/ Language: Bulgaria / Genre:antique,

61 часа

Лий Чайлд


antiqueЛийЧайлд61 часаbgЛийЧайлдcalibre 0.8.43.3.201301d9b012-75fd-4196-b1b6-5a9c904e14681.0

Лий Чайлд

61 часа

РОМАН

Превел от английски ВЕСЕЛИН ЛАПТЕВ

ОБСИДИАН

СОФИЯ

На Мариан Велманс, моята незаменима редакторка

1

Три без пет следобед. Точно шейсет и един часа преди събитието. Адвокатът спря на едно свободно място на паркинга. Дебелината на новата снежна покривка не надвишаваше три сантиметра, но въпреки това той обу големи гумени ботуши върху обувките си. После слезе от колата, вдигна яката на палтото си и тръгна към входа за посетители. Във въздуха лениво прехвърчаха едри снежинки, подгонени от ледения северен вятър. По радиото непрекъснато съобщаваха за развихрилата се буря на стотина километра от тук.

Адвокатът влезе във фоайето и изтупа снега от краката си. Нямаше опашка. Днес не беше ден за свиждане. Помещението пред него беше празно, с изключение на трима мъже от охраната на затвора, които се мотаеха край рентгена и металния детектор. Той им кимна, макар да не ги познаваше. Беше от тяхната страна, а те — от неговата. Затворът е двуполюсен свят — или си вътре, или не си. Те не бяха вътре. Той също.

Все още.

Сгъна палтото си в сивата пластмасова касета, която взе от купчината, съблече сакото си и го постави отгоре. В затвора беше топло. Да се използва малко повече гориво беше по-евтино, отколкото да се поръчват зимни и летни дрехи за всеки затворник поотделно. Вече чуваше характерните шумове — подрънкването на метал, стъпките по цимента и откъслечните гневни викове, издигащи се над монотонното човешко жужене.

Той опразни джобовете на панталоните си. Върху сакото се появиха ключове, портфейл, мобилен телефон и шепа монети. Вдигна касетата, но вместо да я вкара в процепа на рентгена, я понесе към малкото прозорче в насрещната стена. Жената зад него я пое и му подаде номерирана разписка.

Адвокатът спря пред рамката на металния детектор, опипа още веднъж джобовете си и хвърли очаквателен поглед към униформените надзиратели. Поведение на човек, който е свикнал на подобни проверки по летищата. В продължение на минута надзирателите не му обърнаха внимание. Дребен и изнервен мъж по риза, с празни ръце. Без куфарче, без бележник и дори без химикалка. Не беше тук, за да дава инструкции, а за да бъде инструктиран. Да слуша, без да говори. А това, което чуеше, никога нямаше да бъде записано на хартия.

После му направиха знак да мине през детектора. Включи се зелена лампичка, алармата мълчеше. Въпреки това един от униформените сръчно опипа дрехите му, а друг го поведе към врата с решетка, която се отваряше само след като онези преди нея бяха заключени. Коридорът беше изпълнен с многобройни завои, предназначени да намалят скоростта на бягащ човек. Бдителни лица надничаха зад дебелите зеленикави стъкла от двете страни.

Фоайето беше стандартно като на всяка обществена сграда. Линолеум на пода, зелени стени и флуоресцентни лампи на тавана. Имаше пряка връзка с външния свят и студеният въздух нахлуваше при всяко отваряне на входната врата. Зад нея се виждаха бели петна сол и малки локвички разтопен сняг. Вътрешните помещения бяха различни. Те нямаха връзка с външния свят. Нямаше небе, нямаше метеорологични разлики. Никакви опити за разкрасяване. Тук властваше голият бетон — на места мазен от допира на ръкави и рамене, на места безцветен и прашен. Подът беше покрит с дебел слой сива боя като в автомобилен сервиз. Подметките на адвоката заскърцаха по нея.

Помещенията за свиждане бяха четири. Всяко от тях представляваше бетонен куб без прозорци, разделен наполовина от дълъг плот с блиндирани стъкла в горната част. На тавана светеше електрическа крушка, скрита в метална решетка. Плотът беше отлят от плътен бетон, по който все още личаха следи от дъските на кофража. Блиндираното стъкло беше дебело и зеленикаво, състоеше се от три самостоятелни панела, в които имаше тесни процепи за слушане. Под средния панел се виждаше хоризонтален процеп за документи като в банките. Всяка половина от помещението разполагаше със стол и отделна врата, разположени симетрично. През едната влизаха затворниците, а през другата — адвокатите. После се оттегляха по същия път всеки в своята посока.

Надзирателят отвори вратата и надникна в помещението, за да се увери, че всичко е както трябва. После се дръпна встрани, за да пропусне адвоката, затвори след него и се отдалечи. Адвокатът седна на стола и погледна часовника си. Осем минути закъснение. Беше карал бавно заради лошото време. Обикновено беше точен. Не обичаше да закъснява за срещи, защото това му се струваше непрофесионално и израз на неуважение. Но посещенията в затвора бяха нещо различно. За обитателите му времето не означаваше нищо.

След нови осем минути насрещната врата се отвори. Друг надзирател надникна да огледа помещението, после пропусна затворника. Клиентът на адвоката беше бял, много дебел мъж без нито един косъм на главата. Беше облечен в оранжев гащеризон, веригите на китките и глезените му изглеждаха като крехки бижута. Очите му гледаха безизразно, лицето му беше спокойно. Единствено устните му помръдваха като на човек с ограничени умствени способности, който си повтаря нещо, за да го запомни.

Вратата се затвори.

Затворникът седна.

Адвокатът придърпа стола си към плота.

Затворникът направи същото.

Пълна хармония.

— Извинявай, че закъснях — рече адвокатът.

Затворникът не отговори.

— Как си? — попита адвокатът.

Затворникът не отговори и адвокатът млъкна. В стаята беше горещо. Миг по-късно затворникът отвори уста и започна да рецитира списъците, инструкциите, алинеите и параграфите, които беше запомнил наизуст. От време на време адвокатът подхвърляше по едно „спри за малко“, дебелакът млъкваше за момент, а после продължаваше от там, където беше прекъснал, без промяна в темпото и напевния тон. По всичко личеше, че не владее друг начин за комуникация.

Адвокатът смяташе, че има добра памет, особено по отношение на детайлите, като повечето хора с неговата професия. Бе съсредоточил вниманието си изцяло върху клиента си, но усилията да запомни чутото му пречеха да схване смисъла на инструкциите, които получаваше. Въпреки това част от съзнанието му преброи четиринайсет престъпни оферти, преди затворникът най-сетне да млъкне и да се облегне назад.

Адвокатът не каза нищо.

— Запомни ли всичко? — попита затворникът.

Адвокатът кимна и затворникът потъна в тъпо мълчание. Или по-скоро търпеливо мълчание като магаре насред полето, заредено с безкрайно равнодушие. За затворниците времето не означава нищо. Особено за този. Адвокатът бутна стола и се изправи. Вратата му не беше заключена и той излезе в коридора.

Четири без пет следобед.

Оставаха шейсет часа.

Навън го очакваше същият надзирател. Две минути по-късно адвокатът се озова на паркинга. Отново беше облечен. Личните вещи приятно тежаха в джобовете му, възвръщайки усещането му за сигурност. Снегът валеше по-интензивно, въздухът беше по-студен, а вятърът — по-силен. Небето бързо потъмняваше. Мъжът остана известно време неподвижно на седалката с включено отопление. Двигателят работеше, чистачките ритмично местеха снежинките отляво надясно. После адвокатът потегли. Гумите описаха широк кръг, проскърцвайки по прясно натрупания сняг, фаровете изрязваха ярки полукръгове в бялата вихрушка. Колата се насочи към изхода, спря на портала, където провериха багажника, а после пое по дългата права улица, която пресичаше градчето и излизаше на магистралата.

Четиринайсет престъпни оферти. Ако ги предадеше където трябва, те със сигурност щяха да се превърнат в четиринайсет реални престъпления. По-скоро петнайсет, защото самият той щеше да се превърне в съучастник. Или двайсет и осем, ако прокурорът решеше да разглежда всяка точка като отделна конспирация. Ей така, за забавление. Или за слава. Двайсет и осем отделни пътеки към срама, позора и отнемането на адвокатските права, които щяха да бъдат последвани от присъда и затвор. Почти сигурно доживотен затвор предвид същността на една от четиринайсетте оферти, и то при успешно споразумение с обвинението. Дори не му се мислеше за евентуален неуспех.

Адвокатът мина през детелината и плавно се включи в бавната лента на магистралата. Интензивността на снеговалежа се усили, наоколо не се виждаше почти нищо. Трафикът беше спокоен. В неговата посока пътуваха малко коли и пикапи — някои с по-висока скорост, други с по-ниска. Същото беше положението и в обратната посока, от другата страна на мантинелата. Той хвана волана с една ръка, надигна се на седалката и измъкна джиесема от джоба на панталоните си. Претегли го на дланта си и се замисли. Възможностите за избор бяха три. Номер едно — да не прави нищо. Номер две — да позвъни на номера, който беше получил. Номер три — да позвъни на номера, на който трябваше. В случая 911. Да поиска спешната подкрепа на местната полиция, магистралните патрули, шерифската служба и адвокатската асоциация, а после да си потърси адвокат.

Избра втората възможност, разбира се. Първата нямаше да го отведе доникъде. На някой по-късен етап просто щяха да го приберат. Третата беше още по-неприемлива, защото щеше да доведе до смъртта му. Вероятно бавна и мъчителна след дълги часове на агония. А той беше само един дребен и изнервен човек. И изобщо не беше герой.

Набра номера, който бе получил.

Провери го два пъти, преди да натисне зеленото бутонче, а после долепи телефона до ухото си. В много щати това би се приело като двайсет и девето престъпление.

Но не и в Южна Дакота.

Все още не.

Слаба утеха.

Четири пъти беше чувал гласа, който прозвуча насреща. Дрезгав и груб, натежал от животинска заплаха. Глас от друг свят.

— Казвай, приятел.

Жизнерадостна покана, пропита с лека насмешка. Човекът насреща изпитваше явна наслада от неограничената си власт. За разлика от адвоката, в чиято душа се бореха притеснение, страх и отвращение.

Той започна да говори, изреждайки списъците с инструкции и присъдите по съответните параграфи горе-долу в същия ред, в който ги беше получил. Монологът му започна на единайсет километра и седем минути преди един мост на магистралата, който всъщност не беше точно мост. На това място платното беше абсолютно равно, но земята под него пропадаше надолу и образуваше нещо като широко и плитко дере. През по-голямата част от годината то беше сухо, но напролет поради топящите се снегове изведнъж се превръщаше в буен поток. Пътните инженери го бяха дренирали с помощта на четирийсет огромни бетонни тръби с цел да не позволят на водата да мокри основите на магистралата повече от веднъж в годината. През пролетта системата работеше отлично, но през зимата показваше известни недостатъци, които бяха принудили строителите да поставят предупредителни табели и в двете посоки на движение. На тях беше изписано: Опасност от заледяване на моста.

Адвокатът продължаваше да говори. След седем минути монолог стигна до най-голото, грозно и брутално предложение, което изложи по начина, по който го беше чул в затвора — с равен глас и без никакви емоции. Насреща прозвуча дрезгав смях, който го накара да потръпне. Усети леко пробождане на съвестта някъде дълбоко в себе си. Раменете му трепнаха, телефонът се плъзна по ухото му.

Той вдигна ръка от волана.

Предните колела стъпиха на моста и леко поднесоха. Задните компенсираха в обратна посока и колата се завъртя. Веднъж, втори път, трети, после пресече и трите платна. През снежната пелена адвокатът зърна автобуса, който се носеше насреща му. Беше бял и огромен. Движеше се с висока скорост, право срещу него. Задната част на мозъка му реагира с предупреждението, че сблъсъкът е неизбежен. Но предната част каза друго: не, това няма да се случи. Между теб и насрещното движение има затревена ивица с две здрави метални мантинели, така че разполагаш с достатъчно време да овладееш положението. Мъжът прехапа устни и изправи гръб. Автобусът профуча на три метра от него.

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Какво? — попита гласът насреща.

— Колата ми поднесе — обясни адвокатът.

— Довърши доклада си, глупако!

Адвокатът преглътна и започна недовършеното изречение отначало.

Шофьорът на белия автобус имаше дванайсетгодишен стаж зад волана. В неговата професия това беше напълно достатъчно, за да се смята за добър. Притежаваше съответния лиценз за превоз на хора, беше добре подготвен и достатъчно опитен. Вече не беше млад, но не беше и стар. Умствено и физически бе достигнал нивото на здравия разум, зрелостта и върховите възможности. Не изоставаше от графика. Не превишаваше скоростта. Не беше нито пиян, нито надрусан.

Но беше уморен.

Почти два часа се беше взирал в безформената плътна пелена на падащия сняг. Видя колата, която поднесе на стотина метра отпред и започна да се плъзга диагонално към него. Умората стана причина за закъснение с частица от секундата. Тъпото напрежение в умореното тяло предозира реакцията му. Той завъртя волана малко по-рязко, сякаш очакваше удар. Което се оказа закъсняла и излишна реакция. Насрещният автомобил се задържа на пътя и вече беше зад него, когато предните колела на автобуса изгубиха сцепление и стъпиха на заледения участък. Автобусът поднесе, цялата тежест се прехвърли на задните колела. Огромният двигател, излят от чугун, водният резервоар, тоалетната — като тежко махало, разположено някъде там, отзад. Инерцията накара задницата да се измести встрани, сякаш искаше да изпревари предната част. Не стигна далеч. Изнасянето беше ограничено — само няколко градуса. Шофьорът направи каквото трябва. Стисна волана и го завъртя в посока, обратна на плъзгането. Но предните колела нямаха сцепление. За миг задницата се върна в нормално положение, после се хлъзна в обратна посока.

Шофьорът се бори в продължение на триста метра.

Дванайсет дълги секунди, проточили се като дванайсет часа. Завъртя големия пластмасов волан наляво, после надясно, опитвайки се да прекрати плъзгането и да насочи гумите към сух участък от пътя. Но инерцията продължаваше да набира сила. Голямото махало отзад рязко се люшна в едната посока, после в другата. Меките пружини на окачването пропукаха и се счупиха. Високият корпус рязко се наклони. Задницата се завъртя четирийсет и пет градуса наляво, после точно толкова надясно. Опасност от заледяване на моста. Автобусът премина над последната от бетонните тръби и предните колела отново стъпиха на сух асфалт. Но грайферите захапаха, когато вече бяха диагонално насочени към дерето. Корпусът послушно ги последва, сякаш изпълняваше напълно нормална команда. Сякаш внезапно беше решил отново да стане покорен. Шофьорът рязко натисна спирачките. Грайферите се запълниха с пресен сняг и автобусът пое по новия си курс. Скоростта намаля.

Но не достатъчно.

Предните гуми захапаха неравната повърхност на междинната ивица, прекосиха аварийната лента и хлътнаха в плитката канавка, запълнена със сняг и замръзнала кал. Шасито застърга по бетонния ръб на асфалта и измина безкрайно дългите три метра, които бяха нужни за убиване на инерцията. Автобусът спря под ъгъл, наклонен на една страна. Една трета от него бе хлътнала в канавката, а двете трети останаха на пътя. Задната част увисна извън платното, а предните колела останаха във въздуха. Моторът угасна. Чуваше се съскането на нагорещените части в снега, тихото пъшкане на въздушните спирачки и уплашените писъци на пътниците. Постепенно всичко стихна и настъпи пълна тишина.

Пътниците представляваха хомогенна група, с изключение на един от тях. В автобуса за четирийсет пътници се бяха настанили двайсет белокоси старци и един доста по-млад мъж. Дванайсет от белокосите жени бяха вдовици, останалите осем бяха четири възрастни двойки. Всички от Сиатъл, тръгнали на културна екскурзия. Вече бяха разгледали „Малкия град в прерията“ и в момента пътуваха към Маунт Ръшмор, отстоящ далеч на запад. Като допълнителна екстра на пътуването им бяха обещали да стигнат до географския център на Съединените щати, а по пътя щяха да разгледат няколко зелени и красиви национални парка. Хубав маршрут, но зле подбран във времето. Зимата в Южна Дакота не е особено гостоприемна. Именно тя беше причина за 50-процентовото намаление на билетите, които и бездруго бяха евтини.

Пътникът изключение беше с поне трийсет години по-млад от най-младите в групата. Той седеше най-отзад, през три реда седалки, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо общо с останалите. Вероятно беше гратисчия. Беше се качил в автобуса по-рано през деня, на спирката за почивка източно от градчето, наречено Кавур, след „Малкия град в прерията“ и преди музея „Дакоталенд“. Не предложи никакви обяснения. Просто се качи и толкоз. Преди това го бяха забелязали да говори с шофьора. Някои твърдяха, че му е дал пари, но останалите просто не знаеха какво да мислят. Ако бе платил за пътуването, значи бе по-скоро пътник трета класа, отколкото гратисчия. Нещо като стопаджия, но не съвсем.

Във всички случаи обаче мъжът се държеше любезно. Кротък, усмихнат. Стърчеше с най-малко трийсет сантиметра над най-високия пътник от групата. Личеше си, че притежава огромна физическа сила. Не беше красив като кинозвезда, но не беше и грозен. Приличаше на бивш спортист, може би футболист. Със сигурност не беше конте — носеше подплатено брезентово яке, под което се виждаше измачкана риза. Беше без багаж и това изглеждаше малко странно. Но присъствието на такъв човек в автобуса излъчваше спокойствие, още повече, че се държеше любезно и възпитано. Заплашителното поведение на човек с неговите габарити би било непристойно, но добрите му маниери бяха направо очарователни. Някои от по-дръзките вдовици дори опитаха да завържат разговор, но не получиха такъв шанс, просто защото мъжът спа почти през цялото време, а когато беше буден, отговаряше любезно, но кратко, без желание да ги насърчи.

Все пак успяха да научат името му. Един от старците му се представи, спирайки пред него на път за тоалетната. Високият мъж вдигна глава и му хвърли кратък преценяващ поглед, сякаш се колебаеше дали си струва да отговаря. После пое протегнатата ръка и каза:

— Джак Ричър.

2

Ричър се събуди от инерцията на поднасянето, главата му се блъсна в прозореца. Мигновено осъзна къде се намира. В автобуса. Прецени обстановката за част от секундата. Сняг, лед, разумна скорост, слаб трафик. Или ще се блъснем в мантинелата, или ще излезем от банкета. В най-лошия случай ще се преобърнем. За него това не беше проблем, но не и за възрастните хора отпред. Вероятно всички щяха да оцелеят. Тревожеха го последиците. Двайсет старци в шок, може би ранени, със счупени крайници, на километри от най-близкото населено място сред надигащата се снежна виелица.

Това не беше добре.

Следващите единайсет секунди и половина Ричър използва да се задържи на място, като се съпротивляваше на инерцията, която го тласкаше в различни посоки. Усещаше я най-силно, защото седеше най-отзад в автобуса. Хората отпред не се люшкаха толкова, но бяха доста по-безпомощни. Той виждаше как главите им се клатят насам-натам. Виждаше и лицето на шофьора в огледалото. Човекът продължаваше да се бори с волана, но нямаше да се справи. Луксозният автобус е трудно за управление превозно средство. Внимавай какво си пожелаваш.

Беше тръгнал от Маршал, щата Минесота, където се беше озовал случайно. Бе го качил някакъв тип, който пътуваше на запад към Хюрън, Южна Дакота, но по неизвестни причини отказа да го закара чак до там и го свали на някакъв паркинг за почивка в околностите на Кавур. Отначало това му се бе сторило лош късмет, защото Кавур беше доста встрани от основните магистрали. Но след като бе изпил две чаши кафе, на паркинга бе спрял луксозен бял автобус, от който слязоха двайсетина пътници. Което означаваше, че в него със сигурност има свободни места. Шофьорът му се бе сторил прям човек и той бе подходил прямо, като му бе предложил двайсет долара за превоз до Рапид Сити. Онзи бе поискал четирийсет, но се бе съгласил и на трийсет. През остатъка от деня Ричър се радваше на изключително комфортно пътуване. За съжаление този комфорт се дължеше на меките пружини и лекия волан, които бяха главните причини за проблемите в момента.

Седем секунди по-късно в душата на Ричър трепна оптимизъм. Останал без крак върху газта, автобусът забави ход. Всъщност това не се усещаше, но би трябвало да е вярно. Обикновена физика. Законите за движението на Нютон. Ако не ги блъснеше друго превозно средство, щяха да се пързалят още известно време по платното, а после да спрат. Може би на една страна, може би в обратна посока, но на четири колела, без механични повреди. После Ричър усети как предните колела отново зацепват и автобусът рязко се отклони от пътя. Това беше лошо. Шофьорът скочи на спирачките и кракът му остана там, докато тежката машина прекоси междинната ивица и отнесе мантинелата. Предницата хлътна в канавката, което беше добре. Опасността идваше от факта, че задницата остана да стърчи напряко на платното. Всички звуци стихнаха, автобусът сякаш умря. Което не беше добре.

Ричър се обърна назад. Не видя приближаващи светлини на фарове, стана от мястото си и тръгна по пътеката. През челното стъкло се виждаше равна, заснежена земя. Никакви скали, никакъв наклон. Следователно нямаше опасност от изместване на тежестта. Той се обърна и подкани старците да се прехвърлят в предната част. Така нямаше да има убити, ако някой огромен тир отнесеше Задната част на автобуса.

Но старците бяха в шок и не помръднаха от местата си. Ричър отиде при шофьора, който премигваше и се опитваше да потисне притока на адреналин.

— Добре се справи, приятел — рече Ричър.

— Благодаря — прошепна онзи.

— Ще можеш ли да излезеш от канавката?

— Не знам.

— А как мислиш?

— Вероятно не.

— Ясно — кимна Ричър. — Имаш ли сигнални ракети?

— Какво?

— Сигнални ракети. Задницата на автобуса стърчи на платното.

Мъжът го гледа известно време, без да отговори. Все още беше замаян. После се наведе и извади три сигнални ракети от жабката в краката си. Тъмночервени картонени цилиндри със стоманени шипове в края. Ричър ги пое и попита:

— Аптечка?

Мъжът кимна.

— Вземи я и иди да провериш дали има ранени сред пътниците. Накарай ги да се преместят максимално напред, включително и на пътеката. Ако ни ударят, ще пострада най-вече задницата.

Шофьорът кимна за трети път, после се отърси като куче и се размърда. Измъкна аптечката от друга жабка и стана от мястото си.

— Първо ми отвори вратата — обади се Ричър.

Мъжът натисна един бутон и вратата изсъска. В автобуса нахлу облак снежинки, носени от ледения вятър. Истинска виелица.

— Затвори след мен, за да не изстине вътрешността на автобуса — разпореди се Ричър, скочи в канавката и се заизкачва по заледената кал. Не след дълго излезе на банкета и затича към Задната част на автобуса. Снегът го шибаше в лицето. Той излезе на маркировъчната лента и отмери трийсет крачки в обратна посока. Леко извита траектория. Трийсет крачки са приблизително трийсет метра. Двайсет и седем метра в секунда бе същото като сто километра в час. Много водачи карат със сто дори и при снежна виелица. Ричър се наведе и заби първата ракета в асфалта. Тя се възпламени автоматично, с ярък пламък. Продължи по кривата и измина още трийсет крачки. Там заби втората, а после повтори упражнението и с третата. Сигнализацията беше завършена по всички правила: три секунди, две, една… Заобикаляй препятствието, по дяволите!

Той се върна обратно, прекоси канавката и заблъска по вратата на автобуса. Шофьорът прекъсна медицинския преглед и дойде да му отвори. Ричър влетя вътре заедно с облак сняг. Вече беше успял да измръзне. Лицето му беше безчувствено, краката му бяха ледени. Веднага усети, че и вътрешността на автобуса беше започнала да изстива. По прозорците от едната страна бяха цъфнали ледени цветя.

— Запали мотора и включи отоплението — нареди той на шофьора.

— Не става. Горивопроводът вероятно се е скъсал от влаченето.

— Навън не миришеше на гориво — поклати глава Ричър.

— Не мога да рискувам — отвърна шофьорът. — Сега поне всички са живи. Не искам да изгорят в някой пожар.

— Значи ще ги оставиш да умрат от студ, а?

— Ти се заеми с прегледите, а аз ще се опитам да се свържа по телефона.

Ричър се обърна с лице към пътниците и се зае с прегледа. Веднага си пролича, че шофьорът беше проверил първите два реда. Четиримата старци до прозорците бяха вече снабдени с лепенки заради одрасквания от съприкосновението си с металните рамки на стъклата. Внимавай какво ще си пожелаеш. По-добра видимост, но и по-голям риск. Една жена откъм пътеката беше с лепенка на лицето. Вероятно я беше улучила главата на съпруга ѝ, отскочила като главата на парцалена кукла.

Първата счупена кост се оказа на третия ред. Крехка възрастна женица с телосложението на птичка. Извърнала се бе надясно в момента, в който автобусът бе поднесъл наляво. Силен удар с рамо в прозореца бе счупил ключицата ѝ. Това си личеше от начина, по който тя държеше ръката си.

— Може ли да погледна, госпожо? — попита той.

— Вие не сте лекар — възрази женицата.

— Имам известен опит от армията.

— Били сте санитар?

— Бях военен полицай. Преминал съм курсове за първа помощ.

— Студено ми е.

— Това е от шока — обясни Ричър. — Освен това навън вали сняг.

Тя извъртя горната част на тялото си и той опипа ключицата през блузата ѝ. Костта беше тънка като молив, счупена точно в средата. Чисто счупване. Хоризонтално, без дълбочина.

— Лошо ли е? — попита възрастната жена.

— Добро е — отвърна Ричър. — Свършила си е работата. Ключицата е като електрически прекъсвач. Чупи се, за да запази рамото и шията. Зараства бързо.

— Трябва да отида в болница.

— И това ще стане — кимна Ричър.

Продължи нататък. Навехната ръка на четвърти ред, счупена китка на пети. Плюс тринайсет порязвания, многобройни леки контузии и всеобщ шок.

Температурата падаше с бързината на хвърлен камък.

През задното стъкло се виждаха сигналните ракети. Три алени пламъчета сред снежната виелица. Фарове нямаше. Никакъв трафик. Ричър се обърна и тръгна обратно с наведена глава. Шофьорът седеше на мястото си с джиесем в дясната си ръка. Очите му гледаха напред през челното стъкло, пръстите на лявата му ръка барабаняха по волана.

— Имаме проблем — каза той.

— Какъв проблем?

— Обадих се на деветстотин и единайсет. Магистралните патрули се намират на сто километра северно от тук или на сто километра на изток. Две снежни бури настъпват насам. Едната от Канада, а другата от Езерата. Бъркотията е невъобразима. Мобилизирали са и всички налични влекачи. Над сто коли са закъсали в снега. Магистралата е затворена зад нас, отпред — също.

Ето защо няма трафик.

— Къде се намираме?

— В Южна Дакота.

— Това го знам.

— Значи разбираш какво искам да ти кажа. След като не сме в Сиукс Фолс или Рапид Сити, значи сме посред пустошта. А ние не сме в Сиукс Фолс, нито пък в Рапид Сити.

— Трябва да сме някъде все пак.

— Джипиесът показва, че наблизо има някакъв град. Болтън, на около трийсет километра от тук. Много малък, само точка на картата.

— Можеш ли да повикаш друг автобус?

— Гаражът е в Сиатъл. Ще им трябват четири дни, след като спре снегът.

— В този Болтън няма ли полицейски участък?

— Чакам да се обадят.

— Може би разполагат с влекачи.

— Сигурен съм, че имат. Поне един, който чака на някоя бензиностанция в покрайнините. Годен да тегли леки коли или пикапи, но не и автобуси.

— Може би имат трактори.

— Ще им трябват поне осем. И доста яки вериги.

— Вероятно разполагат с училищен автобус. Можем да прехвърлим пътниците в него.

— Магистралните патрули няма да ни изоставят. Ще се доберат до тук.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Джей Нокс.

— Опитай се да мислиш, мистър Нокс. Най-близкият патрул е на един час път от тук при нормално време. Два часа в тази виелица, три при създалата се ситуация. Следователно трябва да действаме сами. След един час този автобус ще се превърне в хладилник. След два старците отзад ще почнат да капят като мухи. А може би и по-рано.

— Какво предлагаш?

Телефонът на Нокс иззвъня, преди Ричър да успее да отговори. Той го включи, лицето му леко се разведри. Послуша известно време, лицето му отново помръкна.

— Благодаря — каза мъжът, изключи телефона и вдигна глава към Ричър. — В Болтън действително има полицейски участък. Ще изпратят човек, но имат проблеми. Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Поне един час.

— Какви проблеми?

— Не ми казаха.

— Трябва да запалиш двигателя.

— Те имат палта.

— Не е достатъчно.

— Страх ме е от пожар.

— Дизеловото гориво е по-малко запалимо от бензина.

— Ти да не си експерт?

— Служил съм в армията. Ненапразно там всички камиони и хъмвита са с дизелови двигатели. — Ричър извърна глава към салона. — Имаш ли фенерче и пожарогасител?

— Защо?

— Мисля да проверя какво е състоянието отдолу. Ако всичко е наред, ще почукам два пъти по пода. Ти ще запалиш двигателя. Ако нещо пламне, ще го изгася и ще ти почукам да изключиш мотора.

— Не знам…

— Това е най-доброто, което можем и трябва да направим.

Нокс помълча известно време, после сви рамене и се наведе над арматурното табло. В ръцете му се появиха сребристо фенерче и малък пожарогасител. Ричър ги взе и му направи знак да отвори вратата. Миг по-късно отново се озова в розовата мъгла на запалените факли. Този път заобиколи отляво предницата на автобуса. Беше по-лесно, отколкото да пълзи по замръзналата кал.

Той откри капачката за горивото, седна в снега, а после легна по гръб и се пъхна отдолу. Включи фенерчето и почти веднага видя дебелата метална тръба, която свързваше пълнителя с резервоара. Изглеждаше непокътната. Самият резервоар представляваше голям цилиндър със заоблени краища. На места беше хлътнал и издраскан от влаченето по склона, но отникъде не течеше. Здрав беше и горивопроводът, който водеше назад към двигателя. Якето и ризата на Ричър бързо подгизнаха от снега и вледеняващият студ стигна до кожата му.

Той неволно потръпна.

Обърна фенерчето и почука по пода.

Защракаха релета, горивната помпа се включи с тихо свистене. Ричър отново насочи фенерчето към горивопровода и резервоара, после раздвижи крака и пропълзя още по-напред.

Течове нямаше.

Стартерът се завъртя.

Двигателят заработи. Отначало прекъсваше, но после оборотите се стабилизираха.

Отникъде не течеше.

Нямаше пожар.

Нямаше дим.

Ричър прогони ледените тръпки и отдели още една минута за проверка. Големите гуми бяха наред. Част от предното окачване изглеждаше поочукано, подът на багажното отделение беше смачкан. Имаше скъсани маркучи и сплескани тръбички. Някой застраховател в Сиатъл щеше да получи доста тлъста сметка. Това беше ясно.

Той изпълзя обратно, изправи се и опита да почисти дрехите си. Всичко по него беше мокро. Снегът продължаваше да се сипе на едри парцали. Земята наоколо беше покрита с петсантиметров слой, под който бързо изчезваха следите от стъпките му, оставени едва четири минути по-рано. Той тръгна по тях и спря пред вратата на автобуса. Нокс веднага му отвори. Влезе в автобуса заедно с облак сняг. Вратата се затвори след него.

После двигателят замлъкна.

Нокс се върна на мястото си и натисна бутона на стартера. Някъде отзад долетяха стържене и вой. Стартерът виеше на празни обороти.

Нищо.

— Какво видя отдолу? — попита Нокс.

— Доста щети.

— Скъсани или сплескани тръбички?

— Имаше и такива.

— Ясно — кимна Нокс. — Няма приток на гориво. Използвахме онова, което е било в помпата. Вероятно е блокирана и спирачната течност. Май е по-добре, че двигателят не работи.

— Обади се пак на полицията в Болтън — рече Ричър. — Работата е сериозна.

Нокс извади телефона, а Ричър тръгна към пътниците. Смъкваше палта и якета от багажните клетки над седалките и им нареждаше да се обличат. Включително с ръкавици, шапки и шалове. С всичко, което имат.

Самият той нямаше нищо. С изключение на дрехите на гърба му. А те бяха мокри и студени. Телесната му температура бързо падаше. Започваше да трепери. Не особено силно, но без прекъсване. Кожата му бързо изтръпваше. Внимавай какво ще си пожелаеш. Животът без багаж има много предимства. Но и сериозни недостатъци.

Той се върна при Нокс. Вратата не беше добре уплътнена. Отпред беше доста по-студено, отколкото отзад.

— Е?

— Казаха, че ще изпратят кола, когато могат.

— Кола не ни върши работа.

— Обясних им го. Описах и главните ни проблеми. Отговориха, че ще измислят нещо.

— Друг път попадал ли си в такава буря?

— Това не е буря. Бурята е на сто километра от нас. Все още сме в периферията.

Ричър потръпна.

— Към нас ли се движи?

— Без съмнение.

— С каква скорост?

— Не питай.

Ричър му обърна гръб и тръгна обратно по пътеката. Спря чак в дъното, седна на пода срещу тоалетната и опря гръб в преградата към двигателя, надявайки се да улови някаква остатъчна топлина.

Седеше и чакаше.

Пет без пет следобед.

Оставаха петдесет и девет часа.

3

Четирийсет и пет минути по-късно адвокатът се прибра у дома. Пътуването беше дълго и бавно. Погледна непочистената алея и за миг си помисли, че вратата на гаража е замръзнала. Натисна копчето на дистанционното. Моторчето с мощност половин конска сила си свърши работата и вратата бавно се вдигна. Адвокатът вкара колата в гаража. Вратата отказа да се спусне след него, тъй като снегът от грайферите беше включил системата за сигурност. Наложи му се да го изхвърли с помощта на малката лопата до стената. Вратата се спусна. Адвокатът спря за момент и пое дълбоко дъх. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и прочисти, сякаш вземаше въображаем душ. Шест без двайсет. Влезе в добре затоплената кухня и поздрави семейството си. Както правеше всеки ден.

В шест без двайсет вътрешността на автобуса беше тъмна и студена. Обгърнал раменете си с ръце, Ричър неудържимо трепереше. Нокс и двайсетимата старци отпред правеха същото. Стъклата откъм вятъра бяха плътно облепени с мокър сняг. През прозорците от другата страна се виждаше сиво поле. Бурята настъпваше от север на изток заедно с ураганен вятър. Аеродинамичната форма на мъртвия автобус бавно се заглаждаше от огромните леки снежинки, които танцуваха безразборно във въздуха.

После сивата панорама започна да просветлява.

Бяла светлина, примесена с червено-сини отблясъци. Бледи сфери, подскачащи в здрача. Тишината се нарушаваше единствено от мекото потракване на автомобилни вериги. Патрулната кола се появи в лентата за обратно движение, като напредваше бавно и предпазливо по заснежената настилка.

След една дълга минута полицаят се озова във вътрешността на автобуса. Дойде през канавката, но току-що беше излязъл от добре отоплена кола. Краката му бяха обути в зимни ботуши и непромокаеми панталони, ръцете му бяха скрити в дебели ръкавици. Носеше дебела шуба и кожена ушанка. Беше висок и строен с яркосини очи и обветрено лице. Представи се като Андрю Питърсън, заместник-началник на полицейското управление в Болтън, после свали ръкавиците си и тръгна да се здрависва с всеки от пътниците, демонстрирайки провинциално простодушие и искрено желание да помогне. Но като се вгледа внимателно в умните му, обградени от бръчици сини очи, Ричър усети някакъв фалш. За него беше ясно, че този Питърсън е съобразителен човек, който съвсем не мисли единствено за закъсалия сред бурята автобус.

Това негово убеждение се затвърди в момента, в който полицаят започна да задава въпроси. Кои са пътниците? Откъде са? Накъде пътуват? Имат ли резервации за нощувка? Отговорите бяха лесни, поне за Нокс и двайсетимата туристи от Сиатъл, пътуващи от предишната си спирка в музея „Дакоталенд“ до следващата в Маунт Ръшмор. Да, те имат потвърдени резервации в някакъв крайпътен мотел близо до паметника — тринайсет стаи, разпределени между четири брачни двойки и още толкова приятели, плюс четири единични стаи и още една за шофьора.

Една подробна и вярна информация, която обаче едва ли беше важна при създалите се обстоятелства.

Питърсън поиска да види документите и Нокс му показа потвърждението на резервацията.

А после той се обърна към Ричър и с усмивка попита:

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете кой сте вие, сър?

Много от провинциалните ченгета бяха бивши военни, но според Ричър този не беше от тях. Просто нямаше такова излъчване. По-скоро беше местен човек, който не е пътувал по света. Вероятно беше завършил тукашната гимназия, а после беше предпочел да остане и да служи на хората, които познаваше. Безспорно експерт по местните проблеми, но със слаби познания за всичко останало. Готов да даде всичко от себе си, когато се наложи.

— Сър? — погледна го очаквателно Питърсън.

Ричър му каза името си. Питърсън попита дали той е част от групата и Ричър отвърна, че не е. Последва логичният въпрос какво прави в автобуса. Ричър каза, че пътува на запад от Минесота и възнамерява да поеме на юг, за да избегне лошото време.

— Не харесвате нашия климат, така ли?

— Поне засега.

— И пътувате на стоп с този автобус?

— Не, платих си.

Питърсън погледна към Нокс, който кимна.

Питърсън насочи вниманието си обратно към Ричър.

— В отпуск ли сте?

— Не.

— Какво по-точно е положението ви?

— Моето положение няма значение. Нито пък всичко останало. Никой от нас не е очаквал да заседнем тук. Попаднахме в непредвидена ситуация, защото катастрофирахме. Следователно няма никаква връзка между нас и онова, което си мислите. Няма как да има.

— Откъде знаете какво си мисля?

— Просто знам.

Питърсън го изгледа продължително.

— Какво се случи с автобуса?

— Предполагам, че попадна на заледен участък. По това време аз спях.

— Тук има едно съоръжение, което прилича на мост, но не е мост — кимна Питърсън. — Обозначено е със знаци.

— Навих волана малко по-рязко, защото една кола в насрещното се завъртя и заплашваше да прескочи мантинелата — обади се с извинителен тон Нокс.

В очите на Питърсън се мярна съчувствие, но той се въздържа от коментар и само кимна.

— Понякога стига и едно леко трепване на ръката. Случвало се е на много хора, включително и на мен.

— Пътниците трябва да напуснат автобуса — обади се Ричър. — В противен случай ще измръзнат до смърт. Аз също…

Питърсън мълча в продължение на една дълга секунда. Няма никаква връзка между нас и онова, което си мислите. После тръсна глава, сякаш беше взел някакво решение.

— Слушайте внимателно какво ще ви кажа — обърна се към пътниците той. — Ще ви прехвърлим в града, където ще се погрижим за вас. Дамата със счупената ключица и тази с наранената китка ще взема с мен, а останалите ще изчакат пристигането на другите коли.

Спускането в канавката се оказа непосилно за двете ранени жени. Наложи се Питърсън да пренесе едната, а Ричър — другата. Колата беше само на десетина метра, но почти не се виждаше от силния снеговалеж. Когато Питърсън потегли, Ричър се обърна и установи, че автобусът също бе почти изчезнал в снежната пелена. Обзе го чувство на самота. Снегът беше навсякъде — в косата, в очите и във врата му. Беше му студено, за миг го прониза паника. Имаше чувството, че върви в погрешната посока и всеки момент ще замръзне.

После направи широка крачка встрани и видя аленото отражение на сигналните ракети. Оказа се, че те все още горят. Ориентира се по тях и тръгна към мястото, на което би трябвало да е автобусът. Плъзна се край подветрената му страна, прекоси брулената от вятъра канавка и спря пред вратата. Нокс му отвори, после двамата клекнаха на пътеката и насочиха погледи към снежната пелена навън, от която трябваше да се появи помощта.

Шест без пет вечерта.

Оставаха петдесет и осем часа.

В шест часа 14-те престъпни оферти най-после бяха прехвърлени на хартия. Мъжът, който прие обаждането на адвоката, беше достатъчно умен, за да си дава сметка, че капацитетът на всеки човек си има граници. При него те се изразяваха в затруднено запомняне на детайлите, когато се намира под натиск. А в момента беше дяволски сигурен, че е под натиск. Практическата реализация на офертите изискваше одобрението на други, наистина предпазливи хора.

Затова той прилежно си записа всичко, раздели го на четиринайсет отделни параграфа, после свали джиесема с предплатена карта от зарядното и започна да набира.

Помощта се появи под формата на доста необичаен училищен автобус. Беше стандартен модел „Блу Бърд“, с нормална форма и размери, но не жълт, а сив. Прозорците му бяха скрити зад здрави решетки, а от двете му страни с едри букви беше изписано Управление на затворите.

Изглеждаше почти нов.

— Все пак е по-добре от нищо — обади се Нокс.

— Лично аз бих пътувал и в катафалка, стига да има отопление — подхвърли Ричър.

Затворническият автобус пресече трите платна на магистралата и след няколко маневри се изравни с повредения автобус. Вратата му се оказа някъде в средата на наклонения корпус. Ричър веднага разбра смисъла: тяхната машина разполагаше с авариен изход през един от страничните прозорци, който се избиваше навън. Питърсън беше отчел този факт заедно с проблемите, които биха възникнали при свалянето на пътниците направо в канавката. И беше взел правилното решение. Явно имаше мозък в главата си.

При нормални обстоятелства осемнайсет произволно подбрани възрастни мъже и жени със сигурност трябваше да бъдат убеждавани, за да се промушат през някакъв тесен отвор и да се отпуснат в ръцете на непознати хора, почти невидими в снежната виелица. Но тези тук бяха толкова вкочанени от свирепия студ, че не възразиха. Нокс им помагаше да стъпят на седалката под аварийния люк, а Ричър ги спускаше навън. Сравнително лесна работа въпреки студа и снега. Най-лекият пътник тежеше по-малко от петдесет килограма, а най-тежкият — жена на около седемдесет, доближаваше стоте. Всички мъже изразиха желание да се прехвърлят сами в спасителния автобус, докато повечето жени предпочетоха да ги носят.

Макар и почти нов, затворническият автобус не предлагаше никакъв лукс. Стоманена решетка разделяше пътниците от шофьорската кабина. Седалките от лъскав винил бяха тесни и твърди, а подът бе покрит с гумена настилка. Решетките на прозорците навяваха мрачни мисли, но имаше отопление — една съвсем не задължителна любезност на държавата към нейните престъпници. Е, отоплението си беше факт. Нещо като пасивна проява на благоразположение. Шофьорът го беше включил на максимум — още една проява на съобразителност от страна на Питърсън.

След като настаниха пътниците, Ричър и Нокс отново изскочиха на студа и започнаха да прехвърлят куфари и сакове от багажника на повредения автобус. Те заеха всички свободни седалки и част от пътеката между тях. Нокс седна на един обемист куфар, а Ричър, воден от желанието да бъде максимално близо до работещото на високи обороти парно, предпочете да остане прав зад седалката на шофьора.

Виелицата яростно се нахвърли върху необичайното превозно средство, но то се движеше стабилно, тъй като на колелата му имаше вериги. Така изминаха десет километра, след което напуснаха магистралата. Минаха покрай ръждясал пътен знак с надупчена от куршуми жълта повърхност и поеха по дълга права отсечка на третокласен път с две платна. Не след дълго стигнаха до друга табела, на която с едри букви пишеше: Контролиран участък. Затвор. Забранено спирането и вземането на стопаджии. Табелата беше чисто нова, покрита с лъскава светлоотражателна боя. Ричър хич не ѝ се зарадва. Тя със сигурност щеше да затрудни придвижването му на следващата сутрин.

Неизбежният въпрос беше зададен минута по-късно. Една от жените на предните седалки завъртя глава наляво, после надясно, след което притеснено промърмори:

— Нали няма да ни настанят в затвора?

— Не, госпожо — побърза да я успокои Ричър. — Най-вероятно ще отседнем в някой мотел. Предполагам, че не са разполагали с друго превозно средство.

— Всички мотели са пълни — обяви шофьорът и това бяха единствените му думи по време на цялото пътуване.

Седем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и седем часа.

Прав като стрела, двулентовият път се простираше напред в продължение на петнайсет километра, но видимостта не надвишаваше десет метра. Фаровете спираха в гъстата пелена на снега, отвъд която всичко беше въпрос на предположения. Ако се съди по равномерното боботене на мотора, местността е равнинна, каза си Ричър. Никакви хълмове, никакви долини. Прерия, която до сутринта щеше да стане още по-плоска от най-малко трийсетсантиметрова снежна покривка.

После от виелицата изплува следващият знак: Град Болтън. Население 12 261. Градчето все пак не беше толкова малко, колкото изглеждаше на картата. Шофьорът не намали. Равномерно потракващите вериги изминаха километър, после още един. След това най-после се появи сиянието на уличните лампи. Пресечката беше препречена от полицейска кола. Червените светлини на покрива ѝ лениво се въртяха. Полузасипаните следи от гумите ѝ свидетелстваха, че тя стои там от дълго време.

Автобусът измина още около половин километър с все същото равномерно потракване на веригите, после предприе три последователни завоя. Надясно, наляво и отново надясно. Пред очите на Ричър се появи дълга и ниска тухлена стена, засипана със сняг. Надписът ѝ гласеше: Полицейски участък — Болтън. Отвъд стената имаше обширен паркинг, наполовина запълнен с цивилни коли. Седани, камионетки и петместни пикапи. Всичките с вид на току-що паркирани — с чисти стъкла и полуразтопен сняг по покривите. Автобусът ги подмина и спря пред осветения вход. Моторът замърка на празен ход, отоплението остана включено. Сградата на полицейския участък беше ниска и продълговата. Доста голяма. От плоския покрив стърчаха многобройни антени. От двете страни на входа имаше контейнери за боклук, изправени като горда стража.

Преддверието изглеждаше топло.

Шофьорът натисна една ръчка и вратите се отвориха. От сградата изскочи мъж с полицейско яке и лопата в ръка, който се зае да разчиства снега пред входа. Ричър и Нокс започнаха да свалят куфарите и да ги прехвърлят вътре. Снеговалежът понамаля, но въздухът стана още по-леден.

После дойде ред на пътниците. Нокс им помагаше на стъпалото, Ричър ги поемаше от там и ги предаваше на човека с якето, който ги отвеждаше към вратата. Някои насядаха по скамейките в чакалнята, други останаха прави, трети започнаха да крачат напред-назад. Преддверието представляваше огромно квадратно пространство с прясно боядисани стени и линолеум на пода. В дъното имаше приемно гише, стената зад което беше запълнена с коркови дъски. Върху тях бяха прикачени с кабърчета различни по размер листчета със съобщения. На стола под тях седеше възрастен човек с цивилни дрехи. Не беше ченге, а някакъв сътрудник.

Мъжът с полицейското яке изчезна за момент, а после се върна в компанията на човек, който по всяка вероятност беше началникът на полицията. Новодошлият носеше широк колан с кобур, а униформата с две нашивки на якичката наподобяваше тази на армейски капитан. Вероятно така ще изглежда Питърсън след петнайсетина години, помисли си Ричър. Високият и леко прегърбен от годините мъж беше видимо уморен, разтревожен и дори малко тъжен — като човек, който е виждал и по-добри дни, но едновременно с това и доволен, че е в състояние да реши един сравнително малък проблем. Той опря гръб на гишето на рецепцията и вдигна ръце за тишина, въпреки че никой не говореше.

— Добре дошли в Болтън. Аз съм Том Холанд, началник на полицията. Ще се погрижа да прекарате нощта максимално удобно. Лошата новина е, че всички мотели са пълни, но има и добра: гражданите на Болтън не биха допуснали хора в беда като вас да нощуват на дюшеци в училищния салон. Мнозина от тях се отзоваха на молбата ми да бъдете разпределени по домовете, в които има свободни стаи. В момента над дузина от тях чакат отвън, готови да ви приемат като скъпи гости.

Думите му бяха приети с тих шепот, в който се долавяха изненада и несигурност, бързо сменени от задоволство. Възрастните хора изправиха гърбове, лицата им се проясниха. Началник Холанд направи знак на полицая до вратата и в преддверието се появиха пет местни двойки, последвани от четирима мъже и четири жени, които бяха дошли сами. Помещението изведнъж стана тясно. Хората се смесиха, стискаха ръцете си и се струпаха около багажа.

Ричър гледаше и броеше. Тринайсет души от местните разполагаха със свободни стаи за гостни — точно толкова, колкото бяха запазените стаи в мотела край Маунт Ръшмор. Нова проява на съобразителност от страна на Питърсън.

Самият той не беше включен в официалния списък на Нокс.

Стоеше на мястото си и наблюдаваше как преддверието се опразва. Куфарите бяха вдигнати от любезните домакини, а пътниците започнаха да се изтеглят навън, към чакащите автомобили на групички по трима и четирима. Пет минути по-късно Ричър остана сам. Човекът с якето затвори вратата и изчезна в някакъв коридор. Началник Холанд се обърна към Ричър и леко му кимна.

— Елате да изчакаме в кабинета ми.

Осем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и шест часа.

4

Кабинетът на Холанд не се отличаваше от стотиците подобни, които Ричър познаваше. Скромно, закупено на търг обзавеждане, подбрано на принципа на най-ниската оферта. Стените бяха покрити с дебел слой блажна боя, която вече се беше напукала и се лющеше, на пода имаше винилови плочки. Бюрото беше облицовано с фурнир, зад него се виждаха шест кантонерки последно поколение. Под часовника на отсрещната стена беше поставена голяма снимка в рамка, на която беше запечатан усмихнатият и доста по-млад Холанд в компанията на жена и дете. Семейна снимка на повече от десет години. Жената беше красива, с руса коса и лице с правилни черти, издаващи сила. Детето беше осем-деветгодишно момиче с бледо, още неоформено лице. На писалището лежаха чифт зарове — големи кокалени кубчета със заоблени от употреба ръбове и олющен емайл. Те заедно със снимката бяха единствените лични вещи в кабинета. Всичко останало беше служебно.

Холанд седна зад бюрото на стол с износена кожена тапицерия. На прозореца зад гърба му нямаше перде, стъклото беше изрисувано с ледени цветя, но иначе беше чисто. Зад него цареше пълен мрак. На външния перваз белееше сняг, под вътрешния работеше електрическа печка.

Ричър седна на стола за посетители срещу бюрото.

Холанд мълчеше.

— Какво чакаме? — попита Ричър.

— Имахме желание да ви предложим същите условия, които предложихме на останалите.

— Ама не успяхте да ме пробутате, така ли?

— Не съвсем — уморено се усмихна Холанд. — Андрю Питърсън изрази желание да ви приеме в дома си, но в момента е зает. Налага се да го изчакаме.

— С какво е зает?

— С обичайните неща за всеки полицай.

— Градът е по-голям, отколкото очаквах — рече Ричър. — На джипиеса в автобуса беше отбелязан като малка точица.

— Разрастваме се. Данните в системата бързо остаряват.

В кабинета беше прекалено топло. Ричър престана да трепери и вече започваше да се поти. Дрехите му бързо съхнеха, образувайки мръсна кора.

— Разраствате се заради затвора наблизо — рече той.

— Защо мислите така?

— Чисто нов затворнически автобус, лъскава табела след магистралата.

— Да, имаме нов федерален затвор — кимна Холанд. — Борихме се за него, защото всички го искаха. Като нов модел тойота или хонда, току-що слезли от конвейера. Нови работни места, приток на пари. После преместиха и щатския затвор. Обединиха го с федералния. Още работни места, още долари. Там настанихме и общинския арест.

— Това ли е причината за пълните мотели? Утре е ден за свиждане?

— През седмицата имаме три дни за свиждане. А разписанието на автобусите е такова, че повечето посетители трябва да прекарат две нощи в града. Което означава шест нощувки седмично. Собствениците на мотели са затънали до гуша в работа, закусвалните и пицариите са претъпкани, по спирките на градския транспорт се трупат опашки от хора. Означава работа и долари, както вече споменах.

— Къде се намира затворът?

— На осем километра извън града. Истински подарък.

— Имате късмет — отбеляза Ричър.

Холанд помълча малко, после вдигна глава.

— Отдавна съм разбрал, че на харизан кон зъбите не се гледат — заяви той.

На вратата се почука. Мъжът с полицейското яке влезе и остави някаква папка върху бюрото. Стенният часовник показваше осем вечерта — час, който приблизително съвпадаше с часовника в главата на Ричър. Холанд разтвори папката и се извъртя така, че да скрие съдържанието ѝ от госта си. Но отражението в стъклото зад гърба му беше достатъчно ясно — лъскави снимки осем на десет, направени от полицейски фотограф, с прикачени етикети в долния край. Холанд ги прелисти. Първо общ изглед от местопрестъплението, после отделните детайли. Проснато тяло, облечено в черно. Едро, по всяка вероятност на мъж и по всяка вероятност мъртво. Главата лежеше в снега, извита на една страна. На слепоочието личеше следа от удар с тъп предмет. Кръв нямаше.

В град Болтън има полицейски участък, беше казал Нокс в автобуса малко след като приключи разговора си по джиесема. Ще изпратят човек, но вероятно ще се забавят, защото имат някакви проблеми.

Холанд затвори папката, но не каза нищо. Резервиран и мълчалив, също като Ричър. Седяха един срещу друг и мълчаха. В тишината нямаше нищо враждебно, може би само мъничко напрежение. Положил длан върху затворената папка, Холанд местеше очи от нея към госта си и обратно, сякаш се питаше кой от двата проблема е по-сериозен.

Осем вечерта в Болтън, Южна Дакота, беше девет в Мексико Сити. На две хиляди и седемстотин километра на юг, с петнайсет градуса по-топло. Мъжът, който беше приел обаждането по джиесема с предплатена карта, се приготви да набере друг номер. Намираше се в градската си къща, а човекът, чийто номер набра, живееше в просторно имение с високи стени на сто и шейсет километра от там. Той щеше да го изслуша без коментар, а после щеше да обещае решение на проблема в рамките на дванайсет часа. Винаги постъпваше така. Беше привърженик на тезата, че нищо не става без предварително обмисляне и задълбочена оценка на ситуацията. Това беше единственият начин да се избегнат импулсивните грешки и да се формулира подходящият отговор — винаги бърз, смел и решителен.

* * *

Кабинетът на Холанд тънеше в тишина, но Ричър долови някакъв шум, който идваше от вътрешността на участъка. Стъпки на хора, които влизаха и излизаха, затръшване на врати. Това продължи около трийсет минути, после всичко утихна. Може би смяна на дежурствата, помисли си Ричър. Часът беше малко необичаен за трисменен режим. Беше по-подходящ за двусменен. Дневната смяна си отива, застъпва нощната. Дванайсет часа за всяка, от осем до осем. Малко необичайна ситуация, която може би е временна, предизвикана от извънредни събития.

Те също си имат проблеми.

Андрю Питърсън се върна в участъка малко преди девет и двайсет. Главата му надникна през вратата и Холанд излезе в коридора с папката в ръце. Импровизираното съвещание продължи не повече от пет минути. Вероятно Питърсън е огледал тялото на място и не му трябват снимките, каза си Ричър. Двамата се върнаха в кабинета и се изправиха до вратата. Личеше им, че искат да си тръгват. Дългият и тежък работен ден беше останал зад гърба им, предстоеше им друг, вероятно не по-малко тежък. А между тях — нищо. Ричър познаваше това чувство, когато имаше работа. Някои дни бяха такива. Но не и онези, в които се появяваше труп.

— Да вървим — рече Питърсън.

Девет и двайсет и пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа и половина.

Девет и двайсет и пет вечерта в Южна Дакота беше десет и двайсет и пет в имението с високите стени, разположено на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Собственикът му беше необичайно нисък мъж, когото наричаха Платон. Според някои хора Платон беше бразилец, който, подобно на много свои сънародници, беше избрал едно късо и лесно запомнящо се име от многото собствени и фамилни имена, изредени в кръщелното му свидетелство. Като футболната звезда Пеле, чието пълно име беше Едсон Арантиш ду Нашсименту. Или Рикарду Изексон душ Сантуш Лейти, известен на света като Кака. Други твърдяха, че Платон е колумбиец — нещо, което звучеше логично поради бизнеса, с който се занимаваше. Имаше такива, които го смятаха за мексиканец. Но всички бяха единодушни, че е много нисък, макар че никой не смееше да му го каже в очите. В местната му шофьорска книжка беше отбелязано, че е висок метър и шейсет сантиметра, но на практика беше метър и петдесет с дебели подметки и метър и четирийсет и девет без тях.

Причината никой да не споменава истинския му ръст бе случилото се с бившия му сътрудник Мартинес. По време на спор Мартинес изгубил самообладание и го нарекъл джудже. В резултат се озовал в една от най-добрите болници на Мексико Сити, където го упоили и подготвили за операция. После отмерили точно метър и четирийсет и седем сантиметра от темето надолу, отбелязвайки мястото малко под коленете с дебели черти. Двойната ампутация била извършена от пълен екип от хирурзи и оперативни сестри — чисто и прецизно, без никакви усложнения. Два дни по-късно Мартинес бил откаран с линейка в дома си. Платон му изпратил подарък с пожелания за скорошно оздравяване и скромната препоръка да му бъде винаги пред очи. При създалите се обстоятелства препоръката била приета като заповед. Отначало близките на Мартинес решили, че подаръкът представлява аквариум с някакви тропически рибки, отчитайки формата и размерите на съда, в който се плискала някаква течност. Когато го разопаковали, установили, че това наистина е аквариум, но в него нямало рибки. Течността се оказала формалдехид, в който плували отрязаните крака на Мартинес.

След тази случка никой вече не споменавал ръста на Платон.

След като прие обаждането от къщата в града, той беше обещал решение след дванайсет часа, но на практика нямаше намерение да отделя толкова много време на един сравнително дребен проблем, възникнал в периферията на голямата и сложна международна организация. След час и половина решението беше взето: устата на свидетеля трябва да бъде затворена. Задачата щеше да бъде изпълнена от съответния човек, който щеше да бъде изпратен в подходящото време.

Освен това Платон реши да допълни списъка от четиринайсет точки с още една. На практика беше доста учуден, че тя не е била включена досега. Но все пак той беше Платон, а не те.

Щеше да прекъсне веригата в името на сигурността.

Адвокатът също трябваше да замлъкне.

5

Питърсън изведе Ричър в мразовитата нощ и го попита дали е гладен. Ричър призна, че умира от глад, и Питърсън подкара колата към един от веригата ресторанти в града, разположен до бензиностанцията на главния път. Колата беше стандартен полицейски Форд „Краун Виктория“, със зимни гуми отпред и вериги на задните колела. В топлото купе миришеше на гума, мазнина от хамбургери и загрети релета. Навън снегът беше спрял.

— Става твърде студено — отбеляза Питърсън.

И това беше вярно. Нощното небе беше почти чисто, а земята беше притисната от леден арктически въздух. Облечен в неподходящи дрехи, Ричър започна да трепери още преди да е изминал няколкото крачки от паркинга до входа на ресторанта.

— Мислех, че се очаква силна снежна буря — обади се той.

— Очаква се — кимна Питърсън. — Даже две. Които тласкат студения въздух пред себе си.

— Кога ще бъдат тук?

— Скоро.

— А после ще се затопли ли?

— Малко. Колкото отново да завали сняг.

— Добре. Предпочитам снега пред студа.

— Мислиш, че това е студ, а?

— Не е топло.

— Нищо не е.

— Знам — кимна Ричър. — Изкарах една зима в Корея. Беше доста по-студена от тази тук.

— Но?

— Армията ме снабди с подходящо облекло.

— И?

— Корея поне беше интересна.

Питърсън леко се засегна.

Ресторантът беше празен и май щяха да затварят. Те обаче влязоха и се настаниха на маса за двама — ламиниран квадрат метър на метър, който изглеждаше прекалено малък за едри мъже като тях.

— Град Болтън е доста интересно място — отбеляза Питърсън.

— Мъртвецът?

— Да — кимна Питърсън, после рязко вдигна глава. — Какъв мъртвец?

— Късно е — усмихна се Ричър. — Вече се изпусна.

— Не ми казвай, че Холанд ти е казал.

— Не е. Но бях дълго време в кабинета му.

— Сам?

— Нито за минута.

— И той ти позволи да разгледаш снимките?

— Напротив. Но явно имате добри чистачки. Прозорецът беше излъскан.

— Всичките ли ги видя?

— Не успях да определя дали мъжът е мъртъв, или е в безсъзнание.

— Значи нарочно ме избъзика за Корея, така ли?

— Обичам да съм наясно. Винаги съм изпитвал глад за информация.

Пред масата им се изправи сервитьорката. Около четирийсетгодишна уморена жена, с маратонки, униформена риза в цвят каки и вратовръзка на ластик. Питърсън си поръча печено. Ричър поиска същото, прибавяйки и чаша кафе.

— Колко време си служил в армията? — попита полицаят.

— Тринайсет години.

— Военна полиция?

Ричър кимна.

— С медицинска подготовка?

— Разговарял си с пътниците.

— И с шофьора.

— Проверявал си ме.

— Естествено. Нали това ми е работата?

— А после реши да ме приютиш в дома си.

— Да имаш по-добър избор?

— За да ме държиш под око.

— Щом казваш…

— Защо?

— Имам си причини.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— Защото си гладен за информация?

— Предполагам.

— Достатъчно е да знаеш, че в момента искаме да знаем кой идва в града и кой го напуска.

Питърсън не каза нищо повече. Минута по-късно пристигна вечерята. Препълнени чинии със сочно месо със сос и картофено пюре. Кафето бе направено най-малко преди час. Бе изгубило част от аромата, но не и силата си.

— С какво точно се занимаваше като военен полицай? — попита Питърсън.

— С всичко, което ми нареждаха — отвърна Ричър.

— Тежки престъпления?

— Понякога.

— Убийства?

— Всякакви. От опити за отнемане на живот до серийни убийства.

— Каква степен на медицинска квалификация притежаваш?

— Защо, да не би да се съмняваш в качеството?

— И аз обичам информацията.

— Всъщност нямам кой знае каква медицинска квалификация. Просто се опитах да накарам онези възрастни хора да се почувстват по-удобно.

— Всички се изказаха добре за теб.

— Не им вярвай. Те изобщо не ме познават.

Питърсън замълча.

— Къде открихте трупа? — попита след кратката пауза Ричър. — Там, където пресечката беше блокирана от патрулна кола ли?

— Не. Трупът беше на друго място.

— Но не е бил убит там.

— Откъде знаеш?

— По снега нямаше кръв. Когато фраснеш някого по главата с цел да го убиеш, обикновено му счупваш черепа. Това е неизбежно. А такива рани кървят страшно много. Наоколо би трябвало да има цяла локва кръв.

Питърсън помълча още малко, после попита:

— Къде живееш?

Това беше труден въпрос. Не за самия Ричър, защото той имаше прост отговор: не живееше никъде. Баща му беше редови офицер, а самият той се беше появил на бял свят в една берлинска военна болница. Скитническият му живот беше започнал в момента, в който го бяха изнесли от там, увит в одеяло. Израсна във военни бази по различни краища на света, в евтини служебни квартири. А после избра професията на баща си и продължи да живее по същия начин, но вече самостоятелно. Четирите години в Уест Пойнт бяха най-дългото му задържане на едно място. Но не му хареса нито академията, нито заседналият живот. Днес вече не беше на служба, но продължаваше да се мести. Така беше преминал животът му, нямаше начин да се освободи от този навик.

А и не беше се опитвал.

— Аз съм номад — каза на глас той.

— Номадите имат животни и се движат, за да им търсят пасища — отвърна Питърсън. — Такава е дефиницията.

— Добре де, аз съм номад без животни.

— Значи си скитник.

— Възможно е.

— Нямаш багаж.

— Това проблем ли е за теб?

— Поведението ти е странно. А ченгетата не обичат странните неща.

— Какво му е странното? Не е ли по-странно цял живот да седиш на едно и също място?

Питърсън замълча за момент, после поклати глава.

— Всеки има някаква собственост.

— На мен не ми трябва. Когато пътуваш без багаж, стигаш по-далеч.

Питърсън замълча.

— При всички случаи не съм проблем за теб — добави Ричър. — За пръв път в живота си чувам за Болтън. Ако онзи шофьор не беше завъртял по-рязко волана, сега щях да съм в Маунт Ръшмор.

Питърсън неохотно кимна.

— Това не го оспорвам.

Десет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа.

* * *

На две хиляди и седемстотин километра на юг, затворен в имението си на сто и шейсет километра от Мексико Сити, Платон също вечеряше. В чинията му имаше сочно телешко филе, докарано по въздуха чак от Аржентина. Наближаваше единайсет вечерта местно време. Късна вечеря. Платон беше облечен в бели панталони и бяла риза, а краката му бяха обути в черни мокасини. Всичко беше закупено от детските щандове на „Брукс Брадърс“. Обувките и дрехите му стояха много добре, но въпреки това изглеждаха странно. Може би защото бяха създадени за дебелички бели американчета от средната класа, а не за възрастни ниски мъже с шоколадов цвят на кожата и бръснати глави. Но Платон държеше на готовото облекло, защото не би могъл да понесе процедурите по вземането на мерки. Шивачите щяха да замълчат при вида на цифрите, отбелязани на рулетката, а после щяха да направят всичко възможно да ги съобщят с неутрален тон на колегите си кроячи. Поправката на готови дрехи беше също така немислима. Той не можеше да си представи посещенията на изнервени местни шивачки, които напразно ще се опитват да скрият излишните парчета плат.

Остави вилицата и избърса устните си с голяма бяла салфетка. После взе телефона и натисна зеленото бутонче два пъти, за да извика на екрана последното обаждане.

— Няма смисъл да чакаме — каза той, когато насреща вдигнаха. — Изпрати човека да премахне свидетеля.

— Кога? — попита мъжът в градската къща.

— Когато е най-разумно.

— Добре.

— Премахни и адвоката, за да прекъснем веригата.

— Добре.

— А на онези идиоти им дай да разберат, че са ми задължени. Много задължени.

— Добре.

— Предай им, че не искам повече да ме занимават с подобни глупости.

* * *

Ричър зададе следващия си въпрос едва след като преполови печеното.

— Защо беше блокирана онази улица?

— Може би заради паднал електрически кабел — отвърна Питърсън.

— Едва ли. Би означавало, че имате странни приоритети. Нима бихте оставили двайсет старци да мръзнат цял час на заледената магистрала заради някаква жица на безлюдна уличка?

— Може би е имало леко пътно произшествие.

— Същият отговор.

— Какво значение има? По това време вие вече бяхте в града.

— Колата ви е стояла там два часа, а може би и повече. Следите от гумите ѝ бяха почти засипани. Но ти каза, че не разполагате със свободни хора.

— Самата истина. Полицаят не беше свободен, защото изпълняваше задача.

— Каква задача?

— Това не е твоя работа.

— С колко хора разполагате в участъка?

— С достатъчно.

— И всички бяха заети?

— Точно така.

— Колко от тях бездействаха в колите си, седнали на топло?

— За да получиш отговор на този въпрос, трябва да се преместиш в Болтън и да си плащаш данъците. Едва след това можеш да го зададеш на кмета или на полицейския началник Холанд.

— Можеше да се простудя.

— Но не си.

— Рано е да се каже.

Продължиха да се хранят мълчаливо. После звънна телефонът на Питърсън. Той вдигна, послуша малко и го изключи.

— Трябва да тръгвам — изправи се той. — Ти ме чакай тук.

— Не мога, защото затварят. Часът е десет. Сервитьорката чака само нас, за да си тръгне.

Питърсън замълча.

— Не мога да вървя пеша, защото не знам къде отивам — добави Ричър. — А и бездруго е много студено.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ще стоя в колата. Просто не ми обръщай внимание.

— Добре — кимна най-сетне Питърсън, но не изглеждаше доволен.

Ричър остави на масата банкнота от двайсет долара и сервитьорката го дари с усмивка. Че как иначе, рече си той. Две пържоли и чаша кафе по цените в Южна Дакота означаваха, че ѝ оставя шейсет процента бакшиш. А може би и сто процента, ако Болтън случайно е от онези градчета, в които ченгетата се хранят безплатно.

Купето на патрулката все още не беше изстинало. Питърсън стъпи на газта, веригите захапаха и колата се стрелна напред. По улиците нямаше никакво движение с изключение на снегорините, които усърдно разчистваха снега. Ричър имаше проблем със снегорините. Не със самите машини, а със сложната дума. По-точното им наименование би било булдозери. Но Питърсън очевидно нямаше подобни проблеми, защото ги задмина, а после натисна педала докрай и патрулката се понесе напред, без да намалява на завоите и без да се съобразява със светофарите.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Западните покрайнини.

— Защо?

— Нарушители.

— В нечий дом?

— На улицата. По сигнал от квартални доброволци.

Това беше цялото обяснение. Питърсън насочи вниманието си към пътя, приведен над волана. Беше нетърпелив и нервен. Ричър се изпъна на съседната седалка. Що за нарушение можеше да накара заместник-началника на полицията да реагира толкова бързо на нечий сигнал, запита се той.

На две хиляди и седемстотин километра на юг мъжът в къщата в Мексико Сити се готвеше да проведе международен разговор със Съединените щати. Това беше последната му задача за деня. Тук беше единайсет вечерта, десет в големия съсед на север. Насреща вдигнаха и мъжът продиктува инструкциите на Платон бавно и точно. Не искаше да го разберат погрешно. Нямаше място за грешка. Изчака да получи потвърждение и чак тогава затвори. Не се обади на Платон. Нямаше смисъл. Той просто не можеше да възприеме понятието потвърждение. За него подчинението следваше заповедта, както утрото следва нощта. Нещо неизбежно. Заповедта можеше да остане неизпълнена само ако Земята спре да се върти.

6

Питърсън завъртя копчето на радиостанцията. Прозвучаха гласовете на четирима полицаи, които обикаляха западните покрайнини на града в търсене на нарушителите. Резултат все още нямаше и той насочи колата си към непроверените улици. Надясно, наляво, после пак надясно. Под бледите лъчи на луната се виждаха спретнати, подредени в редици къщички със заснежени покриви. Прозорците им излъчваха мека светлина, тротоарите и алеите за автомобили пред тях бяха скрити под дебелото одеяло на снега. Част от улиците бяха почистени от снегорините и отстрани се издигаха високи преспи. Други все още бяха недокоснати, но дебелината на снежната покривка върху тях не беше толкова голяма, колкото в дворовете и по алеите пред къщите. Това доказваше, че днешните валежи са втори или трети за изтеклата седмица. Пътищата вече бяха почиствани и засипвани няколко пъти, в обичайния за зимата ритъм.

— Колко са нарушителите? — попита Ричър.

— Докладвано е за двама — отвърна Питърсън.

— С автомобил?

— Не, пеша.

— И какво правят?

— Просто обикалят.

— Значи трябва да караш по почистените улици. Никой не гази трийсетсантиметров сняг.

Питърсън намали за момент и се замисли. После завъртя волана и навлезе в първата почистена пряка. Снегоринът беше минал на зигзаг по по-широките улици и пресечките им. Платното беше покрито с тънък слой сняг, а отстрани се виждаха високи, все още чисти преспи.

Засякоха нарушителите четири минути по-късно.

Действително бяха двама, изправени рамо до рамо срещу още един човек. Той се оказа началник Холанд. Колата му се виждаше на седем-осем метра по-нататък. „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Тъмносиня или черна. Бледата светлина на луната не позволяваше точното определяне на цвета ѝ. Полицейско оборудване, с антени на капака на багажника и изключена синя лампа на покрива. Двигателят работеше, а вратата откъм шофьора зееше отворена. Под двойния ауспух се бяха образували черни локви. Беше ясно, че Холанд бе изскочил навън, за да спре нарушителите.

И двамата бяха бели — високи и яки. С черни ботуши, черни джинси и черни дънкови ризи, черни подплатени жилетки без ръкави и черни ръкавици без пръсти. Връхните им дрехи бяха черни кожени якета, под които се виждаха черни шалове, плътно увити около вратовете. Приличаха на мъртвеца от полицейските фотографии.

Питърсън спря на десетина метра от тях и остана в колата с работещ двигател. Фаровете му осветиха сцената. Нещата не се развиваха добре за Холанд. Той изглеждаше нервен за разлика от мъжете насреща му, които го бяха притиснали към висока преспа сняг. Лицето му издаваше безпомощност.

Ричър веднага разбра защо.

Кобурът му беше разкопчан и празен, но пистолетът не беше в ръката му. Очите му постоянно се местеха надолу и леко вляво.

Беше хвърлил оръжието си в снега.

Или е било избито от ръката му.

И в двата случая положението му не беше добро.

— Кои са тези? — попита Ричър.

— Нежелани гости — отвърна Питърсън.

— Толкова нежелани, че лично шефът на полицията се е включил в издирването?

— Виждаш това, което виждам и аз.

— Какво ще направиш?

— Положението е деликатно. Вероятно са въоръжени.

— Ти също.

— Не мога да направя Холанд за смях.

— Грешката не е негова. Сигурно са му измръзнали ръцете.

— Току-що е слязъл от колата.

— Не е току-що. Колата работи на място поне от десет минути. Виж локвите под ауспусите.

Питърсън не отговори. И не помръдна.

— Кои са те? — отново попита Ричър.

— Какво те интересува?

— Просто съм любопитен. Тези хора те плашат.

— Така ли мислиш?

— Да. Ако не те плашеха, вече щяха да са на задната седалка, оковани в белезници.

— Те са рокери.

— Не виждам никакви мотоциклети.

— През зимата използват пикапи — поясни Питърсън.

— Незаконно ли е това?

— И са смъркачи.

— Какво е смъркачи?

— Друсат се с кристални метамфетамини.

— Амфетамини?

— Метилирани амфетамини, които стават за пушене. Или по-скоро се вдишват изпаренията им. Използват се стъклени тръбички, счупени електрически крушки или станиол. Нагряваш ги и смъркаш. А после ставаш непредвидим.

— Хората винаги са непредвидими.

— Не като тези.

— Познаваш ли ги?

— Специално тези не, но познавам породата им.

— В града ли живеят?

— На осем километра на запад. Много са. Устроили са си нещо като лагер. По принцип си стоят там, но хората не ги обичат.

— Мъртвецът е бил един от тях — отбеляза Ричър.

— Вероятно — кимна Питърсън.

— Може би търсят приятеля си.

— Или са тръгнали да отмъщават за него.

Питърсън гледаше през предното стъкло, без да помръдва. На десет метра от тях шоуто продължаваше. Началник Холанд видимо трепереше. От студ или от страх.

А може би и от двете.

— Направи нещо — обади се Ричър.

Питърсън не помръдна.

— Интересна стратегия — продължи Ричър. — Май си решил да чакаш, докато се вкочанят от студ.

Питърсън не отговори.

— Проблемът е там, че Холанд ще се вкочани пръв — добави Ричър.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— Ти си цивилен.

— Само технически.

— Не си облечен както трябва. Навън е студено.

— Колко време ще ни отнеме?

— Нямаш оръжие.

— За типове като тези не ми трябва оръжие.

— Кристалният метамфетамин е сериозна работа. Падат всички задръжки.

— Значи ще бъдем на равни начала.

— Те не изпитват болка.

— Не им трябва да изпитват болка. Достатъчно е да изпаднат в безсъзнание.

Питърсън замълча.

— Ти тръгваш наляво, а аз надясно — подхвърли Ричър. — Аз ще привлека вниманието им, а ти ще им минеш в гръб.

На десет метра пред тях Холанд каза нещо и двамата направиха крачка напред. Холанд отстъпи, препъна се и тежко седна в снега. Вече със сигурност не можеше да достигне до мястото, където беше хвърлил пистолета си.

Десет и половина вечерта.

— Опасно е да чакаме повече — предупреди Ричър.

Питърсън кимна и отвори вратата.

— Не ги докосвай, не прави нищо — рече той. — В момента все още са невинни граждани.

— С Холанд по задник пред тях?

— Невинни до доказване на противното. Такъв е законът. Наистина не ги пипай.

Питърсън излезе навън. За момент остана зад отворената врата, после я заобиколи и тръгна напред. Ричър го последва крачка по крачка.

Мъжете ги видяха.

Ричър тръгна надясно, а Питърсън наляво. Температурата в колата зад тях беше двайсет градуса над нулата, навън бе минус дванайсет. А може би бе дори още по-студено. Ричър дръпна ципа на якето си, натика ръце дълбоко в джобовете и сгуши врат в яката. Но само след пет крачки започна да трепери. Това не беше обикновен студ, а жесток мраз. Двамата пред тях отстъпиха крачка назад от Холанд. Той се възползва от пространството и се изправи. Питърсън застана до него. Пистолетът му все още беше в кобура. Ричър направи малък кръг и спря на два метра зад нарушителите. Холанд пристъпи напред, наведе се и изрови пистолета си от снега. Почисти го с длан, надникна в цевта и го тикна в кобура.

Всички стояха неподвижни.

Снегът на платното беше ситен като прах, сред който проблясваха по-едри ледени кристалчета. Питърсън и Холанд не отместваха очи от двамата мъже. Те им отговаряха със същото, въпреки че усещаха присъствието на Ричър зад гърба си. Той вече трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха. От устата му излитаха малки облачета пара.

Никой не проговори.

Мъжът вдясно от Ричър беше над метър и осемдесет, а раменете му със сигурност бяха по-широки от метър. Това отчасти се дължеше на якето с дебела пухена подплата, но въпреки това личеше, че мъжът е дяволски як. Партньорът му отляво беше с по-скромни габарити, но в замяна на това далеч по-активен. Непрекъснато пристъпваше от крак на крак, правеше чупки в кръста и изпъваше рамене. Без съмнение му беше студено, макар че не трепереше. Всичките тези движения се дължат на химията, а не на температурата, рече си Ричър.

Никой не проговори.

Така изтече още една дълга секунда.

— Момчета, ако не си тръгнете веднага, един от вас ще трябва да ми заеме якето си — обади се най-сетне Ричър.

Двамата се обърнаха много бавно. Лицето на здравеняка вдясно беше полускрито от гъста брада. Космите ѝ бяха покрити със скреж. Приличаше на полярен изследовател. Или на планинар. По-дребният отляво имаше двудневна четина и пъргави очички. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо. Тънки подвижни устни, развалени зъби.

— Кой си ти? — попита здравенякът отдясно.

— Прибирайте се у дома — отвърна Ричър. — На улицата е много студено за глупости.

Не получи отговор.

Питърсън и Холанд не предприеха нищо, въпреки че бяха останали в гръб на нарушителите. Пистолетите им си останаха в кобурите, а кобурите бяха закопчани. Ричър светкавично обмисли следващите си действия. Винаги е по-добре да си подготвен. Предпочиташе здравенякът да е отляво, защото това би му позволило по-голям замах за удар с дясната ръка. Винаги отстраняваше по-силният от противниците си, когато бяха повече от един. Но и винаги беше готов да прояви гъвкавост. Може би трябваше да даде приоритет на този, който подскачаше до брадатия. Обикновено гигантите са по-бавни и не толкова решителни — разбира се, ако не са под влиянието на стимуланти.

— Или яке, или изчезвайте, момчета — повтори той.

Не получи отговор. После Холанд най-сетне се раздвижи. Направи твърда крачка напред и ядосано изръмжа:

— Махайте се, по дяволите, от града ми!

Едновременно с това блъсна по-дребния в гърба.

Онзи политна към Ричър и използва инерцията, за да се извърти. Ръката му описа широк замах, като на питчър за решителен удар. Ричър за миг улови китката му, после я пусна. Но това беше достатъчно, за да наруши равновесието му. Той се олюля, кракът му направи крачка встрани, а юмрукът му профуча доста далеч от лицето на Холанд.

После мъжът се завъртя и замахна към Ричър. Точка по въпроса невинен до доказване на противното, помисли си Ричър, направи бърза крачка вляво и юмрукът профуча на сантиметър от брадичката му. Подето от инерцията, тялото на нападателя се завъртя. Ричър ловко го изрита в глезена и той се просна по очи на леда. Това предизвика намесата на гиганта, който раздвижи огромните си крака и тръгна със стиснати юмруци към него. От ноздрите му излитаха облачета пара като на разярен бик от детските илюстровани книжки.

Лесна плячка.

Ричър го изчака да замахне, после обедини инерцията му със собственото си светкавично движение. Лакътят му потъна в бялото петно кожа между брадата и косата на гиганта. Като сабя, която се прибира в ножницата. Мачът свърши. Или почти свърши, тъй като по-дребният мъж вече се беше надигнал на колене и длани — като спринтьор, който очаква стартовия изстрел. Ритникът на Ричър го улучи в челото. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на една страна с подгънати крака.

Ричър отново напъха ръце в джобовете си.

— Господи Исусе! — възкликна Питърсън.

Двамата бандити лежаха един до друг. Черни купчини върху леда, проблясващ под лунните лъчи. Над тях се извиваха облачета пара. Питърсън не каза нищо повече. Холанд се върна при колата си, проведе кратък разговор по радиостанцията и се заклатушка обратно.

— Току-що повиках две линейки — обяви след цяла дълга минута той.

Очите му бяха заковани в Ричър, който само сви рамене.

— Не искаш и да знаеш защо повиках две линейки? — попита шефът на полицията.

— Защото се подхлъзнах — отвърна Ричър.

— Какво?

— Подхлъзнах се на леда.

— Това ли е версията? Подхлъзваш се и без да искаш, ги поваляш?

— Не. Подхлъзнах се, когато замахнах към онзи, големия. Което омекоти удара. Ако не бях се подхлъзнал, нямаше да викаш две линейки, а само една. Плюс катафалката на Съдебна медицина.

Холанд отмести очи.

— Иди да ме чакаш в колата — рече Питърсън.

Адвокатът си легна в единайсет и четвърт. Децата му го бяха изпреварили с два часа, а съпругата му още беше в кухнята. Той постави обувките си в шкафа, свали вратовръзката и окачи сакото си на закачалка. Ризата, бельото и чорапите отидоха в коша за пране. Облече пижама, облекчи се в тоалетната и изми зъбите си. После се пъхна под завивките и отправи очи към тавана. В главата му все още звучеше смехът на мъжа, на когото се бе обадил малко преди да напусне магистралата. Нещо средно между лай и възбудено хълцане. Пълен с очакване и злорадство. Да се отстрани свидетелят, бе изрекъл той, а онзи от другата страна на линията бе зацвилил от щастие.

Ричър влезе в колата на Питърсън и затръшна вратата. Лицето му беше изтръпнало от студа. Насочи решетката на отоплението към себе си и включи вентилаторите на максимум. После се облегна назад и зачака. Линейките се появиха след пет минути с включени сигнални светлини, които хвърляха синьо-червени отблясъци по снега. Натовариха двамата пациенти и бързо потеглиха. И двамата още бяха в несвяст. Но състоянието им не беше сериозно. Общи контузии, може би плюс някое друго разтягане. След три дни на легло щяха да са като нови. Разбира се, ако си вземаха лекарствата, най-вече болкоуспокояващите.

Ричър остана в колата. На десет метра пред него Холанд и Питърсън разговаряха на студа. Стояха близо един до друг, полуизвърнати, с гръб към колата. Разговаряха тихо. Съдейки по поведението им, Ричър стигна до заключението, че говорят за него.

— Възможно ли е да е той? — попита началник Холанд.

— Ако е той, значи току-що прати в болница двама от предполагаемите си съюзници — отвърна Питърсън. — Това ми се струва странно.

— Може би е номер. Може би са го планирали заедно. Или пък някой от онези се готвеше да каже нещо компрометиращо и той го накара да млъкне.

— Той защищаваше себе си, шефе.

— Отначало.

— Останалото беше самоотбрана.

— Сигурен ли си, че не е той?

— Сто процента. Няма как да е той. Шансът да се появи тук е едно на милион.

— Не е възможно нарочно да е причинил катастрофата на автобуса, нали?

— За тази цел би трябвало да прекоси целия салон и да нападне шофьора. Но никой не е казал такова нещо. Нито шофьорът, нито пътниците.

— Добре — кимна Холанд. — А шофьорът? Възможно ли е да е причинил катастрофата умишлено?

— Би било страшно рисковано.

— Не е задължително. Може би е познавал пътя, минавал е по него много пъти — и през лятото, и през зимата. Знае къде се образуват поледици. Не му е било трудно да подхлъзне автобуса.

— Някаква кола е поднесла и се е насочила към него.

— Той го казва.

— Би могъл да получи наранявания. Би могъл да убие хора и да попадне в болница, а после и в затвора за непредумишлено убийство.

— А може би не. Съвременните автобуси разполагат с всевъзможни електронни системи. Тракшън контрол, спирачки с антиблокираща система и прочие. Достатъчно е било да завърти волана малко по-рязко, а после да го насочи към канавката. После ние го приемаме с отворени обятия, като добрия самарянин.

— Довечера мога да поговоря с Ричър — предложи Питърсън. — Той е важен свидетел, защото е бил в автобуса. Със сигурност ще получим по-ясна представа за онова, което се е случило.

— Тоя е психопат! — отсече Холанд. — Искам да се махне от тук.

— Пътищата са затворени.

— В такъв случай го искам заключен.

— Наистина ли? — изгледа го Питърсън. — Честно казано, на мен ми се струва доста умен човек. Помисли малко, шефе. На теб ти спести най-малко един счупен нос, а мен ме освободи от задължението да застрелям двама души. На практика направи голяма услуга и на двама ни.

— Случайно.

— А може би нарочно.

— Нима мислиш, че е знаел какво прави? Тук, сега?

— Точно така мисля. Според мен той е човек, който вниква в нещата пет секунди преди останалите.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сър. Прекарах известно време с него.

Холанд сви рамене.

— Добре, поговори с него, след като искаш…

— Може би трябва да го използваме по-добре? Той е бивш военен и знае много неща.

— Какви неща?

— За онова, което се намира на запад.

— Харесваш ли го?

— Няма значение дали го харесвам. Можем да го използваме. При създалите се обстоятелства би било престъпление да не го направим.

— Това ми звучи като признание за безсилие.

— Не, сър. Това е здрав разум. По-добре да потърсим помощ, преди да са ни сритали задниците.

— Какво можем да споделим с него?

— Повечето, а може би всичко — въздъхна Питърсън. — И бездруго той много бързо ще разбере за какво става въпрос.

— Така ли би постъпил, ако си началник на полицията?

— Да, сър.

Холанд се замисли, после бавно кимна.

— Добре, съгласен съм. Поговори с него.

Единайсет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и три часа.

7

Питърсън си тръгна със служебната кола. Нещо необичайно според Ричър. От опит знаеше, че градските ченгета оставят служебните си коли на паркинга и се прибират у дома с личните си превозни средства. А патрулката се поема от дежурната смяна още докато е топла. Но Питърсън каза, че полицейското управление на Болтън разполага с кола за всеки от своите служители, който живее на повече от десет минути път до участъка.

Питърсън живееше на две минути, или на около километър и половина в източна посока. Къщата му беше изградена върху остатъците от стара ферма — солидна дървена постройка във формата на торта, боядисана в червено и бяло. Част от прозорците грееха с топла жълтеникава светлина. До нея се издигаше хамбар в същите цветове. Покривите бяха покрити с дебел слой сняг. Замръзналата земя наоколо беше равна и притихнала под бялото покривало. Парцелът беше във формата на квадрат, може би четири декара. Ограден с бодлива тел, опъната на напукани колове. Около трийсет сантиметра от оградата стърчаха над снега.

Почистената алея за коли се раздвояваше. Единият лъч водеше към хамбара, а другият свършваше пред къщата. Питърсън паркира пред хамбара — голяма отворена постройка, разделена на три части. Едната беше заета от Форд пикап с прикачен снегорин, а във втората имаше старателно подредени купчини дърва за огрев. Двамата слязоха от колата и поеха по разчистената алея обратно към къщата.

Входната врата беше от солидно дърво, боядисана в червено като стените. Тя се отвори в момента, в който спряха пред нея. Жената в затопленото антре беше горе-долу на възрастта на Питърсън, доста над средния ръст. Слабата ѝ фигура ясно се очертаваше на меката светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Косата ѝ беше прибрана на опашка. Беше облечена с черен панталон и вълнен пуловер със сложна шарка.

Трябваше да е съпругата.

Тримата останаха неподвижни за момент, разигравайки пантомима на любезност. Питърсън беше нетърпелив да избяга от студа, жена му не искаше да изпусне топлината навън, а на Ричър не му се щеше да влезе, без да бъде поканен. След една дълга секунда колебание жената разтвори по-широко вратата, а Питърсън го побутна да влезе. Подът на антрето беше покрит с лакирани дъски, стените под ниския таван бяха облепени с тапети. Вляво се виждаше килер, вдясно беше трапезарията. Кухнята се намираше право напред в дъното на коридора. Там боботеше печка на дърва. Ноздрите на Ричър уловиха миризмата на дим и нагорещено желязо.

Питърсън ги запозна с тих глас. Вероятно горе спят деца, помисли си Ричър. Съпругата се казваше Ким и явно знаеше всичко за катастрофиралия автобус и необходимостта от настаняването на пътниците. Каза, че е приготвила едно сгъваемо легло в кабинета. Тонът ѝ беше извинителен, сякаш съжаляваше, че не разполагат със стая за гости.

— Мога да спя и на пода, госпожо — рече Ричър. — Много съжалявам, че ви създавам неудобства.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Надявам се да си тръгна рано сутринта.

— Едва ли ще стане. До сутринта всичко ще бъде затрупано.

— Е, тогава по-късно през деня.

— Страхувам се, че пътищата ще бъдат затворени — поклати глава Ким и погледна към съпруга си. — Нали така, Андрю?

— Много вероятно — кимна Питърсън.

— Можете да останете колкото пожелаете — добави съпругата му.

— Много мило от ваша страна, госпожо. Благодаря ви.

— В колата ли оставихте багажа си?

— Той няма багаж — обади се Питърсън. — Твърди, че няма нужда от нищо.

Ким не реагира. Лицето ѝ остана безизразно, сякаш не беше в състояние да приеме подобна информация. После очите ѝ пробягаха по якето, ризата и панталоните на Ричър.

— Утре ще се отбия в някой магазин — обясни той. — Имам навик през няколко дни да купувам онова, което ми е необходимо.

— Вместо да давате дрехите си на химическо чистене?

— Да.

— Защо?

— Струва ми се, че е по-логично.

— Ще ви трябва топло палто.

— Сигурно.

— Не си купувайте. Твърде скъпо е само за няколко Дни. Ние ще ви дадем едно назаем. На баща ми е. Той е висок горе-долу колкото вас. Държи го тук за всеки случай. Има още шапка и ръкавици. — Жената отвори стенния шкаф до нея и започна да прехвърля подредените на закачалки дрехи. Когато се изправи, в ръцете ѝ имаше огромна подплатена шуба с цвят на рядка кал и шнур за пристягане през кръста. Беше стара и износена, с тъмни петна по реверите и раменете — следи от отдавна свалени нашивки и табелки. Ръкавите ѝ се разширяваха в долния край.

— Пенсиониран полицай? — попита Ричър.

— Магистрален патрул — кимна Ким Питърсън. — Те могат да задържат униформите си, след като им махнат нашивките.

Шубата имаше подплатена с кожа качулка, а от джобовете ѝ стърчаха шапка и чифт дебели ръкавици.

— Пробвайте я — рече Ким.

Оказа се, че баща ѝ е по-едър от Ричър. Шубата беше поне с един номер по-голяма. Но по-голямото винаги е по-добро от по-малкото. Ричър я навлече, сведе очи към мястото, на което са били нашивките, и се усмихна. Те му придаваха чувство за сигурност. Винаги беше харесвал сержантите си, които вършеха добра работа.

Шубата миришеше на нафталин, а шапката на чужда коса. Беше изработена от кафява изкуствена материя, подплатена със заешка кожа.

— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Ричър, съблече шубата и ѝ я подаде. Тя я окачи на закачалката зад входната врата редом със служебната шуба на Питърсън. Насочиха се към кухнята в дъното на коридора. Оказа се, че тя е твърде просторна. Заемаше цялата ширина на къщата. Освен обичайното домакинско оборудване в нея имаше място за голяма дървена маса с шест стола, плюс нещо като всекидневна, обзаведена със старо канапе и два фотьойла, обърнати към телевизора до стената. В дъното беше печката, която боботеше като локомотив. До нея се виждаше затворена врата.

— Там е кабинетът — поясни Ким. — Влезте.

Ричър реши, че това означава лека нощ, и се обърна да благодари още веднъж. Но Питърсън се оказа на крачка зад него.

— Иска да си поговорите — поясни Ким. — Сигурна съм, защото не разговаря с мен.

Мъжът, получил поръчката да ликвидира свидетеля и адвоката, се зае да почисти оръжието си — обикновен „Глок 17“, нито нов, нито стар, изпитано и добре поддържано оръжие. Той го разглоби, почисти частите с четка и ги смаза. После отново го сглоби и се зае със страничните, леко грапави плочки на ръкохватката, в улеите на които се беше натрупала мръсотия. Отстрани я с помощта на напоено в разтворител парцалче. Името на производителя беше щамповано в долния край на ръкохватката — едно прекалено стилизирано „Г“ обхващаше останалите букви от думата, така че името се четеше по-скоро като ЛОК. Мъжът навлажни парцалчето още веднъж и започна да лъска.

Кабинетът на Питърсън представляваше малко и тъмно квадратно помещение в Задната част на къщата. Имаше две външни стени, всяка от които с прозорец. Дръпнатите пердета бяха от плътна материя. На останалите стени имаше три врати. Тази в дъното водеше към семейната спалня, вдясно от нея се виждаше втората — вероятно за някакъв килер, а третата беше за тоалетната. Останалата част от стените беше заета от еднометрови лавици и малък хладилник. Върху него шумно тиктакаше древен будилник с чифт метални камбанки. Обзавеждането се състоеше от ниско кожено кресло с наклонена облегалка, скандинавско производство, срещу което имаше разтегателно канапе двойка, превърнато в тясно легло.

Ричър седна на леглото. Питърсън извади от хладилника две бутилки бира, отвори ги и хвърли капачките в кошчето за боклук. Подаде едната на Ричър и се отпусна в креслото.

— Изправени сме пред една доста сложна ситуация — рече той.

— Знам — кимна Ричър.

— Какво знаеш?

— Знам, че стъпвате на пръсти около банда дрогиращи се рокери, сякаш се страхувате от тях.

— Не се страхуваме.

— Тогава защо стъпвате на пръсти?

— Ще стигнем и до това. Какво друго знаеш?

— Че разполагате с доста голям полицейски участък.

— И?

— Което предполага и голям личен състав.

— Шейсет човека.

— Всички те са ангажирани денонощно, при това толкова плътно, че началникът и заместникът му лично се отзовават на сигнал на гражданите, подаден в десет часа вечерта. От това следва, че голяма част от личния състав е навън, за да блокира пътищата. На практика сте блокирали целия град.

— Защото?

— Защото сте разтревожени от нечия външна поява.

Питърсън отпи голяма глътка бира и попита:

— Истинска ли беше катастрофата с автобуса?

— Не съм вашият човек — рече Ричър.

— Знаем това. Не би могъл да контролираш нещата. Но може би шофьорът…

— Твърде сложно — поклати глава Ричър. — Нещата можеха да се объркат по още хиляди начини.

— Той наистина ли се опита да овладее поднасянето?

— Какво имаш предвид?

— Да не би да го е причинил нарочно?

— Би било по-просто да изключи двигателя и да симулира повреда. Някъде близо до детелината.

— Твърде явно.

— Аз бях заспал. Но онова, което видях, когато се събудих, ми изглеждаше съвсем истинско. Не мисля, че той е вашият човек.

— Но би могъл да бъде.

— Всичко е възможно. На негово място аз щях да се появя като посетител на затвора. Началник Холанд ми каза, че имате много такива. Които пълнят мотелите шест дни в седмицата.

— Повечето от тях са ни познати. Тук почти няма затворници с малки присъди. Лицата са едни и същи и ние ги наблюдаваме. Появи ли се някой нов, проверяваме дали е включен в списъка на посетителите. Повечето от тях са жени и деца, а ние очакваме мъж.

Ричър сви рамене и отпи от бутилката. Бирата беше „Милър“. Хладилникът до него тихо забуча, опитвайки да прогони топлия въздух, проникнал при отварянето.

— Строителството на затвора продължи две години — рече Питърсън. — Стотици работници. Построиха им лагер на осем километра западно от тук. Върху общинска земя, на която имаше старо военно съоръжение. Добавиха дървени къщички и фургони и стана нещо като малко село. После си тръгнаха.

— Кога?

— Преди една година.

— И?

— Дойдоха рокерите и завладяха лагера.

— Колко?

— Вече са над сто.

— И?

— Продават метамфетамини. В големи количества. На изток и на запад от магистралата. Правят голям оборот.

— Изхвърлете ги.

— Опитваме се, но не е лесно. Нямаме официални причини да направим обиск. Което обикновено не е проблем. Правят временна лаборатория за метамфетамини в някоя каравана, която действа най-много ден-два, преди да се взриви. Достатъчно е да се появим след пожарната и да направим измерване. Въздухът ще бъде наситен с летливи химикали. Само че тези типове са много внимателни. До ден-днешен нямат нито един инцидент.

— Но?

— Попаднахме на следа. Появи се някаква едра риба от Чикаго да преговаря за голяма доставка. Срещата му с главатаря на рокерите се проведе тук, в Болтън, на неутрална територия с всички удобства. Едрата риба купи пробно количество от един пикап, паркиран пред ресторанта, в който хапнахме тази вечер.

— И?

— Имаме свидетел на сделката. Онзи от Чикаго успя да се измъкне, но ние пипнахме дрогата и арестувахме рокера. В момента е заключен в общинския арест и чака процес.

— Главатарят, казваш? Това не ви ли даде повод да претърсите лагера?

— Колата му е регистрирана в Кентъки, а шофьорската му книжка е издадена в Алабама. Твърди, че не живее тук, а само се е отбил. Нямаме доказателства за противното. Не можем да го арестуваме само защото се облича като някои други типове, които сме виждали. За съда това не е достатъчно. Искат повече.

— И какво решихте?

— Да го притиснем. Като му предложим извънсъдебно споразумение срещу информация, която ще ни позволи да ликвидираме цялото гнездо.

— Той прие ли?

— Още не. Изчаква развоя на събитията. Свидетелят може да забрави какво е видял. А може и да умре.

— Кой е свидетелят?

— Една приятна възрастна дама, от местните. Надхвърлила е седемдесет, бивша учителка и библиотекарка. Абсолютно надежден свидетел.

— Има ли опасност да забрави или да умре?

— Разбира се, че има. Тези хора постоянно плашат свидетелите. Или ги убиват.

— И по тази причина вие сте нащрек. Очаквате да се появи убиецът.

Питърсън само кимна.

Ричър отпи нова глътка от бутилката и попита:

— А защо мислите, че той ще бъде външен човек? Не е ли по-лесно някой от рокерите да свърши работата?

— Залепваме се за всеки, който се появи в града — поклати глава Питърсън. — Като тази вечер. Всички ги дебнат. Значи няма да е рокер. Би било проява на защитна реакция, а тяхната стратегия е да не ни дават никакви поводи.

— Ясно.

— Някой друг пътува насам, за да изпълни поръчката — добави Питърсън. — Няма друг начин. Някой, който ще се различава от тях.

8

Ричър отпи трета голяма глътка от бутилката и каза:

— Не е шофьорът.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Питърсън.

— Колко печелят онези типове от метамфетамина?

— Около двеста долара на грам, но го продават с пикапи, които побират много. Може би правят милиони.

— В такъв случай могат да си позволят професионалисти. Един професионален убиец едва ли ще се препитава като шофьор на автобус.

— Добре, не е шофьорът — въздъхна Питърсън. — Мистър Джей Нокс е невинен.

— А вие гарантирате за всички посетители на затвора, така ли?

— Държим ги под наблюдение. Те наемат стаи в мотелите, използват градския транспорт за отиване и връщане от затвора, а на другия ден си тръгват. Всяко отклонение от този маршрут ще привлече вниманието ни.

— Къде е свидетелката?

— Стои си у дома. Казва се Джанет Солтър. Много мила женица, като добрата баба от приказките. За щастие живее на задънена улица, която денонощно се охранява от наши служители. Ти видя колата им.

— Не е достатъчно.

— Знаем. Пред къщата ѝ има още една кола, а трета охранява Задната част, на съседната улица. В самата къща дежурят полицайки, най-добрите, с които разполагаме. Четири по всяко време на денонощието. Две дежурят, две спят.

— Кога е делото?

— След месец, ако имаме късмет.

— А защо не я преместите? Може би в някой хотел на Карибите? Сигурен съм, че би приела такава оферта.

— Не иска да се мести.

— Съзнава ли, че се намира в опасност?

— Обяснихме ѝ ситуацията, но тя иска да направи каквото трябва. За нея това е принципен въпрос.

— Браво.

— И за нас е добре, тъй като възнамеряваме да ударим цялата шайка, веднъж и завинаги — кимна Питърсън. — От друга страна обаче, изпитваме големи затруднения, защото използваме всичките си ресурси.

— Което обяснява защо стъпвате на пръсти — кимна на свой ред Ричър. — Не можете да ги ударите, защото няма да ви стигнат ресурсите.

— И защото трябва да оправдаем действията си пред съда. Не можем да позволим на защитата да ги обяви за част от кампания за прочистване. А и рокерите не са глупави. Пазят се добре. Технически погледнато, никой от тях не е извършил престъпление. Поне не публично.

— Но фактически е обратното. Аз видях снимките.

— Именно — въздъхна Питърсън. — От тях личи, че един от нашите примерни граждани е пребил до смърт един от техните.

Шумният будилник на хладилника показваше дванайсет без пет. Оставаха петдесет и два часа. Луната зад прозореца беше високо в небето, снегът блестеше под бледите ѝ лъчи. Въздухът беше неподвижен. Нямаше вятър. Студът беше толкова силен, че Ричър го усещаше през стените. В стаята се беше образувала нещо като буферна зона, широка около половин метър. Там топлината на печката се сблъскваше с проникващия студ и го връщаше обратно.

— Началник Холанд в течение ли е? — попита Ричър.

— Защо питаш?

— Първоначални впечатления. Стори ми се малко объркан.

— Холанд е човек на място.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти обсъждаше ли началниците си, когато служеше в армията?

— Непрекъснато. С равните по ранг.

— Ние равни ли сме по ранг?

— Приблизително.

— Какви бяха твоите началници?

— Някои бяха свестни, но други бяха негодници.

— Холанд си е наред — увери го Питърсън. — Но е много уморен. Жена му почина, а дъщеря му порасна и напусна дома му. Той е съвсем сам и това му се отразява зле.

— Видях снимките в кабинета му.

— Спомен от по-добри дни. Бяха чудесно семейство.

— Значи е в течение на операцията?

— Достатъчно, за да поиска помощ, ако се наложи.

— От кого?

— От теб.

Ричър довърши бирата си. Беше му топло, чувстваше се добре. Бавно се предаваше на умората.

— Какво бих могъл да направя за него?

— Лагерът на някогашните строители се намира до старо военно съоръжение.

— Вече ми го каза.

— Искаме да разберем какво точно представлява то.

— Не знаете ли?

— Строено е много отдавна. Една-единствена каменна сграда, малко по-голяма от обикновена къща.

— И това е всичко?

— Да — кимна Питърсън. — Дълъг и прав като стрела път, който свършва пред малка къща в прерията.

— Колко малка?

— По-малка от тази.

— Форма?

— Квадратна. Като повечето обикновени къщи.

— С покрив?

— Разбира се.

— Питам, защото ми хрумна, че може би е била ракетен силоз. В двете Дакота има много такива.

— Не е силоз.

— Значи може да е била всичко. Включително и незавършено строителство.

— Не е това. По-старите хора помнят, че стотина строители са работили там в продължение на цял месец. Районът е бил отцепен от армията. Непрекъснато са пристигали и отпътували хора. Твърде голямо оживление за строителството на малка къща в прерията.

— Чувал съм и по-странни истории.

— Ние трябва да знаем какви са шансовете ни да се появим там и да арестуваме повече от сто души. Трябва да знаем какво ни очаква.

— Свържете се с някого. Може би с Министерството на отбраната.

— Направихме го. Не само ние, а и общинският съвет, после и щатското правителство.

— И?

— Никакъв отговор.

— Колко възрастни са хората, за които спомена?

— Има ли значение?

— Искам да разбера кога е било построено съоръжението. Тези хора виждали ли са строителите с очите си? Или просто преразказват историите, които са чули от бащите и дядовците си.

— Постройката е на около петдесет години.

— Колко време е била използвана по предназначение? Имало ли е войници?

— Не. Сградата никога не е била използвана.

— Вероятно става въпрос за съоръжение, построено по време на Студената война, което е останало недовършено — сви рамене Ричър. — В един момент идеята е била добра, а в следващия са я зарязали. По онова време често са се случвали подобни неща, защото стратегията се е променяла непрекъснато. Или защото никой не е имал представа какво са правили там. Което не е толкова важно. Каменната сграда е далеч по-устойчива на нападение с малокалибрено оръжие в сравнение с барака или каравана, но доколкото разбирам, вие не планирате престрелки.

— Просто трябва да сме сигурни.

— Не мога да ви помогна. Не съм служил там, дори не съм чувал за това място.

— Може би ще успееш да научиш нещо, ако използваш стари връзки.

— Доста отдавна съм напуснал армията.

— Би могъл да отидеш и да хвърлиш едно око.

— На какво? Каменната сграда си е каменна сграда. Военните използват същия камък за строителство като всички останали.

— Защо тогава са струпали стотина работници там?

— Какво имаш предвид?

— Подозираме, че става въпрос за някакво подземно съоръжение. А каменната къща е само вход към него. Долу може би има цял лабиринт. Може би там е лабораторията им. Това обяснява отсъствието на пожари и взривове на повърхността. Може би са превърнали мястото в крепост, с големи запаси от храна, вода и оръжие. Нещата могат да станат много сериозни, а ние не желаем усложнения.

Питърсън стана да вземе още две бири от хладилника. Стигнали сме до средата на разговора, помисли си Ричър. А може би и по-малко, ако там са се охлаждали шест бутилки в картонена опаковка.

— Това не е всичко — рече Питърсън.

— Не думай — отвърна Ричър.

— Прибрахме главатаря им, но те продължават да функционират. Някой издава заповеди, които се изпълняват.

— Може би шефът си има заместник.

— При бандите няма такова нещо.

— Значи той има връзка с тях. Мобилен телефон или писмени инструкции, които някой изнася от ареста.

— Изключено.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Остава адвокатът му. Всекидневни визити, по време на които вашият човек издава устни заповеди, а адвокатът ги предава надолу по веригата.

— И ние си го помислихме. Но не е така.

— Откъде знаеш?

— Стаята за посещения е под видео и аудио контрол.

— Въпреки поверителния характер на разговорите между адвокат и клиент? Законно ли е?

— Може би. Затворът е нов, а в закона има куп добавки и изменения.

— Той не е федерален затворник.

— Добре де, може би не е съвсем законно.

— Но въпреки това го правите?

— Да — кимна Питърсън. — Но до този момент не сме хванали никакви инструкции или конкретни детайли. Нищо не се записва на хартия, няма предаване на бележки.

— Чували ли сте за Четвъртата поправка? Тя може да ви прецака тотално.

— Нямаме намерение да използваме нищо от чутото. Дори прокурорът не знае, че го правим. Целта ни е да получим някакво предварително предупреждение за евентуални действия срещу свидетелката. Нищо повече.

— С нея нещата са наред. Постарали сте се добре. Все пак става въпрос само за месец. Дори и ако нещата се проточат.

— Ние се явихме на конкурс за този затвор.

— Холанд ми каза — кимна Ричър. — Като завод на „Тойота“. Или на „Хонда“.

— Трябваше да дадем, за да получим.

— Винаги е така.

— Служителите в подобен род заведения получават данъчни облекчения. Построихме нови къщи, разширихме училището.

— Но?

— Трябваше да подпишем техния кризисен план.

— Който гласи?

— Да играем точно определена роля в случай на бягство.

— Която е?

— Целият личен състав на болтънската полиция заема позиция на предварително очертан периметър на километър и половина около затвора.

— Целият?

— До последния човек, независимо кой е на смяна и кой почива. Няма болни, няма заспали.

— Сериозно ли говориш?

— Бяхме принудени да подпишем. За доброто на града.

— Лошо — промърмори Ричър.

— Много лошо — съгласи се Питърсън. — Включи ли се сирената, трябва да зарежем всичко и да потеглим на север. Целият личен състав, до последния човек. А ако това се случи в рамките на следващия месец, Джанет Солтър остава без никаква охрана.

9

Ричър довърши втората си бира и каза:

— Това е лудост.

— Само в действителност, но не и на хартия. На теория трябва да получим подкрепление от магистралните патрули. А федералните вече ни предложиха закрила за мисис Солтър. Работата е там, че през зимата магистралните патрули са постоянно навън, обикновено на часове разстояние от тук, а мисис Солтър отказва федерална закрила. Според нея не тя, а рокерите трябва да бъдат заключени някъде надалеч.

— Май имате проблем — въздъхна Ричър.

— На мен ли го казваш?

Ричър извърна глава към прозореца, зад който белееше осветеният от луната сняг.

— Но времето не е особено подходящо за бягство, нали? И ще остане такова може би месеци. Половин метър девствен сняг покрива всичко в радиус от осем километра. Ако някой реши да прескочи оградата, или каквото имат там, ще умре от студ в рамките на един час. Или ще бъде преследван с хеликоптер. Следите му ще личат отдалеч.

— Вече никой не бяга пеша — поклати глава Питърсън. — По-вероятно е да опитат с някой камион за провизии или нещо подобно.

— А защо трябва да правите кордон точно на километър и половина?

— Никой не твърди, че кризисните планове са безупречни.

— В такъв случай бихте могли да имитирате изпълнението им. Оставете част от хората си по местата им. Поне жените в дома на свидетелката.

— Не можем. Ще има преброяване, ще ни направят ревизия. Ако се окаже, че не сме изпълнили някоя точка от договора, ще ни наложат федерален надзор за следващите десет години. Договорът е подписан от общинската управа, взели сме пари.

— За допълнителните коли?

— И за разходите — кимна Питърсън. — Всички служители трябва да живеят на десет минути път от участъка и да разполагат със служебна кола. Радиостанциите им са включени постоянно и те трябва да реагират на секундата.

— Не можете ли да вземете и мисис Солтър в някоя от колите?

— Нямаме право. Цивилните трябва да стоят настрана.

— Имали ли сте случай на бягство?

— Не. Затворът е чисто нов, с безупречна охрана.

— Значи трябва просто да се надявате, че нещата ще се развиват по най-благоприятния начин.

— Именно. Но да се надяваме не означава, че винаги ще е така. Ако ставаше въпрос за случайно съвпадение или малшанс, нямаше да ни пука. Но не е така. Защото онзи, който иска да отстрани хората ни от дома на Джанет Солтър, разполага с достатъчно власт да го направи когато пожелае.

— Като организира бягство? — вдигна вежди Ричър. — Едва ли е възможно. Аз познавам затворите. Бягството изисква продължителна подготовка. Човекът, за когото говориш, трябва да състави план, да вербува съответния шофьор, да спечели доверието му, да разполага с пари и стабилни връзки навън.

— Това не е всичко. И нещата се влошават.

— Разкажи ми.

— Втора точка от кризисния план засяга вероятността от бунт в затвора. В такъв случай служителите напускат периметъра, а ние поемаме вишките и портала.

— Пак целият личен състав?

— Да, условията са същите като при първа точка. Но бунтовете се организират бързо. Могат да започнат буквално за секунди. Няма затвор, който да не е заплашен от подобно събитие, повярвай ми.

Не се стигна до трета бутилка бира. Разговорът по същество приключи с няколко допълнителни разяснения и малко повторения.

— Разбираш ли? — попита Питърсън. — Той може да планира нещата с точност до минута. Погрешните думи се отправят към погрешния човек, настава сбиване и бунтът е факт. Ние получаваме сигнал за него и след броени минути сме на осем километра от къщата на Джанет Солтър.

— Той е затворен в общинския арест, нали? — възрази Ричър. — Съвсем отделно място. Никой не вдига бунтове в ареста. Обитателите му очакват съдебен процес и мислят как да изглеждат невинни.

— Той е рокер. Вероятно има приятели в главната сграда. Или приятели на свои приятели. Така действат затворническите банди. Грижат се за себе си. А начини за комуникация — колкото щеш.

— Лошо — повтори Ричър.

— Да — кимна Питърсън. — Когато завият сирените, ние тръгваме и толкоз. В участъка остава само един възрастен цивилен, който трябва да ни се обади в случай на опасност от терористично нападение. Във всички останали случаи просто сме с вързани ръце.

— Очаквате терористично нападение?

— Не тук. В Маунт Ръшмор, но това е проблем на Рапид Сити.

— И участъка ли разширихте? — попита Ричър. — Като училището?

Питърсън кимна.

— Налагаше се. Градът се разрастваше.

— Докъде стигнахте?

— Увеличихме се двойно. По същото време се състезавахме със затвора за привличането на кадри. Трудно е да се запази нивото. Един от големите проблеми на началник Холанд. Половината от нас са с него от едно време, другите не са.

— Не мога да му помогна — рече Ричър. — Аз само минавам оттук.

— Може да звъннеш на някой стар познат в армията. Ще му бъде от помощ. Ако избутаме следващия месец, тази информация ще ни трябва.

— Напуснах доста отдавна. Поколенията се смениха. Със сигурност ще ми затворят телефона.

— Все пак можеш да опиташ.

— Няма да стигна по-далеч от телефонистката.

— Едно време, когато постъпвах на работа, разполагахме със спешен номер на ФБР в град Пиер. Още го помня наизуст, въпреки че системата беше променена преди години.

— Е, и?

— Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Ричър не отговори.

— Обади се, моля те — настоя Питърсън. — Обещавам, че това ще бъде всичко. Ние поемаме нещата в свои ръце, а ти си продължаваш по пътя.

Ричър мълчеше.

— Можем да ти предложим бюро и стол.

— Къде?

— В участъка. Още утре.

— Искаш да дойда на работа с теб? В полицейския участък? Май не ми се доверяваш кой знае колко, а?

— Ти си в дома ми. Където спят жена ми и децата ми.

Ричър кимна.

— Тук не мога да споря.

Но Ким Питърсън не спеше. Десет минути след като Андрю Питърсън го остави на мира, Ричър реши да махне четирите празни бутилки, от които се разнасяше застоялата миризма на хмел. Взе по две в ръка и ги понесе към кухнята с надеждата да открие кошче за боклук. Но там завари Ким Питърсън, наведена над отворения хладилник. Светлината на вътрешната крушка беше достатъчно силна, за да прогони мрака от стаята. Ким беше облечена в стар бродиран халат, косата ѝ беше разпусната. Ричър вдигна бутилките в ръцете си с мълчалив въпрос.

— Под мивката — рече Ким Питърсън.

Ричър се наведе и отвори вратичката на шкафа. Вътре бяха подредени други шест празни бутилки.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Андрю поиска ли нещо от вас?

— Да, помоли ме да завъртя няколко телефона.

— За военния лагер?

Ричър кимна.

— Ще го направите ли?

— Ще се опитам.

— Добре. Това място направо го подлудява.

— Ще направя всичко възможно.

— Обещавате ли?

— Госпожо?

— Обещайте ми, че ще направите всичко по силите си, ако той ви помоли за помощ. Работи прекомерно и отговаря за всичко. Началник Холанд не познава дори половината от подчинените си и Андрю се товари допълнително.

Ричър влезе в малката баня в съседство с кабинета и взе горещ и продължителен душ. После сгъна дрехите си на стола, на който беше седял Питърсън, и се шмугна под завивките. Пружините на разтегателното канапе жалостиво изскърцаха и увиснаха под тежестта на тялото му. Обърна се на едната страна, после на другата. Послуша силното тиктакане на будилника в продължение на минута и заспа.

Един без пет през нощта.

Оставаха петдесет и един часа.

10

Ричър се събуди в седем без десет сред гробна тишина. Навън валеше сняг на едри парцали и вече беше натрупал около трийсет сантиметра. Нямаше вятър. Милиардите едри снежинки се спускаха отвесно надолу, като миниатюрни парашути. Някои потрепваха, други се въртяха, трети се отклоняваха на сантиметър-два, но всички се подчиняваха на гравитацията и прибавяха незабележимата си тежест към дебелата бяла покривка. Част от тях се задържаха по жиците и оградите и им придаваха причудливи издължени форми.

Леглото беше топло, но въздухът в кабинета беше студен. Желязната печка беше угаснала, защото бе изчерпала запасите си от дървени пънове. А може би и заради прекъснатия приток на въздух. Какви са правилата за госта при такива обстоятелства, запита се Ричър. Трябваше ли да стане, да отвори въздушните клапи и да сложи нови дърва? С това щеше ли да помогне на домакините, или само щеше да ги подразни? Нямаше ли да наруши някакъв предварително установен ред, принуждавайки ги да излизат посред нощ за дърва?

В крайна сметка не предприе нищо. Просто придърпа одеялото до брадичката си и отново затвори очи.

Седем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и пет часа.

На две хиляди и седемстотин километра на юг, осем без пет. Платон закусваше в по-малката от двете трапезарии на открито. По-голямата беше запазена за официални вечери и затова се използваше по-рядко. Официалните вечери означаваха бизнес, но голяма част от сегашните му бизнес партньори бяха руснаци, които не си падаха по вечерните жеги на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Те предпочитаха климатичните инсталации. Въпрос на навик, помисли си Платон. Беше чувал, че в някои части на Русия е толкова студено, че плюнката ти замръзва и се превръща в камък още преди да падне на земята. Но не вярваше, че е чак така. Можеше да приеме, че в отделни части на Русия са измерени рекордно ниските температури, надлежно отбелязани в различни справочници. Можеше да се съгласи дори с факта, че малко количество телесна течност може да замръзне по пътя си от устата до земята. Но за да оцелее при такива условия, човек трябва да носи скиорска маска, изработена от коприна или някаква модерна изкуствена материя, през която плюенето категорично беше изключено. Платон си даваше сметка, че екстремно ниските температури вървят ръка за ръка с изключително ниска влажност на въздуха — факт, който превръщаше плюенето в нещо напълно непрактично. От всичко това следваше, че горният анекдот е само илюстративен, напълно лишен от функционалност.

Платон се гордееше с анализаторските си способности.

Мислеше за руснаците, защото само преди час един от тях му беше направил интересно предложение по телефона. В рамките на обичайното, разбира се. Братовчедът на приятел на зетя на руснака се нуждаел от определено количество субстанция, ще може ли Платон да помогне? Основният приоритет на Платон беше да помогне на самия Платон, разбира се. Затова той се зае да разглежда предложението именно в тази светлина и стигна до едно доста интересно решение, което след известно шлифоване и умел пазарлък би могло да се превърне в изгодна сделка. Всъщност в страшно изгодна сделка — разбира се, еднопосочна и изцяло в негова полза. Но той все пак беше Платон, докато безименният руски братовчед не беше.

Условията за успешната реализация бяха три.

Първо, необходима бе фундаментална промяна в очакванията на клиента. В смисъл, че количеството от въпросната субстанция нямаше да бъде доставено на руснака, а обратно — руснакът щеше да бъде транспортиран при количеството.

Второ, сделката изцяло щеше да се базира на една от любимите поговорки на Платон: една птичка в ръката струва повече от две птички в гората.

И, трето, сделката щеше да доведе до известни промени в Южна Дакота, което означаваше, че ситуацията там трябваше да си остане чиста, жизнена и абсолютно привлекателна. Или, казано с други думи, абсолютно пазарна. Което означаваше, че отстраняването на свидетеля и адвоката трябва да стане по-скоро рано, отколкото късно.

Платон протегна ръка към телефона.

* * *

В седем и четиринайсет минути сутринта старата ферма все още тънеше в тишина. В седем и петнайсет тя се пробуди за живот. През стената се долови писукането на електронен будилник, последвано от стъпки на горния етаж. Четири чифта. Два детски и два на родителите им. Децата са момчета, определи Ричър, съдейки по безцеремонния и доста груб тропот. Затръшнаха се врати, задействаха се душове и тоалетни казанчета. Десет минути по-късно шумът се прехвърли в кухнята. Съскане и къркорене на машина за кафе, меко затръшване на вратата на хладилника, стържене на столове по пода. В главата на Ричър отново изплува въпросът за протокола. Дали просто да отвори вратата и да се сподели закуската на домакините? Няма ли да стресне децата? Това зависеше от възрастта и възпитанието им. Да чака ли покана? Или да чака, докато децата тръгнат за училище? Дали изобщо ще ходят на училище при този сняг, който продължаваше да трупа?

Взе бърз душ, облече се в миниатюрната баня, а после прибра канапето и седна върху него. Минута по-късно в кухнята проскърца стол, по пода се чуха бързи и леки стъпки, на вратата се почука. В процепа се появи главата на момче. Около седемгодишно, миниатюрно копие на Андрю Питърсън. По лицето му се четяха недоволство, че са му възложили неудобна задача, и нетърпение към онова, което го чакаше зад вратата, примесено с открито любопитство.

— Мама каза да дойдете за чаша кафе — рече хлапето и изчезна.

Когато Ричър отвори вратата на кухнята, децата вече ги нямаше. Тропотът на краката им заглъхна нагоре по стълбите. Той ясно си представи движението на въздуха и вихрушката от прашинки след тях. Родителите им седяха на масата. Бяха облечени с дрехите, които носеха вчера — Питърсън с униформа, съпругата му с пуловер и панталони. И двамата мълчаха. Може би защото знаеха, че думите им ще потънат в тропота, който се носеше над главите им. Ричър си наля чаша кафе и се обърна към масата. Питърсън вече беше станал и бе тръгнал към хамбара, където го чакаше пикапът с прикачения снегорин. Жена му също излезе и пое нагоре по стълбите, вероятно да провери дали децата са готови. Минута по-късно момчетата се спуснаха тичешком долу и входната врата се затръшна след тях. Отвън долетя дрезгавото потракване на дизелов двигател, блеснаха жълтеникави фарове. Училищният автобус, съобрази Ричър. Точно по разписание независимо от лошото време.

Минута по-късно в къщата се възцари пълна тишина. Ким не се върна в кухнята. На масата нямаше нищо за ядене. Голяма работа, рече си Ричър. Беше свикнал с глада. Остана сам, докато Питърсън не надникна през вратата и го повика. Откачи от закачалката дебелата шуба на магистралния полицай и излезе навън.

Осем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и четири часа.

Адвокатът отново се бореше с гаражната врата. Алеята беше покрита с трийсетсантиметров сняг, част от който беше блокирал вратата. Моторчето от вътрешната страна напрегнато виеше. Той хвана ръчката и рязко я дръпна нагоре. Веригата на механизма издрънча, вратата се вдигна. Снегът се срути във вътрешността на гаража. Адвокатът го изхвърли обратно с лопата, запали двигателя и се приготви да посрещне предизвикателствата на деня.

Денят му започна със закуска. Навън. Нещо нормално за малкия град. Чаша кафе в бара, малко шеги и разговори, преглед на имейлите, осъществяване на един-два контакта. Все ценни неща, които обаче не заслужаваха повече от половин час време. Или максимум четирийсет и пет минути. Понякога дори час и половина.

Страхуваше се да отиде на работа.

Във фирмата използваха жълти листчета за съобщения. Всяка сутрин секретарката му връчваше цяла купчина от тях. Съдържанието на повечето беше невинно. Но имаше и други. Например „Клиентът настоява за среща, свързана с дело № 517713“. Такова дело нямаше. Никаква папка, никакви писмени указания. Бележката беше код. Или по-скоро заповед да тръгне към затвора, за да получи съответните инструкции.

Не получаваше всеки ден такива бележки. Нямаше начин да отгатне кога ще се появят. Очакването се беше превърнало в ритуал. Стоеше пред бюрото на секретарката си с протегната ръка и сърце в гърлото, готов да приеме онова, което му беше подготвила съдбата.

По пътя към центъра Ричър не видя нищо друго освен сняг. По земята, във въздуха, навсякъде. Сгушен под него, светът се бе притаил. Животът сякаш беше спрял. Трафикът беше слаб, ограничен в тясната почистена лента. Изпод гумите излитаха пресовани вафлички. Колите образуваха колони и пълзяха една след друга с не повече от трийсет километра в час. Но патрулката на Питърсън се различаваше от тях. Топла, стабилна и сигурна, с вериги на задните колела и зимни гуми на предните, тя си пробиваше път в снега без никакви проблеми.

На дневна светлина участъкът изглеждаше по-издължен и по-нисък, отколкото през нощта. Просторна едноетажна сграда, изградена от бели тухли. На покрива имаше антени и сателитни чинии, закрепени на стоманени стойки. Прилича на класическа полицейска казарма, помисли си Ричър. От онези, които преди време строяха по едни и същи архитектурни планове. Отпред имаше множество патрулни коли, все още топли и почистени от снега. Вероятно бяха на ченгетата от дневната смяна, пристигнали навреме за оперативката в осем и трийсет. Между колите щъкаше малък булдозер с дебели гуми, който събираше снега и го трупаше на висока двуметрова купчина. Питърсън видимо се отпусна. Явно харесваше снега, който затрудняваше достъпа навсякъде, включително и до дома на Джанет Солтър. Нападателите със сигурност щяха да изчакат по-благоприятни метеорологични условия. При тези преспи нямаше как да се промъкнат незабелязано.

Ричър взе подплатената шуба, но шапката и ръкавиците остави в колата. Бяха прекалено лични. Възнамеряваше да ги замени със свои. На столчето зад рецепцията седеше друг възрастен мъж. Дневната смяна. Беше на същата възраст като колегата си от снощи, облечен със същите цивилни дрехи. Питърсън и Ричър минаха покрай него и тръгнаха по коридора към просторното общо помещение, пълно с униформени мъже и жени, които пиеха кафе, пишеха в бележниците си или четяха бюлетини, подготвяйки се за предстоящото дежурство. Бяха около трийсетина — млади и стари, спретнати и небрежни. Истинска шарения. „Удвоихме личния състав, но беше трудно да запазим нивото“, беше казал Питърсън. Доказателството за това беше тук, пред очите му. Новаците лесно се различаваха от ветераните. Също така лесно беше да се усетят разногласията помежду им. Липсваше единомислието в екипите, а това се отразяваше на професионализма. Ние срещу тях, това беше проблемът на началник Холанд. Беше принуден да ръководи два отдела, обединени в един. Но му липсваше нужната енергия. Би трябвало да си подаде оставката. Или кметът би трябвало да го уволни още преди да е изсъхнало мастилото под договора за затвора.

Стари или нови, ченгетата бяха точни. В осем и половина общата зала беше почти опразнена. Беше ясно, че блокирането на пътищата изисква повече жива сила, а снегът ги принуждаваше да паркират колите си почти броня до броня. Останаха само двама души, и двамата униформени. На табелката на единия пишеше Каплър, а на другия — Лоуъл. И двамата бяха без колани. Нямаха нито пистолети, нито радиостанции, нито белезници. Бяха надхвърлили трийсет. Каплър беше мургав, лицето му носеше следи от загар. Лоуъл беше рус и червендалест като местните младежи. И двамата изглеждаха здрави, пъргави и в отлична форма. Но не бяха щастливи. Каплър обикаляше залата по посока на часовниковата стрелка, а Лоуъл крачеше в обратна посока. Заниманието им беше да опразват подносите за документи, да трупат хартията на високи купчини и да ги отнасят в някакво помещение с врата без надпис в дъното.

— Какво правят тези двамата? — попита Ричър.

— Изпълняват нормалните си задължения — отвърна Питърсън.

— Едва ли, при този недостиг на жива сила — възрази Ричър.

— Какво е според теб тогава?

— Наказание. Направили са нещо, заради което са били наказани. Холанд им е прибрал оръжието.

— Не мога да говоря за това.

— Новаци ли са?

— Лоуъл е отскоро при нас. Местно момче, от стара болтънска фамилия. Каплър е нов, но не съвсем. Дойде преди две години от Флорида.

— Защо? Заради климата? Мислех си, че е по-скоро обратното.

— Търсеше си работа.

— Тук? Какво му се е случило във Флорида?

— Защо трябва да му се е случило нещо?

— Защото, при цялото ми уважение, ако работиш в правоохранителните органи на Флорида и изведнъж решиш да се прехвърлиш в Южна Дакота, значи нямаш никаква алтернатива.

— Не знам подробностите. Беше назначен от Холанд и кмета.

— Какво е направил Лоуъл, за да заслужи такъв партньор?

— Лоуъл е странна птица — отвърна Питърсън. — Самотник, чете книги.

— Какво са направили, за да им отнемат оръжието?

— Не мога да говоря за това. А и ти имаш работа. Избери си някое бюро и започвай.

По стар навик Ричър си избра едно бюро в дъното. Голо, с ламиниран плот и все още топъл стол пред него. Върху плота имаше клавиатура и монитор, плюс стационарен телефон. Мониторът беше изключен. Телефонът имаше бутони за шест линии, плюс още десет за бързо набиране.

— За външна линия натисни девет — обади се Питърсън.

Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Насреща се включи секретар, което беше нещо ново.

Гласът беше мъжки, говореше бавно и авторитетно, с прекалено ударение на първите три думи.

„Свързахте се с бюро „Трудова статистика“. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. В противен случай изберете от следващото меню.“

Последва дълга инструкция. „Натиснете едно за еди-кой си, натиснете две за друг“ и така нататък. Следваха отделите: селско стопанство, промишленост, обслужващи сфери извън хранителната промишленост.

Ричър затвори.

— Помниш ли някой друг номер? — попита Питърсън.

— Не.

— На кого се обади?

— На една специална елитна част. Прилича на военно ФБР, но е много по-малка.

— А с какво се свърза?

— С някаква държавна служба. „Трудова статистика“ или нещо подобно.

— Нещата се променят, а?

— Явно — сви рамене Ричър.

Той замълча за миг, после добави:

— А може би не. Поне не из основи.

Набра отново. Същият номер. Отговори му същият запис. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. Той набра 110. Нещо прищрака, прозвуча нов сигнал за набиране. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване. Друг глас, на живо.

— Да?

Южняшки акцент, глас на млад мъж, около трийсетгодишен. Почти сигурно капитан, освен ако светът не се бе побъркал окончателно и на телефоните вече не дежуреха лейтенанти, сержанти или — пази Боже — цивилни.

— Искам да говоря с прекия ви началник — рече Ричър.

— Чий пряк началник?

— Вашият.

— С кого си мислите, че разговаряте?

— Вашият вътрешен номер е сто и десет, в централата на Военната полиция в Рок Крийк, Вирджиния.

— Така ли?

— Освен ако не сте сменили номерата. Някога вдигаше дежурен телефонист, от когото исках да ме свърже със стая сто и десет.

— С кого по-точно разговарям?

— Преди време работех за сто и десет.

— В качеството си на какъв?

— Бях първият му командир.

— Име?

— Ричър.

Насреща настъпи тишина.

— Някой изобщо прибягва ли до менюто, което предлагате? — подхвърли Ричър.

— Сър, след като сте работили за сто и десет, би трябвало да знаете, че това е открита линия за спешни случаи. Ще ви помоля веднага да уточните за какво става въпрос.

— Искам да говоря с прекия ви началник.

— Относно?

— Искам да ми направи една услуга. Кажете му да ме потърси в архивите и да ми се обади на този номер. — Ричър се наведе над конзолата и продиктува цифрите, изписани в долната ѝ част.

Мъжът насреща затвори, без да каже нито дума.

Девет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и три часа.

11

Телефонът на бюрото иззвъня в девет и половина, но се оказа, че не търсят Ричър. Той оправи преплетения кабел и подаде слушалката на Питърсън, който се представи и слуша в продължение на близо минута. После заяви, че ще поддържат връзка, и върна слушалката на Ричър, който я остави върху вилката.

— Твоята информация ще ни трябва по най-бързия начин — рече Питърсън.

— Знаеш какви са днешните младежи — направи гримаса Ричър и махна към телефона пред себе си. — Не си записват, не се обаждат.

— Говоря сериозно.

— Какво се промени?

— Току-що говорих с човек от Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Обадиха се да ни предупредят. Оказа се, че подслушват някакъв руснак, заподозрян като наркодилър. Той е нов в бизнеса и изгаря от желание да си създаде име и да гони големи сделки. Живее в Бруклин, Ню Йорк. Току-що са засекли разговор между него и някакъв тип от Мексико на име Платон, който му предложил за продажба имот в Южна Дакота, на осем километра от град Болтън.

— Продажба на имот? — вдигна вежди Ричър.

— Това са думите, които са използвали.

— За какво всъщност става въпрос? За недвижима собственост или за сделка с наркотици?

— Ако в тази недвижима собственост съществува нелегална лаборатория за производство на наркотици, то е едно и също, нали? Така мислят и в Агенцията. Скоро ще ни потърсят отново, за да получат отговор какво представлява въпросният имот.

— Кажи им да го зададат на Министерството на отбраната. Така ще получат много по-бърз отговор.

— А ние ще приемем ролята на идиоти, така ли? Не можем да признаем, че нямаме представа за имот, който е под носа ни повече от петдесет години.

Ричър сви рамене и посочи телефона.

— Ще разберете в момента, в който разбера и аз. Което може и да не се случи никога.

— Бил си командир на елитна част там, а?

— За кратко време — кимна Ричър. — Платон е малко странно име за мексиканец, не мислиш ли? На мен ми прилича повече на бразилско.

— Не, по-скоро е югославско — рече Питърсън. — Като на онзи стар диктатор.

— Той е Тито.

— Този не беше ли някакъв южноафрикански епископ?

— Онзи е Туту.

— А кой, по дяволите, е Платон?

— Древногръцки философ. Ученик на Сократ и учител на Аристотел.

— Какво общо има Бразилия?

— Не питай.

Каплър и Лоуъл се върнаха в залата, разпределиха по таблите още топлите от копирния апарат листове и отново излязоха.

— С това приключи работата им за деня — отбеляза Питърсън. — Сега им предстои петчасова обедна почивка. Така си пилеят времето.

— Какво са прегрешили?

— Не мога да ти кажа.

— Толкова ли е лошо?

— Всъщност не.

— Е?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш.

— Добре, де. Преди три дни бяха изключили радиостанцията си в продължение на един час и не казаха защо. Това не можем да го позволим, заради затвора…

В десет без двайсет телефонът отново иззвъня. Ричър вдигна слушалката.

— Да?

— Майор Ричър? — попита женски глас насреща.

— Да.

— Знаете ли коя съм?

— Слушам ви.

— През последната година на службата ви бяхте лектор.

— Така ли?

— Преподавахте интеграция на военните и федералните разследвания. Аз поех курса от вас. Не познахте ли гласа ми?

— Продължавайте.

— Какво още да ви кажа?

Точно в този момент Ричър искаше тя да му каже още много неща, защото гласът ѝ беше страхотен. Топъл, леко пресипнал, малко задъхан и приятно интимен. Харесваше начина, по който шепнеше в ухото му. В съзнанието му изплува притежателката му — руса, не повече от трийсет и пет годишна, не по-малко от трийсет. Вероятно бе висока и с хубава фигура. При всички случаи страхотен глас.

Който обаче не му беше познат. И той го каза.

— Много съм разочарована — прошепна тя. — И дори малко обидена. Сигурен ли сте, че не ме помните?

— Трябва да говоря с вашия командващ офицер.

— Това ще почака. Не мога да повярвам, че не знаете коя съм.

— Мога ли да направя предположение?

— Давайте.

— Мисля, че сте някакъв филтър срещу празни дрънканици. Мисля, че вашият командващ офицер иска да знае, че това наистина съм аз. Ако кажа, че помня коя сте, няма да издържа теста. Защото не ви помня. Никога не сме се срещали. Може би ми се иска, но за съжаление не е така.

— Но аз поех вашия курс.

— Не сте. Просто сте прочели досието ми. Наименованието на курса беше само за публична употреба. Фактически преподавах как да прецакваме федералните, а не как да си сътрудничим с тях. Ако сте присъствали, щях да ви помня.

— Браво — отвърна гласът и в него се долови усмивка. — Току-що издържахте теста.

— Коя сте вие тогава?

— Аз съм вие.

— Какво означава това?

— Командир на Специална част сто и десет.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Страхотно. Моите поздравления. Как е?

— Убедена съм, че можете да си представите. В момента седя на някогашното ви бюро, в пряк и преносен смисъл. Помните ли бюрото си?

— Имах много бюра.

— Тук, в Рок Крийк.

На практика Ричър помнеше бюрото си, и то много добре. Старомодна чиновническа мебел, изработена от стомана и боядисана в зелено. Ръбовете ѝ бяха протъркани и под тях се виждаше лъскав метал.

— Отдясно има вдлъбнатина — добави гласът. — Някои твърдят, че е ваше дело и че сте ударили в бюрото нечия глава.

— Някои хора?

— Разказват го като легенда. Вярно ли е?

— Според мен вдлъбнатината се е получила при пренасянето.

— Формата ѝ абсолютно съвпада.

— Може би някой е изпуснал отгоре топка за боулинг.

— Аз предпочитам легендата.

— Как се казвате? — попита Ричър.

— Измислете ми някакво име — отвърна гласът.

— Моля?

— Нека си остане между нас. Дайте ми някакво кодово име.

— Това е частен разговор.

— Не съвсем. Системата ни показва, че се обаждате от някакъв полицейски участък. Сигурна съм, че там разполагат с телефонна централа и записващи устройства.

— Добре, продължавайте да говорите — въздъхна Ричър. — А аз ще се опитам да ви измисля подходящо име.

— Какво искате да ви кажа?

— Четете указателя. И това ще ми свърши работа.

В гласа отново се долови усмивка:

— Хората казват, че вдлъбнатината върху бюрото е направена от главата на полковник. И това е станало причина да ви изритат от сто и десет.

— Не са ме изритали. Получих ново назначение и това е всичко.

— Само защото въпросният полковник е бил гадняр и никой не го е обичал. Но вие решително сте минали границата. Така казват хората.

— Аманда.

— Аманда ли? Добре, това съм аз. Ако пак ви потрябвам, наберете централата и поискайте да ви свържат с Аманда. И така, какво мога да направя за вас днес?

— В Южна Дакота има едно градче на име Болтън. Намира се горе-долу в центъра на щата, на двайсетина километра северно от междущатска магистрала деветдесет.

— Знам къде е. Нашата система включва и координатите ви. В момента гледам именно Болтън.

— Как го гледате?

— На лаптопа си. С помощта на „Гугъл“.

— Днес ви е доста по-лесно, отколкото едно време.

— Технологиите действително са нещо чудесно. С какво мога да ви помогна?

— На осем километра западно от града има изоставено съоръжение, останало от времето на Студената война. Искам да науча нещо повече за него.

— Не можете ли сам да разберете това?

— Никога не съм го виждал. А вероятно и няма кой знае какво за гледане. Но за всеки случай искам да го проверите.

— Сигурен ли сте, че не е ракетен силоз? Двете Дакота са пълни с такива.

— Казват, че не е силоз. И на мен не ми изглежда като силоз.

— Добре, задръжте така. Започвам скролване и увеличаване. Според последните въздушни снимки западно от града има нещо, което наподобява затворнически лагер. Петнайсет дървени къщички и една по-стара сграда, наредени в две редици по осем. Плюс дълъг и прав път, може би три километра.

— По-старата сграда прилича на къща, нали?

— Да. От въздуха прилича на къща.

— Ясно. Но ми трябва повече.

— Не ми казвайте, че искате да отскоча до Южна Дакота и да я разгледаме заедно.

— Би било чудесно, защото и бездруго съм блокиран от силна снежна буря и нямам какво да правя. Но и документалната проверка ще свърши работа. Къщата все ще изскочи отнякъде. Искам да знам какво е предназначението ѝ, размерите ѝ и архитектурните планове.

— Обадете ми се към края на работното време.

Нещо в слушалката прищрака и гласът изчезна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и два часа.

12

Адвокатът спря колата на служебното място на паркинга и нахлузи ботушите си. С тяхна помощ се придвижи до фоайето на офис сградата, където отново ги събу, натика ги в найлонов плик и ги понесе към асансьора заедно с куфарчето си. Секретарката му го поздрави от остъклената зона пред вратата на кабинета. Той не отговори. Все още не знаеше дали утрото ще е добро. Просто протегна ръка и пое снопчето съобщения.

Днес те бяха осем на брой.

Три от тях засягаха тривиални служебни проблеми.

Четири се отнасяха до нормални юридически въпроси.

Последното беше молба за спешна среща с клиента му в затвора във връзка с дело № 517713.

* * *

За момент Ричър остана на мястото си, после се надигна и излезе в коридора. Откри Питърсън в един празен кабинет близо до входа на общата зала. Вътре бяха натикани четири бюра. На една от стените на височината на главата му бе окачено дълго табло за съобщения. Изправен пред него, Питърсън закрепваше с кабърчета вчерашните снимки от местопрестъплението. Заснежената земя. Голямата синина на слепоочието. Никаква кръв.

— Току-що получихме рапорта от аутопсията. Наистина е бил преместен.

— Други наранявания? — попита Ричър.

— Някои охлузвания преди смъртта.

— Има ли опасни квартали в този град?

— Някои са по-опасни от други.

— Проверихте ли заведенията?

— За какво?

— Прясно измити подове, подозрителни петна.

— Мислиш, че става въпрос за кръчмарска свада?

— Някъде из районите с ниски наеми.

— Защо?

— Кажи ми какво е мнението на патолога за оръжието.

— Закръглено, относително гладко, вероятно метален лост или дървена тояга. А може би градински кол или част от улук.

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Градинските колове и олуците имат точно определен диаметър. Те са прекалено широки за удобен захват и широк замах. Моето предположение е бейзболна бухалка. Но през зимата те се намират сравнително трудно, защото са складирани в гардероби, гаражи, мазета и тавани. Изключение правят скритите под барплотовете, на една ръка разстояние. Разбира се, става въпрос за барове в по-опасните квартали. А някъде предпочитат заредени пушки.

Питърсън не каза нищо.

— Къде пият надзирателите от затвора? — попита Ричър.

— Мислиш, че е някой от тях?

— За тангото са нужни двама. Надзирателите са свикнали с насилието.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

Ричър поклати глава.

— Сега ще изляза, но няма да се бавя.

Снегът продължаваше да се сипе. На паркинга колата на Питърсън вече се беше превърнала в неидентифицирана бяла купчина. Ричър вдигна качулката на взетата назаем шуба, мина покрай нея и излезе на тротоара. Виелицата го нападна от всички страни. Снежинките се блъскаха в лицето му, влизаха под качулката и бързо покриваха косата и миглите му. Част от тях проникнаха дори във врата му и го накараха да потръпне. Насреща имаше нещо като площад или обществен парк, зад който светеха витрини. Снегът му пречеше да види какво е изложено, но над една от тях се извиваше широка ламаринена тръба, водеща към димящ комин на покрива. Или е химическо чистене, или е ресторант, рече си Ричър. Което означаваше, че шансът му да получи късна закуска бе петдесет на петдесет.

Тръгна натам, затъвайки и залитайки в снега. Ушите, носът и брадичката му бързо изтръпнаха. Ръцете му останаха в джобовете. Заведението с комина се оказа кафене. Той бутна вратата и с облекчение пое глътка топъл и влажен въздух. Тезгях и четири маси. На една от тях седеше Джей Нокс, шофьорът на автобуса. Пръснатите по масата чинии свидетелстваха, че съвсем наскоро беше хапнал, и то добре. Ричър се изправи срещу него и хвана облегалката на стола с две ръце, сякаш чакаше покана. Нокс го погледна равнодушно. Не беше нито доволен, нито недоволен от появата му. Но със сигурност беше разтревожен и малко мрачен.

Ричър не дочака покана и се настани насреща му.

— Оправяш ли се? — попита той.

— Настаниха ме при някакви хора — сви рамене Нокс.

— И?

— Държат се много добре с мен.

— Но въпреки това реши да хапнеш навън, на спокойствие.

— Не обичам да се натрапвам.

— Не ти ли предложиха закуска?

— Просто не ги харесвам, ясно? — изгледа го шофьорът.

Ричър не каза нищо.

— А теб къде те настаниха? — попита Нокс.

— У ченгето, което дойде при автобуса.

— А ти защо си тук? Ченгето не ти ли предложи закуска?

Ричър не отговори.

— Нещо ново? — попита след известно време той.

— Сутринта влекачите изтеглиха автобуса от магистралата и го докараха тук. Уредихме друг, на лизинг от Минеаполис. Ще дойде веднага след като отмине бурята.

— Звучи добре.

— Да, ама с шофьор. Това означава, че аз ще бъда пътник до Сиатъл и от вчера следобед насам съм без надница.

— Това вече не е добре.

— Трябва да направят нещо за проклетия мост!

— Виждал ли си някой от пътниците?

— Пръснати са из града. Една от стариците има превръзка на ръката, а друга е с гипсирана китка. Общо взето, са спокойни. Мисля, че все още никой от тях не се е свързал с адвоката си. Повечето възприемат случката от добрата ѝ страна. Сякаш са им подарили някакво приключение.

— Това не е зле — каза Ричър.

Нокс не отговори. Вместо това скочи на крака и посегна към дрехите, струпани на близката закачалка. Нахлупи шапка на главата си, уви врата си с шал и започна да навлича дебело палто — всички взети назаем, ако се съдеше по размерите и цвета им. После мрачно кимна на Ричър и излезе навън в снега.

Появи се някаква сервитьорка и Ричър си поръча най-обилната закуска в менюто.

Плюс кафе.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и един часа.

Адвокатът остави куфарчето в кабинета си, но задържа плика с ботушите. После се върна във фоайето, обу ги и излезе на паркинга. Седна зад волана, закопча колана, включи отоплението на седалката и пусна чистачките. Магистралата все още беше затворена, но имаше и заобиколни маршрути. Дълги и прави пътища, които чезнеха към хоризонта. Типични за Южна Дакота.

Наведе се да свали ботушите, сложи крак на спирачката и включи на „драйв“.

Когато Питърсън се появи в кафенето, Ричър беше преполовил огромната чиния с храна пред себе си. Полицаят беше облечен в пълна зимна униформа и сякаш искаше да демонстрира лекотата, с която го беше намерил. Ричър би могъл и да не се впечатли, тъй като не знаеше дали това е първото заведение, в което го беше потърсил.

Питърсън докосна облегалката на стола, на който доскоро беше седял Нокс, а Ричър му даде разрешение с вилицата си.

— Извинявай, че не ти предложихме закуска у дома — рече Питърсън.

— Никакъв проблем — отвърна Ричър, след като преглътна залъка си. — И бездруго бяхте достатъчно любезни.

— Ким страда от самотата — поясни Питърсън. — Особено сутрин, когато аз и децата излизаме. Тогава предпочита да се затвори в стаята си.

Ричър замълча.

— Чувствал ли си се някога самотен? — попита Питърсън.

— От време на време.

— Ким би казала, че не си. Не и ако ден след ден си седял на верандата в Южна Дакота и не си виждал нищо освен пустош наоколо.

— Тя не е ли тукашна?

— Тукашна е. Но да свикнеш с дадена обстановка не означава, че я харесваш.

— Предполагам, че е така.

— Извършихме проверка на баровете. Открихме един с много чист под.

— Къде?

— На север. Там пият надзирателите.

— Някакви очевидци?

— Не, но барманът е изчезнал. Вчера запалил пикапа си и поел в неизвестна посока.

— Ясно.

— Благодаря ти — добави Питърсън.

— Моля.

Ричър сложи кръгче жълтък върху парченце бекон и го лапна.

— Някакви други идеи? — подхвърли Питърсън.

— Мисля, че знам как контактува с хора навън онзи тип, когото сте тикнали в ареста.

— Как?

— Сближил се е с някого в килията. Или го е принудил. Диктува му каквото трябва, а онзи предава информацията на адвоката си. Верижна реакция. А вие не подслушвате когото трябва.

— В ареста всекидневно се появяват десетки адвокати.

— Значи трябва да започнете да ги проверявате.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

— Да — кимна Ричър. — Трябва ми магазин за готово облекло. Почти обещах на жена ти. Евтино облекло, нищо претенциозно. Да знаеш такъв наблизо?

Препоръчаният от Питърсън магазин се намираше на една пряка от централния площад. Там продаваха здрави дрехи за яки фермери. Имаше раздели за лятно и зимно облекло, без кой знае каква разлика между тях. Част от дрехите бяха от неизвестни марки и качество, други бяха на известни фирми, но с видими дефекти. Изборът от мрачни цветове беше доста ограничен. Цените бяха ниски, включително и на обувките. Ричър започна с чифт черни непромокаеми ботуши, а после се прехвърли на дрехите. Изборът му беше ограничен между синьо и масленозелено. Масленозеленото му напомняше за армията, а синьото за думите на едно момиче, което твърдеше, че му отива на очите. Спря се на зеленото, защото отиваше малко повече на взетата назаем шуба. Избра си подплатен с вата панталон, фланелена риза и дебел пуловер. Добави към тях бельо и чифт черни ръкавици, а за главата си добави шапка в защитен цвят. Общата сума беше сто и трийсет долара, но собственикът свали на сто и двайсет при плащане в брой. Означаваше средно по трийсет долара на ден при вероятен престой от четири дни. Или над десет бона на годишна база само за дрехи. Някой би казал, че това е безумие, но Ричър беше доволен. Той добре знаеше, че малко хора харчат по десет бона годишно за облекло. Те си имат известен брой здрави и хубави дрехи, които държат по гардеробите си и ги перат в мазето. Но гардеробите и мазетата се намират в къщи, а тези къщи струват много повече от десет бона годишно. Независимо дали са купени на изплащане, или взети под наем. Защото се нуждаят от ремонти, поддръжка и застраховки.

Кой всъщност е безумецът?

Той се преоблече в една от кабинките, а старите си дрехи изхвърли в големия кош за боклук зад тезгяха. Нахлупи шапката чак до ушите си, а над нея дръпна качулката на шубата си. Вдигна ципа, надяна ръкавиците и излезе на тротоара.

Навън беше все така студено.

Въздухът беше като във фризер. И проникваше навсякъде — в гърдите, под ребрата, краката, задника, очите, лицето, дробовете. Като някога в Корея. Но в Корея той беше значително по-млад, изпълняваше заповеди и му плащаха. Тук беше различно. Снежинките танцуваха около него, духаше леден вятър. Носът му протече, зрението му се замъгли. Дишаше на пресекулки. Разстоянието до участъка беше не повече от десет минути пеша, но той по неволя го превърна в 20-минутна зимна одисея.

В участъка завари пълна лудница.

Пет минути преди пладне.

Оставаха четирийсет часа.

Ричър имаше чувството, че половината телефони в участъка звънят едновременно. Старецът на рецепцията държеше по една слушалка във всяка ръка и говореше едновременно и в двете. Питърсън беше сам в общата зала, изправен зад някакво бюро със слушалка между ухото и рамото си. Кабелът се люшкаше от движенията на ръцете му — къси, отсечени и решителни движения на генерал, който дислоцира силите под свое командване. Сякаш на бюрото пред него лежеше подробна карта на град Болтън.

Ричър гледаше и слушаше. Ситуацията бързо му се изясни. Не ставаше въпрос за изстрелване на ракета, а за поредното тежко престъпление. Питърсън разпределяше хората си за спешното разследване, но без да забравя рутинните задължения на дежурните полицаи. По всичко личеше, че местопрестъплението е някъде в десния ъгъл на бюрото, което най-вероятно отговаряше на източните предградия на Болтън. Рутинните задължения се осъществяваха на югозапад от градския център. Някъде там живееше и Джанет Солтър. Беззащитната свидетелка. Питърсън дислоцираше повече сили там, отколкото на местопрестъплението. Което означаваше или проява на благоразумие, или че на жертвата вече не може да бъде оказана помощ.

А може би и двете.

Минута по-късно Питърсън спря да говори и остави слушалката. Изглеждаше разтревожен. Експерт по всичко, свързано с личния състав, но несигурен за останалото.

— Имаме убийство — съобщи той. — Един човек е застрелян в колата си.

— Кой? — попита Ричър.

— Колата е регистрирана на името на някакъв адвокат от съседната община. Провел е пет разговора със свой клиент в затвора. Всичките — след като арестувахме онзи рокер. Очевидно той е брънката от веригата, за която говореше преди малко. Сега просто си разчистват къщата и прекъсват веригата.

— По-лошо е — поклати глава Ричър.

— Знам — въздъхна Питърсън. — Човекът им не пътува насам, а вече е тук. А ние сме го пропуснали.

13

Питърсън направи два опита да напусне общата зала, но и двата пъти беше принуден да се върне, за да вдигне телефона. След като най-после се озова в коридора, той се обърна към Ричър и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— А ти искаш ли да дойда?

— Както решиш.

— Бих искал да съм другаде.

— Къде?

— Мисля да се представя на мисис Солтър.

— Защо?

— Да огледам обстановката. За всеки случай.

— Мисис Солтър е добре защитена, лично съм се погрижил — отвърна Питърсън. Той замълча за момент, после рязко вдигна глава. — Нима мислиш, че ще ударят още днес? А онзи адвокат е убит за отвличане на вниманието, така ли?

— Не. Мисля, че прекъсват веригата. По всичко личи, че ще остана тук поне още два-три дни. Заради снега. Ако през това време завият сирените за бягство, ще можеш да разчиташ само на мен. Но първо трябва да се представя на възрастната дама.

Питърсън не каза нищо.

— Опитвам се да помогна, само толкова — добави Ричър. — Да ти се отплатя за гостоприемството.

Питърсън не каза нищо.

— Не съм твоят човек — добави Ричър.

— Знам.

— Но?

— Можеш да ми помогнеш на местопрестъплението.

— Ще се оправиш и без мен. Нали знаеш какво да правиш? Нащракай един куп снимки, обърни внимание на отпечатъците от стъпки и следите от гуми. Оглеждай се за гилзи.

— Добре.

— Но преди това се обади на полицаите, които охраняват къщата на мисис Солтър. Не искам паника при появата ми.

— Не знаеш къде живее.

— Ще я намеря.

* * *

През лятото би открил къщата на мисис Солтър за не повече от десет минути. Но поради снега, намалената видимост и трудното придвижване упражнението отне близо трийсет минути. Ричър пое обратно по следите, оставени от затворническия автобус предния ден. Наложи му се да преодолява преспи и неразчистени участъци, подхлъзвайки се по замръзналия сняг. Валеше все така силно. Снежинките го атакуваха отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани. Той с мъка откри следите, които водеха на юг. Ресторантът се намираше някъде отпред. Непосредствено зад него трябваше да бъде патрулката, която препречваше тясната пряка. Продължи да крачи нататък. Беше премръзнал въпреки новите дрехи.

По пътя се движеха коли с включени светлини и усилено работещи чистачки. Не бяха много, но достатъчно, за да го изхвърлят от сравнително отъпканите коловози и да го принудят да гази дълбокия сняг на банкета. Платното отдолу вероятно беше широко, но в момента движението беше ограничено до двойните коловози в средата. Никоя от колите не излизаше от тях и те ставаха все по-дълбоки, с постоянно растящи стени от твърд сняг. В дъното им личаха насечените на вафлички следи от гумите, потъмнели на места.

Ричър стигна до ресторанта. Обядът бе в разгара си. Прозорците бяха запотени. На четиристотин метра по-нататък видя патрулката, паркирана напряко на малка уличка. Тя беше напуснала коловозите, които водеха на юг, и бе разбила високите им стени. Беше спряла успоредно на главния път, блокирайки изцяло началото на уличката. Двигателят не работеше, но лампите на покрива се въртяха. Ченгето зад волана гледаше право напред, равнодушно и незаинтересовано. Ричър описа широк кръг и се приближи към него отляво. Нямаше желание да го изненада.

Страничното стъкло се спусна с тихо бръмчене.

— Ти ли си Ричър? — попита униформеният.

Ричър само кимна. Лицето му беше твърде сковано, за да говори. На табелката на ревера на полицая пишеше Монтгомъри. Беше небръснат и пълен, някъде около трийсет. В армията със сигурност щяха да му скъсат дебелия задник.

— Къщата на Солтър е нагоре, вляво — обяви Монтгомъри. — Няма как да я сбъркаш.

Ричър пое натам. Тук нямаше дълбоки коловози, а само две плитки следи. Една кола нагоре, друга надолу. Следите бяха почти запълнени със сняг. Явно бяха оставени преди няколко часа от смяната на дежурните. Нощният си бе тръгнал, сменен от дневния. На завоя последният беше дал малко повече газ. Това ясно личеше от размазаните коловози, причинени от поднеслата задница.

От двете страни на леко извитата улица се виждаха солидни къщи, разположени на големи парцели. Повечето бяха викториански, може би на стотина години. Излъчваха отминал просперитет, част от тях — и сегашен. Всички бяха строени по време на някогашен бум, далеч преди появата на затвора. Снегът скриваше детайлите, но не и солидните конструкции. Според Питърсън Джанет Солтър беше „добрата баба от приказките“ и Ричър очакваше да види малка кокетна къщичка с памучни пердета. Още повече, че въпросната баба е била учителка и библиотекарка. Може би историята на Джанет Солтър бе по-различна и той с нетърпение очакваше да я чуе. Самият той не познаваше бабите си. Пазеше една своя черно-бяла фотография като бебе, седнало на коляното на жена с остри черти. Казаха му, че това е майката на баща му. Майката на майка му беше починала, когато той бе четиригодишен, без нито веднъж да им дойде на гости.

Пред очите му изплува втората патрулка, паркирана по-нагоре на улицата. Без включени светлини, с предницата срещу него. Ченгето зад волана внимателно го наблюдаваше. Ричър спря на три метра от колата. Униформеният излезе навън и тръгна към него. Изпод ботушите му излитаха малки парченца сняг.

— Ти ли си Ричър?

Ричър кимна.

— Трябва да те обискирам.

— По чие нареждане?

— На заместник-началника.

— За какво ще ме обискираш?

— За оръжие.

— Тя е надхвърлила седемдесет. Едва ли ще ми трябва оръжие.

— Вярно. Но ще ти трябва, за да се справиш с колегите вътре.

Този полицай очевидно беше умен. Дребен, стегнат, компетентен, наближаващ средната възраст. Беше от по-добрата част на личния състав. Новакът пазеше долу на уличката, пред къщата бе опитният му колега. Ричър разкрачи крака, дръпна ципа на шубата и разпери ръце. Тялото му неволно потръпна от ледения вятър. Полицаят го опипа отгоре надолу, стисна с шепи страничните джобове на шубата и отстъпи крачка назад.

— Добре, върви — рече той. — Вътре те очакват.

Алеята беше дълга, а къщата — разкошна. Сякаш я бяха пренесли по въздуха от Чарлстън или Сан Франциско. С всички екстри. Извита широка веранда с люлеещи се столове, дузина прозорци, външна облицовка от плочки. Кулички на покрива, витражи като в църква. Ричър се изкачи на верандата, прекоси дъсчения под и изтупа снега от ботушите си пред солидната врата с дърворезба. До нея висеше въженце с желязно топче накрая, което минаваше през няколко макари и изчезваше през малка бронзова дупка в стената. Звънчева система, вероятно поръчана по пощата директно от „Сиърс Робък“ преди стотина години, доставена в натъпкан със слама сандък и монтирана от човек, който си е вадил хляба с поправка на колела за каруци и подковаване на коне.

Ричър дръпна въженцето. След цяла секунда закъснение някъде във вътрешността на къщата прозвуча мелодичен звън. Нисък, звучен, любезен. След още една секунда вратата се отвори и на прага се изправи полицайка. Беше дребна, тъмнокоса и млада, облечена в спретната униформа. Пистолетът ѝ си беше в кобура, но той беше разкопчан, а самата тя изглеждаше готова на всичко. В къщата дежурят полицайки, най-добрите, които имаме, беше казал Питърсън. Минимум четири на смяна. Две почиват, две охраняват.

— Вие ли сте Ричър? — попита полицайката.

Ричър кимна.

— Влезте.

Внушителното антре беше облицовано с тъмна ламперия. По стените бяха окачени маслени картини. В дъното се виждаше солидно стълбище, което чезнеше нагоре. Плътно затворените врати от кестен бяха излъскани до блясък от многогодишна употреба. Подът бе застлан с персийски килим. Край стените бяха монтирани стари радиатори, които явно работеха, защото помещението беше приятно затоплено. На дървената закачалка за шапки в ъгъла висяха четири зимни шуби, полицейски модел. Ричър съблече своята и я окачи на една свободна закачалка. Тя изглеждаше точно така, както се чувстваше той самият: раздрънкана бричка редом с лимузини последен модел.

— Мисис Солтър е в библиотеката — каза полицайката. — Очаква ви.

— Къде е библиотеката? — озърна се Ричър.

— Последвайте ме.

Ричър се подчини. Жената закрачи пред него като истинска икономка. Спря пред една врата вляво, почука и влезе. Библиотеката се оказа просторно квадратно помещение с висок таван. В единия ѝ край имаше голяма камина и двойна стъклена врата към градината. Останалите стени бяха покрити с лавици, натежали от книги. Хиляди книги. Пред стъклената врата стоеше още една жена в униформа. Сключила ръце зад гърба си, тя гледаше навън. Обърна се само за миг, улови кимването на колежката си и отново насочи поглед към снега зад стъклото.

В едно от тежките кресла седеше възрастна жена. Вероятно мисис Солтър. Пенсионираната учителка и библиотекарка. Свидетелката. Тя погледна Ричър, устните ѝ се разтеглиха в любезна усмивка.

— Каня се да обядвам — рече. — Ще се присъедините ли към мен?

Един без пет по обед.

Оставаха трийсет и девет часа.

14

Джанет Солтър приготви обяда сама, а Ричър гледаше. Беше седнал в просторната кухня и следеше движенията ѝ между хладилника, масата, печката и мивката. Впечатленията му от беглото описание на Питърсън не съвпадаха напълно с действителността. Тя със сигурност беше по-възрастна от седемдесет години, сивокоса, нито висока, нито ниска, нито дебела, нито слаба. Наистина изглеждаше блага и добродушна въпреки аристократичната си осанка. Приличаше на жена, свикнала на уважение и подчинение, може би от страна на многоброен персонал. И едва ли беше баба в истинския смисъл на думата. На пръста ѝ липсваше венчална халка, а през последните петдесетина години в къщата явно не беше стъпвал детски крак.

— Вие сте един от нещастните пътници в онзи автобус — обади се мисис Солтър.

— В него имаше и по-нещастни от мен — отвърна Ричър.

— Разбира се, аз предложих къщата си. Тук има много място. Но при създалите се обстоятелства Холанд не щеше и да чуе.

— Мисля, че е постъпил правилно.

— Защото допълнителни хора биха затруднили действията на подчинените му?

— Не. Допълнителните хора биха пострадали в случай на нападение.

— Е, поне сте откровен. Казаха ми, че сте експерт. Служили сте в армията. На командна длъжност, предполагам.

— За кратко време.

— На елитна част.

— Така се наричахме — кимна Ричър.

— Според вас умно ли постъпих? — попита тя. — Или глупаво?

— В какво отношение, госпожо?

— Като приех да свидетелствам на процеса.

— Зависи какво сте видели.

— В смисъл?

— Ако сте видели достатъчно, за да бъде закован онзи тип, значи сте постъпили правилно. Но ако показанията ви са недостатъчни за това, може би се излагате на излишен риск.

— Видях каквото видях. Всички ме убеждават, че то е достатъчно за присъда, или „да бъде закован“, както се изразихте. Видях разговора, видях как проверяват стоката и предават парите.

— От какво разстояние?

— Двайсетина метра.

— През прозореца?

— Да, от вътрешността на един ресторант.

— Чисто ли беше стъклото? Или замъглено?

— И да, и не.

— Ясно ли видяхте всичко?

— Да.

— Какво беше времето?

— Хладно и ясно.

— Часът?

— Вечер.

— Осветен ли беше паркингът?

— Ярко.

— Добре ли сте със зрението?

— Малко съм далекогледа. Използвам очила само за четене, но за нищо друго.

— Каква беше стоката?

— Блокче бяла субстанция, плътно увито във восъчна хартия. Хартията беше леко пожълтяла. Върху нея беше изрисувана корона с три лъча и топчета накрая, създаващи илюзията за скъпоценни камъни.

— Видяхте всичко това от двайсет метра, така ли?

— Това е предимството на далекогледството. А и блокчето беше доста голямо.

— Нямате ли съмнения? Колебания, предположения?

— Никакви.

— Мисля, че ще бъдете страхотен свидетел.

Тя сложи обяда на масата. Салата в дървена купа, потъмняла от старост и от мазнина. Различни зеленчуци, плюс една консерва риба тон и твърдо сварени, все още топли яйца. Ръцете на Джанет Солтър бяха малки, с бледа пергаментова кожа. Старателно изрязани нокти, никакви бижута.

— Колко хора имаше в ресторанта по това време? — попита Ричър.

— Петима, плюс сервитьорката.

— Някой от тях видя ли какво става навън?

— Всички според мен.

— Но?

— Впоследствие заявиха, че нищо не са видели. Хората, които живеят на запад от тук, плашат другите. Мисля, че просто защото са там и защото са различни. Те са другите. Което само по себе си е смущаващо. Но на практика не са ни причинили зло, макар че живеем в напрежение. Не мога да отрека, че в него се съдържа скрита заплаха.

— Помните ли кога е била построена каменната сграда на онова място? — попита Ричър.

Джанет Солтър поклати глава.

— Началник Холанд и мистър Питърсън непрекъснато ми задават този въпрос. Но аз не знам повече от тях. По време на строителството съм учила на друго място.

— Хората казват, че то е продължило няколко месеца. Вероятно по-дълго от един учебен семестър. Не чувахте ли нещо по време на ваканциите?

— Учих в чужбина, пътуването беше скъпо. Не се връщах за ваканциите. Всъщност се върнах чак след трийсет години.

— Къде в чужбина?

— Англия. Оксфордският университет.

Ричър не каза нищо.

— Изненадан ли сте? — погледна го Джанет Солтър.

— Питърсън каза, че сте била учителка и библиотекарка — сви рамене Ричър. — В някое от местните училища, предполагам.

— Мистър Питърсън изпитва отвращение към възвишеността като всички жители на Южна Дакота. Но иначе е прав. Аз бях учителка и библиотекарка. В Оксфорд бях преподавател по библиотекознание и помагах при управлението на Бодлеанската библиотека. По-късно се върнах в Щатите и поех ръководството на библиотеката в Йейлския университет. Върнах се в Болтън, след като се пенсионирах.

— Коя е любимата ви книга?

— Нямам такава. А коя е вашата?

— Аз също нямам.

— Знам всичко за кризисния план в затвора — каза Джанет Солтър.

— Доколкото разбрах, той никога не е бил използван.

— За всичко си има пръв път. Рано или късно.

* * *

Платон пропусна обяда, което бе нещо необичайно за него. Рядко нарушаваше ритуала на хранене, който спазваше три пъти дневно. Прислугата му беше приготвила топла храна, но той не се появи в трапезарията. Вместо това закрачи по една извита пътечка сред храсталаците на имението с телефон на ухото, плувнал в пот. Неговият човек в американската Агенция за борба с наркотиците беше извършил рутинна проверка на разпечатките от обектите за подслушване и сега му отправяше предупреждение. Платон не обичаше предупрежденията. Обичаше решенията, а не проблемите. Човекът му в АБН знаеше това и вече беше осъществил контакт със свой колега. Нямаше начин да предотвратят ареста на онзи нещастен руснак, но можеха да го забавят до приключването на сделката. Това означаваше, че парите щяха да изчезнат, а Платон щеше да се измъкне по-богат и все така недосегаем. Цената беше четиригодишна стипендия в колеж. Колегата имал дете на шестнайсет, но нямал спестявания. Платон попита на каква сума възлиза тази четиригодишна стипендия и остана леко шокиран от отговора. За тези пари човек можеше да си купи една добра кола, нищо повече.

Оставаше само един проблем. Съоръжението в Южна Дакота представляваше обект с разностранно приложение. Много неща можеха да се продадат, но не всички. Някои от тях просто трябваше да бъдат изнесени. Както при продажбата на къща. Оставяш печката, но си прибираш канапето.

Той не се доверяваше на никого. И в повечето случаи беше прав. Понякога това му създаваше затруднения. Както в момента. Към кого да се обърне за опаковането и пренасянето? Със сигурност не и към фирмите, които предлагаха тези услуги.

Той бе установил, че ако искаше нещо да бъде свършено както трябва, най-добре бе да го свърши сам.

* * *

Мисис Солтър му направи знак да остане на място и се зае да разчиства масата.

— Какво знаете за метамфетамините? — попита тя.

— Вероятно по-малко от вас — отвърна Ричър.

— Аз нямам познания в тази област.

— Но сте библиотекар. Сигурен съм, че сте направили задълбочено проучване по въпроса.

— Първо вие.

— Бях в армията.

— Което означава?

— Наличието на ситуации и операции, които по устав изискват изострено внимание, съсредоточеност, мотивация и ясен ум. За продължителен период от време. Лекарите разполагаха с всякакви хапчета. Когато постъпих в армията, чистият метамфетамин вече се избягваше, въпреки че е бил използван десетилетия наред.

— Наричали са го первитин — кимна Джанет Солтър. — Японско откритие, усъвършенствано от германците. Широко използвано по време на Втората световна война под формата на бонбони. Известно под името „флигершоколад“, което означава „пилотски шоколад“, или „панцершоколад“ — „танкистки шоколад“. Съюзниците също са разполагали с него. В приблизително същите количества, а може би и повече. Наричали са го дезоксин. Учудвам се, че някой изобщо е можел да спи.

— За спането са използвали морфин.

— Но днес дезоксинът е контролирана субстанция, защото причинява големи поражения. Налага се да бъде произвеждан нелегално. Което е сравнително лесно в малки домашни лаборатории. Но всяко производство се нуждае от суровина. За метамфетамините това е ефедрин, или псевдоефедрин. Ако успеете да заобиколите закона, можете да си го доставите в големи количества. Или да го извлечете нелегално от редица лекарства за подобряване на храносмилането. За целта са ви нужни фосфор и йод. Или литий — като този, който се използва при някои батерии. Алтернативен метод, известен като „Редукция на Бърч“.

— Същата суровина може да се извлича и от сорт акация, който вирее в Западен Тексас — отбеляза Ричър. — Плюс мескалин и никотин. Чудно дърво е акацията.

— Но ние не сме в Западен Тексас, а в Южна Дакота — възрази Джанет Солтър. — Искам да кажа, че без суровина не става. Ако извозват големи количества готова продукция, трябва да докарват и големи количества суровина. Което не може да остане незабелязано, защото става въпрос за камиони. Защо Холанд не ги хване по този начин, без да ме намесва?

— Не знам.

— Аз мисля, че малко го мързи.

— Питърсън твърди, че са ви дали право на избор.

— Нима не разбирате? Нямам такова право, защото не бих могла да живея спокойно. Това е принципен въпрос.

— Питърсън твърди, че са ви предложили федерална защита.

— Която май трябваше да приема. Но предпочитам да остана в родния си град. Съдебната система трябва да наказва нарушителите на закона, а не свидетелите. Което също е принципен въпрос.

Ричър погледна към вратата на кухнята. Полицайка в коридора, друга до задния прозорец. Още две спят горе, подготвяйки се за нощна смяна. Една патрулка отвън, друга на пресечка по-надолу, трета в началото на улицата. Плюс бдителни граждани и параноично ръководство на полицията. Плюс сняг навсякъде.

Абсолютно достатъчно, освен ако не завият сирените.

— Имате ли внуци? — попита той.

Джанет Солтър поклати глава.

— Нямахме деца. Дълго време хранехме надежди, после съпругът ми умря. Той беше англичанин, доста по-възрастен от мен. Защо питате?

— Питърсън спомена за достоверността ви като свидетел. Каза, че приличате на баба от приказките.

— Наистина ли приличам?

— Не знам. Предполагам, че не съм чел тези приказки.

— Къде сте израснали?

— В различни бази на Морската пехота.

— Кои?

— Имам чувството, че във всички.

— Аз съм израснала тук, в Южна Дакота. Баща ми беше последна издънка на стара богата фамилия. Търгувахме, купувахме земя от местните жители за три цента за квадратен метър, а чрез подставени лица се сдобивахме с хиляди държавни акции. Копаехме злато, инвестирахме в железницата. По специални тарифи, разбира се.

— Ето откъде е дошла тази къща — отбеляза Ричър.

— Не — усмихна се Джанет Солтър. — Купихме я, когато времената станаха трудни.

Откъм коридора прозвуча звън. Единичен, тих и цивилизован. Ричър стана и пристъпи към вратата. Дежурната полицайка стана от най-долното стъпало, прекоси тъмното антре и отвори входната врата. В къщата, сред облак снежинки, се появи началник Холанд. Той изтупа снега от краката си на изтривалката и потръпна от топлия въздух, който го блъсна в лицето. После свали шубата си. Полицайката я пое и я закачи върху шубата на Ричър.

Холанд прекоси антрето, кимна на Ричър и се насочи към кухнята. Съобщи на Джанет Солтър, че няма новини за нея, а просто се е отбил да ѝ засвидетелства уважението си. Тя го помоли да я изчака в библиотеката, докато направи кафе. Ричър я видя да пълни с вода някаква стара електрическа алуминиева кана с изолирана дръжка. Истинска антика. Може би изработена от разтопения метал на някой бомбардировач „Б-24 Либърейтър“ от Втората световна война. Пристъпи вътре с намерението да ѝ помогне, но тя го отпрати.

— По-добре идете да правите компания на началника в библиотеката.

Ричър се подчини. Влезе в стаята с книгите и попита:

— Как е работата?

— Коя работа? — изгледа го Холанд.

— Онази кола в източния край на града. С мъртвец зад волана.

— Не сме сигурни, че първоначалните ни заключения са верни. Имам предвид прекъсването на веригата. Може би е просто обир, който завършва зле.

— Как така?

— Човекът е бил адвокат, но в колата му нямаше куфарче. Чувал ли си подобно нещо? Адвокат без куфарче! Може би го е взел някой.

— Портфейлът беше ли в джоба му?

— Да.

— А часовникът на ръката му?

— Да.

— Очаквали ли са го в затвора?

— Името му го няма в списъка на посетителите. Клиентът му не е подавал молба за среща. Но от службата му твърдят, че са го повикали по телефона.

— Значи не е обикновен обир. Някой го е подмамил там. Не е носил куфарче, защото не е очаквал да записва каквото и да било, свързано с текущите му дела.

— Може би. Разследването продължава.

— Кой се е обадил в службата му?

— Мъжки глас. Същият, който го е търсил пет пъти преди това. Използвал е мобилен телефон, който не можем да проследим.

— Кой е клиентът му в затвора?

— Някакъв полуидиот, от когото не успяхме да измъкнем нищо свързано. Арестувахме го преди два месеца, докато се готвеше да подпали една къща. Още чакаме заключението на психолозите. Той говори само с когото пожелае. Иначе не отронва нито дума.

— Май твоят приятел рокер е направил добър избор — отбеляза Ричър.

От кухнята долетя шумно гъргорене. Водата в електрическата кана беше завряла. Във въздуха се разнесе аромат на кафе. Колумбийско, едро смляно, сравнително прясно, безпогрешно определи Ричър.

— Ние с мисис Солтър си говорихме за суровините, които използва предполагаемата лаборатория в някогашната казарма — каза той.

— А ти смяташ, че проявяваме небрежност, а? — изгледа го началникът. — Мислиш, че я излагаме на ненужен риск, въпреки че разполагаме с алтернатива?

— Не съм казал такова нещо.

— Опитахме се, повярвай ми. Но през Болтън не преминава абсолютно нищо. Сигурни сме в това. Остава да се снабдяват някъде от запад. Но за магистралата отговарят магистралните патрули. Ние нямаме никаква юрисдикция там. Контролираме единствено двупосочния път, който минава северно от лагера. Разполагаме колите си на случаен принцип. В буквалния смисъл на думата. Преди дежурство просто хвърлям заровете на бюрото си.

— Видях ги — рече Ричър.

Холанд кимна.

— Правя го, защото не можем да си позволим пълна блокада. Досега нямаме късмет. Предполагам, че ни наблюдават доста внимателно.

— Ясно.

— Съдебният процес ще ни свърши работа. Или споразумението преди него. Няма как да стане по-рано. След един месец всичко ще приключи.

— Питърсън каза, че няма начин да заобиколите кризисния план.

— И е прав. Разбира се, ние възразихме на условията, но договорът беше сключен от кмета. За много пари, с куп допълнителни клаузи. Според една от тях Министерството на правосъдието ще ни наблюдава цяла вечност.

— Харизан кон, а?

— Повече неприятности, отколкото ползи — кимна Холанд. — Но аз все пак не съм собственик на мотел.

Ограденото имение на Платон се простираше на площ от четирийсет хектара. Пътеката през храсталаците беше дълга пет километра. Идеята му хрумна чак когато стигна далечния ѝ край. Дръзка, както обикновено. АБН се готвеше да арестува руснака и това бе факт. Но Платон нямаше намерение да се изпречва на пътя им. Агентите трябва да видят с очите си как стоката преминава в ръцете на руснака. Но каква стока? Без съмнение нещо, което ще поддържа обвинението. Но не и количеството, което е заплатено. Предвид обстоятелствата би било ненужна проява на щедрост. Може да задържи една малка част. Всъщност една голяма част от договореното количество. Какво ще може да направи шибаният руснак? Да реве в някоя килия на затвора със строг режим и да проклина съдбата си? При всички случаи щеше да го направи. Следователно Платон можеше да му вземе парите, а после да продаде количеството още веднъж. Все едно че продаваш къща. Но този път отнасяш и печката, и стъклата от прозорците, и електрическите крушки.

Този план щеше да удвои транспортните проблеми, но той щеше да се справи. Беше сигурен, че ще намери някакво решение. С всички детайли.

Защото той е Платон, а те не са.

Джанет Солтър сервира кафето в библиотеката. Порцеланова кана, малко сметана, малко захар, три изящни чашки, три чинийки, три лъжички. Явно дежурните полицайки не бяха включени. Може би след предварителна уговорка за разграничаване на служебните от социалните задължения. Може би полицайките бяха доволни от крайния резултат. Ричър често беше изпадал в тяхното положение. Винаги бе по-добре да разделяш нещата и да се концентрираш върху онези, които са част от работата ти.

Джанет Солтър наля кафето. Чашката беше твърде малка за ръката на Ричър, но кафето беше добро. Той подуши аромата му и отпи една глътка. После звънна телефонът на началник Холанд. Той закрепи чашата в едната си ръка, а с другата го измъкна, погледна дисплея и го отвори. Слуша в продължение на осем секунди, след което го изключи и на лицето му се разля доволна усмивка.

— Току-що са заловили убиеца на адвоката.

Два без пет следобед.

Оставаха трийсет и осем часа.

15

Ричър се върна с него. Фордът „Краун Виктория“ без отличителни знаци се измъкна от тясната уличка и навлезе в дълбоките коловози. Движеше се гладко и сигурно, сякаш усещаше, че се прибира у дома. Питърсън чакаше в общата зала. И той се усмихваше широко, също като Холанд. Ричър не се усмихваше. Напротив, изпитваше дълбоки съмнения. От горчив опит знаеше, че бързото разрешаване на сериозен проблем е прекалено хубаво, за да бъде истина. В живота обикновено не ставаше точно така. Основен закон на природата.

— Кой е стрелецът? — попита той.

— Джей Нокс, шофьорът на автобуса — отвърна Питърсън.

Ричър чу историята като страничен слушател, тъй като Питърсън докладваше директно на Холанд. Преди четирийсет и пет минути едно ченге в патрулна кола забелязало пешеходец, който газел дълбокия сняг край второстепенен път на километър и половина от града. Питърсън го назова по име, наричайки го един от нашите. Вероятно бе от опитните ченгета. От качествената половина на личния състав. Когото Холанд вероятно познаваше. Та този полицай стриктно изпълнявал заповедта за повишено внимание, но дори и в това си състояние взел пешеходеца по-скоро за закъсал шофьор, отколкото за убиец. Спрял и му предложил да го закара, но отговорът на човека го накарал да се усъмни. Държал се странно и враждебно, нямал желание да разговаря. И ченгето му щракнало белезниците.

В джоба му открил 9-милиметров „Глок 17“. Цевта миришела на барут, един патрон от пълнителя липсвал.

Ченгето арестувало пешеходеца и го докарало в участъка. Там той бил идентифициран като шофьора на катастрофиралия автобус. Ръцете и дрехите му били подложени на тест за барут, който се оказал положителен. Джей Нокс бил използвал огнестрелно оръжие през последните няколко часа, отпечатъците по оръжието били негови. Прочели му правата и го тикнали в ареста. Не поискал адвокат. Но и отказал да говори.

Холанд стана и се насочи към килията. Това непреодолимо желание беше познато на Ричър. Същото като желанието да посетиш зоологическата градина. И да видиш уловения току-що звяр. Заставаш пред решетките и просто го зяпаш. А после обявяваш, че още от самото начало този тип ти се е сторил съмнителен. Ако случайно не го направиш, започваш да дрънкаш баналности за вроденото зло, което невинаги си личи от пръв поглед.

Питърсън остана в залата, за да се опита да възстанови събитията. Още един инстинктивен стремеж, който Ричър познаваше. Опасен стремеж. Тръгнеш ли да възстановяваш събитията, обикновено виждаш онова, което искаш да видиш.

— С колко куршума е застреляна жертвата? — попита той.

— С един — отвърна Питърсън. — В главата.

— Деветмилиметров?

— Почти сигурно.

— Тези муниции са широко разпространени.

— Знам.

— Географията съвпада ли?

— Нокс е арестуван на около шест километра от местопрестъплението.

— Пеша? Това е доста голямо разстояние.

— Вероятно е било използвано и превозно средство.

— Защо мислиш така?

— Изчакай да видиш снимките.

Снимките пристигнаха половин час по-късно. В папка като онази, която Ричър беше видял предишната вечер в кабинета на Холанд. И размерът им беше същият. Осем на десет, с напечатани етикети в долния край. В голямо количество. Повечето черно-бели, но имаше и цветни. Сняг по земята, сняг във въздуха. Обективът беше хванал падащите снежинки като странни тъмни петна. Като вулканична пепел или като точици мръсотия.

Първата снимка бе направена от разстояние. От запад на изток. Силно заснежен път. Два чифта коловози, разделени от по-високи купчини сняг, очертаващи нещо като осова линия. Самотна кола беше спряла на коловозите, които водеха на запад. Фаровете ѝ светеха. Не беше поднесла, не беше затънала. Просто беше спряла като влак на релсите.

Втората снимка беше направена по-отблизо, може би от трийсетина метра. На нея се забелязваха три основни неща. Първо, зад волана на колата седеше мъж, пристегнат с предпазния колан. Главата му беше клюмнала напред. Второ, върху задното странично стъкло се виждаше голямо розово петно. И, трето, на пътя не се виждаше нищо друго освен девствен сняг, прорязан от четири коловоза. Абсолютно нищо друго.

Третата снимка потвърждаваше този факт. Обективът беше пропуснал колата и се бе насочил право напред, от запад на изток, следвайки погребаната под снега жълта разделителна линия. Абсолютно безформена снимка, която не показваше нищо. Изровени в снега коловози с плитки стени, от върха на които се бяха спуснали миниатюрни лавини, полузасипани от пресен сняг.

Нищо друго.

— Хубави снимки — рече Ричър.

— Доста се постарах — отвърна Питърсън.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Няма стъпки в снега.

— Така е.

Четвъртата снимка беше близък план на единия от коловозите, водещи на изток. Нищо забележително освен пресованите вафлички сняг, които Ричър беше видял навсякъде из града. Нищо годно за лабораторен анализ.

На петата снимка колата беше хваната в близък план, заснета отпред и отдясно. Малък спретнат седан от непозната за Ричър марка.

— „Инфинити“ — поясни Питърсън. — Японска кола, луксозно изпълнение на „Нисан“. Шестцилиндров V-образен двигател, четири по четири. Всички гуми са зимни. Практична и същевременно луксозна кола, достатъчно лъскава, за да привлече вниманието на всеки адвокат от Южна Дакота.

Колата беше сребриста. Сравнително чиста, с малко следи от предишни пътувания. Отразената от снега светлина ѝ придаваше призрачен вид. Стъклото откъм шофьора беше свалено докрай. Предпазният колан приковаваше мъртвеца към облегалката. Беше частично покрит с тънък слой сняг. Брадичката му опираше в гърдите. Спокойно можеше да мине за заспал, ако не беше дупката в главата му.

Именно дупката беше обект на снимка номер пет. Намираше се в средата на челото. Като трето око. Беше ясно, че човекът е гледал напред и малко встрани. В посоката, от която е бил застрелян. Гледал е право в оръжието. Кръвта от изходящата рана беше изпръскала стъклото диагонално зад него. После главата беше клюмнала, завъртайки се в централно положение.

Останалите снимки бяха на тялото и вътрешността на купето, заснети от всички възможни ъгли. Направи много снимки, беше казал Ричър. И Питърсън беше изпълнил съвета буквално. На мястото пред дясната седалка се виждаха чифт гумени ботуши. В центъра на арматурното табло беше закрепено малко никелирано чукче в комплект с други инструменти. Ричър беше виждал рекламни брошури за него, раздавани най-често в самолетите. Те твърдяха, че чукчето е незаменим помощник в случай на катастрофа, защото с негова помощ разбивате челното стъкло и се измъквате навън, ако вратите са блокирани. В дръжката му има сгъваем нож, с който прерязвате коланите. Отличен аксесоар за организирани хора, които се интересуват от автомобили. Но Ричър се съмняваше, че някой се е възползвал от него през цялата дълга история на автомобилостроенето. Най-вероятно не.

Лостът на автоматичните скорости беше на позиция „паркиране“, а ключът беше завъртян в работно положение. Оборотомерът показваше 800 оборота на празен ход, а на километража бяха регистрирани по-малко от 16000 километра. Температурата в купето беше фиксирана на 21 градуса. Радиото беше настроено на една от местните УКВ станции, а копчето за усилване беше завъртяно доста наляво. Музиката бе звучала доста тихо. Стрелката на резервоара беше близо до максимума.

— Разказвай — рече Ричър.

— Добре — кимна Питърсън. — Нокс е зад волана на автомобил и пътува в източна посока. И двамата карат бавно заради лошия път. Нокс засича приближаването на адвоката, смъква стъклото и му маха да спре. Онзи намалява скоростта и спира. Вероятно предполага, че Нокс иска да го предупреди за някаква опасност напред. Застават един срещу друг, но всеки в различна посока. После Нокс го прострелва и продължава по пътя си.

— Кой е открил тялото?

— Друг шофьор, пътуващ на изток. Пет-десет минути след стрелбата. Човекът намалил скоростта, огледал тялото и ни се обадил от бензиностанцията, която е на три километра от мястото, защото нямал мобилен телефон.

— Нокс десняк ли е?

— Не знам. Но повечето хора са десняци.

— Открихте ли гилзата?

— Не.

— Ако Нокс е десняк, трябва да е стрелял диагонално през тялото си. Нужно му е било пространство, за да протегне ръка. Дулото трябва да е стърчало от прозореца, макар и с малко. Затворът на глока се намира вдясно на цевта. Следователно той трябва да е подбрал позицията си така, че гилзата да остане в колата. Доста трудна задача, особено предвид факта, че не е имал възможност да се прицели. Но въпреки това е улучил жертвата си между очите. Трябва да е страхотен стрелец. Нокс такъв ли е?

— Не знам.

— Опитай се да разбереш.

— Според мен гилзата се е ударила в рамката на вратата или в предното стъкло, а после е отскочила във вътрешността на купето.

— Какво превозно средство е използвал?

— Подготвено предварително. Вчера се появява в града, а днес се среща с някого. Може би рокер, който му осигурява превозното средство. Най-вероятно пикап. Свършва си работата, връща пикапа и тръгва да се прибира пеша. А ние го арестуваме.

Ричър не каза нищо.

— Хората, при които го настанихме снощи, твърдят, че ги е предупредил да не го чакат през деня. Бил мрачен и неспокоен като човек с проблеми.

— Тази сутрин го засякох в кафенето — рече Ричър.

— Как се държеше?

— Беше мрачен и неспокоен. Оплака се, че няма да му платят надницата. Може би се тревожеше, че ще си загуби работата.

— Бил е нервен преди изпълнението на задачата.

— А откъде е знаел каква е колата на адвоката?

— От човека, който му е доставил превозното средство.

— Как е разбрал, че адвокатът ще бъде точно на този път в точно определен час?

— Аритметиката е проста. Фалшивата среща в затвора е насрочена за дванайсет по обед. Останалите изчисления са лесни, включително и пътят, по който ще мине. Всички знаят, че магистралата е затворена.

— Аз лично въобще не мога да приема версията за начина, по който се е добрал до тук. Много е сложно. Той твърди, че някаква кола се е хлъзнала право към него. Няма как да го уреди предварително, нито пък да си го измисли. В автобуса имаше двайсет и един потенциални свидетели.

— Но никой не е видял нищо.

— Няма как да го е знаел предварително.

— Може би това за колата е вярно — въздъхна Питърсън. — Може би е взел мигновено решение да се възползва от случилото се, вместо да отбива за почивка на паркинга преди детелината. Бързо ли реагира?

— Не знам, защото бях заспал — отвърна Ричър.

Питърсън замълча.

— Според мен сте арестували не когото трябва — рече Ричър.

— Ченгетата мразят тези думи.

— Знам. И аз съм бил ченге. Но такава е истината.

— В джоба му имаше пистолет, с който беше стреляно съвсем наскоро.

— Значи случаят е приключен, така ли? — попита Ричър.

— До голяма степен.

— Но?

— Няма „но“. Мисля, че наистина е приключен.

— В такъв случай свалете охраната на Джанет Солтър.

— Това не го решавам аз.

— А как щеше да постъпиш, ако решението беше твое?

— Не знам.

— Холанд ще го направи ли?

— Ще изчакаме и ще разберем.

Три без пет следобед.

Оставаха трийсет и седем часа.

16

Холанд не го направи. Не защото вярваше в невинността на Джей Нокс, а защото залогът бил достатъчно висок, за да оправдае втори опит на лошите. А ако се наложи — трети, четвърти и пети. Следователно Джанет Солтър щеше да остане под охрана, докато започне съдебният процес.

После Джей Нокс проговори и нещата отново се промениха.

Нокс заяви, че открай време носи пистолет за самозащита. Каза още, че бил мрачен и депресиран заради инцидента с автобуса и решението на работодателите му да орежат заплатата му. Не харесвал нещастниците, в чиято къща го настанили, и затова отишъл да закуси в кафенето, където възнамерявал да остане дълго. Но там го заварил Ричър, който го ядосал и го накарал да предприеме дълга самотна разходка. Искал да се успокои. Така се озовал на дървено мостче над замръзнала рекичка и видял пътна табела, която предупреждавала: Опасност от заледяване. Надписът го вбесил дотолкова, че той извадил пистолета и прострелял табелата. Деяние, за което бил готов да се извини. След което добави, че почти всички табели в района били надупчени от куршуми.

Спомни си къде се намира мостчето, спомни си къде беше стоял. Описанието му беше доста точно и от него можеше да се заключи къде е паднала гилзата.

Питърсън очевидно знаеше местонахождението на мостчето. То се оказа близо до мястото, на което бяха арестували Нокс. Той прецени, че ако Нокс наистина е бил там, следите му едва ли щяха да бъдат напълно затрупани от падащия сняг. Едва ли някой друг бе минал оттам. Местните притежаваха повече здрав разум. Питърсън изпрати една патрулна кола да провери. В багажника ѝ сложиха металотърсач. Стандартно оборудване за случаите, при които се търсят гилзи в снега.

Десет минути по-късно полицаят се обади от дървеното мостче. Беше открил отпечатъци от стъпки. Беше открил и гилзата. Била скрита в къса снежна бразда, покрита с пресен сняг, но все още си личала, особено ако човек знае какво търси. Полицаят потвърди, че в табелата се е появила нова дупка, гладка и ясна, почти сигурно с диаметъра на 9-милиметров куршум. Точно между буквите т и з.

След кратко съвещание Питърсън и Холанд стигнаха до заключението, че издирваният мъж все още не е идентифициран, но със сигурност е някъде наблизо.

Бе свършил само половината от работата си.

* * *

Пет минути по-късно Джей Нокс отново беше свободен човек. Обясниха му, че глокът ще остане в участъка до момента, в който той бъде готов да напусне града. Условие, което Нокс прие веднага. Ричър го видя как напуска преддверието и излиза на снега. Оправдан, но все още смачкан, облекчен, но все още притеснен. Питърсън и Холанд проведоха още едно кратко съвещание, след което обявиха състояние на обща тревога. Дори Каплър и Лоуъл бяха изпратени на активно дежурство. Целият личен състав получи заповед да се разпредели по колите и да патрулира по улиците на града. Трябваше да търсят непознати лица, странни превозни средства, необичайно поведение. Или, казано иначе, да дадат мобилен израз на най-големия страх във всеки полицейски участък: там някъде има някой.

Питърсън закачи снимките от новото местопрестъпление на дъската в малкия кабинет, който се намираше в съседство с общата зала. Точно срещу фотографиите на мъртвеца в черно, проснат на снега.

— Действахме като глупаци и изгубихме много време — мрачно сподели той с Ричър, който го последва в кабинета.

— Не чак толкова много — възрази Ричър.

— Как биха постъпили в подобна ситуация хората от твоята елитна част?

— Може би щяха да обсъдят някои въпроси, свързани с автоматичните скорости и предпазливите хора.

— Какво означава това?

— Ако оставим настрана Нокс, който очевидно не е извършителят, твоите разсъждения бяха напълно правилни. Липсата на стъпки в снега ги потвърждава. Две коли спират една до друга, на съвсем близко разстояние. Лошият е махнал на адвоката да спре и той се е подчинил. Въпросът е защо?

— По очевидни причини.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — Особено на такъв път. Това не може да се случи през лятото при нормална скорост на движение. Но при сняг — да. Пълзиш едва-едва, насреща ти се поява друга кола и от нея ти махат да спреш. Правиш го, защото си мислиш, че човекът има нужда от помощ или иска да ти предаде някаква информация. Но ако си от внимателните и предпазливите, които използват гумени ботуши, държат чукче на арматурното табло, слушат прогнозата за времето и резервоарът им винаги е пълен, едва ли няма да се замислиш, преди да спреш. А ако все пак го направиш, колата ти ще остане на скорост, а кракът ти ще е на спирачката. За да можеш да потеглиш веднага, ако се наложи. И вероятно ще свалиш Страничното стъкло само сантиметър-два. Но твоят адвокат не постъпва така. Той изключва от скорост и сваля цялото стъкло.

— Което означава?

— Което означава, че е бил готов за разговор, спор, обсъждане, изобщо за всичко. Дори намалява звука на радиото. Може би е познавал онзи в другата кола. Това е много вероятно, ако вземем предвид хората, с които е контактувал.

— Вие как бихте постъпили в тази ситуация?

— Отдавна да сме го проучили. До последния детайл.

— За нас това няма да е лесно. Той все пак живее в съседната община. Извън юрисдикцията ни.

— Достатъчно е да поискате сътрудничество по телефона.

— Както ти го направи с федералните?

— Не съвсем — отвърна Ричър.

Следобедната разходка на Платон завърши с посещение при затворника. Той беше окован на открито, с желязна верига на глезена, привързана към дълбоко забит в земята метален прът. Беше крадец, проявил алчност. Операциите на Платон се захранваха от големи количества пари в брой, които понякога трябваше да бъдат съхранявани за продължителен период от време. Заровени в земята, скрити в мазета и на други места, въпреки че количеството на унищожените от влагата и гризачите банкноти понякога надхвърляше 10 процента. Това означаваше, че сто бона от всеки милион изгниваха безвъзвратно или бяха разкъсвани на хиляди парченца. Но групата под ръководството на крадеца бе вдигнала процента до дванайсет. А това беше аномалия. След съответното разследване се оказа, че човекът просто си заделя — четвърт милион тук, половин милион там. Платон проявяваше толерантност — разбира се, до определени граници, но не търпеше нелоялността.

По тази причина мъжът беше там, на полянката, окован за глезена към металния кол.

Зимните температури на сто и шейсет километра от Мексико Сити не бяха прекалено високи. По земята и във въздуха липсваха хапещи насекоми, змиите спяха, а дребните нощни млекопитаещи бяха, общо взети, плашливи. Следователно затворникът щеше да умре или от глад, или от жажда според капризите на времето.

Освен ако не избереше единствената възможност за спасение.

На земята лежеше мачете, което той лесно можеше да достигне. Добре наточено, съвсем близо до крака му. Все още не го беше използвал, но Платон беше на мнение, че скоро щеше да го стори. Обикновено шансовете бяха петдесет на петдесет. Доказателство за това беше местното население, сред което броят на вдовиците беше почти равен на мъжете с отрязан крак, които подскачаха на своите патерици.

Часовникът в общата зала в Южна Дакота показваше четири без пет следобед. Още трийсет и шест часа.

— Четири без пет тук означава пет без пет на изток — обяви Питърсън. — Край на работния ден. Време е да позвъниш на старата елитна част, защото информацията все още ни трябва.

Ричър се насочи към ъгловото бюро и седна, но не докосна телефона. Работният ден във Вирджиния свършваше в пет, а не в пет без нещо. Точността имаше значение. Някога беше важна за него. Със сигурност беше важна и за сегашната му наследница.

— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.

— Очевидно начетена жена.

— А като свидетел?

— Отлична.

— Държи ли се според теб?

— Страхува се.

— Не бих я обвинил за това.

— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?

— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.

— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.

— Казахме ѝ, че не е длъжна да прави каквото и да било.

— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.

Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.

— Да?

— Аманда, моля — рече Ричър.

Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.

— Ти си истински досадник.

— Така ли? — изненада се Ричър.

— Сякаш си нямам друга работа.

— Какъв е проблемът?

— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.

— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.

— Било ли е продадено?

— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.

— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.

— Може би все още си е наше.

— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.

— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.

— Обектът ограден ли е?

— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?

— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.

— Те всички са секретни — рече Ричър.

— Но някои са по-секретни от други.

— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.

— Винаги има такива кордони.

— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.

— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.

— Можеш ли?

— Ще ти поискам нещо в замяна.

— Какво?

— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.

— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?

— В момента просто очаквам едно обаждане.

— Нещо важно?

— Доста.

— Разкажи ми.

— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.

— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.

— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.

— Колко дълбоко трябва да разровиш?

— Колкото пожелаеш.

— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?

— Надявам се скоро.

— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.

— Поставяш условия.

— Надявах се да получа нещо срещу нищо.

— Поне ми дай някаква сламка.

— Добре — съгласи се Ричър. — Не беше полковник, а генерал-майор.

* * *

Платон реши да вечеря рано, тъй като и бездруго беше пропуснал обяда. Тръгна към кухнята, където по принцип обичаше да се отбива. За да покаже солидарността си с хората, които работеха за него. Беше убеден, че това е демократично, но на практика се оказваше чиста демонстрация на превъзходство. Хората му започваха да се кланят и усърдно да търкат плочките и домакинските уреди. Може би се страхуваха от него, въпреки че той никога не тероризираше прислугата си. Дори с пръст не ги беше докосвал. Поне днешното поколение. Двама от предшествениците им действително бяха заровени на територията на имението, но никой от сегашните не подозираше за това.

Поръча да му приготвят студени хапки и топло предястие, после извади бутилка бира от хладилника и излезе да чака в трапезарията на открито. Там измъкна мобилния си телефон и набра вилата с високите стени в Мексико Сити.

— Как се развиват нещата в Южна Дакота? — попита той.

— Преди шест часа се погрижихме за адвоката — отвърна обитателят на вилата.

— А за свидетеля?

— Още не.

— Кога ще стане?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро.

Платон усети как кръвното му се вдига и слепоочията му започват да пулсират. После си представи следващите двайсет и четири часа. Имаше навик да мисли визуално. Обичаше да вижда хронологичните интервали линейно, като на разграфена хартия. Разгледа ги отблизо като летяща птица над морето. После попълни някои от тях, а други остави празни.

— Свържи се с човека и му предай, че работата със свидетеля не може да чака — заповяда в слушалката той.

— Добре — отвърна обитателят на вилата.

Платон прекъсна връзката и набра друг номер. Заповяда да подготвят самолета му. Проверен и зареден с гориво, готов за незабавно излитане. Фалшив план на полета към Канада. Истинската дестинация се намираше на две хиляди и седемстотин километра в едната посока и още толкова обратно. С възможност за междинно зареждане.

После проведе още един разговор. Нуждаеше се от шестима придружители. Опитни мъже, но не чак толкова опитни, че да не може да ги зареже. Ако се наложи.

Всъщност надяваше се да се наложи.

Виковете в преддверието на участъка прогониха мислите за топлия глас от главата на Ричър. Викове на човек, който говореше по телефона. Започнал с официален поздрав и няколко любезни фрази, той премина към леко отбранителен тон, примесен с нетърпение, за да завърши с необуздани крясъци. Въпросните крясъци се разпространиха в три посоки — от стареца на рецепцията към кабинета на Холанд, от Питърсън в кабинета на Холанд към стареца на рецепцията и накрая от Питърсън към общата зала.

— Проблем с рокерите — обяви Питърсън. — Току-що се обади един от тях. Трима от хората им са изчезнали и той попита защо не предприемаме мерки.

— Какво му отговорихте? — попита Ричър.

— Че работим по въпроса.

— И?

— Той каза да работим по-добре, за да не се появяват в града и да поемат нещата в свои ръце. Даде ни срок до утре.

Пет без пет следобед.

Оставаха трийсет и пет часа.

17

Питърсън отново излезе. Останал сам в общата зала, Ричър извърна глава към прозореца. Навън продължаваше да вали. Снежинките танцуваха в кръговете жълтеникава светлина на йодните лампи. Небето беше тъмно. Денят отминаваше. Дванайсет хиляди човешки същества се бяха скрили на топло в къщите наоколо. Гледаха телевизия в очакване на вечерята. В затвора на север напрежението нарастваше. На запад рокерите правеха Бог знае какво. А някъде по средата един стрелец тренираше за втория си изстрел.

Питърсън се върна.

— Според началник Холанд те блъфират — обяви той. — Твърди, че генералната им стратегия е да се придържат в рамките на закона, за да не ни дават повод за намеса.

Ричър не каза нищо.

— Ти как мислиш? — попита Питърсън.

— Има само един начин да разберем.

— Какъв?

— Разузнаване.

— Искаш да отидем при тях ли?

— Не. Ще отида само аз. И бездруго искам да се запозная с обстановката. И да разбера какво има там.

— Нали твоите хора работят по въпроса?

— Това не може да замести впечатленията на живо.

— И просто ще се появиш там, така ли?

— Ще се представя за военен инспектор. Те вероятно знаят, че инспекции на обекта се правят веднъж на две години.

— Сам?

— Защо не?

— Няма да стане. Ще ти поискат документи.

— Едва ли. Те не са редовни граждани.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Колкото е възможно по-скоро. Но вече се мръкна, затова мисля да тръгна утре на разсъмване.

Питърсън каза, че в участъка има резервна кола без отличителни знаци и Ричър може да я използва. После добави, че разсъмването ще зависи от времето и ще бъде факт някъде между седем и осем сутринта.

— А сега предлагам да се приберем у дома — добави той. — Ти трябва да си починеш.

— По-добре ме закарай до Джанет Солтър — поклати глава Ричър. — Тя разполага със свободни стаи и спомена, че ги е предложила за пътниците от катастрофиралия автобус. После добави, че е запозната с кризисния план на затвора. Това беше кодирано послание от нейна страна. Иска да има човек до себе си, в случай че завият сирените. Представи си как би се почувствала, ако остане сама.

Питърсън се замисли за момент, после кимна и понечи да каже нещо, но се спря.

— Щях да предложа да ти пренеса багажа, но се сетих, че нямаш такъв — промърмори той.

— Кажи на Ким, че съм си купил нови дрехи. Мисля, че това ще я успокои. Предай ѝ, че ще се грижа добре за шубата на баща ѝ. Искам от мое име още веднъж да ѝ благодариш за гостоприемството.

Навън продължаваше да вали, но улиците между участъка и жилището на Джанет Солтър все още бяха проходими. Снегорините си бяха свършили работата. В момента коловозите бяха съвсем плитки въпреки огромните преспи отстрани. Тези купчини поглъщаха обичайните звуци и всичко наоколо тънеше в тишина. Снежинките продължаваха да се сипят, невидими до момента, в който попадаха под светлината на фаровете. После неотклонно и безмилостно се трупаха върху бавно пълзящия автомобил.

Снегорините бяха стеснили платното дотолкова, че Питърсън не успя да завие в уличката на Джанет Солтър, блокирана от дежурната патрулка. Червените светлини на покрива ѝ лениво се въртяха, оцветявайки снежинките в розово като миниатюрни пръски кръв. Ричър слезе от колата, дръпна ципа на шубата и се промъкна между багажника на патрулката и купчината сняг зад нея. Полицаят зад волана не му обърна внимание. Ричър пое нагоре по средата на платното. Следите от гуми на сутрешната смяна отдавна бяха изчезнали под гладката снежна повърхност. Въздухът щипеше. Студеният ден отстъпваше място на дългата ледена нощ.

Ричър се покатери на верандата и дръпна шнура на звънеца. Представи си как полицайката става от най-долното стъпало и тръгва по персийския килим. Вратата се отвори. Бяха сменили местата си. На прага се появи онази, която през деня дежуреше в библиотеката. Висока, с атлетична фигура и прибрана на опашка руса коса. Ръката ѝ лежеше на кобура. Беше нащрек, но без да е напрегната. Професионално предпазлива, но доволна от малката промяна в монотонното дежурство.

Ричър окачи шубата на закачалката и се насочи към библиотеката. Джанет Солтър седеше в същото кресло. Не четеше, а просто си седеше. Зад нея се беше отпуснала втората полицайка. Онази, която през деня охраняваше антрето. Дребна и тъмнокоса. Лицето ѝ беше извърнато към прозореца. Пердето не беше спуснато.

— Тръгнахте си толкова набързо, че не допихте кафето си — каза Джанет Солтър. — Искате ли да направя ново?

— Винаги искам — кимна Ричър и я последва в кухнята. Тя напълни древната електрическа кана. Крановете на чешмата със сигурност не бяха по-нови, но нищо в помещението не изглеждаше износено или повредено. Качеството си е качество, рече си той. Роднините нямаха значение.

— Разбрах, че ще пренощувате тук — подхвърли домакинята.

— Ако е удобно — кимна Ричър.

— Не ви ли беше удобно у Питърсън?

— О, напротив. Но не обичам да се натрапвам прекалено дълго.

— Една нощ е прекалено дълго, така ли?

— Хората си имат достатъчно други грижи.

— Пътувате без багаж.

— Така съм свикнал.

— Питърсън ми каза — кимна тя.

— Каза ви или ви предупреди?

— Това някаква фобия ли е? А може би филия? Или съзнателно екзистенциално решение?

— Не съм сигурен, че изобщо съм се замислял толкова дълбоко по въпроса.

Фобията е страхът, свързан с всякакво обвързване или ангажименти. Филията сочи обич и привързаност, може би към свободата или добрия шанс. Технически погледнато, филията клони към проблеми, свързани с прекомерен апетит. А във вашия случай може би към секретност. Но ние трябва да търсим хората, които летят под обхвата на радара и да ги питаме защо. Радарът ли е неприемлив за тях, или просто са неотразимо привлечени от терена под него?

— Може би става въпрос за нещо друго — рече Ричър. — Екзистенциално.

— Във вашия случай отказът от собственост и вещи е доста крайна стъпка. Историята ни учи, че аскетизмът може да бъде привлекателен, но дори и най-големите аскети притежават дрехи. Поне ризи, дори ако са изработени от косми.

— Подигравате ли ми се?

— Мисля, че можете да си позволите един малък сак. Той няма да промени същността ви.

— Страхувам се, че е обратното. Освен ако сакът е празен, но това би било безсмислено. Пълненето на такъв сак означава селекция, подбор и оценка. Процеси, които са лишени от логика. Твърде скоро ще се появи по-голям сак, а после втори и трети. След месец ще бъда като всички останали.

— Което ви ужасява, така ли?

— Не. Да бъдеш като всички останали те кара да се чувстваш удобно и сигурно. Но някои неща просто не се получават. Родил съм се различен.

— Това ли е отговорът? Че сте се родили различен?

— Очевидно не се раждаме еднакви.

Джанет Солтър наля кафето, този път директно във високи порцеланови чаши. Може би беше решила, че церемонията със сребърния поднос не подхожда на аскет, а може би беше забелязала неудобството му да борави с малки чашки.

— Радвам се, че сте тук, независимо от диагнозата ви — рече тя. — Можете да останете докогато пожелаете.

Шест без пет вечерта.

Още трийсет и четири часа.

След като изпиха кафето, Джанет Солтър се зае да приготви вечерята. Ричър предложи да хапне навън, но тя отговори, че за нея няма значение дали ще готви за пет или за шест души. Това означаваше, че двете полицайки от нощната смяна ще се присъединят към тези, които дежуреха в момента. Успокоително, рече си той.

После поиска разрешение да разгледа къщата, докато вечерята стане готова. Двата етажа не го вълнуваха. Интересно му беше мазето. В Южна Дакота често се извиват бури, а понякога и торнадо. Беше сигурен, че независимо от солидността на къщите всяка от тях разполагаше със зона за сигурност, вкопана в земята. Спусна се по малкото стълбище, което започваше от тесен, залепен за кухнята коридор. Ситуацията долу се оказа напълно задоволителна. Слоят прерийна почва беше твърде дебел и изкопните работи не бяха стигнали до твърда скала. На практика основите представляваха огромна шестоъгълна кутия, стъпила на дебели, обковани с желязо греди. Стените и подът бяха дебели и солидни, а таванът над тях беше конструиран така, че да издържи и на пряко попадение. Вътрешното пространство беше запълнено от масивни вертикални подпори, разположени на около два метра една от друга. Всички бяха изработени от цели дървени трупи, безупречно заоблени и изгладени. Четири от тях бяха покрити с ламперия, очертавайки котелното помещение. Пещта представляваше железен куб с олющена зелена боя. Захранваше се от тънка тръба, вероятно свързана със закопан в двора резервоар за мазут. Встрани от нея се виждаха електрическа помпа и сложна мрежа от широки метални тръби, които чезнеха в тавана. Стара отоплителна инсталация. Може би първата в града. Което не ѝ пречеше да работи перфектно. Горелката боботеше, помпата виеше на високи обороти, тръбите съскаха. Мазето беше топло и сухо.

Стълбите нагоре свършваха с масивен капак, отварящ се вертикално. Отвътре той можеше да бъде залостен със солидно резе, което влизаше в дебели, вкопани в пода метални скоби. Нямаше никакво съмнение, че това е едно изключително надеждно убежище срещу торнадо. А и срещу бомби и всякакво стрелково оръжие. Ричър беше виждал как картечници 50-и калибър пробиват почти всякакви прегради, но прегряват от безсилие пред стогодишни дървени стълбове с дебелина трийсетина сантиметра.

Доволен от инспекцията, той се качи обратно. Нощният екип беше в кухнята, напълно готов да поеме дежурството от колегите си, които седяха на масата. Джанет Солтър шеташе около тях. Атмосферата беше ведра и спокойна. Явно членовете на необичайното домакинство бяха свикнали един с друг. Включената фурна излъчваше приятна топлина. Огнеупорното стъкло на прозорчето ѝ беше замъглено. Ричър се върна в библиотеката и пристъпи към прозореца. Не се виждаше нищо. Изпита единствено усещането за голямо открито пространство. Равният заден двор чезнеше в далечината. Снегът намаляваше. Сякаш и падащите снежинки се бяха вцепенили от студ.

Обърна се точно когато Джанет Солтър влизаше в библиотеката.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се.

— Знам истинската причина да се появите тук. Знам и защо пожелахте да огледате къщата. За да ме охранявате, в случай че завият сирените. Затова трябва да сте запознат с обстановката. Аз съм много благодарна за любезността ви. Въпреки психологическата ви нагласа, която едва ли ще ви позволи да се задържите дълго тук. Процесът ще започне най-рано след месец. Колко нови ризи прави това?

— Осем — рече Ричър.

Тя замълча.

— Няма нищо срамно, ако решите да се оттеглите — добави той. — Никой не може да ви обвини. А онези типове рано или късно ще хлътнат за нещо друго.

— За мен подобно поведение би било срамно — поклати глава тя. — И затова няма да се оттегля.

— В такъв случай не ми говорете за психологически нагласи.

Тя се усмихна.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Защо?

— Мислите ли, че пенсионираните водопроводчици цял живот си носят тръбните ключове?

Тя махна към една от ниските лавици до стената.

— Там има една книга, която може би ще ви заинтересува. Историческа. Онази голямата, с кожената подвързия.

Книгата беше наистина огромна. Висока четирийсет и пет сантиметра и дебела около десет, с облечен в кожа гръб и изписано със златни букви заглавие: Богато илюстрирана история на ръчните оръжия, изработвани от господата Смит и Уесън. Заглавие, което звучеше викториански, но не би могло да отговаря на истината. Смит и Уесън бяха създали много модели пистолети в края на XIX и началото на XX век, но едва ли толкова много, че да запълнят книга с дебелина десет сантиметра.

— Разгледайте я — подкани го Джанет Солтър.

Ричър свали книгата от лавицата. Беше тежка.

— Мисля, че тази вечер ще я прочетете в леглото.

Книгата беше тежка, защото не беше книга. Ричър разгърна кожената корица в очакване да види избелели страници с бледи гравюри или направени на ръка чертежи, запазени с помощта на мека хигроскопична хартия между тях. Но корицата се оказа капак, под който имаше две кухини, облечени с бежово кадифе. Кухините бяха запълнени от чифт револвери „Смит & Уесън“, легнали един срещу друг, като кавички от двете страни на изречение. Моделът им беше военно-полицейски, с десетсантиметрови цеви. Биха могли да бъдат както на петдесет, така и на сто години. С гладка стоманена повърхност, ръкохватки от орех, пълнители за 38-и калибър с кукички в долната част, които издаваха военното им предназначение.

— Бяха на дядо ми — поясни Джанет Солтър.

— Служил ли е?

— Не. Беше почетен комисар на първото полицейско управление в Болтън. Револверите са му подарък. Мислите ли, че още са в ред?

Ричър кимна. Обикновено револверите са надеждни цяла вечност. За да бъдат неизползваеми, трябва да са сериозно повредени или проядени от ръжда.

— Използвани ли са някога? — попита той.

— Не ми се вярва.

— Имате ли някакво смазочно масло?

— Имам една кутийка за смазване на шевната машина.

— Ще свърши работа.

— Трябва ли ни още нещо?

— Малко муниции ще свършат работа.

— Имам.

— Колко са стари?

— На една седмица.

— Подготвена сте добре.

— Мисля, че сега му е времето.

— Колко патрона?

— Сто, в кутия.

— Браво на вас.

— Сега върнете книгата на мястото ѝ — рече тя. — Не е нужно полицайките да знаят за нея. От опит знам, че плановете на аматьорите обиждат професионалистите.

След вечерята телефонът иззвъня. Беше Питърсън от участъка. От Специална част 110 се обадили на телефона, поставен на ъгловото бюро. Жената отказала да разговаря с него. Помолила да предадат на Ричър да се свърже с нея.

Телефонът на Джанет Солтър беше в коридора. Инсталиран доста отдавна, но все пак по-нов от къщата. Имаше бутони и шнур, а размерите му бяха колкото на портативна пишеща машина. Беше поставен на малка масичка, пред която имаше стол. Като едно време, когато в едно домакинство имаше един апарат. Използван рядко, като при специален ритуал.

Ричър набра номера, който помнеше наизуст. Изчака края на записа и добави 110.

— Да?

— Аманда, моля.

Нещо прищрака, после прозвуча и гласът. Без повторно набиране. Жената явно не беше изпускала слушалката.

— Или си луд, или светът е полудял — каза тя.

— Или и двете — добави Ричър.

— Както и да е. Мисля, че съм готова да ти затръшна слушалката.

— Защо?

— Защото мястото, за което ми досаждаш, просто не съществува.

Седем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и три часа.

18

Ричър седна на стола.

— Мястото съществува — отвърна той. — Позволи ми да вярвам повече на очевидците, отколкото на военните архиви.

— Но ти не си сред тях, нали?

— Още не. Защо някой ще си измисля нещо подобно?

— В такъв случай обектът трябва да е супер секретен. Построен, без да бъде регистриран.

— А по-късно на него е издигнат временен лагер за работници? Как е станало?

— Всичко се е променило, ето как. Преди петдесет години обектът е бил свръхсекретен, но допреди пет изобщо не е функционирал. Типичен сценарий от Студената война. Вероятно са го разсекретили някъде през деветдесетте.

— Не ме интересува кога са го разсекретили. Интересува ме какво представлява сега.

— Бих могла да взема самолета, но ти си по-близо.

— Какво стана с твоята операция?

— Още чакам, а това е лош признак. Може би до сутринта ще се разпадне.

— По цяла нощ ли работиш?

— Знаеш как е.

— В такъв случай използвай времето, за да провериш какви ги е вършил Конгресът някога. Информацията за обекта ще бъде редактирана или изобщо няма да я има, но разходите трябва да бъдат отбелязани. Ще започнем от тях.

— Имаш ли представа колко голям е бил военният бюджет преди петдесет години? Знаеш ли колко пера има в него?

— Но пък ти разполагаш с цялата нощ. Търси обекти в Южна Дакота. Както на Камарата на представителите, така и на Сената. Лично аз не виждам някаква стратегическа стойност на обектите в околността, което означава, че може би става въпрос за някакъв тилови проект.

— Проверката на тези архиви е страшно много работа.

— А ти какво си очаквала? Безгрижен живот? За това би трябвало да постъпиш във флота.

— Имаме уговорка, Ричър. Помниш ли? Хайде, разкажи ми за онзи генерал-майор.

— Губиш време.

— Разполагам с достатъчно време за губене. Ти си този, който не разполага с такова.

— Това е дълга история.

— Такива са най-хубавите истории. Ако искаш, съкращавай, но гледай да не пропуснеш нещо съществено.

— Използвам чужд телефон. Не искам да му натрупам безбожна сметка.

— Изчакай за момент — рече гласът. В слушалката нещо прищрака, последва дълга секунда тишина. После гласът се върна и обяви:

— Сега вече си на държавна сметка.

— Можеш да използваш държавните пари и за мен.

— Вече го правя. Преди трийсет и пет минути възложих някои задачи на един от моите хора. Повярвай ми, тук се поддържа висок стандарт. Колкото и да си бил добър, аз съм по-добра от теб.

— Искрено се надявам да е така.

— И тъй, имало едно време… Какво се случи?

Ричър направи малка пауза и започна:

— Бях в Русия. Няколко години след падането на комунизма. Получихме изненадваща покана да инспектираме военните им затвори. Никой нямаше представа защо. Но общата реакция беше „защо пък не“? И тъй, отлетяхме за Москва, а от там поехме на изток с влак. Стар пътнически влак, останал от съветската епоха. С койки за спане и вагон-ресторант. Пътувахме четири дни. Храната беше ужасна. Но ужасна по начин, който ми беше познат. Една нощ реших да се поразходя из вагоните и стигнах до кухнята. Оказа се, че ни хранят с американски консерви, готови за консумация, като онези, които ни раздаваха в армията.

— Американски консерви? В съветски влак?

— Руски влак. Във вагона кухня използваха печки на въглища. Плюс самовари и разни други неща. Просто отваряха консервите и ги заливаха с вряла вода. Разполагаха с огромни запаси от тях. Десетки кашони.

— Опитаха ли се да ги скрият?

— Готвачите не знаеха кои сме. Не можеха да четат английски. А може би изобщо не можеха да четат.

— Как нашите военни консерви са се озовали там?

— За това ще поговорим утре. Сега имаш работа.

— Чакам едно обаждане, нищо друго.

— От кого?

— Не мога да ти кажа.

— Но искаш да ми кажеш, нали?

— Форт Худ.

— Относно?

— Някакъв капитан от пехотата убил жена си. Случва се. Но тази не била обикновена домакиня, а служител в Министерството на вътрешната сигурност. Възможно е този тип да поддържа връзки с чужбина. Възможно е да е откраднал някакви документи от жена си, а после да я е убил, за да прикрие следите.

— Къде в чужбина?

— Там, където действат така наречените недържавни фактори.

— Терористи?

— Терористични организации.

— Прекрасно. На хоризонта се очертава най-малко „Бронзова звезда“.

— Ако го пипна. Надявам се да е скоро.

— Кажи ми, че е тръгнал към Южна Дакота.

Тя се изсмя.

— Между другото на колко си години?

— По-млад съм от бюрото, на което седиш.

Затворническата столова на осем километра от града вече беше почистена след вечерята, но на дългите скамейки все още седяха петдесетина човека. Бели, мургави, чернокожи, облечени в оранжеви гащеризони. Разделени според цвета на кожата, като три островни племена сред море от линолеум.

Един бял мъж стана от мястото си и отиде да разговаря с един чернокож.

Всъщност едва ли можеше да се нарече бял, тъй като кожата му беше синя от татуировки. Беше огромен и як. Косата му стигаше до кръста, а брадата покриваше по-голямата част от гърдите му. Чернокожият беше малко по-нисък, но със сигурност по-тежък. Бицепсите му бяха като футболни топки, а гладко обръснатият му скалп излъчваше синкав блясък.

— Мексиканците ни дължат два стека цигари — рече белият.

Чернокожият не реагира. Нямаше нищо общо с белите и мургавите.

— Ще ги търсим от вас — добави белият. — Откъдето дошло, там отишло.

Технически погледнато, предложението беше приемливо. Затворът е специална икономика, а цигарите са разменна монета. Все едно че продаваш някаква кола в Ню Йорк, а със спечелените долари си купуваш телевизор в Лос Анджелис. Но икономическото сътрудничество изисква закони, договори и мирно съвместно съществуване. Три неща, които никога не достигаха в отношенията между бели и чернокожи.

— Ще си ги приберем под формата на дупе — добави белият. — Нещо по-крехко. Най-младото и сладко гадже, което имате. Две нощи, после ви го връщаме.

В къщата на Джанет Солтър течеше процедура по издаване и приемане на дежурството. Дневната смяна се освобождаваше, нощната застъпваше. Едната от жените в униформа излезе от кухнята и пое поста в антрето. Другата се насочи към библиотеката. Дневната смяна пое нагоре по стълбите. Джанет Солтър обяви, че отива в гостната. Вероятно иска да остане сама, помисли си Ричър. Двайсет и четири часовата охрана е уморителна за всички. Но тя го покани да я придружи.

Гостната не се различаваше съществено от библиотеката. Същите мебели, същата обстановка, същите отрупани с книги лавици. С хиляди книги. Прозорецът гледаше през верандата към улицата. Снеговалежът почти беше спрял. Ченгето отпред беше излизало да почисти стъклата на колата си. Това личеше съвсем ясно. По покрива, багажника и предния капак имаше две педи сняг, но стъклата бяха чисти. Човекът беше буден и нащрек. Ричър виждаше как той върти глава и проверява обстановката отзад и встрани от колата. Добро поведение предвид дванайсетчасовото дежурство. Качествената половина от личния състав явно работеше както трябва.

Джанет Солтър беше облечена с плетена жилетка. Беше ѝ доста голяма, с увиснали джобове. Оказа се, че в тях има парцалче и кутийка машинно масло, които заеха мястото си на страничната масичка. Парцалчето беше бяло, а кутийката — зелена и стара, с полуизтрит надпис „Сингер“.

— Донесете книгата, която ви показах — разпореди се тя.

Дежурната полицайка се обърна, когато той влезе в библиотеката. Беше дребна жена със закръглени рамене. Служебният колан я правеше широка в талията. Очите ѝ пъргаво пробягаха по него, от лицето надолу и обратно. После се отместиха встрани. Няма заплаха. Ричър я изчака да се обърне към прозореца, измъкна фалшивата книга от лавицата и я понесе към гостната. Джанет Солтър затвори вратата след него. Той остави кожената кутия на пода, вдигна капака и измъкна един от револверите.

Военно-полицейският модел на „Смит & Уесън“ бил създаден през 1899 г. Единствената му модификация била извършена три години по-късно, през 1902-а. Средният ръст на американските мъже през 1902 г. бил метър и седемдесет, с пропорционално големи длани. Ричър беше висок метър и деветдесет и три, а дланите му бяха с размера на добре охранено пиле — от онези, които продават в супермаркетите. Следователно револверът беше малък за него. Но важното беше, че показалецът му се промушваше през ограничителя на спусъка. Натисна с палец ключалката на барабана и той се отвори. Леглата за патроните бяха празни. Щракна го обратно и натисна спусъка. Всичко работеше. Но той усети микроскопичното драскане на стоманата, която беше смазвана преди десетилетия, вероятно още във фабриката. Придърпа парцалчето и машинната смазка и се залови за работа. Пет минути по-късно опита отново и остана доволен от резултата. Същата процедура повтори и с другия револвер, после завинти капачката на кутийката и отмести парцалчето.

— Къде са мунициите?

— Горе, в шкафчето за лекарства — отвърна Джанет Солтър.

— Мястото не е особено подходящо, ако вземем предвид факта, че револверите бяха в библиотеката.

— Мислех, че ще имам достатъчно време, ако се наложи да ги използвам.

— Мнозина мъртъвци са мислили по същия начин.

— Сериозно ли говорите?

— Нещата са сериозни.

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. Ричър долови тихото поскърцване на стълбите. Не след дълго жената се появи обратно с новичка картонена кутия в ръце. Тя съдържаше сто броя лъскави патрони 38-и калибър, модел „Федеръл спешъл“ с кух връх. Подходящ избор. Някой ѝ беше дал добър съвет. Зарядът от 158 грейна не беше най-мощният на света, но ветрилообразният ефект на кухия връх беше изключително ефективен при попадение.

Ричър зареди шест патрона в единия револвер, а другият остави празен.

— Погледнете встрани, а после се обърнете и насочете пръст право в лицето ми — разпореди се той.

— Моля? — с недоумение го погледна Джанет Солтър.

— Направете го. Все едно че говоря по време на лекция.

— Аз не бях учителка в този смисъл на думата.

— Представете си, че сте.

Тя се подчини и се справи доста добре. Може би студентите от Оксфордския университет не са били точно онова, което светът си е мислел за тях. Показалецът ѝ сочеше точно между очите му.

— Много добре — кимна той. — А сега повторете, но насочете пръст в гърдите ми.

Тя се подчини. Пръстът ѝ се закова в центъра на тялото му.

— По този начин се стреля — поясни той. — Пръстът ви е дулото на оръжието. Не е нужно да се прицелвате. Изобщо не мислете за това, а просто го направете. Целите се в гърдите, защото те са най-голямата мишена. Дори да не го убиете, със сигурност ще му развалите деня.

Джанет Солтър не каза нищо. Ричър ѝ подаде празния револвер.

— Опитайте спусъка.

Тя се подчини. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна. Леко и лесно.

— Предполагам, че ще се получи и откат — подхвърли тя.

Ричър кимна.

— Освен ако законите на физиката се променят.

— Толкова зле ли ще бъде?

— Трийсет и осми калибър е сравнително мек патрон — поклати глава Ричър. — Имам предвид за стрелеца. Нито гърми много силно, нито рита.

Тя опита отново. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна.

— Направете го още няколко пъти.

Джанет Солтър го направи. Четири, пет, шест пъти.

— Уморително е — отбеляза тя.

— Няма да е уморително, ако се наложи да стреляте. А когато започнете, не спирайте. Вкарайте му всичките шест куршума. Не спирайте, преди барабанът да се изпразни.

— Ужасно!

— Нищо подобно. Или вие, или той. Ще се изненадате от бързата промяна в гледната точка.

Тя му подаде револвера обратно.

— Къде мислите да го държите? — попита той.

— В книгата, предполагам.

— Грешен отговор. Ще го държите в джоба си. А нощем — под възглавницата.

Ричър напълни барабана, щракна го на мястото му и ѝ подаде револвера.

— Не докосвайте спусъка, преди да сте готова да стреляте — предупреди той.

— Няма да съм в състояние.

— Мисля, че ще бъдете.

— А другият ще остане у вас, така ли?

Ричър кимна.

— Бъдете спокойна. Преди да си тръгна, ще го върна на мястото му.

Осем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и два часа.

Сирените на затвора завиха.

19

Макар и на осем километра северно от града, воят на сирените се чуваше съвсем ясно в ледената зимна нощ. Силен и едновременно с това далечен, протяжен и тревожен, до болка познат и същевременно чужд. Кънтеше силно, после заглъхваше, дивият крясък се превръщаше в шепот, а после отново се извисяваше. Носеше се над равната земя, нахлуваше между тихите заснежени улици и разбиваше ледения въздух на ситни кристалчета.

Полицейските служители в къщата реагираха мигновено. Със сигурност бяха подготвени за сигнала както физически, така и психически. През вратата на гостната надникна полицайката от антрето с разкривено лице. По тавана прозвучаха забързани стъпки. Дневната смяна действаше под тревога. Полицайката от библиотеката хукна към шубата си, окачена в коридора. Патрулката на улицата вече обръщаше, от покрива и капаците ѝ падаха големи купчини сняг. Онази, която пазеше на пресечката, изкачваше уличката на заден ход с пронизителен вой на гумите. По стълбите се разнесе тропот на крака.

— Съжалявам — каза полицайката от антрето, грабна дрехата си от закачалката и изчезна.

Тя беше последната, която напусна къщата. Вратите на двете патрулки зееха отворени, през тях долиташе оживен радиообмен. Миг по-късно охраната на къщата се натъпка в тях и те поеха надолу по склона. Ричър ги изчака да изчезнат от погледа му, а после отиде да затвори външната врата. Взетата назаем шуба лежеше на пода и той се наведе да я вдигне.

Сирените продължаваха да вият.

Къщата потъна в дълбока тишина.

Тишината се задържа по-малко от минута. После воят на сирените беше заглушен от боботенето на мощен мотор и скърцането на вериги по снега. Ричър пристъпи към прозореца на гостната и видя фаровете на един Форд „Краун Виктория“. Без отличителни знаци. Черен или тъмносин. Поне така изглеждаше на лунната светлина. Колата спря със скърцане в началото на алеята, вратата се отвори и на снега се появи началник Холанд. С шуба, шапка и дебели ботуши. Ричър тикна револвера отзад на колана си и дръпна пуловера си върху него. Излезе в антрето и отвори входната врата в момента, в който Холанд стъпи на верандата.

— Не знаех, че си тук — изненадано се спря той.

— Беше по-разумно — рече Ричър. — Тук има свободни легла, а Ким Питърсън не се нуждае от защита.

— Идеята твоя ли беше или на Андрю?

— Моя.

— Добре ли е мисис Солтър?

— Да, добре е.

— Искам да я видя.

Ричър се отдръпна да го пропусне и затвори след него. Джанет Солтър излезе от гостната.

— Добре ли сте? — попита я Холанд.

— Добре съм — кимна тя. — Благодаря, че дойдохте. Много ви благодаря. Но не трябваше ли вече да пътувате към затвора?

— Да — кимна Холанд. — Но не ми се щеше да ви оставя сама.

— Правилата са си правила.

— Въпреки това.

— Ще се оправя. Освен това съм убедена, че мистър Ричър притежава достатъчно опит.

Холанд се обърна да го погледне. Лицето му колебливо се сбърчи като това на полицайката от антрето преди малко.

— Какво става там? — подхвърли Ричър.

— Белите и чернокожите са се сбили. Нормални затворнически безредици.

— Първи за този затвор?

— Да.

— Много навреме.

— На мен ли го казваш?

— Какво ще стане, ако не се появиш?

— Участъкът ще изпадне в немилост, а мен ще ме уволнят. А после не знам.

— Тогава върви.

— Не искам.

Проста и ясна декларация. Начинът, по който я изрече, сочеше, че е намислил нещо, което е извън дълга му към мисис Солтър. Може би искаше да остане на топло и сигурно място далеч от затвора.

Или просто беше уплашен.

— Работил ли си някога в затвор? — попита Ричър.

— Не.

— Няма нищо сложно. Седиш зад оградата или в някоя от вишките. Ако някой се опита да избяга, просто го застрелваш. И толкова. Те знаят правилата. В това време едва ли ще опитат. Ще останат вътре и ще продължат да се бият. После ще се укротят. Винаги става така. Вие ще измръзнете и ще ви стане скучно, но нищо повече.

— А ти работил ли си в затвор?

— Всичко съм работил. Дори лична охрана. При цялото ми уважение мога да се справя по-добре от теб. Ако ми позволиш. По този начин всички печелят.

— Не знам.

— Аз ще се погрижа за ситуацията тук, а ти — за твоите хора там.

— Може да продължи часове, а дори дни.

— По-скоро седмици. Но в такъв случай вие ще можете да се прегрупирате.

— Мислиш ли?

Ричър кимна.

— Не можете да работите двайсет и четири часа в денонощието в продължение на седмици. Поне не всички. След като първоначалната паника отмине, ще трябва да проявите някаква гъвкавост.

Холанд не отговори. Сирените навън внезапно замлъкнаха. Тишината се стовари със страшна сила. Пълно отсъствие на звуци. Сякаш въздухът беше замръзнал.

— Това може би означава, че наистина трябва да си там — обади се Ричър.

Холанд кимна. Бавно и колебливо. Веднъж, после втори път. Главата му се завъртя към Джанет Солтър.

— Качете се с мен в колата — нареди той. — Искам да знам, че сте в безопасност.

— Не е разрешено, началник Холанд. Правилата са си правила. Не се безпокойте. В компанията на мистър Ричър ще бъда в безопасност.

Холанд остана на място още миг, после кимна за трети път. По-изразително. Беше взел решение. Обърна се и тръгна към вратата. Двигателят на колата му продължаваше да работи. Зад багажника се виеше малко облаче пара. Холанд седна зад волана, направи обратен завой и изчезна. Белите изпарения се стопиха в ледения въздух, потракването на веригите заглъхна.

Ричър затвори вратата.

В къщата отново се възцари тишина.

От тактическа гледна точка беше най-добре Ричър да затвори Джанет Солтър в мазето. Но тя отказа. Остана в антрето, сложила длан върху ръкохватката на револвера в джоба си. Погледна първо в едната посока, после в другата. Сякаш изведнъж беше проумяла, че четирите стени, които би трябвало да я предпазват, всъщност са четири различни посоки за проникване. Вратите и прозорците бяха навсякъде. И можеха да бъдат разбити за секунди.

Другата възможност беше да я затвори в спалнята ѝ. Вторите етажи ставаха обект на нападение далеч по-рядко от първите. Но тя не прие и тази възможност, изтъквайки, че горе няма накъде да бяга.

— Няма да бягате, а ще стреляте — рече Ричър.

— Сигурно, поне докато вие сте тук.

— Дванайсет дупки в нападателя звучат по-добре от шест.

Тя замълча за момент, а после го погледна така, сякаш насреща ѝ стоеше извънземно.

— Трябва ли да патрулирате отвън?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ми отнеме много време да се придвижа от предната към задната част на къщата, ако това се наложи. А и ръкавиците ще ми попречат да натисна спусъка.

— Значи ще чакаме тук, така ли?

— Да, ще чакаме тук — кимна Ричър.

* * *

Влязоха в гостната. Ричър прецени, че там е най-сигурно. От прозореца се виждаше градинската портичка. Оттам беше най-вероятният път за проникване предвид дълбокия сняг. Гостната си оставаше най-доброто място дори при отсъствието на опит за проникване. Местоположението ѝ под покрива на верандата и вътрешната ѝ дълбочина означаваше, че евентуалният снайперист трябва да заеме централно-хоризонтална позиция, за да произведе изстрел. И щеше да бъде засечен още преди да се прицели.

Разбира се, съществуваха и други опасности, и то много. Начело в списъка бяха запалителните бомби. Но ако някоя литнеше към тях, изборът на стаята едва ли щеше да има значение.

Стенният часовник отбеляза девет. Първият час, който бяха прекарали само двамата. Уличката отвън беше безлюдна. Ричър предприе внимателен оглед на вътрешния периметър. Входната врата беше заключена. Всички прозорци на първия етаж бяха плътно затворени, включително френските в библиотеката. Задната врата също беше залостена. Прозорците на втория етаж бяха наред. Повечето от тях бяха недостижими без стълба. Най-вероятното място за проникване беше прозорецът на спалнята, от който започваше полегатият покрив на верандата. Но той беше затрупан с дебел пласт сняг, хлъзгав и опасен. Което означаваше достатъчна сигурност.

Времето се променяше. Появи се лек ветрец, небето се изчисти. Около ярката луна проблясваха звезди. Температурата падаше. Ричър го усети по възглавницата студен въздух пред всеки от проверените прозорци. Вятърът намираше невидими пукнатини и изсмукваше топлината на сградата.

Освен това пречеше на сигурността. Такива странни звуци. Скърцане, пропукване, драскане и почукване на замръзнали клони по стъклата. Люлеещи се електрически кабели, хвърлящи плашещи сенки по стените. Реално погледнато, в тези звуци нямаше нищо заплашително, но Ричър предпочиташе да ги няма. Защото му пречеха да долови онова, което беше най-важното — мекото поскърцване на нечии стъпки по снега. Периодично подхвърляните фрази от страна на Джанет Солтър също не му помагаха, но той не искаше да я спира. Жената очевидно беше нервна и това я правеше словоохотлива. Доказателство бяха въпросите, с които го засипа веднага след като той приключи огледа.

— Колко пъти сте вършили подобни неща? — беше първият от тях.

— Един-два пъти — отговори Ричър, без да отделя очи от прозореца.

— Очевидно сте оцелели.

— Засега.

— Каква е тайната на успеха ви?

— Не обичам да ме бият. Така е най-добре не само за мен, но и за всички засегнати.

— Поемате тежко психологическо бреме. Искам да кажа, че подобно поведение изисква доминиращо положение.

— Нима има хора, които обичат да ги бият?

— Нещата не са само черни или бели. Не е нужно да обичаш такова нещо, достатъчно е да бъдеш реалист. В смисъл понякога печелиш, друг път губиш.

— Не е така. Поне в моята работа. При нея играта свършва с първата загуба.

— Още служите в армията, нали?

— Не, напуснах преди доста време.

— Имам предвид психически.

— Не.

— Не ви ли липсва?

— Не.

— Чух ви да разговаряте оживено с онази жена от Вирджиния.

— Заради нея, а не заради армията. Тя има страхотен глас.

— Вие сте самотен.

— А вие не сте ли?

Тя не отговори. Стенният часовник звучно тиктакаше. Никой не се приближаваше към къщата.

Час и половина по-късно Ричър беше направил четири контролни обиколки и бе опознал всеки детайл от къщата. Определено бе строена за хора от друго поколение — по-твърди и безкомпромисни, но едновременно с това и някак по-беззащитни. Прозорците имаха резета, а вратите — солидни ключалки. Изработени от бронз, но далеч по-несигурни от съвременните стоманени приспособления, които се продаваха във всеки магазин. Което означаваше наличие на четирийсет и три възможни начина за проникване, шестнайсет от които напълно реални. Осем от тях можеха да бъдат предвидени от всеки човек с нормална интелигентност. Шест бяха лесни за блокиране. Останалите два изискваха извънредни, но все пак възможни усилия. При условие че Джанет Солтър не се мотаеше наоколо. Изборът на стрелкова позиция никога не е лесен. Ричър се запита дали отново да не я помоли да се затвори в спалнята си, но тя го усети и започна да говори още преди да е отворил уста.

— Служил ли е някой от родителите ви в Морската пехота?

— Моля?

Изправен до прозореца на гостната, Ричър прекрати огледа на външната обстановка и се извърна да я погледне.

— Споменахте, че сте израснали в различни бази. Запитах се на кого от родителите си го дължите. Допускам, че и на двамата. Позволено ли беше това? Имам предвид и двамата съпрузи да служат на едно място?

— Предполагам, че не.

— На кой от двамата го дължите?

— На баща ми.

— Разкажете ми за него.

— Няма кой знае какво за разказване. Добър човек, но много зает.

— Отчужден?

— По-скоро обратното. Той мислеше, че аз съм отчужден. Във всяка база имаше поне стотина деца. По цял ден играехме. Живеехме в свой собствен свят.

— Жив ли е?

— Не, почина преди много години. Майка ми също.

— И с мен беше така. Сама се отчуждих. По цял ден четях.

Ричър не отговори и тя млъкна. Той отново насочи вниманието си към улицата. Нищо. Прехвърли се в библиотеката. Дворът беше пуст. Луната изскочи иззад последния облак. Светът навън беше тъжен, студен и празен.

Всъщност не беше празен.

Но никой не идваше.

Криеница. Най-древната игра на света. Защото безпокойствата и страховете на миналото остават дълбоко вкоренени в човешкото съзнание. Хищникът и плячката. Неудържимата тръпка на задоволство от дебненето в мрака, от ослушването за приближаващи се стъпки. Огромната наслада от внезапното обръщане, дърпането на вратата на гардероба и откриването на жертвата. Мигновеното превръщане на средновековния ужас в съвременен смях.

Сега беше различно.

Сега нямаше да има смях. Няколко секунди бясна стрелба, миризма на барут и кръв, а после оглушителна тишина. Земята спира да се върти, а ти бавно свеждаш очи и оглеждаш тялото си за поражения. Следва още една пауза, по време на която проверяваш хората си. Едва след това идва ред на треперенето, изпотяването и гадното чувство в стомаха.

Никакъв смях.

А и играта не беше криеница. На практика никой не се криеше, никой не търсеше. Човекът отвън, който и да бе той, прекрасно знаеше къде се намира Джанет Солтър. Положително разполагаше с точния ѝ адрес, познаваше околността и може би я засичаше с джипиес. А тя просто седеше и го чакаше. Никаква изобретателност. Само гола бруталност. Което беше малко разочароващо, защото Ричър беше много добър в криеницата. Не в детската ѝ версия, а в онази — истинската, която се играеше в реалния живот. Криеше се добре, но още по-добър беше в търсенето. Някогашните му служебни задължения го бяха направили такъв. Отличен ловец на хора. Главно на бегълци. Беше разбрал, че ключът към съвършенството в тази игра е емпатията. Вникването в мотивите и обстоятелствата на противника, в неговите стремежи и страхове, в неговите потребности. Да мисли като него, да вижда онова, което вижда той. Да се превъплъти в него. Беше се усъвършенствал дотам, че след един час над дадено досие, втори за размисъл и трети в компанията на карти и телефонни указатели беше в състояние да идентифицира дори сградата, в която се укрива врагът.

Отново огледа уличката отпред.

Безлюдно.

Само един замръзнал бял свят.

Премести поглед върху Джанет Солтър и каза:

— Искам да наблюдавате улицата вместо мен.

— Добре — кимна жената.

— Аз ще остана за малко в коридора. От там мога да пресрещна всеки, който се опита да проникне през кухнята или библиотеката.

— Добре.

— Стойте си спокойно, но си отваряйте очите.

— Добре.

— Ако забележите нещо, извикайте ме. Високо и ясно, с кратка информация за онова, което виждате. Брой хора, местоположение, посока на движение, описание.

— Добре.

— А и всичко да става от стоящо положение. Права.

— Защо?

— За да мога да ви чуя, ако заспите и се строполите на пода.

Тя зае добра позиция в дъното на стаята. Невидима отвън, но с отлична видимост към уличката и градинската порта. Ръката ѝ продължаваше да лежи върху ръкохватката на револвера. Ричър излезе в коридора и премести стола до масичката с телефона така, че да наблюдава Задната част на къщата. Пусна револвера в скута си, вдигна слушалката и набра номера.

— Да?

— Аманда, моля.

Пауза. Прищракване. Гласът:

— Ти май се подиграваш с мен. Преди два часа ме натовари с работа за две седмици, а вече звъниш за резултат!

— Не звъня за резултат. Освен това не мога да ти дам две седмици. Искам нещо, което трябва да получа най-късно утре.

— Май си се побъркал!

— Нали каза, че си по-добра от мен? Аз мога да свърша тази работа за един ден, следователно ти ще се справиш за една нощ.

— Сега на психолог ли се правиш? Да не си посещавал мотивационни курсове в Уест Пойнт?

Ръката на Ричър лежеше върху револвера, очите му не се отделяха от кухненската врата.

— Пипна ли твоя човек? — попита той.

— Не. Нима не си личи?

— Къде го търсиш?

— По летищата и по корабите, пътуващи между Корпус Кристи и Ню Орлиънс.

— Намира се в един мотел северно от Остин. Почти сигурно в района на Джорджтаун. Почти сигурно във втория мотел северно от автобусното депо.

— Какво? Нима са му окачили халка на глезена без мое знание?

— Не. Той е сам и уплашен. Нуждае се от помощ. Не може да я получи отникъде освен от хората в чужбина, с които си има вземане-даване. Но не бърза да им се обади. Те ще му помогнат само ако е чист, но ако е ко