/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Един Изстрел

Лий Чайлд

Снайперист, скрит в многоетажен паркинг, стреля по тълпата на площад в малко градче в Индиана. Шест изстрела. Пет жертви. Убиецът, сякаш нарочно, оставя ясни следи и полицията бързо го залавя. Нарича се Джеймс Бар. Единственото, което той казва след арестуването си, е: „Доведете ми Джак Ричър.“ В същото време бившият военен полицай Джак Ричър обикаля плажовете и баровете на Маями в компанията на скандинавска танцьорка. Докато превърта телевизионните канали в хотелската й стая, той попада на репортаж на Си Ен Ен за убийствата в Индиана и чува името Джеймс Бар. С този човек отдавна го свързва една тайна — тайна за потулено зловещо престъпление. Ричър веднага тръгва за Индиана. Лий Чайлд става все по-добър, а Джак Ричър — все по-популярен и по-силен!

Лий Чайлд

Един изстрел

На Маги Грифин, моята първа и най-добра приятелка в Америка

1

Петък. Пет следобед. Часът, в който е може би най-трудно да се придвижваш незабелязан из града. Или може би най-лесно. Защото в пет часа следобед, и то в петък, никой никого не забелязва. Всеки гледа право пред себе си.

Мъжът с пушката отиваше на север. Нито бавно, нито бързо. Без да привлича внимание. Без да се отличава с нещо от околните. Караше белезникав ван, явно видял и подобри дни. Беше сам зад волана. Облечен беше със светъл шлифер и шапка с мека провиснала периферия, каквито си слагат възрастните играчи на голф, когато ги напече слънце или пък завали дъжд. Светла, с опасваща я лентичка в два цвята червено, нахлупена ниско над челото му. Шлиферът му беше закопчан догоре. Мъжът беше с черни очила въпреки тъмните прозорци на вана и смръщеното небе. И с ръкавици, макар че времето беше доста топло, а до зимата оставаха цели три месеца.

В подножието на хълма, където Първа улица започваше да се изкачва стръмно нагоре, колите едва пълзяха. После спряха съвсем, тъй като заради някакви строителни работи напред двете платна се сливаха в едно. В целия град се строеше. От година и нещо насам беше истински кошмар да се кара из него. Дупки по улиците, самосвали с баластра, бетоновози, машини за полагане на асфалт. Мъжът с пушката вдигна ръка от волана. Дръпна назад ръкава на шлифера. Погледна часовника си.

Единайсет минути.

Имай търпение.

Вдигна крак от спирачката и ванът запълзя напред. После отново спря, защото уличното платно рязко се стесни, а тротоарите станаха по-широки — знак, че бе навлязъл в търговския район на града — Отляво и отдясно се заредиха големи универсални магазини, издигащи се стъпаловидно един зад друг заради хълма. По широките тротоари имаше достатъчно място за тълпите пазаруващи. Дълга редица чугунени улични стълбове и пилони за знамена отделяха хората от колите. На пешеходците в тази част на града им беше широко, докато колите едва се движеха. Той погледна отново часовника си.

Осем минути.

Имай търпение!

Стотина метра по-нататък кварталът вече не изглеждаше толкова заможен. Затова пък и движението сякаш се облекчи. Първа улица отново стана по-широка, а фасадите от двете страни — по-запуснати. Заредиха се барове и магазинчета със стоки по един долар. После от лявата страна се изправи многоетажен обществен гараж. И поредният строеж — този път разширяваха гаража. По-нататък ниска бетонна стена преграждаше улицата. Отвъд стената започваше ветровита пешеходна зона с фонтан по средата. От лявата страна на фонтана беше старата градска библиотека, а отдясно нова административна сграда с офиси и учреждения. Зад нея — кула от черно стъкло. Първа улица правеше рязък завой надясно пред каменната стена и продължаваше право на запад, покрай мърляви входове на сгради и товарни рампи, докато накрая се гмурваше под надлеза на щатската магистрала.

Но мъжът с вана забави ход далеч преди пешеходната зона и вместо надясно по продължението на улицата, сви наляво, влезе в гаража и пое право нагоре по рампата. Нямаше бариера, понеже до всяко място за паркиране имаше отделен брояч. Следователно нямаше и касиер, свидетели, билети, записване на номерата. Мъжът с вана знаеше всичко това. Той се изкачи по виещата се рампа до втория етаж и се насочи към най-отдалечения ъгъл на сградата. Без да гаси двигателя, остави вана за момент на пътеката, слезе и премести оранжевия конус от мястото, което му трябваше. Беше последното място за паркиране от старата част на сградата, непосредствено до новото крило, което още се дострояваше. Вкара вана в запазеното място и угаси двигателя. Няколко мига поседя неподвижно зад волана. Гаражът беше пълен до краен предел с притихнали коли. Мястото, което си беше запазил с оранжевия конус, беше последното свободно. Този гараж винаги беше претъпкан. Мъжът и това знаеше. Неслучайно напоследък го разширяваха. Когато завършеха новото крило, капацитетът му щеше да се удвои. Гаражът се ползваше най-вече от пазаруващи в околните магазини. Затова сега беше толкова безлюден. Никой нормален човек не би се опитал да си тръгне с колата в пет следобед. В най-натоварения час, при това с всички тези задръствания заради строежите. По-добре още преди четири, или след шест.

Мъжът във вана отново погледна часовника си.

Четири минути.

Спокойно.

Отвори вратата и полека се смъкна от седалката. Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я пусна в брояча. Завъртя ръчката и чу как монетата падна в касичката. В замяна механизмът му отпусна един час. Освен изщракването на брояча в сградата не се чуваше никакъв друг звук. Нищо във въздуха, освен миризмата на паркирани автомобили. На бензин, гума и изстинали ауспуси.

Той се изправи до вана. На краката си имаше стари войнишки обувки за пустинни операции. От бежов велур, с бели подметки от суров каучук, производство на английската фирма „Кларк“ — любимите обувки на специалните части. Легендарен модел, сигурно поне от шейсет години не го бяха променяли.

Мъжът погледна брояча. Имаше цели петдесет и девет минути. А на него не му трябваха толкова. Той отвори плъзгащата се странична врата на вана, пресегна се навътре, отметна одеялото и разви пушката. Беше полуавтоматична карабина „Спрингфийлд М1А Супер Мач“ с орехов приклад, тежка цев от черна стомана и пълнител с десет патрона, калибър .308. Точно цивилно копие на самозареждащата се снайперска карабина М14, използвана от американската армия още по времето, когато самият той бе служил в нея. Хубаво оръжие. Може би не толкова точна още при първия изстрел със студена цев, колкото една скъпа карабина с ръчен затвор, но щеше да свърши работа. И то как! В края на краищата нямаше да се цели на кой знае какво разстояние. Беше я заредил с любимите си патрони „Лейк Сити М852“ — правени по поръчка, специален барут, куршумът със специална медна риза, кух връх и скосена задна част тежеше точно 10,09 грама. Можеше да се каже, че патроните му бяха твърде добри за пушка като тази. В известен смисъл откъм муниции се беше попрестарал.

Заслушан в тишината, мъжът вдигна пушката от задната седалка и пристъпи към мястото, където свършваше старата част на гаража и започваше недостроеното крило. Между новата и старата сграда на пода имаше фуга от около сантиметър и половина, колкото да си мушнеш пръста. Нещо като демаркационна линия. Може би компенсатор на разширение при летните жеги. Сигурно щяха да я запълнят с катран. Точно над фугата между две колони беше опъната лента в черно и жълто с надпис: Внимание! Влизането забранено! Мъжът приклекна, подпря се на коляно и се промуши под лентата. После се изправи и закрачи из недовършената част.

Подът на новото крило беше загладен на места, а на други още грапав, явно тепърва щяха да му правят циментова замазка. Тук-там бяха наслагани дъски като мостчета за минаване. Наоколо безразборно бяха струпани циментови торби — някои празни, други още пълни. В бетонната плоча имаше още фуги за компенсиране на разширението. От тавана висяха голи крушки, угасени за през деня. Навсякъде се въргаляха празни колички, смачкани алуминиеви кутийки от сода, дървени греди с различни размери и неизвестно предназначение, купчини баластра, неподвижно застинали бетонобъркачки. Всичко наоколо беше посипано със сивкав циментов прах, фин като талк. Във въздуха се носеше миризма на влажна мазилка.

Мъжът с пушката продължи да крачи в полумрака, докато стигна до североизточния ъгъл на новото крило. Там се спря и се облегна на грапавата бетонна колона. После, извърнал глава встрани и без да отделя гръб от колоната, бавно запристъпва вдясно, докато се ориентира. Беше на около два и половина метра от новата външна стена на гаража. Стената стигаше до кръста му. Гледаше право на север. Беше недовършена. От вътрешната й страна в бетона имаше вградени железни болтове, към които щеше да се монтира стоманена мантинела, за да не се удрят колите в стената. В пода бяха оставени кръгли отвори, където щяха да се поставят новите броячи.

Мъжът с пушката се плъзна бавно встрани, докато усети ръба на колоната да се врязва между плешките му. Сега главата му беше обърната на североизток, право към пешеходната зона. Езерцето в средата й беше с форма на издължен правоъгълник, може би двайсет и пет метра дълъг и шест метра широк, обърнат с едната си тясна страна към него. Представляваше нещо като голям басейн, издигнат над нивото на земята, ограден с високи до кръста тухлени стени и напълнен с вода. В червените тухли се плискаха малки вълнички. От мястото, където беше застанал, мъжът виждаше езерцето леко по диагонал. Водата беше дълбока около метър. Фонтанът вдигаше пръски точно в центъра. Той ясно чуваше плисъка на водата, както и шума от пъплещи по улицата коли, и ленивите стъпки на пешеходците. Близкият край на езерцето беше на около метър от бетонната преградна стена, която отделяше улицата от пешеходната зона. Двете ниски стени вървяха успоредно около шест метра, в посока от изток към запад, като между тях се беше образувал тесен проход.

Мъжът беше на втория етаж на гаража, но поради наклонения терен пешеходната зона не беше много по-ниско от нивото на очите му. Хората по нея се движеха под лек ъгъл надолу спрямо линията на зрението му. От дясната й страна се виждаше входът на новата административна сграда. Беше доста окаяна на вид. Откакто я бяха построили, така и не се бяха намерили наематели. Мъжът знаеше това. Ето защо, за да не страда доброто име на новия градски център, щатските власти я бяха напълнили с всякакви държавни учреждения. Там се намираше Автомобилната инспекция, както и наборно бюро на Сухопътните войски, Военновъздушните сили и Морската пехота. Вероятно и Данъчната службата се помещаваше в сградата. За последното мъжът с пушката не беше съвсем сигурен. Не че това особено го интересуваше.

Той коленичи, после легна по корем. Пълзенето е основна форма на придвижване за снайпериста. През годините на военната си служба, мъжът сигурно бе изминал пълзешком безброй километри. По корем, на колене и лакти. Военната тактика повелява снайперистът и съгледвачът му да се отделят и да заемат стрелкова позиция на хиляда метра от ротата. По време на учения той бе изминавал това разстояние за часове, за да остане незабелязан от биноклите на врага. Но този път до стрелковата му позиция имаше само два метра и половина. Освен това, доколкото знаеше, никой не го следеше с бинокъл.

Мъжът стигна до основата на стената и се притисна с лице към грапавия бетон на пода. После бавно и с много извивки на тялото се надигна в седнало положение. Полека коленичи върху десния си крак, положи цялото стъпало на левия стабилно върху пода и подпря левия си лакът на лявото коляно. Вдигна пушката. Постави ложата върху ръба на ниската бетонна стена. Раздвижи пушката напред-назад, докато я намести удобно. На колене с опора — така се наричаше тази стойка в ръководствата по стрелба. Една от най-добрите стойки според собствения му опит. Може би само онази по корем и с двунога под цевта беше по-добра. Той вдиша, после бавно изпусна въздуха от дробовете си. Един изстрел — едно попадение. Такъв беше девизът на снайперистите. За да се постигне това, бяха нужни самоконтрол, пълна неподвижност и безкрайно търпение. Той вдиша и издиша. Усети как тялото му се отпуска. Беше в свои води.

Готово.

Проникването успешно.

Сега изчакай момента.

Изчакването продължи около седем минути, през които той лежа съвършено неподвижен, дишайки едва-едва, съсредоточавайки се. Погледна към библиотеката вляво. Зад нея се виждаше едно от платната на магистралата, стъпило здраво върху бетонните си колони, което сякаш обгръщаше старата каменна сграда, за да я запази от беда. По-нататък платното се изправяше и минаваше зад черната стъклена кула горе-долу на нивото на четвъртия етаж. Върху голям полиран камък пред главния ход на кулата се виждаше паунът — емблема на Ен Би Си, но мъжът с пушката си даваше сметка, че местният филиал на телевизионната мрежа е твърде малък, за да заема цялата сграда. Най-много един етаж. Останалите помещения най-вероятно се наемаха от малки адвокатски кантори, счетоводни фирми, брокерски агенции за недвижимо имущество или инвестиционни посредници. Или просто стояха празни.

От новата сграда вдясно излизаха хора. Бяха граждани, току-що подновили шофьорските си книжки или върнали старите номера на колите си, или записали се в армията, или спречкали се по един или друг повод с федералната бюрокрация. Много хора. Държавните учреждения вече затваряха. Беше пет следобед, при това петък. Хората излизаха от сградата и преминаваха от дясно на ляво пред очите му, един по един, доколкото им позволяваше тясното пространство между двете стени — тухлената на фонтана и бетонната преградна стена на улицата. Един по един. Като движещи се мишени в панаирджийско стрелбище. Наситен с цели терен. Разстоянието беше около трийсетина метра. Трийсет и пет максимум. За близка стрелба.

Той чакаше.

Без да се спират, някои от минувачите потапяха пръсти във водата. Това беше много лесно, понеже стената на фонтана стигаше до кръста им. От мястото, където бе заел позиция, мъжът с пушката виждаше лъскавите медни монети по черните плочки, с които беше облицовано дъното. От вълничките около фонтана монетите сякаш танцуваха.

Той гледаше и чакаше.

Върволицата се сгъсти. Вече толкова много хора излизаха от вратите на сградата, че трябваше да забавят ход, да се прегрупират и подредят в колона по един, за да минат през тесния проход между двете стени. Истинско задръстване от човешки тела. Също като задръстването от коли в края на Първа улица. Хората се изчакваха и подканваха учтиво един друг. След вас, моля. Не, след вас! От това движението през прохода се забавяше още повече. Върволица от бавнодвижещи се панаирджийски мишени.

Мъжът с пушката вдишваше дълбоко, издишваше и чакаше.

И изведнъж престана да чака.

Дръпна спусъка. После пак, още веднъж, после още и още.

Първият куршум улучи някакъв минувач в главата и го уби намясто. Чу се трясъкът на пушката, въздухът припука от движението на свръхзвуковия куршум, розова струя кървав спрей изригна от главата на човека и той се строполи на тротоара като марионетка, на която някой внезапно бе прерязал конците.

Попадение още с първия изстрел, със студена цев.

Великолепно!

Мъжът работеше бързо и методично, от ляво на дясно. С втория изстрел улучи в главата друг минувач. Същият резултат, без разлика. С третия — някаква жена. Пак същото. Три изстрела за около две секунди. Три поразени цели. Изненадата беше пълна. Още няколко мига никой не реагира. После на площада се разрази хаос и паника. В тясното пространство между ограничителната стена и езерцето се оказаха едновременно дванайсет души. Трима от тях мъртви. Останалите девет побягнаха в различни посоки. Четирима напред, а другите петима, подплашени от труповете пред себе си, се извърнаха назад и хукнаха в обратната посока. Почти мигновено петимата се сблъскаха с потока от идващи насреща им хора. Чуха се писъци. В средата на прохода се образува неподвижна купчина от ужасени човешки индивиди, точно под прицела на мъжа с пушката. Дистанция — около трийсетина метра. Почти в упор.

С четвъртия изстрел мъжът уби някакъв гражданин с костюм, но петият не улучи. Специалният куршум със специална медна риза, кух връх и скосена задна част профуча покрай рамото на една жена, вряза се във водната повърхност на фонтана и изчезна. Без да се смути, мъжът отклони с милиметър дулото на карабината и шестият изстрел улучи поредния минувач точно между очите, като отнесе половината от черепа му.

След това мъжът с пушката спря да стреля.

Той залегна на циментовия под зад стената на гаража и пропълзя метър назад. Във въздуха се носеше миризма на барут, ушите му пищяха от трясъка на изстрелите, откъм улицата се чуваха отчаяни писъци, тропот на бягащи крака и глухи удари от няколко сблъскали се в паниката коли. Не се бойте, дребни хорица, изрече наум той. Аз приключих и се измитам. Легнал по корем, той събра изстреляните гилзи на купчинка. Лъскавият месинг на патроните „Лейк Сити М852“ блестеше под носа му. С облечената си в ръкавица ръка мъжът загреба пет от гилзите, но шестата се изтърколи встрани и падна във фугата на пода. Дълбоката двайсетина сантиметра тясна цепнатина я погълна. Той я чу как изтрака, като се удари в дъното.

Ами сега?

Оставяш я, където е.

Нямаш време.

Мъжът натъпка петте гилзи в джоба на шлифера си и запълзя обратно на лакти и колене, като си помагаше и с пръстите на краката. После се спря и известно време лежа неподвижно по корем, заслушан в писъците навън. Накрая се надигна на колене, изправи се на крака, извърна се и тръгна назад, по същия път, откъдето бе дошъл. Крачейки бързо, но предпазливо, той мина обратно по грапавия бетон, по неодяланите дъски мостчета, през тъмнината и прахоляка, провря се под жълто-черната лента и стигна до вана.

Плъзгащата се странична врата зееше отворена. Той зави още топлата пушка в одеялото, сложи я на седалката и затвори вратата. Седна зад волана и запали двигателя. През предното стъкло хвърли бърз поглед на брояча. Още цели четирийсет и пет минути. Изкара вана на заден ход, зави и потегли по рампата. Спусна се на долния етаж, изкара вана на улицата — на изхода също нямаше пазач — и след два десни завоя се озова в лабиринта от тесни улички зад универсалните магазини. Вече беше преминал под надлеза на магистралата, когато далеч назад се чуха първите сирени. Въздъхна с облекчение. Сирените се движеха на изток, а той — на запад.

Добре изпълнено, каза си той. Незабелязано проникване, шест изстрела, пет поразени цели, успешно напускане на района, перфектно изпълнение.

Внезапно той се усмихна. Съвременните военни статистики показват, че в пехотата на шестнайсет хиляди изстреляни патрона се пада един убит враг. Докато при един трениран снайперист съотношението е далеч по-добро. В пъти по-добро. Всъщност около дванайсет хиляди и петстотин пъти по-добро. Защото снайперистът поваля по един враг средно с едно цяло и две десети патрона. Което е същото като да улучиш петима души с шест изстрела. Абсолютно същото. Сметката е много проста. След толкова години един опитен снайперист бе успял да постигне същия резултат, какъвто бяха очаквали някогашните му инструктори. Нямаше съмнение, че ако сега можеха да го видят, те много щяха да се гордеят с него.

Само че някогашните му инструктори бяха обучавали снайперисти за бойното поле, а не улични престъпници. При уличната стрелба в уравнението твърде бързо се намесват и други, често непредвидени фактори. Тъкмо тези фактори променят самата дефиниция на понятието успешно напускане на района. В конкретния случай най-бързо реагираха медиите. В което нямаше нищо чак толкова изненадващо, тъй като стрелбата бе станала под прозорците на местния клон на Ен Би Си. Още преди дузина обзети от паника граждани да успеят да наберат 911 от мобилните си телефони, се бяха случили две неща. Първо, всички налични камери — професионални и любителски — в офисите на Ен Би Си вече снимаха. И второ, една водеща на местната новинарска емисия на име Ан Яни безпогрешно различи в случващото се онова, което скоро щеше да се превърне в нейния пръв голям журналистически удар. Макар още в шок, замаяна и ужасена от видяното, тя имаше усет за тези неща и незабавно започна да си съставя наум текста на репортажа. Може би защото знаеше добре, че твърде често някоя ключова дума определя смисъла на казаното, а първите думи, които й дойдоха наум, бяха терорист, нелепо и касапница. Това бяха думи, чисто инстинктивни в баналността си, както и в самата последователност, в която се бяха подредили в съзнанието й. Защото за Ан Яни видяното си беше касапница и нищо друго. Освен това касапница беше хубава, изразителна дума, предаваща цялата абсурдна непредсказуемост и варварска жестокост на този акт. Беше дума, подсказваща отсъствие на мотив, а в известен смисъл и на персонифициран извършител. Идеална за сюжет като този. Същевременно Ан си даваше сметка, че касапница едва ли е подходяща дума за надпис в кадър. Може би все пак атентат звучеше по-добре. Атентат в петък вечер? Атентат в час пик? Тя тръгна към изхода с надеждата, че младежът, който правеше компютърните графики, този път ще предложи нещо по-умно, без да го подканят.

Друго нещо, което по принцип липсва на бойното поле, са органите на реда. В резултат от дузина едновременно подадени сигнала на 911 диспечерската централа на местната аварийна служба грееше като коледно дръвче. До четирийсетата секунда всички полицейски и пожарни коли от района препускаха със светещи лампи и виещи сирени. Всичко, което можеше да се вдигне под тревога — патрулни автомобили, линейки, криминологични и пожарни екипи, — бе на път към местопроизшествието. Отначало на площада настъпи небивал хаос. Обажданията на 911 бяха панически и несвързани. Явно ставаше дума за престъпление, при това тежко, така че за ръководител на операцията временно бе назначен началникът на Отряда за тежки престъпления. Човекът беше обръгнал ветеран с двайсет години стаж в органите на реда, започнал кариерата си като патрулен полицай. Казваше се Емерсън. Без да вдига ръка от клаксона, Емерсън си пробиваше с мъка път през задръстванията, като слаломираше между строежите и разкопаните участъци — отчаяно, безнадеждно, слепешката, без предварителна информация какво всъщност се е случило: дали обир, залавяне на наркотрафиканти, престрелка между улични банди, тероризъм. Нищичко. Но вътрешно беше спокоен. Относително спокоен. Във всеки случай пулсът му беше под сто и петдесет. Поддържаше открита връзка с диспечера от 911, като се надяваше да разбере нещо повече, преди да е стигнал.

— Още един мъж по мобилен телефон — изкрещя диспечерът.

— Кой е? — извика на свой ред Емерсън.

— От наборното бюро на Морската пехота.

— Очевидец?

— Не, бил е вътре. Но вече е отвън.

Емерсън стисна зъби. Вече знаеше, че няма да пристигне пръв на местопрестъплението. Нито дори сред първите. Знаеше също, че трябва да ръководи операцията откъм тила. Така че му трябваха чифт надеждни очи. Морски пехотинец значи? Ще свърши работа.

— Добре — каза той. — Свържи ме с него.

По радиото се чу припукване, после някакви електронни шумове, които бяха заменени от съвсем нова акустична картина — от открито пространство; в далечината се чуваха писъци, плисък на вода. Фонтанът ли е това? — запита се Емерсън.

— Кой сте вие? — поиска да знае той.

По уредбата се чу глас — спокоен, макар и забързан, силен и с придихание, сякаш устата на говорещия беше долепена до микрофона на мобилен телефон.

— Казвам се Кели — отвърна гласът. — Главен сержант в Морската пехота на Съединените щати. С кого говоря?

— С детектив Емерсън. В задръстване съм, на около десет минути от вас. Какво става там?

— Петима загинали намясто — отвърна морският пехотинец.

— Петима загинали?

— Тъй вярно.

По дяволите.

— А ранени?

— Поне аз не виждам такива.

— Петима убити и нито един ранен?

— Тъй вярно — повтори морският пехотинец.

Емерсън не каза нищо. Той и преди беше виждал престрелки на обществени места. И трупове. Но никога само трупове. При стрелба на обществено място наред с труповете винаги имаше и ранени. В съотношение едно към едно или дори повече.

— Сигурен ли си, че няма ранени? — запита той.

— Абсолютно, сър — отвърна човекът.

— А какви са убитите?

— Цивилни. Четирима мъже и една жена.

— Божичко!

— Да, сър.

— Ти къде беше?

— В наборното бюро.

— Какво видя?

— Нищо.

— А какво чу?

— Стрелба с леко огнестрелно оръжие. Шест изстрела.

— С пистолет?

— Не, оръжието е било дългоцевно. Не знам точно какво.

— Карабина?

— Самозарядна, струва ми се. Стреляше бързо, но не беше на автоматичен огън. Всички убити са улучени право в главата.

Снайперист, помисли си Емерсън. По дяволите! Някакъв луд с автоматична карабина.

— Сега няма ли го? — запита той.

— Не се чува повече стрелба, сър.

— Но може да е още наоколо.

— Не е изключено, сър. Хората са залегнали по земята. Някои се скриха в библиотеката.

— А ти къде си?

— Залегнал съм в края на пешеходната зона, сър. Около мен има и други.

— А къде е бил той?

— Не мога да кажа със сигурност. Може би в обществения гараж. В новото крило. Хората сочеха натам. Може да са видели пламъка на дулото. Пък и това е единствената голяма сграда, обърната право срещу мястото, където са труповете.

Значи в онова свърталище на плъхове е бил, помисли си Емерсън.

— Ти с униформа ли си? — запита той сержанта.

— Тъй вярно, сър. Работя в наборно бюро.

— Това е добре. Постарай се на поддържаш реда, докато дойдат хората ми.

— Слушам, сър.

Линията прекъсна и Емерсън отново чу в уредбата дишането на диспечера. Телевизионни екипи и някакъв побъркан с карабина, помисли си той. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Няма да ни оставят на мира, ще ни гледат под лупа какво правим и все ще знаят повече от нас. Както става винаги когато на едно място се съберат телевизия и някой побъркан с карабина. Той се пресегна и натисна бутона за окръжно повикване.

— Всички екипи, слушайте внимателно — каза той. — Имаме работа със самотна откачалка с дългоцевно оръжие. Самозарядна карабина или нещо такова. Безразборна стрелба на обществено място. Най-вероятно от новото крило на гаража. Значи или е още там, или вече е офейкал. Ако е офейкал, е било или пеша, или с автомобил. Така че всички екипи в радиус от десет преки незабавно да отцепят участъка. Никой да не влиза или излиза, ясно? Никакви коли, никакви пешеходци, при никакви обстоятелства. Всички екипи вътре в периметъра да подхождат с повишено внимание. Само гледайте да не ви се измъкне. За нищо на света не го изпускайте! Трябва да го хванем, момчета! И то още днес, преди Си Ен Ен да ни връхлети.

Мъжът с вана натисна бутона на дистанционното върху сенника над предното стъкло и вратата на гаража полека се заповдига нагоре. Той влезе, натисна повторно бутона и вратата се затвори зад него. Загаси двигателя и известно време седя неподвижно зад волана. После слезе и през малкия вестибюл влезе в кухнята. Погали кучето по главата и включи телевизора.

Медицински екип с бронежилетки влезе в отцепения район през задния вход на библиотеката. Двама останаха вътре, за да прегледат скрилите се в сградата ранени, ако имаше такива. Четирима излязоха отпред, изминаха на бегом пешеходната зона и приклекнаха зад ниската бетонна стена. Оттам стигнаха пълзешком до телата на убитите, колкото да потвърдят, че са наистина мъртви. После останаха по местата си — притиснати с лице към земята, досами труповете. Никой да не напуска укритията, докато гаражът не бъде основно претърсен, бе наредил Емерсън.

Емерсън паркира на втора линия две преки по-нагоре и изпрати един униформен сержант да направлява претърсването на обществения гараж от горе на долу, като се започне от югозападния ъгъл. Униформените полицаи огледаха първо четвъртия етаж. После третия. Втория. Първия. Старата част беше по-трудна — зле осветена и пълна с паркирани коли, всяка от тях потенциално скривалище. Човек можеше да се крие под или зад някоя, или вътре в нея. Но полицаите не откриха никого. В новото крило проблеми нямаше. То изобщо не беше осветено, но затова пък в него нямаше паркирани коли. Униформените просто минаваха всеки етаж по веднъж с фенерчетата си, докато слизаха надолу по стълбите.

Нямаше никой.

Успокоен, сержантът се обади на Емерсън да докладва.

— Браво — похвали го Емерсън.

Човекът наистина бе свършил добра работа. Тъкмо защото бяха започнали претърсването откъм югозападния край на гаража, североизточният бе останал недокоснат. Нищо не беше пипано. Дали поради съобразителност или от чист късмет, градската полиция бе приключила безупречно първия етап от едно, както щеше да се окаже впоследствие, изцяло безупречно разследване.

Към седем вечерта, когато навън притъмняваше, Ан Яни вече се бе появила единайсет пъти в ефир. Три пъти за телевизионната мрежа, останалите осем за местния канал. Самата тя беше леко разочарована от това съотношение. Едва прикритият скептицизъм на отговорните редактори от централата на Ен Би Си я бе засегнал. Ако има кръв, материалът излиза пръв, беше девизът на всяка новинарска телевизионна мрежа. Само че този път кръвта се беше ляла някъде из глухата провинция, далеч от Ню Йорк или Лос Анджелис, далеч от тихите, безупречно подстригани предградия на Вашингтон. Самият извършител най-вероятно щеше да се окаже някой ненормален безделник. Пък и сред жертвите едва ли имаше важни личности. С две думи — материалът не ставаше за праймтайма на националните мрежи. А и самата Ан все още нямаше кой знае какво да предложи. Нито една от жертвите не беше разпозната. Нито един от нещастните граждани, убити при стрелбата. От местния полицейски участък не бързаха да разкриват картите си, докато не известяха лично семействата на загиналите. В резултат, от което Ан Яни не разполагаше с така нужните й сърцераздирателни истории, които да сподели със своята аудитория. Не знаеше дори колко и кои от жертвите са били семейни. Или са ходили редовно на църква. Не знаеше дали убитата жена е имала деца или братя. Пък и като картина не бе успяла да се добере до кой знае какво. Ако не се смяташе тълпата, скупчена зад полицейските заграждения на пет преки от мястото на събитието, един почти неподвижен кадър от Първа улица в сгъстяващия се мрак, както и от време на време по някой близък план на обществения гараж, откъдето се твърдеше, че е стрелял снайперистът.

До осем вечерта Емерсън бе постигнал значителен напредък. Хората му бяха взели показания от стотици свидетели. Главен сержант Кели от Морската пехота беше убеден, че е чул шест изстрела. Емерсън беше склонен да му вярва. Поне за такива неща на морските пехотинци може да им се има доверие. После някакъв човек се сети, че през цялото време на стрелбата мобилният му телефон бил отворен, защото тъкмо се готвел да остави съобщение на гласовата поща на свой познат. Телефонната компания веднага предостави записа и на него наистина се чуваха шест изстрела. Но съдебните лекари бяха открили всичко пет огнестрелни рани в главите на петте жертви. Следователно липсваше един куршум. Други трима свидетели отначало не бяха сигурни и увъртаха, но накрая и тримата казаха, че били забелязали малък воден стълб в езерцето с фонтана.

Емерсън нареди да източат водата.

Със задачата се зае пожарната команда. Инсталираха мощни прожектори и спряха фонтана, за да източат водата в градската канализация с помощта на моторни помпи. В езерцето имаше около триста кубически метра вода; според пожарникарите изпомпването щеше да отнеме около час.

* * *

Междувременно криминалистите, въоръжени с лазерни показалки и сламки за коктейли, се опитваха да определят траекторията на смъртоносните куршуми. Те прецениха, че най-надеждни данни могат да се получат от първата жертва. Човекът вероятно си бе вървял мирно и тихо по пътя от дясно на ляво през пешеходната зона, когато го бе застигнал първият изстрел. Докато следващите жертви сигурно се бяха оглеждали уплашено наоколо, някои бяха хукнали да бягат или бяха движили хаотично главите си. Така че заключенията от балистичната експертиза се основаваха единствено на поведението на първия убит мъж. По онова, което бе останало от главата му, изглеждаше доста вероятно куршумът да се бе забил в черепа леко отгоре, преминавайки от ляво на дясно. Един от техниците застана прав до трупа, друг опря коктейлна сламка до слепоочието му и я задържа неподвижно под съответния ъгъл. После първият техник се дръпна встрани, дойде трети и прекара през сламката лъча на лазерна показалка. Малката червена точка сочеше точно североизточния ъгъл на новото крило на гаража, на втория етаж. Някои от свидетелите бяха заявили, че точно там са видели дулен пламък. Сега показанията им бяха потвърдени от експертизата.

Емерсън изпрати криминалистите в гаража, като им каза, че имат толкова време, колкото им е нужно, само да не се връщат с празни ръце.

Ан Яни излезе от черната стъклена кула в осем и трийсет и поведе снимачния си екип към полицейските заграждения. Беше си наумила, че може да разпознае някои от жертвите по метода на изключването. Там сигурно имаше събрани хора, чиито близки не се бяха прибрали вкъщи за вечеря, хора, които отчаяно очакваха да получат информация. Ан засне двайсетминутен видеоматериал, но не успя да улови нищо определено. Двайсет минути сълзи, отчаян вой и изцъклени, невярващи лица. Целият град беше в шок. Ан тръгна да снима горда, че се е озовала в центъра на събитията, а се върна разплакана и потресена.

Случаят започна да се разплита в обществения гараж. Вътре беше истинска златна мина от веществени доказателства. Един патрулен полицай на три преки от мястото бе взел показания от някакъв човек, който редовно паркирал в гаража; човекът твърдеше, че последното място на втория етаж този ден било запазено с оранжев пластмасов конус. Заради конуса човекът бил принуден да обърне колата и да паркира другаде. Беше много раздразнен. Служител от общинската управа заяви официално, че конусът не е поставен от тях. Изключено, каза той. Не сме ние. Няма никаква причина да слагаме такова нещо там. Така че оранжевият конус бе поставен в найлонов чувал и отнесен като веществено доказателство. После човекът от общината съобщи, че на входа и изхода на гаража имало поставени дискретни охранителни камери, свързани с автоматично записващо устройство в стаичката на персонала по поддръжката. Касетите незабавно бяха извадени и предадени за анализ. Накрая общинарят сподели, че строежът на новото крило бил забавен поради недостиг на средства и от две седмици никой не бил работил по него. Така че каквото и да се намерело вътре, оставено през последните две седмици, то щяло да бъде на убиеца.

Криминалистите се захванаха за работа, започвайки от жълто-черната лента с надпис Внимание! Влизането забранено! Първото нещо, което откриха, беше едва забележимо влакънце син памук върху грапавия цимент непосредствено под лентата. Като мъх от праскова, само че син. Сякаш някой се бе подпрял на коляно, за да се промуши отдолу, и частица от плата на джинсите му бе залепнала за пода. Техниците заснеха влакънцето, после го вдигнаха от пода с найлонова лепенка. Донесоха мощни луминесцентни лампи и ги поставиха ниско долу под ъгъл спрямо пода. Насред циментовия прах, събирал се там от две седмици, видяха отпечатъци от обувки. Идеално очертани при това. Ръководителят на екипа измъкна моторолата от джоба си и се обади на Емерсън.

— Бил е с някакви шантави обувки — каза той.

— В какъв смисъл шантави?

— Знаеш ли какво е това суров каучук? Необработена гума. Всичко полепва по нея. Като открием нашия човек, подметките му ще са целите в цимент. Освен това в къщата си има куче.

— Куче ли?

— По грапавините на цимента намерихме кучешка козина. Била е полепнала по обувките му отпреди. Също и власинки от мокет. Сигурно от къщата и колата му.

— Продължавайте — каза Емерсън и затвори.

В девет без десет Емерсън отиде да докладва на началника на полицията. Не му спести нищо. Началникът сам щеше да реши какво да говори на пресконференцията и какво да премълчи.

— Шест изстрела, петима убити — каза Емерсън. — Всички улучени в главата. Хващам се на бас, че е трениран стрелец. Най-вероятно бивш военен.

— Или може би ловец? — каза началникът.

— Едно е да стреляш по сърни, съвсем друго е по хора — каза Емерсън. — Като техника може да е едно и също, но като емоция е много различно.

— Правилно ли постъпихме, че не алармирахме ФБР? — попита началникът.

— Това не е терористичен акт — отвърна Емерсън. — Имаме работа със самотен луд. Не ни е за пръв път.

— Като им кажа, че ще го хванем, много бих желал да прозвучи уверено.

— Разбирам ви — каза Емерсън.

— А доколко уверен мога да се чувствам?

— Свършихме доста работа, но и още много остава.

Началникът кимна. Не каза нищо.

Точно в девет телефонът на Емерсън иззвъня. Беше съдебният лекар. Хората му били прегледали на рентген главите на петимата убити. Огромни поражения на костите и тъканите, входни и изходни рани, нямало заседнали куршуми.

— Били са с кух връх — каза докторът. — Минали са през черепа и са излезли.

Емерсън се обърна и погледна към фонтана. Вътре има шест куршума, каза си той. Пет са минали през човешки глави, шестият през празно пространство. Към девет и петнайсет фонтанът беше празен. Помпите на пожарната команда започнаха да засмукват въздух. На дъното беше останала само няколко милиметра с лизгава кал заедно с всякакви боклуци. Емерсън нареди да преместят прожекторите и изпрати дванайсет новобранци, дошли наскоро от полицейската академия, да огледат правоъгълника сантиметър по сантиметър. Шестима от единия край и шестима от другия.

В гаража криминалистите бяха открили четирийсет и осем отпечатъка от подметки, насочени навътре, и четирийсет и четири навън. На влизане извършителят като че ли бе пристъпвал по-предпазливо, докато на излизане беше правил по-големи крачки. Явно беше бързал. Обувките бяха четирийсет и четвърти номер. Върху последната бетонна колона до североизточния ъгъл на гаража откриха нишки от плат. Промазан памук, доколкото можеше да се прецени намясто, от светъл шлифер, на височината на мъжки плешки, сякаш човекът се бе притиснал с гръб към грапавия бетон и без да се отделя от колоната, я бе обиколил, за да огледа терена. Циментовият прах на пода между колоната и външната стена беше целият разоран и утъпкан. В този участък намериха още сини нишки от джинси и белезникави от шлифер, както и малки частици каучук — бледожълт и стар.

— Пълзял е по корем — каза ръководителят на екипа. — На колене и лакти навътре, на колене, лакти и пръсти на краката навън. Ако някога намерим обувките му, отпред ще са целите охлузени.

Намериха мястото, където човекът се бе изправил на колене и заел позиция. Право напред по ръба на бетонната стена откриха следи от лак за дърво.

— Тук е подпрял пушката — каза ръководителят. — Намествал я е няколко пъти напред-назад, докато я закрепи здраво.

Той приклекна и впери поглед навън над ръба на стената, сякаш се прицелваше. Точно срещу себе си, на трийсетина метра разстояние, видя Емерсън, който крачеше покрай празния фонтан.

Новобранците от академията прекараха точно трийсет минути във фонтана. Когато излязоха, носеха със себе си всякакви боклуци, около осем долара в дребни монети и шест куршума. Петте представляваха смачкани до неузнаваемост парчета олово, докато шестият беше непокътнат. Беше с кух връх и скосена задна част, лъскав и с правилна форма, почти сигурно .308 калибър. Емерсън се обади на ръководителя на екипа криминалисти, който още беше в гаража.

— Трябваш ми долу — каза той.

— Не — отвърна мъжът. — Ти ми трябваш горе.

Емерсън се качи на втория етаж и завари всички криминалисти, коленичили в плътна групичка, насочили фенерчетата си в някаква тясна цепнатина на пода.

— Компенсатор на разширение — обясни ръководителят. — Виж само какво е паднало вътре.

Емерсън си проправи път през стената от мъжки гърбове и надникна в цепнатината. Вътре проблясваше жълтеникав метал.

— Гилза — каза той.

— Нашият човек е събрал останалите и ги е отнесъл със себе си. Но тази се е търкулнала встрани.

— Отпечатъци? — запита Емерсън.

— Можем само да се надяваме — каза специалистът. — Малко са тези, които си зареждат пушките с ръкавици.

— Как ще я изкараме оттам?

Ръководителят на екипа се изправи и насочи фенерчето си към тавана, търсейки разпределителните кутии на електроинсталацията. Най-близката беше на няколко метра встрани. Зееше отворена, а от нея се подаваха като мустачки оголени кабели. Отдолу на пода имаше цяла купчина захвърлени жици. Човекът се наведе, вдигна половинметрово парче заземителен кабел, почисти го от праха и го изви като кука в единия край. Медната жица беше дебела и твърда, много по-голяма като сечение, отколкото беше необходимо за осветление на обществен гараж. Сигурно затова им бяха свършили парите. Явно общината прахосваше средства за излишни неща.

Човекът спусна жицата в цепнатината и със закривения й край закачи празната гилза. После много внимателно я повдигна нагоре, за да не я издраска. Извади я и я пусна право в найлоновото пликче за веществени доказателства.

— Ще те чакам в управлението — каза Емерсън. — След един час. Първо ще се обадя на окръжния прокурор.

Той се обърна и си тръгна, крачейки успоредно на намерените отпечатъци от обувки. Като стигна до празното място за паркиране, изведнъж се спря.

— Изпразнете брояча — каза той. — Вземете отпечатъци от всички монети.

— Защо? — запита ръководителят на екипа. — Мислиш, че си е платил ли?

— Искам да се подсигуря отвсякъде.

— Трябва да си напълно луд, за да си платиш паркинга, когато си дошъл да гръмнеш петима души.

— Трябва да си напълно луд, за да тръгнеш да ги гърмиш.

Ръководителят на екипа повдигна рамене. Да изпразним брояча значи. Сигурно има нещо предвид, за да ни кара да вършим такова нещо. Нали затова му плащат. Той извади мобилния си телефон, набра номера и помоли служителя от общината да се върне при тях.

На този етап от разследването винаги се намесваше по някой от окръжната прокуратура, защото за откриването на производство отговаряше окръжният прокурор. В крайна сметка не на полицията, а на прокуратурата беше работа да заведе дело, да го внесе в съда и да го спечели или загуби. Затова окръжната прокуратура имаше право на собствена преценка за качеството на доказателствения материал. Дали беше достатъчно за повдигане на обвинение? Дали щеше да издържи в съда? Това беше нещо като прослушване. Нещо като дело преди делото. Този път, поради сериозността на случая, Емерсън трябваше да се яви лично пред окръжния прокурор. Голямата клечка, човекът, който бе заел този пост чрез избори. И се надяваше да бъде преизбран, когато му дойдеше времето.

В кабинета на Емерсън се провеждаше съвещание с трима участници: самия Емерсън, ръководителя на екипа криминалисти и окръжния прокурор. Последният се казваше Родин, което беше съкратена версия на някакво безкрайно дълго и усукано руско име, ползвано от дедите му, преди да се преселят в Америка. Родин беше на петдесет години, жилав, як и безкрайно предпазлив. Окръжната прокуратура се славеше с огромния процент спечелени дела, но това се дължеше главно на факта, че Родин за нищо на света не завеждаше дело, което не беше сигурен, че ще спечели. Ако не беше стопроцентово сигурен, той просто спираше производството и обвиняваше за това полицията. Поне на Емерсън му изглеждаше така.

— Искам да чуя нещо наистина обнадеждаващо — каза Родин. — Градът е изправен на нокти.

— Знаем точно как е станало — каза Емерсън. — Можем да възстановим целия случай стъпка по стъпка.

— А знаеш ли кой е извършителят?

— Засега не. За нас той все още е мистър Х.

— Хайде, разкажи ми как е станало.

— Разполагаме с черно-бял запис от охранителна камера, на който се вижда как един белезникав ван влиза в гаража единайсет минути преди събитието. Табелките са зацапани и номерата не се четат, а и ъгълът на камерата не ги хваща. Но колата вероятно е „Додж Караван“, не нова, с допълнително потъмнени стъкла. Сега преглеждаме и предишните касети, защото е почти сигурно, че в даден момент е влязъл в гаража, за да блокира незаконно едно от местата с оранжев конус, откраднат от някой строеж.

— Можем ли да докажем, че конусът е краден?

— Все отнякъде го е свил — съгласи се Емерсън.

— Може да работи в отдела за капитално строителство на общината.

— Може.

— Смяташ, че конусът е от строежа на Първа улица?

— Целият град е в строежи.

— Но Първа улица му е била най-близо.

— Изобщо не ме интересува откъде е взел тоя конус.

Родин кимна.

— Значи нашият човек си е запазил място за паркиране.

В отговор Емерсън също кимна.

— Точно до мястото, където започва новото крило. Там конусът изглежда по-правдоподобно. Имаме свидетел, който твърди, че мястото е било запазено поне час по-рано. Освен това по конуса има отпечатъци. Страшно много при това. Десният палец и показалец съвпадат с отпечатъците по монета от двайсет и пет цента, която извадихме от касичката на паркинг брояча.

— Той си е платил паркинга?

— Така се оказва.

Родин се замисли.

— Не става за съд — каза накрая той. — Защитата ще твърди, че не е направил нищо лошо, като е сложил конуса да си запази място. Може да е егоистично, но не е подсъдно. А пък онази монета може да е била в брояча цяла седмица.

Емерсън се усмихна. Ченгето мисли като ченге, а юристът като юрист.

— Има и друго — каза той. — Паркирал е колата, после е тръгнал пеша през новия строеж. На места маршрутът му е маркиран с веществени следи от облеклото и обувките. Освен това веществени следи със сигурност има и по него. Например полепнал циментов прах, и то много.

Родин поклати глава.

— Това доказва единствено, че е бил там в даден момент през последните две седмици. Нищо повече. Не стига, за да го закопчаем.

— Знаем и точно с какво оръжие е стреляно — каза Емерсън.

Това привлече вниманието на Родин.

— Единият от изстрелите не е улучил — продължи Емерсън. — Куршумът е попаднал във фонтана. И знаете ли какво? Точно така се прострелва оръжие за балистична експертиза. В продълговат басейн с вода. Водата забавя и спира куршума, без да го повреди. Така че имаме един непокътнат куршум без драскотина по него. С всички необходими следи от нарезите на пушката, които са ни нужни, за да я идентифицираме.

— А дали ще се доберем до самата пушка?

— По бетонната стена има следи от лак, явно от приклада.

— Това е добре.

— И още как! Като намерим пушката, ще сравним следите от лак с драскотините по приклада. Все едно взимаме ДНК проба.

— А ще я откриете ли?

— Засега открихме една гилза. По нея има следи от изхвъргача. Така че разполагаме с куршум и гилза. Двете заедно доказват, че точно това оръжие е използвано за извършване на престъплението. Драскотините по приклада пък доказват, че е стреляно именно от гаража, а това на свой ред ни отвежда при човека, чиито следи са открити наоколо.

Родин не отговори. Емерсън знаеше, че мислено си представя делото. Понякога само с веществени доказателства е трудно да се повлияе на съдебните заседатели. Липсва човешкият елемент.

— По гилзата има пръстови отпечатъци — продължи той. — От него, когато е зареждал пълнителя. Същият палец и показалец, както върху монетата в брояча и върху оранжевия конус. Така отново установяваме категорична връзка между извършеното престъпление и оръжието и между оръжието и човека. Разбирате ли? Всичко се връзва. Извършителят, оръжието, престъплението. Просто като две и две четири.

— На записа вижда ли се как ванът напуска гаража?

— Точно деветдесет секунди след подаването на първия сигнал на 911.

— Знае ли се кой е?

— Ще разберем, когато получим резултатите от базата данни с пръстовите отпечатъци.

— Ако изобщо фигурира там.

— Мисля, че е бил снайперист във войската — каза Емерсън. — Всички военнослужещи фигурират в базите данни. Така че трябва просто да изчакаме.

Чакаха точно четирийсет и девет минути. Тогава на вратата се почука и влезе служител със свитък компютърна хартия. Вътре пишеше всичко: име, адрес, биография. Плюс всякаква информация от системата. Включително снимка от шофьорска книжка. Емерсън взе свитъка и го прегледа веднъж от край до край. После втори път. Усмихна се. Точно шест часа след първия изстрел случаят бе разкрит. Делото им беше в кърпа вързано.

— Казва се Джеймс Бар — обяви той.

В стаята настана тишина.

— На четирийсет и една години. Живее на двайсет минути път оттук. Служил е в армията, в пехотни войски със специално предназначение. Хващам се на бас, че това значи снайперист. Според Държавната автомобилна инспекция кара „Додж Караван“ на шест години, бежов.

Той плъзна свитъка обратно към Родин, който го вдигна от бюрото и го прегледа много внимателно. Емерсън наблюдаваше очите му. Видя го как прехвърля наум: извършителят, оръжието, престъплението. Като онези ротативки в Лае Вегас, които нареждат трите черешки в редичка: дзън, дзън, дзън! Голямата печалба.

— Джеймс Бар — повтори Родин, сякаш се наслаждаваше на самото звучене на това име. Той отдели снимката му от останалите хартии и дълго време се взира в нея. — Джеймс Бар, добре дошъл до шия в лайната.

— Амин — откликна Емерсън, който явно си просеше похвала.

— Аз ще се погрижа за заповедите — каза Родин. — За арестуване и за обиск на дома и колата му. Съдиите ще се избият кой да ми ги подпише.

Той стана и си тръгна, а Емерсън се обади на началника на полицията, за да му съобщи добрата новина. Началникът каза, че свиква пресконференция в осем сутринта. После добави, че иска Емерсън да е там точно в осем, седнал най-отпред в средата. Емерсън си даде сметка, че с изключение на това други комплименти не му се полагаха. Нищо, и това стигаше, макар че той никак не си падаше по журналисти.

Заповедите за арестуването и обиска бяха готови след час, докато организирането на самото залавяне отне поне още три часа. Най-напред цивилни детективи в кола без отличителни знаци потвърдиха, че Бар си е у дома. Домът му представлявал с нищо незабележима едноетажна къща с голям двор. Нито безупречно поддържана, нито напълно занемарена. Боята по фасадата била стара, но затова пък площадката пред гаража изглеждала прясно асфалтирана. Вътре светели лампи и в една от стаите — вероятно дневната — работел телевизор. За миг и самият Бар се мярнал в очертанията на един осветен прозорец. Изглежда, бил сам в къщата. После явно си легнал. Лампите угаснали и къщата утихнала.

Сега просто трябваше да се изчака още малко. Имаше строго установен ред за залавяне на въоръжен и потенциално опасен престъпник в закрито помещение. Със задачата се зае отрядът командоси към градското полицейско управление. С помощта на кадастрални карти, предоставени им от общината, те разработиха операцията по залавянето. Незабелязано обкръжаване на сградата, масирани полицейски сили отпред и отзад, внезапно и едновременно разбиване на предната и задната врата. Емерсън бе определен да извърши самия арест и за целта се беше екипирал с бронежилетка и полицейски шлем, взети назаем. Един от помощниците на окръжния прокурор щеше да бъде с него, за да следи за стриктното съблюдаване на процедурата. Би било крайно нежелателно впоследствие защитата да намери за какво да се хване. На разположение щеше да бъде екип от санитари. Бяха довели и две полицейски кучета заради откритите от криминалистите кучешки косми по обувките на заподозрения. Като цяло се събираха общо трийсет и осем души, всичките до един уморени. Повечето бяха работили деветнайсет часа без прекъсване. Обичайната си смяна за деня плюс допълнителни часове. Така че всички бяха твърде напрегнати. Говореха си, че ако някой притежава автоматично оръжие, то рядко е само едно. Освен самозарядната карабина, вероятно в къщата щеше да има и друго оръжие. Може би картечници. Или дори бомби и ръчни гранати.

Но в конкретния случай арестуването мина почти като на шега. Джеймс Бар едва успя да се събуди. Когато в три сутринта разбиха вратите на къщата, командосите го завариха заспал в леглото си. Продължаваше да спи и когато петнайсет въоръжени мъже изпълниха спалнята и в лицето му бяха насочени петнайсет дула заедно с петнайсет лъча на полицейски фенерчета. Разбуди се донякъде едва когато командирът на отряда смъкна завивките и възглавниците му на пода, търсейки скрито оръжие. Такова нямаше. Бар отвори очи. Измънка нещо от рода на Какво има?, след това се обърна на другата страна и отново заспа на голия дюшек, като се обгръщаше с ръце, за да се предпази от внезапния студ. Беше едър мъж с бяла кожа и черна, вече прошарена коса. Пижамата му беше тясна и къса. Изглеждаше отпуснат и някак стар за своите четирийсет и една години.

Кучето му се оказа стар мелез, който се събуди от шума и с неохота се довлече от кухнята. Пазачите на двете полицейски кучета го заловиха незабавно и го отнесоха в камионетката си. Емерсън свали шлема от главата си и влезе в миниатюрната, изпълнена с човешки тела спалня. На нощното шкафче имаше половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“, три четвърти пълна, а до нея — оранжево бурканче с лекарства, също три четвърти пълно. Той се наведе да го огледа. Приспивателни. Напълно законно предписани на името на Роузмари Бар. На етикета пишеше: Роузмари Бар. Да се взема по едно хапче в случай на безсъние.

— Коя е тази Роузмари Бар? — запита помощник окръжният прокурор. — Тоя да не би да е женен?

Емерсън се огледа.

— Няма такъв вид.

— Самоубийство? — запита началникът на командосите.

Емерсън поклати глава.

— Щеше да ги изгълта всичките. Плюс цялата бутилка уиски. Сигурно мистър Бар просто не е могъл да заспи отведнъж. След такъв напрегнат и плодотворен ден…

В стаята миришеше на застояло, на мръсни чаршафи и немито тяло.

— Трябва да внимаваме — каза помощник окръжният прокурор. — В момента той е в несвяст. После адвокатът му ще каже, че не е бил в състояние да осъзнае правата си при задържането. Така че не бива да му позволяваме да говори. А ако каже нещо, ще се правим, че не го чуваме.

Емерсън повика медицинския екип. Нареди им да прегледат Бар, за да е сигурно, че не се преструва, както и че няма опасност да им умре в ръцете. Няколко минути те се суетиха около него, преслушаха го, премериха му пулса, прочетоха етикета на бурканчето с хапчетата. Накрая го обявиха за клинически здрав и в нормално физическо състояние, но дълбоко заспал.

— Психопат! — изригна началникът на командосите. — Никаква съвест няма тоя тип!

— Сигурни ли сме, че това изобщо е нашият човек? — запита помощник окръжният прокурор.

От облегалката на един стол Емерсън свали панталон от костюм и пребърка джобовете му. Вътре имаше малък портфейл. Извади шофьорската книжка. Името съвпадаше, адресът също. Лицето на снимката също.

— Този е — отвърна той.

— Не бива да му разрешим да говори — настоя заместник окръжният прокурор. — Всичко трябва да е по закон.

— Смятам все пак да му прочета правата — каза Емерсън. — Моля всички да отбележите това.

Той хвана Бар за рамото, разтърси го и в отговор оня разтвори наполовина очи. Емерсън му прочете правата според установения ред за задържане: правото да запази мълчание, правото да получи служебен защитник. Бар видимо се опитваше да се съсредоточи, но нещо не му се удаваше. Накрая се отпусна и пак заспа.

— Е, вдигайте го — каза Емерсън.

Увиха го в одеяло, двама полицаи го вдигнаха от леглото и го помъкнаха към колата. С него се качиха помощник окръжният прокурор и един фелдшер. Емерсън остана в къщата и оглави обиска. Той лично откри джинсите с протритите колена в гардероба на спалнята. Велурените обувки с подметки от суров каучук, покрити с прах, бяха поставени чинно на пода до тях. Шлиферът беше в гардероба в антрето. Бежовият „Додж Караван“ — в гаража. Пушката с издрасканата ложа — в мазето. Освен нея имаше още няколко подобни, всичките наредени една до друга върху поставка, монтирана на стената. Отдолу, върху дърводелски тезгях, имаше няколко деветмилиметрови пистолета. Както и множество кутии с боеприпаси, включително една почти празна, в която бяха останали няколко патрона „Лейк Сити М852“ с кух връх и скосена задна част, по 10,09 грама единият. Отстрани в стъклени буркани се пазеха изстреляните гилзи. Готови за претопяване, каза си Емерсън. И за повторно зареждане на ръка. В най-близкия буркан имаше само пет гилзи. От патрони „Лейк Сити“. Бурканът беше отхлупен, сякаш петте гилзи бяха пуснати в него бързешком. Емерсън се наведе и го помириса. В буркана се долавяше миризма на барутни газове — вече изстинали, но все още пресни.

Емерсън си тръгна от къщата на Джеймс Бар в четири часа сутринта. В негово отсъствие пристигна екип от криминалисти — щеше да огледа под лупа цялото жилище. Той се обади на дежурния в участъка, който потвърди, че Бар си спял най-кротко. Бил в отделна килия и под денонощно медицинско наблюдение. Най-после Емерсън се прибра вкъщи, за да дремне два часа, докато стане време да се бръсне и облича за пресконференцията.

Самата пресконференция погреба веднъж завинаги историята за сензационния масов убиец. За да има сензация, извършителят трябва да е на свобода и, по възможност, в неизвестност. За да има сензация, някой трябва да ни дебне отвън в мрака — скрит, невидим, коварен и заплашителен. Елементът на страх е в основата на всичко. Хората трябва да се чувстват несигурни и беззащитни, в постоянна опасност за живота си, докато извършват ежедневните си дела — наливат бензин в колата, пазаруват в хипермаркета или отиват на църква. Ето защо, когато Ан Яни научи, че извършителят е разпознат и задържан, и то още преди началото на втория новинарски ден, тя прие това като лично поражение. Защото знаеше прекрасно какво ще си кажат в централата на телевизионната мрежа: Приключило събитие, вчерашна новина, да го забравим. И още: Поначало едва ли е било кой знае какво. Просто на някакъв селяндур от Средния запад, рожба на кръвосмешение, му причернява пред очите и решава насила да се набута в пандиза. Такъв като нищо спи с братовчедка си и пие бира от пластмасови шишета. В цялата тази история нямаше нищо сензационно, а още по-малко зловещо. Щяха да й отделят максимум още три минути в праймтайма, колкото да обобщи престъплението и да опише арестуването, и толкова. Нейният голям журналистически удар щеше да потъне в забвение.

Но макар и разочарована, Ан Яни се владееше превъзходно. Задаваше уместни въпроси с уважителен тон. Горе-долу по средата на пресконференцията тя внесе нова тема. Подхвана нова нишка на повествование. Трябва да признаем, драги зрители, че полицията си свърши достойно работата. Но извършителят едва ли е просто някаква нещастна откачалка. Това в никакъв случай не се подразбира от само себе си. Напротив. Имаме работа със закоравял професионален престъпник, заловен единствено благодарение на не по-малко професионалните действия на полицейското управление. Нищо, че сме в глухата провинция. Това не пречи. По-скоро обратното — за да разкрият подобни престъпления, на полицейските служби по Източното и Западното крайбрежие в миналото са им били нужни дни, дори седмици. Дали хората щяха да клъвнат? Тя започна да прехвърля в съзнанието си подходящи заглавия. Как ли щеше да звучи „Най-бързите в Америка“? Нещо като „Най-смешните американски видеоклипове“?

След като говори десетина минути, началникът на полицията отстъпи думата на Емерсън. Той представи пълни подробности по самоличността и биографията на извършителя, като гледаше да не разводнява изложението си. Само фактите, госпожице. Очерта с няколко думи хода на разследването. Отговори на въпроси. Нито веднъж не се самоизтъкна. Ан Яни усещаше, че според Емерсън този път на полицията й е провървяло. Че улики е имало предостатъчно — много повече от обикновено.

После думата взе Родин. В изложението си той изкара всичко, свършено от полицията до момента, някаква бледа прелюдия към онова, което тепърва предстоеше — към истинската работа, за която отговорност носеше само и единствено окръжната прокуратура. Да, окръжната прокуратура щеше най-внимателно да огледа фактите, без да пропусне нищо съществено. И, наистина, мис Яни, доколкото можем да преценим, обстоятелствата по случая действително ни позволяват да искаме смъртно наказание за Джеймс Бар.

Точно в девет часа в събота сутринта Джеймс Бар се събуди в килията си с чудовищен махмурлук, следствие от комбинацията между алкохол и химикали. Веднага му бяха взети пръстови отпечатъци, като правата на арестант му бяха прочетени повторно, а после, за по-сигурно, и трети път. Правото да запази мълчание, правото на служебен защитник. Той предпочете да запази мълчание. Това не е по силите на всекиго в неговото положение. И малко хора успяват. Когато си арестуван, отвътре ти напира да говориш. Но Джеймс Бар не се поддаде на този естествен порив. Той стисна челюсти и не ги отвори повече. Много хора се опитаха да го заговорят, но той не им отвръщаше. Не каза нито дума. Това не тревожеше особено Емерсън. Всъщност самият Емерсън не държеше Бар да говори каквото и да било. Предпочиташе сам да подреди всички улики, да ги огледа най-внимателно, да ги провери и изпита, изчисти и лъсне, за да може в един момент да разчита на осъдителна присъда и без самопризнания. Защото в съда самопризнанията са дотолкова уязвими на обвинения от страна на защитата в полицейско насилие и объркване на обвиняемия, че той от опит се бе научил да ги избягва. Самопризнанието е като черешката върху тортата. Нещото, което се слага последно отгоре и за украса, а не основата, от която се започва. Не като в онези телевизионни сериали за престъпници и ченгета, при които разпитът се представя едва ли не като висше изкуство. Затова Емерсън просто се дръпна встрани да не пречи и остави криминалистите да си свършат работата докрай.

Сестрата на Джеймс Бар беше по-млада от него, неомъжена и живееше под наем в малък апартамент в центъра на града. Казваше се Роузмари. Като цялото останало население на града, и тя беше в шок, зашеметена и дълбоко потресена от станалото. Беше гледала новините в петък вечер. И отново в събота сутринта. Беше чула името на брат си да излиза от устата на онзи полицейски детектив. Отначало си бе казала, че е грешка. Но мъжът по телевизията го бе повторил няколко пъти: Джеймс Бар, Джеймс Бар, Джеймс Бар. Тя избухна в сълзи. Отначало сълзи на объркване, после на ужас и накрая на ярост.

След известно време с усилие на волята тя се успокои и се залови за работа.

Роузмари Бар работеше като секретарка в адвокатска кантора с осем съдружници. Подобно на повечето кантори в малките градове на Средния запад, и нейната вършеше от всичко по малко. При това съдружниците се отнасяха добре към служителите си. Заплатата не беше нещо кой знае какво, но работата имаше други предимства. Например Роузмари получаваше пълен пакет социални осигуровки. Освен това вместо секретарка се водеше правен сътрудник. И не на последно място, кантората оказваше на служителите си всякаква правна помощ и водеше дела от тяхно име безплатно. В повечето случаи ставаше въпрос за завещания, заверки на документи и бракоразводни дела, за застрахователни удостоверения и дребни пътни произшествия, не за правна защита на пълнолетни братя или сестри, несправедливо обвинени в масово убийство със снайперска карабина. Роузмари знаеше това. Но си каза, че въпреки всичко си струва да опита.

И така, тя позвъни в дома на съдружника, за когото работеше. Човекът беше специалист по данъчно право, затова се обади на адвоката, който се занимаваше с углавни дела. Последният на свой ред позвъни на управляващия съдружник на фирмата, който незабавно свика съвещание на всички съдружници. Съвещанието се проведе по време на обяд в кънтри клуба. В дневния ред имаше една-единствена точка: как да откажат на Роузмари Бар по най-тактичния възможен начин. Защото да поемат защитата по дело от подобен характер беше извън сферата на техните възможности. А също и на намеренията им. От това щяха да настъпят сериозни последици за обществения им статус. По този пункт всички незабавно постигнаха съгласие. Но пък от друга страна, бяха лоялни към персонала си, а Роузмари Бар беше безупречна служителка с дългогодишен стаж при тях. Те прекрасно знаеха, че Роузмари няма пари, понеже данъчните й декларации минаваха през фирмата. Можеше да се предположи, че брат й също няма пари. Но пък от друга страна, конституцията гарантираше на всеки гражданин добра правна защита, а те нямаха особено голямо доверие в служебните защитници. Можеше да се каже, че неблагополучията на брат й бяха за тях сериозно морално изпитание.

Най-после се намери решение. Предложи го адвокатът по углавните дела. Казваше се Дейвид Чапман. Беше кален в битки ветеран, който познаваше Родин от окръжната прокуратура. И то доста добре. В неговото положение би било действително невъзможно да не го познава. Двамата си приличаха като две капки вода, израснали бяха в един и същи квартал и сега работеха в една и съща област, макар и от противоположни страни на барикадата. Така че Чапман отиде в пушалнята, извади мобилния телефон от джоба си и позвъни на Родин в дома му. Двамата юристи си поговориха откровено и изчерпателно. После Чапман се върна на масата за обяд.

— Случаят е пределно ясен — каза той. — Братът на мис Бар се е накиснал до шията, че и по-нагоре. Доказателственият материал на Родин е железен, изпипан до последния детайл. Сигурно един ден за него ще пише в учебниците. Всичко си е на мястото. Празно няма.

— Той докрай ли беше искрен с теб? — запита управляващият съдружник.

— Между стари приятели няма място за увъртане — отвърна Чапман.

— Е, и?

— Можем да пледираме най-много за смекчаване на присъдата. Ако вместо инжекция получи доживотен затвор без право на замяна, това вече ще е голяма победа за нас. И това е всичко, на което мис Бар може да се надява. Както и онзи умопобъркан неин брат, при цялото ми уважение към нея.

— Доколко можем да се намесим? — запита управляващият съдружник.

— Само на етапа на произнасяне на присъдата — отвърна Чапман. — Понеже той бездруго ще се признае за виновен.

— Имаш ли нещо против да се заемеш?

— Само при тези условия.

— Колко часа работа ще ни струва това?

— Не много. Понеже на практика не може да се направи нищо.

— Какви основания имаме да искаме смекчаване на присъдата?

— Доколкото знам, той е ветеран от войната в Персийския залив. Така че може да е взимал нещо, да си лекува нервите. Или е имал посттравматично разстройство на личността. Може да се договорим предварително с Родин. Да го поканим на обяд или нещо такова.

Управляващият съдружник кимна. После се обърна към специалиста по данъчно право:

— Можеш да кажеш на твоята секретарка, че сме готови да направим всичко по силите ни, за да помогнем на брат й в този час на нужда.

Бар бе преместен от предварителния полицейски арест в окръжния затвор още преди сестра му или Чапман, или който и да било друг да се бяха видели с него. Бяха му взели одеялото и пижамата, като вместо това му бяха дали затворническо бельо, оранжев гащеризон и гумени чехли за баня. Окръжният затвор не беше комфортно място. Имаше неприятна миризма и беше твърде шумно. Поради пренаселеност социалните и етническите напрежения, които на улицата оставаха под контрол, вътре избухваха с пълна сила. Арестантите бяха наблъскани по трима в килия, а не достигаше и охрана. На новодошлите им викаха шарани и ги оставяха да се оправят сами.

Само че Бар бе служил в армията, та за него културният шок не беше чак толкова страшен, колкото можеше да се очаква. След като оцеля като шаран в течение на два часа, той бе отведен в стаята за разпити. По пътя му казаха, че там го чака адвокат. Самата стая представляваше тясно помещение без прозорци, с маса и два стола, завинтени за пода. На единия стол седеше някакъв мъж, който му се стори смътно познат. Върху масата беше поставен портативен магнетофон. Приличаше на уокмен.

— Казвам се Дейвид Чапман — каза седналият мъж — и съм защитник по углавни дела. Адвокат, с други думи. Сестра ви работи в нашата фирма. Помоли ме да ви помогна. — И ето, дойдох.

Бар не каза нищо.

— Разговорът ни се записва — каза Чапман. — Аз го записвам. На касетка. Предполагам, че не възразявате.

Бар мълчеше.

— Мисля, че сме се срещали веднъж — продължи Чапман. — На коледното парти на фирмата. Преди години.

Бар продължи да мълчи.

Чапман изчака малко.

— Обвиненията са много сериозни — каза той.

Бар не отговори.

— За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.

Бар седеше и го гледаше. Няколко безкрайни минути не каза нищо. Накрая се наведе напред към малкото магнетофонче на масата и произнесе първите си думи от предишния следобед насам. Той каза:

— Хванали са не този, когото трябва.

— Не съм аз този, когото търсят — поясни Бар.

— А кой е той? — запита веднага Чапман. Добър тактик, с голям опит в съдебни разпити, той знаеше как да накара събеседника си да говори. Като наложи някакъв ритъм на въпроси и отговори. Въпрос. Отговор. Въпрос. Отговор. По този начин устите им се развързваха. Попаднеха ли в ритъма, казваха си всичко.

Но вместо да проговори, Бар отново потъна в мълчание.

— Нека да изясним нещо от самото начало — каза Чапман.

Бар мълчеше.

— Отричате ли? — запита Чапман.

Бар не отговори.

— Е? Отричаш ли? — премина на „ти“ Чапман.

Мълчание.

— Уликите са налице — каза той. — Боя се, че са достатъчни и неопровержими. Сега можеш да се правиш на глупак колкото си щеш. Но тъй или иначе, сме длъжни да изясним защо си го направил. Това е, което ще ни помогне най-много.

Бар не каза нищо.

— Искаш ли да ти помогна — запита Чапман, — или не?

Бар продължи да мълчи.

— Може да е нещо, свързано с преживяванията ти през войната — каза Чапман. — Или посттравматичен стрес. Или някакво друго психическо разстройство. Но трябва да поговорим за това. Трябва да изясним защо си го направил. И това е, което ще ни помогне.

Бар пак не каза и дума.

— Нямаш полза да отричаш — отсече Чапман. — Уликите са против теб.

Безмълвие.

— Да отричаш не е изход — каза Чапман.

— Доведете ми Джак Ричър — каза Бар.

— Кой?

— Джак Ричър.

— Кой е той? Приятел?

Бар не отговори.

— Твой познат? — настоя да разбере Чапман.

Бар мълчеше.

— Някой, когото си познавал навремето?

— Просто го намерете и ми го доведете.

— Да не би да е лекар? — запита Чапман.

— Лекар? — повтори Бар.

— Е какво, лекар ли е?

Но Бар не продума повече. Просто стана от масата, пристъпи до желязната врата на тясната стаичка и задумка с юмруци по нея, докато надзирателят отвори и го отведе обратно в килията.

Чапман си насрочи среща с Роузмари Бар и с разследващия детектив на кантората в собствения си кабинет. Детективът беше пенсиониран полицай, който работеше за повечето правни кантори на града. Всичките го наемаха на хонорар. Беше частен детектив с разрешително. Казваше се Франклин. Не приличаше по нищо на частните детективи по телевизията. Всичката си работа вършеше на бюро, въоръжен с телефонни указатели и компютърни бази данни. Не излизаше никъде, не носеше пистолет под сакото си, нито мека шапка. Но нямаше равен на себе си в намирането, сравняването и проверяването на данни и в проследяването на изчезнали лица. Освен това още имаше доста приятели в полицейското управление.

— Уликите са железни — каза той. — Така поне се говори. Емерсън е ръководил разследването, а той е твърде надежден. Също и Родин, като се замислиш, макар и по други причини. Емерсън е педант, а Родин страхливец. И двамата не биха твърдели това, което твърдят, ако нямаха доказателства.

— Просто не мога да повярвам, че брат ми го е направил — каза Роузмари Бар.

— Разбира се, той отрича — каза Чапман. — Доколкото разбирам какво изобщо ми говори. Освен това иска да му намерим някакъв си Джак Ричър. Негов познат, сегашен или отпреди. Чувала ли си това име? Знаеш ли кой е?

Роузмари Бар само поклати глава. Чапман написа Джак Ричър на лист хартия и плъзна листа по бюрото към Франклин.

— Предполагам, че може да е психиатър. Мистър Бар се сети за името веднага след като му казах колко неопровержими са уликите срещу него. Затова мисля, че може да е някой, който е в състояние да ни помогне за смекчена присъда. Може да е лекувал мистър Бар в миналото.

— Брат ми никога не е търсил психиатър — каза Роузмари Бар.

— Сигурна ли си в това?

— Никога!

— От колко време живее в града?

— От четиринайсет години. Откакто се уволни от армията.

— Бяхте ли близки?

— Живеехме в една и съща къща.

— Негова ли беше?

Роузмари Бар кимна.

— Но ти вече не живееш при него.

Роузмари Бар отмести поглед встрани.

— Не — каза тя. — Изнесох се.

— Възможно ли е брат ти да е ходил на психотерапевт, откакто си се изнесла?

— Щеше да ми каже.

— А преди това? В армията?

Роузмари Бар не отговори. Чапман се обърна към Франклин.

— Може Ричър да му е бил доктор по време на казармата — каза той. — Може пък той да има информация за психическите му травми. Това би могло много да ни помогне.

Франклин протегна ръка и взе листа хартия от бюрото.

— В такъв случай ще го намерим — каза той.

— Тъй или иначе, не бива да преговаряме за смекчаване на присъдата — обади се Роузмари Бар. — Трябва да се стремим към оправдание. Поради липса на доказателства. Джеймс е невинен.

— Доказателства колкото щеш — възрази Чапман. — Та той е стрелял със собствената си пушка!

Франклин прекара следващите три часа в неуспешни опити да открие Джак Ричър. Най-напред прегледа списъците на всички професионални сдружения на психиатри и психолози в САЩ. Името не фигурираше. После започна да търси в Интернет организации за взаимопомощ на ветерани от Войната в Персийския залив. Нито следа. Опита с няколко търсачки и обходи всички новинарски мрежи и по-важни издания. Нищо. После започна отначало и влезе в базата данни на Националната служба за личен състав на въоръжените сили. В нея се водеха на отчет имената на всички военнослужещи, сегашни и от минали набори. Там името Джак Ричър се появи доста бързо. Беше постъпил на служба през 1984 г. и се бе уволнил с почести през 1997-а. Самият Джеймс Бар беше постъпил през 1985-а и бе демобилизиран през 1991-ва. Следователно двамата се бяха засекли в армията в продължение на шест години. Само дето Ричър не беше никакъв доктор. Още по-малко психиатър. Оказа се военен полицай. При това офицер. Майор. Може би военен следовател с висок ранг. Докато Бар бе приключил службата си като обикновен сержант клас Е–4. И то в пехотата, а не във военната полиция. И така, какво общо можеха да имат помежду си един майор от военната полиция и един сержант клас Е–4 от пехотата? Доста общо по всяка вероятност, и то в полза на Бар, иначе защо да споменава името на Джак Ричър. Но какво?

Към края на третия час Франклин си каза, че така и няма да узнае какво, понеже след 1997 г. Ричър внезапно изчезваше от радара. Тотално и окончателно. Името му не се появяваше никъде повече. Просто от него нямаше и следа. Според базата данни на службата за социални осигуровки беше още жив, или поне не се водеше умрял. Според Националния криминален архив не беше в затвора. Само дето беше изчезнал. Нямаше кредитна карта на свое име. Не притежаваше нотариален акт за недвижим имот, нито личен автомобил или яхта, нито дори телефонен пост. Никакви дългове. Никакво запазено право върху чужд имот. Нито висящи дела, нито влезли в сила присъди. Не се водеше ничий съпруг или баща. Беше призрак.

Същите три часа донесоха само неприятности на Джеймс Бар. Всичко започна още с излизането му от килията, когато се обърна надясно и тръгна към телефонните автомати. Коридорът беше тесен и Бар се блъсна в някакъв друг арестант. Просто раменете им се закачиха. Тогава той направи груба грешка. Вдигна очи от пода, погледна другия в лицето и му се извини.

Груба грешка, понеже шаранът няма право да среща погледа на друг арестант. В условията на затвора това показва неуважение. Само че Бар нямаше как да го знае.

Мъжът, чийто поглед срещна, беше мексиканец. По ръцете и раменете си имаше татуировки с отличителните знаци на улични банди, но Бар и това нямаше как да знае. И по тази причина направи следващата си груба грешка. Вместо да прикове смирено поглед в пода, да си отмине тихо и кротко и да се моли да му се размине, той каза:

— Извинявай.

След което повдигна вежди и изкриви устни в полуусмивка, сякаш се подиграваше на себе си, сякаш искаше да каже: Ама че шантаво място!

Фатална грешка. Опит за фамилиарничене, допускане едва ли не на равнопоставеност.

— Ти какво гледаш, бе! — сопна се мексиканецът.

В този момент Джеймс Бар разбра всичко. Какво гледаш, бе! Това беше стандартна реплика в казармени помещения, барове, тесни улички, тъмни паркове… Реплика, която никой не иска да чуе, отправена към себе си.

— Нищо — отвърна прибързано той, с което още повече усложни ситуацията си.

— Искаш да кажеш, че съм нищо, така ли?

Бар сведе очи към пода и отмина, но беше твърде късно. Върху гърба си усещаше погледа на мексиканеца и се отказа от идеята за телефонния разговор. Телефонните автомати се намираха в края на един коридор без изход, където лесно можеше да попадне в клопка. Затова той сви вляво и по заобиколен маршрут, обратно на часовника, пое към килията си. Добра се до нея безпрепятствено, без да поглежда никого, без да каже дума. Легна на нара и се загледа в тавана. След около два часа се успокои. Дори си каза, че ако оня е решил да му се изрепчи, няма нищо против. В края на краищата беше по-едър от мексиканеца. Беше по-едър от двама мексиканци.

Освен това искаше да се обади на сестра си. Да се убеди, че поне тя е добре.

Затова стана от нара и пое отново към телефоните.

Стигна дотам без премеждия. Пространството беше тясно. На стената имаше закачени четири монетни телефона, по които говореха едновременно четирима мъже. Зад всеки от тях се беше образувала малка опашка от други желаещи да говорят. Шум от разговори и тътрене на крака, налудничав смях, припряност, задух, кисел мирис на пот, космати тела и урина. Най-обикновена затворническа сцена — така както си я представяше Джеймс Бар.

И изведнъж се случи нещо странно.

Изведнъж мъжете пред него ги нямаше вече. Просто се стопиха, изпариха се. Четиримата говорещи по телефона внезапно затвориха насред изречение. Другите, които чакаха на опашка, се запровираха мълчаливо покрай него и офейкаха. За половин секунда коридорът от шумен и претъпкан с човешки тела стана пуст и тих.

Джеймс Бар се обърна.

И видя пред себе си мексиканеца с татуировките. В ръката си държеше нож, зад гърба му в плътна група бяха застанали дузина негови приятелчета. Ножът беше всъщност пластмасова дръжка от четка за зъби, увита с изолирбанд и с издължен заострен връх като на стилет. Приятелчетата му бяха все ниски и тантурести, с едни и същи татуировки. Всички бяха ниско остригани, а остатъците от косата им бяха оформени с бръснач в сложни орнаменти.

— Чакайте! — извика Бар.

Но мексиканците нямаха намерение да чакат. Осем минути по-късно Бар беше вече в кома, проснат на пода, размазан от бой, с множество прободни рани, пукнат череп и мозъчен кръвоизлив. После в затвора се пусна мълва, че си го бил изпросил, като обидил мексиканската банда. Говореше се също, и то със страхопочитание, че Джеймс Бар не се бил дал съвсем без бой. Мексиканците също си били по-изпатили. Но не колкото него. Той бе откаран по спешност в градската болница, където зашиха раните му и отвориха черепната кутия, за да облекчат налягането от мозъчния оток. След това, още в кома, го тикнаха в охраняваното интензивно отделение. Докторите не можеха да кажат кога ще се съвземе. Може би до седмица. Или до месец. Или никога. Не че ги беше грижа кой знае колко. Всичките бяха местни жители.

Директорът на затвора се обади на Емерсън късно през нощта, за да го уведоми за станалото. После Емерсън позвъни и каза на Родин. После Родин на Чапман. И накрая Чапман на Франклин.

— Е, и? — запита Франклин. — Какво ще правим сега?

— Нищо — отвърна Чапман. — Случаят е замразен. Няма да тръгнат да съдят човек в кома я!

— А като се събуди?

— Ако се нормализира, тогава сигурно ще го съдят.

— А ако не?

— Ако не, няма. Не можеш да съдиш невменяем.

— В такъв случай какво правим сега?

— Нищо — каза Чапман. — И без това не гледахме сериозно на тая история. Бар се е накиснал до шията и вече никой не може да му помогне.

На свой ред Франклин позвъни на Роузмари Бар, понеже беше сигурен, че никой друг няма да си направи труда. Така се и оказа — на него се падна неприятната задача да й съобщи за станалото. Роузмари Бар по никакъв начин не даде израз на чувствата си. Просто притихна. Сякаш от емоционалното претоварване не й бяха останали сили да реагира.

— Май ще трябва да ида до болницата — каза тя.

— Ако искаш — каза Франклин.

— Той е невинен, разбираш ли? Това е толкова несправедливо…

— Вчера вижда ли се с него?

— Искаш да кажеш, дали мога да потвърдя алибито му?

— А можеш ли?

— Не — отвърна Роузмари Бар. — Не мога. Не знам къде е бил вчера. Нито какво е правил.

— Има ли места, където ходи редовно? Любими кина, барове, нещо такова?

— Не, доколкото знам.

— Приятели, с които се събира?

— Не съм сигурна.

— А приятелки?

— Отдавна не е имал приятелка.

— Други роднини, които да посещава?

— Само двамата сме. Той и аз.

Франклин не каза нищо. Дълго време мълчаха, всеки улисан в собствените си мисли.

— Какво ще стане сега? — запита Роузмари Бар.

— И аз не знам със сигурност.

— Открихте ли човека, за когото ви беше споменал?

— Джак Ричър? Боя се, че не. Нито следа.

— Продължавате ли да търсите?

— Наистина нищо повече от това не мога да направя.

— Е, добре — каза Роузмари Бар. — Ще се наложи да се оправяме без него.

Но докато разговаряха така по телефона, късно през нощта, двамата не подозираха, че Джак Ричър вече пътува към тях.

2

Причината Ричър да е на път към тях беше жена. Беше прекарал петък вечер в един салса клуб с някаква танцьорка от кораб за презокеански екскурзии. Корабът беше норвежки, момичето — норвежка. Ричър си бе казал, че е може би твърде висока за балерина, но за всичко останало си беше тъкмо по мярка. Бяха се запознали на плажа още следобед. Ричър бе излязъл да поработи върху тена си. По-добре се чувстваше със загар. За нея нямаше представа върху какво работи. Просто изведнъж почувства сянката й върху лицето си, отвори очи и я видя как стои и го изучава. Може би разглеждаше белезите му. Колкото повече почерняваше кожата му, толкова повече те изпъкваха — белезникави, ясно очертани и набиващи се на очи. Самата тя беше със светла кожа и по бански. Черен и доста оскъден. Той я определи мислено като танцьорка много преди тя да му го каже. Нещо в стойката, в начина, по който се държеше, го накара да предположи това.

От дума на дума той я покани на късна вечеря, после отидоха в клуба. Ако беше сам, Ричър едва ли би избрал точно този клуб, но заради компанията си струваше. Норвежката беше забавно момиче. И страхотна танцьорка, разбира се. Пълна с енергия. Остави го без сили. В четири сутринта го заведе в хотела си, за да го доизцеди. Хотелът й беше неголяма сграда в стил „ар деко“, близо до морския бряг. Явно туристическата агенция, наела кораба, се грижеше добре за хората си. Във всеки случай като място за романтични срещи хотелът на танцьорката далеч превъзхождаше мотела на Ричър. Пък и беше по-близо.

Освен това в стаите имаше кабелна телевизия, докато в мотела на Ричър — не. Той се събуди в осем сутринта, събота, от шума на душа. Пусна телевизора и затърси спортния канал. Искаше да погледа избрани моменти от мачовете, играни предишната вечер. Така и не стигна до тях. Докато превключваше каналите, попадна на Си Ен Ен и изведнъж замръзна, защото чу шефа на полицията в някакъв град в Индиана да произнася име, което му беше познато: Джеймс Бар. На екрана показваха кадри от пресконференция. В неголямо помещение, осветено с ярки прожектори. В горната част на екрана имаше надпис: Материалът е предоставен от Ен Би Си. А в долната част — друг надпис, по-голям: Касапница в петък вечер. Шефът на полицията повтори името: Джеймс Бар. После представи детектива, разследващ убийството, който се казваше Емерсън. Детективът на име Емерсън изглеждаше уморен. Той потрети същото име: Джеймс Бар. После, сякаш усетил въпроса, който се оформяше в съзнанието на Ричър, изрецитира накратко биографията му: На четирийсет и една години, жител на щата Индиана, служил като пехотинец в армията на САЩ от 1985 до 1991 г., ветеран от Войната в Персийския залив, неженен, понастоящем безработен.

Ричър не отделяше поглед от екрана. Емерсън не беше от приказливите. Говореше кратко и ясно, без излишни увърталия. Приключи набързо изявлението си и без да отговори на въпроса на един от репортерите дали Джеймс Бар е казал нещо съществено при разпита, представи окръжния прокурор. Човекът се казваше Родин и за разлика от Емерсън съвсем не беше лаконичен. Краткото и ясно говорене не беше силната му страна. В продължение на десетина минути Родин се опита да си присвои всички заслуги на Емерсън за работата по случая. Ричър притежаваше достатъчно опит и знаеше как се прави това, за да има ефект. Самият той беше работил тринайсет години като полицай. Полицаите си скъсват задниците от работа, а накрая прокурорите обират цялата слава. Родин изрече още няколко пъти името Джеймс Бар, като не пропусна да добави, че щатът се гласи да го изпържи на стола.

За какво?

Ричър зачака да чуе.

На екрана се появи някаква местна журналистка на име Ан Яни. Тя обобщи накратко събитията от предишната вечер. Масово убийство със снайперска карабина. Безсмислено изтребване на мирни хора. Със самозарядно оръжие. От обществен гараж. В пешеходна зона. Жертвите се разотивали по домовете си в края на една напрегната работна седмица. Петима убити. Заподозреният бил арестуван, целият град бил в траур.

Ричър си каза, че Ан Яни би трябвало да скърби най-много. Успешното разследване на Емерсън я бе лишило от материал. Тя приключи репортажа си и Си Ен Ен мина на политическите събития. Ричър изключи телевизора. Танцьорката се появи на вратата на банята. Беше розова от душа, тялото й ухаеше приятно. Чисто гола. Бе оставила хавлията си вътре.

— Какво ще правим днес? — запита тя с широка скандинавска усмивка.

— Аз заминавам за Индиана — отвърна Ричър.

Той излезе навън в жегата и тръгна на север към автогарата на Маями. Разлисти гнусливо мазното разписание на автобусите и си определи маршрут. Пътуването нямаше да е от най-леките. Първата отсечка беше от Маями до Джаксънвил. После от Джаксънвил до Ню Орлиънс. От Ню Орлиънс до Сейнт Луис. И накрая от Сейнт Луис до Индианаполис. Оттам щеше да вземе местен автобус, който да го откара на юг, към вътрешността на щата. Пет отделни отсечки. Като часовете на прехвърляне не бяха добре синхронизирани. Едно на друго, цялото пътуване щеше да му отнеме повече от четирийсет и осем часа. За момент се изкуши да наеме кола или да вземе самолет, но нямаше много пари, предпочиташе по принцип автобусите, пък и си каза, че през почивните дни едва ли ще се случи кой знае какво.

Това, което се случи през почивните дни, бе, че Роузмари Бар се обади повторно на разследващия детектив на фирмата си. Каза си, че може би Франклин ще има донякъде самостоятелен поглед върху нещата. Свари го в къщи, в неделя, десет часа сутринта.

— Мисля, че трябва да наема други адвокати — каза тя.

Франклин не отговори.

— Дейвид Чапман смята, че Джеймс е виновен — продължи тя. — Не е ли така? Затова се е отказал да го защитава.

— Не мога да коментирам — отвърна Франклин. — Чапман ми е работодател.

Сега беше ред на Роузмари Бар да замълчи.

— Как беше в болницата? — запита Франклин.

— Ужасно. Той е в интензивното с цяла глутница надзиратели от затвора. Приковали са го с белезници към леглото. Та човекът е в кома, за бога! Как според тях ще се вдигне да избяга?

— Какво е правното му положение?

— Арестуван е, но още не са му предявени обвинения. Така че положението му е неустановено. Смятат, че сигурно е щял да бъде пуснат под гаранция.

— Може би са прави.

— При сегашните обстоятелства смятат, че на практика не е пуснат под гаранция. Затова още е в ръцете им. Някъде вътре в системата. В зоната на мрака.

— Какво искаш да стане?

— Да му свалят белезниците. И поне да го преместят във военна болница, като ветеран. Но за да се издейства това, трябва да намеря адвокат, който да е готов да се заеме сериозно със случая.

Франклин се замисли. После попита:

— А как си обясняваш доказателствата срещу него?

— Познавам брат си.

— Но се изнесе от къщата му, нали?

— Да, но по други причини. Не защото е побъркан убиец.

— Предварително си е запазил място в гаража — каза Франклин. — Това си е предумишлено убийство.

— Значи ти също го смяташ за виновен.

— Съдя по фактите. А фактите не са в негова полза.

Роузмари Бар не отговори.

— Съжалявам — каза Франклин.

— Можеш ли да ми препоръчаш друг адвокат?

— А ти можеш ли да вземеш решение? Имаш ли пълномощно от брат си?

— Мисля, че се подразбира. Той е в кома, аз съм най-близката му роднина.

— С колко пари разполагаш?

— Не са много.

— А той?

— Има дял от къщата.

— Нещата никак не изглеждат добре. А за фирмата ти това ще бъде голям шамар.

— Не мога да се притеснявам и за тях.

— Можеш да изгубиш всичко, дори и работата си.

— Аз тъй и тъй ще я изгубя, ако не помогна на Джеймс. Осъдят ли го, ще ме съкратят. Защото ще ги срамя като сестра на осъден убиец. Ще им тежа на реномето.

— Приспивателните ти са били у него — каза Франклин.

— Аз му ги дадох. Той няма здравна осигуровка.

— Защо са му били?

— Трудно заспиваше нощем.

Франклин замълча.

— Ти все пак го смяташ за виновен — каза Роузмари.

— Доказателствата са неопровержими — отвърна Франклин.

— А и Дейвид Чапман не прави нищо, нали така?

— Защо не допуснеш за момент, че Дейвид Чапман може и да е прав?

— На кого да се обадя?

Франклин помисли за момент.

— Пробвай с Хелън Родин — каза той.

— Родин ли?

— Тя е дъщеря на окръжния прокурор.

— Не я познавам.

— Кантората й е в центъра. Едва-що прохожда в професията. А понеже е нова, ще се старае.

— Дали е уместно да наемам дъщерята на обвинителя?

— Във всеки случай законът не го забранява.

— В съда ще се изправят баща срещу дъщеря.

— Иначе щеше да е Чапман срещу Родин, а двамата се познават много по-отблизо, отколкото Родин и дъщеря му. Нея дълго време я е нямало у дома.

— Къде е била?

— В колеж, в правния факултет, после стажуваше при някакъв съдия във Вашингтон.

— Дали я бива?

— Мисля, че от нея ще излезе юрист.

Роузмари Бар позвъни на Хелън Родин в кантората й. Искаше първо да я изпита. Една млада и амбициозна адвокатка би трябвало в неделя сутрин да си бъде на работното място.

Хелън Родин издържа теста. Когато телефонът звънна, тя беше на бюрото си и вдигна слушалката. Бюрото й беше купено на втора ръка и гордо стоеше в центъра на едната от двете стаи на малка кантора в същата стъклена кула, където на целия втори етаж се помещаваше местният клон на Ен Би Си. Наемът на кантората не беше висок, понеже отчасти се субсидираше от градската управа. Идеята беше да се привлекат корпоративни наематели за обновения градски център, които после с данъците си да спомагат за поддържането му.

Не беше нужно Роузмари Бар да описва надълго и широко случая на Хелън Родин, понеже всичко се бе разиграло под прозорците на кантората й. А онова, което не бе успяла да види с очите си, бе научила впоследствие от новинарските емисии. Бе успяла да изгледа всичките репортажи на Ан Яни, която вече познаваше по физиономия от случайните им срещи във фоайето и асансьорите на сградата.

— Ще помогнете ли на брат ми? — запита я Роузмари Бар.

Хелън Родин не отговори веднага. Ако беше достатъчно хитра, би трябвало да й каже: Изключено! Или още по-добре: Изключено, за нищо на света, вие луда ли сте да ме молите?! По две причини. Първо, защото макар да съзнаваше, че рано или късно я очаква сериозен сблъсък с баща й, тя не беше убедена, че тъкмо сега е най-подходящият момент. И второ, защото разбираше, че първите дела на един млад адвокат са определящи за по-нататъшната му кариера. Пътечката, по която щеше да поеме сега, постепенно щеше да стане коловоз, от който нямаше да има излизане. Хелън нямаше нищо против един ден да си спечели слава на последна надежда за отчаяни престъпници, от които всички други отдавна са вдигнали ръце. Но да започне кариерата си, защитавайки човек, когото целият град вече ненавижда — това беше самоубийствен ход, който лесно можеше да провали по-нататъшните й шансове. В края на краищата не ставаше дума за обикновено закононарушение. Стрелбата на площада, точно под прозорците на кантората й, си беше чиста касапница. Престъпление срещу човечеството, срещу обществената тъкан, срещу усилията на общината да обнови центъра и да възроди града, обида за самата й човешка същност на гражданка на щата Индиана. Сякаш изведнъж Лос Анджелис или Ню Йорк, или Болтимор се бе озовал в сърцето на този мирен щат и беше смутил покоя му. Да се опита да обясни и оправдае това злодейство, за един адвокат би означавало да зачеркне професионалното си бъдеще. С този свой акт тя щеше да се дамгоса веднъж завинаги и нищо нямаше да бъде в състояние да изтрие клеймото.

— Не можем ли да съдим затвора? — попита Роузмари Бар. — За това, че са допуснали да пострада?

Хелън Родин отново замълча. Още една причина да й откаже. Тази клиентка поставяше неизпълними задачи.

— Може би по-нататък — отвърна накрая тя. — Точно сега той няма шанс да получи достатъчно съчувствие като ищец. Освен това, ако и бездруго го чака смъртна присъда, много трудно е да се докаже основание за обезщетение.

— В такъв случай няма как да ви платя — каза Роузмари Бар. — Самата аз нямам много пари.

Хелън Родин се замисли за трети път. Поредната причина за отказ. Още й беше рано да се занимава с благотворителност.

Но… Но… Но!

Всеки обвиняем има право на защита. Така пише в Декларацията за правата. И се счита за невинен до доказване на противното. А ако уликите наистина се окажеха толкова тежки, колкото твърдеше баща й, тя просто щеше да упражни правото на съдебен надзор. Да се убеди, че доказателственият материал срещу него е събиран законосъобразно, а после да го посъветва да се признае за виновен срещу смекчаване на присъдата. И след това да го защитава срещу съдебен произвол, докато баща й го прекара през машината. Толкова. С което просто щеше да спази закона. И да изпълни конституционния си дълг. Поне така се надяваше да изглежда отстрани.

— Е, добре — каза тя.

— Той е невинен — каза Роузмари Бар. — Убедена съм в това.

Всички така разправят, помисли си Хелън Родин.

— Е, добре — повтори тя. После каза на своята нова клиентка да дойде в кантората й точно в седем на следващата сутрин. С което също искаше да я изпита. Една сестра, убедена в невинността на брат си, нямаше да откаже такава ранна среща.

Роузмари Бар се яви на срещата точно в указания час — седем в понеделник сутрин. Франклин също беше там. Той имаше доверие на Хелън Родин, а беше и готов да изчака със сметките, докато види накъде ще задуха вятърът. Самата Хелън Родин вече от час беше на бюрото си. Още в неделя следобед бе информирала Дейвид Чапман за направената промяна в защитата, като бе поискала от него записа на първоначалния разговор с Джеймс Бар. Чапман с готовност й бе предал всичко, доволен от внезапната възможност да се отърве от случая. В неделя вечер тя бе прослушала записа поне десетина пъти и още близо десетина тази сутрин. Касетата съдържаше цялата информация, получена за Бар до момента, а може би и изобщо. Така че тя я бе прослушала много внимателно, като вече си бе направила някои предварителни изводи.

— Слушайте — каза тя.

Касетата беше пренавита до началото и ги чакаше в стар касетофон с размерите на кутия за обувки. Тя натисна бутона и от древната машина се разнесе съскането на лентата, примесено с човешко дишане и шумове като от затворено помещение, а след малко и гласът на Дейвид Чапман: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Последва дълга пауза, през която се чуваше само съскането на лентата, е накрая гласът на Джеймс Бар: „Не съм аз този, когото търсят.“ Хелън се пресегна и превъртя летата напред, като следеше брояча. Отново се чу гласът на Чапман, който вече говореше на „ти“: „Нямаш полза да отричаш.“ И после пак Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“ Хелън превъртя още малко, до въпроса на Чапман: „Да не би да е лекар?“ След това до края на записа нямаше нищо, ако не се смяташе думкането на Бар по вратата на стаята за разпити.

— И така — каза Хелън, — според мен той искрено вярва, че не го е направил. Така поне твърди отначало, а после, когато вижда, че Чапман не го приема сериозно, се ядосва и прекратява разговора. Това поне е ясно, нали?

— Наистина не го е направил! — каза Роузмари Бар.

— Вчера разговарях с баща ми — каза Хелън Родин. — Уликите сочат точно обратното, мис Бар. Боя се, че той е извършителят. Трябва да приемете, че дори родната сестра може би не познава брат си толкова добре, колкото би й се искало. Или може би някога го сте познавали, но впоследствие той се е променил.

Настъпи продължително мълчание.

— Баща ви дали казва истината относно уликите? — запита Роузмари Бар.

— Длъжен е — отвърна Хелън. — Така или иначе, ние ще я научим. Има си установен процес на представяне на доказателствен материал. Ще се събират свидетелски показания. Той няма никаква полза да блъфира тъкмо сега.

Всички замълчаха.

— От което не следва, че не можем да помогнем на брат ви — продължи Хелън Родин. — Самият той вярва, че не го е направил. Убедена съм в това, след като изслушах записа. Явно в събота е бил в състояние на умопомрачение. Следователно можем да твърдим, че и в петък не е съзнавал какво прави.

— По какъв начин му помагаме с това? — запита Роузмари Бар. — Така или иначе, признаваме, че го е направил!

— Да, но последиците за него ще бъдат различни. Ако се съвземе, до началото на процеса ще иде в психиатрично заведение, където поне ще го лекуват. Което, ако питате мен, е доста по-добре, отколкото да лежи в строго охраняван затвор.

— Искате да го обявят за луд, така ли?

Хелън кимна.

— Най-добрият ни шанс е да изградим защитата си върху медицинска диагноза. А ако започнем отсега, брат ви има шансове да подобрят условията му на задържане.

— Може и да умре. Така поне казват докторите. Не бих желала брат ми да умре като престъпник. Искам да изчистя името му.

— Брат ви още не е изправен на процес. Няма присъда. От гледна точка на закона засега е невинен.

— Не е същото — каза Роузмари Бар.

— Права сте — отвърна Хелън. — Наистина не е.

Отново настъпи продължително мълчание.

— Нека да се видим пак тук в десет и трийсет — каза Хелън. — Ще си изработим стратегия. Ако целта ни е да го прехвърлим в друга болница, колкото по-рано започнем, толкова по-добре.

— Трябва да разберем и кой е този Джак Ричър — каза Роузмари Бар.

Хелън кимна.

— Дадох името му на баща ми и на Емерсън.

— Защо?

— Хората на Емерсън са претърсвали къщата на брат ви. Може да са открили адрес или телефонен номер. А пък е редно баща ми да знае, понеже искаме този човек да свидетелства в наша полза, а не за обвинението. Сигурно ще може да ни помогне.

— Може да осигури алиби на брат ми.

— По-скоро в най-добрия случай ще се окаже негов стар приятел от казармата.

— Не виждам как — намеси се Франклин. — Двамата са били много различни по чин и военен профил.

— Трябва да го открием — каза Роузмари Бар. — Джеймс поиска това, нали? Сигурно за него означава нещо.

Хелън отново кимна.

— Разбира се, че държа да го открием. Може да има какво да ни каже. Някаква оневиняваща информация или връзка с нещо, което можем да използваме.

— Само че никой не знае кой е и къде е — каза Франклин.

Всъщност Ричър беше на два часа път от тях, на последната седалка на автобуса от Индианаполис. Пътуването беше бавно, но недотам неприятно. В събота срещу неделя бе пренощувал в Ню Орлиънс, в някакъв мотел до автогарата. Неделя срещу понеделник бе прекарал в Индианаполис. Така че беше добре отпочинал, изкъпан, сит и свеж. През останалото време се бе подрусвал, поклащал и подремвал в автобусите, хвърляйки по някое и друго око на нижещите се покрай прозорците пейзажи, наблюдавайки разсеяно хаоса на провинциална Америка, прехвърляйки в съзнанието си избрани моменти от приключението с норвежката танцьорка. Целият му живот минаваше тъкмо така — като мозайка от мигове. Подробностите и контекстът постепенно избледняваха или се изкривяваха с времето, но усещанията за преживяното се преплитаха в пъстрата тъкан на спомените, в която нишките за добро и лошо бяха горе-долу поравно. Той още не можеше да реши към коя категория да причисли норвежката. За момента се задоволяваше да я разглежда като пропусната възможност. Но тя, така или иначе, скоро щеше да му се изплъзне и да поеме по своя път. Или той по своя. Намесата на съдбата в лицето на Си Ен Ен само бе ускорила процеса, и то в незначителна степен.

Автобусът се движеше с равномерна скорост от 90 км в час по шосе 37, в посока запад. Спря в Блумингтън и шестима пътници слязоха. Единият остави след себе си на седалката местния вестник на Индианаполис. Ричър се пресегна, взе го и отвори на спортната страница. „Янкис“ продължаваха да водят в шампионата на източните щати. Той прелисти напред и прегледа новините. Видя заглавие: Обвиняем в масово убийство ранен в затвора. Прочете първите три абзаца: Мозъчна травма. Кома. Прогнозата неясна. Авторът на статията видимо се разкъсваше между журналистическия дълг да порицае щатската управа на затворите за служебната немарливост и вътрешната си потребност да приветства нападателите на Бар за проявеното гражданско съзнание.

Това може да усложни нещата, каза си Ричър.

Следващите няколко абзаца предаваха накратко историята на престъплението с някои уточняващи обстоятелства плюс нови факти по случая. Ричър прочете всичко на един дъх. Сестрата на Джеймс Бар, която живеела при него, се била изнесла преди няколко месеца. Според автора на статията това било или причина за очевидната психическа нестабилност на арестувания, или последица от нея. А може би и двете.

Автобусът потегли от Блумингтън. Ричър сгъна вестника, облегна глава на прозореца и се загледа в пътя. Черната лента на асфалта беше мокра от наскоро падналия дъжд; жълтата осева линия се нижеше под колелата на автобуса като важно послание в морзов код, което Ричър така и не успяваше да дешифрира.

Автобусът спря под навеса на автогарата. Ричър слезе и се потопи в ярката слънчева светлина. На пет преки източно от мястото, където се намираше, се виждаше издигнат на колони шосеен надлез, който завиваше плавно зад старинна каменна сграда. Местен варовик, досети се той. Както и следваше да бъде. Сигурно е банка, каза си той, или окръжният съд, или може би библиотека. Зад нея се издигаше геометрична кула от черно стъкло. Времето си го биваше. Хем не беше толкова горещо, колкото в Маями, хем градът беше достатъчно южен, за да не се усеща студеният полъх на зимата. На Ричър нямаше да му се налага да променя специално гардероба си. Беше с бели памучни панталони без ръбове и яркожълта риза от грубо платно. И панталоните, и ризата бяха купени едва преди три дни. Той смяташе да изстиска още един ден от тях, преди да ги хвърли и да си купи евтини заместители. На краката си имаше кафеникави обувки с тънки подметки. Без чорапи. Беше облечен за разходка по крайморска алея и в град като този се чувстваше донякъде не на място.

Погледна часовника си. Девет и двайсет сутринта. Изправен на тротоара сред дизеловите пушеци, той се протегна и разкърши рамене, после се огледа. Градът беше безличен и същевременно типичен за вътрешността на страната — нито голям, нито малък; нито процъфтяващ, нито видимо западнал. Сигурно се гордееше с историята си. Може би беше възникнал като търговско средище. Царевица и соя най-вероятно. Или тютюн. Или добитък. Може би през него минаваше река или железопътна лишея, или и двете. Може би имаше някаква промишленост. От мястото, където беше застанал, Ричър различи неголемия градски център — на изток и право напред. Личеше си по по-високите сгради, някои каменни, други тухлени, с големи неонови реклами. Каза си, че геометричната стъклена кула сигурно е най-голямата местна забележителност. Къде другаде биха могли да я издигнат, ако не в центъра?

И той тръгна право към нея. Навсякъде в града кипеше строителство. Ремонтираха се сгради, издигаха се нови, уличното платно беше осеяно с дупки, затрупано под купчини баластра; във всички посоки пълзяха бетоновози. Той пресече под носа на един такъв бетоновоз и пое по странична улица, която го изведе до недовършеното ново крило на голям обществен гараж. Това му напомни за нещо, което бе чул в трескавия репортаж на Ан Яни. Вдигна глава и огледа бетонната конструкция, после се извърна и обходи с поглед площада пред нея. В средата на изпразненото езерце самотно стърчаха тръбите на неработещ фонтан. Покрай отсамния край на езерцето между две ниски стени минаваше тесен проход за пешеходци, по дължината, на който бяха наслагани букети цветя, снимки в найлонови калъфчета, плюшени играчки и свещи. По земята се виждаха следи от фин пясък. Сигурно го бяха насипали, за да попият кръвта, каза си той. На пожарните коли има монтирани метални сандъци с пясък за почистване при кървави инциденти. А също и лопатки от неръждаема стомана за събиране на части от човешки тела. Ричър се обърна и отново огледа гаража. Има-няма трийсетина метра, каза си той. Нищо работа.

Той застана неподвижно и се ослуша. Целият град изглеждаше притихнал и някак зашеметен, като боксьор след парализиращ удар. Пешеходната зона беше епицентърът на събитието. Мястото, поело удара. Сега приличаше на черна дупка, нагнетила в себе си емоцията от преживяното.

Той продължи напред. Старинната каменна сграда се оказа наистина библиотека. Това е добре, каза си той. Библиотекарите са приятни хора. Ако ги попиташ нещо, отговарят. Той влезе и попита къде се намира седалището на окръжния прокурор. Печалната жена на рецепцията го упъти с тих, немощен глас. Не беше далеч. В град като този нищо не беше далеч. Той закрачи на изток покрай някаква нова административна сграда, на която имаше табели на Държавната автомобилна инспекция и на наборното бюро за военнослужещи. По-нататък започваше улица с евтини на вид магазини, която стигаше до новата сграда на съда. Беше най-обикновена сграда с равен покрив, шаблонна до безличие, макар и леко поосвежена с махагонова дограма и гравирани стъкла на вратите. Можеше като нищо да бъде и храм на някаква шантава секта с много пари и малко въображение.

Ричър не влезе през главния вход. Вместо това заобиколи сградата, докато стигна до служебното крило. Откри врата с надпис: Окръжен прокурор. Под надписа, на отделна месингова табелка, се четеше името на Родин. Така е с изборните длъжности, помисли си Ричър. Името на човека е на отделна табелка, за да си спестят малко пари, ако не го преизберат през съответния ноември. Инициалите пред Родин бяха А. А. Имаше научна степен по право.

Ричър влезе през вратата и заговори рецепционистката на гишето. Поиска лична среща с въпросния А. А. Родин.

— По какъв въпрос? — запита рецепционистката тихо, но учтиво. Беше жена на средна възраст, добре поддържана, спретнато облечена в чиста бяла блузка. Имаше вид на човек, прекарал целия си живот зад подобно бюро. Завършен чиновник. Но някак странно напрегнат. Изглеждаше така, сякаш всичките неприятности на града изведнъж се бяха стоварили на раменете й.

— Относно Джеймс Бар — отвърна Ричър.

— Репортер ли сте? — запита тя.

— Не — отвърна той.

— Какво точно да предам на мистър Родин относно интереса ви към случая?

— Познавах Джеймс Бар навремето във войската.

— Сигурно е било доста отдавна — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Ричър.

— Мога ли да попитам за името ви?

— Джак Ричър.

Рецепционистката вдигна телефона пред себе си, набра номер и каза нещо в слушалката. Ричър предположи, че разговаря с някоя от секретарките вътре, защото Родин се споменаваше в трето лице, като нещо абстрактно. Дали ще приеме мистър Ричър във връзка със случая? Не „случая Бар“. Само „случая“. Разговорът продължи още известно време. Накрая рецепционистката покри слушалката, като я притисна към себе си, под лявата ключица, малко над гърдата.

— Някаква информация ли имате? — запита тя.

Сигурно секретарката горе чува как бие сърцето ти, помисли си Ричър. После отговори на въпроса:

— Именно — каза той. — Информация.

— От войската?

Ричър кимна. Рецепционистката вдигна отново слушалката до ухото си и продължи разговора. Беше дълъг разговор. Мистър А. А. Родин си беше подбрал добре церберите. Това поне беше ясно. При него не се влизаше току-така, без неотложна и уважителна причина. Това също беше ясно. Ричър погледна часовника си. Девет и четирийсет сутринта. Но нямаше смисъл да се бърза. Бар беше в кома. Можеше да чака и до утре. Или до другиден. Или пък, ако се наложеше, Ричър щеше да се опита да стигне до Родин чрез ченгето. Как му беше името? Емерсън.

Рецепционистката затвори телефона.

— Моля, качете се — каза тя. — Мистър Родин е на третия етаж.

За мен е чест, помисли си Ричър. Рецепционистката написа името му на временен пропуск и го мушна в найлоново калъфче. Той го зашила за ризата си и тръгна към асансьора. Натисна бутона за третия етаж. Озова се в помещение с ниски тавани и разклонени вътрешни коридори, осветени с луминесцентни тръби. Точно пред себе си Ричър видя три еднакви врати от боядисан шперплат, и трите затворени, и малко встрани една двойна врата от полирано дърво, широко отворена. Зад двойната врата се виждаше бюро със секретарка. Поредният цербер. Беше значително по-млада от жената на партера, но със сигурност по-старша по длъжност.

— Мистър Ричър? — попита тя.

Той кимна, секретарката излезе иззад бюрото и го поведе по един коридор, от който започваха кабинетите с прозорци. На третата врата по коридора имаше табелка: А. А. Родин.

— Какво означава А. А.? — попита Ричър.

— Сигурна съм, че мистър Родин ще ви обясни сам, стига да иска — отвърна секретарката.

Тя почука на вратата и отвътре й отговори мек баритон. Жената отвори и се дръпна встрани, за да направи път на Ричър.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — отвърна тя.

Ричър влезе в кабинета. Родин вече бе станал прав зад бюрото си, замислено любезен, готов да посрещне своя непознат посетител. Ричър веднага го позна от репортажите по телевизията. Беше около петдесетгодишен, в сравнително добра форма, с късо подстригана побеляла коса. На живо изглеждаше по-дребен, отколкото пред камерите. Малко под метър и осемдесет и малко под деветдесет килограма. Със сини очи. Беше с летен костюм от студена вълна, тъмносин. Отдолу със синя риза и синя вратовръзка. Явно синьото му беше любим цвят. Беше избръснат и ухаеше на одеколон. Имаше вид на подреден и добре гледан мъж. За разлика от мен, каза си Ричър. Двамата трудно биха могли да се различават повече. Застанал срещу Родин, Ричър приличаше на раздърпан великан. Беше близо педя по-висок и с двайсетина килограма по-тежък. Косата му беше с пет сантиметра по-дълга от на Родин, а дрехите с около хиляда долара по-евтини.

— Мистър Ричър? — каза Родин.

Ричър кимна. Кабинетът беше обзаведен казионно и пестеливо, но беше чист и подреден. Вътре беше тихо и прохладно. От прозореца нямаше изглед в истинския смисъл на думата. Виждаха се плоските покриви на евтините магазини по главната улица, в дъното сградата на Държавната автомобилна инспекция, а зад нея — черната стъклена кула. В небето грееше бледо слънце. Зад бюрото, перпендикулярно на прозореца, беше стената с трофеите на Родин — дипломите му и рамкирани снимки с различни политици. Плюс изрезки от вестници, също рамкирани, в които се разказваше за седем осъдителни присъди по негови дела. На една от другите стени имаше снимка на русоляво момиче с четириъгълна шапчица и академична тога, гордо стиснало в ръка навита на руло диплома. Беше хубавичка. Ричър се загледа в нея може би секунда повече, отколкото беше прилично.

— Това е дъщеря ми — каза Родин. — Тя също е юрист.

— А, така ли? — каза Ричър.

— Неотдавна си откри собствена кантора в града.

Тонът му беше равен и безизразен. Не се разбираше дали се гордее с дъщеря си, или я осъжда за стореното.

— Сигурно ще се запознаете с нея — продължи Родин.

— Така ли? — изненада се Ричър. — Защо?

— Тя е защитник на Джеймс Бар.

— Дъщеря ви? Това етично ли е?

— Във всеки случай не е забранено. Може да не е разумно, но не е и неетично.

Той натърти думата разумно, сякаш се опитваше да й придаде няколко значения. Не е разумно да се защитава доказан престъпник; не е разумно една дъщеря да се изправи срещу баща си; не е разумно, който и да било да застава срещу А. А. Родин. Мистър Родин имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се захващаш.

— Тя ви е включила във временния списък на свидетелите си — добави Родин.

— Защо?

— Защото смята, че разполагате с информация.

— А кой й е дал името ми?

— Не знам.

— Някой от Пентагона?

Родин вдигна рамене.

— Не съм сигурен. Все отнякъде го е взела. Вече ви издирват.

— Затова ли ме приехте?

Родин кимна.

— Именно. По принцип не насърчавам външни хора да влизат при мен.

— Служителките ви явно вземат присърце този ваш принцип — отбеляза Ричър.

— Надявам се да е така — каза Родин. — Моля, седнете.

Ричър седна на стола за посетители, а Родин зае мястото си зад бюрото. Прозорецът се падаше отляво на Родин и отдясно на Ричър. И на двамата слънцето не им блестеше в очите. Мебелировката беше подредена справедливо. За разлика от кабинетите на някои други окръжни прокурори, които Ричър бе виждал през живота си.

— Кафе? — предложи Родин.

— Да, благодаря — отвърна Ричър.

Родин натисна бутона и поръча кафе.

— Разбира се, бих желал да знам защо дойдохте най-напред при мен — започна той. — Искам да кажа, при обвинението, а не при защитата.

— Исках да чуя личното ви мнение — отвърна Ричър.

— По какъв въпрос?

— Доколко е издържан доказателственият ви материал срещу Джеймс Бар.

Родин не отговори веднага. Настъпи мълчание, през което на вратата се почука и секретарката влезе да сервира кафето. В ръцете си държеше сребърен поднос, отрупан с неща. Термос с дръжка, две чаши с чинийки, захарница, малка каничка със сметана, две сребърни лъжички. Чашите не бяха груби и керамични, каквито се полагаха на държавен служител, а от най-фин костен порцелан. Тоя Родин обича да си пие кафето както си му е редът, помисли си Ричър.

Секретарката положи внимателно подноса върху бюрото, точно по средата между госта и домакина.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — каза тя и си излезе.

— Заповядайте — каза Родин. — Моля, обслужвайте се.

Ричър натисна бутона върху капака на термоса и си наля чаша кафе, без да добавя сметана и захар. Кафето беше тъмно и гъсто и ухаеше приятно. Направено както си му е редът.

— Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен — каза Родин. — На практика неопровержим.

— Свидетели? — запита Ричър.

— Няма — отвърна Родин. — Но какво от това? Понякога свидетелските показания са подвеждащи. Аз лично дори се радвам, че няма свидетели. Вместо това разполагаме с изключително качествени веществени доказателства. А науката, както се знае, не лъже. Нея трудно можеш да я подведеш.

— Изключителни, казвате…

— Пълен набор от неопровержими улики, които ни позволяват да възстановим с точност цялото престъпление.

— Колко неопровержими?

— Толкова, че няма накъде повече. Най-добрите, които някога съм виждал. Нямам никакво съмнение.

— Чувал съм и преди прокурори да го казват.

— Да, но сега случаят е различен, мистър Ричър. Аз по принцип съм много предпазлив човек. Никога не поемам дела за убийство, ако не съм сигурен, че ще ги спечеля.

— Водите ли си сметка?

Родин посочи стената зад гърба си.

— Седем спечелени от седем заведени. Сто процента.

— За колко време?

— За три години. Джеймс Бар ще ми е осмото поред. Заведено и спечелено. Ако излезе от комата.

— Ами ако излезе, но с умствени увреждания?

— Ако изобщо мозъкът му функционира, делото отива на съд. Защото извършеното от него не може да бъде простено.

— Е, добре — каза Ричър.

— Кое му е доброто?

— Казахте ми всичко, което исках да знам.

— Вие самият казахте, че имате информация. От армията.

— Засега смятам да я запазя за себе си.

— Били сте военен полицай, ако не греша?

— Тринайсет години — отвърна Ричър.

— И сте познавали Джеймс Бар?

— Бегло.

— Разкажете ми.

— Още не.

— Мистър Ричър, ако разполагате с оневиняваща информация или с каквито и да било допълнителни данни по случая, длъжен сте да ми ги съобщите.

— Нима?

— Аз, така или иначе, ще ги получа. Дъщеря ми ще ги представи по делото. Тя ще се стреми към извънсъдебно споразумение.

— Какво означава А. А.?

— Моля?

— Инициалите ви.

— Алексей Алексеевич. Родът ми е от Русия. Но сме тук отдавна. Още отпреди Октомврийската революция.

— Като същевременно не сте забравили семейните традиции.

— Както виждате…

— Как се обръщат към вас близките ви?

— На Алекс, разбира се.

Ричър стана от стола.

— Е, благодаря ви, че ме приехте, Алекс. Също и за кафето.

— Сега при дъщеря ми ли отивате?

— Има ли смисъл? Изглеждате ми доста самоуверен.

Родин се усмихна разбиращо.

— Процедурата е такава — каза той. — Аз съм служител на закона, а вие сте в списъка на свидетелите. Трябва да ви напомня, че сте длъжен да се явите пред защитата. Иначе би било неетично от моя страна.

— Къде се намира тя?

— В онази стъклена кула, която се вижда през прозореца.

— Е, добре — повтори Ричър. — Може и да се отбия.

— Все пак трябва да получа информацията, с която разполагате — настоя Родин.

Ричър поклати глава.

— Не — каза той. — Изобщо не ви трябва да я знаете.

Ричър върна временния си пропуск на жената на рецепцията и излезе на площада. Застанал на средата на пешеходната зона под студеното зимно слънце, той бавно се обърна на 360 градуса, за да огледа цялото пространство. Всички градове си приличат, като същевременно всеки град е уникален. И всеки си има свой цвят. Някои са сиви. Този беше кафеникав. Ричър си помисли, че тухлите на сградите са направени от местна глина, от което бяха придобили цвета на разорана нива. Дори облицовъчният камък беше изпъстрен с жълто-кафяви жилки, сякаш в него имаше желязна руда. Тук-там в градския пейзаж се открояваха червеникави петна, напомнящи стари плевници. Като цяло градът излъчваше топлина и уют — не беше точно оживен, но в никакъв случай западнал. И скоро щеше да започне да се съвзема от преживяната трагедия. Във въздуха се долавяше жизнена енергия, динамика и оптимизъм. Толкова много ново строителство. Целият град беше една строителна площадка, по дължината на главната улица голяма част от бордюрите бяха от още незасъхнал бетон. Градът планираше, градеше и се благоустрояваше. Във въздуха имаше надежда.

Новопостроеното крило на обществения гараж маркираше северната граница на градския център. Разширението предполагаше очаквано разрастване на търговската зона.

Намираше се на юг и леко на запад от мястото, където бяха лежали труповете. Съвсем наблизо. Право на запад оттам и на двойно по-голямо разстояние зад сградата минаваше извивката на шосейния надлез. От нея се виждаха около трийсетина метра, след което шосето се скриваше зад градската библиотека. После, вече поизправено, минаваше зад новата стъклена кула, която се падаше право на север от пешеходната зона. Върху черна гранитна плоча до парадния вход беше гравирано логото на Ен Би Си. Работното място на Ан Яни, каза си Ричър, както и на дъщерята на Родин. На изток от пешеходната зона оставаше сивата административна сграда с Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро. Оттам бяха излезли жертвите. Всички до един бяха минали през онази врата. Как се беше изразила Ан Яни? Разотивали се по домовете си в края на една напрегната работна седмица. И както си ходели забързано, всеки към своята паркирана някъде наблизо кола или към автобусната спирка за вкъщи, попаднали в един кошмар. Сигурно тесният проход между двете ниски стени ги е накарал да забавят крачка и да се подредят в колона по един. Като мишени на панаирджийско стрелбище.

Ричър мина по цялата дължина на изпразнения фонтан, докато се изправи пред въртящата се врата в основата на стъклената кула. Влезе във фоайето и се огледа за етажен указател. В една стъклена витрина имаше филцово табло с набучени по него надписи от пластмасови букви. Студията на Ен Би Си заемаха целия втори етаж. Голяма част от офисите по останалите етажи се оказаха незаети, а и онези, които се наемаха, явно сменяха толкова често обитателите си, че управата на сградата беше въвела системата с филцовия фон и подвижните пластмасови букви. Ричър намери това, което търсеше, на четвъртия етаж: Хелън Родин — адвокатска кантора. Надписът беше леко накриво, интервалите между буквите неравни. Е, все пак тук не е Рокфелер Сентър, помисли си той.

Пред асансьора застанаха двама — Ричър и някаква руса хубавица. Докато се возеха нагоре, той я огледа, тя него също. После блондинката слезе на втория етаж и Ричър се досети, че това е Ан Яни. Позна я от репортажа по телевизията. Каза си, че сега остава само да срещне Емерсън от местния полицейски участък, и всички главни герои на драмата щяха да се подредят от плът и кръв.

Намери кантората на Хелън Родин в предната част на сградата, откъм площада. Сигурно от прозорците си беше видяла станалото. Той почука, чу отвътре приглушен отговор и влезе. Предното помещение беше празно, със секретарско бюро. Зад бюрото нямаше никой. Имаше вид на ползвано, но не и напоследък. Още няма секретарка, каза си той. Не й е дошло времето.

Той почука на вратата на кабинета. Отговори му същият глас. Влезе и видя Хелън Родин, седнала зад друго подобно бюро, също купено на старо. Позна я от снимката на стената при баща й. Само че отблизо изглеждаше още по-добре. Нямаше още трийсет, висока, но с крехки кости. Хем слаба, хем атлетична. Във всеки случай не страдаше от анорексия. Беше млада жена, която или бягаше за здраве сутрин, или бе играла футбол в колежа, или бе имала късмета да се роди с превъзходна обмяна на веществата. Русата й коса беше дълга, сините й очи бяха същите като на баща й. В погледа й се четеше интелигентност. Беше облечена в черен костюм с панталон, а под сакото й се виждаше тясна блузка, опъната на бюста. Ликра, каза си Ричър. Нищо не може да се сравнява с нея.

— Здравейте! — каза тя.

— Аз съм Джак Ричър — представи се той.

Тя го изгледа смаяно.

— Сериозно? Да не ме поднасяте? Наистина ли сте Ричър?

Той кимна.

— Откакто се помня.

— Невероятно!

— Защо да е невероятно? Всеки е някой.

— Искам да кажа, как разбрахте, че ви търсим? Никъде не можахме да ви открием.

— Гледах по телевизията репортажа на Ан Яни, в събота сутрин.

— Добре все пак, че има телевизия — каза тя. — И слава богу, че се отзовахте.

— Бях в Маями — каза Ричър. — С една танцьорка.

— С танцьорка ли?

— Норвежка — поясни той.

Пристъпи до прозореца и погледна навън. Кабинетът беше на четвъртия етаж на сградата, но самата сграда беше на хълм, така че оттук се виждаше как главната търговска улица се спуска право надолу. С надлъжната си ос фонтанът беше успоредно на нея. По-скоро се падаше продължение на улицата, която щеше да минава през него, ако не я бяха отбили заради пешеходната зона. Положително някой стар жител на града, завърнал се след дълго отсъствие, щеше да се изненада да открие продълговата водна площ там, където в миналото бе минавала улица. Погледнат отгоре, фонтанът беше значително по-дълъг и тесен, отколкото изглеждаше отстрани. Изпразнен от вода и само с тънък слой тиня по дъното, той имаше тъжен и запуснат вид. На отсрещния му край, леко вдясно, се издигаше новото крило на обществения гараж. Падаше се малко по-ниско спрямо площада. Разликата във височината беше около половин етаж.

— Вие бяхте ли тук — запита той, — когато се случи това?

— Да — отвърна тихо Хелън Родин.

— Видяхте ли всичко?

— Отначало не. Чух първите три изстрела. Прозвучаха много бързо един след друг. Първо един, после кратка пауза, после два почти едновременно. После отново пауза, малко по-дълга, но едва ли е била повече от секунда. Колкото да стана от мястото си и да погледна през прозореца. Беше ужасно.

Ричър кимна. Смело момиче, каза си той. Чува изстрели и вместо да се скрие под бюрото, отива да види какво става. После си повтори наум: Първо един, после кратка пауза. Сякаш опитен снайперист бе изчакал да види къде е попаднал първият изстрел, със студена цев. Толкова параметри определят попадението — студената цев, разстоянието, посоката на вятъра, улавянето на целта през мерника.

— Видяхте ли да умират хора?

— Двама — каза тя, застанала зад гърба му. — Беше ужасно.

— Двама с три изстрела?

— Веднъж е пропуснал. Или с четвъртия, или с петия изстрел. От полицията не са сигурни. Откриха куршума във фонтана. Затова е празен. Трябваше да източат водата.

Ричър не каза нищо.

— Куршумът е веществено доказателство — продължи тя. — Чрез него е идентифицирано оръжието на престъплението.

— Познавахте ли някого от убитите? — запита той.

— Не. Всички са случайни хора, струва ми се. Попаднали не там, където трябва.

Ричър отново не отговори.

— Видях изстрелите — продължи тя. — Ей там, в тъмното. Като малки ярки проблясъци.

— Дулен пламък — поясни Ричър.

Той се извърна от прозореца. Тя му подаде ръка.

— Хелън Родин. Съжалявам, че не ви се представих веднага.

Ричър пое ръката й. Беше топла и енергична.

— Просто Хелън? — запита той. — А не Алена Алексеевна или нещо такова?

Тя го погледна стъписано.

— Откъде, по дяволите, знаете това?

— Запознах се с баща ви — каза той и пусна ръката й.

— Така ли? Къде?

— В службата му. Току-що.

— Били сте при него? Днес?

— Оттам идвам.

— Но защо сте били в неговата служба? Вие сте мой свидетел! Той не е трябвало да ви вижда.

— Много държеше да поговорим.

— И какво му казахте?

— Нищо. Задавах му въпроси.

— Какви въпроси?

— Исках да разбера колко са силни уликите му. Срещу Джеймс Бар.

— Джеймс Бар е мой клиент. А вие сте свидетел на защитата. Трябвало е да говорите с мен, не с баща ми.

Ричър не каза нищо.

— За жалост доказателственият материал срещу Джеймс Бар е твърде солиден.

— Откъде знаете името ми? — попита Ричър.

— От Джеймс Бар, разбира се — каза тя. — Откъде другаде?

— От Бар?! Не мога да повярвам.

— Тогава чуйте това.

Тя се извърна, пресегна се съм бюрото си и натисна копчето на стар касетофон. Ричър чу непознат глас да казва: „Нямаш полза да отричаш.“ Хелън натисна бутона за пауза и задържа пръста си на него.

— Това е първият му адвокат. Вчера се сменихме.

— Как така? Той не беше ли в кома?

— Формално съм наета от сестрата на Бар. Тя му е най-близката роднина.

После Хелън вдигна пръст от паузата, чу се съскане, шумове като от затворено помещение и накрая един глас, който Ричър не бе чувал цели четиринайсет години. Но който веднага позна, защото си беше същият като тогава — нисък и плътен, леко дрезгав. Глас на мъж, който говори рязко. Гласът каза: „Доведете ми Джак Ричър.“

Ричър замръзна от изумление. Хелън Родин натисна стопа.

— Видяхте ли? — каза тя. После погледна часовника си. — Десет и половина. Ако изчакате малко, ще можете да участвате в срещата ми с клиента.

Тя го показа на гостите си като фокусник на циркова арена, който вади зайче от цилиндъра си. Първият, който влезе в кабинета й, беше някакъв мъж, когото Ричър веднага определи като бивш полицай. Казваше се Франклин частен детектив, който работел с правни кантори. Двамата се здрависаха.

— Вие сте почти неоткриваем! — каза Франклин.

— Грешите — каза Ричър. — Аз съм напълно неоткриваем.

— Бихте ли ми обяснили защо? — В погледа на Франклин се четяха и други въпроси. Чисто полицейски. Като например: Колко струва тоя тип като свидетел? Откъде се взе? Дали не е престъпник? Беглец от закона? Ще спечели ли доверието на съдебните заседатели?

— Това ми е нещо като хоби — отвърна Ричър. — Или по-скоро личен избор.

— Значи сте чист?

— Можете да ядете от шепите ми.

После влезе една жена. Някъде между трийсет и пет и четирийсетгодишна, облечена като невзрачна чиновничка, недоспала и видимо разтревожена. Но въпреки уплахата не беше грозна, още по-малко непривлекателна. Имаше вид на почтена, симпатична жена. Дори беше хубавичка. Сестрата на Джеймс Бар. Ричър я позна от пръв поглед. Същият цвят на лицето, косата и очите като на Бар, само че с по-меки, женски черти, плюс възрастовата разлика.

— Аз съм Роузмари Бар — представи се тя. — Толкова се радвам, че ни намерихте. Сякаш Господ ви прати. Сега наистина вярвам, че ще успеем.

Ричър не отговори.

Към кантората на Хелън Родин нямаше зала за съвещания. Ричър си каза, че и за това още не й е дошло времето. Дали щеше някога да дойде, бе трудно да се каже. Да, ако й провървеше в бизнеса. Така че всички влязоха в кабинета й. Хелън зае мястото си зад бюрото. Франклин приседна на единия ъгъл на плота. Ричър се облегна на рамката на прозореца. Роузмари Бар крачеше нервно напред-назад. Ако на пода имаше килим, щеше да отъпче пътека по него.

— И така — взе думата Хелън Родин, — обявявам стратегията на защитата. Като минимум, смятаме да пледираме невменяемост. Но крайната ни цел е нещо повече от това. Колко повече, ще зависи от редица фактори. И в тази връзка най-напред искам да чуем какво има да ни каже мистър Ричър.

— Не мисля, че ще се зарадвате — каза Ричър.

— Моля?

— Не мисля, че това, което имам да ви кажа, ще ви зарадва.

— Защо смятате така?

— Защото сте си направили погрешен извод.

— А именно?

— Защо, мислите, отидох най-напред при баща ви?

— Не знам.

— Защото не съм дошъл да помагам на Джеймс Бар.

Всички замлъкнаха.

— Дошъл съм да го унищожа.

Те седяха неподвижно и го гледаха онемели.

— Но защо? — запита накрая Роузмари Бар.

— Защото не му е за пръв път. А веднъж вече му стига.

3

Ричър се премести малко встрани и се облегна на стъклото. После се извърна така, че да вижда едновременно слушателите си и площада пред сградата.

— Този разговор поверителен ли е? — запита той.

— Да — отвърна Хелън Родин. — Това е среща с клиента. Нищо от това, което се каже, не може да се разпространява навън.

— А дали е етично или законно по принцип да се обявяват на нея утежняващи обстоятелства?

Останалите се спогледаха. Настана продължително мълчание.

— Смятате ли да дадете показания за обвинението? — запита накрая Хелън Родин.

— Не смятам, че при тези обстоятелства ще е нужно. Но ако се наложи, ще дам.

— Тогава нека все пак да чуем лошите новини. Ще вземем предварителни показания, така да се каже. За да се подсигурим срещу бъдещи изненади.

Отново мълчание.

— Джеймс Бар беше снайперист — каза Ричър. — Не от най-добрите, нито от най-лошите. Беше среден във всяко отношение.

Той замълча, обърна глава и погледна надолу, към площада. Към невзрачната нова сграда с Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро. Където приемаха всякакви желаещи за военна служба — в Сухопътните войски, Военновъздушните сили, Морската пехота…

— Във войската постъпват четири вида индивиди — каза той. — Първо, такива като мен, за които това е семейна традиция. Второ, патриоти, обзети от желание да служат на страната си. Трето, трайно безработни, които не могат да си намерят друга работа. И четвърто, има и такива, които просто обичат да убиват. Войската е единственото място, където могат да правят това законно. Джеймс Бар беше от четвъртия тип. Дълбоко в себе си той се е надявал, че като постъпи в армията, ще може да си убива на воля.

Роузмари Бар извърна лице встрани. Никой не продумваше.

— Само че така и не му се удаде възможност — продължи Ричър. — Когато служих във военната полиция, бях безкомпромисен следовател. Разрових случая му от начало до край. Научих всичко за него. Пет години се е обучавал в стрелба. Прегледах тренировъчните му ведомости. Имало е седмици, през които е изстрелвал по две хиляди патрона. И всичките по човешки силуети. Пресметнах, че за цялата си военна кариера е изгърмял близо четвърт милион патрона, от които нито един по реален враг. Не е бил в Панама през 89-а. Тогава армията ни беше многочислена, а за Панама трябваха съвсем ограничени окупационни сили, така че повечето военнослужещи пропуснаха шанса. Това явно го е съсипало. После, през 90-а, дойде „Пустинен щит“. Него го пращат в Саудитска Арабия. Но когато на следващата година започва „Пустинна буря“, отново не го включват. Цялата война я изнесоха главно бронетанковите дивизии. Джеймс Бар бил през цялото време на тренировъчен лагер в Саудитска Арабия, чистел пушката си от пясъка и изстрелвал по две хиляди патрона седмично. Едва след като приключва „Пустинна буря“, го пращат в Кувейт Сити да помага при разчистването на боклука.

— И какво е станало там?

— Човекът превъртял — каза Ричър. — Това е, което е станало. Съветският съюз междувременно се беше разпаднал, Ирак беше усмирен и той изведнъж си е дал сметка, че в близко бъдеще не му се очертават никакви други войни. След близо шест години обучение нито веднъж не бил стрелял по истински враг, а както вървели нещата, едва ли някога щял да стреля. Докато при всичките си тренировъчни стрелби Джеймс Бар си представял именно това. Виждал се как изравнява мерника с малкия мозък, в основата на черепа, как дърпа спусъка, как куршумът лети към целта; представял си червената струя кръв и мозък при изходното отверстие. През цялата си кариера на снайперист си представял именно това. Безброй пъти, отново и отново. Но така и не успял да го види на живо. Нито веднъж. Нито веднъж не успял да види заветната червена струя. А така му се искало…

В стаята цареше гробно мълчание.

— Така че един ден излязъл сам — каза Ричър. — В Кувейт Сити. Заел позиция и зачакал. И убил четирима души, докато излизали от някакъв жилищен блок.

Хелън Родин го гледаше с ням ужас.

— Стрелял от обществен гараж — продължи Ричър. — От втория етаж. Намирал се точно срещу входа на сградата. Жертвите, както се оказало, били американски подофицери. В градски отпуск, затова били с цивилни дрехи.

Роузмари Бар клатеше глава.

— Това не може да е истина — каза тя. — Просто не го вярвам. Той не би направил такова нещо. А дори и да го беше направил, нали щеше да иде в затвора? Вместо това накрая се уволни с почести. Веднага след войната в Залива. Получи и медал за участие в бойни действия. Така че няма как да го е направил. Просто не е истина.

— Затова именно съм дошъл — каза Ричър. — Защото тогава възникна сериозен проблем. Да си припомним последователността на събитията. Имахме четири трупа и започнахме разследването от тях. Накрая аз стигнах до брат ви. Но следата, която ме отведе до него, беше доста заплетена. С всякакви извивки и криволици, по които често стигахме в задънена улица. Докато при една такава извивка открихме нещо за четиримата убити. Нещо, което никак не ни зарадва. Понеже въпросните четирима се бяха занимавали с неща, с които не е било редно да се занимават.

— Какви неща? — запита Хелън Родин.

— Кувейт Сити е жестоко място. Гъмжи от богати араби. Там дори бедняците имат ролекс и карат ролс-ройс, и се къпят в мраморни бани със златни кранове. Повечето от местните богаташи се бяха евакуирали временно, докато отмине бурята. Като си бяха оставили всичко по домовете. Някои от тях дори не си бяха взели семействата. Съпругите и дъщерите им бяха там.

— Е, и?

— Нашите убити сержанти си бяха позволили неща, които отиват повече на завоевателна армия. Също като иракчаните преди тях. Може би наистина са се чувствали като завоеватели. Но за нас си бяха чисти престъпници. Насилници и крадци. Тъкмо това бяха вършили в онази жилищна сграда, преди Бар да ги очисти. Както и в много други сгради по-рано. В шкафчетата им в казармата намерихме достатъчно плячка, за да отворим местен клон на „Тифани“. Часовници, диаманти — всичко, което може да се носи. Също и бельо. Бяха събирали дамско бельо, сигурно за да броят по-лесно изнасилените съпруги и дъщери.

— И какво стана накрая?

— Проблемът бързо се политизира, което е неизбежно. Стигна до висшето командване. Войната в Залива беше замислена като голям успех, който да донесе слава на Американската армия. Всичко трябваше да е прекрасно, безкористно и стопроцентово чисто. Пък и кувейтците бяха наши съюзници и прочие. Така че накрая ни казаха да замажем онази история с четиримата убити. Да я покрием, все едно нищо не е било. Както и направихме. В резултат от което, за съжаление, и Джеймс Бар отърва кожата. Защото слухът за четиримата вече беше плъзнал и неговият адвокат щеше да го използва. Страхувахме се от изнудване, това е. Ако дадяхме Бар под съд, адвокатът му щеше да контрира, че той просто е изпълнил дълга си, като е наказал четирима престъпници. Че е защитил честта на пагона, макар и по груб и недотам законен начин. Като тайната за четиримата щеше окончателно да се разчуе. Така че се оказахме с вързани ръце. Нямахме печеливш ход.

— Може пък наистина Джеймс да е изпълнил дълга си — обади се Роузмари Бар. — Може през цялото време да е знаел какви ги вършат.

— Нищо не е знаел, госпожо. Много съжалявам, но не е имало как да знае. Тези типове изобщо не ги беше виждал преди. Нямаше представа кои са. Когато го залових, не каза нищо. Пък и отскоро го бяха пратили в Кувейт Сити. Не познаваше обстановката. Просто му се убивали хора. За удоволствие. Така поне ми призна, в личен разговор, преди всичко останало да излезе наяве.

В стаята отново настана мълчание.

— Така че ние потулихме историята и тихомълком го изведохме оттам — продължи Ричър. — Официалната версия беше, че ония четиримата са убити от засада от палестинци, което беше твърде правдоподобно за Кувейт Сити през 91-ва. Но в мен остана едно гадно усещане от тази история. Не че беше най-страшната, която съм виждал във войската, но не беше и най-приятната. Джеймс Бар отърва кожата, и то по една случайност, след като беше извършил четворно убийство. Затова, преди да си тръгне, аз наминах да го видя и го предупредих, че за да оправдае големия си късмет, от този момент нататък е длъжен да стане образцов гражданин и никога да не нарушава закона, докато е жив. Предупредих го, че ако дори само си помисли да извърши нещо нередно, ще го открия, където и да е, и ще му стъжня живота.

Този път мълчанието в стаята продължи няколко минути.

— И така, аз дойдох — обади се пак Ричър.

— Информацията ви сигурно е поверителна — каза Хелън Родин. — Имам предвид, че не може да се използва в съда. Иначе ще стане страхотен скандал.

Ричър кимна.

— Строго поверителна. Съхранява се в специалния архив на Пентагона. Затова попитах дали и този разговор е поверителен.

— Ако излезе от вас, можете здравата да загазите.

— И преди ми се е случвало да загазя. Тук съм, за да разбера дали си струва да загазя отново. Доколкото виждам, няма да се наложи. Мисля, че баща ви може и сам да тикне Джеймс Бар зад решетките. Но ако му потрябва помощта ми, винаги може да разчита на нея.

Едва тогава Хелън Родин разбра.

— Дошли сте, за да ми извивате ръцете — каза тя. — Така ли е? Да ме предупредите, че ако се натягам прекалено, ще ме сритате в кокалчетата.

— Дошъл съм, за да си изпълня обещанието — каза Ричър. — Онова, което дадох на Джеймс Бар.

Той затвори вратата след себе си и ги остави вътре — три мрачни, покрусени човешки фигури в тясната стая. Взе асансьора и се спусна до партера. На втория етаж вратата се отвори и Ан Яни отново се качи при него. За момент Ричър си помисли, че тя сигурно по цял ден се вози нагоре-надолу в асансьорите с надеждата някой да я познае. Да й поиска автограф. Той дори не я удостои с поглед. Слезе заедно с нея на партера и пое към изхода.

За момент се спря на площада пред сградата. Колкото да реши накъде да поеме. Състоянието на Джеймс Бар усложняваше нещата. Ричър нямаше никакво желание да го чака, докато дойде в съзнание. Той може би щеше да остане в кома със седмици. Или завинаги. А Ричър не обичаше да чака. Привличаше го движението. Не го свърташе на едно място повече от два дни. Само че нямаше голям избор. Не можеше да намекне каквото и да било на Алекс Родин. Не можеше да му остави телефонен номер: Обади се, ако има нещо. Първо, защото нямаше телефон. И второ, защото педант като Алекс Родин щеше да се хване за намека, да го човърка, върти и преобръща от всички страни, докато стигне донякъде. Във всеки случай връзката с Пентагона нямаше да му убегне. Ричър дори го бе попитал дали Хелън е получила името му от Пентагона. Това беше непростима небрежност. Рано или късно Алекс Родин щеше да се сети да рови и там. Щеше да си каже: Тук има нещо скрито-покрито и единствено от Пентагона мога да науча какво е. Там, разбира се, щеше да се сблъска с бетонна стена. Но Родин нямаше да се остави лесно. Щеше да се обърне към медиите. Може би към Ан Яни. Тя щеше с радост да се отзове заради поредната сензация. В крайна сметка Родин сам не си вярваше достатъчно, че може да спечели делото, ако не разровеше всичко, което имаше за разравяне. И нямаше лесно да се откаже от тази следа.

А Ричър за нищо на света не искаше историята да се разчува. Освен при крайна необходимост. Ветераните от Залива и без това се бяха напатили достатъчно с разните химикали и радиация, които бяха минали пред дробовете им. Сега им липсваше само позорът на Джеймс Бар. Хората щяха да си помислят: Всичките са такива. А самият Ричър знаеше прекрасно, че далеч не всички бяха такива. Армията в Залива беше като цяло добра. Затова той не искаше онази история да се разчува, освен при крайна необходимост.

Значи — никакви намеци пред Алекс Родин. Никакво оставяне на телефонни номера „за всеки случай“.

А тогава — какво?

Ричър реши да изчака още двайсет и четири часа. Може би през това време щеше да се оформи по-ясна прогноза за състоянието на Бар. Може би беше по-добре да се обади и на Емерсън, за да прецени от друг ъгъл уликите по делото. И тогава щеше някак по-спокойно да остави случая на Алекс Родин, който да го приключи на автопилот, единствено въз основа на криминологичната експертиза. Ако възникнеха допълнителни проблеми, може би щеше да прочете за тях във вестника на някой плаж или в някой бар и да се върне, за да довърши започнатото.

И така, очакваха го двайсет и четири часа в неголям град във вътрешността на страната.

Той реши да се разходи и да провери дали градът си има река.

Имаше наистина. Беше широка, но мудна и течеше в посока от запад към изток южно от центъра на града. Някакъв приток на могъщата Охайо, помисли си той. Северният й бряг беше регулиран и подсилен по протежение на триста метра с гигантски бетонни блокове, може би по петдесетина тона всеки един. Блоковете бяха отлети и положени един до друг със завидна прецизност. Образуваха нещо като крайбрежна дига. Или може би кей. В бетона бяха вградени дебели железни гъби за привързване на кораби. Каменната настилка по кея беше около десетина метра широка. По цялата му дължина бяха наредени в два реда дървени навеси, половината обърнати към реката, останалите към улицата. Самата улица беше покрита със старовремски паваж. Допреди стотина години тук сигурно са се разтоварвали шлепове, помисли си Ричър. Наоколо е гъмжало от народ. Чаткали са копита, конски каруци са се друсали по паважа. Докато сега нямаше нищо. Пълно мъртвило, ако не се смяташе ленивото течение на реката. От железните гъби се лющеше ръжда, между паветата беше покарала трева.

Някои от дървените навеси все още имаха надписи.

Смесен магазин „Макгинти“. Семена „Алънтаун“. „Паркър“ — селскостопански инвентар. Ричър измина цялата тристаметрова дължина на кея и ги огледа един по един. Всичко плачеше за ремонт. Който нямаше да закъснее. Един град, който си беше построил декоративно езерце с фонтан в средата на пешеходната зона, щеше да се погрижи и за крайбрежната улица. Това беше неизбежно. Целият град беше в строежи. Постепенно строителните машини щяха да слязат и на юг. Някой щеше да получи данъчни облекчения, за да отвори кафене. Или може би бар с оркестър. Три вечери в седмицата — от четвъртък до събота. И малко музейче, което да разказва историята на града.

Той се извърна да си ходи и едва не се сблъска с Хелън Родин.

— Не сте чак толкова неоткриваем — каза тя.

— Така изглежда — отвърна той.

— Всички туристи идват да видят доковете — каза тя. В ръцете си държеше кожено куфарче, каквито носят адвокатите. — Мога ли да ви поканя на обяд?

Тя го придружи обратно до благоустроената зона на север. Само след няколко разкопани преки градът се промени от стар, уморен и износен в обновен и ухаещ на прясна боя. Прашните витрини на семейните магазинчета с изложени пожълтели торби за прахосмукачки и рахитични маркучи за перални машини отстъпиха място на лъскави бутици с осветени от халогенни спотове рокли по за неколкостотин долара, кожени обувки, кафенета, в които се предлагаше капучино по четири долара, както и магазинчета за всякакви джунджурии, изработени от титан. След няколко подобни витрини Хелън Родин го въведе в някакъв ресторант. Беше от онзи вид заведения, които Ричър познаваше твърде добре и по възможност избягваше. Гладко белосани стени, нашарени тук-там с голи тухли; алуминиеви масички със струговани крака, столове от същия материал, смахнати салати от най-невероятни съставки. Налудничава смесица от стилове, материали, вкусове и епохи и всичко това с претенции за оригиналност.

Хелън Родин го заведе до една маса в най-отдалечения ъгъл. Веднага отнякъде се появи енергичен хлапак с две менюта. Хелън си поръча нещо с резени портокал, цели орехови ядки и синьо сирене. Плюс чаша билков чай. Ричър изобщо отказа да чете менюто и си поръча същото като нея, но вместо с чай, с кафе. Черно, без никакви добавки.

— Това е любимото ми ресторантче в този град — каза Хелън.

Той кимна. Вярваше й. Хелън изглеждаше като у дома си в такова заведение с дългата си права коса, черни дрехи и неподправено младежко излъчване. Докато той беше по-възрастен и идваше от друго време и място.

— Искам да ми обясните нещо — каза тя. После се наведе напред и отвори куфарчето. Измъкна отвътре стария касетофон. Положи го внимателно на масата. Натисна бутона и пусна записа. Ричър чу гласа на предишния адвокат на Джеймс Бар: „Нямаш полза да отричаш.“ И после Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“

— Това вече ми го пускахте — каза той.

— Но защо ли го е казал? — запита тя.

— Това ли искате да ви обясня?

Тя кимна.

— Не мога — каза той.

— Логично погледнато, вие бихте били последният човек на земята, когото би желал да види — каза тя.

— Така е.

— Не вярвам да се е съмнявал как ще реагирате — каза тя. — Дори и след четиринайсет години.

— И аз мисля така. Поне му го казах достатъчно ясно.

— Тогава защо му е било да иска среща с вас?

Ричър не отговори. Порциите им пристигнаха и двамата започнаха да се хранят. Портокали, ядки, синьо сирене, всякакви зелени листа и кълнове плюс малинов винегрет. Не беше лошо. Пък и кафето си го биваше.

— Я ми пуснете целия запис — каза той.

Тя остави вилицата и натисна бутона за връщане на лентата. Задържа ръка върху бутоните — по един пръст на всеки бутон, като пианистка. Имаше дълги пръсти. Без пръстени. Добре оформени нокти с безцветен лак. Пусна записа и отново хвана вилицата. Няколко секунди, докато се нави водещата лента, нямаше никакъв звук. После се разнесе фонов шум, като от затвор. Ехо от далечно захлопване на метални врати. После човешко дишане. После отваряне на врата и глух шум от сядане на стол. Краката на стола не застъргаха по бетона. В затвора столовете са завинтени за пода. Адвокатът заговори пръв. Беше стар и отегчен. Не желаеше да се занимава точно с това. Знаеше, че Бар е виновен. Започна с разни баналности, колкото да подхване разговор. Постепенно се изнерви от мълчанието на Бар. После, вече видимо ядосан, каза: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Настъпи дълга пауза, след която се чу гласът на Бар, развълнуван, близо до микрофона: „Не съм аз този, когото търсят.“ Каза го два пъти. Адвокатът не му вярваше, напомни му, че всички улики са против него, явно търсеше причината за неоспоримото. След това Бар поиска да му доведат Ричър, повтори го два пъти и адвокатът също два пъти го запита дали Ричър е лекар. Накрая Бар стана и си тръгна. Последният звук на записа беше от думкането му по вратата.

Хелън Родин натисна стопа.

— Защо? — запита тя. — Защо хем твърди, че не го е направил, хем иска да му доведат човек, който знае, че го е правил преди?

Ричър вдигна рамене и не каза нищо. Но по погледа на Хелън позна, че тя има отговор.

— Вие знаете нещо — каза. — Може би сам не съзнавате, че го знаете. Но положително имате някаква информация. Нещо, което той се надява да му помогне.

— Какво значение има? Човекът е в кома. Може никога да не се събуди.

— Има голямо значение. Ако се докаже, че е невинен, ще се отнасят по-добре с него.

— Нищо не знам.

— Сигурен ли сте? Да му е правена психиатрична експертиза?

— Изобщо не се стигна дотам.

— Да се е позовавал самият той на невменяемост?

— Не, по-скоро се гордееше с постижението си. Четирима убити с четири изстрела.

— Смятате ли, че е бил луд?

— Това са големи думи. Дали е лудост да застреляш четирима души за удоволствие? Безспорно. Но дали е бил доказано луд? Не, не беше.

— Вие положително знаете нещо, Ричър — каза Хелън Родин. — Сигурно е свряно някъде в гънките на паметта ви. Трябва просто да го изкарате оттам.

Известно време Ричър мълча.

— Вие всъщност виждали ли сте уликите? — запита накрая той.

— Виждала съм обобщения доклад.

— Колко е загазил?

— Ужасно. Няма съмнение, че той го е направил. Ние търсим смекчаващи обстоятелства, нищо повече. Става въпрос за душевното му състояние. Не мога да оставя един луд да бъде екзекутиран.

— Тогава изчакайте, докато дойде на себе си. Направете му изследвания.

— Изследванията няма да имат значение. Така или иначе, той никога няма да дойде напълно на себе си. Обвинението ще каже, че това е от удара по главата, получен при сбиването в затвора. Докато в момента на извършване на престъплението е бил напълно в ред.

— Баща ви справедлив човек ли е?

— Той живее, за да побеждава.

— И вие приличате на него, нали така?

Хелън не отговори веднага.

— Донякъде — каза тя.

Ричър си доизяде салатата. Известно време се мъчи да набоде последната орехова ядка на вилицата си, накрая се отказа и я хвана с пръсти.

— За какво си мислите? — попита Хелън.

— За една малка подробност — каза той. — Преди четиринайсет години случаят беше много труден за разрешаване, понеже нямаше почти никакви веществени следи, които да послужат за криминологична експертиза. Но той си призна. Докато днес уликите са железни, а той отрича.

— Какво ли означава това?

— Не знам.

— Помислете какво точно знаете — каза тя. — Моля ви. Сигурно знаете още нещо. Запитайте се защо се е сетил тъкмо за вас. Трябва да има причина.

Ричър не отговори. Хлапакът, който им беше сервирал, дойде да вдигне чиниите. Ричър посочи с пръст празната си чаша от кафе. Хлапакът направи още един тур до кухнята и се върна да му долее. Ричър вдигна чашата между двете си длани и помириса парата от кафето.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попита Хелън Родин.

— Зависи колко личен.

— Защо сте толкова труден за откриване? Обикновено хора като нашия Франклин могат да издирят всекиго.

— Може вашият Франклин да не е чак толкова добър, колкото си мислите.

— Най-вероятно е дори по-добър, отколкото си мисля.

— Не всеки може да бъде открит.

— Така е. Но вие специално нямате вид на неоткриваем.

— Бил съм в системата — каза той. — И то през целия си живот. После един ден системата се закашля и ме изплю навън. И аз си казах: след като съм извън играта, нека съм вън докрай. Толкова вън, че да няма накъде повече. Вън от всичко. Бях им се ядосал нещо, та може би съм реагирал незряло. Но постепенно свикнах.

— Било е нещо като игра, така ли?

— По-скоро като пристрастяване — каза Ричър. — Пристрастих се към това да съм извън всичко.

Хлапакът донесе сметката. Хелън Родин плати. После прибра касетофона в куфарчето си и двамата с Ричър си тръгнаха заедно. Поеха право на север, покрай строежите в края на Първа улица. Тя отиваше към кантората си, а той — да си търси хотел.

Един човек на име Григор Лински ги проследи с поглед, докато се отдалечиха. Беше излегнат назад в седалката на кола, паркирана до бордюра пред ресторанта. Лински знаеше къде обядва тя, когато някой й прави компания.

4

Ричър отседна в един хотел в центъра на града. Казваше се „Метропол Палас“ и се намираше през две преки източно от Първа улица, успоредно на главната й търговска част. Плати в брой за една нощувка, като се регистрира с името Джими Рийс. Вече бе минал по веднъж всички президенти и вицепрезиденти на страната, та сега използваше имена на полузащитници от бейзболния отбор „Янкис“, и то от периодите му на упадък, за да не са много известни. Джими Рийс беше играл доста добре през 1930 г., но през 1931-ва, вече достигнал мимолетния си апогей, бе тръгнал надолу. През 1932-ра се бе прехвърлил в „Сейнт Луис“, но съвсем за кратко и в края на сезона си бе отишъл също така незабелязано, както се бе появил. Беше умрял на деветдесет и три годишна възраст в Калифорния, забравен от всички. И ето че отново бе възкръснал като наемател на единична стая с баня в „Метропол Палас“, за една нощувка с уговорка да освободи стаята най-късно до единайсет на следващата сутрин.

„Метропол“ беше стар, полупразен, отдавна западнал хотел, който въпреки безрадостния си вид носеше следи от стара слава. Ричър веднага забеляза това. Представи си търговците на царевица отпреди стотина години, които са се изкачвани по хълма откъм кея, за да нощуват в него. Помисли си, че навремето фоайето може би е приличало на онези барове от уестърните, но за съжаление някой наскоро се беше опитвал да го освежи с оскъдни модернистични елементи. Имаше нов асансьор. Вместо с ключове стаите се отваряха с магнитни карти. Но извън козметичните промени сградата си оставаше по същество същата като едно време. Поне неговата стая имаше подобаващо старомоден и мрачен вид. Да не говорим за матрака на леглото, който изглеждаше като част от първоначалната мебелировка.

Той се излегна по гръб върху него и сплете пръсти зад тила си. Мислите му го отнесоха четиринайсет години назад, в Кувейт Сити. Всеки град си има своя цвят, наистина. В този смисъл Кувейт Сити беше бял. Бели фасади с бели гипсови орнаменти, боядисан в бяло бетон, бял мрамор.

Дори небето изглеждаше бяло, нажежено от слънцето. Мъже с бели роби. Бял беше и паркингът, от който бе стрелял Джеймс Бар, а също и жилищната сграда срещу него. И четиримата убити бяха носили черни очила, за да предпазят очите си от ослепителната светлина. И четиримата бяха улучени точно в главата, но очилата им по чудо бяха останали здрави. Просто бяха отхвръкнали при удара и паднали на земята. И четирите куршума бяха намерени, без което случаят може би нямаше да бъде разкрит. Бяха от снайперска карабина, със скосена задна част, и тежаха точно по 10,09 грама. Тези конкретно не бяха с кух връх — това беше забранено по Женевската конвенция. Бяха от стандартни патрони на американски снайперист от редовната армия или от морската пехота. Ако Бар беше използвал бойна карабина, лека картечница или пистолет, Ричър едва ли щеше да стигне далеч. Всички огнестрелни оръжия в театъра на бойните действия, с изключение на снайперските карабини, ползваха стандартни боеприпаси на НАТО, което щеше да направи идентифицирането на оръжието, произвело изстрелите, практически невъзможно. Но целта на Бар беше именно такава: да използва, поне веднъж в живота си, зачисленото му оръжие по жива цел. В резултат от което четирите куршума, струващи по тринайсет цента единият, го бяха издали.

Независимо от това случаят се беше оказал доста заплетен. Може би най-трудният, който Ричър някога бе решавал. Беше приложил логика, дедукция, документен анализ, страшно много тичане, интуиция и накрая бе действал по метода на изключването. Следата в крайна сметка го бе отвела до Джеймс Бар, който — видял най-после заветното червено облаче — го чакаше в арестантската си килия спокоен и удовлетворен.

За да си признае всичко.

Самопризнанието му беше направено доброволно, незабавно и изчерпателно. Ричър изобщо не го докосна с ръка. Бар с готовност описа преживяното. После на свой ред се поинтересува как точно е протекло разследването, като видимо се развълнува от процедурата. Явно не беше очаквал да го заловят. За нищо на света. Затова беше едновременно покрусен и възхитен от уменията на следователите. Накрая, когато по политически причини се бе наложило да го пуснат, дори им бе изказал съчувствие. Сякаш искрено съжаляваше, че всички усилия на Ричър са отишли напразно.

Докато четиринайсет години по-късно отричаше.

Двата случая — сегашният и предишният — се различаваха и по още нещо. Но Ричър така и не можеше да определи с точност по какво. Нещо във връзка с жегата в Кувейт Сити.

Григор Лински позвъни на Зека по мобилния си телефон. Зека беше неговият пряк работодател. Той не беше обикновен зек, а Зека, с главно „З“. Единственият. Въпрос на уважение. Беше на осемдесет години, но за най-малката проява на неуважение изкълчваше китки и лакти. Приличаше на стар бик. Не му липсваше нито физическа сила, нито сила на характера. Именно благодарение на физическата си сила и на силата на характера си беше достигнал до тази почтена възраст. Без тези две условия щеше да е загинал още на двайсет. Или по-скоро на трийсет, откакто полудя окончателно и престана да помни истинското си име.

— Адвокатката се върна в кантората си — каза Лински. — Ричър зави на изток по Първа. Не го последвах. Но видях, че не тръгна към автогарата. Може да се предположи, че остава в града. Сигурно ще отседне в „Метропол“. Това е всичко по въпроса засега.

Зека не отговори.

— Да предприемем ли нещо?

— Колко време ще остане?

— Зависи. Очевидно е дошъл с благотворителна мисия.

Зека не каза нищо.

— Да предприемем ли нещо? — запита повторно Лински.

Кратка пауза, през която в слушалката се чуваше само шумът по линията и дишането на стареца.

— Може би нещо за отвличане на вниманието — каза Зека. — Или за сплашване. Чувам, че бил военен. Вероятно ще се държи по предвидим начин. Ако наистина е в „Метропол“, довечера едва ли ще бъде там. Доста е скучно за военен. Ще иде някъде другаде. Вероятно сам. Нека му се случи инцидент. Проявете въображение. Нещо по-сложно. И не използвайте наши хора. Всичко да изглежда напълно естествено.

— Щети?

— Счупени кости, като минимум. Може би черепна травма. Да се озове в интензивното отделение до своя приятел Джеймс Бар.

— А адвокатката?

— На първо време я оставете на мира. И до нея ще стигнем, ако се наложи.

Хелън Родин прекара следващия един час на бюрото си. През това време телефонът й звънна три пъти. Първия път беше Франклин. Даваше заден ход.

— Съжалявам, но ще трябва да загубиш делото — каза той. — Пък и аз си имам достатъчно работа. Не мога да се занимавам с този случай безплатно.

— Никой не обича безнадеждните случаи — каза дипломатично Хелън. Все пак Франклин щеше да й трябва и за в бъдеще. Нямаше смисъл отсега да насилва нещата.

— Никакви безнадеждни случаи повече, особено безплатно — каза Франклин.

— Ако намеря пари, ще се заемеш ли отново?

— Разбира се — отвърна той. — Само ми звънни.

Двамата затвориха след съответните любезности. Деловите им отношения бяха запазени. След още десет минути телефонът иззвъня отново. Беше баща й, който изглеждаше притеснен.

— Да ти кажа честно, не трябваше да се заемаш с това дело — започна той.

— Не че имах кой знае какъв избор… — отвърна тя.

— Загубата може да се превърне в победа, ако разбираш какво искам да кажа.

— Победата още повече — отвърна тя.

— Не, евентуална победа от твоя страна ще бъде чиста загуба. Трябва да го разбереш.

— Ти завеждал ли си някога дело с намерение да го загубиш? — попита тя.

Баща й не отговори, а също зададе въпрос:

— Ричър откри ли те? — С което искаше да каже: Имам ли основания за притеснение?

— Да, откри ме — отвърна тя с привидно безразличие.

— Интересен ли ти се струва? — Което вече означаваше: Трябва ли да се страхувам за теб?

— Във всеки случай ми даде храна за размисъл.

— Не смяташ ли, че е редно да го обсъдим? — С други думи: Моля те, разправи ми всичко.

— Сигурно и това ще стане, и то скоро. Като му дойде времето.

Двамата побъбриха за това-онова още минута и се разбраха да се срещнат за вечеря. Той отново се опита да изкопчи нещо, но тя не поддаде. После затвориха. Хелън се усмихна. Не го бе излъгала. Дори не беше блъфирала. Просто се беше включила в играта. Правото е игра, в която винаги присъства психологически елемент.

Третото позвъняване беше от Роузмари Бар. Намираше се в болницата.

— Джеймс се събужда — каза тя. — Изплюл е дихателната тръба. Излиза от комата.

— Говори ли?

— Според лекарите до утре може да проговори.

— Ще си спомни ли нещо?

— Докторите казват, че не е изключено.

Час по-късно Ричър излезе от „Метропол“. Без да пресича Първа улица, пое на север покрай евтините магазини, които бе видял около сградата на съда. Трябваха му дрехи. Нещо местно. Дори работен гащеризон щеше да му свърши работа, само не тези ярки дрехи, с които беше дошъл от Маями. Каза си, че оттук може да отскочи до Сиатъл. Там правели хубаво кафе. А човек не може да се разхожда из Сиатъл в яркожълта риза.

Намеря подходящ магазин и си купи чифт панталони. На етикета пишеше „Цвят: маслинен“, но за него си беше мръснокафяв. Откри и дебела ватирана риза в почти същия цвят. После бельо. Инвестира и в чифт чорапи. Преоблече се в тясната пробна и изхвърли предишните си дрехи още там, в кошчето за боклук на магазина. Даде четирийсет долара, а смяташе с тия дрехи да изкара едва четири дни. Беше си чисто прахосничество, но си беше казал, че си струва да плаща по десет долара на ден, за да не носи багаж.

Ричър излезе от магазина и пое на запад, към превалящото следобедно слънце. Ризата му беше твърде плътна за мекото време, но той я регулира на температура, като й нави ръкавите и откопча и второто копче. Иначе като дреха си я биваше. Би му свършила добра работа в Сиатъл.

Излезе на площада и забеляза, че фонтанът отново е пуснат. Езерцето бавно се пълнеше с вода, макар и много бавно. По дъното имаше два пръста тиня, която се плискаше на мътни вълнички. Наоколо се бяха събрали хора и гледаха. Други просто подминаваха, всеки забързан нанякъде. Но никой не крачеше напряко през тесния проход, където бяха загинали жертвите на Бар. Може би ничий крак нямаше да стъпи повече там. Дали от уважение към мъртъвците, от страх или просто така, инстинктивно — Ричър не можеше да каже.

Внимателно заобикаляйки букетите цветя, той приседна на ниската каменна стена. Зад гърба му са чуваше плисъкът на фонтана, пред него се издигаше сивото здание на обществения паркинг. Едното му рамо се топлеше от слънчевите лъчи, другото студенееше в сянка. Под краката му хрускаше пясък. Погледна наляво, към входа на сградата, където се помещаваше Държавната автомобилна инспекция. После надясно, към колите, преминаващи по надлеза — високо над земята, престроявайки се в едно платно по кривата на завоя. По този надлез движението беше още спокойно, макар че долу по Първа улица вече се забелязваха първите признаци на следобедните задръствания. След това отново извърна глава наляво и видя Хелън Родин, задъхана, да сяда до него.

— Излъгала съм се — каза тя. — Вие наистина сте неоткриваем.

— Но въпреки всичко ме открихте.

— Само защото ви видях от прозореца. Дойдох тичешком дотук, като се надявах, че междувременно няма да си тръгнете. Преди това близо час звънях на всички хотели в града само за да ми кажат, че не сте отседнали там.

— Това, което хотелите не знаят, няма как да им навреди.

— Джеймс Бар идвал в съзнание. До утре можело да се съвземе напълно.

— А може и да не се съвземе.

— Разбирате ли от черепни травми?

— Само от тези, които причинявам лично.

— Искам да ми направите една услуга.

— Каква например? — попита той.

— Можете да ми помогнете — отвърна тя, — като ми кажете нещо важно.

— Така ли?

— По този начин ще помогнете и на себе си.

Той не отговори.

— Бих желала да анализирате доказателствения ми материал.

— Нали си имате Франклин за тази цел?

Тя поклати глава.

— Франклин е твърде близък с някогашните си приятелчета от полицията. Не е достатъчно критичен. Няма да им придиря много.

— А защо избрахте мен? Не забравяйте, че аз лично държа Бар да си плати.

— Именно. Тъкмо затова вие сте най-подходящ. Искам да потвърдите, че разработката е перфектна. Тогава можете да си тръгнете оттук удовлетворен.

— А дали ще искам да ви кажа, ако намеря пропуск?

— Ще позная по очите ви. Както и по следващите ви действия. Ако си тръгнете, разработката е перфектна. Ако изчакате, значи не е.

— Франклин ви изостави, нали?

Тя се поколеба, после кимна.

— Това дело поначало е обречено. Аз се съгласих да го поема без заплащане. Понеже никой друг не го искаше. Докато Франклин си има достатъчно работа.

— Значи Франклин не иска да работи без хонорар, а аз искам, така ли?

— Просто трябва да го направите. Мисля, че сам вече сте го решили за себе си. Затова най-напред отидохте при баща ми. Той е доста самоуверен, няма спор. Вече сте го разбрали. Но от друга страна, държите лично да огледате данните. Понеже сте доста педантичен като следовател. Сам го казахте. Вие сте перфекционист. Преди да си тръгнете оттук, искате да се убедите, че всичко е изпипано до най-малката подробност според собствените ви представи.

Ричър не отговори.

— Сега ще ви се предостави възможност — продължи тя. — Това е тяхно конституционно задължение. Да ви покажат всичко, което имаме право да знаем. Защитата има право да получи всички данни по делото.

Ричър все така мълчеше.

— Нямате избор — каза тя. — Иначе нищо няма да ви покажат. Не обичат да споделят тайните си с непознати от улицата.

Един хубав оглед. И после да си тръгна удовлетворен оттук.

— Добре — рече накрая той.

Тя посочи с пръст:

— Тръгнете право на запад, след четири улици свийте на юг. Полицейският участък е на една пряка по-надолу. Аз ще се кача горе да звънна на Емерсън.

— Сега ли?

— Джеймс Бар идва на себе си. Искам да приключим с това колкото се може по-бързо. Утре цял ден ще търся психиатър, готов да работи без пари. Засега шансът ни е да пледираме невменяемост.

Ричър извървя указаните му четири улици на запад и една на юг. Полицейският участък заемаше цяло каре, като се падаше точно под шосейния надлез. Отпред и отстрани имаше Г-образен паркинг за полицейските коли. На него под ъгъл бяха наредени черно-бели патрулки, коли без отличителни знаци за цивилните детективи, както и една подвижна криминологична лаборатория и камионетка на специалните полицейски части. Сградата беше от полирани бежови тухли, с равен покрив, по който минаваха широките тръби на климатичната инсталация. Прозорците бяха с решетки; по отдалечените ъгли на оградата имаше бодлива тел.

Той влезе вътре, поразпита насам-натам и накрая се озова пред самия Емерсън, който го очакваше зад бюрото си. Ричър го позна от репортажа по телевизията. На живо си беше същият — тих, с бледо лице, нито едър, нито дребен, делови и компетентен на вид. Полицай до мозъка на костите. Полицейщината беше в кръвта и в гените му. Бликаше от порите на кожата му. Беше облечен със сив вълнен панталон и бяла риза, разкопчана на шията. Без вратовръзка. На облегалката на стола му висеше туидено сако. Лицето и тялото му бяха някак безформени, сякаш разкривени от непрестанен натиск.

— Добре дошъл в Индиана — рече той.

Ричър не отговори.

— Сериозно — продължи Емерсън. — Не се шегувам. Много се забавляваме, когато някой стар приятел на обвиняемия се появи отнякъде, за да разпердушини цялото ни разследване.

— Тук съм заради адвокатката му — обясни Ричър. — Не като негов приятел.

Емерсън кимна.

— Да те поставя в течение на историята тогава — предложи той. — После моят криминалист ще ти разкаже подробностите. Можеш да видиш всичко, което те интересува, и да задаваш всякакви въпроси, каквито намериш за нужно.

Ричър се усмихна. Самият той бе служил като полицай или нещо подобно в продължение на тринайсет безкрайни години. Службата му далеч не беше от най-леките, та бе научил полицейския език с всичките му диалекти. Разбираше тона с всичките му нюанси. Самият начин на изразяване на Емерсън говореше много. От него Ричър разбра, че въпреки първоначалната враждебност човекът насреща му тайно се радва да се срещне със свой потенциален критик. Понеже не се съмняваше и за момент, че делото му е в кърпа вързано.

— Ти си познавал Джеймс Бар доста добре навремето, прав ли съм? — запита Емерсън.

— А ти познаваше ли го? — отвърна с въпрос Ричър.

Емерсън поклати глава.

— Никога не съм го срещал преди. Нямаше никакви признаци какво си е наумил.

— Пушката му законно регистрирана ли е?

Емерсън кимна.

— Регистрирана, без да е модифицирана впоследствие. Както и всичките му останали оръжия.

— Да не е бил ловец?

Емерсън отново поклати глава.

— Не е бил член на Националната оръжейна асоциация, нито на някакъв местен ловен клуб. Никога не сме го виждали да излиза на лов. Няма каквито и да било противозаконни прояви. Обикновен тих гражданин, направо безшумен. Никакви признаци какво си е наумил.

— Имал ли си подобни случаи в миналото?

— Колкото щеш. Индиана се нарежда на шестнайсето място от петдесет и един щата, ако броим и окръг Колумбия, по убийства спрямо броя на населението. По-зле сме от Ню Йорк, дори и от Калифорния. Като този град не е най-лошият в щата, но не е и най-добрият. Така че сме имали доста такива случаи в миналото, като понякога се забелязват признаци какво ще става, друг път няма, но при всички случаи си знаем работата.

— Говорих с Алекс Родин — каза Ричър. — Много е впечатлен.

— Няма как да не е. Справихме се добре. Твоят стар приятел ни беше в ръцете шест часа след първия изстрел. Цялата разработка е изпипана като по учебник, от начало до край.

— И нямаш никакви съмнения, така ли?

— Представи си само: откакто написах доклада в събота сутрин, досега не съм се сещал повече за него. За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде, а аз съм имал доста такива случаи, повярвай ми.

— Има ли смисъл тогава да се занимавам и аз с него?

— Има, разбира се. При мен работи един криминалист, който няма търпение да се изфука с уменията си. Добър човек, заслужава да бъде оценен по достойнство.

Емерсън придружи Ричър до лабораторията и го представи като сътрудник на защитата, дошъл да събира сведения по делото, а не като личен приятел на Джеймс Бар. С което донякъде спомогна за разведряване на атмосферата. След което го остави с криминалиста, който се оказа сериозен и задълбочен четирийсетгодишен мъж на име Белантонио. Независимо от гръмкото име, в него нямаше нищо превзето. Беше висок, слаб, мургав и леко прегърбен. Приличаше донякъде на погребален агент. При това смяташе, че Джеймс Бар ще се признае за виновен. С което щеше да го лиши от заслужена слава в съда. Това беше ясно. Човекът беше подредил всички улики в логическа нишка върху дългите маси в запечатания полицейски гараж и с наслада изнасяше пред посетителите си представлението, което щеше да му бъде отказано на процес със съдебни заседатели.

Масите бяха прости и продълговати, с бели покривки като във войнишка столова, подредени околовръст край стените на гаража. Над тях бяха заковани коркови дъски за обяви, плътно покрити със стотици гъсто изписани листове в найлонови калъфчета, всеки отнасящ се до точно определен предмет на съответната маса. В средата на правоъгълника, очертан от белите маси, се намираше бежовият „Додж Караван“ на Джеймс Бар. Помещението беше почистено и добре осветено с ярки неонови тръби, от които ванът изглеждаше огромен и някак неестествен, като пришълец от космоса. Беше стар и мръсен и излъчваше остра миризма на гума, бензин и моторно масло. Плъзгащата се задна врата беше отворена. Вътре Белантонио беше закрепил подвижна лампа, която осветяваше постелката на пода.

— Всичко изглежда много добре — каза Ричър.

— Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал — отвърна гордо Белантонио.

— Хайде, покажете ми.

Белантонио започна с пластмасовия конус. Виждаше се отдалеч, поставен на масата върху квадратно парче бакалска хартия, и също изглеждаше неестествено голям и някак не на място. По оранжевата му повърхност още се виждаха следи от тъмния прах, с който бяха вземали пръстови отпечатъци. Бар го беше пипал, в това нямаше съмнение. С дясната си ръка го беше хващал за тясната част, близо до върха. И то неведнъж. По гумата имаше множество отпечатъци от пръстите и дланта му. Нямаше съмнение, че са негови. Точките на съвпадение бяха повече от достатъчни за който и да било съд.

Същото се отнасяше и за монетата от брояча, и за гилзата, намерена в процепа. Белантонио показа на Ричър снимки, изкопирани от записа на охранителните камери, на които ясно се виждаше как ванът влиза в гаража малко преди инцидента и го напуска веднага след това. Показа му вътрешността на вана; показа му нишките от постелката, намерени върху грапавия бетонен под на гаража; кучешките косми, власинките от джинсите и шлифера. Показа му квадратно парче мокет, взето от къщата на Бар, както и нишките от него, открити на мястото на инцидента. Показа му старите войнишки обувки „Кларк“ и му обясни как каучуковата подметка е идеално средство за пренасяне на всякакви полепнали частици. Показа му малките драскотини по бомбетата на обувките, както и местата, където парченца от кожата се бяха полепили по бетона. Показа му проби от циментовия прах, който Джеймс Бар беше внесъл в къщата си и техниците бяха открили в гаража, в кухнята и дневната му. Показа му сравнителна проба от пода на гаража, както и доклада от лабораторията, в който се установяваше, че е един и същ прах.

Ричър прегледа внимателно разпечатките от обажданията в полицията и в бърза помощ, както и от радиотрафика между патрулните коли. После изчете набързо протокола от мястото на инцидента, данните от първоначалния оглед на униформените полицаи, от криминологичната експертиза на хората на Белантонио, резултата от хрумването на Емерсън относно брояча на паркинга. После прочете доклада за самия арест, отпечатан и закачен с кабарче на дъската заедно с останалите документи. В него се описваше използваната от командосите тактика, пълната изненада на спящия заподозрян, идентифицирането му по шофьорската книжка в джоба на панталона. Резултатите от предварителния медицински преглед. Залавянето на кучето от специалните полицейски дресьори. Дрехите в гардероба. Обувките. Оръжията в мазето. Прочете свидетелските показания. На служителя в наборното бюро, чул шест изстрела. Записът на самите изстрели, предоставен от мобилния оператор. С прикрепена графика — назъбената линия на фоновия шум с шестте резки, добре очертани пика. Гледани от ляво на дясно, те отговаряха напълно на последователността, описана от Хелън Родин. Един, два-три, пауза, четири–пет–шест. По вертикалата на графиката беше регистрирана силата на звука; по хоризонталната — времетраенето. Изстрелите се бяха записали сравнително слабо, но достатъчно отчетливо. Шестте бяха произведени за по-малко от четири секунди. Четири секунди, променили — поне временно — един цял град.

Ричър огледа пушката. Беше запечатана в прозрачен найлонов калъф. Прочете бележките на дъската над нея. „Спрингфийлд M1 А Супер Мач“, пълнител за десет патрона, от които четири бяха още вътре. Цялата покрита с отпечатъците на Бар. С драскотини отдолу по ложата, отговарящи напълно на люспите лак, открити в гаража. Невредимият куршум, изваден от фонтана. Балистична експертиза, доказваща изстрелването на куршума именно от тази цев. Още една, сочеща, че следите по гилзата са именно от изхвъргача на този затвор. Всичко беше от ясно по-ясно. Случаят беше приключен.

— Е, добре, стига толкова — каза Ричър.

— Страхотно, нали? — запита Белантонио.

— Най-добрите улики, които някога съм виждал.

— По-добри от сто доклада със свидетелски показания.

Ричър се усмихна. Това беше любим израз на криминалистите.

— Има ли нещо, което ви смущава? — запита той.

— Нищо — отвърна Белантонио. — Абсолютно нищо.

Ричър се загледа в отражението си в прозореца на доджа. От тъмното стъкло новата му бяла риза изглеждаше сива.

— Защо не си е прибрал конуса? — запита той. — Можел е да го метне отзад във вана, преди да офейка.

Белантонио не отговори.

— И защо му е притрябвало да си плаща паркинга? — продължи Ричър.

— Аз съм криминалист — каза Белантонио. — Не психолог.

В този момент влезе Емерсън и застана до тях, явно очаквайки да се наслади на пълната капитулация на Ричър. И Ричър не го разочарова. Здрависа се и с двамата и ги поздрави с успешно приключения случай.

Тръгна обратно по стъпките си — една пряка на север и четири на изток, мина под надлеза на шосето и се насочи към черната стъклена кула. Минаваше пет следобед и слънцето грееше в гърба му. Стигна до пешеходната зона. Фонтанът продължаваше да се пълни. Нивото се беше повишило с още три сантиметра. Влезе в сградата покрай емблемата на Ен Би Си и се качи в асансьора. Този път Ан Яни я нямаше по коридорите. Може би се готвеше за новините в шест.

Намери Хелън Родин зад старото й бюро.

— Гледай ме в очите — каза той.

Тя го погледна в очите.

— Избери си, което искаш клише: доказателствата са железни, гранитни, 24 карата. Надеждни като швейцарски часовник. Солидни като решетка на ролс-ройс.

Тя мълчеше и го гледаше.

— Долавяш ли съмнение в погледа ми? — запита той.

— Не — отвърна тя. — Не долавям.

— Тогава е време да се обадиш на психиатъра. Ако това ти е целта, разбира се.

— Човекът заслужава съдебна защита, Ричър.

— Човекът е убиец.

— Не можем просто така да го линчуваме.

Ричър се замисли за миг. После кимна.

— Психиатърът трябва особено да наблегне на брояча — каза той. — Все пак кой, освен луд би платил за десет минути, дори и да не е тръгнал да убива! На мен лично ми се струва доста смахнато. Такава съвестност! Сякаш през цялото време се е притеснявал да не наруши закона. Може пък наистина да е бил побъркан. Нали разбираш, може да не е съзнавал какво прави!

Хелън Родин си записа нещо в бележника.

— Непременно ще наблегна на това.

— Искаш ли да хапнем някъде?

— Ние сме опоненти по това дело.

— Е, вече обядвахме заедно.

— Само защото исках да те помоля за услуга.

— Което не ни пречи да се държим цивилизовано.

— Ще вечерям с баща ми.

— И с него сте опоненти.

— Да, но той ми е баща.

Ричър не отговори.

— Добре ли се държаха полицаите? — попита тя.

Ричър кимна.

— Бяха любезни.

— Едва ли са се зарадвали да те видят. Те така и не разбират какво правиш тук.

— Нямаше от какво да се притесняват. Разработката е изпипана перфектно.

— Операта не свършва, докато не пее дебелата певица.

— Тя пее от пет часа в петък следобед — каза той. — И то доста гръмко.

— Може след вечеря да се видим някъде за по едно питие — предложи тя. — Ако успея да се отскубна навреме. На шест преки на север оттук има бар с телевизори. В понеделник вечер това е единственото място в града, където може да се отиде. Ще гледам да се отбия и да се видим, ако си там. Но нищо не обещавам.

— Нито пък аз — отвърна Ричър. — Може по това време да съм в болницата, за да изключа апаратурата на Джеймс Бар.

Той слезе с асансьора до партера, където откри Роузмари Бар да го чака във фоайето. Помисли си, че току-що е пристигнала от болницата, позвънила е на Хелън Родин и тя й е казала, че тъкмо си е тръгнал и слиза надолу. Затова бе останала там да го изчака. Видя я да крачи нервно напред-назад по една и съща права линия между асансьорите и изхода.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Отвън — каза той.

Двамата минаха през въртящата се врата и се запътиха към южната стена на фонтана. Нивото на водата продължаваше бавно да се покачва. Подскачащите струи бълбукаха и ромоляха приспивно. Той седна на същото място, където и преди. В краката му се виждаха познатите свещи и дребни дарове в памет на загиналите. Роузмари Бар застана срещу него, съвсем близо, вперила поглед в очите му, без да поглежда надолу към семейните снимки, букетчетата и свещите.

— Добре е да мислите със собствения си мозък — каза тя.

— Така ли? — рече той.

— Щом Джеймс настояваше да дойдете, значи е невинен.

— Едното не следва непременно от другото.

— Но е логично — каза тя.

— Току-що се запознах с доказателствения материал — каза той. — Стига, че и отгоре.

— Не споря за това, което е станало преди четиринайсет години.

— Не можете да спорите, дори и да искате.

— Но сега е невинен.

Ричър не отговори.

— Разбирам чувствата ви — каза тя. — Смятате, че ви е предал.

— Така е.

— Ами ако не е? Ами ако той е спазил вашите условия и всичко това е следствена грешка? Как бихте се почувствали? Какво бихте направили за Джеймс? Ако сте готов да се изправите срещу него, не смятате ли, че би трябвало да сте еднакво готов и да застанете до него?

— Това са теории.

— Изобщо не са теории. Най-сериозно ви питам: ако се докаже, че грешите, че Джеймс не го е направил, ще си дадете ли труда да го защитите?

— Ако се докаже, че греша, моята защита няма да ви е нужна.

— Но ще го защитите ли?

— Да — отвърна Ричър, без да се замисли. Все пак едно такова обещание не му струваше нищо.

— Затова е добре да мислите със собствения си мозък.

— Вие защо се изнесохте от дома му?

Тя се замисли.

— Защото през цялото време беше гневен. С него не беше никак лесно да се живее.

— На какво се гневеше?

— На всичко.

— Може би е редно вие да помислите малко с мозъка си.

— Можех да си измисля причина, но не го направих. Казах ви истината. Нямам какво да крия. Искам да ми вярвате. Искам да ви накарам да повярвате и в него. Той е един нещастник, може дори да е душевно разстроен, но не е извършил това.

Ричър мълчеше.

— Ще мислите ли с мозъка си? — настоя тя.

Ричър не отговори. Вдигна рамене, извърна се и си тръгна.

Ричър не отиде в болницата, както се бе заканил. Не изключи животоподдържащата апаратура на Джеймс Бар. Вместо това си взе душ в хотел „Метропол Палас“ и се запъти към бара с телевизорите, за който му бе казала Хелън. Маршрутът му от шест преки на север от черната стъклена кула го отведе обратно под надлеза и оттам — в някакъв неугледен квартал. Още сутринта той бе забелязал, че благоустрояването на града стига до ясно очертана граница на юг, а сега констатира, че подобна граница има и на север, като барът се падаше малко отвъд чертата. Помещаваше се в невзрачна квадратна сграда, чието първоначално предназначение можеше да бъде само предмет на догадки. Може би беше замислена като магазин за селскостопански инвентар или автокъща, или зала за билярд. Беше с плосък покрив и зазидани прозорци. Улуците й явно бяха задръстени с нечистотии и от преливането на водата по фасадата се бяха образували петна от зелен мъх.

Интериорът изглеждаше малко по-добре, но не блестеше с нищо особено. Приличаше на десетки други барове с телевизори, които бе виждал през живота си. Всъщност вътре имаше близо три дузини телевизори, окачени на скоби по стените или провесени направо от тавана, до един пуснати на спортния канал. Плюс всички видове спортни атрибути, които човек би очаквал да види на такова място. Подписани футболни фланелки в стъклени витрини; шлемове за американски футбол върху лавици на стената; стикове за хокей; баскетболни топки; стари програми за всевъзможни турнири и пр. Обслужващият персонал се състоеше само от жени, облечени като мажоретки. Барманите бяха мъже, издокарани с раирани униформи на бейзболни съдии.

Телевизорите предаваха американски футбол. Нормално за понеделник вечер, каза си Ричър. Някои бяха с обикновени екрани, други с плазмени, имаше и видеопроекторни уредби. Едни и същи сцени се разиграваха едновременно на няколко десетки екрана с различна големина, с леко вариращи цветове, фокус и яркост на образа. Барът се пълнеше, но Ричър успя да си намери маса. В ъгъла, както обичаше. Веднага притича келнерка и той си поръча бира и чийзбургер. Изобщо не погледна менюто. Във всеки бар с телевизори в Америка можеше да се намери бира и чийзбургер.

Той отпиваше от бирата, отхапваше от сандвича и гледаше мача на един от екраните. Барът все повече се изпълваше с шумни тълпи, но никой не се опита да седне на масата му. Ричър имаше такова въздействие върху повечето хора. Седеше си сам, изолиран от света, сякаш пред него имаше невидима табелка: „Не се приближавай“.

И изведнъж някой не се съобрази с невидимия надпис и се приближи към него. Той отмести поглед от екрана и видя, че около масата му се навърта младо момиче. В ръцете си крепеше бутилка бира и пълна чиния с чиле. Беше забележителна гледка. С вълниста червеникава коса и яркочервена памучна риза, дълбоко разкопчана и завързана на възел над пъпа. Беше с едър бюст, тънка талия и добре заоблен ханш — класически силует на пясъчен часовник. С плътно прилепнали джинси, които приличаха повече на клин. И с лъскави ботуши от крокодилска кожа. Ако в някоя енциклопедия на буквата „П“ имаше определение за „провинциалистка“, сигурно отстрани щеше да фигурира нейна снимка за илюстрация. Изглеждаше прекалено млада, за да пие бира. Но явно беше минала пубертета. В това поне нямаше съмнение. Копчетата на ризата й всеки момент щяха да се разхвърчат под напора на бюста й. А под изпънатия плат на джинсите не се виждаше очертание на бельо. Ричър се загледа в нея секунда повече, отколкото беше нужно, и момичето изтълкува погледа му като покана.

— Свободно ли е при вас? — запита тя от около метър.

— Заповядайте — отвърна той.

Тя седна. Не срещу него — до него.

— Благодаря — каза. Отпи от бирата, без да отделя поглед от него. Имаше зелени очи, широко отворени. Полуизвърната към него, тя се наведе изкусително напред. Горните три копчета на ризата й бяха разкопчани. Беше със сутиен с подплънки, може би втория по големина номер. Виждаше се бялата дантела, с която беше поръбен.

Дали поради шума или заради нещо друго, момичето приближи още повече лицето си до неговото.

— Падате ли си? — запита тя.

— По какво?

— По футбола.

— Донякъде — отвърна той.

— Играли ли сте някога?

Някога. Не: Играете ли сега? Изведнъж се почувства стар.

— Във всеки случай сте доста добре сложен — продължи тя.

— Играех навремето, във войската — отвърна той. — Като курсант в „Уест Пойнт“.

— Включиха ли ви в отбора?

— Само веднъж.

— Да не са ви контузили?

— Бях много буен като млад.

Тя се усмихна неуверено. Може би се шегуваше, а може би не.

— Искате ли чипс?

— Благодаря, вече ядох.

— Казвам се Санди — обяви тя.

Всички все Санди се казвате, помисли си Ричър.

— Джими Рийс — представи се на свой ред той.

В погледа й прочете изненада. Това му се стори странно. Но си каза, че може би някое от гаджетата й се казваше Джими Рийс. Или пък наистина беше почитателка на „Янкис“.

— Много ми е приятно, Джими Рийс — каза тя.

— И на мен — рече той и се извърна към телевизора.

— Отскоро си в града, нали? — попита тя.

— Обикновено във всеки град съм отскоро — отговори той.

— Е, ако си падаш само донякъде по футбола, може пък да се навиеш да ме заведеш другаде.

— Например?

— Например на някое по-тихо местенце. И по-усамотено…

Той не каза нищо.

— Имам кола — добави тя.

— А имаш ли години за шофьорска книжка?

— Имам години и за доста други неща. В някои от които съм много печена.

Ричър си замълча. Тя се раздвижи на стола си. Отблъсна се от масата и погледна надолу.

— Харесват ли ти джинсите ми? — попита го.

— Според мен доста добре ти стоят.

— И аз така мисля. Лошото е, че са прекалено тесни и с тях не може да се носи бельо.

— Всеки с кръста си…

— Смяташ ли, че разкриват фигурата ми?

— Е, поне са непрозрачни. На мен това обикновено ми стига.

— Представи си обаче как ги смъкваш…

— Не мога. Първо ще трябва да ги обуя, а не се виждам в тях.

Тя присви очи.

— Да не си гей?

— А ти да не си проститутка?

— Нищо подобно! Работя в магазина за авточасти.

Тя млъкна и се замисли. Известно време прехвърляше усилено нещо в мозъка си. И изведнъж смени тактиката — скочи с писък от стола, замахна и го зашлеви през лицето. И писъкът, и плесницата отекнаха силно в препълнения бар. Всички погледи се насочиха към тях.

— Нарече ме курва — запищя тя. — Нарече ме мръсна курва.

Чу се стържене от крака на столове по дървения под. Няколко мъже наскачаха от масите. Едри мъже, с джинси и тежки обувки. Селски момчета. Бяха петима на брой и си приличаха като близнаци.

Момичето се усмихваше победоносно.

— Това са братята ми — заяви гордо тя.

Ричър не каза нищо.

— Ти ме нарече курва пред братята ми!

Петимата стояха и ги гледаха.

— Тоя ме нарече курва — зави повторно тя.

Първо правило: изправи се и бъди готов.

Второ правило: покажи им с кого си имат работа.

Ричър се изправи бавно. Беше метър и деветдесет и три, около сто и десет килограма, със спокоен поглед, отпуснал лениво ръце.

— Нарече ме курва — изскимтя отново тя.

Трето правило: разбери кой е водачът.

Бяха петима. А всяка група от петима мъже се състои от водач, двама нахъсани и двама недотам нахъсани последователи. Успееш ли да елиминираш водача и едното или двете му нахъсани другарчета, значи си спечелил. Недотам ентусиазираните се обръщат и дим да ги няма. Така че при кръчмарските сбивания няма такова нещо като петима срещу един. Обикновено са двама, най-много трима срещу един.

Четвърто правило: водачът е този, който прави първия ход.

В случая първия ход го направи един едър грубоват младеж, около двайсетгодишен, с кръгло червендалесто лице и гъста сламеноруса коса. Той пристъпи напред, а останалите се строиха плътно зад него от двете му страни, като връх на копие. На свой ред Ричър пристъпи крачка напред, за да ги пресрещне. Масата в ъгъла си има своите предимства, но и един недостатък: от нея няма накъде да мърдаш, освен напред.

Не че той имаше нещо против.

Защото петото правило гласеше: никога не отстъпвай.

Имаше и шесто: не чупи мебелите.

Защото изпочупиш ли мебелировката в един бар, собственикът се замисля за застраховката си, застрахователните компании на свой ред изискват полицейски доклад, а първото нещо, което прави полицията, като пристигне на мястото на инцидента, е да откара всички в участъка за изясняване на обстановката. Което на практика означава: За всичко е виновен външният човек.

— Той ме нарече курва — обади се момичето с умолителен глас. Сякаш още не можеше да се съвземе от обидата.

Беше застанала леко встрани и поглеждаше ту Ричър, ту петимата, от което главата й се въртеше като на тенис мач.

— Излизай навън — каза едрият младеж.

— Плати си сметката първо.

— Ще я платя после.

— Няма да можеш.

— Мислиш ли?

— Мисля. По това се различаваме с теб.

— По какво?

— По това, че аз мисля.

— Много ти мели ченето, приятел.

— Това ти е най-малкият проблем.

— Нарекъл си сестра ми курва.

— Ти с девствени ли предпочиташ да спиш?

— Излизай, приятел, или ще ти счупя главата още тук.

Седмо правило: действай пръв.

— Добре — каза Ричър. — Да излезем.

Едрият се усмихна.

— След вас, моля — каза Ричър.

— Ти стой тук, Санди — каза едрият.

— Обичам да гледам кръв — отвърна тя.

— Не се съмнявам — каза Ричър. — Веднъж в месеца като видиш кръв, сигурно изпитваш голямо облекчение.

— Излизай! — извика едрият. — Веднага!

После се обърна и подкара останалите към вратата. В колона по един петимата се запровираха между масите. Тежките им обувки тропаха по дървения под. Санди ги следваше. Откъдето минеха, всички се дръпваха да им направят път. Ричър остави двайсет долара на масата си и хвърли последен поглед към мача. Единият отбор печелеше, другият губеше.

Той тръгна след Санди. След прилепналите й като клин джинси.

Онези го чакаха на тротоара. Стояха настръхнали в тесен полукръг. На двайсетина метра на север и юг от бара имаше по една жълтеникава улична лампа и още една отсреща през улицата. Така всеки от петимата се беше сдобил с по три сенки. Неоновата реклама на бара изпълваше сенките им с розово и синьо. Улицата беше пуста. Никакво движение. И никакъв шум, освен обичайните звуци за всеки бар с телевизори, приглушени от затворената врата.

Въздухът беше прохладен. Нито студен, нито топъл.

Осмо правило: прецени обстановката.

Едрият младеж беше набит и някак заоблен; леко наподобяваше тюлен. Може би допреди десетина години още бе ходил на училище. Носът му не беше чупен, нямаше видими белези по веждите, нито разкривени кокалчета на ръцете. Явно не беше боксьор. Най-много да бе играл защитник в училищния отбор. Явно щеше да се бори, не да се бие. Такъв като него не мирясва, докато не те повали.

Значи щеше да нападне като борец — тичешком, с главата напред.

Така предполагаше Ричър.

И се оказа прав.

Онзи се втурна с главата напред, като се целеше право в гръдния кош на Ричър. Може би се надяваше да го събори възнак. След което другарите му да се струпат наоколо и да го ритат и бият на воля.

Груба грешка.

Девето правило: никога не нападай Джак Ричър с глава.

Не и когато той го очаква и се е подготвил. Все едно да се блъснеш в дънер на вековен дъб.

Докато едрият тичаше слепешком напред, Ричър се извъртя леко встрани със свити колене, изчисли точно момента и с цялата тежест на тялото си, използвайки силата на оттласкващия си крак, се вряза с рамо в лицето му.

Чудно нещо е кинетичната енергия.

Ричър едва се бе помръднал, но едрият младеж се залюля, залитна безпомощно на внезапно омекналите си крака, като отчаяно се опитваше да се закрепи във вертикално положение, ала краката му сами тръгнаха назад — първо единият, после другият, описвайки във въздуха плавни дъги, докато накрая се спряха на два метра от мястото на удара, широко разтворени и заковани за цимента, а тялото му се поклащаше несигурно на тях като огромно, глупаво наклонено.

По лицето му имаше кръв.

И носът му вече беше счупен.

Елиминирай водача.

Ричър пристъпи напред и го ритна в слабините, но с левия крак. Ако го беше ритнал с десния, сигурно кости от таза му щяха да заседнат в гърлото. Тази твоя мекушавост — бе казал навремето инструкторът му в армията, — тя ще ти докара неприятности.

Но не и днес, помисли си Ричър. Не и тук. Едрият младеж се срина на земята. Първо падна на колене, после се захлупи по лице.

От този момент нататък всичко стана много лесно.

Следващите двама нападнаха едновременно, затичани рамо до рамо. Ричър повали единия с чело в носа, а другия — с юмрук в челюстта. И двамата се проснаха на земята и не мръднаха повече. С което всичко приключи, понеже другите двама побягнаха. Санди ги последва — не много бързо, понеже тесните джинси и високите токчета й пречеха да тича. Но Ричър не я подгони. Обърна се и с крак претърколи повалените й братя на една страна. Провери дали още дишат. Бръкна в задните им джобове. Намери портфейлите. Прочете имената на шофьорските им книжки. После ги пусна на земята до собствениците им и се обърна, защото дочу шум от приближаваща се кола.

Оказа се такси, което спря до бордюра. От него слезе Хелън Родин. Подаде банкнота на шофьора, той даде газ и потегли, без да поглежда встрани. Хелън се закова по средата на тротоара, вперила невярващ поглед в Ричър, с трите му неонови сенки и трите тела, проснати в краката му.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя.

— Ти ми кажи. Нали си тукашна? Сигурно ги познаваш тия типове.

— Но какво значи това? Какво се е случило?

— Да вървим — каза той.

Подтичвайки, двамата тръгнаха право на юг, свиха зад ъгъла и продължиха на изток. После пак на юг, докато постепенно забавиха крачка.

— Имаш кръв по ризата — каза тя.

— Не е моя обаче — отвърна той.

— Какво стана?

— Бях си в бара и гледах мач. Самичък, никому не пречех, когато някаква рижава малолетна мацка се залепи за мен и започна да ме сваля. Аз не й се вързах, тя изпадна в истерия, разпищя се и ме зашлеви през лицето. Тогава наскачаха петима мъжаги, които се представиха за нейни братя. Излязохме навън и… това е.

— Петима?

— Двама побягнаха.

— След като си проснал другите трима?

— При самозащита. Това е всичко. С минимална сила.

— А тя те зашлеви, казваш?

— Да, през лицето.

— Какво толкова й каза?

— Няма значение какво съм й казал. Беше нагласена работа. Затова те питам: така ли се забавляват младежите по вашия край? Като нападат непознати по баровете?

— Имам нужда от питие — каза Хелън Родин. — Нали затова дойдох, да пийнем по едно…

Ричър се спря.

— Ами да се върнем в бара тогава!

— Не можем да се върнем там. Сигурно са викнали полицията. Оставил си трима пребити на тротоара.

Той погледна назад през рамо.

— Тогава да пробваме в моя хотел. Може да има лоби бар.

Двамата закрачиха мълчаливо през тъмните притихнали улици, докато изминаха останалите четири преки на юг. Заобиколиха площада откъм източната страна, покрай сградата на съда. Ричър се извърна и я погледна.

— Как беше вечерята? — попита той.

— Баща ми хвърляше въдици — отвърна тя. — Сигурно още си мисли, че си дошъл да свидетелстваш за зашитата.

— А ти разказа ли му?

— Не мога да му разкажа. Твоята информация е поверителна. И слава богу!

— Значи го остави да се пържи…

— Не се пържи. Напълно е уверен.

— Така и трябва да бъде.

— Значи утре тръгваш?

— И още как! Този градец е съвсем откачен.

— Защо? Някаква мацка ти се е сваляла, от къде на къде виждаш заговор?

Ричър не отговори.

— Не е нещо нечувано — продължи тя. — Все пак си бил в бар. Сам мъж, отскоро в града, защо някое момиче да не прояви интерес? Не си чак толкова отблъскващ физически все пак.

Ричър мълчеше и крачеше.

— Какво толкова й каза, че да те зашлеви?

— Не поех, тя обаче не се отказваше и накрая аз я попитах дали не е проститутка. Нещо такова.

— Проститутка значи. Е, в Индиана с такова нещо може да си докараш боя. Пък и на братята й едва ли им е харесало.

— Беше капан, Хелън. Нека бъдем реалисти. Много си мила, но аз си знам, че не съм типът мъж, по който си падат жените. Знам си го, разбираш ли? Значи е било капан.

— Никога ли досега не те е сваляла жена?

— Тя се усмихваше победоносно. Сякаш след известно усилие бе успяла да ме накисне. Сякаш бе изпълнила задача.

Хелън Родин не каза нищо.

— А пък ония типове не й бяха братя — продължи Ричър. — Бяха, кажи-речи, връстници, а на шофьорските книжки бяха все с различни фамилни имена.

— Аха.

— Така че беше инсценировка. Което е много странно. Нещо такова се прави само по две причини. За пари или на майтап. Един мъж в бар може да има пари у себе си, но това не е достатъчна причина. Следователно са го направили на майтап. И именно това е странното. Ако е било на майтап, защо са се захванали точно с мен? Не може да не са знаели, че ще ги натръшкам.

— Били са петима. А петима хулигани не очакват сам мъж да им се опре. Особено в Индиана.

— Може просто да съм бил единственият външен човек в бара.

Тя крачеше, загледана напред, към дъното на улицата.

— Ти в „Метропол Палас“ ли си?

Той кимна.

— Да, и съм, кажи-речи, сам в хотела.

— Но аз им позвъних и те казаха, че няма такъв. Днес следобед те търсих по всички хотели.

— Винаги се регистрирам под чуждо име.

— Защо?

— Лош навик. Нали ти казах, правя го машинално.

Двамата се изкачиха по парадното стълбище и влязоха през тежката месингова врата. Макар да не бе късно, хотелът беше притихнал. Във фоайето не се виждаше жива душа. Встрани имаше бар. Освен бармана, облегнат до касата, вътре нямаше никого.

— Бира — каза Хелън Родин.

— Две — добави Ричър.

Двамата седнаха на една маса до прозореца с тежки завеси и след малко барманът им донесе две запотени бутилки бира, две изстудени чаши, две салфетки и купичка ядки асорти. Ричър подписа сметката и добави номера на стаята си.

Хелън Родин се усмихна.

— Та като какъв се подвизаваш в „Метропол“? — запита тя.

— Като Джими Рийс — отвърна Ричър.

— И кой е той?

— Един момент!

В погледа й прочете изненада. Това му се стори странно.

Много ми е приятно, Джими Рийс.

— Онази мацка е търсила тъкмо мен — каза той. — Не някакъв самотен непознат. Търсила е конкретно Джак Ричър.

— Така ли?

Той кимна.

— Попита ме как се казвам. А аз й викам: Джими Рийс. Това за миг я обърка. Наистина беше изненадана. Сякаш казваше: Ти не си Джими Рийс, ти си Джак Ричър. Току-що ми казаха кой си. После се окопити.

— Първите букви съвпадат. Джими Рийс, Джак Ричър. Понякога хората се объркват.

— Тя беше доста печена — каза Ричър. — Поне не беше толкова тъпа, колкото изглеждаше. Някой току-що ме беше посочил и тя не се остави да я подведа. Джак Ричър беше нарочен за пребиване тази вечер и нейната работа беше да го уреди.

— Че кои може да са били?

— Кой тук ме познава по име?

— В полицейския участък те знаят. Нали днес беше там.

Ричър не каза нищо.

— Какво? — извика Хелън. — Значи са били ченгетата? Пазили са си разработката?

— Никой не може да им обърка разработката. Доказателствата им са железни. Пък и ония нямаха вид на ченгета.

— Кой друг има интерес да те сплаши?

— Роузмари Бар. Тя има интерес. Знае името ми, знае защо съм дошъл.

— Но това е абсурд! — каза Хелън.

Ричър не отговори.

— Това е абсурд! — повтори Хелън. — Роузмари Бар е някаква дребна, невзрачна секретарка. Тя не би се заела с такова нещо. Няма да знае как. Просто не става за тая работа.

— Като изпълнение не беше много професионално.

— А ти какво очакваш? Били са петима. Напълно достатъчно, за да пребият почти всекиго.

Ричър не отговори.

— Роузмари Бар е била в болницата — каза Хелън. — Отишла е след срещата с мен, прекарала е там целия следобед, сигурно и сега е там. Много държи да бъде при брат си, когато излезе от комата.

— Обзалагам се десет срещу едно, че има мобилен телефон.

— Забранено е да се ползват мобилни телефони в интензивното отделение. Предизвикват смущения в апаратурата.

— Тогава е позвънила от автомат.

— Жената си има други грижи.

— Първата й грижа е да спаси брат си.

Хелън не каза нищо.

— Тя ти е клиентка — каза Ричър. — Сигурна ли си, че не се влияеш от това?

— Ти не разсъждаваш логично. Джеймс Бар лично помоли да те повикат. Ти му трябваш тук. Следователно трябваш и на сестра му. Тя иска да те задържи тук достатъчно дълго, за да намериш начин да му помогнеш. И е убедена, че можеш да помогнеш, иначе защо му е било да те вика?

Ричър не отговори.

— Приеми го — каза Хелън. — Свикни с мисълта, че не е била Роузмари Бар. Тя има интерес да си на разположение, жив и здрав и способен да мислиш.

Ричър отпи голяма глътка от бирата си. После кимна.

— Няма съмнение, че са ме проследили до бара. И то оттук. Следователно са ме проследили и дотук, след като обядвахме. Ако Роузмари Бар е отишла направо в болницата след срещата с теб, не е имала време да го уреди.

— Значи се връщаме на хипотезата, че някой се бои да не би да навредиш на разработката. Защо това да не са ченгетата? Те могат да те проследят навсякъде. Много са, освен това всички имат радиостанции.

— Ако бяха ченгета, щяха да се заядат с мен директно. Нямаше да се крият зад някаква мацка.

— Може и тя да е била ченге.

Ричър поклати глава.

Беше прекалено млада. И празноглава. Повече коса, отколкото мозък.

Хелън извади писалка от дамската си чантичка и си записа нещо на салфетката. После я плъзна по масата към него.

— Мобилният ми телефон — каза тя. — Може да ти потрябва.

— Не очаквам някой да почне да ме съди.

— И аз не очаквам. Но може да те арестуват. Дори това да не са ти го погодили ченгетата, могат да тръгнат подире ти, пратени от собственика на бара. Или от болницата. Ония тримата със сигурност са отишли в болница. А и момичето вече знае под какво име си регистриран. Така че като нищо можеш да загазиш. Ако те арестуват, изслушай си правата и веднага ми звънни.

Ричър се усмихна.

— Предлагаш си услугите, а?

— Просто се грижа за теб.

Той се пресегна, взе салфетката и я пъхна в джоба си.

— Е, добре. Благодаря.

— Утре със сигурност ли тръгваш?

— Може би. А може и не. Ако реша, може просто да остана и да поразсъждавам защо му е на някой, дето си е изпипал идеално разработката, да държи толкова да я опази от мен.

Григор Лински позвъни на Зека от колата си.

— Провалиха се — каза той. — Много съжалявам.

Зека не каза нищо, което беше по-зле от гневен изблик.

— Няма да направят връзката с нас — каза той.

— Ще се погрижиш ли за това?

— Абсолютно!

Зека мълчеше.

— Не е станала голяма беля, ще мине и ще замине.

— Само дето са раздразнили военния — каза Зека. — Ако е така, белята няма да ни се размине. И то ще е сериозна. В края на краищата той е приятел на Джеймс Бар. Това ще има последици.

Сега беше ред на Лински да замълчи.

— Погрижи се да те види още веднъж — каза Зека. — Малко допълнителен натиск може да свърши работа. Но след това не му се мяркай повече.

— И после?

— После наблюдаваш отдалеч обстановката — каза Зека. — Като внимаваш да не се оплеска още повече.

Ричър изпрати Хелън Родин до таксито и се качи в стаята си. Свали ризата си и я накисна в хладка вода в мивката. Не искаше петна от кръв по риза, която бе носил само един ден. След третия ден може би. Но не и по чисто нова дреха.

Въпроси? Имаше безброй, но както обикновено ключът беше във формулирането на главния въпрос. Основният. Например този: защо определени хора биха прибягнали към насилие, за да опазят една перфектно изпипана разработка? С първи подвъпрос: наистина ли разработката е перфектно изпипана? Той порови в паметта си за събитията от последното денонощие и още веднъж чу думите на Алекс Родин: Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен. На практика неопровержим. Емерсън беше казал: За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде. И накрая Белантонио: Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал. Всички тези хора имаха професионален интерес от успешното приключване на случая. Както и лична гордост. Но Ричър също бе видял с очите си събраните доказателства. И собственото му заключение беше: Надеждни като швейцарски часовник. Солидни като решетка на ролс-ройс.

Но така ли беше всъщност?

Да, доказателствата бяха перфектни. Като двигател на ферари. По-перфектни от това трудно можеха да се намерят в реалния свят.

Но не това беше основният въпрос.

Той изплакна ризата си с хладка вода, изцеди я и я просна върху електрическия радиатор в стаята си. Включи радиатора на максимум и отвори прозореца. Отвън не се чуваше никакъв шум. Пълна тишина. Не, тук определено не беше Ню Йорк. Сякаш в девет часа местните хора спускаха някакви невидими ролетки и затваряха улиците. Ходих до Индиана, но беше затворено. Той се излегна на леглото. Затвори очи. Протегна се. От ризата му се вдигаше пара и изпълваше стаята с миризма на мокър памук.

Та какъв беше основният въпрос?

Основният въпрос се съдържаше в касетката на Хелън Родин. В гласа на Джеймс Бар — нисък, продран, треперещ от безсилна ярост. В молбата му, прозвучала като заповед: Доведете ми Джак Ричър.

Защо ли бе казал това?

Какъв беше Джак Ричър в очите на Джеймс Бар?

Принципно?

Ето това беше основният въпрос.

Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал.

Най-добрите улики, които някога съм виждал.

И защо му е притрябвало да си плаща паркинга?

Добре е да мислите със собствения си мозък.

Доведете ми Джак Ричър.

Джак Ричър лежеше по гръб и гледаше в тавана на хотелската си стая. Минаха пет минути. Десет. Двайсет. Накрая той се претърколи на една страна и измъкна салфетката от задния си джоб. Претърколи се на другата и посегна към телефона. Хелън Родин отговори на осмото позвъняване. Гласът й звучеше сънено.

— Ричър е — каза той.

— Неприятности ли имаш?

— Не. Имам въпроси. Бар дошъл ли е на себе си?

— Не е, но всеки момент ще се събуди. Роузмари е в болницата. Оставила ми е съобщение.

— Какво беше времето в града в петък, в пет следобед?

— Времето ли? В петък? Мрачно, струва ми се. Облачно.

— Това нормално ли е?

— Всъщност, не. Обикновено е слънчево. Когато не вали. През този сезон е или едното, или другото. По-често слънчево.

— А топло ли беше или студено?

— Не беше студено. По-скоро топло. Не горещо, приятно топло.

— Ти с какво беше облечена тогава?

— Ти какво, сваляш ли ме нещо?

— Кажи ми.

— Със същото, както и днес. Костюм с панталон.

— Без палто?

— Нямах нужда от палто.

— Имаш ли кола?

— Кола ли? Да, имам. Но обикновено ходя на работа с автобуса.

— Утре вземи колата. В осем ще бъда в кантората ти.

— За какво става дума?

— На сутринта ще ти кажа — отвърна той. — До утре, в осем. А сега се наспи.

И той затвори. Стана от леглото и опипа ризата си. Беше топла и мокра. Но до сутринта сигурно щеше да е изсъхнала. Дано само не се свие, помисли си той.

5

Ричър се събуди в шест и дълго стоя под студения душ, понеже в стаята беше задушно. Поне ризата му беше изсъхнала. Станала бе корава като картон, но слава богу, си беше запазила размера. В хотела нямаше румсървис и той излезе навън да закуси. Улиците бяха задръстени от машини, бетоновози и самосвали, пренасящи чакъл, баластра и всевъзможни други материали, които потъваха в ненаситните търбуси на строежите. Като ги заобикаляше на зигзаг, той пое на юг, към речния бряг. Мина отвъд границата на благоустроените квартали. Намери някаква работническа закусвалня с меню от две-три основни ястия. Поръча си кафе и яйца. Седна до прозореца и се загледа в улицата за безцелно мотаещи се по входовете индивиди или за двойки мъже в паркирани коли. Щом го бяха проследили предишната вечер, логично беше да се опитат и днес. Затова беше редно да си отваря очите. Но не забеляза нищо подозрително.

После тръгна на север по Първа улица. Слънцето беше изгряло и му се падаше отдясно. Използвайки витрините като огледала, той често поглеждаше зад гърба си. В неговата посока крачеха още доста хора, но нито един нямаше вид да го следи. Той си каза, че вероятно ще го причакат на площада, колкото да потвърдят подозренията си: Свидетелят влиза в кантората на адвокатката.

Фонтанът продължаваше да се пълни. Нивото на водата се беше вдигнало почти до средата. Разните свещички, цветя, плюшени меченца и прочие си бяха по местата, старателно подредени покрай стените на фонтана, поостарели с още един ден, малко поувехнали или поизбелели от слънцето. Той си каза, че сигурно ще ги оставят още седмица. Докато мине и последното погребение. После някоя нощ ще ги махнат дискретно и градът ще си заживее нормално до следващото събитие.

Поседна за малко пред зданието на Ен Би Си, обърнат с гръб към кулата като човек, който е подранил и чака да мине времето. Което си беше истина. Часът беше едва седем и четирийсет и пет. И други наоколо бяха в неговото положение — застанали неподвижно или мотаещи се наоколо, сами или на групички, допушващи последна цигара, преглеждащи сутрешните вестници, събиращи сили за напрежението на поредния работен ден. Най-напред Ричър огледа самотните мъже, четящи вестници — елементарно прикритие, когато следиш някого. Макар че, според собствения му опит, напоследък четящите вестник все повече отстъпваха място на изгонените пред офиса пушачи. Мъжете, застанали в някой вход да изпушат по една цигара в работно време, бяха станали новите невидими в градския пейзаж. Или такива, говорещи по мобилни телефони. В последно време човек можеше да застане, където си иска, да долепи апаратчето до ухото си и никой нямаше да му обърне внимание.

Накрая погледът му се спря на някакъв мъж, който пушеше и същевременно говореше по мобилен телефон. Беше нисък, около шейсетгодишен. Може би по-възрастен. Инвалид. В стойката на тялото му имаше нещо недъгаво, сякаш непрестанно се опитваше да се извие на една страна. Вероятно имаше старо гръбначно увреждане. Или преди години си бе чупил ребра, които бяха зараснали накриво. Каквато и да беше причината, изглеждаше измъчен и раздразнителен поради недъга си. Във всеки случай нямаше вид на човек, свикнал да говори с часове по телефона. Но говореше, безкрайно и безцелно. Рядката му посивяла коса беше подстригана неотдавна, но без стил. Беше облечен с двуреден скъп костюм с някаква чуждоземна кройка. От тежък, плътен плат, неподходящ за местния климат. Може би беше полски. Или унгарски — във всеки случай източноевропейски. Лицето на мъжа беше бледо, очите — тъмни. И нито веднъж не се насочиха към Ричър.

Ричър погледна часовника си. Седем и петдесет и пет. Смъкна се от полирания гранит и влезе във фоайето на сградата.

Григор Лински спря да се преструва и набра от телефона си действителен номер.

— Тук е — каза той. — Току-що се качи.

— Видя ли те? — попита Зека.

— Да. Сигурен съм, че ме видя.

— Добре, но да е за последно. Оттук нататък стой далеч от него.

Ричър завари Хелън Родин в кабинета й, седнала зад бюрото. Имаше вид, сякаш отдавна бе дошла на работа. Беше със същия черен костюм, но с различна риза. Небесносиня — с цвета на очите й. Косата й беше вързана на опашка. Бюрото й беше заринато в правни книги. Всичките бяха разтворени — някои обърнати нагоре, други захлупени. Беше изписала десетина страници в жълтия си бележник. Препратки, коментари по дела, съдебни решения, прецеденти.

— Джеймс Бар е в съзнание — каза тя. — Роузмари ми се обади в пет сутринта.

— Говори ли?

— Само с лекарите. Още не пускат никого при него. Дори самата Роузмари.

— А ченгетата?

— Изчакват. Но аз трябва да бъда там преди тях. Не мога да го оставя да говори с полицията без адвоката си.

— А какво е казал на докторите?

— Че не знаел как е попаднал там. Не помнел нищо за миналия петък. Докторите казват, че това е нормално. При повечето черепни травми настъпва амнезия, която обикновено обхваща последните дни преди настъпването на травмата. Понякога седмици.

— Какво следва за теб от това?

— Два големи проблема. Първо, той може и да се преструва, че има амнезия. Което, във всеки случай, е много трудно да се докаже. Така че сега ще трябва да търся експерт да потвърди и това. А ако се окаже, че не се преструва, наистина навлизаме в зоната на здрача. Ако сега той е в съзнание, ако преди също е бил в съзнание, но му се губи една седмица по средата, как ще му осигурим справедлив процес? Та той не може да участва в собствената си защита! Нали няма да разбира какво му се говори! И всичко това ще бъде по вина на щатските власти. Те са допуснали да пострада. Станало е в техен затвор. Не могат хем да допуснат човекът да изпадне в кома, със загуба на памет, хем да го съдят за нещо, което не помни.

— Как ще постъпи баща ти?

— Той ще се бори със зъби и нокти. Няма друг начин. Нито един прокурор не би допуснал да му се провали процес поради амнезия. Иначе всички ще почнат да се сбиват с кого ли не, само и само да получат черепна травма по време на предварителното следствие. И после ще се правят, че нищо не помнят.

— Сигурно се е случвало и преди.

Хелън кимна.

— Да, случвало се е.

— И какво пише в правните книги?

— Тъкмо сега ги чета. Ето: „Ръскин срещу Съединените щати“, „Уилсън срещу Съединените щати“.

— Е, и?

— Има доста „ако“ и „но“.

Ричър не каза нищо. Хелън го погледна.

— Нещата излизат от контрол — каза тя. — Сега от това дело ще тръгнат други. Работата може да стигне до Върховния съд. А аз не съм подготвена за подобно развитие. Нито пък го искам. Не желая да си създавам име на адвокат, който отървава клиентите си с процедурни хватки.

— Ами тогава обяви го за виновен и да върви по дяволите.

— Когато ми позвъни снощи, си помислих, че тази сутрин ще дойдеш да ми кажеш, че е невинен.

— Надявай се! — каза Ричър.

Тя извърна поглед встрани.

— Но… — продължи той.

— И „но“ ли има?

Той кимна.

— За жалост.

— Но какво?

— Но той не е чак толкова виновен, колкото си мислех.

— Как така?

— Вземи колата и ела да ти покажа.

Двамата слязоха с асансьора до служебния паркинг, изпълнен с подвижните телевизионни станции на Ен Би Си, както и с всякакви джипове, пикапи и лимузини на работещите в сградата. Сред колите се виждаше нов син „Форд Мустанг“ кабриолет със стикер на Ен Би Си на предното стъкло. Сигурно е на Ан Яни, помисли си Ричър. Вероятно го караше със свален гюрук през почивните си дни и с вдигнат, когато отиваше на работа, за да не й се развали прическата. Или просто ползваше повече лак за коса.

Колата на Хелън Родин беше малка, тъмнозелена и толкова безлична, че Ричър не можа да определи каква марка е. Може би „Сатурн“. Не съвсем нов, отдавна немит. Типична кола на студент последна година, който чака да получи първата си заплата, за да си купи нещо ново на лизинг. Ричър знаеше всичко за лизинга. На всяко полувреме, при всяко спиране на играта, кажи-речи след всеки отбелязан гол по телевизията пускаха реклами за всякакви коли на лизинг.

— Накъде да карам? — попита Хелън.

— На юг — отвърна Ричър.

Той избута седалката си докрай. Нещо отзад изпука — сигурно пространството зад гърба му беше пълно с какви ли не боклуци. Нейната седалка беше изместена силно напред към волана, макар че Хелън не беше дребна. Както беше седнал, Ричър я виждаше почти в гръб.

— Е, какво знаеш? — попита го тя.

— Не е важно какво знам аз. А какво знае Джеймс Бар.

— За кое?

— За мен.

Тя изкара колата от гаража и пое на юг по улицата, успоредна на Първа. В осем часа сутринта движението към центъра беше натоварено. Сигурно привечер същите коли се оттичат в обратната посока, помисли си Ричър.

— И така, какво знае Бар за теб? — попита тя.

— Нещо, заради което е искал да дойда — каза той.

— Той би трябвало да те мрази.

— Няма съмнение. Но въпреки това съм му бил нужен.

Тя караше бавно на юг, към реката.

— Той не ме познаваше преди онази история — каза Ричър. — Нито пък ме е виждал оттогава. Срещали сме се общо около три седмици, и то преди четиринайсет години.

— Знаел е, че си военен следовател. Човек, способен да разплете и най-заплетения случай.

— Случай, който той си мислеше, че няма да бъде разплетен. А аз го разнищих пред очите му. Докато той ме наблюдаваше. Като зрител от първия ред. Явно си е казал, че съм гений.

— И затова му трябваш сега?

Ричър кимна.

— Снощи изгубих няколко часа, напрягайки се да оправдая доверието му.

Прекосиха реката по дълъг железен мост. Слънцето им се падаше отляво. Кеят — отдясно. Мътните кафяви води пълзяха бавно покрай кея.

— Сега завий на запад — каза Ричър.

Тя отби вдясно по някакъв страничен път с две платна. Покрай брега на реката имаше магазинчета за рибарски принадлежности и паянтови заведения, откъдето човек можеше да се запаси с бира, бургери и лед за рибата.

— Но случаят вече беше решен — каза тя. — И той го е знаел.

— Случаят е бил решен само наполовина — отвърна Ричър. — И това е, което е знаел.

— Наполовина ли?

Ричър кимна, макар тя да не го виждаше от издърпаната напред седалка.

— По този случай има доста неща, които Емерсън не е догледал — каза той. — И Бар много е държал някой да разбере това. Само че първият му адвокат се е оказал мързелив и незаинтересован. Затова Бар се е вбесил толкова.

— И какво е това, което Емерсън не е догледал?

— Сега ще ти покажа.

— Много ли е? — попита тя.

— Мисля, че да.

— А защо той просто не е изложил фактите, както ги е виждал?

— Защото не е можел. Пък и кой е щял да му повярва?

— Защо? Какво, по дяволите, е станало?

Напред техният път пресичаше магистрала с детелина — точно както се бе надявал.

— Ще ти покажа — каза той. — Свий вдясно по магистралата.

Тя даде газ нагоре по рампата и малката количка се вля в движението. Потокът от автомобили на север беше доста разнообразен — големи влекачи с полуремаркета, ванове, пикапи, леки коли. Започнаха да пресичат обратно реката, този път по бетонен мост. Кеят се виждаше в далечината право на изток. Центърът на града се падаше напред и малко вдясно. Шосето се издигаше плавно нагоре върху бетонните си пилони. Навлязоха в покрайнините на града. От двете им страни профучаваха покривите на ниски сгради.

— Хвани отбивката, която минава плътно зад библиотеката — каза Ричър.

Отклонението се падаше вдясно. Беше обозначено отдалеч със стрелки. Прекъснатата линия, отделяща дясната от централната лента, стана непрекъсната. После непрекъснатата линия се превърна в тесен клин. Транзитното движение остана вляво от тях, а рампата за изхода изви леко вдясно. Постепенно тесният клин се разшири и се изпълни с бели щрихи. Покрай мантинелата на разклона бяха наредени жълти изправени цилиндри. Те ги подминаха и се озоваха върху надлеза, минаващ покрай библиотеката. Ричър се извърна на седалката си и погледна назад. Никой не ги следваше.

— Намали! — каза той.

На около двеста метра по-нататък надлезът започна да извива, заобикаляйки библиотеката по посока към черната стъклена кула. Платното беше достатъчно широко за две ленти. Само че в един момент завоят ставаше твърде остър, затова инженерите бяха намерили по-умно решение. Върху платното беше очертана само една лента, която започваше плътно вляво, после се изместваше плавно вдясно и сечеше завоя в най-острата му част. Беше малко по-широка от нормална пътна лента, за да има място за грешки.

— Сега карай съвсем бавно — каза Ричър.

Колата забави ход. Далеч напред от лявата страна на платното се образуваше остров с форма на полумесец, защрихован с бели линии. Отдясно на тях пък бавно изтъняваше продълговат триъгълен остров, също с бели напречни щрихи. Нищо особено — просто бяла боя върху черния асфалт, но указваше на шофьорите къде да карат, за да избегнат опасни ситуации.

— Отбий и спри — каза Ричър. — Ето тук, вдясно.

— Не мога да спра тук! — каза Хелън.

— Няма нищо, спри! Все едно си пукнала гума. Ето тук.

Тя натисна рязко спирачките, изви волана и отби вдясно върху защрихованата ничия земя. Гумите на колата зашляпаха ритмично върху плътните бели линии. После шляпането се забави и колата спря.

— Върни малко назад — каза той.

Тя даде заден ход, сякаш се готвеше да паркира до бетонния парапет.

— Дай напред един метър — каза той.

Тя даде метър напред.

— Сега е добре — каза той.

Свали прозореца. Лентата от лявата им страна беше гладка и чиста, но островът, върху който бяха спрели, беше пълен с прахоляк, дребни камъчета и боклуци от минаващите коли. Имаше какво ли не: бирени кутийки, изпаднали престилки от калници, стъкълца от счупени фарове, пластмасови парчета от чукнати брони. Далеч вляво от тях се чуваше тътенът на транзитния трафик по главния мост. Но по тяхната лента нямаше движение. Мина цяла минута, преди да ги задмине някакъв самотен пикап. Малката кола се разклати от въздушната му струя. После всичко отново утихна.

— Не е много оживено — каза той.

— Така е винаги — отвърна тя. — Този надлез не води кажи-речи доникъде. А толкова пари прахосаха да го построят… Но явно все имат нужда да строят нещо.

— Погледни нататък — каза Ричър.

Платното беше повдигнато на високи бетонни колони и в този участък минаваше на около дванайсет метра от земята. Мантинелата беше висока почти метър. Зад нея, право напред и леко вдясно, се виждаше горният етаж на библиотеката. Имаше красив корниз от бял варовик, отгоре с керемиден покрив. Изглеждаше близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.

— Какво? — попита Хелън.

Ричър посочи с пръст, после се наведе назад, за да може тя да види. От мястото, където се намираха, се откриваше като на длан пешеходната зона с фонтана, като тесният проход между басейна и преградната стена се падаше на една линия с входа на сградата, в която се намираха Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро.

— Джеймс Бар беше снайперист — каза Ричър. — Нито много добър, нито много слаб, във всеки случай един от нашите, обучаван цели пет години. Както всяко обучение, и това преследва определена цел. Взимат се хора, които може и да не са умни по рождение, но се правят да изглеждат умни чрез насаждане на определени тактически умения. Тези умения се култивират и развиват, докато напълно се автоматизират и станат втора природа.

— Нищо не разбирам.

— Един добре обучен снайперист би стрелял оттук — каза той. От надлеза на магистралата. Защото от тази огнева позиция целите идват право към него в индийска нишка през тесния проход. Така ги взима на прицел, без изобщо да мести цевта. Те просто му кацат един по един на мушката. Докато да се целиш отстрани в движеща се мишена е много по-трудно. Те са му минавали от ляво на дясно, при това доста бързо. Трябвало е да пресмята ъгъл на компенсация, да мести цевта след всеки изстрел.

— Но не е стрелял оттук.

— Това искам да кажа и аз. Не е, а тъкмо оттук е трябвало да стреля.

— Е, и?

— Човекът е имал ван. Можел е да отбие за малко тук, където сме ние сега. Точно на това място. Можел е да се прехвърли на задната седалка и да отвори плъзгащата се врата. Можел е да стреля направо от вана, Хелън. С тия тъмни прозорци, при толкова малко движение, никой е нямало да види нищо. Щял е да изгърми и шестте патрона, почти без да се цели, като и шестте гилзи са щели да останат вътре във вана, след което да затвори вратата, да седне обратно зад волана и да потегли. Хем по-добро място за стрелба, хем никакви следи. Никакви улики, единствено гумите му са щели да се допират до асфалта.

— Но оттук е доста по-далеч. Разстоянието е по-голямо.

— Разстоянието е около шейсет метра. Бар стреля безпогрешно от пет пъти по-голяма дистанция. Като всеки обучен снайперист. С „М1А Супер Мач“ шейсет метра са все едно от упор.

— Можело е да му запишат номера. Оттук все някой минава. Или поне да запомнят вана.

— Номерата му са покрити с кал. Може би нарочно. Не, той със сигурност е щял да се измъкне. След пет минути е щял да бъде на седем-осем километра оттук. Много по-лесно, отколкото да се провира по задръстените улици в центъра.

Хелън Родин не каза нищо.

— Освен това е очаквал слънчево време — продължи Ричър. — Ти сама ми каза, че по това време на годината обикновено е слънчево. В пет следобед слънцето е щяло да му свети от запад право в гърба. Да осветява целите му. Това е идеално условие за един снайперист.

— Понякога вали.

— И това е щяло да бъде добре за него. Защото дъждът е щял да измие следите от гумите му. Както и да го погледнеш, трябвало е да дойде с вана и да стреля оттук. Логиката сочи това.

— Но не го е направил.

— Именно.

— Защо ли?

— Трябва да се връщаме в кантората ти. Там ти е мястото сега. Имаш да вършиш много работа. Трябва ти стратегия.

Хелън Родин седна зад бюрото си. Ричър отиде до прозореца и погледна към площада. Потърси недъгавия мъж с дебелия двуреден костюм. Не го видя.

— Каква стратегия? — попита Хелън. — Бар сам е избрал откъде да стреля, това е всичко. Просто изборът му може да не е бил добър — според теб или според някаква военна теория отпреди петнайсет години, която отдавна е забравил.

— Тия неща не се забравят — каза Ричър.

— Не съм убедена.

— Затова се е отказал от Чапман — каза Ричър. — Защото и той не е бил убеден. Затова е казал да потърсят мен.

— А защо ти си убеден?

— Защото съм изправен пред ситуация, в която добре обучен снайперист игнорира идеална огнева позиция и избира много по-лоша.

— Нали и в Кувейт Сити е стрелял от обществен гараж? Ти сам го каза.

— Да, но защото е бил подходящ за огнева позиция. Беше точно срещу изхода на жилищната сграда. Четиримата са вървели право към него. Повалил ги един след друг като плочки на домино.

— Минали са четиринайсет години — каза тя. — Може би вече не е толкова добър, колкото навремето.

— Тия неща не се забравят — повтори Ричър.

— Е, добре. Откъде следва обаче, че е по-малко виновен?

— Защото за лошия му избор на позиция трябва да има някаква причина. А зад всяка причина се крие мотив.

— И каква е била неговата причина?

— Вероятно доста сериозна, ако питаш мен. Защо иначе да се завре в сграда, почти на нивото на улицата, в пренаселен район, на място, където да остави толкова веществени следи, колкото Емерсън не е виждал през цялата си двайсетгодишна кариера?

— Добре де, кажи ми защо го е направил.

— Защото целта му е била именно да остави колкото се може повече улики.

Тя го изгледа.

— Но това е налудничаво!

— Мястото на инцидента е било истинска златна мина. Всички така се радваха колко много улики са намерили, че нито за момент не им хрумна да се запитат защо всъщност са толкова много. Дори и аз. Беше като на кино, Хелън. Като по учебник. Нещо подобно сигурно са преподавали на Белантонио в първи курс в колежа. Твърде идеално, за да е истина, следователно не е било истина. Нищо в цялата история не е истина. Да почнем с това: защо му е трябвало да носи шлифер? Било е топло, не е валяло, пък е бил и с кола. Но е бил с шлифер, за да остави характерни влакна, като се отърка в колоната. Защо е обул тези идиотски войнишки обувки? Само като ги погледнеш, и ти става ясно, че са като прахосмукачка. По тях полепва всичко. Защо е стрелял от тъмното? За да се вижда дулният пламък, някой да го забележи и после да се качат горе и да открият всички следи. Защо е остъргал ложата на пушката си в парапета? Та една такава пушка струва две хиляди и петстотин долара. Защо не е взел конуса със себе си? Можел е просто да го метне във вана, вместо да го оставя там.

— Смахната работа — каза Хелън.

— Има и две други обстоятелства, още по-смахнати — продължи Ричър. — Защо си е платил паркинга? Това не ми дава мира от самото начало. Питам се, кой би направил такова нещо? Но той го е направил. Само и само да остави една последна следа. Няма друго обяснение. Оставил е монета в брояча, за да снемем отпечатъците му. За да ни поднесе всичко по възможно най-лесен начин. За да направим връзка с гилзата, която сигурно също е оставил там нарочно.

— Паднала е в някаква цепнатина.

— Могъл е да я извади. Наоколо са се въргаляли всякакви жици, поне според доклада на Белантонио. Щяло е да му отнеме секунда-две.

Хелън се замисли.

— И какво е другото обстоятелство? — попита тя.

— То е лесно да се открие, стига да гледаш в правилната посока. На него му е било нужно да вижда фонтана откъм юг, не откъм запад. Това е било жизненоважно за целите му. Да му се пада надлъж, не напречно.

— Защо?

— Защото той не е пропуснал целта, Хелън. Стрелял е нарочно във фонтана. Искал е куршумът да попадне във водата по дългата ос, не по късата, като в балистичен басейн, за да може по-късно да го открият невредим. Като потвърждение, че е излетял от неговата цев. Ако беше стрелял напряко на езерцето, куршумът е щял да се удари в стената и да се сплеска.

— Но защо му е било нужно всичко това?

Ричър не отговори.

— От внезапно разкаяние? За да го арестуват и накажат? След четиринайсет години?

Ричър поклати глава.

— Щеше да си признае още при ареста. Ако е бил обхванат от внезапно разкаяние, е щял да моли да си признае.

— И защо го е направил тогава?

— Много просто, Хелън. Понеже е бил заставен да го направи.

Тя го гледаше изумена.

— Някой го е принудил — каза Ричър. — Както да го направи, така и да поеме вината. Казали са му оттам да си иде направо вкъщи и да чака да го арестуват. Затова е взел и приспивателно. Иначе е щял да полудее сам в очакване на неизбежното.

Хелън Родин мълчеше.

— Действал е под принуда — продължи Ричър. — Повярвай ми. Това е единственото логично обяснение. Бар не е някакъв самотен перко. Затова е казал: Хванали са не този, когото трябва. Това е било послание. Надявал се е, че някой ще се досети и ще разчопли докрай нещата. Искал е да им каже, че трябва да търсят онзи, другия. Накарал ги е да търсят. Онзи, който го е заставил да го направи. Онзи, който е отговорен за всичко това.

Хелън мълчеше.

— Кукловодът — каза Ричър.

Ричър огледа за пореден път площада от прозореца на кантората. Фонтанът беше вече две трети пълен. Водните струи подскачаха весело. Слънцето беше изгряло. А в пешеходната зона не се виждаха съмнителни празноскитащи.

Хелън Родин стана от бюрото. Просто се изправи и се загледа замислено пред себе си.

— Предполагам, че трябва да скачам от радост — каза тя.

— Все пак е убил петима души.

— Да, но ако принудата е била такава, че не е могъл да се противопостави, това може да му помогне в съда.

Ричър не отговори.

— Какво според теб е станало? Може ли отзад да стоят хора, които са го заплашили, че ще го убият, него или семейството му, ако не им изпълни една поръчка? Може ли да са го направили само заради тръпката?

— Всичко е възможно — каза Ричър. — Но се съмнявам. Защото, ако се замислиш, Джеймс Бар отдавна е надхвърлил възрастта за подобни облози и тръпки. Поне с двайсет години. Това са детинщини. Пък и в такъв случай нищо не им е пречило да го направят от надлеза. Щели са да искат да оцелее, за да повторят облога.

— Ако не е това, какво?

— Нещо съвсем различно. Много по-сериозно.

— Дали да не кажем на Емерсън? — запита тя.

— Не — отсече Ричър.

— Мисля, че е редно.

— Не бива, по ред причини.

— Какви?

— Например, защото Емерсън смята, че си е опекъл работата. И няма никакъв смисъл да рови отново. Ченгетата мразят да се връщат на случаи, които веднъж са сметнали за приключени.

— Как да постъпим тогава?

— Редно е да си зададем три основни въпроса — каза Ричър. — Кой, как и защо. Това е било сделка. Трябва да се запитаме кой е имал полза от нея. Понеже това със сигурност не е бил Джеймс Бар.

— Явно е същият, който снощи е пратил ония типове по петите ти. Понеже сделката е заплашвала да се провали, ако външен човек като теб почне да клати лодката.

— Именно — каза Ричър.

— Така че трябва да издирим въпросното лице.

— По-добре не.

— Защо?

— Защото това може да струва живота на клиента ти.

— Клиентът ми е в болницата, под денонощна охрана.

— Джеймс Бар не ти е клиент. Клиентът ти е Роузмари. Само си представи с какво са заплашили Джеймс Бар, за да извърши това, което се е искало от него. Та човека в най-добрия случай го чака доживотен затвор без помилване. В най-лошия — инжекция. И той го е знаел от самото начало. Няма как да не е знаел. Защо тогава ги е послушал? Защо се е оставил безропотно да го въвлекат във всичко това? С каквото и да са го сплашили, трябва да е било сериозно, Хелън. Че ще му отнемат най-скъпото. Джеймс Бар няма жена, деца, родители. Има само една сестра.

Хелън Родин мълчеше.

— Казали са му да си затваря устата до края, това е ясно. Затова е поискал да повикат мен. Пратил ми е нещо като шифровано послание. Куклата няма право да споменава кукловода си, нито сега, нито когато и да било. Понеже заплахата не е преминала. Мисля, че той се е съгласил да изтъргува своя живот срещу живота на сестра си. Което ни създава голям проблем. Ако кукловодът забележи, че се ровиш в случая, ще си помисли, че куклата е проговорила. Затова не можеш да се обърнеш към Емерсън.

— Но куклата не е проговаряла. Ние сами се сетихме.

— Може да пуснем и съобщение във вестника, че сами сме се сетили. Дали ще му повярва някой обаче?

— Какво да предприема тогава?

— Нищо — каза Ричър. — Нищо не можеш да направиш. Колкото повече се опитваш да помогнеш на Джеймс Бар, толкова повече се увеличава опасността Роузмари да плати с живота си.

Известно време Хелън Родин мълча.

— Не можем ли да й осигурим защита?

— Не — каза Ричър. — Не можем. Само двама сме, а за това са нужни поне четирима плюс тайна квартира. Което струва много пари.

Хелън Родин излезе иззад бюрото си. Пристъпи до Ричър и се загледа през прозореца. Докосна с ръка перваза — съвсем лекичко, както пианист докосва клавиатурата. После се обърна и облегна гръб на стъклото. Тялото й ухаеше на чисто, може би на фин тоалетен сапун.

— Можеш да го издириш — каза тя.

— Така ли? — попита Ричър с равен глас.

Хелън кимна.

— Той направи грешка — каза тя. — Даде ти повод, който не е свързан с Джеймс Бар. Поне не пряко. Като прати ония хлапаци да те пребият. Сега ти имаш легитимен интерес да откриеш кой ги е наел. Наречи го личен интерес. Можеш да го подгониш, без непременно да си помисли, че Джеймс Бар е проговорил.

— Не съм дошъл тук, за да помагам на защитата.

— Кажи си, че помагаш на обвинението. Ако са замесени двама души, редно е и двамата да си получат заслуженото. Защо само глупакът да пострада?

Ричър не каза нищо.

— Кажи си, че помагаш на мен — добави Хелън.

Григор Лински набра номер на мобилния си телефон.

— Върнали са се в кантората й — каза той. — Виждам ги и двамата на прозореца.

6

Ричър се изкачи с асансьора до последния етаж на черната кула и оттам по служебното стълбище излезе на терасата на покрива. Металната врата извеждаше до противопожарния резервоар и помещението с асансьорните механизми. Покривът беше застлан с посивяла от времето битумна мушама, поръсена с чакъл. Сградата беше на петнайсет етажа, което не беше кой знае какво за среден американски град. За Индиана обаче това сигурно беше най-високата точка в целия щат. На юг се виждаше реката. На югозапад — разклонът на магистралата. Той пристъпи до северозападния ъгъл на покрива. Силен вятър брулеше лицето и прилепваше ризата до тялото му. Точно под него надлезът завиваше покрай библиотеката и кулата и продължаваше право на изток. Далеч назад към хоризонта щатското шосе продължаваше на север, където на около три километра имаше нова детелина, едва различима в маранята. От детелината се отклоняваше дълъг прав път, който водеше към него. Той се постара да го запечата в съзнанието си, понеже точно този път му трябваше.

Слезе обратно до фоайето, излезе навън и тръгна пеша. На нивото на улицата въздухът беше неподвижен и сух. Той пое на северозапад, подминавайки през една пряка бара с телевизорите. Пътят беше прав и широк. С четири ленти. След центъра от двете му страни се точеха малки, неугледни заведения. Оръжеен магазин с тежки решетки на витрините. Бръснарница с надпис: Всяка услуга — 7 долара. Старомоден мотел с голям вътрешен двор, навремето маркирал края на града. Пресече една наскоро асфалтирана улица, след която парцелите постепенно започнаха да стават по-големи, а сградите по-нови. Новопостроен търговски район. Без къщи за събаряне, без наематели и наследници. Доскоро девствена земя, сега асфалтирана и застроена.

Ричър продължаваше да крачи напред и след около километър и половина подмина закусвалнята с гише за автомобилисти. После магазин за гуми. Четири нови радиални — 99 долара! После сервиз за смяна на масло и шоурум за малки корейски автомобили. Най-добрите гаранции в Америка! Ричър крачеше, вперил поглед напред, понеже имаше чувството, че скоро ще стигне.

Ти да не си проститутка?

Нищо подобно! Работя в магазина за авточасти.

Не в магазин за авточасти. В магазина. Сигурно единственият в града. Или със сигурност най-големият. Който би могъл да се намира единствено на тази широка улица с автосервизи, магазини за гуми и шоуруми за евтини коли. Каквато има във всеки град, и то винаги до детелината на близката магистрала. Всеки град е различен посвоему и все пак всички градове си приличат.

През следващите десет минути мина покрай огромен автосалон на „Форд“ с около хиляда нови пикапи, наредени в редица с повдигнати на метални рампи предни колела. Над тях на стоманени въжета се полюляваше гигантски балон във формата на горила. От въжетата се развяваха триъгълни найлонови флагчета. Зад новите пикапи се виждаха стари, вероятно изкупени на частична замяна. Ричър се оглеждаше за нови постройки. Зад двора на автосалона се виждаше тесен път за пожарни коли.

А след него — магазин за авточасти.

Беше част от верига — ниска, продълговата сграда, чиста и подредена. С прясно асфалтиран паркинг и настойчиви рекламни надписи по витрините, подканващи посетителите да си купят евтини маслени филтри, евтин антифриз, накладки за спирачки с гаранция, издръжливи акумулатори. Паркингът беше запълнен около една четвърт. Имаше ударени хонди с дебели ауспуси, сини крушки на фаровете и гуми с лети джанти. Имаше окуцели пикапи с разбити амортисьори. Грохнали американски седани по на четири-петстотин хиляди километра. А отстрани, далеч от останалите, една до друга стояха две самотни коли. На персонала, каза си Ричър. Явно не им беше разрешено да паркират на двете шефски места в средата, но се бяха погрижили возилата да са им близко, че да ги наглеждат през прозорците. Едната кола беше четирицилиндров шевролет, а другата — малък джип тойота. Върху престилките на шевролета имаше залепени никелирани силуети на полегнали жени, което означаваше, че тойотата е на червенокосата. Това заключи Ричър.

Той влезе вътре. Лъхна го хлад от климатика и остра миризма на химикали. Из помещението се мотаеха половин дузина клиенти и оглеждаха стоките. На стойки в предната част на магазина бяха провесени неща от стъкло и хром. Разни лъскави аксесоари за маниаци, помисли си Ричър. В задната имаше стелажи с други неща в картонени кутии. Дискове за съединители, спирачни накладки, маркучи за радиатори. Части. Ричър никога не беше сменял част на кола. В армията си имаше хора за тази работа, а откакто се бе уволнил, никога не беше притежавал кола.

Между лъскавите дрънкулки на стойките и прозаичните стоки в картонените кутии се намираше заградено пространство с четири щанда, наредени в правоъгълник. По плотовете имаше касови апарати, компютри и дебели справочници. Зад един от компютрите стоеше висок младеж на двайсет и нещо. Ричър не беше го виждал преди. Не беше от ония петимата в бара. Просто младеж. Имаше вид на дребен началник — салонен управител или нещо такова. Беше с червен работен гащеризон. Хем практична дреха, хем му придаваше вид едва ли не на механик от Формула 1. Изглеждаше компетентно и многообещаващо, като човек, способен веднага да откликне и да реши всеки възникнал технически проблем. Да, това беше салонният управител, заключи Ричър. Не собственикът. Собственикът на такъв магазин не би идвал на работа с четирицилиндров шевролет. Името на младежа беше избродирано от лявата страна на гърдите: Гари. Отблизо Гари изглеждаше кисел и неуслужлив.

— Трябва да говоря със Санди — каза Ричър. — Червенокосата.

— Отзад в офиса е — отвърна Гари.

— Сам ли да вляза, или ще ми я извикаш?

— По какъв въпрос?

— По личен.

— Тя е тук, за да работи.

— Има правен проблем.

— Да не сте полицай?

— Сътруднича на един адвокат.

— Ще трябва да покажете документ за самоличност.

— Не, Гари. Не трябва да ти показвам нищо. Просто иди и извикай Санди.

— Не мога. Днес сме в намален състав.

— Обади й се по телефона. Или й звънни на пейджъра.

Младежът на име Гари се изправи. Но не тръгна за никъде. Не помръдна от мястото си. Ричър вдигна рамене, заобиколи щанда и се запъти към вратата, на която пишеше Вход забранен. Сигурно това е кабинетът или кухничка за персонала, каза си Ричър. В магазин като този всичката стока беше изложена, та нямаше нужда от склад. Ричър знаеше как функционира модерният търговски обект. Достатъчно беше прочел по въпроса в разни вестници, забравени по седалките на автобусите.

Беше наистина кабинет — малък, може би три на три метра, в центъра на който имаше голямо бюро с плот от бял ламинат, покрит с отпечатъци от мазни длани. Зад него беше седнала Санди, с червен работен комбинезон. Нейният изглеждаше много по-добре от този на Гари. Беше го пристегнала с колан около талията. Ципът беше смъкнат двайсетина сантиметра надолу. Името й беше избродирано от лявата страна, също като на Гари, но в нейния случай изнесено далеч напред от торса. Ричър си помисли, че ако той беше собственик на магазина, Санди щеше да работи отпред с клиентите, а Гари в кабинета. Дума да няма.

— Ето че пак се срещаме — каза той.

Санди вдигна очи и го погледна. Не каза нищо. Обработваше фактури. Пред нея имаше две купчинки фактури — лява и дясна. Фактура имаше и в ръката й, замръзнала по средата на пътя от лявата към дясната купчинка. На Ричър му се стори по-дребничка, отколкото я бе запомнил. Някак по-тиха, по-невзрачна. Умърлушена.

— Трябва да поговорим — каза той. — Не мислиш ли?

— Много съжалявам за станалото — каза тя.

— Не се извинявай. Не се чувствам обиден. Искам само да знам как стана всичко.

— Не знам как стана.

— Знаеш, Санди. Нали беше там.

Тя не отговори. Постави фактурата върху дясната купчинка и я подравни с пръсти.

— Кой го организира?

— Не знам.

— Поне знаеш кой ти е казал какво да правиш.

— Джеб — каза тя.

— Джеб?

— Джеб Оливър — каза тя. — Работи при нас. Понякога излизаме след работа.

— Тук ли е днес?

— Не, днес не дойде.

Ричър кимна. Гари му беше казал: Днес сме в намален състав.

— Снощи видяхте ли се? След случката?

— Не, аз побягнах.

— Къде живее?

— Не знам. Живее с майка си някъде. Не го познавам отблизо.

— И какво ти каза?

— Че иска да му помогна за нещо, което е намислил.

— Забавно ли ти се стори?

— В понеделник вечер всичко се струва забавно на едно момиче в град като тоя. Дори да гледаш как капе мивката е забавно.

— Колко ти плати?

Тя не отговори.

— Такова нещо никой не прави безплатно — каза Ричър.

— Сто долара — отвърна тя.

— А на останалите четирима?

— И на тях по толкова.

— Какви бяха те?

— Приятели. Негови.

— Кой го измисли? Това, да се правите на братя и сестра?

— Идеята беше на Джеб. По план ти трябваше да почнеш да ме опипваш. Само дето не стана по план.

— Но ти импровизира доста добре.

Тя се поусмихна, сякаш извънредно рядко получаваше подобна похвала за лично постижение.

— А откъде разбра как да ме намериш? — попита Ричър.

— Разхождахме се с пикапа на Джеб. Мотаехме се безцелно насам-натам. Всъщност повечето време стояхме на едно място. И изведнъж някой му се обади по телефона.

— Кой му се обади?

— Нямам представа.

— Дали приятелчетата му са наясно?

— Едва ли. Джеб обича да знае повече от останалите.

— Не би ли ми заела колата си?

— Колата ми ли?

— Трябва да открия Джеб.

— Но аз не го знам къде живее!

— Остави това на мен. Трябва ми кола.

— Хм, знам ли…

— Не се бой, имам години за шофьорска книжка. Имам години и за доста други неща. В някои от които съм много печена.

Тя отново се поусмихна, понеже Ричър цитираше думите й от предишната вечер. Отмести поглед встрани, после отново се обърна и го загледа — плахо, но с любопитство.

— Добра ли бях снощи? — запита тя. — Искам да кажа, сполучливо ли го изиграх?

— Беше страхотна! — каза Ричър. — Нещо бях угрижен, иначе замалко щях да зарежа футбола.

— За дълго ли ти трябва колата ми?

— Голям ли е тоя град?

— Не особено.

— Ами тогава не за дълго.

— За важна работа ли ти трябва?

— Ти си получила сто долара. Приятелчетата на Джеб, и те по толкова. Дотук петстотин. Предполагам, че самият Джеб е прибрал поне още толкова. Някой му е платил хиляда долара, за да ме прати в болница. Значи работата не е маловажна. Поне за мен.

— Що ли ми трябваше да се замесвам…

— Всичко се размина.

— Заплашва ли ме нещо? — попита тя.

— Може би — отвърна Ричър. — А може би не. Виж какво, да се разберем така. Ти ми услужваш с колата си и аз забравям всичко.

— Обещаваш ли?

— Все едно нищо не е било — каза Ричър.

Тя се наведе и вдигна чантичката си от земята. Порови в нея и измъкна връзка ключове.

— Тойота е — каза тя.

— Знам — отвърна Ричър. — В края на паркинга, до шевролета на Гари.

— Как разбра? — изуми се тя.

— Интуиция — каза той.

Взе ключовете, затвори вратата след себе си и тръгна обратно към магазина. Гари тъкмо маркираше някаква покупка на клиент. Ричър застана до щанда. След около две минути дойде и неговият ред.

— Трябва ми адресът на Джеб Оливър — каза той.

— Защо? — попита Гари.

— По правен въпрос.

— Ще трябва да покажете документ за самоличност.

— Магазинът ти е сцена на престъпен заговор — каза Ричър. — На твое място, колкото по малко знам по въпроса, толкова по-добре.

— Нещо все пак трябва да ми покажете.

— Какво ще кажеш за вътрешността на някоя линейка? Ако не ми дадеш адреса на Джеб Оливър, това ще е следващото нещо, което ще видиш.

Гари се поколеба още миг. Зад Ричър се образуваше опашка. Момчето, изглежда, прецени, че не му се участва в сбиване, което няма изгледи да спечели. И то пред толкова хора. Затова отвори чекмеджето, извади някаква папка и преписа нещо на листче от бележник с емблемата на производител на маслени филтри.

— Карайте на север — каза той. — На седем-осем километра е.

— Благодаря — каза Ричър и пое листчето.

Тойотата на червенокосата запали при първото завъртане на стартера. Ричър остави двигателя да поработи на празен ход, докато премести седалката си докрай назад и нагласи огледалото. Закопча колана и закрепи листчето с адреса върху арматурното табло. Така закри спидометъра, но въпросният уред малко го интересуваше в случая. Погледна единствено колко бензин има в резервоара. Явно беше предостатъчно за петнайсетина километра, колкото щеше да му се наложи да шофира.

Адресът на Джеб Оливър се състоеше от два номера: на къща и на междуселски път. Беше много по-лесен за откриване от улица с име, да речем, на дърво: „Букова“, „Ясенова“ или нещо подобно. В някои американски градове има повече улици с дървесни имена, отколкото дървета.

Той изкара колата от паркинга и потегли на север към детелината. Там го очакваше обичайната гора от указателни табели. Откри пътя със съответния номер. Отбиваше вдясно от главното шосе, после веднага свиваше вляво и тръгваше успоредно на шосето. Първо на изток, после отново на север. Джипчето се носеше пъргаво по пътя. Беше леко тясно за височината си и се накланяше силно на завоите. Моторът се напъваше яко да го тегли напред. Вътрешността ухаеше на дамски парфюм.

Отначало отбивката започваше като широк път, но веднага след завоя асфалтът се стесняваше в обикновено платно с назъбени и неравни банкети. Вляво и вдясно се заредиха ниви, в които кипеше селскостопански труд. Някакви зимни култури се засаждаха в огромни обли масиви. Гигантски дъждовални машини се въртяха бавно в кръг над засетите площи. Краищата, до които не достигаха водни струи, бяха оставени неразорани, покрити с камениста пръст. При наслагване на кръг в квадрат се губеше около една пета от площта, но Ричър си каза, че това едва ли е решаващо съображение в един щат, където земята е в изобилие, а поливната техника не достига.

Около шест километра от пътя на Ричър минаваше през ниви. За това разстояние той подмина половин дузина отбивки с пощенски кутии на стълбчета. Върху всяка пощенска кутия имаше номер, а отбивките водеха ту на изток, ту на запад към малки фермерски къщи, разположени на около двеста метра от пътя. Когато наближи номера на Оливър, той намали. На отбивката имаше пощенска кутия като при всички останали, но вместо на дървен стълб кутията беше поставена върху две продълговати бетонни тухли, зазидани една върху друга. Самият номер беше изписан с бяла боя върху дъсчица, завързана с тел за горната тухла. Към къщата водеше изровен път от два тесни коловоза с буренясала гърбица по средата. В калта имаше ясни следи от гуми. С нови грайфери, резки и агресивни — широки гуми от голям пикап. Гуми, каквито никъде не можеш да купиш по 99 долара комплекта.

Ричър сви в отбивката и тойотата заподскача по изровения коловоз. В края му се виждаше дъсчена къща с голям хамбар зад нея и нов червен пикап отстрани. Беше обърнат с муцуната към шосето и огромната хромирана решетка блестеше отдалеч. „Додж Рам“, помисли си Ричър. Паркира пред него и слезе от колата. Къщата и хамбарът сигурно бяха на сто години. Пикапът — на не повече от месец. С огромен осемцилиндров дизел и кабина с пет места в два реда, двойно предаване и грамадни колела с широки гуми. Като нищо струваше повече от самата къща, която беше зле поддържана и всяка следваща зима можеше да рухне под поредния сняг. Хамбарът не беше в по-добро състояние. Само дето на вратата си имаше нови железни скоби, през които беше прекаран стоманен катинар за велосипед.

Наоколо не се чуваше никакъв звук, освен далечното съскане на дъждовалните машини. Никакво движение в къщата. Никакъв шум от шосето. Дори кучета не лаеха. Въздухът беше неподвижен и изпълнен с остра миризма на тор и разорана пръст. Ричър пристъпи до вратата на къщата и удари два пъти с длан. Отговор не последва. Той опита отново. Нищо. Заобиколи отзад и видя някаква жена, седнала в градинска люлка на дървената веранда. Беше слаба и жилава, с обветрено лице, облечена в избеляла памучна рокля. В ръка държеше половинлитрова бутилка с някаква кехлибарена течност. Беше около петдесет, но можеше като нищо да е и на седемдесет, или пък на четирийсет, ако се изкъпеше и наспеше хубаво. Единият й крак беше подвит под нея, а с другия се оттласкваше от дъските на пода. Беше боса.

— Какво търсиш? — запита тя.

— Джеб — отвърна Ричър.

— Няма го.

— Не е и на работа.

— Не е.

— Къде е тогава?

— Откъде да го знам?

— Ти майка му ли си?

— Да, майка му съм. Ако мислиш, че го крия, влез и провери.

Ричър не каза нищо. Жената го гледаше и се поклащаше на люлката. Напред-назад, напред-назад. Бутилката лежеше в скута й.

— Моля! Не се шегувам! Претърси къщата, ако искаш!

— Вярвам ти.

— Защо да ми вярваш?

— Защото, след като ме каниш да претърся къщата, значи него го няма вътре.

— Нали ти казах? Няма го.

— А в хамбара?

— Хамбарът е заключен отвън. Има само един ключ и той е в него.

Ричър не каза нищо.

— Замина някъде — рече жената. — Изчезна.

— Изчезна?

— Само временно, надявам се.

— Това неговият пикап ли е?

Жената кимна. Надигна бутилката и отпи едва-едва.

— Значи е тръгнал пеша?

— Взе го един приятел.

— Кога?

— Късно снощи.

— И къде го закара?

— Нямам представа.

— Някакво предположение?

Жената вдигна рамене, оттласна се с крак, отпи от бутилката.

— Сигурно далече — каза тя. — Той има приятели къде ли не. Може да е в Калифорния. В Аризона, Тексас… Или в Мексико.

— Готвеше ли се да пътува за някъде? — запита Ричър.

Жената обърса гърлото на бутилката с полата си и я протегна към него. Той поклати глава. Приседна на стъпалото до нея. Старите дъски изстенаха под тежестта му. Люлката продължаваше да се поклаща лениво напред-назад, напред-назад. Почти безшумно. Но не съвсем. В края на всяка амплитуда механизмът леко проскърцваше, преди да тръгне обратно. От възглавниците се носеше миризма на плесен. От гърлото на бутилката — миризма на бърбън.

— Който и да си, свалям картите — рече жената. — Снощи късно Джеб се прибра с разбит нос. И куцаше. Подозирам, че ти си го подредил така.

— Защо?

— Че кой друг ще тръгне да го търси у дома? Имам чувството, че е подхванал, нещо, дето не е могъл да завърши.

Ричър не отговори.

— Тъй че избяга — каза тя. — Сополанкото му неден.

— Той обади ли се снощи на някого? Или някой на него?

— Откъде да го знам? По сто пъти на ден звъни на разни хора, по сто пъти му звънят на него… Тоя мобилен телефон е най-важното нещо в живота му. Ако не смятаме пикапа.

— Не видя ли кой дойде да го вземе?

— Някакъв с кола. Изчака го на шосето. Сигурно не е искал да си каля колата. Не го видях добре, защото беше тъмно. Имаше фарове отпред и стопове отзад, като всяка друга кола.

Ричър кимна. В калта наистина имаше само едни следи от гуми — на големия пикап. Колата, изчакала Джеб на шосето, сигурно е била седан, с ниско окачване, и е щяла да опре отдолу в гърбицата.

— Каза ли колко време няма да го има? — запита той.

Жената само поклати глава.

— Изглеждаше ли уплашен?

— Беше без настроение. Умърлушен.

Умърлушен. Като оная, червенокосата от магазина за авточасти.

— Е, добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Тръгваш ли?

— Да — каза Ричър.

Той стана и се отдалечи, изпроводен от поскърцването на люлката и съскането на огромните дъждовални машини. Изкара тойотата на заден до шосето, завъртя волана и пое обратно на юг.

Ричър паркира тойотата до шевролета и влезе в магазина. Гари беше на мястото си зад касата. Ричър не му обърна внимание и тръгна право към вратата с надпис Вход забранен. Червенокосата седеше зад бюрото си. Дясната купчинка беше станала двойно по-висока, а в лявата беше останало само едно листче. Тя не правеше нищо с него, просто се бе облегнала назад на стола, сякаш нямаше желание да свърши и да се върне обратно в магазина при клиентите. И при Гари.

Ричър остави ключовете на бюрото й.

— Благодаря за услугата — каза той.

— Откри ли го?

— Офейкал е.

Тя не каза нищо.

— Изглеждаш ми уморена — каза Ричър.

Тя не отговори.

— И някак без настроение. Умърлушена.

— Е, и?

— Снощи пращеше от жизнерадост.

— Сега съм на работа.

— Снощи също беше на работа. Нали ти плащаха?

— А ти нали каза, че ще забравим всичко?

— Вече съм го забравил. Е, живей си живота, Санди.

Червенокосата го изгледа продължително.

— И ти, Джими Рийс — каза накрая тя.

Той се обърна, затвори вратата след себе си и излезе на ярката слънчева светлина. Закрачи на юг, към града.

Когато стигна до кантората на Хелън Родин, там вече се бяха събрали четирима души. Самата Хелън плюс трима непознати. Единият беше някакъв тип със скъп костюм. Седеше зад бюрото на Хелън, на собствения й стол. Тя беше застанала до него, приведена над ухото му, и двамата разговаряха оживено. Явно имаха важно съвещание. Другите двама непознати стояха до прозореца, сякаш изчакваха реда си. Бяха мъж и жена. Жената беше с очила и с дълга черна коса. Мъжът нямаше нито едното, нито другото. И двамата бяха небрежно облечени. На реверите си носеха табелки с имената. Жената се казваше Мери Мейсън, след името й се точеше върволица букви, сигурно медицински звания. Мъжът се казваше Уорън Нийбър и имаше подобна върволица от букви след името си. Доктори, каза си Ричър. Може би психиатри. С табелките на реверите си имаха вид, сякаш са били привикани спешно от някаква конференция. Което не ги бе зарадвало особено.

Хелън прекъсна за миг разговора и вдигна глава.

— Колеги, това е Джак Ричър — каза тя. — Моят следовател ме напусна и мистър Ричър се съгласи да поеме функциите му.

Виж ти, каква новина, помисли си Ричър, но не каза нищо. Хелън посочи гордо мъжа, — седнал на стола й.

— А това е Алън Данюта — обяви тя. — Адвокат, специалист по проблеми на ветераните от войните. От Вашингтон. Може би най-добрият в своята област.

— Бързо сте дошли — отбеляза Ричър.

— Нямаше как иначе — каза мъжът. — Днешният ден е от жизнена важност за мистър Бар.

— Всички отиваме в болницата — каза Хелън. — Лекарите казват, че е готов да се срещнем. Надявах се Алън да ни консултира най-много по телефона или по имейла, но той предпочете да дойде лично.

— На мен така ми е по-лесно — каза Данюта.

— Не, имала съм късмет — каза Хелън. — Не само това, ами съвсем наблизо, в Блумингтън, има психиатрична конференция, та д-р Мейсън и д-р Нийбър отскочиха дотук без проблем.

— Аз съм специалист по загуба на памет — каза д-р Мейсън.

— А аз по методи на принуда — добави д-р Нийбър. — Проблеми на зависимостта в съзнанието на престъпника и прочие.

— Така че това ни е екипът — каза Хелън.

— А къде е сестра му? — запита Ричър.

— Вече е при него.

— Трябва да поговорим.

— Насаме ли?

— Само за минута.

Тя направи извинителна гримаса на останалите и въведе Ричър в личния си кабинет.

— Откри ли нещо? — попита тя.

— Рижавата мацка и четирима от ония бандити с нея били наети от петия, техен приятел на име Джеб Оливър. Бил им платил по сто долара на човек. Предполагам, че е задържал още петстотин за себе си. Ходих в дома му, но беше изчезнал.

— Къде е заминал?

— Никой не знае. Взел го бил някакъв тип с кола.

— Какъв е той?

— Работи в магазина за авточасти заедно с мацката. Но наред с това пласира и дрога.

— Сериозно?

Ричър кимна.

— Зад къщата му има хамбар с доста здрава заключалка на вратата. Може да е лаборатория за амфетамини, може да е просто разпределителен склад. През цялото време говорел с някого по мобилния си телефон. Има пикап, какъвто със заплатата от магазина не може да си купи и за две години. Освен това живее с майка си.

— И какво доказва това?

— Пласьорите на дрога често живеят с майките си. Пишеше го във вестника.

— Защо?

— Защото повечето имат висящи дела или предишни арести. Поради което не могат да представят чист документ за съдимост, какъвто изискват повечето хазяи.

Хелън не каза нищо.

— Снощи и шестимата изглеждаха превъзбудени — каза Ричър. — Бяха се надрусали. Най-вероятно със стимуланти, ако се съди по вида на мацката тази сутрин. Беше неузнаваема. Мрачна, посърнала, като след свръхдоза амфетамин.

— Били са надрусани, а? Значи наистина си имал късмет.

Ричър поклати глава.

— Ако ще се биеш с мен, по-добре вземи болкоуспокояващи.

— И какво излиза от всичко това?

— Постави се на мястото на Джеб Оливър — каза Ричър. — Той е вършил услуга на някого. Срещу заплащане, но все пак услуга. Нещо, което е струвало хиляда долара на клиента. Като самият клиент е бил малко по-нагоре по хранителната верига. И едва ли е управителят на магазина за авточасти.

— Значи смяташ, че Джеймс Бар се е забъркал с някакъв наркотрафикант?

— Може да не се е забъркал. Може да е бил принуден да го направи, по неизвестни причини.

— Това повдига мизата — каза Хелън.

— Донякъде — отвърна Ричър.

— Какво да правим сега?

— Да идем до болницата, нека доктор Мейсън се опита да установи дали Бар ни будалка с тази амнезия. Ако наистина се прави на ударен, най-добрият начин е да го поступам, докато пропее.

— Ами ако не ни будалка?

— Тогава има други подходи.

— Какви например?

— После ще ги обсъждаме — каза Ричър. — Най-напред да видим какво ще кажат психиатрите.

Хелън Родин подкара към болницата със своя сатурн. Алън Данюта седеше до нея, а Ричър се беше излегнал напряко на задната седалка. Мейсън и Нийбър ги следваха с един форд торъс, който бяха наели сутринта от Блумингтън. Паркираха двете коли в големия паркинг за посетители и петимата се запътиха заедно към сградата.

Григор Лински ги проследи с поглед, докато крачеха. Седеше зад волана на същия кадилак, който майката на Джеб Оливър бе видяла в тъмното предишната вечер — този път паркиран на петнайсетина метра от главния вход на болницата. Двигателят работеше. Лински натисна едно копче на мобилния си телефон. Зека отговори на първото позвъняване.

— Да?

— Военният е много добър — каза Григор Лински. — Вече беше в къщата на младежа.

— Е, и?

— А, нищо. Младежа вече го няма там.

— Къде е?

— На различни места.

— По-конкретно?

— Главата и ръцете му са в реката. Останалото е под основата на новото платно на Първа улица.

— Какво става сега?

— Военният и адвокатката са в болницата. С още трима. Втори адвокат и двама доктори, струва ми се. Специалист по особени дела и двама експерти на защитата, доколкото мога да предположа.

— Боим ли се от нещо?

— Няма от какво. Те имат право да опитат. Системата е такава. Само че няма да успеят.

— Погрижи се за това.

Болницата се намираше в покрайнините на града и поради това беше относително просторна сграда. Явно строителите й не се бяха притеснявали от липса на парцели. Ограниченията сигурно са били бюджетни, каза си Ричър, като огледа семплата шестетажна сграда от неизмазан бетон. Вместо мазилка, отвън и отвътре стените бяха боядисани в бяло, направо върху бетона, а таваните бяха доста ниски. Иначе сградата приличаше на всяка друга болница. И на вид, и по миризма. Вътре вонеше на дезинфектанти, болест и смърт. Ричър никак не си падаше по болниците. Той крачеше последен зад останалите по дългия, ярко осветен коридор към асансьорите. Най-отпред бяха двамата психиатри. Явно се чувстваха у дома си. Хелън Родин и Алън Данюта ги следваха по петите, разговаряйки помежду си. Докторите стигнаха до редицата асансьори и Нийбър натисна копчето. Когато и петимата се събраха пред вратата на асансьора, Хелън Родин дръпна Ричър настрани и го попита:

— Името Айлийн Хътън говори ли ти нещо?

— Защо?

— Баща ми е изпратил нов списък на свидетелите и тя фигурира в него.

Ричър не отговори.

— Изглежда, е от армията. Познаваш ли я?

— Трябва ли да я познавам?

Хелън се приближи до него, с гръб към останалите.

— Искам да знам какво знае Айлийн Хътън — каза тихо тя.

Това може да усложни нещата, помисли си Ричър.

— Беше военен прокурор — каза той.

— Кога, преди четиринайсет години?

— Да.

— Та какво и колко знае тя?

— Мисля, че сега Хътън е в Пентагона.

— Какво и колко знае тя, Ричър?

Той извърна глава настрани.

— Знае всичко.

— Откъде го знае? Та ти изобщо не си се явявал в съда!

— Няма значение.

— Откъде го знае тогава?

— По онова време спях с нея.

Хелън се облещи.

— Кажи ми, че се шегуваш!

— Не се шегувам.

— И си й разправил всичко?!

— Имахме връзка. Разбира се, че й разправих всичко. Бяхме от една и съща страна на барикадата.

— Двама самотници в пустинята…

— Имахме доста хубава връзка. Три блажени месеца. Айлийн беше прекрасен човек. Сигурно още е такава. Аз много я харесвах.

— Чух достатъчно, Ричър — прекъсна го тя.

Той замълча.

— Сега вече нещата излязоха от контрол — каза тя.

— Тя не може да използва информацията, с която разполага — каза Ричър. — Това, което важи за мен, важи с още по-голяма сила за нея. Информацията е класифицирана, а Айлийн е на военна служба.

Хелън Родин не отговори.

— Повярвай ми — настоя Ричър.

— Защо тогава е в списъка, по дяволите?

— Аз съм виновен — каза Ричър. — Споменах Пентагона пред баща ти. Понеже не разбирах откъде е научил името ми. И тогава той е почнал да рови. Така и предполагах.

— Ако тя проговори, смятай, че делото е загубено.

— Не може да проговори.

— Защо да не може? По-скоро това възнамерява да направи — да проговори. Кой знае какво ще предприеме сега армията?

В този момент се чу звънецът на асансьора и малката групичка пристъпи към вратата.

— Ще трябва да говориш с нея — каза Хелън. — Тя ще дойде да даде предварителни показания. Постарай се да разбереш какво смята да каже.

— Вече е поне генерал-майор. Не мога да я заставя да ми каже нищо, ако не иска.

— Намери начин — каза Хелън. — Заради доброто старо време.

— Може пък да не искам. Не забравяй, че двамата с нея отново сме от една и съща страна на барикадата. Поне по отношение на Джеймс Бар.

Хелън Родин се извърна и влезе в асансьора.

Вратата се отвори и се озоваха във фоайето на шестия етаж — бели безлични стени, ако не се смяташе вратата от армирано стъкло, водеща към преддверието на интензивното отделение. По табелките Ричър видя, че самото отделение се състои от два изолатора — единия за мъже, другия за жени, две стаи за болни на общ режим и кувьоз за новородени. Доста отблъскващо местенце, каза си той. Нещо средно между затвор и болница, обединило неприятните страни и на двете заведения.

На рецепцията ги посрещна човек в униформа на затворнически надзирател. Претърси ги един по един и ги накара да подпишат декларация за спазване на вътрешния ред. После се появи лекар, който ги въведе в малка чакалня. Лекарят сигурно беше трийсетгодишен, но приличаше на старец, а чакалнята беше обзаведена с тръбни столове със зелена изкуствена тапицерия. Наподобяваха предни седалки от шевролет, модел 1950 г.

— Бар е в съзнание и, общо взето, контактен — каза лекарят. — Състоянието му се води стабилно, но това не означава, че е добре. Затова броят на посетителите при него е ограничен до двама едновременно, като ви молим да бъдете кратки.

Ричър видя Хелън Родин да се усмихва и се досети защо. Полицаите имаха навик да влизат по двама и тя щеше да се падне трета. С тези ограничения може би щеше да остане насаме с клиента си.

— Сестра му е при него в момента — каза лекарят. — Тя помоли да изчакате малко.

Когато лекарят си излезе, Хелън каза:

— Ще вляза първа, сама. Искам да му се представя и да получа съгласието му за моите адвокатски услуги. След мен ще влезе доктор Мейсън да го види. И тогава, в зависимост от заключенията му, ще решим какво да правим по-нататък.

Хелън говореше припряно — изглеждаше притеснена и някак напрегната. Всъщност всички от малката група бяха напрегнати, с изключение на Ричър. Той беше и единственият, който познаваше лично Джеймс Бар. За всеки от останалите Бар беше една непозната величина и те пристъпваха към него плахо, всеки сам за себе си. За Хелън той беше довереник, когото бе поела против волята си. За Мейсън и Нийбър — обект на изследване. Може би един ден щеше да влезе в академичните им трудове, да им донесе слава. Може би беше някаква странна психиатрична загадка, която само чакаше да бъде открита и наименувана. Синдромът на Бар. Същото можеше да се каже и за Алън Данюта. Може би за него целият казус беше един интересен правен прецедент от компетентността на Върховния съд. За да влезе в учебниците. В учебните програми на факултетите по право. „Индиана срещу Бар“. „Бар срещу Съединените щати“. Всички те инвестираха времето и усилията си в един човек, когото дори не бяха виждали.

Те придърпаха по един зелен пластмасов стол и седнаха. Малката чакалня беше притихнала и силно миришеше на хлор. Не се чуваше никакъв звук, освен шумът от налягането на водата в тръбите и далечното писукане на някаква важна животоспасяваща апаратура. Никой не продумваше, но явно всички съзнаваха, че трябва да се въоръжат с търпение. Нямаше смисъл от припряност. Ричър седна срещу Мери Мейсън и се загледа в нея. За специалист от нейния калибър беше сравнително млада. Изглеждаше дружелюбна и мила жена. Беше си избрала очила с големи рамки, през които очите й се виждаха ясно. Погледът й беше предразполагащ и окуражителен. Ричър не можеше да отгатне доколко това беше истина и доколко — заучен лекарски маниер.

— Как го правите? — запита Ричър.

— Кое, психиатричната оценка ли? — каза тя. — Изхождам от презумпцията, че е по-вероятно пациентът да е искрен, отколкото да се преструва. Черепни травми, от които се изпада в двудневна кома, почти винаги се съпровождат и с амнезия. Това отдавна е научно установено. Така че аз просто наблюдавам пациента. При истинска амнезия пациентът винаги е неспокоен и объркан от състоянието си. Виждаш го как се напъва да си спомни. Защото иска да си спомни. Докато симулантите се държат различно. Те просто избягват да говорят за въпросните дни. Сякаш буквално извръщат поглед от тях. Езикът на тялото им е много показателен.

— Струва ми се доста субективно — подхвърли Ричър.

Мейсън кимна.

— Така е. Защото по принцип много трудно се доказва негативно твърдение. Може с помощта на компютърна томография да се изследват различни мозъчни дейности, но полученият образ също е въпрос на субективно тълкуване. Понякога помага и хипноза, но по принцип съдиите се страхуват от хипнози. Така че в крайна сметка аз мога най-много да предложа едно лично мнение, нищо повече.

— А кого е наел прокурорът?

— Някакъв специалист като мен. Аз съм работила и за двете страни.

— Значи, накрая става така, че единият твърди едно, другият друго.

Мейсън отново кимна.

— Обикновено всичко зависи от титлите. Кой има повече инициали след името си. Това е, от което се влияят съдебните заседатели.

— Вие имате доста инициали — подхвърли Ричър.

— Повече от средния гражданин — каза Мейсън.

— Колко ли е забравил наистина?

— Поне последните няколко дни. Ако мозъчната травма е била получена в събота, бих се изненадала много, ако помни нещо от сряда насам. Преди това вероятно има един мъгляв период, от който помни определени неща, а е забравил други. Но това е като минимум. Лично аз съм срещала случаи, при които от паметта се изтриват цели месеци, и то след обикновено сътресение на мозъка, а за кома да не говорим.

— А поне нещо ще успее ли да си възстанови?

— От мъглявия период може би да. Може да започне отзад напред, като се опира на нещата, които все пак помни, и си запълва сам празнотите. Може постепенно да му изплуват отделни случки. Ако кара поред, отпред назад, това много повече ще го затрудни. Така например, ако си спомня последния обяд, може полека-лека да стигне до последната си вечеря. Ако си дава сметка, че е бил на кино, може да си припомни и пътя към дома. Но в даден момент ще се сблъска със стена. И обикновено това е последната вечер преди инцидента, когато си е легнал да спи.

— А дали ще си спомни какво е направил преди четиринайсет години?

Мейсън кимна.

— Дългосрочната му памет би трябвало да е непокътната. Наистина, различните хора имат различни вътрешни дефиниции за дългосрочна памет поради вътрешни химически миграции от една част на мозъка в друга, а освен това няма двама души с еднакъв мозък. Чисто биологическата страна на нещата не е много добре изследвана. Напоследък все по-често се използват метафори от областта на компютрите, но това е напълно погрешно. Защото тук изобщо не боравим с твърди дискове и оперативна памет. Мозъкът е изцяло съставен от органична материя. Все едно да изсипеш чувал с ябълки надолу по стълбището. Някои ще се натъртят, други не. Но все пак мисля, че както и да го погледнеш, четиринайсет години са достатъчно дълъг срок.

Чакалнята отново утихна. Ричър седеше, заслушан в далечното електронно писукане. Явно идваше от машина, която или следеше, или сама предизвикваше сърдечна дейност с честота около седемдесет удара в минута. Приятен, успокояващ звук. После към средата на коридора внезапно се отвори една врата и от нея излезе Роузмари Бар. Беше си взела душ и косата й беше пригладена назад, но изглеждаше недоспала и изтощена, сякаш състарена поне с десет години за едно денонощие. Спря се, огледа се и бавно закрачи към чакалнята. Хелън Родин стана, за да я пресрещне. Двете се спряха една до друга и се заговориха шепнешком. Ричър не чуваше какво си приказват. Вероятно си докладват наученото до момента, каза си той. Два реципрочни доклада: един медицински и един правен. После Хелън хвана Роузмари под ръка и я поведе към групата. Роузмари ги огледа един по един: двамата психиатри, Алън Данюта, Ричър. Не каза нищо. После се обърна и тръгна сама към изхода.

— Избягване на неизбежното — каза Нийбър. — Ние сме дошли тук да изследваме брат й, да го обръщаме, оглеждаме и човъркаме отвсякъде. Физически, психически, правно, метафорично. Това само по себе си е нарушение на личната му неприкосновеност и не звучи приятно. Така че, ако ни обърне внимание, това е все едно да признае, че брат й е в опасност.

— Може би е просто уморена — каза Ричър.

— Сега ще вляза да го видя — каза Хелън.

Тя се обърна и тръгна обратно по коридора към вратата, от която бе излязла Роузмари, отвори я и влезе вътре. Ричър я изпрати с поглед, докато вратата се затвори зад нея. След това се обърна към Нийбър:

— Наблюдавали ли сте преди такива случаи?

— На принуда ли? — попита Нийбър. — А вие?

Ричър се усмихна. Всички психиатри, които познаваше, имаха навика да отговарят на въпроса с въпрос. Може би така ги учеха в университета.

— Виждал съм много такива случаи — отвърна той.

— Но?

— Но обикновено има доста повече доказателства за отправена сериозна заплаха.

— Нима една заплаха срещу сестрата не е сериозна? Вие сам стигнахте до това заключение, ако не се лъжа.

— Тя не е отвлечена. Не я държат като заложница някъде. Той е могъл да й уреди охрана. Или да я застави да напусне града.

— Именно — каза Нийбър. — Можем само да заключим, че са му дадени указания да не прави нищо подобно. Очевидно са му казали да не я посвещава в случая, за да не подозира какво става и така да бъде още по-уязвима. Което само ни доказва колко ефикасна е била принудата. Като са му дали да разбере, че е абсолютно безсилен да се противопостави. И са му го напомняли всеки ден. Предполагам, че е живял в постоянен, парализиращ ужас, обзет от чувство на безпомощност и същевременно на вина заради покорството си.

— Наблюдавали ли сте други такива случаи, когато рационален индивид може така да бъде наплашен, че да извърши нещо подобно?

— Да — отвърна Нийбър.

— Аз също — каза Ричър. — Един-два пъти.

— Онзи, който го е наплашил, сигурно е истинско чудовище. Макар че очаквам да се натъкна и на други фактори, усилващи или умножаващи ефекта на заплахите. Най-вероятно някаква неотдавна приключила връзка, създала у него чувство на зависимост, някаква нещастна обсебеност, болезнен стремеж да се хареса и да впечатли обекта, да бъде оценен и обичан.

— Жена, така ли?

— Не. Човек не убива, за да впечатли жена. При жените това обикновено има обратния ефект. В случая сигурно става дума за мъж. Бар е бил прелъстен, но не в сексуалния смисъл на думата. Обектът е имал особено въздействие върху него.

— Нещо като зависимостта на бета мъжкар от алфа мъжкар.

— Именно — каза отново Нийбър. — А ако е имало някакви остатъчни колебания, те са били окончателно разпръснати от заплахата срещу сестрата. Може би Бар така и не е бил убеден дали тази заплаха е реална, или само шега. Но е решил да не пробва. Човешката мотивация е много сложно нещо. Повечето хора изобщо не съзнават защо вършат това или онова.

— Тук сте прав.

— Вие например съзнавате ли защо вършите разни неща?

— Понякога съзнавам — отвърна Ричър. — Друг път сам не мога да си отговоря. Може би вие ще ми обясните.

— Обикновено услугите ми струват доста скъпо. Затова не мога да си позволя да раздавам безплатни съвети.

— Да кажем, че ви плащам по пет долара на седмица? Нещо като наем, става ли?

Нийбър се усмихна неуверено.

— Ами… по-скоро не — каза той. — Не става.

После чакалнята отново утихна и в течение на десет безкрайни минути не се чу никакъв звук. Изпружил крака далеч напред, Данюта прелистваше някакви книжа в кожено куфарче, закрепено на коленете му. Мейсън седеше със затворени очи, сякаш дремеше. Нийбър гледаше неподвижно в една точка. И тримата очевидно бяха свикнали да чакат. Също и Ричър. Той беше служил във военната полиция в продължение на тринайсет безкрайни години, а нейният девиз беше: Бързай бавно. Той седеше, заслушан в електронния пулс на онази загадъчна машина, и чакаше да мине времето.

Междувременно Григор Лински беше обърнал колата и наблюдаваше входа на болницата в огледалото. Обзалагаше се, че поне шейсет минути няма да се случи нищо. Най-малко шейсет минути, най-много деветдесет. Наум си подреждаше по важност обектите в случай, че не излезеха всички заедно. Кого да игнорира и кого да проследи? Накрая реши да се прикрепи към оня, който си тръгнеше сам. Каза си, че това най-вероятно ще е военният. Защото адвокатите и докторите сигурно щяха да се върнат обратно в кабинета. Те поне бяха предвидими. Докато военният не беше.

Хелън Родин излезе от стаята на Джеймс Бар точно петнайсет минути, след като бе влязла. Тръгна право към чакалнята. Всички седяха и я гледаха. Тя се спря пред Мери Мейсън.

— Ваш ред е — каза Хелън. Мейсън стана и тръгна по коридора. Не взе нищо със себе си. Нито куфарчето, нито бележник и писалка. Ричър я изпрати с поглед, докато вратата се затвори зад нея. После се облегна на стола си и зачака в тишината.

— Бар ми хареса — каза Хелън, като гледаше право пред себе си.

— Как е той? — попита Нийбър.

— Без сили — отвърна тя. — Смазан. Сякаш го е газил камион.

— Смислено ли говори?

— Да. Мисълта му е ясна. Само че не помни нищо. При това не смятам, че се преструва.

— Колко време назад му е изтрито всичко?

— Не мога да кажа. Спомня си, че е слушал бейзболен мач по радиото. Може да е било преди седмица или преди месец.

— Или преди година — обади се Ричър.

— Той прие ли да го защитаваш? — запита Данюта.

— Устно — каза Хелън. — Не може нищо да подпише. Прикован е с белезници към леглото.

— Предаде ли му в какво е обвинен и какви доказателства има срещу него?

— Трябваше — каза Хелън. — Той искаше да знае защо му трябва адвокат.

— Е, и?

— Смята се за виновен.

Няколко мига не се чу никакъв звук. После Алън Данюта затвори куфарчето, постави го на пода до себе си и се изправи на стола — всичко това с едно плавно движение.

— Добре дошли в зоната на здрача — каза той. — Оттук произлиза качественото право.

— До момента няма нищо качествено в този казус — каза Хелън. — Поне засега.

— Ние за нищо на света не можем да го пуснем да се изправи пред съд — обади се Данюта. — Човекът е пострадал поради небрежност на държавата, а сега същата тази държава иска да го осъди на смърт? Дума да не става! Та той не може да си спомни какво е правил на този ден! Как очакваме да се защитава?

— Баща ми ще побеснее.

— Разбира се. Затова трябва да го заобиколим. Ще сезираме направо федералния съд. Във всеки случай става дума за нарушени човешки права. Първо федералния, после апелативния, накрая, ако се наложи, върховния. Такава е процедурата.

— Доста дълга процедура.

Данюта кимна.

— Три години — каза той. — И то ако имаме късмет. Най-приложимият прецедент е делото „Уилсън“, което е отнело около три години и половина. Почти четири.

— При това няма никаква гаранция, че ще спечелим. Може и да загубим.

— В такъв случай отиваме на съд и правим каквото можем.

— Не съм подготвена за такова нещо — каза Хелън.

— Интелектуално, искаш да кажеш? Аз пък чух друго…

— Не, стратегически и тактически. Също и финансово.

— Има асоциации на ветераните от войните, които могат да помогнат с пари. Все пак Бар е служил на родината си. И то с чест.

Хелън не отговори. Погледна към Ричър. Той мълчеше. Беше се извърнал и гледаше в стената. Мислеше си: Тоя тип май пак ще отърве кожата. След поредно убийство?

Алън Данюта се раздвижи на стола си.

— Имаме алтернатива — каза той. — Не е особено привлекателна от правна гледна точка, но все пак я има.

— И каква е тя? — запита Хелън.

— Да дадем на баща ти кукловода. При тези обстоятелства половин хляб е по-добре от нищо. А кукловодът при всички случаи е по-добрата половина.

— Той дали ще се навие?

— Предполага се, че ти го познаваш по-добре от мен. Но трябва да е глупак, за да не се навие. Докато изправи Бар пред съда, ще минат поне три години в жалби и дела. А всеки уважаващ себе си прокурор се стреми да хване по-едрата риба.

Хелън отново погледна Ричър.

— Кукловодът е само една теория — заяви тя. — Нямаме нищо на ръка, с което да я подкрепим.

— Ти избираш — каза Данюта. — Но така или иначе, не можеш да допуснеш Бар да бъде съден.

— Да караме подред — рече Хелън. — Първо да чуем какво мисли Мейсън.

Д-р Мейсън излезе от стаята след двайсет минути. Ричър я наблюдаваше, докато се приближаваше към тях. В походката й, в погледа, в позата на главата — в цялото й поведение нямаше и сянка на колебание. Никаква несигурност, никакви вътрешни съмнения. Тя седна и придърпа полата над коленете си.

— Трайна амнезия — каза тя. — Напълно автентична. Случаят е абсолютно ясен.

— Откога? — попита Нийбър.

— Трябва да проверим кога са били мачовете от шампионската лига по бейзбол — каза тя. — Последното нещо, което помни, е един конкретен мач на „Кардинале“. Но допускам, че загубата на памет е за седмица или повече назад, считано от днес.

— Което включва и петък? — запита Хелън.

— Боя се, че да.

— Е, добре — каза Данюта. — Това е положението.

— Чудесно! — каза Хелън.

Тя стана, а другите я последваха, като всички едновременно се насочиха към изхода, сякаш в някакво несъзнателно колективно усилие на волята, като че Бар ги пришпорваше напред. От жив човек той се беше превърнал едновременно в медицински случай и в правен спор.

— Вие вървете — предложи Ричър.

— Ти оставаш ли? — запита го Хелън.

Ричър кимна.

— Ще надникна да видя какво прави моят стар приятел.

— Защо?

— Не съм го виждал от четиринайсет години.

Хелън се отдели от останалите и пристъпи към него.

— Сериозно, защо? — попита тихо тя.

— Не се бой — отвърна той. — Няма да му изключа системите.

— Надявам се.

— Не мога, и да искам — каза той. — Нямам алиби.

Тя се поколеба за момент. Не каза нищо. Обърна се и се върна при другите. Всички си тръгнаха заедно. Ричър ги видя как минаха един по един покрай охраната, излязоха през стоманената врата и се упътиха към асансьорите. Щом се скриха от погледа му, той се извърна и закрачи към стаята на Бар. Не почука. Спря се за миг пред вратата, колкото да си поеме дъх, завъртя металната топка и влезе.

7

Отоплението беше усилено докрай, в стаята беше горещо като в пещ. От едната страна имаше голям прозорец с бели щори, пуснати, за да спират слънцето. През процепите се процеждаше мека светлина. Цялата стая сияеше в млечно бяло. Беше задръстена от медицинска апаратура. Изключен респиратор. Стойки за системи. Монитори за сърдечна дейност. И всевъзможни тръбички, торбички, жички.

Бар лежеше по гръб на легло в средата на стаята. Без възглавница. Главата му беше подпряна неподвижно в метална скоба. Черепът му беше избръснат, дупките по него — внимателно превързани. Лявото му рамо беше бинтовано чак до лакътя. Дясното му рамо беше голо и без видими белези от насилие, ако не се смяташе бледата изтъняла кожа. Гръдният му кош беше омотан в бинтове. Завивката беше подгъната назад на кръста му. Ръцете му бяха изпружени отстрани на тялото и приковани с белезници за тръбната рамка на леглото. От лявата стърчаха интравенозни игли, привързани за китката с лейкопласт. На средния пръст на лявата му ръка беше поставена метална щипка с жичка, свързана със сива метална кутия. Изпод превръзките на гръдния му кош се подаваха червени кабели, водещи към някаква машина с екран. По екрана се нижеше безкрайна, тук-там назъбена линия, която напомни на Ричър за фонограмата на пушечните изстрели. Остри шипове и помежду тях — дълги равни участъци. При всеки шип машината издаваше приглушено писукане.

— Кой е? — попита Бар.

Гласът му беше отслабнал. Говореше бавно и с мъка.

— Кой е? — попита отново той. Главата му беше хваната здраво в скобата и не можеше да я обръща настрани. Можеше само да движи очите си — наляво-надясно, нагоре-надолу.

Ричър пристъпи напред. Наведе се мълчаливо над леглото. Не каза нищо.

— Ти? — каза Бар.

— Аз — отвърна Ричър.

— Защо?

— Знаеш защо.

Ръцете на Бар потрепериха. Жичката, свързана с щипката на средния му пръст, се затресе. Веригата на китката му изтрака по тръбната рамка на леглото.

— Май те изложих този път — каза тихо той.

— Май да — отвърна Ричър.

Той стоеше до него и го гледаше право в очите — единственото нещо, което Бар можеше свободно да движи. Всичко останало беше приковано към леглото, а голяма част от тялото му беше омотана в бинтове като мумия.

— Нищо не си спомням — каза Бар.

— Сигурен ли си?

— Всичко ми се губи.

— Нали ти е ясно какво ще ти се случи, ако ме будалкаш?

— Предполагам.

— Умножи го по три, за по-сигурно.

— Не те будалкам — каза Бар. — Наистина нищо не си спомням. — Гласът му беше тих, безпомощен, объркан. Не се оплакваше, нито се защитаваше. Не се и извиняваше. Просто констатираше факта, може би с нотка на съжаление или на молба да бъде разбран.

— Разкажи ми за мача — каза Ричър.

— Беше по радиото.

— Не по телевизията?

— Предпочитам радио — каза Бар. — Като едно време. Когато бях дете. Откакто се помня, все радио слушам. Още от Сейнт Луис. От онези летни вечери — хубаво топло временце, а по радиото предават бейзболен мач…

Той млъкна.

— Добре ли си? — запита Ричър.

— Боли ме главата. Имам чувството, че са ме оперирали.

Ричър не каза нищо.

— Не обичам да гледам бейзбол по телевизията — добави Бар.

— Не съм дошъл да те питам какво обичаш.

— Ти гледаш ли мачове по телевизията?

— Нямам телевизор — каза Ричър.

— Наистина ли? Трябва да си купиш. Струва стотина долара. Може и по-малко, ако не е голям. Виж в телефонния указател.

— Нямам телефон. Нито къща.

— Как да нямаш? Нали не си вече във войската?

— Ти пък откъде знаеш?

— Никой не стои вечно във войската. Поне по мое време беше така.

— Някои от хората, дето бяха по твое време, са си още там — каза Ричър, имайки предвид Айлийн Хътън.

— Офицерите — каза Бар. — Никой друг.

— Аз бях офицер — натърти Ричър. — Това поне трябва да го помниш.

— Но не беше като останалите. Това имах предвид.

— И с какво бях по-различен?

— Изкарваше си хляба с труд.

— Я сега ми разправи за мача.

— Защо нямаш още къща? Как я караш?

— Сега за мен ли се притесни?

— Не ми е приятно, когато виждам хора да пропадат.

— Не се бой за мен — каза Ричър. — Добре се справям. Ти си тоя, дето е загазил.

— Сега полицай ли си? Къде, тук ли? Не съм те виждал по тия места.

Ричър поклати глава.

— Обикновен гражданин.

— Къде живееш?

— Никъде. Или където дойде.

— Защо си дошъл?

Ричър не отговори.

— Аха, разбрах — каза Бар. — За да ме довършиш.

— Разкажи ми за мача.

— Играеха „Къбс“ срещу „Кардинале“ — каза Бар. — Бяха почти наравно. „Кардинале“ спечелиха в последния момент, с малка преднина. „Къбс“ бяха повели, но ония ги финтираха, изчакаха ги да се изтощят и накрая поведоха по точки.

— Явно добре си го запомнил.

— Аз съм голям почитател на „Кардинале“. Открай време следя всичките им мачове.

— И кога стана това?

— Дори не знам какъв ден сме днес.

Ричър не каза нищо.

— Не мога да повярвам, че съм извършил това, което твърдят — каза Бар. — Просто не мога!

— Има доста улики — каза Ричър.

— Наистина ли?

— Извън съмнение.

Бар затвори очи.

— Колко души? — запита той.

— Петима.

Гръдният кош на Бар започна трескаво да се повдига и спуска. От очите му бликнаха сълзи. Устата му се разтвори в разкривена елипса. Плачеше, без да може да движи главата си.

— Но защо съм го направил? — каза той.

— А защо го направи първия път? — запита Ричър.

— Тогава се бях побъркал — каза Бар.

Ричър не отговори.

— Нямам извинение — каза Бар. — Тогава бях друг. А си мислех, че сега съм вече нов човек. Положих усилия, работих над себе си. Та оттогава са минали четиринайсет години!

Ричър не отговори.

— Идеше ми да се самоубия — продължи Бар. — За тогава говоря, нали разбираш? На два-три пъти замалко не го направих. Толкова ме беше срам. Само дето ония типове в Кувейт Сити се оказаха също мръсници. Това беше единствената ми утеха. В тази мисъл се бях вкопчил, тя беше моето изкупление.

— За какво са всички тия пушки и пищови в къщата ти?

— Не намерих сили да ги изхвърля. Оставих ги да ми напомнят. И да ми помагат да не кривна от пътя. Без тях щеше да е по-лесно да не кривна, но нямаше да е така истинско.

— Използваш ли ги понякога?

— От време на време. Не често.

— Как?

— Ходя на едно стрелбище.

— Къде? Полицията провери навсякъде.

— Не тук. Ходя в съседния щат, в Кентъки. Там има стрелбище, не е скъпо.

— Познаваш ли градския площад с пешеходната зона?

— Разбира се. Нали съм тукашен…

— Разкажи ми сега как го направи.

— Не помня изобщо какво съм направил.

— Тогава ми кажи как би го направил. Теоретически. Все едно си на учебна стрелба.

— Какви са обектите?

— Пешеходци. Хора, които излизат от сградата на Държавната автомобилна инспекция.

Бар отново затвори очи.

— Значи такива хора съм застрелял?

Ричър кимна.

— Да, петима.

Бар отново заплака. Ричър придърпа един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна като кон.

— Кога? — запита Бар.

— В петък следобед.

Бар притихна и дълго не издаде звук.

— И как са ме хванали? — запита накрая той.

— Ти ми кажи.

— Да не са ме спрели от пътната полиция?

— Защо мислиш така?

— Щях да изчакам до по-късен час. Може би до пет, пет и нещо. Да спра на надлеза зад библиотеката. Слънцето щеше да ми идва в гръб, за да няма отражение от оптическия прицел. Щях да отворя десния прозорец на колата, да изпразня пълнителя, после да дам газ и да офейкам. Единственият начин да ме хванат би бил, ако някой от пътната полиция ме спре за проверка и види пушката на предната седалка. Само че аз щях да предвидя това, нали така? Щях да скрия пушката и да карам полека, без да бързам. Защо да се излагам на излишни рискове?

Ричър не отговори.

— Какво? — продължи Бар. — Може пък някой пътен полицай да е спрял до мен, докато съм седял в колата. Така ли е станало? Да си е помислил, че съм закъсал нещо. Пукнал съм гума или съм свършил бензина…

Ричър мълчеше.

— Ти притежаваш ли пластмасов конус за отбиване на движението?

— Какво?

— Оранжев пластмасов конус.

Бар понечи да отрече, но се сепна и спря.

— При мен май има някакъв конус — каза той. — Не съм сигурен дали точно го притежавам, или не. Преди време ми асфалтираха площадката пред гаража. Работниците бяха поставили конуса, за да не минават коли. После забравиха да си го приберат.

— И какво направи с него?

— Сложих го в гаража.

— Там ли е още?

— Предполагам, че да. Почти съм сигурен.

— Кога ти асфалтираха площадката?

— В началото на пролетта, струва ми се. Преди няколко месеца.

— Имаш ли фактури?

Бар се опита да поклати глава, но скобата се впи в черепа му и той примижа от болка.

— Цялата работа миришеше на контрабанда — отвърна той. — Сигурно бяха задигнали асфалта от някой общински строеж. Може би от Първа улица. Свършиха работата, платих в брой и те се изнесоха тихомълком.

— Имаш ли приятели?

— Имам няколко.

— Какви са те?

— Ами обикновени хора. Двама-трима мъже.

— Нови приятели имаш ли?

— Не, нямам.

— Жени?

— Жените не ме харесват.

— Разправи ми за мача.

— Вече ти разправих.

— Къде го слуша? В колата? Вкъщи?

— Вкъщи — отвърна Бар. — Както си ядях.

— Това спомняш ли си го?

Бар примигна.

— Онази, психарката, каза, че трябвало да се опитам да си възстановя обстоятелствата. Така щели да ми изплуват още спомени. Бях в кухнята и ядях пиле. Студено. С чипс, от плика. Това си го спомням. Но само дотук.

— А за пиене? Бира, сок, кафе?

— Не помня. Спомням си само, че слушах мача. Имам хубаво радио, в кухнята. Имам и телевизор, но никога не гледам мачове, само ги слушам. Така съм свикнал от дете.

— Как се чувстваше?

— В какъв смисъл?

— Беше ли ти хубаво? Тъжно? Нормално?

Известно време Бар не отговори.

— Психарката ми зададе същия въпрос — рече накрая той. — Казах й, че съм се чувствал нормално, но всъщност, като си помисля, ми беше хубаво. Сякаш на хоризонта се задаваше нещо хубаво.

Ричър мълчеше.

— Яко съм оплескал работата, така ли? — попита Бар.

— Разкажи ми за сестра си — каза Ричър.

— Тя току-що беше тук — отвърна Бар. — Малко преди да дойде адвокатката.

— Какво ти е отношението към нея?

— За мен тя е всичко на света.

— Какво би направил, за да я защитиш?

— Заради нея бих направил всичко — заяви Бар.

— В какъв смисъл всичко?

— Ако ми позволят, бих се признал за виновен. Но тя във всеки случай ще трябва да напусне града, може би да си смени и името. Но ще гледам да й спестя каквото мога. Радиото ми е подарък от нея. За рождения ми ден. Да си слушам бейзболни мачове.

Ричър мълчеше.

— Та защо си тук? — запита Бар.

— За да те съсипя.

— Заслужавам си го.

— Ти не си стрелял от надлеза. Бил си в новия гараж.

— Оня на Първа улица?

— В северното крило.

— Но това е лудост! Защо съм стрелял оттам?

— Помолил си първия си адвокат да ме открие. Още в събота.

— За какво ми е притрябвало? Ти си последният човек на света, когото бих желал да виждам. Знаеш всичко за Кувейт Сити. Защо да ровим там?

— Кога се падаше следващият мач на „Кардинале“?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш. Искам да осмисля за себе си обстоятелствата.

— Не мога да си спомня — каза Бар. — Всичко ми се губи. Спомням си само победното заточване, и толкова. Коментаторите щяха да полудеят. Знаеш ги какви са. Все не им се вярва. Представи си, да загубиш толкова глупаво. Но пък тия „Къбс“ все намират начин да оплескат работата накрая.

— А какво стана преди мача? Същия този ден?

— Не помня.

— Какво би правил обикновено?

— Нищо особено. Аз никога не правя нещо кой знае какво.

— Как завърши предишният мач на „Кардинале“?

— Не си спомням.

— Какво е предпоследното събитие, което си спомняш?

— Не съм сигурен. Може би как ми асфалтираха площадката.

— Но това е било преди месеци.

— Спомням си, че ходих някъде — каза Бар.

— Кога?

— Не съм сигурен. Неотдавна.

— Сам ли?

— Може би с други хора. Не съм сигурен. Нито пък си спомням къде ходих.

Ричър не каза нищо. Облегна се на стола си и се заслуша в тихото писукане на машината за поддържане на сърцето. Пулсът се беше забързал. Белезниците потракваха по рамката на леглото.

— Какво има в тези системи? — попита Бар.

Ричър примижа срещу светлината от прозореца и прочете надписите на полиетиленовите торби.

— Антибиотици — каза той.

— Обезболяващи няма ли?

— Не.

— Сигурно си мислят, че не заслужавам.

Ричър не отговори.

— Ние двамата се знаем отдавна, нали? — попита Бар. — Ти и аз.

— Не съвсем — каза Ричър.

— Не искам да кажа, че сме точно приятели.

— Е, точно това не сме.

— Но бяхме свързани помежду си.

Ричър не отговори.

— Не бяхме ли? — настоя Бар.

— В известен смисъл — отвърна Ричър.

— Е, тогава би ли направил нещо за мен? — попита Бар. — Нещо като услуга?

— Какво например?

— Извади иглите от ръката ми.

— Защо?

— За да се инфектирам и да умра.

— Няма да стане — каза Ричър.

— Защо?

— Не ти е дошло времето — отвърна Ричър.

После се надигна, отмести стола си до стената и излезе от стаята. Отметна се при охраната, мина през двойната врата и слезе с асансьора до улицата. Колата на Хелън Родин не беше на паркинга. Явно си бе тръгнала, без да го изчака. Той тръгна пеша обратно към центъра.

След като извървя десетте преки през строежите, Ричър най-напред се отби в библиотеката. Беше късен следобед, но тя беше още отворена. Унилата жена на информацията му каза къде се събират старите вестници. Той започна с купчината от предишната седмица на някакъв местен вестник, от който беше прочел брой в автобуса. Прескочи неделя, събота и петък и започна от четвъртък, сряда и вторник. Още във втория брой намери това, което търсеше. „Къбс“ от Чикаго бяха играли серия от три мача в Сейнт Луис, като първият беше във вторник. Същият мач, който му беше описал Бар. Беше протекъл при известен превес на „Къбс“, но накрая „Кардинале“ ги бяха финтирали, бяха ги изчакали да се изтощят и в последния момент бяха обърнали резултата. Мачът беше завършил около десет вечерта.

Бар бе чул истеричните крясъци на спортните коментатори шейсет и седем часа преди да открие огън.

После Ричър намери обратния път до полицейския участък. Четири преки на запад, една на юг. Не се притесняваше, че ще го завари затворен. Имаше вид на учреждение, което никога не затваря. Отиде при дежурния и от името на защитата заяви правото си на повторен оглед на събрания доказателствен материал. Дежурният се обади по вътрешния телефон на Емерсън и след като затвори, посочи с пръст към гаража на Белантонио.

Белантонио очакваше Ричър и му отключи вратата. Почти нищо не се беше променило, но Ричър веднага забеляза два нови листа с бележки, и двата в найлонови калъфчета, забодени под и над оригиналните страници на корковата дъска за обяви, сякаш допълнения към първоначалните улики.

— Нещо ново? — попита той.

— Винаги има по нещо ново — отвърна Белантонио. — Не спим.

— И какво е новото?

— Животинска ДНК — каза Белантонио. — Точно съвпадаща с козината от кучето на Бар, открита на местопроизшествието.

— Къде е сега кучето?

— Приспано е.

— Това е жестоко.

— А, това ли било жестоко?!

— Горкото куче нищо не ви е направило.

Белантонио си замълча.

— Друго какво? — запита Ричър.

— Направихме допълнителни тестове с влакната от мокета, както и балистични експертизи. Всичко съвпада абсолютно. Тази марка боеприпаси е сравнително рядка, а успяхме да установим, че Бар ги е купил преди по-малко от година. От Кентъки.

— Ходил е на някакво стрелбище там.

Белантонио кимна.

— И това го установихме.

— Друго?

— Оранжевият конус е на строителния отдел към общината. Не знаем кога и откъде го е задигнал.

— Друго?

— Мисля, че това е всичко.

— А къде са негативите?

— Какви негативи?

— Досега ми казваш само добри новини. Къде са въпросите, на които нямате отговор?

— Не мисля, че има такива.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Ричър огледа още веднъж наредените в каре дъски за обяви, като се взираше внимателно във всяко листче, закачено по тях.

— Играеш ли покер? — попита той.

— Не.

— Умно — каза той. — Защото си ужасно слаб като лъжец.

Белантонио не отговори.

— Трябва да се замислиш — каза той. — Ако Бар се измъкне, ще ти разкатае фамилията в съда заради това куче.

— Няма да се измъкне — каза Белантонио.

— Така е — каза Ричър. — И аз мисля, че няма.

Емерсън чакаше пред вратата на Белантонио. Беше по сако, но без вратовръзка. В погледа му се четеше раздразнение, като на полицай, принуден да се занимава с адвокати.

— Видя ли го? — попита той. — Беше ли в болницата?

— От вторник вечер насам всичко му се губи — каза Ричър. — Чака те тежка битка.

— Страхотно, няма що.

— Да си охранявате по-добре затворите!

— Родин ще докара експерти.

— Дъщеря му вече го направи.

— Има и правни прецеденти.

— Които могат да се тълкуват и така, и така.

— Ти да не би да искаш да видиш това нищожество на свобода?

— Проблемът е твой — каза Ричър. — Не мой.

— Е, добре, само ти да си доволен.

— Никой не е доволен — промърмори Ричър. — Поне засега.

От полицейския участък той отиде пеша до черната стъклена кула. Хелън Родин беше зад бюрото си, вторачена в лист хартия. Беше сама. Данюта, Мейсън и Нийбър си бяха тръгнали.

— Роузмари е питала брат си за Кувейт Сити — каза тя. — Съобщи ми го, след като излезе от стаята му в болницата.

— Е, и? — попита Ричър.

— Той й признал, че всичко е истина.

— Разговорът едва ли е бил приятен.

Хелън Родин поклати глава.

— Роузмари е напълно съсипана. Джеймс също бил покрусен. Не можел да повярва, че отново го е направил. Че с един удар е зачеркнал четиринайсет години от живота си.

Ричър не каза нищо. В стаята настана тишина. После Хелън му показа листа, който четеше.

— Айлийн Хътън била бригаден генерал — каза тя.

— Значи е израснала — каза Ричър. — Когато я познавах, беше едва майор.

— А ти?

— Капитан.

— Това не е ли било незаконно?

— Формално, да. За нея.

— Тя е била към военната прокуратура.

— Прокурорите също нарушават закона, като всички останали.

— Тя още се води към военната прокуратура.

— Разбира се. Те не подлежат на преквалификация.

— Работи в Пентагона.

— На умните хора там им е мястото.

— Утре ще бъде тук.

Ричър не каза нищо.

— За да даде показания — добави Хелън.

Ричър мълчеше.

— Явяването й е насрочено за четири следобед. Най-вероятно ще пристигне сутринта и още от летището ще си вземе стая в хотел. Понеже ще се наложи да нощува в града. Няма да има време да хване обратния полет.

— Да не ми намекваш да я поканя на вечеря?

— Не — каза Хелън. — Нямах това предвид. По-скоро бих те помолила да я поканиш на обяд. Преди още да се е срещнала с баща ми. Искам да знам за какво идва тук.

— Приспали са кучето на Бар — каза Ричър.

— Беше старо.

— Това не те ли смущава?

— Трябва ли да ме смущава?

— Това куче никому нищо лошо не е направило.

Хелън не отговори.

— В кой хотел ще отседне Хътън? — попита Ричър.

— Нямам представа. Ще трябва да я посрещнеш на летището.

— С кой полет пристига?

— И това не знам. Но от Вашингтон няма директни полети. Предполагам, че ще се прекачи в Индианаполис. Тук ще пристигне най-рано към единайсет.

Ричър не каза нищо.

— Извинявам се — рече Хелън, — задето казах на Данюта, че не разполагаме с никакви доказателства за кукловода. Не исках да омаловажавам тезата ти.

— Беше права — каза Ричър. — Наистина нямахме доказателства. Поне тогава.

Тя го погледна.

— Но?

— Но сега имаме.

— Какво?

— В полицейския участък празнуват — каза той. — Мислят, че са събрали всичко: влакна от мокета, балистични експертизи, кучешка ДНК, касовата бележка за патроните от някакъв магазин в Кентъки, проверили са и за конуса, който бил на общината.

— Но? — повтори Хелън.

— Но нямат запис на Джеймс Бар, когато е отишъл да постави конуса, за да си запази място в гаража.

— Сигурен ли си?

Ричър кимна.

— Вероятно са изгледали записите от камерите хиляда пъти. Ако го бяха засекли как влиза първия път, щяха да отпечатат снимки от записа и да ги окачат на видно място. Но не видях такива снимки, което означава, че нямат запис. Което на свой ред означава, че Бар не е отишъл сам да постави конуса.

— Следователно някой друг го е направил.

— Кукловодът — каза Ричър. — Или някоя от другите му кукли. И това е станало след вторник вечерта. Бар си спомня, че до вторник конусът е бил в гаража му.

Хелън го изгледа.

— Който и да го е занесъл там, сигурно го има на записите.

— Правилно — каза Ричър.

— Но в тоя гараж влизат стотици коли.

— Можем да елиминираме една част. Търсим ниска кола, седан. Такава, която не може да мине по селски коловоз.

— Значи кукловодът наистина съществува, така ли?

— Няма друго обяснение за станалото.

— Алън Данюта вероятно е прав — каза Хелън. — Баща ми ще размени Джеймс Бар срещу кукловода. Трябва да е глупак, за да не го направи.

Ричър не отговори.

— Което означава, че Бар ще се измъкне — каза Хелън. — Нали разбираш това? Няма друг начин. Правните проблеми, пред които е изправено обвинението, са непреодолими.

Ричър мълчеше.

— И аз не съм особено удовлетворена — продължи тя. — Но при мен това е въпрос на тълкуване. Все някак ще мога да представя нещата в положителна за мен светлина. Поне се надявам. Мога да обвиня слабата охрана в затвора. Да кажа, че не аз съм го измъкнала.

— Но? — запита Ричър.

— Но ти какво ще правиш? Дойде специално дотук, за да се разплатиш с него веднъж завинаги, а той ще се измъкне под носа ти.

— Не знам какво ще правя — каза Ричър. — Пък и какъв ли избор имам?

— Само две възможности, като и двете ме ужасяват. Първо, можеш да откажеш да ми помагаш повече в търсенето на кукловода. Аз няма да се справя сама, а Емерсън изобщо няма да си даде труда.

— И второ?

— Можеш сам да се разплатиш с Бар.

— Тук си права.

— Само дето няма да го направиш. Защото това би означавало доживотен затвор, и то ако имаш късмет.

— Ако ме хванат.

— Ще те хванат. Аз поне ще знам, че си ти.

Ричър се усмихна.

— И ще идеш да ме изпееш?

— Ще се наложи — каза Хелън.

— Не и ако съм те наел за адвокат. Тогава няма да кажеш дума.

— Но аз не съм ти адвокат.

— Бих могъл да те наема.

— Роузмари Бар също ще знае, че си ти, а тя ще те изпее, без да се замисли. Също и Франклин. Той те чу, като разправяше историята за Кувейт Сити.

Ричър кимна.

— Наистина не знам какво да правя — повтори той.

— Как можем да открием тоя тип?

— Ти сама ме попита за какво ми е притрябвало да го откривам.

— Защото ми се струва, че не си от ония, които си оставят работата наполовина.

Ричър замълча.

— Мисля, че искаш да научиш истината — каза Хелън. — И се дразниш, когато се опитват да те изпързалят. Когато те правят на балама.

Той продължаваше да мълчи.

— Освен това цялата тая история смърди — продължи Хелън. — До момента имам шест жертви. Петимата убити и самият Бар.

— Така смисълът на понятието „жертва“ става доста разтеглив, не мислиш ли?

— Доктор Нийбър смята, че тук има замесен друг човек. Най-вероятно някакъв нов познат. Нов приятел. Можем да разработим тази следа.

— Бар ми каза, че няма нови приятели — отвърна Ричър. — Само двама-трима стари.

— Дали е истина?

— Не смятам, че лъжеше.

— Значи Нийбър греши?

— Нийбър налучква. Той е психиатър. Такива като него само това правят, налучкват.

— Бих могла да попитам Роузмари.

— Тя дали познава приятелите му?

— Възможно е. Двамата са много близки.

— Разпитай я и направи списък — каза Ричър.

— Доктор Мейсън също ли налучква?

— Без съмнение — отвърна Ричър. — Но в нейния случай смятам, че налучква правилно.

— Ако доктор Нийбър греши за приятеля, какво правим?

— Предприемаме активни мерки.

— Как?

— Снощи някой сигурно ме е проследил, а за тази сутрин съм убеден, че един ме следеше. Видях го отвън, на площада. Така че следващия път, като го мерна, ще си поприказваме. Той ще ми каже за кого работи.

— Просто така?

— Хората обикновено ми отговарят, като ги питам нещо.

— Защо?

— Защото питам вежливо.

— Гледай и Айлийн Хътън да я попиташ вежливо.

— Хайде, до скоро! — каза Ричър.

Той тръгна на юг, подмина хотела и намери някакво евтино заведение, където влезе да вечеря. После се върна бавно на север, пресече площада, мина покрай черната стъклена кула, под надлеза на шосето и стигна чак до бара с телевизорите. Макар да се разхожда близо час по улиците, не забеляза никого зад себе си. Никакви недъгави мъже в странни костюми. Никакви подозрителни типове.

Барът с телевизорите беше полупразен; многото екрани предаваха един и същ бейзболен мач. Ричър си намери маса в ъгъла и се загледа в близкия екран. „Кардинале“ играеха срещу „Астрос“ в Хюстън. Играта беше вяла, както става в края на сезона, когато често и двата отбора са се примирили със заеманите места в класацията и не се напъват много. По време на рекламите той наблюдаваше вратата на бара. Не видя никого да влиза. В дълбоката провинция вторник беше още по-скучен от понеделник.

Григор Лински извади мобилния си телефон и набра номер.

— Върна се в същия бар — каза той.

— Видя ли те? — попита Зека.

— Не.

— Защо се е върнал в бара?

— Без причина. Все някъде е трябвало да отиде. Преди това цял час се мота безцелно насам-натам, може би очакваше да му се покажа.

Кратко мълчание.

— Нека си седи там — каза Зека. — А ти ела да поговорим.

Алекс Родин позвъни на Емерсън вкъщи. Емерсън тъкмо беше седнал на късна вечеря с жена си и двете си дъщери и никак не се зарадва на обаждането. Взе слушалката, излезе в антрето и приседна на второто стъпало на стълбището за горния етаж, приведен напред, с лакти на коленете, притиснал с рамо слушалката към ухото си.

— Трябва да предприемем нещо спрямо тоя Джак Ричър — каза му Родин.

— Не смятам, че той ни пречи с нещо — отвърна Емерсън. — Може би му се иска, но фактите са налице. Имаме предостатъчно улики, за да осъдим Бар.

— Вече не става въпрос за улики — каза Родин. — Главният ни проблем е амнезията. Не знаем до каква степен защитата ще се опита да я използва като довод.

— Това зависи от дъщеря ти.

— Тоя тип й влияе зле. Изчетох томове с правни прецеденти, направих справка с наказателнопроцесуалния кодекс. Тази материя е много слабо разработена. Ключовият въпрос сега дори не е дали Бар си спомня въпросния ден, а дали разбира процедурата днес, в този момент, а също и дали разполагаме с нужните доказателства, за да го осъдим и без неговите показания.

— Бих казал, че разполагаме с достатъчно.

— И аз мисля така. Но Хелън трябва да преглътне това. Да се съгласи по принцип. За нея обаче се е залепил някакъв тип, който през цялото време й мъти главата. Познавам я. Докато не го разкараме, тя няма да клъвне.

— Не виждам с какво мога да помогна.

— Искам да го арестуваш.

— Не мога — каза Емерсън. — Някой първо трябва да се оплаче.

Родин млъкна за момент.

— Е, наблюдавай го — каза той. — Ако се изплюе на тротоара, веднага го прибираш и му даваш да се разбере.

— Тук не е Дивият запад — възрази Емерсън. — Нямам право да го изхвърля от града.

— Един арест може да свърши работа — каза Родин. — Колкото да развали магията за Хелън. Той й влияе в грешна посока, тласка я към неща, които не бива да върши. Познавам я добре. Ако той се махне от живота й, тя ще ни поднесе Бар на тепсия.

Докато крачеше към колата си, Лински усещаше силни болки в кръста. Един час на крака беше максимумът, който можеше да понесе. Преди много години прешлените на гръбнака му бяха чупени методично и компетентно, със заострен стоманен чук. Най-напред опашният, после следващите нагоре, чак до извивката на кръста — един по един, последователно и бавно, без припряност. Повечето пъти мъчителите бяха оставяли всеки прешлен да зарасне, преди да минат на следващия, а когато зарастваше и последният, започваха отначало. Наричаха тази игра „ксилофон“, по който с чук свиреха гамата. В един момент той бе престанал да брои колко пъти бяха изсвирили гамата по гръбнака му.

Но Лински никога не говореше за това. Защото със Зека се бяха отнесли още по-зле. Седалката на кадилака беше комфортна и той с облекчение се отпусна на нея. Кадилакът беше хубава кола — возеше меко, беше с безшумен двигател и превъзходно радио. Кадилаците бяха част от чара на Америка — наред с наивното население и безпомощната полиция. Лински беше живял в различни страни и никога не се двоумеше в коя от тях се е чувствал най-удовлетворен. На други места, в други периоди от живота си той бе ходил пеша, бе пълзял, бе се въргалял в калта, бе мъкнал на гръб тежки камъни — а тук се возеше в кадилак.

Той подкара колата и скоро стигна до къщата на Зека, която се намираше на около дванайсет километра северозападно от града, в съседство с някаква каменоломна. Каменоломната беше промишлена постройка, издигната преди около четирийсет години върху жила от бял варовик, открита случайно под земеделските земи. Къщата на Зека беше на повече от век, грамадна и претенциозна, построена по поръчка на заможен тогавашен търговец на манифактура. От нея лъхаше на буржоазен разкош и разточителство, но иначе беше удобна за живеене — в същия смисъл, в който кадилакът беше удобна кола.

Най-хубавото на къщата беше това, че се намираше в средата на обширно равно поле. Преди години около нея бе имало красив парк, но Зека беше наредил да изсекат всички дървета и да изкоренят храстите, за да се открие цялостна гледка околовръст. Ограда нямаше, защото самата мисъл да прекара още един ден от живота си зад бодлива тел му беше непоносима. По същата причина на вратите нямаше никакви специални ключалки, катинари и резета. Тази привидно достъпна, отвсякъде отворена къща беше най-хубавият подарък, който Зека бе успял да си направи. Но тя в никакъв случай не беше незащитена. Навсякъде имаше охранителни камери. Никой не можеше да се приближи незабелязано към нея. През деня всякакви посетители се виждаха поне от двеста метра, а през нощта специални устройства и камери за нощно наблюдение ги различаваха безпогрешно почти на същото разстояние.

Лински паркира и предпазливо се измъкна от колата. Нощта беше тиха. Каменоломната приключваше работа точно в седем всяка вечер и мрачният й силует оставаше притихнал до следващата сутрин. Лински й хвърли бегъл поглед, после се извърна и тръгна към къщата. Входната врата се отвори още щом я наближи. Отвътре бликна ярка светлина и той видя, че лично Владимир е слязъл да го посрещне, от което следваше, че и Ченко ще чака на горния етаж, което на свой ред означаваше, че Зека е събрал най-доверените си хора. Следователно Зека беше разтревожен.

Лински си пое дъх, но бързо се окопити и влезе вътре, без да се двоуми. В края на краищата какво толкова можеха да му направят, което други не му го бяха направили далеч преди тях? При Владимир и Ченко беше различно, но човек като Лински, на неговата възраст и с неговия опит, отдавна не можеше да се учуди или уплаши от каквото и да било.

Владимир не каза нищо. Само затвори вратата и тръгна по стълбите след Лински. Къщата беше на три етажа. Партерният не се ползваше за нищо друго, освен за наблюдение на околността. Стаите бяха съвсем празни, с изключение на една, където на продълговата маса бяха разположени четири монитора, свързани с широкоъгълни охранителни камери, насочени на юг, запад, север и изток. Сигурно сега Соколов седеше срещу тях и ги наблюдаваше неотлъчно. Или Раскин. Двамата се редуваха на дванайсет часа. На втория етаж имаше кухня, трапезария, дневна и кабинет. На третия се намираха баните и спалните. Всичките важни дела се вършеха на втория етаж. От дневната до Лински достигна гласът на Зека, който го викаше. Той влезе направо, без да чука. Зека седеше на едното кресло, стиснал между дланите си стъклена чаша чай. Ченко лежеше проснат на дивана. Владимир се шмугна зад Лински и приседна на дивана до Ченко. Лински остана прав и зачака неподвижен.

— Сядай, Григор — каза Зека. — Никой не се сърди на теб. Грешката беше на момчето.

Лински кимна и седна на другото кресло — малко по-близо до Зека, отколкото Ченко, в съответствие с установената йерархия. Зека беше на осемдесет, а самият Лински минаваше шейсет. Ченко и Владимир бяха и двамата някъде между четиридесет-петдесетгодишни — солидни мъже, но в сравнение с другите двама си оставаха хлапаци, които не можеха да се похвалят с биографиите на Зека и Лински.

— Чай? — попита Зека на руски.

— Да, с удоволствие — отвърна Лински.

— Ченко — обърна се Зека, — донеси на Григор чаша чай.

Лински се усмихна вътрешно. Ченко да му сервира чай — това беше признание за изключителна важност. При това Ченко скочи с готовност да изпълни поръчката. Запъти се чевръсто към кухнята и след секунда се върна с чашка чай върху малко сребърно подносче. Ченко беше дребен мъж — нисък, жилест, почти безплътен. Гъстата му, груба черна коса стърчеше безформено във всички посоки, макар редовно да я подстригваше. Докато Владимир беше друг човек — висок, атлетичен и рус. И невероятно силен. Беше много възможно някъде в миналото в рода му да се е вляла германска кръв. Може би баба му я бе прихванала, като зараза, от някой немец през 1941 г.

— Тук си говорим — започна Зека.

— Е, и? — запита Лински.

— Трябва да приемем факта, че сгрешихме. Направихме само една грешка, но може да се окаже твърде досадна.

— С конуса — каза Лински.

— Бар, разбира се, го няма никъде записан как го слага — каза Зека.

— Естествено.

— Но от това дали произтича проблем?

— Вие как мислите? — попита учтиво Лински.

— Всяко нещо притежава точно толкова важност, колкото му придадем — каза Зека. — На Емерсън и на прокурора Родин не им пука толкова. За тях това е дребна подробност, с която едва ли ще са склонни да се занимават. За какво им е? Те нямат интерес сами да си създават спънки. При това нито един казус не е перфектен. И те го знаят. Ето защо просто ще отметнат конуса като следа, която не води наникъде. Може дори да предполагат, че Бар е използвал различна кола.

— Но?

— Но следата си е следа. Ако военният тръгне по нея, може да стигне донякъде.

— Уликите срещу Бар са неоспорими.

Зека кимна.

— Така е.

— Това не им ли стига?

— Би трябвало. Но е много възможно Бар да го няма вече. В смисъл като правен субект, годен за процес и осъждане. Той страда от перманентна ретроградна амнезия. Много е възможно Родин изобщо да не успее да го привлече като обвиняем по делото. В такъв случай Родин ще е бесен и ще търси на кого да си го изкара. Нещо като утешителна награда. А ако въпросната утешителна награда изведнъж се окаже по-тлъста плячка от самия Бар, той няма да се поколебае да я сграбчи.

Лински отпи от чая си. Беше горещ и сладък.

— И всичко това заради една видеокасета? — подхвърли той.

— Зависи от военния — каза Зека. — От упоритостта и въображението му.

— Той е бивш военен полицай — каза Ченко на английски. — Ти знаеше ли това?

Лински хвърли бърз поглед на Ченко. Той рядко говореше на английски в къщата. Имаше перфектен американски акцент и понякога на Лински му се струваше, че самият Ченко се срамува от това.

— То не ме плаши особено — отвърна на руски той.

— Нито пък мен — каза Зека. — Но е факт, който трябва да вземем предвид.

— Ако сега се опитаме да му запушим устата, това ще привлече внимание — каза Лински. — Не е ли така?

— Зависи как ще бъде направено.

— А колко начина има да бъде направено?

— Например да използваме отново червенокосата — каза Зека.

— Тя не може сама да се справи с военния. Той е великан, при това положително е професионално трениран за самозащита.

— Но вече е замесен с нея. Няколко души са свидетели как се е опитала да го вкара в капан, за да го пребият. Може да я открият някъде, тежко ранена. Ако това стане, основният заподозрян ще е военният. Може да оставим полицията да му запуши устата вместо нас.

— Но тя ще знае кой е нападателят — каза Владимир. — И ще потвърди, че не е бил военният.

Зека закима съсредоточено. Лински го наблюдаваше. Беше свикнал на методите му. Зека обичаше да провокира хората си, да стимулира мисленето им, както е постъпвал навремето Сократ с учениците си.

— Тогава може да оставим да я открият в такова състояние, че да не може да разкаже какво й се е случило — рече Зека.

— Да я убием, така ли?

— Струва ми се, че така е най-безопасно, не мислите ли?

— Но е много възможно тя да има и други врагове, освен него — отбеляза Владимир. — Може да е мамила и други мъже.

— В такъв случай ще подхвърлим улики. Нещо, което да ги отведе право до военния. Все едно я е поканил на среща, за да си заздравят познанството.

— В хотела му?

— Не, по-скоро някъде наоколо, извън хотела, но достатъчно близо, за да я открие някой друг, а не военният. Някой, който да повика полиция, докато военният още спи. И така да падне право в чувала.

— Че какво ще прави един труп извън хотела?

— Той я е пребил, тя се е опитала да избяга, но силите са я напуснали и е издъхнала на улицата.

— В „Метропол Палас“ — каза Лински. — Там е отседнал.

— Кога? — запита Ченко.

— Когато решите — отвърна Зека.

„Астрос“ биха „Кардинале“ с 10:7 след вяла защита и на двата отбора. Беше скучен и насилен мач, пълен с грешки, евтини номера и скука. Безрадостна победа за победителя, унизителна загуба за победения. От средата нататък Ричър изобщо не си даваше труд да поглежда към екрана. Вместо това се замисли за Айлийн Хътън. За него тя беше едно камъче от мозайката на живота. Бяха се видели веднъж в Щатите още преди войната в Залива — в една претъпкана съдебна зала, само за миг, но достатъчно дълго, за да запомни Ричър зашеметяващата й красота, както и да си каже, че едва ли вече ще я види някога. Което беше жалко, наистина. После се беше появила изневиделица в Саудитска Арабия, за да участва в дългата, мъчителна подготовка за операция „Пустинен щит“. Ричър се беше включил от самото начало, наскоро разжалван от майор в капитан. Първоначалният етап от подготовката за всякаква задгранична военна кампания наподобява гангстерска война между редовната войска и военната полиция, но след първите шест седмици обстановката обикновено се успокоява — както стана и с „Пустинен щит“. След шест седмици вече имаше изградени структури, а при системата на правоприлагане това предполагаше наличие на място на съответния личен състав, от съдии до затворнически надзиратели, което обясняваше и присъствието на Хътън като военен прокурор. Ричър предполагаше, че се е записала доброволно, което означаваше, че най-вероятно е неомъжена — обстоятелство, което можеше само да го радва.

И тя наистина се оказа неомъжена. Още първия път, когато се срещнаха, той погледна ръката й, за да се убеди, че няма венчална халка. Едва тогава премести поглед към яката на куртката и видя дъбовите листенца на майор. Това си беше живо предизвикателство за един наскоро разжалван от майор в капитан. И накрая се взря в очите й, колкото да се убеди, че предизвикателството си струваше. Очите й бяха сини, интелигентни и дяволити. Пълни с обещание, каза си той. С обещание за приключения. Самият Ричър наскоро бе навършил трийсет и не се отказваше от приключенията.

Пустинната жега също помогна. Температурата рядко падаше под 45°С на сянка, та ако не се смятаха редовните тренировки с противогази и защитни костюми срещу химическа атака, стандартната униформа в базата бяха шорти и фланелки без ръкав. А пък според житейския опит на Ричър близостта между задъхани от жега полуголи мъже и жени винаги водеше в твърде обещаваща посока. Във всеки случай беше за предпочитане пред ноемврийския студ в Минесота.

Първоначалните ходове трябваше да бъдат изпълнени особено предпазливо, предвид разликата в чиновете, която не беше в негова полза. Получиха се и някои дребни гафове, на които тя, слава богу, не обърна голямо внимание, понеже очевидно беше също толкова заинтригувана от него, колкото и той от нея, и не се стесняваше да го показва. После всичко потръгна гладко и продължи така цели три месеца. И двамата си прекараха страхотно. Докато изневиделица, както обикновено се случва в армията, не се получи нова заповед. Всичко стана толкова неочаквано, че дори не успяха да се сбогуват като хората. Оттогава Ричър не я бе виждал.

Утре ще я видя отново, мислеше си сега той.

Ричър остана в бара, докато по телевизионния канал започнаха да пускат резюмета от току-що приключилите мачове. Тогава стана, плати сметката си и излезе навън, на тротоара, под жълтеникавата светлина на уличните лампи. Беше решил да не се връща обратно в „Метропол Палас“, а да смени обстановката. Без причина, просто така. Както му подсказваха инстинктите. Постоянно бъди в движение. Не се задържай дълго на едно място. А и „Метропол“ беше потискаща стара сграда. Западнала, изхабена, с неприятна атмосфера дори за неговия непретенциозен вкус. Той реши да се пробва в мотел, може би в същия, който бе видял на път към магазина за авточасти. Оня, до бръснарницата. Всяка услуга — 7 долара. Така може би щеше да успее и да се подстриже, преди Хътън да е долетяла в града.

Ченко си тръгна от къщата на Зека точно в полунощ, като взе Владимир със себе си. Щом се налагаше червенокосата да бъде пребита до смърт, Владимир беше най-подходящият човек за целта. Защото криминологичната експертиза трябваше да бъде убедителна. Ченко беше прекалено дребен, за да остави по тялото й такива травми и наранявания, каквито можеше да причини в яростта си един близо двуметров мъж, при това бивш военен. Докато Владимир беше друга работа. Той можеше да я убие и с един удар, което щеше да изглежда правдоподобно на масата за аутопсии. Флирт, отказ, настояване, подигравка на сексуална основа, мъжка ярост, непремерен удар, и край.

И двамата познаваха добре момичето. Бяха я срещали много пъти преди, покрай връзката й с Джеб Оливър. Известно време дори бяха работили заедно. Знаеха къде живее — в апартамент под наем с малка градинка, в сянката на щатската магистрала, там, където тя плавно се издигаше върху бетонните си колони, на югозапад от центъра на града. Знаеха също и това, че живее съвсем сама.

Ричър заобиколи пеша мотела на три преки разстояние, преди да се приближи откъм задната му страна. Стремеше се да стъпва леко, като през цялото време се ослушваше за стъпки зад себе си. Не чу нищо. Не видя никого. Беше сам.

Мотелът беше истинска антика. Навремето сигурно бе минавал за супермодерен и вероятно се бе славил като подобаващо скъп. Но оттогава бе минало много време, модата се бе променила, а той си беше останал все същият. Беше добре поддържан, но безнадеждно старомоден. Точно такъв, какъвто му харесваше.

Той събуди чиновника на рецепцията и плати в брой за една нощ. Записа се в книгата като Дон Хефнър, който бе играл на втора база и бе отбелязал 261 точки през иначе постната за „Янкис“ 1934 година. Човекът му подаде голям месингов ключ и му посочи номер 8 от редичката бунгала. Стаята беше с избелели тапети и миришеше на влага. Кувертюрата и завесите изглеждаха така, сякаш не бяха сменяни от построяването на мотела. Също и банята. Но всичко беше изправно и вратата се заключваше отвътре.

Ричър си взе душ, после внимателно сгъна панталоните и ризата си и ги затисна под матрака на леглото. Така на другата сутрин дрехите му щяха да изглеждат почти изгладени. Освен това щеше да е избръснат и изкъпан, а след закуска смяташе и да отскочи до бръснарницата. Не искаше да разочарова Хътън, както и да го беше запомнила. Ако изобщо го помнеше.

Ченко паркира източно от надлеза на магистралата, двамата с Владимир минаха отдолу и незабелязано се приближиха до сградата, където беше апартаментът на момичето.

Като се придържаха плътно до стената, двамата заобиколиха и се озоваха до входната й врата. Ченко каза на Владимир да се дръпне встрани, после тихо почука. Никой не отговори, в което нямаше нищо странно. Беше късно и тя вероятно си бе легнала. Ченко почука още веднъж, малко по-силно. И още веднъж — толкова силно, колкото му стигна куражът. В един от прозорците се появи светлина. Вътре се чуха тихи стъпки на боси крака. После гласът й достигна до тях през тясната цепнатина между вратата и касата.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм — отвърна той.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Бях заспала.

— Извинявай.

— Ужасно късно е.

— Знам — каза Ченко. — Но работата е спешна.

Кратко мълчание.

— Чакай малко — каза накрая тя.

Ченко чу стъпките й да се отдалечават към спалнята. Настана тишина. После тя се върна. Вратата се отвори. Санди се появи на прага, загърната в пеньоар.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да дойдеш с нас — каза Ченко.

В този момент Владимир излезе от сянката.

— Какво прави пък тоя тук? — попита Санди.

— Помага ми — отвърна Ченко.

— Налага се да излезеш.

— Както съм? Не мога.

— Правилно — съгласи се Ченко. — Трябва да се пооблечеш. Все едно имаш среща.

— Среща ли?

— Гледай да се издокараш хубаво.

— Но първо трябва да си взема душ. Да си среша косата.

— Спокойно, имаме време.

— С кого е срещата?

— Трябва просто да те видят на едно място.