/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Джак Ричър

Лесни За Убиване

Лий Чайлд

Някой убива жени. Те нямат нищо общо помежду си, освен че са работили в армията. И че познават бившия военен полицай Джак Ричър. Екипът на ФБР не разполага с никакви улики. По телата няма следи от насилие. Перфектното престъпление? Убиецът е толкова умен и изобретателен, че дори Джак Ричър е объркан.

Лий Чайлд

Лесни за убиване

Няма по-сляп от този, който не иска да види.

Джон Хейуд (1497–1580) Английски поет, драматург и музикант

На родителите ми Одри и Джон,

които ме научиха не само да чета, но и да мисля.

1

Хората казват, че знанието е сила. Колкото повече знание, толкова повече сила. Представи си, че знаеш печелившите числа от лотарията. Всичките. Не да налучкваш или да ги сънуваш, а наистина да ги знаеш. Какво ще направиш? Ще изтичаш да си пуснеш фиша, ето какво. Ще отбележиш числата върху хартията. И ще спечелиш.

Същото важи и за борсата. Представи си, че знаеш кои цени ще се покачат. Тук не говорим за предчувствие или интуиция. Нито за тенденции или игри с процентите, за подшушване или чужд съвет. Говорим за истинско знание. Какво ще направиш? Ще се обадиш на своя брокер, ето какво. Ще купуваш. После ще продаваш и, току-виж, забогатееш.

Същото важи за баскетбола, за конните надбягвания, за всичко, каквото и да е. Футбол, хокей, световното първенство догодина, всеки спорт. Ако можеш да предскажеш бъдещето, ще си добре. Несъмнено. Същото важи и за Оскарите, за Нобеловата награда, за първия сняг през зимата. За всичко.

И за убиването на хора. Да предположим, че искаш да убиваш хора. Трябва да знаеш предварително как да го направиш. Това не е особено трудно. Съществуват много начини. Някои са по-добри от други. Повечето имат недостатъци. Значи използваш знанието, с което разполагаш, и измисляш нов начин. Мислиш, мислиш, мислиш и стигаш до съвършения метод.

Обръщаш голямо внимание на обстановката. Защото съвършеният метод не е лесен и внимателната подготовка е нещо много важно. Но за теб това е като яденето и пиенето. Никакъв проблем. Как би могло да бъде другояче при твоята интелигентност и подготовка?

Знаеш, че големите проблеми ще възникнат после. Как да се увериш, че ще ти се размине? Ще използваш знанието си, ето какво. Знаеш по-добре от обикновените хора как действат ченгетата. Имаш наблюдения как работят. Знаеш какво търсят. И няма да оставиш нищо, което да открият. Обмисляш всичко много внимателно, много прецизно. Също както при попълването на числата от лотарията, за които е сигурно, че ще са печеливши.

Хората казват, че знанието е сила. Колкото повече знание, толкова повече сила. Което може да те направи най-силната личност на света. Когато нещата опрат до убиване на хора. И до измъкването след това.

Животът е пълен с решения, преценки и предположения и се стига дотам човек толкова да свикне, че да продължи да взема решения дори когато не се налага. Навлиза в сферата на ами ако и на разсъжденията какво би направил, ако даден проблем е негов вместо на някой друг. Постепенно това се превръща в навик. При Джак Ричър този навик беше много силен. Ето защо сега седеше сам в един ресторант и наблюдаваше гърбовете на двама души на четири-пет метра от него и се питаше дали би било достатъчно само да ги предупреди, или ще е по-добре да отиде малко по-нататък и да им счупи ръцете.

Беше въпрос на динамика. Първоначално градската динамика означаваше, че всяко ново италианско заведение в Трайбека, като това, в което беше Джак Ричър, ще стои празно, докато журналистът от ресторантската рубрика на „Ню Йорк Таймс“ не му обърнеше внимание или докато репортер на „Обзървър“ не зърнеше в него някоя знаменитост две вечери поред. Засега не се бе случило нито едното, нито другото и заведението беше почти празно, което го правеше идеално място за сам човек, желаещ да хапне нещо за вечеря недалеч от апартамента на приятелката си, докато тя все още работи в офиса си. Динамиката на града.

Нямаше как Ричър да не е там. Както и онези двамата, които той наблюдаваше. Защото динамиката на града означаваше, че всяко ново и лъскаво търговско заведение рано или късно ще бъде посетено от представителите на човек, който ще иска по триста долара седмично, за да не изпрати момчетата си да го потрошат с бейзболни бухалки и брадви.

Двамата мъже, които Ричър наблюдаваше, стояха до бара и разговаряха тихо със собственика. Барът беше съвсем малък, сврян в единия край на помещението, и образуваше триъгълник с дължина на плота от около два метра от всяка страна. Всъщност не беше бар в истинския смисъл на думата, така че някой да седне пред него, за да изпие нещо. По-скоро служеше за отправна точка. Място, където се държат бутилките. Те бяха подредени в редици по три върху стъклени рафтове пред редица огледала. На най-долния рафт бяха поставени касовият апарат и машината за кредитни карти. Собственикът, дребен, нервен тип, беше отстъпил назад, до самия връх на триъгълника, с гръб, опрян в чекмеджето с парите. Беше скръстил ръце на гърдите си сякаш за да се защити. Ричър виждаше очите му. Прочете в тях нещо средно между изненада и паника, докато шареха неспокойно из цялото помещение, което представляваше голям квадратен салон, може би двайсет на двайсет метра. Таванът беше висок над шест метра, от матирана ламарина, която хвърляше тъмни отблясъци. Сградата беше на повече от сто години, а помещението вероятно бе използвано за всякакви цели — по едно или друго време. Изглежда, че в началото е било фабрика. Големите прозорци са осигурявали светлина за някакъв производствен процес по времето, когато в града не е имало сгради над пет етажа. После може би е било магазин. Или дори автосалон. Размерите му го позволяваха. Сега беше италиански ресторант. Не от онези с покривки на червени квадратчета, които предлагат „соса на мама“, а заведение, погълнало триста хиляди долара, с модерен дизайн, в което върху голяма чиния ви сервират седем-осем приготвени на място равиоли и ги наричат „ядене“. Ричър се бе хранил там десет пъти през четирите седмици, откакто го отвориха, и винаги си бе тръгвал гладен. Качеството на храната обаче беше много добро и той я препоръчваше на хората, което наистина означаваше нещо, тъй като Ричър не беше чревоугодник. Ресторантът се наричаше „Мостро“, което, доколкото разбираше италиански, означаваше „чудовище“. Не беше сигурен какво подсказва името. Едва ли бе свързано с големината на порциите. Все пак звучеше добре, а цялото заведение, с орнаментите от кленово дърво, белите стени и металните отблясъци на тавана, беше много приятно. Хората, които работеха там, бяха дружелюбни и уверени в себе си. От качествените тонколони, монтирани високо на стените, звучаха цели опери. Според скромната преценка на Ричър това беше началото на един ресторант с бъдеще.

Само че въпросното бъдеще очевидно беше твърде далеч. Пестеливият авангарден дизайн позволяваше в обширното помещение да се разположат само двайсет маси, но Ричър досега не беше виждал да са заети повече от три. Веднъж се бе случило да е единственият посетител за час и половина, докато беше там. Сега имаше само една двойка, която се хранеше през пет маси от неговата. Седяха един срещу друг, встрани от него. Мъжът беше среден на ръст, русоляв — руса коса, руси мустаци, светлокафяв костюм, кафяви обувки. Жената бе слаба и мургава, с пола и сако. На крака на масата, до дясната й обувка, беше подпряно куфарче от изкуствена кожа. Двамата изглеждаха на около трийсет и пет, уморени, похабени и някак опърпани. Чувстваха се добре заедно, но почти не говореха.

Двамата мъже на бара обаче говореха. И още как! Бяха се надвесили над плота и приказваха бързо и настоятелно. Собственикът бе опрял гръб в касовия апарат, отдръпвайки се възможно най-назад. Сякаш и тримата бяха приковани от вихъра на силен вятър. Двамата бяха доста по-едри от среден ръст. Бяха облечени в еднакви широки черни палта, в които изглеждаха грамадни. Ричър виждаше физиономиите им в огледалата зад рафтовете с бутилки. Мургава кожа, тъмни очи. Не бяха италианци. Сирийци или ливанци, чиято арабска неугледност беше заличена от едно поколение, живяло в Америка. Изтъкваха аргумент след аргумент, делово. Застаналият отдясно жестикулираше. Не беше трудно да се отгатне, че показва как помита бутилките от рафтовете с бейзболна бухалка. После размаха ръка във всички посоки — демонстрираше как ще направи рафтовете на сол. С един удар щеше да ги строши всичките, от горе до долу. Собственикът беше пребледнял. Поглеждаше косо към бутилките.

След това мъжът вляво почука с показалец по часовника си и се обърна да си върви. Партньорът му го последва. Плъзна ръка по най-близката маса и събори една чиния на пода. Тя се разби на плочките със силен трясък, в дисонанс с оперната музика, която звучеше в помещението. Русолявият мъж и мургавата жена стояха неподвижно и гледаха настрани. Двамата мъже стигнаха до вратата бавно, изправени и самоуверени. Ричър ги проследи с поглед, докато излязат на улицата. След това собственикът се измъкна иззад бара, наведе се и започна да рови с пръсти в парчетата от счупената чиния.

— Добре ли сте? — попита го Ричър.

Веднага си даде сметка, че това е глупав въпрос. Онзи само сви рамене и физиономията му доби нещастно изражение. Започна да събира парчетата на купчина. Ричър стана от мястото си, взе една салфетка, отиде при собственика, разстла я на пода и сложи парчетата върху нея. Двойката през пет маси от тях го наблюдаваше.

— Кога ще се върнат? — попита Ричър.

— След час.

— Колко искат?

Собственикът отново сви рамене и се усмихна горчиво.

— Дават ми начална отстъпка — отвърна той. — По двеста на седмица, докато потръгне работата, после стават четиристотин.

— Ще им плащаш ли?

Онзи пак направи тъжна физиономия.

— Ще ми се да остана в бизнеса. Плащането на две сметки седмично обаче едва ли ще ми помогне да се задържа.

Русолявият и жената се бяха загледали в срещуположната стена, но слушаха. Музиката премина в тиха минорна ария, изпълнявана от тъжен женски глас.

— Кои бяха? — попита Ричър.

— Не са италианци — отговори собственикът. — Някакви отрепки.

— Мога ли да ползвам телефона?

Собственикът кимна.

— Има ли наблизо магазин за канцеларски материали, който работи до късно? — попита Ричър.

— На Бродуей, на две пресечки оттук — рече онзи. — Защо? Работа ли имате?

Ричър кимна.

— Да. Работа.

Изправи се и отиде зад бара. До новата книга за резервации имаше нов телефонен апарат. Книгата нямаше вид да е отваряна някога. Вдигна слушалката, набра номера и след две позвънявания му се обадиха от около два километра разстояние от четирийсетия етаж.

— Ало — каза тя.

— Здравей, Джоди.

— А, Ричър, какво става?

— Ще свършиш ли скоро?

Чу въздишката й.

— Не. Май ще се стои цяла нощ. Този закон е сложен, а искат мнение незабавно. Наистина съжалявам.

— Не се тревожи — успокои я той. — Имам какво да правя. При това положение ще се върна в Гарисън.

— Добре, пази се — отвърна тя. — Обичам те.

Ричър чу шумолене на юридически документи, после линията прекъсна. Той затвори телефона, излезе иззад бара и се върна на масата. Остави четирийсет долара под чинийката от кафето и тръгна към вратата.

— Всичко хубаво — подвикна той през рамо.

Собственикът, все още клекнал на пода, кимна вяло, а мъжът и жената от далечната маса го проследиха с очи. Ричър вдигна яката на палтото си и излезе на улицата, оставяйки оперната музика зад гърба си. Бе тъмно, а есенният въздух беше леден. Около лампите се сгъстяваха малки ореоли от мъгла. Тръгна на изток, към Бродуей, и потърси магазина. Беше тясно помещение, препълнено със стока, а цените бяха изписани върху големи отразяващи светлината картончета във формата на звезда. Всичко беше с намаление и това бе добре дошло за Ричър. Купи си малка машинка за поставяне на етикети и тубичка лепило. После се сгуши в палтото и се отправи на север, към апартамента на Джоди.

Колата му се намираше в гаража под сградата. Изкара я нагоре по рампата, после сви на юг по Бродуей и пое на запад, обратно към ресторанта. Когато стигна, намали и погледна през големите прозорци. Заведението блестеше от отражението на светлината върху белите стени и светлото дърво. Нямаше посетители. Всички маси бяха празни, а собственикът седеше зад бара. Ричър сви в пресечката и паркира на забранено място на изхода на алеята, която водеше към вратата на кухнята. Изключи двигателя и фаровете и зачака.

Динамиката на града. Силните тероризират слабите. Не престават да го вършат, както е било винаги, докато не се изправят срещу някой по-силен от тях, който има някаква произволна човешка причина да ги спре. Някой като Ричър. Всъщност нямаше истинска причина да помага на човек, когото почти не познаваше. Тук нямаше някаква логика. Нямаше план. В същия този момент, в град със седем милиона жители, имаше стотици силни, които изтезаваха слабите, а може би дори хиляди. В същия този момент. Нямаше намерение да издирва всичките. Не започваше някаква мащабна кампания. Но и не можеше да позволи нещо такова да стане под носа му. Не беше в състояние просто да си тръгне. Никога не бе постъпвал така.

Извади машинката за етикети от джоба си. Сплашването на онези двамата беше само половината от работата. По-важното беше кой според тях стои зад операцията. Един съвестен гражданин, изправил се сам в защита на правата на някакъв собственик на ресторант, нямаше да постигне никакъв резултат, колкото и силно да ги сплашеше в началото. Никой не се страхува от самотен индивид, защото самотният индивид може да бъде победен дори само с числено превъзходство, а и бездруго рано или късно умира, заминава за някъде или просто губи интерес. Много по-внушително въздейства организацията. Той се усмихна, погледна машинката и започна да я разучава. Напечата собственото си име за проба, отлепи лентичката и я разгледа. Ричър. Пет букви, релефно изписани в бяло, върху синя пластмасова лента, малко по-дълга от два сантиметра. Това означаваше, че етикетът за единия тип щеше да е дълъг около десет сантиметра. За втория щеше да е около осем-девет. Идеално. Усмихна се, започна да печата, после остави готовите лентички на седалката до себе си. На долната им страна под специалната ивица имаше лепило, но му трябваше нещо по-силно, заради което беше купил тубичката. Отвинти пластмасовата капачка, проби металното фолио, напълни накрайника, за да е готов, и прибра лепилото и етикетите в джоба си. После слезе от колата, скри се в една сянка и зачака.

Динамиката на града. Майка му се страхуваше от градовете. Това беше част от възпитанието му. Беше му казала, че градовете са опасни места, пълни със страшни, жестоки типове. Самият той не беше от плашливите, но като момче бе склонен да й повярва. И се беше убедил, че е права. Хората по улиците на градовете бяха изплашени, предпазливи и внимателни. Държаха се на разстояние и пресичаха на отсрещния тротоар, за да не се разминат отблизо с него. Правеха го толкова очебийно, че имаше чувството, че страшните типове са непосредствено зад него, досами рамото му. След това изведнъж разбра: не, аз съм страшният тип. От мен се боят. Беше истинско откритие. Взираше се в отражението си на витрините и си обясняваше защо. Беше престанал да расте на петнайсет, когато вече беше висок повече от един и деветдесет и тежеше почти сто килограма. Гигант. И както повечето тийнейджъри по онова време, беше облечен като най-изпаднал тип. Предпазливостта, на която го бе учила майка му, се появяваше в очите му като празен, безразличен поглед. Страхуват се от мен. Това го забавляваше, той се усмихваше, а хората бягаха още по-далеч. От онзи момент нататък разбра, че градовете са места като всички други и че на всеки градски човек, от когото би трябвало да се страхува, има поне деветдесет и девет други, които се страхуват много повече от самия него. Използваше това знание като тактика и спокойната увереност, която то придаваше на походката и погледа му, удвояваше въздействието му върху хората. Динамиката на града.

Петдесет и пет минути по-късно Ричър излезе от сянката и застана на ъгъла. Облегна се на тухлената стена на ресторанта и продължи да чака. Чуваше оперната музика съвсем тихо, през стъклото до него. Колите минаваха с трясък през дупките из улицата. На отсрещния ъгъл имаше бар с вентилатор, който бучеше и изхвърляше пара нагоре към светлината на неоновите лампи. Беше студено и хората бързаха по тротоара, сгушени в яките на палтата си. Стоеше, опрял едното си рамо на стената, с ръце в джобовете, и наблюдаваше идващия към него поток от коли.

Двамата се върнаха точно навреме с черен мерцедес седан. Паркираха на една пресечка от ресторанта, фаровете угаснаха и предните врати се отвориха едновременно. С разкопчани дълги палта, двамата слязоха, отвориха задните врати и измъкнаха от седалката бейзболни бухалки. Мушнаха ги под палтата си, затръшнаха вратите, огледаха се и тръгнаха. Трябваше да изминат десет метра, после да пресекат улицата, после още десет метра. Движеха се бързо. Едри, самоуверени типове, с големи, леки крачки. Ричър се оттласна от стената и ги пресрещна, когато се качиха на неговия тротоар.

— В алеята, момчета — каза той.

Отблизо наистина изглеждаха внушителни. Като двойка несъмнено бяха подходящи за ролята. Бяха млади, нямаха трийсет, и едри, със стегната плът, която не е само мускул, но върши почти същата работа. Дебели вратове, копринени вратовръзки, ризи и костюми, които не се продават по каталог. Бухалките бяха прави, очертаваха се под дрехите им отляво. Държаха ги през подплатата на джобовете.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита типът отдясно.

Ричър го погледна. Първият, който проговори, доминира във всяко партньорство, а в ситуация като тази, двама срещу един, най-напред трябва да се неутрализира доминиращият.

— Кой, по дяволите, си ти? — повтори онзи.

Ричър пристъпи напред и вляво и леко се извърна, препречвайки пътя им и насочвайки ги към алеята.

— Аз съм управителят — отвърна той. — Ако искате да ви се плати, аз съм човекът, с когото трябва да разговаряте.

Онзи се замисли, после кимна.

— Добре, но не в алеята. Ще говорим вътре.

Ричър поклати глава.

— Не е логично, приятел. Плащаме ти, за да стоиш извън ресторанта отсега нататък, нали?

— Носиш ли парите?

— Разбира се — отговори Ричър. — Двеста долара.

Застана пред тях и тръгна по алеята. Лъхна го парата от вентилаторите на кухнята. Миришеше на италианска храна. Под краката си усещаше боклуци и пясък, а скърцането на подметките му отекна по пустата алея. Спря, обърна се и застана като нетърпелив човек, удивен от нежеланието им да го последват. Силуетите им се очертаваха на фона на фаровете, които чакаха на кръстовището зад тях. Погледнаха го, после се спогледаха и тръгнаха напред един до друг. Влязоха в алеята. Бяха съвсем спокойни. Едри, самоуверени типове, с бухалки под палтата, двама срещу един. Ричър изчака малко и тръгна по косия диагонал, на границата между светлото и сянката. Пак спря. Върна се малко назад, сякаш искаше да минат пред него. В знак на учтивост. Те продължиха напред. Приближиха се.

Ричър удари онзи отдясно с лакът отстрани по главата. Имаше множество биологически причини да го направи. Общо взето, човешкият череп е по-твърд от човешката ръка. Ако удариш череп с ръка, по-вероятно е да пострада ръката. С лакът е по-добре. И главата отстрани е по-уязвима, отколкото отпред или отзад. Мозъкът понася далеч по-добре удар отпред и отзад, отколкото отстрани. Поради някаква сложна еволюционна причина. Та ударът бе с лакът, отстрани. Беше бърз, силен удар, добре премерен, но онзи се задържа прав върху омекналите си колене доста време. После изпусна бухалката. Тя се плъзна изпод шлифера му и изчатка по паважа. Ричър го удари пак. Със същия лакът. От същата страна. Чу се същият звук. Мъжът се свлече, като че ли под краката му се беше отворил капак.

Другият беше вече нащрек. Дясната му ръка стискаше дръжката на бухалката. После я хвана и с лявата. Измъкна я изпод палтото си и понечи да замахне, но допусна грешката, която правят повечето хора. Отдръпна я много назад и замахна прекалено ниско. Искаше да нанесе силен удар, в средата на тялото на Ричър. Големият замах губи много време. Насоченият към средната част на тялото удар се отбива много лесно. Най-добре е да се прицелиш високо, в главата, или ниско, в коленете.

За да се предпазиш от удар с бухалка, трябва да се приближиш достатъчно и да го направиш навреме. Силата на удара идва от тежестта на бухалката, умножена по скоростта на замаха. Въпрос на математически изчисления. Масата по скоростта и така нататък. Тежестта на бухалката винаги е постоянна — нищо не можеш да направиш. Значи трябва да убиеш силата на замаха. Трябва да се приближиш и да я посрещнеш, когато е в задно положение, преди да е полетяла напред. Докато е още в първата секунда на ускорение. Докато се движи много бавно. Затова и прекалено големият замах не е добра идея. Колкото по-назад е бухалката, толкова по-късно ще можеш да я задвижиш напред. Толкова повече време губиш.

Ричър беше на трийсет сантиметра от бухалката, когато дойде ударът. Проследи движението й с поглед и я улови с две ръце, ниско пред корема си. Въобще не беше набрала скорост. Само безобидно шляпване по дланите. В този момент слабият замах се превръща в оръжие, което можеш да използваш. Ричър дръпна рязко бухалката, извади нападателя си от равновесие, ритна го в кокалчетата и заби бухалката в тялото му. Заби я. Без замах. Мъжът се свлече на колене и си удари главата в стената на сградата. Ричър го срита, за да падне по гръб, после притисна гърлото му с бухалката, като настъпи дръжката и се облегна с цялата си тежест върху другия й край. С лявата ръка претърси джобовете му. Извади автоматичен пистолет, дебел портфейл и мобилен телефон.

— Кой ви праща? — попита той.

— Мистър Петросян.

Името не говореше нищо на Ричър. Беше чувал за руски шахматист с това име. Както и за нацистки генерал от танковите войски. Никой от двамата обаче не се занимаваше с „охранителен рекет“ в Ню Йорк. Усмихна се недоверчиво.

— Петросян ли!? — възкликна той. — Шегуваш се.

Каза го презрително, сякаш от всички съперници, за които се сещаха неговите шефове, Петросян беше толкова назад в списъка, че бе почти незабележим.

— Шегуваш се, нали? — попита той пак след малко. — Петросян? Какво му става? Да не е превъртял?

Другият се раздвижи. Ръцете и краката му бавно търсеха опора. Ричър натисна рязко бухалката към гърлото на първия, после я стовари върху главата на другия. Върна я на мястото й след секунда и половина. Онзи започна да се дави под натиска. Другият се просна безжизнено. Не като на кино. След три удара по главата никой не продължава да се бие. Защото му става зле, гади му се и се чувства болен цяла седмица. Едва стои на краката си.

— Имам послание за Петросян — каза тихо Ричър.

— Какво е то? — изпъшка онзи.

— Вие самите — отговори усмихнато Ричър.

Бръкна в джоба си и извади етикетите и лепилото.

— А сега стой неподвижно.

Онзи се подчини. Само посегна с ръка към гърлото си, но нищо повече. Ричър отлепи бялата предпазна лента на етиката, изстиска малко лепило и го притисна към челото на онзи. Прокара два пъти пръст по повърхността, за да я залепи добре. На етикета беше написано: „Мостро“ вече има охрана.

— Не мърдай — повтори той.

Взе бухалката, отиде при другия и го обърна с лице нагоре, хващайки го за косата. Залепи лентичката на челото му с много лепило. На нея пишеше: Не започвайте с нас война за територии. Претърси джобовете му и пак откри автоматичен пистолет, портфейл, телефон. Плюс ключовете за мерцедеса. Изчака, докато мъжът под него се размърда. Погледна другия. Той се опитваше да се изправи на четири крака и опипваше лепенката на челото си.

— Няма да я свалиш — увери го Ричър. — Освен ако не отлепиш и кожата с нея. Предай много поздрави на мистър Петросян и после иди в някоя болница.

Пак се обърна към другия нападател. Изстиска тубата с лепило върху дланите му, притисна ги една в друга и преброи до десет. Химически белезници. Хвана го за яката, изправи го и го задържа, за да не падне. После хвърли ключовете от колата на първия.

— Предполагам, че ти си шофьорът — каза му. — Хайде, чупката.

Онзи продължи да стои неподвижно и да се озърта наоколо. Ричър поклати глава.

— Не си го и помисляй — предупреди го той. — Ще ти откъсна ушите и ще те накарам да ги изядеш. И не се връщай повече тук. Никога. Или ще изпратим някой, който е много по-лош от мен. В момента аз съм ти най-добрият приятел, уверявам те. Ясен ли съм?

Онзи го гледаше втренчено. След това кимна едва забележимо.

— Е, хайде чупката — подкани го Ричър.

Типът със залепените ръце имаше проблем с движението. Не му се удаваше. Приятелят му пък не можеше да му помогне. Нямаше свободна ръка, с която да го прихване. Замисли се за секунда, после се мушна под двете залепени китки и вдигна приятеля си на гръб. Заклатушка се към входа на алеята. Силуетът му се осветяваше от уличните лампи. Приведе се малко, намести тежестта на гърба си и се скри зад ъгъла.

Пистолетите бяха берета М9, деветмилиметрови. Ричър беше използвал същия модел в продължение на цели тринайсет години в армията. Серийният номер е гравиран върху алуминиевия обков, под името „Пиетро Берета“, върху плъзгача. Номерата и на двата пистолета бяха изтрити със заоблена пила, от дулото към спусъка. Мърлява работа. Пълнителите и на двата бяха заредени с лъскави медни патрони. Ричър ги разглоби в тъмното и захвърли цевите, пълнителите и патроните в контейнера за боклук пред ресторанта. Натъпка спусъчните механизми с прахоляк от земята и защрака спусъците до блокирането им. След това ги метна в контейнера. Смачка телефоните с бухалките и остави парчетата на земята.

В портфейлите имаше кредитни карти, шофьорски книжки и пари. Ричър натъпка банкнотите в джоба си и изрита портфейлите надалеч. Изтупа дрехите си, обърна се и се върна на тротоара. От черния мерцедес нямаше и следа. Отново влезе в празния ресторант. Оркестърът свиреше с пълна сила, някакъв тенор се опитваше да вземе финалния висок тон. Собственикът седеше зад бара замислен. Вдигна очи. Тенорът най-накрая успя, цигулките, челата и контрабасите го последваха. Ричър извади десет долара от откраднатата пачка и ги сложи на бара.

— За чинията, която счупиха — обясни той. — Промениха решението си.

Собственикът погледна десетте долара, но не каза нищо. Ричър се обърна и излезе на улицата. На отсрещния тротоар видя двойката от ресторанта. Стояха и го гледаха. Русолявият мъж с мустаците и мургавата жена с куфарчето. Сгушени в палтата си, не отделяха очи от него. Ричър отиде до джипа си и отвори вратата. Качи се и включи двигателя. Погледна през рамо потока от коли. Онези двамата все още го наблюдаваха. Ричър подкара и се включи в движението. Настъпи педала. На следващата пряка погледна в огледалото и видя как жената с куфарчето слезе на платното и се загледа след него. След това неоновите отблясъци я скриха от погледа му.

2

Гарисън е селце на източния бряг на река Хъдсън, в окръг Пътнам, на около деветдесет и три километра северно от Трайбека. В късните есенни вечери трафикът не е проблем. Един-единствен пункт за пътна такса, пусти отбивки и съответно възможност за значително по-висока средна скорост. Ричър обаче караше внимателно. Идеята да пътува редовно от точка А до точка Б беше нова за него, както и самото съществуване на А и Б. Тук се чувстваше като чужденец. И като чужденец полагаше усилия да не се забърква в неприятности. Караше бавно, за да не го забележат, и пропускаше другите коли отляво и отдясно. Измина деветдесетте и три километра за час и седемнайсет минути.

Неговата улица беше много тъмна, защото се намираше доста навътре, в рядко населения селски район. Контрастът с металическия блясък на града беше огромен. Ричър сви в алеята към къщата си и се вгледа в осветените от фаровете растения покрай асфалта. Сухите кафяви листа изглеждаха живи и нереални на електрическата светлина. След миг фаровете осветиха вратата на гаража, пред който бяха спрени две коли, с предниците към него. Ричър натисна рязко спирачката и в същия миг фаровете им блеснаха и го заслепиха, а огледалото му се изпълни с ярка светлина отзад. Наведе глава, за да избегне блясъка, и забеляза хора, които тичаха към него отстрани, с мощни фенерчета в ръце. Обърна се и видя две коли със запалени фарове, от които продължаваха да слизат хора. Колата му беше обляна в светлина. Онези приближаваха. Носеха пистолети и бронирани жилетки върху саката си. Заобиколиха колата му. Забеляза, че някои от батериите бяха монтирани към цевите на карабини. Откъм реката се стелеше лека мъгла и светлините я прорязваха напосоки. Някой се приближи към колата му. Вдигна ръка и почука по стъклото до главата му. После ръката се отвори. Беше малка, бяла и слаба. Женска ръка. Към нея се насочи лъч на фенерче и Ричър видя, че тя стиска значка с форма на щит. Златна. В горния край на щита имаше златен орел, с обърната наляво глава. Светлината се приближи и Ричър се вгледа. Прочете надписа: Федерално бюро за разследване. Министерство на правосъдието на САЩ. Жената долепи значката към стъклото. Студено металическо изщракване. Изкрещя нещо. Гласът й достигна до него от мрака.

— Изключи двигателя! — викаше тя.

Ричър виждаше само лъчите светлина, насочени към него. Изключи двигателя и вече не чуваше нищо, освен изхрущяването на подметки в чакъла и в натежалия от мъгла въздух.

— Сложи и двете си ръце на волана! — извика жената.

Той се подчини и остана неподвижен, с обърната към вратата глава. Тя се отвори, плафонът в купето светна и освети мургавата жена от ресторанта. Русолявият с мустаците беше до нея. В едната си ръка тя държеше значката, а в другата пистолет. Пистолетът беше насочен към главата му.

— Слез от колата! — каза жената. — Бавно и внимателно.

Тя отстъпи назад, без да изпуска от прицел главата му.

Ричър се завъртя бавно и спусна крака на чакъла, с едната ръка върху задната седалка, а другата върху волана, готов да излезе навън. На светлината на фаровете видя пет-шест души. Отзад сигурно имаше още. И други около къщата. И на входа на алеята. Жената направи още една крачка назад. Той слезе от колата.

— Обърни се и сложи ръце на колата! — нареди тя.

Той се подчини. Металът беше студен и хлъзгав от вечерната роса. Усети как го опипват. Извадиха портфейла му и откраднатите пари от джоба на панталона му. Някой се наведе към колата и взе ключовете.

— Сега при онази кола — добави жената и посочи със значката си. Той се обърна и видя фаровете, които прорязваха мъглата, на около метър от краката му. Една от колите до гаража. Тръгна нататък. Чу някой да казва: Претърсете колата му. Един тип с тъмносиня бронирана жилетка чакаше до колата при гаража. Той отвори задната врата и отстъпи назад. Куфарчето на жената стоеше изправено на седалката. Изкуствена грапава кожа. Ричър се намести до него. Мъжът с бронираната жилетка затръшна вратата и в същия миг се отвори другата. Жената седна до него. Палтото й беше разкопчано и той видя блузата и сакото й. Полата й беше сивкаво-черна, къса. Дочу шумоленето на найлон и видя пистолета, отново насочен към главата му. Предната врата се отвори, русолявият се опря на коляно върху седалката и се пресегна за куфарчето. Ричър зърна светлите косми върху китката му и каишката на часовник. Онзи отвори куфарчето и извади някакви книжа. Насочи фенерчето към тях. Ричър видя гъсто напечатани страници и собственото си име с едри, черни букви най-горе, на първата.

— Заповед за обиск — обясни жената. — В дома ти.

Русолявият се измъкна и затвори вратата. Колата утихна. В мъглата вън се чуха стъпки. После и те утихнаха. За миг лицето на жената беше осветено само от отблясъците вън. После тя протегна ръка и запали плафона в купето. Бликна топла, жълта светлина. Жената седеше полуобърната, с гръб към вратата, с колене към него, опряла ръката с пистолета върху облегалката. Лакътят й беше леко извит и оръжието — голям, точен и скъп зиг-зауер — беше насочено към него.

— Не вдигай краката си от пода — нареди тя.

Ричър кимна. Знаеше какво иска жената. Той се облегна на вратата и мушна крака под предната седалка. Неудобната поза на тялото означаваше, че ако понечи да предприеме нещо, ще го направи толкова бавно, че тя щеше да пръсне черепа му, преди да е постигнал каквото и да било.

— Искам да виждам ръцете ти — каза тя.

Той хвана предната облегалка за глава и опря брадичка на рамото си. Гледаше странично към дулото на пистолета. Не трепваше. Пръстът й беше върху спусъка. Малко по-назад беше лицето й.

— Добре, а сега стой спокойно — каза тя.

Лицето й беше безизразно.

— Не питаш какво означава всичко това — отбеляза тя.

Не и заради онова, което стана преди час и седемнайсет минути, каза си той. Невъзможно е да сте го организирали за толкова кратко време. Не каза нищо и остана абсолютно неподвижен. Тревожеше го побелялото кокалче на пръста й върху спусъка. Случваха се и непредвидени неща.

— Не искаш ли да знаеш защо е всичко това? — попита тя.

Погледна я безизразно. Няма белезници, помисли си.

Защо? Жената сви рамене, сякаш каза: Добре, както искаш. Лицето й остана неподвижно, втренчено. Не беше красиво лице, но беше интересно. Издаваше характер. Беше на около трийсет и пет, все още млада, но имаше бръчки, като човек, който често гримасничи. Може би по-често се мръщи, отколкото се усмихва, помисли си Ричър. Косата й беше гарвановочерна, но рядка и през нея прозираше бледата кожа на скалпа й. Придаваше й уморен и болнав вид. Но очите й блестяха. Гледаше покрай него, през прозореца на колата, към къщата му, където мъжете правеха нещо.

Тя се усмихна. Предните й зъби бяха криви. Единият леко застъпваше другия. Интересна извивка на устните. Изразяваше решителност. Родителите й не се бяха погрижили да отстранят недостатъка навреме, а по-късно и тя не го бе направила. Сигурно е имала възможност. Но е предпочела да се подчини на природата. Може би беше по-добрият избор. Придаваше й характер.

Слаба фигура под обемистото палто. Черно сако, в тон с полата, кремава широка блуза, под която се очертаваха малки гърди. Материята изглеждаше изкуствена, избеляла от многократно пране. Полата се беше усукала настрани и се бе вдигнала до средата на бедрата. Краката й се очертаваха слаби и стегнати в черните найлонови чорапи. Коленете й бяха опрени едно в друго, но между бедрата й имаше празнина.

— Ще престанеш ли? — попита тя.

— Какво?

— Да гледаш краката ми.

Той премести погледа си върху лицето й.

— Когато някой насочи пистолет към мен, имам право да го разгледам от глава до пети, нали?

— Обичаш ли да го правиш?

— Кое?

— Да гледаш жените.

Той сви рамене.

— Повече, отколкото да гледам други неща, струва ми се.

Пистолетът се приближи.

— Това не е смешно, глупако. Не ми харесва погледът ти.

Той се взря в нея.

— Погледът ми ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Ричър поклати глава.

— Не, не знам — отвърна той.

— Като че ли ме сваляш. Противен си, знаеш ли?

Той долови презрението в гласа й и погледна рядката й коса, гримасата, кривия зъб, жилестото й, сухо тяло, облечено в нелепо евтин делови костюм.

— Мислиш, че те свалям?

— Не е ли така? Не ти ли се иска?

Той поклати глава.

— Не и докато има кучета по улицата.

Седяха в нажежено от враждебност мълчание почти двайсет минути. След това дойде русолявият с мустаците и се намести на предната седалка. Зад волана седна още един тип, с ключове в ръка. Той изчака, забил очи в огледалото, докато жената му кимна, после включи двигателя, мина покрай колата на Ричър и се отправи към шосето.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита Ричър. — Или ФБР не вярва в тези неща.

Русолявият гледаше напред през стъклото.

— В някой момент през първите двайсет и четири часа — каза той — ще се постараем да ти осигурим конституционните права.

Жената не отдели дулото от главата му през целия път до Манхатън — около сто километра бързо шофиране през мъглата и тъмнината.

3

Паркираха в боядисан в бяло подземен гараж, пълен с лъскави коли, някъде южно от центъра, и го накараха да слезе. На бетонния под жената се завъртя на пети — пълен кръг, за да огледа мястото. Предпазливост. После посочи черната врата на единствения асансьор, в далечния ъгъл. Там чакаха още двама. Черни костюми, бели ризи, небиещи на очи вратовръзки. Наблюдаваха жената и русолявия през цялото време, докато приближаваха. Лицата им излъчваха почтителното изражение на подчинени. Но и някакво спокойствие и гордост. На домакини. Ричър изведнъж осъзна, че жената и русолявият не са агенти от Ню Йорк. Бяха отдругаде, а сега се намираха на чужд терен. Жената беше огледала подземния гараж не само от предпазливост, а защото не знаеше къде е асансьорът.

Бутнаха Ричър в средата на кабината и го заобиколиха. Жената, русолявият, шофьорът и двамата местни агенти. Петима души, пет пистолета. Мъжете застанаха в ъглите, а жената — близо до него, сякаш имаше претенции за собственост: Единият от местните натисна бутон, вратата се затвори и асансьорът потегли.

Изкачва се доста дълго и когато спря, индикаторът показваше двайсет и първи етаж. Вратата се отвори и двамата местни ги поведоха по празния сив коридор. Изтънял сив мокет, сива боя, сива светлина. Беше тихо, сякаш всички, освен най-закоравелите ентусиасти, отдавна се бяха прибрали вкъщи. От двете страни на коридора имаше затворени врати. Шофьорът, който ги беше докарал от Гарисън, спря пред третата и я отвори. Вкараха го в празна стая, може би четири на пет метра, с циментов под и тухлени стени, намазани с гъста сива боя, като корпус на военен кораб. Таванът беше недовършен, ламаринените кожуси на тръбите и кабелите стърчаха навън. На вериги бяха окачени луминесцентни лампи, които обливаха сивото със студения си блясък. В ъгъла имаше един пластмасов градински стол. Това беше единствената мебелировка в стаята.

— Седни — каза жената.

Ричър отиде в срещуположния ъгъл, седна на пода и се облегна между двете стени. Бяха студени, а боята беше хлъзгава. Скръсти ръце на гърдите си, изпъна крака и ги кръстоса. Опря глава на стената под ъгъл четирийсет и пет градуса с раменете, така че да може да гледа право в хората до вратата. Те излязоха в коридора и затвориха след себе си. Не се чу изщракване на ключалка, но и не беше необходимо, защото от вътрешната страна нямаше дръжка.

Ричър чу отдалечаващите се по коридора стъпки, после остана сам с тишината, нарушавана само от инсталациите на тавана. Стоя така може би пет минути, после пак чу стъпки и вратата се отвори. Надникна някакъв мъж, който се взря в него. Значи ти си бил. Лицето му беше на стар човек, голямо, червено, подпухнало от напрежение и високо кръвно налягане, и излъчваше враждебност. Продължи да го гледа три-четири дълги секунди, после се скри, вратата се затръшна и отново настъпи тишина.

Същото се повтори след още пет минути. Стъпки в коридора, физиономия на вратата, същият поглед. Значи ти си бил. Този път лицето беше по-слабо и мургаво. По-млад човек. Риза и вратовръзка, без сако. Ричър отвърна на погледа му. Лицето изчезна и вратата се затръшна.

Този път тишината продължи по-дълго — около двайсет минути. Появи се трето лице. Стъпки, изтракването на дръжката, отварянето на вратата, погледът. Значи ти си бил. Третото лице беше отново на по-възрастен човек, прехвърлил петдесет, умно, с прошарена коса. Носеше очила с дебели стъкла, а зад тях очите му гледаха спокойно. Замислено. Приличаше на човек, който носи отговорност. Може би беше някакъв шеф в Бюрото. Ричър го погледна уморено. Не каза нищо. Онзи също. Просто го изгледа продължително, после се отдръпна и затвори вратата.

Каквото и да ставаше отвън, продължи близо един час. Ричър беше сам в стаята, удобно разположен на пода, и чакаше. След това чакането свърши. По коридора се върна цяла тълпа, като шумно стадо. Ричър почувства вибрирането на стъпките им по пода. Вратата се отвори и в стаята влезе сивокосият с очилата. Единият му крак остана на прага, той се наведе леко напред и каза:

— Време е да поговорим.

Двамата по-млади агенти застанаха зад него като охрана. Ричър изчака секунда, после скочи енергично на крака и пристъпи напред.

— Искам да се обадя по телефона — каза той.

Сивокосият поклати глава.

— Обаждането по-късно. Първо ще говорим, ясно ли е?

Ричър сви рамене. Проблемът с погазването на правата е, че трябва да имаш свидетел. Иначе нямаше смисъл да протестира. Някой трябваше да види какво става. А двамата млади агенти не виждаха нищо. Или може би виждаха самият Мойсей да се спуска от планината и да чете цялата Конституция, изписана върху каменни плочи. По-късно щяха да се кълнат, че е било точно така.

— Да вървим — подкани го сивокосият.

В коридора попадна сред голяма група хора. Жената беше там, както и русолявият, с мустаците, типът с високото кръвно, по-младият със слабото лице и по риза. Говореха тихо. Беше късно вечерта, но всички изглеждаха възбудени, напрегнати, опиянени от напредъка. Ричър познаваше това чувство. Вече не помнеше колко пъти го беше преживял.

Но не бяха единни. Ясно се разграничаваха два екипа, между които трептеше напрежение. Разбра го, когато тръгнаха. Жената крачеше близо до лявото му рамо, русолявият и онзи с високото кръвно крачеха до нея. Това беше единият екип. Вдясно от него беше онзи със слабото лице. Той беше вторият екип, сам, в неизгодна позиция и мрачен заради това. Ричър усещаше ръката му близо до лакътя си, сякаш всеки момент се готвеше да грабне плячката си.

Минаха по коридора, напомнящ вътрешността на боен кораб, и влязоха в друга стая, в която голяма маса заемаше по-голямата част от помещението. Дългите й страни бяха елипсовидни, а късите — прави. Покрай едната дълга страна, с облегалки към вратата, бяха подредени седем пластмасови стола, раздалечени един от друг, обърнати към единствения стол в средата на другата страна.

Ричър спря на прага. Не беше трудно да отгатне кой е неговият стол. Заобиколи масата и седна. Столът беше паянтов, краката му се огънаха под тежестта му, а облегалката се заби в мускулите под плешките му. И тази стая беше с тухлени стени, боядисани в сиво, но тук таванът беше довършен, облицован със звукоизолиращи плоскости, с монтирани върху тях големи, цилиндрични осветителни тела, насочени под ъгъл към него. Масата беше от махагон, покрита с дебел пласт лак. Светлината се отразяваше от лака и го заслепяваше.

Двамата младши агенти застанаха до стената в двата края на масата като охрана. Саката им бяха разкопчани и под тях се виждаха кобурите на пистолетите. Стояха с ръце на кръста и го наблюдаваха. Срещу него се оформяха двата екипа. Седем стола, петима души. Сивокосият седна в средата. Светлината придаваше огледален блясък на стъклата на очилата му. Вдясно от него седна мъжът с високото кръвно налягане, а до него — жената и русолявият. Последният, със слабото лице, седна сам на средния стол в другата половина на масата. Несиметрична инквизиция, почти невидима от блясъка на лампите.

Сивокосият се наклони напред и властно опря ръце върху масата, за да подчертае авторитета си. И подсъзнателно да раздели фракциите вляво и вдясно.

— Карахме се заради теб — започна той.

— Арестуван ли съм? — попита Ричър.

Онзи поклати глава.

— Не още.

— Значи съм свободен да си вървя?

Сивокосият го погледна над очилата си.

— Предпочитаме да останеш тук, така че цялата работа да върви цивилизовано поне известно време.

— Тогава да действаме цивилизовано — каза Ричър. — Аз съм Джак Ричър. Кои, по дяволите, сте вие?

— Моля?

— Нека да се запознаем. Така правят цивилизованите хора, нали? Първо се представят, после разговарят учтиво за бейзбол, за акции или нещо подобно.

Отново настъпи мълчание. След това онзи кимна.

— Аз съм Алън Диърфийлд — каза той. — Заместник-директор, ФБР, шеф на нюйоркския офис. — След това се обърна надясно, погледна русолявия, който беше последен в редицата, и зачака.

— Специален агент Тони Поултън — представи се русолявият и погледна наляво.

— Специален агент Джулия Ламар — каза жената и погледна наляво.

— Главен агент Нелсън Блейк — каза онзи с високото кръвно. — Тримата сме от Куонтико. Аз съм шеф на отдел „Серийни престъпления“. Специални агенти Ламар и Прултън са ми подчинени. Дойдохме тук, за да поговорим с теб.

След кратка пауза Диърфийлд се обърна на другата страна, към мъжа вляво от него.

— Главен агент Джеймс Козо — представи се онзи. — „Организирана престъпност“, Ню Йорк. Занимавам се с охранителния рекет.

Нова пауза.

— Сега добре ли е? — попита Диърфийлд.

Ричър присви очи от силната светлина. Всички го гледаха. Русолявият Поултън. Жената Ламар, хипертоникът Блейк. И тримата от „Серийни престъпления“ в Куонтико.

Дошли чак оттам само за да говорят с него. И Диърфийлд, шефът на нюйоркския офис. Тежка категория. След това слабият, Козо, от „Организирана престъпност“, който се занимаваше с охранителния рекет. Ричър ги огледа от ляво на дясно и от дясно на ляво, после пак се взря в Диърфийлд и кимна.

— Добре — рече той, — приятно ми е да се запознаем. Какво ще кажете за „Янките“ през този сезон? Трябва ли да сменят играчи според вас?

Петима души с пет различни изражения на раздразнение. Поултън извърна лице, сякаш му бяха ударили шамар. Ламар изсумтя презрително. Блейк присви устни и се зачерви още повече. Диърфийлд се вторачи в него и въздъхна. Козо погледна косо към Диърфийлд, сякаш го молеше да се намеси.

— Няма да говорим за „Янките“ — обади се Диърфийлд.

— Тогава какво ще кажете за индекса „Дау Джоунс“? Очаквате ли скоро голям борсов срив?

Диърфийлд поклати глава.

— Не се шегувай с мен, Ричър. В момента аз съм най-добрият ти приятел.

— Не е така. Най-добрият ми приятел е Ернесто Миранда — възрази Ричър. — „Миранда срещу щата Аризона“, решение на Върховния съд от шейсет и шеста. Съдът постанови, че правата на Миранда според Петата поправка на Конституцията са били нарушени, тъй като полицаите не го предупредили, че има право да мълчи и да си наеме адвокат.

— Е, и?

— Не можете да разговаряте с мен, докато не ми прочетете правата. След което пак няма да можете да го сторите, защото адвокатът ми не е тук, а и когато дойде, няма да ми позволи да разговарям с вас.

Тримата агенти от „Серийни престъпления“ се усмихнаха широко. Сякаш Ричър се бе заел да им доказва нещо.

— Адвокатът ти е Джоди Джейкъб, нали? — попита Диърфийлд. — Приятелката ти?

— Какво знаете за нея?

— Знаем всичко за приятелката ти — отвърна Диърфийлд, — а и за теб.

— Е, тогава защо искате да говорите с мен?

— Тя работи в „Спенсър Гътман“, нали? — попита Диърфийлд. — Добра репутация като сътрудник. Знаеш ли, че смятат да я направят съдружник?

— Чух за това.

— Може би съвсем скоро.

— Знам — повтори Ричър.

— Познанството й с теб обаче няма да й помогне особено. Ти не си идеалният съпруг за една делова жена, нали?

— Не съм никакъв съпруг.

Диърфийлд се усмихна.

— Образно казано. „Спенсър Гътман“ са от голяма класа. Подобни неща не са без значение за тях. Това е финансова компания, нали? Голям играч в банковия свят, както е известно. Но без голям опит в наказателното право. Сигурен ли си, че искаш точно тя да ти бъде адвокат? В подобна ситуация?

— В каква?

— Като тази, в която се намираш сега.

— И каква е тя?

— Ернесто Миранда беше малоумен, знаеш ли това? — попита Диърфийлд. — Въздух под налягане. За това проклетият съд беше толкова снизходителен към него. Нуждаеше се от защита, защото беше ненормален тип. Ти малоумен ли си, Ричър? Ненормален ли си?

— Вероятно, след като търпя тая гадост.

— И бездруго правата са за престъпниците. Да не би да искаш да ни кажеш, че си виновен за нещо?

Ричър поклати глава.

— Не казвам нищо. Нямам какво да ви кажа.

— А знаеш ли, че старият Ернесто въпреки всичко лежа в затвора? Хората често забравят този факт. Съдиха го повторно и го осъдиха. Лежа в затвора пет години. А знаеш ли какво му се случи после?

Ричър сви рамене. Не отговори.

— По онова време работех във Финикс — продължи Диърфийлд. — В Аризона. Бях детектив в отдел „Убийства“ на градската полиция. Малко преди да ме вземат в Бюрото. През януари седемдесет и шеста ни извикаха в един бар. На пода лежеше някаква отрепка, а от гърба му стърчеше дръжка на голям нож. Самият Ернесто Миранда, изплескал с кръвта си всичко наоколо. Никой не си беше направил труд да извика лекар. Умря няколко минути след като пристигнахме.

— Е, и?

— Престани да ми губиш времето. Вече пропилях един час, докато накарам колегите да престанат да се карат заради теб. Така. Сега ще отговориш на въпросите ми, а аз ще ти кажа дали ще имаш нужда от адвокат.

— За какво се отнасят тези въпроси?

Диърфийлд се усмихна.

— За какво се отнасят ли? За неща, които трябва да знаем, ето за какво.

— Какво трябва да знаете?

— Дали представляваш интерес за нас.

— А защо бих могъл да ви бъда интересен?

— Отговори на въпросите ни и ще разберем.

Ричър се замисли. Опря длани на масата.

— Добре — каза след малко. — Какви са въпросите?

— Знаеш за делото „Бруър срещу Милър“, нали? — попита Блейк.

Беше стар, дебел и разплут, но устата му работеше доста бързо.

— Или „Дъкуърт срещу Игън“? — добави Поултън.

Ричър го погледна. Беше на около трийсет и пет, но изглеждаше по-млад, от оня, неостаряващия тип. Вечният абсолвент. На оранжевата светлина цветът на костюма му беше ужасен, а мустаците му изглеждаха изкуствени — като залепени с лепило.

— Чувал ли си за „Илиной и Пъркинс“? — попита Ламар.

Ричър ги изгледа продължително.

— Какво, по дяволите, е това? Изпит по право?

— А за „Миник срещу Мисисипи“? — попита Блейк.

Поултън се усмихна.

— „Макнийл и Уисконсин“?

— „Аризона и Фулминант“? — добави Ламар.

— Знаеш ли какви са тези дела? — попита Блейк.

Ричър се замисли за възможна клопка, но не я откри.

— Все решения на Върховния съд — каза той. — След делото „Миранда“. „Бруър“ беше през седемдесет и седма, „Дъкуърт“ през осемдесет и девета, „Пъркинс“ през деветдесета, „Миник“ през деветдесета, „Макнийл“ през деветдесет и първа, „Фулминант“ през деветдесет и първа. Всички те, с малки промени, потвърждават първоначалното решение по делото „Миранда“.

Блейк кимна.

— Много добре.

Ламар се наклони напред. Светлината, която се отразяваше от полираната повърхност на масата, осветяваше лицето й отдолу и му придаваше мъртвешки вид.

— Познаваш Ейми Калан много добре, нали? — попита тя.

— Коя? — учуди се Ричър.

— Добре ме чу, копеле гадно!

Ричър се взря в нея. След това споменът му за една жена на име Ейми Калан се проясни и забави реакцията му, което предизвика самодоволна усмивка върху мършавото лице на Ламар.

— Но не я харесваше особено, нали? — попита тя.

Последва пауза. Тишината се сгъстяваше.

— Добре. Мой ред е — обади се Козо. — За кого работиш?

Ричър бавно обърна погледа си надясно и го спря върху Козо.

— Не работя за никого — отвърна той.

— Не започвайте война за територии с нас — цитира Козо. — „Нас“ е в множествено число. Повече от един човек. Кой стои зад това „нас“, Ричър?

— Няма „нас“.

— Глупости, Ричър. Петросян искаше да сложи ръка на ресторанта, но ти го изпревари. Кой те изпрати?

Ричър не отговори.

— Какво ще кажеш за Каролайн Кук? — обади се Ламар. — Познаваш я, нали?

Ричър отново се обърна бавно. Тя продължаваше да се усмихва.

— И нея не харесваше, нали?

— Калан и Кук — повтори Блейк. — Хайде, Ричър. Разкажи всичко, от начало до край.

Ричър го погледна.

— Какво да разкажа?

Нова пауза.

— Кой те изпрати в онзи ресторант? — попита го Козо. — Кажи ми направо и може би ще мога да ти уредя нещо.

Ричър пак се обърна към него.

— Никой не ме е изпращал никъде.

Козо поклати глава.

— Глупости, Ричър. Живееш в къща за половин милион долара, на реката, в Гарисън, и караш чисто нова кола за четирийсет и пет хиляди. Според данъчните през последните три години не си спечелил нито цент. Освен това, когато някой пожела най-добрите момчета на Петросян да попаднат в болницата, изпратиха теб. Като съберем всичко това, излиза, че работиш за някого, и искам да знам кой е той.

— Не работя за никого — повтори Ричър.

— Ти си единак, така ли? — попита Блейк. — Това ли искаш да ни кажеш?

Ричър кимна.

— Мисля, че да.

Обърна се. Блейк се усмихваше доволно.

— Така си и мислех — заяви той. — Кога напусна армията?

Ричър сви рамене.

— Преди около три години.

— Колко време беше там?

— През целия си живот. Син на офицер, после и аз станах такъв.

— Военен полицай, нали?

— Да.

— С няколко повишения.

— Бях майор.

— Ордени?

— Няколко.

— „Сребърна звезда“?

— Една.

— Първокласно досие, нали?

Ричър не отговори.

— Недей да скромничиш — подкани го Блейк. — Разкажи ни.

— Да, досието ми е добро.

— Тогава защо напусна?

— Това си е моя работа.

— Искаш да скриеш нещо ли?

— Няма да разберете.

Блейк се усмихна.

— Значи три години. Какво прави през това време?

Ричър сви рамене.

— Нищо. Забавлявах се.

— Работа?

— От време на време.

— Лентяйстваш значи.

— Предполагам.

— С какви пари?

— Спестявания.

— Свършил си ги преди три месеца. Проверихме в банката ти.

— Е, спестяванията понякога свършват, нали?

— Значи в момента си на издръжка на мис Джейкъб. Твоята приятелка, която освен това ти е и адвокат. Как се чувстваш в това положение?

Ричър се взря в протритата брачна халка на Блейк, впита в дебелия му розов пръст.

— Не по-зле от жена ти, която е на твоя издръжка, предполагам — отговори той.

Блейк изсумтя.

— Значи напусна армията и оттогава не си правил почти нищо?

— Да.

— Бил си предимно сам.

— Да.

— Доволен ли си от това?

— Ами да.

— Защото си единак.

— Глупости! Работи за някого! — намеси се Козо.

— Човекът казва, че е единак, по дяволите! — изръмжа Блейк.

Главата на Диърфийлд се въртеше наляво-надясно, сякаш наблюдаваше игра на тенис. Отразената светлина блестеше в очилата му. Той вдигна ръце, за да въдвори ред, и погледна Ричър.

— Разкажи ми за Ейми Калан и Каролайн Кук — предложи той.

— Какво има за разказване? — попита Ричър.

— Познаваше ги, нали?

— Разбира се. Отдавна. В армията.

— Тогава ни разкажи за тях.

— Калан беше ниска и мургава, а Кук беше висока и руса. Калан беше сержант, а Кук — лейтенант. Калан беше в снабдяването, а Кук — във военното планиране.

— Къде?

— Калан първо беше във Форт Уайд, до Чикаго, Кук беше в Главната квартира на НАТО, в Белгия.

— Спал ли си с някоя от тях? — попита Ламар.

Ричър се обърна и я изгледа.

— Що за въпрос е това?

— Съвсем ясен.

— Не, не съм.

— И двете бяха хубави, нали?

Ричър кимна.

— По-хубави от теб, в това няма никакво съмнение.

Ламар извърна лице и млъкна. Лицето на Блейк стана тъмночервено.

— Двете познаваха ли се помежду си? — намеси се той.

— Съмнявам се. В армията има един милион души. Двете служеха на шест хиляди и четиристотин километра една от друга, и то по различно време.

— Значи не си имал сексуална връзка с никоя от тях.

— Не, не съм.

— А опитвал ли си? С която и да е от двете?

— Не, не съм.

— Защо? Страхувал си се да не ти откажат?

Ричър поклати глава.

— И в двата случая бях с друга жена, ако държите да знаете, а на мен една обикновено ми стига.

— Съжаляваш ли, че не си спал с тях?

Ричър се усмихна.

— Сещам се и за по-лоши неща.

— Те биха ли се съгласили?

— Може би да, може би не.

— Ти как мислиш?

— Някога бил ли си в армията?

Блейк поклати глава.

— Тогава не си наясно — каза Ричър. — Повечето военни са готови да се чукат с всичко, което мърда.

— Значи не смяташ, че биха ти отказали.

Ричър гледаше втренчено Блейк.

— Не. Не мисля, че това би било сериозен повод за тревога.

Последва дълга пауза.

— Одобряваш ли присъствието на жени в армията? — попита Диърфийлд.

Ричър премести погледа си към него.

— Какво?

— Отговори на въпроса, Ричър! Одобряваш ли присъствието на жени в армията?

— Какво против бих могъл да имам?

— Смяташ ли, че от тях стават добри войници?

— Глупав въпрос — отвърна Ричър. — Вече знаеш, че стават.

— Така ли?

— Бил си във Виетнам, нали?

— Бил ли съм?

— Разбира се — каза Ричър. — Детектив в отдел „Убийства“ в Аризона през седемдесет и шеста, нали? Скоро след това попадаш в Бюрото. По онова време малко от онези, които клинчеха, можеха да направят такъв фокус. Значи си минал по реда си, може би през седемдесета или седемдесет и първа. Със зрение като твоето не си бил пилот. Очилата са те изпратили в пехотата, а в този случай цяла година са те ритали по задника из джунглата. Една трета от ритниците си получил от жени. Добри снайперистки са, нали? Чувал съм, че са много всеотдайни.

Диърфийлд кимна.

— Значи харесваш жените бойци?

Ричър сви рамене.

— Ако ти трябват бойци, жените могат да се справят не по-зле от всички останали. На Източния фронт през Втората световна война жените са се представили много добре.

Бил ли си в Израел? Жените и там са на фронтовата линия и, честно казано, не бих изпратил срещу тях американски части, освен ако не е абсолютно наложително.

— Значи нямаш възражения?

— Лично не.

— Имаш ли нещо не лично?

— Може би от военна гледна точка — каза Ричър. — Изследвания от Израел показват, че е десет пъти по-вероятно един пехотинец да спре, за да помогне на ранен войник, ако той е жена. Това бави нападението. Налага се специално обучение.

— Не мислиш ли, че хората трябва да си помагат? — попита Ламар.

— Разбира се, че трябва — отвърна Ричър. — Само че не и когато има друга, по-важна цел.

— Значи, ако напредваме заедно и ме ранят, ще ме отминеш?

Ричър се усмихна.

— Ако си ти, без дори да се замисля.

— Как се запозна с Ейми Калан? — попита Диърфийлд.

— Сигурен съм, че вече знаеш.

— Разкажи ми въпреки това. За протокола.

— Има ли протокол?

— Разбира се, че има.

— Без да ми прочетете правата?

— В протокола ще пише, че правата ти са защитени, щом го кажа аз.

Ричър млъкна.

— Разкажи ми за Ейми Калан — подкани го Диърфийлд.

— Дойде при мен заради проблем, който имаше в частта си — каза Ричър.

— Какъв проблем?

— Сексуален тормоз.

— Ти прояви ли разбиране?

— Да.

— Защо?

— Защото мен никога не са ме тормозили заради пола ми. Не разбирах защо трябва да тормозят нея.

— И какво направи?

— Арестувах офицера, когото тя обвиняваше.

— А след това?

— Нищо. Бях полицай, а не прокурор. По-нататък не беше моя работа.

— И какво стана?

— Офицерът спечели делото. Ейми Калан напусна армията.

— Независимо от това обаче кариерата на офицера отиде по дяволите.

Ричър кимна.

— Да.

— И ти как се почувства?

Ричър сви рамене.

— Мисля, че бях объркан. Доколкото знам, беше свестен тип. Повярвах обаче на Калан, не на него. Според мен беше виновен. И затова май бях доволен, че го махнаха. В идеалния случай обаче не би трябвало да е така. След като е оправдан от съда, не би трябвало кариерата му да пострада.

— Значи му съчувстваше?

— Не. Съчувствах на Калан. И съжалявах за армията. Беше голяма гадост. Кариерата на двама души беше съсипана, а трябваше да бъде само един.

— Ами Каролайн Кук?

— С Кук беше друго.

— В какъв смисъл?

— Друго място, друго време. Отвъд океана. Тя спеше с някакъв полковник. В продължение на година. Мислех, че го прави по свое желание. Нарече го „тормоз“ по-късно, когато й отказаха повишение.

— Каква е разликата?

— Нямаше логика. Полковникът я чукаше, защото тя му позволяваше, а не я повиши, защото тя не се справяше с работата си както трябва. Между двете неща нямаше връзка.

— Може би е смятала секса с него за вид сделка.

— Тогава става дума за договорни отношения. Като проститутка, на която не са платили. Това обаче не е сексуален тормоз.

— Значи не направи нищо?

Ричър поклати глава.

— Напротив. Арестувах полковника, защото беше нарушил правилата. Сексът между военнослужещи с различен ранг на практика беше забранен.

— И?

— Уволниха го дисциплинарно, жена му го заряза и той се самоуби. А Кук напусна.

— А с теб какво стана?

— Напуснах Главната квартира на НАТО.

— Защо? Разстроен ли беше?

— Не. Бях нужен на друго място.

— Нужен ли? Защо точно ти?

— Защото бях добър следовател. В Белгия си губех времето. Там не се случваше почти нищо.

— След това имал ли си много случаи на сексуален тормоз?

— Естествено. Превърна се в голям проблем.

— Кое? Фактът, че кариерата на голям брой свестни мъже се провали? — попита Ламар.

Ричър се обърна към нея.

— Имаше и такива. Превърна се в лов на вещици. Според мен повечето случаи бяха истински, но пострадаха и невинни хора. Много нормални взаимоотношения също излязоха на показ. Правилата изведнъж се промениха. Някои от невинните жертви бяха мъже. Имаше обаче и жени.

— Истински хаос, а? — намеси се Блейк. — И всичко започна заради противни женички като Калан и Кук, нали?

Ричър не каза нищо. Козо барабанеше с пръсти по масата.

— Искам да се върнем към историята с Петросян — каза той.

Ричър го погледна.

— Няма история с Петросян. Не съм чувал за човек на име Петросян.

Диърфийлд се прозя и погледна часовника си. Вдигна очилата на челото си и разтри очите си.

— Минава полунощ, знаеш ли това?

— Добре ли се отнесе с Калан и Кук? — попита Блейк.

Ричър премигна през ослепителната светлина към Козо, после пак погледна Блейк. Ярката жълта светлина от тавана се отразяваше от червеникавия махагон на масата и придаваше ален оттенък на подпухналото му лице.

— Да, отнесох се добре с тях.

— Виждал ли си ги пак, след като предаде делата им на прокурора?

— Веднъж или два пъти, струва ми се. Случайно.

— Имаха ли ти доверие?

Ричър сви рамене.

— Мисля, че да. Работата ми беше да ги накарам да ми вярват. Трябваше да ги разпитвам за множество интимни подробности.

— С много жени ли ти се е налагало да правиш това?

— Имаше стотици случаи. През мен са минали двайсетина. След това създадоха специален отдел.

— Кажи ни името на някоя друга жена, с чийто случай си се занимавал.

Ричър затърси в паметта си, сред безбройните кабинети в топли и студени страни, с малки и големи бюра, със слънце зад прозорците, с облаци зад прозорците, множеството огорчени и гневни жени, разказващи с пресекващ глас за това как са били предадени.

— Рита Симека — отговори той. — Изборът ми е случаен.

Блейк замълча, а Ламар се наведе към куфарчето си и извади оттам дебела папка. Сложи я на масата и я плъзна към Блейк. Той я отвори, прехвърли страниците и проследи с пръст дълъг списък. Кимна.

— Добре — каза той. — Какво стана с мис Симека?

— Беше лейтенант Симека — отговори Ричър. — Във Форт Браг, Джорджия. Момчетата твърдяха, че било задявка, а тя го нарече групово изнасилване.

— Какъв беше резултатът?

— Тя спечели делото. Трима души лежаха във военния затвор и бяха уволнени дисциплинарно.

— А какво стана с лейтенант Симека?

Ричър сви рамене.

— В началото беше доволна. Чувстваше се отмъстена. После реши, че не е възможно да остане на служба, и напусна.

— Къде е сега?

— Нямам представа.

— Да допуснем, че я видиш някъде. Примерно попадаш в някой град и я виждаш в магазин или в ресторант. Тя какво би направила?

— Не знам. Вероятно ще ми каже „здрасти“. Може да поговорим, да изпием по чашка.

— Ще й бъде ли приятно, че те вижда?

— Мисля, че да.

— Защото те помни като свестен тип?

Ричър кимна.

— Това са сериозни премеждия. Не толкова самата случка, колкото разследванията и процедурите след това. Затова следователят трябва да създаде контакт. Трябва да бъде приятел и помощник.

— Значи жертвата ти става приятел?

— Ако го направиш както трябва, да.

— Какво ще стане, ако почукаш на вратата на лейтенант Симека?

— Не знам къде живее.

— Ако знаеше. Ще те покани ли да влезеш?

— Не знам.

— Ще те познае ли?

— Сигурно.

— И ще те помни като приятел?

— Предполагам.

— Значи, ако почукаш на вратата й, тя ще те покани, нали? Ще отвори вратата, ще види стария приятел, ще те покани да влезеш и ще ти предложи кафе или нещо друго. Ще поприказвате, ще си спомните миналото.

— Може би — каза Ричър. — Вероятно.

Блейк кимна и млъкна. Ламар сложи ръка на лакътя му и се наведе към него, за да прошепне нещо на свой ред. Той кимна и се наклони към Диърфийлд също за да му прошепне нещо. Диърфийлд погледна към Козо. След това тримата агенти от Куонтико се облегнаха назад, едва доловим жест, който обаче достатъчно красноречиво казваше: Добре, това ни интересува. Козо погледна тревожно Диърфийлд. Диърфийлд се наведе и се втренчи в Ричър през очилата си.

— Положението е много объркано — каза той.

Ричър не отговори. Седеше и чакаше.

— Какво точно стана в ресторанта?

— Нищо — отвърна Ричър.

Диърфийлд поклати глава.

— Беше под наблюдение. Хората ми те следят от една седмица. Специални агенти Ламар и Поултън се присъединиха към екипа тази вечер. Видели са всичко със собствените си очи.

Ричър го изгледа.

— Следите ме от седмица?

Диърфийлд кимна.

— От осем дни, ако трябва да съм точен.

— Защо?

— Ще стигнем и до това.

Ламар се раздвижи и пак посегна към куфарчето си. Извади друга папка, отвори я и измъкна от нея няколко листа. Четири-пет, защипани с метална щипка. Бяха гъсто изписани. Усмихна се ледено на Ричър, обърна ги и ги плъзна по масата към него. Те прошумоляха от рязкото движение и спряха точно пред него. Ричър видя, че е споменат като обекта. Прочете списък с всички посетени от него места, както и описание на всичко, което беше правил през последните осем дни. До последната секунда. До последната подробност. Ричър вдигна очи към усмихнатата физиономия на Ламар и кимна.

— Явно опашките на ФБР са много добри. Изобщо не съм ги забелязал.

Последва мълчание.

— Та какво стана в ресторанта? — попита Диърфийлд след малко.

Ричър се замисли. Честността е най-добрата политика, каза си. Прецени. Преглътна. После кимна на агентите.

— Мисля, че юристите биха го нарекли „несъвършена необходимост“. Извърших дребно престъпление, за да предотвратя по-голямо.

— Сам ли действаше? — попита Козо.

Ричър кимна.

— Да.

— Тогава какво означава онова „не започвайте война за територии с нас“?

— Исках да изглеждам убедителен. Исках Петросян да ме вземе на сериозно, който и да е той. Да си мисли, че си има работа с друга организация.

Диърфийлд се пресегна и взе листата с резултатите от наблюдението. Прегледа ги.

— Тук не са отразени никакви контакти, освен с мис Джоди Джейкъб. Тя определено не се занимава с охранителен рекет. Какво показва телефонният дневник?

— Послушвали сте телефона ми? — попита Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Претърсихме и боклука ти.

— Телефонният дневник е чист — обади се Поултън. — Не е говорил с никого, освен с мис Джоди Джейкъб. Води затворен живот.

— Така ли, Ричър? — попита Диърфийлд. — Затворен живот ли водиш?

— Обикновено да — отговори Ричър.

— Значи си действал сам — продължи Диърфийлд. — Като съвестен гражданин. Никакви контакти с гангстери, никакви инструкции по телефона.

Обърна се към Козо и го погледна въпросително.

— Удовлетворява ли те това, Джеймс?

Козо сви рамене и кимна.

— Нямам избор, струва ми се.

— Съвестен гражданин, а, Ричър? — изви въпросително глас Диърфийлд.

Ричър кимна мълчаливо.

— Можеш ли да го докажеш?

Ричър сви рамене.

— Можех да им взема пистолетите. Ако работех за някого, щях да го направя. Но не ги взех.

— Така е. Хвърли ги в контейнера за боклук.

— Преди това ги обезвредих.

— С прахоляк в механизмите. Защо го направи?

— За да не може някой да ги намери и да ги използва.

Диърфийлд кимна.

— Съвестен гражданин. Видял си несправедливост и си поискал да я отстраниш.

— Да.

— Все някой трябва да го направи, нали?

— Да.

— Не обичаш несправедливостите, а?

— Така е.

— И можеш да направиш разлика между добро и зло?

— Надявам се.

— Не ти е нужна намесата на съответните власти, защото можеш сам да вземаш решения.

— Обикновено.

— Уверен си в моралния си кодекс.

— Да.

Диърфийлд замълча и се вгледа в него през отблясъка на светлината.

— Тогава защо открадна парите? — попита той след миг.

Ричър сви рамене.

— Бойна плячка. Трофей.

Диърфийлд кимна.

— И това е от кодекса, нали?

— Сигурно.

— Играеш по свои собствени правила, нали?

— Обикновено да.

— Никога не би ограбил възрастна жена, но няма проблем да прибереш парите на двама биячи.

— Да.

— Когато прекрачат границата на това, което според теб е допустимо, трябва да си получат заслуженото, нали?

— Да.

— Твой личен кодекс.

Ричър отново вдигна рамене и замълча. Тишината натежа.

— Знаеш ли нещо за психологическите профили на престъпниците? — попита внезапно Диърфийлд.

— Само каквото съм чел във вестниците.

— Това е наука — обясни Блейк. — В Куонтико се занимаваме с това от години. Специален агент Ламар в момента е нашият водещ експерт. Специален агент Поултън е неин помощник.

— Правим оглед на местопрестъплението — обади се Ламар. — Откриваме съответните психологически показатели и разработваме личностните характеристики на евентуалния извършител на престъплението.

— Изучаваме жертвите — добави Поултън. — Опитваме се да открием спрямо кого биха били особено уязвими.

— Какви престъпления? — попита Ричър. — Какви местопрестъпления?

— Мръсно копеле! — просъска Ламар.

— Ейми Калан и Каролайн Кук — каза Блейк. — И двете бяха убити.

Ричър се втренчи в него.

— Калан умря първа — продължи Блейк. — Много характерен почерк, но едно убийство си е едно убийство. След това умря Кук. Същият почерк. И станаха серийни убийства.

— Потърсихме връзка между жертвите — обясни Поултън. — Не беше трудно да я открием. И двете са жертви на сексуален тормоз в армията, вследствие на което са напуснали.

— Невероятна организираност при извършване на престъплението — продължи Ламар, — което говори за военна педантичност. Специфичен почерк. Никакви следи. Никакви улики. Ясно е, че извършителят е много прецизен човек, запознат с процедурите на разследването. Възможно е самият той да е добър следовател.

— И в двете жилища няма следи от взлом — каза Поултън. — И в двата случая убиецът е бил допуснат да влезе от самите жертви.

— Значи и двете са го познавали — допълни Блейк.

— И са му имали доверие — обади се Поултън.

— Като на приятел, дошъл на гости — добави Ламар.

Всички млъкнаха за момент.

— Да, това е бил той. Приятел, дошъл на гости — каза Блейк. — Човек, с когото са се чувствали свързани.

— Приятел на гости — допълни Поултън. — Звъни на вратата, те отварят и казват „Здрасти, радвам се, че те виждам“.

— И влиза — каза Ламар. — Просто така. — Тя замълча за момент, после продължи: — И в двата случая разследвахме престъплението от психологическа гледна точка. Защо тези две жени са ядосали някого до такава степен, че да посегне на живота им? Започнахме да търсим човек от армията, със сметки за уреждане. Може би човек, вбесен от мисълта, че някакви противни женици са унищожили кариерата на свестни войници, а след това са напуснали? Лекомислени жени, докарали добри мъже до самоубийство?

— Някой, който ясно може да разграничи доброто от злото — каза Поултън. — Някой, който достатъчно сериозно разчита на собствения си морален кодекс, за да се заеме да отстрани такава несправедливост сам. Някой, готов да действа, без да му се бъркат компетентните власти.

— Някой, когото и двете са познавали толкова добре, че са го пуснали да влезе, без да задават въпроси, както се постъпва при посещение на стар приятел — допълни Блейк.

— Решителен човек — добави Ламар. — Някой достатъчно добре организиран, че да купи, без да му мисли много, машинка за етикети и туба лепило, защото се налага да се справи с дребен, неочаквано възникнал проблем.

Настъпи мълчание.

— Прегледахме военните им досиета — продължи тя. — Прав си. Двете не са се познавали. Имали са много малко общи познати. Много малко. Ти си един от тях.

— Искаш ли да узнаеш един интересен факт? — попита Блейк. — Някога серийните убийци са предпочитали да се возят с фолксваген костенурка. Почти всички. Удивително. След това са минали на микробуси. После на джипове. Четири по четири, като твоя. Дяволски показателно е.

Ламар се наклони и взе листата, които бе сложила пред Диърфийлд. Чукна с пръст върху тях.

— Най-често живеят сами — каза тя. — Контактуват най-много с един човек. Живеят за чужда сметка, обикновено за сметка на роднина или приятел, много често жена. Почти не правят нормалните неща. Не говорят много по телефона, тихи и потайни са.

— Познават добре правните проблеми — добави Поултън. — Знаят какво ли не. Като например куп стари дела, чрез които се дефинират правата им.

Отново настъпи мълчание.

— Изготвянето на психологически профили на престъпници — намеси се Блейк — е точна наука. В повечето щати те се смятат за достатъчно основание за арест.

— Тези профили никога не лъжат — отбеляза Ламар, облегна се назад и доволната й усмивка разкри кривите й зъби.

— Е? — попита Ричър.

— Значи някой е убил двете жени.

— И?

Диърфийлд наклони глава надясно, към Блейк, Ламар и Поултън.

— И тези агенти смятат, че този някой е точно като теб.

— Е?

— Затова ти зададохме всички тези въпроси.

— И?

— И, мисля, че са напълно прави. Бил е човек, точно като теб. Може дори да си бил ти.

4

— Не, не съм бил аз — заяви Ричър.

Блейк се усмихна.

— Всички така казват.

Ричър се вторачи в него.

— Говориш тъпотии, Блейк. Имате две жертви, това е всичко. Останалото вероятно е съвпадение. В армията има стотици жени, жертви на сексуален тормоз, ако не и хиляди. Защо решихте, че тъкмо това е причината?

Блейк мълчеше.

— И защо да е човек като мен? — продължи Ричър. — Това също е само предположение. Всъщност дивотията с психологическите профили не е нищо повече, нали? Казвате, че го е направил човек като мен, защото така смятате. Нямате никакви улики.

— Няма улики — съгласи се Блейк.

— Извършителят не е оставил никакви следи — намеси се Ламар. — Това също е важно. Убиецът е умен човек, така че търсим умен човек. Ще кажеш ли, че не си умен, Ричър?

Той я изгледа.

— Има хиляди, не по-глупави от мен.

— Не хиляди, а милиони, нахакано копеле! — просъска тя. — Само че ние стеснихме кръга. Умен човек, самотник, военен, познавал и двете жертви, необясними действия, брутален тип, склонен към саморазправа. По този начин милионите бяха сведени до хиляди, стотици, десетки, а може би накрая оставаш само ти.

— Аз ли? — учуди се Ричър. — Да не си се побъркала? — Обърна се към Диърфийлд, който седеше мълчаливо, и го попита: — И ти ли смяташ, че съм бил аз?

Диърфийлд сви рамене.

— Ако не си ти, бил е човек, който ужасно прилича на теб. Знам със сигурност, че ти изпрати онези двамата в болница. Загазил си сериозно дори само заради това. Не съм запознат с другото, но Бюрото вярва на експертите си. Затова им плащаме в края на краищата.

— Те грешат — възрази Ричър.

— Можеш ли да го докажеш?

Ричър го изгледа.

— Трябва ли? Какво стана с „невинен до доказване на противното“?

Диърфийлд се подсмихна.

— Нека се придържаме към реалния свят, става ли?

Млъкнаха.

— Дати — каза Ричър. — Дайте ми дати и места.

Онези мълчаха. Диърфийлд гледаше безизразно пред себе си.

— Калан умря преди седем седмици — каза Блейк накрая. — А Кук преди четири.

Ричър запрехвърля събитията в паметта си. Преди четири седмици беше започнала есента, преди седем беше краят на лятото. В края на лятото не беше правил абсолютно нищо. Беше работил в двора. Занемарената в продължение на три месеца растителност го бе принудила всеки ден да излиза от къщата с коси, мотики и други непривични за ръцете му инструменти. С дни не беше виждал никого, дори Джоди. Тя беше заета с някакви съдебни дела. Една седмица тя беше в Лондон. Той не помнеше със сигурност точно коя. Беше прекарал времето сам, погълнат от задачата да отблъсне настъплението на природата, сантиметър по сантиметър.

В началото на есента беше насочил усилията си към вътрешността на къщата. Имаше доста неща за вършене. Справил се беше съвсем сам. Джоди беше останала в града, за да си проправя път нагоре по хлъзгавата стълба на служебната йерархия. Рядко прекарваха по няколко нощи заедно, но нищо повече. Не бяха пътували, за да има билети, резервации за хотел или печати в паспорта. Никакво алиби. Погледна седемте агенти, седнали срещу него.

— Сега вече искам адвоката си — каза той.

Двамата местни агенти го отведоха в първата стая. Статутът му се беше променил. Този път останаха вътре, при него, от двете страни на затворената врата. Ричър седна на пластмасовия стол и престана да им обръща внимание. Слушаше безспирното шумолене на оголената вентилация и чакаше, без да мисли за нищо.

Остана така близо два часа. Двамата пазачи чакаха търпеливо до вратата, без да го гледат, говорят или да помръднат. Той седеше на стола, вперил поглед в тавана. Имаше две вентилационни системи — едната вкарваше свеж въздух, а другата отвеждаше навън застоялия. Конструкцията беше ясна. Проследи с поглед тръбите и си представи големи, лениви вентилатори на покрива, които се въртят в противоположни посоки и карат сградата да диша като жива. Представи си как дъхът му се понася към нощното небе на Манхатън и към океана, как молекулите се смесват с атмосферата и вятърът ги отнася надалеч. За два часа можеха да се отдалечат на повече от трийсет километра от брега. Или четирийсет. Дори петдесет. В зависимост от условията. Не помнеше дали нощта беше ветровита. Май че не. Спомни си мъглата. Ако имаше вятър, нямаше да има мъгла. Значи нямаше вятър и застоялият въздух бе надвиснал неподвижно някъде горе над ленивите вентилатори на покрива.

След това в коридора се чуха гласове, вратата се отвори, пазачите излязоха и влезе Джоди. На фона на сивите стени тя беше ослепителна. Носеше бледорозова рокля и вълнено палто в малко по-тъмен нюанс. Косата й все още беше изсветляла от лятното слънце. Очите й бяха яркосини. Кожата й бе с цвят на мед. Посред нощ тя изглеждаше свежа като утрото.

— Здравей, Ричър — каза тя.

Той само й кимна. Тревогата беше изписана на лицето й. Джоди се приближи, наведе се и го целуна по устните. Ухаеше на цветя.

— Говори ли с тях? — попита я той.

— Няма да мога да се справя с това — отвърна Джоди. — Разбирам от финансово право. Но от наказателно право нямам никакво понятие.

Стоеше пред него, висока и стройна, с леко наклонена настрани глава, отпуснала цялата си тежест на единия крак. Всеки път, когато я видеше, му се струваше по-красива отпреди. Той се изправи и бавно се разкърши.

— Няма с какво да се справяш — каза той най-сетне.

Джоди поклати глава.

— Има, и то е много сериозно.

— Не съм убивал никакви жени.

Тя го погледна.

— Разбира се, че не си. Знам го. Те също го знаят, защото иначе отдавна щяха да са оковали ръцете ти в белезници, а краката ти във вериги и да са те откарали в Куонтико, вместо да се занимават с теб тук. Вероятно си тук заради другото. Видели са те. Изпратил си двама души в болницата пред очите им.

— Не е заради това. Започнали са твърде рано. Всичко е било подготвено дълго преди да подредя ония двамата. Не се занимавам с рекет, а Козо се интересува само от това — организирана престъпност.

Джоди кимна.

— Козо е доволен. Може би дори и повече от доволен. Двама от неговите биячи временно са отстранени от улицата, при това без никакво усилие от негова страна. Това обаче се превръща в Параграф 22, не виждаш ли? За да убедиш Козо, трябваше да се представиш като самотен отмъстител, а това на свой ред те вкарва директно в профила от Куонтико. Истината е, че каквато и да е причината да те доведат тук, ти започваш да ги объркваш.

— Психологическият профил е дивотия.

— Те не мислят така.

— Няма как да не е дивотия, след като ги доведе при мен.

Джоди поклати глава.

— Не ги доведе при теб, а при някой като теб.

— Както и да е. Просто трябва да си тръгна оттук.

— Не можеш. Загазил си сериозно. Независимо от всичко друго, видели са те да пребиваш онези двамата, Ричър. Това са агенти на ФБР по време на служба, за бога!

— Онези двамата си го заслужаваха.

— Защо?

— Защото искаха да изнудят някого несправедливо.

— Виждаш ли? С това само потвърждаваш тезата им. Любител на саморазправата, със собствен морален кодекс.

Ричър сви рамене и погледна встрани.

— Аз не съм подходяща за такава защита — повтори Джоди. — Не се занимавам с наказателни дела. Имаш нужда от по-добър адвокат.

— Не ми е нужен никакъв адвокат.

— Ричър, нужен ти е адвокат. Няма никакво съмнение. Загазил си сериозно. Имаш работа с ФБР, за бога!

Той се замисли.

— Трябва да погледнеш на това сериозно — настоя Джоди.

— Не мога — отвърна той. — Абсурдно е. Не съм убивал никого.

— Само че отговаряш на профила им. А сега ще е трудно да докажеш, че грешат. Винаги е по-трудно да доказваш отрицателно твърдение. Значи ти трябва подходящ адвокат, това е.

— Казаха, че ще навредя на кариерата ти. Не съм бил идеалният съпруг за делова жена.

— Е, това вече е пълна глупост. Дори и да беше вярно, за мен нямаше да има значение. Не те карам да наемеш друг адвокат заради мен. Трябва да го направиш заради себе си.

— Не искам никакъв адвокат.

— Тогава защо ме извика?

Ричър се усмихна.

— Мислех си, че ще ме разведриш.

Тя пристъпи към него, надигна се на пръсти и го целуна.

— Обичам те, Ричър — каза тя. — Знаеш го, нали? Но имаш нужда от по-добър адвокат. Аз дори не разбирам за какво става дума.

Двамата замълчаха. Чуваха само шума на вентилацията над главите си, свистенето на въздуха в металните тръби, безмълвието на отминаващите мигове. Ричър се заслуша.

— Дадоха ми копие от доклада за наблюдението над теб — обади се Джоди след малко.

Той кимна.

— Очаквах го.

— Защо?

— Защото така ме елиминират от кръга на разследваните.

— Как така?

— Защото тук не става дума за две жени.

— Така ли?

— Да. Става дума за три жени. Няма как да е друго.

— Защо?

— Защото този, който ги убива, действа по график. Даваш ли си сметка за това? Прави го през три седмици. Преди седем седмици, преди четири седмици, значи третото убийство вече е извършено, миналата седмица. Следили са ме, за да ме извадят от кръга на заподозрените.

— А защо тогава те прибраха? След като са те елиминирали?

— Не знам — отговори той.

— Може би графикът е отишъл по дяволите. Може да е спрял след втората жертва.

— Никой не спира на две. След като е извършил повече от едно убийство, ще извърши повече и от две.

— А може да се е разболял и временно да е спрял. До следващия път ще минат месеци.

Ричър мълчеше.

— Може да са го арестували за нещо друго — продължи тя. — Такива неща се случват понякога. Заради нещо съвсем различно. Вкарват го в затвора примерно за десет години и никой никога няма да узнае, че е бил той. Трябва ти добър адвокат, Ричър. По-добър от мен. Няма да е никак лесно.

— Трябваше да ме разведриш, нали?

— Не. Трябваше да ти дам добър съвет.

За първи път я погледна неуверено.

— Има и още нещо — продължи Джоди. — Онези двамата. Независимо от всичко останало ще си имаш проблеми заради тях.

— Би трябвало да ми благодарят за това.

— Не става така.

Ричър мълчеше.

— Това не е армията, Ричър — продължи тя. — Не можеш да закараш някого на паркинга и да набиеш с юмруци разум в главата му. Тук е Ню Йорк. Имаш работа с цивилни хора. Смятат, че си извършил нещо лошо и не можеш просто да се преструваш, че няма нищо такова.

— Не съм направил нищо лошо.

— Грешиш, Ричър. Ти изпрати в болницата двама души. Направил си го пред очите им. Онези са бандити, няма съмнение, но тук си има правила. И ти си ги нарушил.

В коридора се чуха стъпки, шумни, тежки и забързани. Най-вероятно на трима мъже. Вратата се отвори. Влезе Диърфийлд. Двамата пазачи бяха по петите му. Той заговори на Джоди, без да обръща внимание на Ричър:

— Разговорът с клиента ви приключи, мис Джейкъб.

Тръгнаха към стаята с голямата маса. Най-отпред крачеше Диърфийлд, двамата местни агенти подпряха Ричър от двете страни, а Джоди ги последва. Влязоха в стаята и Джоди премигна от силната светлина. До стола на Ричър беше сложен още един. Диърфийлд мълчаливо посочи натам. Седнаха. Ричър стисна ръката на приятелката си под прикритието на махагоновия плот на масата.

Двамата пазачи заеха поста си край стената. Агентите се подредиха както преди — Поултън, Ламар, Блейк, Диърфийлд и Козо, седнал сам, през два стола. Сега на масата беше поставен плосък касетофон. Диърфийлд протегна ръка и натисна бутона за запис. Обяви датата, часа и мястото. После изреди имената на деветимата присъстващи и сложи ръце на масата.

— Алън Диърфийлд разговаря със заподозрения Джак Ричър — продължи той. — Арестуван сте по следните две обвинения…

Замълча за момент.

— Първо, за нападение и грабеж, при утежняващи вината обстоятелства, над две лица, чиято самоличност на този етап не е категорично установена. — Джеймс Козо се наклони напред. — Второ, за подпомагане и съдействие на престъпна организация, занимаваща се с изнудване. — Диърфийлд се усмихна и продължи: — Не сте длъжен да казвате каквото и да било. Ако кажете нещо, то ще бъде записано и може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокатска защита. Ако не разполагате със средства, за да си го позволите, ще ви бъде осигурен служебен адвокат от щата Ню Йорк.

Протегна ръка и спря касетофона.

— Е, направих ли го както трябва? Имайки предвид какъв специалист си по делото „Миранда“.

Ричър мълчеше. Диърфийлд се усмихна пак и натисна бутона за запис.

— Разбирате ли правата си? — попита той.

— Да — отговори Ричър.

— Имате ли какво да кажете на този етап?

— Не.

— Потвърждавате ли?

— Да — каза Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Записано е.

Пак изключи касетофона.

— Искам изслушване в съда за освобождаване под гаранция — каза Джоди.

Диърфийлд поклати глава.

— Не е необходимо — възрази той. — Ще го освободим на негова отговорност.

Настъпи мълчание.

— Ами другият въпрос? — попита Джоди. — С двете жени?

— Разследването продължава — отговори Диърфийлд. — Клиентът ви е свободен.

5

Той излезе от сградата малко след три сутринта. Джоди беше възбудена и се колебаеше дали да остане с него, или да се върне в офиса си, за да си довърши работата. Ричър я убеди да направи второто. Единият от младшите агенти я откара до Уолстрийт. Върнаха вещите на Ричър, без пачката откраднати банкноти. Другият млад агент го закара до Гарисън, като взе деветдесетте и три километра за четирийсет и седем минути. Червеният буркан, свързан с гнездото за запалката на таблото, работеше през цялото време. Мигащата му светлина прорязваше мъглата. Беше тъмно и студено, пътят беше мокър и хлъзгав. Агентът мълча през целия път. Караше, без да спира, докато не стигна до алеята пред къщата на Ричър в Гарисън, и потегли назад веднага щом вратата на колата се затвори. Ричър проследи с очи мигащата светлина, докато не изчезна в мъглата, обърна се и пое към къщата си.

Беше я получил в наследство от Лион Гарбър — бащата на Джоди и някогашен негов командващ офицер. Тогава, в началото на лятото, беше преживял една седмица, изпълнена с изненади — и добри, и лоши. Беше срещнал Джоди отново, беше разбрал, че е била омъжена и че се е развела, че старият Лион е мъртъв и че къщата вече е негова. Беше влюбен в Джоди в продължение на петнайсет години, още откакто я беше видял за първи път в една военна база във Филипините. Тогава тя беше на петнайсет, на прага на поразителна женственост, но беше дъщеря на шефа му и той бе потиснал чувствата си като някаква тайна вина и никога не им бе позволил да видят бял свят. Чувстваше, че това би било предателство към нея и към Лион, а да предаде Лион би било последното, което би допуснал, защото за него Лион беше като принц сред останалите и той го обичаше като баща. Поради което Джоди му беше като по-малка сестра, а човек не може да изпитва към сестра си чувства, различни от братската обич.

По една случайност беше попаднал на погребението на Лион и там бе срещнал Джоди отново, а след два дни притеснения тя му бе признала, че е изпитвала същите чувства и че не ги е споделила по същите причини. Беше нещо като гръм от ясно небе — неочаквано щастие през онази седмица на изненади.

Срещата с Джоди беше добрата изненада, а смъртта на Лион лошата — това беше ясно. Не му беше лесно да определи наследяването на къщата — то беше и добро, и лошо. Ричър получаваше първокласен имот, за половин милион долара, на брега на река Хъдсън, срещу военната академия „Уест Пойнт“. Къщата беше много удобна. Но си беше и проблем. Закотвяше го по много неприятен начин. Уседналият живот го объркваше. Толкова често се беше местил, че не можеше да си представи как би могъл да прекара остатъка от живота си на едно място. А и никога дотогава не беше живял в къща. Казармени помещения, офицерски бунгала и мотели — това бяха жилищата му. Бяха се превърнали в негова втора природа.

Терзаеше се от мисълта, че притежава собственост. През целия си живот не бе притежавал нищо, което да не се побира в джобовете му. Като дете бе имал топка за бейзбол, и толкова. Като възрастен имаше един период от седем години, в които притежаваше само чифт обувки, които предпочиташе пред стандартния военен модел. Веднъж една жена му подари портфейл с прозрачно прозорче, в което беше сложила снимката си. След време престана да се вижда с жената и махна снимката, но задържа портфейла. Останалите шест години от службата прекара само с обувките и портфейла. След като се уволни, добави и четка за зъби. Беше пластмасова, разглобяваше се на две половинки и можеше да се защипе за джоба като химикалка. Имаше и ръчен часовник, армейски, който в началото беше „техен“, но след това стана негов, защото не си го поискаха обратно. И толкова. Обувките на краката, дрехите на гърба, дребни банкноти в джобовете на панталоните, по-едри банкноти в портфейла, часовник на ръката и четка за зъби в джоба.

Сега имаше къща, а къщата е сложно нещо. Голямо, осезаемо, сложно нещо. Започваше с мазето. Мазето представляваше огромно тъмно пространство с бетонен под и бетонни стени, с открити греди над главата, като оголени кости. Там долу имаше тръби, кабели и машини. И пещ. Някъде навън беше заровен резервоар за гориво. Имаше и кладенец. През стената минаваха дебелите тръби на канализацията. Всичко представляваше много сложен механизъм, а той не знаеше как действа.

Горе изглеждаше по-нормално. Имаше лабиринт от стаи, до една приятно занемарени и неугледни. И всички си имаха своите тайни. Някои от ключовете за осветлението не работеха. Един прозорец не можеше да се отваря. Печката в кухнята беше твърде сложна, за да я използва. Цялата къща скърцаше и пукаше нощем, с което му напомняше, че е истинска и че трябва да мисли за нея.

Къщата обаче имаше и нефизическо измерение — бюрократичното. В пощенската кутия беше дошло някакво писмо относно нотариален акт. Трябваше да мисли за застраховка и за данъци. Трябваше да плаща за събирането на сметта. И за доставката на газ. Събираше всички подобни писма в едно чекмедже в кухнята.

Единствената вещ, която купи за къщата, беше една метална цедка за старата кафе машина на Лион. Реши, че това е по-разумно, отколкото всеки път да тича до магазина, за да купува книжни филтри.

В четири и десет сутринта той напълни цедката с кафе от кутията, наля вода и включи машината, после изплакна голяма чаша и я сложи на плота. Седна на един стол, облегна лакти на плота и се загледа в тъмната течност, която започна да изпълва каната. Машината беше много стара и клеясала отвътре. Обикновено кафето ставаше за пет минути. На четвъртата чу изскърцването на автомобилни гуми по асфалта отвън. Джоди не е издържала в офиса, помисли си. Надеждата му трая около минута и половина, докато колата не взе завоя и мигащата червена светлина не обля кухненския прозорец от ляво на дясно. След това угасна и моторът утихна. Вратите се отвориха и се чуха стъпки по чакъла отпред. Стана и изгаси лампата. Надникна през прозореца и видя два силуета, които се взираха през мъглата към пътеката за входната врата. Отдръпна се. Стъпките замряха и звънецът издрънча.

В антрето имаше два електрически ключа. Единият беше за лампата на верандата. Не беше сигурен кой е точно. Рискува с единия, не сгреши и видя светлината през стъклото на вратата. Отвори. Лампата — силен прожектор горе вдясно — освети лицето на Нелсън Блейк и част от Джулия Ламар, която не беше в неговата сянка. Лицето на Блейк не изразяваше нищо, освен напрежение. Ламар все още гледаше враждебно и с презрение.

— Не си си легнал — отбеляза Блейк. Беше констатация, а не въпрос.

Ричър кимна.

— Влезте — каза той.

Ламар поклати глава. Жълтеникавата светлина освети косата й.

— По-добре да не влизаме — рече тя.

Блейк пристъпи от крак на крак.

— Можем ли да отидем някъде? Да закусим?

— В четири и половина сутринта? — учуди се Ричър. Наблизо няма такова място.

— Можем ли да поговорим в колата? — предложи Ламар.

— Не — отговори Ричър.

Патова ситуация. Ламар погледна встрани, а Блейк отново се размърда.

— Влезте — повтори Ричър. — Тъкмо направих кафе.

Обърна се и тръгна към кухнята. Отвори един шкаф и извади още две чаши. Изплакна ги от прахта и чу скърцането на пода в антрето. Първи влезе Блейк, после Ламар, с по-леки стъпки. След това вратата се затвори.

— Нямам захар и сметана — извика Ричър.

— Няма значение — отговори Блейк.

Стоеше на прага на кухнята, близо до антрето — не желаеше да го обвинят в нарушаване неприкосновеността на чуждия дом. Ламар влезе след него и огледа кухнята с нескрито любопитство.

— За мен не — каза тя.

— Пийни малко кафе, Джулия — обади се Блейк. — Беше дълга нощ.

Прозвуча като нещо средно между заповед и бащинска загриженост. Ричър го погледна изненадано и напълни трите чаши. Взе своята и се облегна на плота в очакване.

— Трябва да поговорим — започна Блейк.

— Коя е третата жертва? — попита Ричър.

— Лорейн Стенли. Сержант.

— Къде?

— Служила е някъде в Юта. Открили са я мъртва в Калифорния вчера сутринта.

— Същият почерк?

Блейк кимна.

— До най-малката подробност.

— Същата история?

Блейк отново кимна.

— Оплакване от тормоз, печели делото, после обаче напуска въпреки това.

— Кога?

— Оплакването е направила преди две години, а е напуснала преди една. Връзката с армията не е съвпадение, повярвай ми.

Ричър отпи от кафето. Беше слабо и блудкаво. Явно машината беше задръстена от варовикови отлагания. Вероятно съществуваше някакъв начин да се почисти.

— Не съм чувал за тази жена — каза той. — Никога не съм служил в Юта.

Блейк кимна.

— Може ли да поговорим? — попита той.

— Нали говорим?

— Да седнем някъде.

Ричър кимна и ги поведе към всекидневната. Остави чашата си на масичката и дръпна щорите, за да открие тъмнината навън. Прозорецът гледаше на запад, към реката. Щяха да минат часове, преди слънцето да освети небето.

Имаше три канапета, подредени в правоъгълник около студената камина, пълна с пепел от миналата зима. Последните приятни пламъци, на които се бе радвал бащата на Джоди. Блейк седна с лице към прозореца, а Ричър — срещу него. Ламар се помъчи да покрие коленете си с късата пола, докато сядаше срещу камината. Кожата й имаше същия цвят като пепелта.

— Продължаваме да твърдим, че психологическият профил е верен — отбеляза тя.

— Браво на вас.

— Бил е някой точно като теб.

— Смяташ ли, че е възможно? — попита Блейк.

— Кое? — попита Ричър.

— Че може да е военен.

— Питаш ме дали един военен може да бъде убиец?

Блейк кимна.

— Имаш ли мнение по въпроса?

— Мнението ми е, че въпросът всъщност е глупав. Все едно да ме питате дали жокеят може да язди.

Замълчаха. Откъм мазето се чу пуфтенето на пещта, после дъските на пода запукаха от нагряването на тръбите под тях.

— При първите две жертви изглеждаше нормално да заподозрем теб — каза Блейк.

Ричър не отговори.

— Затова те наблюдавахме.

— Това извинение ли е?

Блейк кимна.

— Да, струва ми се.

— Защо тогава ме прибрахте, след като сте знаели, че не съм аз?

Блейк се почувства неловко.

— Искахме, предполагам, да покажем, че сме постигнали някакъв напредък.

— Да покажете напредък, като прибирате не този, когото трябва? Не на мен тия.

— Вече се извиних — отвърна Блейк.

— Открихте ли някой, който е познавал и трите? — попита Ричър.

— Още не — намеси се Ламар.

— Смятаме, че предишните лични контакти може и да не са толкова съществени — каза Блейк.

— Преди два часа мислехте точно обратното. Казахте ми, че като голям техен приятел съм почукал на вратите им, те са ме пуснали да вляза и така нататък.

— Не ти — обади се Блейк. — Някой като теб, това е. Сега си мислим, че може би грешим. Този тип убива определена категория жени, нали? Които се оплакват от сексуален тормоз, а след това напускат. Така че може и да не го познават лично. Може би той е категория, която те познават. Като военен полицай например.

Ричър се усмихна.

— Значи сега пак мислите, че съм бил аз.

Блейк поклати глава.

— Не си бил в Калифорния.

— Грешен отговор, Блейк. Не съм бил аз, защото не съм убиец.

— Никога ли не си убивал? — попита Ламар така, сякаш знаеше отговора.

— Само онези, които е трябвало.

Сега тя се усмихна.

— Както казах, държим на профила. Това е работа на някое самонадеяно копеле като теб.

Ричър видя как Блейк я погледна полуукорително, полуодобрително. Светлината от кухнята нахлуваше през коридора зад гърба й и превръщаше рядката й коса в мъртвешки ореол. Блейк се наклони напред, за да привлече вниманието на Ричър към себе си.

— Казваме само, че е възможно този тип да е бил военен полицай.

Ричър отклони очи от Ламар и сви рамене.

— Всичко е възможно.

Блейк кимна.

— Освен това си даваме сметка, че заради лоялността ти към институцията няма да е лесно да приемеш подобно твърдение.

— Истината е, че здравият разум не ми позволява да го приема.

— В какъв смисъл?

— Защото според вас доверието и приятелството са изиграли важна роля при тези убийства, а никой в армията не се доверява на военните полицаи. А и никой не ги харесва, доколкото знам от опит.

— Каза ни, че Рита Симека ще те запомни като приятел.

— Аз бях различен. Полагах усилия за това. Малцина го правеха.

Отново настъпи тишина. Мъглата навън поглъщаше всички звуци, като одеяло над къщата. Водата в радиаторите шумеше отчетливо.

— Тук съществува някакъв модел — продължи Блейк след малко. — Както каза Джулия, ние държим на методите си и според тях убиецът е военен. Категорията на жертвите е твърде специфична, за да е случайно съвпадение.

— Е, и?

— По принцип военните и ФБР не се разбират.

— Каква изненада! Ще ми кажете ли с кого се разбирате?

Блейк поклати глава. Беше със скъп костюм, който не бе виждал химическо чистене. Караше го да се чувства неудобно, като колежански треньор по футбол на церемония за дипломиране.

— Никой не се разбира с никого — каза той. — Знаеш как е при всички съперничещи си служби. Когато беше на служба, случвало ли се е да си сътрудничиш с цивилна агенция?

Ричър не отговори.

— Значи знаеш как е — продължи Блейк. — Военните мразят Бюрото, Бюрото мрази ЦРУ, всеки мрази всички останали.

Настъпи мълчание.

— Значи ни трябва посредник — каза Блейк.

— Какво?

— Съветник. Някой, който да ни помогне.

Ричър сви рамене.

— Не познавам подходящ човек. Напуснах армията преди доста време.

Допи кафето си и остави празната чаша на масата.

— Ти би могъл да се справиш — обади се Блейк.

— Аз?

— Да, ти. Все още си наясно с нещата, нали?

— Невъзможно е.

— Защо?

Ричър поклати глава.

— Защото не искам.

— Но би могъл.

— Бих могъл, но няма да го направя.

— Разполагаме с досието ти. Бил си страхотен следовател.

— Това е минало.

— Сигурно все още имаш приятели там, хора, които те помнят. Вероятно някои от тях все още са ти задължени.

— Може би да, а може би не.

— Би могъл да ни помогнеш.

— Може би, но не искам.

Облегна се назад, разпери ръце върху възглавниците край себе си и протегна краката си.

— Не изпитваш ли никакви чувства при мисълта за убийството на онези нещастни жени? Не би трябвало да умрат така, нали?

— В армията служат един милион души — отвърна Ричър. — Аз изкарах тринайсет години. През това време оттам са минали… колко? Може би съставът се е сменил два пъти. Значи, докато съм бил в армията, с мен са служили още два милиона души. Може да се очаква, че няколко от тях ще станат жертва на убийства, както и че няколко ще спечелят от лотарията. Не мога да се тревожа за всички тях.

— Познавал си Калан и Кук. Харесвал си ги.

— Харесвах Калан.

— Ами тогава помогни ни да хванем убиеца й.

— Не.

— Моля те.

— Не.

— Тук става дума за помощта ти.

— Не.

— Копеле гадно — каза Ламар.

Ричър погледна Блейк.

— Наистина ли мислиш, че ще мога да работя с нея? Не може ли да измисли някакво друго обръщение освен „копеле гадно“?

— Джулия, иди да направиш още малко кафе — каза Блейк.

Лицето й почервеня и тя стисна устни, но все пак се надигна и тръгна към кухнята. Блейк се наклони напред и заговори тихо:

— Нервите й са изопнати. Трябва да проявиш снизходителност.

— Така ли? — отвърна Ричър. — И защо да го правя, по дяволите? За да седи тук, в къщата ми, да пие кафето ми и да ме обижда?

— Категорията на жертвите в този случай е много специфична. И не е толкова многобройна, колкото смяташ. Според теб стотици, може би хиляди жени са станали жертва на сексуален тормоз и впоследствие са напуснали армията. Според Военното министерство обаче едва деветдесет и една жени попадат в тази категория.

— Е, и?

— Предполагаме, че онзи тип ще действа по списъка. Трябва да приемем това, докато не го хванем. Ако изобщо го хванем. Вече уби три жени.

— Е, и?

— Сестрата на Джулия е една от другите осемдесет и осем.

Отново настъпи тишина, нарушавана от домакинските шумове откъм кухнята.

— Тя се тревожи — добави Блейк след малко. — Засега не е изпаднала в паника, защото една от осемдесет и осем не е чак толкова голяма вероятност, но това е достатъчна причина да взема нещата навътре.

Ричър кимна замислено.

— В такъв случай не би трябвало да работи по случая — отбеляза той. — Прекалено лично е засегната.

Блейк сви рамене.

— Тя настоя. Аз трябваше да преценя. Не съжалявам за решението си. Напрежението дава резултати.

— Не и при нея. Тя е неуправляема.

— Джулия е главният ми психолог. И работи ефективно. Имам нужда от нея, независимо дали е лично засегната, или не. Тя има нужда от теб като съветник, а аз имам нужда от резултати, така че трябва да проявиш снизходителност.

Облегна се назад и се взря в Ричър. Дебел възрастен мъж, който се чувстваше зле в костюма си и се потеше въпреки сутрешния хлад. Изражението на лицето му беше безкомпромисно. Искам резултати. Ричър нямаше проблеми с хората, които искат резултати, но не каза нищо. Двамата дълго мълчаха. Ламар се върна с пълната кана от кафеварката. Лицето й отново беше бледо. Беше възвърнала самообладанието си.

— Не се отказвам от профила — каза тя. — Убиецът е човек като теб. Може дори да си го познавал. Или да си работил с него.

Ричър я погледна.

— Съжалявам, че те засяга лично.

— Нямам нужда от твоето съчувствие. Трябва да хванем този тип.

— Е, желая ви късмет.

Тя се наведе и наля кафе в чашата на Блейк, после отиде при Ричър.

— Благодаря — каза той.

— Ще ни помогнеш ли?

Той поклати глава.

— Не.

Настъпи тишина.

— Какво ще кажеш за ролята на съветник? — обади се Блейк. — Чисто консултантска. Напълно дискретно.

Ричър пак поклати глава.

— Не, нямам желание.

— А какво ще кажеш за нещо пасивно? — продължи да упорства Блейк. — Да понапрегнеш мозъка си. Смятаме, че може да си много близо до онзи. Най-малкото близо до хора от неговия тип.

— Не е за мен — каза Ричър.

— Ще се съгласиш ли да те хипнотизират?

— Да ме хипнотизират ли? Защо?

— Може да си спомниш още нещо. Някакви заплахи, забележки. Нещо, на което не си обърнал достатъчно внимание, може да изплува в паметта ти и да успеем да сглобим някаква версия.

— Още ли се занимавате с хипноза?

— Понякога — отговори Блейк. — Може и да помогне. Джулия е експерт. Тя ще го направи.

— В такъв случай не, благодаря. Може да ме накара да тръгна гол по Пето Авеню.

Пак се умълчаха. Блейк погледна встрани, после пак се обърна към него.

— За последен път, Ричър. Бюрото се нуждае от помощта ти. Непрекъснато наемаме съветници. Ще ти се плати за всичко. Да или не?

— Значи заради това ме прибрахте?

Блейк кимна.

— Понякога помага.

— Как?

Блейк се поколеба, но реши да отговори. Ричър видя човек, готов да бъде искрен, за да е по-убедителен.

— Хората се стряскат. Когато ти кажат, че си главният заподозрян, а после разбереш, че не си, емоционалният шок може да те накара да изпиташ благодарност и желание да помогнеш.

— Това от опит ли го знаеш?

Блейк кимна.

— Много често има ефект.

Ричър сви рамене.

— Никога не съм се занимавал с психология.

— Психологията е, така да се каже, нашият занаят — отбеляза Блейк.

— Не мислиш ли, че е някак жестоко?

— Бюрото прави това, което трябва.

— Очевидно.

— Да или не?

— Не.

Мълчание.

— Защо не?

— Сигурно защото вашият емоционален шок не ми действа.

— Може ли да чуем някаква формална причина за протокола?

— Формалната причина е мис Ламар. Вбесява ме.

Блейк разпери безпомощно ръце.

— Вбесява те само заради емоционалния шок. Това е само техника.

Ричър направи гримаса.

— Прекалено убедителна е — каза той. — Махни я от разследването и мога да размисля.

Ламар го изгледа свирепо и Блейк поклати глава.

— Няма да го направя. Това е мой случай и няма да търпя да ми се диктува какво да правя.

— Тогава отговорът ми е „не“.

Устата на Блейк увисна.

— Говорихме с Диърфийлд, преди да дойдем тук — каза той. — Разбираш защо го направихме, нали? Жест на уважение. Той ни упълномощи да ти кажем, че Козо ще оттегли обвиненията за рекет, ако ни съдействаш.

— Не се притеснявам от тези обвинения — каза Ричър.

— А би трябвало. Охранителният рекет е гадно нещо, нали? Съсипва бизнеса и живота на хората. Ако Козо напише нещата както трябва, едно съдебно жури от дребни търговци ще те намрази и в червата.

— Не се притеснявам за това — повтори Ричър. — Ще оборя тези твърдения за секунда. Аз не започнах рекета, а го спрях, помниш ли? Дребните търговци ще ме вземат за Робии Худ.

Блейк кимна, наведе глава и избърса устните си с пръсти.

— Проблемът е, че обвиненията може да са по-сериозни от това. Единият от онези типове е в критично състояние. Преди малко се обадихме в болницата. Счупен череп. Ако умре, ще бъдеш обвинен в убийство.

Ричър се разсмя.

— Добър ход, Блейк. Тази вечер обаче не съм чупил черепа на никого. Повярвай ми, ако искам да счупя череп, знам как да го направя. Това не може да стане по случайност. Е, да чуем останалото.

— От кое?

— От големите заплахи. Бюрото прави каквото трябва, нали така беше? Ти не се колебаеш да навлезеш в сивата зона, така че да чуем какво още си ми приготвил.

— Искаме само да ни помогнеш, нищо повече.

— Знам това. И искам да проверя докъде си готов да стигнеш.

— Ще стигнем дотам, докъдето трябва, Ричър. Ние сме ФБР. В момента сме притеснени. Нямаме намерение да губим време. Не можем да си го позволим.

Ричър отпи от кафето си. Имаше по-добър вкус от предишното, което беше направил той. Може би беше сложила повече кафе. Или по-малко.

— Е, кажи ми лошата новина.

— Проверка на данъчните.

— Мислиш, че ще ме уплашиш с това? Нямам какво да крия. Ако намерят някакъв доход, който съм забравил, ще им бъда много благодарен. Имам нужда от пари.

— Също и приятелката ти.

Ричър пак се разсмя.

— За бога, Джоди е адвокат от Уолстрийт. Скоро ще стане съдружник в голяма фирма. Ще се справи с данъчните, без да й мигне окото.

— Говоря сериозно, Ричър.

— Не, поне досега.

Блейк погледна към пода.

— Козо има хора, които работят под прикритие на улицата. Петросян ще се поинтересува кой е подредил така момчетата му снощи. Хората на Козо могат да му споменат името ти.

— И?

— Могат да му кажат къде живееш.

— И мислиш, че с това ще ме изплашиш? Погледни ме, Блейк. Слез на земята. В целия свят може би има десет души, от които би трябвало да се страхувам. Малко вероятно е този тип, Петросян, да е един от тях. Ако иска да се захване с мен, ще го изпратя в града в сандък по реката.

— Чувал съм, че не е от мекушавите.

— Сигурен съм, че не е. Само че дали е достатъчно твърд?

— Според Козо бил извратен тип. Във всичките му екзекуции има някакъв сексуален елемент. Труповете винаги са на видно място, без дрехи, необичайно обезобразени. Мъже или жени, все му е едно. Диърфийлд ни разказа всичко това. Говорихме доста.

— Ще поема риска.

Блейк кимна.

— Знаех си, че ще го кажеш. Умеем да преценяваме хората. Това е занаятът ни, както ти казах. Питахме се как ще реагираш на нещо различно. Ами ако Петросян не получи твоето име и адрес, а името и адреса на приятелката ти?

6

— Какво смяташ да правиш? — попита Джоди.

— Не знам — отвърна Ричър.

— Не мога да повярвам, че действат по този начин.

Бяха в кухнята на Джоди, на четвъртия етаж на една сграда в Манхатън, в долната част на Бродуей. Блейк и Ламар го бяха оставили в Гарисън и двайсет минути по-късно той не се стърпя и подкара на юг, към града. Джоди се прибра в шест сутринта, с желанието да хапне нещо и да вземе душ, и го завари да я чака във всекидневната.

— Сериозно ли говореха?

— Не знам. Сигурно.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Отчаяни са — каза той. — И са нагли. Обичат да побеждават. Те са елит. Събери всичко това заедно и ще разбереш за какво става дума. Виждал съм го и друг път. Някои от нашите бяха същите. Бяха готови на всичко.

— С колко време разполагаш?

— Трябва да им се обадя най-късно в осем. С готово решение.

— Е, какво смяташ да направиш?

— Не знам — повтори той.

Палтото й беше метнато върху облегалката на един стол. Тя крачеше нервно напред-назад в розовата си рокля. Двайсетте и три часа безсъние не й личаха по нищо, освен по леките сенки под очите.

— Не могат да го направят безнаказано, нали? — предположи тя. — Може би не са го мислили сериозно.

— Може би — отговори той. — Но това е хазарт. При всички случаи няма да сме спокойни. Никога.

Джоди седна на един стол и кръстоса крака, после наклони глава назад и я разтърси, докато косата й се разпиля по раменете. Тя имаше всичко, което липсваше на Джулия Ламар. Един посетител от чужда планета би определил и двете като жени, с еднакви външни белези, коси, очи, ръце и крака, но едната като мечта, а другата — като кошмар.

— Просто нещата отидоха твърде далеч — каза той. — И вината е само моя, това е. Прекалих с разиграването само защото тя ми стана неприятна от самото начало. Реших да ги подразня, да им опъна малко нервите, а най-накрая да се съглася. Те обаче ме изненадаха, преди да стигна до финала.

— Тогава ги накарай да оттеглят думите си. Помогни им, започни отначало.

Ричър поклати глава.

— Не. Да заплашват мен е едно. Но намесиха теб и чашата преля. След като са способни дори само да си помислят подобно нещо, да вървят по дяволите.

— Сериозно ли го казаха? — попита тя отново.

— Най-безопасно е да го приемем за сериозно.

Тя кимна.

— Това ме плаши. И, струва ми се, пак ще се страхувам, поне малко, дори и да се откажат от думите си.

— Точно така — кимна Ричър. — Няма връщане назад.

— Но защо? Защо са толкова отчаяни? И защо са тези заплахи?

— Тежко минало — отвърна Ричър. — Всеки мрази всички останали. Това ми каза Блейк. И е истина. Един военен полицай не би се изпикал на Куонтико, дори и да гори. Заради Виетнам. Баща ти може би ти е разказвал. Той е добър пример.

— Какво е станало във Виетнам?

— Имаше едно правило. Всички, които късаха призовките, бяха грижа на ФБР. Дезертьорите бяха наш проблем. Някои отиваха в затвора, но други се връщаха пак в ротата. Джунглата не беше място за забавления, а наборните бюра не се пукаха по шевовете от доброволци, помниш ли? Военните полицаи успокояваха по-свестните и ги връщаха обратно, а Бюрото ги арестуваше пак, по пътя към летището. Военните полицаи беснееха. Хувър беше нетърпим. Това си беше война за надмощие, каквато не си виждала. Като резултат един съвършено разумен човек като Лион не можеше да говори с ФБР по никакъв повод. Не вдигаше телефона, не отговаряше на писмата им.

— И все още ли е така?

Ричър кимна.

— Институциите имат силна памет. Никога не забравяй, никога не прощавай.

— Дори и когато са изложени на опасност жени?

Той сви рамене.

— Никой не е твърдял, че институциите мислят рационално.

— Значи наистина им е нужен някой?

— Ако искат да постигнат каквото и да било…

— Но защо точно ти?

— По много причини. Свързан съм с два от случаите, успяха да ме намерят, бил съм достатъчно високо в йерархията, за да знам къде да търся, а от сегашното поколение има хора, които все още ми дължат някоя и друга услуга.

Тя кимна.

— Значи, като обобщим всичко, намеренията им са сериозни.

Ричър не отговори.

— Какво ще правим?

— Можем да мислим паралелно — отвърна той.

— Как?

— Като дойдеш с мен.

Джоди поклати глава.

— Няма да ми позволят да дойда с теб. А и без това не мога. Това може да продължи седмици, нали? Трябва да работя. Предстои ми повишение.

Той кимна.

— Можем да направим нещо друго.

— Какво?

— Мога да накарам Петросян да се покаже.

Джоди го изгледа мълчаливо.

— Все едно, че ще цакам с асото им — добави Ричър.

Тя вдигна очи към тавана, после замислено поклати глава.

— Във фирмата имаме едно правило — каза тя. — Винаги се питаме: И какво още? Да вземем например някой фалирал, когото търсим. Понякога откриваме, че си е скътал доста пари настрана, но не ни казва, крие от нас, мами ни. Първата ни работа е да се запитаме: И какво още. Какво още прави той и какво още крие от нас.

— Е, и?

— Какво всъщност правят те тук? Може би онези жени изобщо не ги интересуват. Може би са тук заради Петросян. Предполагам, че този тип е умен и непрекъснато им се изплъзва. Не могат да го уличат в нищо. Няма свидетели, няма доказателства. Може би Козо се опитва, чрез Ламар, Блейк и с твоя помощ, да се добере до него? Направили са ти психологически профил, нали? Ясно им е как мислиш и как ще реагираш. Знаят, че ако ме заплашат с Петросян, първата ти мисъл ще е да го отстраниш. Тогава ще имат една грижа по-малко, без съдебен процес, какъвто и бездруго едва ли биха спечелили. И никой не би могъл да докаже, че цялата работа има нещо общо с ФБР. Може би просто искат да те използват като убиец. Нещо като ракета с дистанционно управление. Активират те и ти излиташ.

Ричър не отговори.

— Или може би е нещо друго. Убиецът на жените, изглежда, е доста умен, нали? Никакви улики, никакви следи. Няма да е никак лесно да го пипнат. В такъв случай може би се надяват ти да го ликвидираш. Може да нямат достатъчно доказателства, за да убедят съда, но каквото имат, е предостатъчно за теб. В такъв случай ти отмъщаваш заради жените, които си познавал, и всичко приключва бързо и ефикасно, без никой да е в състояние да докаже, че те имат нещо общо с цялата работа. Нещо като вълшебен куршум. Изстрелват те в Ню Йорк, а ти улучваш мишената, където и да се намира.

Ричър мълчеше.

— Може изобщо да не са те подозирали — продължи Джоди след малко. — Може би не са искали да открият убиеца, а някой, който е готов да го убие.

Джоди млъкна. Отвън долитаха звуците на ранното утро. Денят се очертаваше сив и мрачен, а шумът от движението на улицата постепенно се усилваше.

— Може би и двете — каза Ричър. — Може би искат и Петросян, и убиеца.

— Не са глупави — отбеляза тя.

— Без никакво съмнение.

— В такъв случай какво смяташ да правиш?

— Не знам. Знам само, че не мога да отида в Куонтико и да те оставя тук сама, в града, в който действа Петросян. Просто не мога да постъпя така.

— Ами ако заплахата им не е сериозна? Възможно ли е ФБР наистина да направи нещо подобно?

— Движиш се в кръг. Отговорът е, че не знаем. Там е цялата работа. Това е ефектът, който те търсеха. Незнанието е достатъчно, нали?

— Ами ако не отидеш?

— Тогава ще остана тук и няма да отделям очи от теб, докато и на двамата не ни писне. След това и бездруго ще подгоня Петросян, независимо дали те са се шегували, или са били сериозни.

— А ако отидеш?

— Тогава ще ме държат в шах със заплахата срещу теб. А какво мислиш, че значи „шах“ според тях? Ще мога ли да се измъкна, след като намеря онзи тип? Или ще искат и да го убия?

— Хитри са — отбеляза Джоди.

— Защо не говорят направо?

— Не могат да поискат такова нещо от теб просто така. Би било абсолютно незаконно. А и бездруго не бива да го правиш.

— Няма да мога ли?

— Не това. Не бива да ликвидираш Петросян или убиеца.

— Защо?

— Защото след това ставаш собственост на ФБР, Ричър. Две убийства, явна саморазправа, с тяхно знание. Под носа им. Ще те държат в ръцете си до края на живота ти.

Ричър опря длани на рамката на прозореца и се взря в улицата.

— В страхотна ситуация си, няма що — каза Джоди. — Всъщност и двамата сме.

Ричър не отговори.

— Е, какво ще правиш? — попита тя.

— Ще помисля — отвърна той. — До осем часа има още време.

Тя кимна.

— Но мисли внимателно. Не прави нищо, за което после ще съжаляваме.

Джоди се върна на работа. Перспективата да стане съдружник я зовеше. Ричър остана сам в апартамента й и мисли усилено в продължение на около трийсет минути, после говори по телефона още двайсет. Блейк беше казал, че все още има хора, които са му задължени. След това, в осем без пет, се обади на номера, който му беше дала Ламар. Тя вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Ще участвам — каза той. — Не ми е приятно, но ще го направя.

Последва кратка пауза. Ричър си представи кривите зъби, оголени в усмивка.

— Иди си у вас и си приготви багажа — каза тя. — Ще те взема точно след два часа.

— Не, ще отида да видя Джоди. Ще чакам на летището.

— Няма да летим.

— Така ли?

— Не. Никога не пътувам със самолет. Ще отидем с кола.

— До Вирджиния? За колко часа ще стигнем?

— За пет-шест.

— Шест часа! В една кола с теб!? Забрави.

— Ще правиш каквото ти се казва, Ричър! Ще се видим в Гарисън след два часа.

Офисът на Джоди беше на четирийсетия етаж в един шейсететажен небостъргач на Уолстрийт. Във фоайето имаше денонощна охрана, но Ричър имаше пропуск от фирмата на Джоди, с който можеше да влиза когато си поиска. Завари я сама в кабинета й. Преглеждаше сутрешната информация от пазарите в Лондон.

— Добре ли си? — попита я той.

— Чувствам се уморена.

— Трябва да се прибереш вкъщи.

— Да. Май наистина ще заспя…

Ричър отиде до прозореца и се взря в светлата ивица на хоризонта.

— Успокой се — каза той. — Няма за какво да се безпокоиш.

Тя не отговори и той добави:

— Реших какво да правя.

Джоди поклати глава.

— По-добре не ми казвай. Не искам да знам.

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Тя замълча за миг, после стана и отиде при него до прозореца. Силно се притисна към гърдите му.

— Внимавай.

— Ще внимавам. Не се тревожи.

— Не прави глупости.

— Не се тревожи — повтори той.

Тя вдигна лицето си към него и той я целуна продължително. Даваше си сметка, че трябва да му държи влага за неопределено време в близкото бъдеще.

На път към Гарисън караше по-бързо от обикновено и стигна до къщата си десет минути преди да изтекат двата часа, определени от Ламар. Взе сгъваемата си четка за зъби от банята и я закачи за вътрешния си джоб. Заключи мазето и намали термостата. После затегна крановете на чешмите и заключи входната врата. Изключи телефона и излезе през кухнята.

Отиде до края на двора, сред дърветата, и погледна надолу към реката. Тя течеше сива и бавна, обвита в пелената на сутрешната мъгла. На отсрещния бряг листата на дърветата започваха да променят цвета си от зелено в кафяво и бледо оранжево. Сградите на военната академия „Уест Пойнт“ едва се виждаха.

Слънцето изгряваше над покрива, бледо и без да топли. Ричър се върна в къщата, заобиколи гаража и излезе отпред на алеята. Сгуши се в палтото си и тръгна към улицата. Не се обърна повече към къщата — далеч от окото, далеч от сърцето. Така искаше. Стигна до улицата и се опря на пощенската кутия, загледан в пътя.

7

Ламар пристигна точно навреме, с нов буик, излъскан до блясък и с номера от Вирджиния. Беше сама и изглеждаше още по-дребна в голямата кола. Спря, натисна бутон на таблото и багажникът се отвори. Ричър го затвори, върна се и седна на предната седалка.

— Къде е багажът ти? — попита Ламар.

— Нямам багаж — отговори той.

Тя го изгледа с недоумение, после извърна лице, сякаш се бе сблъскала със социален проблем.

Подкара надолу по улицата. На първото кръстовище спря неуверено.

— Кой е най-добрият път на юг? — попита тя.

— По въздуха — отвърна той.

Ламар го погледна пак, после сви наляво, обратно на реката, и пое на север, към шосе 9.

— Във Фишскил ще хванем по шосе 84, после на запад по магистралата и на юг покрай скалите.

Ричър мълчеше. Тя го изгледа.

— Все ми е едно — каза той.

— Просто се опитвам да водя разговор.

— Не е необходимо.

— Не ми помагаш много.

Той сви рамене.

— Казахте ми, че искате да ви помогна с армията, а не с пътната карта на Съединените щати.

Ламар повдигна вежди и присви устни, сякаш беше разочарована, но не и изненадана. Ричър се обърна настрани и заразглежда пейзажа през прозореца. В колата беше топло. Ламар бе пуснала отоплението почти докрай. Той се наведе и го намали.

— Горещо е — обясни той.

Ламар не отговори. Продължи да шофира мълчаливо. Прекосиха река Хъдсън, минаха през Нюбърг, после излязоха на магистралата в южна посока и Ламар се размърда на седалката, сякаш се подготвяше за дългия път.

— Никога ли не взимаш самолет? — попита Ричър.

— Някога, преди години, го правех — отговори тя. — Но вече не мога.

— Защо?

— Имам фобия — обясни тя веднага. — Изпитвам ужас, това е.

— Носиш ли пистолет? — попита я Ричър.

Ламар вдигна едната си ръка от волана и дръпна назад ревера на сакото си. Той видя опасващите гърдите й ремъци на кобура — твърди, блестящи, кафяви.

— Би ли го използвала?

— Разбира се. Ако се наложи.

— Тогава е тъпо да се боиш от летенето. Да караш кола и да участваш в престрелки е много по-опасно от пътуване със самолет.

Тя кимна.

— Знам. Статистически това е вярно.

— Значи страхът ти е ирационален — каза той.

— Май че да — съгласи се тя.

Известно време чуваха само шума на двигателя.

— В Бюрото има ли много ирационално мислещи агенти?

Ламар не отговори. Лицето й леко се зачерви. Ричър също замълча и впери поглед напред. След това изпита угризения, че се заяжда с нея. Ламар си имаше немалко проблеми.

— Съжалявам за сестра ти — каза той.

— Защо? — попита тя.

— Знам, че се тревожиш за нея.

— Блейк ли ти каза? — попита тя, без да отделя поглед от пътя. — Докато приготвях кафето?

— Само спомена нещо такова.

— Всъщност тя ми е доведена сестра. И безпокойството ми за нея е чисто професионално.

— Май не се разбирате.

— Така ли? Защо? Трябва ли да се тревожа повече само защото една от потенциалните жертви ми е близка?

— Но вие очаквахте това от мен — каза Ричър. — Смятахте, че ще искам да пожелая да отмъстя за Ейми Калан, защото я познавах и харесвах.

Ламар поклати глава.

— Не „ние“, а Блейк. Лично аз очаквах да се тревожиш като всяко човешко същество, макар че в твоя случай нямам основания за такова нещо, защото профилът ти е същият като на убиеца.

— Твоят профил не струва. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-бързо ще хванеш убиеца.

— Какво разбираш ти от психологически профили?

— Нищо. Само че аз не съм убил онези жени и никога не бих направил подобно нещо. Затова ти казвам, че си губиш времето, като търсиш човек като мен. Аз съм точно типът, когото не бива да търсиш. Звучи смислено, нали? И фактите го потвърждават.

— Обичаш ли фактите?

— Много повече от дивотиите.

— Добре тогава. Ето ти малко факти. Току-що пипнах един убиец в Колорадо, без дори кракът ми да е стъпил там. Една жена е била изнасилена и убита в къщата й. Удари по главата с тъп предмет, оставена по гръб, лицето й, покрито с кърпа. Жестоко сексуално престъпление, без предварителна подготовка, без следи от взлом, без никакви щети в къщата. Жената е била умна, млада и хубава. Прецених, че извършителят е местен човек, по-възрастен, живеел е съвсем близо, познавал е жертвата, бил е у дома й много пъти, привличала го е сексуално, но или е бил неподходящ за нея, или твърде комплексиран, за да й го каже направо.

— И?

— Подготвих този профил и местната полиция арестува извършителя само след един час. Веднага си е признал.

Ричър кимна.

— Имал е ателие за ремонти в квартала — каза той. — Убил я е с чука си.

Очите й се отделиха от пътя за първи път от половин час.

— Няма откъде да знаеш това. Не са го писали във вестниците.

Той сви рамене.

— Само предположих. Кърпата върху лицето означава, че са се познавали и че той се е срамувал да го остави непокрито. Може да е изпитвал угризения, сякаш го е гледала от оня свят или нещо такова. Подобно полуфункционално мислене говори за нисък коефициент на интелигентност. Липсата на следи от взлом и на щети в къщата показват, че всичко е било познато на убиеца и че той е ходил там много пъти. Не е трудно да се досетиш и за останалото.

— Защо?

— Какъв трябва да е един тип с нисък коефициент на интелигентност, за да посещава младо и хубаво момиче многократно у дома му? Трябва да е градинар или някакъв майстор. Вероятно не е градинар, защото градинарите работят навън и най-често по двама. Тогава остава да е ходил при нея, за да поправя това-онова. Младостта и красотата й го измъчват. Един ден му причернява, вече не може да издържа и прави някакъв непохватен опит, тя се притеснява и го отблъсква, може дори да му се е присмяла, а той излиза от релси, изнасилва я и я убива. Тъй като се занимава с ремонти, инструментите винаги са му подръка, свикнал е да ги използва… За подобно нещо би грабнал чука.

Ламар не каза нищо. Лицето й почервеня още повече.

— И наричаш това „психологически профил“? Според мен е здрав разум.

— Това беше лесен случай — промълви тя.

Ричър се засмя.

— И ви плащат за това? Учите го в университета… и всичко останало?

Влязоха в Ню Джърси. Пътната настилка изглеждаше по-гладка, а растителността край пътя по-поддържана, както винаги. Всеки щат полагаше усилия първите километри след границата да изглеждат много добре, за да внушат чувството, че водят към по-хубаво място. Ричър се чудеше защо не се грижат за последните километри, за да накарат човек да съжалява, че си тръгва.

— Трябва да поговорим — каза Ламар.

— Ами говори. Разкажи ми за колежа.

— Няма да говорим за колежи.

— Защо не? Разкажи ми за изпита си по психологическо профилиране. Изкара ли го?

— Трябва да поговорим за убийствата.

Ричър се усмихна.

— Учила си в колеж, нали?

Ламар кимна.

— В щатски колеж. В Индиана.

— Психология ли?

Тя поклати глава.

— Какво тогава? Криминалистика?

— Озеленяване, ако държиш да знаеш. Професионалното ми образование е от академията на ФБР в Куонтико.

— Озеленяване ли? Нищо чудно, че са те назначили толкова бързо във ФБР.

— Това образование не е безсмислено в случая — отбеляза тя. — Научава те да виждаш нещата в перспектива и да бъдеш търпелив.

— И как да отглеждаш разни неща. Това може да се окаже полезно, за да убиваш време, когато идиотските профили не те водят доникъде.

Тя не отговори.

— Е, има ли много ирационални, маниакални озеленители в Куонтико? Любители на бонзаи, които се страхуват от паяци? Или на орхидеи, които отказват да стъпят върху пукнатини на тротоара?

Лицето й пребледня.

— Май наистина се гордееш със себе си, Ричър, щом можеш да се шегуваш, докато умират жени.

Той млъкна и се загледа през прозореца. Ламар караше бързо. Асфалтът беше мокър, а отпред бяха надвиснали черни облаци. Надпреварваха се с буря, която се отдалечаваше в южна посока.

— Разкажи ми за убийствата — подкани я той.

Ламар стисна волана и го използва като опора, за да се намести на седалката.

— Разбра каква е групата на жертвите. Много специфична, нали?

Той кимна.

— Така изглежда.

— Ясно е, че местата са подбрани произволно. Преследва определен тип жертви и отива при тях. И в трите случая извършва престъплението в жилището на жертвата. Макар че и в трите случая жилищата са еднофамилни къщи, те не са еднакво отдалечени от оживени места.

— Но са хубави, нали?

Ламар го погледна озадачено. Ричър се усмихна.

— Платила ги е армията, нали? Когато са напуснали. Това се нарича „избягване на скандала“. Тлъста сума пари, възможност да се установят някъде след няколко години скитане из най-различни места… вероятно са купили хубави къщи.

Ламар кимна.

— Да, така е. А и са в хубави квартали.

— Нормално е — отбеляза той. — Искали са да живеят сред добро общество. А съпрузи и семейства?

— Калан е била разведена, няма деца. Кук е имала приятели, също няма деца. Стенли е живяла самотно, никакви връзки.

— Проверихте ли съпруга на Калан?

— Естествено. При всяко убийство на омъжена жена най-напред проверяваме съпруга. Имаше алиби. Нищо подозрително. След това убийството на Кук. Разбрахме схемата, така че не е съпруг или любовник.

— Да, и аз така смятам.

— Първият въпрос е как влиза. Няма следи от взлом. Просто минава през вратата.

— Мислиш, че ги наблюдава преди това?

Ламар сви рамене.

— Броят на жертвите не е много голям, така че не искам да правя заключения, но все пак — да, струва ми се, че ги е наблюдавал. Искал е да са сами. Той е организиран и бърз. Не мисля, че би оставил нещо на случайността. Но не трябва да го надценяваме. Много бързо би разбрал, че жертвите по цял ден са сами.

— Някакви следи от причакване? Фасове, смачкани кутии от сок под някое дърво наблизо?

Тя поклати глава.

— Този тип не оставя никакви следи.

— Съседите да се забелязали нещо?

— Засега не.

— И трите са били убити през деня?

— Да. В различни часове.

— Никоя от тях не е работела, така ли?

— Като теб. Струва ми се, че малко хора, напуснали армията, започват работа. Това е подробност, която ще запомня.

Ричър кимна и погледна небето. От асфалта се издигаше пара. Дъждът беше на около два километра пред тях.

— Защо не работите? — попита Ламар.

— Ние? В моя случай, защото не мога да намеря нищо, което бих искал да върша. Мислил съм и за озеленяване, само че предпочитам предизвикателствата, а не нещо, с което ще се справя за минута и половина.

Тя отново замълча. След малко колата се вряза в пелената от дъжд. Ламар пусна чистачките, запали фаровете и леко намали скоростта.

— През цялото време ли възнамеряваш да ме обиждаш? — попита тя.

— Няколкото шеги за твоя сметка са нищо в сравнение със заплахите спрямо приятелката ми. И в сравнение с убеждението ти, че съм от онези, които могат да убият две или три жени.

— Това потвърждение ли е, или не?

— Нито едното, нито другото. Струва ми се, че едно извинение от твоя страна ще помогне да стане „не“.

— Извинение? Остави това, Ричър. Държа на профила. Ако не си бил ти, бил е някой негодник, който много прилича на теб.

Небето над тях причерня и дъждът се усили. През вадичките по предното стъкло проблясваха червените стопове на колите, които едва пълзяха пред тях. Ламар се наведе напред и рязко натисна спирачката.

— По дяволите! — изруга тя.

Ричър се усмихна.

— Забавно, нали? В момента, при тези условия, рискът от смърт или нараняване е десет пъти по-голям, отколкото в самолета.

Тя не отговори. Гледаше огледалото, за да се увери, че колата отзад ще успее да намали ловко, както бе направила тя. Пред тях колоната от коли продължаваше докъдето стига погледът. Ричър напипа бутона отстрани на седалката си и я премести назад. Изпъна крака и се намести удобно.

— Ще подремна — каза той. — Събуди ме, когато стигнем някъде.

— Не сме свършили разговора — отвърна тя. — Имаме споразумение, забрави ли? Помисли си за Петросян. Питам се, какво ли прави в момента?

Ричър погледна вляво, през прозореца на Ламар. Някъде там трябваше да е Манхатън, но краят на пътя не се виждаше.

— Добре, ще продължим да говорим — каза той.

Вниманието на Ламар беше погълнато от работата със спирачката и спазването на дистанция.

— Докъде бяхме стигнали? — попита тя.

— Дебне ги през деня, колкото да се убеди, че са сами, и влиза някак в къщите им. После какво?

— Убива ги.

— Вътре ли?

— Ние така мислим.

— Мислите!? Не знаете ли?

— За съжаление много неща не знаем.

— Ами че това е чудесно.

— Не оставя абсолютно никакви следи. Това е дяволски проблем.

Ричър кимна.

— Добре. Опиши ми как изглеждат местата на престъплението. Започни от насажденията в предните дворове.

— Защо? Смяташ, че това е важно ли?

Той се засмя.

— Не. Реших, че ще се почувстваш по-добре, ако започнеш с нещо, за което знаеш едно-друго.

— Копеле гадно!

Колата продължаваше да пълзи напред. Чистачките се движеха бавно по стъклото, наляво, надясно, наляво, надясно. Пред тях блеснаха червени и сини светлини.

— Катастрофа — отбеляза Ричър.

— Не оставя никакви следи — повтори Ламар. — Абсолютно нищо. Никакви влакна, кръв, слюнка, косми, ДНК, отпечатъци… Нищо.

Ричър скръсти ръце на тила си и се прозина.

— Доста трудно е да се постигне.

Ламар кимна, без да отделя поглед от предното стъкло.

— Така е. Не можеш да си представиш с какви невероятни технически възможности разполагаме сега. Но въпреки всичко той си играе с нас.

— Как би могъл човек да направи подобно нещо?

— Не знаем. Колко време вече си в тази кола?

Той сви рамене.

— Не знам. Имам чувството, че цял живот.

— Около час. Сега отпечатъците от пръстите ти са навсякъде, по таблото, дръжките на вратата, катарамата на предпазния колан, копчето на седалката. Върху облегалката сигурно има поне десетина косъма. По пода има кал от двора ти, а може би и влакна от килима ти.

Той кимна.

— А аз просто си седя и не правя нищо.

— Точно това имах предвид. При акт на насилие щеше да има следи навсякъде… плюс кръв и евентуално слюнка.

— В такъв случай може би не ги убива в къщата.

— Но труповете са вътре.

— Значи трябва да ги е довлякъл отвън.

Тя кимна.

— Знаем със сигурност, че прекарва доста време вътре. Има доказателства за това.

— Къде оставя труповете?

— В банята. Във ваната.

Буикът пропълзя покрай мястото на катастрофата. Някакво комби се бе забило в задницата на джип, същия като на Ричър. На предното стъкло на комбито се виждаха две дупки, големи колкото човешка глава. Бяха отворили предната врата с лостове. Линейката чакаше, за да завие в обратна посока през разделителната линия на пътя. Ричър се обърна и огледа джипа. Не беше неговият. Дори не си го беше и помислил. Джоди не би тръгнала никъде, ако имаше поне малко разум.

— Във ваната ли? — повтори той.

Ламар кимна зад волана.

— Да.

— И трите ли? — попита той.

— И трите — отвърна тя.

— Нещо като автограф?

— Точно така.

— Откъде е знаел, че и трите имат вани?

— В къщите обикновено имат.

— Откъде е знаел, че и трите живеят в къщи? Не ги избира според мястото, където живеят. Прави го произволно, нали? Могат да живеят навсякъде. Като мен, по мотелите. И някои от тях могат да имат само душ.

Тя го погледна.

— Ти не живееш по мотелите. Живееш в къща, в Гарисън.

Ричър сведе поглед, като че ли беше забравил.

— Да, сега вече да. Но преди бях бездомен. Откъде е знаел, че онези жени не са бездомни?

— Прилича на Параграф 22 — отвърна Ламар. — Ако са били бездомни, нямаше да попаднат в списъка му. Искам да кажа, че за да ги открие, трябва да имат постоянен адрес.

— Но откъде е знаел, че всички са имали вани?

Ламар сви рамене.

— Щом живееш в къща, трябва да имаш вана. Малките ателиета имат само душ кабина.

Ричър кимна. Не беше специалист в тази област. Недвижимите имоти не бяха силата му.

— И така — подкани я той. — Слага ги във ваната.

— Голи. А дрехите им липсват.

Вече бяха подминали мястото на катастрофата и тя започна да увеличава скоростта. Пусна чистачките на бързи обороти.

— Взел е дрехите им със себе си? — учуди се Ричър. — Защо?

— Вероятно като трофей. Серийните убийци често вземат трофеи от жертвите си. А може би е символично. Мисли си, че би трябвало все още да носят униформи, и затова ги лишава от цивилното им облекло. И от живот.

— Взел ли е нещо друго?

Ламар поклати глава.

— Не, доколкото можем да преценим. Нямаше нищо разместено или липсващо, парите и кредитните карти бяха на местата си.

— Значи взема дрехите и не оставя нищо след себе си.

Ламар не отговори веднага.

— Напротив — обади се тя след малко. — Оставя боя.

— Боя ли?

— Военна, маскировъчна, зелена боя. Десетки литри.

— Къде?

— Във ваната. Слага голия труп във ваната, после излива боята вътре.

Ричър се взираше през чистачките в дъжда.

— Удавя ги в боя?

Ламар поклати глава.

— Не. Те вече са мъртви, когато ги покрива с боя.

— Как ги покрива? Боядисва ли ги?

Тя отново караше много бързо, за да навакса изгубеното време.

— Не, не ги боядисва, а пълни ваната с боя до ръба. Очевидно боята покрива телата.

— Значи плуват във вана със зелена боя.

Тя кимна.

— Да. Така бяха намерени и трите.

Ричър замълча, извърна се и се загледа през прозореца. На запад небето беше по-ясно и по-светло. Колата се движеше бързо. Водата съскаше под гумите и се разплискваше настрани. Ричър се взираше в светлото небе на запад, към безкрайното шосе отпред, и осъзна, че е щастлив. Пътуваше. Имаше цел. Кръвта му се раздвижваше както при животните в края на зимата. Старият скитнически дух му зашепна: Щастлив ли си вече? Щастлив си, нали? Дори за миг забрави, че си закотвен в Гарисън!

— Добре ли си? — попита Ламар.

Той се обърна към нея и се опита да се съсредоточи върху лицето й, бледността й, рядката коса, подигравателната усмивка.

— Разкажи ми за боята — промълви той.

Тя го погледна странно.

— Казах ти. Маскировъчна, армейска, зелена боя. Произвежда се в огромни количества в Илиной. Тази е произведена през последните единайсет години по някаква нова технология. Повече не можем да разберем.

Ричър кимна разсеяно. Не беше използвал такава боя, но беше виждал десетки квадратни метри, покрити с нея.

— Доста мръсна работа.

— Но на мястото на престъплението цари пълен ред. Не е разлята нито капчица.

— Жените вече са били мъртви — отбеляза той. — Не е имало никаква съпротива. Нямало е причина да цапа. Това обаче означава, че е трябвало да внесе боята вътре. Какво количество е необходимо, за да се напълни една вана?

— Някъде между седемдесет и осемдесет литра.

— Това е ужасно много. Би трябвало да означава ужасно много и за убиеца. Успяхте ли да разберете какъв смисъл влага в това?

Ламар сви рамене.

— Не. Нищо повече от очевидното предназначение в армията. Може би, като взема цивилните дрехи и покрива телата с маскировъчна боя, си мисли, че ги връща където им е мястото, в армията, където е трябвало да останат. То е нещо като капан, разбираш ли? След два часа горният слой се втвърдява, а по-надолу става на желе. След още време, предполагам, че цялата боя ще се втвърди заедно с трупа в нея, също както някои хора вграждат обувчицата на бебето си в куб от плексиглас.

Ричър продължаваше да гледа напред. Хоризонтът беше ясен. Лошото време оставаше зад тях. Вдясно Пенсилвания изглеждаше слънчева и зелена.

— Тази боя е дяволска работа — отбеляза той. — Седемдесет-осемдесет литра е голямо количество. Необходимо е голямо превозно средство. Трудно би могъл да се скрие, когато я взема. Или когато я внася в къщата. Никой ли не е видял нищо?

— Разпитахме всички, къща по къща. Никой не е видял нищо.

Ричър кимна бавно.

— Боята е ключът. Откъде ли я взема?

— Нямам представа. Армията не ни помага особено.

— Не съм изненадан. Армията ви мрази. А и подобно нещо е компрометиращо. Излиза, че го е направил действащ военен. Кой друг би могъл да се снабди с такива количества маскировъчна боя?

Ламар не отговори. Продължи да шофира мълчаливо. Дъждът спря, но чистачките не преставаха да стържат сухото стъкло. После тя ги изключи с леко, решително движение на китката. Ричър се опита да си представи как някъде някакъв военен товари толкова много кутии с боя. Деветдесет и една жени в списъка му и някакъв изкривен мозъчен процес в главата му отрежда по седемдесет-осемдесет литра боя за всяка от тях. Получаваха се няколко тона. Камиони. Трябва да е някой склададжия.

— Как ги убива? — попита той.

Ламар стисна волана по-здраво. Преглътна и впери поглед пред себе си.

— Не знаем — отговори тя.

— Не знаете ли? — повтори той.

Ламар поклати глава.

— Просто са мъртви. Не можем да установим причината за смъртта.

8

Те са общо деветдесет и една, а ти трябва да се справиш с шест, което значи още три, така че какво трябва да правиш сега? Продължавай да мислиш и да планираш. Ето какво. Мисли, мисли, мисли, ето това ще правиш. Защото всичко се основава на мисленето. Трябва да ги надхитриш. Жертвите, следователите. На всички нива. Все повече и повече. Местни ченгета, щатски ченгета, ФБР, специалистите, ангажирани от ФБР Нови гледни точки, нови подходи. Знаеш, че са там. Търсят те. Ако могат, ще те открият.

Със следователите не е лесно, но с жените няма проблем. Става почти толкова лесно, колкото очакваш. Там няма изхвърляне. Никакво. Жертвите си отиват както си го представяше. Ти обмисли нещата добре, внимателно и задълбочено и планът се оказа съвършен. Отварят вратата, пускат те вътре, хващат се на въдицата. Толкова много им се иска да се хванат, че буквално изплезват езици от нетърпение. Толкова са глупави, че си го заслужават. И не е трудно. Не, никак не е трудно. По-скоро педантично. Както всичко друго — ако планираш нещата добре, ако ги обмислиш както трябва, ако се подготвиш правилно, ако се упражняваш, е много лесно. Това е въпрос на техника, точно както предполагаше. Като точна наука. И не може да е нищо друго. Правиш едно, после друго, после трето, после свършваш и се прибираш спокойно у дома. Още три. Това е всичко. Това ще бъде краят. Краят на трудната част. Продължавай обаче да мислиш. Мисли, мисли, мисли! Получи се веднъж, получи се втори път. Получи се трети път, само че ти знаеш, че в живота няма гаранции. Знаеш го по-добре от всеки друг. Продължавай да мислиш. Защото сега може да ти попречи единствено самоувереността.

— Не я ли знаете? — повтори Ричър.

Ламар се сепна. Взираше се право пред себе си, уморена, напрегнала сили, за да се съсредоточи, стиснала волана като робот.

— Какво да знаем?

— Причината за смъртта.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Не, не я знаем.

Ричър я погледна.

— Добре ли си?

— Зле ли изглеждам?

— Изглеждаш изтощена.

Ламар се прозя.

— Да, мисля, че съм малко уморена. Това беше безкрайна нощ.

— Е, внимавай тогава.

— Защо изведнъж се разтревожи за мен?

Той поклати глава.

— Не за теб. Тревожа се за себе си. Можеш да заспиш и да излетим от пътя.

Тя отново се прозя.

— Никога не ми се е случвало.

Ричър извърна лице. Улови се, че опипва капака на въздушната възглавница пред себе си.

— Добре съм — увери го тя. — Не се безпокой.

— Защо не знаете как са умрели?

Тя сви рамене.

— Бил си следовател. Виждал си трупове.

— Е, и?

— Какво си търсил?

— Рани, синини.

— Точно така — каза тя. — Ако трупът е надупчен от куршуми, ще заключиш, че те са причина за смъртта. Ако черепът е счупен, ще го наречеш удар с тъп предмет.

— А при тях?

— Трите жени са намерени във вани, пълни с втвърдяваща се боя, нали? Криминолозите ги изваждат, патолозите ги изчистват, само че не откриват нищо.

— Абсолютно нищо?

— Нищо видимо, поне на пръв поглед. Естествено, продължават с по-сериозни изследвания. Отново нищо. Знаят със сигурност, че не са удавени. В белите им дробове няма боя или вода. Търсят микроскопични външни белези. И пак нищо.

— А убождания с игла? Отоци?

Ламар поклати глава.

— Нищо. Но все пак не забравяй, че са били покрити с боя, а тя е за военни цели и не отговаря напълно на изискванията за безвредност. Състои се от бог знае какви химикали и разяжда. Уврежда кожата. Напълно възможно е да е заличила микроскопичните белези.

— Няма ли вътрешни увреждания?

Тя поклати глава.

— Нищо. Никакви вътрешни кръвоизливи или увреждания на органите.

— А някаква отрова?

— Не. Съдържанието на стомаха е нормално. Не са погълнали боя. Резултатите от изследванията за токсичност са отрицателни.

Ричър кимна замислено.

— Предполагам, че няма следи и от сексуално насилие, защото Блейк се зарадва, че Калан и Кук биха спали с мен, ако бях поискал. Това означава, че убиецът не е изпитвал ненавист на сексуална основа и че не е имало изнасилване. Иначе щяхте да търсите някой, когото са отблъснали или нещо подобно.

Ламар кимна.

— Така е. Сексът не е от значение тук. Смятаме, че ги съблича, за да ги унижи. За наказание. За възмездие или отмъщение.

— Странно — каза Ричър. — Всичко това подсказва, че убиецът е военен. Един войник би използвал пистолет или нож, би ги удушил. Но не би прибегнал до подобни изтънчени методи.

— Не знаем какво точно е направил.

— Но няма следи от гняв, нали? Ако е търсил отмъщение, къде е гневът му? Действал е чисто, като в клиника.

Ламар кимна и се прозя едновременно.

— Да, и аз си помислих това. Погледни обаче жертвите. Какъв друг би могъл да бъде мотивът му? И ако това е мотивът, какъв друг може да е убиецът, ако не разгневен войник?

Замълчаха. Край тях прелитаха дървета, поля, къщи, а Ричър гледаше напред и се опитваше да не се радва. Ламар стискаше волана и тънките сухожилия на китките й бяха изпъкнали като въжета. Тя се прозя пак и той се обърна към нея рязко.

— Добре съм — каза тя.

Той продължи да я гледа съсредоточено.

— Всичко е наред — успокои го тя.

— Ще подремна малко — каза Ричър. — Гледай да не ме убиеш.

Когато се събуди, все още бяха в Ню Джърси. В колата беше тихо и уютно. Двигателят се чуваше като далечен шум, гумите свистяха тихо. Духаше лек ветрец. Небето беше сиво. Ламар се бе вдървила от изтощение, стискаше волана и гледаше напред със зачервени, немигащи очи.

— Трябва да спрем, за да обядваме — каза той.

— Рано е.

Ричър погледна часовника си. Беше един часът.

— Не се прави на герой. Трябва да изпиеш поне половин литър кафе.

Ламар се поколеба, готова да възрази. После се отказа. Тялото й изведнъж се отпусна и тя отново се прозя.

— Добре — съгласи се. — Ще спрем.

След около два километра стигнаха до крайпътно заведение и спряха сред дърветата в отбивката зад магистралата. Двигателят угасна и изведнъж ги обгърна пълна тишина. Мястото не се отличаваше с нищо от десетките други, които Ричър бе виждал — скромна архитектура от петдесетте, окупирана от заведения за бързо хранене, с дискретни щандове, чиито послания се предаваха навън от крещящи рекламни табла.

Ричър слезе първи и се протегна в студения въздух. Колите профучаваха по магистралата зад гърба му. Ламар продължаваше да седи в колата, така че той тръгна да търси тоалетната. После не я видя никъде наоколо, влезе в заведението и се нареди за сандвич. Ламар дойде след минута.

— Не трябва да правиш така — каза тя.

— Какво?

— Да изчезваш от погледа ми.

— Защо?

— Защото имаме правила за хората като теб.

Каза го напълно сериозно, без следа от хумор. Той сви рамене.

— Добре, следващия път, когато отивам до тоалетната, ще те поканя вътре с мен.

Тя не се усмихна.

— Просто ми кажи и ще чакам пред вратата.

Докато опашката напредваше, той реши да си вземе сандвич с раци вместо със сирене, защото беше по-скъп, а предполагаше, че тя ще плати. Добави голяма чаша кафе и обикновена поничка. Намери маса, докато Ламар се суетеше с плащането. Когато дойде при него, той вдигна чашата с кафе като за тост.

— За няколкото забавни дни, които ще прекараме заедно.

— Ще бъдат повече от няколко дни — каза тя. — Колкото трябва.

Ричър отпи глътка кафе и се замисли за времето.

— Какво означава цикълът от три седмици? — попита той.

Ламар си беше взела сандвич с пълнозърнест хляб и сирене. С кутрето махна една троха от устните си.

— Не знаем. Това е странен цикъл. Не е свързан с календара или с цикъла на луната.

Ричър изчисли наум.

— Деветдесет и една възможни жертви, по три седмици за всяка, това прави пет години и три месеца, докато приключи. Доста дълъг проект.

Ламар кимна.

— Според нас това доказва, че цикълът е наложен от някаква външна причина. Сигурно би действал по-бързо, ако имаше възможност. Вероятно работи две седмици, а третата почива и я използва, за да организира всичко.

Ричър съзря шанса си.

— Възможно е — кимна той.

— Кои военни работят по такъв график?

— Така редовно? Вероятно в някои от частите за бързо реагиране. Две седмици готовност, седмица почивка.

— Какви са тези части?

— Има такива в морската пехота, в сухопътните войски. — Преглътна и добави: — Някои специални войски.

Изчака, за да види дали е налапала въдицата.

Ламар кимна.

— Специалните войски би трябвало да познават изтънчените начини за убийство, нали?

Той започна да яде сандвича си. Раците имаха вкус на риба тон.

— Знам, че действат безшумно, без оръжие, и че импровизират. Но не съм чувал, че използват изтънчени методи. Целта им е да прикрият деянието. А специалните части имат, разбира се, интерес от умъртвяването на хора, но не с цел озадачаване на останалите относно начина, по който са го извършили.

— Тогава накъде биеш?

Той остави сандвича.

— Искам да кажа, че нямам представа кой какво е направил, защо или как. И не виждам как бих могъл да имам. Ти си големият специалист в тази област. Ти си учила озеленяване.

Тя го изгледа. Сандвичът й увисна във въздуха.

— От теб се иска повече, Ричър. Знаеш какво ще направим, ако не го получим.

— Знам какво казвате, че ще направите.

— Готов ли си да поемеш риска да провериш?

— Нали знаете какво ще направя аз, ако тя пострада?

Ламар се усмихна.

— Заплашваш ли ме, Ричър? Заплашваш федерален агент? Току-що отново наруши закона. Член 18, Параграф А–3, Точка 4702. Наистина трупаш обвинения срещу самия себе си.

Той погледна встрани, без да каже нищо.

— Бъди сговорчив и всичко ще е наред.

Ричър пресуши чашата си и погледна Ламар. Нетрепващ, безизразен поглед.

— За етиката ли се тревожиш? — попита тя.

— Има ли тук някаква етика?

Изражението й се промени. Появи се сянка на смущение, на омекване. Тя кимна.

— Знам, и аз се притеснявах от това. В началото след като завърших Академията, не можех да повярвам, че се използват такива методи. Бюрото обаче знае какво прави. Доста бързо го разбрах. Това е въпрос на прагматизъм, който е свързан с постигане на най-доброто за възможно най-голям брой хора. Ако ни е нужно съдействие, първо го искаме, но не се съмнявай, че правим всичко, за да го получим.

Ричър мълчеше.

— Сега вече вярвам в тази политика, но все пак искам да знаеш, че идеята да използваме приятелката ти, за да те принудим да работиш с нас, не е моя.

Ричър продължаваше да мълчи.

— Блейк го измисли. Не го упреквам, но самата аз не бих отишла толкова далеч.

— Защо?

— Защото не трябва да излагаме повече жени на опасност.

— Тогава защо му позволи да го направи?

— Да му позволя ли? Та той ми е шеф. И агенцията ни се занимава с налагането на законността. Ударението е върху налагането. Все пак искам да знаеш, че аз не бих постъпила така. Защото трябва да можем да работим заедно.

— Това извинение ли е?

Ламар не отговори.

— Е? Извинение ли е? Най-сетне?

Тя направи гримаса.

— Мисля, че от мен не бива да очакваш нещо повече.

Ричър сви рамене.

— Добре, така да бъде.

— Приятели ли сме вече? — попита тя.

— Никога няма да бъдем приятели — отговори той. — Забрави за това.

— Не ме харесваш — отбеляза Ламар.

— Искаш ли да съм честен с теб?

Тя сви рамене.

— Всъщност не. Просто искам да ми помогнеш.

— Ще бъда посредник — каза той. — Вече се съгласих. Но вие трябва да ми кажете какво точно искате.

Тя кимна.

— Специалните части ми се струват добро начало. Първата ти задача ще бъде да ги провериш.

Той извърна лице и стисна зъби, за да не се разсмее. Дотук добре.

Прекараха цял час в заведението. Най-сетне Ламар започна да се отпуска и сякаш вече не й се тръгваше на път.

— Искаш ли да карам аз? — попита Ричър.

— Колата е служебна — отговори тя. — Нямаш право.

Въпросът обаче я върна към действителността. Тя взе чантата си и стана. Ричър изхвърли остатъците в кошчето и я настигна при вратата. Качиха се мълчаливо в буика. Ламар включи двигателя и се върна на магистралата.

Моторът забръмча монотонно, дочуваха приглушения шум от другите коли и от въздушната струя в предното стъкло и след минута имаха чувството, че въобще не са спирали. Ламар седеше по същия вдървен начин зад волана, а Ричър се бе изтегнал удобно и наблюдаваше пейзажа.

— Разкажи ми за сестра си — подкани я той.

— Доведената ми сестра.

— Все едно. Разкажи ми за нея.

— Защо?

— Искаш да ти помогна. Нужна ми е информация. Например къде е служила, какво й се е случило, такива неща.

— Тя е богато момиче, което търсеше приключения.

— Затова ли постъпи в армията?

— Повярва на рекламите. Виждал си ги, нали? В списанията. Оставаш с впечатлението, че армията е великолепна възможност за жилави хора.

— Сестра ти жилава ли е?

Ламар кимна.

— Тя е спортен тип. Обича алпинизма, кара велосипед, ски, сърф. Мислеше, че в армията само ще се спуска по въже в пропасти, с нож между зъбите.

— Но се оказа, че не е така?

— Много добре го знаеш. Не и тогава, не и за една жена. Зачислиха я в някакъв транспортен батальон, накараха я да кара камион.

— Защо не напусна, след като е богата?

— Защото не е малодушна. Началното й обучение мина много добре. Искаше да постигне нещо повече.

— И?

— Срещна се няколко пъти с някакъв смахнат полковник, който уж щеше да й помогне в кариерата. Той намекнал, че ако при следващия разговор тя свали дрехите си, може и да има резултат.

— И?

— Накисна го. След това я преместиха където искаше, в някаква спомагателна част към пехотата. Една жена не би могла да се надява да се доближи повече до истинските бойни действия.

— Но?

— Знаеш как става, нали? Слухове. Няма дим без огън. Всички смятаха, че е спала с онзи тип, въпреки че го беше накиснала и го прибраха в затвора. Доста нелогично. В края на краищата тя не издържа на клюките и напусна.

— С какво се занимава в момента?

— С нищо. Самосъжалява себе си по цял ден.

— Близки ли сте?

Ламар не отговори веднага.

— Честно казано, не много. Не толкова, колкото бих искала.

— Харесваш ли я?

Тя направи физиономия.

— А защо да не я харесвам? Тя е много мила. Всъщност е страхотна. Аз обаче допусках грешки още от самото начало. Не се справих. Бях млада, баща ми беше умрял, нямахме никакви пари. Тогава се появи един богат тип, влюби се в майка ми и ме осинови. Бях изпълнена с неприязън. Предполагам, задето ме спасяваха. Не мислех, че трябва да обичам тъкмо нея. Повтарях си, че ми е само доведена сестра.

— Не го ли преодоля?

Ламар поклати глава.

— Не напълно. Моя е грешката, признавам си. Майка ми почина рано, а аз останах с чувството, че съм сама и изоставена. Не се справих добре. Така че сега доведената ми сестра е просто една много мила жена, която познавам. Добри познати сме. Предполагам, че и тя чувства същото. Все пак, когато сме заедно, се разбираме добре.

Той кимна.

— След като те са богати, значи и ти си богата.

Тя погледна встрани и се усмихна. Кривите зъби проблеснаха за миг.

— Защо? Харесваш ли богатите? Или може би смяташ, че богатите жени не бива да заемат работни места? Или това се отнася до всички жени?

— Просто поддържам разговора.

Тя отново се усмихна.

— По-богата съм, отколкото си мислиш. Вторият ми баща има много пари. И е много справедлив към нас двете, въпреки че аз не съм му истинска дъщеря.

— Имаш късмет.

— И много скоро ще станем още по-богати. За нещастие той е твърде болен. Бори се с рака от две години. Жилав старец е, но ще умре. Ще получим голямо наследство.

— Съжалявам, че е болен — обади се Ричър.

Ламар кимна.

— И аз съжалявам. Тъжно е.

Настъпи мълчание, нарушавано само от шума на мотора.

— Предупреди ли сестра си?

— Доведената ми сестра.

Той я погледна.

— Защо непрекъснато повтаряш, че ти е доведена сестра?

Ламар сви рамене.

— Защото Блейк ще ме отстрани от случая, ако реши, че съм лично засегната, а аз не искам това да се случи.

— Така ли?

— Естествено. Когато твой близък има неприятности, ти се ще да се погрижиш лично, нали?

Ричър отклони погледа си.

— Несъмнено — кимна той.

Тя замълча за момент.

— Чувствам се доста неловко с тази семейна история. Всичките ми някогашни грешки отново ме тормозят. Когато майка ми умря, можеха да ме забравят, но не го направиха. И двамата до ден-днешен се отнасят с мен както трябва, с обич и щедрост, почтеност и честност и колкото повече го правят, толкова по-виновна се чувствам, че в началото се смятах за Пепеляшка.

Ричър не каза нищо.

— Отново ли ме смяташ за ирационална? — попита тя и продължи да кара, вперила поглед в предното стъкло.

Ричър мълчеше.

— Пепеляшка — повтори тя след малко. — Макар че ти вероятно би ме определил като грозната сестра.

Той не отговори. Гледаше пътя отпред.

— Е, и така, предупреди ли я? — попита той отново.

Ламар му хвърли кос поглед и се върна към действителността.

— Както и да е — каза той. — Предупреди ли я?

— Да, разбира се, че я предупредих. След смъртта на Кук, когато схемата се изясни, й се обаждах няколко пъти. Би трябвало да е в безопасност. Прекарва доста време в болницата при баща си. Казах й, когато, си е вкъщи, да не пуска вътре абсолютно никого, каквото и да се случи.

— Тя взе ли те на сериозно?

— Постарах се това да стане.

Той кимна.

— Добре. В такъв случай би трябвало да е в безопасност. Остават още осемдесет и седем, за които трябва да се безпокоим.

След Ню Джърси изминаха стотина километра през Мериланд за час и двайсет минути. Отново заваля и притъмня. После заобиколиха окръг Колумбия, навлязоха във Вирджиния и продължиха по междущатската магистрала 95 до Куонтико. Градът остана зад тях и скоро навлязоха в рехава гора. Дъждът спря. Небето просветля. След малко Ламар неочаквано намали скоростта и сви по необозначен път между дърветата. Настилката беше добра, но завоите бяха остри. След осемстотин метра стигнаха до поляна с паркирани военни машини и постройки, боядисани с тъмнозелена боя.

— Морската пехота — обясни Ламар. — Отстъпиха ни шейсет акра за нашето място.

Ричър се усмихна.

— Те не смятат така. Според тях сте ги откраднали.

Още няколко завоя, още осемстотин метра и стигнаха до друга просека. Същите машини, същите постройки, същата зелена боя.

— Маскировъчна боя — отбеляза Ричър.

Тя кимна.

— Страшничко.

Изминаха още три километра навътре в гората. Ричър разглеждаше всичко внимателно. Никога не беше идвал в Куонтико. Беше изпълнен с любопитство. Колата взе един остър завой, излезе от гората и спря пред пропускателен пункт с бариера на бели и червени ивици и будка за охраната от бронирано стъкло. Появи се въоръженият дежурен. Зад рамото му се виждаха множество ниски постройки и две по-високи сгради, разположени сред голяма безупречно поддържана морава. По всичко личеше, че архитектът не се е притеснявал, че сградите ще заемат прекалено много площ. Цареше пълен покой и мястото напомняше на миниатюрно университетско градче или на централа на корпорация, ако не беше бодливата тел по оградата и въоръжената охрана.

Ламар свали стъклото и затърси пропуска в чантата си. Дежурният явно я познаваше, но правилата са си правила и трябваше да види картата й. Кимна веднага щом тя извади ръката си от чантата, после погледна Ричър.

— Би трябвало да сте получили документите за него — каза Ламар.

— Да, мистър Блейк ни ги даде — отвърна дежурният.

Върна се в будката и донесе ламинирана пластмасова карта на верижка. Подаде я през прозореца на Ламар, а тя я даде на Ричър. На картата беше изписано името му, под стара служебна снимка. Върху цялата карта в бледочервено беше отпечатано голямо „П“.

— Посетител — обясни Ламар. — Ще я носиш по всяко време.

— Или? — попита Ричър.

— Или ще те застрелят. Не се шегувам.

Дежурният се прибра в будката и вдигна бариерата. Ламар затвори прозореца и потегли. Изкачиха се по първото полегато възвишение. В ниското от другата страна имаше паркинг. Ричър чу стрелба с автоматични оръжия, може би на двеста метра навътре в гората.

— Обучават се — каза Ламар. — Почти през цялото време.

Тя се оживи и лицето й светна, сякаш близостта до кораба майка й вдъхваше енергия. Ричър можеше да си го обясни. Мястото представляваше внушителна гледка. Разположено в естествена падина, навътре в гората, отдалечено на километри от всичко останало. Уединено и тайно. Не беше трудно да се разбере как мястото може да накара щастливците, допуснати вътре, да бъдат лоялни и изпълнителни.

Ламар мина бавно през няколко бабуни за намаляване на скоростта и влезе в паркинга пред най-голямата сграда. Вкара колата в едно свободно място, изключи двигателя и погледна часовника си.

— Шест часа и десет минути — отбеляза тя. — Бавничко се придвижихме. Заради лошото време и дългата обедна почивка.

Мълчание.

— А сега какво? — попита Ричър.

— Започваме работа.

Стъклената врата на сградата се отвори и се появи Поултън. Русолявият дребен мъж с мустаците. Беше с друг костюм — тъмносин, с бяла риза и сива вратовръзка. С този цвят не изглеждаше толкова невзрачен. Имаше официален вид. Остана за миг пред вратата, загледа се в паркинга и тръгна към колата. Ламар слезе, за да го посрещне. Ричър седеше неподвижно и чакаше. Поултън изчака Ламар да извади чантата си от багажника — беше от същата черна изкуствена кожа като куфарчето й.

— Да тръгваме, Ричър — извика тя.

Той наведе глава, окачи пропуска на шията си, отвори вратата и слезе. Беше студено и ветровито. Пукотът от изстрелите се смесваше с шумоленето на сухи листа.

— Вземи си багажа — каза Поултън.

— Нямам багаж — отвърна Ричър.

Поултън погледна Ламар, в чиято красноречива гримаса се четеше: „Това продължава цял ден.“ После двамата се обърнаха и тръгнаха към сградата. Ричър погледна небето и ги последва. В далечината видя отряди въоръжени новобранци, които маршируваха или бягаха. Униформата им беше тъмносиня фланелка с жълт надпис „ФБР“ на гърба и гърдите, като фирмен знак на модна къща или емблема на спонсор върху спортен екип. За набитото му око на военен тези хора му изглеждаха прекалено цивилни.

След малко си даде сметка, че е така, защото голяма част от тях бяха жени.

Ламар отвори стъклената врата и влезе. Поултън изчака Ричър на прага.

— Ще ти покажа стаята ти — каза той. — Можеш да оставиш нещата си.

На дневна светлина и отблизо изглеждаше по-възрастен. Около очите му имаше едва забележими тънки бръчици — сякаш четирийсетгодишен човек беше надянал кожа на двайсетгодишен.

— Нямам никакви неща — отговори Ричър. — Току-що ти казах.

Поултън се поколеба. Явно имаше график, който трябваше да следват.

— Все едно, ще ти я покажа — настоя той.

Ламар се отдалечи с чантата си, а Поултън и Ричър тръгнаха към асансьора. Качиха се до третия етаж и тръгнаха по тих коридор с тънък мокет на пода и износени тапети по стените. Поултън спря пред една врата, извади ключ от джоба си и я отвори. Беше като всяка стая в мотел. Тесен коридор, баня вдясно, шкаф вляво, голямо легло, маса, два стола — невзрачен декор.

Поултън остана в коридора.

— Бъди готов в десет — каза той.

Вратата се затвори. Отвътре нямаше дръжка. Май не приличаше съвсем на стая в мотел. Гледаше към гората, но прозорецът не се отваряше. Рамката беше заварена, а дръжката я нямаше. На нощното шкафче имаше телефон. Ричър вдигна слушалката и чу сигнал. Натисна девет и получи външна линия. Набра частния телефон в офиса на Джоди. Изчака единайсет позвънявания, после набра номера в апартамента. Включи се телефонният секретар. Опита мобилния. Оказа се изключен.

Остави палтото си в шкафа, извади четката за зъби от джоба си и я пусна в чашата над умивалника. Наплиска очите си с вода и приглади косата си. После седна на леглото и зачака.

9

Осем минути по-късно чу изщракване в ключалката и вдигна поглед. Очакваше да види Поултън. Но не беше Поултън, а жена. Имаше вид на шестнайсетгодишна. Дълга коса, вързана на опашка. Открито, загоряло от слънцето лице, бели зъби. Сини очи. Беше с мъжки костюм, стеснен, за да й е по мярка. Бяла риза и вратовръзка. Ниски обувки. Бе висока, дългокрака и слаба. И много красива. Усмихваше му се.

— Здрасти — каза тя.

Ричър не отговори. Само я гледаше. По лицето й пробяга сянка, усмивката й стана смутена.

— Искаш ли веднага да преминем към ЧЗВ? — попита тя.

— Към какво?

— ЧЗВ. Често задавани въпроси.

— Не съм сигурен дали имам въпроси.

— Ооо… добре.

Усмихна му се пак, с облекчение. Усмивката й придаваше прям, безхитростен вид.

— Кои са често задаваните въпроси? — попита Ричър.

— Ами… нещата, за които обикновено ме питат новаците. Всъщност това е наистина много, много отегчително.

Виждаше се, че го казва сериозно. Въпреки това обаче я попита:

— Какви са тези неща?

Тя направи примирена физиономия.

— Аз съм Лиза Харпър. На двайсет и девет, да, наистина, от Аспен, Колорадо, висока един и осемдесет и два, да, наистина, в Куонтико съм от две години, да, излизам с момчета, не, обличам се така, защото ми харесва, не съм омъжена, не, в момента нямам приятел и не искам да вечеряме заедно довечера.

Завърши с усмивка и Ричър й се усмихна в отговор.

— Какво ще кажеш за утре вечер тогава?

Тя поклати глава.

— Трябва само да знаеш, че съм агент на ФБР, който в момента е на работа.

— И какво правиш?

— Наблюдавам те — отвърна тя. — Ще бъда навсякъде с теб. Ти си класифициран като НС, неизвестен статус. Може да си добронамерен, но може и да не си. Обикновено това се отнася за типовете от организираната престъпност, които имат споразумение със съда. Нали знаеш, ако някой реши да накисне боса си. За нас са полезни, но не можем да им се доверим.

— Аз нямам нищо общо с организираната престъпност.

— В досието ти пише, че може и да имаш.

— Значи досието ви е боклук.

Тя кимна и пак се усмихна.

— Погледнах и досието на Петросян. Той е от Сирия. Следователно китайците са му конкуренти. А те не наемат никой, освен китайци. Така че не е възможно да са използвали бял американец като теб.

— Казвала ли си това на някого?

— Сигурна съм, че вече го знаят. Просто се опитват да те накарат да възприемеш сериозно заплахата им.

— А трябва ли?

Тя кимна. Престана да се усмихва.

— Да. Трябва много внимателно да помислиш за Джоди.

— И за нея ли пише в досието?

Харпър кимна.

— Всичко е вътре.

— Тогава защо няма дръжка на вратата на стаята ми? Нали в досието ми пише, че не съм този, който ви трябва?

— Защото сме много предпазливи, а профилът ти е много лош. Оказа се, че онзи много прилича на теб.

— И ти ли се занимаваш с профили?

Тя поклати глава. Опашката на тила й също се раздвижи.

— Не. Аз съм от оперативните. Назначена съм, докато трае операцията. Но слушам и запомням. Е, да вървим.

Тя задържа вратата и я затвори безшумно след него. Тръгнаха към друг асансьор. В него имаше бутони за пет подземни нива. Лиза Харпър натисна най-долния бутон. Ричър застана до нея и се опита да не вдъхва уханието й.

Асансьорът спря рязко, вратата се плъзна настрани и те се озоваха в сив коридор, ярко осветен от неонови лампи.

— Наричаме това място „Бункера“ — каза Харпър. — Някога е било противоатомно скривалище. Сега е НП.

— Личи си — каза Ричър.

— НП означава „наука за поведението“. А това е много стара шега.

Поведе го надясно. Коридорът беше тесен и чист, но не и като в общите части на сградата. Беше място за работа. Леко намирисваше на пот, престояло кафе и канцеларски материали. По стените висяха табла за обяви, в ъглите бяха струпани празни кашони. На лявата стена имаше няколко врати.

— Тук е — каза Харпър.

Спряха пред една от тях, с номер. Младата дама протегна ръка, почука и отвори.

— Ще те чакам отвън — каза тя.

Ричър влезе и видя Нелсън Блейк, седнал зад претрупано бюро, в малък, разхвърлян кабинет. По стените бяха залепени карти и снимки, навсякъде се виждаха купища хартия. Нямаше стол за посетители. Блейк гледаше сърдито. Лицето му беше едновременно зачервено от високото кръвно и пребледняло от напрежение. Гледаше телевизия без звук, някакво политическо предаване. Мъж по риза четеше нещо пред комисия. Надписът на екрана гласеше: „Директорът на ФБР“.

— Доклад за бюджета — промърмори Блейк. — Опитва се да защити проклетата ни вечеря.

Ричър не каза нищо. Блейк не сваляше поглед от екрана на телевизора.

— След две минути има съвещание по случая, така че чуй правилата. Смятай се за нещо средно между гост и затворник тук, ясно ли е?

Ричър кимна.

— Харпър вече ми го обясни.

— Добре. Тя ще бъде с теб непрекъснато. Където и да ходиш, каквото и да правиш, тя ще те наблюдава. Само че не си създавай погрешна представа. Ти си момче на Ламар, нищо че тя ще стои тук, защото не може да лети със самолет. А на теб ще ти се наложи доста да пътуваш. И ние трябва да те държим под око, затова Харпър ще те придружава навсякъде. Ще бъдеш сам единствено когато си заключен в стаята си. Длъжен си да правиш това, което ти каже Ламар. Ще носиш пропуска си по всяко време.

— Добре.

— И не си въобразявай разни глупости за Харпър. Изглежда много мила, но започнеш ли да си позволяваш волности, се превръща в ужасна кучка. Това е.

— Добре.

— Някакви въпроси?

— Подслушва ли се телефонът ми?

— Разбира се, че се подслушва. — Блейк плъзна дебелия си пръст по някаква разпечатка. — Преди малко си се опитал да намериш приятелката си на служебния, домашния и мобилния й телефон. Не е отговорила.

— Къде е тя?

Блейк сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите?

След това затършува из купищата хартия по бюрото си и извади голям кафяв плик. Подаде му го.

— С поздрави от Козо.

Ричър пое плика. Беше твърд и тежък. Вътре имаше снимки. Осем. Гланцови, шестнайсет на двайсет. Сцени от местопрестъпления. Приличаха на снимки от евтини порносписания, само че жените бяха мъртви. Жертвите бяха проснати по гръб, обезобразени, с липсващи части. Тук-там в труповете бяха мушнати разни неща.

— Това е работа на Петросян — обясни Блейк. — Съпруги, сестри и дъщери на мъже, които са го вбесили.

— Тогава защо още е на свобода?

— Има доказателства и доказателства, нали? — каза Блейк след малко.

Ричър кимна.

— Та къде е Джоди?

— Откъде да знам? — повтори Блейк. — Тя не ни интересува, докато си в играта с нас. Не я следим. Петросян може да я открие сам, ако поиска. Ние няма да му я дадем в ръцете. Би било незаконно, нали?

— Както и да ти счупя врата.

Блейк кимна.

— Искаш ли да престанеш със заплахите? Положението ти не го позволява.

— Знам, че всичко това сбило твоя идея.

Блейк поклати глава.

— Не се тревожа за теб, Ричър. Знам, че дълбоко в себе си ти си убеден, че си свестен човек. Ще ми помогнеш, после ще забравиш всичко за мен, и толкова.

Ричър се усмихна.

— Точно както си мислех. Вие психолозите сте ужасно проницателни.

Интервалът от три седмици е много удобен и ще ги накара да се чудят — затова го избра. Няма очевиден смисъл. Ще полудеят, докато се мъчат да схванат какво се крие зад него. Ще трябва да ровят много, много дълбоко, за да разберат какво правиш. Твърде дълбоко е, за да е вероятно. И колкото повече се приближават, толкова по-необяснимо става. Интервалът не води доникъде. Значи те предпазва.

Трябва ли обаче да бъде спазван? Може би. Схемата си е схема. Трябва да е много стриктна. Прецизна. Защото те очакват тъкмо това. Стриктно придържане към схемата. В подобни случаи това е типично. Схемата те защитава. Важна е. Значи трябва да се спазва. Или… може би пък не трябва? Три седмици са доста време. Отегчително е. Може би трябва да ускориш нещата. Но тогава програмата ще бъде напрегната при работата, която трябва да се свърши. Веднага след края на едната ще трябва да започнеш подготовката за следващата. Не е леко. Трудна работа при напрегнат график. Не всеки би се справил. Но, ти, разбира се, ще се справиш.

Съвещанието по случая се проведе в продълговата стая с нисък таван на етажа над кабинета на Блейк. Стените бяха покрити със светлокафяви тапети, лъснати на местата, където се бяха облягали хора или се бяха отривали дрехите им. На едната стена имаше четири осветени ниши, имитация на прозорци, макар че стаята беше четири етажа под земята. Един телевизор без звук показваше заседанието за бюджета, но никой не го гледаше. Дългата маса от скъпо дърво бе заобиколена от евтини столове, обърнати под ъгъл от четирийсет и пет градуса към единия край на масата. Там на стената беше подпряна голяма черна дъска. Беше модерна, сякаш взета от богат колеж. Помещението беше задушно, тихо и изолирано, като място, предназначено за сериозна работа — зала за семинари на аспиранти.

Харпър заведе Ричър до най-отдалеченото от черната дъска място до масата. Последният чин в класната стая. Тя седна на по-близкия до центъра стол, така че да вижда, и той трябваше да гледа през рамото й. Блейк седна на най-близкия до дъската стол. Поултън и Ламар дойдоха заедно, понесли папки, погълнати от разговор. Погледнаха единствено към Блейк. Той изчака да затворят вратата, стана и завъртя черната дъска, така че задната й част дойде отпред.

Плътно вдясно беше залепена голяма карта на Съединените щати, в която бяха забити флагчета. Ричър предположи, че са деветдесет и едно, без да ги брои. Бяха червени, с изключение на три черни. Вляво от картата беше забодена цветна снимка, направена с евтин фотоапарат и на евтин филм. От нея се усмихваше жена, примижала срещу слънцето. Нямаше трийсет години, беше хубава, с щастливо закръглено лице, обрамчено от къдрава кестенява коса.

— Лорейн Стенли, дами и господа — каза Блейк. — Убита наскоро в Сан Диего, Калифорния.

Под това усмихнато лице имаше още няколко снимки, подредени в строга последователност. Снимките от местопрестъплението. Бяха по-качествени. Професионално направени. Къща в испански стил, снимана от улицата. Вратата в близък план. Кадри от коридор, всекидневна, спалня, баня. Цялата стена над двойната мивка — в огледала. Виждаше се отражението на фотографа — гумени ръкавици, гумена шапка, фотоапарат пред лицето, блясъкът на светкавицата, уловен в огледалото. Вдясно имаше кабинка с душ. Вляво беше ваната. Ниска, с широка горна част. Пълна със зелена боя.

— Била е жива допреди три дни — каза Блейк. — Съседка я видяла да изкарва кофата за боклук на тротоара в осем и четирийсет и пет сутринта, местно време. Трупът е открит вчера от чистачката.

— Установено ли е времето на смъртта? — попита Ламар.

— Приблизително — отговори Блейк. — По някое време на втория ден.

— Съседите забелязали ли са нещо?

Блейк поклати глава.

— Върнала е кофата за боклук обратно същия ден. След това никой не е видял нищо повече.

— Как е извършено убийството?

— Точно както първите две.

— Следи?

— Досега никакви. Продължават да търсят, но не съм оптимист.

Ричър се взираше в снимката на коридора. Беше дълъг и тесен, минаваше покрай портала на всекидневната и водеше към спалните отзад. Вляво имаше тесен нисък шкаф, отрупан с малки глинени саксии с кактуси и други растения. На дясната стена тесни рафтове с различна дължина и на различна височина бяха осеяни с порцеланови фигурки, повечето кукли, боядисани в ярки цветове, сякаш са в национални носии. Неща, които човек мечтае да има в собствения си дом.

— Какво е направила чистачката? — попита той.

Блейк го погледна от другия край на масата.

— Предполагам, че е изпищяла. После е повикала полицията.

— Не преди това. Имала е ключ за къщата, така ли?

— Очевидно.

— Първо в банята ли е влязла?

Блейк го погледна с недоумение, после отвори папката пред себе си. Прелисти я и намери получения по факс протокол от разпита.

— Да, първо в банята. Излива някакъв препарат в клозетната чиния, оставя го да действа, докато изчисти останалата част от къщата, после се връща и я измива.

— Значи е намерила трупа веднага, преди да започне да чисти?

Блейк кимна.

— Добре — каза Ричър.

— Какво „добре“?

— Колко широк е този коридор?

Блейк се обърна и погледна снимката.

— Един метър? Къщата е малка.

Ричър кимна.

— Добре.

— Какво добре?

— Къде е насилието? Къде е гневът? Тя отваря вратата, онзи тип някак си я заставя да отстъпи назад по коридора, през спалнята, до банята, а после донася осемдесет литра боя, без да събори нито един от рафтовете по пътя си?

— Е, и?

Ричър сви рамене.

— Струва ми се прекалено кротко. Аз не бих могъл да преведа човек по този коридор, без да съборя нещо. Няма начин. И ти няма да можеш.

Блейк поклати глава.

— Той не упражнява насилие. Според медицинското заключение, вероятно дори не докосва жертвите си. Всичко минава тихо и спокойно, защото няма насилие.

— Ти доволен ли си от това? Имам предвид от гледна точка на профила. Гневен войник, който търси възмездие и наказание, но всичко минава тихо и кротко?

— Той ги убива, Ричър. Според мен това е достатъчно възмездие.

Ричър сви рамене.

— Все едно.

Блейк го изгледа продължително.

— Ти по друг начин ли би постъпил?

— Разбира се. Ако ме изкараш от кожата и реша да ти го върна, няма да пипам с кадифени ръкавици. Ще те раздрусам малко. Може би и повече. Ако съм ядосан, ще го направя, нали? Точно това е гневът.

— Е?

— Ами боята? Как я внася в къщата? Трябва да отидем в някой склад, за да видим колко място заемат тези осемдесет литра. Отпред трябва да го чака кола, която стои паркирана поне двайсет-трийсет минути. Как така никой не я е видял? Кола, пикап или малък камион!

— Или джип като твоя.

— Може да е съвсем същият. Въпросът е как така никой не го е видял.

— Не знаем — отвърна Блейк.

— Как ги убива, без да остави никакви следи?

— Не знаем.

— Май доста неща не знаете.

Блейк кимна.

— Да, така е, умнико. Но ние продължаваме да работим върху това. Имаме още осемнайсет дни. А с помощта на гений като теб, смятам, че нищо повече не ни е нужно.

— Имате осемнайсет дни, ако спази интервала — каза Ричър. — Ами ако не го спази?

— Ще го спази.

— Надявай се.

Всички се смълчаха. Блейк наведе глава, после погледна Ламар.

— Джулия?

— Държа на профила си — каза тя. — В момента ме интересуват специалните части. Те почиват по една седмица на всеки две. Смятам да изпратя Ричър, за да ги поогледа.

Блейк кимна успокоен.

— Добре. Къде?

Ламар погледна Ричър и зачака. Той погледна трите черни флагчета на картата.

— Местата са пръснати из цялата страна. Може да е навсякъде.

— Е, и?

— Значи най-добре е да започнем от Форт Дикс. Там познавам един човек.

— Кой?

— Казва се Джон Трент — отвърна Ричър. — Полковник е. Ако някой може да ми помогне, това е той.

— Форт Дикс — повтори Блейк. — Това е в Ню Джърси, нали?

— Последния път, когато ходих, беше там — отвърна Ричър.

— Добре, умнико, ще се обадим на този полковник Трент и ще ти уредим среща.

Ричър кимна.

— Постарай се да споменаваш името ми често и на висок глас. Иначе няма да ти обърне внимание.

Блейк кимна.

— Тъкмо затова те доведохме тук. Ще заминеш с Харпър още утре сутринта.

Ричър се усмихна и погледна втренчено хубавото лице на Лорейн Стенли, за да не се разсмее.

Да, може би е време за промяна. Може би трябва да свиеш малко интервала. Или доста. Или да прекратиш изцяло. Това сериозно ще ги обезпокои. Ще им покаже колко малко знаят всъщност. Да запазиш всичко както си е, но да промениш интервала. Нека бъде малко по-непредсказуемо. Е, какво? Трябва да го обмислиш много добре.

Или да им покажеш малко гняв. Защото всичко опира до гнева, нали? Гневът и справедливостта. Може би е време това да стане малко по-ясно, малко по-видимо. Може би е време да свалиш ръкавиците. Малко насилие няма да навреди никому. А може да стане и по-интересно. Доста по-интересно. Трябва да го обмислиш.

Е, какво ще бъде? По-кратък интервал? Или повече драматизъм на сцената? Или и двете? Мисли, мисли, мисли!

Лиза Харпър изведе Ричър на първия етаж и после навън на студа малко след шест вечерта. Тръгнаха по безупречно чиста асфалтова алея към съседната сграда. От двете страни през един метър разстояние бяха наредени ниски лампи, които вече светеха. Харпър вървеше с неестествено големи крачки и Ричър се зачуди дали го прави, за да не изостава от него, или го е научила в някакъв курс за добри маниери. Така или иначе, изглеждаше много добре. Запита се как ли изглежда, когато тича. Или когато лежи гола.

— Столовата е тук — каза тя.

Застана пред друга двойна стъклена врата, отвори я и го изчака да влезе преди нея.

— Вляво — насочи го тя.

Минаха по дълъг коридор, изпълнен с тракане на съдове и миризма на готвено, характерни за всяко общежитие. Той вървеше пред нея. В сградата беше топло. Чувстваше я зад рамото си.

— Хайде. Избирай каквото искаш — подкани го Харпър. — Бюрото плаща.

Столовата беше голямо, ярко осветено помещение с висок таван, столове от огънат шперплат и обикновени маси. По продължение на едната страна имаше плот за самообслужване, пред който се бе събрала опашка от служители с подноси в ръце. Сред начинаещите агенти в тъмносини фланелки се виждаха старши агенти в цивилни костюми, застанали по един или по двама. Ричър се нареди най-отзад, а Харпър застана до него.

Когато му дойде редът, един усмихнат млад латиноамериканец с пропуск на врата сложи в чинията му филе миньон с размера на средно голяма книга. Придвижи се по-нататък и получи зеленчуци и пържени картофи. Наля си голяма чаша кафе от една кана, взе прибори и салфетка и се заоглежда за маса.

— До прозореца — каза му Харпър.

Заведе го до една свободна маса за четирима. Заради силната светлина в столовата имаше чувството, че вън е непрогледен мрак. Харпър постави своя поднос върху масата, свали сакото си и го закачи на облегалката на стола. Не беше кльощава, но заради ръста си изглеждаше слаба. Ризата й беше от фин памук, а отдолу не носеше нищо. Ясно си личеше. Тя разкопча ръкавите си и ги нави нагоре, до лактите. Ръцете й бяха гладки, загорели от слънцето.

— Хубав тен — забеляза Ричър.

Тя въздъхна.

— Пак ли често задавани въпроси? Да, така съм навсякъде, не, не държа особено да го доказвам.

Той се усмихна.

— Просто поддържам разговора.

Тя го погледна навъсено.

— Ако искаш да говорим, нека да е за убийствата.

— Не знам кой знае колко за тях. А ти?

Харпър кимна.

— Знам само, че искам да пипнат този тип. Онези жени са проявили невероятна смелост, като са се разбунтували така.

— Звучи ми като гласа на личния опит.

Ричър отряза парче от филето и го опита. Беше доста добро. В ресторантите в града беше плащал по четирийсет долара за по-лоша храна.

— Това е гласът на страха — каза тя. — Аз не съм се бунтувала. Още не.

— Има ли защо?

Харпър се усмихна.

— Шегуваш ли се? — После се изчерви. — Мога ли да го кажа, без да прозвучи надуто или самонадеяно?

— В твоя случай мисля, че може — отвърна той.

— Всъщност не е сериозно — продължи тя. — Само приказки. Коментари. Двусмислени въпроси и намеци. Никой не ми е казвал, че трябва да спя с него, за да получа повишение или нещо подобно, но все пак се дразня. Затова сега се обличам така. Искам да подчертая, разбираш, нали, че не съм по-различна от тях.

Ричър се усмихна.

— Но става все по-лошо, а?

Тя кимна.

— Да. Все по-лошо. Не знам защо.

Той я погледна над чашата си. Снежнобяла риза от египетски памук, яка може би четирийсети номер, синя вратовръзка с елегантен възел, спускаща се плавно върху малките стегнати гърди, мъжки панталони, силно стеснени в горния край, за да обхванат тънката й талия, загоряло от слънцето лице, бели зъби, изпъкнали скули, сини очи, дълга руса коса.

— Има ли камера в стаята ми? — попита той.

— Какво?

— Камера — повтори той. — С която да ме наблюдават.

— Защо?

— Просто се питам дали не е някакъв резервен план. В случай, че с Петросян не излезе нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо Поултън не се грижи за мен? Не ми изглежда претрупан с работа.

— Не те разбирам.

— Напротив, разбираш ме. Блейк те прикрепи към мен тъкмо заради това, нали? За да можеш да се сближиш с мен. Какви са тези пози на малко загубено момиченце? Не знам защо. Значи Блейк по всяка вероятност не иска да разчита на сянката на Петросян и търси друга възможност да извива ръката ми. Например интимна сценка в стаята ми, записана на прекрасна малка видеокасета, ти и аз и така нататък, за да ми каже, че ще я изпрати на Джоди. Това е, нали?

Харпър се изчерви.

— Не бих направила такова нещо.

— Но го поискаха от теб, нали?

Тя не отговори. Ричър изпи кафето си и се загледа в собственото си отражение в стъклото.

— Блейк буквално ме предизвика да опитам — каза той. — Обясни ми, че ако опитам нещо, ще реагираш като истинска кучка.

Харпър продължаваше да мълчи.

— Е, нямаше да се хвана на тази въдица — добави Ричър. — Защото не съм глупав. Нямам намерение да им давам повече козове.

Най-накрая Харпър го погледна и се усмихна.

— Можем ли вече да се успокоим? И да забравим?

Той кимна.

— Разбира се. Да се успокоим. Вече можеш да си облечеш сакото и да престанеш да ми показваш гърдите си.

Тя отново се изчерви.

— Свалих го, защото ми е топло, а не поради друга причина.

— Добре де, не се оплаквам — отвърна той и пак се загледа в тъмнината навън.

— Искаш ли десерт? — попита тя.

Ричър се обърна към нея и кимна.

— Да. И още кафе.

Тя тръгна към плота за сервиране и столовата сякаш се смълча. Като че ли всички погледи бяха вперени в нея.

Върна се с поднос с два сладоледа и две кафета. Поне сто души я наблюдаваха през цялото време.

— Извинявам се — каза Ричър.

Тя се наведе и остави подноса на масата.

— За какво?

— Ами че те гледах така. Сигурно ти е писнало от това. Всички те събличат с очи през цялото време.

Харпър се усмихна.

— Гледай ме колкото искаш и както искаш. Аз ще ти отвърна със същото, защото не си най-грозното същество, което съм виждала. Но само толкова, нали?

Ричър се усмихна.

— Дадено.

Сладоледът беше превъзходен. Отгоре беше залят с горещ шоколадов сос. Кафето беше силно. Ако затвореше очи и се абстрахираше от обстановката, би могъл да постави това място на едно равнище с ресторанта „Мостро“.

— Какво правят тук хората вечер? — попита я той.

— Повечето си отиват у дома. Но не и ти. Ти ще останеш в стаята си. Заповед на Блейк.

— Сега неговите заповеди ли изпълняваме?

Тя се усмихна.

— Някои от тях.

— Е, добре. Да тръгваме тогава.

Остави го пред вратата без дръжка от вътрешната страна. Той изчака, докато стъпките й заглъхнат по коридора. После чу затварянето на вратата на асансьора и потеглянето на кабинката надолу. На етажа настъпи тишина. Отиде до телефона и набра номера на Джоди. Включи се телефонният секретар. Набра офиса. Никой не отговори. Опита и на мобилния. Беше изключен.

Влезе в банята. Някой беше добавил към четката му за зъби паста, самобръсначка за еднократна употреба и флакон пяна за бръснене. На ръба на ваната имаше шампоан, на мивката — сапун, а на скарата висяха пухкави бели кърпи. Съблече се и закачи дрехите си на дръжката на вратата. Пусна горещата вода и влезе под душа.

Остана така десет минути, после спря водата. Избърса се. Отиде гол до прозореца и спусна пердетата, после се изтегна на леглото и се загледа в тавана. Видя камерата — черната тръбичка на обектива с диаметър колкото един цент бе пъхната дълбоко в цепнатина между стената и тавана. Отново се обърна към телефона и набра същите номера. Апартаментът. Обади се телефонният секретар. Офисът. Нямаше никой. Мобилният телефон беше изключен.

10

Той спа лошо и се събуди преди шест сутринта. Веднага се обърна към нощното шкафче. Запали лампата и си погледна часовника. Беше му студено. Беше му студено през цялата нощ. Гладката повърхност на колосаните чаршафи изсмукваше топлината от тялото му.

Пресегна се за слушалката на телефона и набра номера на апартамента на Джоди. Обади се телефонният секретар. В офиса не отговори никой. На мобилния също. Дълго държа слушалката до ухото си, докато телефонната компания му повтаряше, че апаратът е изключен. Остави слушалката и стана от леглото.

Отиде до прозореца и дръпна пердетата. Гледаше на запад, но навън все още беше тъмно. Може би от другата страна на сградата щеше да се вижда изгревът. А може би все още нямаше изгрев. Чуваше далечното шумолене на дъждовните капки върху сухите листа. Обърна се и тръгна към банята.

Използва тоалетната и се избръсна бавно. Пусна душа и стоя петнайсет минути под горещата вода, докато се стопли. После изми косата си с шампоана на ФБР и я подсуши с хавлиената кърпа. Взе дрехите си от дръжката на вратата и се облече в стаята, до леглото. Закопча ризата си и сложи пропуска на врата си. Едва ли щяха да му донесат закуска в стаята, затова седна и зачака.

Чака четирийсет и пет минути. На вратата се почука дискретно, после изщрака ключът и се появи Лиза Харпър, осветена в гръб от силната лампа в коридора. Усмихваше се лукаво. Той се питаше защо.

— Добро утро — поздрави го тя.

Той вдигна ръка в отговор. Тя беше с друг костюм — пепелявосив, с бяла риза и червена вратовръзка. Беше точната пародия на неофициалната униформа на агентите от ФБР и отново бе изрязан доста плат, за да й стане по мярка. Косата й беше пусната и падаше зад раменете. На светлината изглеждаше златиста.

— Трябва да тръгваме — каза тя. — Работна закуска.

Ричър взе палтото си от шкафа, без да каже дума. Слязоха до фоайето и спряха за миг пред вратата. Валеше силно. Той вдигна яката си и я последва навън. Небето вече просветляваше. Дъждът беше студен. Харпър хукна по алеята, а той я следваше на една крачка отзад — наблюдаваше я, докато тича. Доста добре изглеждаше.

Ламар, Блейк и Поултън ги чакаха в столовата. Бяха заели три от петте стола, сложени около масата за четирима край прозореца. Гледаха го внимателно, докато приближаваше. В средата на масата имаше порцеланова кана с кафе, няколко обърнати с дъното нагоре чаши и кошничка с пакетчета захар и сметана. Лъжички. Салфетки. Чиния с понички. Сутрешните вестници. Харпър си взе стол и той се настани до нея. Ламар го наблюдаваше доста особено. Поултън извърна поглед. Блейк явно се забавляваше, но някак сардонично.

— Готови ли сме за работа? — попита той.

Ричър кимна.

— Разбира се. След като пийна малко кафе.

Поултън обърна чашите и Харпър ги напълни.

— Снощи се обадихме във Форт Дикс — каза Блейк. — Говорихме с полковник Трент. Днес ще ти отдели цял ден.

— Това ще е достатъчно.

— Изглежда, си му симпатичен.

— Не, задължен ми е, а това е различно.

Ламар кимна.

— Добре. Възползвай се. Знаеш какво търсиш, нали? Съсредоточи се върху датите. Намери хората, чиято почивка съвпада. Предполагам, че го прави към края на седмица та. Може би не точно последния ден, защото му трябва време, за да се върне в базата и да се успокои.

Ричър се усмихна.

— Страхотна логика, Ламар. Плащат ли ти за това?

Тя едва го погледна и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не знаеше.

— Какво? — попита той.

— Дръж се възпитано — обади се Блейк. — Имаш ли някакви възражения срещу нейните предположения?

Ричър сви рамене.

— Ако гледаме само датите — каза той, — ще попаднем най-малко на хиляда имена.

— В такъв случай започни да изключваш. Накарай Трент да ги сравни с данните за жените. Търси човек, който е служил с някоя от тях.

— Или с някой от мъжете, попаднали в затвора — каза Поултън.

Ричър отново се усмихна.

— Страхотно мислене се вихри около тази маса, няма що. Чувствам се потиснат!

— Имаш ли по-добра идея, умнико?

— Знам какво ще направя.

— Искам само да не забравяш за какво става дума. На опасност са изложени много жени и една от тях е твоята.

— Ще се погрижа за това.

— Тогава тръгвай.

Харпър схвана намека и стана. Ричър се надигна от стола и я последва. Тримата около масата продължаваха да го гледат особено. Харпър го изчака до вратата на столовата и се обърна към него с усмивка. Когато я настигна, Ричър попита:

— Защо всички ме зяпат така?

— Гледахме записа — отговори тя. — От камерата в стаята ти.

— Е, и?

Тя не отговори. Той си припомни какво е правил. Беше взел душ два пъти, беше се разхождал из стаята, беше спуснал пердетата, беше спал, беше дръпнал пердетата и се бе разходил наоколо. Това бе всичко.

— Не съм направил нищо особено.

Тя се усмихна още по-широко.

— Така е.

— Тогава какво толкова е станало?

— Е, май си забравил да си вземеш пижама.

Механик от гаража докара кола пред вратата и я остави с включен двигател. Харпър изчака Ричър да се качи и седна зад волана. Потеглиха в дъжда през бариерата, през територията на морската пехота и скоро излязоха на магистралата. Продължиха на север, след четирийсет минути бързо каране завиха на изток, а след още десет минути спряха рязко пред северния портал на военновъздушна база Андрюс.

— Дадоха ни служебния самолет — обади се Харпър.

След две проверки за самоличност се озоваха до стълбичката на един лиърджет без обозначения. Оставиха колата на пистата и се качиха в машината. Самолетът потегли още преди да са закопчали предпазните колани.

— До Дикс ще стигнем за около половин час — каза Харпър.

— До Макгуайър — поправи я Ричър. — Дикс е база на морската пехота. А ние ще кацнем във военновъздушна база Макгуайър.

Харпър доби разтревожен вид.

— Казаха ми, че отиваме право там.

— Така е. Мястото е същото. Само имената са различни.

Тя се намръщи.

— Странно. Май не мога да разбера военните.

— Не се отчайвай заради това. И ние не ви разбираме. След трийсет минути малкият самолет рязко се спусна през дебелия пласт облаци и изведнъж земята се появи пред очите им. В Ню Джърси също валеше. Беше мрачно и навъсено. Военновъздушните бази по принцип са сиви, а времето не променяше нещата към по-добро. Пистата на Макгуайър беше достатъчно дълга и широка, за да обслужи дори тежък транспортен самолет, а малкият лиърджет кацна и спря на по-малко от четвърт от дължината й, като птичка, която се спуска на магистрала, за да си отдъхне. Машината зави, продължи да рулира още малко и спря в един отдалечен ъгъл на летището. Под дъжда към тях бързо се приближи зелен шевролет. Когато спуснаха стълбата, шофьорът вече чакаше долу. Беше лейтенант от морската пехота, на около двайсет и пет, и вече бе мокър от дъжда.

— Майор Ричър? — попита той.

Ричър кимна.

— Това е агент Харпър от ФБР.

Лейтенантът не й обърна никакво внимание, както и очакваше Ричър.

— Полковникът ви чака, сър.

— Да тръгваме. Не можем да караме полковника да ни чака.

Ричър седна на предната седалка до лейтенанта, а Харпър отзад. Излязоха от Макгуайър и по тесен път с боядисани в бяло бордюри, между складове и хангари стигнаха до Дикс. Спряха пред ниска сграда на около два километра от летището.

— Вратата е вляво, сър — каза лейтенантът.

Както се очакваше, той остана да ги чака в колата. Ричър слезе и Харпър го последва. Крачеше близо до него, вдигнала яката си заради лошото време. Дъждът плющеше косо. Сградата имаше три врати без табели. Влязоха през лявата и попаднаха в голямо помещение с метални бюра и шкафове. Всичко беше стерилно чисто и педантично подредено, силна светлина разсейваше сивотата на деня. Трима сержанти седяха на отделни бюра. Единият вдигна поглед към тях и натисна бутон на телефона пред себе си.

— Майор Ричър е тук, сър — каза той.

След миг се отвори вътрешна врата и се появи висок едър мъж с къса черна коса, прошарена на слепоочията.

— Здравей, Ричър — поздрави го Джон Трент.

Ричър кимна. Трент дължеше втората част на кариерата си на един абзац, който Ричър бе пропуснал да включи в официален доклад преди десет години. Тогава Трент бе сметнал, че абзацът е написан в доклада и че ще замине по предназначение. Бе отишъл при Ричър не за да го моли да го заличи, нито да се пазари или да му предлага подкуп, а просто за да му обясни като офицер на офицер как е допуснал грешката. Искаше Ричър да разбере, че е било грешка, а не непочтеност или злонамереност. Беше излязъл, без да поиска нищо, и бе чакал ударът да се стовари отгоре му. Но не го дочака. Докладът беше публикуван без въпросния абзац. Трент не знаеше, че Ричър изобщо не го беше написал. Оттогава минаха десет години, а двамата не бяха разговаряли. Докато Ричър не му се обади за първи път от апартамента на Джоди предишната сутрин.

— Здравей, полковник — кимна Ричър. — Това е агент Харпър от ФБР.

Трент беше по-любезен от лейтенанта. Чинът му го налагаше. Или пък се впечатляваше от високи блондинки в мъжки костюми. Така или иначе, стисна ръката й. И може би я задържа малко по-дълго, отколкото трябваше. И може би едва забележимо се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, полковник — каза Харпър. — Благодаря ви предварително.

— Още не съм направил нищо — отвърна Трент.

— Винаги сме благодарни за оказано съдействие.

Трент пусна ръката й.

— Което, предполагам, не се случва често — каза той.

— По-рядко, отколкото бихме желали — кимна Харпър. — Като вземем предвид факта, че сме на един и същи фронт.

— Това е интересна идея — усмихна се Трент. — Ще направя каквото мога, но сътрудничеството ще бъде ограничено. Както се досещате, ще преглеждаме лични досиета и дислокации на военни части, които просто не съм готов да ви покажа. С Ричър ще трябва да работим сами. Материалите са секретни и засягат националната сигурност, затова ще трябва да ни чакате тук, отвън.

— Цял ден ли? — попита Харпър.

Трент кимна.

— Колкото е необходимо. Имате ли нещо против?

Тя очевидно имаше. Наведе глава, но не каза нищо.

— И вие не бихте ми показали секретни материали на ФБР — продължи Трент. — Не ни обичате повече, отколкото ние вас, нали?

Харпър огледа помещението.

— Наредено ми е да го наблюдавам — каза тя.

— Разбирам. Мистър Блейк ми обясни вашата роля. Но вие ще бъдете ето тук, пред вратата на кабинета ми. Няма друга освен нея. Сержантът ще ви покаже свободно бюро.

Единият от сержантите стана, без да му се казва изрично, и й посочи едно бюро точно срещу кабинета на Трент. Тя седна неуверено.

— Тук ще сте добре — добави Трент. — Ще ни отнеме доста време. Работата е сложна, а знаете как се работи с документи.

После въведе Ричър в кабинета си и затвори вратата. Беше голяма стая, с прозорци на двете стени, библиотеки, шкафове, голямо дървено бюро, удобни кожени кресла. Ричър седна пред бюрото и се облегна назад.

— Нека изчакаме две минути — каза той.

Трент кимна.

— Чети това. Прави се на зает.

Подаде му дебела избеляла зелена папка от голяма купчина. Ричър я отвори и започна да чете. Вътре имаше някаква сложна графика, отразяваща нуждите от авиационно гориво през следващите шест месеца. Трент отиде до вратата и я отвори.

— Мис Харпър? Искате ли кафе?

Ричър погледна през рамо и видя, че Лиза го гледа втренчено. Носле плъзна очи към столовете, бюрото, купчината папки.

— Не, благодаря. Всичко е наред — отвърна тя.

— Добре — каза Трент. — Ако искате нещо, просто кажете на сержанта.

Затвори вратата и отиде до прозореца. Ричър свали пропуска от врата си и го постави на бюрото. Стана. Трент отвори прозореца колкото се може по-широко.

— Не ни даде много време — прошепна той, — но все пак мисля, че ще се справим.

— Хванаха се веднага — прошепна Ричър в отговор. — Много по-бързо, отколкото предполагах.

— Как разбра, че ще имаш компания?

— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Знаеш как е.

Трент кимна, надникна през прозореца и провери и в двете посоки.

— Хайде, тръгвай. Желая ти късмет.

— Трябва ми пистолет — прошепна Ричър.

Трент го изгледа и поклати решително глава.

— Не. Това не мога да направя.

— Трябва. Не мога без оръжие.

Трент се замисли. Започваше да се изнервя.

— За бога, добре — каза след малко. — Но не и патрони. И без това ми се пише лошо.

Отвори едно чекмедже и извади берета, деветмилиметрова. Същото оръжие, каквото носеха момчетата на Петросян, само че върху този все още личеше серийният номер. Трент извади пълнителя и пусна патроните в чекмеджето, един по един.

— Тихо! — прошепна Ричър.

Трент кимна и щракна празния пълнител на мястото му. Подаде пистолета на Ричър, който го взе и го мушна в джоба на палтото си. Седна на перваза и прехвърли краката си навън.

— Приятен ден — прошепна той.

— И на теб — отвърна Трент. — Пази се.

Ричър увисна на ръце и скочи долу. Озова се на тясна алея. Все още валеше. Лейтенантът чакаше в шевролета на десет крачки от него с включен двигател. Ричър хукна към колата и тя потегли още преди да е затворил вратата. До Макгуайър се върнаха за малко повече от минута. Шевролетът излезе на пистата и се насочи към хеликоптер на морската пехота. Вратата беше отворена, а витлото вече се въртеше. Дъждът край него се завихряше на спирала.

— Благодаря, момче — подвикна Ричър на лейтенанта.

Изскочи от колата и хлътна в тъмния търбух на хеликоптера. Вратата се затвори и свистенето на двигателя се превърна в рев. Машината се отлепи от земята, два чифта ръце уловиха Ричър и го наместиха на една седалка, някой му подаде слушалки с микрофон. Той ги сложи на главата си и чу изпукването на разговорната уредба в момента, в който лампите светнаха. Видя, че е седнал на брезентов стол между двама морски пехотинци.

— Ще кацнем на летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин — извика пилотът. — По-близо от това не можем да отидем, без да попълваме летателен план, а подобно нещо не влиза в програмата, нали?

Ричър включи микрофона си.

— Не възразявам, момчета. И благодаря.

— Полковникът трябва да ти е много задължен — каза пилотът.

— А, не — отвърна Ричър. — Просто ме харесва.

Онзи се разсмя, машината направи завой и се понесе с пълна скорост.

11

Летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин се намираше източно от остров Рафъл Бар в залива Джамейка, точно на шейсет мили по въздуха на североизток от Макгуайър. Хеликоптерът стигна дотам за трийсет и седем минути. Кацна в голям кръг, с буквата „Х“ по средата, и рязко намали оборотите на двигателя.

— Имаш четири часа — каза пилотът. — Ако се забавиш повече, ще излетим и ще те оставим, ясно ли е?

— Да — отвърна Ричър.

Свали слушалките, откопча предпазния колан и слезе на асфалта. Там вече го чакаше тъмносиня кола с обозначения на Военноморските сили. Двигателят й работеше, предната врата откъм седалката до шофьора беше отворена.

— Ти ли си Ричър? — извика шофьорът.

Ричър кимна и седна до него. Онзи настъпи педала за газта.

— Аз съм запасняк от Военноморските сили. Помагам на полковника.

— Благодаря ти — отвърна Ричър.

— Всичко е точно — каза шофьорът. — Къде отиваме?

— В Манхатън. Китайският квартал. Знаеш ли къде е?

— Дали го знам? Храня се там три пъти седмично.

Той пое по Флатбуш Авеню и моста Манхатън. Нямаше голямо движение, но след самолета и хеликоптера пътуването с кола му се струваше ужасно бавно. Минаха цели трийсет минути, преди да стигнат близо до целта. Една осма от времето, с което разполагаше. Малко след моста шофьорът спря пред един противопожарен кран на тротоара.

— Ще те чакам тук — каза той, — на отсрещната страна, точно след три часа. Не закъснявай.

Ричър кимна.

— Няма — отвърна той.

Слезе от колата и тупна два пъти с ръка по покрива й, после прекоси улицата и се отправи на юг. В Ню Йорк беше влажно и студено, но не валеше. Слънцето беше скрито зад дебели сиви облаци. Спря за момент. Намираше се на двайсетина минути от офиса на Джоди. Отново тръгна. Не разполагаше с тези двайсет минути. Всичко по реда си. Правило. Освен това може би я наблюдаваха. В никакъв случай не биваше да го виждат в Ню Йорк днес. Продължи да крачи забързано. Помъчи се да се съсредоточи. Погледна часовника си. Наближаваше обяд и се опасяваше, че е дошъл прекалено рано. От друга страна, може би беше дошъл навреме. Нямаше как да прецени. Липсваше му опит.

След пет минути отново спря. Улицата му се стори подходяща. От двете й страни се виждаха китайски ресторанти с крещящи реклами в жълто и червено, изписани с гъсти йероглифи и пагоди, докъдето стигаше погледът. Тротоарите бяха пълни с хора, край паркираните коли чакаха пикали, пълни със стока, на много места бяха струпани кашони със зеленчуци и кутии с олио. Мина по улицата два пъти, като внимателно огледа обстановката и малките пресечки. После опипа пистолета в джоба си и започна да търси своя обект. Трябваше да е наоколо. Не беше прекалено рано. Облегна се на една стена и започна да наблюдава. Вероятно щяха да са двама. Мина доста време. Много хора се движеха по двойки, но не бяха неговите. Май че беше подранил.

Погледна часовника си и видя, че времето му безмилостно изтича. След малко отлепи гръб от стената и отново тръгна. Огледа входовете. Нищо. Уличките. Нищо. Минутите летяха. Обиколи една улица на юг и една на запад, после зачака на друга. Нищо. Постоя на един ъгъл. Пак нищо. Облегна се на едно хилаво дърво и зачака. Нищо. Върна се на първата улица, облегна се на стената и започна да наблюдава как ресторантите вече се пълнят с клиенти за обяд. След това човешкият поток намаля. Стори му се, че излизащите бяха повече от влизащите. Времето течеше. Застана в края на улицата и отново погледна часовника си. Бяха минали цели два часа. Оставаше му само един.

Не се случи нищо. Ресторантите отново опустяха и улицата утихна. Идваха камиони, спираха, разтоварваха и отново тръгваха. Заваля лек дъждец, после спря. По небето се носеха ниски облаци. Закрачи на изток, после на юг. Нищо. Върна се, отново мина по единия тротоар, после по другия. Спря на ъгъла и пак погледна часовника си. Оставаха му четирийсет минути. След малко трийсет. После двайсет.

И тогава ги видя. И разбра защо идват едва сега, а не по-рано. Просто бяха изчакали да се съберат парите от обяда. Бяха двама. Китайци, естествено, с дълги черни коси, с черни панталони и светли якета, с шалове на вратовете. Като униформа.

Личаха си отдалеч. Единият носеше голяма чанта, а другият — бележник с химикалка, мушната в спиралата. Влизаха в ресторантите един по един, бавно и спокойно. После излизаха — единият затваряше ципа на чантата, а другият си отбелязваше нещо в бележника. Влязоха в един ресторант, после във втори, в трети и четвърти. Петнайсет минути. Ричър наблюдаваше. Пресече улицата и мина пред тях. Застана край вратата на следващия ресторант и ги изчака да влязат. Видя ги да отиват при възрастния мъж на касата. Застанаха пред него мълчаливо. Старецът бръкна в чекмеджето и извади пачка сгънати банкноти — договорената сума, предварително приготвена. Онзи с бележника я взе и я подаде на партньора си, после записа нещо в бележника си, а парите потънаха в чантата.

Ричър застана в тесния проход между две сгради, сви се и зачака с гръб до стената, така че да го видят, когато вече ще е твърде късно. Погледна часовника си. Оставаха му по-малко от пет минути. Представи си онези двамата, с ленивата походка, прецени мислено движението им, изчака колкото беше необходимо и изскочи точно пред тях. Сграбчи ги за якетата, завъртя ги в полукръг и залепи гърбовете им за едната стена в малкия проход. Онзи, когото бе хванал с дясната си ръка, описа по-голям кръг и затова отскочи по-напред. Ричър го посрещна с лакът и онзи се свлече долу. Не се надигна. Беше мъжът с чантата.

Другият пусна бележника и посегна към джоба си, но Ричър се оказа по-бърз и извади беретата на Трент. Застана близо и го насочи надолу, през палтото си към капачката на коляното му.

— Бъди разумен — посъветва го той.

Спусна ръка надолу и изщрака затвора. Палтото му заглуши звука, но за опитното му ухо той бе ужасяващо кух без плъзването на патрон в цевта. Китаецът обаче не го разбра. Беше прекалено замаян и шокиран. Само притискаше гръб до стената, сякаш се опитваше да мине през нея. Премести цялата си тежест върху другия крак, за да се подготви за куршума, който щеше да отнесе крака му.

— Правиш грешка, приятел — просъска той.

Ричър поклати глава.

— Не е грешка, тъпако. Решихме да вземем своето.

— Кои сте „вие“?

— Петросян — каза Ричър.

— Петросян!? Шегуваш ли се?

— Не. Говоря сериозно. Не се съмнявай. Улицата е вече на Петросян. От днес. От този миг. Цялата. Ясно ли ти е?

— Улицата е наша.

— Вече не е. Сега е на Петросян. Той я взима. Искаш ли да загубиш крака си, докато спориш по въпроса?

— Петросян? — повтори онзи.

— По-добре ми повярвай — заяви Ричър и заби левия си юмрук в стомаха му. Мъжът се присви и Ричър го фрасна с дръжката на пистолета над ухото. Онзи се свлече безмълвно върху партньора си. Ричър натисна спусъка, за да освободи пружината, и прибра оръжието в джоба си. Взе чантата и я стисна под мишница, после излезе от уличката и тръгна на север.

Вече беше закъснял. Ако часовникът му беше с една минута назад, а часовникът на шофьора с една минута напред, срещата нямаше да се състои. Въпреки това реши да не тича. Хората, които тичат, бият на очи. Продължи да крачи колкото може по-бързо и когато сви зад ъгъла, зърна синята кола. Видя я да се отделя от тротоара и да се влива в трафика. Сега вече хукна.

Озова се на мястото, на което беше паркирала, четири секунди след като бе потеглила. Сега беше три коли пред него и ускоряваше, за да хване зеления светофар. Светна червено. Шофьорът се стресна и закова спирачките върху пешеходната пътека. Пешеходците трябваше да я заобикалят. Ричър пое дъх, затича се до кръстовището, отвори вратата и скочи вътре задъхан. Шофьорът му кимна, без да каже дума. Не се извини, че не го е изчакал. Ричър и не очакваше подобно нещо. Беше казал точно три часа. Сто и осемдесет минути, нито секунда повече или по-малко. Времето и приливът не чакат никого. Военноморските сили бяха изградени върху основата на подобни дивотии.

Пътуването до кабинета на Трент в Дикс беше същото, както на отиване. Трийсет минути с колата през Бруклин, до чакащия хеликоптер, обратният полет до Макгуайър, лейтенантът с шевролета на пистата. Докато летяха, Ричър преброи парите в чантата. Бяха хиляда и двеста долара, шест пачки по двеста долара. Даде парите на морските пехотинци, за да се почерпят. После разкъса чантата по шевовете и изхвърли парчетата през люка над Лейкуд, Ню Джърси.

В Дикс все още валеше. Лейтенантът го закара до алеята под прозореца на Трент, Ричър се пресегна и почука леко по стъклото. Полковникът отвори и Ричър се покатери в кабинета.

— Всичко наред ли е?

Трент кимна.

— Седи там, кротка като мишка, цял ден. Предполагам, че е впечатлена от нашата всеотдайност. Дори пропуснахме обяда.

Ричър кимна и му върна празния пистолет. Свали якето, седна в креслото и окачи пропуска обратно на шията си. Взе една папка. Трент беше преместил купчината от другата страна на бюрото, все едно, че внимателно са прегледали всичко.

— Успя ли? — попита го полковникът.

— Мисля, че да. Времето ще покаже.

Трент погледна през прозореца. Беше несигурен. Не беше излизал от кабинета си през целия ден.

— Ако искаш, пусни я да влезе — каза Ричър. — Представлението свърши.

— Целият си мокър — отбеляза Трент. — Представлението ще свърши, когато изсъхнеш.

Изсъхна след двайсет минути. През това време използва телефона на Трент, за да се обади на Джоди. Набра последователно и трите номера — в офиса, в апартамента й и на мобилния. И на трите никой не отговори. Ричър заби поглед в стената. После се зачете в някакъв несекретен документ, който обясняваше как морските пехотинци да получават пощата си, ако се намират в Индийския океан. Отпусна се в креслото и доби безизразен вид. Когато Трент най-сетне отвори вратата и Харпър го видя за втори път, изглеждаше уморен и отегчен. Като човек, който цял ден прехвърля папки.

— Някакъв напредък? — попита тя.

Ричър погледна към тавана и въздъхна.

— Може би.

— След цели шест часа би трябвало да си попаднал на нещо.

— Може би — повтори той.

— Добре, да тръгваме — нареди Лиза Харпър.

Тя се изправи и разкърши рамене. Изпъна ръце над главата си, с дланите нагоре, и се протегна. Нещо от йога. Повдигна лице към тавана и косата й падна назад. Тримата сержанти и полковникът я гледаха.

— Да тръгваме — каза Ричър.

— Не забравяй бележките си — подсети го Трент.

Подаде му лист с около трийсет имена. Може би футболният отбор от гимназията му. Ричър прибра списъка в джоба си, облече си палтото и стисна ръката на полковника. Мина през преддверието и излезе вън, на дъжда, където спря за миг и пое въздух като човек, който цял ден е бил затворен в кабинет. Харпър го побутна към колата.

Блейк, Поултън и Ламар ги чакаха на същата маса в столовата в Куонтико. Вън пак беше тъмно, но сега масата беше подредена за вечеря, а не за закуска. Имаше кана с вода и пет чаши, сол и пипер, шишета със сос за пържоли. Блейк погледна Харпър, без да обръща внимание на Ричър, и тя му кимна сякаш за да го успокои. Блейк изглеждаше доволен.

— Е, откри ли нашия човек? — попита той.

— Може би — отговори Ричър. — Имам трийсет имена. Може да е някой от тях.

— Да ги видим.

— Още не. Трябват ми още.

— Глупости! — възкликна Блейк. — Трябва да започнем да ги следим.

Ричър поклати глава.

— Не става. Тези хора са на места, до които нямате достъп. Ако искате заповеди за арест, след съдията ще трябва да отидете при министъра на отбраната. Той от своя страна ще отиде при главнокомандващия, който, доколкото си спомням, е самият президент, така че ще ви трябва нещо повече от това, с което разполагам в момента.

— И какво предлагаш?

— Предлагам да изчакаме малко.

— И какво ще правим през това време?

Ричър сви рамене.

— Искам да се видя със сестрата на Ламар.

— С доведената ми сестра — поправи го Ламар.

— Защо? — попита Блейк.

На Ричър му се искаше да каже: Защото печеля време, глупако, и предпочитам да пътувам, вместо да вися тук! — но се овладя и доби сериозно изражение.

— Защото трябва да мислим многостранно. Ако този тип избира жертвите си от определена категория, трябва да разберем защо го прави. Не е възможно всички жени от тази категория да го вбесяват. Някоя от тях му е подпалила фитила и едва след това гневът му се прехвърля от частния случай към цялата група. Коя е тя? Можем да започнем със сестрата на Ламар. Преместили са я от една част в друга, съвсем различна. Така е разширила обсега на контактите си.

Прозвуча доста професионално. Блейк кимна.

— Добре — каза той. — Тръгваш утре.

— Къде живее тя?

— В щата Вашингтон — отговори Ламар. — Май че е близо до Спокейн.

— Защо? Не знаеш ли със сигурност?

— Никога не съм ходила при нея. Отпуската ми не е достатъчна, за да отида дотам с кола и да се върна.

Ричър кимна и се обърна към Блейк.

— Би трябвало да охранявате тези жени — каза той.

Блейк въздъхна тежко.

— За бога, аритметиката е проста. Осемдесет и осем жени, а не знаем коя е следващата. Остават седемнайсет дни, ако се придържа към графика, по трима агенти на всеки двайсет и четири часа… Това прави повече от сто хиляди човекочаса на случайни места из цялата страна. Просто не можем да го организираме. Не разполагаме с толкова хора. Разбира се, предупредихме местните полицейски участъци, но какво могат да направят те? За района около Спокейн, щата Вашингтон, полицейският участък вероятно се състои от един полицай и една немска овчарка. Предполагам, че от време на време минават с патрулната кола и това е всичко.

— А предупредихте ли жените?

Блейк погледна смутено и поклати глава.

— Не можем. След като не сме в състояние да им осигурим охрана, няма как да ги предупредим. Какво ще им кажем? Грози ви опасност, обаче съжаляваме, момичета, оправяйте се сами. Не става.

— Трябва да пипнем този тип — обади се Поултън. — Само така ще помогнем на жените.

Ламар кимна.

— Той е някъде там, на свобода. Трябва да го приберем на топло.

Ричър ги изгледа. Трима психолози. Опитваха се да налучкат правилните бутони. Опитваха се да изглежда като предизвикателство. Усмихна се.

— Схванах идеята.

— Добре. Утре тръгваш за Спокейн — каза Ламар. — Междувременно ще поработя още малко с досиетата. Ще ги видиш вдругиден. Ще разполагаш с данните от Трент плюс каквото научиш в Спокейн, плюс нещата, които вече имаме. След това ще очакваме от теб някакъв по-осезаем напредък.

Ричър пак се усмихна.

— Както кажеш, Ламар.

— Вечеряй и си лягай — каза Блейк. — До Спокейн е далеч. Ще тръгнеш утре рано. Разбира се, Харпър ще дойде с теб.

— В леглото ли?

Блейк отново се смути.

— В Спокейн, тъпако.

Ричър кимна.

— Както кажеш, Блейк.

Проблемът беше в това, че ситуацията наистина беше предизвикателство. Бе заключен в стаята си. Сам на леглото, загледан в окото на скритата камера. Но не я виждаше. Погледът му беше разфокусиран и виждаше всичко размазано. В зелено, сякаш Америка беше изчезнала и се бе превърнала в зелена трева и гора, без сгради, без шосета и шум, без хора, освен един, мъж, незнайно къде. Ричър се взираше в зеленото петно на сто и шейсет, хиляда и шестстотин, четири хиляди и осемстотин километра. Погледът му се рееше на изток и запад, на север и юг, взираше се в сенките, търсеше някакво раздвижване. Той е някъде там. Трябва да го хванем. В същия момент сигурно се разхожда или спи, или планира и се подготвя, мислейки си, че е най-големият умник в цяла Америка.

Ще видим дали е така, закани се Ричър. Размърда се. Трябваше да се заеме сериозно. Или, от друга страна, може би не трябваше. Още не беше взел генералното решение. Обърна се и затвори очи. Можеше да помисли за това по-късно. Можеше да вземе решението утре. Или вдругиден. Все едно.

Решението е взето. За интервала. Интервалът е минало. Време е да се поускорят нещата. Три седмици са прекалено дълъг период, повече не можеш да чакаш. Така. Човек оставя идеята да се роди в главата му, вглежда се в нея, преценява дали е добра и всъщност се оказва, че решението вече е взето, нали? След като духът излезе от бутилката, не можеш да го върнеш обратно. А духът е вече навън. И се носи с пълна скорост. Тръгваш към него.

12

На следващия ден нямаше закуска. Денят започна твърде рано. Когато Харпър отвори вратата, Ричър още не бе успял да се облече напълно. Беше си обул панталоните и приглаждаше с длан гънките на ризата си върху леглото.

— Страхотни белези имаш — каза Харпър.

Приближи се и заразглежда корема му с нескрито любопитство.

— От какво е този? — попита тя и посочи дясната му страна.

Ричър погледна надолу. Там, на корема, имаше белег от едри шевове, с форма на разкривена звезда. Изпъкваше бял и грозен над мускулите.

— От майка ми е — отвърна той.

— От майка ти ли?

— Отгледаха ме мечки гризли в Аляска.

Харпър завъртя очи и премести поглед към лявата страна на гърдите му. Точно върху гръдния мускул имаше дупка от куршум 38-ми калибър. Около дупката нямаше косми. Беше толкова голяма, че би могла да пъхне пръста си в нея.

— Експериментална операция — поясни той. — Проверяваха дали имам сърце.

— Тази сутрин изглеждаш щастлив — отбеляза тя.

Ричър кимна.

— Винаги съм щастлив.

— Успя ли да се свържеш с Джоди?

Той поклати глава.

— Не съм опитвал от вчера.

— Защо?

— Няма смисъл да си губя времето. Няма я.

— Тревожиш ли се?

Той вдигна рамене.

— Тя е голямо момиче.

— Ако чуя нещо, ще ти кажа.

Той кимна.

— На всяка цена.

— Наистина, от какво са белезите?

Той си закопча ризата.

— На корема е от парче от шрапнел. А на рамото е от изстрел.

— Драматичен живот.

Той извади палтото си от гардероба.

— Всъщност не е. Съвсем нормален, не е ли така? За войник. Войник, който се опитва да избегне насилието, е като счетоводител, който не иска да събира числа.

— Затова ли не ти пука за тези жени?

Той я погледна.

— Кой казва, че не ми пука?

— Мислех, че ще се вълнуваш повече.

— Вълненията не помагат.

— А кое? — попита тя.

— Както винаги търсенето на улики.

— Няма никакви улики. Той не оставя следи.

Ричър се усмихна.

— Това вече е улика, нали?

Тя извади ключа си и отключи вратата.

— Говориш със загадки.

Той сви рамене.

— По-добре е, отколкото да говоря глупости, както правят долу.

Пред вратата ги чакаше същият човек, със същата служебна кола. Този път остана зад волана, леко приведен, като съвестен шофьор. Откара ги до летище Нашънъл. Още не беше съмнало. Някъде на около петстотин километра на изток, над Атлантическия океан, проблясваше тънката ивица на изгрева. Единствената друга светлина бяха хилядите фарове на коли, пътуващи от север към града, към работните места. Бяха предимно стари автомобили. Стари, следователно евтини, следователно на хора от по-ниска категория, които трябва да бъдат зад бюрата си един час преди началниците си, за да направят добро впечатление, да получат повишение, за да могат да карат по-нови коли и да започват работа един час по-късно. Ричър седеше неподвижно и се опитваше да види лицата им, докато шофьорът на Бюрото ги задминаваше един по един.

На терминала на летището имаше доста хора. Мъже и жени в тъмни шлифери минаваха бързо през гишетата. Харпър купи два билета туристическа класа и отидоха на гишето за багажа.

— Дайте ни по-удобни места, където можем да си опънем напред краката — каза Харпър на младежа, който ги обслужваше. Легитимира се със служебната си карта от ФБР, като я удари върху плота, сякаш играеше покер и имаше флош. Хлапакът натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра и ги премести в друга класа. Харпър се усмихна, искрено изненадана.

Салонът на бизнес класата беше полупразен. Харпър седна до пътеката и Ричър остана заклещен до прозореца като затворник. Тя се протегна. Беше с различен, трети костюм в дискретно сиво каре. Сакото й се разтвори и той зърна релефа на гърдите й. Нямаше кобур.

— Оставила си оръжието си — отбеляза Ричър.

Тя кимна.

— Не си струва формалностите. Авиокомпаниите искат ужасно много документи. В Сиатъл ще ни чака наш човек. Според правилника той трябва да носи допълнителен пистолет в случай, че ни потрябва. Днес обаче няма да ни е необходим.

— Надяваш се.

Тя кимна.

— Да, надявам се.

Самолетът излетя една минута по-рано. Ричър извади списанието на авиокомпанията и започна да го прелиства. Харпър отвори масичката пред себе си в очакване на закуската.

— Какво имаше предвид, когато каза, че липсата на улики е улика сама по себе си? — попита тя.

Ричър напрегна паметта си, за да си спомни какво е казал.

— Май съм мислил на глас — отвърна той.

— За какво?

Той вдигна рамене. Трябваше да печели време.

— Историята на науката. И други подобни.

— Това върши ли ни работа?

— Мислех си за отпечатъците от пръсти. Откога ги използват?

Харпър се намръщи.

— Доста стар метод е, струва ми се.

— От началото на века ли?

Тя кимна.

— Сигурно.

— Добре, да кажем, че е отпреди сто години — продължи той. — Било е първото голямо откритие в криминалистиката, нали? Май по същото време са започнали да използват и микроскопа. Оттогава са измислили какво ли не. ДНК, спектрометрия, флуоресцентни тестове. Ламар каза, че разполагате с възможности, каквито дори не мога да си представя. Обзалагам се, че ако намерят влакно от килим, могат да кажат кога и къде е купен, какви бълхи са се разхождали по него и от какво куче са паднали. Може би могат да установят и породата на кучето и каква кучешка храна е яло.

— Е, и?

— Изумително е, нали?

Тя кимна.

— Прилича на научна фантастика.

Тя кимна отново.

— Добре. Невероятни научнофантастични тестове. Онзи тип обаче е убил Ейми Калан и тестовете са безсилни.

— Така е.

— Как наричаш такъв човек?

— Как?

— Много умен, ето как.

Тя се намръщи.

— И много други неща.

— Разбира се, и много други неща, но независимо от всичко е и много умен. След това го извършва отново. Как го наричаме сега?

— Как?

— Много, много умен човек. Първия път може да е било чист късмет. След втория път обаче става ясно, че е адски добър.

— Е, и?

— След това го прави трети път, със Стенли. Как ще го наречем?

— Много, много, много умен тип?

Ричър кимна.

— Точно така.

— Е, и?

— Ето това е уликата. Търсим един много, много, много умен тип.

— Мисля, че това вече го знаем.

Ричър поклати глава.

— Не мисля, че го знаете. Не го отчитате.

— В какъв смисъл?

— Помисли. Аз съм само момче за поръчки. Вие свършете тежката работа.

Появи се стюардесата с количка. Бяха в бизнес класата и закуската беше доста добра. Ричър долови аромат на бекон, яйца и наденички. И на силно кафе. Спусна масичката пред себе си. Салонът беше почти празен, така че накара стюардесата да му донесе втора закуска. Двете порции му дойдоха добре. Момичето се постара чашата му за кафе да не остава празна.

— В какъв смисъл не го отчитаме? — настоя Харпър.

— Помисли сама — каза й Ричър. — Сега не съм в настроение да помагам.

— Да не би да не е военен?

Той се обърна към нея и я изгледа продължително.

— Страхотно. Стигнахме до извода, че е бил умен. Единственото ти заключение е, че в такъв случай очевидно не е бил военен. Много ти благодаря, Харпър.

Тя се смути и отклони поглед.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. Просто не разбирам защо да не сме отчели факта, че е умен.

Той не отговори. Прекрачи краката й и отиде до тоалетната. Когато се върна, тя още изглеждаше объркана.

— Кажи ми — подкани го тя.

— Не.

— Трябва, Ричър. Блейк ще ме пита за становището ти.

— Становището ми ли? Кажи му, че то е следното: ако дори и косъм падне от главата на Джоди, ще му откъсна краката и ще го пребия с тях до смърт.

— Говориш сериозно, нали?

Той кимна.

— Можеш да се обзаложиш.

— Именно това не разбирам. Защо не изпитваш поне малко от същото към онези жени? Харесвал си Ейми Калан. Не както Джоди, разбира се, но все пак си я харесвал.

— И аз не те разбирам — отвърна той. — Блейк искаше да те използва като проститутка, а ти се държиш така, сякаш ти е най-добрият приятел.

Тя сви рамене.

— Той е отчаян. Става такъв понякога. Напрежението е голямо. Когато има подобен случай, иска час по-скоро да го реши.

— И ти му се възхищаваш?

Тя кимна.

— Разбира се. Възхищавам се на всеотдайността.

— Но не я споделяш. Иначе нямаше да му откажеш. Щеше да ме прелъстиш пред камерата, в името на общото дело. Значи излиза, че може би на теб не ти пука кой знае колко за онези жени.

Тя замълча за момент, после каза:

— Това, което искаше от мен, беше неморално. Ядосах се.

Ричър кимна.

— Да заплашва Джоди също е неморално. То пък ядоса мен.

— Аз обаче не позволявам гневът ми да пречи на правосъдието.

— Е, аз пък позволявам. Ако не ти харесва, много ти здраве.

Повече не разговаряха чак до Сиатъл. Пет часа, без да кажат дума. Ричър нямаше нищо против. Не беше особено общителен. Чувстваше се по-добре, ако мълчи, и не виждаше нищо странно в това. Не изпитваше никакво напрежение. Просто си седеше и мълчеше, сякаш пътуваше сам.

Харпър не се чувстваше толкова спокойна. Личеше си, че се притеснява. Беше като повечето хора. Ако седеше до човек, когото познава, се чувстваше длъжна да води разговор. Другото за нея беше неестествено. Въпреки това Ричър не отстъпи. Пет часа, без да разменят и дума.

Разликата във времето на Западното крайбрежие намали петте часа на два. Когато кацнаха, все още беше време за закуска. Терминалите бяха пълни с хора, чийто ден започваше сега. В залата за пристигащи пътници видяха обичайната редица от посрещачи с табелки. Сред тях зърнаха мъж в тъмен костюм, раирана вратовръзка и къса коса. Не носеше табела, но беше техният човек. Нямаше да го познаят по-лесно, дори и да беше татуирал на челото си „ФБР“.

— Лиза Харпър? — попита той. — Аз съм от офиса в Сиатъл.

Стиснаха си ръцете.

— Това е Ричър — представи го тя.

Агентът от Сиатъл не му обърна никакво внимание. Ричър се усмихна на себе си. Браво, помисли си той. От друга страна обаче, онзи може би го беше пренебрегнал, защото цялото му внимание беше насочено към това, което се криеше под блузата на Харпър.

— Ще летим до Спокейн — каза той. — Една компания за въздушни превози ни е задължена.

Отпред ги чакаше служебна кола. С нея изминаха разстоянието от около километър и половина покрай пистата до друго малко летище, където бяха накацали множество малки едномоторни и двумоторни самолети. Имаше и няколко ниски постройки с безброй реклами, обещаващи уроци по летене и евтин въздушен транспорт. Посрещна ги някакъв тип в пилотска униформа и ги отведе към чист, бял, шестместен самолет чесна. Есента на северозапад беше по-приветлива от есента в окръг Колумбия, но също толкова студена.

Вътрешността на самолета беше колкото купето на буика на Ламар, но с доста по-спартански вид. Все пак беше чисто и добре поддържано, а двигателите заработиха още с първото натискане на стартера. Самолетът се придвижи до пистата за излитане и Ричър изпита същото усещане за крехкост и уязвимост, както при пътуването с лиърджета от Макгуайър. Тяхната машинка се нареди зад голям боинг 747, отлитащ за Токио, като мишка зад слон. После набра скорост и се издигна над земята само за няколко секунди. Насочи се на изток, на височина триста метра.

Поддържаха скорост над сто и двайсет възела в продължение на два часа. Седалката беше тясна и неудобна и Ричър съжали, че не е измислил по-добър начин да си губи времето. Щеше да прекара четиринайсет часа във въздуха. Може би трябваше да остане в Куонтико и да преглежда досиетата заедно с Ламар. Представяше си някаква тиха стая, подобна на библиотека, купчина книжа, кожени кресла. След това си представи самата Ламар, погледна към Харпър и си каза, че в края на краищата може би е направил верния избор.

Летището в Спокейн беше модерно и по-голямо от това, което бе очаквал. На асфалта ги очакваше служебна кола на ФБР, която можеше да се разпознае и от триста метра височина — излъскан тъмносин седан, на чийто калник се бе облегнал мъж в костюм.

— От офиса в Спокейн е — обясни агентът от Сиатъл.

Колата се приближи до самолета и потеглиха двайсет секунди след като пилотът изключи двигателите. Местният агент беше записал адреса върху тефтерче, прикрепено върху предното стъкло. Изглежда, знаеше къде се намира мястото. Изминаха шестнайсет километра на изток към Айдахо и свиха по тесен път през възвишенията на север. Теренът тук беше равен, макар че недалеч се виждаха високи планини, по чиито върхове се белееше сняг. През два-три километра подминаваха къщи, отделени една от друга с гъста гора и обширна морава. Районът не беше много гъсто населен.

Къщата сигурно някога е била главната постройка в старо скотовъдно ранчо, продадено отдавна и преустроено от човек, търсещ спокойствие сред природата, но и нежелаещ да се откаже от удобствата на града. Намираше се в малък парцел. Оградата беше нова. Зад нея се простираха пасища, а пред къщата същата трева беше грижливо окосена и поддържана като красива морава. Имаше и дървета, които се огъваха от вятъра. На малка плевня бяха монтирани врати за гараж и от нея до вратата на къщата се виеше тясна пътека. И двете постройки се намираха близо до пътя и до оградата, като къща от предградията, в непосредствена близост до съседната, само че тук нямаше нищо. Най-близката къща се намираше на два километра на север или юг и може би на двайсет километра на изток или запад.

Местните агенти останаха в колата, а Харпър и Ричър слязоха, за да се разкършат. Двигателят угасна и пълната тишина на безлюдната провинция ги притисна като тежест и зазвъня в ушите им.

— Бих се чувствал по-добре, ако тя живееше в апартамент в града — подхвърли Ричър.

— С портиер — добави Харпър.

Нямаше порта — оградата свършваше от двете страни на алеята към къщата. Тръгнаха заедно към входа. Алеята беше покрита с чакъл и стъпките им вдигаха достатъчно шум. Духаше лек ветрец. Ричър чуваше шумоленето му в жиците. Харпър спря пред входната врата. Нямаше звънец — само желязна лъвска глава, стиснала в устата си масивна халка. Над нея имаше шпионка, монтирана съвсем наскоро — бормашината беше отчупила няколко трески в боята. Харпър улови халката и почука два пъти. Силният звук отекна, отразен от близкото възвишение. Никой не отговори. Харпър почука още веднъж. След малко отвътре се чу скърцане по дъсчения под. Стъпки. Някой застана от другата страна на вратата.

— Кой е? — попита тревожен женски глас.

Харпър бръкна в джоба си и извади служебната си значка върху кожена подложка, със същия златен щит, който Ламар беше показала на Ричър през предното стъкло на колата му. Орелът с обърната наляво глава. Задържа я пред шпионката.

— ФБР, госпожо — обяви тя. — Вчера разговаряхме по телефона и се уговорихме да дойдем.

Вратата се отвори с леко скърцане и на прага се появи жената. Държеше дръжката и се усмихваше с облекчение.

— Джулия дяволски ме наплаши — каза тя.

Харпър й се усмихна съчувствено, после се представи, представи и Ричър. Жената се ръкува и с двамата.

— Алисън Ламар — каза тя. — Наистина се радвам, че ви виждам.

Въведе ги в къщата си. Вестибюлът беше квадратен, голям колкото цяла стая, с ламперия и дюшеме от стар бор, изциклен и лъснат до златисто, с един нюанс по-тъмно от значката на Харпър. Видяха памучни карирани жълти пердета, канапета с пухени възглавници, стари газени лампи, в които бяха монтирани електрически крушки.

— Да ви направя ли кафе? — попита Алисън Ламар.

— Не, благодаря — отвърна Харпър.

— За мен да, ако обичате — каза Ричър.

Заведе ги в кухнята, която заемаше цялата задна част на първия етаж. Беше красиво обзаведена, с лъснат до блясък дървен под, нови шкафове, също от дърво, голяма печка, пералня, миялна машина, всякакви електрически уреди и същите жълти пердета. Скъпо обзавеждане, но предназначено да прави впечатление само на нея.

— Захар и сметана? — попита тя.

— Не, благодаря — отговори Ричър.

Беше средна на ръст и мургава. Движеше се с енергичността на човек в много добра физическа форма. Лицето й беше открито и дружелюбно, загоряло от слънцето, сякаш прекарваше доста време на открито, а ръцете й бяха загрубели, като че ли сама е правила новата ограда на къщата си. Ухаеше на лимон и беше облечена с чисти, старателно изгладени джинси. Беше с каубойски ботуши, ръчна изработка и с чисти подметки. Личеше си, че е положила усилия заради посетителите си.

Наля кафе от машината в чаша, подаде я на Ричър и се усмихна. Усмивката й беше смесица от няколко неща. Може би беше самотна. Тази усмивка доказваше, че Алисън няма кръвна връзка с Джулия Ламар. Беше приятна, интригуваща, дружелюбна, каквато доведената й сестра вероятно не подозираше, че съществува. Прозираше чак в очите й, които бяха черни и блестящи. Ричър беше познавач на женски очи и на тези даде оценка над средната.

— Може ли да огледам? — попита той.

— Проверка на сигурността ли?

Ричър кимна.

— Нещо такова.

— Заповядайте.

Той взе кафето със себе си. Двете жени останаха в кухнята. На първия етаж имаше четири помещения — коридор, кухня, гостна и всекидневна. Къщата беше солидна, от добър материал. Обзавеждането беше първокласно. Прозорците бяха нови, със здрави рамки, всеки с отделна ключалка. Времето тук беше доста студено и затова мрежестите врати бяха свалени и прибрани някъде. Входната врата беше оригиналната, с дебелина пет сантиметра, от масивен бор, втвърден от времето като стомана. Солидни панти и брава. Отзад имаше друга врата, също толкова здрава и със същата ключалка.

Къщата беше заобиколена от гъсти трънливи храсталаци, вероятно за защита от вятъра, но те със същия успех биха попречили на всякакви опити за прекачване през някой от прозорците. В мазето се влизаше отвън, през наклонен стоманен капак, заключен с катинар. Гаражът беше в плевнята, по-зле поддържана от самата къща, макар че нямаше никакви изгледи да е застрашена от срутване в обозримото бъдеще. Вътре беше оставен джип чероки, а купчината празни кашони показваше, че обзавеждането е ново. Имаше съвсем нова пералня, все още неразопакована. На рафтовете над нея висяха всякакви инструменти.

Върна се в къщата и се качи на горния етаж. Прозорците бяха същите като тези долу. Четири спални. Алисън очевидно спеше в задната стая, вляво от която се виждаха само дървета, докъдето стига погледът. Сутрините сигурно бяха мрачни, а залезите — великолепни. Новата баня заемаше част от другата стая. В нея имаше тоалетна, мивка и душ. И вана.

Ричър се върна в кухнята. Харпър стоеше до прозореца и се любуваше на гледката. Алисън Ламар седеше до масата.

— Добре ли е? — попита тя.

Ричър кимна.

— Така ми се струва. Заключваш ли вратите?

— Вече да. След като Джулия ме изплаши така… заключвам вратите, заключвам прозорците, гледам през шпионката, програмирала съм телефона да звъни в полицията само с едно натискане на бутон.

— Значи всичко би трябвало да е наред — каза Ричър. — Онзи тип, изглежда, не си пада по разбиването на врати. Ако не отваряш на никого, не може да ти се случи нищо лошо.

Тя кимна.

— Така и предполагах. Искате ли да ме разпитате сега?

— Затова ме изпратиха.

Седна срещу нея, загледа се в блестящите уреди в другия край на кухнята и отчаяно се напрегна да измисли нещо интелигентно.

— Как е баща ти? — попита я той.

— Това ли искате да знаете?

Ричър сви рамене.

— Джулия спомена, че е болен.

Тя кимна изненадано.

— Болен е от две години. От рак. Умира. Вече живее ден за ден. В болница е, в Спокейн. Ходя при него всеки следобед.

— Съжалявам.

— Джулия би трябвало да дойде… само че се чувства неловко пред него.

— Не се качва на самолет.

Алисън се намръщи.

— Би могла да го преодолее поне веднъж на две години. Тя обаче си е навила на пръста, че не сме кръвни роднини, като че ли има някакво значение. За мен тя е моя сестра, и толкова. Сестрите трябва да се грижат една за друга и тя би трябвало да го знае. Скоро ще остане единствената родственица, която имам. Нямам други близки, за бога!

— Съжалявам и за това.

Тя сви рамене.

— В момента всичко това не е толкова важно. С какво мога да ви помогна?

— Някаква идея кой може да е този тип?

Тя се усмихна.

— Това е доста фундаментален въпрос.

— Така е. Все пак?

— Това е някой, който смята, че тормозът на жена е нещо нормално. Или може би не точно „нормално“. А също, че последствията не трябва да се излагат на показ.

— Това възможно ли е? — попита Харпър и седна до Ричър.

Алисън я погледна.

— Не знам. Нямам представа дали има някакъв междинен вариант. Или го преглъщаш и си мълчиш, или всички научават.

— Ти потърси ли междинен вариант?

Алисън поклати глава.

— Аз съм живото доказателство. Избухнах. При мен нямаше никакъв друг вариант. Поне аз не видях такъв.

— Кой беше твоят човек? — попита Ричър.

— Един полковник на име Гаскойн — отговори тя. — Винаги се държеше гадно, ако някой се обърнеше към него с някакъв проблем. Аз отидох, защото исках да ме преместят. Пет пъти. Не съм се правила на феминистка или нещо подобно, нито пък беше някакъв политически ход от моя страна. Просто исках да върша нещо по-интересно. Честно казано, мислех, че армията похабява добър войник в мое лице. Защото наистина бях добра.

Ричър кимна.

— Какво се случи с Гаскойн?

Алисън въздъхна.

— Не разбрах как стана. В началото помислих, че се шегува. — Замълча и погледна встрани. — Каза ми, че следващия път трябвало да опитам без униформата. Реших, че ме кани на среща, цивилна и неофициално, в някой бар. След това обаче ми даде да разбера, че иска да се съблека там, в канцеларията му.

Ричър кимна.

— Доста неприятно предложение.

Тя пак се намръщи.

— Стигна дотам доста бавно, в началото беше много предпазлив. Като че ли флиртуваше. Почти не забелязах, разбирате ли? Той беше мъж, аз жена, в края на краищата няма нищо изненадващо, нали? След това обаче той си даде сметка, че не схващам какво има предвид, и стана направо безсрамен. Обясни ми какво трябва да направя в прав текст. Единият крак на този ъгъл на бюрото, другият — на другия ъгъл, ръцете зад главата, неподвижна половин час. После да се наведа… като в порнофилм. Едва тогава схванах, вбесих се и избухнах.

Ричър кимна.

— И го изпя на началството.

— Разбира се.

— А той как реагира?

Алисън се усмихна.

— Май че преди всичко беше озадачен. Сигурна съм, че го беше правил много пъти преди това и му се беше разминавало. Някак си беше изненадан от този обрат в негова вреда.

— Възможно ли е да е той?

Тя поклати глава.

— Не. Тук имаме убиец, нали? Гаскойн не беше такъв. Беше стар, тъжен човек. Уморен и безполезен. Според Джулия убиеца си го бива. Просто не мога да си представя Гаскойн да прояви подобна инициатива.

Ричър отново кимна.

— Ако психологическият профил, изготвен от сестра ти, е верен, имаме си работа с човек, който не е пряк участник.

— Да — съгласи се Алисън. — Може да не е свързан с никой конкретен инцидент, а да е страничен наблюдател, изведнъж решил да отмъщава.

— Ако профилът на Джулия е верен — повтори Ричър.

Последва кратка пауза.

— Едно голямо „ако“ — каза Алисън.

— Съмняваш ли се?

— Знаеш, че се съмнявам — отвърна тя. — Знам, че и ти се съмняваш. Защото и двамата знаем едно и също.

Харпър се наклони напред.

— И какво мислиш по въпроса?

— Просто не виждам как един военен би могъл да положи толкова усилия за подобно нещо. Не става така. В армията непрекъснато променят правилата. Преди петдесет години тормозът над чернокожите е бил нещо нормално, след това са го забранили. Било е нормално да се стреля по децата на виетнамците, след това са го забранили. И милиони други подобни неща. Стотици хора са попадали в затвора заради нарушения, които доскоро не са били такива. Когато Труман е обединил армията, никой не е започнал да избива негрите, подали оплаквания. Това е някаква нова реакция. Не мога да я разбера.

— Може би мъже срещу жени е по-фундаменталният конфликт — намеси се Харпър.

Алисън кимна.

— Може би. Не знам. В края на краищата обаче, както казва Джулия, целевата група е толкова специфична, че просто трябва да е военен. Кой друг би могъл да ни открие? Ако е военен обаче, той е много странен тип, какъвто не съм срещала досега.

— Наистина ли? — попита Харпър. — Нито един? Не е ли имало заплахи или коментари, докато ставаше всичко онова?

— Нищо съществено. Нищо повече от обичайните дивотии. Дори летях до Куонтико и Джулия ме хипнотизира, за да се опита да изрови нещо важно от паметта ми, но не се получи нищо.

Отново настъпи мълчание.

Харпър се замисли, изтърси някакви въображаеми трохи от масата и кимна.

— Е, май пътувахме напразно — каза тя.

— Съжалявам — отвърна Алисън.

— Нищо не е напразно — възрази Ричър. — Липсата на резултат понякога също е полезна. А и кафето беше чудесно.

— Искаш ли още?

— Не, не иска — каза Харпър. — Трябва да се връщаме.

— Добре. — Алисън стана, излезе след тях от кухнята, мина през коридора и отвори входната врата.

— Не пускай никого вътре — каза Ричър.

Алисън се усмихна.

— Не мисля да го правя.

— Казвам го напълно сериозно. Този тип не прилага сила. Просто влиза. Възможно е и да го познаваш. Или да е някакъв мошеник с правдоподобен мотив. Не се хващай на нищо подобно.

— Няма — отвърна тя. — Не се тревожете за мен. И ми се обадете, ако имате нужда от нещо. Следобедите ще съм в болницата, но през останалото време ще си бъда вкъщи… Желая ви успех.

Ричър излезе след Харпър през пътната врата, двамата тръгнаха по покритата с чакъл алея и чуха изщракването на ключалката зад себе си.

Местният агент им спести два часа полет, като им каза, че от Спокейн могат да летят до Чикаго и там да се качат на самолет до Вашингтон. Харпър се оправи с билетите и откри, че този вариант е по-скъп — вероятно затова и от Бюрото в Куонтико не бяха резервирали билети за този маршрут. Харпър реши да вземе билетите на своя отговорност и да спори след това. Ричър й се възхити. Обичаше нетърпението и хич не му се щеше да прекара още два часа в малката чесна. Изпратиха местния агент да се върне сам и се качиха на един боинг за Чикаго. Този път не ги пуснаха в бизнес класа, защото нямаше такава. Наложи се да седят много близо един до друг, лактите и коленете им се допираха през цялото време.

— Е, какво мислиш? — попита Харпър.

— Никой не ми плаща, за да мисля — отговори Ричър. — Всъщност до този момент никой не ми е платил за каквото и да било. Аз съм консултант. Ако ми зададеш въпроси, ще ти отговаря.

— Зададох ти въпрос. Какво мислиш?

Той сви рамене.

— Мисля, че потенциалните жертви са много и три от тях са вече мъртви. Не можете да ги охранявате, но ако останалите осемдесет и осем постъпят като Алисън Ламар, не би трябвало да имат проблеми.

— Значи смяташ, че заключените врати са достатъчни, за да спрат убиеца?

— Той сам е избрал начина си на действие. Явно, че не се докосва до нищо. Ако не му отворят вратата, какво ще направи?

— Може да промени начина си на действие.

— И в такъв случай ще го заловите, защото ще се наложи да остави след себе си солидни улики. — Ричър се обърна и погледна през прозореца.

— Значи така? Просто трябва да предупредим жените да си заключват вратите — каза Харпър.

Ричър кимна.

— Да. Мисля, че трябва да го направите.

— Така няма да хванем убиеца.

— Не можете да го хванете.

— Защо?

— Заради тези глупости с профилите. Просто не отчитате колко е умен.

Харпър поклати глава.

— Напротив. Чела съм профила. Там пише, че е много умен. И този метод върши работа, Ричър. С него хората са постигнали невероятни успехи.

— И колко провали?

— Какво искаш да кажеш?

Ричър се обърна към нея.

— Представи си, че съм на мястото на Блейк. На практика той е нещо като детектив по тежките убийства в национален мащаб, нали? Научава всичко. Представи си, че съм на негово място и ме уведомяват за всяко убийство, извършено в Америка. Представи си, че всеки път казвам, че предполагаемият убиец е бял трийсет и пет годишен мъж, с дървен крак, разведени родители и кара синьо ферари. Всеки път. Рано или късно ще се окажа прав. Тогава ще мога да изкрещя: „Хей! Бях прав!“ И да не споменавам за останалите десет хиляди пъти, когато съм сгрешил. Ще изглеждам доста добре, нали? Изумителен психолог.

— Блейк не прави това.

— Така ли? Чела ли си разни неща за отдела му?

Тя кимна.

— Разбира се. Тъкмо заради това поисках да ме включат в тази задача. Има всевъзможни книги и статии.

— И аз съм ги чел. Първа глава: успешен случай. Втора глава: успешен случай. И така нататък. И нито една глава за множеството неуспехи. Питам се колко ли са били. Според мен много. Твърде много, за да им се ще да пишат за тях.

— И какво?

— Ето какво. Хаотичната стрелба винаги изглежда добре, стига да се шуми за успехите, а неуспехите да се крият.

— Но те не постъпват така.

Ричър кимна.

— Вярно е. Те не просто правят догадки, а се опитват да работят по тях. Това обаче не е точна наука. Липсва прецизност. И техният отдел е само един от многото, борещи се за статут, финансиране и позиции. Знаеш как функционират организациите. В момента обсъждат бюджета. Първото, второто и третото им задължение е да се опазят от съкращения, като сами хвалят успехите и крият провалите си.

— Значи мислиш, че психологическият профил е безполезен?

Ричър кимна.

— Убеден съм, че е така. Самата му същност е погрешна. Съдържа две несъвместими твърдения.

— Кои са те?

Той поклати глава.

— Не става, Харпър. Докато Блейк не се извини, задето заплаши Джоди, и докато не отстрани Джулия Ламар от разследването.

— Защо да прави това? Тя е най-добрата специалистка по профилите.

— Именно заради това.

Шофьорът от Куонтико ги чакаше на летището. Върнаха се късно вечерта. Посрещна ги само Джулия Ламар. Блейк бил на съвещание за бюджета, а Поултън си беше отишъл у дома.

— Как е тя? — попита Ламар.

— Сестра ти ли?

— Доведената ми сестра.

— Добре е — отговори Ричър.

— Как ти се стори къщата й?

— Сигурна — каза той. — Заключена е здраво, като Форт Нокс.

— Но е отдалечена, нали?

— Много — каза той.

Ламар кимна. Ричър чакаше.

— Значи е добре? — попита тя отново.

— Иска да отидеш да я видиш.

Ламар поклати глава.

— Не мога. Ще ми трябва цяла седмица, за да стигна дотам.

— Баща ти умира.

— Вторият ми баща.

— Все едно. Тя мисли, че трябва да отидеш.

— Не мога — повтори Ламар. — Променила ли се е?

Ричър сви рамене.

— Не знам каква е била преди, за да мога да преценя. Днес я видях за първи път.

— Облечена като каубой, със загар, хубава и енергична?

— Точно така.

Ламар кимна неопределено.

— Не е като мен.

Ричър я погледна. Евтиният й черен костюм беше прашен и измачкан, лицето й беше слабо, бледо и упорито. Ъгълчетата на устните й бяха обърнати надолу. Очите й бяха безизразни.

— Така е, не е като теб — отвърна той.

— Казах ти. Аз съм грозната сестра.

Отдалечи се, без да каже нищо повече. Харпър го заведе до столовата и вечеряха заедно. След това го придружи до стаята му. Заключи го вътре, без да каже дума. Той изчака стъпките й да заглъхнат по коридора, съблече се и взе душ. После си легна в леглото. Мислеше и се надяваше. И чакаше. Повече от всичко друго. Чакаше сутринта.

13

Сутринта дойде, но не очакваната. Разбра го още щом влезе в столовата. Беше буден и чака цели трийсет минути, докато се появи Харпър, за да отвори. Тя отключи и влезе в стаята му, елегантна и свежа, с костюма от първия ден. Очевидно имаше само три костюма и ги редуваше един след друг. Предвид вероятната й заплата трите костюма бяха подходяща бройка. Имаше три костюма повече от него, защото разполагаше с цяла заплата повече.

Слязоха с асансьора и тръгнаха по алеята между сградите. В комплекса цареше пълна тишина. Като през почивен ден. Ричър си спомни, че е неделя. Времето беше по-хубаво. Не бе по-топло, но пък грееше слънце и не валеше. За миг му се прииска това да е някакъв знак, че е неговият ден. Но не беше. Разбра го, щом влезе в столовата.

На масата край прозореца седеше Блейк. Пред него имаше кана кафе и три обърнати чаши, кошничка с пакетчета захар и сметана, чиния с понички и сладкиши. Лошата новина беше купчината неделни вестници. Отворени, прочетени и захвърлени. Най-отгоре бяха „Ю Ес Ей Тудей“, „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Веднага ги видя. Това означаваше, че няма новини от Ню Йорк. И че все още няма резултат. И че ще трябва да чака, докато се получи.

На масата за четирима бяха само трима и беше доста по-широко. Харпър седна срещу Блейк, а Ричър — срещу празното място. Блейк изглеждаше стар, уморен, много напрегнат и болен. Този мъж го очакваше инфаркт. Ричър обаче не изпитваше никакво съчувствие към него. Блейк беше нарушил правилата.

— Днес ще работиш по досиетата — каза Блейк.

— Както кажеш — отвърна Ричър.

— Добавен е материалът за Лорейн Стенли. Днес ще прегледаш всичко, така че утре, на закуска, да можем да чуем заключението ти. Ясен ли съм?

Ричър кимна.

— Абсолютно.

— Нещо предварително, което трябва да знам?

— Какво?

— Някакво заключение. Имаш ли вече някакви идеи?

Ричър погледна Харпър. В такава ситуация един лоялен агент би уведомил шефа си за възраженията му. Но тя мълчеше. Сведе поглед и се зае да разбърква кафето си.

— Нека прочета досиетата — каза той. — Твърде рано е за заключения.

Блейк кимна.

— Разполагаме с шестнайсет дни. Много скоро трябва да постигнем някакъв напредък.

— Разбирам — отговори Ричър. — Може би още утре ще имаме някаква добра новина.

Блейк и Харпър го изгледаха, сякаш беше казал нещо странно. След това пиха кафе, ядоха понички и сладкиши и четоха вестници, като че ли имаха излишно време. Беше неделя. Разследването бе ударило на камък. Нямаше съмнение. Ричър познаваше симптомите. Колкото и нещо да не търпи отлагане, винаги може да настъпи момент, в който да няма какво повече да се направи — можеш само да чакаш, сякаш разполагаш с колкото време желаеш, докато всичко наоколо гори и пуши.

След закуска Харпър го заведе в една стая, доста подобна на онази, която си бе представял, докато се друсаха в чесната. Не беше под земята, бе тиха, пълна с леки дъбови маси и удобни кожени столове. Едната стена беше цялата в прозорци, вън бе слънчево. Единственото неприятно нещо беше, че една от масите беше отрупана с купчина папки, висока около трийсет сантиметра. Бяха тъмносини, на кориците им с жълти букви беше написано „ФБР“.

Купчината бе разделена на три връзки с дебели гумени ленти. Ричър ги сложи една до друга пред себе си. Ейми Калан, Каролайн Кук, Лорейн Стенли — три жертви, три купчини. Погледна часовника си. Десет и двайсет и пет. Късно започваше. Слънцето вече затопляше стаята. Обзе го леност.

— Не се опита да се свържеш с Джоди — обади се Харпър.

Той поклати глава, но не каза нищо.

— И защо?

— Няма смисъл. Тя очевидно не е там.

— Може да е отишла в твоята къща. Където е живял баща й.

— Може би — отговори той. — Но се съмнявам. Тя не обича къщата. Много е изолирана.

— Опита ли да позвъниш?

— Не.

— Тревожиш ли се?

— Не мога да се тревожа за нещо, което няма как да променя.

Тя замълча. Ричър придърпа една папка към себе си.

— Прегледа ли ги? — попита той.

Харпър кимна.

— Преглеждам ги всяка вечер. Документите и резюметата.

— Има ли нещо в тях?

Тя погледна трите купчини папки, всяка с дебелина около дванайсет сантиметра.

— Има много неща.

— Нещо по-съществено?

— Ти ще кажеш.

Той кимна неохотно и свали гумената лента от досието за Калан. Отвори първата папка. Харпър свали сакото си, седна срещу него и запретна ръкави. Слънцето светеше точно зад гърба й и правеше ризата й прозрачна. Ричър виждаше външната извивка на гърдите й, които ритмично се повдигаха под ремъка на кобура.

— На работа, Ричър — каза тя.

Това е моментът на напрежението. Минаваш покрай къщата, не бавно, но не и бързо, оглеждаш внимателно, продължаваш малко по-нататък по пътя, обръщаш, после се връщаш назад, паркираш до бордюра в нужната посока. Изключваш двигателя. Вземаш ключовете и ги пускаш в джоба си. Слагаш си ръкавиците. Навън е студено, така че е нормално да си с ръкавици.

Слизаш от колата. Спираш за секунда, ослушваш се, после бавно се оглеждаш във всички посоки. Това е моментът на напрежението. Сега трябва да решиш дали да продължиш, или да се откажеш. Мисли, мисли, мисли. Безпристрастно. Това е оперативно решение, нищо повече в края на краищата. Обучението ти помага.

Решаваш да продължиш. Затваряш вратата на колата съвсем тихо. Тръгваш по алеята. Стигаш до вратата. Чукаш. Чакаш. Вратата се отваря. Тя те пуска да влезеш. Радва се, че те вижда. Изненадана, леко объркана в началото, после щастлива. Не те е виждала цяла вечност. Говориш известно време, продължаваш да говориш, докато не дойде моментът. Ще го усетиш, когато дойде. Продължаваш да говориш.

Моментът идва. В миг заставаш неподвижно, за да се увериш. След това започваш. Обясняваш й, че трябва да прави точно онова, което й кажеш. Тя се съгласява, разбира се, защото няма избор. Казваш й, че трябва да изглежда доволна, сякаш се забавлява, докато го прави. Обясняваш й, че така цялата работа ще бъде по-приемлива за теб. Тя кимва щастлива, готова да те зарадва. Усмихва се. Усмивката й е изкуствена и принудена, което донякъде разваля всичко, но няма как. По-добре нещо, отколкото нищо.

Караш я да ти покаже банята. Тя застава като агент на фирма за недвижими имоти, който развежда клиент. Ваната е хубава. Прилича на много други, видени от теб. Казваш й да внесе боята вътре. Наблюдаваш я през цялото време. Трябва да отиде пет пъти, да излезе и да влезе, надолу и нагоре по стълбите. Има много за носене. Тя се задъхва. Започва да се поти, макар че времето е студено. Напомняш й за усмивката. Тя отново се напряга. Повече прилича на гримаса.

Казваш й да намери нещо, с което да отвори капаците. Тя кима щастливо и споменава за отвертката в едно чекмедже в кухнята. Тръгваш с нея. Тя отваря чекмеджето и изважда отвертката. После се връщате в банята. Казваш й да отвори кутиите една по една. Тя е спокойна. Коленичи до първата кутия. Пъхва края на отвертката под капака и го повдига. После премества отвертката малко встрани и в кръг. Капакът излиза. Мирисът на боята изпълва банята.

После се заема със следващата кутия. И със следващата. Действа бързо, напряга сили. Казваш й да бъде внимателна. Ще я накажеш за всяка разлята капка. Казваш й да се усмихва. Тя се усмихва. Сваля и последния капак.

Изваждаш сгънатата найлонова торба за боклук от джоба си. Казваш й да сложи дрехите си в нея. Тя се обърква. Кои дрехи? Които са на теб, казваш й. Тя кимва и се усмихва. Сваля обувките. Тежестта им изпъва сгънатата торба. С чорапи е. Събува ги. Пуска ги в торбата. Разкопчава джинсите си. Пристъпва от крак на крак, докато ги събуе. Хвърля ги в торбата. Разкопчава ризата си. Съблича я. Извива ръце зад гърба си и разкопчава сутиена. Сваля го. Гърдите й се полюшват. Дръпва бикините си надолу, свива ги на топка заедно със сутиена и ги хвърля в торбата. Остава съвсем гола. Казваш й да се усмихва.

Караш я да занесе торбата до пътната врата. Вървиш след нея. Тя я подпира на вратата. Водиш я обратно в банята. Казваш й да излее боята от кутиите във ваната, бавно и внимателно, една по една. Тя се съсредоточава, чак прехапва език. Кутиите са тежки и неудобни за хващане. Боята е гъста, мирише. Изтича бавно във ваната. Нивото бавно се покачва, зелено и мазно.

Казваш й, че се е справила добре и че ти е доставила удоволствие. Боята е във ваната и никъде няма капки. Тя се усмихва, радостна от похвалата. След това й казваш, че следващата част е по-трудна. Трябва да върне празните кутии там, откъдето ги е взела. Сега обаче е гола. Значи трябва да е сигурна, че никой няма да я види. И трябва да тича. Тя кимва. Обясняваш й, че празните кутии тежат по-малко, така че може да носи повече от една наведнъж. Тя пак кимва. Разбира. Нанизва по пет празни кутии на пръстите на всяка ръка. Сваля ги долу. Казваш й да изчака. Открехваш вратата и проверяваш. Оглеждаш се, ослушваш се. После я изпращаш навън. Тя тича през целия път дотам. Оставя кутиите и хуква назад. Гърдите й се друсат. Навън е студено.

Казваш й да застане неподвижно и да си поеме дъх. Напомняш й за усмивката. Тя тръсва глава вместо извинение и пак прави гримасата. Отново я водиш в банята. Отвертката все още е на пода. Казваш й да я вземе и да одраска лицето си с нея. Тя е объркана. Обясняваш. Няколко дълбоки драскотини ще свършат работа. Три или четири. Достатъчно дълбоки, за да потече кръв. Тя се усмихва и кимва. Вдига отвертката. Прокарва острието по лявата част на лицето си, докато се забие навътре. Появява се алена черта, дълга десетина сантиметра. Казваш й да направи следващата по-дълбока. Тя кимва. При следващата драскотина се появява кръв. Добре, хвалиш я. Още една. Тя я прави. И още една. Пак я хвалиш. Последната да бъде най-дълбока. Тя кимва и се усмихва. Забива острието. Кожата се разкъсва. Потича кръв. Добро момиче, казваш й.

Все още държи отвертката. Казваш й да влезе във ваната бавно и внимателно. Тя стъпва вътре с десния крак, после с левия. Застава до колене в боята. Казваш й да седне много бавно. Сяда. Сега боята докосва долната част на гърдите й. Казваш й да легне бавно и внимателно. Тя се потапя в боята. Нивото се повдига, достига пет сантиметра от ръба. Сега ти се усмихваш. Всичко е точно.

Казваш й какво да направи. В началото не разбира, защото е много странно. Обясняваш внимателно. Тя кима. Косата й се потапя в боята. Тя се потапя още по-надолу. На повърхността остава само лицето й. Тя внимателно накланя глава назад. Косата й се разстила по повърхността. Помага си с пръсти. Те са лепкави и от тях капе боя. Прави точно каквото й е казано. Справя се още от първия път. Изцъкля панически очи и после умира.

Изчакваш пет минути. Само се навеждаш над ваната, не пипаш нищо. След това правиш единственото, което тя не може да направи сама. Така дясната ти ръкавица се изцапва с боя. Натискаш челото й с един пръст и главата й потъва под боята. После сваляш дясната ръкавица, като я обръщаш наопаки. Проверяваш лявата. Всичко е наред. Пъхваш дясната си ръка в джоба, за всеки случай, и не я вадиш повече. Само в този миг пръстите ти са открити и можеш да оставиш отпечатъци.

Вземаш изцапаната ръкавица в лявата ръка и слизаш тихо долу. Мушваш я в торбата при дрехите. Отваряш вратата. Оглеждаш се и се ослушваш. Изнасяш торбата. Обръщаш се и затваряш вратата. Тръгваш по алеята към пътя. Спираш за миг зад колата и пускаш и чистата ръкавица в торбата. Отваряш багажника и поставяш вътре торбата. Отваряш вратата и сядаш зад волана. Вадиш ключовете от джоба си и включваш двигателя. Закопчаваш предпазния колан и поглеждаш в огледалото. Потегляш — нито бързо, нито бавно.

Досието на Калан започваше с резюме на военната й кариера. Беше продължила четири години, а резюмето беше четирийсет и осем реда. Неговото име се споменаваше само веднъж, във връзка с последните събития. Откри, че я помни доста добре. Беше дребна, закръглена жена, весела и жизнерадостна. Струваше му се, че е постъпила в армията без някаква ясна причина. Имаше определена категория хора, които постъпваха по този начин. От многолюдни семейства, всеотдайни и общителни, добри в отборните спортове в училище, добри студенти, без склонност за академична кариера… просто всичко ги тласка натам. Гледат на армията като на добавка към това, което вече знаят. Може би не се смятат за бойци, но си дават сметка, че за всеки, който носи оръжие, в армията има стотици възможности да научи нещо или да получи някаква квалификация.

Калан беше преминала началното обучение и веднага я бяха изпратили в тиловите складове. След двайсет месеца я бяха направили сержант. Тя, подобно на връстниците си в родния град, също работеше с документи и изпращаше доставки по целия свят, само че това бяха пушки и патрони вместо домати, обувки или автомобили. Беше работила във Форт Уайд, до Чикаго, в склад, вонящ на машинно масло и изпълнен с шума на електротелфери. В началото й бе харесало. После грубите закачки бяха стигнали твърде далеч и началниците й — капитан и майор — бяха прекрачили границата, бяха започнали да говорят мръсотии и да й пускат ръце. Тя не бе срамежлива, но опипването и мръсните приказки в края на краищата я бяха принудили да отиде в кабинета на Ричър.

После, след като бе напуснала, бе заминала за Флорида, в крайбрежен град, на около стотина километра на север от скъпата зона. Там се бе омъжила, година по-късно се бе развела и след това бе умряла. Папката беше пълна с бележки и снимки от местопрестъплението, но нямаше нищо за начина на извършването му. Къщата й беше модерна, едноетажна, с полегат покрив, покрит с оранжеви плочи. Снимките не показваха никакви щети — никакви счупени врати или прозорци, никакви щети отвътре, бялата вана, пълна със зелена боя, и неопределената форма в нея.

Аутопсията не бе показала нищо. Боята беше направена, за да издържа на всякакви метеорологични условия, много устойчива, с такава молекулярна структура, че залепваше и проникваше във всичко, намазано с нея. Беше покрила всяка фибра на тялото, беше проникнала в очите, ноздрите и устата. При отстраняването й с нея се откъсваха и парчета кожа. Никакви следи от синини или травми. Никакви фенолови инжекции в сърцето. Нито белодробни емболии. Съществуват множество изобретателни начини за убийство и патолозите от Флорида ги знаеха всичките, но не бяха открили доказателство за нито един от тях.

— Е? — попита Харпър.

Ричър сви рамене.

— Имаше лунички. Спомням си ги. Една година на слънце във Флорида… Сигурно е изглеждала доста добре.

— Харесвал си я.

Той кимна.

— Беше добър човек.

Последната трета от папката съдържаше едно от най-подробните съдебномедицински заключения, които бе виждал. Анализът беше направен буквално под микроскоп. Изследвани бяха всяка прашинка и всяко влакънце от къщата й. Нямаше никакви следи от външен човек. Никакви.

— Много умен тип — каза Ричър.

Харпър не отговори. Той бутна папката на Калан настрана и отвори папката на Кук. Следваше същият лаконичен разказ. Разликата с Калан беше, че Кук се бе стремила към армията целенасочено, от самото начало. Дядо й и баща й бяха военни, някои ги причисляваха към военната аристокрация. Много скоро беше осъзнала конфликта между пола си и желаната кариера. Отбелязано бе и искането й да се запише във военната школа към гимназията — беше започнала битките отрано.

Бе кандидатствала за офицерски чин и бе започнала като младши лейтенант. Бяха я назначили веднага във военното планиране, където умните хора си губят времето, приемайки, че когато стане напечено, приятелите си остават приятели, а враговете — врагове. После я бяха повишили в чин лейтенант и я бяха прехвърлили в НАТО в Брюксел. Там бе започнала връзката с нейния полковник. Бе се оплакала от него, след като не бе получила капитанския чин.

Ричър си спомняше всичко много добре. В нейния случай нямаше тормоз, поне не в смисъла на преживяното от Калан. Нямаше безсрамни подвиквания и неприлични жестове от страна на непознати мъже, но пък правилата бяха други и изключваха сексуални взаимоотношения между началник и подчинен. Затова полковникът беше изхвърлен, а след това бе захапал дулото на пистолета си. Кук бе напуснала армията и се бе заселила в Ню Хампшър, в къща край езеро, където я бяха открили мъртва — във вана, пълна с боя.

Патолозите от Ню Хампшър и съдебните медици бяха стигнали до същите изводи както колегите си от Флорида, тоест доникъде. Бележките и снимките бяха същите и едновременно с това различни. Сива кедрова къща сред дървета, недокосната външна врата, недокоснат интериор, непретенциозна баня, в която се набиваше на очи зеленото съдържание на ваната. Ричър прехвърли набързо папката и я затвори.

— Какво мислиш? — попита го Харпър.

— Мисля, че боята е странна приумица — отговори той.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Защото, от една страна, уврежда кожата и заличава следите, но, от друга, трябва да се докара и внесе в къщата, което повишава риска.

— И прилича на преднамерено търсена улика — отбеляза Харпър. — Подсилва мотива. И е категорично потвърждение, че убиецът е военен. Като запазена марка е.

— Ламар твърди, че има психологическо значение. Символично връщал жертвите на армията.

Харпър кимна.

— И като им взима дрехите.

— Добре, но ако ги ненавижда толкова, че да ги убива, защо му е да ги връща на армията?

— Не знам. Кой може да каже как разсъждава подобен човек?

— Ламар смята, че познава разсъжденията му — отбеляза Ричър.

Последно беше досието на Лорейн Стенли. Историята й бе подобна на тази на Калан, но по-скорошна. Бе по-млада. Сержант, на най-ниското ниво в гигантски военноснабдителен комплекс в Юта и единствена жена в цялата служба. Започнали да я тормозят още от първия ден. Подложили на съмнение компетентността й. Една нощ някой влязъл в стаята й и откраднал всичките й униформени панталони. На следващия ден се явила на дежурство с пола. На следващата вечер изчезнало всичкото й бельо. На сутринта пак се явила с пола, но без нищо отдолу. Лейтенантът й я извикал в кабинета си и я накарал да стъпи разкрачена върху голямо огледало, оставено на пода, докато той й се карал за някаква бъркотия с документи. През това време целият личен състав се изредил в кабинета по един или друг повод, за да разгледа отражението в огледалото. Изпратили лейтенанта във военен затвор, а Стенли служила още една година, след което напуснала, живяла сама и умряла сама в Сан Диего, в малката вила, която се виждаше на снимките и в която патолозите и съдебните медици от Калифорния не бяха открили абсолютно нищо.

— На колко години си? — попита Ричър.

— Аз ли? — учуди се Харпър. — На двайсет и девет, казах ти вече. Този е от често задаваните въпроси.

— И си от Колорадо, нали?

— От Аспен.

— Имаш ли семейство?

— Две сестри и един брат.

— По-големи или по-малки?

— Всичките са по-големи. Аз съм бебето.

— Родителите ти?

— Баща ми е аптекар, майка ми му помага.

— Водеха ли ви някъде като деца?

— Разбира се. Големият каньон, пустинята, навсякъде. Една година ходихме на палатки в Йелоустон.

— С кола, нали?

— Разбира се. Имахме голямо комби, пълно с деца. Щастливото семейство. Защо ме разпитваш за това?

— Какво си спомняш от пътуванията?

Харпър се намръщи.

— Бяха безкрайни.

— Точно така.

— Какво?

— Това наистина е много голяма страна.

— Е, и?

— Каролайн Кук е била убита в Ню Хампшър, а Лорейн Стенли три седмици след нея в Сан Диего. Това са, кажи-речи, най-далечните точки по диагонал, нали? Разстоянието по шосе е около пет хиляди и шестстотин километра. А може би дори и повече.

— Той с кола ли пътува?

Ричър кимна.

— Носи със себе си голямо количество боя.

— Може би има запаси някъде.

— Така става още по-лошо. Освен ако складът му не се намира на една права между Ню Хампшър, Южна Калифорния и сегашното му местонахождение. Би трябвало да направи обиколка, за да вземе боята, а това удължава допълнително разстоянието.

— Е, и?

— Ами трябвало е да пропътува четири-пет хиляди километра плюс времето за наблюдение на Лорейн Стенли. Би ли могъл да се справи за една седмица?

Харпър се намръщи.

— Това прави седемдесет часа при скорост осемдесет и осем километра в час.

— А такава средна скорост не може да се поддържа. Трябва да минава през градове, през пътни участъци в ремонт, освен това не би нарушавал ограниченията на скоростта. Един толкова педантичен човек не би рискувал да го спре пътната полиция. Огромни количества маскировъчна боя би предизвикала подозрения, нали?

— Ами това прави около сто часа път.

— Най-малко. Плюс ден или два за наблюдение, след като пристигне. На практика това е повече от седмица. Десет-единайсет дни. Дори дванайсет.

— Тогава?

— Ти ми кажи.

— Не може да е човек, който работи две седмици и почива една.

Ричър кимна.

— Така е.

Излязоха навън и завиха към столовата. Беше типично есенно време. Температурата бе с няколко градуса по-висока, но все пак бе хладно. Моравите бяха зелени, а небето — ослепително синьо. Влагата се бе изпарила и листата на дърветата изглеждаха сухи и по-светли.

— Не ми се прибира вътре — каза Ричър.

— Трябва да работиш — отвърна Харпър.

— Чета и препрочитам проклетите папки. Няма никаква полза. Трябва да помисля.

— По-добре ли мислиш, когато си навън?

— Общо взето.

— Добре, да отидем на стрелбището. Трябва да покрия нормативите за стрелба с пистолет.

— Не си ли го направила досега?

Тя се усмихна.

— Напротив. Но според правилника трябва да го правим всеки месец.

Взеха си сандвичи от столовата и ги изядоха, докато вървяха към стрелбището. Цареше обичайната за неделя тишина. Стрелбището беше голямо колкото стадион за хокей, оградено с насипи от три страни. Имаше шест коридора за стрелба, отделени с високи до раменете бетонни стени, които стигаха до мишените, направени от дебел картон, прикрепен към стоманена рамка. На всеки от тях беше начертан силует на човек с концентрични кръгове, чийто център беше сърцето. Харпър се легитимира на дежурния и му подаде оръжието си. Той го зареди с шест патрона и й го върна заедно с два чифта наушници.

— Иди в трети коридор — каза й той.

Трети коридор беше в средата. На бетонния под имаше черна линия.

— Трийсет метра — поясни Харпър.

Застана на линията и си сложи наушниците. Вдигна пистолета с две ръце, с леко разкрачени крака и свити колене. Изнесе бедрата си напред, а раменете — назад. Изстреля шестте куршума един след друг, с половин секунда интервал помежду им. Ричър забеляза сухожилията на ръката й. Бяха изпъкнали. При всеки изстрел цевта леко трепваше.

— Почисти — каза тя след това.

Ричър я погледна с недоумение.

— Това означава да донесеш мишената.

Очакваше попаденията да са разположени по вертикална права, с дължина около трийсет сантиметра, и когато стигна до мишената, се оказа точно така. В сърцето имаше две дупки, две в следващия кръг и две в кръга, който свързваше гърлото и стомаха. Откачи мишената и я занесе на Харпър.

— Две петици, две четворки и две тройки — каза тя. — Двайсет и четири точки. Минавам на косъм.

— Трябва повече да използваш лявата си ръка — каза Ричър.

— Как?

— Поеми цялата тежест с лявата, а с дясната само натискай спусъка.

— Покажи ми — каза тя след малко.

Ричър застана плътно зад нея и протегна лявата си ръка напред. Харпър вдигна пистолета с дясната, а той хвана ръката й в своята.

— Сега отпусни ръката. Нека аз поема тежестта.

Ръцете му бяха дълги, но и нейните не бяха къси. Тя се отдръпна назад и се допря плътно до него. Той се наведе напред и опря глава до нейната. Косата й ухаеше приятно.

— Така, сега стреляш.

Тя щракна няколко пъти спусъка. Цевта не трепна.

— Добре се получава — отбеляза Харпър.

— Иди и вземи още няколко патрона.

Тя се откъсна от него, отиде до кабинката на дежурния и взе още шест патрона. Ричър се премести в съседния коридор, срещу нова мишена. Харпър застана пред него и вдигна пистолета с дясната си ръка. Ричър се пресегна с лявата и хвана нейната с пистолета. Харпър се отпусна на гърдите му. Стреля два пъти. Попаденията бяха на сантиметър едно от друго, в централния кръг.

— Видя ли? — възкликна той. — Остави левите да свършат работата.

— Звучи като политически лозунг.

Харпър остана на мястото си, облегната на него. Ричър почувства дишането й. Отдели се от нея и тя опита сама — два бързи изстрела. Гилзите издрънчаха върху бетонния под. В централния кръг се появиха още две дупки. Общо бяха четири, разположени ромбовидно върху място, което би могло да се покрие с визитна картичка.

Тя кимна.

— Искаш ли да пробваш с последните два?

Подаде му пистолета. Беше зиг-зауер, като онзи, който Ламар бе държала насочен към главата му по пътя към Манхатън. Ричър прецени тежестта му в ръката си, с гръб към мишената. После се обърна рязко и изстреля двата куршума — по един в двете очи на мишената.

— Ето така бих постъпил — каза той. — Ако съм бесен на някого, ще направя точно това. Няма да се занимавам с някаква проклета вана и десетки литри боя.

На връщане към библиотеката срещнаха Блейк. Изглеждаше едновременно объркан, раздразнен и разтревожен. Имаше нов проблем.

— Бащата на Ламар е умрял — каза той.

— Вторият й баща — поправи го Ричър.

— Все едно. Умрял е рано тази сутрин. Търсиха я от болницата в Спокейн. Сега трябва да й се обадя у дома.

— Предай й съболезнованията ни — обади се Харпър.

Блейк кимна мрачно и отмина.

— Трябва да я отстрани от разследването — каза Ричър.

Харпър кимна.

— Може би трябва, но няма да го направи. А и тя няма да се съгласи. За нея не съществува нищо, освен работата.

Ричър не каза нищо. Харпър отвори вратата и двамата отново влязоха в стаята с дъбовите маси, кожените столове и папките. Ричър седна и погледна часовника си. Три и двайсет. Може би след още два часа празно фантазиране щеше да хапне и да се уедини в стаята си.

Оказаха се три часа. И не беше фантазиране. Седеше на стола, гледаше пред себе си и мислеше усилено. Харпър го наблюдаваше нетърпеливо. Той взе трите папки и ги подреди на масата — на Калан вдясно в долния ъгъл, на Стенли долу вляво и на Кук горе вдясно. Замисли се за географското местоположение, отпусна се назад и затвори очи.

— Нещо ново? — попита Харпър след малко.

— Трябва ми списък на всичките деветдесет и една жени.

— Добре — отвърна тя.

Ричър я изчака със затворени очи да излезе от стаята и за миг се наслади на топлината и тишината. После Харпър се върна. Той отвори очи и я видя да се навежда над него и да му подава дебела синя папка.

— Молив — каза Ричър.

Тя отвори едно чекмедже, намери молив и го търкулна към него по масата. Ричър отвори новата папка и започна да чете. Най-отгоре имаше компютърна разпечатка от Министерството на отбраната, четири страници, защипани с телбод, с деветдесет и едно имена, подредени по азбучен ред. Някои от тях му бяха познати. Сред тях бе и Рита Симека, за която бе споменал на Блейк. Беше до Лорейн Стенли. Отдолу беше списъкът с адресите, повечето от които взети от здравните застраховки или от оставените в пощенските клонове инструкции за препращане на пощата. Симека живееше в Орегон. Следваха сведения за живота на жените след напускането на армията, за някои от тях много подробни, а за други съвсем схематични, но, общо взето, напълно достатъчни, за да се направи основно заключение. Ричър запрелиства напред-назад между списъците, като отбелязваше от време на време с молива. След двайсет минути преброи отбелязаните имена.

— Били са единайсет жени — каза той.

— Как така? — попита Харпър.

Той кимна.

— Единайсет. Остават осем, не осемдесет и осем.

— Защо?

— Поради много причини. Деветдесет и една звучи абсурдно. Кой би се заел сериозно да ликвидира деветдесет и една жени? За повече от пет години! Не е възможно. Човек, който е толкова умен, би намалил бройката до нещо реално, като единайсет например.

— Въз основа на какво?

— Въз основа на осъществимото. Някаква подкатегория. Какво друго е общото между Кук, Калан и Стенли?

— Какво?

— Че са сами. Несъмнено и недвусмислено сами. Неомъжени или разведени, в еднофамилни къщи, в предградията или в провинцията.

— Важно ли е това?

— Разбира се. Помисли как действа. Нужно е тихо, усамотено и отдалечено място. Без ненадейни посещения. И никакви възможни свидетели наблизо. Трябва да внесе цялата боя в къщата. Погледни списъка. Тук има омъжени жени, жени с новородени бебета, жени, които живеят със семействата си, с родителите си, в апартаменти и жилищни кооперации, във ферми, дори в общежития. Някои дори са се върнали в колежа. На него обаче са му нужни жени, които живеят сами вкъщи.

Харпър поклати глава.

— Има повече от единайсет такива. Проучихме. Мисля, че са над трийсет. Една трета.

— Но е трябвало да проверявате допълнително. Аз говоря за жените, които очевидно живеят сами и уединено. От пръв поглед. Защото трябва да допуснем, че онзи тип няма екип, който да извършва проучванията вместо него. Действа сам, тайно. Разполага единствено с този списък.

— Но това е нашият списък.

— Не е само ваш. Той е и негов. Тази информация е получена от военните, нали? Той е разполагал със списъка преди вас.

На около седемдесет километра оттам, малко на североизток, върху полирано бюро в кабинет без прозорци в Пентагона, лежеше същият списък. Беше малко по-ново ксероксно копие от списъка пред Ричър, но иначе беше съвсем същият. Със същия брой страници. И с единайсет отбелязани имена. Не набързо и с молив, както го бе направил Ричър, а старателно подчертани, с писалка и специална линийка, която не се допира до хартията, за да не се размаже мастилото.

Три от имената бяха задраскани с още една съвсем права линия през средата.

Списъкът беше ограден като в рамка от двете ръце в униформени ръкави на обитателя на кабинета. Бяха обърнати с дланите нагоре, за да не оставят отпечатъци върху полираната повърхност. Лявата ръка държеше линийка, а дясната — писалка. Лявата ръка се раздвижи и постави линийката точно под четвъртото име, върху линията, с която беше подчертано. После я плъзна леко нагоре, върху самото име. Дясната ръка изтегли с писалката дебела линия през името. След това се отдръпна.

— И какво трябва да правим? — попита Харпър.

Ричър се облегна назад и затвори очи.

— Мисля, че трябва да рискувате. Най-добре е да наблюдавате денонощно останалите осем и ми се струва, че до шестнайсет дни убиецът ще бъде в ръцете ви.

— Наистина е дяволски рисковано — каза тя неуверено. — И доста несигурно. Опитваш се да отгатнеш какво ще предположи той, когато гледа списъка.

— Нали съм копие на онзи тип? Значи моите догадки трябва да бъдат същите като неговите.

— Ами ако грешиш?

— Какво друго предлагаш? Да сте постигнали някакъв напредък?

— Добре — каза тя все още неуверено. — Мисля, че хипотезата ти е аргументирана. Струва си да се опита. Но може би те вече са мислили за това.

— Който не рискува, не печели.

Тя замълча за миг.

— Добре, говори с Ламар още утре сутринта. Ричър отвори очи.

— Мислиш, че ще е тук?

Харпър кимна.

— Ще бъде тук.

— И няма да отиде на погребението на баща си?

Харпър кимна отново.

— Очевидно ще има погребение, но тя няма да отиде. При подобно разследване би пропуснала и собственото си погребение.

— Добре. Ще говориш ти, но с Блейк. Не споменавай нищо пред Ламар.

— Защо?

— Защото сестра й живее сама, забрави ли? Шансовете й току-що намаляха на осем към едно. Сега вече Блейк трябва да я отстрани.

— Ако се съгласи с теб.

— Ще се наложи.

— Може и да се съгласи, но няма да я отстрани.

— Трябва.

— Може би, но няма да го направи.

Ричър сви рамене.

— Тогава не си прави труд да му казваш каквото и да било. Тук само си губя времето. Този човек е идиот.

— Не говори така. Трябва да ни помогнеш. Помисли за Джоди.

Ричър отново затвори очи и се замисли за Джоди. Струваше му се безкрайно далеч. Мисли за нея дълго.

— Хайде да вечеряме — предложи Харпър. — След това ще отида да говоря с Блейк.

На около седемдесет километра оттам, малко на североизток, мъжът в униформа се взираше в списъка, без да помръдва. На лицето му беше изписано изражението на човек, който напредва бавно в сложно начинание. На вратата се почука.

— Момент — извика той.

Остави линийката, затвори капачката на писалката и я прибра в джоба си. Сгъна списъка, отвори едно чекмедже на бюрото, мушна листа вътре и го затисна с книга. Беше Библията на крал Джеймс, с черни кожени корици. Остави линийката върху Библията и затвори чекмеджето. Извади ключовете от джоба си, заключи чекмеджето и пак ги прибра. После се раздвижи на стола и оправи куртката си.

— Влез.

Вратата се отвори, влезе един ефрейтор и козирува.

— Колата ви чака, полковник.

— Добре, ефрейтор — отвърна полковникът.

Небето над Куонтико все още беше ясно, но свежестта на въздуха се бе превърнала в истински нощен хлад. От изток, зад постройките, се прокрадваше мракът. Ричър и Харпър крачеха бързо, а външните лампи се палеха една по една след тях, сякаш стъпките им ги включваха. Вечеряха сами, на маса за двама в друга част на столовата, после се върнаха в главната сграда. Качиха се с асансьора и Харпър отключи стаята му.

— Благодаря ти за помощта — каза тя.

Той не отговори.

— И за урока по стрелба.

Ричър кимна.

— Беше ми приятно.

— Добра техника.

— Един старши сержант ме научи на това.

Тя се усмихна.

— Нямах предвид техниката на стрелба, а техниката на преподаване.

Той кимна и си спомни гърба й, опрян до гърдите му, аромата на косата й, докосването, уханието.

— Винаги е по-добре да покажеш, отколкото да го кажеш — отвърна той.

— Нищо не мога да възразя.

Харпър затвори вратата и той чу отдалечаването на стъпките й.

14

Събуди се рано, преди изгрев слънце. Застана за миг пред прозореца, увит в хавлията, и се взря в тъмнината навън. Пак беше студено. Избръсна се и взе душ. Беше преполовил шампоана, отпуснат му от ФБР. Облече се бързо до леглото, после извади палтото си от шкафа и го наметна. Върна се в банята, прибра четката за зъби във вътрешния джоб, в случай че се окаже, че е дошъл дългоочакваният ден.

Седна на леглото, сгушен в палтото, и зачака Харпър. Но когато ключът изщрака в ключалката и вратата се отвори, на прага се появи не Харпър, а Поултън. Мъчеше се да си придаде нехайно изражение и Ричър почувства първия трепет на победата.

— Къде е Харпър? — попита той.

— Отстранена е — отвърна Поултън.

— Говорила ли е с Блейк?

— Снощи.

— Е, и?

Поултън сви рамене.

— Нищо.

— Пренебрегвате догадките ми, така ли?

— Не си тук, за да правиш догадки.

Ричър кимна.

— Добре. Ще закусваме ли?

Поултън кимна в отговор.

— Естествено.

Слънцето вече изгряваше и беше оцветило небето на изток. Нямаше облаци. Нито влага. Нито вятър. Разходката в сутрешния полумрак беше приятна. Наоколо отново беше оживено. Понеделник сутрин, началото на нова седмица. Блейк и Ламар седяха на обичайната маса в столовата, до прозореца. Тя беше сменила кремавата си блуза с черна, леко избеляла, сякаш е била прана многократно. На масата имаше всичко — кафе, захар, сметана, понички, но не и вестници.

— Съжалявам за вестта от Спокейн — каза й Ричър.

Ламар кимна мълчаливо.

— Предложих й отпуск — каза Блейк. — Има право при тези обстоятелства.

Ричър го изгледа.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Смъртта е част от живота — намеси се Ламар. — Тук това много бързо се научава.

— Няма ли да отидеш на погребението?

Ламар взе една лъжичка и я закрепи върху пръста си.

— Алисън не ми се е обадила. Не знам какво е уредила.

— Ти не й ли позвъни?

Тя сви рамене.

— Ще се почувствам като натрапница.

— Не мисля, че Алисън би го приела така.

Тя го погледна.

— Просто не знам.

В последвалото мълчание Ричър взе каната и си наля кафе.

— Трябва да се залавяме за работа — каза Блейк.

— Не ти ли хареса хипотезата ми? — попита го Ричър.

— Това е предположение, а не хипотеза. Всички ние можем да гадаем колкото си искаме, но не можем да обърнем гръб на осемдесет жени само защото обичаме да гадаем.

— Те ще забележат ли някаква разлика? — попита Ричър.

Отпи голяма глътка кафе и погледна поничките. Бяха изсъхнали и твърди. Вероятно от събота.

— Значи няма да предприемете нищо?

Блейк сви рамене.

— Обмислих го.

— Добре, помисли още малко. Защото следващата, която ще умре, ще бъде от единайсетте, които отбелязах, и ще тежи изцяло на твоята съвест.

Блейк не каза нищо и Ричър дръпна стола си назад.

— Искам палачинки — каза той. — Не ми харесва видът на поничките.

Изправи се, преди да успеят да възразят, и тръгна през столовата. Спря до първата маса, върху която зърна „Ню Йорк Таймс“. До нея седеше сам някакъв мъж. Четеше спортната страница. Останалата част от вестника беше оставил вляво от себе си. Ричър я взе. Заглавието, което чакаше, беше там, на първа страница, под прегъвката.

— Може ли да го взема за малко? — попита Ричър.

Любителят на спортни новини кимна, без да вдига поглед. Ричър мушна вестника подмишница и отиде до плота за сервиране. Закуската беше подредена като бюфет. Той си взе няколко палачинки и осем парчета бекон. Добави сироп, докато палачинките плувнаха в него. Трябваше добре да хапне, защото го чакаше дълго пътуване, първата част от което по всяка вероятност щеше да измине пеша.

Върна се до масата и остави чинията непохватно, като внимаваше да не разлее сиропа и да не изпусне вестника. Хвърли го пред себе си и започна да яде. Престори се, че забелязва заглавието едва сега.

— Я вижте това — каза с пълна уста.

Заглавието гласеше: „В долната част на Манхатън избухва гангстерска война. Шестима убити“. Материалът описваше накратко схватка за територии между две съперничещи си групировки от охранителния рекет, едната китайска, а другата — сирийска. Бяха използвани автоматични оръжия и мачете. Равносметката по броя на труповете беше четири на две в полза на китайците. Сред четиримата мъртви сирийци, както се твърдеше, беше и босът на бандата, заподозреният в множество престъпления Алмар Петросян. Имаше интервюта с полицията в Ню Йорк и с ФБР, както и информация за стогодишната история на охранителния рекет в града, за китайската мафия и редовните конфликти между различните етнически групи за надмощие в бизнеса, за който се говореше, че възлизал на милиарди долари годишно.

— Я вижте това — повтори Ричър.

Вече го бяха видели. Беше повече от ясно. Бяха извърнали лица. Блейк гледаше през прозореца към първите лъчи на зората, Поултън бе забил поглед в стената отзад, а Ламар продължаваше да изучава съсредоточено лъжичката за захар.

— Козо обади ли се, за да го потвърди? — попита Ричър.

Никой не отговори, което беше равносилно на „да“. Ричър се усмихна.

— Животът е гаден, нали? — каза той. — Закачвате ме за куката си, а изведнъж куката изчезва. Странно нещо е съдбата, какво ще кажете?

— Съдба — повтори Блейк.

— Искам да изясним нещо — продължи Ричър. — Харпър отказа да се прави на фаталната жена, а сега Петросян е мъртъв и вие нямате повече козове. И без това не искате да чуете и дума от това, което ви казвам, така че има ли поне една причина, поради която не мога да си тръгна веднага оттук?

— Има много причини — каза Блейк.

— Нито една от тях не е достатъчно добра — отвърна Ричър.

Стана и си тръгна. Никой не се опита да го спре. Излезе от столовата, после вън от сградата, в сутрешния хлад. Отиваше си у дома.

Вървя през целия път до пропускателния пункт, промуши се под бариерата и пусна пропуска си на пътя. Продължи нататък, зави зад ъгъла и се оказа в територията на морската пехота. Вървеше по средата на улицата и след осемстотин метра стигна до първата просека. Зърна множество коли и няколко мълчаливи мъже, които го наблюдаваха, но не го спряха — ходенето пеша беше необичайно, но не и незаконно. Стигна до втората просека трийсет минути след като излезе от столовата. Отмина я и продължи нататък.

След още пет минути чу колата зад гърба си. Спря, обърна се и я изчака. Когато приближи достатъчно, за да я види добре, разбра, че е Харпър, което и бе очаквал. Беше сама. Изравни се с него и свали стъклото.

— Здравей, Ричър — поздрави тя.

Той кимна мълчаливо.

— Искаш ли да те закарам?

— Напред или обратно?

— Където искаш.

— До главния път. Отивам на север.

— На автостоп ли?

Той кимна.

— Нямам пари за самолет.

Седна до нея и колата плавно ускори. Харпър беше облякла втория си костюм, косата й бе разпусната върху раменете.

— Да не би да са ти наредили да ме върнеш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Решиха, че нямат полза от теб. Няма с какво да помогнеш, така казаха.

Ричър се усмихна.

— И сега трябва да пламна от възмущение, да се втурна обратно и да докажа, че грешат, така ли?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Обсъждаха най-добрия подход цели десет минути. Ламар реши, че трябва да засегнат самолюбието ти.

— Както може да се очаква от психолог, завършил озеленяване.

— Може би.

Продължиха нататък през гората, покрай лагера на морските пехотинци.

— Но тя е права — обади се Ричър след малко. — Не мога да им помогна с нищо. Няма да хванат онзи тип. Много е умен. Очевидно е прекалено умен дори за мен.

Харпър се усмихна.

— Малко собствена психология, а? Опитваш се да си тръгнеш с чиста съвест?

Той поклати глава.

— Съвестта ми винаги е чиста.

— И за Петросян ли?

— Защо не?

— Не мислиш ли, че съвпадението е невероятно? Заплашват те с Петросян и след три дни той е мъртъв.

— Просто извадих късмет.

— Да, късмет. Знаеш ли, аз не им казах, че съм била извън кабинета на Трент онзи ден.

— Защо?

— За да си спася кожата.

Той я погледна.

— И каква връзка има кабинетът на Трент?

Тя сви рамене.

— Не знам. Но не обичам съвпаденията.

— Очевидно е, че се случват непрекъснато.

— Никой в Бюрото не обича съвпаденията.

— Е, и?

Тя сви рамене.

— Биха могли да се разровят. И да ти създадат неприятности по-късно.

Той се усмихна.

— Това е втората фаза на подхода им, нали?

Харпър му се усмихна в отговор, а после избухна в смях.

— Да, втората фаза. Има още десетина. Някои от тях са много добри. Искаш ли да чуеш всичките?

— Не — отвърна той. — Няма да се върна там. Не искат да ме чуят.

Харпър кимна и продължи да шофира мълчаливо. Спря пред разклона с магистралата и сви по пътя на север.

— Ще те закарам до следващия разклон — обясни тя. — Този го използват само хората на ФБР, а никой от тях няма да те качи.

Той кимна.

— Благодаря ти, Харпър.

— Джоди си е у дома — каза тя. — Обадих се на Козо. Наблюдавали са апартамента й. Не е била там. Прибрала се е тази сутрин с такси, по всяка вероятност от летището, и май ще работи вкъщи.

Ричър се усмихна.

— Добре. Още една причина да не се върна.

— Нуждаем се от помощта ти, знаеш го.

— Не искат да ме слушат.

— Трябва да ги накараш — отвърна тя.

— Това третата фаза ли е?

— Не, това го казвам аз. Говоря сериозно.

Той се замисли за момент, после кимна.

— Тогава ми кажи защо не искат да ме чуят.

— Може би от гордост — отвърна тя.

— Трябва им помощ, това е сигурно — продължи той. — Но не и моята. Не разполагам с необходимите ресурси, нито с нужната власт.

— За да направиш какво?

— За да ги отстраня от това разследване. Губят си времето с идиотските си профили. Така няма да стигнат доникъде. Трябва да работят с уликите.

— Няма улики.

— Има. Фактът, че онзи е много умен. Боята, географското местоположение, отдалечеността на местата, които избира. Всичко това са улики. Би трябвало да се заемат с тях, тъй като те със сигурност означават нещо. Погрешно е да се започва с мотива.

— Ще им предам.

Харпър отби от магистралата и спря на следващата пресечка.

— Ще си имаш ли неприятности? — попита я той.

— Защото не те върнах ли? Вероятно.

Той замълча. Тя се усмихна.

— Това беше десетата фаза — каза Харпър. — Всичко ще бъде наред.

— Надявам се — отвърна той и слезе от колата.

Тръгна на север през улицата и видя как колата й минава под моста и се отправя на юг.

Мъж, висок метър и деветдесет и три и тежък близо сто килограма, трудно може да спре кола на автостоп. По принцип жените не спират, защото се страхуват. Мъжете също могат да се уплашат. Ричър обаче беше гладко избръснат, чист и непретенциозно облечен. Това увеличаваше шансовете му, а по пътя минаваха доста камиони със самоуверени шофьори. И той стигна до Ню Йорк седем часа след като беше тръгнал.

Докато пътуваше, почти не разговаряше, от една страна, защото в камионите беше много шумно за разговори, а, от друга, защото нямаше настроение да разговаря. Демонът на скитника отново започваше да му шепне. Къде отиваш? Връщам се при Джоди, разбира се. Добре, умнико, а какво друго? Ще работиш в задния двор на къщата? Ще боядисваш проклетите стени? Седеше до добродушните шофьори и усещаше как краткото и неудовлетворително пътешествие към свободата е към края си. Помъчи се да го забрави и почувства, че успява. Последният камион, който го взе, доставяше зеленчуци от Ню Джърси за Гринидж Вилидж. Остави го на около два километра от апартамента на Джоди и той измина разстоянието пеша, като през целия път се мъчеше да се съсредоточи върху желанието си да я види.

Имаше ключ за входа, така че влезе направо и се качи с асансьора. Почука на вратата на апартамента й. Шпионката потъмня, после пак светна, вратата се отвори и на прага застана Джоди по джинси и риза, висока, слаба и изпълнена с живот. Беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Но не му се усмихваше.

— Здравей, Джоди — каза той.

— В кухнята ми има агент на ФБР — съобщи му тя.

— Защо?

— Защо ли? — възкликна тя. — Ти ми кажи!

Ричър я последва вътре, до кухнята. Агентът беше нисък млад човек с дебел врат. Син костюм, бяла риза, раирана вратовръзка. Беше залепил за ухото си мобилен телефон и докладваше на някого за пристигането на Ричър.

— Какво искаш? — попита го Ричър.

— Искам да изчакате тук, сър — отговори онзи. — Около десет минути, ако обичате.

— За какво става дума?

— Ще разберете, сър. Десет минути, не повече.

На Ричър му се прииска да си тръгне просто за да му натрие носа, но Джоди седна. Лицето й изразяваше нещо средно между загриженост и раздразнение. „Ню Йорк Таймс“ лежеше разтворен върху плота. Ричър го погледна.

— Добре — каза той и седна. — Десет минути.

Зачакаха мълчаливо. Десетте минути станаха петнайсет. Тогава отдолу се позвъни и агентът отиде да отвори. Натисна бутона на домофона и излезе на площадката вън. Джоди седеше неподвижно, сякаш беше на гости, а не в собствения си дом. Чуха шума на асансьора, после отварянето на вратата и стъпки.

В кухнята влезе Алън Диърфийлд. Беше с черен шлифер, с вдигната нагоре яка. Движеше се енергично и шумно заради камъчетата от уличната настилка по подметките на обувките му.

— В града ми умряха шест души — започна той веднага. Видя вестника на плота, отиде и го разгърна, за да се вижда заглавието. — И така, естествено, имам някои въпроси.

Ричър го изгледа.

— Какви въпроси?

— Деликатни.

— Ами питай тогава.

Диърфийлд кимна.

— Първият е към мис Джейкъб.

Джоди се размърда на стола си, без да го погледне.

— Слушам.

— Къде бяхте през последните няколко дни?

— Извън града — отговори тя. — По работа.

— Къде извън града?

— В Лондон. На среща с клиенти.

— Лондон в Англия ли?

— Че кой друг?

Диърфийлд сви рамене.

— Лондон в Кентъки, Лондон в Охайо, има Лондон и някъде в Канада, в Онтарио, ако не се лъжа.

— Лондон в Англия — повтори Джоди.

— Имате клиенти в Лондон в Англия?

Джоди продължаваше да гледа в пода.

— Имаме клиенти навсякъде. Най-вече в Лондон в Англия.

Диърфийлд кимна.

— С конкорд ли пътувахте?

Джоди вдигна очи.

— Да, всъщност така беше.

— Бърз е, нали?

— Достатъчно бърз.

— Но е скъп.

— Може би.

— Обаче си струва, когато става дума за съдружник във важен бизнес.

— Не съм съдружник.

Диърфийлд се усмихна.

— Още по-добре, нали? Фактът, че качват сътрудник на конкорд, би трябвало да означава нещо. Например че ви харесват. И че много скоро ще станете съдружник. Ако нищо не ви се изпречи на пътя.

Джоди мълчеше.

— Значи Лондон — продължи Диърфийлд. — Ричър знаеше, че сте там, нали?

Тя поклати глава.

— Не, не му казах, че заминавам.

— Планирано ли беше пътуването?

— Не. Научих в последната минута.

— И Ричър не знаеше?

— Вече ви казах.

— Добре — кимна Диърфийлд. — Информацията е всичко, смятам аз.

— Не съм длъжна да му казвам къде ходя.

Диърфийлд се усмихна.

— Не говоря за информацията, която давате на Ричър. Имам предвид информацията, която мога да извлека от дадена ситуация. В момента научавам, че не е знаел къде сте били.

— Е, и?