/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Лош Късмет И Неприятности

Лий Чайлд

Джак Ричър вече не е същият. Освен четката си за зъби носи и документ за самоличност. Със снимка. Но все така обикаля Америка и е все така труден за откриване. Ето защо, когато бившият шеф на специалния отряд военни следователи получава кодирано съобщение от член на стария си екип, той разбира, че нещата са твърде сериозни. Някой от хората му е в беда. Следователите от военната полиция са недосегаеми. Винаги си пазят гърба. Но ето че един от тях е намерен мъртъв в пустинята на Калифорния. А шестима други изобщо не могат да бъдат открити. Джак Ричър също е недосегаем. Старите му другари имат огромни неприятности и той е длъжен да им помогне. Никой не може да си играе с хората му. Нито сега, нито когато и да било. Малко хумор, малко секс и най-добрите екшън сцени в жанра… Стегнат, високооктанов трилър от един голям майстор на съспенса. Ню Йорк Таймс

Лий Чайлд

Лош късмет и неприятности

На истинската Франсис Нили

1

Мъжът се казваше Калвин Франц, а хеликоптерът беше модел „Бел 222“. И двата крака на Франц бяха счупени, така че трябваше да го качат в хеликоптера с носилка. Не беше трудно. „Бел 222“ е голям, с два двигателя, обслужва фирми и полицейски управления и в него има място за седем пътници. Задните врати бяха като на микробус и се отваряха широко. Седалките от средния ред бяха свалени. На пода имаше предостатъчно място за Калвин Франц.

Витлото на хеликоптера се въртеше на празен ход. Двамата мъже с носилката се наведоха, за да минат под въздушната струя, и продължиха — единият вървеше напред, а другият заднишком. Когато стигнаха до отворената врата, този последният постави носилката на ръба и отстъпи встрани. Колегата му я бутна силно, за да влезе в хеликоптера. Франц беше в съзнание и изпитваше болка. Извика и се раздвижи, но не много, защото беше здраво стегнат с ремъци за носилката. Двамата мъже се качиха след него, седнаха на местата си зад свалените седалки и затръшнаха вратите.

После зачакаха.

Пилотът на хеликоптера също чакаше.

От една сива врата излезе трети човек и прекоси асфалтовата писта. Наведе се и сложи ръка на гърдите си, за да задържи вратовръзката на място. Така приличаше на обвиняем, който се кълне, че е невинен. Мъжът заобиколи и седна отпред, до пилота.

— Тръгвай — каза той и си закопча колана.

Пилотът се подготвяше за излитане. Мързеливото „уоп-уоп“ на витлото се превърна в забързано центробежно „уип-уип-уип“, а после се изгуби в рева на изгорелите газове. Хеликоптерът се издигна отвесно, наклони се леко наляво, завъртя се, прибра колесника и се издигна на триста метра. После се стрелна на север — високо и бързо. Под него се мяркаха шосета, научноизследователски центрове, малки фабрики и спретнати предградия. Тухлени стени и метални покриви блестяха на лъчите на залязващото слънце. В угасващата светлина на деня мъждукаха миниатюрни изумрудени морави и тюркоазени басейни.

— Нали знаеш къде отиваме? — попита мъжът на предната седалка.

Пилотът мълчаливо кимна.

Хеликоптерът продължи на североизток, като набираше височина и се насочваше към приближаващия мрак. Далеч под него се виеше магистрала — поток от бели светлини в западна посока и друг поток от червени светлини — на изток. След още една минута застроените зони отстъпиха място на ниски голи хълмове. Склоновете бяха окъпани в оранжевия блясък на залеза, а в сенките на долините цареше кафеникав полумрак. После ниските хълмове отстъпиха място на заоблени планини. Хеликоптерът летеше бързо, съобразявайки се с релефа на местността. Мъжът на предната седалка се обърна към Франц, който лежеше на пода зад него. Усмихна се и каза:

— Още двайсетина минути.

Франц не отговори. Болката беше прекалено силна.

Оптималната скорост на хеликоптера беше 161 мили в час, или 260 километра в час, така че след още двайсет минути той се беше отдалечил почти на 54 мили от мястото на излитане, беше прелетял над планините и се носеше над пустинята. Пилотът вдигна носа и намали скоростта. Мъжът на предната седалка притисна лице към стъклото и погледна надолу в тъмнината.

— Къде сме? — попита.

— Където бяхме преди — отвърна пилотът.

— На същото място?

— Приблизително.

— Какво има под нас в момента?

— Пясък.

— На каква височина сме?

— Почти хиляда метра.

— Атмосферни условия?

— Спокойно. Има въздушни течения, но няма вятър.

— Безопасно ли е?

— От въздухоплавателна гледна точка, да.

— Добре, да го направим.

Пилотът намали скоростта, завъртя хеликоптера и почти спря на хиляда метра над пустинята. Мъжът на предната седалка отново се обърна и даде знак на двамата отзад. Те разкопчаха предпазните си колани. Единият се наведе напред, встрани от краката на Франц, като продължаваше да стиска предпазния колан в едната си ръка. С другата отвори вратата. Пилотът, който ги наблюдаваше, полуобърнат на мястото си, наведе хеликоптера, така че вратата да се отвори докрай от собствената си тежест. После отново изравни машината и бавно я завъртя по посока на часовниковата стрелка, така че инерцията и въздушното налягане да задържат вратата в това положение. Вторият мъж отзад клекна до главата на Франц и вдигна носилката под ъгъл от 45 градуса. Първият застъпи другия край на носилката, за да не й позволи да се хлъзне навън. Човекът отзад продължи да я издига като щангист, докато я изправи почти вертикално. Франц се отпусна на ремъците. Беше едър и тежък. Освен това имаше силна воля. Краката му бяха безполезни, но горната част на тялото му се напрягаше с всички сили. Главата му се мяташе като камшик.

Първият мъж извади сгъваем нож и отвори острието. Първо сряза ремъка на бедрата на Франц. После спря за миг, преди да среже с едно движение и ремъка на гърдите му. В същия миг другият рязко изправи носилката вертикално. Франц неволно пристъпи напред, за да запази равновесие. Стъпи право на счупения си десен крак. Изкрещя и инстинктивно направи втора крачка. На счупения си ляв крак. Размаха ръце, политна напред и падна през отворената врата в шумния мрак навън, в ураганната въздушна струя от витлото, в нощта.

От хиляда метра над пустинята.

За момент настъпи тишина. Сякаш дори шумът от двигателите утихна. После пилотът промени посоката и вратата на хеликоптера се захлопна сама. Турбините отново набраха мощност, витлото загреба въздух и машината наведе нос.

Двамата мъже отзад се отпуснаха на седалките си.

Мъжът отпред каза:

— Да се прибираме.

2

Седемнайсет дни след случилото се Джак Ричър се намираше в Портланд, щата Орегон. Беше почти без пари. И беше в Портланд, защото все пак трябваше да отиде някъде, а автобусът, с който бе пътувал в продължение на два дни, най-накрая беше спрял там. Беше останал почти без пари, защото запознанството с една помощник окръжна прокурорка на име Саманта в бар, посещаван често от полицаи, го заинтригува дотолкова, че два пъти плати сметката за вечеря, преди тя да го заведе у дома си за през нощта — също два пъти. Сега тя беше на работа, а той се отдалечаваше от къщата й. Беше девет сутринта. Ричър вървеше към автогарата в центъра на града, а косата му все още беше влажна от душа. Чувстваше се задоволен и спокоен и все още не знаеше накъде ще поеме с тънката пачка пари в джоба си.

Терористичните атаки от 11 септември 2001 г. бяха предизвикали две съществени практически промени в живота на Ричър. Първо, освен сгъваемата четка за зъби той вече носеше и паспорта със себе си. Много неща в новата епоха изискваха да притежаваш документ за самоличност със снимка, включително и повечето видове транспорт. Ричър беше скитник, а не отшелник и макар че не можеше да се задържи на едно място, не беше асоциален тип, така че с готовност се беше подчинил на новите правила.

Второ, беше променил системата си на банкиране. В продължение на много години, след като се беше уволнил от армията, Ричър се обаждаше на банката си в щата Вирджиния и изискваше парични преводи с „Уестърн Юниън“ до мястото, където се намираше в момента.

Но сега, заради опасността от финансиране на терористи, телефонното банкиране практически беше прекратено. Затова Ричър си беше извадил дебитна карта. Носеше я в паспорта си и използваше ПИН код 8197. Смяташе се за човек с малко таланти, но с разнообразни умения. Повечето бяха физически и пряко свързани с исполинския му ръст и сила, но едно от тях беше постоянната точна представа за времето, а друго — математическият усет, придобит в училището за надарени деца с разширено преподаване на математика. Точно затова беше избрал 8197. Харесваше числото 97, защото беше най-голямото двуцифрено просто число, а още повече харесваше 81, защото това беше единственото в безкрайния ред на числата, чийто корен квадратен съвпадаше със сбора от цифрите му. Корен квадратен от 81 е 9 — сборът на 8 и 1. Нито едно друго число във вселената не притежаваше такава прекрасна симетрия.

Математическият му усет и вроденият му цинизъм по отношение на финансовите институции винаги го подтикваха да проверява състоянието на сметката си, когато тегли пари от банкомат. Никога не забравяше да извади таксата за операцията, както и да прибави оскъдната лихва. Но въпреки подозренията му нито веднъж не го бяха измамили. Всеки път сумата в сметката му се оказваше точно толкова, колкото очакваше. Никога не беше оставал изненадан — нито приятно, нито неприятно.

До онази сутрин в Портланд, когато остана по-скоро приятно изненадан. Защото в сметката му имаше над хиляда долара в повече.

Според предварителните му изчисления сумата беше точно хиляда и трийсет долара. Това очевидно беше грешка от страна на банката. Бяха сбъркали сметката. И щяха да поправят грешката си. Той нямаше да получи тези пари. Ричър беше оптимист, но не и глупак. Натисна друг клавиш, за да получи разписка. От банкомата се показа тънко листче. На него с бледосиво мастило бяха отпечатани последните пет трансакции. Три от тях бяха тегления от банкомат, които и той си спомняше ясно. Четвъртото беше вноска с лихвата. Последната трансакция беше депозит от хиляда и трийсет долара, осъществен преди три дни. Ето откъде бяха парите. Листчето беше твърде тясно, за да побере отделни колонки за дебит и кредит, така че вноската беше отбелязана в скоби, за да се означи стойността й: (1030,00).

Хиляда и трийсет долара.

1030.

Привидно не беше интересно число, но Ричър се вторачи за миг него. Очевидно не беше просто число. Нито едно четно число, по-голямо от 2, не е просто. Имаше ли точен квадратен корен? Явно беше съвсем малко над 32. Кубичен корен? Съвсем малко под 10,1. На какво се делеше? Нямаше много делители — 5 и 206, както и очевидните 10 и 103 и съответно 2 и 515.

И така, 1030.

Хиляда и трийсет.

Грешка.

Най-вероятно.

Или може би не.

Ричър изтегли петдесет долара от банкомата, бръкна в джоба си за монети и тръгна да търси уличен телефон.

Намери телефон на автогарата. Набра номера на банката си, който знаеше наизуст. На Западния бряг беше девет и четирийсет, а на Източния — дванайсет и четирийсет. В щата Вирджиния беше време за обедна почивка, но все някой щеше да вдигне.

И някой наистина вдигна. Ричър не беше разговарял с жената преди, но му звучеше компетентна. Може би беше мениджър, който вдига телефона, докато обикновените служители са на обяд. Каза си името, но Ричър не го чу. После се впусна в дълги, предварително отработени любезности, за да го накара да се почувства особено ценен клиент. Той я изчака да свърши, после й обясни за сметката си. Тя се изуми, че някой клиент е решил да се обади и да съобщи за грешка в негова полза.

— Може би не е грешка — отбеляза Ричър.

— Очаквахте ли тази сума? — попита тя.

— Не.

— Често ли се случва трети лица да внасят пари по сметката ви?

— Не.

— Значи най-вероятно е грешка. Не смятате ли така?

— Трябва да разбера кой е направил вноската.

— Може ли да попитам защо?

— Дълго е за обяснение.

— Налага се да го направите — каза жената. — Иначе влизат в сила съображения за конфиденциалност. Ако грешката на банката стане причина някой от клиентите ни да разбере за финансовите операции на друг клиент, ще нарушим много правила, разпоредби и етични норми.

— Може би е съобщение — предположи Ричър.

— Съобщение?

— Нещо, свързано с миналото ми.

— Не ви разбирам.

— Преди много време работех като военен полицай — обясни той. — Военната полиция използва кодирана радиовръзка. Ако някой военен полицай спешно се нуждае от помощ, той изпраща код десет–трийсет. Сега разбирате ли?

— Всъщност не.

— Смятам, че ако не познавам човека, който е направил вноската, това са просто хиляда и трийсет долара, внесени по погрешка. Но ако познавам човека, това може да е зов за помощ.

— Продължавам да не ви разбирам.

— Вижте как е написано. Не мислете за числото като за хиляда и трийсет долара, а като за комбинация от цифри.

— А защо този човек просто не ви се обади по телефона?

— Защото нямам телефон.

— Тогава имейл? Или телеграма? Или дори писмо?

— Нямам адрес за нито едно от изброените.

— Тогава ние как се свързваме с вас?

— Не се свързвате.

— Вноска в сметката ви ми се струва твърде странен способ за комуникация.

— Може би е единственият.

— Да, но е твърде труден. За да го направи, човекът първо трябва да разбере какъв е номерът на сметката ви.

— И аз това казвам — отвърна Ричър. — За да го направи, човекът трябва да е много умен и способен. А когато един много умен и способен човек изпраща зов за помощ, значи проблемът наистина е сериозен.

— Освен това излиза доста скъпо. Този човек трябва да похарчи над хиляда долара, за да се свърже с вас.

— Именно. Значи не само е умен и способен, но и отчаян.

От другата страна на линията настъпи мълчание. После жената попита:

— Не можете ли просто да съставите списък на възможните хора и да ги проверите един по един?

— Работил съм с безброй умни хора. С повечето от тях — отдавна. Ще ми трябват цели седмици, докато ги открия всичките. А дотогава може да е твърде късно. Така или иначе, нямам телефон.

Отново настъпи мълчание. Но този път съпроводено от потракване на клавиатура.

— Проверявате, нали? — попита Ричър.

— Наистина не би трябвало — оплака се жената.

— Няма да ви издам.

Мълчание. Този път и клавиатурата не се чуваше. Ричър разбра, че името вече е на екрана на компютъра, пред очите й.

— Кажете ми — помоли той.

— Не мога да ви го кажа просто така. Трябва да ми помогнете.

— Как?

— Дайте ми джокер. За да не се налага да го казвам директно.

— Какъв джокер?

— Например дали е мъж или жена.

Ричър се усмихна. Отговорът се съдържаше в самия въпрос. Жена, разбира се. Умна, способна жена с богато въображение и творчески подход към проблемите. Жена, която знае за манията му да събира и изважда числа.

— Нека да позная — каза той. — Вноската е направена в Чикаго.

— Да, с чек през банка в Чикаго.

— Нили — каза Ричър.

— Точно това е името — потвърди жената. — Франсис Л. Нили.

— Значи можете да забравите за този разговор — каза Ричър. — Със сигурност не става дума за банкова грешка.

3

Ричър беше служил във военната полиция горе-долу тринайсет години. През десет от тях беше познавал Франсис Нили, а през седем от тях му се беше случвало да работи с нея. Той беше офицер — младши лейтенант, старши лейтенант, капитан, майор, разжалван в капитан и накрая отново повишен в майор. Нили твърдо беше отказала да я повишават в нещо повече от сержант. Нямаше никакво желание да учи в офицерска школа. Ричър не знаеше защо. Всъщност не знаеше доста неща за нея, въпреки че бяха колеги в продължение на десет години.

Но пък знаеше други неща. Тя беше интелигентна, находчива и методична. Много стабилна. И необяснимо лишена от задръжки. Не в смисъл на лични взаимоотношения. Защото тя ги отбягваше. Изключително държеше на личния си живот и се съпротивляваше срещу всякакви прояви на близост, били те физически или емоционални. Не, липсата на задръжки се отнасяше до начина й на работа. Ако смяташе, че нещо е правилно или необходимо, не правеше никакви компромиси. Нищо не можеше да я спре — нито политиката, нито практическите съображения, нито вежливостта, нито дори това, което един цивилен би нарекъл „законност“. В един момент Ричър я беше привлякъл в отряда за специални разследвания. Тя играеше важна роля в него. Повечето хора смятаха, че впечатляващите успехи на отряда се дължат на лидерските умения на Ричър, но той на свой ред ги отдаваше на нейното участие. Нили наистина го впечатляваше. Понякога дори го плашеше.

И ако тя беше изпратила молба за помощ, това едва ли означаваше, че си е изгубила ключовете от колата.

Ричър знаеше, че Нили работи в частна охранителна фирма в Чикаго. Поне работеше там преди четири години, когато разговаряха за последен път. Тя се беше уволнила от армията една година след Ричър и беше подхванала бизнес с някакъв свой познат. Ричър предполагаше, че са съдружници.

Той отново бръкна в джоба си за монети. Обади се на „Междуградски справки“. Поиска да го свържат с Чикаго. Каза името на фирмата на Нили. Жената от другата страна на линията замлъкна и на нейно място проговори записан глас, който му съобщи номера. Ричър прекъсна връзката и го набра. Вдигна секретарка и Ричър поиска да говори с Франсис Нили. Вежливо го помолиха да изчака. Дотук оставаше с впечатлението за по-голяма компания, отколкото си беше представял: една-единствена стая, мръсен прозорец, две очукани бюра и шкафове, претъпкани с папки. Но добре премереният тон на секретарката, прищракването на телефона и тихата музика, докато чакаше, свидетелстваха за много по-голяма фирма. Може би на два етажа, с хладни бели коридори, картини по стените и интерком.

От другата страна на линията се чу мъжки глас:

— Кабинетът на Франсис Нили.

— Тя там ли е? — попита Ричър.

— Може ли да попитам кой я търси?

— Джак Ричър.

— А, добре. Благодаря ви, че се свързахте с нас.

— Вие кой сте?

— Личният асистент на мис Нили.

— Тя има личен асистент?

— Точно така.

— И там ли е?

— Пътува за Лос Анджелис. Мисля, че точно в момента е в самолета.

— Оставила ли е съобщение за мен?

— Иска да ви види възможно най-скоро.

— В Чикаго?

— Тя ще остане поне няколко дни в Лос Анджелис. Мисля, че трябва да отидете там.

— За какво става въпрос?

— Не знам.

— Но не е свързано с работата?

— Не ми се вярва. Иначе тя щеше да го включи в нашите проекти. Да го обсъди с нас. Нямаше да търси непознати.

— Аз не съм непознат. Познавам я от по-отдавна, отколкото вие.

— Извинявайте. Не знаех.

— Къде ще отседне в Лос Анджелис?

— Не знам.

— Тогава как да я намеря?

— Тя каза, че ще се справите.

— Това пък какво е? — попита Ричър. — Някакъв тест?

— Тя каза, че ако не успеете да я откриете, значи не й трябвате.

— Добре ли е тя?

— Притеснява се от нещо. Но не ми каза от какво.

Ричър притисна слушалката към ухото си и се завъртя с гръб към стената. Металната жица на телефона се уви около гърдите му. Той хвърли поглед към паркираните автобуси и таблото с разписанието.

— Кой друг е потърсила? — попита.

— Има цял списък с имена — отвърна човекът. — Вие сте първият, който се обади.

— Ще ви се обади ли, когато кацне?

— Вероятно.

— Кажете й, че пътувам към нея.

4

Ричър хвана автобус от автогарата до летището на Портланд и си купи еднопосочен билет за Лос Анджелис с авиокомпанията Юнайтед Еърлайнс. Легитимира се с паспорта си, плати с дебитната карта. Цената на еднопосочен билет без предварителна резервация беше скандална. Щеше да му излезе по-евтино с Аляска Еърлайнс, но Ричър мразеше тази авиокомпания. Слагаха лист с цитати от Светото писание на таблата с храната, от което апетитът му се изпаряваше.

За Ричър не беше трудно да мине през охраната на летището. Нямаше дори багаж. Не носеше колан, ключове, мобилен телефон или часовник. Трябваше само да изсипе монетите от джоба си в пластмасовата кутия, да си свали обувките и да мине през металотърсача. Цялата процедура му отне само трийсет секунди. После продължи към терминала — монетите подрънкваха в джоба му, обувките бяха на краката му, а в мислите му беше Нили.

Не било свързано с работата. Значи ставаше дума за лични дела. Но доколкото знаеше Ричър, тя нямаше лични дела. Нито личен живот. Никога не беше имала личен живот. Предполагаше, че както всички хора, и тя изпитва всекидневни затруднения. Но той не можеше да си представи, че тя ще има нужда от помощ, за да ги разреши. Някой шумен съсед? Всеки човек с поне малко здрав разум щеше да си продаде уредбата само след един разговор насаме с Франсис Нили. Или направо да я даде за благотворителност. Наркопласьори, които са решили да работят на нейната улица? Щяха да свършат като кратко съобщение в криминалната хроника на сутрешния вестник — неидентифицирани трупове, многобройни прободни рани, засега няма заподозрени. Сексуален маниак? Някакъв тип понечил да я опипа в метрото? Ричър потрепери. Нили мразеше да я докосват. Не знаеше защо. Но всяко действие, което надхвърляше рамките на случайното кратко докосване, щеше да я предизвика да счупи ръката на въпросния мъж. Може би дори и двете му ръце.

Тогава какъв беше проблемът?

Миналото, предположи Ричър. А това означаваше нещо, свързано с армията.

Списък с имена? За Ричър армията беше нещо, останало далеч в миналото, в друга епоха, в свят с различни правила. Може би някой беше решил да прилага днешните стандарти към ситуации от миналото. Може би беше започнало някое дълго отлагано вътрешно разследване. Специалният отряд на Ричър многократно бе следвал свои нестандартни правила. Някой, може би самата Нили, беше формулирал неписан закон: военните следователи са недосегаеми. Повтаряха го непрекъснато, като клетва и като предупреждение. И всеки път го казваха съвсем сериозно.

А сега може би някой все пак беше решил да посегне на тях. Може би се бяха разлетели съдебни призовки и обвинителни актове. Но ако беше така, защо Нили замесваше и него? Той беше почти невидим, доколкото това изобщо беше възможно за едно човешко същество в Америка. Защо не се беше престорила на разсеяна, за да го оставят на мира?

Ричър поклати глава, отказа се от догадките и се качи в самолета.

Запълни времето на полета в опити да отгатне къде може да се скрие Нили в Лос Анджелис. Откриването на хора беше основна част от работата му и той беше доста добър в нея. Успехът зависеше от способността за емпатия. Да мислиш като тях, да чувстваш като тях. Да виждаш онова, което виждат те. Да се поставиш на тяхно място. Да бъдеш като тях.

Разбира се, това беше много по-лесно с дезертиралите войници. Те действаха безцелно и решенията им можеха лесно да се отгатнат. Освен това те се опитваха да се отдалечат от нещо, а не да се приближат. Често подсъзнателно прибягваха към географска символика. Ако влизаха в някой град от изток, обикновено се скриваха в някой краен квартал в западната му част. Опитваха се да увеличат разстоянието между себе си и преследвачите. На Ричър му трябваше един час с карта на района, автобусно разписание и телефонен указател и често познаваше къде се крият с точност до улицата. С точност до определен мотел.

Но с Нили беше по-трудно, защото тя се движеше към някаква цел. Към някакъв личен проблем, за който Ричър не знаеше нищо. Така че трябваше да започне отначало. Какво знаеше за нея? Какъв щеше да бъде основният определящ фактор на маршрута й? Ами тя избираше евтиното. Не защото беше бедна или стисната, а просто защото не виждаше смисъл да похарчи дори долар за нещо ненужно. А на нея не й трябваше много. Не й трябваше камериерка или шоколадче на възглавницата. Не й трябваше румсървис или прогнозата за времето на следващия ден. Не й трябваше хавлиен халат и подарък чехли с логото на хотела. Трябваха й само легло и врата, която се заключва. Както и тълпи от хора, анонимен квартал с ниски наеми и непостоянни обитатели, където има голямо текучество и бармани и рецепционистки с къса памет.

Значи можеше да отхвърли центъра на града. Както и Бевърли Хилс.

Тогава къде? Къде щеше да се чувства уютно жена като Нили в огромен град като Лос Анджелис?

Безкраен лабиринт от улици.

Къде бих отишъл аз, запита се Ричър.

И си отговори: Холивуд. Малко на югоизток от хубавите квартали. В по-лошата половина на Сънсет Булевард.

Точно там бих отишъл аз, каза си той.

Значи и тя щеше да бъде там.

Самолетът кацна на Ел Ей Екс с малко закъснение, в ранния следобед. На борда не сервираха храна и Ричър беше огладнял. Саманта, прокурорката от Портланд, му беше приготвила закуска от кафе и пълнозърнеста кифла, но това беше доста отдавна.

Не спря, за да се нахрани. Просто излезе, нареди се на опашката за таксита и се качи при един кореец в жълта тойота, който искаше да си говорят за бокс. Ричър не разбираше нищо от бокс и изобщо не се интересуваше от този спорт поради очевидно изкуствените му правила. В света на Ричър нямаше място за меки ръкавици и ограничения срещу ударите под кръста. Освен това не му се говореше. Така че просто седеше мълчаливо на задната седалка и слушаше шофьора. Гледаше горещата кафеникава светлина на следобеда през прозореца на таксито. Движеха се сред палми, билбордове с реклами на филми и светлосиви асфалтови ленти, нашарени от безкрайни по-тъмни следи от гуми. И сред реки от коли. Видя чисто нов ролс-ройс и стар ситроен — и двата черни. Видя кървавочервен Ем Джи Ей и пастелносин тъндърбърд, модел 1957 г. и двата кабрио. Видя жълт корвет, модел 1960 г., който караше точно зад зелена кола същата марка, но от модел 2007 г. Помисли си, че ако достатъчно дълго гледаш колите по улиците на Лос Анджелис, рано или късно пред теб ще преминат всички видове автомобили, произвеждани някога.

Шофьорът пое по магистрала 101 на север и излезе на една пресечка преди Сънсет Булевард. Ричър слезе на аварийната лента и плати. После тръгна пеш на юг, зави наляво и се озова с лице на изток. Знаеше, че точно тук в продължение на три четвърти миля и от двете страни на Сънсет Булевард е пълно с евтини хотели. Беше топло, както винаги в южната част на щата Калифорния, и във въздуха се носеше миризма на прах и изгорели газове. Ричър спря. Предстоеше му да измине миля и половина във всяка посока и да провери поне десетина мотела. Щеше да му отнеме поне един час, а може би и повече. А беше гладен. Оттам, където беше застанал, видя вдясно рекламата на закусвалня от веригата „Денис“. Реши първо да яде, а после да работи.

Тръгна покрай редиците паркирани коли и празните парцели, оградени с телена мрежа. Стъпваше върху боклуци и плевели. Ричър отново прекоси магистрала 101 по един надлез. Стигна до ресторанта напряко през затревената площ покрай алеята за обслужване на клиенти в автомобилите им. Мина покрай прозорците на ресторанта.

И видя Франсис Нили, която седеше вътре сама в едно сепаре.

5

Ричър остана за момент на паркинга, за да огледа Нили през прозореца. За четирите години, през които не я беше виждал, не се беше променила особено. Вече трябваше да е по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет, но не й личеше. Косата й беше все така дълга, тъмна и лъскава. Очите й си бяха останали тъмни и живи. Беше все така слаба и елегантна. И продължаваше да прекарва много време във фитнеса. Виждаше се веднага. Беше облечена с тясна бяла тениска и човек трябваше да използва електронен микроскоп, за да открие някаква следа от телесни мазнини по ръцете й. Или където и да е.

Имаше лек слънчев загар, който й отиваше. Беше с маникюр. Бялата тениска изглеждаше скъпа. Като цяло Нили изглеждаше по-богата, отколкото си я спомняше. Очевидно се чувстваше удобно и бе преуспяла в цивилния живот. За миг Ричър се почувства неудобно заради собствените си евтини дрехи, износените обувки и стандартната си подстрижка, направена в провинциална бръснарница. Очевидно тя беше успяла в живота, а той — не. После удоволствието от това, че вижда стар приятел, пропъди тази мисъл и той влезе в ресторанта. Подмина табелата „Моля, изчакайте да ви настанят“ и седна в нейното сепаре. Тя вдигна очи и се усмихна.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей — отвърна той.

— Ще обядваш ли?

— Точно това беше планът.

— Е, след като най-сетне пристигна, нека да поръчаме.

— Говориш, сякаш си ме очаквала — отбеляза Ричър.

— Точно така. И ти дойде почти навреме.

— Наистина ли?

Нили отново се усмихна.

— Позвънил си на моя човек от Портланд, щата Орегон. Той е видял номера, от който е дошло обаждането. Открил е, че номерът е на уличен телефон на автогарата. Предположихме, че оттам си тръгнал направо към летището. После аз предположих, че си хванал полета на Юнайтед Еърлайнс. Сигурно мразиш Аляска Еърлайнс. От летището в Лос Анджелис си хванал такси дотук. Не беше трудно да предположа в колко ще пристигнеш.

— Знаела си, че ще дойда тук? Точно в този ресторант?

— Точно както ме учеше едно време.

— Нищо не съм те учил.

— Напротив — възрази Нили. — Не си ли спомняш? Трябва да мислиш като тях, да бъдеш като тях. Така че аз бях като теб, докато ти се опитваше да бъдеш като мен. Предположил си, че ще поема към Холивуд. Значи е трябвало да започнеш оттук, от Сънсет Булевард. Но на полета на Юнайтед Еърлайнс от Портланд не сервират храна, така че си бил гладен и първо си искал да се нахраниш. В тази част на булеварда има няколко заведения за хранене, но това тук има най-голяма реклама, а ти не си претенциозен. Така че реших да те посрещна.

— Да ме посрещнеш ли? Аз пък си мислех, че аз те следя.

— Така и беше. А аз следях теб, докато ти следеше мен.

— Добре де, все пак тук ли си отседнала? В Холивуд?

Нили поклати глава.

— Не, в Бевърли Хилс. В хотел „Уилшър“.

— Значи си дошла само да ме прибереш?

— Пристигнах преди десет минути.

— Хотел „Уилшър“ в Бевърли Хилс? — попита Ричър. Променила си се.

— Всъщност не. Светът се е променил. Евтините мотели вече не ми вършат работа. В днешно време имам нужда от електронна поща, интернет и куриерска служба. От бизнес център и обслужващ персонал.

— Покрай теб се чувствам старомоден.

— Е, и ти си отбелязал напредък. Вече използваш банкомати.

— Добър ход — отбеляза Ричър. — Да ми изпратиш съобщение чрез банковата сметка.

— Добре си ме учил.

— Нищо не съм те учил.

— Напротив.

— Добър, но и доста екстравагантен ход — продължи той. — Десет долара и трийсет цента щяха да свършат същата работа. Може би дори по-добра, заради десетичната запетая между десет и трийсет.

— Помислих си, че може да имаш нужда от пари за самолетния билет — отвърна Нили.

Ричър не отговори.

— Очевидно знаех номера на банковата ти сметка — поясни тя. — Не беше чак такъв проблем да положа още малко усилия и да проверя какво имаш вътре. Не си богат.

— Не искам да съм богат.

— Знам. Но не исках да те принуждавам да отговаряш на моето десет-трийсет със собствените си пари. Нямаше да е честно.

Ричър сви рамене. Наистина не беше богат. Всъщност си беше почти беден. Спестяванията му се бяха стопили и той започваше да се замисля какво да предприеме по въпроса. Може би скоро щеше да му се наложи да се занимава с физически труд за няколко месеца. Или да изкара пари по друг начин.

Сервитьорката им донесе менюто. Пили си поръча, без да поглежда в него — чийзбургер и безалкохолно. Ричър беше също толкова бърз — сандвич с пастет от риба тон и горещо кафе. Сервитьорката си взе менюто и се отдалечи.

— Ще ми кажеш ли за какво беше това десет-трийсет? — попита Ричър.

Вместо да му отговори, Нили се наведе и извади черна папка от сака си, който беше оставила на пода. Подаде му я през масата. Съдържаше копие от заключение от аутопсия.

— Калвин Франц е мъртъв — каза тя. — Мисля, че някой го е хвърлил от самолет.

6

Миналото беше свързано с армията. Калвин Франц беше военен полицай, връстник на Ричър и, общо взето, негов двойник през цялата му тринайсетгодишна кариера. Бяха се срещали тук-там, както се случва с офицерите на една и съща длъжност — в различни точки на света за по ден-два, консултираха се един с друг по телефона, когато отделните разследвания, по които работеха, се пресичаха в една точка. После се случи така, че известно време останаха заедно в Панама. Това промени нещата. Беше много кратък, но наситен със събития период и тогава всеки от двамата откри в другия черти, които го накараха да се почувства по-скоро негов брат, отколкото колега. След като Ричър беше реабилитиран след понижението и му възложиха да сформира специалния отряд, името на Франц оглави списъка на хората, които той искаше да привлече. През следващите години работеха рамо до рамо в специалната военна част. Станаха близки приятели. А после, както често се случва в армията, дойдоха нови заповеди, специалният отряд беше разформирован, а Ричър никога повече не видя Франц.

До този момент — на снимка от аутопсията на тялото му, приложена в черната папка на лепкавата ламинирана маса пред него.

Когато беше жив, Франц беше по-дребен от Ричър, но все пак по-едър от повечето хора. Може би бе сто и деветдесет сантиметра висок и тежеше деветдесет и пет килограма. С мощен торс, ниско разположена талия и къси крака. По някакъв начин изглеждаше примитивен. Като пещерен човек. Но като цяло не беше грозен. Беше спокоен, решителен, способен и действаше успокоително на хората около себе си.

На снимката от аутопсията обаче изглеждаше отвратително. Лежеше по гръб, гол, на маса от неръждаема стомана. От светкавицата на фотоапарата кожата му изглеждаше зеленикава.

Ужасно.

От друга страна, мъртвите почти винаги изглеждат зле.

— Откъде се сдоби с това? — попита Ричър.

— Имам си начини — отвърна Нили.

Ричър мълчаливо обърна страницата. Чакаше го доста техническа информация. Трупът беше с ръст сто и деветдесет сантиметра и с тегло осемдесет и шест килограма. Като причина за смъртта се определяше прекъсването на функциите на всички жизненоважни органи вследствие на силен удар. И двата крака бяха счупени, ребрата — напукани. В кръвта имаше висока концентрация на хистамини. Тялото беше сериозно обезводнено, а в стомаха нямаше нищо, освен жлъчка. Имаше свидетелства за бърза загуба на тегло без следи от прием на храна. Резултатът от анализа на дрехите, с които беше открито тялото, не показваше нищо интересно, освен необясними следи от железен окис по двата крачола на панталона — ниско долу, на пищялите, под коляното и над глезена.

— Къде са го намерили? — попита Ричър.

— В пустинята, на около петдесет мили североизточно оттук. В ситен пясък и чакъл, на стотина метра от най-близкото шосе. Няма следи от стъпки дотам или обратно.

Сервитьорката им донесе храната. Ричър я изчака да остави чиниите и след това се зае със сандвича си — с лявата ръка, така че пръстите на дясната да останат чисти за разлистване на заключението от аутопсията.

— Двама полицаи в патрулка забелязали да кръжат лешояди — продължи Нили. — Слезли от колата, отишли да проверят и го открили. Според тях все едно бил паднал от небето. Патологът казва същото.

Ричър кимна. Четеше заключението на лекаря, в което се казваше, че падане от височина хиляда метра върху твърд пясък може да е произвело необходимата ударна сила, предизвикала установените увреждания — но само при положение, че Франц бе паднал по гръб, което беше възможно от аеродинамична гледна точка единствено ако е бил жив и е размахвал ръце по време на падането. Ако е бил мъртъв, е щял да падне на главата си.

— Установили са самоличността му по пръстовите отпечатъци — добави Нили.

— Ти как разбра? — попита Ричър.

— Обади ми се жена му. Преди три дни. Записал е имената на всички ни в бележника си. На отделна страница. Приятелите му от едно време. Жена му успяла да открие само мен.

— Не знаех, че е бил женен.

— Отскоро. Детето им е само на четири години.

— Работел ли е нещо?

Нили кимна.

— Частен детектив. Еднолична фирма. В началото бил консултант на корпорации. В последно време се е занимавал предимно с проверки на съдебно минало. В бази данни. Нали си спомняш колко методично работеше.

— Къде?

— Тук, в Лос Анджелис.

— Всички ли сте станали частни детективи?

— Доколкото знам, повечето.

— Освен мен.

— Това е единственото ни умение, от което могат да се изкарат пари.

— Какво искаше от теб жената на Франц?

— Нищо. Просто ми съобщи.

— Не поиска ли някакви обяснения?

— Полицията вече се е заела със случая. Всъщност лосанджелиските ченгета. Намерили са го в окръг Лос Анджелис, но извън юрисдикцията на градската полиция, така че са го възложили на двама местни полицаи. Работят по версията за падане от самолет. Предполагат, че е излетял от Лас Вегас. И преди се е случвало.

— Не е било самолет — каза Ричър.

Нили не каза нищо.

— Колко бавно може да лети един самолет? — продължи той. — Със сто мили в час? С осемдесет? Въздушната струя щеше да го отхвърли хоризонтално и да го блъсне или в крилото, или в опашката. Щеше да има допълнителни контузии.

— И двата му крака са счупени.

— Според теб за колко време се пада от хиляда метра?

— За двайсет секунди?

— В кръвта му са открити хистамини, които се отделят при много силна болка. За двайсет секунди между контузията и смъртта този химически процес дори нямаше да е започнал.

— Което значи?

— Краката му са счупени много по-рано. Поне два-три дни преди падането. Може би повече. Знаеш ли какво означава „железен окис“?

— Ръжда — отвърна Нили.

Ричър кимна.

— Някой му е счупил краката с железен прът. Вероятно един след друг. Сигурно го е завързал за стълб. Целел се е в пищялите. Ударил е достатъчно силно, за да натроши костите и да набие ръжда в плата на панталоните му. Сигурно адски го е заболяло.

Нили не отговори.

— Освен това са го мъчили с глад — продължи Ричър. — Не са му давали течности. Отслабнал е поне с десет килограма. Значи е бил в плен поне два-три дни. Може би повече. И са го измъчвали.

Нили мълчеше.

— Хеликоптер — добави Ричър. — Вероятно през нощта. Виси на място във въздуха, на хиляда метра височина. Блъснали са го навън през вратата.

Той затвори очи и си представи как старият му приятел пада в тъмното в продължение на двайсет секунди, размахва ръце, преобръща се и не знае къде е земята и кога ще се удари в нея. Представи си как счупените му крака болезнено се мятат във въздуха.

— Значи вероятно не е излетял от Лас Вегас — заключи той и отвори очи. — Повечето хеликоптери не могат да дойдат оттам и да се върнат без презареждане. Сигурно е долетял от Лос Анджелис от североизток. Ченгетата са тръгнали по грешна следа.

Нили продължаваше да слуша мълчаливо.

— Храна за койотите — продължи Ричър. — Идеалният метод за отърваване от труп. Не остават следи. Въздушната струя от падането отнася всички косми и нишки от извършителите. Криминологичната лаборатория няма за какво да се хване. Точно затова са го изхвърлили още жив. Можели са първо да го застрелят, но не са искали да рискуват с балистичната експертиза.

Ричър замълча. След доста дълго време затвори папката, обърна я и я бутна обратно към Нили през масата.

— Но ти вече знаеш всичко това — обади се той. — Нали? Все пак и ти можеш да четеш. Значи пак ме проверяваш. Искаш да си сигурна, че мозъкът ми все още работи както трябва.

Нили не отговори.

— Играеш си с мен — отбеляза Ричър.

Тя не каза нищо.

— Защо ме повика? — попита той.

— Както сам каза, ченгетата са тръгнали по грешна следа.

— Е и?

— Значи трябва ти да направиш нещо.

— О, аз ще направя нещо. Можеш да бъдеш сигурна. Онези типове вече са мъртви. Никой не може да хвърля приятелите ми от хеликоптер и да остане жив, за да се хвали с това.

— Не — каза Нили. — Друго искам да направиш.

— Какво?

— Искам пак да събереш специалния отряд.

7

Специалният отряд беше типично изобретение на армията на САЩ. Около три години след като нуждата от него беше станала болезнено очевидна за всички останали, Пентагонът за пръв път се беше замислил за евентуалното му създаване. След още една година на работа в комисии и делови срещи командването най-сетне беше прегърнало идеята. Тогава проектът изведнъж се беше озовал на нечие бюро и изпълнението му започна с обичайната паника от крайните срокове. Изготвени бяха заповеди. По очевидни причини никой офицер, който имаше поне капчица здрав разум, не искаше да го оглави, така че създадоха нов отряд от 110-а специална част на военната полиция. Успехът му беше желателен, но евентуалният неуспех трябваше да бъде оправдан, така че двигателите на проекта се заеха да търсят компетентен парий да го оглави.

Ричър беше очевиден кандидат.

Смяташе се, че мотивацията му е била отново да го повишат в майор, но истинската причина Ричър да приеме задачата беше желанието му поне веднъж да свърши нещо както трябва. По неговия начин. Дадоха му картбланш да избере, когото поиска, за да сформира отряда. Това му хареса. Смяташе, че в отряда за специални разследвания трябва да работят най-добрите кадри, които армията бе в състояние да предложи. А той знаеше кои са те и къде работят. Отрядът трябваше да бъде малък, за да работи бързо и гъвкаво, и без помощен персонал, за да се предотврати изтичането на информация. Реши, че ще се справят сами с документацията. В крайна сметка се спря само на осем души: Тони Суон, Хорхе Санчес, Калвин Франц, Франсис Нили, Станли Лори, Мануел Ороско, Дейвид О’Донъл и Карла Диксън. Диксън и Нили бяха единствените жени, а Нили беше единственият военнослужещ без офицерски чин. О’Донъл и Лори бяха капитани, а всички останали — майори, което абсолютно противоречеше на стандартната военна йерархия, но според Ричър това нямаше никакво значение. Беше сигурен, че девет души, работещи плътно един до друг, щяха да действат като равни, а не като началници и подчинени. В крайна сметка точно така и стана. Отрядът се самоорганизира като второразреден бейзболен отбор, случайно попаднал в националната лига. Бяха майстори на играта, работеха в екип, без да признават звезди и авторитети, поддържаха се взаимно и преди всичко бяха безмилостно, брутално ефективни.

— Беше много отдавна — каза накрая Ричър.

— Трябва да направим нещо — настоя Нили. — Заедно. Като екип. Военните следователи са недосегаеми. Забрави ли?

— Това беше само девиз.

— Не, беше самата истина. Ние живеехме с нея.

— Само за да поддържаме някакъв боен дух. Но си беше самохвалство. Все едно да си подсвиркваш, за да не те е страх в тъмното.

— Не беше само това. Ние всички си пазехме гърба.

— Беше отдавна.

— Но продължава и сега. Това е съдбата ни. Някой е убил Франц, а това е недопустимо. Как щеше да се почувстваш, ако се беше случило с теб, а ние не реагираме?

— Ако се беше случило с мен, нямаше да чувствам нищо. Щях да съм мъртъв.

— Знаеш какво искам да кажа.

Ричър отново затвори очи и видя същото: как Калвин Франц размахва ръце и се преобръща в мрака. Може би крещи. А може би не. Старият му приятел.

— Мога да се справя сам — заяви той. — Или да го направим заедно. Но не можем да върнем нещата такива, каквито бяха преди. Никога не се получава.

— Налага се да го направим.

Ричър отвори очи.

— Защо?

— Защото останалите също имат право да участват. Сдобили са се с това право в продължение на две дълги трудни години. Не можем просто да им го отнемем, без да ги питаме. Не е честно.

— И какво?

— Имаме нужда от тях, Ричър. Защото Франц беше добър. Много добър. Толкова добър, колкото и ние с теб. Но въпреки това някой е успял да му счупи краката и да го хвърли от хеликоптер. Смятам, че ще имаме нужда от всички, за да се справим. Така че трябва да ги открием.

Ричър я погледна. Отново чу гласа на нейния асистент в главата си: Има цял списък с имена. Вие сте първият, който се обади.

— В сравнение с мен останалите би трябвало да са по-лесни за откриване — обади се той.

Нили кимна.

— Така е. И все пак не мога да ги намеря.

8

Цял списък с имена. Девет имена. Девет души. Ричър знаеше къде се намират трима от тях — с точност или приблизително. Знаеше с точност къде се намират той и Нили — в „Денис“ в западната част на Сънсет Булевард в Холивуд. Знаеше приблизително и къде се намира Франц — в някоя морга.

— Какво знаеш за другите шестима? — попита той.

— Петима — поправи го Нили. — Стан Лори е мъртъв.

— Кога е починал?

— Преди години. Автомобилна катастрофа в щата Монтана. Другият шофьор бил пиян.

— Не знаех.

— Стават и такива гадости.

— Наистина е гадно, по дяволите — съгласи се Ричър. Стан ми харесваше.

— И на мен — отвърна Нили.

— Добре, къде са останалите?

— Тони Суон е помощник-директор по сигурността в оръжейна компания в Южна Калифорния.

— Коя компания?

— Не знам със сигурност. Нова е. Работи там по-малко от година.

Ричър кимна. Тони Суон също му харесваше. Беше нисък и широкоплещест. Почти квадратен. Дружелюбен, весел, интелигентен.

— Ороско и Санчес са в Лас Вегас — продължи Нили. — Държат заедно фирма за охрана на казина и хотели. Работят на договор.

Ричър отново кимна. Беше чул, че Хорхе Санчес е напуснал армията горе-долу по същото време като него — малко ядосан и огорчен. Беше научил и че Мануел Ороско планира да остане в армията, но не беше изненадан, когато разбра, че е променил решението си. И двамата бяха авантюристи по душа — жилави, енергични, корави мъже, които не търпяха глупости.

— Дейв О’Донъл е във Вашингтон. Частен детектив, само канцеларска работа. Сигурно не остава без поръчки.

— И аз така предполагам — съгласи се Ричър.

О’Донъл беше най-прецизният в отряда. Беше се справял с цялата документация почти сам. Приличаше на джентълмен, завършил университет от Бръшляновата лига, но винаги носеше автоматичен нож в единия си джоб и бокс в другия. Полезно момче.

— Карла Диксън е в Ню Йорк — завърши Нили. — Занимава се със съдебно счетоводство. Явно разбира от сметки.

— Винаги е разбирала от числа — потвърди Ричър.

Двамата се бяха забавлявали с часове, опитвайки се да докажат или да оборят най-известните математически теореми. Безнадеждна задача, защото и двамата бяха просто талантливи аматьори, но все пак им беше забавно. Диксън беше мургава, много красива и сравнително дребна на ръст. Тя бе от жените, които никога не се доверяват на хората и в девет от десет случая получават доказателства за мнителността си.

— Откъде знаеш толкова много за тях? — попита Ричър.

— Интересувам се — отвърна Нили.

— А защо не можеш да се свържеш?

— Не знам. Обаждам се, но никой не вдига и не връща обажданията.

— Значи това е атака срещу всички ни?

— Не може да бъде — каза тя. — Аз съм поне толкова лесна за откриване, колкото Диксън или О’Донъл, а никой не ме е нападнал.

— Засега.

— Може би и ти си прав.

— Кога се обади на останалите? Същия ден, в който внесе парите в сметката ми?

Нили кимна.

— Минали са само три дни — каза Ричър. — Може да са били заети.

— И какво предлагаш? Да ги чакаме?

— Предлагам да забравим за тях. Двамата ще отмъстим за Франц. Нямаме нужда от други хора.

— Ще бъде по-добре, ако успеем да съберем стария отряд. Бяхме добър екип. Ти беше най-добрият лидер, служил някога в армията.

Ричър не отговори.

— Какво? — настоя Нили. — Какво мислиш?

— Мисля си, че ако исках да пренапиша историята, трябваше да започна много по-отдавна.

Нили сплете пръсти и отпусна ръце върху черната папка. Пръстите й бяха тънки, с лакирани нокти.

— Един въпрос — каза тя. — Представи си, че се бях свързала с другите. Представи си, че не бях направила номера с банковата ти сметка. Представи си как след години научаваш, че Франц е бил убит, а ние шестимата сме отмъстили за него, без да ти се обадим. Как щеше да се почувстваш?

Ричър сви рамене. Помисли малко, преди да отговори.

— Зле — отвърна. — Предполагам. Може би щях да се почувствам измамен. Забравен.

Нили не отговори.

— Добре — каза Ричър. — Ще се опитаме да открием останалите. Но няма да ги чакаме вечно.

Взетата под наем кола на Нили ги чакаше на паркинга. Тя плати сметката в ресторанта и изведе Ричър навън. Колата беше червен форд мустанг кабрио. Качиха се заедно, Нили натисна един бутон и свали гюрука. После извади чифт слънчеви очила от жабката и си ги сложи. Излезе на заден ход, качи се на Сънсет Булевард и зави на юг на първия светофар. Пое към Бевърли Хилс. Ричър мълчаливо седеше до нея и присвиваше очи срещу следобедното слънце.

На трийсет метра западно от ресторанта в кафяв форд краун виктория седеше мъж на име Томас Брант и ги наблюдаваше как потеглят и се отдалечават. Той се обади по мобилния си телефон на шефа си — Къртис Мони. Мони не вдигна, така че Брант му остави съобщение.

Тя току-що прибра първия.

Зад пет коли след форда на Брант беше паркиран тъмносин крайслер седан, в който седеше мъж в тъмносин костюм. Той също проследи как червеният мустанг потъва в маранята и също се обади по мобилния си телефон.

— Току-що прибра първия — каза той. — Не знам кой е. Едър тип, прилича на бездомник.

После се заслуша в отговора на шефа си и си го представи как приглажда вратовръзката си с едната ръка, докато държи телефона в другата.

9

Хотелът беше на Уилшър Булевард, в самото сърце на Бевърли Хилс, точно срещу Родео Драйв. Състоеше се от две сгради от варовик, разположени една зад друга — едната беше стара, с много орнаменти, а другата нова и по-обикновена. Разделяше ги паркинг, успореден на булеварда. Нили вкара мустанга вътре и го паркира до няколко черни седана.

— Не мога да си позволя този хотел — обади се Ричър.

— Вече ти резервирах стая.

— Резервира или направо я плати?

— Използвах кредитната си карта.

— Няма да мога да ти върна парите.

— Забрави.

— Една нощувка в този хотел сигурно струва стотици долари.

— Няма значение. Може пък да спечелим нещо от битката.

— Стига лошите да се окажат богати.

— Богати са — каза Нили. — Няма друг начин. Иначе как ще си позволят да имат собствен хеликоптер?

Тя отвори тежката червена врата и излезе, без да изключи двигателя. Ричър направи същото. Един младеж дотича при тях и подаде на Нили квитанция за паркинга. Тя я прибра, заобиколи колата и тръгна нагоре по стълбището към задния вход на централното фоайе. Ричър я последва, наблюдавайки я как се движи. Походката на Нили бе лека и грациозна. Тя зави като призрак по един коридор и двамата влязоха в рецепцията, която приличаше на тронна зала. Наоколо имаше кресла, тапицирани в светло кадифе, в които седяха красиво облечени гости на хотела.

— Тук приличам на бездомник — отбеляза Ричър.

— Или на милионер — възрази Нили. — В днешно време това не си личи по дрехите.

Беше резервирала стаята му на името на Томас Шанън — басист в някогашната група на Стиви Рей Вон, която Ричър обожаваше. Той се усмихна. Стараеше се да не оставя следи в официални документи, когато е възможно. Винаги беше правил така. Инстинктивно, без да се замисля. Обърна се към Нили, кимна за благодарност и попита:

— А ти как ще се регистрираш?

— С истинското си име — отвърна тя. — Прекалено сложно ми се вижда да се регистрирам с чуждо име.

Служителят му подаде магнитна карта и Ричър я прибра в джоба на ризата си. Обърна се и огледа помещението. Мрамор, полилеи, дебел килим и цветя в огромни стъклени вази. Ароматизиран въздух.

— Да започваме — каза той.

Започнаха в стаята на Нили, която всъщност се оказа двустаен апартамент. Всекидневната беше с висок таван, мебелирана в синьо и златно. Все едно се намираха в Бъкингамския дворец. До прозореца имаше бюро с два лаптопа. До тях имаше празна поставка за мобилен телефон и отворена нова тетрадка със спирала. До тетрадката имаше тънка купчина формуляри. Пет на брой. Пет имена, пет адреса и пет телефонни номера. Старият специален отряд, с изключение на двама загинали и двамата присъстващи.

— Разкажи ми за Стан Лори — помоли Ричър.

— Няма много за разказване. Уволнил се от армията, преместил се в щата Монтана и го блъснал камион.

— Животът е кратък, но гаден.

— И още как.

— Какво е правил в Монтана?

— Гледал овце. Биел масло.

— Сам?

— Имал приятелка.

— Тя още ли е там?

— Вероятно. Имали доста земя.

— Защо точно овце? И масло?

— В щата Монтана няма много работа за частни детективи. А и приятелката му е оттам.

Ричър кимна. На пръв поглед Стан Лори не приличаше на човек, който ще замине да живее на село. Беше едър чернокож от някакво индустриално градче в западната част на Пенсилвания — твърд като стомана и с ум като бръснач. Изглеждаше така, сякаш вирее най-добре в тъмни улички и задимени билярдни зали. Но някъде дълбоко в ДНК-то му беше кодирана любов към земята. Така че…

— Отбранителни системи „Нова ера“. Така казват, когато вдигат телефона.

— „Нова ера“? — повтори Ричър. — За производител на оръжия? Сякаш те убиват учтиво. Пускат музика, докато ти си прерязваш вените.

Той набра номера на „Справки“. Оттам му казаха, че нямат номер за компания с такова име. Ричър затвори.

— Възможно ли е компаниите също да не фигурират в телефонния указател?

— Предполагам — отвърна Нили. — Особено пък в оръжейния бизнес. А и това е нова компания.

— Трябва да ги открием. Все някъде имат фабрика. Или поне офис, за да получават чекове от Чичо Сам.

— Добре, ще ги добавим към списъка със задачи. След като посетим мисис Франц.

— Не, преди това — каза Ричър. — Офисите имат работно време. Вдовиците — не.

Така че Нили се обади на своя човек в Чикаго и го накара да открие адреса на компанията „Нова ера“. Ричър остана с впечатлението, че най-лесният начин да го направи беше да хакне базата данни на „Федеръл Експрес“. Или на Ю Пи Ес, или на Ди Ейч Ел. Всички компании получават пратки, а куриерите трябва да знаят адреса. Не могат да оставят пратките в пощенски кутии, защото са длъжни да ги предават лично срещу подпис на получателя.

— Накарай го да вземе и номерата на мобилните телефони — обади се Ричър. — И на останалите.

Нили закри слушалката с длан.

— Точно с това се занимава от три дни насам. Не е толкова лесно.

Тя приключи разговора, отиде до прозореца и се загледа как хората паркират колите си долу пред хотела.

— Сега ще чакаме — каза тя.

Чакаха по-малко от двайсет минути, преди единият от лаптопите да подаде звуков сигнал, че е получено ново съобщение по електронната поща.

10

Съобщението беше от човека на Нили в Чикаго и съдържаше адреса на компанията „Нова ера“, с който се беше сдобил благодарение на Ю Пи Ес. Адресите всъщност бяха два — единият в Колорадо, другият в Лос Анджелис.

— Логично — каза Нили. — Производството е разпределено на две места. Така е по-безопасно, ако ги нападнат.

— Глупости — отвърна Ричър. — Просто има два вида сенатори. Два начина за получаване на държавни поръчки. В Колорадо са републиканци, а тук — демократи. Така винаги печелят.

— Суон нямаше да отиде в тази компания, ако единствената им цел е да печелят пари.

— Може би си права — кимна Ричър.

Нили отвори една карта, за да проверят адреса в Лос Анджелис. Беше в източната част на града, някъде зад Еко Парк и стадиона на „Доджърс“, в ничията земя между Южна Пасадина и Източен Лос Анджелис.

— Далеч е — каза Нили. — Много ще се забавим. Задръстванията вече са започнали.

— Не е ли рано?

— В Лос Анджелис часът пик е започнал преди трийсет години. И ще свърши, когато на Земята се свърши петролът. Или кислородът. Във всеки случай няма да стигнем преди края на работното време. Така че може би е по-добре да оставим „Нова ера“ за утре, а сега да отидем при мисис Франц.

— Както искаше ти от самото начало. Правиш каквото искаш.

— Тя просто е по-близо. А е също толкова важна.

— Къде живее?

— В Санта Моника.

— Франц е живял в Санта Моника?

— Е, не съвсем на брега. Но все пак сигурно е хубаво място.

* * *

Наистина беше хубаво място — къща на уличка между магистрала 10 и летището на Санта Моника, на около две мили от океана. На пръв поглед мястото не представляваше кой знае какво. Но самата къща беше чудесна. Нили я обиколи два пъти, докато намери къде да паркира. Беше малка симетрична постройка с два еркерни прозореца, между които беше входната врата. На верандата имаше два люлеещи стола. Къщата беше от камък, с керемиди в испански стил и архитектурно влияние както от Франк Лойд Райт, така и от етнотрадицията — хаотична смесица от стилове, но с очарователен ефект. Изглеждаше безупречно поддържана. Наскоро боядисана. С прозорци, които светеха от чистота. Със зелена окосена морава. С цветни лехи. С черна, почистена до блясък асфалтова алея за паркиране. Калвин Франц беше методичен човек и Ричър си помисли, че личността му бе оставила своя отпечатък в дома му.

В крайна сметка хубава жена с тойота камри на две пресечки оттам тръгна нанякъде и Нили се шмугна на нейното място. Заключи колата и двамата тръгнаха обратно към къщата. Макар и надвечер, беше все още топло. Ричър долови уханието на океана.

— При колко вдовици сме ходили? — попита той.

— Прекалено много — отвърна Нили.

— А ти къде живееш сега?

— Лейк Форест, щата Илинойс.

— Чувал съм го. Хубаво място е, нали?

— Да.

— Поздравления.

— Заслужила съм си го.

Двамата излязоха на улицата на Франц и се изкачиха по алеята. Когато стигнаха до вратата, се поколебаха. Ричър не знаеше какво ги очаква. В миналото му се беше случвало да разговаря с вдовици веднага след смъртта на съпрузите им. Всъщност много често те дори не знаеха, че са вдовици, докато той не им го съобщеше. Не знаеше дали след седемнайсет дни щеше да бъде различно. Не знаеше докъде е стигнала тази жена в скръбта си.

— Как се казва? — попита той.

— Анджела — отвърна Нили.

— Добре.

— Момченцето се казва Чарли.

— Добре.

— На четири годинки.

— Добре.

Те се качиха на верандата, Нили намери звънеца и го натисна леко, кратко и почтително. Ричър чу приглушения звук някъде в къщата, последван от тишина. Зачакаха. Вратата сякаш се отвори сама след минута и половина. После Ричър сведе поглед и видя едно малко момче, което се протягаше нагоре към дръжката на вратата. Тя беше високо, момченцето се беше протегнало толкова силно, че при отварянето беше застанало на пръсти.

— Ти сигурно си Чарли — каза Ричър.

— Да — отвърна то.

— Аз бях приятел на татко ти.

— Татко е мъртъв.

— Знам. Много ми е мъчно за него.

— И на мен.

— Можеш ли сам да отваряш вратата?

— Да, мога — отвърна детето.

Приликата с Калвин Франц беше поразителна. Имаше същото лице и същата структура на тялото. Къси крака, ниско разположена талия, дълги ръце. Детските му раменца все още стърчаха под тениската, но някак си подсказваха каква маса ще носят един ден. Очите също бяха точно като очите на Франц — тъмни, хладни, спокойни, уверени. Сякаш момчето казваше: Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

— Вкъщи ли е майка ти, Чарли? — попита го Нили.

Момчето кимна:

— Отзад е.

То пусна дръжката и отстъпи встрани. Нили влезе първа. Къщата всъщност беше твърде малка, за да може някоя част от нея да се смята за „отзад“. Приличаше на една голяма стая, разделена на четири квадрата. Отдясно имаше две малки спални, между които сигурно имаше баня. В левия ъгъл отпред имаше малка всекидневна, а зад нея — кухненски бокс. Това беше всичко. Миниатюрно, но красиво. Всичко беше в пастелно бяло и бледожълто. Имаше вази с цветя. На прозорците имаше бели дървени капаци. Паркетът беше от тъмно полирано дърво. Ричър се обърна, затвори вратата и спря шума от улицата. В къщата настана пълна тишина. Той си помисли, че преди сигурно й са се радвали. Но не и сега.

От кухненския бокс излезе жена. Стената, която го отделяше от всекидневната, беше толкова тънка, че човек дори не можеше да се скрие зад нея. Ричър остана с впечатлението, че тя нарочно е застанала там, когато е чула звънеца. Изглеждаше много по-млада от него. Малко по-млада от Нили.

И със сигурност по-млада от Франц.

Беше висока и слаба, с платиненоруса коса и сини скандинавски очи. Носеше лек пуловер с шпиц деколте, разкриващо ключиците й. Беше чиста, сресана, гримирана и парфюмирана. Владееше се, но не беше спокойна. Сякаш носеше маска, под която се криеше чист животински страх.

За момент настъпи неловка тишина, после Нили пристъпи напред и каза:

— Анджела? Аз съм Франсис Нили. Говорихме по телефона.

Анджела Франц автоматично се усмихна и подаде ръка. Нили я стисна, после Ричър на свой ред пристъпи напред.

— Джак Ричър — представи се той. — Моите съболезнования.

Ръката й беше студена и крехка.

— Казвали сте го много пъти — отбеляза тя. — Нали?

— Опасявам се, че да — призна Ричър.

— Вие също сте в списъка на Калвин — продължи тя. — Били сте военен полицай, точно като него.

— Не точно като него — поклати глава Ричър. — Той беше много по-добър от мен.

— Много мило, че го казвате.

— Казвам истината. Възхищавах се от него.

— Той ми е разказвал за вас. За всички вас. Много пъти. Понякога си мислех, че нашият брак сякаш беше втори за него. Все едно вече е бил женен, за вас.

— Точно така беше — отвърна Ричър. — Армията е като семейство. Ако човек има късмет, разбира се, а ние имахме късмет.

— И Калвин така казваше.

— Смятам, че след това е имал още по-голям късмет.

Анджела отново се усмихна, преди да отговори:

— Може би. Но късметът му в крайна сметка свърши, нали?

Чарли ги наблюдаваше с очите на Франц — присвити и преценяващи.

— Много ви благодаря, че дойдохте — каза Анджела.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита Ричър.

— Можете ли да възкресявате мъртвите?

Ричър не отговори.

— От това, което ми е разказвал за вас — продължи Анджела, — не бих се учудила.

— Можем да разберем кой го е направил — обади се Нили. — Точно в това бяхме най-добри. И това е единственият начин да го върнем. Донякъде.

— Но няма да го върнете наистина.

— Не, няма. Съжалявам.

— Защо сте дошли?

— За да изкажем съболезнованията си.

— Но вие не ме познавате. Аз се появих по-късно. Не съм била част от вашия живот.

Анджела отстъпи към кухнята. После сякаш промени решението си, обърна се и се промуши между Ричър и Нили, за да седне във всекидневната. Отпусна ръце на облегалките на стола, но пръстите й продължиха да се движат. Все едно пишеше на клавиатура или свиреше на пиано.

— Не съм била част от отряда — продължи тя. — Понякога съжалявах за това. Калвин много държеше на него. Повтаряше, че военните следователи са недосегаеми. Като някаква мантра. Да речем, някой път гледаше футбол и играчите събаряха разпределителя, а той казваше: „Точно така, бейби, никой не може да спре военните следователи.“ Или пък когато Чарли не слушаше, Калвин му казваше: „Виж какво, Чарли, винаги трябва да правиш каквото ти кажат военните следователи.“

Чарли погледна към тях и се усмихна.

— Военните следователи — повтори той с детското си гласче, но спря, сякаш думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.

— Значи сте дошли заради един девиз, така ли? — попита Анджела.

— Не точно — отвърна Ричър. — Дойдохме заради това, което стои зад девиза. Ние се грижехме един за друг. Лично аз дойдох, защото и Калвин щеше да го направи за мен, ако нещата се бяха развили по друг начин.

— Щеше ли?

— Така смятам.

— Той се отказа от всичко това. Когато се роди Чарли. Не съм настоявала. Той просто искаше да бъде добър баща. Отказа се от всичко трудно и опасно.

— Очевидно не го е направил.

— Май сте прави — въздъхна тя.

— По какво работеше?

— Извинявайте — каза Анджела. — Не ви поканих да седнете.

В стаята нямаше канапе, защото то щеше да блокира достъпа до спалните. Вместо него имаше две кресла и миниатюрен люлеещ стол за Чарли. Креслата бяха от двете страни на малка камина, в която бе поставена порцеланова ваза със сухи цветя. Столът на Чарли беше от лявата страна на комина. Името му беше написано на облегалката с поялник — с равни подредени букви. Чиста, но непрофесионална работа. Вероятно бе дело на Франц. Подарък от баща на син. Ричър го погледна, после седна на креслото срещу Анджела, а Нили се настани на облегалката до ръката му — бедрото й беше на сантиметър от тялото му, но не го докосваше.

Чарли прескочи краката на Ричър и седна на собствения си стол.

— По какво работеше Калвин? — попита отново Ричър.

— Чарли, излез да си играеш — каза Анджела Франц.

— Искам да стоя тук, мамо — отвърна Чарли.

— Анджела, какво работеше Калвин? — попита Ричър.

— Откакто се роди Чарли, правеше само проверки на съдебно и полицейско минало — отвърна Анджела. — Това е добър бизнес. Особено тук, в Лос Анджелис. Всеки се тревожи, да не би да назначи, да не започне да излиза или да се омъжи за някой крадец или наркоман. Хората се запознават в Интернет или в някой бар, после първата им работа е да проверят в „Гугъл“ името на човека, а втората — да наемат частен детектив.

— Къде работеше?

— Имаше офис в Кълвър Сити. Под наем, една стая. Между „Венис“ и „Ла Сиенега“. Бързо стигаше дотам по магистрала 10. Харесваше му. Сигурно трябва да отида да му прибера нещата.

— Ще ни разрешите ли първо ние да огледаме? — попита Нили.

— Полицаите вече претърсиха.

— Не е лошо да го направим и ние.

— Защо?

— Защото със сигурност е работел по нещо по-голямо от проверка на съдебното минало.

— Наркоманите убиват хора, нали? Както и крадците понякога.

Ричър хвърли поглед към Чарли и срещна очите на момчето.

— Да, но не по този начин — отвърна той.

— Добре. Претърсете пак, щом искате.

— Имате ли ключ? — попита Нили.

Анджела бавно се изправи и отиде в кухнята. Върна се с два ключа на метална халка — единия голям, другия малък. Подържа ги, после някак неохотно ги подаде на Нили.

— Бих искала да ми ги върнете — каза тя. — Това е личният му комплект.

— Държеше ли някакви неща тук? — попита Ричър. — Бележки, папки, документи?

— Тук? — повтори Анджела. — Къде? Когато се преместихме, той дори спря да носи фланелки под ризата, за да не заемат място в чекмеджетата.

— Кога се преместихте?

Анджела продължаваше да стои права. Беше слаба, но сякаш изпълваше ограниченото пространство.

— Веднага след като се роди Чарли — отвърна тя. — Искахме истински дом. Бяхме много щастливи тук. Къщата е малка, но ние нямахме нужда от повече.

— Какво стана последния път, когато го видяхте?

— Той излезе сутринта както обикновено. Но не се върна.

— Кога беше това?

— Пет дни, преди да дойдат полицаите и да ми кажат, че са намерили тялото му.

— Той говореше ли с вас за работата си?

— Чарли? — попита Анджела. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, мамо — отвърна момчето.

— Калвин говореше ли с вас за работата си? — повтори Ричър.

— Не много — отвърна Анджела. — Понякога от някое филмово студио му поръчваха да провери някой актьор, за да знаят с кого си имат работа. Той ми разказваше клюки. Но нищо повече.

— Едно време беше доста прям човек — каза Ричър. — Казваше онова, което мисли, без да се съобразява с никого.

— Такъв си беше. Мислите, че е обидил някого ли?

— Не, просто се чудех дали се е опитал да се промени. И ако не, дали това ви е харесвало.

— Много ми харесваше. Всичко в него ми харесваше. Уважавам хората, които казват истината.

— Значи няма да имате нищо против да бъда прям с вас?

— Не, нищо против.

— Смятам, че криете нещо от нас.

11

Анджела Франц отново седна на креслото и попита:

— Какво смятате, че крия от вас?

— Нещо, което може да се окаже полезно.

— Полезно? Има ли нещо, което може да ми бъде полезно в този момент?

— Не само на вас. Помислете и за нас. Калвин е бил ваш, защото сте се омъжили за него. Но освен това той беше и наш, защото работехме заедно. Ние имаме право да научим какво се е случило с него, дори вие да не искате.

— Защо смятате, че крия нещо?

— Защото всеки път, когато се доближавам до някой конкретен въпрос, вие го отбягвате. Попитах ви по какво е работил Калвин и вие се заехте да ни настанявате да седнем. Попитах ви втори път и вие се обърнахте към Чарли, за да му кажете да излезе да си играе. При това не за да не чуе отговора, а защото междувременно взехте решение изобщо да не отговаряте.

Анджела го погледна в очите от другата страна на миниатюрната стая.

— И какво следва? Ще ми счупите ръката? Калвин ми е разказвал как веднъж сте счупили ръката на някакъв човек по време на разпит. Или беше Дейв О’Донъл?

— Сигурно съм бил аз — отвърна Ричър. — О’Донъл по-скоро чупеше краката на хората.

— Заклевам се, че не крия нищо от вас — каза Анджела. — Нищичко. Не знам по какво работеше Калвин, защото той не ми каза.

Ричър отвърна на погледа й, взря се дълбоко в обърканите й сини очи и реши да й повярва, поне донякъде. Тя все пак криеше нещо, но не беше задължително то да е свързано с Калвин Франц.

— Добре — въздъхна той. — Извинявам се.

После двамата с Нили си тръгнаха. Но не преди мисис Франц да им обясни как да стигнат до офиса на Калвин в Кълвър Сити, а те отново да й поднесат кратки съболезнования и да стиснат студената й крехка ръка.

Мъжът на име Томас Брант ги видя, когато си тръгнаха. Намираше се на двайсет метра от своя форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра западно от къщата на Франц. Той точно идваше от магазинчето на ъгъла с чаша кафе в ръка. Забави крачка и проследи Ричър и Нили, докато завиваха зад ъгъла на стотина метра от него. После отпи от кафето си, а с другата ръка набра номера на шефа си Къртис Мони и остави съобщение, в което описваше какво е видял току-що.

* * *

В същия момент мъжът в тъмносиния костюм вървеше към тъмносиния си крайслер на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Беше останал с петдесет долара по-малко, които служителят на рецепцията прие като подкуп, но се беше сдобил с нова информация, която го объркваше. Той се обади на шефа си по мобилния телефон и каза:

— Според човека на рецепцията едрият мъж се казва Томас Шанън, но в нашия списък няма такъв.

— Според мен нашият списък е точен — отвърна шефът му.

— И аз така смятам.

— Значи спокойно можем да предположим, че Томас Шанън е измислено име. Очевидно тези хора не се отказват лесно от старите си навици. Продължаваме според плана.

Ричър изчака, докато завият зад ъгъла на улицата на Франц, преди да попита:

— Видя ли кафяв форд краун виктория?

— Паркиран — отвърна Нили. — На четирийсет метра западно от къщата, от другата страна на улицата.

— Мисля, че видях същата кола пред „Денис“.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем.

— Старите краун виктория се срещат често. Използват ги като таксита и коли под наем от евтини компании.

— Предполагам, че си права.

— Освен това беше празна — продължи тя. — Няма нужда да се тревожим за празни коли.

— Пред „Денис“ не беше празна. Вътре имаше човек.

— Ако е била същата кола.

Ричър спря.

— Искаш ли да се върнем? — попита Нили.

Ричър постоя малко, поклати глава и продължи:

— Не. Сигурно греша.

* * *

На магистрала 10 в източна посока имаше задръстване. И двамата не познаваха Лос Анджелис толкова добре, че да рискуват да минат по обиколните улици, така че изминаха петте мили по магистралата до Кълвър Сити по-бавно от пешеходец. Накрая стигнаха до кръстовището на „Венис“ и „Ла Сиенега“, а оттам следваха инструкциите на Анджела Франц до офиса на покойния й съпруг. Беше обикновена ниска кафява сграда в редица от подобни на нея, в края на която се намираше пощата. Не беше истинска пощенска станция, а само едно помещение с гише. Ричър не знаеше как точно се наричаха тези места. Може би пощенски клон? До него имаше евтина аптека, ателие за маникюр и химическо чистене. След това беше офисът на Франц. Стъклото на входната врата и на прозореца беше боядисано отвътре с кафява боя на височина човешки бой, така че само отгоре оставаше небоядисана ивица, през която да влиза светлина. По горния ръб на боята имаше линия в черно и златно. На вратата, отново в черно и златно, на височината на гърдите беше написано „Дискретни разследвания Калвин Франц“ и телефонен номер — просто и ясно.

— Тъжна история — каза Ричър. — Не мислиш ли? Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.

— Бил е баща — отвърна Нили. — Искал е лесни пари. Сам си го е избрал.

— Да, но предполагам, че твоята фирма в Чикаго не изглежда така.

— Не — съгласи се тя. — Няма нищо общо.

Тя извади ключодържателя, с който Анджела се беше разделила толкова неохотно. Избра по-големия ключ и отвори вратата. Но не влезе.

Защото целият офис беше обърнат наопаки.

Беше обикновено квадратно помещение — малко за магазин, голямо за офис. Компютрите, телефоните и другите подобни уреди бяха изчезнали. Бюрото и шкафчетата бяха претърсени, а после старателно разбити в търсене на възможни тайници. Столът беше с изтърбушена тапицерия. Ламперията беше откъртена от стените, а изолиращата материя под нея беше накъсана на парчета. Окаченият таван беше свален. Настилката на пода беше извадена. Аксесоарите в банята бяха натрошени на парченца. Навсякъде имаше боклуци и хартия до коленете, а на някои места и по-високо.

Все едно, че вътре беше паднала бомба.

— Полицаите от Лос Анджелис обикновено не са толкова старателни — отбеляза Ричър.

— Не са те — съгласи се Нили. — Няма начин. Тук са идвали лошите, за да приключат с тази история. Да си приберат всичко, което се е отнасяло до тях. Още преди ченгетата да стигнат дотук. Може би дни по-рано.

— Значи ченгетата са видели това, а не са казали на Анджела? Тя очевидно не знаеше. Нали каза, че трябвало да дойде да му вземе нещата.

— Защо да й казват? За да я разстроят още повече ли? Ричър отстъпи на тротоара. Направи крачка наляво и отново прочете златните букви на вратата: „Дискретни разследвания Калвин Франц“. Протегна ръка, за да закрие името на стария си приятел, и си представи името Дейвид О’Донъл на негово място. После други две имена: „Санчес & Ороско“. И накрая „Карла Диксън“.

— Защо другите не вдигат проклетите телефони? — възкликна той.

— Това не засяга целия екип — каза Нили. — Нещо не се връзва. Започнало е преди повече от седемнайсет дни, а все още никой не ме е потърсил.

— Нито пък мен — каза Ричър. — Дори Франц.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Франц е имал проблеми, на кого е щял да се обади? На нас, естествено. Но не точно на теб, защото ти се издигна и сигурно си прекалено заета. И не точно на мен, защото никой друг, освен теб не е в състояние да ме открие. Но я си представи, че Франц е бил закъсал сериозно и се е обадил на останалите? Защото му е било по-лесно да се свърже с тях, отколкото с нас двамата? Представи си, че те веднага са пристигнали тук, за да му помогнат. Дали в момента и те не са застрашени?

— Включително и Суон?

— Суон е бил най-близо. Може би е пристигнал пръв.

— Възможно е.

— Дори вероятно — настоя Ричър. — Ако Франц наистина е имал нужда от помощ, на кого друг е могъл да се довери?

— Трябваше да ми се обади — каза Нили. — Щях да дойда.

— Може да си била следващата в списъка му. Може би отначало е смятал, че шестима души са достатъчно.

— Да, но какво може да предизвика изчезването на шест души едновременно? Шестима от нашите хора?

— Не искам да си го представям — отвърна Ричър и замълча.

Едно време можеше да изправи хората си срещу всеки противник. И много пъти го беше правил. И те винаги бяха побеждавали — обикновено по-опасни противници от тези, които се срещат сред цивилното население, защото военното обучение в повечето случаи увеличава репертоара от умения, използвани от престъпниците.

— Няма смисъл да стоим тук — обади се Нили. — Губим си времето. Няма да намерим нищо. Според мен можем да предположим, че са открили онова, което са търсили.

— А според мен можем да предположим, че не са — възрази Ричър.

— Защо?

— Логично е — обясни той. — Това място е претършувано открай докрай. Обикновено, когато намериш нещо, спираш да търсиш. Но тези момчета така и не са спрели, докато не са разбили всичко. Значи ако предположим, че са намерили онова, което са търсили, са го открили на последното възможно място. Много малко вероятно, нали? Затова смятам, че не са спрели, защото така и не са намерили нищо.

— И къде е тогава?

— Не знам. Какво може да бъде това нещо?

— Документи, дискета, диск, нещо уличаващо.

— Нещо малко — каза Ричър.

— Не го е занесъл у дома си. Останах с впечатлението, че е разделял работата от семейството си.

Мисли като тях. Бъди като тях.

Ричър се обърна с гръб към вратата на Франц, все едно току-що беше излязъл оттам на тротоара. Сви ръката си в шепа и я погледна. Беше се занимавал с доста документи, но никога не беше използвал компютърен диск. Все пак знаеше какво представляват. Кръгло парче лъскава пластмаса с диаметър около 13 сантиметра. Най-често в тънка прозрачна кутия. Дискетата беше още по-малка. Квадратна, с дължина на страната около 8 сантиметра. А стандартен лист хартия, сгънат на три, се смаляваше до 20 на 10 сантиметра.

Нещо малко.

Но жизненоважно.

Къде ли бе скрил Калвин Франц нещо малко, но жизненоважно?

— Може би е в колата му — каза Нили. — Явно е идвал на работа с кола. Ако е бил диск, може би го е пъхнал в уредбата. Нали важните неща обикновено се крият на най-очевидното място? Може да го е сложил в четвъртия слот на уредбата след диска на Джон Колтрейн.

— Майлс Дейвис — поправи я Ричър. — Предпочиташе Майлс Дейвис. Слушаше Джон Колтрейн само в албумите на Майлс Дейвис.

— Може би го е маскирал като нещо, свалено от Интернет. Нали се сещаш, на диска е написал с маркер „Майлс Дейвис“.

— Щяха да го намерят — каза Ричър. — Щом са пипали толкова методично, щяха да проверят всичко. А според мен Франц е търсел по-голяма сигурност. Ако скриеш нещо на очевидно място, то остава пред очите ти през цялото време. Не можеш да се отпуснеш. А аз мисля, че Франц е искал да може да си отдъхва. Мисля, че е искал да бъде в състояние да се прибере у дома при Анджела и Чарли и да забрави за работата си чак до следващия ден.

— Значи къде? В обществен трезор?

— Не виждам банка наоколо — отвърна Ричър. — А според мен не е искал да се отклонява много от маршрута си. Не и при тези задръствания. Особено ако е трябвало да си го вземе спешно. Освен това работното време на банките сигурно не устройва частните детективи.

— На ключодържателя има два ключа — отбеляза Нили. — Макар че по-малкият най-вероятно е за чекмеджето на бюрото.

Ричър се обърна и погледна през сумрака към купищата боклуци. Вероятно ключалката от чекмеджето на бюрото също беше някъде там. Малко стоманено квадратче, откъснато от дървото. Той пак се обърна и пристъпи към бордюра. Огледа се. Отново сви ръката си в шепа и погледна в нея.

Първи въпрос: Какво е това, което искам да скрия?

— Компютърен файл — каза Ричър. — Не може да е друго. Защото са знаели какво търсят. Ако беше някакъв документ на хартия, Франц просто нямаше да им каже нищо за него. Но те сигурно първо са взели компютрите му и са открили следи от копиране на файлове. Възможно е, нали? В компютрите винаги остават следи. Но Франц не им е казал къде са копията. Може би затова са му счупили краката. Дори тогава той е продължавал да мълчи, така че се е наложило да дойдат тук и да проведат това вандалско претърсване.

— И къде е?

Ричър отново сведе поглед към ръката си.

Къде ще скрия нещо малко и жизненоважно?

— Не мога да го оставя къде да е — каза той. — Ще ми трябва някаква схема. Може би място, където ще се грижат за него. Ще искам някой да носи отговорност за съхраняването му.

— Обществен трезор — повтори Нили. — В банка. На малкия ключ не пише нищо. Така правят в банките.

— Не обичам банки — каза Ричър. — Не ми харесва работното време, а също и че трябва да се отклонявам от маршрута си. Мога да го направя веднъж, но невинаги. А точно в това е въпросът. Защото става дума за нещо, което е вършел редовно, нали? Работата с компютър налага определени изисквания. Хората правят копия от файловете си всяка вечер. Значи не става дума за нещо случайно, а за рутинна дейност. Което променя нещата. Ако правиш нещо еднократно, може да направиш изключение и да положиш извънредни усилия. Но ако го правиш всяка вечер, държиш на надеждност и лесно осъществимо действие. Подсигуряваш се материалите постоянно да са на твое разположение.

— Аз си пращам файлове по електронната поща — каза Нили.

Ричър замълча за миг. После се усмихна.

— Това е — каза той.

— Според теб и Франц е направил така?

— В никакъв случай — отвърна Ричър. — Електронната поща щеше да се върне в компютъра му, а лошите вече са го взели. Щяха да се опитват да разбият паролата му, а не офиса.

— Тогава какво е направил?

Ричър се извърна и погледна фасадите по улицата. Химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. И пощенският клон.

— Не го е пускал по електронната поща, а по обикновената — каза той. — Точно това е правел. Всяка вечер е копирал файловете си на диск, който е пускал в пощенската кутия. В плик, адресиран до самия него. До неговата пощенска кутия. Защото е получавал пощата си в клона. На вратата му няма кутия. А в пощата пликът вече е бил в безопасност. Цялата организация на пощенските служби гарантира за него.

— Но е ставало много бавно — отбеляза Нили.

Ричър кимна.

— Сигурно е въртял три-четири диска едновременно. Всеки ден е пускал два или три от тях в пощата. Прибирал се е всяка вечер и е бил сигурен, че последните му записи са в безопасност. Не е никак лесно да обереш пощенски клон. Бюрокрацията в американските пощи е почти толкова надеждна, колкото и в швейцарските банки.

— Малкият ключ — каза Нили. — Не е от бюрото, нито от обществен трезор.

Ричър отново кимна.

— А от пощенска кутия.

12

Бюрокрацията в американските пощи, за която говореше Ричър, се оказа нож с две остриета. Беше късен следобед и химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката все още бяха отворени. Но пощенският клон вече беше затворен. Работното време беше до четири.

— Утре ще дойдем — каза Нили. — Явно цял ден ще обикаляме с колата. Трябва да отидем и до фирмата на Суон. Освен ако не се разделим.

— Ще трябва да бъдем заедно — отвърна Ричър. — Но може би пък ще се появи някой от другите, за да ни помогне.

— Надявам се — каза Нили. — И то съвсем не защото ме мързи.

Тя извади мобилния си телефон и за всеки случай, като някакъв малък ритуал, погледна миниатюрния дисплей.

Нямаше нови съобщения.

На рецепцията в хотела също нямаше съобщения за тях. Нито на телефонния секретар в стаята им. Нито един от двата лаптопа на Нили не беше получил електронна поща.

Нищо.

— Не е възможно да не ни обърнат внимание — каза тя.

— Не — съгласи се Ричър. — Не биха го направили.

— Започва да ме обзема много лошо предчувствие.

— Аз имам лошо предчувствие още откакто отидох до онзи банкомат в Портланд. Похарчих всичките си пари, за да заведа една жена на вечеря. Два пъти. Вече ми се иска да си бяхме останали вкъщи и да си бяхме поръчали пица. Тогава сигурно тя щеше да плати и изобщо нямаше да се забъркам в тази история.

— Коя е тя?

— Жена, с която се запознах случайно.

— Готина ли е?

— Като плюшено мече.

— По-готина от Карла Диксън?

— Почти толкова.

— По-готина от мен?

— Че това възможно ли е?

— Спа ли с нея?

— С кого?

— С жената от Портланд.

— Защо питаш?

Нили не отговори. Вместо това разбърка петте листа с адреси и телефони като карти за игра, подаде два на Ричър и задържа три за себе си. На Ричър му се паднаха Тони Суон и Карла Диксън. Той се зае със стационарния телефон и първо опита с номера на Суон. Остави го да звънне трийсет, четирийсет пъти, но никой не отговори. Тогава прекъсна връзката и опита с номера на Диксън. Код 212, за Ню Йорк. Никой не отговори. Телефонът звънна шест пъти и се включи секретар. Ричър чу познатия глас на Диксън, изчака звуковия сигнал и остави същото съобщение като преди:

„Тук Джак Ричър с десет-трийсет от Франсис Нили в хотел «Бевърли Уилшър» в Лос Анджелис, щата Калифорния. Размърдай си задника и върни обаждането.“

Поколеба се и добави:

„Моля те, Карла. Наистина трябва да се чуем.“ После затвори. Нили затвори мобилния си телефон и поклати глава.

— Лоша работа — каза тя.

— Може би всичките са в отпуск.

— Едновременно?

— Може би са в затвора. Не бяхме от кротките.

— Първо там проверих. Не са в затвора.

Ричър замълча.

— Ти наистина харесваше Карла, нали? — попита Нили. — Сега по телефона звучеше направо нежно.

— Всичките ви харесвах.

— Да, но особено нея. Спал ли си с нея?

— Не — отвърна Ричър.

— Защо не?

— Защото аз я повиках в отряда. Бях неин командир. Не се прави така.

— Това ли беше единствената причина?

— Вероятно.

— Добре.

— Какво знаеш за работата им? — попита Ричър. — Има ли някаква логична причина човек да не може да се свърже с тях в продължение на няколко дни?

— Предполагам, че на О’Донъл понякога му се налага да лети в чужбина — отвърна Нили. — Занимава се с обичайните дейности за частен детектив. Сигурно трябва да ходи по хотелите на островите, за да търси доказателства за развод. Или навсякъде по света, ако издирва бивши съпрузи, които не си плащат издръжката. Същото е и с отвличанията на деца или родителските права. Понякога, когато хората искат да осиновят дете от Източна Европа, Китай или другаде, също наемат частен детектив, за да са сигурни, че всичко с него е наред. Има всякакви възможни причини.

— Но?

— Но ми е много трудно да повярвам в някоя от тях.

— Ами Карла?

— Предполагам, че може да е на Каймановите острови, за да търси парите на някой клиент. Но това се прави по-скоро по Интернет, от офиса. Все пак самите пари не са на островите, нали?

— А къде са?

— Те са виртуални. Съществуват само като електрически импулси в компютрите.

— А Санчес и Ороско?

— Те работят в затворена общност. Не виждам причина изобщо да им се налага да напускат Лас Вегас. Не и по работа.

— Какво знаем за компанията на Суон?

— Че съществува. Че функционира. Регистрирана е. Има адрес. Почти нищо друго.

— И можем да предположим, че има проблеми със сигурността, иначе нямаше да наемат Суон.

— Всички компании, които работят за отбраната, имат проблеми със сигурността. Или поне им харесва да си мислят така, защото им помага да се чувстват по-важни.

Ричър не отговори. Седеше и гледаше през прозореца. Стъмваше се. Един дълъг ден отиваше към своя край.

— Франц не е ходил в офиса си в деня, когато е изчезнал — каза той.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Нали ключовете му бяха у Анджела. Той ги е оставил вкъщи. Значи този ден е ходил другаде.

Нили не отговори.

— Освен това съм сигурен, че собственикът на магазините на неговата улица е видял лошите — продължи Ричър. — Ключалката на Франц не беше разбита. Не са взели ключа от Франц, защото той не е бил у него. Значи са го взели от собственика. И той ги е видял. Така че утре, освен всичко останало, трябва да открием и него.

— Франц трябваше да ми се обади — каза Нили. — Щях да зарежа всичко и да дойда.

— И на мен ми се иска да ти се беше обадил — каза Ричър. — Ако беше дошла, нямаше да се стигне до тази гадост.

Ричър и Нили вечеряха в ресторанта на хотела, където бутилка минерална вода от Норвегия струваше осем долара. След това си пожелаха „лека нощ“, разделиха се и всеки се прибра в стаята си. Миниатюрната стая на Ричър беше два етажа под апартамента на Нили. Той се съблече, взе си душ, сгъна си дрехите и ги сложи под матрака, за да се изгладят. Легна, сплете пръсти под главата си и се загледа в тавана. В продължение на една минута Ричър мисли за Калвин Франц в откъслечни ярки образи като в телевизионна реклама на политик. В паметта му някои от тях бяха избледнели, но на всичките Франц се движеше, говореше, смееше се, беше пълен с енергия. После към него се присъедини и Карла Диксън, дребничка, мургава, саркастична, усмихната също като Франц. Там беше и Дейв О’Донъл — висок, рус и елегантен като брокер с нож в джоба. Както и Хорхе Санчес — жилав, с присвити очи и полуусмивка, разкриваща един златен зъб, която беше най-яркото изражение на задоволство, което си позволяваше. И Тони Суон — колкото висок, толкова и широк. И Мануел Ороско, който непрекъснато щракаше запалка „Зипо“, защото му харесваше звукът. Дори Стан Лори беше там, поклащаше глава и барабанеше с пръсти по масата в ритъм, който само той чуваше.

После Ричър примигна, за да прогони всички образи, затвори очи и заспа в десет и трийсет вечерта, в края на един дълъг ден.

Десет и трийсет вечерта в Лос Анджелис беше един и трийсет на следващата сутрин в Ню Йорк, където последният закъснял полет на Бритиш Еъруейс току-що беше кацнал на летище Джей Еф Кей. Закъснението означаваше, че служителите от имиграционните служби на терминала на Бритиш Еъруейс вече си бяха тръгнали, така че самолетът се придвижи до терминал 4 и разтовари пътниците си в общата зала за пристигащи. Трети на опашката се оказа пътник от първа класа, който беше прекарал по-голямата част от полета в дрямка на място 2К. Беше среден на ръст и на тегло, скъпо облечен и излъчваше особената самоуверена вежливост, присъща на хората, осъзнаващи какъв късмет са имали, че цял живот са били богати. Изглеждаше на четирийсет. Имаше гъста черна коса — лъскава и идеално подстригана, мургав тен и правилни черти. Можеше да бъде индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, дори израелец или италианец. Паспортът му беше британски и не предизвика никакво съмнение у служителя от имиграционните служби, както и пръстовите отпечатъци от показалците с добре поддържан маникюр. Седемнайсет минути след като беше разкопчал предпазния си колан в самолета, мъжът вече крачеше енергично към редицата от таксита пред летището в бляскавата нюйоркска нощ.

13

В шест часа на следващата сутрин Ричър се качи до апартамента на Нили. Тя вече беше будна, беше си взела душ и изглеждаше така, сякаш бе тренирала поне един час. Може би в стаята си, може би във фитнеса на хотела. Може би беше ходила да тича. Тялото й изглеждаше стройно и жизнено, с очертани мускули, които подсказваха, че във вените й циркулира предостатъчно кислород.

Поръчаха си закуска от румсървис и докато я чакаха, направиха още един безполезен опит на телефоните. Никой не отговори нито в Лос Анджелис, нито в Невада, нито в Ню Йорк, нито във Вашингтон. Този път не оставиха съобщения. Не набраха повторно. И когато затвориха, повече не говориха за това. Просто седяха мълчаливо, докато сервитьорът не се появи, а сетне закусиха с яйца, палачинки, бекон и кафе. След това Нили се обади на паркинга, за да докарат колата й.

— Първо до офиса на Франц, нали? — попита тя.

Ричър кимна.

Двамата слязоха с асансьора, качиха се в мустанга и поеха по „Ла Сиенега“ до пощенския клон в Кълвър Сити.

Паркираха точно пред разбития офис на Франц и се върнаха пеш покрай химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. Пощенският клон беше празен. На вратата висеше табела, според която работното време беше започнало преди половин час. Очевидно, ако бяха идвали клиенти, вече си бяха тръгнали.

— Не можем да го направим, когато няма никой — отбеляза Ричър.

— Нека първо да намерим собственика — предложи Нили.

Попитаха в аптеката. Зад щанда, под примитивна охранителна камера, стоеше възрастен мъж в бяла престилка. Той им каза, че управителят на магазините по улицата е собственикът на химическото чистене. Говореше със сдържаната неприязън, която наемателите винаги изпитват към хазяите си. Разказа им кратката му професионална биография — след като се върнал от войната в Корея, отворил химическото чистене и използвал печалбите от него, за да купи всички офиси на улицата и да ги дава под наем. Американската мечта в действие. Ричър и Нили му благодариха, излязоха на улицата, подминаха ателието за маникюр и влязоха в химическото чистене, където веднага откриха човека, който им трябваше. Той работеше в претъпкано помещение с натежал от химикали въздух. Шест големи сушилни се въртяха. Масите за гладене съскаха. Над главите им се движеше конвейер с дрехи в найлонови чували. Собственикът се потеше от работа. Май заслужаваше да притежава не една, а две улици с магазини. Или три. А може би вече ги имаше.

Ричър премина директно към въпроса.

— Кога за последен път видя Калвин Франц?

— Почти не го виждах — отвърна човекът. — Първата му работа беше да боядиса прозореца отвътре.

Звучеше раздразнен от този факт, тъй като щеше да му се наложи да изстърже боята, преди пак да даде помещението под наем.

— Сигурно си го виждал, когато идва и си тръгва — каза Ричър. — Обзалагам се, че ти имаш най-дългото работно време тук.

— Е, сигурно съм го виждал понякога — съгласи се човекът.

— И кога спря да го виждаш?

— Преди три-четири седмици.

— Точно преди онези хора да дойдат и да ти поискат ключ от неговия офис?

— Какви хора?

— Хората, на които си дал ключа.

— Те бяха ченгета.

— Вторите наистина са били ченгета.

— Първите също.

— Показаха ли ти служебни карти?

— Трябва да са ми показали.

— Не вярвам — каза Ричър. — Според мен вместо това са ти показали банкнота от сто долара. Или две-три такива банкноти.

— Е и? И ключът си е мой, и сградата е моя.

— Как изглеждаха тези хора?

— Защо трябва да ви казвам?

— Защото мистър Франц ни беше приятел.

— Беше?

— Той е мъртъв. Някой го е хвърлил от хеликоптер.

Собственикът на химическото чистене само сви рамене.

— Не ги помня.

— Те са разбили магазина ти — каза Ричър. — Каквото и да са ти платили, няма да покрие ремонта.

— Ремонтът е моя грижа. Сградата си е моя.

— Ами ако останеш само с една димяща купчина пепел вместо сграда? Ако довечера се върна и запаля цялата улица?

— Ще отидеш в затвора.

— Едва ли. С твоята памет изобщо няма да можеш да ме опишеш на полицаите.

Човекът помисли малко и реши да отговори:

— Бяха бели. Двама. Със сини костюми. Нова кола. Обикновени хора.

— И толкова?

— Обикновени бели мъже. Не бяха ченгета. Бяха прекалено излъскани и богати за ченгета.

— Нищо по-конкретно?

— Ако можех, щях да ви кажа. Все пак са разбили магазина ми.

— Добре.

— Съжалявам за вашия приятел. Изглеждаше свестен.

— Наистина беше свестен — каза Ричър.

14

Ричър и Нили се върнаха в пощата. Помещението беше малко и прашно. Типично учреждение. Кипеше обичайната работа за делнична утрин. Пред един служител чакаха на опашка няколко души. Нили подаде на Ричър ключовете на Франц и застана на опашката. Ричър пристъпи към гишето в дъното и взе първия формуляр, който му попадна. Беше бланка за потвърждение на получена пратка. Той взе химикалката, закачена на верижка, и се престори, че попълва бланката. Завъртя се встрани, подпря лакът на гишето и продължи да движи ръката си. Хвърли поглед към Нили. Оставаха й около три минути, преди да й дойде редът. Ричър използва това време, за да огледа пощенските кутии.

Бяха наредени по цялата задна стена на помещението. В три различни размера. Малки, средни и големи. Шест реда малки кутии, четири реда средни кутии под тях и три реда от най-големите кутии, близо до пода. Общо сто и осемдесет малки, деветдесет и шест средни и петдесет и четири големи. Триста и трийсет кутии с различни размери.

Коя беше кутията на Франц?

Със сигурност беше една от най-големите. Франц имаше собствена кантора, която със сигурност е получавала доста поща. Част от нея вероятно е пристигала в големи дебели пликове. Кредитни справки, финансова информация, съдебни преписки, фотографии с различен размер. Всичките — в големи дебели пликове. Както и специализирани списания. Значи кутията му задължително беше от големите.

Но коя точно?

Нямаше как да прецени. Ако Франц можеше да избира, щеше да вземе крайната дясна кутия на най-горния ред. Защо да влиза по-навътре и да се навежда до линолеума? Но Франц не е можел да избира свободно. Когато човек поиска пощенска кутия, дават му, която е свободна. Кутиите се освобождават, когато някой умре или напусне града. Беше въпрос на късмет коя ще ти се падне. Шансът да я открие беше едно на петдесет и четири.

Ричър пъхна лявата си ръка в джоба и опипа ключа на Франц. Предположи, че ще му трябват по две-три секунди на ключалка, за да ги провери. В най-лошия случай търсенето щеше да му отнеме цели три минути край пощенските кутии. Където всички щяха да го виждат. А всъщност имаше и още по-лош вариант — да се опита да отвори някоя кутия пред очите на истинския й собственик, който е дошъл междувременно. Щяха да последват въпроси, оплаквания, скандал, обаждане в полицията и евентуално подвеждане под отговорност. Ричър изобщо не се съмняваше, че ще успее да излезе от пощенския клон невредим, но не искаше да напусне с празни ръце.

Чу Нили да казва:

— Добро утро.

Хвърли поглед наляво и я видя на гишето. Беше се привела напред, за да привлече вниманието на служителя. Забеляза как очите му се срещат с нейните. Пусна химикалката и извади ключа от джоба си. Небрежно пристъпи към редицата от пощенски кутии и опита първата ключалка от ляво на дясно на най-горния ред.

Провал.

Завъртя ключа по часовниковата стрелка и обратно. Не поддаде. Измъкна го и пробва с по-долната ключалка. Провал. И с най-долната. Провал.

Нили беше задала някакъв дълъг и сложен въпрос за цените на пратките с въздушна поща. Подпираше се с лакти на гишето. Караше пощенския служител да се чувства най-важния човек на земята. Ричър се премести надясно и опита отново, с най-високата пощенска кутия от съседната колона.

Провал.

Беше опитал четири, оставаха петдесет. Беше изразходвал дванайсет секунди, а шансовете му се бяха подобрили от 1,85 процента на 2 процента. Провери по-долната кутия. Провал. Приклекна и провери най-долната кутия.

Провал.

Остана приклекнал и се премести надясно. Започна със следващата колона, от най-долната кутия. Нямаше късмет с нея. Нито с по-горната. Нито с най-горната. Беше проверил девет кутии за двайсет и пет секунди. Нили продължаваше да говори със служителя на гишето. В този момент Ричър усети, че някаква жена застава вляво от него. Жената отвори кутията си, която беше от най-високите. Изрови отвътре голяма купчина боклуци. Започна да я преглежда, без да се отмества.

Махни се, помоли я мислено Ричър. Кошчето за боклук е ей там.

Жената отстъпи. Той се премести надясно и се зае с четвъртата колона. Нили продължаваше да говори. Служителят продължаваше да я слуша. Ключът не стана в най-горната ключалка. Нито в средната. Нито в най-долната.

Дванайсет проверени кутии. Вероятността за пробив бе нараснала на едно към четирийсет и две. По-добра, но недостатъчно. Ключът не стана на нито една от кутиите в петата колона. Нито в шестата. Осемнайсет проверени кутии. Една трета. Шансовете му непрекъснато се подобряваха.

Погледни го от добрата страна.

Нили продължаваше да говори. Ричър я чуваше зад гърба си. Осъзнаваше, че хората на опашката зад нея вероятно започват да губят търпение. Сигурно пристъпваха от крак на крак. И се озъртаха — отегчени и любопитни.

Ричър се зае със седмата колона от горе на долу. Завъртя ключа. Той не помръдна. Нито в средната кутия. Нито в най-долната. Той пристъпи надясно. Нили беше спряла да говори. Сега служителят й обясняваше нещо. Тя се преструваше, че не схваща. Ричър отново пристъпи надясно. Осма колона. Ключът не отвори най-горната кутия. В пощенския клон беше настъпила тишина. Ричър усещаше погледите на хората по гърба си. Отпусна ръка и провери средната кутия в осмата колона.

Завъртя ключа. Звукът му се стори много силен.

Провал.

В пощенския клон цареше тишина.

Ричър опита с най-долната кутия от осмата колона.

Завъртя ключа.

Ключалката се отвори.

Ричър отстъпи една крачка, отвори вратичката докрай и приклекна. Пощенската кутия беше претъпкана. Дебели пликове, големи кафяви пликове, големи бели пликове, писма, каталози, списания в прозрачни опаковки, пощенски картички.

Във фоайето отново заговориха.

— Много ви благодаря за помощта — каза Нили.

После Ричър чу нейните отдалечаващи се стъпки. Чу как опашката пристъпва напред към гишето. Долови как хората отново се изпълват с надежда, че ще успеят да си свършат работата, преди да умрат от старост. Пъхна ръка в пощенската кутия и избута съдържанието й напред. Натрупа всичко на стегната купчина, хвана я с две ръце и се изправи. Пъхна купчината под мишница, заключи кутията, прибра ключа в джоба си и спокойно се отдалечи.

Нили го чакаше в мустанга, паркиран през три къщи. Ричър се наведе, изсипа пощата върху арматурното табло и седна в колата. После претърси купчината и откри четири малки подплатени плика, адресирани до Франц с неговия собствен почерк, който Ричър познаваше добре.

— Прекалено малки са за дискове — отбеляза той.

Нареди ги по датите от пощенското клеймо. Последното беше от сутринта, в която беше изчезнал Франц.

— Значи е пуснато в пощата предишната вечер — каза Ричър.

Той отвори плика и извади малък сребрист предмет. Нещо метално, плоско, пет на два сантиметра, тънко, с пластмасова капачка в единия край. Приличаше на висулка от ключодържател. На него беше отпечатано „128 МВ“.

— Какво е това? — попита Ричър.

— Флаш памет — обясни Нили. — По-модерната версия на дискетите. Няма движещи се части, а събира сто пъти повече данни.

— Какво ще правим с нея?

— Ще я включим в някой от моите компютри и ще видим какво съдържа.

— Просто така?

— Освен ако не е защитена с парола. Което е доста вероятно.

— Няма ли някаква програма, с която да разбием паролата?

— Преди имаше, но вече не. Защитите стават все подобри. Или все по-лоши, в зависимост от гледната точка.

— Тогава какво ще правим?

— Докато караме, ще си запълним времето, като съставяме списъци наум. С най-вероятните варианти за парола. Като едно време. Предполагам, че ще имаме право на три грешки, преди данните да се изтрият сами от флаш паметта.

Тя запали двигателя и се отдели от бордюра. Направи стегнат обратен завой на аварийната лента пред магазините и пое обратно на север към „Ла Сиенега“.

* * *

Мъжът в тъмносиния костюм ги проследи с поглед. Беше отпуснат ниско зад волана на тъмносиния си крайслер, на четирийсет метра от тях, на мястото за паркиране пред аптеката. Отвори мобилния си телефон и набра номера на шефа си.

— Този път изобщо не се занимаваха с офиса на Франц — съобщи той. — Вместо това говориха със собственика. После дълго време стояха в пощата. Мисля, че Франц е изпращал поща до себе си. Затова не можахме да го намерим. И вероятно вече е у тях.

15

Нили пъхна флаш паметта в един слот отстрани на лаптопа си. Ричър погледна екрана. В продължение на една секунда не се случи нищо, после се появи иконка. Приличаше на стилизирано изображение на самия предмет, който току-що беше пъхнала в компютъра. На етикетчето пишеше „без име“. Нили прокара показалец по тъчпада и чукна два пъти върху иконката.

Тя разцъфна в искане за парола, което запълни целия екран.

— По дяволите!

— Беше неизбежно — каза Ричър.

— Някакви идеи?

Едно време Ричър беше разбивал много компютърни пароли. Както винаги, важно беше да разсъждаваш точно като човека, който ги е измислил. Да се слееш с него. Истинските параноици използваха дълги сложни серии от малки букви, главни букви и цифри, които не означаваха абсолютно нищо дори за тях самите. Такива пароли бяха практически непробиваеми. Но Франц не беше параноик. Беше спокоен човек, който се отнасяше с уважение, но и с известна ирония към изискванията за сигурност. Освен това беше по-добър с думите, отколкото с цифрите. Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен. И слонска памет.

Ричър започна да изрежда:

— Анджела, Чарли, Майлс Дейвис, „Доджърс“, Куфакс, Панама, Пфайфър, „ВПБ“, Бруклин, Хайди или Дженифър.

Нили записа всичките имена на нова страница в бележника си.

— Защо точно тези? — попита.

— За Анджела и Чарли е очевидно. Това е семейството му.

— Прекалено очевидно.

— Може би. А може би не. Майлс Дейвис беше любимият му изпълнител, „Доджърс“ бяха любимият му отбор, а Санди Куфакс — любимият му играч.

— Възможно е. А Панама?

— Изпратиха го в края на осемдесет и девета. Мисля, че там постигна най-голямо професионално удовлетворение. Сигурно често си спомня за този период.

— Пфайфър е Мишел Пфайфър, така ли?

— Любимата му актриса.

— Анджела малко прилича на нея, не мислиш ли?

— И още как.

— „Военнополева болница“ — „ВПБ“, любимият му филм — обясни Ричър.

— Преди повече от десет години, когато сте се видели за последен път — възрази Нили. — Оттогава се появиха доста други хубави филми.

— Паролите обикновено са свързани с ранни спомени.

— Да, но е късо. Повечето програми изискват поне шест символа за паролата. Не е задължително, но мисля, че можем да го приемем за правило.

— Добре, задраскай го.

— Бруклин?

— Там е роден.

— Не знаех.

— Повечето хора не знаят. Преместили са се на запад, когато е бил малък. Точно затова ми се струва добра парола.

— Хайди?

— Първото му сериозно гадже. Страшно секси. Тигрица в леглото. Беше луд по нея.

— Изобщо не знаех. Явно не съм била включвана в мъжките разговори.

— Така е — потвърди Ричър. — Както и Карла Диксън. Не искахме да издаваме емоциите си пред вас.

— Махам Хайди от списъка — обяви Нили. — Само пет букви, а освен това сърцето му вече е било заето от Анджела. Не би било правилно да използва за парола името на старо гадже, колкото и секси да е била. Задрасквам и Мишел Пфайфър, по същата причина. А коя е Дженифър? Второто му сериозно гадже? И тя ли е била тигрица?

— Кучето му — каза Ричър. — Кучето му, когато е бил малък. Черно, улична порода. Живяло осемнайсет години. Когато умряло, бил съсипан.

— Значи и това е възможност. Но така стават шест. А ние имаме само три опита.

— Имаме дванайсет опита — поправи я Ричър. — Четири плика, четири флаш памети. Ако започнем с най-стария, можем да си позволим да изгорим първите три. Информацията в тях бездруго е остаряла.

Нили нареди четирите флаш памети на хотелското бюро по реда на датите от пликовете.

— Откъде знаеш, че не си е сменял паролата всеки ден?

— Кой, Франц? — учуди се Ричър. — Майтапиш ли се? Хората като него си избират една дума, която е важна за тях, и никога не я сменят.

Нили пъхна най-старата памет в слота и изчака иконата да се появи на екрана. Щракна върху нея и премести курсора в празното поле за паролата.

— Да започваме — каза тя. — Искаш ли да ги подредим по вероятност?

— Първо имената на хората. После на местата. Според мен при него по-скоро така се подреждат.

— „Доджърс“ спада към първия вид, нали?

— Естествено. Бейзболът се играе от хора.

— Добре. Но нека да започнем с музиката.

Тя набра „Майлс Дейвис“ и натисна „Enter“. След кратка пауза на екрана отново се появи предишното съобщение, но под него в червено беше написано „Грешна парола“.

— Едно на нула — отбеляза тя. — Продължаваме със спорта.

Тя пробва с „Доджърс“.

Грешна парола.

— Две на нула — каза Нили и набра „Куфакс“.

Твърдият диск в лаптопа прищрака и екранът угасна.

— Какво стана? — попита Ричър.

— Компютърът изтри флаш паметта — обясни тя. — Не е Куфакс. Три на нула.

Тя измъкна първата флаш памет и я метна в кошчето, като описа дълга сребриста дъга във въздуха. После пъхна втората на нейно място. Първо набра „Дженифър“.

Грешна парола.

— Четири на нула — каза тя. — Не е кучето.

Опита с „Панама“.

Грешна парола.

— Пет на нула.

„Бруклин“.

Екранът угасна и твърдият диск изщрака.

— Не е старият квартал — заключи Нили. — Компютърът ти води с шест на нула, Ричър.

Втората флаш памет издрънча в кошчето и тя пъхна третата.

— Други идеи?

— Ти си на ред — отвърна Ричър. — Изглежда, съм загубил тренинг.

— Какво ще кажеш за военния му номер?

— Съмнявам се. Той работеше по-добре с думи, отколкото с цифри. Освен това, поне за мен, военният номер бе същият като номера на социалната осигуровка. И за него вероятно е така. Твърде очевидно е за парола.

— А ти какво би използвал за парола?

— Аз ли? Аз работя по-лесно с цифри. Всичките са на горния ред на клавиатурата, в една удобна редичка. Няма нужда да умееш да пишеш на клавиатура.

— Кое число би избрал?

— С шест цифри? Вероятно щях да напиша рождения си ден — месец, ден и година — и да използвам за парола най-близкото просто число до него.

Той помисли секунда и добави:

— Всъщност така щеше да възникне проблем, защото има две най-близки прости числа — едното е точно със седем по-голямо, а другото със седем по-малко. Така че сигурно щях да използвам квадратния корен на рождения си ден, закръглен до третата цифра след десетичната запетая. Като не броим самата десетична запетая, остават шест цифри, всичките различни.

— Абсурд — каза Нили. — Според мен можем да бъдем съвсем сигурни, че Франц не би използвал подобна парола. Вероятно никой друг човек на света не би го направил.

— Значи ще бъде добра парола.

— Каква е била първата му кола?

— Вероятно някаква бричка.

— Но мъжете обичат коли, нали така? Каква беше любимата му кола?

— Аз не обичам коли.

— Мисли като него, Ричър. Той обичаше ли коли?

— Казваше, че винаги е искал да има червен ягуар Екс Кей И.

— Струва ли си да пробваме?

Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен.

— Може би — отвърна Ричър. — Със сигурност ще бъде нещо специално за него. Нещо като талисман, за което му е било приятно дори само да си спомня. Или някакъв кумир, или нещо, за което винаги е мечтал. Така че ягуар Екс Кей И може би има смисъл.

— Да го пробвам ли? Остават ни само шест опита.

— Със сигурност бих го пробвал, но ако ни оставаха шестстотин.

— Чакай малко — каза Нили. — Помниш ли какво ни каза Анджела? Как постоянно повтарял, че военните следователи са недосегаеми?

— Това е адски дълго за парола.

— Можем да го разбием на части. „Военни следователи“ или „недосегаеми“.

Слонска памет.

Ричър кимна.

— Общо взето, ние си живяхме доста добре, нали? Значи сигурно му е било приятно да си спомня старите времена. Особено тук, в Кълвър Сити, където не се случва нищо интересно. Хората се наслаждават на носталгията, нали? Като в онази песен — „Каквито бяхме“.

— Имаше и филм с това заглавие.

— Виждаш ли? — каза Ричър. — Значи е популярна емоция.

— Кое да пробваме първо?

Ричър чу детското гласче на Чарли в главата си. Момчето каза Военните следователи и спря, все едно думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.

— Недосегаеми — изрече той. — Единайсет букви.

Нили набра „недосегаеми“.

Грешна парола.

— По дяволите — изруга тя.

После набра военните следователи. Пръстът й увисна над клавиатурата.

— Много е дълго — заяви Ричър.

— Да или не?

— Пробвай.

Грешна парола.

— По дяволите — изруга отново Нили и замълча.

Ричър продължаваше да мисли за Чарли. И за малкия му стол, на който беше написано името му. Представи си сигурната ръка на Франц, която го изписва на облегалката. Миризмата на прогореното дърво. Подарък от баща за син. Направен с любов, гордост и вярност.

— Чарли ми харесва — каза той.

— И на мен — отвърна Нили. — Сладко хлапе.

— Не, за паролата.

— Прекалено е очевидно.

— Той не приемаше тези неща много на сериозно. Изпълняваше ги автоматично. По-лесно е просто да напишеш първото, което ти идва наум, вместо да програмираш софтуера да не ти иска парола.

— Все пак е прекалено очевидно. Освен това в случая той би трябвало да приеме нещата сериозно. Явно е имал сериозни проблеми, за да праща писма до себе си.

— Значи може да е двоен блъф. Толкова е очевидно, че никой не би го пробвал наистина. Това също е доста ефективна парола.

— Не е изключено, но е малко вероятно.

— А какво изобщо очакваме да намерим вътре?

— Нещо, което наистина искаме да видим.

— Пробвай „Чарли“ заради мен, моля те.

Нили сви рамене и набра Чарли.

Грешна парола.

Твърдият диск се завъртя и флаш паметта се изтри.

— Девет на нула — каза Нили.

Тя хвърли третата флаш памет в кошчето и пъхна четвъртата в слота. Последната.

— Имаме още три опита.

— Кого е обичал най-много преди Чарли? — попита Ричър.

— Анджела — отвърна Нили. — Прекалено очевидно е.

— Пробвай.

— Сигурен ли си?

— Не, но съм хазартен тип.

— Остават ни само три опита.

— Пробвай — настоя Ричър.

Нили набра Анджела.

Грешна парола.

— Десет на нула — отбеляза тя. — Остават ни само два опита.

— Какво ще кажеш за Анджела Франц?

— Това е още по-зле.

— А моминското й име?

— Не го знам.

— Обади се да я питаш.

— Сериозно ли говориш?

— Нека поне да опитаме.

Нили прелисти бележника си, откри номера и се зае с мобилния си телефон. Отново се представи. Поговори за някакви незначителни неща, за да предразположи Анджела. После й зададе въпроса, който ги интересуваше. Ричър не чу какво отговори Анджела. Но видя как очите на Нили се разширяват за част от секундата, което за нея беше равносилно на това да припадне от изненада.

После Нили затвори.

— Моминското й име е Пфайфър — обяви тя.

— Интересно — отбеляза Ричър.

— Да, много.

— Дали са роднини?

— Не каза.

— Пробвай го. Това си е направо две за едно. Когато го е писал, на Франц може да му е било два пъти по-приятно, без да се е чувствал гузен, че изневерява.

Нили набра „Пфайфър“.

Грешна парола.

16

В стаята беше горещо и задушно. Сякаш нямаше въздух. Освен това изглеждаше по-малка отпреди.

— Единайсет на нула — каза Нили. — Остава ни само един опит. Последен шанс.

— Какво ще стане, ако не успеем? — попита Ричър.

— Няма да разберем съдържанието на файла.

— Не, имам предвид друго. Трябва ли да го направим сега? Или може да постои така?

— Може да си стои колкото иска.

— Тогава нека да прекъснем за малко. Да пробваме пак по-късно. След като ни остава само един опит, трябва да внимаваме.

— Досега не внимавахме ли?

— Очевидно не колкото трябва. Да отидем до източната част на града, за да потърсим Суон. Ако го намерим, може той да има някакви идеи. Ако не, поне ще се върнем по-свежи.

Нили отново се обади на паркинга и след десет минути двамата вече бяха в мустанга и караха на изток по Уилшър Булевард. Минаха през Уилшър Сентър и Уестлейк, а после завиха на юг направо през Макартър Парк. След това продължиха на североизток по магистрала „Пасадина“, покрай бетонната грамада на бейзболния стадион на „Доджърс“ сред огромен пуст паркинг. После потънаха в лабиринта от градски улици, затворени в квадрата между Бойл Хайтс, Монтерей Парк, Алхамбра и южната част на Пасадина. Минаха покрай институти, бизнес паркове, търговски улици, стари и нови къщи и жилищни блокове. Покрай бордюрите имаше плътно паркирани редици от коли, а самите улици бяха пълни с пълзящи автомобили. Небето беше кафяво.

Нили държеше в жабката на колата пътна карта, отпечатана в мащаб, сякаш земната повърхност се гледаше от 50 мили височина. Ричър присви очи и проследи тънките сиви линии. Сравняваше имената на улиците с табелите, покрай които минаваха, така че успяваше да открива кръстовищата на картата — но средно 30 секунди след като профучаваха през тях. Беше сложил палеца си върху адреса на „Нова ера“ и насочваше Нили по траектория, която заприлича на широка спирала.

Когато най-сетне пристигнаха, видяха изсечен в гранит надпис и голям куб от огледално стъкло, скрит зад висока телена ограда с бодлива тел отгоре. На пръв поглед оградата изглеждаше впечатляващо, но нямаше сериозно предназначение — десет секунди и клещи за метал щяха да бъдат достатъчни на всеки, който поискаше да влезе без покана. Самата сграда беше заобиколена с широк паркинг, ограден с редки дървета. Огледалното стъкло отразяваше дърветата и небето и създаваше впечатлението, че сградата хем е там, хем я няма.

Порталът беше най-обикновен, широко отворен, без будка за охраната. Зад него се виждаше паркингът, наполовина запълнен с коли. Нили спря, за да пусне един микробус на фирма за копирни машини да излезе на улицата, влезе вътре и спря мустанга на едно от местата за посетители близо до входа. Двамата с Ричър слязоха от колата. Сутринта напредваше и въздухът беше топъл и тежък. Наоколо беше тихо. Сякаш всички се бяха съсредоточили в това, което вършеха, или пък не вършеха абсолютно нищо.

Входът представляваше ниско стъпало, което водеше към двойни стъклени врати — те автоматично се отвориха пред тях и разкриха голямо квадратно фоайе, застлано с плочки и с алуминиеви стени. В дъното имаше столове с кожена тапицерия и рецепция. Зад бюрото се виждаше руса жена на около трийсет. Беше облечена с фирмена блуза с къс ръкав с надпис Отбранителни системи „Нова ера“, отпечатан вляво над малките й гърди. Очевидно тя им беше отворила вратата, но все пак изчака Ричър и Нили да стигнат до средата на фоайето, преди да вдигне очи.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Искаме да се срещнем с Тони Суон — отвърна Ричър.

Жената се усмихна и попита:

— Как се казвате, моля?

— Джак Ричър и Франсис Нили. Бяхме добри приятели в армията.

— Моля ви, седнете.

Жената вдигна телефона на бюрото си, а Ричър и Нили отстъпиха към кожените столове. Нили седна, но Ричър остана прав. Наблюдаваше мътното отражение на жената в алуминиевата стена и чу как тя каза:

— Двама приятели на Тони Суон искат да се срещнат с него.

Тя затвори телефона и се усмихна към Ричър, въпреки че той не я гледаше. После във фоайето настъпи тишина.

Тишината продължи около четири минути, после Ричър чу потропване на токчета по плочките откъм коридора, който излизаше от фоайето встрани от рецепцията. Равномерни крачки на жена със среден ръст и тегло, която не бърза. Ричър наблюдаваше края на коридора и видя жената в момента, в който тя се показа. Беше на около четирийсет, слаба, с елегантно подстригана кестенява коса. Носеше черен костюм с панталон и бяла блуза. Изглеждаше интелигентна и компетентна, а на лицето й беше изписано дружелюбно делово изражение. Тя се усмихна по навик на секретарката и се отправи към Ричър и Нили. Протегна ръка и каза:

— Маргарет Беренсън.

Нили се изправи, двамата с Ричър си казаха имената и се ръкуваха с нея. Отблизо установиха, че жената има стари белези от автомобилна катастрофа под грима и свеж дъх на човек със сериозно отношение към дъвките. Носеше дискретни бижута, но нямаше брачна халка.

— Търсим Тони Суон — каза Ричър.

— Знам — отвърна жената. — Да отидем някъде да поговорим.

Един от алуминиевите панели на стената се оказа врата, която водеше към малка квадратна зала за срещи точно до фоайето. Очевидно беше предназначена за разговори с посетители, които не биха получили достъп по-навътре в сградата. Хладна, оскъдно мебелирана с маса, четири стола и френски прозорци с изглед към паркинга. Предната броня на мустанга на Нили беше на около метър и половина от тях.

— Казвам се Маргарет Беренсън — повтори жената. — Аз съм началник-отдел „Човешки ресурси“ в „Нова ера“. Ще мина направо към въпроса, а именно че мистър Суон вече не работи при нас.

— Откога? — попита Ричър.

— Малко повече от три седмици — отвърна Беренсън.

— Какво стана?

— Ще ми бъде по-удобно да обсъждам този въпрос, ако съм сигурна, че наистина имате някаква връзка с мистър Суон. Всеки може да дойде и да се представи за стар приятел.

— Не знам как можем да го докажем.

— Как изглежда той?

— Около метър и седемдесет и пет висок и около метър и седемдесет широк.

Беренсън се усмихна.

— Ако ви кажа, че използваше парче камък като преспапие, можете ли да ми кажете откъде е този камък?

— От Берлинската стена — отвърна Ричър. — Той беше в Германия, когато я събориха. Видяхме се там точно след събитието. Той отиде с влака до стената, за да си вземе сувенир. Парчето е от бетон, а не от камък. Има следа от графити.

Беренсън кимна.

— И аз така съм чувала. Освен това го описахте точно.

— Добре, какво стана? — повтори Ричър. — Сам ли напусна?

Беренсън поклати глава.

— Не точно. Наложи се да го освободим. И не само него. Нали разбирате, ние сме нова компания. Нищо не е сигурно и винаги има риск. Засега не успяваме да изпълним бизнес плана си. Така че се наложи да преразгледаме нивата на заетост. За съжаление в посока намаляване. Действахме по правилото, че уволняваме последните назначени, а това, общо взето, ни принуди да се разделим с всички заместник-директори. Самата аз останах без помощник. Мистър Суон беше заместник-директор по сигурността, така че за съжаление правилото елиминира неговата длъжност. С голямо нежелание го освободихме, защото беше отличен професионалист, повярвайте ми. Ако нещата потръгнат, ще му се молим на колене да се върне. Но аз съм сигурна, че към този момент вече е започнал друга работа.

Ричър хвърли поглед през прозореца към полупразния паркинг. Заслуша се в тишината, която цареше в сградата. Изглежда, вътре също беше полупразно.

— Добре — каза той.

— Не, не е добре — обади се Нили. — През последните три дни постоянно се обаждам в кабинета му и всеки път ми казват, че е излязъл за малко. Някак не се връзва.

Беренсън отново кимна.

— Това е проява на професионална етика, на която много държа. На това ниво на управление ще бъде катастрофа, ако личната мрежа от контакти на даден човек научи за уволнението му от втора ръка. Много по-добре е мистър Суон лично да осведоми познатите си. В такъв случай може да представи своя версия на нещата. Така че настоявам секретарките да лъжат по-малко по време на преходния период. Нямам друго извинение, но се надявам, че разбирате мотивите ми. Това е най-малкото, което мога да направя за хората, с които се разделяме. Ако мистър Суон представи нещата пред новия си работодател, все едно е напуснал доброволно, ще има много по-добра изходна позиция, отколкото ако се разбере, че е бил уволнен.

Нили помисли малко и кимна.

— Добре. Разбирам ви.

— Това важи в особена степен за мистър Суон — добави Беренсън. — Всички много го харесвахме.

— А как се отнасяте към тези, които не сте харесвали?

— Няма такива. Никога не назначаваме хора, на които нямаме доверие.

— Аз също се обадих на Суон и никой не вдигна — намеси се Ричър.

Беренсън отново кимна все така търпеливо и делово.

— Наложи се да съкратим и част от секретарките. Останалите покриват по пет-шест телефонни линии. Понякога не успяват да вдигнат на всяко обаждане.

— А какво ще стане с вашия бизнес план? — поинтересува се Ричър.

— Не мога да обсъждам този въпрос в подробности. Сигурна съм, че ме разбирате. Нали сте били в армията?

— И двамата сме били.

— Значи знаете колко от новите оръжейни компании започват да работят на пълни обороти още от първия ден.

— Не са много.

— Всъщност нито една. Нашата просто се бави малко повече, отколкото се надявахме.

— Какво оръжие произвеждате?

— Не мога да ви отговоря.

— Къде е производството?

— Тук, на място.

Ричър поклати глава.

— Не ми се вярва. През оградата ви може да мине дори тригодишно дете, нямате будка за охрана на портала и във фоайето няма никаква охрана. Тони Суон нямаше да го допусне, ако тук наистина се случваше нещо важно.

— Съжалявам, но не мога да обсъждам нашата работа.

— Кой беше шеф на Суон?

— Директорът на охраната? Един пенсиониран лейтенант от полицейското управление в Лос Анджелис.

— Значи сте оставили него, а сте уволнили Суон? Няма логика.

— Всички са добри — и тези, които останаха, и онези, които напуснаха. Не искахме да уволняваме никого. Но беше абсолютно необходимо.

Две минути по-късно Ричър и Нили отново седяха в мустанга, паркиран до сградата на „Нова ера“ — двигателят работеше на празен ход. Двамата вече бяха наясно с пълния мащаб на катастрофата.

— Лошо съвпадение във времето — каза Ричър. — Суон изведнъж остава без работа и точно тогава Франц му се обажда, че има проблем. Какво ще направи Суон? Ще хукне право натам. Все пак Франц е само на двайсет минути по магистралата.

— Суон щеше да отиде независимо дали има работа, или не.

— Всички щяха да го направят. Всъщност предполагам, че всички са го направили.

— Значи вече са мъртви?

— Да се надяваме на най-доброто, но да се подготвим за най-лошото.

— Все пак стана така, както ти искаше, Ричър. Ще бъдем само двамата.

— Стана така, но по най-лошия възможен начин — отвърна той.

— Просто не мога да повярвам. Всичките до един?

— Някой ще плати за това.

— Мислиш ли? Не разполагаме с нищо. Имаме само още един шанс да разбием паролата. И по обясними причини ще бъдем твърде изнервени, за да се възползваме от него както трябва.

— Моментът не е подходящ да бъдем изнервени — отбеляза Ричър.

— Тогава ми кажи какво да напиша.

Ричър не отговори.

Те мълчаха. Нили караше внимателно, стиснала устни, а Ричър си представяше как Тони Суон е изминал същия маршрут преди три седмици. В багажника на колата му може би са били вещите от бюрото му в „Нова ера“ — писалките, моливите и парчето съветски бетон. На път към стария си другар, който се нуждае от помощ. В същото време другите стари приятели са се приближавали като по спиците на невидимо колело — Санчес и Ороско откъм Лас Вегас по магистрала 15, О’Донъл и Диксън от летището.

Среща на стари другари.

А после сблъсък с нещо истински зло.

Образите им избледняха и Ричър отново остана сам с Нили в колата. Те двамата. Трябваше да приемат фактите, защото не можеха да ги променят.

Нили остави колата на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Влязоха във фоайето през задния вход. Мълчаливо се качиха с асансьора. Нили извади ключа си и отвори вратата.

И замръзна.

Защото на стола й до прозореца седеше мъж в костюм и четеше заключението от аутопсията на Калвин Франц.

Висок, рус, аристократичен и спокоен.

Дейвид О’Донъл.

17

О’Донъл ги изгледа строго.

— Канех се да попитам какво означават грубите и обидни съобщения, които сте оставили на телефонния ми секретар — каза той и размаха заключението от аутопсията. — Но сега разбирам.

— Как влезе? — попита Нили.

— О, моля те — отвърна О’Донъл.

— Къде беше досега, по дяволите? — попита Ричър.

— В Ню Джърси — обясни О’Донъл. — Сестра ми беше болна.

— Колко болна?

— Много болна.

— Умря ли?

— Не, оправи се.

— Тогава трябваше да пристигнеш по-рано.

— Благодаря, че споделяте тревогата ми.

— Ние също се тревожехме — каза Нили. — Решихме, че са пипнали и теб.

О’Донъл кимна.

— Има за какво да се тревожите. Ситуацията наистина е много обезпокоителна. Наложи се да чакам четири часа полета, така че запълних времето, като звънях по телефона. Франц не ми вдигна. Вече разбирам защо. Суон, Диксън, Ороско и Санчес също не отговориха. Стигнах до заключението, че един от тях е събрал всички останали и заедно са се сблъскали с някакъв проблем. Реших, че в групата не влизате ти и Ричър, защото ти си прекалено заета в Чикаго, а Ричър е напълно неоткриваем. Аз също не влизах в сметката, защото за известно време бях в Ню Джърси.

— Не бях прекалено заета — отвърна Нили. — Как можа да си го помислиш? Щях веднага да зарежа всичко и да дойда.

О’Донъл отново кимна.

— Отначало това беше единственото, което ми даваше някаква надежда. Реших, че все пак щяха да ти се обадят.

— Тогава защо не са го направили? Защото не ме обичат?

— Дори да те мразеха, пак щяха да ти се обадят. Да не ти се обадят означава доброволно да се лишат от едно предимство. Кой ще иска да се бие само с една ръка, ако може да използва и другата? Но в крайна сметка важна е не действителността, а това как я възприемаме. В сравнение с нас ти вече си от много по-висока класа. Мисля, че просто са се поколебали, преди да ти се обадят. А после е станало твърде късно.

— Как така?

— Ето как: един от тях — Франц, както вече разбрах — се е сблъскал с някакъв проблем и се е обадил на всички, които според него са били на разположение. Това не включва теб и Ричър, по подразбиране, а също и мен по една нещастна случайност, защото не се намирах на обичайното си място.

— И ние разтълкувахме ситуацията по същия начин. Но ти се явяваш като бонус. Това, че сестра ти се е разболяла, за нас е щастлива случайност. Може би и за теб.

— Но не и за нея.

— Престани да хленчиш — обади се Ричър. — Нали е жива, какво повече искаш?

— И аз се радвам да ви видя — отвърна О’Донъл. — След толкова години.

— И все пак как влезе? — настоя Нили.

О’Донъл извади сгъваем нож от единия джоб на сакото си и бокс от другия.

— Човек, който може да мине с тях през охраната на летището, със сигурност може да влезе във всяка хотелска стая.

— А как ги прекара на летището?

— Тайна — отвърна О’Донъл.

— Керамика — каза Ричър. — Вече не ги произвеждат. Защото не активират металотърсачите.

— Точно така — потвърди О’Донъл. — В ножа изобщо няма метал, с изключение на пружината за отваряне, която е стоманена. Но тя е много малка.

— Радвам се да те видя отново, Дейвид — каза Ричър.

— И аз. Но ми се иска да бяхме се срещнали при по-щастливи обстоятелства.

— Обстоятелствата току-що станаха с петдесет процента по-щастливи. Мислехме, че сме останали само двамата. Но вече сме трима.

— С какво разполагаме?

— Много малко. Вече си прочел заключението от аутопсията. Освен това знаем за двама обикновени на вид бели мъже, които са претърсили офиса му. Не са намерили нищо, защото той е изпращал важните документи по пощата, за да бъдат на сигурно място. Намерихме пощенската му кутия, прибрахме последните четири флаш памети, които е използвал, и разполагаме само с още един опит да отгатнем паролата му.

— Така че започвай да мислиш за парола — обобщи Нили.

О’Донъл си пое дълбоко въздух и го задържа по-дълго, отколкото беше нормално за човешко същество. После тихо издиша. Беше му стар навик.

— Кажете ми кои думи сте пробвали.

Нили отвори бележника си на съответната страница и му го подаде. О’Донъл постави показалец на устните си и се зачете. Ричър го наблюдаваше. Не го беше виждал от единайсет години, но приятелят му не се беше променил особено. Имаше пясъчноруса коса, която никога нямаше да посивее. Беше жилав като хрътка и никога нямаше да напълнее. Костюмът му беше прекрасно скроен. Приличаше на Нили — изглеждаше стабилен, богат и преуспял. Все едно беше извадил късмет в живота.

— Куфакс не стана ли? — попита той.

Нили поклати глава.

— Третият неуспешен опит.

— От този списък по-скоро трябваше да е първият. Франц се вълнуваше от живи легенди, богове, хора и постижения, на които се възхищаваше. Куфакс е единственият от този списък, който отговаря на това определение. Останалите са просто сантиментални. Освен може би Майлс Дейвис, защото Франц обичаше музиката, но все пак не я смяташе за съществена част от живота.

— Музиката не е съществена част от живота, а бейзболът е?

— Бейзболът е метафора — обясни О’Донъл. — Майстор на играта като Санди Куфакс, голям спортист, застанал сам пред противника в най-важния мач от Световната купа — ето така си се представяше Франц. Може би нямаше да го обясни точно с тези думи, но съм сигурен, че паролата му трябва да е име, което да е достойно за подобна вяра. И щеше да е изразена по сериозен, мъжки начин, тоест само с фамилията.

— Тогава за какво гласуваш?

— Много е трудно, след като имаме само един опит. Адски ще се изложа, ако не позная. И изобщо какво ще открием вътре?

— Нещо, което според него си е струвало да стои скрито.

Ричър се намеси:

— Нещо, заради което са му счупили краката. Той не е издал нищо. Вбесил ги е. През офиса му все едно е минало торнадо.

— Каква е крайната ни цел?

— Да ги открием и да ги унищожим. Това достатъчно ли е?

О’Донъл поклати глава.

— Не. Искам да избия и семействата им и да се изпикая на гробовете на предците им.

— Не си се променил.

— Станах още по-зъл. А ти промени ли се?

— Ако се наложи, пак ще стана какъвто бях преди.

О’Донъл бегло се усмихна.

— Нили, какви са военните следователи?

— Недосегаеми — отвърна тя.

— Точно така — потвърди О’Донъл. — Никой не може да пипне военните следователи. Може ли да получим кафе от румсървис?

Тримата пиха гъсто силно кафе от очукани керамични чаши, каквито могат да се намерят само в старите хотели. Мълчаха, но всеки от тях знаеше, че и другите мислят същото, отбягвайки необходимостта да използват последния шанс да разбият паролата — търсеха друг път към целта, но не го откриваха и започваха отначало. Най-сетне О’Донъл остави чашата си и заяви:

— Време е или да се прецакаме, или да се откажем. Или да ловим риба, или да се прибираме в колибата. Както предпочитате. Да чуем идеите ви.

— Аз нямам идеи — отвърна Нили.

— Хайде, Дейв — каза Ричър. — Виждам, че вече си измислил нещо.

— Имаш ли ми доверие?

— Безрезервно.

О’Донъл стана от стола, размърда пръсти и пристъпи към лаптопа на бюрото. Премести курсора в празното поле в средата на екрана и напечата пет букви.

Пое си въздух и го задържа.

Почака малко.

После натисна „Enter“.

Екранът на лаптопа се промени.

Появи се папка с файлове. Съдържание. Подредено и ясно.

О’Донъл бавно издиша.

Беше написал: РИЧЪР.

18

Ричър се извъртя от компютъра, все едно някой го беше зашлевил.

— Ей, не е честно.

— Той те харесваше — каза О’Донъл. — Възхищаваше се от теб.

— Все едно ме вика от гроба.

— Ти и без това беше дошъл.

— Да, но така всичко важи с двойна сила. Сега наистина не мога да го разочаровам.

— Ти и без това нямаше да го направиш.

— Това внася прекалено много напрежение.

— Няма такова нещо като „прекалено много напрежение“. Ние обичаме напрежението. Живеем от него.

Нили беше до бюрото, пръстите й танцуваха по клавиатурата, а очите й не се откъсваха от екрана.

— Осем отделни файла — съобщи тя. — Седем от тях представляват групи числа, а осмият е списък с имена.

— Покажи ми имената — каза О’Донъл.

Нили щракна върху една иконка, която отвори нова страница в текстовия редактор. На нея имаше вертикална колона от пет имена. Най-отгоре, с получерен шрифт, пишеше Азари Махмуд. Следваха четири западни имена: Адриън Маунт, Алън Мейсън, Андрю Макбрайд и Антъни Матюс.

— Инициалите на всички имена са едни и същи — отбеляза О’Донъл. — Най-горното е от арабски произход, но човекът може да е от Мароко до Пакистан.

— Сирия — уточни Нили. — Поне според мен.

— Останалите четири имена ми се струват английски — каза Ричър. — Не мислите ли? Не звучат американски. По-скоро са английски или шотландски.

— Какво означава това? — попита О’Донъл.

Ричър отговори:

— На първо четене ми се струва, че при някоя от проверките си Франц е попаднал на сириец, който има четири различни псевдонима. Заради еднаквите инициали. Тромаво, но показателно. Може да има ризи с монограм. А псевдонимите може би са английски, защото английските документи за самоличност не се проверяват толкова строго, колкото американските.

— Възможно е — съгласи се О’Донъл.

— Покажи ми числата — каза Ричър.

Нили затвори файла и отвори първата от седемте таблици. В нея имаше само една вертикална колона, съставена от дроби. Най-отгоре беше 10/12. Най-отдолу — 11/12. По средата имаше над двайсет подобни числа, включително още едно 10/12, едно 12/13 и едно 9/10.

— Следващата — каза Ричър.

Следващата таблица беше, общо взето, същата. Дълга вертикална колона, която започваше с 13/14 и завършваше с 8/9. Между тях имаше двайсет и няколко подобни дроби.

— Следващата — каза Ричър.

Третата таблица беше почти същата като първите две.

— Дати ли са? — попита О’Донъл.

— Не — отвърна Ричър. — Тринайсет-четиринайсет не може да е дата, независимо дали първо се пише числото от месеца или самият месец.

— Тогава какво? Просто дроби?

— По-скоро не. Десет дванайсети щеше да е написано като пет шести, ако беше обикновена дроб.

— Бейзболни резултати?

— Да, ако са от някакъв идиотски мач. Тринайсет на четиринайсет и дванайсет на тринайсет означава много допълнителни ининги и трицифрен краен резултат.

— Тогава какво са?

— Покажи ми следващата.

Четвъртата таблица също съдържаше дълга колона от дроби. Под чертата числата бяха, общо взето, същите 12, 10 или 13. Над чертата обаче бяха по-малки. Имаше 9/12, 8/13 и дори 5/14.

— Ако тези числа показват резултати от някаква игра, единият от противниците губи форма — обади се О’Донъл.

— Следващата — каза Ричър.

Тенденцията продължаваше. В петата таблица имаше 3/12 и 4/13. Най-добрият резултат беше 6/11.

— Запътил се е към втора дивизия — продължи да коментира О’Донъл.

Най-добрият резултат в шестата таблица беше 5/13, а най-лошият — 3/13. В седмата, последна таблица, положението беше същото — между 4/11 и 3/12.

Нили вдигна очи към Ричър.

— Ето задача за теб. Ти разбираш от числа. А и все пак Франц е адресирал всичко до теб.

— Аз съм бил паролата му — възрази Ричър. — Нищо повече. Тези файлове не са адресирани до никого. Не са послания. Ако се опитваше да ни каже нещо, щеше да бъде по-ясен. Това са работни бележки.

— Много тайнствени работни бележки.

— Можеш ли да ми ги разпечаташ? Не мога да мисля, ако не ги виждам на хартия.

— Мога да ги разпечатам долу в бизнес центъра. Ето защо вече избирам такива хотели.

— Защо са разбили цял офис, за да търсят списък с числа? — попита О’Донъл.

— Може би са търсили списъка с имена — отвърна Ричър.

Нили затвори таблиците и отново отвори текстовия файл. Азари Махмуд, Адриън Маунт, Алън Мейсън, Андрю Макбрайд, Алтъни Матюс.

— Кой ли е този? — промърмори Ричър.

На три часови пояса оттам, в Ню Йорк, беше с три часа по-късно. Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който можеше да е индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, израелец или италианец, беше клекнал на пода в банята на луксозна хотелска стая на Мадисън Авеню. Вратата беше затворена. В банята нямаше детектор за дим, но имаше вентилационна система. Британският паспорт, издаден на името на Адриън Маунт, гореше в тоалетната чиния. Както винаги вътрешните страници изгоряха първи. Твърдите червени корици тлееха по-бавно. Страница 31 беше ламинирана, със снимката на притежателя на паспорта. Тя гореше най-бавно от всички. Пластмасата се къдреше, извиваше и топеше. Мъжът беше включил сешоар и отдалеч раздухваше пламъците. Когато всичко изгоря, той разбърка пепелта и парченцата хартия със задния край на четката си за зъби. Запали още една кибритена клечка, за да унищожи и последните останки.

Пет минути по-късно Адриън Маунт вече беше изтекъл в канала, а с асансьора на хотела слизаше Алън Мейсън.

19

Нили слезе до бизнес центъра на „Бевърли Уилшър“ и разпечата и осемте файла на Франц. После се присъедини към О’Донъл и Ричър, за да обядват в ресторанта във фоайето на хотела. Седна между тях и изражението й подсказа на Ричър, че си спомня за стотици подобни обеди.

Самият той мислеше за същото. Но когато бяха обядвали заедно в миналото, всички бяха с измачкани униформи и се хранеха в офицерски столови или мърляви ресторанти в гарнизонни градове, или дъвчеха сандвичи и пица около очуканите си метални бюра. Спомените му се размиваха от новата обстановка, в която бяха попаднали. Залата на ресторанта беше дискретно осветена, с висок таван и елегантно обзавеждане, а хората по масите приличаха на продуценти или режисьори. Дори на актьори. Нили и О’Донъл изглеждаха на мястото си. Тя беше с широк черен панталон и памучна тениска, прилепнала като втора кожа. Лицето й беше с добър тен и дискретно гримирано. О’Донъл беше в сив костюм, с лек блясък, а ризата му беше бяла и безупречно изгладена, въпреки че сигурно я беше облякъл на три хиляди мили оттук. Вратовръзката му беше на райе, строга и с идеален възел.

Ризата на Ричър беше с един номер по-малка, с дупка на ръкава и петно отпред. Косата му беше въздълга, джинсите — евтини, обувките — износени, а в джоба си нямаше достатъчно пари за ястието, което си беше поръчал. Не можеше да си позволи да плати дори норвежката минерална вода, която пиеше.

Когато за пръв път беше видял витрините на улицата, на която се намираше офисът на Франц, си беше казал: Тъжна история. Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.

Но какво ли мислеха Нили и О’Донъл за него самия?

— Покажи ми страниците с числата — помоли той.

Нили му подаде седем листа. Беше ги номерирала с молив в горния десен ъгъл. Той бързо ги разгледа един по един, с цел да си състави първоначално впечатление. Бяха общо 183 дроби, по-малки от единица и несъкратени. Числителят винаги беше по-малък от знаменателя. Несъкратени, защото 10/12 и 8/10 бяха написани така, а не с еквивалентите си 5/6 и 4/5.

Значи в действителност не бяха дроби. Бяха резултати или оценки. Показваха, че нещо се е случило десет от общо дванайсет пъти или осем от общо десет.

Или пък не се беше случило.

На всяка страница имаше по двайсет и шест резултата, освен в четвъртата таблица, където имаше двайсет и седем.

Резултатите, дробите или оценките на първите три листа изглеждаха добре. Ако бяха бейзболни коефициенти за успеваемост, щяха да се движат между чудесния резултат 870 и направо отличния 907. В четвъртата таблица имаше драматичен срив и общият коефициент падаше до 574. В петата, шестата и седмата таблица неприятната тенденция се запазваше — последователно .368, .308 и 307.

— Схвана ли? — попита Нили.

— Нямам никаква представа какво означават — призна Ричър. — Иска ми се Франц да беше тук, за да ни обясни.

— Ако той беше тук, ние щяхме да сме другаде.

— Можехме да се събираме от време на време.

— Нещо като среща на випуска?

— Щеше да бъде забавно.

О’Донъл вдигна тост.

— За липсващите приятели.

Нили вдигна своята чаша. Ричър я последва. Отпиха от водата, която беше замръзнала в един норвежки глетчер преди десет хиляди години, а след това се беше процеждала надолу в продължение на векове, преди да потече в планински потоци — в памет на четиримата приятели, които вече не бяха сред тях. Дори петимата, защото брояха и Стан Лори, за когото предполагаха, че никога повече няма да видят.

Но грешаха. Защото един от приятелите им току-що се беше качил на самолета в Лас Вегас.

20

Сервитьорът им донесе обяда. Сьомга за Нили, пиле за Ричър и риба тон за О’Донъл, който каза:

— Предполагам, че вече сте ходили в къщата на Франц.

— Вчера — отвърна Нили. — В Санта Моника.

— Има ли нещо там?

— Една вдовица и едно дете без баща.

— А нещо друго?

— Нищо, което да ни помогне.

— Трябва да проверим всички къщи. Да започнем със Суон, защото е най-близо.

— Не знаем адреса.

— Не попитахте ли онази жена в „Нова ера“?

— Нямаше смисъл. Едва ли щеше да ни го даде. Спазваше правилата.

— Можехте да й счупите някой крак.

— Това беше в доброто старо време.

— Женен ли беше Суон? — попита Ричър.

— Не мисля — отвърна Нили.

— Беше твърде грозен, за да се ожени — отбеляза О’Донъл.

— Ти женен ли си? — попита го Нили.

— Не. Но при мен е точно обратното. Ако се оженя, ще разочаровам твърде много жени, които не го заслужават.

— Можем пак да пробваме онзи номер с куриерската служба — предложи Ричър. — Суон сигурно е получавал пратки в дома си. След като не е бил женен, сигурно си е поръчал обзавеждане по каталог. Не мога да си го представя как избира в магазина столове, маси, ножове или вилици.

— Добре — съгласи се Нили.

Тя извади мобилния си телефон, за да се обади в Чикаго, без да става от масата, и така съвсем заприлича на професионалист от филмовия бизнес. О’Донъл се приведе от другата й страна, за да се обърне към Ричър.

— Повтори ми пак последователността на събитията.

— Жената-дракон в „Нова ера“ каза, че Суон е бил уволнен преди повече от три седмици. Да кажем, двайсет и четири, двайсет и пет дни. Преди двайсет и три дни Франц е излязъл и повече не се е върнал. Жена му се обадила на Нили четиринайсет дни, след като открили тялото му.

— Защо?

— За да й съобщи новината, нищо повече. За разследването разчита на местната полиция.

— Какво представлява тя?

— Няма нищо общо с военните. Прилича на Мишел Пфайфър. Не ни обича особено, защото сме били толкова близки с мъжа й. Синът им е негово копие.

— Горкото дете.

Нили закри телефона си с ръка и съобщи:

— Имаме мобилните телефони на Санчес, Ороско и Суон.

Тя порови в чантата си с една ръка и извади химикалка. Записа три номера с по десет цифри.

— Нека да потърсят по тях адресите — обади се Ричър.

Нили поклати глава.

— Не става. Телефоните на Санчес и Ороско са служебни, а на номера на Суон излиза адресът на „Нова ера“.

Тя прекъсна разговора с помощника си в Чикаго и набра номерата, които беше записала — един по един.

— Включва гласова поща — съобщи. — Значи и трите телефона са изключени.

— Неизбежно — отвърна Ричър. — Батериите са се изтощили още преди три седмици.

— Много е неприятно да чуеш гласовете им на гласовата им поща — каза Нили. — Когато записваш гласа си, дори не подозираш какво ще ти се случи.

— Малка частица безсмъртие — отбеляза О’Донъл.

Отнесоха чиниите им. Сервитьорът се появи отново, за да им донесе менюто за десерта. Погледът на Ричър се плъзна по списъка от сладкиши, които струваха по-скъпо от нощувка в мотел в по-голямата част на САЩ.

— Аз не искам нищо — каза той.

Помисли си, че Нили ще го накара да си поръча насила, но в този момент телефонът й отново звънна. Тя вдигна, заслуша се и си записа още нещо.

— Адресът на Суон — съобщи. — В Санта Ана, до зоологическата градина.

— Да тръгваме — каза О’Донъл.

Качиха се в неговата кола — взета под наем от „Херц“, с четири врати и инсталиран джипиес — и поеха на югоизток към магистрала 5.

Мъжът, който се казваше Томас Брант, ги видя как тръгват. Неговият форд краун виктория беше паркиран на една пресечка оттам, а той седеше на една пейка в началото на Родео Драйв, сред около двеста туристи. Използва мобилния си телефон, за да се обади на шефа си Къртис Мони.

— Вече са трима — съобщи. — Всичко става точно по план. Все едно се събира кланът.

На четирийсет метра на запад оттам мъжът в синия костюм също ги видя как тръгват. Беше се отпуснал ниско на шофьорското място в синия си крайслер, на паркинга на фризьорски салон на Уилшър Булевард. Набра номера на шефа си и каза:

— Вече са трима. Мисля, че новият е О’Донъл. Значи този, който прилича на бездомник, е Ричър. Май захапаха въдицата.

А на три хиляди мили оттам, в Ню Йорк, тъмнокосият четирийсетгодишен мъж беше в туристическата агенция на ъгъла на Парк Авеню и 42-ра улица. Купуваше си билет за отиване и връщане без фиксирана дата от летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк до Денвър, щата Колорадо. Плати с платинена кредитна карта „Виза“, издадена на името на Алън Мейсън.

21

Санта Ана беше на югоизток, след Анахайм, в Ориндж Каунти. Самият град беше на двайсет мили западно от планините Санта Ана, откъдето духаха прословутите за тази местност ветрове. Появата на сухия, горещ и постоянен вятър побъркваше всички в Лос Анджелис. Ричър беше виждал ефекта му с очите си. Веднъж беше в града след командировка при морските пехотинци в Кемп Пендълтън. Друг път — в гарнизонен отпуск за уикенда от Форт Ъруин. Тогава видя как дребни сбивания в бар могат да прераснат в убийства. Как изгорената на тостера филийка става причина за побой над съпругата, затвор за мъжа и развод за двамата. Беше видял как пребиват един човек, защото вървял прекалено бавно по тротоара.

Но в този ден нямаше вятър. Въздухът беше горещ, неподвижен, кафяв и тежък. От джипиеса на О’Донъл се чуваше приятен настоятелен женски глас, който им каза да слязат от магистрала 5 на юг от зоологическата градина, срещу Тъстин. После ги поведе по градските улици към художествената галерия. Преди да стигнат до нея, завиха наляво, надясно и пак наляво и гласът ги увери, че приближават търсения адрес. Накрая им каза, че са пристигнали.

Което беше очевидно и без джипиеса.

О’Донъл плавно спря до пощенска кутия във формата на лебед. Беше стандартна, метална, монтирана на метален стълб и боядисана в бяло. Вертикално върху нея беше закрепен силует, изрязан от дърво. С дълга, грациозна шия, извит гръб и вирната опашка. Беше боядисан в бяло, с изключение на тъмнооранжевата човка и черното око. Резултатът беше доста сполучлив, защото тумбестата пощенска кутия представляваше тялото на птицата.

— Кажете ми, че това не е работа на Суон — каза О’Донъл.

— Или е на племенник, или на племенница — предположи Нили. — Вероятно е било подарък за новата къща.

— А той се е чувствал длъжен да го използва, за да го видят, ако дойдат на гости.

— На мен ми харесва.

Зад кутията имаше алея за коли, която водеше към двойна порта и ограда, висока метър и половина. Паралелно с алеята за коли имаше друга, по-тясна асфалтирана алея, която водеше към единична порта в оградата. Самата тя беше от зелена тел. В горните ъгли на двете порти имаше украса — миниатюрни алуминиеви ананасчета. И двете бяха затворени. И на двете имаше табели с надпис „Внимание, куче“, купени от магазин. Алеята за коли стигаше до гараж, пристроен към къщата. Другата алея — до вратата на малка къща с боядисана в охра фасада. Прозорците имаха гофрирани метални стрехи, надвиснали като вежди. Над вратата също имаше подобна стреха. Като цяло къщата имаше сериозно, строго, мъжко излъчване.

Освен това беше тиха и нищо вътре не помръдваше.

— Изглежда празна — каза Нили. — Няма никой вкъщи.

Ричър кимна. В двора имаше само трева. Нямаше посадени растения, цветя или храсти. Тревата беше суха и малко по-висока, отколкото трябва — все едно изрядният собственик на къщата, който поддържа моравата, беше спрял да я полива и коси преди около три седмици.

Не се виждаше алармена система.

— Да огледаме — каза Ричър.

Тримата слязоха от колата и отидоха до единичната порта. Не беше заключена. Те стигнаха до вратата на къщата. Ричър натисна звънеца. Почака. Никой не отговори. Пътека от каменни плочи опасваше постройката.

Тримата тръгнаха по пътеката в посока, обратна на часовниковата стрелка. Отстрани на гаража имаше втора врата. Заключена. От задната страна на къщата имаше и трета врата, към кухнята. Тя също беше заключена. Горната й половина бе остъклена. През нея се виждаше малка старомодна кухня, в която нищо не беше подновено от около четирийсет години, но беше чиста и поддържана. Нямаше боклуци. Нито мръсни чинии. Уредите бяха с покритие от зелен емайл. Имаше малка маса и два стола. На пода от зелен линолеум бяха подредени празни купички за храна и вода за кучето.

През плъзгащата се врата до вратата на кухнята се виждаше асфалтирано дворче. Дворчето беше празно. Плъзгащата врата беше заключена. Завесите на отсрещните прозорци бяха спуснати наполовина. Спалня, може би използвана и за кабинет.

В квартала беше тихо. В къщата също не се чуваше нищо, с изключение на някакво едва доловимо жужене, от което ръцете на Ричър настръхнаха, а някъде дълбоко в съзнанието му светна сигнална лампичка.

— Вратата на кухнята? — предложи О’Донъл.

Ричър кимна. О’Донъл пъхна ръка в джоба си и извади бокса. Беше керамичен, но с нищо не наподобяваше материала, от който се правят сервизи за чай. Боксът беше изработен от някакво сложно минерално съединение на прах, пресован под огромно налягане и споен с епоксидна смола. Полученият материал вероятно беше по-здрав от стомана. Освен това процесът на пресоване позволяваше челната повърхност да бъде оформяна в опасни форми. Ударът на човек с габаритите на О’Донъл с такъв бокс бе равносилен на удар от топка за боулинг, на която са монтирани зъби на акула.

О’Донъл си сложи бокса и сви ръка в юмрук. После пристъпи към вратата на кухнята и почука по стъклото с опакото на ръката, съвсем леко, все едно се опитваше да привлече вниманието на човека вътре, без да го стресне. Стъклото се счупи и в кухнята падна триъгълно парче. О’Донъл имаше толкова добра координация, че ръката му спря, преди да достигне до ръба на счупеното стъкло. Той чукна още два пъти и отвори дупка, достатъчно голяма да провре ръката си през нея. После свали бокса, вдигна ръкава си, промуши ръка през дупката и завъртя дръжката отвътре.

Вратата се отвори.

Аларма не се включи.

Ричър влезе пръв. Направи две крачки и спря. Жуженето, което беше усетил навън, се усили. Във въздуха тегнеше миризма. И двете бяха нещо, което не можеше да сбърка. Безброй пъти беше чувал този звук и беше усещал тази миризма.

Жуженето идваше от хиляди полудели мухи.

Миризмата беше на гниеща и разлагаща се плът.

Нили и О’Донъл пристъпиха след него. И също спряха.

— И без това знаехме — каза О’Донъл, може би на самия себе си. — Не трябва да се шокираме.

— Трябва — възрази Нили. — Винаги трябва да се шокираме.

Тя закри устата и носа си. Ричър пристъпи към вратата на кухнята. На пода в коридора не се виждаше нищо. Но там вонята беше по-силна, а шумът се чуваше по-ясно. Във въздуха се виждаха отделни мухи — едри, сини и лъскави, които бръмчаха, стрелкаха се напред-назад и се удряха в стените. Мухите влитаха и излитаха от една полуотворена врата.

— Банята — каза Ричър.

Къщата беше със същото разположение като дома на Калвин Франц, но по-голяма, защото в Санта Ана имаше по-големи парцели, отколкото в Санта Моника. Недвижимите имоти тук бяха по-евтини, което позволяваше повече размах.

В средата на къщата имаше коридор, а стаите от двете му страни бяха истински отделни помещения, а не ниши. Кухнята бе в дъното, всекидневната отпред, а между тях имаше килер. От другата страна на коридора бяха двете спални с банята помежду им.

Беше невъзможно да се определи откъде идва вонята. Изпълваше цялата къща.

Но мухите явно се интересуваха предимно от банята.

Въздухът беше горещ и неприятен. Не се чуваше нищо, освен лудешкото бръмчене. Мухите летяха и се блъскаха в порцелан, керамични плочки, в тапетите на стените и в дървена врата.

— Стойте тук — нареди Ричър.

После тръгна по коридора. Направи две крачки. Три. Спря пред банята. Побутна вратата с крак. Пред него се изви яростен черен облак мухи. Той се извърна и размаха ръце. После отново побутна вратата с крак, за да я отвори докрай. Все така размахвайки ръце, той се взря между жужащите насекоми.

На пода имаше труп.

На куче.

Немска овчарка, която приживе е била голяма и красива, може би петдесет, петдесет и пет килограма. Лежеше на една страна. Козината й беше мъртва и сплъстена. Устата й беше отворена. Мухите пируваха с езика, носа и очите й.

Ричър влезе в банята. Около краката му нагъсто жужаха мухи. Във ваната нямаше нищо. Тоалетната чиния беше празна. Дори водата на дъното я нямаше. Имаше недокоснати хавлиени кърпи. На пода се виждаха мръсни кафяви следи. Не беше кръв, а течност от сфинктер, спрял да функционира.

Ричър излезе от банята.

— Кучето му — съобщи. — Проверете другите стаи и гаража.

В другите стаи и гаража не намериха нищо. Нямаше следи нито от борба или претърсване, нито от самия Суон. Тримата отново се събраха в коридора. Мухите се бяха върнали към заниманието си в банята.

— Какво е станало тук? — попита Нили.

— Суон е излязъл — каза О’Донъл. — Но не се е върнал. Кучето е умряло от глад.

— Умряло е от жажда — каза Ричър.

Никой не отговори.

— Купичката му в кухнята е празна — продължи той. — После е изпило водата от тоалетната чиния. Вероятно е издържало около седмица.

— Ужасно — въздъхна Нили.

— И още как. Аз обичам кучета. Ако живеех някъде за постоянно, щях да имам три-четири. Ще трябва да наемем хеликоптер и да изхвърлим гадовете от него. На малки парчета.

— Кога?

— Скоро.

— Ще ни трябва повече от това, с което разполагаме в момента — каза О’Донъл.

— Тогава да започваме да търсим — отвърна Ричър.

От кухнята взеха салфетки, от които направиха топчета и си запушиха носовете. После се заеха с внимателно претърсване. О’Донъл пое кухнята. Нили — всекидневната. Ричър се зае със спалнята на Суон.

Не намериха нищо интересно в трите помещения. Дори ако не бяха намерили кучето в такова състояние, пак щеше да бъде очевидно, че когато е излязъл, Суон е очаквал да се прибере скоро. В миялната машина имаше неизмити чинии. В хладилника имаше храна, а в кофата под мивката — боклук. Под възглавницата имаше сгъната пижама. На нощното шкафче беше оставена книга, прочетена до средата. Суон беше използвал една от собствените си визитни картички за разделител. На визитката пишеше: Антъни Суон, офицер от резерва, помощник-директор по корпоративна сигурност, Отбранителни системи „Нова ера“, Лос Анджелис, Калифорния. Най-отдолу беше изписан имейл и телефонният номер, на който Ричър и Нили бяха звънели толкова пъти.

— Какво точно правят в „Нова ера“? — попита О’Донъл.

— Пари — отвърна Ричър. — Но предполагам, че вече не в такива количества, както по-рано.

— Дали произвеждат нещо, или само правят проучвания?

— Жената, с която се срещнахме, твърдеше, че произвеждат нещо някъде.

— Какво точно?

— Нямаме представа.

Тримата заедно се заеха с втората спалня. Беше в дъното на къщата, с плъзгаща врата към празното дворче. В стаята имаше легло, но очевидно беше използвана като кабинет. Имаше бюро, телефон, шкаф за документи и рафтове, натъпкани със сувенири, каквито събират по-сантименталните хора.

Започнаха с бюрото. Три чифта очи, три различни гледни точки. Не намериха нищо. Прехвърлиха се на шкафа. Документите в него бяха обичайните за всеки собственик на къща. Разписка за платен данък сгради, застраховки, чекове, сметки. Имаше и лични книжа. Социална осигуровка, разписки за данък общ доход, трудов договор с Отбранителни системи „Нова ера“, чекове за заплати. Изглежда, Суон имаше приличен доход. За месец изкарваше толкова, с колкото Ричър можеше да живее година и половина.

Имаше и документи, издадени от ветеринар. Кучето беше женско. Казваше се Мейси и беше с изрядни ваксини. Беше стара, но в добро здраве. Имаше и разписки от организация на име „Хуманно отношение към животните“. Суон им беше превеждал пари. Големи суми. Значи беше надеждна благотворителна организация. Суон не можеше да бъде измамен лесно.

Провериха и рафтовете. Намериха кутия за обувки, пълна със снимки. Кадри от живота и работата на Суон. На някои от тях се виждаше и кучето Мейси. На други — Ричър, Нили и О’Донъл, Франц, Карла Диксън, Санчес, Ороско и Стан Лори. Снимките бяха направени отдавна и хората на тях бяха по-млади, изпълнени с енергия и жизненост. Бяха във всякакви комбинации, по двама и по трима, снимани в офиси и столови по целия свят. Една от снимките беше официална групова фотография, на която и деветимата бяха с парадните си униформи, след церемония по награждаване. Ричър не си спомняше кой беше направил снимката. Вероятно професионален фотограф. Дори не си спомняше за какво ги бяха наградили.

— Трябва да тръгваме — обади се Нили. — Съседите може би са ни видели.

— Имаме алиби — отвърна О’Донъл. — Приятел, който живее сам. Никой не отвори, когато почукахме, а отвътре се носеше неприятна миризма.

Ричър пристъпи към бюрото и вдигна телефона. Натисна бутона за повторно избиране на последния избран номер. Чу се бърза серия от електронни звуци. После сигнал „свободно“. Вдигна Анджела Франц. Ричър чу дори гласа на Чарли някъде зад нея. Той затвори.

— Последното му обаждане е било до Франц — обяви той. — В дома му в Санта Моника.

— Обадил се е, че отива — каза О’Донъл. — Това вече го знаехме. Не ни помага.

— Нищо тук не ни помага — добави Нили.

— Може би ще ни помогне нещо, което не е тук — каза Ричър. — Не видях никъде парчето от Берлинската стена. Нито пък някакъв кашон с вещите от бюрото му в „Нова ера“.

— И какво от това?

— Можем да разберем как са се развили нещата във времето. Когато те уволнят, събираш всичко в един кашон и го хвърляш в багажника на колата, нали така? Колко време остава там, преди да го донесеш вкъщи и да го прегледаш?

— Един-два дни — каза О’Донъл. — Човек като Суон се вбесява, когато се случи такова нещо, но си остава организиран, както винаги. Ще го преглътне и няма да се бави много, преди да продължи напред.

— Значи два дни?

— Най-много.

— Тогава всичко се е случило не по-късно от два дни, след като са го уволнили от „Нова ера“.

— А с какво ни помага това? — попита отново Нили.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Но колкото повече научаваме, толкова повече се увеличават и шансовете ни.

Излязоха през кухнята и затвориха вратата, но не я заключиха. Нямаше смисъл. Всеки можеше да я отвори през счупеното стъкло. Заобиколиха къщата по алеята покрай гаража. Върнаха се обратно на тротоара пред оградата. Беше тих квартал, чиито жители се прибират вкъщи чак вечер. Нищо не помръдваше. Ричър се огледа за любопитни съседи, но не видя такива. Нямаше зяпачи по улицата, нито погледи, скрити зад помръдващи завеси.

За сметка на това видя кафяв форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра от тях.

С лице към тях.

А зад волана седеше човек.

22

Ричър каза:

— Спрете, но не рязко. Обърнете се, все едно искате да огледате къщата за последен път. Говорете си нещо.

О’Донъл се обърна и каза:

— Прилича на офицерските квартири за семейни във Форт Худ.

— С изключение на пощенската кутия — отвърна Ричър.

Нили също се обърна.

— На мен ми харесва. Имам предвид пощенската кутия.

— На четирийсет метра на запад до бордюра е паркиран кафяв форд краун виктория — продължи Ричър. — Тази кола ни следи. Следи Нили, ако трябва да бъда по-точен. Беше там, когато се срещнахме на Сънсет Булевард, и отново беше наблизо, когато ходихме до офиса на Франц. А сега е тук.

— Имате ли представа на кого е? — попита О’Донъл.

— Никаква — отвърна Ричър. — Но мисля, че вече е време да разберем.

— Както едно време?

Ричър кимна.

— Точно както едно време. Аз ще карам.

Тримата погледнаха за последен път къщата на Суон, обърнаха се и бавно отидоха до колата, наета от О’Донъл. Качиха се едновременно — Ричър на шофьорското място, Нили до него отпред, а О’Донъл — зад него. Никой не си сложи колана.

— Не чупи колата — каза О’Донъл. — Не съм платил за допълнителна застраховка.

— А трябваше — отвърна Ричър. — Винаги е добра предпазна мярка.

Той запали двигателя и се отдели от бордюра. Погледна напред по улицата и в огледалото за обратно виждане. Нямаше други коли. Той завъртя волана, натисна газта и направи остър обратен завой по средата на улицата. Отново натисна газта и ускори в продължение на трийсет метра. После наби спирачките, О’Донъл изскочи на един метър пред форда, Ричър отново натисна газта и спирачките и спря точно до шофьорската врата на колата. О’Донъл вече беше до мястото на пътника. Ричър изскочи от тяхната кола, О’Донъл разби прозореца на другата, шофьорът от нея побягна в обратната посока и се озова право в ръцете на Ричър. Ричър го удари два пъти — веднъж в стомаха и веднъж в лицето. Бързо и силно. Мъжът се блъсна в колата си и се свлече на колене. Ричър направи крачка и го удари за трети път — силно, с лакът в слепоочието. Човекът падна настрани — бавно, като дърво, изкоренено с булдозер. В крайна сметка се озова в тясното пространство между колата си и пътя. Проснат по гръб, неподвижен, в безсъзнание, със силен кръвоизлив от счупения нос.

— Е, значи този номер още става — обади се О’Донъл.

— Стига аз да се заема с по-трудната част — отвърна Ричър.

Нили хвана мъжа за якето и го обърна настрани, така че кръвта от носа му да се стича на асфалта, а не в гърлото му. Нямаше смисъл да го удавят по този начин. След това разтвори якето му, за да провери вътрешния джоб.

И спря.

Защото мъжът носеше кобур. Стар охлузен кобур от износена черна кожа. В него имаше автоматичен пистолет „Глок 17“. Носеше и колан. На колана имаше джоб за допълнителен пълнител за пистолета. Както и кръгло джобче, в което носеше чифт белезници от неръждаема стомана.

Стандартна полицейска екипировка.

Ричър хвърли поглед в колата. Мястото до шофьора беше посипано с парченца стъкло. Под арматурното табло беше монтирана полицейска радиостанция.

— Мамка му — изруга Ричър. — Пребили сме ченге.

— Ти свърши по-трудната част — обади се О’Донъл.

Ричър приклекна и притисна пръсти към врата на човека. Потърси пулса, който се оказа силен и равномерен. Мъжът дишаше. Носът му беше лошо счупен, което на по-късен етап щеше да се превърне в естетически проблем, но той и без това не беше голям красавец.

— Защо ни следи? — попита Нили.

— По-късно ще мислим за това — отвърна Ричър. — Когато сме далеч оттук.

— Защо го удари толкова силно?

— Бях ядосан заради кучето.

— Да, но този човек не е виновен за това.

— Вече го разбрах.

Нили претърси джобовете на мъжа. Намери кожен портфейл за документи за самоличност. От вътрешната му страна имаше хромирана значка, закачена срещу ламинирана карта със снимка.

— Казва се Томас Брант — съобщи тя. — Полицай от управлението в Лос Анджелис.

— Тук е Ориндж Каунти — каза О’Донъл. — Значи не е в юрисдикцията си. Както не беше и на Сънсет Булевард, и в Санта Моника.

— Мислиш ли, че това ще ни помогне?

— Не особено.

— Да го настаним удобно и да се омитаме — предложи Ричър.

О’Донъл хвана Брант за краката, а Ричър за раменете и двамата го вкараха на задната седалка в колата му. Сложиха го да легне удобно и го оставиха в „положение за възстановяване“, както се изразяват лекарите — на една страна, така че да диша свободно и да не се задави. Във форда имаше много свободно място. Двигателят беше изключен, а през счупения прозорец влизаше чист въздух.

— Ще се оправи — обади се О’Донъл.

— Ще се наложи — допълни Ричър.

Затвориха вратата и се обърнаха към колата, наета от О’Донъл. Тя продължаваше да си стои по средата на улицата с три отворени врати и запален двигател. Този път Ричър седна отзад, а О’Донъл — на шофьорското място. Нили пак седна отпред. Вежливият глас от джипиеса се зае да им покаже пътя обратно до магистралата.

— Трябва да върнем тази кола — обади се Нили. — Веднага. А после и моя мустанг. Сигурно е записал номерата и на двете.

— А после как ще се придвижваме? — попита Ричър.

— Ще трябва ти да вземеш кола под наем.

— Нямам шофьорска книжка.

— Значи ще хващаме таксита. Трябва да прекъснем следата.

— Тогава трябва да сменим и хотела.

— Щом се налага.

Джипиесът не разрешаваше дестилацията да се променя в движение, от съображения за безопасност. Наложи се О’Донъл да спре, да отбие и да смени търсения адрес от хотел „Бевърли Уилшър“ на паркинга на „Херц“ на летище Ел Ей Екс. Устройството го прие професионално. Забави се само секунда, през която на екрана се появи надпис „Определяне на маршрута“, после вежливият глас отново се обади и каза на О’Донъл да обърне и да поеме на запад вместо на изток, към магистрала 405 вместо към магистрала 5. По междинните улици нямаше много коли, но на магистралата беше оживено. Придвижваха се бавно.

Ричър се обърна към Нили:

— Разкажи ми за вчера.

— Какво за вчера?

— Какво точно направи?

— Пристигнах на летището и взех колата под наем. Отидох до хотела по Уилшър Булевард. Настаних се. Работих един час. После отидох с колата до ресторант „Денис“ на Сънсет Булевард. И те чаках.

— Значи са те проследили още от летището.

— Очевидно. Въпросът е защо.

— Не, това е вторият въпрос. Първият въпрос е как. Кой е знаел кога и къде ще пристигнеш?

— Ченгето. Няма друго обяснение. Отбелязал е името ми за издирване и от Министерството на вътрешната сигурност са му го съобщили в момента, в който съм си купила билета.

— Добре, но защо?

— Защото работи по случая на Франц. Нали го разследват местните полицаи? Аз съм в списъка с приятели и колеги на Франц.

— Всички сме в него.

— Аз пристигнах първа.

— Значи сме заподозрени?

— Вероятно. След като няма други.

— Толкова ли са тъпи?

— Нормално е. Дори ние едно време проверявахме списъка с приятели и колеги, ако нямахме друга следа.

— Военните следователи са недосегаеми — каза Ричър.

— Точно така — потвърди Нили. — Но ние току-що посегнахме на полицай от Лос Анджелис. При това здравата. Надявам се и те да нямат някакъв подобен девиз.

— Имат и още как.

Летище Ел Ей Екс представляваше гигантски, чудовищен лабиринт. Както всички други летища, които Ричър беше виждал, и това сякаш беше във вечен ремонт. О’Донъл се провря през строителните площадки, за да стигне до паркинга за коли под наем. Различните компании бяха наредени една до друга — червена, зелена, синя и накрая жълтата „Херц“. О’Донъл паркира в края на една дълга опашка от коли, до тях дотича униформен служител на компанията и провери баркода на задното стъкло с портативен четец. Готово — колата беше върната, следата беше прекъсната.

— А сега какво? — попита О’Донъл.

— Сега ще вземем летищния автобус до терминала и ще намерим такси. После ще се изнесем от хотела и двамата с теб ще се върнем тук с моя мустанг. През това време Ричър ще намери нов хотел и ще започне да работи по числата. Става ли?

Но Ричър не отговори. Взираше се през паркинга, към витрините на компанията за автомобили под наем от другата страна. Към опашката от хора, които чакаха вътре.

И се усмихваше.

— Какво? — попита Нили. — Какво става, Ричър?

— Там вътре — отвърна Ричър. — Четвъртата на опашката. Виждаш ли я?

— Коя?

— Дребната тъмнокоса жена. Почти съм сигурен, че е Карла Диксън.

23

Ричър, Нили и О’Донъл забързаха през паркинга, като с всяка крачка увереността им нарастваше. На три метра от витрините на компанията вече бяха абсолютно сигурни. Беше Карла Диксън. Не можеха да я сбъркат с друга. Мургава и сравнително дребна на ръст — една от онези жени, които никога не се доверяват на хората и в девет от десет случая получават доказателства за мнителността си. Стоеше точно пред тях — вече трета на опашката. Жестовете й говореха, че е изпълнена едновременно с нетърпение и с твърда решимост да получи каквото иска. Както обикновено изглеждаше спокойна, но никога не оставаше неподвижна, сякаш вътре в нея гореше някакъв друг вид енергия, а двайсет и четирите часа на денонощието не й бяха достатъчни. Беше по-слаба, отколкото си я спомняше Ричър. Носеше тесни черни джинси и черно кожено яке. Гъстата й черна коса беше подстригана късо. В краката й имаше черен спортен сак, а на рамото й висеше черна кожена чанта.

А после, сякаш усетила погледите им върху себе си, тя се обърна и погледна право към тях. Изражението й не се промени особено, все едно ги беше видяла за последен път преди трийсет минути, а не преди години. Бегло се усмихна. Усмивката й беше малко тъжна, сякаш вече се досещаше какво е станало. После кимна към служителите, сякаш искаше да каже: Веднага идвам, но нали ги знаете цивилните. Ричър посочи първо към себе си, после към Нили и О’Донъл, вдигна четири пръста и произнесе само с устни:

— Вземи кола с четири места.

Диксън отново кимна и пак се обърна напред.

— Тук има нещо библейско — обади се Нили. — Хората постоянно възкръсват.

— Няма нищо общо с Библията — възрази Ричър. — Просто предположенията ни бяха погрешни.

От една врата се появи четвърти служител и зае мястото си зад едно празно бюро. Диксън вече не беше трета на опашката, а първа — обслужиха я след трийсет секунди. Ричър видя розов проблясък от шофьорска книжка, издадена в щата Ню Йорк, и платинен блясък от кредитна карта. Служителят попълни някакви документи, Диксън се подписа на няколко места и получи дебел жълт плик и ключ. Взе си чантата и сака и тръгна към изхода. Излезе на тротоара. Застана пред Ричър, Нили и О’Донъл и сериозно ги изгледа един по един. После каза:

— Извинявайте, че закъснях за купона. Но то всъщност не е голям купон, нали?

— Какво си разбрала досега? — попита я Ричър.

— Току-що получих вашите съобщения — отвърна Диксън. — Не исках да чакам директен полет. Исках да тръгна веднага. Хванах първия възможен полет насам, който имаше прекачване в Лас Вегас. Там се наложи да чакам два часа. Така че проведох няколко телефонни разговора и пообиколих. Проверих някои неща. И открих, че Санчес и Ороско са се изпарили. Изглежда, преди две-три седмици и двамата са изчезнали от лицето на земята.

24

От „Херц“ бяха дали на Диксън форд 500, кола с четири врати и прилични размери. Тя прибра чантите си в багажника и седна на шофьорското място. Нили седна до нея отпред, а Ричър и О’Донъл се сместиха отзад. Диксън запали двигателя и пое на север от летището, по Сепулведа Булевард. През първите пет минути говори само тя. Работела под прикритие в една брокерска компания на Уолстрийт. Клиентът й бил голям инвеститор, който подозирал нарушения на закона в компанията. Както всички агенти под прикритие, които искат да оцелеят, тя не можела да си позволи контакт с предишния си живот. Не можела да се обади в офиса си по мобилния телефон, който й дали от брокерската компания, нито по стационарния в апартамента под наем, плащан от същата брокерска компания, нито да проверява електронната си поща по своя „Блекбъри“, с който я снабдили пак оттам. В крайна сметка успяла тайно да се свърже с телефонния си секретар от уличен телефон на пристанището и едва тогава открила дългата поредица от все по-отчаяни призиви 10–30, записани на него. И така зарязала работата и клиента си, отишла на летището и взела първия полет на „Америка Уест“. От летището в Лас Вегас се обадила на Санчес и Ороско, но те не отговорили. А което било вече лош знак — кутиите им за гласови съобщения били пълни. Така че тя отишла с такси до офиса им и открила, че там няма никого, а зад вратата била натрупана поща от последните три седмици. Съседите им също не ги били виждали отдавна.

— Значи вече знаем със сигурност — обобщи Ричър. — Останали сме само четиримата.

После Нили говори в продължение на пет минути. Докладва на Диксън по същия сбит и ясен начин, както го беше правила хиляди пъти преди. Не каза нищо излишно и не пропусна нито една подробност. Изложи всички факти и предположения — от първото обаждане на Анджела Франц до момента. Заключението от аутопсията, малката къща в Санта Моника, разбитият офис в Кълвър Сити, флаш паметта, сградата на „Нова ера“, пристигането на О’Донъл, мъртвото куче, злощастното нападение срещу полицая от Лос Анджелис пред къщата на Суон в Санта Ана и последвалото решение да се отърват от автомобилите под наем, за да отклонят неизбежното преследване.

— Е, поне тази ситуация е овладяна — каза Диксън. — В момента никой не ни следи, значи засега можем да смятаме колата за чиста.

— Някакви заключения? — попита Ричър.

Диксън мисли мълчаливо в продължение на триста метра по задръстения булевард. После зави по магистрала 405, която водеше към Сан Диего, но в обратната посока — към Шърман Оукс и Ван Нюйс.

— Общо взето, само едно заключение — каза тя. — Франц не се е обадил само на някои от нас, защото е смятал, че няма да успее да открие останалите. Нито пък се е обадил само на някои, защото е подценил проблема. Франц беше твърде умен, за да допусне такава грешка. А и очевидно вече е бил твърде предпазлив, след като е имал дете и прочие. Така че трябва да променим начина на разсъждение. Да видим пак кои са тук и кои ги няма. Мисля, че Франц се е обадил само на онези от нас, които са можели да дойдат бързо. Максимално бързо. Суон очевидно, защото е бил в същия град, а после Санчес и Ороско, защото са само на един час оттук, в Лас Вегас. Останалите не са вършели работа. Защото всички сме били поне на един ден разстояние. Така че тук става дума за бързина, паника, спешност. Ситуация, в която и половин ден има значение.

— Каква по-точно? — попита Ричър.

— Нямам представа. Жалко, че сте се провалили с единайсет пароли. Можеше да видим каква част от информацията е нова или променена.

— Важни са имената — каза О’Донъл. — Те са единствената сериозна информация.

— Числата също могат да бъдат сериозна информация — възрази Диксън.

— Нищо няма да разбереш от тях.

— Може би. А може би не. Понякога числата също ми говорят.

— Не и тези.

За момент в колата настъпи мълчание. Нямаше задръстване. Диксън остана на магистрала 405 и бързо прекоси кръстовището с магистрала 10.

— Къде отиваме? — попита.

— Да отидем в „Шато Мармонт“ — предложи Нили. — Дискретен хотел, далеч от центъра.

— И скъп — обади се Ричър.

Нещо в гласа му накара Диксън да откъсне очи от пътя и да го погледне.

— Ричър няма пари — обясни Нили.

— Не съм изненадана — отвърна Диксън. — Все пак не е работил от девет години.

— Той и в армията почти нищо не работеше — отбеляза О’Донъл. — Защо да си променя навиците?

— Освен това не обича други да му плащат сметката — продължи Нили.

— Горкичкият — каза Диксън.

— Просто се опитвам да се държа възпитано — въздъхна Ричър.

Диксън продължи по магистрала 405 до Санта Моника Булевард на североизток с идеята да прекоси Бевърли Хилс и западната част на Холивуд и да излезе на Сънсет Булевард.

— Нищо не се е променило — каза тя. — Военните следователи са недосегаеми. Четиримата, които сме останали, трябва да го докажем. Заради четиримата, които вече не са сред нас. Така че ни трябва командна структура, план за действие и бюджет.

— Аз ще се погрижа за бюджета — каза Нили.

— Имаш ли възможност?

— Само през тази година в частните компании от нашия бранш постъпиха седем милиарда долара от Министерството на вътрешната сигурност. Част от тези пари пристига при нас в Чикаго, а аз притежавам половината от това, което задържаме като печалба.

— Значи си богата?

— По-богата от времето, когато бях сержант.

— И без това ще си ги върнем — каза О’Донъл. — Хората ги убиват от любов или за пари, а за нашите хора можем да бъдем абсолютно сигурни, че не са убити от любов. Следователно някъде в тази история има пари.

— Значи всички сме съгласни Нили да се погрижи за бюджета? — попита Диксън.

— Какво е това сега, демокрация ли? — обади се Ричър.

— Временно. Съгласни ли сме?

И четиримата вдигнаха ръце. Двама майори и капитан, които оставяха сержанта да плати сметката.

— А сега план за действие — каза Диксън.

— Първо командването — поправи я О’Донъл. — Не можем да слагаме каруцата пред коня.

— Съгласна съм — отвърна Диксън. — Номинирам Ричър за командващ офицер.

— И аз — каза О’Донъл.

— И аз — каза Нили. — Както винаги.

— Не става — каза Ричър. — Аз ударих онова ченге. Ако се наложи, трябва да се предам и да поема отговорността, за да можете да продължите без мен. Командващият офицер не бива да носи такъв риск.

— Нека да мислим как да се справим с това, когато се наложи — предложи Диксън.

— Ще се наложи — настоя Ричър. — Със сигурност. Още утре, най-късно вдругиден.

— Може пък да ни пуснат този път.

— Мечтай си. Ние щяхме ли да ги пуснем?

— Може да го е срам да докладва, че са го набили.

— Няма нужда да докладва. То се вижда. Прозорецът на колата и носът му са счупени.

— А той дали изобщо знае кои сте?

— Въвел е името на Нили в системата. Следеше ни. Значи знае кои сме.

— Не можеш да се предадеш заради един бой — обади се О’Донъл. — Ще те пратят в затвора. Ако се наложи, ще трябва да избягаш от града.

— Не става. Ако не пипнат мен, ще потърсят теб и Нили като съучастници. Не искаме това да се случва. Трябват ни хора, които да работят.

— Ще ти намерим адвокат. Някой по-евтин.

— Не, някой добър — възрази Диксън.

— Във всеки случай няма да мога да се измъкна — каза Ричър.

Никой не отговори.

— Нили трябва да бъде командващ офицер — каза той.

— Отказвам — отвърна Нили.

— Не можеш да откажеш. Това е заповед.

— Не може да е заповед, защото все още не си командващ офицер.

— Тогава Диксън.

— Отказвам — отвърна Диксън.

— Добре, тогава О’Донъл.

— Пас — каза той.

— Ричър, докато влезе в затвора — каза Диксън. — След това Нили. Съгласни ли сме?

Вдигнаха се три ръце.

— Ще съжалявате за това — каза Ричър. — Ще ви накарам да съжалявате.

— Какъв е планът за действие, шефе? — попита Диксън.

Въпросът накара Ричър да се върне девет години назад в миналото — към последния път, когато някой му го беше задал по този начин.

— Какъвто е бил винаги — отвърна той. — Разследваме, подготвяме се и действаме. Намираме ги, елиминираме ги и накрая пикаем на гробовете на предците им.

25

Хотел „Шато Мармонт“ представляваше бохемска стара постройка на Сънсет Булевард, в началото на Лоръл Каниън. През годините в него бяха отсядали известни кинозвезди и рок музиканти. По стените бяха окачени фотографии на гости на хотела. Ерол Флин, Кларк Гейбъл, Мерилин Монро, Грета Гарбо, Джеймс Дийн, Джон Ленън, Мик Джагър, Боб Дилън, Джим Морисън, „Лед Цепелин“ и „Джеферсън Еърплейн“ бяха отсядали тук. Джон Белуши пък беше умрял тук, след като беше злоупотребил с коктейл от хероин и кокаин, достатъчен да повали всички гости на хотела. Негови фотографии не се виждаха.

Служителят на рецепцията им поиска документи за самоличност в допълнение към платинената кредитна карта на Нили, така че всички се регистрираха с истинските си имена. Нямаха друг избор. После човекът им каза, че има само три свободни стаи. Нили трябваше да бъде сама в стая, така че Ричър и О’Донъл се събраха заедно и оставиха самостоятелни стаи за жените. След това О’Донъл закара Нили обратно до „Бевърли Уилшър“ с колата на Диксън, за да си вземат багажа. Нили трябваше да откара мустанга обратно на летището, а О’Донъл щеше да кара след нея, за да я прибере след това. Цялата процедура щеше да отнеме три часа. През това време Ричър и Диксън трябваше да останат в хотела, за да поработят по числата.

* * *

Настаниха се в стаята на Диксън. Според служителя на рецепцията в нея веднъж беше отсядал Леонардо Ди Каприо, но те не забелязаха да е оставил някакви следи. Ричър нареди седемте разпечатки на бюрото и Диксън се наведе да ги проучи — така както хората четат ноти или поезия.

— Две неща на първо четене — каза тя веднага. — Първо, няма стопроцентови резултати. Няма десет от десет, нито девет от девет.

— А второ?

— Първите три таблици имат по двайсет и шест числа, четвъртата — двайсет и седем, а следващите три отново имат по двайсет и шест.

— И какво означава това?

— Не знам. Но нито една от таблиците не е запълнена докрай. Което подсказва, че броят на числата в тях означава нещо. Нарочно са по толкова, а неслучайно. Числата не представляват непрекъснат списък, разпечатан на отделни страници. Ако беше така, Франц можеше да ги събере в шест таблици вместо на седем. Така че това са седем отделни категории на едно и също нещо.

— Отделни, но подобни — каза Ричър. — Поредицата описва някакъв процес.

— И резултатите се влошават — отбеляза Диксън.

— Драстично — съгласи се Ричър.

— И доста внезапно — продължи тя. — В началото са добре, но после изведнъж се сриват.

— Да, но какво представляват?

— Нямам представа.

— Какво може да се измерва по такъв начин? — попита Ричър.

— Предполагам, всичко. Може да е тест за психично здраве — отговори на прости въпроси. Или за физическо състояние — задачи за координация. А може и да е запис на допуснати грешки в тестовете, като в такъв случай излиза, че резултатите се подобряват, а не обратното.

— Да, но какви са категориите? Какво разглеждахме? Седем какви неща?

— Точно това е ключът — кимна Диксън. — Трябва да започнем оттам.

— Не може да са медицински тестове. Всъщност не са никакви тестове. Защо изведнъж да задаваш двайсет и седем въпроса, след като всички останали тестове са по двайсет и шест? Това би довело до неверни резултати.

Диксън сви рамене и се изправи. Свали си якето и го метна на един стол. Отиде до прозореца, дръпна избелялата завеса и погледна надолу към улицата. После нагоре, към хълмовете.

— Лос Анджелис ми харесва — каза тя.

— Май и на мен — отвърна Ричър.

— Но Ню Йорк ми харесва повече.

— На мен също, предполагам.

— Но пък контрастът е приятен.

— Предполагам.

— Обстоятелствата са гадни, но все пак е страхотно, че се виждаме отново, Ричър. Наистина е страхотно.

Ричър кимна.

— Така е. Мислехме, че сме те изгубили. Неприятно чувство.

— Може ли да те прегърна?

— Искаш да ме прегърнеш?

— Исках да ви прегърна всичките в офиса на „Херц“. Но не го направих, защото на Нили нямаше да й хареса.

— Тя стисна ръката на Анджела Франц — съобщи Ричър. — Както и на Жената-дракон в „Нова ера“.

— Е, значи има някакъв напредък — каза Диксън.

— Малък — отвърна Ричър.

— Винаги съм предполагала, че е изнасилена като малка.

— Но не иска да говори за това — каза той.

— Тъжна история.

— И още как.

Карла Диксън се обърна към него, Ричър я прегърна и силно я притисна към себе си. Ухаеше приятно. Косата й излъчваше аромат на шампоан. Той я вдигна от земята и бавно я завъртя в кръг. Беше лека, тъничка и крехка в ръцете му. Имаше тесен гръб. Беше облечена с черна копринена риза и кожата й под нея беше топла. Ричър я остави на пода, тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Липсваше ми — каза тя. — Всички ми липсвахте.

— И на мен — отвърна той. — Не осъзнавах колко много.

— Как ти се струва животът след армията? — попита го тя.

— Харесва ми.

— А на мен не. Но може би ти се справяш по-добре от мен.

— Не знам как се справям. Не знам дали изобщо се справям. Като ви гледам, се чувствам така, сякаш газя по дъното. Или се давя. А вие всички плувате.

— Наистина ли нямаш пари?

— Почти никакви.

— И аз — призна тя. — Печеля по триста хиляди годишно, но въпреки това едва свързвам двата края. Такъв е животът. Извън него ти е по-добре.

— Обикновено и аз мисля така. Докато не се наложи да се върна в него. Нили ми преведе хиляда и трийсет долара в сметката.

— Като кода десет-трийсет? Умно момиче.

— Не само като кода, но и като пари за самолетен билет. Ако не ги беше изпратила, още щях да пътувам на стоп.

— Не, още щеше да вървиш пеша. Никой нормален човек нямаше да те качи.

Ричър се погледна в старото напукано огледало. Метър и деветдесет и три, сто и десет килограма, огромни ръце, чорлава коса, небръснат, със скъсана риза с навити ръкави — приличаше на Франкенщайн.

Приличаше на бездомник.

Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.

— Може ли да ти задам един въпрос? — каза Диксън.

— Питай.

— Винаги съм искала нещо повече, а не само да работим заедно.

— Кои?

— Ние двамата.

— Това не беше въпрос, а твърдение — отбеляза Ричър.

— Ти чувстваше ли се по същия начин?

— Честно?

— Да, моля те.

— Да.

— Тогава защо не стигнахме по-далеч?

— Защото нямаше да е по правилата.

— Ние и без това нарушавахме всички правила.

— Това щеше да разбие отряда. Останалите щяха да ревнуват.

— Включително и Нили?

— По нейния начин.

— Можехме да го запазим в тайна.

— Помечтай си — отвърна Ричър.

— Можем да го запазим в тайна и сега. Имаме три часа.

Ричър не отговори.

— Извинявай — каза Диксън. — Просто заради всички тези лоши неща ми се струва, че животът е кратък.

— А отрядът и без това вече е разбит — каза Ричър.

— Точно така.

— Нямаш ли си приятел на Източния бряг?

— В момента не.

Ричър отново отиде до леглото. Карла Диксън се приближи и застана до него, притиснала хълбок в бедрото му. Седемте листа хартия все още бяха наредени един до друг.

— Искаш ли пак да ги погледнем? — попита Ричър.

— Не точно сега — отвърна Диксън.

— И аз.

Той ги събра на купчина, сложи ги на нощното шкафче и премести телефона върху тях.

— Сигурна ли си? — попита.

— От петнайсет години.

— И аз. Но трябва да го запазим в тайна.

— Съгласна съм.

Ричър прегърна Диксън и я целуна по устата. Формата на зъбите й беше ново усещане за езика му. Копчетата на ризата й бяха малки и се разкопчаваха трудно.

26

После двамата останаха в леглото, а Диксън каза:

— Трябва да се захващаме за работа.

Ричър се завъртя, за да вземе разпечатките от нощното шкафче, но тя го спря.

— Нека да работим наум. Така ще виждаме по-добре.

— Така ли?

— Общо сто осемдесет и три числа — каза тя. — Кажи ми какво мислиш за сто осемдесет и три, като число.

— Не е просто — отвърна Ричър. — Дели се на три и на шейсет и едно.

— Не ме интересува дали е просто.

— Ако го умножиш по две, се получава триста шейсет и шест, което е броят на дните във високосна година.

— Значи това е половин високосна година?

— Не, защото е на седем отделни списъка — каза той. — Ако беше половин година, щеше да бъде шест месеца, значи шест списъка.

Диксън замълча.

Половин година, помисли си Ричър.

Половин.

Всяко нещо може да се направи по няколко начина.

Двайсет и шест или двайсет и седем.

— Колко дни има в половин година? — попита той.

— В обикновена година? Зависи коя половина. Или сто осемдесет и две, или сто осемдесет и три.

— А как изчисляваш колко е половин година?

— Деля годината на две.

— А ако умножиш броя на дните по седем дванайсети?

— Получава се повече от половината.

— А после още веднъж, по шест седми?

— Така пак става точно половин година. Четирийсет и две на осемдесет и четири.

— Това е — каза Ричър.

— Не те разбирам.

— Колко седмици има в една година?

— Петдесет и две.

— Колко работни дни?

— Двеста и шейсет, ако работната седмица е пет дни, и триста и дванайсет, ако е шест.

— Значи колко работни дни ще има в седем месеца, ако работната седмица е шест дни?

Диксън помисли една секунда, преди да отговори:

— Зависи кои седем месеца. Къде се падат неделите. Кой ден от седмицата е първи януари. Дали става въпрос за седем поредни месеца или за произволно избрани от всичките дванайсет.

— Сметни го, Карла. Има само два възможни отговора.

Тя отново помълча, после каза:

— Сто осемдесет и два или сто осемдесет и три.

— Точно така — каза Ричър. — В тези седем списъка са описани седем месеца от шестдневни работни седмици. Само в един от дългите месеци е имало четири недели. Оттам идва аномалията в списъка с двайсет и седем числа.

Диксън се измъкна гола изпод завивките, отиде до чантата си и се върна с бележник с кожена подвързия. Отвори го на леглото, взе разпечатките от нощното шкафче и ги нареди под него. Очите й подскочиха нагоре-надолу, седем пъти.

— Тази година е — каза тя. — Последните седем месеца. Точно до края на последния месец. Ако извадиш неделите, се получават три месеца с двайсет и шест дни, един с двайсет и седем и после още три с двайсет и шест.

— Това е — каза Ричър. — Някакъв показател, който се отнася до шестдневна работна седмица, непрекъснато се е влошавал през последните седем месеца. Решихме половината от загадката.

— По-лесната половина — изтъкна Диксън. — Остава да ми кажеш какво означават числата.

— Нещо е трябвало да се случва девет, десет, дванайсет или тринайсет пъти на ден, всеки работен ден от понеделник до събота включително, и невинаги се е получавало както трябва.

— Какво нещо?

— Не знам. Какво е това нещо, което може да се случва десет или дванайсет пъти на ден?

— Със сигурност не е производство на нова кола. Трябва да е нещо от по-малък мащаб. Или нещо специализирано. Часове при зъболекар. Консултации при адвокат. Или резервации във фризьорски салон.

— До офиса на Франц имаше салон за маникюр — спомни си Ричър.

— Не, те имат по повече клиенти на ден. Освен това каква връзка може да съществува между маникюра, четирима изчезнали и сириец с четири псевдонима?

— Не знам — отвърна Ричър.

— И аз — каза Диксън.

— Трябва да си вземем душ и да се облечем.

— След това.

— След кое?

Диксън не отговори. Вместо това се върна в леглото, притисна го към възглавницата и отново го целуна.

* * *

На 2000 мили по хоризонтала и на 7 мили по вертикала от тях тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който понастоящем се наричаше Алън Мейсън, беше в салона на първа класа на „Боинг 757“ на Юнайтед Еърлайнс, на път от летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк към Денвър, щата Колорадо. Беше на място ЗА, на облегалката за ръката до него имаше чаша газирана минерална вода, а в скута му имаше отворен вестник. Но той не го четеше. Вместо това гледаше през прозореца към блестящите бели облаци под самолета.

А на осем мили южно от тях мъжът в тъмносиния костюм и тъмносиния крайслер следеше О’Донъл и Нили, докато се връщаха от паркинга на „Херц“ на летището. Засече ги още на излизане от „Бевърли Уилшър“. Отначало той си помисли, че ще хванат някой полет, затова зае такава позиция, че лесно да ги проследи до терминала за заминаващи пътници. Когато О’Донъл зави обратно на север по Сепулведа Булевард, му се наложи да се престрои бързо, за да не ги изпусне. В резултат от това през цялото време беше на десет коли зад тях. Но пък от друга страна, така се улесняваше незабелязаното проследяване.

27

О’Донъл каза:

— Никакъв напредък.

— Трябва да погледнем истината в очите — съгласи се Нили. — Следата е изстинала и практически не разполагаме с нищо полезно.

Всички бяха в стаята на Карла Диксън. Старата бърлога на Леонардо Ди Каприо. Леглото беше оправено. Ричър и Диксън бяха изкъпани, облечени и с подсушена коса. Държаха се на разстояние един от друг. Седемте разпечатки бяха наредени на масата, а до тях беше отвореният бележник на Диксън. Никой не оспорваше хипотезата, че представляват последните седем календарни месеца. Но и никой не виждаше с какво това можеше да им помогне.

Диксън се обърна към Ричър.

— Какво да правим, шефе?

— Да си починем — отвърна той. — Пропускаме нещо. Не мислим както трябва. Трябва да прекъснем за малко и да продължим по-късно.

— Преди никога не си почивахме.

— Преди винаги имахме пет глави повече.

Човекът в тъмносиния костюм се обади, за да докладва:

— Преместиха се в „Шато Мармонт“. Вече станаха четирима. Карла Диксън също се появи. Значи вече всички са на линия.

След това изслуша отговора на шефа си, като си представяше как той оправя вратовръзката си.

Ричър излезе да се разходи на запад по Сънсет Булевард. Самотата все още беше естественото му състояние. Извади парите си от джоба и ги преброи. Не му оставаха много. Влезе в един магазин за сувенири и намери редица от закачалки, на които имаше ризи с намаление. Колекция от миналата година. Или от миналото десетилетие. В единия край висяха памучни сини ризи на бели шарки. С широки яки и къси ръкави. Ричър си избра една. Подобна риза би облякъл баща му през 1950-те, за да отиде на боулинг. Само че с три номера по-малка. Ричър беше много по-едър от баща си. Намери огледало и притисна закачалката с ризата под брадичката си. Ризата май щеше да му стане. Беше достатъчно широка в раменете. А късите ръкави щяха да разрешат обичайния проблем с дългите му ръце — като на горила, но още по-дълги и по-силни.

Ризата струваше почти двайсет и един долара с данъка. Ричър плати на касата, скъса етикетите със зъби, съблече старата си риза и облече новата. Остави я над панталона. Подръпна я отдолу и завъртя рамене. Ако не закопчаваше най-горното копче, му беше доста удобна. Ръкавите му бяха малко тесни на бицепсите, но не чак толкова, че да затрудняват кръвообращението.

— Имате ли кошче за боклук? — попита.

Човекът на касата се наведе и извади метален цилиндър, в който имаше бял найлонов плик. Ричър сви старата си риза на топка и я хвърли вътре.

— Има ли бръснарница наблизо?

— Две пресечки на север — отвърна продавачът. — Нагоре по хълма. На ъгъла в един смесен магазин подстригват и лъскат обувки.

Ричър не коментира този факт.

— Лоръл Каниън — въздъхна продавачът, сякаш това обясняваше всичко.

В магазина продаваха бира от сандъци с лед и кафе от термос. Ричър си взе средна чаша черно кафе и се отправи към стола на бръснаря. Беше старомоден, от червена пластмаса. На умивалника бяха наредени бръсначи, а до бръснарския стол беше столчето за лъскане на обувки. На него седеше кльощав мъж с бял потник. Ръцете му бяха покрити с белези от спринцовка. Мъжът вдигна поглед и се съсредоточи, сякаш за да изчисли обема на работата, която му предстоеше.

— Нека да позная — каза. — Бръснене и подстригване?

— Отделно ли се плаща? — попита Ричър.

— Осем долара — отвърна човекът.

Ричър пак провери колко имаше в джоба си.

— Десет — каза. — Включително лъскане на обувки и кафето.

— Така излиза дванайсет.

— Имам само десет.

Човекът сви рамене:

— Както кажеш.

Лоръл Каниън, помисли си Ричър. Трийсет минути по-късно беше останал само с един долар, но обувките му бяха лъснати, а лицето му беше по-гладко отвсякога. Главата му беше почти също толкова гладко обръсната. Ричър беше поискал късо подстригване, но човекът го беше издокарал по-скоро като морски пехотинец. Явно не беше ветеран. Ричър отново погледна към ръцете му и помисли малко.

— Откъде мога да си намеря дрога тук? — попита.

— Не ми приличаш на наркоман — отвърна човекът.

— Трябва ми за един приятел.

— Нямаш пари.

— Мога да намеря.

Човекът с потника отново сви рамене.

— Обикновено има дилъри зад Музея на восъчните фигури.

Ричър се върна до хотела по страничните улички и се озова пред задния вход. По пътя мина покрай тъмносин крайслер 300С, паркиран до тротоара. Зад волана седеше мъж в тъмносин костюм. Цветът на костюма беше почти същият като цвета на колата. Двигателят беше изключен и човекът просто чакаше. Ричър предположи, че колата е служебна. Лимузина. Може би някой собственик на фирма за лимузини под наем си беше издействал по-добра сделка с представителството на „Крайслер“, отколкото с продавачите на линкълни, и беше изневерил на обичайните производители на луксозни автомобили. После беше решил да облече шофьорите с костюми в цвета на колата, за да направи колите си по-разпознаваеми. Ричър знаеше, че в Лос Анджелис има безкомпромисна конкуренция на пазара за лимузини под наем. Беше го прочел някъде.

Диксън и Нили не коментираха новата му риза, но О’Донъл откровено се смя. Освен това и тримата се смяха на новата му прическа. Ричър не се обиди. Огледа се в напуканото старо огледало в стаята на Диксън и трябваше да се съгласи, че бе прекалил с подстригването. Освен това нямаше нищо против да се посмеят малко, дори да е за негова сметка. В близко бъдеще със сигурност не се очертаваше да имат друг повод за забавление. Докато работеха заедно, в продължение на две години се бяха справяли с всякакви престъпления — садистични или продиктувани от финансов интерес, жестоки или просто неприятни. И през цялото време бяха оцелявали с помощта на черния хумор, както всички ченгета по света. Единственото оръжие, което им оставаше.

Веднъж бяха намерили полуразложен труп с лопата, забита в това, което беше останало от главата му, и незабавно го бяха преименували на „Конника без глава“. Всеки път се хилеха като хиени, когато употребяваха този прякор, и по време на делото пред военния съд Стан Лори се беше изпуснал да каже прякора вместо името на жертвата. Прокурорът не беше разбрал за какво говори и Стан отново се беше разхилил на свидетелската скамейка, докато се опитваше да му обясни.

Но сега никой не се смееше. Когато жертвите бяха от твоите хора, беше съвсем различно.

Отново наредиха списъците на леглото. Сто осемдесет и три дни в продължение на седем месеца. Общо 2197 събития. Имаше и нова страница, изписана с почерка на Диксън. Беше направила екстраполация, в която числата показваха цялата година — общо триста и четиринайсет работни дни или 3766 събития. Ричър предположи, че е накарала останалите да изкажат предположения за всичко, което би могло да се случи 3766 пъти в течение на триста и четиринайсет дни. Никой не беше измислил нищо. Листът с петте имена също беше на леглото.

— Трябва да има и още нещо — обади се О’Донъл.

— Какво точно ти трябва? — попита Ричър. — Обяснителна бележка към всяко число?

— Просто казвам, че в този материал не виждам нищо, заради което да си заслужава да умрат четирима души.

Ричър кимна.

— Съгласен съм. Не е много. Защото лошите са взели практически всичко останало. Компютрите, визитника, списъка на клиентите, телефонния му указател. При нас е само върхът на айсберга. Откъслечни детайли. Като археологически разкопки. Но трябва да приемем този факт, защото няма откъде да се сдобием с нещо повече.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се откажем от навика.

— Какъв навик?

— Да ме питате какво да правим. Утре може да не съм тук. Предполагам, че ченгетата вече набират скорост. Ще се наложи да започнете да мислите самостоятелно.

— А дотогава какво да правим?

Ричър не обърна внимание на въпроса. Вместо това се обърна към Карла Диксън:

— Плати ли пълна застраховка, когато вземаше колата под наем?

Тя кимна.

— Добре — каза Ричър. — Починете си малко. После ще отидем да вечеряме. За моя сметка. Нещо като Тайната вечеря. Ще се срещнем във фоайето след един час.

* * *

Ричър взе форда на Диксън от паркинга и подкара на изток по Холивуд Булевард. Мина покрай Музея на развлеченията и Китайския театър. Зави наляво по „Хайленд“. Беше на две пресечки западно от кръстовището на „Холивуд“ и „Вайн“, където преди продаваха наркотици. Сега, изглежда, се бяха преместили, както ставаше обикновено. Силите на реда никога не можеха да спечелят играта. Успяваха само да накарат лошите да се преместят — с една-две пресечки.

Ричър отби до тротоара. Зад музея имаше широка алея. Представляваше нещо като неограден празен паркинг, покрит с чакъл, който шофьорите бяха завзели, за да обръщат, а след тях го бяха завзели дилърите. Операцията беше организирана по обичайния начин. Купувачът влизаше с колата и намаляваше. До него се доближаваше хлапе, не по-голямо от единайсет години. Шофьорът казваше поръчката си и му даваше парите. Хлапето източваше да остави парите при касиера, после източваше да вземе поръчката от човека със стоката, а междувременно купувачът бавно обръщаше колата, за да посрещне хлапето от другата страна на паркинга. Там хлапето му даваше дрогата и купувачът си тръгваше, а хлапето се връщаше на първоначалната си позиция, за да чака следващия клиент.

Умно измислено. Стоката и парите бяха напълно разделени, дилърите лесно можеха да се пръснат в три различни посоки, ако се наложи, и у никого не се намираше дрога, освен у някой малолетен, който не можеше да бъде съден. Стоката се зареждаше често, така че да не бъде повече от допустимия минимум. Парите също се прибираха често, за да не представлява касиерът привлекателна мишена, а и да се намалят до минимум потенциалните загуби.

Система, която Ричър вече беше виждал и от която се беше възползвал.

Човекът с парите държеше цяла торба. Седеше на циментов блок по средата на паркинга, а в краката му имаше черен найлонов сак. Носеше тъмни очила и вероятно беше въоръжен с най-модерния пистолет за седмицата.

Ричър зачака.

Черен мерцедес намали и влезе на паркинга. Красив джип с тъмни стъкла и поръчкови номера от щата Калифорния. Колата спря на входа и хлапето дотича до нея. Главата му едва стигаше до прозореца на шофьора. Но ръката му стигаше. Когато се стрелна обратно, в нея имаше пачка пари. Мерцедесът пое напред и хлапето се затича към касиера. Пачката потъна в сака и хлапето тръгна към човека със стоката. Мерцедесът пое по бавния полукръг, който трябваше да опише, за да излезе.

Ричър даде на първа. Погледна на север и на юг. После настъпи газта, завъртя волана и нахлу в паркинга. Без да обръща внимание на полукръга, очертан от следите на предишните автомобили, той се стрелна по права линия към човека с парите — все по-бързо, така че изпод предните гуми хвърчеше чакъл.

Касиерът замръзна.

Три метра преди да го блъсне челно, Ричър направи три неща едновременно. Завъртя волана. Натисна спирачката. И отвори вратата от своята страна. Колата поднесе надясно, предните колела се завъртяха по чакъла, а вратата се изви и блъсна мъжа с всичка сила, от стомаха до лицето. Той се просна по гръб, колата спря, Ричър се наведе и с лявата ръка сграбчи сака. Метна го на седалката до себе си, натисна газта, затвори вратата и направи обратен завой в кривата, описвана от по-бавния мерцедес. Изхвърча от паркинга, прескочи бордюра и излезе на „Хайленд“. В огледалото за обратно виждане той зърна само прах, хаос и проснатия по гръб мъж, към когото тичаха двама души. Десет метра по-късно Ричър вече беше завил зад ъгъла на Музея на восъчните фигури. После профуча през светофара и излезе на Холивуд Булевард.

Цялата операция му отне дванайсет секунди.

Без никакво време за реакция, без изстрели и преследване.

Ричър предполагаше, че такива няма и да последват. Дилърите сигурно са забелязали обикновения бял форд, отвратителната му риза и късата му коса и щяха да стигнат до заключението, че са ограбени от цивилен детектив от полицейското управление на Лос Анджелис, който иска да добави нещо към пенсионния си фонд. За тях това беше професионален риск, калкулиран в цената на стоката. А шофьорът на мерцедеса пък изобщо не можеше да си позволи да каже нито дума на когото и да било.

Точно така, бейби. Военните следователи са недосегаеми!

Ричър намали, пое си дъх, зави надясно, описа пълен кръг обратно на часовниковата стрелка и пое по Никълс Каниън Роуд, Удроу Уилсън Драйв и обратно до Лоръл Каниън Булевард. Никой не го следваше. Той спря на една пуста улица на върха на хълма, изпразни сака и го хвърли на банкета. После преброи парите. Почти деветстотин долара, предимно на банкноти по двайсет и десет долара. Достатъчно за вечеря. Дори с норвежка минерална вода. И бакшиш.

Ричър слезе да огледа колата. Вратата откъм шофьора беше леко вдлъбната, точно по средата. От главата на касиера. Нямаше кръв. Той се качи обратно в колата и си сложи колана. Десет минути по-късно вече беше във фоайето на „Шато Мармонт“, седеше на едно кресло с избеляла тапицерия и чакаше останалите.

На 1200 мили североизточно от „Шато Мармонт“ тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се наричаше Алън Мейсън, беше във влака, свързващ терминала за пристигащи пътници с основната сграда на летището в Денвър. Седеше сам във вагона и беше уморен, но намираше сили да се усмихне на идиотската джазова музика, предшестваща записаното съобщение за всяка следваща спирка. Сигурно беше подбрана от психолог, за да намалява стреса от пътуването. Ако беше така, психологът си беше свършил работата както трябва. Тъмнокосият мъж се чувстваше чудесно. Всъщност беше много по-спокоен, отколкото му се полагаше.

28

В крайна сметка вечерята излезе на Ричър доста по-малко от деветстотин долара. Не стана ясно дали беше въпрос на вкус, предпочитания, уважение към контекста на събитието или разбиране към финансовото му положение, но останалите предложиха да отидат в една шумна закусвалня за хамбургери на Сънсет Булевард, до хотел „Мондриан“. В менюто нямаше норвежка минерална вода, а само от чешмата, както и бутилирана бира местно производство, големи сочни хамбургери и гърмящ ритъм и блус. Ричър изглеждаше точно на място, за разлика от останалите. Седнаха на кръгла маса за четирима. Разговорът вървеше на пресекулки, прекъсван от спомените за онези, които не бяха сред тях. Ричър най-вече слушаше. Кръглата маса означаваше, че нито един от тях не доминира над останалите. След трийсет минути спомени и клюки разговорът отново се върна към Франц.

— Да започнем съвсем отначало — предложи О’Донъл. — Ако вярваме на жена му, още преди четири години той се е отказал от всичко друго и се е занимавал със стандартни проверки в бази данни. Каква е причината изведнъж да се впусне в нещо толкова сериозно?

— Някой му го е поръчал — отвърна Диксън.

— Точно така — каза О’Донъл. — Всичко започва от неговия клиент. Кой е бил той?

— Може да е бил всеки.

— Не — възрази О’Донъл. — Трябва да е бил някой специален. Защото за него е направил допълнително усилие. Нарушил е навика, който е градил четири години. Извършил е предателство спрямо жена си и детето.

— Може да са му предложили много пари — предположи Нили.

— Или да е бил човек, на когото е бил задължен по някакъв начин — добави Диксън.

— Или пък в началото, когато е приел работата, да е изглеждала като обикновена проверка — каза Нили. — Може да не е знаел докъде ще стигне. Може би дори клиентът не е знаел.

Ричър ги слушаше. Трябва да е бил някой специален човек, на когото е бил задължен. Гледаше как първо О’Донъл вземаше думата, а след него Диксън и Нили. Между тях подскачаше невидима линия, описваща триъгълник. Нещо, което Диксън беше казала преди няколко часа, в колата на излизане от летището, не даваше мира на Ричър. Той затвори очи, но не можа да си го спомни. Заговори и триъгълникът се трансформира в квадрат, който включваше и него.

— Трябва да попитаме Анджела — предложи Ричър. — Ако е имал някакъв дългогодишен сериозен клиент, може би е споменавал за него вкъщи.

— И без това искам да се запозная с Чарли — обади се О’Донъл.

— Ще отидем утре — добави Ричър. — Освен ако ченгетата не дойдат да ме приберат преди това. В такъв случай ще отидете без мен.

— Мисли позитивно — каза Диксън. — Може да си му причинил мозъчно сътресение. Може би не си спомня дори кой е той самият, какво остава за теб.

Върнаха се пеша в хотела и се разделиха във фоайето. Никой нямаше желание да изпие едно питие преди лягане. Негласно се разбраха да се наспят и да започнат работа рано на следващата сутрин. Ричър и О’Донъл се качиха заедно в стаята си. Не разговаряха много. Пет секунди след като отпусна глава на възглавницата, Ричър вече спеше.

Събуди се отново в седем сутринта. През прозореца нахлуваха лъчите на утринното слънце. Дейвид О’Донъл тъкмо влизаше в стаята. Бързаше. Беше напълно облечен, под мишницата си държеше вестник, а в двете си ръце — картонени чаши с кафе.

— Излязох да се разходя — обясни той.

— И?

— Загазил си — отвърна О’Донъл. — Поне така мисля.

— Кой?

— Онзи полицай. Паркирал е на сто метра оттук.

— Съшият ли е?

— Същият, със същата кола. Има метална шина на носа, а прозорецът му е залепен с найлон.

— Видя ли те?

— Не.

— Какво прави?

— Седи. Все едно чака нещо.

29

Поръчаха си закуска в стаята на Диксън. Първото правило, което бяха научили много отдавна, бе: „Яж, когато имаш възможност, защото никога не се знае кога пак ще можеш.“ Особено когато се налагаше да изчезнеш. Ричър се тъпчеше с яйца, бекон и препечени филийки и ги поливаше с кафе. Не беше разтревожен, а по-скоро ядосан.

— Трябваше да си остана в Портланд — заяви той.

— Как ни намериха толкова бързо? — попита Диксън.

— С компютри — отвърна Нили. — Заради закона за борба с тероризма вече могат да проверяват хотелските регистри, когато си искат. Живеем в полицейска държава.

— Ние също сме полицаи — обади се О’Донъл.

— Бяхме.

— Иска ми се все още да бяхме. Всичко щеше да става по-лесно.

— Вие тръгвайте — каза Ричър. — Не искам да ви забърквам. Не можем да си го позволим. Гледайте полицаят да не ви види. Идете при Анджела Франц. Издирете клиента. Аз ще се върна, когато мога.

Той пресуши чашата си и се върна в стаята. Прибра сгъваемата си четка за зъби в джоба и скри паспорта, дебитната си карта и седемстотин от оставащите му осемстотин долара в куфара на О’Донъл. Знаеше, че при арест някои неща могат да изчезнат. После слезе във фоайето с асансьора и седна в едно кресло. Нямаше смисъл да прави драма от цялата история, като тича напред-назад по коридорите на хотела. Освен това имаше и второ правило, което беше научил от лошия си късмет: „Гледай да запазиш поне малко достойнство.“

Ричър зачака.

Трийсет минути. Шейсет. Във фоайето имаше три сутрешни вестника и той ги прочете всичките. Всяка дума от всяка статия. Спортни резултати, репортажи, редакционни материали, вътрешни и международни новини. Дори бизнес новини. Имаше статия за отражението на мерките за борба срещу тероризма върху частния сектор. В нея се цитираше същата сума от седем милиарда долара, която беше споменала Нили. Много пари. Според автора единствено оръжейните компании се радваха на по-голям оборот. Пентагонът все още разполагаше с най-много пари от всички и ги раздаваше като луд.

Минаха деветдесет минути.

Нищо не се случваше.

След два часа Ричър се изправи и остави вещите обратно на поставката. Отиде до вратата и погледна навън. Ярко слънце, синьо небе, малко смог. Лекият бриз люлееше екзотичните дървета. По улицата бавно се движеха лъскави коли с полирани метални повърхности. Беше хубав ден. Двайсет и четвъртият пореден ден, който не беше видял Калвин Франц. Почти четири пълни седмици. Същото вероятно важеше за Тони Суон, Хорхе Санчес и Мануел Ороско.

Онези типове вече са мъртви. Никой не може да хвърля приятелите ми от хеликоптер и да остава жив, за да се хвали с това.

Ричър излезе навън. Остана неподвижен на открито цяла секунда, все едно очакваше изстрел от снайперист. Със сигурност беше минало предостатъчно време, през което специалните части да заемат позиции. Но на улицата беше спокойно. Нямаше паркирани превозни средства. Никакви микробуси, които да изглеждат не на място. Нито преоблечени телефонни техници. Нито наблюдатели. Ричър тръгна наляво по Сънсет Булевард. На ъгъла с „Лоръл Каниън“ пак зави наляво. Вървеше бавно, като се придържаше към оградите и дърветата. Отново зави наляво по тесния път, който се виеше зад хотела.

Кафявият форд краун виктория беше точно пред него.

Беше паркиран на далечния бордюр, на празно място на сто метра оттам. Стоеше неподвижно, с изключен двигател. Както беше споменал О’Донъл, счупеното стъкло от страната на пътника беше подлепено с опънат черен найлон. Шофьорът седеше зад волана. Не помръдваше, освен че постоянно въртеше глава. Поглед в огледалото за обратно виждане, поглед напред, поглед към страничното огледало. Установил бе истински ритъм. Движението беше почти хипнотизиращо. Огледало за обратно виждане, предно стъкло, странично огледало. Ричър улови проблясък от алуминиевата шина на носа му.

Колата изглеждаше така, сякаш беше стояла там с часове.

Човекът беше сам, наблюдаваше и чакаше.

Но какво?

Ричър се обърна и се върна в хотела по същия маршрут. Влезе във фоайето и седна на същото кресло. Но в главата му вече се оформяше нова теория.

Нили беше казала: Обади ми се жена му.

Какво искаше от теб?

Нищо. Просто ми каза.

А после Чарли беше увиснал на дръжката на вратата. Ричър беше попитал: Можеш ли сам да отваряш вратата?

И момченцето беше отговорило: Да, мога.

После тя беше казала: Чарли, излез да си играеш.

А той беше заявил: Смятам, че криете нещо от нас.

Ричър седеше в мекото кресло във фоайето на „Шато Мармонт“ и чакаше доказателство за теорията си. Въпросът бе кой ще влезе пръв откъм улицата: старият му отряд или група разгневени ченгета от Лос Анджелис.

30

Пръв влезе старият му отряд. Поне онова, което беше останало от него. О’Донъл, Нили и Диксън — до един напрегнати и забързани. И тримата спряха изненадани, когато го видяха във фоайето и той вдигна ръка за поздрав.

— Още си тук — констатира О’Донъл.

— Не, това е оптическа измама.

— Невероятно.

— Какво каза Анджела?

— Нищо. Не знае нищо за клиентите му.

— Как беше тя?

— Нормално. За жена, която току-що е загубила съпруга си.

— А как ти се стори Чарли?

— Готино хлапе. Прилича на баща си. Франц продължава да живее чрез него.

Диксън се намеси.

— Защо все още си тук?

— Много добър въпрос — отвърна Ричър.

— А какъв е отговорът?

— Ченгето все още ли е навън?

Диксън кимна.

— Видяхме го от ъгъла.

— Да се качим горе.

Влязоха в стаята на Ричър и О’Донъл. Беше малко по-голяма от тази на Диксън, защото беше двойна. Още с влизането Ричър прибра парите, паспорта и дебитната си карта от куфара на О’Донъл.

— Май се каниш да останеш — отбеляза О’Донъл.

— Май да — отвърна Ричър.

— Защо?

— Защото Чарли сам отвори вратата.

— Какво означава това?

— На мен ми се стори, че Анджела е много добра майка. В най-лошия случай нормална майка. Чарли изглежда чисто, добре гледано, възпитано и обичано дете. Значи можем да заключим, че Анджела се отнася съвестно към родителските си задължения. Въпреки това обаче тя го остави да отвори вратата на двама абсолютно непознати.

— Съпругът й току-що е бил убит — напомни Диксън. — Може да е била разсеяна.

— По-скоро точно обратното — възрази Ричър. — Съпругът й е бил убит преди повече от три седмици. Предполагам, че вече е преодоляла първоначалния шок. Точно в този момент би трябвало да се грижи за Чарли повече от всякога, защото й остава само той. Въпреки това обаче тя оставя детето да отвори вратата. После го праща да си играе навън. Не му каза да отиде да си играе в стаята, а да излезе навън. В Санта Моника? На двора на оживена улица, където постоянно минават непознати? Защо?

— Не знам.

— Защото е била сигурна, че детето е в безопасност.

— Как така?

— Знаела е, че полицаят наблюдава къщата.

— Мислиш ли?

— Защо е чакала четиринайсет дни, преди да се обади на Нили?

— Защото е била разсеяна — повтори Диксън.

— Възможно е — каза Ричър. — Но може би има и друга причина. Може би изобщо не е възнамерявала да ни се обади. Все пак ние сме минало. Тя е предпочитала сегашния живот на Франц. Напълно естествено, защото все пак тя е била сегашният живот на Франц. А нас ни е свързвала с лошото старо време — опасно и нецивилизовано. Мисля, че тя не ни одобрява. И ревнува от нас.

— Съгласна съм — каза Нили. — И аз останах с това впечатление.

— Тогава защо се е обадила на теб?

— Не знам.

— Помисли от гледната точка на ченгетата. Работят в малко управление с ограничени възможности. Намират труп в пустинята, идентифицират го и задействат обичайната процедура. Първата им работа е да изготвят профил на жертвата. Докато се занимават с това, изведнъж откриват, че той е работил в секретен отряд от военни следователи. И установяват, че с изключение на един, всички членове от отряда все още съществуват.

— И ни включват в списъка на заподозрените?

— Не, според мен веднага са ни изключили от него и са продължили. Но не са стигнали доникъде. Няма никакви следи, доказателства или разкрития. Стигат до задънена улица.

— Е, и?

— След две седмици безплоден труд изведнъж им хрумва идея. Анджела им е разказала всичко за стария отряд, за лоялността им един към друг и за нашия девиз и те виждат възможност за действие. На практика се оказва, че разполагат с цял отряд детективи на свободна практика, които чакат на резервната скамейка. Интелигентни, опитни специалисти, които отгоре на всичко са силно мотивирани. И така, те подсказват на Анджела да ни се обади. Само да ни информира, нищо повече. Защото са сигурни, че веднага ще пристигнем до един. И ще започнем да търсим отговори. А те ще могат просто да останат в сянка и да се възползват от разкритията ни.

— Абсурдно е — обади се О’Донъл.

— Според мен точно това е станало — настоя Ричър. — Анджела им е казала, че се е обадила на Нили, те са включили името й в списъка на наблюдаваните, прихванали са я на летището, проследили са я и са изчакали всички да дойдем, един по един. И оттогава непрекъснато ни наблюдават. Ченгетата действат чрез нас. Точно това не ни каза Анджела. Те са я накарали да ни пусне по следата и тя се е съгласила. И точно затова аз все още съм тук. Няма друго обяснение. Решили са, че един счупен нос е приемлив професионален риск.

— Глупости.

— Има само един начин да проверим. Идете зад хотела и говорете с полицая.

— Наистина ли мислиш така?

— Нека Диксън да отиде. Тя не беше с нас в Санта Ана. Ако греша, онзи човек няма да я застреля на място.

31

Диксън излезе от стаята, без да каже дума.

— Не мисля, че днес Анджела криеше нещо от нас — обади се О’Донъл. — Така че Франц сигурно изобщо не е имал клиент.

— Притиснахте ли я? — попита Ричър.

— Не се наложи. Всичко беше ясно. Тя просто нямаше какво да ни каже. Не вярвам Франц да се е захванал с такова нещо, ако е нямал голям постоянен клиент от години, а не мога да си представя наличието на такъв клиент, без да спомене името му пред жена си.

Ричър кимна. После бегло се усмихна. Обичаше стария си екип. На тях можеше да се разчита докрай. Безусловно. Ако Нили, Диксън и О’Донъл отидеха някъде, за да търсят отговори, те се връщаха с отговори. Винаги, независимо от трудностите, каквото и да се наложеше да направят. Ако поискаше, можеше да ги изпрати в Атланта и те щяха да се върнат с тайната рецепта на „Кока-кола“.

— А сега накъде? — попита Нили.

— Нека първо да говорим с ченгетата — отвърна Ричър. — И най-вече да разберем дали са ходили до Лас Вегас.

— В офисите на Санчес и Ороско? Нали Диксън е била там. Никой не е влизал.

— Тя не е проверила по домовете им.

Диксън се върна след трийсет минути.

— Не ме застреля — съобщи тя.

— Това е добре — отвърна Ричър.

— И аз така си помислих.

— Призна ли нещо?

— Нито потвърди, нито отрече.

— Сърди ли се за лицето си?

— Ужасно.

— И какво стана?

— Обади се на шефа си. Искат да се срещнат с нас. Тук, след един час.

— Кой е шефът му?

— Казва се Къртис Мони. От полицейското управление на окръг Лос Анджелис.

— Добре — каза Ричър. — Така и ще направим. Ще видим с какво разполагат. Ще се държим с него като с някой гаден местен шериф. Ще задаваме въпроси и няма да даваме отговори.

Изчакаха да мине един час във фоайето на хотела. Без да се притесняват или да проявяват признаци на нетърпение. В армията човек се научава да чака. О’Донъл се излегна на едно канапе и се зае да си почиства ноктите с върха на ножа си. Диксън прегледа няколко пъти седемте таблици, после ги остави и затвори очи. Нили седеше сама на един стол, подпрян на стената. Ричър седеше под фотография на Ракел Уелч. Снимката беше направена пред същия хотел, късно следобед, и кожата й беше златна като слънцето. Фотографите наричаха това време „вълшебния час“. Кратък, ярък и прекрасен. Точно като славата.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше като Алън Мейсън, също чакаше. Чакаше да започне тайната среща, която щеше да се проведе в стаята му в хотел „Браун Палас“ в центъра на Денвър. Беше притеснен и нервен, което не беше характерно за него. За това имаше три причини. Първо, стаята му беше мрачна и неприветлива. Второ, на стената беше подпрял куфарче, тъмносив, твърд самсонайт, внимателно подбрано като всичките му останали вещи — достатъчно скъпо, за да подхожда на благополучието, което се излъчваше от него самия, но не толкова ефектно, че да привлича ненужно внимание. В куфарчето имаше облигации на приносител, шлифовани диаманти и кодове за достъп до сметки в швейцарски банки, които струваха много пари. По-точно шейсет и пет милиона американски долара — а хората, с които му предстоеше да се срещне, не бяха от типа, които спокойно можеш да оставиш близо до лесно преносими и трудно проследими материални активи.

Трето, не беше спал добре. В нощния въздух се носеше неприятна миризма. Той мислено я сравни с цял списък неприятни миризми, докато я идентифицира като кучешка храна. Явно наблизо имаше фабрика, а вятърът се беше обърнал в неподходяща посока. После беше лежал буден и беше разсъждавал за съставките на кучешката храна. Очевидно в нея се съдържаше месо. Знаеше, че миризмата е физическо усещане за молекулите, които достигат до лигавицата на носа. Значи технически погледнато, в ноздрите му влизаха молекули на месо. И влизаха в досег с тялото му. А някои меса Азари Махмуд никога и при никакви обстоятелства не биваше да докосва.

Отиде в банята. За пети път през този ден изми лицето си. Погледна се в огледалото. Стисна челюсти. Всъщност не беше Азари Махмуд. Не и в момента. Сега беше западнякът Алън Мейсън и имаше да върши работа.

Пръв във фоайето на „Шато Мармонт“ влезе Томас Брант, пребитото ченге. Имаше голяма синина отстрани на челото, а металната шина опъваше кожата около очите му. Изглеждаше бесен, че са го подредили така, смутен, че са го издебнали, и ядосан, че трябваше да го преглътне заради работата. След него вървеше по-възрастен мъж, който сигурно беше шефът му, Къртис Мони. Изглеждаше към петдесетгодишен. Беше нисък, набит и имаше отегчения вид на човек, заседял се твърде дълго на една работа. Косата му беше боядисана в черно, различно от цвета на веждите му. Носеше ожулено кожено куфарче. Първият му въпрос беше:

— Кой точно задник е ударил моя човек?

— Има ли значение? — попита Ричър.

— Не биваше да става така.

— Не се притеснявайте. Той нямаше шанс. Все пак бяхме трима на един. Въпреки че един от тримата беше момиче.

Нили го изпепели с поглед. Мони поклати глава.

— Няма да коментирам способностите за самозащита на моя служител. Искам да кажа, че идвайки тук, не трябваше да започнете с побой над ченге.

— Той беше извън юрисдикцията си, не се беше представил и се държеше подозрително. Направо си го просеше — отвърна Ричър.

— Какво изобщо правите тук?

— Дойдохме за погребението на нашия приятел.

— Тялото все още е при нас.

— Значи ще чакаме.

— Ти ли удари моя човек?

Ричър кимна.

— Извинявам се. Но трябваше само да кажете.

— Какво?

— Че искате да ви помогнем.

Мони го изгледа неразбиращо.

— Да не мислите, че сме ви събрали да ни помогнете?

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не. Събрахме ви, за да ви използваме като примамка.

32

Томас Брант остана прав — намусен и с очевидно нежелание да направи жест, като се присъедини към групата. Но шефът му, Къртис Мони, си взе стол. Седна, сложи куфарчето между краката си и се облегна с лакти на коленете си.

— Нека първо да изясним някои неща — каза той. — Ние сме полицаи от Лос Анджелис. Не сме диваци, не сме идиоти и не сме ничии бедни роднини. Работим бързо, умно, активно и гъвкаво. Дванайсет часа след като открихме тялото на Калвин Франц, вече знаехме всичко за живота му. Включително и факта, че е един от осемте оцелели от елитна военна част. Двайсет и четири часа по-късно вече знаехме със сигурност, че и други трима членове на този отряд също са безследно изчезнали. Един тук, в Лос Анджелис, и други двама в Лас Вегас. Което повдига въпроса колко елитни войници сте били, не мислите ли? Докато мигне човек, петдесет процента от вас вече са изчезнали по време на акция.

— Преди да направя прибързани заключения за това как сме се представили, бих установил със сигурност кой е противникът — отвърна Ричър.

— Който и да е бил, не е Червената армия.

— Нашият противник никога не е била Червената армия, а армията на САЩ.

— Ами ще поразпитам тогава — каза Мони. — Ще проверя дали осемдесет и първа военновъздушна дивизия не е спечелила някоя битка в последните няколко седмици.

— Теорията ти е, че някой ни преследва?

— Не знам каква е моята теория. Но със сигурност не е изключено. Така че и в двата случая щях да спечеля от опита да ви подмамя. Ако не дойдете, значи са пипнали и вас, което добавя нови късчета към мозайката. Ако дойдете, ще ви използвам като стръв, за да подмамя тях.

— А ако не преследват всички ни?

— Ами просто ще изчакате погребенията. Аз пак нищо не губя.

— Ходи ли в Лас Вегас?

— Не.

— Тогава как разбра, че и там са изчезнали двама души?

— Обадих се по телефона — отвърна Мони. — Ние често работим с ченгетата от щата Невада, а те от своя страна си сътрудничат с ченгетата от полицията в Лас Вегас. Вашите хора, Санчес и Ороско, са изчезнали преди три седмици и апартаментите и на двамата са разбити и обърнати наопаки. Ето как разбрах. По телефона. Полезно изобретение.

— Как са разбити апартаментите? Като офиса на Франц?

— Същият почерк.

— Пропуснали ли са нещо?

— Защо?

— Хората пропускат разни неща.

— Пропуснали ли са нещо в офиса на Франц? И ние също ли сме го пропуснали?

Ричър беше казал: Ще се държим с него като с някой гаден местен шериф. Ще задаваме въпроси и няма да даваме отговори. Но Мони беше по-добър от местния шериф в някоя глуха провинция. Това беше ясно. Изглеждаше доста добро ченге. Не беше глупав. Но може би можеха да го манипулират.

Така че Ричър кимна и отговори:

— Франц си е изпращал компютърни файлове по пощата, за да бъдат на сигурно място. Не са ги намерили. Вие също. Ние ги намерихме.

— Извадихте ги от пощенската му кутия, така ли?

Ричър кимна.

— Това е федерално престъпление — каза Мони. — Трябваше да вземете съдебна заповед.

— Не мога — отвърна Ричър. — Не съм действащ военен полицай.

— Тогава не трябваше да пипате.

— Ами арестувай ме.

— Не мога — отвърна Мони. — Не съм от федералните.

— Какво не са намерили в Лас Вегас?

— Размяна ли ще правим?

Ричър кимна.

— Да, но ти си пръв.

— Добре — съгласи се Мони. — В Лас Вегас не са намерили една салфетка, на която е било написано нещо. От онези, които идват с китайската храна по поръчка. Салфетката беше мазна, смачкана на топка в кофата за боклук в кухнята на Санчес. Предполагам, че Санчес е вечерял, когато телефонът е звъннал. Той си е записал нещо, а после го е преписал в бележник или файл, с който не разполагаме. После е хвърлил салфетката, защото вече не му е трябвала.

— А откъде знаем, че това изобщо има нещо общо с нашия случай?

— Не знаем — каза Мони. — Но времето съвпада. Поръчката на китайската храна е последното, което Санчес е направил в Лас Вегас.

— Какво пише в бележката?

Мони се наведе, вдигна куфарчето си на коленете и щракна ключалките. Извади прозрачен найлонов плик, в който имаше цветно фотокопие. По краищата му имаше тъмни полета, защото салфетката не беше запълнила цялото пространство на листа. Виждаха се намачканите гънки, следите от мазнина и текстурата на хартията. Както и бележка, надраскана с познатия почерк на Хорхе Санчес — уверени полегати букви и цифри, написани със син химикал на бежовата хартия.

650 за $100к вс.

— Какво означава това? — попита Мони.

— И аз знам толкова, колкото и ти — отвърна Ричър.

Гледаше числата и беше сигурен, че Диксън също ги гледа. 100к означаваше 100 000; американските военни от поколението на Санчес често съкращаваха хиляда с буквата к, ако бяха завършили математически или инженерни колежи или бяха служили зад граница, където разстоянията се измерват в километри, а не в мили. На военен жаргон километрите се наричаха кликове или просто к хиляда метра, около 60 процента от милята. Така че $100к означаваше сто хиляди долара. В този контекст вс. вероятно означаваше всеки, всяка или всяко.

— Мисля, че е оферта — каза Мони. — Предлагат се шестстотин и петдесет бройки по сто бона всяка.

— Или финансов отчет — обади се О’Донъл. — Шестстотин и петдесет бройки са били продадени по сто бона всяка. На обща стойност шейсет и пет милиона долара. Доста голяма сделка. Със сигурност е достатъчно голяма, за да убиват хора заради нея.

— Хората се убиват и за шейсет и пет цента — възрази Мони. — За това не трябват милиони долари.

Карла Диксън мълчеше. Стоеше неподвижна и съсредоточена. Ричър разбра, че е видяла нещо в числото 650, което той не беше видял. Не можеше да си представи какво. Числото не беше от най-интересните.

650 за $100к вс.

— Нямате ли някакви умни идеи? — попита Мони.

Никой не отговори.

— Какво намерихте в пощенската кутия на Франц? — попита той.

— Флаш памет — отвърна Ричър. — За компютър.

— Какво има на нея?

— Не знаем. Не можем да разбием паролата.

— Може ние да пробваме — предложи Мони. — Използваме услугите на една лаборатория.

— Не знам. Остава ни само един опит.

— Всъщност нямате избор. Това е материално доказателство, така че е наше.

— Ще ни кажете ли какво сте открили?

Мони кимна.

— Явно всичко ще си казваме.

— Добре — каза Ричър и кимна на Нили.

Тя пъхна ръка в чантата си и извади сребристата пластмасова плочка. Подхвърли му я, той я хвана и я подаде на Мони.

— Успех.

— Някакви джокери? — попита Мони.

— Паролата ще бъде от числа — отвърна Ричър. — Франц помнеше по-лесно числа.

— Разбрано.

— И да знаете, че не е хвърлен от самолет.

— Знаем — отвърна Мони. — Беше просто трик, за да ви заинтригуваме. Хвърлен е от хеликоптер. Знаете ли колко частни хеликоптера са регистрирани в обсег на полет с едно зареждане от мястото, където го намерихме?

— Не.

— Над девет хиляди.

— Проверихте ли офиса на Суон?

— Той е бил уволнен. Няма офис.

— Проверихте ли къщата му?

— През прозорците — отвърна Мони. — Не е претърсвана.

— А прозорецът на банята?

— Матово стъкло.

— Значи остава само един въпрос — каза Ричър. — Вие сте проверили Суон лично, а сте изпратили ченгетата от Невада да проверят Санчес и Ороско. Защо не се обадихте във Вашингтон, Ню Йорк и Илинойс за останалите от нас?

— Защото към този момент все още работех само с това, с което разполагах.

— А то е?

— Другите четирима, записани на касета. Франц, Суон, Санчес и Ороско. Заедно. Запис от охранителна видеокамера, направен вечерта, преди Франц да излезе от къщи и никога повече да не се върне.

33

Къртис Мони не чака да го молят. Отново отвори куфарчето си и извади втори найлонов джоб. В него имаше копие от черно-бял кадър от охранителна камера. Четирима мъже, които стояха рамо до рамо пред някакъв щанд. Ричър не видя нищо повече, защото Мони държеше снимката в ръката си.

— Установих самоличността им, като ги сравних със старите снимки, които намерих в кутия за обувки в шкаф в спалнята на Франц — обясни Мони.

Той подаде снимката на Нили, която седеше вдясно от него. Тя я разгледа, без да променя изражението на лицето си. После я подаде на Диксън. Диксън я гледа в продължение на десет дълги секунди, преди да примигне веднъж и да я подаде на О’Донъл. Той също я разгледа, поклати глава и я подаде на Ричър.

В левия край на кадъра беше Мануел Ороско, уловен от камерата да поглежда надясно в типичното си състояние на непрекъснато движение. До него беше Калвин Франц, с ръце в джобовете и търпеливо лице. В средата на кадъра, най-отпред, беше Тони Суон, който гледаше право пред себе си. Вдясно от него беше Хорхе Санчес — със закопчана риза, но без вратовръзка, подпъхнал пръст под яката си. Ричър познаваше тази поза. Беше я виждал хиляди пъти. Тя означаваше, че Санчес се е избръснал преди около десет часа, а сега четината под брадата му започва да се показва отново и да го дразни. Дори без да поглежда към часа, записан в долния десен ъгъл, Ричър знаеше, че снимката е направена рано вечерта.

Всички изглеждаха малко по-възрастни, отколкото ги помнеше. Косата на Ороско беше посивяла на слепоочията, а край очите му имаше бръчки. Франц май беше отслабнал малко. Раменете му вече не бяха толкова широки. Суон беше все така едър — с гръден кош като буре и малко натежал корем. Косата му беше къса и се беше отдръпнала на два-три сантиметра назад от челото му. Постоянното гримасничене бе издълбало бръчки от двете страни на устата на Санчес.

Изглеждаха по-възрастни, но и по-мъдри. Дори на снимката си личаха талантът, опитът и уменията им. Както и другарството и взаимното доверие, подновено от новата им среща. Четирима сериозни мъже. По мнението на Ричър бяха четирима от най-добрите осем в света.

Кой или какво беше успяло да ги победи?

Зад тях, в ракурс, се виждаха смътно познати пътеки между щандове в магазин.

— Къде е направена снимката? — попита Ричър.

— В аптеката в Кълвър Сити. До офиса на Франц. Човекът зад щанда си ги спомни. Суон си купил аспирин.

— Аспирин ли?

— За кучето си. Имало артрит на задните крака. Суон му давал по една четвъртинка аспирин на ден. Аптекарят каза, че това е обичайна доза за кучета. Особено за големите.

— Колко аспирин си е купил?

— Най-голямата опаковка. Деветдесет и шест таблетки, от обикновения аспирин.

— По една четвъртинка на ден това стига за една година и деветнайсет дни — обади се Диксън.

Ричър отново погледна снимката. Четирима мъже, които се държаха спокойно, без да бързат, сякаш разполагаха с безкрайно много време за обичайна покупка за домашния любимец на единия от тях, планирана да му стигне за повече от една година напред.

Не са знаели какво ги очаква.

Кой или какво беше успяло да ги победи?

— Може ли да задържа снимката? — попита Ричър.

— Защо? — попита Мони. — Какво виждаш на нея?

— Четирима стари приятели.

Мони кимна.

— Вземи я. Това е копие.

— Какво следва сега?

— Останете тук — каза Мони, затвори куфарчето си и шумно щракна с ключалките. — Обадете ми се, ако видите някой да души наоколо. И повече не се впускайте в независими акции, става ли?

— Дойдохме само за погребението — отвърна Ричър.

— Погребението на кого?

Ричър не отговори. Вместо това се изправи, обърна се и отново погледна снимката на Ракел Уелч. В отражението на стъклото видя Мони да става от стола си. Останалите го последваха. Когато един седнал човек се изправя, той се накланя малко напред. А когато няколко души се изправят едновременно, те за миг се приближават един към друг повече, отколкото когато са били седнали. Така че следващото им общо движение е да се отдръпнат назад, да отстъпят, да се пръснат, да разширят кръга, за да не нарушават личното пространство на останалите. Нили беше най-бърза, разбира се. Мони се обърна към изхода и се запровира между столовете. О’Донъл отстъпи в другата посока, към вътрешността на хотела. Диксън се измести успоредно с него — дребна и ловка, тя грациозно заобиколи една ниска масичка.

Но Томас Брант тръгна в противоположната посока.

Навътре.

Ричър не откъсваше очи от стъклото пред Ракел. Гледаше мътното отражение на Брант. Веднага разбра какво ще се случи. Брант се канеше да го потупа по дясното рамо с лявата си ръка. От Ричър се очакваше да се обърне въпросително и да отнесе силен удар в лицето.

Брант пристъпи по-близо. Ричър се концентрира върху златната халка между двете половини на горнището на банския на Ракел. Лявата ръка на Брант се плъзна напред, а дясната се отдръпна назад. Лявата беше с протегнати пръсти, а дясната беше свита в юмрук, голям колкото топка за софтбол. Добра техника, но далеч не съвършена.

Ричър усещаше, че краката на Брант не са разположени както трябва. Брант беше побойник, но не и боксьор. Освен това в момента действаше с петдесет процента от възможностите си.

Брант потупа Ричър по рамото.

Тъй като беше подготвен, Ричър се завъртя много по-бързо, отколкото се очакваше от него, и хвана идващия удар с дланта на лявата си ръка, протегната далеч пред лицето. Все едно улови къса топка. Удара си го биваше. Зад него имаше доста маса. Чу се страхотен плясък. Ричър усети вибрациите чак в сухожилията си.

А след това всичко беше въпрос на нечовешки самоконтрол.

Целият животински инстинкт на Ричър и мускулната му памет му заповядваха да блъсне с глава вече повредения нос на Брант. Беше очевидно. Използвай адреналина. Счупи се в кръста и с всичка сила забий чело в целта. Ричър беше овладял това движение още когато беше на пет. Години по-късно се беше превърнало в почти задължителна реакция.

Но Ричър се овладя.

Остана неподвижен, като просто стискаше свития юмрук на Брант. Погледна го в очите, бавно издиша и поклати глава.

— Вече се извиних — каза. — И сега се извинявам за втори път. Ако това не ти стига, изчакай всичко да свърши, става ли? Аз никъде няма да ходя. Можеш да вземеш двама приятели и да ми скочите тримата, когато не го очаквам. Така ще бъде честно, нали?

— Може и така да направя — каза Брант.

— Така и трябва. Но внимавай кого ще вземеш. Не взимай хора, които не могат да си позволят да прекарат половин година в болница.

— Много си як, така ли?

— От нас двамата ти си с шина на лицето.

Къртис Мони дойде при тях.

— Няма да има бой. Нито сега, нито после.

Той хвана Брант за яката и го задърпа навън. Ричър изчака и двамата да излязат, преди лицето му да се изкриви в болезнена гримаса. Той яростно разтърси ръката си и се оплака:

— По дяволите, как боли!

— Сложи й лед — предложи Нили.

— Хвани с тази ръка една студена бира — посъветва го О’Донъл.

— Престани да се лигавиш и чуй нещо за числото шестстотин и петдесет — намеси се Диксън.

34

Четиримата се качиха в стаята на Диксън и тя нареди седемте списъка на леглото.

— Значи тук имаме поредица от седем календарни месеца — започна тя. — Анализ на резултати. Нека за по-просто да ги наричаме „успехи“ и „неуспехи“. Първите три месеца са доста добри. Много успехи и малко неуспехи. Общата успеваемост е около деветдесет процента. Поточно малко над осемдесет и девет цяло и три процента, ако предпочитате.

— Давай нататък — каза О’Донъл.

— После, през четвъртия месец, всичко тръгва надолу.

— Това вече го знаем — обади се Нили.

— Значи можем да приемем първите три месеца за основа. Знаем, че са в състояние да постигат деветдесет процента успеваемост. Способни са на това. Да приемем, че са можели или е трябвало да продължат да постигат същите резултати за неопределен период от време.

— Но не са го направили — каза О’Донъл.

— Били са в състояние, но не са го направили. И какъв е резултатът?

— След четвъртия месец има повече неуспехи отпреди — каза Нили.

— Колко повече?

— Не знам.

— Но аз знам — каза Диксън. — Ако бяха продължили с обичайното си темпо през вторите четири месеца, щяха да си спестят точно шестстотин и петдесет неуспеха.

— Честно?

— Честно — каза Диксън. — Числата не лъжат. В края на третия месец се е случило нещо, което им е струвало шестстотин и петдесет бъдещи неуспехи, които са могли да бъдат избегнати.

Ричър кимна. Общо 183 дни, 2197 събития, 1314 успеха и 883 неуспеха. Но разпределението изобщо не беше равномерно. През първите три месеца имаше 897 събития, 802 успеха и 95 неуспеха. През следващите четири месеца — 1300 събития, някакви жалки 512 успеха и катастрофалните 788 неуспеха, 650 от които са могли да бъдат избегнати, ако нещо не се беше променило.

— Как ми се иска да знаехме какво е това — каза той.

— Саботаж — заключи О’Донъл. — Някой е получил пари, за да прецака работата.

— По сто бона всеки път? — обади се Нили. — Шестстотин и петдесет пъти? Доста добра поръчка.

— Не може да е саботаж — каза Ричър. — За сто бона можеш да изгориш до основи всяка фабрика, офис или цяла сграда без никакъв проблем. Сигурно можеш да изгориш цял град. Няма нужда да се плаща отделно за всеки случай.

— Тогава какво е?

— Не знам.

— Но се връзва, нали? — каза Диксън. — Между това, което е знаел Франц, и това, което е знаел Санчес, има определена математическа връзка.

* * *

Минута по-късно Ричър отиде до прозореца на Диксън и погледна навън.

— Дали можем да предположим, че Ороско е знаел същото, което е знаел Санчес? — попита той.

— Абсолютно — отвърна О’Донъл. — Както и обратното. Бяха приятели. Работеха заедно. През цялото време са общували.

— Значи ни липсва само това, което е знаел Суон. Имаме късчетата от мозайката от другите трима. Но от него няма нищо.

— Къщата му беше чиста. Там нямаше нищо.

— Значи е в кабинета му.

— Той нямаше кабинет. Нали са го уволнили?

— Да, но съвсем скоро. Значи кабинетът му още е празен. Все пак те уволняват хора, а не наемат нови. Значи имат предостатъчно помещения. Просто са заключили кабинета му. Компютърът му още си стои на бюрото. И в чекмеджетата на бюрото може да има някакви записки.

— Искаш пак да отидем при Жената-дракон? — попита Нили.

— Мисля, че се налага.

— По-добре да се обадим, преди да отидем чак дотам.

— По-добре направо да се изтърсим.

— Бих искал да видя къде е работил Суон — обади се О’Донъл.

— И аз — каза Диксън.

Диксън седна зад волана на наетата от нея кола. Тя зави на изток по Сънсет Булевард, търсейки изход към магистрала 101. Нили й обясни накъде да кара. Беше сложен маршрут. В тежък трафик. Но самият път през Холивуд беше живописен. Диксън, изглежда, караше с удоволствие. Обичаше Лос Анджелис.

* * *

Мъжът в тъмносиния костюм и тъмносиния крайслер ги следеше през цялото време. Когато минаха покрай телевизионното студио на Канал 5, точно преди да излязат на магистралата, той извади телефона си, за да докладва на своя шеф.

— Тръгнаха на изток. И четиримата, в една кола.

— Аз съм още в Колорадо — отвърна шефът му. — Продължавай да ги следиш.

35

Диксън влезе през отворения портал на „Нова ера“ и паркира на същото място за посетители, което беше използвала Нили — с фаровете към блестящата квадратна сграда на компанията. Паркингът беше полупразен. Редките дървета бяха неподвижни в задушния въздух. На рецепцията беше същата млада жена. Със същата риза с къси ръкави и същите бавни реакции. Чу как се отварят вратите, но не вдигна поглед, докато Ричър не отпусна ръка на плота пред нея.

— С какво мога да ви помогна? — попита.

— Трябва пак да се видим с мисис Беренсън — каза Ричър. — От „Човешки ресурси“.

— Ще проверя дали е свободна — отвърна служителката. — Седнете, моля.

О’Донъл и Нили седнаха, но Ричър и Диксън останаха прави. Диксън беше твърде напрегната, за да седи повече през този ден. Ричър остана прав, защото щеше да се озове плътно до Нили, ако седнеше до нея, а ако не седнеше до нея, тя щеше да се чуди защо.

Отново изчакаха четири минути, преди токчетата на Беренсън да затракат по пода. Тя излезе от коридора, зави зад ъгъла и не се поколеба. Просто кимна на служителката в знак на благодарност, подмина я и тръгна право към тях. Усмихна се по два различни начина — веднъж на Ричър и Нили, защото ги познаваше, и веднъж на О’Донъл и Диксън, защото не ги беше виждала преди. Стисна ръцете на всички. Под грима й се виждаха същите белези, а дъхът й беше все така леден. Беренсън отвори вратата от алуминий и отстъпи встрани, така че всички да влязат пред нея в конферентната зала.

Когато в помещението имаше петима души, не достигаше един стол, така че Беренсън остана права до прозореца. Проява на вежливост, която освен това й даваше психологическо преимущество. Така гостите трябваше да вдигат очи към нея и да ги присвиват, защото светлината идваше зад гърба й.

— С какво мога да ви бъда полезна днес? — попита тя.

В гласа й се усещаше лека снизходителност. Малко раздразнение. Ударение на думата „днес“.

— Тони Суон е изчезнал — каза Ричър.

— Изчезнал?

— Тоест не можем да го открием — обясни той.

— Не разбирам.

— Какво толкова сложно има?

— Но той може да е навсякъде. Може да си е намерил нова работа извън щата. Или най-сетне да е отишъл на почивка. Някъде, където винаги е искал да отиде. Хората често постъпват така, когато се озоват в положението на мистър Суон. Нещо като утешителна награда.

— Кучето му е умряло от жажда, защото е оставено само в къщата му — обади се О’Донъл. — Не виждам нищо утешително в този факт. Суон не е заминал някъде, където е искал да отиде.

— Кучето му е умряло? Ужасно.

— И ние така мислим — каза Диксън.

— Казваше се Мейси — съобщи Нили.

— Не виждам как мога да ви помогна — каза Беренсън. — Мистър Суон си тръгна преди повече от три седмици. Не трябва ли да се обърнете към полицията?

— Те вече работят по въпроса — отвърна Ричър. — Ние също.

— Не виждам как мога да ви помогна.

— Бихме искали да погледнем бюрото му. И компютъра. Както и бележника. Може да има някакви бележки. Някаква информация, записки за планирани срещи.

— Бележки за какво?

— За това, заради което е изчезнал.

— Той не е изчезнал заради „Нова ера“.

— Най-вероятно е така. Но понякога хората вършат и лична работа в работно време. Понякога си записват и неща от живота си извън компанията.

— Не и тук.

— Защо не? През цялото време ли работите на сто процента?

— Тук няма бележки. Тук изобщо няма хартия. Нито химикалки, нито моливи. Обичайни мерки за сигурност. Работим изобщо без хартия. Така е много по-безопасно. Това е правило на компанията. Ако някой го наруши, го уволняваме незабавно. Тук всичко се прави на компютър. Имаме вътрешна мрежа с допълнително осигуряване и автоматична проверка на данните.

— Тогава можем ли да погледнем компютъра му? — попита Нили.

— Няма проблем да го погледнете — отвърна Беренсън. — Но това няма да ви помогне с нищо. Когато някой напусне компанията, до трийсет минути изнасят диска от компютъра му и го унищожават. Смачкват го. Физически. С чукове. Това също е обичайна мярка за сигурност.

— С чукове? — учуди се Ричър.

— Това е единственият сигурен метод. Във всички останали случаи част от данните могат да бъдат възстановени.

— Значи от него не е останала никаква следа?

— Опасявам се, че не.

— Имате доста строги правила.

— Знам. Именно мистър Суон ги въведе. Още през първата си седмица. Правилата бяха първата му сериозна работа за компанията.

— Той говореше ли с някого? — попита Диксън. — Имаше ли приятели от службата? Някой, с когото да споделя, ако има проблем?

— Личен проблем? — отвърна Беренсън. — Съмнявам се. Все пак той играеше ролята на ченге на компанията. За да работи успешно, трябваше да се държи настрана от колегите си.

— А шефът му? — попита О’Донъл. — Може би са споделяли помежду си. Все пак са били от една и съща страна.

— Обещавам да го попитам — отвърна Беренсън.

— Той как се казва?

— Не мога да ви кажа.

— Много сте дискретна.

— Мистър Суон настояваше за това.

— Можем ли да се срещнем с този човек?

— В момента отсъства от града.

— Тогава кой го замества?

— В някакъв смисъл именно мистър Суон. Правилата му се спазват строго.

— Той говореше ли с вас?

— За лични неща? Не, определено не.

— Стори ли ви се разтревожен или притеснен през седмицата, в която напусна?

— Не съм забелязала.

— Често ли говореше по телефона?

— Със сигурност. Тук всички говорим често по телефона.

— Според вас какво се е случило с него?

— Според мен? — повтори Беренсън. — Наистина не знам. Изпратих го до колата му и го уверих, че когато нещата потръгнат, веднага ще му се обадя и ще го помоля да се върне, а той отговори, че ще чака да му се обадя. Тогава го видях за последен път.

* * *

Четиримата се върнаха в колата на Диксън и се отдалечиха на заден ход от огледалното стъкло. Ричър гледаше как отражението на форда става все по-малко.

— Изгубихме си времето — каза Нили. — Нали ти казах, че трябваше да се обадим по телефона.

— Аз исках да видя къде е работил — каза Диксън.

— „Работил“ не е съвсем точно казано — обади се О’Донъл. — Тук просто са го използвали. За една година са източили всичко от главата му, а после са го изритали. Просто са искали да купят идеите му, а не да го наемат.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Нили.

— Тук не се произвежда нищо. Сградата не е обезопасена.

— Очевидно. Значи имат и трета сграда. Някаква отдалечена фабрика, където е истинското производство.

— Защо не получихме и адреса от Ю Пи Ес?

— Може да е таен и да не получават поща на него.

— Иска ми се да разбера какво произвеждат.

— Защо? — попита Диксън.

— Просто ми е любопитно. Колкото повече знаем, толкова по-добри шансове имаме.

— Добре, провери ги — каза Ричър.

— Не познавам човек, когото да попитам.

— Аз познавам — обади се Нили. — Познавам един човек, който работи в отдела за поръчки на Пентагона.

— Обади му се — каза Ричър.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше за Алън Мейсън, провеждаше срещата си в хотела в Денвър, щата Колорадо. Посетителят му се беше появил точно навреме, придружен от един-единствен бодигард. Мейсън беше изтълкувал и двата факта като положителен знак. Той високо ценеше точността в бизнеса. А да седи сам срещу двама души за него беше истински лукс. Най-често се случваше хората от другата страна да са от шест до десет.

И така, добро начало, а след него — чувствителен напредък. Нямаше никакви извинения за закъснели доставки, занижено производство или други трудности. Никакви игри на нерви. Никакви опити за предоговаряне. Нито раздути цени. Сделката беше осъществена точно при договорените условия — шестстотин и петдесет бройки по сто хиляди долара всяка.

Мейсън беше отворил куфарчето си и посетителят му беше започнал дългия процес по изчисляване на общата сума на материалните активи в него. Стойността на сметките в швейцарски банки и облигациите на приносител бе безспорна. Стойността на диамантите се определяше по-субективно. Теглото в карати, разбира се, беше ясно, но цената зависеше и от шлифовката, и от бистротата. В действителност хората на Мейсън нарочно ги бяха оценили по-ниско, за да си осигурят печалба при осъществяването на сделката. Посетителят бързо се увери в това. В крайна сметка обяви, че е удовлетворен и куфарчето наистина съдържа шейсет и пет милиона долара.

В този момент куфарчето стана негово.

В замяна Мейсън получи ключ и лист хартия.

Ключът беше малък, стар и издраскан. Приличаше на копие от ключ, направено при ключар в железарски магазин. Ключът отваряше катинара, с който беше заключен един контейнер на доковете на пристанището в Лос Анджелис.

Листът хартия беше товарителница, в която беше описано съдържанието на контейнера — шестстотин и петдесет DVD плейъра.

След като посетителят на Мейсън и бодигардът му си тръгнаха, Мейсън отиде в банята и изгори паспорта си в тоалетната чиния. Половин час по-късно от хотела излезе Андрю Макбрайд и пое обратно към летището. С изненада откри, че с нетърпение очаква да чуе музиката, която звучеше успокояващо в мотрисата.

* * *

Франсис Нили се обади в Чикаго от задната седалка на колата на Диксън. Нареди на помощника си да изпрати имейл до нейния познат в Пентагона и да обясни, че тя не е в офиса, защото е заминала по работа в Калифорния и няма възможност да му се обади по специалната телефонна линия, но иска да направи запитване за продукта, който произвежда компанията „Нова ера“. Нили знаеше, че познатият й щеше да се чувства по-спокоен, ако й отговори с имейл вместо в разговор по обикновен мобилен телефон.

— Значи в офиса ти има специални телефонни линии? — попита О’Донъл.

— Естествено.

— Страхотно. А кой е този тип?

— Един тип — отвърна Нили. — Който ми дължи услуга.

— Голяма ли?

— Да.

Диксън слезе от магистрала 101 на Сънсет Булевард и зави на запад към хотела. Имаше задръстване. Разстоянието беше по-малко от три мили, но ако тичаха, щяха да стигнат по-бързо. Когато най-сетне пристигнаха, пред хотела беше паркиран форд краун виктория. Цивилна полицейска кола. Но не тази на Томас Брант. Колата беше по-нова, непокътната и в друг цвят.

Колата на Къртис Мони.

Той излезе от нея веднага щом Диксън паркира. Дойде направо при тях — нисък, набит и уморен. Спря точно пред Ричър и замълча за миг. После попита:

— Някой от твоите приятели имаше ли татуировка на гърба?

Говореше меко, тихо и съчувствено.

— Господи — промълви Ричър.

36

Мануел Ороско беше учил четири години в колеж със стипендия от армията и с идеята да стане офицер от пехотата. Малката му сестричка беше изпаднала в ирационална паника и беше решила, че брат й ще свърши в чувал, обезобразен до неузнаваемост, заради което няма да могат да идентифицират трупа. Значи така и нямаше да разбере какво е станало с него. Той й бе разказвал за опознавателните табелки, които носят всички войници. Тя бе възразила, че табелката може да се изгуби. Той й бе разказал за отпечатъците от пръсти. Тя бе възразила, че някоя бомба може да му откъсне и двете ръце. Той й бе разказал за разпознаването по зъбите. Тя бе възразила, че бомбата като нищо може да му откъсне и челюстта. По-късно той бе осъзнал, че тревогата й е по-дълбока, и бе решил, за да я успокои, да си татуира на гърба с големи букви „Ороско, М.“ и със също толкова големи цифри — армейския личен номер. Беше се прибрал вкъщи, беше си съблякъл ризата и триумфално й беше показал татуировката — и изобщо не бе разбрал защо детето бе заплакало още по-сърцераздирателно.

В крайна сметка обаче Мануел Ороско не беше стигнал до пехотата, а беше постъпил в сто и десета част на военната полиция, където Ричър незабавно го беше прекръстил „Мешката“, защото широкият му мургав гръб с име и номер приличаше на обикновена войнишка торба.

А сега, петнайсет години по-късно, Ричър стоеше на напечения от слънцето паркинг на „Шато Мармонт“.

— Намерили сте още един труп — изрече той.

— Опасявам се, че да — отвърна Мони.

— Къде?

— Горе-долу на същото място. В една клисура.

— Хвърлен от хеликоптер?

— Най-вероятно.

— Ороско — каза Ричър!

— Така пише на гърба му — отвърна Мони.

— Тогава защо ме попита?

— За да бъда сигурен.

— Ако всички трупове бяха толкова лесни за разпознаване, а?

— Кой е най-близкият му роднина?

— Има по-малка сестра.

— Значи по-добре вие да го разпознаете официално. Ако не възразявате. Наистина предпочитам по-малката му сестра да не го вижда.

— Колко време е бил в тази клисура?

— Прекалено дълго.

Четиримата се качиха обратно в колата и Диксън подкара след Мони на север от Глендейл. Мълчаха. Ричър седеше отзад до О’Донъл и като него си припомняше моменти от приятелството си с Ороско. Мануел беше истински клоун — отчасти нарочно, отчасти неволно. Беше от мексикански произход, роден в Тексас и отгледан в Ню Мексико, но от години се преструваше на бял австралиец. Наричаше всички братче. Като офицер имаше отлични качества на командир, но всъщност никога не издаваше заповеди. Изчакваше по-младшия офицер да схване основната идея и после казваше: Заеми се, братче.

Това се беше превърнало в част от жаргона на отряда — почти толкова често употребявана фраза, колкото и Военните следователи са недосегаеми.

Кафе?

Заеми се, братче.

Цигара?

Заеми се, братче.

Да застрелям ли този кучи син?

Заеми се, братче.

— Вече го знаехме — обади се О’Донъл. — Очакваше се.

Никой не му отговори.

Крайната им цел се оказа чисто нов медицински център с болница от едната страна на широка нова улица. От другата страна на улицата беше моргата, която обслужваше по-малките общини в окръг Лос Анджелис. Представляваше бял бетонен куб върху колони с височина един етаж. Линейките спираха директно под сградата, до скритите асансьори. Елегантно, чисто и дискретно. По калифорнийски. Мони паркира на едно от местата за посетители. Диксън спря до него. Всички слязоха от колите и се заоглеждаха наоколо. Не бързаха.

Никой не се радваше на това пътуване.

Накрая Мони тръгна напред. В края на маркирана за пешеходци алея през паркинга имаше асансьор за персонала. Мони натисна бутона за повикване, вратата на асансьора се отвори и ги лъхна студен въздух с миризма на химикали. Мони влезе пръв, след него Ричър, после О’Донъл, Диксън и Нили.

Мони натисна бутона за четвъртия етаж.

Там беше студено като в хладилна камера. Мястото за посетители бе тясно, отделено от работното помещение с широк вътрешен прозорец с щора. Мони го подмина и отвори друга врата. Три от стените бяха заети от хладилни контейнери. Десетки. Въздухът бе леденостуден, натежал от миризми. Мони дръпна един от контейнерите. Той се плъзна леко навън. Докрай. Блъсна се в гумените уплътнители и спря.

Вътре имаше замразен труп. Мъж. Латиноамериканец. Китките и глезените му бяха вързани с грубо въже, което се беше врязало в плътта. Ръцете му бяха извити зад гърба. Главата и раменете бяха ужасно обезобразени. Беше неузнаваем.

— Паднал е надолу с главата — прошепна Ричър. — Щом е бил вързан така. Ако сте сигурни за хеликоптера.

— Няма следи от кола или стъпки до трупа — отвърна Мони.

Беше трудно да се различат други медицински детайли. Разлагането на трупа беше в напреднала фаза, но заради жегата и сухия пустинен въздух беше протекло по-скоро като мумифициране. Тялото беше сбръчкано и смалено. Изглеждаше кухо. Имаше следи от животни, но не много. Тясната стръмна клисура се беше оказала пречка за тях.

— Можете ли да го разпознаете? — попита Мони.

— Всъщност не — отвърна Ричър.

— Провери татуировката.

Ричър не помръдна.

— Да повикам ли санитар? — предложи Мони.

Ричър поклати глава и пъхна ръка под леденото рамо на трупа. Повдигна го. Тялото тромаво се обърна наведнъж. Падна по лице, а ръцете се вдигнаха нагоре — вързани и изкривени, сякаш беше продължил да се бори до последно.

Ричър си помисли, че е било точно така.

Татуировката беше малка и набръчкана заради изсъхналата кожа и неестествения ъгъл на ръцете.

Беше избеляла с времето.

Но нямаше как да я сбърка.

Ороско, М.

И деветцифрен личен номер.

— Той е — каза Ричър. — Мануел Ороско.

— Много съжалявам — обади се Мони.

За момент настъпи тишина. Не се чуваше нищо, освен свистенето на хладния въздух през алуминиевите вентилационни шахти.

— Продължавате ли да претърсвате района? — попита Ричър.

— За останалите? — отвърна Мони. — Не. Все пак не е изчезнало дете.

— Франц също ли е тук? В някое от проклетите чекмеджета?

— Искаш ли да го видиш?

— Не — каза Ричър и отново се обърна към Ороско. — Кога е аутопсията?

— Скоро.

— Дали ще разберем нещо от въжето?

— Мисля, че е твърде обикновено.

— Знаем ли точния момент, в който е настъпила смъртта?

Мони леко се усмихна.

— В момента, в който се е ударил в земята.

— Кога?

— Преди три-четири седмици. Смятаме, че е преди Франц. Но може би никога няма да разберем със сигурност.

— Ще разберем — каза Ричър.

— Как? — попита Мони.

— Ще попитам човека, който го е направил. И той ще ми каже. Към този момент ще се моли да ми каже всичко, което го попитам.

— Забрави ли, че не трябва да предприемате нищо?

— Помечтай си — отвърна Ричър.

Мони остана да попълва документите, а Ричър, Нили, Диксън и О’Донъл взеха асансьора и излязоха обратно в топлия слънчев свят. Застанаха на паркинга, без да казват нищо и без да правят нищо. Просто стояха и трепереха от потисната ярост. Знае се, че войниците не забравят за смъртта. Те живеят с нея. Приемат я. Очакват я. Някои дори я искат. Но дълбоко в себе си жадуват да умрат честно. Аз или врагът — нека по-добрият победи. Жадуват да умрат благородно. Независимо кой ще победи, искат смъртта им да означава нещо.

Войник, умрял с вързани ръце, беше нещо недопустимо. Беше символ на безпомощност, поражение и обида. Беше върхът на безсилието.

Такава смърт не оставяше място за илюзии.

— Да тръгваме — подкани ги Диксън. — Губим време.

37

Когато се върнаха в хотела, Ричър седна и загледа снимката, която му беше дал Мони. Кадърът от охранителната камера. От аптеката. Четирима мъже, застанали пред щанда.

Мануел Ороско, вляво, оглеждайки се неспокойно надясно. Калвин Франц, с ръце в джобовете и спокойно изражение. Тони Суон, който гледа право пред себе си. Хорхе Санчес — подпъхнал пръст под яката си.

Четирима приятели.

Двама от тях със сигурност бяха мъртви.

А вероятно и четиримата бяха мъртви.

— Стават и такива гадости — обади се О’Донъл.

Ричър кимна.

— И ние ги преодоляваме.

— Наистина ли? — попита Нили. — И този път?

— Досега винаги сме успявали.

— Досега никога не се е случвало подобно нещо.

— Брат ми умря.

— Знам. Но това е по-лошо.

Ричър отново кимна.

— Да, така е.

— Все пак имах някаква надежда, че другите трима са добре.

— Всички се надявахме.

— Но не е така. Всички са мъртви.

— Така изглежда.

— Трябва да работим — каза Диксън. — Друго не ни остава.

* * *

Качиха се в стаята на Диксън, но нямаше какво толкова да работят. Бяха стигнали до задънена улица. Нямаше с какво да продължат. И това усещане се усили, когато се преместиха в стаята на Нили и установиха, че нейният човек от Пентагона й е изпратил имейл. Съжалявам, но няма начин. Информацията за „Нова ера“ е секретна. Кратко и обезсърчаващо ясно.

— Май все пак не ти дължи чак толкова голяма услуга — обади се О’Донъл.

— Напротив — възрази Нили. — По-голяма, отколкото можеш да си представиш. Това просто казва повече за „Нова ера“, отколкото за нас двамата.

Тя продължи да разглежда пощенската си кутия. И спря. Защото имаше още едно съобщение от същия човек. С друг вариант на името и различен адрес.

— Безплатна поща — отбеляза тя. — За еднократно ползване.

Тя отвори съобщението, което гласеше следното:

Франсис, радвам се да те чуя. Трябва да се видим. Вечеря и кино? И трябва да ти върна дисковете на Хендрикс. Много ти благодаря за тях. Всичките ми харесаха. Шестото парче от втория албум е динамично блестящо. Обади ми се, когато идваш във Вашингтон. Възможно най-скоро.

— Имаш дискове? — попита Ричър.

— Не — отвърна Нили. — Особено пък на Джими Хендрикс. Не го обичам.

— Ходила ли си на вечеря и на кино с този тип? — попита О’Донъл.

— Никога.

— Значи те бърка с някоя друга жена.

— Не ми се вярва — възрази Ричър.

— Това е кодирано съобщение — обясни Нили. — Отговор на моя въпрос. Безобиден отговор от официалния му адрес, последван от кодирано съобщение от неофициален адрес. Пази си авторитета както в работата, така и пред мен.

— И какъв е кодът? — попита Диксън.

— Нещо свързано с шестото парче от втория албум на Хендрикс.

— Кой беше вторият албум на Хендрикс? — попита Ричър.

— „Електрическа жена“? — предположи О’Донъл.

— Не, този е по-късен — каза Диксън. — Първият се казваше „Имаш ли опит“.

— Кой беше този с голата жена на обложката?

— „Електрическа жена“.

— Страхотна обложка.

— Отвратително. Тогава си бил осемгодишен.

— Почти на девет.

— Пак е отвратително.

— „Смела като любовта“ — сети се Ричър. — Това беше вторият албум.

— А кое е шестото парче? — попита Диксън.

— Нямам представа.

— Когато работата стане сериозна — каза О’Донъл, — сериозните пичове отиват на пазар.

Вървяха дълго на изток по „Сънсет“, докато намерят магазин на „Тауър Рекърдс“. Влязоха и се озоваха сред хладен въздух, млади хора, силна музика и щандовете за рок и поп. На буква „Х“ имаше половин метър, натъпкан с дискове на Джими Хендрикс. Четири стари албума, които и Ричър знаеше, както и много други, издадени след смъртта на Хендрикс. Имаше три диска с „Смела като любовта“. Ричър извади един и го обърна. Дискът беше опакован в целофан и баркодът на магазина беше залепен точно върху втората половина от списъка с парчетата.

Същото беше и на втория диск.

И на третия.

— Свали го — предложи О’Донъл.

— Да го открадна? — не разбра Ричър.

— Не, свали целофана.

— Не може. Не сме го купили.

— Биеш ченгета, но не искаш да повреждаш стоката в музикален магазин?

— Различно е.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще го купя. Можем да го слушаме в колата. В колите нали има плейъри за дискове?

— Да, от стотина години насам — отвърна Диксън.

Ричър взе диска и се нареди на опашка зад едно момиче, чието лице бе надупчено като решето от халки. Когато стигна до касата, плати в брой с тринайсет от оставащите му осемстотин долара и за пръв път през живота си се сдоби с дигитален продукт.

— Разопаковай го — каза О’Донъл.

Целофанът беше доста плътен. Ричър изчопли едното ъгълче с нокът и после го разкъса със зъби. Накрая успя да го свали, обърна диска и прокара пръст по списъка с парчетата.

— „Малко крило“ — каза.

О’Донъл сви рамене. Нили също гледаше неразбиращо.

— Не ни помага особено — каза Диксън.

— Аз знам тази песен — каза Ричър.

— Не я пей, моля те — каза Нили.

— Добре, но какво означава? — попита О’Донъл.

— Означава, че в „Нова ера“ произвеждат оръжие, което се нарича „Малко крило“.

— Очевидно. Но това не ни помага с нищо, защото не знаем какво е „Малко крило“.

— Звучи като безпилотен самолет или нещо подобно.

— Никой ли не е чувал за него? — попита Диксън.

О’Донъл поклати глава.

— И аз не съм — каза Нили.

— Значи наистина е свръхсекретно — заключи Диксън. — Никой не говори за него нито във Вашингтон, нито на Уолстрийт, нито в Пентагона.

Ричър се опита да отвори кутийката на диска, но установи, че е залепена с етикет по цялата дължина. Изчопли го с нокти и етикетът се накъса на многобройни лепкави парченца.

— Нищо чудно, че звукозаписната индустрия е в криза — отбеляза. — Никак не е лесно да използваш продуктите им.

— Какво ще правим? — попита Диксън.

— Какво пишеше в имейла?

— Нали го прочете?

— А ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво пишеше в него?

— Да намеря шестото парче от втория албум на Хендрикс.

— И?

— И нищо друго.

— Не, освен това пишеше да се обадиш възможно най-скоро.

— Това е абсурдно — каза Нили. — Ако не иска да ми го каже в имейла, защо да ми казва по телефона?

— Не пише да се обадиш на него. В кодираните съобщения всяка дума има значение.

— Тогава на кого да се обадя?

— На някой друг. Той знае, че познаваш човек, който може да ти помогне.

— Кой би могъл да ми помогне? След като той не може?

— Имате ли общи познати? Може би във Вашингтон? Нали споменава името на града?

Нили отвори уста, за да каже „не“. Ричър видя как отрицанието се оформя на устните й. После тя се спря.

— Има една жена. Даяна Бонд. И двамата я познаваме. Тя е в екипа на един човек от Капитолия, който работи в Комисията по отбрана към Камарата на представителите.

— Ето на. Как се казва този човек?

Нили отговори с едно име, което всички знаеха, но не им беше приятно да чуват.

— Имаш приятелка, която работи за този негодник?

— Не ми е точно приятелка.

— Надявам се.

— Всеки има нужда от работа, Ричър. Освен теб очевидно.

— Както и да е, нейният шеф подписва чековете, така че му докладват за всичко. Знае какво е „Малко крило“. Значи и тя знае.

— Освен ако не е секретно.

— Този тип не може и името си да напише, ако някой не му диктува. Сигурен съм, че ако той знае, значи и тя знае.

— Тя няма да ми каже нищо.

— Напротив. Ще играеш твърдо. Ще й се обадиш и ще й кажеш, че навън се говори за „Малко крило“ и ако не ти разкаже всичко, което знае, ще се обадиш във вестниците и ще кажеш, че информацията е изтекла от кабинета на нейния шеф.

— Това е мръсен номер.

— Това е политика. Не вярвам да не е чувала нищо, щом работи за този тип.

— Налага ли се? Има ли връзка с нашата работа?

— Колкото повече знаем, толкова по-добре.

— Не искам да я намесвам.

— Но твоят човек от Пентагона явно иска — обади се О’Донъл.

— Просто Ричър така предполага.

— Не, не е само това. Спомни си съобщението. Пишеше, че шестото парче било „динамично блестящо“. Доста странна фраза. Можеше просто да напише, че е страхотно. Или блестящо. Или дори динамично. Но той е написал „динамично блестящо“ — две думи, които започват с „д“ и „б“. Като инициалите на Даяна Бонд.

38

Нили настоя да остане сама, докато говори с Даяна Бонд. Когато се върнаха в хотела, тя отиде в един отдалечен ъгъл на фоайето и набра множество телефонни номера един след друг. После проведе сериозен разговор. Когато свърши, бяха минали цели двайсет минути. По лицето й се четеше леко отвращение. В жестовете й — леко неудобство. Но освен това изглеждаше и приятно развълнувана.

— Трябваше ми доста време, докато я открия — съобщи. — Оказа се, че не е толкова далеч от нас. Била във военновъздушната база „Едуардс“ за няколко дни. За някаква голяма презентация.

— Значи затова твоят човек казваше да се обадиш възможно най-скоро — каза О’Донъл. — Знаел е, че ще бъде в Калифорния. Всяка дума има значение.

— Какво ти каза? — попита Ричър.

— Ще дойде тук — отвърна Нили. — Иска да се срещнем лично.

— Наистина ли? — каза Ричър. — Кога?

— Веднага щом успее да се откъсне за малко.

— Впечатляващо.

— И още как. Това „Малко крило“ явно наистина е важно.

— Неприятен ли ти беше разговорът?

Нили кимна.

— Цялата история ми е неприятна.

* * *

Четиримата се качиха в стаята на Нили, за да разгледат картите и да преценят кога най-рано ще пристигне Даяна Бонд. Военновъздушната база „Едуардс“ беше от другата страна на планините Сан Габриел, в пустинята Мохаве, на около 70 мили на североизток, след Палмдейл и Ланкастър, някъде на половината разстояние до Форт Ъруин. Значи поне два часа, ако Бонд можеше да тръгне веднага. Или по-дълго, ако не можеше.

— Отивам да се разходя — заяви Ричър.

— Идвам с теб — каза О’Донъл.

Пак тръгнаха на изток по Сънсет Булевард. Беше ранен следобед и Ричър усещаше силното слънце по обръснатата си глава. Слънчевите лъчи сякаш ставаха още по-силни, след като се отразят от блестящите частици замърсен въздух.

— Трябва да си купя шапка — отбеляза Ричър.

— Трябва да си купиш по-хубава риза — предложи О’Донъл. — Вече можеш да си го позволиш.

— Мога — съгласи се Ричър.

Видяха един магазин, покрай който бяха минали по-рано на път за „Тауър Рекърдс“. Беше от популярна верига за конфекция. Витрината беше подредена с вкус, икономично и в бледи цветове, но вътре не беше скъпо. Продаваха джинси, спортни панталони, ризи и тениски. И бейзболни шапки. Шапките бяха нови, но изглеждаха, все едно са били носени и прани хиляди пъти. Ричър си избра една синя, без надпис. Никога не си купуваше дрехи с надписи. Твърде дълго беше носил униформа. За тринайсет години му беше омръзнало от табелки с имена, значки и абревиатури.

Ричър си сложи шапката и се обърна към О’Донъл.

— Как ти се струва?

— Виж се в огледалото — отвърна О’Донъл.

— Няма значение какво ще видя в огледалото. Ти си човекът, който се присмива на външния ми вид.

— Шапката е хубава — отвърна О’Донъл.

Ричър я остави на главата си и прекоси магазина до ниска масичка, на която бяха натрупани тениски. В центъра на масата имаше манекен, облечен с две тениски една върху друга — светлозелена и тъмнозелена. Долната тениска се показваше под горната. Заедно изглеждаха плътни и обемни.

— Как ти се струва? — попита пак Ричър.

— Има такава мода — отвърна О’Донъл.

— Дали трябва да са в различен размер?

— Не, не мисля.

Ричър си избра светлосиня и тъмносиня тениска — и двете с най-големия размер. Свали си шапката и занесе трите покупки на касата. Не поиска да му ги опаковат, а вместо това откъсна етикетите и съблече ризата насред магазина. Зачака гол до кръста в хладния въздух от климатика.

— Имате ли кошче? — попита.

Момичето зад щанда се наведе и извади пластмасово кошче с найлонов плик в него. Ричър хвърли старата си риза и си облече новите тениски една върху друга. Повъртя се малко в тях, докато ги нагласи, и си сложи шапката. После излезе обратно на улицата и зави на изток.

— От какво бягаш? — попита го О’Донъл.

— От нищо.

— Можеше да си запазиш старата риза.

— Това е първата крачка по наклонената плоскост — възрази Ричър. — Ако нося резервна риза, скоро ще започна да нося и резервен панталон. Тогава ще ми трябва и куфар. И преди да се усетя, вече ще имам къща, кола, пенсионна осигуровка и купища документи, които да попълвам по цял ден.

— Всички хора правят така.

— Не и аз.

— Значи наистина бягаш от нещо. От какво?

— Предполагам, от това да бъда като всички останали?

— Аз съм като всички останали хора. Имам къща, кола и пенсионна осигуровка. И попълвам документи.

— Щом ти харесва.

— Мислиш ли, че съм обикновен?

Ричър кимна:

— Да, в това отношение.

— Не всички могат да бъдат като теб.

— По-скоро някои от нас не могат да бъдат като теб.

— А ти искаш ли?

— Не става въпрос за желание. Просто не мога да го направя.

— Защо?

— Добре, значи бягам — съгласи се Ричър.

— От какво? Да не станеш като мен?

— Да не стана различен от това, което бях преди.

— Ние всички сме различни отпреди.

— Но не на всички ни харесва.

— На мен не ми харесва — каза О’Донъл. — Но се справям някак си.

Ричър кимна.

— Справяш се страхотно, Дейв. Наистина. Всъщност се тревожа за себе си. Гледам теб, Нили и Карла и се чувствам като неудачник.

— Наистина ли?

— Виж на какво приличам.

— Единственото, което ние имаме, а ти нямаш, са куфарите.

— Да, но какво имам аз, което вие нямате?

О’Донъл не отговори. Двамата завиха на север по „Вайн“ — в един обикновен следобед във втория по големина град в Америка — и видяха двама души с пистолети, които скочиха в движение от една кола.

39

Колата беше чисто нов черен седан лексус. Набра скорост и потегли веднага след като остави двамата мъже на тротоара, на трийсетина метра от Ричър и О’Донъл. Мъжете с пистолетите бяха човекът със стоката и човекът с парите от празния паркинг зад Музея на восъчните фигури. Пистолетите им бяха „Ей Ем Ти Хардболър“ — от неръждаема стомана, копие на стандартния модел „Колт Гъвърмънт 1911“ калибър .45. Ръцете, които държаха пистолетите, леко трепереха и описваха 90-градусови дъги като във филмите.

О’Донъл пъхна ръце в джобовете си.

— За нас ли идват? — попита.

— За мен — отвърна Ричър.

Хвърли поглед през рамо, за да провери какво има зад него. Не се притесняваше особено, че ще бъде улучен от лош стрелец с малокалибрен пистолет от трийсет метра разстояние. Беше едра мишена, но статистическата вероятност беше на негова страна. Пистолетите бяха за близка стрелба. В реална ситуация един опитен стрелец трябва да се намира на около пет метра от целта, за да улучи смъртоносно. Но дори ако не улучеха самия Ричър, можеха да улучат някой друг. Например някой минувач на цяла пресечка разстояние оттам или дори ниско прелитащ самолет. Странични щети. Улицата гъмжеше от потенциални мишени. Мъже, жени, деца и още някакви същества, за които Ричър не беше сигурен в коя категория попадат.

Той пак се обърна напред. Двамата не бяха напреднали особено — не повече от няколко крачки. О’Донъл не откъсваше поглед от тях.

— Трябва да ги махнем от улицата, Дейв — каза Ричър.

— Разбрано — отвърна О’Донъл.

— Наляво — каза Ричър.

Най-близката врата беше входът към тясното студио на гледачка на таро. Умът на Ричър работеше с ледена, свръхзвукова прецизност. Тялото му се движеше нормално, но светът около него сякаш бе застинал. Тротоарът се превърна в диаграма с четири координатни оси. Напред, назад, встрани и във времето.

— Крачка назад и наляво, Дейв — каза той.

О’Донъл беше като слепец. Очите му бяха приковани върху двамата мъже. Чу гласа на Ричър и бързо направи крачка назад и наляво. Ричър отвори вратата на студиото и я задържа, за да пропусне О’Донъл да влезе покрай него. Двамата продължаваха да се приближават към тях. Вече бяха на двайсет метра. Ричър се пъхна вътре след О’Донъл. В студиото нямаше никой, освен едно момиче на около деветнайсет, което седеше до масата. Масата беше обикновена, кухненска, дълга около два метра, покрита с червено платно. На нея бяха наредени тестета карти. Младата жена беше с дълга тъмна коса, облечена с виолетова рокля от тюл, която сигурно боядисваше кожата й.

— Имаш ли задна стая? — попита я Ричър.

— Само тоалетна — отвърна тя.

— Влез вътре и легни на пода. Веднага.

— Какво става?

— Ти ми кажи.

Младата жена не помръдна, докато ръцете на О’Донъл не се показаха от джобовете му. На десния му юмрук беше боксът — като ухилена акула. С лявата ръка държеше ножа — затворен, докато не се отвори със звук, подобен на изхрущяване на счупена кост. Жената скочи и избяга. Работещо момиче от Вайн Булевард. Знаеше правилата на играта.

— Кои са тези? — попита О’Донъл.

— С техните пари си купих тениските — обясни Ричър.

— Ще има ли проблем?

— Възможно е.

— План?

— Харесват ли ти пистолетите им?

— По-добре са от нищо.

— Добре тогава.

Ричър повдигна червената покривка на масата, приклекна и се промуши назад под нея, заставайки на колене. О’Донъл го последва и дръпна покривката обратно на мястото й. После я докосна с ножа си — късо, почти нежно странично замахване — и пред него се появи процеп. Той го разшири с пръстите си до размера на око. После направи същото пред Ричър. Ричър натисна долната страна на масата с длани. О’Донъл премести ножа в дясната си ръка и притисна масата над главата си с лявата.

После зачакаха.

Двамата мъже стигнаха до вратата за около осем секунди. Спряха, надникнаха през стъклото, после отвориха вратата и влязоха. Спряха отново — на два метра пред масата, с протегнати ръце, в които държаха пистолетите си успоредно на пода.

Пристъпиха предпазливо напред.

И отново спряха.

На дясната си ръка О’Донъл носеше бокса, с нея държеше и ножа, но все пак това беше единствената свободна ръка от четирите под масата. Той я използва за отброяване. Палец, показалец, среден пръст. Едно, две, три.

На „три“ Ричър и О’Донъл едновременно бутнаха масата нагоре. Блъснаха я по диагонал, метър нагоре и метър и напред. Масата се преобърна във въздуха и първо помете пистолетите на противниците им, а после продължи и ги блъсна в лицата и гърдите. Беше тежка маса от солидно дърво. Може би дъб. Събори и двамата без никакви проблеми, така че те се проснаха по гръб сред облак от карти, затиснати под масата, омотани в червената покривка. Ричър се изправи, стъпи на обърнатата маса и подскочи няколко пъти отгоре й. О’Донъл прецени кога Ричър ще бъде във въздуха и ритна масата встрани, така че да открие двамата мъже под нея до кръста. Взе им пистолетите и използва ножа си, за да среже месото между палеца и показалеца и на двете им ръце. Болезнена операция, която щеше да им попречи да държат пистолет, докато не зараснат — а това можеше да продължи дълго, в зависимост от отношението им към диетата и хигиената. Ричър бегло се усмихна. Операцията беше част от стандартните процедури на специалния отряд. После усмивката му се стопи, защото се сети, че Хорхе Санчес беше измислил този номер, а точно в момента Хорхе Санчес лежеше мъртъв някъде в пустинята.

— Не беше голям проблем — каза О’Донъл.

— Още ни бива — съгласи се Ричър.

О’Донъл прибра керамичната си колекция обратно в джобовете и пъхна единия пистолет в колана си, под сакото. Подаде другия на Ричър, който го пъхна в джоба на панталоните си и дръпна тениските над него. После двамата отново излязоха навън, отправиха се на север по „Вайн“ и завиха на запад по Холивуд Булевард.

Във фоайето на хотел „Шато Мармонт“ ги чакаше Карла Диксън.

— Обади се Къртис Мони — каза тя. — Явно му е харесало това, което сте направили с пощата на Франц. Затова е накарал полицаите от управлението в Лас Вегас да проверят нещата от офиса на Санчес и Ороско. Намерили са нещо.

40

Мони се появи след трийсет минути. Влезе във фоайето на хотела — все така уморен, понесъл очуканото си кожено куфарче. Седна и попита:

— Кой е този Адриън Маунт?

Ричър вдигна поглед. „Азари Махмуд“, „Адриън Маунт“, „Алън Мейсън“, „Андрю Макбрайд“ и „Алтъни Матюс“. Сириецът и четирите му псевдонима. Не бяха казвали на Мони, че знаят за него.

— Нямам представа — отвърна той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Мони подпря куфарчето си на коленете, отвори го и извади лист хартия. Беше неясен, размазан отпечатък. Като фотокопие, пуснато по факса, или като факс, пуснат на копирна машина. Най-отгоре пишеше „Министерство на вътрешната сигурност“. Но не беше официален документ. Приличаше по-скоро на разпечатка на компютърен файл. Беше резервация, направена от Адриън Маунт за полет на Бритиш Еъруейс от Лондон до Ню Йорк, потвърдена преди две седмици, за полет преди три дни. В първа класа, еднопосочен билет, от летище „Хийтроу“ до Джей Еф Кей, място 2К в последния полет за деня — скъп билет, платен с валидна кредитна карта. Резервацията беше направена през английския сайт на Бритиш Еъруейс, но нямаше как да знаят в коя точка на света някой е цъкнал с мишката.

— По пощата ли е пристигнало? — попита Ричър.

— Запазено е в паметта на факса — обясни Мони. — Получило се е преди две седмици. Хартията в машината била свършила. Но ние знаем, че Санчес и Ороско не са били там преди две седмици. Значи е отговор на запитване, което са направили поне една седмица по-рано. Смятаме, че са пуснали списък с имена за неофициално издирване.

— Списък с имена?

— Открихме нещо, което според нас е оригиналното запитване. Пускали са си бележки по пощата, точно както Франц. Четири имена.

Мони извади втори лист от куфарчето си. Беше фотокопие на бял лист хартия, изпъстрен с нечетливия почерк на Мануел Ороско. „Адриън Маунт, Алън Мейсън, Андрю Макбрайд, Алтъни Матюс, да се провери чрез МВС за датата на пристигане.“ Думите бяха надраскани по целия лист, очевидно набързо — не че Ороско се стараеше да пише четливо.

Четири имена. А не пет. Истинското име на Азари Махмуд не фигурираше в списъка. Ороско е знаел, предположи Ричър, че който е да е този Махмуд, със сигурност ще пътува под псевдоним. Нямаше смисъл човек да има псевдоними, ако не ги използва.

— „МВС“ — продължи Мони. — Министерство на вътрешната сигурност. Нали знаете колко е трудно за един цивилен да получи съдействие от Министерството? Сигурно много хора там са били задължени на вашия Ороско. Или той е похарчил адски много пари за подкупи. Искам да знам защо.

— Може би е хазартен бизнес.

— Може би. Макар че охранителите от Лас Вегас не се тревожат особено, когато лошите пристигат в Ню Йорк, тъй като те вероятно се отправят към казината в Атлантик Сити и престават да бъдат техен проблем.

— Може би обменят информация. Може би имат някаква мрежа. Може би лошите удрят първо Джърси, а после Вегас.

— Може би — повтори Мони.

— А този Адриън Маунт пристигнал ли е изобщо в Ню Йорк?

Мони кимна.

— Според компютъра е влязъл в САЩ през четвърти терминал. Седми вече е бил затворен. Полетът закъснял.

— И после?

— После се настанил в хотел на Мадисън Авеню.

— И после?

— После изчезнал. Без следа.

— Но?

— Започват да играят следващите имена от списъка. Алън Мейсън лети за Денвър, щата Колорадо. Настанява се в хотел в центъра.

— И после?

— Все още не знаем. В момента проверяваме.

— Но смятате, че всичките са един и същ човек?

— Очевидно. Веднага се познава по инициалите.

— Ако беше така, аз щях да съм председателят на Върховния съд на САЩ — отбеляза Ричър. — Имаме едни и същи инициали.

— Ти горе-долу така се държиш.

— И кой е този тип? — попита Ричър.

— Нямам представа. Служителят от имиграционните не си го спомня. Хората, които работят на четвърти терминал, виждат по хиляда лица на ден. Не могат да помнят всичките. Служителите от хотела в Ню Йорк също не го помнят. Все още не сме говорили с Денвър. Но сигурно и те няма да го помнят.

— Не са ли го снимали, когато е влизал в страната?

— Опитваме се да получим снимката.

Ричър отново погледна първия факс. Информацията от МВС за самолетната резервация.

— Англичанин — установи.

— Не е задължително — отбеляза Мони. — Но със сигурност е имал поне един британски паспорт.

— И как ще действате сега?

— Ще пуснем наш собствен списък за проверка. Рано или късно Андрю Макбрайд или Антъни Матюс ще се покаже някъде. Тогава поне ще знаем накъде отива.

— А какво искате от нас?

— Чували ли сте тези имена?

— Не.

— Нямате приятели с инициали „А“ и „М“?

— Не се сещам.

— А врагове?

— Не мисля.

— А дали Ороско е познавал човек с такива инициали?

— Не знам. Не съм говорил с Ороско от десет години.

— Аз сбърках — каза Мони. — За въжето на ръцете и краката. Накарах да го проверят. Все пак не е толкова обикновено. Изплетено е от сезал, произведен на полуостров Индостан.

— Откъде може да се намери?

— Не се продава никъде в САЩ. Може да се вземе единствено от стоки, внесени оттам.

— Например?

— Килими, платове и други подобни.

— Благодаря за информацията.

— Няма проблеми. Съжалявам за вашия приятел.

Когато Мони си тръгна, те се качиха в стаята на Диксън. Нямаше наложителна причина. Все още бяха в задънена улица. Но все трябваше да се съберат някъде. О’Донъл почисти кръвта от острието на ножа си и с обичайната си методичност провери пистолетите, с които се бяха сдобили. Бяха произведени от компанията Ей Ем Ти недалеч оттам — в Ъруиндейл, щата Калифорния. Бяха заредени с патрони калибър 45. Пистолетите бяха в добро състояние — почистени, смазани и отлично функциониращи, от което следваше, че са откраднати наскоро. Наркодилърите рядко се отнасят внимателно с оръжията си. Единственият им недостатък беше фактът, че бяха произведени по дизайн, създаден през 1911 г. В пълнителя се събираха само седем патрона, което в онези години на револвери с шест патрона в барабана сигурно е било предостатъчно, но в съвременния свят на пълнители с петнайсет и повече патрони не беше най-доброто.

— Боклуци — обобщи Нили.

— По-добре, отколкото да мятаме камъни — отвърна О’Донъл.

— Много са големи за ръката ми — обади се Диксън. — Лично аз харесвам „Глок 19“.

— Аз харесвам всичко, което работи — отвърна Ричър.

— В глока се събират седемнайсет патрона.

— Трябва само един куршум на глава. А никога не ми се е случвало да водя престрелка със седемнайсет души наведнъж.

— За всяко нещо има първи път.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше с името Андрю Макбрайд, пътуваше с подземния влак на летището в Денвър. Имаше много време, така че той просто седеше във вагона, докато влакът се движеше между основната сграда на летището и изход C — последната спирка. Наслаждаваше се на музиката. Чувстваше се спокоен и свободен. Вече почти не носеше багаж. Беше се отървал от тежкия куфар. Сега имаше само една лека чанта и куфарче. В куфарчето, между страниците на една книга с твърди корици, беше товарителницата. Ключът от катинара беше в един надежден вътрешен джоб с цип.

Човекът в синия костюм и в синия крайслер набра един номер на мобилния си телефон.

— Върнаха се в хотела — съобщи. — И четиримата.

— Дали се приближават до нас? — попита го шефът му.

— Няма как да разбера.

— А как го чувстваш?

— Мисля, че се приближават.

— Значи е време да ги отстраним. Ела тук. Ще действаме след няколко часа.

41

О’Донъл се изправи, отиде до прозореца в стаята на Диксън и каза:

— Добре, с какво разполагаме?

Въпрос, който всички добре познаваха. Обичайна оперативна процедура на специалния отряд. Ричър винаги беше настоявал събраната информация непрекъснато да се пресява, да се преосмисля, да се проверява многократно, да се разглежда от различен ъгъл в светлината на наученото по-късно. Но този път отговори само Диксън:

— Имаме четирима убити приятели.

Другите мълчаха.

— Хайде да вечеряме — предложи Нили. — Няма никакъв смисъл останалите четирима да умрем от глад.

Да вечеряме. Ричър си спомни заведението за хамбургери отпреди двайсет и четири часа. Сънсет Булевард, шумът, големите порции, студената бира. Кръглата маса за четирима. Разговорът. Начинът, по който всеки от тях в един момент ставаше център на вниманието. Винаги един говореше, а трима слушаха — като пирамида с подвижен връх.

Един говори, а трима слушат.

— Това е грешка — каза той на глас.

— Да вечеряме е грешка? — попита Нили.

— Не. Яж, ако си гладна. Но ние допускаме грешка. Основна концептуална грешка.

— Как така?

— Грешката е изцяло моя. Направих прибързано и погрешно заключение.

— Какво?

— Защо не можем да открием клиента на Франц?

— Не знам.

— Защото Франц не е имал клиент. Допуснахме грешка. Първо намериха неговия труп и ние просто предположихме, че всичко се случва заради него. Все едно той е бил двигателят. Все едно той е говорел, а другите трима са го слушали. Но я си представете, че не е бил той.

— А кой?

— През цялото време си повтаряме, че Франц нямаше да рискува, ако не е заради някой специален човек, на когото дължи много.

— Да, но това не променя предположението, че той е двигателят. С клиент, когото не можем да открием.

— Не, просто си представихме йерархията погрешно. Не е задължително най-отгоре да има клиент, под него Франц и най-отдолу да са останалите, които му помагат. Мисля, че Франц всъщност е бил по-надолу във веригата. Разбирате ли? Я си представете, че всъщност той е помагал на някой от другите. Че е слушал, а не е говорел. Че всичко това всъщност е работа на Ороско. За някой от неговите клиенти. Или на Санчес. Ако те са имали нужда от помощ, на кого са щели да се обадят?

— На Франц и Суон.

— Точно така. От самото начало грешим. Трябва да обърнем парадигмата. Представете си, че Франц е получил обаждане за помощ от Ороско или Санчес. Те със сигурност са хора, които са специални за него и на които по някакъв начин е задължен. Не са клиенти, но все пак не може да им откаже. Трябва да се включи и да помогне, независимо какво мислят Анджела и Чарли.

В стаята настъпи мълчание.

— Ороско се е свързал с Министерството на вътрешната сигурност — продължи Ричър. — Това е трудна работа и единственото активно действие, което сме видели дотук от тях четиримата. Много повече от направеното от Франц.

— Хората на Мони смятат, че Ороско е загинал преди Франц. Това също може да се окаже важно.

— Да — съгласи се Диксън. — Ако всичко е било работа на Франц, защо е прехвърлил най-трудната част от разследването на Ороско? Според мен Франц все пак е бил по-подготвен за това от останалите. Което също е доказателство, че енергията е протичала в другата посока.

— Така изглежда — кимна Ричър. — Но нека да не допускаме същата грешка втори път. Може да е бил и Суон.

— Суон вече е бил без работа.

— Значи Санчес, а не Ороско.

— А по-вероятно двамата заедно.

— Което на свой ред означава, че работата е свързана с нещо в Лас Вегас, а не в Лос Анджелис — обади се Нили. — Дали не е възможно цифрите да са свързани с казина?

— Възможно е — отвърна Диксън. — Може да са коефициенти за печалба на казината, които са спаднали, след като някой е открил печеливша система.

— Има ли игра, която се играе девет, десет или дванайсет пъти на ден?

— Може да бъде всяка една игра. В казината няма минимум или максимум за броя на партиите.

— Карти?

— Почти със сигурност, ако някой е открил система.

О’Донъл кимна.

— Шестстотин и петдесет непредвидени печеливши ръце със средна стойност от сто хиляди долара на ръка са нещо, на което всеки управител на казино би обърнал внимание.

— Никой няма да остави някого да печели шестстотин и петдесет пъти в продължение на четири месеца — изтъкна Диксън.

— Значи може би са повече от един човек. Може би са цял картел.

— Трябва да отидем в Лас Вегас — каза Нили.

После телефонът в стаята на Диксън звънна. Тя вдигна. Стаята беше нейна, значи търсеха нея. Диксън се заслуша за миг и подаде слушалката на Ричър.

— За теб е.

Ричър взе слушалката и чу гласа на Къртис Мони:

— Андрю Макбрайд току-що се е качил на самолет в Денвър. Лети за Лас Вегас. Казвам ти го като проява на любезност. Така че не мърдайте оттам. Никакви самостоятелни действия, нали се разбрахме?

42

Решиха да отидат до Лас Вегас с кола, а не със самолет. Беше по-бързо за планиране, по-лесно за организиране и като цяло нямаше да се придвижат по-бавно, защото нямаше да губят време на летището. Освен това със сигурност нямаше как да се качат с пистолети в самолет. А трябваше да имат предвид, че рано или късно ще им потрябва огнева мощ. Така че Ричър слезе да изчака във фоайето, докато останалите си опаковат багажа. Нили се появи първа и освободи стаите на всички. Дори не погледна сметката. Просто я подписа. После остави чантата си на пода и седна да чака при Ричър. О’Донъл слезе втори. Накрая пристигна и Диксън, с ключа от колата.

Натовариха чантите си в багажника и се настаниха на местата си. Диксън и Нили седнаха отпред, а Ричър и О’Донъл — зад тях. Поеха на изток по Сънсет Булевард и се бориха със задръстванията, докато излязат на магистрала 15. Тя щеше да ги отведе на север през планините, а след това на североизток до щатската граница и чак до Лас Вегас.

Освен това така щяха да минат близо до мястото, за което знаеха, че преди повече от три седмици е посетено от един хеликоптер поне два пъти — на хиляда метра височина, през нощта, с отворени врати. Ричър беше решил да не поглежда натам, но не устоя. След като магистралата излезе от хълмовете, той неволно се загледа на запад — към равната кафеникава пустиня. Забеляза, че и О’Донъл гледа натам. И Нили. И Диксън. Дори тя откъсваше поглед от пътя и вторачено гледаше наляво в продължение на цели секунди — присвила очи срещу залязващото слънце, със стиснати и намръщени устни.

* * *

Спряха за вечеря в Барстоу, щата Калифорния. Мизерното крайпътно заведение нямаше други преимущества, освен че се намираше на пътя им. Вътре беше мръсно, обслужването беше бавно, а храната — безвкусна. Ричър не държеше на изисканата храна, но дори на него му стана неприятно. Години по-рано той, Диксън, Нили и най-вече О’Донъл със сигурност щяха да се оплачат или да метнат някой стол през прозореца, но тази вечер всички се въздържаха. Просто стоически се справиха с първото, второто и третото, изпиха блудкавото кафе и отново поеха по магистралата.

Човекът в синия костюм докладва от паркинга на „Шато Мармонт“:

— Изчезнаха. Няма ги. И четиримата.

— Накъде? — попита шефът му.

— Според жената на рецепцията към Лас Вегас. Така чула.

— Отлично. Ще го направим там. Много по-удобно е. Иди с кола, а не със самолет.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, представящ се за Андрю Макбрайд, излезе от ръкава в летището на Лас Вегас и първото нещо, което видя, беше редицата от ротативки. Големи кутии в черно, сребърно и златно, с проблясващи неонови светлини. Десет машини, зад които имаше още десет. Пред всяка ротативка имаше високо пластмасово столче. Всяка машина беше оборудвана с тесен сив плот с пепелник отляво и поставка за чаша отдясно. Близо половината от двайсетте столчета бяха заети. Мъжете и жените, седнали на тях, бяха вторачени в екраните с някаква особена съсредоточена умора.

Андрю Макбрайд реши да си опита късмета. Реши да приеме резултата като знак за бъдещия си успех. Ако спечели, всичко ще е наред.

А ако загуби?

Той се усмихна. Знаеше, че ако загуби, ще намери някакво логично обяснение. Не беше суеверен.

Седна на едно столче и подпря куфарчето на глезена си. В джоба си носеше портмоне за монети. Така минаваше по-бързо през охраната на летището и нямаше вероятност някой да го запомни. Той го извади, порови се вътре и събра всичките си монети по двайсет и пет цента. Не бяха много. Постави ги една до друга върху тесния плот между пепелника и поставката за чаша.

Започна да ги пуска в машината, една по една. Монетите дрънчаха приятно, докато влизаха в процепа. Когато пусна и последната, червеният дисплей показа, че разполага с пет кредита. Имаше голям бутон, с който да започне играта. Бутонът беше износен и зацапан от милиони пръсти.

Той го натисна няколко пъти поред.

Първите четири пъти загуби.

На петия спечели.

Прозвуча звънец и приглушена сирена, машината се разтресе и солидният механизъм в нея отброи сто монети по двайсет и пет цента. Монетите издрънчаха и се събраха в контейнера до коляното му.

От Барстоу, щата Калифорния, до Лас Вегас, щата Невада, имаше около 200 мили. Ако не искаха да привличат вниманието на пътната полиция на двата щата, пътуването нощем по магистрала 15 щеше да им отнеме малко повече от три часа. Диксън обяви, че няма нищо против да кара през цялото време. Тя живееше в Ню Йорк и шофирането беше вълнуващо преживяване за нея. О’Донъл задряма на задната седалка. Ричър гледаше през прозореца.

— По дяволите — сепна се Нили, — съвсем забравихме за Даяна Бонд. Нали щеше да дойде от базата „Едуардс“? Сега няма да ни намери.

— Вече няма значение — отвърна Диксън.

— По-добре да й се обадя — каза Нили.

Но се оказа, че мобилният й телефон няма покритие. Намираха се доста навътре в пустинята Мохаве.

Пристигнаха в Лас Вегас в полунощ, което според Ричър беше най-доброто време за този град. Беше идвал и преди. На дневна светлина Лас Вегас изглеждаше абсурдно — необясним и тривиален. Но нощем, облян в светлини, беше приказен. Влязоха в града откъм по-евтиния край на централния булевард и първото, което Ричър видя, беше един бар с циментова фасада с олющена боя, без прозорци, със светеща реклама без препинателни знаци: „Евтина бира палави момичета“. Срещу него имаше няколко мотела и един-единствен невзрачен висок хотел. Ако беше сам, щеше да си потърси място за нощуване точно в този квартал, но Диксън безмълвно продължи към бляскавите хотели на половин миля по-нататък по булеварда. Спря до хотел с италианско име, където ги посрещна цял отряд служители, които им взеха багажа и откараха колата им. Във фоайето беше пълно с басейни, фонтани и ротативки, които дрънчаха непрекъснато. Нили отиде на рецепцията и плати за четири стаи. Ричър гледаше през рамото й.

— Скъпо — отбеляза той неволно.

— Но може да ни спести част от разследването — отвърна Нили. — Може би тук са познавали Санчес и Ороско. Може би дори са поръчали охраната си на тяхната фирма.

Ричър кимна. Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина. В този случай „да стигнеш дотук“ беше огромна крачка нагоре, поне по отношение на заплащането. В целия хотел буквално миришеше на пари. Басейните и фонтаните имаха и символично значение. Толкова много вода насред пустинята беше доказателство за спираща дъха екстравагантност. Инвестициите сигурно са били огромни, както и паричният поток впоследствие. Санчес и Ороско бяха работили в сърцето на този град, за да охраняват несметното му богатство, което си беше невероятно постижение. Ричър осъзна, че ужасно се гордее със старите си приятели. И в същото време не ги разбира. Когато самият той напусна армията, напълно съзнаваше, че го очаква остатъкът от живота му, но въпреки това никога не беше планирал повече от един ден напред. Нямаше нито планове, нито мечти.

А другите имаха.

Как?

Защо?

Нили им раздаде магнитните карти за стаите и те се разбраха да се качат, да се освежат и след десет минути отново да се срещнат, за да започнат работа. Минаваше полунощ, но Лас Вегас наистина беше град, който живееше двайсет и четири часа в денонощието. Времето тук нямаше значение. Разказваха се легенди за липсата на прозорци и часовници в казината, които според Ричър бяха абсолютно верни. Нищо не биваше да спира паричния поток. Поне нищо толкова банално като времето за сън. За казината нямаше по-добър клиент от онзи, който отдавна би трябвало да е в леглото, но продължава да играе и да губи цяла нощ.

Стаята на Ричър беше на седемнайсетия етаж. Представляваше куб от тъмен бетон с вътрешен дизайн, наподобяващ салон във венециански дворец. Приликата беше доста неубедителна. Ричър беше ходил във Венеция. Той отвори сгъваемата си четка за зъби и я постави в чашата над умивалника в банята. С това разопаковането на багажа му приключи. Наплиска лицето си с вода, прокара длан по обръснатата си глава и слезе да поразгледа наоколо.

Дори в този скъп хотел по-голямата част от първия етаж се заемаше от ротативки. Търпеливи, неуморни, управлявани от микропроцесори, те обираха малък, но неумолим процент от парите, изсипвани в тях — двайсет и четири часа на ден седем дни в седмицата. Дрънчаха звънчета, виеха сирени, много хора печелеха, но малко повече губеха. В залата имаше лека охрана поради липсата на възможност за сериозни измами или кражби както от страна на клиентите, така и от страна на казиното. Гаранция за едното беше механичното устройство на ротативките, а за другото — честите проверки на Комисията по хазарта на щата Невада. Според Ричър сред стотиците хора в залата само двама бяха от охраната. Мъж и жена, облечени като всички останали, отегчени като всички останали, но без маниакалната надежда да спечелят в очите им.

Ричър предположи, че Санчес и Ороско не са посвещавали много енергия на ротативките.

Той продължи напред, към огромните зали, където се играеше рулетка, покер и блекджек. Вдигна очи и забеляза камерите. Огледа се наляво, надясно и направо, видя нарастващо множество сериозни играчи, охранители и проститутки.

Спря до една маса за рулетка. Доколкото можеше да схване, рулетката не се различаваше особено от ротативките. Стига колелото да се върти както трябва. Играчите залагаха пари, колелото ги разпределяше между печелившите, заделяйки предвидения процент за казиното, надежден и неумолим както при ротативките.

Ричър предположи, че Санчес и Ороско не са посвещавали много енергия и на рулетките.

Премести се на масите за карти, където според него беше истинската игра. Единствено в игрите с карти човешката интелигентност имаше значение. А където човешката интелигентност има значение, престъпленията никога не закъсняват. Въпреки това за сериозно престъпление участието на играча не беше достатъчно. Всеки играч със самодисциплина, отлична памет и основни познания по статистика можеше да победи. Но такава победа не представляваше престъпление. И не можеше да възлезе на шейсет и пет милиона долара за четири месеца. Освен ако първоначалният залог не беше колкото брутния вътрешен продукт на някоя малка държава. Печалба от шейсет и пет милиона долара за четири месеца изискваше и участието на крупието. Но пък всяко крупие, което губи толкова пари на казиното, щеше да бъде уволнено още първата седмица. Или може би още първия ден или дори първия час. И така, за да се печели непрекъснато в продължение на четири месеца, трябваше да се организира някаква огромна измама. Машинация, конспирация с участието на десетки крупиета и десетки играчи. Може би дори стотици.

Може би цялото казино играеше срещу инвеститорите.

Може би играеше целият град.

А това беше достатъчно, за да умрат хора.

В залата имаше силна охрана. Бяха монтирани камери, които следяха играчите и крупиетата. Някои от камерите бяха големи и монтирани на видно място, а други бяха малки и дискретни. Вероятно имаше и трети, които изобщо не се виждаха. Имаше и мъже и жени с вечерни облекла, които обикаляха със слушалки и микрофони като агенти на тайните служби. Имаше и цивилни ченгета. Ричър разпозна пет в продължение на минута и бе сигурен, че не бе забелязал много други.

Той се върна обратно във фоайето. Карла Диксън чакаше до фонтаните. Беше взела душ и беше сменила джинсите и коженото си яке с черен костюм с панталон. Косата й беше влажна, пригладена назад. Костюмът й беше закопчан и под него не носеше блуза. Изглеждаше много добре.

— Лас Вегас е основан от мормоните — съобщи му тя.

— Не знаех — отвърна Ричър.

— А сега градът расте толкова бързо, че печатат нов телефонен указател два пъти в годината.

— Това също не го знаех.

— Седемстотин нови сгради всеки месец.

— Ще им свърши водата.

— Няма спор. Но дотогава ще изкарат каквото могат. Приходите от хазарта са близо седем милиарда долара годишно.

— Май си чела пътеводителя.

Диксън кимна.

— Намерих един в стаята. Всяка година приемат по трийсет милиона туристи. Това означава, че всеки един от тях губи средно повече от двеста долара.

— Двеста трийсет и три долара и трийсет и три цента — уточни автоматично Ричър. — Идеално определение за ирационално поведение.

— Идеална илюстрация за човешко поведение — поправи го Диксън. — Всеки си мисли, че точно той ще спечели.

След това се появи и О’Донъл. Беше със същия костюм, но с друга вратовръзка, а вероятно и с чиста риза. Обувките му блестяха на изкуствената светлина. Сигурно беше намерил гъбичка за почистване в банята.

— Трийсет милиона туристи годишно — каза той.

— Диксън вече ми докладва — отвърна Ричър. — И тя е чела същата брошура.

— Това са десет процента от населението на страната. Виж само колко хора има тук.

— Харесва ли ти?

— Кара ме да виждам Санчес и Ороско в съвсем друга светлина.

Ричър кимна.

— На