/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Джак Ричър

Място За Убиване

Лий Чайлд

Те правят пари. Големи пари… В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек. Те избират Джак Ричър… Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда. Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу… Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века. Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…

Лий Чайлд

Място за убиване

Моят литературен агент е Дарли Андърсън от Лондон.

Редакторите ми са Дейвид Хайфил от Ню Йорк и Мариан Велманс от Лондон.

Те работиха усърдно, за да ми помогнат да пробия.

Тази книга е посветена на тях тримата с признателност за всичките им усилия, които далеч надхвърлят служебните задължения.

1

Арестуваха ме в закусвалнята на Ено. Точно по пладне. Бях поръчал яйца и кафе. Не обядвах, просто закусвах късно. Чувствах се изтощен и подгизнал след дългото ходене под проливния дъжд. Чак от магистралата до покрайнините на градчето.

Закусвалнята беше малка, но чиста и светла. Съвсем нова, изградена като вагон-ресторант. Тясна, с дълъг тезгях от едната страна и външна кухня. От другата страна покрай стената имаше сепарета. Входът се намираше точно по средата.

Седях край прозореца в едно от сепаретата и четях в нечий забравен вестник каква кампания подхващал президентът, за когото не бях гласувал предния път и не смятах да го сторя сега. Навън вече не валеше, но стъклото още бе обсипано с лъскави капки. Видях как полицейските коли нахлуха на паркинга. Караха бързо и когато заковаха на място, изпод гумите им с хрущене се разхвърча чакъл. Лампите отгоре се въртяха и мигаха. Вратите се отвориха рязко и отвътре изскочиха полицаи. По двама души от всяка, готови за стрелба. Два револвера, две пушки. Дебела работа. Един с револвер и един с пушка изтичаха отзад. Другите двама се втурнаха към вратата.

Седях си и ги гледах. Знаех какви хора има в закусвалнята. Готвачът отзад в кухнята. Две сервитьорки. Двама старци. И аз. Тази операция беше за мен. Нямаше и половин час, откакто пристигнах в града. Останалите петима вероятно живееха тук открай време. Ако някой от тях си имаше неприятности, в закусвалнята щеше да се домъкне сконфузен сержант. Щеше да се извини. И да измънка смутена покана за посещение в участъка. Значи суматохата и тежката артилерия не бяха за някого от тях. Бяха за мен. Налапах едното яйце и пъхнах пет долара под чинията. Сгънах забравения вестник на квадрат и го прибрах в джоба на сакото си. Допих кафето, като внимавах ръцете ми да са над масата.

Онзи с револвера остана на прага. Приклекна, стисна оръжието с две ръце и се прицели. В главата ми. Другият пристъпи напред. Момчетата бяха стройни, мускулести. Чисти и спретнати. Всеки ход беше по устав. От своята позиция онзи с револвера до вратата можеше да обстрелва почти цялото заведение. А пушката можеше да ме размаже от упор по цялата витрина. Обратното би било грешка. При близък бой револверът можеше и да не улучи, а един далечен изстрел с пушката откъм вратата щеше да надупчи заедно с мен полицая и старчето в съседното сепаре. Дотук действаха както трябва. Дума да няма. Предимството беше на тяхна страна. Без никакво съмнение. Тясното сепаре ме стягаше като капан. Заклещен така, не можех да сторя кой знае какво. Разперих ръце върху масата. Полицаят с пушката се приближи.

— Не мърдай! Полиция! — изрева той.

Крещеше с все сила. Разтоварваше се от напрежението и се опитваше да ме сплаши. Все уставни положения. Много шум и много ярост, за да стреснеш заподозрения. Вдигнах ръце. Полицаят с револвера тръгна към нас. Онзи с пушката пристъпи още по-напред. Първата им грешка. Ако ми се налагаше, можех да скоча и да блъсна нагоре дулото. Вероятно щеше да последва изстрел в тавана, сетне един лакът в лицето на полицая и пушката ставаше моя. Другият вече нямаше добра видимост и не би поел риска да улучи партньора си. Нещата можеха да свършат много зле за тях. Но аз просто си седях с вдигнати ръце. Онзи с пушката продължаваше да крещи и да подскача.

— На пода! — изрева той.

Бавничко се измъкнах от сепарето и протегнах китки към полицая с револвера. Нямах никакво намерение да лягам на пода. Не и за тия селски момчета, та дори и да докарат целия си участък с тежката артилерия.

Онзи с револвера се оказа сержант. Беше много спокоен. Докато пушката ме държеше на прицел, сержантът прибра револвера в кобура, откачи белезниците от колана си и ги щракна на китките ми. Втората двойка се зададе откъм кухнята. Заобиколиха тезгяха. Заеха позиции зад гърба ми. Опипаха ме. Много старателно. По изражението на сержанта разбрах, че му кимнаха. Нямах оръжие.

После двамата ме хванаха за лактите. Пушката продължаваше да ме държи на прицел. Сержантът мина отпред. Беше бял, стегнат и атлетичен. Слаб, загорял от слънцето. На моя възраст. Върху пластмасовата табелка над джобчето на ризата бе изписано името му — Бейкър. Изгледа ме от долу на горе.

— Арестуван сте по подозрение в убийство — каза той. — Имате правото да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. Имате право на адвокат. Ако се окаже, че нямате средства за адвокат, ще ви бъде назначен служебен за сметка на щата Джорджия. Разбирате ли правата си?

Справяше се чудесно. Говореше ясно, без да чете от картонче. Сякаш знаеше какво означава всичко това и защо е толкова важно. За мен и за него. Не отговорих.

— Разбирате ли правата си? — повтори той.

Пак премълчах. Дългият опит ме бе научил, че най-добрата тактика е пълното мълчание. Кажеш ли нещо, може да чуят погрешно. Да сбъркат. Да го изопачат. Една дума може да те вкара в затвора. Или в гроба. Мълчанието обърква полицая. Той е длъжен да ти каже, че имаш правото да мълчиш, но ужасно се дразни, когато го използваш. Арестуваха ме по подозрение в убийство. Не бях казал нищо обаче.

— Разбирате ли правата си? — пак запита Бейкър. — Говорите ли английски?

Изглеждаше спокоен. Мълчах. Той запази присъствие на духа. Беше спокоен като човек, който знае, че страшното вече е минало. Сега щеше да ме откара в участъка, а там вече някой друг да си блъска главата с мен. Озърна се към останалите трима.

— Добре, запишете, че не казва нищо — изръмжа той. — Да вървим.

Поведоха ме към вратата. На прага се подредихме в колона. Първо Бейкър. После онзи с пушката — отстъпваше заднишком, продължавайки да се цели в мен с грамадната черна цев. На табелката му пишеше Стивънсън. Той също беше бял, среден на ръст и добре сложен. Оръжието му приличаше на водопроводна тръба. Сочеше право в корема ми. Зад мен крачеше втората двойка. Един от тях опря длан в гърба ми и ме избута през прага.

Навън жегата се засилваше. Навярно бе валяло цяла нощ и значителна част от утрото. Сега припичаше здравата и от земята се вдигаше пара. А иначе мястото сигурно беше горещо и прашно. Днес го обгръщаше онзи чудесен, опияняващ аромат на мокър асфалт под палещо обедно слънце. Докато полицаите се преподреждаха, аз обърнах лице към слънцето и дълбоко си поех дъх. За няколкото крачки до колите ме оградиха плътно от двете страни. Стивънсън продължаваше да се перчи с пушката. При първата кола той отстъпи на крачка, докато Бейкър отваряше задната врата. Натиснаха главата ми надолу. После ловък тласък с бедро отляво ме бутна вътре. Добре действаха. В такова затънтено градче едва ли имаха кой знае какъв опит. Значи бяха тренирали дълго и старателно.

Останах сам на задната седалка. От предната ме делеше дебело стъкло. Предните врати още бяха отворени. Бейкър и Стивънсън се настаниха в колата. Бейкър подкара. Стивънсън се извъртя, за да ме държи под око. Не обелваха нито дума. Другата кола ни последва. Автомобилите бяха нови. Движеха се тихо и плавно. Вътре беше прохладно и чисто. Нищо не подсказваше, че на моето място са седели съсипани и отчаяни хора.

Надникнах навън. Джорджия. Плодородни полета. Тежка и влажна червеникава пръст. Безкрайно дълги и прави редове от някакви ниски храсти из нивите. Може би фъстъци. Капризна култура, носи обаче добри пари на производителя.

Или на собственика. Дали хората тук бяха земевладелци? Или се бъхтеха за големите корпорации? Нямах представа.

Градът не беше далеч. Колата свистеше по мокрия гладък асфалт. След по-малко от километър зърнах две нови спретнати сгради, изящно разположени насред пейзажа. Полицейският участък и пожарната. Стояха уединено зад обширната морава със статуя в средата. Намирахме се в северните покрайнини на града. Приятна общинска архитектура, подкрепена от щедър бюджет. Равни асфалтирани улици, тротоари от червени плочки. На триста метра в южна посока забелязах ослепително бяла църковна камбанария зад къщички, сгушени плътно една до друга. Прясно боядисани стени, навеси и зелени градини с пилони за националния флаг. Всичко изглеждаше свежо след проливния дъжд. От жегата се вдигаше пара, която сякаш подчертаваше цветовете още по-силно. Благоденстваща община. Навярно изградена с доходите от процъфтяващи ферми и високите данъци на онези местни жители, които работят в Атланта.

Стивънсън все още ме зяпаше, когато колата намали ход и свърна към участъка. Отклонението описваше широк полукръг. Върху ниската тухлена ограда прочетох надпис: „Полицейско управление на град Маргрейв“. Трябваше ли да се тревожа? Бях арестуван. В градче, където стъпвах за пръв път. Очевидно за убийство. Аз обаче знаех две неща. Първо, не можеха да докажат нещо, щом не е станало. И второ, не бях убивал никого.

Във всеки случай не в техния град и не наскоро.

2

Спряхме пред вратата на дългата ниска сграда. Бейкър излезе от колата и се огледа. Момчетата от втората двойка застанаха до него. Стивънсън заобиколи нашата кола. Зае позиция срещу Бейкър. Насочи пушката. Добър екип бяха. Бейкър отвори задната врата.

— Добре де, да вървим, да вървим — рече той тихо, почти шепнешком.

Полюшваше се от пети на пръсти и оглеждаше околностите. Аз бавно се завъртях и изпълзях от колата. С белезниците беше ужасно неудобно. Жегата се усилваше. Втората двойка застана зад мен. Отпред беше входът на участъка. Над него имаше дълга каменна плоча със същия надпис: „Полицейско управление на град Маргрейв“. По-долу — двойна стъклена врата. Бейкър дръпна едното крило. Гумените уплътнители изсъскаха. Двамата отзад ме бутнаха вътре. Вратата отново изсъска и се затвори.

Вътре беше прохладно. Бели стени и хромиран метал. Лампите бяха луминесцентни. Приличаше на банка или застрахователна компания. Имаше дори килим. Дежурният сержант стоеше зад дълга преграда. В подобна обстановка би трябвало да запита: „Какво ще обичате, сър?“ Но той си мълчеше. Само ме гледаше. Зад него имаше още доста място. Край ниско широко бюро седеше тъмнокоса жена в униформа. Вкарваше в компютъра данни от някакви папки, но щом влязох, спря и ме погледна. Аз стоях с по един полицай от двете страни. Стивънсън се отдръпна към преградата. Пак се целеше в мен. Дежурният сержант и униформената жена ме зяпаха като невидели. Отвърнах им със същото.

После ме поведоха наляво. Пред една врата наредиха да спра. Бейкър отвори и ме бутнаха в тясно помещение. Беше стая за разпити. Без прозорци. Бяла маса и три стола. Килим. Горе в ъгъла — камера. Климатикът бълваше леден въздух. А аз още бях мокър от дъжда.

Търпеливо изчаках Бейкър да прерови джобовете ми един по един. Вещите ми бавно се струпаха на масата. Снопче банкноти. Малко монети. Разписки, билети, хартийки. Бейкър прегледа вестника и го върна в джоба ми. Хвърли едно око на часовника, но не го свали. Тия работи не го интересуваха. Всичко останало бе изсипано в голям найлонов плик с цип. Плик за хора, носещи в джобовете си много повече от мен. Върху найлона беше залепено бяло етикетче. Стивънсън надраска на него някакъв номер.

Бейкър ми каза да седна. После всички напуснаха стаята. Стивънсън носеше плика с вещите ми. Излязоха, затвориха вратата и чух ключалката да изщраква. Тежък звук на добре смазана машинария. Звук на точност. На голямо стоманено резе. Ако се съдеше по звука, нямаше начин да изляза.

Предполагах, че искат да ме оставят известно време затворен. Обикновено така се прави. Самотата поражда желание да говориш. То пък може да се превърне в желание да признаеш. Брутален арест, последван от един час в изолация — доста добра стратегия.

Но предположенията ми се оказаха погрешни. Нямаха намерение да ме оставят в изолация. Може би тук допускаха втората си дребна тактическа грешка. Бейкър отключи вратата и влезе. Носеше кафе в пластмасова чашка. После кимна на униформената жена да го последва. Същата, дето я бях видял зад бюрото. Тя носеше метално куфарче, което сложи на масата. Отвори го и извади дълга черна табелка с бели пластмасови цифри върху нея.

Подаде ми табелката с онова смутено, малко грубовато съчувствие, което проявяват сестрите в зъболекарски кабинет. Аз я поех с окованите си ръце. Извъртях очи надолу да видя дали не е наопаки, после я вдигнах под брадата си. Жената извади от куфарчето грозен фотоапарат и седна отсреща. За по-стабилно опря лакти върху масата. Приведе се. Гърдите й опряха в ръба. Добре изглеждаше. Черна коса, страхотни очи. Фотоапаратът изщрака и светкавицата ме заслепи. Преди жената да ме помоли, аз се извъртях в профил. Вдигнах табелката пред рамото си и вперих поглед в стената. Фотоапаратът изщрака отново. Завъртях се и й подадох табелката. Тя я пое с неловка усмивка, сякаш казваше: знам, неприятно е, но няма как. Точно като в зъболекарски кабинет.

После извади комплекта за снемане на отпечатъци. Новичко, вече номерирано картонче. Както винаги квадратчетата бяха по-малки, отколкото трябва. На обратната страна имаше два големи квадрата за отпечатъци от дланите. Белезниците усложняваха работата. Бейкър не предложи да ги свали. Жената намаза ръцете ми с мастило. Пръстите й бяха гладки и хладни. Не носеше халка. След това ми подаде тампон. Мастилото се избърса съвсем лесно. Не бях виждал такова досега.

Жената извади касетата и я сложи на масата до картона с отпечатъците ми. После прибра фотоапарата в куфарчето. Бейкър почука на вратата. Ключалката отново изщрака. Жената си събра багажа. Не размениха нито дума. Тя излезе, а Бейкър остана при мен. Затвори вратата и я заключи — вече познавах това изщракване на смазан механизъм. После се облегна назад и ме огледа.

— Шефът пристигна — каза той. — Съветвам те да поговориш с него. Голяма каша се е забъркала. Трябва да изясним нещата.

Не му отговорих. Нямах намерение да изяснявам каквото и да било. Но човекът се държеше културно. С уважение. Затова реших да го проверя. Протегнах ръце към него. Мълчалива молба да свали белезниците. Той застина за момент, после извади ключ и ги разкопча. Закачи ги на колана си. Погледна ме. Аз също го погледнах и отпуснах ръце. Не въздъхнах от облекчение. Не разтърках ожулените си китки. Не исках да влизам в каквито и да било отношения с него. Но все пак проговорих.

— Добре — рекох. — Да вървим при началството.

Отварях уста за пръв път, откакто бях поръчал закуска.

Бейкър видимо се ободри. Почука два пъти на вратата и отвън му отключиха. Той отвори и ми кимна да изляза. Стивънсън чакаше, обърнал гръб на откритата канцелария. Вече не носеше пушка. Вторият екип също бе изчезнал. Положението се нормализираше. Застанаха от двете ми страни. Бейкър леко ме хвана за лакътя. Заобиколихме откритата канцелария и тръгнахме към вратата в дъното. Стивънсън я отвори и ме въведе в просторен кабинет с ламперия от палисандрово дърво.

Зад голямо и скъпо бюро седеше някакъв дебелак. Отзад стърчаха две големи знамена. Отляво беше националният флаг, поръбен в златисто, а дясното трябва да беше щатското знаме на Джорджия. Между тях висеше стенен часовник. Грамадна заоблена антика с махагонова рамка. Личеше, че е полиран десетилетия наред. Вероятно го бяха взели от стария участък, преди да разчистят с булдозери място за новия. Сигурно архитектът бе решил чрез него да придаде исторически вид на новата сграда. Стрелките показваха точно дванайсет и половина.

Докато ме избутваха напред, дебелакът хвърли поглед към мен. Видях го как се понавъси, сякаш се опитваше да ме разпознае. После погледна отново, по-внимателно. Направи презрителна гримаса и заговори с глухо хъхрене, което би трябвало да е крясък, но явно дробовете му не бяха наред.

— Затваряй си гадната уста и сядай на оня стол.

Този дебелак ме изненада. Личеше, че е задник и половина. Просто не подхождаше на видяното досега. Бейкър и неговият екип си гледаха работата. Професионално и ефикасно. Жената с отпечатъците се държеше прилично. Но този дебел полицейски шеф не пасваше в картинката. Имаше мръсна оредяла коса. Потеше се въпреки климатика. Кожата по лицето му беше цялата в червени и сиви петна, както се полага на отпуснат, затлъстял скапаняк. Кръвно налягане до тавана. Задръстени артерии. От пръв поглед си личеше, че е некадърник.

— Казвам се Морисън — изхъхри той, сякаш това ме интересуваше. — Аз съм началник на полицията тук, в Маргрейв. А ти си мръсен пришълец и убиец. Дошъл си в моя град да вършиш гадости в частната собственост на мистър Клайнър. Тъй че сега ще направиш пълни самопризнания пред моя старши детектив.

Млъкна и ме огледа от глава до пети. Сякаш все още се чудеше къде ме е виждал. Или може би чакаше отговор. Не го получи и вирна към мен дебелия си показалец.

— После отиваш в затвора. След това на електрическия стол. А накрая ще дойда да ти се издрискам на скапания гроб.

Той измъкна туловището си от креслото и се загледа настрани. Сетне добави:

— Бих се заел лично с тая работа. Само че съм зает човек.

Тромаво заобиколи бюрото. Аз стоях между него и вратата. На минаване покрай мен той спря. Безформеният му нос беше точно срещу средното копче на палтото ми. Продължаваше да ме гледа, сякаш нещо го озадачаваше.

— Виждал съм те и преди — рече той. — Къде?

Озърна се към Бейкър, после към Стивънсън. Сякаш изчакваше да запомнят какво казва и защо точно го казва.

— Виждал съм го и преди — повтори той.

Началникът затръшна вратата и аз останах да чакам с двете ченгета, докато дойде старшият детектив. Висок, чернокож, сравнително млад, но вече с прошарена оредяла коса. Тъкмо колкото да му придаде изискан вид. Енергичен и самоуверен. Облечен в елегантен старомоден костюм от туид. Обувките — лъснати до блясък. Изглеждаше точно както се полага на старши детектив. Даде знак на Бейкър и Стивънсън да излязат. Затвори вратата след тях. Седна зад бюрото и кимна към отсрещния стол.

Отвори чекмеджето, порови из него и измъкна касетофон. Вдигна го високо, за да изтегли усуканите кабели. Включи захранването и микрофона. Зареди касета. Натисна бутона за запис и почука с нокът по микрофона. Изключи и пренави касетата обратно. Натисна другия бутон. Чу изтракването. Кимна. Пак пренави и включи на запис. Аз седях и го гледах.

За момент настана тишина. Чуваше се само леко бръмчене — може би климатикът, лампите или компютър в съседната стая. Или пък беше от касетофона, който бавно въртеше лентата. Чувах и ленивото тракане на старинния часовник. Този звук беше изпълнен с търпение, сякаш възнамеряваше да продължава до безкрайност, каквото и да сторя. После детективът изпъна плещи и ме погледна втренчено. Събра връхчетата на пръстите си, както умеят да правят високите елегантни хора.

— И тъй — каза той. — Имаме да изясним няколко въпроса, нали?

Имаше плътен глас. Като далечна гръмотевица. Без следа от южняшки акцент. По костюма и маниера на говорене приличаше на бостънски банкер, само дето беше чернокож.

— Казвам се Финли — продължи той. — Имам чин капитан. Ръководя детективския отдел на управлението. Доколкото знам, при арестуването са ви съобщили какви права имате. Но не сте потвърдили, че ги разбирате. Преди да продължим, трябва да изясним тази дребна подробност.

Отказах се от сравнението с банкер. По-скоро приличаше на харвардски възпитаник.

— Разбирам правата си — казах аз.

Той кимна.

— Добре. Радвам се. Къде ви е адвокатът?

— Не ми трябва адвокат — отвърнах аз.

— Обвинен сте в убийство. Нуждаете се от адвокат. Знаете, че можем да ви го осигурим. Безплатно. Искате ли да ви намерим адвокат?

— Не, не ми трябва адвокат — повторих аз.

Финли замислено ме огледа над връхчетата на пръстите си.

— Добре — каза той. — Но ще трябва да подпишете декларация. Нали разбирате, че сме ви посъветвали да си вземете адвокат и сме обещали да го осигурим безплатно, но вие категорично отказвате.

— Добре — кимнах аз.

Той измъкна от чекмеджето формуляр и погледна часовника си, за да попълни часа и датата. После бутна листа към мен. На мястото, където трябваше да се подпиша, бе отпечатан голям кръст. Финли ми подаде писалка. Подписах и върнах формуляра. Той го огледа. След това го прибра в кожена папка и каза:

— Подписът е нечетлив. Поради това нека започнем за протокола с вашето име, адрес и рождена дата.

Отново настана тишина. Огледах го. Личеше, че е упорит. Беше на около четирийсет и пет години. Ако си чернокож и живееш в Джорджия, трябва да бъдеш много упорит, за да станеш старши детектив на такава възраст. Нямаше смисъл да го разтакавам. Въздъхнах и казах:

— Името ми е Джак Ричър. Нямам адрес.

Той записа отговора. Не че имаше кой знае какво за записване. Казах му и кога съм роден.

— Добре, мистър Ричър — продължи Финли. — Както казах, имаме доста неизяснени въпроси. Прегледах личните ви вещи. Не носите никакви документи. Нито шофьорска книжка, нито кредитни карти — нищичко. Казвате, че нямате и адрес. Естествено е да се запитам: що за човек сте? — Явно не чакаше отговор, защото веднага изстреля: — Кой беше онзи с бръснатата глава?

Не отговорих. Гледах големия часовник и чаках кога ще мръдне минутната стрелка.

— Разкажете какво се случи — настоя той.

Нямах представа какво се е случило. Ни най-малка представа. Нещо бе станало с някого, но не и с мен. Продължих да седя мълчаливо.

— Какво означава плурибус? — запита Финли.

Погледнах го, свих рамене и подхвърлих:

— Да не е от девиза на Съединените щати? „E Pluribus Unum“. Утвърден от Втория континентален конгрес през 1776 година, нали така беше?

Той изпъшка. Продължих да го гледам. Реших, че ако му задам въпрос, може и да отговори.

— Какво толкова е станало? — запитах аз.

Пак мълчание. Този път той се вторачи в мен. Усетих, че се колебае дали да отговори и как точно.

— Какво е станало? — повторих аз.

Той се облегна назад и отново събра пръсти.

— Знаете какво е станало. Убийство. С някои много тревожни подробности. Жертвата беше намерена тази сутрин в склада на Клайнър. В северния край на областното шосе, близо до отклонението от магистралата. Свидетел е видял висок мъж да се отдалечава от мястото. Малко след осем сутринта. Описание: много висок бял мъж с дълго черно палто, светла коса, без шапка и без багаж.

Тишина. Аз съм бял. Много висок. Със светла коса. Седях пред детектива, облечен с дълго черно палто. Нямах нито шапка, нито багаж. Тази сутрин бях вървял по шосето почти четири часа. От осем докъм дванайсет без четвърт.

— Колко е дълго областното шосе? — запитах аз. — От магистралата до града.

Финли се замисли.

— Трябва да са към двайсет километра.

— Точно така — казах аз. — Извървях целия този път от магистралата до града. Сигурно доста хора са ме видели. Това не означава, че съм сторил каквото и да било.

Той мълчеше. Взе да ми става интересно.

— Ваш ли е районът? — запитах аз. — Чак до магистралата?

— Да, наш е — каза той. — Няма съмнение в чия юрисдикция се намира. Тъй че не търсете вратички, мистър Ричър. Градският район се простира на двайсет километра, чак до магистралата. Не се съмнявайте, аз отговарям за онзи склад.

Изчака. Кимнах и той продължи:

— Клайнър го построи преди пет години. Чували ли сте за Клайнър?

Поклатих глава.

— Откъде да съм го чувал? За пръв път стъпвам тук.

— По тия места той е голяма клечка — рече Финли. — Върти солидна дейност и плаща доста данъци. Общината печели от него приличен доход, а проблеми никакви, защото складът е извън града. Затова гледаме да му го пазим. Но сега там е извършено убийство и чакам от вас обяснения.

Човекът просто си вършеше работата, само че губеше моето време.

— Добре, Финли — казах аз. — Ще направя изявление и ще опиша до най-малки подробности какво съм вършил, откакто навлязох в района на скапания ви град до момента, когато ме грабнаха насред закуската. Ако откриете нещо нередно, готов съм да ви закача медал. Защото не съм сторил нищо, освен че трамбовах под поройния дъжд почти четири часа — всичките тия гадни двайсет километра.

От шест месеца насам не бях говорил толкова дълго. Финли седеше и ме гледаше. Усещах го как се бори с основния проблем на всеки детектив. Инстинктът му подсказваше, че не съм онзи, когото търси. Аз обаче седях пред него. Какво да прави сега? Оставих го да разсъждава. Изчаквах подходящ момент, за да го разколебая още малко. Смятах да кажа нещо в смисъл, че истинският убиец още броди на свобода, докато той си прахосва времето с мен. Той обаче нападна пръв. В погрешна посока.

— Никакви изявления. Аз задавам въпроси, вие отговаряте. Значи сте Джак Ричър, и толкоз. Без адрес. Без документи. Да не сте скитник?

Въздъхнах. Днес беше петък. Големият часовник показваше, че денят отминава. Тоя Финли се канеше да ме разпитва до премаляване. Предстоеше ми да прекарам почивните дни в затвора. Сигурно щяха да ме пуснат в понеделник.

— Не съм скитник, Финли — казах аз. — Бездомник съм. Има голяма разлика.

Той бавно поклати глава.

— Не ми се прави на хитър, Ричър. Здравата си загазил. Кофти неща са станали на онова място. Свидетелят те е видял да се отдалечаваш. Ти си пришълец, без документи и без причина да бъдеш тук. Тъй че не ми се прави на хитър.

Продължаваше да си върши работата, но и да ми губи времето.

— Не съм се отдалечавал от местопрестъплението — казах аз. — Просто си вървях по пътя, дявол да го вземе. Има разлика, нали? Когато напуска местопрестъпление, човек бяга и се прикрива, а не крачи безгрижно. Престъпление ли е да си вървиш по пътя? Хората го вършат всеки ден, по дяволите, нали така?

Финли се приведе напред и поклати глава.

— Не — каза той. — Откакто съществува автомобилът, никой не е вървял пеш по този път. И тъй, защо нямаш адрес? Откъде си? Отговаряй на въпросите, че да приключваме.

— Добре, Финли, дай да приключим — рекох аз. — Нямам адрес, защото не живея никъде. Един ден може да се заселя някъде. Тогава ще имам адрес и ще ти пратя картичка, та да си я сложиш в проклетата адресна книга, щом толкова те вълнува.

Финли се втренчи в мен и обмисли как да продължи. Избра търпеливия подход. Търпелив, но упорит. Да покаже, че е непоклатим.

— Откъде идваш? — запита той. — Какъв е последният ти адрес?

— Какво точно искаш да знаеш, като питаш откъде съм? — отвърнах аз.

Финли прехапа устни. Започвах да му лазя по нервите. Но той запази спокойствие. Към търпението добави хладен сарказъм.

— Добре. Ти не разбираш въпроса, затова нека се опитам да го разясня. Искам да знам къде си роден или къде си живял през онзи преобладаващ период от своя живот, който инстинктивно смяташ за най-важен в обществено или културно отношение.

Гледах го, без да отговоря.

— Ще ти дам пример — каза той. — Лично аз съм роден в Бостън, учих в Бостън и след това работих двайсет години в Бостън, затова, бих казал, и ти навярно ще се съгласиш, че съм от Бостън.

Прав бях. Харвардски възпитаник. Харвардски възпитаник, който губи търпение.

— Добре — казах аз. — Ти зададе въпросите. Ще отговоря. Но първо искам да ти кажа нещо. Не съм онзи, когото търсиш. До понеделник ще разбереш, че не съм. Затова направи си една услуга. Не прекратявай издирването.

Финли едва удържа усмивката си. Бавно кимна.

— Оценявам съвета ти. И дълбоката загриженост за моята кариера.

— Моля — отвърнах аз.

— Продължавай.

— Добре. Според твоето мъдро определение излиза, че аз не съм отникъде. Идвам от един необятен град, наречен Военна база. Роден съм в американска военна база в Западен Берлин. Баща ми беше морски пехотинец, а майка ми французойка, с която се запознал в Холандия. Оженили се в Корея.

Финли кимна. Записа си нещо.

— Бях войнишко дете — продължих аз. — Изкарай списък на американските военни бази по цял свят, и ще имаш адресите ми. Докато завърша гимназия, учих в двайсетина различни страни, а после изкарах четири години в Уест Пойнт.

— Продължавай.

— Останах в армията. Военен полицай. И пак обиколих всички ония бази. А после, Финли, след като трийсет и шест години бях най-напред офицерско хлапе, а след това сам станах офицер, изведнъж се оказа, че вече нямаме нужда от толкоз голяма армия, понеже руснаците опънали петалата. Ура, преминаваме на мирновременен режим. Което за теб означава просто, че данъците ти ще се харчат за нещо друго, мен обаче ме прави безработен военен полицай на трийсет и шест години, принуден да слуша как го обвинява в скитничество някаква цивилна гнида, дето и пет минути не би изтраяла в онзи ад, през който съм минал.

Той се позамисли. Но не изглеждаше впечатлен.

— Продължавай.

Свих рамене.

— Сега просто я карам по течението. След време може да си намеря някаква цел, може и да не намеря. Може да се заселя някъде или пък ще продължа да скитам. Но поне засега нищо не търся.

Той кимна. Надраска още нещо.

— Кога напусна армията?

— Преди шест месеца — казах аз. — През април.

— Работил ли си някъде през тези шест месеца?

— Майтапиш ли се? Кога си търсил работа за последен път?

— През април — присмехулно отвърна той. — Преди шест месеца.

— Е, голям късмет си извадил, Финли.

Не се сещах какво повече да кажа. Финли продължаваше да ме гледа.

— От какво се издържаш? — запита той. — Какъв чин имаше?

— Майор. Преди да ти бият шута, получаваш обезщетение. Още не съм изхарчил и половината. Гледам да пестя, нали разбираш?

Този път мълчахме по-дълго. Финли потропваше с опакото на химикалката.

— Да поговорим за последните двайсет и четири часа — рече той накрая.

Въздъхнах. Идваше най-неприятното.

— Пристигнах с автобус на „Грейхаунд“. Слязох при отклонението. В осем тази сутрин. Вървях пеш до града, пристигнах в закусвалнята, поръчах и тъкмо започвах да ям, когато вашите момчета нахълтаха и ме грабнаха.

— Имаш ли работа тук? — запита той.

Поклатих глава.

— Безработен съм. Нямам работа където и да било.

Той записа отговора и продължи:

— Откъде хвана автобуса?

— От Тампа. Потегли точно в полунощ.

— Тампа във Флорида ли?

Кимнах. Той издърпа другото чекмедже. Извади разписание на „Грейхаунд“. Разгърна го и плъзна по страницата дълъг кафяв пръст. Беше много старателен детектив. Погледна ме и каза:

— Това е експресен автобус. Направо за Атланта. Пристига там в девет сутринта. Не спира тук.

Кимнах.

— Аз помолих шофьора да спре. Той рече, че не е разрешено, обаче склони. Спря и изчака да сляза.

— Бил ли си тук друг път? — запита Финли.

Поклатих глава.

— Роднини ли имаш?

— Не и по тези места.

— А изобщо имаш ли някъде роднини?

— Брат ми е във Вашингтон — казах аз. — Работи в Министерството на финансите.

— Имаш ли приятели в Джорджия?

— Не.

Финли записа всичко. После настана дълго мълчание. Бях сигурен какъв ще е следващият въпрос.

— Тогава защо? — запита той. — Защо си слязъл от автобуса насред път и си бъхтил двайсет километра под дъжда до едно градче, в което нямаш абсолютно никаква работа?

Това беше въпросът убиец. Финли го надуши веднага. Един прокурор също не би го изпуснал. А аз нямах свестен отговор.

— Какво да ти кажа? Просто така ми хрумна. Чувствах се неспокоен. Все някъде трябва да бъда, нали така?

— Но защо точно тук? — настоя той.

— Не знам — казах аз. — Човекът до мен имаше пътна карта и по нея избрах градчето. Исках да се отдалеча от големите пътища. Мислех евентуално да заобиколя на запад, към Мексиканския залив.

— Избрал си градчето? — повтори Финли. — Я не ме будалкай. Как може да го избереш? Та то е само название. Точка на картата и нищо повече. Трябва да си имал причина.

Кимнах.

— Мислех да поразпитам за Блейк Слепеца.

— Кой, по дяволите, е Блейк Слепеца? — запита Финли.

Виждах го как светкавично анализира възможните варианти като шахматен компютър. Дали Блейк Слепеца ми е приятел, враг, съучастник, помощник, подстрекател, кредитор, длъжник или следваща жертва?

— Блейк Слепеца е бил китарист — обясних аз. — Починал преди шейсет години, може и да са го убили. Брат ми купил плоча с негови изпълнения, на обложката пишело, че е станало тук, в Маргрейв. Писа ми за това. Тая пролет минавал на два пъти оттук по някаква работа. Реших да дойда и да поразпитам.

Финли ме гледаше безучастно. Сигурно му звучеше като изсмукано от пръстите. Във всеки случай, ако бях на негово място, точно така щеше да ми звучи.

— Значи си дошъл да търсиш някакъв китарист? Китарист, умрял преди шейсет години. Защо? Ти свириш ли на китара?

— Не — казах аз.

— Как получи писмо от брат си? — запита той. — Нали нямаш адрес?

— Беше писал до поделението — обясних аз. — Те препращат пощата ми в банката, където вложих парите от обезщетението. Когато тегля пари с телеграфен запис, получавам си и писмата.

Финли поклати глава. Записа нещо.

— Значи нощният автобус на „Грейхаунд“ от Тампа, така ли?

Кимнах.

— Пазиш ли си билета? — запита той.

— Сигурно е в торбата — казах аз. Спомнях си как Бейкър прибра всичките ми вещи в плика, а Стивънсън го надписа.

— Мислиш ли, че шофьорът те е запомнил?

— Може би. Все пак спря извънредно. По моя молба.

Чувствах се като страничен наблюдател. Положението ставаше все по-абстрактно. Предишната ми работа не се различаваше особено от тази на Финли. Имах странното чувство, че двамата с него обсъждаме някакъв страничен случай. Като колеги, които разчепкват заплетен казус.

— Защо не работиш? — запита Финли.

Свих рамене. Помъчих се да обясня.

— Защото не ми се работи. Работих тринайсет години и виж докъде стигнах. Мисля, че опитах да върша каквото ми казват, но всичко отиде по дяволите. Сега ще опитам както аз си знам.

Финли седеше и ме гледаше.

— Имал ли си неприятности в армията? — запита той.

— Не повече, отколкото ти в Бостън — отвърнах аз.

Той трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Изкарал си в Бостън двайсет години. Сам ми го каза, Финли. Тогава какво търсиш в това затрито градче? Трябва вече да си пенсионер и да ходиш за риба. Нейде в Кейп Код или където ти душа иска. Какво е станало?

— Това си е моя работа, мистър Ричър — рече той. — Отговаряйте на въпросите.

Свих рамене.

— Питай армията.

— Ще я питам — каза той. — Хич не се и съмнявай. Да не са те изхвърлили дисциплинарно?

— Ако беше така, щяха ли да ми дадат обезщетение?

— Откъде да знам, може да не са ти дали пукната пара. Живееш като най-долен скитник. Уволниха ли те дисциплинарно? Да или не?

— Естествено, че не — рекох аз.

Той пак си записа. Замисли се.

— Как се почувства, когато те уволниха?

Аз също се замислих и вдигнах рамене.

— Никак не се почувствах. Бях в армията, вече не съм.

— Не се ли чувстваш огорчен? — запита Финли. — Изоставен?

— Не — рекох аз. — Трябва ли?

— Изобщо ли нямаш проблеми? — настоя той, сякаш трябваше непременно да имам.

Искаше ми се да му дам някакъв отговор. Но не ми хрумваше нищо. Служех в армията още от първия си ден на този свят. Сега бях навън. И се чувствах чудесно. Чувствах се свободен. Като че цял живот съм имал леко главоболие. И не съм го забелязвал, преди да изчезне. Единственият ми проблем беше как да си изкарвам насъщния. А това е сложна задача да се издържаш, без да загубиш свободата си. За шест месеца не бях припечелил нито цент. Там ми беше проблемът. Но нямах намерение да го споделям с Финли. Той би сметнал това за мотив. Би допуснал, че съм решил да си подсигуря волен живот, като ограбвам разни хора. По складовете. И после да ги убивам.

— Ами преходът май трудно се превъзмогва — казах аз. — Особено ако живееш тъй още от малък.

Финли кимна. Обмисли отговора.

— Защо точно теб уволниха? Сам ли поиска?

— Не се пиша доброволец за нищо — рекох аз. — Първо правило на войника.

Ново мълчание.

— Имаше ли някаква специалност? — запита той. — В армията.

— Най-напред обща служба — казах аз. — Такава е системата. После пет години охранявах секретната секция. А през последните шест години се занимавах с друго.

Оставих го да попита.

— С какво? — заинтересува се той.

— С разследване на убийства.

Финли се облегна назад. Изсумтя. Отново събра пръсти. Огледа ме и въздъхна. Приведе се. Посочи ме с пръст.

— Ясно. Ще те проверя. Взехме ти отпечатъци. В армията трябва да ги имат. Ще ти получим служебното досие. Цялото. С подробности. Ще се свържем с автобусната компания. Ще проверим билета. Ще намерим шофьора, пътниците. Ако казваш истината, скоро ще разберем. Може пък и да се отървеш. Естествено, това ще го решат някои подробности около точното време на всяка твоя крачка. — Той помълча и отново въздъхна. Погледна ме втренчено. — Аз обаче съм предпазлив човек. На пръв поглед не правиш добро впечатление. Скитник. Бездомник. Без адрес, без причини да бъдеш тук. Всичко, дето ми го наприказва, може да е шито с бели конци. Току-виж, се окажеш беглец. Може да си трепал хора наляво и надясно из десетина щата. Просто не знам. Едва ли очакваш да ти повярвам на честна дума. Пък и какво има за вярване в момента? Оставаш на топло, докато изясним всичко, разбрахме ли се?

Очаквах го. Точно това бих казал и аз. Изгледах го и поклатих глава.

— Значи си предпазлив, а? Браво бе!

Той не приведе очи.

— Ако съм сбъркал, в понеделник ще те черпя един обяд. При Ено, като компенсация за днешното.

Пак поклатих глава и рекох:

— Не съм дошъл да си търся приятели.

Финли сви рамене. Изключи касетофона. Пренави касетата. Извади я. Написа нещо на нея. Натисна бутона на интеркома върху голямото бюро от палисандрово дърво и помоли Бейкър да дойде. Аз чаках. Все още ми беше студено. Но дрехите ми вече изсъхваха. Дъждовните капки от небето на Джорджия бяха попили в тях. Сега се изпаряваха в сухия канцеларски въздух. Климатичната инсталация ги засмукваше и отпращаше навън.

Бейкър почука и влезе. Финли му заръча да ме придружи до килията. После ми кимна. Жестът казваше: ако не си онзи, когото търсим, помни, че просто си гледах работата. Аз също кимнах. Отговарях му: докато гледаш да си прикриеш задника, нейде навън обикаля убиец.

Затворническото отделение се оказа всъщност просторна ниша встрани от откритата канцелария. Вертикални решетки го деляха на три килии. Вместо предна стена също имаше само решетки. Металът имаше великолепен матов отблясък. Заприлича ми на титан. И в трите килии на пода имаше мокет. Но иначе бяха съвсем празни. Нито мебели, нито нар. Просто малко по-скъп вариант на добрите стари зандани.

— Няма ли тук къде да се спи? — запитах аз.

— Няма — рече Бейкър. — По-късно ще те прехвърлим в щатския затвор. Автобусът пристига към шест. В понеделник ще те върнат.

Той затръшна със звън решетестата врата и превъртя ключа. Чух как резетата хлътват на място по цялата рамка. Електрическа система. Извадих вестника от джоба си. Свалих палтото и го сгънах на четири. Проснах се на пода и подложих палтото вместо възглавница.

Настроението ми съвсем се скапа. Отивах за два дни в затвора. Нямаше да остана в участъка. Не че имах някакви планове за почивните дни. Познавах обаче цивилните затвори. Мнозина армейски дезертьори попадат в тях. За едно или друго. Властите уведомяват армията. После военни полицаи отиват да ги приберат. Тъй че бях виждал доста цивилни затвори. Не изгарях от желание да ги зърна отново. Лежах навъсен и се вслушвах в шумовете из участъка. Телефонен звън. Потропване на компютърна клавиатура. Темпото ту се засилваше, ту спадаше. Полицаите крачеха насам-натам и разговаряха тихичко.

После се опитах да дочета намерения вестник. Беше пълен с тъпотии за президента и намерението му да бъде преизбран. Дъртият пън беше пристигнал в Пенсакола край Мексиканския залив. Канел се да балансира бюджета, преди внуците му да остареят. И наистина кълцаше наляво и надясно, като че си пробиваше път през джунглата. В Пенсакола се бе заял с бреговата охрана. През последните дванайсет месеца тамошните момчета работеха по нов почин. Цяла година се разпръскваха масово като щит покрай бреговете на Флорида и претърсваха всеки кораб, който не им допадаше. Около инициативата се вдигна страхотен шум. А успехът надмина и най-смелите им мечти. Какво ли не изловиха. Най-вече наркотици, но също така оръжия и нелегални емигранти от Хаити и Куба. След няколко месеца тази преграда предизвика драстично спадане на престъпленията из целите Щати, на хиляди километри от крайбрежието. Голям успех.

И затова им теглиха шута. Излизало много скъпо. В бюджета на бреговата охрана имало сериозен дефицит. Президентът казваше, че не можел да отпусне повече средства. Дори трябвало да ги съкрати. Икономиката била закъсала. Не зависело от него. Тъй че след седмица бариерата падаше. Президентът се мъчеше да реши въпроса като държавник. Голямото полицейско началство се сърдеше, понеже смяташе, че е по-добре да предотвратиш болестта, отколкото да я лекуваш. Вашингтонските бюрократи ликуваха, защото похарчиш ли петдесет цента за тъпите ченгета, всички го виждат. Друго си е да прахосаш пет пъти повече нейде из океана, на хиляди километри от данъкоплатеца. Всеки гледаше да прехвърли топката. А на мътните вестникарски снимки президентът се хилеше лъчезарно — точно като държавник, който обяснява, че нищо не може да стори. Спрях да чета, защото съвсем се ядосах.

За да прогоня гнева, представих си, че слушам музика. Хорът от „Лятна мълния“. В аранжимента на Виещия вълк има великолепен задавен крясък към края на първия ред. Разправят, че за да разбереш скитническия блус, трябвало сам да поскиташ по релсите. Но грешат. За да го разбереш, трябва да те затворят някъде. Зад решетките. Или в армията. Нейде, където да се почувстваш в капан. Нейде, където лятната мълния е като далечен фар на недостъпната свобода. Лежах с глава върху палтото и слушах музиката в главата си. Към края на третия хор задрямах.

Събудих се, когато Бейкър взе да рита решетките. Металът издаваше приглушен звън. Като погребални камбани. До Бейкър стоеше Финли. И двамата ме гледаха. Не помръднах. Добре си ми беше на пода.

— Къде каза, че си бил около полунощ? — запита Финли.

— Качвах се на автобуса в Тампа.

— Имаме нов свидетел — рече Финли. — Видял те е близо до склада. Снощи. Да се мотаеш наоколо. В полунощ.

— Глупости дрънкаш, Финли — възразих аз. — Невъзможно. Кой е тоя свидетел, по дяволите?

— Свидетелят се нарича Морисън — каза Финли. — Началникът на полицията. Сигурен беше, че те е виждал и преди. Сега си спомни къде.

3

С белезници на ръцете отново се озовах в луксозния кабинет. Финли седеше зад голямото бюро под флаговете и стария часовник. Бейкър придърпа стол пред бюрото. Седнах срещу Финли. Той извади касетофона. Изопна кабелите. Насочи микрофона към мен. Изпробва го с нокът. Пренави касетата. Готово.

— Последните двайсет и четири часа, Ричър — каза той. — В подробности.

Двамата полицаи едва сдържаха възбудата си. Рехавото обвинение изведнъж бе станало желязно. Обземаше ги тръпката на победата. Познавах признаците.

— Снощи бях в Тампа — казах аз. — В полунощ се качих на автобуса. Пътниците могат да потвърдят. Слязох от автобуса в осем сутринта близо до областното шосе. Ако Морисън казва, че ме е видял в полунощ, вероятно греши. По това време бях на около шестстотин километра оттук. Друго не мога да добавя. Проверете.

Финли ме изгледа втренчено. После кимна на Бейкър, който разгърна кожена папка и зачете:

— Жертвата не е идентифицирана. Няма документи. Няма портфейл. Бял мъж на около четирийсет години, много висок, с бръсната глава. Трупът е открит в осем тази сутрин край оградата, близо до главната порта. Частично прикрит с празен кашон. Успяхме да вземем отпечатъци. Никакъв резултат. Няма ги в архивите.

— Кой беше този човек, Ричър? — запита Финли.

Бейкър чакаше да реагирам по някакъв начин. Не му доставих това удоволствие. Просто си седях и слушах тихото потракване на стария часовник. Стрелките пълзяха към два и половина. Мълчах. Бейкър порови из папката и подбра нов лист. Озърна се и продължи:

— Жертвата е простреляна с два куршума в главата. Вероятно малокалибрен пистолет със заглушител. Първият изстрел е даден отблизо в лявото слепоочие, вторият от упор зад лявото ухо. Очевидно куршумите са били с мек връх, защото на излизане са раздробили цялото му лице. Дъждът е отмил барутните следи, но формата на изгарянията подсказва заглушител. Смъртта вероятно е настъпила след първия изстрел. Куршумите са изчезнали. Гилзите също.

— Къде е пистолетът, Ричър? — запита Финли.

Погледнах го и направих гримаса. Не казах нищо.

— Смъртта е настъпила в периода от единайсет и половина до един след полунощ — продължи Бейкър. — Трупът не е бил там в единайсет и половина, когато приключва смяната на пазача. Човекът е сигурен в това. Другият пазач открил мъртвеца, когато дошъл да отключи портата. Около осем сутринта. Видял те да се отдалечаваш и ни позвъни.

— Кой беше този човек, Ричър? — повтори Финли.

Не му обърнах внимание и продължих да гледам Бейкър.

— Защо смятате, че е станало преди един? — запитах на свой ред.

— Защото точно тогава заваля — отвърна Бейкър. — Земята под трупа беше съвсем суха. Значи е бил там, преди да завали. Според доктора трябва да са го застреляли около полунощ.

Кимнах. Усмихнах се и на двамата. Времето на смъртта беше в моя полза.

— Кажи ни какво стана после — тихо изрече Финли.

Погледнах го и свих рамене.

— Ти ми кажи. Не съм бил тук. До полунощ бях в Тампа.

Бейкър се приведе и измъкна от папката нов лист.

— Станало е това, че си откачил — каза той. — Полудял си.

Поклатих глава и повторих:

— В полунощ не съм бил тук. Качвах се на автобуса в Тампа. Нямаше от какво да откача.

Двамата не реагираха. Изглеждаха ужасно мрачни.

— Първият изстрел го е убил — каза Бейкър. — После си го прострелял пак, след това си обезумял и си ритал трупа, додето стане на пихтия. След смъртта са нанесени жестоки телесни повреди. Застрелял си го, а сетне си се опитал да го направиш на парчета. Ритал си мъртвеца къде ли не. Обзело те е безумие. После си се успокоил и си опитал да скриеш трупа под кашона.

Дълго мълчах и накрая запитах:

— Значи телесни повреди след смъртта?

Бейкър кимна.

— Ужасни. Все едно, че го е прегазил камион. Здрава кост не е останала. Но според доктора онзи вече е бил мъртъв. Бога ми, Ричър, ти си направо побъркан.

— Кой беше този човек? — запита Финли за трети път.

Гледах го мълчаливо. Бейкър имаше право. Работата ставаше смахната. Много смахната. Откачените убийци са неприятен народ. Има обаче и още по-неприятни от тях — онези, дето се разбесняват над мъртвите. Срещал бях подобни случаи. И никак не ми се искаше пак да ги срещна. Но както ми го описваха, звучеше съвсем нелепо.

— Как се срещна с човека? — запита Финли.

Не отговорих, само продължих да го гледам.

— Какво означава плурибус? — запита той.

Мълчаливо свих рамене.

— Кой беше този човек, Ричър?

— Не съм бил тук — казах аз. — Нищо не знам.

Финли помълча, после изведнъж изтърси:

— Кажи си телефонния номер.

Погледнах го тъй, сякаш бе откачил.

— По дяволите, какви ги дрънкаш, Финли? Нямам телефон. Не чу ли какво ти говорих досега? Нямам адрес, значи и телефон нямам.

— Говоря за мобифона — рече той.

— Какъв мобифон? Нямам такова нещо.

Обзе ме страх. Бяха ме нарочили за убиец. Смахнат бездомен наемник с мобифон, който обикаля от място на място и убива. После се нахвърля с ритници върху труповете. Обажда се на някаква тайна организация, за да узнае следващата жертва. И продължава по пътя.

Финли се приведе напред. Побутна към мен някакво листче. Беше откъснато парче от компютърна лента. Не много старо. Леко излъскано и протрито. Хартията овехтява така, след като престои в нечий джоб около месец. Върху листчето бе отпечатана и подчертана една дума. Плурибус. Под нея имаше телефонен номер. Огледах хартийката. Без да я докосвам. Не исках после да се разправяме за отпечатъци.

— Твой ли е този номер? — запита Финли.

— Нямам телефон — повторих аз. — Снощи не бях тук. Колкото повече се заяждаш с мен, толкова повече време губиш, Финли.

— Номерът е на мобифон — каза той. — Знаем това. Обслужван от централа в Атланта. Но до понеделник няма как да открием на кого принадлежи. Затова питаме теб. По-добре си признай, Ричър.

Пак погледнах листчето и запитах:

— Къде го намерихте?

Финли обмисли въпроса. Реши да отговори.

— Беше в обувката на жертвата ти. Сгънато и скрито.

Дълго мълчах. Бях изплашен. Чувствах се като герой от детска книга, който пропада в яма. Озовава се в странен свят, където всичко е непознато и налудничаво. Като Алиса в Страната на чудесата. Тя ли беше пропаднала в яма? Или беше слязла от автобус където не трябва?

Седях в скъпа, изискана канцелария. Такива не се срещат често и в швейцарските банки. До мен имаше двама полицаи. Интелигентни и опитни. Общо сигурно им се събираха към трийсет години трудов стаж. Свестен участък, способни хора. Плюс добро финансиране. Вярно, имаха слабо звено — онзи тъпанар, шефът Морисън, — отдавна обаче не бях виждал толкова добре организирана работа. Само че всички търчаха презглава към задънена улица. Май твърдо вярваха, че земята е плоска. Че необятното небе на Джорджия всъщност е похлупак, плътно прилепнал за хоризонта. Само аз знаех, че земята е кръгла.

— Две неща — казах аз. — Човекът е прострелян в главата отблизо с автоматично оръжие със заглушител. Първият изстрел го поваля. Вторият е за всеки случай. Гилзите липсват. Какво мислите за това? Като професионалисти?

Финли не каза нищо. Главният заподозрян обсъждаше случая с него като колега. В ролята си на следовател не можеше да позволи подобно нещо. Трябваше да ме прекъсне. Но искаше да чуе. Усещах го как се двоуми. Седеше съвършено неподвижно, но мислите му се мятаха като котета в чувал.

— Продължавай — рече той най-сетне. Важно, като че ми правеше кой знае каква услуга.

— Това е екзекуция, Финли — казах аз. — Не кражба или сбиване. Хладнокръвно и безучастно убийство. Не са оставени улики. Значи после някой умник е лазил с фенерче наоколо, за да дири две малокалибрени гилзи.

— Продължавай — повтори Финли.

— Изстрел отблизо в лявото слепоочие. Убитият може би е седял в кола. Стрелецът разговаря с него и вдига пистолета. „Бам.“ Привежда се и стреля повторно. После прибира гилзите и си тръгва.

— Как така си тръгва? — трепна Финли. — Ами останалото? Да не мислиш, че са били двама?

Поклатих глава.

— Били са трима. Ясно е като бял ден, нали?

— Защо трима? — запита той.

— На практика минимумът е двама, не мислиш ли? — рекох аз. — Как е пристигнал убитият в склада? С кола, прав ли съм? Много е далеч за ходене пеш. Тогава къде е колата? Убиецът също не е вървял пеш. Значи излиза, че са били най-малко двама. Пристигат заедно, а си тръгват отделно, като единият кара колата на жертвата.

— Обаче? — подкани ме Финли.

— Обстоятелствата обаче доказват, че са били поне трима. Погледни като психолог. Там е ключът. Човек, който използва малокалибрен пистолет със заглушител за точен изстрел в главата и после се застрахова с още един куршум, определено не е такъв, дето после изведнъж озверява и се нахвърля с ритници върху мъртвеца, нали така? А пък онзи, дето изпада в такава ярост, няма скоро да се опомни, та да прикрие трупа под някакъв вехт кашон. Тук имаш три съвсем отделни действия, Финли. Значи са замесени трима.

Финли сви рамене.

— Може и да са двама. Стрелецът е искал да поразчисти.

— Няма начин — възразих аз. — Такъв човек не изчаква. Нямаше да му допадне подобна ярост. Би го притеснила. И дори би го изплашила, защото прави нещата по-ярки и следователно по-опасни. А пък ако се беше заел да разчиства, щеше да го стори както трябва. Нямаше да зареже тялото там, където да го открие първият минувач. Значи имаме работа с трима души.

Финли се замисли дълбоко.

— И какво?

— Само това, че питам за кого от тримата ме гласиш. За стрелеца, лудия или идиота, дето е скрил трупа.

Финли и Бейкър се спогледаха. Не казаха нещо.

— Кажете де, за кого ме гласите? — настоях аз. — Пристигам там с двама приятели и претрепваме онзи човек в полунощ, после другите двама изчезват, а аз предпочитам да остана. Защо? Това са глупости, Финли.

Той не отговори. Размишляваше.

— Нямам приятели — продължих аз. — И кола нямам. Значи в най-добрия случай можеш да твърдиш, че жертвата е дошла пеш и аз също. Срещам човека и го застрелвам много внимателно, като професионалист, после прибирам гилзите, взимам портфейла и всичко от джобовете му, но забравям да претърся обувките. След това изхвърлям оръжието, заглушителя, фенерчето, мобифона, гилзите, портфейла и тъй нататък. Изведнъж се променям напълно и почвам да ритам трупа като смахнат. Следва нова коренна промяна и аз правя неуспешен опит да прикрия мъртвеца. Накрая чакам осем часа под дъжда и тръгвам насам. Това можеш да кажеш в най-добрия случай. А излиза пълна тъпотия, Финли. Защо, по дяволите, ще чакам осем часа под дъжда, та чак по светло да напусна местопрестъплението?

Той се вторачи в мен, дълго мълча и накрая рече:

— Не знам.

Човек като Финли казва подобно нещо само след дълга вътрешна борба. Сега изглеждаше някак смачкан. Обвинението бе мижаво и той отлично го знаеше. Но имаше много сериозни проблеми със свидетелството на шефа си. Не можеше току-така да отиде при него и да рече: Морисън, ти ме будалкаш. Не можеше да се заеме с каквато и да било друга следа, щом началството му е поднесло виновния на тепсия. Можеше само да ми проучва алибито. И толкоз. Никой не би го критикувал за излишно усърдие. И чак в понеделник можеше да поеме по друга следа. Затова беше вкиснат — защото цели седемдесет и два часа отиваха на вятъра. А вече усещаше, че го чакат сериозни неприятности. Предстоеше му да каже на шефа си, че не съм могъл да бъда тук в полунощ. Трябваше любезно да помоли за оттегляне на показанията. Трудна работа, особено когато си новак в управлението. И когато насреща стои пълен дръвник. При това твой началник. Както и да го погледнеш, все отива на зле. Нищо чудно, че бе провесил нос. Седеше и дишаше тежко. Знаех, че е закъсал. Крайно време бе да му помогна.

— Телефонният номер — обадих се аз. — Как разбрахте, че е на мобифон?

— По кода — рече той. — Вместо код на населеното място има комбинация за влизане в радиомрежата.

— Добре. Не можете обаче да узнаете на кого принадлежи, понеже за мобифоните няма обратен списък, а централата отказва да разкрие абоната, така ли?

— Искат прокурорско нареждане — поясни Финли.

— Но все пак трябва да разберете чий е, нали?

— Знаеш ли как да го направим без прокурора? — запита той.

— Може би. Защо не вземеш просто да позвъниш и да видиш кой ще се обади?

Не беше им хрумнало. Отново настана мълчание. Чувстваха се смутени. Не смееха да погледнат един към друг. Нито пък към мен. Тишина.

Бейкър пръв откри изход от положението. Прехвърли топката на Финли. Събра папките и се престори, че отива да поработи с тях. Финли кимна и му махна да си върви. Бейкър стана и излезе. Затвори вратата съвсем тихичко. Финли отвори уста. Затвори я. Трябваше да спаси поне част от престижа си. На всяка цена.

— Добре де — каза той. — Дори да се обадя, няма как да разбера чий е и къде се намира.

— Слушай, Финли — рекох аз. — Пет пари не давам чий е. Интересува ме само чий не е. Разбра ли? Разбра ли? Затова набери номера и чакай да ти отговори еди кой си от Атланта или Чарлстън. Тогава ще знаеш, че не е мой.

Финли ме гледаше. Потропваше с пръсти по бюрото и мълчеше.

— Знаеш как да го направиш — продължих аз. — Обаждаш се, скалъпваш някаква измислица за техническа повреда, неплатена такса или нещо с компютъра и молиш човека да ти даде име и адрес. Давай, Финли, нали уж си детектив, дявол да го вземе.

Той се приведе към листчето. Придърпа го с дългите си кафяви пръсти. Завъртя го към себе си и вдигна слушалката. Набра номера. Включи високоговорителя, за да чувам и аз. Сигналът изпълни кабинета. Не беше звучен и бавен като на домашен телефон. Остър, настоятелен електронен звук. Прекъсна. Отсреща бяха вдигнали.

— Пол Хъбъл — изрече мъжки глас. — Какво ще обичате?

Южняшки акцент. Самоуверен глас. Личеше, че е свикнал да говори по телефона.

— Мистър Хъбъл — каза Финли. Беше навел глава и записваше името. — Добър ден. Обаждаме се от телефонната компания, отдел мобифони. Аз съм техническият заместник. Докладваха ни, че имате повреда.

— Повреда? — повтори гласът. — Всичко ми изглежда наред. Не съм се обаждал за повреда.

— Набирането трябва да е нормално — каза Финли. — Сигурно има проблеми във връзката с вас, сър. В момента измервам силата на сигнала и наистина ми се струва слабичък.

— Аз ви чувам добре — рече гласът.

— Ало! Заглъхвате, мистър Хъбъл. Ало! Много ще ми помогнете, ако кажете точно къде се намира мобифонът, сър. Нали разбирате, положението в момента спрямо нашите предаватели.

— Тук съм си, у дома.

— Много добре — каза Финли. Отново взе писалката. — Бихте ли потвърдили точния си адрес?

— Нямате ли адреса ми? — отвърна гласът. Без изненада, просто шеговит мъжки разговор. — Досега май не сте имали трудности да ми пращате сметката всеки месец.

Финли ме погледна. Усмихнах се. Той направи гримаса.

— Аз съм в техническия отдел, сър — рече той. Със същия шеговит тон. Сякаш бяха съюзници срещу повредата. — Сведенията за клиенти са при колегите. Мога да ги намеря, но ще ми трябва време, нали знаете как става. Освен това, сър, тъй и тъй ще трябва да поговорите, докато измерваме силата на сигнала. Можете да ми съобщите адреса си, освен ако предпочитате някое стихотворение.

От високоговорителя долетя смехът на човека, на име Хъбъл.

— Добре, да започнем, проба, проба. Говори Пол Хъбъл. Намирам се у дома, адрес Бекман Драйв двайсет и пет, повтарям, Бекман Драйв нула-две-пет в добрия стар Маргрейв, пише се М-А-Р-Г-Р-Е-Й-В, щата Джорджия, САЩ. Как е сигналът?

Финли не отговори. Изглеждаше много разтревожен.

— Ало! — обади се гласът. — Чувате ли ме?

— Да, мистър Хъбъл — рече Финли. — Чувам ви. Не откривам нищо нередно, сър. Май е било фалшива тревога. Благодаря за помощта.

— Моля — отвърна човекът на име Хъбъл.

Връзката се прекъсна и сигналът отново изпълни кабинета. Финли остави слушалката. Облегна се назад и забоде поглед в тавана. После си заговори сам:

— Мамка му! Значи тук, в града. Кой е тоя Пол Хъбъл, по дяволите?

— Не го ли познаваш? — обадих се аз.

Той ме изгледа малко печално. Сякаш бе забравил, че съм в кабинета.

— Работя тук едва от шест месеца. Не съм опознал всички в града.

Той се приведе напред и натисна бутона на интеркома върху разкошното бюро. Отново повика Бейкър.

— Чувал ли си за някакъв тип на име Хъбъл? — запита Финли. — Пол Хъбъл, живее тук, в града, на Бекман Драйв двайсет и пет.

— Пол Хъбъл? — повтори Бейкър. — Ами да. Тук живее, както сам казваш, от местните е. Семеен. Стивънсън го познава, май се падат роднини по женска линия. Мисля, че са приятели. Ходят заедно на боулинг. Хъбъл е банкер. Нали разбираш, финансист от големите риби. Работи в Атланта, в някоя от големите банки. Виждам го от време на време.

Финли го погледна и рече:

— Той е онзи с номера.

— Хъбъл ли? — сепна се Бейкър. — Тук, в Маргрейв? Ама че работа!

Финли пак се обърна към мен.

— Сигурно ще речеш, че изобщо не си го чувал.

— Изобщо не съм го чувал — потвърдих аз.

Беше готов да ме изяде с поглед. Завъртя се към Бейкър.

— Най-добре иди да го докараш тоя Хъбъл. Бекман Драйв двайсет и пет. Бог знае какво общо има с цялата работа, ама ще трябва да поговорим с него. Обаче карай по-кротко, нали разбираш, сигурно е почтен човек.

Пак ми се озъби и напусна кабинета. Затръшна масивната врата. Бейкър се пресегна и изключи касетофона. Изведе ме от кабинета. Обратно към килията. Влязох. Той ме последва и свали белезниците. Закачи ги на колана си. Отстъпи назад и затвори вратата. Заключи. Електрическите резета щракнаха и се наместиха. Бейкър си тръгна.

— Хей, Бейкър — подвикнах аз.

Той се обърна и направи няколко крачки назад. Гледаше ме безизразно. Май не му се харесвах.

— Искам нещо за ядене — казах аз. — И кафе.

— Ще ядеш в щатския затвор — рече той. — Автобусът пристига в шест.

И се отдалечи. Трябваше да доведе онзи Хъбъл. Щеше да му се мазни. Да го покани най-смирено да дойде в участъка, където Финли щеше да е любезен и кротък. Докато аз киснех в килията, Финли щеше учтиво да разпитва Хъбъл как телефонният му номер е попаднал в обувката на мъртвец.

Палтото ми още лежеше смачкано на пода. Изтръсках го и се наметнах. Пак ми ставаше студено. Пъхнах ръце в джобовете си. Облегнах се на решетките и отново се опитах да почета вестника, колкото да минава времето. Но нищо не ми влизаше в главата. Мислех за онзи, който е гледал как партньорът му застрелва човек. Който се е нахвърлил с ритници по агонизиращото тяло. И то с такава свирепа сила, че да натроши вече мъртвите кости. Стоях и си мислех за неща, с които доскоро вярвах, че съм приключил веднъж завинаги. Никак не ми се мислеше за тях. Затова хвърлих вестника на мокета и се опитах да мисля за нещо друго.

Открих, че ако се притисна в ъгъла на килията, мога да виждам цялата открита канцелария. Отвъд бариерата можех да виждам дори остъклената врата и улицата зад нея. Навън следобедът изглеждаше слънчев и топъл. Градчето отново ми се стори сухо и прашно. Дъждът бе отминал. А вътре беше хладно и някак безжизнено под светлината на луминесцентните лампи. Дежурният сержант седеше на табуретка. Тракаше нещо на компютъра. Сигурно попълваше данни. Виждах какво има под преградата — разни неща, дето не са за гледане. Отделения със спретнати купчинки документи и папки. Флакони с нервнопаралитичен газ. Пушка. Алармени бутони. Малко по-нататък работеше жената, която ми взе отпечатъци. И тя на компютър. В участъка беше тихо, но го усещах как тръпне от напрегнатото разследване.

4

Хората харчат за уредби хиляди долари, понякога десетки хиляди. В Щатите има специална индустрия, която е докарала стерео апаратурата до невъобразими стандарти. Усилватели, струващи повече от къща. Тонколони, по-високи от мен. Кабели като градински маркучи. Някои момчета в армията имаха подобни чудесии. Слушал съм ги из базите тук-там по света. Великолепно. Момчетата обаче си хвърляха парите на вятъра. Защото най-добрата уредба на света е безплатна. Намира се в черепа. Свири толкова чисто, колкото искаш. И точно толкова мощно, колкото трябва.

Подпирах се в ъгъла и мислено слушах едно парче на Боби Бланд. Той ми е стар любимец. Затова го надувах до дупка. Парчето се казваше „По-нататък по пътя“. Боби Бланд пее в сол мажор. Тая тоналност създава странно, слънчево, весело настроение. Премахва жлъчното високомерие на песента. Превръща я в жалба, предсказание, утеха. Дава точно това, което очакваш от истинския блус. Спокойният сол мажор прави песента едва ли не сладникава. Без капка злоба.

Точно тогава обаче зърнах дебелия шеф. Морисън мина покрай килиите и се запъти към кабинета в дъното. Тъкмо за началото на третия куплет. Моментално превключих на ми бемол. Мрачна и заплашителна тоналност. Звук на истински блус. Зарязах кроткия Боби Бланд. Трябваше ми по-груб глас. Нещо по-злобно. Музикално, ала прегракнало от цигари и уиски. Може би Дивия Чайлд Бътлър. Човек, с когото е по-добре да си нямаш работа. Надух музиката в главата си още по-мощно, за да го чуя как ще пропее, че нейде нататък по пътя жънеш каквото си сял.

Морисън бе излъгал за снощи. Нямаше как да ме е видял в полунощ. Отначало бях готов да допусна, че е сбъркал. Може да бе зърнал човек, който прилича на мен. Но така му давах възможност да се измъкне. А в момента не ми се щеше да му дам каквото и да било освен един по зъбите. Да му размажа тлъстия нос по цялата физиономия. Затворих очи. Двамата с Дивия Чайлд Бътлър обещахме, че и това ще стане. Нейде нататък по пътя.

Отворих очи и изключих музиката в главата си. От другата страна на решетките стоеше жената в униформа. Връщаше се откъм кафеварката.

— Да ти предложа ли чаша кафе? — запита тя.

— Чудесно — рекох аз. — Черно, без захар и сметана.

Тя остави чашата си на най-близкото бюро и се върна към кафеварката. Наля от каната и се върна. Добре изглеждаше. Около трийсетгодишна, чернокоса, не много висока. Малко над среден ръст. В нея имаше нещо жизнено. При първата ни среща то се бе проявило под формата на грубовато съчувствие. Почти професионална черта. Сега ми се струваше по-естествена. И сигурно беше точно така. Правилата на тлъстия шеф едва ли й разрешаваха да носи кафе на престъпника. Тъкмо затова я харесах.

Тя ми подаде чашата през решетките. Отблизо изглеждаше още по-добре. Приятен аромат. Не си го спомнях от предния път. Тогава ми бе заприличала на сестра в зъболекарски кабинет. Ако всички сестри бяха такива, щях по-често да ходя на зъболекар. Поех чашата. С радост. Бях жаден, а кафето ми е любимото питие. Падне ли ми, заприличвам на алкохолик с шише водка. Отпих малко. Добро кафе. Вдигнах пластмасовата чаша като за тост и рекох:

— Благодаря.

— Моля — отвърна тя и се усмихна. Не само с устните, но и с очите. Аз също се усмихнах. Очите й бяха като дългоочакван слънчев лъч в мрачен ден.

— Значи мислиш, че не съм го направил? — попитах аз.

Тя взе чашата си от бюрото и отвърна:

— Да не смяташ, че нося кафе само на невинните?

— Знам ли, до тях може и да не припарваш.

— Знам, че нямаш вина за нещо сериозно — рече тя.

— Откъде знаеш? Да не е заради сините ми очи?

— Не, глупчо — разсмя се тя. — Защото още нямаме вести от Вашингтон.

Смееше се прекрасно. Искаше ми се да погледна името върху джобчето на ризата й. Не исках обаче да помисли, че я зяпам в гърдите. Помнех как ги опря в ръба на масата, докато ме снимаше. Погледнах. Чудесни гърди. Името беше Роскоу. Тя се озърна през рамо и пристъпи по-близо до решетките. Аз отпих от кафето.

— Пратих по мрежата отпечатъците ти във Вашингтон — обясни тя. — Беше в дванайсет и трийсет и шест. Нали знаеш, ФБР има огромен архив. В компютрите им се пазят милиони отпечатъци. Сравняват с тях всичко, което пристига. Има си определен ред. Първо те сравняват с десетте най-търсени престъпници, после със стотицата, хилядарката и тъй нататък, разбираш ли? Ако беше някъде горе, искам да кажа активен и неразкрит досега, вече щяхме да знаем. Всичко става автоматично. Не искат някой голям престъпник да им се изплъзне между пръстите, затова системата отговаря по най-бързия начин. Твоите данни обаче са там вече близо три часа и още няма вест. Значи не те търсят за нещо сериозно.

Дежурният сержант бе надигнал глава и я гледаше неодобрително. Трябваше да се махне. Допих кафето, протегнах чашата през решетките и рекох:

— Не ме търсят за каквото и да било.

— Да — кимна тя. — Нямаш престъпна жилка.

— Тъй ли?

— Веднага усетих — усмихна се тя. — Имаш нежни очи.

Намигна ми и се отдалечи. Хвърли чашите в кошчето и се върна при компютъра. Седна. Виждах само тила й. Минах в ъгъла и се подпрях на коравите решетки. От шест месеца насам се скитах сам-самичък. И бях научил нещо. Също като героинята в онзи стар филм, скитникът зависи от добрината на непознати хора. Не за нещо особено или материално. За кураж. Погледнах тила на Роскоу й се усмихнах. Харесвах я.

Бейкър бе тръгнал преди около двайсет минути. Където и да живееше Хъбъл, вече трябваше да е стигнал. За двайсет минути сигурно можеше да отидеш дотам и да се върнеш. Дори пеш. Градчето беше малко, нали така? Точица върху картата. Вероятно за двайсет минути човек можеше да го обиколи цялото. Ходейки на ръце. Макар че градският район изглеждаше доста разтеглен. Зависеше дали Хъбъл живее в самото градче или нейде из околностите. Според днешния ми опит излизаше, че и на двайсет километра от града пак се оказваш в него. Ако тия двайсет километра се простираха във всички посоки, значи Маргрейв беше горе-долу колкото Ню Йорк.

Бейкър бе споменал, че Хъбъл е семеен. Банкер, който работи в Атланта. Значи трябваше да живее близо до града. Близо до училището и приятелчетата на децата. Близо до магазините и местния клуб. По областното шосе лесно се стигаше до магистралата. А оттам — право към кантората в големия град. Дори самият адрес звучеше по градски. Бекман Драйв двайсет и пет. Не прекалено близо до главната улица. Навярно почваше от центъра и водеше към покрайнините. Хъбъл беше финансист. Вероятно богат. С голяма бяла къща сред просторен терен. Сенчести дървета. Може би и басейн.

Зад голямата стъклена врата следобедното слънце клонеше към хоризонта. Лъчите му ставаха червеникави. Сенките се издължаваха. Видях как полицейската кола на Бейкър рязко свърна и се зададе по отклонението. Нямаше нито сирени, нито мигащи лампи. Намали скоростта, описа полукръг и спря. Леко потрепна върху ресорите. Изпълваше цялата ширина на вратата. Бейкър излезе от другата страна, тръгна да заобиколи и изчезна от поглед. След миг отново се появи и пристъпи към дясната предна врата. Отвори я като наемен шофьор. За човек, който познава езика на жестовете, поведението му беше страшно объркано. Отчасти почтително, защото си имаше работа с банкер от Атланта. Отчасти дружеско, защото човекът играеше боулинг с неговия колега. Отчасти официално, защото телефонният му номер беше скрит в обувката на мъртвец.

Пол Хъбъл излезе навън. Бейкър затвори колата. Хъбъл чакаше. Бейкър избърза покрай него и отвори голямата остъклена врата на участъка. Гумените уплътнители изсъскаха. Хъбъл прекрачи прага.

Беше висок бял мъж. Приличаше на снимка от списание. Рекламна снимка. От онези, на които непременно има и куп пари. Малко над трийсетгодишен. Добре сложен, но не особено силен. Леко разрошена тъмноруса коса, почваща да оредява тъкмо колкото да разкрие интелигентно чело. Един вид да каже: вярно, доскоро бях колежанче, но я ме вижте какъв мъж съм сега. Носеше кръгли очила със златни рамки. Квадратна челюст. Дискретен слънчев загар. Много бели зъби. Показа ги, кажи-речи, всичките, когато се усмихна на дежурния сержант.

Носеше избеляло поло с някаква малка картинка и памучни панталони, които изглеждаха прани безброй пъти. Тъкмо заради тоя вид такива дрехи струват по петстотин долара парчето. На гърба му висеше дебел бял пуловер. Ръкавите бяха вързани хлабаво отпред. Не виждах краката му, защото ми пречеше бариерата. Сигурен бях, че носи кафяви мокасини. Мислено се обзаложих на тлъста сума, че ги е обул на босо. Тоя човек се валяше в модерната американска мечта като прасе във фъшкии.

Изглеждаше поразвълнуван. Опря длани в преградата, после се завъртя и отпусна ръце. Зърнах над китките му русоляви косъмчета и проблясък на масивен златен часовник.

Вече усещах — типичният му подход ще е да се държи като дружелюбен богаташ. Гостува в участъка както кандидат-президент посещава фабрика. Но в момента беше разсеян. Напрегнат. Не знаех какво му е казал Бейкър. Какво е разкрил. Навярно нищо. Добър сержант като Бейкър би оставил бомбите за Финли. Следователно Хъбъл нямаше представа защо е тук. И все пак знаеше нещо. В известен смисъл бях работил като полицай тринайсет години и надушвах страха от километри. Хъбъл се страхуваше.

Останах на място и продължих да се подпирам на решетките. Бейкър кимна на Хъбъл да го последва към другия край на канцеларията. Към скъпия кабинет в дъното. Докато Хъбъл заобикаляше преградата, зърнах краката му. Кафяви мокасини. На босо. Двамата хлътнаха в кабинета. Вратата се затвори. Дежурният сержант напусна мястото си и излезе да паркира колата на Бейкър.

Върна се заедно с Финли. Финли пое право към кабинета, където го чакаше Хъбъл. Пътьом не ми обърна и капка внимание. Отвори вратата и влезе. Не мръднах от ъгъла, чаках кога ще излезе Бейкър. Той не можеше да остане вътре. Поне докато партньорът по боулинг на неговия колега се намираше в сянката на убийство. Не би било етично. Никак. А Финли ми приличаше на човек, който ужасно си пада по етиката. Нямаше как да не си пада по нея, щом носеше костюм от туид и беше учил в Харвард. След малко вратата се отвори и Бейкър излезе. Прекоси канцеларията и се отправи към бюрото си.

— Хей, Бейкър — обадих се аз.

Той промени курса и тръгна към мен. Спря пред решетките. Точно където бе стояла Роскоу.

— Трябва да ида до тоалетната — казах аз. — Само да не речеш, че и това ще го правя, като ме прехвърлят.

Бейкър се усмихна. Неохотно, но се усмихна. Имаше златен кътник. Това му придаваше порочен вид. Правеше го малко по-човечен. Той подвикна нещо на дежурния. Сигурно кодов номер за процедурата. Извади ключовете и задейства електрическата система. Резетата щракнаха. Зачудих се какво ли правят, ако спре токът. Дали можеха да отключат без ток? Щеше ми се да вярвам, че могат. По тия места сигурно често вилнееха бури. Потрошени стълбове, скъсани жици…

Бейкър бутна навътре тежката метална врата. Минахме в дъното на канцеларията. Не към скъпия кабинет, а в другия ъгъл. Там имаше коридорче с две тоалетни. Бейкър се пресегна покрай мен и отвори мъжката.

Знаеха, че не съм онзи, когото търсят. Не се пазеха. Изобщо не се пазеха. Можех да перна един на Бейкър и да му грабна револвера. С лекота. Щях да бъда въоръжен още преди да рухне. После да си пробия път със стрелба и да взема някоя от колите. Всички бяха паркирани отпред. С ключовете на място, не ще и дума. Додето организират що-годе свястно преследване, вече щях да съм отпрашил към Атланта. И да изчезна. Фасулска работа. Но аз кротко влязох в тоалетната.

— Не заключвай — подхвърли Бейкър.

Не заключих. Страшно ме подценяваха. Бях им казал, че съм военен полицай. Дали вярваха — тяхна си работа. Може пък и да не ги впечатляваше. А би трябвало. Военният полицай си има работа с военни престъпници. Тоест престъпници на военна служба. Отлично обучени за боравене с оръжие, саботаж и ръкопашен бой. Рейнджъри, зелени барети, морски пехотинци. Не просто убийци. Обучени убийци. Извънредно добре обучени за сметка на щедрия данъкоплатец. Тъй че военните полицаи трябва да са още по-добри. По-добри в стрелбата. По-добри в ръкопашния бой. Бейкър сигурно си нямаше и представа. Не му бе хрумвало. Иначе щеше да ме помъкне към тоалетната поне с две пушки отзад. Разбира се, ако мислеше, че съм онзи, когото търсят.

Закопчах се и излязох в коридорчето. Бейкър чакаше. Върнахме се към килиите. Влязох. Подпрях се в ъгъла. Бейкър затръшна вратата. Включи системата. Резетата се наместиха. Той ми обърна гръб и тръгна към канцеларията.

За двайсетина минути настана мълчание. Бейкър работеше на бюрото си. Роскоу също. Дежурният сержант седеше на табуретката. Финли беше в големия кабинет с Хъбъл. Над предната врата висеше модерен часовник. Не чак толкова елегантен като антиката в кабинета, но цъкаше също тъй бавно. Тишина. Четири и половина. Подпрях се на титановите решетки и зачаках. Тишина. Пет без петнайсет.

Малко преди пет времето пак тръгна нормално. Откъм големия кабинет долетя шумотевица. Викове, крясъци, думкане. Някой се беше ядосал здравата. Интеркомът върху бюрото на Бейкър избръмча. Чух гласа на Финли. Звучеше напрегнато. Викаше Бейкър да дойде. Бейкър стана и се отправи към дъното. Почука и влезе.

Голямата стъклена врата прошумоля и в участъка влезе дебелият шеф Морисън. Той се запъти право към кабинета. Докато влизаше, отвътре се измъкна Бейкър, който побърза към преградата. Развълнувано пошушна на дежурния сержант някакво дълго изречение. Роскоу се присъедини към тях. Скупчиха се плътно. Май имаше някаква важна новина. Не разбрах каква. Бях твърде далеч.

Интеркомът върху бюрото на Бейкър избръмча отново. Той се върна в кабинета. Следобедното слънце пламтеше ниско над хоризонта. В участъка влезе Стивънсън. Виждах го за пръв път, откакто ме арестуваха. Сякаш оживлението подмамваше всички насам.

Стивънсън размени няколко думи с дежурния. Отговорът явно го развълнува. Сержантът посегна да го хване успокоително за ръката. Стивънсън се дръпна и хукна към кабинета. Тичаше на слалом покрай бюрата като футболист. Тъкмо наближи вратата, и тя се отвори. Отвътре излезе цяла тълпа. Морисън. Финли. И Бейкър, който държеше Хъбъл за лакътя. Лека, но сигурна хватка — същата, която бе използвал и с мен. Стивънсън се вторачи с недоумение в Хъбъл, после сграбчи ръката на Финли. Дръпна го обратно в кабинета. Морисън извъртя потното си туловище и ги последва. Вратата се затръшна. Бейкър поведе Хъбъл към мен.

Сега Хъбъл изглеждаше съвсем различно. Беше потен и прежълтял. От загара нямаше и следа. Стори ми се смален, като че някой му бе изпуснал въздуха. Превиваше се, сякаш го мъчеше болка. Зад златните рамки очите му бяха изцъклени и изпълнени с панически страх. Разтреперан от глава до пети, той изчака, докато Бейкър отключваше съседната килия. Не помръдна. Тресеше се. Бейкър го хвана за ръка и го въведе вътре. Дръпна вратата и я заключи. Електрическите резета щракнаха. Бейкър се върна към луксозния кабинет.

Хъбъл така и не помръдна. Зяпаше с празен поглед в пространството. По някое време бавно отстъпи назад, докато стигна дъното на килията. Опря гръб в стената и се плъзна надолу. Главата му клюмна върху коленете. Отпусна ръце на пода. Чух как треперещите му пръсти шумолят тихичко по жилавия найлонов мокет. Роскоу го гледаше откъм бюрото си. Дежурният сержант също зяпаше. Гледаха как един човек се сгромолясва.

Откъм скъпия кабинет в дъното се надигна гълчава. Възразяващ тенор. Удар с длан по бюрото. Вратата се отвори и Стивънсън излезе заедно с шефа Морисън. Стивънсън изглеждаше бесен. С яростна крачка заобиколи откритата канцелария. Вратът му се бе вдървил от гняв. Не обръщаше капка внимание на дебелия шеф. Профуча покрай преградата, бутна масивната стъклена врата и излезе под яркото следобедно слънце. Морисън го последва.

Бейкър изникна от кабинета и се приближи към килията ми. Не каза нищо. Само отключи и ми направи знак да изляза. Загърнах се по-плътно с палтото и зарязах на пода вестника с големите снимки от посещението на президента в Пенсакола. Излязох и последвах Бейкър към кабинета.

Финли седеше зад бюрото. Касетофонът чакаше. Включен, с опънати кабели. Въздухът беше неподвижен и хладен. Финли ми се стори изтормозен до немай-къде. Беше разхлабил вратовръзката. Въздъхна дълбоко и жално. Седнах отсреща и Финли направи на Бейкър знак да излезе. Вратата тихичко се затвори.

— Имаме неприятности, мистър Ричър — рече Финли. — Големи неприятности.

Млъкна и се замисли за нещо. До идването на затворническия автобус оставаше по-малко от половин час. Трябваше незабавно да стигнат до някакви изводи. Финли вдигна глава и очите му пак се избистриха. Заговори бързо, явно забравил под натиска елегантната словесност от Харвард.

— Викнахме тук онзи Хъбъл, нали така? Може и да си го видял. Банкер от Атланта, ще знаеш. Дрехи за хилядарка от Калвин Клайн. Златен „Ролекс“. Много напрегнат. Отначало си рекох, че просто е ядосан. Щом заговорих, веднага ми позна гласа. От обаждането по телефона. Обвини ме в измама. Рече, че не бивало да се представям за човек от компанията. Прав е, разбира се.

Пак млъкна. Бореше се с любимата си етика.

— Хайде, Финли, изплюй камъчето — обадих се аз.

Оставаше ми по-малко от половин час.

— Добре де, видях, че е напрегнат и ядосан — продължи Финли. — Питам го аз дали те познава. Джак Ричър, бивш военен. Не, казва. Не бил и чувал за теб. Вярвам му. Почва той да се отпуска. Излиза, че цялата работа била заради някой си Джак Ричър. А пък той не е чувал за Ричър, значи напразно сме го повикали. Олеква му, нали разбираш?

— Продължавай — подканих го аз.

— После питам дали познава висок мъж с бръсната глава. Питам за плурибус. Божичко! Все едно, че му заврях главня в задника. Вцепени се. Като от шок. Направо на камък стана. Не отговаря. Казвам тогава, че бръснатият е мъртъв. Застрелян. Ето ти още една главня в задника. Едва не се свлече от стола.

— Продължавай — повторих аз.

Двайсет и пет минути до затворническия автобус.

Той млъкна. Взе да опипва джобовете си един по един. Накрая продължи:

— Нищо не пожела да каже. Нито дума. Беше се вдървил от страх. Прежълтя като свещ. Уплаших се, че ще го тръшне сърдечен удар. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Но не обели и дума. Разправих му тогава как са ритали мъртвеца. Попитах го кой друг е замесен. Казах, че знаем още как са скрили тялото под кашона. А пък той си мълчеше, мътните да го вземат. Само се озърташе. По някое време осъзнах, че си напряга ума до побъркване. Мъчи се да реши какво да ми каже. Тъй продължи да мълчи и да мисли близо четирийсет минути. Касетата се въртеше през цялото време. Четирийсет минути мълчание.

Финли пак млъкна. Беше време за театрален ефект. Погледна ме.

— И накрая призна. Аз го направих, рече. Аз го застрелях. Призна си, разбираш ли? Пред микрофона.

— Продължавай.

— Питам го иска ли адвокат. Не щял адвокат, само повтаря, че убил онзи тип. Е, аз му прочитам правата високо и ясно пред микрофона. После си викам, може пък да е бръмнал или нещо такова, нали разбираш. „Та кого уби?“, питам го. „Високия с бръснатата глава“, отвръща той. „Как?“, питам аз. „С куршум в главата“, казва. „Кога?“ „Снощи към дванайсет.“ „Кой размаза трупа? — питам аз. — Кой беше? Какво означава плурибус?“ Той не отговаря. Пак се вдървява от страх. Не ще да добави каквото и да било проклетникът. „Не ми се вярва да си сторил такава работа“, викам аз. Той скача и ме сграбчва. „Признавам, крещи, признавам, аз го убих, аз го ритах.“ После млъква.

Финли се облегна назад. Събра ръце зад тила си. Погледна ме въпросително. Хъбъл в ролята на убиец? Не ми се вярваше. Заради паниката. Ако някой застреля човек при свада или от гняв с вехт пищов, ако го гръмне левашки в гърдите — да, такъв образ после се паникьосва. Но човек, който стреля със заглушител два пъти в черепа, а после събира гилзите, това вече е съвсем друга работа. Подобен тип не се стряска. Просто обръща гръб и забравя цялата работа. Хъбъл не беше убиецът. Инак нямаше да влезе в участъка тъй напето.

Кротко свих рамене и се усмихнах.

— Добре. Сега можеш да ме пуснеш, нали?

Финли ме погледна и поклати глава.

— Бъркаш. Не му вярвам. Били са трима. Сам ми го доказа. Кой от тях ще е Хъбъл? Не ми прилича на лудия. Няма чак толкова сила. В ролята на тъпака също не го виждам.

И, за бога, определено не е убиецът. Такъв като него и камион не би уцелил.

Кимнах. Като партньор на Финли. Все едно, че заедно си блъскахме главите.

— Засега няма как, трябва да го бутна на топло — продължи той. — Друго не ми остава. Призна си, описа го правдоподобно. Но личи като бял ден, че признанието е скърпено.

Пак кимнах. Усещах, че се задава още нещо.

Финли ме погледна. Съвсем спокойно.

— В полунощ не е и помирисвал склада — каза той. — Бил на рожден ден при някакви старци. Семейно тържество. Съседи. Пристигнал там снощи около осем. Пеш, заедно с жена си. Стояли до към два след полунощ. Поне двайсет души са ги видели да пристигат и още толкова ще потвърдят кога са си тръгнали. Откарал ги зетят на снаха му. По това време вече валеше, та не искали да се мокрят.

— Продължавай, Финли — рекох аз. — Кажи го докрай.

— Знаеш ли кой е зет на снаха му? — запита той. — Дето го откарал в два след полунощ, та да не се намокри. Полицай Стивънсън.

5

Финли се облегна назад. Дългите му ръце бяха все тъй скръстени зад тила. Висок, елегантен мъж. Харвардски възпитаник. Културен. Опитен. И ето, че ме пращаше в затвора за нещо, което не бях извършил. Изведнъж той се поизправи. Разпери ръце върху бюрото с дланите нагоре.

— Съжалявам, Ричър.

— Съжаляваш значи? — рекох аз. — Пращаш в затвора двама невинни и ми се правиш на опечален.

Той сви рамене. Май не му беше весело.

— Тъй го иска началникът. Разправя, че работата е в кърпа вързана. Затваряме до понеделник. А пък тук става каквото той каже, разбираш ли?

— Сигурно се майтапиш — казах аз. — Ами че той е пълен гад. Да нарече Стивънсън лъжец. Своя собствен човек!

— Не е точно така — възрази Финли. — Казва, че може да е било заговор, нали разбираш, Хъбъл може и да не е бил там, но да те е наел за мръсната работа. Заговор излиза, нали така? Смята, че Хъбъл е прекалил със самопризнанието, защото още не смее да те посочи за съучастник. Според Морисън, когато те арестувахме, ти си отивал към Хъбъл, за да получиш парите. Затова си изчакал осемте часа. И затова Хъбъл си е бил у дома. Не отишъл на работа, защото чакал да ти плати.

Мълчах. Стана ми страшно. Шефът Морисън беше опасен. Теорията му звучеше съвсем приемливо. Поне докато Финли я провереше подробно. Ако изобщо получеше тази възможност.

— Тъй че много съжалявам, Ричър — каза той. — Двамата с Хъбъл отивате на топло до понеделник. Ще изкарате криво-ляво. Затворът е в Уорбъртън. Калпаво място, но килиите не са лоши. Виж, да останеш там би било по-зле. Много по-зле. А междувременно аз ще свърша едно-друго до понеделник. Ще помоля Роскоу да идва в събота и неделя. Роскоу е онази хубавица отвън. Знае си работата момичето. Ако излезе, че казваш истината, в понеделник си чист и свободен. Става ли?

Изгледах го. Почвах да побеснявам.

— Не, Финли, не става. Знаеш, че не съм сторил нищо, по дяволите. Знаеш, че не съм бил аз. Просто си готов да се надрискаш от страх пред онзи тлъст некадърник Морисън. Значи отивам в затвора, защото ти си безгръбначно страхливо мекотело.

Той устоя на обидата. Тъмното му лице стана още по-тъмно. Дълго седя, без да проговори. Аз дишах дълбоко и го гледах с ярост. Яростта обаче стихна малко по малко. Отново се овладях. Сега дойде негов ред да се вторачи в мен.

— Две неща ще ти кажа, Ричър — изговори той бавно и ясно. — Първо, ако трябва, в понеделник ще се погрижа за Морисън. Второ, не съм страхливец. Изобщо не ме познаваш. Нищо не знаеш за мен.

Гледах го право в очите. Шест часът. Време за автобуса.

— Знам повече, отколкото си мислиш — казах аз. — Знам, че си изкарал специализация в Харвард, че си разведен и през април си зарязал цигарите.

Финли направи непроницаема физиономия. Бейкър почука и влезе, за да съобщи, че затворническият автобус е пристигнал. Финли стана и заобиколи бюрото. Каза на Бейкър, че ще ме придружи лично. Бейкър отиде да доведе Хъбъл.

— Откъде знаеш тия неща? — запита Финли.

Беше заинтригуван. Губеше по точки.

— Лесна работа — казах аз. — Ти си умно момче, нали? Сам спомена, че си учил в Бостън. Навремето обаче в Харвард доста рядко приемаха чернокожи момчета. Вярно, имаш ум в главата, но не си ракетен инженер, тъй че дипломата ти трябва да е от Бостънския университет, прав ли съм?

— Прав си — призна той.

— А после специализация в Харвард — продължих аз. — Добре си се справил в Бостънския, междувременно нещата се промениха и ето те в Харвард. Говориш като харвардски възпитаник. Веднага го усетих. Докторат по криминалистика, нали?

— Прав си — повтори той. — Криминалистика.

— А през април си постъпил тук. Сам го каза. Имаш право на пенсия, понеже си изкарал двайсет години в бостънската полиция. Значи идваш тук с пачка в джоба. Но пристигаш без жена и деца, защото, ако имаше жена, тя непременно щеше да ти купи нови дрехи. Сигурно щеше да ненавижда тоя дебел костюм от туид. Щеше да го изхвърли и да ти купи нещо по-леко, та да започнете новия живот като хората. Ти обаче още ходиш като плашило, значи жената я няма. Или е починала, или се е развела, тук вече шансът е петдесет на петдесет. Май налучках верния отговор.

Той кимна мълчаливо.

— А за пушенето беше лесно — добавих аз. — Преди малко се беше стегнал и опипваше джобовете си за цигари. Значи си ги зарязал съвсем наскоро. Лесно беше да се досетя, че е било през април. Нали разбираш, нов живот, нова работа, край на цигарите. Решил си, че ако спреш навреме, може и да излъжеш рака.

Финли ме погледна втренчено. И малко сърдито.

— Много добре, Ричър. Елементарна дедукция, а?

Вместо отговор само свих рамене.

— Щом те бива толкова, познай кой е претрепал онзи в склада — рече той.

— Не ми пука кой кого е претрепал където и да било. Проблемът си е твой. И не това е въпросът, Финли. Първо трябва да откриеш кой е убитият, разбра ли?

— Много си умен бе! Ха кажи как ще го направиш. Без документи, без лице, без резултат от проверката на отпечатъците. И отгоре на всичко Хъбъл мълчи като пън.

— Пусни отпечатъците още веднъж — казах аз. — Говоря сериозно, Финли. Накарай Роскоу да ги пусне.

— Защо?

— Нещо не е наред.

— Какво точно?

— Просто ги пусни — казах аз. — Ще го направиш ли?

Той само изсумтя. Нито отказваше, нито се съгласяваше. Отворих вратата на кабинета и прекрачих навън. Роскоу бе изчезнала. Нямаше никого освен Бейкър до решетките и Хъбъл зад тях. През стъклената врата видях сержанта да стои отвън. Попълваше някакъв формуляр, а шофьорът на затворническия автобус му бе подложил папка за по-удобно. Самият автобус им служеше като фон. Беше спрял точно отпред и запълваше цялата гледка. Обикновен училищен автобус, само че боядисан в сиво. Отстрани по цялата дължина под прозорците минаваше надпис: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. И отдолу щатският герб. На прозорците имаше решетки.

Финли излезе от кабинета. Хвана ме леко за лакътя и ме поведе към Бейкър. Онзи бе нанизал на палеца си три чифта белезници, покрити с поолющен слой оранжева боя. Оголените места мътно лъщяха. Бейкър щракна по един чифт на двете ми ръце поотделно. Отключи килията и направи на стреснатия банкер знак да излезе. Хъбъл беше като замаян, но все пак пристъпи напред. Бейкър хвана свободната халка, провиснала под лявата ми ръка, и я щракна около дясната китка на Хъбъл. После закачи третия чифт на другата му ръка. Готови за тръгване.

— Вземи му часовника, Бейкър — рекох аз. — Ще го загуби в затвора.

Той кимна. Знаеше какво намеквам. Балама като Хъбъл може много неща да загуби в затвора. Бейкър разкопча масивния ролекс. Верижката не минаваше над белезниците, та се наложи Бейкър да се мотае сума ти време, додето ги свали и пак ги сложи. Шофьорът шумно отвори вратата и ни изгледа сърдито. Разписание гонеше. Бейкър пусна часовника върху най-близкото бюро. Точно там, където днес моята приятелка Роскоу си бе оставила кафето.

— Добре, момчета, хайде на път — каза Бейкър.

Поведе ни към вратата. Приковани един за друг. Не беше много удобно. Преди да тръгнем към автобуса, Хъбъл спря. Изпъна шия и старателно се огледа наоколо. Беше по-бдителен от шофьора и Бейкър. Може би се страхуваше да не го види някой познат. Но наоколо нямаше жива душа. Бяхме на триста метра северно от града. В далечината видях църковната камбанария. Закрачихме към автобуса в топлата привечер. С лявата си буза усещах лъчите на залязващото слънце.

Шофьорът бутна вратата навътре. Хъбъл се извъртя на една страна и неловко изкачи стъпалото. Аз го последвах. С известно усилие се провряхме между седалките. Автобусът беше празен. Шофьорът направи на Хъбъл знак да сяда. Той се намести до прозореца и веригата ме дръпна подир него. Шофьорът коленичи на предната седалка и закопча свободните халки на белезниците за хромираната тръба, която минаваше отгоре. Разтръска ги да види дали всичко е наред. Искаше да е сигурен. Не го упреквах. И аз съм правил същото. Няма нищо по-лошо от това да возиш затворници без окови.

Шофьорът отиде отпред и седна зад волана. Дизеловият двигател заработи с глухо боботене. Автобусът се разтресе. Вътре беше горещо. Задушно. Нямаше климатик. Нито един отворен прозорец. Усещах мириса на отработени газове. Скоростите прещракаха, захапаха и автобусът потегли. Погледнах надясно. Никой не ни махаше с кърпичка.

От полицейския паркинг потеглихме на север, обърнахме гръб на града и поехме към магистралата. След половин миля подминахме закусвалнята на Ено. Паркингът беше празен. Изглежда, на никой не му се вечеряше толкова рано. Известно време карахме все на север. После рязко завихме наляво, напуснахме шосето и продължихме по черния път между нивите. Автобусът тракаше и подскачаше. Зад стъклата прелитаха безкрайни редове ниски храстчета. А между тях безкрайни ивици червеникава пръст. Отпред слънцето бавно залязваше. Беше като огромна пурпурна топка, падаща към полята. Шофьорът спусна козирката. Върху нея бяха отпечатани фабрични инструкции за експлоатацията на автобуса.

Хъбъл се люшкаше до мен. Мълчеше. Седеше с клюмнала глава и зяпаше пода. Лявата му ръка беше вдигната, защото белезниците я свързваха с хромираната тръба. Дясната лежеше безжизнено между нас. Скъпият му пуловер все още бе наметнат на плещите му. На мястото на ролекса имаше ивица по-бледа кожа. Силите му бяха изцедени до капка. Страхът го парализираше.

Почти цял час се друсахме из необятната равнина. Отдясно се мярнаха няколко дървета. После в далечината зърнах сграда. Стърчеше съвсем самотна сред хиляди декари ниви. На фона на кървавия залез изглеждаше като някакво адско творение. Сякаш пъкълът я бе изтласкал нагоре през земната кора. Всъщност не беше една сграда, а цял комплекс. Приличаше на химическа фабрика или ядрен завод. Масивни бетонни бункери и лъскави метални мостчета. Тук-там минаваха тръби, над които се виеше пара. И около всичко това — ограда с високи кули. Когато наближихме, забелязах прожектори и бодлива тел. Въоръжени пазачи в кулите. Няколко реда телени мрежи с разорана земя между тях. Хъбъл не вдигна глава. Оставих го да клюма. Нямаше какво толкова да гледа.

Автобусът намали скорост. Най-външната ограда беше отдалечена почти на сто метра и опасваше огромна територия. Солидна ограда. Висока над четири метра, гъсто осеяна с двойки мощни прожектори. От всяка двойка единият сочеше навътре, към стоте метра разорана земя. Другият беше обърнат към околните ниви. Всички светеха. Целият комплекс грееше в жълто сияние. Отблизо едва се издържаше. Под жълтите лъчи червеникавата земя придобиваше зловещ кафяв оттенък.

Автобусът изхърка и спря. Двигателят заработи на празни обороти и разтърси цялата каросерия. Вече нямаше и помен от вентилация. Стана непоносимо задушно. Хъбъл най-сетне надигна глава. Озърна се през златните очила. Първо из автобуса, после навън. Изстена — стон на унила безнадеждност. После пак отпусна глава.

Шофьорът чакаше сигнал от пазача на първата порта. Пазачът говореше нещо по радиостанцията. Шофьорът приглуши двигателя и превключи на скорост. Пазачът размаха радиостанцията като диригентска палка — минавайте! Автобусът потегли и навлезе в същинска клетка. Минахме покрай дълга ниска табела: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. ИЗПРАВИТЕЛНО ЗАВЕДЕНИЕ УОРБЪРТЪН. Зад нас портата се затвори. Бяхме хванати в телен капан. Мрежа отпред, мрежа отзад, мрежа отгоре. Вратата отсреща се отвори. Автобусът с бучене мина през нея.

Продължихме още сто метра до следващата ограда. Там ни чакаше нова клетка. Автобусът влезе, изчака малко и пак се измъкна. Насочихме се към центъра на затвора. Спряхме срещу един бетонен бункер. Приемното отделение. Бученето на автобуса кънтеше между бетонните стени. После двигателят зачегърта, спря и настана тишина. Шофьорът се измъкна иззад волана и тръгна приведен между седалките, като се хващаше за тях с две ръце. Извади ключовете си и откачи белезниците от тръбата.

— Добре, момчета, да вървим — ухили се той. — Време е за купон.

Изнизахме се от седалката и повлякохме нозе. Веригата дърпаше лявата ми ръка към Хъбъл. Отпред шофьорът ни нареди да спрем. Свали трите чифта белезници и ги хвърли в кошче до кабината. Завъртя един лост и вратата се отвори. Слязохме от автобуса. Отсреща излезе пазач. Повика ни. Ядеше поничка и говореше с пълна уста. По горната устна имаше мустак от пудра захар. Голям мърляч изглеждаше. Влязохме през отворената врата и се озовахме в бетонна стаичка. Вътре имаше боядисана маса и няколко сгъваеми стола. Зад масата друг пазач четеше някакъв формуляр.

— Дайте да се разберем — рече онзи с формуляра. — Вие, момчета, сте Ричър и Хъбъл. Идвате от Маргрейв. Засега без обвинение. Пращат ви временно, докато тече разследването. Не сте подали молби за освобождаване под гаранция. Слушате ли какво ви приказвам? Засега без обвинение. Това е важното. Спестява ви сума ти неприятности, разбрахте ли? Без униформа, без предварителна обработка и прочие щуротии, ясно? Настаняваме ви удобно на най-горния етаж.

— Точно така — подкрепи го пазачът с поничката. — Вижте сега, ако бяхте затворници, щяхме да ви подгоним с ритници и палки да наденете униформите, а после да ви натъпчем на някой по-долен етаж при останалия добитък и да погледаме отстрани веселбата.

— Вярно — каза неговият партньор. — Затова разберете едно. Не сме дошли тук да ви тровим живота, тъй че и вие недейте да тровите нашия, ясно? Тоя проклет затвор е закъсал за надзиратели. Губернаторът изхвърли половината персонал, разбирате ли? Трябвало да оправи бюджета. Голям дефицит имало. Затуй не ни стигат хора да си вършим работата както е редно. Гледаме да се оправим някак с половин бройка. Обяснявам ви го затуй, щото, като ви бутнем вътре, не искаме нищо да чуем чак додето излезете в понеделник. Без побоища, ясно? Нямаме персонал за такива работи. Не можем да се оправим и с побоищата по затворническите етажи, камо ли в предварителния арест, разбрано? Ти разбра ли бе, Хъбъл?

Хъбъл вдигна очи към него и тъпо кимна. Не каза нищо.

— Ричър? Разбра ли?

— Напълно — казах аз. Много добре го разбирах. Човекът беше останал без персонал. Имаше си проблеми заради бюджета. Докато колегите му получават помощи за безработни. Намерил на кого да разправя.

— Добре — рече той. — Значи така се разбираме. Смяната свършва в седем. Което е точно след минута. Няма да оставаме извънредно заради вас. Не сте ни чак толкова симпатични, пък и профсъюзът не разрешава. Значи получавате вечеря, после ви заключваме тук, докато се намери кой да ви откара нагоре. Свободен пазач обаче няма да има, преди да загасим лампите в десет, разбрано? А пък никой не се навива да обикаля със затворниците по тъмно, нали? Профсъюзът не разрешава. Значи Спайви лично ще се погрижи за вас. Заместник-началникът. Той командва тук тая вечер. Някъде около десет, разбрахте ли? Ако не ви се нрави, не го разправяйте на мен, ами на губернатора, ясно?

Любителят на понички излезе в коридора, позабави се и накрая домъкна поднос. Върху него имаше чинии, картонени чашки и термос. Остави подноса на масата и двамата се изнизаха в коридора. Заключиха вратата отвън. Стана тихо като в гробница.

Заехме се с вечерята. Риба и ориз. Петъчно меню. Кафе в термоса. Хъбъл мълчеше. Остави повечето кафе за мен. Писах му червена точка. Събрах остатъците върху подноса и го сложих на пода. Имахме три часа за убиване. Килнах стола назад и вдигнах крака върху масата. Не беше много удобно, но по-добро нямаше да намеря. Топла вечер. Септември в Джорджия.

Огледах Хъбъл без особено любопитство. Той продължаваше да мълчи. Изобщо не го бях чувал да говори, освен по телефона с Финли. Той също ме погледна. По лицето му бяха изписани страх и отчаяние. Гледаше ме тъй, сякаш идвах от някакъв друг свят. Сякаш го плашех. После извърна очи.

Реших, че може и да не тръгна към Мексиканския залив. Но годината вече беше твърде напреднала, за да поема на север. По ония места застудяваше. Дали пък да не отпраша направо към островите? Например Ямайка. Хубава музика имат там. Колиба край плажа. Да изкарам зимата на плажа в Ямайка. Да пуша по половин кило хашиш седмично. Да живея като местен жител. Ако си взема съквартирант, може и по кило да пушим на седмица. Роскоу обаче непрекъснато се намесваше в картинката. Униформената й риза беше фантастично изгладена. Чистичка, стегната синя риза. Никога не бях виждал дреха да стои по-добре. На плажа в Ямайка нямаше да й трябва риза. Но не вярвах това да се окаже сериозен проблем.

Цялата работа беше, защото ми намигна. Пое чашата от кафето. Каза, че имам нежни очи. И ми намигна. Все трябва да е имала нещо наум, нали? За очите, искам да кажа. И друг път съм го чувал. Една англичанка ми беше харесала очите и си прекарахме доста добре. Все за тях говореше. Сини са. Други пък казват, че приличали на айсберги в ледовит океан. Ако се съсредоточа, мога да не мигам. Така погледът става страшен. Полезна работа. Намигването на Роскоу обаче беше най-хубавото нещо през целия ден. Всъщност единственото, с изключение на яйцата в закусвалнята, които не бяха лоши. Е, яйца има навсякъде. Но Роскоу щеше да ми липсва. Унесох се в празни мисли.

Малко след десет някой отключи вратата към коридора. Влезе човек с униформа. Носеше формуляр. И пушка. Огледах го. Южняшко чедо. Едър, охранен. Червендалест, с изпъкнало здраво шкембе и масивна шия. Малки очички. Мръсната стегната униформа пращеше по шевовете. Сигурно се беше родил тук, във фермата, на чието място по-късно е израснал затворът. Спайви, заместник-началник. Най-важната клечка в днешната смяна. Изтормозен от работа и липса на персонал. Дотолкова, че трябва лично да съпровожда неканените гости. С пушка в едрите си селяшки ръце.

Той хвърли едно око на формуляра и запита:

— Кой от вас е Хъбъл?

Имаше писклив глас. Не му подхождаше на физиката. Хъбъл плахо вдигна ръка като ученик. Очичките на Спайви примигаха насреща му. Огледаха го от глава до пети. Като змийски очи. Той изсумтя и ни махна с формуляра. Подредихме се един зад друг и излязохме. Хъбъл крачеше с тъпо покорство. Като изтощен пехотинец.

— Вървете наляво покрай червената линия — рече Спайви и посочи с пушката.

На височина около метър по стената беше изрисувана червена ивица. Указател за евакуация. Сигурно водеше навън, само че ние вървяхме в обратна посока. Не към изхода, а към центъра на затвора. Следвахме червената линия по някакви коридори, стълбища и завои. Първо Хъбъл, след него аз. Най-отзад крачеше Спайви с пушката. Беше много тъмно. Мъждукаха само аварийните лампи. На една площадка Спайви заповяда да спрем. Извади ключ и отвори електронната брава. Противопожарна врата — от ония, дето се отключват автоматично при тревога.

— Никакви приказки — рече той. — Правилникът изисква абсолютно мълчание след десет вечерта. Килията в дъното.

Прекрачихме прага. Лъхна ме гнусната миризма на затвор. Нощният дъх на безброй отчаяни хора. Отсреща мътно блещукаше самотна лампа. Не толкова зърнах, колкото усетих дълга редица килии. Чух приглушените нощни звуци. Дишане и хъркане. Брътвежи и хленч. Спайви ни поведе към края на коридора. Посочи една празна килия. Вмъкнахме се. Спайви затръшна решетката зад нас. Ключалката щракна автоматично. Спайви се отдалечи.

В килията беше съвсем тъмно. Едва различих легло на два етажа, мивка и тоалетна чиния. Свалих палтото и го метнах на горното легло. Възглавницата беше откъм решетките. Пресегнах се и я сложих на другия край. Така предпочитах. Чаршафът и одеялото бяха вехти, но поне миришеха на чисто.

Хъбъл тихичко седна на долното легло. Използвах тоалетната и се наплисках на мивката. Изкатерих се върху леглото. Свалих обувките и ги сложих до краката си. Държах да знам точно къде са. Можеха да ги откраднат, а бяха добри обувки. Купени преди години в Оксфорд, Англия. Това е университетско градче близо до базата, където служех. Тежки, масивни обувки с дебели подметки и яко горнище.

Леглото се оказа прекалено късо за мен, но така е с повечето легла. Лежах в тъмното и слушах неспокойната затворническа нощ. После затворих очи и се пренесох в Ямайка с Роскоу. Трябва да съм заспал с нея, защото изведнъж открих, че е събота. Все още бях в затвора. И ме чакаше още по-тежък ден.

6

Събудиха ме ярките лампи. Затворът нямаше прозорци. Електричеството твореше деня и нощта. Точно в седем из цялата сграда изведнъж лумна светлина. Нито зора, нито блед полумрак. Просто в седем някой дръпна шалтера.

На светло килията не изглеждаше по-добре. Вместо предна стена имаше решетки. Половината бяха на панти и щяха да се отворят като врата. Двуетажното легло заемаше половината ширина на килията и почти цялата дължина. До задната стена имаше стоманена мивка и стоманена тоалетна чиния. Стените бяха масивни. Отчасти бетон, отчасти тухлена зидария. Покрити с дебел слой боя. Много яки стени. Като в средновековен зандан. Над главата ми надвисваше нисък бетонен таван. Килията не приличаше на помещение със стени, под и таван. Беше си като плътен бетонен блок, сред който неохотно е отделено мъничко празно място.

Навън неспокойното нощно бръщолевене отстъпваше място на дневната шумотевица. Всичко наоколо беше само метал, бетон и тухли. Всеки звук се засилваше и отекваше надалеч. Адска глъчка. През решетките не се виждаше нищо. Срещу килията имаше плътна стена. От леглото нямаше как да видя нещо повече. Отметнах одеялото и потърсих обувките. Обух се и стегнах връзките. Пак си легнах. Хъбъл седеше на долното легло. Кафявите му мокасини сякаш бяха залепнали за бетонния под. Зачудих се дали е спал, или е седял така цяла нощ.

Следващият, когото видях, беше чистачът. Зад решетките изникна старче с метла. Престарял негър с венче от снежнобяла коса. Изнемощял и прегърбен. Крехък като съсухрена птица. Оранжевата му униформа беше почти съвсем избеляла от пране. Изглеждаше на около осемдесет години. Поне шейсет от тях трябва да беше прекарал тук. Кой знае за какво — може би заради откраднато пиле през Голямата криза. Още си плащаше дълга към обществото.

Старецът шареше напосоки с метлата из коридора. Тътреше се прегънат на две и зяпаше право към пода. За да види нещо, извърташе глава настрани като плувец. Зърна ни и изведнъж спря. Подпря се на метлата и поклати глава. Изкиска се тихичко и замислено. Пак поклати глава. Кискаше се неудържимо. Весело, със задоволство. Сякаш след всичките тези безкрайни години най-сетне му бяха разрешили да види нещо приказно. Например еднорог или русалка. Упорито се мъчеше да проговори, вдигайки ръка, сякаш държеше да каже нещо важно. Но при всеки опит пак го превиваше смях и трябваше да дири опора в метлата. Оставих го да си се киска. Не бързах за никъде. Разполагах с цели два дни. А той — с остатъка от живота си.

— Ами да, тъй си е — ухили се старчето. Нямаше нито един зъб. — Тъй си е то.

Огледах го и се усмихнах на свой ред.

— Кое си е тъй, старче?

Той се разкиска. Изчаках търпеливо, докато се овладее.

— Ами да, точно тъй си е. В тоя затвор съм откакто псето на дядо Господ е било още кутре, да, сър. Откакто Адам е бил малко момче. Ама едно нещо не бях виждал. Да, сър, нито веднъж за толкоз години.

— Какво не си виждал, старче? — запитах аз.

— Ами… Толкоз години съм тук, ама не бях виждал в тая килия арестант с таквиз дрехи, мой човек.

— Не ми ли харесваш дрехите? — изненадах се аз.

— Не, сър, таквоз нещо не съм рекъл — възрази той. — Хич не съм рекъл, че не ми харесват. Много даже си ми допадат. Хубави дрехи, да, сър, направо чудесни.

— Какво има тогава?

Старецът пак се разкиска тихичко.

— Не е там работата хубави ли са, или не — рече той. — Не, сър, хич не е там работата. Чудното е, че изобщо ги носиш, мой човек, вместо да си с оранжева униформа. Ей-туй не го бях виждал, а пък както ти рекох, мой човек, тук съм откакто земята изстина и динозаврите хвърлиха топа. Е, сега вече всичко съм виждал, да, сър, няма грешка.

— Че нали в предварителния арест никой не носи униформа — възразих аз.

— Вярно, така си е — рече старчето. — Проверен факт, дума да няма.

— И пазачът го каза — добавих аз.

— Ще каже я — кимна старецът. — Щото тъй е по правилник, а пък пазачите знаят правилника, да, сър, как да не знаят, като те са го писали.

— Щом е тъй, какво толкова има, старче?

— Ами нали ти рекох — туй, че не си с оранжев костюм.

Май обикаляхме в кръг.

— Добре де, нали не съм длъжен да го нося.

Старецът се слиса. Впери в мен лъскавите си птичи очички.

— Не си ли? Защо, мой човек? Обясни ми.

— Защото в предварителния арест не сме длъжни да носим униформа — рекох аз. — Преди малко го изяснихме, нали така?

Настана мълчание. Двамата проумяхме едновременно.

— Значи мислиш, че това е предварителният арест? — запита той.

— Това не е ли предварителният арест? — запитах аз в същото време.

Старчето застина за миг. Вдигна метлата и закуцука назад. Колкото можеше по-бързо. И през цялото време надаваше смаяни вопли:

— Тук не е предварителен арест, мой човек. Той е най-горе. На шестия етаж. Тук е третият. На трети етаж си, мой човек. При доживотните. Това тук се води опасна зона. Не какви да е затворници, ами от най-страшните. Вие, момчета, сте на сбъркано място, дума да няма. Здравата сте загазили, тъй да знаеш. Чака ви посещение. Идват да видят що за стока сте. Аз се пръждосвам, мой човек.

Преценка. Дългият опит ме е научил да преценявам и разсъждавам. Когато нещо ти се стовари изневиделица върху главата, не губи време. Не питай как или защо. Не обвинявай. Не се чуди кой е виновен. Не разсъждавай как да избегнеш грешката друг път. Всичко това е за после. Ако си жив. Най-напред преценяваш. Анализираш положението. Издирваш минусите. И плюсовете. Планираш според тях. Сториш ли го, имаш по-добър шанс подир време да се заемеш с останалото.

Не бяхме в предварителния арест на шестия етаж. Там, където е мястото на следствените. Бяхме на третия, сред доживотните. Плюсове никакви. Минуси колкото щеш. Бяхме нови момчета сред банда престъпници. Без престиж нямаше да оцелеем. А престиж нямахме. Щяха да ни предизвикат. Да ни тласнат насила към най-долното стъпало в глутницата. Предстояха два неприятни дни. Може би смъртоносни.

Спомних си за един дезертьор от армията. Младо момче, добър войник, беше хлътнал по някаква тъпа религия и избяга. Във Вашингтон тръгнал по демонстрации и си докарал белята. Вкарали го в затвора при такива като на нашия етаж. Умрял още през първата нощ. Изнасилен. Около петдесет пъти по най-скромна преценка. При аутопсията открили в корема му половин литър сперма. Новак без престиж. На най-долното стъпало. Подлога за всички, стоящи малко по-горе.

Разсъждение. Можех да разчитам на упоритите бойни тренировки. И на опита. Тия неща не бяха предвидени за затвора, но щяха да са от полза. Усвоил съм множество неприятни уроци. Не само в армията. Още от детски години. Докато стигнат от забавачката до гимназията, военните хлапета като мен минават през двайсет, понякога и трийсет училища. Кога в базите, кога в съседни градчета. На кофти места. Филипините, Корея, Исландия, Германия, Шотландия, Япония, Виетнам. По цял свят. През първия ден влизах във всяко училище като новак. Без престиж. Не веднъж или дваж. Бързо разбрах как да си завоювам престиж. На двора, сред горещия пясък или сред студената кал, двамата с брат ми опирахме гръб до гръб и се биехме. Така се печели престиж.

А по-късно в армията този жесток опит придоби лустро. Обучаваха ме експерти. Хора, дето са тръгнали от Втората световна война, Корея или Виетнам. И са видели какво ли не. Неща, за които съм чел само по книгите. Те ме учеха на методи, подробности, умения. А най-много ме учеха на поведение. Казваха, че задръжките означават смърт. Удряй пръв, с всичка сила. Убивай от пръв опит. Отмъщавай, преди да те засегнат. Лъжи. Доблестните мъже, които постъпват почтено, няма да те научат на нищо. Вече са мъртви.

В седем и половина по целия коридор се разнесе продрано метално тракане. Часовниковият автомат беше отключил килиите. Решетката се открехна. Хъбъл продължаваше да седи неподвижно. Още мълчеше. Нямах никакъв план. Най-добре би било да намеря някой пазач. Да обясня всичко и да чакам преместване. Но не се надявах. На такива етажи никой не влиза сам. Патрулират по двойки, понякога дори по трима-четирима. А затворът беше закъсал с персонала. Снощи го казаха съвсем ясно. Едва ли имаха толкова хора, че да осигурят група пазачи за всеки етаж. Най-вероятно никой нямаше да се мерне през целия ден. Пазачите щяха да си седят в помещението. И да излизат само вкупом, при крайна необходимост. Пък и да видех пазач, какво щях да му кажа? Че не ми е тук мястото? Тая приказка вероятно я слушат по цял ден. „Кой те е вкарал тук бе, човек?“ „Ами, Спайви, заместник-началникът.“ „Е, тогава значи тъй трябва, разбра ли?“ В крайна сметка единственият план се проваляше. Оставаше ми да чакам. И да действам според обстоятелствата. Цел — да дочакам жив понеделника.

Раздаде се металическо скърцане — другите затворници отваряха килиите си. Чух стъпки и приглушени гласове. Излизаха да започнат нов безсмислен ден. Чаках.

Чакането не бе дълго. Опънат върху леглото, с лице към вратата, зърнах как съседите ни лениво излизат навън. Сляха се с друга групичка. Всички бяха еднакво облечени. Оранжеви униформи. Червени кърпи върху бръснатите глави. Все грамадни негри. Явно си падаха по културизма. Неколцина бяха раздрали ръкавите на ризите си. Да подскажат, че никоя дреха не ги побира. Сигурно имаха право. Гледката беше внушителна.

Най-близкият носеше почти прозрачни слънчеви очила. От онези, дето потъмняват на светло. Едва ли бе виждал слънце от двайсет години насам. И не ми се вярваше пак да го види. Тъй че очилата бяха съвсем излишни, но му стояха добре. Като мускулите. Като забрадките и скъсаните ръкави. За вид. Чаках.

Онзи с очилата ни забеляза. Изненадата му бързо се превърна във възбуда. Той блъсна по лакътя най-едрия от групата. Онзи се завъртя. Изгледа ни тъпо. После се ухили. Продължавах да чакам. Групичката се скупчи пред килията. Занадничаха през решетките. Едрият дръпна вратата. Другите взеха да си прехвърлят ръба от ръка на ръка, додето я опряха в стената.

— Я виж какво са ни пратили — рече едрият. — Знаеш ли какво?

— Какво са ни пратили? — запита очилатият.

— Пратили са ни пресни мръвки.

— Да бе, мой човек. Пресни мръвки.

— Пресни мръвки за всички — уточни едрият.

Ухили се. Огледа бандата — всички побързаха да се ухилят. Размениха на шега по някой юмрук. Чаках. Едрият бавно пристъпи в килията. Беше направо огромен. Може би с три-четири сантиметра по-нисък от мен, но два пъти по-тежък. Изпълваше цялата рамка. Мътните му очи примигаха към мен, после към Хъбъл.

— Я ела тук, бяло момче — рече той. На Хъбъл.

Усетих как Хъбъл примря от страх. Не помръдна.

— Ела тук, бяло момче — повтори едрият. Съвсем тихо.

Хъбъл стана. Направи половин крачка към човека на прага. Едрият го стрелна с онзи свиреп поглед, който би трябвало да вледени противника.

— Тук е територия на Червените, мой човек — рече той. Обясняваше цвета на кърпите. — Какво търси при Червените бледолик като теб?

Хъбъл не отговори.

— Тук взимаме курортен данък, мой човек — продължи едрият. — Като ония хотели във Флорида. Трябва да плащаш. Дай си пуловера, бяло момче.

Хъбъл се бе вдървил от страх.

— Дай си пуловера, бяло момче — повтори едрият. Тихичко.

Хъбъл смъкна скъпия бял пуловер и го протегна напред. Едрият взе дрехата и небрежно я метна през рамо.

— Дай си очилата, бяло момче.

Хъбъл ме стрелна с отчаян поглед. Свали златните очила. Подаде ги. Едрият пусна очилата на пода. Смаза ги с пета. Завъртя крак. Очилата се разпаднаха на парчета. Едрият дръпна крака си на място и подритна заднишком парчетата към коридора. Останалите се изредиха да ги тъпчат с крака.

— Добро момче — рече едрият. — Плащаш си данъците.

Хъбъл трепереше.

— А сега ела тук — продължи неговият мъчител.

Хъбъл се затътри напред.

— По-близо, бяло момче.

Хъбъл пристъпи още. Вече беше само на педя от него. Трепереше цял.

— На колене, бяло момче — рече едрият.

Хъбъл коленичи.

— Разкопчай ми гащите, белчо.

Хъбъл не помръдна. Беше се шашнал.

— Разкопчай ги — повтори онзи. — Със зъби.

Хъбъл изохка от страх и погнуса, после отскочи назад. Пролази заднишком към дъното на килията. Опита се да се скрие зад тоалетната чиния. Прегърна я с две ръце.

Време беше да се намеся. Не заради Хъбъл. Той изобщо не ме вълнуваше. Трябваше обаче да се намеся заради себе си. Жалката сцена с Хъбъл щеше да опетни и мен. Тук ни приемаха като двойка. Капитулацията на Хъбъл щеше да провали и двама ни. В битката за престиж.

— Ела бе, бяло момче, не ме ли харесваш? — провикна се едрият към Хъбъл.

Въздъхнах дълбоко и тихо. Преметнах крака през ръба на леглото и лекичко се приземих пред едрия. Той се вторачи в мен. И аз го изгледах. Спокойно.

— Тук си в моя дом, дебелак — казах. — Ще ти предложа обаче избор.

— Какъв избор? — запита онзи. Тъпо. С изненада.

— Избор как да излезеш, дебелак.

— Я да чуем.

— Искам да кажа следното — обясних аз. — Че ще си вървиш, това е ясно. Ти избираш как да го сториш. Можеш или да си излезеш сам, или другите дебелаци отзад да те изнесат в кофа.

— А, тъй значи?

— Именно — рекох аз. — Ще броя до три, разбра ли, тъй че гледай да се поразмърдаш.

Той се озъби насреща ми.

— Едно — изрекох аз.

Никаква реакция.

— Две.

Никаква реакция.

И тук постъпих нечестно. Вместо да преброя до три, забих глава право в лицето му. Отблъснах се с двата крака, изхвърлих глава напред и му размазах носа. Беше чудесно изпълнение. Откъдето и да го погледнеш, челото е идеален свод, при това извънредно здрав. Отпред черепът е много дебел. А пък аз имам там и ръб, як като бетон. Човешката глава тежи доста. Крепят я цял куп мускули в шията и гърба. Все едно да те блъснат в лицето с топка за боулинг. А това винаги изненадва. Хората са готови за юмрук или ритник. Никога не очакват удар с глава. Идва им изневиделица.

Цялото му лице хлътна навътре. Май освен носа му бях потрошил и двете скули. Ако изобщо имаше мозък, трябва да бе станал на пихтия. Той подгъна крака и грохна на пода като изпусната марионетка. Като бик в кланица. Черепът му изкънтя върху бетона.

— Кой е следващият? — запитах аз. — Само че да ви кажа, при мен е като във Вегас — двойно или нищо. Тоя тук отива в болницата, сигурно ще изкара шест седмици с гипсова маска. Тъй че следващия го чакат дванайсет седмици, разбрахте ли? Смятам да му потроша лактите, ясно? Е, кой да бъде?

Никой не отговори. Вдигнах пръст към онзи с очилата.

— Дай пуловера, дебелак.

Той се наведе и вдигна пуловера. Подаде ми го. Протегна се отдалече. Не смееше да пристъпи по-близо. Взех пуловера и го метнах върху леглото на Хъбъл.

— Дай сега очилата.

Той се наведе и събра изкривените златни останки. Подаде ми ги. Замерих го с тях в лицето.

— Потрошени са, дебелак. Дай твоите.

Настана дълго мълчание. Той ме гледаше. Аз гледах него. Без да мигам. Той свали очилата и ми ги подаде. Прибрах ги в джоба си.

— А сега махайте тая мърша оттук.

Мъжете с оранжеви униформи и червени забрадки разкършиха изтръпналите си крайници и повлякоха падналия навън. Изкатерих се на леглото. Цял треперех от прилива на адреналин. Задъхвах се и стомахът ми изгаряше. Кръвта ми сякаш беше готова всеки момент да избие навън. Чувствах се ужасно. Но все пак не чак толкова зле, колкото щях да се чувствам, ако не го бях направил. Досега щяха да са свършили с Хъбъл и да подхванат мен.

Не закусих. Нямах апетит. Просто си лежах, докато ми поолекна. Хъбъл седеше отдолу. Клатеше се напред-назад. Още не бе обелил и дума. По някое време слязох на пода. Измих се. Разни типове идваха по коридора и надничаха през решетките. Тръгваха си. Вече се бе разчуло. Новият от килията в дъното пратил един от Червените в болница. Идваха да проверят. Бях знаменитост.

Хъбъл спря да се клати и ме погледна. Отвори уста и пак я затвори. Отново зяпна.

— Не мога да го понеса — рече той.

Това бяха първите думи, които чувах от него след онзи самоуверен брътвеж по телефона. Говореше малко глухо, но разбирах какво има предвид. Не хленчеше, не се оплакваше, просто констатираше факт. Не можел да го понесе. Огледах го. Позамислих се над казаното.

— Тогава защо си тук? Какви ги вършиш?

— Нищо не върша — отвърна той. Безучастно.

— Направи признание за нещо, което не си извършил. Сам си го изпроси.

— Не — каза Хъбъл. — Извърших го и признах на детектива.

— Глупости, Хъбъл — възразих аз. — Та ти дори не си бил там. Бил си на гости. И после те е откарал полицай, за бога. Не може да си го сторил, сам знаеш и всички други знаят. Не ме баламосвай.

Хъбъл заби поглед в пода. Замисли се.

— Не мога да обясня — каза той. — Нищо не мога да кажа. Просто трябва да знам какво ще стане сега.

Пак го огледах.

— Какво ще стане сега ли? Оставаш тук до понеделник сутринта, после се връщаш в Маргрейв. А там сигурно ще те пуснат.

— Дали? — запита той. Сякаш спореше сам със себе си.

— Дори не си бил там — повторих аз. — Знаят го. Сигурно ще те разпитват защо признаваш, след като не си направил нищо. И ще искат да знаят защо онзи е имал телефонния ти номер.

— Ами ако не мога да им кажа?

— Не можеш или не искаш? — запитах аз.

— Не мога. На никого не мога да кажа.

Извърна глава и потръпна. Много беше изплашен.

— Но и тук не мога да остана — добави той. — Няма да издържа.

Хъбъл беше финансист. Такива хора разхвърлят визитни картички за щяло и нещяло. С всеки срещнат бъбрят за изгодни капиталовложения и данъчни облекчения. Готови са на каквото и да било, само и само да придърпат към себе си още някой честно спечелен долар. Но онзи номер беше отпечатан на късче компютърна хартия. Не върху визитна картичка. И скрит в обувка, а не прибран на топло в портфейла. И като ритмичен музикален фон от тоя тип през цялото време лъхаше страх.

— Защо не можеш да кажеш на никого? — попитах го аз.

— Защото не мога — рече той и млъкна.

Изведнъж ме налегна умора. Преди двайсет и четири часа скочих от автобуса край отклонението и тръгнах по нов път. С бодра, широка крачка под топлия утринен дъжд. По-далеч от хората и досадните връзки. Без багаж, без задължения. Свобода. Не исках да я жертвам заради Хъбъл, Финли или някакъв тип, дето си е изпросил куршум в бръснатата глава. Не желаех да се забърквам. Исках просто мирно и кротко да поразпитам за Блейк Слепеца. Исках да намеря някое старче, дето е пило с него по кръчмите. Не с Хъбъл ми се говореше в момента, а с онзи престарял чистач. Гадно богаташко копеле.

Той мислеше напрегнато. Сега разбирах какво имаше предвид Финли. Никога не бях виждал човек да мисли тъй очевидно. Кършеше пръсти и безмълвно шаваше с устни. Като че сверяваше плюсовете и минусите. Мъчеше се да прецени нещата. Усетих как взе решение. Обърна глава и ме изгледа.

— Трябва ми съвет — рече той. — Имам проблем.

Разсмях се.

— Гледай ти каква изненада. Аз пък не подозирах. Мислех, че си дошъл тук, защото ти е писнало да играеш голф през почивните дни.

— Трябва ми помощ — добави той.

— Повече помощ няма да видиш — рекох аз. — Без мен в момента щеше да си заклещен на ръба на леглото с цяла опашка натопорчени типове пред вратата. И ако трябва да бъдем точни, засега не усещам да преливаш от благодарност.

Той наведе глава за момент. Кимна.

— Извинявай. Много съм ти благодарен. Истина е, повярвай. Ти ми спаси живота. Погрижи се. Затова те питам какво да сторя. Заплашват ме.

За една-две секунди оставих признанието без отговор. После казах:

— Знам. Очевидно е.

— Не само мен. И семейството ми.

Мъчеше се да ме замеси. Погледнах го. Пак беше почнал да мисли. Устните му потръпваха. Кършеше пръсти. Стрелкаше поглед насам-натам. Сякаш стоеше пред огромен куп аргументи, а отстрани имаше още един. Кой куп е по-голям?

— Имаш ли близки? — запита той.

— Не — отвърнах аз.

Какво друго да кажа? Родителите ми бяха мъртви. Имах някъде брат, с когото отдавна не се бяхме виждали. Значи нямах близки. И не знаех дали искам да имам. Може би да, може би не.

— Женен съм от десет години — каза Хъбъл. — Преди месец станаха десет. Отпразнувахме го. Имам две деца. Момче на девет, момиче на седем. Чудесна жена, чудесни деца. Обичам ги страшно много.

Говореше искрено. Усещах го. Той пак млъкна. Беше се унесъл в мисли за семейството. Питаше се как, по дяволите, е стигнал дотук. Не беше първият, дето си задава подобен въпрос зад решетките. Нито щеше да е последният.

— Имаме си хубава къща — продължи Хъбъл. — На Бекман Драйв. Купихме я преди пет години. Скъпа е, но си струва. Бил ли си на Бекман?

— Не — пак казах аз.

Явно не смееше да говори по същество. Тепърва имаше да разправя какви са тапетите в тоалетната на долния етаж. И как смята да оправи зъбите на дъщеря си. Оставих го да си бъбри. Кротък разговор в килията.

— А сега всичко отива по дяволите — рече той.

Седеше пред мен със скъпото си поло и памучния панталон. Пак бе наметнал белия пуловер. Без очилата изглеждаше по-стар, по-занесен. Когато останат без очила, хората винаги стават някак объркани, уязвими. Като на длан. Беззащитни. Приличаше на грохнал старец. Беше протегнал напред единия си крак. Виждах шарките по подметката.

За каква заплаха говореше? Дали беше нещо позорно и компрометиращо? Нещо, което да съсипе идиличния му живот на Бекман Драйв? Може би жена му се беше замесила в нещо. Може би я прикриваше. Може да бе имала връзка с високия. Цял куп „може би“. Или пък нищо подобно. Може би над семейството му надвисваше заплаха от позор, банкрут, оплюване и изхвърляне от местния клуб. Тъпчех в задънена улица. Не познавах света на Хъбъл. Не споделях неговите ценности. Бях го видял как се тресе от страх. Но нямах представа какво може да го докара до това състояние. Можеше да се окаже нещо съвсем дребно. Когато го видях вчера в участъка, той изглеждаше възбуден и разтревожен. По-късно ту трепереше, ту застиваше, ту направо се вцепеняваше от страх. От време на време изпадаше в безпомощно примирение. Явно нещо го плашеше здравата. Облегнах се на стената и зачаках кога ще проговори.

— Заплашват ни — повтори той. — Казват, че ако спомена някому какво става, щели да нахълтат при мен. Да съберат всички ни. В спалнята. Щели да ме заковат за стената и да ми отрежат топките. После да накарат жена ми да ги изяде. След това да ни прережат гърлата. Всичко щяло да стане пред децата, а като умрем, щели да им сторят такива неща, за които вече никога нямало да узнаем.

7

— Какво да правя сега? — запита Хъбъл. — Ти какво би направил?

Гледаше ме напрегнато. Чакаше отговор. Какво бих направил? Ако някой ме заплаши така, просто ще умре. Ще го смеля. Или докато говори, или след ден, месец, година. Ще го гоня, докато е жив. Но Хъбъл не можеше да постъпи така. Той имаше семейство. Трима заложници, чакащи да ги спипат. Не, вече спипани. Още когато някой е произнесъл заплахата.

— Какво да правя? — отново запита той.

Трябваше да отговоря нещо. А челото ме болеше. Почваше да посинява след жестокия удар в лицето на Червения. Пристъпих до решетката и хвърлих едно око към коридора. После се подпрях на леглото. Замислих се. Открих единствения възможен отговор. Не беше онова, на което се надяваше Хъбъл.

— Нищо не можеш да направиш — рекох. — Наредили са ти да си затваряш устата, значи ще я затваряш. Не казвай никому какво става. За нищо на света.

Хъбъл заби поглед надолу. Зарови лице в шепите си. Нададе глух, жалостив стон. Сякаш го бях смазал от разочарование.

— Трябва да поговоря с някого — каза той. — Трябва да се измъкна. Разбираш ли, не мога повече. Трябва да поговоря с някого.

Поклатих глава.

— Не можеш. Казали са ти да мълчиш, значи ще мълчиш. Така си спасяваш живота. И семейството.

Той вдигна глава. Потръпна.

— Става нещо много голямо. Трябва да го спра. Ако мога.

Пак поклатих глава. Щом хора с подобни заплахи вършеха нещо много голямо, той не можеше да го спре. Беше в кюпа и там щеше да си остане. Усмихнах се мрачно и поклатих глава за трети път. Той кимна, като че разбираше. Сякаш най-сетне бе приел неизбежното. Пак взе да се люлее и впери поглед в стената. Очите му бяха широко разтворени. Някак голи и зачервени без златните рамки. Дълго седя, без да каже и дума.

Едно не разбирах — защо си призна. Трябваше да си затваря устата. Да отрича каквато и да било връзка с мъртвеца. Да заяви, че няма представа как номерът е попаднал в обувката на онзи тип. И че не знае нищо за плурибус. След това да си върви у дома.

— Хъбъл — рекох аз. — Защо си призна?

Той надигна глава. Изчака малко, преди да отговори.

— Не мога да обясня. Свързано е с неща, които не бива да казвам.

— Вече знам много от тия неща — казах аз. — Щом Финли спомена за мъртвеца и плурибус, ти моментално се скапа. Следователно знам, че съществува връзка между теб, убития и плурибус, каквото и да означава това.

Той ме погледна. Колебливо.

— За онзи, черния детектив ли говориш?

— Да, за Финли. Старшият детектив.

— Той е нов — рече Хъбъл. — За пръв път го виждам. Открай време с тия работи се занимаваше Грей. Помня го още от хлапе. Между нас казано, има само един детектив, чудя се защо ли му викат старши, като няма подчинени. В целия участък работят всичко на всичко осем души. Първо Морисън, той е шеф от години, после сержантът, четирима униформени, жената и Грей. Сега го замести Финли. Новак. За пръв път имаме чернокож детектив. Грей се самоуби, ще знаеш. Обеси се в гаража. Май беше през февруари.

Оставих го да си бъбри. Кротък разговор зад решетките. Колкото да минава времето. Това е целта. Хъбъл умееше да приказва. Но все още държах да отговори на въпроса. Челото ме болеше и исках да го наплискам със студена вода. Исках да се поразтъпча. Да хапна нещо. Да пийна кафе. Чаках, без да се вслушвам особено в бръщолевенето на Хъбъл за общинската история на Маргрейв. Изведнъж той млъкна за миг и рече:

— Какво ме попита одеве?

— Защо призна, че си убил онзи тип?

Той се озърна. После ме погледна право в очите.

— Има връзка. Нищо друго не мога да ти кажа в момента. Детективът спомена за онзи човек и добави думата „плурибус“, от която настръхнах. Бях изненадан. Направо не вярвах, че знае за връзката. После осъзнах, че изобщо не е знаел за нея, но аз я бях разкрил чрез реакцията си. Разбираш ли? Бях я разкрил. Издъних се. Разкрих тайната. А не биваше да го правя заради заплахата.

Хъбъл провлачи последните думи и млъкна. Спомняше си паническия страх в кабинета на Финли. Пак надигна глава. Въздъхна дълбоко и продължи:

— Обзе ме ужас. Но после детективът каза, че онзи е мъртъв. Застрелян. Хвана ме страх, понеже, след като бяха гръмнали него, можеха да убият и мен. Няма да обяснявам защо. Но както казваш, има връзка. Щом са очистили онзи човек, значи ли това, че идва и моят ред? Или не? Трябваше да обмисля. Дори не бях сигурен кой точно го е убил. Но после детективът спомена за ритниците. Каза ли и на теб?

Кимнах.

— За ритниците ли? Много неприятна работа.

— Именно — рече Хъбъл. — И доказва, че е бил онзи, за когото си мислех. Тъй че здравата се изплаших. Питах се дали търсят и мен. Или може би не? Просто не знаех. Вцепених се от ужас. Размишлявах цяла вечност. Мислите просто прелитаха и прелитаха из главата ми. Детективът взе да побеснява. Не казвах нищо, защото мислех. Стори ми се, че минаха часове. Бях уплашен, разбираш ли?

Той млъкна. Отново премисляше всичко. Навярно за хиляден път. Мъчеше се да прецени дали е избрал най-доброто.

— Изведнъж съобразих какво да правя — каза той. — Имах три затруднения. Ако ме бяха взели на мерник, трябваше да ги избягвам. Да се укрия, нали разбираш. За да отърва кожата. Но ако нямаше такова нещо, трябваше да мълча, прав ли съм? Заради жена ми и децата. А от тяхна гледна точка онзи човек трябваше да умре. Три затруднения. Затова си признах.

Не схващах логиката. Обяснението звучеше съвсем безсмислено. Изгледах го с недоумение.

— Три затруднения, нали така? — повтори той. — Реших да вляза в затвора. Тъй се предпазвах, ако бяха тръгнали подир мен. Защото тук няма как да ме спипат, нали? Те са вън, а аз вътре. Първи номер отпада. Но оттук нататък става по-трудно. Рекох си, че ако в крайна сметка не гонят мен, то защо пък да не вляза в затвора, без да спомена и дума за тях? Щяха да си помислят, че съм прибран по грешка или нещо такова, но не проговарям. Става им ясно, нали? Виждат, че съм надежден. Че могат да разчитат на мен. Един вид доказателство. Изпитание. Втори номер също отпада. А като призная, че аз съм го убил, категорично заставам на тяхна страна. Все едно давам клетва за вярност, нали така? Рекох си, може пък и да се зарадват, че за ден-два отпращам хайката в грешна посока. Свършено и с трети номер.

Гледах го смаяно. Нищо чудно, че пред Финли беше мълчал цели четирийсет минути. С един куршум три заека. Затова бе размишлявал трескаво толкова време.

Идеята да докаже, че знае да си мълчи, не беше лоша. Които и да стояха отсреща, щяха да забележат това. Да не пропееш в затвора е като рицарско изпитание. Знак за доблест. Всеки го признава. Добре измислено, Хъбъл.

За жалост втората част понакуцваше. Нямало как да го спипат? Голям майтап. Гониш ли някого, най-лесно ще го очистиш в затвора. Знаеш къде е и няма защо да бързаш. Сума ти хора са готови да свършат мръсната работа. Възможности колкото щеш. А и не струва скъпо. Колко ще ти излезе навън? Най-малкото един-два бона. Плюс риска. Вътре струва един стек цигари. Без риск. Защото никой няма да обърне внимание. Не, затворът не беше тихо пристанище. Зле измислено, Хъбъл. А имаше и още една грешка.

— Какво ще правиш в понеделник? — запитах аз. — Пускат те у дома да си гледаш работата. Обикаляш из Маргрейв, Атланта или нейде си там. Ако си в списъка, няма ли да те очистят?

Той пак се напрегна. Мислеше като смахнат. Плановете му още не стигаха чак до понеделник. Вчера бе действал под натиска на страха. Да оправим днешния ден, пък после ще видим. Принципът не е лош. Само че бъдещето идва ужасно бързо и също трябва да се оправи.

— Просто разчитам на късмета — рече Хъбъл. — Имах чувството, че ако са ме нарочили, до понеделник може и да им мине. Аз съм много полезен. Надявам се да не го забравят. В момента положението е доста напечено. Но съвсем скоро ще се уталожи. С малко късмет може и да отърва кожата. Пък да става каквото ще. Вече не давам пет пари. За семейството се тревожа.

Той млъкна и сви рамене. Въздъхна. Не беше лош човек.

Личеше, че не е искал да става престъпник. Дошло му е изневиделица. Неусетно, като тресавище. Докато разбере, вече е затънал до гуша и напразно се опитва да се измъкне. Ако имаше късмет, щяха да му потрошат костите едва след смъртта.

— Какво знае жена ти? — запитах аз.

Той вдигна глава. По лицето му се изписа ужас.

— Нищо. Нищичко. Дума не съм й казвал. Не можех. Тайната си е моя. Никой не знае.

— Сега обаче ще трябва да й кажеш нещо — рекох аз. — Сигурно вече е забелязала, че не си излязъл да чистиш басейна или каквото там правиш през почивните дни.

Исках само да вмъкна весела нотка, но не се получи. Хъбъл млъкна. Пак се оклюма при мисълта за задния двор под топлото есенно слънце. Жена му сигурно подрязва розите или нещо подобно. Децата крещят и лудуват. Сигурно имат и куче. И гараж с три врати, а вътре европейски лимузини чакат за миене. Над средната врата — баскетболен обръч. И той чака — докато момчето порасне още малко, та да подмята тежката топка. Знаме над верандата. Първите есенни листа чакат греблото. Семейна събота. Но не и днес. Не и за него.

— Може да помисли, че е било грешка — промърмори Хъбъл. — Нямам представа какво са й казали. Познаваме се с единия от полицаите, Дуайт Стивънсън. Брат ми е женен за сестрата на жена му. Не знам какво би й обяснил. Ще му бера грижата в понеделник. Може да кажа, че е било ужасна грешка. Тя ще ми повярва. Всички знаят, че стават грешки.

Не говореше с мен, просто разсъждаваше на глас.

— Хъбъл — прекъснах го аз, — какво толкова им е сторил високият, та да заслужи куршум в главата?

Той стана и се подпря на стената. Вдигна крак върху стоманената тоалетна чиния. Погледна ме. Но не каза нищо. Идваше ред за най-важното.

— Ами ти? — попитах го аз. — Какво си им сторил, та да заслужиш куршум в главата?

Той пак не отговори. Тишината в килията беше ужасна. Оставих я да тегне над нас. Нямах представа какво повече да кажа. Хъбъл потрепваше по металния капак. Бързо, ритмично. Звучеше като соло на Бо Дидли.

— Чувал ли си за Блейк Слепеца? — запитах аз.

Той спря да тропа и ме погледна с недоумение.

— Кой?

— Няма значение — рекох. — Отивам да търся банята. Трябва да си сложа мокра кърпа на челото. Боли ме.

— Нищо чудно — отвърна той. — Идвам с теб.

Не смееше да остане сам. Разбирах го. До понеделник щях да му бъда бавачка. Не че имах някакви други планове.

Тръгнахме покрай килиите и накрая излязохме в нещо като зала. Видях аварийния изход, през който ни бе довел Спайви. Малко по-нататък имаше проход, облицован с плочки. Над него висеше часовник. Наближаваше дванайсет. Странно нещо са часовниците в затвора. На кого са му притрябвали часове и минути, когато тук хората мерят времето в години и десетилетия?

Проходът беше задръстен от хора. Пробих си път през навалицата и Хъбъл ме последва. Озовахме се в голямо квадратно помещение, също облицовано с плочки. Вонеше на препарати за дезинфекция. Откъм нашата страна беше входът. Отляво имаше редица кабинки с душове. Без врати. Отсреща бяха тоалетните. Пак без врати, отделени една от друга с ниски преградки. Дясната стена беше за мивките. Като в общежитие. Ако си минал през армията, не прави впечатление, но Хъбъл провеси нос. Не беше свикнал с такъв живот.

Всички кранове бяха стоманени. Там, където обикновено се използва порцелан, имаше само неръждаема стомана. За по-безопасно. От строшена порцеланова мивка излизат доста едри парчета. Стават за оръжие. Пак по същата причина над мивките вместо огледала имаше листове полирана стомана. Малко са мътни, но вършат работа. Можеш да се огледаш, не можеш обаче да ги строшиш и да наръгаш някого.

Отидох до най-близката мивка и пуснах студената вода. Взех от рафта няколко книжни кърпи и ги намокрих. Сложих ги върху подутото си чело. Хъбъл се мотаеше наоколо. Подържах кърпите и взех нови. По лицето ми протече вода. Беше приятно. Всъщност нищо ми нямаше. Челото е само кожа и здрава кост. Няма какво да нараниш, а за чупене и дума не може да става. Идеален свод, най-стабилната структура на света. Затова избягвам да удрям с ръце. Ръцете са крехко нещо. Имат сума ти костички и сухожилия. За да поваля онзи здравеняк, трябваше да си размажа ръката. И да идем заедно в болницата. Чиста глупост.

Избърсах се и приведох глава към стоманения лист, за да видя как е положението. Не беше зле. Сресах се с пръсти. Докато се привеждах над мивката, зърнах в джоба си очилата на Червения. Военен трофей. Сложих си ги. После огледах мътното си отражение.

Докато се кипрех пред огледалото, забелязах отзад някакво раздвижване. Чух как Хъбъл възкликна задавено и се обърнах. Очилата смекчаваха ярката светлина. През залата бавно крачеха петима бели. Тип рокери. С оранжеви униформи, естествено. Цепнатите ръкави също не липсваха, но към тях се прибавяха допълнения от черна кожа. Фуражки, колани, ръкавици без пръсти. Буйни бради. И петимата бяха едри, яки мъже, целите в провиснала плътна сланина, която прилича на мускул, но всъщност не е. По ръцете и лицата им се тъмнееха първобитни татуировки. Свастики. По бузите и челата. Арийско братство. Банда бели боклуци.

Докато крачеха през банята, другите почнаха да се изнизват. Недосетливите биваха сграбчени и отмъкнати към вратата. Оттам изхвръкваха в коридора. Дори и ония под душовете, както си бяха голи и сапунисани. За броени секунди банята опустя. Останахме само ние с Хъбъл и петимата рокери. Те спряха в полукръг около нас. Едри и грозни. Свастиките по мутрите им бяха като надраскани с пирон. А после напоени с мастило.

Предположих, че са дошли да ме вербуват. Един вид да се възползват от факта, че съм натупал Червените. Да подкрепят своята кауза с изненадващата ми популярност. Да превърнат успеха в расов триумф на Братството. Но грешах. И то жестоко. Оказах се неподготвен. Онзи в средата гледаше ту Хъбъл, ту мен. Свинските му очички шареха напред-назад. После се втренчиха в мен.

— Добре, този е — рече той. Без да ме изпуска от поглед.

Две неща станаха едновременно. Крайните двама рокери сграбчиха Хъбъл и тичешком го помъкнаха към вратата. А шефът им стрелна грамадния си юмрук към лицето ми. Забелязах го късно. Отскочих наляво и неволно подложих рамо. Ударът ме завъртя. Изотзад някой ме сграбчи за врата. Две огромни ръчища се впиха в гърлото ми. Искаха да ме удушат. Шефът се прицели за нов удар, този път в корема. Ако улучеше, с мен беше свършено. Знаех го. Затова се отметнах назад и замахнах с крак. Улучих топките му с такъв шут, сякаш исках да ги изритам от стадиона. Тежката оксфордска обувка направо ги размаза. Не по-зле от касапски чук.

Бях превил рамене и напрягах шия, за да устоя на удушвача. Онзи стискаше здравата. Губех борбата. Посегнах и строших малките пръсти на двете му ръце. Чух пращене и яростен рев. После строших средните пръсти. Ново пращене. Все едно, че разфасовах пиле. Онзи ме пусна.

Третият тромаво се зададе насреща. Беше същинска планина от лой. Отрупан с провиснали буци сланина. Като броня. Нямаше къде да го ударя. Обсипа ме с юмруци в ръката и гърдите. Бях заклещен между две мивки. Лоената грамада напредваше. Нямаше уязвимо място. Освен очите. Пъхнах палец в окото му. Закачих пръсти зад ухото и стиснах. Палецът ми избута очната ябълка настрани. Пъхнах го по-навътре. Окото му взе да изхвръква. Той изпищя и дръпна ръката ми. Продължавах да стискам.

Шефът се надигаше на коляно. С всичка сила го ритнах в лицето. Не улучих. Ритникът попадна в гърлото. Размаза го. Той отново се просна. Посегнах към другото око. Не улучих. Продължих да натискам с палец. Сякаш човърках кървав бифтек. Онзи се свлече. Завъртях се и отскочих от стената. Врагът със строшените пръсти бягаше към изхода. Онзи с изваденото око се гърчеше на пода. Пищеше. Шефът се давеше от кръвоизлив в смазаното гърло.

Някой пак ме сграбчи изотзад. Завъртях се. Двама Червени. Зави ми се свят. Вече щях да загубя. Но те само ме помъкнаха към изхода. Отнейде долетя вой на сирена.

— Изпарявай се, мой човек — кресна единият през шумотевицата. — Тия са наши. Ние бяхме. Червените го направиха. Ние поемаме удара.

После ме изхвърлиха сред тълпата. Вече разбирах. Щяха да кажат, че те са го сторили. Не защото искаха да ме опазят. Искаха да оберат лаврите. Расова победа.

Забелязах Хъбъл да се щура из навалицата. Зърнах пазачи. Сториха ми се стотици. Между тях беше и Спайви. Грабнах Хъбъл и хукнахме към килията. Сирените виеха оглушително. От една врата продължаваха да извират пазачи. Мъкнеха пушки и палки. Тропот на подковани обувки. Викове, писъци. Сирени. Стигнахме до килията. Хлътнахме вътре. Едва дишах и всичко наоколо се въртеше. Чувствах се като пребит. От сирените нищо не чувах. Нямах сили да говоря. Наплисках се с вода. Очилата ги нямаше. Сигурно бяха паднали.

Някой крещеше откъм вратата. Обърнах се и видях Спайви. Крещеше ни да излизаме. Грабнах палтото си от леглото. Спайви стисна Хъбъл за лакътя. После хвана мен и ни изтика навън. Изкрещя да тичаме. Сирените продължаваха да вият. На бегом стигнахме до вратата, през която бяха нахлули пазачите. Той ни бутна напред и хукнахме нагоре по стълбището. Все по-нагоре. Дробовете ми не издържаха. На последната площадка имаше врата с голяма бяла шестица. Минахме с трясък през нея. Спайви ни помъкна покрай килиите. Блъсна ни в една от тях и затръшна решетестата врата. Ключалката щракна. Спайви изчезна на бегом. Сгромолясах се на леглото и затворих очи.

Когато пак ги отворих, Хъбъл седеше до мен и ме гледаше. Бяхме в просторна килия. Може би двойно по-голяма от предишната. Отделни легла едно срещу друго. Мивка, тоалетна. Решетки откъм коридора. Всичко беше по-чисто и лъскаво. Пълна тишина. По-свеж въздух. Тук беше предварителният арест. На шести етаж. Трябваше да сме тук от самото начало.

— Какво ти сториха ония гадове? — запита Хъбъл.

Мълчаливо свих рамене. Зад решетката изникна количка с подноси. Влачеше я някакъв бял старец. Не пазач, а сигурно общ работник. Приличаше по-скоро на престарял стюард от презокеански лайнер. Той подаде един от подносите през продълговатия отвор в решетките. Покрити чинии, картонени чашки, термос. Обядвахме седнали на леглата. Аз изпих всичкото кафе. После закрачих напред-назад из килията. Побутнах вратата. Оказа се заключена. Шестият етаж беше спокоен и тих. Голяма чиста килия. Отделни легла. Огледало. Кърпи. Тук се чувствах далеч по-добре.

Хъбъл събра остатъците върху подноса и го избута под решетката към коридора. Просна се на леглото. Кръстоса ръце зад тила си. Заби поглед в тавана. Гледаше да убие времето. Аз сторих същото. Но през цялото време мислех напрегнато. Защото петимата определено не действаха напосоки. Огледаха ни много внимателно и избраха мен. Именно мен. После се опитаха да ме удушат.

Щяха да ме убият. Сбъркаха само в едно. Онзи, който ме хвана за гърлото, допусна грешка. Стискаше изотзад, което бе в негова полза, при това беше едър и силен. Но не сви пръсти. Най-добрият метод е да положиш палци върху врата и да свиеш всички останали пръсти. Вместо с пръсти, вършиш го с натиск на кокалчетата. А той стискаше с цяла ръка. Тази грешка ми спаси живота. Определено. А щом успях да го изкарам от строя, останаха двама срещу един. При това положение никога не съм имал проблеми.

И все пак беше ясно като бял ден, че искаха да ме убият. Дойдоха, избраха ме, опитаха се да ме очистят. А Спайви съвсем случайно се оказа пред вратата на банята. Всичко беше негова работа. Той бе заръчал на Арийското братство да ме убие. Бе уредил нападението и чакаше да нахълта, след като вече съм мъртъв.

И планът му е бил готов още от вчера, преди десет вечерта. Без съмнение. Затова ни заряза на друг етаж. Не на шестия, а на третия. Не в предварителния арест, а при доживотните. Всички знаеха, че мястото ни е в предварителния. Снощи в приемното отделение двамата пазачи го казаха недвусмислено. Тъй пишеше на формуляра им. Но в десет вечерта Спайви ни вкара на третия, където можеше да организира убийство. Бе казал на арийците да ме нападнат днес, точно в дванайсет. И в дванайсет чакаше пред банята, готов да нахълта. Готов да види трупа ми долу на плочките.

Само че планът му се провали. Аз оцелях. Арийците отнесоха пердаха. Червените побързаха да използват момента. Пламнаха побоища. Всеки миг можеше да избухне бунт. Спайви изпадна в паника. Натисна бутоните и викна подкрепления. После светкавично ни домъкна на шестия етаж и изчезна. По документи излизаше, че през цялото време сме били тук.

Хитро измислено. Колкото до мен — никакво разследване не можеше да ме пипне. Спайви си бе осигурил резервен вариант, според който изобщо не бяхме стъпвали на третия. А сега на врата му увисваха двама тежко пребити, може би дори мъртвец. Предполагах, че шефът може да се е удавил в собствената си кръв. Без съмнение Спайви знаеше кой го е сторил. Но беше с вързани ръце. Защото според него изобщо не бях стъпвал там.

Лежах и гледах бетонния таван. Тихо въздъхнах. Планът бе ясен. Нямах и капка съмнение относно намеренията на Спайви. Резервният вариант също не ме смущаваше. Неуспешен план с добре нагласена задна вратичка. Но защо? Това не разбирах. Да речем, че удушвачът бе свил пръсти. Тогава щяха да ме очистят. Отивах си. Проснат на плочките с изплезен подут език. След малко Спайви щеше да ме открие. Защо? Какво целеше Спайви? Какво имаше против мен? Никога не го бях виждал. Не бях и припарвал до скапания му затвор. Дявол да го вземе, защо ще организира толкова сложен план, та да ме очисти? Нямах представа.

8

Хъбъл беше задрямал на отсрещното легло. По някое време се събуди. Размърда се. Зашари объркано с очи наоколо, докато накрая си спомни къде е попаднал. Искаше да погледне колко е часът, но вместо ролекса видя само ивица по-светла кожа. Плъзна пръст по носа си и се сети, че вече е без очила. Въздъхна и пак отпусна глава върху раираната затворническа възглавница. Беше много нещастен.

Страха можех да разбера. Но той изглеждаше примирен. Сякаш вече бе хвърлил губещ зар. Сякаш бе разчитал на нещо и след като то не бе станало, вече не виждаше изход.

Изведнъж проумях.

— Онзи човек се е опитвал да ти помогне, нали? — запитах аз.

Въпросът го стресна.

— Няма как да ти кажа, нали разбираш? — рече той.

— Трябва да знам — настоях аз. — Може би си потърсил помощ от него. Може да сте разговаряли. И затова да са го убили. Може би сега почваш да разговаряш с мен. И това да ми струва живота.

Хъбъл кимна и взе да се люшка напред-назад. Въздъхна. Погледна ме в очите.

— Той водеше разследване. Аз го доведох тук, защото исках да сложа край на цялата работа. Не желая повече да се замесвам. Не съм престъпник. Умирам от страх и искам да се измъкна. Той обеща да ме отърве и да види сметката на престъпниците. Някъде обаче сбърка и сега е мъртъв, а аз няма къде да мърдам. Ако узнаят, че аз съм го довел, ще ме убият. А и да не ме убият, сигурно ще отида в затвора за хиляда години, защото сега цялата проклетия е уязвима и адски опасна.

— Кой беше той? — запитах аз.

— Не си каза името. Даде ми само код за свръзка. Тъй било по-безопасно. Направо не вярвам, че са го очистили. Струваше ми се много опитен. Право да си кажа, на теб приличаше. И ти ми се струваш опитен.

— Какво е търсил в склада?

Той сви рамене и поклати глава.

— Точно това не ми е ясно. Свързах го с един друг тип и трябваше да се срещнат там, но тогава защо онези не са застреляли и другия? Нямам представа защо са убили само единия.

— С кого трябваше да се срещне? — попитах аз.

Хъбъл млъкна и пак поклати глава.

— Много се разприказвах. Сигурно съм откачил. Онези ще ме убият.

— Колко души участват?

— Не слушаш ли какво ти приказвам? — рече той. — Край на разговора.

— Не питам за имена. Нещо голямо ли е?

— Огромно. Такова нещо не си и сънувал.

— Колко души? — повторих аз.

Той сви рамене и се замисли. Броеше наум.

— Десет. Без мен.

Погледнах го и вдигнах рамене.

— С десет души голяма комбина не става.

— Е, наемат и други хора — каза той. — Когато потрябват. Говоря за тукашното ядро от десет души. Десет посветени, без мен. Напоследък стана много напечено, но, повярвай, играят на едро.

— Ами онзи, с когото трябваше да се срещне твоят човек? — запитах аз. — Той от десетте ли е?

Хъбъл поклати глава.

— И него не включвам.

— Значи ти, той и още десет души. Някаква голяма комбина.

Той мрачно кимна и повтори:

— Такова нещо не си и сънувал.

— И в момента е уязвима, така ли? — запитах аз. — Защо? Да не би заради онзи човек?

Хъбъл пак поклати глава. Гърчеше се, сякаш въпросите го изгаряха.

— Не. По съвсем друга причина. Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. Става уязвимо.

Работата поначало си беше рискована и нещата вървят все по-зле. Но сега може да тръгнат и тъй, и инак. Ако изкараме още малко, никой никога няма да знае. Но не успеем ли, ще гръмне най-голямата сензация, която си чувал, повярвай. Сега всичко виси на косъм.

Погледнах го. Не ми се виждаше способен да предизвика най-голямата сензация, която някога съм чувал.

— И още колко време ще трае рискът?

— Вече му се вижда краят — каза той. — Може би още седмица. Според мен толкова. До другата неделя. Може и да доживея.

— Значи след идната неделя вече не сте уязвими — рекох аз. — Защо? Какво ще стане в неделя?

Той поклати глава и се обърна. Сякаш вярваше, че ако не ме вижда, ще изчезна заедно с въпросите.

— Какво означава плурибус? — запитах аз.

Той не отговори. Само продължи да клати глава. От страх беше затворил очи.

— Да не е някакво кодово название?

Той не ме чуваше. Разговорът бе свършил. Не настоях и отново настана тишина. Нямах нищо против мълчанието. За какво ми беше да знам повече? Нищо не исках да знам. Едва ли бе здравословно външен човек да си вре носа в работите на Хъбъл. Във всеки случай онзи, високият, с бръснатата глава, си беше изпатил здравата. Не държах да свърша като него — проснат под стар кашон край портата, с две дупки в главата и потрошени кости. Исках само да доживея до понеделник и да си плюя на петите. До другата неделя разчитах да съм нейде много далеч оттук.

— Добре, Хъбъл — казах аз. — Край на въпросите.

Той сви рамене и кимна. Дълго седя мълчаливо. После изрече тихо, с безкрайно примирение:

— Благодаря. Така е най-добре.

Проснат върху тясното легло, аз се опитвах да потъна в забрава. Но Хъбъл не го свърташе на едно място. Въртеше се насам-натам и въздишаше тежко. Почваше да ме дразни. Завъртях лице към него.

— Извинявай — рече той. — Много съм напрегнат. Беше голямо облекчение да поговоря с някого. Сам сигурно щях да полудея. Не може ли да поприказваме за нещо друго? За теб например. Разкажи ми за себе си. Кой си ти, Ричър?

Свих рамене.

— Никой. Случаен минувач. В понеделник ще си отида.

— Никой не е безличен — възрази той. — Всеки си има история. Разкажи ми.

И както си лежах, аз му разправих надълго за последните шест месеца. Той лежеше отсреща, гледаше бетонния таван и слушаше, за да не обсъжда проблемите си. Разказах му как напуснах войската. Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън, Питсбърг, Детройт, Чикаго. Музеи, музика, евтини хотели, барове, автобуси и влакове. Самота. Пътувах из страната, чийто гражданин бях, като някакъв беден турист. Повечето неща виждах за пръв път. Запознавах се с историята, изучавана в прашни учебни стаи някъде на другия край на света. Разглеждах великите спомени от градежа на нацията. Бойни полета, фабрики, декларации, революции. Търсех по-дребните спомени. Родни селища, клубове, пътища, легенди. Всичко това, голямо и малко, което трябваше да ми бъде отечество. Не всичко намерих.

Разказах на Хъбъл за дългото пътешествие през безкрайни равнини и делти от Чикаго до Ню Орлиънс. За обиколката по брега на Мексиканския залив чак до Тампа. За автобуса на „Грейхаунд“, устремен с пълна газ към Атланта. После щурата идея да скоча близо до Маргрейв. Дългото ходене под дъжда вчера сутринта. И всичко това заради една прищявка. Заради някакъв смътен спомен от писмото на брат ми — че бил минавал през едно градче, където преди шейсет години може да е умрял Блейк Слепеца. Изведнъж се почувствах пълен глупак. Хъбъл се бореше с кошмарите си, а аз бях тръгнал на идиотска експедиция. Той обаче разбра импулса и рече:

— И на мен ми се случи веднъж. През медения месец. Заминахме за Европа. По пътя спряхме в Ню Йорк и аз половин ден обикалях да търся сградата „Дакота“ — нали знаеш, където застреляха Джон Ленън. По-късно в Англия три дни търсихме из Ливърпул клуб „Пещерата“. Откъдето са тръгнали „Бийтълс“. Така и не го намерихме. Сигурно отдавна е разрушен.

Продължи да приказва. Предимно за пътешествия. Доста свят беше пребродил с жена си. И двамата обичали да пътуват. Къде ли не обикаляли — Европа, Мексико, Карибите. Целите Щати и Канада. Било чудесно.

— Не ти ли става самотно? — попита той. — Непрекъснато бродиш сам.

— Напротив — казах, — много ми харесва. Обичам да бъда сам, непознат сред тълпата. Все едно, че съм невидим.

— Как тъй невидим? — запита той с нескрит интерес.

— Бродя по пътищата — обясних аз. — Само по пътищата. Пеш или с автобус. Понякога хващам влак. Винаги плащам в брой. Така не оставям следа. Нито кредитни карти, нито наложен платеж — нищичко. Никой не може да ме издири. Не казвам името си. Ако отседна в хотел, плащам на ръка и се записвам с измислено име.

— Защо? Гони ли те някой?

— Няма такава работа. Просто се забавлявам. Обичам да съм в сянка. Така имам чувството, че побеждавам системата. А тъкмо в момента ми е дошло до гуша от нея.

Видях го как се замисли отново. За доста време. Сякаш бавно рухваше под тежестта на проблемите, които не му даваха мира. Усещах как страхът го връхлита на приливи и отливи.

— Посъветвай ме за срещата с Финли — рече той. — Ако попита защо съм признал, ще отговоря, че съм бил много изнервен заради неприятности в службата. Че някакъв конкурент праща заплахи срещу семейството ми. Че не знам нищо за мъртвеца и телефонния номер. Ще отричам докрай. После ще се помъча да замажа работата. Ти как мислиш?

Мислех, че планът е съвсем плитък.

— Ще те питам нещо, без да влизаш в подробности — казах аз. — Вършиш ли полезна работа за ония хора? Или си само случайна фигура?

Той сплете пръсти и се замисли.

— Да, върша им работа. Много полезна, дори решаваща.

— Ами ако те нямаше? Щяха ли да привлекат някой друг?

— Да, щяха. И като се имат предвид условията на задачата, нямаше да е много лесно.

Обмисляше шансовете си да оцелее, сякаш седеше в банката и разглеждаше молба за кредит.

— Добре — казах аз. — По-добър план няма как да измислиш. Действай по него.

Не виждах какво друго може да стори. Беше дребно колелце в някаква едра комбина. Дребно, но важно. А никой не би съсипал такава комбина без солидни причини. Тъй че засега бъдещето му беше пределно ясно. Ако откриеха, че именно той е вкарал външен човек, с него бе свършено. Не откриеха ли, спасяваше кожата. Просто като две и две. Според мен имаше добри шансове — доказваше го един убедителен факт.

Той бе признал, понеже смяташе затвора за нещо като тих пристан, където никой не може да го докопа. Поне така мислеше той. И грешеше. Не беше в безопасност, дори напротив. Ако искаха, досега можеха да му видят сметката. Само че зарът се завъртя другояче. Не нападнаха него, а мен. В такъв случай трябва да имаше някакво доказателство, че Хъбъл е вярно куче. Не го бяха взели на мерник, защото, ако искаха, досега имаха куп възможности да му надупчат кожата и щяха да ги използват. Но не ги използваха. Макар че в момента явно бяха настръхнали заради опасния период. Всичко изглеждаше съвсем логично. Почвах да мисля, че ще му се размине.

— Да, Хъбъл — повторих аз. — Действай по плана, по-добър няма как да измислиш.

Килията остана заключена през целия ден. На етажа цареше тишина. До вечерта лежахме и мислехме — всеки за нещо свое. Не разговаряхме. Всичко бе казано. Скучаех и съжалявах, че не взех от участъка онзи вестник. Можех пак да го изчета от край до край. Как президентът орязва борбата с престъпността, за да го изберат повторно. Как пести днес някой и друг долар от бреговата охрана, та утре да хвърля хиляди за затвори като този тук.

Към седем часа старецът ни донесе вечеря. Нахранихме се. Той дойде да вземе подноса. Вечерта се точеше бавно и скучно. В десет шалтерът изтрещя и настана мрак. Нощ. Спах неспокойно, без да си свалям обувките. За в случай, че Спайви си е наумил още нещо.

В седем сутринта лампите светнаха. Неделя. Не бях отпочинал, но си наложих да напусна леглото. Наложих си да разкърша вцепененото си тяло. Хъбъл беше буден, но мълчеше. Гледаше ме разсеяно как правя гимнастика. Умът му пак се рееше някъде. Закуската дойде малко преди осем. Докара я пак същото старче с количката. Закусих и изпих кафето. Тъкмо привършвах, когато ключалката издрънча. Бутнах вратата, пристъпих навън и едва не се сблъсках с идващия пазач.

— Днес имаш късмет — рече той. — Пускаме те.

— Само мен ли?

— И двамата. Ричър и Хъбъл, излизате по разпореждане на участъка в Маргрейв. След пет минути да сте готови, ясно?

Прекрачих обратно в килията. Хъбъл се бе подпрял на лакти. Закуската му стоеше недокосната. Изглеждаше по-уплашен от друг път.

— Страх ме е — каза той.

— Всичко ще бъде наред — успокоих го аз.

— Дали? Щом изляза, могат да ме докопат.

Поклатих глава.

— Много по-лесно е да те докопат тук. Повярвай, ако искаха да те убият, вече щеше да си мъртъв. Не те подозират, Хъбъл.

Той кимна безмълвно и седна. Взех палтото и излязохме да чакаме пред килията. Пазачът се върна след пет минути. Поведе ни по коридора. Минахме две заключени врати и стигнахме до товарен асансьор. Пазачът влезе и го задейства с ключа си. Натисна долния бутон и излезе, преди да се затворят вратите.

— Прав ви път — подвикна. — Гледайте да не се връщате.

Асансьорът ни свали в някаква зала, от която излязохме на горещ бетонен двор. Вратата на затвора се затръшна зад нас. Вдигнах лице срещу слънцето и вдъхнах свежия въздух. Сигурно съм изглеждал като в сладникав стар филм — най-сетне на свобода след цяла година карцер.

На двора имаше две коли. Едната беше голяма и черна — английско бентли отпреди двайсет години, но изглеждаше чисто нова. Вътре седеше руса жена и предположих, че е жената на Хъбъл, защото той се втурна насреща й, като че виждаше най-прекрасната гледка в живота си. В другата кола седеше полицай Роскоу.

Тя излезе и тръгна право към мен. Изглеждаше великолепно. Беше без униформа — с джинси и мека памучна блуза. Кожено яке. Спокойно, интелигентно лице. Пухкава черна коса. Огромни очи. В петък бях решил, че е хубава. Така си беше.

— Здрасти, Роскоу — рекох аз.

— Здрасти, Ричър — усмихна се тя.

Имаше страхотен глас. Фантастична усмивка. Гледах я, докато престана да се усмихва, тоест доста дълго. Отпред съпрузите Хъбъл ни махнаха с ръце и подкараха. Аз също им махнах и се запитах какво ли ги чака. Сигурно нямаше да узная. Освен ако нещата тръгнеха зле и ми се случеше да прочета в някой вестник.

Двамата с Роскоу седнахме в нейната кола. Всъщност не била нейна, обясни тя, а на управлението, само че без отличителни знаци. Чисто нов шевролет — голям, мощен и тих. Двигателят и климатикът работеха, тъй че вътре беше прохладно. Бавно напуснахме двора и почнахме да се провираме през телените клетки. Щом отминахме последната, Роскоу настъпи педала и се понесохме по пътя. Не погледнах назад. Седях си и ми беше добре. Да напуснеш затвора е едно от най-хубавите неща на света. Както и да не знаеш какво крие утрешният ден. Или да те вози красавица по слънчев път.

— И тъй, какво стана? — запитах аз след втория километър. — Разкажи ми.

Разказа ми го просто и ясно. Късно вечерта в петък почнали да разнищват алибито ми. Тя и Финли. Полумрачен участък. Две-три настолни лампи. Купища документи. Чаши кафе. Телефонни справочници. Двамата въртят телефон след телефон и дъвчат моливите. Тихи гласове. Търпеливи въпроси. Виждал съм го хиляди пъти.

Позвънили в Тампа, после в Атланта. Още преди полунощ открили един пътник и касиера от автогарата. И двамата си спомняли за мен. После открили шофьора. Той потвърдил, че в петък около осем сутринта е спрял по моя молба на отклонението за Маргрейв. Към полунощ алибито ми изглеждало желязно — всичко било точно както им казах.

В събота сутринта от Пентагона пристигнал подробен факс със служебното ми досие. Тринайсет години от моя живот сведени до няколко странички. Животът сякаш принадлежал на съвсем друг човек, но съвпадал напълно с казаното от мен. Финли доста се впечатлил. После от архива на ФБР пристигнали отпечатъците ми. Неуморният компютър ги бил издирил в два и половина след полунощ. Отпечатъци, взети при постъпване в американската армия преди тринайсет години. Стабилно алиби, проверено минало.

— Финли се убеди окончателно — каза Роскоу. — Ти наистина си такъв, за какъвто се представяш, и в четвъртък вечерта си бил на шестстотин километра от Маргрейв. Нито капка съмнение. За всеки случай той пак позвъни на съдебния лекар да го пита дали няма нови идеи за времето на смъртта, но онзи рече, че е било към полунощ и точка.

Поклатих глава. Предпазлив човек беше Финли.

— Ами убитият? — запитах аз. — Пуснахте ли отпечатъците му още веднъж?

Тя помълча, докато задминаваше някаква селска камионетка. Първият автомобил, който виждахме от четвърт час насам. После ме погледна и кимна.

— Финли каза, че си помолил да го направя. Защо?

— Отговорът беше прекалено бърз за отрицателен резултат.

— Прекалено бърз ли? — повтори тя.

— Ти самата ми каза, че системата е като пирамида, нали така? Първите десет, после първите сто, първите хиляда и тъй нататък чак до основата.

Тя кимна отново.

— Да вземем например мен — продължих аз. — Има ме нейде в архива, но доста надолу. Както казваш, четиринайсет часа им трябвали, за да стигнат до мен, нали?

— Точно така. Пуснах отпечатъците ти на обяд, около дванайсет и половина, а са ги открили в два и половина след полунощ.

— Добре. Четиринайсет часа. Щом е необходимо толкова време, за да наближиш дъното, значи за пълно изчерпване трябва още повече. Логично, нали?

— Логично — потвърди тя.

— Но какво е станало с онзи мъртвец? Намират трупа около осем сутринта, значи кога ще изпратите отпечатъците? Не по-рано от осем и половина. Но когато ме разпитваха в два и половина, Бейкър вече знаеше, че подобни отпечатъци липсват в архива. Спомням си точно, защото гледах часовника. Това прави само шест часа. Щом им трябваха четиринайсет часа, за да открият мен, как може за по-малко от половината време да кажат, че онзи го няма?

— Божичко! — възкликна тя. — Прав си. Сигурно Бейкър е сбъркал нещо. Финли взе отпечатъците, а Бейкър ги прати. Може би не е настроил скенера както трябва. Ако не внимава човек, образът се размазва. Компютрите ровят, ровят и накрая връщат отпечатъка заради нечетливост. Бейкър сигурно го е помислил за отрицателен резултат. Кодовете са почти еднакви. Както и да е. Скоро ще разберем.

Продължихме на изток и Роскоу ми разправи как още от вчера натискала Финли да ме измъкне. Финли помърморил и накрая се съгласил, но възникнал проблем. Трябвало да изчакат до днес, защото вчера следобед в Уорбъртън имало едва ли не военно положение. Казали на Финли, че избухнали някакви размирици в банята. Един затворник бил мъртъв, друг останал без око, вдигнал се истински бунт и почнала война между бели и черни банди.

Седях си до Роскоу и гледах как хоризонтът лети насреща. Бях убил човек, а на друг бях извадил окото. Сега би трябвало да се преборя с чувствата си. Но не изпитвах кой знае какви чувства. Всъщност никакви. Нито вина, нито угризения. Нищичко. Все едно, че в онази баня бях подгонил две хлебарки, за да ги стъпча. Но хлебарката поне е кротичко, разсъдливо, развито създание. Онези арийци в банята стояха по-долу и от паразитите. Бях изритал единия в гърлото и той се бе удавил в собствената си кръв. Е, толкоз по-зле за него. Сам си го изпроси, нали? Да ме нападне човек е като да отвори забранена врата. Има ли нещо оттатък, то си е негов проблем. Негов риск. Ако не му харесва, да не е пипал проклетата врата. Свих рамене и забравих за станалото. Обърнах се към Роскоу.

— Благодаря ти. Наистина. Много труд си хвърлила, за да ме измъкнеш.

Тя се изчерви, махна смутено с ръка и продължи да кара.

Почвах здравата да я харесвам. Но не чак толкова, че да не се пръждосам от Джорджия при пръв удобен случай. Най-много да поостана за ден-два, а после да я помоля да ме откара до някоя автогара.

— Искам да те поканя на обяд — казах аз. — От благодарност.

Тя се позамисли и някъде след половин километър ми се усмихна.

— Дадено.

Зави надясно по областното шосе и подкара на юг, към Маргрейв. Отминахме новичкото лъскаво заведение на Ено и наближихме града.

9

Пред полицейското управление я помолих да спре и да ми донесе плика с личните вещи и парите. После продължихме. Слязох в центъра и си уговорихме среща до участъка след около два часа. Махнах й за довиждане и постоях на тротоара в неделната жега. Вече се чувствах далеч по-добре. Отново бях в действие. Щях да проверя историята за Блейк Слепеца, после да обядвам с Роскоу и завинаги да обърна гръб на Джорджия.

Поскитах насам-натам да огледам града и да свърша каквото си бях планирал още за петък. Нямаше кой знае какво за гледане. Старото областно шосе пресичаше Маргрейв от север на юг и по протежение на четири-пет пресечки се превръщаше в главна улица. Видях дрогерия, бръснарница, магазин за конфекция, адвокатска кантора, лекарски и зъболекарски кабинет. По-нататък имаше парк с декоративни дървета и ограда от белосани летвички. Магазините и канторите бяха разпънали над широките тротоари платнени навеси. Тук-там имаше пейки, но все празни. Целият град изглеждаше опустял. Неделно утро далеч от цивилизацията.

Покрай парка главната улица водеше право на север, към пожарната и полицейското управление, а на по-малко от километър след тях беше закусвалнята на Ено. След няколко километра идваше селският път на запад, към затвора Уорбъртън. А още по-нататък нямаше нищо чак до складовете и магистралата. Двайсет километра пущинак.

В южния край на града забелязах малка квартална градинка с бронзова статуя и тиха улица, водеща на запад. Тръгнах натам, без да бързам, и зърнах дискретна зелена табелка: Бекман Драйв. Улицата на Хъбъл. Не виждах много надалеч, защото почти веднага платното се раздвояваше около затревена площ с бяла дъсчена църква в средата. Покрай нея растяха вишни, в чиято сянка бяха паркирани чистички автомобили. Смътно дочувах бученето на орган и песента на богомолците.

Статуята в градинката се оказа на някой си Каспар Тийл, живял преди стотина години. От другата страна, приблизително срещу Бекман Драйв, още една улица се отдалечаваше на изток. На ъгъла стърчеше самотна дрогерия. И това беше всичко. Градче като градче. Без кой знае какви забележителности. За по-малко от половин час бях огледал каквото имаше да ми предложи.

Но по-спретнато селище не бях виждал през целия си живот. Просто поразително. Всяка една сграда бе или чисто нова, или наскоро ремонтирана. Улиците — гладки като стъкло, тротоарите — равни и чисти. Никакви дупки, чупки или пукнатини по асфалта. Канторите и магазините изглеждаха тъй, сякаш всяка седмица ги боядисват. Тревните площи, живите плетове и дърветата бяха подрязани до съвършенство. Бронзовата статуя на Каспар Тийл лъщеше, като че някой имаше грижата да я търка по два часа всяка сутрин. Белите стени на църквата направо ме заслепяваха. А националното знаме искреше навсякъде в бяло, червено и синьо под яркото слънце. Цялото градче бе тъй чистичко, че човек да не смее да стъпи с кални обувки.

Дрогерията отсреща продаваше стоки, заради които си струва да бъде отворено и в неделя. Вътре не гъмжеше от купувачи. Всъщност нямаше жива душа освен човека зад касата. Но сервираха кафе. Поръчах едно двойно, седнах отстрани до тезгяха и си купих сутрешен вестник.

Президентът пак се мъдреше на първа страница. Сега беше в Калифорния. Обясняваше на военните производители защо влакът им отива в трета глуха след петдесет славни години. След гръмотевиците около бреговата охрана ехото още не бе заглъхнало. В събота вечер катерите се връщаха в пристанищата. И повече нямаше да излязат, докато не намерят средства. От уводната статия личеше, че редакторите са разтревожени.

Спрях да чета и надигнах глава, защото вратата се отвори. Някаква жена влезе. Седна в другия край на тезгяха. Беше по-възрастна от мен, някъде към четирийсет. Тъмнокоса, стройна, облечена в черно. Имаше бледа кожа. Толкова бледа, че почти светеше. Движеше се някак нервно, отривисто. Зърнах как сухожилията по китките й се изпъват като въженца. Лицето й ми се стори удивително напрегнато. Продавачът пристъпи към нея и тя си поръча кафе толкова тихо, че едва я чух, макар да седях наблизо.

Жената не се задържа дълго. Изпи половината кафе, като през цялото време надничаше навън. После отпред спря голям черен пикап и тя трепна. Пикапът бе чисто новичък и личеше, че още не е превозвал нещо по-едро. За момент зърнах шофьора, който се приведе да отвори вратата на кабината. Изглеждаше як. Много висок. Широки плещи и масивна шия. Черна коса. Дълги — мускулести ръце, целите обрасли с черни косми. Около трийсетгодишен. Бледата жена се надигна от табуретката като призрак. Преглътна на сухо. Когато отвори вратата на магазина, чух шума от двигателя. Жената влезе в кабината, но пикапът не тръгна. Завъртях се към продавача.

— Коя беше?

Той ме погледна, като че бях паднал от Марс.

— Това е мисис Клайнър. Не познавате ли семейство Клайнър?

— Чувал съм за тях — рекох аз. — Не съм тукашен. Клайнър има складове край магистралата, нали?

— Аха. И още доста неща. Голям човек е Клайнър по тия места.

— Тъй ли?

— Ами да. Чували ли сте за фондацията?

Поклатих глава. Допих кафето и поръчах още едно.

— Клайнър основа фондация на свое име — обясни продавачът. — Подпомага града в сума ти отношения. Дойде преди пет години и оттогава всеки ден е като Коледа.

Кимнах и попитах:

— Тая мисис Клайнър добре ли е?

Той поклати глава, докато наливаше кафето.

— Болна жена. Много болна. Нали видяхте колко е бледа? И някак унесена. Много болна жена. Може да е туберкулоза. Виждал съм туберкулозни, точно тъй изглеждат. По-рано беше красавица, но сега е като нещо израсло в гардероб, нали? Много болна жена, дума да няма.

— А какъв й е онзи в пикапа? — запитах аз.

— Заварен син. От първата жена на Клайнър. Сегашната му е втора. Чувал съм, че не се спогаждали много с момчето.

Той леко кимна в знак, че разговорът е свършен. Отиде да бърше някаква, хромирана машинария в другия край на тезгяха. Черният пикап още беше навън. Продавачът имаше право — жената наистина приличаше на нещо израсло в гардероб. Беше като някаква рядка орхидея, вехнеща без вода и светлина. Но не смятах, че има вид на болна. Още повече от туберкулоза. Мислех, че страда от нещо друго. Нещо, което бях виждал един-два пъти. Страдаше от ужас. Нямах ни най-малка представа какво я плаши. И не исках да знам. Не ми влизаше в работа. Станах и пуснах пет долара на тезгяха. Продавачът ми върна само монети. Нямаше банкноти по един долар. Пикапът продължаваше да си стои до тротоара. Шофьорът се бе надигнал и опираше гърди във волана. Гледаше покрай мисис Клайнър право към мен.

Срещу мен зад тезгяха имаше огледало. Изглеждах точно като човек, който от нощния автобус е отишъл в затвора за два дни. Май преди срещата с Роскоу трябваше да се пооправя. Продавачът усети какво мисля и рече:

— Отскочете до бръснарницата.

— В неделя? — изненадах се аз.

— Те са си там — отвърна той. — Никога не е съвсем затворено. Нито пък съвсем отворено.

Кимнах и излязох навън. Зърнах как хората напускат църквата, разменят по някоя дума и се разотиват по колите. Иначе градчето бе все тъй пусто. Но черният пикап търпеливо стоеше пред дрогерията. Шофьорът продължаваше да ме гледа.

Тръгнах на север под топлото слънце и пикапът бавно се плъзна до мен. Все тъй приведен напред, шофьорът ме наблюдаваше упорито иззад волана. Разтеглих крачка и той веднага ускори. После рязко спрях и колата ме подмина. Останах на място. Онзи явно реши, че не върви да даде заден ход. Натисна газта и пикапът се отдалечи с рев. Свих рамене и продължих. Стигнах до бръснарницата. Мушнах глава под раирания навес, прекрачих напред и бутнах вратата. Тя се отвори. Влязох.

Както всичко останало в Маргрейв, бръснарницата изглеждаше великолепно. Всичко беше излъскано с обич — от старинните столове до крановете. Една от онези бръснарници, дето изчезнаха преди трийсетина години. Сега пак си ги искаме. Хората хвърлят луди пари за тях, защото се опитват да върнат някогашната Америка. Смятат, че така е изглеждала. Аз поне смятам така. Едно време седях из училищните дворове на Мюнхен или Манила и си представях зелени градинки, пищни дървета, знамена и лъскави бръснарници като тази тук.

Бръснарите бяха двама престарели негри. Просто си седяха. Нито съвсем отворено, нито съвсем затворено. Но нямаха нищо против да ме обслужат. Тъй и тъй сме се събрали, защо пък не? А че ми трябва обслужване, личеше и от километър. Поръчах да карат наред. Бръснене, подстригване, гореща кърпа и лъскане на обувките. Тук-там по стените висяха вестници в рамки. С грамадни заглавия. Рузвелт умира, край на войната, Кенеди мъртъв, Мартин Лутър Кинг убит. На масата в дъното тихичко свиреше старо махагоново радио. Неделният вестник лежеше сгънат на пейката под прозореца.

Старците разбиха пяна в легенче, наточиха старовремския бръснач, накиснаха четката. Омотаха ме с чаршаф и се хванаха на работа. Единият взе да ме бръсне. Другият се туткаше. Сигурно още не му бе дошло времето. Първият подхвана разговор, както става в бръснарниците. Разправи ми цялата история на заведението. Двамата били приятели още от детинство. Открай време си живеели в Маргрейв. Захванали се с бръснарство между двете войни. На младини чиракували в Атланта. След това отворили бръснарница. Когато съборили стария квартал, двамата се преместили тук. Човекът разказваше историята на градчето през погледа на бръснар. Описа ми какви хора са сядали на този стол. Всякакви хора.

— Разкажете ми за семейство Клайнър — рекох аз.

Старецът беше бъбрив, но изведнъж млъкна. Вдигна бръснача и се замисли.

— Няма как да ви помогна по този въпрос — каза накрая. — Определено няма как. Тук предпочитаме да не го обсъждаме. Най-добре питайте някой друг.

Свих рамене под чаршафа.

— Добре. Да сте чували за Блейк Слепеца?

— А, за него съм чувал, дума да няма — рече старецът. — За тоя човек можем да бъбрим колкото щете.

— Чудесно. И какво ще ми разкажете?

— Навремето идваше сегиз-тогиз по нашия край — каза той. — Разправят, че бил родом от Джаксънвил, Флорида, дето е точно отвъд границата. Минаваше пеш, нали разбирате — оттук през Атланта и на север чак до Чикаго, а после обратно към къщи. Други времена бяха, ще знаете. Ни магистрала, ни коли за един беден негър и неговите приятели. Всички ходехме пеш или най-много да хванем някой камион.

— Чували ли сте го да свири? — запитах аз.

— Аз съм на седемдесет и четири бе, човек — рече старецът. — По онуй време бях малко момче. За Блейк Слепеца говорим. Таквиз като него свиреха по кръчмите. А пък аз като малък не припарвах до кръчма. Инак много бой щеше да ми яде задникът. Трябва да поговорите с моя колега. Той е доста по-стар. Сигурно го е чувал как свири, ама може и да не помни, щото взе да забравя. Вече не помни и какво е ял на закуска. Прав ли съм? Хей, приятел, какво яде тая сутрин?

Другото старче изкуцука към нас и се приведе над съседната мивка. Беше съсухрено и по цвят приличаше на махагоновото радио.

— Не знам какво съм ял на закуска — рече. — Дори нямам представа дали съм закусвал. Ама чуйте. Може и да съм стар, истината обаче е, че старите хора помнят много добре. Не каквото става сега, нали разбирате, ами отдавнашното. Да ви кажа, паметта сигурно е като вехта кофа. Напълниш ли я със стари неща, не остава място за новите. Няма място, разбирате ли? Затуй не помня днешните работи, щото вехтата кофа е препълнена с друго, дето е станало някога си. Разбрахте ли какво ви казвам?

— Напълно. И тъй, чували ли сте го някога да свири?

— Кого? — запита старчето.

Погледнах първо единия, после другия. Чудех се дали не ми разиграват театър.

— Блейк Слепеца. Чували ли сте го да свири?

— Не, не съм го чувал да свири — отвърна старчето. — Но сестра ми го е чувала. Имам си сестра, на деветдесет, че и отгоре години, Господ да я пази. Още е жива. Пееше едно време, та е пяла и с Блейк Слепеца.

— Тъй ли? Значи е пяла с него?

— И още как. Само който не е минал оттук, с него не е пяла. Туй градче, ще знаете, беше на големия път за Атланта. Едно време старото областно шосе стигаше на юг чак до Флорида. Нямаше друг път от север на юг през Джорджия. Е, сега вече бръмчите по магистралите, имате си самолети и какво ли не още. Днес никой не дава пет пари за Маргрейв, никой не минава оттук.

— Значи Блейк Слепеца е спирал тук — подсетих го аз. — И сестра ви е пяла с него.

— Всички спираха тук. Северният квартал беше направо гъмжило от кръчми и странноприемници за всичкия оня народ, дето минаваше. Нямаше ги разните му там градинки оттук до пожарната. Само кръчми и странноприемници. После всичко туй го събориха или пък само се разпадна. Щото отдавна нямаше пътници. Ама по онез времена градът беше съвсем различен. Хората идваха на тумби ден подир ден. Работници, ратаи, барабанисти, побойници, скитници, шофьори, музиканти. Всякакви хора сядаха да посвирят за малко и сестра ми пееше с тях.

— И помни ли Блейк Слепеца? — запитах аз.

— Как да не го помни? Едно време си мислеше, че по-велик от него няма в целия свят. Казваше, че свирел божествено. Тъй си беше наистина.

— Какво стана с него? Знаете ли?

Старецът се замисли дълбоко. Бродеше сред избледнелите спомени. Веднъж-дваж поклати побелялата си глава. После взе от нагревателя влажна кърпа и я сложи върху лицето ми. Зае се да ме подстригва. След като свърши, тръсна глава някак решително.

— Право да си кажа, не знам точно. От време на време минаваше по пътя. Туй го помня много добре. Подир три-четири години изчезна. Аз тогава бях в Атланта, та не разбрах какво стана. Чух да казват, че някой го убил. Може би в Маргрейв, а може и другаде да е било. Станала някаква си голяма разправия и го убили на място.

Известно време мълчах и слушах старото радио. После им дадох двайсетачка и излязох на главната улица. Тръгнах на север. Наближаваше пладне и слънцето приличаше здравата. За септември денят беше доста горещ. Не видях друг пешеходец. Откъм асфалта лъхаше жега. Може би и Блейк Слепеца бе вървял като мен по този път в някое горещо пладне. Отдавна, още когато бръснарите са били малки момчета и оттук е минавало цялото движение на север към Атланта, Чикаго, надеждите за работа и пари. Жегата не би спряла човек, устремен към всичко това. Но сега имаше само гладък асфалтов път за никъде.

След пет минути стигнах до полицейското управление. Прекосих меката трева, минах покрай още една бронзова статуя и отворих масивната стъклена врата. Вътре пак беше прохладно. Роскоу ме чакаше, облегната на преградата. Зад нея видях Стивънсън да говори напрегнато по телефона. Роскоу ми се стори много бледа и разтревожена.

— Открихме още един труп — каза тя.

— Къде?

— Пак при складовете. Само че оттатък шосето, под надлеза.

— Кой го намери? — запитах аз.

— Финли. Той отиде натам тая сутрин да търси някакви нови улики за първото убийство. Хубава улика, а? Още един труп.

— Разбрахте ли кой е?

Роскоу поклати глава.

— Неизвестен. Също като първия.

— Къде е Финли сега?

— Отиде да доведе Хъбъл — каза тя. — Смята, че Хъбъл може да знае нещо.

Кимнах.

— Колко време е лежал там?

— Сигурно два-три дни. Според Финли може и двамата да са убити в четвъртък вечерта.

Кимнах отново. Хъбъл наистина знаеше нещо. Той бе пратил този човек да се срещне с бръснатия. Чудеше се как е успял да избяга. Но човекът не бе успял.

Чух как отвън спря кола й стъклената врата изшумоля. Финли подаде глава през процепа.

— Към моргата, Роскоу — рече той. — Ти също, Ричър.

Последвахме го навън под горещото слънце. Всички седнахме в цивилната кола на Роскоу. Колата на Финли остана пред участъка. Аз бях отзад, Роскоу караше. Финли седеше до нея, обърнат наляво, за да говори и с двама ни. Роскоу напусна полицейския паркинг и пое на юг.

— Не открих Хъбъл — каза Финли. Гледаше мен. — У тях няма жива душа. Да ти е казвал, че смята да ходи някъде?

— Не — рекох аз. — Нищо такова. Почти не сме разговаряли.

Финли изсумтя.

— Трябва да разбера какво знае за всичко това. Работата е гадна, а той знае нещо, сигурен съм. Какво ти е казал, Ричър?

Не отговорих. Още не бях наясно в чий лагер съм. Вероятно на Финли, но ако той се разбъбреше в какво е замесен онзи нещастник, с Хъбъл и цялото му семейство бе свършено. Сто на сто. Тъй че май беше най-добре да стоя настрани и при първа възможност да си плюя на петите. Не исках да се забърквам.

— Опита ли с мобифона?

Финли изръмжа и поклати глава.

— Изключен е. Отговаря само някакъв автомат от централата.

— Дойде ли да си вземе часовника? — запитах аз.

— Кое?

— Часовникът. В петък остави при Бейкър ролекс за десет хиляди долара. Когато ни слагаха белезници, преди да тръгнем за Уорбъртън. Дойде ли да си го вземе?

— Не — каза Финли. — Не съм чул такова нещо.

— Добре. Значи има някаква спешна работа. Дори глупак като Хъбъл не би забравил часовник за десет хиляди долара, нали така?

— Спешна работа ли? — запита Финли. — Какво точно ти каза?

— Нито дума. Нали вече ти казах, почти не разговаряхме.

Финли ме изгледа свирепо.

— Не се будалкай с мен, Ричър. Докато не докопам Хъбъл, ще държа теб и ще те разпитвам до сто и едно, та да кажеш какво си чул. Само не ми разправяй, че бил мълчал два дни наред, защото такива мухльовци не могат да си затварят устата. Аз го знам и ти го знаеш, тъй че не ме будалкай, разбра ли?

Вместо отговор свих рамене. Нямаше как да ме арестува повторно. Не знаех къде е моргата, но може би нейде наоколо минаваше автобус. Роскоу щеше да мине и без обяд с мен. Жалко.

— И какво е станало с днешния мъртвец? — попитах аз.

— Горе-долу каквото с предишния. Май е било по едно и също време. Прострелян с малокалибрен пистолет. Не са го ритали след това, но вероятно става дума за същия инцидент.

— Не знаеш ли кой е?

— Името му е Шърман — рече Финли. — Нищо друго не знам.

— Разкажи ми.

Питах по навик. Финли се позамисли. Усетих го как реши да отговори. Все едно, че сме колеги.

— Неидентифициран бял мъж. Също като първия без документи, портфейл и отличителни белези. Носеше обаче златен часовник и на задния капак е гравирано: „На Шърман с обич от Джуди“. Възраст трийсет, може би трийсет и пет години. Трудно се определя, защото е лежал там три нощи и са го нагризали дребните животинки, нали разбираш? Устните и очите ги няма, но дясната ръка е оцеляла, защото беше под трупа, тъй че взех прилични отпечатъци. Пуснахме ги преди час и ако имаме късмет, може да излезе нещо.

— Значи, прострелян? — запитах аз.

Финли кимна.

— Прилича на същия пистолет. Малокалибрени куршуми с мек връх. Изглежда, първият само го е ранил и той успял да избяга. Улучили го още два пъти, но се добрал до надлеза. Там паднал и умрял от кръвоизлив. Не е ритан, защото не са го намерили. Поне така ми се струва.

Замислих се. Бях минал оттам в петък сутринта. Точно между двамата мъртъвци.

— И смяташ, че името му е Шърман, така ли?

— Тъй пише на часовника — каза Финли.

— Може да не е негов. Може да е краден, наследен, купен от вехтошар или намерен на улицата.

Финли пак изръмжа. Вече бяхме на петнайсет километра южно от Маргрейв. Роскоу караше бързо по старото областно шосе. Внезапно намали скорост и свърна наляво по разклонение, чезнещо отвъд далечния хоризонт.

— Накъде караш, по дяволите? — обадих се аз.

— Към областната болница — обясни Финли. — В Йелоу Спрингс. Предпоследното градче в южна посока. Скоро ще стигнем.

Продължихме. Йелоу Спрингс се очерта като неясно петно сред маранята по хоризонта. Областната болница стърчеше самотно в покрайнините. Бяха я сложили тук още по времето, когато хората са гледали да стоят по-настрани от заразата. Беше голяма болница — истински лабиринт от ниски, просторни сгради, които заемаха десетина декара. Роскоу намали скоростта и зави по отклонението към главния вход. Пролазихме през две гърбици и заобиколихме към някакви здания, струпани най-отзад. Моргата приличаше по-скоро на склад с вдигната нагоре врата. Спряхме на прилично разстояние от нея и оставихме колата насред двора. Спогледахме се, после тръгнахме навътре.

Някакъв доктор чакаше на прага и ни отведе в кабинета си. Седна зад метално бюро, а на Финли и Роскоу кимна към две табуретки отсреща. Аз се настаних на ръба на някаква маса с компютър и факс. От пръв поглед личеше, че тук не се радват на щедър бюджет. Бяха ги обзавели евтино, и то преди доста години. Всичко беше захабено, нащърбено и нечисто. Не можеше и да се сравнява с участъка в Маргрейв. Човекът зад бюрото изглеждаше уморен. Нито стар, нито млад, може би връстник на Финли. Бяла престилка. Един от онези хора, за чието мнение никой пет пари не дава. Не се представи. Сигурно смяташе, че и тримата знаем кой е и с какво се занимава.

— Какво да ви кажа бе, хора? — рече той.

Огледа ни един по един. Изчака. Ние също го гледахме.

— В същия инцидент ли е убит? — запита Финли.

Плътният му харвардски говор някак не звучеше на място в мизерната канцелария. Докторът сви рамене.

— Вторият труп е при мен едва от един час. Но бих казал, че да, прилича на същия инцидент. За оръжието съм почти сигурен. И в двата случая имаме малокалибрени куршуми с мек връх. Летели са бавно, което вероятно подсказва за заглушител.

— Значи малък калибър? — обадих се аз. — Колко малък?

Докторът завъртя към мен уморените си очи.

— Не съм оръжеен експерт. Но бих казал двайсет и втори калибър. Така ми изглежда. Според мен имаме работа с оловни куршуми двайсет и втори калибър. Да вземем например главата на първия. Две малки, назъбени входни отверстия и две грозни грамадни дупки на излизане. Типично за малокалибрен куршум с мек връх.

Кимнах. Точно това прави куршумът с мек връх. Влиза и при това се сплесква. Превръща се в топче олово колкото четвърт долар, което размазва каквото срещне. На излизане пробива грамадна дупка. А като имаш работа с бавния малокалибрен куршум, струва си да сложиш и заглушител. При свръхзвукова скорост от заглушителя няма никаква полза. Тогава куршумът вдига шум по целия път до мишената — досущ като миниатюрен изтребител.

— Добре — казах аз. — И двамата ли са убити където ги намериха?

— Без съмнение. Хипостазисът е ясен и при двата трупа. Погледна ме. Искаше да запитам какво е хипостазис.

Знаех, но предпочетох да бъда учтив и направих озадачена физиономия.

— Хипостазис постмортем — обясни докторът. — С други думи, трупни петна. Когато човек умре, кръвта му спира, нали така? Сърцето вече не бие. Кръвта се подчинява на гравитацията. Слиза към долната част на тялото, в най-долните кръвоносни съдове. Обикновено това са тънките капиляри по кожата най-близо до пода или земята. Червените кръвни телца се утаяват първи. Те оцветяват кожата. После се съсирват и петното остава фиксирано като снимка. След няколко часа петната се стабилизират. При първия труп те напълно съвпадат с положението му в двора на склада. Застрелват го, пада, ритат го като луди пет-шест минути и накрая остава да лежи около осем часа. Няма съмнение.

— Какво ще речеш за ритниците? — запита Финли.

Докторът сви рамене и поклати глава.

— Не бях виждал такова нещо. Само съм чел в медицинските списания. Очевидно работа на психопат. Няма разумно обяснение. На мъртвеца му е било все едно. Колкото и да го ритат, той си е мъртъв. Значи сигурно живият е изпитвал някаква потребност да го стори. Невероятна ярост, чудовищна сила. Пораженията са страховити.

— Ами вторият? — запита Финли.

— Той е хукнал да се спасява — отвърна докторът. — С първия изстрел са го улучили отблизо в гърба, но е останал на крака и е продължил да тича. По пътя е отнесъл още два куршума. Един в шията и един в бедрото — той е бил смъртоносен. Разкъсал е бедрената артерия. Човекът се е добрал до надлеза, паднал е отдолу и кръвта му е изтекла. Няма съмнение. Ако не беше валяло цяла нощ, сигурно щяхте да видите кървава диря по пътя. Пет литра все трябва да са се излели някъде, защото в него определено няма и капка.

Замълчахме. Представях си как онзи човек отчаяно бяга през пътя. Мъчи се да намери укритие, а куршумите с плясък разкъсват плътта му. Хвърля се под бетонния надлез и умира сред тихото шумолене на нощните животинки.

— Добре — каза Финли. — Значи можем да предположим, че двамата са били заедно. Идват още трима, единият ги изненадва и двукратно прострелва първата жертва в главата.

Втората жертва побягва и по пътя е простреляна три пъти, нали така?

— Значи смяташ, че са били трима? — рече докторът.

Финли кимна към мен. Теорията си беше моя.

— Три съвсем различни характера — обясних аз. — Опитен стрелец, бесен психопат и некадърник, който се опитва да прикрие трупа.

Докторът бавно кимна.

— Добре звучи. Първия са го простреляли почти от упор, значи би трябвало да предположим, че е познавал нападателите и им е позволил да се приближат.

Финли кимна.

— Тъй трябва да е било. Петима се срещат. Трима от тях нападат другите двама. Прилича на някаква уговорка, нали?

— Знаем ли кои са нападателите? — запита докторът.

— Жертвите не знаем, камо ли нападателите — отвърна Роскоу.

— Нещо друго да кажеш за жертвите? — обърна се Финли към доктора.

Онзи взе да прелиства хартиите по бюрото си, но телефонът го прекъсна. Той вдигна слушалката към ухото си и след малко я подаде на Финли.

— За теб е.

За да я поеме, Финли се приведе напред. Послуша около минута, сетне каза:

— Добре. Отпечатай всичко и ми го прати по факса, ако обичаш.

Върна слушалката на доктора и се изпъчи. По устните му трепна едва забележима усмивка.

— Стивънсън беше. Обажда се от участъка. Най-после имаме данни за отпечатъците на първия. Май добре сторихме, че ги пуснахме пак. Стивънсън ще ми ги прати по факса, тъй че казвай каквото ще казваш, докторе, та да си правим изводите.

Умореният човек с бяла престилка сви рамене и взе лист от бюрото си.

— За първия нямам кой знае какво. Тялото е в ужасно състояние. Бил е висок, добре сложен, с бръсната глава. Най-интересни бяха зъбите. Май са му ги оправяли къде ли не. Една част от работата е американска, друга прилича на американска, а трета определено е чуждестранна.

До бедрото ми факсът взе да бръмчи и писука. Лист тънка хартия плъзна навътре.

— И какво следва? — рече Финли. — Че е бил чужденец? Или американец, живял в чужбина? Или какво?

Тънкият лист изпълзя от факса, вече покрит с печатен текст. После машината спря и настана тишина. Откъснах листа и го огледах. Прочетох го. После още веднъж. Изтръпнах. Обзе ме ледено вцепенение и нямах сили да мръдна. Просто не вярвах, че виждам всичко това върху хартия. Небето рухна над мен. Втренчих се в доктора и проговорих:

— Израснал е в чужбина. Където е живял, там са му оправяли зъбите. На осемгодишна възраст си е счупил ръката и са му я гипсирали в Германия. Сливиците му са извадени в Сеул.

Докторът вдигна очи към мен.

— И всичко това са го разбрали по отпечатъците?

Поклатих глава.

— Този човек е бил брат ми.

10

Веднъж гледах армейски филм за експедиции сред арктическите ледове. Вървиш си по плътен ледник. Изведнъж всичко почва да се цепи и да подскача. Някакъв невъобразим натиск изтласква нагоре блоковете. Всичко наоколо се променя за броени секунди. Ледени планини там, където преди миг е било равно. Зад гърба ти бездънни пропасти. Отпред ново езеро. Само секунда, и светът вече не е същият. Точно това изпитвах. Седях вцепенен от потресението между факса и компютъра като полярен изследовател, който вижда как, додето направи крачка, целият свят се променя.

Поведоха ме към хладилната камера в дъното да разпозная трупа. Лицето му беше отнесено от куршумите, всичките кости бяха начупени, но зърнах на шията му белега като звездичка. Носеше го вече двайсет и девет години — спомен от една хлапашка игра със строшено шише. После ме откараха в управлението. Този път караше Финли. Роскоу седна отзад до мен и по целия път ми държа ръката. Пътувахме само двайсет минути, но за това време преживях два живота. Неговия и моя.

Брат ми Джо. С две години по-голям. Беше роден в някаква база в Далечния изток към края на епохата Айзенхауер. Сетне аз съм се родил в европейска база по времето на Кенеди. И израснахме по цял свят сред онзи херметично затворен кръг, който създават семействата на военните. Животът ни беше непрестанно скитане през неопределени периоди. Да изкараме в едно училище повече от срок и половина изглеждаше в сферата на фантастиката. Случваше се години наред да не видим зима. Грабват ни например през есента от Европа, отлитаме нейде в Тихия океан и лятото почва отново.

Приятелите ни вечно изчезваха. Прехвърлят някой полк и сума ти деца тръгват с него. Понякога ги срещахме подир месеци из други места. С мнозина никога повече не се виждахме. Нямаше нито здрасти, нито довиждане. Или си там, или те няма.

Като пораснахме малко, прехвърлянията зачестиха. Виетнамската история налагаше на армията да размества частите си по света все по-бързо и по-бързо. Животът се превърна в поредица от безлични бази. Не притежавахме нищо свое. Във военните самолети разрешават само по една торба багаж на човек.

Тоя мъглив вихър продължи шестнайсет години. Джо беше единственото стабилно нещо в моя живот. И аз го обичах като брат. Но в тия думи се криеше строго определен смисъл. С шаблонните изрази невинаги е така. Да речем, някой казва, че е спал като пеленаче. Значи ли това, че е спал добре? Или че на всеки десет минути се е пробуждал с писъци? Обичах Джо като брат, а в нашето семейство това означава много.

Истината е, че така и не разбрах със сигурност дали го обичам, или не. А и той не разбра. Деляха ни само две години, но той беше роден през петдесетте, а аз през шейсетте. Затова разликата изглеждаше много по-голяма. И както става с всички братя, ужасно се дразнехме един от друг. Биехме се, карахме се и мълчаливо чакахме да пораснем, та да се разделим веднъж завинаги. През тия шестнайсет години така и не разбрахме дали се обичаме, или се мразим.

Но при нас беше като във всички армейски семейства. Семейството е твоята военна част. Мъжете от базите свикваха да бъдат верни до смърт на частта си. Това бе най-важното в техния живот. Момчетата им подражаваха. Прехвърляха същата непреклонна вярност към близките си. Тъй че от време на време може да мразиш брат си, но не даваш никому с пръст да го пипне. Това ни свързваше с Джо. Тази вярност до гроб. В двора на всяко ново училище опирахме гръб до гръб и с юмруци си пробивахме път през враговете. Както се полага на братя, аз пазех него, той пазеше мен. Цели шестнайсет години. Не беше кой знае колко нормално детство, но друго никога няма да имам. А Джо стоеше в началото и края му. И сега някой го бе убил. Седях в полицейския шевролет и слушах как някакво тъничко гласче в главата ми пита какво ще правя сега, по дяволите.

Финли прекоси Маргрейв и спря пред полицейското управление. Точно срещу голямата стъклена врата. Двамата с Роскоу излязоха и ме изчакаха, както бяха сторили Бейкър и Стивънсън преди четирийсет и осем часа. Застанах до тях под горещото обедно слънце. Постояхме така, после Финли дръпна вратата и влязохме вътре. Прекосихме празната канцелария и се упътихме към кабинета в дъното.

Финли се настани зад бюрото. Аз заех същия стол, както и в петък. Роскоу дръпна още един, за да седне до мен. Финли шумно отвори чекмеджето. Извади касетофона. По навик провери микрофона с нокът. После спря да се движи, погледна ме и рече:

— Много съжалявам за брат ти.

Кимнах мълчаливо.

— За съжаление се налага да ти задам куп въпроси — продължи той.

Пак кимнах. Разбирах го. Неведнъж съм изпадал в подобно положение.

— Кой е най-близкият му роднина? — запита той.

— Аз. Ако не се е оженил, без да ми пише.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Не общувахме много — рекох аз. — Но не ми се вярва.

— Живи ли са родителите ви?

Поклатих глава. Финли кимна. Записа ме като най-близък роднина.

— Как му беше пълното име?

— Джо Ричър. Нищо повече.

— Да не е съкратено от Джоузеф?

— Не — казах аз. — Просто Джо. Както и аз съм просто Джак. Баща ни харесваше кратките имена.

— Разбрано. По-голям или по-малък?

— По-голям. — Продиктувах му датата на раждане. — С две години по-голям от мен.

— Значи е бил на трийсет и осем?

Кимнах. Бейкър бе казал, че убитият изглежда на четирийсет. Може пък да е остарял малко по-бързо.

— Имаш ли сегашния му адрес?

Поклатих глава.

— Не. Живееше някъде във Вашингтон. Както казах, не общувахме много.

— Разбрано — повтори Финли. — Кога го видя за последен път?

— Преди около двайсет минути. В моргата.

Финли кимна търпеливо.

— А по-рано?

— Преди седем години. За погребението на майка ни.

— Имаш ли негова снимка?

— Нали ми видя личните вещи — рекох аз. — Никаква снимка нямам.

— Можеш ли да опишеш лицето му?

— Преди да го гръмнат, искаш да кажеш?

— Знаеш, че може да е от полза — каза Финли. — Трябва да разберем дали някой не го е виждал. Кога и къде.

— Мисля, че приличаше на мен. Един-два сантиметра по-висок, четири-пет кила по-лек.

— Значи към метър и деветдесет и пет?

— Там някъде. И около деветдесет килограма.

Финли записа всичко.

— И си е бръснел главата, така ли?

— Не и когато се видяхме за последно — казах аз. — Тогава беше с коса като всеки друг.

— Преди седем години, нали така?

Свих рамене.

— Може би е взел да оплешивява. Суетност, нали разбираш.

Финли кимна.

— Какво работеше?

— Последното, което знам, беше, че работи в Министерството на финансите — казах аз. — Нямам представа къде точно.

— Какво образование имаше? И той ли е служил в армията?

Кимнах.

— Във военното разузнаване. По някое време напусна и отиде на държавна служба.

— Писал ти е за Маргрейв, нали? — запита Финли.

— Споменаваше за Блейк Слепеца. Не и защо е идвал. Но едва ли е трудно да разберете.

Финли кимна.

— Утре сутрин ще завъртим телефона. А междувременно сигурен ли си, че нямаш представа защо е идвал?

Поклатих глава. Нямах ни най-малка представа защо е идвал. Но Хъбъл знаеше. Джо беше високият мъж с бръсната глава и кодово име, дошъл да разследва нещо. Хъбъл бе довел брат ми и знаеше точно защо. Най-напред трябваше да го открия и да му задам въпроса.

— Нали каза, че не можете да намерите Хъбъл? — запитах аз.

— Никакъв го няма — рече Финли. — Не е в дома си на Бекман Драйв и никой не го е виждал из града. Хъбъл знае нещо, нали?

Мълчаливо свих рамене. Предпочитах да си запазя козовете. Ако трябваше да изцедя от Хъбъл нещо насила, предпочитах да го сторя по-далеч от хорски очи. Не държах Финли да ми наднича през рамото. Можеше да реши, че не съм деликатен. А пък още по-малко държах аз да надничам през рамото на Финли. Току-виж, ми се сторило, че е прекалено деликатен. Така или иначе, пред мен Хъбъл щеше да пропее по-бързо, отколкото в полицията. Вече бяхме стигнали до половината. Тъй че Хъбъл оставаше моя тайна. Поне засега.

— Нямам представа какво знае Хъбъл — казах аз. — Нали ти рече, че се е разкиснал.

Финли пак изръмжа и се вторачи в мен. Усетих как мислите му тръгват по нов път. Знаех накъде. Отдавна го чаках. При убийствата има едно основно правило. То идва от статистиката и дълголетния полицейски опит. Правилото гласи: има ли убит, най-напред огледай в семейството. Защото ужасно много убийства са дело на роднини. Съпрузи, съпруги, синове. И братя. Такава е теорията. За своите двайсет години в Бостън Финли я бе виждал на дело стотици пъти. Сега се опитваше да я приложи в Маргрейв. Трябваше да му попреча. Не исках да мисли за това. Не исках да губя още време зад решетките. Сигурно щеше да ми потрябва за нещо друго.

— Проверихте алибито ми, нали? — рекох аз.

Той разбра накъде бия. Все едно, че обсъждахме като колеги някакъв заплетен случай. Усмихна се за момент.

— Твърдо алиби. Когато е станало всичко, ти си бил в Тампа.

— Много добре — казах аз. — Шефът Морисън радва ли се?

— Още не знае. Звъних му, но не отговаря.

— Не искам други случайни грешки. Онзи дебел тъпак разправяше, че ме видял там. Нека разбере веднъж завинаги, че повече няма да му търпя номерата.

Финли кимна. Пресегна се към телефона и набра някакъв номер. От слушалката долетя тихото мъркане на сигнала. Това трая доста дълго, докато най-сетне Финли остави слушалката.

— Не си е у дома — рече той. — Какво да се прави, неделя.

После измъкна от едно чекмедже телефонен справочник.

Отвори на буквата Х. Намери домашния номер на Хъбъл. Набра го, но резултатът бе същият. Само сигнал и никакъв отговор. После опита с мобифона. Някакво електронно гласче взе да обяснява, че апаратът е изключен. Той затвори, без да изслуша докрай.

— Намеря ли Хъбъл, моментално ще го прибера — каза Финли. — Много неща има да ни разкаже. А дотогава нищо не мога да сторя, нали?

Вдигнах рамене. Имаше право. Вървеше по отдавна изстинала следа. Единственият светъл лъч бе уплахата на Хъбъл в петък.

— Какво ще правиш ти, Ричър? — запита той.

— Ще си помисля.

Финли ме погледна в очите. Не враждебно, но много сериозно, като че искаше да побере в един-единствен строг поглед и заповед, и молба.

— Остави тия неща на мен, бива ли? Скоро ще се почувстваш зле, ще жадуваш за мъст, но не искам своеволия в този град, разбра ли? Това е работа за полицията. Ти си цивилен. Остави всичко на мен, бива ли?

Свих рамене и кимнах. После станах, огледах ги и рекох:

— Отивам да се поразходя.

Оставих ги в кабинета и пресякох участъка. Излязох през стъклената врата под яркото слънце. Минах през паркинга, после поех по тревата към бронзовата статуя. Още един мемориал на онзи загубеняк Каспар Тийл. Същият, дето се кипреше сред градинката в южния край на градчето. Облегнах се на топлия метал и потънах в мисли.

Съединените щати са огромна страна. Милиони квадратни километри. Почти триста милиона души население. Двамата с Джо не се бяхме виждали от седем години, но ето че попаднахме в една и съща нищожна точка с разлика само от осем часа. Бях минал на петдесет метра от безжизнения му труп. Изумително съвпадение. Направо невероятно. Тъй че Финли ми правеше огромна услуга, приемайки всичко за съвпадение. Би трябвало да разкопае алибито ми до дъно. А може би точно това правеше. Може би вече отново звънеше до Тампа, за да провери още веднъж.

Но нямаше да открие нищо, защото наистина бе съвпадение. Беше излишно да тъпче на място. Намирах се в Маргрейв заради едно тъпо случайно хрумване. Ако бях се загледал в картата още минута-две, автобусът щеше да мине край отклонението и щях да забравя за Маргрейв. Щях да сляза в Атланта, без да зная за Джо. И можеха да минат още седем години, докато узная. Затова бе излишно да рови из съвпадението. Оставаше само един въпрос. Какво щях да сторя аз, по дяволите?

Бях на около четири години, когато разбрах що е вярност. Изведнъж проумях, че от мен се очаква да пазя Джо също тъй, както той пази мен. След време това се превърна в рефлекс, втора природа. Все тази мисъл ми беше в главата — да погледна добре ли е Джо. Неведнъж се бе случвало да дотичам в двора на новото училище и да видя как банда хлапаци пердаши високия мършав новак. Хуквах натам и почвах да бия когото сваря. После пак отивах да ритам топка с приятелите. С чувството за изпълнен дълг. Навик. Навикът трая дванайсет години, докато най-сетне Джо ни напусна. Тия дванайсет години сигурно бяха оставили смътни следи в главата ми, защото и сетне винаги носех със себе си тихото ехо: къде е Джо? Беше пораснал, беше далеч и нямаше смисъл да питам. Ала вечно долавях отзвука от стария навик. В дъното на душата си никога не забравях, че ако потрябва, съм длъжен да се бия за него.

Но сега той бе мъртъв. Вече го нямаше. Подпирах се на статуята пред полицейското управление и слушах как тънкото гласче в черепа ми повтаря: трябва да направиш нещо.

Вратата на участъка изсъска и се отвори. Присвих очи и видях Роскоу да излиза. Слънцето я огряваше отзад и превръщаше косата й в ореол. Тя се озърна и ме видя до статуята. Тръгна към мен през тревата. Отлепих гръб от топлия бронз.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Не съм се скапал — рекох аз. — Може би трябва, но не съм. Честно казано, само се чувствам замаян.

Така си беше. Не усещах почти нищо. Може да беше някаква ненормална реакция, но тъй се чувствах. Нямаше смисъл да крия.

— Добре — каза Роскоу. — Да те откарам ли някъде?

Може би искаше да ме държи под око по поръчка на Финли, но не смятах да възразявам. Под яркото слънце изглеждаше великолепна. Осъзнах, че колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва.

— Ще ми покажеш ли къде живее Хъбъл? — попитах аз.

Усетих я как се замисли.

— Не трябва ли да оставим това на Финли?

— Искам само да видя дали се е прибрал — рекох аз. — Няма да го изям. Ако е там, веднага ще позвъним на Финли, бива ли?

— Бива. — Тя сви рамене и се усмихна. — Да вървим.

Върнахме се през тревата и седнахме в нейния полицейски шевролет. Тя завъртя ключа и изкара колата от паркинга. Зави наляво и подкара през лъскавото градче. Беше разкошен септемврийски ден. Яркото слънце превръщаше всичко наоколо в приказка. Тухлените тротоари пламтяха, белите стени ме заслепяваха. Цялото градче дремеше лениво в неделната жега. Не се виждаше жива душа.

Край градинката Роскоу зави надясно и подкара по Бекман Драйв. Заобиколи площадчето с църквата. Беше тихо и нямаше нито една кола. Църковната служба бе свършила. По-нататък улицата се разширяваше в три платна и плавно вървеше нагоре. Улица за богати хора. Прохладна, сенчеста и процъфтяваща. Точно такива улици описват агентите по недвижими имоти, за да подлъжат клиента. Къщите не се виждаха. Бяха далеч навътре, зад зелени морави, високи дървета и живи плетове. Алеите се отклоняваха и чезнеха от поглед. Тук-там зървах бяла куличка или червен покрив. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-големи ставаха парцелите. От една пощенска кутия до друга имаше стотици метри. Огромни вековни дървета. Стабилно място. Но зад разлистените корони се криеха странни истории. В случая на Хъбъл — нещо отчаяно и безнадеждно, което го бе накарало да потърси брат ми. Нещо, което бе погубило моя брат.

Пред една пощенска кутия Роскоу намали скоростта и зави наляво към номер двайсет и пет. Къщата бе на около километър и половина от града, отляво, обърнала гръб на следобедното слънце. Последната къща по пътя. Пред нас малка горичка от праскови разстилаше клони из топлия въздух. Карахме бавно по лъкатушна алея през просторни цветни лехи. Къщата обаче не бе такава, каквато си мислех. Представях си нещо масивно и бяло — като обикновена къща, само че по-голяма. Оказа се далеч по-великолепна. Дворец. Огромен дворец. Всичко бе скъпо, до най-дребната подробност. Широка чакълеста алея, безкрайна морава като зелено кадифе, изящни грамадни дървета, всичко сияеше и трептеше под жаркото слънце. Но нямаше и помен от черното бентли, което видях пред затвора. Сякаш всички си бяха отишли.

Роскоу спря отпред и двамата слязохме. Беше тихо. Не чувах нищо освен тихото бръмчене на следобедната жега. Позвънихме, после почукахме на вратата. Никакъв отговор. Спогледахме се и тръгнахме по тревата да минем отзад. Наоколо се простираха декари трева, а край беседката пламтяха някакви ярки цветя. По-нататък имаше просторно дворче в испански стил и тревата плавно се спускаше към грамаден плувен басейн. Водата искреше в синьо. Усетих мирис на хлор из топлия въздух.

— Ама че място — промърмори Роскоу.

Кимнах. Питах се дали брат ми е идвал тук.

— Чувам кола — каза тя.

Върнахме се пред къщата тъкмо навреме, за да видим как бентлито спира. Отвътре излезе русата жена, която бях видял пред затвора. Водеше две деца. Момче и момиче. Семейството на Хъбъл. Той ги обичаше до полуда. Но сега не бе с тях.

Русата жена явно познаваше Роскоу. Поздравиха се и Роскоу ме представи. Жената протегна ръка и каза, че името й е Чарлийн, но можело да й викам Чарли. Беше от скъпите жени — висока, стройна, с дребен кокал, добре поддържана и изящно облечена. Но по лицето й се усещаше твърдост и това проваляше цялото впечатление. Достатъчно твърдост, за да я харесам. Тя задържа ръката ми и се усмихна, но усещах, че тази усмивка прикрива непосилен товар от тревоги.

— Май почивните дни не бяха от най-приятните — каза тя. — Но, изглежда, че ви дължа хиляди благодарности, мистър Ричър. Съпругът ми казва, че в онзи затвор сте му спасили живота.

Изрече всичко това с леден глас. Не че имаше нещо срещу мен. Ненавиждаше тайнствените обстоятелства, които я принуждаваха да използва в едно изречение думите „съпруг“ и „затвор“.

— Дреболия — отвърнах аз. — Той къде е?

— Имал някаква работа — каза Чарли. — Чакам го да се върне.

Кимнах. Хъбъл действаше според плана. Беше казал, че ще я залъже и ще се помъчи да оправи нещата. Чудех се дали Чарли не иска да поприказваме, но децата мълчаливо стояха до нея, а разбирах, че пред тях не би проговорила. Затова им се усмихнах. Очаквах да се смутят и да изчезнат нанякъде, както често ми се случва с децата, но те само отвърнаха на усмивката.

— Това е Бен — каза Чарли. — А това е Люси.

Чудесни деца. Момичето още беше пухкаво. Нямаше предни зъби. Мека тъмноруса коса, сплетена на две плитчици. Момчето не бе много по-едро от сестричката си. Имаше крехка фигура и сериозно лице. Не като някои малолетни разбойници. Много мили деца. Любезни и кротки. Ръкуваха се с мен, после пак застанаха до майка си. Гледах ги и сякаш виждах ужасния облак, надвиснал над тях. Ако Хъбъл объркаше нещо, щеше да им докара същото, което бе сполетяло брат ми.

— Да ви предложа ли чай с лед? — попита Чарли.

Стоеше, леко привела глава настрани, сякаш очакваше да приемем. Вероятно беше на трийсет, колкото Роскоу. Но се държеше като богата жена. Преди век и половина би била господарка на голяма плантация.

— Чудесно — казах аз. — Благодаря.

Хлапетата хукнаха да играят някъде и Чарли ни въведе през предната врата. Всъщност не ми се пиеше чай с лед, но исках да поостана за в случай, че Хъбъл се върне. Трябваше ми само за пет минути насаме. Държах да задам няколко важни въпроса, преди Финли да го осведоми за правата му.

Къщата беше приказна. Огромна. Изискано обзаведена. Светла и чиста. Прохладни кремави тонове се редуваха със слънчево жълто. Цветя. Чарли ни отведе към зимната градина, която бяхме видели отзад. Всичко изглеждаше като в журнал. Роскоу отиде да й помага за чая. Останах сам. Обхвана ме безпокойство. Не бях свикнал с къщи. За трийсет и шест години нито веднъж не съм живял в къща. Безброй служебни бараки плюс ужасно голото спално помещение в Уест Пойнт. Така съм живял. Седях като грозен космически пришълец върху пъстра възглавничка на ракитовото канапе и чаках. Смутен, изтръпнал, нейде в мъртвата зона между удара и противодействието.

Двете жени се върнаха с чая. Чарли носеше сребърен поднос. Красива жена беше, но не можеше да се мери с Роскоу. В очите на Роскоу пламтяха тъй буйни искрици, че направо засенчваха Чарли.

После стана нещо. Роскоу седна на канапето до мен. Мимоходом побутна крака ми настрани. Жестът беше небрежен, но изпълнен с интимна близост. Някакъв вцепенен нерв изведнъж прещрака и закрещя: и тя те харесва. И тя те харесва. Точно така ме бе докоснала.

Мислено се върнах назад и огледах всичко от нов ъгъл. Как се държеше, докато ми взимаше отпечатъци. Как ми донесе кафе. Как се усмихна и ми намигна. Как се смееше. Как бе работила в петък и събота, за да ме измъкне от Уорбъртън. Как бе отишла чак там, за да ме вземе. Как държеше ръката ми, след като бях видял смазаното тяло на брат си. Как ме доведе тук. И тя ме харесваше.

Изведнъж се зарадвах, че скочих от онзи проклет автобус. Радвах се на нелепото внезапно решение. Стана ми някак по-леко. По-добре. Тънкото гласче в главата ми стихна. В момента нямах какво да правя. С Хъбъл щях да говоря, когато ми падне. А дотогава можех да си седя на канапето до една красива и дружелюбна брюнетка с мека памучна блуза. Неприятностите нямаше да се забавят. Винаги е така.

Чарли Хъбъл седна отсреща и се зае да налива студен чай от каната. Разнесе се мирис на лимон и подправки. Тя забеляза погледа ми и се усмихна насила, както преди малко.

— Обикновено в този момент питам госта как му харесва Маргрейв — каза тя, продължавайки да се усмихва.

Не ми хрумна никакъв отговор. Свих рамене. Ясно беше, че Чарли не знае нищо. Мислеше, че мъжът й е бил арестуван по погрешка. Не защото е загазил в нещо ужасно, заради което вече са загинали двама души. Единият от които се пада брат на чужденеца, комуто тя се усмихва в момента. За щастие Роскоу спаси положението и двете се разбъбриха. Аз седях кротко, пиех чай и чаках Хъбъл. Той не идваше. После разговорът замря и трябваше да си вървим. Чарли не я свърташе на място, като че имаше важна работа. Роскоу леко докосна ръката ми. Допирът ме опари като електрически удар.

— Да вървим — каза тя. — Ще те откарам до града.

Малко ми беше криво, че не останах да чакам Хъбъл.

Имах чувството, че съм изменил на Джо. Но ми се искаше да остана насаме с Роскоу. Изгарях от желание. Може би го засилваше някаква спотаена скръб. Исках да забравя до утре проблемите с Джо. Казах си, че тъй и тъй нямам избор. Хъбъл не идваше. Нямах какво друго да правя.

Върнахме се в шевролета и поехме по лъкатушната алея. После завихме по Бекман. След около километър къщите почнаха да се сгъстяват. Заобиколихме църквата. Отсреща изникна градинката със статуята на Каспар Тийл.

— Ричър — обади се Роскоу. — Ти смяташ да поостанеш, нали? Докато изясним тая работа с брат ти.

— Май така излиза — рекох аз.

— Къде ще отседнеш?

— Не знам.

Тя отби към тротоара до градинката. Изключи радиостанцията. Погледна ме нежно и каза:

— Искам да дойдеш у дома.

Мислех, че съм се побъркал, но изгарях от желание, тъй че я дръпнах към себе си и се целунахме. Вълшебната първа целувка. Всичко бе ново — устните, косата, вкусът, ароматът. Тя целуваше страстно, дълго и ме притискаше с всичка сила. На два пъти трябваше да си поемем въздух, докато накрая се пуснахме.

Роскоу настъпи педала и за миг прелетяхме около четиристотин метра по отсрещната улица. Свърнахме към някаква къща и аз смътно зърнах зеленина наоколо. Гумите застъргаха по чакъла. Спряхме. Изскочихме криво-ляво навън и се втурнахме към вратата. Роскоу отключи и влязохме. Още преди вратата да се затръшне, тя отново бе в прегръдките ми. Целувахме се, пристъпвайки напосоки през хола. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от мен и краката й висяха във въздуха.

Смъкнахме дрехите, като че ни изгаряха. Тя изглеждаше невероятно. Стройна, стегната, с вълшебна фигура. Кожа като коприна. Дръпна ме на пода през снопчетата горещи слънчеви лъчи, падащи откъм прозореца. Бяхме като луди. Премятахме се и нищо не бе в състояние да ни спре. Сякаш идваше краят на света. И той май наистина дойде. Поне усещането бе такова. Останахме да лежим задъхани. Обливахме се в пот. Нямахме и капка сила.

Лежахме прегърнати и се галехме. После тя се надигна и ми помогна да стана. Докато залитахме към спалнята, пак почнахме да се целуваме. Тя дръпна завивките и се проснахме на леглото. Прегърнахме се и потънахме в дълбок унес. Бях тотално съсипан. Имах чувството, че всичките ми кости и сухожилия са се превърнали в гума. Лежах в непознатата постеля и бавно потъвах към нещо далеч отвъд покоя. Реех се като снежинка. Топлото тяло на Роскоу ме притискаше отстрани. Дишах в косата й. Ръцете ми лениво галеха неизследвани очертания.

Тя попита дали ще търся мотел. Или искам да остана при нея. Разсмях се и отвърнах, че сега няма друг начин да ме изпъди, освен да домъкне пушка от управлението. А и това не е твърде сигурно. Тя се изкиска, пролази още по-близо и прошепна:

— Никаква пушка. Ще донеса белезници. Ще те прикова за леглото и повече няма да мръднеш оттук.

Задрямахме. Към седем вечерта потърсих Хъбъл по телефона. Още го нямаше. Дадох на Чарли телефона на Роскоу и заръчах, щом Хъбъл се прибере, да позвъни незабавно. После продължихме да дремем. Към полунощ заспахме дълбоко. Хъбъл така и не се обади.

В понеделник сутринта усетих в просъница как Роскоу се готви да тръгва на работа. Чух шум на вода откъм банята, после ме целунаха нежни устни и къщата опустя — тиха, спокойна и топла. Спах до към девет. Телефонът мълчеше. Нищо. Трябваше да поразмисля на спокойствие. Имах да взема важни решения. Протегнах се в топлото легло и потърсих отговор на въпроса, който отново звучеше в главата ми.

Какво да направя за Джо? Отговорът дойде веднага. Знаех го. Знаех, че чака още откакто за пръв път видях в моргата обезобразения труп на Джо. Простичък отговор. Щях да се бия за него. Щях да довърша задачата му. Каквато и да е тя. Каквото и да ми струва.

Не предвиждах сериозни трудности. Хъбъл бе единствената следа, но друга не ми и трябваше. Той щеше да ми помогне. Нали бе разчитал на Джо, за да се измъкне. Сега трябваше да разчита на мен. Щеше да ми разкрие всичко. Тази седмица господарите му бяха уязвими. Как го бе казал? Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. До неделя. Щях да използвам това, за да ги смажа. Бях решил твърдо. Другояче не можех. В никакъв случай не бих оставил нещата на Финли. Той нямаше да разбере какво значат за мен отминалите години. Нито пък щеше да одобри необходимите мерки. Финли не разбираше простата истина, която бях усвоил още като хлапе: не пипай брат ми. Тъй че работата си беше моя. Моя и на Джо. Тъй трябваше да бъде.

Излежавах се в топлата постеля на Роскоу и съставях плана си. Нямаше да е сложен. Дори напротив. Не представляваше трудност да спипам Хъбъл. Знаех къде живее. Знаех и телефона му. Протегнах се с усмивка и усетих прилив на нетърпелива енергия. Станах и открих в кухнята каничка кафе. До нея бе подпряна бележка: Да обядваме ли при Ено по-раничко? Единайсет? Остави Хъбъл на Финли, бива ли? Отдолу се споменаваха много целувки, а под тях бе нарисуван чифт белезници. Прочетох докрай, усмихнах се на картинката, но не смятах да оставя Хъбъл на Финли. В никакъв случай. Хъбъл бе моя грижа. Проверих номера още веднъж и позвъних на Бекман Драйв. Никой не отговори.

Налях си чаена чаша кафе и лениво поех към хола. Слънцето вън грееше ослепително. Пак се задаваше горещ ден. Обиколих къщата. Не беше голяма. Хол, кухня, две спални, баня и тоалетна. Нова и чистичка къща. Обзаведена трезво и семпло. Точно както бих очаквал от Роскоу. Трезво и семпло. На фона на белите стени тук-там се мяркаха индиански сувенири, имаше и няколко пъстри черги. Сигурно бе пътувала до Ню Мексико и личеше, че екскурзията й е харесала.

Беше тихо, спокойно. Открих музикална уредба, но записите бяха все нежни и мелодични — далеч от ония крясъци и трясъци, които наричам музика. Върнах се в кухнята за още кафе и излязох от къщата. Отзад имаше малък двор с добре окосена трева и засадени наскоро борчета. Постоях на слънце и си допих кафето.

После се върнах вътре и пак набрах номера на Хъбъл.

Никакъв отговор. Изкъпах се и се облякох. Банята беше малка, с ниско нагласен душ и дамски сапуни на лавицата. В шкафа имаше хавлии, а на тоалетката открих гребен. Самобръсначка нямаше. Облякох се и измих чашата от кафето. Позвъних още веднъж на Хъбъл от телефона в кухнята. Изчаках. Никой не отговаряше! Май си струваше да отскоча дотам след срещата с Роскоу. Не можех да чакам до безкрайност. Заключих задната врата и излязох отпред.

Наближаваше десет и половина. До закусвалнята имаше около два километра. Половин час спокойна разходка. Вече ставаше доста горещо. Някъде около трийсет градуса. Разкошна южна есен. Тръгнах по лекия наклон към главната улица. Наоколо всичко лъщеше от чистота. Накъдето и да погледнех, виждах клонести магнолии и храсталаци, обсипани с късен цвят.

Завих покрай дрогерията и тръгнах по главната улица. Тротоарите бяха изметени. Няколко градинари работеха из малкия парк. Монтираха пръскачки и примъкваха още нещо от новичък зелен камион със златен надпис „Фондация «Клайнър»“. Двама души боядисваха дъсчената ограда. Попътно махнах с ръка на старчетата от бръснарницата, които надничаха през вратата, сякаш чакаха клиенти. Те също ми махнаха. Продължих напред.

В далечината изникна закусвалнята на Ено. Полицейският шевролет беше на паркинга. До него стоеше черният пикап, който бях видял вчера пред дрогерията. Пресякох паркинга и влязох. В петък бях напуснал закусвалнята под дулата на пушките. С белезници. Чудех се дали ще ме познаят. Маргрейв беше тихо градче. Сигурно рядко идваха чужденци.

Роскоу чакаше точно в същото сепаре, откъдето ме грабнаха в петък. Пак беше с униформа и изглеждаше поразително секси. Пристъпих към нея. Тя вдигна глава, усмихна се нежно и аз се наведох да я целуна по устните. После Роскоу се отдръпна към витрината. На масата имаше две чаши кафе. Преместих едната пред нея.

Шофьорът на черния пикап седеше до тезгяха. Клайнър младши, заварен син на онази бледа жена. Беше врътнал столчето и се облягаше на тезгяха. Седеше леко разкрачен, подпрян на лакти, и ме гледаше втренчено. Обърнах му гръб и отново целунах Роскоу.

— Няма ли да ти падне реномето? — запитах аз. — Целуваш се на публично място със скитник, арестуван преди три дни.

— Сигурно — рече тя. — Не ми пука.

Целунах я още веднъж. Клайнър младши ни зяпаше. Усещах го с тила си. Обърнах глава и се вторачих в него. Той продължи да ме зяпа още малко, после слезе от столчето и си тръгна. От прага ми хвърли един последен яростен поглед. Сетне потегли с пикапа. Чух шума на двигателя и след малко настана тишина. Както и миналия път, заведението бе почти пусто. Освен нас имаше двама старци и две сервитьорки. Помнех ги от петък. И двете руси, но едната по-висока и закръглена. С бели престилки. По-дребната носеше очила. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха. Като сестри или братовчедки. Сигурно в кръвта им имаше някои еднакви гени. Малко градче сред пущинака.

— Взех решение — казах аз. — Трябва да разбера какво е станало с Джо. Тъй че извинявай още отсега, ако случайно се спречкаме, бива ли?

Роскоу сви рамене и се усмихна нежно. Усетих, че се тревожи за мен.

— Няма да се спречкаме — каза тя. — Не виждам причина.

Отпих от кафето. Добро кафе правеха тук. Още в петък го забелязах.

— Идентифицирахме втория труп — каза тя. — Отпечатъците съвпадат с данните от арест преди две години във Флорида. Казва се Шърман Столър. Да си чувал това име?

Поклатих глава.

— Никога.

В този момент нещо записука. Беше малкият черен пейджър на колана й. За пръв път го забелязвах. Сигурно трябваше да го носи само в работно време. Писукаше на поразия. Посегнах и го изключих.

— По дяволите — изруга Роскоу. — Трябва да се обадя. Извинявай. Ще позвъня от колата.

Измъкнах се от сепарето, за да й сторя път.

— Поръчай ми нещо за хапване — помоли тя. — Каквото избереш.

— Добре. Коя е нашата сервитьорка?

— Онази с очилата.

Тя излезе от закусвалнята. Зърнах я как се привежда през прозореца на колата да поеме слушалката. Сетне тя размаха ръка към мен. Даваше знак, че има нещо спешно. Че трябва да тръгва. Да я почакам. После скочи в колата и подкара на юг. Разсеяно махнах с ръка, но не гледах след нея. Бях вперил очи в сервитьорката. Не дишах. Отчаяно се нуждаех от Хъбъл. А Роскоу току-що ми бе казала, че Хъбъл е мъртъв.

11

Тъпо гледах двете сервитьорки. Едната беше със седем-осем сантиметра по-висока от другата. Пет-шест килограма по-тежка. Малко по-възрастна. В сравнение с нея втората изглеждаше миньонче. По-симпатична. С по-дълга и по-руса коса. По-красиви очи зад очилата. Като двойка сервитьорките имаха повърхностна прилика. Но не бяха еднакви. Различаваха се по милион дреболии. Нямаше как да ги сбърка човек.

Бях попитал Роскоу коя е нашата сервитьорка. И какво отговори тя? Не каза по-дребната, по-дългокосата, по-русата, по-слабата, по-хубавата или по-младата. Каза онази с очилата. Очилата бяха главната разлика. Те засенчваха всичко останало. Другото беше въпрос на степенуване. По-висока, по-тежка, по-ниска, по-дребна, по-хубава, по-тъмна, по-млада. С очилата нямаше степенуване. Едната ги носеше, другата не. Абсолютна разлика. Безпогрешна. Нашата сервитьорка носеше очила.

Точно това бе видял Спайви в петък вечерта. Той дойде в приемното отделение малко след десет. С пушка и формуляр в червендалестите си селски ръце. Попита кой от нас е Хъбъл. Спомнях си пискливия му глас сред тихите бетонни стени. Нямаше смисъл да пита. За какъв дявол му трябваше да знае кой как се казва? Не му влизаше в работа. Но той запита. Хъбъл вдигна ръка. Спайви го огледа със змийските си очички. Видя, че Хъбъл е по-дребен, по-нисък, по-рус, по-плешив и по-млад от мен. Но кое забеляза, кое беше главната разлика? Хъбъл носеше очила. Аз не. Малките златни кръгчета. Абсолютната разлика. През онази нощ Спайви си бе казал: Хъбъл е онзи с очилата.

Но на другата сутрин не Хъбъл, а аз бях онзи с очилата. Защото Червените смачкаха златните рамки на Хъбъл пред килията. Рано-рано. Дотук с малките златни кръгчета. Аз взех за трофей очилата на един от враговете. После забравих за тях. В банята се наведох към стоманеното огледало да видя как ми е челото. Напипах очилата в джоба си. Сложих ги. Не бяха тъмни, защото реагират на слънчева светлина. Изглеждаха като обикновени очила. Носех ги, когато арийците нахълтаха в банята. Спайви им бе казал: открийте новаците и убийте онзи с очилата. Те се постараха. Много се постараха да убият Пол Хъбъл.

Нападнаха мен, защото описанието изведнъж бе станало погрешно. Без съмнение Спайви отдавна бе докладвал за грешката. Онези, които гонеха Хъбъл, не се отказваха лесно. Вече бяха нанесли нов удар. Успешен. И сега цялото управление бързаше към Бекман Драйв. Номер двайсет и пет. Защото някой бе открил там потресаваща гледка. Касапница. Хъбъл мъртъв. И четиримата мъртви. Изтезавани и заклани. По моя вина. Защото не бях обмислил нещата докрай.

Изтичах към тезгяха. Обърнах се към едната от сервитьорките. Онази с очилата.

— Можете ли да ми повикате такси?

Готвачът ни зяпаше откъм кухненския бокс. Сигурно беше самият Ено. Нисък, набит, мургав, с оредяла коса. По-стар от мен.

— Не, не можем — подвикна той. — Това тук да не ти е хотел? Не сме „Уолдорф-Астория“, драги. Като ти трябва такси, върви да си намериш. Не те щем тук, само неприятности ни създаваш.

Погледнах го мрачно. Не реагирах — чувствах се като изстискан. Но сервитьорката се разсмя. Хвана ме за ръката.

— Не го слушайте Ено — рече тя. — Той е дърт мърморко. Ще ви повикам такси. Изчакайте на паркинга.

Излязох на пътя. Пет минути. Таксито се зададе. Чисто новичко както всичко в Маргрейв.

— Накъде, сър? — попита шофьорът.

Дадох му адреса на Хъбъл и той направи широк, бавен завой през общинското шосе. Подкара назад към града. Подминахме пожарната и участъка. Паркингът беше пуст. Нямаше го нито шевролета на Роскоу, нито другите полицейски коли. Всички бяха заминали. При Хъбъл. Край градинката завихме надясно и заобиколихме тихата църква. Поехме по Бекман. След километър и нещо щях да видя стълпотворение от автомобили пред номер двайсет и пет. Мигащи полицейски лампи. Цивилните коли на Финли и Роскоу. Една-две линейки. Съдебният лекар щеше да е пристигнал от схлупената си канцелария в Йелоу Спрингс.

Но улицата бе пуста. Тръгнах по алеята. Зад мен таксито зави и потегли към града. Настана мълчание. Онова тежко мълчание на тиха улица в горещ, спокоен ден. Заобиколих овощните дръвчета. Наоколо нямаше жива душа. Нито полицейски коли, нито линейки и крясъци. Нямаше носилки с бели чаршафи и задавени възклицания. Нямаше фотографи и преграда от жълти ленти.

Голямото черно бентли стоеше отпред на алеята. Заобиколих го и тръгнах към къщата. Предната врата се отвори с трясък. Чарли Хъбъл изтича навън. Крещеше. Беше в истерия. Но жива.

— Хъб е изчезнал — изпищя тя.

Изтича през чакъла. Спря на крачка пред мен и пак изпищя:

— Хъб е изчезнал. Няма го. Не мога да го открия.

Значи все пак само Хъбъл. Бяха го отмъкнали нейде да му видят сметката на спокойствие. Някой бе открил трупа. Обаждане до полицията. Пронизителен, задавен звън. Стълпотворение от коли и линейки. Не тук, на Бекман. Другаде. Но все пак само Хъбъл.

— Нещо не е наред — проплака Чарли. — Тая работа със затвора. Нещо е станало в банката. Трябва да е така. Хъб беше толкова стреснат. А сега го няма. Изчезнал е. Нещо става, знам си.

Тя затвори очи. Разпищя се. Не издържаше. Ставаше все по-истерична. Нямах представа какво да сторя.

— Снощи се прибра късно — изкрещя тя. — Сутринта си беше тук. Откарах Люси и Бен на училище. Сега го няма. Не е на работа. От службата му се обадиха да си остане у дома. Куфарчето му още е тук, сакото, портфейлът с кредитните карти и шофьорската книжка, ключовете му са в кухнята. Предната врата беше широко отворена. Не е на работа. Просто го няма.

Стоях неподвижно. Като парализиран. Хъбъл беше измъкнат оттук насила и после убит. Пред мен Чарли сякаш изведнъж се смали. После зашепна. Шепотът бе по-страшен от писъците.

— Колата му още е тук. Не е тръгнал пеш. Никога не върви пеш. Винаги е с бентлито. — Тя махна неопределено към задния двор и продължи: — Бентлито на Хъб е зелено. Стои си в гаража. Проверих. Трябва да ни помогнете. Трябва да го откриете. Моля ви, мистър Ричър. Моля ви за помощ. Хъб е в беда, знам го. Изчезнал е. Той каза, че може да ни помогнете. Вие му спасихте живота. Каза, че знаете какво да правите.

Беше в истерия. Умоляваше. Но аз не можех да й помогна. Скоро щеше да разбере. Много скоро щяха да дойдат Бейкър и Финли. За да донесат страшната вест. Вероятно Финли щеше да й разкаже. Сигурно го биваше за тая работа. В Бостън навярно бе вършил същото хиляди пъти. Беше сериозен и достолепен. Щеше да съобщи новината, да добави някоя и друга подробност, а после да я откара до моргата за разпознаване на трупа. Той щеше да е покрит с чаршаф, за да не се виждат страховитите рани.

— Ще ни помогнете ли? — запита Чарли.

Реших да не чакам при нея. По-добре да отскоча до управлението. Да узная точно къде, кога и как. Но щях да се върна с Финли. Всичко бе по моя вина, тъй че трябваше да се върна.

— Вие стойте тук — рекох аз. — Ще трябва да ми услужите с колата си, може ли?

Тя порови из чантичката и измъкна връзка ключове. Подаде ми ги. Върху ключа за колата имаше голяма буква „Б“. Чарли кимна замаяно и не мръдна от място. Аз отидох до колата и се настаних зад волана. Дадох заден ход и подкарах по лъкатушната алея. Продължих по Бекман сред плътната тишина. Сетне завих наляво и се насочих към управлението.

Полицейският паркинг беше задръстен от служебни и цивилни коли. Оставих бентлито до тротоара и влязох в участъка. Всички се бяха струпали между бюрата. Видях Бейкър, Стивънсън, Финли. Мярна се Роскоу. Разпознах втората двойка от петък. Морисън не беше сред тях. Сержантът също. На пропуска нямаше никого. Всички бяха като зашеметени. С широко разтворени, мътни очи. Ужасени. Объркани. Никой не ми проговори. Гледаха ме тъпо. Не извръщаха погледи, просто сякаш не ме забелязваха. Цареше гробна тишина. Най-после Роскоу се окопити. Пристъпи към мен. Плачеше. Притисна лице върху гърдите ми. Цялата гореше. Прегърна ме силно.

— Беше ужасно — промълви тя. И пак млъкна.

Отведох Роскоу да седне зад бюрото си. Потупах я по рамото и отидох при Финли. Той седеше зад друго бюро и зяпаше в пустотата. Кимнах му към кабинета в дъното. Трябваше да знам, а сега само Финли можеше да ми каже. Той ме последва. Седна на стола пред палисандровото бюро. Там, където бях седял с белезници в петък. Аз заех мястото зад бюрото. Ролите се обръщаха.

Погледах го известно време. Наистина беше потресен. Изстинах и всичко отвътре ми се сви на топка. Ако се съдеше по реакцията му, Хъбъл трябва да беше адски накълцан. Финли имаше двайсет години служба в голям град. Сигурно бе виждал какво ли не. Но сега беше потресен. Седях и изгарях от срам. Да, Хъбъл, според мен няма страшно. Това му бях казал.

— Е, какво е станало? — запитах аз.

Той с усилие надигна глава и ме погледна.

— Какво те интересува? Той не ти е никакъв.

Добре казано. Нищо не можех да отговоря. Финли не знаеше за Хъбъл онова, което знаех аз. Досега бях мълчал. Тъй че с право се питаше какво ме засяга съдбата на Хъбъл.

— Просто кажи какво е станало — рекох аз.

— Беше много зле — отвърна той. И млъкна.

Почваше да ме тревожи. Брат ми беше прострелян в главата. Двата куршума бяха отнесли лицето му. После някой бе направил трупа на пихтия. Но Финли не се вкисна. Другият беше изгризан от плъхове. В тялото му нямаше и капка кръв. Финли пак не се вкисна. Хъбъл беше местен човек и това донякъде влошаваше нещата. Разбирах го. Но в петък Финли изобщо нямаше представа кой е Хъбъл. А сега изглеждаше тъй, сякаш е видял призрак. Значи бе зърнал нещо много ужасяващо.

И това означаваше, че в Маргрейв се върти голяма комбина. Защото от зрелища полза няма, ако не служат на някаква цел. Предварителната заплаха върши добра работа. Както например с Хъбъл. Той си знаеше урока. В това е смисълът на заплахата. Но да извършиш в действителност нещо подобно е съвсем друга работа. Друга цел. Изпълнението не е насочено към виновника. То подчертава заплахата срещу следващия в редицата. Виждаш ли, казва, какво му сторихме? Ако не слушаш, това те чака. Тъй че, превръщайки Хъбъл в зрелище, някой току-що бе разкрил колко голяма игра се върти в градчето. И останалите от редицата бяха все местни хора.

— Кажи ми какво е станало, Финли — повторих аз.

Той се приведе напред. Закри носа и устата си с шепа и тежко въздъхна.

— Добре. Беше ужасно. По-грозна гледка не съм виждал. А между нас казано, доста съм се нагледал. Виждал съм страхотии, но тая е съвсем различна. Той беше гол. Заковали го за стената. През ръцете с шест-седем огромни пирона. В месестите части. Ходилата му също заковали за пода. После му отрязали топките. Навсякъде кръв. Грозна картина, казвам ти. Гърлото му прерязано. От ухо до ухо. Гадни хора, Ричър. Тия хора са изверги. От най-жестоките на света.

Вцепених се. Финли чакаше коментар. Не ми хрумваше нищо. Мислех за Чарли. Тя щеше да ме пита какво съм узнал. Финли трябваше да отиде. Още сега да отиде и да й разкаже. Негов дълг беше, не мой. Знаех защо се колебае. Тежка новина. С още по-тежки подробности. Но дългът си бе негов. Аз щях да го придружа. Защото имах вина. Нямаше смисъл да се залъгвам.

— Да — казах аз. — Зле звучи.

Финли отметна глава и се огледа. Отпрати тежка въздишка към тавана. Не му беше леко.

— И това не е най-лошото — каза той. — Да беше видял какво са сторили с жена му.

— Жена му ли? — трепнах аз. — За какво говориш, по дяволите?

— За жена му говоря. Беше като в касапница.

За момент онемях. Светът се въртеше наоколо.

— Та аз току-що я видях. Преди двайсет минути. Добре е. Нищо й няма.

— Кого си видял?

— Чарли.

— За какъв Чарли ми дрънкаш, по дяволите?

— Чарли — глухо повторих аз. — Чарли Хъбъл. Жена му. Тя е добре. С пръст не са я пипнали.

— Че какво общо има Хъбъл? — попита Финли.

Оцъклих се.

— За какво говорим изобщо? Кого са убили?

Финли ме изгледа, като че бях откачил.

— Мислех, че знаеш — рече той. — Морисън. Шефът на участъка. И жена му.

12

Гледах го много внимателно и се мъчех да преценя доколко мога да му вярвам. Въпросът бе на живот и смърт. В крайна сметка реших, че всичко зависи от това как ще ми отговори на един съвсем лесен въпрос.

— И сега ти ли ще станеш шеф?

Той поклати глава.

— Не. Няма да ме направят шеф.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— От кого зависи? — попитах аз.

— От кмета — каза Финли. — Кметът на града назначава полицейския началник. Той вече идва насам. Казва се Тийл. Те са стар род в Джорджия. Някакъв техен прадядо бил железопътен магнат и каквото видиш наоколо, все е било негово.

— Негови ли са статуите?

Финли кимна.

— Каспар Тийл. Най-първият. Оттогава все те управляват. Днешният кмет трябва да му се пада правнук или нещо такова.

Бях нагазил в минно поле. Трябваше да открия проход.

— Какво ще речеш за тоя Тийл? — запитах аз.

Финли сви рамене. Търсеше думи да обясни.

— Най-обикновен тъп южняк. От стар местен род, с дълго потекло тъпи южняци. Кметуват, откакто се помни градчето. Според мен днешният не е нито по-свестен, нито по-калпав.

— Разтревожен ли беше? Когато му съобщихте за Морисън.

— Мисля, че се изплаши — каза Финли. — Страх го е от неприятности.

— Защо няма да те повиши? Нали сега си най-старшият?

— Няма, и толкоз — отсече Финли. — А защо, това не е моя работа.

Погледах го още малко. Въпрос на живот и смърт.

— Има ли къде да поговорим?

Той ме изгледа през бюрото и рече:

— Ти мислеше, че са убили Хъбъл, нали? Защо?

— Убили са го — казах аз. — Фактът, че са убили и Морисън, не променя нещата.

Отидохме в дрогерията. Седнахме един до друг край тезгяха откъм прозореца. Аз заех мястото, където вчера бях видял бледата мисис Клайнър. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Светът се бе променил. Поръчахме си по едно двойно кафе и голям поднос понички. Не се обръщахме един към друг. Гледахме се в огледалото зад тезгяха.

— Защо няма да те повишат? — отново запитах аз.

Отражението му сви рамене. Въпросът явно го озадачи.

Не виждаше връзка. Но скоро щеше да разбере.

— Би трябвало — каза той. — Другите и накуп нямат опит колкото мен. Изкарал съм двайсет години в голям град. В истински полицейски участък. А те какво имат? Да вземем например Бейкър. Мисли се за хитрец. Но с какво може да се похвали? С петнайсет години служба? В тоя пущинак? Какво знае, по дяволите?

— Тогава защо няма да стане?

— Личен въпрос.

— Да не мислиш, че ще го разтръбя из вестниците? — рекох аз.

— Дълго е за разправяне.

— Нищо, разказвай. Трябва да знам.

— Миналия март приключих с Бостън — започна Финли. — Изкарах си двайсетте години. Безупречно досие. Осем грамоти. Бях страхотен детектив, Ричър. Пенсията ме чакаше. Жена ми обаче се побърка. Беше я прихванало още от есента. И тъжно, и смешно. През всичките тия двайсет години бяхме женени. Скапвах се от работа. В Бостън е истинска лудница. Бъхтехме без почивни дни. Денонощно. Момчетата около мен виждаха как браковете им се разпадат. Всички се разведоха. Един по един. — Той помълча и пийна глътка кафе. Отхапа поничка. — Но не и аз. Жена ми устоя. Не се оплака нито веднъж. Беше същинско чудо. Нито веднъж не е промърморила.

Той замълча. Представих си какво означават двайсет години в Бостън. Денонощна работа сред гъмжилото на стария град. Мрачни участъци, построени през миналия век. Претъпкани арести. Непрестанен натиск. Безкрайна върволица от психопати, негодници, политици, проблеми. Не всеки би оцелял.

— Почна се през есента — продължи Финли. — Оставаха само шест месеца. Всичко щеше да свърши. Мислехме да си намерим някъде горска хижичка. Безкрайна ваканция. Да сме си само двамата. Но изведнъж я прихвана. Не искала да сме си само двамата. Не искала да се пенсионирам. Не ме искала у дома. Изведнъж била осъзнала, че не й харесвам. Не ме обичала. Не искала да се мотая из къщи. Двайсетте години напълно я устройвали. Искала да е все така. Направо ме гръмна. Та нали все това си мечтаех. Двайсет години тормоз и пенсия на четирийсет и пет. После още двайсетина години хубав живот, преди да остареем, нали разбираш? За това бях мечтал и работил цели двайсет години. А тя не го искаше. Накрая рече, че я побивали тръпки, като си представи двайсет години с мен в някаква си хижа насред гората. Нещата загрубяха. Разделихме се. Не знаех на кой свят съм.

Той пак замълча. Пийнахме от кафето. Тъжна история. Винаги е тъжно да слушаш за разбити мечти.

— Разведохме се, естествено — каза Финли. — Нищо друго не ни оставаше. Тя подаде молбата. Беше ужасно. Направо се побърках. И през последния месец служба взех пак да чета профсъюзните списъци със свободни места. Маргрейв ми хвана окото. Обадих се на един стар приятел от ФБР в Атланта да поразпитам. Той ме предупреди. Зарежи тая работа, рече. Според него ставало дума за мизерен участък в градче, дето дори го няма на картата. Службата била за старши детектив, ала друг изобщо нямало. Предишният тип бил смахнат и се обесил. Начело стоял тлъст дръвник. Кметът бил дърт южняк, дето изобщо не знае, че робството е отменено. Зарежи го, тъй рече моят човек от Атланта. Но аз бях откачил дотам, че не го послушах. Мислех да се погреба тук за наказание, ако ме разбираш. Да си изкупя греха един вид. Пък и ми трябваха пари. Тук предлагаха тлъста заплата, а на врата ми висеше издръжка плюс съдебните разноски. Подадох молба и пристигнах. Приеха ме кметът Тийл и Морисън. Бях откачил, Ричър. Бях пълна отрепка. Две думи не можех да вържа на кръст. Това трябва да е било най-калпавата молба за работа, откакто свят светува. Сигурно са ме помислили за идиот. Но ме назначиха. Май са търсили черна физиономия за престиж. Аз съм първото чернокожо ченге в Маргрейв.

Завъртях се на табуретката и го погледнах право в очите.

— Значи смяташ, че си тук само за фасон? И затова Тийл няма да те повиши.

— Според мен всичко е ясно — рече той. — Лепнали са ми етикетчето: чучело и идиот. Никакво повишение. Логично донякъде. Още не мога да повярвам, че и за чучело ме взеха.

Махнах с ръка на продавача. Разказът на Финли ме бе убедил. Той нямаше да стане шеф. Затова му вярвах. Вярвах и на Роскоу. Ставахме трима срещу всички останали. Хвърлих око към огледалото и поклатих глава.

— Бъркаш. Не е там работата. Няма да станеш шеф, защото не си престъпник.

Дадох на продавача десет долара и той ми върна цял куп монети. Още нямаше банкноти от един долар. После казах на Финли, че трябва да поогледам у Морисън. Да видя по-подробно. Той сви рамене и ме изведе навън. Тръгнахме в южна посока. Минахме покрай градинката и градът остана зад нас.

— Аз го открих пръв — каза Финли. — Тази сутрин около десет. Не бях виждал Морисън от петък и трябваше да го осведомя за развоя на събитията, но по телефона не успях да се свържа. Понеделникът вече напредваше, а не бяхме свършили работа за пет пари около двойното убийство в четвъртък през нощта. Трябваше да си размърдаме задниците. Отидох да го потърся у тях.

Той повървя мълчаливо. Сигурно отново виждаше какво е заварил.

— Предната врата беше открехната. Съвсем леко, само на сантиметър. Никак не ми хареса. Влязох и ги открих горе, в голямата спалня. Беше същинска касапница. Навсякъде кръв. Той — прикован за стената, провиснал надолу. И двамата жестоко накълцани. Беше ужасно. Разлагаха се от около двайсет и четири часа. Топло време. Много неприятна гледка. Викнах целия екип, прегледахме сантиметър по сантиметър и сглобихме каквото можеше. Говоря буквално.

Отново млъкна. Просто не му се говореше.

— Значи е било в неделя сутринта — подхвърлих аз.

Финли кимна.

— Неделният вестник беше върху кухненската маса. Прелистен донякъде. На масата остатъци от закуска. Съдебният лекар казва, че е било в неделя около десет.

— Има ли някакви следи?

Финли кимна. Зловещо.

— Стъпки в кръвта. Спалнята беше като кърваво езеро. Литри кръв. Вече позасъхнала, разбира се. Оставили са следи къде ли не. Но са били с галоши, представяш ли си? Каквито носят на север през зимата. Няма начин да ги открием. Сигурно се продават с милиони чифтове на година.

Бяха дошли подготвени. Знаейки предварително, че ще има много кръв. Бяха донесли галоши. Може би и защитно облекло. Като найлоновите костюми, които носят касапите. В скотобойната. Големи бели найлонови комбинезони с качулки, целите оплескани в яркочервена кръв.

— Носили са и ръкавици — добави Финли. — По стените има размазани кървави петна.

— Колко души? — запитах аз. Мъчех се да сглобя картината.

— Четирима. Отпечатъците и следите се препокриват, но мисля, че различих четири чифта.

Кимнах. Бройката звучеше логично. Според мен около минимума. Морисън и жена му са се сражавали за живота си. Трябвало е да бъдат поне четирима. Четирима от десетте, за които споменаваше Хъбъл.

— Транспорт?

— Не се знае с точност — каза Финли. — Алеята е с чакъл, тук-там изровена до пръстта. На места зърнах широки следи от гуми, сториха ми се пресни. Може да е бил голям джип с двойна предавка или малко камионче.

Вече бяхме на двеста метра южно от главната улица. Свърнахме на запад по покрита с чакъл алея, която вървеше горе-долу успоредно на Бекман Драйв. В края беше къщата на семейство Морисън. Голяма, изискана къща с колони отпред и симетрично посадени иглолистни дръвчета. Край вратата бе паркиран нов линкълн, а между колоните се жълтееше полицейска лента.

— Влизаме ли? — запита Финли.

— Щом сме дошли — рекох аз.

Промъкнахме се под лентата и влязохме от предната врата. Къщата беше в ужасно състояние. Навсякъде проблясваше мътно сив металически прах за издирване на отпечатъци. Всичко беше разхвърляно, претърсено и фотографирано.

— Нищо няма да намериш — каза Финли. — Обиколихме цялата къща.

Кимнах и тръгнах към стълбището. Горе открих голямата спалня. Спрях на прага и надникнах. Нямаше нищо за гледане освен неравната линия дупки от пирони по стената и огромните кървави петна. Кръвта вече почерняваше. Сякаш някой бе разплискал кофи катран. Килимът бе хванал кора. По паркета около вратата видях отпечатъци от галоши. Различих дори шарката на подметките. Слязох долу и заварих Финли да се подпира на една от колоните.

— Как се чувстваш сега? — запита той.

— Страхотно. Претърсихте ли колата?

Той поклати глава.

— Тя е на Морисън. Ние търсехме само следи от нападателите.

Отидох до линкълна и опитах вратата. Отключена. Вътре нямаше нищо освен мирис на нова кола. Кола на началник. Ясна работа — нямаше да е пълна с обвивки от сандвичи и бутилки от сода като кола на прост полицай. Но аз все пак проверих. Бръкнах в джобчетата на вратите и под седалките. Нищо. После отворих жабката и намерих нещо. Вътре имаше автоматичен нож. Красива изработка. Абаносова дръжка, върху която беше гравирано със златни букви името на Морисън. Щракнах острието. Беше двуостро, двайсетина сантиметра дълго. Японска хирургическа стомана. Добре изглеждаше. Чисто нов нож, никога не бе влизал в употреба. Затворих го и го пъхнах в джоба си. Нямах оръжие, а ме чакаха големи неприятности. Ножът на Морисън можеше да реши съдбата ми. Излязох от линкълна и се върнах при Финли.

— Намери ли нещо? — запита той.

— Не — рекох аз. — Да вървим.

Върнахме се по хрускащия чакъл към шосето и поехме на север. Пак към града. Бронзовата статуя ни чакаше в далечината, а зад нея стърчеше църковната купичка.

13

— Трябва да те питам нещо — казах аз.

Финли вече губеше търпение. Погледна часовника си.

— Не ме мотай, Ричър.

Вървяхме на север. Слънцето вече преваляше, но жегата още не бе намаляла. Чудех се как ли издържа Финли с тоя вълнен костюм. Поведох го към градинката. Пресякохме тревата и се подпряхме на статуята един до друг.

— Отрязали са му топките, нали така? — запитах аз.

Той кимна. Гледаше ме и чакаше.

— Добре — продължих аз. — Значи остава един въпрос: намерихте ли ги?

Финли поклати глава.

— Не. Всичко претърсихме. И ние, и съдебният лекар. Нямаше ги. Тестисите му липсват.

При последните думи той се усмихна. Възвръщаше си полицейското чувство за хумор.

— Добре. Това исках да знам.

Усмивката му се разшири. Стигна чак до очите.

— Защо? Знаеш ли къде са?

— Кога е аутопсията? — запитах аз.

Финли продължаваше да се усмихва.

— Аутопсията няма да помогне. Отрязани са. Вече не са свързани с него. Нямаше ги. Липсват. Как тогава ще ги намерят при аутопсията му?

— Не неговата — възразих аз. — Нейната аутопсия. На жена му. Като проверят какво е яла.

Финли престана да се усмихва. Стана съвсем тих. Само ме гледаше.

— Говори, Ричър.

— Добре — казах аз. — Нали затова дойдохме, ако си спомняш. Само ми отговори на още един въпрос. Колко убийства е имало в Маргрейв?

Той се замисли. Сви рамене.

— Нито едно. Поне от трийсетина години насам. Сигурно откакто събират архиви.

— А сега имаш четири трупа за четири дни. И скоро ще намерите петия.

— Пети ли? — трепна той. — Кой е петият?

— Хъбъл — казах аз. — Брат ми, онзи Шърман Столър, Морисънови и Хъбъл. Общо петима. Нито едно убийство за трийсет години, а сега пет наведнъж. Как смяташ, може ли да е съвпадение?

— В никакъв случай. Естествено, че не. Свързани са.

— Точно така. А сега ще ти подскажа това-онова. Но най-напред искам да разбереш едно. Аз просто минавах оттук. В петък, събота и неделя, преди да стигнете по отпечатъците до брат ми, аз не давах пукната пара за цялата тази история. Чудех се как да изтрая и да духна при първа възможност.

— И?

— И ми казаха разни неща. Хъбъл се разприказва в Уорбъртън, но тогава не слушах внимателно. Беше ми все едно, разбираш ли? Каза ми разни неща, а аз не го слушах и сигурно съм забравил половината.

— Какви неща? — запита Финли.

Разказах му каквото си спомнях. Откъдето бе почнал Хъбъл. Как се заплел в някаква страшна комбина и треперел от ужас пред заплаха срещу него и семейството му. Заплаха, описваща дума по дума онова, което Финли бе видял с очите си тази сутрин.

— Сигурен ли си? — рече Финли. — Съвсем същото?

— Дума по дума. С пълни подробности. Коват го за стената, режат му топките, принуждават жената да ги изяде, после им прерязват гърлата. Дума по дума, Финли. Тъй че това е още една улика, освен ако имаме по едно и също време двама различни престъпници с едни и същи заплахи.

— Значи Морисън е бил замесен заедно с Хъбъл?

— Купен и управляван от същите хора — потвърдих аз.

После му разказах, че Хъбъл е разговарял с държавен агент. А агентът говорил със загадъчния Шърман Столър.

— Кой е бил този агент? — запита Финли. — И какво общо има Джо?

— Агентът е бил Джо. Хъбъл ми каза, че високият мъж с бръснатата глава водел разследване и искал да го измъкне.

— Що за фигура е бил брат ти? За кого е работил, по дяволите?

— Нямам представа — казах аз. — За последно чух, че работел в Министерството на финансите.

Финли се отлепи от статуята и тръгна на север.

— Трябва да завъртя няколко телефона. Време е да се заемем с тази история.

— Не бързай толкова — рекох аз. — Още не съм приключил.

Финли вървеше по тротоара. Аз по асфалта, за да не се привеждам под всеки навес. Нямаше опасност да ме блъсне кола. Понеделник, два часа след пладне, градчето изглеждаше съвсем опустяло.

— Откъде знаеш, че Хъбъл е мъртъв? — запита Финли.

Разказах му откъде. Той се замисли. Кимна и пак попита:

— Задето е довел брат ти, така ли?

Поклатих глава. Спрях пред бръснарницата.

— Не. Те не знаят това. Ако знаеха, щяха да го очистят много по-рано. Най-късно в четвъртък. Сигурно са решили да го вземат на мушка в петък, около пет следобед. Защото ти го засече с телефонния номер от обувката на Джо. Решили са, че не бива да проговори пред ченгетата или пазачите на затвора. Затова уредиха нещата със Спайви. Но момчетата на Спайви издъниха задачата, тъй че онези са опитали още веднъж. Жена му казва, че днес е трябвало да чака у дома. Готвели са втория опит. И май са успели.

Финли бавно кимна.

— Мамка му. Той беше единственият източник, от който да разберем какво точно става тук. Трябваше да го притиснеш, докато е могло, Ричър.

— Благодаря за съвета, Финли — рекох аз. — Ако знаех, че мъртвецът е Джо, тъй щях да го притисна, та чак тук да чуете как пищи.

Той изръмжа. Мръднахме настрани и седнахме на пейката пред бръснарницата.

— Питах го какво означава плурибус — добавих аз. — Не каза. Рече, че в цялата работа са забъркани десет души от местните плюс външни наемници, когато потрябва. И че са уязвими до неделя, когато щяло да стане нещо. Застрашени един вид.

— Какво ще стане в неделя? — запита Финли.

— Не ми каза.

— И ти не го притисна?

— Не ме интересуваше — отвърнах аз. — Вече ти обясних.

— И не ти ли намекна поне каква комбина въртят?

— Нито дума.

— Каза ли, че познава цялата десетка?

— Не.

— Божичко, Ричър, ти си бил страшен помощник — възкликна той.

— Съжалявам, Финли — рекох аз. — Просто си мислех, че Хъбъл е тъпо копеле. Ако можех да върна нещата, бих постъпил съвсем другояче, повярвай ми.

— Значи десет? — повтори той.

— Без него. И без Шърман Столър. Но предполагам, че Морисън е бил в бройката.

— Страхотно — промърмори Финли. — Значи имам да търся само още девет.

— Единия ще го намериш днес — казах аз.

До отсрещния тротоар рязко спря черният пикап, който бях видял за последно на паркинга пред закусвалнята. Чакаше с включен двигател. Хлапето на Клайнър бе подпряло брада върху лакътя си и ме зяпаше през прозореца. Финли не го забеляза. Гледаше надолу.

— Трябва да си помислиш за Морисън — казах аз.

— Какво да му мисля? Вече е мъртъв, нали?

— Но как? Какво ти говори тази смърт?

Той сви рамене.

— Някой го е убил за назидание. Предупреждава останалите.

— Правилно, Финли — съгласих се аз. — Но къде е сбъркал?

— Сигурно някъде е оплел конците.

— Правилно, Финли — повторих аз. — Поръчали са му да прикрие какво е станало в четвъртък през нощта. Текуща задача. Да знаеш, в полунощ е бил там.

— Тъй ли? Нали ти сам каза, че дрънка глупости.

— Не. Вярно, не ме е видял. Това са глупости. Но е бил там. Видял е Джо.

— Тъй ли? — трепна Финли. — Откъде знаеш?

— Помниш ли го как ме видя за пръв път в петък? В кабинета. Зяпаше ме, сякаш сме се срещали и преди, но не помни къде. Защото е видял Джо. Усещаше приликата. Хъбъл рече същото. Че му приличам на онзи човек.

— Значи Морисън е бил там. Той ли е стрелял?

— Не си го представям — рекох аз. — Джо беше умно момче. Не би позволил на тъп дебелак като Морисън да го гръмне. Стрелецът е бил друг. Не си представям Морисън и в ролята на лудия. При такова усилие би се гътнал от сърдечен удар. Мисля, че той е бил третият човек. Чистачът. Но не е претърсил обувките на Джо. И затова хлътна Хъбъл. Някой е побеснял. Нали ме разбираш, наложило се е да очистят Хъбъл, а Морисън са го заклали за наказание.

— Хубаво наказание — промърмори Финли.

— И предупреждение. Тъй че помисли малко.

— За какво да мисля? Не са предупреждавали мен.

— А кого са предупреждавали? — запитах аз.

— Кого освен следващия в редицата, прав ли съм?

Кимнах.

— Разбра ли сега защо се тревожех кой ще е новият шеф?

Финли пак наведе глава и заби поглед в тротоара.

— Божичко! Значи мислиш, че новият шеф ще е замесен?

— Трябва да е замесен. Защо са вкарали Морисън в играта? Не заради сините му очи, нали? Вкарали са го, защото им трябва началникът на полицията. Защото им е полезен по някакъв начин. Тъй че не биха очистили Морисън, ако нямат подготвен заместник. Който и да е той, ще имаме работа с много опасен човек. Влезе ли в участъка, през цялото време ще помни за Морисън. Някой сигурно вече му е прошепнал: „Видя ли какво го направихме? Същото чака и теб, ако оплескаш нещата.“

— Добре де, кой е? Кой ще е новият шеф?

— Точно това те питам — рекох аз.

Поседяхме мълчаливо пред бръснарницата. Слънцето приличаше покрай ръба на платнения навес.

— Трима сме — казах. — Ти, аз и Роскоу. В момента единствената разумна идея е да предположим, че всички останали са замесени.

— Защо Роскоу? — запита Финли.

— Имам цял куп доводи. Но най-вече, защото хвърли много усилия да ме измъкне от Уорбъртън. Морисън искаше да ме вкара като виновник за станалото в четвъртък, нали? Ако Роскоу беше замесена, щеше да ме остави там. Но тя ме измъкна. Подложи крак на Морисън. Значи ако той е вербуван, тя не е.

Финли ме погледна. Изсумтя.

— Значи ние тримата? Предпазливо момче си, Ричър.

— Адски си прав, Финли — рекох аз. — Тук убиват хора. Между тях беше брат ми.

Станахме от пейката. Отсреща Клайнър изключи двигателя и излезе от пикапа. Бавно тръгна към нас. Финли разтриваше лицето си с длани, сякаш се миеше без вода.

— И какво сега? — запита той.

— Сега имаш работа. Трябва да дръпнеш Роскоу настрани и да я осведомиш най-подробно, разбра ли? Кажи й много да внимава. После трябва да завъртиш телефона до Вашингтон и да узнаеш какво е търсил Джо по тия места.

— Добре. Ами ти?

Кимнах към Клайнър младши.

— Аз ще си поприказвам с онзи юнак. Много взе да ме гледа.

Когато Клайнър се приближи, станаха две неща. Първо, Финли побърза да си тръгне. Просто закрачи на север, без да каже и дума. Второ, чух как в бръснарницата зад мен дръпнаха щорите. Озърнах се. Сякаш в целия свят нямаше жива душа освен мен и хлапака.

Отблизо момчето представляваше интересна гледка. Не беше от слаботелесните. Метър и осемдесет и пет, осемдесет и няколко килограма, цял изпълнен с някаква трескава енергия. В очите му блестеше интелигентност, но и дълбоко зловещо сияние. По погледа долавях, че не е от най-разумните хора, които съм срещал. Дойде и застана насреща. Гледаше ме мълчаливо.

— Навлизаш в чужди владения — рече най-сетне.

— Твой ли е тротоарът? — запитах аз.

— Определено да. Фондацията на баща ми го е платила до последния сантиметър. Плочка по плочка. Но не става дума за тротоара. Мис Роскоу имам предвид. Тя е моя. Още откакто я видях за пръв път. Пет години чака да й дойде времето.

Изгледах го най-спокойно.

— Разбираш ли английски?

Хлапакът се напрегна. Направо подскачаше от крак на крак.

— Аз съм разумен човек — продължих. — Каже ли мис Роскоу, че предпочита теб, незабавно изчезвам. Дотогава стой настрани. Разбра ли?

Хлапакът кипеше. Но изведнъж се промени. Сякаш го управляваха от разстояние и някой бе натиснал бутона за друг канал. Отпусна се, сви рамене и се усмихна широко, като малко момче.

— Добре тогава. Нали не се сърдиш?

Протегна ръка и едва не ме измами. Едва в последната част от секундата се сетих леко да я дръпна назад и да стисна не дланта, а пръстите му. Стар армейски трик. Уж ти стискат ръка, но всъщност искат да я размажат. Евтини номера. Важното е да бъдеш готов. Отдръпваш леко и стискаш на свой ред. Не дланта, а само пръстите. Хватката се проваля. Знаеш ли номера, няма начин да сбъркаш.

Той понечи да стисне, но изобщо нямаше шанс. Предстоеше му неприятен момент, тъй че можеше само да ме гледа в очите, докато стисках. Но не предприе нищо повече. Смачках му пръстите веднъж, после стиснах още по-силно, пуснах го и се обърнах. Бях изминал към шейсет метра, когато най-сетне чух зад гърба си шума на пикапа. Той потегли на юг и скоро бученето заглъхна в жегата.

14

Точно пред входа на управлението бе спрял огромен бял кадилак. Чисто нов, с всички възможни екстри. Отвътре целият беше в черна кожа и имитации на дървена ламперия. След скромните кафяви седалки в бентлито на Чарли Хъбъл тая кола ми заприлича на първокласен бардак. За да се добера до входа покрай предния капак, ми трябваха цели пет крачки.

Вътре всички се бяха струпали около висок старец с посребрена коса. Носеше старомоден костюм. Вместо вратовръзка — шнурче със сребърна закопчалка. Стори ми се класическо диване. Трябва да беше някакъв политик. Собственикът на кадилака. Сигурно имаше поне седемдесет и пет години и се подпираше на дебел бастун с огромна сребърна топка. Предположих, че е кметът Тийл.

Роскоу тъкмо излизаше от кабинета в дъното. Посещението в дома на Морисън я бе потресло здравата. Още не изглеждаше много добре, но все пак ми махна с ръка и се опита да се усмихне. Направи ми знак да отида в кабинета. Хвърлих още един поглед на кмета и тръгнах към нея.

— Добре ли си?

— Имала съм и по-добри дни.

— Знаеш ли вече? — запитах аз. — Разговаря ли с Финли?

Тя кимна.

— Финли ми каза всичко.

Шмугнахме се в кабинета от палисандрово дърво. Финли седеше зад бюрото под старинния часовник. Стрелките показваха четири без петнайсет. Роскоу затвори вратата. Огледах ги и двамата.

— И тъй, кого назначиха? Кой е новият шеф?

Финли ме погледна иззад бюрото. Поклати глава.

— Никой. Кметът Тийл лично ще управлява участъка.

Върнах се до вратата и я открехнах лекичко. Надникнах и видях Тийл в другия край на канцеларията. Беше притиснал Бейкър до стената. Май му четеше конско. Погледах ги известно време.

— И какво ви говори това? — запитах аз.

— Значи всички други са чисти — каза Роскоу.

— Май така излиза — съгласих се аз. — Но пък доказва, че Тийл е в играта. Тийл замества началника, значи е тяхно момче.

— Откъде знаеш, че е само момче? — възрази тя. — Може да е големият шеф. Може да върти цялата комбина.

— Не — казах аз. — Големият шеф закова Морисън за назидание. Ако Тийл беше шеф, защо ще се предупреждава самичък? Той е нечие куче. Пращат го тук да мъти водата.

— Сто на сто — обади се Финли. — Вече почна. Нареди ни да пратим Джо и Столър в трета глуха. Хвърляме всички сили за случая Морисън. Сами ще се справим, не ни трябва помощ от разните там феберейци и тям подобни. Това било въпрос на чест за управлението. И вече ни натика в задънена улица. Казва, че очевидно Морисън е убит от наскоро освободен затворник. Някой, когото той е опандизил преди години и сега се връща да му отмъсти.

— Не е задънена улица, ами направо тунел — потвърди Роскоу. — Трябвало да преровим старите досиета от двайсет години насам и да проверим всяко име в списъците за освобождаване из цялата страна. Заради тая работа смъкнаха Стивънсън от патрулната кола. Ще кисне сега зад бюрото, додето свършим. Аз също.

— По-лошо е и от тунел — рече Финли. — Завоалирано предупреждение. Никой от нашите досиета не става за отмъстител. Не сме имали такива престъпления. Знаем го. А Тийл знае, че знаем. Но не можем да се опънем, нали?

— Няма ли начин да се правите на ударени? — запитах аз. — Вършете си работата, и толкоз.

Той се облегна назад. Въздъхна към тавана и поклати глава.

— Не. Работим под носа на врага. В момента Тийл няма повод да смята, че знаем нещо за тази история. И така трябва да бъде. Да се правим на тъпи и наивни, нали така? Това ще ни спъва здравата. Но големите трудности идват с формалната страна на нещата. Ако реша да обискирам или нещо подобно, трябва ми неговият подпис. А няма да го получа, нали?

Вдигнах рамене.

— Лично аз не смятам да търся подписи. Обади ли се във Вашингтон?

— Те ще ми позвънят — каза Финли. — Само дано Тийл не грабне слушалката пръв.

Кимнах.

— Трябва ви спокойно място за работа. Какво ще речеш за онзи твой приятел от ФБР в Атланта? Нали ми спомена за него? Можеш ли да използваш кабинета му неофициално?

Финли се позамисли. Кимна.

— Не е лоша идея. Ще трябва да действам подмолно. Няма как да поискам от Тийл официална заявка, нали? Довечера ще му се обадя от къщи. Казва се Пикар. Свястно момче, ще ти хареса. Той е от Френския квартал в Ню Орлиънс. По едно време беше за малко в Бостън. Грамаден тип, много умен и страшно як.

— Кажи му да стъпва на пръсти — заръчах аз. — Не ни трябват агенти, преди да сме готови.

— А какво ще правиш с Тийл? — обади се Роскоу. — Той работи за онези, дето убиха брат ти.

Пак свих рамене.

— Зависи доколко е вътре. Не е стрелял той.

— Тъй ли? — рече Роскоу. — Откъде знаеш?

— Не е толкова бърз. Куцука с бастун. Бавничък е да застреля човек. С Джо не би се справил. Не е и лудият. Няма толкова сила. А глупакът е бил Морисън. Но застане ли ми на пътя, здравата ще загази. Иначе да върви по дяволите.

— И какво сега? — запита тя. Погледнах я и свих рамене. Не отговорих.

— Мисля, че всичко опира до неделята — каза Финли. — Тя ще ги отърве от нещо голямо. Нали разбирате, Тийл не може да стои тук за дълго. Човекът е на седемдесет и пет. Няма опит с полицията. Временна мярка, колкото да изкарат до неделя.

Интеркомът върху бюрото избръмча. Гласът на Стивънсън повика Роскоу. Имали папки за проверяване. Отворих й вратата. Но тя спря. Беше се сетила нещо.

— Ами Спайви? Онзи от Уорбъртън? Заповядали са му да уреди нападение срещу Хъбъл, нали така? Значи трябва да знае от кого идва заповедта. Струва си да го попиташ. Може да стигнем донякъде.

— Може би — рекох аз и затворих вратата зад нея.

— Умряла работа — каза Финли. — Да не мислиш, че Спайви ще ти изпее всичко?

Усмихнах му се.

— Знае ли, ще ми каже. При такива въпроси важното е как ги задаваш.

— Внимавай, Ричър. Само да усетят, че си надушил каквото е знаел Хъбъл, ще те пратят подир него.

В ума ми се мярнаха Чарли и двете деца. Изтръпнах. Онези сигурно мислеха, че Чарли е научила нещо. Нямаше как да не го мислят. Може би дори и хлапетата. Предпазлив играч би предположил, че децата са чули нещо. Часът бе четири. Децата си тръгваха от училище. А нейде наоколо имаше хора с галоши, найлонови комбинезони и хирургически ръкавици. С остри ножове. С торбичка гвоздеи. И чук.

— Финли, позвъни незабавно на онзи Пикар — казах аз. — Трябва ни помощ. Трябва да скрием Чарли Хъбъл на сигурно място. И хлапетата. Час по-скоро.

Финли ме погледна сериозно. Разбра. Стана му ясно.

— Дадено — каза той. — Бягай на Бекман Драйв. Веднага. Стой там. Аз ще уредя нещата с Пикар. Не мърдай никъде, преди да е дошъл, разбра ли?

Той взе телефона. Набра номера по памет.

Роскоу се бе върнала зад бюрото. Кметът Тийл й връчваше камара папки. Приближих се и дръпнах един стол. Седнах до нея и попитах:

— Кога свършваш?

— Сигурно около шест.

— Донеси някой и друг чифт белезници, бива ли?

— Ти си глупак, Джак Ричър — рече тя.

Тийл ни гледаше, затова станах и я целунах по косата. Излязох в топлия следобед и тръгнах към бентлито. Слънцето слизаше към хоризонта и жегата бе отминала. Сенките се издължаваха. Усещаше се, че есента наближава.

Чух зад себе си вик. Кметът Тийл бе излязъл подир мен. Викаше ме да се върна. Останах на място. Нека той да дойде при мен. Тийл докуца с широка усмивка, като се подпираше на бастуна. Протегна ръка и се представи. Каза, че името му е Гроувър Тийл. Владееше до съвършенство онзи номер на политиците — да те закове с поглед и да се усмихне като прожектор. Все едно, че умира от удоволствие, задето говориш с него.

— Добре, че ви настигнах — каза той. — Сержант Бейкър ме осведоми за убийствата в склада. Всичко ми се струва съвсем ясно. Допуснали сме груба грешка, като ви арестувахме, всички искрено съжаляваме за вашия брат и непременно ще ви съобщим, когато постигнем някакъв резултат. Тъй че, преди да си тръгнете, бих бил благодарен, ако приемете най-искрените ми извинения от името на целия участък. Не искам да останете с лоши впечатления. Може ли просто да го наречем досадна грешка?

— Разбрано — рекох аз. — Но какво ви кара да мислите, че си тръгвам?

Той се владееше великолепно. Млъкна само за миг.

— Доколкото разбрах, вие само минавате оттук. В Маргрейв няма хотел и предположих, че не виждате възможност да се задържите.

— Оставам — казах аз. — Чувал съм, че Югът се слави тъкмо с това, нали? Със своето гостоприемство.

Той ме озари с още една усмивка и опипа бродирания си ревер.

— О, без съмнение, сър. Южните щати и Джорджия в частност се славят с топлото си гостоприемство. Но както знаете, в момента обстоятелствата са крайно неподходящи. Струва ми се, че някой мотел в Атланта или Мейкън би ви задоволил далеч по-добре. Естествено, ще поддържаме връзка и ще помогнем с всичко възможно около погребението на брат ви, когато му дойде времето. Боя се, че тук, в Маргрейв, всички ще бъдем твърде заети. Няма да ви е интересно. Полицай Роскоу ще е претрупана с работа. Не бива да я разсейват в момента, нали?

— Няма да я разсейвам — спокойно отвърнах аз. — Знам, че изпълнява изключително важна задача.

Той ме погледна. Безизразно. Искаше да е очи в очи, но не беше чак толкова висок. За такова нещо му трябваше крик в костеливата старческа шия. А ако продължаваше да ме зяпа така, въпросната шия можеше и да пострада. Усмихнах се ледено и отидох до бентлито. Отключих и влязох вътре. Докато включвах двигателя, смъкнах страничното стъкло.

— Довиждане, Тийл — подвикнах аз и се отдалечих.

Краят на учебния ден се оказа най-оживеното събитие в целия град. На главната улица задминах двама души, а край църквата зърнах цели четирима. Може да бяха някакъв клуб. Кой ги знае за какво се събираха — да четат Библията или да консервират праскови за зимата. Отминах и тях, после продължих сред великолепието на Бекман Драйв. Край бялата пощенска кутия на Хъбъл завъртях стария бакелитов волан и подкарах по завоите на алеята.

Проблемът ми беше, че исках да предупредя Чарли, но не знаех какво да й разкрия. Определено не смятах да навлизам в подробности. Не ми се щеше дори да й казвам, че Хъбъл е мъртъв. Засега бяхме увиснали в безтегловност. Но и не можех вечно да крия. Тя трябваше да знае как стоят нещата. Иначе нямаше да се вслуша в предупрежденията.

Оставих колата отпред и натиснах звънеца. Докато Чарли ми отваряше, хлапетата дотърчаха отнякъде. Тя изглеждаше доста напрегната и уморена. Децата ми се сториха безгрижни. Не бяха усетили тревогите на майка си. Чарли ги отпрати и ме въведе в кухнята. Беше модерна, просторна кухня. Помолих я да направи кафе. Виждах, че изгаря от нетърпение, но не знае откъде да подхване разговора. Гледах я как слага филтър в кафеварката.

— Нямаш ли си прислужница? — запитах аз.

Тя поклати глава.

— Не ми трябва. Предпочитам сама да си върша работата.

— Къщата е голяма.

— И аз не съм от мързеливите — рече тя.

Замълчахме. Чарли включи машината и тя заработи с тихо бълбукане. Седнах до масата край прозореца. Навън се разстилаха пет-шест декара кадифена морава. Чарли дойде и седна отсреща. Скръсти ръце.

— Чух за Морисънови — каза тя най-сетне. — Замесен ли е мъжът ми в тази история?

Питах се какво точно да кажа. Тя чакаше отговор. Машината продължаваше да бълбука в просторната, тиха кухня.

— Да, Чарли — отвърнах аз. — За жалост е бил замесен. Но не по своя воля, разбираш ли? Заплашвали са го.

Тя устоя на удара. Навярно очакваше нещо подобно. Сигурно бе прехвърлила през ума си всички възможни варианти. Само това обяснение съвпадаше с фактите. Затова тя не прояви изненада или възмущение. Просто кимна. Сетне малко се поотпусна. Сякаш я бе облекчило, че го чува от някой друг. Страшното вече беше излязло наяве. Ставаше свършен факт. Сега можеше да се заеме с него.

— Боя се, че имаш право — каза тя и стана да налее кафе, продължавайки да говори. — Само тъй мога да обясня поведението му. Той в опасност ли е?

— Чарли, за съжаление нямам представа къде се намира.

Тя ми подаде голяма чаша кафе. Седна зад кухненския бар и повтори:

— В опасност ли е?

Не можех да отговоря. Просто не ми се обръщаше езикът. Тя излезе иззад бара и дойде при мен, до прозореца. Сложи чашата пред себе си и я хвана с две ръце. Беше приятна жена. Руса и хубава. Стройна, атлетична, с идеални зъби и дребен кокал. Одухотворена. Вчера си я представях като плантаторска щерка. Южна красавица, както са казвали едно време. Мислех си, че преди век и половина би била съпруга на робовладелец. Но сега мнението ми започваше да се променя. Вече усещах в нея непреклонната воля. Естествено, допадаше й да е богата. Да обикаля с приятелки ресторантите и козметичните салони в Атланта. Да има бентли и златна кредитна карта. Кухнята й да струва колкото аз не съм взимал за цяла година. Но наложеше ли се, тази жена можеше да нагази в калта и да се бие. Може би преди век и половина щеше да пътува с каруца на запад. Имаше воля.

Тя ме изгледа през масата.

— Тази сутрин бях изпаднала в паника. Всъщност съвсем не съм такава. Сигурно съм ти направила много лошо впечатление. След като ти си тръгна, малко се успокоих и обмислих нещата. Стигнах до същия извод, който чувам сега от теб. Хъб е нагазил в нещо и вече няма как да се измъкне. А аз какво да правя? Естествено, най-напред да прекратя паниката и да помисля. Срам ме е, като си спомня как се държах от петък насам. Изобщо не съм такава. Предприех нещо и се надявам, че няма да ми се сърдиш.

— Продължавай — рекох аз.

— Обадих се на Дуайт Стивънсън. Той бе споменал, че видял факс от Пентагона за службата ти като военен полицай. Помолих го да ми прочете какво пише там. Досието ти много ме впечатли. — Тя се усмихна. Дръпна стола си по-наблизо. — Затова искам да те наема. Като частно лице, за да помогнеш на съпруга ми. Ще го сториш ли заради мен?

— Не — казах аз. — Не мога, Чарли.

— Не можеш или не искаш?

— Ще има сблъсък на интересите — обясних аз. — А това значи, че сигурно няма да ти свърша работа.

— Сблъсък? — повтори тя. — В какъв смисъл?

Дълго мълчах. Чудех се как да й обясня.

— Мъжът ти е разбрал, че отива на зле. Свързал се с един държавен служител и двамата се опитали да оправят нещата. Но онзи човек бе убит. И за съжаление повече се интересувам от него, отколкото от мъжа ти.

Тя ме изслуша внимателно и кимна.

— Но защо? Нали не работиш за правителството?

— Онзи държавен служител беше мой брат — казах аз. — Знам, просто шантаво съвпадение, но така стоят нещата.

Тя застина. Усещаше откъде ще дойде сблъсъкът.

— Много съжалявам — каза накрая. — Да не би Хъб да е предал брат ти?

— Не. В никакъв случай не би го сторил. Разчитал е на него, за да се измъкне. Просто нещо се е объркало.

— Може ли да те питам нещо? Защо говориш за съпруга ми в минало време?

Погледнах я право в очите.

— Защото е мъртъв. Съжалявам.

Чарли се вцепени. Пребледня и стисна ръце, докато кокалчетата станаха восъчно бели. Но не се разкисна.

— Не вярвам, че е мъртъв — прошепна тя. — Щях да знам. Щях да го усетя. Мисля, че просто се крие някъде. Искам да го намериш. Ще ти платя колкото кажеш.

Бавно поклатих глава.

— Моля те — прошепна тя.

— Няма да го направя, Чарли. Няма да взема пари от теб. То ще е пладнешки обир. Не мога да взема пари, защото знам, че вече е мъртъв. Много съжалявам, но това е положението.

В кухнята настана дълбока тишина. Седях до масата и отпивах от кафето, което ми бе поднесла.

— Би ли го сторил без заплащане? — запита тя. — Не можеш ли просто да се озърташ за него, докато изясняваш нещата около брат си?

Замислих се. Нямах какво да възразя.

— Добре. Дадено, Чарли. Но както казах, не се надявай на чудеса. Мисля, че си имаме работа с нещо страшно.

— Вярвам, че е жив — каза тя. — Иначе щях да усетя.

Почвах да се тревожа какво ще стане, когато открият трупа. Срещата й с реалността щеше да е като удар на камион в бетонна стена.

— Ще ти трябват пари за разноски — каза Чарли.

Чудех се дали да приема, но тя ми връчи дебел плик.

— Ще стигнат ли?

Погледнах в плика. Вътре имаше дебело снопче стотачки. Кимнах. Щяха да стигнат.

— И моля те, задръж колата — добави тя. — Ползвай я колкото искаш.

Пак кимнах. Замислих се какво още трябва да кажа и нарочно запитах в сегашно време:

— Къде работи той?

— „Сънрайз Интърнешънъл“ — каза тя. — Това е банка в Атланта.

И обясни как да я намеря.

— Добре, Чарли. Сега да те питам още нещо. Много е важно. Споменавал ли е някога думата плурибус?

Тя се замисли и вдигна рамене.

— Плурибус? Не беше ли нещо свързано с политиката? Май го пишеше на подиума, когато говори президентът. Не съм чувала Хъб да споменава такава дума. Той е учил банково дело.

— Никога ли не си чувала да я казва? — настоях аз. — По телефона, насън или нещо подобно?

— Никога.

— Ами идната неделя? — запитах аз. — Споменавал ли е за идната неделя? Че нещо трябва да стане?

— Идната неделя? — повтори тя. — Мисля, че не е споменавал. Защо? Какво ще стане идната неделя?

— Не знам. Точно затова питам.

Тя се замисли отново, но накрая вдигна длани и сви рамене в знак, че не се сеща.

— Съжалявам.

— Не се тревожи — казах аз. — Сега имаш по-важна работа.

— Каква работа?

— Трябва да се махнеш оттук.

Кокалчетата й още бяха бели, но вече се владееше.

— Значи да бягам и да се крия. Но къде?

— Един агент от ФБР ще дойде да те вземе.

Тя ме погледна стреснато.

— ФБР? — Пребледня още повече. — Значи наистина е сериозно, нали?

— Въпрос на живот и смърт. Приготви се да тръгнеш веднага.

— Добре — бавно изрече тя. — Просто не мога да повярвам.

От кухнята минах в зимната градина, където вчера бяхме пили чай с лед. Излязох през остъклената врата и бавно обиколих къщата. Минах по алеята сред буйната зеленина и стигнах до Бекман Драйв. Подпрях се на бялата пощенска кутия. Беше тихо. Чувах само сухото шумолене на изстиваща трева.

После откъм града долетя шум на кола. Малко преди нагорнището тя намали и чух как скоростите прещракаха. След това я видях. Беше съвсем обикновен кафяв буик с двама души в него. Дребни, мургави, с латиноамерикански черти и пъстри ризи. Бавно отбиха наляво и взеха да се оглеждат. Търсеха пощенската кутия. Аз се подпирах на нея и ги гледах. За момент погледите ни се срещнаха. Колата ускори и свърна към овощните градини в покрайнините. Пристъпих напред и се загледах след нея. Зърнах как напусна безупречния асфалт на Маргрейв и вдигна облак прах по селския път. Втурнах се към къщата. Чарли трябваше да побърза.

Тя се щураше вътре с развълнувани крясъци като хлапе, заминаващо на пътешествие. Изреждаше на глас какво да вземе. Навярно се мъчеше да прогони страха. В петък беше жена на заможен банкер. Днес, в понеделник, един непознат й казваше, че банкерът е мъртъв, а тя трябва да се спасява с бягство.

— Вземи и мобифона — подвикнах аз.

Тя не отговори. Чувах само тревожното й мълчание. Подтичване, тропот на врати. Почти цял час седях в кухнята с остатъка от кафето. Най-сетне чух отвън звука на клаксон и по чакъла изхрущяха тежки стъпки. Мощно почукване по вратата. Пъхнах ръка в джоба си и стиснах абаносовата дръжка на ножа. Отидох до антрето и отворих.

До бентлито бе спряла изящна синя кола, а на прага стоеше грамаден негър. Беше висок колкото мен, може би дори малко отгоре, но с петдесетина кила по-тежък. Някъде към сто и четирийсет. В сравнение с него изглеждах перушинка. Той пристъпи напред с леката, еластична крачка на атлет.

— Ричър? Много ми е приятно. Аз съм Пикар от ФБР.

Здрависахме се. Беше огромен. От него лъхаше спокойна самоувереност и неволно се зарадвах, че е на моя страна. Определено ми допадаше. В тежък момент такива хора са много полезни. Изведнъж се ободрих. Сторих му път да влезе.

— Добре — каза Пикар. — Финли ми обясни всичко. Много съжалявам за брат ти, приятел. Наистина. Има ли къде да поговорим?

Отведох го в кухнята. Той стигна дотам с две-три крачки. Озърна се и си наля останалото кафе. После пристъпи до мен и ме потупа по рамото. Все едно ме халоса с торба цимент.

— Първо правило. Вършим всичко неофициално, разбра ли?

Кимнах. Гласът му подхождаше на външността. Тътнеше мощно и глухо. Сигурно тъй би звучал гласът на мечка, ако можеше да говори. Нямах представа на колко години е. Беше от онези едри, силни мъже, които запазват върхова форма за десетилетия. Той кимна и се отдръпна. Подпря на бара огромното си туловище.

— Създадохте ми огромни проблеми. Бюрото не може да действа без молба от местния отговорен служител. В случая това ще е онзи Тийл, нали така? А както разбрах от Финли, Тийл няма да ни потърси. Тъй че заради вас може да ми подпалят дебелия задник. Но Финли е мой човек, затова ще си затворя очите. Знаем се от хиляда години. Само помни: каквото вършим, между нас да си остане.

Пак кимнах. Това ме устройваше. Напълно. Помощ без излишни формалности. Щях да свърша работата без главоболия с правилниците. Имах пет чисти дни преди неделя. Тази сутрин пет дни ми се струваха предостатъчни. Но сега, след изчезването на Хъбъл, усещах, че нямам време. Във всеки случай не и за формалности.

— Къде ще ги скриеш? — попитах аз.

— На таен адрес в Атланта — отвърна Пикар. — Наша къща, имаме я от години. Там ще са в безопасност, но няма да ти кажа къде е и моля да не разпитваш мис Хъбъл, като се върне, бива ли? Трябва да внимавам. Издъня ли таен адрес, лошо ми се пише.

— Добре, Пикар — казах аз. — С мен нямаш проблеми. Много съм ти задължен.

Той кимна сериозно. Явно поемаше голям риск. После Чарли дотича с хлапетата. Мъкнеха претъпкани чанти и куфари. Пикар се представи. Забелязах, че момиченцето се уплаши от него. Момчето се ококори, когато Пикар показа значката си на федерален агент. После заедно изнесохме куфарите навън и ги натъпкахме в багажника на синята кола. Ръкувах се с Пикар и Чарли. Всички се настаниха в колата. Пикар потегли. Махнах им за довиждане.

15

Карах към Уорбъртън доста по-бързо от затворническия автобус и пристигнах за по-малко от петдесет минути. Гледката беше страхотна. Откъм запад стремително наближаваше буря и лъчите на ниското следобедно слънце падаха над затвора през пролуките в облаците. Лъскавите метални кули и караулки хвърляха оранжеви отблясъци. Намалих скоростта и спрях пред първата телена клетка. Нямах намерение да влизам вътре. Един път ми стигаше. Нека Спайви излезе при мен. Слязох от колата и тръгнах към пазача. Той се усмихна сравнително дружелюбно.

— Спайви на смяна ли е? — попитах аз.

— Той ли ти трябва?

— Предай му, че е дошъл мистър Ричър.

Пазачът се пъхна под пластмасовия навес и набра някакъв номер. След малко подаде глава и подвикна:

— Не познавал никакъв Ричър.

— Кажи му, че Морисън ме праща — рекох аз. — От Маргрейв.

Онзи пак се пъхна отдолу и заговори. След минута дойде при мен.

— Добре, карай. Спайви ще те чака в приемното.

— Кажи му да излезе — възразих аз. — Ще го чакам на пътя.

Отдалечих се и спрях на ръба на асфалта. Всичко беше въпрос на нерви. Обзалагах се, че Спайви ще излезе. След пет минути щях да разбера. Зачаках. Усетих как от запад полъхва мирис на дъжд. След час щеше да стигне до нас. Стоях и чаках.

Спайви излезе. Чух как изскърцаха решетките на телената клетка. Обърнах се и видях отвътре да излиза мръсен форд. Наближи и спря до бентлито. Спайви се измъкна отвътре. Тръгна към мен. Едър, потен, с червендалести ръце и лице. Униформата му беше мръсна.

— Помниш ли ме? — попитах аз.

Змийските му очички се стрелнаха насам-натам. Беше объркан и изплашен.

— Ти си Ричър. И какво от това?

— Правилно. Аз съм Ричър. От петъка. Каква беше уговорката?

Той пристъпи от крак на крак. Щеше да се прави на корав тип. Но вече го виждах като на длан. Нямаше къде да се дява. Вече бе загубил играта. Засега обаче мълчеше.

— Каква беше уговорката в петък? — повторих аз.

— Морисън е мъртъв — рече той. После вдигна рамене и стисна тънките си устни. Не желаеше да говори.

Небрежно пристъпих наляво. Само крачка, колкото да оставя туловището на Спайви между себе си и пазача. За да не се виждам откъм портата. В дланта ми изникна ножът на Морисън. За секунда го вдигнах пред очите на Спайви. Стигаше му, за да прочете златното име върху абаносовата дръжка. После острието щракна и изскочи навън. Очичките на Спайви се впериха в него.

— Как мислиш, дали съм го пробвал върху Морисън? — запитах аз.

Спайви гледаше острието. Сянката на идващата буря го бе оцветила в синьо.

— Не си бил ти — рече Спайви. — Но може и да ти се е искало.

Усмихнах му се. Знаеше, че не съм убил Морисънови. Следователно знаеше кой го е сторил. Знаеше чий човек е бил Морисън. Просто и ясно. Само три-четири думички, и вече мъглата се разсейваше. Приближих ножа още малко към червендалестата му физиономия.

— Искаш ли да го пробвам върху теб?

Спайви отчаяно се озърна. Пазачът беше на трийсет метра от нас.

— Няма да ти помогне — рекох аз. — Мрази те и в червата, некадърник такъв. Той е прост пазач. Ти си лизал задници, додето те повишат. Да може, в капка вода ще те удави. Това е.

— Какво искаш? — изпъшка Спайви.

— Петък. Каква беше уговорката?

— Ами ако ти кажа?

Свих рамене.

— Зависи какво ще кажеш. Ако е истината, пускам те да си вървиш. Ще ми кажеш ли истината?

Той не отговори. Стояхме на пътя един срещу друг. Битка на нерви. Неговите бяха обтегнати до скъсване. Нямаше как да спечели. Очичките му шареха наоколо. И неизменно се връщаха към ножа.

— Добре, ще ти кажа — рече той най-сетне. — От време на време помагах на Морисън. Той ми позвъни в петък. Каза, че праща двама души. Имената не ми говореха нищо. Не бях чувал нито за теб, нито за другия. От мен се искаше да очистя Хъбъл. За теб и дума не стана, кълна се.

— И къде оплете конците?

— Момчетата се издъниха — каза той. — Това е, кълна се. Другия бяхме нарочили. Против теб нямахме нищо. Ти отърва кожата, прав ли съм? Нищо ти няма, нали така? Защо се заяждаш сега?

Светкавично врътнах ножа и го рязнах по брадичката. Той застина. След миг от раната като тлъст червей плъзна струйка кръв.

— Каква беше причината? — запитах аз.

— Никой не ми обяснява. Върша каквото наредят.

— Значи каквото ти наредят?

— Върша каквото ми наредят — повтори той. — И нищо не искам да знам.

— Кой ти нареди?

— Морисън — отвърна той. — Морисън ми каза какво да правя.

— А на него кой му е казал?

Държах острието на сантиметър от бузата му. Беше готов да се разхленчи от страх. Взрях се в змийските му очички. Той знаеше отговора. Виждах го в дъното на очите му. Знаеше кой е казал на Морисън какво да прави.

— Кой му е казал? — настоях аз.

— Не знам. Кълна се в гроба на майка си.

Дълго го гледах. После поклатих глава.

— Грешен отговор, Спайви. Знаеш. И ще ми кажеш.

Той поклати глава на свой ред. Широкото червендалесто лице се люшна насам-натам. Кръвта течеше по двойната му гуша.

— Ако кажа, ще ме убият.

Замахнах към корема му. Ножът сряза мръсната риза.

— Ако не кажеш, аз ще те убия.

Типове като Спайви мислят ден за ден. Ако кажеше, щеше да умре утре. Ако не кажеше, отиваше си още днес. Това му бяха мислите. Ден за ден. И той реши да ми каже. Гърлото му зашава, сякаш беше пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. Гледах го право в очите. Силеше се да проговори. Беше като филмов герой, който пълзи по дюните и се мъчи да викне за помощ. Но щеше да ми каже.

Не. Нямаше да ми каже. През рамото му зърнах облак прах далече на изток. После чух глухото бучене на дизел. Различих сивия силует на затворническия автобус. Спайви врътна глава и се втренчи в спасението. Пазачът пристъпи напред да посрещне автобуса. Спайви отново врътна глава към мен. В очите блеснаха злоради искрици. Автобусът наближаваше.

— Кой беше, Спайви? — рекох аз. — Кажи ми сега, иначе пак ще дойда.

Но той само отстъпи назад, завъртя се и хукна към мръсния форд. Автобусът изрева и ме обсипа с прах. Сгънах ножа и го пъхнах в джоба си. Скочих в бентлито и потеглих.

Бурята продължи да ме гони по целия път на изток. Имах чувството, че не е само тя. Призляваше ми от яд. Тая сутрин бях само на две думи от истината. А сега нищо не знаех. Положението се скапваше неудържимо.

Нямах нито партньор, нито власт, нито оръжие. На Роскоу и Финли не можех да разчитам. Едва ли някой от тях би одобрил моята програма. Пък и си имаха предостатъчно неприятности в управлението. Как го бе казал Финли? Под носа на врага. А и от Пикар не можех да искам много. Той вече и бездруго бе пъхнал глава в торбата. Нямаше на кого да разчитам, освен на себе си.

Но пък, от друга страна, можех да не се церемоня със закони, задръжки и разни формалности. Нямаше да се церемоня с предупреждения, процедури и граждански права. Но ми трябваха улики и доказателства. Нито съд щеше да има, нито присъда. Непочтено ли? Друг път! Срещу мен стояха гадни хора. Те отдавна бяха прекрачили извън закона. Гадни хора. Как го каза Финли? От най-гадните на света. И бяха посегнали на Джо Ричър.

Подкарах по лекото надолнище към дома на Роскоу. Спрях отпред на пътя. Не си бе у дома. Шевролетът го нямаше. Големият хромиран часовник върху таблото на бентлито показваше шест без десет. Още десет минути чакане. Излязох и минах на задната седалка. Излегнах се.

Исках тази вечер да се измъкна от Маргрейв. И изобщо от Джорджия. В джобчето зад шофьорската седалка открих пътна карта. Огледах я и пресметнах, че ако потеглим на запад покрай Уорбъртън, след около час и половина ще прекосим щатската граница с Алабама. Точно това ми се искаше. Да отпраша с Роскоу към Алабама и да хлътна в първия бар с оркестър. Да прогоня всички грижи до сутринта. Да хапна нещо евтино, да пийна студена бира и да послушам простичка музика. Заедно с Роскоу. На това му викам хубава вечер. Пак се изтегнах и зачаках. Мракът прииждаше. Вечерният въздух взе да захладнява. Около шест по покрива на колата затропаха грамадни капки. Нощната буря надвисваше над градчето, но все не можеше да се накани. Не избухваше. Само едрите капки продължаваха да трополят, сякаш небето се напъваше без никакъв резултат. Стана съвсем тъмно и усетих как тежката кола потръпва от поривите на влажния вятър.

Роскоу закъсня. Бурята се напъваше вече от двайсет минути, докато най-сетне зърнах шевролета й да слиза надолу. Фаровете плъзнаха наляво, после надясно. Обляха ме, когато колата зави към къщата. Плиснаха по вратата на гаража и изгаснаха. Излязох и пристъпих към Роскоу. Прегърнахме се. След това влязохме вътре.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Горе-долу. Ужасен ден.

Кимнах. Така си беше.

— Разстроена ли си?

Роскоу обикаляше и включваше лампите. Дръпна завесите.

— Тази сутрин видях най-страшната гледка през живота си. С нищо друго не мога да я сравня. Но ще ти кажа нещо, което не бих признала другиму. Не се разстроих. Не и за Морисън. За такъв тип никой няма да се разплаче. Виж, за жената ми стана мъчно. Не стига, че е живяла с гад като Морисън, ами и да умре заради него.

— А иначе как беше? Тийл?

— Нищо ново — рече тя. — От двеста години в рода им са само мръсници. Всичко знам за тях. И аз съм от кореняците. Какво да очаквам от него? Но Бог ми е свидетел, страшно се радвам, че всички други излязоха чисти. Боях се да не е замесен и някой от участъка. Нямаше да го понеса.

Тя мина в кухнята и аз я последвах. Мълчеше. Държеше се, но не й беше весело. Дръпна вратата на хладилника. Жестът говореше красноречиво: няма нищо за ядене. Усмихна се уморено.

— Ще ме поканиш ли на вечеря?

— Дадено — казах аз. — Само че не тук. В Алабама.

Обясних й какво ми се иска. Тя хареса идеята. Ободри се и изтича в банята. Май и аз се нуждаех от душ, затова влязох при нея. Но се наложи да променим плановете, защото щом Роскоу взе да разкопчава чистичката си униформена риза, тутакси възникнаха по-важни задачи. Кръчмата в Алабама вече не ме блазнеше толкова. А и душът можеше да почака. Под униформата имаше черно бельо. Доста оскъдно. След секунда се озовахме на пода в спалнята. Навън бурята най-сетне се развихри. Дъждът шибаше малката къщичка. Мълниите пламтяха и трясъкът им разтърсваше всичко наоколо.

По някое време все пак се добрахме до банята. Вече определено ни трябваше душ. След това полежах в спалнята, докато Роскоу се обличаше с избелели джинси и копринена риза. Пак изгасихме лампите, заключихме и потеглихме с бентлито. Беше седем и половина. Бурята се отдалечаваше на изток, към Чарлстън и Атлантическия океан. Утре сигурно щеше да достигне Бермудите. Карахме на запад, към последните розови отблясъци в небето. Открих пътя за Уорбъртън. Минахме по селските пътища през необятни сенчести ниви и профучахме покрай затвора. Той стърчеше масивен и мрачен сред призрачно жълто сияние.

Половин час след Уорбъртън спряхме да заредим огромния резервоар на бентлито. После прекосихме някакви тютюневи ниви и минахме през река Чатахучи по стария мост във Франклин. Настъпих газта и отпрашихме към границата. Малко преди девет вече бяхме в Алабама. Споразумяхме се да рискуваме с първото срещнато заведение.

Един-два километра по-нататък видяхме стара крайпътна кръчма. Спряхме на паркинга и слязохме. Заведението изглеждаше свястно. Доста голяма дъсчена постройка, просторна и ниска. Неонови реклами, претъпкан паркинг и музика. Табелата до вратата гласеше: „Езерото“, оркестър всяка вечер след девет и половина. Хванахме се за ръце и влязохме.

Посрещна ни глъчка, дъх на бира и музика от автоматичния грамофон. Промъкнахме се към дъното и открихме широк кръг от сепарета около дансинга, зад който имаше сцена. Всъщност не точно сцена, а ниска бетонна платформа. Приличаше на стара товарна рампа. Таванът бе нисък, осветлението оскъдно. Намерихме свободно сепаре и се вмъкнахме вътре. Докато чакахме да ни обслужат, оркестърът излезе на сцената. Сервитьорките тичаха насам-натам като баскетболистки. Една от тях връхлетя в сепарето и ние си поръчахме бира, хамбургери, картофи и пържен лук. Кажи-речи, след минутка момичето домъкна всичко върху тенекиен поднос. Ядохме, пихме и поръчахме още.

— И какво ще правиш сега? — запита Роскоу.

Щях да довърша работата на Джо. Каквато и да е тя. Каквото и да ми струва. Така бях решил тази сутрин в топлото й легло. Но тя беше полицай. Бе дала клетва да спазва всички закони. Закони, създадени тъкмо за да ми пречат. Чудех се какво да кажа. Но тя не ме изчака.

— Мисля, че трябва да разбереш кой е убил Джо.

— А после? — запитах аз.

Разговорът обаче свърши дотук. Оркестърът засвири. Край на приказките. Роскоу се усмихна смутено и поклати глава. Момчетата дънеха здравата. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: извинявай, но няма да чуеш. Направи знак, че ще говорим по-късно, и двамата се завъртяхме към сцената. Съжалявах, че не бях чул отговора.

Заведението се наричаше „Езерото“ и съответно оркестърът носеше името „Езерни птици“. Почнаха доста добре. Класическо трио. Соло, бас и барабани. Твърдо в стил Стиви Рей Воън. Откакто Стиви Рей се сгромоляса с хеликоптера край Чикаго, май всички бели под четирийсетте в южните щати се разделиха на тройки и наплодиха оркестри в негова памет. Всички го правеха. Защото не трябваше кой знае какво. Нито външност, нито особени инструменти. Навеждаш глава и свириш както ти падне. Най-свестните доста добре имитираха евтините мелодийки на Стиви Рей — от небрежния кръчмарски рок до старинния тексаски блус.

Езерните птици си ги биваше. Шеговитото име страшно им пасваше. Басистът и барабанистът бяха едри мъжаги, целите обрасли в мазни, сплъстени коси. Солистът беше дребен, черничък и донякъде напомняше Стиви Рей. Имаше същата широка усмивка. А и умееше да свири. Малко старомодно, без модерни превземки.

Чувствахме се чудесно. Пиехме бира след бира, плътно притиснати в сепарето. После станахме да потанцуваме. Нямаше как да устоим. Оркестърът не спираше. Навалицата растеше, взе да става задушно. Музиката дънеше все по-силно и по-бързо. Сервитьорките тичаха като бесни с камари шишета.

Роскоу изглеждаше невероятно. Копринената й блуза беше мокра от пот. Отдолу не носеше нищо. Виждах как влажната коприна лепне по кожата. Чувствах се като в рая. Или по-точно в хубава кръчма с разкошна жена и приличен оркестър. Джо щеше да почака до утре. Маргрейв беше на хиляда светлинни години. Нямах проблеми. Искаше ми се вечерта да не свършва.

Оркестърът остана до късно. Отдавна бе минало полунощ. Чувствахме се омекнали и изцедени. За пътуване и дума не можеше да става. Отново ръмеше. Не ми се караше час и половина в дъжда. Не и след толкова бира. Можеше да свършим в канавката. Или в затвора. Една табела ни осведоми, че на километър оттук има мотел. Роскоу предложи да преспим там. И се разкиска. Все едно, че съм я откраднал от родния дом и сме минали отвъд границата с нечисти помисли. Нямаше такова нещо. Но не възнамерявах да протестирам.

Измъкнахме се криво-ляво от заведението със заглъхнали уши и седнахме в бентлито. Бавно и предпазливо подкарах напред по асфалта, над който димеше бледа мъгла. След километър отсреща изникна мотелът. Нисък, дълъг и стар, като излязъл от филмите. Спрях на паркинга и отскочих до рецепцията. Събудих дежурния. Платих му и го помолих да ни събуди рано. Взех ключа и се върнах в колата. Продължих напред, спрях пред нашата стая и влязохме. Скромна, безлична стая. Такива се срещат навсякъде из Америка. Но дъждът трополеше по покрива, а вътре беше топло и уютно. И имаше голямо легло.

Не исках Роскоу да хване настинка. Трябваше да свали тая мокра блуза. Казах й го. Тя пак се разкиска. Не знаела, че съм имал и медицински познания. Казах, че в армията ни учат как да се справяме с най-спешните случаи.

— И това ли е спешен случай? — изкикоти се тя.

— Скоро може да стане — разсмях се и аз. — Ако не свалиш тая блуза.

Нямаше как, свали я. Сетне аз връхлетях върху нея. Беше тъй хубава, тъй предизвикателна. И готова за всичко.

По-късно лежахме преплетени, изтощени и си говорехме. Какви сме били, какво сме правили. Кой какъв е искал да стане. Тя ми разказа за семейството си. Лишено от късмет, поколение след поколение. Както ги описваше, не бяха лоши хора — все фермери, дето аха-аха да се оправят, ала така и не успяват докрай. Заложници на природата, водили тежка борба преди времето на химикалите и селскостопанските машини. Някакъв прадядо бил на път да забогатее, но загубил най-хубавите си земи, когато прадядото на кмета построил железницата. После дошли разни истории с ипотеки, враждата се разраснала, тъй че днес тя обичаше Маргрейв, но не понасяше да гледа как Тийл обикаля градчето, сякаш е негова собственост — както в действителност било открай време.

Аз пък й разправих за Джо. Споделих с нея неща, които не съм казвал никому. Пазех ги само за себе си. Какво изпитвам към него и защо се чувствам длъжен да сторя нещо след смъртта му. И че ще го направя с радост. Доста задълбахме на лични теми. Разговаряхме дълго и накрая заспахме прегърнати.

Сякаш едва бяхме затворили очи, когато дежурният се разблъска по вратата и обяви, че е време да ставаме. Вторник. Станахме, залитайки като пияни. Ранното слънце се бореше с влажното утро. След пет минути пак бяхме в бентлито и карахме на изток. Слънчевите лъчи искряха ослепително по мокрото стъкло.

Малко по малко взехме да се разсънваме. Прекосихме щатската граница и навлязохме в Джорджия. Минахме моста във Франклин. Подкарахме още по-бързо през пустеещите селски земи. Нивите не се виждаха, скрити под раздърпано було от утринна мъгла. Тя надвисваше като облак пара над червеникавата земя. Слънцето се изкатери нагоре и почна да я разпръсква.

Не казвахме нито дума. Искахме да съхраним колкото е възможно по-дълго тихия пашкул на интимната близост. И бездруго завръщането ни в Маргрейв скоро щеше да го разкъса. Карах тежката престижна кола и се надявах. Надявах се да има още много такива нощи. И много спокойни утрини като тази. Роскоу се гушеше до мен върху широката кожена седалка. Мислеше си за нещо свое. Изглеждаше много доволна. Поне така се надявах.

Отново прелетяхме край Уорбъртън. Затворът се рееше като някакъв призрачен град над килима от ниска мъгла. Подминахме малката горичка, която бях зърнал от затворническия автобус. Продължихме покрай редовете от храсти, почти напълно укрити в мъглата. Стигнахме областното шосе и завихме на юг. Минахме закусвалнята, участъка и пожарната. После по главната улица. Свърнахме наляво покрай статуята на човека, който бе отнел плодородни земи за железницата. Спуснахме се надолу към дома на Роскоу. Спрях до бордюра, излязохме и се разкършихме. Спогледахме се усмихнати. Беше ни хубаво. Хванати за ръце, тръгнахме по алеята.

Вратата й беше отворена. Не широко, само открехната три-четири сантиметра. Нямаше как да се затвори, защото ключалката беше разбита. Някой я бе изкъртил с лост. Счупената ключалка и назъбените трески пречеха да се затвори докрай. Роскоу вдигна длан пред устата си и тихо ахна. Очите й се разшириха. Огледаха първо вратата, после мен.

Сграбчих я за лакътя и отскочих настрани. Залепихме се за вратата на гаража. Приклекнахме. Заобиколихме къщата, като се притискахме към стените. Под всеки прозорец се ослушвахме напрегнато и рискувахме да вдигнем глави за миг, за да надникнем в стаите. Най-сетне се озовахме пак при разбитата предна врата. Бяхме мокри от тревата и ниските борчета. Станахме. Спогледахме се и вдигнахме рамене. Бутнахме вратата и влязохме.

Проверихме навсякъде. В къщата нямаше никого. Никакви повреди. Всичко на място. Нищо откраднато. Уредбата още си беше тук, както и телевизорът. Роскоу погледна в гардероба. Служебният колан с револвера висеше, където го бе оставила. Провери скрина и бюрото. Нищо не бе докоснато. Нищо не липсваше. Не изглеждаше да са претърсвали. Спряхме в коридора и пак се спогледахме. Сетне забелязах нещо.

Ниското утринно слънце хвърляше сноп бледи лъчи през отворената врата. По паркета видях отпечатъци. Много отпечатъци. Няколко души бяха нахълтали в хола. Отпечатъците изчезваха по пъстрите индиански черги. Пак се появяваха върху дъските на пода пред спалнята. Връщаха се през хола към предната врата. Бяха оставени от хора, дошли през дъждовна нощ. Тънкият слой кална вода бе засъхнал, оставяйки бледи отпечатъци. Бледи, но съвършено ясни. Можех да различа поне четири чифта следи. Навън и навътре. Виждах шарките на подметките им. Следи от галоши. Каквито носят на север през зимата.

16

Бяха дошли през нощта. Бяха дошли, очаквайки реки от кръв. Бяха дошли с цялата си екипировка. С галоши и найлонови комбинезони. С ножове, чук и торбичка гвоздеи. Бяха дошли да ни сторят същото, каквото бяха направили с Морисън и жена му.

Бяха отворили врата, която не биваше да докосват. Втората им фатална грешка. Вече можеха да се смятат за мъртви. Щях да ги открия един по един и да гледам с усмивка как умират. Защото ударът срещу мен бе всъщност втори удар по Джо. Той вече нямаше как да ме защити. Второ предизвикателство. Второ унижение. Вече не ставаше дума за самозащита. Длъжен бях да почета паметта на брат си.

Роскоу пристъпваше покрай следите. Долових в нея класическата реакция. Отхвърляне. Тази нощ четирима души бяха дошли да я заколят. Знаеше това, но не му обръщаше внимание. Прогонваше го от мислите си. Признаваше го, без да признае докрай. Не е лошо като начало, но нямаше да изтрае дълго. А междувременно си търсеше занимание — да следи бледите отпечатъци по пода.

Бяха ни търсили из цялата къща. Бяха надникнали в спалнята. После се бяха събрали в хола, преди да изчезнат. Проверихме навън за следи, но не открихме нищо. Над гладкия мокър асфалт се вдигаше пара. Прибрахме се. Никакви улики освен изкъртената ключалка и бледите отпечатъци из цялата къща.

Не си казахме нищо. Аз изгарях от ярост. Продължавах да наблюдавам Роскоу. Чаках кога бентът ще се отприщи. Тя бе видяла труповете на Морисънови. Аз не. Вчера Финли ми описа подробностите накратко. Звучеше грозно. Той бе ходил там. Стори ми се потресен. Роскоу също бе ходила. Беше видяла какво точно са искали да ни сторят.

— И кого всъщност са търсили? — рече накрая. — Мен, теб или двама ни?

— Търсили са и двама ни — казах аз. — Предполагат, че Хъбъл ми е разказал нещо в затвора. Предполагат, че аз съм разказал на теб. Значи смятат, че и двамата знаем каквото знаеше Хъбъл.

Тя кимна разсеяно. После отиде да се облегне до задната врата. Гледаше борчетата в спретнатата градинка. Видях я как пребледня. Разтрепера се. Бентът рухваше. Тя се притисна в ъгъла до вратата. Мъчеше се да потъне в стената. Гледаше в пустотата, сякаш нейде там виждаше всички безименни страхотии. Разплака се сърцераздирателно. Пристъпих напред и я прегърнах. Притисках я към себе си, докато изплаче ужаса и напрежението. Тя плака дълго. Тялото й бе омекнало и горещо. Сълзите попиваха в ризата ми.

— Слава богу, че снощи не бяхме тук — прошепна тя.

Знаех, че трябва да заговоря решително. Страхът нямаше да й помогне. Само щеше да я лиши от енергия. Трябваше да го погледне в очите. И довечера да се срещне с тихата мрачна нощ, както и с всички останали нощи от своя живот.

— Жалко, че ни нямаше — казах аз. — Можеше да изясним едно-друго.

Тя ме изгледа, като че бях откачил. Поклати глава.

— И какво щеше да сториш? Да ги убиеш и четиримата?

— Само тримата — уточних аз. — Четвъртият щеше да проговори.

Казах го с пълна увереност. Желязна увереност. Сякаш просто нямаше друга възможност. Тя ме погледна. Исках да види пред себе си грамаден мъжага. Служил в армията тринайсет дълги години. Способен да убива с голи ръце. Ледени сини очи. Давах всичко от себе си. Напрягах се да изразя цялата непобедима жестокост, цялата самоувереност, която изпитвах. Втренчих в нея онзи изцъклен поглед, който караше пияните моряци да се свиват като подплашени ученички. Исках Роскоу да вярва, че е под закрила. След всичко, което ми бе дала, трябваше да й върна поне това. Не исках да се страхува.

— Къде ще се мерят с мен четирима жалки селяци? — рекох аз. — С мен ли ще се задяват? Знаят ли какви типове съм размазвал? Дойдат ли пак, моментално излизат с краката напред. И да ти кажа, Роскоу, ако някой изобщо помисли да те закача, ще умре, преди да си е довършил мисълта.

Номерът мина. Убедих я. Такава я исках — умна, жилава, самоуверена. Исках да се опомни. И успях. В невероятните й очи взе да приижда храброст.

— Без майтап, Роскоу — добавих аз. — Дръж се за мен и всичко ще е наред.

Тя ме погледна отново. Отметна косата си.

— Обещаваш ли?

— Дадено, малката — рекох аз. И зачаках със затаен дъх.

Тя въздъхна задавено. Отдръпна се от стената и пристъпи напред. Опита се да се усмихне. Кризата бе отминала. Отново беше във форма.

— Добре — каза тя. — Да поправим ли сега вратата?

Замислих се. От тактическа гледна точка това бе важно решение.

— Не. Поправим ли я, значи сме видели. Щом сме видели, знаем, че сме в опасност. По-добре да си въобразяват, че нищо не подозираме. Така и следващия път ще бъдат непредпазливи. Значи изобщо няма да реагираме. Преструваме се, че не сме идвали насам. Правим се на тъпи и наивни. Ако ни сметнат за тъпи и наивни, онези ще се отпуснат. И следващия път ще ги засечем по-лесно.

— Добре — каза тя.

Не беше много уверена, но се съгласи.

— А сега нахвърляй в една чанта каквото ще ти трябва — наредих аз.

Това не я зарадва особено, но все пак отиде да си събере багажа. Играта започваше. Нямах представа кои са четиримата противници. Нямах представа дори каква е играта. Но умеех да я играя. Като начало исках да вярват, че имат един ход преднина.

— Да ида ли днес на работа? — запита Роскоу.

— Иди. Трябва да се държим естествено. А и с Финли трябва да поговорим. Той очаква обаждане от Вашингтон. Освен това се налага да проверим онзи Шърман Столър. Но не се безпокой, няма да ни гръмнат в участъка. Ще гледат да ни очистят нейде на спокойствие, най-вероятно нощем. Тийл е единственият противник там, тъй че просто не оставай насаме с него. Гледай да бъдеш около Финли, Бейкър или Стивънсън, разбрахме ли се?

Тя кимна. Взе набързо душ и се облече за работа. След двайсет минути излезе от спалнята с униформа. Приглади гънките. Готова за новия ден. Погледна ме.

— Обещаваш ли?

Изрече го едновременно като въпрос, извинение и обет. Погледнах я право в очите и намигнах.

— Ти само гледай.

Тя кимна и също намигна. Всичко беше наред. Излязохме и оставихме предната врата леко открехната, точно както я бяхме заварили.

За да запазя илюзията, че не сме се връщали, аз скрих бентлито в гаража на Роскоу. После седнахме в нейния шевролет и решихме най-напред да закусим при Ено. Тя даде газ по нагорнището. Колата ми се стори тясна и ниска след просторното старо бентли. Насреща ни слизаше малък камион. Чисто новичък, боядисан в приятен тъмнозелен цвят. Приличаше на общински, но отстрани беше изписано с претруфени златни букви: „Фондация Клайнър“. Същото бях видял и върху камиончето на градинарите.

— Какъв е тоя камион? — запитах аз.

Роскоу зави надясно, излезе на главната улица и чак тогава отвърна:

— Фондацията има сума ти камиони.

— Какво точно правят?

— Доста работи за града — каза тя. — Фондацията е дело на Клайнър старши. Общината му продаде терен за складовете и в сделката имаше условие да организира общинска програма. Ръководи я Тийл.

— Тийл ли? Значи врагът.

— Ръководи я кметът — каза тя. — Ако не беше Тийл, друг щеше да е. Програмата отделя много пари за общината — пътища, паркове, библиотека, банково подпомагане. На участъка също отпускат доста средства. Получавам помощ за ипотеката само защото съм полицай.

— Това дава на Тийл голяма власт — подхвърлих аз. — А каква е историята с Клайнър младши? Искаше да ме пропъди от теб. Претендираше за първенство.

Роскоу потръпна.

— Той е гадина. Гледам да го избягвам. И на теб препоръчвам същото.

Продължи да кара, но сега ми се стори изнервена. Озърташе се напрегнато. Сякаш се чувстваше заплашена. Сякаш чакаше всеки момент някой да изскочи насреща ни с пушка. С тихия живот сред пущинака на Джорджия бе приключено. Четирима непознати го бяха унищожили тази нощ в нейния дом.

Спряхме на паркинга пред закусвалнята и големият шевролет леко се полюшна на амортисьорите. Измъкнахме се навън и закрачихме по чакъла към входа. Денят беше мрачен. След нощния дъжд още лъхаше хлад и по небето се влачеха дрипави облаци. Лъскавите стени на заведението отразяваха сивотата. Застудяваше. Вече бе истинска есен.

Влязохме. Закусвалнята беше празна. Седнахме и сервитьорката с очилата ни донесе кафе. Поръчахме яйца с бекон и разни гарнитури. Отвън на паркинга спря черен пикап. Същият, с който се срещах вече за четвърти път. Но вътре имаше друг човек. Не беше хлапакът. По-стар. Някъде към шейсетте, но жилав и стегнат. Стоманеносива коса, подстригана съвсем ниско. Носеше джинсов костюм като обикновен фермер. Приличаше на човек, който работи цял ден под слънцето. Дори и през витрината усетих каква сила излъчва втренченият му поглед. Роскоу ме смушка с лакът и кимна към паркинга.

— Това е Клайнър. Бащата.

Клайнър влезе и спря за момент на прага. Огледа се наляво, надясно и тръгна към тезгяха. Ено излезе от кухничката. Двамата заговориха тихо. Приведени един до друг. После Клайнър изправи глава. Обърна се към вратата. Спря и погледна първо наляво, после надясно. За миг задържа очи върху Роскоу. Лицето му беше плоско, изпито и костеливо. Устата изглеждаше като прорез от нож. Сетне прехвърли поглед към мен. Имах чувството, че съм попаднал под лъча на прожектор. По устните му трепна странна усмивка. Зъбите зад тях бяха удивителни. Едри, равни резци и дълги, леко закривени навътре кучешки зъби. Пожълтели като на стар вълк. Пак събра устни и измести очи настрани. Отвори вратата и стъпките му захрущяха по чакъла. Пикапът потегли с мощен рев сред гейзер от камъчета.

Погледах след него и пак се обърнах към Роскоу.

— Разкажи нещо повече за семейство Клайнър.

Тя още беше напрегната.

— Защо? Могат да ни очистят всеки момент, а ти искаш да си бъбрим за Клайнър.

— Търся информация — казах аз. — Накъдето и да погледна, все за Клайнър говорят. Интересна личност. Синът също не е цвете за мирисане. А видях и жена му. Стори ми се нещастна. Чудя се дали не е замесен.

Тя сви рамене и поклати глава.

— Не виждам как. Те са нови тук, само от пет години. Преди поколения родът им забогатял от обработката на памук някъде в Мисисипи. Изобретили нова химическа формула. Нещо с хлор, натрий и не знам си какво. Натрупали огромно състояние, но преди пет години си навлекли неприятности с тамошните еколози. Нали разбираш, нещо около замърсяването. Изхвърляли в реката отпадъци, та рибата измряла чак до Ню Орлиънс.

— И какво станало после?

— Клайнър преместил целия завод. По онова време той ръководел компанията. Прекратил цялата работа в Мисисипи и се прехвърлил в Южна Америка, май че във Венецуела. После решил да разшири дейността. Преди пет години изникна в Джорджия с тия складове — домашни потреби, електроника или нещо такова.

— Значи не е тукашен бизнес? — запитах аз.

— Нямаше ги допреди пет години. Не знам много за тях. Но и не съм чувала нищо лошо. Клайнър изглежда суров тип, може би дори безмилостен, не вярвам обаче да е закачил някого освен рибите в Мисисипи.

— Тогава от какво се страхува жена му?

Роскоу направи гримаса.

— Не се страхува. Болна е. Може би се страхува, защото е болна. Ще умре, нали така? Клайнър не е виновен.

Момичето ни донесе поръчката. Закусихме мълчаливо. Порциите бяха огромни. Великолепен бекон. Превъзходни яйца. Този Ено знаеше как да ги пържи. Хранех се с апетит и пиех кафе след всяка хапка. Сервитьорката току дотичваше с пълна кана.

— Нищо ли не ти подсказва думата плурибус? — запита Роскоу. — Не сте ли си говорили нещо такова като хлапета?

Позамислих се и накрая поклатих глава.

— На латински ли е? — отново запита тя.

— Има го в девиза на Съединените щати, не помниш ли? „E Pluribus Unum“. Означава „От многото — едно“. Една нация, изградена от многото бивши колонии.

— Значи се превежда като „много“, така ли? Джо знаеше ли латински?

Свих рамене.

— Нямам представа. Вероятно. Той беше умно момче. Може и да е поназнайвал латински. Не съм сигурен.

— Добре — каза тя. — Нямаш ли поне смътна идея защо Джо е идвал насам?

— Може би нещо, свързано с пари. Само това ми хрумва. Доколкото знам, Джо работеше в Министерството на финансите. Хъбъл работеше в банка. Общото между тях са парите. Може и да узнаем от Вашингтон. Ако не, ще се наложи да тръгнем от нулата.

— Ясно. Трябва ли ти нещо?

— Трябва ми онзи протокол от Флорида — казах аз.

— За ареста на Шърман Столър ли? Та това е било преди две години.

— Все отнякъде трябва да почна.

Тя сви рамене.

— Добре, ще го поискам. Ще позвъня до Флорида. Нещо друго?

— Трябва ми пистолет.

Тя не отговори. Пуснах на масата двайсет долара и станахме. Тръгнахме към шевролета.

— Трябва ми пистолет — повторих аз. — Играта загрубя, разбираш ли? Нуждая се от оръжие. Не мога просто да купя от магазина. Нямам нито документи, нито адрес.

— Добре — каза тя. — Ще ти намеря.

— Нямам разрешително — напомних аз. — Затова гледай да го уредиш тихомълком, бива ли?

Тя кимна.

— Вече е уредено. Имам пистолет, за който никой не знае.

На паркинга пред участъка се целунахме дълго и страстно. После излязохме от колата и минахме през масивната стъклена врата. Финли бързаше да излезе и едва не се сблъскахме.

— Трябва пак да ходя до моргата — рече той. — Хайде с мен. Трябва да поговорим. За много неща.

Върнахме се към унилото сиво утро. Качихме се в шевролета на Роскоу. Седяхме както и предния път. Тя зад волана, аз отзад. Финли се бе извъртял на предната седалка, за да вижда и двама ни. Роскоу потегли на юг.

— Имах дълъг разговор с Министерството на финансите — каза Финли. — Някъде преди двайсетина минути или половин час. Тревожех се да не надуши Тийл.

— Какво казаха? — запитах аз.

— Нищо. Половин час приказки и накрая нищо.

— Нищо ли? Какво значи това, по дяволите?

— Нищо не искаха да ми кажат — обясни той. — Преди да обелят и дума, искат цяла камара официални молби от Тийл.

— Нали потвърдиха, че Джо е работил там?

— Е, поне дотам се прежалиха. Дошъл от военното разузнаване преди десет години. По тяхна молба. Специално го издирили.

— За какво? — запитах аз.

Финли безпомощно сви рамене.

— Не ми казаха. Точно преди година започнал някакъв нов проект, обаче всичко е строго секретно. Голяма клечка е бил там, Ричър, дума да няма. Да беше чул само как го споменаваха. Все едно че говорят за Господа.

Помълчах. Нищо не знаех за Джо. Нищичко.

— Значи тъй — рекох накрая. — Само това ли изкопчи?

— Не. Продължих да им досаждам, докато се свързах с някоя си Моли Бет Гордън. Случайно да си я чувал?

— Не. Защо, трябва ли?

— Май са били доста близки с Джо — каза Финли. — Стори ми се, че не е било само служебна връзка. Много се разстрои, горката. Порой от сълзи.

— И какво ти каза?

— Нищо. Нямала право. Но обеща да ти каже каквото знае. Заради теб щяла да рискува, защото си малкото братче на Джо.

Кимнах.

— Добре. Това вече е нещо. Кога ще я чуя?

— Позвъни й към един и половина. Обедна почивка, службата ще е празна. Поема голям риск, но ще говори с теб. Така каза.

— Добре — повторих аз. — Нещо друго каза ли?

— Изтърва една дреболия. Джо бил насрочил голямо съвещание. За идния понеделник.

— Понеделник ли? Тоест един ден след неделя?

— Точно така. Май все пак Хъбъл ще се окаже прав. Нещо трябва да стане в неделя или малко по-рано. Каквото и да означава това, Джо навярно е знаел, че дотогава или ще спечели, или ще загуби. Друго не успях да изкопча. Жената рече, че не било редно да разговаря с мен, а наоколо май имаше хора. Тъй че поприказвай с нея, но не се надявай особено, Ричър. Може и да не е в течение. Както усетих, при тях лявата ръка не знае какво върши дясната. Голяма секретност, нали?

— Бюрокрация — промърморих аз. — На кой ли му е притрябвала? Добре, длъжни сме да предположим, че отсега нататък на никого не разчитаме. Поне донякъде. Ще трябва пак да потърсим Пикар.

Финли кимна.

— Той ще помогне с каквото може. Снощи ми се обади. Чарли е на сигурно място с децата. Пикар засега си кротува, но ако ни потрябва, веднага ще дойде.

— Би трябвало да потърси следите на Джо — казах аз. — Джо може да е използвал кола. Идва със самолет от Вашингтон до Атланта, отсяда в хотел и наема кола, нали така? Трябва да я потърсим. Сигурно е пристигнал с нея в четвъртък. Трябва да е захвърлена нейде из областта. А от нея можем да стигнем до хотела. Може нещо да е останало в стаята. Досиета например.

— Пикар няма как да го стори — възрази Финли. — ФБР не се занимава с крадени коли. А и ние не можем, докато Тийл се навърта наоколо.

Вдигнах рамене.

— Налага се. Няма друг начин. Опитай се да баламосаш Тийл. Пробутай му неговата история. Кажи, че според теб онзи затворник, дето е очистил Морисънови, трябва да е пристигнал с наета кола. Кажи, че трябва да се разровиш. Той не може да възрази, иначе сам си проваля играта, нали?

— Добре — каза Финли. — Ще опитам. Може и да излезе нещо.

— Джо трябва да е имал списък с телефони — продължих аз. — Спомняш ли си, че номерът в обувката му беше откъснат от компютърна разпечатка? Тогава къде е останалото? Бас държа, че си лежи там, в хотела — цял списък с номера и Хъбъл е най-отгоре. Значи намираш колата, после притискаш Пикар да издири хотела чрез компанията. Става ли?

— Добре де — каза Финли. — Ще се постарая.

В Йелоу Спрингс завихме по алеята към болницата и пролазихме бавно през гърбиците. Заобиколихме отзад. Спряхме до вратата на моргата. Не ми се влизаше. Джо още лежеше там. Смътно се замислих за погребението. Никога не бях уреждал такова нещо. Морската пехота се погрижи за баща ни, а когато почина майка ни, Джо свърши всичко.

Но все пак излязох от колата и тримата тръгнахме към входа през хладното утро. Запътихме се към схлупената канцелария в дъното. Зад бюрото седеше все същият доктор. Пак с бяла престилка. Пак уморен. Махна ни с ръка да седнем. Този път заех едната табуретка. Не ми се сядаше до факса. Докторът ни огледа един по един. И ние го гледахме.

— Какво си ни приготвил? — запита Финли.

Умореният човек зад бюрото се подготви за отговор. Като че щеше да ни изнася лекция. Взе три папки от купчината отляво и ги пусна пред себе си. Отвори най-горната. Дръпна втората и също я отвори.

— Морисънови. Мистър и мисис.

Пак ни огледа един по един. Финли кимна.

— Изтезавани и убити — продължи докторът. — Ходът на събитията изглежда съвсем ясен. Жената е приведена в безпомощно състояние. Според мен двама мъже държат и извиват ръцете й. Масивни синини от китката до рамото, натискът е увредил някои сухожилия. Очевидно синините са продължавали да растат от момента на хващане до смъртта. Щом кръвообращението спре, петната вече не се променят, нали разбирате?

Кимнахме. Всичко разбирахме.

— Бих казал, че е траяло около десет минути. Десет минути от началото до края. И тъй, жената е в безпомощно състояние. Приковават мъжа за стената. Според мен по това време двамата вече са голи. Преди нападението са били по пижами, нали?

— По халати — поправи го Финли. — Закусвали са.

— Добре де, халатите падат в самото начало. Приковават мъжа за стената, а на практика и за пода, през ходилата. Заемат се с половите му органи. Скротумът е срязан. Аутопсията показва, че жената е била принудена да погълне ампутираните тестиси.

В канцеларията настана тишина. Като в гробница. Роскоу за дълго се втренчи в мен. После се завъртя към доктора.

— Открих ги в стомаха й — поясни той.

Роскоу беше по-бяла и от престилката му. Имах чувството, че всеки миг ще се свлече от столчето. Тя затвори очи и стисна зъби. Беше чула какво са ни готвили снощи.

— Нататък? — подкани Финли.

— Обезобразяват жената — каза докторът. — Накълцват гърдите, половите органи, прерязват й гърлото. После прерязват гърлото на мъжа. Това е последната нанесена рана. Вижда се как артериалният фонтан от шията е покрил всички други кървави петна.

В канцеларията отново се възцари мъртва тишина. За дълго.

— Оръжия? — запитах аз.

Човекът зад бюрото завъртя към мен уморените си очи.

— Без съмнение нещо остро. — Поусмихна се. — Право, дълго около дванайсет сантиметра.

— Бръснач? — подсказах аз.

— Не. Реже като бръснач, но е било двуостро и не толкова гъвкаво.

— По какво съдите?

— Има признаци, че е използвано в двете посоки — каза докторът и размаха ръка. — Ето така. По гърдите на жената. Срязани са и в двете посоки. На тънки ивици.

Кимнах. Роскоу и Финли мълчаха.

— Какво ще ни кажете за другия? — запитах аз. — Столър.

Патологът бутна настрани двете папки и отвори третата.

Беше доста по-дебела. Той погледна нещо и вдигна глава.

— Столър ли му е името? Тук сме го писали неизвестен.

— Пратихме ти факс — каза Роскоу. — Вчера сутринта. Открихме го по отпечатъците.

Патологът се разрови из бумагите по бюрото. Откри смачкан факс. Прочете го и кимна. Задраска върху папката думата „Неизвестен“ и написа „Шърман Столър“. Пак се поусмихна.

— Той ми е подръка още от неделя. Успях да свърша повече работа, нали разбирате? Малко са го изгризали плъховете, но не е нито размазан като първия, нито накълцан като Морисънови.

— И какво можете да ни кажете? — запитах аз.

— Споменахме за два куршума, нали? Относно причината за смъртта нямам какво да добавя.

— А какво друго знаете?

Папката беше прекалено дебела, тъй че едва ли разказваше само как е застрелян и умрял от кръвоизлив. Докторът явно имаше какво да сподели. Той положи пръсти върху листовете и леко притисна. Сякаш търсеше слаба вибрация или четеше брайлова азбука.

— Бил е шофьор на камион.

— Тъй ли?

— Така мисля — каза докторът. Изглеждаше твърдо уверен.

Финли вдигна глава. Това го заинтересува. Много си падаше по дедукцията. Тия фокуси просто го очароваха. Както онзи ден, когато го смаях с догадките си за Харвард, развода и цигарите.

— Продължавай — рече той.

— Добре, ще карам по-кратко — каза патологът. — Открих недвусмислени доказателства. Заседнала работа, понеже има отпусната мускулатура, лоша стойка и сплескан задник. Загрубели ръце, стари петна от дизелово гориво по кожата. Освен това има следи от газьол и по подметките. Лошо хранене с излишък от мазнини, плюс прекалено много сероводород в кръвта и тъканите. Този човек е прекарал живота си на път и непрестанно е дишал отработени газове. Заради газьола реших, че е бил шофьор на камион.

Финли кимна. Аз също. Столър бе влязъл в моргата без документи, без каквито и да било лични вещи освен часовника. Доктора си го биваше. Той ни огледа как кимаме одобрително. Хареса му, но явно имаше още какво да каже.

— Смятам, че от доста време е бил без работа.

— Защо? — запита Финли.

— Защото всички тия белези са стари. Предполагам, че дълго е работил като шофьор, след това е останал без работа. От девет месеца, може би и от година почти не е карал кола. Значи шофьор на камион, но безработен.

— Добра работа, докторе — каза Финли. — Имаш ли копие от всичко това?

Докторът побутна през бюрото дебел плик. Финли се пресегна да го вземе. После всички станахме. Исках да си вървя. Не ми се влизаше в моргата. Не ми се гледаха повече трупове. Роскоу и Финли усетиха какво мисля и кимнаха. Изнизахме се, като че закъсняваме за важна работа. Докторът не ни задържа. Беше виждал много хора да се изнизват оттук точно по същия начин.

Седнахме в колата на Роскоу. Финли отвори дебелия плик и извади данните за Шърман Столър. Натъпка ги в джоба си.

— Засега това е наше — каза той. — Може и да ни отведе донякъде.

— Аз ще поискам протокола от Флорида — обади се Роскоу. — И сигурно ще му намерим адреса. Около един шофьор има цял куп документи, нали? Профсъюз, здравно осигуряване, квалификация. Няма да е много трудно.

По пътя за Маргрейв всички мълчахме. В участъка заварихме само дежурния. Обедна почивка в Маргрейв, обедна почивка и във Вашингтон. Една и съща часова зона. Финли измъкна от джоба си листче, подаде ми го и отиде да пази пред кабинета. Аз влязох да позвъня на жената, която навярно бе обичала брат ми.

Номерът, който ми даде Финли, се оказа пряк телефон на Моли Бет Гордън. Тя вдигна още от първия сигнал. Представих се. Жената отсреща се разплака.

— Гласът ви е като на Джо — каза тя.

Не отговорих. Не исках да губим време за спомени. А едва ли и тя искаше, след като нарушаваше правилата и рискуваше да я чуят. Би трябвало просто да ми каже каквото знае и да затвори.

— Какво е търсил Джо в Маргрейв? — запитах аз.

Чух как подсмръкна, после гласът й се проясни.

— Водеше разследване. Не знам подробности.

— Все пак в каква област? — настоях аз. — Какво работеше?

— Не знаете ли?

— Не — казах аз. — За жалост трудно се свързвахме. Ще трябва да ми разкажете отначало.

Тя мълча дълго.

— Добре. Не бива да ви го казвам. Вие сте външно лице. Но ще ви кажа. Фалшификати. Джо отговаряше за борбата срещу фалшификаторите.

— Фалшификати ли? Искате да кажете фалшиви пари?

— Да — каза тя. — Той беше завеждащ отдел. Управляваше цялата дейност. Беше невероятен, Джак.

— Но защо е дошъл в Джорджия?

— Не знам. Наистина не знам. Но смятам да открия. Имам достъп до файловете му. Знам каква парола използваше.

Ново мълчание. Бях узнал нещо важно за Моли Бет Гордън. Имал съм доста работа с компютърни пароли. Като всеки военен полицай. Познавам психологическата страна на нещата. Повечето хора допускат сериозни грешки. Най-често записват думата на листче и го лепват върху монитора. По-умните не го правят, но използват името на жена си, на кучето, на любимата си кола или отбор, на острова, където са прекарали медения месец или са чукали секретарката си. Онези, които се смятат за хитреци, използват цифри, но избират рождения си ден, деня на сватбата или нещо подобно. Узнаеш ли нещо повече за човека, имаш доста добри шансове да откриеш паролата.

Но с Джо такъв номер не би минал. Той беше професионалист. Бе работил дълги години във военното разузнаване. Паролата му трябваше да е хаотична смес от цифри, препинателни знаци, главни и малки букви. Абсолютно непробиваема. Моли Бет Гордън можеше да я знае само от Джо. Друг начин нямаше. Значи наистина й е вярвал. Били са близки. Помъчих се да говоря сърдечно.

— Моли, това ще е чудесно. Нямаш представа колко ми трябва тази информация.

— Знам, че ти трябва — каза тя. — Надявам се да я получа утре. Ще ти позвъня при първа възможност. Веднага щом открия нещо.

— Да не би тук да печатат фалшиви пари? — запитах аз. — Може ли около това да се върти цялата работа?

— Не. Не става така. Не и в Щатите. Всички тия филми, където дребосъци със зелени козирки печатат банкноти в тайни подземия, са чиста глупост. Просто не става. Джо ги отряза. Брат ти беше гений, Джак. Още преди години той въведе процедури за продажбата на специални хартии и мастила, тъй че ако някой рече да започне, хващаме го след няколко дни. Сто процента гаранция. В Щатите днес просто не се фалшифицират пари. Джо сложи край на това. Всичко се върши в чужбина. Колкото и фалшиви пари да намерим, все се оказват внесени отвън. С това се беше захванал Джо. С международните фалшификатори. Не знам защо е бил в Джорджия. Наистина не знам. Но утре ще разбера, обещавам ти.

Продиктувах й номера на участъка и строго заръчах да разговаря единствено с мен, Роскоу и Финли. После тя бързо затвори, като че някой бе влязъл при нея. Седях и се мъчех да си представя как ли изглежда.

Тийл пак беше в участъка. Заедно с Клайнър старши. Стояха до бариерата, привели глави един към друг. Клайнър говореше с Тийл досущ като с Ено в закусвалнята. Сигурно се разправяха за фондацията. Роскоу и Финли бяха до килиите. Отидох нататък. Застанах между тях и заговорих тихо:

— Фалшификати. Свързано е с фалшиви пари. Джо е управлявал борбата срещу фалшификаторите. Да сте чували нещо подобно по тия места? Каквото и да било.

Двамата свиха рамене и поклатиха глави. Чух как вратата изсъска. Озърнах се. Клайнър излизаше. Тийл идваше към нас.

— Време е да изчезвам — рекох аз.

Минах край Тийл и се отправих към вратата. Клайнър стоеше на паркинга до черния пикап. Чакаше ме. Усмихна се. Зърнах вълчите му зъби.

— Моите съболезнования — изрече той.

Говореше тихо, културно. Образован човек. Фъфлеше едва доловимо. Гласът някак не пасваше на грубоватата селска външност.

— Май сте раздразнили сина ми — добави той.

Гледаше ме. Нещо пламтеше в очите му. Свих рамене.

— Хлапакът пръв ме раздразни.

— Какво е направил? — рязко запита Клайнър.

— Живее и диша — казах аз.

Обърнах му гръб и тръгнах през паркинга. Клайнър се качи в пикапа. Включи двигателя и подкара на север. Аз тръгнах на юг. Надолу, към къщата на Роскоу. Малко по-малко от километър в хладния есенен ден. Десетина минути бърз ход. Взех бентлито от гаража. Подкарах нагоре към града. Щом излязох на главната улица, намалих скоростта. Надничах под пъстрите навеси, докато най-сетне открих магазина за конфекция през три врати северно от бръснарницата. Паркирах отпред и влязох. С част от парите на Чарли Хъбъл купих от мрачния продавач риза, панталони и сако. Сакото беше памучно, светлокафяво, почти официално — във всеки случай по-официална дреха не бих облякъл. Вратовръзка не ми трябваше. Преоблякох се в пробната. Прибрах старите дрехи и мимоходом ги метнах в багажника.

Отскочих до бръснарницата. По-младото старче тъкмо излизаше. Спря и леко ме хвана за ръката.

— Как ти е името, синко?

Не виждах защо да крия.

— Джак Ричър.

— Случайно да имаш приятели латиноамериканци?

— Не — казах аз.

— Е, сега вече си имаш. Две момчета те търсят навсякъде.

Погледнах го по-внимателно. Той гледаше улицата.

— Кои бяха?

— За пръв път ги виждам — каза старецът. — Дребни момчета с шарени ризи и кафява кола. Обикалят и разпитват за Джак Ричър. Рекохме им, че не знаем никакъв Джак Ричър.

— Кога беше това?

— Тая сутрин. След закуска.

Кимнах.

— Добре. Благодаря.

Старецът ми отвори вратата.

— Влизай. Моят човек ще те обслужи. Ама днес не го бива много. Старее.

— Благодаря — повторих аз. — Пак ще се видим.

— Дано, синко, дано.

Той тръгна по главната улица, а аз влязох в бръснарницата. Вътре беше колегата му. Съсухреното старче, чиято сестра бе пяла с Блейк Слепеца. Нямаше други клиенти. Кимнах му и седнах на стола.

— Добро утро, приятелю — каза старчето.

— Помниш ли ме? — изненадах се аз.

— Че как иначе. Ти ни беше последният клиент. Не е идвал друг, та да ме разсее.

Поръчах бръснене и старчето се зае да разбива пяната.

— Значи съм ви последният клиент? — рекох аз. — Това беше в неделя. Днес е вторник. Винаги ли сте толкова зле с бизнеса?

Старчето спря и разсеяно махна с бръснача.

— От години е зле. Кметът Тийл не ще да влиза при нас, а щом старият кмет не ще, и другите бели не искат. Освен стария мистър Грей от участъка, той беше точен като часовник, идваше по три-четири пъти седмично, додето взе, че се обеси, Господ да се смили над душата му. Ти си първото бяло лице тук от февруари насам, да, сър, няма грешка.

— А защо кметът не идва? — запитах аз.

— Има си проблеми човекът — отвърна старчето. — Май не му се ще да седи тук под чаршафа, а отпред някакъв негър да стиска бръснач. Сигурно се бои да не стане някоя поразия.

— Може ли да стане?

Старчето се изкиска.

— Според мен има сериозен риск. Задник такъв.

— Значи имате черни клиенти колкото да свържете двата края — рекох аз.

Старчето ми метна чаршафа и пак се захвана с четката.

— И без клиенти я караме някак, мой човек.

— Тъй ли? — запитах аз. — Как така без клиенти?

— Взимаме пари от общината.

— Гледай ти! Колко пари?

— Хиляда долара.

— Кой ви ги дава?

Старчето почна да ме стърже с бръснача. Ръката му леко трепереше.

— Фондацията „Клайнър“ — прошепна то. — Общинската програма. Целеви заем. Всички търговци го получават. Вече пета година.

Кимнах.

— Не е зле. Но хиляда долара на година не ви оправят. По-добре е, отколкото среден пръст, но ви трябват и клиенти, нали така?

Просто бъбрех, както е прието в бръснарниците. Но старчето изпадна в див възторг. Цялото се тресеше от смях. Едва успя да довърши бръсненето. Гледах го в огледалото. Голям късмет щеше да е след снощни някой да ми пререже гърлото по случайност.

— Не бива да ти го казвам, мой човек — прошепна старчето. — Ама щом си приятел на сестра ми, ще ти разкрия голяма тайна.

Съвсем се беше объркал човекът. Нямах нищо общо със сестра му. Дори не я познавах. Той ми каза за нея, и толкоз. Сега стоеше пред мен с бръснача. Гледахме се през огледалото. Също както с Финли в дрогерията.

— Не са на година — прошепна старчето. После се наведе до ухото ми. — Хиляда долара седмично.

Затропа с крак и се разкиска като демон. Напълни мивката и ме изплакна. Сложи ми гореща кърпа. Накрая дръпна чаршафа с жест на фокусник и се изкиска отново:

— Затова хич не ни трябват клиенти.

Платих и си излязох. Старчето беше смахнато.

— Много поздрави на сестра ми — подвикна то подир мен.

17

До Атланта имаше към седемдесет километра и пътят ми отне почти час. Магистралата ме въведе право в града. Подкарах към най-високите сгради. Щом взеха да се мяркат мраморни фоайета, зарязах колата, отидох до първия ъгъл и попитах един полицай къде е административният център.

Той ме упъти и след около километър почнах да срещам банка след банка. „Сънрайз Интърнешънъл“ беше в отделна сграда — висока стъклена кула зад малко площадче с фонтан. Отдалеч изглеждаше като в Милано, но входът в подножието на кулата бе облицован с масивен камък — мъчеха се да подражават на Франкфурт и Лондон. Да покажат, че това е солидна, голяма банка. Във фоайето имаше кожени мебели и тъмен килим. Дежурната секретарка седеше зад махагоново бюро. Сякаш бях попаднал в тих хотел.

Попитах за кабинета на Пол Хъбъл и дежурната взе да прелиства дебел справочник. Извини се, че била нова и още не ме познавала, затова бих ли се съгласил да почакам, докато провери. Набра някакъв номер и заговори тихичко. После закри микрофона с длан.

— По какъв въпрос, ако обичате?

— Приятели сме — казах аз.

Тя пак каза нещо по телефона и ме упъти към асансьора. Чакали ме в приемната на седемнайсетия етаж. Влязох, натиснах бутона и се отправих нагоре.

Седемнайсетият етаж се оказа още по-лъскав от фоайето. Беше си направо клуб за аристократи — сумрачен, с разкошен килим и дървена ламперия. Пълен с антики и стари картини. Докато си проправях път, вратата в дъното се отвори и насреща излезе някакъв тип със строг костюм. Ръкувахме се и той ме отведе в малко преддверие. Представи се като завеждащ нещо си, после седнахме.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.

— Търся Пол Хъбъл.

— Мога ли да знам защо?

— Той ми е стар приятел — казах аз. — Беше споменал, че работи при вас, та сега на минаване през Атланта рекох да се отбия.

Човекът кимна. Наведе очи.

— Разбирате ли, мистър Хъбъл вече не работи тук. За жалост трябваше да се лишим от услугите му преди осемнайсет месеца.

Кимнах мълчаливо. Седях, гледах човека с костюма и чаках. Малко мълчание щеше да му развърже езика. Почнех ли да разпитвам направо, можеше да се стегне. Да се престори на тайнствен. Но усещах, че е бъбрив. Такива са повечето директори. Дай им само възможност, умират да те впечатлят. Затова седях кротко и чаках. Онзи взе да се извинява, защото ме смяташе за приятел на Хъбъл.

— Не беше по негова вина, разбирате ли? Вършеше чудесна работа, само че в област, която напуснахме. Стратегическо делово решение. Крайно неприятно за засегнатите, но какво да се прави.

Кимнах, сякаш всичко ми бе ясно.

— Отдавна не се бяхме чували. Не знаех. Всъщност дори не знам с какво точно се занимаваше тук.

Усмихнах му се. Влизах в ролята на кротък невежа. Когато си в банка, това не е много трудно. Озарих го със скромна, любопитна усмивка. Гарантирано развързва бъбривите езици. Неведнъж съм опитвал.

— Той работеше в операциите на дребно — каза човекът. — Наложи се да ги прекратим.

Въпросително вдигнах вежди.

— На дребно?

— Директна банкова дейност — обясни той. — Нали знаете, пари в брой, чекове, заеми, индивидуални клиенти.

— И вие я прекратихте? Защо?

— Твърде скъпо излиза — каза той. — Много разходи, малки печалби. Трябваше да се освободим.

— И Хъбъл е работил в това направление? — запитах аз.

Той кимна.

— Мистър Хъбъл завеждаше кешовия отдел. Важна длъжност. Беше много добър служител.

— Какво точно вършеше?

Човекът не знаеше как да обясни. Явно се чудеше откъде да започне. Един-два пъти отвори уста и пак я затвори.

— Разбирате ли от пари в брой? — запита накрая.

— Имам от тях — казах аз. — Но не знам дали ги разбирам.

Той стана и с елегантен жест ме покани да отида до прозореца. Загледахме се към минувачите, които крачеха седемнайсет етажа по-долу. Той посочи един човек с тъмен костюм.

— Да вземем този джентълмен. Разрешете ми няколко предположения. Вероятно живее в извънградската зона, има някъде вила, две големи ипотеки, две коли, пет-шест осигурителни фонда, пенсионни вноски, известен брой акции, вноски за колеж на децата, няколко кредитни карти. Обща стойност около половин милион, ако не възразявате.

— Тъй да е.

— Но колко пари има в себе си?

— Нямам представа — казах аз.

— Вероятно около петдесет долара. Петдесет долара в кожен портфейл, който струва три пъти повече.

Погледнах го. Не схващах накъде бие. Той разбра и подхвана съвсем търпеливо.

— Американската икономика е нещо огромно. Капиталовложенията и операциите просто не се поддават на изчисление. Трилиони долари. Но само нищожна част от тях се покрива с пари в брой. Онзи джентълмен струва половин милион долара, но само петдесет от тях са кеш. Всичко останало съществува на хартия или в компютрите. Фактът е, че няма кой знае колко пари в оборот. В цялата страна има всичко на всичко около сто и трийсет милиарда долара.

Пак вдигнах рамене.

— Не ми изглежда толкова малко.

Онзи ме изгледа строго.

— А колко са хората? Почти триста милиона. Това прави около четиристотин и петдесет долара в брой на глава от населението. Там е проблемът в операциите на дребно и банките трябва да го преодоляват ден след ден. Четиристотин и петдесет долара е съвсем скромна сума, но ако всички решат да изтеглят по толкова, националните банки тутакси ще се изпразнят.

Той млъкна и ме погледна. Кимнах.

— Добре. Дотук ми стана ясно.

— А повечето пари изобщо не влизат в банките — продължи човекът. — Отиват на хиподрума или в Лас Вегас.

Концентрират се в боравещите само с пари в брой сектори на икономиката. Затова един добър специалист в тази област — а мистър Хъбъл беше от най-добрите — води непрестанна битка, за да привлече колкото се може повече истински долари. Трябва да обикаля и да ги намира. Да знае къде се крият. Да ги надушва. А това не е лесно. В крайна сметка то бе една от причините операциите на дребно да излязат толкова скъпи. Затова се оттеглихме. Поддържахме дейността, докато бе възможно, но накрая трябваше да я закрием. Наложи се да освободим мистър Хъбъл. За съжаление.

— Имате ли представа къде работи сега? — запитах аз.

Той поклати глава.

— Боя се, че не.

— Все някъде трябва да работи, нали? — настоях аз.

Онзи пак поклати глава.

— Професионално погледнато, просто изчезна. Не е в банка, сигурен съм. Нито веднъж не ни потърсиха за препоръки. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Ако работеше в банковата сфера, щях да знам, уверявам ви. Сигурно се е заел с нещо друго.

Свих рамене. Следата на Хъбъл бе отдавна изстинала. А разговорът с банкера приключи. Жестовете му го подсказваха. Привеждаше се напред, готов да стане и да си тръгне. Станах едновременно с него. Благодарих за вниманието. Стиснах му ръка. Тръгнах покрай сумрачните антики към асансьора. Натиснах най-долното копче и след малко излязох навън в сивия ден.

Всичките ми предположения се оказваха грешни. Досега си представях Хъбъл като банкер, затънал в работа чак до ушите. Е, може да замижи за някоя мътна комбина, да бръкне тук-там в меда. Евентуално да подпише пет-шест фалшиви цифри. Като го попритиснат. Замесен, използван, изцапан, но не чак толкова важен. Той обаче не беше банкер. Вече от година и половина. Беше престъпник. С осемчасов работен ден. Вътре в комбината. Не откъм края, а в най-дълбокото.

Върнах се в Маргрейв. Спрях пред участъка и влязох да търся Роскоу. Тийл обикаляше из откритата канцелария, но дежурният ми намигна и кимна към архивите в дъното. Роскоу беше вътре. Изглеждаше уморена. Мъкнеше куп стари папки. Усмихна ми се.

— Здрасти, Ричър. Да не си дошъл да ме спасиш от страданията?

— Какво ново? — запитах аз.

Тя захвърли камарата върху един шкаф. Изтръска се и отметна коса. Погледна към вратата.

— Две неща. След десет минути Тийл има среща с ръководството на фондацията. Щом излезе, веднага ще получа факс от Флорида. Освен това чакаме щатската полиция да ни се обади за изоставени коли.

— Намери ли ми пистолет?

Тя кимна. Прехапа устни. Спомняше си защо ми трябва пистолет.

— В бюрото ми е. В кутия. Ще трябва да изчакаме, докато Тийл си тръгне. И не го вади тук, ако обичаш. Никой не знае за него.

Излязохме от архивите и тръгнахме към кабинета. В участъка беше тихо. Двете резерви от петък седяха пред компютрите и преглеждаха досиета. Навсякъде стърчаха спретнати купчини папки. Правеха се, че търсят убиеца на началника. Забелязах на стената голямо ново табло. Най-отгоре пишеше: Морисън. Беше празно. Никакъв напредък.

Тримата с Финли изчакахме в кабинета. Пет минути. Десет. На вратата се почука и Бейкър подаде глава. Усмихна се. Пак зърнах златния зъб.

— Тийл си тръгна — съобщи той.

Излязохме в общото помещение. Роскоу включи факса и се зае да върти до Флорида. Финли позвъни в щатската полиция да пита за изоставени коли. Минах край Роскоу, седнах на съседното бюро и се опитах да се свържа с Чарли Хъбъл. Набрах номера, който Джо бе скрил в обувката си. Чарли не отговаряше. Някакъв електронен глас ме осведоми, че търсеният телефон е изключен.

Погледнах Роскоу.

— Изключила е проклетия мобифон.

Тя вдигна рамене и се премести по-близо до факса. Финли още разговаряше с щатската полиция. Забелязах Бейкър да се навърта около нашето трио. Станах и отидох при Роскоу.

— Бейкър иска ли да се включи?

— Мисля, че да — каза тя. — Финли го използва като пазач. Да му разкажем ли?

Замислих се, после поклатих глава.

— Не. В такава история колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Върнах се на съседното бюро и отново опитах номера. Никакъв резултат. Търпеливият електронен глас ми повтори, че мобифонът е изключен.

— По дяволите — промърморих аз. — Направо да не повярваш.

Трябваше да разбера къде е ходил Хъбъл от година и половина насам. Чарли би могла да ми подскаже. Кога е ставал сутрин, кога се е прибирал, забелязвала ли е разписки за пътна такса, сметки от ресторанти или нещо подобно. А можеше и да си е спомнила нещо, свързано с идната неделя или плурибус. Можеше да ми подскаже идея. Нуждаех се от идеи. Отчаяно се нуждаех. А тя бе изключила проклетия телефон.

— Ричър — обади се Роскоу. — Получих факса за Шърман Столър.

Държеше две-три страници плътен текст.

— Чудесно — казах аз. — Дай да видим.

Финли остави телефона и се приближи.

— Щатските момчета ще позвънят пак. Може и да имат нещо за нас.

— Чудесно — повторих аз. — Май ни потръгна.

Пак се върнахме в кабинета. Сложихме листовете върху бюрото и се наведохме над тях. Оказаха се протокол за задържане от полицейския участък в Джаксънвил, Флорида.

— Знаете ли, че Блейк Слепеца е родом от Джаксънвил? — попитах аз.

— Кой е Блейк Слепеца? — рече Роскоу.

— Певец — каза Финли.

— Китарист — поправих го аз.

В протокола като че нямаше нищо особено. В дванайсет без четвърт през една септемврийска нощ преди две години полицейски патрул спрял Шърман Столър за превишена скорост на моста над реката между Джаксънвил и Джаксънвил Бийч. Столър карал малък камион с тринайсет километра над допустимото. Избухнал и се държал извънредно грубо към полицаите от патрула. Това ги накарало да го арестуват по подозрение, че е употребил алкохол. В централното управление на Джаксънвил го фотографирали, взели му отпечатъци и претърсили както него, така и камиона. Представил се като професионален шофьор, живеещ в Атланта.

У Шърман не било открито нищо особено. Камионът бил претърсен от полицаи и кучета, също без резултат. Вътре имало само двайсет кашона с новички климатици, предназначени за износ с кораб от Джаксънвил Бийч. Всички кашони били запечатани, върху тях имало емблемата на производителя и серийни номера.

След като му прочели правата, Столър поискал да се обади по телефона. Двайсет минути по-късно пристигнал адвокат на име Перес от уважаваната местна кантора „Закарайъс Перес“, а след още десет минути Столър излязъл на свобода. От арестуването до освобождаването му минали едва петдесет и пет минути.

— Интересно — промърмори Финли. — Полунощ, човекът е на петстотин километра от дома си, а намира адвокат за двайсет минути. И то от уважавана фирма. Ама че шофьор!

— Познат ли ти е адресът в Атланта? — обърнах се аз към Роскоу.

— Мисля, че не — каза тя. — Но мога да разбера къде е.

Вратата се открехна и Бейкър отново подаде глава.

— Обаждат се от щатската полиция. Май имат кола за вас.

Финли погледна часовника си. Реши, че имаме време, преди Тийл да се върне.

— Добре. Прехвърли ги тук, Бейкър.

После вдигна слушалката и зачака. Надраска нещо на листче и благодари. Накрая затвори телефона и се изправи.

— Да вървим.

Бързо се изнизахме от управлението. Искахме да изчезнем преди връщането на Тийл. Бейкър ни гледаше как излизаме.

— Какво да кажа на Тийл? — подвикна той след нас.

— Кажи му, че сме открили колата — отвърна Финли. — Онази, с която бившият затворник е пристигнал у Морисън. Кажи му, че кълбото почва да се разплита.

Този път зад волана седеше Финли. И той като Роскоу караше шевролет без отличителни знаци. Измъкнахме се от паркинга и завихме на юг. Прелетяхме през градчето. Разпознах първите няколко километра — отивахме към Йелоу Спрингс. По-нататък обаче хванахме някакъв тесен път на изток. Той водеше към магистралата и свършваше на нещо като работна площадка точно под нея. Наоколо имаше варели и купища асфалт. И кола. Преобърната встрани от пътя. И опожарена.

— Забелязали я в петък сутринта — каза Финли. — В четвъртък не е била тук, сигурни са. Може да е колата на Джо.

Огледахме я много внимателно, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Беше изгоряла напълно. Оставаха само железариите. Не можахме дори да разберем каква марка е. Финли смяташе, че по форма изглежда произведена от „Дженеръл Мотърс“, но догадките му спряха дотук. Обикновена лимузина със средни размери — отиде ли си боята и тапицерията, не можеш да различиш буика от шевролет или понтиак.

Накарах Финли за подпре предната броня и пропълзях под преобърнатия двигател. Търсех серийния номер. Наложи се да изстържа доста сажди, но накрая разчетох повечето цифри. Измъкнах се и ги продиктувах на Роскоу.

— Как ти се струва? — запита Финли.

— Може и да е тя — отвърнах аз. — Да речем, че я е наел в четвъртък вечер от аерогарата в Атланта с пълен резервоар. Идва до складовете при отклонението, става каквото става и някой я докарва тук. От горивото са използвани само десетина литра. Останало е предостатъчно за пожара.

Финли кимна.

— Логично звучи. Но трябва да са били местни момчета. Мястото е разкошно за укриване на кола, нали? Спираш горе на магистралата, буташ колата по насипа, слизаш и я подпалваш. После скачаш при другия, който вече те чака долу, и отпрашвате. Но само ако познаваш пътя. А само местен човек ще знае за такъв път, нали?

Оставихме обгорелите останки на място. Върнахме се в участъка. Дежурният сержант чакаше Финли.

— Тийл иска веднага да идеш в кабинета — рече той.

Финли изръмжа и тръгна нататък, но аз го хванах за лакътя.

— Забаламосай го нещо. На Роскоу й трябва време да се обади за номера.

Той кимна и продължи към кабинета. Ние с Роскоу седнахме зад бюрото. Тя посегна към телефона, но аз я удържах и прошепнах:

— Дай ми пистолета. Докато Тийл се разправя с Финли.

Тя кимна и се озърна. Седна и откачи ключовете от колана си. Отключи бюрото и издърпа най-долното чекмедже. Кимна към една плоска картонена кутия. Взех я. Беше архиварска кутия за документи, дълбока около пет сантиметра. Пресованата хартия върху капака имитираше дърво. Най-горе някой бе изписал едно име. Грей. Пъхнах кутията под мишница и кимнах на Роскоу. Тя бутна чекмеджето навътре и пак заключи.

— Благодаря — казах аз. — А сега се обади за номера, ако обичаш.

Тръгнах към изхода и отворих с гръб масивната стъклена врата. Отидох с кутията до бентлито. Сложих я върху покрива и отключих. Метнах кутията на дясната седалка и се настаних зад волана. После я взех в скута си. На стотина метра от мен по пътя бавно се зададе кафява кола.

Вътре имаше двама латиноамериканци. Колата бе същата, която видях вчера пред дома на Хъбъл. Същите хора.

Сигурен бях. На седемдесет-осемдесет метра от участъка колата спря. Зърнах я как се отпусна, когато изключиха двигателя. Двамата не излязоха. Просто си седяха на разстояние и гледаха паркинга пред управлението. Струваше ми се, че гледат право в мен. Новите приятели май ме бяха намерили. След цяла сутрин издирване. Вече можеха да не търсят. Сега кротуваха. Седяха си и гледаха. Пет минути аз също ги гледах. Нямаше да излязат. Ясно беше, че са решили да чакат. Тогава насочих вниманието си към кутията.

Вътре нямаше нищо друго освен кутия патрони и пистолет. Страхотно оръжие. Автоматичен „Пустинен орел“. Имал съм работа с такова нещо. Израелско производство. Получаваме ги в замяна на разните помощи, дето им пращаме. Извадих пистолета. Много тежък, с трийсет и пет сантиметрово дуло, а общо на дължина беше почти половин метър. Пълнител за осем патрона, четирийсет и четвърти калибър. Осем патрона „Магнум“. Определено не бих го нарекъл изтънчено оръжие. Куршумът тежи двойно повече от полицейския трийсет и осми калибър. Напуска цевта със свръхзвукова скорост. По сила на удара може да си съперничи с влакова композиция. Никаква изтънченост. Виж, патроните са проблем. Има две възможности. Ако заредиш куршум със стоманена сърцевина, той спокойно пронизва врага и може да очисти още някого на стотина метра. Ако пък вземеш оловен куршум, правиш в човека дупка колкото кофа за смет. Както си решиш.

Куршумите в кутията бяха само оловни. Нямах нищо против. Проверих оръжието. Жестоко, но добре поддържано. Всичко действаше както трябва. На дръжката беше гравирано име. Грей. Същото както върху кутията. Мъртвият детектив, предшественикът на Финли. Който се бе обесил миналия февруари. Реших, че трябва да е бил колекционер. Това не беше служебното му оръжие. Нито една полиция на света не би разрешила някому да използва по служба такава гаубица. Прекалено много тежи.

Сложих осем патрона в пистолета на мъртвия детектив. Останалите прибрах в кутията и я оставих на пода. Заредих пистолета и спуснах предпазителя. Готов и под ключ, както казват полицаите. Пести част от секундата преди първия изстрел. Може да ти спаси живота. Пъхнах го в жабката. Едва се побра.

Известно време наблюдавах двамата в колата отсреща. Продължаваха да ме зяпат. Гледахме се от седемдесет-осемдесет метра разстояние. Бяха се настанили удобно. Но през цялото време ме държаха под око. Излязох от бентлито и пак заключих. Върнах се до участъка и дръпнах вратата. Озърнах се към латиноамериканците. Още си бяха там. Не ме изпускаха.

На бюрото си Роскоу говореше по телефона. Махна ми с ръка. Изглеждаше развълнувана. Погледнах вратата в дъното. Само дано Тийл не излезе, преди да е свършила.

Роскоу тъкмо остави слушалката, и кметът излезе. Беше червен като домат. Тръгна през общото помещение, тропайки с тежкия си бастун. Озърна се яростно към празното табло. Финли подаде глава от кабинета и ми кимна да вляза. Погледнах Роскоу, свих рамене и отидох да видя за какво му трябвам.

— Да не сте се сдърпали? — запитах аз.

Финли се разсмя.

— Баламосах го. Питаше за какво търсим някаква си кола. Няма такава работа, викам. Заръчахме на Бейкър да предаде, че излизаме за малко с колата. Сигурно нещо не е разбрал.

— Внимавай, Финли — казах аз. — Тук убиват хора. Работата е много дебела.

Той сви рамене.

— Просто взе да ми писва. Малко майтап не пречи, нали?

Беше оцелял двайсет години в Бостън. Кой знае, може би и сега щеше да оцелее.

— Какво става с Пикар? — запитах аз. — Да си го чувал наскоро?

— Не. Чака да го потърсим.

— Има ли вероятност да ни е пратил две момчета?

Финли поклати глава. Беше категоричен.

— В никакъв случай. Първо щеше да се обади. Защо?

— Някакви двама разглеждат участъка — казах аз. — Дойдоха преди десетина минути. С кафява кола. Вчера минаха покрай Хъбъл, а тая сутрин са разпитвали за мен из целия град.

Той пак поклати глава.

— Не са от неговите. Пикар би ми казал.

Роскоу влезе и затвори вратата. Подпря я с длан, сякаш очакваше Тийл да нахълта след нея.

— Свързах се с Детройт — съобщи тя. — Колата е понтиак. Доставен преди четири месеца. Голяма поръчка от някаква компания за коли под наем. Сега проверяват по документите. Казах им да се свържат с Пикар в Атланта. В компанията сигурно знаят къде е наета колата. Може да мръднем още малко напред.

Имах чувството, че се приближавам към Джо. Сякаш долавях далечно ехо.

— Чудесно — казах аз. — Добра работа, Роскоу. Сега изчезвам. Среща пак тук, в шест вечерта. Вие двамата стойте заедно, бива ли? Пазете се взаимно.

— А ти къде отиваш? — запита Финли.

— Ще се поразходя из нивите.

Оставих ги в кабинета и тръгнах към изхода. Бутнах вратата и излязох. Погледнах към пътя на север. Колата още си беше там, на седемдесет-осемдесет метра от участъка. Двамата бяха вътре. Гледаха ме. Отидох до бентлито. Отключих и седнах зад волана. Напуснах паркинга и поех към областното шосе. Широк, плавен завой. Бавно минах край двамата и продължих на север. В огледалото зърнах как кафявата лимузина потегли. Излезе на шосето. Ускори и се лепна за мен. Сякаш я влачех с невидимо въже. Намалих скоростта и тя стори същото. Ускорих — не изостана. Като в детска игра.

18

Минах покрай закусвалнята и се отдалечих от града. Онези с кафявата кола ме следваха. На петдесетина метра. Дори не опитваха да се прикрият. Просто караха подир мен.

Гледаха право напред. Свърнах на запад по пътя за Уорбъртън. Намалих скоростта. Колата ме следваше. Все на същото разстояние. Отправихме се на запад. Освен нас нищо не помръдваше чак до хоризонта. В огледалото виждах двамата преследвачи. Гледаха ме. Ниското следобедно слънце ги огряваше като прожектор. Медните лъчи правеха цветовете още по-ярки. Млади, спретнати латиноамериканци с пъстри ризи и черни коси. Приличаха си като близнаци. Не изоставаха нито за миг.

Карах така десет-дванайсет километра. Търсех подходящо място. Тук-там се отделяха прашни, неравни пътища. Всички водеха към нивите. Лъкатушеха напосоки и чезнеха. Не знаех накъде водят. Може би към площадки, където фермерите подготвят машините за прибиране на реколтата. Търсех един определен път, който бях забелязал преди. Той водеше към малка горичка, вдясно от пътя. Единственото прикритие на километри наоколо. Бях я зърнал от затворническия автобус в петък. И още веднъж на връщане от Алабама. Малка, гъста горичка. Тази сутрин тя сякаш се рееше над мъглата. Овална група дървета, недалеч вдясно от пътя. Грубият коловоз стигаше до нея, заобикаляше я и пак се връщаше.

Най-сетне я забелязах в далечината. Дърветата мътно се мержелееха на хоризонта. Подкарах нататък. Отворих жабката и измъкнах грамадния пистолет. Сложих го на съседната седалка. Двамата продължаваха да ме следват. На същото разстояние. Когато до горичката остана по-малко от половин километър, аз превключих на втора и настъпих газта. Старата кола хлъцна и се понесе напред. Рязко завъртях волана и заподскачах по коловоза. С пълна скорост свърнах зад дърветата. Заковах на място. Грабнах пистолета и изхвръкнах навън. Оставих вратата отворена, сякаш съм изскочил, за да избягам към горичката.

Но всъщност сторих обратното. Тръгнах надясно. Тичешком заобиколих предницата, навлязох на пет-шест метра във фъстъчената нива и се залепих за земята. Пропълзях между храстите, докато стигнах точно срещу мястото, където трябваше да спрат онези двама. Притиснах се към влажната червена пръст под хилавите храстчета. После зачаках. Предполагах, че се изостанали с шейсет-седемдесет метра. Не бяха повторили внезапната ми маневра. Вдигнах предпазителя. Сетне чух кафявия им буик. През бученето на двигателя чух как скърцат ресорите. Колата изскочи на пътя пред мен. Спря зад бентлито, очертана на тъмния фон на дърветата. Бях на пет-шест метра от нея.

Момчетата се оказаха сравнително умни. Срещал съм и далеч по-некадърни. Единият бе слязъл още преди да отбият. Мислеше, че съм в горичката. Възнамеряваше да ме нападне в гръб. Другият пролази по седалката и се търкулна навън от дясната страна, за да не се вижда откъм дърветата. Беше точно пред мен. Стискаше револвер. Обърна ми гръб и коленичи в калта, мислейки, че колата го прикрива. Надникна през буика към горичката. Трябваше да го размърдам. Не исках да е до колата. Рискувах да я повредя, а трябваше да остане в изправност.

Те се пазеха от горичката. Тъкмо това целях. Откъде накъде ще карам сума ти километри към единствените дървета в околността, само за да се скрия сред нивите ли? Класическа уловка. И те се хванаха. Онзи зад колата продължаваше да се взира в дърветата. Аз го гледах в гръб. Затаих дъх и се прицелих. Партньорът му лазеше нейде из горичката да ме търси. Скоро щеше да излезе на открито.

Появи се след около пет минути. Вървеше с протегнат напред револвер. Заобиколи буика откъм багажника. Гледаше да не се приближава до бентлито. Приклекна до своя партньор и двамата се спогледаха с недоумение. После взеха да се озъртат към моята кола. Сигурно подозираха, че лежа на пода или се спотайвам отпред, до масивния хромиран радиатор. Онзи, който току-що бе излязъл от горичката, запълзя напред, като се стараеше да остави буика между себе си и дърветата. Надничаше под бентлито с надежда да види краката ми.

Обиколи пълзешком цялата кола. Чувах го как пъхти и се задъхва, докато лази на лакти. Върна се пак пълзешком и клекна до другия. Двамата минаха настрани и се изправиха до буика. После отидоха да проверят колата ми. Заедно пристъпиха към дърветата и се загледаха в полумрака. Не ме видяха там. Върнаха се и спряха един до друг, очертани на фона на оранжевото небе. Гледаха дърветата и стояха с гръб към нивите — с гръб към мен.

Не знаеха какво да правят. Бяха градски момчета. Може би от Маями. По дрехите личеше, че идват от Флорида. Бяха свикнали с неонови улици и пусти строителни площадки. Знаеха как да действат под мостове или по мръсните паркинги, където никога не минават туристи. Но не знаеха какво да правят с една малка горичка сред хиляди декари фъстъчени ниви.

Прострелях ги в гръб както си стояха. Два бързи изстрела. Високо между лопатките. Гърмежите напомняха взрив на ръчни гранати. Наоколо се разлетяха птици. Над нивите плъзна ехо като от гръмотевичен тътен. Откатът ме блъсна здравата. Двамата се отлепиха от земята и подхвръкнаха напред. Сетне рухнаха по очи оттатък коловоза. Надигнах глава и ги погледнах. Телата им бяха някак безформени и отпуснати, както става, когато животът е отлетял.

Стиснах здраво оръжието и пристъпих към тях. Бяха мъртви. Виждал съм много мъртъвци и тия двамата по нищо не им отстъпваха. Грамадните куршуми ги бяха улучили в горната част на гърба. Където се събират всички артерии и вени, водещи към главата. Дупките от куршуми изглеждаха ужасно. Гледах ги мълчаливо и си мислех за Джо.

Имах още много работа. Върнах се към бентлито. Спуснах предпазителя и метнах пустинния орел на седалката. Отидох до буика и дръпнах ключовете. Отворих багажника. Сигурно се надявах да открия нещо вътре. Не изпитвах и капка жал към двамата. Но щях да се чувствам по-добре, ако намерех нещо. Например малокалибрен пистолет със заглушител. Или галоши и найлонови костюми. Няколко ножа. Такива неща. Но намерих съвсем друго. Намерих Спайви.

Беше мъртъв от няколко часа. Прострелян в челото с куршум трийсет и осми калибър. От упор. Изглеждаше, че дулото е било само на петнайсетина сантиметра от главата му. Потърках с палец кожата около раната. Нямаше сажди, но забелязах прашинки барут, набити в кожата. Не се изтриваха. Подобна татуировка подсказва, че е стреляно отблизо. Петнайсет-двайсет сантиметра. Някой внезапно бе извадил пистолет и дебелият пазач не бе имал време да отскочи.

На брадичката му имаше засъхнал белег от ножа на Морисън. Змийските му очички бяха отворени. Още носеше същата мръсна униформа. Там, където я бях срязал, се виждаше бял космат корем. Спайви беше едър мъжага. За да го натъпчат в багажника, бяха му строшили краката. Вероятно с лопата. А след това ги бяха извили настрани в коленете, за да не стърчат. Гледах го с ярост. Той знаеше и не ми каза. Но онези все пак го бяха убили. Изобщо не ги интересуваше, че е мълчал. Бяха изпаднали в паника. Избиваха всички свидетели, а часовникът бавно отмерваше времето до неделя. Взрях се в мъртвите очи на Спайви, сякаш можех да разчета нещо в тях.

После изтичах при труповете край горичката и ги претърсих. Два портфейла и договор за наемане на кола. Мобифон. Нищо друго. Договорът беше за буика. Нает в понеделник сутринта на аерогарата в Атланта. Значи идваха с ранен полет отнякъде. Прерових портфейлите. Нямаше билети. Шофьорските книжки бяха от Джаксънвил, Флорида. Непознати имена, поразмазани снимки. Кредитни карти. Голяма сума в брой. Прибрах парите. На тях нямаше да им трябват.

Извадих батерията от мобифона и я пъхнах в джоба на единия мъртвец, а апарата в другия. После отмъкнах труповете до буика и ги натъпках при Спайви. Доста се затрудних. Не тежаха много, но провисваха като парцали. Изпотих се въпреки хладното време. Трябваше да ги блъскам с всичка сила, за да запълня малкото място, което оставяше Спайви. Огледах наоколо и намерих револверите им. И двата бяха трийсет и осми калибър. Единият беше напълно зареден. С втория бе стреляно веднъж. Неотдавна, ако се съдеше по миризмата. Метнах револверите в багажника. Намерих обувките на единия. Тежкият куршум буквално го бе изхвърлил от тях. Сложих обувките най-отгоре и затръшнах капака. Върнах се в нивата и намерих мястото, откъдето ги бях застрелял. Поразрових се и открих двете гилзи. Прибрах ги в джоба си.

После заключих буика и го оставих така. Отворих багажника на бентлито и извадих торбата със старите си дрехи. Новите бяха омазани с кръв и червена пръст. Преоблякох се. Смачках на топка окървавените дрехи и ги натъпках в торбата. После я метнах в багажника. Накрая откърших един клон и грижливо изметох всички следи.

Бавно подкарах бентлито към Маргрейв и се опитах да се успокоя. Беше най-обикновена засада, без технически затруднения и сериозна опасност. Имах зад гърба си тринайсет години опит. И насън бих се справил с подобни нещастници. Но сърцето ми биеше по-силно, отколкото се полага, а студената вълна на адреналина ме разтърсваше цял. Защото бях видял Спайви проснат в багажника със строшени крака. Дишах дълбоко и постепенно се успокоих. Дясната ръка ме болеше като ударена с чук. Беше изтръпнала чак до рамото. Пустинният орел имаше страхотен откат. И вдигаше оглушителен шум. Ушите ми още кънтяха от двете експлозии. Но се чувствах добре. Отлично свършена работа. Двама убийци ме бяха проследили до горичката. Повече нямаше да ме следят.

Спрях в крайния ъгъл на паркинга пред участъка. Върнах пистолета в жабката и излязох от колата. Ставаше късно. Здрачът прииждаше. Необятното небе над Джорджия почваше да потъмнява. Придобиваше мастилен оттенък. Показа се и луната.

Роскоу седеше зад бюрото си. Щом ме видя, стана и тръгна насреща. Излязохме отпред. Минахме няколко крачки по-настрани. Целунахме се.

— Нещо ново около колата? — запитах аз.

Тя поклати глава.

— Утре. Пикар се е заел с нея. Прави всичко възможно.

— Добре — казах аз. — Какви хотели има около аерогарата?

Тя изреди списък от имена. Горе-долу същите както около всяка друга аерогара. Избрах първото. После й разказах какво бе станало с момчетата от Флорида. Преди седмица сигурно би ме арестувала за това. Изобщо не би се поколебала да ме тикне на топло. Но сега реагира съвсем различно. Онези четирима, нагазили в нейния дом с гумени галоши, бяха променили представите й за много неща. Тя само кимна и се усмихна с мрачно задоволство.

— Двама по-малко. Браво, Ричър. Те ли бяха?

— За снощи ли питаш? Не. Те са външни хора. Не можем да ги броим в десетката на Хъбъл. Обикновени наемници.

— Биваше ли ги поне? — запита тя.

Свих рамене. Неопределено поклатих ръка.

— Не особено. Поне в случая.

После й разказах какво съм открил в багажника на буика. Тя отново потръпна.

— Значи той е от десетимата? Спайви.

Поклатих глава.

— Не. Не си го представям между тях. И той е бил външен помощник. Никой не би взел такъв плужек за нещо повече.

Тя кимна. Отворих бентлито и извадих пистолета от жабката. Нямаше да се побере в джоба ми. Върнах го пак в архиварската кутия, при патроните. Роскоу я сложи в багажника на шевролета си. Извадих и торбата с изцапани дрехи. Заключих бентлито и го оставих на паркинга.

— Пак ще се обадя на Моли — казах аз. — Прекалено дълбоко нагазих. Трябва ми най-обща информация. Много неща не разбирам.

В участъка беше спокойно, тъй че позвъних от кабинета. Моли вдигна още на втория сигнал.

— Можеш ли да говориш? — запитах аз.

Тя помоли да изчакам и я чух да затворя вратата.

— Още е рано, Джак. До утре нищо не мога да измъкна.

— Трябва ми най-обща информация — казах аз. — Трябва да разбера с какви международни афери се е занимавал Джо. Да знам какво става тук, след като уж всичко се върши в чужбина.

Усетих я как размишлява откъде да започне.

— Добре, най-обща информация. Според мен Джо предполагаше, че цялата дейност се контролира от Щатите. Много е трудно за обясняване, но ще се опитам. Фалшивите пари се печатат в чужбина и най-важното е, че повечето от тях си остават зад граница. Само една малка част пристига в страната, което не представлява сериозен проблем, но, естествено, бихме искали да сложим край на това. Навън обаче нещата са съвсем различни. Знаеш ли колко пари има в Щатите, Джак?

Спомних си какво бях чул от банкера.

— Сто и трийсет милиарда долара.

— Точно така. Но в чужбина има точно два пъти повече. Факт. Хора по цял свят стискат двеста и шейсет милиарда американски долари в брой. На влогове нейде в Лондон, Рим, Берлин, Москва, натъпкани по дюшеци из цяла Южна Америка и Източна Европа, скрити под паркета или зад мазилката, в банки, туристически агенции, навсякъде. И защо?

— Не знам — казах аз.

— Защото доларът е най-сигурната валута в света. Хората вярват в него. Искат го. И, естествено, правителството е безкрайно доволно.

— Вдига им самочувствието, нали?

Чух я как прехвърля телефона в другата ръка.

— Не е въпрос на самочувствие. Просто бизнес. Помисли малко, Джак. Ако в нечие чекмедже в Букурещ лежи банкнота от сто долара, значи някой някога е дал за нея част от националния си капитал. Значи нашето правителство е продало срещу сто долара късче обикновена хартия, намацана със зелено и черно мастило. Добра сделка. И тъй като валутата ни е стабилна, най-вероятно банкнотата ще лежи в Букурещ още дълги години. Съединените щати няма скоро да върнат получения капитал. Докато хората вярват в долара, няма как да загубим.

— И какъв е проблемът?

— Трудно е за обясняване — каза Моли. — Въпрос на вяра и доверие. Едва ли не метафизика. Ако на външния пазар нахлуе вълна от фалшиви долари, това само по себе си няма значение. Но ако хората на тия пазари разберат, става лошо. Защото се стряскат. Губят вяра. Губят доверие. Вече не искат долари. Решават да си тъпчат дюшеците с японски йени или германски марки. А от долара да се отърват. На практика правителството ще бъде принудено за броени дни да изплати външен заем от двеста и шейсет милиарда долара. За броени дни. А това е невъзможно, Джак.

— Лоша работа — казах аз.

— Това е положението. А проблемите са далеч. Всички фалшиви пари се печатат в чужбина и пак там се разпространяват. Така е логично. Фабриките са скрити в някоя далечна страна, където не можем да ги достигнем, а фалшификатите се пробутват на чужденци, които са съвсем доволни, стига хартийката поне малко да прилича на долар. Само най-качествените фалшификати стигат до Щатите.

— Колко са?

Тя замълча и усетих как свива рамене. После въздъхна с подвити устни.

— Не са много. По някой и друг милиард от време на време.

— Някой и друг милиард? На това ли му викаш малко?

— Капка в морето — рече тя. — От макроикономическа гледна точка. В сравнение с мащабите на икономиката, искам да кажа.

— И какво точно вършим по този въпрос? — запитах аз.

— Две неща. Първо, Джо се бъхтеше като луд, за да сложи край. По очевидни причини. Второ, всички тук се правим на балами и се преструваме, че няма такава работа. За да поддържаме вярата.

Кимнах. Вече виждах известен смисъл в стремежа им да пазят тайна.

— Добре. Ами ако се обадя в министерството да попитам какво става?

— Ще отричаме — каза тя. — Ама, моля ви се, ще речем, какво е туй фалшификатор?

Минах през безмълвния участък и отидох в колата при Роскоу. Казах й да кара към Уорбъртън. Когато стигнахме до горичката, вече беше съвсем притъмняло. Луната грееше само колкото да различим дърветата. Побутнах Роскоу да спре. Целунах я и излязох. Заръчах да ме чака в хотела. Потупах покрива на шевролета, после й направих знак да потегли. Тя направи завой и бавно подкара назад.

Тръгнах направо през горичката. Не исках да оставям следи по пътя. Торбата с дрехи ми пречеше. Непрекъснато се закачаше из храсталака. Най-сетне стигнах до буика. Стоеше си непокътнат. Наоколо беше тихо. Отключих и седнах зад волана. Подкарах към пътя. Задният мост непрекъснато стържеше по издатините. Нищо чудно. В багажника трябва да имаше около двеста и петдесет килограма.

Добрах се до пътя и подкарах на изток към Маргрейв. Но не завих наляво по областното шосе, а се отправих на север. Стигнах до магистралата. Отминах складовете и се влях в потока коли за Атланта. Не карах нито бавно, нито бързо. Не исках да бия на очи. Кафявият буик беше съвсем безличен. Незабележим. И такъв исках да си остане.

След един час пътните знаци ме насочиха към аерогарата. Намерих паркинга. Взех си билетче от автоматичната бариера и влязох навътре. Паркингът беше огромен. Идеално място. Намерих свободна площ към средата, на около сто метра от на близкия вход. Избърсах волана и таблото. Излязох с торбата. Заключих буика и си тръгнах.

След минута се озърнах през рамо. Сам не познах къде съм зарязал колата. Къде е най-лесно да скриеш автомобил? На паркинга. Все едно песъчинка на плажа. Буикът можеше да остане с месеци. Никой нямаше да му обърне внимание.

Върнах се към бариерата. В първото срещнато кошче изхвърлих торбата с дрехите. На второто се отървах от билета за паркинга. Изчаках да мине транспортният микробус и се отправих към терминалите за отпътуване. Влязох и потърсих тоалетните. Омотах в книжна кърпа ключовете от буика и ги хвърлих при боклука. После прекосих чакалнята и отново излязох във влажната нощ. Качих се в микробуса на хотела и след малко вече пътувах към срещата с Роскоу.

Заварих я да ме чака в ярко осветеното фоайе. Наех стая и платих в брой. С една от трофейните банкноти. Изкачихме се с асансьора. Стаята беше унила и мрачна, но сравнително просторна. С изглед към аерогарата. На прозорците имаше три слоя стъкло заради шума от самолетите. Въздухът беше застоял.

— Първо да хапнем нещо — казах аз.

— Първо да се изкъпем — възрази Роскоу.

Отидохме да се изкъпем. Душът ни ободри. Насапунисахме се и в крайна сметка се любихме под водните струи. После не исках нищо друго, освен да се просна в леглото. Но и двамата бяхме гладни. Освен това имахме още работа. Роскоу навлече дрехите, които си бе приготвила сутринта. Джинси, блуза, яке. Изглеждаше чудесно. Много женствена и същевременно мъжко момиче.

Изкачихме се с асансьора до най-горния етаж. Ресторантът беше приличен. Със свещи и панорамна гледка към аерогарата. Настанихме се до прозореца. Обслужи ни някакъв усмихнат чужденец. Нахвърлих се на вечерята като невидял. Примирах от глад. Изпих една бира и половин литър кафе. По някое време пак се почувствах човек. Отново платих с пари от убитите. Слязохме долу и купихме от рецепцията карта на Атланта. Отправихме се към колата на Роскоу.

Нощният въздух бе хладен и влажен, с дъх на керосин. Мирис на аерогара. Седнахме в шевролета и разгледахме картата. Потеглихме на северозапад. Роскоу караше, а аз се мъчех да я упътвам. След дълга борба най-сетне стигнахме горе-долу където трябваше. Квартал с ниски къщурки. Място, каквото обикновено виждаш от кацащия самолет. Малки къщички, малки дворчета — едни спретнати, други същински бунища. Стари коли на трупчета. Уличните лампи обгръщаха всичко в жълто сияние.

Намерихме търсената улица. После къщата. Прилично място. Добре поддържано. Чисто и спретнато. Едноетажна къщичка. Дворче с малък гараж. Тясна портичка в телената ограда. Влязохме в двора. Позвънихме. Стара жена открехна вратата и надникна, без да сваля веригата.

— Добър вечер — каза Роскоу. — Търсим Шърман Столър.

Каза го и ме погледна. Всъщност търсехме дома му.

Знаехме къде е Шърман Столър. Беше в моргата на Йелоу Спрингс, на сто километра оттук.

— Кои сте вие? — любезно запита старицата.

— Госпожо, ние сме полицейски служители — отвърна Роскоу. Не казваше цялата истина, но и не лъжеше.

Жената свали веригата и отвори широко.

— Заповядайте. Той е в кухнята. Извинявайте, но вечеря.

— Кой? — запита Роскоу.