2

Спряхме пред вратата на дългата ниска сграда. Бейкър излезе от колата и се огледа. Момчетата от втората двойка застанаха до него. Стивънсън заобиколи нашата кола. Зае позиция срещу Бейкър. Насочи пушката. Добър екип бяха. Бейкър отвори задната врата.

— Добре де, да вървим, да вървим — рече той тихо, почти шепнешком.

Полюшваше се от пети на пръсти и оглеждаше околностите. Аз бавно се завъртях и изпълзях от колата. С белезниците беше ужасно неудобно. Жегата се усилваше. Втората двойка застана зад мен. Отпред беше входът на участъка. Над него имаше дълга каменна плоча със същия надпис: „Полицейско управление на град Маргрейв“. По-долу — двойна стъклена врата. Бейкър дръпна едното крило. Гумените уплътнители изсъскаха. Двамата отзад ме бутнаха вътре. Вратата отново изсъска и се затвори.

Вътре беше прохладно. Бели стени и хромиран метал. Лампите бяха луминесцентни. Приличаше на банка или застрахователна компания. Имаше дори килим. Дежурният сержант стоеше зад дълга преграда. В подобна обстановка би трябвало да запита: „Какво ще обичате, сър?“ Но той си мълчеше. Само ме гледаше. Зад него имаше още доста място. Край ниско широко бюро седеше тъмнокоса жена в униформа. Вкарваше в компютъра данни от някакви папки, но щом влязох, спря и ме погледна. Аз стоях с по един полицай от двете страни. Стивънсън се отдръпна към преградата. Пак се целеше в мен. Дежурният сержант и униформената жена ме зяпаха като невидели. Отвърнах им със същото.

После ме поведоха наляво. Пред една врата наредиха да спра. Бейкър отвори и ме бутнаха в тясно помещение. Беше стая за разпити. Без прозорци. Бяла маса и три стола. Килим. Горе в ъгъла — камера. Климатикът бълваше леден въздух. А аз още бях мокър от дъжда.

Търпеливо изчаках Бейкър да прерови джобовете ми един по един. Вещите ми бавно се струпаха на масата. Снопче банкноти. Малко монети. Разписки, билети, хартийки. Бейкър прегледа вестника и го върна в джоба ми. Хвърли едно око на часовника, но не го свали. Тия работи не го интересуваха. Всичко останало бе изсипано в голям найлонов плик с цип. Плик за хора, носещи в джобовете си много повече от мен. Върху найлона беше залепено бяло етикетче. Стивънсън надраска на него някакъв номер.

Бейкър ми каза да седна. После всички напуснаха стаята. Стивънсън носеше плика с вещите ми. Излязоха, затвориха вратата и чух ключалката да изщраква. Тежък звук на добре смазана машинария. Звук на точност. На голямо стоманено резе. Ако се съдеше по звука, нямаше начин да изляза.

Предполагах, че искат да ме оставят известно време затворен. Обикновено така се прави. Самотата поражда желание да говориш. То пък може да се превърне в желание да признаеш. Брутален арест, последван от един час в изолация — доста добра стратегия.

Но предположенията ми се оказаха погрешни. Нямаха намерение да ме оставят в изолация. Може би тук допускаха втората си дребна тактическа грешка. Бейкър отключи вратата и влезе. Носеше кафе в пластмасова чашка. После кимна на униформената жена да го последва. Същата, дето я бях видял зад бюрото. Тя носеше метално куфарче, което сложи на масата. Отвори го и извади дълга черна табелка с бели пластмасови цифри върху нея.

Подаде ми табелката с онова смутено, малко грубовато съчувствие, което проявяват сестрите в зъболекарски кабинет. Аз я поех с окованите си ръце. Извъртях очи надолу да видя дали не е наопаки, после я вдигнах под брадата си. Жената извади от куфарчето грозен фотоапарат и седна отсреща. За по-стабилно опря лакти върху масата. Приведе се. Гърдите й опряха в ръба. Добре изглеждаше. Черна коса, страхотни очи. Фотоапаратът изщрака и светкавицата ме заслепи. Преди жената да ме помоли, аз се извъртях в профил. Вдигнах табелката пред рамото си и вперих поглед в стената. Фотоапаратът изщрака отново. Завъртях се и й подадох табелката. Тя я пое с неловка усмивка, сякаш казваше: знам, неприятно е, но няма как. Точно като в зъболекарски кабинет.

После извади комплекта за снемане на отпечатъци. Новичко, вече номерирано картонче. Както винаги квадратчетата бяха по-малки, отколкото трябва. На обратната страна имаше два големи квадрата за отпечатъци от дланите. Белезниците усложняваха работата. Бейкър не предложи да ги свали. Жената намаза ръцете ми с мастило. Пръстите й бяха гладки и хладни. Не носеше халка. След това ми подаде тампон. Мастилото се избърса съвсем лесно. Не бях виждал такова досега.

Жената извади касетата и я сложи на масата до картона с отпечатъците ми. После прибра фотоапарата в куфарчето. Бейкър почука на вратата. Ключалката отново изщрака. Жената си събра багажа. Не размениха нито дума. Тя излезе, а Бейкър остана при мен. Затвори вратата и я заключи — вече познавах това изщракване на смазан механизъм. После се облегна назад и ме огледа.

— Шефът пристигна — каза той. — Съветвам те да поговориш с него. Голяма каша се е забъркала. Трябва да изясним нещата.

Не му отговорих. Нямах намерение да изяснявам каквото и да било. Но човекът се държеше културно. С уважение. Затова реших да го проверя. Протегнах ръце към него. Мълчалива молба да свали белезниците. Той застина за момент, после извади ключ и ги разкопча. Закачи ги на колана си. Погледна ме. Аз също го погледнах и отпуснах ръце. Не въздъхнах от облекчение. Не разтърках ожулените си китки. Не исках да влизам в каквито и да било отношения с него. Но все пак проговорих.

— Добре — рекох. — Да вървим при началството.

Отварях уста за пръв път, откакто бях поръчал закуска.

Бейкър видимо се ободри. Почука два пъти на вратата и отвън му отключиха. Той отвори и ми кимна да изляза. Стивънсън чакаше, обърнал гръб на откритата канцелария. Вече не носеше пушка. Вторият екип също бе изчезнал. Положението се нормализираше. Застанаха от двете ми страни. Бейкър леко ме хвана за лакътя. Заобиколихме откритата канцелария и тръгнахме към вратата в дъното. Стивънсън я отвори и ме въведе в просторен кабинет с ламперия от палисандрово дърво.

Зад голямо и скъпо бюро седеше някакъв дебелак. Отзад стърчаха две големи знамена. Отляво беше националният флаг, поръбен в златисто, а дясното трябва да беше щатското знаме на Джорджия. Между тях висеше стенен часовник. Грамадна заоблена антика с махагонова рамка. Личеше, че е полиран десетилетия наред. Вероятно го бяха взели от стария участък, преди да разчистят с булдозери място за новия. Сигурно архитектът бе решил чрез него да придаде исторически вид на новата сграда. Стрелките показваха точно дванайсет и половина.

Докато ме избутваха напред, дебелакът хвърли поглед към мен. Видях го как се понавъси, сякаш се опитваше да ме разпознае. После погледна отново, по-внимателно. Направи презрителна гримаса и заговори с глухо хъхрене, което би трябвало да е крясък, но явно дробовете му не бяха наред.

— Затваряй си гадната уста и сядай на оня стол.

Този дебелак ме изненада. Личеше, че е задник и половина. Просто не подхождаше на видяното досега. Бейкър и неговият екип си гледаха работата. Професионално и ефикасно. Жената с отпечатъците се държеше прилично. Но този дебел полицейски шеф не пасваше в картинката. Имаше мръсна оредяла коса. Потеше се въпреки климатика. Кожата по лицето му беше цялата в червени и сиви петна, както се полага на отпуснат, затлъстял скапаняк. Кръвно налягане до тавана. Задръстени артерии. От пръв поглед си личеше, че е некадърник.

— Казвам се Морисън — изхъхри той, сякаш това ме интересуваше. — Аз съм началник на полицията тук, в Маргрейв. А ти си мръсен пришълец и убиец. Дошъл си в моя град да вършиш гадости в частната собственост на мистър Клайнър. Тъй че сега ще направиш пълни самопризнания пред моя старши детектив.

Млъкна и ме огледа от глава до пети. Сякаш все още се чудеше къде ме е виждал. Или може би чакаше отговор. Не го получи и вирна към мен дебелия си показалец.

— После отиваш в затвора. След това на електрическия стол. А накрая ще дойда да ти се издрискам на скапания гроб.

Той измъкна туловището си от креслото и се загледа настрани. Сетне добави:

— Бих се заел лично с тая работа. Само че съм зает човек.

Тромаво заобиколи бюрото. Аз стоях между него и вратата. На минаване покрай мен той спря. Безформеният му нос беше точно срещу средното копче на палтото ми. Продължаваше да ме гледа, сякаш нещо го озадачаваше.

— Виждал съм те и преди — рече той. — Къде?

Озърна се към Бейкър, после към Стивънсън. Сякаш изчакваше да запомнят какво казва и защо точно го казва.

— Виждал съм го и преди — повтори той.

Началникът затръшна вратата и аз останах да чакам с двете ченгета, докато дойде старшият детектив. Висок, чернокож, сравнително млад, но вече с прошарена оредяла коса. Тъкмо колкото да му придаде изискан вид. Енергичен и самоуверен. Облечен в елегантен старомоден костюм от туид. Обувките — лъснати до блясък. Изглеждаше точно както се полага на старши детектив. Даде знак на Бейкър и Стивънсън да излязат. Затвори вратата след тях. Седна зад бюрото и кимна към отсрещния стол.

Отвори чекмеджето, порови из него и измъкна касетофон. Вдигна го високо, за да изтегли усуканите кабели. Включи захранването и микрофона. Зареди касета. Натисна бутона за запис и почука с нокът по микрофона. Изключи и пренави касетата обратно. Натисна другия бутон. Чу изтракването. Кимна. Пак пренави и включи на запис. Аз седях и го гледах.

За момент настана тишина. Чуваше се само леко бръмчене — може би климатикът, лампите или компютър в съседната стая. Или пък беше от касетофона, който бавно въртеше лентата. Чувах и ленивото тракане на старинния часовник. Този звук беше изпълнен с търпение, сякаш възнамеряваше да продължава до безкрайност, каквото и да сторя. После детективът изпъна плещи и ме погледна втренчено. Събра връхчетата на пръстите си, както умеят да правят високите елегантни хора.

— И тъй — каза той. — Имаме да изясним няколко въпроса, нали?

Имаше плътен глас. Като далечна гръмотевица. Без следа от южняшки акцент. По костюма и маниера на говорене приличаше на бостънски банкер, само дето беше чернокож.

— Казвам се Финли — продължи той. — Имам чин капитан. Ръководя детективския отдел на управлението. Доколкото знам, при арестуването са ви съобщили какви права имате. Но не сте потвърдили, че ги разбирате. Преди да продължим, трябва да изясним тази дребна подробност.

Отказах се от сравнението с банкер. По-скоро приличаше на харвардски възпитаник.

— Разбирам правата си — казах аз.

Той кимна.

— Добре. Радвам се. Къде ви е адвокатът?

— Не ми трябва адвокат — отвърнах аз.

— Обвинен сте в убийство. Нуждаете се от адвокат. Знаете, че можем да ви го осигурим. Безплатно. Искате ли да ви намерим адвокат?

— Не, не ми трябва адвокат — повторих аз.

Финли замислено ме огледа над връхчетата на пръстите си.

— Добре — каза той. — Но ще трябва да подпишете декларация. Нали разбирате, че сме ви посъветвали да си вземете адвокат и сме обещали да го осигурим безплатно, но вие категорично отказвате.

— Добре — кимнах аз.

Той измъкна от чекмеджето формуляр и погледна часовника си, за да попълни часа и датата. После бутна листа към мен. На мястото, където трябваше да се подпиша, бе отпечатан голям кръст. Финли ми подаде писалка. Подписах и върнах формуляра. Той го огледа. След това го прибра в кожена папка и каза:

— Подписът е нечетлив. Поради това нека започнем за протокола с вашето име, адрес и рождена дата.

Отново настана тишина. Огледах го. Личеше, че е упорит. Беше на около четирийсет и пет години. Ако си чернокож и живееш в Джорджия, трябва да бъдеш много упорит, за да станеш старши детектив на такава възраст. Нямаше смисъл да го разтакавам. Въздъхнах и казах:

— Името ми е Джак Ричър. Нямам адрес.

Той записа отговора. Не че имаше кой знае какво за записване. Казах му и кога съм роден.

— Добре, мистър Ричър — продължи Финли. — Както казах, имаме доста неизяснени въпроси. Прегледах личните ви вещи. Не носите никакви документи. Нито шофьорска книжка, нито кредитни карти — нищичко. Казвате, че нямате и адрес. Естествено е да се запитам: що за човек сте? — Явно не чакаше отговор, защото веднага изстреля: — Кой беше онзи с бръснатата глава?

Не отговорих. Гледах големия часовник и чаках кога ще мръдне минутната стрелка.

— Разкажете какво се случи — настоя той.

Нямах представа какво се е случило. Ни най-малка представа. Нещо бе станало с някого, но не и с мен. Продължих да седя мълчаливо.

— Какво означава плурибус? — запита Финли.

Погледнах го, свих рамене и подхвърлих:

— Да не е от девиза на Съединените щати? „E Pluribus Unum“. Утвърден от Втория континентален конгрес през 1776 година, нали така беше?

Той изпъшка. Продължих да го гледам. Реших, че ако му задам въпрос, може и да отговори.

— Какво толкова е станало? — запитах аз.

Пак мълчание. Този път той се вторачи в мен. Усетих, че се колебае дали да отговори и как точно.

— Какво е станало? — повторих аз.

Той се облегна назад и отново събра пръсти.

— Знаете какво е станало. Убийство. С някои много тревожни подробности. Жертвата беше намерена тази сутрин в склада на Клайнър. В северния край на областното шосе, близо до отклонението от магистралата. Свидетел е видял висок мъж да се отдалечава от мястото. Малко след осем сутринта. Описание: много висок бял мъж с дълго черно палто, светла коса, без шапка и без багаж.

Тишина. Аз съм бял. Много висок. Със светла коса. Седях пред детектива, облечен с дълго черно палто. Нямах нито шапка, нито багаж. Тази сутрин бях вървял по шосето почти четири часа. От осем докъм дванайсет без четвърт.

— Колко е дълго областното шосе? — запитах аз. — От магистралата до града.

Финли се замисли.

— Трябва да са към двайсет километра.

— Точно така — казах аз. — Извървях целия този път от магистралата до града. Сигурно доста хора са ме видели. Това не означава, че съм сторил каквото и да било.

Той мълчеше. Взе да ми става интересно.

— Ваш ли е районът? — запитах аз. — Чак до магистралата?

— Да, наш е — каза той. — Няма съмнение в чия юрисдикция се намира. Тъй че не търсете вратички, мистър Ричър. Градският район се простира на двайсет километра, чак до магистралата. Не се съмнявайте, аз отговарям за онзи склад.

Изчака. Кимнах и той продължи:

— Клайнър го построи преди пет години. Чували ли сте за Клайнър?

Поклатих глава.

— Откъде да съм го чувал? За пръв път стъпвам тук.

— По тия места той е голяма клечка — рече Финли. — Върти солидна дейност и плаща доста данъци. Общината печели от него приличен доход, а проблеми никакви, защото складът е извън града. Затова гледаме да му го пазим. Но сега там е извършено убийство и чакам от вас обяснения.

Човекът просто си вършеше работата, само че губеше моето време.

— Добре, Финли — казах аз. — Ще направя изявление и ще опиша до най-малки подробности какво съм вършил, откакто навлязох в района на скапания ви град до момента, когато ме грабнаха насред закуската. Ако откриете нещо нередно, готов съм да ви закача медал. Защото не съм сторил нищо, освен че трамбовах под поройния дъжд почти четири часа — всичките тия гадни двайсет километра.

От шест месеца насам не бях говорил толкова дълго. Финли седеше и ме гледаше. Усещах го как се бори с основния проблем на всеки детектив. Инстинктът му подсказваше, че не съм онзи, когото търси. Аз обаче седях пред него. Какво да прави сега? Оставих го да разсъждава. Изчаквах подходящ момент, за да го разколебая още малко. Смятах да кажа нещо в смисъл, че истинският убиец още броди на свобода, докато той си прахосва времето с мен. Той обаче нападна пръв. В погрешна посока.

— Никакви изявления. Аз задавам въпроси, вие отговаряте. Значи сте Джак Ричър, и толкоз. Без адрес. Без документи. Да не сте скитник?

Въздъхнах. Днес беше петък. Големият часовник показваше, че денят отминава. Тоя Финли се канеше да ме разпитва до премаляване. Предстоеше ми да прекарам почивните дни в затвора. Сигурно щяха да ме пуснат в понеделник.

— Не съм скитник, Финли — казах аз. — Бездомник съм. Има голяма разлика.

Той бавно поклати глава.

— Не ми се прави на хитър, Ричър. Здравата си загазил. Кофти неща са станали на онова място. Свидетелят те е видял да се отдалечаваш. Ти си пришълец, без документи и без причина да бъдеш тук. Тъй че не ми се прави на хитър.

Продължаваше да си върши работата, но и да ми губи времето.

— Не съм се отдалечавал от местопрестъплението — казах аз. — Просто си вървях по пътя, дявол да го вземе. Има разлика, нали? Когато напуска местопрестъпление, човек бяга и се прикрива, а не крачи безгрижно. Престъпление ли е да си вървиш по пътя? Хората го вършат всеки ден, по дяволите, нали така?

Финли се приведе напред и поклати глава.

— Не — каза той. — Откакто съществува автомобилът, никой не е вървял пеш по този път. И тъй, защо нямаш адрес? Откъде си? Отговаряй на въпросите, че да приключваме.

— Добре, Финли, дай да приключим — рекох аз. — Нямам адрес, защото не живея никъде. Един ден може да се заселя някъде. Тогава ще имам адрес и ще ти пратя картичка, та да си я сложиш в проклетата адресна книга, щом толкова те вълнува.

Финли се втренчи в мен и обмисли как да продължи. Избра търпеливия подход. Търпелив, но упорит. Да покаже, че е непоклатим.

— Откъде идваш? — запита той. — Какъв е последният ти адрес?

— Какво точно искаш да знаеш, като питаш откъде съм? — отвърнах аз.

Финли прехапа устни. Започвах да му лазя по нервите. Но той запази спокойствие. Към търпението добави хладен сарказъм.

— Добре. Ти не разбираш въпроса, затова нека се опитам да го разясня. Искам да знам къде си роден или къде си живял през онзи преобладаващ период от своя живот, който инстинктивно смяташ за най-важен в обществено или културно отношение.

Гледах го, без да отговоря.

— Ще ти дам пример — каза той. — Лично аз съм роден в Бостън, учих в Бостън и след това работих двайсет години в Бостън, затова, бих казал, и ти навярно ще се съгласиш, че съм от Бостън.

Прав бях. Харвардски възпитаник. Харвардски възпитаник, който губи търпение.

— Добре — казах аз. — Ти зададе въпросите. Ще отговоря. Но първо искам да ти кажа нещо. Не съм онзи, когото търсиш. До понеделник ще разбереш, че не съм. Затова направи си една услуга. Не прекратявай издирването.

Финли едва удържа усмивката си. Бавно кимна.

— Оценявам съвета ти. И дълбоката загриженост за моята кариера.

— Моля — отвърнах аз.

— Продължавай.

— Добре. Според твоето мъдро определение излиза, че аз не съм отникъде. Идвам от един необятен град, наречен Военна база. Роден съм в американска военна база в Западен Берлин. Баща ми беше морски пехотинец, а майка ми французойка, с която се запознал в Холандия. Оженили се в Корея.

Финли кимна. Записа си нещо.

— Бях войнишко дете — продължих аз. — Изкарай списък на американските военни бази по цял свят, и ще имаш адресите ми. Докато завърша гимназия, учих в двайсетина различни страни, а после изкарах четири години в Уест Пойнт.

— Продължавай.

— Останах в армията. Военен полицай. И пак обиколих всички ония бази. А после, Финли, след като трийсет и шест години бях най-напред офицерско хлапе, а след това сам станах офицер, изведнъж се оказа, че вече нямаме нужда от толкоз голяма армия, понеже руснаците опънали петалата. Ура, преминаваме на мирновременен режим. Което за теб означава просто, че данъците ти ще се харчат за нещо друго, мен обаче ме прави безработен военен полицай на трийсет и шест години, принуден да слуша как го обвинява в скитничество някаква цивилна гнида, дето и пет минути не би изтраяла в онзи ад, през който съм минал.

Той се позамисли. Но не изглеждаше впечатлен.

— Продължавай.

Свих рамене.

— Сега просто я карам по течението. След време може да си намеря някаква цел, може и да не намеря. Може да се заселя някъде или пък ще продължа да скитам. Но поне засега нищо не търся.

Той кимна. Надраска още нещо.

— Кога напусна армията?

— Преди шест месеца — казах аз. — През април.

— Работил ли си някъде през тези шест месеца?

— Майтапиш ли се? Кога си търсил работа за последен път?

— През април — присмехулно отвърна той. — Преди шест месеца.

— Е, голям късмет си извадил, Финли.

Не се сещах какво повече да кажа. Финли продължаваше да ме гледа.

— От какво се издържаш? — запита той. — Какъв чин имаше?

— Майор. Преди да ти бият шута, получаваш обезщетение. Още не съм изхарчил и половината. Гледам да пестя, нали разбираш?

Този път мълчахме по-дълго. Финли потропваше с опакото на химикалката.

— Да поговорим за последните двайсет и четири часа — рече той накрая.

Въздъхнах. Идваше най-неприятното.

— Пристигнах с автобус на „Грейхаунд“. Слязох при отклонението. В осем тази сутрин. Вървях пеш до града, пристигнах в закусвалнята, поръчах и тъкмо започвах да ям, когато вашите момчета нахълтаха и ме грабнаха.

— Имаш ли работа тук? — запита той.

Поклатих глава.

— Безработен съм. Нямам работа където и да било.

Той записа отговора и продължи:

— Откъде хвана автобуса?

— От Тампа. Потегли точно в полунощ.

— Тампа във Флорида ли?

Кимнах. Той издърпа другото чекмедже. Извади разписание на „Грейхаунд“. Разгърна го и плъзна по страницата дълъг кафяв пръст. Беше много старателен детектив. Погледна ме и каза:

— Това е експресен автобус. Направо за Атланта. Пристига там в девет сутринта. Не спира тук.

Кимнах.

— Аз помолих шофьора да спре. Той рече, че не е разрешено, обаче склони. Спря и изчака да сляза.

— Бил ли си тук друг път? — запита Финли.

Поклатих глава.

— Роднини ли имаш?

— Не и по тези места.

— А изобщо имаш ли някъде роднини?

— Брат ми е във Вашингтон — казах аз. — Работи в Министерството на финансите.

— Имаш ли приятели в Джорджия?

— Не.

Финли записа всичко. После настана дълго мълчание. Бях сигурен какъв ще е следващият въпрос.

— Тогава защо? — запита той. — Защо си слязъл от автобуса насред път и си бъхтил двайсет километра под дъжда до едно градче, в което нямаш абсолютно никаква работа?

Това беше въпросът убиец. Финли го надуши веднага. Един прокурор също не би го изпуснал. А аз нямах свестен отговор.

— Какво да ти кажа? Просто така ми хрумна. Чувствах се неспокоен. Все някъде трябва да бъда, нали така?

— Но защо точно тук? — настоя той.

— Не знам — казах аз. — Човекът до мен имаше пътна карта и по нея избрах градчето. Исках да се отдалеча от големите пътища. Мислех евентуално да заобиколя на запад, към Мексиканския залив.

— Избрал си градчето? — повтори Финли. — Я не ме будалкай. Как може да го избереш? Та то е само название. Точка на картата и нищо повече. Трябва да си имал причина.

Кимнах.

— Мислех да поразпитам за Блейк Слепеца.

— Кой, по дяволите, е Блейк Слепеца? — запита Финли.

Виждах го как светкавично анализира възможните варианти като шахматен компютър. Дали Блейк Слепеца ми е приятел, враг, съучастник, помощник, подстрекател, кредитор, длъжник или следваща жертва?

— Блейк Слепеца е бил китарист — обясних аз. — Починал преди шейсет години, може и да са го убили. Брат ми купил плоча с негови изпълнения, на обложката пишело, че е станало тук, в Маргрейв. Писа ми за това. Тая пролет минавал на два пъти оттук по някаква работа. Реших да дойда и да поразпитам.

Финли ме гледаше безучастно. Сигурно му звучеше като изсмукано от пръстите. Във всеки случай, ако бях на негово място, точно така щеше да ми звучи.

— Значи си дошъл да търсиш някакъв китарист? Китарист, умрял преди шейсет години. Защо? Ти свириш ли на китара?

— Не — казах аз.

— Как получи писмо от брат си? — запита той. — Нали нямаш адрес?

— Беше писал до поделението — обясних аз. — Те препращат пощата ми в банката, където вложих парите от обезщетението. Когато тегля пари с телеграфен запис, получавам си и писмата.

Финли поклати глава. Записа нещо.

— Значи нощният автобус на „Грейхаунд“ от Тампа, така ли?

Кимнах.

— Пазиш ли си билета? — запита той.

— Сигурно е в торбата — казах аз. Спомнях си как Бейкър прибра всичките ми вещи в плика, а Стивънсън го надписа.

— Мислиш ли, че шофьорът те е запомнил?

— Може би. Все пак спря извънредно. По моя молба.

Чувствах се като страничен наблюдател. Положението ставаше все по-абстрактно. Предишната ми работа не се различаваше особено от тази на Финли. Имах странното чувство, че двамата с него обсъждаме някакъв страничен случай. Като колеги, които разчепкват заплетен казус.

— Защо не работиш? — запита Финли.

Свих рамене. Помъчих се да обясня.

— Защото не ми се работи. Работих тринайсет години и виж докъде стигнах. Мисля, че опитах да върша каквото ми казват, но всичко отиде по дяволите. Сега ще опитам както аз си знам.

Финли седеше и ме гледаше.

— Имал ли си неприятности в армията? — запита той.

— Не повече, отколкото ти в Бостън — отвърнах аз.

Той трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Изкарал си в Бостън двайсет години. Сам ми го каза, Финли. Тогава какво търсиш в това затрито градче? Трябва вече да си пенсионер и да ходиш за риба. Нейде в Кейп Код или където ти душа иска. Какво е станало?

— Това си е моя работа, мистър Ричър — рече той. — Отговаряйте на въпросите.

Свих рамене.

— Питай армията.

— Ще я питам — каза той. — Хич не се и съмнявай. Да не са те изхвърлили дисциплинарно?

— Ако беше така, щяха ли да ми дадат обезщетение?

— Откъде да знам, може да не са ти дали пукната пара. Живееш като най-долен скитник. Уволниха ли те дисциплинарно? Да или не?

— Естествено, че не — рекох аз.

Той пак си записа. Замисли се.

— Как се почувства, когато те уволниха?

Аз също се замислих и вдигнах рамене.

— Никак не се почувствах. Бях в армията, вече не съм.

— Не се ли чувстваш огорчен? — запита Финли. — Изоставен?

— Не — рекох аз. — Трябва ли?

— Изобщо ли нямаш проблеми? — настоя той, сякаш трябваше непременно да имам.

Искаше ми се да му дам някакъв отговор. Но не ми хрумваше нищо. Служех в армията още от първия си ден на този свят. Сега бях навън. И се чувствах чудесно. Чувствах се свободен. Като че цял живот съм имал леко главоболие. И не съм го забелязвал, преди да изчезне. Единственият ми проблем беше как да си изкарвам насъщния. А това е сложна задача да се издържаш, без да загубиш свободата си. За шест месеца не бях припечелил нито цент. Там ми беше проблемът. Но нямах намерение да го споделям с Финли. Той би сметнал това за мотив. Би допуснал, че съм решил да си подсигуря волен живот, като ограбвам разни хора. По складовете. И после да ги убивам.

— Ами преходът май трудно се превъзмогва — казах аз. — Особено ако живееш тъй още от малък.

Финли кимна. Обмисли отговора.

— Защо точно теб уволниха? Сам ли поиска?

— Не се пиша доброволец за нищо — рекох аз. — Първо правило на войника.

Ново мълчание.

— Имаше ли някаква специалност? — запита той. — В армията.

— Най-напред обща служба — казах аз. — Такава е системата. После пет години охранявах секретната секция. А през последните шест години се занимавах с друго.

Оставих го да попита.

— С какво? — заинтересува се той.

— С разследване на убийства.

Финли се облегна назад. Изсумтя. Отново събра пръсти. Огледа ме и въздъхна. Приведе се. Посочи ме с пръст.

— Ясно. Ще те проверя. Взехме ти отпечатъци. В армията трябва да ги имат. Ще ти получим служебното досие. Цялото. С подробности. Ще се свържем с автобусната компания. Ще проверим билета. Ще намерим шофьора, пътниците. Ако казваш истината, скоро ще разберем. Може пък и да се отървеш. Естествено, това ще го решат някои подробности около точното време на всяка твоя крачка. — Той помълча и отново въздъхна. Погледна ме втренчено. — Аз обаче съм предпазлив човек. На пръв поглед не правиш добро впечатление. Скитник. Бездомник. Без адрес, без причини да бъдеш тук. Всичко, дето ми го наприказва, може да е шито с бели конци. Току-виж, се окажеш беглец. Може да си трепал хора наляво и надясно из десетина щата. Просто не знам. Едва ли очакваш да ти повярвам на честна дума. Пък и какво има за вярване в момента? Оставаш на топло, докато изясним всичко, разбрахме ли се?

Очаквах го. Точно това бих казал и аз. Изгледах го и поклатих глава.

— Значи си предпазлив, а? Браво бе!

Той не приведе очи.

— Ако съм сбъркал, в понеделник ще те черпя един обяд. При Ено, като компенсация за днешното.

Пак поклатих глава и рекох:

— Не съм дошъл да си търся приятели.

Финли сви рамене. Изключи касетофона. Пренави касетата. Извади я. Написа нещо на нея. Натисна бутона на интеркома върху голямото бюро от палисандрово дърво и помоли Бейкър да дойде. Аз чаках. Все още ми беше студено. Но дрехите ми вече изсъхваха. Дъждовните капки от небето на Джорджия бяха попили в тях. Сега се изпаряваха в сухия канцеларски въздух. Климатичната инсталация ги засмукваше и отпращаше навън.

Бейкър почука и влезе. Финли му заръча да ме придружи до килията. После ми кимна. Жестът казваше: ако не си онзи, когото търсим, помни, че просто си гледах работата. Аз също кимнах. Отговарях му: докато гледаш да си прикриеш задника, нейде навън обикаля убиец.

Затворническото отделение се оказа всъщност просторна ниша встрани от откритата канцелария. Вертикални решетки го деляха на три килии. Вместо предна стена също имаше само решетки. Металът имаше великолепен матов отблясък. Заприлича ми на титан. И в трите килии на пода имаше мокет. Но иначе бяха съвсем празни. Нито мебели, нито нар. Просто малко по-скъп вариант на добрите стари зандани.

— Няма ли тук къде да се спи? — запитах аз.

— Няма — рече Бейкър. — По-късно ще те прехвърлим в щатския затвор. Автобусът пристига към шест. В понеделник ще те върнат.

Той затръшна със звън решетестата врата и превъртя ключа. Чух как резетата хлътват на място по цялата рамка. Електрическа система. Извадих вестника от джоба си. Свалих палтото и го сгънах на четири. Проснах се на пода и подложих палтото вместо възглавница.

Настроението ми съвсем се скапа. Отивах за два дни в затвора. Нямаше да остана в участъка. Не че имах някакви планове за почивните дни. Познавах обаче цивилните затвори. Мнозина армейски дезертьори попадат в тях. За едно или друго. Властите уведомяват армията. После военни полицаи отиват да ги приберат. Тъй че бях виждал доста цивилни затвори. Не изгарях от желание да ги зърна отново. Лежах навъсен и се вслушвах в шумовете из участъка. Телефонен звън. Потропване на компютърна клавиатура. Темпото ту се засилваше, ту спадаше. Полицаите крачеха насам-натам и разговаряха тихичко.

После се опитах да дочета намерения вестник. Беше пълен с тъпотии за президента и намерението му да бъде преизбран. Дъртият пън беше пристигнал в Пенсакола край Мексиканския залив. Канел се да балансира бюджета, преди внуците му да остареят. И наистина кълцаше наляво и надясно, като че си пробиваше път през джунглата. В Пенсакола се бе заял с бреговата охрана. През последните дванайсет месеца тамошните момчета работеха по нов почин. Цяла година се разпръскваха масово като щит покрай бреговете на Флорида и претърсваха всеки кораб, който не им допадаше. Около инициативата се вдигна страхотен шум. А успехът надмина и най-смелите им мечти. Какво ли не изловиха. Най-вече наркотици, но също така оръжия и нелегални емигранти от Хаити и Куба. След няколко месеца тази преграда предизвика драстично спадане на престъпленията из целите Щати, на хиляди километри от крайбрежието. Голям успех.

И затова им теглиха шута. Излизало много скъпо. В бюджета на бреговата охрана имало сериозен дефицит. Президентът казваше, че не можел да отпусне повече средства. Дори трябвало да ги съкрати. Икономиката била закъсала. Не зависело от него. Тъй че след седмица бариерата падаше. Президентът се мъчеше да реши въпроса като държавник. Голямото полицейско началство се сърдеше, понеже смяташе, че е по-добре да предотвратиш болестта, отколкото да я лекуваш. Вашингтонските бюрократи ликуваха, защото похарчиш ли петдесет цента за тъпите ченгета, всички го виждат. Друго си е да прахосаш пет пъти повече нейде из океана, на хиляди километри от данъкоплатеца. Всеки гледаше да прехвърли топката. А на мътните вестникарски снимки президентът се хилеше лъчезарно — точно като държавник, който обяснява, че нищо не може да стори. Спрях да чета, защото съвсем се ядосах.

За да прогоня гнева, представих си, че слушам музика. Хорът от „Лятна мълния“. В аранжимента на Виещия вълк има великолепен задавен крясък към края на първия ред. Разправят, че за да разбереш скитническия блус, трябвало сам да поскиташ по релсите. Но грешат. За да го разбереш, трябва да те затворят някъде. Зад решетките. Или в армията. Нейде, където да се почувстваш в капан. Нейде, където лятната мълния е като далечен фар на недостъпната свобода. Лежах с глава върху палтото и слушах музиката в главата си. Към края на третия хор задрямах.

Събудих се, когато Бейкър взе да рита решетките. Металът издаваше приглушен звън. Като погребални камбани. До Бейкър стоеше Финли. И двамата ме гледаха. Не помръднах. Добре си ми беше на пода.

— Къде каза, че си бил около полунощ? — запита Финли.

— Качвах се на автобуса в Тампа.

— Имаме нов свидетел — рече Финли. — Видял те е близо до склада. Снощи. Да се мотаеш наоколо. В полунощ.

— Глупости дрънкаш, Финли — възразих аз. — Невъзможно. Кой е тоя свидетел, по дяволите?

— Свидетелят се нарича Морисън — каза Финли. — Началникът на полицията. Сигурен беше, че те е виждал и преди. Сега си спомни къде.