/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Нищо За Губене

Лий Чайлд

Джак Ричър, бивш военен полицай, няма постоянна работа, нито адрес, нито багаж. Обича да обикаля страната на автостоп. Пристига в градчето Диспеър, щата Колорадо, и иска да изпие едно кафе. Не му сервират, а го изхвърлят без обяснение. Груба грешка. Ричър е любопитен. Какви тайни крият местните? Той няма да се поколебае да разнищи и най-невероятната конспирация, защото просто няма какво да губи. Ексклузивно интервю с Джак Ричър • Казвате, че когато пътувате, носите само сгъваемата си четка за зъби, но как решавате въпроса с бръсненето? — Когато имам нужда да се обръсна, отивам в някой супермаркет и си купувам самобръсначки за еднократно ползване и пяна за бръснене в най-малката опаковка. Използвам ги веднъж и ги хвърлям. Така губя няколко долара, но не се налага да нося чанта. • Защо нямате мобилен телефон? — На кого да се обаждам? И кой ще ми се обажда? • Вярвате ли в любовта от пръв поглед? — Да. • Разкажете за първия път, когато сте убили човек. — По-добре да не го правя. Мненията по въпроса са субективни, а обвиненията в убийство нямат давност. • Вие нямате кола, но ако имахте, каква щеше да бъде? — Голям седан — очукан отвън, но с добре поддържан двигател. • Слипове или боксерки? — Каквото има в супермаркета. Или нищо. • Идеалната жена за вас? — Самоуверена и самостоятелна. Жена, която никога няма да ме изтърпи. • За кого ще гласувате на следващите избори? — За кандидата, който се подмазва най-малко на големите шефове. • Кое е любимото ви оръжие? — Човешкият мозък.

Лий Чайлд

Нищо за губене

На Рей Хелмсуърт и Джанин Уилсън.

Те знаят защо.

1

Слънцето беше поне два пъти по-слабо от онова, което често му се беше налагало да понася, но все пак беше достатъчно горещо, за да се чувства объркан и замаян. Беше много изтощен. Не беше приемал храна от седемдесет и два часа, а вода — от четирийсет и осем.

Не, не беше просто изтощен. Той умираше — и го знаеше.

Картините във въображението му показваха неща, които си отиват.

Лодка с гребла, блъскана от течението на реката, която опъваше прогнилото въже и накрая се откъсваше. Той гледаше през очите на малко момче, седнало на дъното, което безпомощно наблюдаваше как брегът остава все по-далеч.

Или дирижабъл, който леко се поклащаше на вятъра, но после се отделяше от мачтата и бавно се издигаше нагоре, все по-далеч от земята, а малкото момче в коша гледаше миниатюрните фигурки на хората долу, които разтревожено обръщаха лица нагоре и размахваха ръце.

След това картините избледняха, а думите започнаха да му се струват по-важни от тях — пълен абсурд, защото никога не се беше интересувал от думи. Но сега, преди да умре, искаше да разбере кои думи бяха негови. Кои думи се отнасяха за него? Дали беше мъж или момче? Бяха го описвали и по двата начина. Някои бяха казвали: „Бъди мъж.“ Други бяха настоявали: „Момчето не е виновно“. Беше достатъчно възрастен, за да гласува, да убива и да умре — значи беше мъж. Но беше твърде млад, за да пие дори бира, значи беше момче. Дали беше герой или страхливец? Бяха го наричали и по двата начина. Бяха го наричали и откачен, луд, психар, нестабилен, параноичен и увреден психически — и той разбираше и приемаше всички тези думи, с изключение на „откачен“. А какъв трябваше да бъде? Закачен? Като врата на пантите си? Може би хората наистина бяха врати. Може би през тях преминаваха неща. Може би се затръшваха от вятъра. Той дълго мисли по този въпрос, после раздразнено размаха ръце във въздуха. Дрънкаше глупости, като някакъв тийнейджър, който си пада по тревата.

Тийнейджър, който си пада по тревата — наистина беше точно това само преди година и половина.

Той падна на колене. Пясъкът беше поне два пъти по-хладен от онзи, по който често му се бе налагало да ходи, но беше достатъчно горещ, за да го стопли. Падна по лице, изтощен докрай. И знаеше със сигурност, каквато никога не беше изпитвал по-рано, че ако сега затвори очи, повече няма да ги отвори.

Но беше толкова уморен.

Толкова ужасно уморен.

По-уморен от всяко друго момче и всеки друг мъж на света.

Той затвори очи.

2

Тънката линия между надеждата и отчаянието представляваше точно това: тънка линия на пътя, която показваше къде свършва асфалтът на единия град и започва асфалтът на другия. От пътната служба на Хоуп — „надежда“ — бяха използвали плътен, черен, гладък асфалт. Общинският бюджет на Диспеър — „отчаяние“ — очевидно беше по-малък. Бяха напълнили основата на шосето с катран и бяха изсипали отгоре сив чакъл. Между двете повърхности оставаше ничия земя, широка няколко сантиметра и изпълнена с черно смолисто вещество. Беше като става. Като граница. Като тънка линия. Джак Ричър я прекрачи и продължи, без да й обърне никакво внимание.

Но по-късно щеше да си я спомни. По-късно щеше да си я спомни с най-големи подробности.

И двата града — Хоуп и Диспеър — бяха в щата Колорадо. А Ричър беше в щата Колорадо, защото преди два дни беше в щата Канзас, който граничи с щата Колорадо. Ричър се движеше на югозапад. Беше тръгнал от Кале, щата Мейн, и си беше наумил да прекоси целия континент по диагонала, чак до Сан Диего, щата Калифорния. Кале беше последният голям град на североизток, а Сан Диего — последният голям град на югозапад. От едната крайност до другата. От Атлантическия океан до Тихия океан — от студа и влагата до жегата и сушата. Където имаше автобуси, хващаше автобуси. Където нямаше, пътуваше на автостоп. Където нямаше автостоп, вървеше пеша. Беше пристигнал в Хоуп на предната седалка на яркозелен Мъркюри гранд маркиз, каран от пенсиониран продавач на копчета. Беше напуснал Хоуп пеша, защото тази сутрин нямаше никакви коли, които да отиват към Диспеър.

По-късно щеше да си спомни и този факт. И да се запита защо още тогава не се беше запитал защо.

По отношение на великия си план за пътуване по диагонал малко се беше отклонил от курса. В идеалния случай трябваше да се цели право на югозапад — към щата Ню Мексико. Но той не беше от хората, които винаги се придържат към плана, онзи гранд маркиз беше удобна кола, а старецът зад волана отиваше точно в Хоуп, за да види трима от внуците си, преди да продължи към Денвър, за да види още четирима. Ричър търпеливо беше изслушал семейната му история и беше решил, че пътуването на зигзаг — първо на запад, а после на юг — напълно си струва. Може би щеше да е по-интересно да измине двете страни на триъгълника вместо само една. После беше хвърлил поглед на някаква карта в Хоуп, беше видял съседния град Диспеър, на 28 километра в западна посока, и не бе успял да устои на изкушението да се разходи дотам. Един-два пъти през живота си беше изминавал пътя от надеждата до отчаянието, в преносния смисъл на думата. И сега беше решил, че като нищо може да го измине и буквално, след като имаше тази възможност.

По-късно щеше да си спомни и за този каприз.

Право шосе с две платна свързваше двата града. Докато отиваше на запад, плавно се издигаше. Но го правеше съвсем спокойно. Източната част на щата Колорадо, където се намираше Ричър, беше доста равна. Почти като Канзас. И все пак Скалистите планини се виждаха в далечината — сини, огромни и неясни. Изглеждаха много близо. После изведнъж започнаха да изглеждат много далеч. Ричър се изкачи на някакво било, през което минаваше шосето, спря и разбра защо наричаха единия град „надежда“, а другия — „отчаяние“. Заселниците и фермерите, които си бяха проправяли път на запад сто и петдесет години преди него, бяха пристигали в Хоуп и с надежда се бяха взирали в Скалистите планини — последната голяма пречка по пътя им. Бяха изглеждали толкова близо, сякаш можеха да ги докоснат. И след като бяха отдъхвали за един ден или една седмица, или един месец, те бяха продължавали, бяха стигали до същото било и изведнъж бяха откривали, че привидната близост на Скалистите планини не е нищо повече от жестока шега на топографията. Оптическа илюзия. Лъжа на светлината. От върха на билото се виждаше, че гигантската бариера на планините всъщност е немислимо далеч, отвъд безкрайни равнини, които се простират на още стотици километри. Дори хиляди километри, макар че това също беше илюзия. Ричър пресметна, че в действителност най-близките върхове са на около триста и двайсет километра разстояние. Цял месец тежък път, пеша и в каруци, теглени от мулета, през безличната пустош, по старите коловози. Може би дори шест седмици тежък път, ако не улучиш сезона. Погледнато по-общо, не беше истинска катастрофа, но със сигурност беше горчиво разочарование — достатъчно силен удар, за да накара изтощените нетърпеливи заселници да изминат пътя от надеждата до отчаянието.

Ричър се отклони от неравния път към Диспеър и прекоси песъчливата земя до една равна скала, голяма колкото кола. Покатери се отгоре, легна по гръб с ръце под главата и се загледа в небето. Небето беше бледосиньо и нашарено с дълги, високи перести облаци — може би следи от трансконтинентални пътнически самолети, които бяха прекосили небето през нощта. Едно време, когато все още пушеше, сигурно щеше да запали цигара, за да убие времето. Но вече не пушеше. Този навик означаваше да носиш поне един пакет цигари и кибрит, а Ричър отдавна се беше отказал да носи неща, от които няма нужда. В джобовете му нямаше нищо друго освен банкноти, изтекъл паспорт, дебитна карта и сгъваема четка за зъби. И никъде нищо не го чакаше. Нямаше никакви вещи — нито в някой склад в далечен град, нито при приятели. Притежаваше само нещата в джобовете си, дрехите на гърба си и обувките на краката си. Това беше всичко, от което имаше нужда. Имаше всичко, което му трябва; нямаше нищо, което да не му трябва.

Ричър се изправи и застана на пръсти на върха на скалата. Зад гърба му, на изток, имаше плитка долина с диаметър около петнайсет километра, и град Хоуп беше горе-долу в средата — шест на десет пресечки от тухлени сгради и покрайнини от къщи, ферми, обори и други постройки от дърво и гофрирана ламарина. Всичко това се сливаше в маранята, така че се превръщаше в някакво топло петно. Пред него, на запад, се простираха десетки хиляди квадратни километри равнини, които бяха съвсем пусти, с изключение на тънките лентички на шосетата и град Диспеър, на петнайсетина километра оттук. Диспеър се различаваше по-трудно от Хоуп. На запад маранята беше по-гъста. Подробностите не се виждаха ясно, но градът изглеждаше по-голям от Хоуп. Имаше капковидна форма, с обичайния център на малък град от равнините, общо взето, на юг от шосето, и по-широка индустриална зона на север от него, откъдето идваше и по-гъстата мараня. Диспеър изглеждаше по-неприветлив от Хоуп. Изглеждаше студен, докато Хоуп изглеждаше топъл; изглеждаше сив, докато Хоуп изглеждаше в пастелни цветове. Изглеждаше негостоприемен. Ричър за миг си помисли да се върне и да продължи на юг от Хоуп, като се върне към първоначалния си маршрут, но отхвърли тази мисъл още преди да се беше оформила както трябва. Ричър мразеше да се връща. Обичаше да продължава напред, независимо от всичко. Всеки има нужда от някакъв принцип в живота си и принципът на Ричър беше да продължава неотклонно напред.

По-късно щеше да се ядосва на себе си, че е бил толкова упорит.

Той се спусна от скалата, прекоси песъчливата земя по диагонал и се върна на пътя на двайсет метра западно от мястото, където беше излязъл от него. Изкачи се на левия банкет и продължи с широки крачки, без да бърза, с около пет километра в час, срещу движението, за по-сигурно. Не че имаше някакво движение. Нямаше движение и в двете посоки. Шосето беше пусто. Не се виждаха превозни средства. Нито коли, нито камиони. Нищо. Нямаше никакъв шанс да хване нещо на стоп. Ричър беше малко озадачен, но не се притесняваше. Много пъти през живота си беше изминавал пеш доста повече от двайсет и осем километра. Отметна косата от челото си, оправи си ризата на раменете, за да не му убива, и продължи напред, независимо от всичко.

3

В края на града имаше празен парцел, където сигурно преди двайсет години са се канели да построят нещо. След него — стара автокъща със спуснати капаци, вероятно затворена завинаги. От другата страна на шосето, на петдесет метра в западна посока, имаше бензиностанция. Само две колонки, които изглеждаха много стари. Не бяха от най-древните, които можеха да се видят само в картините на Едуард Хопър, но все пак бяха с няколко поколения по-стари от обикновените. Зад тях имаше малка барака с мръсна витрина, на която бяха подредени бутилки с масло за двигатели. Ричър прекоси бензиностанцията и надникна в бараката. Вътре беше тъмно и миришеше на смола и нагорещено дърво. Зад щанда стоеше млад мъж с износен син гащеризон, пропит с мръсотия. Беше слаб, на трийсетина години.

— Имате ли кафе? — попита го Ричър.

— Това е бензиностанция — отвърна той.

— На бензиностанциите се продава кафе — каза Ричър. Както и вода, и безалкохолни напитки.

— В тази не се продава — каза мъжът. — Продаваме само бензин.

— И масло.

— Ако искаш.

— А в града има ли кафене?

— Има ресторант.

— Само един?

— Един ни стига.

Ричър отново излезе на слънце и продължи. След още сто метра в западна посока от двете страни на шосето се появиха тротоари, а после и първата табела, според която това вече не беше шосе, а главната улица на града. Десет метра по-късно започваше и първата истинска пресечка. Заемаше се от мрачна тухлена сграда с формата на куб, висока три етажа, от лявата страна на улицата. Приличаше на стар универсален магазин. Сигурно вътре все още се продаваше нещо. Ричър надникна през прашните витрини на първия етаж и видя трима клиенти и щандове със стоки за дома. Следващата сграда също беше на три етажа и изглеждаше по същия начин, както и по-следващата, и сградата след нея. Центърът на града заемаше около дванайсет пресечки в двете посоки, предимно на юг от главната улица. Ричър не беше специалист по архитектура, а и се намираше много на запад от река Мисисипи, но този град му заприлича на стар индустриален център в щата Кънетикът или речно пристанище в щата Синсинати. Изглеждаше просто устроен, суров, безличен и старомоден. Ричър беше гледал филми за провинциална Америка, в които декорите бяха направени така, че да изглеждат по-живи и динамични от истинските градове. Този град представляваше точно обратното. Все едно по него бяха работили цял екип от дизайнери и сценични работници, за да го направят по-безличен и мрачен, отколкото трябва. По улиците почти нямаше движение. Виждаха се само седани и пикапи, които се движеха бавно и лениво. Всички коли бяха поне отпреди три години. По тротоарите почти нямаше пешеходци.

Ричър направи произволен завой наляво и се зае да открие обещания ресторант. Претърси десетина пресечки, като мина покрай магазин за хранителни стоки, фризьорски салон, бар, пансион и някакъв избелял стар хотел, преди да намери ресторанта. Заведението заемаше целия приземен етаж на поредната мъртва тухлена сграда с кубична форма. Ресторантът имаше висок таван, а прозорците бяха от пода до тавана и заемаха по-голямата част от всички стени. Приличаше на преустроен автосалон. На пода имаше плочки, масите и столовете бяха от обикновено кафяво дърво, миришеше на варени зеленчуци. От вътрешната страна на входа имаше място за чакане месингова поставка с табела, на която пишеше: „Моля, изчакайте да ви настанят.“ Ричър беше виждал същата табела навсякъде в страната. Със същия шрифт, същите цветове и същата форма. Предполагаше, че някъде в САЩ работи фабрика, която произвежда милиони такива табели годишно. Беше ги виждал в Кале, щата Мейн, и очакваше да ги види и в Сан Диего, щата Калифорния. Застана до табелата и зачака. Чакането се проточи.

В ресторанта се хранеха единайсет души. Три двойки, една тройка и двама самостоятелни клиенти. Виждаше се една сервитьорка. Но нямаше друг персонал. До табелата не стоеше никой. Е, не беше нещо необичайно. Ричър се беше хранил в хиляди такива места и знаеше какво ще се случи във всеки следващ момент, на подсъзнателно равнище. Скоро сервитьорката щеше да хвърли поглед към него и да кимне, сякаш искаше да му каже: „Сега ще дойда.“ Щеше да приеме някоя поръчка, да поднесе някоя чиния и едва тогава да забърза към него, като сигурно в движение щеше да отметне някой кичур коса от бузата си, все едно искаше едновременно да се извини за забавянето и да помоли за разбиране. Щеше да вземе меню от купчината до табелата, да го заведе до масата му, да се отдалечи и след малко да се върне да му вземе поръчката — в този ред.

Само че тя не направи нищо подобно.

Първо наистина му хвърли един поглед. Но не кимна. Просто го изгледа продължително, после отклони очи. И продължи да се занимава с това, което правеше. А то не беше нищо особено. Точно в този момент и единайсетте й клиенти бяха обслужени. Тя просто поддържаше ритъма. Минаваше край масите, за да се осведоми дали всичко е наред, и доливаше кафе в чашите, които не бяха изпити и наполовина. Ричър се обърна и погледна към вратата, за да провери дали не е пропуснал да види някаква табела за работното време. Може би се канеха да затварят. Но не, не беше така. Той хвърли поглед към собственото си отражение, за да провери дали не се отклонява скандално от общоприетите норми за облекло. Но не, не беше така. Беше облечен с тъмносиви панталони и тъмносива риза, които си беше купил само преди два дни от един склад за работно облекло в щата Канзас. Складовете за работно облекло бяха последното му откритие. Прости, здрави, добре ушити дрехи на разумни цени. Идеално. Косата му беше късо подстригана. Беше се обръснал предишния ден. Ципът на панталоните му беше затворен.

Ричър отново се обърна към ресторанта и продължи да чака.

Клиентите започнаха да се обръщат към него, един по един. Оглеждаха го съвсем открито, после отклоняваха поглед. Сервитьорката обиколи ресторанта още веднъж, без да бърза, като гледаше във всички възможни посоки, освен към него. Ричър стоеше неподвижно и разсъждаваше на базата на досегашните си познания, като се опитваше да разбере какво става. Накрая му омръзна, пристъпи напред покрай табелата, влезе в ресторанта и седна на маса за четирима. Придърпа стола си навътре — той изскърца по пода — и се настани удобно. Сервитьорката го изгледа отново, после влезе в кухнята.

И повече не излезе.

Ричър седеше и чакаше. Цареше тишина. Хората не разговаряха помежду си. Не се чуваше нищо друго освен тихото подрънкване на металните прибори по чиниите, звуците от дъвчене, приглушеното потракване на порцеланови чаши, внимателно оставяни в чинийките, и поскърцването на дървените крака на столовете под тежестта на човешките тела. Тихите звуци отекваха в огромното пространство на ресторанта и го изпълваха, докато не станаха оглушителни.

В продължение на почти десет минути не се случи нищо.

След това отвън, до бордюра, паркира един голям стар пикап. Измина една секунда, после вратите на колата се отвориха, от нея слязоха четирима мъже и застанаха един до друг на тротоара. Потеглиха в плътна група, спряха за миг и влязоха. После отново спряха за миг, огледаха помещението и откриха целта си. Тръгнаха право към масата на Ричър. Трима от тях седнаха на свободните столове, а четвъртият застана до масата точно между Ричър и изхода на ресторанта.

4

И четиримата бяха достатъчно едри. Най-ниският сигурно беше сто и осемдесет сантиметра, а най-слабият — деветдесет килограма. Всички имаха мазолести кокалчета на ръцете, дебели китки и възлести ръце. Носовете на двама от тях бяха чупени, а нито един не разполагаше с всичките си зъби. И четиримата изглеждаха бледи и някак си нездрави. И четиримата бяха мръсни — в порите на кожата им имаше натрупана мръсотия, така че лъщяха като метал. И четиримата бяха облечени с брезентови работни ризи с ръкави, навити до лактите. Всички изглеждаха между трийсет и четирийсетгодишни. И приличаха на хора, които създават проблеми.

— Нямам нужда от компания — каза им Ричър. — Предпочитам да се храня сам.

Мъжът, който беше застанал прав до масата, беше най-едрият от всички — с няколко сантиметра по-висок и с няколко килограма по-тежък от останалите.

— Ти изобщо няма да ядеш — заяви той.

— Няма ли? — попита Ричър.

— Поне не тук.

— Казаха ми, че в града няма друг ресторант.

— Точно така.

— Ами какво да направя тогава? — попита Ричър.

— Да си тръгваш.

— Откъде?

— От този ресторант.

— Ще ми обясниш ли защо? — попита Ричър.

— Не обичаме непознати.

— И аз не обичам непознати — каза Ричър. — Но трябва да се храня някъде. Иначе ще заслабна като вас, момчета.

— Смешник.

— Просто казвам истината — обясни Ричър.

Той отпусна ръце на масата. Наистина беше с петнайсет килограма по-тежък и десет сантиметра по-висок от водача им и с още повече от останалите. И беше готов да се обзаложи, че имаше повече опит и по-малко задръжки от всеки от тях. Или от всички тях, взети заедно. Но в крайна сметка, ако се стигнеше дотам, щяха да се сблъскат неговите сто и петнайсет килограма и техните общо четиристотин. Шансовете му не бяха добри. От друга страна, Ричър мразеше да се връща.

Мъжът, който стоеше прав до масата, отново се обади:

— Не те искаме тук.

— Бъркаш ме с някого, на когото му пука какво искате — отвърна Ричър.

— Няма да ти сервират.

— Няма ли?

— Никакъв шанс.

— Е, тогава ти можеш да поръчаш вместо мен — предложи Ричър.

— И после какво?

— После аз ще ти изям обяда.

— Смешник — повтори мъжът. — Трябва да си тръгваш, веднага.

— Защо?

— Просто си тръгвай.

— Как се казвате, момчета? — попита Ричър.

— Не ти трябва да знаеш. Трябва да тръгваш.

— Ако искате да си тръгна, трябва да го чуя от собственика на ресторанта. А не от теб.

— Ще го уредим — отвърна мъжът.

После кимна към един от останалите, който избута стола си назад, изправи се и отиде в кухнята. Измина една дълга минута, после той се върна с дребен мъж с изцапана престилка, който бършеше ръцете си с една кърпа и не изглеждаше притеснен. Той се приближи до масата на Ричър и каза:

— Искам да напуснеш ресторанта ми.

— Защо? — попита Ричър.

— Не съм длъжен да ти обяснявам.

— Ти ли си собственикът?

— Да, аз съм.

— Ще си тръгна — каза Ричър. — След като изпия едно кафе.

— Не, ще си тръгнеш веднага.

— Черно, без захар.

— Не искам да имам проблеми.

— Ти вече имаш проблеми. Ако ми сервирате чаша кафе, ще си тръгна. Но ако не ми сервирате чаша кафе, тези момчета ще трябва да се опитат да ме изхвърлят. Тогава ще изгубиш цял ден да миеш кръвта от пода и още един ден, за да си купиш нови столове и маси.

Човекът с престилката не отговори.

— Черно, без захар — повтори Ричър.

Човекът с престилката остана неподвижен в продължение на един дълъг миг, после се върна в кухнята. Минута по-късно оттам излезе сервитьорката, като носеше една-единствена чаша на чинийка. Тя прекоси помещението и остави чашата пред Ричър — толкова рязко, че част от съдържанието на чашата се плисна в чинийката.

— Наздраве — каза тя.

Ричър вдигна чашата и избърса дъното й с ръкав. Остави чашата на масата и изля съдържанието на чинийката в нея. После върна чашата на чинийката и я сложи точно пред себе си. Накрая вдигна чашата към устните си и отпи.

Не е лошо, помисли си той. Беше малко слабо и преварено, но по същество си беше прилично кафе от заведение за обществено хранене. По-добро от кафето в повечето закусвални и по-лошо от кафето в повечето вериги за бързо хранене. Точно по средата на класацията. Чашата беше порцеланово чудовище с ръб, който беше дебел почти цял сантиметър. В нея кафето изстиваше твърде бързо. Беше прекалено широка, прекалено плитка и прекалено дебела. Ричър не беше почитател на финия порцелан, но все пак вярваше, че съдовете трябва да изпълняват предназначението си.

Четиримата мъже останаха на неговата маса. Сега двама седяха, а двама стояха прави. Ричър не им обръщаше внимание, докато си пиеше кафето — отначало бавно, после по-бързо, защото започна да изстива. Накрая пресуши чашата и я остави на чинийката. Бавно и внимателно я избута напред, докато не застана точно по средата на масата. После лявата му ръка се стрелна към джоба. И четиримата подскочиха. Ричър извади банкнота от един долар, разгъна я и постави банкнотата под чинийката.

— Да тръгваме тогава — предложи той.

Мъжът, който стоеше до масата, се отдръпна да му направи път. Ричър избута стола си назад и се изправи. Единайсетте клиенти на ресторанта го проследиха с поглед. Той прибра внимателно стола си до масата, заобиколи я и се отправи към изхода. Усещаше присъствието на четиримата мъже зад гърба си. Чуваше стъпките им по плочките на пода. Движеха се в колона, между масите и навън покрай табелата на изхода. В ресторанта отново цареше тишина.

Ричър бутна вратата и излезе на улицата. Беше хладно, но слънцето светеше ярко. Тротоарът беше от бетонни плочки, дванайсет на дванайсет сантиметра. Между плочките имаше по три сантиметра процеп, изпълнен с черна смола.

Ричър се обърна наляво и направи четири крачки, така че да излезе от сянката на паркирания пикап, после спря и се обърна. Следобедното слънце светеше зад гърба му. Четиримата застанаха пред него, а слънцето им светеше в очите. Този, който беше останал прав до масата, каза:

— А сега трябва да си тръгваш.

— Аз вече си тръгнах — отвърна Ричър.

— Да си тръгваш от града. Ричър не отговори. Мъжът продължи:

— Ще завиеш наляво и след четири пресечки ще излезеш на главната улица. Там ще завиеш наляво или надясно, на запад или на изток. За нас няма значение. Просто хващаш едната посока и си тръгваш.

— Значи още правите така? — попита Ричър.

— Как?

— Гоните хора от града.

— И още как — отвърна мъжът.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Няма нужда да се обясняваме.

— Аз току-що дойдох — каза Ричър.

— Е, и?

— Смятам да остана малко.

Мъжът от края на редицата бутна навитите си ръкави над лактите и пристъпи напред. Беше със счупен нос и липсващи зъби.

Ричър погледна китките му. Дебелината на човешката китка е единственият сигурен индикатор за грубата сила на човека. Китките на този мъж бяха по-дебели от стъбло на роза и по-тънки от талпа. Но със сигурност бяха по-близо до талпата, отколкото до розата.

— Бъркате човека — каза Ричър.

Мъжът, който говореше през цялото време, попита:

— Мислиш ли?

Ричър кимна.

— Трябва да ви предупредя. Преди много време обещах на мама. Тя ме накара да обещая, че ще давам на хората шанс да ме оставят на мира.

— Значи си мамино синче?

— Не, просто тя държеше всичко да е честно.

— Ние сме четирима. Ти си един.

Ръцете на Ричър бяха отпуснати покрай тялото му, леко свити в лактите. Краката му бяха стъпили широко и здраво. Усещаше твърдия бетон под подметките на обувките си. Беше грапав. Преди да се втвърди, го бяха премели с метла — някъде преди десет години. Ричър сви пръстите на лявата си ръка към дланта. После много бавно вдигна ръка. Вдигна я до нивото на рамото си, обърната нагоре. Четиримата мъже се вторачиха в нея. Беше свил пръсти по такъв начин, все едно държеше нещо. Какво?

Ричър рязко отвори пръсти. Нищо.

Но в същата част от секундата Ричър пристъпи встрани и десният му юмрук изригна като вулкан и се превърна в колосален ъперкът право в челюстта на мъжа, който беше застанал срещу него. Мъжът дишаше през устата заради счупения си нос, така че масивният удар затръшна челюстта му, вдигна го от земята и накрая го пусна на тротоара. Към този момент мъжът вече беше като кукла с прерязани конци. Беше в безсъзнание още преди да падне.

— Сега сте само трима — каза Ричър. — А аз все още съм един.

Не бяха пълни аматьори. Реагираха доста добре и доста бързо. Отскочиха назад и встрани, като образуваха широк защитен периметър, и се приведоха с готови юмруци.

— Все още можете да си тръгнете — напомни им Ричър.

Мъжът, който говореше през цялото време, изсъска:

— Няма да стане.

— Не сте достатъчно добри — каза Ричър.

— Просто извади късмет.

— Само тъпаците се оставят да ги изненадат така.

— Няма да стане втори път. Ричър не отговори.

— Махни се от града — каза мъжът. — Не можеш да биеш трима души.

— Да пробваме ли?

— Няма да стане. Вече няма как да стане.

Ричър кимна.

— Може и да си прав. Може би един от вас ще остане на крака достатъчно дълго, за да се справи с мен.

— Можеш да разчиташ на това.

— Но сега трябва да си зададете един друг въпрос: „Кой ще бъде той?“ Защото точно в момента няма как да разберете. Един от вас ще трябва да заведе останалите трима в болницата, където ще прекарат следващите шест месеца. Наистина ли толкова много държите да напусна града, за да поемете този риск?

Никой не отговори. Патова ситуация. Ричър мислено прехвърли следващите си ходове. Десен шут в слабините на мъжа отляво, после завъртане с лакът в главата на мъжа в средата, ескиваж под неизбежното кроше на мъжа отдясно и лакът в бъбреците му. Едно, две, три, няма проблеми. Може би след това щяха да се наложат малко довършителни работи, още малко ритници и лакти. Но всъщност основното предизвикателство беше да прецени силата на ударите. Винаги беше по-добре да стои от правилната страна на закона — по-близо до побой, отколкото до убийство.

Петимата бяха като статуи. Ричър беше изправен и отпуснат, тримата мъже бяха приклекнали, а четвъртият беше проснат по очи на земята. Дишаше, но продължаваше да кърви и не помръдваше. В далечината, зад тримата мъже, се виждаха минувачи, които се занимаваха със законните си дела. Виждаха се коли и пикапи, които бавно се движеха по улиците, спираха на кръстовищата и отново потегляха.

А след това Ричър видя една по-особена кола, която направо прелетя през кръстовището и продължи да фучи към него. Беше форд краун виктория, в златно и бяло, с черни ролбари на решетката и антена на капака на багажника. На вратата имаше изрисуван щит с надпис „Полицейско управление на Диспеър“. Зад предното стъкло се виждаше едър полицай със светлокафява униформа.

— Внимание — каза Ричър. — Кавалерията пристига.

Той самият не помръдна. И не откъсна очи от тримата мъже. Пристигането на полицая не беше никаква гаранция. Все още не. Тримата мъже изглеждаха достатъчно откачени, за да си докарат обвинение в побой. Може би вече ги бяха арестували толкова много пъти, че не им пукаше. Така беше в малките градчета. Опитът на Ричър показваше, че в тях винаги присъства някакъв елемент на лудост.

Полицейският форд наби спирачки до бордюра. Вратата се отвори със замах. Шофьорът измъкна пушка за борба с безредиците от калъфа между седалките и излезе от колата. Зареди я и я вдигна диагонално пред гърдите си.

Беше едър мъж. Бял, на четирийсет години. С черна коса. Дебел врат. Светлокафява униформа и черни обувки. На челото му имаше следа от шапката с широка периферия, която сигурно беше оставил на предната седалка. Той застана зад тримата мъже и огледа сцената.

Не е толкова сложно да прецениш ситуацията, помисли си Ричър. Трима мъже, които са обградили четвърти? Не приличаме на хора, които си говорят за времето.

— Отдръпнете се — нареди полицаят.

Имаше силен глас. Беше свикнал да дава нареждания. Тримата мъже отстъпиха назад. Полицаят пристъпи напред. Така си размениха местата. Сега тримата бяха зад него. Полицаят се раздвижи и насочи пушката си право в гърдите на Ричър.

— Арестуван си — каза той.

5

Ричър остана неподвижен.

— В какво ме обвинявате?

— Все ще измисля нещо — отвърна полицаят.

Той хвана пушката с една ръка, за да извади белезниците от кобура на колана си. Протегна ръката с белезниците, единият от мъжете зад него пристъпи напред, взе ги от него и заобиколи Ричър.

— Сложи си ръцете зад гърба — нареди полицаят.

— Тези момчета упълномощени ли са да арестуват гражданите? — попита Ричър.

— Важно ли ти е?

— Не. Но на тях им е важно. Ако ме пипнат, без да имат причина за това, ще им счупя ръцете.

— Всички са упълномощени — каза полицаят. — Особено онзи, когото току-що нокаутира.

Отново беше хванал пушката с две ръце.

— Беше при самозащита — обясни Ричър.

— Запази оправданието за съдията — отвърна полицаят.

Мъжът, който беше заобиколил Ричър, дръпна ръцете му назад, за да му сложи белезниците. Другият, който беше говорил през цялото време, отвори задната врата на патрулката и я задържа, все едно беше портиер на хотел, който е повикал такси.

— Влизай в колата — нареди полицаят.

Ричър остана на мястото си, като обмисляше с какви възможности разполага. Не му отне много време. Нямаше никакви възможности. Беше окован с белезници. На метър и половина зад него имаше един противник. На два метра и половина пред него имаше полицай. На метър и половина зад полицая имаше още двама противници. Пушката за борба с безредиците беше мосбърг. Не разпознаваше точния модел, но по принцип уважаваше тази марка.

— Влизай в колата — повтори полицаят.

Ричър пристъпи напред, покрай отворената врата, сви се на две и се пъхна в колата със задника напред. Седалката беше тапицирана с дебел винил, така че лесно се плъзна по нея. Подът на колата беше с гофрирана гума. Между предните и задните седалки имаше прозрачна пластмасова стена, която издържаше на изстрел. Задната седалка беше доста тясна. Не беше удобно да се седи, особено с ръцете зад гърба. Ричър протегна крака — зад лявата и зад дясната предна седалка. Предполагаше, че ще се пораздруса.

Полицаят отново седна зад волана. Окачването на колата пое тежестта му. Той прибра пушката в калъфа между седалките. Затръшна вратата, даде на скорост и рязко настъпи газта. Инерцията блъсна Ричър назад. След това шофьорът наби спирачките, за да спре на някакъв светофар, и инерцията блъсна Ричър напред. Успя да се завърти в движение, така че да се удари в пластмасовата стена с рамото напред. Полицаят повтори същата процедура и на следващото кръстовище. И на по-следващото. Но за Ричър нямаше проблем. Очакваше се. И той беше карал по същия начин едно време, когато самият той седеше зад волана, а отзад се возеше някой друг. А тук градчето беше малко. Където и да беше полицейското управление, нямаше как да е много далеч.

Полицейското управление се оказа на четири пресечки на запад и на две пресечки на юг от ресторанта. Намираше се в поредната безлична тухлена сграда, а улицата пред него беше достатъчно широка, така че полицаят паркира по диагонал до бордюра. Пред управлението имаше още една патрулка. И толкова. Малък град, с малко полицейско управление. Сградата беше на два етажа. На приземния етаж беше полицията, а на втория — съдът. Ричър предположи, че в мазето има килии. Остави се да го вкарат в управлението без никакви приключения. Не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Нямаше никакви шансове като беглец без кола в един град, юрисдикцията, на който стигаше на двайсет километра в едната посока, а в другата може би дори повече. Зад бюрото седеше патрулен полицай, който като нищо можеше да е по-малкият брат на полицая, който го арестува. Беше със същите габарити, същото лице и същата коса, но малко по-млад. Свалиха белезниците на Ричър и той предаде за съхранение нещата от джобовете си и връзките на обувките си. Не носеше колан. Поведоха го надолу по едно вито стълбище и го затвориха в килия с размери два метра на два и половина. Древната й метална решетка изглеждаше така, все едно бе боядисвана поне петдесет пъти.

— Адвокат? — попита той.

— Познаваш ли някой? — попита го полицаят зад бюрото.

— Общественият защитник ще свърши работа. Полицаят кимна, заключи решетката и се отдалечи.

Ричър остана сам. В ареста нямаше други задържани. В тесния коридор имаше общо три килии, без прозорци. Във всяка килия имаше метален нар и тоалетна от неръждаема стомана, над която беше вграден умивалник. На тавана имаше телена решетка, зад която светеха лампи. Ричър пусна студена вода, за да изплакне дясната си ръка, и потърка кокалчетата си. Бяха натъртени, но иначе им нямаше нищо. Той легна на леглото и затвори очи. Добре дошъл в Диспеър, помисли си той.

6

Общественият защитник така и не се появи. Ричър поспа два часа, после полицаят, който го беше арестувал, изтрополи по стълбите, отключи килията и му направи знак да става.

— Съдията те чака — каза той. Ричър се прозя.

— Все още не знам по какво обвинение съм арестуван. И не съм говорил с адвоката си.

— Обърни се към съда — отвърна полицаят. — Не към мен.

— Каква е тази глупава система, която си имате тук?

— Същата, която си имаме открай време.

— Мисля да си остана тук долу — каза Ричър.

— Мога да ти докарам другите трима от твоите приятели.

— Не харчи бензина. Закарай ги направо в болницата.

— Мога първо да ти сложа белезниците. И да те окова за леглото.

— Сам-самичък? — попита Ричър.

— Мога да донеса и електрошоков пистолет — продължи полицаят.

— Ти в този град ли живееш?

— Защо?

— Може някой път да ти дойда на гости.

— Не вярвам да стане — каза полицаят.

Стоеше и чакаше. Ричър сви рамене и отпусна крака на пода. Изправи се и излезе от килията. Беше му странно да върви без връзки. Докато се изкачваше по стълбите, трябваше да свива пръстите на краката си, за да не му паднат обувките. Потътри се край бюрото на първия етаж, после полицаят го поведе към втория. Това стълбище изглеждаше по-представително. На върха му имаше затворена дървена врата с две крила. До нея имаше табела на месингова поставка. Беше същата като онази в ресторанта, но на тази пишеше: „Градски съд“. Полицаят отвори лявото крило на вратата и отстъпи встрани. Ричър влезе в съдебната зала. Имаше пътека по средата и четири редици пейки за гражданите. После парапет, зад който заставаше обвиняемият, маса за прокурора и маса за защитата — всяка с по три стола. Имаше определени места за свидетелите, за съдебните заседатели и за самия съдия. Всички мебели бяха изработени от чамово дърво, покрито с тъмен лак, което беше потъмняло още повече от времето. Ламперията беше от същия материал и стигаше до три четвърти от височината до тавана. Самият таван и горната четвърт на стените бяха боядисани в кремаво. Зад мястото на съдията имаше две знамена — държавният флаг на САЩ и нещо, което сигурно беше щатският флаг на Колорадо.

Залата беше празна. Стъпките им отекваха в стените, миришеше на прах. Полицаят продължи напред и отвори парапета. Посочи на Ричър да седне на масата за защитата. Самият полицай се настани на прокурорската маса. Двамата зачакаха. После една обикновена врата в дъното се отвори и в залата влезе някакъв човек в костюм. Полицаят скочи на крака.

— Всички да станат!

Ричър остана на мястото си. Човекът в костюма се изкачи по трите стъпала до мястото на съдията и седна. Беше едър мъж, някъде над шейсет, и имаше гъста бяла коса. Костюмът му беше евтин и лошо скроен. Той взе една химикалка и отвори пред себе си голям бележник. Погледна към Ричър и попита:

— Как се казвате?

— Никой не ми е прочел правата — отвърна Ричър.

— Никой не ви е обвинил в престъпление — каза съдията. — Това не е съдебен процес.

— А какво?

— Заседание.

— За какво?

— По административен въпрос. Дежурна процедура. Но все пак трябва да ви задам няколко въпроса.

Ричър не отговори.

— Как се казвате? — повтори съдията.

— Сигурен съм, че в полицейското управление са направили копие на паспорта ми, за да ви го покажат.

— За протокола, моля.

Съдията говореше спокойно и се държеше сравнително вежливо. Ричър сви рамене и отвърна:

— Джак Ричър. Нямам бащино име.

Съдията си го записа. После си записа рождената дата на Ричър, номера на социалната му осигуровка и националността му. След това попита:

— Местоживеене?

— Нямам такова — отвърна Ричър. Съдията си го записа.

— Месторабота?

— Нямам такава — отвърна Ричър.

— Каква е целта на посещението ви в Диспеър?

— Туризъм.

— Как смятате да се издържате тук по време на посещението си?

— Не се бях замислял по този въпрос. Не очаквах сериозен проблем. Все пак не сме точно в Лондон, Париж или Ню Йорк.

— Отговорете на въпроса, моля.

— Имам банкова сметка — отвърна Ричър. Съдията си записа. После подсмръкна и прегледа бележките си.

— Какъв беше последният ви адрес? — попита той.

— ВПК — отвърна Ричър.

— ВПК?

— Военна пощенска кутия.

— Вие сте пенсиониран военен?

— Да, точно така.

— Колко време служихте?

— Тринайсет години.

— Смятано докога?

— Уволних се преди десет години.

— От каква част?

— Военна полиция.

— С какъв чин?

— Майор.

— И не сте имали постоянен адрес, откакто сте напуснали армията?

— Да, точно така.

Съдията видимо си записа някакъв хикс. Ричър видя как химикалката му се помръдна два пъти — веднъж в едната посока и веднъж в другата. После съдията попита:

— От колко време сте безработен?

— От десет години — отвърна Ричър.

— Значи не сте били на работа, откакто сте напуснали армията?

— Общо взето.

— Един пенсиониран майор не може да си намери работа?

— Този пенсиониран майор не иска да си намери работа.

— И все пак имате банкова сметка?

— Спестявания от армията — отвърна Ричър. — И допълнителни доходи от работа на парче.

Съдията си записа още един хикс. Две диагонални чертички, в едната и в другата посока. После попита:

— Къде нощувахте вчера?

— В град Хоуп — отвърна Ричър. — В един мотел.

— И багажът ви е останал там?

— Нямам багаж.

Съдията си го записа и сложи още един хикс.

— Пеша ли дойдохте тук? — попита той.

— Да — отвърна Ричър.

— Защо?

— Защото нямаше автобуси, а не можах да хвана стоп.

— Не, имам предвид защо тук?

— Туризъм — повтори Ричър.

— Какво сте чували за нашия малък град?

— Абсолютно нищо.

— И все пак решихте да го посетите?

— Очевидно.

— Защо?

— Името ми се стори интересно.

— Това не е много сериозна причина.

— Все трябва да съм някъде, нали така? Благодаря за топлото посрещане.

Съдията си записа четвърти хикс. Диагонална чертичка в едната посока, после в другата. После бавно и методично прокара върха на химикалката си надолу по списъка с въпроси — общо четиринайсет, към които беше добавил четири хикса. Накрая каза:

— Съжалявам, но според мен сте в нарушение на една от общинските наредби на град Диспеър. Опасявам се, че ще трябва да напуснете.

— Какво да напусна?

— Града.

— Каква е тази наредба?

— Против скитничество — отвърна съдията.

7

Ричър повдигна вежди.

— Тук имате наредба против скитничеството?

Съдията кимна.

— Да, както и в повечето градове в западните щати.

— Никога не съм попадал на такова нещо.

— Значи сте извадили голям късмет.

— Аз не съм скитник — каза Ричър.

— Нямате дом и работа от десет години насам, пътувате с автобуси, на автостоп или ходите пеш от място на място, като от време на време се хващате да работите на парче. Как бихте се описали, освен като скитник?

— Свободен — отвърна Ричър. — Щастливец. Съдията отново кимна и каза:

— Радвам се, че виждате положителната страна.

— А Първата поправка? — попита Ричър. — Нямам ли право да пътувам, където искам?

— Върховният съд на САЩ отдавна се произнесе по този въпрос. Общините имат право да не приемат нежелани граждани на своя територия.

— Туристите са нежелани граждани? Какво ще кажат в Търговската палата?

— Нашият град е тих и старомоден. Хората не си заключват вратите. Не изпитваме нужда да го правим. Повечето ключове в този град са били изгубени още по времето на бабите и дядовците ни.

— Аз не съм крадец.

— Предпочитаме да сгрешим от предпазливост — каза съдията. — Опитът на други места показва, че бездомните и безработните винаги създават проблеми.

— Ами ако не си тръгна? Какво е наказанието?

— Трийсет дни арест.

Ричър замълча. Съдията продължи:

— Полицаят ще ви откара до края на града. Ако си намерите работа и дом, ще ви приветстваме с отворени обятия. Но не се връщайте, докато това не се случи.

Полицаят отново го заведе на първия етаж, за да му върне парите, паспорта, дебитната карта и четката за зъби. Нищо не липсваше. Върнаха му всичко. След това полицаят му подаде връзките за обувки и изчака зад бюрото, докато Ричър ги промуши обратно през дупките, върза ги и ги стегна. Накрая полицаят отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и нареди:

— В колата.

Ричър тръгна пред него, прекоси фоайето на управлението и излезе навън. Слънцето се беше скрило. Беше късно следобед, късно през годината и вече се стъмваше. Полицаят беше преместил патрулката. Сега колата беше обърната с предницата навън.

— Отзад — процеди той.

Ричър чу самолет в небето, някъде далеч на запад. Един-единствен двигател, който се напрягаше да набере височина. Малък самолет — чесна, бийч или пайпър, — самотен сред пустошта. Той отвори вратата и се качи. Когато нямаше белезници, беше много по-удобно. Седна настрани, както би седнал в такси или лимузина. Полицаят се наведе след него, подпря се с едната ръка на покрива на колата, а с другата на вратата и каза:

— Не се шегуваме. Ако се върнеш, ще те арестуваме и ще те затворим в същата килия, но за трийсет дни. Освен ако не ни погледнеш накриво. Тогава направо ще те застреляме за съпротива при арест.

— Женен ли си? — попита Ричър.

— Защо?

— Сигурно не си. Явно предпочиташ сам да се изхвърляш.

Полицаят остана неподвижен за няколко секунди, после затръшна вратата и се качи отпред. Потегли по улицата, направи десен завой и пое на север. До главната улица има шест пресечки, пресметна наум Ричър. Ако завие наляво и ме закара по пътя ми, на запад, може би ще им се размине. Но ако завие надясно и ме върне на изток, към Хоуп, може би няма да им се размине.

Ричър просто мразеше да се връща.

Основният принцип в живота му беше да продължава напред.

Шест пресечки и шест кръстовища. На всяко кръстовище полицаят леко натискаше спирачката, намаляваше скоростта, оглеждаше се наляво и надясно и едва тогава продължаваше. Когато стигна до главната улица, спря съвсем. Постоя малко. После натисна газта, потегли отново и завъртя волана.

Надясно.

На изток.

Обратно към Хоуп.

8

Ричър проследи как универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел се изнизват покрай колата, после полицаят ускори до сто километра в час. Гумите ръмжаха по неравния път, а от чакъла изхвърчаваха камъчета, които се удряха в шасито на колата и отскачаха встрани. Двайсет минути по-късно колата намали скоростта, понесе се по инерция и накрая съвсем спря. Полицаят отвори вратата, слезе на пътя, отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и отвори вратата на Ричър.

— Навън — нареди той.

Ричър се измъкна навън и усети неравното шосе на Диспеър под краката си.

Полицаят посочи с палец на изток, където беше по-тъмно.

— Натам — каза той. Ричър не помръдна.

Полицаят извади пистолета си. Беше деветмилиметров глок — ръбесто оръжие, което мътно проблясваше в полумрака. Нямаше предпазител. Само едно лостче на спусъка, което полицаят вече беше освободил с месестия си показалец.

— Моля те — каза той. — Само ми дай повод да го направя.

Ричър пристъпи три крачки напред. Видя луната, която изгряваше над далечния хоризонт. Видя къде свършва неравният чакъл на шосето от Диспеър и къде започва гладкият асфалт на Хоуп. Видя и процепа между двете, изпълнен с черна смола. Колата беше спряна така, че решетката й се падаше точно над процепа. Ставата. Границата. Тънката линия. Ричър сви рамене и я прекрачи. Една дълга крачка, която го върна в Хоуп.

— Не идвай повече — обади се полицаят.

Ричър не отговори. Не се обърна. Просто стоеше, гледаше на изток и слушаше шумовете от патрулката, която даде на заден, обърна и изхрущя по чакъла. Когато шумът от двигателя заглъхна в далечината, Ричър отново сви рамене и пое напред.

Беше изминал по-малко от двайсет метра, когато забеляза фаровете, които се приближаваха срещу него откъм Хоуп. Светлините бяха широко разположени, подскачаха високо и се спускаха ниско. Значи голяма кола, която се движеше бързо. Идваше право към него през сгъстяващия се мрак и когато се приближи на сто метра, Ричър видя, че е полицейска. Отново форд краун Виктория, боядисана в черно и бяло според полицейските разпоредби, с ролбари, допълнителни фарове и антена. Колата спря пред него и встрани от предното стъкло светна прожектор, който рязко се обърна и два пъти се плъзна по него, от глава до пети, преди да спре на лицето му и да го заслепи. После прожекторът угасна и колата запълзя напред. Гумите й просъскаха по гладкия асфалт и накрая тя спря така, че вратата на шофьора се падна точно до него. На нея имаше нарисуван златен щит с надпис „Полицейско управление на Хоуп“. Прозорецът се плъзна надолу, една ръка се протегна и в колата светна лампа. Ричър видя, че зад волана седи полицайка — късата й руса коса беше осветена отзад от слабата жълта светлина на тавана на колата.

— Да те закарам ли? — попита тя.

— Ще стигна пеш — отвърна Ричър.

— До града са осем километра.

— Дойдох пеш. Значи мога да се върна пеш.

— С кола е по-лесно.

— Няма проблеми.

Жената помълча малко. Ричър се заслуша в двигателя на форда. Търпеливо работеше на празен ход. Въртяха се ремъци, а ауспухът тихо потракваше, докато се охлаждаше. Ричър продължи. Направи три крачки, преди да чуе как се включва задната скорост и колата отново потегли край него, на заден ход. Прозорецът все още беше отворен. Жената се обади:

— Ей, Зенон! Почини си малко.

Ричър спря.

— Знаеш кой е Зенон?

Колата също спря.

— Зенон от Китион. Създателят на стоицизма — отвърна жената. — Предлагам ти да не се мъчиш толкова.

— Стоиците трябва да се мъчат. Да бъдеш стоик означава да приемаш съдбата си без въпроси и съмнения. Зенон го е казал.

— Твоята съдба е да се върнеш в Хоуп. Според мен на Зенон не му пука дали ще го направиш пеш или с кола.

— Ти каква си всъщност? Философ, полицай или шофьор на такси?

— От полицейското управление в Диспеър ни се обаждат, когато изхвърлят някого на границата. Като жест на добра воля.

— Често ли се случва?

— По-често, отколкото си мислиш.

— И вие идвате и ни прибирате?

— „Да пазим и да служим“. Така пише на герба.

Ричър сведе поглед към герба на вратата. По средата пишеше „Полицейско управление на Хоуп“, но отгоре имаше още един надпис — „Да пазим“, а отдолу трети — „и да служим“.

— Ясно — каза той.

— Качвай се тогава.

— А защо ви се обаждат?

— Качи се и ще ти кажа.

— Значи няма да ме пуснеш да ходя пеш?

— До града са осем километра. Ти вече си кисел, а докато стигнеш дотам, съвсем ще се ядосаш. Повярвай ми. Виждали сме много като теб. За всички ни е по-добре, ако се возиш.

— Аз съм различен от повечето хора. Ходенето ме успокоява.

— Няма да те моля, Ричър — каза жената.

— Знаеш как се казвам?

— От полицейското управление в Диспеър ми казаха.

Пак като жест на добра воля.

— И като предупреждение?

— Може би. Точно в момента се опитвам да разбера дали да го приемам на сериозно.

Ричър отново сви рамене и се протегна към дръжката на задната врата.

— Качи се отпред, идиот такъв — каза жената. — Сега ти помагам, не те арестувам.

Ричър заобиколи колата и отвори вратата до шофьора. До седалката имаше конзола за радиостанция и лаптоп на стойка, но самата тя беше празна. Нямаше шапка. Той се натъпка в колата. Нямаше много място за краката заради пластмасовата стена отзад. Миришеше на машинно масло, кафе, парфюм и нагорещена електроника. На екрана на лаптопа имаше GPS карта. Виждаше се малка мигаща стрелка, която сочеше към далечния край на едно розово петно с надпис „Юрисдикция на град Хоуп“. Петното беше почти квадратно. Територията на града очевидно беше определена набързо и формално, точно като на самия щат Колорадо. До нея беше територията на град Диспеър, оцветена в светловиолетово. Тя не беше правоъгълна. Беше по-скоро с формата на тъп клин. Източната й граница вървеше точно по западната граница на Хоуп, но след това се простираше по-широко — като триъгълник с отрязан връх. Западната й граница беше два пъти по-дълга от източната, а отвъд нея се виждаше сива пустота. Ричър предположи, че е независима територия. От междущатските магистрали 1–70 и 1–25 се откъсваха шосета, които пресичаха независимата територия и закачаха северозападния ъгъл на територията на Диспеър.

Полицайката затвори прозореца, обърна се да погледне през рамо и направи обратен завой.

Беше слабичка и носеше светлокафява униформа. Изглеждаше по-ниска от метър и седемдесет, по-слаба от петдесет и пет килограма и по-млада от трийсет и пет години. Не носеше бижута, нито брачна халка. На яката й беше закачена радиостанция моторола, а отляво на гърдите й имаше златна полицейска значка. Според значката се казваше Вон. Отново според значката, беше доста добро ченге. Очевидно беше спечелила голям брой награди и похвали. Изглеждаше добре, но беше различна от обикновените жени. Беше виждала неща, за които те не подозираха. Това беше очевидно. Ричър познаваше такива жени. Беше служил с много от тях, докато беше военен полицай.

— Защо ме изгониха от Диспеър? — попита той.

Жената на име Вон изключи светлината на тавана. Сега лицето й се осветяваше единствено от червените лампички на таблото, розово-виолетовият блясък на екрана на GPS картата и сребърните отражения на фаровете от пътя.

— Погледни се само — отвърна тя.

— Какво да гледам?

— Какво виждаш?

— Обикновен човек.

— Обикновен човек с вид на работник, с работни дрехи, в добра форма, силен, здрав и гладен.

— Е, и?

— Докъде успя да стигнеш?

— Видях бензиностанцията и ресторанта. И градския съд.

— Значи не си видял всичко — каза Вон.

Караше бавно, някъде с петдесет километра в час, все едно имаше още много неща, които да му каже, преди да пристигнат. Едната й ръка беше на волана, с лакът, подпрян на вратата. Другата й ръка беше отпусната в скута. С тази скорост щяха да пристигнат след десет минути.

Ричър се запита какво толкова имаше да му каже, че нямаше да й стигнат по-малко от десет минути.

— По-скоро съм обикновен човек с вид на войник обади се той.

— Войник?

— Служих в армията. Военна полиция.

— Кога?

— Преди десет години.

— А сега работиш ли?

— Не.

— Е, значи всичко е ясно.

— Кое е ясно?

— Представляваш заплаха.

— Как така?

— На запад от центъра на Диспеър се намира най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.

— Да, видях пушека.

— Това е единственото предприятие в икономиката на Диспеър. Комбинатът е всичко.

— Значи компанията държи града — каза Ричър.

Вон кимна на волана.

— Собственикът на комбината притежава всяка една тухла от всяка една сграда. Половината от населението на града работи за него, на пълен работен ден. Другата половина също работи за него, на час — когато и ако има нужда от тях. Хората, които работят на пълен работен ден, са доволни. Хората, които работят на час, се чувстват несигурни. И не обичат външна конкуренция. Не обичат хора, които се появяват отникъде, търсят си работа за малко и са готови да работят за още по-малко пари.

— Аз изобщо не си търсех работа.

— Каза ли им го?

— Те не ме попитаха.

— И бездруго нямаше да ти повярват. Тези градове са странни. Хората се променят, когато всяка сутрин трябва да чакат пред оградата на комбината, за да видят дали ще ги повикат. Живеят като в някакво феодално имение. Парите, които собственикът им плаща като надници, веднага се връщат обратно при него — под формата на наеми. Както и ипотеки. Защото той държи и банката. Дори в неделя не ги оставя на мира. Има само една църква и той проповядва в нея. Ако искаш да работиш, трябва да се отбиваш в църквата поне от време на време.

— Така не е честно — обади се Ричър.

— Той обича да дава нареждания. Прави всичко, за да задържи властта си.

— Защо хората не се изнесат?

— Някои са го направили. Който не го е направил досега, никога няма да го направи.

— А този тип не иска ли да идват нови хора, които да работят за по-малко пари?

— Той предпочита стабилната икономика. Предпочита за него да работят хора, които притежава, а не непознати. И без това няма никакво значение колко им плаща. Защото всичко се връща веднага под формата на наеми и печалба от неговите магазини.

— Тогава защо онези хора се притесниха?

— Хората винаги се притесняват. Просто в такива градове всички се държат странно.

— И градският съдия подкрепя официалната линия?

— Няма как иначе. За неговото място се провеждат избори. И наредбата против скитничеството наистина съществува. Повечето градове имат такава. В Хоуп със сигурност имаме. Ако някой се оплаче, наредбата веднага влиза в сила.

— Да, но в Хоуп никой не се оплака. Вчера пренощувах при вас.

— Нашият град не е собственост на компанията.

Вон намали скоростта. В далечината се виждаше първата застроена пресечка на Хоуп. Ричър разпозна мястото. Имаше железария, която не беше част от голяма верига. Сутринта беше видял един старец, който подреждаше на тротоара сгъваеми стълби и ръчни колички. Сега магазинът беше затворен и тъмен.

— Колко е голямо полицейското управление в Хоуп — попита Ричър.

— Аз, още двама полицаи и началникът.

— Имате ли упълномощени помощници от цивилното население?

— Да, четирима. Но не ги използваме често. Най-вече за контрол на движението, когато има ремонт на пътя. Защо питаш?

— Въоръжени ли са?

— Не. В щата Колорадо упълномощените цивилни не носят оръжие. Защо?

— А колко упълномощени помощници има към полицейското управление на Диспеър?

— Мисля, че също са четирима.

— Аз се запознах с тях — каза Ричър.

— Е, и?

— Да предположим, че се появи някакъв непознат, който се скара с един от вашите помощници и му счупи челюстта. Какво ще направи полицейското управление на Хоуп?

— Ще тикнем въпросния непознат в затвора по най-бързия начин.

— Защо?

— Знаеш защо. Нулева толерантност към хора, които нападат цивилни служители, плюс задължение да се грижим за своите, плюс въпрос на гордост и самоуважение.

— Ами ако става въпрос за самозащита?

— Ще трябва да избираме дали да повярваме на непознат цивилен или на нашия помощник.

— Добре.

— Сигурно във военната полиция е било същото.

— И още как, по дяволите.

— Тогава защо питаш?

Ричър не отговори направо. Вместо това каза:

— Всъщност не съм стоик. Зенон е проповядвал пасивно приемане на съдбата. Аз не съм такъв. Не съм особено пасивен. Приемам предизвикателствата лично.

— Е, и?

— Не обичам да ми казват къде мога да ходя и къде — не.

— Значи си инат?

— Не, но такива неща ме дразнят.

Вон намали и отби до бордюра. Изключи от скорост и се обърна към него.

— Искаш ли един съвет? — попита тя. — Забрави за станалото и си продължавай по пътя. Диспеър не си струва усилията.

Ричър не отговори.

— Иди някъде да вечеряш и да се наспиш — предложи Вон. — Сигурно си гладен.

Ричър кимна.

— Благодаря за возенето — каза той. — Беше ми приятно да се запознаем.

Той отвори вратата и стъпи на тротоара. Главната улица на Хоуп се казваше „Първа“. Вече знаеше, че на една пресечка оттам, на улица „Втора“, има закусвалня. Беше ял там. Ричър пое към закусвалнята и чу как полицейският форд на Вон се отдалечава от него. Чуваше тихото мъркане на двигателя и мекото съскане на гумите по асфалта. После зави зад ъгъла и спря да го чува.

Един час по-късно все още беше в закусвалнята. Беше вечерял супа, пържола, пържени картофи, боб, ябълков пай и сладолед. Сега пиеше кафе. Кафето беше по-хубаво, отколкото в ресторанта в Диспеър. И му го сервираха в чаша с цилиндрична форма. Чашата отново беше с прекалено дебел ръб, но беше много по-близо до идеалната форма.

Ричър продължаваше да мисли за Диспеър и да се пита защо им беше по-важно да го изхвърлят от града, отколкото да го оставят там и да го тикнат в затвора за това, че беше нанесъл побой на упълномощения помощник на полицейското управление.

9

Фирмената политика на закусвалнята в Хоуп беше да се долива толкова кафе на клиентите, колкото могат да изпият, и Ричър безмилостно се възползва от нея. Изпи сам почти цял термос кафе. Сервитьорката му остана очарована от този спектакъл. Дори нямаше нужда да я вика, за да му долива. Идваше сама всеки път, когато чашата му оставаше празна — понякога дори преди това, сякаш искаше да му помогне да счупи някакъв световен рекорд по пиене на кафе. Накрая Ричър й остави двоен бакшиш, за всеки случай, ако собственикът решеше да я глоби за тази щедрост.

Когато си тръгна от закусвалнята, навън беше съвсем тъмно. Беше девет часът вечерта. Ричър предполагаше, че през следващите десет часа ще остане също толкова тъмно. Слънцето сигурно изгряваше към седем сутринта на тази географска ширина, по това време на годината. Повървя три пресечки, докато стигна до една малка бакалия. Ако беше в по-голям град, щеше да се нарича „минимаркет“, а ако беше в покрайнините, щеше да бъде част от някоя голяма търговска верига, но в Хоуп си оставаше бакалия — претъпкан, прашен семеен магазин, в който се продаваха само такива неща, от каквито хората наистина имаха нужда.

Ричър щеше да има нужда от вода, протеини и енергия. Купи си три еднолитрови бутилки минерална вода, шест шоколадчета и цяло руло черни найлонови торби за боклук. Продавачката на касата прибра всичко в една хартиена кесия, Ричър си взе рестото и понесе покупките си към същия мотел, в който беше спал предишната вечер — на четири пресечки от магазина. Регистрира се в същата стая, в края на коридора. Влезе в стаята, остави кесията на нощното шкафче и се отпусна на леглото. Възнамеряваше да си почине малко. До полунощ. Не искаше да върви два пъти по двайсет и осем километра в един и същ ден.

Точно в полунощ Ричър стана от леглото и погледна през прозореца. Луната вече не се виждаше. Имаше гъсти облаци и далечни звезди. Той премести покупките си в една от черните найлонови торби и я преметна през рамо. Излезе от мотела, пое в мрака към улица „Първа“ и когато стигна до нея, зави на запад. Нямаше никакво движение. Не се виждаха пешеходци. Повечето прозорци бяха тъмни. Все пак беше полунощ, по средата на нищото. На десет метра западно от железарията тротоарът свърши. Ричър стъпи на асфалта на шосето и продължи да върви. Вървеше с маршова походна стъпка, със седем километра в час. Не беше трудно да поддържа тази скорост на гладкия, равен път. Постепенно влезе в ритъм, до степен, в която му се струваше, че може да върви безкрай, без да спира.

Но все пак спря. Спря след осем километра, на сто метра от разделителната линия между Хоуп и Диспеър, защото долови някаква форма в мрака пред себе си. Някаква дупка в тъмното. Кола, паркирана отстрани на шосето. Боядисана предимно в черно, но с няколко бели петна.

Полицейска патрулка.

Вон.

В момента, в който си помисли за името й, фаровете на колата светнаха. Бяха включени на дълги светлини. И бяха много ярки. Уловиха го на мига. Сянката му се стрелна далеч зад него. Той закри очите си с лявата ръка, защото държеше найлоновата торба с дясната. Остана неподвижен. Фаровете не угаснаха. Ричър слезе от пътя и пое по песъчливата земя, като описваше широк завой на север. Фаровете угаснаха, но вместо тях светна прожекторът до предното стъкло и отново го улови. Светлината го следваше неотлъчно. Затова Ричър смени посоката и тръгна право към нея.

Когато се приближи до колата, Вон изключи прожектора и отвори прозореца. Беше паркирала с лице на изток, двете колела на колата бяха на пясъка, а задната й броня беше точно над границата между двете шосета. Беше в юрисдикцията на своя град, но на самия ръб.

— Предположих, че ще се видим тук — подхвърли тя.

Ричър я погледна, но не отговори.

— Какво правиш? — попита тя.

— Разхождам се.

— Само това?

— Не е забранено.

— Тук не е — съгласи се Вон. — Но ако направиш още три крачки, ще стане.

— Тогава няма да бъде забранено от теб.

— Много си упорит — каза тя.

Ричър кимна.

— Исках да разгледам Диспеър. И ще го направя.

— Там не е толкова готино.

— Сигурен съм, че не е толкова готино. Но обичам сам да вземам решения по такива въпроси.

— Те не се шегуват, наистина. Или ще прекараш трийсет дни в затвора, или направо ще те застрелят.

— Ако ме намерят.

— Ще те намерят. Нали аз те намерих.

— Аз не се криех от теб.

— Набил ли си някого там? Някой помощник на полицията?

— Защо питаш?

— Размишлявах по въпроса, който ми зададе по-рано.

— Не знам със сигурност дали е бил такъв — каза Ричър.

— Не обичам някой да бие помощниците на полицията.

— Този нямаше да ти хареса. Ако изобщо е бил такъв.

— Те ще те търсят.

— Колко е голямо тяхното полицейско управление?

— По-малко от нашето. Мисля, че са две коли и двама полицаи.

— Значи няма да ме намерят.

— Защо се връщаш?

— Защото ми казаха да не го правя.

— Струва ли си?

— А ти какво щеше да направиш, ако беше на моето място?

— Аз съм форма на живот, базирана на естроген, а не на тестостерон — отвърна Вон. — Освен това вече съм голяма и зряла. Щях да го преглътна и да си продължа по пътя. Или да остана в Хоуп. Там е много приятно.

— Ще се видим утре — каза Ричър.

— Не, няма. Или точно след един месец ще дойда да те прибера от същото място, или ще прочета за теб във вестника. Пребит и застрелян, защото е оказал съпротива при арест.

— Ще се видим утре — повтори Ричър. — Ще те заведа на късна вечеря.

После той направи една, две, три крачки и прекрачи тънката линия.

10

Ричър веднага слезе от пътя. В полицейското управление на Хоуп бяха познали, че ще отвърне на предизвикателството. Не беше трудно да се предположи, че в полицейското управление на Диспеър ще го преценят по същия начин. А той не искаше случайно да попадне на паркирана патрулка от Диспеър. Такава случка щеше да завърши по съвсем друг начин вместо с приятен разговор с красивата полицайка Вон.

Той се отклони на петдесет метра северно от пътя и се шмугна в храстите. Достатъчно близо, за да се ориентира накъде да върви, но достатъчно далеч, така че да остава извън периферното зрение на евентуалните шофьори. Нощта беше студена. Земята беше неравна. Вървеше бавно. Вече нямаше как да постигне седем километра в час. Никакъв шанс. Продължи да се препъва напред. Нямаше фенерче. Нарочно. Светлината щеше да му навреди повече, отколкото да му помогне. Щеше да се вижда от два километра. Щеше да бъде по-лошо, отколкото да се изкачи на някоя скала и да се провикне: „Тук съм!“

Беше изминал бавно около два километра, когато часовникът в главата му показа, че е два без петнайсет сутринта. Отново чу самолетен двигател, някъде далеч на запад; шумът прекъсваше и се разсейваше от разстоянието. Едномоторен самолет, който се снишаваше за кацане. Чесна, бийч или пайпър. Може би същият, който беше чул да излита преди няколко часа. Ричър се заслуша в шума, докато не прецени, че машината е кацнала успешно. После отново закрачи напред.

* * *

Четири часа по-късно до зазоряване оставаха около седемдесет и пет минути, а той вече вървеше успоредно на центъра на града, но на триста метра встрани от него, в храсталаците. Знаеше, че е оставил солидна диря от отпечатъци, но не му пукаше особено. Съмняваше се, че полицейското управление на Диспеър разполага със специални кучета следотърсачи или че провежда въздушно разузнаване с хеликоптери. Ако не излизаше на пътищата и тротоарите, все едно беше невидим за тях.

Продължи още петдесет метра на север, долови присъствието на поредната канара с размерите на лодка и се сниши зад нея. Все още беше студено. Той разопакова нещата си, пи вода и изяде едно шоколадче. След това отново ги опакова, изправи се и се обърна да разгледа града. Скалата му стигаше до гърдите, така че той се подпря на лакти върху нея и отпусна брадичката си на свитите юмруци. Отначало не видя нищо. Само неподвижен мрак и скрити отблясъци от светещи прозорци. По-далеч се различаваха още светлини и се долавяше още някакво движение. Предположи, че там е жилищният район на града — южно от центъра. Сигурно имаше къщи и жилищни блокове. Може би и каравани. Хората ставаха, за да отидат на работа.

Десет минути по-късно забеляза фарове, които идваха от север. Две, после три двойки фарове. Светлината им се стрелкаше по пресечките, отскачаше и се снишаваше, и хвърляше дълги сенки точно срещу него. Ричър остана на мястото си, като продължи да наблюдава. Фаровете спряха за малко на главната улица, после завиха надясно — с гигантски завои под прав ъгъл. След тях се появиха още. Скоро всички пресечки ярко се осветиха от дълги колони от превозни средства. Все едно зората идваше от юг, а не от изток. Имаше комбита, пикапи и стари модели джипове. Всички караха на север към главната улица, спираха и завиваха на запад — към мястото, където според разказа на Вон беше комбинатът за рециклиране.

Град — собственост на компанията.

Шест часът сутринта.

Хората на Диспеър отиваха на работа.

Ричър ги последва пеша — на четиристотин метра северно от пътя. Препъваше се в спечените храсти, за да се движи успоредно на шосето. Придвижваше се горе-долу с пет километра в час. Те се движеха с повече от петдесет километра в час. И все пак минаха десет минути, докато всички го подминат. Колоната беше много дълга. Най-сетне и последният пикап го изпревари и Ричър проследи червената колона от стоп-светлини. На два километра пред него хоризонтът беше осветен от гигантски блясък. Не беше зората. Тя се падаше зад гърба му, на изток. Блясъкът на запад идваше от индустриални светлини. Светлините бяха подредени във великански правоъгълник, вдигнати на високи колони, и обграждаха някакво огромно пространство. Изглеждаше поне километър и половина на дължина. И почти километър на ширина. Вон беше казала: „Най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.“

Няма майтап, помисли си Ричър. На мен ми се струва най-големият в света.

В заревото се носеше бяла пара и мръсен черен дим. Когато стигна дотам, дългата колона от коли се раздели наляво и надясно и хората паркираха един до друг в спретнати редици — на цели декари утъпкана земя. Фаровете им завиха, подскочиха и после угаснаха — два по два. Ричър отново се скри — на четиристотин метра северно от портала. Проследи как хората влязоха вътре в дълга колона, понесли кутиите си за обяд. Порталът беше тесен. Беше за работниците, а не за камионите. Ричър предположи, че входът за камионите е от другата страна на комбината, по-близо до шосетата, които водеха към магистралата.

Небето зад него просветляваше. Започваха да се различават подробностите от пейзажа. В най-общ смисъл земята изглеждаше равна, но по-отблизо беше нашарена с достатъчно малки хълмове, падини и канари, зад които да се прикрива. Почвата беше песъчлива и светлокафява. Тук-там имаше сухи храсти. Никъде не се виждаше нищо интересно. Нищо, което да привлича туристи. Не ставаше за пикник. Ричър не очакваше компания през този ден.

Когато и последният работник влезе вътре, порталът се затвори. Ричър отново пое напред, като описа широк завой на северозапад — продължаваше да се крие, но вече търсеше по-високо място. Комбинатът за преработка на метали наистина беше гигантски. Беше обграден с безкрайна стена от заварени метални пластини, боядисани в бяло. На върха на стената беше заварен непрекъснат хоризонтален цилиндър, широк два метра. Беше невъзможна за преодоляване. Като в затвор с максимално строг режим. Първоначалната оценка на Ричър за размерите на това място се оказа доста консервативна. В действителност комбинатът изглеждаше по-голям от целия град. Като опашка, която размахва кучето, вместо обратното. Диспеър не беше град, в който имаше завод. Беше завод, към портала, на който бяха пристроени общежития.

Вътре работата започваше. Ричър чу ръмженето на тежки машини и дрънченето на метал по метал и видя отблясъците и искрите на оксижени. Заобиколи целия комбинат чак до северозападния ъгъл — петнайсет минути бърз ход, все така на четиристотин метра дистанция. Оттук се виждаше и входът за камионите. Част от западната стена беше отворена. От нея до хоризонта имаше широко шосе. Шосето изглеждаше гладко и солидно. Построено така, че да издържа тежки камиони.

То определено представляваше проблем. Ричър искаше да продължи обиколката в посока, обратна на часовниковата стрелка, така че в някакъв момент трябваше да го пресече. Така щеше да се разкрие. Тъмните му дрехи щяха да се виждат на изгряващото слънце. От друга страна, кой точно щеше да го види? Предполагаше, че полицаите от Диспеър си стоят в града, на изток от комбината. А той не очакваше в самия завод да има охранителни екипи, които да патрулират по периметъра.

И все пак след малко видя точно това.

Докато наблюдаваше портала от четиристотин метра разстояние, от него излязоха два бели шевролета тахо. Джиповете се отдалечиха на петдесет метра по шосето, после завиха встрани от него — единият наляво, другият надясно, по утъпканите коловози, които бяха очертали при безброй предишни обиколки. Бяха с високо окачване, големи гуми с бели шарки и черен надпис „Охрана“ на вратите. Караха бавно, някъде с двайсет километра в час — единият в посока на часовниковата стрелка, другият обратно, сякаш възнамеряваха да обикалят завода през целия ден.

Ричър се сниши и отстъпи още сто метра. Намери си подходяща скала и се скри зад нея. Шевролетите се движеха по периметъра, някъде на петдесет метра от стената. Ако целият комбинат беше дълъг почти два километра и широк почти километър, всяка обиколка излизаше почти шест километра. Ако се движеха с двайсет километра в час, за всяка обиколка им трябваха малко повече от десет минути. Тъй като имаше два джипа, които обикаляха в противоположни посоки, всяка една точка от периметъра щеше да остава без наблюдение в продължение на малко повече от пет минути. Само толкова. И то ако двете машини наистина се движеха с еднаква скорост.

Но Ричър мразеше да се връща.

Затова продължи право на запад, като се придържаше към падините и се криеше зад канарите. Десет минути по-късно земята отстъпи място на разчистения терен, където беше построено шосето. По-близката страна беше широка около десет метра — утъпкан пясък, нашарен с бурени. Самото шосе беше широко около петнайсет метра. Две платна, разделени от яркожълта линия. Гладък асфалт. По-далечната страна също беше широка около десет метра.

Значи общо трийсет и пет метра.

Ричър не беше спринтьор. Като бегач беше доста бавен. Най-доброто му постижение в бързото бягане беше съвсем малко по-бързо от бърз ход. Той приклекна на изток от последната възможна скала, зад която можеше да се скрие, и зачака шевролетите.

Всъщност идваха много по-нарядко, отколкото беше пресметнал. Интервалите бяха по-скоро десет минути, отколкото пет. Беше необясним, но полезен факт. От друга страна, по самото шосе също беше започнало да излиза движение. Ричър трябваше да го предположи. Най-големият комбинат за рециклиране на метали в щата Колорадо очевидно имаше нужда от материали, с които да работи, и на свой ред произвеждаше други материали. Нямаше как да изравят металите направо от земята и после да ги заравят пак там. Не, докарваха скрап с камиони, а после откарваха металните сплави с други камиони. Доставяха им големи количества скрап, а те произвеждаха големи количества метални сплави.

Малко след седем часа сутринта един огромен товарен камион излезе с ръмжене от портала и се качи на шосето. Беше с регистрационни номера от щата Индиана и беше натоварен с блестящи стоманени плочи. Не беше изминал и сто метра, когато се размина с друг камион, който отиваше към комбината. Този беше с регистрационни номера от щата Орегон и караше смачкани коли десетки автомобили с олющена на пластове боя. През това време от комбината излезе една цистерна с канадски регистрационни номера и се размина с камиона от Орегон. После пък се появи шевролетът, който се движеше обратно на часовника, прекоси шосето напряко и продължи по коловозите. Три минути по-късно мина и неговият колега, който се движеше по часовниковата стрелка, и продължи в обратната посока. Още един камион излезе от комбината, а друг влезе в него. Ричър видя на два километра на запад трети камион, който се приближаваше, като се поклащаше и блестеше в сутрешната мараня. Далеч зад него се виждаше четвърти.

Движението беше натоварено като на Таймс Скуеър в Ню Йорк.

В самия комбинат пълзяха огромни електротелферни кранове и навсякъде се посипваха водопади от искри. Надигаше се черен дим, а от пещите яростно бълваше жега на вълни, които разкривяваха въздуха. Чуваха се приглушени шумове — тракане на хидравлични чукове, дрънчене на метални пластини, разкъсване на метал и дълбоки, звучни удари, като от гигантска наковалня.

Ричър пи още вода и изяде още едно шоколадче. След това затвори найлоновата си торба, изчака шевролетите на охраната да минат още веднъж, изправи се и просто прекоси шосето, без да бърза. Мина на по-малко от четирийсет метра от два камиона — единият се движеше към комбината, а другият в обратната посока. Беше приел риска да го забележат. От една страна, всъщност нямаше избор. От друга страна, според Ричър шансовете нещо да се случи, след като го видят, намаляваха в геометрична прогресия. Дали шофьорът на камиона щеше да каже на някой шеф от комбината, че е видял пешеходец на пътя? Дали шефът щеше да се обади на охраната? Дали охраната щеше да се обади на градската полиция?

Не беше много вероятно. А дори да станеше така, щеше да им трябва известно време, за да реагират. Ричър щеше да потъне в храстите много преди да се появи патрулката. А патрулката не можеше да кара извън пътя. Колкото до шевролетите, те се придържаха към собствените си коловози.

Значи рискът не беше чак толкова голям.

Ричър продължи до мястото, където отново се появяваха скали, падини и възвишения, и тръгна на юг покрай дългата страна на комбината. Стената продължаваше. Беше висока около четири метра и изглеждаше направена от покриви на стари автомобили. Всяка отделна пластина беше малко издута навън. В резултат цялата стена изглеждаше така, все едно имаше подплънки. Цилиндърът на върха, който беше с диаметър два метра, изглежда, беше произведен от същия материал — металните пластини бяха оформени с гигантски преси, за да се получи необходимият контур, а после бяха заварени помежду си. Накрая цялата конструкция беше боядисана със спрей в ослепително бяло.

Ричър измина цялата дължина на комбината за двайсет и шест минути — значи беше почти два километра. Когато стигна до далечния югозападен ъгъл, той разбра и защо шевролетите бяха толкова бавни. Защото там имаше още една зона. Още един гигантски правоъгълник. Със същите размери. Беше построена по оста североизток-югозапад, не съвсем като първата. Северозападният й ъгъл беше някъде на петдесет метра от югозападния ъгъл на комбината. Следите от гумите показваха, че шевролетите обикалят и около нея, като минават през петдесетметровото пространство между двете промишлени зони в гигантска, разкривена осмица.

Ричър изведнъж се почувства разкрит. Позицията му беше добра по отношение на първата зона. Но не беше добра по отношение на втората. Шевролетът, който се движеше по часовниковата стрелка, щеше да мине между двете, да направи широк завой и да мине доста близо до него. Ричър започна да отстъпва на запад, като търсеше някоя ниска скала. Успя да стигне до средата на една плитка падина, нашарена с храсти.

После чу шума от автомобилни гуми по пясъка.

И се просна по очи на земята.

11

Белият шевролет влезе в по-тясното пространство между двата комбината с трийсет километра в час. Ричър чу шума от гумите по земята. Бяха широки и меки, наместваха се по неравната повърхност, мачкаха малки камъчета и ги изстрелваха встрани. Ричър се заслуша в съскането на хидравличния волан и влажното ръмжене на големия осемцилиндров двигател, когато колата зави покрай него. Шевролетът направи широк завой и мина толкова близо покрай Ричър, че той усети миризмата от изгорелите газове.

Остана неподвижен.

Колата продължи. Не спря. Дори не намали скоростта. Шофьорът седеше отляво, на високата седалка. Ричър предположи, че както с повечето шофьори очите му предварително са проследили траекторията на завоя. Той гледаше към кривата, по която се движеше колата. Напред и наляво, а не встрани и надясно.

Като за шофьор на охранителна кола не беше много добра техника.

Ричър остана неподвижен дълго след като джипът изчезна. После се изправи, изтупа си дрехите, продължи на запад и седна зад ниската скала, която си беше набелязал от самото начало.

Втората зона беше оградена с необработени камъни, а не с метални пластини. И не беше комбинат, а жилищен комплекс. Виждаше се декоративна растителност, включително дървета, посадени така, че да закриват комбината. В далечината се виждаше огромна къща, построена от дърво, в стил планинска хижа, която щеше да бъде на мястото си по-скоро в курорта Вейл, отколкото в Диспеър. Имаше и допълнителни постройки, включително нещо като голям хамбар, който най-вероятно беше хангар за самолет, защото по цялата дължина на далечната стена имаше широка утъпкана ивица земя, която приличаше на писта. Имаше и три ветропоказателя на високи колони — по един във всеки край и един в средата.

Ричър продължи напред. Движеше се така, че да не влиза в теснината между комбината и комплекса. Там можеха да го забележат прекалено лесно. Можеха направо да го прегазят. Вместо това той отново зави на запад и се насочи така, че да заобиколи и жилищния комплекс, все едно двете оградени пространства представляваха едно-единствено гигантско препятствие.

Към обяд вече беше завил на юг и гледаше комбината откъм задната му част. Жилищният комплекс се падаше по-близо, отляво. Далеч зад него, на северозапад, в далечината се виждаше малко сиво петно. Някаква ниска сграда, или няколко сгради, на осем-девет километра оттук. Не се виждаха ясно. Вероятно бяха близо до шосето. Може би бензиностанция, паркинг за камиони или мотел. Сигурно бяха извън границите на Диспеър. Ричър присви очи и напрегна поглед, но не можа да различи никакви подробности. Затова се върна към по-близките забележителности. Работата в комбината продължаваше. В къщата не се случваше нищо особено. Видя, че шевролетите продължават да обикалят, а по далечното шосе пристигаха и заминаваха камиони. Движеха се в непрекъснат поток. Бяха най-вече товарни камиони с отворена каросерия, но имаше и цистерни, и контейнеровози. Пристигаха и си отиваха, а небето беше потъмняло от дизеловите изпарения — като дълга черна панделка, която се простираше чак до хоризонта. Комбинатът бълваше дим, огън и искри. Шумовете бяха приглушени от разстоянието, но отблизо сигурно бяха оглушителни. Слънцето беше високо в небето и въздухът беше топъл.

Ричър се криеше, гледаше и слушаше, а когато му омръзна, тръгна на изток, за да разгледа далечния край на града.

Слънцето грееше ярко, така че той внимаваше да не го забележат и се движеше бавно. Между комбината и самия град имаше голямо празно пространство. Може би към пет километра. Ричър го прекоси по права линия, през храсталаците. Към средата на следобеда беше на същата линия, на която се беше озовал в шест часа сутринта, но на юг от града, а не на север — сега гледаше към задните дворове на къщите, а не към фасадите на търговската улица.

Къщите бяха спретнати и еднакви — евтино, но здраво построени. Всички бяха на един етаж, с облицовка от итонг и асфалтови покриви. Някои бяха боядисани, други бяха с покритие от дърво. Някои имаха гаражи, други не. Някои имаха оградени дворове, други — отворени. Повечето имаха сателитни чинии, вдигнати към небето на югозапад като нетърпеливи лица. Тук-там се виждаха хора. Най-вече жени и деца. Имаше и мъже. Влизаха и излизаха от колите си, занимаваха се нещо в двора и не бързаха заникъде. Ричър предполагаше, че това са работещите на час, които днес не бяха извадили късмет. Той се придвижи по дъга с дължина от сто метра, отляво надясно, от изток на запад, за да промени гледната си точка. Но гледката не се промени особено. Само къщи, струпани в странно малко предградие — плътно до града, но на километри от всичко останало, обградени от пустош. Небето изглеждаше високо и необятно. Скалистите планини в далечината на запад изглеждаха отдалечени на милиони километри. Ричър изведнъж осъзна, че Диспеър е построен от хората, които се бяха отказали. Бяха изкачили билото, бяха видели далечния планински хоризонт и се бяха отказали да продължат. Просто бяха опънали палатките си и бяха останали тук. А техните наследници си стояха на същото място, като работеха или не работеха, в зависимост от капризите на собственика на комбината.

Ричър изяде последното шоколадче и изпи последната вода. После проби дупка в храсталаците с петата на обувката си и зарови опаковките, празните бутилки и найлоновата торба. След това тръгна, прибягвайки от скала на скала, и се доближи до къщите. Шумът, който долиташе от далечния комбинат, постепенно затихваше. Ричър предположи, че сигурно скоро ще затварят. Слънцето беше ниско отляво. Последните му лъчи огряваха върховете на далечните планини. Въздухът бързо изстиваше.

Първите коли и пикапи поеха обратно — почти дванайсет часа, след като бяха пристигнали. Доста дълъг работен ден. Отправяха се на изток, където вече беше тъмно, така че отново бяха светнали фаровете си. Лъчите им се понесоха по пресечките, като подскачаха и се снишаваха, право към Ричър. После отново завиха — някои наляво, други надясно — и се пръснаха по алеи, гаражи, паркинги и произволно избрани места за паркиране, белязани от прокапало машинно масло. Една по една колите спряха да се движат и фаровете им угаснаха. Двигателите спряха. Вратите се отвориха със скърцане и се затръшнаха. В къщите светнаха лампи. Зад прозорците се виждаха синкавите отблясъци от телевизионни екрани. Небето притъмняваше.

Ричър се приближи още. Видя как мъжете внасяха празните си кутии за обяд в кухните или се протягаха до колите си и търкаха очи с опакото на дланта. Видя момчета с бейзболни ръкавици и топки, които се надяваха на една последна игра. Видя как някои от бащите се съгласяват, а други — не. Видя малки момиченца, които на бегом излизаха от къщите, понесли съкровища за незабавен оглед.

Видя и едрия мъж, който беше застанал на пътя му в ресторанта. Същият, който му беше отворил вратата на патрулката — като портиер на хотел, който отваря такси. Старшият упълномощен помощник на полицейското управление. Той слезе от стария пикап, който Ричър вече беше видял пред ресторанта. Стискаше стомаха си с две ръце. Подмина вратата на кухнята и продължи през двора на къщата си, като се препъваше. Дворът не беше ограден. Той продължи, излезе от него и закрачи през храсталаците.

Ричър се приближи още.

Мъжът спря, остана неподвижен с широко разтворени крака, после се наведе и повърна. Остана приведен може би двайсет секунди, накрая се изправи, като клатеше глава и плюеше в праха.

Ричър се приближи още. Когато беше на двайсет метра от него, мъжът отново се приведе и повърна за втори път. Ричър чу как се дави. Не звучеше като човек, който изпитва болка или изненада, по-скоро раздразнение и примирение.

— Добре ли си? — подвикна Ричър от полумрака.

Мъжът се изправи.

— Кой е там?

— Аз съм — каза Ричър.

— Кой?

Ричър се приближи още. Пристъпи в светлината, която идваше от прозореца на кухнята на съседната къща.

— Ти — каза мъжът.

Ричър кимна.

— Да, аз.

— Нали те изхвърлихме от града?

— Нямаше ефект.

— Не бива да си тук.

— Можем да го обсъдим допълнително, ако искаш. Веднага. На място.

Мъжът поклати глава.

— Лошо ми е. Не е честно.

— Дори да не ти беше лошо, пак нямаше да е честно каза Ричър.

Мъжът сви рамене.

— Както кажеш. Аз се прибирам.

— Как е твоят приятел? С челюстта?

— Здраво си го подредил.

— Зъбите му добре ли са?

— Защо се интересуваш?

— Калибрирам силата на удара — обясни Ричър. — Това си е цяло изкуство. Искам да прилагам точно толкова сила, колкото трябва. Нито повече, нито по-малко.

— Зъбите му и без това не бяха здрави. Всички сме с болни зъби.

— Лоша работа — каза Ричър.

— Лошо ми е — повтори мъжът. — Ще се прибирам. Не съм те видял, става ли?

— Нещо развалено ли си ял?

Мъжът замълча. Накрая кимна.

— Сигурно. Сигурно съм ял нещо развалено.

После се обърна и тръгна към къщата си — бавно и несигурно, стиснал колана си с една ръка, сякаш се страхуваше да не му паднат панталоните. Ричър го проследи с поглед, после се обърна и потъна обратно в сенките.

Отдалечи се на петдесет метра на югоизток от мястото, където беше стоял преди — в случай, че мъжът размисли и реши, че все пак е видял нещо. Искаше да има някаква преднина, ако полицаите започнеха да претърсват задния двор на човека. Искаше преследването да започне от разстояние, по-голямо от дължината на лъча на фенерче.

Но не се появиха никакви полицаи. Мъжът очевидно така и не се беше обадил. Ричър почака трийсет минути. Далеч на запад отново се разнесе шумът от самолетния двигател — форсираше, за да набере височина. Малкият самолет отново беше излетял. В седем вечерта. После шумът утихна, небето съвсем притъмня и къщите се затвориха за през нощта. Небето се покри с облаци, които скриха луната и звездите. С изключение на приглушеното сияние, което идваше зад завесите на прозорците, светът потъна в пълен мрак. Температурата падна като хвърлен камък. Нощ на открито.

Денят се бе оказал твърде дълъг.

Ричър се изправи, разхлаби яката на ризата си и пое обратно на изток към Хоуп. Вървеше така, че осветените къщи да останат зад лявото му рамо, и когато изчезнаха, зави наляво в тъмното и заобиколи мястото, където трябваше да се намират универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел. След това отново се насочи наляво и се опита да открие линията на шосето. Знаеше, че трябва да е някъде там. Но не можеше да го види. Продължи да се приближава към мястото, където се падаше то — толкова близо, колкото можеше да рискува. Най-сетне видя черната ивица в мрака. Не се виждаше ясно, но все пак беше различна от тъмната равнина наоколо. Ричър застана успоредно на шосето, запамети посоката му, отстъпи на десет метра встрани, за по-безопасно, и тръгна напред. Беше трудно да върви в мрака. Спъваше се в храсти. Държеше ръцете си протегнати напред, за да не се блъсне в някоя скала. Два пъти се спъна в камъни, големи колкото футболни топки, и падна. И двата пъти се изправи, изтупа се и продължи.

Вон му беше казала, че е много упорит.

Ричър си помисли, че по-скоро е много глупав.

Но третия път, когато се спъна, не беше в камък. Беше в нещо по-голямо и определено по-меко.

12

Ричър залитна напред, но някакъв примитивен инстинкт го накара да избегне падането върху нещото, в което се беше спънал. Затова ритна във въздуха, прибра главата си към гърдите и се завъртя през рамо, като джудист. Приземи се по гръб, като си изкара въздуха и се удари в някакви остри камъни — един под рамото и друг под хълбока. Полежа неподвижен за момент, после се претърколи по лице, изправи се на колене и се завъртя така, че да се обърне в посоката, от която беше дошъл. Накрая широко отвори очи и се вторачи в мрака.

Беше прекалено тъмно, за да вижда.

И нямаше фенерче.

Той пропълзя напред на колене и една ръка. Беше протегнал другата пред себе си, свита в юмрук. Бавно измина един метър, докато ръката му спря в нещо.

Беше меко.

Но не беше козина.

Беше плат.

Ричър разпери пръсти. Леко ги сви. Разтърка наляво-надясно с върховете на пръстите си. Стисна.

Беше крак. Ръката му беше стиснала човешки крак. Не можеше да сбърка дебелината и формата на бедрото. Усещаше колянното сухожилие под пръстите си и дългия мускул отзад на бедрото — под палеца. Платът беше тънък и мек. Най-вероятно памучен плат, който беше носен дълго и беше пран много пъти. Може би стари работни панталони.

Раздвижи ръка наляво и намери сгъвката на коляното. Човекът лежеше по очи. Ричър промуши палеца си под крака, докато не намери капачката на коляното. Беше забита в пясъка. Той премести ръка на метър и петдесет надясно, докато не достигна до ключицата. Пропълзя с пръсти до врата, намери ямката зад ухото и самото ухо.

Нямаше пулс.

Плътта беше студена. Също толкова студена, колкото нощният въздух.

Под ухото намери яка. От плетена материя, малко грапава. Може би спортна риза. Той пропълзя още по-близо на колене и отвори очите си толкова широко, че мускулите на лицето го заболяха.

Но беше прекалено тъмно, за да види нещо.

Имаше пет сетива. Беше прекалено тъмно, за да види нещо, и не се чуваше нищо. Ричър нямаше никакво намерение да опитва нещо на вкус. Значи му оставаха обонянието и осезанието. Миризмата беше доста неутрална. Ричър беше усещал миризмата на повече мъртви организми, отколкото повечето хора. Но тази не беше особено отблъскваща. Мръсни дрехи, застояла пот, изгоряла на слънцето кожа и съвсем слаба следа от метан — от разлагането на трупа. Не се долавяше изпразнен пикочен мехур или дебело черво.

Нито кръв.

Нито парфюм, нито одеколон.

Миризмата не носеше никаква полезна информация.

Значи оставаше осезанието. Ричър включи и двете си ръце в претърсването и започна с косата. Не беше нито дълга, нито къса и беше разрошена. Може би четири-пет сантиметра. Гъста и чуплива. Коса на бял човек. Нямаше как да определи цвета. Под косата имаше малък правилен череп.

Мъж или жена?

Ричър прокара палеца си по дължината на гръбнака. Не усети закопчалка на сутиен под ризата, но това не означаваше нищо. Той опипа задната част на ребрата като слепец, който чете брайловата азбука. Скелет с тънки кости и ясно изразен гръбнак, леки и жилави мускули. Тесни рамене. Или беше слабо момче, което допълнително беше отслабнало, или беше жена в много добра форма. От онези жени, които участват в маратони или правят преходи с колело по двеста километра.

Е, кое от двете беше?

Има само един начин да се провери.

Ричър напипа гънките на дрехите на хълбока и рамото и завъртя тялото настрани. Беше доста тежко. От разстоянието между ръцете си предполагаше, че човекът е висок някъде сто седемдесет и два сантиметра, а тежеше към шейсет и четири килограма, значи беше по-вероятно да е мъж. Жена, която участва в маратони, щеше да бъде много по-лека — някъде четирийсет и осем килограма. Без да изпуска гънките на дрехите, Ричър завъртя трупа и го отпусна по гръб. После отново разпери пръсти и продължи претърсването от главата.

Със сигурност беше мъж.

Челото беше кокалесто и ръбато, а по брадичката и горната устна беше набола четиридневна брада. Бузите и гърлото бяха по-гладки.

Значи млад мъж, почти момче.

Скулите бяха ясно изразени. Очите бяха твърди и сухи — като топчета за игра. Кожата на лицето беше твърда и стегната. По нея бяха останали песъчинки, но не много. Кожата беше прекалено суха, за да ги задържи. Устата също беше суха — и отвътре, и отвън. Сухожилията на врата се усещаха ясно. Бяха опънати като струни. Никъде не напипваше подкожни мазнини. Почти не се усещаше плът.

Ричър си помисли, че човекът не беше приемал храна и вода дълго време, преди да умре.

Спортната риза имаше две копчета на яката и двете бяха разкопчани. Нямаше джоб на гърдите — само малко лого, избродирано от лявата страна. Под него се усещаше тънък мускул и твърди ребра. Панталоните бяха хлабави на кръста. Нямаше колан. Обувките бяха някакви маратонки с дебел език и плътни, абсорбиращи подметки.

Ричър избърса ръце в собствените си панталони и отново започна да опипва трупа от краката нагоре, като търсеше рана. Работеше като съзнателен служител на летище, който проверява съмнителен пътник. Опипа цялото тяло отпред, после отново го обърна по очи и провери отзад.

И не откри нищо.

Нямаше никакви разрези, рани от изстрел, засъхнала кръв, подутини, кръвонасядания или счупени кости.

Ръцете бяха малки и доста деликатни, но мазолести. Ноктите бяха грапави. Нямаше пръстени. Нито на кутрето, нито пръстен от гимназията, нито брачна халка.

Ричър провери джобовете на панталона — два отпред и два отзад.

Нямаше нищо.

Нито портфейл, нито монети, нито ключове, нито телефон. Абсолютно нищо.

Ричър се отпусна на пети и вдигна поглед към небето, като мислено приканваше някой облак да се отдръпне и да пропусне малко лунна светлина. Но нищо не се случи. Нощта си остана все така тъмна. Ричър беше вървял на изток, когато се беше спънал, а после се беше обърнал. Значи в момента гледаше на запад. Той се изправи. Обърна се на четвърт оборот надясно. Сега гледаше на север. Бавно тръгна напред, като правеше малки крачки и се концентрираше върху правата линия. Наведе се, размаха ръце над земята и напипа четири камъка, големи колкото топки за бейзбол. Отново се изправи и продължи — пет метра, десет, петнайсет, двайсет.

Накрая намери пътя. Храсталаците и неравната земя отстъпиха място на чакъла, покрит с асфалт. Ричър напипа ръба на шосето с върха на обувката си. После се наведе, подреди три от камъните в триъгълник и сложи четвъртия на върха, като миниатюрна могила. След това внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна обратно, като броеше крачките си. Пет метра, десет, петнайсет, двайсет. Ричър спря, приклекна и опипа земята пред себе си.

Нищо.

Той пропълзя напред с разперени ръце, като опипваше земята, докато дясната му ръка не попадна на рамото на трупа. Ричър спря и погледна небето. Облаците бяха все така плътни.

Нищо повече не може да се направи.

Ричър отново се изправи, обърна се наляво и продължи напред, обратно към Хоуп, като се препъваше в тъмното.

13

Колкото повече се приближаваше до граничната линия на Хоуп, толкова повече си позволяваше да се върне към шосето. Хоуп не беше голям град и на Ричър не му се искаше да го пропусне в тъмното. Така щеше да продължи да върви вечно, чак до Канзас. Но все пак се връщаше достатъчно бавно, така че когато най-сетне излезе на шосето и усети чакъла под краката си, до граничната линия му оставаше само около един километър. Според часовника в главата му беше полунощ. Беше развил добра скорост — почти пет километра в час, — макар че още четири пъти падна и на всеки трийсет минути се отклоняваше от курса, за да провери дали не е изгубил пътя.

Евтината настилка на пътя от Диспеър захрущя под краката му, но твърдата равна повърхност му позволи да ускори ход. Ричър влезе в ритъм и покри останалия километър за по-малко от петнайсет минути. Беше все така студено. И тъмно като в рог. Но той долови приближаването на черния асфалт. Почувства го. А после почувства и как повърхността на шосето се промени под краката му. Левият му крак се отблъсна от чакъл, а десният му крак стъпи на асфалта, гладък като кадифе.

Отново беше прекосил границата.

Ричър остана неподвижен за миг. Разпери ръце и вдигна очи към черното небе. После право в лицето го блъсна светлината на ярки автомобилни фарове, които го уловиха в лъчите си като в капан. Включи се и прожектор, който го огледа от глава до пети и обратно.

Полицейска кола.

Фаровете угаснаха толкова внезапно, колкото бяха светнали, в колата се включи светлината на тавана и разкри дребната фигурка зад волана. Светлокафява униформа и светла коса. И крива усмивка.

Вон.

Беше паркирала направо на пътя, на пет метра навътре в юрисдикцията на Хоуп, и чакаше в тъмното. Ричър пое към колата, като я заобиколи отляво. Спря до вратата на пътника, отвори я и се натъпка на предната седалка. В колата се чуваше мърморенето на полицейската радиостанция и се усещаше парфюм.

Ричър попита:

— Е, свободна ли си за късна вечеря?

— Не вечерям с идиоти — отвърна тя.

— Върнах се, както ти обещах.

— Забавлява ли се?

— Не особено.

— В момента съм на работа, нощна смяна. Свършвам чак в седем.

— Значи закуска. Пиенето на кафе с идиоти е различно от вечерята с тях.

— Не пия кафе на закуска. Трябва да се наспивам през деня.

— Значи чай?

— В чая също има кофеин.

— Млечен шейк?

— Може — каза Вон.

Седеше отпусната на предната седалка, с една ръка на вратата и друга в скута.

— Как ме видя? — попита Ричър. — Аз не те видях.

— Ям много моркови — отвърна Вон. — И видеокамерата ни има приспособление за нощно виждане.

Тя се приведе и почука по една черна кутия на таблото.

— Както и твърд диск, за да записваме нарушителите по всяко време.

Вон натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи призрачно зелена картина, която показваше пътя пред тях. Шосето беше по-светло от храсталаците. Беше задържало по-голяма част от дневната топлина, отколкото голата земя. Или по-малка част. Ричър не знаеше как точно работят уредите за нощно виждане.

— Видях те от един километър разстояние — продължи Вон. — Като малко зелено човече.

Тя натисна един друг клавиш, върна записа и Ричър се видя — беше като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.

— Модерна работа — отбеляза той.

— Финансиране по програмата за борба с тероризма. Всички държавни агенции получават милиони. Все трябва да ги харчим за нещо.

— От колко време си тук?

— Един час.

— Благодаря, че ме изчака.

Вон запали двигателя и даде на заден, после обърна през цялото шосе — в широк завой, при който предните гуми слязоха от асфалта и минаха през пясъка отстрани на шосето. Накрая изправи волана и натисна газта.

— Гладен ли си? — попита.

— Не особено — отвърна Ричър.

— Все пак трябва да ядеш нещо.

— Къде?

— Закусвалнята е отворена. Работи денонощно.

— В Хоуп? Защо?

— Защото сме в Америка. Клиентът винаги има право да яде.

— Няма значение. Предпочитам да подремна. Много ходих днес.

— Първо иди в закусвалнята да хапнеш.

— Защо?

— Защото така ти казвам. Храненето е важно.

— Ти какво, на майка ми ли се правиш?

— Просто ти казвам, че според мен трябва да отидеш.

— Да не получаваш комисиона? Или собственикът на закусвалнята ти е брат?

— Някой питаше за теб.

— Кой?

— Някакво момиче.

— Не познавам никакви момичета.

— Тя не питаше лично за теб — обясни Вон. — Питаше дали няма някой, когото да са изхвърлили от Диспеър след нея.

— Нея също са я изхвърлили, така ли?

— Преди четири дни.

— Значи изхвърлят и жени?

— Скитничеството не е престъпление, ограничено само до единия пол.

— Какво е това момиче?

— Обикновено хлапе. Разказах й за теб. Не споменах имена, но й казах, че тази вечер може би ще хапнеш в закусвалнята. Предположих, че ще се върнеш невредим.

Опитвам се да мисля позитивно. Така че ми се струва, че тя ще дойде да те потърси.

— Какво иска?

— Не ми каза точно — отвърна Вон. — Но останах с впечатлението, че приятелят й е изчезнал.

14

Ричър слезе от патрулката на Вон на улица „Първа“ и продължи пеш към улица „Втора“. В закусвалнята беше светло и дори имаше клиенти. Бяха заети три сепарета. Един сам мъж, една сама млада жена и двама мъже, седнали заедно. Може би жители на Хоуп, които работеха на друго място. Очевидно не в Диспеър, но може би в други градове. Или дори други щати — Канзас или Небраска. Разстоянията в тази част на страната бяха големи. Може би се връщаха от работа прекалено късно, за да си готвят вкъщи. Или работеха на смени и едва сега отиваха на работа, така че ги чакаше дълъг път.

Тротоарите около закусвалнята бяха пусти. Не се виждаха никакви чакащи момичета, които гледат кой влиза и излиза от закусвалнята. Нито момичета, които се подпират на стената или се крият в сенките. Ричър отвори вратата, влезе и тръгна към едно сепаре в далечния ъгъл, където можеше да седне с гръб към стената и да държи под око цялото заведение. Направи го по навик. Никога не сядаше по друг начин. Сервитьорката се приближи и му донесе салфетка, прибори и чаша вода с лед. Не беше същата, която познаваше от кофеиновия си маратон. Тази беше млада и не изглеждаше много уморена, макар че беше толкова късно. Приличаше на студентка. Може би закусвалнята работеше денонощно, за да осигурява и работни места, освен храна. Може би собственикът чувстваше някаква гражданска отговорност. Хоуп приличаше на град, в който това беше възможно.

Менюто беше в края на масата, хванато с хромирана щипка. Беше отпечатано на ламиниран картон и имаше снимки на отделните ястия. Когато сервитьорката се върна, Ричър посочи към снимката на тоста със сирене и каза:

— И кафе.

Сервитьорката си записа поръчката и се отдалечи, а Ричър се облегна назад и погледна през витрината, към улицата. Предполагаше, че момичето, което го търси, може би ще минава на всеки петнайсет-двайсет минути. Ако беше той, щеше да направи точно така. Ако минаваше по-нарядко, можеше да го изпусне. Клиентите обикновено не се задържат в закусвалните. Ричър не се съмняваше, че някъде съществува търговска асоциация на закусвалните, където разполагат с точни данни по въпроса. Самият той обикновено оставаше под половин час. По-малко, ако бързаше, и повече, ако навън валеше. Най-дългият престой в закусвалня, който си спомняше, надхвърляше два часа. Най-краткият, който му се беше случвал наскоро, беше предишния ден в Диспеър. Една бърза чаша кафе под враждебните погледи на четиримата.

Но по тротоара не мина никой. Никой не надникна през витрината. Сервитьорката му донесе сандвича и чаша кафе. Кафето беше току-що приготвено, а сандвичът беше вкусен. Сиренето беше малко лепкаво и не беше толкова ароматно, колкото сиренето в щата Уисконсин, но ставаше за ядене. А Ричър не беше претенциозен по отношение на храната. Според него храната или ставаше за ядене, или не ставаше, като повечето храни попадаха в първата категория. Така че се нахрани, пи кафе и всичко му хареса в разумни граници.

След петнайсет минути реши да се откаже от момичето. Сигурно нямаше да дойде. После обаче се сети нещо друго. Ричър спря да гледа към тротоара, най-сетне обърна внимание на другите клиенти в закусвалнята и едва тогава осъзна, че тя вече е тук и го чака.

Младата жена, която седеше през три сепарета от неговото.

Глупаво, Ричър, помисли си той.

Беше предположил, че ако беше на нейно място, щеше да минава на всеки петнайсет-двайсет минути и да проверява през витрината. Но в действителност изобщо нямаше да направи така. Не, щеше да влезе на топло, да седне и да изчака целта да се появи сама.

Както беше направила тя.

Най-обикновена проява на здрав разум.

Изглеждаше на деветнайсет или двайсет години, с тъмноруса коса с по-светли кичури, и беше облечена с къса дънкова пола и бяло яке с качулка и надпис, който сигурно беше името на някакъв колежански футболен отбор. Чертите й не можеха да се нарекат точно красиви, но притежаваше онова особено очарование, дължащо се на отлично здраве, което Ричър беше забелязвал и в други американски момичета на нейната възраст. Имаше съвършена кожа. Беше с цвят на мед и намек за страхотен слънчев тен от лятото. Зъбите й бяха бели и равни. Очите й бяха яркосини. Имаше дълги крака, които не бяха нито слаби, нито дебели. Стройна, помисли си Ричър. Беше старомодна дума, но я описваше точно. Носеше маратонки и къси бели чорапки под глезена. Носеше и чанта. Чантата беше оставена до нея. Не беше нито дамска чанта, нито куфарче. Беше си чанта — куриерска чанта от сив найлон, с голям капак.

Точно нея чакаше. Разбра го, защото я наблюдаваше с периферното си зрение и откри, че тя също го наблюдава по този начин. В момента го преценяваше, за да вземе решение дали да се обърне към него.

И очевидно нямаше да го направи.

Все пак беше имала петнайсет минути, през които да вземе решение. Но не беше дошла при него. И то не от добро възпитание. Не защото не беше искала да го прекъсва, докато се храни. Ричър подозираше, че нейната представа за добро възпитание не се простира чак дотам, а дори да беше така, изчезването на приятеля й със сигурност щеше да я накара да наруши правилото. Не, тя просто не искаше да се замесва с него и толкова. И Ричър не я обвиняваше. „Погледни се само — беше казала Вон. Какво виждаш?“ Ричър не си правеше илюзии какво вижда момичето, седнало през три сепарета от него. Не се заблуждаваше как изглежда, нито колко е привлекателен в очите на хлапачка като нея. Беше късно вечерта, а тя гледаше един възрастен мъж, два пъти по-стар от нея, който беше огромен, неугледен и малко мръсен. Освен това го обграждаше и електрическото отблъскващо поле, което беше развивал с години и което сякаш крещеше като надписа на задната броня на пожарна кола: „Запази дистанция!“

Така че тя щеше да си остане на място и да го изчака. Това беше ясно.

Ричър беше разочарован. Най-вече заради въпросите около мъртвото момче в мрака, които бяха останали без отговор, но също и защото все пак си мислеше, че не би имал нищо против да е мъж, към когото красивите момичета се обръщат с желание. Не че между тях можеше да се получи нещо. Тя беше добро момиче, а той беше два пъти по-възрастен от нея. Освен това приятелят й беше мъртъв, така че беше нещо като вдовица.

Момичето продължаваше да го наблюдава. Ричър беше преместил погледа си, така че да вижда нейното отражение в съседния прозорец. Тя местеше очи нагоре и надолу, кършеше пръсти, хвърляше внезапни погледи към него, когато й хрумне някоя нова мисъл, а после отново поглеждаше встрани, когато я отхвърляше. И очевидно откриваше нови и нови причини да не го доближава. Ричър й даде още пет минути, после бръкна в джоба си да извади пари. Нямаше нужда да иска сметката. Знаеше колко струват сандвичът и кафето, защото цените бяха отпечатани в менюто. Знаеше колко е данъкът добавена стойност в този щат, така че можеше да го изчисли наум. Добави наум и петнайсет процента бакшиш — за младата сервитьорка, която също се държеше на разстояние от него през цялата вечер.

Сгъна дребните банкноти по дължина и ги остави на масата. Стана и тръгна към изхода. Но в последния момент смени посоката, пристъпи към сепарето на младата жена и седна срещу нея.

— Казвам се Ричър — представи се той. — Разбрах, че си искала да говориш с мен.

Момичето го погледна, примигна, отвори уста, затвори я и отговори едва на втория опит.

— Как разбра? — попита тя.

— Срещнах една полицайка, която се казва Вон. Тя ми каза.

— Какво ти каза?

— Че търсиш някой, който наскоро е ходил в Диспеър.

— Бъркаш нещо — каза момичето. — Не съм била аз.

Не беше добър лъжец. Изобщо. В предишния си живот Ричър се беше сблъсквал с истински експерти в тази област. Но това момиче демонстрираше всички възможни издайнически сигнали. Преглъщаше, започваше всяко изречение по два пъти, заекваше, не можеше да си намери място, неволно поглеждаше надясно. Психолозите са определили, че центърът на паметта е в лявото полукълбо, а на въображението — в дясното. Така че хората подсъзнателно поглеждат наляво, когато си спомнят нещо, и надясно, когато си измислят нещо. И когато лъжат. Момичето толкова често поглеждаше надясно, че щеше да й се схване вратът.

— Добре — каза Ричър. — Извинявам се, че те притесних.

Но не помръдна от мястото си. Остана спокойно отпуснат, като заемаше по-голямата част от сепарето, предназначено за двама. Отблизо момичето беше още по-хубаво, отколкото от разстояние. Имаше лунички и живи, изразителни устни.

— Кой си ти? — попита тя.

— Обикновен човек — отвърна Ричър.

— Какъв човек?

— Съдията в Диспеър ме обвини, че съм скитник. Така че предполагам, че съм такъв човек.

— Нямаш ли работа?

— Много отдавна.

— Мен също ме обвиниха в скитничество — каза тя.

Имаше неопределен акцент. Не беше от Бостън, Ню Йорк, Чикаго, Минесота или някъде от дълбокия юг. Може би някъде от югозападните щати. Може би Аризона.

— Предполагам, че в твоя случай са сбъркали — каза Ричър.

— Всъщност не знам точно какво означава тази дума.

— Думата е старинна — каза Ричър. — Но по смисъла на закона означава човек, който пътува от място на място и няма видими законни средства да се издържа.

— Аз съм студентка — каза тя.

— Значи са те обвинили несправедливо.

— Просто искаха да ме изхвърлят.

— Къде следваш? — попита той.

Момичето помълча малко и погледна надясно.

— В Маями — отговори.

Ричър кимна. Значи следваше някъде другаде, а не в Маями. Вероятно изобщо не ставаше дума за източните щати. А почти сигурно за Западния бряг. Може би Южна Калифорния. Неопитните лъжци като нея често избираха точно обратното, когато лъжеха по географски въпроси.

— Каква специалност? — попита той.

Момичето го погледна в очите и отговори:

— История на двайсети век.

Това най-вероятно беше вярно. Младите хора обикновено казват истината по такива въпроси, защото се гордеят с опита си, а освен това се притесняват да не ги хванат в лъжа, ако посочат друга област. Най-често дори не могат да посочат друга област. Това си е част от младостта.

— На мен ми се струва, все едно беше вчера — каза той. — А не нещо, което е останало в историята.

— Кое? — попита тя.

— Двайсети век.

Момичето не отговори. Не разбираше какво има предвид. Тя си спомняше най-много осем или девет години от миналия век, при това от детството си. Ричър си спомняше повече.

— Как се казваш? — попита той.

Тя отново погледна вдясно, докато отговаряше:

— Ан.

Ричър отново кимна. Както и да се казваше, не беше Ан. Сигурно сестра й се казваше Ан. Или най-добрата й приятелка. Или братовчедка й. В общия случай, когато си измислят име, хората се придържат към нещо познато.

Момичето, което не се казваше Ан, изведнъж го попита:

— А ти? Несправедливо ли беше обвинен?

Ричър поклати глава.

— Мисля, че съвсем точно отговарям на определението за скитник.

— Защо отиде там?

— Името на града ми хареса. А ти защо отиде там?

Тя не отговори.

— Както и да е — каза Ричър. — Всъщност не е нищо особено.

— Какво успя да видиш?

— По-голямата част от града. Но на втория път.

— Значи си се върнал?

Ричър кимна.

— Огледах го доста добре, от разстояние.

— И?

— Продължавам да мисля, че не е нищо особено.

Момичето замълча. Ричър си помисли, че преценява следващия си въпрос. Как точно да го зададе. Дали изобщо да попита. Тя наведе глава и погледна зад него.

— Видя ли някакви хора? — попита накрая.

— Видях много хора — отвърна Ричър.

— А видя ли самолета?

— Чух един.

— Самолетът е на онзи тип, на когото е голямата къща. Всяка вечер излита в седем и се прибира в два часа сутринта.

— Ти колко време беше там? — попита Ричър.

— Един ден.

— Тогава откъде знаеш, че самолетът лети всяка вечер?

Момичето не отговори.

— Може би някой ти е казал? — предположи Ричър.

Тя не отговори.

— Няма закон, който да забранява пътуването за удоволствие — отбеляза той.

— Хората не го правят вечер. Нищо не се вижда.

— И ти си права — съгласи се Ричър.

Момичето помълча още малко, после попита:

— Беше ли в килия?

— Да, за няколко часа.

— Там имаше ли някой друг?

— Не.

— А когато отиде за втори път, какви хора видя?

— Защо просто не ми го покажеш на снимка? — попита Ричър.

— Кого?

— Твоя приятел.

— Защо да го правя?

— Защото приятелят ти е изчезнал. Тоест не можеш да го намериш. Поне полицай Вон беше останала с такова впечатление.

— Вярваш ли на ченгетата?

— На някои — да.

— Не нося снимка.

— Носиш голяма чанта. Сигурно вътре има всякакви неща. Дори няколко снимки.

— Покажи ми портфейла си — каза тя.

— Нямам портфейл.

— Всички имат портфейл.

— Аз нямам.

— Докажи го.

— Не мога да докажа отрицателно твърдение — каза Ричър.

— Покажи ми какво имаш в джобовете.

Ричър кимна. Разбираше защо го прави. Приятелят й бяга от закона или от нещо друго. Тя ме попита какво работя. Иска да бъде сигурна, че не съм детектив. Ако бях детектив, щях да нося разрешително и служебна карта в портфейла и така да се издам.

Той се надигна от мястото си и изрови банкнотите, стария си паспорт, дебитната карта и ключа от мотела. Четката му за зъби беше в стаята — разгъната и сложена в една пластмасова чаша до мивката. Момичето разгледа нещата му и се усмихна.

— Благодаря.

— А сега ти ми покажи снимката — каза Ричър.

— Той не ми е приятел — заяви момичето.

— Не е ли?

— А съпруг — уточни тя.

— Много си млада, за да сте женени.

— Обичаме се.

— И не носиш халка.

Лявата й ръка беше на масата. Тя бързо я отдръпна в скута си. Но на безименния й пръст нямаше нито пръстен, нито следа от по-различен слънчев загар.

— Стана малко изведнъж — обясни тя. — Набързо. Решихме по-късно да си вземем халките.

— Това не е ли част от сватбената церемония?

— Не — отвърна тя. — Само по филмите е.

После помълча малко и добави:

— Освен това не съм и бременна, ако се чудиш.

— Изобщо не се чудя — увери я Ричър.

— Добре.

— Покажи ми снимката.

Момичето взе сивата куриерска чанта в скута си и отвори капака. Порови малко и извади дебел кожен портфейл. Беше от две части — за банкноти и за монети, свързани с тънка каишка. От външната страна имаше найлоново прозорче, зад което се виждаше шофьорска книжка от щата Калифорния, със снимката на момичето. Тя откопча каишката, отвори портфейла и прелисти няколко найлонови пликчета, подредени като страниците на книга. Мушна тънкия си показалец в едното и измъкна някаква снимка. После я побутна през масата към него. Снимката беше изрязана от стандартна снимка от фотостудио, размер десет на петнайсет сантиметра. Ръбовете не бяха съвсем прави. На снимката беше самата тя, застанала на улица с палми и малки магазинчета, обляна в златна светлина. Беше широко усмихната, изпълнена с любов, радост и щастие, малко приведена напред, сякаш едва се сдържаше да не се разкикоти. Беше прегърната от момче, което изглеждаше приблизително на нейната възраст. Момчето беше много високо, русо и едро. Спортист. Имаше сини очи, късо подстригана руса коса, тъмен загар и широка усмивка.

— Това ли е твоят съпруг? — попита Ричър.

— Да — отвърна момичето.

Младежът беше поне с една глава по-висок от нея. Беше огромен. Направо се извисяваше над нея. Ръцете му бяха дебели като дънерите на палмите, които се виждаха на заден план.

И изобщо не беше момчето, в което Ричър се беше спънал в тъмното.

По никакъв начин.

Беше прекалено едър.

15

Ричър постави снимката точно в средата на масата пред себе си. Погледна момичето и попита:

— Кога е правена тази снимка?

— Скоро.

— Може ли да видя шофьорската ти книжка?

— Защо?

— Трябва да проверя нещо.

— Ами не знам.

— А пък аз вече знам, че не се казваш Ан. Знам, че не следваш в Маями. Предполагам, че си в УКЛА. Тази снимка изглежда така, сякаш е правена някъде там. Има някаква атмосфера, характерна за Лос Анджелис.

Момичето замълча.

— Не искам да ти причиня нищо лошо — добави Ричър. Тя помълча още малко, после побутна портфейла си на масата. Ричър погледна шофьорската й книжка. Повечето информация се виждаше зад найлоновото прозорче. Казваше се Люси Андерсън. Нямаше бащино име. Андерсън — може би оттук идваше Ан.

— Люси — каза Ричър. — Приятно ми е да се запознаем.

— Извинявай, че не ти казах истината.

— Не се притеснявай. Защо да го правиш?

— Приятелите ми викат Лъки. Все едно са прочели името ми неправилно.

— Надявам се винаги да имаш късмет, Лъки.

— И аз. Досега съм имала.

Според шофьорската й книжка Люси наближаваше двайсетте. Живееше в апартамент на улица, за която Ричър знаеше, че се намира близо до основните сгради на университета в Лос Анджелис. Все пак скоро беше ходил там. Все още помнеше разположението на града. В графата „пол“ беше написано „женски“, което очевидно беше вярно, а очите й бяха описани като „сини“, което беше доста слабо казано.

И наистина беше висока сто седемдесет и два сантиметра.

Значи съпругът й беше поне сто и деветдесет. Или дори сто деветдесет и пет. На снимката изглеждаше доста над деветдесет килограма. Сигурно беше с габаритите на самия Ричър. Или дори още по-едър.

Следователно със сигурност не беше момчето в тъмното. Момчето в тъмното беше с габаритите на Люси Андерсън.

Ричър побутна портфейла обратно през масата. После й върна и снимката.

— Видя ли го? — попита Люси Андерсън.

Ричър поклати глава.

— Не. Съжалявам.

— Трябва да е някъде там.

— От какво бяга той?

Тя погледна надясно, преди да отговори:

— Кой е казал, че бяга от нещо?

— Предположих наслуки — обясни Ричър.

— Какъв си ти?

— Обикновен човек.

— Как разбра, че не се казвам Ан? И че не следвам в Маями?

— Преди много време бях ченге. В армията. Помня това-онова.

Тя замълча и малко пребледня. Кожата й изсветля под луничките. Прибра снимката на мястото й и пъхна портфейла дълбоко в чантата си.

— Не обичаш ченгетата, така ли? — попита Ричър.

— Невинаги — отвърна тя.

— Това е необичайно за човек като теб.

— Човек като мен?

— Осигурена, от средната класа, с добро възпитание.

— Нещата се променят.

— Какво правеше твоят съпруг?

Тя не отговори.

— И на кого го правеше?

Мълчание.

— Защо отиде в Диспеър?

Никакъв отговор.

— Там ли трябваше да се срещнете?

Нищо.

— Добре, и бездруго няма значение — каза Ричър. — Не съм го виждал. А вече не съм ченге. Доста отдавна.

— Какво щеше да направиш, ако беше на моето място?

— Щях да изчакам в този град. Съпругът ти изглежда способно момче. Сигурно ще се появи — рано или късно. Или поне ще ти изпрати съобщение.

— Надявам се.

— Той също ли следва?

Люси Андерсън не отговори на този въпрос. Вместо това затвори чантата си, измъкна се настрани от сепарето, изправи се и подръпна полата си надолу. Беше сто седемдесет и два сантиметра висока, към петдесет и осем килограма, руса, със сини очи, стройна, силна и здрава.

— Благодаря — каза тя. — Лека нощ.

— Пожелавам ти късмет, Лъки — отвърна той.

Люси взе чантата си на рамо, отдалечи се и излезе на улицата. Ричър видя как неволно се свива в якето си от студа навън.

Той си легна малко преди два часа сутринта. В мотелската стая беше топло. Под прозореца имаше радиатор, който работеше както трябва. Ричър нагласи алармата в главата си за шест и половина. Беше уморен, но смяташе, че четири часа и половина ще му стигнат. Всъщност нямаше друг избор, защото искаше да му остане време за душ, преди да отиде на закуска.

16

Това, че полицаите се отбиват в закусвалнята преди, по време и след всяко дежурство, за да се заредят с понички, е клише, но клишетата стават такива точно защото толкова често се оказват верни. И така, Ричър седна в същото сепаре в седем без пет сутринта и наистина очакваше полицай Вон да влезе в рамките на следващите десет минути.

И тя го направи.

Ричър видя как патрулката й паркира отвън. Вон излезе на тротоара, сложи ръце на кръста си и се протегна. Заключи колата, завъртя се на пета и пое към входа. Влезе, видя го и направи дълга пауза, после зави и седна срещу него.

— Ягода, ванилия или шоколад? — попита той. — Само такива имат.

— Какви?

— Млечни шейкове.

— Не пия шейкове на закуска с идиоти.

— Не съм идиот. Аз съм гражданин и имам проблем. А ти трябва да ми помогнеш. Така пише на значката.

— Какъв проблем?

— Момичето ме намери.

— И ти беше виждал приятеля й, така ли?

— Всъщност й е съпруг.

— Честно? — попита Вон. — На мен ми се стори много млада, за да е омъжена.

— И аз си го помислих. Но тя каза, че се обичат.

— Пусни някоя балада. Значи си го видял, така ли?

— Не.

— Тогава какъв е проблемът?

— Видях друг човек.

— Кого?

— Всъщност не го видях. Беше тъмно като в рог. Спънах се в него.

— В кого?

— В един труп.

— Къде?

— По пътя насам от Диспеър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Ричър. — Труп на млад мъж.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като сърдечен удар.

— Защо не ми каза снощи?

— Исках първо малко да помисля.

— Бъзикаш ме нещо. Там има хиляди квадратни километри пустиня. И ти просто си се спънал в някакъв труп в тъмното? Няма такава случайност.

— Права си — отвърна Ричър. — Предполагам, че е правил същото като мен. Вървял е на изток, от Диспеър към Хоуп. Достатъчно близо до пътя, за да не се загуби, и достатъчно далеч, за да не го видят. Това доста стеснява коридора. Можеше да го пропусна за един метър, но нямаше как да го пропусна на един километър.

Вон не отговори.

— Но той не е стигнал — продължи Ричър. — Мисля, че е бил изтощен. Коленете му бяха забити доста дълбоко в пясъка. Мисля, че е паднал на колене, после е залитнал напред и е умрял. Беше ужасно отслабнал и обезводнен. Нямаше никакви рани или контузии.

— Ти аутопсия ли му направи? В тъмното?

— Опипах го.

— Как така го опипа?

— Използвах осезанието си — обясни Ричър. — Едно от петте сетива.

— И какъв беше този човек?

— Бял, ако се съди по косата. Може би сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Млад. Нямаше документи за самоличност. Не знам дали е тъмен или светъл.

— Не мога да повярвам.

— Истина е.

— Къде точно?

— Някъде на шест километра от града, на тринайсет от границата.

— Това определено е в юрисдикцията на Диспеър.

— Несъмнено.

— Значи трябва да се обадиш в полицейското управление на Диспеър.

— Дори няма да се изпикая върху полицейското управление на Диспеър, ако се запали.

— Виж, няма как да ти помогна. Случаят не е в моята юрисдикция.

Сервитьорката дойде при тях. Беше жената от дневната смяна, която беше проследила кофеиновия маратон. Изглеждаше заета и уморена. Закусвалнята бързо се пълнеше с клиенти. Провинциална Америка, време за закуска. Ричър си поръча кафе и яйца. Вон също си поръча кафе. Ричър го възприе като обнадеждаващ знак. Изчака сервитьорката да се отдалечи и каза:

— Всъщност можеш да ми помогнеш.

— Как? — попита Вон.

— Искам да се върна и пак да погледна — сега, на светло. Можеш да ме закараш. Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин.

— Това не е моят град.

— Ще го направим неофициално. Когато не си на смяна. Като туристи. Все пак си гражданин на страната. Имаш право да караш по тяхното шосе.

— Ще можеш ли да го намериш пак?

— Сложих купчина камъни на ръба на шосето.

— Не мога да го направя — каза Вон. — Не мога да ровя там. И със сигурност не мога да закарам точно теб. Вече те изхвърлиха. Това ще бъде очевидна провокация.

— Никой няма да разбере.

— Мислиш ли? Те имат само едно шосе и две патрулки.

— Точно в момента сигурно ядат понички в онзи ресторант.

— Сигурен ли си, че не си сънувал?

— Не беше сън — отвърна Ричър. — Очите на онова хлапе бяха като топчета за игра, а устата му отвътре беше като кожа за обувки. Скитал се е с дни.

Сервитьорката им донесе кафето и яйцата. Яйцата бяха украсени с магданоз. Ричър го премести в края на чинията.

— Не мога да карам полицейска патрулка от Хоуп в Диспеър — каза Вон.

— Какво друго имаш?

Тя замълча. Отпи от кафето си. После каза:

— Имам един стар пикап.

Вон го накара да изчака на тротоара на улицата, близо до железарията. Явно не искаше да го води вкъщи, докато се преоблече и смени колата. Ричър си помисли, че това е разумна предпазна мярка. „Погледни се само — беше му казала тя. — Какво виждаш?“ Вече започваше да свиква с неудобните отговори на този въпрос. Железарията все още не беше отворена. На витрината бяха подредени инструменти и различни домакински уреди. Пътеката зад вратата беше запълнена със стоките, които по-късно щяха да изкарат на тротоара. Ричър с години се беше чудил защо в железариите толкова обичат да изкарват продуктите си на тротоара. Това си беше сериозно усилие. Тежка работа, по два пъти на ден. Сигурно психологическите изследвания на консуматорите бяха доказали, че големите инструменти се продават по-добре, когато се асоциират с открито пространство. Или беше просто въпрос на свободно място. Ричър помисли малко, но не стигна до някакво твърдо заключение, затова се отдалечи и се подпря на един стълб, на който имаше табела за пешеходна пътека. Утрото беше студено и сиво. Над земята се носеше тънка мъгла. Скалистите планини изобщо не се виждаха — нито близо, нито далеч.

Почти двайсет минути по-късно до отсрещния бордюр спря стар шевролет пикап. Не беше с класическата тумбеста форма от четирийсетте, нито с аеродинамичния космически дизайн от петдесетте, нито беше набитият модел ел камино от шейсетте. Беше най-обикновена американска кола втора ръка, на петнайсетина години, с избеляла светлосиня боя, стоманени джанти и малки колела. Зад волана беше Вон. Беше облечена с червено ветроупорно яке, закопчано догоре, и ниско нахлупена светлокафява бейзболна шапка. Добра маскировка. Ричър нямаше да я познае, ако не очакваше да се появи. Той прекоси улицата по пешеходната пътека и се качи при нея седалката беше малка и изправена. В кабината миришеше на бензин и дим от ауспуха. Под краката му имаше гумена подложка, набита с пясък и износена от употреба. Ричър затръшна вратата и Вон отново потегли. Пикапът беше с четирицилиндров двигател, който се задъхваше. „Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин“ — така беше казал Ричър. Но очевидно „по най-бързия начин“ беше относително казано.

Изминаха осемте километра шосе на Хоуп за седем минути. На сто метра преди границата Вон каза:

— Ако видим друга кола, наведи се.

После натисна газта по-силно, разделителната линия изтрака под колата и гумите захрущяха по чакъла на Диспеър.

— Често ли идваш тук? — попита Ричър.

— Не, защо? — попита Вон.

Нямаше насрещно движение. Никой не отиваше към Диспеър и не си тръгваше оттам. Шосето беше право и пусто чак до хоризонта. Вон караше стабилно, с деветдесет и пет километра в час. Почти по два километра в минута. Сигурно беше най-добрата скорост, на която беше способна колата.

Седем минути след като бяха влезли на вражеска територия, тя започна да намалява скоростта.

— Гледай левия банкет — обади се Ричър. — Малка могила, от четири камъка.

Денят беше сив. Нямаше слънце, но всичко се виждаше идеално. Нямаше нито отблясъци, нито сенки. На банкета се виждаха боклуци. Не много, но все пак достатъчно, така че малката купчинка камъни на Ричър да не стърчи като маяк. Виждаха се пластмасови бутилки от вода, стъклени бутилки от бира, кутии от безалкохолно, парчета хартия, малки и маловажни части от автомобили; всички бяха спрели в ниската, непрекъсната стена от чакъл, изхвърлен изпод гумите на минаващите коли. Ричър се завъртя на мястото си. Отзад нямаше никой. Отпред също. Вон намали още. Ричър не откъсваше очи от банкета. Когато ги подреди в тъмното, камъните му се струваха големи и очевидни. Сега, на безличната дневна светлина, щяха да изглеждат миниатюрни сред огромната пустош.

Вон зави малко по-близо до осевата линия на шосето и намали още.

— Ето ги — каза Ричър.

Беше забелязал малката купчина на трийсет метра напред и наляво. Три камъка за основа и четвърти върху тях. Бяха като точка в далечината, по средата на нищото. На юг от тях равнината се простираше чак до хоризонта, без никакви отличителни знаци, нашарена единствено със сухи храсти, тъмни канари, дупки и ниски възвишения.

— Това ли е мястото? — попита Вон.

— На двайсетина метра на юг — отвърна Ричър.

Той отново огледа пътя. Нямаше други коли — нито напред, нито назад.

— Добре сме — каза той.

Вон подмина могилата, зави към десния банкет и направи широк обратен завой през двете платна. Върна се от изток и спря точно до камъните. Освободи от скорост, но не загаси двигателя.

— Стой тук — нареди тя.

— Да бе — ухили се Ричър.

После слезе от колата, прескочи камъните и зачака на банкета. В огромната светла равнина се чувстваше миниатюрен. В тъмното светът се беше свил около него, на една ръка разстояние. Сега отново му се струваше огромен. Вон слезе при него и двамата тръгнаха на юг през храсталаците — под прав ъгъл спрямо пътя. Пет крачки, десет, петнайсет. След двайсет крачки Ричър спря, за да провери посоката. После започна да се оглежда — първо наблизо, после все по-надалеч.

Но не видя нищо.

Ричър се изправи на пръсти и плъзна очи във всички посоки.

Не, нямаше нищо.

17

Ричър внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна към пътя, за да провери дали не се е отклонил на запад или на изток. Не беше. Беше точно в целта. Направи пет крачки на юг, зави на изток, направи още пет крачки, обърна се и направи десет крачки на запад.

Но не видя нищо.

— Е? — подвикна Вон.

— Няма го — отвърна той.

— Само ме бъзикаш, нали?

— Не. Защо да го правя?

— Колко си бил точен с онези камъни? В тъмното?

— И аз това се питам.

Вон също се завъртя в кръг, мълчаливо. Накрая поклати глава.

— Изчезнал е. Ако изобщо го е имало.

Ричър стоеше неподвижен сред пустошта. Наоколо нямаше нищо за гледане. Нито за слушане, с изключение на търпеливото ръмжене на двигателя на пикапа, спрян на двайсет метра от тях. Ричър направи още десет крачки на изток и пое в широка окръжност. На една четвърт от пътя изведнъж спря.

— Погледни тук — каза той.

Сочеше към земята. Към дълга редица от плитки, нащърбени овални падини в земята, разположени на метър една от друга.

— Отпечатъци от стъпки — каза Вон.

— Моите отпечатъци от стъпки — каза Ричър. — От снощи. Докато се прибирах.

Двамата се обърнаха на запад и тръгнаха обратно по стъпките. Все едно се връщаха по следата, към Диспеър. Десет метра по-късно стигнаха до едно малко разчистено място с формата на ромб. Беше празно.

— Чакай — каза Ричър.

— Няма го — каза Вон.

— Но беше точно тук. Това е мястото.

Едрият пясък беше изровен от многобройни действия. Имаше десетки отпечатъци от стъпки във всякакви посоки. Имаше остъргани места и следи от влачене. Имаше и малки вдлъбнатини в пясъка — някои бяха равни, но повечето не бяха, защото пясъкът се беше сринал обратно в тях.

— Кажи ми какво виждаш — каза Ричър.

— Дейност — отвърна Вон. — Бъркотия.

— История — поправи я Ричър. — Тя ни казва какво е станало.

— Каквото и да е станало, не можем да останем тук. Трябваше да влезем и да излезем много бързо.

Ричър се изправи и огледа пътя на запад и на изток.

Не видя нищо.

— Никой не идва — отвърна той.

— Трябваше да донеса кошница за пикник — измърмори Вон.

Ричър пристъпи в празното пространство. Приклекна и посочи с два пръста към две равни успоредни вдлъбнатини в средата. Все едно в пясъка силно бяха притиснати две черупки от кокосови орехи, ориентирани в посока север-юг.

— Коленете на момчето — каза той. — Точно тук се е отказал да продължава. Спрял е, обърнал се е малко встрани и е паднал.

После Ричър посочи към един по-широк каменист район на метър и половина на изток.

— А ето там паднах аз, след като се спънах в него. На онези камъни. Мога да ти покажа синините, ако искаш.

— Може би по-късно — отвърна Вон. — Трябва да тръгваме.

Ричър посочи към четири остри отпечатъка в пясъка. Бяха правоъгълни, пет на осем сантиметра, в четирите ъгъла на един по-голям правоъгълник, около шейсет на сто и петдесет сантиметра.

— Крака на носилка — обясни той. — Дошли са да го приберат. Вероятно четирима или петима души, ако се съди по всички отпечатъци. Представители на властта кой друг ще има носилка?

Той се изправи, огледа се и посочи на север и на запад към една дълга нащърбена ивица от отпечатъци и смачкани храсти.

— Дошли са оттам и са отнесли тялото в същата посока, към пътя. Може би към микробуса на следователя по смъртните случаи, който е паркирал след моята каменна могила.

— Значи всичко е наред — каза Вон. — Властите са го поели. Проблемът е решен. Трябва да си тръгваме.

Ричър кимна разсеяно и погледна право на запад.

— Какво трябва да виждаме там?

— Две следи от приближаващи стъпки — отвърна Вон. На момчето и твоите. И двете идват от запад, от града. Има разлика във времето, но няма голяма разлика в посоката.

— Точно така. Но на мен ми изглежда, че се вижда нещо повече.

Двамата заобиколиха празното пространство и отново се събраха в западната му страна. Видяха четири отделни следи от стъпки — доста близо едни до други. Общата следа беше само два метра широка.

— Две следи идват, а две си отиват — каза Ричър.

— Как разбра? — попита Вон.

— От ъгъла на отпечатъците. Повечето хора ходят с пръстите навън.

— Може би гледаме семейство от хора с криви крака.

— Нищо чудно, ако са от Диспеър. Но все пак не е много вероятно.

По-новите следи, които се приближаваха, бяха с големи, дълбоки отпечатъци в пясъка, на метър и повече разстояние. По-старите бяха с по-малки отпечатъци, разположени по-близо един до друг, по-плитки и неравни.

— Момчето и аз — каза Ричър. — Вървим на изток. С разлика във времето. Аз вървях, а той се е препъвал.

Двете следи, които се отдалечаваха, бяха съвсем пресни. Пясъкът беше по-малко изровен, така че отпечатъците бяха по-ясни и доста дълбоки, еднакви и равномерно разположени.

— Доста едри мъже — каза Ричър. — Върнали са се на запад. Наскоро. Без разлика във времето.

— Какво означава това?

— Означава, че са вървели по следите на момчето. Или по моите следи. За да разберат откъде идваме и къде сме били.

— Защо?

— Защото са открили трупа и са започнали да си задават въпроси.

— А как изобщо са открили трупа?

— По лешоядите — отвърна Ричър. — Неизбежно е в такова открито пространство.

Вон остана неподвижна за миг. После му каза:

— Влизай в пикапа. Веднага.

Ричър не възрази. Беше достигнала до очевидното заключение с една секунда по-рано от него.

18

Старият пикап продължаваше да ръмжи търпеливо. Шосето беше все така пусто. Но те се затичаха. Стигнаха до пикапа, рязко отвориха вратите и се хвърлиха вътре. Вон рязко включи на скорост и натисна газта. Не казаха нито дума, преди да прекосят границата на Хоуп цели осем дълги минути по-късно.

— Сега вече наистина си гражданин, който има проблем — каза Вон. — Нали? Ченгетата от Диспеър може да са тъпи, но все пак са ченгета. Лешоядите са им показали трупа, те са намерили следите му, а после са намерили втора следа, която показва, че някакъв друг мъж е настигнал трупа по пътя. И на това място има много следи от падане и търкаляне. Така че те ще искат да си поговорят сериозно с втория мъж. Можеш да се обзаложиш.

— Тогава защо не са проследили стъпките ми по-нататък? — попита Ричър.

— Защото знаят накъде си се запътил. В тази посока са само Хоуп и после Канзас. Така че са решили да разберат откъде си тръгнал. И какво ще открият?

— Голяма окръжност. И заровени опаковки от шоколадчета и бутилки от минерална вода, ако търсят много внимателно.

Вон кимна към волана.

— Ясни физически доказателства за едър мъж с големи обувки и дълги крака, който тайно е обиколил техния град същата вечер, в която са изхвърлили от града си едър мъж с големи обувки и дълги крака.

— Да не говорим, че единият от помощниците ме видя.

— Сигурен ли си?

— Дори си поговорихме.

— Страхотно.

— Мъртвецът е починал от естествена смърт.

— Сигурен ли си? Все пак си го опипал в тъмното. А те ще го сложат на масата за аутопсия в моргата.

— Вече не съм в Диспеър. Както ти не можеш да работиш там, така и те не могат да дойдат тук.

— Малките полицейски управления не разследват убийства, идиот такъв. Викаме щатската полиция. А щатската полиция може да разследва навсякъде в Колорадо. И всички са длъжни да им съдействат. Ти си записан в моя компютър от вчера. Не мога да отрека, че съм те видяла, дори да искам да го направя.

— А ти не искаш ли?

— Не знам нищо за теб. Освен че съм почти сигурна, че си пребил един от техните упълномощени помощници. Ти на практика ми го призна. Кой знае какво още си направил.

— Нищо друго не съм направил.

Вон замълча.

— Какво ще стане сега? — попита Ричър.

— При такова положение винаги е по-добре да се движиш с един ход напред. Трябва доброволно да се обърнеш към полицията и да съобщиш какво си видял.

— Не.

— Защо не?

— Защото съм бил войник. Ние никога не вършим нищо доброволно.

— Е, тогава не мога да ти помогна. Няма какво да направя. От самото начало нямаше какво да направя.

— Може ти да се обадиш — предложи Ричър. — Да се обадиш на щатската полиция и да провериш какво мислят по въпроса.

— Те сами ще се обадят.

— Нека да се обадим първи, както ти каза. Винаги е по-добре да се движиш с един ход напред.

Вон не отговори. Само отпусна газта и намали, когато стигнаха до края на града. Собственикът на железарията беше отворил вратата на магазина и изнасяше стоките си на тротоара. Продаваше някаква хитроумна стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Беше я нагласил като за боядисване на втория етаж. Вон зави надясно по следващата пресечка, после наляво, зад закусвалнята. Улиците на града бяха широки и приятни, а по тротоарите имаше дървета. Тя отби на едно място за паркиране пред някаква ниска тухлена сграда. Приличаше на поща в предградията. Но не беше. Беше полицейското управление на Хоуп. Така пишеше — с алуминиеви букви, закрепени за тухлената фасада. Вон изключи двигателя и двамата с Ричър поеха по настлана с тухли пътека, която водеше към входа на полицейското управление. Вратата беше заключена. Управлението не работеше. Вон отвори с един от своите ключове и обясни:

— Полицаят на рецепцията идва в девет.

Отвътре полицейското управление все така приличаше на пощенска станция. Скучно, износено, бюрократично, но някак си дружелюбно. Подготвено да приема хора. Да решава проблеми. Имаше гише на рецепцията и две бюра зад него. Зад една масивна врата беше кабинетът на началника — на същото място, на което щеше да бъде кабинетът на пощенския началник. Вон заобиколи гишето и се отправи към едното бюро, което очевидно беше нейно. Изглеждаше организирано и подредено, но не прекалено. На бюрото имаше старомоден компютър и телефон. Тя отвори едно чекмедже и намери някакъв указател. Очевидно рядко се свързваха с щатската полиция. Не знаеше номера наизуст. Вон го набра, поиска да я свържат с дежурния, представи се и каза:

— Имаме изчезнало лице. Бял мъж, приблизително на двайсет години, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Можете ли да ни помогнете?

След това се заслуша, погледът й подскочи наляво и надясно и тя каза:

— Не, не знаем името.

Зададоха й още един въпрос, тя погледна надясно и отговори:

— Не знам дали е с тъмна или светла коса. Работим с черно-бяла снимка. Нямаме друго.

Тя замълча за малко. Ричър видя, че се прозява. Беше уморена. Все пак беше работила цяла нощ. Вон отмести слушалката малко встрани от ухото си и Ричър долови тихото тракане на клавиатура някъде в далечното управление на щатската полиция. Сигурно беше в Денвър или в Колорадо Спрингс. Гласът отново заговори в слушалката, Вон я притисна към ухото си и Ричър не чу какво казва.

Вон го изслуша, благодари и затвори.

— Нямат такава информация — съобщи тя. — Очевидно от Диспеър не са съобщили.

— Естествена смърт — каза Ричър. — Мислят като мен.

Вон поклати глава.

— Въпреки това трябваше да съобщят. Необясним смъртен случай близо до пътя, което е поне от общинско значение. Значи трябва да се появи в системата на щатската полиция до една минута по-късно.

— Тогава защо не са съобщили? — попита Ричър.

— Не знам. Но не е наш проблем.

Ричър седна на другото бюро. Беше обикновена държавна мебел, със стоманени крака и тънък плот от талашит, който имитираше дърво — метър на метър и осемдесет. Имаше панел, който да скрива краката, и три чекмеджета, монтирани в десния край. Столът беше на колелца, с тапицерия от сив вълнен плат. Мебелите във военната полиция бяха по-различни. Там столовете бяха с тапицерия от винил, а бюрата бяха от стомана. Ричър беше седял зад десетки такива бюра по целия свят. Гледката през прозореца винаги беше съвсем различна, но самите бюра бяха едни и същи. Както и съдържанието им. Папки, пълни с информация за мъртъвци и изчезнали хора. За някои от тях скърбяха, за други — не.

Ричър си помисли за Люси Андерсън, която приятелите й наричаха Лъки. От предишната вечер, в закусвалнята. Спомни си как кършеше пръсти. Той се обърна към Вон и подхвърли:

— Всъщност донякъде е наш проблем. Може би някакви хора се тревожат за това момче.

Вон кимна. Отново разтвори телефонния указател. Ричър видя как прелисти назад — от „К“, където беше „Колорадо, щатска полиция“, към „Д“, където беше „Диспеър, полицейско управление“. Набра номера и този път Ричър чу от нейната слушалка как оттатък звъни, все едно по-близкият телефонен пост означаваше по-силно напрежение в електрическата система. Когато вдигнаха, Вон им каза същата лъжа: изчезнало лице, бял мъж, някъде на двайсет, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма, не знаем име, цветът на косата и кожата не е ясен, защото работим с черно-бяла фотография. Настъпи кратко мълчание, последвано от кратък отговор.

Вон затвори.

— Не знаят нищо — съобщи тя. — Не са виждали такъв човек.

19

Ричър седеше мълчаливо, а Вон се зае да подрежда някакви неща на бюрото си. Подравни клавиатурата с монитора, после постави мишката на една линия с клавиатурата, оправи телефона зад нея и нагласи всичко, така че да бъде или успоредно, или под идеален прав ъгъл. Накрая прибра моливите в чекмеджето и избърса праха с ръба на дланта.

— Следите от носилката — каза тя.

— Знам — отвърна Ричър. — Ако не бяха те, можеше да съм си измислил цялата история.

— Ако наистина са били следи от носилка.

— А какво друго?

— Май няма какво — призна тя. — Сигурна е била от старите носилки, които имаха малки плъзгачи вместо колелца.

— Пък и защо да си измислям такова нещо?

— За да ти обърнат внимание.

— Аз не обичам да ми обръщат внимание.

— Всички обичат да им обръщат внимание. Особено пенсионираните ченгета. Това е често срещано патологично състояние. Опитвате се да се намъкнете обратно в екшъна.

— Ти смяташ ли да правиш така, след като се пенсионираш? — попита Ричър.

— Надявам се, че не.

— Е, аз също не го правя.

— Тогава какво става там?

— Може би момчето е местно — предположи Ричър. Ако го познават, няма да го включат в списъка на изчезналите лица.

Вон поклати глава.

— Пак няма смисъл. Всеки необясним смъртен случай извън града се докладва на окръжния следовател. И тогава се появява в системата на щатската полиция. Дори само като статистика. Ако беше така, от щатската полиция щяха да отговорят: „Ами чухме, че тази сутрин са намерили някакъв труп в Диспеър, може би трябва да проверите дали не е вашият човек.“

— А те не го направиха.

— Защото никой не се е обаждал от Диспеър, за да съобщи. И точно това не се връзва. Какво правят с него, по дяволите? Там няма морга. Дори нямат хладилно помещение, доколкото знам. Нямат и хладилен склад за месо, който да използват за тази цел.

— Може би правят нещо друго с него — каза Ричър.

— Какво например?

— Може би го погребват.

— Да не е блъснато животно?

— Може би искат да прикрият нещо — предположи той.

— Нали твърдиш, че е умрял от естествена смърт?

— Да, така е — каза Ричър. — Умрял е, защото цели дни се е скитал в пущинака. Може би защото са го изгонили от града. А от това може да им стане неудобно. Ако изобщо са способни да изпитват неудобство.

Вон отново поклати глава.

— Не са го изгонили от града. Щяха да ни се обадят. Винаги първо ни се обаждат. После ги закарват до границата и ги изхвърлят там. Тази седмица бяхте само ти и момичето. Нямаше други.

— И никога не ги изхвърлят в западния край на града, така ли?

— Там няма нищо. Ничия земя.

— Може би просто са се забавили. Може да се обадят по-късно.

— Не се връзва — каза Вон. — Когато намериш труп, веднага посягаш с едната ръка към пистолета, а с другата — към радиостанцията. Обаждаш се за подкрепление, за линейка и на следователя от отдел „Убийства“. Едно, две, три. Съвсем автоматично. Правиш го на секундата.

— Може да не са такива професионалисти като теб.

— Не става дума за професионализъм. Ако не се обадиш на следователя, значи съзнателно си нарушил процедурата. За да направиш такова нещо, се изисква сериозна причина.

Ричър не отговори.

— Може би няма замесени полицаи — каза Вон. — Може би някой друг го е намерил.

— Цивилните граждани не държат носилки в багажника на колите си — възрази Ричър.

Вон кимна разсеяно и се изправи.

— Трябва да си тръгваме, преди да дойде колегата да ме смени. И началникът.

— Срамуваш се да те виждат с мен, така ли?

— Малко. И малко ме е срам, че не знам какво да правя.

Двамата се настаниха в стария пикап на Вон и отново поеха към закусвалнята. Напливът от клиенти за закуска беше свършил. Отново цареше относително спокойствие. Ричър си поръча кафе. Вон каза, че иска само вода от чешмата. Изпи половин чаша, като барабанеше с пръсти по масата.

— Да започнем отначало — предложи тя. — Кое е това момче?

— Бял мъж — отвърна Ричър.

— Сигурен ли си, че не е латиноамериканец? Чужденец?

— Мисля, че, технически погледнато, латиноамериканците също принадлежат към индоевропейската раса. Както и някои азиатски народи. Но аз се водя само по косата. Единственото, в което съм сигурен, е, че не беше чернокож. Може да е бил от всяка точка на света.

— С тъмна или светла кожа?

— Нищо не се виждаше.

— Трябваше да си носиш фенерче.

— Като цяло продължавам да съм доволен, че не взех фенерче.

— Каква беше кожата му на допир?

— На допир? Ами като кожа.

— Е, има някаква разлика. По-тъмната кожа е по-различна на пипане от по-светлата. Малко по-гладка и по-плътна.

— Наистина ли?

— Да, така мисля. А ти как мислиш?

Ричър докосна вътрешната страна на лявата си китка с десния показалец. После опита с бузата, под окото.

— Трудно е да се каже — отвърна той.

Вон протегна ръка през масата.

— А сега направи сравнение.

Той внимателно докосна вътрешната страна на нейната китка.

— Сега опитай с лицето — каза тя.

— Честно?

— С научна цел — поясни тя.

Ричър се поколеба, после се протегна и докосна бузата й с палец. Отдръпна ръка и каза:

— Кожата му беше по-плътна от нашата. Като гладкост беше някъде между нас двамата.

— Добре — каза тя.

Вон докосна първо собствената си китка, където я беше пипнал той, после лицето си и каза:

— Дай си ръката.

Ричър протегна ръка през масата. Тя докосна китката му с два пръста, все едно искаше да му измери пулса. Потърка на един сантиметър нагоре и надолу, после се протегна и докосна бузата му с другата си ръка. Пръстите й бяха студени от чашата с вода и докосването го стресна. Все едно усети миниатюрен токов удар.

Вон продължи:

— Значи не е задължително да е бял, но е бил по-млад от теб. С по-малко бръчки и по-нежна кожа. Не толкова белязан от времето.

— Благодаря — каза Ричър.

— Трябва да използваш хидратантен крем.

— Ще запомня този съвет.

— И крем против изгаряне.

— И този също.

— Пушиш ли?

— Отказах ги.

— Това също не е хубаво за кожата.

— Може да е бил азиатец — каза Ричър. — Имаше рядко лицево окосмяване.

— Какви бяха скулите?

— Ясно изразени, но той си беше слаб.

— Дори твърде измършавял?

— Да, определено. Но сигурно още преди това е бил слаб и жилав.

— Колко време минава, преди един слаб и жилав човек да измършавее така?

— Не знам със сигурност. Може би пет-шест дни в болницата или в килията, ако си болен или си на гладна стачка. И по-малко, ако се движиш на открито, поддържаш телесната си топлина и изгаряш енергия. Може би само два или три дни.

Вон помълча малко.

— Трябва доста да се е движил — каза тя. — Трябва да разберем защо добрите хора от Диспеър в продължение на два или три дни са положили съзнателно усилие да не го пускат в своя град.

Ричър поклати глава.

— Може би ще е по-полезно, ако се опитаме да разберем защо толкова дълго не си е тръгнал оттам. Трябва да е имал адски сериозна причина да не го направи.

20

Вон си изпи водата, Ричър си изпи кафето и попита:

— Ще ми дадеш ли пикала си?

— Кога?

— Сега. Докато се наспиш.

— Не — отвърна Вон.

— Защо не?

— Защото ще го използваш, за да отидеш в Диспеър, ще те арестуват и аз ще се окажа замесена.

— Ами ако не отида в Диспеър?

— Къде иначе ще искаш да отидеш?

— Искам да видя какво има на запад от града. Може би момчето е дошло оттам. Предполагам, че не е минал през Хоуп. Щяхте да го видите. Същото важи и за изчезналия съпруг на момичето.

— Има логика. Но на запад от Диспеър няма нищо. Всъщност твърде много нищо.

— Трябва да има нещо.

Вон помълча малко. После каза:

— Ще се наложи да обикаляш. Ще се върнеш почти до границата с Канзас.

— Аз ще платя бензина — каза Ричър.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в територията на Диспеър.

— Къде минава границата?

— На осем километра западно от комбината за рециклиране на метал.

— Дадено — обеща Ричър.

Вон въздъхна и му подаде ключовете от колата.

— Тръгвай. Аз ще се прибера пеш. Не искам да знаеш къде живея.

Седалката на стария шевролет не можеше да се дръпне много назад. Шасито беше късо. В крайна сметка му се наложи да шофира с изправен гръб и разтворени колене, все едно караше трактор. Воланът не беше стегнат, а спирачките бяха меки. Но все пак беше по-добре, отколкото да ходи пеш. Дори много по-добре. Ричър смяташе да се въздържа от по-продължително ходене, поне за един или два дни.

Първо отиде до мотела в Хоуп. Стаята му беше в края на коридора, значи стаята на Люси Андерсън беше по-близо до рецепцията. Нямаше друго място, в което да е отседнала. Не беше видял друг хотел в целия град. А не беше при приятели, защото тогава нямаше да бъде сама в закусвалнята предишната вечер, когато имаше най-голяма нужда от подкрепа.

Всички прозорци на мотела бяха от задната страна. Отпред имаше само редица от еднакви врати, пластмасови шезлонги и тесни процепи с дебело стъкло, които пропускаха дневна светлина в баните. Ричър започна със стаята, която беше съседна на неговата, и тръгна по редицата, като търсеше бяло петно от изпрано бельо, окачено да съхне над ваната. Опитът му показваше, че жените от поколението на Люси Андерсън са особено придирчиви по отношение на личната си хигиена.

От общо дванайсет стаи имаше две възможности. В едната баня се виждаше по-голямо бяло петно, отколкото в другата. Това не означаваше повече бельо. А просто по-голямо бельо. По-възрастна или по-едра жена. Затова Ричър почука на другата врата, отстъпи една крачка и зачака. Мина дълго време, после Люси Андерсън отвори вратата и спря в сянката от другата страна на прага предпазливо, с една ръка на бравата.

— Здравей, Лъки — каза Ричър.

— Какво искаш?

— Искам да разбера защо твоят съпруг е ходил в Диспеър и как е стигнал дотам.

Люси носеше същите бели маратонки и почти същите къси чорапки. Над тях се виждаха дълги крака — гладки, атлетични и с идеален слънчев загар. Може би играеше в женския отбор по футбол в университета. Сигурно беше звездата на отбора. Над дългите й крака се виждаха къси отрязани джинси — бяха отрязани по-високо отвън на бедрата, отколкото отвътре, а това означаваше, че са наистина много високо отрязани, защото останалият материал беше широк едва три сантиметра.

Над тях носеше друго яке с качулка, то беше синьо и нямаше надпис.

— Не искам да търсиш съпруга ми — каза тя.

— Защо не?

— Защото не искам да го намериш.

— Защо не?

— Причината е очевидна — каза тя.

— За мен не е — каза Ричър.

— Искам да ме оставиш сама.

— Вчера беше разтревожена за него, а днес не си, така ли?

Тя пристъпи една крачка напред, на светло, и хвърли поглед наляво и надясно покрай раменете на Ричър. Паркингът на мотела беше празен. Нямаше нито една кола, с изключение на стария пикап на Вон, паркиран до вратата на стаята на Ричър. Якето на Люси Андерсън беше в същия цвят като очите й, а очите й бяха изпълнени с панически страх.

— Просто ни остави на мира — каза тя, върна се в стаята си и затвори вратата.

Ричър поседя в пикапа на Вон, като разглеждаше картата, която намери в джоба на вратата. Слънцето се беше показало и в кабината беше топло. Опитът на Ричър показваше, че в колите или е топло, или е студено. Като в някакъв примитивен календар. В колите или беше лято, или зима. Слънцето или проникваше през стъклото и метала, или не.

Картата потвърди това, което му беше казала Вон. Щеше да се наложи да обиколи три и половина от страните на огромен правоъгълник — обратно на изток, почти до границата с Канзас, после на север към междущатската магистрала 1–70, после отново на запад и накрая на юг по отбивката от магистралата, по която минаваха камионите за комбината. Общото разстояние беше почти триста и двайсет километра. Общото време — почти четири часа. Плюс още четири часа и триста и двайсет километра в обратна посока, ако не нарушеше обещанието си към Вон и не минеше през Диспеър.

А той смяташе да не го нарушава.

Най-вероятно.

Ричър излезе от паркинга и се насочи на изток, следвайки същия маршрут, по който беше пристигнал с дядото и неговия гранд маркиз. Слънцето беше ниско на небето, от дясната му страна. Старият пикап изпускаше изгорели газове в кабината, така че Ричър беше отворил прозорците съвсем малко. Прозорците не бяха електрически. Бяха от старомодните, с дръжки, които Ричър предпочиташе, защото можеха да се нагласяват по-точно. Беше отворил левия прозорец по-малко от два сантиметра, а десния — наполовина на това разстояние. Когато караше с постоянна скорост от деветдесет и пет километра в час, в колата влизаше вятър и издаваше приятен писклив звук, който се смесваше с басовото ръмжене на старото окачване и мекото гъргорене на уморения двигател. Пикапът беше приятен за каране по щатското шосе. Когато излезе на магистралата, не беше толкова приятен. Товарните камиони го задминаваха както си искаха. Геометрията на колата не беше нагласена както трябва, така че изобщо не беше стабилна. Още след първите двайсет километра китките на Ричър го заболяха от стискане на волана. Веднъж спря за бензин и веднъж за кафе, като и в двата случая се радваше, че ще си почине малко.

Отбивката се отклоняваше от магистрала 1–70 на запад от Диспеър и се връщаше обратно на югоизток, а след петдесет километра се превръщаше в натовареното шосе с две платна, което Ричър вече познаваше. Беше като онова шосе, което беше видял от другата страна на комбината. Беше построено по същия начин — със същата ширина, същия груб асфалт и пясъчни банкети. Точно четири часа, след като беше потеглил от мотела, Ричър намали скоростта, излезе от шосето и отби на пясъка. Почти нямаше движение, с изключение на камионите, които се приближаваха и отдалечаваха от комбината, на трийсет километра по-нататък. Бяха най-вече обикновени товарни камиони, но имаше и цистерни, и микробуси. Номерата им бяха предимно от щата Колорадо и съседните щати, но имаше и няколко от Калифорния, Вашингтон, Ню Джързи и дори от Канада. Минаваха толкова бързо, че старият пикап се поклащаше от въздушната вълна.

Самият град Диспеър оставаше невидим в далечината — на хоризонта едва се различаваше някакво петънце, над което неподвижно висеше смог. На осем километра по-близо от града, но все пак на двайсет и пет километра оттук, се различаваха ниските сиви сгради, които Ричър беше видял по-рано — сега му се падаха вдясно. Може би бензиностанция. Или мотел. Или и двете. Може би дори голям паркинг за камиони с ресторант. Може би имаше точно такова място, където можеше да се зареди с много калории.

Може би точно онова място, където съпругът на Люси Андерсън и неидентифицираното мъртво момче се бяха заредили с калории, преди да продължат към Диспеър. Поне в случая на неидентифицираното мъртво момче това сигурно е било последната храна в живота му.

Може би някой щеше да си спомни за тях.

И може би мястото беше извън юрисдикцията на Диспеър.

А може и да не беше.

Ричър погледна в огледалото, даде на скорост, качи се обратно на шосето и пое към хоризонта. Дванайсет минути по-късно спря, преди да подмине една малка зелена табела с надпис: „Диспеър, население 2691“. На сто метра от обратната страна на табелата се виждаха ниските сгради.

Но те изобщо не бяха сиви. Беше му се сторило така заради особената светлина, прахоляка и разстоянието.

Всъщност бяха маслено зелени.

И не бяха бензиностанция.

Нито мотел.

Нито паркинг за камиони.

21

Бяха общо шест ниски зелени сгради. С метална конструкция, построени и разположени по определени спецификации и стриктни разпореждания. Разделяха ги алеи с еднаква ширина, оформени от утъпкана земя и очертани с редици от камъни — еднакви по форма и големина, боядисани в бяло. Шестте сгради бяха оградени с висока, права и солидно построена стена от бодлива тел. Оградата продължаваше и на запад от тях, където имаше паркинг. На паркинга имаше бронирани машини. Всички бяха оборудвани с картечница на покрива. До паркинга имаше радиомаяк, който беше защитен от отделна ограда от бодлива тел.

Изобщо не беше мотел.

Нито паркинг за камиони.

Беше военна база.

И по-точно казано, армейско подразделение от пехотата. И още по-точно казано, поделение на военната полиция. А най-точно казано: временна оборудвана база на бойна част от военната полиция. Наричаха ги със съкращението ВОБ — „външна оперативна база“. Ричър веднага разпозна устройството и оборудването на поделението. А на портала имаше табела, която доказваше предположението му. Самият портал представляваше боядисана в бяло бариера с противотежест, до която се намираше кабината на охраната. Табелата беше закована на два стълба до кабината на охраната и беше боядисана в лъскаво армейско зелено, а на нея с бяла щампа беше изписан номерът на поделението.

Не бяха от националната гвардия.

Не бяха резервисти.

Бяха действаща военна част, и то доста добра. Поне бяха добри по времето на Ричър, а нямаше никаква причина да се съмнява, че междувременно са излезли от форма. Абсолютно никаква причина.

И те почти веднага доказаха, че са в отлична форма.

Кабината за охраната беше с метална конструкция и високи, широки прозорци от четирите страни. В нея имаше четирима души. Двама останаха на местата си и нямаше да мръднат оттам, каквото и да се случи. Другите двама излязоха. Бяха облечени с камуфлажни униформи и ботуши, бронирани жилетки и каски и бяха въоръжени с пушки М–16. Промушиха се под бариерата, застанаха в строй и излязоха на шосето. После завиха точно на деветдесет градуса наляво и се затичаха в тръс към пикапа на Ричър — в крачка, точно с дванайсет километра в час, както ги бяха обучавали. Когато стигнаха на трийсет метра от него, се разделиха, за да представляват по-трудна мишена. Единият се затича през пясъка встрани от шосето, дойде отдясно на Ричър, спря на десет метра разстояние и приготви оръжието си за стрелба. Другият остана на шосето, заобиколи пикапа, погледна в каросерията му, върна се и застана на два метра от вратата на шофьора. После ясно и силно извика:

— Моля отворете прозореца, сър!

„И дръжте ръцете си така, че да ги виждам — добави мислено Ричър. — За ваша собствена сигурност.“ Той отвори прозореца докрай и погледна наляво.

— Моля дръжте ръцете си така, че да ги виждам, сър! — нареди войникът. — За ваша собствена сигурност!

Ричър сложи ръцете си високо на волана и продължи да гледа наляво. Войникът беше професионалист — млад, но с няколко години опит, които си личаха по дълбоките бръчки отстрани на очите. Носеше очила с тънки черни рамки. От дясната страна на бронираната жилетка имаше табелка с името си: „Морган“. Отдалеч се чу клаксон на товарен камион, войникът пристъпи по-близо до бордюра и тежката машина профуча зад гърба му с рев, въздушна струя и прах. Гумите на камиона изсвириха, а пикапът на Ричър се заклати, преди отново да се възцари тишина. Войникът отстъпи до предишното си място и застана в същата поза — внимателен и предпазлив, отпуснал леко пушката, която можеше да насочи във всеки момент.

— Свободно, ефрейтор — каза Ричър. — При мен няма нищо интересно.

Войникът на име Морган отговори:

— Нека аз да реша дали е така, сър.

Ричър хвърли поглед напред. Колегата на Морган стоеше неподвижен като статуя, плътно притиснал приклада на пушката към рамото си. Беше редник, първи клас. Прицелваше се с дясното око и беше насочил оръжието ниско — към предната дясна гума на Ричър.

— Защо спряхте тук, сър? — попита Морган.

— Трябва ли да имам причина? — попита Ричър.

— Изглеждате така, все едно правите оглед на охранявана военна база, сър.

— Бъркаш. Не правя оглед.

— Защо спряхте, сър?

— Престани да ми викаш „сър“, става ли?

— Сър?

Ричър се усмихна на себе си. Всеки военен полицай със стажа на Морган беше прочел по един тон разпоредби на тема „Правилни форми на обръщение към цивилните в страната“, които постоянно се ревизираха и обновяваха.

— Може да съм се загубил — подхвърли Ричър.

— Не сте ли оттук?

— Не.

— Превозното ви средство има регистрационни номера от щата Колорадо.

— Колорадо е голям щат — отвърна Ричър. — Почти двеста и шейсет хиляди квадратни километра, ефрейтор, осмият по големина щат в САЩ. Но само по площ. По население се намира чак на двайсет и второ място. Може да идвам от някой далечен край на щата.

Морган помълча безизразно. После попита:

— Къде отивате, сър?

Този въпрос представляваше проблем за Ричър. Отклонението от магистралата 1–70 беше малко и трудно за откриване. Нямаше начин някой шофьор, който е тръгнал за Колорадо Спрингс, Денвър или Боулдър, случайно да тръгне по него. Обяснението за грешка в маршрута щеше да предизвика подозрение. Подозрението щеше да предизвика проверка на регистрационните номера на Вон, а това щеше да я въвлече в ситуация, в каквато беше по-добре да не влиза.

Затова Ричър отговори:

— Отивам в Хоуп.

Морган пусна пушката с лявата си ръка и посочи право напред.

— Натам, сър — каза той. — Движите се в правилна посока. До центъра на Хоуп ви остават трийсет и пет километра.

Ричър кимна. Морган сочеше на югоизток, но не беше откъснал очи от ръцете на Ричър. Беше добър войник. Опитен. Изряден. Униформата му беше стара, но в добро състояние. Ботушите му бяха износени и ожулени, но добре поддържани и идеално лъснати. Рамката на очилата му беше подравнена по ръба на каската. Ричър харесваше войници с очила. Очилата бяха човешка, уязвима черта, която смекчаваше отблъскващия вид на въоръжението.

Лицето на модерната армия.

Морган отново пристъпи към пикапа на Ричър, за да пропусне един камион зад гърба си. Този беше товарен, с номера от Ню Джързи, който превозваше затворен контейнер с дължина дванайсет метра. Приличаше на гигантска тухла, която се движи със сто километра в час. След него се носеше шум, въздушно течение и дълга опашка от прах. Униформените панталони на Морган се притиснаха в краката му, а около тях затанцуваха миниатюрни прашни вихрушки. Но той дори не мигна зад очилата.

— Ваше ли е превозното средство, сър? — попита той.

— Не съм сигурен, че трябва да ти отговарям на този въпрос — отвърна Ричър.

— Когато се намираме в района на охранявана военна база, трябва да ми отговаряте на всички въпроси.

Ричър не отговори.

— Носите ли документите и застраховката на превозното средство?

— В жабката — отвърна Ричър.

Беше доста сигурно предположение. Вон беше полицай. Повечето полицаи поддържаха документите си в ред. Щяха да изпаднат в неудобна ситуация, ако не беше така.

— Може ли да видя документите, сър? — попита Морган.

— Не — отвърна Ричър.

— Карате ме да мисля, че спирате до охранявана военна база в откраднато товарно превозно средство, сър.

— Нали вече провери отзад? Няма нищо.

Морган замълча.

— Спокойно, ефрейтор — каза Ричър. — Все пак сме в Колорадо, не в Ирак. Няма да взривявам нищо.

— Не биваше да казвате това, сър.

— Спокойно, Морган. Говорех в отрицателен смисъл. Казах какво няма да направя.

— Не е смешно.

— Аз не се смея.

— Трябва да видя документите ви, сър.

— Нямаш право да ги искаш.

— Трябва да ги видя веднага, сър.

— Имате ли военен адвокат в базата?

— Съвсем не, сър.

— Значи си готов сам да вземеш това решение?

Морган не отговори. Отново пристъпи към пикапа, за да пропусне зад гърба си една цистерна. Цистерната беше с оранжевия знак за опасни химикали и беше от неръждаема стомана, полирана до такъв блясък, че Ричър видя собственото си отражение в нея, като в криво огледало. Когато въздушната вълна от камиона утихна, Морган застана обратно на мястото си и каза:

— Трябва да ми покажете тези документи, сър. Дори само отдалеч. За да ми докажете, че ги имате.

Ричър сви рамене, наведе се и отвори жабката. Разрови се в химикалките, ароматизираните салфетки и другите боклуци, докато не намери един найлонов плик. Беше черен, със сребърно лого във формата на волан. Евтин плик за документи — продаваха ги по бензиностанциите и автомивките заедно с освежители за въздух във форма на борче и компаси, които се закрепват с вакуум на предното стъкло. Найлонът беше корав, а черният цвят беше избелял до прашно сиво.

Ричър отвори плика така, че Морган да не го вижда. От лявата страна имаше валидна застраховка. От дясната — регистрацията на пикапа.

И двете бяха на името на Дейвид Робърт Вон, с адресна регистрация в Хоуп, щата Колорадо.

Ричър протегна ръка и показа документите на Морган — достатъчно дълго, за да ги разпознае, но не толкова дълго, че да прочете името.

— Благодаря ви, сър — каза Морган.

Ричър прибра плика в жабката и я затвори.

— Продължавайте, сър — каза Морган.

Това също представляваше проблем за Ричър. Ако продължаваше напред, щеше да влезе в територията на град Диспеър. Ако направеше обратен завой, Морган щеше да се зачуди защо изведнъж е решил да се откаже от Хоуп, което щеше да го накара да провери номера на пикапа.

Кое от двете беше по-опасно?

Морган, естествено. Дори не можеше да става дума за сравнение между полицейското управление на град Диспеър и едно бойно поделение на военната полиция. Така че Ричър включи на скорост и завъртя волана.

— Приятен ден, ефрейтор — каза той и се отдели от банкета.

Натисна газта и един метър по-късно подмина малката зелена табела, като по този начин временно увеличи населението на Диспеър с един човек — станаха цели 2692 души.

22

Солидното шосе с две платна продължаваше практически по права линия в продължение на осем километра до портала за камиони на комбината. Сто метра преди портала, наляво от шосето, се отклоняваше неозначена отбивка, която прекосяваше пущинака и се превръщаше в западния край на единствения път, който минаваше през Диспеър. Ричър веднага го позна — неравно настлан чакъл и евтино асфалтово покритие. Спря да изчака един приближаващ камион, натоварен с блестящи стоманени греди, после един товарен камион с контейнер, който потегляше за Канада. Успя да направи ляв завой, подскочи на неравното шосе, продължи към града и видя всичко, което беше видял вчера, но в обратен ред. Дългата стена от заварен метал, боядисан в бяло, искрите и пушекът, които се вдигаха отвътре, пълзящите кранове. Ричър протегна дългата си ръка през кабината, за да затвори прозореца на отсрещната врата, когато чу оглушителния шум от пневматичните чукове и подуши острата миризма на химически съединения.

До паркинга пред портала за работниците, който се простираше на цели акри земя, и забеляза шевролета на охраната, който се движеше по часовниковата стрелка, докато подскачаше през храсталаците далеч вдясно. Партньорът му, който се движеше обратно на часовниковата стрелка, беше много по-наблизо. Всъщност караше точно през паркинга с трийсет километра в час и явно избираше място, където да прекоси шосето под прав ъгъл. Ричър ускори, а шевролетът забави скоростта, така че пресече малко зад него. Ричър го проследи в огледалото изглеждаше огромен. После Ричър продължи напред, докато остави комбината зад гърба си, а на пет километра напред и вдясно се появи центърът на град Диспеър. Ниски тухлени сгради с кубична форма, унили под следобедното слънце. По шосето нямаше движение. Пътят се издигаше, спускаше и завиваше наляво и надясно, за да избегне всякакви геологични формации, по-големи от хладилник. Беше построен по най-евтиния начин и не беше изравняван или изправян, още откакто беше представлявал коловози за каруци.

Ричър видя как една полицейска кола излиза от някаква пресечка на километър и половина пред него.

Нямаше как да я сбърка. Беше форд краун виктория, в бяло и златно, с черни ролбари отпред и антени на багажника. Колата се измъкна от пресечката, спря за малко и зави наляво.

На запад.

Право към Ричър.

Ричър провери с каква скорост се движи. Осемдесет километра в час. Струваше му се, че е правилно. Нямаше представа какво е ограничението на това място. За всеки случай намали до седемдесет и продължи така. Полицаят вече беше на километър от него и се приближаваше бързо. Общата скорост, с която се приближаваха един към друг, надхвърляше сто и шейсет километра в час. До момента, в който щяха да се срещнат, оставаха приблизително трийсет и пет секунди.

Ричър продължи.

Слънцето му се падаше зад гърба, значи светеше в очите на полицая, което беше добре. Старият пикап, който караше Ричър, имаше най-обикновено предно стъкло, което не беше добре. Десет секунди преди да се разминат, Ричър вдигна лявата си ръка от волана и я притисна към челото си, все едно имаше главоболие и си масажираше слепоочието. Продължи да кара със същата скорост, като гледаше право пред себе си.

Полицейската кола профуча край него.

Ричър погледна в огледалото за обратно виждане и направи няколко бързи изчисления. Оставаха му някъде двайсет и пет километра до границата с Хоуп, а старият шевролет посмъртно нямаше да вдигне над сто и десет, значи трябваше да кара поне тринайсет минути. Форд краун виктория не беше фантастично мощна кола, но полицейските управления я поръчваха със специален пакет от екстри, тунингован двигател за по-бързо ускорение и двоен ауспух за по-добра вентилация. Без никакъв проблем щеше да вдигне сто четирийсет и пет. Значи щеше да го настигне за три минути — горе-долу в момента, в който Ричър се изравнеше с изоставената автокъща, в началото на цели двайсет километра пусто шосе.

А това не беше добре.

Ричър видя в огледалото как полицейската кола прави обратен завой на пътя зад него.

Защо?

Град Диспеър беше собственост на компанията, но шосето през него не можеше да бъде частно. Всеки жител на Хоуп имаше право да го използва, за да се прибира от магистралата. Както и някои жители на щата Канзас. Нямаше начин в Диспеър да не са свикнали да виждат непознати коли.

Ричър отново погледна в огледалото. Полицейската кола ускоряваше зад него. Предната част на колата беше по-висока от задната.

Може би охраната, която се возеше в шевролета обратно на часовниковата стрелка, беше решила да вдигне тревога. Сигурно охранителят беше видял лицето на Ричър и го беше познал. Може би помощниците на полицията, които го познаваха от ресторанта, работеха и като охрана на комбината.

Ричър продължи. Стигна до първата пресечка от центъра на Диспеър.

На десет пресечки пред него се показа втора полицейска кола.

И спря — по средата на шосето.

Ричър наби спирачки, завъртя волана и бързо зави надясно в мрежата от градски улици. Направо отчаян ход. Беше един от най-неподходящите хора в света, ако трябваше да участва в преследване с коли. Не беше добър шофьор. Беше изкарал курса по тактическо шофиране във Форт Ръкър, докато се обучаваше за военен полицай, но не беше впечатлил никого. Бяха му зачели изпита, но най-вече от съчувствие. Година по-късно школата за военни полицаи беше преместена във Форт Ленърд Уд, където имаха по-труден полигон, и Ричър не се съмняваше, че няма да успее да вземе изпита там. Късмет. Понякога късметът помага на хората.

А понякога прави така, че да не са достатъчно подготвени за живота.

На следващите три кръстовища зави наляво, надясно и пак наляво, без да спира или да разсъждава. Улиците бяха обикновени, тесни и притиснати от еднакви тухлени сгради, но вродената ориентация на Ричър беше по-добра от шофьорските му умения и той знаеше, че продължава да се движи на изток — успоредно на главната улица, на две пресечки южно от нея. В центъра нямаше много движение. Една жена, която бавно караше стария си понтиак, го принуди да намали скоростта за малко, но Ричър реши проблема, като зави надясно и пак наляво на следващите две кръстовища, така че я изпревари с цяла пресечка.

Колата зад него не се виждаше. Статистиката беше на негова страна. Според Ричър центърът на Диспеър беше някъде дванайсет на дванайсет пресечки, а това означаваше, че има около 288 отделни улици между всички кръстовища, така че, ако не спираше да се движи, шансовете да се засече с полицейска кола бяха доста ниски.

От друга страна, шансовете изобщо да се измъкне от този лабиринт също не бяха високи. Докато втората полицейска кола блокираше източния край на главната улица, Хоуп си оставаше недостижима дестинация. Освен това Ричър предполагаше, че шевролетите от охраната на комбината са на поста си — западно от града. Предполагаше и още нещо — че в Диспеър не липсват съвестни граждани с лични автомобили с двойно предаване, които щяха да се движат много по-бързо извън пътя, отколкото старият пикап на Вон. Можеха да организират хайка, без да се напрягат особено.

Ричър зави наляво, колкото да не спира. Забеляза право пред себе си полицейската кола, която профуча през едно кръстовище. Движеше се от ляво на дясно. Ричър зави наляво по същата улица и видя полицейската кола в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше от него. Сега той караше на запад. Резервоарът беше пълен една четвърт. Ричър зави надясно на следващото кръстовище и продължи две пресечки на север, до главната улица. Излезе на изток по нея и погледна напред.

Втората полицейска кола си стоеше паркирана насред шосето, като блокираше и двете платна — беше на десет метра на изток от последната пресечка, точно зад универсалния магазин. Светлината на покрива мигаше в червено, като предупреждение за приближаващите коли. Беше почти пет метра и половина на дължина — една от последните наистина дълги коли, които се произвеждаха в Америка. Беше голяма, но от двете й страни до бордюра все пак оставаше малко празно място — метър и двайсет отпред и около един метър отзад.

Което не вършеше работа. Шевролетът на Вон беше широк почти метър и осемдесет.

Майсторите на тактическото шофиране от Форт Ръкър имаха една поговорка: „Не пускай смъртта на шосето — карай по тротоара.“ Ричър можеше да го направи. Можеше да мине покрай полицейската кола, ако качи двете колела на бордюра. Но какво му оставаше после? Състезание в продължение на двайсет километра, в което щеше да кара по-бавната кола.

Нямаше смисъл.

Той отново зави надясно и влезе в лабиринта от улици. Пак видя първия форд краун виктория да минава през едно кръстовище — този път се движеше от изток на запад, на три пресечки от Ричър. Той зави наляво, за да се отдалечи от него. Намали скоростта и започна да се оглежда за паркингите на някакви автокъщи за коли втора ръка. По филмите беше виждал как главният герой паркира в края на редицата от еднакви коли и ченгетата профучават покрай него, без да го забележат.

Но не видя никакви паркинги.

Всъщност не видя почти нищо. И със сигурност нищо, което да му върши работа. Мина покрай полицейското управление (два пъти), покрай магазина за хранителни стоки, фризьорския салон, бара, пансиона и стария хотел, които беше видял преди, докато отиваше към ресторанта, от който го изхвърлиха. Видя една църква, която се помещаваше на първия етаж на най-обикновена сграда. Беше на някаква странна християнска секта нещо за последните дни. Вон му беше споменала, че това е единствената църква в града и собственикът на комбината — феодалният господар на града — дори проповядва в нея. Сградата на църквата беше грозна, тухлена, със сплескана малка купичка на покрива, за да изглежда по-висока от съседните сгради. На купичката имаше гръмоотвод и медната лента, която го заземяваше на нивото на улицата, беше покрита с яркозелена ръжда. Беше най-колоритното нещо в целия Диспеър ярка вертикална ивица, която се открояваше на фона на всичко останало.

Ричър продължи напред. Оглеждаше се, но не виждаше нищо интересно. Щеше да се зарадва на някой сервиз за авто гуми, където да вдигнат стария шевролет. Там можеше да се скрие и същевременно да оправи колелата на Вон.

Но не видя никакви сервизи.

Затова продължи да кара напред, като от време на време завиваше наляво или надясно. През следващите три минути още три пъти видя първата полицейска кола — два пъти пред себе си и веднъж отзад, в огледалото. Мина още една минута, преди да я види за четвърти път. Ричър спря на едно кръстовище и полицейската кола се появи точно в същия момент — на изхода от улицата вдясно от него. Ричър и полицаят се озоваха един до друг, спрели колите си под прав ъгъл на три метра една от друга. Полицаят беше съшият, който го беше арестувал. Едър, тъмен, широкоплещест. Със светлокафява униформа. Той погледна към Ричър и се усмихна. Махна му да мине напред, все едно му отстъпваше предимството, защото Ричър пръв бе стигнал до кръстовището.

Ричър не беше добър шофьор, но не беше и глупав. Нямаше начин да остави полицая зад себе си, ако карат в една и съща посока. Рязко даде на заден ход и натисна газта. Полицейската кола се стрелна напред, за да не го изпусне. Ричър изчака полицая да стигне до средата на завоя, после рязко смени посоката и се промуши покрай него, броня до броня. После зави наляво, надясно и пак наляво, за да бъде сигурен, че се е измъкнал.

Продължи да кара, без да спира. Стигна до заключението, че произволните завои не му помагат с нищо. Шансовете случайно да попадне на преследвача бяха същите, каквито бяха да го избегне. Затова караше по права линия, докато улицата не свърши. После завиваше наляво или надясно. В крайна сметка се получи така, че се движеше в широки концентрични окръжности — достатъчно бавно, за да не катастрофира, и достатъчно бързо, за да може да скочи на газта, ако се наложи, без да задави стария мотор.

За трети път подмина църквата, бара, магазина за хранителни стоки и стария хотел. После и пансиона. Докато минаваше покрай пансиона, вратата му се отвори. С периферното си зрение Ричър видя как някакъв мъж излиза от него.

Беше млад мъж.

Едър млад мъж.

Висок, рус и едър. Спортист. Със сини очи, късо подстригана руса коса и тъмен слънчев загар. С джинси, бяла тениска и сив пуловер с остра яка.

Ричър скочи на спирачката и обърна глава. Но мъжът беше изчезнал зад ъгъла. Ричър даде на заден и натисна газта. Чу се клаксон и един стар джип направи рязък завой, за да го заобиколи. Ричър не спря. Влезе в кръстовището на заден ход и погледна по улицата.

Не видя никого. Само празен тротоар. После забеляза колата, която го преследваше — беше на три пресечки западно от него. Ричър отново потегли напред, зави наляво и надясно и продължи да се движи в широки, безцелни кръгове.

Повече не видя младия мъж.

Но видя полицая още два пъти. Преследвачът му минаваше през далечните кръстовища, без да бърза, все едно разполагаше с цялото време на света. И наистина беше така. Беше два и половина следобед, половината население на града беше на работа в комбината, а другата половина чистеше къщите, печеше сладкиши или зяпаше телевизия. Имаше едно-единствено шосе, което излизаше от града. Полицаят просто се забавляваше. Беше хванал Ричър в капан и го знаеше.

И Ричър също го знаеше.

Нямаше как да избяга.

Трябваше да спре и да се бие.

23

Един тъп инструктор от школата за военни полицаи във Форт Ръкър веднъж им беше сервирал брадатия виц за произхода на думата „предполагам“ — според него английската дума „assume“ идваше от три други думи, „ass“ (задник), „и“ (ТИ) И „те“ (аз). Иначе казано, ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници. Инструкторът дори го беше демонстрирал на дъската, като беше разделил думата на три части. Като цяло, Ричър беше съгласен с него. Но понякога нямаше как да се избяга от предположенията — и точно в този момент Ричър реши да предположи, че колкото и глупави да бяха полицаите от град Диспеър, все пак нямаше да рискуват да открият огън, ако има опасност да улучат случайни минувачи. Така че той отби до бордюра пред ресторанта, излезе от пикапа на Вон, прекоси тротоара и се подпря на една от витрините на ресторанта.

Зад него се виждаше, че в ресторанта има разумно количество клиенти. На работа беше същата сервитьорка. В момента обслужваше девет клиенти, закъснели с обяда. Трима на една маса, двама на друга и четирима клиенти, които бяха седнали сами — разпределени горе-долу поравно в помещението.

И всички до един бяха потенциални невинни жертви.

Прозорецът на витрината беше хладен. Ричър го усещаше с раменете си през плата на ризата. Слънцето все още не беше залязло, но се спускаше на запад и улиците бяха потънали в сянка. Имаше и лек вятър. Тук-там по тротоара се носеха малки прашни вихрушки. Ричър разкопча ръкавите на ризата си и ги нави до лактите. Изви гръб, защото се беше схванал от продължителното седене в тясната кабина. Стегна, отпусна мускулите на ръцете си и завъртя глава насам-натам, за да си раздвижи врата.

После зачака.

Полицаят се появи след две минути и четирийсет секунди. Полицейският форд се появи от запад, спря на две пресечки оттам и застина, все едно шофьорът изпитваше затруднения в разтълкуването на визуалната информация, която получаваше. Пикапът е паркиран. Заподозреният просто си стои. След това мигът отмина, колата подскочи напред, профуча през кръстовището и спря точно зад пикапа, до десния тротоар, обърната на изток толкова близо, че предната й броня беше на два метра от краката на Ричър. Полицаят не спря двигателя, а отвори вратата и се измъкна на пътя. Беше като дежа ву. Едър бял мъж, към четирийсетгодишен, с черна коса и дебел врат. Светлокафява риза и униформени панталони в същия цвят, следа на челото от мястото, където се беше притискала шапката му. Той свали глока от колана си и го вдигна с две ръце, като се притисна в бронята на колата за по-голяма стабилност, и се вторачи в Ричър над капака на патрулката.

Професионална работа, с изключение на невинните хора зад витрината.

— Не мърдай! — извика полицаят.

— Никъде няма да ходя — обясни Ричър. — Засега.

— Качвай се в колата!

— Накарай ме.

— Ще стрелям!

— Не, няма да стреляш.

Полицаят го погледна безизразно, после очите му подскочиха от лицето на Ричър към ресторанта зад него. Ричър беше абсолютно сигурен, че в полицейското управление на Диспеър не работят експерти по балистика и дори нямат инструкции за стрелба в градски условия, така че колебанието на полицая срещу него беше продиктувано от най-обикновен здрав разум. Или пък имаше близки, които обичаха да обядват по-късно.

— Качвай се в колата — повтори той.

— Аз съм пас — отвърна Ричър.

Усещаше студеното стъкло на ключиците си, но не помръдваше. Стоеше отпуснат и облегнат назад, за да не внушава заплаха.

— Ще стрелям — повтори полицаят.

— Не, няма. Ще трябва да извикаш подкрепление.

Полицаят отново замръзна за миг. После пристъпи наляво, обратно към вратата на шофьора. Без да откъсва очите и пистолета си от Ричър, той протегна едната си ръка през прозореца на колата, намери микрофона на полицейската радиостанция и го издърпа навън, докато не опъна кабела докрай. Вдигна го към устата си и натисна бутона.

— Братле? В ресторанта, веднага.

После прекъсна връзката, подхвърли микрофона обратно на седалката, отново хвана пистолета с две ръце и се върна на мястото си.

И часовникът започна да отброява секундите.

Един противник беше лесен.

Двама бяха по-трудни.

Целта беше вторият полицай да се махне от мястото, на което беше в момента, но Ричър не можеше да си позволи да го изчака да дойде тук.

Не се чуваше нищо, освен шума от двигателя на колата и далечното потракване на чиниите в кухнята на ресторанта.

— Бъзльо — подвикна Ричър. — Ако ставаше за нещо, щеше да се справиш без подкрепления.

Полицаят сви устни и бавно пое покрай колата, като не спираше да го държи на мушка. Стигна до предната броня и подпря коленете си на ролбарите, за да се ориентира. После я заобиколи, за да се приближи.

Отдели се от колата и се качи на тротоара.

Ричър чакаше. Полицаят вече му се падаше отдясно и Ричър пристъпи една крачка наляво, така че линията на изстрела да продължава да води към вътрешността на ресторанта, с всички последствия от това. Пистолетът го проследи, здраво стиснат в двете ръце на полицая.

— Качвай се в колата — нареди полицаят.

И направи още една крачка напред.

Вече беше само на метър и петдесет от Ричър.

Без да откъсва гърба си от витрината, Ричър премести дясната си пета до стената.

Полицаят пристъпи още по-близо.

Дулото на глока вече беше на трийсет сантиметра от гърлото на Ричър. Полицаят беше едър мъж с дълги ръце, които беше протегнал докрай, и беше разтворил широко краката си, за да стъпи по-стабилно.

Добра стойка, ако се кани да стреля.

Но той не се канеше да стреля.

Да отнемеш оръжието на човек, който се кани да стреля с него, невинаги е толкова трудно. Да отнемеш оръжието на човек, който вече е решил да не стреля с него, граничи с лесното. Полицаят отдели лявата си ръка от пистолета, защото смяташе да я използва, за да сграбчи Ричър за яката. Ричър се плъзна надясно, притиснал гръб към витрината — износен плат, притиснат към гладко стъкло, никакво триене, — и влезе в обсега на полицая. После лявата му ръка бързо се стрелна напред и нагоре, едно, две, и той сграбчи ръката на противника си. Полицаят беше едър мъж с големи ръце, но ръцете на Ричър бяха още по-големи. Ричър стисна здраво и избута пистолета надолу и встрани, без да се напряга. Задържа го насочен надолу и увеличи натиска, така че да обездвижи показалеца на полицая, после го погледна в очите, усмихна се за миг, оттласна се от дясната си пета, която беше притиснал за опора в стената зад гърба си, и с всичка сила заби челото си в основата на носа на пазителя на реда.

Краката на полицая омекнаха.

Без да изпуска ръката с пистолета, Ричър заби коляното си в слабините му. Полицаят се свлече почти вертикално, но Ричър беше извил ръката му нагоре, така че собственото му тегло да извади ръката му от лакътната става. Той изкрещя от болка и почти веднага изпусна пистолета.

А после всичко се сведе до необходимостта Ричър да се измъкне по най-бързия начин.

Той заобиколи предния капак на полицейската патрулка и отвори вратата на шофьора. Метна пистолета вътре, седна зад волана, сложи си колана и го затегна. Седалката все още беше топла от тялото на полицая и в колата миришеше на пот. Ричър даде на заден, отдалечи се от паркирания пикап на Вон, завъртя волана, изравни се с пикапа — но в насрещната лента, обърнат на изток — и спря.

24

Вторият полицай се появи след трийсет секунди, точно навреме. Ричър видя отблясъците от мигащата червена светлина на покрива на полицейската кола миг преди самата тя да изскочи иззад един далечен ъгъл. Колата поднесе малко, после пое направо и набра скорост по тясната улица, която водеше към ресторанта.

Ричър я остави да измине една пресечка, после втора и когато тя стигна на трийсет метра от него, настъпи газта, потегли и се блъсна право в нея. Двете полицейски патрулки се блъснаха една в друга, задниците им се отделиха от земята, ламарината се смачка като хармоника, капаците на двигателите им отхвърчаха нагоре, пръсна се стъкло, въздушните възглавници се отвориха и навсякъде се разнесе дим. Ричър се люшна напред и спря в предпазния колан. Беше свалил ръцете си от волана с вдигнати лакти, така че да спрат въздушната възглавница. Когато се отвори, тя го блъсна назад към седалката. Задната част на неговата кола се тръшна обратно на земята, подскочи веднъж и замря под неестествен ъгъл. Той извади пушката-помпа за борба с безредиците от калъфа между седалките, натисна изкривената врата, за да се отвори, и излезе от колата.

Другият участник в сблъсъка не си беше сложил предпазния колан.

Беше поел удара на въздушната възглавница право в лицето и лежеше настрани на предната седалка, а от носа и ушите му течеше кръв. И двете коли бяха смачкани почти до колоните на предното стъкло. Но в купето нямаше големи поражения. Бяха големи машини, с пет звезди на тестовете за сигурност. Ричър беше почти сигурен, че и двете коли не стават за каране, но все пак не беше специалист по автомобили, затова зареди пушката и стреля по веднъж в задните гуми, като пръсна самите гуми и разкъса всякакви други важни части. После подхвърли пушката през прозореца на първата кола, качи се в пикапа на Вон и се отдалечи от мястото на сблъсъка на заден ход. Сервитьорката и деветимата клиенти в ресторанта до един гледаха навън през витрината, с отворена уста от шока. Двама от клиентите търсеха мобилните си телефони.

Ричър се усмихна на себе си. И на кого ще се обадите?

Той обърна шевролета, зави надясно, пое на север към главната улица, отново зави надясно по нея и продължи на изток, с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Когато излезе на пустото шосе след бензиностанцията, натисна газта и ускори до сто километра, като поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Никой не го преследваше. Усещаше грапавата настилка под гумите, но не ги чуваше както преди. Беше малко оглушал от въздушната възглавница и изстрелите с пушката.

Дванайсет минути по-късно той премина границата между юрисдикциите на двата града и продължи към Хоуп. Беше точно три следобед.

Не знаеше колко дълго ще спи Вон. Предполагаше, че си е легнала малко след девет часа сутринта, значи преди шест часа. Ако спеше осем часа, щеше да стане в пет следобед, което беше разумно, при положение че в седем вечерта беше на работа. А може би вече беше станала. Някои хора не могат да спят през деня толкова добре, колкото през нощта. Сънят се управлява от навика, ритъма на живот и часовника на тялото. Ричър реши да отиде в закусвалнята. Ако Вон не беше там, щеше да остави ключовете й на бара.

Вон вече беше там.

Ричър отби до бордюра и я видя. Беше сама в сепарето, където бяха седели двамата. Беше облечена с полицейската си униформа, макар че до смяната й оставаха още четири часа. Пред нея имаше празна чиния и пълна чаша с кафе.

Той заключи пикапа, влезе в закусвалнята и седна срещу нея. Отблизо Вон изглеждаше уморена.

— Не можа ли да спиш? — попита той.

— Не се ли вижда?

— Трябва да ти призная нещо.

— Ходил си в Диспеър. С моя пикап. Знаех си, че така ще направиш.

— Нямаше друг начин.

— Да бе, естествено.

— Кога си ходила за последен път на запад от града?

— Преди години. А може би никога не съм ходила. Гледам да не минавам оттам.

— Точно до границата на града има военна база. Съвсем нова. Защо?

— Навсякъде има военни бази — каза Вон.

— Тази е на бойно поделение от военната полиция.

— И те трябва да работят някъде.

— Трябва да работят зад граница. Точно в момента в армията има недостиг на персонал. Не могат да си позволят да пропиляват елитни части, като ги пращат в американската провинция.

— Сигурно не са толкова елитни.

— Елитни са.

— Значи сигурно се канят да ги изпратят някъде.

— Не. Току-що са се върнали. Изкарали са поне една година на слънце. Човекът, с когото говорих, имаше най-дълбоките бръчки покрай очите, които съм виждал. Екипировката му беше износена от пясъка.

— И тук имаме пясък.

— Не е същото.

— Какво искаш да кажеш?

Сервитьорката се приближи и Ричър си поръча кафе. Чашата на Вон все още беше пълна. Ричър продължи:

— Искам да попитам защо са изтеглили елитна бойна част от Близкия изток и са я изпратили тук.

— Не знам защо — отвърна Вон. — Пентагонът не е длъжен да дава обяснения на местните полицейски управления.

Сервитьорката донесе чаша на Ричър и я напълни от термоса. Когато си тръгна, Вон попита:

— С какво точно се занимава едно бойно поделение на военната полиция?

Ричър отпи от кафето си, преди да отговори:

— Охранява разни неща. Конвои от превозни средства, военни инсталации. Поддържат сигурността и ги отбраняват.

— Влизат ли в бойни действия?

— Ако се наложи.

— Ти занимавал ли си се с това?

— Понякога.

Вон отвори уста, но после я затвори, защото сама си отговори на въпроса, който се канеше да зададе.

— Точно така — каза Ричър. — Какво има да се охранява в Диспеър?

— Значи искаш да кажеш, че от военната полиция са те накарали да минеш през града?

— Така беше по-сигурно. Иначе щяха да ти проверят номера.

— Как мина през града?

— На пикапа му няма нищо — отвърна Ричър. — Въпреки че той не е точно твоят пикап, нали така?

— Как така?

— Кой е Дейвид Робърт Вон?

Тя го изгледа безизразно. После каза:

— Погледнал си в жабката. Колата е регистрирана на него.

— Наложи се. Един въоръжен войник искаше да види документите.

— Това е добра причина — съгласи се Вон.

— И кой е Дейвид Робърт?

— Мъжът ми — отвърна тя.

25

— Не знаех, че си омъжена — каза Ричър.

Вон се загледа в изстиналото си кафе. Мина доста дълго време, преди да отговори:

— Не знаеш, защото не ти казах. Очакваше ли да ти кажа?

— Предполагам, че не.

— Не приличам ли на омъжена?

— Ни най-малко.

— А ти познаваш по външния вид?

— Да, обикновено.

— Как?

— Обикновено започвам от безименния пръст на лявата ръка — каза Ричър.

— Люси Андерсън също не носи халка.

Той кимна.

— Мисля, че днес видях нейния съпруг.

— В Диспеър?

— Да, пред пансиона.

— Това изобщо не е на главната улица.

— Опитвах се да заобиколя блокадата, която ми бяха направили на главната улица — обясни Ричър.

— Страхотно.

— Шофирането не е сред най-големите ми умения продължи той.

— Тогава как не те хванаха? От града няма друг изход, освен главната улица.

— Дълга история — каза Ричър.

— И все пак?

— Ами в момента полицейското управление в Диспеър изпитва временен недостиг на персонал.

— Извадил си единия от строя?

— И двамата. И колите им.

— Ти си невъзможен.

— Не, просто си имам правила. Когато хората не ми пречат, и аз не им преча. Когато ми пречат, и аз им преча.

— Те ще дойдат да те търсят тук — каза Вон.

— Да, несъмнено. Но няма да стане скоро.

— Кога? — попита тя.

— Няколко дни ще си ближат раните. После ще дойдат.

Ричър остави ключовете от пикапа на Вон на масата пред нея, после излезе от закусвалнята и отиде да си купи чорапи, бельо и тениска за един долар от старомодното магазинче до някакъв супермаркет. След това мина през една аптека, за да си купи принадлежности за бръснене, а накрая се отправи към железарията в западния край на улица „Първа“. Заобиколи подвижните стълби и количките на тротоара, промуши се по пътеките между редици от инструменти и накрая стигна до мястото, където бяха изложени работни панталони и памучни ризи. Традиционни американски дрехи, произведени съответно в Китай и в Камбоджа. Избра си маслиненозелени панталони и кафява карирана риза. Не бяха толкова евтини, колкото му се искаше, но не бяха и скандално скъпи. Продавачът ги опакова в кафява хартия.

Ричър се върна в мотела, избръсна се, взе си дълъг душ, избърса се с хавлията и се облече с новите дрехи. После натъпка старата си сива униформа на пазач в кофата за боклук.

Така беше по-добре, отколкото да се занимава с пране.

Новите му дрехи бяха твърди като дъски — до такава степен, че затрудняваха движенията му. Очевидно в Далечния изток се отнасяха много сериозно към въпроса за здравината на платовете. Ричър направи няколко клякания и лицеви опори, докато дрехите поомекнат, после излезе от стаята си и отиде до вратата на Люси Андерсън. Почука и зачака. Тя му отвори след една минута. Изглеждаше точно по същия начин като последния път. Дълги крака, къси шорти, синьо яке с качулка. Млада и беззащитна. И намръщена, и враждебна.

— Нали ти казах да ме оставиш на мира?

— Почти съм сигурен, че днес видях твоя съпруг — каза Ричър.

Изражението й омекна, поне за секунда.

— Къде? — попита тя.

— В Диспеър. Изглежда, е отседнал там.

— Добре ли е?

— Изглеждаше ми добре.

— Какво ще правиш с него?

— Какво искаш да направя с него?

Лицето й отново се стегна.

— Трябва да го оставиш на мира — каза тя.

— Точно това ще направя — отвърна Ричър. — Нали ти казах, че вече не съм ченге? Сега съм скитник, точно като теб.

— Тогава защо се върна в Диспеър?

— Дълга история. Налагаше се.

— Не ти вярвам. Ти си ченге.

— Нали видя какво нося в джобовете си?

— Сигурно си оставил значката в стаята си.

— Не съм. Искаш ли да провериш? Стаята ми е тук.

Момичето го погледна стреснато и се хвана за рамката на вратата с двете си ръце, все едно се канеше да я вдигне през кръста и да я занесе в стаята си. Точно в този момент жената от рецепцията излезе от своя офис, на дванайсет метра вляво от Ричър. Беше набита, на около петдесет години. Тя видя Ричър, после видя и момичето, спря и ги загледа. След това отново потегли, но този път вървеше право към тях. Опитът на Ричър показваше, че служителите в мотелите са два типа хора: или проявяваха излишно любопитство, или изобщо не се интересуваха от гостите. Тази май беше от любопитните. Ричър отстъпи една крачка назад, за да остави повече място на Люси Андерсън, и вдигна ръце в дружелюбен и успокояващ жест.

— Спокойно — каза той. — Ако исках да ти направя нещо лошо, вече щях да съм го направил, не мислиш ли? Както на теб, така и на мъжа ти.

Момичето не отговори. Обърна глава, видя приближаващата жена, шмугна се обратно в стаята си и затръшна вратата — всичко това в едно бързо движение. Ричър се извърна, но пресметна, че няма да успее. Служителката вече беше на няколко крачки от него.

— Извинете! — подвикна тя.

Ричър спря и се обърна, но не каза нищо.

— Трябва да оставите това момиче на мира — каза жената.

— Трябва ли?

— Ако искате да останете в мотела.

— Заплашвате ли ме?

— Опитвам се да поддържам добър мотел — заяви жената.

— Просто искам да й помогна — обясни Ричър.

— Според нея правите точно обратното.

— Значи сте разговаряли по въпроса?

— Не, но чух разни неща.

— Аз не съм полицай — каза Ричър.

— Приличате на полицай.

— Какво да направя?

— Разследвайте истинските престъпления.

— Няма да разследвам никакви престъпления — каза Ричър. — Нали ви казах, че не съм полицай.

Жената не каза нищо.

— Какви истински престъпления? — попита Ричър.

— Нарушенията.

— Къде?

— В комбината в Диспеър.

— Какви нарушения?

— Всякакви.

— Не ми пука за нарушенията — каза Ричър. — Не съм от Агенцията за защита на околната среда. И изобщо, не съм от никаква агенция.

— А не се ли питате защо онзи самолет лети всяка нощ? — възкликна жената.

26

Преди да стигне в стаята си, Ричър видя стария пикап на Вон, който влизаше на паркинга на мотела. Движеше се бързо. Прескочи бордюра и продължи право към него. Зад волана седеше Вон в полицейската си униформа. Не изглеждаше на място. Очевидно работата беше спешна. Беше дошла направо, без да се прехвърли в служебната си полицейска кола.

Вон наби спирачките на няколко сантиметра от него. Наведе се през прозореца и нареди:

— Качвай се. Веднага.

— Защо? — попита Ричър.

— Просто се качи.

— Имам ли избор?

— Не, никакъв.

— Честно?

— Не се шегувам.

— Арестуваш ли ме? — попита той.

— Ако се наложи. Ако трябва, ще използвам пистолета и белезниците. Просто се качи в колата.

Ричър я изгледа през предното стъкло. Наистина изглеждаше сериозна. И твърдо решена. Нямаше никакво съмнение. Виждаше се по начина, по който беше стиснала челюсти. Така че той заобиколи колата и се качи до нея. Вон го изчака да затвори вратата и попита:

— Случвало ли ти се е цяла нощ да обикаляш с полицейска кола? Да изкараш една цяла смяна?

— Не, защо? Нали аз самият бях полицай.

— Няма значение. Тази нощ ще ти се случи.

— Защо?

— Защото ни се обадиха служебно. От Диспеър. Издирват те. Така че тази нощ ще стоиш при мен, за да те наглеждам.

— Невъзможно е. Полицаите сигурно още са в безсъзнание.

— Ще дойдат помощниците им. И четиримата.

— Честно?

— Помощниците са точно затова. Да помагат.

— Значи трябва да се крия в колата ти? Цяла нощ?

— Точно така, по дяволите.

— Според теб имам ли нужда някой да ме пази?

— Не. Но моят град има нужда някой да го пази. Не искам проблеми по улиците.

— Точно тези четиримата не са никакъв сериозен проблем. Единият вече не е в най-добрата си форма, а другият повръщаше без моя намеса последния път, когато го видях.

— Значи можеш да се справиш с тях?

— Да, с една ръка и затворени очи.

— Точно така. А аз съм полицай. Нося отговорност за моя град. Никой не може да се бие по моите улици. Не е прилично.

Тя натисна газта, направи обратен завой на паркинга на мотела и излезе на шосето.

— Кога ще пристигнат? — попита Ричър.

— Комбинатът затваря в шест вечерта. Предполагам, че веднага след това ще тръгнат насам.

— И колко време ще имат?

— Комбинатът отваря в шест сутринта — каза тя.

— Не ме искаш цяла нощ в колата си — каза Ричър.

— Ще направя, каквото трябва. Както вече ти казах. Този град е добро място. Не мога да го оставя да отиде по дяволите.

Ричър помълча малко, после каза:

— Мога да се махна от града.

— За постоянно? — попита Вон.

— Не, временно.

— И къде ще отидеш?

— В Диспеър — отвърна Ричър. — Очевидно е. Там няма да създавам никакви проблеми. Полицаите им още са в болницата, а помощниците им цяла нощ ще бъдат тук.

Вон не отговори.

— Както решиш — каза Ричър. — Но служебната ти кола е много удобна. Може да заспя с отворена уста и да хъркам.

Вон направи десен завой, после ляв завой и се отправи към закусвалнята. Помълча малко, после каза:

— Днес пристигна още едно.

— Още едно какво?

— Още едно момиче. Точно като Люси Андерсън. Но тази не е руса, а с тъмна коса. Пристигна следобед, а сега само седи и гледа на запад, все едно очаква някакви новини от Диспеър.

— За приятеля или за съпруга си?

— Може би.

— А може би за своя мъртъв приятел или съпруг, който е бял двайсетгодишен мъж, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма?

— Може би.

— Трябва да отида там — каза Ричър.

Вон подмина закусвалнята и продължи. Когато наближи края на града, направи ляв завой, кара две пресечки на юг и излезе на улица „Четвърта“. Нямаше причина да го прави. Просто караше, за да не спира. На улица „Четвърта“ имаше дървета и магазини на северния тротоар и още дървета и дълга редица от хубави къщи на южния. Къщите бяха с малки дворове, живи плетове и пощенски кутии на стълбове, които никога не бяха съвсем вертикални.

— Трябва да отида там — повтори Ричър.

Вон кимна.

— Почакай, докато помощниците пристигнат. Не бива да се разминавате на пътя.

— Добре.

— И нека да не те виждат, че отиваш.

— Добре.

— И не искам да правиш проблеми там.

— Не знам дали е останал някой, на когото да правя проблеми — каза Ричър. — Освен ако не срещна съдията.

27

За втори път през този ден Вон му остави пикапа и се върна вкъщи, за да вземе полицейската кола. Ричър го откара до тиха странична улица в западния край на града и паркира в сянката на едно дърво, обърнат на север, така че да наблюдава движението по улица „Първа“, която беше точно пред него. Не виждаше много. Около трийсет метра в двете посоки — наляво и надясно, на запад и на изток. Не разполагаше с особено добро зрително поле. Но и без това нямаше какво толкова да гледа. Минаваха по десет минути, без да се случи абсолютно нищо. Беше си съвсем логично. Жителите на Хоуп, които се прибираха откъм Канзас, вече щяха да са завили от главната улица някъде по-рано в града. А никой, който беше с всичкия си, не се прибираше от Диспеър, нито пък отиваше натам. Дневната светлина бързо гаснеше. Светът се изпълваше със сивкав мрак. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше.

Когато стана шест и трийсет и две, Ричър видя един стар пикап, който профуча през зрителното му поле. Отляво, от запад на изток. Бързо, откъм Диспеър. Вътре имаше шофьор и трима пътници. Едри мъже, седнали близо един до друг. Бяха изпълнили цялото купе, с притиснати рамене.

Ричър разпозна този пикап.

Познаваше и шофьора.

Както и пътниците.

Помощниците от Диспеър — точно навреме.

Ричър изчака един миг, после запали двигателя на стария шевролет и се отдели от бордюра. Потегли на север към улица „Първа“ и зави наляво по нея. Погледна в огледалото. Старият пикап вече беше на сто метра зад него и се отдалечаваше в противоположната посока, но намаляваше скоростта и се канеше да завие. Шосето пред Ричър беше пусто. Той подмина железарията, натисна газта и с мъка ускори до сто километра в час. Пет минути по-късно прекоси границата между двата града и продължи по неравното шосе на Диспеър.

Двайсет километра по-късно Ричър намали скоростта, подмина празния парцел, затворената автокъща, бензиностанцията и магазина за домакински стоки и зави наляво в лабиринта от улици в центъра на Диспеър. Първо трябваше да се отбие до полицейското управление. Искаше да провери дали някой не се беше възстановил фантастично бързо и дали не бяха намерили заместници на двамата полицаи.

Отговорът беше „не“ — и в двата случая.

Вътре беше тъмно, а навън беше тихо. Не се виждаха светлини, нито движение. Отвън не бяха паркирани никакви коли. Нито патрулни автомобили на щатската полиция, които временно да заместят градската, нито пикапи на новоназначени помощници, нито обикновени частни автомобили с временни лепенки „Полиция“ на вратите.

Нищо.

Беше съвсем тихо.

Ричър се усмихна. Беше излязъл на лов, а в града нямаше кой да пази закона — точно като в някаква филмова антиутопия за края на света. Това му харесваше. Той направи обратен завой през празния паркинг пред полицейското управление и се насочи към пансиона. Паркира до бордюра отпред, спря двигателя и отвори прозореца. В далечината се чуваше самолет, който набираше височина. Беше седем вечерта. Онази чесна (или бийч, или пайпър) отново излиташе. Жената от мотела беше възкликнала: „А не се ли питате защо този самолет лети всяка нощ?“

Май ще попитам, помисли си Ричър. При това скоро.

Той слезе от пикапа и застана на тротоара. Пансионът беше скучна тухлена сграда на ъгъла. Беше на три етажа, с тесни прозорци и равен покрив. До входната врата водеха четири каменни стъпала. На стената до вратата имаше дървена табела, осветявана от лампа със слаба крушка на извита поставка. Много отдавна табелата бе боядисана в червено-кафяво, а внимателната ръка на някой аматьор бе написала върху нея „Стаи под наем“. Кратка, ясна обява. Ричър не обичаше такива места. В пансионите обикновено се отсядаше за по-дълго, отколкото той искаше. В общия случай се плащаше наем за седмицата, а в стаите имаше котлони за готвене. Значи беше почти същото, като да си наемеш квартира и да се устроиш в нея.

Ричър се изкачи по каменните стъпала и бутна вратата. Беше отворено. Вътре имаше малко квадратно антре с кафяв линолеум на пода и стръмно стълбище вдясно. Стените бяха боядисани в кафяво, с някакъв оптичен ефект, който имитираше шарките на линолеума. На трийсет сантиметра под тавана висеше гола крушка с мътна светлина. Миришеше на прах и зеле. Имаше четири врати. И четирите бяха боядисани в тъмнозелено и бяха затворени. Две отзад и две отпред — по една врата в дъното на стълбището и по една срещу него. Значи две стаи, които гледаха към улицата. В едната сигурно живееше собственикът или управителят на пансиона. Опитът на Ричър показваше, че собствениците и управителите винаги си избират стая на първия етаж, която гледа към улицата, за да следят кой влиза и кой излиза от сградата. Проследяването на влизането и излизането беше от особена важност за собствениците и управителите на пансиони. Трябваше да ограничават непозволените гости и хората, които се настаняваха по повече от един в стая, а се случваше и наемателите да се измъкнат точно преди да платят събиралия се в продължение на месеци наем.

Ричър реши да започне с вратата, която беше в дъното на стълбището. От нея се виждаше най-добре. Той почука и зачака. Мина дълго време, после вратата се отвори и на прага застана слаб мъж с бяла риза и черна вратовръзка. Беше почти на седемдесет години и косата му беше също толкова бяла, колкото ризата. Ризата му не беше чиста. Вратовръзката също, но беше вързана много изрядно.

— Какво желаете? — попита старецът.

— Ваш ли е пансионът? — попита Ричър.

Старецът кимна.

— Преди беше на майка ми. Държим го почти от петдесет години.

— Търся един приятел — каза Ричър. — От Калифорния. Разбрах, че е отседнал тук.

Старецът не отговори.

— Млад човек — продължи Ричър. — На двайсетина години. Много едър. Със слънчев загар и къса коса.

— Тук няма такъв.

— Сигурен ли сте?

— Да, защото изобщо няма никой — каза старецът.

— Днес следобед са го видели да излиза оттук.

— Може да е дошъл на гости.

— На кого? — попита Ричър. — Нали няма никой?

— На мен — отвърна старецът.

— Беше ли ви на гости? — попита Ричър.

— Не знам. Бях навън. Може да ме е търсил, да не ме е намерил и да си е тръгнал.

— Защо да ви е търсил?

Старецът помисли малко, преди да отговори:

— Може да е отседнал в хотела, но да е искал да направи икономии. Може да е чул, че тук е по-евтино.

— А един друг човек? — попита Ричър. — По-нисък, жилав, горе-долу на същата възраст?

— Тук няма никой — отвърна старецът. — Нито едри, нито дребни.

— Сигурен ли сте?

— Това е моята къща. Знам кой живее в нея.

— От колко време е празна?

— Не е празна. Аз живея тук.

— От колко време нямате квартиранти?

Старецът помисли още малко, преди да отговори:

— От много.

— Колко много?

— От години.

— Тогава как изкарвате пари?

— Не изкарвам — отвърна старецът.

— Ваша ли е къщата?

— Не, плащам наем. Както и майка ми. Вече почти петдесет години.

— Може ли да видя стаите? — попита Ричър.

— Кои стаи?

— Всичките.

— Защо?

— Защото не ви вярвам. Мисля, че тук живеят и други хора.

— Мислите, че лъжа?

— Просто съм подозрителен по природа.

— Май трябва да се обадя в полицията — каза старецът.

— Давайте — каза Ричър.

Старецът отстъпи в мрачното антре и вдигна телефона. Ричър прекоси коридора, до отсрещната врата. Беше заключена. Когато се върна при стареца, той му каза:

— В полицейското управление не вдигат.

— Значи сме само двамата — каза Ричър. — Най-добре да ми дадете ключа, който отваря всички врати. Ще си спестите разходите за ремонта на ключалките.

Старецът отстъпи пред неизбежното. Извади ключа от джоба си и го подаде на Ричър. Беше износен месингов ключ на канап. На канапа висеше стара метална халка все едно от табелката беше останала само тя.

На първия етаж имаше три стаи за гости, а на втория и третия — още по четири. Общо единайсет. Всички бяха еднакви. Във всяка стая до една от стените имаше тясна метална койка. Койките все едно бяха взети от старомодна болница или от казарма. Бяха оправени, с чаршафи и тънки одеяла. Чаршафите бяха прани толкова много пъти, че изглеждаха почти прозрачни. Одеялата, някога дебели и груби, бяха износени до гладка повърхност. Срещу леглата имаше шкафове с чекмеджета и етажерки за хавлиите. Хавлиите бяха също толкова изтънели, колкото чаршафите. Близо до леглата имаше чамови кухненски маси с котлони, които бяха свързани с контакта с износени електрически кабели. В края на коридора на всеки етаж имаше обща баня — с черни и бели плочки, големи метални вани с лъвски крака и тоалетни с казанчета високо на стената.

Стаите бяха оборудвани само с най-основното, но бяха добре поддържани. Плочките в банята бяха потъмнели от старост, а не от мръсотия. Подовете бяха изметени до блясък. Леглата бяха оправени по конец. Ако Ричър пуснеше монета върху тях, щеше да отскочи на половин метър. Хавлиите на етажерките бяха изрядно сгънати и подредени. Котлоните бяха безупречно чисти. Никъде не се виждаха трохи, петна или изсъхнали пръски от кетчуп.

Ричър провери стаите една по една, като заставаше на прага на всяка стая, преди да излезе, за да усети миризмата на въздуха и да се вслуша в ехото от наскорошно прибързано заминаване. Не откри и не почувства нищо единайсет пъти поред. Така че се върна долу, върна ключа и се извини на стареца. После го попита:

— В града има ли линейка?

— Защо, ранен ли сте? — попита го старецът.

— Да предположим, че бях. Кой щеше да дойде да ми помогне?

— Колко тежко сте ранен?

— Да предположим, че не мога да ходя. Така че имам нужда от носилка.

Старецът отговори:

— В комбината има здравна служба. Ако някой пострада по време на работа. Там имат линейка и носилка.

— Благодаря — отвърна Ричър.

После отново подкара стария шевролет на Вон. Спря за момент пред църквата, която беше на нивото на улицата. По цялата дължина на сградата имаше надпис с боя: „Конгрегация на последните дни“. На един от прозорците имаше плакат, който приличаше на рекламно табло за намалено свинско от супермаркет. На него пишеше: „Времето е близо“. Беше цитат от Откровението на свети Йоан. Глава първа, стих трети. Ричър го знаеше наизуст. На другия прозорец имаше друг плакат с надпис, който гласеше: „Краят наближава“. Вътрешността на църквата беше също толкова мрачна, колкото посланията на прозорците. Имаше редици от метални столове, паркет на пода, ниска сцена и подиум. По стените имаше още плакати. Всички плакати авторитетно съобщаваха, че няма време за губене. Ричър ги прочете един по един, после продължи към хотела. Когато пристигна, вече беше съвсем тъмно. През деня хотелът му се беше сторил мърляв и безцветен, но през нощта беше още по-зле.

Сградата представляваше заплашителен тухлен куб. Сякаш в нея се помещаваше стар затвор, който се намираше в Прага, Варшава или Ленинград. Стените бяха сиви и безлични, а прозорците — пусти и тъмни. Вътре имаше празна и не особено привлекателна трапезария отляво и празен бар отдясно. Право напред във фоайето имаше рецепция, която също беше празна. Зад рецепцията имаше вита стълба, която беше прекалено тясна и изглеждаше крива. Стълбата беше покрита с мокет. Нямаше асансьор.

Според щатските и федералните закони, както и според разпоредбите на частните застрахователни компании, хотелите бяха длъжни да поддържат подробна документация за гостите си. В случай на пожар, земетресение или торнадо всички замесени имаха интерес да знаят точно кой е бил в сградата по време на бедствието. Така че Ричър много отдавна се беше убедил, че най-доброто място за издирване във всеки хотел е рецепцията. Но с годините (и навлизането на компютрите) това ставаше все по-трудно. Трябваше да се натискат специални комбинации от клавиши и да се откриват пароли. За щастие град Диспеър беше изостанал от модерните времена и хотелът в него не представляваше изключение. На бюрото на рецепцията имаше голяма квадратна книга, облечена в стара червена кожа. Нямаше нищо по-лесно от това да я хване, да я завърти, да я отвори и да прочете какво пише вътре.

В хотела нямаше никакви гости.

Според записаното последната стая беше дадена преди седем месеца на една двойка от Калифорния — бяха пристигнали с личния си автомобил и бяха пренощували две вечери. Оттогава не бяха идвали никакви гости. Нищо. Не бяха записани никакви имена, които да подхождат на двайсетгодишни мъже без съпруги или приятелки, нито едри, нито дребни и жилави. Нямаше абсолютно никакви имена.

Ричър излезе от хотела, без да срещне абсолютно никого, и се качи в шевролета. Следващата спирка беше на две пресечки оттам — в градския бар, където смяташе да се срещне с местните жители.

28

Барът се помещаваше в половината от приземния етаж на поредната безлична сграда с форма на куб. Беше дълго тясно помещение. Стигаше чак до дъното на сградата, имаше къс коридор с тоалетни и противопожарен изход отзад. Самият бар беше отляво, а отдясно имаше маси и столове. Беше мътно осветен. Нямаше музика. Нито телевизор. Нито маса за билярд или електронни игри. Една трета от високите столчета на бара и една четвърт от столовете вдясно бяха заети. Бяха дошли хората, които идваха след работа. Но в никакъв случай не се забавляваха особено. Всички клиенти бяха мъже. Всички изглеждаха уморени и мръсни, облечени с работни ризи, и всички пиеха бира от високи чаши или направо от бутилки с високо гърло. Ричър не беше виждал нито един от тях.

Той тихо пристъпи в полумрака. Всички глави се обърнаха към него и всички очи го изгледаха. Беше като някакъв радар, който работи във всички барове по света. Непознат. Ричър остана неподвижен, за да им даде време да го огледат както трябва. Непознат, с когото не искаш да имаш проблеми. После той продължи, седна на бара и се подпря на лакти. Най-близкият човек отляво беше през две столчета, а най-близкият отдясно — през едно. Столчетата имаха метални поставки и метални крака, а седалките бяха от махагон и се въртяха на груби лагери. Самият бар беше от издраскан махагон, който не отиваше на стените, защото бяха с чамова ламперия. Навсякъде по тях имаше огледала от обикновено стъкло, нашарени с реклами на производители на бира. Огледалата бяха с дървени рамки и бяха помътнели от алкохолни изпарения и цигарен дим.

Барманът беше едър, блед, на около четирийсет години. Не изглеждаше нито умен, нито вежлив. Беше на три метра от Ричър и подпираше дебелия си задник на касата. Не се помръдна. И не се канеше да го направи. Беше съвсем ясно. Ричър повдигна вежди и го повика с очи, но не предизвика никаква реакция.

Целият град е собственост на компанията.

Ричър се завъртя на столчето, така че да се обърне към помещението.

— Слушайте, момчета — подвикна той. — Не работя в металната индустрия и не си търся работа.

Никой не отговори.

— Не можете да си позволите да ми плащате толкова, че да работя тук. Не се интересувам от работа. Просто минавам и искам да изпия една бира.

Всички мълчаха. Гледаха го мрачно и враждебно, а бутилките и чашите с бира бяха застинали по средата на пътя между масите и устата им.

— Ще платя сметката на първия от вас, който ми каже нещо — продължи Ричър.

Никой не отговори.

— Ще му платя сметката за цяла седмица — добави той.

Мълчание.

Ричър отново се обърна към бара. Барманът не беше помръднал от мястото си. Ричър го погледна в очите и каза:

— Ако не ми продадеш една бира, ще започна да чупя всичко наред.

Барманът се размърда. Но не тръгна към хладилните шкафове или към машината за наливна бира. Тръгна към телефона. Телефонът беше старомоден уред, сложен до касата. Барманът вдигна слушалката и набра един дълъг номер. Ричър зачака. Барманът изслуша многократно повторение на сигнала „свободно“, понечи да каже нещо, отказа се и затвори.

— Гласова поща — каза той.

— Няма никой вкъщи — обясни Ричър. — Така че сме само двамата. Искам един бъдуайзър, без чаша.

Барманът хвърли поглед над рамото на Ричър, за да провери дали в бара не се сформират някакви временни коалиции, които да му помогнат. Нямаше нищо подобно. Ричър вече следеше развитието на ситуацията в мътното огледало срещу себе си. Барманът реши да не се прави на герой. Сви рамене, поведението му се промени, изражението му поомекна, той се наведе и измъкна една студена бутилка изпод бара. Отвори я и подложи салфетка под нея. От гърлото се надигна пяна, потече по бутилката и попи в салфетката. Ричър извади банкнота от десет долара от джоба си, сгъна я по дължина и я сложи пред себе си.

— Търся един човек — каза той.

— Какъв човек? — попита барманът.

— Млад мъж. Някъде около двайсет. Със слънчев загар, къса коса, едър колкото мен.

— Тук няма такъв.

— Днес следобед го видях. В града. Излизаше от пансиона.

— Значи трябва да попиташ там.

— Попитах.

— Не мога да ти помогна.

— Сигурно можеш. Този човек прилича на спортист от университета. А студентите спортисти обичат да пият бира. Значи сигурно е идвал един-два пъти.

— Не е.

— А един друг човек? На същата възраст, но много по-дребен. Жилав, някъде сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма.

— Не съм го виждал.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Работил ли си в комбината?

— За няколко години, много отдавна.

— И какво стана после?

— Той ме премести тук.

— Кой?

— Мистър Търман. Собственикът на комбината.

— И на този бар?

— Той е собственик на всичко в града.

— И той те е преместил тук? Лично?

— Мистър Търман реши, че тук ще се справям по-добре.

— Така ли е?

— Не мога да кажа.

Ричър отпи голяма глътка бира. После попита:

— Мистър Търман плаща ли добре?

— Не се оплаквам.

— Негов ли е самолетът, който лети всяка нощ?

— Никой друг в този град няма самолет.

— Къде ходи с него?

— Не съм го питал.

— А чувал ли си нещо по въпроса?

— Не.

— Сигурен ли си, че никога не си виждал тук тези млади мъже?

— Сигурен съм.

— А ако ти дам сто долара?

Барманът се поколеба и придоби замечтано изражение, сякаш сто долара щяха да донесат една желана промяна в живота му. Но в крайна сметка отново сви рамене и каза:

— Пак ще бъда сигурен.

Ричър продължи да си пие бирата. Беше започнала да се стопля и имаше метален вкус. Барманът не се отдалечи от него. Ричър погледна огледалата. Видя отражения на отраженията. Никой в бара не беше помръднал от мястото си.

— Какво става тук, когато някой умре? — попита той.

— Как така?

— Имате ли погребална агенция в града?

Барманът поклати глава.

— Не, има на шейсет и пет километра западно от Диспеър. Там има морга, погребален дом и гробище. В Диспеър няма терен за гробище.

— По-дребният мъж е умрял — съобщи Ричър.

— Кой по-дребен мъж?

— Онзи, за когото те попитах.

— Не съм виждал никакви дребни мъже — нито живи, нито мъртви.

Ричър отново замълча и барманът попита:

— Значи само минаваш през града?

Беше абсолютно безсмислена реплика за поддържане на разговора, която само потвърждаваше нещо, което Ричър вече знаеше. Давай, помисли си той. Хвърли поглед към противопожарния изход в дъното и отражението на входната врата в огледалата.

— Да, само минавам — отвърна той.

— В този град няма нищо интересно.

— Всъщност смятам, че е доста интересно място — каза Ричър.

— Честно?

— Кой плаща на полицията в този град?

— Кметът.

— Кой е кметът?

— Мистър Търман.

— Каква изненада — каза Ричър.

— Това е неговият град.

— Искам да се запозная с него — каза Ричър.

— Той държи на личния си живот — каза барманът.

— Просто казвам. Не искам аудиенция.

Шест минути, помисли си Ричър. Пия тази бира от шест минути. Значи ми остават още десетина.

— Познаваш ли съдията? — попита той.

— Той не идва тук.

— Не съм те питал къде ходи.

— Той работи като юрисконсулт на мистър Търман, в комбината.

— Мислех, че съдията се назначава с избори.

— Така е. Всички гласувахме за него.

— Колко кандидати се явиха на изборите?

— Само той.

— Как се казва този съдия? — попита Ричър.

— Съдия Гарднър — отвърна барманът.

— В града ли живее съдия Гарднър?

— Естествено. Ако работиш за мистър Търман, трябва да живееш в неговия град.

— Знаеш ли адреса на съдия Гарднър?

— Голямата къща на „Никел“.

— Улица „Никел“? — попита Ричър.

— Всички улици в града носят имена на метали.

Ричър кимна. Във военните бази не беше много по-различно. Там улиците носеха имената на генерали или герои от войните. Той отново замълча и зачака барманът да запълни паузата в разговора, както трябваше да направи. Както му бяха наредили да направи. Барманът каза:

— Преди сто и няколко години в целите Съединени щати е имало само десет километра асфалтирано шосе.

Ричър не отговори.

— С изключение на централните улици на градовете, разбира се, но те са били павирани, а не асфалтирани. След това са построили окръжните шосета, после щатските и накрая междущатските магистрали. И някои градове са останали извън мрежата. Едно време сме били на главното шосе за Денвър. Вече не. Сега хората минават по магистрала 1–70.

— Затова мотелът е затворен — предположи Ричър.

— Точно така.

— И в града има някакво усещане за изоставеност.

— Предполагам.

Ричър каза:

— Знам, че тези млади мъже са идвали тук. Просто е въпрос на време да разбера кои са били и защо са дошли.

— Не мога да ти помогна по този въпрос.

— Единият от тях е умрял.

— Вече ми каза. Но не знам нищо и по този въпрос.

Единайсет минути, помисли си Ричър. Остават още пет.

— Има ли друг бар в града? — попита той.

— Не ни трябва втори бар — отвърна барманът.

— А кино?

— Не.

— С какво се забавляват хората?

— Гледат сателитна телевизия.

— Разбрах, че в комбината има здравна служба.

— Точно така.

— С линейка.

— Да, имат една стара линейка. Комбинатът е голям. На голяма площ.

— Има ли много инциденти?

— Това е тежка промишленост. Стават и такива гадости.

— Плащат ли за инвалидност?

— Мистър Търман се грижи за хората, ако пострадат на работа.

Ричър кимна и отново замълча. Отпи от бирата си. Гледаше как другите клиенти пият своите бири — директно или в огледалата. Още три минути, помисли си той.

Освен ако не пристигнат по-рано.

И точно така стана.

Ричър погледна надясно и видя двамата помощници на полицията, които влязоха през противопожарната врата. После хвърли поглед в огледалото и видя другите двама, които влязоха през входа.

29

Телефонът. Полезно изобретение, което дава и допълнителна информация с начина, по който се използва. Или не се използва. Четирима помощници на полицията, които пътуваха на изток, за да направят изненадващ арест, нямаше да обявят намеренията си по телефона. Не и в истинския свят. Не, щяха да атакуват без предупреждение. Целта им щеше да бъде да хванат жертвата неподготвена. Следователно тяхното обаждане по телефона беше само за заблуда. Беше като поредният ход в играта, която играеха с него. Ход, който целеше да изкара Ричър на запад, на по-безопасна територия. Беше покана.

И Ричър я беше изтълкувал правилно.

И я беше приел.

Така че барманът не се беше обадил в полицейското управление. И не се беше свързал с гласовата поща. Всъщност изобщо не се беше обадил в града. Номерът, който беше набрал, беше с прекалено много цифри. Не барманът се беше обадил на мобилния телефон на някой от помощниците и беше казал само толкова, че да познаят гласа му и да разберат къде е Ричър. А след обаждането веднага беше променил поведението си и беше станал разговорлив и дружелюбен, така че Ричър да остане на мястото си. Точно както го бяха инструктирали да направи предварително, ако му се удаде такава възможност.

И точно затова Ричър беше останал в бара. Щом барманът искаше да участва, Ричър щеше да му даде тази възможност. Можеше да участва, като почисти след него.

А беше сигурно, че ще има много за разчистване.

Адски сигурно.

Помощниците, които бяха влезли през задния вход, минаха по късия коридор покрай тоалетните и спряха там, където започваше основното помещение. Ричър не откъсваше очи от тях. Не се обърна. Нямаше особен смисъл да го атакуват от две страни едновременно, след като в бара имаше толкова много огледала. Защото виждаше другите двама и без да се обръща, съвсем ясно — по-малки, отколкото бяха в действителност, и с разменени места. Бяха спрели на един метър навътре от входната врата и чакаха, рамо до рамо.

Едрият мъж, на когото му беше станало лошо предишната вечер, беше единият от двамата, влезли отпред. Другият беше човекът, когото Ричър беше ударил пред ресторанта. И двамата не изглеждаха в много добра форма. Другите двама, които бяха влезли през задния вход, изглеждаха достатъчно едри и здрави, но не представляваха нерешим проблем. Бяха четирима срещу един, но Ричър нямаше от какво да се притеснява. За пръв път се беше бил сам срещу четирима, когато беше на пет години — във военната база във Филипините, където служеше баща му. Противниците му бяха седемгодишни, но той лесно ги беше победил тогава и очакваше да победи и сега.

Но после ситуацията изведнъж се промени.

В самия бар се изправиха още двама души. Оставиха чашите си, избърсаха устата си със салфетките, бутнаха столовете си назад, пристъпиха напред и се разделиха. Единият отиде наляво, а другият — надясно. Единият се присъедини към двамата отзад, а другият — към двамата отпред. Новите двама не бяха най-едрите мъже, които Ричър беше виждал през живота си, но не бяха и най-дребните. Приличаха на братя или братовчеди на помощниците. Сигурно наистина бяха такива. Бяха облечени по същия начин, изглеждаха по същия начин и бяха също толкова едри.

Значи преди тринайсет минути барманът не се беше оглеждал с надежда за незабавна помощ. Не — беше поглеждал в очите на местните, за да им даде знак: Задръжте малко, останалите идват. Ричър стисна зъби и бирата в стомаха му сякаш се вкисна. Грешка. Неприятна грешка. Беше умен, но недостатъчно.

И сега щеше да си плати, с лихвите.

Шестима срещу един.

Петстотин и петдесет килограма срещу сто и десет.

Шансовете му не бяха блестящи.

Ричър осъзна, че е затаил дъх. Затова издиша — бавно и продължително. „Dum spiro spero.“ „Докато дишам, се надявам.“ Зенон нямаше да разбере или да одобри този афоризъм. Родният му език бе древногръцки, а не латински и той предпочиташе пасивния стоицизъм пред безразсъдния оптимизъм. Но когато всичко останало се провалеше, този афоризъм вършеше добра работа на Ричър. Той отпи последна глътка от бирата си и остави бутилката на салфетката. Завъртя се на столчето, с гръб към бара. Долови зад гърба си движение — барманът се отдръпваше на по-безопасно място до касата. Останалите клиенти пред него също се отдръпваха към отсрещната стена, като пазеха чашите и бутилките си, скупчваха се по-близо един до друг и се привеждаха. Мъжете на бара станаха от столчетата си и се присъединиха към останалите, сред които се чувстваха по-защитени.

В двата края на бара също настъпи раздвижване.

И двете групи от по трима мъже пристъпиха напред.

Между тях вече оставаше празно правоъгълно място. В него нямаше нищо друго освен Ричър, седнал на столчето си, и дървеният под на бара.

Шестимата не бяха въоръжени. Ричър почти не се съмняваше в това. Упълномощените помощници на полицията нямаха служебно оръжие. Вон беше споменала, че в щата Колорадо законът е такъв. А другите двама бяха просто обикновени граждани. Разбира се, в щата Колорадо мнозина обикновени граждани имаха лично оръжие, но в общия случай хората вадят оръжията си още в началото на мелето, а не по-късно. Оръжията се демонстрират. С тях се парадира. Целта е противникът да бъде сплашен в първата минута. Опитът на Ричър показваше, че никой не изчаква, преди да извади пистолета си.

Значи се очертаваше бой с голи ръце — шестима срещу един.

Едрият мъж, който беше на два метра навътре от входната врата, заговори пръв:

— Толкова си затънал, че няма да можеш да се изкопаеш с багер.

— На мен ли говориш? — попита Ричър.

— И още как, по дяволите.

— Недей.

— Просто прекали, приятел.

— Пази си дъха. Излез да повърнеш. Само за това ставаш.

— Никой няма да излиза. Нито ние, нито ти.

— Живеем в свободна страна — отбеляза Ричър.

— Вече не. Не и ти.

Ричър остана на столчето си — напрегнат и готов за действие, макар че това не се виждаше. Изглеждаше все така отпуснат и спокоен. Брат му Джо беше с две години по-голям от него и двамата много си приличаха физически, но имаха съвсем различен характер. Джо влизаше в боевете методично и без никакво усилие. Посрещаше ескалацията на насилието със съответна ескалация на насилието — неохотно, бавно, рационално, търпеливо, малко тъжно. Което го правеше неприятен противник. Този факт на свой ред беше провокирал враговете на Джо от времето, когато бяха малки момчета, да се обърнат срещу самия Ричър — по-малкия му брат. Първия път, когато се изправи срещу четири раздразнени седемгодишни момчета, петгодишният Ричър беше почувствал шока от истинския страх. Шокът се беше превърнал в искра, а тя беше избухнала в истински пожар от агресия. Ричър беше експлодирал и боят бе свършил още преди четиримата му нападатели да го започнат. Когато ги изписаха от детското крило на болницата, четиримата никога повече не се приближиха нито до него, нито до брат му. Ричър беше обмислил опита си от тази случка по най-искрения и дълбок начин, на който са способни само децата, и беше научил един важен урок. Години по-късно, по време на военното му обучение, този урок беше затвърден. На стратегическо ниво той дори си имаше име: „Решително превъзходство“. На индивидуално ниво, в спарените гимнастически салони, където ги обучаваха професионални биячи, им го бяха обяснили по друг начин: джентълмените, които се държаха вежливо, просто вече не бяха сред тях, за да ги обучават. Защото бяха мъртви. Така че урокът гласеше: „Удряй пръв и удряй здраво.“

Решително превъзходство.

Удряй пръв и удряй здраво.

Ричър го наричаше по друг начин: „Изпреварваща контраатака“.

Той стана от столчето, обърна се, наведе се, сграбчи металната му поставка, завъртя се и с всичка сила го метна на височината на главата — към тримата мъже в дъното на бара. Още преди столчето да достигне до целта си, той се хвърли в срещуположната посока и атакува новия противник, който стоеше до мъжа със счупената челюст. Удари го с лакът в основата на носа. Мъжът се свлече като чувал, но още преди да падне на пода, Ричър се завъртя и стовари същия лакът в ухото на едрия водач на групата. После отскочи от удара, отстъпи към мъжа със счупената челюст и заби лакътя си в стомаха му. Мъжът се сгъна на две, Ричър сложи длан на тила му, блъсна главата му надолу към коляното си, после го бутна встрани и бързо се обърна.

Столчето беше ударило единия от помощниците и другия нов противник на височината на гърлото. Дърво и желязо, хвърлени с всичка сила и въртеливо движение по хоризонтала. Може би инстинктивно бяха вдигнали ръце, за да се предпазят, и столчето им беше счупило китките — или не бяха достатъчно бързи, така че ги беше ударило в целта. Нямаше как да разбере какво точно е станало, защото, поне засега, и двамата бяха извън строя. Бяха се извърнали встрани, приведени и приклекнали от болка, а столчето продължаваше да се търкаля и да дрънчи в краката им.

Четвъртият помощник беше невредим. И в момента се хвърляше в атака с яростно изражение. Ричър направи две бързи стъпки, пое едно ляво кроше в рамото и заби един десен прав точно по средата на яростното изражение. Мъжът се олюля и разтърси глава, но в същия момент ръцете на Ричър бяха притиснати изотзад в мечешка прегръдка. Вероятно беше едрият водач на групата. Ричър го блъсна назад, отпусна брадичка към гърдите си и с всичка сила вдигна глава назад, като я удари в лицето му. Не беше толкова резултатно, колкото да го удари с чело, но вършеше работа. После Ричър продължи да го блъска назад с тежестта си, докато не го заби в стената и не му изкара въздуха. Строши се огледало, ръцете се отпуснаха, Ричър се откъсна от него и успя да посрещне четвъртия помощник по средата на бара, където се шмугна под едно дясно кроше и на свой ред успя да вкара дясно кроше в челюстта му. Ударът не беше силен, но разтърси противника му достатъчно, за да се открие за един колосален ляв прав в гърлото, който го накара да се свлече на пода.

Беше нанесъл осем удара и беше понесъл един. Единият от противниците му беше извън строя за около седем секунди, четирима бяха извън строя за около осем секунди, а едрият водач, общо взето, си беше добре.

Не беше достатъчно ефикасно.

Трябваше да поработи по-сериозно.

Барманът беше казал: „Мистър Търман се грижи за хората, ако пострадат на работа.“ Ами добре. Нека се погрижи, помисли си Ричър. Защото тези със сигурност работят за него. Очевидно в този град не се случва нищо освен това, което иска Търман.

Помощникът в дъното на бара се търкаляше по пода и се държеше за гърлото. Ричър отиде при него и го изрита в ребрата — достатъчно силно, за да счупи няколко от тях, — после му настъпи ръката с единия си крак и няколко пъти я смачка с другия. След това продължи с двамата, които беше ударил със столчето. Вторият помощник и новият мъж от бара. Единият се беше привел напред и стискаше ръката си с другата, обърнат с гръб към Ричър. Ричър го ритна отзад, така че го заби с главата в най-близката стена. Другият май беше поел удара със седалката на столчето в гърдите — като някакъв много тъп меч. Явно изпитваше затруднения с дишането. Ричър го изрита в краката, за да падне, а после го ритна в главата. Обърна се точно навреме, за да избегне дясното кроше на едрия водач, насочено към главата му. Пое го в рамото. После трябваше да контраатакува. Но нямаше възможност да стъпи както трябва. Подът беше зает от неподвижните тела на нападателите му. Едрият водач удари с ляв прав, Ричър го отблъсна с ръка и си проби път до центъра на бара.

Едрият му противник бързо го последва. Замахна с десен прав. Ричър отмести глава, така че пое удара с ключицата си. Ударът беше твърде слаб. Мъжът беше пребледнял. Замахна още веднъж, останал без дъх и съвсем неточно. Ричър отстъпи и се озърна.

Едно счупено столче, едно строшено огледало, петима противници извън строя за постоянно и двайсет зрители, които засега не предприемаха нищо. Дотук добре. Едрият мъж се отдръпна назад, изправи се да си поеме дъх и подвикна:

— Ти сам го каза. Един от нас ще остане на крака достатъчно дълго, за да те довърши.

— Ти няма да ме довършиш — каза му Ричър. — Изобщо.

Всичко това всъщност беше доста объркващо. Всеки момент щеше да спечели бой срещу шестима противници и не беше пострадал изобщо, с изключение на две натъртени рамене и охлузени кокалчета на двете ръце. Всичко беше минало прекалено добре.

Но после изведнъж тръгна на лошо.

Защото едрият мъж му каза:

— Помисли си пак.

После бръкна в джобовете на панталоните си и извади два автоматични ножа. С дървени дръжки и метални копчета. Застанал в прашната задъхана тишина, той отвори първия нож с прецизно изщракване, изчака една секунда и отвори втория.

30

Двете изщраквания на ножовете не бяха от най-приятните звуци. Стомахът на Ричър се сви. Мразеше ножовете. Предпочиташе противникът да извади два револвера. С пистолетите можеш да пропуснеш целта. Всъщност обикновено пропускаш целта, като се има предвид влиянието на напрежението, треперенето на ръцете и общото объркване. Балистичните доклади от престрелки го доказваха. Във вестниците постоянно пишеше за смъртни случаи в престрелка, при които жертвата беше загинала от седем огнестрелни рани в тялото, което наистина звучеше смъртоносно, докато не стигнеш до третия абзац и не прочетеш, че преди това са били изстреляни общо сто и петдесет куршума.

Ножовете обаче не пропускаха. Ако стигнеха до теб, те нараняваха. Единствените противници, от които Ричър наистина се страхуваше, бяха дребните жилави мъже с бързи ръце и остри ножове. Едрият помощник на полицията в Диспеър не беше нито бърз, нито жилав, но остриетата в ръцете му означаваха, че парираните удари нямаше да причиняват само тъпа болка в раменете. Щяха да причиняват отворени рани, загуба на кръв, прекъснати сухожилия и артерии.

А това не беше добре.

Ричър блъсна един от зрителите, взе му стола и го вдигна пред себе си, като звероукротител. Най-добрата защита срещу ножовете беше безопасното разстояние. Най-добрата контраатака беше да оплетеш противника. Най-често вършеше работа хвърлената мрежа, палто или одеяло. Острието се закачаше в плата. Но Ричър не разполагаше нито с мрежа, нито с палто, нито с одеяло. Имаше само хоризонтална горичка от четири дървени крака. Мушна със стола напред, все едно се фехтуваше, после отстъпи и изблъска още един зрител от неговия стол. Вдигна втория стол и го метна към главата на едрия си противник. Той инстинктивно се извърна и вдигна дясната си ръка, за да се предпази, така че столът го удари по ръката. Ричър отново скъси дистанцията и мушна с всичка сила. Единият крак на стола попадна в слънчевия сплит на мъжа, а другият — ниско в стомаха. Мъжът отстъпи, за да си поеме въздух, после отново атакува с размахани ръце — остриетата свистяха във въздуха и проблясваха на лампите в бара.

Ричър отстъпи назад и мушна със стола. Успя да улучи ръката на мъжа. Противникът му се завъртя, в едната и в другата посока. Ричър зави наляво и отново мушна със стола. Този път успя да го улучи в тила. Противникът му се олюля, но после отново се върна, с раздалечени ръце, като описваше малки опасни окръжности с остриетата на ножовете.

Ричър отстъпи. Изблъска трети зрител от стола му и го хвърли високо и силно. Едрият мъж се дръпна и вдигна ръце, така че столът го удари в лактите. Този път Ричър беше готов. Той пристъпи напред и мушна с всичка сила, като удари мъжа ниско и отстрани, под ребрата, но над кръста — сто и десет килограма, които тласкаха тъпия край на крака на стола в меката плът на противника.

Едрият мъж спря да се бие.

Тялото му замръзна и лицето му се сгърчи. Той изпусна ножовете и се хвана с две ръце за стомаха. Остана застинал като статуя, после изведнъж се сгъна на две и повърна кръв и стомашен сок на пода. Отстъпи и падна на колене. Раменете му увиснаха, а лицето му пребледня като восък. Стомахът му се сви и той отново повърна. Отново имаше кръв. Подпря се с разперени пръсти от двете страни на локвата и се опита да се надигне. Но не успя. Стигна до средата, преди да се свлече настрани. Подбели очи, завъртя се по гръб и започна да диша бързо и плитко. Едната му ръка отново се притисна към стомаха, а друга заудря по пода. Повърна за трети път — този път право нагоре, с вертикален фонтан от кръв. После се завъртя настрани и се сви на топка.

Играта свърши.

В бара настъпи мълчание. Не се чуваше нищо освен неравно, задъхано дишане. Въздухът беше изпълнен с прах и вонята на кръв и повръщано. Ричър се тресеше от адреналина. Наложи си да се отпусне, внимателно остави стола на пода и се наведе, за да прибере изпуснатите ножове. Сгъна остриетата в дръжките, като ги притисна към дървения бар, после сложи и двата ножа в джоба си. Обиколи бара, за да провери какви са щетите. Първият мъж, когото беше ударил, лежеше по гръб в безсъзнание. Ударът с лакът в основата на носа беше особено опасен. Ако беше прекалено силен, можеше да вкара частици от костта в мозъка. Ако беше насочен погрешно, можеше да изпрати частици от лицевите кости в очите. Но точно този удар беше идеално насочен. Мъжът нямаше да може да се движи както трябва поне една седмица, но щеше да се оправи.

Вторият противник, който беше започнал вечерта със счупена челюст, беше добавил към нея повторно счупен нос и тежко главоболие. Третият, от дъното на бара, беше със счупена ръка от удара със столчето и може би с мозъчно сътресение от челния удар в стената. Мъжът до него беше в безсъзнание от ритника в главата. Помощникът, когото столчето беше пропуснало, беше със счупени ребра, счупена китка и пукнат ларинкс.

Като цяло бяха пострадали доста тежко, но пък те започнаха.

И така, пет от пет, а шестият изискваше някакво по-сложно медицинско обяснение. Беше останал свит на кълбо и изглеждаше много слаб и блед. Все едно беше повърнал всичките си сили. Ричър се наведе и провери пулса на врата му — беше слаб и неравномерен. Претърси джобовете му и откри петолъчка в предния джоб на ризата. Служебна значка. Беше направена от месинг и имаше два гравирани надписа: „Град Диспеър“ и „Помощник на полицията“. Ричър я прибра в джоба на своята риза. Освен това намери ключове и тънка пачка банкноти, хванати с медна щипка. Задържа ключовете, но остави парите. После отново се изправи и се огледа, докато не откри бармана. Беше там, където беше стоял в самото начало притиснал дебелия си задник в касата зад бара.

— Обади се в комбината — нареди Ричър. — Накарай ги да изпратят линейката. Внимавайте с едрия. Не ми изглежда добре.

Ричър пристъпи към бара и си намери бутилката. Беше там, където я беше оставил — на салфетката. Той пресуши остатъка от бирата си, остави празната бутилка и излезе навън в нощта.

31

Ричър шофира безцелно десет минути на юг от главната улица, докато намери улица „Никел“. Табелите с имената бяха малки и избелели, а фаровете на стария пикап на Вон бяха слаби и ниско разположени. Първо попадна на улиците с имена „Желязо“, „Хром“, „Ванадий“ и „Молибден“, после съвсем изгуби металите и кара по няколко улици с номера вместо имена, преди да стигне до „Стомана“, „Платина“ и „Злато“. Улица „Никел“ беше пресечка на „Злато“. Беше без изход, с шестнайсет къщи, по осем от двете страни — петнайсет от тях бяха по-малки, а последната — по-голяма.

Барманът му беше казал, че Гарднър — съдията на Търман — живее в голямата къща на улица „Никел“. Ричър спря до бордюра, за да прочете името на пощенската кутия на голямата къща, после зави по алеята пред входа и изключи двигателя. Слезе от колата и отиде до верандата. Къщата беше във фермерски стил, средно голяма, и изглеждаше доста добре в сравнение с къщите на съседите, но все пак нямаше никакво съмнение, че съдия Гарднър щеше да успее повече в живота, ако се беше махнал от града и беше стигнал до Върховния съд във Вашингтон. Или дори до щатския съд на Колорадо. Или дори до градския съд в Денвър. Верандата беше увиснала на изгнилите си подпори, а боята на дъските беше избеляла. Самите дъски бяха изсъхнали и нацепени. На върха на стълбите, които се изкачваха към верандата, имаше декоративни колони, украсени с топки на върха. И двете топки се бяха сцепили, все едно някой ги беше ударил с брадва.

Ричър намери звънеца и го натисна два пъти, с кокалчето на ръката. Стар навик — не оставяше отпечатъци от пръсти, ако не се налага. После зачака. Опитът му показваше, че когато позвъниш на вратата на къща в предградията вечер, обикновено се чака около двайсет секунди. Съпругът и съпругата откъсваха поглед от телевизора, споглеждаха се и си казваха: „Кой може да е? По това време?“ После преговаряха с жестове и мимики, докато решат кой от двамата да стане и да се разходи по коридора. Преди девет часа вечерта обикновено отиваше съпругата. След девет часа обикновено отиваше съпругът.

Накрая му отвори мисис Гарднър. Съпругата; след двайсет и три секунди. Приличаше на мъжа си — набита, някъде над шейсетте, с гъста бяла коса. Единствено количеството коса и дрехите показваха различния пол. Беше с големи твърди къдрици, каквито се правят с маша, и с безформена сива рокля до глезените. Не се виждаше съвсем ясно зад мрежата против насекоми.

— Какво желаете? — попита тя.

— Трябва да видя съдията — отвърна Ричър.

— Ужасно е късно — каза мисис Гарднър.

Не беше чак толкова късно. Според старинния стенен часовник, който се виждаше в коридора зад гърба й, беше осем и двайсет и девет, а според часовника в главата на Ричър беше осем и трийсет и една. Това, което жената всъщност искаше да каже, беше следното: „Прекалено си едър и грозен.“ Ричър се усмихна. Вон му беше казала: „Погледни се само. Какво виждаш?“ Ричър си знаеше, че не е идеалният гост за вечеря. В девет от десет случая беше по-нежелан гост дори от мормонските мисионери.

— Случаят е спешен — обясни той.

Жената остана неподвижна и не отговори. Опитът на Ричър показваше, че ако разговорът продължи повече от трийсет секунди, ще излезе и съпругът. Щеше да проточи врат от дневната и да подвикне: „Кой е, скъпа?“ А Ричър искаше вратата да бъде отворена много преди този момент. Искаше да бъде в състояние да попречи на вратата да бъде затворена, ако се наложи.

— Случаят е спешен — повтори той и дръпна вратата с мрежата против насекоми.

Вратата изскърца на износените си панти. Жената отстъпи крачка назад, но не се опита да го спре. Ричър влезе във фоайето и остави мрежата против насекоми да се затвори зад гърба му.

В коридора миришеше на застоял въздух и готвено. Ричър се обърна, внимателно затвори вратата и резето щракна. В този момент трийсетте секунди, които се отброяваха в главата му, изтекоха и в същия момент съдията излезе в коридора.

Беше облечен със същите сиви панталони от костюма, който Ричър вече беше виждал, но си беше свалил сакото и вратовръзката му беше разхлабена. Остана неподвижен за миг, като очевидно се мъчеше да си припомни къде го е виждал. Десет дълги секунди по-късно обърканата му физиономия се смени с нещо съвсем различно и той каза:

— Ти?

Ричър кимна.

— Да, аз.

— Какво искаш? Защо си дошъл?

— Дойдох да поговорим.

— Искам да кажа, защо изобщо си дошъл в Диспеър? Нямаш право да влизаш в града.

— Да се видим в съда? — отвърна Ричър.

— Ще се обадя в полицията.

— Заповядай, обади се. Но там няма да вдигнат, както сигурно знаеш. Помощниците също няма да вдигнат.

— Къде са те?

— На път за здравната служба.

— Какво е станало с тях?

— Аз — отвърна Ричър.

Съдията не каза нищо.

— А мистър Търман в момента лети с малкото си самолетче — продължи Ричър. — И през следващите пет часа и половина няма да можеш да се свържеш с него. Така че си сам. Време е съдия Гарднър да прояви малко инициатива.

— Какво искаш?

— Искам да ме поканиш в дневната. Да ми предложиш да седна и да ме попиташ дали искам сметана и захар в кафето. Впрочем не искам. Защото поне засега съм тук с твое разрешение, така че не нарушавам никакви закони. Предпочитам нещата да си останат така.

— Нарушаваш наредбата против скитничеството.

— Точно за това исках да поговорим. Бих искал да размислиш. Искам да обжалвам решението ти.

— Ти луд ли си?

— Просто действам малко нетрадиционно. Но не съм въоръжен и не отправям заплахи. Просто искам да поговорим.

— Изчезвай веднага.

— От друга страна, аз съм едър непознат, който няма нищо за губене. В едно малко градче, където в момента няма действащи сили на реда.

— Имам пистолет.

— Не се съмнявам. Дори си мисля, че имаш няколко. Но няма да използваш нито един от тях.

— Така ли си мислиш?

— Ти си човек на закона. Знаеш какви проблеми ще имаш след това. Не мисля, че ще искаш да се занимаваш с тях.

— Поемаш голям риск.

— Всеки човек поема риск всяка сутрин, когато става от леглото.

Съдията не отговори нищо. Не се поддаваше на доводите на Ричър. Патово положение. Ричър се обърна към съпругата му, изчисти изражението си от всякакви дружелюбни емоции и я изгледа с вторачения леден поглед, с който преди години сплашваше свидетелите, които отказваха да му съдействат.

— Какво мислите вие, мисис Гарднър? — попита той.

Тя отвори уста няколко пъти, но гърлото й беше пресъхнало и от него не излезе нито звук. Най-сетне успя да каже:

— Мисля, че всички трябва да седнем и да поговорим.

Но от тона й стана ясно, че не беше съвсем изплашена. Беше печена. Вероятно нямаше как да бъде друга, след като беше оцеляла шейсет и няколко години в град като Диспеър и беше омъжена за съдията на шефа.

Съпругът й изсумтя, после се обърна и ги поведе към дневната. Беше прилично квадратно помещение, с обикновени мебели. Диван, кресло и второ кресло с подвижна облегалка. Имаше масичка за кафе и голям телевизор, свързан с тунер за сателитна телевизия. Мебелите бяха тапицирани с цветни щампи, които се повтаряха и на завесите. Завесите бяха спуснати и поръбени с дантела от същата материя. Ричър подозираше, че мисис Гарднър ги е шила сама.

— Ами седни — каза съдията.

— Няма да правя кафе — каза тя. — Смятам, че при тези обстоятелства това е малко прекалено.

— Както желаете — отвърна Ричър. — Но искам да ви кажа, че наистина бих изпил с удоволствие една чаша кафе.

Той спря за момент и седна в креслото с неподвижната облегалка. Гарднър седна в другото. Съпругата му спря за момент, после въздъхна и излезе от стаята. Малко по-късно Ричър чу шума от течаща вода и тихото металическо подрънкване от изплакването на кафеварката.

— Нямаш право на обжалване — каза Гарднър.

— Трябва да имам — каза Ричър. — Това е конституционно право. Петата и Четиринайсетата поправка на конституцията гарантират справедлив съдебен процес. Ако не обжалване на по-висша инстанция, поне имам право на обжалване при съдията, който е издал присъдата.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— Искаш да отидеш на федерален съд, за да обжалваш присъда за скитничество?

— Предпочитам ти да признаеш, че си допуснал грешка, а после да унищожиш документите по делото.

— Не съм допуснал грешка. Ти отговаряш на определението за скитник.

— Точно това искам да премислиш отново.

— Защо?

— А защо не?

— Искам да разбера защо ти е толкова важно да можеш да пребиваваш в нашия град.

— А аз искам да разбера защо ви е толкова важно да ме изгоните.

— Какво толкова губиш? Градът не е нищо особено.

— Въпросът е принципен.

Гарднър не отговори. След малко се върна съпругата му, като носеше една чаша кафе. Тя внимателно я остави на масичката пред Ричър, после отстъпи и седна на дивана. Ричър вдигна чашата и отпи една глътка. Кафето беше горещо, силно и меко на вкус. Чашата беше цилиндрична, сравнително тясна в сравнение с височината си, беше изработена от тънък порцелан и имаше още по-тънък ръб.

— Отлично — каза Ричър. — Много ви благодаря, наистина.

Мисис Гарднър помисли малко и отговори:

— Няма защо, наистина.

— Освен това смятам, че сте свършили страхотна работа и със завесите — добави Ричър.

Госпожата не каза нищо. Вместо нея се намеси съдията:

— Няма какво да направя. Няма законови основания за обжалване. Ако толкова искаш, можеш да осъдиш града.

— Ти ми каза, че ще бъда добре дошъл, ако си намеря работа.

Съдията кимна.

— Да, защото това ще обезсмисли обвинението в скитничество.

— Ето — каза Ричър.

— Работа ли си намери? — попита съдията.

— Имам възможност да си намеря. Това е другото, за което трябва да поговорим. Не е правилно в този град да няма никакви функциониращи органи на реда. Така че искам да ме упълномощиш за помощник на полицията.

Настъпи тишина. Ричър извади месинговата значка от джоба на ризата си.

— Ето, вече си имам значка. И имам солиден опит в тази област.

— Ти си луд.

— Просто се опитвам да запълня една празнина.

— Ти си абсолютно побъркан.

— Просто си предлагам услугите.

— Изпий си кафето и напусни дома ми.

— Кафето е горещо и много хубаво. Не мога да го изпия на една глътка.

— Тогава го остави. Изчезвай веднага, по дяволите.

— Значи отказваш да ме упълномощиш?

Съдията се изправи, стъпи здраво на краката си и се изпъна в цял ръст — около сто седемдесет и пет сантиметра. Очите му се присвиха, докато мозъкът му изчисляваше съотношението между непосредствената опасност и евентуалните бъдещи ползи. Той дълго мълча и накрая каза:

— Предпочитам да упълномощя цялото население на проклетия град. Всеки мъж, жена и дете в Диспеър. Всъщност точно това смятам да направя. Две хиляди и шестстотин души. Мислиш ли, че ще се справиш с всичките? Защото аз не мисля. Ние сме твърдо решени да те изгоним от нашия град. Разбери го най-сетне. Набий си го в главата.

32

Ричър мина границата в девет и трийсет вечерта и спря пред закусвалнята в Хоуп малко преди девет и трийсет и пет. Вон сигурно минаваше по два-три пъти по време на нощната си смяна. Ричър реши да паркира пикапа й до бордюра, така че да го види и да се успокои, че той е добре. Или поне, че пикапът е добре.

Ричър влезе в закусвалнята, за да остави ключовете от колата на бара, и видя Люси Андерсън. Тя седеше сама в едно сепаре. Беше с шортите, синьото яке с качулка, късите чорапки и големите маратонки. Показваше много от хубавите си крака. Гледаше в празното пространство и се усмихваше. Първия път, когато я беше видял, Ричър беше решил, че не е сто процента красива. Но сега изглеждаше адски добре. От нея сякаш струеше светлина, изглеждаше по-висока и по-изправена. Приличаше на съвсем друг човек.

Беше се променила.

Преди я измъчваха тревоги.

Сега беше щастлива.

Той застана на бара, тя го забеляза, погледна към него и се усмихна. Беше интересна усмивка. В нея имаше много откровено задоволство, но имаше и елемент на триумф. И превъзходство. Сякаш беше спечелила значима победа, и то за негова сметка.

Той остави ключовете на Вон на бара и жената го попита:

— Ще вечеряте ли при нас?

Ричър се замисли. Стомахът му се беше успокоил. Адреналинът му беше спаднал. Осъзна, че наистина е гладен. Не беше приемал никаква храна от закуската насам, освен кафе и празни калории от бутилката бира, която беше изпил в бара. А там беше изгорил доста калории. Изобщо не се съмняваше. Нищо чудно, че изпитваше недостиг на енергия. Така че отговори:

— Да, май съм готов за вечеря.

Той отиде и седна в сепарето на Люси Андерсън. Тя го изгледа през масата и отново се усмихна със същата усмивка. Задоволство, триумф, превъзходство и победа. Отблизо усмивката изглеждаше по-широка и имаше по-голям ефект. Беше си направо ослепителна. Люси имаше страхотни зъби. Очите й бяха ясни, блестящи и сини.

— Днес следобед приличаше на Люси — каза Ричър. Сега приличаш на Лъки.

— Сега се чувствам като Лъки — отвърна тя.

— Какво се е променило?

— Ти как мислиш?

— Имаш новини от съпруга си?

Тя отново се усмихна — сто процента щастие.

— И още как — отвърна тя.

— Значи е напуснал Диспеър.

— И още как. Сега никога няма да го хванеш.

— Аз никога не съм искал да го хващам. Дори не знаех, че съществува, преди да те срещна.

— Честно — каза тя.

Произнесе го с преувеличен сарказъм, а не с въпросителна интонация. Ричър беше чувал и други млади хора, които казваха така. Доколкото разбираше, значението на думата в такъв случай беше нещо като: „Ти наистина ли си мислиш, че съм такава идиотка?“

— Бъркаш ме с някой друг — каза Ричър.

— Честно — каза пак тя.

„Погледни се само. Какво виждаш?“

— Не съм ченге — настоя Ричър. — Едно време наистина бях ченге и може би все още приличам на ченге, поне според теб, но вече не работя.

Тя не отговори. Но Ричър беше сигурен, че не му вярва.

— Съпругът ти трябва да е заминал късно следобед каза той. — Беше там в три, а в седем вече го нямаше.

— Ти пак ли си ходил там?

— Днес ходих два пъти.

— Което доказва, че си го търсил — каза тя.

— Май да. Но само заради теб.

— Честно.

— Той с какво се занимаваше?

— Вече знаеш.

— Ако вече знам, нищо няма да ти стане да ми кажеш пак, нали така?

— Не съм толкова глупава. Моята позиция е, че не знам нищо за това, което е правил. Иначе ще изляза съучастничка. Ние имаме адвокати, нали се сещаш.

— Кои сте вие?

— Хората в нашето положение. За които много добре знаеш.

— Не съм ченге, Лъки. Просто минавам оттук и никого не познавам. И нищо не знам.

Тя отново се усмихна. Щастливо, триумфално и победоносно.

— Къде е заминал? — попита Ричър.

— Все едно ще ти кажа.

— А кога ще отидеш при него, където и да е там?

— След няколко дни.

— Мога да те проследя — каза Ричър.

Тя отново се усмихна, все едно нищо не можеше да я засегне.

— Няма да имаш никаква полза.

Сервитьорката дойде при тях и Ричър си поръча кафе и пържола. Когато жената се отдалечи, Ричър се обърна към Люси Андерсън и каза:

— Има и други в положението, в което беше ти вчера. Точно в момента в града има друго момиче, което също чака.

— Надявам се, че има много като нас.

— Мисля, че тя чака напразно. Знам, че едно момче е умряло там, преди един или два дни.

Люси Андерсън поклати глава.

— Невъзможно. Знам, че нито един от нас не е умрял. Щях да чуя.

— Кои сте вие? — повтори Ричър.

— Хората в нашето положение.

— Този път някой е умрял.

— Постоянно умират хора.

— Млади хора? Без видима причина?

Тя не отговори и Ричър разбра, че няма да получи отговор. Сервитьорката му донесе кафето. Той отпи от него. Беше добро, но не толкова добро като кафето на мисис Гарднър — нито самата напитка, нито чашата. Той остави чашата на масата и каза:

— Няма значение, Люси. Пожелавам ти късмет — където и да отиваш, с каквото и да се занимаваш.

— Само толкова ли? Няма ли да ме разпитваш повече?

— Не, ще вечерям.

Ричър вечеря сам, защото Люси Андерсън си тръгна, преди да му донесат пържолата. Тя първо поседя мълчаливо, после отново се усмихна, измъкна се от сепарето и пое към изхода. Или по-точно казано, полетя към изхода, толкова енергично и щастливо се движеше. Бутна вратата и вместо да се свие в якето си от студ, изправи рамене, вдигна лице към небето и дълбоко си пое въздух, все едно нощта беше омагьосана. Ричър я проследи с поглед, докато не изчезна, после се загледа в празното пространство.

В десет и половина приключи с храната и тръгна към мотела. Отби се до рецепцията, за да плати за още една вечер. Винаги наемаше стаите само за една вечер, дори когато възнамеряваше да остане някъде по-дълго. Този навик му действаше успокояващо. Все едно всеки път потвърждаваше абсолютната си свобода да си тръгне, когато поиска. Служителката от дневната смяна все още беше на работа. Набитата жена. Любопитната жена. Ричър й подаде няколко дребни банкноти, изчака рестото си и каза:

— Разкажи ми пак това, което знаеш за комбината.

— Какво съм ти разказвала?

— За нарушения. За престъпления. Защо самолетът лети всяка нощ.

— Значи наистина си ченге — каза жената.

— Бях. Може би все още робувам на старите си навици.

Жената сви рамене и малко се засрами. Май дори се поизчерви.

— Ами, това са аматьорски глупости — каза тя. — Поне така ще си помислиш.

— Аматьорски?

— Като хоби ми е. Правя разследвания по интернет. Проучих и комбината.

— И какво откри?

— Струва ми се, че правят прекалено много пари. Но какво разбирам аз? Не съм специалист. Нито съм брокер, нито съм толкова наясно с финансовите разследвания.

— Разкажи ми — каза Ричър.

— Различните отрасли на промишлеността се развиват циклично. Първо нагоре, после надолу, в зависимост от цените на суровините, търсенето и предлагането и общите условия на пазара. Точно в този момент преработването на метали като цяло е в криза. А тук печелят като луди.

— Как разбра?

— Постоянно търсят нови работници.

— Доста мъгляво обяснение.

— Компанията е частна, но по закон трябва да подават финансови отчети. Проверих отчетите, за да се занимавам с нещо.

И защото обичаш да си пъхаш носа навсякъде, помисли си Ричър.

— И какво пише в тях? — попита той.

— Отчитат страхотни печалби. Ако бяха на борсата, щях да купувам само от техните акции. И ако имах пари, разбира се. Ако не работех в мотел.

— Добре.

— А компанията не е на борсата. Финансира се частно. Така че сигурно изкарват още повече пари, отколкото отчитат.

— Значи смяташ, че не изпълняват всички екологични изисквания?

— Не бих се изненадала.

— Дали това ще даде толкова голяма разлика? Доколкото знам, екологичните изисквания и бездруго не са много строги.

— Не знам.

— А самолетът?

Жената извърна поглед.

— Ами глупости.

— Нищо, кажи.

— Е, мислех си, че ако работата на комбината не може да обясни тези печалби и не става дума за нарушаване на екологичните изисквания, значи може би има нещо друго.

— Какво?

— Може би този самолет транспортира някакви неща. За продажба. Като контрабанда.

— Какви неща?

— Неща, които не са от метал.

— Къде ги транспортира?

— Не съм сигурна.

Ричър замълча.

— Видя ли? — каза жената. — Нали ти казах, че нищо не разбирам. Просто имам прекалено много свободно време. И бърз интернет. От това човек наистина може да откачи.

Тя се обърна и се зае да попълва нещо в някаква книга, а Ричър си прибра рестото. Преди да си тръгне, хвърли поглед към стената на рецепцията и видя, че липсват четири ключа. Значи бяха заети четири стаи. Неговата, стаята на Люси Андерсън, стаята на жената с голямото бельо и, поне така предполагаше, стаята на новото момиче в града. Момичето с тъмната коса, което все още не познаваше, но скоро можеше да го направи. Ричър подозираше, че тя ще остане в града по-дълго от Люси Андерсън, а когато накрая си тръгне, няма да е толкова щастлива.

Ричър се върна в стаята си и се изкъпа, но не можа да заспи. Затова само отми вонята на битката в бара от тялото си, пак се облече и излезе. Тръгна пеша по улиците и спря до една телефонна будка под улична лампа. Отвори телефонния указател и провери за Дейвид Робърт Вон. Имаше го. „Вон, Д.Р.“ — адресът беше на улица „Пета“ в град Хоуп, щата Колорадо.

На две пресечки южно от него.

Ричър вече беше разгледал улица „Четвърта“. Може би трябваше да хвърли едно око и на улица „Пета“. Ей така, от чисто любопитство.

33

Улица „Пета“ вървеше от изток на запад и продължаваше по цялата дължина на града. Беше, общо взето, същата като улица „Четвърта“ — с тази разлика, че и от двете страни имаше къщи. Под лунната светлина тихо стояха дървета, дворове, живи плетове, пощенски кутии и малки спретнати къщи. Сигурно беше приятно място за живеене. Къщата на Вон беше в източния край на града. По-близо до щата Канзас, отколкото до град Диспеър. Пред къщата имаше голяма алуминиева пощенска кутия, монтирана на обикновен дървен стълб. Поставката беше обработена с терпентин. Името „Вон“ беше изписано от двете страни на кутията, с големи залепващи се букви. Лепенките бяха поставени много внимателно, така че буквите бяха идеално подравнени. Опитът на Ричър показваше, че това се случва много рядко. Сигурно лепилото действаше твърде бързо и силно и не допускаше корекция на грешките. За да залепиш и трите букви от двете страни на кутията, подредени в идеална линия, се изискваше особено внимателно планиране. Може би първо бяха залепили права линия, за да ги наредят по нея, а после я бяха свалили.

Къщата и дворът също бяха много добре поддържани. Ричър не беше специалист по недвижими имоти, но все пак различаваше поддържаните къщи от онези, за които не се полагаха достатъчно грижи. В двора нямаше ливада. Беше застлан със златист чакъл, от който тук-там стърчаха декоративни храсти. Алеята за колата беше от напукани каменни плочки, които бяха в същия цвят като чакъла. От същите плочки беше наредена и втора, по-малка алея, която водеше към входната врата. В чакъла бяха разпръснати и допълнителни плочки — за да се стъпва на тях. Храстите бяха грижливо подрязани. Някои от тях имаха малки цветчета по клоните, които се бяха затворили за през нощта.

Самата къща беше на един етаж и сигурно беше построена преди петдесет години. В десния край имаше гараж за една кола, а в левия — пристройка с формата на буквата Т, в която сигурно се помещаваха спалните — една отпред и една отзад. Ричър предполагаше, че кухнята е до гаража, а дневната — между кухнята и спалните. На покрива нямаше комин. Плочите на покрива не бяха нови, но бяха сменени преди десетина години и бяха приятно остарели.

Хубава къща.

Която беше празна.

Беше тъмна и притихнала. Някои от завесите бяха дръпнати донякъде, а други — съвсем. Вътре не се виждаше нищо — освен миниатюрна зелена светлинка зад единия прозорец. Сигурно беше кухнята, в която светеше часовникът на дисплея на микровълновата фурна. С изключение на нея, нямаше никакви признаци на живот. Нищо. Нито звук, нито едва доловимо бръмчене на електрически уреди, нито вибрации. Едно време основното занимание на Ричър беше да нахлува в тъмни сгради и често беше въпрос на живот и смърт да определи предварително дали в тях има някой. Беше развил шесто чувство за това и точно в момента чувството му подсказваше, че в къщата на Вон няма никого.

Тогава къде беше Дейвид Робърт?

Може би на работа. Може би и двамата работеха на нощни смени. Някои семейства организираха работното си време по този начин, за да прекарват повече време заедно. Може би Дейвид Робърт беше санитар или лекар, или пък работеше нощем по поддръжката на междущатските магистрали. Може би беше журналист или печатар, който прави вестници. Или пък беше в търговията с хранителни стоки и зареждаше магазините за сутринта. Или пък радиоводещ, който води нощно предаване. Или шофьор на товарен камион, или актьор, или музикант на турне. Може би отсъстваше с месеци. Може би беше моряк или пилот от гражданската авиация.

Или пък работеше в щатската полиция.

Вон беше попитала: „Не приличам ли на омъжена?“

Не, помисли си Ричър. Наистина не приличаш на омъжена. Поне както повечето хора.

Той намери една пресечка с дървета от двете страни и се върна обратно на север до улица „Втора“. Хвърли поглед надясно и видя, че пикапът на Вон все още си стои там, където го беше паркирал. Светлините на закусвалнята ярко го огряваха. Ричър продължи още една пресечка и излезе на улица „Първа“. В небето нямаше никакви облаци. Имаше ярка луна. Вдясно от него се виждаше сребристата равнина, която се простираше чак до щата Канзас. Вляво от него смътно се различаваха силуетите на Скалистите планини — синкави и огромни, със заснежени долини на север, осветени като призрачни остриета, на фантастична надморска височина. Градът беше неподвижен, притихнал и самотен. Нямаше дори единайсет и половина вечерта, а по улиците нямаше никого. Никакви коли. Изобщо никакво движение.

Ричър не страдаше от безсъние, но точно в момента не му се спеше. Беше прекалено рано. Имаше прекалено много въпроси, останали без отговор. Той повървя една пресечка по улица „Първа“ и отново зави на юг, към закусвалнята. Обикновено не държеше да бъде в компания, но точно в момента искаше да види някакви други хора, а закусвалнята беше най-доброто място за това.

Откри общо четирима души. Сервитьорката, която приличаше на студентка, възрастен мъж с бейзболна шапка, който се хранеше сам на бара, мъж на средна възраст, който седеше сам в сепаре и разглеждаше рекламни брошури за трактори, и едно видимо изплашено момиче, което седеше само в сепарето и на масата пред него нямаше нищо. Латиноамериканка, без никакво съмнение.

„С тъмна коса, а не руса — беше казала Вон. — Седи и гледа на запад, все едно очаква новини от Диспеър.“

Беше много дребничка. Изглеждаше на осемнайсет или деветнайсет години. Имаше дълга, мастиленочерна коса, сресана на път по средата, а лицето й беше с високо чело и огромни очи. Очите й бяха кафяви и приличаха на езера от ужас и мъка. Под тях имаше малък нос и малка уста. Ричър предполагаше, че има хубава усмивка, но се усмихва рядко. Точно сега явно не се бе усмихвала от седмици насам. Кожата й беше средно мургава, тя не помръдваше. Ръцете й бяха под масата и не се виждаха, но Ричър не се съмняваше, че са вкопчени една в друга. Беше облечена със синьо яке с надпис „Сан Диего Падрес“ и синя дълбоко изрязана тениска под него. На масата пред нея нямаше нищо. Нито чиния, нито чаша. Но не беше дошла току-що. От начина, по който беше седнала, си личеше, че е тук поне от десет или петнайсет минути. Никой не може да седи толкова неподвижно, ако не разполага с време.

Ричър седна от другата страна на касата и сервитьорката студентка дойде при него. Ричър наведе глава — универсалният жест, който изразява думите: „Искам да поговорим насаме.“ Сервитьорката пристъпи по-близо и също наведе глава към него, като конспиратор.

— Онова момиче — каза Ричър. — Тя поръча ли си?

— Няма пари — прошепна сервитьорката в отговор.

— Попитай я какво иска. Аз ще платя.

Ричър се премести в друго сепаре, откъдето можеше да наблюдава момичето, без да го показва. Видя как сервитьорката се приближи към нея и на лицето на момичето се изписа неразбиране, после съмнение, после отказ. Сервитьорката се върна при Ричър и му прошепна:

— Казва, че не може да приеме.

— Иди пак да й обясниш, че нямам никакви задни мисли. Кажи й, че не я свалям. Кажи й, че дори не искам да говоря с нея. Просто знам какво е да нямаш пари и да си гладен.

Сервитьорката пак отиде при момичето. Този път то се съгласи. Посочи някои от нещата в менюто. Ричър не се съмняваше, че си е избрало най-евтиното. Сервитьорката се отдалечи с поръчката и момичето се извърна на мястото си и вежливо, дискретно кимна, с подчертано достойнство, а ъгълчетата на устата му малко омекнаха, сякаш всеки момент щеше да се усмихне. После отново се обърна и застина както преди.

Сервитьорката отново дойде при Ричър и той си поръча кафе. Сервитьорката му прошепна:

— Нейната сметка е девет и петдесет. Твоята е един и петдесет.

Ричър извади една банкнота от десет долара и три от един долар от пачката в джоба си и ги остави на масата.

Сервитьорката ги взе, благодари му за бакшиша и го попита:

— И кога си бил в положение да нямаш пари и да си гладен?

— Никога — отвърна Ричър. — Цял живот съм получавал храна по три пъти на ден от армията, а след като се уволних, винаги съм имал пари в джоба.

— Значи си го измисли, за да я накараш да се почувства по-добре?

— Понякога хората имат нужда от малко убеждаване.

— Ти си добър човек — каза сервитьорката.

— Не всички ще се съгласят с подобно твърдение.

— Някои ще се съгласят.

— Така ли?

— Чувам разни неща.

— Какви неща? — попита Ричър.

Но тя само се усмихна и се отдалечи.

Седнал на безопасно разстояние, Ричър проследи как момичето изяде един сандвич с риба тон и изпи един шоколадов шейк. От хранителна гледна точка изборът беше много добър. Отлично съотношение на качество и цена. Протеини, мазнини, въглехидрати и малко захар. Ако се хранеше така всеки ден, щеше да стане деветдесет килограма, преди да навърши трийсет, но когато беше закъсала насред пътя, беше умно да се зареди по този начин. След като свърши, тя попи устни със салфетката, избута чинията и чашата си встрани и отново застина, неподвижна както преди. Часовникът в главата на Ричър удари полунощ, а часовникът на стената на закусвалнята закъсня с една минута. Скованият от артрит старец се измъкна от закусвалнята, а продавачът на трактори събра брошурите и си поръча още една чаша кафе.

Момичето не помръдваше. Ричър беше виждал много хора като нея — в кафенета и закусвални до автогари и железопътни гари. Стоеше на топло, пестеше енергия и убиваше време. Чакаше стоически. Ричър я гледаше в профил и си мислеше, че тя е много по-близо до идеала на Зенон, отколкото той самият. Изглеждаше безкрайно спокойна и търпелива.

Продавачът на трактори пресуши последната си чаша кафе, събра си нещата и си тръгна. Сервитьорката се оттегли в един ъгъл и отвори някакъв роман. Ричър обхвана чашата с кафе с ръка, за да не изстива.

Момичето изведнъж се раздвижи. Плъзна се настрани от сепарето и се изправи — с едно-единствено гладко и грациозно движение. Беше невероятно дребна. Със сигурност не беше по-висока от метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет килограма. Под тениската носеше джинси и евтини обувки. Застана неподвижно, с лице към изхода, после се обърна към сепарето на Ричър. По лицето й не се четеше нищо друго освен страх, свенливост и самота. Накрая взе някакво решение, приближи се на метър до неговата маса и каза:

— Ако наистина искате, можете да говорите с мен.

Ричър поклати глава.

— Не, всичко е наред.

— Благодаря ви за вечерята — каза тя.

Гласът й съответстваше на физиката. Говореше тихо и деликатно. Имаше слаб акцент, но английският все пак й беше роден език. Със сигурност беше някъде от южната част на щата Калифорния. Отборът на „Падрес“ сигурно беше от родния й град — Сан Диего.

— Имаш ли пари за закуска утре? — попита Ричър.

Тя замълча, докато се бореше с гордостта си, и накрая поклати глава.

— А за обяд? За вечеря?

Тя поклати глава.

— Имаш ли пари за мотела?

— Платих за три вечери напред. Затова нямам за храна. Взеха ми всички пари.

— Трябва да се храниш — каза Ричър.

Момичето не отговори. Ричър пресметна наум: по десет долара на ядене прави трийсет долара на ден, значи деветдесет долара за три дни плюс десет долара за други разходи или телефонни разговори, общо сто. Той извади пет чисто нови банкноти от двайсет долара, които беше изтеглил от банкомата, и ги нареди на масата. Момичето каза:

— Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.

— Тогава ще ги предадеш напред.

Момичето не каза нищо.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не съм сигурна.

— Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш.

Момичето кимна.

— Така става — каза тя.

— Значи можеш да вземеш парите.

Тя пристъпи по-близо и взе банкнотите.

— Благодаря — каза тя.

— Не благодари на мен. Трябва да благодариш на човека, който ми е помогнал едно време. И на този, който е помогнал на него. И така нататък.

— Ходил ли си в Диспеър?

— Четири пъти през последните два дни.

— Видя ли някого там?

— Видях доста хора. Градът не е толкова малък.

Тя пристъпи още по-близо и подпря слабите си хълбоци на масата. Вдигна евтината си чанта от винил, подпря я на масата пред корема си и отвори капака. Наведе глава и косата й се спусна пред лицето. Имаше малки кафяви ръце и не носеше пръстени, а ноктите й не бяха лакирани. Тя порови в чантата и извади един плик. Пликът беше твърд и почти квадратен. Сигурно беше от поздравителна картичка. Тя отвори плика и извади една снимка. Хвана я с палец и показалец, подпря малкото си юмруче на масата и я завъртя, така че Ричър да я гледа под правилния ъгъл.

— Видя ли този човек? — попита тя.

Беше най-обикновена цветна снимка, от тези, които стават за един час. Десет на петнайсет сантиметра, на гланцирана хартия, без бяло поле. Ричър предполагаше, че е заснета на филм марка „Фуджи“. Едно време, когато разследваше престъпления, беше станал доста добър в разпознаването на снимков материал по цветните настройки на филма. Тази снимка имаше по-силно зелено, което беше характерно за филмите на „Фуджи“. При „Кодак“ залагаха повече на червеното и топлите тонове. Фотоапаратът, с който беше направена снимката, беше добър — с истински стъклен обектив. Виждаха се много детайли. Фокусът не беше идеален. Затворът на блендата не беше избран много професионално. Дълбочината на фокуса не беше нито плитка, нито дълбока. Стар огледално рефлексен фотоапарат — значи или беше купен втора ръка, или беше взет назаем от по-възрастен човек. Такива фотоапарати вече почти не се продаваха в обикновените магазини. Всички любители бяха преминали на цифрова техника. Снимката в ръката на момичето беше нова, но приличаше на нещо от едно време. Приятна, най-обикновена снимка, направена със стар огледално рефлексен фотоапарат, зареден с филм на „Фуджи“ и насочен от фотограф любител.

Ричър я взе от ръката на момичето и я стисна между палеца и показалеца. Яркозеленото се дължеше на фона, който се заемаше от трева, и на предния план, който се заемаше от една тениска. Тревата изглеждаше добре напоена, наторена и поддържана, значи сигурно беше в някакъв парк. Тениската беше евтина, памучна, облечена от слабо момче на деветнайсет или двайсет години. Обективът беше насочен нагоре към лицето му, все едно фотоапаратът е бил в ръцете на много по-нисък човек. Момчето на снимката позираше неуверено и сковано. В позата му нямаше спонтанност. Може би суетенето с обектива на фотоапарата го беше принудило да остане в тази поза по-дълго, отколкото можеше да я задържи непринудено. Усмивката му беше искрена, но малко застинала. Имаше мургаво лице и бели зъби. Изглеждаше млад, дружелюбен, мил, забавен и напълно безобиден.

И не беше точно слаб.

Беше по-скоро жилав.

Не беше нито нисък, нито висок. Беше среден на ръст.

Може би към сто седемдесет и два сантиметра.

И сигурно тежеше някъде шейсет и четири килограма.

Определено латиноамериканец, но толкова потомък на испанци, колкото и на майте или ацтеките. Във вените му течеше много индианска кръв, нямаше никакво съмнение. Имаше лъскава черна коса, която не беше сресана, а просто изглеждаше бухнала — нито дълга, нито къса. Беше към пет сантиметра дълга, видимо вълниста.

Имаше ясно изразени скули.

Беше облечен спортно и не се беше подготвял специално за снимката.

Например не се беше избръснал.

Брадичката и горната му устна бяха покрити с набола брада.

По бузите и гърлото му се виждаше много по-малко.

Млад.

Почти момче.

— Видя ли го? — попита момичето.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Как се казвам аз ли?

— Да.

— Мария.

— А той как се казва?

— Рафаел Рамирес.

— Твоят приятел?

— Да.

— На колко е години?

— На двайсет.

— Ти ли си го снимала?

— Да.

— В някакъв парк в Сан Диего?

— Да.

— С фотоапарата на баща ти?

— На чичо ми — отвърна момичето. — Как разбра?

Ричър не отговори. Отново се загледа в Рафаел Рамирес на снимката. Приятелят на Мария. На двайсет години. Метър и седемдесет и два, шейсет и четири килограма. Със същото телосложение. Същата коса, скули и набола брада.

— Видя ли го? — повтори момичето.

Ричър поклати глава.

— Не. Не го видях.

34

Момичето си тръгна. Ричър я проследи с поглед. Реши да не й предлага да я изпрати до мотела, защото можеше да го изтълкува погрешно — все едно той очакваше нещо по-конкретно за своите сто долара, отколкото приятното чувство, че е помогнал на някого. Така или иначе, за нея не беше толкова опасно да се прибере сама. Хоуп изглеждаше безопасно място. Не беше особено вероятно да попадне на банда хулигани, които кръстосват улиците, най-малкото, защото никой не кръстосваше улиците. Беше полунощ в едно малко, достопочтено градче, по средата на нищото. Така че Ричър я остави да си тръгне, махна на студентката да се откъсне от романа си и я накара да му донесе още кафе.

— Така никога няма да заспиш — каза му тя.

— Колко често минава полицай Вон през нощта? — попита той.

Момичето се усмихна със същата усмивка, с която преди беше казала: „Чувам разни неща.“

— Поне веднъж — отвърна тя и пак се усмихна.

— Тя е омъжена — каза Ричър.

— Знам — каза момичето.

После отнесе термоса, върна се при книгата си и го остави с димящата чаша кафе. Ричър наведе глава, за да подуши кафето. Когато отново вдигна поглед, видя как патрулката на Вон минава по улицата отвън. Тя намали скоростта, все едно да огледа пикапа си. Но не спря. Продължи. Мина точно покрай витрината на закусвалнята и продължи към центъра по улица „Втора“.

Ричър излезе от закусвалнята в един часа сутринта и се върна пеша до мотела. Луната все още беше на небето. Градът беше притихнал и не помръдваше. На рецепцията светеше. Всички стаи бяха тъмни. Ричър седна на пластмасовия градински стол пред вратата си, протегна крака, сплете пръсти зад главата си и се заслуша в тишината, с широко отворени очи, вторачен в луната.

Не стана. Не можеше да се отпусне.

„Така никога няма да заспиш“, бе казала сервитьорката.

Да, но не заради кафето, помисли си той.

Ричър отново се изправи и тръгна обратно. Към закусвалнята. Вътре нямаше клиенти. Сервитьорката си четеше книгата. Ричър отвори вратата, отиде до бара и взе ключовете от пикапа на Вон. Сервитьорката вдигна поглед към него, но не каза нищо. Ричър излезе обратно още преди вратата да се затвори. Отключи пикапа, качи се в него и запали двигателя. Отдели се от бордюра, направи ляв завой, още един ляв завой и се озова на улица „Първа“, в посока на запад. Пет минути по-късно прекоси границата и отново се озова на територията на град Диспеър.

Шосето беше пусто, както и очакваше. Градът също беше пуст. Ричър намали скоростта, когато стигна до бензиностанцията, продължи да се движи с трийсет километра в час и се огледа. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и абсолютно тъмни. Главната улица беше опустяла и притихнала. Той зави наляво, към центъра. Завиваше произволно на всяка пресечка, така че прекоси няколко различни улици, но никъде не видя светнат прозорец или отворена врата. По улиците нямаше коли, а по тротоарите не се виждаха минувачи. Полицейското управление също беше тъмно. Както и пансионът. Барът беше затворен, със спуснати капаци на прозорците. Хотелът не се отличаваше от другите сгради — гола фасада, затворена входна врата и тъмни прозорци. Църквата беше тъмна и тиха. Зелената метална лента на гръмоотвода изглеждаше сива на лунната светлина.

Ричър откри една пресечка и се отправи надясно, към жилищния квартал. И там всичко беше тъмно и тихо — от край до край. В къщата на съдия Гарднър не светеше. Никъде не светеше. Нямаше никакви признаци на живот. Колите си стояха паркирани, неподвижни и покрити с нощна роса. Ричър продължи, докато улицата не свърши. Описа широк завой в утъпкания пясък и спря колата, без да изключва двигателя — с лице към града на север от него. Градът беше осветен в сребристо от лунната светлина. Просто си лежеше — притихнал, изоставен и миниатюрен в огромната равнина.

Ричър потегли обратно към главната улица. Зави наляво и продължи на запад — към комбината за преработване на метали.

Комбинатът също беше затворен и тъмен. Неподвижен и притихнал. Стената около него светеше в призрачно бяло на лунната светлина. Порталът за работниците беше затворен. Огромният паркинг беше пуст. Ричър зави покрай стената и направи няколко завоя наляво и надясно, докато не намери следите от шевролетите на охраната с фаровете на пикапа. Подкара по гигантската осмица, която изписваха около комбината и жилищната зона.

И двете места бяха тъмни и тихи. В къщата не светеше. Нито някъде наоколо. Ветропоказателите висяха безжизнено. Порталът за камиони на комбината също беше затворен. Ричър бавно мина покрай него, прекоси шосето за камионите, продължи още една четвърт от периметъра на комбината през пущинака и спря на мястото, където се срещаха двете половини на осмицата — в тясното място между металната стена на комбината и каменната стена на жилищната зона. Ричър изключи фаровете, спря двигателя, отвори прозорците на пикапа и зачака.

Чу самолета в два часа и пет минути сутринта. Един-единствен двигател, някъде високо в небето. Ричър проточи врат и видя светлината му далеч на юг. Светлина за кацане. Изглеждаше неподвижна, все едно щеше да виси в небето завинаги. Но постепенно, почти недоловимо започна да става все по-голяма и леко да се люлее — насам и натам, нагоре и надолу, но най-вече надолу. Малък самолет, който подхождаше към пистата, тласкан от нощните въздушни течения и удържан с твърда ръка на подскачащия щурвал. Шумът на двигателя се чуваше все по-близо, но същевременно по-слабо, защото пилотът беше намалил мощността и се снижаваше за кацане.

Зад каменната стена проблеснаха светлини. От мястото на Ричър се виждаше само неясното им отразено сияние. Предположи, че са насочващите светлини на пистата, по една във всеки край. Видя как самолетът промени посоката си в небето — първо силно наляво, после леко надясно, докато се изравни със светлините. Кацаше отляво на Ричър. Когато се приближи на триста метра, той го видя — беше малък моноплан с ниско разположено крило. Беше бял. Когато се приближи на двеста метра, Ричър различи фиксиран колесник с обемни калници на трите колела — авиаторите ги наричаха „гащи“. Когато се приближи на сто метра, най-сетне определи модела — беше пайпър, вероятно от серията чероки, самолет за четирима души, издръжлив, надежден и популярен на пазара. С изключение на това, не знаеше нищо друго за него. Разбираше малко от самолети, но не много.

Самолетът се спусна отляво и Ричър го видя през предното стъкло на колата като вихър от светлина, вятър и шум. Прелетя на два метра над каменната стена и изчезна от погледа му. Двигателят заглъхна, после рязко промени шума си — в силно, ядосано бръмчене. Ричър си представи как самолетът рулира като дебело самодоволно насекомо, подскача по неравната писта и рязко завива на късия си колесник, за да се насочи към хангара. После двигателят угасна и през прозорците на пикапа нахлу оглушителна тишина.

Светлините на пистата угаснаха.

Ричър не видя и не чу нищо повече.

Той изчака десет минути за по-сигурно, после запали двигателя, отдалечи се на заден ход, обърна и продължи през сляпата зона, така че комбинатът да остане между него и къщата. Прекоси огромния пуст паркинг и намери шосето. Зави наляво по него, заобиколи по-късата страна на комбината и излезе на шосето за камионите. Включи фаровете, настани се по-удобно на мястото си и се насочи на запад от града, към базата на военната полиция и всичко останало на шейсет и пет километра зад тях.

35

Всички военни полицаи спяха, освен двамата постови в кабината на охраната. Ричър ги видя, докато минаваше покрай тях — едри силуети в полумрака, облечени с камуфлажни униформи и бронежилетки, с гербовете на военната полиция на ръкавите, без каски. Някъде близо до пода на кабината светеше оранжева нощна светлина, така че зениците им да останат разширени и да виждат на тъмно. Стояха с гръб един към друг — единият наблюдаваше източния периметър, а другият — западния. Ричър намали, за да им махне, после отново натисна газта и пое по пътя си.

Петдесет километра по-късно широкото шосе за камиони рязко завиваше надясно и поемаше право на север през мрака, към далечната междущатска магистрала. Но старото шосе продължаваше напред — неозначено с табели и привидно безцелно. Ричър продължи по него, вместо да завие към магистралата. Там, където свършваше асфалтът, започваше стар път — толкова лош, колкото и шосето на Диспеър. Грапав и неравен, направен по най-евтиния начин — с чакъл и катран. Ричър продължи по него, между две изоставени ферми, и навлезе в някакъв пуст, призрачен свят, където отляво и отдясно нямаше нищо, а напред се виждаше само лъкатушещата сива лента и сребристите силуети на планините в далечината. В продължение на седем километра не се случи абсолютно нищо. Сякаш стоеше на едно и също място сред пустошта. После подмина самотна табела, на която пишеше „Шосе 37 за окръг Халфуей“. Два километра по-късно забеляза някакво сияние във въздуха. Изкачи едно полегато възвишение и видя, че шосето пред него се спуска надолу, където изведнъж се показа подредена мрежа от осветени улици и тъмни сгради. Още два километра по-късно подмина друга табела, на която пишеше „Град Халфуей“.

Ричър намали скоростта, погледна в огледалото за обратно виждане, отби на банкета и спря.

Градът пред него носеше подходящо име. Халфуей по средата на пътя. Поредната оптична измама на терена правеше така, че Скалистите планини отново се приближаваха. Определено изглеждаха много по-близо, отколкото преди това. Упоритите заселници, които бяха продължили след Диспеър, бяха възнаградени от пейзажа, защото шейсет и петте километра, които в действително бяха изминали, оттук изглеждаха като сто и шейсет. Към този момент обаче заселниците бяха натрупали достатъчно мъдрост и горчив опит, така че не се бяха поддали на въодушевлението и бяха нарекли следващата си спирка с предпазливото име Халфуей — може би с тайната надежда, че тази скромност ще бъде възнаградена с откритието, че градът всъщност е много след истинската среда на пътя.

Но не е така, помисли си Ричър. Шейсет и пет километра си бяха шейсет и пет километра, независимо от оптичните илюзии. Заселниците бяха изминали едва една пета от пътя до планините. От друга страна, фургоните на онези, които бяха продължили след Диспеър, очевидно бяха превозвали най-големите оптимисти, така че градът Халфуей отразяваше техния дух. Градът изглеждаше подреден, ярък и по-жизнен посред нощ, отколкото Диспеър посред бял ден. Беше презастрояван — може би няколко пъти. Не се виждаше нищо старо. Сградите, които виждаше Ричър, бяха с орнаментирани фасади от седемдесетте или стъклени фасади от осемдесетте, а не с тухлени стени от деветнайсети век. В епохата на бързия транспорт нямаше никаква основателна причина някой да избере един близък град вместо друг за инвестиции и развитие, с изключение на общия, наследствен климат на жизненост и енергичност. Диспеър беше западнал, а Халфуей беше просперирал, така че оптимистите в крайна сметка бяха победили, както заслужаваха да им се случва понякога.

Ричър се върна на пътя и бавно подкара надолу към града. Беше три и петнайсет сутринта. Имаше много осветени сгради, макар че по-малко наистина бяха отворени. На пръв поглед бяха отворени единствено бензиностанцията и едно кафене. Но градчето и окръгът носеха едно и също име, което според опита на Ричър подсказваше, че определени услуги и системи работят денонощно. Например окръжната полиция. Някъде наоколо имаше полицейско управление, в което денонощно имаше полицаи на смяна. Както и болница — с денонощна „Бърза помощ“. Сивата зона между полицията и болницата — случаите, в които „Бърза помощ“ не беше успяла да помогне, така че вече представляваха интерес за полицейското управление — се обслужваше от морга. И моргата също трябваше да работи денонощно. Всеки окръжен град, от който зависеха няколко общини, беше длъжен да осигурява определени базови услуги. В Хоуп и в Диспеър например нямаше морга. „Нямат дори хладилна камера“ — бе казала Вон. Вероятно и другите градчета наоколо бяха в същото положение. Но гадни неща все пак се случваха, а линейките трябваше да отиват някъде. Не можеха просто да оставят труповете на улицата, докато не отворят погребалните агенции на следващия ден. Поне не на теория.

Ричър заобиколи центъра на града. Моргите обикновено бяха близо до болниците, а градовете с ново строителство обикновено имаха и нови болници, които пък обикновено се строяха в покрайнините, където имаше много свободна и евтина земя. В Халфуей от изток влизаше само едно шосе, но от север и запад имаше мрежа от четири шосета. Ричър откри болницата на един километър от втората отбивка, по която излезе. Тя заемаше площ колкото цял университет — надълго и нашироко, с ниски продълговати сгради. Изглеждаше спокойно и дружелюбно, сякаш болестите и смъртта не бяха чак такъв проблем. Имаше огромен паркинг, който беше празен, с изключение на групичка очукани автомобили близо до някакъв служебен вход и една-единствена лъскава кола, паркирана на място с яростни предупредителни табели: „Паркиране само за лекари на болницата!“ От една сграда в дъното се издигаха изпарения. Ричър предположи, че там е пералнята — чаршафите и кърпите се перяха през нощта от собствениците на очуканите коли, докато човекът с лъскавата кола се опитваше да опази хората в болницата живи, така че да имат нужда от тези чаршафи и кърпи на сутринта.

Ричър заобиколи предния вход на болницата. Трябваха му не болните, а мъртвите хора и знаеше как да ги открие. През живота си беше влизал в много повече морги, отколкото в болнични отделения — в пъти повече. Моргите обикновено бяха надеждно скрити от посетителите. Въпрос на чувствителност. Често нямаха никакви табели или бяха наречени с някаква по-безобидна дума: „Специални услуги“ или нещо подобно. Но винаги бяха леснодостъпни. Линейките, които превозваха трупове, трябваше да могат да ги доставят на място.

Ричър откри моргата на Халфуей отзад, до пералнята на болницата, което според него беше добро архитектурно решение. Парата от пералнята прикриваше пушека от крематориума. Самата морга също беше ниска, широка и дълга. Имаше висока стоманена ограда, портал и кабина за охраната.

Оградата беше здрава, порталът беше затворен, а в кабината имаше пазач.

Ричър паркира отстрани, излезе от пикапа и се протегна. Пазачът го наблюдаваше. Ричър приключи с протягането, огледа се, за да се ориентира къде се намира, и тръгна право към кабината. Пазачът отвори прозорчето пред себе си и се наведе, все едно ушите му трябваше да бъдат на една линия с отвора, за да чува както трябва. Беше на средна възраст, изглеждаше жилав и вероятно беше способен, но явно нямаше големи амбиции. Не беше служител на болницата. Беше облечен с безлична тъмна униформа с пластмасова значка, сякаш купена от магазин за играчки. На значката пишеше „Охрана“. Нищо повече. Значката можеше да се използва и от някой пазач в търговски център. Може би наистина се използваше и по този начин. Може би човекът работеше на две места, за да свързва двата края.

Ричър също се наведе към отвореното прозорче и каза:

— Трябва да проверя нещо за човека, когото докараха от Диспеър вчера сутринта.

— Дежурните са вътре — каза пазачът.

Ричър кимна, сякаш току-що беше научил нещо ново и ценно, и зачака пазачът да натисне бутона, с който се отваряше порталът на моргата.

Пазачът не помръдна.

— Вие ли бяхте на смяна вчера сутринта? — попита Ричър.

— След полунощ се води сутринта — каза пазачът.

— Не, това е било през деня.

— Значи не съм бил аз — каза пазачът. — Смяната ми свършва в шест.

— Ще ме пуснете ли? — попита Ричър. — За да попитам дежурните?

— Те също се сменят в шест.

— Трябва да са записали нещо.

— Не мога — каза пазачът.

— Какво не можете?

— Не мога да те пусна — обясни пазачът. — Пускам само служители на закона. Или линейки, които доставят нови трупове.

— Аз съм служител на закона — каза Ричър. — Работя за полицейското управление в Диспеър. Трябва да проверим нещо.

— Покажи ми документи за самоличност.

— Ние нямаме кой знае какви документи за самоличност. Аз съм само помощник, не съм редовен полицай.

— Трябва да ми покажеш нещо.

Ричър кимна и извади месинговата значка на едрия водач от джоба на ризата си. Протегна я към пазача, като я държеше за иглата с палец и показалец. Пазачът я разгледа внимателно. На значката пишеше „Град Диспеър“ и „Помощник на полицията“.

— Само това ни дават — каза Ричър.

— На мен ми стига — отвърна пазачът и натисна бутона.

Включи се мотор, завъртяха се предавки и порталът започна да се отваря. Когато се отвори на метър и половина, Ричър влезе и прекоси двора на моргата, като се насочи към една локва от жълта светлина пред служебния вход с надпис „Входящи“. Влезе направо вътре и се озова в приемна, подобна на милион други приемни, в които беше влизал. Бюро, компютър, папки, купчини листа, табло за съобщения, ниски кресла за посетители. Всичко изглеждаше сравнително ново, но беше очукано от употреба. Отоплението беше включено, но въздухът беше студен. Имаше врата, която водеше към вътрешността на сградата; вратата беше затворена, но през нея се процеждаше миризма на изстудени химикали. На ниските кресла седяха двама мъже. Бяха бели, млади и слаби. Изглеждаха еднакво подходящи за физически или канцеларски труд. Изглеждаха отегчени и малко непочтително настроени, което можеше да се очаква от хора, които работят нощна смяна в сграда, пълна с добре охладени трупове. Двамата вдигнаха очи към него, донякъде раздразнени от прекъсването на рутинната вечер, но също и зарадвани, че ще има някакво разнообразие.

— Вие за какво сте? — попита единият.

Ричър отново им показа месинговата си значка.

— Трябва да проверя нещо за човека, когото докарахме вчера.

Дежурният, с когото разговаряше, присви очи към значката и каза:

— От Диспеър?

Ричър кимна.

— Труп на млад мъж. По-скоро дребен.

Единият от дежурните се избута от креслото, отпусна се зад бюрото и почука по клавиатурата, за да събуди компютъра. Другият се завъртя на мястото си, отвори една папка, облиза палец и започна да прелиства някакви листа. И двамата достигнаха едновременно до едно и също заключение. Спогледаха се и първият, който беше проговорил, каза:

— Вчера не сме получавали нищо от Диспеър.

— Сигурни ли сте?

— Ти не го ли докара лично?

— Не.

— Сигурен ли си, че е бил мъртъв? Може да са го закарали в интензивното.

— Беше мъртъв, сто процента.

— Не е при нас.

— Няма ли възможност за грешка?

— Не, никаква.

— Регистрацията ви работи на сто процента, така ли?

— Няма друг начин. В началото на всяка смяна лично проверяваме табелките с номерата на труповете и ги сравняваме с документацията. Такава е процедурата. Защото хората много се спичат, когато изчезне някой от починалите им роднини.

— Е, нищо чудно — каза Ричър.

— Така че тази вечер имаме петима души по списък и петима във фризера. Две жени и трима мъже. Нито един от тях не е млад. И нито един не е от Диспеър.

— Има ли друго място, на което може да са го откарали?

— Не и в този окръг. А в друг окръг пък нямаше да го приемат.

Дежурният натрака още няколко клавиша и отвори нов екран.

— Последният труп от Диспеър, който сме получавали, е пристигнал преди повече от една година. Трудова злополука в онзи комбинат. Доколкото си спомням, целият беше сдъвкан от някаква машина. Грозна гледка. Беше толкова разпарчетосан, че трябваше да го приберем в две чекмеджета вместо в едно.

Ричър кимна. Дежурният се завъртя с гръб към бюрото, протегна крака и се подпря на лакти зад гърба си.

— Съжалявам — каза той.

Ричър отново кимна и излезе навън, в локвата от жълта светлина. Вратата се затвори зад гърба му със съскане на хидравлика.

„Ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници.“

В класната стая към това се добавяше и следното правило: „Винаги проверявай с абсолютна сигурност.“ Ричър прекоси двора, изчака порталът да се отвори достатъчно, мина през него и се качи в пикапа на Вон.

Беше проверил.

С абсолютна сигурност.

36

Ричър кара в продължение на два километра, спря пред денонощното кафене в Халфуей, изяде един чийзбургер и изпи три големи чаши кафе. Бургерът беше недопечен и клисав, а кафето беше горе-долу толкова хубаво, колкото кафето в закусвалнята на Хоуп. Чашата беше малко по-зле, но ставаше. Ричър прочете от първата до последната страница парцаливия вестник от миналата сутрин, после се подпря в ъгъла на своето сепаре и подремна един час. Тръгна си в пет сутринта, когато пристигнаха първите клиенти за закуска и го събудиха с бърборенето си и миризмата на хора, които току-що са излезли от банята. Ричър напълни резервоара на пикапа на денонощната бензиностанция и напусна града по същия път, по който беше пристигнал. Караше на изток, планините бяха далеч зад гърба му, а пред него се зазоряваше.

Ричър се движеше с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че стигна до базата на военната полиция след петдесет и две минути. Там все още нямаше раздвижване. В кабината на охраната имаше двама войници — единият беше обърнат на изток, а другият — на запад. Все още бяха на нощно осветление. Ричър предполагаше, че сутрешната проверка е в шест и трийсет, а закуската — в седем. Нощният караул щеше да вечеря по същото време, по което щеше да закусва дневният. Най-вероятно и храната им щеше да бъде една и съща. Бойните поделения не се радваха на голям разкош. Ричър махна на войниците и продължи с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че пристигна до комбината за преработка на метали точно в шест часа сутринта.

В началото на работния ден.

Вече бяха пуснали светлините, така че всичко беше осветено като през деня. Паркингът бързо се пълнеше с коли. Светлините на фаровете се източваха на запад от града, подскачаха по пътя, завиваха, облизваха неравната земя, спираха и угасваха. Ричър намали скоростта, завъртя волана, зави настрани от пътя, прекоси паркинга и спря между смачкан крайслер и очукан пикап форд. Измъкна се от колата, заключи вратата, прибра ключовете в джоба си и се присъедини към тълпата от мъже, които се тътреха към портала за работниците. Чувстваше се малко неприятно. Все едно влизаше в бейзболен стадион, облечен с цветовете на гостуващия отбор. „Внимание, непознат!“ Мъжете около него го поглеждаха с любопитство и се държаха на малко по-голяма дистанция, отколкото помежду си. Но не му казаха нищо. Нямаше открити прояви на враждебност. Само предпазливи, тайни погледи, докато се придвижваха напред в сутрешния сумрак, крачка по крачка.

Порталът за работници представляваше двоен участък от металната стена, който беше направен да се огъва на специални сложни панти. Пътеката се стесняваше, за да мине през него, утъпкана от милиони крака. В близост до портала никой не се блъскаше. Никой не проявяваше нетърпение. Хората отляво и отдясно просто се строяваха от само себе си, като роботи, без да бързат или да се бавят излишно. Всички трябваше да отидат на работа, но очевидно никой не искаше особено.

Опашката бавно се движеше напред — метър по метър.

Мъжът пред Ричър мина през портала.

Ричър също мина през портала.

Още с влизането попадна на допълнителни метални стени, на височината на очите, които разделяха тълпата наляво и надясно — като прегради в обор. Десният коридор водеше до оградено пространство, където според Ричър чакаха работещите на час, за да видят дали ще ги повикат днес. Пространството вече беше запълнено на една четвърт; мъжете стояха и чакаха мълчаливо. Другите, които отиваха наляво, дори не ги поглеждаха.

Ричър продължи наляво.

Левият коридор веднага завиваше и се стесняваше до ширина от метър и двайсет. Опашката се тътреше покрай старомоден часовник с перфоратор, монтиран по средата на огромна стена със слотове за перфокарти. Всеки от мъжете изваждаше своята карта, поставяше я в машината, изчакваше тъпия удар от печата и я връщаше на мястото й. Това ставаше в бавен, неумолим ритъм. Чуваше се тихо просъскване на картон по метал, после тъпият удар на перфоратора и тихото потракване, когато прибираха картите на мястото им. Часовникът с перфоратора показваше шест и четиринайсет и според часовника в главата на Ричър беше съвсем точен.

Ричър просто подмина машината. Коридорът, по който вървеше, отново направи завой и Ричър последва мъжа пред себе си в продължение на десет метра. После излезе в североизточния край.

Комбинатът беше гигантски. Беше потресаващо огромен. Светлините на отсрещната стена се точеха на километър и половина в далечината, намаляваха и потъмняваха от разстоянието, докато перспективата не ги превърнеше в миниатюрна точка в югозападния край. Самата отсрещна стена беше поне на осемстотин метра от Ричър. Пространството, затворено от оградата, сигурно надхвърляше хиляда и двеста декара. Колкото триста футболни игрища.

Невероятно.

Ричър отстъпи встрани, за да пропусне опашката. На отделни места в огромното пространство видя малки групички мъже, които вече се бяха захванали за работа. Движеха се самосвали и кранове. Сенките им бяха рязко очертани от изкуствените светлини. Някои от крановете бяха по-големи от всички кранове, които Ричър беше виждал по пристанищата. Някои от самосвалите бяха по-големи от земни екскаватори. Имаше гигантски преси за метал, монтирани на огромни стълбове от бетон. Пресите се задвижваха от лъскави, мазни хидравлични бутала, дебели като дървета. Имаше пещи за претопяване, големи колкото яхти, и реторти, големи колкото къщи. Имаше купчини от разбити автомобили, високи по десет етажа. Земята беше пропита с машинно масло и навсякъде имаше цветни локви от нафта, а където беше сухо, бяха натрупани метални стърготини и лъскав прах. Навсякъде се носеха изпарения, дим и остри химически миризми. Чуваше се рев на машини и удари на чукове, които се отразяваха от металните стени на комбината и се връщаха като ехо. Зад отворените врати на пещите танцуваха ярки пламъци. Беше като в ада.

Някои от работниците се отправяха целенасочено към задачите, които бяха получили по-рано, други се събираха на групи, все едно очакваха някой да им нареди какво да правят. Ричър ги заобиколи и тръгна покрай северната стена — миниатюрен и незначителен във всеобщия хаос. Далеч пред него, в северозападния ъгъл на комбината, се отваряше порталът за камиони. Пред него бяха паркирани пет товарни машини, които чакаха да потеглят. На шосето, сред останалите автомобили, щяха да изглеждат огромни и тромави. Тук, в комбината, приличаха на играчки. Двата шевролета на охраната бяха паркирани един до друг — като бели точки в далечината. До тях имаше редица от контейнери, високи по дванайсет метра. Бяха наредени по пет на височина. Изглеждаха малки.

На юг от портала за камиони имаше дълга редица от сглобяеми метални фургони, в които се помещаваха офисите. Бяха поставени на къси дебели крачета, за да се изравнят хоризонтално. Във фургоните светеше. В левия край на редицата имаше два, които бяха боядисани в бяло, с червени кръстове на вратите. Здравната служба на комбината. Фургоните бяха толкова големи, че в двата можеше да се събере обикновена болница. До тях беше паркиран бял микробус. Линейката. До линейката се виждаше дълга редица от резервоари за гориво и химикали. Зад тях — зловещ отряд от мъже с дебели престилки и черни маски за заваряване, които режеха с оксижени някакви оплетени железа. Сините пламъци на оксижените хвърляха злокобни сенки. Ричър продължи да върви плътно до северната стена. Работниците го поглеждаха и извръщаха поглед, защото не бяха сигурни какво трябва да направят. На една четвърт от пътя покрай стената Ричър стигна до гигантска пирамида от стари варели за нефт. Бяха боядисани в избеляло червено и бяха наредени по десет на височина, така че се издигаха стъпаловидно. Ричър спря, огледа се и се издърпа на височината на втората редица. После пак се огледа и продължи да се катери, докато не стигна до средата на купчината, където се задържа, внимателно се обърна и огледа целия комбинат отвисоко.

Все още не беше видял цялото пространство.

Имаше още.

Имаше още много.

Това, за което беше решил, че е южната граница на комбината, се оказа просто вътрешна стена. Беше също толкова висока, колкото външната стена, и беше изработена по същия начин, от същия материал, боядисана в бяло, с гладка стена и хоризонтален цилиндър в горния край. Изпълняваше и същата функция — на непреодолима бариера. Но беше просто вътрешна стена, която разделяше комбината на две части, със затворен портал. Зад нея се виждаше външната стена, а пространството между двете беше поне още четиристотин декара. Още сто футболни игрища. Порталът беше достатъчно широк, за да пропусне големи камиони. В земята около него се виждаха дълбоки коловози. Зад стената се виждаха тежки кранове и високи редици от контейнери, подредени един върху друг във формата на буквата V. Контейнерите изглеждаха нахвърляни случайно, но всъщност идеално спираха погледа на всеки случаен наблюдател от нивото на земята — от всички посоки.

Пред вътрешния портал имаше някакъв контролен пункт. Ричър различи две миниатюрни фигурки, които отегчено обикаляха пред него с ръце в джобовете. Наблюдава ги в продължение на една минута, после вдигна поглед над вътрешната стена. Видя още кранове, дим и далечни отблясъци от искри. Течеше някаква дейност. Но не можеше да види нищо повече. Чуваше предостатъчно, но шумовете не носеха полезна информация. Нямаше как да определи кои откъде идват. Ричър остана още минута горе, като наблюдаваше движението на превозните средства в самия комбинат. Движеха се много неща, но нищо не отиваше към вътрешния портал. Нямаше да го отворят. Той се обърна на изток и погледна към небето. Слънцето всеки момент щеше да изгрее.

Ричър внимателно слезе по импровизираната стълба от варели. В мига, в който стъпи на неравната земя, зад него се чу глас:

— Кой си ти, по дяволите?

37

Ричър бавно се завъртя и видя двама мъже. Единият беше едър, а другият — огромен. Едрият мъж носеше радиостанция, а огромният — гаечен ключ, дълъг колкото бейзболна бухалка, който сигурно тежеше колкото десет бейзболни бухалки. Мъжът като нищо беше висок два метра и тежеше сто и шейсет килограма. Изглеждаше така, все едно всъщност няма да му трябва гаечен ключ, за да разглоби катастрофирала кола.

Мъжът с радиостанцията отново попита:

— Кой си ти, по дяволите?

— Инспектор от Агенцията за защита на околната среда — отвърна Ричър.

Двамата замълчаха.

— Майтапя се — добави Ричър.

— По-добре да не говориш сериозно.

— Не говоря сериозно.

— Тогава кой си?

— Първо вие — каза Ричър. — Ти кой си?

— Аз съм началникът на обекта на комбината. А сега ти ми кажи кой си.

Ричър извади месинговата звезда от джоба си.

— Аз съм от полицейското управление. Новият помощник. Запознавам се с града и комбината.

— Не сме чували за нови помощници.

— Стана изведнъж.

Мъжът вдигна радиостанцията до устата си, натисна един бутон и заговори бързо и тихо. Изреждаше имена, кодове и команди. Ричър не ги разпознаваше, което не го изненада. Всички организации си имат собствен жаргон. Но Ричър разпозна интонацията и, общо взето, разбра за какво се отнася. Обърна се, хвърли поглед на запад и видя как шевролетите на охраната дават на заден, обръщат и се насочват към тях. Погледна на юг и видя групи от работници, които спираха работа, изправяха се и се готвеха да поемат насам.

— Да отидем до офиса на охраната — предложи едрият.

Ричър не помръдна от мястото си.

— Всеки нов помощник на полицията трябва да посети офиса на охраната — продължи началникът на обекта. Да се запознае, с когото трябва. Да установи връзка. Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, трябва да дойдеш.

Ричър не помръдна. Пак хвърли поглед на запад и видя, че шевролетите са изминали половината от осемстотинте метра, които ги деляха. Погледна на юг и видя, че групите от работници също са тръгнали към тях. Разпозна групата с престилките, маските и оксижените. Бяха десетима души и вървяха бавно и тромаво с тежките си огнеупорни ботуши. От други посоки се приближаваха много други мъже. Сигурно се събираха общо към двеста. След пет минути до варелите за нефт щеше да има голяма тълпа. Великанът с гаечния ключ пристъпи напред. Ричър не отстъпи, а го погледна в очите, после пак хвърли поглед на запад и на юг. Шевролетите вече ги доближаваха и намаляваха скоростта. Работниците продължаваха да прииждат. Бяха се събрали на групички и се строяваха рамо до рамо. Бяха толкова близо, че Ричър различаваше инструментите в ръцете им. Чукове, лостове, оксижени и стоманени клинове, дълги по трийсет сантиметра.

— Не можеш да се биеш с всички — заяви едрият.

Ричър кимна. Дори само великанът щеше да представлява труден противник, макар че не беше невъзможно да се справи с него, особено ако пропуснеше първия замах с гаечния ключ. След това можеше да оцелее в бой сам срещу четирима или дори сам срещу шестима. Но не и сам срещу двеста. Нямаше начин. Сто и десет килограма не можеха да победят общо двайсет тона мускули. В джоба си носеше двата сгъваеми ножа, които беше прибрал в бара, но те също нямаше да свършат работа срещу стотици импровизирани оръжия с обща маса от няколко тона.

Нямаше да стане.

— Ами да тръгваме — каза Ричър. — Мога да ви отделя пет минути.

— Ще ни отделиш колкото ти кажем — отвърна началникът на обекта.

Той махна на по-близкия шевролет, който зави към тях. Ричър чу как под гумите му хрущят омазнени камъчета и метални стружки. Великанът отвори задната врата и му посочи с гаечния ключ да влиза. Ричър се качи на задната седалка. Вътрешността на колата беше спартански устроена. Пластмаса и плат. Нямаше дърво и кожа, нито екстри. Великанът се качи след него и седна на задната седалка, като го притисна до вратата. Началникът на обекта се качи отпред, до шофьора, и затръшна вратата. Колата потегли, зави и се отправи към редицата от фургони с офиси, южно от портала за камиони. Докато се движеше натам, шевролетът бавно мина през тълпата от работници, които продължаваха да се събират, и Ричър видя лицата им през прозорците на колата — сива кожа, изцапана със смазка, лоши зъби и бели очи, широко отворени от интерес и нетърпение.

Офисът на охраната беше в северния край на редицата от фургони, най-близо до портала за камиони. Шевролетът спря точно пред него, до една заплетена купчина от ленти за привързване на тежки товари към откритите каросерии на камионите. Ричър се измъкна от колата преди великана и стъпи на първото стъпало от късото дървено стълбище, което водеше към вратата на офиса. Той се изкачи по стъпалата, бутна вратата и се озова във вътрешността на най-обикновен метален фургон — като онези, които се използваха по строежите. Фургонът беше дълъг седем-осем метра, широк към четири и висок към два и половина. Имаше пет малки прозорчета от дебел плексиглас, защитени от вътрешната страна с дебела стоманена мрежа. С изключение на прозорците и стените, по всичко останало приличаше на антрето в моргата на Халфуей. Имаше бюро, хартия, табло за обяви и столове за сядане, като всичко подсказваше за небрежното отношение на хора, които работят там, но не са собственици.

Началникът на обекта посочи на Ричър да седне на един стол и излезе. Великанът дръпна един стол, обърна го и се отпусна на него, така че да пази вратата. Остави гаечния ключ на пода. Подът беше от изкривени дъски и гаечният ключ тежко издрънча, когато го пусна. Ричър седна на стола в ъгъла. Имаше дървени облегалки за ръцете и тапицерия от плат на седалката и облегалката. Беше сравнително удобен.

— Имате ли кафе? — попита Ричър.

Великанът се поколеба за миг и отвърна:

— Не.

Отговорът беше едносричен и отрицателен, но поне беше някакъв отговор. Опитът на Ричър показваше, че най-трудният момент от един враждебен разговор е в началото. Ако ти отговорят в началото, това е добър знак. После отговарянето се превръща в навик.

— Какво работиш? — попита Ричър.

— Помагам, където трябва — отвърна великанът.

Гласът му беше като на обикновен човек, но звучеше по-приглушено заради огромния му гръден кош.

— Какво правят тук? — попита Ричър.

— Рециклират метал.

— А в тайната част?

— Каква тайна част?

— В южната част. Зад преградата.

— Двор за отпадъци. Неща, които вече не могат да се използват. Няма нищо тайно.

— Тогава защо е заключено и се охранява?

— Защото иначе хората са мързеливи. Ако им писне да работят и започнат да изхвърлят всичко там, ще загубим пари.

— Ти от ръководството ли си?

— Аз съм отговорник.

— Искаш ли да отговаряш затова аз да си ходя?

— Не можеш да си ходиш.

Ричър погледна през прозореца. Слънцето беше над хоризонта. След пет минути щеше да бъде над източната стена. Всъщност мога, помисли си той. Порталът за камиони вече беше отворен и камионите излизаха. Можеше да избере подходящ момент, да си пробие път покрай великана, да хукне към портала, да скочи на някой камион с открита каросерия и готово. След като беше оставил гаечния ключ на пода, великанът не представляваше чак такъв проблем. Сега беше невъоръжен и седеше на нисък стол. Беше тежък, а гравитацията си е гравитация. По-едрите хора са по-бавни. А и Ричър имаше ножове.

— Бях професионален футболист — обади се той.

— Но не много добър, нали? — отвърна Ричър.

Той не отговори.

— Защото иначе щеше да коментираш мачове по спортния канал или да живееш в някоя вила в Маями, а не да си скъсваш задника от работа тук.

Великанът замълча.

— На бас, че и в тази работа не те бива особено.

Великанът продължаваше да мълчи.

Да, мога да си тръгна, помисли си Ричър. Но няма да го направя.

Ще изчакам да видя какво ще стане.

Наложи се да изчака още двайсет минути, преди да стане нещо. Великанът седеше до вратата, неподвижен и мълчалив, а Ричър убиваше времето в ъгъла. Не беше недоволен. Можеше да убива време по-добре от всеки друг. Слънцето се издигаше все по-високо и лъчите му блестяха през плексигласовите прозорци, които ги пречупваха като призма, така че над бюрото във фургона се рееха всички цветове на дъгата.

После вратата се отвори, великанът се изправи и избута стола си, за да не пречи, а вътре отново влезе началникът на обекта. Все така държеше радиостанцията в ръката си. Зад него, в яркия правоъгълник от светлина, Ричър видя как комбинатът работи с пълна пара. Камионите и крановете се движеха, работниците се трудеха, хвърчаха искри, разнасяха се оглушителни шумове. Началникът на обекта спря между вратата и стола на Ричър и каза:

— Мистър Търман иска да те види.

Седем часът, помисли си Ричър. Смяната на Вон свършваше. Тя се отправяше към закусвалнята в Хоуп за закуска, за да прибере пикапа и може би, за да се види с него. А може би не.

— Мога да отделя пет минути на мистър Търман — заяви Ричър.

— Ще му отделиш толкова, колкото иска.

— Вие може да сте негова собственост, но аз не съм.

— Ставай — каза началникът на обекта. — Идваш с мен.

38

Едрият мъж излезе от фургона и Ричър го последва. Двамата влязоха в съседния офис. Отвън представляваше същата метална кутия, но отвътре беше по-добре обзаведен. Имаше килим, тапицерията на креслата беше от кожа, а бюрото — от махагон. По стените имаше картини — евтини репродукции на изображения на Исус Христос. На всички картини Исус беше със сини очи, беше облечен в бледосиня роба, имаше дълга руса коса и късо подстригана руса брада. Приличаше на сърфист от Малибу, а не на евреин отпреди две хиляди години.

В ъгъла на бюрото имаше Библия.

А зад бюрото седеше мъж, който трябваше да е мистър Търман. Беше облечен в официален вълнен костюм с жилетка. Наближаваше седемдесет. Изглеждаше розов, охранен и богат. Имаше бяла коса, която беше оставена със средна дължина и беше старателно сресана на вълни. Имаше широка търпелива усмивка. Изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от някое телевизионно студио. Можеше да води телевизионна игра или да произнася проповеди по телевизията. Ричър си представи как щеше да се хваща за гърдите и да се кълне, че Господ ще го порази със сърдечен удар, ако зрителите веднага не му изпратят пари.

И хората щяха да му изпращат пари, помисли си Ричър. С това лице направо щяха да го заринат с петачки и десетачки.

Началникът на обекта изчака мистър Търман да му кимне и излезе. Ричър седна на едно от креслата с кожена тапицерия и каза:

— Аз съм Джак Ричър. Имаш пет минути.

Човекът зад бюрото каза:

— Аз съм Джери Търман. И много се радвам да се запознаем.

— Вече имаш четири минути и петдесет и шест секунди — отбеляза Ричър.

— В действителност, господине, имам толкова време, колкото ми трябва — отвърна мъжът.

Гласът му беше мек и мелодичен. Бузите му потреперваха, докато говореше. Прекалено много подкожни тлъстини и прекалено слаби мускули. Гледката не беше приятна.

— Предизвикал си множество проблеми в моя град, а сега са те хванали на територията на предприятието ми.

— Сам си си виновен — отвърна Ричър. — Ако не беше изпратил онези мутри в ресторанта, щях да обядвам набързо и да си замина още преди няколко дни. Нямах никаква причина да се задържам по-дълго. Градчето ти не е точно Вълшебното кралство.

— Това не е целта. Градът е индустриален.

— Забелязах.

— Но ти го знаеше още преди няколко дни. Сигурен съм, че хората в Хоуп са ти казали всичко за нас. Защо дойде да ровиш?

— Любопитен съм по природа.

— Очевидно — каза Търман. — Което засили нашите подозрения. Тук имаме специфични работни процеси и методология, до която сме достигнали сами, така че можем да ги наречем промишлени тайни. Промишленият шпионаж може да навреди на печалбите ни.

— Не се интересувам от преработка на метали.

— Вече го знаем.

— Проверили сте?

Търман кимна.

— Направихме запитвания. Снощи и тази сутрин. Всъщност си точно такъв, какъвто си казал пред съдия Гарднър. Обикновен човек, който минава оттук. Обикновен гражданин, който преди десет години е служил в армията.

— Това съм аз — съгласи се Ричър.

— Но ти си особено настоятелен гражданин. Отправил си абсурдна молба да станеш помощник на полицията. След като си отнел значката на един от истинските упълномощени помощници, след побой.

— Той започна. По твое нареждане.

— Така че ние се запитахме: защо чак толкова искаш да разбереш какво става тук?

— А аз се питам: защо чак толкова искате да го скриете от мен?

Търман поклати голямата си побеляла глава.

— Нищо не крием — каза той. — И ти не представляваш опасност от търговски характер за мен, така че ще ти го докажа. Вече си разгледал града и познаваш някои от хората, които живеят там, ето защо сега ще те разведа из комбината. Ще ти бъда личен екскурзовод. Можеш да видиш всичко и да ме попиташ за всичко.

Потеглиха с личната кола на Търман, която беше шевролет от същия модел и година като колите на охраната, но черен, а не бял. Отвътре беше също толкова спартански обзаведен. Работен автомобил. Ключовете бяха на волана. Вероятно по навик. Нямаше никаква опасност да ги оставя там. Никой нямаше да вземе колата на шефа без разрешение. Търман седна зад волана, а Ричър седна до него. Отзад не се качи никой. Двамата бяха сами в колата. Потеглиха на юг, покрай западната стена, далеч от портала за камиони, като се движеха бавно. Търман веднага започна да говори. Описа функциите на различните офиси във фургоните, които бяха — поред — оперативна дирекция, финансов и счетоводен отдел; посочи здравната служба, описа оборудването и възможностите й и направи саркастичен коментар за хората, които Ричър беше вкарал в нея. След това продължиха към редицата от резервоари и той описа обема — по двайсет хиляди литра всеки — и съдържанието им: бензин за шевролетите и някои от другите камиони, дизел за крановете, пресите и по-тежките превозни средства, някакъв химикал на име трихлоретилен, с който металите се почистваха от машинното масло, кислород и ацетилен за оксижените и керосин, с който се захранваха пещите.

Ричър се отегчи до смърт след шейсет секунди.

Затова спря да слуша Търман и започна да разглежда самостоятелно. Не видя нищо особено. Само метал и хора, които работеха по него. Схващаше общата идея. Разни стари неща от метал се натрошаваха и претопяваха, получените метални сплави се продаваха на други фабрики, там произвеждаха от тях нови неща от метал и в крайна сметка новите неща ставаха стари и пак се появяваха тук, за да ги натрошат и претопят.

Не беше толкова сложно.

Километър и половина по-късно стигнаха до вътрешната стена и Ричър видя, че пред портала е паркиран един камион, все едно искаше да го скрие. Зад стената вече не се виждаха искри и пушек. Все едно бяха спрели работа за деня.

— Какво става там отзад? — попита Ричър.

— Това е бунището — обясни Търман. — Нещата, които са прекалено стари и повредени и не можем да работим с тях, отиват там.

— А как влизат, след като този камион е паркиран отпред?

— Ако се наложи, винаги можем да го преместим. Но не се налага много често. Процесите ни за преработка са станали много усъвършенствани. Вече почти не попадаме на нещо, което да ни се опре.

— Ти химик ли си по образование, или металург, или какво?

— Аз съм прероден евангелист, американец и бизнесмен. Така се определям, в този ред. Но наемам най-добрите специалисти, които мога да намеря, за всяка конкретна задача. Имаме отличен изследователски отдел.

Ричър кимна и не каза нищо. Търман завъртя волана, описа широк завой и потегли обратно на север, покрай северната стена. Слънцето беше високо в небето и изкуствените светлини на комбината вече не светеха. Напред и вляво се виждаше как гигантските челюсти на една преса се затварят от двете страни на десет разбити коли едновременно. Зад тях се отвори някаква пещ и работниците се отдръпнаха по-назад от жегата, която лъхна от нея. От пещта бавно изпълзя контейнер за претопяване, пълен с разтопен метал, който бълбукаше и бързо хващаше кора.

— Ти прероден ли си? — попита го Търман.

— Роден съм веднъж — отвърна Ричър. — Това ми е достатъчно.

— Аз говоря сериозно.

— И аз.

— Трябва да си помислиш.

— Баща ми казваше така: „Защо да се прераждаш, когато можеш просто да пораснеш?“

— Той вече не е сред нас, така ли?

— Почина отдавна.

— Значи сигурно е в другото място, с това отношение.

— Не. Той е в една дупка в земята в Арлингтънското гробище.

— И той ли е бил военен?

— Морски пехотинец.

— Благодаря ти, че е служил на страната ни.

— Няма за какво. Аз нямам нищо общо.

— Трябва да си помислиш да подредиш живота си — каза Търман. — Преди да е станало твърде късно. Нещо може да се случи. В Откровението на свети Йоан се казва, че времето е близо.

— Това се казва всеки ден, откакто е написано — почти две хиляди години. Защо да е вярно точно сега, след толкова време?

— Има някои знаци — отвърна Търма