/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

По Трудния Начин

Лий Чайлд

Ричър си поръчва кафето в пластмасова чаша, а не в порцеланова. Така може да си тръгне веднага. Не притежава нищо и не носи нищо със себе си. Не е срещал жена, която да му устои. Нито случай, който да не разреши. Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем. Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой. Мъжете искат да са като него. Жените искат да са с него.

Лий Чайлд

По трудния начин

1

Джак Ричър си поръча кафе — двойно еспресо, чисто, без сметана и захар, в пластмасова чаша, а не в порцеланова. И още преди да му го донесат, той видя как животът на един човек се променя завинаги. Но не защото сервитьорът беше бавен. Просто движението беше много бързо. Толкова бързо, че Ричър не разбра какво е видял. Беше най-обикновена градска сцена, която се повтаря навсякъде по света по милиард пъти на ден: един човек отключи една кола, качи се в нея и потегли. Нищо повече.

Но беше достатъчно.

Еспресото се оказа почти съвършено, така че Ричър се върна в същото кафене точно двайсет и четири часа по-късно. Не му се случваше често да остава две вечери на едно и също място, но беше решил, че заради страхотното кафе си заслужава да наруши навиците си. Кафенето беше от западната страна на Шесто Авеню в Ню Йорк, някъде по средата му между Блийкър Стрийт и Хаустън Стрийт. Беше в приземния етаж на една безлична постройка на четири етажа. По-горните създаваха впечатление за анонимна жилищна сграда с апартаменти под наем. Но самото кафене все едно беше пренесено от някоя уличка в Рим. Вътре цареше полумрак, имаше издраскани дървени стени, барплот и очукана кафе-машина с хромирана повърхност, дълга и гореща като локомотив. Отвън имаше редица метални масички, отделени от тротоара с нисък брезентов параван. Ричър си избра същата крайна маса, на която беше седнал предишната вечер, и същия стол. Облегна се, настани се удобно и наклони стола на задните му крака. По този начин се подпря на външната стена на кафенето, обърнат на изток, към тротоара и широкото авеню. Обичаше да седи на открито през лятото в Ню Йорк. Особено вечер. Обичаше електрическия мрак, горещия мръсен въздух, шумните вълни от хора и автомобили, лудешкото виене на сирени и тълпите. Сред тях самотник като Ричър по-лесно се чувстваше част от света, без да нарушава изолацията си.

При него дойде сервитьорът от предишната вечер и той си поръча същото: двойно еспресо в пластмасова чашка, без захар и без лъжичка. Плати го веднага щом го донесоха и остави рестото на масата. Така можеше да си тръгне точно когато пожелаеше, без да обиди сервитьора, да прецака собственика или да открадне порцелановата чаша. Ричър винаги уреждаше и най-малките подробности в живота си по такъв начин, че да може да си тръгне за част от секундата. Това му беше едновременно навик и мания. Не притежаваше нищо и не носеше нищо. Беше едър, но почти не хвърляше сянка и не оставяше нищо след себе си.

Бавно отпиваше от кафето си, докато горещината на лятната нощ се издигаше над тротоара около него. Наблюдаваше колите и хората. Гледаше как такситата се изливат на север като река и камионите на чистотата спират до бордюрите. Видя групички от странни наглед млади хора, които се отправяха към нощните клубове. Видя момичета, които някога са били момчета, а сега се клатушкаха на високите си токчета на юг по авенюто. Видя една немска кола, която паркира на ъгъла. Проследи с поглед набития мъж със сив костюм, който слезе от нея и тръгна на север. Наблюдаваше го, докато мина между две масички на тротоара пред кафенето и влезе вътре, където в дъното на помещението работеше персоналът. Гледаше го, докато мъжът им задаваше въпроси.

Беше среден на ръст, нито млад, нито стар, твърде набит, за да го наречеш жилав, и твърде лек, за да го наречеш пълен. Косата му беше посивяла на слепоочията, подстригана късо и прилежно. Устата му не се отваряше много, когато говореше. Но очите му се движеха непрекъснато. Неуморно се стрелкаха наляво и надясно. Ричър предположи, че мъжът е на около четирийсет, и че е успял да стигне до тази възраст, защото си е отварял очите на четири, следейки всичко, което се случва около него. Ричър беше виждал хора с подобни лица — бяха ветерани от елитни пехотни подразделения, преживели дълги мисии в опасни джунгли.

А после сервитьорът на Ричър изведнъж се извърна и посочи право към него. Набитият мъж със сивия костюм се вторачи в указаната посока. Ричър отвърна на погледа му през рамо. Очите им се срещнаха. Без да откъсва поглед от Ричър, мъжът благодари на сервитьора и излезе по същия начин, по който беше влязъл. Зави надясно покрай брезентовия параван и мина между масичките до мястото на Ричър. Ричър го остави да постои малко пред него, докато вземе решение. После му каза „Да“ — но не с въпросителна интонация, а като отговор на въпрос.

— Какво „да“? — попита мъжът.

— Каквото и да е — отвърна Ричър. — Да, добре съм, да, мястото е свободно, да, питай ме каквото искаш да ме питаш.

Мъжът придърпа един стол и седна с гръб към авенюто, така че го закри от погледа на Ричър.

— Всъщност наистина имам един въпрос — каза той.

— Знам — каза Ричър. — За снощи.

— Откъде знаеш?

Мъжът говореше тихо, с безизразен и прецизен британски акцент.

— Сервитьорът ме посочи — обясни Ричър. — А единственото, което ме отличава от останалите клиенти в момента, е, че снощи пак бях тук, а те не бяха.

— Сигурен ли си?

— Обърни се — нареди му Ричър. — Гледай колите по улицата.

Мъжът се обърна и се загледа в колите по улицата.

— Сега ми кажи с какво съм облечен — каза Ричър.

— Зелена риза — отвърна англичанинът. — Памучна, широка, евтина, не прилича на нова, ръкавите са навити до лактите, под нея имаш зелена тениска, също евтина и стара, малко тясна, носиш спортен панталон в цвят каки, нямаш чорапи, обувките ти са английски, от естествена кожа, кафяви, не са нови, но не са и много стари, сигурно са скъпи. Връзките са протрити, все едно ги дърпаш твърде силно, когато ги връзваш. Това може би подсказва мания за самодисциплина.

— Добре — рече Ричър.

— Какво „добре“?

— Наблюдателен си — призна Ричър. — Аз също забелязвам много неща. Приличаме си. Надушваме се отдалеч. В момента съм единственият клиент на заведението, който е бил тук и снощи. Сигурен съм. И точно това си попитал персонала. Няма какво друго да бъде. Това е единствената възможна причина сервитьорът да ме посочи.

Мъжът отново се обърна към Ричър.

— Видя ли една кола тук снощи? — попита той.

— Видях много коли — отвърна Ричър. — Нали сме на Шесто Авеню.

— Мерцедес-бенц. Паркиран ето там.

Мъжът отново се обърна и посочи по диагонал към едно празно място до бордюра от отсрещната страна на платното, до един пожарен кран.

— Сребрист — отвърна Ричър. — С четири врати, модел „S–420“, с нюйоркски номера с буквите „OSC“, карана много в града. Мръсна боя, ожулени гуми, очукани джанти, с много драскотини и вдлъбнатини по броните отпред и отзад.

Мъжът пак се обърна към него.

— Видял си я.

— Беше точно отсреща — отвърна Ричър. — Естествено, че съм я видял.

— Видя ли как потегли?

Ричър кимна.

— Малко преди единайсет и четирийсет и пет един мъж се качи в нея и потегли.

— Нямаш часовник.

— Винаги знам колко е часът.

— Било е по-скоро към полунощ.

— Може би — каза Ричър. — Няма значение.

— Видя ли шофьора?

— Нали ти казах, че го видях как се качи и потегли.

Мъжът се изправи.

— Трябва да дойдеш с мен — каза той.

После пъхна ръка в джоба си.

— Ще ти платя кафето.

— Вече го платих.

— Да тръгваме тогава.

— Къде?

— Ще те заведа при моя началник.

— Кой е твоят началник?

— Казва се Лейн.

— Не си ченге — каза Ричър. — Така предполагам. Съдейки по информацията, с която разполагам.

— Каква информация?

— Акцента ти. Не си американец, а англичанин. Полицията на Ню Йорк не може да го е закъсала чак толкова.

— Повечето от нас са американци — отвърна англичанинът. — Но си прав, не сме ченгета. Представляваме частна организация.

— От какъв тип?

— От типа, на който си струва да дадеш описание на човека, потеглил с онази кола.

— Как така си струва?

— Финансово — уточни мъжът. — Има ли друг начин?

— Има много други начини — отвърна Ричър. — Май смятам да си остана тук.

— Въпросът е много важен.

— Защо?

Мъжът с костюма отново седна.

— Не мога да ти обясня — отвърна той.

— Довиждане — каза Ричър.

— Решението не е мое — рече мъжът. — Мистър Лейн даде изрични инструкции за това. Със сериозни основания.

Ричър наклони чашката си и погледна вътре. Беше почти празна.

— Имаш ли си име? — попита той.

— А ти?

— Първо ти кажи.

В отговор мъжът пъхна палец в джобчето на гърдите си и извади черно кожено калъфче за визитки. Отвори го и със същия палец измъкна една визитка оттам. После я сложи на масата. Беше красиво отпечатана. Плътен матов картон, релефни букви и мастило, което изглеждаше така, сякаш още е влажно от машината. Най-отгоре пишеше: Operational Security Consultants. Консултанти оперативна сигурност.

— OSC — отбеляза Ричър. — Като буквите на номерата.

Англичанинът не каза нищо. Ричър се усмихна.

— Вие сте консултанти по сигурността, а са ви откраднали колата? Това наистина е малко тъпо.

— Проблемът не е в колата — отвърна мъжът.

По-надолу на визитната картичка беше отпечатано име:

„Джон Грегъри“. Под него пишеше: „о.з. Британска армия“. А най-отдолу: „зам. изпълнителен директор“.

— Преди колко време се уволни? — попита Ричър.

— От армията ли? — попита мъжът, който се казваше Грегъри. — Преди седем години.

— В кои части беше?

— В специалните.

— Още си ти личи.

— И на теб — каза Грегъри. — Ти преди колко време се уволни?

— Преди седем години — отвърна Ричър.

— В кои части беше?

— Най-вече във военната полиция.

Грегъри го изгледа с подновен интерес.

— Ченге ли си бил?

— Общо взето.

— С какъв чин?

— Не си спомням — отвърна Ричър. — Все пак съм цивилен от седем години.

— Не се прави на скромен — каза Грегъри. — Сигурно си бил поне полковник.

— Майор — каза Ричър. — Така и не стигнах по-високо.

— Проблеми в кариерата?

— Срещаха се.

— Имаш ли си име?

— Както повечето хора.

— И какво е то?

— Ричър.

— С какво се занимаваш в момента?

— Опитвам се да си изпия кафето на спокойствие.

— Имаш ли нужда от работа?

— Не — отвърна Ричър. — Нямам.

— Аз бях сержант — продължи Грегъри.

Ричър кимна.

— И аз така предположих. Повечето хора от специалните части са сержанти. Пък и ти приличаш на сержант.

— Значи ще дойдеш да говориш с мистър Лейн, нали?

— Казах ти какво видях. Предай му го.

— Мистър Лейн ще предпочете да го чуе лично от теб.

Ричър пак погледна в чашата си.

— Той къде е?

— Наблизо. На десет минути.

— Не знам — каза Ричър. — Сега си пия кафето.

— Вземи си го. Нали е в пластмасова чашка.

— Предпочитам да си живея мирно и тихо.

— Само десет минути.

— Струва ми се, че вдигате прекалено много шум за една открадната кола, дори да е мерцедес-бенц.

— Въпросът не е в колата.

— А какъв е въпросът?

— На живот и смърт — отвърна Грегъри. — Като точно в момента е по-скоро на смърт, отколкото на живот.

Ричър пак провери съдържанието на чашата си. Оставаха му няколко милиметра изстинало кафе, затлачено от пяната на еспресото. Само толкова. Той я остави на масата.

— Добре — каза. — Да тръгваме.

2

Синята немска кола се оказа ново беемве с номера, които започваха с буквите OSC. Грегъри я отключи от пет метра разстояние с дистанционното, Ричър се промуши странично на мястото за пътника, намери лостчето и премести седалката назад, за да направи място за краката си. Грегъри извади малък сребрист телефон и набра един номер.

— Пристигам със свидетел — каза той със строгия си британски акцент. После затвори телефона, запали двигателя и се включи в среднощното движение.

Десетте минути се оказаха двайсет. Грегъри пое на север по Шесто Авеню, стигна чак до 57-а улица и зави по нея на запад. На Осмо Авеню, на Кълъмбъс Съркъл, обърна на север и по „Сентръл Парк Уест“ излезе на 72-ра улица. Там спря пред Дакота Билдинг.

— Хубаво място — отбеляза Ричър.

— Мистър Лейн винаги избира най-доброто — отвърна безизразно Грегъри.

Слязоха от колата и щом стъпиха на тротоара, друг набит мъж в сив костюм изникна от сенките, влезе в беемвето и се отдалечи с него. Грегъри въведе Ричър в сградата и двамата се качиха в асансьора. Фоайето и коридорите бяха също толкова тъмни и импозантни, колкото и фасадата.

— Засичал ли си Йоко Оно? — попита Ричър.

— Не — отвърна Грегъри.

Слязоха на петия етаж и Грегъри го поведе по коридора, който правеше чупка. Щом завиха, пред тях се отвори вратата на един от апартаментите. Служителите от фоайето сигурно се бяха обадили по телефона, за да предупредят за пристигането им. Вратата, която се отвори пред тях, беше от тежко дъбово дърво с цвят на пчелен мед. Светлината, която се изля в коридора от отворената врата, беше със същия цвят. Апартаментът беше с високи тавани. Имаше малко квадратно антре, което водеше към голяма квадратна дневна. Въздухът беше прохладен, стените бяха жълти, светлината идваше от ниско разположени настолни лампи, а удобните столове и канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. Вътре имаше шест души. До един стояха прави и мълчаха. Трима от тях бяха облечени в сиви костюми, подобни на костюма на Грегъри, а другите трима бяха с черни джинси и черни мушамени якета. Ричър незабавно определи, че и шестимата са бивши военни. Точно като Грегъри. Всички притежаваха едно и също излъчване. Самият апартамент пък излъчваше тихото отчаяние на команден бункер, отдалечен на голямо разстояние от място, където точно в момента битката отива по дяволите.

Когато Ричър влезе, и шестимата мъже се обърнаха да го изгледат. Никой не каза нищо. Но петима от тях веднага погледнаха към шестия, та Ричър реши, че именно той трябва да е мистър Лейн. Шефът. Беше с половин поколение по-възрастен от хората си. Носеше сив костюм. Имаше сива ниско подстригана коса. Беше с няколко сантиметра над средния ръст и доста слаб. Лицето му беше бледо и измъчено. Стоеше абсолютно изправен, настръхнал от напрежение, подпрял върховете на разперените си пръсти на масата, на която имаше старомоден телефон и снимка на красива жена в златна рамка.

— Това е свидетелят — обяви Грегъри.

Никой не отговори.

— Видял е шофьора — добави Грегъри.

Мъжът до масата сведе очи към телефона, после отстъпи встрани от него, към Ричър, като го оглеждаше преценяващо. Спря на един метър и протегна ръка.

— Едуард Лейн — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.

Говореше с американски акцент, най-вероятно от някое затънтено кътче, много далеч от центъра на Манхатън. Може би Арканзас, може би провинциалната част на Тенеси, но във всеки случай беше прекарал достатъчно време в армията, за да го заличи. Ричър каза собственото си име и стисна ръката на Лейн. Беше суха. Нито топла, нито студена.

— Разкажете ми какво видяхте — каза Лейн.

— Видях как един мъж се качи в кола — отбеляза Ричър. — И си тръгна с нея.

— Трябват ми подробности — каза Лейн.

— Ричър е бивш военен полицай от американската армия — обади се Грегъри. — Даде ми съвършено описание на мерцедеса.

— Значи ще можете да опишете и шофьора — каза Лейн.

— Видях по-добре колата, отколкото шофьора — отвърна Ричър.

— Къде бяхте?

— В едно кафене. Колата беше малко на североизток от мен, от другата страна на Шесто Авеню. Под ъгъл от около двайсет градуса, на трийсетина метра.

— Защо ви направи впечатление?

— Беше лошо паркирана. Не изглеждаше на мястото си. Предположих, че е спряла пред пожарен кран.

— Точно така — отвърна Лейн. — И после какво?

— После един мъж пресече улицата към нея. Не по пешеходна пътека. Мина между колите, по диагонал. Ъгълът, под който пресичаше, почти съвпадаше с посоката на моя поглед, около двайсет градуса. Така че, общо взето, му видях само гърба.

— И после какво?

— После той пъхна ключа в ключалката, качи се и потегли.

— Очевидно на север, след като е станало на Шесто Авеню. Зави ли нанякъде?

— Не видях.

— Можете ли да го опишете?

— Сини дънки, синя риза, синя бейзболна шапка, бели кецове. Стари, удобни дрехи. Беше среден на ръст и на килограми.

— Възраст?

— Не му видях лицето. Видях най-вече гърба му. Но нямаше младежки движения. Беше поне на трийсет и няколко. Може би на четирийсет.

— Как точно се движеше?

— Уверено. Тръгна право към колата. Не бързаше, но изобщо не се колебаеше. От начина, по който беше обърнал глава към колата, бих предположил, че не е откъснал поглед от нея през цялото време. Тя беше крайната му цел. Мишената. А от начина, по който си държеше ръката, бих предположил, че ключът е бил в нея, хоризонтално. Като миниатюрно копие. Беше концентриран и уверен. И не губеше време. Ето така се движеше.

— Откъде се появи?

— Горе-долу иззад рамото ми. Може би е вървял на север, а после е слязъл от тротоара пред кафенето, за да пресече на североизток между колите.

— Ще го разпознаете ли, ако го видите отново?

— Може би — отвърна Ричър. — Но само по дрехите, походката и стойката. Не мога да кажа нищо с положителност.

— Щом е пресякъл през движението, трябва да е погледнал на юг, за да провери дали не идва кола. Поне веднъж. Значи би трябвало да сте видели дясната половина от лицето му. А когато е седнал зад волана, би трябвало да сте видели лявата.

— Под остър ъгъл — отвърна Ричър. — На лошо осветление.

— Фаровете на колите сигурно са го осветили.

— Беше бял — каза Ричър. — Без брада или мустаци. Не видях нищо друго.

— Бял мъж — рече Лейн. — Трийсет и пет до четирийсет и пет. Това сигурно съкращава кръга на заподозрените с около осемдесет процента от населението на страната, може би дори повече, но все пак не е достатъчно.

— Нямахте ли застраховка? — попита Ричър.

— Не става дума за колата — каза Лейн.

— Беше празна — каза Ричър.

— Не, не беше — отвърна Лейн.

— А какво имаше вътре?

— Благодаря ви, мистър Ричър — каза Лейн. — Оказахте ни голямо съдействие.

Той се обърна и се върна до масата, на която бяха телефонът и снимката. Застана до нея и отново подпря разперените си пръсти на полираното дърво, точно до телефона, все едно можеше да усети приближаващото обаждане още преди електрическият импулс да задейства звъненето.

— Имате нужда от помощ — констатира Ричър. — Нали?

— Защо се интересувате? — попита Лейн.

— По навик — отвърна Ричър. — Инстинктивно. От професионално любопитство.

— Вече имам хора, които да ми помогнат — каза Лейн.

Той посочи със свободната си ръка мъжете, събрани в стаята.

— Тюлени, „Делта Форс“, флотски разузнавачи, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.

— Имате нужда от друг вид помощ. Не се съмнявам, че тези момчета могат да поведат война срещу човека, който е откраднал колата ви. Но първо трябва да го откриете.

Отговор не последва.

— Какво имаше в колата? — попита отново Ричър.

— Разкажи ми за кариерата си — каза Лейн.

— Кариерата ми свърши отдавна. Това е основната й черта.

— С какъв чин се уволни?

— Майор.

— Военен полицай?

— Тринайсет години.

— Детектив?

— Най-вече.

— Добър?

— Достатъчно.

— От Сто и десета специална част?

— Известно време. А ти?

— Рейнджър и „Делта“. Започнах във Виетнам и приключих след Първата война в Залива. Започнах като старши лейтенант, уволних се като полковник.

— Какво имаше в колата?

Лейн се извърна. Остана неподвижен и мълчалив много дълго време. После отново се обърна към Ричър, все едно беше взел решение.

— Трябва да ми дадеш дума за нещо — каза.

— За какво?

— Никакви ченгета. Знам, че първият ти съвет ще бъде да се обърна към ченгетата. Но аз ще откажа и ти трябва да ми дадеш дума, че няма да го направиш зад гърба ми.

Ричър сви рамене.

— Става.

— Кажи го.

— Никакви ченгета.

— Кажи го пак.

— Никакви ченгета — повтори Ричър.

— Имаш ли някакъв етичен проблем относно това?

— Не — отвърна Ричър.

— Нито ФБР, нито никой — продължи Лейн. — Ще се справим сами. Разбра ли? Ако нарушиш думата си, ще ти извадя очите. Ще накарам да те ослепят.

— Много странно се сприятеляваш.

— Не се сприятелявам, а търся помощ.

— Думата ми тежи — каза Ричър.

— Нека чуя, че разбираш какво ще направя, ако я нарушиш.

Ричър се огледа. Попи атмосферата в стаята. Вътре цареше тихо отчаяние и имаше шестима ветерани от специалните части, до един изпълнени с едва прикрита заплашителност, корави като стомана, верни до гроб един на друг и враждебно настроени към външни хора. И шестимата отвърнаха на погледа му.

— Ще накараш да ме ослепят — каза Ричър.

— Не се съмнявай — каза Лейн.

— Какво имаше в колата?

Лейн отмести ръка от телефона. Вдигна снимката в рамка. Хвана я с две ръце, хоризонтално и високо пред гърдите си, така че в Ричър все едно се бяха вторачили едновременно двама души. Над снимката се виждаше бледото, измъчено лице на Лейн. Под него, зад стъклото — една жена с класическа красота, която спираше дъха. Тъмна коса, зелени очи, високи скули, уста като цветна пъпка — беше снимка, направена със страст и умение и проявена от професионалист.

— Жена ми — рече Лейн.

Ричър кимна, но не каза нищо.

— Казва се Кейт — добави Лейн.

Ричър продължи да мълчи.

— Кейт изчезна късно вчера сутринта — продължи Лейн. — Похитителите ми се обадиха следобед. Искаха пари. Те бяха в колата. Ти си видял как един от похитителите на жена ми е прибрал откупа.

Настъпи кратко мълчание. После Лейн продължи:

— Обещаха да я освободят. Но минаха двайсет и четири часа. И оттогава не са се обаждали повече.

3

Едуард Лейн държеше снимката като нещо, което принасяше в жертва, и Ричър пристъпи напред, за да я вземе. Наклони я малко, за да улови светлината. Нямаше съмнение, че Кейт Лейн наистина е много красива. Не можеше да откъсне очи от нея. Беше може би с двайсет години по-млада от съпруга си, значи беше на трийсет и няколко. Достатъчно възрастна, за да е истинска жена, и достатъчно млада, за да е съвършена. Гледаше към нещо, което беше точно зад ръба на снимката. Очите й блестяха от любов. Устата й сякаш беше готова да разцъфне в усмивка. Фотографът беше уловил първия бегъл намек за това, така че изражението й придобиваше динамика. Снимка, която сякаш бе готова да се раздвижи. Ричър не разбираше много от фотография, но беше сигурен, че държи висококачествен продукт. Сигурно само рамката струваше колкото месечната му заплата в армията.

— Моята Мона Лиза — обади се Лейн. — Така гледам на тази снимка.

Ричър му я върна.

— Скоро ли е правена?

Лейн отново подпря снимката на масата до телефона.

— Преди по-малко от година.

— Защо да не намесваме ченгетата?

— Има причини.

— Обикновено вършат добра работа в такива ситуации.

— Никакви ченгета — отсече Лейн.

Никой друг не каза нищо.

— Ти си бил ченге — продължи Лейн. — Можеш да направиш същото, което правят и те.

— Не мога — каза Ричър.

— Бил си военно ченге. Значи при равни други условия можеш да го направиш дори по-добре от тях.

— Другите условия не са равни. Не разполагам с техните ресурси.

— Можеш поне да започнеш.

В стаята беше тихо. Ричър погледна към телефона, а после към снимката.

— Колко пари поискаха? — попита.

— Един милион долара в брой — отвърна Лейн.

— Това ли имаше в колата? Един милион долара?

— В багажника. В кожена чанта.

— Добре — каза Ричър. — Предлагам всички да седнем.

— Не ми се седи.

— Успокой се — каза Ричър. — Ще се обадят. Вероятно съвсем скоро. Мога да ти го гарантирам.

— Как?

— Седни. Да започнем отначало. Разкажи ми какво стана вчера.

И така, Лейн седна на креслото до масата с телефона и започна да разказва за предишния ден. Ричър седна в единия край на канапето. Грегъри седна до него. Останалите петима мъже се разпределиха из стаята, като двама седнаха, двама се подпряха на облегалките на креслата, а един — на стената.

— Кейт излезе в десет сутринта — каза Лейн. — Доколкото разбрах, отиваше в магазина „Блумингдейлс“.

— Доколкото си разбрал?

— Позволявам й известна свобода на действие. Не се налага да ми дава подробен маршрут за деня. Поне не всеки ден.

— Сама ли беше?

— Беше с дъщеря си.

— С дъщеря си?

— Има осемгодишна дъщеря от първия брак. Казва се Джейд.

— И тя живее с вас двамата?

Лейн кимна.

— Къде е сега Джейд?

— Тя също е изчезнала — отвърна Лейн. — Очевидно.

— Значи става дума за двойно отвличане? — попита Ричър.

Лейн отново кимна.

— Дори тройно, така да се каже. Шофьорът им също не се е върнал.

— Защо не каза по-рано?

— Има ли значение? Един човек или трима?

— Кой беше шофьорът?

— Казва се Тейлър. Англичанин, от специалните части. Добро момче. От нашите.

— Какво стана с колата?

— Няма я.

— Кейт често ли ходи в „Блумингдейлс“?

Лейн поклати глава.

— По-скоро рядко. Не може да се предвиди. Не правим нищо толкова редовно, че да може да се предвиди. Сменям шофьорите й, маршрутите, понякога дори се махаме от града.

— Защо? Имате много врагове?

— Аз имам достатъчно. Моята професия привлича враговете.

— Ще се наложи да ми обясниш каква е тази професия. И кои са враговете ти.

— Защо си толкова сигурен, че ще се обадят?

— Ще стигнем и дотам — отвърна Ричър. — Разкажи ми за първото обаждане. Дума по дума.

— Обадиха се в четири следобед. Мина горе-долу така, както се прави винаги в подобни случаи. Нали се сещаш, „отвлякохме жена ти“, „отвлякохме дъщеря ти“ и прочие.

— Какъв беше гласът?

— Модифициран. С електронно устройство. Беше с много метален тембър, като робот от филмите. Силен и дълбок, но това не означава нищо. С такива устройства могат да се променят и тембърът, и силата.

— Ти какво им каза?

— Попитах ги какво искат. Те казаха един милион долара. Накарах ги да ми дадат да говоря с Кейт. Тя се обади след малко.

Лейн затвори очи, преди да продължи:

— И тя каза… Каза: „Помогни ми, помогни ми.“ Той отвори очи.

— После човекът с променения глас пак взе слушалката и аз се съгласих да му дам парите. Нито за миг не се поколебах. Той каза, че ще се обади след един час, за да ми даде инструкции.

— И обади ли се?

Лейн кимна.

— В пет часа. Нареди ми да изчакам шест часа, после да сложа парите в багажника на мерцедеса, който си видял, да накарам да го откарат в центъра на Манхатън и точно в единайсет и четирийсет да го паркират на онова място. Шофьорът трябваше да го заключи, да се отдалечи от колата и да пусне ключовете в пощенската кутия на входа на една определена сграда на югозападния ъгъл на Спринг Стрийт и Уест Бродуей. После трябваше да се отдалечи от сградата и да продължи на юг по Уест Бродуей. Някой щял да върви след него, да влезе в сградата и да прибере ключовете. Казаха, че ако моят шофьор спре, обърне се или дори само погледне назад, Кейт ще умре. Същото щяло да стане и ако в колата има монтирано проследяващо устройство.

— Това ли ти каза, дума по дума?

Лейн кимна.

— Нищо друго?

Лейн поклати глава.

— Кой закара колата? — попита Ричър.

— Грегъри — отвърна Лейн.

— Изпълних инструкциите — обади се Грегъри. — До най-малката подробност. Не можех да рискувам с каквото и да било.

— Колко беше разстоянието, което измина пеш? — попита го Ричър.

— Шест пресечки.

— Каква беше сградата, на която беше пощенската кутия?

— Изоставена — отвърна Грегъри. — Или в очакване на ремонт. Или едното, или другото. Във всеки случай беше празна. Тази вечер пак минах оттам, преди да дойда в кафенето. Нямаше следи от човешко присъствие.

— Беше ли добър този Тейлър? Познаваш ли го от Великобритания?

Грегъри кимна.

— Английските специални части са като едно голямо семейство. А Тейлър наистина беше много добър.

— Ясно — каза Ричър.

— Какво е ясно? — попита Лейн.

— Има някои очевидни заключения, които можем да направим веднага — заяви Ричър.

4

— Първото заключение, което можем да направим веднага, е, че Тейлър е мъртъв — започна Ричър. — Похитителите очевидно те познават до известна степен, така че трябва да предположим, че знаят кой е Тейлър. Следователно не може да са го оставили жив. Няма причина. Той е твърде опасен.

— Защо смяташ, че ме познават? — попита Лейн.

— Поискали са определена кола — обясни Ричър. — И са подозирали, че имаш един милион долара в брой подръка. Поискали са парите след края на работното време на банките и са ти казали да ги предадеш преди началото на работното време на следващия ден. Не всички могат да се съгласят с такива условия. Обикновено дори много богатите имат нужда от малко време, за да съберат един милион долара в брой. Вземат бързи заеми, прехвърлят пари по банков път, използват ценни книжа за част от сумата и други подобни. Но тези хора явно са знаели, че можеш веднага да извадиш парите.

— Откъде ме познават?

— Ти ми кажи.

Настъпи кратко мълчание.

— Освен това са трима — продължи Ричър. — Един пази Кейт и Джейд, където и да се намират в момента. Един е проследил Грегъри, докато е вървял на юг по Уест Бродуей, и е поддържал връзка по мобилен телефон с трети човек, който е чакал да му съобщи да излезе и да прибере ключовете веднага щом Грегъри се отдалечи на безопасно разстояние.

Никой не каза нищо.

— Освен това базата им е на поне триста и двайсет километра на север — продължи Ричър. — Да предположим, че първоначалните действия са изпълнени около единайсет вчера сутринта. А те са се обадили едва след пет часа. Защото са карали. После, в пет часа следобед, са дали инструкции откупът да бъде предаден след повече от шест часа. Шестте часа са им били необходими, защото двама от тях е трябвало да изминат целия път обратно. Пет-шест часа са поне триста и двайсет километра, може би дори четиристотин или повече.

— Защо да са на север? — попита Лейн. — Може да са навсякъде.

— Не са на юг или на запад — отвърна Ричър. — Ако беше така, щяха да поискат колата с парите да бъде оставена южно от Канал Стрийт, така че да тръгнат направо към тунела „Холанд“. Не са и на изток, на Лонг Айланд, защото в такъв случай щяха да поискат да я паркирате по-близо до тунела „Мидтаун“. Не, те са искали колата в северната част на Шесто Авеню. Това подсказва, че са планирали да излязат на моста „Джордж Уошингтън“, или на „Хенри Хъдсън“ и „Соу Мил“, или на „Трайбъро“ и „Мейджър Дийган“. Вероятно са излезли от града. Може би са в Катскилс. В някоя ферма. Във всеки случай някъде, където има голям гараж или хамбар.

— Защо?

— Защото току-що са наследили твоя мерцедес-бенц. При това веднага след като са отвлекли колата, с която Тейлър е карал вчера до „Блумингдейлс“. Трябва им подходящо място, където да ги скрият.

— Тейлър караше ягуар.

— Ето. Скривалището им вече прилича на бутик за скъпи автомобили.

— А защо си толкова сигурен, че ще се обадят пак?

— Защото познавам човешката природа. Точно в момента те са бесни. Ритат се отзад. Познават те, но може би не са те познавали толкова добре. Поели са риска да поискат един милион долара в брой, а ти просто си им изпратил парите, без да се колебаеш. Не е трябвало да го правиш. Трябвало е да се опиташ да забавиш предаването на сумата. Защото точно в момента те си казват: „По дяволите, трябваше да поискаме повече. Трябваше да видим докъде можем да стигнем.“ Значи пак ще се обадят и ще ти поискат още. За да проверят точно с колко пари в брой разполагаш. Ще искат да източат всичко възможно.

— Тогава какво чакат?

— В стратегията им е настъпила съществена промяна — обясни Ричър. — И сега спорят. Спорили са цял ден. Това също е в човешката природа. Когато се съберат трима души, те винаги започват да спорят — какви са плюсовете, какви са минусите, дали да се придържат към плана, или да импровизират, дали да играят на сигурно, или да рискуват.

Настъпи кратко мълчание.

— Ти всъщност колко пари в брой имаш? — попита Ричър.

— Няма да ти кажа — отвърна Лейн.

— Пет милиона — каза Ричър. — Толкова ще ти поискат следващия път. Телефонът ще звънне и те ще ти поискат още пет милиона долара.

Седем чифта очи се обърнаха към телефона. Той не звънна.

— В трета кола — допълни Ричър. — Този хамбар сигурно е много голям.

— В опасност ли е Кейт? — попита Лейн.

— Точно в момента е в пълна безопасност — увери го Ричър. — Тя е като печеливш билет от лотарията. Добре си направил първия път, когато си поискал да я чуеш. Това определя добър модел. Ще трябва да се придържат към него. Проблемите ще започнат след последното плащане. Това е най-трудната част от всяко отвличане. Лесно е да им дадеш парите. Трудно е да си прибереш човека.

Телефонът продължаваше да мълчи.

— Значи да отлагам? — попита Лейн.

— Най-добре — отвърна Ричър. — Давай парите на части. Но не спирай. Така ще спечелиш малко време.

Телефонът продължаваше да мълчи. В стаята не се чуваше нищо друго, освен съскането на климатика и тихото дишане на събраните мъже. Ричър се огледа. Всички чакаха търпеливо. Войниците от специалните части умееха да чакат. Въпреки че участваха в толкова много впечатляващи акции, те всъщност прекарваха много повече време в чакане, в готовност и будност. Освен това в девет от десет случая им казваха, че тревогата е фалшива и планираната акция се отменя.

Телефонът продължаваше да мълчи.

— Добри предположения — каза Лейн по-скоро на себе си. — Трима мъже, далеч оттук. На север. В някоя ферма.

Но всъщност Ричър изобщо не беше познал. Само на седем километра оттам, в електрическия мрак на града, на самия остров Манхатън, един-единствен мъж отвори вратата на една малка, задушна стая. После отстъпи крачка назад. Кейт Лейн и дъщеря й Джейд минаха пред него, без да го погледнат. Влязоха в стаята и видяха две легла. Леглата бяха тесни и изглеждаха твърди. В стаята беше влажно и задушно. Прозорецът беше закрит от черна завеса. Завесата беше залепена със скоч за стената около прозореца — отгоре, отдолу и от двете страни.

Мъжът затвори вратата и се отдалечи.

5

Телефонът звънна точно в един през нощта. Лейн грабна слушалката.

— Да?

Ричър чу слаб глас от другата страна на линията, изкривен двойно от електронното устройство и лошата връзка.

— Какво? — попита Лейн и се заслуша в отговора.

После каза:

— Дайте ми първо да чуя Кейт.

Настъпи нова пауза, после от слушалката се чу друг глас. Беше женски, задъхан, изплашен и променен от лошото качество на връзката. Каза само една дума, може би името на Лейн, после избухна в писък. Писъкът рязко замлъкна, Лейн стисна очи, а електронно модифицираният глас отново се обади в слушалката и излая шест кратки срички.

— Добре, добре, добре — каза Лейн и Ричър чу как линията прекъсна.

Лейн остана седнал, без да каже нищо, със стиснати очи. Дишаше бързо, на пресекулки. После отвори очи и изгледа всички в стаята, преди да спре поглед на Ричър.

— Пет милиона долара — каза той. — Ти излезе прав. Откъде знаеше?

— Беше очевидната следваща стъпка — обясни Ричър. — Един, пет, десет, двайсет. Такова е човешкото мислене.

— Ти си ясновидец. Виждаш в бъдещето. Назначавам те на заплата. Двайсет и пет хиляди годишно, както останалите момчета.

— Това няма да продължи цял месец — каза Ричър. — Не е възможно. Ще свърши за няколко дни.

— Съгласих се със сумата — съобщи Лейн. — Нямаше как да протакам. Те я измъчваха.

Ричър само кимна.

— По-късно ли ще получим инструкции? — обади се Грегъри.

— След един час — отвърна Лейн.

В стаята отново настъпи тишина. Още една порция чакане. Мъжете погледнаха часовниците си и едва забележимо се отпуснаха. Лейн остави замлъкналата слушалка върху телефона и се загледа в нищото. Но Ричър се наведе напред и го потупа по коляното.

— Трябва да поговорим — каза му тихо той.

— За какво?

— За цялостната обстановка. Трябва да се опитаме да разберем кои са тези хора.

— Добре — отвърна вяло Лейн. — Да отидем в кабинета.

Той бавно се изправи и изведе Ричър от дневната, през кухнята, към едно помещение в дъното. Беше стая за домашна помощница — малка, квадратна и обикновена, — която беше превърната в кабинет. Имаше бюро, компютър, факс, телефони, шкафове и етажерки за документи.

— Разкажи ми за фирмата си — предложи Ричър.

Лейн седна зад бюрото и завъртя стола си към стаята.

— Няма кой знае какво за разказване — отвърна той. — Просто бивши военни, които си намират друга работа.

— Каква работа?

— От каквото имат нужда хората. Най-вече охрана. Корпоративна сигурност. Такива неща.

На бюрото имаше две снимки в рамки. Едната беше по-малко копие на зашеметяващата снимка на Кейт, която Ричър беше видял в дневната. Бе поставена в подобна златна рамка. На втората снимка се виждаше друга жена, горе-долу на същата възраст, руса за разлика от Кейт и със сини очи вместо зелени. Но беше също толкова красива и беше снимана също толкова професионално.

— Значи охрана? — повтори Ричър.

— Предимно.

— Не съм убеден. Бодигардовете не изкарват по двайсет и пет хиляди на месец. Бодигардовете са едри тъпи буци, които не изкарват и една десета от това. Ако разполагаше с хора, обучени за охрана на застрашени лица, щеше да изпратиш някой от тях да отиде с Кейт и Джейд вчера сутринта. Тейлър щеше да кара, а може би Грегъри щеше да седи на мястото до него. Но ти не си изпратил бодигардове, което подсказва, че може би не се занимаваш точно с охрана.

— Бизнесът ми е конфиденциален — отвърна Лейн.

— Вече не. Не и ако искаш да си върнеш жената и дъщерята.

Лейн не отговори.

— Ягуар, мерцедес и беемве — каза Ричър. — Освен това съм сигурен, че има и още. Плюс собствен апартамент в Дакота Билдинг. Плюс много пари в брой, на разположение. И половин дузина служители на заплата от двайсет и пет хиляди на месец. Събира се доста голяма сума.

— Всичко е законно.

— Само дето не искаш да намесваш ченгетата.

Лейн неволно хвърли поглед към снимката на русата жена.

— Няма връзка с бизнеса — каза той. — Не това е причината да не искам да ги намесвам.

Ричър проследи погледа му.

— Коя е тя?

— Беше — поправи го Лейн.

— Коя беше?

— Ан — отвърна Лейн. — Беше първата ми съпруга.

— И?

Настъпи дълго мълчание. После Лейн каза:

— Вече съм минавал веднъж през всичко това. Преди пет години. Ан ми беше отнета. По абсолютно същия начин. Но тогава реших да спазя процедурата. Позвъних на ченгетата, въпреки че човекът, който ми се обади по телефона, изрично ме беше предупредил да не го правя. Ченгетата на свой ред се обадиха на ФБР.

— И какво стана?

— ФБР се издъниха в нещо — отвърна Лейн. — Сигурно са ги забелязали, когато са прибирали откупа. Ан загина. Откриха тялото едва месец по-късно, в Ню Джързи.

Ричър не каза нищо.

— Ето затова този път не искам да намесвам ченгетата — завърши Лейн.

6

Ричър и Лейн дълго седяха безмълвно. Накрая Ричър каза:

— Минаха петдесет и пет минути. Приготви се за следващото обаждане.

— Не носиш часовник — отбеляза пак Лейн.

— Винаги знам колко е часът.

Двамата се върнаха в дневната. Лейн отново застана до телефона, като се подпря на масата с разперени пръсти. Ричър предположи, че предпочита да приеме обаждането сред хората си. Може би имаше нужда от присъствието им. Може би му даваха увереност.

Телефонът звънна точно навреме — в два през нощта. Лейн вдигна слушалката и се заслуша. Ричър чу скърцането на механичния глас от телефона.

— Дайте ми Кейт — каза Лейн, но явно молбата му беше отказана, защото той добави: — Моля ви, не я наранявайте.

Заслуша се още малко и каза:

— Добре.

После затвори.

— Пет часа, смятано от този момент — обяви той. — В седем сутринта. На същото място, по същия начин. Синьото беемве. Само един човек.

— Аз ще се заема — каза Грегъри.

Останалите мъже в стаята се раздвижиха недоволно.

— Всички трябва да отидем — каза единият.

Беше дребен чернокож американец, който щеше да прилича на счетоводител, ако не бяха очите му — безизразни като на акула-чук.

— Десет минути след срещата вече ще знаем къде се намира тя. Гарантирам.

— Само един човек — повтори Лейн. — Такива са инструкциите.

— Това е Ню Йорк — възрази човекът с очи на акула. — Навсякъде по всяко време има хора. Надали очакват улицата да е пуста.

— Очевидно ни познават — каза Лейн. — Ще те разпознаят по лице.

— Може да отида аз — предложи Ричър. — Мен не ме познават.

— Ти дойде с Грегъри. Може би наблюдават сградата.

— Не е невъзможно — отвърна Ричър. — Но не е вероятно.

Лейн не каза нищо.

— Ти решаваш — добави Ричър.

— Ще си помисля — каза Лейн.

— Мисли бързо. Колкото по-рано тръгна, толкова по-добре.

— Ще реша след един час — отвърна Лейн.

После се отдръпна от телефона и тръгна към кабинета.

Отива да брои парите, помисли си Ричър. Зачуди се как изглеждат пет милиона долара в брой. Сигурно така, както и един милион, предположи. Но от стотачки вместо двайсетачки.

— Колко пари има? — попита той.

— Много — отвърна Грегъри.

— За два дни изгуби шест милиона долара.

Мъжът с очи на акула се усмихна.

— Ще си ги приберем — каза той. — Можеш да разчиташ на това. Веднага щом върнем Кейт в безопасност, идва наш ред да действаме. И тогава ще видим кой колко струва. Този път са сбъркали адреса и ще им дадем да се разберат. И са направили грешката да очистят Тейлър. А той беше един от нас. Ще съжаляват, че са се родили.

Ричър се взря в празните му очи и повярва на всяка негова дума. Мъжът рязко протегна ръка към него. Движението беше едновременно грубо и предпазливо.

— Картър Грум — представи се той. — Радвам се да се запознаем. Тоест радвам се толкова, колкото ми е възможно при тези обстоятелства.

Останалите четирима мъже също се представиха с тиха канонада от имена и ръкостискания. До един бяха учтиви, но нищо повече. До един бяха изпълнени с недоверие към непознатия. Ричър се опита да свърже имената с лицата. Вече познаваше Грегъри. Човекът с големия белег над окото се казваше Адисън. Най-ниският от групата беше латиноамериканец, който се казваше Перес. Най-високият се казваше Ковалски. Имаше и един чернокож на име Бърк.

— Лейн ме осведоми, че се занимавате с персонална и корпоративна охрана — каза Ричър.

Изведнъж настъпи мълчание. Никой не реагира.

— Не се притеснявайте — продължи той. — И без това не му повярвах. Предполагам, че всички сте били оперативни служители от специални части. Бойци. Така че мистър Лейн се занимава с нещо съвсем друго.

— Например? — попита Грегъри.

— Според мен праща на повикване наемни войници — отвърна Ричър.

Човекът на име Грум поклати глава.

— Не се изразяваш правилно, приятел.

— А как трябва да се изразя?

— Ние сме частна военна корпорация — обясни Грум. — Имаш ли проблем с това?

— Всъщност нямам мнение по въпроса.

— Е, по-добре да си заформиш мнение, и то добро. Всичко е законно. Работим за Пентагона, както винаги сме работили и както ти самият си работил едно време.

— Приватизация на отделни функции — добави Бърк. — В Пентагона много си падат по това. По-ефикасно е. Времето на централизираната администрация свърши.

— С колко човека работите? — попита Ричър. — Само с тези тук?

Грум отново поклати глава.

— Ние сме елитната група. Все едно сме офицери. Но имаме голяма база данни с редови войници. В Ирак отидохме със сто човека.

— Там ли сте били? В Ирак?

— И в Колумбия, в Панама, в Афганистан. Ходим там, където чичо Сам има нужда от нас.

— А ходите ли някъде, където няма нужда от вас?

Никой не отговори.

— Според мен Пентагонът плаща с чекове — продължи Ричър. — Но тук май има и ужасно много пари в брой.

Отново никой не отговори.

— Африка? — предположи той.

Мълчание.

— Няма значение — каза Ричър. — Не е моя работа къде сте ходили. Искам само да разбера къде е ходила мисис Лейн. През последните няколко седмици.

— Какво значение има? — попита Ковалски.

— Наблюдавали са я — обясни Ричър. — Не смятате ли? Не вярвам лошите да са стояли всеки ден в „Блумингдейлс“ и да са се надявали, че ще се появи рано или късно.

— Мисис Лейн беше в Хамптънс — отвърна Грегъри. — С Джейд, почти цялото лято. Върнаха се едва преди три дни.

— Кой ги върна?

— Тейлър.

— И те живееха тук?

— Точно така.

— Случило ли се е нещо в Хамптънс?

— Какво например?

— Нещо необичайно — поясни Ричър. — Нещо, което не се е случвало преди.

— Май не — отвърна Грум.

— Някаква жена идва един ден — обади се Грегъри.

— Каква жена?

— Обикновена жена. Доста тежка.

— Тежка?

— Дебела. На около четирийсет години. С дълга коса, сресана на път. Двете с мисис Лейн излязоха на разходка на плажа. После жената си тръгна. Реших, че се познават и е дошла на гости.

— Друг път виждали ли сте я?

Грегъри поклати глава.

— Може би е стара приятелка. Отпреди.

— С какво се занимаваха мисис Лейн и Джейд, след като се върнаха в града?

— Според мен все още с нищо — отвърна Грегъри.

— Не, тя излиза веднъж — поправи го Грум. — Имам предвид, мисис Лейн, а не Джейд. Излезе сама по магазините. Аз я закарах.

— Къде? — попита Ричър.

— В „Стейпълс“.

— Магазинът за канцеларски материали?

Ричър беше виждал магазини от тази верига навсякъде. Бяха големи супермаркети с червено и бяло обзавеждане, натъпкани с всякакви неща, от които той нямаше нужда.

— И какво си купи?

— Нищо — отвърна Грум. — Чаках двайсет минути пред входа, но тя не носеше нищо, когато излезе.

— Може би е поръчала да й доставят нещо вкъщи — предположи Грегъри.

— Можеше да го поръча по интернет. Нямаше нужда да се влачим с колата.

— Вероятно просто е разглеждала — каза Грегъри.

— Странно място за разглеждане — каза Ричър. — Кой разглежда канцеларски материали?

— Децата скоро започват училище — отвърна Грум. — Може би Джейд има нужда от някакви неща.

— В такъв случай и тя щеше да дойде с вас — каза Ричър. — Не мислиш ли? И щяха да й купят нещо.

— Да не би да е върнала нещо? — предположи Грегъри. — Като рекламация?

— Носеше дамска чанта — отвърна Грум. — Не е изключено.

Той вдигна очи над рамото на Ричър. Едуард Лейн се върна в помещението. Мъкнеше голяма кожена чанта, която очевидно тежеше доста. Ето как изглеждат пет милиона долара, помисли си Ричър. Лейн пусна чантата на пода до вратата към фоайето. Тя тупна тежко на паркета и се свлече като труп на малко дебело животно.

— Трябва ми снимка на Джейд — каза Ричър.

— Защо? — попита Лейн.

— Нали искаш да се правя на ченге? Ченгетата винаги искат първо да видят снимките.

— В спалнята — каза Лейн.

Ричър го последва до спалнята. Тази стая също беше квадратна и с висок таван, боядисана в сиво-бяло, спокойна като манастирска килия и тиха като гробница. Имаше двойно легло от черешово дърво с колони в четирите ъгъла. От двете му страни имаше масички в същия стил. Както и подобен шкаф, в който сигурно беше имало телевизор. И бюро, отново в същия стил. На бюрото имаше снимка в рамка. Беше 13 на 18 сантиметра, поставена хоризонтално, а не вертикално — фотографският термин за това беше „пейзажен“, а не „портретен“ план. Но си беше портрет. Портрет на двама души. Вдясно се виждаше Кейт Лейн. Беше същият кадър като в дневната. Същата поза, същият поглед, същият намек за усмивка. Но снимката в дневната беше изрязана, за да не се вижда към какво гледа Кейт с такава любов — а именно към дъщеря си Джейд. Джейд беше в лявата половина на снимката в спалнята. Беше застанала в същата поза като майка си, сякаш беше нейно огледално отражение. Гледаха се с любов в очите, с почти готови усмивки на лицата, все едно само те двете знаеха някаква забавна тайна. На снимката Джейд изглеждаше на около седем години. Имаше дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна. Зелени очи и бяла като порцелан кожа. Беше красиво дете. Снимката също беше красива.

— Може ли? — попита Ричър.

Лейн кимна, без да отговори. Ричър взе снимката и я разгледа по-отблизо. Фотографът беше уловил напълно привързаността между майката и дъщерята. Освен че си приличаха физически, израженията им не оставяха място за съмнение, че са близки. Никакво съмнение. Бяха майка и дъщеря. Но бяха и приятелки. Изглеждаха така, сякаш си споделят всичко. Страхотна снимка.

— Кой я е правил? — попита Ричър.

— Намерих един фотограф в центъра — отвърна Лейн. — Доста известен. И много скъп.

Ричър кимна. Който и да беше, си струваше парите. Въпреки че тази снимка беше по-лошо проявена от онази в дневната. Цветовете бяха малко по-крещящи, а лицата изглеждаха някак пластмасови. Може би беше принтирана на машина. Може би Лейн беше решил да си спести допълнителния разход за ръчно проявяване на негатива, когато в кадър беше и доведената му дъщеря.

— Много е хубава — каза Ричър.

После върна снимката на бюрото. В стаята цареше абсолютна тишина. Ричър беше чел някъде, че Дакота Билдинг е най-добре шумоизолираната сграда в Ню Йорк. Беше построена по същото време, когато бяха оформяли Сентръл Парк. Строителите бяха натъпкали по метър и петдесет глина от изкопите в парка между подовете и таваните на сградата. Стените също бяха дебели. Заради цялата тази земна маса сградата изглеждаше така, все едно е изсечена от скала. Сигурно си е струвало, помисли си Ричър. Особено по времето, когато Джон Ленън е живял тук.

— Добре — каза Лейн. — Стига ли толкова?

— Имаш ли нещо против да проверя бюрото?

— Защо?

— Нали е на Кейт?

— Да.

— Ами това биха направили ченгетата.

Лейн сви рамене и Ричър започна от най-долните чекмеджета. В лявото имаше кутии с хартия за писане и визитни картички, на които пишеше само „Кейт Лейн“. В дясното имаше папки, чието съдържание се отнасяше изключително до образованието на Джейд. Беше записана в частно училище на девет пресечки от апартамента. Беше скъпо училище, ако се съдеше по сметките и изпратените чекове.

Всички чекове бяха от личната сметка на Кейт Лейн. В по-горните чекмеджета имаше писалки и моливи, пликове, марки, етикети с обратен адрес и чекова книжка. Касови бележки от използване на кредитна карта. Нищо важно. Нищо ново. Нищо от „Стейпълс“ например.

В средното чекмедже горе имаше само два американски паспорта — единият на Кейт, а другият на Джейд.

— Кой е бащата на Джейд? — попита Ричър.

— Има ли значение?

— Може би да. Ако става въпрос за обикновено отвличане, определено трябва да проверим тази възможност. Най-често именно разведените родители отвличат децата си.

— Но това е отвличане с цел откуп. А и говорят само за Кейт. Джейд просто е била там случайно.

— Отвличанията могат да се замаскират. А баща й ще трябва да я облича и да я храни. Да я запише на училище. Може би ще има нужда от пари.

— Той е починал — отвърна Лейн. — От рак на стомаха, когато Джейд е била на три години.

— Какъв е бил?

— Държал е бижутерски магазин. Кейт го управляваше една година след смъртта му. Не много успешно. Все пак преди това е работила като фотомодел. Но там се запознахме. В магазина. Аз си купувах часовник.

— Други роднини? Баби, дядовци, чичовци или лели, които могат да предявят претенции към нея?

— Не познавам никакви роднини. Значи не са се срещали с Джейд през последните няколко години. Едва ли имат претенции.

Ричър затвори средното чекмедже. Постави снимката точно на мястото й, после се обърна.

— Гардеробът?

Лейн посочи към една от двете тесни бели врати на отсрещната стена. Зад нея имаше гардеробна — голямо помещение за апартамент в Ню Йорк, но малко за всякъде другаде. Осветлението се включваше с верижка, която висеше от тавана. Ричър видя редици от женски дрехи и обувки. Във въздуха се носеше приятно ухание. На пода беше оставено прилежно сгънато сако. Приготвено за химическо чистене, помисли си той и го вдигна. Вътре имаше етикет на „Блумингдейлс“. Провери джобовете. Бяха празни.

— С какво беше облечена, когато излезе? — попита Ричър.

— Не знам със сигурност — отвърна Лейн.

— Кой ще знае?

— Всички излязохме преди нея — обясни той. — Не мисля, че тук беше останал някой. Освен Тейлър.

Ричър затвори вратата на гардеробната и пристъпи към шкафа. Горе имаше двойна врата, долу чекмеджета. Едно от чекмеджетата бе пълно с бижута. Друго — с всевъзможни боклуци от рода на хартиени пликчета с резервни копчета от нови дрехи и дребни монети. В трето имаше дантелено дамско бельо. Сутиени и бикини — само бели и черни.

— Може ли да видя стаята на Джейд? — попита Ричър.

Лейн го заведе дотам по един къс вътрешен коридор.

Стаята на Джейд беше в пастелни цветове, пълна с плюшени мечета, кукли и играчки. Имаше ниско легло. Пижама, сгъната на възглавницата. Нощна лампа, която все още светеше. Детско бюро, покрито с рисунки, направени с пастели върху амбалажна хартия. Детски стол, прилежно прибран до бюрото.

И нищо, което да направи впечатление на едно военно ченге.

— Приключвам — каза Ричър. — Много съжалявам, че се натрапих.

Върнаха се в дневната. Чанта все още беше на пода до вратата към фоайето. Грегъри и останалите петима войници също бяха по местата си, притихнали и замислени.

— Време е да вземем решение — обяви Лейн. — Да предположим ли, че са забелязали Ричър, когато е влизал в сградата тази вечер? Или не?

— Не видях никого — отвърна Грегъри. — Според мен е малко вероятно. За денонощно наблюдение трябват много хора. Така че едва ли.

— Съгласен съм — каза Лейн. — Според мен Ричър все още е непознат за тях. Ето защо именно той трябва да бъде на улицата в седем часа. Нека и ние се опитаме да ги наблюдаваме малко.

Никой не възрази. Ричър кимна.

— Ще наблюдавам сградата на Спринт Стрийт — каза той. — Така ще видя поне един от тях. Може би двама.

— Не се показвай — предупреди го Лейн. — Нали разбираш защо се тревожа?

— Напълно — отвърна Ричър. — Няма да ме видят.

— Само наблюдение. Без абсолютно никаква намеса.

— Не се тревожи.

— Те ще са там по-рано — каза Лейн. — Затова ти трябва да отидеш още по-рано от тях.

— Не се тревожи — повтори Ричър. — Тръгвам веднага.

— Не трябва ли да ти кажем коя сграда ще наблюдаваш?

— Няма нужда — отвърна Ричър. — Ще видя къде ще остави ключовете Грегъри.

Той напусна апартамента и взе с асансьора. Кимна на портиера, излезе на улицата и тръгна към спирката на метрото на ъгъла на Бродуей и 72-ра улица.

Жената, която наблюдаваше сградата, го видя. Беше го видяла да идва с Грегъри, а сега го видя да излиза сам. Тя погледна часовника си, за да засече часа. Завъртя глава, за да го проследи, докато вървеше на запад. После той се скри от поглед и тя отново потъна дълбоко в сенките.

7

Първа пристигна една мотриса от линия 9. Ричър се качи с картата, която си беше купил предишния ден, и се вози десет спирки в южна посока до станцията на Хаустън Стрийт. Там излезе на улицата и продължи на юг по „Варик“. Минаваше три сутринта и беше много тихо. Ричър знаеше от опит, че градът, който никога не спи, все пак понякога заспива — за час-два, в делнични дни. Понякога имаше кратка пауза, когато нощните птици вече се бяха прибрали по домовете си, а ранобудниците все още не бяха станали. Тогава градът замлъкваше, за да си поеме дъх, а по улиците се възцаряваше лъскав мрак. Това беше любимото време на Ричър. Обичаше да си представя спящите хора, натъпкани в сградите на височина двайсет, трийсет, четирийсет етажа, които понякога почти опираха главите си в главите на напълно непознати хора от другата страна на тънките стени на апартаментите. Те спяха дълбоко и не подозираха за съществуването на високия мълчалив мъж, който крачеше в сенките далеч под тях.

Той зави наляво по Чарлтън Стрийт, прекоси Шесто Авеню и Чарлтън Стрийт се превърна в Принс Стрийт. След три пресечки излезе на Уест Бродуей, в центъра на Сохо, една пресечка северно от Спринг Стрийт. Беше подранил с три часа и четирийсет минути. Пое на запад с небрежната походка на човек, който знае къде отива, но не бърза да стигне там. Уест Бродуей беше по-широка от улиците, които я пресичаха, така че той успя да огледа добре югозападния ъгъл на Спринг Стрийт, докато минаваше покрай нея. На ъгъла имаше тясна сграда с железни решетки на прозорците и врата в убито червено. Към нея водеха три стъпала. Фасадата на сградата беше издраскана с графити на нивото на улицата, а високо горе се виждаше сложната плетеница на аварийното стълбище. Прозорците на по-високите етажи бяха мръсни и покрити отвътре с тъмна материя. На приземния етаж имаше един-единствен прозорец, облепен с избелели разрешителни за строеж. На вратата имаше процеп за пощенската кутия — тесен правоъгълник с капаче. Беше направен от мед и сигурно едно време беше блестял, но сега беше потъмнял от корозията.

Тази е, помисли си Ричър. Не може да е друга.

След една пресечка той зави на изток по „Брум“ и се върна по Грийн Стрийт, покрай редица от бутици с капаци на прозорците, в които се продаваха пуловери, по-скъпи от самолетен билет за първа класа, и мебели, по-скъпи от семейни автомобили. Ричър зави за пореден път на запад по „Принс“ и завърши обиколката. Пак тръгна на юг по Уест Бродуей и намери един вход на източния тротоар. Пред него имаше малка покрита веранда, висока около половин метър. Той разчисти боклуците с крак и легна по гръб, отпуснал глава на скръстените си ръце, като заспал пияница, но полуотворените му очи се впиха в червената врата на двайсет метра оттам.

Кейт Лейн беше инструктирана да не помръдва и да не издава абсолютно никакви звуци, но тя реши да рискува. Очевидно не можеше да заспи. Нито пък Джейд. Как да заспи човек в тяхното положение? Така че Кейт тихо се измъкна от леглото, хвана го в единия край и го премести на няколко сантиметра встрани.

— Мамо, недей — прошепна Джейд. — Вдигаш шум.

Кейт не отговори. Пропълзя до другия край на леглото и също го премести с няколко сантиметра. С още три предпазливи маневри в двата края успя да го доближи до леглото на Джейд. После отново се пъхна под завивките и прегърна дъщеря си. Силно. Щом трябваше да будуват, поне можеха да го правят заедно.

Стрелките на часовника в главата на Ричър бавно пълзяха към шест часа. Дълбоко долу, в каньоните от тухли и желязо на Сохо, все още беше тъмно, но небето вече просветляваше. Нощта беше топла. Ричър се чувстваше комфортно. Беше прекарвал нощта и на по-лоши места. Много пъти. Понякога и за по-дълго време. Засега не беше забелязал раздвижване при червената врата. Но ранобудните хора вече бяха станали и се движеха около него. По улиците минаваха коли и камиони. И по двата тротоара вървяха хора. Но никой не го поглеждаше. Той беше просто един човек, легнал във входа.

Ричър се завъртя по гръб и се огледа. Вратата, която беше затиснал с тялото си, беше от сиво желязо. Нямаше външна дръжка. Може би беше авариен изход, може би товарна рампа. Ако имаше късмет, никой нямаше да го безпокои чак до седем сутринта. Той се завъртя настрани и отново се загледа на югозапад. Протегна се, все едно се беше схванал, и хвърли поглед и на север. Предположи, че който и да идваше, скоро щеше да застане на позиция. Очевидно не бяха глупаци. Щяха внимателно да планират изчакването. Щяха да проверят покривите, прозорците и паркираните коли за скрити ченгета. Може би щяха да огледат и входовете на сградите. Но никой никога не беше бъркал Ричър с ченге. На ченгетата, които нарочно се обличаха със стари дрехи, някак си винаги им личеше, че са маскирани. Ричър наистина се обличаше така.

Ченгета, помисли си той.

Думата се спря в ума му така, както някое клонче, понесено от течението, се спира до речния бряг. Постоя малко, завъртя се и отново се понесе по реката. После Ричър го видя — истинско ченге в кола, която бавно караше на север. Ричър се изправи до седнало положение и се подпря на сивата врата. Отпусна глава на студения, твърд метал. Спането в хоризонтално положение на обществени места по някакъв начин нарушаваше законите против скитници. Но човек явно имаше някакво конституционно право да седи. Когато ченгетата от Ню Йорк видеха някой да лежи във входа на сградата или на някоя пейка, надуваха сирената и го навикваха по високоговорителя. Когато видеха човек да спи седнал, просто го гледаха строго, но не го закачаха.

Патрулката отмина.

Ричър пак легна. Подложи ръце под главата си и остана с полуотворени очи.

На седем километра оттам Едуард Лейн и Джон Грегъри се качиха в асансьора на Дакота Билдинг и поеха надолу. Лейн носеше издутата кожена чанта. Синьото беемве ги чакаше до бордюра в сивата светлина на утрото. Мъжът, който го беше докарал от гаража, слезе от колата и подаде ключовете на Грегъри. Грегъри отвори багажника с дистанционното и Лейн пусна чантата вътре. Погледна я за миг, после затръшна капака на багажника.

— Не се прави на герой — каза той. — Просто остави колата, остави ключовете и си тръгвай.

— Разбрано — отвърна Грегъри.

Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали двигателя и пое на запад. После зави на юг по Девето Авеню. Предполагаше, че толкова рано сутринта движението няма да бъде натоварено.

В същия момент, но на седем километра южно оттам, един мъж зави зад ъгъла на Хаустън Стрийт и тръгна по Уест Бродуей. Вървеше пеша. Беше на четирийсет и две, бял, висок 178 сантиметра, 86 килограма. Беше със спортна фланела с качулка и дънково яке. Мина на западния тротоар и тръгна към Принс Стрийт. Очите му не спираха да се движат. Наляво, надясно, наблизо, надалеч. Оглед на терена. Основателно се гордееше с уменията си. Не пропускаше почти нищо. Никога не беше пропускал почти нищо. Представяше си погледа си като два неуморни прожектора, които пронизват мрака и разкриват всичко.

И ето какво разкриха сега: на четирийсет и пет градуса направо и наляво пред един вход беше проснат някакъв мъж. Едър, но неподвижен. Крайниците му бяха отпуснати в съня. Главата му също беше отпусната под характерен ъгъл.

Пиян? Припаднал?

Кой беше този?

Мъжът с качулката спря на пешеходната пътека на Принс Стрийт. Изчака зеленото, въпреки че нямаше коли. Възползва се от чакането, за да завърши огледа. Дрехите на едрия човек бяха боклук, но обувките му бяха хубави. Кожени, тежки, солидни, шити, а не лепени. Най-вероятно бяха английски. Най-вероятно струваха триста долара, може би триста и петдесет. Всяка обувка поотделно струваше два пъти повече от всичко останало, с което беше облечен.

Какъв беше този тип?

Скитник, който е откраднал чифт скъпи обувки? Или не?

Не, помисли си мъжът с качулката.

Той зави на деветдесет градуса и прекоси Уест Бродуей на червено. Тръгна право към входа.

Грегъри подмина едно малко задръстване на 42-ра улица и хвана зелената вълна чак до задната страна на пощата на 31-ва улица. Там светофарите и късметът му изневериха. Наложи се да спре беемвето зад един камион на чистотата. Зачака. Погледна часовника си. Имаше предостатъчно време.

Мъжът с качулката тихо се приближи на една крачка от входа. Затаи дъх. Лежащият в краката му продължаваше да спи. Не миришеше. Кожата му изглеждаше в добро състояние. Косата му беше чиста. Не изглеждаше недохранен.

Значи не е скитник с откраднати обувки.

Мъжът с качулката се усмихна на себе си. Този тип беше някакъв задник от някой апартамент за един милион долара в Сохо, който беше излязъл да се позабавлява, беше попрекалил със забавленията и не беше успял да се прибере.

Идеална жертва.

Той пристъпи още половин крачка напред. Пое си въздух и го изпусна. Фокусира прожекторите на погледа си върху джобовете на панталона. Сканира ги.

Ето го.

В предния джоб отляво. Любимата му апетитна издутина. Точно 6,5 сантиметра широка, 3 сантиметра дебела и 8 сантиметра дълга.

Сгънати банкноти.

Мъжът с качулката имаше богат опит. Почти свръхестествено зрение. В джоба сигурно имаше пачка чисто нови двайсетачки от банкомата, няколко стари петачки и десетачки, ресто от таксито и буца смачкани банкноти от два и един долара. Общо: сто седемдесет и три долара. Това беше предвиждането му. А неговите предвиждания обикновено бяха много точни. Съмняваше се, че ще остане разочарован. Но беше готов и да се изненада приятно.

Наведе се и протегна ръка.

С върховете на пръстите повдигна горния край на джоба, за да отвори малък тунел. После изпъна ръка с дланта надолу и полека плъзна показалеца и средния пръст в джоба на мъжа. Скръсти ги като ножица, все едно правеше знак против уроки. Показалецът му хлътна под парите. Средният му пръст мина над ръба, където бяха сгънати. Като щипци. Приложи лек натиск. Притисна парите с възглавничката на средния пръст към нокътя на показалеца. Дръпна едва доловимо, за да освободи повърхностното напрежение между хартията на парите и плата на джоба. И започна бавното, гладко изтегляне.

Тогава китката му се счупи.

Две гигантски ръце я хванаха и строшиха като изсъхнала клонка. С едно внезапно, разтърсващо движение. Светкавично. Отначало не почувства нищо. После болката го заля като цунами. Но тогава вече беше твърде късно да изкрещи. Една от гигантските ръце вече беше притисната към устата му. Все едно някой го беше ударил в лицето с бейзболна ръкавица.

— Имам три въпроса — каза тихо едрият мъж. — Ако ми кажеш истината, ще те пусна. Ако ме излъжеш, ще ти счупя и другата китка. Разбрахме ли се?

Едрият мъж почти не беше помръднал. Само ръцете му се бяха раздвижили — веднъж, два пъти, три пъти. Бързо, ефикасно и смъртоносно. Дори не се беше задъхал. От своя страна човекът с качулката изобщо не можеше да диша. Той отчаяно кимна.

— Добре, ето първия въпрос. Какво точно правиш?

Мъжът махна голямата си ръка от устата му, за да му позволи да отговори.

— Парите ти — отвърна човекът с качулката.

Гласът му беше задавен от болката и паниката.

— Не ти е за пръв път — констатира едрият мъж.

Очите му бяха полузатворени, сини и безизразни. Сякаш го хипнотизираха. Мъжът с качулката не беше в състояние да излъже.

— Викам му „сутрешна проверка“ — отвърна той. — Понякога намирам по двама-трима като теб.

— Не точно като мен — отбеляза мъжът.

— Не.

— Този път сбърка.

— Съжалявам.

— Втори въпрос. Сам ли си?

— Да.

— Трети въпрос. Искаш ли да си ходиш?

— Да.

— Тръгвай си. Бавно и естествено. На север. Завий надясно по „Принс“. Не тичай. Не се обръщай. Просто изчезни. Веднага.

Грегъри зави наляво от Хъдсън Стрийт, пое по Хаустън Стрийт и спря на светофара в края на Седмо Авеню. Осем минути преди уговорения час беше на една пресечка и половина от пожарникарския кран. Трябваше първо да паркира до бордюра, преди да излезе на Шесто Авеню. Искаше да е точен до секунда.

Пулсът на Ричър бързо се върна към нормалната си стойност. Той натика парите по-дълбоко в джоба си и отново пъхна ръце зад тила. Главата му се отпусна встрани, а очите му се притвориха. Не видя никого край червената врата. Не беше видял никой, който дори да я поглежда.

Мъжът с качулката подхвана счупената си китка и стигна до Принс Стрийт. Там се отказа да върви бавно и се затича на изток. Успя да измине две пресечки, после спря и повърна в канавката. Остана наведен известно време, задъхан от усилието, подпрял здравата си ръка на коляното и пъхнал счупената в джоба на фланелата, все едно беше бинтована.

Ричър не носеше часовник, но знаеше, че когато видя Грегъри, беше между седем и девет минути след седем часа. Под Хаустън Стрийт разстоянията между пресечките от север на юг стават дълги. Значи му трябваха осем-девет минути, за да дойде пеш от пожарния кран на Шесто Авеню. Така че Грегъри беше дошъл точно навреме. Излезе на Спринг Стрийт от запад. Крачеше енергично. Ръката му беше пъхната в джоба на сакото. Спря на тротоара пред червената врата, завъртя се с военна прецизност и изкачи трите стъпала — леко, без усилие, на пръсти. После ръката му изскочи от джоба и Ричър видя метален проблясък и черна пластмаса. Видя как Грегъри повдигна капака на пощенската кутия с лявата си ръка и натика ключовете вътре с дясната. Видя го как пусна капака, обърна се и си тръгна. Видя го как зави наляво по Уест Бродуей. Грегъри не се обърна. Просто продължи да крачи, като съвестно играеше ролята си и се опитваше да запази живота на Кейт Лейн.

Ричър не откъсваше очи от червената врата. Чакаше. Предполагаше, че ще чака три минути. Пет милиона долара са много пари. Ще има определен елемент на нетърпение. Веднага щом единият от тях потвърди, че Грегъри се е отдалечил на безопасно разстояние, другият щеше да отвори вратата. Щяха да пресметнат, че една дълга отсечка между две улици плюс една пешеходна пътека са достатъчно безопасно разстояние. Значи веднага щом Грегъри пресече на юг от „Брум“, първият щеше да се обади на втория.

Една минута.

Две минути.

Три минути.

Нищо.

Ричър лежеше по гръб, едновременно отпуснат и нащрек. Не показваше по никакъв начин, че се интересува от това, което ставаше. Нито пък че се тревожи.

Четири минути. Нищо.

Ричър стоеше с полузатворени очи, но така се беше вторачил във вратата, че подробностите се запечатаха в ума му. Драскотини, вдлъбнатини, ръжда и кал, графити. Имаше чувството, че дори след петдесет години ще бъде в състояние да нарисува вратата с фотографска точност.

Шест минути. Осем. Девет.

Нищо.

По тротоарите вече минаваха всякакви хора, но никой от тях не доближаваше червената врата. По улицата също имаше движение: спираха камиони, които зареждаха магазините, първите кафенета и пекарни вече отваряха. Минаваха хора с вестници и пластмасови чаши кафе, които отиваха към метрото.

Никой не изкачваше стъпалата към червената врата.

Дванайсет минути. Петнайсет.

Ричър се запита: Дали са ме видели? И си отговори: Да, естествено. Почти сигурно е, че са ме видели. Крадецът ме видя. А тези типове са много по-умни от всеки крадец. Те са от хората, които виждат всичко. Хора като тях, способни да обезвредят ветеран от английските специални части, докато чака пред магазина, със сигурност щяха да огледат улицата много внимателно.

После Ричър се запита: Разтревожили ли са се? И си отговори: Не, не са. Крадецът беше видял в него възможност за бизнес. Нищо повече. За тях хората във входовете бяха като контейнери за боклук, пожарни кранове или таксита. Част от пейзажа на улицата. Градско обзавеждане. А и той беше сам. Ченгетата или ФБР щяха да бъдат в група. В голямо количество. Щеше да има цяла тълпа, която не би трябвало да е там — хора, които се оглеждат потайно и държат радиостанции, неумело маскирани като бутилки алкохол в кафяви хартиени пликове.

Значи са ме видели, но не са се разтревожили.

Тогава какво ставаше тук, по дяволите?

Осемнайсет минути.

Пожарни кранове, помисли си Ричър.

Беемвето беше паркирано пред пожарен кран. Движението постепенно се сгъстяваше към първото задръстване за деня. Паяците на общината в Ню Йорк излизаха от гаражите и започваха работния си ден. Всички имаха квота за деня, която трябваше да изпълнят. Колко време трябваше да мине още, преди всеки нормален човек да премести неправилно паркирана кола с пет милиона долара в багажника от центъра на Ню Йорк?

Деветнайсет минути.

Ричър се отказа след двайсет минути. Просто се претърколи навън от входа и се изправи. Протегна се веднъж и бързо пое на север, после зави на запад по Принс Стрийт, стигна до Шесто Авеню и отново зави на север, където пресече Хаустън Стрийт, и спря до бордюра с пожарния кран.

Там нямаше нищо. Никакво беемве.

8

Ричър отново пое на юг, докато не излезе чак на Спринг Стрийт. За седем минути с бърза крачка отмина шест пресечки. Грегъри стоеше на тротоара пред червената врата.

— Е? — попита той.

— Нищо — поклати глава Ричър. — Нищичко. Никой не се появи. Всичко се омаза. Нали така казвате в английските специални части?

— Когато искаме да се изразим по-учтиво — отвърна Грегъри.

— Колата я няма.

— Как е възможно?

— Има заден вход — каза Ричър. — В момента не мога да направя по-добро предположение.

— По дяволите.

Ричър кимна.

— Нали ти казах, всичко се омаза.

— Трябва да проверим. Мистър Лейн ще иска да знае всичко.

Двамата намериха една алея на две пресечки западно оттам. Алеята беше затворена с желязна порта, заключена с верига. На веригата имаше катинар, голям като тиган. Неразбиваем. Но сравнително нов. Беше смазан и изглеждаше често използван. Над портата имаше допълнителна желязна стена, която затваряше алеята от край до край и се издигаше на височина шест метра.

Никой не можеше да влезе оттам.

Ричър отстъпи назад и се огледа в двете посоки. Отдясно на указаната сграда имаше магазин за шоколад. Пред прозореца беше спусната решетка, но Ричър видя зад нея бонбони, големи като бебешки юмручета. Пластмасови, помисли си той. Ако бяха истински, щяха да се разтопят или да побелеят. В дъното на магазина светеше. Той се наведе към стъклото, засенчи го с ръце и погледна вътре. Забеляза дребна сянка, която мърдаше напред-назад. Ричър потропа на вратата — силно, с отворена длан. Дребната фигура спря да се движи и се обърна. Посочи към нещо на височината на кръста на Ричър. Отвътре на вратата беше залепена отпечатана картичка: Работно време — от 10 до 10. Ричър поклати глава и махна на дребната фигурка да се приближи. Сянката сви рамене в универсален жест на раздразнение и тръгна към него. Беше жена. Дребна, тъмна, млада и уморена. Отключи няколко ключалки и отвори вратата, без да маха тежката стоманена верига.

— Затворено е — каза тя през тесния процеп.

— Инспекция по хигиената — каза Ричър.

— Не ми приличаш на инспектор — отвърна жената.

И беше права. Ричър току-що се беше преструвал успешно на бездомник. Наистина не приличаше на бюрократ от градската управа. Така че той кимна към Грегъри и безупречния му сив костюм.

— Той работи в кметството — обясни Ричър. — Аз го придружавам.

— Съвсем скоро минава инспекция — каза тя.

— Става дума за съседната сграда — каза Ричър.

— Какво за нея?

Ричър хвърли поглед зад жената.

Сладкарски магазин, пълен с луксозни шоколадови изделия, от които никой няма действителна нужда. Това означава несигурна база от клиенти. Което пък означава несигурен собственик.

— Плъхове — каза той. — Аз изтребвам вредители. Докладваха ни, че има плъхове.

Жената замълча.

— Имате ли ключ за портата на алеята? — попита Грегъри.

Жената кимна.

— Да, но можете да минете и през задния вход на моя магазин. Ще стане по-бързо.

Тя свали веригата от вратата и ги поведе през магазина. Въздухът беше наситен с миризма на какао. Предната част на помещението беше за клиентите, а в дъното имаше сладкарска работилница. Фурни, които току-що бяха включени. Десетки лъскави подноси. Мляко, масло, захар. Метални съдове, пълни с разтопен шоколад. Стоманени плотове. В края на един къс коридор, облицован с плочки, се виждаше и задната врата. Жената ги пусна през нея и Ричър и Грегъри се озоваха на тухлена алея, горе-долу толкова широка, колкото през нея да минават товарни каруци — единственото превозно средство през 1900 г., когато е била построена. Алеята минаваше от изток на запад в продължение на цяла пресечка. Единият изход беше на Томпсън Стрийт, където имаше порта, а в другия край алеята правеше остър завой и свършваше с портата на Спринт Стрийт, която вече бяха разгледали. Указаната сграда изглеждаше също толкова зле от задната страна, колкото и отпред. Може би дори по-зле. Имаше по-малко графити, но беше по-съсипана. Тухлите бяха повредени от разтопен лед, а под водоливниците беше пораснал мъх.

На нивото на улицата имаше един прозорец. И една врата.

Задният вход беше боядисан в същото убито червено като входа на фасадата, но изглеждаше още по-западнал. Вратата беше от дърво, подсилена със стоманен лист и явно боядисвана за последен път от някой редник, който си беше търсил работа след войната в Корея. Или след Втората световна война. Или след Първата световна. Но имаше по-нова ключалка — солидно стоманено резе. Дръжката на вратата беше старомодна медна топка, ожулена и почерняла от времето. Беше невъзможно да се определи дали някой я е пипал през последния час. Ричър я хвана и я завъртя. Топката поддаде на няколко милиметра, после стоманеният език на резето я спря.

Нямаше как да се влезе оттук.

Ричър се обърна и се върна в кухнята на сладкарския магазин. Жената изстискваше разтопен шоколад от една тежка ленена торба със сребърен накрайник, като оформяше по една топка на всеки пет сантиметра от повърхността на широка тава.

— Искаш ли да си близнеш малко? — попита го тя, когато забеляза, че я гледа.

— Виждала ли си някого пред съседната врата? — попита той в отговор.

— Не, никого.

— Дори само да минава през нея?

— Никога — отвърна жената. — Сградата е изоставена.

— А ти по цял ден си тук?

— От седем и половина сутринта. Първо включвам фурните и ги спирам чак в десет вечерта. После почиствам, така че излизам чак в единайсет и половина. Работя по шестнайсет часа. И никога не закъснявам.

— Без почивен ден?

— Малък бизнес. Никога не почиваме.

— Не ти е лесно.

— На теб също.

— На мен ли?

— В този град има много плъхове.

Ричър кимна.

— Кой е собственикът на съседната сграда?

— Не знаеш ли? — попита жената. — Нали работиш в градската управа?

— Ще стане по-бързо — обясни Ричър. — В архива е голяма бъркотия.

— Нямам представа — каза жената.

— Добре — каза Ричър. — Приятен ден.

— Провери разрешителните за строеж на прозорците отпред. На тях са написани сума ти телефонни номера. Сигурно го има и собственика. Трябваше да видиш за каква бюрокрация ставаше дума, когато отварях магазина.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— Искаш ли един шоколадов бонбон?

— На работа съм — каза Ричър.

Двамата с Грегъри излязоха от магазина, завиха надясно и спряха пред прозорците на указаната сграда. Бяха закрити с тъмни завеси. На стъклата бяха залепени десетина разрешителни за строеж. Стъклата бяха покрити с мръсотия, а разрешителните бяха изсъхнали и пожълтели. Срокът на всичките беше изтекъл отдавна. Но на тях продължаваха да се четат телефонните номера, написани на ръка с черен маркер — по един номер за всеки от участниците в изоставения строителен проект. Архитект, строителна фирма, собственик. Грегъри не си ги записа. Извади малкия си сребърен телефон и ги снима. После отново го използва, този път по основното му предназначение — да се обади в Дакота Билдинг.

— Прибираме се — каза той.

Двамата с Ричър се върнаха пеш по Шесто Авеню и се качиха на метролиния „С“, с която изминаха осем спирки в северна посока до 72-ра улица. Излязоха навън откъм „Строубъри Фийлдс“. Влязоха във фоайето на Дакота Билдинг точно в осем и половина.

Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.

9

Лошите новини докараха Едуард Лейн до ръба на нервна криза. Ричър не откъсваше поглед от него, докато той се бореше да не избухне. Крачеше из дневната, неволно свиваше ръце в юмруци и забиваше нокти в дланите си.

— Заключения? — попита накрая Лейн.

Звучеше по-скоро като ултиматум, отколкото като въпрос.

— Ще преразгледам предишните — отвърна Ричър. — Може би не са трима души. Може би са само двама. Единият стои при Кейт и Джейд, а другият идва сам в града. И той всъщност няма нужда да наблюдава как Грегъри се отдалечава по Уест Бродуей, защото и без това смята да използва задния вход. Вече се е скрил в алеята.

— Това е рисковано. По-безопасно е да се движи свободно по улицата.

Ричър поклати глава.

— Те са проучили всичко. Съседката е в своята сграда от седем и трийсет сутринта до единайсет и трийсет вечерта. Това обяснява часовете, които избраха похитителите. Седем часа тази сутрин, преди тя да се появи. Единайсет и четирийсет първата вечер, след като си е тръгнала. Единайсет и четирийсет е прекалено прецизно за уговорен час, не мислите ли? Трябва да има някакво обяснение, че са го избрали.

Едуард Лейн не отговори.

— Или пък е само един — продължи Ричър. — Сам. Не е невъзможно. Ако Кейт и Джейд са заключени в северния край на щата, той може да идва и сам.

— Заключени?

— Да. Може би и завързани, със запушена уста.

— По дванайсет часа? Докато той измине пътя в двете посоки?

— Те са отвлечени. Не са на санаториум.

— Само един?

— Не е невъзможно — повтори Ричър. — Може би дори не е бил в задната алея. Може би е чакал в самата сграда, готов за действие. Може би е чакал точно зад вратата. Може би Грегъри е пуснал ключовете направо в ръката му.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн. — Ще се обади ли?

— След четири часа отново ще започне същият спор както преди.

— И?

— Ти какво би направил?

Лейн не отговори. Вместо това попита:

— Ако е само един, с кого ще спори?

— Със себе си — отвърна Ричър. — Това е най-трудният от всички спорове.

Лейн продължи да крачи напред-назад. Но ръцете му се успокоиха. Все едно току-що му беше хрумнало и още нещо. Ричър го очакваше. Започва се, помисли си той.

— Може би си прав — каза Лейн. — Може би не са трима.

Ричър не отговори.

— Може би са четирима — продължи Лейн. — И може би ти си четвъртият. Може би точно затова си бил в кафенето първата вечер. Пазел си партньора си. Искал си да се увериш, че ще се измъкне без проблеми.

Ричър не отговори.

— Ето защо се кандидатира да наблюдаваш вратата тази сутрин — добави Лейн. — Знаел си, че там няма да се случи нищо. Вместо това трябваше да наблюдаваш колата. Трябваше да си на Шесто Авеню, а не на Спринг Стрийт. Знаел си и че ще поискат още пет милиона. Защото си един от тях, нали?

В стаята настъпи тишина.

— Два въпроса — каза Ричър. — Защо да се връщам в кафенето втората вечер? Втората вечер нищо не се случваше. И ако бях от лошите, защо изобщо да казвам на Грегъри, че съм видял нещо?

— Защото си искал да се промъкнеш сред нас и да ни насочваш в грешна посока. Знаел си, че ще изпратя някого да потърси свидетели. Това е очевидно. И ти си го чакал там като паяк в мрежата си.

Лейн обходи стаята с поглед. Ричър проследи погледа му. Цареше атмосфера на тихо отчаяние и прикрита заплаха — шестима ветерани от специалните части отвърнаха на погледа му, яки като стомана и изпълнени с враждебност към непознатия и с естественото подозрение на всеки истински войник към военните полицаи. Ричър огледа лицата им едно по едно. После сведе поглед към снимката на Кейт Лейн.

— Жалко — каза. — Съпругата ти е прекрасна, Лейн. Детето също. И ако искаш да си ги върнеш, аз съм единственият ти коз. Защото, както вече ти казах, твоите момчета могат да поведат война, но не могат да проведат разследване. Не могат да намерят онова, което търсиш. Познавам много такива момчета. Не могат да си намерят и задника, дори ако им дадеш огледало с дръжка.

Никой не каза нищо.

— Знаеш ли къде живея? — попита Ричър.

— Мога да разбера — отвърна Лейн.

— Не, не можеш — възрази Ричър. — Защото аз всъщност не живея никъде. Постоянно съм в движение. Тук, там, навсякъде. Така че, ако реша да си изляза оттук в този момент, никога повече няма да ме видиш, през целия си живот. Можеш да си сигурен.

Лейн не отговори.

— Същото важи и за Кейт — продължи Ричър. — Нея също няма да я видиш никога повече. В това също можеш да си сигурен.

— Само дето няма да излезеш жив оттук — каза Лейн. — Ако не реша да те пусна.

Ричър поклати глава.

— Тук няма да използваш огнестрелно оръжие. Не и в Дакота Билдинг. Сигурен съм, че ако го направиш, ще ти прекратят договора за наем. А аз не се притеснявам от ръкопашен бой. Не и срещу дребни момчета като твоите. Не си ли спомняш как беше в армията? Когато някой от вас създаваше проблеми, на кого се обаждахте? На Сто и десета специална част, естествено. За опасни хора трябват още по-опасни ченгета. Аз бях едно от тях. Няма проблеми пак да стана. Срещу всички едновременно, ако искате.

Никой не каза нищо.

— Не съм дошъл, за да ви насочвам в погрешна посока — каза Ричър. — Ако исках да го направя, тази сутрин щях да ви дам описания на двама измислени човека. Ниски, високи, дебели, слаби, няма значение. Ескимоси с кожени шапки. Африканци, облечени като племенни вождове. Щях да ви накарам да гоните вятъра из целия град. Но аз не го направих. Върнах се и ти се извиних, че всъщност все още не ви насочвам наникъде. Защото съжалявам за това. Наистина. Съжалявам за цялото проклето положение, в което си попаднал.

Никой не каза нищо.

— Но трябва да се държиш — продължи Ричър. — Всички трябва да се държим. Подобни неща никога не минават лесно.

В стаята беше все така тихо. После Лейн въздъхна. И кимна.

— Извинявам се — рече той. — От все сърце. Моля те да ми простиш. Напрежението си казва думата.

— Извинението се приема — отвърна Ричър.

— Един милион долара, ако намериш жена ми — обяви Лейн.

— За мен? — попита Ричър.

— Като награда.

— Предлагаш ми сериозно увеличение. Преди няколко часа бяха двайсет и пет хиляди.

— Ситуацията също е по-сериозна, отколкото беше преди няколко часа.

Ричър не отговори.

— Приемаш ли? — попита Лейн.

— После ще говорим за награда — каза Ричър. — Ако успея да направя нещо.

— Ако?

— Много съм изостанал от събитията. Успехът зависи единствено от това още колко време ще можем да протакаме.

— Ще се обадят ли пак?

— Мисля, че да.

— Защо спомена африканци?

— Кога?

— Току-що. Спомена африканци, облечени като племенни вождове. Като пример за измислено описание.

— Беше просто пример. Както ти сам каза.

— Знаеш ли нещо за Африка?

— Голям континент южно от Европа. Никога не съм бил там.

— Какво ще правим сега?

— Ще мислим — отвърна Ричър.

Лейн се прибра в кабинета си, а петима от хората му излязоха да закусват. Ричър остана в дневната. Грегъри остана с него. Двамата седнаха един срещу друг на две ниски канапета. Между канапетата имаше масичка за кафе. Масичката беше от полиран махагон. Канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. По тях имаше и лилави възглавнички. Цялата стая изглеждаше прекалено украсена, нагласена и цивилизована предвид обстоятелствата. А портретът на Кейт Лейн доминираше в нея. Погледът й се усещаше навсякъде.

— Ще можеш ли да я върнеш? — попита Грегъри.

— Не знам — отвърна Ричър. — Обикновено такива ситуации не завършват щастливо. Отвличането е брутален бизнес. Обикновено е същото като предумишленото убийство, но с малко закъснение.

— Значи си песимист?

— Не, реалист.

— Има ли изобщо някакъв шанс?

— Може би да, ако сме по средата на играта. Може би не, ако сме в края. Все още не усещам нещата както трябва. Освен това във всяко отвличане накрая е най-трудно.

— Наистина ли мислиш, че са били в сградата, когато оставих ключовете?

— Възможно е. Изглежда ми логично. Защо да чакат отвън, когато могат да чакат вътре?

— Добре — рече Грегъри. — А какво смяташ за следното? Това е базата им. Те са вътре. А не в северната част на щата.

— Къде са колите?

— В гаражи под наем из целия град.

— Защо закъсняват с пет часа?

— За да създадат погрешно впечатление.

— Би било невероятен блъф — каза Ричър. — Те ни заведоха там. Дадоха ни точния адрес.

— Но все пак е вероятно.

— Не особено — сви рамене Ричър. — Но са се случвали и по-странни неща, предполагам. Така че наистина се обади на онези номера. Разбери каквото можеш. Ако е възможно, опитай се да намериш някой с ключ от сградата, който да ни посрещне. Но не точно пред входа. На ъгъла на Томпсън Стрийт. Там няма да ни видят, ако случайно са вътре.

— Кога?

— Веднага. Трябва да се върнем там, преди да се обадят със следващото искане за откуп.

Ричър остави Грегъри да работи с мобилния си телефон и се върна през кухнята до кабинета на Лейн. Лейн седеше зад бюрото си, но не правеше нищо полезно. Само поклащаше стола си напред-назад в миниатюрна дъга и вторачено гледаше двете снимки близнаци пред него. Двете му съпруги. Едната беше загубена завинаги. А може би и другата.

— ФБР откриха ли извършителите? — попита Ричър. — Първия път, с Ан?

Лейн поклати глава.

— Но ти знаеше кои са.

— Тогава не — отвърна Лейн.

— Но си разбрал по-късно.

— Така ли?

— Разкажи ми как.

— С разширяване на кръга от заподозрени — отвърна Лейн. — Кой би направил такова нещо? Отначало изобщо не можех да си представя някой да го направи. Но очевидно го беше направил, така че разширих кръга от възможности. Тогава пък изведнъж всички хора на света влязоха в него. Вече нищо не разбирах.

— Изненадваш ме. Все пак работиш в свят, в който отвличанията и заложниците не са непознати.

— Така ли?

— В чуждестранни конфликти — поясни Ричър. — Специални военни подразделения.

— Но това се случваше вкъщи — каза Лейн. — В центъра на Ню Йорк. И ставаше въпрос за жена ми, а не за мен или за някой от моите хора.

— Но ти все пак си ги намерил.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Не ме питаш дали смятам, че е възможно да са същите хора. Не разсъждаваш за това. Все едно знаеш със сигурност, че не са те.

Лейн не отговори.

— Как ги намери? — попита Ричър.

— Някой чул нещо, което някой друг казал на трети. Информационната мрежа на търговците на оръжия.

— И?

— Имаше четирима души, които бяха чули за една моя сделка, и си бяха направили извода, че имам пари.

— Какво стана с тях?

— Ти какво би направил на мое място?

— Бих се уверил, че никога повече няма да го направят.

Лейн кимна.

— Може да се каже, че съм абсолютно сигурен, че тези хора сега не са същите.

— Чувал ли си нещо ново? — попита Ричър.

— Нито дума.

— Конкурент в бизнеса?

— В този бизнес нямам конкуренти. Имам подчинени и младши партньори. Но дори да имах конкуренти, те нямаше да направят такова нещо. Това е самоубийство. Щяха да знаят, че рано или късно пътищата ни ще се пресекат. Би ли рискувал да ядосаш отряд от въоръжени мъже, с които има голяма вероятност да се срещнеш някъде извън обсега на радарите?

Ричър не отговори.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн.

— Мисля, че да.

— Колко ще поискат този път?

— Десет — отвърна Ричър. — Това е следващата стъпка. Един, пет, десет, двайсет.

— Трябват две чанти — разсеяно въздъхна Лейн. — Не мога да събера десет милиона долара в една чанта.

Не показа никаква друга реакция. Вече е изгубил един плюс пет, помисли си Ричър. Плюс още един, който обеща на мен, плюс още десет. Това са седемнайсет милиона долара. Този човек току-що извади седемнайсет милиона долара и дори не му мигна окото.

— Кога ще се обадят? — попита Лейн.

— Време за път и време за спор — отвърна Ричър. — В късния следобед или привечер. Не по-рано.

Лейн продължаваше да поклаща стола си. Притихна. После на вратата се почука.

— Намерих го — каза Грегъри на Ричър, а не на Лейн. — Сградата на Спринг Стрийт. Собственикът е фалирал строителен предприемач. Един от хората на адвоката му ще ни чака там след час. Казах му, че се интересуваме да купим парцела.

— Добра работа — каза Ричър.

— Значи може би трябва да преосмисляш онова, което каза за огледалото с дръжка.

— Може би трябва. Може би един ден ще го направя.

— Да тръгваме тогава.

На бордюра на 72-ра улица ги чакаше друго ново беемве. Този път колата беше черна. Този път шофьорът остана зад волана, а Грегъри и Ричър се качиха отзад. Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.

10

Човекът от адвокатската кантора на фалиралия строителен предприемач беше висок и слаб юрист на трийсетина години. Джобовете на костюма му бяха издути от многобройните връзки с ключове, които постоянно разнасяше със себе си. Недвижимите имоти в криза очевидно бяха специалитет на кантората му. Грегъри му даде визитка на OSC и представи Ричър като сътрудник на компанията, чието мнение цени високо.

— Някой използва ли сградата? — попита Грегъри. — Имам предвид в момента?

— Притеснявате се за бездомници, които живеят вътре незаконно ли? — отвърна с въпрос длъгнестият мъж.

— Или наематели — поясни Грегъри. — Каквито и да е.

— В сградата няма никой — каза човекът. — Уверявам ви, че в нея няма вода, електричество, газ, дори отходните канали са затворени. Ако говорим за тази сграда, за която си мисля, има и още един фактор, заради който е твърде малко вероятно вътре да живеят хора.

Той намери ключа, който му трябваше, и отвори портата на алеята откъм Томпсън Стрийт. Тримата тръгнаха заедно на изток, зад сладкарския магазин, към червената задна врата на указаната сграда.

— Почакайте — каза Грегъри.

После се обърна към Ричър и продължи шепнешком:

— Ако наистина са вътре, трябва да внимаваме. Може да убият и двете.

— Малко вероятно е да са вътре — каза Ричър.

— И все пак, да бъдем подготвени за най-лошия вариант настоя Грегъри.

Ричър кимна. Отстъпи назад, вдигна поглед и провери прозорците. Бяха почернели от мръсотия, а плътно зад тях бяха дръпнати прашни черни завеси. От улицата идваше силен шум от уличното движение, който се чуваше дори в алеята. Следователно нямаше как да са забелязали приближаването им.

— Какво решаваме? — попита Грегъри.

Ричър се огледа замислено. После пристъпи към адвоката.

— Откъде сте толкова сигурен, че вътре няма никой?

— Ще ви покажа — отвърна човекът.

Той завъртя ключа и отвори вратата. После вдигна ръка, за да спре Грегъри и Ричър да не вървят твърде близо до него. Защото факторът, за който говореше преди и заради който беше твърде малко вероятно вътре да живеят хора, беше очевиден: в сградата нямаше под.

Отворената задна врата висеше над триметрова яма. Дъното на ямата беше подът на мазето, покрито с половин метър боклуци. Над него нямаше нищо. Петнайсет метра черна дупка, която стигаше чак до долната страна на покрива. Сградата приличаше на гигантска кутия за обувки, поставена на едната си страна. В полумрака смътно се различаваха очертанията на някогашните подове. Бяха изрязани плътно до стените. Останките от отделните помещения все още бяха ясно очертани от различните тапети и вертикалните белези, където бяха съборени вътрешните стени. По някаква странна причина прозорците бяха оставени със завеси.

— Виждате ли? — попита адвокатът. — Не става за живеене, нали?

До задната врата беше подпряна стара дървена стълба. Ако човек беше достатъчно ловък, можеше да се хване за вратата, да се люшне настрани, да стигне до стълбата и да слезе по нея в боклука. После същият този човек можеше да изгази до фасадата на сградата и да претърси боклука с фенерче, за да намери нещо, което е паднало от дупката на пощенската кутия три метра по-нагоре.

Или ако беше още по-ловък, човек можеше направо да чака долу и да хване във въздуха нещото, пуснато през пощенската кутия — като бейзболен защитник.

— Тази стълба винаги ли си е била там? — попита Ричър.

— Не си спомням — отвърна адвокатът.

— Кой друг има ключове от сградата? — попита Ричър.

— Всичко живо и дори някои, които вече не са сред живите — каза адвокатът. — Сградата е празна почти от двайсет години. Само последният собственик е пробвал десетина различни планове за преустройство. Това означава десетина архитекти, строителни предприемачи и бог знае още какви. Ами преди него? Първата ви работа трябва да бъде да смените ключалките.

— Не я искаме — каза Грегъри. — Търсим нещо, в което да се нанесем веднага. Да минем с едно боядисване или нещо подобно. Но това тук е под всякаква критика.

— Можем да го отразим в цената — предложи адвокатът.

— Един долар — каза Грегъри. — Повече не бих платил за такава дупка.

— Значи ми губите времето — каза човекът.

После се наведе над ямата и дръпна вратата, за да я затвори. Заключи я и се върна по алеята, без да каже нито дума повече. Ричър и Грегъри го последваха на Томпсън Стрийт. Там той заключи портата на алеята и си тръгна в южна посока. Ричър и Грегъри останаха на тротоара.

— Значи базата им не е тук — заяви Грегъри с прецизния си британски акцент.

— Огледало с дръжка — каза Ричър.

— Сградата е просто място, където прибират ключовете от колата. Сигурно се катерят по тази стълба като маймуни от цирка.

— Сигурно.

— Значи следващия път трябва да наблюдаваме алеята.

— Сигурно.

— Ако изобщо има следващ път.

— Ще има — каза Ричър.

— Те вече са изкарали шест милиона долара. Със сигурност ще настъпи някакъв момент, в който ще решат, че толкова им е достатъчно.

Ричър си спомни за пръстите на крадеца, които шаваха в джоба му.

— Погледни на юг — отвърна. — Онова там е Уолстрийт. Или пък се разходи по Грийн Стрийт и разгледай витрините. Няма такова нещо като „достатъчно“.

— За мен би било достатъчно.

— За мен също — каза Ричър.

— Това ти казвам. Може би са точно като нас.

— Не са точно като нас. Аз никога не съм отвличал никого. А ти?

Грегъри не отговори. Трийсет и шест минути по-късно двамата се върнаха в Дакота Билдинг и жената, която я наблюдаваше, си отбеляза този факт.

11

Ричър си поръча късна закуска от една закусвалня на сметката на Едуард Лейн и изяде храната сам в кухнята. После легна на едно канапе и потъна в мисли, докато умората не го надви. Тогава затвори очи, задряма и зачака телефонът да звънне.

Кейт и Джейд също спяха. Природата си искаше своето. През нощта не бяха успели да заспят и изтощението ги беше надвило към обяд. Бяха близо една до друга на тесните си легла, унесени в сън. Мъжът тихо отвори вратата и ги видя. Спря за миг и ги погледа. После се отдръпна навън и ги остави. Не бързаме за никъде, помисли си той. В някакъв смисъл дори се наслаждаваше на тази фаза от операцията. Беше пристрастен към риска. Винаги беше изпитвал удоволствие от опасността. Нямаше смисъл да го отрича. Именно това го определяше като личност.

Ричър се събуди и откри, че е сам в дневната с Картър Грум. Човекът с очи на акула. Той седеше на едно кресло и не правеше нищо.

— На теб ли се падна да ме пазиш? — попита Ричър.

— Никой не те пази — отвърна Грум. — Ти работиш за един милион долара.

— Имаш ли проблем с това?

— Всъщност не. Ако я намериш, си заслужаваш парите. Работникът заслужава своята заплата. Така пише в Библията.

— Ти често ли я караше?

— Колкото и другите.

— Как точно пътуваха, когато Джейд беше с нея?

— Мисис Лейн винаги сядаше отпред. Общо взето, се чувстваше неудобно, че има шофьор. Хлапето сядаше отзад.

— Ти какъв беше, преди да се уволниш?

— Разузнавач от морската пехота — отвърна Грум. — Старши сержант.

— Как би провел отвличането в „Блумингдейлс“?

— От страната на добрите или на лошите?

— На лошите — каза Ричър.

— С колко души разполагам?

— Има ли значение?

Грум помисли половин секунда и поклати глава.

— Водачът е най-важен. Може да се справи и сам.

— И как щеше да стане?

— Има само един начин да се направи чисто — каза Грум. — Всичко трябва да свърши в колата, още преди да са излезли. „Блумингдейлс“ е на източната страна на Лексингтън Авеню. Значи Тейлър е отбил вляво и е спрял срещу главния вход. На втора линия, само за малко. В този момент нашият човек отваря задната врата и се качва в колата, до детето. Момичето е с предпазен колан, зад майката. Нашият човек опира пистолет в главата на детето, хваща го за косата със свободната си ръка и държи здраво. И толкова. Никой на улицата няма да ги забележи. Ще решат, че колата е спряла да вземе някого, а не да го остави. А от този момент нататък Тейлър ще изпълнява всичко, каквото му наредят. Има ли избор? Мисис Лейн пищи на седалката до него. И какво изобщо би могъл да направи? Не може да блъсне седалката си назад по релсите към нападателя, защото седалките на ягуара са електрически. Не може да се обърне и да се бие, защото пистолетът е опрян в главата на детето. Не може да използва резки маневри с колата, защото движението по авенюто е бавно, а освен това нашият човек стиска косата на детето, така че няма да падне от седалката. Играта свършва веднага.

— А после?

— После нашият човек заповядва на Тейлър да ги откара на някое тихо място. Може би в града, но по-скоро извън него. Там го застрелва. В гръбнака, през седалката, за да не пръсне предното стъкло. Заповядва на мисис Лейн да избута трупа навън от колата. После й заповядва да кара. И през цялото време остава на задната седалка, при детето.

Ричър кимна.

— И аз така си го представям.

— Жалко за Тейлър — каза Грум. — Нали се сещаш, че в последния момент, когато онзи човек му казва да паркира и да не мърда от мястото си, Тейлър разбира какво ще стане?

Ричър не отговори.

— Но все още не са намерили тялото му — отбеляза Грум.

— Смяташ ли, че има шанс да е жив?

Грум поклати глава.

— Това, че не са го намерили, просто означава, че е изхвърлен на някое пусто място. Всичко е въпрос на баланс. Трябва да го убиеш възможно най-бързо, но същевременно искаш да те закара някъде, където е безопасно да го направиш. Най-вероятно е някъде в полето, където да го изгризат койотите. Дори не е ясно дали ще го намерят, преди да го оглозгат до кокал.

— От колко време работеше при вас?

— От три години.

— Симпатичен ли беше?

— Да речем.

— Беше ли добър в работата си?

— Вече попита Грегъри за това.

— Може би Грегъри не е обективен. Служили са в една и съща част. И двамата са англичани, които работят зад океана. Интересува ме какво мислиш ти.

— Беше добър — отвърна Грум. — Английските специални части по принцип са добри. Може би са по-добри от „Делта“. Англичаните обикновено са по-безмилостни. Генетично. Все пак са управлявали целия свят доста дълго време, а това не се прави с мека ръка. По мое мнение един ветеран от английските специални части отстъпва само на ветеран от разузнавачите на американската морска пехота. Така че Грегъри е прав. Тейлър наистина беше добър.

— А като човек?

— Когато не беше на работа, беше тих и кротък. Държеше се добре с детето. Мисис Лейн май го харесваше. Общо взето, тук работят два типа хора. Все едно има вътрешен кръг и външен кръг. Тейлър беше от вътрешния кръг. Аз съм от външния. Мисля само за работата. Не мога да общувам както трябва. Признавам си го. Когато не съм на работа, не съм интересен. Някои от другите обаче се справят и с двете.

— Ти тук ли беше преди пет години?

— Когато са убили Ан? Не, дойдох веднага след това. Но между двете не би могло да има връзка.

— И аз така чух — каза Ричър.

Часовникът в главата на Ричър отбеляза четири и трийсет следобед. За Кейт и Джейд това беше трети ден. Може би петдесет и четири часа от отвличането. Петдесет и четири часа бяха невероятно много за едно отвличане. Повечето свършваха в рамките на двайсет и четири часа по един от двата възможни начина — добър или лош. Служителите на закона често се отказват от преследването след трийсет и шест часа. С всяка изминала минута става все по-вероятно изходът от отвличането да е фатален.

Около пет без петнайсет следобед Лейн се върна в дневната, а след него започнаха да прииждат и останалите. Грегъри, Адисън, Бърк, Ковалски. Влезе и Перес. Дежурството до телефона отново започна, макар че никой не го обяви официално. Лейн застана до масата. Останалите се събраха наоколо, обърнати в една и съща посока — навътре. Нямаше съмнение какво гледат.

Но телефонът не звънна.

— Това нещо има ли високоговорител? — попита Ричър.

— Не — отвърна Лейн.

— А телефонът в кабинета?

— Не мога да го използвам — възрази Лейн, — защото ще се изнервят от промяната.

Телефонът продължаваше да мълчи.

— Имайте търпение — каза Ричър.

Жената, която наблюдаваше сградата от своя апартамент насреща, вдигна телефона и набра един номер.

12

Жената от другата страна на улицата се казваше Патриша Джоузеф, но малкото приятели, които й бяха останали, я наричаха Пати. Обаждаше се на един детектив от полицейското управление в Ню Йорк, който се казваше Бруър. Звънеше на домашния му телефон. Той вдигна на второто позвъняване.

— Докладвам за активност — каза Пати.

Бруър не попита кой се обажда. Нямаше нужда. Познаваше гласа на Пати Джоузеф по-добре от всеки друг.

— Давай — каза той.

— На терена има нов играч.

— Кой?

— Все още нямам име.

— Опиши го.

— Много висок и едър, като истински бияч. Гони четирийсетте. Къса светла коса, сини очи. Появи се късно снощи.

— От тях ли е? — попита Бруър.

— Не е облечен като тях. И е много по-едър от останалите. Но се държи по същия начин.

— Държи се по същия начин? Какво прави?

— Ходи. Движи се. Стои.

— Смяташ, че той също е бивш военен?

— Почти съм сигурна.

— Окей — каза Бруър. — Добра работа. Нещо друго?

— Само едно — каза Пати Джоузеф. — От няколко дни не съм виждала нито жената, нито дъщерята.

Телефонът в дневната в Дакота Билдинг звънна. Според Ричър часът беше точно пет. Лейн грабна слушалката и я притисна до ухото си. Ричър чу ръмженето и писукането на електронното устройство.

— Дайте ми Кейт — каза Лейн.

Последва много дълга пауза. После ясно и силно се чу женски глас. Но гласът не беше спокоен. Лейн затвори очи. После от слушалката отново се разнесе електронният глас и Лейн отвори очи. Отсреща се говори почти цяла минута. Лейн слушаше напрегнато, а лицето и очите му не спираха да се движат. После връзката прекъсна. Просто прекъсна, преди Лейн да отговори каквото и да било.

Той върна слушалката на мястото й. Лицето му беше наполовина изпълнено с надежда, наполовина — с отчаяние.

— Искат още пари — каза. — Ще получим инструкции след един час.

— Може би трябва да отида веднага — каза Ричър. — Може би ще се опитат да ни изненадат, като сменят интервала от време преди доставката.

Но Лейн вече клатеше глава.

— Те вече ни изненадаха. Казаха, че ще променят цялата процедура. Няма да стане по същия начин, както преди.

В стаята се възцари тишина.

— Добре ли е мисис Лейн? — попита Грегъри.

— По гласа й си личеше, че много се страхува — отвърна Лейн.

— А гласът на човека? — попита Ричър. — Нещо за него?

— Беше променен. Както обикновено.

— Имам предвид извън това. Опитай се да сравниш последното обаждане с предишните. Какви думи използваше, какъв словоред, интонация, ритъм, произношение. Дали е американец или чужденец?

— Защо да е чужденец?

— Като се има предвид какво работиш, ако имаш врагове, може би някои от тях са чужденци.

— Американец е — каза Лейн. — Поне така мисля.

Той отново затвори очи, за да се съсредоточи. Устните му се раздвижиха, сякаш преговаряше разговора в главата си.

— Да, американец е. Със сигурност е някой, за когото английският е роден език. Не се запъва. Не използва странни или необичайни думи. Говори нормален английски, какъвто се чува всеки ден.

— Един и същ ли е всеки път?

— Така мисля.

— А този път? Имаше ли нещо различно? Настроение? Напрежение? Все още ли се чувства господар на положението, или започва да се изнервя?

— Стори ми се спокоен — отвърна Лейн. — Дори облекчен. — Той спря за миг и добави: — Все едно всичко почти приключва. Все едно това ще е последната вноска.

— Прекалено е рано за последна вноска — обади се Ричър. — Дори не сме близо до края.

— Те ще кажат кога е краят — отвърна Лейн.

Никой не отговори.

— И какво ще правим сега? — попита Грегъри.

— Ще чакаме — отвърна Ричър. — Петдесет и шест минути.

— Писна ми да чакам — обади се Грум.

— Нямаме друг избор — каза Лейн. — Ще чакаме инструкциите и ще ги изпълним.

— Колко пари искат сега? — попита Ричър. — Десет?

Лейн го погледна право в очите.

— Не позна.

— Повече?

— Четири и половина — отвърна Лейн. — Точно толкова. Четири милиона и петстотин хиляди американски долара. В чанта.

13

През оставащите петдесет и пет минути Ричър си задаваше въпроси за поисканата сума. Беше странно число. Необяснима прогресия. Един, пет, четири и половина. Общо — десет милиона и петстотин хиляди долара. Приличаше на крайна сума. На цел. Но си оставаше странно число. Защо да спират там? Нямаше никакъв смисъл да го правят. Или имаше?

— Познават те — каза той на Лейн. — Но може би не чак толкова добре. В действителност ти можеш да си позволиш и повече, но сигурно те не го разбират напълно. Имало ли е някакъв момент в миналото, когато си имал точно десет и половина милиона в брой?

— Не — отвърна Лейн.

— Възможно ли е някой да е останал с такова впечатление?

— Не — повтори Лейн. — Преди имах по-малко, а след това — повече.

— Но никога не са били точно десет и половина?

— Не — каза за трети път Лейн. — Няма абсолютно никаква причина някой да смята, че десет и половина са някаква граница за мен.

Ричър се отказа и просто зачака телефонът да звънне отново.

Телефонът звънна точно в шест вечерта. Лейн вдигна слушалката до ухото си. Не каза нищо. Не поиска да чуе Кейт.

Ричър предположи, че си е направил извода, че привилегията да чуе гласа на жена си е запазена само за първото обаждане от всяка серия. За обаждането с искането за поредната сума. Но не и за обаждането с инструкциите.

Този път инструкциите продължиха по-малко от две минути. После електронният глас изведнъж замлъкна, Лейн върна слушалката на мястото й и по устните му пробяга мимолетна крива усмивка, сякаш неохотно се възхищаваше на уменията на омразния си противник.

— Това е последната вноска — каза той. — После спират. Обещаха ми, че ще я върнат.

Прекалено е рано, помисли си Ричър. Няма да стане.

— Какво трябва да направим? — попита Грегъри.

— След час — започна Лейн. — Един човек ще излезе оттук сам с парите в черно беемве и ще кара напосоки. Ще носи моя мобилен телефон и до двайсет минути ще му се обадят, докато кара. Тогава ще му дадат адрес. От този момент не бива да прекъсва връзката, така че те да бъдат сигурни, че не говори с никой друг в колата, по друг телефон или по радиостанция. Човекът ще кара до адреса, който му дадат. Там ще намери паркиран нашия ягуар. Колата, с която Тейлър караше Кейт. Тя ще бъде отключена. Той трябва да остави парите на задната седалка и да се отдалечи с беемвето, без да се обръща. Ако го следва друга кола или има признак за координация с някой друг, или каквото и да е необичайно поведение, Кейт ще умре.

— Те имат номера на мобилния ти телефон, така ли? — попита Ричър.

— Кейт ще им го даде.

— Аз ще отида — предложи Грегъри. — Ако искаш.

— Не — отвърна Лейн. — Предпочитам да останеш.

— Аз ще го направя — обади се Бърк. Чернокожият войник.

— Благодаря — кимна Лейн.

— А после какво? — попита Ричър. — Как ще я върнат?

— След като преброят парите, ще се обадят пак — обясни Лейн.

— На мобилния или тук?

— Тук — отвърна Лейн. — Ще им отнеме известно време. Не е лесно да преброиш голяма сума в брой. За мен е лесно, защото парите вече са на пачки, запечатани и надписани. Но те няма да ги вземат на доверие. Ще трябва да проверят банкнотите и да ги преброят на ръка.

Ричър кимна. Досега не се беше замислял за този проблем. Ако парите бяха на банкноти по сто долара, щяха да получат четирийсет и пет хиляди банкноти. Ако можеха да броят по сто банкноти всяка минута, броенето щеше да продължи четиристотин и петдесет минути, тоест седем часа и половина. Значи може би шест часа за шофиране и седем часа и половина за броене.

Чака ни дълга нощ, помисли си той. И тях, и нас.

— Защо ще използват точно ягуара? — попита Лейн.

— За да те дразнят — отвърна Ричър. — Да ти напомнят.

Лейн кимна.

— В кабинета ми — нареди той. — Бърк и Ричър.

Когато влязоха в кабинета, Лейн извади малък сребърен самсунг от зарядното устройство и го подаде на Бърк. После изчезна, може би в спалнята си.

— Отиде да брои парите — каза Бърк.

Ричър кимна и се загледа в снимките на бюрото. Две красиви жени, еднакво зашеметяващи, приблизително на една и съща възраст, но иначе съвсем различни. Ан Лейн беше руса и синеока и някак си приличаше на дете на шейсетте, макар че сигурно бе родена доста след края на това десетилетие. Имаше дълга права коса, сресана на път — като певица, модел или актриса. Очите й бяха чисти и доверчиви, а усмивката — изпълнена с невинност. Дете на цветята, въпреки че по времето, когато си е купила първата плоча, сигурно вече са слушали хаус, хип-хоп или асид джаз. Кейт Лейн беше по-скоро дете на осемдесетте или деветдесетте. По-фина, по-светска и изтънчена.

— От Ан няма деца, нали? — попита Ричър.

— Не — отвърна Бърк. — И слава богу.

Значи може би майчинството беше причина за тази разлика. Кейт се отличаваше с някаква солидност и тежест — не във физически, а в духовен смисъл. Ако някой мъж трябваше да избере с коя от двете да прекара нощта, сигурно щеше да предпочете Ан. Но ако трябваше да отиде някъде с нея за една седмица, сигурно щеше да предпочете Кейт.

Лейн се върна, като тромаво носеше издута кожена чанта. Пусна я на пода и седна зад бюрото си.

— Колко време остава? — попита той.

— Четирийсет минути — отвърна Ричър.

Бърк погледна часовника си.

— Да — потвърди той. — Четирийсет минути.

— Вървете да чакате в другата стая — нареди Лейн. — Оставете ме сам.

Бърк направи крачка към чантата, но Ричър я вдигна вместо него. Беше тежка и голяма, така че за едър човек като него беше по-лесно. Той я отнесе във фоайето и я пусна до вратата, където дванайсет часа по-рано беше стояла предишната. Чантата тупна по същия начин — като малко убито животно. Ричър седна и се зае да отброява минутите. Бърк закрачи из стаята. Картър Грум раздразнено барабанеше с пръсти по облегалката на едното кресло. Разузнавач от морската пехота, който се беше озовал на сухо. Как го беше казал? „Мисля само за работата. Когато не съм на работа, не съм интересен.“ До него беше Грегъри — мълчалив и резервиран, съвсем по английски. До него седеше Перес, латиноамериканецът, който беше съвсем дребен. До него — Адисън с белязаното лице. Най-вероятно от нож, помисли си Ричър. После беше Ковалски — по-висок от останалите, но все пак дребен в сравнение с Ричър. Войниците от специалните части обикновено бяха такива. Дребни, пъргави и жилави. Издръжливи, неуморни и лукави. Като лисици, а не като мечки.

Никой не казваше нищо. Нямаше за какво да си говорят, освен че краят на всяко отвличане е най-опасната част от него. Какво можеше да накара похитителите да спазят думата си? Честта? Или чувството за бизнес етика? Защо да рискуват със сложно прехвърляне на заложниците, когато плиткият гроб и куршумът в главата на жертвата бяха толкова по-просто и безопасно решение? Човечност? Приличие? Ричър хвърли поглед към снимката на Кейт Лейн до телефона и почувства лек хлад. Сега тя беше по-близо до смъртта, отколкото във всеки друг момент през последните три дни, и той го знаеше добре. Предполагаше, че и всички останали го знаят.

— Време е — каза Бърк. — Тръгвам.

— Нека ти занеса чантата до колата — предложи Ричър.

Двамата слязоха с асансьора. Във фоайето на партера се разминаха с една забързана дребна мургава жена с дълго черно палто, обградена от високи мъже в костюми — секретари, помощници или телохранители.

— Това Йоко Оно ли беше? — попита Ричър.

Бърк не отговори. Просто мина покрай портиера и излезе на тротоара. Черното беемве чакаше. Бърк отвори задната врата.

— Остави чантата на задната седалка — каза той. — Така ще ми е по-лесно да я прехвърля в другата кола.

— Аз идвам с теб — каза му Ричър.

— Глупости, човече.

— Ще легна на пода отзад. Не рискуваме толкова много.

— Какъв смисъл има да го правиш?

— Все нещо трябва да се направи. И двамата знаем, че историята няма да завърши с хепиенд. Тя няма да се затича към нас през мъглата, стиснала ръката на малката смела Джейд. Просто няма да стане така. Затова трябва да проявим малко инициатива.

— Какво си намислил?

— След като оставиш чантата, ще сляза на следващия ъгъл. Ще се върна и ще видя какво става.

— Кой ти каза, че ще стане нещо?

— Ще оставиш четири милиона и половина в отключена кола. Според мен няма да ги държат там много дълго. Така че все ще видя нещо.

— И с какво ще ни помогне това?

— Със сигурност повече, отколкото ако седим горе и не правим нищо.

— Лейн ще ме убие.

— Той няма нужда да знае. Ще се върна доста след теб. Ти ще кажеш, че не знаеш къде съм. А аз ще кажа, че съм отишъл да се разходя.

— Ако объркаш нещо, Лейн ще те убие.

— Ако объркам нещо, ще се самоубия.

— Не, сериозно. Наистина ще те убие.

— Готов съм да поема този риск.

— Кейт ще поеме този риск.

— Все още ли разчиташ на хепиенд?

Бърк замълча. Десет секунди. Петнайсет.

— Качвай се — каза той накрая.

14

Бърк пъхна мобилния телефон на Лейн в гнездото, монтирано на контролното табло на беемвето, а Ричър пропълзя между седалките на ръце и колене. По стелките имаше кал. Колата беше със задно предаване и издутината на трансмисията му убиваше. Бърк запали двигателя, изчака да се отвори пролука в движението, направи обратен завой и подкара на юг по „Сентръл Парк Уест“. Ричър се намести, докато издутината се падна над хълбоците му, под ребрата.

— Гледай да не минеш през някоя дупка — обади се той.

— Не бива да разговаряме — каза Бърк.

— Само след като се обадят.

— По-добре го приеми насериозно — каза Бърк. — Виждаш ли това?

Ричър с усилие се надигна и видя малкото черно топче под предното стъкло откъм страната на шофьора, към което сочеше Бърк.

— Микрофон — обясни той. — За мобилния телефон. Много чувствителен. Дори ако кихнеш, ще те чуят.

— Аз ще мога ли да ги чувам? По високоговорител?

— Ще ги чуваш по десет високоговорителя — отвърна Бърк. — Телефонът е свързан с аудиосистемата. Автоматично се включва в нея.

Ричър легна отново и Бърк бавно продължи напред. После направи остър десен завой.

— Къде сме сега? — попита Ричър.

— На Петдесет и седма улица — отвърна Бърк. — Има ужасно задръстване. Ще се кача на магистралата „Уест Сайд“ и ще карам на юг. Предполагам, че ще ни пратят някъде в центъра. Сигурно са там. В този час е невъзможно да намериш друго място, където да паркираш ягуара. Ако не се обадят, преди да стигнем до „Батъри“, мога да се върна на север по Ист Ривър Драйв.

Ричър усещаше как колата спира, потегля, спира и потегля отново. Чантата с парите се клатушкаше над главата му.

— Сериозно ли смяташ, че може да е само един човек? — попита Бърк.

— Един е минималното количество — отвърна Ричър.

— Това важи за всички ситуации.

— Значи е възможно.

— Значи трябва да го хванем. Да го накараме да говори. Да решим проблема намясто.

— Ами ако не е само един?

— Може би трябва да рискуваме.

— Ти къде беше? — попита Ричър. — Преди да се уволниш?

— В „Делта“ — отвърна Бърк.

— Познаваше ли Лейн по това време?

— Познавам го, откакто се помня.

— Как щеше да изпълниш операцията пред „Блумингдейлс“, ако беше на мястото на извършителя?

— Бързо и мръсно, в колата. Веднага щом Тейлър спре.

— Грум каза същото.

— Грум е умно момче като за морски пехотинец. Да не би да не си съгласен?

— Не.

— Няма друг начин. Все пак не сме в Мексико Сити, Богота или Рио де Жанейро. Това е Ню Йорк. Няма да стигнеш доникъде, ако се вдигне шум на тротоара. Във всяка точка има по осем патрулни ченгета, по две на всеки ъгъл, въоръжени и силно изнервени от терористичната заплаха. Не, единственият начин да се свърши работата пред „Блумингдейлс“ е бързо и мръсно, в колата.

— Но защо изобщо ще чакаш там?

— Очевидно защо — любимият магазин на мисис Лейн. Тя винаги пазарува оттам. Обожава онези големи кафяви чанти.

— Да, но кой може да знае това?

Бърк помълча малко.

— Много добър въпрос — каза той.

После телефонът звънна.

15

Мелодията на телефона звучеше странно, прекарана през десет висококачествени говорителя. Звукът изпълни цялата кола. Беше много силен, богат, плътен и точен.

— Млъкни сега — каза Бърк.

Той се наведе надясно и натисна един клавиш на телефона.

— Ало? — каза.

— Добър вечер.

Гласът говореше толкова бавно, внимателно и механично, че произнесе поздрава като четири думи вместо две: „До-бър-ве-чер.“

Беше ужасяващ глас. Абсолютно зашеметяващ. Толкова силно изкривен, че ако не минаваше през електронното устройство, никой не би могъл да го разпознае отново. Устройството се продаваше свободно в магазините за подобна техника. Ричър беше виждал такова. Поставяше се на слушалката на телефона. В единия край имаше микрофон, свързан с електронна платка, и звукът излизаше от обикновен малък високоговорител. Работеше на батерии. Имаше няколко копчета, с които се променяше звукът. От нула до десет за различни акустични параметри. Специално на това устройство сигурно всички копчета бяха завъртени на единайсет. Високите честоти изобщо липсваха. Ниските бяха извадени и преобърнати. Бумтяха и туптяха като неравномерен пулс. Имаше и допълнителен фазов ефект, който съскаше и ръмжеше при всяко поемане на въздух, така че гласът все едно минаваше през открития космос. Имаше и метална пулсация — като удари на чук по ламарина. Звукът беше усилен докрай. Когато излизаше от десетте тонколони на беемвето, гласът сякаш беше на някое могъщо, гигантско извънземно. Като директна връзка с кошмарно събитие.

— С кого разговарям? — попита бавно гласът.

— Аз съм шофьорът — каза Бърк. — Нося парите.

— Име? — попита гласът.

— Казвам се Бърк — представи се той.

Кошмарният глас помълча и попита:

— Кой е с теб в колата?

— Никой — отвърна Бърк. — Сам съм.

— Лъжеш ли ме?

— Не, не лъжа — каза Бърк.

Ричър предположи, че телефонът от другата страна може да е свързан с детектор на лъжата. Може би някое просто устройство, каквото се продаваше в същите магазини, от които беше купена и машината за изкривяване на звука. Пластмасова кутия със зелени и червени лампички. Предполагаше се, че трябва да улавят напрежението в гласа, което се проявява, когато човек лъже. Ричър си повтори отговорите на Бърк наум и предположи, че ще минат. Устройството сигурно беше обикновено, а войниците от „Делта“ бяха обучени да лъжат много по-сложни машини от тези, които човек можеше да си купи свободно на Мадисън Авеню. След секунда стана ясно, че кутията наистина е светнала зелено, защото кошмарният глас продължи спокойно:

— Къде се намираш в момента, Бърк?

— На Петдесет и седма улица — отвърна Бърк. — Карам на запад. Всеки момент ще се кача на магистралата „Уест Сайд“.

— Много си далеч от мястото, на което искам да отидеш.

— Кой се обажда?

— Знаеш кой се обажда.

— Къде искаш да отида?

— Качи се на магистралата, щом искаш. Карай на юг.

— Дай ми малко време — каза Бърк. — Движението е много натоварено.

— Притесняваш ли се?

— А ти как би се чувствал на мое място?

— Не затваряй — нареди гласът.

Колата се изпълни от изкривения звук на дишането му. Беше бавно и дълбоко.

Не се притеснява, помисли си Ричър. Търпелив човек, който се чувства господар на положението и се намира на безопасно място.

Той долови как колата ускорява и завива наляво.

Излязохме на магистралата на жълт светофар, предположи той. Внимавай, Бърк. Точно тази вечер не бива да те спират за нарушение.

— Вече съм на магистралата — обади се Бърк. — Карам на юг.

— Продължавай — каза гласът.

После просто продължи да диша. Някъде по веригата имаше аудиокомпресор. Или в самата машина за изкривяване на гласа, или в стереоуредбата на беемвето. Дишането започна тихо, но постепенно се усили, докато не закънтя в ушите на Ричър. Цялата кола се изпълни с този шум. Все едно се намираше в нечий бял дроб.

После дишането спря и гласът попита:

— Как е движението?

— Много червени светофари — отвърна Бърк.

— Продължавай.

Ричър се опита да начертае маршрута в главата си. Знаеше, че между 57-а и 34-та улица има много светофари. При пътническия терминал на пристанището, „Интрепид“, пресечките към тунела „Линкълн“.

— Вече съм на Четирийсет и втора улица — каза Бърк.

На него ли говориш? — помисли си Ричър. Или на мен?

— Продължавай — отвърна гласът.

— Добре ли е мисис Лейн? — попита Бърк.

— Добре е.

— Може ли да говоря с нея?

— Не.

— А Джейд добре ли е?

— Не се тревожи за тях. Просто карай.

Американец е, помисли си Ричър. Със сигурност. Зад стената от изкривени звуци се чуваше акцентът на човек, за когото английският е роден език. Ричър беше чувал какви ли не чуждестранни акценти, но този не беше такъв.

— Вече съм пред Джавитс Сентър — каза Бърк.

— Продължавай — нареди гласът.

Млад, помисли си Ричър. Или поне не е стар. Всички шумове в гласа бяха причинени от електронното устройство, а не от ефектите на възрастта.

Освен това не е едър, предположи той. Гръмовният бас беше изкуствен. В гласа имаше бързина и лекота. Значи нямаше голям гръден кош.

Или пък е дебел. Имаше дебели хора, които говорят пискливо.

— Колко още остава? — попита Бърк.

— Бензинът ли свършва?

— Не.

— Тогава защо питаш?

Дишането се върна — бавно и равномерно.

Още сме далеч, помисли си Ричър.

— Карам по Двайсет и четвърта улица — обади се Бърк.

— Продължавай.

Връщаме се в Гринич Вилидж, помисли си Ричър.

Колата вече се движеше по-бързо. Повечето от левите завои към Уест Вилидж бяха забранени, така че имаше по-малко светофари. Освен това повечето коли отиваха на север, а не на юг. В сравнение с другите улици тук се караше по-лесно. Ричър надигна глава и успя да погледне през страничното задно стъкло. Видя как залязващото слънце се отразява в прозорците на сградите, покрай които минаваха. Сградите прелитаха покрай тях като шеметен калейдоскоп.

— Къде си сега? — попита гласът.

— Близо до „Пери“ — отвърна Бърк.

— Продължавай. Но бъди готов.

Приближаваме се, помисли си Ричър. Хаустън Стрийт? Дали ще завием по „Хаустън“?

А после се сети: „Бъди готов?“ Това е военна терминология. Но дали само военните казват така? Дали този също е бивш военен? Или не е? Може би е цивилен? Може би просто си играе на военен?

— Мортън Стрийт — обади се Бърк.

— След три пресечки завий наляво — нареди гласът. — По Хаустън Стрийт.

Познава Ню Йорк, помисли си Ричър. Знае, че Хаустън Стрийт се намира на три пресечки на юг от „Мортън“ и че името на улицата не се произнася като града Хюстън, въпреки че се пише по същия начин.

— Готово — каза Бърк.

Ричър усети как колата забавя ход и спира. Почака малко, като помръдваше с по няколко сантиметра напред. После изведнъж ускори, за да хване светофара. Ричър се блъсна в задната седалка.

— Завих на изток по „Хаустън“ — обяви Бърк.

— Продължавай — каза гласът.

Движението по „Хаустън“ беше натоварено. Улицата беше с павирана настилка, имаше много знаци „Стоп“, дупки и светофари. Ричър прожектираше маршрута в главата си. Уошингтън Стрийт, „Гринич“, „Хъдсън“. После „Варик“, на която беше излязъл от метрото за безплодното си дежурство тази сутрин. Колата подскачаше по лежащите полицаи и се друсаше в дупките.

— Приближавам Шесто Авеню — обяви Бърк.

— Завий по него — нареди гласът.

Бърк зави наляво. Ричър отново надигна глава и видя апартаментите над новото си любимо кафене.

— Сега мини в дясната лента — каза гласът.

Бърк силно натисна спирачката, Ричър се люшна и се блъсна в предната седалка. Чу как щрака сигналът на мигача. Колата подскочи надясно. После забави скорост.

— Ще видиш целта отдясно — продължи гласът. — Зеленият ягуар. От първия ден. Точно по средата на пресечката. Вдясно.

— Вече го виждам — каза Бърк.

Същото място? — помисли си Ричър. Колата е паркирана до същия проклет пожарен кран?

— Спри и направи прехвърлянето — каза гласът.

Ричър усети как Бърк премести лоста на скоростите на положение за паркиране и чу щракането на аварийните светлини. После вратата на Бърк се отвори и в колата нахлуха шумове. От улицата зад него се чуваха клаксони. Незабавно се образува задръстване. Десет секунди по-късно вратата откъм главата на Ричър се отвори широко. Бърк не погледна надолу. Просто се наведе вътре и хвана чантата. Ричър се обърна на другата страна и погледна ягуара от долу на горе. Видя тъмнозелена боя. После вратата се затръшна пред лицето му. Той чу как вратата на ягуара се отваря. След това чу как се затваря. Чу и слабо хидравлично щракване някъде отвън. Десет секунди по-късно Бърк се върна на мястото си. Малко се беше задъхал.

— Прехвърлянето е завършено — каза той. — Парите са в ягуара.

— Довиждане — каза кошмарният глас.

Връзката прекъсна. В колата се възцари тишина. Дълбока и абсолютна.

— Тръгвай — каза Ричър. — Завий надясно по „Блийкър“.

Бърк потегли, без да изключва аварийните светлини.

Хвана светофара и профуча през пешеходната пътека. Ускори в продължение на двайсет метра, после натисна спирачките. Ричър опипа вратата над главата си, за да я отвори, и изпълзя навън. Изправи се, затръшна вратата, спря за миг и си оправи ризата. После забърза обратно към ъгъла.

16

Ричър спря, докато все още беше на Блийкър Стрийт, мушна ръце дълбоко в джобовете си и пое с по-нормална крачка. Зави наляво по Шесто Авеню като човек, който си отива вкъщи. Може би след тежък работен ден, може би на път към бара за едно питие, преди да се прибере, може би със списък за пазаруване в главата. Просто се сливаше с тълпата, което му се удаваше изненадващо добре предвид факта, че винаги беше поне с една глава по-висок от хората наоколо. Предимството в ръста беше нож с две остриета, когато ставаше дума за наблюдение. От една страна, теоретично то го правеше по-забележим. От друга обаче, така виждаше по-надалеч от средностатистическия човек. Проста тригонометрия. Ричър закрачи по средата на тротоара, като гледаше право пред себе си, и закова зеления ягуар в периферното си зрение. Провери вляво. Нищо. Провери вдясно, над покрива на ягуара.

И видя един човек на два метра от вратата на шофьора. Беше същият, когото беше видял още първата вечер. Ричър изобщо не се съмняваше. Същото телосложение, същата поза, същите движения, същите дрехи. Бял, малко почернял от слънцето, слаб, с остри черти, гладко избръснат, със стисната челюст, не се усмихваше, може би на четирийсет години. Спокоен, съсредоточен, уверен. Бърз и ловък, докато преминаваше между колите. Оставаха му само две крачки, преди да стигне до колата. Плавни, пестеливи движения. Човекът отвори вратата, седна в колата, запали двигателя, сложи си колана и хвърли дълъг поглед през рамо към останалите автомобили. После плавно се вмъкна в потока от движещи се коли и пое на север. Ричър продължи да крачи на юг, но обърна глава, за да го проследи. Човекът бързо се изгуби от поглед.

Шест секунди, откакто го беше забелязал. Може би по-малко.

И какво?

Най-обикновен бял мъж, среден на ръст и килограми, облечен като всички останали хора в града, които не бяха на работа. Дънки, тениска, кецове, бейзболна шапка. Може би на четирийсет години. Незабележителен във всяко отношение. Описание ли? Нямаше какво да се добави към това: най-обикновен човек.

Ричър хвърли поглед на юг към движението. Не видя свободни таксита. Нито едно. Така че той отново зави и леко се затича към ъгъла на Блийкър Стрийт, за да види дали Бърк не го е изчакал. Нямаше го. Така че Ричър тръгна пеш. Беше твърде изнервен, за да се качва на метрото. Имаше нужда от движение. Почти се затича на север по Шесто Авеню, бърз и яростен, а хората се отместваха от пътя му, все едно беше радиоактивен.

Двайсет минути и двайсет пресечки по-късно Ричър забеляза един магазин на „Стейпълс“ на отсрещния тротоар. Червено-бели табели. Витрини, които преливаха от канцеларски материали. Ричър се промуши между колите и пресече улицата, за да го разгледа. Не знаеше в кой клон от веригата е отишла Кейт Лейн, когато я беше возил Картър Грум, но предположи, че във всички магазини се продава едно и също. Влезе вътре и подмина мястото, където бяха наредени количките за пазаруване. Зад тях отляво бяха касите. Отдясно имаше копирен център с няколко мощни копирни машини. Пред него се простираха двайсетина тесни коридора с щандове от двете страни, високи до тавана. Бяха отрупани със страховито количество материали. Ричър започна от предния ляв ъгъл и прекоси целия магазин на зигзаг, докато не стигна до края на последния коридор от дясната страна. Най-голямото нещо, което видя, беше едно бюро. За титлата на най-малкото се състезаваха едно кабарче и един кламер, зависи дали ги сравняваше по големина или по тежест. Видя хартия, компютри, принтери, тонер касети, химикалки, моливи, пликове, папки, пластмасови кутии и тиксо. Видя и неща, каквито никога не беше виждал по-рано. Софтуерни програми за проектиране на къщи и за попълване на данъчни декларации. Принтери за отпечатване на етикети. Мобилни телефони, които можеха да снимат видеоклипове и да изпращат електронна поща.

Ричър се върна до изхода на магазина без абсолютно никаква представа какво е търсела Кейт Лейн в него.

Объркан, той застана пред една включена копирна машина и я загледа. Беше голяма като сушилня в обществена пералня и плюеше копията толкова бързо и енергично, че се поклащаше. Без съмнение някой клиент щеше да се бръкне доста дълбоко. Над машината имаше табела, от която ставаше ясно, че копирните услуги струват между два и четири цента на страница, в зависимост от качеството на хартията и избора между черно-бял и цветен печат. Можеха да се натрупат доста пари. Срещу магазина имаше витрина с тонер касети за мастиленоструен принтер. Те също бяха скъпички. Ричър нямаше представа какво представляват. Или дори за какво служат. А най-малко пък защо струват толкова много. Той се промуши покрай опашката на една каса и излезе на улицата.

След още двайсет минути и двайсет пресечки Ричър спря в Брайън Парк, за да си купи хотдог от един щанд на тротоара. След още двайсет минути и двайсет пресечки спря в Сентръл Парк, за да си купи бутилка минерална вода от друг щанд на тротоара. Двайсет пресечки по на север все още не беше излязъл от Сентръл Парк. Стоеше точно срещу Дакота Билдинг, под едно дърво, и не смееше да помръдне. А срещу него стоеше Ан Лейн — мъртвата Ан Лейн, първата съпруга на Едуард Лейн.

17

Първото нещо, което направи Ан Лейн, беше да каже на Ричър, че греши.

— Виждали сте снимката й у Лейн — каза тя.

Ричър кимна.

— Двете много си приличаме — каза тя.

Той отново кимна.

— Ан ми беше сестра — обясни тя.

— Съжалявам — отвърна Ричър. — Съжалявам, че ви зяпнах така. И съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви — каза жената.

— Близначки ли бяхте?

— Аз съм с шест години по-малка — отвърна тя. — Така че точно в момента съм на възрастта на Ан по времето, когато е правена снимката. Нещо като виртуална близначка.

— Изглеждате точно като нея.

— Полагам усилия да е така — отвърна жената.

— Приликата е поразителна.

— Полагам много сериозни усилия — отвърна тя.

— Защо?

— Защото така имам чувството, че тя остава жива. Защото не успях да я опазя, когато все още можех да го направя.

— Как можехте да я опазите?

— Трябва да поговорим — отвърна жената. — Казвам се Пати Джоузеф.

— Джак Ричър.

— Ела с мен — предложи жената. — Трябва да се отдалечим. Не бива да оставаме толкова близо до Дакота Билдинг.

Тя го поведе на юг през парка, към изхода на 66-а улица. Прекосиха на отсрещния тротоар. После отново тръгнаха на север и влязоха във фоайето на една сграда на „Сентръл Парк Уест“ 115.

— Добре дошъл в „Маджестик“ — каза Пати Джоузеф. — Най-доброто място, на което съм живяла. Само почакай да видиш къде е моят апартамент.

Ричър го видя след пет минути, един коридор, един асансьор и още един коридор. Апартаментът на Пати Джоузеф беше на седмия етаж на „Маджестик“, от северната страна на сградата. Прозорецът на дневната гледаше към 72-ра улица, точно към входа на Дакота Билдинг. Пред прозореца беше поставен стол, все едно первазът беше бюро. На перваза имаше бележник. И химикалка. И фотоапарат „Никон“ с дългофокусен обектив, както и бинокъл „Лайка“ 10х42.

— С какво се занимаваш тук? — попита Ричър.

— Първо ти ми кажи какво правиш там — отвърна Пати.

— Май нямам право.

— За Лейн ли работиш?

— Не.

Пати Джоузеф се усмихна.

— Знаех си. Казах и на Бруър, че не си от тях. Не приличаш на тях. Не си бил в специалните части, нали?

— Откъде знаеш?

— Прекалено си едър. Нямаше да издържиш на първоначалното обучение. Едрите мъже винаги отпадат.

— Бях военен полицай.

— От армията ли познаваш Лейн?

— Не.

Пати Джоузеф отново се усмихна.

— И аз така си помислих. Иначе нямаше да дойдеш тук.

— Кой е този Бруър?

— От полицейското управление на Ню Йорк.

Тя махна към бележника, химикалката, фотоапарата и бинокъла. Широк жест, с който обхвана всичките.

— Занимавам се с това вместо него.

— Наблюдаваш Лейн и служителите му? За ченгетата?

— Най-вече за себе си. Но им докладвам.

— Защо?

— Защото надеждата умира последна.

— Надежда за какво?

— Че той рано или късно ще се подхлъзне и ще го пипна.

Ричър пристъпи към прозореца и хвърли поглед на бележника. Беше изписан с прегледен почерк. Последната бележка гласеше: „20:14 ч. Бърк се връща сам, без чанта, в черно беемве и влиза в ДБ.“

— Какво означава ДБ? — попита Ричър.

— Дакота Билдинг — отвърна Пати. — Това е официалното съкращение по картите.

— Засичала ли си Йоко Оно?

— Постоянно я срещам.

— Как така познаваш Бърк по име?

— Бърк вече работеше там по времето на Ан.

Предпоследната бележка гласеше: „18:59 ч. Бърк и Венти излизат от ДБ в черно беемве, с чанта. Венти се крие отзад.“

— Венти? — попита Ричър.

— Така те наричам. Кодово име.

— Защо?

— Венти е най-големият размер кафе, който продават в „Старбъкс“. В най-голямата чаша.

— Аз обичам кафе — каза Ричър.

— Мога да ти направя.

Ричър се обърна към стаята. Апартаментът беше малък, с една спалня. Обикновен, подреден и чист. Най-вероятно струваше повече от петстотин хиляди долара.

— Защо ми показваш всичко това? — попита той.

— Наскоро го реших — отвърна тя. — Реших да следя за появата на нови хора, да ги причаквам в засада и да ги предупреждавам.

— За какво?

— За Лейн. Какво представлява и какво е направил.

— Какво е направил?

— Ще ти приготвя кафе — каза Пати.

Беше неудържима. Шмугна се в малката кухня и започна да се занимава с кафе-машината. Скоро Ричър усети уханието на кафе. Не беше жаден. Току-що беше изпил цяла бутилка вода. Но той обичаше кафе. Реши, че нищо няма да му струва да остане за една чаша.

— Без сметана и без захар, нали така? — подвикна Пати.

— Откъде знаеш?

— Доверявам се на инстинктите си — обясни тя.

Аз също, помисли си Ричър. Но съвсем не беше сигурен какво точно му подсказват в момента.

— Предлагам да говориш по същество — каза той.

— Добре — отвърна Пати Джоузеф. — Така и ще направя.

После добави:

— Преди пет години Ан не беше отвлечена наистина. Беше само за прикритие. Всъщност Лейн я уби.

18

Пати Джоузеф донесе на Джак Ричър черно кафе в огромна бяла порцеланова чаша. Петстотин милилитра или двайсет унции. „Венти“. Остави чашата на картонена подложка, обърна му гръб и седна на стола, поставен до прозореца. Взе химикалката в дясната си ръка и бинокъла в лявата. Уредът, изглежда, беше тежък. Държеше го като гюлетласкачка — върху отворената си длан, близо до шията.

— Едуард Лейн е студен човек — каза тя. — Той изисква вярност, уважение и покорство. Има нужда от тези неща, така както наркоманите се нуждаят от следващата доза. Всъщност това е истинската причина за цялата компания от наемни войници. Лейн не искаше да губи командирския си пост, когато напусна армията. Така че реши да си направи собствена армия. Има нужда да раздава заповеди и те да се изпълняват. Както ти или аз имаме нужда да дишаме. Според мен той е на ръба на душевно заболяване. Може би психоза.

— Какво още? — попита Ричър.

— Не обръща никакво внимание на доведената си дъщеря. Забелязал ли си?

Ричър не отговори. Наистина не спомена, че Джейд също е отвлечена, помисли си той. Освен това е изрязал лицето й от снимката в хола.

— Сестра ми Ан не беше от най-послушните — продължи Пати. — Нищо скандално, разбира се. Нищо неразумно. Но Едуард Лейн се отнасяше към брака по същия начин, по който би ръководил военна операция. Ан не можеше да понесе това. И колкото повече се противеше, толкова повече дисциплина изискваше Лейн. Направо се вманиачи.

— Какво в него изобщо я е привлякло?

— Той може да бъде привлекателен. Лейн е силен и мълчалив човек. Дори е интелигентен, по своя си ограничен начин.

— Какво работеше Ан, преди да го срещне?

— Беше фотомодел.

Ричър мълчеше.

— Да — каза Пати. — Както и следващата му съпруга.

— И какво стана?

— Двамата с общи усилия доведоха брака си до криза. Смятам, че беше неизбежно. Един ден тя ми каза, че иска развод. Естествено, аз я подкрепих. Така беше най-добре за нея. Но тя се постара да го измъчи максимално. Настояваше за издръжка, подялба на имуществото и всичко останало. Беше най-голямата грешка, която можеше да направи. Знаех, че не бива. Казах й просто да изчезва, докато все още може. Но тя беше вложила пари в този брак. И Лейн ги беше използвал като първоначален капитал. Ан си искаше своя дял. Но Лейн дори не можеше да приеме неподчинението на съпругата си, която искаше развод. Да приеме факта, че освен това трябва да й даде и пари, беше просто невъзможно. Така Ан щеше да го унижи пред обществото, защото щеше да се наложи да разкрие какво е станало и да потърси друг инвеститор. Затова той реши проблема радикално. Инсценира отвличане и нареди да я убият.

За момент настъпи тишина.

— Тогава е била намесена и полицията — изтъкна Ричър. — Както и ФБР. Значи действията му са били разглеждани под лупа.

Пати се обърна към него и тъжно се усмихна.

— Ето, започва се — каза тя. — Стигнахме до момента, в който малката сестричка започва да говори като луда. Но очевидно Лейн е планирал всичко много добре. Така че убийството е изглеждало съвсем истинско.

— Как?

— С помощта на хората му. За него работи цял отряд убийци. Те са свикнали да изпълняват заповеди. И са умни. Знаят как се правят такива неща. И не са кротки монаси. Всички до един са участвали в тайни операции. Вероятно всички до един са убивали, от упор.

Ричър кимна. Така е, помисли си той. Всички до един са го правили. Многократно.

— Подозираш ли конкретно някого от тях? — попита той.

— Нито един от тези, които ти познаваш — отвърна Пати. — Никой, който все още е в елитната група. Ситуацията не позволява такова нещо. Не и в дългосрочен план. Смятам, че хората нямаше да издържат психологически. Но освен това смятам, че Лейн не би използвал второстепенни играчи за такава задача. Трябвали са му хора, на които може да се довери напълно.

— Тогава кой го е направил?

— Хора от елитната група, които вече не работят за него.

— Кой попада в тази категория?

— Двама души — отвърна Пати. — Един, който се казваше Хобарт, и още един, който се казваше Найт.

— Защо вече не работят за него? По каква причина двама доверени войници от елитната група просто ще станат и ще си тръгнат?

— Скоро след като загина Ан, групата проведе някаква операция зад граница. Очевидно операцията не е протекла по план. Двама от тях не се върнаха. Точно тези двамата.

— Какво съвпадение, а? — каза Ричър. — Точно двамата виновни да не се върнат?

— Според мен Лейн е направил така, че да не се върнат. Искал е да заличи следите.

Ричър мълчеше.

— Знам какво си мислиш — каза Пати. — Малката сестричка е луда.

Ричър я изгледа втренчено. Не приличаше на луда. Беше просто леко завеяна. По онзи начин, характерен за шейсетте години. Като сестра си. Носеше дългата си руса коса права, на път по средата, както и Ан на онази снимка. Имаше големи сини очи, чипо носле, лунички и бледа кожа. Беше с бяла риза с проста кройка и избелели сини дънки, боса и без сутиен. Човек можеше направо да я снима и да сложи снимката на обложката на музикална компилация. „Лятото на любовта“. „Дъ Мамас енд дъ Папас“, „Джефърсън Еърплейн“, „Биг Брадър“ и „Холдинг Къмпани“. Ричър обичаше такава музика. В лятото на любовта той беше на седем години, но му се искаше да е бил на седемнайсет.

— Как е станало според теб? — попита той.

— Найт шофирал колата, в която била Ан — започна Пати. — Това е неоспорим факт. Закарал я в магазина. Чакал до бордюра. Но тя така и не излязла от магазина. След четири часа имало телефонно обаждане. По обичайната процедура. Ченгетата не бива да се замесват, искане за откуп и тъй нататък.

— Как звучал гласът?

— Променен.

— Как?

— Все едно се говори през кърпа или нещо подобно.

— Колко поискал за откуп?

— Сто хиляди.

— Но Лейн все пак се е обадил на ченгетата.

Пати кимна.

— Да, за да си осигури алиби. Нещо като независими свидетели. Трябвали са му, за да запази реномето си пред останалите войници, които не са били посветени в схемата.

— И после какво?

— Като по филмите. Агентите на ФБР подслушали телефоните и направили засада на мястото, където трябвало да се оставят парите. Според версията на Лейн похитителите ги забелязали. Но всъщност всичко било измама. Агентите напразно чакали някой да се появи, защото всъщност изобщо не било планирало да се появява някой. Така че те върнали парите. Всичко било представление. Театър. Лейн изиграл ролята си, прибрал се вкъщи и разпространил версията, че той е чист, но ченгетата и ФБР са оплескали всичко и Ан е била убита заради тях. Сигурна съм.

— Къде е бил другият през това време? Този Хобарт?

— Никой не знае със сигурност. Бил в отпуск. Уж бил във Филаделфия. Но очевидно е чакал Ан да се появи в магазина. Той е бил другата половина от уравнението.

— Ти обади ли се в полицията?

— Не ми обърнаха внимание — отвърна Пати. — Не забравяй, че се случи преди пет години, скоро след единайсети септември. Всички бяха прекалено заети. Освен това армията изведнъж пак беше станала модерна. Нали се сещаш, всички търсеха някой истински мъж, който да поеме нещата в свои ръце, така че хората като Лейн бяха на върха на славата си. Ветераните от специалните части бяха като кинозвезди. Борбата ми беше изначално обречена.

— А този Бруър сега? Нали и той е полицай?

— Той просто ме толерира, нищо повече. Какво да прави? Нали си плащам данъците. Но не мисля, че ще поеме инициативата да свърши някаква истинска работа. Не си правя илюзии.

— Имаш ли изобщо някакви доказателства срещу Лейн?

— Не — отвърна Пати. — Никакви. Разполагам само с контекст, подозрения и интуиция. Нямам какво друго да споделя.

— Контекст ли?

— Знаеш ли с какво се занимават частните армии? По същество?

— По същество служат на Пентагона, за да заобикаля решенията на Конгреса.

— Точно така — каза Пати. — Те невинаги са по-добри войници от действителните военнослужещи. Често са по-лоши от тях, а със сигурност излизат по-скъпо. И съществуват единствено за да нарушават правилата. Нищо повече. Не се притесняват дали спазват Женевската конвенция, защото няма кой да ги подведе под отговорност. Правителството няма нищо общо с тях.

— Написала си си домашното — отбеляза Ричър.

— И какъв човек трябва да е Лейн, за да участва в това?

— Ти ми кажи.

— Алчен пор с мания за величие — отвърна Пати.

— За какво се чувстваш виновна? Че не си опазила живота на Ан?

— Трябваше да я убедя. Трябваше да я изкарам оттам жива, макар и без пари.

— Не е било лесно — каза Ричър. — Все пак ти си по-малката сестра.

— Да, но бях сигурна.

— Кога се премести тук?

— Година след смъртта на Ан. Не можех да оставя нещата просто така.

— Лейн знае ли, че си тук?

Тя поклати глава.

— Аз съм много внимателна. А този град е невероятно анонимно място. Може да минат години, преди да видиш съседите си.

— Какво искаш от мен?

— Какво искам ли?

— Доведе ме тук с някаква цел. И рискува прекалено много, за да го направиш.

— Мисля, че вече е време да започна да поемам рискове.

— Какво искаш да направя?

— Да се махнеш от него. За собственото си добро. Не си цапай ръцете с неговата работа. От това не може да излезе нищо хубаво.

Тя помълча малко.

— Той е и опасен — каза Пати. — По-опасен, отколкото можеш да си представиш. Глупаво е да стоиш толкова близо до него.

— Ще внимавам — каза Ричър.

— Останалите също са опасни.

— Ще внимавам — повтори той. — Аз винаги внимавам. Но сега смятам да се върна там. И да се махна, когато аз реша.

Пати Джоузеф не каза нищо.

— Искам обаче да се видя с този Бруър — продължи Ричър.

— Защо? За да се помайтапите за сметка на лудата сестричка?

— Не — отвърна Ричър. — Защото, ако е истински полицай, е разговарял с детективите по случая на Ан, както и с агентите на ФБР. Сигурно знае по-добре какво е станало.

— По-добре от кого?

— От когото и да е — каза Ричър. — Искам да говоря с него.

— Той може би ще мине по-късно.

— Тук ли?

— Обикновено минава, след като съм се обадила да докладвам.

— Нали каза, че не поемал инициативата?

— Според мен идва само да си поговорим. Мисля, че е самотен човек. Минава, след като му свърши дежурството, на път за вкъщи.

— Къде живее?

— На Стейтън Айланд.

— Къде работи?

— В центъра.

— Значи не му е съвсем на път за вкъщи.

Пати Джоузеф не отговори.

— Кога му свършва дежурството? — попита Ричър.

— В полунощ.

— Значи ти идва на гости в полунощ? На път за вкъщи?

— Нямам връзка с него — каза Пати. — Просто той е самотен човек. Аз също. Това е истината.

Ричър не каза нищо.

— Измисли си някакво извинение — каза тя. — Излез и погледни прозореца ми. Ако свети, значи Бруър е тук. Ако не свети, значи го няма.

19

Пати Джоузеф се върна на самотния си пост до прозореца, а Ричър излезе. За по-сигурно заобиколи сградата по часовниковата стрелка и се приближи към Дакота Билдинг откъм запад. Беше десет без петнайсет. Времето беше топло. Някъде от парка се чуваше музика. Музика и глъчка отдалеч. Идеална лятна вечер. Сигурно някъде в Бронкс или на стадиона „Ший“ се играеше бейзбол, хиляди барове и клубове започваха да се пълнят, осем милиона жители мислеха за изминалия ден или за този, който им предстоеше.

Ричър влезе в Дакота Билдинг.

Служителите от фоайето се обадиха в апартамента и едва тогава го пуснаха при асансьора. Той излезе в коридора, зави и видя Грегъри, който го чакаше отвън.

— Помислихме си, че си се отказал — каза Грегъри.

— Излязох да се разходя — обясни Ричър. — Има ли нещо ново?

— Не, рано е още.

Двамата влязоха в апартамента. Въздухът беше спарен. Китайска храна, пот, притеснение. Едуард Лейн седеше на креслото до телефона. Гледаше нагоре, към тавана. Лицето му беше спокойно. До него, в края на канапето, имаше празно място. Възглавничка, която още беше смачкана от тежестта на човешко тяло. Ричър предположи, че е седял Грегъри. Бърк също беше там, седнал неподвижно. Както и Адисън, Перес и Ковалски. Картър Грум се подпираше на стената, с лице към вратата, на пост. Като страж. „Мисля само за работата.“

— Кога ще се обадят? — попита Лейн.

Интересен въпрос, помисли си Ричър. Дали изобщо ще се обадят те? Или ти ще им се обадиш? За да им наредиш да дръпнат спусъка?

Но вместо това отвърна:

— Няма да се обадят преди осем сутринта. Като се има предвид времето за шофиране и броене на парите, няма да стане по-рано.

Лейн погледна часовника си.

— След десет часа — каза той.

— Да — потвърди Ричър.

След десет часа някой ще се обади.

Първият от десетте часа премина в мълчание. Телефонът не звънна. Всички мълчаха. Ричър седеше неподвижно и усещаше, че шансовете за щастлива развръзка бързо намаляват. Представи си снимката от спалнята и усети как Кейт и Джейд се отдалечават от него. Като комета, която се беше доближила достатъчно до Земята, така че да се вижда с просто око, но след това беше изменила орбитата си и сега летеше все по-навътре в мразовитите глъбини на космоса. Скоро щеше да се превърне в миниатюрна прашинка от светлина и щеше да изчезне завинаги.

— Направих всичко, което ми казаха — обади се Лейн, като говореше най-вече на себе си.

Никой не реагира.

Мъжът изненада временните си гости, като пристъпи към прозореца, а не към вратата. Изненада ги още повече, защото изчегърта с нокът ръба на лепенката, с която беше закрепен платът за стъклото. Мъжът отлепи скоча и повдигна плата, така че на прозореца се появи продълговато късче от Ню Йорк. Знаменитата нощна гледка на града. Стотици хиляди светещи прозорци, които блестяха на фона на мрака като ситни диаманти, разпилени по тъмно кадифе. На света няма друго такова място.

— Знам, че обичате тази гледка — каза човекът. — Но сега се сбогувайте с нея — добави той. — Защото никога повече няма да я видите.

По средата на втория час Лейн се обърна към Ричър и каза:

— В кухнята има храна. Яж, ако искаш.

После се усмихна бегло и безрадостно и поясни:

— Ако трябва да бъда точен в логическо отношение, в кухнята има храна, независимо дали искаш, или не.

Ричър не искаше храна. Не беше гладен. Скоро беше изял един хотдог. Но пък му се щеше да се махне някъде по-далеч от дневната. Това беше сигурно. В стаята цареше такава атмосфера, все едно осем мъже се бяха събрали около смъртен одър. Така че се изправи и каза:

— Да, благодаря.

Ричър тихо влезе в кухнята. Никой не тръгна след него. На кухненския плот имаше мръсни чинии и десетина полупразни кутии с китайска храна. Храната беше студена и лепкава, със силна миризма. Ричър не я докосна, а седна на високо столче пред плота. Погледна надясно, през отворената врата на кабинета. Виждаше снимките на бюрото. Ан Лейн, същата като сестра си Пати. И Кейт Лейн, която с любов гледаше към детето, изрязано от снимката.

Ричър се вслуша. От дневната не идваха никакви шумове. Никой не помръдваше. Той стана от столчето и влезе в кабинета. За момент застана неподвижно. Бюро, компютър, факс, телефони, шкафове с папки, етажерки.

Започна с етажерките.

Бяха общо пет-шест метра дълги. На тях бяха подредени телефонни указатели, ръководства за експлоатация на огнестрелни оръжия, история на Аржентина в един том, книга със заглавие „Глок: новата вълна в бойните пистолети“, будилник, керамични чаши, пълни с химикалки и моливи, и атлас на света. Атласът беше стар. В него все още го имаше Съветския съюз. И Югославия. Някои от африканските държави бяха със старите си колониални имена. До атласа имаше дебел визитник, в който сигурно имаше петстотин картички с имена, телефонни номера и кодове за военна специализация. Повечето хора бяха със специалност 11-Б. Пехота. Близък бой. Ричър отвори наслуки на „Г“ и потърси Картър Грум. Нямаше го. После провери „Б“ за Бърк. И него го нямаше. Това очевидно беше базата данни за второстепенни войници. Някои от имената бяха зачертани с черна линия и в ъгълчето на картичката пишеше „УВА“ или „ИВА“. „Убит по време на акция“ или „Изчезнал по време на акция“. Но всички останали имена все още бяха в играта. Почти петстотин мъже, а може би и жени, готови за действие и в очакване да ги повикат на работа.

Ричър върна визитника на мястото му и докосна мишката на компютъра. Твърдият диск се задейства и на екрана се появи прозорец с искане за парола. Ричър хвърли поглед към отворената врата и опита с „Кейт“. Не стана. Той пробва с „05ЛейнЕ“, военното съкращение за „полковник Едуард Лейн“. Пак не стана. Ричър сви рамене и се отказа. Паролата сигурно беше рожденият му ден или служебният му номер от армията, или името на футболния му отбор от гимназията. Нямаше как да го разбере, без да направи проучвания.

Ричър се прехвърли на шкафовете с папки.

Бяха четири стандартни шкафа от боядисана стомана. Високи около шейсет сантиметра. С по две чекмеджета във всеки. Общо осем чекмеджета. Не бяха надписани. Не бяха и заключени. Ричър застина, отново се ослуша и едва тогава отвори първото чекмедже. То се движеше безшумно на лагерите си. Вътре имаше две релси с шест разделителя за папки от жълт картон. И шестте отделения бяха пълни с документи. Ричър ги разрови с палец. Погледна тук-там. Финансови отчети. Пари, които влизаха или излизаха от фирмата. Нито едно число не беше с повече от шест цифри или с по-малко от четири. Нищо друго не се разбираше от пръв поглед. Той затвори чекмеджето.

Отвори най-долното чекмедже вляво. Вътре имаше същите релси и разделители от жълт картон. Но папките тук бяха по-дебели, натъпкани с големите пластмасови пликове за документи, които се поставят в жабките на новите коли. Инструкции за експлоатация и сервизни дневници. Талони и застраховки. Беемве, мерцедес-бенц, беемве, ягуар, мерцедес-бенц, ландроувър. В някои комплекти имаше резервни ключове в прозрачни пластмасови калъфчета. Някои резервни ключове бяха на фирмени ключодържатели за съответната марка автомобил. Имаше квитанции от платени магистрали. Фишове от бензиностанции. Визитни картички на продавачи и сервизни работници.

Ричър затвори чекмеджето. Отново хвърли поглед към вратата. Там стоеше Бърк и мълчаливо го наблюдаваше.

20

Бърк помълча още малко. После каза:

— Отивам да се разходя малко.

— Добре — каза Ричър.

Бърк не отговори нищо на това.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Ричър.

Бърк хвърли поглед към екрана на компютъра. После сведе очи към отворените чекмеджета.

— Ще дойда с теб — каза Ричър.

Бърк само сви рамене. Двамата излязоха през кухнята. През фоайето. Лейн за малко вдигна поглед към тях от дневната, твърде зает със собствените си мисли, за да им обърне внимание. Не каза нищо. Ричър и Бърк излязоха в коридора. Мълчаливо се спуснаха с асансьора. Излязоха на улицата и завиха на изток, към Сентръл Парк. Ричър погледна към прозореца на Пати Джоузеф. Беше тъмен. Значи беше сама. Той си я представи на стола до прозореца, в полумрака. Представи си как химикалката й драска по бележника. „22:37 ч., Бърк и Венти излизат от ДБ пеша и тръгват на изток към Сентръл Парк.“ Или само „СП“. Човек, който пишеше „ДБ“ вместо Дакота Билдинг, със сигурност съкращаваше и името на парка. А може би вече не използваше „Венти“, а истинското му име. Нали й го беше казал. Значи вероятно беше написала „Бърк и Ричър излизат от ДБ“.

А може би просто спеше. И тя трябваше да спи като всички хора.

— За онзи въпрос, който ми зададе… — започна Бърк.

— Кой въпрос? — попита Ричър.

— Кой е знаел, че мисис Лейн обича да пазарува в „Блумингдейлс“.

— Е?

— Беше добър въпрос.

— Какъв е отговорът?

— Има и още един въпрос — продължи Бърк.

— Какъв?

— Кой е знаел, че тя ще ходи там точно онази сутрин?

— Предположих, че всички сте знаели — отвърна Ричър.

— Да, сигурно е така. Горе-долу.

— Значи не е кой знае колко добър въпрос.

— Мисля, че е замесен вътрешен човек — каза Бърк. — Някой е подсказал нещо на някой друг отвън.

— Ти ли беше?

— Не.

Ричър спря на светофара на „Сентръл Парк Уест“. Бърк спря до него. Беше черен като брикет и дребен, горе-долу с размерите и телосложението на бейзболен играч от старата школа. Играч от Залата на славата. Като Джо Морган например. Излъчваше същата физическа увереност, когато се движеше.

Светна зелено. Вдигнатата червена ръка изчезна и на нейно място се появи бялото човече, устремено напред. Ричър съжаляваше, че са сменили старите символи на светофара за пешеходци: думите „WALK“ и „DONT WALK“. Когато имаше избор, той винаги предпочиташе думите пред пиктограмите. Като дете много се възмущаваше от сбърканото изписване. По десет хиляди липсващи апострофа в „don’t“ във всеки американски град. Чувстваше го като малка, но вълнуваща тайна — нещо, което той знаеше по-добре от целия свят.

Тръгна да пресича.

— Какво стана след случая с Ан?

— С четиримата, които я отвлякоха ли? — попита Бърк. — По-добре да не знаеш.

— Предполагам, че и ти си помагал.

— Не коментирам.

— Те признаха ли си?

— Не — отвърна Бърк. — Твърдяха, че нямат нищо общо със случая.

— Но вие не им повярвахте?

— Какво друго да кажат?

Двамата стигнаха до отсрещния тротоар. Паркът се издигаше пред тях тъмен и пуст. Музиката беше замлъкнала.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Няма значение — отвърна Бърк. — Просто исках да поговорим.

— За вътрешния човек?

— Да.

Завиха на юг и тръгнаха към Кълъмбъс Съркъл. Тук имаше светофари и натоварено движение. По тротоарите се движеха тълпи.

— Кой е бил според теб? — попита Ричър.

— Нямам представа — отвърна Бърк.

— Значи разговорът ще бъде съвсем кратък, не мислиш ли? — каза Ричър. — Искаш да поговорим, но нямаш нищо за казване.

Бърк замълча.

— А кой е бил външният човек? — попита Ричър. — Не този, който е предал информацията, а този, който я е получил. Според мен това е по-важният въпрос. Мисля, че точно това искаш да ми кажеш.

Бърк продължи да крачи мълчаливо.

— Ти почти ме измъкна навън насила — продължи Ричър. — И то не защото се притесняваш, че не се движа достатъчно на чист въздух.

Бърк продължи да мълчи.

— Да не искаш да си играем на въпроси и отговори? — попита Ричър.

— Може би това ще бъде най-добрият начин — отвърна Бърк.

— Окей — каза Ричър. — За парите ли става въпрос според теб?

— Не — отвърна Бърк.

— Значи парите са просто за заблуда?

— В най-добрия случай те са само половината от уравнението. Или може би паралелна цел.

— А другата половина от уравнението е причиняване на наказание?

— Точно така.

— Според теб става дума за човек, който мрази Лейн?

— Да.

— Един човек ли?

— Не.

— А колко?

— Теоретично погледнато, могат да бъдат стотици — отвърна Бърк. — Или хиляди. Може би цели народи. Объркали сме живота на доста хора, на всякакви места.

— А реалистично погледнато?

— Повече от един човек — отвърна Бърк.

— Двама?

— Да.

— Защо го мразят?

— Кое е най-лошото нещо, което един човек може да причини на друг?

— Зависи на кого го причинява — отвърна Ричър.

— Точно така — каза Бърк. — И кои сме ние?

Ричър си помисли: Тюлени, делти, разузнавачи от морската пехота, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.

— Войници от специалните части — отвърна той.

— Точно така — повтори Бърк. — И какво не правим ние?

— Не оставяте никой от своите загинали на бойното поле.

Бърк не отговори.

— А Лейн го е направил — продължи Ричър. — Изоставил е двама.

Бърк спря от северната страна на Кълъмбъс Съркъл. Навсякъде около тях ръмжаха коли. Светлините на фаровете се мятаха като камшици. Вдясно се виждаше високата сребриста кула на един нов небостъргач. Широк в основата си, той заемаше цялата 59-а улица, а над нея се издигаха две еднакви кули.

— И какво е станало? — попита Ричър. — Те са имали братя или синове? Някой е излязъл от анонимност и е потърсил отмъщение? След толкова време? Заради тях двамата?

— Не е задължително да са братя или синове — каза Бърк.

— Приятели?

— Не е задължително да са приятели.

— Кой тогава?

Бърк не отговори. Ричър го изгледа невярващо.

— Господи — каза. — Изоставили сте двама живи?

— Аз не съм изоставял никого — поправи го Бърк. — Никой от нас не е. Лейн го направи.

— И ти мислиш, че те най-сетне са успели да се приберат у дома?

— Сигурен съм, че са положили всички усилия.

— Хобарт и Найт — каза Ричър.

— Знаеш как се казват?

— Очевидно.

— Откъде? С кого си говорил? В онези папки, които проверяваше, не пише нищо за тях. Нито пък в компютъра. Те са изтрити, все едно никога не са съществували. Все едно са малки мръсни тайни. Каквито са всъщност.

— Какво точно стана с тях?

— Били са ранени. Така каза Лейн. Ние изобщо не ги видяхме. Двамата бяха на предни наблюдателни постове, когато чухме изстрели от малокалибрено оръжие. Лейн отиде да провери, върна се и съобщи, че са тежко ранени и няма как да оживеят. Каза, че не можем да ги върнем. Че ще загубим твърде много хора, ако се опитаме. Затова просто ни заповяда да се изтегляме. И ние ги изоставихме.

— Какво е станало с тях според вас?

— Предположихме, че ще ги задържат като пленници. А оттам следваше изводът, че им остава около минута и половина живот.

Според мен Лейн е направил така, че да не се върнат.

— Къде се случи? — попита Ричър.

— Не мога да ти кажа — отвърна Бърк. — Ще вляза в затвора.

— Защо остана след това? Толкова дълго?

— А защо не?

— Защото останах с впечатлението, че не си доволен от начина, по който са се развили нещата.

— Аз се подчинявам на заповеди. Оставям офицерите да решават вместо мен. Винаги съм бил такъв и такъв ще си остана.

— Лейн знае ли, че са се върнали?

— Не ме слушаш — каза Бърк. — Никой не знае, че са се върнали. Никой дори не знае дали са живи. Просто предполагам. Гледам какво се случва и предполагам.

— Биха ли го направили те двамата? Хобарт и Найт? Биха ли наранили жена и дете, за да си отмъстят на Лейн?

— Питаш ме дали е оправдано? Естествено, че не. Но дали биха го направили? Разбира се, по дяволите. Войниците са прагматични хора и правят това, което върши работа. Особено след онова, което им е причинил Лейн.

Ричър кимна.

— Кой може да бъде вътрешният човек? — попита той.

— Не знам.

— Те какви бяха?

— Морски пехотинци.

— Като Картър Грум?

— Да — отвърна Бърк. — Като Грум.

Ричър не каза нищо.

— Морските пехотинци мразят това — каза Бърк. — Особено техните разузнавачи. Мразят някой да изоставя човек на бойното поле. Повече от всички останали войници.

— Тогава той защо е останал?

— По същата причина като мен. Ние не разсъждаваме, а изпълняваме. Това също е основно правило.

— Може би да, когато служиш в армията — каза Ричър. — Но не е задължително да го правиш в някаква измислена частна компания.

— Не виждам никаква разлика.

— А би трябвало, новобранецо.

— Внимавай какво говориш, приятел. В момента ти помагам да изкараш един милион долара. Ако намериш Хобарт и Найт, ще намериш Кейт и Джейд.

— Мислиш ли?

— Залагам долари срещу понички. Милиони долари срещу понички. Така че внимавай какво говориш.

— Няма да внимавам — каза Ричър. — Щом продължаваш да изпълняваш правилата, значи аз все още съм офицер. Така че мога да си говоря каквото искам, а ти ще слушаш и ще ми козируваш.

Бърк се извърна от бурната река на уличното движение и тръгна обратно на север. Ричър го остави да се отдалечи на пет крачки, после го настигна и тръгна редом с него. Не си казаха нищо повече. След десет минути завиха по 72-ра улица. Ричър вдигна поглед наляво. От прозореца на Пати Джоузеф бликаше ярка светлина.

21

— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще се поразходя още малко.

— Защо? — попита Бърк.

— Защото ми каза някои неща, за които трябва да помисля.

— Не можеш ли да мислиш, ако не ходиш?

— В апартамента няма да намеря нито Хобарт, нито Найт.

— Това поне е сигурно. Досиетата им са изтрити.

— Още нещо — спря го Ричър. — Кога се запознаха Лейн и Кейт?

— Скоро след смъртта на Ан. Лейн не обича да бъде сам.

— Добре ли се разбират?

— Е, все още са женени — отвърна Бърк.

— Какво трябва да означава това?

— Че се разбират добре.

— Колко добре?

— Достатъчно.

— Толкова, колкото се е разбирал с Ан? Първия път?

— Горе-долу — кимна Бърк.

— Ще се видим по-късно — каза Ричър.

Ричър проследи с поглед Бърк, докато не влезе в Дакота Билдинг, после продължи на запад, по-далеч от апартамента на Пати Джоузеф. Беше обичайна предпазна мярка, която веднага даде резултати. Ричър хвърли поглед зад себе си и видя, че Бърк го следи. Явно беше стигнал само до фоайето на Дакота Билдинг, а сега безуспешно се опитваше да го проследи незабелязано. Промъкваше се в сенките и черната му кожа и тъмните му дрехи наистина не се виждаха, но лъсваше като свръхнова звезда всеки път, когато минаваше под някоя улична лампа.

Не ми вярва, помисли си Ричър. Ветеран от „Делта“ не вярва на военен полицай. Каква изненада.

Ричър стигна до края на пресечката и слезе по стълбите в метрото. Отправи се към перона за мотрисата, която отиваше на север. Използва картата си за метрото. Предположи, че Бърк няма карта за метрото. Хората на Лейн винаги използваха служебните автомобили. В такъв случай Бърк щеше да се забави при машината, където трябваше да си купи билет с кредитна карта или с банкноти, които да извади от портфейла. Значи опашката му щеше да отпадне от състезанието още на първото препятствие. Ако минеше влак, разбира се.

Но това не стана.

Беше към полунощ и метрото отдавна не се движеше на кратки интервали. Средното време за чакане сигурно беше петнайсет-двайсет минути. Ричър можеше да си опита късмета, но реши друго. Обърна се и видя, че Бърк прибира чисто новата си карта за метрото от машината и се обляга на стената, за да почака.

Не иска да стои на перона заедно с мен, помисли си Ричър. Ще излезе в последния възможен момент.

Ричър зачака. На перона с него чакаха още дванайсет души. Група от трима, група от двама и седем сами. Повечето бяха добре облечени. Обикновени граждани, които се прибираха вкъщи след кино или ресторант — към по-евтините си квартири по улиците с номера над 100 или дори чак в предградията на Хъдсън Хайтс.

В тунела цареше тишина. Въздухът беше топъл. Ричър се подпря на една колона и зачака. После чу как релсите запяха странната си металическа песен. Приближаваше се влак. Той видя бледата светлина в тунела и усети напора на топлия въздух. Шумът се усили и дванайсетте души на перона се раздвижиха напред.

Ричър отстъпи назад.

Притисна се в една ниша в стената, голяма колкото телефонна будка. Остана неподвижен. На перона пристигна влакът — беше бърза, дълга и шумна композиция, съскаше и пищеше. Номер 1, местна линия. От блестящ алуминий и ярко осветени стъкла. Вагоните спряха. От тях слязоха хора, други се качиха. После и Бърк се промуши на перона и се качи на влака в момента, в който вратите вече се затваряха. Влакът потегли, от ляво на дясно, и Ричър видя Бърк през прозорците. Гледаше напред и вървеше от вагон във вагон, търсейки го.

Сигурно щеше да пристигне чак в Бронкс, на 242-ра улица или при Ван Кортланд Парк, преди изобщо да разбере, че плячката му не е във влака.

Ричър излезе от нишата и изтупа ризата си. Върна се на улицата. Беше похарчил два долара, но беше останал сам, а точно сега искаше да бъде сам.

Портиерът на „Маджестик“ се обади горе и после посочи асансьорите на Ричър. След три минути Ричър стисна ръката на ченгето Бруър. Пати Джоузеф отиде в кухнята, за да направи кафе. Беше преоблечена с тъмен костюм, сако и панталон — делова и елегантна. Този път беше и с обувки. Излезе от кухнята с две чаши „Уеджуд“ — същите, които Ричър вече беше виждал. Даде едната на Бруър, а другата на Ричър и каза:

— Ще ви оставя да си говорите. Може би ще ви бъде по-лесно, ако не съм тук. Ще отида да се поразходя. Само през нощта се чувствам в безопасност.

— Бърк ще се върне с метрото след около час — предупреди я Ричър.

— Няма да ме види — каза Пати.

После си тръгна, като хвърли притеснен поглед през рамо, все едно бъдещето й зависеше от този разговор. Ричър я проследи с очи, докато затвори вратата, после се обърна към Бруър, за да го прецени. Бруър изглеждаше точно така, както се очаква от един детектив от полицейското управление в Ню Йорк, само че от всичко имаше по повече. Беше по-висок, малко по-тежък, с по-дълга коса, по-запуснат вид и по-енергично излъчване. Изглеждаше на петдесетина години. Или беше на четирийсет и няколко, а косата му беше посивяла по-рано.

— Ти за какво играеш? — попита той.

— Едуард Лейн ми предложи работа — отвърна Ричър. — После чух историята на Пати. Така че искам да разбера в какво се забърквам. Това е всичко.

— Каква работа ти предложи?

— Иска да ме наеме за нещо.

— Какво работиш?

— Служих в армията — отвърна Ричър.

— Живеем в свободна страна — каза Бруър. — Можеш да работиш, за когото си искаш.

После седна на канапето на Пати Джоузеф, все едно беше негово. Ричър внимаваше да не се доближава до прозореца. В стаята светеше и от улицата можеха да го видят. Той се подпря на стената близо до антрето и отпи от кафето си.

— Аз също бях ченге — каза той. — От военната полиция.

— Трябва ли да се впечатля?

— Много от твоите хора са служили на същото място. Те впечатляват ли те?

Бруър сви рамене.

— Добре, можем да поговорим няколко минути.

— Най-важното — каза Ричър. — Какво стана преди пет години?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос — отвърна Бруър. — Никой от полицейското управление на Ню Йорк не може да ти отговори. Ако е било отвличане, значи е работа на ФБР, защото отвличането е федерално престъпление. Ако е било обикновено убийство, значи е работа на полицията от Ню Джързи, защото тялото е било открито от другата страна на моста „Джордж Уошингтън“ и не е местено след смъртта. Следователно никога не е било в нашата юрисдикция. Следователно никой от нас не може да изкаже обосновано мнение.

— Тогава какво правиш тук?

— Връзки с обществеността. На хлапето му е мъчно и иска да си споделя с някого. Освен това е готина и прави хубаво кафе. Какво повече му трябва на човек?

— Твоите хора сигурно са получили копие от документацията по разследването.

Бруър кимна.

— Да, имаме досие.

— И какво има в него?

— Предимно прах и паяжини. Горе-долу единственото, което се знае със сигурност, е, че преди пет години Ан Лейн е умряла в Ню Джързи. Тялото се е разлагало цял месец, преди да го открият. Явно не е била приятна гледка. Но са я идентифицирали по зъбите. Няма грешка, тя е била.

— Къде са я намерили?

— На празен парцел близо до магистралата за Бостън.

— Причина за смъртта?

— Черепна травма в областта на тила. Дупка от пистолет, може би деветмилиметров, но не е възможно да се определи със сигурност. Трупът е бил на открито. През дупката са влизали и излизали гризачи. А гризачите не са глупави. Знаели са, че ще надебелеят от вкуснотиите вътре, така че първо са разширили дупката, преди да влязат в черепа. Костта е била надъвкана. И все пак сигурно е бил куршум девет милиметра, най-вероятно с ризница.

— Надявам се, че не си казал всичко това на Пати.

— Ти какъв го играеш? Добрият батко? Естествено, че не съм й казал всичко това.

— Намерили ли са нещо друго на местопрестъплението?

— Карта за игра. Тройка спатия. Мушната отзад в яката й. По картата няма никакви следи, за които да се хванат криминалистите, и никой не знае какво означава.

— Нещо като подпис?

— Или нещо като фишек. Нали се сещаш, понякога подхвърлят произволни следи, за да забавят разследването.

— Ти какво мислиш? — попита Ричър. — Отвличане или убийство?

Бруър се прозя.

— Няма смисъл да се усложняват нещата. Когато чуеш тропот на копита, се оглеждаш за коне, не за зебри. Когато се обади мъж и каже, че жена му е била отвлечена, го приемаш за вярно. Не започваш разследването с идеята, че е организирал някаква сложна конспирация, за да се отърве от нея. Освен това всичко се връзва. Истински телефонни обаждания, истински пари в брой в чантата.

— Но?

Бруър помълча малко. Отпи голяма глътка от кафето си, въздъхна и отпусна глава на канапето.

— Пати някак си те убеждава — отвърна той. — Нали се сещаш? Рано или късно се налага да признаеш, че все пак и другата версия е възможна.

— Имаш някакво инстинктивно подозрение, така ли?

— Просто не знам — каза Бруър. — Което само по себе си е странно чувство, когато става дума за мен. Понякога бъркам, но дори тогава знам, че бъркам.

— И какво правиш по въпроса?

— Нищо — отвърна Бруър. — Говорим за отдавна закрито разследване извън нашата юрисдикция. Знаеш ли кога ще дойде денят, в който полицейското управление на Ню Йорк доброволно ще се заеме с още едно неразкрито убийство? Никога.

— Но все пак идваш тук?

— Както вече ти казах, хлапето има нужда от съчувствие. Мъката е дълъг и сложен процес.

— При всички роднини на жертвите ли ходиш така?

— Само при тези, които приличат на модели от „Playboy“.

Ричър не каза нищо.

— А ти за какво играеш? — попита отново Бруър.

— Вече ти казах.

— Глупости. Лейн е бил оперативен военен. Сега е наемен войник. Не би трябвало да се тревожиш, че е очистил някого преди пет години. Намери ми човек като Лейн, който не е очистил някого преди пет години.

Ричър отново не каза нищо.

— Но нещо все пак те тревожи — настоя Бруър.

Двамата помълчаха заедно.

— Пати ми каза нещо странно — подхвърли Бруър. — Не е виждала новата мисис Лейн през последните няколко дни. Нито детето.

Ричър не отговори.

— Значи може би е изчезнала, а ти търсиш подобно нещо в миналото — каза Бруър.

Ричър продължи да мълчи.

— Ти си бил ченге, а не оперативен военен — продължи Бруър. — Така че започвам да се чудя за какво точно иска да те наеме Едуард Лейн.

Ричър не отговори.

— Искаш ли да споделиш нещо с мен? — попита Бруър.

— Аз задавам въпроси — каза Ричър. — Не споделям.

Още мълчание. Двамата се изгледаха продължително и строго — като ченге ченге.

— Както искаш — каза Бруър. — Живеем в свободна страна.

Ричър довърши кафето си и отиде в кухнята. Изплакна чашата на мивката и я остави вътре. После се подпря на лакти на кухненския плот и се загледа напред. Дневната беше като картина в рамка, очертана от арката на кухнята. Столът с високата облегалка беше до прозореца. На перваза бяха наредени средствата за наблюдение. Бележникът, химикалката, фотоапаратът и бинокълът.

— И какво правиш с докладите, които ти праща? Просто ги забравяш?

Бруър поклати глава.

— Не, предавам ги. Извън управлението. На някой, който има специален интерес към случая.

— Кой?

— Частен детектив от центъра. Жена. Тя също е готина. По-възрастна е от Пати, но какво пък.

— Полицейското управление на Ню Йорк вече наема частни детективи, така ли?

— Тази е по-особена. Работила е във ФБР.

— Те всички са работили някъде.

— Тази е водила разследването по случая с Ан Лейн.

Ричър мълчеше.

— Така че, както вече казах, има специален интерес към случая.

— Пати знае ли за това? — попита Ричър.

— По-добре да не знае — поклати глава Бруър. — По-добре никога да не разбира. Ще се получи неудобна комбинация.

— Как се казва тази жена?

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — отвърна Бруър.

22

Ричър си тръгна от апартамента на Пати Джоузеф с две визитни картички. Едната беше стандартната служебна визитка на Бруър от полицейското управление в Ню Йорк, но другата беше по-елегантна: най-отгоре пишеше „Лорън Полинг“, а под него „частен детектив“ и „бивш специален агент на ФБР“. Най-отдолу беше адресът на кантората й в центъра, телефонни номера с код 212 (стационарен) и 917 (мобилен), имейл адрес и адрес на сайт в интернет. Визитката беше натъпкана с информация. Но изглеждаше елегантна и скъпа, професионална и делова. Беше по-хубава от служебната визитка на Бруър и дори от визитката на Грегъри, издадена от фирмата на Лейн.

Ричър пусна визитката на Бруър в един контейнер за боклук на „Сентръл Парк Уест“ и скри визитката на Лорън Полинг в обувката си. После се върна до Дакота Билдинг по обиколен маршрут. Наближаваше един сутринта. Той заобиколи сградата и видя една патрулка на Кълъмбъс Авеню. Ченгета, помисли си автоматично той. Думата се задържа в съзнанието му по същия начин, по който това му се беше случило в Сохо. Като клонка, понесена от реката, която спира до брега. Ричър затвори очи и се опита да я улови. Но мисълта отново му убягна. Той се отказа и зави по 72-ра улица. Влезе във фоайето на Дакота Билдинг. Портиерът от нощната смяна беше достолепен възрастен мъж. Обади се горе, после леко наклони глава в знак, че Ричър може да продължи. Грегъри го чакаше в коридора на петия етаж. Беше отворил вратата на апартамента. Двамата влязоха и Грегъри каза:

— Още няма нищо. Но все пак остават седем часа.

В апартамента цареше мъртва тишина и все още миришеше на китайска храна. Всички продължаваха да седят в дневната. Освен Бърк. Бърк все още не се беше върнал. Грегъри изглеждаше пълен с енергия, Лейн седеше изправен на един стол, но останалите се бяха отпуснали в различни пози, които издаваха умората им. Лампите светеха със слаба жълта светлина, завесите бяха спуснати, а въздухът беше спарен.

— Ела да чакаш с нас — каза Лейн.

— Трябва да поспя — отвърна Ричър. — Три-четири часа.

— Влез в стаята на Джейд — предложи Лейн.

Ричър кимна и тръгна по коридорите към стаята на Джейд. Нощната лампа все още светеше. В стаята се носеше леко ухание на бебешка пудра и чиста кожа. Леглото беше прекалено малко за човек като Ричър. Всъщност беше прекалено малко, за който и да е възрастен човек. Беше детско легло, вероятно от специализиран детски магазин. До стаята имаше собствена баня — вероятно преустроена от стая за прислугата. Имаше умивалник, тоалетна чиния, вана и душ. Душът беше монтиран на отвесна тръба и нагласен на около метър и половина над дъното на ваната. Завесата на душа беше от прозрачен найлон на жълти патета.

Ричър избута душа нагоре, съблече се и бързо се изкъпа, като използва някакъв розов сапун с форма на ягода и бебешки шампоан. На етикета пишеше „Няма да плачеш“. Де да беше вярно, помисли си Ричър. После се избърса с една малка розова хавлия, премести малката ухаеща пижама на един стол, взе възглавницата и завивките от леглото и си направи бивак на пода. Наложи се да поразчисти плюшените мечета и куклите, за да си освободи място. Мечетата бяха нови, а куклите изглеждаха така, все едно никой не си беше играл с тях. Премести и бюрото с половин метър встрани, така че всички листа се изсипаха от него. Бяха рисунки с пастел на амбалажна хартия. Виждаха се дървета, които приличаха на зелени близалки на кафяви пръчки, а зад тях имаше голяма сива сграда. Дакота Билдинг, може би гледана откъм Сентръл Парк. Имаше и още една рисунка с три фигури, една от които беше много по-малка от останалите. Може би семейството. Майка, дъщеря и доведен баща. Майката и дъщерята се усмихваха, но Лейн беше нарисуван с черни дупки в устата, все едно някой му беше избил половината зъби. Имаше и рисунка на самолет, който лети ниско в небето. Под него имаше зелена земя, небето беше синьо и в него се виждаше жълта топка — слънцето. Тялото на самолета приличаше на кренвирш и имаше три илюминатора с лица зад тях. Крилата бяха нарисувани така, все едно ги гледаш отгоре; сякаш самолетът правеше опасна маневра. Последната рисунка отново изобразяваше семейството, но двойно. Имаше двама Лейн един до друг, две Кейт и две Джейд. Все едно гледаш първата рисунка, но я виждаш двойна.

Ричър подреди рисунките на бюрото и изключи лампата. Сви се под завивките. Стигаха от гърдите до коленете му. Усещаше миризмата на бебешки шампоан. От собствената си коса или от възглавницата на Джейд. Не беше сигурен. Настрои алармата в главата си за пет сутринта. Затвори очи, вдиша, издиша и заспа — на твърдия солиден под, под който имаше метър и половина глина от Сентръл Парк.

Ричър се събуди точно в пет сутринта, както се беше настроил. Беше му студено и не се чувстваше отпочинал. Подуши кафе. Намери Картър Грум в кухнята до една голяма машина за еспресо марка „Кръпс“.

— Остават три часа — каза Грум. — Смяташ ли, че ще се обадят?

— Не знам — отвърна Ричър. — Ти как мислиш?

Грум не отговори. Започна да барабани с пръсти по кухненския плот, докато чакаше да потече кафе от машината. Ричър почака с него. После в кухнята влезе Бърк. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е спал. Не каза нищо. Не беше нито вежлив, нито враждебен. Държеше се така, все едно предишната вечер не се беше случило нищо. Грум напълни три чаши с кафе. Взе едната и излезе от стаята. Бърк взе другата и излезе след него. Ричър си изпи кафето на кухненския плот. Часовникът на готварската печка показваше пет и десет. А според Ричър беше малко назад, според часовника в главата му беше по-скоро към пет и петнайсет.

Време е за събуждане по телефона на бившия специален агент Лорън Полинг.

Ричър спря в дневната на път за навън. Лейн седеше на същия стол. Неподвижен. Все още изправен. Не беше помръднал. Стоик. Независимо дали беше истинска или престорена, издръжливостта му беше зашеметяваща. Грегъри, Перес и Ковалски бяха заспали по канапетата. Адисън беше буден, но не помръдваше. Грум и Бърк си пиеха кафето.

— Излизам — съобщи Ричър.

— Пак ли ще се разхождаш? — попита кисело Бърк.

— Ще закусвам — отвърна Ричър.

Възрастният мъж във фоайето все още беше на смяна. Ричър му кимна, зави надясно по 72-ра улица и тръгна към Бродуей. Никой не го проследи. Той намери един телефон с монети и набра мобилния телефон на Полинг от визитната картичка, която извади от обувката си. Предположи, че го държи включен до леглото си, на нощното шкафче, близо до възглавницата.

Полинг вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

Гласът й беше дрезгав — не точно сънлив, по-скоро за пръв път й се налагаше да говори днес. Може би живееше сама.

— Чувала ли си наскоро името Ричър? — попита Ричър.

— Трябва ли да съм го чувала? — отвърна Полинг.

— Ще си спестим много време, ако просто кажеш „да“. От Пати, сестрата на Ан Лейн, през един полицай, който се казва Бруър. Нали така?

— Да — каза Полинг. — Късно снощи.

— Искам да си уговорим ранна среща — каза той.

— Ти ли си Ричър?

— Да. След половин час в кантората ти?

— Знаеш ли къде е?

— Бруър ми даде визитната ти картичка.

— След половин час — каза Полинг.

И така, след половин час Ричър стоеше на тротоара на 4-та улица с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата и гледаше как Лорън Полинг върви към него.

23

Ричър позна Лорън Полинг, защото тя не откъсваше поглед от него. Очевидно Пати Джоузеф беше предала и физическо описание заедно с името му. Така че Полинг се оглеждаше за висок, едър, рус, небрежно облечен мъж, който чака до вратата на кантората й, а тази сутрин на 4-та улица нямаше друг такъв.

Самата Полинг беше елегантна жена на около петдесет години. Или може би малко по-възрастна, като в такъв случай изглеждаше много добре за годините си. Бруър не беше излъгал, когато беше казал „Тя също е готина“. Беше с два-три сантиметра по-висока от среден ръст и носеше тясна черна пола до коленете, черни чорапи и черни обувки с високи токчета. Изумруденозелена блуза, може би от коприна. Наниз от големи изкуствени перли на шията. Златисторуса коса, фиксирана на големи вълни, които се спускаха до раменете й. Зелени очи, които се усмихваха. И изражение, което сякаш казваше: „Много се радвам да се запознаем, но нека да минем направо на въпроса.“ Ричър си представяше какви са били оперативките, които е провеждала във ФБР.

— Джак Ричър, предполагам — каза тя.

Ричър натъпка поничката в устата си, обърса ръка в панталоните си и стисна нейната. После застана до рамото й, докато тя отключваше външната врата на кантората. Продължи да я гледа, докато деактивираше алармата от панела в антрето. Панелът беше стандартно изпълнение — три на три копчета плюс нулата отдолу. Полинг използва дясната си ръка — среден пръст, показалец, безименен пръст, показалец. Бързо, енергично движение. Все едно пишеше на машина.

Най-вероятно е 8461, помисли си Ричър. Позволи ми да я видя, значи или е тъпа, или е разсеяна. По-вероятно е разсеяна. Не може да е тъпа.

Но все пак това беше алармата на цялата сграда. Не тя беше избирала числата. Така че не беше издала нито кода на домашната си охранителна система, нито на картата си от банкомата.

— Ела — каза Полинг.

Ричър я последва по тясно стълбище към втория етаж. Дояде поничката си по пътя. Тя отключи една врата и го въведе в кантората си. Беше в двустаен апартамент. Имаше чакалня и кабинет, където беше нейното бюро и два стола за посетители. Беше много малка кантора, но добре обзаведена. Безупречен вкус, приложен с голямо внимание. Беше пълно със скъпи неща, които професионалистите в областта на услугите купуват на лизинг, за да създават чувство на увереност у клиентите си. Ако беше малко по-голяма, кантората можеше да принадлежи на някой адвокат или пластичен хирург.

— Говорих с Бруър — каза тя. — Обадих му се вкъщи, след като говорих с теб. Събудих го. Не беше особено щастлив от този факт.

— Представям си — отвърна Ричър.

— Той е любопитен относно твоите мотиви.

Гласът на Лорън Полинг беше нисък и дрезгав, все едно през последните трийсет години се беше възстановявала от прекаран ларингит. Ричър можеше да седи и да я слуша цял ден.

— Така че и аз съм любопитна — продължи тя.

Полинг посочи към един стол за посетители с кожена тапицерия. Ричър седна на него. Тя се промуши покрай бюрото си. Беше слаба и се движеше елегантно. Обърна стола си към него и седна.

— Просто търся информация — каза Ричър.

— Да, но защо?

— Нека първо да видим дали тази информация ще ме отведе до положение, в което трябва да отговоря на този въпрос.

— Бруър каза, че си бил военно ченге.

— Едно време.

— Беше ли добър?

— Има ли лоши военни ченгета?

Полинг се усмихна — замислено и с лека тъга.

— Значи знаеш, че не би трябвало да разговаряш с мен — каза тя.

— Защо не?

— Защото не съм надежден свидетел. В никакъв случай не мога да бъда обективна.

— Защо?

— Помисли — отвърна тя. — Не е ли очевидно? Ако Едуард Лейн не е убил жена си, кой го е направил, по дяволите? Ами аз, кой друг. С престъпна небрежност.

24

Ричър се размърда на стола си и отвърна:

— Никой не успява в сто процента от случаите. В истинския свят постоянно правим грешки. Ти, аз, всички. Престани да мислиш за това.

— Друго не можеш ли да ми кажеш? — попита Полинг.

— Заради мен сигурно са убили повече хора, отколкото познаваш. Но не се измъчвам от това. Стават грешки, какво да се прави.

Полинг кимна.

— Всичко е заради сестрата. Постоянно седи на онзи идиотски наблюдателен пост. Все едно е живата ми съвест.

— Ние се запознахме — каза Ричър.

— Тя ме тревожи.

— Кажи ми за тройката спатия — каза Ричър.

Полинг спря за миг, все едно сменяше скорост.

— Направихме заключение, че няма определен смисъл — каза тя. — Тогава имаше книга, филм или нещо подобно, където убийците оставяха карти за игра до жертвите, така че по онова време постоянно се случваше да намираме карти на местопрестъплението. Но обикновено оставяха аса или пики. В базата данни нямаше нищо за тройки. И почти нищо за спатии. После си помислихме, че може би убийството е едно от три действия, които са свързани, но нямаше нищо подобно, с което да го свържем. Проверихме символиката на тройката и теорията на числата. Обадихме се в Калифорнийския университет и говорихме с хора, които изучават културата на уличните банди. Нищо. Обадихме се на специалисти по семиотика от Харвард, Йейл и „Смитсониън“. Обадихме се в „Уеслиън“ в Кънетикът и накарахме един специалист по лингвистика да поработи по случая. Нищо. Хванахме и един студент последен курс от Колумбийския университет. Работихме с най-големите мозъци на света, но отникъде не излезе нищо. Тройката спатия не означаваше нищо. Единствената й цел беше да ни накара да си загубим времето. Но това само по себе си също беше безсмислено заключение. Защото ние искахме да разберем кой ни е накарал да си загубим времето.

— Тогава проверявахте ли Лейн? Още преди да чуеш теорията на Пати?

Полинг кимна.

— Проверявахме много внимателно. И него, и всичките му хора. Но тогава разсъждавахме по-скоро от гледната точка на оценка на риска. Какви хора го познават? Кои от тях знаят, че той има пари? Кои от тях изобщо знаят, че е женен?

— И какво излезе?

— Ами той не е много симпатичен човек. Всъщност е на границата на психично разстройство. Изпитва маниакална нужда да командва.

— И Пати Джоузеф казва така.

— Права е.

— И знаеш ли какво? — продължи Ричър. — Неговите хора също са доста откачени. Те пък изпитват маниакална нужда да изпълняват заповеди. Поговорих си с някои от тях. Вече са цивилни, но се държат здраво за старата военна дисциплина. Черпят сигурност от нея. Дори когато не са доволни от резултатите.

— Да, те също са странни типове. Всичките са бивши военнослужещи от специални части и закрити операции, така че от Пентагона, естествено, не горяха от желание да споделят информация. Но все пак забелязахме две неща. Доста от тях са обикаляли по света, но имат много по-малко медали, отколкото би трябвало. И повечето от тях са се уволнили по канален ред. А не с почести. Включително и самият Лейн. Според теб какво означава това?

— Подозирам, че знаеш съвсем точно какво означава.

— Бих искала да чуя твоята професионална преценка.

— Означава, че са били лоши момчета. Или са били дребни риби с неприятно поведение, или са били по-опасни, но обвиненията срещу тях не са били доказани.

— А защо нямат медали?

— Операциите, в които са участвали, не са били чисти — обясни Ричър. — Твърде много странични жертви, мародерство, измъчване на военнопленници. Може би някои от военнопленниците са били убити. Може би някои сгради са били изгорени.

— А самият Лейн?

— Заповядал е да се проведе мръсна акция или не я е спрял. Или може би е участвал в такава. На мен ми каза, че се е отказал след Първата война в Залива. Аз също бях там. Имаше някои места, където дисциплината не беше на добро равнище.

— Но такива неща не могат да се докажат, нали?

— Специалните части винаги работят сами, на километри разстояние от всички останали. Работят в свой, таен свят. Може би е имало слухове. Може би тук-там някой е изпял нещо. Но няма неоспорими доказателства.

Полинг отново кимна.

— И ние разсъждавахме по същия начин. И сами стигнахме до тези заключения. Във ФБР постъпват много бивши военнослужещи.

— Постъпваха — поправи я Ричър. — Вече взехте всички добри момчета. Тези, които са се уволнили с почести, медали и препоръки.

— Ти такъв ли си?

— Да. Но имах проблеми с израстването в кариерата, защото понякога отказвам да сътруднича. Грегъри ме попита за това. Беше първият от тях, с когото разговарях. Още в началото се поинтересува дали съм имал проблеми в кариерата. Когато потвърдих, изглеждаше щастлив от този факт.

— Защото е означавало, че сте от една порода.

Ричър кимна.

— Освен това донякъде обяснява защо се държат за Лейн. Къде иначе ще изкарват по двайсет и пет хиляди на месец с такива досиета?

— Толкова ли получават? Това прави по триста хиляди годишно.

— И аз така го сметнах, въпреки че отдавна съм учил математика.

— И на теб ли ти предложи толкова? Триста хиляди?

Ричър не отговори.

— Какво те тревожи?

— Все още не сме свършили с предаването на информация — напомни той.

— Ан Лейн е умряла преди пет години на един празен парцел близо до магистралата в Ню Джързи. Не разполагаме с никакви други факти.

— И какво ти подсказва интуицията?

— А твоята?

Ричър сви рамене.

— Бруър ми каза нещо интересно. Каза ми, че просто не знае истината, което било странно за него, защото дори когато греши за нещо, някак си знае, че греши. Аз съм същият. Винаги знам. Но този път не знам нищо. Така че това, което ме тревожи в момента, е абсолютното нищо.

— Според мен е било истинско отвличане — каза Полинг. — И аз съм виновна за всичко.

— Наистина ли така мислиш?

Тя помълча за миг и поклати глава.

— Всъщност не. Честно да ти кажа, не знам какво да мисля. Господ ми е свидетел, че ми се иска Лейн да е виновен. Очевидно. И той може би е. Но в името на здравия разум трябва да призная, че просто така ми се иска, за да имам извинение пред собствената си съвест. Все пак трябва да проумея цялото нещо. И се опитвам да избягвам евтината утеха. Обикновено най-простото обяснение е вярното обяснение. Така че според мен е било обикновено отвличане, а не сложна конспирация. И аз съм объркала всичко.

— Как точно?

— Не знам. Стояла съм будна стотици нощи, за го да обмислям. Не виждам къде съм допуснала грешка.

— Значи може би не си. Може би наистина е било сложна конспирация.

— Какво те тревожи, Ричър? — повтори тя.

Той я погледна и отговори:

— Каквото и да е било, в момента то се случва отново.

25

Лорън Полинг се наведе напред на стола си и рече:

— Разкажи ми.

Така че Ричър й разказа всичко — за първата вечер в кафенето и първото двойно еспресо в пластмасова чаша; за неправилно паркирания мерцедес-бенц, неизвестния шофьор, който беше пресякъл пеш Шесто Авеню между колите и беше заминал с мерцедеса; за втория ден, в който Грегъри беше потърсил свидетели; за третия ден, с червената врата, която беше останала затворена, и за синьото беемве. И за кошмарния електронен глас, който беше накарал шофьора на следващото черно беемве да спре до същия пожарен кран.

— Ако наистина е конспирация, тя е невероятно сложна — каза Полинг.

— И аз мисля същото — отвърна Ричър.

— И безумно скъпа.

— Не е задължително — каза той.

— Имаш предвид, че парите се въртят в кръг?

— Имам предвид, че всъщност не съм виждал пари. Виждал съм само затворени сакове.

— Нарязани вестници?

— Може би — отвърна той. — Ако наистина е конспирация.

— Ами ако не е?

— И аз това се питам.

— Имам чувството, че е истинско.

— А ако не е, не мога да си представя кой го прави. За такава работа ще му трябват доверени хора, което означава хора от елитната група, но никой от тях не липсва.

— Разбирали ли са се? Като мъж и жена?

— Никой не твърди противното.

— Значи е истинско.

Ричър кимна.

— Схемата изглежда стабилна. Първоначалното отвличане зависи от вътрешен човек — от информацията къде ще бъдат Кейт и Джейд и кога. И ние можем да докажем съществуването на вътрешен човек по два начина. От една страна, похитителите знаят много за работата на Лейн. Знаят точно какви автомобили притежава например.

— А от друга страна?

— Има нещо, което ми се върти в главата. Нещо за ченгета. Накарах Лейн да ми повтори точно какво са казали при първото обаждане по телефона. И той го направи — дума по дума. И лошите така и не казаха „Не замесвай ченгетата.“ А това е нещо стандартно, нали? Винаги предупреждават жертвата да не замесва ченгетата. Но сега не са го направили. А това подсказва, че те знаят за историята отпреди пет години. Знаят, че Лейн, така или иначе, няма да отиде при ченгетата. И няма нужда да му го казват изрично.

— От което следва, че историята преди пет години също е истинско отвличане?

— Не непременно. Може би просто отразява версията, която Лейн е представил на хората.

— Но ако този път е истинско, това не прави ли по-голяма вероятността и миналия път да е било така?

— Може би да, а може би не. Какъвто и да е случаят, престани да се измъчваш.

— Все едно сме в зала с криви огледала.

Ричър кимна и каза:

— Но все пак има един факт, който не мога да вместя в нито един от сценариите. Самото първоначално отвличане. Единственият възможен метод е бърз, мръсен удар в самата кола — в момента, в който е спряла. Всички са съгласни. Зададох този въпрос теоретично на някои от хората на Лейн, за да проверя дали не изпускам нещо. Но няма такова нещо. И така, проблемът в тази версия е фактът, че „Блумингдейлс“ е дълъг цяла пресечка. Как е възможно някой да предвиди точно къде ще спре ягуарът на Тейлър? Ако не са го предвидили съвсем точно, цялата схема би трябвало да се разпадне на секундата. Кейт или Джейд вече щяха да са излезли на тротоара или пък Тейлър щеше да е забелязал как към колата тича непознат човек и щеше да е потеглил. Или поне да е заключил вратите.

— И какво следва от това?

— Следва, че независимо дали е истинско или фалшиво, нещо в отвличането не се връзва. Не мога да разбера какво точно е станало. Не мога да намеря място, на което да стъпя здраво. За пръв път през живота си просто не знам нищо. Както каза Бруър, много пъти съм грешал, но винаги съм бил сигурен.

— Трябва да говориш с Бруър. Официално.

— Няма смисъл. Полицейското управление на Ню Йорк не може да предприеме нищо, ако Лейн не им се обади. Или ако не получат поне доклад за изчезнало лице от някой, който има интерес от това.

— Тогава как смяташ да действаш?

— По трудния начин — отвърна Ричър.

— Който е?

— Така казвахме в армията, когато не отбелязвахме пробив в някой случай. Когато действително се налагаше да поработим, за да си изкараме заплатата. Нали се сещаш. Започваш отново от първо квадратче, оглеждаш всичко повторно, проверяваш подробностите, проследяваш следите.

— Кейт и Джейд сигурно вече са мъртви.

— Тогава поне ще накарам някой да си плати за това.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Трябва да разбера всичко за двама души, които се казват Хобарт и Найт.

Полинг кимна.

— Найт е бил шофьор в деня, в който е отвлечена Ан, а Хобарт е бил във Филаделфия. Пати Джоузеф ми каза за тях. И двамата са загинали зад граница.

— Може би не са загинали зад граница. Изоставили са ги ранени, но живи. Трябва да знам къде, кога, как и какво най-вероятно е станало с тях.

— Мислиш, че са живи? Че са се върнали?

— Не знам какво да мисля. Но поне един от хората на Лейн не можа да заспи от притеснение тази нощ.

— Аз всъщност се запознах с тях. Преди пет години, по време на разследването.

— Някой от двамата приличаше ли на човека, когото видях аз?

— Среден на ръст и обикновен наглед? Да, и двамата бяха такива.

— Значи нищо по тази линия.

— Какво ще правиш сега?

— Връщам се в Дакота Билдинг. Може би ще се обадят и всичко ще свърши. Но по-вероятно няма да се обадят и всичко едва сега започва.

— Дай ми три часа — каза Полинг. — После ме потърси на мобилния телефон.

26

Докато вървеше обратно към Дакота Билдинг, стана седем часът и зората се превърна в истинско утро. Небето беше бледо, лъскаво синьо. Нямаше облаци. Беше прекрасен ден от късното лято в столицата на света. Но вътре, в апартамента на петия етаж, въздухът беше спарен и тежък, а завесите все още бяха спуснати. Нямаше нужда да пита дали телефонът е звънял. Очевидно не беше. Присъстващите бяха разположени по същия начин, както преди девет часа. Лейн седеше изправен на стола. Грегъри, Грум, Бърк, Перес, Адисън и Ковалски също бяха там, до един мълчаливи и сериозни, с отворени или притворени очи, загледани в празното пространство, и дишаха незабележимо като влечуги.

Без медали. Уволнени по канален ред. Лоши момчета.

Лейн бавно обърна глава, вторачи се в Ричър и попита:

— Къде беше, по дяволите?

— На закуска — отвърна Ричър.

— Доста дълга закуска. Къде закусва, в „Четири сезона“?

— В една закусвалня — отговори Ричър. — Но не биваше да ходя там. Сервитьорката беше много мудна.

— Плащам ти да работиш. Не да ходиш навън и да се тъпчеш.

— Ти изобщо не ми плащаш — възрази Ричър. — Все още не съм видял и цент.

Лейн продължаваше да седи неподвижно, а главата му беше обърната на деветдесет градуса встрани. Приличаше на раздразнена морска птица. Очите му бяха тъмни, влажни и блестящи.

— Това ли ти е проблемът? — попита той. — Парите?

Ричър не отговори.

— Този проблем може да се реши веднага — каза Лейн.

Без да откъсва очи от лицето на Ричър, той се подпря на облегалките на стола; кожата на ръцете му беше бледа като пергамент, нашарена с вени и сухожилия, и изглеждаше призрачна в жълтеникавата светлина. Изправи се с усилие, сякаш ставаше за пръв път от девет часа насам, което най-вероятно беше точно така. Олюля се за момент, после затири крака към антрето като болен старец.

— Ела — нареди той.

Прозвуча като команда. Все едно говореше някогашният полковник. Ричър тръгна след него към спалнята. Отново видя голямото легло, гардероба и бюрото. Снимката. Лейн отвори гардероба. По-тясната от двете врати. Зад нея имаше плитка ниша и още една врата. От лявата страна на вътрешната врата имаше панел с цифри. Беше същият модел като онзи, който Лорън Полинг беше инсталирала пред входа на кантората си. Лейн набра кода с лявата ръка. Свит показалец. Изпънат безименен пръст. Изпънат среден пръст. Свит среден пръст. 3785, помисли си Ричър. Или е тъп, или е разсеян. Алармата бипна веднъж и Лейн отвори вътрешната врата. Пресегна се и дръпна един шнур. Лампата освети малко пространство: около метър на два. Беше натъпкано с големи квадратни пакети, опаковани в дебел найлон. Найлонът беше покрит с прах и надписи на чужд език. Отначало Ричър не осъзна какво вижда.

После се сети: надписът беше на френски и гласеше Banque Centrale.

Централна банка.

Пари.

Американски долари — опаковани на пачки, наредени на купчини и обвити в найлон. Някои от пакетите бяха непокътнати. Един беше отворен и от него се бяха посипали пачки. По пода се търкаляше накъсан найлон. Беше толкова дебел, че сигурно трябваше да го дърпаш много силно, за да се скъса. Първо трябваше да го пробиеш с палец, после да пъхнеш пръсти в дупката и да опъваш настрани. Щеше да се разтегли. Накрая неохотно щеше да се скъса.

Лейн се наведе и изтегли отворения пакет в спалнята. После го вдигна и го метна така, че да се приземи на пода в краката на Ричър. Пакетът се плъзна по блестящия паркет и от него изпаднаха две пачки банкноти.

— Ето — каза Лейн. — Първата ти заплата.

Ричър не каза нищо.

— Вземи ги — каза Лейн. — Твои са.

Ричър продължи да мълчи. Просто отстъпи към вратата.

— Вземи ги — нареди Лейн.

Ричър застана неподвижно.

Лейн отново се наведе и вдигна една от падналите пачки. Претегли я на ръка. Десет хиляди долара. Сто банкноти по сто долара.

— Вземи ги — повтори той.

— Ще говорим за плащане, ако постигна някакъв резултат — каза Ричър.

— Вземи ги! — изкрещя Лейн.

После метна пачката право в гърдите на Ричър. Тя го удари над гръдната кост — плътна, твърда и изненадващо тежка. Отскочи и падна на пода. Лейн взе още една паднала пачка и я хвърли. Парите удариха Ричър на същото място.

— Вземи ги! — изкрещя отново Лейн.

После се наведе, зарови ръце в пакета и започна да дърпа нови и нови пачки. Хвърляше ги напосоки, без да спре и да погледне къде ги мята, без да се прицели. Парите заблъскаха Ричър по краката, стомаха, гърдите и главата. Като диви боксови удари, всеки от които струваше по десет хиляди долара. В настървението, с което ги хвърляше Лейн, се усещаше истинско отчаяние. По лицето му се стичаха сълзи и той крещеше като обезумял, задъхваше се, хлипаше и повтаряше:

— Вземи ги! Вземи ги!

После думите му се смениха с нещо друго:

— Върни я! Върни я!

И накрая:

— Моля те! Моля те!

Във всеки стон имаше ярост, болка, мъка, страх, гняв и ужас.

Ричър стоеше, леко зашеметен от многобройните удари, гледаше стотиците хиляди долари, пръснати в краката му, и си помисли:

Не може да е толкова добър актьор. Това е нещо истинско.

27

Ричър застана във вътрешния коридор, за да изчака Лейн да се успокои. Чу шум от течаща вода в банята.

Мие си лицето, помисли си Ричър. Със студена вода.

После чу шумоленето на хартия и найлон по паркета. Лейн събираше парите. Чу и как завлече купчината във вътрешното помещение. Вратата се затвори и алармата бипна веднъж, за да потвърди, че е заключено. Тогава Ричър се върна в дневната. Лейн го последва след минута, седна на стола си и се загледа в телефона — тихо и спокойно, все едно нищо не се беше случило.

Телефонът звънна малко преди седем и четирийсет и пет. Лейн вдигна слушалката и каза:

— Да?

Гласът му беше напрегнат до истински вик. После лицето му изведнъж се отпусна и той поклати глава с нетърпение и раздразнение. „Грешен номер.“ Лейн послуша още десет секунди и затвори.

— Кой беше? — попита Грегъри.

— Един приятел — отвърна Лейн. — Обадих му се по-рано. Трябваше да се ослушва за моя случай. Тази сутрин ченгетата са намерили тяло в река Хъдсън. Удавник. В яхтеното пристанище на 79-а улица. Неидентифициран бял мъж, някъде на четирийсет. С една огнестрелна рана.

— Тейлър?

— Сигурно е той — потвърди Лейн. — Там, край реката, е тихо. Лесно се стига от магистралата до пристанището. Идеално място, ако отиваш на север с кола.

— И какво ще правим? — попита Грегъри.

— Сега ли? — отвърна Лейн. — Нищо. Ще чакаме. Ще чакаме другото телефонно обаждане. Онова, което ни трябва.

Но то не се случи. В осем сутринта станаха десет дълги часа чакане, но телефонът не звънна. Не звънна и в осем и петнайсет, осем и половина или осем и четирийсет и пет. Не звънна и в девет. Все едно чакаха обаждане за помилване от канцеларията на губернатора, но то не идваше. Ричър си помисли, че екипът от адвокати, който защитава невинния осъден на смърт, сигурно преминава през същия набор от емоции: объркване, притеснение, шок, недоверие, разочарование, мъка, ярост и избухване.

А накрая — отчаяние.

Телефонът не звънна и в девет и половина.

Лейн затвори очи и каза:

— Това не е добре.

Никой не отговори.

До десет без петнайсет цялата решителност напусна тялото на Лейн — все едно вече беше приел нещо неизбежно. Той потъна в стола, отпусна глава на облегалката, отвори очи и се вторачи в тавана.

— Свърши се — каза той. — Няма я вече.

Никой не отговори.

— Няма я вече — повтори Лейн. — Нали?

Никой не каза нищо. В стаята цареше пълно мълчание. Като на бдение за мъртвец или на окървавеното място, където се беше случил трагичен и фатален инцидент, или на погребение, или на опело, или в отделението за реанимация, където току-що се е провалила животоспасяваща операция. Все едно някой монитор на сърдечната дейност, който смело и решително беше продължавал да билка въпреки минималните шансове за живот, току-що рязко беше замлъкнал.

И сега всички слушаха линията на смъртта.

В десет сутринта Лейн вдигна главата си от облегалката на стола и каза:

— Добре.

И добави:

— Добре.

После продължи:

— А сега продължаваме. Правим каквото трябва. Издирваме и унищожаваме. Рано или късно ще има справедливо наказание. Нашето наказание. Без ченгета, без адвокати и съдилища. Без право на обжалване. Без съдебен процес, затвор или безболезнена инжекция за смъртно наказание.

Никой не отговори.

— За Кейт — каза Лейн. — И за Тейлър.

— Аз съм „за“ — отвърна Грегъри.

— Докрай — каза Грум.

— Както винаги — каза Бърк.

— До смърт — кимна Перес.

— И аз ще участвам — каза Адисън.

— Ще ги накарам да съжаляват, че са се родили — каза Ковалски.

Ричър огледа лицата им. Шестима мъже, по-малко от необходимото за един взвод, но заредени със смъртоносна решителност за цяла армия.

— Благодаря ви — каза Лейн.

После се наведе напред, изпълнен с нова енергия. Обърна се направо към Ричър.

— Едва ли не първото нещо, което ти каза в тази стая, беше, че моите хора могат да започнат война срещу тях, но първо трябва да ги намерим. Спомняш ли си?

Ричър кимна.

— Намери ги тогава — каза Лейн.

Ричър мина през голямата спалня и взе снимката от бюрото. По-лошо отпечатаната фотография. Онази, на която се виждаше и Джейд. Вдигна я внимателно, за да не остави пръсти по стъклото. Погледна я — дълго и решително. За вас, помисли си той. И за двете. Не за него. После остави снимката на мястото й и тихо излезе от апартамента.

Издирваме и унищожаваме.

Започна от същия телефон с монети, от който се беше обадил преди. Извади визитката от обувката си и набра номера на мобилния телефон на Лорън Полинг.

— Този път е наистина — каза той. — И те няма да се върнат.

— Можеш ли да дойдеш при сградата на ООН до половин час? — отвърна тя.

28

Ричър не можеше да се доближи до входа на сградата на ООН заради засилената охрана, но видя Лорън Полинг, която го чакаше по средата на тротоара на Първо Авеню. Очевидно и тя имаше същия проблем. Без пропуск нямаше влизане, независимо какво ще им кажеш. Носеше красив шал на раменете си. Изглеждаше добре. Беше с десет години по-възрастна от него, но Ричър я харесваше. Тръгна към нея, тя го видя и пристъпи напред, за да го посрещне.

— Имаха да ми връщат една услуга — започна тя. — Ще се срещнем с един армейски офицер от Пентагона, който служи като връзка в един от комитетите на ООН.

— По какъв въпрос?

— Наемни войници — отвърна Полинг. — Предполага се, че сме против тях. Подписали сме всякакви договори в този смисъл.

— В Пентагона обожават наемните войници. Постоянно им намират работа.

— Да, но предпочитат те наистина да ходят там, където са ги пратили. И никак не обичат наемните войници да запълват свободното си време с допълнителни акции, за които нямат разрешение.

— Така ли са загубили Найт и Хобарт? По време на неразрешена акция?

— Някъде в Африка — отвърна Полинг.

— И този човек знае подробностите?

— Някои подробности. Има доста висок чин, но отскоро работи в този комитет. Няма да ти каже името си и нямаш право да го питаш за това. Става ли?

— Той знае ли моето име?

— Не съм му го казала.

— Значи е честно.

Мобилният й телефон звънна. Тя вдигна, заслуша се и се огледа.

— На площада е — каза Полинг. — Вижда ни, но не иска да дойде направо. Трябва да отидем в едно кафене на Второ Авеню. Той ще дойде след нас.

Кафенето беше едно от онези заведения, аранжирани предимно в кафяво, които се издържат в равни части от бара, магазина и кафето за навън в картонени чашки, изрисувани с гръцки орнаменти. Полинг заведе Ричър до едно сепаре в дъното и седна така, че да вижда вратата. Ричър седна до нея. Никога не сядаше по друг начин, освен с гръб към стената. Беше му навик от много години насам — дори когато се намираше в заведение с много огледала като това. Огледалата бяха с лек бронзов нюанс и създаваха илюзия за пространство в тясното кафене. Хората, които се отразяваха с тях, сякаш имаха тен, все едно току-що се връщаха от морето. Полинг махна на сервитьорката, произнесе само с устни думата „кафе“ и показа три пръста. Сервитьорката дойде веднага, тръсна три големи чаши на масата и ги напълни от термоса, който носеше.

Ричър отпи от кафето. Горещо, силно и истинско.

Различи служителя на Пентагона още преди да влезе. Нямаше съмнение какъв е. Военен човек, но не задължително действащ войник. Може би беше просто бюрократ. Изглеждаше скучно. Не беше нито стар, нито млад, имаше къса коса с цвят на царевица, евтин костюм от синя вълна, закопчана догоре бяла риза, раирана вратовръзка и хубави обувки, излъскани до блясък. Пак униформа, но от друг вид. Дрехи, каквито един капитан или майор би облякъл за втората сватба на балдъзата си. Може би си ги беше купил точно с такава цел, много преди в бъдещето му да се появи възможността за удължена командировка в Ню Йорк, която да го издигне в кариерата.

Човекът влезе и се огледа.

Не се оглежда за нас, помисли си Ричър. Оглежда се за други хора, които го познават. Ако види някого, ще се престори, че телефонът му звъни, ще се обърне и ще излезе. Не иска никой да му задава неудобни въпроси по-късно. Значи все пак не е тъп.

А после си помисли и друго: Полинг също не е тъпа. Все пак познава хора, които могат да си навлекат проблеми дори само ако ги видят не с когото трябва.

Но човекът очевидно не видя нищо, което да го притесни. Продължи към дъното на кафенето, седна в сепарето срещу Полинг и Ричър и след като ги погледна поред за миг, отмести очи към огледалото на стената зад тях. Ричър се взря в него и забеляза служебна значка — черна, офицерска, с кръстосани пистолети — и избледнял белег от едната страна на лицето. Може би от граната или шрапнел от мина, но от много голямо разстояние. Значи все пак беше служил и като действащ войник. Или пък просто беше пострадал като малък.

— Нямам много за вас — започна той. — Американците от частни компании, които воюват в чужбина, с право не се радват на особена почит в ООН, особено когато отиват да се бият в Африка. Така че информацията ми е много откъслечна и доста отпреди моето време. Казано по-просто, не знам почти нищо. Ще ви кажа неща, за които сигурно и сами сте се досетили.

— Къде е станало? — попита Ричър.

— Дори за това не съм сигурен. В Буркина Фасо или може би в Мали. В една от малките държави в Западна Африка. Честно казано, толкова много от тях имат проблеми, че е трудно да се запомнят всичките. Обичайната история. Гражданска война. Изплашено правителство и бунтовнически групи, готови да излязат от джунглата и да окупират столицата. Армия, на която не може да се разчита. Така че правителството опразва хазната и си купува каквото може от международния пазар.

— Говорят ли френски в някоя от тези държави?

— Като официален език ли? И в двете. Защо?

— Видях част от парите. Бяха в найлонова опаковка с надпис на френски: Banque Centrale.

— Колко бяха?

— Повече, отколкото двамата с теб можем да изкараме за два поредни живота.

— Американски долари?

Ричър кимна.

— В голямо количество.

— Понякога вършат работа, понякога не.

— А този път?

— Не — отвърна човекът. — Говори се, че Едуард Лейн е взел парите и е избягал. Предполагам, че е бил прав за себе си. Врагът е имал огромно числено превъзходство и стратегическо предимство.

— Но не всички са успели да се измъкнат.

— Така изглежда — кимна мъжът. — Но да получиш информация от тези места е като да се опитваш да хванеш радиосигнал от обратната страна на луната. Получаваш най-вече тишина и безсмислени шумове. Когато изобщо се получава нещо, информацията винаги е несигурна и изкривена. Така че обикновено разчитаме на Червения кръст и „Лекари без граници“. И най-сетне получихме сериозен доклад, че двама американци са били пленени. Година по-късно научихме и имената им. Найт и Хобарт. Бивши разузнавачи от морската пехота, с противоречиви досиета.

— Учудвам се, че изобщо са оживели.

— Бунтовниците спечелиха войната и сформираха новото правителство. После опразниха затворите, защото в тях бяха само техните приятели. Но всяко правителство има нужда от пълни затвори, за да държи населението в подчинение. Затова онези, които са били добрите преди, станаха новите лоши. Всички, които бяха работили за стария режим, изведнъж се озоваха на мушката на новия. А двамата американци са били като истински трофеи. Затова са ги държали живи. Но са ги измъчвали жестоко. Докладът от „Лекари без граници“ беше ужасяващ. Отвратителен. Измъчването за забавление очевидно е било всекидневие.

— Някакви подробности?

— Явно има голям брой неприятни неща, които човек може да причини на друг дори само с един нож.

— Не помислихте ли за спасителна операция?

— Не ме слушаш — отвърна човекът. — Държавният департамент не може да си позволи да признае, че в Африка са се разбеснели американски наемни войници, които не се подчиняват на никого. А както ти казах, сега бунтовниците са на власт. Трябва да се държим вежливо с тях. Защото по тези земи има неща, от които се нуждаем. Неща като нефт, диаманти и уран. Компанията „Алкоа“ иска алуминий, боксит и мед. „Халибъртън“ също искат да стъпят там и да изкарат нещо. Петролните корпорации от Тексас искат да стъпят там и направо да управляват проклетите затвори, защото им трябва работна ръка.

— Ще ми кажеш ли какво стана накрая?

— Мога да ти кажа само най-важното, но подробностите са ясни. Единият е умрял в плен, но според Червения кръст другият е успял да излезе жив от затвора. Един вид хуманитарен жест, за който са натискали от Червения кръст, в чест на петата годишнина от държавния преврат на бунтовниците. Пуснали са сума ти хора. И това е. Така свършва историята в Африка. Единият е умрял, а другият се е измъкнал сравнително скоро. Ако свършиш малко детективска работа и се сетиш да провериш архивите на имиграционните служби, ще откриеш и един индивид, който е влязъл в САЩ от Африка с документи на Червения кръст. А ако провериш регистрационната система на военните ветерани, ще намериш и един доклад за някой, който току-що се е върнал от Африка и се възползва от опцията за извънболнично медицинско лечение. Лечение, което отговаря на тропически болести и на някои от травмите, докладвани от „Лекари без граници“.

— Кой от двамата се е върнал? — попита Ричър.

— Не знам — отвърна човекът. — Чух само, че единият се е измъкнал, а другият не.

— Трябва ми повече.

— Нали ти казах, че историята е започнала преди моето време. Не ми докладват за нищо. Всичко съм го чул неофициално от колегите.

— Трябва ми име — настоя Ричър. — И адреса му от регистрацията на военните ветерани.

— Сериозно искане — каза човекът. — Ще се наложи да изляза доста извън правомощията си. И ще ми трябва много сериозна причина да го направя.

— Погледни ме — нареди Ричър.

Човекът откъсна поглед от огледалото и се обърна към него.

— Десет-шейсет и две — каза Ричър.

Човекът не реагира по никакъв начин.

— Така че не се дръж като задник — продължи Ричър. — Стегни се, става ли?

Мъжът отново се обърна към огледалото. По лицето му не се четеше нищо.

— Ще се обадя на мобилния телефон на Полинг — каза той. — Не знам кога. Наистина не знам. Може да отнеме дни. Но ще намеря каквото мога възможно най-скоро.

С тези думи той се измъкна от сепарето и тръгна право към вратата. Отвори я, зави надясно и изчезна от поглед. Лорън Полинг го изчака да излезе и едва тогава издиша въздуха, който беше задържала в дробовете си.

— Притисна го — каза тя. — Държа се малко грубо с него.

— Да, но сега ще ни помогне.

— Защо? Какво беше това за десет и шейсет и две?

— Видях, че носеше офицерска значка от военната полиция. Кръстосани пистолети. Значи е бил във военната полиция, преди да го преместят в ООН. Десет шейсет и две е радиокод на военната полиция за „офицер в беда се нуждае от спешна помощ“. Затова ще ни помогне. Длъжен е да го направи. Ако един военен полицай не помогне на друг, кой ще го направи?!

— Значи отбелязахме пробив. Може би все пак няма да ти се наложи да правиш всичко по трудния начин.

— Може би. Но ще му е необходимо доста време. Стори ми се малко кротък. Ако бях аз, просто щях да вляза с взлом в нечий кабинет, за да претърся документацията. А той ще мине по редовните канали и ще помоли за нея.

— Може би затова него са го повишили, а теб не.

— Толкова кротки като него не ги повишават. Най-вероятно няма да стигне по-далеч от майор.

— Всъщност вече е бригаден генерал — поправи го Полинг.

— Този тип?

Ричър се вторачи във вратата, все едно се надяваше на нея да се е отпечатал образът на непознатия.

— Не беше ли малко млад?

— Не, ти си малко стар — отвърна Полинг. — Всичко е относително. Но самият факт, че са хванали бригаден генерал да върши тази работа, показва колко сериозно приемат проблема с наемните войници в САЩ.

— По-скоро показва колко сериозно приемат задачата да замажат всичко.

Полинг помълча малко. После каза:

— Измъчване за забавление. Звучи ужасно.

— Така си е.

Отново настъпи тишина. Сервитьорката дойде и предложи да им напълни чашите за втори път. Полинг не пожела, Ричър прие и заговори:

— Тази сутрин полицаите от Ню Йорк са открили труп в реката. Бял мъж, около четирийсетгодишен. На север, до яхтеното пристанище. Застрелян с един куршум. Обадиха се на Лейн, за да му кажат.

— Тейлър?

— Почти със сигурност.

— И какво ще правим сега?

— Ще работим по това, с което разполагаме — отвърна Ричър. — Приемаме теорията, че Найт или Хобарт се е върнал, за да отмъсти.

— И как ще действаме?

— Ще работим здраво — обясни Ричър. — Не смятам да се надявам, че от Пентагона ще снесат нещо. Колкото и белези и звездички на пагоните да има този човек, според мен си остава бюрократ по душа.

— Искаш ли да преговорим всичко? Едно време и аз работех в разследването. И бях добра. Поне така си мислех. Докато не стана онова нещо.

— Няма нужда да говорим. Имам нужда да помисля.

— Мисли на глас. Какво не се връзва? Какво не можеш да си обясниш? Какво те изненада в този случай?

— Първоначалното отвличане. Изобщо не ми се връзва.

— Нещо друго?

— Всичко друго. Това, което ме изненадва в този случай, е самият факт, че не отбелязвам напредък в никаква посока. Или аз се заблуждавам, или нещо не е наред със случая.

— Това е прекалено голям проблем — каза Полинг. — Започни с по-малкия. Кажи ми едно нещо, което те е изненадало.

— Така ли го правехте вие във ФБР? Събирахте се и се опитвахте да си прочетете мислите?

— Именно. Вие не правехте ли така?

— Аз бях във военната полиция. Там трудно можеш да намериш някой, който изобщо има някакви мисли за четене.

— Сериозно. Кажи ми едно нещо, което те е изненадало.

Ричър отпи от кафето си. Права е, помисли си той. Винаги има нещо, което не се вписва в цялостната картина, дори преди да си видял каква е тя.

— Само едно нещо — повтори Полинг. — Първото, за което се сещаш.

— Слязох от черното беемве, след като Бърк беше прехвърлил чантата в ягуара, и се изненадах колко бързо е седнал шофьорът на мястото си. Мислех си, че ще имам време да изляза зад ъгъла и да застана на позиция. Но той вече беше там, почти едновременно с мен. Трябваха му само няколко секунди. Почти не го видях.

— Какво означава това?

— Че е чакал на улицата.

— Не би поел този риск. Ако е бил Найт или Хобарт, Бърк щеше да го разпознае веднага.

— Може би се е криел в някой вход.

— Три пъти поред? Избрал е един и същ пожарен кран в три различни случая. В три различни часа от денонощието. Късно вечерта, рано сутринта и в пиковия час. Освен това, ако наистина са го изтезавали с нож, сигурно има някакви белези.

— Мъжът, когото видях аз, нямаше никакви белези. Беше най-обикновен човек.

— Няма значение, пак ще му е трудно всеки път да намери подходящо прикритие. Аз съм работила в такива операции. Много пъти. Включително и в един по-специален случай, преди пет години.

— По-полека — каза Ричър.

В главата му се забиха две думи: „подходящо прикритие“.

Спомни си как се търкаляше отзад в колата и слушаше кошмарния глас. Спомни си как си мислеше: Колата е паркирана до същия проклет пожарен кран?

Същият проклет пожарен кран.

Подходящо прикритие.

Той внимателно и бавно остави чашата си на масата и вдигна лявата ръка на Полинг с дясната си ръка. После я поднесе към устните си и нежно я целуна. Пръстите й бяха хладни, гладки и ухаеха приятно. Хубави пръсти.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти много.

— За какво?

— Той избира един и същ пожарен кран три пъти поред. Защо? Защото пожарните кранове почти винаги осигуряват празно място за паркиране. Защото паркирането пред тях е забранено. До пожарен кран не се паркира. Всички го знаят. Но той е избирал един и същ пожарен кран всеки път. Защо? Има много пожарни кранове, от които да си избираш. Има поне по един на всяка пресечка. Защо точно този? Защото този му е харесвал. Но защо му е харесвал? Какво може да накара един човек да хареса един пожарен кран повече от друг?

— Какво?

— Нищо — отвърна Ричър. — Те всичките са еднакви. Масово производство. Идентични са. Този човек е харесал мястото. Първо е избрал мястото, а пожарният кран просто е бил най-близо до него. Пожарният кран, който се е виждал най-добре от това място. И както ти така правилно отбеляза, на него му е трябвало прикритие, което не бие на очи и на което може да се разчита — късно вечерта, рано сутринта и в пиковия час. Трябвало е да предвиди и възможността да му се наложи да остане дълго на това място. По една случайност Грегъри пристигна точно навреме и в двата случая, но можеше да попадне в задръстване. Пък и кой можеше да знае накъде кара Бърк, когато му се обади по мобилния телефон в колата? Кой можеше да знае колко време ще му трябва да стигне там? Където и да е чакал този човек, мястото е било удобно за чакане.

— И това ни помага с нещо?

— Разбира се. Открихме първата стабилна брънка от веригата. Говорим за едно и също фиксирано място. Трябва да отидем до Шесто Авеню и да разберем къде е. Някой може да го е видял там. Някой може би дори знае кой е бил.

29

Ричър и Полинг хванаха такси от Второ Авеню, с което стигнаха чак до Хаустън Стрийт, преди да завият на запад по Шесто. Там слязоха на югоизточния ъгъл, хвърлиха поглед назад към празното небе, където преди се издигаха кулите близнаци, и завиха на север. В лицето им подухна топъл вятър, който носеше прах и боклуци.

— Е, покажи ми прочутия пожарен кран — каза Полинг.

Двамата повървяха на север, докато не стигнаха до него — на десния тротоар, по средата на улицата. Беше дебел, нисък, квадратен, с олющена червена боя и стърчеше между две предпазни метални стойки, монтирани на метър и половина една от друга. Мястото до бордюра беше празно. Всички останали разрешени места за паркиране по пресечката бяха заети. Полинг застана до пожарния кран и бавно се завъртя в кръг. Погледна последователно на изток, на север, на запад и на юг.

— Къде би застанал един човек с войнишко мислене? — попита тя.

Ричър започна да рецитира:

— „Войникът знае, че задоволителната наблюдателна позиция предоставя свободен поглед към фронта и адекватно осигуряване по фланговете и в тила. Защита от природните стихии и прикритие за наблюдателите. Възможност за разумно предположение, че позицията няма да бъде заета от никой друг през цялото време, докато тече операцията.“

— Колко е цялото време в нашия случай?

— Да кажем, максимум по един час всеки път.

— Как е станало първите два пъти?

— Наблюдавал е Грегъри, докато паркира, а после го е проследил до Спринг Стрийт.

— Значи не е чакал в изоставената сграда?

— Не и ако е работил сам.

— Но все пак е използвал задния вход?

— Поне във втория случай.

— А защо не предният?

— Не знам.

— Със сигурност ли решаваме, че е работил сам?

— Само един от двамата се е върнал жив.

Полинг отново описа същия бавен кръг.

— Добре, къде тогава е била наблюдателната позиция?

— На запад оттук — отвърна Ричър. — За да гледа право напред.

— От другата страна на улицата?

Ричър кимна.

— В средата на пресечката или близо до средата от север или юг. Някъде, откъдето се вижда ясно. Някъде на трийсетина метра разстояние. Не повече.

— Може да е използвал бинокъл. Като на Пати Джоузеф.

— Пак му трябва подходящ ъгъл. Като на Пати Джоузеф. Тя е точно от другата страна на улицата.

— Значи можеш да определиш някакви граници.

— Дъга, широка най-много четирийсет и пет градуса. Значи двайсет и няколко градуса на север и двайсет и няколко градуса на юг. Максимален радиус около трийсет и пет метра.

Полинг се обърна с лице към бордюра. Разпери ръце и ги изпъна под ъгъл от четирийсет и пет градуса, с изправени длани, все едно имитираше удар от карате. Очерта границите, които беше описал Ричър. Четирийсет и пет градуса от кръг с радиус трийсет и пет метра образуваха около двайсет и четири метра дъга пред нея. Витрините на стандартните магазини в Гринич Вилидж бяха дълги около шест метра, значи три-четири витрини. Общо пет сгради, от които централните три бяха по-вероятни. Крайната от север и крайната от юг бяха резервни възможности. Ричър застана точно зад нея и погледна над главата й. Лявата й ръка сочеше към една цветарница. После беше новото му любимо кафене. После едно ателие за рамки. След това един голям винарски магазин, който заемаше повече място от останалите. Дясната й ръка сочеше към магазин за хранителни добавки.

— Цветарницата не става — каза тя. — Там ще разполага със стена зад гърба и прозорец пред очите, но няма да е отворено в единайсет и четирийсет през нощта.

Ричър не отговори.

— Винарският магазин сигурно е бил отворен тогава — продължи тя. — Но е бил затворен в седем сутринта.

Ричър каза:

— И без това не може да виси в цветарски или винарски магазин по цял час. Нито едно от двете места не дава възможност за разумно предположение, че позицията няма да бъде заета от никой друг през цялото време, докато тече операцията.

— Значи същото важи за всичките — каза Полинг. — С изключение на кафенето. Кафенето е било отворено и трите пъти. И там можеш да седиш по цял час.

— В кафенето е доста рисковано. Три поредни посещения по един час? Някой щеше да го запомни. Бяха запомнили мен само след една чаша кафе, която изпих.

— Когато ти беше там, имаше ли много хора по тротоарите?

— Доста.

— Значи може би просто е стоял на улицата. Или до някой вход. В сенките. Може да е поел този риск. На тротоара срещу мястото, където са паркирани колите.

— Няма прикритие. Би било неудобно да чака три пъти поред по един час на такова място.

— Той е бил разузнавач от морската пехота. Лежал е пет години в африкански затвор. Сигурно е свикнал да не му е удобно.

— Имам предвид тактически неудобно. В тази част на града могат да го арестуват по подозрение, че продава наркотици. Или да го помислят за терорист. Полицията не допуска никой просто да си виси на тротоара на юг от Двайсет и трета улица.

— Къде е бил тогава?

Ричър погледна първо наляво, а после надясно.

После вдигна поглед нагоре.

— Ти спомена апартамента на Пати Джоузеф — каза той. — Нарече го „гнездо“.

— Да?

— Какво означава „гнездо“?

— Място, където живеят птиците.

— Точно така. Пати живее доста високо. Седем етажа, строени по стандартите отпреди войната, значи над короните на дърветата. Открит изглед. Един разузнавач от морската пехота ще търси открит изглед, който не може да е сигурен на нивото на улицата. Пред него може да паркира някой камион точно тогава, когато не трябва.

Лорън Полинг се обърна с лице към бордюра и пак разпери ръце под същия ъгъл, но този път ги вдигна високо. Сякаш отново имитираше удари от карате. Този път между ръцете й попаднаха горните етажи на същите пет сгради.

— Откъде се появи той първия път? — попита тя.

— От юг — отвърна Ричър. — От мое дясно. Аз бях обърнат на североизток, на крайната маса. Но тогава той се е връщал от Спринг Стрийт. Няма как да знаем откъде е тръгнал. Аз седнах, поръчах си кафе и той влезе в колата още преди да ми го донесат.

— Но втория път, след като Бърк е оставил чантата, той със сигурност е идвал направо от наблюдателната позиция, нали така?

— Когато го видях, вече почти беше в колата.

— Но продължаваше да се движи?

— Оставаха му само две крачки.

— От каква посока?

Ричър се отдалечи по тротоара до мястото, където беше завил откъм Блийкър Стрийт. После си представи зелен ягуар, паркиран до бордюра зад Полинг, и последните две плавни крачки на човека, който вървеше към него. Построи мислено вектора на движението и провери откъде идва. Не откъсна поглед от тази въображаема линия, докато се връщаше към Полинг.

— Всъщност е почти същото като първия път — каза той. — На североизток между колите. От юг спрямо мен.

Полинг премести малко дясната си ръка. На юг, така че да очертава дъгата малко по-наляво от крайната северна маса на кафенето. Така дъгата ставаше толкова тясна, че в нея се виждаше съвсем малко от пейзажа. Половината от сградата с цветарницата и повечето от сградата с кафенето. Над цветарницата имаше три етажа прозорци с вертикални щори, принтери и пакети с копирна хартия по первазите. На таваните на стаите се виждаха флуоресцентни тръби.

— Офиси — отбеляза Полинг.

Над кафенето имаше три етажа с прозорци, в които се виждаха различни неща — избелели червени плетени завеси, орнаменти от макраме или дискове от рисувано стъкло. В единия не се виждаше нищо. Друг беше облепен с вестници. От един прозорец гледаше плакат на Че Гевара, залепен с лицето навън.

— Апартаменти — каза Полинг.

Точно между цветарницата и кафенето имаше входна ниша с врата, боядисана в синьо. Отляво на вратата имаше захабена сребриста кутия с бутони, табелки с имена и решетка на микрофона.

— Човек, който излиза от тази врата и тръгва към пожарния кран, трябва да пресече улицата на североизток, нали така? — попита Ричър.

— Намерихме го — каза Полинг.

30

На сребристата кутия отляво на синята врата имаше един под друг шест черни бутона. Най-горният звънец беше означен с табелка „Кублински“, написана на ръка с избеляло мастило с много правилен почерк. На най-долния звънец с черен маркер пишеше „Домакин“. Четирите звънеца по средата не бяха надписани.

— Ниски наеми — каза Полинг. — За кратки периоди. Наемателите често се изнасят и на тяхно място идват нови хора. С изключение на мистър и мисис Кублински. Съдейки по почерка, живеят тук открай време.

— Сигурно са се преместили във Флорида още преди петдесет години — каза Ричър. — Или са починали, но никой не е сменил табелката.

— Да позвъним ли на домакина?

— Извади една от твоите визитки. Закрий думата „Бивш“ с палеца си. Нека си помисли, че все още работиш във ФБР.

— Смяташ ли, че има нужда?

— Имаме нужда от всичко, с което разполагаме. В тази сграда явно живеят истински революционери. Не видя ли как ни гледаше Че Гевара? И макрамето?

Полинг натисна звънеца на домакина с един пръст с елегантен маникюр. Цяла минута по-късно от домофона се разнесе пращене. Може би някой каза думата „Да?“, „Кой?“ или „Какво?“. Или беше просто шум от статично електричество.

— Държавни служители! — каза Полинг.

Което донякъде си беше вярно. И тя, и Ричър бяха работили за Чичо Сам. Тя извади една визитна картичка от чантата си. От говорителя отново се разнесе пращене.

— Идва — предположи Ричър.

Докато още беше на работа и основната му задача беше да гони дезертирали войници, беше виждал много подобни сгради. Дезертьорите винаги търсеха наем, който се плаща в брой, и кратки договори. Опитът му показваше, че домакините на сградите обикновено оказват съдействие. Практиката беше те да получават безплатно жилище за това, че работят като домакини на цялата сграда, и не искаха да рискуват тази придобивка, като престъпват закона. Беше по-добре някой друг да отиде в затвора вместо тях.

Освен ако самият домакин не беше човекът, когото търсеха.

Но този явно нямаше какво да крие. Синята врата се отвори навътре и на прага се показа висок слаб мъж с мръсен потник. На главата си носеше плетена черна шапка, а лицето му беше със славянски черти и плоско като тухла.

— Да? — каза той.

Руският му акцент беше толкова силен, че все едно произнесе думата на родния си език, а не на английски.

Полинг размаха визитната си картичка, колкото той да успее да прочете няколко думи от нея.

— Разкажете ни за най-новия си наемател — каза тя.

— Най-новия? — повтори домакинът.

Не звучеше враждебно. Звучеше като сравнително интелигентен човек, който се бори с нюансите на чуждия език, но нищо повече.

— Някой нанасял ли се е през последните няколко седмици? — намеси се Ричър.

— Апартамент номер пет — отвърна човекът. — Преди една седмица. Отговори на обява във вестника, която собствениците ме накараха да пусна.

— Трябва да огледаме апартамента му — каза Полинг.

— Не знам дали мога да ви пусна — отвърна домакинът. — В Америка има закони.

— Свързано е със заплаха за националната сигурност — каза Ричър. — В Америка вече се спазват нови закони.

Човекът само сви рамене в отговор и извъртя дългото си слабо тяло в тесния коридор. Тръгна към стълбите, а Ричър и Полинг го последваха. Ричър усещаше миризмата на кафе, която се процеждаше през стените от кафенето. Апартаменти номер едно или две нямаше. Първата врата, до която стигнаха — на върха на стълбището в дъното на сградата, — беше означена с номер четири. Следваше номер три на същия етаж, по дължината на коридора, който се връщаше към фасадата на сградата. Значи номер пет се падаше точно над него, с изглед на изток към улицата. Полинг хвърли поглед към Ричър, който кимна.

— Празният прозорец — каза той.

Тримата се качиха на третия етаж, подминаха номер шест в дъното на сградата и се върнаха до номер пет. Миризмата на кафе се разтвори във въздуха и на нейно място се настани вездесъщата миризма на варени зеленчуци, която се усеща във всички коридори на жилищни сгради по света.

— Вкъщи ли е? — попита Ричър.

Домакинът поклати глава.

— Виждал съм го само два пъти. Сега със сигурност е излязъл. Току-що обиколих всички апартаменти, за да проверя водопроводите.

Той отключи с един шперц, който носеше на колана си. Бутна вратата навътре и отстъпи крачка назад.

Апартаментът беше от типа жилища, които брокерите на недвижими имоти наричат „разчупено пространство“. Беше само от една стая с Г-образна форма, като късата страна теоретично беше достатъчно голяма да побере легло — малко легло. Имаше кухненска ниша и миниатюрна баня с отворена врата. Наоколо се виждаха само прах и дъските на пода. Апартаментът беше абсолютно празен.

С изключение на един-единствен стол с висока облегалка. Не беше стар, но беше доста използван. Приличаше на столовете от фалирали ресторанти, които се разпродават на битпазарите. Беше поставен до прозореца и обърнат леко на североизток. Намираше се на около седем метра над и метър и половина зад мястото, където Ричър беше пил кафе две вечери поред.

Ричър пристъпи към него и седна — спокойно, но внимателно. Оказа се, че при това положение пожарният кран от другата страна на Шесто Авеню се пада точно пред очите му. Ъгълът от горе на долу беше достатъчен, за да може линията на погледа му да прехвърли някой паркиран камион. Дори голям камион. Виждаше във вертикална дъга, широка почти трийсет метра. Предостатъчно за всеки човек, който не страда от клинична слепота. Той отново се изправи и се завъртя на триста и шейсет градуса. Видя врата, която се заключваше. Видя три здрави стени. Видя прозорец без завеси.

Войникът знае, че задоволителната наблюдателна позиция предоставя свободен поглед към фронта и адекватно осигуряване по фланговете и в тила. Защита от природните стихии и прикритие за наблюдателите Възможност за разумно предположение, че позицията няма да бъде заета от никой друг през цялото време, докато тече операцията.

— Прилича на апартамента на Пати Джоузеф — обади се Полинг.

— Ходила ли си там?

— Бруър ми го описа.

— Голям град — отвърна Ричър. — Осем милиона човешки съдби.

После се обърна към домакина и каза:

— Разкажи ни за този човек.

— Той не може да говори — отвърна домакинът.

— Как така?

— Не може да говори — повтори човекът.

— Как, ням ли е?

— Не по рождение. Заради травма.

— Толкова силна травма, че е престанал да говори?

— Не емоционална травма — обясни домакинът. — Физическа. Написа ми го в бележника си. С пълни изречения, много търпеливо. Написа, че е бил ранен на фронта. Докато е бил войник. Но аз забелязах, че няма видими белези. И също така забелязах, че никога не си отваря устата. Все едно се притесняваше да не видя нещо. И това много ми напомни на нещо друго, което съм виждал преди двайсет години.

— Какво?

— Аз съм от Русия. Служил съм в Червената армия в Афганистан, какъвто и грях да ви се струва това. Веднъж племенните вождове ни върнаха един военнопленник като предупреждение. Бяха му отрязали езика.

31

Домакинът заведе Ричър и Полинг в собственото си жилище — преустроено помещение на приземния етаж в дъното на сградата. Отвори шкафа и извади договора за наем на апартамент номер пет. Договорът беше подписан точно преди една седмица от човек на име Лерой Кларксън. Както се очакваше, името беше очевидно фалшиво. „Кларксън“ и „Лерой“ бяха имената на първите две пресечки на Уест Сайд Хайуей на север от Хаустън Стрийт, съвсем наблизо. В далечния край на „Кларксън“ имаше стриптийз бар. В далечния край на „Лерой“ имаше автомивка. Между тях имаше ресторантче, в което Ричър се беше хранил веднъж.

— Не проверяваш ли документи за самоличност? — попита Полинг.

— Само ако искат да платят с чек — отвърна домакинът. — Този човек плати в брой.

Подписът не се четеше. Номерът на социалната осигуровка беше написан четливо, но без съмнение беше произволна комбинация от девет нищо незначещи цифри.

Домакинът направи прилично описание на външния вид на човека, но не им помогна особено, защото описанието съвпадаше с това, което и самият Ричър беше виждал два пъти. Човек на трийсет и няколко, може би четирийсет години, бял, среден на ръст и килограми, чист и спретнат, гладко избръснат. Дънки, синя риза, бейзболна шапка, кецове — стари и удобни.

— Как ти се стори със здравето? — попита Ричър.

— Извън факта, че не можеше да говори ли? — отвърна домакинът. — Изглеждаше добре.

— Каза ли дали е отсъствал от града през последно време?

— Нищо не каза.

— За колко време плати?

— За месец. Това е минималният период. Има възможност за подновяване на договора.

— Той няма да се върне — каза му Ричър. — Можеш направо да се обадиш във вестника. Кажи им пак да пуснат същата обява.

— Какво стана с твоя човек от Червената армия? — поинтересува се Полинг.

— Оживя — отвърна домакинът. — Не беше щастлив, но беше жив.

Ричър и Полинг излязоха от синята врата, направиха три крачки на север и спряха да пият кафе. Седнаха на крайната маса на тротоара и Ричър се настани на същото място, където вече беше седял два пъти.

— Значи не е бил сам — каза Полинг.

Ричър не отговори.

— Защото не може да се обажда по телефона — продължи тя.

Ричър мълчеше.

— Кажи ми какъв глас чу — каза тя.

— Американски — отвърна Ричър. — Машината не можеше да скрие думите, интонацията и ритъма. Освен това беше търпелив глас. Интелигентен глас на човек, който е господар на положението и не се тревожи за нищо. Познаваше добре Ню Йорк. От някои фрази може да се предположи, че е военен. Поиска Бърк да му каже името си, което означава, че или познава хората от екипа на Лейн, или е искал да настрои детектор на лъжата с неоспорим факт. Всичко останало са само предположения. Промяната на тембъра беше силна, но все пак останах с чувството, че не е възрастен. В гласа му имаше лекота. Някаква пъргавина. Може би е дребен човек.

— Като ветеран от специалните части?

— Възможно е.

— Впечатлението за господар на положението означава, че е по-скоро основният играч. А не помощник.

— Именно — кимна Ричър. — Наистина, с такова впечатление останах от гласа му. Все едно той дава нарежданията. Или поне е равностоен партньор.

— Тогава кой е той, по дяволите?

— Ако твоят човек от Пентагона не ни беше казал друго, щях да предположа, че и Хобарт, и Найт са се върнали, все още са живи и работят заедно.

— Да, но не е така — каза Полинг. — Моят човек от Пентагона не може да греши за толкова основен факт.

— Значи този, който се е върнал жив, си е намерил нов партньор.

— На когото може да се довери — продължи тя. — При това си го е намерил много бързо.

Ричър се загледа в пожарния кран. Гледката се закриваше от колите, които спираха и отново потегляха, задържани от светофара на „Хаустън“.

— Дали дистанционното работи от такова разстояние? — попита той.

— За кола ли? — каза Полинг. — Може би. Сигурно зависи от колата. Защо?

— След като Бърк остави чантата, чух звук като от заключване на автомобилни врати. Предполагам, че човекът го е направил от стаята си. Наблюдавал е всичко оттам. И не е искал да оставя парите в незаключена кола нито секунда повече, отколкото е необходимо.

— Звучи разумно.

Ричър помисли за миг и продължи:

— Да, но знаеш ли кое не звучи разумно? Защо изобщо е бил в стаята?

— Знаем защо е бил в стаята.

— Не, имам предвид защо той е бил в стаята, а не другият? Имаме двама души, от които единият може да говори, а другият не. Защо точно човекът, който не може да говори, трябва да сключва договор за наем? Всеки домакин, на когото се наложи да се разбере с него, ще го запомни. И за какво изобщо служи наблюдателният пост? За командване и контрол. Докато ситуацията се развива пред очите му, наблюдателят би трябвало да осигурява поредица от заповеди и адекватни промени в плана. А този човек дори не може да се обади по мобилен телефон. Според нас какво точно е станало първите два пъти с Грегъри? Човекът е горе и вижда как Грегъри паркира. И после какво? Дори не може да се обади по телефона и да каже на партньора си да застане в готовност на Спринг Стрийт.

— Есемеси — каза Полинг.

— Какво означава това?

— Можеш да изпращаш текстови съобщения по мобилния телефон — обясни тя.

— Това пък откога?

— От години.

— Добре — каза Ричър. — Човек се учи, докато е жив. Но продължавам да не разбирам защо са изпратили човека, който не може да говори, да се оправя с домакина.

— И аз не разбирам — съгласи се Полинг.

— И защо точно той трябва да стои на наблюдателния пост. По-логично е да остане на другия край на линията. Не може да говори, но поне може да слуша.

Двамата помълчаха малко.

— Какво следва? — попита Полинг.

— Да опитаме по трудния начин — отвърна той. — Навита ли си?

— Искаш да ме наемеш?

— Не, искам да замразиш останалите случаи, с които се занимаваш, и да кандидатстваш доброволно. Защото, ако се справим с това както трябва, ще разбереш точно какво е станало с Ан Лейн преди пет години. И вече ще можеш да спиш спокойно.

— Не и ако разбера със сигурност, че това, което е станало преди пет години, не е било случайно. Тогава може би никога няма да мога да заспя спокойно.

— Да живееш означава да поемаш рискове — отвърна Ричър. — Иначе нямаше да е толкова интересно.

Полинг замълча за дълго. После каза:

— Добре. Кандидатствам доброволно.

— Тогава иди да потормозиш още малко нашия приятел от Съветския съюз — каза Ричър. — Вземи стола. Купили са го някъде през последната седмица. Ще го занесем на битпазара на Бауъри Стрийт и ще разберем откъде се е появил там. Може би новият партньор го е купил. Може би някой на битпазара го е запомнил.

32

Ричър хвана стола в едната си ръка като чанта и двамата с Полинг тръгнаха на изток. На юг от „Хаустън“ битпазарът по „Бауъри“ се беше организирал сам в поредица от ясно различими търговски зони. Като верига от неофициални супермаркети. Имаше електрически уреди, лампи, използвани офис мебели, печки, хладилници и барплотове от ресторанти. Ричър харесваше „Бауъри“. Беше негов тип улица.

Столът, който носеше, беше доста обикновен, но все пак притежаваше известен брой отличителни характеристики. Беше невъзможно да го опишеш, ако не го гледаш, но ако го сложиш до друг стол за сравнение, можеше да се разбере откъде е дошъл. Двамата започнаха с най-северната от общо шест импровизирани търговски зони. Отсечката беше едва сто метра, но ако човек искаше стол за трапезария втора ръка от Манхатън, имаше голяма вероятност да си го купи точно в рамките на тези сто метра.

Неписаният закон на търговците гласеше: „Слагай най-хубавото на витрината.“ Но по витрините на „Бауъри“ всъщност имаше много по-малко неща, отколкото на тротоарите. А столът в ръката на Ричър не беше от най-хубавите, тъй като не можеше да е част от комплект, иначе нямаше да го продават отделно. Никой търговец с комплект от двайсет и четири стола няма да продаде само един и да остане с двайсет и три. Така че Ричър и Полинг се провираха между стоките, изложени на тротоара, надничаха в тесните магазини и разглеждаха прашните мебели в тях. Гледаха тъжните останки, излишните, изхвърлените. Видяха много столове. По същество всичките бяха едни и същи, но и се различаваха. Всички столове имаха по четири крака, седалка и облегалка, но разнообразието от форми и детайли беше зашеметяващо. Ричър беше чел някъде, че изработването на стол за ресторант е цяла наука. Такъв стол очевидно трябваше да бъде здрав и издръжлив, с добро съотношение между цена и качество; трябваше и да изглежда сравнително удобен, но не и да бъде такъв, иначе клиентите щяха да се заседават прекалено дълго и на масата, която можеше да посрещне три смени за една вечер, щяха да седнат само две смени, така че ресторантът щеше да загуби пари. Най-важните фактори за един ресторант бяха контролът върху порциите и големият брой клиенти, та Ричър предполагаше, че производителите на столове за ресторанти са лично отговорни за оборота.

В първите три магазина не откриха нито един стол, който да прилича на техния, и нито един от собствениците не призна да е продавал стола, който Ричър им показваше.

Намериха това, което търсеха, в четвъртия магазин.

Магазинът беше два пъти по-голям от останалите по улицата, съдържаше хромирани ресторантски мебели в предната си част и голям брой китайци в задната. На тротоара, зад няколко бар столчета с твърде ярка тапицерия, имаше стари маси и столове, натрупани на купчини, високи по два метра. Зад купчините имаше още вехтории. Включително и два стола, окачени високо на стената на магазина, които бяха идентични с този в ръката на Ричър. В същия стил, със същата конструкция, в същия цвят, на същата възраст.

— Отбелязваме точка — коментира Полинг.

Ричър отново ги огледа, за да бъде сигурен. Но нямаше никакво съмнение. Столовете бяха еднакви. Дори бяха захабени по един и същ начин. Бяха еднакво сиви и ожулени.

— Да потърсим помощ — предложи Ричър.

Той занесе стола от Шесто Авеню в дъното на магазина, където един китаец седеше зад нестабилна маса с неработеща каса. Човекът беше възрастен и ги гледаше безучастно. Сигурно беше собственик на магазина. Най-вероятно всички финансови операции минаваха през ръцете му. Все пак беше зад касата.

— Ти си продал този стол — каза му Ричър. Той вдигна стола, кимна назад към стената, на която висяха другите два, и добави: — Преди около седмица.

— Пет долара — каза китаецът.

— Не искам да го купувам — възрази Ричър. — А и столът не е твой, така че да ми го продаваш. Вече си го продал веднъж. А аз искам да знам на кого. Това е.

— Пет долара — повтори човекът.

— Май не ме разбираш.

Възрастният мъж се усмихна.

— Не, разбирам те много добре. Ти търсиш информация за купувача на този стол. А аз ти казвам, че информацията винаги си има цена. В този случай цената е пет долара.

— А не искаш ли вместо това да ти върна стола? Така ще можеш да го продадеш два пъти.

— Аз вече съм го продавал много повече от два пъти. Ресторантите отварят и затварят, а мебелите им циркулират. Светът се върти.

— Кой е купил стола преди една седмица?

— Пет долара.

— Сигурен ли си, че твоята информация струва пет долара?

— Струва толкова, колкото струва.

— Два и петдесет, и ти оставям стола.

— Ти и без това ще го оставиш. Вече ти е омръзнало да го разнасяш.

— Мога да го оставя и в съседния магазин.

Очите на възрастния мъж за пръв път помръднаха. Той хвърли поглед към стената. Ричър го видя как си помисли: „Комплект от три стола е по-добре от два.“

— Четири долара и стола — каза китаецът.

— Три долара и стола — отвърна Ричър.

— Три и петдесет и стола.

— Три долара, двайсет и пет цента и стола.

Китаецът не отговори.

— Я престанете — каза Полинг.

Тя пристъпи към нестабилната маса и отвори чантата си. Извади дебел черен портфейл и измъкна нова банкнота от десет долара от пачка, дебела колкото булеварден роман. Завъртя я на издрасканото дърво и я остави там.

— Десет долара — каза тя. — И проклетия стол. Кажи нещо, което си струва.

Възрастният китаец кимна.

— Жени. Винаги говорят по същество.

— Кажи ни кой купи стола — нареди Полинг.

— Човек, който не можеше да говори — отвърна китаецът.

33

— Отначало дори не забелязах — започна възрастният мъж. — Когато влезе американец и ни чуе да говорим на нашия език, много често решава, че не знаем английски, така че започва да се пазари с жестове и мимики. Това е малко невъзпитано, тъй като излиза, че ни смята за глупави, но ние сме свикнали с такова отношение. Обикновено ги оставям да се мъчат известно време, а после ги засичам с идеално построено изречение на английски, за да ги стресна.

— Както направи с мен — отбеляза Ричър.

— Точно така. Направих същото и с човека, когото очевидно издирвате. Но той изобщо не беше в състояние да ми отговори, на какъвто и да било език. Държеше си устата затворена и само преглъщаше. Реших, че има някакъв физически недъг, който не му позволява да говори.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Ричър.

Възрастният мъж помълча малко, за да си събере мислите, а после се впусна в същото описание, което вече бяха чули от домакина на Шесто Авеню. Бял мъж, гонещ четирийсетте, среден на ръст и на килограми, чист и спретнат, без брада или мустаци. Дънки, синя риза, бейзболна шапка, кецове — стари и удобни. Нищо забележително или запомнящо се, с изключение на факта, че бил ням.

— Колко ти плати за стола? — попита Ричър.

— Пет долара.

— Не ти ли се стори необичайно някой да иска да купи само един стол?

— Не викам полиция всеки път, щом в магазина ми влезе някой, който не е собственик на ресторант — отвърна китаецът.

— Кой си купува по един стол?

— Всякакви хора — отвърна възрастният мъж. — Наскоро разведени, наскоро фалирали или просто сами, които започват нов живот в малък апартамент в Ист Вилидж. Някои от тези апартаменти са толкова малки, че наистина не им трябва повече от един стол. И едно бюро, което да служи и за маса за хранене.

— Добре — каза Ричър. — Съгласен съм.

Възрастният мъж се обърна към Полинг.

— Полезна ли беше информацията?

— Може би — отвърна тя. — Но не добави нищо ново.

— Вече знаехте за човека, който не може да говори?

Тя кимна.

— Съжалявам — отвърна мъжът. — В такъв случай можете да задържите стола.

— Писна ми да го нося — обади се Ричър.

Възрастният китаец наведе глава встрани.

— И аз така си мислех. Оставете го тук, ако предпочитате.

Полинг и Ричър излязоха на тротоара на „Бауъри“ и той за последно се загледа в стола, докато едно момче — може би внукът на собственика — го качваше на стената при останалите с помощта на дълга пръчка.

— Трудният начин — каза Полинг.

— Няма логика — каза Ричър. — Защо пращат човека, който не може да говори, да се оправя с всички?

— Сигурно в другия има нещо още по-забележително.

— Не искам дори да си представям какво е — каза Ричър.

— Лейн е изоставил тези двамата. Защо му помагаш?

— Не му помагам. Правя го заради Кейт и детето.

— Те са мъртви. Ти сам го каза.

— Това не означава, че не заслужават истината. Обяснението. Кой, къде, защо. Всички трябва да разберат какво се е случило с тях. Не можем да ги оставим просто да си отидат незабелязано, без никой да разбере. Някой трябва да ги защити.

— И това си ти?

— Играя с картите, които са ми раздадени. Няма смисъл да се оплаквам.

— И?

— И някой трябва да отмъсти за тях, Полинг. Защото това не е тяхната война. Със сигурност не е войната на Джейд. Ако Хобарт, Найт или друг човек се беше заел директно с Лейн, може би щях да стоя отстрани и да го насърчавам. Но този човек не направи така. Той се захвана с Кейт и Джейд. А една злина не бива да се поправя с друга.

— Нито пък с трета.

— В този случай това не важи — каза той.

— Ти дори не си виждал Кейт или Джейд.

— Виждал съм ги на снимка, което ми стига.

— Господи — каза тя. — Добре, че съм на твоя страна.

— Да — отвърна Ричър. — Добре е.

Двамата тръгнаха на север по Хаустън Стрийт, без да знаят къде точно отиват, и някъде по пътя мобилният телефон на Полинг явно се включи на вибрация, защото тя го извади от джоба си, преди Ричър да го е чул да звъни. Безшумните мобилни телефони го изнервяха. Ричър беше продукт на едно време, когато да посегнеш внезапно към джоба си по-скоро означаваше да извадиш пистолет, а не телефон. Всеки път, когато ставаше свидетел на нещо подобно, неволно отделяше по малко адреналин.

Полинг спря на тротоара, силно произнесе името си, за да надвика уличния шум, и се заслуша в продължение на цяла минута. После благодари и затвори капачето на телефона. Обърна се към Ричър и се усмихна.

— Моят човек от Пентагона се обади. Със сериозна информация. Може би все пак е влязъл с взлом в кабинета на някого.

— Намерил ли е име? — попита Ричър.

— Още не. Но има място. Буркина Фасо. Ходил ли си там?

— Никога не съм ходил в Африка.

— Държавата преди се казваше Горна Волта. Бивша френска колония. Голяма горе-долу колкото щата Колорадо, с тринайсет милиона жители и брутен вътрешен продукт в размер на една четвърт от богатството на Бил Гейтс.

— Но все пак имат достатъчно спестявания, за да наемат екипа на Лейн?

— Моят човек казва друго — отвърна Полинг. — Точно това е странното. Хобарт и Найт наистина са заловени там, но няма данни правителството на тази държава да е сключвало договор с Лейн.

— Твоят човек е очаквал да намери такива данни?

— Според него всичко се записва някъде.

— Трябва ни едно име — напомни Ричър. — Нищо повече. Не искаме да знаем историята на света.

— Той работи по въпроса.

— Да, но недостатъчно бързо. А ние не можем да чакаме. Трябва да пробваме нещо сами.

— Например?

— Нашият човек си е измислил името Лерой Кларксън. Може да е било шега, а може и да го е направил несъзнателно, защото живее някъде там.

— На „Кларксън“ или „Лерой“?

— Или на „Хъдсън“, или в Гринич Вилидж.

— Това вече са богаташки квартали. Човек, който току-що се е върнал от петгодишен престой в африкански затвор, не може да си позволи да си купи дори тоалетна на такова място.

— Да, но човек, който е получавал добри пари преди петгодишното прекъсване, може би вече си е купил нещо на такова място.

Полинг кимна.

— Да минем през моята кантора. Ще започнем от телефонния указател.

В телефонния указател на Манхатън имаше няколко души на име Хобарт и половин страница хора на име Найт, но нито един от тях не живееше на такова място в Уест Вилидж, че Лерой Кларксън да му послужи за псевдоним. Един от хората на име Найт можеше да се представи като Хорейшо Гансвоорт, един от хората на име Хобарт можеше да мине с по-обикновеното Кристофър Пери, но всички останали живееха на улици с номера вместо имена или пък в толкова източни квартали, че щяха да изберат подсъзнателно по-скоро имена като Хенри Мадисън, Алън Елдридж или Стантън Ривингтън.

— Звучат като герои от сапунен сериал — обобщи Полинг.

Тя разполагаше и с други бази данни — списъци, каквито всеки съвестен частен детектив със стари приятели в полицията и добра интернет връзка може да събере с годините. Но и в тях не се появиха никакви необичайни хора, които да се казват Найт или Хобарт.

— Отсъствал е цели пет години — каза тя. — Това почти със сигурност означава, че е отпаднал от системата, нали така? Прекъснат телефон, неплатени сметки за вода и електричество…

— Вероятно да — съгласи се Ричър. — Но все пак не е задължително. Тези хора са свикнали да пътуват внезапно. Винаги са живеели по този начин, дори тогава. Така че обикновено уреждат сметките им да се плащат автоматично.

— Банковата му сметка отдавна трябва да е празна.

— Зависи колко е имал в нея поначало. Ако още тогава е получавал толкова, колкото останалите получават сега, може да плати колкото си иска сметки за електричество, особено когато не си е вкъщи и не светва лампите.

— Преди пет години бизнесът на Лейн е бил много по-малък. Всички подобни компании бяха много по-малки, преди да намажат покрай терористите. Независимо дали е бил истински или фалшив, откупът за Ан беше само сто хиляди долара, а не десет милиона и половина. Значи и заплатите са били в такава пропорция. Този човек надали е бил богат.

Ричър кимна.

— Да, и сигурно е живеел под наем. Така че хазяинът отдавна е изхвърлил целия му багаж на тротоара.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Ричър. — Ще чакаме включване от твоето бюрократче. Стига да не остареем и да не умрем, преди да се обади.

Но мобилният телефон на Полинг звънна отново, преди да е изминала и една минута. Този път беше на бюрото и се виждаше, а вибрацията зажужа по дървото. Тя го вдигна, каза името си и се заслуша. После бавно затвори капачето и го остави обратно.

— Ето че не остаряхме много — каза тя.

— Какво е намерил? — попита Ричър.

— Хобарт — отвърна Полинг. — Човекът, който се е върнал жив, се казва Хобарт.

34

— Как е първото му име? — попита Ричър.

— Клей — отвърна Полинг. — Клей Джеймс Хобарт.

— Адрес?

— Чакаме отговор от регистрационната служба на ветераните.

— Значи пак да се хващаме за телефонните указатели.

— Аз връщам старите телефонни указатели за рециклиране. Не пазя архив. Със сигурност нямам издания отпреди пет години.

— Може би има роднини в града. При кого иначе да се върне?

В телефонния указател имаше седем души на име Хобарт, но единият се повтаряше. Беше зъболекар и имаше два различни телефонни номера на два различни адреса — вкъщи и в кабинета.

— Обади се на всичките — каза Ричър. — Кажи, че работиш в службата на ветераните и имаш проблем в документацията.

Полинг включи телефона си на говорител и попадна на два телефонни секретаря с първите две обаждания и на фалшива тревога с третото. Там вдигна някакъв старец, който ползваше привилегии като военен ветеран и се притесни да не му ги отнемат. Полинг го успокои и той каза, че никога не е чувал за човек на име Клей Джеймс Хобарт. Четвъртото и петото обаждане също бяха безполезни. Шестото обаждане беше в кабинета на зъболекаря. Той беше на почивка в Антигуа. Секретарката му ги увери, че и той няма роднини на име Клей Джеймс. В гласа й не се долавяше съмнение, което пък накара Ричър да се усъмни дали не е нещо повече от секретарка. Въпреки че, от друга страна, не беше в Антигуа със зъболекаря. Може би просто отдавна работеше при него.

— И какво сега? — попита Полинг.

— По-късно пак ще се обадим на първите два номера — отвърна Ричър. — И отново се връщаме на плана да остареем заедно.

Оказа се, че приятелят на Полинг от Пентагона е набрал инерция. Единайсет минути по-късно мобилният й телефон отново звънна, защото той се беше добрал до допълнителна информация. Ричър проследи как Полинг записа всичко с бърз неравен почерк на един бележник, но не можа да го прочете на обратно от такова разстояние. Полинг запълни две страници с бележки. Разговорът продължи дълго. Толкова дълго, че когато затвори, Полинг провери индикатора за батерията на телефона си и го включи да се зарежда.

— Адресът на Хобарт? — попита Ричър.

— Все още не — отвърна тя. — От регистрационната служба се опъвали от съображения за конфиденциалност.

— Адресът му не е от същата категория като медицинска диагноза — отбеляза Ричър.

— Точно в това ги убеждавал и моят приятел.

— Тогава какво ново е научил?

Полинг обърна на първата страница от бележките си.

— Лейн е в официалния черен списък на Пентагона — обяви тя.

— Защо?

— Запознат ли си с операция „Справедлива кауза“?

— В Панама — отвърна Ричър. — Срещу Мануел Нориега. Преди повече от петнайсет години. Аз също бях там за малко.

— Лейн също е бил там. Тогава още е служел в армията. И се е справял много добре. Точно там са го повишили в полковник. Но после е заминал за Първата война в Залива, където се е уволнил при съмнителни обстоятелства. И все пак не чак толкова съмнителни, че от Пентагона да не го наемат като частен служител и след това. Изпратили са го в Колумбия, защото след операция „Справедлива кауза“ се е ползвал с репутацията на специалист по Централна и Южна Америка. Той събрал някои от хората, които са в основата на сегашния му екип, за да се бие срещу един от кокаиновите картели. Взел пари от нашето правителство, но когато пристигнал там, взел и още от набелязания картел, за да не унищожи него, а конкуренцията. От Пентагона не се притеснили чак толкова, защото за тях всички кокаинови картели и без това са еднакво неприятни, но след тази случка вече не можели да се доверят на Лейн, така че никога повече не го потърсили.

— Хората му казаха, че са били в Ирак и Афганистан — отбеляза Ричър.

Полинг кимна.

— След единайсети септември всякакви хора са били къде ли не. Включително и екипът на Лейн. Но само като подизпълнители. Тоест Пентагонът наема някого, на когото има доверие, а той на свой ред предава част от работата на Лейн.

— И това вече се смята за приемливо?

— Правилата не се нарушават. След първия фал в Колумбия Лейн така и не е получил нито един чек на свое име директно от Пентагона. Но по-късно станало така, че са имали нужда от всички квалифицирани хора и са си затваряли очите.

— Той явно не стои без работа — каза Ричър. — Има сериозни приходи. Живее като цар, а повечето от африканските пари все още си стоят опаковани.

— Това само показва какви мащаби има бизнесът като цяло. Моят човек твърди, че след Колумбия Лейн живее само от трохите, които падат от масата на останалите. Няма друг избор. Отначало са били едри трохи, но после са ставали все по-малки. Вече има сериозна конкуренция. Явно е забогатял от онзи удар в Африка, но в момента практически не разполага с друг свободен капитал, освен със спестеното оттогава.

— Той се представя за голямата работа. Каза ми, че няма нито конкуренти, нито равностойни партньори в бизнеса.

— Значи лъже. Или, погледнато от друг ъгъл, казва самата истина. Защото той е в дъното на хранителната верига. Строго погледнато, наистина няма равностойни партньори. Всички са над него.

— Дали в Буркина Фасо пак е работил като подизпълнител?

— Сигурно — отвърна Полинг. — Иначе защо не присъства в докладите като основен играч?

— Нашето правителство участвало ли е там?

— Възможно е. Моят приятел от властта малко се стяга, когато стане дума за това.

Ричър кимна.

— Всъщност той точно затова ни помага, нали? Не защото е военен полицай, който иска да помогне на колегата си. А защото е бюрократ, който се опитва да контролира ситуацията. Опитва се да затвори кранчето, от което изтича информация. Подава ни сведения тайно, за да не объркаме нещо в разследването и да не вдигнем много шум наяве.

Полинг не каза нищо. После телефонът й отново звънна. Тя се опита да говори, без да го изключва от зарядното, но кабелът беше твърде къс. Полинг го откачи и вдигна капачето. Слуша в продължение на петнайсет секунди, после обърна нова страница на бележника си, написа знака за долар, две числа и шест нули. Накрая прекъсна връзката и завъртя бележника, така че и Ричър да види какво е написала.

— Двайсет и един милиона долара — каза тя. — В брой. Толкова е изкарал Лейн в Африка.

— Права беше — каза Ричър. — Едри трохи. Не е зле за подизпълнител.

Полинг кимна.

— Цялата сделка е била на стойност сто и пет милиона. Американски долари в брой, от валутния резерв на тяхното правителство. Лейн е получил двайсет процента от тази сума, за да осигури половината от личния състав и да свърши повечето от работата.

— На харизан кон… — започна Ричър и спря. — Добре — каза той.

— Какво е добре?

— Колко е половината от двайсет и едно?

— Десет и половина.

— Точно така. Откупът за Кейт е точно половината от сумата за Буркина Фасо.

Двамата замълчаха.

— Десет и половина милиона долара — продължи Ричър. — От самото начало ми се струваше твърде странна сума. Но сега донякъде се връзва. Лейн вероятно е прибрал петдесет процента за себе си. Така че, когато Хобарт се е върнал, е решил, че заслужава толкова за страданията си, колкото е изкарал самият Лейн.

— Звучи логично — каза Полинг.

— На негово място щях да поискам повече — каза Ричър. — Щях да поискам всичко.

Полинг прокара показалец по дребния шрифт на страницата с буквата „Х“ в телефонния указател и отново включи говорителя на телефона, за да пробва първите два номера. Отново се свърза с два телефонни секретаря. Затвори. В малкия й кабинет настъпи мълчание. После мобилният й телефон пак звънна. Този път тя първо го откачи от зарядното, преди да отвори капачето. Каза името си, заслуша се за момент, отвори на нова страница бележника си и записа само три реда.

После затвори телефона.

— Имаме адреса — каза тя.

35

— Хобарт се е нанесъл при сестра си — каза Полинг. — В една жилищна сграда на Хъдсън Стрийт. Обзалагам се, че е в отсечката между „Кларксън“ и „Лерой“.

— Сестра му е омъжена, нали? — предположи Ричър. — Иначе щяхме да я намерим в телефонния указател.

— Вдовица е — отвърна Полинг. — Сигурно е запазила фамилията на съпруга си, но сега живее сама. Или поне е живяла сама, преди брат й да се върне от Африка.

Сестрата вдовица се казваше Ди Мари Грациано и беше записана в телефонния указател с адрес на Хъдсън Стрийт. Полинг намери базата данни на градската данъчна служба и потвърди адреса.

— Живее на постоянен наем — продължи тя. — От десет години. Сигурно е евтино, но все пак трябва да е малък апартамент.

Тя копира номера на социалната осигуровка на Ди Мари Грациано в друга база данни и продължи:

— Трийсет и осем годишна. Ниски доходи. Не работи много. Федералното облагане дори не я хваща. Починалият съпруг също е бил морски пехотинец. Ефрейтор Винсънт Питър Грациано. Починал е преди три години.

— В Ирак ли?

— Не мога да ти кажа.

Полинг затвори базите данни, отвори търсачката Google и написа името „Ди Мари Грациано“. Погледна резултатите и нещо в тях я накара да затвори Google и да пусне търсачката на съдебната система. Отвори се цяла страница с резултати.

— Виж ти — каза тя.

— Какво? — попита Ричър.

— Съдила е държавата. Държавният департамент и Министерството на правосъдието.

— За какво?

— За правото да получава информация за брат си.

Полинг натисна клавиша за разпечатване и започна да подава на Ричър страниците една по една, както излизаха от принтера. Ди Мари Грациано беше водила петгодишна съдебна битка, за да разбере какво се е случило с брат й Клей Джеймс Хобарт. Дълга, трудна и жестока битка. В това нямаше съмнение. Още в самото й начало работодателят на Хобарт — Едуард Лейн от охранителната компания — беше подписал клетвена декларация, че в съответния период Хобарт е работил като частно лице за правителството на САЩ. Така че Ди Мари беше продължила и беше изпратила петиция до конгресмена и до двамата сенатори от своя избирателен окръг. Беше се свързала с председателите на комисиите по отбраната в Конгреса и в Сената. Беше писала на вестниците и беше разговаряла с журналисти. Беше получила покана за Шоуто на Лари Кинг, но в последния момент участието й беше отменено. За кратко беше наела частен детектив. Най-сетне случаят й беше поет на доброволни начала от адвокат, който беше завел дело срещу Министерството на отбраната. От Пентагона бяха отрекли да знаят каквото и да било за работата на Клей Джеймс Хобарт след деня, в който беше свалил униформата си на морски пехотинец. Тогава Ди Мари беше завела дело срещу Държавния департамент. Някакъв петоразреден адвокат оттам я беше уверил, че Хобарт ще бъде обявен за издирване като турист, изчезнал в Западна Африка. Тогава Ди Мари отново се беше заела да тормози журналистите и да изпраща петиции до правителството, за да настоява да уважат правото й на информация. Повече от половината от тях вече бяха отхвърлени, а останалите бяха заседнали някъде в бюрократичната машина.

— Наистина е направила всичко възможно, не мислиш ли? — каза Полинг. — Метафорично казано, тя е палила свещ за брат си всеки ден в продължение на пет години.

— Като Пати Джоузеф — отбеляза Ричър. — Две сестри, замесени в една и съща история.

— Дванайсет месеца след началото в Пентагона вече са знаели, че Хобарт е жив. И са знаели къде се намира. Но са мълчали цели четири години. Оставили са горката жена да страда сама.

— А тя какво точно е искала да направи? Да зареди пушката и да отиде до Африка, за да го спаси собственоръчно? Да го върне в Щатите, за да го съдят за убийството на Ан Лейн?

— Срещу него няма никакви доказателства.

— Няма значение, вероятно наистина е било най-добре да не й казват нищо.

— Говориш като истински военнослужещ.

— Все едно ФБР е рог на изобилието, от който се сипе информация.

— Поне е можела да отиде там и лично да подаде молба до правителството на Буркина Фасо.

— Това става само във филмите.

— Голям циник си, не мислиш ли?

— Изобщо не съм циник. Просто съм реалист. Стават и неприятни неща.

Полинг замълча.

— Какво? — попита Ричър.

— Ти каза „да зареди пушката“. Каза, че Ди Мари е можела да зареди пушката и да отиде в Африка.

— Имах предвид, че не е можела да го направи.

— Да, но ние се съгласихме, че Хобарт си е намерил нов партньор, нали така? — продължи Полинг. — Някой, на когото е можел да се довери напълно? Веднага след като се е върнал?

— Очевидно — каза Ричър.

— Не е ли възможно това да е била сестра му?

Ричър замълча.

— Въпросът за доверието се решава веднага, нали? — продължи Полинг. — Автоматично. Тя си е била тук, което решава и въпроса за бързината. Тя със сигурност е била на негова страна. И е събрала доста гняв. Дали не е възможно гласът, който си чул по телефона в колата, да е бил на жена?

Ричър помисли малко, преди да отговори:

— Предполагам, че е възможно. Досега не ми беше хрумвало. Изобщо. Но това може би е несъзнателно предположение от моя страна. Предразсъдък. Защото тези машини наистина са страшни. С тях и Мини Маус може да звучи като Дарт Вейдър.

— Ти каза, че гласът имал бързина и лекота. Като на дребен мъж.

— Да, така казах — кимна Ричър.

— Значи може да е бил на жена. И машината да го е променила с цяла октава.

— Възможно е — съгласи се Ричър. — Човекът със сигурност познаваше много добре улиците в Уест Вилидж.

— Както може да се очаква от някой, който живее тук вече десет години. А военният жаргон идва от това, че и съпругът, и брат й са били морски пехотинци.

— Може би — кимна той. — Грегъри спомена, че в Хамптънс е идвала жена. Дебела жена.

— Дебела?

— Грегъри каза „тежка“.

— На разузнаване?

— Не, двете с Кейт са разговаряли. Отишли са да се разходят на плажа.

— Може да е била Ди Мари. Може да е дебела. Може да е искала пари. Може би Кейт е отказала и това е била последната капка, която е преляла чашата.

— В тази история не става дума само за пари.

— Което не означава, че все пак донякъде не става дума за това — изтъкна Полинг. — Ако вземем предвид къде живее, Ди Мари има нужда от пари. Нейният дял излиза над пет милиона долара. Може би ги смята за един вид компенсация, че пет години са я държали в неведение. По един милион долара за всяка година.

— Може би — повтори Ричър.

— Все пак е някаква хипотеза — каза Полинг. — Не бива да я отхвърляме, без да я проверим.

— Не — отвърна той. — Не бива.

Полинг свали един атлас на града от етажерката и провери адреса на Хъдсън Стрийт.

— На юг от Хаустън Стрийт — съобщи тя. — Между „Вандъм“ и „Чарлтън“. А не между „Кларксън“ и „Лерой“. Сбъркали сме.

— Може би двамата харесват някой бар на няколко пресечки на север — предположи Ричър. — И без това няма как да се казва „Чарлтън Вандъм“. Звучи прекалено измислено.

— Така или иначе, тези улици са само на петнайсет минути оттук.

— Не бързай да се радваш. Това е просто още една тухла в стената. Който и да е живял там, единият или двамата, сигурно отдавна са изчезнали. Трябва да са луди, за да останат.

— Мислиш ли?

— Полинг, по ръцете им още има кръв, а в джобовете им — пари. Вече сигурно са на Каймановите острови. Или на Бермудите, или във Венецуела, или където там ходят хората в днешно време.

— И какво ще правим ние?

— Ще отидем на Хъдсън Стрийт и ще се молим следата да е поне мъничко топла.

36

В течение на кариерата си и Ричър, и Полинг сигурно се бяха приближавали към общо хиляда сгради, в които може би има, а може би няма враждебно настроени заподозрени. Знаеха точно как се прави. Проведоха ефикасна и полезна тактическа дискусия. Позицията им беше слаба, защото нито един от двамата не беше въоръжен, а Хобарт вече два пъти беше виждал Полинг. Все пак именно тя продължително и подробно беше разпитвала целия екип на Лейн след изчезването на Ан. Имаше голяма вероятност Хобарт да си спомни за нея дори след пет години, изпълнени с травмиращи преживявания. От друга страна, Ричър беше почти напълно убеден, че апартаментът на Хъдсън Стрийт ще се окаже празен. Не очакваше да намерят там нищо друго, освен няколко набързо изпразнени гардероба и неизхвърлена кофа за боклук.

Сградата не беше от онези, в които има портиер. Беше квадратен жилищен блок на пет етажа с фасада от скучни червени тухли и аварийно стълбище от черно желязо. Намираше се в края на една улица, заета почти изцяло от офиси на дизайнерски студия и банкови клонове. Имаше очукана черна врата с алуминиева кутия за домофона. Десет черни бутона. Десет табелки с имена. Срещу апартамент 4Л с прегледен почерк беше написано името „Грациано“.

— Няма асансьор — каза Полинг. — Централно стълбище. Дълги и тесни апартаменти, по един от двете му страни, по два на етаж. Четири ел трябва да е левият на четвъртия етаж.

Ричър бутна вратата. Беше солидна и заключена.

— Какво има отзад?

— Най-вероятно само тясна шахта за проветряване между гърба на сградата и съседната сграда на Гринич Стрийт.

— Можем да се спуснем с алпийски въжета от покрива и да влезем през прозореца на кухнята.

— Тренирала съм го в академията на ФБР в Куонтико — каза Полинг. — Но никога не съм го правила в реална ситуация.

— И аз — призна си Ричър. — Поне не в кухня. Но веднъж влязох през прозореца на банята.

— Лесно ли беше?

— Не.

— Какво ще правим?

При други обстоятелства Ричър щеше да натисне наслуки някой звънец и да се представи за човек от голяма куриерска служба като Ю Пи Ес или „Федекс“. Но не беше сигурен, че номерът ще мине точно в тази сграда. Доставките с куриер вероятно не бяха всекидневие тук. Освен това трябва да беше някъде около четири следобед. Не беше подходящо време нито за пица, нито за китайска храна. Беше твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря. Така че той натисна всички звънци, с изключение на 4Л и каза силно и провлачено:

— Не мога да си намеря ключа!

И поне в два апартамента явно липсваше по някой член от семейството, защото домофонът избръмча два пъти поред, вратата се отвори и Полинг я бутна навътре.

Озоваха се в сумрачно фоайе с тясно стълбище в десния край. Стълбището се изкачваше един етаж, после завиваше обратно и продължаваше да се изкачва отвътре по фасадата на сградата. Стъпалата бяха покрити с напукан линолеум. Стълбището беше осветено със слаби електрически крушки. Бе едва ли не животоопасно.

— А сега какво? — попита Полинг.

— Сега чакаме — каза Ричър. — Поне двама души ще отворят вратите, за да проверят дали техният човек не си е загубил ключа.

Така че те зачакаха. Мина минута. После две. Някъде високо над тях в полумрака се отвори врата. После отново се затвори. След това се отвори друга врата. Тази беше по-близо. Може би на втория етаж. След трийсет секунди тя също се затръшна.

— Добре — каза Ричър. — Сега можем да тръгваме.

Той отпусна тежестта си на първото стъпало и то силно изскърца. Второто беше същото. Както и третото. Когато стъпи на четвъртото, Полинг също тръгна след него. Докато стигнат до средата на стълбището, то вече пукаше като канонада от изстрели с малокалибрено оръжие.

Когато стигнаха до стълбищната площадка на втория етаж, все още никъде не се беше случило нищо.

Видяха две врати, една отляво и една отдясно на стъпалата — 2Л и 2Д. Апартаментите очевидно бяха дълги и тесни, а коридорите им завиваха по средата, за да направят място за входната врата. Сигурно от вътрешната страна на вратата имаха закачалки за палта. Влизаше се направо в хола. Кухнята беше в дъното. До входната врата беше вратата на банята, а спалните бяха откъм фасадата на блока и прозорците им гледаха към улицата.

— Не е толкова зле — каза тихо Ричър.

— Представям си как мъкна покупките до петия етаж — отвърна Полинг.

Ричър никога не беше носил покупки в къща, освен когато беше дете.

— Можеш да спуснеш въже покрай аварийното стълбище — предложи той. — И да ги изтегляш през прозореца на спалнята.

Полинг не отговори. Двамата се завъртяха едновременно и прекосиха коридора, за да стигнат до началото на следващото стълбище. Шумно се изкачиха до третия етаж. Видяха вратите на апартаменти ЗЛ и ЗД, които бяха същите като на долния етаж и вероятно същите като на горния.

— Хайде — каза Ричър.

Прекосиха коридора и хвърлиха поглед нагоре към сумрака на четвъртия етаж. Видяха вратата на апартамент 4Д. Вратата на 4Л не се виждаше. Ричър тръгна пръв. Вземаше стълбите по две наведнъж, за да намали броя на скърцанията и пуканията наполовина. Полинг го последва, като стъпваше по ръба на стъпалата, за да вдига по-малко шум. Стигнаха до стълбищната площадка и спряха. Сградата бръмчеше от едва доловимите шумове, които се носят във всеки жилищен блок в голям град. Приглушени шумове от уличното движение. Автомобилни клаксони и вой на сирени, притъпени от дебелите стени. Десет хладилника, по един във всеки апартамент, климатици на прозорците, вентилатори на таваните, телевизори, радиоприемници, бръмчене на електрически заряди във флуоресцентните тръби, вода във водопроводната система.

Вратата на апартамент 4Л беше боядисана преди много години в онова убито зелено, което се използва в учрежденията. Беше стара, но не беше лошо боядисана. Работата сигурно беше свършена от опитен бояджия, който дълго беше чиракувал при още по-стар и опитен майстор. Внимателно положеният пласт боя беше покрит с допълнителен пласт мръсотия. Сажди от автобусите, мазни изпарения от кухните, прах от метрото. На нивото на гърдите на Ричър имаше шпионка с капаче. Символите „4“ и „Л“ бяха на отделни медни табелки, закрепени за вратата с медни болтове.

Ричър се завъртя и се наведе, така че да долепи ухото си до тясната цепнатина между вратата и касата.

После се изправи.

— Вътре има някой — прошепна той.

37

Ричър отново се наведе и се заслуша.

— Точно отсреща. Женски глас.

Той се изправи и се отдръпна.

— Какво е разположението на апартамента?

— Къс коридор — прошепна в отговор Полинг. — В продължение на два метра е тесен, докато мине покрай банята. После сигурно се разширява към хола. Холът сигурно е дълъг три метра и половина. На стената в дъното има прозорец. Вратата на кухнята е вдясно. Кухнята е отзад. Може би на два метра навътре.

Ричър кимна. В най-лошия случай жената беше в кухнята, на седем-осем метра по права линия от входната врата и с директна видимост към нея. В още по-лошия случай жената държеше заредено оръжие на кухненския плот и умееше да стреля с него.

— С кого говори? — попита Полинг.

— Не знам — прошепна Ричър.

— Сигурно са те двамата, нали?

— Трябва да са луди, за да стоят тук.

— Кой друг може да бъде? — настоя Полинг.

Ричър не отговори.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ти какво правиш в такива случаи?

— Издействам разрешително за обиск от съдия. Викам отряд от специалните части. С бронежилетки и таран.

— Това е било едно време.

— Все едно не знам.

Ричър отстъпи още една крачка и посочи към вратата на апартамент 4Д.

— Чакай там — нареди той. — Ако чуеш стрелба, повикай линейка. Ако не чуеш стрелба, дай ми два метра преднина и влизай след мен.

— А ти какво? Просто ще почукаш?

— Не точно — отвърна Ричър.

Той отстъпи още една крачка назад. Беше висок метър и деветдесет и три и тежеше около сто и десет килограма.

Обувките му бяха ръчно произведени от една компания на име „Чийни“, която работеше в Нортхамптън, Англия. Бяха по-интелигентен избор от обувките „Чърч“, които бяха, общо взето, същите, но струваха по-скъпо заради марката. Ричър си беше избрал модела „Тентъртън“ — кафяви полуботи от дебела кожа. Четирийсет и осми номер. Подметките бяха многопластови и се произвеждаха от друга компания на име „Дейнайт“. Ричър не обичаше кожени подметки. Износваха се твърде бързо и трудно изсъхваха след дъжд. Подметките на „Дейнайт“ бяха по-добри. Бяха изградени от пет пласта с обща дебелина около три сантиметра.

Всяка обувка поотделно тежеше повече от един килограм.

Вратата на апартамент 4Л имаше три ключалки. Сигурно бяха здрави. Може би отвътре имаше верига. Но ключалките държат точно толкова, колкото дървото, на което са монтирани. А самата врата беше от чамово дърво, което сигурно беше на сто години. Касата беше от същия материал. Дървото беше евтино, подуто от влагата на стотина лета и свито от студа на стотина зими. Беше напукано и проядено.

— Бъди готова — прошепна Ричър.

Той премести тежестта на задния крак, втренчи се във вратата и подскочи намясто като лекоатлет, който се подготвя да подобри рекорда на висок скок. След това се втурна напред. Крачка, две. На третата дясната му пета се заби във вратата точно над бравата, дървото се сцепи, въздухът се изпълни с прах, вратата зейна и той влетя вътре. След две крачки вече беше в средата на хола. Там спря. Просто спря и се загледа пред себе си. Лорън Полинг дотича след него и спря до рамото му.

Двамата стояха напълно неподвижно и гледаха.

Разположението на апартамента беше точно както го беше предвидила Полинг. Пред тях имаше кухня с овехтели шкафове, а вляво беше дневната, дълга около три метра и половина, със старо канапе и прозорец. Въздухът в стаята беше топъл, неподвижен и спарен. На прага на кухнята стоеше набита жена в безформена памучна рокля.

Дългата й кафява коса беше сресана на път. В едната си ръка държеше отворена консерва супа, а в другата — дървена лъжица. Очите и устата й бяха широко отворени от объркване и изненада. Тя понечи да изпищи, но шокът беше изкарал целия въздух от дробовете й.

А в дневната, в хоризонтално положение на старото канапе, лежеше мъж.

Мъж, когото Ричър не беше виждал досега.

Мъжът беше болен. Беше преждевременно остарял. Ужасно слаб. Нямаше зъби. Кожата му беше жълтеникава и потна от треската. От косата му бяха останали само няколко дълги сиви кичура.

Нямаше ръце.

Нямаше крака.

— Хобарт? — възкликна Полинг.

Вече нищо не можеше да изненада мъжа на канапето. Нищичко. С голямо усилие той помръдна главата си и отвърна:

— Специален агент Полинг. Радвам се да се срещнем отново.

Имаше си език. Но тъй като в устата му нямаше нищо друго, освен венци, говореше неясно. Гласът му беше слаб, но той все пак говореше. Говореше съвсем добре.

Полинг се обърна към жената.

— Ди Мари Грациано?

— Да — каза жената.

— Сестра ми — обади се Хобарт.

Полинг отново се обърна към него.

— Какво се е случило с теб, по дяволите?

— Африка — отвърна той. — Африка ме погуби.

Беше облечен с нови тъмносини джинси и риза от същата материя. Ръкавите и крачолите на панталоните му бяха навити, над чуканчетата на китките и глезените му, които бяха намазани с някакъв прозрачен мехлем. Ампутациите бяха извършени грубо и брутално. Ричър видя края на костта на ръката му, която стърчеше като пожълтял клавиш на пиано. По отрязаната плът не се виждаха следи от шевове. Нямаше признаци на възстановяване. Имаше просто тъмна маса от белези. Като от изгорено.

— Какво се е случило? — повтори Полинг.

— Дълга история — отвърна Хобарт.

— Трябва да ни я разкажеш — обади се Ричър.

— Защо? ФБР ще ми помогне ли? След като разбихте вратата на сестра ми?

— Аз не съм от ФБР — каза Ричър.

— И аз не съм — каза Полинг. — Вече не.

— Каква си сега?

— Частен детектив.

Очите на Хобарт подскочиха към лицето на Ричър.

— А ти?

— Същото — отвърна той. — Горе-долу. Работя на свободна практика. Нямам разрешително. Преди бях военен полицай.

Известно време всички мълчаха.

— Аз щях да топля супа — обади се Ди Мари Грациано.

— Продължавайте — отвърна Полинг. — Моля ви. Не ни обръщайте внимание.

Ричър се върна в коридора и затвори разбитата врата, доколкото бе възможно. Когато той отиде в кухнята, Ди Мари беше включила газовия котлон и беше сложила една тенджера на него. Изля супата от консервата в тенджерата и я разбърка с лъжицата. Полинг не откъсваше поглед от осакатения мъж на канапето.

— Какво се е случило? — попита тя за трети път.

— Нека първо хапне! — обади се Ди Мари от кухнята.

38

Сестрата на Хобарт седна до него на канапето, подложи главата му в скута си и бавно и внимателно започна да поднася лъжици със супа към устата му. След всяка глътка Хобарт облизваше устни, а от време на време вдигаше чуканчетата на липсващите ръце, за да избърше брадичката си. Тогава първо поглеждаше объркано, а после печално към мястото, където са били ръцете му, сякаш не можеше да повярва колко дълго продължаваха да живеят спомените на тялото дори след като и най-простите физически действия вече бяха невъзможни за него. Всеки път, когато се случваше така, сестра му търпеливо изчакваше осакатената ръка отново да се отпусне в скута му и нежно и внимателно попиваше брадичката му с кърпа, сякаш й беше син, а не брат. Супата беше гъста, от някакъв светлозелен зеленчук, може би целина или аспержи, и докато Хобарт приключи с цялата купа, кърпата вече беше доста изцапана.

— Трябва да поговорим — каза Полинг.

— За какво? — попита Хобарт.

— За теб.

— Няма нищо за говорене. Всичко се вижда.

— И за Едуард Лейн — продължи Полинг. — Трябва да поговорим и за него.

— Къде е той?

— Кога го вижда за последен път?

— Преди пет години — отвърна Хобарт. — В Африка.

— Какво стана там?

— Плениха ме. Не беше много умно от моя страна.

— Теб и Найт, така ли?

Хобарт кимна.

— Мен и Найт.

— Как стана? — попита Ричър.

— Ходил ли си в Буркина Фасо?

— Не съм стъпвал в Африка.

Хобарт замълча. Изглежда, смяташе да се затвори в себе си, но после промени решението си и заговори:

— Там имаше гражданска война. Както обикновено. Трябваше да охраняваме един град. Както обикновено. Този път ставаше дума за столицата. Дори не знаехме как се казва. По-късно успях да се науча да го произнасям. Уагадугу. Тогава я наричахме О-Таун. Ти си бил военен полицай. Знаеш как се прави. Когато военните окупират чужда територия, сменят имената. Мислим си, че го правим за по-голяма прегледност, но всъщност искаме да отнемем характера на мястото, психологически. Да го направим наше, така че да не се чувстваме виновни, когато се наложи да го унищожим.

— Какво стана там? — попита Полинг.

— О-Таун беше голям горе-долу колкото Канзас Сити в щата Мисури. Всички бойни действия бяха в североизточния край. Джунглата започваше на около два километра от последните улици. В града радиално влизаха две шосета, като спици на колело. Едното идваше от север-североизток, а другото — от изток-североизток. Наричахме ги „шосе на един часа“ и „шосе на два часа“. Като циферблат на часовник. Ако дванайсет часът е право на север, шосетата бяха там, където са означенията за един часа и за два часа. Работата ни беше свързана с шосето на един часа. По него щяха да дойдат бунтовниците. Само дето нямаше да дойдат точно по него. Щяха да вървят отстрани на шосето, през джунглата. Щяха да пазят дистанция от десетина метра, така че изобщо нямаше да ги видим. Бяха пехотинци и носеха само лично оръжие. Така че щяха да пропълзят през храстите и нямаше да ги видим, преди да излязат от джунглата точно пред града.

— На два километра оттам? — попита Ричър.

— Точно така — потвърди Хобарт. — Нищо страшно. За да влязат в града, трябваше да прекосят два километра открито пространство, а ние разполагахме с тежки картечници.

— Какво се обърка тогава?

— Ако ти беше на тяхно място, какво щеше да направиш?

— Щях да заобиколя от мое ляво, от изток. Поне с половината от хората, с които разполагам, а може би и повече. Нямаше да излизам от гората, преди да се озова на около четири часа разстояние. Координирана атака от две различни посоки. Така нямаше да знаеш къде е фронтът и къде е флангът.

Хобарт кимна. Кратко, мъчително движение, от което всички жили в кльощавия му врат изпъкнаха.

— Точно това очаквахме — каза той. — Предположихме, че ще се движат покрай шосето на един часа, като половината са отдясно на шосето, а другата половина — отляво. А когато се приближат някъде на пет километра от града, дясната половина от армията ще завие под прав ъгъл и ще се опита да ни заобиколи по фланга. Но пък това означаваше, че около пет хиляди души ще трябва да пресекат пътя на два часа. Защото шосетата бяха разположени като спици на колело, нали така? Нямаше как да не ги видим. Шосето на два часа беше право като струна. Като тясна, но чиста просека между дърветата, по която се виждаше на сто километра разстояние. Чак до хоризонта. Все едно наблюдаваш пешеходна пътека на Таймс Скуеър.

— И какво стана? — попита Полинг.

— С Найт се познавахме отдавна. И двамата бяхме разузнавачи от морската пехота. Така че бяхме доброволци за преден наблюдателен пост. Пропълзяхме на около триста метра напред и намерихме добро място. Стари ями от експлодирали снаряди от предишни бомбардировки. На това място винаги беше имало война. Найт се установи така, че да вижда отлично шосето на един часа, а аз поех шосето на два часа. Планът беше, че ако не се опитат да ни заобиколят, ще ги посрещнем фронтално, а ако ни потръгнеше в тази работа, основните ни сили щяха да се присъединят към нас. Ако тяхната атака се окажеше твърде силна, двамата с Найт щяхме да отстъпим към града и да установим там втора защитна линия. А ако се опитаха да ни заобиколят, трябваше веднага да отстъпим и да се прегрупираме за защита на два фронта.

— Тогава какво точно се обърка? — попита Ричър.

— Аз допуснах две грешки — отвърна Хобарт.

Бяха само четири думи, но усилието да ги произнесе сякаш изцеди всичките му сили. Хобарт затвори очи, стисна устни върху беззъбите си венци и задиша толкова тежко, че гърдите му започнаха да свирят.

— Болен е от малария и туберкулоза — намеси се сестра му. — Разговорът го изтощава.

— Получава ли медицинска помощ? — попита Полинг.

— Нямаме осигуровка. От службата по ветераните помагат малко. Но иначе се налага да го водя в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“.

— Как? Как се качвате и слизате по стълбите?

— Нося го — отвърна Ди Мари. — Нося го на гръб.

Хобарт се закашля силно и по брадичката му протече кървава слюнка. Той вдигна високо осакатената си ръка и се избърса с това, което беше останало от левия му бицепс. После отвори очи.

— Какви две грешки? — попита го Ричър.

— Първо направиха маневра за отвличане на вниманието — отвърна Хобарт. — Десетина войници от авангарда излязоха от дърветата на около километър и половина пред Найт. Слава или смърт, нали се сещаш, тичаха и стреляха, без да се прицелват. Найт ги остави да минат около един километър, а после ги повали до един с пушката си. Не можех да видя къде е. Беше на стотина метра от мен, но теренът беше неравен. Затова пропълзях до него, за да разбера дали е добре.

— Беше ли добре?

— Нищо му нямаше.

— Значи не сте били ранени?

— Ранени ли? Не, изобщо.

— Но все пак е имало изстрели от малокалибрени оръжия?

— Имаше малко.

— Продължавай.

— Стигнах до позицията на Найт и от неговия окоп шосето на два часа се виждаше още по-добре. Освен това, когато започне стрелба, винаги е по-добре да стоите по двама. Можехме да се покриваме, ако оръжието засече или трябва да презаредим. Така че направих първата си грешка. Останах в същия окоп, в който беше Найт.

— А каква беше втората ти грешка?

— Че повярвах на Едуард Лейн.

39

— Какво ти беше казал Едуард Лейн? — попита Ричър тихо.

Хобарт не можа да отговори веднага. Задави го нов пристъп на кашлица. Хлътналият му гръден кош се тресеше. Осакатените му безполезни крайници подскачаха във въздуха. По устните му изби кръв и гъста жълта слуз. Ди Мари отиде до кухнята, за да изпере кърпата и да напълни една чаша с вода. После много внимателно избърса лицето на Хобарт и му даде да пийне. Накрая го хвана под мишниците и го повдигна до седнало положение. Той се изкашля още два пъти и спря, когато течността в белите му дробове се спусна по-ниско.

— Всичко е въпрос на баланс — каза Ди Мари, без да се обръща към никого. — Трябва да изчистим белите дробове, но ако кашля прекалено много, се изтощава.

— Хобарт? — обади се Ричър. — Какво ти беше казал Едуард Лейн?

Хобарт тежко си пое дъх и се взря в Ричър, сякаш безмълвно го молеше да прояви малко търпение. После отговори:

— Около трийсет минути след маневрата за отвличане на вниманието Лейн се появи в окопа на Найт. Изглеждаше изненадан, че и аз съм там. Попита Найт дали е добре и му каза да се придържа към заповедите. После се обърна към мен и заяви, че сме получили сигурна информация от разузнаването, че наистина ще видим войници да прекосяват шосето на два часа, но че ще бъдат правителствени войски, които идват от джунглата и заобикалят града като подкрепление за нашия тил. Каза, че са дошли през нощта и се движат бавно и внимателно, защото са много близо до бунтовниците. Двете противникови войски се доближаваха паралелно на по-малко от четирийсет метра една от друга. Нямаше опасност да се видят, защото растителността беше много гъста, но нашите хора се притесняваха да не ги чуят. Така че Лейн ми нареди да не мърдам, да броя войниците, които прекосяват шосето, и колкото повече изброя, толкова по-спокоен да се чувствам, защото всичките са на наша страна.

— И ти наистина ги видя?

— Хиляди войници. Типичната наемна армия, съставена само от пехотинци, без превозни средства, с нелоши лични оръжия, много карабини „Браунинг“, тук-там автомати М60 и минохвъргачки. Прекосяваха шосето само по двама едновременно, така че минаха часове, преди да се източат.

— И какво се случи?

— Останахме на позиция. Целия ден и през нощта. След това изведнъж всичко се обърка. Имахме уреди за нощно виждане, така че проследихме какво стана. Около пет хиляди души изведнъж излязоха от гората, събраха се на шосето на един часа и тръгнаха право към нас. В същото време още пет хиляди излязоха от гората на юг от четири часа и също тръгнаха към нас. Бяха същите войници, които бях преброил. Не бяха от силите на правителството. Бяха бунтовници. Разузнавателната информация на Лейн беше грешна. Поне така си помислих тогава. По-късно осъзнах, че ме е излъгал.

— И какво стана? — попита Полинг.

— Отначало нищо не се връзваше. Бунтовниците започнаха да стрелят прекалено отдалеч. Африка е голям континент, но повечето от тях не можеха да улучат дори него. Към този момент двамата с Найт все още бяхме спокойни. Военните планове никога не стават за нищо. По време на война всичко е въпрос на импровизация. Така че очаквахме приятелски огън от тила, за да се изтеглим. Само че такъв не дойде. Обърнах се и се загледах в града. Беше само на триста метра от нас. Но беше тъмно и там не помръдваше нищо. Тогава пак се обърнах и видях десет хиляди войници, които настъпваха срещу мен. От две различни посоки, под прав ъгъл едни спрямо други. Посред нощ. Внезапно изпитах чувството, че двамата с Найт сме последните бели хора, които са останали в тази държава. Излиза, че вероятно съм бил прав. Както си го обясних после, Лейн и всички останали екипи са се изтеглили още преди дванайсет часа. Явно се беше върнал от краткото си посещение при нас и направо беше скочил в джипа. Всички се бяха качили по колите и бяха тръгнали право на юг, към Гана. А после и към летището в Тамале, където бяхме кацнали на идване.

— Това, което трябва да разберем, е защо го е направил — каза Ричър.

— Лесна работа — отвърна Хобарт. — После имах предостатъчно време да си го обясня, както можете да си представите. Лейн ни беше изоставил, защото искаше Найт да умре. А аз просто се бях озовал в грешната дупка. Бях непредвидена жертва.

— Защо Лейн е искал Найт да умре?

— Защото Найт е убил жената на Лейн.

40

— Найт лично ли ти призна? — попита Полинг.

Хобарт не отговори. Само махна с чуканчето на дясната си ръка — слаб, неясен жест, сякаш отговорът нямаше толкова голямо значение.

— Найт ти е признал за убийството на Ан Лейн?

— Призна ми за около сто хиляди различни неща — отвърна Хобарт и тъжно се усмихна. — Няма как да го разберете, ако не сте били там. Найт не млъкна цели четири години. През последните три от тях беше абсолютно побъркан. Сигурно и аз съм полудял.

— Как беше? — попита Полинг. — Разкажи ни.

— Не искам да го слушам отново — каза Ди Мари Грациано. — Не мога да го слушам отново. Ще изляза.

Полинг отвори дамската си чанта и извади портфейл. Отдели част от пачката банкноти, които носеше. Не ги преброи. Просто подаде парите на Ди Мари.

— Ето, да купиш нещо. Храна, лекарства, каквото ти трябва.

— Признанието му не се продава — каза Ди Мари.

— Не се опитвам да го купя — каза Полинг. — Просто се опитвам да помогна.

— Не обичам да ме съжаляват.

— Свиквай — каза Ричър. — Брат ти има нужда от всичко, което може да получи.

— Вземи парите, Ди — обади се Хобарт. — Гледай да купиш нещо и за себе си.

Ди Мари сви рамене и взе парите. Пъхна ги в джоба на роклята си и излезе. Ричър чу как входната врата се отвори. Пантите, които беше повредил, изскърцаха. Той излезе в коридора.

— Трябва да повикаме дърводелец — обади се Полинг зад него.

— Звънни на онзи руснак, домакина от Шесто Авеню — отвърна Ричър. — Изглежда свестен и със сигурност работи на черно.

— Смяташ ли?

Ричър сниши гласа си.

— Той е бил в Червената армия в Афганистан. Можем да сме сигурни, че няма да откачи, когато види човек без ръце и крака.

— За мен ли говорите? — подвикна Хобарт.

Двамата се върнаха в хола и Ричър каза:

— Извадил си късмет, че имаш такава сестра.

Хобарт кимна. Същото бавно, мъчително движение, което вече бяха виждали преди.

— Не й е лесно — каза той. — С банята и така нататък. Налага й се да вижда неща, които една сестра не трябва да вижда.

— Разкажи ни за Найт. Разкажи ни цялата проклета история.

Хобарт отпусна глава на възглавницата на канапето и зарея поглед към тавана. Сега, когато сестра му не беше тук, сякаш се успокои.

— Беше уникален момент — започна той. — Изведнъж осъзнахме, че сме съвсем сами, двама срещу десет хиляди, посред нощ, във военната зона на една държава, където изобщо не биваше да стъпваме. Човек си мисли, че е преживял много ужасни ситуации, но изведнъж осъзнава, че няма абсолютно никаква представа колко ужасна може да бъде една ситуация всъщност. Отначало не направихме нищо. Просто стояхме и се гледахме. Това беше последният миг, в който почувствах някакво спокойствие. Просто се спогледахме и без да говорим, се съгласихме да не се даваме без бой. Решихме, че е по-добре да умрем. Човек все някога трябва да умре, а този момент изглеждаше съвсем подходящ. Така че започнахме да стреляме. Предположихме, че просто ще ни засилят с мини от минохвъргачките и ще се свърши. Но не стана така. Те не спираха да се доближават към нас, по десет и по двайсет, а ние не спирахме да стреляме и да ги сваляме един по един. Със стотици. Но те продължаваха да прииждат. Сега вече си обяснявам, че е било тактика. Но тогава започнаха проблемите с екипировката. Цевите на автоматите прегряха. Започнаха да ни свършват амунициите. Все пак имахме само толкова, колкото бяхме донесли със себе си. Те усетиха какво става и се втурнаха в атака. Тогава аз си помислих: „Добре, дайте да видим.“ Куршуми или щикове от упор не беше по-лошо от минохвъргачки от разстояние.

Хобарт затвори очи и в малката дневна се възцари тишина.

— Но? — каза Ричър.

Хобарт отвори очи.

— Но не стана така. Те стигнаха до ръба на окопа и просто спряха. Виждахме ги ясно на лунната светлина. Стояха и ни гледаха как търсим още пълнители за автоматите. Не намерихме. Тогава тълпата се раздели и между хората премина някакъв офицер. Той ни погледна и се усмихна. Черно лице и бели зъби на лунната светлина. Едва тогава наистина разбрахме какво става. Преди си мислехме, че сме в гадна ситуация, но истинската гадост едва сега започваше. Току-що бяхме избили стотици от техните хора, а те ни бяха пленили живи.

— Как мина?

— Отначало мина учудващо добре. Веднага откраднаха всичко, което имаше някаква стойност. После ни понабиха малко, но не беше нищо особено. Ял съм по-голям бой от инструкторите в казармата. На униформите имахме малък знак с американското знаме и аз си помислих, че сигурно заради него се отнасят по-специално с нас. Първите няколко дни беше пълен хаос. През цялото време стояхме с белезници, но това беше по-скоро по необходимост, отколкото от жестокост. Те нямаха затвор. Нямаха нищо всъщност. Живееха в джунглата от години. Нямаха никаква инфраструктура. Но ни хранеха. Отвратителна храна, ала и те ядяха от същото, така че жестът беше по-важен. След една седмица се разбра, че държавният преврат е бил успешен, така че те влязоха в самия О-Таун и ни преместиха в градския затвор. Държаха ни в отделно крило около четири седмици. Предположихме, че може би преговарят с Вашингтон. Хранеха ни и не ни закачаха. Чувахме ужасяващи викове и шумове от други части на сградата, но явно ние бяхме по-специални. Така че, общо взето, първият месец си беше като отпуска в сравнение с това, което стана после.

— Какво стана после?

— Очевидно се отказаха да изнудват Вашингтон и да ни смятат за специални, защото ни извадиха от отделното крило и ни хвърлиха при останалите затворници. А там беше гадно. Ужасно гадно. Невероятно натъпкано и мръсно, всички бяха болни, нямаше чиста вода и почти никаква храна. За един месец заприличахме на скелети. За два месеца заприличахме на животни. През първите шест месеца дори не съм лягал, толкова беше претъпкана килията. Стояхме до глезените в лайна, буквално. Имаше и червеи. През нощта излизаха и пълзяха навсякъде. Хората постоянно умираха от болестите и глада. След това ни осъдиха.

— Били сте на съд?

— Предполагам. Вероятно за военни престъпления. Нямам представа какво говореха.

— Не говореха ли на френски?

— Не, той е само за членовете на правителството и дипломатите. Останалите говорят на племенните си езици. За мен си беше два часа неразбираем шум, а след това ни обявиха за виновни. После ни върнаха в затвора и разбрахме, че дотогава сме били във ВИП секцията. Прибраха ни при обикновените престъпници, където беше много, много по-зле. След още два месеца реших, че съм ударил дъното. Но бърках. Защото дойде рожденият ми ден.

— Какво стана на рождения ти ден?

— Дадоха ми подарък.

— Какъв подарък?

— Избор.

— Какъв избор?

— Изведоха навън десетина души едновременно. Сигурно всички бяхме родени на тази дата. Изкараха ни на двора. Първото нещо, което видях, беше един варел с катран, който се топлеше на газова горелка. Катранът беше на мехури. Адски горещ. Спомних си миризмата от мястото, където живеех като дете, когато асфалтираха пътищата. Майка ми вярваше на някакво старо суеверие, че ако детето подуши миризмата на катран, няма да се разболява. Така че ни пращаше да тичаме след камионите. Веднага познах тази миризма. После видях до варела голям скален къс, почернял от кръв. Един едър пазач взе мачете и започна да крещи на първия затворник от редицата. Нямам представа какво му говореше. Човекът до мен знаеше малко английски и ми преведе. Каза, че имаме избор. Дори три възможности. За да отпразнуваме рождения си ден, щяхме да изгубим по един крак. Първият избор беше дали да бъде левият или десният крак. Вторият избор беше дали искаме дълги или къси панталони. Като шега. Дали да ни отрежат крака над коляното или под него. Ние избираме. Третият избор беше дали ще използваме варела с катран, или не. Ние избираме. Ако веднага пъхнеш чуканчето във врящия катран, артерията се затваря и раната се запечатва. Ако не искаш, губиш много кръв и умираш. По избор. Но пазачът каза, че трябва да избираме бързо, за да не бавим опашката.

В малката дневна настъпи тишина. Никой не проговори. Не се чуваше абсолютно нищо, освен далечният слаб звук от полицейските сирени, които никога не спираха да вият в Ню Йорк.

— Аз избрах левия крак, дълги панталони и да използвам варела.

41

За известно време малката стая потъна в мъртвешка тишина. Хобарт завъртя главата си наляво-надясно, за да отпусне напрежението във врата си. Ричър седна на един стол до прозореца.

— Дванайсет месеца по-късно, на следващия си рожден ден — каза Хобарт, — избрах десния крак, дълги панталони и „да“ на варела.

— И с Найт ли направиха същото? — попита Ричър.

Хобарт кимна.

— И преди се смятахме за близки приятели. Но някои неща сближават максимално.

Полинг се подпираше на прага на кухнята, бяла като платно.

— И Найт ти е разказал за Ан Лейн?

— Разказа ми много неща. Но не забравяйте, че бяхме в много тежък период. Бяхме болни и полумъртви от глад. Кръвта ни беше инфектирана. Бяхме заразени с малария и дизентерия. Понякога по цели седмици не бяхме на себе си.

— Какво точно ти разказа Найт?

— Че е застрелял Ан Лейн в Ню Джързи.

— Каза ли ти защо?

— Каза ми за много различни причини. Всеки ден беше различно. Понякога казваше, че е имал връзка с нея, тя поискала да скъсат и той се ядосал. Понякога казваше, че Лейн не можел да я понася и го накарал да я убие. Друг път заявяваше, че работел за ЦРУ. Веднъж дори ми каза, че тя била извънземно от друга планета.

— Отвлякъл ли я е?

Хобарт кимна бавно и мъчително.

— Закарал я до магазина, но не спрял. Просто извадил пистолет и продължил да кара чак до Ню Джързи. Там я застрелял.

— Веднага? — попита Полинг.

— Да, веднага — отвърна Хобарт. — Била е мъртва цяло денонощие, преди изобщо да чуете за нея. Не си допуснала никаква грешка в работата си. Той я е убил още на първата сутрин, а после се върнал до магазина и изчакал да мине известно време, преди да вдигне тревога.

— Невъзможно — възрази Полинг. — Датчикът на колата показваше, че този ден не е използвал мост или тунел.

— Глупости — каза Хобарт. — Просто трябва да свалиш датчика от стъклото и да го прибереш в изолиращото пакетче, в което го изпращат от компанията, и да минаваш по лентата, за която се плаща в брой.

— Ти наистина ли беше във Филаделфия? — попита Ричър.

— Да, наистина — каза Хобарт.

— А знаеше ли с какво се занимава Найт този ден?

— Не, наистина — отвърна Хобарт.

— Кой е имитирал гласа на Ан по телефона? — попита Полинг. — Кой е уредил мястото и часа на срещата?

— Понякога Найт казваше, че са били негови приятели. Понякога казваше, че Лейн сам се е погрижил за всичко.

— Кое от двете ти се струва по-вероятно?

Главата на Хобарт се отпусна на гърдите му и се наклони наляво. Погледът му се заби в пода.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Ричър.

— Не, просто разглеждам обувките ти — отвърна Хобарт. — И аз обичам хубави обувки. Поне преди беше така.

— Ще ти сложат протези. С тях можеш да носиш и обувки.

— Не мога да си ги позволя. Нито протезите, нито обувките.

— Каква е истината за Ан Лейн? — намеси се Полинг.

Хобарт отново вдигна главата си от възглавницата, за да може да я погледне в очите. После тъжно се усмихна.

— Истината за Ан Лейн? Много мислих за това. Стана ми като мания, честно. Превърна се в най-важния въпрос в моя живот, защото, общо взето, това беше причината за всичко, което преживявах. На третия ми рожден ден отново ме изведоха на двора. Този път вторият избор беше малко по-различен. Дълги или къси ръкави? Доста глупав въпрос, като се замислиш. Никой никога не си избираше къси ръкави. Кой би го направил доброволно, по дяволите? Видях там хиляди хора с ампутирани крайници, но нито един не беше избрал да му отсекат ръката над лакътя.

В стаята отново настъпи тишина. После Хобарт продължи:

— Странно е какво си спомня човек. Аз си спомням миризмата на кръв, варела с катран и купчината от отрязани ръце зад каменния блок. Имаше много черни ръце и една-единствена малка бяла ръка.

— Каква е истината за Ан? — повтори Полинг.

— Най-ужасното нещо беше чакането. Цяла година гледах дясната си ръка. Правех разни неща с нея. Свивах я в юмрук, разпервах пръсти, почесвах се с нокти.

— Защо Найт е убил Ан Лейн?

— Не са имали връзка. Не е възможно. Найт не беше такъв човек. Не казвам, че имаше скрупули. Просто беше малко смотан в женска компания. Справяше се добре с пияни момичета по баровете или с проститутки, но Ан беше от съвсем друга класа. Беше бляскава, интересна, енергична и знаеше колко струва. Беше интелигентна жена. Нямаше как да бъде привлечена от това, което можеше да й предложи Найт. Никога. А и Найт никога нямаше да предложи нищо, защото Ан беше съпругата на командващия офицер. Това е най-голямото табу за американския военнослужещ. Понякога по филмите стават такива неща, но не и в реалния живот. Просто не е възможно, а дори да беше, Найт щеше да бъде последният морски пехотинец на земята, който да се изкуши.

— Сигурен ли си?

— Познавах го много добре. Той нямаше такива приятели, които да се справят с имитирането на гласа. Със сигурност не и с женски глас. Той нямаше приятелки. Нямаше и никакви приятели, освен мен и хората от екипа. Не беше толкова близък с никого. Не и за подобна работа. Кой морски пехотинец има такива приятели? Точно по това го хванах, че лъже. Просто не познаваше човек, при когото да може да отиде и да му каже: „Слушай, искаш ли да ми помогнеш за едно фалшиво отвличане?“

— Тогава защо изобщо се е опитал да те излъже?

— Защото разбираше по-добре от мен, че двамата вече нямаме връзка с реалността. Вече нямаше нужда да правим разлика между истината и измислицата. Двете бяха с абсолютно еднаква стойност. Той просто си измисляше, за да се забавлява. Може би се опитваше да забавлява и мен. Но аз продължавах да анализирам всичко. Той ми даде цял спектър от причини, подробности, факти и версии и аз много внимателно ги проверих наум, една по една, в продължение на тези пет дълги години, и единствената история, на която наистина повярвах, беше, че Лейн е уредил всичко сам, защото Ан е искала да го напусне. Тя е пожелала развод и издръжка, а егото на Лейн не е можело да го понесе. Така че е уредил да я убият.

— Защо Лейн е уредил да убият и Найт, след като той само е изпълнявал заповедите му?

— Защото се е опитвал да потули всичко. Да покрие цялата история. И не е искал да дължи услуга на никого. Всъщност това беше най-главното. Беше единствената истинска причина. Егото на човек като Лейн не може да приеме, че се налага да благодари на някого.

Всички замълчаха.

— Какво се случи с Найт накрая? — попита Ричър.

— Дойде четвъртият му рожден ден — отвърна Хобарт. — Откача се от варела. Не искаше да продължава. Този страхливец просто ме остави сам и умря. И това ми било морски пехотинец.

42

Ди Мари Грациано се върна след десет минути. Звънна по домофона от входа и помоли някой да й помогне да качи покупките. Ричър слезе четири етажа и се натовари с четири торби от магазина. Ди Мари ги отвори в кухнята. Беше купила много супа, желе, болкоуспокояващи и антисептични мехлеми.

— Чухме, че някой е ходил на гости на Кейт Лейн в Хамптънс — каза Ричър.

Ди Мари не отговори.

— Ти ли беше? — попита той.

— Първо отидох в Дакота Билдинг — отвърна тя. — Но портиерът ми каза, че не са вкъщи.

— И ти отиде?

— След два дни. Решихме, че така е най-добре. Беше дълъг ден. Излезе много скъпо.

— Отишла си, за да предупредиш наследничката на Ан Лейн?

— Помислихме си, че трябва да й кажем на какво е способен нейният съпруг.

— Тя как реагира?

— Съгласи се на среща. Излязохме да се разходим по плажа и тя ме изслуша.

— И толкова?

— Чу всичко, което имах да кажа. Не показа никаква реакция.

— Ти какво точно й каза?

— Казах й, че нямаме доказателства. Но че нямаме и съмнения.

— И тя не реагира?

— Не, просто ме изслуша. Даде ми шанс да се изкажа.

— Каза ли й за брат си?

— Да, чу цялата история. Но не каза почти нищо. Тя е красива и богата жена. Такива хора са различни от нас. Ако нещо не се случва лично на тях, все едно не се случва изобщо.

— Какво се е случило с мъжа ти?

— С Вини ли? Загина в Ирак. Във Фалуджа. От крайпътна мина.

— Съжалявам.

— Казаха ми, че е умрял мигновено. Но те винаги казват така.

— Понякога е вярно.

— Надявам се. Поне този път.

— Пехотинец ли беше или наемен войник?

— Вини ли? Пехотинец. Вини мразеше частните военни компании.

Ричър остави Ди Мари в кухнята и се върна в дневната. Хобарт беше отпуснал глава на възглавницата и лицето му беше разкривено в болезнена гримаса. Жилите бяха изпъкнали по тънкия му врат. Тялото му беше болезнено слабо и изглеждаше ненормално дълго в сравнение с остатъка от крайниците му.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита го Ричър.

— Ама че тъп въпрос — отбеляза Хобарт.

— Тройка спатия говори ли ти нещо?

— Найт.

— Как така?

— Три беше любимото му число. А в морската пехота му викахме Спатията. Защото обичаше да се забавлява, нали се сещаш. Това му беше прякорът едно време.

— Той е оставил карта за игра до трупа на Ан Лейн. Тройка спатия.

— Наистина ли? Беше ми разказал за това, но аз не му вярвах. Мислех, че разкрасява историята. За да прилича на убийците от книгите и филмите.

Ричър не отговори.

— Трябва да отида до тоалетна — каза Хобарт. — Повикай Ди.

— Аз ще те занеса — отвърна Ричър. — Нека Ди си почине малко.

Той пристъпи, хвана Хобарт за ризата и го вдигна. Подпъхна ръка под раменете му. Наведе се, хвана го с другата ръка под коленете и го вдигна от канапето. Беше невероятно лек. Сигурно тежеше около четирийсет и пет килограма. От него не беше останало почти нищо.

После Ричър го занесе в банята, отново го хвана отпред за ризата с едната си ръка и го задържа отвесно във въздуха, като парцалена кукла. Разкопча панталона му и го свали.

— Май не ти е за пръв път — отбеляза Хобарт.

— Бил съм военен полицай — отвърна Ричър. — Нищо не ми е за пръв път.

Когато Ричър върна Хобарт на канапето, Ди Мари го нахрани с още супа. Избърса брадичката му със същата влажна кърпа.

— Трябва да ви задам един важен въпрос — каза Ричър. Къде сте били и какво сте правили през последните четири дни?

Ди Мари отговори на този въпрос. Без колебание или увъртане, без измислени подробности или предварително подготвени обяснения. Просто най-обикновен, леко несвързан и поради това напълно достоверен разказ за четири произволно избрани дни от един непрекъснат кошмар.

За Найт четирите дни бяха започнали в болницата „Сейнт Винсънт“. Предишната вечер Ди Мари го беше закарала в спешното отделение, защото беше получил жесток пристъп на малария. Докторът го беше приел в спешното отделение за венозно лечение в продължение на 48 часа. Ди Мари беше останала там почти през цялото време. След това го беше върнала с такси и го беше качила на гръб по стълбите до четвъртия етаж. Оттогава бяха стояли сами в апартамента, бяха се хранили с останалата храна в кухненските шкафове, не бяха правили нищо друго и не се бяха срещали с никого до момента, в който входната врата не се беше отворила с трясък и Ричър не се беше озовал по средата на хола им.

— Защо беше този въпрос? — попита накрая Хобарт.

— Новата мисис Лейн също е била отвлечена. И детето й.

— И ти си помисли, че аз съм го направил?

— В един момент, да.

— Пак си помисли.

— Вече го направих.

— Какъв мотив може да имам? — попита Хобарт.

— Отмъщение. Изнудване. За пари. Откупът се равнява на половината от парите за Буркина Фасо.

— Ако бях аз, щях да поискам цялата сума.

— И аз.

— Но нямаше да си отмъщавам на жена и дете.

— И аз.

— Тогава защо се усъмни в мен?

— Защото имахме съвсем бегла информация за теб и Найт. Чухме за следи от мъчения, но не знаехме точно какви. После чухме и за някакъв мъж без език. Събрахме две и две и изкарахме три. Помислихме си, че ти си виновен.

— Без език ли? — каза Хобарт. — Иска ми се да беше така. Нямам нищо против да се сменя с този тип.

После помисли малко и добави:

— Но отрязването на езика се прави в Южна Америка. В Бразилия, Колумбия, Перу. Може би и в Сицилия, що се отнася до Европа. Но не и в Африка. Не можеш да напъхаш мачете в устата на човек. Могат да ти отрежат устните. Виждал съм такива хора. Или ушите. Но не и езика.

— Извиняваме се още веднъж — каза Полинг.

— Забравяме за цялата история — отвърна Хобарт.

— Ще оправим вратата.

— Надявам се.

— И ще помогнем с каквото можем.

— Благодаря предварително. Но първо се погрижете за жената и детето.

— Според нас вече сме закъснели.

— Не говори така. Зависи кой ги е отвлякъл. Надеждата умира последна. Само тя ме държа жив цели пет години.

Ричър и Полинг оставиха Хобарт и Ди Мари на протритото канапе, с наполовина изядената купичка консервирана супа. Слязоха по стълбите до нивото на улицата, нашарена от следобедните сенки на един прелестен ден в края на лятото. Колите пъплеха бавно и яростно. Чуваха се сирени и клаксони. По тротоара бързаха пешеходци.

— Осем милиона човешки съдби в един град — отбеляза Ричър.

— Доникъде не сме стигнали — каза Полинг.

43

Ричър поведе Полинг на север по „Дъдсън“, към пресечката между „Кларксън“ и „Лерой“.

— Според мен човекът без език живее някъде наоколо — каза той.

— Някъде наоколо живеят поне двайсет хиляди души — отбеляза Полинг.

Ричър не отговори.

— И сега какво? — попита Полинг.

— Връщаме се към трудния начин. Просто изгубихме малко време, нищо повече. Изгубихме и малко енергия. Вината е изцяло моя. Допуснах глупава грешка.

— Каква?

— Видя ли с какво беше облечен Хобарт?

— С евтини нови дънки.

— Човекът, когото видях до колата, беше облечен със стари дънки. И двата пъти. Стари, меки, многократно прани, износени, избелели и удобни дънки. И руснакът каза така. Старият китаец също. Значи човекът, когото съм видял, не може да се е върнал току-що от Африка. Или откъдето и да е. Дънките трябва да се носят с години, за да изглеждат по този начин. Човекът, когото видях аз, си е стоял вкъщи и в продължение на пет години си е прал дънките, а не е бил заврян в някакъв кошмарен затвор.

Полинг не каза нищо.

— Ти вече си свободна — каза Ричър. — Нали разбра каквото искаше? Не си била виновна за Ан Лейн. Тя е била мъртва още преди да чуеш за нея. Вече можеш да спиш спокойно.

— Не, не мога. Защото не мога да пипна Едуард Лейн. Свидетелството на Хобарт не струва нищо.

— Защото на свой ред повтаря нещо, което е чул от друг?

— Това понякога се приема. Съдът може да признае декларация на Найт, направена на смъртно легло, защото се приема, че Найт няма мотив да лъже, когато всеки момент ще умре.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че няма такава декларация. Найт е разказвал десетки различни истории в продължение на четири години. Хобарт просто е решил да приеме една от тях за вярна. Освен това с готовност признава, че и двамата с Найт са били, общо взето, невменяеми през по-голямата част от времето. Ако отида в съда с това, буквално ще ми се изсмеят в лицето.

— Но ти му повярва, нали?

Полинг кимна.

— Напълно.

— Значи ще трябва да се задоволиш с половината. Пати Джоузеф също. Ще мина да й кажа.

— Ти би ли се задоволил с половината?

— Казах, че ти вече си свободна — изтъкна Ричър. — Аз не съм. Все още не мога да се откажа. С всяка изминала минута моят план за действие става все по-дълъг.

— Тогава и аз ще се придържам към него.

— Ти решаваш.

— Знам. Искаш ли?

Ричър я погледна и отвърна напълно искрено:

— Да, искам.

— Добре тогава.

— Само внимавай със скрупулите. Тази история няма да завърши в съда, с някакви декларации.

— А как ще завърши?

— Знаеш ли какво направих с първия полковник, с когото наистина се скарахме сериозно? Застрелях го в главата. А засега Лейн ми е още по-неприятен. Онзи човек си беше направо светец в сравнение с Лейн.

— Ще дойда с теб при Пати Джоузеф.

— Не, нека да се видим там — отвърна Ричър. — След два часа. Трябва да се движим поотделно.

— Защо?

— Защото ще ги накарам да опитат да ме убият.

Полинг каза, че ще го чака във фоайето на „Маджестик“ след два часа, и тръгна към метростанцията. Ричър тръгна на север по „Хъдсън“, без да бърза и без да се бави, точно по средата на левия тротоар. На дванайсет етажа над него и