/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Джак Ричър

Сигнал За Опасност

Лий Чайлд

Хоби Куката дължи целия си живот на една тайна отпреди близо трийсет години. Свободата си, положението си, парите, всичко. Затова е взел мерки да запази тайната. Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото. Името е Джак Ричър. Тя се свързва с него. Той се съгласява да действа. Нов сигнал. Хоби се намесва, за да ликвидира опасността. Най-голямата му грешка от трийсет години насам. Джак Ричър разполага само с няколко дни, за да си проправи път през лабиринтите на военната бюрокрация, съдебната антропология и бруталния свят на финансовите акули в Манхатън. А в средата на паяжината го очаква Хоби Куката, най-сериозният противник, с когото Ричър някога се е сблъсквал.

Лий Чайлд

Сигнал за опасност

На дъщеря ми Рут,

някога най-страхотното хлапе на света,

сега жена, която с гордост наричам приятелка.

Пролог

Хоби Куката дължеше целия си живот на една тайна отпреди близо трийсет години. Свободата си, положението си, парите, всичко. И като всеки предпазлив човек, в тази конкретна ситуация беше готов да направи каквото е необходимо, за да запази тайната. Защото можеше да загуби много. Целия си живот.

Защитата, на която разчиташе в продължение на тези близо трийсет години, се основаваше само на два елемента. Същите два елемента, които използва всеки, за да се предпази от опасност, каквато и да е тя. По същия начин държавите се защитават от вражески ракети, по същия начин обитателят на апартамент се пази от крадци, по същия начин боксьорът избягва нокаутиращия удар. Откриване и реакция. Стъпка едно, стъпка две. Най-напред забелязваш заплахата, след това реагираш.

Първият елемент беше система за ранно предупреждение. Тя се бе променила през годините, тъй като и другите обстоятелства се бяха променили. Сега бе добре отработена и опростена. Състоеше се от две нива, като два концентрични кръга. Първото беше на единайсет хиляди мили от дома. Подаваше първия сигнал. Събуждане. Така щеше да разбере, че онези приближават. Второто ниво беше с пет хиляди мили по-близо, но все пак на шест хиляди мили от дома. Обаждането от второто място щеше да му подскаже, че онези са много близо. Че първият етап е приключил и скоро ще започне вторият.

Вторият елемент включваше реакцията. Не се съмняваше каква трябва да е тя. Бе мислил за нея близо трийсет години, но съществуваше само един разумен отговор. Трябваше да бяга. Да изчезне. Беше реалист. През целия си живот се бе гордял с куража и ловкостта си, със силата и твърдостта си. Винаги бе правил това, което трябваше, без никакви колебания. Знаеше обаче, че когато чуе далечния предупредителен сигнал, трябва да се измъкне. Защото никой не би могъл да оцелее след това, което го заплашваше. Никой. Дори и да бе безмилостен като него.

Опасността се бе приближавала и отдръпвала години наред, като прилив. Имаше дълги периоди, когато беше сигурен, че стихията може да го отнесе всеки момент. Имаше и дълги периоди, когато беше убеден, че никога няма да го достигне. Понякога изминалото време притъпяваше усещането за опасност, защото трийсет години бяха цяла вечност. Друг път обаче му се струваха като миг. Имаше дни, когато очакваше първото обаждане всяка минута. Планираше, работеше, но не забравяше, че всеки момент може да бъде принуден да бяга.

Беше го проигравал в ума си милиони пъти. Очакваше първото обаждане да дойде може би месец преди второто. Щеше да използва този месец, за да се подготви. Щеше да уреди делата си, да затвори каквото трябва, да прехвърли активите, да прибере парите, да изчисти сметките. След това, при второто обаждане, щеше да изчезне. Незабавно. Без колебание. Щеше да се покрие и да не се показва.

В действителност обаче двете обаждания дойдоха в един и същи ден. Второто всъщност се оказа първо. По-близкият сигнал бе задействан час преди първия. И Хоби Куката не побегна. Отказа се от трийсетте години внимателно планиране и остана, за да се бори.

1

Джак Ричър видя онзи тип да влиза през вратата. Всъщност нямаше никаква врата. Мъжът прекрачи през липсващата част от предната стена. Барът се сливаше с тротоара. Отпред, под изсъхнала стара лоза, която хвърляше някакво подобие на сянка, имаше маси и столове. Беше като стая на показ, с една липсваща стена. Ричър предполагаше, че има нещо като желязна решетка, с която преграждат отвора, когато затварят. Ако изобщо затваряха. Самият той никога не бе виждал бара затворен, макар и да се отбиваше в най-невероятни часове.

Непознатият влезе на метър в полутъмното помещение и примижа, за да привикнат очите му с мрака след огненото слънце на Кий Уест. Беше юни, точно четири следобед, най-южната точка на Щатите. Доста по на юг от повечето от Бахамските острови. Горещо, бяло слънце и жестока температура. Ричър седеше на една маса в дъното, отпиваше вода от пластмасова бутилка и чакаше.

Мъжът се заозърта. Барът беше нисък, построен от стари, потъмнели от слънцето дъски, като че ли разковани от изоставени, излезли от употреба платноходи. По тях висяха различни морски дрънкулки — старинни пиринчени неща, зелени стъклени глобуси. Парчета вехти рибарски мрежи. И риболовни принадлежности, както смяташе Ричър, макар през живота си да не бе уловил нито една риба. Не беше плавал и с платноход. Стените бяха покрити с десетки хиляди визитни картички, включително и таванът. Някои от тях изглеждаха нови, други бяха стари и оръфани — свидетелство за начинания, приключили преди десетилетия.

Непознатият потъна още по-дълбоко в мрака и се насочи към бара. Беше стар. Може би към шейсетте, среден ръст, широкоплещест. Лекарите биха казали, че е с наднормено тегло, но за Ричър беше мъж в добра форма, леко превалил билото. Мъж, отстъпващ пред натиска на времето елегантно, без да се вълнува особено. Беше облечен като градски човек от севера, на когото се е наложило да замине на юг внезапно. Светлосиви панталони, широки в горната част, тесни долу, тънко, изпомачкано бежово сако, бяла риза с разкопчана яка, синкавобяла кожа на шията, тъмни чорапи, градски обувки. От Ню Йорк или Чикаго, предположи Ричър, може би Бостън: бе прекарал по-голямата част от лятото в помещения и автомобили с климатик, сакото и панталонът му сигурно бяха висели в гардероба, откакто ги е купил преди двайсетина години, и ги бе вадил оттам много рядко, само при подходящи случаи.

Мъжът стигна до бара, бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл. Малък, издут, от хубава черна кожа. От тези, които идеално приемат формата на това, което сложиш вътре. Ричър видя как го отваря с ловко движение, как го показва на бармана, как задава някакъв въпрос. Барманът извърна лице, сякаш го бяха обидили. Мъжът прибра портфейла и приглади сивите си кичури към изпотения си скалп. Промърмори още нещо, а барманът извади една бира от сандък с лед. Възрастният прилепи за момент бутилката към лицето си, а после отпи голяма глътка. Оригна се дискретно зад дланта си и се усмихна, сякаш току-що се бе справил с някакво дребно разочарование.

Ричър отпи голяма глътка вода. Най-здравият мъж, когото някога бе виждал — един белгийски войник, — се кълнеше, че ключът към добрата форма е в това да правиш каквото си искаш, стига да пиеш поне по пет литра минерална вода всеки ден. Това правеше някъде около галон и понеже белгиецът беше дребен, наполовина на него самия, Ричър смяташе, че трябва да поглъща по два галона на ден. Десет пълни бутилки. Още от пристигането си в горещините следваше този режим и той му се отплащаше. Никога не се бе чувствал по-добре. Всеки ден в четири часа сядаше в сумрака и изпиваше четири бутилки негазирана минерална вода, стайна температура. Сега беше пристрастен към водата така, както някога към кафето.

Възрастният застана отстрани на бара и се зае с бирата си. Огледа обстановката. Освен бармана и Ричър нямаше никой. Приближи се до масата му и направи неопределен жест с чашата си, нещо като „може ли“. Ричър кимна към стола срещу себе си и отвори третата бутилка вода. Онзи се отпусна тежко. Беше от хората, които държат в джобовете си ключове, пари, носни кърпи и какво ли не, така че задникът му изглеждаше по-дебел, отколкото бе в действителност.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита той.

Не беше от Чикаго или Бостън. Със сигурност беше от Ню Йорк. Гласът звучеше точно като на един тип, когото познаваше, прекарал първите двайсет години от живота си само на двеста метра от Фултън Стрийт.

— Джак Ричър? — попита онзи пак.

Отблизо се виждаха малките му умни очи скрити под надвиснали вежди. Ричър отпи и го погледна през бистрата вода в бутилката.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита онзи за трети път.

Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.

— Не — излъга той.

Раменете на възрастния увиснаха едва забележимо, разочаровано. Той дръпна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред сякаш за да стане, но се отказа, като че ли изведнъж реши, че има време за губене.

— Четири и пет — отбеляза той.

Ричър кимна. Възрастният размаха празната бирена бутилка и барманът му донесе нова.

— Горещо — каза мъжът. — Отразява ми се.

Ричър кимна пак и отпи вода.

— Познаваш ли някой Джак Ричър? — попита онзи.

Ричър сви рамене.

— Можеш ли да го опишеш?

Възрастният отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.

— Не — каза след това. — Знам само, че е едър. Затова те попитах.

Ричър кимна.

— Тук е пълно с едри типове. Както навсякъде.

— Но не си чувал името, нали?

— Трябва ли? — попита Ричър. — А кой се интересува?

Онзи се усмихна и кимна сякаш за да се извини за лошите маниери.

— Костело — отвърна. — Приятно ми е.

Ричър също кимна и вдигна бутилката нагоре в отговор.

— Бегълци ли издирваш?

— Частен детектив съм — отговори Костело.

— И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?

Костело сви рамене.

— Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.

— И смяташ, че е някъде тук?

— Миналата седмица е бил — отвърна Костело. — Има банкова сметка във Вирджиния и е прехвърлял пари в нея.

— От Кий Уест?

Костело кимна.

— Всяка седмица, в продължение на три месеца.

— Е, и?

— Значи работи някъде тук. Поне от три месеца. Все някой би трябвало да го познава.

— Само че никой не го познава — каза Ричър.

Костело поклати глава.

— Разпитах нагоре-надолу по Дювал Стрийт, където май е целият живот в този град. Една мадама в стриптийз бар спомена, че някакъв едър тип бил в града точно от три месеца и всеки ден в четири идвал тук да пие вода.

Замълча и впери поглед в Ричър сякаш за да го предизвика. Ричър сви рамене.

— Съвпадение — каза той.

Костело кимна.

— Предполагам — отвърна тихо.

Вдигна бирата и отпи, без да отделя умните си очи от Ричър.

— Тук има много приходящи. Идват и си отиват непрекъснато.

— Предполагам — каза Костело още веднъж.

— Все пак ще се ослушвам — каза Ричър.

Костело кимна.

— Ще съм ти благодарен — отвърна той неуверено.

— Кой го търси? — попита Ричър.

— Клиентката ми — отговори Костело. — Една дама на име мисис Джейкъб.

Ричър отпи вода. Името не му говореше нищо. Джейкъб? Не беше чувал за такава особа.

— Добре. Ако го срещна, ще му кажа, но не храни прекалени надежди. Не се срещам с много хора.

— Работиш ли?

Ричър кимна.

— Копая плувни басейни.

Костело се замисли като човек, който знае какво е плувен басейн, но не си е давал сметка как това нещо се появява на бял свят.

— Багерист ли си?

Ричър се усмихна и поклати глава.

— Тук няма такова нещо. Копаем на ръка.

— На ръка? — учуди се Костело. — С лопати?

— Местата са твърде малки, за да използваш машини. Улиците са прекалено тесни, дърветата са ниски. Разходи се из града и ще видиш.

Костело пак кимна. Изведнъж доби много удовлетворен вид.

— В такъв случай едва ли познаваш този тип Ричър. Според мисис Джейкъб той е офицер от армията. Проверих и се оказа права. Майор е. С медали и награди. Голяма клечка от военната полиция, както ми казаха. Такъв човек няма да се хване да копае басейни с лопата.

Ричър отпи голяма глътка вода, за да скрие изражението си.

— А с какво ще се хване?

— Тук ли? — попита Костело. — Не знам. Охрана на някой хотел. С някакъв бизнес. Може би има яхта и я дава под наем.

— А защо изобщо му е да идва тук?

Костело кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Кошмарно място. Но е тук, това е сигурно. Напуснал е армията преди две години, внесъл е парите си в най-близката до Пентагона банка и е изчезнал. Извлеченията от сметката му показват, че е теглил пари от къде ли не, а после, през последните три месеца, е изпращал пари в сметката оттук. Известно време е скитал, после се е установил в това градче и е направил малко пари. Ще го открия.

Ричър кимна.

— Още ли искаш да разпитвам наоколо?

Костело поклати глава. Вече планираше следващия ход.

— Не се безпокой за това.

Надигна се от стола, измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си, хвърли пет долара на масата и се отдалечи.

— Приятно ми беше — подхвърли, без да се обръща.

Излезе през липсващата стена навън, под палещото слънце. Ричър пресуши остатъка от водата си и го проследи с поглед. Четири и десет следобед.

Час по-късно Ричър крачеше по Дювал Стрийт, размишляваше как да реши проблема с банката, търсеше място за по-ранна вечеря и се чудеше защо излъга Костело. По първия въпрос стигна до извода, че трябва да изтегли парите си и да носи пачката в джоба на панталона си. По втория реши да последва съвета на белгиеца и да изяде една голяма пържола, после малко сладолед и да изпие още две бутилки минерална вода. Третото му заключение беше, че е излъгал Костело, защото нямаше причина да не го лъже.

Нямаше причина да го търси частен детектив от Ню Йорк. Никога не беше живял там. Нито пък в някой друг северен град. Всъщност никога не бе „живял“ където и да било. Това бе главната отличителна черта на живота му. Тя го бе направила такъв, какъвто бе. Беше роден в семейство на офицер от морската пехота и го бяха влачили по целия свят още от деня, в който бяха изписали майка му от родилното отделение в Берлин. Бе прекарал дните си във всевъзможни военни бази, повечето от които в отдалечени и негостоприемни кътчета на света. След това сам бе постъпил в армията, като следовател към военната полиция, и бе продължил да живее по същите тези бази, докато мирът не бе разформировал подразделението му и не го бе оставил без работа.

После бе обикалял Съединените щати като обикновен турист, докато не попадна в най-южната точка на държавата, със силно намалели спестявания. Бе се хванал да копае дупки за два дни, които прераснаха в две седмици, после станаха месеци и… все още беше тук.

Нямаше живи роднини, които да му завещаят състояние. Не дължеше пари на никого. Никога не бе крал, не бе мамил. Нямаше деца. Името му фигурираше във възможно най-малко на брой документи. Беше почти невидим. И никога не бе познавал човек на име Джейкъб, мистър или мисис, без значение. Никога. Беше сигурен. В такъв случай каквото и да искаше Костело, не му влизаше в работата. Поне не дотолкова, че да го накара да се покаже на светло и да се забърка в каквото и да било.

Бе му станало навик да е невидим. Някъде в предната част на мозъка му съществуваше сложен, алиенистки отговор на ситуацията, в която се намираше. Преди две години всичко се бе обърнало наопаки. От голяма риба в малко езеро се бе превърнал в господин никой. От висш и високо ценен член на една добре структурирана общност бе станал един от 270-те милиона анонимни граждани. От търсен и необходим човек бе станал излишен. Изпълнителят, на когото бяха нареждали къде да бъде всяка минута, всеки ден, сега имаше на разположение три милиона квадратни мили и може би още четирийсет години без никакво разписание. Предната част на мозъка му го уверяваше, че реакцията му е разбираема, защитна реакция на човек, който обича да е сам, но се безпокои от самотата. Казваше му, че тази реакция е крайна и че би трябвало да вземе мерки срещу нея.

Онази част на мозъка му обаче, заровена под предните полукълба, която беше пример за еволюцията на животинските видове, му казваше, че това положение му харесва. Обичаше анонимността. Обичаше потайността. Така се чувстваше по-уверен, по-спокоен. Пазеше спокойствието си. Беше дружелюбен и общителен на повърхността, без да говори много за себе си. Обичаше да плаща в брой и да пътува по шосе. Не фигурираше в никакви пътнически списъци и копия от сметки, платени с кредитна карта. Не казваше името си на никого. В Кий Уест бе отседнал в евтин хотел под името Хари С. Труман. Бе хвърлил поглед на регистъра, за да установи, че не е единствен — повечето от четирийсет и единия президенти бяха отсядали там, включително и тези, за които никой не си спомня, като Джон Тайлър и Франклин Пиърс. Бе установил, че имената не означават много в Кий Уест. Хората просто махваха с ръка, усмихваха се и казваха „здрасти“. Смятаха, че е нормално всеки да има нещо свое, лично. На това място се чувстваше комфортно. Твърде комфортно, за да бърза да го напусне.

Продължи да се разхожда около час, а после сви в една уличка, встрани от Дювал Стрийт, към малък двор-ресторант, където го познаваха по физиономия, имаха любимата му марка вода и сервираха пържоли, чиито краища висят извън чинията.

Пържолата беше с яйце, пържени картофи и някакви тропически зеленчуци, а сладоледът беше с какао и ядки. Ричър изпи още четвърт галон вода и две чаши силно кафе, без мляко и захар. Отпусна се назад доволен.

— Сега добре ли е? — усмихна му се келнерката.

Ричър също й се усмихна и кимна.

— Попадна право в целта — каза той.

— Отразява ти се добре.

— Чувствам се добре.

Беше истина. Следващият му рожден ден щеше да е трийсет и деветият, но се чувстваше по-добре отвсякога. Винаги се бе поддържал във форма, но през последните три месеца бе достигнал нов връх. Беше висок един и деветдесет и три, а когато напусна армията, тежеше сто и десет килограма. Месец, след като започна с копачите на басейни, работата и горещините свалиха теглото му до сто и пет. След още два месеца стана сто и двайсет килограма — чисти мускули. Работеше чудовищно много. Смяташе, че премества около четири тона пръст и камъни всеки ден. Беше си изработил техника, при която копаеше, изгребваше и изхвърляше пръстта така, че всички мускули от тялото му участваха. Резултатът беше удивителен. Беше силно загорял от слънцето и в най-добрата си форма изобщо. Като презерватив, натъпкан с орехи, както бе казало едно момиче. Смяташе, че трябва да изяжда по десет хиляди калории на ден само за да се поддържа, плюс двата галона вода, от които се нуждаеше.

— Значи тази вечер ще работиш? — попита го келнерката.

Ричър се засмя. Печелеше пари, за да се поддържа в добра форма — повечето хора плащаха цели състояния за това в различните лъскави фитнес салони. Сега се бе заел и с вечерна работа — отново му плащаха за нещо, което доста мъже биха вършили без пари. Беше бияч в стриптийз бара, за който бе споменал Костело. На Дювал Стрийт. Седеше там по цяла нощ, без риза и си придаваше страшен вид. Пиеше безплатни питиета и се грижеше никой да не безпокои голите жени. След това му даваха по петдесет долара.

— Тази работа е досадна — отвърна той, — но все някой трябва да я върши.

Момичето се засмя заедно с него, той плати сметката и излезе на улицата.

Хиляда и петстотин мили в северна посока, недалеч от Уолстрийт в Ню Йорк, изпълнителният директор влезе в асансьора и се спусна два етажа надолу до офиса на финансовия директор. Двамата влязоха заедно във вътрешния кабинет и седнаха зад бюрото един до друг. Кабинетът беше скъп, бюрото също — такива се купуват, когато времената са добри, а когато времената са лоши, остават там, където са, като някакъв мълчалив укор. Беше на висок етаж, целият покрит с ламперия от палисандър, с кремави ленени завеси, месингови орнаменти, огромно бюро, италианска настолна лампа, голям компютър, който им бе струвал повече, отколкото трябва. Екранът светеше в очакване на парола. Изпълнителният директор я написа, натисна ENTER и на екрана се появи таблица. Това беше единствената таблица, която показваше истинското състояние на компанията. Затова беше защитена с парола.

— Ще се справим ли? — попита изпълнителният директор.

Денят беше наречен „Х“ — ден за съкращения. Шефът на персонала работеше усилено още от осем сутринта в завода на Лонг Айланд. Секретарката му беше подредила в коридора пред вратата му редица столове, които сега бяха заети от дълга опашка от хора. Бяха чакали през по-голямата част от деня. На всеки пет минути се преместваха с по един стол, най-накрая влизаха в кабинета на шефа на персонала, вземаха участие в петминутния разговор, който прекратяваше поминъка им, и толкова. Благодаря, довиждане.

— Ще се справим ли? — попита пак изпълнителният директор.

Финансовият директор преписа няколко големи цифри върху лист хартия, пресметна нещо, после погледна календара и сви рамене.

— На теория да — отвърна той. — На практика не.

— Не? — повтори изпълнителният директор.

— Факторът време — каза финансистът. — Без съмнение в завода постъпихме правилно. Намаляването на персонала с осемдесет процента ни спестява деветдесет и един процента от заплатите, защото запазихме само евтината работна ръка. Платихме им обаче до края на следващия месец, така че няма да почувстваме подобрение във финансовата ситуация цели шест седмици. Положението се влошава още повече в момента, защото всичките онези кучи синове сега осребряват чекове със заплати за шест седмици.

Изпълнителният директор въздъхна и кимна.

— Колко ни трябват?

Финансовият директор улови мишката на компютъра и отвори друг прозорец.

— Милион и сто хиляди — каза той. — За шест седмици.

— Банката?

— Забрави — отвърна финансистът. — Всеки ден ходя там и им целувам задниците, за да не поискат това, което вече им дължим. Ако поискам още, ще ми се изсмеят в лицето.

— И по-лоши неща могат да ти се случат — отбеляза изпълнителният директор.

— Точно това имах предвид. Проблемът е, че надушат ли какво е истинското ни състояние, веднага ще поискат предишните заеми. Моментално.

Изпълнителният директор забарабани с пръсти по дървената повърхност и сви рамене.

— Ще продам малко акции — каза той.

Финансовият директор поклати глава.

— Не можеш — каза той търпеливо. — Ако извадиш акции на пазара, цената им ще падне на дъното. Сегашните ни кредити са гарантирани с акции и ако акциите се обезценят, ще ни закрият още утре.

— По дяволите — изруга изпълнителният директор. — Заради някакви си шест седмици. Ще загубя всичко заради някакви си тъпи шест седмици. Не заради шибания милион, който ни трябва. Това е дребна сума.

— Дребна е, но не разполагаме с нея.

— Не може да няма откъде да я вземем.

Финансовият директор не отговори, но имаше вид на човек, който държи да каже още нещо.

— Какво? — попита го другият.

— Чух да се говори. Едни мои познати. Клюки. Може би има към кого да се обърнем в края на краищата. И може би си струва за тези шест седмици. Съществува такава компания. Нещо като кредитор от последна инстанция.

— На ниво ли е?

— Да, струва ми се — отговори финансовият директор. — Изглеждат почтени. Голям офис в Световния търговски център. Намесват се в случаи като този.

Изпълнителният директор се вторачи в екрана.

— Като кой?

— Като този — повтори финансистът. — Когато почти си стигнал целта и не ти достигат само малко пари, а банкерите са твърде тъпи, за да го проумеят.

Изпълнителният директор кимна и огледа кабинета. Беше хубав. Неговият кабинет беше два етажа по-горе, в ъгъла на сградата, още по-хубав.

— Добре — каза той. — Направи го.

— Не мога — възрази финансовият директор. — Онзи разговаря само с шефове. Ще трябва да отидеш ти.

Нощта в стриптийз бара започна спокойно. Средата на седмицата, юни, твърде рано за първите бегълци от снеговете и първите пролетни птички, твърде рано за летовниците, които идваха да се пържат на плажа. За цялата нощ нямаше повече от четирийсет посетители, наред с двете момичета зад бара и другите три, които танцуваха. Ричър наблюдаваше една жена на име Кристъл. Предполагаше, че това не е истинското й име, но не я бе питал. Беше най-добрата. Печелеше много повече от Ричър като майор във военната полиция. Част от приходите си даваше, за да се вози в старо черно порше. Ричър понякога го чуваше да ръмжи и гърми из улиците, край които работеше.

Барът беше дълго и тясно помещение на втория етаж, с малка кръгла сцена, блестящ пилон и дълъг подиум. Около подиума и сцената бяха подредени столове. Навсякъде имаше огледала, а където нямаше, стените бяха боядисани в черно. Цялото помещение пулсираше в такт със силната музика, която изригваше от десетина високоговорителя, достатъчно мощни, за да заглушат рева на климатичната инсталация.

Ричър стоеше с гръб към бара. Достатъчно близо до вратата, за да го видят веднага, достатъчно навътре, за да не забравят, че е там. Жената, наречена Кристъл, приключи третото си изпълнение и задърпа някакъв безобиден тип към кулисите, за да му направи частно шоу за двайсет долара, когато Ричър видя двама мъже да се появяват в горния край на стълбата. Непознати, от север. По на около трийсет, едри, бели като сняг. Опасни на вид. Биячи от север, с костюми от по хиляда долара и лъснати обувки. Дошли тук набързо, все още облечени като за градския си офис. Спряха пред бюрото и заспориха за куверта от три долара. Момичето погледна обезпокоено към Ричър. Той слезе от стола и се приближи.

— Проблем ли има, момчета? — попита ги.

Бе се приближил с походката на колежанин. Беше забелязал, че момчетата от колежите ходят някак странно напрегнато, с леко куцукане. Особено ако са по бански, на плажа. Сякаш са толкова сковани от собствените си мускули, че не могат да принудят крайниците си да функционират правилно. Според него така шейсетина килограмовите пубери изглеждаха направо комично. Само че човек като него, тежък сто и двайсет килограма, изглеждаше доста страшно. Тази походка беше инструмент в новия му занаят. Работещ инструмент. Двамата с костюмите от по хиляда долара със сигурност бяха впечатлени.

— Проблем ли има? — попита той отново.

Обикновено тези думи бяха достатъчни. Повечето типове отстъпваха на този етап. Тези двамата обаче не помръднаха. Когато се приближи до тях, долови някакво излъчване. Някаква смесица от заплаха и самоувереност. Може би и малко високомерие. Намек, че обикновено получават каквото искат. Само че бяха доста далеч от дома. Достатъчно далеч от собствения си терен, за да действат донякъде предпазливо.

— Няма проблем, Тарзан — отговори този отляво.

Ричър се усмихна. Бяха го наричали как ли не, но никога така.

— Влиза се срещу три долара. Връщането надолу по стълбите е безплатно.

— Искаме само да поговорим с един човек — каза десният.

И двамата имаха акцент. Отнякъде в Ню Йорк. Ричър сви рамене.

— Тук не говорим много-много — каза той. — Музиката е доста силничка.

— Как се казваш? — попита този отляво.

Ричър се усмихна пак.

— Тарзан.

— Търсим човек на име Ричър — каза онзи. — Джак Ричър. Познаваш ли го?

Ричър поклати глава.

— Не съм го чувал — каза той.

— Значи ще поговорим с момичетата. Казаха ни, че може и да го познават.

Ричър пак поклати глава.

— Не го познават.

Мъжът отдясно се загледа покрай рамото на Ричър, към вътрешността на помещението. Към момичетата зад бара. Прецени, че Ричър е единствената охрана.

— Добре, Тарзан, а сега се дръпни — каза онзи. — Ще влезем.

— Можете ли да четете? — попита ги Ричър. — Онези големи, печатни букви там?

Посочи им табелата над бюрото. Големи бели букви на черен фон. Пишеше, че управата си запазва правото да връща клиенти.

— Аз съм управата — каза Ричър. — Няма да ви пусна вътре.

Единият се вгледа между табелата и физиономията на Ричър.

— Превод ли искаш? — попита го Ричър. — Да ти го обясня с по-прости думи? Пише, че аз съм шефът и че няма да влезете.

— Спести си го, Тарзан — каза онзи.

Ричър го остави да се приближи, докато раменете им се изравниха. После вдигна лявата си ръка и го улови за лакътя. Изправи ставата и впи пръсти в чувствителните нерви в края на трицепса му. Все едно някой те удря с чук по кокала. Онзи заподскача, сякаш го раздруса ток.

— Назад — каза Ричър меко.

Другият трескаво преценяваше шансовете. Ричър забеляза колебанието му и реши, че е време да му покаже за какво става дума. Вдигна дясната си ръка нагоре, до нивото на очите, за да потвърди, че е свободна и готова за действие. Дланта му беше голяма, загоряла от слънцето, загрубяла от дръжката на лопатата. Онзи схвана посланието. Сви рамене и тръгна надолу по стълбата. Ричър помогна на другия да го последва.

— Ще се видим пак с теб — каза онзи.

— Доведете и приятелите си — подхвърли Ричър. — По три долара на човек, и ще ги пусна да влязат.

Обърна се към бара. Танцьорката на име Кристъл беше зад него.

— Какво искаха? — попита тя.

Ричър сви рамене.

— Търсеха някого.

— Някой си Ричър ли?

Той кимна.

— Днес е за втори път — отбеляза тя. — Преди тези дойде един дъртак. Той си плати трите долара. Искаш ли да тръгнеш след тях? Да ги провериш?

Той се поколеба. Кристъл взе ризата му от стола пред бара и му я подаде.

— Хайде, върви. Тази вечер е спокойна и всичко ще бъде наред.

Ричър взе ризата и издърпа ръкавите навън.

— Благодаря, Кристъл.

Облече ризата и я закопча. Тръгна към стълбите.

— Няма защо, Ричър — подвикна тя след него.

Той се обърна рязко, но тя вече крачеше към сцената. Ричър изгледа момичето зад бюрото на входа с недоумение и излезе.

В единайсет Кий Уест е най-оживен. Някои хора са преполовили вечерта, други тъкмо я започват. Дювал Стрийт, главната улица, която минава по дължината на острова от изток на запад, е окъпана в светлина и шум. Ричър не се безпокоеше за типовете, които го очакваха там. Имаше твърде много хора. Ако си бяха наумили да отмъщават, щяха да изберат по-тихо място. Имаше богат избор. Особено на север от Дювал Стрийт — там тишината настъпваше много бързо. Градът е миниатюрен. Пресечките са близо една до друга. След съвсем кратка разходка човек се оказваше в това, което Ричър наричаше предградие, където в малките дворчета зад малките къщички копаеше басейни. Уличното осветление там беше нарядко, шумът от баровете се превръщаше в жужене на нощни насекоми. Миризмата на бира и цигарен дим отстъпваше пред тежката воня на тропическите растения, които цъфтят и гният по дворовете.

Тръгна в тъмното по нещо като спирала. Свиваше където му падне, минаваше по диагонал през потъналите в тишина квартали. Нямаше жива душа. Крачеше по средата на улицата. Ако някой се спотайваше във вход отстрани, трябваше да има достатъчно разстояние. Не се безпокоеше, че могат да стрелят. Онези нямаха пистолети. Доказваха го костюмите им. Бяха твърде тесни, за да не личи, ако имат оръжие. И бяха знак, че са бързали да дойдат на юг. Със самолет. Не беше лесно да се качиш на самолет с пистолет в джоба.

Отказа се след около миля. Градчето бе малко, но все пак достатъчно голямо, за да могат двама души да изчезнат. Сви вляво покрай гробището и тръгна назад към шума. До телената ограда видя някакъв тип. Проснат и неподвижен. Обичайна гледка в Кий Уест, но все пак имаше нещо нередно. И нещо познато. Нередното беше ръката му. Притисната под тялото така, че нервите на рамото биха го събудили, колкото и пиян или дрогиран да бе. Познатото нещо беше старото бежово сако. Горната част на тялото беше светла, долната тъмна. Бежово сако, сиви панталони. Ричър спря и се огледа. Приближи се. Клекна.

Беше Костело. Лицето му беше размазано на пихтия. Маска от кръв. Целият триъгълник синкавобяла градска кожа, открита от яката на ризата му, беше набразден от съсирени ручейчета кръв. Ричър протегна ръка, за да напипа пулса зад ухото му. Нищо. Докосна кожата с опакото на ръката си. Беше хладна. Все още не беше вкочанен, но пък и нощта беше топла. Беше умрял може би преди час.

Провери джобовете на сакото. Претъпканият портфейл бе изчезнал. Тогава видя ръцете. Върховете на пръстите бяха отрязани. Всичките десет. Бяха отрязани чисто, умело, с нещо остро. Не скалпел. По-широко острие. Може би нож за линолеум.

2

— Аз съм виновен — каза Ричър.

Кристъл поклати глава.

— Не си го убил ти — каза тя.

След това го погледна косо.

— Или?

— Убиха го заради мен — отвърна Ричър. — Има ли някаква разлика?

Барът беше затворил в един часа и сега двамата седяха на два стола до празната сцена. Светлините бяха изгасени и нямаше музика. Не се чуваше никакъв звук освен бръмченето на климатичната инсталация, която работеше на четвърт от капацитета си, за да изсмуче миризмата на застоял цигарен дим и пот и да я изхвърли навън, в неподвижния нощен въздух на Кий Уест.

— Трябваше да му кажа — продължи Ричър. — Просто трябваше да му кажа, че съм Джак Ричър. Той щеше да ми каже каквото имаше да ми каже и да се прибере у дома, а аз просто щях да забравя цялата история, и толкова. Нищо нямаше да ми се случи, а той щеше да е все още жив.

Кристъл беше с бяла тениска. Нищо друго. Беше дълга, но не достатъчно. Ричър не я гледаше.

— Защо изобщо ти пука? — попита го тя.

Типичен за Кий Уест въпрос. Не че беше безчувствена просто не разбираше защо се безпокои заради някакъв си непознат, дошъл от друго място. Той я погледна.

— Чувствам се отговорен.

— Не, чувстваш се виновен — възрази тя.

Ричър кимна.

— Е, не трябва. Не си го убил ти.

— Има ли някаква разлика? — попита той отново.

— Разбира се, че има. Кой беше той?

— Частен детектив. Търсеше ме.

— Защо?

Ричър поклати глава.

— Нямам представа.

— Онези двамата с него ли бяха?

— Не — пак поклати глава той. — Те са го убили.

Кристъл го изгледа учудено.

— Те?

— Предполагам — каза той. — Но не бяха с него, това е сигурно. Бяха по-млади и по-богати от него. Видя ли как бяха облечени? С тези костюми? Нямаха вид на негови подчинени. Както и да е, той ми заприлича на единак. Двамата работеха за някой друг. Може би им бяха наредили да го проследят дотук, да разберат какво става. Вероятно е настъпил някого по пръстите горе, на север. Създал е проблеми. Проследили са го. Притиснали са го и им е казал кого търси. Затова дойдоха да питат и те.

— Убили са го, за да научат името ти?

— Така изглежда.

— Ще кажеш ли на ченгетата?

Още един типичен за града въпрос. Преди да повикат ченгетата за каквото и да било, хората обмисляха много добре.

— Не — поклати глава за трети път той.

— Ще го намерят и ще дойдат да те търсят.

— Не веднага. Няма документи за самоличност, няма и отпечатъци от пръсти. Може да минат седмици, докато разберат кой е.

— А ти какво ще правиш?

— Ще намеря мисис Джейкъб — отвърна Ричър. — Клиентката му. Тя ме търси.

— Познаваш ли я?

— Не, но искам да я открия.

— Защо?

— Трябва да разбера какво става — сви рамене той.

— Защо? — пак попита Кристъл.

Той се надигна и я погледна в огледалото на стената. Изведнъж стана неспокоен. Почувства се повече от готов да се върне към реалността.

— Знаеш защо — отговори. — Този човек беше убит заради нещо, свързано с мен. Просто трябва да се намеся, нали така?

Кристъл сложи дългия си гол крак върху стола, от който той току-що бе станал. Замисли се за желанието му да се намеси — заприлича й на някакво странно хоби. Легитимно, но все пак странно, като народните танци.

— Добре. А как? — попита тя.

— Ще отида в офиса му. Може би има секретарка. Поне ще намеря някакви документи. Телефонни номера, адреси, договори с клиенти. Мисис Джейкъб сигурно е последният. Вероятно ще е най-отгоре на купчината.

— А къде е офисът му?

— Не знам. Някъде в Ню Йорк, ако се съди по говора му. Знам името му, знам, че е бивше ченге. Бивше ченге на име Костело, около шейсет. Няма да е трудно да го намеря.

— Бил е ченге? — попита тя. — Тогава защо?

— Повечето частни детективи са били, нали? Пенсионират се рано, нямат пари, слагат по една табелка, започват самостоятелен бизнес, занимават се предимно с разводи и изчезнали хора. Ами това с банката ми? Знаеше всички подробности. Няма начин да ги научи, ако няма приятел, който все още е на служба.

Кристъл се усмихна, леко заинтригувана. Слезе от стола и застана до него. Приближи се плътно, опря хълбок в бедрото му.

— Откъде знаеш всичките тези неща?

Той се заслуша в шума на климатика.

— Аз също бях нещо като детектив. Във военната полиция цели тринайсет години. Бях доста добър. Не съм само хубавец.

— Не си и хубавец — отговори тя. — Не се заблуждавай. Кога започваш?

Ричър се огледа в полумрака.

— Веднага. Не може да няма ранен полет от Маями.

Кристъл се усмихна. Този път кисело.

— А как ще стигнеш до Маями? — попита го тя. — По това време на нощта?

И той й се усмихна. С увереност.

— Ти ще ме закараш.

— Имам ли време да се облека?

— Само да си обуеш обувките.

Двамата отидоха до гаража, където бе скрито старото порше. Ричър отвори вратата, Кристъл се качи в колата и запали двигателя. Изминаха половин миля до мотела му. Тя караше бавно, изчакваше двигателят да загрее. Големите колела пропадаха в дупките по пътя. Спря поршето пред осветеното с неон фоайе и зачака. Ричър отвори вратата, после внимателно я затвори.

— Хайде да продължаваме — каза той. — Тук няма нищо, което искам да взема.

Тя кимна, осветена от арматурното табло.

— Добре, дръж се.

Включи на първа и подкара през града. Мина бавно по Норт Рузвелт Драйв. Хвърли поглед към арматурното табло и сви вляво по крайбрежната улица. Включи антирадара и настъпи педала до пода. Ускорението притисна Ричър към облегалката, сякаш напускаше Кий Уест с изтребител.

През целия път на север към Кий Ларго Кристъл поддържаше трицифрена скорост. Ричър се чувстваше добре. Тя беше чудесен шофьор. Движенията й бяха плавни, икономични, превключваше скоростите умело, поддържаше звука на двигателя равен, държеше колата в средата на лентата, използваше центробежните сили на завоите, за да набере скорост за правите участъци. Усмихваше се, а безупречното й лице беше осветено от червеникавите лампи на таблото. Не беше лесно да караш бързо тази кола. Тежкият двигател беше изнесен доста назад спрямо задната ос, готов всеки момент да се залюлее като махало, ако си позволиш и миг невнимание. Кристъл обаче бе внимателна. Миля след миля колата се носеше напред като самолет.

След известно време антирадарът запищя и на около миля пред тях се появиха светлините на Кий Ларго. Кристъл рязко намали скоростта, мина през града, после пак настъпи педала докрай. На север, към тъмния хоризонт. Остър завой вляво по моста към американския бряг и пак на север към град Хоумстед по правото гладко шосе, прокарано през блатата. След това вдясно по магистралата, с голяма скорост, и малко преди пет сутринта стигнаха до летището. Кристъл спря пред входа за заминаващи пътници и зачака, без да гаси двигателя.

— Благодаря за возенето — каза й Ричър.

Тя му се усмихна.

— Беше удоволствие. Повярвай ми.

Той отвори вратата, но остана на мястото си, загледан напред.

— Е, това е — каза й. — Ще се видим пак.

Кристъл поклати глава.

— Не, няма. Хората като теб никога не се връщат. Просто си тръгват, и толкова.

Той седеше в топлата кола. Моторът ръмжеше и боботеше. Гърнето на ауспуха пукаше, докато изстиваше. Тя се наведе към него. Натисна съединителя и включи на първа, така че да има място да се приближи още повече. Прекара ръка зад врата му и го целуна по устните.

— Довиждане, Ричър. Радвам се поне, че научих името ти.

Той също я целуна, силно и продължително.

— А какво е твоето име? — попита я.

— Кристъл — отвърна тя и се засмя.

Той се усмихна, надигна се и излезе от колата. Кристъл протегна ръка и затвори след него. Даде газ и подкара. Ричър я проследи с поглед. Поршето задмина някакъв хотелски автобус и изчезна. Заедно с дима от ауспуха изчезнаха и три месеца от живота му.

В пет часа сутринта на петдесет мили от Ню Йорк изпълнителният директор лежеше буден в леглото и гледаше току-що боядисания таван. Беше платил за ремонта повече, отколкото служителите му получаваха за година. Всъщност не беше платил. Бе пуснал фактурата през фирмата и тя бе поела разходите. Бяха скрити някъде в секретната таблица като част от седемцифрената сума за поддръжка на сградите. Седемцифрена сума в дебитната страна на счетоводната таблица, която влечеше бизнеса му надолу така, както тежък товар потапя кораб. Както сламката чупи гърба на камила.

Името му беше Честър Стоун. Името на баща му също беше Честър Стоун, на дядо му — също. Дядо му бе основал бизнеса по времето, когато счетоводните таблици се пишеха на ръка в големи книги. Книгите на дядо му бяха тежки откъм кредитната страна. Беше часовникар, осъзнал силата на киното много рано. Бе използвал опита си с часовниковите механизми, за да конструира прожекционен апарат. Бе взел съдружник, който можеше да осигури големи лещи, полирани в Германия. Двамата бяха превзели пазара и бяха спечелили цяло състояние. Съдружникът бе починал млад, без никакви наследници. Киното процъфтяваше от крайбрежие до крайбрежие. Стотици кинозали. Стотици прожекционни апарати. После хиляди. После десетки хиляди. След това звук. След това цветно изображение. Големи, наистина големи числа в кредитната половина на таблицата.

След това беше дошла телевизията. Кината започнаха да изчезват, а тези, които все още се държаха, използваха старото си оборудване, докато не се разпадне. Баща му Честър Стоун Втори бе поел нещата в свои ръце. Бе разнообразил продукцията. Домашните филми. Осеммилиметровите прожекционни апарати за дома. Камери, които се навиват като часовник. Епохата на кодахром. След това новият завод. Тогава големите печалби пулсираха по бавните, широки магнитни ленти на един от първите компютри на Ай Би Ем.

След това филмите се бяха върнали. Баща му бе починал, младият Честър Стоун Трети бе поел управлението, появиха се кинокомплексите с множество прожекционни зали. Четири, шест, дванайсет, шестнайсет прожекционни машини там, където доскоро бе имало само една. След това стерео. Петканално, долби, долби диджитал. Богатство и успех. Брак. Преместване в голямата къща извън града. Колите.

След това бе дошло видеото. Осеммилиметровите домашни филми бяха умрели безвъзвратно. Конкуренцията. Убийствено ниските оферти от редица нови заводи в Германия, Япония, Корея и Тайван, които бяха измъкнали бизнеса от ръцете му. Отчаяното търсене на нещо, каквото и да било, което може да се изработи от прецизни механични елементи. Осъзнаването на злокобната истина, че механичните уреди са отживелица. Бумът на микрочиповете, оперативната памет, компютърните игри. Хората трупаха огромни печалби от продукти, които той не знаеше как да произвежда. Мълчаливите програми на настолния му компютър трупаха огромни дефицити.

Жена му помръдна до него. Отвори очи и обърна глава вляво и вдясно — най-напред, за да провери колко е часът, а после към мъжа си. Видя вперения му в тавана поглед.

— Не спиш ли? — попита го тихо.

Той не отговори. Тя извърна лице. Казваше се Мерилин. Мерилин Стоун. Беше омъжена за него от доста време. Достатъчно, за да знае. Знаеше. Не беше запозната с подробностите, нямаше истински доказателства, нямаше достъп, но въпреки това знаеше всичко. Как би могла да не знае? Имаше очи, имаше мозък. Бе минало много време, откакто за последен път бе видяла продукт на мъжа й гордо изложен в магазин. Отдавна собственик на киносалони не ги беше канил на вечеря, за да отпразнуват голяма нова поръчка. И отдавна Честър не бе спал спокойно през цялата нощ. Така че тя знаеше.

И й беше все едно. И с пари, и без пари, все някак щяха да се оправят — това бе казала и го мислеше. Богатството беше хубаво нещо, но бедността също можеше да е поносима. Не че някога щяха да бъдат истински бедни както някои хора. Можеха да продадат проклетата къща, да ликвидират цялата жалка бъркотия и пак да живеят по-сносно, отколкото изобщо някога си бе представяла. Все още бяха млади. Е, не съвсем, но не бяха и стари. Здрави. Имаха интереси. Имаха себе си. Струваше си да живееш с човек като Честър. Посивял, но все още стегнат, строен, енергичен. Обичаше го. И знаеше, че си струваше да имаш жена като нея. На четирийсет и нещо, но се чувстваше на двайсет и девет. Все още бе стройна, руса, възбуждаща. Авантюристичен дух. Все още си струваше във всякакъв смисъл на думата. Всичко щеше да се нареди. Мерилин Стоун въздъхна дълбоко и се обърна. Притисна се в дюшека. Заспа в пет и половина сутринта, докато мъжът й продължаваше безмълвно да гледа тавана.

Ричър влезе в терминала за излитане. Въздухът беше застоял. Говореше се предимно на испански. Ричър погледна телевизионния монитор. Както предполагаше, полетът за Ню Йорк беше най-горе в списъка. Първият полет за деня беше на „Делта“ до Ла Гуардия през Атланта след половин час. Вторият беше на „Мексикана“, на юг, а третият беше на „Юнайтед“, също до Ла Гуардия, само че директен, след един час. Ричър тръгна към гишето на „Юнайтед“. Попита за цената на еднопосочен билет, кимна и се отдалечи.

Влезе в тоалетната и застана пред огледалото. Извади пачката пари от джоба си и от най-дребните банкноти, които имаше, събра сумата, която му бяха казали на гишето. След това закопча ризата си догоре и приглади косата си с длан. Върна се на гишето на „Делта“.

Цената на билета беше същата, каквато и при „Юнайтед“. Знаеше, че ще е така. Винаги беше така. Преброи парите в банкноти по един, пет и десет долара. Момичето на гишето ги взе, приглади и подреди по стойности.

— Името ви, сър? — попита то.

— Труман — отговори Ричър. — Като президента.

Момичето го изгледа с недоумение. Вероятно беше родено в чужбина през последните дни на Никсън. Или през първата година на Картър. Беше му все едно. Самият той беше роден в чужбина в началото на мандата на Кенеди. За него Труман също беше далечно минало. Момичето написа името на клавиатурата и отпечата билета. После го сложи в обложка, върху която имаше земно кълбо в червено и синьо, а след това пак го извади.

— Мога да ви дам място веднага.

Ричър кимна. Проблемът с плащането в брой по летищата, особено на Маями Интернешънъл, беше войната срещу наркотиците. Ако бе извадил пред гишето пачката стодоларови банкноти, момичето щеше да натисне таен бутон на пода под масата и да започне да си играе с клавиатурата, докато не дойдат ченгетата. Щяха да видят едър, загорял от слънцето мъж, който размахва пачки пари, и веднага щяха да решат, че е куриер. Работата им беше да следят наркотиците, но също така и парите. Не биха го оставили да ги внесе в банка, нито пък да ги похарчи, без да му създадат проблеми преди това. Предполага се, че при по-големи покупки нормалните граждани използват кредитни карти. Особено когато пътуват. Особено двайсет минути преди полета. Всичко това щеше да доведе до губене на време, разправии и писане — трите неща, които Ричър винаги се стараеше да избягва. Трябваше да изиграе ролята си внимателно. Трябваше да прилича на човек, който не би могъл да се сдобие с кредитна карта, дори и да иска, просто някакъв изпаднал тип, на когото късметът е изневерил. Постигна го със закопчаването на ризата и опипването на дребните банкноти. Изглеждаше смутен, объркан. Така служителите заставаха на негова страна. Самите те бяха зле платени и имаха проблеми с поддържането на кредитните си карти. Когато видеха човек, който е още по-зле от тях, инстинктивната им реакция бе да му съчувстват, а не да го подозират.

— Изход В6, сър. Дадох ви място до прозореца.

— Благодаря — отвърна Ричър.

Отправи се към изхода и след петнайсет минути самолетът вече рулираше по пистата. Беше почти като в поршето на Кристъл, само дето нямаше толкова място за краката и седалката до него беше празна.

Честър Стоун се отказа в шест часа. Изключи будилника половин час, преди да звънне, и се измъкна от леглото тихо, за да не събуди Мерилин. Взе халата си от закачалката, изниза се от спалнята и слезе в кухнята. Имаше киселини, така че и не помисли за закуска — направи си кафе и отиде да вземе душ в банята на апартамента за гости, за да може спокойно да вдига шум. Искаше Мерилин да спи, искаше тя да не разбере, че той не е в състояние да мигне. Тя се будеше всяка нощ, промърморваше по нещо в просъница, но само толкова — той предполагаше, че не си спомня на сутринта или си мисли, че е сънувала. Беше сигурен, че не знае нищо. Предпочиташе да е така, защото грижите му бяха предостатъчни и без да се безпокои от факта, че жена му се тревожи заради него.

Избръсна се и се замисли как да се облече и как да се държи. Истината бе, че щеше да пълзи пред този тип на колене. Кредитор от последна инстанция. Последната му надежда, последният шанс. Държеше цялото му бъдеще в ръцете си. Как да подходи към такъв човек? Не, не на колене. Играта в бизнеса е друга. Ако приличаш на човек, който има нужда от заем, няма да го получиш. Ще го получиш, ако убедиш кредиторите, че ти е все едно. Че въпросът е без особено значение за теб, че трябва да решиш дали да ги пуснеш на борда, за да им дадеш шанс да получат късче от примамливите печалби, които са съвсем близо, зад следващия ъгъл. Че най-големият ти проблем всъщност е да решиш чия оферта за заем ще обмислиш.

Със сигурност бяла риза и пастелна вратовръзка. А какъв костюм? Италианските бяха може би твърде крещящи. Не и „Армани“. Трябваше да прилича на сериозен човек. Несъмнено достатъчно богат, за да си купи десет костюма от „Армани“, но все пак достатъчно сериозен, за да не го прави. Твърде зает с трудни дела, за да не може да си позволи да пилее времето си по магазините на Медисън Авеню. Реши, че трябва да подчертае потеклото си. Три поколения успешен бизнес можеха да бъдат отразени в облеклото. Така както дядо му бе завел баща му при своя шивач, така и баща му бе завел него самия. Костюмът от „Брукс Брадърс“. Стар, но хубав, дискретно каре, с цепка отзад, малко плътен за юни. Щеше ли този костюм да изиграе ролята на двоен блъф? Все едно казваш: толкова богат и преуспяващ съм, че ми е все едно с какво се обличам. Или щеше да прилича на неудачник?

Свали го от закачалката и го сложи пред себе си. Класически, но много претенциозен. Щеше да прилича на неудачник. Остави го на мястото му. Опита сивия, шит по поръчка в Лондон. Идеален. С него приличаше на човек със стойност. Умен, с добър вкус, достоен за безкрайно доверие. Избра вратовръзка с почти незабележима шарка, чифт солидни черни обувки. Облече се и се завъртя пред огледалото. Едва ли би могъл да изглежда по-добре. С такъв външен вид би могъл да повярва на самия себе си. Допи кафето, избърса устни и се спусна тихо в гаража. Запали мерцедеса и подкара по почти пустия Мерит Паркуей в шест и четирийсет и пет.

Ричър прекара петдесет минути на земята в Атланта, после отново излетяха — на север, към Ню Йорк. Слънцето се бе издигнало над Атлантика и блестеше ярко и ледено през илюминаторите от дясната страна на самолета. Пиеше кафе. Стюардесата му бе предложила вода, но бе предпочел кафето. Беше гъсто и силно, без захар и сметана. Пиеше го, за да даде енергия на мозъка си. Опитваше се да се досети коя е мисис Джейкъб и защо бе изпратила Костело да го търси.

Зачакаха ред за кацане в небето над Ла Гуардия. Ричър обичаше това — ниски, лениви кръгове над Манхатън в яркото сутрешно слънце. Като в милиони филми, но без звук. Самолетът вибрира, леко наклонен. Небостъргачите се плъзгат отдолу, позлатени от слънцето. „Близнаците“, Емпайър Стейт Билдинг, „Крайслер“, Ситикорп. След това се спуснаха към северния бряг на Куинс, за да кацнат, докато сградите от другата страна на реката се нижеха покрай малките прозорци.

Срещата му беше определена за девет часа. Това го дразнеше. Не часът. Девет беше съвсем нормално време за по-голямата част от бизнеса. Не това го дразнеше. Дразнеше го фактът, че изобщо му определят среща. От доста време никой не беше определял среща на Честър Стоун. Всъщност той не помнеше това някога да се е случвало. Може би на дядо му, в самото начало. След това винаги бе ставало обратното. И тримата, дядо, баща и син, бяха имали секретарки, които услужливо се опитваха да вмъкнат молителите в претовареното разписание. Много пъти хората бяха чакали с дни, за да се появи пролука, а след това още часове, в приемната. Сега беше друго. И го ядеше отвътре.

Бе дошъл рано, защото се тревожеше. Бе прекарал четирийсет минути в кабинета си, за да обмисли възможностите си още веднъж. Нямаше такива. Както и да гледаше нещата, фактът бе, че не му достигат милион и сто хиляди долара и шест седмици, за да успее. Това го задушаваше. Защото не ставаше дума за зрелищно срутване и пламъци. Не беше пълна катастрофа. Това бе премерена и реалистична реакция спрямо пазара, която почти достигаше целта, но не съвсем. Като топка за голф, която пада на сантиметър от дупката. Много, много близо, но недостатъчно.

В девет сутринта Световният търговски център е шестият по големина град в щата Ню Йорк. По-голям от Олбъни. Само двайсет и четири декара площ, но с дневно население от 130 000 души. Докато стоеше на площада, Честър Стоун имаше чувството, че всички те летят като някаква вихрушка наоколо. По времето на дядо му това място все още беше във водите на река Хъдсън. Честър също бе наблюдавал през прозореца на своя офис как засипват речното корито и сушата напредва сантиметър по сантиметър, как след това там растат небостъргачите. Сега взе асансьора до осемдесет и осмия етаж и излезе в пуст коридор. Таванът беше нисък, мястото бе тясно. От двете страни имаше затворени врати с прозорчета от армирано стъкло. Намери тази, която му трябваше, погледна през стъклото и натисна звънеца. Ключалката щракна и той влезе в нещо като приемна. Приличаше на нормален офис. Изненадващо обикновен. Имаше дъбова преграда, отгоре с плот и с месингови орнаменти — опит за разточителство, и секретар, мъж, на бюрото зад нея. Честър Стоун спря за миг, изправи раменете си и тръгна към него.

— Честър Стоун — каза той твърдо.

Мъжът в приемната беше първата изненада. Беше очаквал жена. Втората изненада бе, че го въведоха веднага. Не го накараха да чака. Смяташе, че ще го държат известно време отвън, седнал на неудобен стол. Самият той би постъпил така. Ако някой отчаян тип бе дошъл при него, за да моли за заем, щеше да го остави да се поти поне двайсет минути. Това бе елементарен психологически трик, нали?

Самият кабинет беше огромен — явно в помещението бяха махани вътрешни стени — и полутъмен. От едната страна имаше цял ред прозорци, но те бяха закрити с вертикални щори, почти изцяло затворени. Видя и голямо бюро с три канапета отпред — двете едно срещу друго, в двата края на бюрото, и третото, срещу него. В пространствата между тях имаше малки масички с лампи, а в средата, върху килимче, бе сложена по-голяма, квадратна маса от метал и стъкло. Всичко това напомняше на всекидневна от витрина на мебелен магазин.

Зад бюрото седеше мъж. Стоун започна да преодолява голямото разстояние до него. Мина между канапетата, заобиколи масата в средата. Застана пред бюрото. Протегна ръка.

— Мистър Хоби? Аз съм Честър Стоун.

Мъжът зад бюрото беше пострадал от изгаряне. Белегът покриваше едната страна на лицето му. Беше люспест, като кожа на влечуго. Стоун извърна поглед ужасен, но продължаваше да вижда белега с периферното си зрение. Напомняше преварен пилешки крак, само че беше неестествено розов. Там, където се сливаше със скалпа, не растеше коса. След това се появяваха отделни кичури, които преминаваха в нормална коса от другата страна на главата. Косата беше сива. Белегът беше неравен и твърд, а здравата кожа беше мека и сбръчкана. Мъжът беше може би на петдесет или петдесет и пет. Седеше близо до бюрото, отпуснал ръце в скута си. Стоун стоеше срещу него с протегната дясна ръка и едва се сдържаше да не извърне глава.

Ужасно неловко положение. Няма нищо по-неприятно от това да протегнеш ръка на някого, а той да пренебрегне жеста. Струва ти се глупаво да стоиш така, но и някак си още по-глупаво да дръпнеш ръката си. И той продължаваше да стои с протегната ръка и да чака. След това мъжът се раздвижи. Оттласна се от бюрото с лявата си ръка и вдигна нагоре дясната. Само че не беше ръка. Беше блестяща метална кука, която започваше дълбоко навътре, под маншета. Не беше изкуствена ръка или някаква хитроумна протеза, а най-обикновена кука с формата на въпросителен знак, от неръждаема стомана, излъскана до блясък. Стоун понечи да я стисне, но се сепна и замръзна на място. Мъжът се усмихна леко, снизходително, с подвижната част на лицето си. Като че ли всичко това не означаваше нищо за него.

— Наричат ме Хоби Куката — каза той.

Седеше с неподвижно лице, протегнал куката напред сякаш за да му даде възможност да я разгледа. Стоун преглътна и се опита да си възвърне самообладанието. Зачуди се дали не би трябвало да подаде лявата си ръка. Познаваше някои хора, които правят така. Чичо му бе прекарал инсулт и през последните десет години от живота си се ръкуваше с лявата ръка.

— Седнете — каза Хоби Куката.

Стоун кимна с благодарност и се отдръпна назад. Седна на края на канапето, доволен, че най-после може да направи нещо. Хоби го погледна и стовари куката си върху бюрото. Металът издрънча.

— Искате да получите заем.

Обгарялата част от лицето му изобщо не помръдна. Беше твърда и груба, като гръб на крокодил. Стоун почувства как стомахът му се изпълва с киселини и погледна надолу, към масичката. След това кимна и прокара длани върху коленете си. Кимна още веднъж и се опита да си спомни подготвения сценарий.

— Налага се да преодолея едно препятствие — отвърна той. — Милион и сто хиляди, за шест седмици.

— Банка?

Стоун се вторачи в пода. Масичката беше стъклена, отдолу имаше шарен килим. Сви рамене мъдро, сякаш този малък жест отразяваше стотиците тънкости на някаква висша бизнес стратегия — разговаряше с човек, когото не би си и помислил да обиди с какъвто и да било намек, че не познава някоя от тези тънкости.

— Предпочитам да не го правя — заяви той. — Естествено, вече имаме кредитно споразумение и за него успях да издействам много добри условия, но само ако сумата е фиксирана, за фиксиран срок и без възобновяем компонент. Разбирате, че не бих желал да загубя всичко това, като поискам допълнителни средства, още повече, че става дума за дребна сума.

Хоби помръдна дясната си ръка и куката изстърга по плота на бюрото.

— Това са глупости, мистър Стоун — каза той тихо.

Стоун не каза нищо. Слушаше куката.

— Служили ли сте? — попита Хоби.

— Моля?

— Били ли сте в армията? Във Виетнам?

Стоун преглътна. Обезобразеното лице, куката.

— Не. Освободиха ме заради колежа. Разбира се, много исках да замина, но когато завърших образованието си, войната беше свършила.

Хоби кимна бавно.

— Аз бях там — каза той. — Едно от нещата, които научих, е колко важно е да събираш информация. Прилагам този урок и в бизнеса си.

Полутъмният офис притихна. Стоун кимна. Обърна глава и се вторачи в ръба на бюрото. Сценарият се променяше.

— Добре — каза той. — Не можете да ме обвините за това, че се опитвам да представя ситуацията по най-добрият начин, нали?

— Попаднали сте в доста голяма каша — отбеляза Хоби. — Истината е, че плащате на банката си максималната лихва и че тя ви отказва всякакви нови кредити. Все пак усилията, които полагате, за да се измъкнете, са добри. Почти сте излезли от дълбокото.

— Почти — съгласи се Стоун. — Нужни са ми шест седмици и милион и сто хиляди долара, това е всичко.

— Аз съм се специализирал — каза Хоби. — Всеки се е специализирал в нещо. Моята област са случаите като вашия. Добри по същество предприятия, които преживяват временни и ограничени затруднения. Банките не могат да помогнат за решаването им, защото те също са се специализирали в други области. Като например да си тъп и лишен от всякакво въображение.

Куката отново простърга по плота.

— Възнаграждението ми не е голямо — продължи той. — Аз не съм кожодер. Няма да говорим за стотици проценти лихва. Бих могъл да покрия нуждите ви с тези милион и сто хиляди според мен срещу шест процента за шестте седмици.

Стоун отново прокара длани по коленете си. Шест процента за шест седмици? Равно на колко за годината? Близо 52%. Вземаш милион и сто хиляди сега, а след шест седмици го връщаш плюс шейсет и шест хиляди долара. По единайсет хиляди седмично. Не съвсем като кожодер. Но не много далеч от това. Поне не бе отказал.

— А срещу каква гаранция? — попита Стоун.

— Ще взема акции — отговори Хоби.

Стоун си наложи да вдигне глава и да го погледне. Предполагаше, че това е нещо като изпит. Преглътна с усилие. След като бе толкова близо до целта, честността бе най-добрата политика.

— Акциите не струват нищо — каза той тихо.

Хоби кимна с ужасяващата си глава, сякаш отговорът му допадна.

— В момента да — каза той. — Скоро обаче ще струват нещо, нали?

— Но едва след като парите ви вече не са изложени на риск — отвърна Стоун. — Параграф 22, нали? Акциите ще имат стойност едва когато ви върна парите. Когато изляза от дълбокото.

— В такъв случай ще получа печалбата си от тях тогава. Нямам предвид временно прехвърляне. Ще получа част от акциите и ще ги задържа.

— Ще ги задържите? — възкликна Стоун. Не беше в състояние да прикрие изненадата си. Петдесет и два процента плюс подарък пакет акции?

— Винаги постъпвам така — каза Хоби. — Сантиментален съм. Харесва ми да имам част от бизнеса, който подпомагам. Повечето хора приемат това предложение с радост.

Стоун преглътна. Извърна лице. Замисли се за възможностите. Сви рамене.

— Разбира се — отвърна. — Нямам нищо против.

Хоби посегна с лявата си ръка, дръпна чекмеджето и извади оттам лист хартия. Хвърли го върху бюрото.

— Подготвих това — каза.

Стоун се надигна от канапето и го взе. Беше договор за заем от милион и сто хиляди, шест седмици, шест процента, и стандартен протокол за прехвърляне на акции. За нещо, което до съвсем скоро струваше много милиони и не бе изключено съвсем скоро цената пак да се покачи до тези нива. Стоун премигна.

— Не мога да го направя по никакъв друг начин — увери го Хоби. — Както вече казах, аз съм се специализирал. Познавам тази част от пазара. Няма да получите по-добри условия никъде. Истината е, че другаде няма да получите каквото и да било.

Хоби беше на три метра от него зад бюрото, но Стоун имаше чувството, че е до него на канапето, че обезобразеното му лице е на сантиметър от неговото и че металната кука разкъсва вътрешностите му. Кимна — едва доловимо, безмълвно движение на главата, после бръкна в джоба на сакото си, за да извади дебелата писалка „Монблан“. Наведе се напред и подписа на двете места. Хоби го изчака и също кимна.

— Предполагам, че искате парите в текущата ви сметка. Така че другите банки да не ги видят.

Стоун кимна замаян.

— Така би било добре — каза той.

Хоби си записа нещо.

— Ще бъдат там след час.

— Благодаря — каза Стоун. Струваше му се уместно.

— Значи сега аз съм изложеният на риск — добави Хоби. — Шест седмици без реална гаранция за връщане. Чувството не е никак приятно.

— Няма да има проблем — отвърна Стоун и сведе поглед.

Хоби кимна.

— Сигурен съм в това — каза той, наведе се напред и натисна копчето на интеркома пред себе си. Стоун чу леко жужене в предното помещение. — Досието на Стоун, моля — каза Хоби пред апарата.

За миг настъпи тишина, след това вратата се отвори. Мъжът от приемната влезе и отиде до бюрото. Носеше тънка зелена папка. Наклони се и я остави пред Хоби. Върна се и затвори вратата тихо. Хоби вдигна куката и избута с нея папката напред.

— Хвърлете един поглед.

Стоун се наведе и взе папката. Отвори я. В нея имаше снимки. Няколко големи, шестнайсет на двайсет, черно-бели, гланцирани. На първата се виждаше къщата му — явно бе снимана от кола, спряла в началото на алеята. На втората беше жена му. Мерилин. Снимана с дългофокусен обектив, докато се разхожда из градината. На третата също се виждаше Мерилин, как излиза от козметичния салон в града. Зърнесто, дългофокусно изображение. Снимано тайно. На следващата снимка беше номерът на беемвето й.

Петата снимка бе също на Мерилин. Направена през нощта, през прозореца на спалнята им. Беше по хавлия. Косата й бе разпусната и изглеждаше влажна. Стоун се втренчи. За да направи тази снимка, фотографът трябваше да застане в задния им двор. Очите му се замъглиха, тишината забуча в ушите му. След това събра снимките и затвори папката. Върна я на бюрото бавно. Хоби се наклони напред и притисна зелената корица с върха на куката. Придърпа папката към себе си. Шумът отекна в тишината.

— Това е моята гаранция, мистър Стоун — каза той. — Както обаче сам казахте, сигурен съм, че няма да има никакви проблеми.

Честър Стоун не каза нищо. Просто стана и измина разстоянието покрай мебелите до вратата. През приемната, коридора, до асансьора. Осемдесет и осем етажа надолу и след това навън, където яркото сутрешно слънце го цапардоса по физиономията като юмрук.

3

Същото това слънце напичаше тила на Ричър, когато влизаше в Манхатън с нерегистрирано такси — предпочиташе нелицензираните шофьори, ако имаше избор. Това отговаряше на навика му да се крие. Нямаше защо да дава възможност да го проследят, като разпитват шофьорите на таксита, а най-безопасният вариант беше шофьор на такси, който не би признал, че е такъв. Това също така даваше възможност да се пазариш за цената — човек не би могъл да спори с таксиметровия апарат на редовните таксита.

Минаха по моста Трайбъроу и влязоха в Манхатън по 125-а улица. Продължиха на запад до Рузвелт Скуеър. Ричър накара шофьора да спре там, огледа се и се замисли. Искаше да намери някой евтин хотел, но същевременно с работещи телефони. И цели телефонни указатели. Прецени, че в този квартал не може да открие място, отговарящо и на трите изисквания. Все пак слезе и плати. Където и да отидеше, щеше да извърви последното разстояние пеша. Да бъде сам. Това също отговаряше на навиците му.

Двамата млади мъже в изпомачканите костюми от по хиляда долара изчакаха, докато Честър Стоун си отиде, после влязоха в кабинета, минаха между мебелите и застанаха мълчаливо пред бюрото. Хоби вдигна очи към тях и отвори едно чекмедже. Сложи настрана подписаното споразумение и снимките и извади бележник с жълти листа. После опря куката върху бюрото, обърна се така, че слабата светлина от прозорците да осветява здравата страна на лицето му, и попита:

— Е?

— Тъкмо се върнахме — отговори единият.

— Имате ли информацията, която поисках?

Вторият кимна. Седна на канапето.

— Търсеше човек на име Джак Ричър.

Хоби записа името в жълтия бележник.

— Кой е той?

Последва кратка пауза.

— Не знаем — отговори първият след това.

Хоби кимна замислено.

— Кой е бил клиентът на Костело?

Още една пауза.

— Не знаем — отговори мъжът.

— Това се доста важни въпроси — отбеляза Хоби.

Онзи го погледна мълчаливо, смутен.

— Не помислихте ли, че трябва да зададете тези доста важни въпроси?

Вторият кимна.

— Зададохме ги. Задавахме ги като откачени.

— И Бил Костело не пожела да ви отговори?

— Щеше — каза първият.

— Но?

— Умря ни в ръцете — каза вторият. — Просто изхълца и умря. Беше стар, затлъстял. Може да е било инфаркт. Съжалявам, сър. И двамата съжаляваме.

Хоби кимна още веднъж, бавно.

— Следи?

— Никакви — отвърна онзи. — Не могат да го идентифицират.

Хоби погледна върховете на пръстите на лявата си ръка.

— Къде е ножът?

— В морето — отговори вторият.

Хоби премести куката и забарабани ритмично по бюрото. Замисли се продължително, после кимна решително.

— Добре, предполагам, че не сте виновни вие. Слабо сърце, какво можеш да направиш?

Първият се поуспокои и седна до другия на канапето. Бяха се откачили от куката и тази фраза имаше особено значение в офиса.

— Трябва да намерим клиента — продължи Хоби. Двамата кимнаха и зачакаха. — Костело трябва да има секретарка, нали? Тя трябва да знае кой е клиентът. Доведете ми я.

Двамата останаха на канапето.

— Какво има?

— Джак Ричър — каза първият. — Едър мъж, пристигнал на островите преди три месеца. Костело ни каза, че хората говорели за някакъв едър мъж, отишъл там преди три месеца, който вечер работел в бар. Отидохме да го видим. Наистина беше едър, но каза, че не е Джак Ричър.

— Е, и?

— Летището в Маями — каза вторият. — Взехме „Юнайтед“, защото полетът беше директен. Преди него обаче имаше още един полет. „Делта“ до Ню Йорк през Атланта.

— И?

— Едрият тип от бара. Видяхме го да се запътва към самолета.

— Сигурни ли сте?

Първият кимна.

— Деветдесет и девет процента. Беше доста далеч, но наистина е едър, трудно ще го сбъркаш.

Хоби отново забарабани с куката. Замисли се.

— Добре, той е Ричър. Трябва да е той, нали? Костело разпитва наоколо, след това разпитвате вие, в същия ден той се подплашва и бяга. Къде обаче? Тук?

Вторият кимна.

— Ако не е слязъл от самолета в Атланта, значи е тук.

— А защо? — попита Хоби. — Кой, по дяволите, е той?

Замисли се за момент и сам отговори на въпроса си:

— Секретарката ще ми каже кой е бил клиентът, нали?

Усмихна се.

— А клиентът ще ми каже кой е този Джак Ричър.

Двамата с елегантните костюми кимнаха безмълвно и станаха. Минаха покрай мебелите и излязоха от кабинета.

Ричър крачеше през Сентръл Парк на юг. Опитваше се да осъзнае мащабите на задачата, която си бе поставил. Беше уверен, че е в града, в който трябва да е. Говорът на тримата не подлежеше на съмнение. Само че населението тук беше огромно. Седем и половина милиона, пръснати из пет района, и може би общо към осемнайсет милиона с предградията. Осемнайсет милиона души — достатъчно хора, за да се насочат към вътрешността, когато имат нужда от специализирана градска услуга, като умел и бърз детектив например. Нещо му подсказваше, че офисът на Костело е бил в Манхатън, но нищо не пречеше мисис Джейкъб да е от предградията. Ако си жена от предградията и ти е нужен частен детектив, къде ще се насочиш? Не около супермаркета или видеотеката. Не в търговския център, край магазина за дрехи. Ще вземеш „Дългите страници“ на близкия голям град и ще започнеш да се обаждаш. След първоначалния разговор или детективът идва при теб, или ти отиваш при него. Откъдето и да било в този гъсто населен район, прострял се на стотици квадратни мили.

Беше се отказал от хотелите. Не беше задължително да загуби много време. Би могъл да успее и за час. Освен това му бе нужна повече информация от тази, която може да ти предложи хотел. Трябваха му телефонните указатели за всичките пет района и за предградията. Хотелите едва ли ги имаха. А и не му се искаше да плаща за телефонните разговори по хотелски тарифи. Копаенето на плувни басейни не го бе направило богат.

Насочи се към обществената библиотека. На Четирийсет и втора улица и Пето Авеню. Най-голямата в света? Не помнеше. Може би да, може би не. Бе достатъчно голяма обаче, за да има всички телефонни указатели, които му трябваха, а също така големи маси и удобни столове. На четири мили от Рузвелт Скуеър, един час бързо ходене, прекъсвано само от светофарите на пресечките и едно отбиване до магазин за канцеларски материали, за да купи молив и бележник.

Следващият, който влезе в кабинета на Хоби, беше секретарят от приемната. Той затвори вратата след себе си и заключи. После отиде до канапето, което беше най-близо до бюрото, и седна. Втренчи се в Хоби — продължително, настоятелно, мълчаливо.

— Какво? — попита го Хоби, макар и да знаеше.

— Трябва да изчезваш — отвърна секретарят. — Става опасно.

Хоби не каза нищо. Просто улови куката с лявата си ръка и прокара останалите си пръсти по извивката на метала.

— Нали имаш план — продължи секретарят. — И обеща. Няма смисъл да кроим планове и да обещаваме, ако не направим каквото трябва.

Хоби сви рамене. Мълчеше.

— Обадиха се от Хавай, нали? — каза секретарят. — Планираше да избягаш веднага щом се обадят от Хавай.

— Костело не е бил в Хавай — отвърна Хоби. — Проверихме.

— Толкова по-зле. Някой друг е бил в Хавай. Някой, когото не познаваме.

— Нищо необичайно. Няма как иначе. Помисли — каза Хоби. — Няма смисъл някой да отиде до Хавай, преди да са ни се обадили от другата страна. Нещата са последователни, както знаеш. Най-напред ни се обаждат от другия край, след това от Хавай, едно, две. После трябва да тръгваме. Не преди това.

— Ти обеща — каза секретарят.

— Твърде рано е — отвърна Хоби. — Не е логично. Помисли. Ако някой си купи пистолет и кутийка патрони и насочи пистолета към теб, ще се изплашиш ли?

— Разбира се.

— А аз няма — каза Хоби. — Защото пистолетът не е зареден. Първата стъпка е да купиш оръжието и патроните. Втората стъпка е да го заредиш. Докато не ни се обадят от другия край, Хавай е празно оръжие.

Секретарят отпусна глава назад и се загледа в тавана.

— Защо правиш това?

Хоби отвори чекмеджето и извади папката на Стоун. След това подписаното споразумение. Наклони го към светлината, докато видя синьото мастило на двата подписа.

— Шест седмици — каза той. — Може би по-малко. Само това ми е необходимо.

Секретарят отново погледна напред и присви очи.

— Необходимо за какво?

— За най-големия удар през живота ми.

Остави документа на бюрото и го затисна с куката.

— Стоун току-що ми предаде цялата си компания. Три поколения труд и усилия, а този глупак ми поднесе всичко на тепсия.

— Не. Поднесе ти лайно на тепсия. Даде милион и сто хиляди долара срещу някакви си хартийки.

Хоби се усмихна.

— Успокой се и остави мисленето на мен, става ли? Мен ме бива в това, нали?

— Добре, тогава как? — попита секретарят.

— Знаеш ли какво притежава той? Голяма фабрика на Лонг Айланд и голяма къща в Паунд Ридж. Петстотин къщи, струпани около фабриката. Сигурно има към дванайсет хиляди декара първокласен недвижим имот на Лонг Айланд, близо до брега, който плаче да бъде разработен.

— Къщите не са негови — възрази секретарят.

Хоби кимна.

— Не са. Повечето са ипотекирани в някаква малка банка в Бруклин.

— Добре, тогава как? — попита отново секретарят.

— Помисли — каза Хоби. — Какво ще стане, ако пусна акциите на борсата?

— Срещу тях няма да получиш нищо. Те нямат никаква стойност.

— Точно така, нямат никаква стойност. Само че банкерите все още не го знаят. Той ги е излъгал. Не ги е посветил в проблемите си. Иначе защо му е да идва при мен? Така че на банкерите ще им бъде показано доколко са гарантирани дадените от тях кредити. Ще получат оценка направо от борсата. Ще им бъде казано: „Акциите ви струват по-малко от лайно.“ Тогава какво?

— Ще изпаднат в паника — отвърна секретарят.

— Точно — кимна Хоби. — Ще изпаднат в паника. Изложени са на риск, обезпеченията им не струват нищо. Ще се потят, докато Хоби Куката не отиде при тях и не им каже, че дава по двайсет цента за долар от дълга на Стоун.

— Ще се съгласят ли? Двайсет цента за долар?

— Ще се съгласят. Ще са готови да отхапят и другата ми ръка, за да стане. И като част от сделката ще включат и акциите, които държат.

— Добре, а след това какво? Къщите?

— Същото нещо — отговори Хоби. — Аз ще притежавам акциите, фабриката. Ще я затворя. Няма работа. Пет хиляди ипотеки ще останат неплатени. Банката в Бруклин наистина ще се разтревожи заради това. Ще откупя ипотеките срещу десет цента за долар, ще изхвърля наемателите и готово. След това наемам два големи булдозера и ставам собственик на дванайсет хиляди декара първокласна земя на Лонг Айланд, близо до брега. Плюс голяма къща в Паунд Ридж. Всичко това ще ми струва около осем милиона и сто хиляди долара. Къщата струва два. Оставам с шест милиона и сто хиляди, дадени за нещо, което Може да се продаде за сто милиона, ако подходиш правилно.

Секретарят го гледаше.

— Затова са ми нужни шест седмици — каза Хоби.

След това секретарят поклати глава.

— Няма да стане — възрази той. — Това е стар семеен бизнес. Стоун все още държи повечето акции. Той още не ги е продал. Банката му държи малка част от тях. Ти ще си съдружник с миноритарен дял и той няма да позволи да направиш всичките тези неща.

Хоби също поклати глава.

— Ще ми продаде дела си. Целия. Без остатък.

— Няма.

— Ще го продаде.

В обществената библиотека имаше добра и лоша новина. В телефонните указатели на Манхатън, Бронкс, Бруклин, Куинс, Стейтън Айланд, Лонг Айланд, Уестчестър, крайбрежието на Джърси, Кънетикът, бяха записани много хора на име Джейкъб. Ричър определи радиус от един час път до центъра на града. Хората, които живеят на час от града, инстинктивно отиват там, когато се нуждаят от нещо. Ако живеят по-далеч, може би не. Записа си ги с молива в бележника и преброи 129 потенциални кандидатки за обезпокоената мисис Джейкъб.

В „Жълтите страници“ обаче нямаше частен детектив на име Костело. В „Белите страници“ имаше предостатъчно на брой граждани с това име, но не и професионални детективи. Ричър въздъхна. Беше разочарован, но не и изненадан. Би било прекалено хубаво, за да е истина, ако бе отворил указателя и бе попаднал на „Костело — частни разследвания; специалист по откриването на бивши военни полицаи из островите край Флорида.“

Много от агенциите не носеха имената на собствениците си и голяма част от тях се конкурираха за вписване в началото на списъка, защото започваха с главно „А“. „Ас“, „А–1“, „АА“, частни разследвания. Други използваха имената на местонахождението си, като Манхатън или Бронкс. Някои се целеха в горните нива на пазара с фрази като „Паралегални услуги“. Една агенция се бе нарекла „Шерлок Холмс“, за да подчертае приемствеността в занаята. В две работеха само жени и обслужваха само жени.

Ричър разгърна още веднъж указателя, обърна страницата на бележника и си записа петнайсет номера на нюйоркската полиция. Замисли се над възможностите си. След това излезе навън, мина покрай двата приклекнали лъва и отиде до един уличен телефон на тротоара. Опря бележника върху апарата и с всичките монети по четвърт долар, които имаше, започна да се обажда в полицейските участъци. Надяваше се да попадне на някой стар сержант, който знае всичко, което си струва да се знае.

Улучи при четвъртото обаждане. Първите три участъка не можеха да му помогнат, без да засвидетелстват особено съжаление заради този факт. Четвъртото обаждане започна по същия начин — сигнал, бързо прехвърляне на линията, дълга пауза, след това дрезгаво потвърждение, че на телефона е човек, заровен дълбоко в търбуха на някаква малка стая с папки.

— Търся човек на име Костело — каза Ричър. — Пенсиониран от полицията и започнал да работи частно, може би сам, може би за някой друг. На около шейсет.

— Да, кой се обажда? — попита гласът от другата страна. Би могъл да принадлежи на самия Костело.

— Името ми е Картър — отговори Ричър. — Като президента.

— И така, за какво ви е Костело, мистър Картър?

— Имам нещо за него, но загубих визитката му. Не намирам номера му в указателя.

— Защото не е вписан — каза гласът. — Работи само за адвокати, не с други клиенти.

— Значи го познавате?

— Дали го познавам? Разбира се, че го познавам. Работи като детектив в тази сграда петнайсет години. Не е чудно, че го познавам.

— Знаете ли къде е офисът му?

— Някъде в Гринич Вилидж — отговори гласът и млъкна.

— А къде точно?

— Гринич Авеню, ако не се лъжа.

— Знаете ли на кой номер?

— Не.

— Телефонен номер?

— Не.

— Познавате ли жена на име Джейкъб?

— Не, защо да познавам?

— Просто питам. Била му е клиентка.

— Не съм чувал за такава.

— Добре. Благодаря за помощта — каза Ричър.

— Моля — отвърна гласът.

Ричър окачи слушалката на мястото й, върна се назад и се изкачи отново по стълбите. Потърси Костело на Гринич Авеню. Не беше записан. Върна указателите на рафта излезе вън на слънцето и закрачи.

Гринич Авеню беше дълга права улица, която минаваше диагонално на юг и изток от Четиринайсета улица и Осмо Авеню до Осма улица и Шесто Авеню. От двете й страни имаше приятни ниски къщи, някои от които имаха издадени полуприземни етажи, които служеха за магазини или галерии. Ричър мина най-напред по северната страна и не откри нищо. Промъкна се през колите до края и се върна по отсрещния тротоар. Някъде в средата на улицата видя метална плочка, монтирана край една входна врата. Беше добре излъскана и правоъгълна и на нея пишеше Костело. Вратата беше черна и отворена. Вътре имаше малко фоайе с табло за съобщения, разделено на няколко части, от което се виждаше, че в сградата има десет офиса. Офис номер пет беше на Костело. В края на фоайето се виждаше стъклена врата. Заключена. Ричър натисна звънец номер пет. Никой не отговори. Натисна още веднъж продължително, но не постигна нищо. Позвъни на номер шест. Обади се дрезгав глас.

— Да?

— Куриерски услуги — отговори той, стъклената врата забръмча и се отвори.

Сградата беше на три етажа или четири, ако броиш отделния сутерен. Офиси едно, две и три бяха на първия етаж. Изкачи се на втория и видя вляво офис четири, вдясно офис шест и право напред офис пет, в задната част на сградата, сбутан под стълбата, която водеше нагоре.

Полираната махагонова врата беше отворена. Не широко, но достатъчно, за да бие на очи. Ричър я бутна с върха на обувката си и видя скромна, семпла приемна, голяма колкото хотелска стая. Беше боядисана в пастелен цвят, нещо средно между светлосиво и светлосиньо. На пода имаше дебел килим. Г-образно бюро за секретарката, със сложен телефонен апарат и елегантен компютър. Шкаф за документи и канапе. Имаше прозорец с матово стъкло и още една врата, водеща към кабинета.

Помещението бе тихо, нямаше никого. Ричър влезе и затвори вратата с пета. Резето на бравата бе вдигнато — офисът бе отворен за работа. Ричър мина през килима до вътрешната врата. Уви долната част на ризата около ръката си и натисна дръжката. Влезе в кабинета, който бе също толкова голям. Стаята на Костело. По стената висяха черно-бели фотографии — по-млади версии на мъжа, когото бе видял на острова, сниман с полицейски шефове и местни политици, които Ричър не бе виждал. Бе ясно, че преди много години Костело е бил слаб. От снимките се виждаше как с възрастта става все по-дебел — като реклама за диетична храна, но наопаки. Бяха на стената, вдясно от бюрото. Върху него имаше попивателна, старомодна мастилница и телефон, а отзад се виждаше голям стол, вдлъбнат по очертанията на тежък човек. Вляво имаше прозорец, също с матово стъкло, и редица заключени шкафове, а пред бюрото — два стола за клиенти, поставени симетрично под ъгъл.

Ричър се върна в приемната. Във въздуха все още се долавяше ароматът на парфюм. Заобиколи бюрото и видя дамска чанта, отворена, грижливо поставена на един рафт вляво от стола. Капакът бе обърнат назад и откриваше портмоне от мека кожа и пакетче книжни салфетки. Ричър взе един молив и бутна настрана салфетките със задния му край. Отдолу се показаха връзка ключове и купчина гримове; лъхна го мек аромат на скъп парфюм.

На екрана на монитора плуваха воднисти фигурки — програма за защита на екрана. Ричър бутна мишката с молива. Фигурките изчезнаха и се появи недовършено писмо. В горния край се виждаше датата — от същия ден. Курсорът мигаше търпеливо по средата на недовършена дума. Ричър си спомни трупа на Костело, проснат край гробището на Кий Уест, погледна чантата на отсъстващата жена, отворената врата, недовършената дума и потрепери.

След това с помощта на молива излезе от текстообработващата програма. Появи се надпис, който го питаше дали иска да запази промените в писмото. Замисли се за миг и отговори НЕ. След това отвори списъка на файловете и прегледа директориите. Търсеше фактура. Мястото създаваше впечатлението, че Костело е водел бизнеса си както трябва. Дотолкова както трябва, че да издаде фактура при получаване на хонорара, преди да тръгне да търси Джак Ричър. А кога бе започнало това търсене? Във всеки случай нещата бяха протекли в определена последователност. Инструкциите на мисис Джейкъб вероятно са били неясни — нищо повече от име, смътно описание за ръста му, военната му служба. Костело вероятно се бе обърнал към Централния архив на армията в Сейнт Луис — строго охраняван комплекс, в който се пази всяко късче хартия, отнасящо се до всеки мъж или жена, носили някога военна униформа. Охраната там беше двойна: физическа, с огради и портали, и административна, състояща се от дебел пласт препятствия, които да обезкуражават свободния достъп. След търпеливо изчакване вероятно бе научил, че Джак Ричър е освободен с почести. И бе спрял озадачен, попаднал в задънена улица. Бе последвал почти безнадеждният ход с банковата сметка. Обадил се бе на стар приятел, поискал бе услуга, пуснал бе в ход връзките си. Може би бе получил размазан факс от Вирджиния, може би му бяха продиктували поредицата тегления и внасяния на суми по телефона. След това бе отлетял на юг, бе заразпитвал по Дювал Стрийт, после бяха дошли онези двамата, юмруците, ножът за линолеум.

Тази последователност се стори логична на Ричър, само че Сейнт Луис и Вирджиния биха му отнели много време. Според него, за да се сдобие с каквато и да било информация от военния архив, на гражданин като Костело би му отнело поне три, а може би и четири дни. Банката във Вирджиния едва ли би била по-експедитивна. Хората не правят услуги моментално. Моментът трябва да е подходящ. Даваше му общо седем дни бюрократични перипетии, един ден за мислене и още по един ден в началото и края. Може би бяха минали общо десет дни, откакто мисис Джейкъб му се бе обадила.

Отвори поддиректория, наречена „фактури“. В дясната страна на екрана се появи дълъг списък имена, подредени азбучно. Спусна курсора надолу. Нямаше Джейкъб. Имаше инициали и акроними — вероятно съкратени имена на адвокатски фирми. Провери датите. Нямаше нищо, което да е записано точно преди десет дни. Един от файловете обаче беше отпреди девет дни. Може би Костело бе по-бърз, отколкото си мислеше, или може би секретарката му бе по-бавна. Файлът се наричаше СГР&Т–09. Щракна върху него, твърдият диск на компютъра зачурулика и на екрана се появи хонорар за хиляда долара за издирване на изчезнал човек, получен от фирма на Уолстрийт, наречена „Спенсър, Гътмън, Рикър и Талбът“. Имаше адрес, но не и телефонен номер.

Ричър се върна към базата данни. Потърси СГР&Т и намери запис със същия адрес, но този път с телефон, факс, телекс и адрес за електронна поща. Наведе се леко и измъкна от чантата на секретарката две салфетки. Едната уви около слушалката, а другата сложи върху номератора на телефона. Набра номера. Обадиха се след първото позвъняване.

— „Спенсър, Гътмън“ — каза жизнен глас. — Мога ли да ви помогна?

— Мисис Джейкъб, моля — отвърна Ричър делово.

— Един момент — каза гласът.

Чу се някаква мелодийка, а след това мъжки глас. Говореше бързо, но почтително. Може би беше някакъв помощник.

— Мисис Джейкъб, моля — повтори Ричър.

Отговорът прозвуча нервно и припряно:

— Вече замина за Гарисън и се боя, че не знам кога отново ще бъде в офиса.

— Имате ли адреса й в Гарисън?

— Нейният!? — попита онзи изненадано. — Или неговият?

Ричър замълча, прецени изненадата, и реши да рискува.

— Неговият. Изглежда, съм го загубил.

— Все едно — каза онзи. — И без това беше сгрешен. Тази сутрин пренасочих поне петдесет души.

Издекламира някакъв адрес, явно по памет. Гарисън, Ню Йорк, град на около шейсет мили нагоре по река Хъдсън, повече или по-малко срещу военната академия Уест Пойнт, където Ричър бе прекарал четири дълги години.

— Мисля, че ще трябва да побързате — добави мъжът по телефона.

— Да, ще побързам — отвърна Ричър и прекъсна линията объркан.

Излезе от базата данни и остави екрана черен. Хвърли последен поглед на дамската чанта, пое още веднъж аромата на парфюма й и излезе.

Секретарката умря пет минути след като издаде самоличността на мисис Джейкъб, а това беше около пет минути след като Хоби се зае да я обработва с куката си. Бяха в частната баня, в офиса на осемдесет и осмия етаж. Мястото бе идеално — просторно, към пет квадратни метра, доста голямо за баня. Скъп дизайнер бе поставил гранитни плочи върху всичките шест повърхности на помещението — стените, пода, тавана. Имаше голяма кабина за душа, закрита с прозрачна найлонова завеса, окачена на желязна рейка. Рейката беше италианска, излишно здрава за някаква си найлонова завеса. Хоби бе установил, че може да издържи теглото на закопчано с белезници за нея човешко тяло. Изгубило съзнание. От време на време и по-тежки същества от секретарката бяха висели там, докато той ги подканяше да отговорят на нетърпящите отлагане въпроси или разсъждаваше относно мъдростта на някое конкретно свое решение.

Единственият проблем беше звукоизолацията. Самият той бе почти сигурен, че всичко е наред. Сградата беше солидна. Всеки от „Близнаците“ тежи повече от половин милион тона. Огромно количество стомана и бетон, хубави дебели стени. А и нямаше любопитни съседи. Повечето от помещенията на осемдесет и осмия етаж бяха наети от различни, никому неизвестни чужди държавици и повечето от малобройните служители прекарваха по-голямата част от времето си в ООН. Същото беше на осемдесет и седмия и осемдесет и деветия. Тъкмо затова бе взел офис на това място. Все пак Хоби бе от тези, които в никакъв случай не поемат риск, ако има как да го избегнат. Затова използваше лепенка. Преди да започне, винаги подготвяше няколко десетсантиметрови парчета, които залепваше временно за стената. Първото запушваше устата. Когато човекът започнеше да клати глава като обезумял, с изцъклени очи, Хоби махаше лепенката в очакване на отговор. Ако се разнесеше писък, залепваше следващото парче и продължаваше обработката. Обикновено получаваше нужните му отговори след второто парче.

Освен всичко друго покритият с плочки под позволяваше измиване — няколко кофи вода от душа, после малко работа с парцала, и мястото добиваше предишния си вид веднага щом водата изтечеше през канала, осемдесет и осем етажа надолу, към канализацията. Разбира се, Хоби не се занимаваше с парцала лично. За това са нужни две ръце. Това бе работа на по-младия тип, който навиваше нагоре скъпите си панталони и събуваше обувките и чорапите си.

Хоби отиде в кабинета си, седна зад бюрото и се обърна към другия си сътрудник:

— Ще ти дам адреса на мисис Джейкъб, а вие ще ми я доведете, нали?

— Разбира се — отговори онзи. — А какво ще правим с това?

Кимна към вратата на банята. Хоби проследи погледа му.

— Изчакайте до довечера. Сложете й някакви дрехи и я закарайте до лодката. Ще я хвърлите на миля-две навътре в залива.

— Морето ще я изхвърли — отбеляза онзи. — След ден-два.

Хоби сви рамене.

— Все ми е едно. След два дни ще се подуе. Ще решат, че е паднала от някоя моторница и че раните й са от витлата.

Потайността имаше своите предимства, но също така имаше и недостатъци. Най-добрият начин да се добере бързо до Гарисън беше да наеме кола. За човек, който не използва кредитни карти и предпочита да не носи шофьорска книжка, този вариант е невъзможен. Ричър трябваше отново да вземе такси и да се запъти към гара Гранд Сентръл. Беше почти сигурен, че компанията „Хъдсън“ има влакове дотам. Предполагаше, че и в Гарисън има хора, които всеки ден идват на работа в Ню Йорк. Ако ли не, вероятно влаковете на „Амтрак“ за Олбъни и Канада спираха там.

Плати на шофьора и се сля с тълпата на входа. Тръгна по дългата рампа към огромната чакалня. Озърна се и проточи врат, за да прочете разписанието на заминаващите влакове. Опита се да си припомни географията. Влаковете за Кротън-Хармън не му вършеха работа — не достигаха толкова на север. Проследи с очи списъка. Нищо подходящо. През следващия час и половина нямаше влак, който да го отведе в Гарисън.

Направиха го както обикновено. Единият се спусна деветдесет етажа надолу в подземното хале за товарене и сред купчината боклуци намери голям празен кашон. Най-добри бяха кашоните от хладилници или автомати за газирани напитки, но веднъж се бе справил и с кашон от неголям телевизор. Този път намери кашон от шкаф. Взе количката на портиера и се качи с него в товарния асансьор. Стигна до осемдесет и осмия етаж.

Другият вече бе напъхал тялото в банята в чувал за трупове. Сгънаха го в кашона и с остатъка от лепенката затвориха капаците. Качиха го на количката и отново влязоха в асансьора. Този път слязоха в подземния паркинг. Закараха кашона до черното комби. Преброиха до три и го качиха отзад. Затвориха задната врата и щракнаха ключалката. Обърнаха се, за да видят какво е положението — тъмни стъкла, слабо осветен гараж, никакви проблеми.

— Знаеш ли какво? — обади се единият. — Ако свалим задната седалка, ще можем да сложим вътре и мисис Джейкъб. Да свършим всичко на един път още тази вечер. Не обичам да се качвам на лодката повече, отколкото е необходимо.

— Добре — съгласи се другият. — Имаше ли други кашони?

— Този беше най-добрият. Зависи дали мисис Джейкъб е едра или дребна.

— Зависи дали ще свършим с нея тази вечер.

— Съмняваш ли се? — попита другият. — Какво беше настроението му днес?

Отидоха до друга клетка и се качиха в черен шевролет тахо. Бе по-малък от другата кола, но все пак бе огромна машина.

— Е, къде е тя? — попита вторият.

— Градът се нарича Гарисън — отговори първият. — Право нагоре, покрай Хъдсън, след Синг-Синг. Час, час и половина.

Шевролетът излезе на заден от клетката и гумите му засвириха към изхода от гаража. Подскочи плавно на рампата и излезе на Уест Стрийт, където сви вдясно и ускори на север.

4

Уест Стрийт става Единайсето Авеню точно срещу кей 56, където трафикът в западна посока се излива от Четиринайсета улица и се насочва на север. Големият черен шевролет попадна в задръстването и писъкът на клаксона му се добави към гневния вой на останалите, който отекваше в стените на сградите и се носеше над реката. Премина пълзешком девет пресечки и сви вляво по Двайсет и трета улица, след което отново тръгна на север, по Дванайсета. Движи се малко по-бързо от пешеходец до конгресния център „Джейвитс“, след което отново заседна в трафика от западна Четирийсет и втора. Дванайсета се вля в надлеза Милър, но трафикът бе все толкова муден, над цялата огромна площ, набраздена от старите железопътни линии. След това Милър преминаваше в Хенри Хъдсън Паркуей. И тук се движеха бавно, но Хенри Хъдсън по същество бе шосе номер 9А, което по-късно, в Кротънвил, ставаше шосе номер 9 и щеше да ги отведе до Гарисън. Прав път, никакви завои, но все още бяха в Манхатън, в Крайбрежния парк, цял половин час след като потеглиха.

Най-важното нещо беше текстообработващата програма. Курсорът, който търпеливо премигваше в средата на недовършената дума. Отворената врата и изоставената чанта също бяха убедителни, но не най-съществени. Служителите най-често вземат нещата си и затварят вратите на офисите, но невинаги. Бе възможно секретарката да е прескочила до някой от другите офиси в сградата, за да поиска нещо или да направи ксерокопие, а това да е довело до приятна чаша чай и приказки за срещата предишната вечер. Нямаше нищо необикновено в това — човек би могъл да излезе за две минути, да остави вратата отворена и да се върне след половин час. Никой обаче не би оставил компютъра, без да е записал файла на твърдия диск. Дори и за минута. А тази жена бе направила точно това. Бе се появил надпис, който го питаше дали иска да запази промените в текста, което означаваше, че жената е станала от бюрото, без да запише файла, а това е втора природа за всеки, който работи с компютър.

Това бе причината положението да изглежда доста зле. Ричър беше в другата голяма зала на гарата и тъкмо бе приключил с голямата чаша кафе, която бе купил от автомат. Хвърли я в кошчето и опипа пачката пари в джоба си. Беше достатъчно дебела, за да му стигне за това, което бе наумил. Върна се тичешком до перона, където тръгваше следващият влак за Кротън.

Хенри Хъдсън Паркуей се разделя на плетеница от извити виадукти около 170-а улица и северните платна се превръщат в Ривърсайд Драйв. Същият път, същата посока, без никакви завои, но сложната динамика на пътното движение означаваше, че ако един-единствен шофьор намалеше скоростта повече от нормалното, улицата отзад реагираше жестоко — стотици автомобили едва помръдваха само защото някой провинциалист на миля по-напред се е объркал за миг. Големият черен шевролет тахо дори бе принуден да спре напълно и да пълзи на спирания и тръгвания чак до моста Джордж Вашингтон. След това Ривърсайд Драйв се разширява и те караха на трета чак докато стигнаха Хенри Хъдсън и бариерата за плащане ги спря отново. Изчакаха опашката, за да платят, да излязат от остров Манхатън и да се насочат на юг през Бронкс.

До Кротън-Хармън се движеха два вида влакове — пътнически и експресни. Експресните влакове не се движат много по-бързо, но спират по-рядко. Изминават разстоянието за около четирийсет и девет до петдесет и две минути. Пътническите влакове спират навсякъде и престоят по гарите, ускоряването и намаляването на скоростта удължават пътуването до около седемдесет и три минути. Най-много двайсет и четири минути в полза на експреса.

Ричър се качи на пътническия. Беше дал пет и половина долара за билет в едната посока, по тарифата за извънпиков час, и се бе изтегнал на седалка за трима души, опрял глава на прозореца, с изопнати от многото кафе нерви. Чудеше се накъде е тръгнал, защо и какво ще прави, когато стигне там. И дали изобщо ще стигне навреме, за да го направи, каквото и да бе то.

Шосе 9А премина в шосе 9 и с елегантна извивка се отдалечи от реката, за да мине зад Кемп Смит. Нагоре в Уестчестър това бе бързо шосе. Не беше съвсем като състезателна писта, защото имаше твърде много завои и неравности, за да се поддържа непрекъснато голяма скорост, но бе пусто. Старите участъци се редуваха с нови, от време на време край пътя се появяваха къщи, старателно боядисани, зад дървени огради, с оптимистични имена, вдълбани върху големи морени край портите. Колата продължаваше напред — единият от двамата шофираше, а другият беше разтворил върху коленете си карта.

Минаха Пийкскил и започнаха да търсят разклон вляво. Намериха го и свиха по него право към реката — доловиха присъствието й, празно място, прорязано в гората. Влязоха в градчето Гарисън и започнаха да търсят адреса. Не беше лесно да го откриеш. Жилищата бяха пръснати на голяма площ. Можеш да имаш пощенски код от Гарисън и да живееш доста далеч, в пущинаците. Все пак намериха пътя, минаха откъдето трябва и стигнаха до улицата. Намалиха скоростта и продължиха сред оредяващите дървета над реката, вторачени в пощенските кутии. Пътят сви и излезе на открито. Продължиха. След малко видяха къщата, която търсеха, и рязко спряха край банкета.

Ричър слезе от влака в Кротън седемдесет и една минути, след като се бе качил. Изтича нагоре по стълбите, после надолу, към стоянката за таксита. Имаше четири автомобила, спрели с предници към изхода на гарата, стари комбита, с имитация на дърво отстрани. Първа реагира една едра жена, която бе наклонила глава, сякаш бе готова да го изслуша.

— Знаеш ли къде е Гарисън? — попита я Ричър.

— Гарисън? — отвърна жената. — Доста далеч е, мистър, на двайсет мили.

— Знам къде е — каза той.

— Може да струва четирийсет долара.

— Ще ти дам петдесет — каза той. — Трябва да стигна там веднага.

Седна отпред, до нея. Колата вонеше като всички стари таксита — сладникав освежител за въздух и препарат за почистване на тапицерия. Километражът бе отчел може би милион, колата се движеше като лодка върху вълни, докато се измъкнат от паркинга и стигнат до шосе 9.

— Ще ми кажеш ли адреса? — попита жената, без да отделя очи от пътя.

Ричър повтори каквото му беше казал човекът от юридическата фирма. Жената кимна и ускори.

— Мястото е над реката — отбеляза тя.

Пътуваха към четвърт час, минаха Пийкскил и жената затърси разклон вляво. Намери го и тежката кола се насочи на запад. Ричър почувства реката някъде напред, широка почти цяла миля ивица през гората. Жената знаеше пътя. Когато стигна до реката, сви на север по някакъв малък път. Железопътната линия минаваше между тях и водата. Нямаше влакове. Мястото беше равно и Ричър видя Уест Пойнт вляво и напред, на около миля от другата страна на реката.

— Трябва да е някъде тук — каза жената.

Пътят беше тесен, с огради от груби дъски от двете страни, окосени ливади и специални растения. През около сто метра се виждаха пощенски кутии, електрически стълбове стърчаха над короните на дърветата.

— Ау! — възкликна жената изненадано. — Предполагам, че е това.

Пътят стана още по-тесен, а след малко и непроходим — от едната страна бяха паркирани множество автомобили, повечето тъмносини и черни. Последни модели лимузини или спортни машини. Редицата коли достигаше чак до къщата, а още десетина други бяха паркирани на асфалта пред гаража. Две от тях бяха обикновени на вид, зелени. Военни автомобили. Ричър можеше да познае кола на Пентагона от миля разстояние.

— Е? Всичко наред ли е? — попита жената.

— Предполагам — отвърна Ричър предпазливо.

Измъкна петдесетачка от пачката си и й я подаде. Слезе от таксито и застана на алеята към къщата, неуверен. Чу как автомобилът изръмжа на заден ход. Върна се на пътя и погледна редицата коли. Погледна и пощенската кутия. В горния край, с малки алуминиеви букви беше изписано име. Гарбър. Знаеше това име много добре.

Къщата беше разположена сред голям парцел, не особено добре поддържан, нещо средно между небрежно запуснат и природно красив. Самата къща беше ниска, простряла се на голяма площ, със стени от тъмен кедър, тъмни капаци на прозорците и голям зидан от камък комин; бе нещо средно между скромна крайградска къща и уютна планинска хижа. Наоколо цареше тишина. Въздухът беше топъл, влажен и миришеше на застояло. Чуваше жуженето на насекомите в тревата. Долавяше реката зад къщата, широката цяла миля бездна, която отнасяше шумоленето си към юг.

Приближи се и зад къщата чу приглушени разговори. Хора, които разговаряха тихо, вероятно много хора. Тръгна нататък и мина покрай гаража. Застана в горния край на циментова стълба, с лице към задния двор и към реката, синя и ослепителна под лъчите на слънцето. На миля по-нататък, в маранята, се виждаше военната академия Уест Пойнт — ниска, сива.

Задният двор представляваше разчистено от дървета място на високия бряг. Беше покрит с груба, ниско окосена трева, по която се разхождаше внушителна тълпа от стотина души. Всички бяха облечени в черно, и мъжете, и жените — черни костюми и вратовръзки, черни блузи и обувки, — с изключение на неколцина офицери в пълна парадна униформа. Разговаряха тихо, сериозно, крепяха картонени чинийки и чаши вино, а в извивката на раменете им се долавяше тъга.

Погребение. Беше дошъл неканен на нечие погребение. Стоеше неловко, изпънат на височината, с дрехите, които бе намъкнал предния ден в Кий Уест — изпомачкана светложълта риза, без чорапи, протрити обувки, щръкнала във всички посоки изрусяла от слънцето коса, небръснат от един ден. Гледаше опечалените, а те изведнъж се смълчаха и се обърнаха към него, сякаш бе изпляскал с ръце. Бяха се вторачили в Ричър мълчаливо, питащо, а той стоеше пред тях с безизразно лице. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Тогава една жена се раздвижи. Подаде чашата и чинийката на човека до себе си и тръгна напред.

Беше млада, може би на трийсет, облечена като останалите в строг черен костюм. Бледа и напрегната, но много красива. Болезнено красива. Слаба, висока, с дълги крака, обути в тъмни найлонови чорапи. Руса коса, дълга, без прическа, сини очи, тънки кости. Премина през ливадата и застана в подножието на стълбата, сякаш очакваше той да слезе при нея.

— Здравей, Ричър — поздрави го тя тихо.

Той се вгледа в нея. Тя го познаваше. И той я познаваше. Осъзна го внезапно, сякаш петнайсет години се изнизаха пред очите му като на филм, мигновено. Момичето се превърна в красива жена пред очите му за част от секундата. Гарбър. Името от пощенската кутия. Лион Гарбър, офицерът, под чието командване бе работил в продължение на години. Спомни си началото, когато се опознаваха на барбекю в задния двор, през горещите влажни нощи на Филипините. Слабичкото момиче, което ту изчезваше, ту се появяваше от сенките около мрачното офицерско жилище — достатъчно жена на петнайсет, за да е абсолютно пленителна, и достатъчно малка, за да е абсолютно забранена. Джоди, дъщерята на Гарбър. Единственото му дете. Светлината на живота му. Това бе Джоди Гарбър петнайсет години по-късно, пораснала и красива, която го очакваше да слезе по няколко циментови стъпала.

Той погледна още веднъж тълпата и слезе на моравата.

— Здравей, Ричър — каза тя отново.

Гласът й беше нисък и напрегнат. Тъжен, както и всичко наоколо.

— Здравей, Джоди — отвърна той.

След това му се прииска да попита кой е починал, но не беше в състояние да го направи така, че да не прозвучи безсърдечно или направо глупаво. Тя забеляза колебанието му и кимна.

— Татко — каза само.

— Кога? — попита той.

— Преди пет дни. Беше болен последните няколко месеца, но въпреки това стана внезапно. Неочаквано.

Ричър кимна замислено.

— Съжалявам — каза той.

Погледна към реката и стотината лица пред него се превърнаха в сто лица на Лион Гарбър. Нисък, солиден, силен мъж. Широката усмивка, която винаги се появяваше, когато беше щастлив, ядосан или изложен на опасност. Смел мъж, физически и душевно. Голям лидер. Честен, почтен, внимателен. Образец за Ричър през ужасно важните години, когато се формираше. Учител и покровител. Защитник. Бе направил невъзможното и бе повишил Ричър два пъти за година и половина — така го бе направил най-младия майор в мирно време, доколкото всички си спомняха. После бе разперил ръце и с усмивка бе отрекъл да има каквато и да било заслуга за последвалия му успех.

— Много съжалявам, Джоди.

Тя кимна мълчаливо.

— Просто не мога да повярвам — продължи той. — Не мога да го възприема. Видях го преди по-малко от година. Беше в добра форма. Бил е болен, така ли?

Джоди кимна, отново без да каже дума.

— А беше толкова силен.

Тя поклати тъжно глава.

— Беше, нали? Толкова силен.

— И не беше стар — добави той.

— На шейсет и четири.

— Какво се случи?

— Сърцето му — отвърна тя. — Най-накрая го повали. Нали си спомняш как непрекъснато се преструваше, че няма такова?

Ричър поклати глава.

— Най-голямото сърце, което някога съм виждал.

— Убедих се в това — каза тя. — Когато майка ми умря, с него станахме много близки приятели, и така в продължение на цели десет години. Обичах го.

— Аз също — каза Ричър. — Имам чувството, че беше мой баща, а не твой.

Джоди кимна.

— Говореше само за теб, през цялото време.

Ричър извърна лице и се вторачи в неясния силует на Уест Пойнт, сивкав в далечината. Чувстваше се като вцепенен. Беше във възрастта, когато познатите ти умират. Баща му беше покойник, майка му, брат му. Сега бе починал и най-близкият му приятел.

— Преди шест месеца прекара инфаркт — каза Джоди. Очите й потъмняха и тя прибра дългата си права коса зад ухото. — След това се възстанови за известно време. Изглеждаше много добре, но всъщност състоянието му бързо се влошаваше. Обмисляха дали да не му сложат байпас, само че много бързо това стана невъзможно. Беше толкова слаб, че нямаше да издържи операцията.

— Ужасно съжалявам — каза той за трети път.

Тя застана до него и го улови за ръка.

— Недей — каза му. — Баща ми винаги е бил щастлив човек. По-добре за него, че си отиде така бързо. Не мога да си представя, че би бил доволен, ако всичко това се бе проточило.

Ричър си представи стария Гарбър, кипящ от енергия, невероятно жизнен, и си даде сметка колко отчаян би се чувствал, ако бе останал инвалид. Даде си сметка и как претовареното му старо сърце се бе отказало от борбата. Кимна тъжно.

— Ела да те запозная с някои хора. Може би вече си се срещал с някои от тях.

— Не съм облечен подходящо за случая — каза той. — Чувствам се зле. По-добре да си вървя.

— Няма никакво значение — възрази тя. — Мислиш ли, че татко би обърнал някакво внимание на това?

Представи си Гарбър в старите му изпомачкани панталони и овехтяла шапка. Беше най-лошо облеченият офицер в цялата армия през всичките тринайсет години, докато служеше при него. Усмихна се.

— Мисля, че не би — съгласи се той.

Тя го поведе по моравата. От стотината познаваше може би шестима. Двама от униформените му се струваха познати. С неколцина бе работил тук-там, в един друг живот. Ръкува се с десетки хора, опитваше се да чуе и да запомни имената им, но те влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. След малко тихите разговори, яденето и пиенето започнаха отново, тълпата се затвори около него, сензацията с ненадейното му пристигане бе загладена и забравена. Джоди все още го държеше за ръката. Чувстваше дланта й хладна върху кожата си.

— Търся някого — каза той след малко. — Всъщност затова дойдох.

— Знам — отвърна Джоди. — Мисис Джейкъб, нали?

Той кимна и попита:

— Тук ли е?

— Аз съм мисис Джейкъб — отвърна тя.

Черният шевролет включи на заден ход и се измъкна от редицата паркирани коли — двамата искаха да се отдалечат от далекопровода, така че телефонът в автомобила да работи без смущения. Шофьорът набра номера и сигналът изпълни купето. След малко им отговориха — от кабинета, намиращ се шейсет мили на юг и осемдесет и осем етажа нагоре.

— Проблеми, шефе — каза шофьорът. — Тук има някакво бдение, погребение или нещо такова. Най-малко сто души се разхождат наоколо. Няма как да хванем мисис Джейкъб. Дори не можем да разберем коя е, защото има десетки жени, може да е всяка от тях.

По линията долетя хриптенето на Хоби.

— И?

— Онзи тип от бара в Кий Уест. Току-що пристигна с някакво шибано такси. Довлече се десетина минути след нас и влезе право вътре.

Високоговорителят изпращя. Не дойде членоразделен отговор.

— Какво да правим? — попита шофьорът.

— Стойте там — отвърна Хоби. — Скрийте колата и изчакайте някъде всички да си тръгнат. Къщата е нейна, доколкото мога да преценя. Може да живее там постоянно, а може да е вила за почивните дни. Всички ще си тръгнат, тя ще остане. Не се връщайте без нея, ясно ли е?

— Ами едрият тип?

— Ако си тръгне, не го закачайте. Ако не, вижте му сметката, но ми доведете мисис Джейкъб.

— Ти си мисис Джейкъб? — попита Ричър.

Джоди Гарбър кимна.

— Съм, бях — отвърна тя. — Разведох се, но запазих името заради работата си.

— Кой е той?

Тя сви рамене.

— Адвокат като мен. В началото идеята ми се струваше добра.

— Колко време трая бракът?

— Три години. Запознахме се в университета, оженихме се, когато започнахме работа. Аз останах на Уолстрийт, а преди две години той отиде в една фирма във Вашингтон. Бракът ни не издържа, нещата се охладиха от само себе си. Уредихме документите миналата есен. Сега не си спомням кой беше той. Просто име. Алън Джейкъб.

Ричър, огрян от слънцето, я погледна. Това, че е била омъжена, го безпокоеше — осъзна го. На петнайсет тя беше слабичко, но въпреки всичко разкошно хлапе, самоуверено, невинно и някак срамежливо в същото време. Бе я наблюдавал, борбата между свенливостта и любопитството, когато набираше кураж да подхване разговор с него за смъртта и живота, за доброто и злото. След това свиваше кокалестите си колене под себе си и смутено, неловко променяше темата — за любовта и секса, за мъжете и жените. После се изчервяваше и изчезваше. Той оставаше сам, изпълнен със студ — бе запленен от нея и ядосан, че е така. След време отново я виждаше някъде из базата и лицето й пак започваше да пламти. Сега, петнайсет години по-късно, беше зряла жена на трийсет, завършила колеж и право, омъжена и разведена, красива, елегантна и уравновесена, стоеше в двора на баща си и държеше ръката му.

— Ти женен ли си? — попита го.

Той поклати глава.

— Не.

— А щастлив ли си?

— Винаги съм щастлив — отвърна той. — И винаги ще бъда.

— С какво се занимаваш?

Ричър сви рамене.

— Не е кой знае какво.

Вдигна поглед над главата й и огледа лицата в тълпата. Сдържани, делови хора, заможен живот, блестяща кариера, всичко от А до Я. Гледаше тези хора и се питаше дали те са глупаци или самият той. Спомни си изражението на Костело.

— Току-що се върнах от Кий Усет — каза той. — Копаех плувни басейни с лопата.

Лицето й не се промени. Опита се да стисне лакътя му, но дланта й бе твърде малка, за да го обхване. Почувства го като нежно притискане.

— Костело ли те намери там? — попита тя.

Не ме намери, за да ме покани на погребение, помисли си той.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той.

— Добър е, нали?

Не достатъчно. Тя се отдалечи, за да обърне внимание и на останалите. Хората я очакваха, за да поднесат повторно съболезнованията си. Виното бе отпуснало езиците и сега разговорите бяха по-шумни и по-сантиментални. Ричър се качи на верандата, където имаше голяма маса с бяла покривка, отрупана с храна. Сложи си малко студено пиле с ориз в картонена чиния и си наля чаша вода. Отстрани имаше много стар комплект мебели за веранда, на които никой не обръщаше внимание, защото бяха покрити със сивкавозеленикави частици кора, паднали от дърветата. Чадърът за слънце беше избелял, платът се бе втвърдил. Ричър седна на един от мръсните столове под него.

Докато се хранеше, наблюдаваше тълпата. Хората сякаш не искаха да си тръгват. Беше ясно, че са обичали стария Гарбър. Хората като него будят възхищение сред околните, може би твърде силно, за да им бъде засвидетелствано направо, така че това трябва да дойде по-късно. Джоди обикаляше наоколо, усмихваше се тъжно, стискаше ръце, кимаше. Всеки имаше да й разкаже някаква история, анекдот за златното сърце на Гарбър, прозиращо зад грубата, навъсена външност. Самият той би могъл да й разкаже доста случки. Не би го направил, защото нямаше нужда да се обяснява на Джоди, че баща й е бил добър човек. Тя го знаеше. Цял живот бе обичала стареца, той също я бе обичал и това й даваше някакво спокойствие. Бе споделяла с него всичко, той бе споделял с нея всичко. Хората живеят и умират и ако направят и двете както трябва, няма за какво да се съжалява.

На същия път намериха къща, затворена и заключена, в която явно нямаше никой, и скриха колата зад гаража, така че да не се вижда от улицата, но да е готова за преследване. Извадиха деветмилиметровите пистолети от жабката и ги мушнаха в джобовете на саката си, после се върнаха до пътя и се скриха в храсталаците.

Не беше лесно. Намираха се само на шейсет мили от Манхатън, но все едно, че бяха в джунглите на Борнео. Навсякъде висяха преплетени лиани, които ги спъваха, дърпаха, удряха по лицата и ръцете. Дърветата бяха саморасляци, буренаци, чиито клони стърчаха под всевъзможни ъгли, съвсем ниско. Наложи се да се движат заднишком, за да си пробиват път. Когато най-накрая се изравниха с алеята към къщата на Гарбър, дишаха тежко, бяха изпоцапани от мъховете и цветния прашец. Намериха вдлъбнатина, която можеше да ги скрие, и огледаха алеята откъм задния двор на къщата. Започнаха да се появяват хора, готови да си тръгват.

Вече им бе ясно коя е мисис Джейкъб. Ако Хоби бе прав и къщата бе нейна, значи беше слабата руса жена, която се сбогуваше с всички като домакиня. Те си тръгваха, тя оставаше. Тя беше мисис Джейкъб. Наблюдаваха я — бе център на вниманието, усмихваше се храбро, раздаваше целувки, махаше с ръка. Хората се застичаха по един и по двама, после и на по-големи групи. Започнаха да палят двигатели, появи се синкав дим от ауспуси. Чуха ръмжене на мотори, стържене на гуми по настилката. Автомобилите маневрираха, за да се измъкнат от плътната редица. Ръмжаха нататък по пътя. Скоро щеше да остане съвсем сама, тъжна и умислена. После щеше да приеме още двама непредвидени посетители. Може би, когато ги видеше, щеше да реши, че са закъснели гости, дошли да изкажат съболезнованията си. Бяха с черни костюми и вратовръзки. Облеклото, подходящо за финансовия център на Манхатън, бе подходящо и за погребение.

Ричър се изкачи по циментовите стъпала след последните двама от гостите. Единият беше полковник, а другият генерал, и двамата в безупречни парадни униформи. Не бе очаквал друго — военните винаги си тръгват последни, ако има безплатна храна и напитки. Не бе виждал полковника, но физиономията на генерала му се струваше позната. Имаше чувството, че и генералът го познава, но и двамата предпочетоха да не коментират това. Не искаха да се впускат в дълги и ненужни обяснения.

Военните се ръкуваха с Джоди сковано, изпънаха се и козируваха. Резки парадни движения, блестящи черни обувки върху асфалта, вперени в далечината погледи… всичко изглеждаше някак странно на фона на спокойната провинциална алея. Качиха се в последната паркирана пред гаража кола, която беше най-близо до къщата. Бяха дошли първи, тръгваха си последни. Нямаше нито студена, нито гореща война, чудеха се какво да правят по цял ден. Тъкмо затова Ричър бе доволен, когато го освободиха, и докато гледаше как зелената кола на военните се отдалечава, още веднъж осъзна, че е имал право да е доволен.

Джоди се приближи до него и отново улови ръката му.

— Е — каза тя, — това е.

Шумът от зелената кола утихна и настъпи пълна тишина.

— Къде е погребан? — попита Ричър.

— В градското гробище. Разбира се, можеше и да е в Арлингтън, но той не пожела. Искаш ли да отидеш на гроба?

Ричър поклати глава.

— Не, никога не го правя. За него вече е все едно, нали? Знаеше, че ще ми липсва. Казвал съм му го неведнъж.

Джоди кимна. Продължаваше да държи ръката му.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той след малко.

— Защо? Нали ти предаде каквото трябва?

Ричър поклати глава.

— Не. Намери ме, но бях предпазлив и му казах, че не съм Джак Ричър.

Тя го изгледа изненадано и попита:

— Защо?

Той сви рамене.

— По навик, предполагам. Предпочитам да не се забърквам в нищо. Не бях чувал името Джейкъб, така че просто не му обърнах внимание. Там, на юг, се чувствах добре, живеех спокойно.

Джоди все още го гледаше.

— Трябваше да използвам името Гарбър. И без това беше заради татко. Направих го обаче чрез фирмата и изобщо не се замислих. Щеше да му обърнеш внимание, ако беше казал „Гарбър“, нали?

— Разбира се — отвърна той.

— И нямаше да се безпокоиш, защото не беше нищо особено.

— Може ли да влезем вътре? — попита той.

Тя отново го изгледа изненадано.

— Защо?

— Защото беше много, много особено.

Видяха ги да влизат през входната врата. Жената дръпна мрежата против насекоми, той я задържа, тя натисна дръжката и отвори. Вратата беше масивна, от матово кафяво дърво. Влязоха и затвориха. След десет секунди в един от прозорците вляво се появи едва забележима светлина. Вероятно беше кабинет, толкова засенчен от растителността вън, че се налагаше да се пали лампа и през деня. Хората на Хоби клечаха във влажната вдлъбнатина и чакаха. Наоколо жужаха насекоми, огрени от слънцето. Двамата се спогледаха и се ослушаха. Не чуха нищо.

Надигнаха се и изтичаха до алеята. После застанаха приведени зад ъгъла на гаража, с прилепени към стената гърбове, излязоха отпред. Извадиха пистолетите, насочиха ги надолу, после се качиха на верандата един по един, внимателно, за да не проскърцат старите дъски. Клекнаха от двете страни на вратата, с извадени пистолети, готови. Тя непременно щеше да излезе. Беше въпрос на време.

— Някой го е убил ли? — повтори Джоди.

— Вероятно и секретарката му — отвърна Ричър.

— Не мога да повярвам! Защо?

Бяха минали през тъмен коридор и сега бяха в малък кабинет, в далечния ъгъл на къщата. Заради малкия прозорец, тъмната дървена ламперия и тежките кожени мебели помещението изглеждаше мрачно, но Джоди бе запалила настолната лампа и сега обстановката напомняше баровете от предвоенно време, които Ричър бе виждал в Европа. Имаше рафтове с книги, евтини издания, купени по абонамент преди години, и избелели фотографии с подвити ъгли, закрепени с кабарчета за предните ръбове на рафтовете. Имаше и обикновено бюро, каквито използват възрастните безработни мъже, за да проверяват сметките и данъците си по подобие на начина, по който са работили преди пенсионирането си.

— Не знам защо — каза Ричър. — Не знам нищо. Дори не знам защо си го изпратила да ме търси.

— Татко имаше нужда от теб — отговори тя. — Така и не ми обясни защо. Бях заета. Имах дело, доста объркано, което продължи с месеци. Нямах и секунда свободно време. Знам само, че след като се разболя, ходеше при кардиолог. Там е срещнал някого и се е заел с нещо. То го безпокоеше. Според мен приемаше всичко това като свой голям дълг. По-късно, когато здравето му се влоши, разбра, че ще трябва да се откаже, и започна да говори, че трябва да те намери, за да продължиш започнатото, защото ти си бил човекът, който можел да направи нещо за всичко това. Започна да се тревожи прекалено, което не беше никак добре за него, така че наех Костело да те открие. Нашата фирма го използва непрекъснато и аз реших, че това е най-малкото, което бих могла да направя.

Звучеше убедително, но първата мисъл на Ричър беше: Защо аз? Разбираше проблема на Гарбър. Заел се е с нещо, здравето му е изневерило, не е искал да изостави задължението си и му е дотрябвала помощ. Само че човек като Гарбър можеше да си осигури помощ от много места. „Жълтите страници“ на Манхатън бяха пълни с детективски агенции. Ако нещата бяха твърде сложни или лични, за да се поверят на градски детектив, беше достатъчно да вдигне телефона, и поне десетина от бившите му колеги от военната полиция щяха да се отзоват веднага. Двайсет. Сто. Мнозина биха желали да му се отблагодарят за добрината, с която се бе отнасял към тях през цялата им кариера. За това Ричър се питаше: Защо точно аз?

— Кого е срещнал при кардиолога?

Тя сви тъжно рамене.

— Не знам. Наистина имах много работа. Никога не сме разговаряли за това.

— Костело тук ли дойде? Говори ли за всичко това с него?

Джоди кимна.

— Обадих му се и му казах, че ще му платим през фирмата, но трябва да дойде тук, за да научи подробностите. След ден-два ми се обади и ми каза, че е говорил с татко и че нещата опират, общо взето, до това да те намерим. Искаше да го наема официално, с документи, защото издирването можело да се окаже скъпо. Разбира се, направих каквото трябва, защото не исках татко да се безпокои за разноските или каквото и да било.

— И затова той ми каза, че е нает от мисис Джейкъб. А не от Лион Гарбър. Затова и аз не му обърнах внимание. Затова и причиних смъртта му.

Тя тръсна глава и го изгледа рязко, като че ли беше някакъв новоназначен сътрудник, току-що написал калпава чернова. Това го изненада. Все още мислеше за нея като за петнайсетгодишно момиченце, не като за трийсетгодишна адвокатка, която се занимава със сложни, заплетени дела.

— Не е вярно — възрази тя. — Ясно е какво е станало, нали? Татко е разказал историята на Костело, Костело се е опитал да намери пряк път към теб, при което е повдигнал камък, който не е трябвало да пипа. Някой се е изплашил и го е убил, за да разбере кой се интересува и защо. Няма никакво значение, че не си се представил веднага. Пак щяха да хванат Костело, за да го попитат кой го е изпратил да души по следата. В крайна сметка аз съм тази, която е отговорна за смъртта му.

Ричър поклати глава.

— Не ти, а Лион. Чрез теб.

Джоди не се съгласи.

— Тогава е човекът от кардиологичната клиника. Той, чрез татко, чрез мен.

— Трябва да намеря този човек — каза той.

— Има ли някакво значение сега?

— Мисля, че да. Ако Лион се е безпокоял заради нещо, значи трябва да се безпокоя и аз. Такива бяха някогашните ни отношения.

Джоди кимна замислено. Стана и отиде бързо до рафтовете с книги. Извади с пръсти кабарчето на една от снимките, погледна я и му я подаде.

— Помниш ли? — попита.

Снимката беше правена преди петнайсетина години, цветовете бяха избледнели, както става със старите фотографии под влияние на времето и светлината. Виждаше се синьото небе на Манила и двор, пълен с вехтории. Вляво беше Лион Гарбър, на около петдесет, облечен в изпомачкана, маслинена на цвят бойна униформа. Вдясно беше Ричър, лейтенант на двайсет и четири, цяла глава по-висок от Гарбър, усмихнат с широката усмивка на младостта. Помежду им стоеше Джоди, на петнайсет, с лятна рокля, увила едната си ръка около раменете на баща си, а другата около кръста на Ричър. Бе примижала от светлината, усмихваше се и се бе долепила до Ричър, сякаш искаше да стисне кръста му с всичките сили на слабичкото си, загоряло от слънцето тяло.

— Помниш ли? Тъкмо бе купил новия фотоапарат. Със самоснимачка. Бе взел назаем статив и нямаше търпение да го изпробва.

Ричър кимна. Помнеше. Помнеше аромата на косата й онзи ден, под палещото слънце на Пасифика. Чиста, млада коса. Помнеше докосването на тялото й. Помнеше дългата й, слаба ръка около кръста си. Помнеше как крещеше сам на себе си: Чакай! Спри, приятелче! Тя е едва на петнайсет и е дъщеря на шефа ти!

— Казваше, че това е семейната ни снимка — продължи Джоди.

Ричър кимна.

— Така е. Отношенията ни бяха такива.

Тя продължи да гледа снимката. Лицето й бе добило някакво особено изражение.

— Да не забравяме и секретарката — каза той. — Вероятно са я питали кой е наел шефа й. Тя е казала. Дори и да не е, биха разбрали за половин минута. Аз самият разбрах за толкова, плюс един телефонен разговор. Така че сега ще дойдат при теб, за да научат кой стои зад всичко.

Джоди го изгледа с недоумение и остави снимката на бюрото.

— Но аз нямам никаква представа!

— Смяташ ли, че ще ти повярват?

Тя кимна неопределено и погледна към прозореца.

— Добре, какво да направя в такъв случай?

— Ще се махнеш от това място — отговори той. — И то незабавно. Твърде уединено и изолирано е. Имаш ли жилище в града?

— Разбира се — кимна тя. — Имам студио в долната част на Бродуей.

— С кола ли си?

— Да, в гаража е. Само че смятах да прекарам нощта тук. Трябва да намеря завещанието му, да прегледам документите, да сложа нещата в ред. Смятах да се върна утре рано сутринта.

— Направи всичко това сега — каза той. — Колкото можеш по-бързо. След това се махаме. Говоря сериозно, Джоди. Които и да са тези хора, бъди сигурна, че не се шегуват.

Изразът на лицето му беше по-красноречив от думите. Тя кимна бързо и стана.

— Добре, започвам с бюрото. Можеш да ми помогнеш.

От военното обучение в средното училище до демобилизацията си Лион Гарбър бе служил в армията по един или друг начин. Това личеше и по бюрото му. В горното чекмедже имаше моливи, химикалки и линийки, подредени като в аптека. Долните бяха по-дълбоки и бяха пълни с папки, окачени на метални шини. Всяка имаше етикет, старателно надписан на ръка. Данъци, телефон, електричество, мазут за отопление, сметки за градинаря, гаранционни бележки за домакински уреди. Имаше и етикет, написан наскоро, с друг цвят: ПОСЛЕДНА ВОЛЯ И ЗАВЕЩАНИЕ. Джоди хвърли бърз поглед на папките, после ги извади от всички чекмеджета. Ричър намери очукан кожен куфар в един шкаф и ги подредиха вътре. Натиснаха капака, за да се затвори, и щракнаха ключалките. Той взе старата снимка от бюрото и я погледна пак.

— Беше ли ти неприятно? — попита. — Имам предвид това, че ме смяташе за част от семейството си.

Тя спря на прага и кимна.

— Да, ужасно. И един ден ще ти обясня защо.

Той вдигна поглед към нея, но тя се обърна и изчезна в тъмния коридор.

— Ще си събера нещата — подвикна му. — Пет минути, става ли?

Ричър отиде до библиотеката и закрепи снимката там, където беше преди. После загаси лампата и изнесе куфара от стаята. В коридора се огледа. Къщата беше много хубава. Виждаше се, че е била разширявана през периода на съществуването си. Това бе несъмнено. Имаше централно ядро от стаи, в чието разположение се долавяше някаква логика. От коридорчето, в което беше обаче, се разклоняваха нови помещения подобно на кучешки крака, които стърчаха встрани от всевъзможни произволни антрета. Беше твърде малко, за да се нарече зайчарник, и твърде голямо, за да се досетиш кое какво е. Мина през всекидневната. Прозорците гледаха към задния двор и реката, в далечината се виждаше силуетът на академията Уест Пойнт. Въздухът бе застоял и миришеше на стара паста за лъскане на мебели. Обзавеждането беше овехтяло и поначало семпло. Неутрален цвят на пода, бели стени, тромави мебели. Стар телевизор, радио нямаше. Книги, картини, още снимки. Нищо не беше в тон с останалото. Този интериор не бе оформян от дизайнери, бе се развил от само себе си, комфортно. Беше използван за живеене.

Гарбър беше купил къщата преди около трийсет години. Може би когато майката на Джоди бе забременяла. Често срещана постъпка. Семейните офицери често купуваха жилище, обикновено недалеч от първата база, в която са разпределени, или друго място, което си мислят, че ще играе основна роля в живота им, като Уест Пойнт например. Купуваха го и го оставяха празно, докато служеха някъде другаде. В основата на това бе желанието да имат някакъв пристан, място, където да се върнат, когато всичко свърши. Или пък място, където да живеят съпругите и децата, ако за тях няма условия край казармата или ако го налага образованието на децата.

Родителите на Ричър не бяха постъпили така. Не бяха купували къща. Самият той никога не бе живял в къща. Очукани служебни бунгала и казармени помещения, а след това — евтини мотели. И бе сигурен, че не иска нищо друго. Беше сигурен, че не иска да живее в къща. Бе се разминал с този иначе нормален стремеж. Неизбежните грижи го потискаха. Сметките, имотните данъци, застраховките, гаранциите, ремонтите, поддръжката, решенията, които трябваше да се вземат — поправка на покрива или нова печка, мокет или килими, разпределените по дни разходи… Работата в двора. Приближи се към прозореца и погледна навън. Дворът бе отлична илюстрация на цялото безсмислие… Най-напред изразходваш маса време и пари, за да накараш тревата да расте, малко след това изразходваш много време и пари, за да я косиш. Ядосваш се, че е прекалено висока, после, че е прекалено ниска, и я поливаш със скъпа вода цяло лято и със скъпи химикали на есен.

Безумно. Все пак, ако някоя къща би могла да го накара да промени отношението си, това бе къщата на Гарбър. Беше толкова обикновена, така непретенциозна. Сякаш бе разцъфнала благодарение на някакво добродушно пренебрежение. Би могъл да си представи, че живее в нея. И изгледът беше великолепен. Огромната река Хъдсън, вдъхваща кураж, осезаема физически. Старата река щеше да продължава да тече, независимо кой какво прави в къщите и дворовете по бреговете й.

— Е, мисля, че съм готова — подвикна Джоди.

Появи се на прага на всекидневната. Носеше кожена пътна чанта и бе свалила черния траурен костюм. Беше с избелели джинси и сиво-синя фланелка с дребен надпис, който Ричър не можа да разчете. Беше сресала косата си, а статичното електричество бе накарало два кичура да щръкнат встрани. Тя ги прибра зад ухото си. Сиво-синята фланелка подчертаваше очите й и бледата й кожа. Последните петнайсет години не й бяха навредили изобщо.

Отидоха в кухнята и залостиха вратата към задния двор. Изключиха всички електрически уреди, които видяха, и здраво затегнаха крановете на чешмите. Върнаха се в коридора и отвориха пътната врата.

5

Ричър излезе през вратата пръв поради няколко причини. Обикновено би пуснал Джоди да мине пред него, защото неговото поколение все още носеше останките от някогашната американска галантност, но, от друга страна, се бе научил да не проявява същата тази галантност, преди да е сигурен как ще реагира жената, с която е. Освен това къщата беше нейна, което променяше нещата изцяло — тя трябваше да заключи вратата, след като излязат. Така или иначе, той излезе пръв и двамата отвън видяха най-напред него.

Хоби им бе казал да видят сметката на едрия тип и да му заведат мисис Джейкъб. Този, който беше вляво, стреля от клекнало положение. Беше напрегнат и подготвен, така че на мозъка му бе нужна част от секундата, за да обработи информацията от зрителния нерв. Видя как се отваря вратата, след това мрежата против насекоми, след това някой прекрачи прага, видя, че е едрият, и стреля.

Другият, вдясно, беше в по-лоша позиция. Мрежата против насекоми се отвори право пред лицето му. Не че би могла да спре куршум, но той си служеше с дясната ръка и имаше опасност рамката да удари пистолета точно когато го насочваше за стрелба. Това го накара да се поколебае за миг, а след това да се надигне и да се отдръпне назад и встрани от обхвата на рамката. Сграбчи я с лявата си ръка, дръпна я към тялото си и протегна дясната с пистолета напред.

По това време Ричър вече действаше подсъзнателно и инстинктивно. Беше на близо трийсет и девет години и още от най-ранното му детство, може би отпреди трийсет и пет от тях, не помнеше друго освен военна служба — на баща му, на приятелите на баща му, своята, на своите приятели. Никога не бе живял на едно място, не бе прекарал цяла година в едно и също училище, никога не бе работил от девет до пет, от понеделник до петък, през целия си живот бе очаквал единствено изненади и непредсказуеми неща. Една част от мозъка му, някак свръхразвита, като добре трениран мускул, му казваше, че е абсолютно нормално да излезе през вратата на тиха провинциална къща недалеч от Ню Йорк и да види приклекнали отпред двама мъже, които за последен път е видял на две хиляди мили разстояние, в Кий Уест, да размахват пред очите му деветмилиметрови пистолети. Никаква изненада или стъписване, никакво сковаващо чувство на страх. Никакво колебание или задръжки. Чисто и просто моментална реакция при чисто механична задача, намираща се пред него, като геометричен чертеж, в който има време и пространство, ъгли, твърди куршуми и мека плът.

Тежкият куфар беше в лявата му ръка и в момента, когато прекрачваше прага, се бе залюлял напред. Ричър направи едновременно две неща. Запази движението на куфара, като го ускори максимално с цялата сила на лявото си рамо напред и нагоре. С дясната ръка блъсна Джоди в гърдите назад към коридора. Тя се олюля, а куфарът пое първия изстрел. Ричър усети как подскочи в ръката му. Когато стигна в крайно положение, го завъртя вдясно, наклони се напред като плувец, който се колебае дали да скочи в студения басейн, и го стовари върху физиономията на типа от лявата страна на вратата. Беше леко приклекнал и ударът по лицето го извади от равновесие. Той полетя назад и временно излезе от играта.

Ричър не видя как пада, защото погледът му вече беше насочен към другия тип, който държеше рамката на мрежата против насекоми, с пистолет на около петнайсет градуса от посоката на целта. Ричър използва инерцията на куфара, за да се хвърли напред. Остави дръжката да се изплъзне през свитите му пръсти, извъртя се рязко с вдигнат нагоре десен лакът. Пистолетът го удари странично в гърдите. Ричър чу изстрела и почувства как огънят от цевта опърли кожата му. Куршумът мина под вдигнатата му лява ръка и се заби в гаража по същото време, в което десният му лакът удари онази по физиономията.

Лакът, задвижен от сто и двайсет килограмово тяло, нанася сериозни поражения. Улучи нападателя в брадичката. Ударът премина назад и нагоре през челюстта, която бе достатъчно здрава, така че го предаде към основата на мозъка, без силата му да отслабне ни най-малко. Като съдеше по начина, по който онзи се свлече, Ричър прецени, че го е неутрализирал за известно време. В този момент мрежата против насекоми се затвори, а първият нападател запълзя към пистолета си, който беше паднал върху дъските на верандата. Джоди беше зад мрежата, свита на две. Бе притиснала ръце към гърдите си и се мъчеше да поеме дъх. Старият куфар се изтъркаля по тревата.

Проблемът беше Джоди. Тя се намираше на около три метра от него, а левият нападател беше по-близо до нея. Ако се хвърлеше да вземе падналия пистолет и го насочеше към него, Джоди също попадаше в обсега на изстрела. Вместо това скочи към входа, избута Джоди един метър навътре в коридора и затръшна вратата. След миг три куршума я пробиха и във въздуха се разлетяха трески и прахоляк. Ричър щракна ключалката и изтласка Джоди към кухнята.

— Можем ли да стигнем до гаража?

— Да, има покрит проход.

Беше юни, така че прозорците на прохода бяха свалени и той бе защитен единствено от мрежи за насекоми от пода до покрива. Левият нападател използваше берета М9 и вероятно бе започнал деня с петнайсет патрона в пълнителя. Бе стрелял четири пъти — веднъж в куфара и три пъти във вратата. Оставаха единайсет, което не бе успокояваща мисъл, когато си защитен само от пластмасова мрежа против насекоми.

— Ключовете от колата?

Тя ги измъкна от чантата си. Ричър ги взе и ги стисна в юмрука си. Вратата на кухнята имаше стъклено прозорче и през него, в дъното на прохода, се виждаше същата врата, която водеше към гаража.

— Заключена ли е? — попита Ричър.

Джоди кимна задъхано.

— Зеленият ключ.

Той погледна връзката. Видя стар ключ марка „Йейл“, върху който имаше белег, направен със зелена боя. Отвори вратата на кухнята, коленичи и показа главата си навън, по-ниско, отколкото би могло да се очаква. Огледа се. Не видя нападателя. След това отдели зеления ключ и го насочи напред като скалпел. Скочи на крака и хукна напред. Мушна ключа, завъртя го рязко, измъкна го. Отвори вратата и махна на Джоди да го последва. Тя нахълта в гаража и той затръшна вратата. Заключи и се ослуша. Никакъв звук.

Гаражът беше голям и тъмен, с открити греди на покрива и открити рамки, наситен с миризма на старо моторно масло и креозот. Беше пълен с обичайните за всеки гараж неща, косачки, маркучи, градински столове, но всички те бяха стари — собственост на човек, престанал да купува нови вещи преди двайсет години. Голямата врата за автомобила представляваше ръчна ролетка, която се вдигаше и спускаше по метални релси. Никакъв механизъм. Никаква електрическа система за отваряне. Подът беше от лят бетон, излъскан почти до блясък от времето и миенето. Колата на Джоди беше нов олдсмобил бравада, тъмнозелен, със златни лайстни. Беше със задницата към вратата. Металните букви гордо обявяваха, че има двойно предаване и шестцилиндров V-образен двигател. Двойното предаване можеше да е от полза, но всичко зависеше от скоростта, която щеше да развие двигателят.

— Качвай се отзад — нареди Ричър. — Легни на пода.

Джоди пропълзя с главата напред и легна върху гърбицата на кардана. Той прекоси гаража и намери ключа за вратата към двора. Отвори я, надникна навън и се ослуша. Никакво раздвижване, никакъв звук. Върна се при колата, мушна ключа в таблото и даде контакт, така че да може да дръпне електрическата седалка докрай назад върху релсите.

— Връщам се след секунда — прошепна той.

Инструментите на Гарбър бяха подредени както нещата в бюрото му. На едната стена бе монтирана голяма дъска, три на метър и половина, на която в идеален порядък висяха всевъзможни домашни пособия. Ричър видя голям дърводелски чук и го откачи, после излезе през вратата към двора и го хвърли през покрива на къщата, така че да падне в храсталаците, които бе видял отпред. Преброи до пет, за да даде на нападателя време да чуе шума и да се втурне натам от мястото, където се намираше. След това се спусна към колата. Завъртя стартера, без да влиза вътре. Двигателят запали моментално. Ричър изтича до ролетката и я тласна нагоре. Тя се отвори с трясък. После скочи зад волана, включи на задна и натисна педала. Четирите гуми се завъртяха мощно и колата излетя навън. Ричър видя мъжа с беретата далеч вляво, край верандата. Ускори на заден по алеята, чак до главния път, и изви волана. Натисна спирачката, включи на първа и подкара рязко сред облак синкав дим от гумите.

Продължи с пълна скорост още петдесетина метра и намали газта. Спря малко след алеята към съседната къща, отново включи на заден, влезе в нея и изгаси двигателя, когато стигна до някакви шубраци. Джоди се надигна от пода и се втренчи в него.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Чакам.

— Какво?

— Да се махнат оттук.

Тя изпъшка — нещо средно между гняв и изумление.

— Няма да чакаме, Ричър! Ще отидем направо в полицията!

Той даде контакт, за да може да отвори прозореца. Свали го до долу, за да чува по-добре звуците вън.

— Не мога да отида в полицията — каза той, без да я погледне.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Защото ще започнат да ме разпитват за Костело.

— Ти не си убил Костело.

— Мислиш ли, че ще ми повярват така лесно?

— Ще ти повярват, защото не си бил ти, толкова е просто.

— Ще мине доста време, преди да намерят някой по-подходящ кандидат от мен.

Тя замълча за миг.

— Какво предлагаш тогава?

— Предлагам да стоим настрана от полицията. Така е по-добре.

Джоди поклати глава. Ричър го видя в огледалото.

— Не, Ричър, трябва да съобщим в полицията.

Той улови погледа й в огледалото.

— Помниш ли какво казваше Лион? Казваше: „Дявол да го вземе, аз съм полицията.“

— Така е, бяхте полицаи, само че доста отдавна.

— Не чак толкова отдавна.

Тя замълча. Изправи гръб. Наклони се към него.

— Работата е, че не искаш да се обърнеш към полицията, нали? Така ли е? Не че не можеш, просто, по дяволите, не искаш!

Той се обърна, за да може да я вижда направо. Видя, че погледът й се спуска към изгорялото петно върху ризата му. Беше продълговато и черно от набитите в тъканта барутни частици. Разкопча ризата и я разтвори. Вгледа се. Същото продълговато петно бе прогорено и върху кожата му — опърлени косми, вече се бе надигнал мехур, зачервен и гневен. Наплюнчи палеца си и го притисна към мехура. Лицето му се сгърчи болезнено.

— След като се бъркат в моя живот, ще отговарят пред мен.

Тя го гледаше втренчено.

— Ти си абсолютно невъзможен, знаеш ли? Също като баща ми! Трябва да отидем в полицията, Ричър.

— Не можем — отвърна той. — Ще ме натикат в затвора.

— Трябва — каза тя отново.

Но го каза неубедено. Ричър поклати глава и не отговори. Наблюдаваше я внимателно. Тя беше адвокат, но също така беше и дъщеря на Лион, така че знаеше какво се случва в реалния свят. Джоди мълча дълго време, после притисна длан към гръдната си кост, сякаш я болеше.

— Добре ли си? — попита я той.

— Удари ме доста силно.

Бих могъл да разтрия мястото по-добре, помисли си той.

— Кои са тези типове?

— Двамата, които убиха Костело — отвърна Ричър.

Джоди кимна. И въздъхна. Сините й очи се огледаха наляво и надясно.

— Добре. Тогава къде ще отидем?

Той се отпусна. И се усмихна.

— Кое е последното място, на което ще си помислят да ни търсят?

Тя сви рамене. Свали ръката си от гърдите и приглади косата си.

— Манхатън?

— Къщата — каза той. — Видяха ни, че бягаме. Няма да допуснат, че сме се върнали.

— Ти си луд, знаеш ли?

— Трябва да вземем куфара. Лион може да е водил записки.

Джоди поклати глава объркано.

— И трябва да затворим къщата. Не можем да оставим гаража отворен, защото ще се напълни с гризачи. Няма да може да се отървеш от тях.

След това вдигна ръка и опря пръст до устните си. Чу се стартиране на мотор. Голям, може би осемцилиндров, на около двеста метра от тях. Хрущене на гуми върху чакъл в нечия алея. Форсиране. Черният силует се появи в полезрението им. Голям, черен джип, алуминиеви джанти. Юкон или тахо, в зависимост от това дали на задницата пишеше „Дженерал Мотърс“ или „Шевролет“. Вътре седяха двама в тъмни костюми. Единият шофираше, другият се бе отпуснал на седалката. Ричър показа цялата си глава през прозореца и се заслуша в утихващия шум на двигателя.

Честър Стоун изчака в кабинета си малко повече от час, после се обади на финансовия директор и го накара да провери текущата сметка в банката. Беше регистриран превод на един милион и сто хиляди долара, направен преди петдесет минути от компания със седалище на Бахамските острови чрез офиса й на Каймановите острови.

— Парите са налице — каза финансовият директор. — Ти се справи, шефе. Номерът мина.

Стоун стисна слушалката и се зачуди точно какъв номер е минал.

— Слизам долу — каза той. — Искам да прегледам цифрите още веднъж.

— Цифрите са наред — отвърна финансистът. — Не се тревожи за това.

— Все пак ще дойда — настоя Стоун.

Спусна се два етажа надолу с асансьора и влезе в луксозния кабинет. Набра паролата и отвори поверителната таблица. Финансовият директор застана пред клавиатурата и вписа новата сума, налична в текущата сметка. Машината направи изчисленията и показа равно салдо точно след шест седмици.

— Видя ли? — попита финансовият. — Бинго.

— Ами лихвата? — попита Стоун.

— Единайсет хилядарки на седмица, шест седмици. Малко нагорно, нали?

— Можем ли да ги платим?

Другият кимна уверено.

— Разбира се. Дължим на двама доставчици седемдесет и три хиляди. Имаме тези пари в наличност. Ако загубим фактурите им и ги накараме да ги изпратят отново, ще спечелим малко време. — Почука по екрана и посочи графата „Плащания срещу получени фактури“. — Седемдесет и три хиляди, минус шейсет и шест, прави седем хиляди отгоре. Можем дори да отидем на вечеря в града един-два пъти.

— Изчисли го пак — настоя Стоун. — Провери всичко още веднъж.

Финансовият директор го изгледа, но все пак повтори операцията. Изтри парите от текущата сметка, получи баланс на червено, после пак ги вписа и салдото отново се изравни. След това забрани плащането по фактурите, извади по единайсет хиляди на всеки седем дни и приключи периода от шест седмици с положително салдо от седем хиляди долара.

— На косъм е — каза той, — но все пак минаваме.

— А как ще платим главницата? — попита Стоун. — В края на шестте седмици трябва да имаме милион и сто хиляди в наличност.

— Няма проблем. Предвидил съм го. Ще платим навреме.

— Покажи ми как.

— Добре, погледни тук. — Посочи друга графа на екрана, където бяха вписани вземания от клиенти. — Тези двамата търговци на едро ни дължат точно един милион, сто седемдесет и три хиляди, което е главницата плюс загубените фактури и падежът е точно след шест седмици.

— Ще платят ли навреме?

Финансистът сви рамене.

— Досега винаги са плащали.

Стоун се втренчи в екрана.

— Пусни го пак. Тройна проверка.

— Не се тревожи, шефе. Всичко е наред.

— Направи го.

Финансовият кимна. В края на краищата компанията принадлежеше на Стоун. Стартира цялата калкулация отначало и резултатът бе същият. Парите на Хоби се стопиха с уреждането на множеството плащания, двамата доставчици останаха на сухо, лихвата бе уредена, парите от търговците на едро се появиха, Хоби получи заема си, доставчиците получиха парите си и в плюс останаха същите банални седемдесет и три хиляди долара.

— Не се тревожи — каза пак финансовият. — Ще се справим.

Стоун продължаваше да гледа втренчено екрана. Чудеше се дали останалите седем хиляди ще са достатъчни, за да уредят на Мерилин пътуване до Европа. Едва ли. Или поне не пътуване за шест седмици. А и така би събудил подозренията й. Щеше да я разтревожи. Щеше да го попита защо иска да я отпрати. Нямаше как да не й каже. Беше много умна. Достатъчно умна, за да измъкне отговора от него по един или друг начин. И тогава щеше да откаже да пътува из Европа и също като него да не спи още шест седмици.

Куфарът все още се търкаляше пред къщата. В единия край имаше дупка от куршум. Куршумът не беше излязъл от другата страна. Бе пробил кожата, стената от здрав шперплат и бе заседнал някъде вътре, в пластовете добре натъпкана хартия. Ричър се усмихна и го занесе при Джоди край гаража.

Оставиха джипа на асфалта отпред и влязоха в къщата по същия начин, по който бяха излезли — затвориха ролетката, заключиха вратата със зеления ключ, минаха през прохода и стигнаха до кухнята. Заключиха и тази врата и прекрачиха изоставената пътна чанта на Джоди, която бе захвърлена в коридора. Ричър занесе куфара във всекидневната — там беше по-светло и имаше повече място, отколкото в кабинета.

Отвори куфара и извади папките на пода. Куршумът изпадна отвътре и отскочи от килима. Стандартен деветмилиметров парабелум с медно покритие. Леко смачкан в предната част от удара в твърдия шперплат, но без никакви други деформации. Хартията го бе спряла след около трийсет сантиметра. Дупката през папките се виждаше ясно. Провери тежестта на куршума в дланта си и забеляза Джоди, застанала на прага. Метна й го и тя го улови с една ръка.

— За спомен — каза й той.

Джоди го подхвърли, сякаш бе нагорещен, и го запрати в камината. После отиде при Ричър и коленичи на пода пред купчината папки. Той долови аромата на парфюма й — непознат, но деликатен и много женствен. Фланелката не й бе по мярка — твърде голяма и безформена, но въпреки това някак си подчертаваше фигурата й. Ръкавите достигаха до средата на дланите й, почти до пръстите. Джинсите й бяха стегнати в кръста с колан, но бедрата й не ги изпълваха изцяло. Изглеждаше крехка, но той помнеше силата на ръцете й. Слаба, но жилава. Тя се наведе над папките и косата й падна напред. Ричър долови същото меко ухание, което си спомняше отпреди петнайсет години.

— Какво търсим? — попита тя.

Ричър сви рамене.

— Ще разберем, когато го открием.

Затършуваха усилено, но не откриха нищо. Сред книжата нямаше нищо интересно. Нищо актуално, нищо важно. Чисто и просто купчина лични документи, станали изведнъж стари и непотребни, очертаващи един жизнен път, който е приключил. Последният документ беше завещанието, поставено в запечатан, четливо надписан плик. Четливо, но някак бавно и неуверено — почерк на човек, който току-що се е върнал у дома от болницата след първия си инфаркт. Джоди го занесе в коридора и го мушна в джоба на пътната си чанта.

— Някакви неплатени сметки? — извика тя.

Имаше папка, на която пишеше: „Неуредени“. Беше празна.

— Не виждам — подвикна той в отговор. — Може да дойдат след време, нали? Ежемесечно ли ги изпращат?

Тя го погледна от прага и му се усмихна.

— Да. Всеки месец.

Имаше и папка, на която пишеше „Медицински“. Беше пълна с разписки за получени суми от клиниката, както и с кореспонденцията със застрахователя. Ричър прегледа всичко.

— Боже, толкова ли много струва всичко това! — възкликна той.

Джоди се приближи и погледна.

— Толкова — отвърна тя. — Имаш ли застраховка?

Той я изгледа с недоумение.

— Мисля, че ми я осигурява Организацията на ветераните, поне за известно време.

— Трябва да провериш. За да си сигурен — каза тя.

Ричър сви рамене.

— Чувствам се отлично.

— Татко също се чувстваше отлично. В продължение на шейсет и три и половина години.

Джоди коленичи до него и той видя как очите й потъмняват. Сложи ръка върху нейната.

— Тежък ден, нали?

Тя кимна и премигна. После се надигна и се усмихна горчиво.

— Невероятен. Погребах баща си, двама убийци стреляха по мен, наруших закона по толкова много пунктове, че не мога да ги преброя, и след всичко това се оказвам обвързана с един безумен човек, който иска да ме натресе в саморазправа. Знаеш ли какво би казал баща ми по този повод?

— Какво?

Тя присви устни и сниши глас, имитирайки добродушното ръмжене на Гарбър:

— „Това е в реда на нещата, момиче, това е в реда на нещата.“ Ето това щеше да ми каже.

Ричър й се усмихна и стисна ръката й отново. След това прерови още веднъж медицинските разписки и извади една официална бланка.

— Да отидем до тази клиника — каза той.

Двамата в шевролета спореха разпалено дали изобщо да се прибират. „Провал“ не беше сред любимите думи на Хоби. Може би беше по-добре просто да изчезнат. Да се чупят, и толкова. Това им се струваше привлекателна възможност. Само дето бяха сигурни, че Хоби ще ги открие. Може би не скоро, но рано или късно щеше да ги намери. А това вече не беше привлекателна възможност.

Насочиха вниманието си към ограничаването на щетите. Беше ясно какво трябва да направят. Спряха където трябва по пътя и изразходваха достатъчно време в една крайпътна закусвалня на шосе 9. Докато стигнат до южната част на Манхатън, версията им беше напълно готова.

— Не беше кой знае колко сложно — каза първият. — Чакахме с часове, затова се забавихме толкова. Проблемът е, че в къщата останаха група войници, нещо като церемониална стража. Лошото е, че имаха карабини.

— Колко? — попита Хоби.

— Войници ли? Поне десетина. Може би петнайсет. Разхождаха се наоколо, така че беше трудно да ги преброим. Нещо като почетна стража.

— Тя тръгна с тях — каза другият. — Сигурно са я изпратили до къщата от гробищата, а после тя тръгна някъде с тях.

— Не ви ли мина през ум да ги последвате?

— Нямаше начин. Караха бавно и беше дълга колона коли. Като погребална процесия. Щяха да ни забележат веднага. Не бихме могли да се залепим в края на погребална процесия, нали?

— А какво стана със здравеняка от Кий Уест?

— Той си тръгна много рано. Оставихме го. Наблюдавахме мисис Джейкъб. Вече бяхме разбрали коя е тя. Остана последна, после тръгна с войниците.

— Какво направихте след това?

— Проверихме къщата — отговори първият. — Беше заключена, така че се отбихме в града и проверихме чия е собствеността. Всичко е записано в обществената библиотека. Имотът е регистриран на някой си Лион Гарбър. Попитахме библиотекарката какво знае, а тя само ни подхвърли местния вестник. На трета страница имаше репортаж за стареца. Току-що умрял от инфаркт. Вдовец, без други роднини, освен единствената му дъщеря, която е млада, но много добра финансова адвокатка в „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ на Уолстрийт. Живее на Бродуей.

Хоби кимна бавно и забарабани нервно с острието на куката по бюрото.

— И кой точно е този Лион Гарбър? Защо всичките тези войници са отишли на погребението му?

— Военна полиция — отговори единият.

Вторият кимна.

— Има три ордена за храброст и повече медали, отколкото можеш да преброиш. Служил е четирийсет години. Корея, Виетнам, къде ли не.

Хоби престана да барабани. Седеше неподвижно, а кръвта се оттегли от лицето му — кожата стана съвсем бяла, с изключение на грапавите розови белези от изгарянето, които блестяха отчетливо в полумрака.

— Военна полиция — повтори той.

След тези думи мълча дълго. Просто седеше, вторачен в пространството. След това вдигна нагоре куката и я завъртя пред очите си — бавно, за да могат светлите лъчи от щорите да очертаят контурите й. Трепереше и затова я улови с лявата си ръка, за да я задържи неподвижно.

— Военна полиция — каза още веднъж и се взря в куката.

След това премести погледа си върху двамата мъже на канапето.

— Излез — нареди на втория.

Той погледна за миг партньора си, излезе и затвори тихо вратата. Хоби избута стола си назад и се надигна. Заобиколи бюрото и застана съвсем неподвижно, точно зад гърба на другия, който седеше на канапето, без да смее да помръдне или да се обърне назад, за да погледне.

Яката на ризата му беше шестнайсети номер, което означаваше, че вратът му е с диаметър малко повече от дванайсет сантиметра, ако можеше да се допусне, че човешкият врат е повече или по-малко правилен цилиндър, допускане, което Хоби винаги правеше със задоволство. Куката му представляваше най-обикновено извито почти в кръг парче стомана, доста голямо. Вътрешният диаметър на извивката беше малко под десет сантиметра. С едно бързо движение надяна куката отпред, върху врата на седналия, и дръпна назад с всичка сила. Онзи подскочи първо напред, после към облегалката на канапето и мушна пръсти под студения метал, за да намали задушаващия натиск. Хоби се усмихна и дръпна още по-силно. Куката беше занитена към чаша от дебела кожа, надяната върху остатъка от ръката му, и прикрепена към кожен ръкав, стегнат върху бицепса му. Ръкавът, който беше по-тесен от лакътната става, поемаше цялото натоварване и придържаше долната част на мястото й — кожената чаша беше само за стабилност. Продължи да дърпа, докато гърдите на жертвата му започнаха да свирят и червенината по лицето му придоби синкав оттенък. След това отпусна сантиметър и се наведе до ухото му.

— На лицето му има синина. Как, по дяволите, се получи това?

Седналият продължаваше да издава нечленоразделни звуци и да жестикулира като обезумял. Хоби завъртя куката леко, така че освободи гласните му струни, но опря острието на куката върху меката част под ухото му.

— Как се получи това? — попита го пак.

Онзи знаеше, че и при най-малкия допълнителен натиск острието ще се забие в уязвимия триъгълник зад челюстта му. Не разбираше много от анатомия, но чудесно разбираше, че от смъртта го дели един сантиметър.

— Ще ти кажа! — изхриптя той. — Ще ти кажа!

Хоби остави куката където беше, като я завърташе леко при всяко колебание, така че целият разказ не отне повече от три минути от началото до края.

— Прецакахте ме — отбеляза Хоби.

— Да, така е — изпъшка онзи. — Само че вината не беше моя. Той сгафи… с мрежата за насекоми… пред вратата… Обърка всичко. Безполезен е!

Хоби завъртя куката.

— А ти си полезен, така ли?

— Заради него стана — изхриптя седналият пак. — Аз все още мога да ти бъда полезен.

— Ще трябва да го докажеш.

— Как? Само ми кажи как. Моля те, само ми кажи!

— Много лесно. Ще направиш нещо за мен.

— Добре — изпъшка онзи. — Каквото поискаш.

— Доведи ми мисис Джейкъб! — изкрещя Хоби в ухото му.

— Добре! — изкрещя той в отговор.

— И без повече грешки! — изкрещя пак Хоби.

— Добре. Повече няма да грешим, обещавам.

Хоби завъртя куката още два пъти, за да подчертае думите си.

— Не вие. Само ти. Защото ще направиш и още нещо за мен.

— Какво? Само ми кажи. Всичко ще направя!

— Отърви ме от безполезния си партньор — прошепна Хоби. — Довечера, с лодката.

Седналият кимна енергично, доколкото му позволяваше куката. Хоби се наклони леко напред и освободи врата му. Онзи се свлече странично върху канапето с хриптене. Гадеше му се и искаше да повърне.

— И ми донеси дясната му ръка — добави Хоби. — За доказателство.

Установиха, че клиниката, в която се бе лекувал Лион, всъщност не е самостоятелно здравно заведение, а административна единица в рамките на голяма частна болница, която обслужваше цялата южна част на област Патнъм. Беше бяла десететажна сграда, издигаща се сред парк, сред който бяха пръснати множество ниски постройки; до тях се стигаше по малки алеи, виещи се сред добре поддържаната градина. Вътре се помещаваха различните клиники и отделения, лекарските и зъболекарските кабинети. Болните идваха първо тук и ако се окажеше, че не могат да им помогнат, ги прехвърляха в голямата сграда, срещу заплащане, разбира се. Кардиологичната клиника всъщност не бе нещо обособено — местата и лекарите се променяха в зависимост от това кой е болният и колко тежко е състоянието му. Документацията на Лион показваше, че той също бе ходил на няколко места — от интензивното отделение в началото, през реанимацията, след това в отделението за външни пациенти и отново в интензивното при последното си посещение.

Документите показваха, че единствено името на лекуващия кардиолог не се е променило през цялото време, доктор Макбанърман. В представите на Ричър това беше добродушен възрастен мъж, ерудиран, белокос, мъдър и състрадателен, може би от старо шотландско потекло… докато Джоди не му каза, че всъщност става дума за жена от Болтимор на трийсет и пет. Защото бе разговаряла с нея няколко пъти. Той беше зад волана на джипа на Джоди, а тя се оглеждаше наляво-надясно, за да открие мястото. В края на една от алеите се добраха до ниската тухлена постройка, измазана с бяло, около която сякаш сияеше антисептичен ореол, както е при медицинските сгради. Отпред бяха паркирани няколко коли. Ричър видя свободно място и вкара джипа там.

На рецепцията седеше стара, възпълна леля, която посрещна Джоди с известно съчувствие. Покани ги да изчакат в самия кабинет на доктор Макбанърман, което предизвика гневни погледи от страна на останалите пациенти, чакащи в общата приемна. Кабинетът не бе потискащо място — имаше малка кушетка за прегледи, а зад бюрото висеше голяма цветна схема на човешко сърце в разрез. Джоди се вторачи в нея, сякаш се питаше: „Е, коя част в края на краищата не издържа?“ Ричър усещаше туптенето на собственото си сърце в гърдите си, голямо и силно. Чувстваше как кръвта пулсира в шията, в китките.

Изчакаха десетина минути, след което се отвори вътрешна врата и се появи доктор Макбанърман — семпла, чернокоса жена с бяла престилка, стетоскоп, табела с името и титлата и угрижено изражение на лицето.

— Джоди — каза тя, — ужасно съжалявам за Лион.

Беше деветдесет и девет процента искрена, но също така се долавяше и някакво безпокойство. Опасява се от обвинения в некомпетентност, помисли си Ричър. Дъщерята на пациента беше адвокатка и бе дошла в кабинета й веднага след погребението. Джоди също го долови и кимна, за да разсее съмненията й.

— Просто дойдох, за да ви благодаря. Правехте всичко възможно през цялото време. Не би могъл да получи по-добри грижи.

Макбанърман се успокои. Единият процент безпокойство изчезна. Усмихна се, а Джоди отново погледна голямата схема.

— Е, коя част от сърцето му не издържа?

Макбанърман проследи погледа й с очи и сви рамене.

— Боя се, че цялото. Това всъщност е голям, сложен мускул, който се свива и разпуска трийсет милиона пъти за една година. Ако издържи два милиарда и седемстотин милиона удара, което прави деветдесет години, казваме старост. Ако издържи само един милиард и осемстотин милиона, шейсет години, казваме преждевременно кардиологично заболяване. Наричаме го „най-сериозния здравен проблем на Америка“, но всъщност имаме предвид, че рано или късно то престава да бие, и толкова.

Замълча и погледна Ричър. За миг му се стори, че е доловила някакъв симптом на заболяване в него, после осъзна, че чака да го представят.

— Джак Ричър — каза той. — Бях приятел на Лион.

Тя кимна замислено, сякаш току-що е решила ребус.

— Прославеният майор Ричър. Той често говореше за вас.

Седна и го изгледа с нескрит интерес. Очите й се плъзнаха по лицето му, после надолу, към гърдите. Не беше сигурен дали го прави като кардиолог или заради опърленото от изстрела място.

— А говорил ли е за нещо друго? — попита Джоди. — Останах с впечатлението, че се безпокои за нещо.

Макбанърман я погледна озадачено, сякаш искаше да каже: Всичките ми пациенти се безпокоят за нещо, за живота и смъртта например.

— За какво?

— Не знам — отвърна Джоди. — Може би нещо, за което е разговарял с някой от другите пациенти.

Макбанърман сви рамене с недоумение, сякаш не знаеше нищо, но след това видяха, че си спомни.

— Всъщност веднъж ми спомена нещо. Каза ми, че имал нова задача.

— А сподели ли каква е тя?

Лекарката поклати глава.

— Не, не е споделял подробности с мен. Първоначално изглеждаше отегчен. Не му се занимаваше. Като че ли му бяха натрапили нещо досадно. След това обаче интересът му се повиши значително, до степен да се отрази на електрокардиограмата му. Това никак не ми хареса.

— Имаше ли връзка с някой от другите пациенти? — обади се Ричър.

Макбанърман поклати глава.

— Не знам. Възможно е. Прекарват доста време заедно навън, в приемната. Разговарят помежду си. Това са възрастни хора, отегчени и самотни за жалост.

Прозвуча като упрек и Джоди се изчерви.

— Кога за пръв път спомена за новата си задача? — попита Ричър веднага.

— През март — отвърна Макбанърман. — Или април. Скоро след като го изписаха и започна да идва на консултации като външен пациент. Малко преди да замине за Хавай.

— Заминал е за Хавай? Не знаех. — Джоди бе изненадана.

Лекарката кимна.

— Пропусна една консултация и го попитах какво се е случило. Каза ми, че е пътувал до Хавай само за ден-два.

— До Хавай ли? Защо е пътувал до Хавай, без да ми каже?

— Нямам представа защо — отговори Макбанърман.

— А здравето му позволяваше ли подобно пътуване? — намеси се Ричър.

Тя поклати глава.

— Не. И струва ми се, самият той си даваше сметка, че е глупаво. Може би затова не го е споменал.

— Кога стана външен пациент? — попита Ричър.

— В началото на март.

— А кога пътува до Хавай?

— Май в средата на април.

— Добре — каза Ричър. — Можете ли да ни дадете списък на другите пациенти от този период? Хората, с които може да е разговарял?

Доктор Макбанърман започна да клати глава още преди да е завършила.

— Не. Съжалявам, но наистина не мога. Това е поверително.

Погледна Джоди умоляващо, сякаш търсеше разбиране — като лекар от адвокат, като жена от жена. Джоди кимна — знам какво е.

— Може би ако попитате жената в приемната… Дали е виждала татко да говори с някого или нещо подобно? Това ще е съвсем неофициално, нормално, няма да застраши ничии интереси. Поне моето мнение е такова.

Доктор Макбанърман си даде сметка, че няма как да откаже, позвъни в приемната и помоли жената да дойде. Зададоха й въпроса, а тя започна да кима енергично и да отговаря още преди да чуе края.

— Да, разбира се, мистър Гарбър винаги разговаряше с едно мило семейство, възрастни хора, спомняте си ги… мъжа с лошата клапа… горна дясна камера… Вече не може да шофира и затова всеки път го води жена му… в една кошмарна кола… Мистър Гарбър бе започнал да прави нещо за тях, абсолютно сигурна съм. Показваха му разни снимки и изрезки от вестници.

— Семейство Хоби ли? — попита доктор Макбанърман.

— Точно те. Тримата бяха все заедно, през цялото време. Мистър Гарбър, мистър и мисис Хоби.

6

Хоби Куката беше сам в кабинета си на осемдесет и осмия етаж, вслушваше се в тихите шумове на гигантската сграда и размишляваше — предстоеше му промяна. Той не беше негъвкав човек. Гордееше се с това. Възхищаваше се от начина, по който умееше да се променя и приспособява, да слуша и да се учи. Даваше си сметка, че тъкмо това му осигурява предимство пред останалите, че то го отличава от тях.

Бе заминал за Виетнам повече или по-малко в неведение относно собствените си способности. Повече или по-малко в неведение относно каквото и да било, защото беше много млад. И не само много млад, а и отрасъл в затънтено провинциално градче, което не предлагаше кой знае какви възможности за натрупване на жизнен опит.

Виетнам го бе променил. Би могъл да го унищожи. Бе унищожил мнозина други. Навсякъде около него непрекъснато рухваха хора. И не само хлапетата като него, а и по-възрастните професионални военни с дългогодишна служба зад гърба си. Виетнам се стоварваше върху хората като преса — някой издържаха, други се пропукваха.

Той издържа. Просто се бе оглеждал и ослушвал, бе се променил и приспособил. Слушаше и се учеше. Убиването беше лесно. Преди това не беше виждал нищо мъртво освен блъснати от кола животни — зайци, невестулки и от време на време някой пор — по обраслите със зеленина пътища край дома му. През първия си ден във Виетнам бе видял осем трупа на американци. Участваше в пехотен патрул, чиято обиколка бе щателно обозначена с минометен огън. Осем мъже, двайсет и девет парчета, някои от които големи. Момент на осъзнаване. Неговите приятелчета повръщаха и стенеха безмълвно, изпаднали в злокобно изумление. Той остана невъзмутим.

Започна като търговец. Всеки искаше нещо. Всеки се жалваше, че няма това или онова. Беше лесно до абсурд. Просто трябваше да се ослушва. Един пуши, но не пие. Друг обича бира, но не пуши. Вземаш цигарите от единия и ги разменяш срещу бирата на другия. Посредничиш в сделката. Запазваш за себе си малък процент. Беше толкова лесно и толкова очевидно, че просто се чудеше защо не го правят сами за себе си. Не го приемаше на сериозно, защото бе сигурен, че няма да продължи дълго. Просто съвсем скоро всички щяха да се сетят и да го отрежат като посредник.

Само че никой не се сещаше. Това бе първият му урок. Можеше да прави неща, които другите хора не можеха. И се ослушваше още повече. Какво друго искаха? Много неща — момичета, храна, пеницилин, музика, дежурства в базовия лагер, само че без миене на тоалетните. Обувки, препарати против насекоми, хромирани пистолети, изсушени уши от трупове на виетконгци за сувенири. Марихуана, аспирин, хероин, чисти игли, безопасни мисии през последните сто дни служба. Той слушаше, учеше се, търсеше и събираше.

След това дойде големият пробив. Това бе концептуален скок, който винаги го изпълваше с невероятна гордост. По същата схема бе направил и другите си, по-късни гигантски крачки напред. Дойде като отговор на два проблема, които трябваше да реши. Първият беше огромният труд, който трябваше да хвърля за всичко. Да намериш нещо конкретно понякога бе доста трудно. Да намериш момиче без болести още повече, да намериш девственица — почти невъзможно. Да осигуряваш постоянни доставки дрога бе рисковано. Другото бе отегчително. Хубави оръжия, уши от виетнамци, дори прилични обувки — намирането на всичко това отнемаше време. Разни офицери новобранци, току-що дошли от дома, проваляха сделките му за безопасните дежурства.

Вторият проблем беше конкуренцията. Постепенно разбра, че не е единствен. Хората като него не бяха много, но все пак ги имаше. И все повече и повече се включваха в играта. Развиваше се свободен пазар. Понякога отхвърляха предложенията му. Хората си отиваха, като заявяваха, че другаде ще им предложат по-добри условия. Това го ужасяваше.

Промяна и приспособяване. Обмисли ситуацията. Прекара една вечер съвсем сам на тесния нар в палатката си. Мислеше. И взе решението. Защо да търси това или онова? Ставаше все по-трудно да откриеш един или друг физически обект. Защо да се моли на този или онзи доктор и да го пита какво ще иска за сварен и изсушен череп на виетнамец? Защо след това да търси въпросното нещо и да се връща, за да го размени? Защо да се занимава с всичко това? Защо да не се заеме с най-често срещаната и най-достъпна стока в цял Виетнам?

Американските долари. Стана лихвар. По-късно, когато се възстановяваше и имаше време да чете, се усмихваше на всичко това. Напредъкът му беше класически. Примитивните общества започват с натурална размяна, после преминават към парична икономика. Американското присъствие във Виетнам бе започнало както примитивните общества. Това бе самата истина. Примитивно, импровизирано, дезорганизирано общество, затънало в калта на онази кошмарна страна. С времето това общество бе станало по-голямо, по улегнало, по-зряло. Израстваше и той бе първият сред себеподобните, които израснаха заедно с него. Първият и в продължение на много дълго време единственият. Това бе източник на огромна гордост за него. Доказваше, че е по-добър от останалите. По-умен, с по-голяма фантазия, по-способен да се променя, приспособява и просперира.

Парите в брой бяха ключ към всичко. Американец иска обувки или хероин, или момиче, за което някой лъжлив жълтурко се кълне, че е на дванайсет и девствено — всичко това можеше да купи с пари, взети на заем от Хоби. Той можеше да удовлетвори желанията си и да плати за това седмица по-късно, плюс няколко процента лихва. Хоби пък можеше просто да седи където е, като мързелив паяк в средата на мрежата си. Никакво тичане насам-натам. Никакви разправии. Бе мислил много за всичко това. Рано осъзна психологическата стойност на цифрите. Малките числа като девет изглеждаха незначителни и приветливи. Девет беше любимият му лихвен процент. На пръв поглед изглеждаше едно нищо. Девет — някаква си драскулка върху лист хартия. Едноцифрено число. Така го виждаха тъпаците. Само че за година това правеше 468 процента. Ако някой забавеше връщането на заема със седмица, започваше да начислява сложна лихва. Въпросните 468 процента ставаха 1000 съвсем скоро. Само че никой не се замисляше за това. Никой освен Хоби. Всички виждаха само числото девет, едноцифрено, незначително и приветливо.

Първият, непокрил дълга си навреме, беше един едър тип, свиреп, жесток, до голяма степен не съвсем наред в главата. Хоби се усмихна. Опрости дълга му и го отписа. Предложи му да се отплати за щедростта му, като застане до него, за да защитава интересите му. След това никой повече не си позволи да не върне заема. Не беше лесно да се намери най-добрият начин за въздействие. Счупената ръка или крак биха изпратили длъжника в тиловата болница, където щеше да е в безопасност и заобиколен от красиви медицински сестри, които биха загубили ума и дума, ако им пробуташе някакво героично обяснение за това как е получил травмата. Едно по-лошо счупване дори би го изпратило обратно в Щатите. Това не можеше да е качествено въздействие. Хоби накара своя човек да използва дървени шипове. Бяха виетнамско изобретение — малко, много остро дървено колче, намазано с биволски тор, който беше отровен. Бойците на Виетконг ги поставяха в плитки дупки, така че американските войници да стъпят върху тях и да получат осакатяващи рани по краката. Човекът на Хоби обясняваше, че ще ги използва върху тестисите на неизправния длъжник. Повечето от клиентите смятаха, че не си заслужава да рискуват с дългосрочните медицински последствия, независимо че те щяха да ги отърват от дълга и от униформата.

По времето, когато обгоря и изгуби ръката си, Хоби вече беше много богат. Следващият му удар бе пренасянето на богатството у дома, без да го хванат, изцяло. Не всеки би се справил с подобна задача. Не и при неговите обстоятелства. Това бе още едно доказателство за качествата му. Както и животът му след това. Пристигна в Ню Йорк след дълги обиколки, сакат и обезобразен, и веднага се почувства като у дома си. Манхатън беше джунгла, която не се отличаваше от джунглите на Индокитай, така че нямаше причина да се държи по различен начин. Нямаше причина и да променя бизнеса си. Освен другото тук започваше и с големи финансови резерви. Не от нулата.

Подвизаваше се като кредитна акула години наред. Развиваше бизнеса си. Разполагаше с капитала, бе си създал и репутацията. Белезите от изгарянията и куката оказваха голямо въздействие — визуално. Привлече армия помощници. Хранеха го цели тълпи и поколения емигранти и бедняци. Пребори се с италианците, за да остане в бизнеса. Плащаше на прокурори и полицаи, за да остане невидим.

После направи втория си пробив. Подобно на първия, и този дойде в резултат на дълбоко, радикално обмисляне. В отговор на проблем. Проблемът беше невероятният мащаб. Притежаваше милиони, раздадени на улицата, но това бяха трохи. Хиляди отделни заеми — сто долара тук, сто и петдесет там, 9 или 10 процента седмично, 500 или 1000 процента годишно. Много писане, много грижи, непрекъснато тичане, за да не изпусне юздите. Тогава изведнъж си даде сметка, че може да печели повече. Дойде му като проблясък. Пет процента от милионите на някоя корпорация бяха повече за една седмица, отколкото жалките 500 процента на улицата.

Обхвана го треска. Замрази всякакви нови заеми и натегна винтовете, за да получи всичко, което му дължаха. Купи си костюми и нае офис. Съвсем скоро се превърна в корпоративен кредитор.

Това бе гениален ход. Бе надушил сивото поле, намиращо се малко вляво от конвенционалната търговска практика. Бе открил огромен контингент кандидати за кредити, които бяха на ръба на това, което банките наричаха „приемливо“. Огромен контингент. Отчаян контингент. И най-вече мекушав. Лесен за обработка. Възпитани мъже в костюми, които идваха при него, за да искат милиони, и в същото време представляваха много по-малка заплаха от мърлявите типове в бедняшките квартали, които искаха стотачка и държаха бесни кучета в жалките си жилища. Беше много лесно да манипулира тези мекушави нещастници, които нямаха никаква представа за грубите реалности на живота. Освободи се от биячите си, седна на мекия стол, клиентелата му намаля рязко, до шепа хора, средната сума на заемите, които даваше, се повиши с милиони, лихвените му проценти се снишиха до стратосферата, а печалбите му нараснаха повече, отколкото би могъл да си представи. По-малкото е повече.

Новият бизнес беше нещо чудесно. Разбира се, от време на време имаше проблеми, но те бяха преодолими. Промени тактиката си за въздействие. Възпитаните му нови клиенти бяха уязвими чрез семействата си. Жени, синове, дъщери. Най-често заплахата се оказваше достатъчна. Понякога се налагаше и да се предприемат действия. Нерядко беше забавно. Разглезените съпруги и дъщери от богатите предградия можеха и да доставят удоволствие. Допълнителна премия. Чудесен бизнес. Постигнат благодарение на непрекъснатото му желание да се променя и приспособява. Някъде дълбоко в себе си вярваше, че умението му да проявява гъвкавост е най-голямата му сила. Бе си обещал никога, никога да не забравя този факт. Заради това беше сам в кабинета си на осемдесет и осмия етаж, затова се вслушваше в звуците на гигантската постройка и размишляваше, отново изправен пред промяна.

На петдесет мили в северна посока, в Паунд Ридж, Мерилин Стоун също обмисляше промяна. Беше умна жена. Знаеше, че Честър има финансови затруднения. Не би могло да е нещо друго. Нямаше любовница. Знаеше го. Ако имаше, тя щеше да долови признаците. При Честър със сигурност нямаше такива. Той просто нямаше за какво друго да се тревожи. Само за парите си.

Първоначално смяташе да чака. Да седи търпеливо и да дочака деня, когато най-накрая ще му се прииска да се освободи от товара и да й каже. Смяташе да изтърпи до този ден и след това да се намеси. След това би могла да овладее ситуацията, независимо колко тежка е — дългове, неплатежоспособност, дори фалит. Жените се справят по-добре от мъжете в тежки ситуации. Тя беше в състояние да предприеме практически стъпки, да му предложи утехата, от която се нуждае, би могла да избере правилния път през руините, без подклажданото от егото чувство за безнадеждност, което Честър щеше да изпитва.

Сега обаче променяше решението си. Повече не можеше да чака. Честър се самоубиваше с тревогите си. Тя трябваше да направи първата крачка и да предприеме нещо. Нямаше смисъл да говори с него. Той криеше проблемите някак инстинктивно. Не искаше да я тревожи. Щеше да отрича всичко, а положението да се влошава все повече. Значи трябваше да направи първата крачка и да действа сама. Заради него, както и заради себе си.

Първата, очевидната стъпка бе да обяви къщата за продан в агенция за недвижими имоти. Независимо точно колко сериозно бе положението, би могло да се окаже, че да се продаде къщата е необходимо. Дали щеше да е достатъчно, не би могла да прецени. Може би щеше да реши проблема, а може би не. Така или иначе, това бе първият ход.

Богатите съпруги като Мерилин, които живеят в Паунд Ридж, имат много приятелки в агенциите за недвижими имоти — работещите там жени са едно стъпало по-надолу в социалната стълбица, но се чувстват комфортно, без да са богати. Нерядко се преструват, че работата им е хоби, че е нещо, свързано повече със страстта им към вътрешния дизайн, отколкото с печеленето на пари. Мерилин веднага записа имената на четири добри приятелки, на които би могла да се обади. Ръката й увисна над телефона, докато се колебаеше на коя да позвъни. Най-накрая се спря на Шерил, която познаваше най-малко от четирите, но пък изглеждаше най-способна. Мерилин приемаше нещата сериозно и искаше посредничката по продажбата да ги приема по същия начин. Набра номера.

— Мерилин! — отговори Шерил. — Колко се радвам да те чуя! Мога ли да ти помогна с нещо?

Мерилин пое дълбоко дъх.

— Може би ще продадем къщата.

— И се обаждаш на мен? Благодаря ти. А защо изобщо мислите да я продавате? Мястото е хубаво. Да не би да се местите в друг щат?

Мерилин отново пое дъх.

— Мисля, че Честър се разорява. Всъщност не ми се говори за това, но смятам, че е необходимо да се подготвя.

Нямаше пауза. Никакво колебание или неловкост.

— Според мен постъпваш мъдро. Повечето хора чакат до последния момент, после се оказва, че трябва да продават бързо, и губят много пари.

— Повечето хора? Често ли се случва?

— Шегуваш ли се? Става непрекъснато. По-добре е да започнеш рано и да получиш реалната стойност. Постъпваш правилно, повярвай ми. Ние, жените, обикновено постъпваме разумно, защото се справяме с подобни неща по-добре от мъжете, нали?

Мерилин въздъхна и се усмихна. Чувстваше, че прави точно каквото трябва и че се е обърнала точно към когото трябва, за да го направи.

— Ще я впиша веднага — продължи Шерил. — Предлагам ти начална цена два милиона без един долар, като целта е да получим милион и деветстотин хиляди. Това е реално и ще имаме резултат съвсем скоро.

— Колко скоро?

— При днешния пазар място като вашето… Може би шест седмици. Да, смятам, че ще мога да ти гарантирам оферта до шест седмици.

Доктор Макбанърман продължаваше да настоява за дискретност, така че, макар и да им даде адреса на семейство Хоби, категорично отказа да добави и телефонния им номер. За Джоди това бе нелогично, но след като за лекарката така бе правилно, не си направи труд да спори с нея. Стисна ръката й и излезе. Отправи се към колата, следвана от Ричър.

— Странно — каза тя. — Видя ли тези хора в приемната?

— Точно така — кимна той. — Стари хора, с единия крак в гроба.

— И татко беше същият в последните дни. Съвсем същият за съжаление. Мисля си, че мистър Хоби няма да е по-различен. И тези старци са се захванали с нещо, заради което убиват хора! Какво може да е то?

Качиха се в джипа. Джоди взе слушалката на телефона от таблото, а Ричър запали двигателя, за да раздвижи въздуха в купето. Тя позвъни на информационната служба. Семейство Хоби живееше на север от Гарисън, малко по-нататък от Брайтън, следващия град на железопътната линия. Джоди записа телефонния им номер с молив върху листче от джобния си бележник и веднага го набра. Телефонът звъня дълго, преди да се обади женски глас.

— Да? — Звучеше доста неуверено.

— Мисис Хоби? — попита Джоди.

— Да? — повтори жената. Джоди си я представи — стара, болна, слаба, може би с домашен пеньоар на цветя, стиснала също толкова стара телефонна слушалка в тъмна къща, която мирише на готвено и восък за лъскане на мебели.

— Мисис Хоби, аз съм Джоди Гарбър, дъщерята на Лион Гарбър.

— Да? — каза жената за трети път.

— За съжаление той почина преди пет дни.

— Да, зная — отвърна жената. В гласа й имаше тъга. — Казаха ни в приемната на доктор Макбанърман вчера, на консултацията. Много съжалявам. Беше добър човек, много мил. Помагаше ни. Разказа ни и за вас. Вие сте адвокатка. Много съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — отвърна Джоди. — А можете ли да ни кажете за какво ви помагаше?

— Е, сега вече е без значение, нали?

— Смятате ли? Защо?

— Защото баща ви почина. Боя се, че той наистина беше последната ни надежда.

Каза го напълно убедено. Гласът й беше нисък. В края на изречението се прокрадна някакво горчиво примирение, трагична нотка — сякаш се бе отказала от нещо, за което бе копняла и което бе очаквала от години. Джоди си я представи — притиснала слушалката към ухото си с кокалеста ръка, по старческото й лице се спуска сълза…

— Може би не е така — заяви твърдо тя. — Може би и аз ще мога да ви помогна.

Жената замълча. Чуваше се само тихият шум на телефонната линия.

— Не мисля — каза жената след малко. — Това не е нещо, с което би се занимавал адвокат.

— Какво е то?

— Вече е без значение.

— Все пак не можете ли да ми дадете някаква представа?

— Не. Мисля, че всичко вече е свършило — отговори жената, сякаш сърцето й се късаше.

Отново замълча. Джоди погледна навън, към клиниката на доктор Макбанърман.

— А как баща ми щеше да ви помогне? Защото знаеше нещо? Заради връзките си в армията? Това ли беше? Нещо, свързано с армията?

— Да. Затова смятам, че вие няма да можете. Вие сте адвокатка. Вече опитвахме с адвокати. Мисля, че ни трябва човек, свързан с армията. Все пак благодаря за загрижеността. Много мило от ваша страна.

— Вижте — каза Джоди, — има още един човек. Той е с мен в момента. Някога работеше с баща ми. Той би ви помогнал, стига да може.

Отново тишина. Чуваше се само лекото свистене и дишане. Жената сякаш обмисляше. Сякаш имаше нужда от време, за да свикне с нещо ново.

— Името му е майор Ричър — продължи Джоди. — Може би баща ми го е споменавал пред вас. Служили са заедно много време. Баща ми го повика, когато разбра, че няма да е в състояние да продължи.

— Повикал го е? — повтори жената.

— Да. Смяташе, че би могъл да дойде и да поеме нещата в свои ръце. Имам предвид това, което правеше за вас.

— И той ли е бил във военната полиция?

— Да, беше. Това важно ли е?

— Всъщност не знам — отвърна жената и отново замълча. Дишаше тежко, съвсем близо до телефонната слушалка.

— Ще може ли да дойде до нашата къща? — попита изведнъж.

— Ще дойдем и двамата — отговори Джоди. — Искате ли да дойдем и двамата, веднага?

Отново тишина, дишане, мислене.

— Мъжът ми току-що си взе лекарството. В момента спи. Много е болен, знаете това.

Джоди кимна и несъзнателно сви длан в юмрук.

— Мисис Хоби, не можете ли да ми кажете за какво става дума?

Тишина, дишане, мислене.

— Мъжът ми трябва да ви обясни. Ще го направи по-добре от мен, струва ми се. Това е дълга история и понякога се обърквам.

— Добре, кога ще се събуди? — попита Джоди. — Можем да дойдем малко по-късно.

Нова пауза.

— Обикновено се събужда чак на другия ден след това лекарство. Може ли приятелят ви да дойде утре рано сутринта?

Хоби натисна бутона на интеркома върху бюрото с върха на куката. Наклони се напред и извика секретаря.

— Тони? Трябва да поговорим.

Тони влезе, заобиколи малката масичка и седна на едно от канапетата.

— В Хавай е бил Гарбър — каза той.

— Сигурен ли си? — попита Хоби.

Тони кимна.

— Летял с „Америкън“. От Уайт Плейнс до Чикаго, от Чикаго до Хонолулу. На петнайсети април. Върнал се е на следващия ден, шестнайсети април. Същият маршрут. Всичко е записано в компютъра.

— А какво е правил там? — попита Хоби, но сякаш не очакваше отговор.

— Не знам — промърмори Тони. — Но можем да се досетим, нали?

Злокобна тишина изпълни кабинета. Тони наблюдаваше необгорената страна на лицето на Хоби и чакаше отговор.

— Говорих с Ханой — каза Хоби.

— Боже, кога?

— Преди десет минути.

— Ханой! — възкликна Тони. — Дявол да го вземе!

— Минаха трийсет години — продължи Хоби. — И се случи. Сега.

Тони стана и отиде зад бюрото. Разтвори щорите с пръсти и погледна навън. През пролуката проникна лъч слънчева светлина.

— Сега вече трябва да се махнеш. Твърде опасно е.

Хоби не каза нищо. Улови куката с пръстите на лявата си ръка.

— Обеща — настоя Тони. — Първи сигнал, втори сигнал. И двата се получиха. И двата дойдоха, за бога!

— Независимо от това ще им е нужно малко време — каза Хоби. — Нали? В момента все още не знаят нищо.

Тони поклати глава.

— Гарбър не беше глупак. Знаел е нещо. Щом е ходил до Хавай, имало е защо.

Хоби повдигна куката с лявата си ръка и опря студената стомана до обгорялата тъкан на лицето си. Понякога това облекчаваше сърбежа.

— Какво стана с този Ричър? — попита той. — Докъде стигнахте с него?

Тони присви очи пред пролуката в щорите, осемдесет и осем етажа над улицата.

— Обадих се в Сейнт Луис — отговори той. — Ричър също е бил от военната полиция. Служил е с Гарбър в продължение на тринайсет години. Преди десет дни някой друг също се е интересувал от него. Предполагам, че е бил Костело.

— Защо? — попита Хоби. — Семейство Гарбър плаща на Костело, за да намери някогашно приятелче от армията?! Защо, по дяволите?

— Нямам представа — отвърна Тони. — Този тип скита от място на място. Там, където го намери Костело, копаеше плувни басейни.

Хоби кимна мълчаливо. Мислеше.

— Военно ченге — каза той сам на себе си, — което сега скита от място на място.

— Трябва да изчезнеш — настоя Тони пак.

— Не обичам военните ченгета — отбеляза Хоби.

— Знам. Трябва да изчезнеш.

Хоби кимна.

— Умея да проявявам гъвкавост — каза той. — Знаеш го.

Тони пусна щорите. Кабинетът отново стана тъмен.

— Тук не става дума за гъвкавост — каза Тони. — Моля те само да направиш това, което беше планирал от самото начало.

— Промених плана. Искам да се оправя със Стоун.

Тони заобиколи бюрото и седна на канапето.

— Твърде рисковано е да чакаш тук. Обадиха се и от двете места, за бога! Виетнам и Хавай.

— Знам — отговори Хоби. — Затова промених плана още веднъж.

— Как? В първоначалния му вид?

Хоби сви рамене и поклати глава.

— Комбинация от двете. Ще се махнем, това е сигурно, но след като приключа със Стоун.

Тони въздъхна и сложи ръце върху тапицерията с дланите нагоре.

— Шест седмици са твърде много време. Твърде много. Гарбър вече беше в Хавай, за бога! Този смахнат генерал със сигурност е знаел нещо, иначе защо ще бие път?

Хоби клатеше глава. Тънък лъч светлина пронизваше кичурите сива коса върху обгорялата част от главата му.

— Знаел е, съгласен съм с това. Само че се разболя и умря. Това, което е знаел, е умряло с него. В противен случай защо дъщеря му ще прибягва до някакъв скапан частен детектив и някакъв безработен скитник?

— Какво ще правим тогава?

Хоби отпусна куката под плота на бюрото и подпря брадичката си със здравата ръка. Вдигна пръстите си нагоре, върху белега. Заемаше тази поза подсъзнателно, когато искаше да изглежда дружелюбен и добронамерен.

— Не мога да се откажа от Стоун. Съгласен си, нали? Това нещо просто те моли да го схрускаш. Ако се откажа сега, няма да си простя цял живот. Ще бъде проява на страх. Да избягаш е умно, съгласен съм, само че да избягаш прекалено рано, по-рано, отколкото в действителност е нужно… това вече е страх. А аз не съм страхливец, Тони, знаеш го, нали?

— Тогава какво ще направиш?

— Ще направя и двете неща, само че по-бързо. Защото съм съгласен с теб, че шест седмици са твърде дълго време. Трябва да се измъкна по-рано. От друга страна, не мога да се измъкна, преди да приключа със Стоун, така че ще ускорим нещата.

— Добре. Как?

— Ще пусна акциите на пазара още днес — обясни Хоби. — Ще влязат в борсата деветдесет минути преди звънеца в края на търговията за деня. Времето е достатъчно, за да може посланието да стигне до банките. Утре сутринта Стоун ще дойде тук бесен. Мен няма да ме има, така че ти ще му кажеш какво искаме и какво ще направим, ако не го получим. Ще го даде най-много за два дни. Ще продам предварително имотите на Лонг Айланд, за да не губим време за това после. Междувременно ти ще приключиш с нещата тук.

— Добре, как? — попита Тони отново.

Хоби огледа тъмния кабинет, всичките четири ъгъла.

— Просто ще си отидем от това място. Губим наем за шест месеца, но няма значение. Двамата задници, които си играят на биячи, няма да са проблем. Единият ще види сметката на другия още довечера, ти ще работиш с него, докато ми доведе мисис Джейкъб, след това ще очистиш и двамата заедно. Продай лодката, продай колите и ще изчезнем оттук без следа. Мисля, че можем да си дадем седмица, нали?

Тони кимна. Наклони се напред, облекчен при мисълта за предстоящите действия.

— Ами Ричър? Той е следа.

Хоби сви рамене.

— За него имам отделен план.

— Няма да го намерим — отбеляза Тони. — Не и ако сме само двамата. Не и само за една седмица. Нямаме никакво време да обикаляме, за да го търсим.

— Няма да е нужно.

Тони го погледна.

— Нужно е, шефе. Той е следа, нали?

Хоби поклати глава, после свали ръката от лицето си и вдигна куката над плота.

— Ще действаме ефективно. Няма смисъл да изразходвам енергия, за да го търся. Ще се оставя той да ме намери. И ще ме намери. Знам що за птици са военните ченгета.

— И какво после?

Хоби се усмихна.

— След това ще си живее дълго и щастливо — отговори той. — Поне още трийсет години.

— А сега какво? — попита Ричър.

Все още бяха на паркинга пред дългата, ниска клиника на доктор Макбанърман. Двигателят работеше на ниски обороти, вентилаторът бучеше, за да неутрализира слънчевите лъчи, които нажежаваха тъмнозеления покрив на колата. Струите бяха насочени във всички посоки и той долавяше финия аромат на парфюма й. В този момент се чувстваше щастлив — изживяваше наяве една стара фантазия. Много пъти в миналото бе фантазирал за това какво би било, ако е до нея, когато е достатъчно възрастна. Това бе нещо, което не бе очаквал да преживее. Бе смятал, че е загубил дирите й и никога повече няма да я види. Бе смятал, че с времето чувствата му просто ще умрат. Сега обаче седеше до нея, вдъхваше аромата й и поглеждаше косо към дългите й крака, протегнати надолу към пода. Изпитваше известна вина — не си бе представял, че ще стане чак толкова ослепително красива. Фантазиите му се оказваха несправедливи към нея.

— Възниква проблем — отбеляза Джоди. — Утре не мога да дойда тук. Нямам повече свободни дни. В момента сме ужасно натоварени и трябва да работя за много богати клиенти.

Петнайсет години. Много или малко време беше това?

Могат ли да променят един човек? Не го чувстваше като дълго време. Не се усещаше коренно различен от това, което беше тогава. Беше същият човек, мислеше по същия начин, бе способен на същите неща. През това време бе придобил сериозен опит — беше по-възрастен, бе врял и кипял, но бе същият човек. Смяташе обаче, че тя се е променила. Би трябвало да е така. Нейните петнайсет години бяха по-голям скок, бе преживяла по-големи промени. Гимназия, колеж, университет, брак, развод, стремеж да се нареди сред съдружниците във фирмата, ухажване на богати клиенти. Имаше чувството, че е сред некартографирана територия, не беше сигурен как да се отнася с нея, защото трябваше да се справи с три отделни неща, които се бореха в главата му — реалността отпреди петнайсет години, когато беше малка, представата му за бъдещето й и това, което бе станало с нея. Знаеше всичко за две от тези неща, но не и за третото. Познаваше хлапето. Познаваше зрялата жена, която бе създал в главата си. Не познаваше обаче реалността и това го караше да се чувства несигурен, защото изведнъж разбра, че не иска да допуска никакви глупави грешки спрямо тази жена.

— Ще трябва да отидеш сам — каза тя. — Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — отговори той. — Само че въпросът не е в това. Трябва да се пазиш.

Джоди кимна. Издърпа ръкавите над дланите си и обгърна раменете си. Ричър не знаеше защо.

— Всичко ще бъде наред, предполагам — добави тя.

— Къде е кантората ти?

— На Уолстрийт и долния край на Бродуей.

— Там живееш, нали? В долния край на Бродуей?

Тя кимна.

— Разстоянието е тринайсет пресечки. Обикновено ходя пеша.

— Не и утре — каза той. — Ще те закарам.

Тя го изгледа изненадано.

— Така ли?

— Точно така. Тринайсет пресечки пеша! Забрави това, Джоди. У дома ще си в безопасност, но на улицата могат да те хванат. Ами кантората ти? Сигурна ли е?

Тя кимна.

— Никой не може да влезе, ако няма определена среща и документи за самоличност.

— Добре. Ще прекарам нощта в апартамента ти, а утре ще те закарам от врата до врата. След това ще се върна тук, за да поговоря със семейство Хоби, а ти ще ме чакаш в кантората, докато не дойда да те взема, става ли?

Тя мълчеше. Ричър се замисли над това, което бе казал.

— Имам предвид… Нали имаш свободна стая? — попита той.

— Разбира се. Имам.

— Значи няма проблем?

Джоди кимна мълчаливо.

— А сега какво? — попита той. Тя се обърна настрани. Въздухът от централните отвори на вентилатора подхвана косата й и я издуха върху лицето й. Тя вдигна ръка и я закрепи зад ухото си. И му се усмихна.

— Трябва да отидем на пазар — заяви тя.

— На пазар? За какво? Какво ти трябва?

— Не на мен — отвърна Джоди, — а на теб.

Изгледа я объркано.

— Какво ми трябва?

— Дрехи. Не можеш да отидеш при онези старци с вид на нещо средно между плажен нехранимайко и дивак от Борнео, нали?

След това се наклони към него и докосна с пръст следата от куршума върху ризата му.

— И освен това трябва да намерим аптека. Трябва да сложиш нещо на това.

— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя финансовият директор.

Беше на прага на кабинета на Честър Стоун, два етажа над неговия; стискаше рамката на вратата с две ръце и дишаше тежко от изтощение и гняв. Не бе дочакал асансьора. Беше хукнал нагоре по аварийното стълбище. Стоун го гледаше с недоумение.

— Идиот такъв! — изкрещя финансистът. — Казах ти да не правиш това!

— Какво съм направил? — попита Стоун.

— Извадил си акциите на пазара, ето какво! — изрева финансистът. — Казах ти да не го правиш!

— Не съм правил такова нещо — отвърна Стоун. — На пазара няма наши акции.

— Има и още как! При това голям пакет, който стои там и не прави абсолютно нищо! Хората се дърпат настрана, като че ли е радиоактивен или кой знае какво!

— Моля?

Финансистът пое въздух и се вторачи в работодателя си. Видя малък, смачкан човек в нелеп английски костюм, седнал зад бюро, което в момента струваше повече от всички нетни активи на корпорацията.

— Задник такъв! Казах ти да не го правиш! Със съшия успех можеше да купиш страница в „Уолстрийт Джърнъл“ и да напишеш, че корпорацията ти струва по-малко от кравешко лайно!

— Какви ги дрънкаш? — попита Стоун.

— Банкерите са на телефоните — отговори финансовият директор. — Следят мониторите. Акциите на Стоун са се появили преди час и оттогава цените им падат толкова бързо, че шибаните компютри не могат да ги следят! Непродаваеми са! Ти им обясни всичко, за бога! Каза им, че си неплатежоспособен. Каза им, че им дължиш шестнайсет милиона долара срещу гаранции, които не струват и шестнайсет шибани цента!

— Не съм предлагал акциите на пазара — повтори Стоун.

Финансовият директор поклати глава със сарказъм.

— Кой тогава го е направил? Лошата вещица?

— Хоби — отвърна Стоун. — Няма кой друг. Боже мили! Защо?

— Хоби? — повтори финансистът.

Стоун кимна.

— Хоби? — потрети онзи изумено. — По дяволите! Дал си му акции!?

— Нямаше как — отвърна Стоун. — Трябваше.

— По дяволите! — изръмжа финансистът, излязъл от кожата си. — Разбираш ли какво върши той в момента?

Стоун пребледня и кимна уплашено.

— Какво можем да направим?

Финансовият директор свали ръцете си от рамката на вратата и се обърна с гръб.

— Забрави. Вече няма „ние“. Напускам. Махам се. Можеш да се оправяш сам.

— Ти ми препоръча онзи тип! — изкрещя Стоун.

— Не съм ти препоръчвал да му даваш акции, задник такъв — изкрещя финансовият в отговор. — Какво си ти? Малоумник? Ако ти препоръчам да отидеш в Аквариума, за да видиш пираните, ще натопиш ли скапания си пръст във водата при тях?

— Трябва да ми помогнеш — каза Стоун.

Финансистът само поклати глава.

— Вече си сам. Махам се. Препоръката ми в момента е да слезеш в бившия ми кабинет и да се захванеш за работа. На бившето ми бюро има редица телефони, които не престават да звънят. Препоръчвам ти да започнеш с този, който звъни най-силно.

— Чакай! — извика Стоун. — Имам нужда от помощта ти.

— Срещу Хоби? — изсумтя другият презрително. — Продължавай да сънуваш.

И си тръгна. Просто мина през приемната на секретарката и изчезна. Стоун заобиколи бюрото, застана пред вратата и го проследи с поглед. Беше много тихо. Секретарката си бе отишла. По-рано, отколкото би трябвало. Излезе в коридора. Търговският отдел вдясно бе опустял. В „Маркетинг“ също нямаше жива душа. Копирните машини бяха утихнали. Повика асансьора и шумът на механизма му се стори оглушителен в тишината. Спусна се два етажа надолу сам. Офисът на финансовия директор беше пуст. Виждаха се отворени чекмеджета — беше взел личните си вещи. Влезе във вътрешния кабинет. Италианската настолна лампа на бюрото светеше. Компютърът беше изключен. Слушалките на телефоните бяха вдигнати и оставени върху плота от палисандрово дърво. Взе една от тях.

— Ало? — каза той. — Говори Честър Стоун.

Не му отговориха и той повтори. Тогава чу женски глас, който му каза да изчака. Няколко прещраквания, мека електронна музика.

— Мистър Стоун? — обади се друг глас. — Тук е отдел „Неплатежоспособни клиенти“.

Стоун затвори очи и стисна слушалката.

— Моля изчакайте, за да говорите с директора.

Още музика. Безмилостно стържещи барокови цигулки.

— Мистър Стоун? — обади се гърлен глас. — Аз съм директорът.

— Здравейте — отвърна Стоун. Това бе всичко, което му дойде наум.

— Предприемаме нужните стъпки — продължи гласът. — Сигурен съм, че разбирате ситуацията ни.

— Добре — каза Стоун. Какви стъпки? Мозъкът му работеше отчаяно. Съдебни дела? Затвор?

— Трябва да излезем от блатото. Ще го направим утре сутринта.

— Да излезете от блатото? Как?

— Ще продадем дълга ви, разбира се.

— Ще го продадете? — повтори Стоун. — Не разбирам.

— Вече не го искаме — отговори гласът. — Сигурен съм, че това ви е ясно. Дългът ви излезе от параметрите, при които бихме се чувствали сигурни, така че ще го продадем. Така постъпват всички, нали? Когато имаш нещо, което не ти е нужно, го продаваш за най-добрата цена, която можеш да получиш.

— На кого ще го продадете?

— На компания от Кайманите. Получихме оферта.

— Какво ни остава тогава?

— На нас? — попита гласът озадачено. — Не ни остава нищо. Вашите задължения към нас са прекратени. Няма нас. Взаимоотношенията ни приключиха. Единственият ми съвет е никога да не се опитвате да ги съживявате. Ще го смятаме за обида, добавена към щетите.

— Тогава на кого съм длъжник?

— На компанията от Кайманите — обясни гласът търпеливо. — Сигурен съм, че който и да стои зад нея, ще се свърже с вас много скоро, за да ви представи предложенията си за разплащане.

Джоди щеше да шофира. Ричър слезе, заобиколи отпред и седна от другата страна, а тя се прехвърли през централната конзола и плъзна седалката напред. Потеглиха на юг, през Кротън към Уайт Плейнс. Ричър често се обръщаше назад и се оглеждаше. Никой не ги следеше. Нямаше нищо подозрително. Беше съвършен, ленив юнски следобед в провинцията. Трябваше да докосне мехура на гърдите си, за да си спомни, че изобщо нещо се е случило.

Спряха пред голям търговски комплекс. Сградата беше внушителна, с размерите на стадион, гордо изправена сред също толкова големи сгради с офиси, защото беше сред плетеница натоварени улици. Джоди успя да се престрои в нужната лента на платното и сви към подземния гараж. Долу беше тъмно, бетонът на пода беше прашен и с множество петна от масло, но в далечината се виждаше стъклена врата, която водеше директно в някакъв магазин, от който струеше ослепителна светлина като обещание за чудесно прекарване. Джоди намери свободно място на около петдесет метра от вратата. Спря и излезе, за да направи нещо пред някакъв автомат. Върна се и остави на арматурното табло малък билет, така че да се вижда през предното стъкло.

— Е — каза тя след това, — откъде ще започнем?

Ричър сви рамене. В тази област не го биваше. През последните две години си бе купувал много дрехи, защото бе придобил навика да купува нови неща, вместо да пере старите. Това бе защитна реакция. Така се защитаваше срещу носенето на тежки чанти и срещу необходимостта да изучава техниките на прането. Знаеше, че има обществени перални и химическо чистене, само че се безпокоеше да остане сам в обществена пералня при положение, че не бе сигурен как точно се работи с машините. Даването на дрехи на химическо чистене означаваше ангажимент да се върне на същото място в бъдеще, а той не обичаше подобни ангажименти. Най-доброто решение беше да купува нови дрехи и да хвърля старите. Беше купувал, но му бе трудно да каже точно откъде. Просто виждаше нещо на някоя витрина, влизаше и го купуваше, а после излизаше, без да знае в кой магазин е бил.

— Веднъж в Чикаго бях в един магазин… мисля, че беше търговска верига или нещо такова. С кратко име… „Гаф“? „Гап“? Нещо подобно. Там имаха моите размери.

Джоди се разсмя и го улови подръка.

— „Гап“ — каза тя. — И тук има магазин на тази фирма.

Стъклената врата водеше право в универсален магазин.

Въздухът беше хладен, миришеше на сапун и парфюм. Минаха покрай козметиката и стигнаха до място, където имаше маси, натрупани с летни дрехи в пастелни тонове. След това излязоха в централната част на търговския комплекс. Беше в овална форма като състезателна писта, по чиято периферия имаше малки магазини. Същото се повтаряше и на следващите две нива. Пътеките бяха покрити с мокет, свиреше музика и навсякъде бе пълно с хора.

— Мисля, че „Гап“ е горе — каза Джоди.

Ричър усети аромат на кафе. Точно отсреща имаше барче като уличните кафенета в Италия. Вътрешните стени бяха боядисани като външните, а таванът беше плътно черен, така че да не се вижда, както небето. Интериор, който трябваше да изглежда като екстериор, закрит търговски център, който трябваше да изглежда като открита търговска улица. Само дето беше застлан с мокет.

— Искаш ли кафе? — попита Ричър.

Джоди се усмихна и поклати глава.

— Първо ще купим каквото трябва, а после ще пием кафе.

Поведе го към асансьорите. Той се усмихна. Ричър знаеше как се чувства тя. И той се бе чувствал по същия начин преди петнайсет години. Беше тръгнала с него, неспокойна и неуверена, за да посетят оранжерията в Манила. За него това беше позната територия, нещо съвсем обикновено. За нея обаче беше ново и странно. Беше се чувствал ангажиран и щастлив, някак доволен от възможността да й обяснява. Беше му приятно да се разхождат заедно и да й показва разни неща. Сега тя се чувстваше по този начин. Този търговски комплекс не означаваше нищо за нея. Бе пристигнала в Америка отдавна и знаеше всичко с подробности. Сега той беше новак на нейна територия.

— Какво ще кажеш за това място? — подвикна му тя.

Не беше „Гап“, а някакъв особен магазин, обилно натруфен с вехт дървен материал, спасен от някогашна плевня.

Дрехите бяха от дебел памук в пастелни тонове и бяха подредени с вкус по ритлите на стари каруци с железни обръчи на колелата.

Сви рамене.

— Изглежда ми нормално.

Тя улови ръката му. Дланта й беше хладна и слаба. Заведе го в магазина, прибра косата зад ушите си и се наведе над изложената стока. Държеше се по начина, по който бе виждал, че го правят и другите жени — с леки движения на китката слагаше едно върху друго нещата, чифт панталони, все още сгънати, риза, притваряше очи, свиваше устни, оглеждаше, клатеше глава, вземаше нещо друго и пак се взираше. Истинско пазаруване.

— Какво ще кажеш? — попита го.

Беше взела чифт панталони каки, малко по-тъмни от обикновените, риза, дискретно каре в зелено и кафяво, и яке в тъмнокафяво, което подхождаше на всичко останало.

— Струва ми се добре — отговори той.

Цените бяха написани на ръка върху малки етикети, закачени на конец върху дрехите. Ричър повдигна един от тях с пръст.

— Боже! — възкликна той. — Забрави!

— Струва си цената — отвърна тя. — Качеството е добро.

— Не мога да си го позволя, Джоди.

Само ризата беше два пъти по-скъпа от най-скъпия пълен комплект дрехи, който някога бе купувал. Общо струваха колкото би спечелил след цял ден копаене на басейни — десет часа, четири тона пръст и камъни.

— Аз ще ги купя.

Той се поколеба за момент с ризата в ръце.

— Помниш ли огърлицата? — попита го Джоди.

Ричър кимна. Помнеше. В един бижутерски магазин в Манила тя си бе харесала една огърлица. Беше семпла, златна, сплетена като въже и смътно напомняше нещо египетско. Не беше скъпа, но беше извън нейните възможности. Лион провеждаше някаква политика на самодисциплина спрямо нея и нямаше да й я купи. Ричър й я купи. Не за рождения й ден или нещо такова — просто защото харесваше Джоди, а Джоди харесваше огърлицата.

— Бях толкова щастлива — каза тя. — Имах чувството, че ще се пръсна от щастие. Още я пазя и я нося. Сега ще ми позволиш ли да ти се отблагодаря?

Той се замисли за миг и кимна.

— Добре.

Тя можеше да си го позволи. Беше адвокат. Вероятно печелеше много. И сделката беше почтена, погледнато пропорционално, имаше възвръщаемост на инвестицията, плюс петнайсет години инфлация.

— Добре — повтори той. — Благодаря ти, Джоди.

— Трябват ти също чорапи и други дреболии, нали?

Купиха чифт кафяви чорапи и чифт бели боксерки. Джоди отиде до касата и плати със златна кредитна карта. Ричър взе нещата и влезе в пробната. Скъса етикетите с цените и се преоблече. Мушна парите си в джоба на новите панталони и хвърли старите си дрехи в кошчето за боклук. Новите неща бяха някак груби, но пък с тях изглеждаше добре в огледалото, със слънчевия си загар. Излезе.

— Хубаво — кимна Джоди. — А сега, аптека.

— След това кафе — добави той.

Купи си самобръсначка, флакон пяна за бръснене, четка и паста за зъби. И малка тубичка мехлем за изгаряния. Плати в брой и взе всичко в кафяв книжен плик. По пътя към аптеката минаха покрай нещо като закусвалня. Видя печени ребърца, които ухаеха добре.

— Хайде да вечеряме — предложи той. — Не само кафе. Аз черпя.

— Добре — кимна тя и отново го улови под ръка.

Вечерята за двама струваше колкото новата риза, което не му се стори възмутително скъпо. Поръчаха си десерт и кафе, а след това по-малките магазини започнаха да затварят.

— Добре, а сега у дома — каза той. — И оттук нататък ще бъдем наистина предпазливи.

Минаха покрай щандовете на универсалния магазин в обратен ред — първо пастелните летни памучни дрехи, след това острата миризма на козметиката. Накара я да спре пред стъклената врата и огледа внимателно паркинга. Въздухът там беше топъл и влажен. Вероятността да се случи нещо лошо беше едно на милион, но си струваше да се вземе предвид. Нямаше нищо обезпокоително — само хора, които мъкнеха към колите си издути торби. Отидоха до тяхната. Джоди седна зад волана, а той до нея.

— Откъде минаваш обикновено? — попита той.

— Когато се прибирам оттук ли? По Рузвелт Драйв.

— Добре. Сега ще караш към Ла Гуардия и ще минем през Бруклин. По Бруклинския мост.

Тя го погледна.

— Сигурен ли си? Ако искаш да разгледаш забележителностите на града, има по-добри места от Бронкс и Бруклин.

— Първо правило — каза той. — Възможността да се предскажат постъпките ти е опасно нещо. След като обичайно минаваш по един път, сега ще минем по друг.

— Сериозно ли говориш?

— И още как. Навремето си изкарвах хляба с охрана на важни личности.

— Сега значи съм важна личност, така ли?

— И още как — повтори той.

След час се стъмни — това беше най-доброто време да минат по Бруклинския мост. Ричър се чувстваше като турист, когато се изкачиха по гърбицата и изведнъж Долен Манхатън се разкри пред очите им с милионите си ярки светлини. Една от най-величествените гледки на света, помисли си той. Беше виждал по-голямата част от конкуренцията.

— Отиди няколко пресечки на север — каза той. — Ще минем по заобиколен път. Те ще очакват да се приберем направо у дома.

Сви вдясно и след голяма обиколка се насочи към Лафайет. След това сви вляво и пак вляво и подкара на юг по Бродуей. Светофарът беше червен и Ричър се вторачи напред в неоновата мътилка.

— Още три пресечки — отбеляза Джоди.

— Къде паркираш?

— В гаража под сградата.

— Добре, свий в предната пресечка — каза той. — Ще отида да проверя. След малко ела да ме вземеш. Ако не те чакам на тротоара, отиди направо в полицията.

Джоди сви вдясно, спря, Ричър слезе, тупна леко покрива и тя продължи нататък. Той сви зад ъгъла и намери сградата. Беше масивна, квадратна, с наскоро обновено фоайе, тежки стъклени врати, солидна ключалка, табло с петнайсет звънци, подредени вертикално. До тях, зад прозорчета от прозрачна пластмаса, бяха изписани имената. Срещу звънеца на апартамент 12 пишеше „Джейкъб/Гарбър“, сякаш там живееха двама души. По улицата имаше хора — някои разговаряха на групи, други бяха тръгнали нанякъде, но никой от тях не будеше интерес. Входът за подземния гараж беше малко по-нататък. Стръмно спускане в тъмнината. Слезе долу. Беше тихо и почти неосветено. Местата за паркиране бяха в две редици — едната за осем, а другата за седем коли, защото рампата, водеща към улицата, беше на мястото за осмата. Общо петнайсет. Единайсет паркирани коли. Провери цялото помещение. Нямаше хора. Излезе отново, промуши се през колите и застана на отсрещния тротоар. След малко я видя да се задава по улицата. Джоди спря край него и той се качи.

— Чисто е — каза Ричър.

Тя се вля отново в трафика, след малко сви вдясно и се спусна по рампата към гаража. Спря в прохода по средата и вкара колата на мястото й на заден ход. Изгаси двигателя и изключи фаровете.

— Как се стига догоре? — попита той.

Джоди посочи.

— Ето там. Вратата към фоайето.

Малка метална стълба водеше към груба врата, която бе обкована със стоманена ламарина. И тук имаше солидна ключалка, като онази на входната врата горе, на улицата. Слязоха от колата и я заключиха. Ричър взе сака на Джоди и двамата тръгнаха към вратата. След малко влязоха във фоайето. Имаше само един асансьор.

— На четвъртия съм — каза Джоди.

Ричър натисна бутона за петия.

— Ще слезем по стълбите отгоре — каза той. — За всеки случай.

Слязоха един етаж. Накара я да изчака на площадката, докато огледа коридора. Висок, тесен, пуст. Апартамент десети вляво, единайсети вдясно, дванайсети точно отред.

— Хайде — каза той.

Вратата беше черна и дебела. Шпионка на височината на очите, две ключалки. Джоди отключи и влязоха. След това тя заключи и залости вратата със стара метална планка, която преграждаше цялата врата. Ричър я натисна, за да влезе докрай в скобите. Беше солидна и никой не би могъл да влезе, докато е на мястото си. Остави сака до стената. Джоди запали лампите и го пусна да мине пред нея. Антре, дневна, кухня, спалня, баня, спалня, баня, спалня, гардероби. Големи стаи с високи тавани. Нямаше никой. Върна се в дневната, свали новото си яке, хвърли го на един стол и се обърна към Джоди. Бе се успокоил.

Но тя не беше. Личеше си. Избягваше погледа му и беше някак напрегната — повече, отколкото през целия ден. Стоеше пред вратата на спалнята си, отпуснала ръце надолу. Дланите й бяха обърнати навътре. Нямаше представа какво става с нея.

— Добре ли си? — попита я.

Джоди наведе глава и рязко я дръпна назад, за да прибере косата си зад раменете.

— Ще взема душ — отвърна тя. — После ще си лягам.

— Тежък ден, нали?

— Невероятно.

Мина покрай него, някак на разстояние, после му махна за довиждане — съвсем леко, само с пръсти, които едва се виждаха над ръкава.

— В колко ставаме утре? — попита той.

— Седем и половина е добре, струва ми се.

— Окей — отвърна той. — Лека нощ, Джоди.

Тя кимна и изчезна в коридора. Чу как се отваря и затваря вратата на спалнята й. Той гледа след нея дълго време изненадан, после седна на канапето и събу обувките си. Бе твърде неспокоен, за да заспи веднага. Тръгна из апартамента по чорапи, за да го разгледа.

Всъщност не беше студио. Просто сградата беше много стара и таваните бяха високи. Конструкцията беше запазена както е била. Вероятно бе служила за някакво производство. Външните стени бяха тухлени, наскоро почиствани с пясък, вътрешните бяха измазани с гипс, идеално шпакловани.

Прозорците бяха огромни, вероятно за да има повече светлина за работничките зад шевните машини, ако за това бе служила сградата преди сто години.

На места стените не бяха измазани и се виждаха тухлите в мек кафяв оттенък. Всичко останало беше бяло освен пода, който бе покрит с жълтеникаво дюшеме. Всичко беше хладно и неутрално като в галерия. Нямаше признаци, че жилището някога е било обитавано от повече от един човек. Не се виждаха следи от борещи се за надмощие вкусове. Всичко беше в един стил — бели канапета, бели столове, прости секции, боядисани в бяло като стените. Единственото цветно нещо беше копието на Мондриан, окачено над най-голямото канапе. Беше истинско копие, рисувано с маслени бои върху платно, с истински цветове. Не ярки и крещящи, а приглушени, автентични на вид пукнатини по бялото, което бе по-близо до сиво. Остана пред картината дълго — Мондриан беше любимият му художник, а от всичките картини на художника най-много обичаше тъкмо тази. Наричаше се „Композиция в червено, жълто и синьо“. Оригиналът бе рисуван през 1930 година и Ричър го бе виждал в Цюрих, Швейцария.

Срещу най-малкото канапе имаше висок шкаф, също бял като всичко останало. В него имаше малък телевизор, видео, устройство за кабелна телевизия и компактдиск, в който бяха включени големи слушалки. Погледна дисковете — повечето бяха с джаз от шейсетте. Харесваше тази музика, без да е луд по нея.

Прозорците гледаха към Бродуей. Чуваше се непрекъснатото бучене на колите, виждаше се неоновият блясък, от време на време се разнасяше вой на сирена, който заглъхваше и се усилваше, когато проникваше през пролуките между блоковете. Ричър наклони леко щорите надолу и погледна към тротоара. Все още се виждаха групичките хора, но нямаше нищо, което да го обезпокои. Затвори щорите плътно.

Кухнята беше огромна и висока. Всички шкафове бяха дървени, също бели, а уредите бяха големи, от неръждаема стомана като в пицария. Бе живял в стаи, по-малки от хладилника. Отвори го и видя десетина бутилки с любимата си минерална вода, същата, която пиеше в Кий Уест. Отпечата едната и я занесе в стаята си.

И тя беше бяла. Мебелите бяха дървени — бяха започнали земния си път с друга политура, но впоследствие също бяха боядисани в бяло. Ричър остави бутилката с вода на нощното шкафче и влезе в банята. Бели плочки, бяла мивка, бяла вана — стар емайл и фаянс. Върна се в стаята. Затвори щорите, съблече се и сгъна новите си дрехи върху шкафа. После отметна завивката и легна.

Илюзия и реалност. Какво бяха девет години? Много, струваше му се, когато тя бе на петнайсет, а той на двайсет и четири. А сега? Той беше на трийсет и осем, а тя беше на двайсет и девет или трийсет, не беше сигурен точно колко. Имаше ли някакъв проблем в тази разлика? Защо не правеше нищо? Може би не възрастта беше причината. Може би беше Лион. Тя беше негова дъщеря и той не можеше да забрави този факт. Това го караше да изпитва чувство за вина, да я приема за нещо средно между племенница и по-малка сестра. Това чувство му налагаше множество задръжки, но пък то бе само илюзия, нали? Тя бе дъщеря на стар приятел, нищо повече. Стар приятел, който вече не бе между живите. Защо тогава се ужасяваше толкова от мисълта, че би могъл да свали фланелката й и да махне колана от кръста й? Защо не го направи? Защо беше в другата стая, а не от другата страна на стената, в леглото при нея? Както бе желал през толкова много, отдавна забравени нощи в миналото, някои от които изпълнени с чувство на срам, други с копнеж.

Защото, предполагаше, нейните реалности бяха вкоренени в подобни илюзии. Противоположното на по-малка сестра и племенница беше по-голям брат и чичо. Любим чичо без съмнение, защото знаеше, че тя го харесва. Привързаността й бе голяма. Любимите чичовци имаха своята отредена роля — семейни неща, пазар, глезене по един или друг начин. Любимите чичовци не биваше да пускат ръце. Това би дошло като гръм от ясно небе, би се изтълкувало като кошмарно предателство. Ужасяващо, нежелано, порочно, психологически травмиращо.

Тя беше от другата страна на стената. Ала не можеше да направи нищо. Нищо. Това нямаше да се случи никога. Даваше си сметка, че всичко това може да го докара до лудост, ето защо си наложи да не мисли за нея, а за други неща. Те със сигурност бяха реалност, не илюзии. Онези двамата, които и да бяха те. Сигурно вече знаеха адреса й. Имаше десетки начини да разбереш къде живее някой. Може би вече бяха някъде съвсем близо. Припомни си сградата. Входната врата беше заключена. Вратата откъм подземния гараж — също. Вратата на апартамента беше заключена и залостена. Прозорците бяха затворени, щорите спуснати. Поне тази вечер бяха на сигурно място. Утре сутринта обаче нямаше да е така. Опасността беше голяма. Може би много голяма. Ричър заспа, докато се опитваше да запомни онези двамата — колата, с която бяха, костюмите им, телосложението, физиономиите.

По това време вече само единият имаше физиономия. Бяха навлезли в океана на десетина мили от апартамента на Джоди. Заедно бяха разкопчали ципа на пластмасовия чувал и бяха хвърлили студения труп на секретарката в мазните вълни на Атлантика. Единият се бе обърнал към другия, за да подхвърли някаква шега, и беше получил изстрел в лицето с безшумна берета. После още един и още един. Поради бавното падане на тялото му трите куршума попаднаха на различни места. Цялото му лице се превърна в ужасна кървяща рана, която изглеждаше черна в тъмнината. След това другият опря ръката му на махагоновия парапет и я отряза при китката с откраднат ресторантски сатър. Бяха нужни пет удара. Беше жестоко и мръсно. Ръката влезе в найлонов плик, а тялото се плъзна във водата почти без звук, на по-малко от двайсет метра от мястото, където вече потъваше секретарката.

7

Джоди се събуди рано на следващата сутрин, което беше необичайно за нея. Обикновено спеше дълбоко, докато будилникът не зазвънеше, за да я накара да се измъкне от завивките и да отиде в банята, бавно и сънливо. Тази сутрин се събуди цял час по-рано. Чувстваше се бодра, дишаше леко, сърцето й туптеше тихо в гръдния кош.

Спалнята й беше бяла както всички останали стаи, а леглото й беше голямо, с бяла дървена рамка, поставено с главата към стената срещу прозореца. Стаята за гости беше до нейната и беше обзаведена по същия начин, само че огледално, защото гледаше в противоположната посока. Това означаваше, че главата му е на около трийсет сантиметра от нейната. Делеше ги само стената.

Знаеше от какво е направена стената. Беше купила апартамента, преди да бъде ремонтиран. Бе следила как върви работата по преустройството месеци наред. Стената между двете спални беше строена заедно с цялата сграда преди сто години. Подът беше от гредоред, а отгоре строителите бяха иззидали стената, до тавана. При ремонта я бяха измазали с мазилка и след това шпакловали, както правят в Европа. Архитектът смяташе, че трябва да се направи по този начин. Така се придаваше допълнителна здравина на стените, подобряваше се звукоизолацията и устойчивостта на огън. Така обаче между нея и Ричър имаше трийсет сантиметра тухли и два пласта мазилка.

Беше влюбена в него. Не се съмняваше нито за миг. Никак. Още от самото начало, винаги. Само че дали беше редно? Беше ли редно да е влюбена в него по този начин? Този въпрос я бе измъчвал и преди. Не бе спала по цели нощи тогава, преди години. Бе изгаряла от срам заради чувствата си. Разликата от девет години помежду им беше срамна. Неприлична. Знаеше го. Едно петнайсетгодишно момиче не бива да изпитва такива чувства към офицер, колега на баща си. По военния протокол това бе още по-срамно. Все едно да се влюбиш в чичо си. Все едно да изпитваш такива чувства към собствения си баща. Но го обичаше. Нямаше никакво съмнение.

Беше с него винаги когато бе възможно. Разговаряше с него, когато можеше, докосваше го, когато можеше. Имаше свое копие от снимката в Манила, на която го бе прегърнала през кръста. Бе я държала в един бележник цели петнайсет години. Бе я гледала безброй пъти. Не можеше да забрави усещането от онова докосване пред обектива. Все още помнеше твърдостта на тялото му, аромата.

Чувствата й не я бяха напускали никога. А бе желала това. Бе й се искало всичко да се окаже някаква детска история, младежко увлечение. Но не бе такова. Знаеше го, защото чувствата й бяха издържали. Той бе изчезнал, тя бе пораснала и бе продължила по пътя си, но чувствата й все още бяха там. Не бяха отслабнали, но постепенно започнаха да се движат успоредно с основния ход на живота й. Винаги налице, винаги истински, винаги силни, но не непременно свързани с ежедневието и реалността. Както при някои хора, които познаваше, адвокати и банкери, които в действителност искаха да са футболисти или танцьори. Някаква мечта от миналото, несвързана с реалността, но абсолютно определяща същността на съответния човек. Адвокат, който иска да е футболист. Банкова служителка, която иска да стане балерина. Разведена трийсетгодишна жена, която през цялото време иска да е с Джак Ричър.

Предишният ден би трябвало да е най-лошият в живота й. Бе погребала баща си, единствения близък, който й бе останал. Бяха я нападнали мъже с пистолети. Познаваше хора, които се бяха обърнали към психотерапевт за значително по-дребни неща. Би трябвало да е съсипана от сполетялото я нещастие. Но не беше. Предишният ден бе най-хубавият в живота й. Ричър се бе появил като видение там, на стълбите зад гаража, над задния двор. Обедното слънце го осветяваше точно отгоре, над главата. Сърцето й се бе разтуптяло и старите чувства се бяха върнали с пълна сила, за да заемат отново централно място в живота й по-силни и безпощадни отвсякога, като някакъв наркотик, който бучеше във вените й подобно на гръмотевица.

Но всичко това бе губене на време. Знаеше го. Трябваше да го приеме. Той гледаше на нея като на племенница или по-малка сестра. Като че ли разликата от девет години все още имаше някакво значение. А нямаше. Ако бяха на петнайсет и двайсет и четири, сигурно би възникнал проблем, но на трийсет и трийсет и девет всичко беше наред. Имаше хиляди двойки с по-голяма възрастова разлика. Милиони двойки. Имаше старци по на седемдесет, женени за двайсетгодишни момичета. За него обаче не беше все едно. Или може би просто бе свикнал да гледа на нея единствено като на дъщеря на Лион. Нещо като племенница. Като дете на началника му. Правилата на обществото или военния протокол го бяха ослепили и не му позволяваха да гледа на нея по друг начин. Това винаги я бе изпълвало с негодувание. До ден-днешен. Привързаността на Лион към него, това, че го наричаше свой брат… това го бе отблъснало от нея. Бе поставило невъзможни пречки от самото начало.

Бяха прекарали деня като брат и сестра, като чичо и племенница. След това той бе станал сериозен, като истински бодигард, който се грижи за поверения му обект с професионална отговорност. Бяха се забавлявали, физическата й безопасност го интересуваше, но само толкова. Никога нямаше да има нещо повече. И тя не беше в състояние да промени каквото и да било. Каквото и да било. Тя бе канила мъже на срещи. Всички жени на нейната възраст го правеха. Беше допустимо. Прието, дори нормално. Само че какво би могла да му каже сега? Какво? Какво би могла да каже една сестра на брат си или племенница на чичо си, без да предизвика възмущение, изумление и погнуса? Значи това нямаше да се случи и самата тя не беше в състояние да направи нищо.

Изтегна се в леглото и вдигна ръце над главата си. Опря длани на делящата ги стена и ги задържа там. Поне беше в нейния апартамент и поне можеше да мечтае.

Беше спал по-малко от три часа, след като остави лодката на кея сам, затвори я и се прибра в квартирата си в града. Стана в шест, в шест и двайсет вече беше вън, след бърз душ, но без да закуси. Ръката беше в найлоновия плик, увита във вчерашен вестник. Носеше я в плик за пазаруване, останал му от последния път, когато бе купил продукти, за да си сготви вечеря у дома.

Качи се на черния шевролет тахо и подкара бързо, за да избегне задръстванията и хората, които правеха доставки рано сутринта. Паркира в подземния гараж и се изкачи до осемдесет и осмия етаж. Тони, секретарят, вече беше зад бюрото си, но всичко бе някак странно притихнало — явно нямаше никой друг. Влезе, стиснал плика от магазина като трофей.

— Нося това за Куката — каза той.

— Куката днес няма да дойде — отговори Тони.

— Страхотно — промърмори мъжът вкиснато.

— Мушни го в хладилника — каза Тони.

До приемната имаше малка кухня. Беше претъпкана и разхвърляна, както обикновено са кухните в офисите — лошо измити чаши, филтри за кафе. Хладилникът беше малък и се намираше под плота. Мъжът бутна настрана бутилка мляко и кутийка бира, после сгъна плика в освободеното пространство.

— Целта за днес е мисис Джейкъб — каза Тони. Беше застанал до вратата на кухнята. — Знаем къде живее. В долната част на Бродуей, северно от кметството. Осем пресечки оттук. Съседите казаха, че винаги излиза в седем и двайсет и ходи на работа пеша.

— Къде точно работи? — попита другият.

— Уолстрийт и Бродуей — отвърна Тони. — Аз ще карам, ти ще я хванеш.

Честър Стоун се бе прибрал у дома в обичайното време, но не каза нищо на Мерилин. Не би могъл да й каже каквото и да било. Бързината, с която бе рухнало всичко, го бе объркала. Целият му свят се бе обърнал наопаки само за двайсет и четири часа. Просто не беше в състояние да осъзнае какво се е случило. Смяташе да не мисли за всичко това до сутринта, а после да се срещне с Хоби и да се опита да го вразуми. Дълбоко в сърцето си не вярваше, че няма да успее да се спаси. Корпорацията беше на деветдесет години, за бога! Три поколения на фамилията Честър Стоун. Това бе твърде много, за да изчезне за една нощ. Не каза нищо и прекара вечерта в нещо като унес.

Мерилин Стоун също не му каза нищо. Беше твърде рано да разбере, че е поела нещата в свои ръце. Този разговор трябваше да бъде проведен при съответните обстоятелства. Беше донякъде свързан и с егото й. Сега просто се суетеше наоколо, заета с обичайните си вечерни занимания, после се опита да заспи, докато той лежеше буден до нея, вперил поглед в тавана.

Когато Джоди опря длани в стената, Ричър беше под душа. Беше си изработил три отделни процедури за къпане и всяка сутрин избираше към коя да прибегне. Първата се състоеше само от душ и нищо повече. Отнемаше му единайсет минути. Втората беше бръснене плюс душ — двайсет и две минути. Третата беше много специална и рядко я използваше. Състоеше се от един душ, после бръснене и след това втори душ. Отнемаше повече от половин час, но пък имаше едно преимущество — навлажняването. Някакво момиче му беше обяснило, че ще се избръсне по-добре, ако кожата му е добре намокрена. Също така му беше казала, че от втори шампоан няма да му стане нищо.

Днес се бе спрял на специалната процедура. Душ, бръснене, душ. Чувстваше се добре. Банята за гости беше просторна, а душът бе монтиран достатъчно високо, за да може да стои под него изправен, което не се срещаше често. Имаше добре подредени бутилки с шампоан. Подозираше, че ги е купувала, но не са й харесали и затова ги е оставила в стаята за гости. Всъщност му бе все едно. Намери шампоан, на който пишеше, че бил предназначен за суха, увредена от слънцето коса. Реши, че точно това му е нужно, изсипа малко в дланта си и се намаза. Натри тялото си с някакъв жълтеникав сапун и се изплакна. Докато се бръснеше, наоколо хвърчаха пръски пяна. Направи го много старателно — от долната част на шията, под носа, отстрани, назад, напред. След това пак под душа.

Отдели цели пет минути за зъбите си, с новата четка. Все още беше твърда и му се струваше, че върши добра работа. След това се избърса и заглади гънките на новите си дрехи. Обу панталоните и отиде до кухнята, за да намери нещо за хапване.

Джоди вече беше там. Тя също бе излязла от банята току-що и беше свежа. Косата й бе потъмняла от водата и висеше право надолу. Беше с възголяма тениска, която се спускаше почти до коленете й. Краката й бяха дълги и гладки. Беше боса. И много слаба освен на местата, където не би трябвало. Дъхът му спря.

— Здравей, Ричър — поздрави го тя.

— Добро утро, Джоди — отвърна той.

Гледаше го. Сякаш го изпиваше с очи. Нещо се появи на лицето й.

— Изгореното — каза тя. — Изглежда по-зле.

Той присви очи надолу. Беше зачервено и го болеше. Леко се бе разширило и беше подуто.

— Намаза ли го с мехлема? — попита тя.

Той поклати глава.

— Забравих.

— Донеси го.

Той отиде до банята, взе кафявия плик и го занесе в кухнята. Джоди взе мехлема и развинти капачката на тубата, после проби металната запушалка с шипа на капачката и изстиска малко върху възглавничката на пръста си. Правеше го съсредоточено, с език между зъбите. Застана пред него и вдигна ръка. Докосна мехура внимателно и леко втри лекарството. Той гледаше вдървено над главата й. Беше на сантиметри от него. Съвсем гола под тениската. Слагаше мехлем на гърдите му. Искаше му се да я вдигне от земята и да я притисне до себе си. Да я целува. Би започнал от шията. Искаше да вдигне лицето й и да я целуне по устните. Тя продължаваше да втрива мехлема. Той усещаше уханието на косата й, влажна и лъскава. Усещаше аромата на кожата й. Тя продължаваше да втрива мехлема. На сантиметри от него. Съвсем гола под тениската. Той въздъхна и сви юмруци. Тя направи крачка назад.

— Заболя ли те? — попита го.

— Какво?

— Попитах заболя ли те.

Видя пръста й, блестящ от мазнината.

— Малко — отговори.

Джоди кимна.

— Съжалявам — каза тя. — Но е нужно.

Той също кимна.

— Предполагам.

След това кризата премина. Тя завинти капачката на мястото й, а той се отдалечи просто за да направи нещо. Отвори хладилника и извади бутилка вода, после в една купа на плота видя банан. Джоди остави тубата на масата.

— Ще отида да се облека — каза тя. — Трябва да тръгваме.

— Добре — отвърна той. — Ще се приготвя.

Тя изчезна в стаята си, а той изяде банана и изпи чаша вода. След това отиде в стаята си и си облече ризата. Намери чорапите и якето, после отиде в дневната, за да чака. Вдигна щорите изцяло, отвори прозореца и се надвеси навън, за да огледа улицата, четири етажа по-долу.

Беше много по-различна в началото на деня. Блестящият неон го нямаше, слънцето се издигаше над сградите отсреща и обливаше всичко в ярка светлина. Групите хора, които разговаряха лениво, също си бяха отишли и сега се виждаха само забързани пешеходци, понесли в ръце пластмасови чашки с кафе и кифлички, увити в салфетки. Такситата се опитваха да си пробият път и надуваха клаксони пред светофарите сякаш за да ги накарат да светнат зелено по-бързо. Имаше лек ветрец и се долавяше мирисът на реката.

Сградата беше на западната страна на улицата. Трафикът беше предимно в една посока, на юг, от ляво на дясно под прозореца. За да отиде на работа, Джоди трябваше да тръгне надясно и да се движи в посоката на автомобилите. Щеше да върви по десния тротоар, за да е на слънце, да прекоси Бродуей шест-седем пресечки по-нататък, да продължи по левия тротоар и да свие на изток по Уолстрийт към кантората си.

Как биха се опитали да я хванат? Мисли като противника. Като онези двамата. Груби, недодялани, любители на директния подход, надъхани и опасни, но всъщност нищо повече от ентусиазирани аматьори. Беше му ясно какво ще опитат да направят. Щяха да чакат в някоя странична улица, две-три пресечки по-нататък, в кола с четири врати, готови да изпълзят на Бродуей и да свият вдясно. Щяха да седят на предната седалка, да мълчат и да наблюдават пешеходната пътека — сигурно очакваха, че Джоди ще пресече забързано или ще спре, за да изчака зелената светлина на светофара. Биха й дали секунда, а после щяха да направят десния завой, да се изравнят с нея, леко да я задминат. След това единият щеше да изскочи навън, да я хване, да отвори задната врата, да я натика в колата и да седне до нея. Само с едно бързо, добре заучено движение. Елементарна тактика, но надеждна и ефективна. Повече или по-малко с гарантиран успех в зависимост от обекта и от готовността му да реагира. Ричър бе правил същото многократно с обекти, доста по-силни и по-подготвени от Джоди. Веднъж дори го бе правил заедно с Лион — той седеше зад кормилото.

Наведе се напред през прозореца и огледа улицата вляво и дясно, много внимателно. По ъглите на следващите няколко пресечки не се забелязваше нищо. Би трябвало да чакат някъде там.

— Готова съм — извика Джоди.

Спуснаха се заедно деветдесет етажа надолу, в подземния паркинг. Стигнаха докъдето трябва — местата за паркиране, наети заедно с офиса на Хоби.

— Трябва да вземем другата кола — обади се биячът. — По-голяма е.

— Добре — съгласи се Тони. Отключи я и седна зад волана. Другият се намести до него и погледна назад към празното пространство. Тони запали двигателя и подкара колата към изхода.

— Е, как ще действаме? — попита Тони.

Другият се усмихна самоуверено.

— Няма да е трудно. Ще тръгне на юг по Бродуей. Ще чакаме зад някой ъгъл и ще я видим. Две пресечки южно от апартамента й. Ще изчакаме да прекоси по пешеходната пътека, ще излезем на Бродуей, ще я настигнем и готово, нали?

— Грешка — каза Тони. — Ще постъпим по друг начин.

Онзи го изгледа косо.

— Защо?

Тони изкачи колата по рампата и излязоха вън, на дневна светлина.

— Защото не си особено умен — отговори той. — Щом като ти предлагаш нещо, значи има и по-добър начин да се направи. В Гарисън се провалихте, нали? Ще се провалиш и сега. Онзи тип Ричър сигурно е с нея. Там ви прецака, ще ви прецака и тук. Това, което ти смяташ за най-добро, е последното, което ще направим.

— Добре, как ще го направим тогава?

— Ще ти го обясня много внимателно — отвърна Тони. — И много простичко.

Ричър затвори прозореца, щракна ключалката и спусна щорите. Джоди беше застанала на вратата. Косата й все още не бе напълно изсъхнала; беше с права ленена рокля без ръкави, голи крака, семпли обувки. На цвят роклята беше същата като мократа й коса, но скоро щеше да изглежда по-тъмна — когато косата й изсъхнеше. Носеше дамска чанта и голямо кожено куфарче, като тези, които използват пилотите от гражданската авиация. Явно бе доста тежко. Остави го на пода и се наведе към сака, който все още беше там, където Ричър го бе захвърлил предната вечер. Извади завещанието на баща си, отвори черното куфарче и го сложи вътре.

— Искаш ли да го нося аз? — попита я той.

Джоди се усмихна и поклати глава.

— В този град профсъюзите са силни. Охраната на хора не включва мъкненето на багажа им.

— Изглежда тежък — отбеляза той.

— Вече съм голямо момиче — отвърна тя и го погледна.

Ричър кимна, после вдигна металното резе на вратата.

Джоди протегна ръка покрай него и отключи. Отново вдъхна парфюма й — деликатен и женствен. Раменете й под роклята бяха слаби, почти кльощави. Под кожата на лявата й ръка играеха мускулчета, за да крепят тежката чанта.

— Какви закони си понесла в куфарчето? — попита я.

— Финансови — отговори тя.

Той отвори вратата и погледна навън. Коридорът беше пуст. Индикаторът на асансьора показваше, че някой слиза от третия етаж.

— Какви точно? — попита той.

Отидоха до асансьора и го повикаха.

— Предимно преструктуриране на дългове — отговори тя. — Всъщност повече се занимавам с преговори, отколкото с юридическа дейност. По-скоро съм съветник и посредник, знаеш какво е, нали?

Не знаеше. Никога не бе влизал в дългове. Не поради някаква вродена добродетелност, а просто защото не бе имал тази възможност. Армията винаги му бе осигурявала най-необходимото — покрив над главата, храна в чинията. Не се бе научил да иска нещо повече от това. Познаваше обаче хора, които си имаха неприятности. Купуваха къщи и коли на изплащане, а после закъсняваха с вноските и се налагаше счетоводителите да се намесват, за да оправят положението — най-често отиваха в банката и уговаряха плащанията да стават направо от заплатата. Но това беше дребна работа в сравнение с мащабите, в които работеше Джоди.

— Работиш с милиони, нали? — попита той.

Асансьорът дойде и вратата се отвори.

— Да. Обикновено десетки, понякога стотици.

Кабината беше празна и те влязоха.

— Доставя ли ти удоволствие?

Понесоха се надолу.

— Разбира се — отвърна Джоди. — Човек има нужда от работа и трябва да е доволен от това, което има.

Асансьорът спря с леко поклащане.

— Бива ли те?

— Да — отговори тя. — Аз съм най-добрата на Уолстрийт, не се съмнявам в това.

Ричър се усмихна. Беше дъщеря на Лион — не би могло да се сбърка.

Вратата на асансьора се отвори. Във фоайето нямаше никой, входната врата щракна и се затвори, надолу по стълбите към тротоара слизаше някаква жена.

— Ключовете от колата — каза Ричър.

Джоди му ги подаде — голяма връзка ключове, окачени на метална халка.

— Чакай тук — каза й след това. — Ще докарам колата пред вратата. Само минутка.

Отвътре вратата към подземния гараж не се заключваше. Ричър мина през нея, слезе по металните стълби и се огледа в тъмнината. Нямаше никой. Или поне не виждаше никой. Приближи се уверено към друга кола, крайслер или нещо такова, през две места от джипа на Джоди. Легна на земята и огледа под автомобилите. Нищо особено. Никой не се спотайваше зад някой от тях. Стана, мина покрай предния капак на крайслера и покрай следващата кола. Отново погледа пода, застанал между задницата на олдсмобила и стената. След това потърси жици на места, където не би трябвало да има такива. Беше чисто, нямаше заложени капани.

Отвори джипа и се качи, после го извади в прохода по средата и го закара на заден ход до металната стълба. Протегна ръка и отвори дясната врата. Джоди се появи в горния край на стълбата, изтича надолу и се качи до него с едно плавно движение. Затръшна вратата, а Ричър подкара и излезе на улицата. За момент слънцето го заслепи, но след като направи завоя вдясно, отново попадна в сянка и можеше да вижда. Първата пресечка беше на около трийсет метра. Колите се движеха едва-едва. Движението не беше спряло, просто беше бавно. Червеният светофар ги спря три коли преди пресечката. Беше в дясната лента и поради това нямаше видимост към пряката. По нея се източваха автомобилите, на които бе дадено зелено. Виждаше, че далечният поток се бави, сякаш трябваше да заобикаля препятствие. Може би паркирано превозно средство. Може би паркирана кола с четири врати, която е спряла, за да изчака нещо. След малко спряха движението по пряката и пуснаха зелена светлина по Бродуей.

Ричър премина през кръстовището с обърната настрани глава. Гледаше пътя напред само с половин око — вниманието му беше насочено към страничната улица. Нямаше нищо подозрително. Нямаше паркирани коли. Препятствието беше сигнална преграда, поставена пред отворена шахта. На десетина метра по-нататък бе спряла кола на електрическата компания. На тротоара стояха неколцина работници и пиеха газирани напитки от кутии. Отминаха. На следващия светофар спряха пак. Този път от пресечката ги деляха четири коли.

Тази улица не беше която трябва. Движението беше в обратна посока, от ляво на дясно. Виждаше добре какво става вляво — почти петдесет метра по продължение на улицата. Нямаше нищо. Не беше тази. Вероятно следващата.

В идеалния случай би предпочел да направи нещо повече от това просто да мине покрай онези двамата. Добре би било да заобиколи по пресечките и да им излезе в гръб, да остави джипа на стотина метра от тях и да ги изненада отзад.

Те щяха да се взират пред себе си, към пешеходната пътека. Би могъл да се вмъкне в колата им, да улови главите им и да ги блъсне с всички сили една в друга, като цимбали. След това можеше да го направи пак и пак, и пак, докато не започнеха да отговарят на някои същностни въпроси.

Нямаше да действа така. Съсредоточи се върху конкретната задача — това беше правилото му. Конкретната задача в случая беше да заведе Джоди до кантората й жива и здрава. Целта на охраняването беше защитата — ако се захванеш и с нападение, най-вероятно да объркаш и двете. Както бе казал на Джоди, бе изкарвал прехраната си с това. Беше обучен да го прави. Много добре обучен и с голям опит. Щеше да се придържа към защитна стратегия и щеше да се смята за победител, ако видеше Джоди да влиза невредима през вратата на кантората си. И нямаше да й говори за опасността, която я грозеше. Не искаше да я плаши. Нямаше причина това, което бе започнал Лион, да й създава каквито и да било тревоги. Лион не би го искал. Би искал чисто и просто той да се погрижи за всичко. Точно това и щеше да направи. Щеше да я придружи до вратата на кантората и никакви дълги обяснения и мрачни предупреждения.

Светна зелено. Първата кола потегли, после втората. След нея третата. Той включи на скорост и отпусна леко съединителя. Прецени разстоянието отпред и се обърна вдясно. Къде бяха? Пресечката беше тясна. Две редици спрели автомобили, чакащи зелен светофар. Нямаше паркирани коли. Нищо подозрително. Не бяха там. Мина бавно през цялата дължина на кръстовището, вперил очи вдясно. Нищо. Въздъхна успокоен и се обърна напред. В този момент нещо отзад изтрещя страховито. Ударът беше страхотен — смачкан метал, рязко политане напред. Джипът се блъсна в предната кола почти веднага след това и закова. Предпазните въздушни възглавници на таблото изскочиха. Ричър видя как Джоди политна, как тялото й рязко спря, задържано от предпазния колан, как главата й отскочи от въздушната възглавница и после се блъсна в облегалката. За момент лицето й се движеше успоредно с неговото, а вътрешността на колата се понесе назад в стремителна вихрушка, защото неговата глава описа съвсем същото движение.

Двойният удар откъсна ръцете му от волана. Предпазната възглавница започна да спада. Той вдигна очи към огледалото и видя висока черна предница на автомобил, хлътнала в задницата на джипа. Горният край на блестяща метална решетка, деформирана от сблъсъка. Беше някаква голяма машина, с двойно предаване. Вътре, зад оцветеното предно стъкло, се виждаше само един човек. Непознат. Отзад започнаха да свирят клаксони, колите започнаха да свиват вляво, за да заобиколят препятствието. Хората се обръщаха, за да зяпат. След трясъка се чу силно свистене — пара от радиатора или шум в ушите му след силния трясък. Шофьорът от задната кола слезе, вдигнал безпомощно ръце. Изглеждаше разтревожен, смутен и уплашен. Затвори вратата и тръгна към Ричър в тясната пролука край бавно движещите се коли в съседната лента, хвърли поглед към смачканите ламарини, когато мина покрай тях. От предната кола слезе жена. Изглеждаше ядосана и объркана. Навсякъде наоколо ръмжаха автомобили, свиреха клаксони. Въздухът трептеше от нагрети двигатели. Джоди се наклони напред и опипа тила си.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Добре съм. А ти?

— Всичко е наред — отговори той.

Тя побутна с показалец надутата възглавница пред себе си, сякаш бе някакво чудо.

— Това нещо върши работа, нали?

— За първи път виждам как става — каза той.

— Аз също.

След това мъжът от задната кола почука нетърпеливо по стъклото. Ричър се втренчи в него. Онзи жестикулираше нетърпеливо, сякаш нямаше време за губене.

— По дяволите! — изруга Ричър и настъпи педала за газта. Джипът заръмжа, избута предната кола на около метър, поднесе вляво.

— Какво правиш!? — изкрещя Джоди.

Мъжът от задната кола държеше дръжката на вратата. Другата ръка беше скрита в джоба му.

— Легни долу! — извика Ричър.

Включи на заден и блъсна тежката машина отзад. Спечели още около трийсет сантиметра. После изви рязко волана вляво и даде газ. Закачи задницата на предната кола и се посипа нов дъжд от счупени стъкла. Трафикът отново се обърка. В този момент Ричър зърна единия от типовете, които бе видял в Кий Уест и Гарисън. Беше се навел към прозореца откъм Джоди, стискаше дръжката на вратата й. Ричър включи отново на заден, настъпи педала и завъртя волана. От рязкото движение назад онзи изгуби равновесие и падна, но се бе вкопчил в дръжката и не я пускаше. Ричър блъсна още веднъж черната кола, после даде газ напред и изви рязко вляво. Биячът успя да се изправи и залитна, размахал свободната си ръка като каубой, който се опитва да укроти побеснял жребец. Ричър форсира двигателя и мина на сантиметри от предната кола. Онзи се удари в задницата й, бронята го подкоси и физиономията му се залепи за задното стъкло. Ричър видя в огледалото как падна и запълзя към тротоара.

— Внимавай! — извика Джоди.

Другият все още висеше на вратата откъм кормилото. Ричър бе успял да вмъкне джипа в съседната лента, но колите се движеха бавно и онзи просто тичаше край тях и се мъчеше да измъкне нещо от джоба си. Ричър сви леко вляво, съвсем близо до един камион в съседната лента, и го блъсна в металната каросерия. Чу се удар, после онзи изчезна. Камионът спря рязко и Ричър успя да провре джипа пред него. Трафикът по Бродуей беше кошмарен. Отпред проблясваха разноцветни покриви на коли, въздухът беше натежал от бензинови пари, пищяха клаксони. Сви в лявата пресечка. Мина на червено и хората от пешеходната пътека се разбягаха уплашено. Термометърът на таблото показваше, че двигателят е прегрял. През пролуките край смачкания капак на мотора се издигаше пара. Предпазната възглавница висеше в краката му.

След малко сви в тясна пролука, пълна с всевъзможни боклуци, изхвърлени от ресторант — кашони, празни тенекии от олио, груби дървени щайги, пълни с гниещи зеленчуци. Заби предницата на джипа в купчина кашони и те се разлетяха във всички посоки. Изгаси мотора и извади ключовете.

Джипът беше много близо до стената и Джоди не можеше да отвори вратата, за да излезе. Грабна куфарчето и чантата й и ги изхвърли навън, през своята врата. После се обърна към Джоди. Тя се опитваше да изпълзи по седалките зад него. Роклята й се бе вдигнала нагоре. Ричър я грабна през кръста, тя прилепи глава до рамото му и той я измъкна навън. Вдигна я нагоре и я пренесе на няколко метра — беше много лека. Остави я и се върна тичешком, за да вземе нещата й. Джоди приглади роклята си надолу. Дишаше тежко, косата й се бе разрошила.

— Как разбра? — попита го тя. — Че не е обикновена катастрофа?

Той й подаде чантата, но задържа тежкото куфарче. Улови я за ръка и я поведе назад, към улицата, задъхан от притока на адреналин.

— Говори, докато ходим — каза той.

Свиха вляво и се насочиха на изток към Лафайет. Сутрешното слънце светеше в очите им, вятърът откъм реката духаше в лицата им. Зад гърба си чуваха ръмженето на колите по Бродуей. Изминаха около петдесет метра — задъхани, все още неспокойни.

— Как разбра? — повтори Джоди.

— Въпрос на статистика, предполагам. Какви са шансовете да претърпиш злополука точно сутринта, в която очакваш да дойдат да те търсят двама главорези? Мисля, че е около милион на едно.

Джоди кимна. Усмихна се леко. Бе вдигнала глава, раменете й бяха изпънати, възстановяваше се бързо. Нямаше и следа от уплаха. Беше дъщеря на баща си, нямаше никакво съмнение.

— Беше страхотен — отбеляза тя. — Реагира толкова бързо…

— Напротив, бях пълен боклук — възрази той. — Тъп колкото си щеш. Допусках грешка след грешка. Бяха сменили физиономиите. Появи се нов човек. И през ум не ми мина, че може да го направят. Опитах се да отгатна как биха постъпили двамата задници, които познаваме, а не си помислих, че могат да изпратят някой по-умен от тях. А този, новият, беше доста умен. Планът му беше добър, почти успя. Успяха да ме изненадат, а и после, когато стана, загубих куп време, за да разговарям с теб за предпазни възглавници.

— Не се укорявай — каза тя.

— Как не. Лион имаше едно основно правило: върши нещата както трябва. Добре че го няма, за да види този гаф. Щеше да се срамува от мен.

Видя, че лицето й помръкна. Осъзна какво е казал.

— Извинявай. Просто все още не искам да приема, че го няма.

Излязоха на Лафайет. Джоди застана на бордюра и се заозърта за такси.

— Е, няма го — отбеляза тя. — Ще свикнем с тази мисъл, предполагам.

Ричър кимна.

— Ядосвам се и за колата ти. Трябваше да предвидя, че ще стане така.

Тя сви рамене.

— На изплащане е. Ще поискам да ми изпратят нова, съвсем същата. Сега вече знам, че издържа на удар. Може би този път ще предпочета червена обаче.

— Трябва да я обявиш за открадната — каза той. — Обади се на ченгетата и кажи, че тази сутрин, когато си тръгвала за работа, не си я намерила в гаража.

— Това е измама — отбеляза тя.

— Това е умно — поправи я той. — Не забравяй, че не мога да си позволя ченгетата да ме разпитват за случилото се. Та аз не нося дори и шофьорската си книжка.

Джоди се замисли. После се усмихна. Както се усмихва една сестра, когато прощава на големия си брат някакво прегрешение, помисли си той.

— Добре — съгласи се Джоди накрая. — Ще се обадя от офиса.

— От кантората!? — възкликна Ричър. — Смяташ да отидеш в проклетата кантора?

— Защо не? — попита тя с изненада.

Той махна неопределено с ръка, назад, към Бродуей.

— След това, което се случи? Джоди, искам да си пред очите ми през цялото време.

— Трябва да отида на работа, Ричър. И… разсъждавай логично. Кантората не е станала по-опасна само заради това, което се случи тук, нали? Това са съвсем различни неща. Преди инцидента нямаше нищо против да отида, какво се е променило сега?

Погледна я. Искаше му се да й каже: всичко се е променило. Защото бе ясно, че в това, което Лион бе започнал със старците от кардиологичната клиника, вече са се замесили професионалисти, макар и не съвсем компетентни. Не съвсем компетентни професионалисти, които без малко да се окажат победители тази сутрин. Искаше му се да й каже също: Обичам те, ти си в опасност и не искам да ходиш никъде, където да не мога да се грижа за теб. Само че не можеше да каже нито едното, нито другото. Беше взел решение да не говори с нея за тези неща — за любовта и опасността. Само сви рамене примирено.

— Трябва да дойдеш с мен.

— Защо? За да ти помагам?

Той кимна.

— Да. За да ми помогнеш със старците. Ще им е по-лесно да разговарят с теб, защото си дъщеря на Лион.

— Искаш да съм с теб, защото съм дъщеря на Лион? — попита тя.

Ричър кимна отново. Джоди видя такси и му махна.

— Грешен отговор, Ричър.

Опита се да спори с нея, но не стигна доникъде. Бе взела решение и нямаше намерение да го променя. Най-доброто в момента бе да решат непосредствения проблем — тя трябваше да му наеме кола със златната си кредитна карта и шофьорската си книжка. Накараха шофьора на таксито да ги закара до едно бюро на „Херц“ в центъра. Ричър остана да я чака отред, на слънце, а след петнайсет минути тя се появи от пресечката зад волана на съвсем нов таурус, за да го вземе. Ричър се качи до нея. Върнаха се до долната част на Бродуей и минаха покрай сградата й и мястото на засадата на три пресечки оттам. Смачканите коли ги нямаше. Край бордюра все още се виждаха парчета от стъклата, а по асфалта личаха капки машинно масло, но това бе всичко. Продължиха на юг и спряха пред входа на кантората й. Джоди остави двигателя да работи и дръпна седалката докрай назад, за да е готова за следващия шофьор.

— Е, това е — каза тя. — Ще дойдеш да ме вземеш към седем, нали?

— Толкова късно?

— Днес започвам по-късно — отвърна Джоди. — Следователно ще свърша по-късно.

— Не мърдай от сградата. В никакъв случай.

Ричър излезе на тротоара и я проследи с поглед, докато влезе. Пред входа имаше широк тротоар. Тя го прекоси бързо — голите й крака проблясваха и танцуваха под роклята. После спря, обърна се усмихнато и му махна. Промуши се странично през въртящата се врата, понесла тежкото куфарче. Сградата беше висока — може би на шейсет етажа. Вероятно в нея бяха наели офиси десетки, а може би и стотици отделни фирми. Все пак мястото изглеждаше достатъчно сигурно — непосредствено до входната врата имаше голям пулт, зад който седяха няколко души от охраната. Зад тях имаше стъклена преграда, от стена до стена, от пода до тавана, с една-единствена врата, която се отваряше с бутон под плота на охраната. Зад нея бяха асансьорите. Нямаше начин да се влезе, освен ако охраната не реши да те пусне. Ричър кимна машинално. Може би мястото беше достатъчно сигурно. Може би. Това зависеше от усърдието на хората от охраната. Видя я да разговаря с един от тях — бе навела глава, русата й коса бе паднала напред. След това отиде до вратата в преградата, изчака малко, бутна я, тръгна към асансьорите. Натисна бутон, една от вратите се отвори. Джоди влезе заднишком, стиснала куфара с две ръце пред себе си. Асансьорът се затвори.

Ричър изчака около минута на тротоара, после забързано влезе във фоайето и застана пред портиерите, сякаш го правеше всеки божи ден. Спря пред най-възрастния. Обикновено най-възрастните бяха и най-небрежни. Младите все още хранят някакви надежди за повишение.

— Трябва да отида в „Спенсър, Гътман“ — каза Ричър и погледна часовника си.

— Име? — попита възрастният.

— Линкълн — отговори Ричър.

Човекът беше стар и уморен, но направи каквото трябваше — взе бележник от една преграда и се вторачи в него.

— Имате ли определена среща?

— Току-що ми се обадиха по пейджъра — отвърна Ричър. — Предполагам, че е нещо спешно.

— Линкълн, като автомобилите ли?

— Като президента — отговори Ричър.

Възрастният кимна и прокара дебелия си пръст надолу по дълъг списък с имена.

— Няма ви в списъка — каза той след малко. — Не мога да ви пусна, ако ви няма в списъка.

— Работя за Костело — настоя Ричър. — Имат нужда от мен спешно.

— Мога да им се обадя. Кой ви повика?

Ричър сви рамене.

— Мистър Спенсър, предполагам. Обикновено се срещам с него.

Възрастният доби обиден вид и остави бележника на мястото му.

— Мистър Спенсър почина преди десет години. Ако искате да влезете, уредете си среща като всички останали, това е.

Ричър кимна. Мястото беше добре охранявано. Завъртя се на пета и се върна при колата.

Мерилин Стоун изчака, докато мерцедесът на Честър се скри от погледа й, после се втурна в къщата и се залови за работа. Беше сериозна жена и си даваше сметка, че през очаквания период от шест седмици между обявата и продажбата ще трябва да положи сериозни усилия.

Най-напред се обади на службата за почистване. Къщата беше съвършено чиста, но смяташе да махне някои от мебелите. Знаеше, че по-малкото мебели създават впечатление за простор. Къщата щеше да изглежда дори по-голяма, отколкото беше. Освен това по този начин нямаше да позволи потенциалните купувачи да си създават предварително мнение за това кое би било подходящо и кое не. Например италианският шкаф в коридора беше чудесен, идеален за мястото си, но тя не искаше купувачът да си мисли, че коридорът не би могъл да изглежда и по-различно. По-добре беше да няма нищо и да остави въображението на купувача да запълни празнотата.

И така, след като щеше да маха мебели, беше й нужна и службата за почистване, за да се погрижи за местата под мебелите. По-малкото мебели създаваха впечатление за простор, но биещите на очи празни места навяваха тъга. Обади се в службата, а след това и на транспортната компания и на един склад, защото трябваше да сложи някъде махнатите неща. После се обади на поддръжката за басейна и на градинарите. Искаше да идват всяка сутрин до второ нареждане, за да работят поне по един час всеки ден. Знаеше, че добре оформените градини вършат чудеса.

След това опита да си припомни разни други неща, които бе чела или които бе чула от други хора. Цветя във вазите, разбира се, навсякъде. Обади се в цветарския магазин. Спомни си как някой й бе казал, че чинийки с препарат за почистване на прозорци улавят всички специфични миризми, които съществуват във всяка къща. Спомни си и че ако сложиш шепа кафени зърна в нагорещената фурна, се получава чудно приятен аромат, който впечатлява още в първия момент. Мушна един пакет в чекмеджето с кухненските прибори, за да й е подръка. Прецени, че ако слага по малко във фурната по времето, когато Шерил й се обади, че идва с клиент, очакваният аромат ще е налице точно навреме.

8

Денят на Честър Стоун започна нормално. Тръгна с колата за работа в обикновеното време. Бенцът го успокояваше както винаги. Слънцето грееше както би трябвало през юни. Шофирането до града мина нормално. Трафикът беше нормалният — повече или по-малко. На бариерите за плащане на пътната такса стояха същите продавачи на вестници и цветя. Разредените автомобили по протежението на Манхатън отново доказваха, че както обикновено и този път е преценил правилно. Паркира на обичайното място в подземния гараж на сградата, което държеше под наем, и се качи с асансьора до кабинета си. След това денят престана да бъде нормален.

Всичко горе беше пусто. Сякаш фирмата му бе изчезнала за една нощ. Хората му си бяха отишли — инстинктивно, като плъхове от потъващ кораб. Един-единствен телефон звънеше някъде по бюрата. Нямаше кой да вдигне слушалката. Компютрите бяха изключени. Екраните на мониторите сивееха и отразяваха луминесцентните лампи на тавана. Неговият кабинет винаги беше тих, но сега бе някак злокобно смълчан. Влезе. Тишината напомняше за гробница.

— Аз съм Честър Стоун — каза той.

Каза го само за да чуе звук, но се получи нещо като грачене. Нямаше ехо, защото дебелият килим и лампериите по стените поглъщаха звуците като дунапрен. Гласът му просто изчезна в пустотата.

— По дяволите! — изруга той.

Беше ядосан. Преди всичко на секретарката си. Бе работила при него дълго време и бе от служителите, от които очакваше да издържат и да бъдат лоялни — срамежлива ръка на рамото му, блясък в очите, обещание да остане и да се бори срещу неприятностите, каквито и да са те. Но бе постъпила както всички други. Бе дочула слуховете, долетели от финансовия отдел — фирмата е разорена, чековете за заплатите нямат покритие, — бе изхвърлила куп стари папки от един кашон, бе събрала в него снимките на проклетите си племенници в евтини рамки и скапаното си растение от бюрото, както и боклуците от чекмеджетата и се бе прибрала с метрото у дома, в спретнатия си малък апартамент, където и да се намираше. Малкият апартамент, ремонтиран и обзаведен с неговите пари от времето, когато нещата вървяха добре. Сега вероятно седеше там по хавлия и пиеше бавно кафе в тази неочаквана свободна сутрин, за да не се върне никога повече при него. А може би вече четеше обявите за работа в някой вестник и избираше следващия си пристан.

— По дяволите! — изруга той пак.

Завъртя се на пета, мина през стаята на секретарката и се върна при асансьора. Спусна се до партера и излезе на улицата. Тръгна на запад, с разтуптяно сърце, бесен. Огромните блестящи масиви на „Близнаците“ се издигаха съвсем близо. Прекоси площада и се качи в асансьора. Потеше се. Хладният въздух във фоайето проникваше през дрехите му. Експресният асансьор го качи на осемдесет и осмия етаж. Мина бързо по тесния коридор и влезе в офиса на Хоби за втори път за двайсет и четири часа.

Секретарят седеше на мястото си. От малката кухничка в другия край на приемната излезе набит човек в скъп костюм. В едната си ръка носеше две големи порцеланови чаши. Стоун долови аромат на кафе. Видя как над чашите се издига синкава пара. Погледна единия, после другия.

— Искам да видя Хоби — каза той.

Не му обърнаха внимание. Набитият отиде до бюрото и остави едната от чашите пред секретаря. После мина покрай Стоун и застана по-близо до вратата към коридора, отколкото беше той. Секретарят се наклони напред и внимателно завъртя чашата с кафе, докато дръжката застана в удобно за ръката му положение.

— Искам да видя Хоби — повтори Стоун, вперил поглед право пред себе си.

— Името ми е Тони — отговори секретарят.

Стоун се обърна към него и го изгледа втренчено. На челото му имаше червенина, като че ли неотдавна някой го бе ударил. Косата на слепоочията му бе сресана, но мокра, сякаш бе слагал на челото си студена кърпа.

— Искам да видя Хоби — каза Стоун за трети път.

— Мистър Хоби днес няма да бъде в офиса — каза Тони. — Засега аз ще се занимавам с вашите въпроси. Трябва да обсъдим някои неща, нали?

— Да, трябва — отвърна Стоун.

— В такъв случай да влезем вътре — каза Тони и се изправи.

Кимна на другия, той заобиколи бюрото и седна на стола. Тони тръгна към кабинета на Хоби. Отвори вратата и я задържа, за да влезе Стоун. Беше също толкова сумрачно, колкото и предишния ден. Щорите все още бяха спуснати. Тони прекоси тъмната стая и седна зад бюрото, на стола на Хоби. Пружините проскърцаха в тишината. Стоун тръгна след него, после спря и се огледа — не знаеше къде да седне.

— Ти ще стоиш прав — каза му Тони.

— Какво? — попита Стоун.

— Ти ще стоиш прав, докато водим този разговор.

— Какво? — попита Стоун още веднъж, изумен.

— Точно пред бюрото — добави Тони.

Стоун застана неподвижно, с плътно затворена уста.

— Ръцете отстрани — продължи Тони. — Изправи раменете и не се отпускай.

Каза го спокойно и тихо, като че ли беше в реда на нещата, без изобщо да помръдне. След това стана тихо. Чуваха се само приглушени звуци, долитащи от други места в сградата и от сърцето в собствените му гърди. Очите на Стоун започнаха да свикват с мрака. Вече можеше да различи драскотините по плота на бюрото от куката на Хоби. Като оплетена с гняв дантела, вдълбана дълбоко в дървото. Тишината го смущаваше. Нямаше никаква идея как да реагира на подобно отношение. Погледна към канапето вляво. Беше унизително да стои прав. Още повече, когато ти го каже някакъв си проклет секретар. Погледна към канапето вдясно. Знаеше, че би трябвало да реагира. Трябваше да отиде и да седне на едно от канапетата. Да не му обърне внимание. Да го направи. Да седне, да покаже на този тип с кого си има работа. Все едно да извади коз асо. Седни на канапето, за бога, каза си. Краката му обаче не помръдваха. Беше като парализиран. Продължаваше да стои неподвижно, вцепенен от гняв и унижение. И страх.

— Облякъл си сакото на мистър Хоби — отбеляза Тони. — Би ли го свалил, ако обичаш?

Стоун го гледаше втренчено. След това наведе очи към сакото си. Шито в Лондон. Даде си сметка, че за пръв път в живота си облича едни и същи дрехи два поредни дни.

— Това е моето сако — отвърна Стоун.

— Не, не е. На мистър Хоби е.

Стоун поклати глава.

— Купих го в Лондон. Съвсем определено това е моето сако.

Тони се усмихна в тъмнината.

— Изглежда, не разбираш, нали?

— Какво да разбирам? — попита Стоун с безизразно лице.

— Че сега си собственост на мистър Хоби. Ти си негов. Заедно с всичко, което имаш.

Стоун се втренчи в него. Беше много тихо. Ако не се броят шумовете на сградата и биенето на собственото му сърце.

— Така че свали сакото на мистър Хоби — каза Тони тихо.

Стоун продължаваше да го гледа. Само устата му се отваряше и затваряше, без да издаде и звук.

— Свали го. Не е твоя собственост. Не можеш да обличаш чужди дрехи.

Гласът беше тих, но изпълнен със заплаха. Лицето на Стоун беше вдървено от изненада, но изведнъж ръцете му се раздвижиха, сякаш не се подчиняваха на съзнателен контрол. Пребори се със сакото, свали го и го улови за яката, сякаш беше в магазин за мъжка конфекция и искаше да върне дреха, която току-що е пробвал, но не му е харесала.

— На бюрото, моля — каза Тони.

Стоун остави сакото върху бюрото. Опипа го и почувства грапавината на вълнения плат. Тони го придърпа към себе си и претърси джобовете един след друг. Струпа съдържанието им на малка купчинка пред себе си, после грабна сакото, сви го небрежно на топка и го запрати през бюрото върху лявото канапе.

Вдигна писалката „Монблан“, присви устни удовлетворено и я пъхна в джоба си. След това взе връзката ключове, разстла ги върху бюрото и ги разгледа един по един. Отдели ключа за колата и го стисна с палеца и показалеца си.

— Мерцедес?

Стоун кимна безмълвно.

— Модел?

— 500 SL — промърмори Стоун.

— Нов?

Стоун сви рамене.

— На една година.

— Цвят?

— Тъмносин.

— Къде е?

— В гаража на офиса ми.

— Ще го прибера по-късно — увери го Тони.

Отвори едно чекмедже и пусна ключовете вътре. Затвори го и насочи вниманието си към портфейла. Разтвори го, тръсна съдържанието му върху бюрото и избута каквото е останало с показалец. Когато го изпразни, Тони го захвърли в кошчето за боклук. След това хвърли поглед на снимката на Мерилин и я запрати след портфейла. Стоун чу лекото драскане на фотографската хартия в металните стени на кошчето. Тони подреди кредитните му карти една върху друга и ги бутна настрана с жест на крупие.

— Един тип, когото познаваме, ще ни даде за тях сто долара — каза той.

После събра на едно място книжните пари, подреди ги по купюри, преброи ги и ги зашила с кламер. Пусна ги в същото чекмедже, в което бе пуснал и ключовете.

— Какво искате? — попита Стоун.

Тони го погледна.

— Искам да свалиш вратовръзката на мистър Хоби.

Стоун сви безпомощно рамене.

— Питам сериозно. Какво искате от мен?

— Седемнайсет милиона и сто хиляди долара. Толкова ни дължиш.

Стоун кимна.

— Знам. Ще ви платя.

— Кога? — попита Тони.

— Ще ми е нужно малко време, разбира се — отговори Стоун.

Тони кимна.

— Добре. Имаш един час.

Стоун го изгледа.

— Трябва ми повече от час.

— Но имаш само толкова.

— Не мога да ви върна парите за един час.

— Знам, че не можеш — каза Тони. — Не можеш да ги върнеш за един час, за един ден, за седмица, месец или година, защото си безполезен боклук, който не успя да се измъкне от мокрия чувал, нали?

— Какво?

— Ти си позор, Стоун. Получи бизнес, над който дядо ти се е трудил като роб и който баща ти разшири още повече само за да го изхвърлиш в тоалетната, защото си пълен глупак, нали?

Стоун сви рамене, после преглътна.

— Понесох няколко удара — отвърна той, — но какво можех да направя?

— Свали вратовръзката! — изкрещя Тони.

Стоун се стресна, вдигна ръце нагоре и се зае с възела.

— Свали я, гаден боклук! — крещеше Тони.

Най-накрая успя да я развърже. Хвърли я върху бюрото, оплетена на кълбо.

— Благодаря, мистър Стоун — каза Тони тихо.

— Какво искате от мен? — попита Стоун шепнешком.

Тони бръкна в друго чекмедже и извади изписан на ръка лист. Беше жълт, почеркът беше дребен и неравен. Някакъв списък. Вдясно се виждаше колона цифри, които бяха сумирани в долния край на листа.

— Притежаваме трийсет и девет процента от корпорацията ти — отбеляза Тони. — От тази сутрин. Искаме още дванайсет процента.

Стоун го изгледа втренчено.

— Искате контролния пакет?

— Точно така — отговори Тони. — Държим трийсет и девет процента, ако добавим дванайсет, ще станат петдесет и един, което наистина е контролният пакет.

Стоун преглътна пак и поклати глава.

— Не. Няма да направя това.

— Добре. В такъв случай искаме седемнайсет милиона и сто хиляди долара до един час.

Стоун се заоглежда вляво и вдясно като обезумял. Вратата зад гърба му се отвори, набитият мъж със скъпия костюм влезе, мина безшумно по килима и застана със скръстени ръце зад рамото на Тони.

— Часовника, ако обичаш — продължи Тони.

Стоун погледна лявата си китка. Беше ролекс. Металът приличаше на стомана, но беше платина. Беше го купил в Женева. Разкопча верижката и му го подаде. Тони кимна и го пусна в друго чекмедже.

— А сега свали ризата на мистър Хоби.

— Не можете да ме принудите да ви дам повече акции — каза Стоун.

— Мисля, че можем. Свали ризата, разбра ли какво ти казах?

— Слушай, няма да се поддам на натиск — заяви Стоун с цялата самоувереност, която успя да събере.

— Вече се поддаваш — възрази Тони. — Не е ли така? Всеки момент ще изцапаш панталоните на мистър Хоби. Това между другото би било голяма грешка, защото ще те накараме да ги почистиш.

Стоун не каза нищо. Просто гледаше втренчено в една точка, някъде между двамата мъже.

— Дванайсет процента от акциите — каза Тони спокойно. — Защо не? И без това не струват нищо, а и без тях пак ще ти останат четирийсет и девет процента.

— Трябва да говоря с адвокатите си — отвърна Стоун.

— Добре, говори.

Стоун се озърна безпомощно.

— Къде е телефонът?

— Тук няма телефон — обясни Тони. — Мистър Хоби мрази телефоните.

— Тогава как?

— Викай — отговори Тони. — Викай с цяло гърло и може би адвокатите ти ще те чуят.

— Какво?

— Викай — повтори Тони. — Бавно загряваш, нали, мистър Стоун? Събери две и две и си направи заключенията. Тук няма телефон, не можеш да излезеш от стаята, следователно ще трябва да викаш.

Стоун продължаваше да гледа втренчено.

— Викай, долнопробен боклук! — изкрещя Тони.

— Не, не мога — отвърна Стоун безпомощно. — Не знам какво имаш предвид.

— Свали ризата — извика Тони.

Стоун се разтрепери. Поколеба се, с увиснали във въздуха ръце.

— Свали я, гаден боклук! — изкрещя Тони.

Стоун вдигна ръце нагоре и разкопча ризата. Съблече я като автомат, стисна я и затрепери, останал само по фланелка.

— Сгъни я хубаво, моля — каза Тони. — Мистър Хоби не обича нещата му да са в безпорядък.

Стоун вложи цялото си старание. Тръсна ризата, сгъна я внимателно на две, после още на две и я сложи върху сакото на канапето.

— Дай ни дванайсетте процента — каза Тони.

— Не — отвърна Стоун и стисна юмруци.

Стана тихо. Тихо и тъмно.

— Тук обичаме ефективността — каза след малко Тони. — Трябваше да обръщаш повече внимание на ефективността, когато му беше времето, и сега бизнесът ти нямаше да е в тоалетната. Така. В такъв случай кой е най-ефективният начин да направим всичко това?

Стоун сви рамене безпомощно.

— Не разбирам за какво става дума.

— Тогава ще ти обясня. Искаме да се съгласиш. Искаме да сложиш подписа си на лист хартия. Как да го постигнем?

— Никога няма да го постигнеш, копеле такова! — каза Стоун. — Преди това ще обявя фалит. Параграф единайсет. Няма да получиш нищо от мен. Абсолютно нищо. Ще се съдим пет години минимум.

Тони поклати глава търпеливо, като дългогодишен начален учител, който чува поредния грешен отговор.

— Правете каквото искате — продължи Стоун, — но няма да ви дам компанията си.

— Можем да ти причиним болка.

Очите на Стоун се насочиха към плота на бюрото, потънал в полумрака. Вратовръзката все още бе там, върху драскотините от куката.

— Свали панталоните на мистър Хоби! — изкрещя Тони.

— Не, няма, по дяволите! — изкрещя Стоун в отговор.

Мъжът зад Тони бръкна под сакото си. Чу се проскърцване на кожа. Стоун се вторачи в него стъписано. Онзи извади малък черен пистолет. Насочи го към него, прицели се, заобиколи бюрото и тръгна към Стоун. Приближаваше. Бавно. Очите на Стоун се разшириха. Втренчиха се в оръжието. Беше насочено към лицето му. Стоун затрепери и се изпоти. Мъжът пристъпваше тихо, цевта приближаваше, очите на Стоун я следяха, събираха се в средата. Цевта опря в челото му. Мъжът натискаше. Металът беше твърд и студен. Стоун се разтрепери още повече. Заотстъпва под натиска. Залитна, опитваше се да фокусира пистолета, превърнал се в размазано черно петно пред очите му. Не успя да види как другата ръка на мъжа се свива в юмрук. Не видя и как замахва. Юмрукът хлътна в корема му и Стоун се свлече като чувал — краката му се подгънаха, сгърчи се, не можеше да си поеме дъх, щеше да повърне.

— Сваляй панталоните, боклук! — изрева Тони.

Другият го изрита с всичка сила и Стоун се завъртя по гръб, като обърната костенурка. Едва дишаше. Давеше се. Посегна към колана. Разкопча го. След това копчето и ципа. Смъкна панталона, но крачолите се закачиха за обувките и го изтегли обърнат наопаки.

— Стани, Стоун — каза Тони тихо.

Стоун се надигна, олюля се, наклони се напред, с наведена глава, и се улови за коленете. Стомахът му се издигаше и спускаше, краката му стърчаха изпод гащетата бели и гладки, с нелепо изглеждащи черни чорапи и обувки.

— Можем да ти причиним болка — каза Тони. — Разбираш, нали?

Стоун кимна и пое въздух. Притискаше корема си с ръце. Все още не можеше да диша нормално.

— Разбираш, нали? — попита Тони отново.

Стоун се насили да кимне.

— Кажи го с думи, Стоун — настоя Тони. — Кажи, че можем да ти причиним болка.

— Можете да ми причините болка — изпъшка Стоун.

— Но няма да го направим. Мистър Хоби не обича нещата да стават по този начин.

Стоун избърса сълзите от очите си, после вдигна очи, изпълнен с надежда.

— Мистър Хоби предпочита да причинява болка на съпругите — обясни Тони. — Така е по-ефективно, нали? Дава по-бързи резултати. На този етап всъщност би трябвало да мислиш за Мерилин.

Наетият таурус беше доста по-бърз от джипа. По сухите пътища през юни не можеше да има конкуренция. Може би при снеговете и поледиците през януари и февруари би оценил по-високо машината с двойно предаване, но през юни за едно бързо пътуване по поречието на Хъдсън обикновената кола несъмнено беше много по-добър избор. Беше ниска и стабилна, возеше добре, вземаше завоите отлично. И беше тиха. Беше пуснал по радиото мощна градска радиостанция и някаква кънтри певица на име Уинона Джъд го питаше „Защо не аз?“ Не би трябвало Уинона Джъд да му допада чак толкова, знаеше го, защото, ако някой го попиташе дали обича кънтри певиците, които пеят жаловито за любовта, вероятно щеше да отговори „не“ заради предубежденията си. Тази обаче имаше страхотен глас, а китарата в парчето беше просто великолепна. Думите също му въздействаха, защото си представяше, че ги изрича Джоди, а не Уинона Джъд. „Защо не аз, когато остарееш? — пееше тя. — Защо не аз?“ Започна да припява с грубия си бас и когато песента свърши и започнаха рекламите, вече си мислеше, че ако някога има къща и стереоуредба, би си купил тази песен. „Защо не аз?“

Караше на север, по шосе номер 9. Картата на „Херц“ беше с него и тя беше достатъчно голяма, за да му покаже, че Брайтън е по средата межди Пийкскил и Пофкипси, право на запад по река Хъдсън. Адресът на старците беше до картата, написан на лист от клиниката на доктор Макбанърман. Караше достатъчно бързо, за да стигне дотам, достатъчно бавно, за да не го закачат пътните полицаи, които според него можеха да се крият зад всеки храст в очакване да повишат приходите на общината си чрез радари и непопълнени кочани за глоби.

След час стигна до Гарисън и реши да продължи на север по магистралата, която помнеше, че отбива леко на запад през реката към Нюбъроу. Би трябвало да има изход от тази магистрала малко преди Хъдсън, така че да влезе в Брайтън отгоре. След това оставаше само да открие адреса, което можеше и да се окаже трудно.

Оказа се лесно обаче, защото пътят, по който влезе в града от север, носеше същото име, което бе изписано на втория ред от адреса на старците. Продължи да се движи на юг и да оглежда пощенските кутии и номерата на къщите. Тогава стана по-трудно. Пощенските кутии бяха поставени на групи от по шест през стотина метра, без никаква видима връзка с къщите на притежателите си. Всъщност не се виждаха никакви къщи — до тях се стигаше по тесни пътчета, застлани с чакъл или асфалт, които се разклоняваха вляво и вдясно през гората като тунели.

Откри пощенската кутия, която търсеше. Беше окачена на дървен кол, прогнил от времето и наклонен напред от тежестта на снега през зимата. Около него се виеха трънаци и пълзящи растения. Кутията беше голяма, тъмнозелена, а номерът на къщата беше старателно написан отстрани на ръка. Бе и доста избелял. Вратичката висеше отворена, защото кутията беше претъпкана с поща. Ричър извади пликовете, сложи ги на предната седалка до себе си и затвори вратичката. Върху нея беше изписано името „Хоби“.

Всички пощенски кутии бяха от едната страна на пътя за удобство на пощальона, но къщите бяха от двете страни. От мястото, където беше спрял, се виждаха четири — две отляво и две отдясно. Сви рамене и тръгна към първата вдясно, към реката.

Не беше тази. В края на алеята имаше две къщи, гледащи на север и на юг. Върху портата на едната имаше табела с име: Козински. Пред другата бе паркиран ярко червен понтиак файърбърд. Над вратата на гаража бе монтиран баскетболен кош, на моравата отпред се търкаляха детски велосипеди. Нямаше убедителни признаци обитателите да са възрастни и немощни хора.

Първото от разклоненията вляво също не водеше където трябва. Оказа се второто. Беше обрасла с шубраци алея, успоредна на реката. Върху портата на оградата имаше друга пощенска кутия, потънала в ръжда, свидетелство от времето, когато пощенската служба е била готова да идва по-близо до дома ти. И тя някога е била боядисана в тъмнозелено, но това се долавяше още по-трудно, отколкото при другата. Същият надпис с боя, направен на ръка, призрачно избелял: „Хоби“. В къщата влизаха електрически проводници и телефонен кабел, от които висяха растения като завеси. Вкара колата през портата и продължи нататък. Шубраците от двете страни на пътя дращеха по стъклата. Спря зад стар двуместен шевролет, паркиран под навес. Машината беше огромна — предният капак и багажникът бяха като корабни палуби, а кафявата боя бе станала матова като на всички стари коли.

Изгаси двигателя и слезе, после се наведе и взе пощата от седалката. Къщата беше едноетажна и се простираше на запад към реката. Беше в същия кафяв цвят като колата — стари греди, гниеща дървения. Дворът беше в безпорядък — такива стават поддържаните градини след петнайсет дъждовни пролети и горещи лета при пълна липса на грижи. Между навеса за колата и вратата на къщата имаше широка някога пътека, по която сега едва можеше да се мине заради настъпващите храсталаци. Ричър се огледа и реши, че един пехотен взвод с огнехвъргачки би свършил по-добра работа на това място от всякакви градинари.

Добра се до пътната врата въпреки трънаците, които се закачаха по дрехите му. Имаше звънец, но не работеше. Приведе се и почука. Почака малко и понеже никой не отвори, почука пак. Чуваше звуците на джунглата зад себе си. Насекоми. Чуваше и ауспуха на колата си — изстиваше и пукаше. Почука още веднъж. Изчака малко. Някъде в къщата проскърцаха дъските на пода. Чуха се стъпки, които приближиха пътната врата и спряха от другата й страна.

— Кой е? — попита женски глас, тънък и приглушен от дървената преграда.

— Ричър — извика той в отговор. — Приятелят на генерал Гарбър.

Гласът му прокънтя в тишината. Някакво подплашено животно прошумоля в храстите, ръждясалата ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане. Вътре беше тъмно. Ричър направи крачка напред, за да влезе в сянката на стряхата, и видя стара жена. Беше може би на осемдесет, слаба като пръчка, с бяла коса, прегърбена, облечена в избеляла рокля на цветя, която се разширяваше от кръста надолу над найлонови фусти. Бе виждал подобни рокли на снимки от петдесетте и шейсетте — жени от крайградските райони на градински увеселения, най-често с дълги бели ръкавици, шапки с широка периферия и доволни усмивки.

— Очаквахме ви — каза старицата.

Обърна се и застана странично. Ричър кимна и пристъпи напред. Роклята й беше толкова широка, че за да влезе, трябваше краката му да се отрият в нея. Чу се шумолене на найлон.

— Донесох ви пощата — каза той. — Кутията беше пълна.

Подаде й купчината пожълтели пликове.

— Благодаря — отвърна жената. — Много сте мил. Дотам е далеч, за да отидеш пеша, а когато сме с колата, не искаме да спираме, за да не ни блъсне някой. Пътят е много натоварен и всички карат много бързо. По-бързо, отколкото трябва, струва ми се.

Ричър кимна. Това беше най-спокойният път, който някога беше виждал. Човек би могъл да заспи на осевата линия — шансовете да оцелее до сутринта бяха много добри. Все още държеше пощата. Старицата не проявяваше никакво любопитство към писмата.

— Къде да ги оставя? — попита Ричър.

— В кухнята, ако обичате.

Коридорчето беше тъмно, покрито с мрачна ламперия. Кухнята беше още по-зле. Имаше малко прозорче с жълтеникаво релефно стъкло. Видя отделни кухненски шкафове, байцвани в някакъв кално тъмен цвят, и чудати емайлирани уреди на ментовозелени и сиви точки, върху къси крачета. Въздухът миришеше на стара храна и топла фурна, но иначе беше чисто и подредено. Върху протрития балатум беше постлана стара черга. Видя нащърбена порцеланова чаша, в която бяха оставени чифт очила с дебели стъкла. Домакинята щеше да ги сложи на очите си и да прегледа пощата веднага щом посетителят си тръгне, след като прибере най-хубавата си рокля обратно в гардероба при нафталина.

— Мога ли да ви предложа малко кейк? — попита тя.

Ричър погледна към печката. Видя голяма порцеланова чиния, покрита с протрита ленена кърпа. Беше изпекла нещо за него.

— А кафе?

До печката се мъдреше древна кафеварка с ментовозелен емайл, стъклена дръжка на капака и електрически шнур, чиято изолация беше от прокъсан плат. Кимна.

— С удоволствие ще изпия едно кафе с кейк.

Жената явно остана доволна. Спусна се към печката, роклята й зашумоля. Натисна бутона на кафеварката с тънък, треперещ палец. Беше заредена, готова за работа.

— Ще стане веднага — отбеляза тя, изправи се и се ослуша. Кафеварката избълбука силно и заработи. — Е, а сега елате да ви запозная с мистър Хоби. Буден е и гори от нетърпение да ви види. Докато чакаме кафето.

Поведе го през коридорчето, към малка гостна отзад. Беше четири на четири, пълна с кресла, канапета и стигащи до гърдите бюфети със стъклени витрини, в които бяха подредени порцеланови украшения. На едно от креслата седеше старец. Беше в костюм от корав вълнен плат, син, на места протрит, поне с три номера по-голям за изсушеното му тяло. Яката на ризата му беше като голям колосан обръч около белия му жилест врат. От косата му бяха останали хаотично разположени бели копринени кичури. Китките му приличаха на моливи, щръкнали изпод маншетите на ризата му. Дланите му бяха слаби и кокалести, отпуснати върху подлакътниците на креслото. Под ноздрите му минаваше прозрачна найлонова тръбичка, която бе закрепена зад ушите му. Зад стола имаше кислороден апарат на колелца. Старецът вдигна очи и пое шумно от живителния газ сякаш за да си осигури енергията, нужна му, за да вдигне ръка.

— Майор Ричър — каза той. — Приятно ми е.

Ричър пристъпи напред, улови ръката му и я стисна. Беше студена и суха, напомняше ръка на скелет, увита в плат. Старецът пое още малко кислород и продължи:

— Аз съм Том Хоби, майоре. А тази прекрасна дама е съпругата ми Мери.

Ричър кимна.

— Приятно ми е — каза той. — Само че вече не съм майор.

Старецът кимна и пак пое дълбоко кислород.

— Служили сте — отбеляза той. — Следователно имате право на званието си, струва ми се.

В средата на едната стена имаше иззидана от камъни камина. На рафта над нея бяха подредени множество снимки, монтирани в богато украсени сребърни рамки. Повечето бяха цветни, на млад мъж в маслиненозелена бойна униформа, заснет в различни пози и ситуации. Видя и една по-стара снимка, на друг мъж в униформа, висок, изпънат и усмихнат, ефрейтор от друго поколение. Може би беше самият мистър Хоби от времето, преди сърцето да започне да му създава проблеми. Ричър не бе в състояние да прецени. Нямаше прилика.

— Това съм аз — каза мистър Хоби, когато проследи погледа му.

— През Втората световна война ли? — попита Ричър.

Старецът кимна. В очите му се появи тъга.

— Така и не ме изпратиха на фронта — продължи мистър Хоби. — Записах се доброволец доста преди набора, но сърцето ми беше слабо още тогава и не ме взеха. Прекарах службата си в един склад в Ню Джърси.

Ричър кимна. Хоби протегна ръка назад и завъртя кранчето на кислородния апарат, за да засили притока на газ.

— Ще донеса кафето — обади се старицата. — И кейка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ричър.

— Не, няма нужда — отвърна тя и излезе от стаята с шумолене.

— Заповядайте, майоре, седнете — каза Том Хоби.

Ричър кимна и седна на малко кресло, достатъчно близо, за да чува слабия глас на стареца.

Чуваше и дишането му. Нищо повече — само лекото свистене на бутилката с кислород и подрънкване на порцелан откъм кухнята. Нормални домашни звуци. На прозореца имаше щори от лимоненожълта пластмаса, леко притворени, за да не пускат светлината отвън. Реката беше някъде там, вероятно отвъд буренясалия двор, трийсетина мили нагоре по течението от къщата на Лион Гарбър.

— Готово — извика мисис Хоби от коридорчето.

Тикаше количка за сервиране, върху която беше подреден сервиз — еднакви чаши и чинийки, каничка за мляко и захарница. Бе махнала ленената кърпа и отдолу се бе показал кейк, поръсен с нещо жълто — може би лимон. Древната кафеварка също беше там и ухаеше на кафе.

— Как го пиете?

— Без мляко и захар — отговори Ричър.

Наля кафе в една от чашите. Китката й трепереше от усилието. Докато му я поднасяше, чашата подрънкваше в чинийката. След това отряза парче кейк, сложи го в друга чинийка и също му я подаде. Чинията трепереше. Кислородният апарат свистеше. Старият мистър Хоби вероятно репетираше разказа си, делеше го на части, поемаше въздух, за да захрани с енергия всяка от тях.

— Бях печатар — започна той неочаквано. — Имах собствена печатница. Мери работеше при един от големите ми клиенти. Запознахме се и се оженихме през пролетта на четирийсет и седма. Синът ни се роди през юни четирийсет и осма.

Обърна се и прокара поглед по редицата снимки.

— Нашият син, Виктор Труман Хоби.

Гостната притихна както при отдаване на последна почит.

— Вярвах в дълга — продължи старецът. — Не бях годен за активна военна служба и ужасно съжалявах, че е така. Горчиво съжалявах. Все пак бях щастлив, че мога да служа на страната си по някакъв начин и служих достойно. Възпитах сина си да обича страната си и да й служи по същия начин. Той се записа доброволец във Виетнам.

Старият мистър Хоби затвори уста и пое въздух през ноздрите — веднъж, два пъти, после протегна ръка към пода до себе си и взе подвързана с кожа папка. Сложи я върху кокалестите си колене и я разтвори. Извади някаква снимка и му я подаде. Ричър балансира чинийката и чашката с кафето и се наведе, за да я вземе. Беше избледняла цветна снимка на момче, направена в някакъв заден двор. Момчето беше на девет или десет, набито, с бели зъби, лунички, ухилено, с метална купа, нахлупена на главата като каска, и детска пушка на рамо. Джинсите му бяха мушнати в ботите, за да приличат на военна униформа.

— Искаше да стане войник — продължи мистър Хоби. — Винаги е искал. Това беше амбицията му. По онова време одобрявах, разбира се. Не можехме да имаме повече деца, така че Виктор остана сам. Беше светлият лъч в живота ни. Сметнах, че стремежът да стане войник е добър за единствения син на един патриотично настроен баща.

Последва пауза. Кашляне. Свистене на кислорода от бутилката. Тишина.

— Одобрявахте ли Виетнам, майоре? — попита Хоби неочаквано.

Ричър сви рамене.

— Тогава бях твърде млад, за да си изградя някакво определено мнение. От гледна точка на това, което знам днес, мисля, че не бих одобрил войната във Виетнам.

— Защо?

— Всичко беше погрешно там — отговори Ричър. — Мястото, времето, причините, подходът, методите, лидерите. Нямаше стабилна подкрепа, нямаше истинско желание за победа, нямаше смислена стратегия.

— Бихте ли заминали там?

Ричър кимна.

— Да, бих заминал. Нямаше да имам избор. Освен това съм син на военен. Все пак завиждам на неговото поколение. Много по-лесно е било да се сражаваш във Втората световна война.

— Виктор искаше да пилотира хеликоптер — отбеляза Хоби. — Искаше го страстно. Вината и тук е моя, боя се. Заведох го на един панаир в провинцията и платих два долара, за да се повози на хеликоптер. Беше стара машина „Бел“. С такива пръскат нивите. След това не искаше нищо друго, освен да стане пилот на хеликоптер. И реши, че най-доброто място да се научи да лети е армията.

Извади още една снимка от папката и я подаде. Беше на същото момче, но вече на около двайсет, отново ухилено, израснало, в нова униформа. Стоеше пред военен хеликоптер „Хилър Н–23“, стара тренировъчна машина.

— Това е във Форт Уолтърс — каза Хоби. — Чак в Тексас. Начална армейска школа за пилоти на хеликоптери.

Ричър кимна.

— Значи във Виетнам е бил пилот на хеликоптер? — попита той.

— Завърши втори по успех в групата си — каза Хоби. — Това не ни изненада. Винаги се е учил много добре още от гимназията. Особено добър беше по математика. Разбираше от счетоводство. Въобразявах си, че ще завърши колеж и ще дойде при мен, за да се занимава със сметките. Очаквах го с нетърпение. Мен не ме биваше в училище, майоре. Сега няма смисъл да го крия. Не съм образован. Успехите на Виктор ми доставяха истинско удоволствие. Беше умно момче. И много добро. Умен, мил, добросърдечен… идеалният син. Нашият единствен син.

Старицата мълчеше. Не ядеше от кейка, не пиеше кафе.

— Дипломира се във Форт Ръкър — продължи Хоби. — В Алабама. Отидохме дотам, за да присъстваме на церемонията.

Подаде му следващата снимка. Беше копие на една от онези, върху рафта над камината — избеляло пастелно небе и трева, високо момче в парадна униформа, с нахлупена над очите фуражка, прегърнало по-възрастна жена, облечена в щампована рокля. Снимката беше с леко разместен фокус, хоризонтът беше малко накриво… Снимал беше суетящ се, задъхан от гордост баща.

— Това са Виктор и Мери — обясни старецът. — Тя не се е променила никак, нали? Оттогава досега.

— Никак — излъга Ричър.

— Обичахме това момче — обади се старицата тихо. — Изпратиха го отвъд океана две седмици, след като направихме тази снимка.

— През юли шейсет и осма — каза Хоби. — Беше на двайсет години.

— Какво се случи по-нататък? — попита Ричър.

— Изкара пълния срок. Награждаваха го два пъти. Върна се с медал. Веднага си дадох сметка, че перспективата да води сметките на малка провинциална печатница е твърде ограничена за него. Предположих, че след като приключи с военната служба, ще стане цивилен летец и ще работи за нефтодобивните компании. В Залива например. Там плащаха много добре на военните пилоти.

— Само че той замина отново — обади се мисис Хоби. — Пак за Виетнам.

— Записа се пак — добави мистър Хоби. — Не беше длъжен да го прави, но каза, че било негов дълг. Заяви, че войната все още продължавала и че е длъжен да вземе участие. Това бил истинският патриотизъм.

— И какво стана после? — попита Ричър.

Двамата мълчаха продължително.

— Не се върна — каза мистър Хоби накрая.

Тишината бе надвиснала като някаква тежест в стаята. Някъде тиктакаше часовник. Звукът сякаш се усилваше все повече и повече, докато накрая заприлича на гневно блъскане с чук.

— Това ме съсипа — каза мистър Хоби тихо.

Кислородът свистеше навън и навътре, навън и навътре през свитото му гърло.

— Просто ме съсипа. Казвах, че съм готов да дам остатъка от живота си само за да прекарам поне още един ден с него.

— Остатъкът от живота си — повтори като ехо жена му. — Само за да прекарам поне още един ден с него.

— Не бяха само думи — продължи Хоби. — И сега съм готов на това. И сега, майоре. Като ме погледне човек… не е кой знае каква сделка, нали? Вече не ми остава много живот. Но тогава го казах и съм го казвал всеки ден от трийсет години насам. Бог ми е свидетел, това не са празни думи. Остатъкът от живота ми за един ден със сина ми.

— Кога го убиха? — попита Ричър.

— Не го убиха — отговори Хоби. — Попадна в плен.

— Бил е пленник?

Старецът кимна.

— В началото ни казаха, че е безследно изчезнал. Предположихме, че е мъртъв, но продължихме да се надяваме. Обявиха го за изчезнал и си остана така. И досега нямаме официално потвърждение, че е умрял.

— И започнахме да чакаме — поде мисис Хоби. — Чакахме с години. И започнахме да разпитваме. Казаха ни, че Виктор е изчезнал и че го смятат за загинал. Само това можеха да ни кажат. Хеликоптерът му бил свален над джунглата и не успели да открият отломките.

— В началото приехме това обяснение — каза мистър Хоби. — Знаехме какво е било. Много момчета загинаха, без да имат гробове. Винаги е така на война.

— После направиха паметника — каза мисис Хоби. — Виждали ли сте го?

— Стената с имената ли? — попита Ричър. — Във Вашингтон? Да, бил съм там. Виждал съм я. Смятам, че е силен монумент.

— Отказаха да впишат името му на нея — каза мистър Хоби.

— Защо?

— Така и не ни обясниха. Питахме, молихме, но изобщо не ни обясниха защо. Просто заявиха, че вече не го смятат за жертва.

— Тогава попитахме за какъв го смятат — вметна мисис Хоби. — Изчезнал по време на бойни действия, това ни отговориха.

— Само че другите изчезнали по време на бойни действия са записани на стената — каза мистър Хоби.

Отново настъпи тишина. Часовникът в съседната стая продължаваше да трака.

— Какво каза за това генерал Гарбър? — попита Ричър.

— Не проумяваше — отговори Хоби. — Изобщо не разбираше защо. Когато почина, все още се опитваше да провери какво се е случило.

Тишина. Свистенето на кислорода, тракането на часовника.

— Но ние знаем какво се е случило — обади се мисис Хоби.

— Така ли? — попита Ричър. — Какво?

— Единственото смислено обяснение е, че е попаднал в плен — отговори мисис Хоби.

— И не е бил освободен — добави мистър Хоби.

— И затова армията го прикрива — продължи мисис Хоби. — Властите са гузни. Факт е, че някои момчета изобщо не са били освободени. Виетнамците са ги задържали като заложници, за да измъкнат международна помощ, кредити и търговски отстъпки от нас след войната. Нещо като шантаж. Нашите власти не са отстъпили през годините, въпреки че момчетата са все още там. Не биха могли да го признаят. Крият фактите и не искат да говорят за тези неща.

— Сега обаче ние можем да го докажем — каза мистър Хоби.

Извади още една снимка от папката и му я подаде. Беше по-скорошна, с ярки, блестящи цветове. Беше направена с телеобектив през някакви храсталаци. Бодлива тел, опъната на колове от бамбук. Азиатец с кафява униформа и кърпа на главата. Автомат в ръцете. Съветски Калашников. Нямаше съмнение в това. Виждаше се и още една фигура. Висок белокож човек на около петдесет, отслабнал, съсухрен, превит и посивял, облечен с избеляла армейска униформа. Гледаше встрани от азиатеца, лицето му бе сгърчено.

— Това е Виктор — каза мисис Хоби. — Синът ни. Снимката е правена миналата година.

— Разпитвахме в продължение на трийсет години — добави мистър Хоби. — Питахме къде ли не. След това срещнахме един човек, който ни разказа за тайните лагери. Не са много и в тях сега има само шепа пленници. Повечето вече са мъртви. Умрели са от старост и болести или от глад. Този човек замина за Виетнам, за да проучи ситуацията. Приближил се е достатъчно, за да направи тази снимка. Дори е успял да поговори с един от другите пленници през оградата. Тайно, през нощта. Изложил се е на голяма опасност. Попитал за името на пленника, когото е заснел. Бил Вик Хоби, пилот на хеликоптер от първа ескадрила.

— Човекът нямаше пари, за да организира бягство — каза мисис Хоби. — А ние вече му бяхме дали всичко, което имахме, за да замине за Виетнам първия път. Нямахме повече пари. Когато се запознахме с генерал Гарбър в болницата, му разказахме всичко това и го помолихме да направи опит да накара властите да платят.

Ричър се вгледа в снимката, в съсухрения човек със сивеещо лице.

— Кой друг е виждал тази снимка? — попита той.

— Само генерал Гарбър — отговори мисис Хоби. — Човекът, който я направи, ни каза да не я показваме на никого. Защото е много деликатна в политическо отношение. Много опасна. Става дума за един ужас, погребан в историята на нацията. Все пак трябваше да я покажем на генерал Гарбър, защото той беше в състояние да ни помогне.

— Какво искате да направя аз? — попита Ричър.

Кислородът свистеше в тишината. Навън, навътре, навън, навътре през прозрачния найлонов маркуч. Устните на стареца помръдваха.

— Просто искаме да се върне — каза той. — Просто искам да го видя поне още веднъж, преди да умра.

С това старците приключиха. Нямаше какво повече да кажат и обърнаха глави към редицата снимки над камината. Ричър остана сам в тишината. След малко старецът вдигна кожената папка с две ръце от коленете си и се протегна, за да му я подаде. Ричър я пое. В началото помисли, че му я дава, за да прибере трите снимки на мястото им. После осъзна, че му предават щафетата. Като церемония. Тяхното издирване бе поето от Лион, сега трябваше да го поеме той.

Папката беше тънка. Освен трите снимки, които бе видял, нямаше кой знае какво — няколко писма до дома от сина войник, няколко официални писма от армията. И няколко документа, показващи как са се стопили спестяванията им за цял живот, както и изпращането на чек за осемнайсет хиляди долара на адрес в Бронкс на човек на име Ратър, за да замине за Виетнам с проучвателна цел.

Писмата от момчето започваха с кратки описания на различните места от Юга, където бе минало обучението му. След това имаше кратко писмо от Мобайл, Алабама, ден, преди да се качи на кораба за едномесечното пътуване през Панамския канал и Тихия океан до Индокитай. Следваха няколко рехави телеграми от самия Виетнам — осем от първия път и шест от втория. Хартията беше отпреди трийсет години, изсъхнала и втвърдена като древен папирус. Като нещо, открито от археолозите.

Не беше кой знае какъв писател. Писмата му бяха изпълнени с баналните фрази, които младите войници пишат до дома. Сигурно по света имаше стотици милиони родители, които пазят като съкровище стари писма като тези, писани по различно време, през различни войни, на различни езици, но посветени на едни и същи неща — храната, времето, слуховете за предстоящи сражения, успокоенията.

Отговорите от военното министерство отразяваха развитието на технологиите през период от трийсет години. Първите бяха на механична пишеща машина с неравни и неравномерно разположени букви, на места зацапани от мастилената лента. После идваха електрическите пишещи машини — доста по-равни и свежи. После компютрите — безупречен печат, на много по-хубава хартия. Изчезнал по време на акция, смята се за убит. Съболезнования. Няма друга информация.

Сделката с човека на име Ратър ги бе разорила. Имаше малко пари в брой в спестовен фонд и малък депозит в банка. Имаше и лист, изписан с неравния почерк на старицата, в който се описваха месечните им нужди и бяха събрани сумите, после бяха намалявани с различни пера, докато сумата се изравни с тази от социалните помощи, така че да се освободят собствените им пари. Вноските в спестовния фонд бяха изтеглени преди осемнайсет месеца и заедно с парите от банковата им сметка бяха изпратени на адреса в Бронкс. Имаше разписка от Ратър с ангажимента незабавно да замине за Виетнам, за да проучи положението. Целта беше да се сдобие с всички възможни сведения, които могат да са от полза — включително лични номера, история и фотографии. Следваше писмо, с дата отпреди три месеца, в което се описваше откриването на секретния лагер, рисковата, тайно направена снимка, опасният разговор през бодливата тел. Беше приложен план за организиране на спасителна акция, много подробен, при предварителна цена от четирийсет и пет хиляди долара, които трябваше да плати семейство Хоби. Пари, с които старците не разполагаха.

— Ще ни помогнете ли? — попита мисис Хоби в настъпилата тишина. — Ясно ли ви е всичко? Искате ли да научите още нещо?

Той вдигна очи към нея и разбра, че го е наблюдавала, докато преглеждаше материалите. Затвори папката и се вгледа в протритата й корица. В този момент искаше да знае само едно: Защо, по дяволите, Лион не беше казал на тези хора истината?

9

Мерилин Стоун пропусна обеда, защото имаше много работа, но бе доволна, защото трансформацията й харесваше. Бе започнала да гледа на всичко някак безпристрастно, което донякъде я изненадваше, тъй като се бе заела да продаде своя дом, нейния собствен дом, мястото, което бе избрала толкова внимателно, с толкова вълнение и размисъл само преди няколко години. Това бе къщата на мечтите й. Много по-голяма и по-хубава от всичко, което бе очаквала да притежава. Тогава бе изпитала физически трепет само при мисълта. Преместването тук бе като смърт и прераждане в рая. Сега гледаше на мястото като на витрина, като на пазарна оферта. Не виждаше стаите, които бе обзавеждала, в които се бе радвала и вълнувала. Нямаше болка. Нямаше тъжни погледи към местата, където с Честър се бяха забавлявали, където се бяха смели, хранили, спали. Просто бърза, делова решимост да превърне къщата в още по-изкусително място.

Най-напред, точно както бе планирала, бяха дошли хората от транспортната компания, за да преместят мебелите. Беше ги накарала да махнат шкафа от коридора, след това креслото на Честър от всекидневната. Не защото беше лошо, а защото определено беше излишно. Беше любимият му стол, избран така, както мъжете избират нещата — защото са им удобни и познати, а не защото са стилни или подходящи. Това бе единственото нещо, донесено от предишната им къща. Бе го сложил до камината, под лек ъгъл. Постепенно бе започнала да го харесва. Придаваше на стаята приятен, уютен вид. Тъкмо това превръщаше стаята от нещо, което можеш да видиш в списание, в семейно жилище. И тъкмо затова трябваше да си отиде.

Беше накарала също така да изнесат от кухнята масата за рязане на месо. Бе мислила дълго за нея. Наистина придаваше на кухнята сериозен вид — като място, където се върши работа, където се планират и приготвят ястия. Без нея обаче се ширваха десет метра покрит с теракота под, чак до еркерния прозорец. Даваше си сметка, че ако плочките се лъснат добре, светлината от прозореца ще заблести в пода и ще изпълни цялото помещение с усещане за простор. Бе опитала да се постави на мястото на потенциалния купувач и си бе задала въпроса: Кое би те впечатлило повече? Сериозната на вид кухня? Или кухня, толкова голяма, че да ти секне дъхът? И масата за рязане на месо отиде в камиона с другите мебели.

Телевизорът от кабинета също отиде там. Честър имаше проблем с телевизорите. Домашното видео бе ликвидирало цял клон от бизнеса му — домашното кино, и той не гореше от ентусиазъм, когато ставаше дума да се купят най-новите и съвършени продукти на конкуренцията му. Телевизорът беше древен модел — около екрана имаше рамка от имитация на хром, а самият екран беше заоблен и издут като аквариум за рибки. Бе виждала по-добри модели, захвърлени на тротоара, когато гледаше през прозореца на влака, малко преди да влезе в гарата на 125-а улица. Накара работниците да махнат апарата и да свалят една библиотека от апартамента за гости, за да се запълни мястото. Реши, че така стаята изглежда доста по-добре. С библиотеката, кожените канапета и тъмните абажури изглеждаше цивилизована. Интелигентна. Място за вдъхновение. Сякаш купувачът щеше да купува и начин на живот, а не само къща.

Отдели известно време, за да подбере книги за малките масички. След това дойдоха от цветарския магазин с няколко картонени кутии, пълни с цветя. Мерилин накара момичето да измие вазите, а след това го остави насаме със списание „Юропиън“ и му каза да подреди цветята така, както са там. Един мъж от офиса на Шерил донесе табела „Продава се“ и я заби край пътя до пощенската кутия. Градинарите дойдоха, когато си тръгваха хората за мебелите, и това предизвика няколко тромави маневри по алеята. Мерилин разведе шефа на градинарите наоколо, за да му обясни какво иска да бъде направено, и бързо се прибра вътре, преди да забръмчат моторите на косачките. Момчето от службата за поддържане на басейните пристигна по същото време, по което и хората от службата за почистване. Това донякъде я разконцентрира и за момент не беше сигурна с какво да започне. Но бързо взе решение, каза твърдо на чистачите да почакат и заведе момчето при басейна, за да му покаже какво трябва да се свърши. После пак се върна в къщата, защото почувства глад. Разбра, че е пропуснала обеда, но пък беше изпълнена със задоволство от свършената работа.

И двамата дойдоха в коридорчето, за да го изпратят. Старецът пухтя продължително с кислородния апарат, докато успее да стане от стола, а после забута бавно количката пред себе си, облягайки се на нея като на бастун. Жена му тръгна пред него, а полата на роклята й шумолеше по рамките на вратите и тесните стени на коридорчето. Ричър излезе последен, стиснал здраво кожената папка. Старицата се зае да отключи вратата, докато съпругът й пухтеше и пъшкаше, сграбчил дръжката на кислородния апарат. Най-накрая вратата се отвори и отвън нахлу свеж въздух.

— Тук наоколо останал ли е някой от старите приятели на Виктор? — попита Ричър.

— Това важно ли е, майоре?

Той сви рамене. Бе разбрал, че най-добрият начин да подготвиш хората за лошата новина е да си дадеш вид, че работиш много задълбочено още от самото начало. Слушаха по-добре, ако знаеха, че всички възможности наистина са изчерпани.

— Нужно е да натрупам малко начални сведения — отговори той.

Старците го изгледаха озадачено, но не искаха да разсъждават върху това, защото той беше последната им надежда. Животът на сина им беше в негови ръце, съвсем буквално.

— Ед Стивън от железарския магазин, предполагам — каза мистър Хоби накрая. — Много бяха близки с Виктор още от детската градина, чак до дванайсети клас. Само че това беше преди трийсет и пет години, майоре. Не виждам какво значение може да има сега.

Ричър кимна, защото наистина нямаше никакво значение.

— Имам телефонния ви номер — каза той. — Ще ви се обадя веднага щом науча нещо.

— Разчитаме на вас — каза старицата.

Ричър кимна отново.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас — каза той. — Благодаря за кафето и кейка. И… много съжалявам за положението, в което се намирате.

Те не отговориха. Това, което им каза, бе пълна дивотия. Трийсет години кошмар, а той ги уверява, че съжалявал за положението им? Обърна се, стисна немощните им ръце и тръгна към обраслата с храсталаци алея. Стигна до колата. Стискаше папката и гледаше неотклонно напред.

Излезе на заден по алеята през храсталаците и стигна до главния път. Сви вдясно и подкара по него към града. Скоро Брайтън се появи пред очите му. Пътят се разшири и стана по-гладък — видя бензиностанция и пожарна. Малък градски парк. Супермаркет с голям паркинг, банка, редица магазинчета с обща фасада.

Паркингът на супермаркета сякаш беше географският център на града. Заобиколи бавно и видя детски ясли — в двора имаше растения в саксии и градинска пръскачка, която правеше дъги на слънцето. След това голяма барака, боядисана в матово червено, издигната отделно от всичко останало — железарският магазин на Ед. Завъртя волана и спря пред дърводелската работилница.

Влизаше се през най-обикновена врата, монтирана в средата на бараката. Тя водеше към рафтове с всевъзможни неща, каквито никога не му се бе налагало да купува — винтове, пирони, болтове, ръчни инструменти, електрически инструменти, кошчета за боклук, пощенски кутии, стъкла, дограма, врати, кутии с боя. Тази плетеница водеше към сърцевината на магазина, където под няколко луминесцентни лампи бяха сложени четири тезгяха под форма на квадрат. В квадрата стояха един мъж и две момчета по джинси и ризи, със сини платнени престилки. Мъжът беше слаб и дребен, може би на петдесет, а момчетата явно му бяха синове — по-млади варианти на същото лице и физика, може би на осемнайсет и двайсет.

— Ед Стивън? — попита Ричър.

Мъжът кимна, наклони леко глава и повдигна вежди като човек, който трийсет години е отговарял на въпроси на клиенти и доставчици.

— Искам да поговоря с вас за Виктор Хоби.

В първия момент мъжът го изгледа с недоумение, после хвърли кос поглед на синовете си, сякаш връщаше като на лента целия си живот назад към времето, когато за последен път е видял Виктор Хоби.

— Умря във Виетнам, нали?

— Трябват ми малко общи сведения.

— Неговите старци ли те изпращат? — Каза го без изненада, но в гласа му също така се прокрадна и нотка на досада. Сякаш проблемите на семейство Хоби бяха добре известни в градчето и толерирани, макар и отдавна да не будеха никакво сериозно съчувствие.

Ричър кимна.

— Трябва да добия представа що за човек е бил. Говори се, че си го познавал много добре.

Стивън отново го погледна с недоумение.

— Да, предполагам, че го познавах добре, само че тогава бяхме хлапета. След като завършихме училище, съм го виждал само веднъж.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Имам доста работа. Трябва да разтоварвам стока.

— Мога да ти помогна. Ще говорим, докато разтоварваме.

Стивън беше готов да каже „не“ съвсем по инерция, но в последния момент се вгледа в ръста на Ричър и се усмихна като хамалин, на когото съвсем изневиделица са предложили да използва подемна машина, при това безплатно.

— Добре — каза Ед. — Отзад.

Излезе от ограденото с тезгясите място и поведе Ричър към задната врата. Пред навес с ламаринен покрив бе паркиран пикап, натоварен с торби цимент. Рафтовете под навеса бяха празни. Ричър свали якето си и го метна върху предния капак на пикапа.

Торбите бяха от дебела хартия. От работата по басейните бе научил, че ако хванеш такава торба с две ръце по средата, хартията може да се скъса. Трябваше да се хващат в ъгъла, с една ръка. Така щеше да опази и дрехите си от прахоляка. Торбите тежаха по петдесет килограма и той започна да пренася по две наведнъж, леко отдалечени от тялото му. Стивън го гледаше, сякаш беше някаква циркова атракция.

— Е, разкажи ми за Виктор Хоби — изсумтя Ричър.

Стивън сви рамене. Бе се облегнал на една от подпорите на навеса, на сянка.

— Беше отдавна — отвърна той. — Какво мога да ти кажа? Бяхме деца, хлапета. Бащите ни бяха заедно в търговската камара. Неговият беше печатар, а моят имаше този магазин, макар че тогава продаваше само дървен материал. В училище бяхме непрекъснато заедно. Взеха ни в детската градина в един и същи ден, завършихме гимназия в един и същи ден. След това го видях само веднъж, когато се прибра у дома след армията. Беше прекарал във Виетнам година и искаше пак да се върне.

— Що за човек беше?

Стивън сви рамене.

— Някак си не смея да ти кажа мнението си.

— Защо? Нещо нередно ли има?

— Не, не, нищо такова — отговори Стивън. — Няма какво да крия. Беше добро хлапе. Само че мнението ми ще е мнение на едно хлапе за друго и ще е отпреди трийсет и пет години, нали? Едва ли е актуално.

Ричър спря с двете петдесеткилограмови торби в ръце и погледна Ед Стивън. Макар и слаб, излъчваше здраве и сила — точно така Ричър си представяше типичния предпазлив бизнесмен янки от провинциалните градчета. Един от хората, чиито преценки нерядко са доста солидни. Ричър кимна.

— Добре, това ми е ясно — каза. — Ще го взема предвид.

Стивън също кимна — основните правила вече бяха изяснени.

— На колко години си? — попита той.

— На трийсет и осем — отговори Ричър.

— От тук някъде ли си?

Ричър поклати глава.

— Всъщност не съм от никъде конкретно.

— Добре, трябва да си наясно с две неща — продължи Стивън. — Това е много малък, провинциален град, а ние с Виктор сме родени тук през четирийсет и осма година. Когато убиха Кенеди, бяхме по на петнайсет, бяхме на шестнайсет, когато дойдоха Бийтълс, и на двайсет, когато започнаха бунтовете в Чикаго и Лос Анджелис. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Друг свят — отвърна Ричър.

— И още как — продължи Ед Стивън. — Израснахме в друг свят. Цялото ни детство мина в него. За нас най-смелата постъпка беше да си сложиш парче пластмаса на спиците на велосипеда, за да бръмчи като мотор. Трябва да имаш това предвид, когато слушаш каквото ще ти кажа.

Ричър кимна и вдигна деветата и десетата торба от пикапа. Бе се изпотил леко и започваше да се притеснява за състоянието на ризата си, когато я види Джоди.

— Виктор беше много праволинейно хлапе. Праволинейно и нормално. И както ти казах, заради сравнението, това беше по времето, когато смятахме, че сме извършили чудеса от храброст, ако се приберем в девет и половина вечерта в събота, след като сме пили млечен шейк.

— Какви интереси имаше той? — попита Ричър.

Стивън изду бузи и сви рамене.

— Какво мога да ти кажа? Както всички нас, струва ми се. Бейзбол. Музика. Обичахме Елвис Пресли. Сладолед и филми. Такива неща. Нормални неща.

— Баща му ми каза, че искал да бъде войник.

— Всички искахме. Най-напред играехме на каубои и индианци, след това станахме войници.

— Ти беше ли във Виетнам?

Стивън поклати глава.

— Не. Някак си се измъкнах от военните истории. Не защото не одобрявах. Трябва да разбереш, че става дума за времето много, много преди да се появят онези с дългите коси. Никой нямаше нищо против военните. Аз също не се страхувах. Тогава все още нямаше от какво да се страхуваме. Ние бяхме Съединените щати, нали? Трябваше да сритаме онези жълтурковци с дръпнати очи, най-много шест месеца, и толкова. Никой не се безпокоеше, че ще го изпратят там. Просто изглеждаше някак старомодно. Всички уважавахме тези неща, обичахме да слушаме разкази, но ни се струваше, че е нещо от вчерашния ден, разбираш ли какво искам да кажа? Аз исках да се занимавам с бизнес. Исках от магазинчето на баща си да направя голяма корпорация. Струваше ми се, че това си заслужава усилията. Смятах, че е нещо далеч по-американско, отколкото да постъпя в армията. В онова време това изглеждаше не по-малко патриотично.

— Значи се отърва от войската? — попита Ричър.

— Извикаха ме в донаборната комисия, но бях подал документи за кандидатстване в колеж и ме прескочиха. Баща ми беше близък с председателя и, предполагам, това също помогна в случая.

— Как реагира Виктор, когато научи?

— Нямаше нищо против. Не беше проблем. Аз не бях против войната или нещо подобно. Чисто и просто беше въпрос на личен избор, дали да предпочетеш нещо от миналото или нещо от бъдещето. Аз исках бъдещето. Виктор искаше армията. Но като че ли знаеше, че… че е някак глупаво. Истината е, че беше под влиянието на баща си. Бил е негоден за военна служба през Втората световна война. Моят старец беше пехотинец и се бе сражавал в Тихия океан. Виктор сякаш смяташе, че семейството му не е дало каквото трябва. Искаше да го направи той, нещо като да изпълни дълга си. Сега ти звучи надуто, нали? Тогава обаче всички мислехме по този начин. И дума не може да става за сравнение с днешните момчета. Тук всички бяхме сериозни и старомодни, а Виктор може би малко повече от останалите. Много сериозен, много усърден. Но в никакъв случай не необикновен.

Ричър бе пренесъл близо три четвърти от торбите. Спря, за да почине, и се подпря на вратата на пикапа.

— А беше ли умен?

— Достатъчно умен, струва ми се — отговори Стивън. — Справяше се добре в училище, без да е някакво дете-чудо. През годините тук имахме хлапета, от които излезе нещо. Адвокати, лекари. Едно от тях отиде в НАСА. Беше малко по-малък от мен и Виктор. Виктор беше достатъчно умен, но все пак трябваше да се труди, за да получава високите си оценки, доколкото си спомням.

Ричър отново се зае с торбите. Беше запълнил най-напред по-далечните рафтове и се радваше, че го е направил, защото ръцете започваха да го болят.

— А забърквал ли се е някога в неприятност?

Стивън го изгледа раздразнено.

— Неприятности? Май не си ме слушал. И най-калпавото дете от онова време днес би изглеждало като ангел, а Виктор беше честен до крайност.

Още шест торби. Ричър избърса длани в панталоните си.

— А как ти се стори, когато го видя за последен път?

Стивън се замисли за момент.

— Малко поостарял, предполагам. Аз бях остарял с една година, а той като че ли с пет. Но не беше по-различен. Същият. Все така сериозен, усърден. Посрещнаха го с парад, защото бе получил медал. Той много се смути. Казваше, че медалът не бил нищо особено. След това замина пак и повече не се върна.

— Ти как го понесе?

Стивън се замисли отново.

— Доста зле. Познавах го цял живот. Много щях да се радвам, ако си беше дошъл у дома, но пък, от друга страна, се радвам и че не си дойде в инвалиден стол или нещо такова, както се случи на мнозина.

Ричър приключи с торбите. Намести последната с длан и се облегна на подпората до Стивън.

— Ами тази мистерия… Това, което стана с него?

Стивън поклати глава и се усмихна тъжно.

— Няма никаква мистерия. Убили са го. Тук нещата опират до това, че двама старци отказват да приемат три неприятни истини.

— Кои са те?

— Много просто. Първата е, че синът им е мъртъв. Втората е, че е убит в някаква забравена от Бога джунгла, където никой никога няма да го намери. Третата е, че властите по онова време започнаха да играят непочтено и престанаха да вписват изчезналите по време на военни действия в списъка на жертвите, за да не расте бройката прекомерно. На хеликоптера на Виктор е имало поне десет момчета, когато са го свалили. Тези десет имена автоматично отпадат от вечерните новини. Такава беше политиката, а сега е твърде късно, за да го признаят.

— Така ли смяташ?

— Разбира се — отговори Стивън. — Войната тръгна на зле, властите също, заедно с нея. За моето поколение не беше никак лесно да приеме този факт, казвам ти. Вие, по-младите, може би по-лесно възприемате тези неща, но бъди сигурен, че старци като семейство Хоби никога няма да се примирят.

Замълча и погледна разсеяно рафтовете с торбите цимент и празния пикап.

— Прехвърли един тон цимент. Искаш ли да влезем вътре, за да се измиеш? Ще ти купя нещо разхладително за пиене.

— Искам да хапна — отвърна Ричър. — Не съм обядвал.

Стивън кимна и се усмихна тъжно.

— Карай на юг. Има закусвалня точно след железопътната гара. Там някога пиехме млечните шейкове до девет и половина в събота вечер и се мислехме за Франк Синатра и компания.

Закусвалнята явно се бе променяла многократно от времето, когато смелите местни момчета с картончета в спиците на велосипедите бяха пили млечни шейкове в събота вечер. Сега беше заведение, обзаведено в стила на седемдесетте, с тухлена фасада и зелен покрив, но с блясъка на деветдесетте, с ярки сини и розови неонови надписи по витрините. Ричър взе кожената папка със себе си, дръпна вратата и влезе в хладното помещение, вмирисано на фреон и хамбургери, както и на силния препарат, с който напръскват масите, преди да ги почистят. Седна на бара. Едно жизнерадостно пълно момиче на двайсет и няколко сложи пред него салфетка и прибори и му връчи меню с размери на улична реклама, със снимки на предлаганите ястия и писмени описания. Поръча си голям хамбургер, съвсем леко препечен, швейцарско сирене, салата от зеле и моркови с кръгчета лук и се обзаложи сам със себе си, че изобщо няма да прилича на снимката от менюто. След това изпи чаша вода с лед, поиска още една и отвори папката.

Съсредоточи се над писмата на Виктор до родителите му. Общо бяха двайсет и седем — тринайсет от местата, където го бяха обучавали, и четиринайсет от Виетнам. Те свидетелстваха за всичко, което беше чул от Ед Стивън — правилни изречения, акуратен правопис, стегнати фрази. Ръкописни букви, каквито използваха всички, получили образование в Америка между двайсетте и шейсетте, но с обратен наклон. Левичар. Никое от двайсет и седемте писма не превишаваше първата страница с повече от няколко реда. Човек на дълга. Човек, който си дава сметка, че се смята за нелюбезно да завършиш писмо на първата страница. Добър, възпитан, изпълняващ дълга си, левичар, скучен, конвенционален, нормален човек, солидно образован, но не чак гений.

Момичето му донесе хамбургера. Сам по себе си беше внушителен, но доста се различаваше от огромния деликатес, който бе изобразен на снимката от менюто. Зелето плуваше в побелял оцет в смачкана картонена купа, кръгчетата лук бяха подпухнали и еднакви, като малки кафяви автомобилни гуми. Швейцарското сирене беше нарязано толкова тънко, че бе станало прозрачно. Поне имаше вкус на сирене.

Снимката, направена след парада при дипломирането в Ръкър, бе по-трудна за тълкуване. Фокусът не беше добър, а нахлупената фуражка скриваше очите на Виктор в дълбока сянка. Раменете му бяха изпънати назад, а тялото му изглеждаше напрегнато. Изпълнен с гордост или смутен от присъствието на майка си? Беше трудно да се каже. В края на краищата Ричър реши, че е гордост, заради устата. Беше тънка линийка, леко извита надолу в краищата — само сериозно усилие на лицевите мускули би могло да попречи на такава уста да се разсмее жизнерадостно. Това беше снимка на момче, достигнало абсолютния връх на живота си в този момент. Постигнало всички цели, осъществило всички свои мечти. Две седмици по-късно е бил в чужбина. Ричър затършува из писмата, за да намери това от Мобайл. Беше написано на корабна койка преди отплаването и изпратено от някакъв военен чиновник от Алабама. Трезви фрази, страница и една четвърт. Добре контролирани емоции. Не казваше абсолютно нищо.

Плати сметката и остави на момичето два долара за това, че е толкова жизнерадостно. Би ли написало това същество подобно писмо до дома — страница и четвърт скъпернически пресметнати празнословия в деня, преди да замине на война? Не, но и никога не би заминало на война. Хеликоптерът на Виктор се бе разбил може би седем години, преди момичето да се роди, а Виетнам беше нещо, заради което беше страдало единствено в часовете по история в единайсети клас.

Беше прекалено рано, за да потегли направо към Уолстрийт. Джоди бе казала в седем. Трябваше да убие поне два часа. Качи се в колата и пусна вентилацията, за да прогони жегата. След това разтвори картата върху твърдата кожена папка и набеляза пътя си назад от Брайтън. Щеше да мине по шосе номер 9 южно от Мечата планина, после на изток до Теконик, после на юг до Спрейн, а оттам щеше да излезе на Бронкс Ривър Паркуей. Тази улица щеше да го отведе право в ботаническата градина — място, което никога не бе посещавал и което много му се искаше да разгледа.

Мерилин седна да обядва малко след три часа. Преди да пусне чистачите да си отидат, бе проверила какво са свършили — бяха се справили отлично. Бяха почистили мокета в коридора с пароструйка — не защото беше мръсен, а защото това бе най-добрият начин да се премахнат следите от крачетата на шкафа в коридора. От парата влакната на вълната набъбват и след щателно изсмукване с прахосмукачка никой не би могъл да забележи, че на мястото доскоро е стоял тежък шкаф.

Взе душ, а после избърса кабинката с кухненска кърпа, за да остави плочките сухи и блестящи. Среса косата си и я остави да изсъхне сама. Знаеше, че влагата през юни ще я направи леко къдрава. После се облече. Сложи си роклята, която Честър обичаше най-много — тъмнорозова коприна, прилепнала по тялото, която изглеждаше най-добре, когато отдолу няма нищо. Достигаше до коляното и макар и да не беше много стегната, обемаше съществените места плътно, така, сякаш бе шита специално за нея, което си беше и самата истина, независимо че Честър не знаеше. Мислеше, че просто е извадила късмет, като е попаднала на нея в магазина за конфекция. Тя нямаше желание да разсее заблудата му, но не заради парите, а защото й се струваше донякъде безсрамно да признае, че си е поръчала такава секси рокля при шивачите. И въздействието върху Честър наистина беше, честно казано, безсрамно. Действаше му като спусък. Използваше я, когато смяташе, че той се нуждае от възнаграждение. Или малко разсейване. Тази вечер щеше да се нуждае тъкмо от разсейване. Щеше да се прибере у дома. Да завари къщата обявена за продан и да разбере, че жена му е поела инициативата в свои ръце. Както и да го гледаше, знаеше, че вечерта няма да е лека, и беше готова да използва всички предимства, били те безсрамни или не.

Избра обувките „Гучи“ с високи токове, защото отиваха на роклята и с тях краката й изглеждаха по-дълги. След това слезе в кухнята, за да изяде обеда си, който се състоеше от една ябълка и парченце сирене с намалено съдържание на мазнини, после пак се качи горе, изми си зъбите и се замисли за грима. Тъй като беше гола под роклята и със свободно пусната коса, най-добре би било да не слага никакъв грим, но Мерилин беше готова да признае, че времето, когато това би останало незабелязано, вече е отминало, и се зае с трудоемката задача да се гримира така, че да изглежда, като че ли не си е правила този труд.

Отне й двайсет минути. После оправи маникюра си, а също и ноктите на краката, защото това беше от значение, когато очакваш да събуеш обувките си рано. После си сложи от любимия парфюм — достатъчно, за да се почувства, но без да прекалява. Телефонът иззвъня. Беше Шерил.

— Мерилин? — каза тя. — Шест часа на пазара и първата риба вече клъвна.

— Така ли? Кой? И как?

— Наистина! Още първия ден, преди да си записана където и да било! Не е ли чудесно? Някакъв господин, който се мести тук със семейството си. Обикалял района, за да добие впечатление за мястото, и видял табелата ти. Веднага дойде при мен, за да научи подробностите. Готова ли си? Мога ли да го доведа веднага?

— Ау! Веднага? Вече!? Доста бързо е, нали? Е, добре, готова съм, предполагам. Кой е той, Шерил? Мислиш ли, че е сериозен купувач?

— Определено. И е тук само днес. Довечера се връща на запад.

— Добре, добре. Доведи го. Готова съм.

Осъзна, че е репетирала цялата процедура несъзнателно, без да си дава сметка, че го прави. Действаше бързо, но не припряно. Затвори телефона и веднага отиде в кухнята, за да включи фурната на ниска температура. Изсипа малко кафени зърна в една чинийка и я сложи на средния рафт. Затвори фурната и отиде до умивалника. Пусна остатъците от ябълката в кошчето за боклук и сложи чинията в съдомиялната машина, после избърса мивката с книжна салфетка и направи крачка назад с ръце на кръста, за да огледа всичко. Отиде до прозореца и отвори щорите леко, колкото подът да заблести от светлината.

— Идеално — каза сама на себе си.

Изтича по стълбите и започна от най-горе — влизаше във всички стаи, оглеждаше, проверяваше, оправяше цветята, щорите, възглавниците. Запали лампите навсякъде. Бе чела някъде, че ако ги запалиш, след като купувачът дойде, означава да му покажеш недвусмислено, че къщата е мрачна. По-добре да горят още с влизането му, което пък бе знак, че го посрещат с радост, че е добре дошъл.

После пак слезе долу. Отвори щорите на гостната изцяло, за да се вижда басейнът. В кабинета ги затвори почти напълно и запали лампите — така изглеждаше по-уютно и комфортно. Влезе във всекидневната. По дяволите! Масичката на Честър все още беше там, край креслото му! Как я бе пропуснала!? Сграбчи я с две ръце и хукна с нея към мазето. Чу колата на Шерил отвън, на алеята. Спусна се тичешком по стълбата, остави масичката, изтича обратно горе. Затръшна вратата и хукна към банята. Оправи кърпите, пипна косата си и се погледна в огледалото. Боже! Все още беше с копринената рокля. Без нищо отдолу. Коприната прилепваше по тялото й. Какво, по дяволите, щеше да си помисли този човек?

На вратата се позвъни. Тя замръзна. Имаше ли време да се преоблече? Разбира се, че не. Те бяха пред вратата, бяха позвънили, чакаха. Сако или нещо друго? Отново се позвъни. Мерилин пое дъх, разклати бедра, за да отпусне плата и тръгна към вратата. Пое дъх още веднъж и отвори.

Шерил й се усмихна широко, но Мерилин вече оглеждаше купувача. Беше доста висок, може би на петдесет или петдесет и пет, сива коса, тъмен костюм, застанал странично, за да огледа растенията по протежение на алеята. Погледна обувките му, защото Честър винаги бе казвал, че богатството и добрият произход си личат най-напред по тях. Изглеждаха доста добри. Здрави, елегантни, лъснати до блясък. Усмихна се. Това ли щеше да е всичко? Успешна продажба само за шест часа? Страхотно. Намигна съзаклятнически на Шерил и се обърна към мъжа.

— Влезте — каза жизнерадостно и протегна ръка.

Най-после той се обърна към нея. Огледа я дръзко, неприкрито. Почувства се гола пред очите му. Всъщност беше, но въпреки всичко тя също се вторачи в неговия зловещ белег. Половината от главата му приличаше на блестяща червена пихтия. Успя да задържи усмивката на лицето си и да му протегне ръка. Той не бързаше. Най-накрая също протегна ръка, само че… не беше ръка. Беше лъскава метална кука. Не изкуствена ръка, не някаква хитроумна протеза, просто злокобно изкривено парче блестяща стомана.

Ричър стигна до шейсететажната сграда на Уолстрийт десет минути преди седем. Остави мотора да работи и огледа мястото непосредствено пред входа, което би дало възможност на някого да стигне до нея преди него. Не забеляза нищо обезпокоително. Никой не стоеше неподвижно, никой не наблюдаваше — само поток от излизащи служители, понесли саката си в ръце, помъкнали издути куфарчета. Повечето тръгваха наляво, към станцията на метрото. Някои се провираха между спрелите автомобили и се взираха в потока по улицата, за да спрат такси.

Спрелите коли не бяха опасни. Малко по-напред беше спрял камион на куриерска фирма, имаше и две лимузини, чиито шофьори оглеждаха тълпата, за да зърнат поверените им пътници. Безобидна блъсканица в края на уморителен ден. Ричър се отпусна на седалката и зачака, без да престава да се оглежда във всички посоки и най-вече да следи въртящата се врата.

Джоди излезе малко преди седем, което беше по-рано, отколкото бе очаквал. Видя я през стъклото във фоайето. Зърна косата, роклята, краката й, докато се измъкваше странично през изхода. Зачуди се дали не го е чакала пред прозореца. Изглеждаше правдоподобно. Може би беше видяла колата му и бе тръгнала към асансьора веднага. Мина през вратата и се озова на тротоара. Ричър излезе от колата, заобиколи я отпред и изчака Джоди да се приближи. Носеше пилотското куфарче. Мина през един слънчев лъч и косата й заблестя като ореол. Усмихна му се на десетина метра от него.

— Здравей, Ричър.

— Здравей, Джоди — отвърна той.

Беше научила нещо ново — личеше по лицето й. Имаше някаква новина за него, но се усмихваше така, сякаш искаше да го подразни, преди да му я съобщи.

— Какво има? — попита той.

Джоди се усмихна и поклати глава.

— Първи ти, става ли?

Седнаха в колата и той й разказа всичко за срещата си със старците. Усмивката й се стопи, лицето й доби мрачен вид. Ричър й даде кожената папка, за да я прегледа, докато той си пробиваше път през трафика. Мина по каре от еднопосочни пресечки, които ги отведоха на две преки от дома й. Спря пред някакво барче. Джоди четеше написаното от Ратър за проучването му във Виетнам и разглеждаше снимката на съсухрения бял мъж и азиатеца.

— Невероятно — промърмори тя тихо.

— Дай ми ключовете си — каза той. — Поръчай си кафе. Ще дойда, след като проверя апартамента ти.

Джоди не възрази. Снимката я бе потресла. Бръкна в чантата си, намери ключовете, подаде му ги, после слезе от колата и влезе в бара. Ричър я изчака да седне и подкара по улицата. Влезе направо в подземния гараж. Беше с друга кола и прецени, че ако някой го причаква там, долу, ще се колебае достатъчно дълго, за да му осигури преимуществото, от което имаше нужда. Гаражът обаче беше тих. Същите автомобили, които изглеждаха така, сякаш не са излизали целия ден. Вкара колата на нейното място и се качи по металната стълба във фоайето. Нямаше никой. Нямаше никой и в асансьора, и на площадката на четвъртия етаж. Вратата беше цяла. Отключи и влезе. Тихо, неподвижен въздух. Нямаше никой.

Слезе по аварийната стълба и излезе на улицата през стъклената врата. Върна се в барчето и завари Джоди да чете писмата на Виктор Хоби. На масата пред нея стоеше недокосната чаша еспресо.

— Ще го пиеш ли? — попита я той.

Джоди сложи снимката от джунглата върху писмата.

— Това е страшно — каза тя.

Ричър реши, че този отговор означава не, взе кафето и го изпи на една глътка. Беше леко изстинало и чудесно силно.

— Да вървим — каза Джоди. Остави го да носи куфарчето и го улови под ръка, докато изминат разстоянието. Той й подаде ключовете пред стъклената врата, двамата влязоха и мълчаливо се изкачиха с асансьора. Джоди отключи апартамента и влезе преди него.

— Значи ни преследват хора на властите — отбеляза тя.

Ричър не отговори. Свали новото си яке и го хвърли на канапето под копието на Мондриан.

— Трябва да е така — добави Джоди.

Ричър отиде до прозореца и раздалечи щорите. През пролуката нахлуха лъчи дневна светлина и бялата стая заблестя.

— Приближили сме се прекалено до тайната за тези лагери и някой се опитва да ни запуши устата. ЦРУ или някой друг.

Ричър отиде в кухнята, отвори хладилника и извади бутилка вода.

— Изложени сме на голяма опасност — каза Джоди. — Ти обаче не изглеждаш особено разтревожен.

Той сви рамене и отпи глътка. Беше прекалено студена. Предпочиташе да е със стайна температура.

— Животът е твърде кратък, за да се тревожим — отвърна.

— Татко се тревожеше. Това още повече влоши здравето му.

Ричър кимна.

— Знам. Съжалявам.

— Тогава защо не приемаш нещата сериозно? Или не вярваш, че е така?

— Вярвам — отвърна той. — Вярвам, че всичко, което ми казаха старците, е истина.

— И снимката го доказва, нали? Онова място явно съществува.

— Знам, че съществува — каза той. — Бях там.

Тя се втренчи в него.

— Бил си там? Кога? Как?

— Наскоро. Приближих се на същото разстояние, на което е бил и онзи тип Ратър.

— За бога, Ричър! — възкликна тя. — Какво смяташ да правиш при всичко това?

— Смятам да си купя пистолет.

— Не. Трябва да отидем в полицията. Или в някой вестник може би. Правителството не може да прави подобни неща.

— Ще ме почакаш тук, нали? — попита той.

— Къде отиваш?

— Да купя пистолет. И пица. Ще я донеса, за да хапнем.

— Не можеш да купиш пистолет, за бога! Не и в Ню Йорк! Има закони. Трябват ти документи за самоличност и разрешения, за които се чака най-малко пет дни.

— Мога да купя пистолет навсякъде — възрази той. — Особено в Ню Йорк. С какво искаш да е пицата?

— Имаш ли достатъчно пари?

— За пицата ли?

— За пистолета.

— Пистолетът ще ми струва по-малко от пицата. Заключи вратата след мен. И не отваряй, ако не видиш през шпионката, че съм аз.

Остави я да стои по средата на кухнята и слезе по аварийното стълбище. Постоя сред тълпата по тротоара отпред достатъчно дълго, за да се запознае с обстановката — видя пицария малко по-нататък, влезе вътре и поръча голяма пица, половината с аншоа, половината с пикантен салам, като каза, че ще дойде да я вземе след половин час. После тръгна по Бродуей в източна посока. Беше идвал в Ню Йорк достатъчно пъти, за да знае, че това, което говореха хората, е истина. Всичко в този град ставаше бързо. Нещата се променяха бързо. И като хронология във времето, и като география. Един район прелива в друг в рамките на една-две пресечки. Понякога виждаш сгради, чиито фасади говорят за богатство и разкош, само че по уличката отзад спят скитници. Знаеше, че само след десет минути бързо ходене ще се отдалечи на светлинни години от скъпия апартамент на Джоди.

Намери това, което търсеше, в сенките под естакадата към Бруклинския мост. Долу имаше плетеница от малки улички, а на север и изток се ширеше гигантско жилищно строителство. Множество неподдържани, неугледни магазини, баскетболно игрище с кошове от вериги вместо мрежи. Въздухът беше горещ и влажен, изпълнен с отработени газове и шум. Сви зад един ъгъл и се облегна на оградата на игрището, вперил поглед в сблъсъка между два отделни свята. Имаше непрекъснат поток автомобили и забързани хора и не по-малко спрели машини с работещи двигатели, около които се въртяха групички. Движещите се коли заобикаляха спрелите, свиреха с клаксони, натискаха спирачки, крачещите хора се блъскаха, ядосваха се и слизаха на платното, за да заобиколят онези, които висяха на тротоара. Понякога рязко спираше автомобил и към прозореца на шофьора се втурваше момче. След кратък разговор няколко банкноти сменяха собственика си, както се прави фокус, после момчето отново изчезваше в близкия вход, за да се появи след малко и отново да изтича до колата. Шофьорът се оглеждаше вляво и вдясно, вземаше малкото пакетче и отново се вливаше в потока коли сред дима от ауспусите и воя на клаксоните. Момчето отново заставаше на тротоара, за да чака.

Понякога търговията се осъществяваше и без кола, но процедурата винаги беше една и съща. Момчетата бяха посредниците, които осъществяваха връзката между продавач и купувач. Пренасяха парите и пакетчетата, защото бяха твърде малки, за да ги съдят. Ричър забеляза, че използват най-често три входа, разположени отпред, на тротоара. През средния се осъществяваше най-активната търговия. Около две към едно по продадени количества. Беше единайсетата постройка, преброено откъм южната страна. Ричър мина през някаква телена ограда и тръгна на изток. Отпред имаше празно място, отвъд което се виждаше реката. Мостът се издигаше над главата му. Сви на север и излезе на малка уличка зад сградите. Вгледа се пред себе си, без да спира, и преброи единайсет противопожарни стълбища. Сниши поглед към нивото на земята и видя черна кола, спряна в тясното пространство пред единайсетия заден вход. На предния капак седеше младо момче, може би на деветнайсет, с мобилен телефон в ръка — охраната на задния вход, едно стъпало по-високо в йерархията от малките братчета, претакащи напред-назад по тротоара.

Наоколо нямаше никой друг. Момчето беше само. Ричър излезе на уличката. Начинът да направиш такова нещо е да крачиш много бързо и да насочиш вниманието си към нещо много далеч от целта. Да накараш онзи да си мисли, че няма нищо общо с него. Ричър погледна демонстративно часовника си и се вторачи в далечината. Закрачи забързано, почти затича. В последния момент впери поглед в колата, сякаш бе препятствие, което внезапно го е спряло. Момчето го наблюдаваше. Ричър понечи да тръгна вдясно от нея, макар и да знаеше, че оттам няма място да мине. Спря в последния момент и тръгна вляво, раздразнен, че някаква досадна глупост се изпречва на пътя му. С промяната на посоката завъртя лявата си ръка и стовари юмрук отстрани в главата на хлапето. То залитна и Ричър го удари още веднъж, този път с дясната ръка, но сравнително леко — нямаше нужда да го изпраща в болница.

Остави го да падне на земята под собствената си тежест, за да види до каква степен го е приспал. Човек в съзнание винаги реагира и не допуска да падне като чувал. Хлапето не реагира. Тупна тежко в прахоляка, и толкова. Ричър го обърна по гръб и претърси джобовете му. Имаше пистолет, но не беше това, което би занесъл у дома с удовлетворение. Беше китайски пистолет, 22-ри калибър, имитация на съветска имитация на нещо, което вероятно поначало не е вършело никаква работа. Ритна го под колата, за да е извън обсега на хлапето.

Знаеше, че задната врата на сградата няма да е заключена, защото тъкмо в това е смисълът на една задна врата, когато въртиш опасна търговия само на сто и петдесет метра от полицейския участък. Ако дойдат отпред, трябва да можеш да изхвърчиш отзад, без да тършуваш по джобовете си за ключа. Отвори съвсем леко с върха на обувката си и се огледа в полумрака. Вдясно в задното коридорче имаше врата към стая, в която беше запалено осветлението. Беше на десетина крачки.

Нямаше смисъл да чака повече. Онези едва ли щяха да излязат в почивка за вечеря. Тръгна напред и спря пред вратата. Сградата миришеше на гнило, на пот и урина. Беше тихо. Изоставена сграда. Ослуша се. В стаята се чу нисък глас. После друг глас отговори. Минимум двама души.

Да отвориш рязко вратата, да застанеш на прага и да огледаш обстановката не е правилно. Този, който закъснее и с милисекунда, умира преди съучениците си. Ричър прецени, че сградата е широка поне пет метра, а от тях три се падаха на коридора, в който се намираше. Трябваше да измине останалото разстояние навътре в стаята, преди онези дори да са разбрали, че е там. Щяха да останат втренчени във вратата и да се чудят още колко души ще нахълтат след него.

Пое дъх и мина през вратата, сякаш я нямаше. Тя се блъсна в стената, а той направи две крачки и се оказа в другия край на стаята. Слаба светлина. Една-единствена електрическа крушка. Двама мъже. Върху масата — пакети. Също и пистолет. Юмрукът му описа широка дъга и се стовари върху слепоочието на първия. Той започна да пада странично и Ричър го пресрещна с коляно в червата, докато се придвижваше към втория — той се бе надигнал от стола, с широко отворени очи и увиснала от изумление челюст. Ричър се прицели добре и му нанесе хоризонтален саблен удар точно между веждите и линията на косата. При достатъчно силен удар можеш да извадиш някого от играта за час, като при това черепът му си остава цял. В края на краищата това бе пазаруване, а не екзекуция.

Застана неподвижно и се ослуша. Нищо. Онзи отвън бе приспан, а шумът от улицата пречеше на хлапетата от другата страна да чуят какво става вътре. Погледна към масата и веднага извърна лице. Оръжието, което се търкаляше там, беше „Колт Детектив Спешъл“, револвер 38-и калибър с шест патрона, синкав на цвят и пластмасова дръжка. Къса, петсантиметрова цев. Въобще не беше добър. Бе твърде далеч от това, което търсеше. Късата цев беше недостатък, а калибърът го разочароваше. Помнеше едно ченге от Луизиана, с което някога се бе запознал. Беше полицай в някакво малко градче и беше отишъл във военната полиция, за да иска съвет за огнестрелни оръжия. Ричър бе натоварен да му помогне. Той разказваше безброй тъжни истории за револверите 38-и калибър, които използваха хората му. Просто не можеш да разчиташ, че ще повали когото и да било, ако тръгне към теб, особено ако е дрогиран — това казваше той. Разказваше и за едно самоубийство — онзи трябвало да гръмне пет пъти в главата си, докато умре. Ричър се бе впечатлил от тъжната физиономия на ченгето и бе решил да стои настрана от оръжията 38-и калибър. Сега нямаше намерение да променя тази си политика. Обърна се с гръб към масата и отново се ослуша. Нищо. Приклекна до единия от падналите и претърси джобовете му.

Най-активните дилъри печелят най-много пари, а най-многото пари купуват най-хубавите играчки — затова беше в тази сграда, а не в някоя от останалите, по-нататък по улицата, които не търгуваха толкова активно. В левия вътрешен джоб намери точно това, което търсеше. Нещо значително по-добро от дребния полицейски 38-и калибър. Беше голям, черен автоматик, „Щаер GB“, любимец на приятелите му от специалните сили през повечето време, докато беше на служба. Взе го и го прегледа. Всичките осемнайсет патрона, които побираше пълнителят, бяха вътре, а цевта миришеше на съвсем нова — явно оръжието не бе стреляло. Натисна спусъка и видя как се движи механизмът. След това мушна пистолета под колана си на гърба и се усмихна. Обърна се към падналия на пода и му каза:

— Ще купя патлака ти за долар. Ако не си съгласен, само поклати глава, става ли?

Усмихна се пак и се изправи. Измъкна един долар от пачката си и го затисна с револвера на масата. Излезе в коридорчето. Всичко беше спокойно. Направи десетте крачки и излезе. Огледа се нагоре и надолу по улицата, после се приближи до паркираната кола. Отвори вратата откъм волана, намери лостчето и отвори багажника. Вътре имаше черен найлонов спортен сак, празен. Под плетеница черни и червени кабели за подаване на ток видя картонена кутийка с деветмилиметрови патрони. Сложи я в сака и си тръгна. Когато стигна до заведението на Бродуей, пицата вече го чакаше.

Беше внезапно, случи се без предупреждение. Веднага щом влязоха вътре и вратата се затвори, мъжът удари Шерил — жесток удар по лицето с това, което беше в празния му ръкав. Мерилин замръзна стъписана. Видя как блестящата кука описа дъга, чу мекото хрущене при удара. Шерил вдигна ръце към устата си, сякаш поради някаква причина бе от жизнена важност да не изпищи. След това мъжът се обърна към нея, бръкна с лявата си ръка под сакото си и извади пистолет. После видя, че Шерил се олюля и се свлече на пода, точно на мястото, което все още беше влажно от почистването с пара. След това пистолетът също описа дъга, този път в обратна посока, и се насочи към нея. Беше от тъмен метал, сив, покрит със смазка. Беше матов, но блестеше. Цевта се изравни с гърдите й, а тя се вторачи в цвета й и не можеше да мисли каквото и да било освен: значи това имат предвид, когато казват оръжейна стомана.

— Приближи се — каза мъжът.

Беше като парализирана. Бе прилепила длани към слепоочията си, а очите й бяха широко отворени — струваше й се, че кожата на лицето й ще се пропука.

— Приближи се — повтори мъжът.

Мерилин се вторачи в Шерил, която се бе подпряла на лакти. От носа й течеше кръв, погледът й бе разфокусиран. Горната й устна се подуваше, кръвта капеше от брадичката й. Роклята й се бе вдигнала нагоре и се виждаше горният край на чорапогащника й. Дишаше неравномерно. Опита се да стане, но лактите й не издържаха и главата й тупна меко на пода.

— Приближи се — каза онзи още веднъж.

Втренчи се във физиономията му. Беше като каменна. Белезите му приличаха на твърда пластмаса. Едното му око беше скрито под удебелен и груб клепач. Другото я гледаше ледено, неподвижно. Погледна пистолета на трийсет сантиметра от гърдите й. Не трепваше. Ръката, която го държеше, беше гладка, ноктите бяха с маникюр. Направи малка крачка напред.

— По-близо.

Мерилин плъзна единия си крак напред, докато цевта на пистолета докосна тъканта на роклята й. През коприната почувства твърдия студен метал.

— По-близо.

Гледаше го втренчено. Лицето му беше на една педя от нейното. Кожата от лявата му страна беше сивкава и набраздена. Здравото око беше сред паяжина от бръчки. Дясното премигна. Клепачът беше тежък, движеше се бавно. Спусна се надолу, повдигна се. Преднамерено, като машина. Тя се наклони напред още малко. Цевта потъна в гърдата й.

— По-близо.

Премести единия си крак напред. Натискът на пистолета се увеличи. Металът потъваше в плътта й все повече, коприната се изпъваше и дърпаше зърното на гърдата настрани.

Болеше я. Мъжът вдигна дясната си ръка. Куката. Задържа я пред очите й. Беше извито парче обикновена стомана, излъскано до блясък. Завъртя я бавно, с усилие. Чу се скърцане на кожа. Краят бе остър като шип. Завъртя върха настрани и долепи извитата част до челото й. Мерилин трепна. Металът беше студен. Той плъзна куката надолу, по извивката на носа й. Под носа й. Спусна я още малко и натисна, докато устата й не се отвори. Чукна леко по зъбите й. След това продължи движението надолу. Металът закачи долната й устна, защото беше суха, дръпна я, докато еластичната плът се освободи, после продължи по извивката на брадичката. До гърлото. После нагоре, докато не я накара да вдигне глава. Втренчи се в очите й.

— Името ми е Хоби — каза той.

Мерилин се бе изправила на пръсти, защото се опитваше да намали натиска върху гърлото си. Започваше да се задушава. Не помнеше да е поемала въздух след отварянето на вратата.

— Честър спомена ли за мен?

Главата й започна да се накланя назад. Очите й се обърнаха към тавана. Пистолетът продължаваше да се впива в плътта й. Вече не беше студен. Бе го стоплила с тялото си. Поклати глава едва забележимо, защото куката я притискаше.

— Не е споменал?

— Не — изпъшка Мерилин. — Защо? Трябваше ли?

— Потаен човек ли е той?

Тя отново поклати глава. Същото едва забележимо движение, вляво и вдясно. Кожата на гърлото й се триеше в метала.

— Споделял ли е с теб проблемите в бизнеса си?

Мерилин премигна и пак поклати глава.

— Значи е потаен човек.

— Може би — изпъшка тя. — Все пак аз знаех.

— Той има ли приятелка?

Тя премигна. Поклати глава.

— Как можеш да си сигурна? — попита Хоби. — След като е потаен човек?

— Какво искате от мен? — изпъшка тя.

— Предполагам, че не му е нужна приятелка, след като има такава красива жена.

Мерилин премигна. Беше се изправила на пръсти. Токчетата на обувките й се бяха отделили от пода.

— Току-що ти направих комплимент — каза Хоби. — Не трябва ли да кажеш нещо в отговор? От учтивост?

Увеличи натиска. Стоманата се впиваше в кожата на гърлото й. Единият й крак се отдели от пода.

— Благодаря — изпъшка тя.

Натискът намаля. Очите й се върнаха в хоризонтално положение, токчетата се допряха в пода. Разбра, че диша. Тежко — навън, навътре, навън, навътре.

— Много красива жена.

Махна куката от гърлото й. Металът докосна кръста й. Спусна се надолу по извивката на ханша. По бедрото. Гледаше я втренчено, пистолетът бе все така хлътнал в гърдата й. Куката се завъртя — сега по бедрото й се плъзгаше само върхът. Продължи да се движи надолу. Почувства как слезе под коприната и продължи надолу по голия й крак. Беше остър. Не като игла. Като връх на молив. Спря. Започна да се движи нагоре. Той натискаше, съвсем леко. Не нараняваше кожата й. Знаеше го. Просто я драскаше съвсем леко. Продължи нагоре, мушна се под коприната. Чувстваше метала по бедрото си. Продължаваше нагоре. Усещаше как коприната се сгъва и набира в радиуса на куката. Подгъвът се плъзгаше по бедрата й, Шерил се раздвижи на пода. Куката спря и ужасното дясно око на Хоби бавно се насочи нататък.

— Бръкни в джоба ми — каза той.

Тя го гледаше.

— С лявата ръка в десния ми джоб.

Трябваше да се приближи още повече и да се протегне между ръцете му. Лицето му сега беше съвсем близо до нейното. Миришеше на сапун. Мерилин бръкна в джоба му и напипа нещо цилиндрично. Извади го. Беше ролка сребриста лепенка, около три сантиметра в диаметър. Беше останало съвсем малко. Хоби се отдалечи от нея.

— Завържи китките на Шерил с това — каза той.

Мерилин раздвижи бедрата си, за да спусне подгъва на роклята си надолу. Хоби забеляза движението и се усмихна. Тя погледна ролката, после Шерил на пода.

— Обърни я — нареди Хоби.

Светлината от прозореца блестеше в стоманата на пистолета. Мерилин коленичи до Шерил, улови я за едното рамо и я преобърна по корем.

— Прилепи лактите й — каза Хоби.

Мерилин се поколеба. Той вдигна пистолета леко нагоре, после куката — демонстрация на превъзходство. Тя направи гримаса. Шерил отново се раздвижи. Кръвта й продължаваше да се стича по пода. Беше кафява и лепкава. Мерилин прилепи лактите зад гърба й с две ръце. Хоби погледна надолу.

— Приближи ги плътно.

Тя отдели края на лепенката с нокът и дръпна. След това омота веднъж ръцете на Шерил малко под лактите.

— Стегни ги — каза той. — От горе до долу.

Мерилин продължи да увива лепенката — стигна малко над лактите, после надолу, до китките. Шерил се раздвижи. Опита се да се съпротивлява.

— Добре — каза Хоби. — Сложи я да седне.

Мерилин напрегна сили и я намести в седнало положение. Лицето й беше покрито с кръв. Носът й беше отекъл, образуваше се синина. Устните й бяха подути.

— Залепи устата й — каза Хоби.

Мерилин дръпна десетина сантиметра лепенка и скъса парчето със зъби. Шерил премигна. Опитваше се да ги фокусира. Мерилин сви безпомощно рамене, сякаш за да се извини, и залепи парчето върху устата й. Лепенката беше здрава. Под пластмасовото покритие имаше здрави подсилващи нишки. Блестеше, но не се хлъзгаше заради нишките — бяха релефни, кръстосани. Мерилин прокара пръст по дължината на парчето, за да го залепи по-добре. От носа на Шерил заизлизаха мехурчета, очите й се разшириха от ужас.

— Боже! Не може да диша! — възкликна Мерилин. Посегна към лепенката, но Хоби ритна ръката й встрани.

— Счупи носа й! — каза Мерилин. — Не може да диша!

Пистолетът се насочи към главата й. Не трепваше, само трийсетина сантиметра.

— Тя ще умре! — продължи Мерилин.

— Това е абсолютно сигурно — отбеляза Хоби.

Тя го изгледа ужасена. Кръвта бълбукаше в ноздрите на Шерил. Гледаше втренчено, обезумяла от ужас. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше. Хоби не отделяше очи от лицето на Мерилин.

— Искаш ли да проявя добрина?

Тя кимна като обезумяла.

— А ти ще ми отвърнеш ли със същото?

Мерилин се втренчи в приятелката си. Гърдите й се издигаха и спускаха конвулсивно, бореха се за въздух, който не достигаше. Главата й се люлееше вляво и вдясно. Хоби се наведе и опря върха на куката върху лепенката на устата на Шерил, докато главата й продължаваше да се люлее. След това натисна силно и я проби. Шерил замръзна. Хоби раздвижи куката вляво и вдясно, нагоре и надолу. Извади я. През неравномерната дупка започна да свисти въздух. Краищата на лепенката се издуваха и отпускаха с дишането й.

— Проявих добрина — каза Хоби. — Сега си ми задължена.

Шерил дишаше с усилие през дупката в лепенката. Бе насочила цялото си внимание към това. Бе присвила очи сякаш за да потвърди, че наоколо има достатъчно въздух, за да диша. Мерилин я наблюдаваше, отпусната върху токчетата си, примряла от ужас.

— Помогни й да се качи в колата — каза Хоби.

10

Честър Стоун беше сам в банята на осемдесет и осмия етаж. Тони го беше принудил да влезе там. Не със сила. Просто беше застанал пред него и бе посочил безмълвно вратата, а Стоун бе прекосил стаята както беше, по фланелка и долни гащи, с черните чорапи и лъснатите обувки на краката си. След това Тони бе свалил ръката си, бе му казал да стои вътре и да не излиза и бе затворил вратата. След това бе чул приглушени шумове в офиса навън, а след още няколко минути реши, че двамата са излезли — бе чул отварянето и затварянето на вратите и шума от асансьора. След това бе станало тъмно и тихо.

Честър седна на пода, опря гръб в сивите гранитни плочи на стената и се загледа в тъмнината. Вратата на банята не беше заключена. Знаеше го. Не бе чул щракване, когато Тони я затвори. Беше му студено. Подът беше твърд и студът се просмукваше през тънкия плат на гащетата му. Започна да трепери. Беше гладен и жаден.

Ослуша се внимателно. Нищо. Стана от пода и отиде до мивката. Пусна водата и се ослуша пак. Нищо. Наведе се и пи. Зъбите му докоснаха метала на чешмата, почувства вкуса на хлорираната градска вода. Задържа една глътка в устата си и я остави да накваси езика му. След това преглътна и затегна крана.

Изчака час. Цял час, седнал на пода, вперил поглед в незаключената врата, заслушан в тишината. Чувстваше божа там, където онзи го бе ударил. Остра болка в ребрата — там се бе стоварил юмрукът му. Кост в кост, солиден удар, срязваща болка. И гаденето в стомаха. Впери поглед в пода и се опита да се абстрахира от болката. Сградата бучеше и бумтеше тихо — сякаш в този свят имаше и други хора, но те бяха някъде много далеч. Асансьорите, климатиците, течащата в тръбите вода, вятърът в прозорците — всичко това се наслагваше и се превръщаше в нисък, приятен шепот, който едва се долавяше. Имаше чувството, че чува как се отварят и затварят вратите на асансьорите може би осемдесет и осем етажа по-долу — слаби басови звуци, които трептяха нагоре по шахтите.

Беше му студено, мускулите му бяха изтръпнали, беше гладен, болеше го и се страхуваше. Успя да се изправи на схванатите си от седенето крака и се ослуша. Нищо. Отиде до вратата и стисна дръжката. Пак се ослуша. Пак не чу нищо. Отвори. Големият офис беше полутъмен и притихнал. Нямаше никого. Мина по килима и застана до вратата към приемната. Сега беше по-близо до асансьорите. Чуваше как кабините се движат нагоре-надолу в шахтите. Ослуша се пред вратата. Нищо. Отвори я. Приемната беше тъмна и пуста. Дъбовото дърво светлееше в полумрака, месинговите орнаменти проблясваха. Чуваше мотора на хладилника в кухнята вдясно. Долавяше мирис на студено, старо кафе.

Вратата към коридора вън беше заключена. Беше голяма и дебела, вероятно и огнеупорна, за да е в съответствие със строгите противопожарни правила. Беше облицована със светъл дъб, но в пролуката между нея и рамката се виждаше блясък на стомана. Натисна дръжката, но изобщо не успя да я помръдне. Остана пред вратата дълго — надничаше през прозорчето от армирано стъкло, само на няколко крачки от бутоните на асансьора и свободата. След това се върна до преградата.

Беше висока до гърдите му. Отзад имаше бюро, а в самата преграда имаше отделения, в които бяха подредени канцеларски материали и папки. На плота, до стола на Тони, имаше телефон. Беше сложен апарат със слушалка вляво и бутони вдясно, под малко продълговато прозорче. Прозорчето всъщност беше дисплей от течни кристали, на който беше изписано OFF. Вдигна слушалката, но не чу нищо освен пулсирането на кръвта в ушите си. Натисна няколко бутона. Нищо. Прокара пръст по бутоните, за да намери копче за включване. Откри го и го натисна, но на дисплея се появи надпис: „Въведи код“. Натисна хаотично няколко бутона и на дисплея отново се появи OFF.

Под бюрото имаше малки дъбови вратички. Бяха заключени. Опита ги всичките, но само чу как езичетата на ключалките чаткат в металните си гнезда. Върна се в кабинета на Хоби и отиде до бюрото му. На канапетата нямаше нищо — дрехите му не бяха там. И на бюрото нямаше нищо. Чекмеджетата бяха заключени. Бюрото беше тежко, скъпо, но с издраскан от куката плот, ключалките на чекмеджетата изглеждаха солидни. Клекна — изглеждаше нелепо както беше, само по бельо — и дръпна дръжките. Помръдваха леко, но нищо повече. Видя кошчето за боклук под бюрото. Месингов цилиндър, не много висок. Наклони го. Портфейлът му все още се търкаляше там, празен и тъжен. До него беше снимката на Мерилин, с гърба нагоре. Върху хартията многократно бе изписано КОДАК. Бръкна в кошчето и я извади. Обърна я. Мерилин му се усмихваше. Беше облечена с онази секси рокля, копринената, която си бе ушила специално. Нямаше представа, че той знае. Когато се обадиха от шивашкото ателие, той беше сам у дома. Каза им да се обадят по-късно и я остави да си мисли, че не е разбрал. Снимката беше направена, когато я бе облякла за първи път. Усмихваше се свенливо, но и някак дръзко, сякаш му казваше да не спуска обектива прекалено ниско — тънката коприна прилепваше твърде плътно до гърдите й. Задържа снимката в ръка, после пак я пусна в кошчето, защото нямаше джобове.

Изправи се енергично, заобиколи кожения стол и застана до прозорците. Раздалечи щорите с две ръце и погледна навън. Трябваше да направи нещо. Но беше осемдесет и осем етажа над земята. Нямаше какво да види оттук освен реката и Ню Джърси. Отсреща нямаше съседи, чието внимание да привлече с жестове. Нямаше нищо чак дотам, където Апалачите достигаха Пенсилвания. Пусна щорите и огледа кабинета сантиметър по сантиметър, после и приемната. Безнадеждно. Намираше се в затвор. Стоеше по средата на стаята, трепереше, не мислеше за нищо конкретно.

Беше гладен. Нямаше представа колко е часът. Бяха взели часовника му, в офиса също нямаше. Слънцето се спускаше на запад. Късен следобед или ранна вечер, а той не беше обядвал. Отиде отново до вратата към коридора и се ослуша. Нищо освен приятния шум на сградата и бръмченето на мотора на хладилника. Отиде в кухнята. Спря за момент, с пръст над електрическия ключ, после събра смелост и пусна осветлението. Запали се флуоресцентна тръба — затрептя за момент, после обля помещението с равен блясък и го изпълни със сърдито жужене. Кухнята беше маломерна, с малка мивка и малък плот. Видя обърнати наопаки измити чаши, зацапана машина за кафе. Под плота имаше малък хладилник. Вътре откри мляко, шест кутии бира и старателно сгъната найлонова торба. Извади я. Съдържаше нещо, увито във вестник, доста тежко и плътно. Изправи се и разгъна вестника върху плота. Найлонов плик. Улови го за дъното и отрязаната ръка тупна върху плота. Пръстите бяха бели и сгърчени, виждаше се поресто червено месо, счупени бели кости и синкави вени. Тогава блясъкът на флуоресцентната лампа се завъртя, изчезна от полезрението му и Честър Стоун се свлече на пода.

Ричър остави кутията с пицата на пода в асансьора, измъкна пистолета от колана си и го сложи в сака при патроните. После вдигна пицата и вратата се плъзна настрани; беше стигнал на четвъртия етаж. Джоди му отвори веднага щом се появи в обсега на шпионката. Беше го чакала в коридорчето зад вратата. Все още бе с ленената рокля, леко смачкана на бедрата, защото бе седяла цял ден. Дългите й загорели от слънцето крака бяха леко разкрачени.

— Донесох вечеря — каза той.

Погледът на Джоди обаче се насочи към сака.

— Последен шанс, Ричър. Трябва да кажем на някого за всичко това.

— Не — отвърна той.

Остави сака на пода, а Джоди мина зад него, за да заключи вратата.

— Добре — каза тя след малко. — Може би си прав, ако си имаме работа с властите. Може би, ако е така, трябва да стоим настрана от полицията.

— Да — отвърна Ричър.

— Значи по този пункт съм с теб.

— Хайде да хапнем.

Занесе пицата в кухнята, а Джоди подреди масата — за двама, един срещу друг, чинии, ножове и вилици, книжни салфетки, чаши вода с лед. Като двама души, които живеят в апартамента постоянно. Ричър остави пицата на плота и я отвори.

— Избирай.

Джоди застана зад него. Усещаше присъствието й. Долавяше парфюма й. Почувства дланта й върху гърба си. Изгаряше го. Джоди я задържа там за миг, после леко го дръпна настрани.

— Хайде да я разделим — каза тя.

Закрепи кутията на ръката си и я занесе до масата, после я разряза и сложи парчетата в двете чинии. Ричър седеше и я наблюдаваше. Беше стройна и енергична, превръщаше и най-обикновената дейност в грациозен танц. След като свърши, Джоди отиде до кошчето, за да хвърли кутията, и се върна. Роклята подчертаваше извивките на тялото й. Седна. Ричър чу шумоленето на ленения плат и после кракът й неволно докосна коляното му.

— Извинявай — каза тя.

Избърса пръстите си в салфетката, прибра косата си зад раменете и наклони леко глава за първата хапка. Хранеше се с лявата ръка, поглъщаше парчетата лакомо.

— Не съм обядвала — каза тя. — Нали ми каза да не излизам от сградата.

Прокара език по устните си, за да прибере капка разтопено сирене, и се усмихна смутено. Устните й блестяха от мазнината. Отпи голяма глътка вода и каза:

— Аншоа. Много обичам. Как разбра? Само че след това ожадняваш, нали? Много е солена.

Роклята й беше без ръкави и откриваше целите й ръце. Бяха слаби, загорели от слънцето, деликатни. Почти нямаше мускули — бицепсът й приличаше на сухожилие. Беше страхотна и дъхът му секваше от нея, но физически беше загадка. Висока и толкова слаба, че се чудеше как в тялото й се побират всичките важни органи. Беше като вейка и в същото време жизнена, корава и силна. Загадка. Спомни си ръката й, обвила кръста му преди петнайсет години — сякаш някой го бе стегнал с дебело въже.

— Не мога да остана тук тази вечер — каза той.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Защо? Ако трябва да правиш нещо, ще дойда с теб. Както ти казах, с теб съм.

— Не, просто не мога да остана.

— Защо? — попита Джоди пак.

Ричър пое въздух и го задържа в гърдите си. Косата й блестеше от светлината.

— Не е уместно да остана.

— Защо да не е?

Той сви рамене смутен.

— Защото не е, Джоди. Защото гледаш на мен като на брат или чичо, заради Лион… Но аз не съм това, нали?

Тя го гледаше.

— Съжалявам — добави той.

Очите й се разшириха.

— Какво?

— Не е редно — каза Ричър тихо. — Ти не си ми сестра или племенница. Това е само илюзия, защото бях близък с баща ти. За мен ти си красива жена и не мога да стоя тук насаме с теб.

— Защо? — попита тя още веднъж, останала без дъх.

— За бога, Джоди! Защо! Защото не е редно, ето защо. Не е нужно да чуеш всички подробности. Ти не си ми сестра или племенница и аз не мога да се преструвам, че си. Това ме побърква.

Джоди замълча. Гледаше го. Все още не можеше да си поеме дъх.

— Откога се чувстваш по този начин? — попита го.

Ричър сви рамене. Смути се.

— Отдавна, струва ми се. Откакто те видях за първи път. Джоди, ти вече не беше дете. Аз бях по-близо до твоята възраст, отколкото до възрастта на баща ти.

Тя мълчеше. Той беше стаил дъх в очакване на сълзи, гняв, обида. Тя просто го гледаше. Той започваше да съжалява, че е заговорил за това. Може би щеше да е по-добре, ако беше държал проклетата си уста затворена. Ако беше прехапал устни и си бе мълчал. Със сигурност бе преживявал и по-лоши моменти, макар и да не помнеше къде и кога.

— Съжалявам — повтори той.

Лицето й не изразяваше нищо. Големи, сини очи, втренчени в него. Бе опряла лакти на масата. Предната част на роклята й се издигаше и спускаше. Виждаше презрамката на сутиена й, тънка и бяла на загорялото рамо. Погледна я, затвори очи и въздъхна отчаяно. Дали честността наистина беше най-добрата политика? Едва ли.

След това тя направи нещо интересно. Изправи се бавно, избута стола назад и го махна от пътя си, после се наклони напред и улови ръба на масата с две ръце. Малките й мускули се издуха и тя премести цялата маса на една страна, после с хълбок я избута плътно до плота. Ричър остана на стола си, изолиран в средата на стаята. Джоди отстъпи назад и застана пред него. Дъхът му замря.

— Значи гледаш на мен просто като на жена? — попита тя бавно.

Той кимна.

— А не като на малка сестричка или нещо такова?

Ричър поклати глава. Тя замълча.

— Сексуално? — попита го.

Той кимна, все още смутен, примирен.

— Разбира се, че сексуално. Какво си мислиш? Погледни се! Миналата нощ не можах да спя.

Джоди продължаваше да стои там.

— Трябваше да ти го кажа. Наистина съжалявам, Джоди.

Тя затвори очи. Стисна клепачи. След това се усмихна.

Усмивката постепенно се разля по цялото й лице. Сви длани. Спусна се напред към него. Седна в скута му, обгърна раменете му с ръце и започна да го целува така, сякаш щеше да умре, ако престане.

Колата беше на Шерил, но той накара Мерилин да шофира. Седна зад Мерилин, до Шерил, чиито ръце бяха стегнати зад гърба. Лепенката също беше на устата й и затрудняваше дишането й. Бе сложил куката в скута й — острието опираше кожата на бедрото й. Пистолетът беше в лявата му ръка. От време на време го опираше в тила на Мерилин, за да не забравя, че е там.

Тони ги посрещна в подземния гараж. Работното време бе свършило и наоколо нямаше жива душа. Тони пое Шерил, а Хоби — Мерилин и четиримата се качиха с товарния асансьор. След това отвориха вратата на приемната и влязоха. Лампата в кухнята светеше. Стоун все още беше проснат на пода по бельо. Мерилин изохка и се спусна към него. Хоби забеляза люлеенето на тялото й под тънката копринена рокля и се усмихна. Обърна се и заключи вратата, после прибра ключовете и пистолета. Мерилин бе спряла по средата и гледаше към кухнята. Бе вдигнала ръце към устата си, очите й се бяха разширили от ужас. Хоби проследи погледа й. Ръката се търкаляше върху плота с дланта нагоре, със свити като на просяк пръсти. Мерилин, все така ужасена, погледна надолу, към мъжа си.

— Не се тревожи — каза Хоби. — Не е негова. Но това е идея, нали? Ако не направи каквото искам, мога да му отрежа ръката.

Мерилин го изгледа ужасено.

— Другата възможност е да отрежа твоите. Той ще гледа. Може би така ще бъде по-отстъпчив.

— Ти си побъркан! — отвърна Мерилин.

— Ще бъде отстъпчив, сигурен съм — продължи Хоби. — Би направил всичко. Той е жалък. Погледни го, по долни гащи! Смяташ ли, че изглежда добре по бельо?

Мерилин не каза нищо.

— Ами ти? — попита Хоби. — Добре ли изглеждаш по бельо? Искаш ли да свалиш тази рокля, за да ми покажеш?

Тя го гледаше ужасено.

— Не? — продължи той. — Добре. Може би по-късно. Ами специалистката по недвижими имоти? Мислиш ли, че изглежда добре по бельо?

Обърна се към Шерил, която отстъпваше назад, към вратата. Завързаните й ръце опряха в дървото и тя замря.

— Е, какво ще кажеш? — попита той. — Добре ли изглеждаш по бельо?

Шерил поклати отчаяно глава. Дъхът й свистеше през дупката в лепенката. Хоби се приближи, притисна я към вратата и мушна острието на куката си под колана на полата й.

— Да проверим.

Завъртя острието, Шерил загуби равновесие и платът се скъса. Копчетата се разпиляха по пода и тя падна на колене. Хоби вдигна крак и я обърна. Кимна на Тони. Тони се спусна веднага и дръпна остатъка от полата й.

— Чорапогащник — отбеляза Хоби. — Мразя чорапогащниците. Толкова са неромантични.

Наведе се леко и с куката разкъса найлона. Обувките й паднаха. Тони взе скъсаната пола, обувките и чорапогащника и ги занесе в кухнята. Хвърли ги в кошчето за боклук. Шерил сви краката си към тялото. Дишаше тежко. Беше с малки бикини и се опитваше да ги прикрие с долния край на блузата си. Мерилин я наблюдаваше с увиснала от ужас челюст.

— Е, сега вече е забавно — каза Хоби. — Нали?

— И още как — обади се Тони. — Но не толкова, колкото ще стане.

Хоби се разсмя и Стоун се раздвижи. Мерилин се наведе и му помогна да седне на пода. Хоби отиде до плота и взе отрязаната ръка.

— Тази е на един, който си позволи да ме ядоса.

Стоун отваряше и затваряше очи, сякаш се опитваше да промени сцената, като я заличи от възприятията си. След това се втренчи в Шерил. Мерилин си даде сметка, че никога не я е виждал и няма представа коя е тя.

— В банята — каза Хоби.

Тони дръпна Шерил, за да я изправи на крака, Мерилин помогна на Честър. Хоби тръгна след тях. Минаха през големия кабинет и стигнаха до вратата на банята.

— Влезте вътре — нареди Хоби.

Стоун влезе първи, жените го последваха. Пред вратата Хоби кимна на Стоун.

— Тони ще прекара нощта тук. Ще спи на канапето, така че не излизайте. И те съветвам да използваш времето рационално. Поговори с жена си. Ще прехвърлим акциите утре. За нея ще е много по-добре, ако това стане в атмосфера на взаимно разбирателство. Много по-добре. Всичко друго би довело до лоши последствия. Разбираш ли какво имам предвид?

Стоун го гледаше мълчаливо. Хоби огледа още веднъж жените, махна с отрязаната ръка за довиждане и затвори вратата.

Бялата спалня на Джоди бе окъпана в светлина. В продължение на пет минути всяка вечер през юни слънчевите лъчи намираха пролука между високите сгради на Манхатън и огряваха прозореца й. Щорите пламтяха, сякаш сами излъчваха светлина, стените я отразяваха и разсейваха и всичко се обливаше в меко бяло сияние. Ричър смяташе, че това е много подходящо за момента. Лежеше по гръб, по-щастлив, отколкото когато и да било преди.

Ако се бе замислил, можеше и да се разтревожи. Би могъл да си спомни поговорки като: „Жалко за този, който получава каквото иска“ и „По-добре да пътуваш с надежда, отколкото да пристигнеш“. Ако получиш нещо, което си искал в продължение на цели петнайсет години, може да се почувстваш странно. Но той не се чувстваше странно. Чувстваше се като след блажено пътуване с ракета до място, за чието съществуване не е и подозирал. Беше точно така, както си го бе представял, умножено по милион. Тя не беше мит. Беше живо, дишащо същество, силно и жилаво, ухаещо, топло, свенливо и готово да се раздава.

Джоди лежеше с глава върху рамото му, а косата й бе паднала върху лицето и върху устата му. Ръката му беше върху гърба й. Чувстваше ребрата й, гръбначния стълб във вдлъбнатината между тръбните мускули. Прокара пръст надолу по браздата. Очите й бяха затворени и тя се усмихваше. Знаеше го. Бе почувствал гъделичкането на миглите й по врата си, а с рамо усещаше движенията на устните й. Можеше да отгатне какво е това. Усмихваше се. Погали я. Кожата й беше хладна и мека.

— Би трябвало да плача — каза Джоди тихо. — Винаги съм си мислила, че ще плача. Мислех, ако това някога се случи, после ще плача.

Той я притисна по-силно.

— Защо трябва да плачем?

— Заради всичките тези пропилени години — отвърна тя.

— По-добре късно, отколкото никога — каза той.

Джоди се надигна на лакти и пропълзя върху него. Гърдите й се притиснаха в неговите.

— Това, което ми каза… Бих могла да ти го кажа същото, дума по дума. Ще ми се да го бях направила отдавна, преди години. Но не бях в състояние.

— И аз не бях — каза той. — Тайно изпитвах чувство за вина.

— Да. Вината беше моя. — Възседна го и се изправи. Усмихваше се. — Сега вече няма вина, нали?

— Не — отговори той.

Джоди протегна ръце нагоре и се усмихна доволно. Той сложи длани на кръста й, после ги плъзна нагоре, към гърдите. Усмивката й стана още по-широка.

— Пак ли?

Той я бутна леко с бедра и внимателно я положи на леглото до себе си.

— Трябва да догоним пропуснатото, нали. Всичките тези пропилени години…

Тя кимна едва забележимо и се усмихна.

Мерилин пое нещата в свои ръце. Шерил и Честър не бяха на себе си, което беше обяснимо, защото те двамата бяха понесли по-голямата част от гадостите. Представяше си колко уязвими се чувстват без дрехите. Тя самата се чувстваше полугола, но нямаше намерение да се безпокои за това сега. Свали лепенката от устата на Шерил и я прегърна, защото се разплака. После застана зад нея и освободи ръцете й. Смачка лепенката на топка, хвърли я в кошчето за боклук и се върна при нея, за да разтрие раменете й — може би така щеше да им вдъхне малко живот. След това намери някаква салфетка, напои я с вода и се зае да почисти лицето й от изсъхналата кръв. Носът на Шерил беше подут и посинял. Трябваше да отиде на лекар. Мерилин започна да разсъждава. Беше гледала доста филми, в които се разказва за заложници. Някой винаги се обявяваше за говорител на останалите, обещаваше да не се обажда в полицията и осигуряваше възможността болните да бъдат изпратени в болница. Как точно го постигаха обаче?

Извади кърпите от шкафа, даде на Шерил един чаршаф, който да увие около себе си като пола, после раздели останалите неща на три купчини и ги постла на пода. Щеше да е студено. Беше много важно да се изолират от плочите на пода колкото може по-добре. Тя бутна постелките край стената, после накара Шерил и Честър да седнат от двете й страни. Стисна ръцете им. Честър също стисна нейната.

— Безкрайно съжалявам — каза той.

— Колко дължим? — попита Мерилин.

— Повече от седемнайсет милиона.

Не си направи труда да го попита дали е в състояние да ги изплати. Ако можеше, нямаше да лежи на пода в тази баня полугол.

— Какво иска той?

Честър сви тъжно рамене.

— Всичко — отговори. — Иска цялата компания.

Тя кимна и се вгледа в тръбите под мивката.

— Какво ще ни остане след това?

Честър се замисли за момент, после пак сви рамене.

— Трохите, които реши да ни подхвърли. Най-вероятно нищо.

— Ами къщата? Все още ще притежаваме къщата, нали? Обявих я за продажба. Тази жена се занимава с недвижими имоти. Според нея ще можем да я продадем за близо два милиона.

Стоун погледна странично към Шерил и поклати глава.

— Къщата е собственост на компанията. Така беше технически по-лесно да се оформи сделката. Хоби ще я получи заедно с всичко останало.

Мерилин кимна и се загледа пред себе си. Шерил, вдясно от нея, бе заспала седнала. Ужасът я бе изтощил.

— И ти опитай да поспиш — каза Мерилин. — Аз ще се опитам да измисля нещо.

Честър стисна ръката й още веднъж, облегна глава на стената и затвори очи.

— Ужасно съжалявам — повтори той.

Мерилин не отговори. Приглади тънката коприна върху бедрата си, загледа се напред и потъна в мисли.

Преди да свършат втория път, слънцето си бе отишло. Бе се превърнало в светла ивица, която се плъзгаше странично по прозореца. След това стана хоризонтален лъч, в който се гонеха прашинки. След това изчезна, угасна като лампа и остави в стаята приглушеното сияние на вечерта. Лежаха изтощени сред омотаните завивки. Телата им бяха отпуснати, дишаха равномерно. Ричър почувства, че Джоди се усмихва отново. Тя се надигна на лакът и го изгледа със същата закачлива усмивка, която бе видял пред входа на офиса й.

— Какво има? — попита я.

— Трябва да ти кажа нещо — отговори тя.

Ричър чакаше.

— В качеството ми на официално лице.

Вгледа се в лицето й. Не преставаше да се усмихва. Зъбите й бяха бели, очите — яркосини дори и в спускащия се здрач. Какво официално лице? — помисли си той. Тя беше адвокат, който се справя с хаоса, който настъпва, когато някой дължи на някой друг стотина милиона долара.

— Не дължа пари на никого. И не мисля, че някой дължи на мен.

Тя поклати глава. Все още се усмихваше.

— Като изпълнител на завещанието на татко.

Той кимна. Логично беше Лион да определи нея. След като в семейството има адвокат, това е очевидният избор.

— Отворих го и го прочетох — продължи Джоди. — Днес, в офиса.

— Е, какво пише в него? Бил е таен скъперник? Събрал е милиард долара в някой килер?

Тя поклати глава, но не каза нищо.

— Знаел е какво се е случило с Виктор Хоби и го е записал в завещанието си?

Джоди продължаваше да се усмихва.

— Оставил ти е нещо. Наследство.

Ричър кимна. Това можеше да се очаква. Лион беше такъв. Помнеше. Би избрал нещо дребно, заради миналото. Но какво? Замисли се. Някакъв спомен. Медали? Или карабината с оптически мерник, която бе донесъл от Корея? Беше стара, маузер — някога бе принадлежала на немец, предполагаше се, че после някой руснак го бе пленил на Източния фронт и десет години по-късно я бе продал на клиент от Корея. Беше чудна машина. Лион често се питаше в колко сражения ли е участвала. Би била чудесен подарък. Скъп спомен. Само че… къде, по дяволите, щеше да я държи?

— Оставил ти е къщата си — каза Джоди.

— Какво?

— Къщата си — повтори тя. — Онази, в Гарисън.

Той я изгледа объркано.

— Неговата къща?

Джоди кимна. Още се усмихваше.

— Не вярвам — отсече Ричър. — И не мога да я приема. Какво ще правя с нея?

— Какво ще правиш с нея ли? Ще живееш там, Ричър. Къщите са за това, нали?

— Да, но аз не живея в къщи — възрази той. — Никога не съм живял в къща.

— Е, сега ще можеш да го направиш.

Той замълча, после поклати глава.

— Джоди, просто не мога да я приема. Тази къща трябва да е твоя. Трябвало е да я завещае на теб. Тя е твое наследство.

— Не я искам — отвърна Джоди. — И той го знаеше. Предпочитам да живея в града.

— Добре, тогава я продай. Продай я и вземи парите.

— Тези пари не са ми нужни. Той знаеше и това. Струва по-малко, отколкото печеля за една година.

Ричър я изгледа.

— Мислех, че онова място край реката е скъп имот.

Джоди кимна.

— Скъп е.