5

Тя ме пусна да вървя, но не си поиска обратно пистолета. Може би го направи подсъзнателно. Или може би наистина искаше пистолетът да е у мен. Аз го натиках в колана си отзад на кръста. С него се чувствах далеч по-удобно, отколкото с големия колт. Резервните пълнители скрих в чорапите си. После дадох газ и пристигнах на паркинга до доковете на Портланд точно десет часа, след като бях тръгнал оттам. Никой не чакаше да ме посрещне. Не се виждаше никакъв черен кадилак. Аз влязох направо в заграденото пространство и паркирах. Пуснах ключовете в джоба на вратата и слязох. Чувствах се уморен и леко пооглушал след осемстотин километра по шосетата.

Беше шест вечерта и слънцето се спускаше към хоризонта далеч зад града. Вятърът носеше студена влага на талази откъм морето. Закопчах палтото си и около минута стоях неподвижно, за в случай, че ме наблюдаваха. После се отдалечих от мястото. Гледах да си давам вид, че се лутам безцелно. Същевременно поех на север, като внимателно оглеждах сградите от двете си страни. Отвсякъде паркингът беше обграден от ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури — един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.

Някои от офисите бяха най-обикновени пристройки към малки складове. Самите складове представляваха модерни метални конструкции от модулни елементи. Към тях имаше бетонни товарни рампи, високи половин човешки ръст. Паркингите им бяха оградени с дебели бетонни стълбове, по които се виждаше остъргана автомобилна боя във всички цветове на дъгата.

Бяха ми нужни около пет минути, за да открия черния кадилак на Бек. Беше паркиран в средата на правоъгълник от напукан асфалт по диагонал спрямо стената на един склад, близо до вратата на офиса. Самата врата приличаше на вход на някоя къща в предградията. Беше изработена от масивно дърво в колониален стил. Имаше вид, сякаш никога не е била боядисвана и от соления въздух беше станала сива и грапава. Върху нея имаше завинтена избеляла табелка:

Буквите бяха наплескани с боя на ръка и странно напомняха онези маниерно нескопосни надписи в квартала на хипитата в Сан Франциско през шейсетте години, с които се рекламираха големите концерти на открито на „Джеферсън Еърплейн“ или „Грейтфул Дед“.

Чух шум на приближаващ автомобил. Скрих се зад ъгъла на съседната сграда и зачаках. Беше голяма кола, която се движеше бавно. Чувах ясно как меките балонни гуми шляпат в пълните с вода дупки на асфалта. Лимузина „Линкълн Таун Кар“, черна и лъскава, абсолютно идентична с онази, която бяхме съсипали пред портите на колежа. Двете коли сигурно бяха слезли една след друга от конвейера и имаха поредни серийни номера. Линкълнът бавно заобиколи кадилака на Бек, зави зад ъгъла и паркира зад стената на склада. От шофьорската седалка слезе мъж, когото не бях виждал преди. Той се протегна и прозина, сякаш също току-що бе шофирал осемстотин километра по шосетата. Беше среден на ръст, набит, с късо подстригана черна коса, с изпито лице и лоша кожа. Беше намръщен, сякаш недоволен от нещо. Изглеждаше опасен. Но същевременно нямаше вид на шеф. По-скоро на подчинен. Явно се намираше на доста ниско стъпало в стълбицата. Което го правеше още по-опасен. Той се наведе и извади от колата портативен радио скенер. Уредът имаше дълга хромирана антена и малък високоговорител, покрит с метална решетка, който писукаше, квакаше и изобщо издаваше съответните звуци, когато уловеше сигнала на съответния предавател от два-три километра разстояние.

Мъжът сви обратно зад ъгъла и бутна небоядисаната врата. Аз останах на място. Прекарах през съзнанието си последните десет часа. От гледна точка на радио проследяването бях спирал на три пъти. Всяко от трите спирания беше достатъчно краткотрайно, за да изглежда правдоподобно. Разбира се, ако ме бяха следили и визуално, това беше друга история. Но в огледалата ми не се бяха мяркали никакви черни линкълни. Бях склонен да се съглася с Дъфи: човекът със скенера се бе движил по шосе 1.

Изчаках още минута. После излязох от укритието си и пристъпих към вратата. Бутнах я и тя се отвори. Тясното коридорче завиваше веднага под прав ъгъл вляво и от него се влизаше в неголямо общо помещение с бюра и кантонерки. Нямаше хора. Всичките бюра, три на брой, бяха свободни. Но имаха вид, сякаш доскоро са били заети. В това нямаше съмнение. И трите бяха покрити с неща, каквито хората оставят след себе си в края на работния ден. Неприключена документация, изплакнати чаши от кафе, бележки с напомнялия какво да свършат на следващия ден. На стената имаше електрически калорифери, в помещението беше много топло и се носеше лека миризма на парфюм.

В дъното на общото помещение имаше затворена врата, зад която се чуваха гласове. Разпознах Бек и Дюк. Чуваше се и един трети глас, който вероятно беше на мъжа с радио-скенера. Не можех да чуя какво си казват, но в тона на разговора имаше някаква нервна припряност, сякаш спореха. Никой не повишаваше глас, но явно не си говореха за времето.

Огледах нещата по бюрата и по стените. На две табла бяха закачени карти. Имаше една карта на света. Черно море се падаше приблизително в самия й център. Сгушена вляво от Кримския полуостров, се виждаше Одеса. Нямаше никакви обозначения, но аз проследих мислено пътя на един малък търговски кораб: от Черно море през Босфора, оттам през Егейско и Средиземно до Гибралтар и после пълен напред чак до Портланд, Мейн. Всичко на всичко две седмици. Кажи го три. Повечето товарни кораби се движат бавно.

Другата карта беше на Съединените щати. На мястото на Портланд имаше голямо мазно петно и хартията беше доста изтрита. Много хора си бяха слагали пръста там, после бяха разпервали педи и бяха пресмятали разстояния и време за пристигане. Една педя на не много едър човек се равняваше на цял ден път с камион. В такъв случай Портланд не беше най-подходящото място за център на дистрибуторска мрежа. Беше твърде далеч от всичко останало.

Книжата по бюрата не ми говореха почти нищо. Успях да видя само, че съдържат дати и данни за товари. А също и колонки с цени. Някои високи, други ниски. Срещу цените имаше кодове. Може би обозначаваха килими. Или нещо друго. Но на пръв поглед офисът по нищо не се отличаваше от най-обикновена спедиторска агенция. Запитах се дали Териса Даниъл бе работила тук.

Останах още малко така, заслушан в гласовете. В разговора вече се прокрадваше раздразнение и тревога. Върнах се в коридора. Извадих пистолета на Дъфи от колана си и го пъхнах в джоба на палтото с пръст на спусъка. Пистолетите „Глок“ нямат страничен предпазител. Вместо това имат едно допълнително лостче на самия спусък, което щраква назад при натискане. Натиснах го леко с показалеца си. Усетих как поддаде и щракна. Исках да бъда подготвен. Казах си, че най-напред ще застрелям Дюк. После човека със скенера. Бек накрая. Бек вероятно беше най-бавният от тримата, а най-бавният винаги се оставя за последно.

Сложих и другата си ръка в джоба на палтото. Човек с една ръка в джоба изглежда въоръжен и опасен. Човек с двете ръце в джобовете изглежда отпуснат и мързелив. Не представлява заплаха. Поех си дълбоко дъх и влязох в общото помещение, като се стараех да вдигам шум.

— Ехей! — извиках.

Вратата на задната стаичка се разтвори мигновено. И тримата проточиха шии да видят кой е. Бек, Дюк, третият. Без оръжие.

— Как влезе тук? — запита Бек. Изглеждаше уморен.

— Беше отворено — казах аз.

— Откъде знаеше през коя врата?

Ръцете ми останаха, пъхнати в джобовете. Не можех да им кажа, че съм видял надписа, понеже знаех названието на фирмата от Дъфи, а не от него.

— Колата ти е паркирана отвън.

Той кимна.

— Добре.

Изобщо не ме запита как ми е минал денят. Човекът със скенера сигурно вече му го бе описал. Сега той стоеше и ме гледаше. Беше по-млад от Бек. И от Дюк. И от мен. Едва ли имаше трийсет и пет. Което не му пречеше да изглежда опасен. Имаше плоски скули и безизразни очи. Приличаше поне на стотина престъпници, които бях арестувал в армията.

— Добре ли пътува? — запитах го аз.

Той не отговори.

— Видях те да внасяш скенера. Намерих и първия бръмбар. Под седалката.

— Защо си го търсил? — запита той.

— Навик — отвърнах. — А къде беше вторият?

— Отзад, в каросерията. Не спря да обядваш.

— Нямам пари — казах аз. — Още никой не ми е дал.

Човекът даже не се усмихна.

— Добре дошъл в Мейн — каза той. — Тук пари току-така не се дават. Трябва да си ги заработиш.

— Добре де — казах аз.

— Викат ми Куклата — каза той, сякаш очакваше името му да ме впечатли. Което не стана.

— Аз съм Джак Ричър — отвърнах.

— Убиецът на полицаи — каза той с особен тон.

Изгледа ме втренчено няколко секунди, после извърна поглед. Не ми беше съвсем ясно откъде се бе появил този тип и каква беше ролята му. Бек беше шефът, Дюк — началник на охраната му, а пък изведнъж някакъв редови гангстер си позволяваше да ме заговаря през главите им.

— Имаме съвещание — каза Бек. — Можеш да ни изчакаш при колата.

Той подкара другите двама пред себе си обратно в задната стая и захлопна вратата в лицето ми. Това само по себе си показваше, че в секретарското помещение няма нищо интересно. Затова аз лениво се отправих към паркинга, като пътем не пропуснах да огледам алармената инсталация на сградата. Беше съвсем проста, но вършеше работа. На вратата и всички прозорци имаше малки правоъгълни пластинки — контактни сензори. От тях покрай касата на вратата и рамките на прозорците тръгваха жички с цвят и дебелина на спагети, които се събираха в една метална кутия, монтирана на стената до дъската за съобщения. По дъската бяха набучени безброй пожълтели хартийки с напомнялия за аварийни изходи, пожарогасители и дати за подновяване на застраховките на служителите. Контролното табло на алармата имаше клавиатура и две лампички. Една червена с надпис включено и една зелена — изключено. Нямаше отделни охранявани зони. Нямаше детектори на движение. Просто сензори за сигнализация срещу проникване в сградата.

Не изчаках при колата, както ми бе наредено. Вместо това се разходих, за да поогледам терена. Целият район около складовете беше пълен с фирми, подобни на тази на Бек. Към него водеше асфалтов път за камиони. Предположих, че системата работи еднопосочно: от доковете пристигат контейнери, които се стоварват в складовете. Оттам се товарят на камиони и поемат на юг, Бек не бе направил и опит да прикрие склада си — намираше се в центъра на редица от пет сгради. Само дето нямаше външна товарна рампа. Вместо това имаше метална врата, която се вдигаше нагоре като ролетка. В момента линкълнът на Куклата я беше запречил, но иначе беше достатъчно голяма, за да влезе камион. Тайната беше гарантирана.

Външна охранителна система нямаше. Мястото по нищо не приличаше на пристанищата на военноморските сили. Никаква бодлива тел, никакъв портал с бариери, никакви будки с часови. Просто един запуснат, буренясал лабиринт от сгради, строени без план и система, с изровен асфалт и доста на брой тъмни ъгълчета. Предположих, че тук денонощно кипи дейност. Каква и колко, можех само да гадая. Но сигурно предостатъчно, за да не се забелязва кой влиза и излиза.

Бях се върнал при кадилака и стоях, подпрян на калника му, когато вратата на сградата се отвори. Бек и Дюк излязоха навън, а Куклата се спря в коридора. Ръцете ми си бяха все така в джобовете. Мислено продължавах да държа Дюк на мушката. Но в движенията им нямаше недоверие. Нито намек за открита агресия. Бек и Дюк крачеха замислено към колата. Изглеждаха изморени. Куклата продължаваше да стои на вратата, сякаш сградата беше негова.

— Да вървим — каза Бек.

— Чакайте малко — провикна се Куклата. — Искам първо да говоря с Ричър.

Бек се закова на място. Не се обърна.

— Само пет минути — каза Куклата. — Не повече. После аз ще заключа.

Бек не каза нищо. Дюк също. И двамата изглеждаха ядосани, но явно нямаха желание да му противоречат. С ръце в джобовете аз се върнах назад. Куклата се обърна и ме поведе през секретарското помещение към задната стаичка. Оттам през една вътрешна врата преминахме в нещо като стъклена кабина в самия склад. През стените й се виждаше мотокар и безкрайни железни стелажи, натъпкани с килими. Стелажите бяха поне шест метра високи, килимите бяха навити на рула и пристегнати с връв. Втора врата извеждаше навън, към склада, а в кабината имаше само метално бюро с компютър. Столът към бюрото беше стар и протрит. През всичките му шевове се подаваше мръсен жълтеникав дунапрен. Куклата седна на него, погледна ме изотдолу и разтегна устата си в нещо, което според него би трябвало да наподобява усмивка. Аз стоях до бюрото, извърнат на една страна, и го гледах от горе на долу.

— Какво? — запитах.

— Виждаш ли го тоя компютър? — каза той. — С него мога да вляза във всяко бюро за регистрация на моторни превозни средства в цялата страна.

— Е?

— И мога да проверявам регистрационни номера.

Не отговорих. Той бръкна в джоба си и извади пистолет. Движението му беше бързо, плавно и ловко. Но пък и оръжието беше подходящо за целта. Беше съветски ПСМ — малък автоматичен пистолет, плосък и загладен отвсякъде, за да не се закача в дрехите. Тия пистолети стрелят с някакви изчанчени съветски патрони, които трудно се намират. Предпазителят е в задната част на шейната. Този в ръката на Куклата беше в предно положение; не помнех дали това означава, че пистолетът е на положение предпазител или готов за стрелба.

— Какво искаш? — запитах го.

— Искам с твоя помощ да проверя едно свое съмнение — каза той. — Преди да го разглася и да ме повишат с една или две степени.

Кратко мълчание.

— И как смяташ да постигнеш това? — запитах.

— Като споделя с тях една малка тайна, която те още не знаят — каза той. — Може дори да получа премия. Например петте бона, които са определили за теб.

Натиснах леко спусъка на глока в джоба си и предпазителят щракна назад. Погледнах през лявото си рамо. Оттам през прозореца на офиса се виждаха Бек и Дюк, застанали на паркинга до кадилака, с гръб към мен. Разстоянието беше около дванайсет метра. Твърде близо.

— Аз бях тоя, който разкара нисана — каза той.

— Къде?

— Няма значение — отвърна той. После отново се усмихна.

— И какво?

— Откраднал си го, казваш. Наслуки, от някакъв паркинг.

— Е?

— Беше с номера от Масачузетс — каза той. — Но фалшиви. Никога не са издавани официално.

Мини, които гърмяха една по една в ръцете ми.

— Така че аз проверих СИН-а. Серийният идентификационен номер. Всяка кола има такъв. Една малка табелка под арматурното табло.

— Знам — казах аз.

— Че е нисан, нисан е — каза той. — Максима. Дотук добре. Само дето регистрацията е от щата Ню Йорк. И е на името на едно лошо момче, арестувано преди пет седмици. От федералните власти.

Не казах нищо.

— Няма ли да пожелаеш да ми обясниш, а? — попита Куклата.

Мълчах.

— Може пък да ми разрешат лично да те очистя — каза той. — Предчувствам, че ще ми хареса.

— Мислиш ли?

— И преди съм го правил — рече той, сякаш имаше нужда да се доказва. — Да очистя някого, де.

— Колко пъти?

— Достатъчно.

Хвърлих бърз поглед през задния прозорец на офиса. Пуснах глока и извадих ръце от джоба си.

— Списъците на нюйоркското бюро за регистрация сигурно са остарели — казах аз. — Колата не беше нова. Може да е била продадена извън щата преди година. Провери ли разпознавателния код?

— Къде?

— Горе вдясно на екрана. Ако е осъвременен, съдържа верния номер. Аз бях военен полицай. Влизал съм в компютрите на нюйоркското бюро доста повече пъти от теб.

— Не си падам особено по военни полицаи — каза той.

Не изпусках от поглед пистолета в ръката му.

— Изобщо не ме интересува по кого си падаш — казах. — Просто ти обяснявам как работи системата. И аз съм правил същата грешка навремето. И то неведнъж.

Куклата мълчеше и мислеше.

— Дрън-дрън — каза накрая той.

Беше мой ред да се усмихна.

— Карай тогава — казах, — излагай се. Стани за смях. На мен какво ми пука!

Няколко безкрайни мига Куклата седя мълчаливо. После прехвърли пистолета в лявата си ръка и сграбчи мишката. Докато се взираше в екрана, с крайчеца на окото си попоглеждаше към мен. Аз се приближих леко, сякаш исках да надникна зад рамото му. Появи се страницата на Бюрото за регистрация на моторни превозни средства на щата Ню Йорк. Пристъпих още малко напред. Вече бях зад рамото му. Той набра, явно по памет, оригиналния регистрационен номер на нисана. Натисна SEARCH. Екранът отново се смени. Надвесих се леко напред, сякаш бях твърдо решен да го опровергая.

— Къде? — запита отново той.

— Ето тук — казах аз и посегнах към монитора. Ала дясната ми ръка не довърши движението си. Вместо това се спря върху врата му. В това време лявата ми ръка издърпа пистолета от неговата лява. Пистолетът падна на пода. Чу се звук, какъвто е нормално да се чуе, когато половин кило стомана се удари в прост дъсчен под, покрит с линолеум. Очите ми бяха извърнати към прозореца. Дюк и Бек продължаваха да стърчат отвън с гръб към мен. Вече държах врата на Куклата с две ръце и започнах да стискам. Той се мяташе бясно и риташе. Съпротивляваше се. Леко преместих ръце и смених хватката. Столът под него падна. Аз стисках още по-силно. Стисках и гледах към прозореца. Куклата дереше с нокти китките ми. Продължавах да стискам. Устата му се отвори и езикът му провисна навън. После той направи това, което очаквах: пусна китките ми и посегна към очите. Аз дръпнах глава назад, проврях ръката си под челюстта му, стиснах го в сгъвката на лакътя си и опрях другата си ръка в главата му. После с рязко движение му пречупих врата.

Изправих стола и прилежно го прибрах под бюрото. Вдигнах пистолета от пода и извадих пълнителя. Беше пълен. Вътре имаше осем 5.45-милиметрови съветски патрони с широка гилза, която се стесняваше към куршума като гърло на бутилка. Куршумът е горе-долу с размера на .22 калибър, има ниска начална скорост, но казват, че удря достатъчно яко. Казват също, че хората на КГБ били много доволни от тия пистолети. Проверих цевта. Вътре имаше патрон. Проверих и предпазителя. Беше на положение готов за стрелба. Сглобих отново пистолета, вкарах патрон в цевта, поставих го на предпазител и го пуснах в джоба си.

После прерових дрехите му. По джобовете си имаше съвсем обикновени неща: портфейл, мобилен телефон, щипка за пари без много банкноти в нея, голяма връзка ключове. Оставих всичко на мястото му. Отворих задната врата и се огледах. Бек и Дюк не се виждаха оттам, закрити от ъгъла на сградата. След като аз не можех да ги видя, те също не можеха да ме видят. Наоколо нямаше никой друг. Приближих се до линкълна на Куклата и отворих шофьорската врата. Дръпнах лостчето, което освобождаваше ключалката на багажника. Ключалката тихо изщрака и капакът се вдигна на пружините си с два пръста нагоре. Влязох обратно вътре и извлякох трупа за яката. Отворих докрай капака и го натиках в багажника. Притиснах леко капака, докато щракна, и внимателно затворих шофьорската врата. Погледнах часовника си. Петте минути бяха изтекли. С изхвърлянето на боклука щеше да ми се наложи да се заема друг път. Минах по обратния път — през стъклената кабинка, през задната стаичка на офиса, после през секретарското помещение и през входната врата излязох навън. Бек и Дюк се извърнаха. Бек изглеждаше премръзнал и раздразнен от забавянето. Като те е яд, защо стоя тук като паметник? — помислих си. Дюк трепереше от студ, очите му бяха насълзени, устата му разтегната в прозявка. Приличаше на човек, който не е спал трийсет и шест часа. Имам тройна полза от това, помислих си.

— Аз ще карам — казах. — Ако искаш, де.

Дюк се поколеба. Не отговори.

— Знаеш, че мога да карам — настоях. — Днес цял ден съм карал. По твоя заповед. Куклата ти е разказал.

Той мълчеше.

— И това ли беше изпит? — запитах.

— Намерил си бръмбара — каза той.

— Ти сериозно ли мислеше, че няма да го намеря?

— Ако не го беше намерил, може би щеше да постъпиш по-различно.

— Защо? Аз исках само да се прибера, колкото се може по-скоро и без произшествия. В течение на цели десет часа бях напълно беззащитен. Никак не беше забавно. Не забравяй, че с каквото и да се занимавате тук, аз имам повече да губя от вас.

Той не отговори.

— Е, твоя работа — казах, сякаш ми беше все едно.

Той се поколеба още секунда, после въздъхна и ми подаде ключовете. Това беше първата ми реална полза. В предаването на връзка ключове има нещо символично. Това е акт на доверие и приобщаване. Вече бях навлязъл, макар и с малко, в техния кръг. Бях станал по-малко чужд. А пък връзката ключове си я биваше. Беше голяма — от офиса, от къщата, от разни коли. Сигурно имаше поне дузина. Доста метал. Голяма символика. Бек наблюдаваше мълчаливо цялата сцена и не коментира, когато Дюк ми връчи ключовете. Само се извърна и седна отзад. Дюк се намести отпред, на седалката до шофьора. Аз седнах зад волана и запалих двигателя. Прехвърлих палтото си през коленете така, че и двата пистолета се падаха в скута ми. Бях готов да ги извадя и използвам при всеки звън на мобилен телефон. Възможността следващото позвъняване да е от някой, който бе намерил трупа на Куклата, беше около петдесет на петдесет. Което означаваше, че въпросният телефонен разговор ще е последният в живота на тия двамата. Когато шансовете за провал са едно на шестстотин или едно на шест хиляди, нямам нищо против. Но петдесет на петдесет ми се струва неприемливо.

През целия път за вкъщи не се чу звън на мобилен телефон. Карах плавно и без да бързам, като сам си намирах пътя. Когато стигнахме разклона, завих на изток към Атлантика. Отвън вече беше паднал мрак. Качих се на полуострова с форма на човешка длан, преминах малкото възвишение и поех по единствения издължен пръст право към голямата къща. Прожекторите на стената светеха. Острите като бръснач зъбци на бодливата тел проблясваха на светлината им. Поли чакаше да отвори портала. Докато минавахме покрай него, той ме изгледа злобно. Аз не му обърнах внимание, дадох газ и спрях на кръга, точно пред входната врата. Бек слезе пръв. Дюк се стресна, разсъни се и го последва.

— Къде да оставя колата?

— В гаража, тъпако — изсъска той. — Карай покрай къщата.

Това беше втората ми полза. Печелех още пет минути самота.

Подкарах колата, минах още веднъж по целия кръг и завих покрай южното крило на къщата. Гаражите бяха отделна постройка, която се намираше в малък вътрешен двор отзад, заграден с каменен зид. Най-вероятно първоначалното й предназначение е било на конюшня. Дворът беше застлан с гранитни павета, а постройката имаше купол със странични прозорци, за да излиза миризмата. Впоследствие яхърите са били съборени, а сградата — преустроена в гараж за четири автомобила. Плевнята, в която са държали сеното, беше превърната в апартамент. Предположих, че в него живее механикът.

Вратата на най-левия гараж беше отворена. В него нямаше кола. Вкарах кадилака и угасих двигателя. Вътре беше мрачно и потискащо. По лавиците бяха натрупани всякакви боклуци, каквито могат да се видят в един гараж — туби за бензин, пластмасови кофи, празни шишета от полирпаста. Имаше електрически компресор за помпане на гуми, а на пода се въргаляше купчина от стари парцали. Сложих ключовете в джоба си и се надигнах от седалката. Заслушах се за звън на телефони в къщата. Нищо. Пристъпих към парцалите и ги огледах. Вдигнах един с размери на кърпа за ръце. Беше черен от прах, мръсотия и маслени петна. Престорих се, че избърсвам някакво въображаемо петънце от калника на кадилака. Огледах се. Никой. Увих в парцала пистолета на Куклата, глока и двата резервни пълнителя. Натиках малкия вързоп под палтото си. Може би щях да успея да вкарам оръжията в къщата. Може би. Можех да мина през задната врата, да задействам металния детектор, а когато той запищи, да погледна учудено, после да се досетя и да измъкна голямата връзка ключове от джоба си. Щях да ги вдигна нагоре вместо обяснение. Класически номер за отвличане на вниманието на противника. Можеше и да проработи. Можеше. Всичко щеше да зависи от това доколко все още ме подозират. Трудното обаче щеше да бъде после да изнеса пистолетите. Дори тази вечер да нямаше панически телефонни обаждания, най-вероятно следващия път щях да напусна сградата заедно с Дюк и Бек по нормалния начин, а пък нямаше гаранция, че тогава ключовете ще са у мен. Така че имах избор. Да рискувам или да карам по-предпазливо. Реших да заложа на предпазливостта и да оставя артилерията отвън.

Излязох от двора с гаражите и се замотах около задната стена на къщата. Спрях се до ъгъла на зида, който ограждаше двора. Постоях неподвижно няколко секунди, после се извърнах под прав ъгъл и тръгнах надолу покрай стената, сякаш исках да хвърля един поглед към океана. Водата беше още спокойна, но откъм югоизток се задаваше дълга мазна вълна без пяна. Водата беше черна и изглеждаше безкрайно дълбока. Погледах я няколко мига, после се наведох и бутнах вързопа с пистолетите в една изровена падинка плътно до стената. Около нея растяха бурени и напълно я скриваха от погледа. За да ги открие, човек трябваше буквално да се спъне в тях.

Върнах се към къщата, загърнат в палтото си, като се преструвах на човек, който обича самотата и току-що си е откраднал няколко минути покой. Беше тихо. Птиците, които кръжаха над брега, се бяха прибрали. За тях беше вече тъмно. В гнездата щяха да са в безопасност. Извърнах се и закрачих към задната врата. През верандата влязох в кухнята. Металният детектор изписка. Дюк, механикът и готвачката се обърнаха едновременно и погледнаха към мен. Аз се почудих за миг. Измъкнах ключовете и ги вдигнах нагоре. Те загубиха интерес. Влязох и пуснах ключовете на масата пред Дюк. Той не посегна да ги вземе.

Третата ми полза от състоянието на Дюк се прояви постепенно по време на вечерята. Той беше толкова изтощен, че очите му се затваряха. През цялото време мълчеше. Кухнята беше затоплена и пълна с пара, а храната беше такава, че би могла да приспи всекиго — гъста крем супа, пържола и задушени картофи. От всичко по много. Порциите бяха грамадни. Готвачката работеше като конвейер. В единия ъгъл на масата имаше недокосната пълна чиния. Може би някой имаше навика да вечеря по два пъти.

Хранех се бързо, като през пялото време се ослушвах за телефона. Повтарях си, че още на първото иззвъняване ще грабна ключовете и ще хукна навън. На второто трябваше да съм вече зад волана на кадилака. На третото — на половината дължина на алеята за коли. Може би щях да успея да разбия портала. Със сигурност щях да прегазя Поли. Но телефонът мълчеше. В къщата не се чуваше нищо друго, освен звукът от дъвчещи челюсти. Както винаги нямаше кафе, което започваше да ми дотяга. Аз обичам кафе. Вместо това пих вода. Налях си я от крана на кухненската мивка. Имаше вкус на хлор. Налях си втора чаша. Преди да съм я допил, в кухнята влезе прислужницата. Приближи се до мястото, където бях седнал, като тътрузеше старомодните си обувки. Беше срамежливо момиче. Приличаше на ирландка, която неотдавна е пристигнала в Бостън от Конемара, но не е могла да си намери работа.

— Мистър Бек ви вика — каза тя.

За втори път я чувах да говори. По акцента също можеше да бъде ирландка. Беше се увила плътно с вълнената си жилетка.

— Веднага ли? — запитах.

— Мисля, че да.

Той ме очакваше в квадратната стая с дъбова маса, където бях играл на руска рулетка.

— Тойотата е с регистрация от Хартфорд, Кънектикът — каза той. — Тази сутрин Куклата провери по номера.

— В Кънектикът наистина няма преден номер — отбелязах аз, колкото да кажа нещо.

— Ние познаваме собствениците — каза той.

Настъпи тишина. Аз го гледах втренчено. Нужна ми бе част от секундата, за да разбера какво ми казва.

— Откъде ги познавате? — запитах накрая.

— Имаме делови взаимоотношения.

— В търговията с килими?

— Естеството на взаимоотношенията ни не те засяга.

— И кои са те?

— Това също не те засяга.

Аз си замълчах.

— Само че има един проблем — каза той. — Собствениците на пикапа не са онези, които ти ни описа.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Ти ги описа като високи и руси. А собствениците на пикала са латиноси. Дребни и мургави.

— Че какви може да са ония, дето ги видях в него? — запитах аз, пак колкото да кажа нещо.

— Има две възможности — отвърна той. — Първо, може някой да им е задигнал пикапа.

— Или?

— Второ, възможно е да са наели още персонал.

— И двете изглеждат правдоподобни.

Той поклати глава.

— Не и първата. Аз им позвъних. Никой не отговаряше. Поразпитах тук-там. Оказа се, че са изчезнали. А какъв е смисълът да изчезват само защото някой им е задигнал пикапа?

— Следователно са увеличили персонала.

Той кимна.

— Като са решили да хапят ръката, която ги храни.

Не отговорих.

— Сигурен ли си, че ползваха узита?

— Нали ги видях — отвърнах аз.

— А не МП5К?

— Не — отвърнах. — Изключено.

Между двете системи оръжия не може да става сравнение. Просто нямат нищо общо. МП5К е скъсена версия на картечния пистолет „Хеклер & Кох“ от началото на 70-те. Има две дебели ръкохватки от скъпа пластмаса. Изглежда много футуристично. Като реквизит от научнофантастичен филм. В сравнение с него узито сякаш е правено от пиян слепец.

— Изключено — повторих аз.

— Не ти се струва възможно да е случайно отвличане? — запита той.

— Не — отвърнах. — Едно на милион.

Той отново кимна.

— Значи те са ни обявили война — каза той. — И са се покрили. Изчезнали са.

— Защо им е притрябвало да го правят?

— Нямам представа.

Пълна тишина. Дори морето не се чуваше. Големите заоблени вълни идваха и си отиваха безмълвно.

— Смяташ да ги търсиш ли? — запитах.

— Тук позна! — отвърна Бек.

Дюк ме чакаше в кухнята. Беше ядосан и губеше търпение. Искаше да ме качи в стаята ми и да ме заключи за през нощта. Аз не протестирах. Една заключена врата без ключалка отвътре е много добро алиби.

— Утре в шест и трийсет — каза той — на работа.

Заслушах се, чух как ключалката щракна и стъпките му се отдалечиха по коридора. После си свалих обувката. Имах ново съобщение. От Дъфи: „Нормално ли се прибра?“ Натиснах REPLY и написах: „Докарайте кола на километър и половина от къщата. Оставете я с ключа на седалката. Тих подход, без светлини.“ Натиснах SEND. Мина известно време. Тя сигурно ползваше лаптоп. Представих си я как седи в стаята си в някой мотел с вечно включен компютър и го чака да каже: „Дзън!“ Имате поща!

Не след дълго тя отговори: „Защо? Кога?“

Написах: „Не питай. В полунощ.“

Дълга пауза. После тя отговори: „ОК.“

Написах: „Приберете я в шест сутринта. Незабелязано.“

Тя отговори: „ОК.“

Написах: „Бек познава собствениците на тойотата.“ Минаха деветдесет мъчителни секунди, преди тя да отговори: „Откъде?“

Написах: „Цитат: «делови взаимоотношения» край цитата.“ Тя запита: „Подробности?“ Написах: „Не ми даде.“

В отговор тя ми изпрати една-единствена дума: „Гадост!“

Зачаках. Тя не изпрати нищо повече. Сигурно се съветваше с Елиът. Представих си ги как разговарят бързо, без да се поглеждат, и се опитват да вземат решение. Написах един въпрос: „Колко души арестувахте в Хартфорд?“ Тя отвърна: „Всичките, т.е. трима.“ Аз написах: „Проговориха ли?“ Тя отвърна: „Мълчат.“ Запитах: „Адвокати?“ Тя отвърна: „Нямат.“

Доста тромав начин на водене на разговор, но поне ми оставяше време да мисля.

Написах: „Можете ли да ги държите изолирани?“

Тя отвърна: „Да, още два-три дни.“

Написах: „Дръжте ги.“

Дълга пауза. После тя ми изпрати: „Какво мисли Бек?“ Отвърнах: „Че са му обявили война и са се покрили.“ Тя запита: „Какво смяташ да правиш?“ Отвърнах: „Чудя се.“

Тя написа: „Ще оставим кола, препоръчваме да се измъкнеш с нея.“

Аз отвърнах: „Може би.“

Поредна дълга пауза. Накрая тя написа: „Изключи уреда, пести батерията.“

Усмихнах се. Дъфи си оставаше практична жена.

Цели три часа лежах с дрехите на леглото, като се ослушвах за телефона. Не чух звън. Малко преди полунощ станах, дръпнах встрани персийския килим на пода, долепих ухо до дъбовите дъски и се заслушах. Това е най-добрият начин за долавяне и на най-тихия звук в една къща. Чувах как работи парното отопление. Вятърът стенеше в прозорците. Самият океан беше притихнал. Къщата спеше дълбок сън. Беше масивна каменна сграда. Никакво скърцане, никакво пукане на гредоред. Предположих, че Дюк спи като заклан. Това беше третата ми полза от неговото изтощение. Той беше единственият, от когото имаше смисъл да се боя. Единственият професионалист.

Завързах стегнато обувките си и свалих палтото. Все още бях с черните джинси и риза, които ми бе дала прислужницата. Вдигнах догоре прозореца и седнах на перваза с лице към стаята. Известно време седях така, вперил поглед във вратата. После се обърнах и погледнах навън. Луната, доста отъняла, висеше в небето. Имаше и звезди, но не много. И лек вятър. И разкъсани сребристи облаци. Беше студено. Въздухът беше солен. Океанът се движеше бавно и равномерно.

Извих краката си навън в нощта и се плъзнах встрани по перваза. После се претърколих по корем и заритах, докато с върховете на обувките си напипах малка издатина във фасадата, където минаваше някакъв старинен корниз. Захванах краката си за издатината, стиснах с две ръце перваза на прозореца и извих тялото си назад и навън. После дръпнах прозореца надолу, докато се притвори на пет сантиметра от перваза. Запълзях встрани, като опипвах стената за водосточната тръба, която се спускаше от улука на покрива. Открих я на около метър вдясно — дебел стар чугунен цилиндър, около петнайсет сантиметра в диаметър. Дясната ми ръка едва я докосваше с отворена длан. Изглеждаше стабилна. Само дето беше твърде далеч. Аз не съм гъвкав по природа. Ако се бях състезавал на олимпиадите, щях да съм борец или боксьор. Или може би щангист. Във всеки случай не гимнастик.

Прибрах дясната си ръка и като се държах с двете за перваза, сантиметър по сантиметър с върховете на обувките си се придвижих докрай вдясно. Прехвърлих лявата си ръка през дясната и се хванах за десния ъгъл на рамката на прозореца. Протегнах дясната встрани. Обгърнах с длан тръбата и я стиснах между палеца и пръстите си. Металът беше прясно боядисан и хлъзгав от нощната влага. Опитах хватката си. Издадох се още малко навън. Вече бях разчекнат във въздуха между прозореца и водосточната тръба. Разпределих равномерно тежестта между ръцете си и се издърпах напред, опрян до стената. Оттласнах се с крака от корниза, извих тялото си във въздуха и обхванах с колене тръбата. Отново се издърпах напред до фасадата, пуснах лявата си ръка от корниза и се хванах с двете за тръбата. Държах се добре. Стъпалата ми бяха долепени до стената, а задникът ми стърчеше навън, на петнайсет метра над скалите. Вятърът разрошваше косата ми. Беше студено.

Боксьор, не гимнастик. Можех да вися цяла нощ на тая тръба. Никакъв проблем. Само дето не знаех как да сляза от нея. Напрегнах мускули и се притиснах до стената. Разхлабих хватката си и плъзнах ръце една педя надолу. Направих същото с краката. Изнесох тежестта на тялото си назад. Това като че ли помагаше. Повторих операцията — смъкнах се още малко, още една педя надолу, после още толкова. Избърсах дланите си една по една в дрехите, за да не се хлъзгат от влагата. Бях потен въпреки студа. Дясната ръка ме болеше от закачката с Поли. Все още бях на около тринайсет метра от скалите. Плъзгах се малко по малко надолу. Изравних се с втория етаж. Напредвах бавно, но сигурно. Само дето на всеки няколко секунди принуждавах тази стара тръба да издържа сто и десет килограмов удар. Улуците на къщата бяха поне на сто години. А желязото, както е известно, старее и ръждясва.

Тръбата не беше много стабилна. Усещах как се тресе, клати и извива под тежестта ми. Освен това се хлъзгаше. Трябваше да сключа пръсти зад нея, за да не падна. Кокалчетата ми се остъргваха в камъка. Продължавах да се спускам внимателно, все по една педя. Вече си бях изработил ритъм. Придърпвах се към фасадата, после изнасях тялото си назад, отпусках ръце, плъзгах се една педя надолу и се спирах, като разгъвах ръцете си в лактите, за да смекча удара върху ставите, като го обирах с раменете си. В края на всяко движение гърбът ми беше извит поради разликата в преместването и аз спусках и краката си една педя надолу, за да обера луфта. Постепенно се изравних с прозорците на първия етаж. Водосточната тръба беше станала сякаш по-стабилна. Може би по-надолу беше хваната в бетон. Спусках се все по-бързо, докато стъпих на земята. Усетил твърдата скала под краката си, въздъхнах с облекчение и се отдръпнах от стената. Избърсах длани в панталоните си, застанах неподвижно и се заслушах. Чувството, че съм извън тази къща, беше приятно. Въздухът беше като кадифе. Плътен и студен. Даващ сили. Не се чуваше никакъв звук. Прозорците не светеха. Когато зъбите ме заболяха от студа, си дадох сметка, че се усмихвам. Погледнах към отънялата луна. Отръсках се и безшумно тръгнах да прибера пистолетите.

Бяха си там, увити в парцала, в малката буренясала падинка до оградата. Оставих малкия ПСМ на Куклата и взех само глока. Развих го и внимателно го проверих по стар навик. Седемнайсет патрона в пистолета, по седемнайсет в двата резервни пълнителя. Общо петдесет и един деветмилиметрови патрона, система „Парабелум“. Ако се дойдеше дотам да изстрелям първия, можеше и да не са ми достатъчни. А може би нямаше да се стигне дотам да ги изстрелям всичките. Преди това някой щеше да е победил, а другият да е победен. Сложих пълнителите в джобовете си, затъкнах пистолета в колана и заобиколих дворчето с гаража отвън, за да направя един предварителен оглед на гранитната стена. Тя си беше все така осветена. Прожекторите блестяха — ярки, синкави и гневни, като на стадион. Портиерната беше окъпана в светлина. Остриетата на бодливата тел блестяха. Осветеният участък беше като твърдо тяло — ясно ограничено, трийсет метра в дълбочина, ярко като ден, отвсякъде заобиколено с черен мрак. Крилата на портата бяха заключени и привързани с верига. Цялата комбинация напомняше ограда на затвор. Или на лудница.

Стоях и гледах стената, докато се сетих как да я преодолея. Заобиколих оградата на дворчето с гаражите и влязох вътре. Апартаментът над тях беше тъмен и притихнал. Вратите на гаражите бяха затворени, но не се заключваха. Големи, старомодни дървени врати, поставени далеч преди някой изобщо да се е сетил да краде коли. Четири двойни врати, четири гаража. В най-левия беше кадилакът. Вече бях влизал там. Затова, тихо и полека, започнах да отварям останалите. Във втория имаше още един „Линкълн Таун Кар“, голям и черен, същия като на Куклата, същия като оня, който бяха ползвали бодигардовете. Беше лъснат до блясък. Вратите му бяха затворени.

Третият гараж беше празен. В него нямаше абсолютно нищо. Беше идеално чист, подът пометен. По петната от автомобилно масло се виждаха пресни следи от метла. Тук-там бяха разпилени конци от килими. Този, който бе мел, явно ги беше пропуснал. Бяха къси и твърди. В тъмнината не виждах цвета им. Изглеждаха сиви. Имаха вид, сякаш са измъкнати от зеблото, което служи за основа на килима. Нищо не ми говореха. Обърнах се и си тръгнах.

Намерих това, което търсех, в четвъртия гараж. Бях отворил широко вратите, за да влезе достатъчно лунна светлина. В гаража се намираше мръсният стар сааб, който прислужницата използваше за покупки. Беше вкаран с муцуната напред, почти опрян в един шлосерски тезгях. По тезгяха бяха разпръснати инструменти; имаше и завинтено менгеме. Инструментите бяха стари. Дървените им дръжки бяха почернели от масло и мръсотия. Намерих едно шило, доста затъпено, с тумбеста стругована дръжка от дъбово дърво. Острието на шилото беше дълго около пет сантиметра. Аз го стиснах в менгемето на шест-седем милиметра от върха. Натиснах дръжката встрани и превих върха под прав ъгъл. Разхлабих менгемето, огледах резултата от труда си и пуснах шилото в джоба на ризата.

После намерих едно длето. Стар дърворезбарски инструмент. С дванайсетмилиметрово острие и хубава брезова дръжка. Сигурно беше поне на седемдесет години. Порових наоколо и открих брус и ръждясала тенекия със заточваща течност. Капнах малко върху бруса и я разстлах с върха на длетото. Потърках острието няколко пъти напред-назад, докато стоманата блесна. Една от многото гимназии, в които бях учил навремето, беше старомодно учебно заведение в Гуам, където оценките по ръчен труд се даваха за най-презрени, делнични умения, като например умението да заточваме добре инструментите. Целият випуск изкарахме високи оценки. Това беше нещо, което явно ни интересуваше. В нашия клас имахме най-хубавите ножове, които някога съм виждал. Обърнах длетото и го повторих от другата страна. Подравних внимателно острието и го наточих. Лъсна като висококачествена питсбъргска стомана, каквато всъщност си беше. Обърсах го в панталоните си, без да го пробвам с палец. Нямах никакво желание да си пускам кръв. Само по вида му знаех, че е остро като бръснач.

Излязох на двора пред гаражите, приклекнах в един ъгъл до стената и подредих нещата в джобовете си. Разполагах с длетото в случай, че беше нужно да се пази тишина, както и с глока на Дъфи, ако можех да си позволя малко шум. После прехвърлих наум приоритетите си. Първо къщата, казах си. Беше много вероятно никога повече да не я видя.

Вратата на верандата зад кухнята беше заключена, но ключалката беше съвсем примитивна. Колкото за фасон. Пъхнах огънатия връх на шилото, сякаш беше ключ, и заопипвах езиците. Бяха големи и се различаваха лесно. След по-малко от минута бях вътре. Спрях се и се заслушах внимателно. Нямах желание да изненадам готвачката. Може би още не си беше легнала и печеше сладкиш по някакъв специален случай. Или пък ирландката беше вътре и шеташе. Но в кухнята цареше тишина. Пресякох верандата и приклекнах до вътрешната врата. Същата лесна ключалка. Същото кратко време за отваряне. Дръпнах се две педи назад и отворих вратата. Обичайните кухненски миризми. Заслушах се отново. Помещението беше студено и празно. Поставих шилото на пода пред себе си. До него длетото. После глока и резервните пълнители. Така нямаше да задействам металния детектор. В нощната тишина щеше да прозвучи като пожарна сирена. Плъзнах шилото по пода, без да го отлепвам от дъските. Направих същото с длетото. Като го притисках с длан към пода, го търкулнах вътре. Почти всички метални детектори, които се продават на пазара, имат по една тясна сляпа зона ниско долу. Това е така, защото в най-скъпите официални мъжки обувки се монтира усилваща метална подложка в подметката. Тя заздравява конструкцията, като същевременно я прави по-гъвкава. Затова металните детектори са направени така, че да пропускат обувките. В което има смисъл, понеже иначе щяха да пищят всеки път, когато някой с по-хубави обувки минеше през тях.

Плъзнах глока през сляпата ивица, после, един по един, и двата пълнителя. Бутнах всичко навътре, докъдето ми стигаше ръката. Минах през вратата и тихо я затворих зад себе си. Вдигнах нещата си от пода и ги разпределих по джобовете си. Подвоумих се дали да не си сваля обувките. По-лесно е да се придвижваш безшумно по чорапи, но ако се наложи, обувките са превъзходно оръжие. Ритнеш ли някого с обувка, свършено е с него. А ако си по чорапи, най-много да си счупиш палеца. Освен това ти трябва време, за да ги обуеш. Ако се наложеше да се измъкна бързешката, нямаше да е много приятно да тичам бос по скалите. Или да пълзя по стената по чорапи. Реших да не ги събувам, а да стъпвам по-внимателно. Къщата беше масивна. Струваше си риска. Залових се за работа.

Най-напред претърсих кухнята за електрическо фенерче. Не намерих. В повечето случаи, когато дадена къща се намира на края на електропроводната мрежа, там по-често спира токът и хората си държат фенерчета за всеки случай. Явно при семейство Бек нещата не стояха така. Успях да намеря единствено кутия кибрит и пресипах няколко клечки в джоба си. После запалих една и на мъждукащата светлинка затърсих голямата връзка ключове, която бях оставил на масата. Тъкмо сега щяха да ми свършат добра работа, но ги нямаше. Нито на масата, нито на някоя кука до вратата, никъде. Не че се изненадах кой знае колко. Ако ги бях намерил, щеше да бъде доста подозрително.

Духнах клечката и опипом намерих стълбата, която водеше към мазето. Спуснах се в тъмнината надолу и в подножието на стълбите запалих още една клечка в нокътя на палеца си. Проследих плетеницата от жици по тавана до таблото с бушоните. На една поличка до него имаше електрическо фенерче. Най-тъпото място да си държиш фенерчето. Ако падне бушон и вече си се добрал някак си до таблото, фенерче не ти трябва.

Фенерчето беше голям черен „Маглайт“, подобен на полицейска палка. С шест кръгли батерии от големите. Използвахме ги навремето във войската. Водят се гарантирано нечупливи, но то си зависи. Най-вече от това какво удряш с тях и колко силно. Включих го и духнах клечката. Плюнах върху остатъка и го прибрах в джоба си. С фенерчето огледах таблото с бушоните. Беше със сива метална вратичка, а вътре имаше двайсет отделни бушона. На нито един не пишеше „Портиерна“. Сигурно имаше отделно захранване, което си беше доста разумно. Нямаше смисъл да се опъват жици до голямата къща и после обратно до портиерната. Логично беше там да има отделно разпределително табло. Не че се изненадах, но бях смътно разочарован. Щеше да е много мило, ако ми бяха предоставили възможност да изключа прожекторите на стената. Вдигнах рамене, затворих вратичката на таблото и отидох да хвърля един поглед на двете заключени стаи, които бях мярнал сутринта.

И двете вече не бяха заключени. Първото нещо, което трябва да направиш, преди да нападнеш една ключалка, е да провериш дали бездруго вече не е отключена. Нищо не може да ме накара да се почувствам по-глупаво от това да си губя времето да насилвам отключена ключалка. Тези две стаи не бяха заключени. И двете врати се отвориха без проблем с натискане на бравата.

Първата стая беше абсолютно празна. Имаше форма на почти правилен куб, два и петдесет на два и петдесет на два и петдесет. Прекарах лъча на фенерчето навсякъде. Стените бяха каменни, подът циментов. Прозорци нямаше. Помещението приличаше на килер. Беше идеално чисто и не съдържаше абсолютно нищо. Нищичко. Никакви нишки от килими. Никакъв боклук или дори прах. Беше преметено и почистено с прахосмукачка, вероятно същия ден. Вътре беше влажно и леко усойно. Точно като в мазе. Или не съвсем. Ясно се усещаше характерната миризма на торба от прахосмукачка. Но и на още нещо. Някакъв едва доловим, витаещ във въздуха мирис на границата на възприятията ми. Беше ми смътно познат. Наситен и някак хартиен, като на дървесен пулп. Нещо, което би трябвало да мога да различа. Затворих вратата и угасих фенерчето. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа в пълния мрак. Миризмата изчезна. Сякаш движенията на тялото ми бяха раздвижили въздуха и онази милиардна част от него, която ме интересуваше, се бе смесила, размила, разтворила в общия фон от миризми на влажен гранит и спарено подземие. Колкото и да се напъвах, миризмата я нямаше. Накрая се отказах. Беше като спомен. Колкото повече го гониш, толкова повече ти бяга. А нямах време за губене.

Включих фенерчето, излязох в коридора и полека затворих вратата след себе си. Застанах неподвижно и се заслушах. Чувах само пещта в котелното. Нищо друго. Надникнах в следващата стая. Тя също беше празна. Но не като предишната. А празна само в смисъл, че в момента в нея нямаше никой. Иначе имаше неща. Беше обитавана. Беше спалня.

Тази стая беше малко по-голяма от килера. Може би три и шейсет на три. Лъчът на фенера опипа каменните стени, циментовия под; и тук прозорци нямаше. На пода имаше тънък дюшек. По него безразборно бяха нахвърляни измачкани чаршафи и старо одеяло. Без възглавници. В стаята беше студено. Въздухът беше просмукан със застояли миризми — на храна, на парфюм, на сън, пот и страх.

Претърсих много внимателно цялата стая. Беше мръсна. Но иначе в нея нямаше нищо интересно. Чак когато дръпнах дюшека встрани, открих нещо. Под дюшека в циментовия под беше надраскана една-единствена дума:

Беше написана с разкривени главни букви. Сякаш дете се бе упражнявало с креда по асфалта. Но буквите се четяха ясно. И недвусмислено. А под думата имаше цифри. Шест на брой, три двойки. Ден, месец, година. Вчерашната дата. Буквите и цифрите изглеждаха по-груби и дълбоки, отколкото ако бяха надраскани с карфица, нокът или връх на ножица. Помислих си, че сигурно са направени със зъб на вилица. Върнах дюшека на мястото му и погледнах към вратата. Беше солидна дъбова врата. Плътна и тежка. Нямаше ключалка отвътре. Това не беше спалня. По-скоро затворническа килия.

Излязох в коридора, затворих вратата и отново се спрях и внимателно се заслушах. Нищо. Още петнайсет минути претърсвах останалата част на мазето и не намерих нищо. Не че бях очаквал да намеря. Ако тук имаше нещо скрито, нямаше да ме оставят онази сутрин самичък да го намеря. Така че угасих фенера и в тъмното се изкачих обратно по стълбите. Върнах се в кухнята и затършувах наоколо, докато намерих голям черен плик за боклук. Трябваше ми и хавлиена кърпа. Успях да открия само квадратна ленена кърпа, с каквито бършат чинии. Сгънах внимателно и двата предмета и ги натъпках в джобовете си. После се върнах в коридора и тръгнах да огледам онези части от къщата, където още не бях попадал.

Изборът беше значителен. Сградата беше същински кошер. Във всички посоки имаше коридори, стълбища и стаи. Започнах от парадния вход, през който бях влязъл още първия ден. Голямата дъбова врата беше плътно затворена. Аз я заобиколих отдалеч, понеже не знаех колко е чувствителен металният детектор. Някои модели се задействат от половин метър. Подът беше от масивни дъбови дъски, покрит с килими. Стъпвах внимателно, но не се тревожех особено за шума. Дебелите килими, завесите и дъбовите ламперии щяха да погълнат всеки звук.

Обследвах целия приземен етаж. Само едно нещо привлече вниманието ми. В северното крило, в съседство със стаята, където Бек ме беше разпитвал, имаше още една заключена врата. Падаше се точно срещу семейната трапезария, от която я делеше широк вътрешен коридор. Това беше единствената заключена врата на приземния етаж. Следователно единствената, която представляваше някакъв интерес за мен. Бравата беше внушително месингово съоръжение, датиращо от времена, когато всяко нещо се е изработвало с гордост и апломб. Металната планка около ключалката беше украсена с натруфени филигранни извивки. Самите винтове, с които беше завита за дървото, блестяха от сто и петдесет години ежедневно лъскане. Тази брава положително беше връстник на самата къща. Имаше вид, като да е била изработена на ръка от някой отдавна забравен занаятчия в Портланд през първата половина на деветнайсети век, докато си е почивал между две по-сериозни поръчки за корабен обков. Нея я отворих за около секунда и половина.

Помещението беше нещо като лична бърлога. Нито домашен офис, нито работен кабинет, нито семейна стая. С лъча на фенера обходих всеки квадратен сантиметър от помещението. Нямаше телевизор. Нито бюро, нито компютър. Беше просто стая, обзаведена семпло и старомодно. Тежките червени завеси на прозорците бяха спуснати. Имаше голямо кресло с подлакътници, тапицирано с червена кожа. И колекционерски шкаф с витрина. А също и килими. И то много. Натрупани по три един върху друг. Погледнах часовника си. Наближаваше един. Вече почти час обикалях из къщата. Пристъпих в стаята и затворих полека вратата отвътре.

Шкафът с витрината беше висок почти човешки ръст. Най-отдолу през цялата му ширина имаше две чекмеджета, а отгоре, една до друга — две заключени стъклени врати. Зад стъклото се виждаха пет автомата „Томпсън“. От класическата гангстерска модификация от 20-те години, с барабанен пълнител, каквито днес могат да се видят само по зърнестите черно-бели снимки на хората на Ал Капоне. Бяха обърнати един наляво, един надясно и положени върху специално изработени дървени закачалки, които ги държаха в строго хоризонтално положение. Бяха напълно еднакви. Изглеждаха чисто нови. Сякаш с тях никога не е стреляно. Сякаш не са докосвани от човешка ръка. Креслото беше обърнато с лице към шкафа. В стаята нямаше абсолютно нищо друго интересно. Приседнах за миг на креслото и се замислих какъв ли човек би могъл да прекарва времето си в съзерцаване на пет допотопни автомата.

Изведнъж се чуха стъпки. Леки, подвижни, точно над главата ми. Три стъпки, четири, пет. Бързи, тихи стъпки. Тихи не заради късния час, не за да не събудят някого. А за да не бъдат чути. За нищо на света. Станах от креслото. Замръзнах неподвижно на място. Угасих фенера и го преместих в лявата си ръка. С дясната стиснах длетото. Чух как някаква врата се затвори тихо. След това настъпи тишина. Бях станал целият слух. Напрягах се да доловя всеки най-слаб звук. Едва чутото гъргорене на парното отопление трещеше като гръмотевици в ушите ми. Собственото ми дишане беше оглушително. Отгоре не се чуваше нищо. Докато изведнъж стъпките започнаха отново.

Тръгнаха към стълбището. Заключих отвътре стаята. Коленичих до вратата и превъртях двата езика на ключалката: едно-две, като се вслушвах в скърцането на стълбите. Не беше Ричард. Това не бяха стъпки на двайсетгодишно момче. В тях имаше някаква премерена предпазливост. И вдървеност. С приближаването на долната площадка стъпките ставаха все по-забавени. В коридора звукът изчезна напълно. Представих си как човекът стои насред дебелите килими, заобиколен от завеси и ламперии, и се оглежда и ослушва напрегнато. И може би идва към мен. Вдигнах нагоре фенера и длетото. Глокът беше в колана на панталоните ми. Бях сигурен, че с бой ще успея да се измъкна от къщата. В това не се съмнявах. Но по-нататък ставаше трудно. От портиерната ме деляха неколкостотин метра открито пространство, а там щяха да ме очакват будният Поли и ярките прожектори. А ако сега се стигнеше до престрелка, цялата ми мисия отиваше по дяволите, Куин щеше да изчезне отново.

Откъм коридора не се чуваше никакъв звук. Само смазваща тишина. И изведнъж чух входната врата на къщата да се отваря. Ясно долових потракването на веригата, щракването на ключалката, плъзването на резето и всмукващия звук на медната изолация по ръбовете на вратата, когато тя се отдели от касата. Миг по-късно масивната дъбова врата се затвори отново. От тежестта й усетих как цялата конструкция на къщата едва забележимо се разтресе. Металният детектор не се задейства. Който и да бе минал през вратата, не носеше оръжие. Или дори ключове за кола.

Стоях и чаках. Дюк сигурно спеше дълбоко. Освен това той беше предпазлив по природа. Не можех да допусна, че ще тръгне да се разхожда из къщата посред нощ без пистолет. Също и Бек. Но всеки един от тях двамата беше достатъчно умен, за да ме издебне в коридора, като само отвори и затвори вратата, за да си помисля, че е излязъл навън. Докато всъщност стои вътре в тъмния коридор и ме причаква. Докато всъщност стои неподвижно в мрака с насочен пистолет, готов да ме застреля в момента, когато се покажа.

Седнах настрани върху коженото кресло. Извадих глока от колана си и се прицелих с лявата ръка във вратата. В мига, в който тя се разтвореше на повече от девет милиметра, щях да стрелям. Дотогава щях да чакам. Мен много ме биваше в чакането. Ако тия си въобразяваха, че ще ми се изчерпи търпението, не бяха познали.

Ала мина цял час и нищо не наруши абсолютната тишина в коридора. Никакъв звук. Никакви вибрации. Там просто нямаше никой. Във всеки случай не беше Дюк. За толкова време той щеше отново да е заспал и да се е строполил на пода. Бек също. Той беше аматьор. Нужно е огромно умение и сила на волята да стоиш цял час абсолютно неподвижно, без да издадеш звук. Така че това с вратата едва ли беше номер. Някой бе излязъл в нощта невъоръжен.

Коленичих до вратата и отново пъхнах шилото в ключалката. После легнах на пода, пресегнах се нагоре и отворих вратата. За всеки случай. Ако все пак отвън имаше някой, той щеше да е вперил поглед на предполагаемото ниво на главата ми. Никой нямаше да се сети да погледне надолу. Така аз щях да го видя преди той мен. Но отвън не ме причакваше никой. Коридорът беше пуст. Изправих се и заключих вратата след себе си. Спуснах се безшумно по стълбите в подземието и върнах фенера на мястото му. Намерих опипом пътя обратни догоре. Добрах се до кухнята и избутах всичката железария от джобовете си по обратния път през детектора навън. Заключих вратата, наведох се, събрах нещата си от верандата и през стъклата огледах положението в задния двор. Не се виждаше нищо, освен пустият сивкав свят на огрените от лунна светлина скали и океана.

Заключих вратата на верандата и тръгнах плътно покрай стената на къщата. Като се придържах към сенките, полека се добрах до стената на двора с гаражите. Намерих падинката до зида и скрих там шилото и длетото, увити в парцала. Нямаше как да ги взема със себе си. Щяха да пробият дупка в найлоновия чувал за боклук. По зида стигнах до морския бряг. Намерението ми беше да се добера до скалите зад гаражите, далеч на юг, където от къщата няма да ме виждат.

Бях изминал половината път, когато изведнъж се вкамених.

На скалите седеше Елизабет Бек. Беше с бял хавлиен халат върху бяла нощница. Приличаше на ангел или по-скоро на призрак. Беше се подпряла с лакти на коленете си и гледаше в далечината на изток, неподвижна като статуя.

Стоях, замръзнал на мястото си. Бях на десет метра от нея. Облечен бях изцяло в черно, но ако погледнеше наляво, тя щеше да види силуета ми на хоризонта. Всяко по-рязко движение щеше да ме издаде. Затова стоях като закован и не мърдах. Могъщи, спокойни океански вълни обливаха мързеливо брега. После още по-лениво се отдръпваха навътре. Звукът им беше успокояващ. Движението хипнотизиращо. Тя седеше и гледаше във водата. Сигурно й беше студено. Бе излязъл лек ветрец и развяваше косите й.

Бавно, полека пристъпих напред, сякаш се опитвах да се слея със скалите. Свих колене, разперих пръстите и приклекнах, подпрян на ръце. Тя помръдна. Леко извърна глава, сякаш нещо бе привлякло вниманието й. Изведнъж очите й се заковаха в мен. С нищо не показа, че е изненадана. Няколко минути гледаше право в мен. Дългите й пръсти бяха сплетени. Бледото й лице бе огряно от лунната светлина, отразена в плискащата се под нея вода. Очите й бяха отворени, но не виждаха нищо. Или пък бях приклекнал достатъчно ниско, за да оприличи силуета ми на скала или сянка.

Тя поседя така още може би десет минути, взряна в нищото някъде около мен. От студа започна да трепери. Изведнъж обърна решително глава на другата страна и се загледа към морето. Разплете пръсти, вдигна ръце и приглади назад косите си. Вдигна лице към небето. Бавно се изправи. Беше боса. Потрепери от студ или може би от мъка. Разпери ръце, сякаш ходеше по въже, и пристъпи към мен. Земята убиваше на краката й, това беше ясно. Тя се спираше на всяка крачка, опипваше почвата с голите си ходила, като пазеше равновесие с ръце. Мина на един метър от мен. Без да ме погледне, продължи към къщата. Обърнах се и я изпратих с поглед. Вятърът разтвори халата й. Нощницата й беше прилепнала за тялото. Тя се скри зад ъгъла на зида, ограждащ гаражите. Малко след това се отвори входната врата. Миг по-късно чух тихото щракване на бравата и вратата се затвори. Проснах се по лице на земята. Претърколих се по гръб и дълго гледах звездите.

Лежах така, докато ми се стори безопасно да се надигна и да притичам последните петнайсетина метра до водата. Измъкнах найлоновата торба от джоба си, съблякох се, сгънах дрехите си и внимателно ги поставих в нея, като преди това увих в ризата глока и резервните пълнители. Натъпках чорапите в обувките и ги добавих към пакета. Най-отгоре сложих малката ленена кърпа за чинии. Вързах здраво торбата и нагазих във водата, като я влачех след себе си.

Океанът беше студен. Друго не бях и очаквал. В края на краищата се намирах на брега на щата Мейн и беше едва април. Но все пак водата се оказа прекалено студена. Ледена. Дъхът ми секна. Вцепених се. Мускулите ме заболяха. За един миг замръзнах до мозъка на костите. Бях се отдалечил едва на пет метра от брега, а зъбите ми тракаха, папах безпомощно на едно място, а от солената вода очите ми смъдяха.

Продължих да плувам право напред, докато се отдалечих на десет метра от брега и вече виждах стената. Беше обляна в ярка светлина. Не можех да я прескоча. Не можех да я пробия. Затова трябваше да я заобиколя. Друг избор нямах. Плувах и спорех със себе си. Предстоеше ми да преплувам около петстотин метра. Може би малко по-малко. Бях силен, но не и особено бърз, а освен това влачех след себе си найлонова торба. Щеше да ми отнеме десетина минути. Максимум петнайсет. А за някакви си петнайсет минути никой не умира от преохлаждане. Никой. Във всеки случай не и аз. Не и тази нощ.

Като се борех със студа и с вълните, си изработих нещо като ритъм със страничен замах, тъй като загребвах с една ръка. Влачех торбата с лявата ръка, докато преброях десет ритвания с краката, след което я прехвърлях в дясната и продължавах. Имаше леко течение. Задаваше се прилив. Това ми помагаше. Но ми и пречеше. Замръзвах. Водата на прилива идваше от север. Чак от Арктика. Кожата ми беше станала безчувствена. В гърдите си чувах хрипове. Сърцето ми биеше като парен чук. Смъртта от преохлаждане вече не ми се струваше толкова невъзможна. Сетих се за книгите, които бях чел навремето, за потъването на „Титаник“. Онези, които не бяха успели да се доберат до спасителните лодки, бяха загинали за по-малко от час.

Само че аз нямах намерение да прекарам във водата цял час. Пък и наоколо нямаше айсберги. Освен това ритъмът, който си изработих, ми помагаше. Вече се бях изравнил със стената. Снопът светлина от прожекторите не достигаше до мен. Бях гол й кожата ми беше побеляла от студа, но се чувствах невидим. Стената остана назад. Бях минал половината път. Продължавах да загребвам с ръце. Ритах с крака. Вдигнах китката си от водата и погледнах часовника. Бях плувал в продължение на шест минути.

Плувах още шест. После се отпуснах във водата, поех си дъх, издърпах торбата пред себе си и погледнах през рамо. Стената бе останала далеч назад. Смених посоката и заплувах към брега. По някакви хлъзгави, обраснали с мъх и водорасли скали се добрах до каменист плаж. Хвърлих торбата пред себе и изпълзях на колене от водата. Около минута останах на четири крака, като треперех от студ и с мъка си поемах дъх. Зъбите ми тракаха. Развързах торбата, извадих кърпата и яростно се затърках. Ръцете ми бяха посинели. Дрехите ми се закачаха по кожата. Нахлузих обувките си и затъкнах глока отзад в колана на панталоните. Натъпках кърпата и найлоновата торба в джобовете си и се затичах по брега, за да се стопля.

Тичах близо десет минути, докато видях колата. Беше фордът на стареца, изглеждаше сивкав на лунната светлина. Паркиран бе отстрани на шосето с гръб към къщата, готов за път. Дъфи беше практична жена, в това поне нямаше съмнение. Усмихнах се отново. Ключът беше на седалката. Запалих двигателя и полека потеглих. Карах със загасени фарове и без да пипам спирачката, докато не стигнах до първия завой на пътя след разперената длан. Тогава запалих фаровете, включих отоплението и дадох газ докрай.

Петнайсет минути по-късно бях пред доковете в Портланд. Паркирах форда в една тиха уличка на километър и половина от склада на Бек и изминах останалото разстояние пеша. Дошъл бе часът на истината. Ако бяха открили трупа на Куклата, наоколо щеше да цари хаос и паника. Тогава щях да се слея с мрака и никой нямаше да ме види повече. Ако ли пък всичко беше спокойно, значи борбата продължаваше.

Изминах разстоянието до склада за близо двайсет минути. По пътя не срещнах никого. Никакви коли, линейки, полицейски заграждения, съдебномедицински експерти и екипи криминалисти. Никакви непознати мъже с черни линкълни. Самия склад на Бек го заобиколих отдалеч, като поглеждах към мястото през тесните улички и процепите между сградите. Във всички стаи на офиса светеха лампите. Но нали аз ги бях оставил запалени! Колата на Куклата беше пред спуснатата врата на склада. Точно както я бях видял за последно.

Отдалечих се от сградата и после се върнах от друга посока — откъм сляпата й страна, където нямаше прозорци. Извадих глока и го стиснах в ръка ниско долу до бедрото си.

Колата на Куклата беше обърната с предницата към мен. Зад нея вляво се падаше вратата за персонала към стъклената кабина в склада. По-нататък беше задната стаичка на офиса. Подминах колата и вратата, проснах се на земята и пропълзях под прозореца. Повдигнах глава и надникнах вътре. В офиса нямаше никой. В секретарското помещение също. Навсякъде тишина. Изпуснах въздуха от дробовете си и прибрах пистолета. Върнах се до колата на Куклата. Отворих шофьорската врата и дръпнах ръчката за багажника. Той си беше вътре. Никъде не бе избягал. Извадих ключовете от джоба му. Затворих капака и влязох с ключовете през вратата за персонала. Намерих съответния ключ и заключих вратата отвътре.

Бях готов да рискувам петнайсет минути. От тях пет прекарах в стъклената кабина към склада, пет в задната стая на офиса и пет в секретарското помещение. Избърсах всичко с ленената кърпа, за да няма никакви отпечатъци. Не открих никакви конкретни следи от Териса Даниъл. Нито от Куин. Но пък никъде нямаше и записани имена. Всичко — и хора, и стока — беше обозначено с кодове. Успях да науча само един конкретен факт: всяка година „Бизар Базар“ продаваше няколко десетки хиляди единици стока на неколкостотин отделни клиенти на стойност няколко десетки милиона долара. По нищо не се разбираше какви точно са въпросните стоки, нито кои са клиентите. Имаше три ясно обособени ценови категории: едни стоки струваха по около петдесет долара парчето, други по около хиляда долара, трети — много повече. Нямаше никакви документи за доставка, никакви квитанции на „Федеръл Експрес“, „Ю Пи Ес“ или на друга пощенска служба. Явно дистрибуцията се извършваше със собствен транспорт. Но пък в папката със застрахователни документи прочетох, че фирмата разполага само с два вана за доставки.

Отбих се в стъклената кабина към склада и затворих компютъра. На излизане през главния вход загасих всички лампи, като се стараех да оставя помещенията в идеален порядък. При вратата опитах един по един ключовете на Куклата, докато намерих този, който ми трябваше, и го стиснах в шепа. Обърнах се към таблото на алармената система.

Явно на Куклата му имаха доверие да заключи помещението, от което следваше, че знае кода. Сигурен бях, че от време на време и Дюк заключва лично. Също и Бек, разбира се. Както може би и една-две от служителките. Общо доста хора. От които поне един със слаба памет. Погледнах към дъската за обяви до контролното табло. Там, където хартийките бяха забучени по три една върху друга, ги разлистих с пръст. На гърба на една квитанция от глоба за паркиране с отдавна изтекла давност открих надраскан четирицифрен код. Набрах го с клавиатурата. Червената лампичка запримигва и таблото записука тихо. Усмихнах се. Опитът не ме лъжеше. Потрябва ли ти парола за компютър, телефонен номер, дето го няма в указателя, или код на аларма, някой винаги услужливо ти го е записал.

Излязох през входната врата и я затворих след себе си. Писукането спря. Заключих, заобиколих сградата и се мушнах в линкълна на Куклата Запалих двигателя и подкарах. Оставих го в един подземен паркинг в центъра. Приличаше досущ на оня, който бях видял на снимките на Дъфи. Избърсах внимателно всичко, по което можеше да има мои отпечатъци, заключих колата и сложих ключовете в джоба си. Помислих си да я запаля. В резервоара имаше бензин, а в джоба ми — кибритени клечки. Много е забавно да палиш коли. Освен това Бек щеше да се стресне повече. Но накрая просто се обърнах и си тръгнах. Може би постъпих правилно. Щеше да мине поне един цял ден, преди някой от гаража да я забележи. Още един ден щяха да се чудят какво да я правят. Трети ден щеше да мине, преди полицията да реагира. Щяха да направят проверка по номера и да стигнат до една от фиктивните корпорации на Бек. След което щяха просто да я вдигнат с камиона и да я откарат в полицейския гараж до изясняване на случая. Със сигурност щяха да разбият багажника било поради миризмата, било поради страх от заложена бомба. Но дотогава аз щях да съм си свършил работата и отдавна да съм се изнесъл.

Върнах се пеша при форда на стареца и с него отидох на километър и половина преди къщата. Върнах любезността на Дъфи, като го обърнах насред шосето и го паркирах с предницата към сушата. После повторих в обратен ред всичките си действия. Съблякох се гол на каменистия плаж и натъпках дрехите си в торбата. Нагазих в морето. Направих го без особено желание. Водата междувременно не бе станала по-топла. Но поне бе започнал отлив. Океанът движеше в моята посока. Дори и той ми помагаше. По обратния път доплувах за същото време — дванайсет минути. Заобиколих стената и излязох на брега зад гаражите. Треперех от студ и зъбите ми тракаха както преди. Но се чувствах прекрасно. Избърсах се колкото можах с и без това влажната ленена кърпа и се облякох, преди да замръзна. Оставих в падинката до зида глока, резервните пълнители и ключове на Куклата, загънати в парцала заедно с малкия пистолет, шилото и длетото. Сгънах найлоновата торба и кърпата и я затиснах с един камък на метър встрани. После, още треперещ от студ, се запътих към познатата водосточна тръба.

Изкачването беше по-лесно от слизането. Като се прихващах с ръце за тръбата, аз си помагах с крака по стената! Когато стигнах до моя прозорец, пресегнах се с лявата ръка и се хванах за перваза. Прехвърлих краката си от тръбата и каменния корниз. С дясната ръка бутнах прозореца нагоре; Надигнах се на лакти и се вмъкнах в стаята, колкото се можеше по-тихо.

Вътре беше студено. Прозорецът бе стоял открехнат няколко часа. Затворих го плътно и свалих дрехите си. Бяха влажни. Прострях ги на радиатора и се запътих към банята. Взех си един дълъг, горещ душ. После се заключих в банята с обувките. Беше точно шест сутринта. В момента прибираха форда на възрастния агент. Сигурно Елиът или лично старецът бе дошъл да го вземе. Това означаваше, че Дъфи е на пост в базата. Извадих уреда за имейли и написах: „Дъфи?“ След деветдесет секунди се получи отговор: „Тук съм. Ти добре ли си?“

Написах: „Екстра. Провери тези имена навсякъде, където можеш, вкл. с Пауъл: Куклата, възм. съучастник Поли, и двамата възм. уволнени от армията.“

Тя отговори: „Дадено.“

После й зададох въпроса, който ме измъчваше от пет часа и половина: „Как е истинското име на Териса Даниъл?“

И след обичайното деветдесетсекундно забавяне получих отговора: „Териса Джъстис“.