/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Сметки за разчистване

Лий Чайлд

Той се казва Джак Ричър и е бивш военен полицай. Напуснал е армията след края на Студената война и сега обикаля Америка, необвързан, самотен, без дом, без страх, без цел… До мига, в който вижда своя най-голям враг, когото сам е застрелял. Преди десет години. С два куршума в главата. Видял е как този човек, предал военни тайни на чужди разузнавания и убил партньорката му, потъва в океана. Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: „Никога не прощавай! Никога не забравяй!“ И той се впуска в рискована операция под прикритие, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, други възмездие. За него е просто справедливост.

Лий Чайлд

Сметки за разчистване

1

Цивилният полицай слезе от колата си точно четири минути, преди да бъде застрелян. Движенията му бяха такива, сякаш знаеше какво ще се случи. Първо блъсна с крак заяждащата врата, която се люшна встрани, после бавно се извъртя върху протритата тапицерия от винил и положи едновременно и двете си стъпала на асфалта. След това се хвана с две ръце за рамката на вратата и с усилие се надигна, тромаво пренасяйки тежестта на тялото си от ръцете върху краката. Постоя така около секунда на студения въздух, след което се обърна и затръшна вратата след себе си. Остана неподвижен още секунда-две, после пристъпи крачка напред, олюля се и се подпря на предния калник, близо до фара.

Колата му беше седемгодишен „Шевролет Каприс“ — черна, без отличителни знаци, ако не се брояха трите радиоантени и простите хромирани тасове на колелата. Попитайте който си искате полицай и той ще ви се закълне, че „Шеви Каприс“ е най-добрата полицейска машина, произведена някога в света. Човекът, изглежда, беше на същото мнение. Той имаше вид на детектив ветеран, който може да си избере всяка кола от парка на участъка и ако се е спрял на тази вехтория, то е не за друго, а защото така е пожелал. Сякаш новите фордове изобщо не го интересуваха. По движенията и осанката му си личеше, че е човек врял и кипял, който знае какво иска и не се отказва така лесно от навиците си. Беше едър и широкоплещест, с неугледен черен костюм от някаква плътна вълнена материя. Висок, с дебел врат, но прегърбен. Почти старец. Той се озърна в двете посоки — север и юг — на пътя, по който бе дошъл, после извърна глава и хвърли поглед през рамо към портала на колежа. Беше на трийсетина метра от мен.

Порталът на колежа беше само за тежест. Два високи черни стълба се издигаха по средата на голяма, добре поддържана ливада, която започваше направо от тротоара. Между тях бяха окачени две крила от дебели ленти ковано желязо, извити и усукани в причудливи плетеници. Боята — лъскаво черна — изглеждаше съвсем прясна. Сигурно я подновяваха след всяка зима. Освен за тежест и украса порталът явно не служеше за нищо друго. Всеки можеше да го заобиколи, като мине направо през ливадата. На всичко отгоре сега крилата му зееха широко отворени. От портала започваше алея за коли. В тревата зад него, на два и половина метра навътре, бяха забити две ниски метални колчета. С куки. За тях бяха закачени крилата му. За да не се затварят. На около стотина метра навътре се виждаха няколко сгушени една в друга постройки от червени тухли, със стръмни, обрасли в мъх покриви, над които се сплитаха надвисналите клони на дърветата. Алеята минаваше под тунел от клони. Тротоарът също, по цялото си протежение. Всичко наоколо беше обрасло в дървета, които тъкмо започваха да се разлистват. Листенцата им бяха микроскопични, къдрави и нежно зелени. След шест месеца същите тези листа щяха да са големи, разперени, златисти или яркочервени и на същата тази улица щяха да се тълпят фотографи, за да ги снимат за рекламната брошура на колежа.

На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикал. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби. Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно извивана и изправяна. В кабината на пикала имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха си напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.

Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж — отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках пачка хартии. Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните — там, където се бяха поразкъсали — стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал направо в панталоните си, отзад на кръста под палтото. Беше „Колт Анаконда“ — огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони .44 калибър магнум. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма на тегло. Не беше любимото ми оръжие — тежеше, убиваше ми и ми студенееше на кръста, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.

Спрях се по средата на тротоара, вдигнах поглед от хартиите в ръката си и в далечината чух как двигателят на пикапа запали. Не потегли, остана си плътно долепен до бордюра, като само двигателят му работеше на място. Край задните му колела се виеше белезникава пара от ауспуха. Беше студено. Толкова рано сутрин шосето беше пусто. Заобиколих иззад вана и покрай музикалния магазин хвърлих поглед към сградите на колежа. Пред една от тях чакаше черен „Линкълн Таун Кар“. До него бяха застанали двама мъже. От сто метра се виждаше, че нито един от двамата не прилича на шофьор на лимузина. Хората от тая професия не ходят по двойки, не са млади и яки на вид, нито пък през цялото време стоят в такава напрегната поза, сякаш са все нащрек. Двамата очевидно бяха бодигардове.

Сградата, пред която беше паркиран линкълнът, приличаше на неголямо общежитие. Над масивната дървена врата имаше някакъв надпис от три гръцки букви. Точно в този момент вратата се отвори и отвътре излезе слабичък младеж. Имаше вид на студент. Косата му беше дълга и сплъстена, облечен беше като клошар, но в ръката си държеше пътна чанта, която отдалеч си личеше, че е от кожа и струва доста пари. Единият от бодигардовете продължи да стои неподвижно, с гръб към лимузината, докато другият отвори вратата. Младежът метна чантата си на задната седалка и се вмъкна след нея. После затвори вратата. От сто метра разстояние захлопването прозвуча глухо и притъпено. Бодигардовете хвърлиха последен поглед наоколо и после едновременно седнаха отпред. След миг линкълнът потегли. На трийсетина метра зад него една кола с емблемата на колежа го сподири лениво, сякаш не за охрана, а просто така, защото се бе случила в същата посока. В колата седяха двама наемни охранители. И двамата се бяха излегнали назад; позите им изразяваха пълна незаинтересованост.

Свалих ръкавиците и ги хвърлих в каросерията на вана. Излязох на платното, откъдето се виждаше по-добре. Линкълнът се задаваше по алеята, без да бърза. По черното му туловище нямаше нито едно петънце. Затова пък имаше много хром. Лъснат до блясък. Охраната от колежа беше останала доста назад. Лимузината спря за миг пред церемониалния портал, после сви вляво и се насочи към черния полицейски каприс. И към мен.

Това, което се случи след този момент, продължи около осем секунди, но на мен ми се стори като един кратък миг.

На двайсет метра по-назад червеният пикал се отдели от бордюра и рязко ускори. Настигна линкълна, изнесе се встрани и го изпревари точно в мига, в който лимузината минаваше покрай черния каприс. Джантите му за малко не остъргаха коленете на цивилния. Когато предницата на пикапа се изравни с тази на линкълна, шофьорът рязко изви волана и с ъгъла на масивната стоманена броня се вряза в предния му ляв калник. След удара шофьорът на пикапа не отпусна газта и воланът му остана извит докрай вдясно, докато не изтласка тежката лимузина на банкета. Като хвърляше туфи трева с колелата си от спирачното усилие, линкълнът успя да забави ход, преди да спре окончателно в едно дърво. Чу се глух вопъл на метал, който се огъваше, смачкваше и разкъсваше, примесен със звън от сипещи се стъкла; микроскопичните листенца на дървото се тресяха сред облака пара от радиатора.

Двамата мъже изскочиха от пикапа и откриха огън. Черните картечни пистолети в ръцете им обсипаха линкълна с ураган от куршуми. Трясъкът беше оглушителен; от мястото си виждах широките златисти дъги, които изстреляните гилзи описваха във въздуха, преди да се посипят по асфалта. Мъжете задърпаха вратите на линкълна. Отвориха ги. Единият се наведе напред и измъкна хлапака от задната седалка, докато другият продължаваше да стреля по бодигардовете на предната. После бръкна с лявата ръка в джоба си и измъкна граната. Хвърли я в линкълна, затръшна вратите, сграбчи другаря си и хлапака за раменете и ги повали на колене. Вътрешността на линкълна избухна в ослепително огнено кълбо. И шестте прозореца се пръснаха във всички посоки. От двайсет метра разстояние усетих експлозията с всеки мускул на тялото си. Във въздуха летяха късчета стъкло. Слънчевите лъчи се пречупваха в тях и образуваха малки цветни дъги. Мъжът, който бе хвърлил гранатата, се изправи и се затича към пикала; след него другарят му влачеше за ръка хлапака. И тримата се качиха през най-близката врата — първо шофьорът, после хлапакът, който бе вдигнат на ръце и буквално натъпкан вътре, и накрая другият мъж. Вратите се затръшнаха и аз зърнах лицето на хлапака, притиснат между двамата. Очите му бяха изцъклени от ужас. Беше мъртвешки бяло; през мръсното предно стъкло видях как устата му се разтваря в безмълвен писък. Видях и как шофьорът включи на скорост, чух рева на двигателя и свистенето на гумите; в следващия миг пикапът потегли и се насочи към мен.

Беше тойота. От мястото си виждах надписа „ТОЙОТА“ върху решетката над тръбната броня. Беше с повдигнато окачване и отдолу се забелязваше големият черен диференциал на предния мост с размери на футболна топка. Двойно предаване. Големи балонни гуми. Очукана каросерия с олющена боя, захабена от мръсотията, напластена, откакто бе излязла от завода. И се носеше право към мен.

Разполагах с по-малко от секунда, за да взема решение.

Заметнах встрани пешовете на палтото си и извадих колта. Прицелих се внимателно и изстрелях един куршум по решетката на тойотата. Дулото проблесна, тежкият револвер изтрещя и подскочи в ръцете ми. Грамадният .44-калибров куршум пръсна радиатора. Втория изстрелях в предната лява гума. Последва зрелищна експлозия и по шосето се посипаха черни парчета каучук, докато грайферният протектор се мяташе като камшик във въздуха. Пикапът занесе настрани и спря с шофьорската врата, обърната към мен.

Беше на не повече от десетина метра. Аз се прибрах зад вана, затръшнах задните врати, подадох се за миг от другата страна и стрелях по задната лява гума. Същият резултат. Парчета каучук се пръснаха по асфалта. Пикапът се килна под остър ъгъл върху джантите на двете си леви колела. Вратата на шофьора се отвори и тялото му се изсипа по наклонената седалка на платното. Надигна се на едно коляно. Картечният пистолет беше в лявата му ръка. Изчаках да го прехвърли в другата и да го насочи приблизително в моята посока. После вдигнах двукилограмовия колт, подпрях китката на дясната си ръка върху дланта на лявата, прицелих се внимателно в средата на тялото му, както ме бяха учили навремето, и дръпнах спусъка. Гръдният кош на мъжа експлодира в кървава мъгла. Хлапакът седеше в кабината, парализиран от ужас, но вторият мъж се бе смъкнал от другата врата и пълзеше на четири крака към предницата на колата. Видях как дулото на картечния му пистолет се повдига и насочва към мен. Извъртях колта леко наляво и отново подпрях дясната си китка на лявата длан. Целех се в гръдния кош. Изстрел. Същият резултат. Мъжът се просна по гръб до калника сред облак кървави пръски.

В кабината на пикапа кльощавият хлапак се размърда. Аз прибягах и го измъкнах навън през трупа на първия мъж. Повлякох го тичешком към вана. От шока тялото му беше сякаш омекнало, като да нямаше кости. Натиках го на седалката до шофьора и затръшнах вратата след него. Докато заобикалях тичешком предницата, за да седна зад волана, с периферното си зрение забелязах трета мъжка фигура, която тичаше към мен. Някакъв едър набит тип. В тъмни дрехи. С ръка под сакото. Извих се встрани, инстинктивно вдигнах колта и стрелях. Гръдният му кош изригна в същата червена мъгла точно в мига, в който го познах: беше възрастният цивилен детектив от каприса, който бе бръкнал под сакото си, за да извади полицейска значка. Като в забавен кадър значката — златен щит в охлузен кожен калъф — изхвръкна от ръката му, преметна се няколко пъти във въздуха и изчатка върху бордюра пред вана ми.

Времето спря.

Стоях и го гледах. Беше паднал по гръб до бордюра. Целият му гръден кош представляваше кървава каша. Кръвта не бликаше, не шуртеше на тласъци от разкъсаните рани. Сърцето му бе спряло. В предницата на ризата му зееше огромна безформена дупка. Тялото му лежеше неподвижно. Главата му бе извърната на една страна; бузата му беше долепена до асфалта. Ръцете му бяха разперени встрани; виждаха се бледо синкавите вени на китките. Асфалтът беше черен и лъскав, тревата зелена, небето — яркосиньо. В ушите ми още ехтяха изстрели, но наред с тях дочувах шумоленето на младите пролетни листа, разлюлени от лекия ветрец. През предното стъкло на вана виждах кльощавия хлапак, който поглеждаше ту поваления полицай, ту мен. Видях и колата с охраната на колежа, която точно в този момент излезе през портала и сви към нас. Движеше се по-бавно, отколкото можеше да се очаква след такава стрелба. Може би се чудеха докъде точно се простира тяхната юрисдикция. Или просто бяха уплашени. През стъклото се виждаха червендалестите им лица. Идваха насам. Колата им се движеше с не повече от двайсет и пет километра в час. Право към мен. Погледнах към златната значка до бордюра. Беше излъскана от употреба през една дълга полицейска кариера. Ако през моята собствена кариера бях научил нещо, то беше, че колкото е лесно да пуснеш някому куршума, толкова е трудно да си го прибереш после обратно в цевта.

Чувах как колата с охраната на колежа се приближава бавно към мен. Гумите й мачкаха разпръснатите боклуци по асфалта. Това беше единственият звук, който стигаше до съзнанието ми. После времето тръгна отново, един глас в главата ми изкрещя: Бягай! Бягай! Бягай! — и аз побягнах. Хвърлих се към шофьорската врата на вана, пуснах колта на седалката, запалих двигателя и направих такъв обратен завой, че машината се вдигна на две колела, а кльощавият хлапак се претърколи в ъгъла. Изправих волана и дадох газ докрай. Обсегът на огледалото за обратно виждане беше ограничен, но във всеки случай видях как охраната включи сигналните светлини и ме последва. Хлапакът до мен не издаваше звук. Долната му челюст беше увиснала. Всичките му сили в момента бяха съсредоточени в това да не изпадне от седалката. Докато моите бяха съсредоточени в крака, с който натисках газта. За щастие по шосето нямаше почти никакво движение. Колежът се намираше в някакво заспало градче в Нова Англия, а освен това беше и рано сутрин. Бързо вдигнах сто и двайсет; ръцете ми стискаха волана така, че кокалчетата ми побеляха. Гледах пътя пред себе си, сякаш не исках да видя какво става зад нас.

— На какво разстояние са? — запитах хлапака.

Не отговори. Примрял от страх, той се бе свил в ъгъла на седалката, колкото се може по-далеч от мен. Очите му бяха вперени в тавана. С дясната си ръка се бе хванал за дръжката на вратата. Имаше бледа кожа и дълги пръсти.

— Колко далеч зад нас са? — повторих аз.

Двигателят боботеше оглушително.

— Ти уби полицай — каза хлапакът. — Тоя старец беше полицай, нали разбираш?

— Разбирам.

— И ти го застреля.

— Случайно — рекох аз. — На какво разстояние са?

— Той ти показа значката си.

— На какво разстояние са?

Хлапакът се размърда на седалката, извърна се и се сниши леко, за да изравни линията на погледа си с малките прозорчета в задната част на вана.

— На трийсетина метра. — Говореше задавено, може би от уплахата. — Близо са. Единият се е навел през прозореца. Държи пистолет.

Точно в този миг, през рева на двигателя и свистенето на гумите, се чу далечен изстрел. Вдигнах колта от седалката до себе си. После го пуснах. Беше празен. Вече бях стрелял шест пъти с него. Един радиатор, две гуми, двама похитители. И един полицай.

— В жабката — казах.

— Редно е да спреш. Да им обясниш. Ти ми помагаше. Беше нещастна случайност. — Докато говореше, не гледаше в мен, а през задните прозорци.

— Убил съм полицай — казах с колкото се може по-равен глас. — Това им стига. Останалото не ги интересува. Защо и как, все тая.

Хлапакът не отговори.

— В жабката! — повторих аз.

Той се обърна напред, напипа копчето и отвори капака. Вътре имаше друг „Колт Анаконда“. Абсолютно идентичен с първия. От лъскава бяла неръждаема стомана, зареден. Взех го от ръцете му. Свалих прозореца докрай. Вътре нахлу ураган от студен въздух. А с него и пукот от изстрели. Зад нас се стреляше. Бързо, настойчиво и непрестанно.

— По дяволите! — изругах аз.

Хлапакът мълчеше. Изстрелите не спираха — приглушени от разстоянието, яростни, накъсани. Как така не ни улучваха?

— Лягай на пода! — казах аз.

Плъзнах се настрани и долепих лявото си рамо плътно до рамката на вратата. После се извих докрай надясно и назад, докато ръката ми с пистолета се подаде през прозореца, успоредно на каросерията. Стрелях веднъж. Хлапакът ме погледна с разширени от ужас очи и се смъкна надолу в пространството между седалката и таблото, като покри главата си с ръце. Секунда по-късно задното стъкло на три метра зад мястото, където преди това беше главата му, се пръсна на парчета.

— По дяволите! — изругах отново. Изнесох се плътно до банкета, откъдето имах по-добър ъгъл на стрелба, и отново стрелях назад.

— Искам да гледаш назад — казах. — Само не си подавай главата много нагоре.

Хлапакът не помръдна.

— Изправи се — повторих аз. — Искам да гледаш назад. Хайде!

Той се понадигна и се извърна. Проточи шия достатъчно високо, за да види разбитото задно стъкло. Усетих го как пресметна, че главата му е била точно на пътя на куршума.

— Ще забавя малко — казах аз. — Ще отбия леко встрани, за да ме задминат.

— Недей — каза хлапакът. — Нещата все още могат да се оправят.

Не го послушах. Намалих скоростта до осемдесет и отбих плътно вдясно. Охраната на колежа инстинктивно се изнесе встрани, за да ме задмине. Когато се изравнихме, аз изстрелях последните си три патрона. Предното стъкло се пръсна, колата занесе по шосето, сякаш бях улучил шофьора или пък някоя от гумите. Предницата й заора в отсрещния банкет, колата подскочи, прегази посадените крайпътни храсти и се загуби от поглед. Пуснах празния револвер на седалката до себе си, вдигнах стъклото и натиснах докрай газта. Хлапакът мълчеше. Просто седеше, вперил поглед назад. Разбитото задно стъкло на вана виеше зловещо от въздушното течение.

— Е — казах аз, — сега вече можем да си ходим кой откъде е.

Хлапакът се обърна и ме изгледа.

— Ти луд ли си? — запита той.

— А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? — отвърнах аз.

Той не отговори. Около половин минута — близо километър — пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.

— Беше нещастен случай — казах аз. — Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.

— Кой си ти? — попита той.

— А ти кой си? — отвърнах с въпрос.

Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.

— Аз съм обект — каза хлапакът. — На похищение.

Интересна дума. В неговата уста звучеше особено.

— Опитват се да ме отвлекат — поясни той.

— Мислиш ли?

Той кимна.

— Не ми е за пръв път.

— Защо?

— Как защо? За пари!

— Ти богат ли си? — залитах.

— Не аз, баща ми.

— Кой е баща ти?

— Обикновен човек.

— Обаче богат — отбелязах аз.

— Вносител на килими.

— Килими ли? Какви килими, тъкани? Или мокети?

— Персийски.

— Че може ли да се забогатее от внос на персийски килими?

— И още как — каза хлапакът.

— Имаш ли си име?

— Ричард — каза той. — Ричард Бек.

Отново надзърнах в огледалото. Пътят зад нас си оставаше все така пуст. Пред нас също. Бях намалил скоростта, държах плътно средата на лентата и се опитвах да карам като нормален човек.

— Та кои бяха тези типове? — попитах.

Ричард Бек поклати глава.

— Нямам никаква представа.

— Те знаеха точно къде да те причакат. И кога.

— Прибирах се вкъщи за рождения ден на майка ми. Който е утре.

— Кой би могъл да го знае?

— Не съм сигурен. Някой, който познава семейството ми. Всеки един от килимарската гилдия, струва ми се. Ние сме доста известни.

— Значи има и гилдия? — запитах аз. — На килимарите?

— Всички са в конкуренция помежду си — каза той. — Едни и същи източници, един и същ пазар. Всички се познават.

Не отговорих. Гледах пътя — стрелката беше залепнала на сто километра в час.

— А ти имаш ли си име? — попита той.

— Не — отвърнах аз.

Той кимна разбиращо. Не беше загубено момче.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме.

— Ще те сваля някъде близо до магистралата — отвърнах аз. — Оттам хващаш такси или тръгваш на автостоп и забравяш за мен.

Той се умълча.

— Не мога да те закарам в полицията — казах аз. — Това просто не може да стане. Нали ти е ясно? Убих полицай. Може би дори трима. Сам видя.

Той мълчеше.

— И не им давай описание как изглеждам — продължих аз. — Кажи им, че не помниш. Кажи им, че си бил в шок. Ако не, ще те намеря и ще те пречукам.

Той не отговори.

— Ще спра някъде и ти слизаш — казах аз. — Все едно, че не сме се срещали.

Той се размърда. Извърна се настрани и погледна право в мен.

— Закарай ме у дома — каза той. — Свърши работата докрай. Ще ти дадем пари. Ще ти помогнем. Ако искаш, ще те укрием. Нашите ще са ти благодарни. Тъй де, нали аз съм ти благодарен. Истина ти казвам. Ти ми отърва кожата. Това с полицая, то си беше чиста случайност, нали така? Нещастен случай. Малшанс. Беше притиснат и направи грешка. Разбирам те. Ние ще си траем.

— Не ми трябва помощта ти — казах аз. — Искам само да се отърва от теб.

— Но аз трябва да се прибера вкъщи — каза той. — Така ще си помогнем взаимно.

До кръстовището с магистралата оставаха четири минути.

— Къде е това вкъщи? — запитах аз.

— В Абът — каза той.

— Какъв Абът?

— Абът, щата Мейн — отвърна той. — На брега. Между Портланд и Кенебънк.

— Ние се движим в обратната посока.

— На магистралата можеш да свиеш на север.

— Но това са поне триста километра!

— Ще ти дадем пари. Няма да си капо.

— Ще те оставя някъде около Бостън — казах. — Оттам сигурно има автобус за Портланд.

Хлапакът заклати глава с такова постоянство, сякаш имаше епилептичен припадък.

— В никакъв случай — каза той. — Само не автобус. Не мога да пътувам сам. Не и сега. Имам нужда от охрана. Тия типове сигурно ме дебнат някъде.

— Тия типове са мъртви. Както и оня шибан полицай.

— Може да имат колаборатори.

Още една дума, която прозвуча някак странно в устата му. Беше дребно хилаво момче и изглеждаше много уплашен. Жилата на врата му пулсираше. С две ръце той отметна настрани дългата си коса и обърна лице към предното стъкло, за да изложи на показ лявото си ухо. То липсваше. Вместо ушна мида имаше грозен назъбен белег, втвърдена бучка хрущялна тъкан, странно наподобяваща някакъв италиански макаронен деликатес.

— Просто ми го отрязаха и го пратиха на нашите по пощата.

— Кога стана това?

— Бях петнайсетгодишен.

— Баща ти отказа да плати ли?

— Плати, но не достатъчно бързо.

Не казах нищо. Ричард Бек седеше до мен и ми показваше белега си. Беше объркан и уплашен и дишаше шумно като машина.

— Добре ли си? — попитах.

— Закарай ме вкъщи — каза той. Вече се молеше. — Точно сега не мога да остана сам.

До магистралата оставаха две минути.

— Моля те — каза той, — помогни ми.

— По дяволите! — потретих аз.

— Моля те! Така ще си помогнем взаимно. И ти имаш нужда да се скриеш някъде.

— Трябва да разкараме тоя ван — казах аз. — Бъди сигурен, че вече е обявен за издирване в целия щат.

Той ме погледна, внезапно изпълнен с надежда. До магистралата оставаше една минута.

— Трябва да намерим кола — казах аз.

— Къде?

— Няма значение къде. Навсякъде е пълно с коли.

В югозападния квадрант на кръстовището се намираше огромен, широко разпръснат крайпътен търговски комплекс. Вече се виждаше в далечината — грамадни жълтеникаво кафяви сгради без прозорци, с големи неонови надписи. Наоколо имаше безкрайни паркинги, до половина пълни с коли. Отбих от шосето и направих една обиколка на района. Беше колкото цял малък град. Навсякъде гъмжеше от хора. Това ме притесняваше. Върнах се още веднъж по същия кръг, после свих покрай една редица контейнери за боклук и се насочих към задната страна на някакъв универсален магазин.

— Къде отиваме? — попита Ричард.

— Към служебния паркинг — казах аз. — Купувачите влизат и излизат по всяко време. Никога не знаеш кога. А колите на персонала стоят на място, докато изтече смяната. Така е по-безопасно.

Той ме погледна неразбиращо. Насочих вана към редица от осем коли, паркирани с муцуните срещу сляпа стена. Видях празно място до един „Нисан Максима“ на около три години, в убито кафеникав цвят. Щеше да свърши работа. В него нямаше нищо забележително. Леко подминах празното място и паркирах на заден ход, като почти допрях задните врати до стената.

— Да не се вижда разбитият прозорец — казах аз.

Хлапакът не отговори. Натиках двата празни колта в джобовете на палтото си и слязох. Опитах вратите на нисана. Бяха заключени.

— Иди да намериш парче тел — казах. — Дебела медна жица или закачалка за дрехи.

— Смяташ да задигнеш колата ли?

Кимнах мълчаливо.

— Разумно ли е това?

— Ако ти беше убил полицай, може би щеше да ти се види разумно.

Хлапакът примигна глуповато, после се разтърси наоколо за тел. Аз изпразних изстреляните гилзи от двата колта и ги хвърлих в контейнера. В това време той донесе еднометрово парче дебел кабел от една купчина боклук наблизо. Оголих жицата със зъби, завих края й като кукичка и я натиках между стъклото на нисана и гуменото уплътнение.

— Оглеждай се — казах му.

Той се дръпна малко встрани и заоглежда паркинга, докато аз мушнах жицата дълбоко навътре, поразмърдах я нагоре-надолу, подръпнах няколко пъти дръжката на вратата и накрая тя се отвори. Хвърлих жицата обратно в боклука, наведох се под кормилната колонка и свалих пластмасовия кожух. Намерих двата кабела, които ми бяха нужни, допрях ги, двигателят превъртя и запали. Хлапакът ме изгледа с подобаваща доза възхищение.

— Лоши навици от детството — обясних аз.

— Разумно ли е това? — запита отново той.

Кимнах.

— По-разумно нещо не мога да измисля в момента. До шест вечерта никой няма да забележи, че колата липсва. Може би чак до осем. Не знам до колко работят. А дотогава ще си вкъщи.

С ръка на дръжката, той се поколеба за миг, поклати глава, отвори вратата и се шмугна вътре. Аз дръпнах седалката си назад, нагласих огледалата и изкарах писана на заден ход. През паркинга карах, без да бързам. На стотина метра пред нас пълзеше патрулна кола. Вмъкнах се в първото свободно място, което видях, и изчаках, докато патрулката се разкара. После дадох газ към изхода, излязох на шосето, качих се на детелината и след две минути вече се носехме по широката магистрала на север с порядъчната скорост от сто километра в час. Колата миришеше силно на парфюм и вътре имаше две кутии книжни салфетки. На задното странично стъкло с прозрачни вендузи беше залепено някакво пухкаво плюшено животинче; отзад на седалката имаше бейзболна ръкавица, а някъде зад мен на пода потракваше алуминиева бухалка.

— На мама таксито — отбелязах аз. Хлапакът не отговори. — Не се бой — казах. — Тая кола явно е на почтен гражданин. Положително е застрахована.

— Не ти ли е криво? — каза той. — За оня полицай?

Хвърлих му бърз поглед. Беше блед и слабичък и се бе свил на седалката колкото се може по-далеч от мен. Ръката му беше облегната на вратата. С дългите си пръсти приличаше на музикант. Усещах, че се насилва да ме хареса, но нямах особена нужда от неговото одобрение.

— Случват се и издънки — казах аз. — Няма обаче какво да им се впрягаме толкова.

— Що за отговор е пък това?

— Единственият възможен. Беше незначителна странична щета. Няма какво да я мислим, освен ако не се обърне срещу нас. Нищо не можем да променим, а животът продължава.

Той не отговори.

— Както и да е, баща ти е виновен.

— За това, че е богат и че има син?

— За това, че държи некадърни бодигардове.

Той извърна глава и пак млъкна.

— Тия двамата бяха бодигардове, нали?

Той кимна, но не каза нищо.

— А на теб? — попитах аз. — Не ти ли е криво за тях?

— Малко — отвърна той. — Така поне мисля. Във всеки случай не ги познавах добре.

— Бяха пълни некадърници.

— Всичко стана толкова бързо.

— Лошите им бяха под носа — казах аз. — Такъв огрухан пикал да се мотае из онова префърцунено университетско градче… Що за бодигард е тоя, дето не забелязва подобна опасност?! Те не са ли чували за едно нещо, което се нарича оценка на обстановката?

— Ти да не би да ги забеляза?

— Разбира се, че ги забелязах.

— Не е лошо за шофьор на ван.

— Служил съм в армията. Бях военен полицай. Разбирам от охрана. Както разбирам и от странични щети.

Хлапакът кимна, но не изглеждаше убеден.

— Е, как ти беше името? — запита той.

— Зависи — отвърнах аз. — Най-напред искам да разбера ти що за човек си. Може да ми се случат всевъзможни неприятности. Има поне един убит полицай, а сега и крадена кола.

Той се умълча. Аз също. Исках да го оставя да размисли. Километрите се навиваха. Скоро щяхме да излезем от Масачузетс.

— Моето семейство цени лоялността — каза накрая той. — А ти направи на сина им голяма услуга. И на тях самите. Най-малкото, спести им доста пари. Те ще намерят начин да ти покажат благодарността си. Последното нещо, което биха направили, е да те изпеят на полицията.

— Не трябва ли да им се обадиш?

Той поклати глава.

— Те ме очакват. Така и така се прибирам, няма защо да им се обаждам.

— От полицията ще им съобщят. Те си мислят, че си в сериозна беда.

— В полицията нямат номера. Никой го няма.

— В колежа със сигурност имат адреса ти и могат да издирят номера.

Той отново поклати глава.

— И в колежа не знаят адреса ми. Никой не го знае. Ние много внимаваме с тези неща.

Вдигнах рамене; следващите километър-два изминахме в мълчание.

— А ти? — попитах накрая. — Ти няма ли да ме изпееш?

Видях го как инстинктивно попипа дясното си ухо. Онова, дето още си беше на мястото. Очевидно беше съвсем несъзнателен жест.

— Та ти ми отърва кожата! — отвърна той. — Никога няма да те изпея.

— Добре тогава. Казвам се Ричър.

За броени минути пресякохме едно микроскопично ъгълче на Върмонт и поехме на североизток към Ню Хампшър. Очакваше ни още много, много път. Приливът ми на адреналин бе отминал, хлапакът се бе съвзел от шока и сега и двамата бяхме станали някак потиснати и сънливи. Свалих стъклото с няколко милиметра, колкото да влезе чист въздух и да изкара навън застоялата миризма на парфюм. От това шумът в колата се усили, но пък така поне нямаше да заспя. Поговорихме малко. Ричард Бек ми каза, че е на двайсет години. Студент в предпоследния курс. Специалността му била някакви си там модерни художествени изразни средства, което на мен ми прозвуча като рисуване с пръст по стената. Единствен син. Необщителен, трудно завързващ приятелства, включително интимни. Отношението му към неговото собствено семейство беше твърде двойствено. Явно фамилията Бек представляваше някакъв затворен, сплотен клан, към който с половината от съзнанието си Ричард принадлежеше изцяло, докато другата половина се чудеше как да се разграничи. Без съмнение предишното отвличане му бе причинило дълбока травма. Запитах се дали се бе отървал само с едно отрязано ухо, или му се бяха случили и други, много по-ужасни неща.

На свой ред му разказах за военната служба, като не пропуснах дебело да подчертая уменията си на бодигард. Исках да се почувства, поне временно, в добри ръце. Карах бързо и уверено, с постоянна скорост. Резервоарът на нисана се оказа зареден догоре и не се налагаше да спираме на бензиностанции. Ричард каза, че не е гладен. Един-единствен път спрях, за да отида до тоалетната, като оставих двигателя да работи, за да не се налага после пак да си играя с жиците за запалване. Когато се върнах при колата, го заварих в същата поза, в която го бях оставил. Пак излязохме на магистралата, подминахме град Конкорд в Ню Хампшър и продължихме към Портланд, Мейн. Времето минаваше. Колкото повече Ричард се приближаваше към къщи, толкова по-спокоен изглеждаше. Но и по-притихнал. Раздвоен.

Преминахме щатската граница и бяхме вече на трийсетина километра от Портланд, когато Ричард се размърда неспокойно на седалката, обърна се назад и внимателно огледа колите по платното, след което ми каза да отбия на следващия разклон. Излязохме на тесен път, който водеше право на изток, към Атлантическия океан. Минахме под надлеза на междущатската магистрала М-95 и продължихме още близо трийсетина километра през ниските гранитни хълмове, издадени като назъбени носове в морето. Помислих си, че такъв пейзаж може би изглежда фантастично през лятото, но сега беше още студено и голо. Тук-там се виждаха недорасли дървета, брулени от вятъра, носещ пръски морска вода, и оголени скали, от които бурите бяха отмили тънкия слой почва. Пътят се виеше и лъкатушеше през трудния терен, сякаш се опитваше насила да се провре колкото се може по на изток. Далеч напред за миг зърнах метално сивата повърхност на океана. Продължавахме да криволичим покрай вдадени навътре заливчета и остри, продълговати носове, между които се виждаха закътани плажове с груб, едър пясък. Внезапно пътят направи два остри завоя — първо наляво и веднага след това рязко надясно, и се изкачи върху продълговато било, преминаващо в нос с формата на човешка длан, с един издължен пръст, който се врязваше далеч напред в морето. Беше някакъв скалист полуостров, широк стотина метра и дълъг близо километър. По волана усещах как страничният вятър лашка бясно колата. Докато карах по хребета на полуострова, далеч напред забелязах редица хилави вечнозелени дръвчета, които сякаш се опитваха да прикрият някаква висока гранитна стена, но засега не им достигаше нито височина, нито плътност на короните. Стената беше висока може би два и половина метра. Отгоре беше увенчана с гъсти спирали остра като бръснач бодлива тел. На равни разстояния по протежението й бяха монтирани охранителни прожектори. Беше истински отбранителен вал, преграждащ полуострова през цялата му стометрова ширина. В двата си края се спускаше стръмно надолу и стигаше чак до повърхността на морето. Масивните й основи бяха иззидани върху огромни каменни блокове, обрасли с мъх. Точно по средата й имаше желязна порта. Беше затворена.

— Ето — каза Ричард Бек, — тук живея.

Пътят отвеждаше право към портата. Оттам продължаваше като дълга права алея за коли, в края на която се виждаше къща от сив гранит. Беше на самия връх на полуострова, насред океана. От вътрешната страна на портата имаше едноетажна постройка, нещо като железопътен кантон или голяма портиерна. От същия материал и в същия стил като главната къща, само че много по-малка. Беше построена върху общ фундамент с външната стена.

— Свирни с клаксона — каза Ричард Бек.

Върху въздушната възглавница на волана имаше малък знак с формата на свирка. Натиснах го с пръст и клаксонът бибипна учтиво. Видях как стъкленото око на охранителната камера върху пилона на портата се наведе към мен и ме огледа. Мина доста време, преди вратата на портиерната да се отвори. Отвътре излезе някакъв тип в тъмен костюм. Самият костюм имаше вид, като да е купен от магазин за гиганти, при това положително беше най-големият номер в каталога. Което не пречеше да му стяга в раменете и да му е леко къс в ръкавите. Собственикът на фамозния костюм беше значително по-едър от мен, което го правеше тотално нестандартен за човешко същество. Беше истински великан. Той се приближи до портата, без да я отваря, и надникна навън. Дълго ме оглежда, после хвърли бегъл поглед на хлапака. Отключи и дръпна крилата навътре.

— Карай право към къщата — каза Ричард. — Не спирай. Тоя тип не ми е много симпатичен.

Минах през портата, без да спирам. Карах бавно, като се оглеждах. Като попаднеш на ново място, първото нещо е да намериш изхода. И в двата си края стената стигаше чак навътре в прибоя. Беше твърде висока, за да я прескоча, а заради бодливата тел отгоре не можеше да се преодолее и с катерене. Зад нея навътре в двора имаше ивица от около трийсетина метра разчистено, напълно открито пространство. Един вид ничия земя. Или минно поле. Охранителните прожектори бяха насочени така, че да го покриват изцяло.

Нямаше никакъв друг изход, освен през портата. Която тъкмо в този момент великанът затваряше зад нас. Виждах го ясно в огледалото.

Къщата беше далеч напред. От три страни ни заобикаляше безбрежната сивота на океана. Самата къща беше стара каменна грамада. Имаше такъв вид, сякаш някога бе принадлежала на морски капитан, натрупал състояние с лов на китове. Беше цялата от камък, със сложни гънки, фронтони, корнизи и бордюри. Всяка стена, всяка най-малка повърхност, обърната на север, беше покрита със сив лишей. Останалото — със зелен мъх, на петна. Къщата беше на три етажа. Имаше дванайсет комина. И сложен, начупен покрив. С много островърхи тавански прозорци с къси, следващи извивките на покрива улуци и безброй дебели железни водосточни тръби за отвеждане на дъждовната вода. И с масивна дъбова входна врата, обкована с железни кантове и яки стоманени гвоздеи с големи глави. Алеята за коли се разшири и изви в плавен кръг пред къщата. Аз минах по кръга обратно на часовниковата стрелка и спрях колата точно пред дъбовата врата. Тя се отвори и отвътре се появи мъж в тъмен костюм. На ръст беше горе-долу колкото мен, значително по-дребен от страшилището при портиерната. С което не ми стана много по-симпатичен. Имаше каменно лице и безизразни очи. Той отвори невъзмутимо вратата на Ричард, сякаш бе очаквал тъкмо нас да види. Може пък и да ни е очаквал, казах си аз, нали оня от портата му се е обадил по телефона.

— Би ли изчакал тук? — каза Ричард.

Той се измъкна от колата и мрачната вътрешност на къщата го погълна. Мъжът с костюма затвори дъбовата врата отвън и зае позиция пред нея. Не гледаше към мен, но бях сигурен, че ме следи с периферното си зрение. Разкачих жиците под волана, угасих двигателя и зачаках.

Чаках доста време — някъде около четирийсет минути. Без запален двигател купето бързо изстина. Колата се полюляваше леко на морския бриз, който повяваше на тласъци иззад къщата. Седях и гледах през предното стъкло право пред себе си. Бях обърнат с лице на североизток; небето беше изметено от вятъра и кристалночисто. Леко вляво се виждаше извивката на бреговата ивица. На трийсетина километра по-нататък над хоризонта висеше размито сивкаво петно. Сигурно беше облакът градски смог над Портланд. Самият град не се виждаше, закрит от продълговат нос.

Внезапно дъбовата врата се разтвори, бодигардът отстъпи съобразително встрани и на прага се появи жена. Беше майката на Ричард Бек. В това нямаше никакво съмнение. Същата тънка фигура, същата бледа кожа, същите дълги пръсти. Беше по джинси и дебел рибарски пуловер. На вид около петдесетгодишна. Вятърът рошеше косата й. Изглеждаше уморена и някак напрегната. Спря се на два метра от колата, сякаш искаше да ми покаже, че е редно да сляза и да я пресрещна. Отворих вратата и се изправих. Тялото ми беше изтръпнало; мускулите ме боляха. Пристъпих крачка напред и тя ми подаде ръка. Аз я поех; ръката й беше студена и крехка, само кости и сухожилия.

— Моят син ми разказа за случилото се — рече тя. Гласът й беше нисък и дрезгав, като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал. — Не мога да изразя с думи колко съм ви благодарна за помощта, която сте му оказали.

— Той добре ли е? — запитах аз.

Тя направи гримаса, сякаш сама не беше сигурна.

— Отиде да си легне.

Кимнах. Пуснах ръката й. Тя падна безжизнена отстрани до тялото. Настъпи кратка неловка пауза.

— Аз съм Елизабет Бек — каза тя.

— Джак Ричър — отвърнах аз.

— Моят син ми разправи за вашите преживелици.

Преживелици. Хубава, неутрална дума. Не отговорих.

— Мъжът ми ще си бъде довечера вкъщи — каза тя. — Той ще реши какво трябва да се направи.

Кимнах разбиращо. Отново неловка пауза. Стоях и чаках.

— Моля, заповядайте вътре — каза тя.

После се обърна и влезе във вестибюла. Последвах я. Минах през вратата и тя изписука. Обърнах се; в рамката имаше инсталиран метален детектор.

— Нали не възразявате? — попита Елизабет Бек, като направи примирен и същевременно извинителен жест с ръце. После даде знак на едрия грозник с костюма. Той пристъпи към мен, за да ме претърси.

— Два револвера — казах аз. — Празни. В джобовете на палтото.

Той измъкна двата колта с плавно, отработено движение; явно не му беше за пръв път да претърсва някого за оръжие. Постави ги на една масичка до стената. Приклекна и прокара ръце по крачолите ми, после се изправи и ме опипа по ръцете, кръста, корема и гърба. Знаеше си работата и не беше чак дотам деликатен.

— Извинявайте — каза Елизабет Бек.

Човекът с костюма се дръпна назад и отново настана неловка пауза.

— Имате ли нужда от нещо? — запита Елизабет Бек.

Точно сега имах нужда от много неща, но само поклатих глава в отговор.

— Изморен съм — казах аз. — Имах тежък ден. Трябва просто малко да подремна.

За миг тя се усмихна облекчено. Изглеждаше доволна, сякаш присъствието в дома на нейния личен убиец на полицаи, при това заспал, й беше достатъчно, за да я разтовари от някакъв непосилен протоколен ангажимент.

— Разбира се — каза тя. — Дюк ще ви заведе в стаята ви.

Тя задържа погледа си върху мен още около секунда. Въпреки бледността и напрегнатия си вид беше красива жена. Имаше тънки кости и хубава кожа. Преди трийсет години сигурно са й се лепили като мухи на мед, помислих си. Тя се обърна и изчезна в дълбините на огромната къща. Извърнах се към мъжа с костюма; предположих, че той е Дюк.

— Кога ще си получа оръжието?

Той не отговори. Посочи с пръст стълбището и ме последва по петите. После посочи следващото стълбище. Изкачихме се на третия етаж. Заведе ме до една врата, бутна я и тя се отвори. Влязох и се озовах в семпло мебелирана квадратна стая с дъбова ламперия. Всички мебели бяха стари и тежки — легло, гардероб, маса, стол. На пода имаше персийски килим. Изглеждаше тънък и протрит. Може би беше някаква безценна антика. Дюк се вмъкна покрай мен и ми показа вратата за банята. Държеше се като пиколо в хотел. После отново се провря покрай мен и се запъти към вратата.

— Вечерята е в осем — каза той. Само толкова. Отидох до вратата и я затворих. Не се чу никакъв звук, но когато я опитах, беше заключена отвън. Отвътре нямаше ключалка. Пристъпих към прозореца. Стаята ми беше в задната част на къщата и от нея се виждаше само океанът. Прозорецът ми гледаше право на изток; следващата твърда земя беше Европа. На петнайсет метра под мен морските вълни се разбиваха в скалите. Скоро щеше да настъпи приливът.

Върнах се назад и долепих ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Внимателно, сантиметър по сантиметър, огледах тавана, корнизите и всяка мебел поотделно. Нищо. Камери нямаше, а микрофони не ме интересуваха. Нямах намерение да вдигам шум. Седнах на леглото и събух дясната си обувка. Обърнах я с подметката нагоре и с нокти изтръгнах един гвоздей от тока. После извъртях гуменото капаче встрани като вратичка, обърнах отново обувката с тока надолу и я разтърсих силно. Отвътре изпадна малък пластмасов правоъгълен предмет и подскочи веднъж върху матрака на леглото. Беше безжичен предавател за електронна поща. Нищо особено. Подобни устройства се продават по магазините, но този беше програмиран да изпраща съобщения до един-единствен адрес. По размер беше колкото пейджър. Имаше клавиатурка с миниатюрни буквички. Включих го и написах кратко съобщение. После натиснах бутона SEND.

Съобщението гласеше: „Вътре съм.“

2

Истината е, че бях вътре вече цели единайсет дни. От онази влажна, дъждовна съботна вечер в Бостън, когато видях един мъртвец да пресича тротоара и да се качва в някаква кола. Не беше оптическа измама. Не беше някаква случайна, необяснима прилика. Нито игра на светлината. Беше човек, умрял преди десет години. Нямаше никакво съмнение. Изглеждаше приблизително с десет години по-стар оттогава и си носеше раните, които бяха причинили смъртта му.

Крачех по Хънтингтън Авеню на път към един бар, за който бях чувал. Беше късно вечер. Голямата зала на Бостънския симфоничен оркестър току-що бе отворила врати след края на концерта. А пък аз бях прекалено голям инат, за да мина на отсрещния тротоар и да избегна тълпите. И сега се провирах между тях. Между гъста маса от добре облечени, добре ухаещи хора, повечето възрастни. До тротоара бяха паркирани частни коли и таксита. Двигателите работеха; чистачките се мятаха напред-назад на неравни интервали. Видях мъжа да излиза от фоайето на залата вляво от мен. Беше облечен с тежък кашмирен балтон и носеше в ръка шал и ръкавици. Беше гологлав. Около петдесетгодишен. Едва не се сблъскахме. Аз се спрях. Той също. И както става обикновено в такива тротоарни сцени, няколко мига и двамата не се решавахме да помръднем, давахме си път един на друг, докато накрая тръгнахме едновременно. И пак спряхме. Отначало си казах, че сигурно не ме е познал. После по лицето му пробяга сянка. Нищо определено. Отстъпих крачка назад и той премина под носа ми към черния „Кадилак Дьовил“, който го очакваше до бордюра. Аз останах на място и видях как шофьорът седна зад волана и потегли. Чух свистенето на гумите по мокрия асфалт.

Запомних номера. Без да изпадам в паника. Без да оспорвам каквото и да било. Вярвах единствено на собствените си очи. В един-единствен миг десет години от живота ми се преобърнаха наопаки. Той беше жив. И това вещаеше огромни проблеми за мен.

Беше ден първи от тази история. Простих се мислено с бара. Върнах се право в хотела и започнах да звъня на полузабравени телефонни номера от времето, когато бях служил във военната полиция. Исках да се свържа с някой бивш колега, на когото имах пълно доверие, но оттогава бяха изминали шест години, а беше и късно в събота вечер, така че шансовете ми не бяха никак големи. Накрая се задоволих с някакъв тип, който твърдеше, че е чувал за мен, което може би имаше значение за крайния резултат, а може и да нямаше. Казваше се Пауъл и беше подофицер от администрацията.

— Можеш ли да провериш на чие име се води автомобил с цивилни регистрационни номера? — казах аз. — Като лична услуга?

Във всеки случай той знаеше кой съм и не се опита да го усуква. Продиктувах му данните. Казах му, че според мен колата е с частна регистрация, а не е от някоя служба за лимузини под наем. Той си записа телефона ми и обеща непременно да се обади на следващата сутрин. Ден втори.

Не го чух повече. Затова пък ме изпорти на властите. Предполагам, че на негово място всеки би постъпил така. Ден втори се падаше неделя и аз бях станал рано. Бях си поръчал закуска в стаята и седях до телефона в очакване да позвъни. В това време на вратата се почука. Минаваше десет. Погледнах през шпионката и видях двама души, застанали плътно един до друг, за да влязат в обсега на малката леща. Един мъж и една жена. С тъмни сака. Без палта. Мъжът носеше куфарче. И двамата бяха извадили някакви стандартни документи за самоличност и ги държаха високо, за да ги осветява лампата.

— Ние сме федерални агенти! — извика мъжът не много силно, но достатъчно, за да го чуя през вратата.

В такава ситуация не върви да се преструваш, че те няма. Самият аз много пъти съм бил на мястото на двамата в коридора. Ако не отворех, единият щеше да остане на пост пред вратата, докато другият доведе управителя с втория ключ. Така че им отворих и ги поканих да влязат.

Отначало се държаха предпазливо, но като видяха, че не съм въоръжен и нямам прекалено налудничав вид, се успокоиха. Подадоха ми служебните си карти и търпеливо изчакаха, докато ги разчета. Отгоре пишеше:

Министерство на правосъдието на Съединените американски щати.

А отдолу:

Агенция за борба с наркотиците.

По средата между двата надписа имаше какви ли не печати, водни знаци и други завъртулки. Както и снимки с имената на агентите, написани на машина. Мъжът се казваше Стивън Елиът, като оня поет. Април е най-жестокият месец. Е, по това поне спор няма. На снимката беше излязъл добре и си приличаше. Стивън Елиът беше между трийсет и четирийсетгодишен, набит, мургав, леко оплешивял, дружелюбно усмихнат. И на снимката, и още повече в действителност. Жената беше записана като Сюзан Дъфи. Сюзан Дъфи беше малко по-млада от Стивън Елиът. И малко по-височка. Беше със светла кожа, стройна и много привлекателна; освен това, откакто се бе снимала, си беше сменила прическата.

— Хайде де — казах, — претърсете стаята. Отдавна нямам какво да крия от вас, младежи.

Върнах им служебните карти и те ги прибраха във вътрешните джобове, като не пропуснаха да поразтворят саката си точно толкова, колкото да им видя пистолетите. Носеха ги в семпли, прибрани кобури под мишницата, с каишка през рамото. Под сакото на Елиът разпознах набраздената пластмасова ръкохватка на „Глок-17“; Дъфи пък имаше 19-ица, който е практически същият пистолет, съвсем леко по-малък. Беше под дясната й мишница, долепен плътно до гърдата. Сигурно беше левачка.

— Няма нужда да претърсваме стаята — каза тя.

— Дошли сме да си говорим за регистрационни номера — каза Елиът.

— Нямам кола — казах аз.

И тримата все още стояхме в равностранен триъгълник до вратата. Елиът продължаваше да стиска в ръка куфарчето си. Опитвах се да позная кой ли от двамата е шеф на другия. Май че нито единият. Май че бяха равни по чин. И то сравнително висок. Бяха добре облечени, но имаха уморен вид. Сигурно бяха работили цяла нощ и на сутринта бяха пристигнали отнякъде със самолет. Най-вероятно от Вашингтон.

— Може ли да седнем? — запита Дъфи.

— Разбира се — отвърнах аз. Но в един евтин хотел това не беше толкова лесна работа. Имаше един-единствен стол. Беше прибран под малкото бюрце, притиснато между стената и шкафа с телевизора. Дъфи го измъкна оттам и го обърна към леглото. Аз се настаних откъм страната на възглавниците. Елиът приседна внимателно в другия край, като положи куфарчето до себе си. Той продължаваше да се усмихва дружелюбно, а пък аз, кой знае защо, не намирах нищо фалшиво в усмивката му. Дъфи изглеждаше страхотно на стола. Височината на седалката й беше тъкмо по мярка. Беше с къса пола и черни найлонови чорапи, които леко просветляваха на коленете, където бяха най-изпънати.

— Вие сте Ричър, нали така? — запита Елиът. Отместих поглед от краката на Дъфи и кимнах. От такива като тях можеше да се очаква да знаят кой съм.

— Стаята се води на името на някой си Калхун — отбеляза Елиът. — Заплатена е в брой, за една нощ.

— Навик — казах аз.

— Днес ли си тръгвате?

— Трудно ми е да правя планове за повече от ден напред.

— Кой е тоя Калхун?

— Вицепрезидентът на Джон Куинси Адамс — казах аз. — Стори ми се подходящо за хотел като този. Отдавна вече изчерпах имената на всички президенти и минах на вицепрезидентите. Калхун е особен случай. Подал оставка, за да участва в сенатски избори.

— И бил ли е избран?

— Това не знам.

— А защо под фалшиво име?

— Навик — повторих аз.

Сюзан Дъфи беше вперила поглед в мен. Но не като в някакъв хахо. Сякаш й бях интересен. Или може би смяташе, че това е особено ценен подход при разпита. Навремето, когато самият аз водех разпити, постъпвах по същия начин. Деветдесет процента от задаването на въпроса е умението да изслушаш отговора.

— Говорихме с един военен полицай на име Пауъл — каза тя. — Помолили сте го да идентифицира собственика на автомобил по регистрационния номер.

Гласът й беше плътен, топъл и леко дрезгав. Не отговорих.

— Нашият компютър е програмиран така, че да сигнализира при задаване на този конкретен номер — продължи тя. — Още щом постъпи запитването за справка, ние вече знаехме. Веднага му позвънихме и го запитахме каква е причината за неговия интерес. Той ни каза, че запитването е постъпило от вас.

— Каза го с нежелание, надявам се — подметнах аз.

Тя се усмихна.

— Вашият приятел се опомни достатъчно бързо, за да ни даде грешен телефонен номер. Нямате причини да се притеснявате за колегиалността му.

— Но накрая ви даде и верния.

— Едва след като го заплашихме.

— Значи все пак военната полиция не е като едно време.

— За нас това е важен проблем — каза Елиът. — И той го разбра.

— Така че сега за нас и вие сте важна личност — добави Дъфи.

Извърнах глава встрани. Колкото и да съм извън играта, при тези нейни думи усетих лека тръпка. Започнах да си мисля, че от двамата сигурно тя е шефът. И страшно я биваше да разпитва.

— Цивилен гражданин иска справка за номер на автомобил — каза Елиът. — За какво ли му е нужно това? Може би автомобилът със съответния номер е чукнал леко неговия. Може да е сгазил човек и шофьорът да е избягал. Но нали затова си има полиция? А пък вие току-що сам ни казахте, че нямате кола.

— Може значи да сте видели някого да се вози в колата — каза Дъфи.

Тя остави въпроса си недоизказан. Като хубав малък капан. Параграф 22. Ако човекът, когото си видял в колата, е твой приятел, значи ти си мой враг. Ако пък ти е враг, аз съм готова да ти стана приятел.

— Вие, младежи, закусвали ли сте? — запитах аз.

— Да — отвърна тя.

— Е, и аз също.

— Знаем — каза тя. — Рум сървис, чиния палачинки, не много, с едно рохко яйце отгоре. И голяма кана черно кафе. Поръчано в седем и четирийсет и пет, сервирано в седем и петдесет и четири, платено в брой, плюс три долара бакшиш за келнера.

— А дали ми се услади, знаете ли?

— Във всеки случай сте си изяли всичко.

Елиът щракна заключалката на куфарчето си и вдигна капака. Извади сноп книжа, пристегнати с ластик. Хартията изглеждаше нова, но написаното върху нея беше размазано. Фотокопия на факсове, правени вероятно през нощта.

— Служебното ви досие — каза той.

В куфарчето му се виждаха и някакви снимки. Гланцови, черно-бели, формат двайсет на двайсет и пет. Вероятно правени от разстояние при наблюдение на обект.

— Вие сте служили тринайсет години във военната полиция — каза Елиът. — Повишен сте по бързата процедура през всички чинове от младши лейтенант до майор. С много медали и отличия. Началниците са ви харесвали. Били сте добър. Много даже.

— Благодаря — казах аз.

— Може да се каже, дори повече от добър. Единственият, до когото са прибягвали при определени случаи.

— Може и така да се каже.

— И въпреки това са допуснали да се лишат от вас.

— Бях СЛОС-нат — казах аз.

— Били сте слоснат? — повтори Дъфи.

— Съкращения на личния офицерски състав. В армията много си падат по инициалите. Студената война беше свършила, последва орязване на военните разходи, свиване на общата численост и тъй нататък. Не им трябваха повече хора за определени случаи.

— Но армията продължава да си съществува. Не са орязали всички.

— Не, не са.

— А защо тъкмо вас?

— И да ви кажа, едва ли ще разберете.

Той не се опита да спори.

— Бихте могли да ни помогнете — каза Дъфи. — Кого видяхте в колата?

Не отговорих.

— Имаше ли дрога в армията? — залита Елиът.

Аз се усмихнах.

— Какво е една армия без дрога! — казах. — Военните си падат по дрогата. Германците изобретиха екстази. Уж за потискане на апетита. ЦРУ измисли ЛСД, изпробва го на американски войници. Армията е това, което й тече във вените.

— Нещо като увеселително заведение, а?

— Средната възраст на един новобранец е осемнайсет години. Вие какво очаквате?

— Наркотиците бяха ли проблем?

— Ние гледахме да не го раздуваме. Някой си излязъл в градски отпуск, взел, че изпушил една-две цигари в леглото с мацката, голяма работа! Едва ли не предпочитахме да пушат трева, вместо да се налокат с бира и да се сбият. Извън казармата беше по-добре да са хрисими, отколкото да буйстват.

Дъфи погледна към Елиът и той изчопли с нокът снимките от дъното на куфарчето. Подаде ми ги. Бяха четири на брой. Всичките зърнести и леко размазани. На всяка се виждаше същият кадилак, който бях забелязал предишната вечер. Познах го по номера. Беше паркиран в някакъв обществен гараж. До багажника бяха застанали двама типове. На две от снимките капакът беше затворен. На другите две — отворен. Двамата гледаха нещо вътре. Не можеше да се каже какво. Единият беше латиноамериканец. Другият беше по-възрастен, бял и с костюм.

Сигурно Дъфи бе наблюдавала лицето ми.

— Не е ли това мъжът, когото видяхте?

— Не съм казвал, че съм видял някого.

— Латиноамериканецът е крупен наркотрафикант. Всъщност главният дистрибутор за целия район на Лос Анджелис. Не може да го докажем, разбира се, но иначе знаем всичко за него. Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. И при все това е дошъл на крака до Портланд, щата Мейн, за да се срещне с този, другия.

Пипнах с пръст една от снимките.

— Това в Портланд ли е?

Дъфи кимна.

— В един обществен гараж в центъра. Преди около два месеца. Аз лично направих снимките.

— Че кой тогава е другият?

— Не сме сигурни. Разбира се, проверихме номера на кадилака. Води се регистриран на някаква корпорация на име „Бизар Базар“. Със седалище в Портланд, щата Мейн. Доколкото знаем, започнала е като някаква невзрачна фирмичка за внос на разни ориенталски джунджурии. Сега се специализира в персийски килими. И доколкото знаем, собственик на тази фирма е някакъв тип на име Закари Бек. Предполагаме, че на снимката е самият той.

— Което означава, че е нещо огромно — допълни Елиът. — Ако тоя приятел от Лос Анджелис е готов да долети до другия край на страната, за да се срещне с него, значи Бек стои поне с две стъпала по-високо. А да си две стъпала над тоя тип, значи си направо в стратосферата, повярвайте ми. Нашият Закари Бек е голяма клечка, а си прави шегички с нас. Килими внасял, моля ви се!

— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждал преди.

— Не съжалявайте — каза Дъфи, като се наведе напред. — За нас е по-добре, ако не е бил този, когото сте видели снощи. Ние вече знаем кой е. Предпочитаме да сте видели някой от съучастниците му. Така бихме могли да се опитаме да се доберем до него.

— Че не може ли направо?

Неловко мълчание. Стори ми се, че са леко смутени.

— Имаме проблем — каза накрая Елиът.

— На мен ми се стори, че разполагате с доста солидни улики срещу латиноса. Имате и снимки, от които е ясно, че се познава с този Бек.

— Снимките не са редовни — каза Дъфи. — Направих грешка.

Още мълчание.

— Гаражът се оказа частна собственост — каза тя. — Намира се под сграда с фирмени офиси. А аз нямах заповед за обиск. Според Четвъртата поправка тези снимки нямат правна стойност.

— Не може ли да излъжете? Да кажете, че сте били на позиция извън гаража?

— Физически е невъзможно. Защитата веднага ще го установи по вътрешното разположение на сградата и целият ни доказателствен материал ще рухне.

— Важно ни е да знаем кого сте видели — каза Елиът.

Не отговорих.

— Наистина ни е важно — добави Дъфи. Каза го тихо, но с глас, способен да накара всеки мъж да се хвърли от най-високата сграда. При това нямаше никаква преструвка. Никаква женска хитрост. Тя дори не си даваше сметка колко е убедителна. Просто й беше важно да знае.

— Защо? — запитах.

— Защото трябва да поправя грешката си.

— Всички правим грешки.

— Изпратихме наш агент да разследва Бек — каза тя. — Под прикритие. Жена. И тя изчезна.

Мълчание.

— Кога? — попитах аз.

— Преди месец и половина.

— Търсихте ли я?

— Не знаем къде да търсим. Не знаем къде ходи Бек. Не знаем дори къде живее. Няма имоти, регистрирани на негово име. Сигурно къщата му е собственост на някаква фиктивна корпорация. Все едно игла в копа сено…

— Не сте ли опитвали да го проследите?

— Опитвали сме. Той има шофьори и бодигардове. Твърде добри са.

— Твърде добри за Агенцията?

— Твърде добри са за нас. Ние действаме сами, на своя глава. Откакто направих оня гаф, Министерството свали от себе си всякаква отговорност за операцията.

— Макар да има изчезнал агент?

— Те не знаят, че има изчезнал агент. Включихме я, след като ни закриха. Операцията не е разрешена. Не се води никъде.

Зяпнах я изумен.

— Цялата тази операция не съществува — добави тя.

— Че как я провеждате?

— Аз съм ръководител на екип. Нямам пряк началник да ми се бърка в рутинната работа. Просто се правя, че се занимавам с нещо друго, докато всъщност се занимавам с това.

— И никой не знае, че тази жена е изчезнала?

— Само моят екип — каза тя. — Седем души. А сега и вие.

Не казах нищо.

— Дойдохме направо при вас — каза тя. — Трябва ни човек, който да ни помогне да направим пробив. Защо иначе да бием толкова път в неделя сутрин?

В стаята беше тихо. Поглеждах ту нея, ту Елиът, ту отново нея. Те имаха нужда от мен. А аз от тях. Освен това ми харесваха. И то много. Бяха честни, симпатични хора. Като най-добрите, с които някога бях работил.

— Ясно — казах аз. — Ще направим сделка. Информация срещу информация. Ще видим и как ще потръгне между нас. И ще караме нататък.

— Какво ви е нужно?

Казах й, че ми е нужен достъп до болничния архив на градче на име Юрика в Калифорния отпреди десет години. Казах й какво точно да търси. Казах й също, че ще бъда в Бостън, докато не се свърже с мен. Предупредих я да не оставя никакви документни следи след себе си. После те си тръгнаха и през следващите ден-два нищо не се случи. Нито ден трети, нито ден четвърти донесоха нещо ново. Помотах се наоколо. За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория ден обаче започва да омръзва. Но при мен почти с всеки град е така. Аз съм твърде неспокойна личност. С настъпването на ден пети започнах да полудявам. Бях готов да приема, че са забравили за мен. Смятах да се откажа и да хвана пътя. Мислех си за Маями. Там щеше да е доста по-топло. Ала късно следобед телефонът ми иззвъня. Беше тя. Приятно ми стана да чуя гласа й.

— Идваме — каза. — Чакай ни до онази голяма конна статуя на кой беше там, край Алеята на свободата, точно в три.

Като място за среща не беше много акуратно описано, но се сетих какво има предвид. Статуята се намираше в северния край на алеята, близо до някаква църква. Беше ранна пролет, времето беше студено и не ставаше за безцелни разходки на открито, но аз все пак отидох доста по-рано. Седнах на една пейка до някаква жена, която пускаше трохи хляб на лястовиците и гълъбите. Тя ми хвърли бърз поглед и се премести на друга пейка. Птиците в краката й се бутаха и лакомо кълвяха в пръстта. Воднистото слънце се бореше с няколко дъждовни облака. Човекът на коня се казваше Пол Ривиър. Смътно си спомних, че имаше някаква връзка с Войната за независимост.

Дъфи и Елиът дойдоха точно навреме. Бяха облечени с черни шлифери, целите на токички и ремъчета. Все едно, че си бяха сложили на врата табелки с надпис Федерални агенти от Вашингтон. Двамата седнаха до мен — Дъфи отляво, Елиът отдясно. Аз се облегнах назад, а те се наведоха напред с лакти върху коленете.

— Санитари извадили някакъв мъж от океана — каза Дъфи. — Това станало преди около десет години, малко на юг от Юрика, Калифорния. С две огнестрелни рани в главата и една в гръдния кош. Малки входни отверстия, вероятно от пистолет .22-ри калибър. Предположили, че е хвърлен от скалите.

— И е бил жив, когато са го намерили? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Едва дишал — отвърна тя. — Черепът му бил пробит, имал и куршум, заседнал в близост до сърцето. Освен това му били счупени едната ръка, двата крака и тазът. На всичко отгоре бил полуудавен. Оперирали го в продължение на петнайсет часа без прекъсване. После цял месец бил в интензивно отделение и още шест месеца в болница за възстановяване.

— Самоличност?

— Нямал никакви документи в себе си. В картона бил записан като Джон Смит.

— Не са ли се опитали да го идентифицират?

— Отпечатъците му не фигурирали никъде — уточни тя. — Не бил обявен за издирване. Никой не дошъл да го потърси.

Кимнах. Компютърът, разпознаващ пръстови отпечатъци, казва това, което му е зададено да казва.

— И какво после? — запитах.

— После се възстановил — рече тя. — Вече били минали шест месеца и се чудели какво да го правят, когато той внезапно поискал да го изпишат и си тръгнал. Повече не го видели.

— Не им ли е казал кой е?

— Получил амнезия, нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два. От друга страна обаче, според тях би трябвало да си спомня по-ранни събития, докато той явно се преструвал, че и това не помни. Епикризата му е доста подробна. С психиатрични експертизи и така нататък. Разпитвали го най-редовно. Но той бил голям инат. Не им казал и дума за себе си.

— Какво е било физическото му състояние при изписването?

— Доста прилично. Имал видими белези от повърхностни рани, това е всичко.

— Е, добре — рекох аз. После вдигнах глава и се загледах в небето.

— Кой е бил той?

— Вие как мислите?

— Малокалибрени входни отверстия в главата и гръдния кош — обади се Елиът. — И после хвърлен в океана. Прилича ми на екзекуция. От наемен убиец. Тоя човек е свързан с организираната престъпност.

Не казах нищо. Продължавах да гледам небето.

— Е, кой е бил? — настоя Дъфи.

Продължавах да гледам към небето, докато мислите ми ме върнаха десет години назад във времето, към един съвсем различен свят.

— Разбирате ли нещо от танкове? — запитах.

— От бойни танкове ли? С вериги и оръдия? Не особено.

— Няма нищо особено за разбиране — казах аз. — Танкът си е танк. Желателно е да се движи бързо, добре би било да е що-годе надежден, а ако е и икономичен на гориво, още по-хубаво. Но ако си представим, че вие имате един танк и аз имам един, и ни изправят един срещу друг, знаете ли какво всъщност трябва да ви интересува най-много?

— Какво?

— Дали сте в състояние да ме гръмнете, преди да съм ви гръмнал аз. Това е, което трябва да се запитате. Ако сме на два километра разстояние, дали вашето оръдие може да ме достигне. Или моето вас.

— Е, и?

— Разбира се, физиката си е физика, но най-вероятният отговор е: ако вие можете да ме гръмнете от два километра, сигурно и аз мога да ви гръмна. Значи решаващото е друго. Боеприпасите. Ако се дръпна още двеста метра назад и вашият снаряд се удари в мен и рикошира встрани, дали аз разполагам със снаряд, който да се удари във вас и да не рикошира, а да ви види сметката. Затова са танковете. Мъжът, намерен в океана, беше офицер от военното разузнаване, който изнудваше оръжеен специалист.

— А как попадна в океана?

— Вие гледахте ли Пустинна буря по телевизията?

— Аз я гледах — каза Елиът.

— Да оставим умните бомби. Звездата на представлението беше основният боен танк М1А1 „Ейбрамс“. Съотношението между унищожени иракски и наши танкове беше четиристотин на нула, а иракчаните се сражаваха с най-доброто, което можеше да се купи където и да било по света. Но поради самия факт, че войната се предаваше по телевизията, светът вече ни беше видял картите, така че веднага трябваше да се заемем да измисляме още по-големи чудеса за следващия път, когато потрябват.

— И? — запита Дъфи.

— Ако искате един снаряд да отива по-надалеч и да удря по-силно, трябва да увеличите количеството на метателния заряд. Или да намалите теглото на проектила. Или и двете. Разбира се, ако наблъскате в гилзата прекалено голям метателен заряд, трябва да отнемете нещо по-съществено някъде другаде, за да остане теглото постоянно. Точно това и направиха. Произведоха проектил без взривен заряд. Което може да ви се стори доста налудничаво, нали така? Как може снаряд без взрив? Като се удари в танка, какво ще направи? Ще отскочи встрани като гумена топка? Но не, те промениха формата на проектила. Измислиха нещо, което прилича на гигантска стрела. С опашни перки и прочие. Отлята е от сплав на волфрам и обеднен уран. Двата метала с най-голяма плътност в природата. Тази стрела лети много бързо и отива много надалеч. Нарекоха я „издължен дълбоко проникващ орган“.

Дъфи ме погледна за миг изпод спуснатите си клепачи, усмихна се и едновременно с това се поизчерви. Аз й се усмихнах в отговор.

— Разбира се, усетиха се навреме и веднага смениха названието. Сега се нарича БППОСОАК. Нали ви казах, че военните си умират за инициали. Ще рече „бронепробивен проектил с опашни стабилизатори и отпадащ аеродинамичен кожух“. На практика се задвижва от свой собствен ракетен двигател. Забива се във вражеския танк с огромна кинетична енергия, която при удара се превръща в топлинна, точно както са ви учили в гимназията. Прогаря бронята и изпълва вътрешността на танка със струя от разтопен метал, която убива на място танкистите и възпламенява всякакви запалими или взривни материали. Хитро измислено. Както и да удари танка, все го обезврежда. Ако бронята е прекалено дебела или разстоянието е твърде голямо, това нещо, дори да не пробие докрай, се забива донякъде и раздробява долните слоеве на бронята на парченца, които се разхвърчават във вътрешността на танка като шрапнел. Екипажът става на кайма, все едно си прекарал жаба през мелничка за кафе. Невероятно оръжие!

— И какво общо има намереният в океана?

— Той беше измъкнал чертежите и всички технически данни от човека, когото изнудваше. Малко по малко, лист по лист, през един продължителен период от време. Ние го наблюдавахме. Знаехме точно какво прави. Възнамеряваше да продаде всичко това на иракското разузнаване. Иракчаните държаха да са добре подготвени за следващата война. Докато нашата армия не желаеше това.

Елиът се облещи.

— И те са го очистили?

Поклатих глава.

— Изпратихме двама служители от военната полиция да го арестуват. Стандартна процедура, напълно законна, нищо скрито-покрито, повярвайте ми. Но стана фал. Той се измъкна. Щеше да се скрие. А това беше нещо, което армията в никакъв случай не искаше да допусне.

— И тогава го очистиха, така ли?

Гледах към небето и мълчах.

— Това вече не беше по стандартната процедура, нали така?

Не отговорих.

— Било е неофициално и без разрешение — продължи той. — Прав ли съм?

Мълчах.

— Но е останал жив — каза Дъфи. — Как се казва?

— Куин — отвърнах аз. — Най-големият злодей, когото някога съм срещал.

— И вие го видяхте в колата на Бек в събота вечер?

Кимнах.

— Дойде да го вземе пред концертната зала.

Дадох им всички подробности, с които разполагах. Но още докато ме слушаха, съзнавах, че информацията ми е безполезна. Не можеше да се допусне, че Куин все още използва някогашната си самоличност. Единственото, което можех да им предложа, беше физическото описание на един около петдесетгодишен мъж, с нищо незабележим, ако не се смятат двата белега от куршуми на челото му. Беше по-добре от нищо, но едва ли щеше да им помогне много.

— Защо не са открили отпечатъците му в компютъра? — запита Елиът.

— Били са изтрити — казах аз. — Цялото му досие е заличено. Сякаш никога не е съществувал.

— А защо не е умрял?

— Заради калибъра — отвърнах аз. — Стандартното оръжие за агенти под прикритие е .22-калибров пистолет със заглушител. Не е много мощно.

— Дали човекът е опасен още?

— Не и за армията — отвърнах аз. — Той е бита карта. Все пак, минали са десет години. Скоро БППОСОАК ще е за музея. Както и самият танк „Ейбрамс“.

— Защо тогава се опитахте да го издирите?

— Защото в зависимост от това, което помни, би могъл да бъде опасен за човека, който се опита да го обезвреди.

Елиът кимна, но не каза нищо.

— Имаше ли вид на важна личност? — запита Дъфи. — В събота вечер, в колата на Бек?

— Имаше вид на заможен човек — казах аз. — Скъп кашмирен балтон, кожени ръкавици, копринен шал. На човек, свикнал да го вози лимузина с шофьор. На човек, който нищо друго не признава.

— А поздрави ли шофьора?

— Това не знам.

— Трябва да му съставим профил — каза Дъфи. — Нужно ни е да знаем обстоятелствата. Ползвал е колата на Бек, но дали е приличал на човек, уверен в правото си да я ползва? Или на някой, който приема това за лична услуга?

— Определено имаше вид, сякаш това му се полага по право — казах аз. — Сякаш я ползва най-редовно.

— Значи е равен на Бек?

Вдигнах рамене.

— Или негов шеф.

— Най-много съдружник — каза Елиът. — Нашият приятел от Лос Анджелис не би дошъл тук на крака, за да се срещне с някоя дребна риба.

— Не виждам Куин като нечий съдружник — казах аз.

— Що за човек беше той?

— Нормален — казах аз. — Що-годе. Като за разузнавач.

— Ако изключим, че е бил шпионин — каза Елиът.

— Да — съгласих се. — Ако изключим това.

— Както и че досието му е заличено.

— Това също.

Дъфи се бе умълчала и мислеше напрегнато. Почти съм сигурен, че разсъждаваше как би могла да ме използва. Не че имах нещо против.

— Ще останете ли още в Бостън? — запита тя накрая. — Където можем да ви открием?

Аз казах „да“ и те си тръгнаха. Така приключи ден пети.

В един бар някакъв мародер ми пробута билети за бейзболните мачове на астрономическа цена. По-голямата част от ден шести и седми прекарах на Фенуей Парк. „Ред Сокс“ бяха в плачевна форма. Петъчният мач се проточи до късно. Почти целия ден осми спах, едва привечер заех позиция пред залата на симфоничния оркестър. Казах си, че Куин може да има абонамент за целия сезон, но той не се появи. Пред очите ми беше все онази сцена, когато едва не се бяхме сблъскали, и начинът, по който ме бе погледнал тогава. Може би просто беше раздразнен от тълпите по тротоара. А може би имаше и нещо повече.

Сюзан Дъфи ми се обади отново сутринта на ден девети. Гласът й звучеше различно от друг път. Като на човек, който много е размишлявал.

— Бъди в дванайсет на обяд във фоайето на хотела — каза тя.

Дойде с кола. Сама. Колата й беше „Форд Торъс“, най-базисната възможна модификация. Порядъчно мръсен отвътре. Държавна машина. Самата тя беше с избелели джинси, хубави удобни обувки и охлузено кожено яке. Косата й беше току-що измита и сресана назад. Седнах до нея, тя потегли стремително, пресече шестте платна на булеварда и се насочи право към тунела за Мас Пайк.

— Закари Бек има син — каза тя.

Колата летеше през извития тунел; докато се усетя, излязохме под бледото априлско слънце от другата страна, точно зад стадиона „Фенуей“.

— Студент предпоследна година — продължи тя. — В някакъв смотан провинциален колеж по изкуствата, при това недалеч оттук. Един негов съвипускник ни поразказа това-онова, а в замяна ние му обещахме да си затворим очите за някакъв малък проблем с дрога. Синът се казва Ричард Бек. Не е особено популярен сред студентите, минава за особняк. Преди около пет години преживял премеждие, от което му останала сериозна травма.

— Какво премеждие?

— Бил е отвлечен.

Замълчах.

— Не разбираш ли? — каза Дъфи. — Имаш ли представа колко отвличания на обикновени хора стават в днешно време?

— Не — отвърнах аз.

— Нито едно. Няма такова престъпление. Значи тук става дума за преразпределение на територии в престъпния свят. Това доказва, че бащата е престъпник.

— Доста произволно тълкуване.

— Да, но звучи твърде убедително. При това полицията не е била уведомена. Каквото и да е станало, проблемът е бил решен по частен път. При това не много умело. Съвипускникът твърди, че на Ричард Бек му няма едното ухо.

— Е, и?

Тя не отговори. Известно време кара мълчаливо. Движехме се на запад. Аз се излегнах назад и я наблюдавах с крайчеца на окото си. Беше висока, стройна и хубава, с блестящи, живи очи. Без грим. Една от онези жени, които нямат нужда да се гримират. Беше ми много приятно да се оставя тя да ме вози. Но тя не просто ме возеше. Караше ме нанякъде. Това беше ясно. Беше дошла с готов план.

— Разучих цялото ти служебно досие — каза. — В най-големи подробности. Ти си забележителна личност.

— Не чак толкова — отвърнах аз.

— Освен това носиш голям номер обувки — добави тя. — Това също е добре.

— Защо?

— Ще видиш.

— Кажи ми сега.

— Ние си приличаме — каза тя. — Ние двамата, ти и аз. Имаме нещо общо помежду си. Аз искам да се добера до Закари Бек, за да си прибера агентката. А ти, за да намериш Куин.

— Твоята агентка е мъртва. След седем седмици би било чудо, ако са я оставили жива. Приеми факта.

Тя не отговори.

— А аз пет пари не давам за Куин.

Погледна ме и поклати глава.

— Даваш, и още как — каза тя. — Личи си от пръв поглед. Яде те отвътре. Имаш сметки за разчистване. А пък нещо ми казва, че ти си от ония, които не обичат неразчистените сметки. — Тя помълча и продължи: — А за моята агентка приемам, че е все още жива, освен ако и докато ти не ми представиш доказателства за противното.

— Аз ли? — попитах.

— Не мога да изпратя някого от моите хора — каза тя. — Нали разбираш? От гледна точка на Министерството на правосъдието цялата тази операция е незаконна, няма я. Така че, каквото и да предприема оттук нататък, ще бъде неофициално и не по устав. А пък си мисля, че ти си точно човекът, който разбира от този род операции. При тях се чувстваш в свои води. Дори може би ги предпочиташ пред другите.

— Е, и?

— Нужно ми е някой да проникне в дома на Бек. И реших, че този някой си ти. Ти ще си моят личен дълбоко проникващ орган.

— Как ще стане това?

— Ричард Бек лично ще те заведе.

Дъфи отби от магистралата на шейсетина километра западно от Бостън и пое на север през глухата провинция на Масачузетс. Пътят ни минаваше през живописни селца, красиви като пощенски картички. Местните пожарни команди бяха изкарали колите си на тротоара и старателно ги лъскаха. Птичките пееха. Хората торяха ливадите си и подрязваха живите плетове пред къщите си. Във въздуха се носеше миризма на дим от камини.

Спряхме в един мотел насред полето. Безупречно поддържана ниска сграда, облицована с червени тухли, с ослепително бели врати и рамки на прозорците. На паркинга имаше пет коли, наредени пред петте крайни стаи така, че да преграждат достъпа към тях. Все служебни автомобили. В средната стая ни чакаше Стивън Елиът с още петима души. Бяха донесли столове от стаите си и се бяха наредили в правилен полукръг. Дъфи ме въведе и едва забележимо кимна на Елиът. Предполагам, че с това искаше да му каже: „Вече знае. Засега не е отказал.“ После застана до прозореца с лице към стаята. Яркото слънце я осветяваше в гръб. Чертите й се различаваха трудно. Тя прочисти гърлото си. Стаята утихна.

— И така, колеги, чуйте какво ще ви кажа. Напомням ви, че операцията не е разрешена официално, не се действа по устав, не остават никакви документни следи, всичко вършим на своя глава и на своя отговорност. Ако някой смята да се откаже, сега е моментът.

Никой не си тръгна. Никой не помръдна от мястото си. Умно замислен ход. С който тя нагледно ми демонстрира, че двамата с Елиът имат екип от петима души, готови да ги последват и в ада.

— Разполагаме с по-малко от четирийсет и осем часа — продължи тя. — Вдругиден Ричард Бек си отива вкъщи за рождения ден на майка си. Според нашия източник така правел всяка година. Пропускал занятия и така нататък. Бащата изпращал кола с двама бодигардове, понеже младежът се страхувал от повторно отвличане. Ние смятаме да се възползваме от този негов страх. Да обезвредим бодигардовете и да го отвлечем.

Тя замълча за миг. Никой не се обади.

— Целта е да проникнем в дома на Закари Бек — каза тя. — Разбира се, като похитители на сина му няма да ни се зарадва кой знае колко, ако му се явим лично. Затова ще направим така, че веднага след отвличането Ричър да се притече на помощ и да освободи момчето. В много бърза последователност: отвличане, освобождаване и така нататък. Момчето прелива от благодарност и Ричър бива посрещнат като герой край семейното огнище.

Отначало хората й слушаха мълчаливо. После се размърдаха. Планът й издишаше на сто места. В него имаше толкова дупки, че приличаше на швейцарско сирене. Наблюдавах Дъфи. После погледът ми се зарея през прозореца. Винаги има начин да се запушат дупките в сиренето. Усетих как мозъкът ми се включи и заработи. За каква ли част от тези дупки си даваше сметка самата тя? Колко ли начина за запушването им беше измислила вече? И откъде, по дяволите, си беше наумила, че аз чак толкова си падам по тия работи?

— Нашата публика се състои от един зрител — продължи тя. — Ричард Бек. Само неговото мнение има значение. Само това, което ще си помисли той. Всичко отначало докрай ще бъде инсценировка, но важното е той да остане с впечатление, че е истина.

Елиът ме погледна.

— Недостатъци?

— Два — отвърнах аз. — Първо, как смятате да обезвредим бодигардовете, без действително да ги нараним? Предполагам, че не се предвиждат чак такива отклонения от устава.

— С бързина, груба сила и елемент на изненада — каза той. — Екипът на похитителите ще бъде въоръжен с картечни пистолети с халосни патрони. Плюс една зашеметяваща граната. В мига, когато измъкнем момчето от колата, мятаме гранатата и затваряме вратата. Гръм и блясък. Те са в несвяст, но нищо повече. Докато хлапето си мисли, че вътре са на кайма.

— Добре де — казах аз. — Цялата работа е инсценировка, нали така? Минавам случайно оттам и още по-случайно съм в състояние да го спася. Следователно не съм нито глупав, нито некадърен. Но защо след това да не го замъкна до най-близкия полицейски участък? Или просто да остана на място и да изчакам полицията? Да дам показания, както си е редно? За какво ми е притрябвало да го качвам на колата си и да го карам чак до вкъщи?

Елиът погледна Дъфи. Тя каза:

— Защото той ще бъде парализиран от ужас. И сам ще те помоли да го направиш.

— Аз пък от къде на къде съм длъжен да приема? Какво иска той, няма значение. Важното е как би било по-логично да постъпя. Защото моята публика не се състои от един зрител. А от двама: Ричард Бек и Закари Бек. Ричард Бек в момента, Закари Бек малко след това. А той ще иска да му се възстанови всичко точно както е станало. Ние сме длъжни да убедим и него, не само сина.

— Може би момчето ще те помоли да не викаш полиция. Както предишния път.

— Но защо пък съм длъжен да се съобразявам с него? Ако аз съм обикновен, редови гражданин, първото и най-нормално нещо, което би ми минало през ума, е да повикам полиция. Да постъпя така, както повелява законът.

— Той ще се опита да те разубеди.

— Но аз няма да го слушам. Защо му е на един възрастен мъж като мен, който не е нито глупав, нито некадърен, да се съобразява с някакво си хлапе? Ето ви една дупка в сценария. Аз прекалено много му угаждам, сякаш гоня някаква своя цел. Много е явно. Много е нагласено. Закари Бек ще надуши капана на мига.

— Може би, след като си го качил в колата, отзад ви преследват.

— Ами тогава давам газ и право в участъка.

— Ах, по дяволите! — рече Дъфи.

— Планът си е план — казах аз. — Но трябва да гледаме реално на нещата.

Отново се взрях през прозореца. Слънцето грееше ярко. Навън всичко се зеленееше. Виждаха се дървета, храсти, далечни склонове, напръскани със свежо зелени петънца. С ъгълчето на окото си следях Дъфи и Елиът, които гледаха замислено в пода. А също и петимата мъже, насядали неподвижно наоколо. Изглеждаха способни момчета. Двама от тях бяха малко по-млади от мен, високи и руси. Други двама бяха на моите години — обикновени, с нищо незабележими. Докато последният беше доста по-възрастен от останалите, прегърбен и побелял. Мозъкът ми работеше усилено; Отвличането, спасяването на жертвата, къщата на Бек. Трябва да проникнеш в тази къща. Наистина трябва. За да откриеш Куин. Мисли си за голямата игра. Опитвах се да си представя цялата ситуация през очите на момчето. И после още веднъж, през очите на бащата.

— Планът си е план — повторих аз. — Но има нужда от известно усъвършенстване. Самият аз трябва да имам сериозна причина да не желая да намесвам полицията. — Спрях и се замислих. — Не, още по-добре е въпросната причина да възникне там, на място, пред очите на Ричард Бек.

— Но как? — попита Дъфи. Аз я погледнах право в очите.

— Като по моя вина пострада някой невинен. Случаен минувач. При неизяснени обстоятелства, в бъркотията. Мога ударя някого с колата. Някоя бабичка, която си разхожда кучето. Може дори да я убия. И тогава се паникьосвам и си плюя на петите.

— Трудно е за инсцениране — каза Дъфи. — И не е достатъчно като причина, за да побегнеш. Все пак при такива ситуации е нормално да пострадат странични хора.

Кимнах. В стаята беше тихо. Затворих очи и помислих още малко. В съзнанието ми започна да се очертава една сцена, отначало само като бегъл контур, но постепенно придоби форма и плътност.

— Така — казах аз. — Я чуйте сега това. Убивам полицай. По случайност.

Всички мълчаха. Аз отворих очи.

— Не разбирате ли? — казах. — Това е идеалният план. Кент флош роял. Така изведнъж се слага край на всякакви съмнения на Закари Бек защо не съм постъпил като нормален човек и не съм повикал полицията. Човек не вика полиция, ако сам току-що е убил полицай. Дори да е станало случайно. Той ще разбере. И аз ще го използвам като повод да остана в дома му. Което ми е нужно. Той ще си мисли, че се крия. Ще ми бъде благодарен, че съм отървал сина му, при това няма да го гризе съвестта, че укрива престъпник, понеже самият той е такъв.

Нямаше възражения. Само тишина, която постепенно отстъпи място на тихо мърморене, което можеше да се приеме за обсъждане, оценка, съгласие, одобрение. Мисли си за голямата игра. Аз се усмихнах.

— Оттук нататък става все по-хубаво — казах. — Бек може дори да ме наеме на работа. Всъщност той направо ще бъде изкушен да го направи. Ние ще го накараме да повярва, че семейството му е обект на организирана атака, че е загубил двама бодигардове, а освен това той веднага ще разбере, че аз съм по-добър и от двамата, взети заедно, защото те са мъртви, а аз съм жив. Нещо повече, той с радост ще ме наеме, защото ще вярва, че след като съм убил полицай и съм дошъл да се укрия при него, ще съм му в ръцете.

Дъфи също се усмихна.

— Е, на работа — каза тя. — Имаме по-малко от четирийсет и осем часа.

* * *

Двамата по-млади агенти бяха определени за похитители. Решено бе да карат пикап марка „Тойота“ от парка за конфискувани автомобили на АБН и да бъдат въоръжени с картечни пистолети „Узи“, също конфискувани, заредени с халосни деветмилиметрови патрони. За по-зрелищно добавихме и една зашеметяваща граната, задигната от складовете на специалните отряди. После започнахме да репетираме моята собствена роля като спасител на отвлечения младеж. Както при всяка професионална измама, беше желателно да се придържаме колкото се може по-плътно до истината, така че аз щях да играя безработен скитник, уволнен от армията, който просто се е случил наблизо в подходящия момент. Щях да бъда въоръжен — нещо, което, формално погледнато, беше в нарушение на щатските закони на Масачузетс, но пък иначе съответстваше на легендата и щеше да изглежда правдоподобно.

— Трябва ми голям старомоден револвер — казах аз. — Нещо, каквото би носил някой цивилен за самоотбрана. Цялата сцена трябва да бъде извънредно драматична, отначало докрай. Тойотата ме връхлита, аз се отбранявам, стрелям и я изкарвам от строя. За целта са ми нужни три бойни и три халосни патрона, в строга последователност. Трите бойни са за пикапа, трите халосни за хората.

— По този начин можем да заредим всякакъв пистолет — каза Елиът.

— Не става — казах аз. — Необходимо е да виждам патроните в барабана. Не мога да използвам смесен заряд слепешката. Трябва да знам с какъв патрон откривам огън. За целта ми трябва револвер. И то голям, за да се вижда по-ясно.

Той разбра и си записа. После определихме възрастния агент да играе местен полицай. Дъфи предложи в суматохата той да попадне случайно под куршумите.

— Не става — повторих аз. — Трябва да бъде убедителна грешка. Не просто заблуден куршум. Бек-баща трябва да остане подобаващо впечатлен. По-добре е да застрелям полицая съзнателно, макар и от безразсъдство. Сякаш съм бил обзет от моментно умопомрачение, но от това не съм станал по-слаб стрелец.

Дъфи се съгласи. Елиът започна да изрежда на глас различни превозни средства, докато се спряхме на затворен ван без прозорци, каквито се използват за доставки и дребни ремонти по домовете. Той каза, че с такъв автомобил ще изглежда правдоподобно да се шляя из улиците. През цялото време си водехме бележки — на хартия и наум. Двамата агенти на моя възраст нямаха поставена задача и видимо нервничеха.

— Вие сте полицейското подкрепление — казах им аз. — Да кажем, че хлапакът не е видял кога съм гръмнал първия полицай. Може в тоя момент да е припаднал или нещо такова. Та вие ще ни подгоните с патрулната кола и аз ще ви очистя, когато съм сигурен, че гледа.

— Не ни трябва подкрепление — каза старецът. — Толкова много полиция на едно място, какво ще си каже хлапето!

— Охраната на колежа — каза Дъфи. — Нали се сещате, всеки колеж си наема собствена въоръжена охрана. Те бездруго ще се навъртат наблизо просто защото няма къде другаде да бъда?

— Идеално! — казах аз. — В момента на отвличането те внезапно се появяват с патрулната кола. При това може да ги използваме да координират цялата операция по радиото.

— Но как ще ги обезвредиш? — запита Елиът, сякаш и това беше нещо, което трябваше да се планира в момента.

Кимнах. Проблем наистина имаше. Дотогава щях да съм изстрелял шестте си патрона.

— Не мога да презареждам в движение — казах аз. — Не и с халосни патрони. Хлапето може да забележи.

— Не може ли да се забиеш в тях? Да ги изтласкаш от шосето?

— С тая раздрънкана таратайка? Изключено. Трябва ми втори револвер. Зареден, скрит някъде във вана. В жабката например.

— Мирен гражданин да се разхожда с два револвера? — забеляза старецът. — Малко странно ми се вижда, особено в Масачузетс.

Кимнах.

— Да, звучи неубедително. Трябва да се примирим, че ще има и слаби пунктове.

— И така, аз ще бъда с цивилни дрехи — каза старецът. — Като детектив. Да застреляш униформен полицай е нещо повече от безразсъдство. Това също би прозвучало неубедително.

— Ясно — казах аз. — Съгласен съм. Идеално се подрежда! Ти си цивилен детектив, бъркаш за значката, а аз си казвам, че ми вадиш пистолет. Случват се такива работи.

— А как умираме? — запита старецът. — Просто се хващаме за коремите и се гътваме като в някой уестърн?

— Крайно неубедително — каза Елиът. — Трябва да изпипаме всичко докрай. Иначе Ричард Бек няма да клъвне.

— Трябват ни специални ефекти — каза Дъфи. — Като в Холивуд. Бронежилетки и презервативи, напълнени с червена боя, които да се взривяват дистанционно.

— А можем ли да си ги набавим?

— Може би в Ню Йорк или Бостън.

— Нямаме много време.

— На мен ли го казваш? — рече Дъфи.

Така завърши ден девети. Дъфи настоя да се преместя в мотела и предложи някой да ме закара до Бостън, за да си прибера багажа от хотелската стая. Аз й съобщих, че нямам багаж. Тя ме изгледа с крайчеца на окото си, но не каза нищо. Нанесох се в стаята до стареца. Някой отиде за пица с една от колите. Останалите се суетяха насам-натам или говореха по телефона. Мен никой не ме закачаше. Лежах си на леглото и премислях всичко отначало докрай, от своя собствена гледна точка, като изброявах наум всички неща, които бяхме пропуснали. Получи се доста дълъг списък. Но едно конкретно нещо ме притесняваше особено. И то не от списъка. А някак си встрани от него. Станах от леглото и тръгнах да търся Дъфи. Намерих я на паркинга, тъкмо бе слязла от колата и бързаше към стаята си.

— Закари Бек не е главното действащо лице — казах й аз. — Няма как да бъде. Ако е замесен Куин, значи той е шефът. Той никога не би се примирил да свири втора цигулка. Освен ако Бек не е по-голям злодей от Куин, но за такава възможност не искам и да мисля.

— Може пък Куин да се е променил — каза тя. — Нали е получил два куршума в главата. Може това да му е разбъркало мозъка. Да е притъпило злината му.

Не отговорих. Дъфи явно бързаше и аз се прибрах в стаята си.

Ден десети започна с пристигането на автомобилите. Старецът получи седемгодишен „Шевролет Каприс“. Специална модификация с големия двигател на „Корвет“, от последната година, преди „Дженеръл Мотърс“ да прекрати производството им. Изглеждаше убедително, досущ като полицейска кола без отличителни знаци. Пикапът на похитителите беше грамадно чудовище с избеляла червена боя. Отпред имаше допълнителна тръбна броня пред цялата решетка на радиатора. Чух по-младите колеги да разговарят помежду си как биха могли да използват бронята. Моето возило беше обикновен кафеникав ван. Най-безличното превозно средство, което някога бях виждал. Беше без странични прозорци на каросерията, само на задните врати имаше две малки прозорчета. За всеки случай проверих дали има жабка. Имаше.

— Добре ли е? — попита Елиът.

Плеснах с ръка каросерията отстрани, както правят хората, когато оглеждат нов ван. Дебелата ламарина глухо издумка.

— Идеален е — отвърнах аз. — Искам револверите да бъдат .44-ти калибър магнум. Заредени с три бойни патрона с мек връх и девет халосни. От най-шумните.

— Дадено — каза той. — Но защо с мек връх?

— За да няма рикошети — отвърнах. — Може да пострада някой отстрани. Меките куршуми се деформират и си остават там, където ударят. Смятам да изстрелям един в радиатора и два в гумите. Искам да ги напомпате докрай, за да се пръснат на парчета. Така е по-зрелищно.

Елиът се отдалечи забързано. На негово място дойде Дъфи. В ръцете си държеше палто и чифт ръкавици.

— За теб са — каза тя. — С тях ще изглеждаш по-убедително. Времето ще е студено. А под палтото си ще скриеш револвера.

Взех ги от ръцете й и навлякох палтото. Беше ми по мярка. Явно добре ме беше премерила на око.

— От психологическа гледна точка ще бъде доста сложно — каза тя. — Бъди готов да импровизираш. Момчето може да изпадне в кататония. Необходимо е да го принудиш да реагира. В идеалния случай ще остане в съзнание и ще му се приказва. Гледай да му внушиш, че не изгаряш от желание да бъдеш замесен. Идеално би било, ако той те помоли да го закараш вкъщи, а ти се съгласиш, и то след известно колебание. Иначе гледай инициативата да е у теб. Не му оставяй време да се замисля какво точно е видял.

— Ясно — казах аз. — В такъв случай променям поръчката за мунициите. Искам вторият патрон във втория пистолет също да е истински. Ще му кажа да залегне на пода и ще стрелям в прозореца над главата му. Той ще си помисли, че охраната на колежа стреля по нас. После ще му кажа да се изправи, за да види разбития прозорец. Това ще увеличи чувството му за опасност. Пък и така ще го убедя да прави каквото му кажа, а на всичко отгоре няма да му е и толкова мъчно, когато очистя охраната. Не искам в никакъв случай да се стигне до борба помежду ни, той да се опитва да ме спре и така нататък. Може да преобърнем вана и да загинем и двамата.

— Гледай да спечелиш доверието му — каза тя. — За да може да те похвали където трябва. Съгласна съм с теб, че ако те наемат като бодигард, все едно ще ударим десетката. Затова се опитай да го впечатлиш. Но полека и с мярка. Не е нужно чак да те харесва. Достатъчно е да си помисли, че си силен мъжкар, който знае какво прави.

Аз тръгнах да търся Елиът и срещнах двамата агенти, които щяха да играят охрана. Разбрахме се те да открият огън по мен с халосни патрони, после аз да изстрелям един халосен по тях, после един истински по задното стъкло на вана, след това още един халосен по тях и накрая, като се изравнят с мен, останалите три халосни бързо един след друг. В това време те трябваше да прострелят собственото си предно стъкло с боен патрон отвътре и веднага след това да изхвръкнат встрани от шосето, сякаш съм им спукал гума или съм ударил шофьора.

— Гледай да не объркаш халосните с истинските патрони — каза единият от тях.

— Вие също — отвърнах аз.

За обяд отново имаше пица. Нахранихме се и излязохме да наобиколим района на действието. Паркирахме на около километър и половина от мястото и наизвадихме карти. После рискувахме да минем на три пъти пред самия портал с две различни коли. Имах нужда от повече време, за да огледам обстановката, но се бояхме да не би да ни забележат. Върнахме се мълчаливо в мотела и отново се събрахме в стаята на Елиът.

— Всичко изглежда наред — казах аз. — Накъде ще завият обаче?

— Мейн се пада на север — каза Дъфи. — Приемаме, че Ричард живее някъде около Портланд.

Кимнах.

— Струва ми се обаче по-вероятно да тръгнат на юг. Погледнете картата. Оттук е по-близо до магистралата. Стандартна охранителна практика е да се стремиш колкото се може по-бързо да се влееш в оживено движение.

— Ще караме на късмет.

— Казвам ви, ще тръгнат на юг — настоях аз.

— Нещо друго? — запита Елиът.

— Би било лудост да задържа вана — казах аз. — От гледна точка на Бек-старши аз би трябвало да се отърва от него колкото се може по-скоро и да открадна кола.

— Къде? — попита Дъфи.

— На картата непосредствено до магистралата има отбелязан търговски център.

— Добре, ще ти оставим колата там.

— С ключовете отдолу под бронята? — запита Елиът. Дъфи поклати глава.

— Много е подозрително. Трябва всичко да се изпипа до най-малката подробност. Ако Ричър ще краде кола, да я открадне както трябва.

— Знам ли — въздъхнах аз. — Никога преди не съм крал кола.

Настана тишина.

— Разбирам от коли толкова, колкото са ме учили в армията — казах аз. — Военните автомобили по принцип не се заключват. И нямат ключове за запалване, стартерът се задейства с едно копче.

— Добре де — каза Елиът. — Няма непреодолими проблеми. Ще ти я оставим отключена, но ти ще се правиш, че я разбиваш. Наоколо ще разхвърляме разни жици и телени закачалки. Може дори да накараш хлапака да ти намери парче тел. Нека да участва и той. Така ще ти има повече доверие. Свиваш телта на кука, бъзикаш малко вратата и — хоп! — тя се отваря. Ще разхлабим кожуха под кормилната колонка. Ще заголим две жици, само две, точно тези, които трябва. Ти се навеждаш, допираш ги и си готов крадец на коли.

— Блестящо! — възкликна Дъфи.

— Стараем се — усмихна се Елиът.

— Хайде сега малко почивка — предложи Дъфи. — След вечеря продължаваме.

Доокомплектоването на екипировката привърши след вечеря. Агентите ми бяха набавили два еднакви револвера „Колт Анаконда“. Грамадни, груби оръжия, които плашеха дори само с вида си. Не изглеждаха никак евтини. Не ги попитах откъде са ги взели. Към тях имаше две кутии патрони .44-ти калибър магнум — една бойни и една халосни. Последните бяха купени от железарски магазин. С такива се зареждат тежките пневматични пистолети за забиване на гвоздеи направо в бетон. Отворих барабаните на двата колта и с върха на ножицата отбелязах с Х по едно от гнездата за патроните. Барабанът на колта се превърта по часовниковата стрелка. По това се различава от „Смит &Уесън“, чийто барабан се движи в обратната посока. Знакът Х обозначаваше гнездото, от което щеше да бъде изстрелян първият патрон. Аз щях да го поставя на положение десет часа, като с натискането на спусъка гнездото щеше да се превърти и да застане точно зад цевта.

Дъфи ми донесе чифт обувки. Бяха точно моят номер. В тока на дясната имаше изрязана кухина. Тя ми подаде едно безжично апаратче за изпращане на електронни съобщения, което пасваше точно в кухината.

— Затова ти казах, че е хубаво, дето носиш голям номер обувки — обясни тя. — Има повече място в тока.

— Дали е надеждно? — запитах аз.

— Силно се надявам — отвърна тя. — Нов модел, отскоро се използва. С такива предаватели се води тайна кореспонденция между агентите на разузнавателните институции.

— Прекрасно — казах аз. От професионален опит знаех, че нито един друг отделен фактор не е станал причина за повече провалени операции, отколкото засечките в техниката.

— Това е най-доброто, с което разполагаме — каза тя. — Всякакъв друг уред ще бъде намерен. Те няма как да не те претърсят. А така, дори да имат скенер за радиочестоти, най-много да засекат някое моментно припукване на модема. Ще го сметнат за атмосферно смущение.

От магазин за театрален реквизит в Ню Йорк бяха купили и три симулатора на огнестрелни рани. Бяха обемисти и неудобни. Всеки представляваше квадратно парче кевлар, около трийсет на трийсет сантиметра, което се залепваше направо за гръдния кош на жертвата. Към него имаше прикрепен гумен балон с червена боя, детонатор и малък радиоприемник с батерии.

— Сложете си по-широчки ризи, момчета — каза Елиът.

Устройствата се задействаха дистанционно с три отделни копчета, които щях да закрепя на дясната си ръка, между лакътя и китката. Те щяха да бъдат свързани с жица с батерия във вътрешния джоб на палтото ми. Копчетата бяха достатъчно големи, за да ги напипам през ръкава на палтото и ризата. Реших за по-убедително да се правя, че използвам лявата си ръка за опора на дясната, която държи пистолета. Направих суха тренировка. Най-напред шофьорът на пиката. Щях да го гръмна с копчето откъм китката ми. То се падаше под показалеца. После пътникът в пикапа. Средното копче, със средния пръст. И накрая старецът. Крайното копче откъм лакътя, с безимения пръст.

— После непременно да ги разкараш — каза Елиът. — При Бек задължително ще те претърсят. Затова отбий някъде по пътя, уж отиваш до тоалетната, и ги изхвърли.

Продължихме да се упражняваме на паркинга пред мотела върху умален чертеж на действителното разположение на пътя. Към полунощ бяхме затвърдили всяко отделно движение, доколкото това изобщо беше възможно. Пресметнахме, че цялата сцена ще трае около осем секунди, отначало докрай.

— Всички важни решения са твои — каза ми Дъфи. — Ти носиш отговорност за всичко. Ако се случи нещо непредвидено, докато тойотата се носи към теб, отменяш операцията. Ние ще се погрижим да заличим следите. Имай предвид, че трябва да изстреляш три истински, бойни патрона на обществено място. Нямам никакво желание някой минувач или велосипедист, или просто съсед, който е излязъл да потича за здраве, да отнесе заблуден куршум. Разполагаш с по-малко от секунда, за да прецениш обстановката.

— Разбрано — казах аз, макар да не виждах как точно щяха да заличат следите, ако нещата стигнеха дотам. После Елиът проведе още два телефонни разговора и потвърди, че са взели назаем патрулна кола с отличителни знаци на охранителна фирма, както и че са осигурили „Нисан Максима“, който щял да бъде паркиран при служебния вход на големия универсален магазин в търговския център. Нисанът бил конфискуван от някакъв тип, спипан от бдителните власти на щата Ню Йорк да отглежда марихуана в градината си. В момента му поставяли номера от Масачузетс и щели да го напълнят отвътре с всевъзможни вещи, които една продавачка в универсален магазин може да реши да наблъска в колата си.

— Лягаме — каза Дъфи. — Утре е важен ден.

Така приключи ден десети.

Рано сутринта на ден единайсети Дъфи ми донесе понички и кафе в стаята. Бяхме двамата, тя и аз, сами. Преговорихме всичко отначало, за последно. Дъфи ми показа снимки на агентката, която самата тя бе внедрила сред тях преди петдесет и един дни. Трийсетгодишна блондинка на име Териса Даниъл. Била успяла да си издейства работа като чиновничка в „Бизар Базар“. Миньонче с умно лице, издаващо съобразителност и бързи рефлекси. Разглеждах внимателно снимката, за да запомня чертите й, но през цялото време пред очите си виждах лицето на една друга жена.

— Приемам, че е още жива — каза Дъфи. — Длъжна съм да го приема.

Не отговорих.

— Гледай на всяка цена да те наеме. Ние прегледахме досието ти за последните години, както би направил и Бек. Доста е мъгляво, пълно с бели петна. Мен това би ме притеснило, но него не вярвам.

Върнах й снимките.

— Ще ме налапа като топъл хляб — казах аз. — Нека оставим илюзията да се подхранва сама. Загубил е двама души, а в същото време семейството му е обект на атака. Аз няма да му се натрапвам. Дори ще си дам вид, че се двоумя. Всичко останало би предизвикало съмнението му.

— Добре — каза тя. — Имаш седем поставени задачи, от които първата, втората и третата са: да се пазиш, да се пазиш и пак да се пазиш. Приемаме, че имаме работа с извънредно опасни хора.

Кимнах.

— Не само приемаме. Ако Куин наистина е замесен, можем да бъдем сигурни.

— Тогава действай — каза тя. — Пипай здраво, още от самото начало.

— Ясно — казах аз. С дясната си ръка, прехвърлена отпред през гърдите, несъзнателно бях започнал да разтривам лявото си рамо. Изведнъж се сепнах и спрях. Навремето един военен психиатър ми беше обяснил, че този жест издава нерешителност и боязън. Акт на самозащита. Опит да се прикрия, да стана невидим. Следващата стъпка би била да легна на пода, свит на кълбо. Дъфи сигурно бе чела същите книги, защото ме погледна изпитателно.

— Страх те е от Куин, нали?

— Не ме е страх от никого. Разбира се, чувствах се по-спокоен, когато беше умрял.

— Можем да отменим операцията — каза тя.

Поклатих глава.

— Много ще ми е драго да го открия, повярвай ми.

— Какво се случи при ареста?

Отново поклатих глава.

— Не ми се говори за това.

Тя замълча, не попита нищо повече. За миг извърна поглед встрани, после отново се обърна към мен и продължи с инструктажа. Гласът й беше тих, ясен и делови.

— Задача номер четири: открий моята агентка и ми я доведи.

Кимнах.

— Пето: събери достатъчно солидни доказателства, с които да закопчая Бек.

— Ясно — отвърнах аз.

Тя отново замълча за миг.

— Шесто: намери Куин и постъпи с него, както намериш за добре. И седмо: приключиш ли, мигновено се изпарявай.

Кимнах, но нищо не казах.

— Ние няма да те следваме — каза тя. — Хлапето може да ни забележи. Предполагам, че ще се бои вече и от сянката си. Няма да слагаме и радиочип на нисана, защото положително ще го открият. Ще ни изпратиш местонахождението си по имейл, веднага след като разбереш къде си.

— Ясно — казах отново аз.

— Някакви слабости в сценария? — запита тя.

С усилие откъснах мислите си от Куин.

— Три, които виждам в момента — отвърнах аз. — Две дребни и една значителна. Първата дребна слабост е, че смятам да прострелям задното стъкло, но на хлапето десет минути ще са му предостатъчни, за да разбере, че вътре няма нападали парчета, а и в предното стъкло няма съответстваща дупка.

— Ами не го прави тогава.

— Мисля, че е по-добре все пак да го направя. Необходимо е да се поддържа паника.

— Добре, ще сложим отзад някакви кашони. И без това ще ти трябват, нали уж правиш доставки по домовете. Те ще му закриват погледа. Ако ли пък не, да се надяваме, че за десет минути няма да се досети.

Кимнах.

— Второ, старият Бек все някога и по някакъв начин ще се свърже с местната полиция, за да получи потвърждение на моята версия. Може би и с пресата.

— Ние ще инструктираме местния полицейски участък какво да разпространи като обяснение, включително и за пресата. Сигурна съм, че ще ни играят по свирката, колкото и докогато трябва. А каква е сериозната слабост?

— Бодигардовете — казах аз. — Колко време можете да ги държите така? Не може да ги допуснете в близост до телефон, защото веднага ще се обадят на Бек. Не можете да ги предадете на системата. Ще се наложи да ги скриете някъде без връзка със света, което е противозаконно. Колко време смяташ, че може да продължи това?

Тя вдигна рамене.

— Четири-пет дни, максимум. Повече не можем да ти пазим гърба. Така че побързай.

— Това и смятам да направя — казах аз. — А колко време издържа батерията на апаратчето?

— Около пет дни. Дотогава ще си вече вън. Не можем да ти дадем зарядно устройство. Би било твърде подозрително. Можеш да използваш устройство за мобилен телефон, ако намериш такова в къщата.

— Ясно — казах аз.

Дъфи ме погледна. Нямаше какво повече да си кажем. Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата. Стана някак внезапно. Устните й бяха меки. По кожата ми останаха прашинки пудра захар от поничката.

— На добър час — каза тя. — Надявам се, че нищо не сме пропуснали.

Бяхме пропуснали много неща. В плана ни бяха заложени опасни мини, които твърде скоро щяха да започнат да гърмят една по една в ръцете ми.

3

Дюк бодигардът се появи отново в стаята ми в седем без пет вечерта. Беше още рано за вечеря. Чух стъпките му в коридора и после тихото щракване на ключалката. Бях седнал на леглото. Устройството за имейли беше на мястото си в тока на обувката, а обувката — на крака ми.

— Подремна ли му, тъпак такъв? — запита той.

— Защо съм заключен тук? — отвърнах с въпрос аз.

— Защото си убил полицай, затова.

Извърнах поглед встрани. Помислих си, че самият той може да е бил полицай, преди да постъпи в частния сектор. Като нищо можеше да е така. Много бивши полицаи завършваха кариерата си в охранителния бизнес било като консултанти и частни детективи, било като обикновени бодигардове. Явно беше, че си има някакви лични съображения да ме мрази, което можеше да се окаже проблем за мен. Но пък, от друга страна, това означаваше, че е преглътнал историята на Ричард Бек без излишни въпроси, което си беше чист плюс. Погледът му се задържа за миг върху мен; лицето му не изразяваше нищо конкретно. После ме изведе от стаята и заслизахме по стълбите. От първия етаж тръгнахме по някакъв тъмен коридор към северното крило на къщата. Въздухът беше наситен с миризма на морски бриз и влажен мокет. Навсякъде бяха постлани килими. На места един върху друг. Цветовете им сияеха странно в полумрака. Дюк спря пред някаква врата, отвори я и се дръпна, за да вляза преди него. Стаята беше голяма и квадратна, с тъмна дъбова ламперия. Целият под беше в килими. Имаше малки прозорци в дълбоки ниши. През тях се виждаха само полумрак, скали и безбрежният океан. В средата имаше дъбова маса. Върху нея лежаха моите два колта. Празни, с отворени барабани. На централното място, върху масивен дъбов стол с висока облегалка и подлакътници, седеше някакъв мъж. Веднага го познах. Беше мъжът от снимките на Дъфи.

На живо беше абсолютно незабележим. Нито дребен, нито много едър. Някъде към метър и осемдесет. И около деветдесет килограма. С побеляла коса — не оредяваща, но не и особено гъста; нито къса, нито дълга. Беше облечен със сив костюм от скъп плат, но без всякакъв намек за стил. Ризата му беше бяла, а вратовръзката с неопределен цвят, нещо като цвета на бензин. Ръцете и лицето му бяха бледи, сякаш естествената му среда бяха подземните паркинги, а естественото му занимание — да продава разни неща от багажника на кадилака си.

— Седнете — каза той. Гласът му беше тих, но напрегнат, сякаш някой го стискаше за гърлото. Седнах на противоположния край на масата срещу него.

— Аз съм Закари Бек — заяви той.

— Джак Ричър — представих се аз.

Дюк затвори безшумно вратата и се облегна на нея с едрото си тяло. В стаята беше тихо. Чувах прибоя. Същият ритмичен плясък, както вълните на плажа. В скалите под нас се разбиваха талази морска вода, след това се оттегляха с гъргорещ звук, подобен на оттичането на гигантски сифон. Накрая се чуваше потракването на по-дребните камъчета в кухините, докато отгоре с експлозивна сила не се стовареше следващата вълна. Опитах се да ги броя. Казват, че всяка седма вълна е по-силна от останалите.

— Така… — каза Бек. На масата пред него имаше ниска дебела чаша с някакво питие. Мазна кехлибарена течност, вероятно скоч или бърбън. Той кимна на Дюк. Бодигардът се пресегна и взе от масичката до стената втора чаша, пълна до половина със същата кехлибарена течност. После я понесе предпазливо към масата, като я държеше с два пръста ниско за дъното. Пресече стаята, наведе се и внимателно я остави пред мен. Аз се усмихнах. Много добре знаех за какво се прави това.

— Такааа… — повтори Бек.

Седях и чаках.

— Моят син ми разказа за вашите преживелици — рече накрая той. Същият израз, който бе използвала жена му преди това.

— Законът за непредвидените последствия — казах аз.

— Това ми създава известен проблем — каза той. — Аз съм един обикновен бизнесмен, който се опитва да определи докъде точно се простират отговорностите му.

Седях и чаках.

— Разбира се, ние сме ви благодарни — добави той. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно.

— Но?

— Но съществуват и някои правни въпроси, нали така? — В гласа му се долавяше известно раздразнение, сякаш бе станал жертва на обстоятелства, над които нямаше никаква власт.

— Не е бог знае каква философия — казах аз. — Искам от вас да си затворите очите. Поне временно. Услуга за услуга. Разбира се, ако съвестта ви позволява подобен морален компромис.

В стаята отново настана тишина. Слушах шума на океана. Пълен спектър от най-различни звуци. Чувах как снопове водорасли се трият в гранита, как подводното течение засмуква огромни маси вода далеч на изток. Очите на Закари Бек не спираха да шарят из помещението. Поглеждаше ту дъбовата маса, ту пода, ту вперваше очи в празното пространство. Имаше тясно лице с близко разположени очи и сплесната брадичка. Челото му беше сбърчено в размисъл.

Устните му бяха тънки, издадени леко напред, сякаш се цупеше. Главата му се поклащаше едва-едва. С целия си вид можеше наистина да мине за сериозен бизнесмен, който се бори със сериозна дилема.

— Случайна грешка ли беше? — запита той.

— Кое, полицаят ли? — отвърнах с въпрос аз. — Сега, като се замисля, явно е било грешка. Но в момента просто се опитвах да доведа работата докрай.

Той помисли още малко и накрая кимна.

— Добре тогава. При това положение вероятно бихме били склонни да ви помогнем. Стига да можем. Вие направихте на семейството ми голяма услуга.

— Трябват ми пари — казах аз.

— Защо?

— Ще ми се наложи да пътувам.

— Кога?

— Още сега.

— Това разумно ли е?

Поклатих глава.

— Не толкова. Бих предпочел да изчакам тук ден-два, докато премине първоначалната врява. Но не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Колко пари ви трябват?

— Пет хиляди долара ще ми свършат работа.

Той не отговори. Погледът му отново започна да се мести из стаята. Но този път очите му сякаш бяха по-фокусирани.

— Бих желал да ви задам няколко въпроса — каза той. — Преди да си тръгнете. Ако си тръгнете. В момента имам две основни грижи. Първо, да разбера кои са те.

— Вие не знаете ли?

— Аз имам много съперници и врагове.

— Които биха отишли толкова далеч?

— Вносител съм на килими — каза той. — Не бях мислил да ставам такъв, но така се разви животът ми. Може би смятате, че се занимавам само с универсални магазини и дизайнери по вътрешно оформление, но истината е, че съм принуден да контактувам с всякакви нечистоплътни мошеници от най-дивите места на света, където малолетни деца, сврени в разни мръсни дупки, работят по осемнайсет часа на ден, докато им се разкървавят пръстите. В същото време собствениците на въпросните дупки са убедени, че ги мамя и обирам и че на всичкото отгоре покварявам националната им култура. И може би са прави, може би аз наистина върша това, но не повече, отколкото го вършат те самите. Те не са ми приятели или душеприказчици. С тях е нужна известна твърдост, за да се работи успешно. Нещо, което важи и за мен, и за конкуренцията. Жесток бизнес, както и да го погледнете. Така че, ако към моите доставчици прибавя и конкуренцията, мога да се сетя поне за половин дузина отделни индивиди, които биха отвлекли сина ми, за да ме уязвят. В края на краищата това вече се е случвало преди пет години, както самият той сигурно ви е разказал. Не отговорих.

— Нужно ми е да знам кои са били — каза той сякаш искрено.

Помълчах няколко мига и после му разказах цялата случка, секунда по секунда, метър по метър, изстрел по изстрел. Описах двамата високи русоляви агенти от тойотата максимално точно и подробно.

— Описанието ви нищо не ми говори — каза той.

Аз си замълчах.

— Записахте ли номера на тойотата?

Помислих малко и после му казах истината.

— Видях пикала само отпред. Нямаше номер.

— Добре — каза той. — Били са от щат, където предният номер не е задължителен. Това, струва ми се, донякъде улеснява задачата ни.

Не отговорих. След дълга пауза той поклати глава и каза:

— Информацията ни е твърде оскъдна. Един мой сътрудник се свърза с тамошния полицейски участък и поразпита по заобиколен начин. Убити са един полицай, един охранител на колежа, двама непознати мъже с черен „Линкълн Таун Кар“, както и други двама непознати с червен пикал „Тойота“. Единственият жив свидетел е вторият човек от охраната, но той е в безсъзнание, намерен е бил на десетина километра от мястото след претърпяна катастрофа с патрулната кола на охранителната фирма. Така че засега никой не може да каже какво точно е станало. Нито защо е станало. Никой не е направил връзката с проваления опит за отвличане. Знаят само, че без всякаква видима причина се е разиграла кървава баня. Правят се предположения за гангстерска война.

— Какво ще стане, като идентифицират номерата на линкълна? — запитах аз.

Той се поколеба.

— Колата е с фирмена регистрация. Няма да ги отведе директно при нас.

Кимнах.

— Добре, но много бих желал, когато вторият охранител дойде на себе си, аз вече да съм на Западното крайбрежие. Той успя доста добре да ме огледа.

— А пък аз бих желал да разбера чия е грешката в случая.

Погледнах към двата колта на масата. Бяха почистени и леко смазани. Изведнъж се поздравих за това, че се бях сетил навреме да се отърва от изстреляните гилзи. Вдигнах чашата си. Обхванах я плътно между палеца и четирите си останали пръста и помирисах съдържанието. Не знаех какво са ми сипали, но със сигурност бих предпочел чаша кафе. Оставих чашата обратно на масата.

— Ричард добре ли е? — запитах.

— Нищо му няма — отвърна Бек. — Бих желал да знам кой точно ме атакува.

— Казах ви какво съм видял — отвърнах. — Те не благоволиха да се легитимират. Не ми бяха лични познати. Просто се случих наблизо. Каква е другата ви основна грижа?

Настъпи продължително мълчание. Прибоят продължаваше да се удря с грохот под прозорците.

— Аз съм предпазлив човек — каза Бек. — Същевременно не бих желал да ви засегна.

— Но?

— Но се чудя кой всъщност сте вие.

— Аз съм оня, който отърва другото ухо на сина ви.

Бек погледна към Дюк, който съобразително пристъпи напред и отнесе чашата ми, като я хвана по същия неудобен начин, между палеца и показалеца си, ниско долу за дъното.

— А сега имате и отпечатъците ми — казах аз. — Какво повече?

Бек отново закима, като човек, който се мъчи да вземе важно решение, и посочи с пръст пистолетите, които лежаха на масата.

— Хубави оръжия.

Не отговорих. Той протегна ръка и побутна леко единия с кокалчетата на пръстите си. После го бутна по-силно и колтът се плъзна по повърхността към мен. Тежката стомана отекна глухо върху масивната дъбова дъска.

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо срещу едно от гнездата има знак Х!

Аз седях, заслушан в шума на прибоя.

— Нямам представа — казах. — Така ги получих.

— Купили сте ги на старо?

— В Аризона — отвърнах.

— От магазин за оръжие?

— От изложба на оръжия — казах аз.

— Защо?

— Не обичам излишни проверки на самоличността ми.

— Не се ли поинтересувахте за издрасканото?

— Предположих, че все нещо означава. Може някой да ги е прострелвал и да си е отбелязал най-точното гнездо. Или пък най-малко точното.

— Гнездата са различни, така ли?

— Всяко нещо само по себе си е различно. Щом е правено във фабрика…

— Дори при един пистолет, който струва осемстотин долара?

— Зависи колко взискателен сте решили да бъдете — казах аз. — Ако мерите нещата в части от микрона, няма да откриете два абсолютно еднакви предмета.

— Това има ли значение?

— За мен не — отвърнах. — Когато насоча пистолет към някого, все ми е тая в коя конкретна кръвна клетка съм се прицелил.

Известно време той поседя мълчаливо. После бръкна в джоба си и извади един патрон. С лъскава месингова гилза и матов оловен куршум. Изправи го на масата срещу себе си. Приличаше на миниатюрен артилерийски снаряд. После го събори и го затъркаля с пръсти по плота. Спря го, коригира леко посоката и го тласна към мен. Патронът описа широка грациозна дъга, като потропваше тихо по дъбовата повърхност. Аз го изчаках да стигне до ръба на масата и го хванах в шепа. Беше .44-ти калибър ремингтън магнум без медна риза. Тупна тежко в ръката ми, може би имаше двайсетина грама. Направен да убива. Като нищо струваше близо долар.

— Играл ли си някога руска рулетка? — запита той.

— Трябва да се отърва от тая крадена кола — казах аз.

— Ние вече те отървахме от нея — каза той.

— Къде?

— Там, където никой няма да я намери.

Той се умълча. Аз също мълчах. Седях и го гледах. Сякаш се питах: Нормално ли е така да постъпва един обикновен бизнесмен? Нормално ли е да регистрира лимузините си на фиктивни фирми? Нормално ли е да знае наизуст цената на един „Колт Анаконда“? И да сваля отпечатъци от пръстите на гостите си върху чаши за уиски?

— Играл ли си някога руска рулетка? — повтори въпроса си той.

— Не — отвърнах аз. — Никога.

— Аз съм жертва на атака — каза той. — И току-що загубих двама сътрудници. В такива времена е редно да наемам нови сътрудници, не да губя и тези, които имам.

Седях и чаках. Минаха пет секунди. Десет. Давах си вид, че размишлявам върху думите му.

— Да ме наемете ли предлагате? — запитах. — Не съм убеден, че мога да остана тук дълго.

— Не ти предлагам нищо — каза той. — Взимам решение. Ти имаш вид на човек, който знае какво върши. Петте хиляди долара можеш да ги получиш, ако останеш. Не ако си тръгнеш. Евентуално.

Замълчах.

— Виж какво, нямам нужда да те наемам, ти и без това ми принадлежиш — каза той. — В Масачузетс е убит полицай, а аз знам как се казваш и имам отпечатъци от пръстите ти.

— Но?

— Но не знам кой си.

— Свиквайте с това — казах аз. — Как изобщо може да знаете кой кой е?

— Имам си начини — отвърна той. — Изпитвам хората. Я си представи, че те накарам да убиеш още един полицай? Като знак за лоялност?

— Ще ви откажа. И ще ви напомня, че с първия стана нещастен случай, за който много съжалявам. Както и ще започна да се питам що за обикновен бизнесмен сте всъщност.

— Моят бизнес не те засяга.

Не казах нищо.

— Хайде да поиграем на руска рулетка — каза той.

— И какво ще докаже това?

— Един федерален агент не би го направил.

— Защо толкова ви притесняват федералните агенти?

— Това също не те засяга.

— Не съм федерален агент.

— Докажи го. В известен смисъл аз вече играя руска рулетка с теб, образно казано, след като съм те допуснал в къщата си, без да знам кой си.

— Аз спасих сина ви.

— За което съм ти благодарен. Достатъчно, за да разговарям културно с теб. Достатъчно, за да ти предложа убежище и работа. Защото аз харесвам хора, които знаят какво вършат.

— Не си търся работа — казах аз. — Търся място, където да се скрия, да кажем, за четирийсет и осем часа, и после да си продължа по пътя.

— Ние ще те пазим. Никой няма да те открие тук. Ще си в безопасност. Стига да издържиш изпита.

— Руската рулетка е изпит?

— Безпогрешен — каза той. — Поне според моя опит.

Мълчах. В стаята отново настана тишина. Той се наведе през масата.

— Или си с мен, или си против мен. Във всеки случай, налага ти се да го докажеш. Надявам се, че ще направиш разумния избор.

Облегнат с гръб на вратата, Дюк се размърда. Подът изскърца под краката му. Аз седях и слушах океана. Във въздуха се издигаха пръски от вълните, вятърът ги грабваше и ги запокитваше в стъклото на прозореца. Дойде и седмата вълна, по-силна и по-гръмотевична от останалите. Пресегнах се и взех колта от масата. Дюк извади изпод сакото си пистолет за в случай, че ми хрумне да си играя на някоя по-различна игра. Беше „Щаер СПП“, който не е нищо друго, освен леко умалена версия на автомата „Щаер ТМП“. Рядко оръжие. Произвеждат ги в Австрия. В ръката му изглеждаше като някакъв голям, уродлив къс желязо. Отместих погледа си от него и се съсредоточих върху колта. Тикнах патрона в едно гнездо наслуки, затворих барабана и го завъртях с ръка. Освободен, приводният механизъм мързеливо мъркаше в тишината.

— Играй — каза Бек.

Аз завъртях още веднъж барабана, вдигнах пистолета и опрях дулото до слепоочието си. Почувствах хладината на стоманата. Погледнах Бек право в очите, задържах дъха си и натиснах спусъка наполовина. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът се запъна назад. Прецизният механизъм работеше безупречно. Дръпнах докрай спусъка. Ударникът падна. Чу се рязко изщракване. Силата на пружината се предаде по цялата дължина на пистолета и дулото потрепна леко срещу слепоочието ми. Но нищо повече. Издишах въздуха от дробовете си, свалих пистолета и го положих на масата, легнал върху дланта ми. После измъкнах ръката си отдолу и пистолетът изтрака глухо върху дървения плот.

— Твой ред е — казах.

— Исках само да видя как ще го направиш — каза той.

Тишина. Аз се усмихнах.

— Искаш ли да го направя още веднъж?

Бек не отговори. Вдигнах пистолета, завъртях барабана и го изчаках да спре. Опрях дулото до главата си. Цевта беше толкова дълга, че лакътят ми стърчеше навън и нагоре. Без да се бавя повече, дръпнах решително спусъка. В тишината се чу рязко изщракване. Звук на прецизен механизъм, струващ осемстотин долара. Свалих пистолета и за трети път завъртях барабана. Вдигнах го до главата си и дръпнах спусъка. Нищо. Четвърти път, по-бързо. Нищо. Пети път, още по-бързо. Пак нищо.

— Стига — каза Бек.

— Разправи ми сега за тия персийски килими — казах аз.

— Няма нищо за разправяне. Хората си ги постилат на пода. Преди това ги купуват. Понякога за много пари.

Усмихнах се. Вдигнах отново пистолета.

— Шансовете са едно към шест — казах. Завъртях за шести път барабана. В стаята настана мъртвешка тишина. Опрях дулото до главата си. Натиснах спусъка. От силата на пружината дулото леко ме тупна по слепоочието. Нищо повече.

— Достатъчно! — каза Бек.

Свалих пистолета, отворих барабана и изтърсих патрона на масата. Насочих го с ръка и му го търкулнах обратно. Той описа широка дъга по дървото. Бек го спря с длан. Две-три минути не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш бях някакво диво животно в зоологическата градина. Имах чувството, че съжалява, задето не съм отделен от него с яки решетки.

— Ричард разправя, че си бил военен полицай — каза той.

— Тринайсет години — казах аз.

— Беше ли добър?

— Доста по-добър от ония мърльовци, които беше изпратил да го вземат.

— Той много те хвали.

— И с право — казах. — Нали го отървах. С цената на значителни неудобства за себе си.

— Някой ще те търси ли?

— Не.

— Семейство?

— Нямам семейство.

— Работа?

— Трудно ще ми е да се върна на работа точно сега — казах. — Не мислиш ли?

Той си поигра малко с патрона, като го търкаляше под меката част на показалеца си. После го вдигна и стисна в шепа.

— На кого мога да се обадя? — запита той.

— За какво?

Той разтърси патрона в шепата си, сякаш държеше зарове.

— За препоръка — отвърна той. — Нали си имал началник?

Мини, които започваха да гърмят една по една в ръцете ми.

— Бях на свободна практика — казах аз.

Той сложи патрона обратно на масата.

— Имаш ли лиценз и застраховка?

Помислих, преди да отговоря.

— Не съвсем.

— Защо?

— Имам си причини.

— Ванът ти регистриран ли е?

— Загубил съм някъде документите.

Той превъртя патрона между пръстите си. Очите му бяха вперени в мен. Виждах го как мисли напрегнато. Прехвърляше разни неща в съзнанието си. Обработваше информация. Опитваше се да я нагласи по собствените си представи и заключения. Аз мислено му подсказвах. Въоръжен, як мъжага с раздрънкан стар ван, който дори не е негов. Крадец на коли. Убиец на полицаи. Бек се усмихна.

— Дискове втора ръка, а? — каза той. — Знам го този магазин.

Аз не казах нищо. Само го гледах в очите.

— Позволи ми да отгатна — каза той. — Доставял си им крадена стока.

Идеалният кандидат. Поклатих глава.

— Пиратски копия — отвърнах. — Не съм крадец. Аз съм бивш военен. Опитвам се да си изкарвам хляба. Освен това вярвам в свободата на изразяване.

— Друг път! — каза той. — Вярваш в зеленото, в това вярваш.

Идеалният кандидат.

— И в това също — отвърнах аз.

— Добре ли печелеше?

— Не се оплаквам.

Той загреба патрона с шепа и го подхвърли на Дюк. Дюк го хвана във въздуха и го пусна в джоба на сакото си.

— Дюк е тук шефът на охраната — каза Бек. — Ще работиш за него. Считано от този момент.

Изгледах Дюк, после отново се обърнах към Бек.

— Ами ако не искам да работя за него?

— Нямаш избор. В Масачузетс има убит полицай, ние знаем кой си и имаме отпечатъците ти. Докато не разберем що за човек си, се смяташ в пробен срок. Но пък защо не погледнеш позитивно на нещата? Пет хиляди долара, това са доста пиратски дискове.

Разликата между първоначалния ми статут на почетен гост и новия на служител в пробен срок се състоеше в това, че получих вечерята си в кухнята заедно с останалата прислуга. Великанът от портиерната не се появи, но затова пък там бяха Дюк и още някакъв тип, който приличаше на механик и момче за всичко. Освен това имаше една прислужница и една готвачка. Петимата насядахме около проста дървена маса и ядохме същата храна, каквато и семейството на Бек в трапезарията. Или дори още по-добра, защото готвачката като нищо се бе изплюла в порциите им, а не вярвах да го е направила и в нашите. Имах достатъчно опит със сержанти, подофицери тиловаци и други мърморковци, за да знам какво мога да очаквам от тях.

Вечерята протече в мълчание. Готвачката беше кисела, около шейсетгодишна матрона. Прислужницата имаше уплашен вид, сякаш беше сравнително отскоро. Още не знаеше как да се държи. Беше млада и невзрачна. Облечена беше с памучна престилка и вълнена жилетка и носеше груби ниски обувки. Механикът беше мъж на средна възраст, слаб, прошарен и мълчалив. Дюк също си мълчеше, явно размишляваше. Бек му бе създал неочакван проблем и той не знаеше как да подходи. Да ме използва? Можеше ли да ми има доверие? Дюк не беше глупав, това поне си личеше. Той виждаше всички страни на ситуацията, но му беше нужно малко време, за да ги осмисли. Беше горе-долу на моя възраст. Може би малко по-стар или малко по-млад. Имаше ъгловато, грубо лице, при което възрастта не си личи. И на ръст беше горе-долу колкото мен. Аз може би имах по-едри кости, а той беше малко по-набит. Предполагам, че на тегло бяхме еднакви, до килограм. Седяхме един до друг, аз се хранех спокойно, като от време на време, на подходящи интервали, му задавах въпроси, каквито можеше да се очакват от човек в моето положение.

— Я ми разправи за тия килими — казах с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се досещам какъв може да бъде истинският поминък на Бек.

— Не сега — отвърна той. Това означаваше: Не пред прислугата. После ми хвърли такъв поглед, сякаш искаше да ми каже: Във всеки случай не съм убеден, че ми се говори с човек чак дотам побъркан, че да рискува да си пръсне черепа шест пъти поред.

— Патронът беше фалшив, нали? — запитах аз.

— Какво?

— Без барут. Сигурно гилзата беше пълна с вата.

— Защо да е бил фалшив?

— Можех да го застрелям, ако беше истински.

— От къде на къде да го застрелваш?

— Не че съм искал да го застрелям, но той самият не би поел такъв риск. Доста е предпазлив.

— Аз те държах на мушка.

— Можех да застрелям първо теб, а после с твоя патлак да гръмна него.

Той се сепна, но не каза нищо. Бранеше позициите си. Тоя тип нещо не ми харесваше. Което всъщност нямаше особено значение, защото сигурно твърде скоро щеше да е извън играта.

— Дръж — каза той. Извади патрона от джоба си и ми го подаде. — Чакай тук.

После стана от стола и излезе. Изправих патрона на масата пред себе си, както бе направил Бек. Привърших с вечерята. Десерт нямаше. Нито кафе. Дюк се върна, като размахваше единия колт, закачен на показалеца му. Отиде до задната врата на кухнята и ми кимна да го последвам. Вдигнах патрона и го стиснах в шепа. Когато минахме през задната врата, тя изписка. Още един метален детектор. Вграден в рамката, така че почти не се виждаше. Затова пък нямаше алармена инсталация против крадци. Явно разчитаха на морето и на каменната стена с бодлива тел да ги пазят.

Вратата на кухнята извеждаше на студена, влажна веранда, а оттам през разнебитена портичка се излизаше в задния двор на къщата, който не беше нищо повече от върха на скалистия нос. Беше с форма на полукръг, вдаден още стотина метра в морето. Навън се бе стъмнило и само прозорците на къщата осветяваха сивкавия гранит. Духаше вятър и в далечината се различаваха белите гребени на вълните. Чуваше се и шумът на прибоя, и оттичането на водата от скалите. Луната се надбягваше с ниските парцаливи облаци. Хоризонтът беше черен и безкраен. Беше студено. Извърнах се назад и високо горе различих прозореца на стаята ми.

— Дай патрона — каза Дюк.

Аз се обърнах и му го подадох.

— Гледай сега — каза той.

Постави патрона в барабана на колта. Присви очи в полумрака и завъртя барабана, докато гнездото с патрона застана на десет часа.

— Гледай сега — повтори той.

После вдигна пистолета с изпъната ръка, като се целеше малко под хоризонта, в плоските гранитни плочи на края на носа над вълните. Дръпна спусъка. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът падна, пистолетът в ръката му ритна, дулото блъвна огън и изтрещя. Едновременно с това на скалите проблесна искра и се чу безпогрешното метално изчаткване на рикошета. Ехото заглъхна. Сигурно куршумът бе отскочил още поне стотина метра навътре в океана. Нищо чудно да бе убил някоя риба.

— Не беше фалшив патронът — каза Дюк. — Аз съм достатъчно бърз.

— Добре де — отвърнах.

Той отвори барабана и изтръска празната гилза. Тя падна със звън върху камъните в краката ми.

— А ти си едно лайно — каза той. — Убиец на полицаи.

— Ти да не си бил полицай?

Той кимна.

— Отдавна.

— Дюк собственото ти име ли е или фамилното?

— Фамилното.

— За какво му е на един вносител на килими въоръжена охрана?

— Нали ти каза. Жесток бизнес. Големи пари.

— Наистина ли имаш нужда от мен?

Той вдигна рамене.

— Може и да имам. Ако някой си навира носа наоколо, ще ни трябва пушечно месо. По-добре ти, отколкото аз.

— Не забравяй, че спасих хлапето.

— Е, и? Всеки от нас е спасявал хлапето един или друг път. Или мисис Бек. Или мистър Бек. Знай си мястото.

— С колко хора разполагате?

— С недостатъчно. Особено ако сме обект на атака.

— Какво става тук, война ли?

Дюк не отговори. Заобиколи ме и закрачи към къщата. Аз обърнах гръб на неспокойния океан и тръгнах след него.

В кухнята всичко беше спокойно. Механикът се бе изпарил; готвачката и прислужницата вдигаха масата и нареждаха мръсните чинии в миялна машина, която беше толкова голяма, че можеше да измие съдовете на цял ресторант. Прислужницата беше с две леви ръце. За нищо не я биваше. Огледах се за кафе. Нямаше. Дюк седна на празната дървена маса. Наоколо цареше покой. Никой не бързаше. Времето минаваше и това не ми даваше мира. Аз не приемах уверенията на Сюзан Дъфи, че разполагам с пет дни. Това е прекалено дълъг период, когато се опитваш да задържиш двама яки мъже против волята им и против закона. Лично аз щях да се чувствам по-спокоен, ако беше казала три дни. Щях да оценя по-високо чувството й за реалност.

— Върви да спиш — каза Дюк. — Застъпваш дежурен в шест и трийсет сутринта.

— И какво ще правя?

— Каквото ти наредя.

— Вратата ми ще бъде ли заключена?

— Разбира се — каза той. — Ще я отключа в шест и петнайсет. В шест и трийсет да си долу.

Изчаках в леглото, докато го чух да заключва вратата отвън. Полежах още малко, за да съм сигурен, че няма да се върне. После свалих обувката си и проверих за съобщения. Малкото устройство се включи и на зеленикавото екранче се изписа жизнерадостен надпис в курсив: Имате поща! Бях получил само едно съобщение. От Дъфи. От една-единствена дума: „Местонахождение?“ Аз натиснах REPLY за отговор и написах: „Абът, крайбрежието на Мейн, на 3 километра южно от Портланд, самотна къща на издължен скалист нос.“        Засега им стигаше толкова. Нямах нито адрес, нито пък точни координати. Но с подробна карта сигурно щяха да го намерят. Натиснах SEND.

Известно време лежах, загледан в екранчето. Не ми беше много ясно как работи този имейл. Дали съобщенията се предаваха мигновено, като при телефонен разговор, или отговорът й щеше да блуждае някъде в киберпространството, докато най-после го получа? Предположих, че ще чакат обаждането ми. Сигурно двамата с Елиът се редуваха пред компютъра.

След деветдесет секунди на екранчето отново се появи надпис: Имате поща! Усмихнах се. Това нещо работеше! Този път съобщението й беше по-дълго. Само двайсет и две думи наистина, но не се събираше цялото на екрана, та трябваше да превъртам надолу, за да го прочета. Гласеше: „Благодаря, ще проучим картите. Според отпечатъците двамата гардове, които държим, са бивши военни. Тук всичко е под контрол. При теб? Някакъв напредък?“ Натиснах REPLY и написах: „Нает съм, изглежда.“ Помислих малко и като се сетих за Куин и Териса Даниъл, добавих: „Иначе напредък нула.“ Помислих още малко и написах: „Отн. двамата гардове запитайте ВП Пауъл цитирам 10–29, 10–30, 10–24, 10–36 край на цитата, кажете, че лично за мен.“ След което натиснах SEND. На екрана се изписа съобщението изпратено и погледът ми се зарея навън в мрака; искаше ми се да вярвам, че поколението на Пауъл все още говори същия език като моето. Цифрите 10–29,10-30,10-24 и 10–36 бяха стандартни военни кодове, като всеки сам за себе си не значеше нищо особено. 10–29 например означаваше слаб сигнал, кодирано оплакване за проблем с апаратурата. 10–30 значеше чакам помощ, но не е спешно. 10–24 беше кодът за подозрителна личност, а 10–36 означаваше предай по-нататък. Кодът 10–30 за липса на спешност гарантираше, че цялата фраза няма да привлече особено внимание, ще бъде заведена в деловодството и оставена да отлежава вечно в някоя папка. В комбинация обаче четирите двойки цифри представляват нещо като таен жаргон. Или поне представляваха по времето, когато аз самият носех униформа. Частта за слабия сигнал се разбираше като не разгласявай излишно, гледай да не се разчуе. Тя беше подсилена от молбата за неспешна помощ: По възможност да не се завежда. Кодът за подозрителна личност значеше именно това, а предай по-нататък се превеждаше като дръж ме в течение. Ако Пауъл беше в играта, той щеше да разтълкува цялата комбинация като: Виж какво можеш да изровиш тихомълком за тия типове и докладвай. Надявах се, че ще се отзове, защото веднъж ме беше изпортил и ми беше длъжник. Логиката ми казваше, че Пауъл се чувства виновен пред мен и ще гледа всячески да изкупи вината си.

Малкото екранче привлече погледа ми: Имате поща! Беше Дъфи: „Добре, побързай.“ Аз написах: „Опитвам се“, после изключих уреда и го върнах в тока на обувката си. След това се изправих и огледах прозореца.

Беше съвсем обикновен, от две части, като долната половина се плъзгаше нагоре и заставаше успоредно на горната. Нямаше мрежа за комари. Боята от вътрешната страна беше положена тънко и равно, докато отвън, където я бяха шибали дъждът и соленият вятър, беше подновявана грубо и на слоеве. Подвижната част се закопчаваше за рамката с месингов райбер. Цялата конструкция беше направо древна. Никакви модерни охранителни средства. Освободих райбера и бутнах долната половина нагоре. Тя заяде върху натрупаната боя, но все пак се помръдна. Отвори се на около педя и студеният морски вятър ме лъхна в лицето. Наведох се и огледах долния перваз за сензори на алармена инсталация. Не видях. Напънах се, вдигнах прозореца докрай и огледах рамката сантиметър по сантиметър. Нямаше и следа от охранителна система. Което си беше разбираемо. Прозорецът беше на петнайсет метра височина; отдолу имаше само скали и вода. Къщата се охраняваше от океана и високата стена.

Наведох се през прозореца и погледнах надолу. Виждаше се мястото, където бяхме застанали с Дюк, когато изстреля патрона. Останах така около десетина минути, надвесен до половина през прозореца, облегнат на лакти, загледан в черната безкрайност на океана, вдишвах в дробовете си соления въздух и си мислех за този патрон. Шест пъти бях дръпнал спусъка. Можеше да стане голяма поразия. Главата ми щеше да експлодира като бомба. Чак дъбовата ламперия от другата ми страна щеше да стане на трески. Килимите щяха да бъдат съсипани веднъж завинаги. Прозинах се. От морския въздух и от много мислене ми се доспа. Дръпнах се назад, затворих с трясък прозореца и се упътих към леглото.

Вече бях станал, бях си взел душ и чаках облечен, когато Дюк отключи вратата на стаята ми в шест и петнайсет на следващата сутрин, ден дванайсети. Беше сряда, рожденият ден на Елизабет Бек. Бях си проверил имейла. Нямаше нови съобщения. Нито едно. Не че това ме тревожеше. Прекарах десет спокойни минути, изправен до прозореца. Зазоряваше се пред очите ми, морето беше спокойно. Водата изглеждаше гъста като олио, сивкава и укротена. Имаше отлив. Над повърхността се подаваха скали; между тях се бяха образували малки вирчета. Тук-там по брега се виждаха птици. Бяха черни гларуси. В момента бяха сиви, но черните им пролетни пера вече избиваха изпод зимния пух. Имаха яркочервени крака. В далечината се виеха черногърби чайки и корморани. Чайките се спускаха ниско над водата и се оглеждаха за някоя херинга за закуска.

Изчаках, докато стъпките на Дюк заглъхнаха, после слязох в кухнята, където се сблъсках лице в лице с великана от портиерната. Той стоеше изправен до мивката с чаша в ръка. Сигурно току-що си бе глътнал стероидите. Наистина беше грамаден. Аз съм метър и деветдесет и три и за да мина през стандартна седемдесет и пет сантиметрова врата, трябва да застана точно по средата. Тоя тип беше поне с една педя по-висок от мен и с педя и половина по-широк в раменете. И със стотина кила по-тежък. Или дори с повече. Причиняваше ми онова усещане за първичен дискомфорт, каквото изпитвам твърде рядко — единствено когато се чувствам дребен в сравнение с някого. Сякаш целият свят изглежда различно.

— Дюк е във фитнес залата — каза той.

— Фитнес зала ли има тук? — попитах аз.

— Да, долу — отвърна той. Гласът му беше тънък и тенекиен. Сигурно от години нагъваше стероиди като бонбони. Имаше мътни очи и лоша кожа. На възраст беше някъде около трийсет и пет, с мазна руса коса, облечен беше с плътно прилепнала тениска и долнище на анцуг. Ръцете му бяха по-дебели от краката ми. Приличаше на карикатура.

— Преди закуска тренираме — каза той.

— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Тренирайте си.

— Ти също.

— Мразя тренировките — казах аз.

— Дюк те чака. Щом работиш тук, ще тренираш.

Погледнах часовника си. Шест и двайсет и пет сутринта.

Времето летеше.

— Как ти викат? — запитах.

Той не отговори. Само ме изгледа, сякаш подозираше някакъв капан. Това е още един проблем на стероидите. Взимаш ли твърде много, може да ти объркат мозъка. А пък тоя тип имаше вид, сякаш и по рождение мозъкът му не е бил кой знае колко изправен. Изглеждаше тъп и злобен. Това е най-точното описание. Което само по себе си не е много щастлива комбинация. Имаше нещо гадно в лицето му. Никак не ми беше симпатичен. Изобщо по отношение на новите ми колеги нещо не преливах от възторг.

— Не ти зададох особено труден въпрос — казах аз.

— Поли — отвърна той.

Кимнах.

— Приятно ми е да се запознаем, Поли. Аз съм Ричър.

— Знам — каза той. — Бил си офицер в армията.

— Това пречи ли ти нещо?

— Не обичам офицерите.

Пак кимнах. Бяха проверили. Знаеха военния ми чин. Явно имаха достъп до информация.

— Защо? — запитах го. — Да не са те скъсали на изпита в подофицерското училище?

Той не отговори.

— Хайде да вървим при Дюк — казах аз.

Той остави чашата си на мивката и ме поведе по някакъв тъмен коридор, през една врата към мрачно дървено стълбище, което водеше към мазето. Къщата имаше цял подземен етаж. Сигурно навремето е бил взривяван с динамит в масивната скала. Стените бяха от груб камък, тук-там по-загладени с кръпки бетон. Въздухът беше леко влажен и миришеше на мухъл. Мазето се осветяваше от голи крушки с телени решетки, завинтени направо в тавана. Състоеше се от множество стаи. Една от тях беше доста обширна и цялата белосана, подът беше постлан с бял линолеум. Вонеше на вкисната пот. Имаше велоергометър, бягаща пътечка, гладиатор с тежести, тежка боксова круша, провесена от греда на тавана, както и една по-малка до нея, на пружина, за трениране в бързина. По стелажите имаше боксьорски ръкавици и гирички, а на пода до пейката за коремни преси бяха натрупани тежести за щанга. До пейката бе застанал Дюк с черния си костюм. Изглеждаше смъртно уморен, сякаш цяла нощ не бе мигвал. Беше некъпан и разчорлен, костюмът му беше целият измачкан, особено ниско долу на гърба.

Още с влизането си Поли се зае с някакво комплицирано упражнение за разкършване на мускулите. Беше толкова месест, че ръцете и краката му трудно се сгъваха. Бицепсите му пречеха да пипне с пръсти собственото си рамо. Аз огледах гладиатора. Машина с всевъзможни дръжки, лостове и ръкохватки. През система от скрипци минаваха яки черни стоманени въжета, върху които бяха накачени висок стълб оловни тежести. Сигурно общо имаха към двеста и петдесет килограма.

— Какво, ще тренираш ли? — запитах Дюк.

— Не е твоя работа — отвърна той.

— Аз също няма — казах аз.

Поли извърна глава на великанския си врат и ме изгледа. После легна по гръб на пейката и дълго се намества, докато раменете му не застанаха точно под една щанга с тежести, поставена на стойка. Той изръмжа, обхвана щангата с ръце, изръмжа повторно, изплези език и после си го прибра. По всичко личеше, че се подготвя за сериозно усилие. После напъна мускули и повдигна щангата от стойката й. Щангата се огъваше и потрепваше в ръцете му. По нея бяха накачени толкова тежести, че се бе извила в двата си края надолу, като на съветските щангисти по старите филми. Той отново изръмжа и я оттласна нагоре, докато ръцете му се изправиха в лактите. Подържа я така около секунда, след което с трясък я свали на стойката. Изви глава и ме погледна, сякаш очакваше да съм дълбоко впечатлен. Аз бях впечатлен, но не дотам. Тежестта беше голяма, но пък и той имаше големи мускули. Но мускулът, напомпан със стероиди, е тъп мускул. Може би изглежда внушително и срещу пасивна тежест върши работа. Но затова пък е тежък и бавен; човек се уморява само да го разнася.

— Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? — извика той, леко задъхан.

— Никога не съм се опитвал — отвърнах аз.

— Не искаш ли сега да опиташ?

— Не — казах аз.

— Може само полза да имаш. Каквато си хърба, ще заприличаш на човек.

— Аз съм офицер — отвърнах. — Не са ми нужни мускули. Ако реша да преместя двеста килограма тежест от едно място на друго, ще повикам някоя едра, тъпа горила да го направи вместо мен.

Той лежеше и ме гледаше с омраза. Обърнах му гръб и се загледах в тежката боксова круша. Беше напълно стандартна, доста поовехтяла. Залюлях я леко с длан. Дюк ни наблюдаваше внимателно — ту мен, ту Поли. Беше усетил нещо, някакво смътно напрежение във въздуха, което засега му се губеше. Залюлях отново крушата. Навремето бяхме използвали такива в тренировки за ръкопашен бой. Обличахме се с парадните си униформи, понеже стоят на тялото като цивилни дрехи, и се упражнявахме в ритници по крушите. Веднъж, преди доста години, бях разпрал една такава круша с ръба на тока си. Тя просто цъфна и пясъкът се изсипа на пода. Представих си, че ако можех да го повторя сега, това би впечатлило Поли. Само че предавателят се намираше в тока ми и може би щях да го повредя. Казах си, че е трябвало да предупредя Дъфи да го постави в левия ток. После се сетих, че самата тя е левачка. Може би си е мислила, че така трябва.

— Ти нещо не ми харесваш — подвикна Поли. Гледаше право в мен, явно на мен говореше. Имаше малки оченца. Кожата му лъщеше. Беше натъпкан с медикаменти. От всяка пора на тялото му бликаха екзотични химически съединения. — Хайде да се състезаваме на канадска борба — каза той.

— Какво?

— Да се състезаваме на канадска борба — повтори той. Стана и пристъпи безшумно към мен. До него бях като джудже. Направо ми закриваше светлината. От туловището му се носеше остра миризма на пот.

— Не искам да се боря с теб — казах аз. Видях, че Дюк ме гледа. После погледнах към ръцете на Поли. Свити в юмруци, дланите му не бяха кой знае колко големи. От гълтане на стероиди китките и дланите не се развиват особено, освен ако не се упражняват, но повечето хора, които взимат стероиди, не се сещат за това.

— Скапаняк! — каза той.

Не отговорих.

— Скапаняк! — повтори той.

— Победителят какво получава? — запитах аз.

— Удовлетворение.

— Бива.

— Какво бива?

— Да се състезаваме.

Той изглеждаше изненадан, но бързо се опомни и се върна на пейката за коремни преси. Аз свалих якето си и го положих сгънато върху велоергометъра. Разкопчах десния си маншет и навих ръкава на ризата си до над лакътя. Ръката ми беше тънка като клечка в сравнение с неговата. Затова пък дланта ми беше малко по-голяма. С по-дълги пръсти. И всичките мускули по тях, доколкото ги имаше, бяха продукт на чиста генетика, а не на алхимия.

Двамата коленичихме с лице един към друг и поставихме лакти на пейката. Ръката му от лакътя до китката беше малко по-дълга от моята, което беше в моя полза, защото го принуждаваше да я държи леко свита, а това намаляваше силата му. Допряхме длани и стиснахме ръцете си в желязна хватка. Неговата беше хладна и потна. Дюк зае позиция до края на пейката като рефер.

— Хайде! — каза той.

От самото начало играх нечестно. Целта при канадската борба е със силата на ръката и рамото да се наведе китката напред, с което тази на противника се извива назад, докато се притисне към плота. Разбира се, аз нямах никакви шансове да постигна това. Не и срещу тоя тип. Никакви. Най-много можех да му попреча да извие моята китка. Не се надявах да го победя. Затова не се и опитах. Почнах да стискам. Милионите години еволюция са ни дарили нас, хората, със срещулежащ палец, с който можем да хващаме неща, а също и да ги притискаме срещу другите си четири пръста като в клещи. Успях да изравня кокалчетата му в една линия и ги стиснах безмилостно, с всичка сила. А пък ръцете ми са доста силни. Единствената ми цел беше да задържа ръката си изправена нагоре. Гледах го в очите и стисках, докато усетих как кокалчетата му започват да пукат. След което го стиснах още по-силно. И още по-силно. Той не се отказваше. Беше невероятно силен. Продължавах да стискам. Бях задъхан и се потях, и гледах само да не ме победи. Това продължи цяла минута, през което време и двамата се борехме мълчаливо, докато мускулите ни затрепериха от усилието. Стисках все по-силно, като постепенно усилвах болката в ръката му. Видях как тя се изписа по лицето му. Стиснах още по-здраво. Ето, това ги съсипва тия като него. Тъкмо си помислят, че по-зле няма да стане, и то вземе, че стане още по-зле. И още по зле, и пак, и пак. Все по-зле и по-зле — не наведнъж, а постепенно, плавно, постъпателно, неотстъпно, неумолимо, като машина, като някакъв средновековен инструмент за мъчения. В един момент забравят всичко останало, освен собствената си болка. И тогава в очите им проблясва разбиране. Разбрали са, че ги мамя, но са разбрали също така и че нищо не могат да направят срещу това. Не могат изведнъж да погледнат жално към околните и да кажат: „Ама тоя ми причинява болка! Не е честно!“ Защото тогава те ще са страхливците, не аз. А скапаняците това не могат да го понесат. Ето защо преглъщат другото. Преглъщат го и се молят само да не стане по-зле. А то става. И още как. Винаги може да стане и по-зле. Те даже не знаят какво ги чака. Вперил поглед в очите на Поли, аз стисках все по-силно. От потта кожата му бе станала хлъзгава, така че ръката ми се наместваше още по-лесно и стягаше неговата като менгеме. Между дланите ни нямаше излишно триене, което да го разсейва; цялото му съзнание беше концентрирано в кокалчетата, които пукаха и скърцаха в адска агония.

— Стига — каза Дюк. — Резултатът е равен.

Не охлабих хватката, нито пък Поли отслаби натиска срещу ми. Ръката му беше могъща и непоклатима като дънер.

— Казах стига! — извика Дюк. — Стига сте се пънали, тъпаци. Имате по-важна работа.

Вдигнах лакътя си високо нагоре, за да му попреча да ме изненада с някаква хватка в последния момент. Поли извърна поглед встрани и издърпа ръката си от пейката. Пуснахме се. Дланта му беше цялата на бели и яркочервени петна. Меките части на палеца ми пламтяха. Той се изправи и излезе от стаята. Чух тежките му стъпки по дървеното стълбище.

— Много тъпо! — каза Дюк. — Ти току-що си спечели още един враг.

С мъка си поемах дъх.

— Е, какво, да се бях оставил да ме победи ли?

— Щеше да е по-добре за теб.

— Но нямаше да е в мой стил.

— Значи си глупак — каза той.

— Ти си шеф на охраната — възразих аз. — Твоя работа е да го накараш да се държи като възрастен.

— Не е толкова лесно.

— Тогава го разкарай.

— И това не е лесно.

Бавно се надигнах от мястото си. Свалих ръкава на ризата и закопчах маншета. Погледнах часовника си. Наближаваше седем. Времето минаваше.

— Какво ще правя днес? — запитах аз.

— Ще караш ван. Знаеш как става, нали?

Кимнах, защото нямаше как да отрека. Нали все пак бях карал вана, когато спасих Ричард Бек.

— Искам да си взема повторно душ — казах аз. — И ми трябват чисти дрехи.

— Кажи на прислужницата — рече той. — Или може би си въобразяваш, че съм ти камериер?

Той ме изгледа, обърна се и се заизкачва по стълбите. Аз останах сам в мазето. Разтъпках се и протегнах ръце, вдишах и издишах дълбоко и разтърсих китката си, за да облекча напрежението в мускулите. После облякох якето си и тръгнах да търся Териса Даниъл. Теоретически тя можеше да е заключена и някъде наоколо. Но я нямаше. Мазето на къщата беше цял комплекс от помещения — имаше котелно, където се кръстосваха тръби и пещите ревяха; имаше перално помещение с голяма машина, монтирана върху дървен плот, за да се източва гравитационно в една тръба, която минаваше покрай стената. Складови помещения нямаше. Две от стаите бяха заключени. Вратите бяха от масивно дърво. Заслушах се. Отвътре не се чуваше нищо. Почуках леко, но отговор нямаше.

Качих се отново горе и в коридора на първия етаж срещнах Ричард Бек и майка му. Ричард си бе измил косата и я бе сресал на път от дясно на ляво, за да му скрива липсващото ухо. По същия начин постъпват оплешивяващите мъже, за да не им се вижда голото теме. На лицето му бе изписана познатата раздвоеност. Явно се чувстваше добре в мрачната безопасност на своя дом, но същевременно усещаше, че донякъде е попаднал в капан. Изглеждаше зарадван, че ме вижда. Не само защото го бях отървал, а може би и защото за него бях рядък представител на външния свят.

— Честит рожден ден, мисис Бек — казах аз.

Тя ми се усмихна, сякаш беше поласкана, че съм запомнил. Изглеждаше по-добре от предишния ден. Като нищо беше десетина години по-възрастна от мен, но ако се срещнехме случайно някъде — в някой бар или клуб, или при дълго пътуване с влак, — може би щях да й обърна внимание.

— Вие ще останете при нас известно време — каза тя. После сякаш изведнъж си спомни защо точно щях да остана известно време при тях: защото бях убил полицай, защото имах нужда да се крия. Тя се смути, извърна поглед и отмина по коридора. Ричард тръгна с нея, но се обърна да ме погледне през рамо. Поли не се виждаше. Вместо това ме очакваше Закари Бек.

— Какви им бяха оръжията? — запита той. — На ония двамата в тойотата?

— Узита — казах аз. Когато лъжеш, придържай се максимално към истината. — Плюс граната.

— Кой модел „Узи“?

— Микро — отвърнах аз. — От най-малките.

— Пълнители?

— От късите. С двайсет патрона.

— Абсолютно сигурен ли си?

Кимнах.

— Ти разбираш ли от тия неща?

— Узито е създадено от лейтенант в израелската армия — казах аз. — На име Узиел Гал. Любител техничар. Обичал да разглобява това-онова и да прави подобрения. Бил направил толкова много подобрения по старите модели чешки пистолети, че се получил напълно нов картечен пистолет, който кръстили на него. Това било през четирийсет и девета година. Серийното производство започнало през петдесет и трета, като след време започнали да ги правят по лиценз в Белгия и Германия. Виждал съм доста тук-там.

— И си напълно убеден, че тия бяха от модела микро, с късия пълнител?

— Без съмнение.

— Добре — каза той, сякаш това имаше голямо значение за него. После се обърна, излезе от кухнята и изчезна. Стоях и си мислех за настойчивостта на въпросите му и за измачкания отзад костюм на Дюк. Тази комбинация ме притесняваше.

* * *

Намерих прислужницата и й казах, че ми трябват дрехи. Тя държеше в ръка дълъг списък с покупки, отивала до супермаркета. Обясних й, че не я моля да ми купува дрехи, а просто искам да взема от някого назаем. Жената се изчерви, поклати глава и не каза нищо. Отнякъде се появи готвачката, съжали се над мен и ми изпържи яйца с бекон. Направи ми и кафе, след което денят вече не ми изглеждаше толкова мрачен. Нахраних се, изпих си кафето и се качих два етажа нагоре до стаята си. Прислужницата ми бе оставила дрехи в коридора, прилежно сгънати, направо на пода. Чифт черни джинси и черна памучна риза. Черни чорапи и светло бельо. Всичко изпрано и изгладено. Предположих, че са на Дюк. Ако бяха на Бек или на Ричард, щяха да са ми малки, а в дрехите на Поли щях да изглеждам като в циркова палатка. Вдигнах ги от пода и ги внесох в стаята. Заключих се в банята, свалих обувката си и проверих за поща. Имаше само едно съобщение. От Сюзан Дъфи. Гласеше: „Местоположението ти определено по карта. Заемаме позиции в мотел на 40 км югозападно край М-95. Отговор от Пауъл цитирам поверителна и двамата ДУ след 5, 10–2,10-28 край цитата. Напредък?“ Усмихнах се. Пауъл явно говореше на моя език. Двамата ДУ след 5 означаваше, че и двамата бодигардове са били дисциплинарно уволнени от войската след пет години служба. Пет години в армията са твърде дълъг период, за да може уволнението им да се е дължало на непригодност или гафове при първоначалното обучение. Такива неща се изясняват още в самото начало. Единствената причина да те уволнят след пет години служба е, ако си лош по природа. Цифрите 10–2 и 10–28 не оставяха никакво място за съмнение. 10–2 е стандартен отговор при проверка на радиовръзката и означава: Чувам те ясно. 10–28 пък е кодирана молба: Изпратете незабавно линейка. В съчетание помежду си тези две съобщения значат нещо съвсем различно: „Тия не трябва да живеят, повярвай ми.“ Пауъл се бе ровил в досиетата им и видяното там никак не му бе харесало.

Намерих иконата за отговор и написах: „Засега няма напредък. Изчакайте още малко.“ После натиснах SEND и прибрах апарата в обувката си. Не се бавих дълго под душа.

Само се облях, колкото да премахна миризмата на пот от: фитнес залата, и се облякох в чуждите дрехи. Бях със собствените си обувки и яке и с палтото от Сюзан Дъфи. Слязох долу и заварих Дюк и Закари Бек, застанали един до друг в коридора. И двамата бяха с палта. Дюк държеше в ръката си ключове от кола. Още не си бе взел душ. Изглеждаше уморен и намръщено се вторачи в мен. Може би се дразнеше, че му нося дрехите. Предната врата беше отворена и; аз видях отвън прислужницата, която потегляше да пазарува с някакъв мръсен стар сааб. Сигурно щеше да купи торта за рождения ден на мисис Бек.

— Да вървим — каза припряно Бек. Тонът му означаваше: Чака ни работа, не се потривай. Двамата тръгнаха напред. Металният детектор изписка два пъти, по веднъж за всеки от тях, но не и за мен. Отвън беше доста хладно и ясно. Черният кадилак очакваше Бек на кръга пред къщата. Дюк му отвори задната врата и той се настани вътре. После Дюк седна зад волана, а аз до него. Така ми се стори правилно. Не разговаряхме помежду си.

Дюк запали двигателя, постави колата на скорост и потегли по алеята към портата. Далеч напред видях Поли, който тъкмо отваряше двете крила за прислужницата със сааба. Беше си облякъл костюма. Изчака ни да минем покрай него. Излязохме през портата и се насочихме на запад, към вътрешността. Обърнах се и го видях как веднага затвори след нас.

Изминахме двайсет и пет километра навътре в сушата и поехме по магистралата на север, за Портланд. Гледах право напред и си мислех къде ли ме водят. И какво ли ще правят с мен, когато стигнем там.

Закараха ме до самия край на пристанището извън града. Наоколо стърчаха кранове; в далечината се виждаха надстройките на корабни палуби. По напукания асфалт бяха натрупани изоставени контейнери. Наблизо имаше няколко ниски офиса. През цялото време пристигаха и заминаваха камиони. Във въздуха кръжаха чайки. Дюк влезе през една порта в малко заградено пространство от бетонни плочи, закърпени тук-там с асфалт. Вътре имаше само един ван без прозорци, паркиран точно в средата. Беше обикновен пикал, каросерията му беше надстроена с квадратен затворен фургон, по-широк от кабината. Такива най-често се наемат за пренасяне на покъщнина. Ванът беше среден във всяко отношение, нито голям, нито малък, без всякакви надписи. Съвсем обикновен ван, с нищо незабележим, син на цвят, на места с избила ръжда. Беше стар и явно бе прекарал живота си на соления морски въздух.

— Ключовете са в джоба на вратата — каза Дюк.

Бек се пресегна напред от задната седалка и ми подаде лист хартия. На него бяха написани указания как се стига до някакво място в Ню Лъндън, щата Кънектикът.

— Закарай вана точно на адреса — каза той. — Това е паркинг, много приличен на тоя тук. Там е паркиран ван, идентичен на този. Ключовете са в джоба на вратата. Оставяш този, взимаш другия и се връщаш.

— Без да поглеждаш вътре — добави Дюк. — Нито в единия, нито в другия.

— И карай бавно — допълни Бек. — Спазвай правилника. Гледай да не привличаш внимание.

— Защо? — запитах аз. — Какво има вътре?

— Килими — отвърна Бек. — Притеснявам се за теб. Търси те полицията. Тъй че по-добре се скатавай. Карай полека. Спри някъде за кафе. Дръж се нормално.

Не казаха нищо повече. Аз слязох от кадилака. Въздухът миришеше на море и мазут, на дизелов пушек и развалена риба. Духаше вятър. Наоколо боботеха машини, във въздуха крещяха чайки. Приближих се до синия ван. Минах близо до задницата му и видях, че вратата на фургона е запечатана с оловна пломба. Пристъпих до кабината и отворих шофьорската врата. Намерих ключовете в джоба от вътрешната й страна. Качих се и запалих двигателя. Наместих се на седалката, сложих си предпазния колан, включих на скорост и изкарах вана от паркинга. Дюк и Бек ме изпратиха с поглед от кадилака. Лицата им бяха безизразни. На първия завои спрях, после свих вляво и тръгнах на юг.

4

Времето минаваше. Мисълта за това не ми даваше мира. Явно бях подложен на нещо като изпит и за да го издържа, ми бяха нужни поне десетина скъпоценни часа. А и ванът се инатеше и не щеше да върви. Беше стар, двигателят гърмеше, но не теглеше, а скоростната кутия скрибуцаше жално. Окачването беше раздрънкано и омекнало, возилото се люлееше и накланяше застрашително. Но огледалата за обратно виждане бяха големи и правоъгълни, завинтени направо за вратите, и през тях виждах всичко, което се намираше на повече от десет метра назад. Движех се по междущатска магистрала 95 в южна посока. Всичко беше спокойно; бях почти сигурен, че никой не ме следи. Почти, но не съвсем.

Намалих скоростта, доколкото беше безопасно, извъртях се на една страна, сложих левия си крак върху педала за газта и се наведох, за да сваля дясната си обувка. Жонглирайки с една ръка, положих обувката в скута си и извадих апарата за имейли. Като го стисках между палеца и показалеца на ръката, с която държах волана, успях, шофирайки, да напиша следното: „Бързо среща на първия паркинг на шосе М-95, южно от изхода за Кенебънк. Носете поялник и оловен припой. От «Радио Шок» или железарски магазин.“ Натиснах SEND и пуснах апарата на седалката до себе си. Натиках крака си обратно в обувката и отново заех нормалната си поза зад волана. Погледнах в огледалата. Нищо. Захванах се да пресмятам. Разстоянието от Кенебънк за Ню Лъндън беше някъде около триста — триста и двайсет километра. При осемдесет километра в час това са четири часа. При сто и десет са два часа и петдесет минути, а от тоя ван повече от сто и десет едва ли можех да изстискам. Значи разполагах с час и десет минути максимум, за да свърша това, което считах за нужно.

Стоях плътно в дясната лента и поддържах точно осемдесет километра в час. Всички останали ме задминаваха. Зад мен не се задържаше никой. Не ме следяха. Не бях сигурен дали това е добър знак или лош. Във всеки случай, ако ме следяха, щеше да е по-зле. След двайсет и девет минути подминах изхода за Кенебънк. Видях знак, според който на единайсет километра по-нататък имаше голям паркинг с бензиностанции, ресторанти и тоалетни. Единайсетте километра ми отнеха осем минути и половина. Отбих по една тясна и ниска рампа, която завиваше вдясно под лек наклон сред горичка от дървета и храсталаци. Напред нямаше почти никаква видимост. Пролетните листа бяха още малки, но самите клони бяха толкова нагъсто, че закриваха гледката. Отнех газта, ванът изкачи наклона по инерция и се спусна надолу в един напълно безличен крайпътен паркинг, каквито имаше със стотици по междущатските шосета — широка асфалтова ивица с диагонални места за паркиране от двете страни и няколко сгушени една в друга тухлени сгради вдясно. Отзад се виждаше и бензиностанция. Около тоалетните бяха паркирани десетина коли. Между тях беше фордът на Сюзан Дъфи. Последният вляво. Отстрани до него бяха застанали Дъфи и Елиът.

Подминах ги, като им направих знак с ръка да почакат, и паркирах през три коли от тях. Угасих двигателя и една-две секунди се наслаждавах на тишината. После натиках уреда за имейли в тока на обувката си и я нахлузих. Опитвайки се да се държа нормално, се протегнах в кабината, после отворих вратата, изскочих навън и направих няколко крачки на място като човек, слязъл да се поразтъпче след дълъг път и да се порадва на чистия пролетен въздух. В същото време погледът ми обиколи няколко пъти цялото пространство, като накрая се спря върху изходната рампа, по която бях дошъл. Никой не се изкачи по нея. От магистралата до мен достигаше шумът на рехавия трафик. Звукът идваше сравнително отблизо и се чуваше ясно, но дърветата ни закриваха; мястото изглеждаше добре закътано и безопасно. Изчаках минута и десет секунди, което при осемдесет километра в час се равнява на километър и половина. Отново никой не се изкачи по рампата. Километър и половина е максималното разстояние, от което може ефективно да се следи движещ се автомобил. Успокоен, аз се приближих тичешком до Дъфи и Елиът. Той беше спортно облечен и без костюма си сякаш се чувстваше неловко. Тя беше с изтъркани джинси и със същото овехтяло кожено яке, с което вече я бях виждал. Изглеждаше фантастично. И двамата не отделиха излишно време за поздрави и любезности, за което им бях благодарен.

— Закъде пътуваш? — запита Елиът.

— За Ню Лъндън, Кънектикът — отвърнах аз.

— Какво возиш?

— Не знам.

— Не те следят — каза тя.

Това не беше въпрос, а констатация.

— Може да са ми сложили локаторен чип — казах аз.

— Че къде би могъл да бъде?

— Ако имат капка ум, отзад в каросерията. Донесохте ли поялник?

— Още не — каза тя. — Пристига всеки момент. За какво ти е?

— Има оловна пломба. Трябва да можем да я възстановим.

Тя погледна притеснено към изходната рампа.

— Не е лесно толкова бързо да се намери поялник.

— Докато чакаме, да проверим достъпните места — предложи Елиът.

Тримата затичахме към синия ван. Аз легнах на земята и огледах отдолу шасито. Беше покрито със спечена кал, с големи мазни петна от течовете на двигателя.

— Едва ли е тук — казах. — Ще им трябва длето, за да стигнат до метална повърхност.

На Елиът му бяха нужни петнайсет секунди, за да намери чипа в кабината. Беше под шофьорската седалка, закачен за тапицерията с кукичка на ластик като закопчалка за сутиен. Представляваше малък метален цилиндър, половин пръст дебел и колкото монета от 25 цента в диаметър. От него се подаваше двайсетсантиметрова жичка, вероятно антената на предавателя. Елиът стисна чипа в шепата си, излезе заднишком от кабината и се загледа втренчено в изходната рампа, по която бях дошъл.

— Какво? — запита Дъфи.

— Много странно — промърмори той. — Това нещо се захранва с батерийка за слухов апарат. Малка мощност, малък обхват. Чува се максимум на три километра. Че къде тогава е този, който приема сигнала?

Рампата на отклонението си оставаше все така пуста. След мен никой не бе отбил към паркинга. Ние стояхме и гледахме към нея. Очите ни сълзяха от студения вятър, вперени в нищото. Иззад дърветата се чуваше шумът на движението, но по рампата не се задаваше никой.

— Колко време мина, откакто си тук? — запита Елиът.

— Около четири минути — казах аз. — Близо пет.

— Няма логика — каза той. — Тоя тип би трябвало да е на седем-осем километра зад теб. От такова разстояние не може да улови сигнала.

— Може пък и да не ме следят — казах аз. — Може би ми имат доверие.

— Че защо им е тогава да ти слагат чип?

— Може би не са го сложили сега. Може да си е бил вътре от години и да са го забравили.

— Може би, може би… за можене, всичко може — каза той.

Дъфи се извъртя надясно и се загледа в дърветата.

— Дали не е отбил в банкета? Дали не е някъде там, успоредно на паркинга?

Двамата с Елиът проследихме погледа й. Предположението й звучеше много логично. Когато следиш някого по радиосигнал, едва ли е най-умно да паркираш непосредствено до него.

— Я да идем да видим — казах аз.

Между нас и магистралата имаше ивица от добре поддържана трева и след това втора ивица от декоративни храсти. Цялото останало пространство наоколо беше покрито с естествено растящи дървета. Шосето на изток и паркингът със сградите на запад от нас бяха единствените голи места сред тази гъста гора, която сигурно растеше тук, откакто свят светува. През гъсталака се вървеше трудно. Дърветата и храстите бяха оплетени в тръни и увивни растения. Ниски клони ни шибаха през лицата. При това беше едва април. През юли или август оттук нямаше да може да се минава изобщо.

Спряхме се малко преди мястото, където гората преминаваше в по-ниска растителност. По-нататък беше равният затревен банкет на магистралата. Пристъпихме още крачка-две напред, докъдето беше безопасно, и се огледахме вляво и вдясно. На банкета нямаше паркирана кола. Той беше напълно свободен и в двете посоки, докъдето ни стигаше погледът. Движението по магистралата беше много рехаво.

Минаваха по няколко секунди, преди да видим кола. Елиът вдигна озадачено рамене и тримата си запроправяхме път обратно.

— Няма логика — повтори той.

— В момента нямат достатъчно хора — казах аз.

— Не, те просто те следят по шосе номер едно — каза Дъфи. — Другояче не може да бъде. То върви успоредно с М-95 и го следва от Портланд на юг покрай брега на морето. През почти цялата си дължина е на по-малко от три километра встрани от магистралата.

Ние отново се обърнахме и погледнахме на изток, сякаш през гъстите храсти и клони на дърветата можехме да видим кола, спряла на банкета с работещ двигател.

— Аз поне така бих постъпила — каза Дъфи.

Кимнах. Версията на Дъфи звучеше твърде правдоподобно. Разбира се, съществуваха и значителни технически трудности. Като се има предвид, че двете шосета бяха на около три километра едно от друго, колкото беше и обхватът на предавателя, двете коли трябваше да се движат успоредно, защото при най-малкото изоставане или избързване напред на едната от тях, сигналът щеше да се губи. Но в края на краищата, на тях им бе нужно да знаят единствено доколко спазвам зададения маршрут.

— Не е изключено — казах аз.

— Дори е твърде вероятно — каза Елиът. — Дъфи е права. Така би било най-разумно. Те биха желали по възможност да не ти се мяркат отзад в огледалата.

Отново кимнах.

— Така или иначе, длъжни сме да приемем, че те са някъде наблизо. Докъде шосе номер едно остава успоредно на М-95?

— През цялата си дължина — каза Дъфи. — Много след Ню Лъндън. При Бостън се разделят, но по-нататък пак се събират.

— Е, добре — казах аз. Погледнах часовника си. — Минаха девет минути. Предостатъчно за кафе и тоалетна. Време е да продължим с електронното дебнене.

Казах на Елиът да сложи чипа в джоба си и да продължи с форда на Дъфи на юг с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Уверих го, че ще го застигна с вана някъде преди Ню Лъндън. После щях да му мисля как да върна предавателя на мястото му. Елиът потегли и двамата с Дъфи останахме сами. Проследихме форда с поглед, докато се загуби зад завоя, после отново се вторачихме в изходната рампа. Разполагахме с час и една минута, а поялникът още се бавеше.

— Как е там? — запита Дъфи.

— Кошмар — отвърнах аз. Разправих й за гранитната стена с бодлива тел отгоре, за металните детектори във вратите и за стаята ми без ключалка отвътре. А също и за Поли.

— Някакви следи от моята агентка? — запита тя.

— Та аз от снощи съм там.

— Тя е в къщата — каза Дъфи. — Длъжна съм да го вярвам. Не отговорих.

— Трябва да направиш нещо — каза тя. — С всеки час, прекаран там, затъваш все повече. А и тя също.

— Знам.

— Що за човек е тоя Бек? — запита.

— Мошеник — отвърнах аз. После й разказах за номера с чашата и отпечатъците, както и за бързината, с която се бяха отървали от нисана. Накрая споменах и за играта на руска рулетка.

— И какво, ти игра ли?

— Шест пъти поред — казах аз, без да отделям поглед от рампата.

Тя се облещи насреща ми.

— Ти си ненормален. При шанс шест към едно би трябвало да си мъртъв.

Усмихнах се.

— Ти играла ли си някога?

— За нищо на света. Не обичам такива залагания.

— Ти си като повечето хора. Бек е същият като теб. И той си мислеше, че шансовете са шест към едно. Докато всъщност са по-скоро шестстотин към едно. Сложи един-единствен тежък патрон в барабана на качествен, добре поддържан револвер като „Колт Анаконда“ и би било истинско чудо, ако барабанът спре, когато патронът е високо горе. В почти всички случаи тежестта на патрона го дърпа надолу и барабанът спира със зареденото гнездо в долна позиция. Прецизен механизъм, капка масло и земното притегляне свършва останалото. В края на краищата аз не съм идиот. Руската рулетка далеч не е толкова опасна игра, колкото си мислят хората. Освен това си струваше риска, за да ме наемат на работа.

Тя помълча малко. После запита:

— Какво ти казва вътрешният глас?

— Прилича на вносител на килими — отвърнах аз. — Къщата му е натъпкана с килими до тавана.

— Но?

— Но не е. Залагам пенсията си, че не е. Помолих го да ми разкаже за килимите и той го заусуква. Като че ли не го интересуват особено. Повечето хора обичат да говорят за професията си. Запитай ги нещо и после не можеш да ги накараш да млъкнат.

— Ти имаш ли пенсия? — попита тя.

— Не.

Точно в този момент един сив „Форд Торъс“, същият като на Дъфи, ако не се смята цветът, изскочи на гърбицата на изходната рампа. Забави за миг, докато шофьорът се оглеждаше, после стремително се понесе право към нас. На волана беше същият старец, когото бях оставил прострелян край бордюра пред портите на колежа. Той закова колата до синия ван, отвори вратата и се измъкна навън, като си помагаше с ръце, точно както тогава от полицейския каприс. В ръката си държеше голяма найлонова торба с червено-черното лого на магазините „Радио Шак“. Беше издута от кутии. Повдигна я да я видим, ухили се и пристъпи към мен, за да се здрависа. Беше с чиста риза, но със същия костюм както тогава. Отпред имаше големи размазани петна, където се бе мъчил сам да изчисти червената боя. Представих си го, изправен до мивката в мотела, как бе търкал с кърпата за ръце. Не може да се каже, че резултатът беше особено блестящ. Имаше вид, сякаш се е залял с кетчуп.

— Какво, на работа ли те впрегнаха вече? — запита той.

— Не знам в какво точно са ме впрегнали — отвърнах аз. — Имам проблем с една оловна пломба.

Той кимна.

— Така и предположих. Иначе за какво ще спираш насред път?

— Правил ли си го преди?

— Аз съм от старата школа — отвърна той. — Някога отваряхме по десет пломби на ден. Издебнем камиона пред някоя закусвалня и докато оня още си чака супата, ние вече сме го претършували.

Старецът клекна и изсипа съдържанието на найлоновата торба от „Радио Шак“ върху асфалта. Вътре имаше поялник и макара оловен припой. А също и повишаващ трансформатор за поялника, който се включваше в гнездото за запалка на колата. За целта беше нужно двигателят да работи, ето защо той се качи в колата си и я запали, след което я приближи още малко до вана, за да стига кабелът.

Пломбата представляваше халка от изтеглена оловна тел, оформена в двата си края като две плоски кръгчета. Телта беше прокарана през съответните изрези на вратата и кръгчетата бяха притиснати едно в друго с някакъв нагревателен уред, така че да се заварят в кръгла бучка метал с релефен печат. Старецът изобщо не докосна заварените краища. Явно беше, че не му е за пръв път. Той включи поялника и го остави да се нагрее, като един-два пъти го изпробва с плюнка. Когато се убеди, че е готов, го избърса в ръкава на палтото си и го допря до жицата в тънката й част. Жицата се стопи и се раздели на две. Той разшири халката и я изхлузи от мястото й. Наведе се и я остави върху арматурното табло на форда, с който бе дошъл. Аз сграбчих лоста за затваряне на вратата и го дръпнах встрани и навън.

— Е — каза Дъфи. — Какво има вътре?

Имаше килими. Вратата се хлъзна с потракване по релсите си нагоре и товарното пространство се изпълни с дневна светлина. Вътре имаше около двеста килима, навити на рула, пристегнати с връв и наредени изправени плътно един до друг. Бяха с различни размери, като по-високите рула бяха най-навътре, откъм кабината на вана, а най-ниските отзад, до вратата. Погледнати отвън, те се издигаха стъпаловидно като някакво древно базалтово образувание. Бяха навити с лицето навътре, така че отвън се виждаха само гърбовете им, груби и безцветни. Всяко руло беше привързано по на няколко места с яка връв, стара и пожълтяла. Каросерията беше изпълнена с тежка воня на непрана вълна и с по-слабата, едва доловима миризма на органични бои.

— Трябва да ги проверим един по един — каза Дъфи, видимо разочарована.

— С колко време разполагаме? — попита старецът.

— С четирийсет минути.

— Тогава да разгънем няколко наслуки.

Извадихме два от предната редица. Бяха навити плътно, без картонени тръби за сърцевина. Просто така, бяха намотани върху краищата си и пристегнати яко с връвта. Единият беше с ресни. Те миришеха на застояло и мухъл. Възлите на връвта бяха стари и разръфани. Потеглихме ги с нокти, но така и не успяхме да ги развържем.

— Сигурно прерязват връвта — каза Дъфи. — Но ние не бива да правим така.

— Правилно — каза старецът. — Не бива.

Самата връв беше грубо усукана на ръка, вероятно в чужбина. От години не бях виждал такава. Беше направена от някакви естествени влакна. Коноп или може би юта.

Измъкнах един килим. Претеглих го на ръце. Тежеше горе-долу колкото би трябвало да тежи килим от такава материя. Стиснах го. Той поддаде леко. Поставих го изправен върху единия му край на асфалта и го ударих силно с юмрук в средата. Килимът се поогъна, точно както би се огънал всеки плътно навит килим при подобен удар.

— Това са си килими и нищо друго — казах аз.

— Да няма нещо отдолу? — предположи Дъфи. — Да не би да са стъпили върху нещо?

Ние заизмъквахме един по един отделни килими, като ги нареждахме на асфалта в същия ред, в който трябваше да ги върнем обратно. Така наслуки проправихме пътечка на зигзаг през масата от навити рула в товарното пространство. Високите рула в дъното бяха точно това, което изглеждаха по-големи килими, навити на руло и пристегнати с връв. Отдолу нямаше нищо скрито. Слязохме от каросерията и известно време се гледахме един друг, застанали сред тази налудничава гора от изправени нагоре като стволове на дървета килими.

— Целият товар е само за заблуда — каза Дъфи. — Бек е знаел, че ще намериш начин да отвориш пломбата.

— Възможно е — казах аз.

— Или пък просто е искал да те отпрати временно от къщата.

— Защо му е било нужно?

— За да те проучва на спокойствие — отвърна тя. — Да не му се пречкаш, докато се убеди кой си.

Погледнах часовника си.

— Време е да ги качваме обратно. Вече и без това ще трябва да карам като луд.

— Ще дойда с теб — каза тя. — Докато застигнем Елиът, искам да кажа.

Кимнах.

— И аз искам да дойдеш. Имаме да говорим.

Качихме килимите в каросерията, върнахме всеки на мястото му и ги посритахме и поблъскахме, докато застанаха в първоначалното си положение. После аз смъкнах вратата надолу, а старецът се хвана за поялника. Той вмъкна счупената пломба обратно в изрезите и събра двата края на прекъснатата оловна тел. Нагря поялника, допря го до краищата на телта и поднесе оловния припой към него. Между прекъснатите краища на телта се оформи голямо сребристо топче метал. Цветът му не подхождаше, а освен това беше много грубо. С него пломбата приличаше на карикатура на змия, погълнала заек.

— Не бой се, ще я оправя — рече старецът.

С върха на поялника той започна да размазва топчето метал, като капка боя с четка за рисуване, докато то постепенно изтъня и се оформи. От време на време изтръскваше излишния метал, който се отлагаше по поялника. Накрая пломбата възвърна първоначалната си форма. Той я изчака да изстине и я духна силно. Сребристата повърхност на новия метал веднага потъмня и стана мътно сива. Вече не личеше нищо. Аз никога не бих могъл да се справя толкова добре.

— Отлично — казах аз. — Но ще ти се наложи да повториш операцията. Възложено ми е да докарам обратно друг такъв ван. Добре е да хвърлим един поглед и на него. Ще се срещнем на първия паркинг северно от Портсмут, Ню Хампшър.

— Кога? — запита той.

— Бъди там точно след четири часа.

Още преди старецът да си е събрал нещата, двамата с Дъфи се метнахме във вана и отпрашихме на юг. Натисках газта докрай, но грохналата машина отказваше да вдигне повече от сто и десет. Освен това каросерията беше квадратна като тухла и въздушното съпротивление ни пречеше допълнително. Но сто и десет не беше зле. Имах дори няколко минути аванс.

— Видя ли му офиса? — запита Дъфи.

— Още не — отвърнах. — Трябва обаче да го огледаме. Цялата му дейност на това пристанище си струва да се огледа.

— Работим по въпроса — каза тя. Бяхме принудени да се надвикваме. При сто и десет километра в час ревът на двигателя и воят на скоростната кутия бяха два пъти по-силни, отколкото при осемдесет. — За щастие Портланд не е чак такава лудница, каквато би могъл да бъде. Едва на четирийсет и четвърто място е по натовареност сред пристанищата на Щатите. Четиринайсет милиона тона внос годишно. Това са около двеста и петдесет хиляди тона на седмица. Делът на Бек е около десет тона, два-три контейнера седмично.

— Нещата му минават ли митническа проверка?

— Толкова, колкото и на всички останали. Понастоящем се проверяват около два процента от всички товари. Ако приемем, че той получава сто и петдесет контейнера годишно, максимум три от тях ще бъдат проверени.

— Че как постъпва тогава?

— Може да кара на късмет, като събира контрабандната стока, да кажем, в един контейнер на всеки десет. Така възможността да бъде проверен някой от опасните контейнери се свежда до нула цяло и два процента. По този начин може да продължава с години.

— Той вече продължава с години. Сигурно плаща на някого.

Тя не отговори. Погледът й се рееше в пространството.

— Не може ли да уредите да го претърсват повече? — запитах.

— Трябва да посочим причина — каза тя. — Не забравяй, че сега действаме абсолютно на своя глава. Трябват ни конкретни улики. А пък ако плаща някому, все едно стъпваме по минно поле. Може да се натъкнем тъкмо на неговия човек.

Карах като луд. Двигателят ревеше, скоростната кутия виеше и приплъзваше. Задминавахме всичко живо по шосето. Поглеждах в огледалата вече не за опашка, а за полиция.

Надявах се, че служебната карта на Дъфи ще ни свърши работа, но не исках да губим излишно време в обяснения.

— Как реагира Бек? — запита тя. — Първоначални впечатления?

— Беше озадачен — казах аз. — И сякаш леко раздразнен. Това са ми първоначалните впечатления. Нали забеляза, че Ричард Бек нямаше охрана в самото училище?

— Там е в безопасност.

— Не бих казал. Всеки може да отвлече което си иска дете от колежа, това е най-лесното нещо. Отсъствието на охрана означава отсъствие на чувство за опасност. Предполагам, че бодигардовете на път за дома са били просто колкото хлапето да се чувства по-спокойно. Чиста глезотия. Мисля, че самият Бек-старши е смятал това за излишно, иначе щеше да му осигури охрана и в самия колеж. Или просто да не го пуска на училище.

— Е, и?

— Ами смятам, че някъде в миналото е била сключена някаква сделка. Вероятно още след първото отвличане. Някакъв устен договор, който да гарантира, че няма да има повече отвличания. Затова в общежитието не е имало охрана. Това обяснява и сегашното раздразнение на Бек. Сякаш някой изведнъж е нарушил сключено преди време споразумение.

— Смяташ ли?

Кимнах, без да поглеждам към нея.

— Той беше изненадан, озадачен и раздразнен. Големият въпрос беше: „Кой?“

— Близко е до ума.

— Но към този въпрос се добавя и елемент на: „Как смеят?“ На негодувание. Сякаш някой е извършил нещо напълно нередно. Това не е просто въпрос, а изблик на раздразнение, на възмущение от някого.

— Ти какво му каза?

— Описах му пикала. Описах и твоите хора.

Тя се усмихна.

— Е, това не вреди.

Поклатих глава.

— При него има един тип на име Дюк. Бивш полицай. Сега е шеф на охраната. Собствено име неизвестно. Тази сутрин го видях. Цяла нощ не беше мигвал. Изглеждаше грохнал, дори душ не си беше взел. Сакото му беше измачкано на кръста.

— Е, и?

— Това значи, че цяла нощ е шофирал. Предполагам, че е ходил да огледа тойотата. Да запише задния номер. Вие къде я скрихте?

— Предадохме я на щатската полиция. За по-правдоподобно. Не можехме да я закараме в нашия гараж. Сигурно е на паркинга към някой полицейски участък.

— Докъде ще ги отведе регистрационният номер?

— До Хартфорд, Кънектикът. Бяхме разбили там малък канал за екстази.

— Кога?

— Миналата седмица.

Продължавах да карам. Движението по магистралата беше станало по-натоварено.

— Първата ни грешка — казах аз. — Бек ще провери номера и ще се зачуди за какво им е притрябвало на някакви дребни пласьори на екстази да отвличат сина му. Още повече, ще се запита как въпросните дребни пласьори са направили опита си за отвличане цяла седмица след като са били вкарани в затвора.

— По дяволите! — възкликна Дъфи.

— Но това не е всичко — продължих аз. — Мисля, че Дюк е огледал и линкълна. Предницата е смачкана от удара с бронята на тойотата, няма нито едно здраво стъкло, но извън това по колата няма и нито една дупка от куршум. А и отвътре въобще няма вид, като да е избухнала истинска граната. Линкълнът е живо доказателство, че цялата тая работа е ала-бала.

— Спокойно — каза тя. — Линкълнът е скрит. Не сме го давали заедно с тойотата.

— Сигурна ли си? Защото първото нещо, което Бек ме запита тази сутрин, е подробен доклад за узитата. По точки и букви. Сякаш искаше да подпиша собствената си присъда. Две узита модел микро, с по двайсет патрона, а нито драскотина по колата?

— Спокойно — повтори тя. — Няма начин да го открие. Линкълнът е на сигурно място.

— Къде?

— В Бостън. В нашия гараж, но по документи се води в сградата на местната морга. Защото представлява място на престъплението. Нали уж бодигардовете са размазани по интериора. Гледахме да изпипаме всичко най-правдоподобно.

— С изключение на номерата на тойотата.

Тя помръкна.

— Да, но поне линкълнът е наред. На сто и петдесет километра от тойотата. Тоя Дюк трябва да е карал цяла нощ като луд.

— И на мен така ми изглежда. А защо Бек е толкова наежен за тия узита?

Дъфи се бе умълчала.

— Трябва да прекратим операцията — каза накрая тя. — Заради тойотата. Не заради линкълна. Той е наред.

Погледнах часовника си. Погледнах пътя. Ванът с грохот се носеше напред. Скоро щяхме да настигнем Елиът. Бях пресметнал времето и разстоянието.

— Трябва да прекратим — повтори тя.

— Ами твоята агентка?

— Ако ти загинеш, това с нищо няма да й помогне.

Спомних си за Куин.

— После ще го обсъждаме — казах аз. — Засега продължаваме по плана.

Застигнахме Елиът след още осем минути. Фордът му се движеше плътно в дясното платно, закован на осемдесет километра в час. Задминах го и застанах пред него, като намалих скоростта до неговата. Така един зад друг заобиколихме Бостън и отбихме на първия по-голям паркинг южно от града. Наоколо беше много по-оживено. Двамата с Дъфи седяхме неподвижно един до друг и наблюдавахме изходната рампа точно седемдесет секунди. През това време по нея минаха четири коли. Нито един от шофьорите не ни обърна внимание. В две от колите имаше и пътници. Всички се държаха нормално като за паркинг — протягаха се и се прозяваха до отворените врати на колите си, оглеждаха се и после поемаха към тоалетните или закусвалнята.

— Къде е другият ван? — запита Дъфи.

— На един паркинг в Ню Лъндън.

— А ключовете?

— Вътре в него.

— Значи там ще те наблюдават. Никой не оставя току-така кола с ключовете вътре. Ще те причакат. Не знаем какво им е казано да правят, като те видят. Ще трябва да бъдем готови да ги елиминираме.

— Няма да се хвана в капан — отвърнах аз. — Не ми е в стила. А в другия ван може да има нещо по-интересно.

— Добре тогава — каза тя. — Ще го претърсим в Ню Хампшър. Ако изобщо стигнеш дотам.

— Можеш ли да ми услужиш с твоя глок? — запитах аз.

Видях я как бръкна под якето си и го попипа.

— За колко време?

— За колкото е нужно.

— А къде са двата колта?

— Взеха ми ги.

— Не мога — каза тя. — Нямам право да отстъпвам служебното си оръжие.

— Ти отдавна вече не караш по устав — напомних й аз.

— По дяволите! — рече тя. Извади глока от кобура и ми го подаде. Беше топъл от допира с тялото й. Подържах го върху дланта си, наслаждавайки се на нейната топлина. Тя бръкна в дамската си чантичка и извади два резервни пълнителя. Сложих пистолета в единия джоб на палтото си, а пълнителите в другия.

— Благодаря ти — казах.

— Хайде, до Ню Хампшър — отвърна тя. — Там ще проверим вана. После ще решаваме.

— Ясно — казах аз, макар да бях взел вече моето решение.

Елиът се приближи до нас и извади предавателния чип от джоба си. Дъфи се дръпна и той го постави обратно под седалката. После двамата се отдалечиха към служебния торъс. Изчаках колкото беше нужно и излязох на магистралата.

Намерих Ню Лъндън без проблеми. Мърляво градче със стари сгради. Никога преди не бях ходил там. Не ми се бе налагало. Свързан е по някакъв начин с военноморския флот. Мисля, че в него строят подводници. Или може би някъде наблизо, да кажем в Гроутън. Следвайки указанията на Бек, аз отбих от магистралата доста преди самия град и навлязох в някаква западнала индустриална зона. Сградите наоколо бяха стари, от червени тухли, влажни, опушени и занемарени. Спрях на банкета на около километър и половина от мястото, където предполагах, че се намира паркингът. Свих вдясно, после вляво и се опитах да се приближа по заобиколен път. Паркирах до един повреден паркинг-метър и извадих пистолета на Дъфи. Беше „Глок-19“, почти нов, на около година. Зареден. Слязох от вана. Откъм залива прогърмя параходна сирена. Пристигаше ферибот. Вятърът носеше боклук по улицата. От един вход излезе проститутка и ми се усмихна. В тоя град има много моряци. Другаде колежките й подушваха отдалеч военната полиция, но тя не беше толкова печена.

От следващия ъгъл вече се виждаше част от паркинга, за който бях тръгнал. По-нататък теренът беше наклонен към морето, а аз се намирах на високото. Различих вана; стоеше там и ме чакаше. Беше като брат близнак на този, с който бях дошъл. Абсолютно еднакъв по възраст, форма, модел и цвят. Стоеше съвсем сам точно в средата на паркинга, който представляваше празен квадрат, порядъчно буренясал, покрит със счукани тухли. Явно някакви стари сгради са били съборени преди десетилетия и оттогава нищо не беше строено на тяхно място.

Не се виждаше някой да ме причаква, макар че по околните сгради имаше десетки малки мръсни прозорчета, на всяко едно от които можеше да е застанал наблюдател. Но аз не усещах нищо. Да усещаш не е като да знаеш със сигурност, но понякога трябва да се задоволиш и с това. Стоях неподвижно, докато ми стана студено, след което се върнах при вана. Качих се, заобиколих карето и влязох в паркинга. Спрях го на сантиметри от муцуната на неговия брат близнак, извадих ключовете и ги пуснах в джоба на вратата. Огледах се още веднъж за последно и слязох. Бръкнах в джоба на палтото си и стиснах дръжката на глока. Заслушах се. Нищо. Само шумът на боклук, носен от вятъра, и далечните звуци на един западащ град, който се мъчи да изкара криво-ляво деня. Бях в безопасност, освен ако някой не се готвеше да ми види сметката с далечен изстрел от карабина с оптически мерник. Срещу което глокът на Дъфи нямаше да ми помогне особено, колкото и да го стисках за кураж в джоба си.

Другият ван беше притихнал и студен. Вратата беше отключена, ключовете бяха в джоба. Дръпнах назад седалката и нагласих огледалата. Направих се, че изпускам ключовете на пода, наведох се да ги взема и проверих с ръка под седалките. Предавател нямаше. Напипах само обвивки от дъвка, валма косми и прахоляк. Запалих двигателя. Дръпнах се няколко метра на заден ход от вана, с който бях пристигнал, изкарах новия от паркинга и поех обратно към магистралата. Никой не ме последва.

Новият ван вървеше малко по-добре от стария. Двигателят не бучеше чак толкова и теглеше повече. Може би километражът му бе превъртан само веднъж, максимум два пъти. Лентата на шосето се навиваше отдолу и аз се носех бързо на север. Вперил поглед напред през стъклото, сякаш виждах самотната голяма къща на скалистия нос да се увеличава с всяка минута. Тя едновременно ме привличаше и отблъскваше с еднаква, загадъчна сила. Седях неподвижно на шофьорската седалка, стиснал с една ръка волана, и се насилвах да държа очите си отворени. Роуд Айланд беше тих и спокоен. Никой не ме следваше. Направих дълъг завой по магистралата около Бостън и след това се понесох през хълмовете на североизток, където отляво на шосето се редяха запуснати бунища като град Лоуел, а някъде далеч вдясно се гушеха симпатични градчета с имена като Нюбърипорт, Кейп Ан и Глостър. Сбогом, Масачузетс. Все още нямах опашка. Следващият щат беше Ню Хампшър. М-95 пресича щата само в едно ъгълче от трийсетина километра, като последното населено място е Портсмут. Подминах го и се заоглеждах за знаци към следващия голям паркинг. Оказа се почти на границата с Мейн. Според знака Дъфи, Елиът и старецът с изцапания от боя костюм трябваше да ме чакат дванайсет километра по-нататък.

Само че Дъфи, Елиът и старецът този път не бяха сами. Бяха довели със себе си служебно куче. Оставиш ли на федерални чиновници достатъчно време да мислят, винаги ще те изненадат с нещо. Паркингът почти по нищо не се различаваше от предишния край Кенебънк; още щом отбих, видях двата им форда един до друг на края на една редица коли. До тях имаше ван без отличителни знаци, с въртящ се вентилатор на покрива. Паркирах през четири коли от тях и известно време чаках, слухтях и се озъртах, но никой не отби след мен. За банкета не се притеснявах. Имаше толкова дървета, че откъм шосето не се виждаше нищо. В щата Мейн ако не друго, поне дървета има в изобилие.

Слязох от вана, старецът прекара колата си по-близо и отново се залови за поялника. Дъфи ме хвана за лакътя и ме дръпна встрани.

— Говорих с няколко души — каза тя, като вдигна нагоре мобилния си телефон сякаш за доказателство. — Имам добра и лоша новина.

— Първо добрата — казах аз. — Зарадвай ме с нещо.

— С тойотата нещата биха могли все пак да се окажат наред.

— Биха могли, а?

— Доста е сложно. От митницата се сдобихме с графика за пристигане на контейнерите на Бек, Всичката му стока идва от Одеса. Това е град в Украйна, на Черно море.

— Знам къде е.

— Възможна отправна точка за експорт на килими. Дотам стигат през Турция от целия Близък изток и така нататък. Но от наша гледна точка Одеса е преди всичко транзитен пункт за хероин. Всичко, което не пристига тук направо от Колумбия, се стича в Одеса от Афганистан и Туркменистан през Каспийско море и Кавказ. Следователно, ако Бек получава стоката си от Одеса, тази стока може да е само хероин, а един вносител на хероин няма да се занимава с някакви си пласьори на екстази от Кънектикът. Или откъдето и да било. Той просто няма никакво отношение към тях. Не би и могъл да има. Това са две напълно различни сфери. Така че, за да ги издири, той трябва да започне от нищо. Какво ще му даде някакъв регистрационен номер? Едно име и един адрес. Информация, която нищо не му говори. Ще му трябват няколко дни, за да разбере кои са и да тръгне по следите им.

— Това ли ти е добрата новина?

— Според мен е достатъчно добра. Вярвай ми, това са различни светове. А ти, тъй или иначе, имаш само няколко дни. Не можем да държим вечно тия бодигардове.

— А каква е лошата?

Тя помълча няколко мига.

— Лошата е, че не е изключено някой все пак да се е добрал до линкълна, колкото да му хвърли един поглед.

— Какво е станало?

— Нищо конкретно. Просто охраната на гаража се оказа не толкова надеждна, колкото ни изглеждаше.

— Какво означава това?

— Означава, че вече не можем да сме толкова сигурни, че нищо не се е случило.

Чухме как вратата на вана се вдига нагоре по релсите, докато спря в ограничителя. Миг след това се чу и гласът на Елиът, който ни викаше. Приближихме се, като очаквахме да намерим нещо интересно. Вместо това открихме втори предавателен чип. Беше същата метална капсула, със същата двайсетсантиметрова антена от стоманена тел. Залепен беше от вътрешната страна на ламарината, в близост до задната врата, на височината на главата ми.

— Е, няма що! — каза Дъфи.

Товарното пространство беше натъпкано с килими както предишния път. Все едно гледах същия ван. Бяха навити на рула, пристегнати с връв, изправени на единия си край и наблъскани плътно един до друг по височина.

— Ще ги проверяваме ли? — запита старецът.

— Няма време — казах аз. — Ако някой изобщо приема сигнала на този предавател, ще си каже, че имам право на десет минути почивка, и толкова.

— Да пуснем вътре кучето — каза Дъфи.

Някакъв човек, когото не познавах, отвори задните врати на вана на агенцията и измъкна отвътре един зайчар на каишка. Грозновато животинче с къси крака и издължено, леко дебеличко тяло, с юздичка като на служебно куче. С дълги уши и припряно изражение на лицето. Аз обичам кучета. Понякога даже си мисля дали да не си взема едно. Да ми прави компания. Това обаче не ми обърна никакво внимание. Просто се остави инструкторът му да го отнесе до синия ван и зачака указания. Човекът го вдигна на ръце, постави го в каросерията и откопча каишката му. После щракна с пръсти и му каза нещо на ухото. Кучето се закатери по килимите и заобхожда товарното пространство. С неговите къси крачка това не беше никак лесно, но животното добросъвестно обходи всеки сантиметър от товара, после се върна на изходна позиция и замаха опашка с блеснали очи и някаква абсурдно ухилена физиономия, сякаш казваше: За какво всъщност ми губите времето?

— Нищо — каза инструкторът.

— Товарът е законен — каза Елиът.

Дъфи кимна.

— Но защо тогава се връща обратно на север? Да не би да изнасят килими за Одеса?

— Пробват ме — казах аз. — Да видят дали ще погледна отзад.

— Възстанови пломбата — каза Дъфи.

Непознатият измъкна птичаря от каросерията, Елиът се протегна нагоре и спусна вратата, старецът хвана поялника, а Дъфи отново ме дръпна встрани.

— Решавай — каза тя.

— Ти как би постъпила?

— Аз казвам да отменим операцията. Линкълнът ни е слабото място. Може да ти струва живота.

През рамото й виждах как работи старецът. Той вече оформяше капката метал на мястото на свързване.

— Те вече се хванаха — казах. — Аз им сервирах страхотна история. Невъзможно е да не са се хванали.

— Може да са видели линкълна.

— Не разбирам защо им е било да го гледат.

Старецът привършваше. Той се беше навел да духне телта, за да направи лъскавия нов метал мътен и стар. Дъфи сложи ръка на рамото ми.

— Защо Бек толкова се интересува от узитата? — запита тя.

— Не знам.

— Готово — каза старецът.

— Решавай! — повтори Дъфи.

Помислих си за Куин. Спомних си начина, по който погледът му бе преминал през лицето ми, нито бързо, нито бавно. Представих си белезите от .22-калибровите куршуми, като две допълнителни очи отляво на челото.

— Връщам се — казах накрая. — Мисля, че е достатъчно безопасно. Ако имаха и най-малко съмнение, още тая сутрин щяха да ми видят сметката.

Дъфи не отговори. Не се опита да спори с мен. Просто свали ръка от рамото ми и ме пусна да вървя.

5

Тя ме пусна да вървя, но не си поиска обратно пистолета. Може би го направи подсъзнателно. Или може би наистина искаше пистолетът да е у мен. Аз го натиках в колана си отзад на кръста. С него се чувствах далеч по-удобно, отколкото с големия колт. Резервните пълнители скрих в чорапите си. После дадох газ и пристигнах на паркинга до доковете на Портланд точно десет часа, след като бях тръгнал оттам. Никой не чакаше да ме посрещне. Не се виждаше никакъв черен кадилак. Аз влязох направо в заграденото пространство и паркирах. Пуснах ключовете в джоба на вратата и слязох. Чувствах се уморен и леко пооглушал след осемстотин километра по шосетата.

Беше шест вечерта и слънцето се спускаше към хоризонта далеч зад града. Вятърът носеше студена влага на талази откъм морето. Закопчах палтото си и около минута стоях неподвижно, за в случай, че ме наблюдаваха. После се отдалечих от мястото. Гледах да си давам вид, че се лутам безцелно. Същевременно поех на север, като внимателно оглеждах сградите от двете си страни. Отвсякъде паркингът беше обграден от ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури — един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.

Някои от офисите бяха най-обикновени пристройки към малки складове. Самите складове представляваха модерни метални конструкции от модулни елементи. Към тях имаше бетонни товарни рампи, високи половин човешки ръст. Паркингите им бяха оградени с дебели бетонни стълбове, по които се виждаше остъргана автомобилна боя във всички цветове на дъгата.

Бяха ми нужни около пет минути, за да открия черния кадилак на Бек. Беше паркиран в средата на правоъгълник от напукан асфалт по диагонал спрямо стената на един склад, близо до вратата на офиса. Самата врата приличаше на вход на някоя къща в предградията. Беше изработена от масивно дърво в колониален стил. Имаше вид, сякаш никога не е била боядисвана и от соления въздух беше станала сива и грапава. Върху нея имаше завинтена избеляла табелка:

Буквите бяха наплескани с боя на ръка и странно напомняха онези маниерно нескопосни надписи в квартала на хипитата в Сан Франциско през шейсетте години, с които се рекламираха големите концерти на открито на „Джеферсън Еърплейн“ или „Грейтфул Дед“.

Чух шум на приближаващ автомобил. Скрих се зад ъгъла на съседната сграда и зачаках. Беше голяма кола, която се движеше бавно. Чувах ясно как меките балонни гуми шляпат в пълните с вода дупки на асфалта. Лимузина „Линкълн Таун Кар“, черна и лъскава, абсолютно идентична с онази, която бяхме съсипали пред портите на колежа. Двете коли сигурно бяха слезли една след друга от конвейера и имаха поредни серийни номера. Линкълнът бавно заобиколи кадилака на Бек, зави зад ъгъла и паркира зад стената на склада. От шофьорската седалка слезе мъж, когото не бях виждал преди. Той се протегна и прозина, сякаш също току-що бе шофирал осемстотин километра по шосетата. Беше среден на ръст, набит, с късо подстригана черна коса, с изпито лице и лоша кожа. Беше намръщен, сякаш недоволен от нещо. Изглеждаше опасен. Но същевременно нямаше вид на шеф. По-скоро на подчинен. Явно се намираше на доста ниско стъпало в стълбицата. Което го правеше още по-опасен. Той се наведе и извади от колата портативен радио скенер. Уредът имаше дълга хромирана антена и малък високоговорител, покрит с метална решетка, който писукаше, квакаше и изобщо издаваше съответните звуци, когато уловеше сигнала на съответния предавател от два-три километра разстояние.

Мъжът сви обратно зад ъгъла и бутна небоядисаната врата. Аз останах на място. Прекарах през съзнанието си последните десет часа. От гледна точка на радио проследяването бях спирал на три пъти. Всяко от трите спирания беше достатъчно краткотрайно, за да изглежда правдоподобно. Разбира се, ако ме бяха следили и визуално, това беше друга история. Но в огледалата ми не се бяха мяркали никакви черни линкълни. Бях склонен да се съглася с Дъфи: човекът със скенера се бе движил по шосе 1.

Изчаках още минута. После излязох от укритието си и пристъпих към вратата. Бутнах я и тя се отвори. Тясното коридорче завиваше веднага под прав ъгъл вляво и от него се влизаше в неголямо общо помещение с бюра и кантонерки. Нямаше хора. Всичките бюра, три на брой, бяха свободни. Но имаха вид, сякаш доскоро са били заети. В това нямаше съмнение. И трите бяха покрити с неща, каквито хората оставят след себе си в края на работния ден. Неприключена документация, изплакнати чаши от кафе, бележки с напомнялия какво да свършат на следващия ден. На стената имаше електрически калорифери, в помещението беше много топло и се носеше лека миризма на парфюм.

В дъното на общото помещение имаше затворена врата, зад която се чуваха гласове. Разпознах Бек и Дюк. Чуваше се и един трети глас, който вероятно беше на мъжа с радио-скенера. Не можех да чуя какво си казват, но в тона на разговора имаше някаква нервна припряност, сякаш спореха. Никой не повишаваше глас, но явно не си говореха за времето.

Огледах нещата по бюрата и по стените. На две табла бяха закачени карти. Имаше една карта на света. Черно море се падаше приблизително в самия й център. Сгушена вляво от Кримския полуостров, се виждаше Одеса. Нямаше никакви обозначения, но аз проследих мислено пътя на един малък търговски кораб: от Черно море през Босфора, оттам през Егейско и Средиземно до Гибралтар и после пълен напред чак до Портланд, Мейн. Всичко на всичко две седмици. Кажи го три. Повечето товарни кораби се движат бавно.

Другата карта беше на Съединените щати. На мястото на Портланд имаше голямо мазно петно и хартията беше доста изтрита. Много хора си бяха слагали пръста там, после бяха разпервали педи и бяха пресмятали разстояния и време за пристигане. Една педя на не много едър човек се равняваше на цял ден път с камион. В такъв случай Портланд не беше най-подходящото място за център на дистрибуторска мрежа. Беше твърде далеч от всичко останало.

Книжата по бюрата не ми говореха почти нищо. Успях да видя само, че съдържат дати и данни за товари. А също и колонки с цени. Някои високи, други ниски. Срещу цените имаше кодове. Може би обозначаваха килими. Или нещо друго. Но на пръв поглед офисът по нищо не се отличаваше от най-обикновена спедиторска агенция. Запитах се дали Териса Даниъл бе работила тук.

Останах още малко така, заслушан в гласовете. В разговора вече се прокрадваше раздразнение и тревога. Върнах се в коридора. Извадих пистолета на Дъфи от колана си и го пъхнах в джоба на палтото с пръст на спусъка. Пистолетите „Глок“ нямат страничен предпазител. Вместо това имат едно допълнително лостче на самия спусък, което щраква назад при натискане. Натиснах го леко с показалеца си. Усетих как поддаде и щракна. Исках да бъда подготвен. Казах си, че най-напред ще застрелям Дюк. После човека със скенера. Бек накрая. Бек вероятно беше най-бавният от тримата, а най-бавният винаги се оставя за последно.

Сложих и другата си ръка в джоба на палтото. Човек с една ръка в джоба изглежда въоръжен и опасен. Човек с двете ръце в джобовете изглежда отпуснат и мързелив. Не представлява заплаха. Поех си дълбоко дъх и влязох в общото помещение, като се стараех да вдигам шум.

— Ехей! — извиках.

Вратата на задната стаичка се разтвори мигновено. И тримата проточиха шии да видят кой е. Бек, Дюк, третият. Без оръжие.

— Как влезе тук? — запита Бек. Изглеждаше уморен.

— Беше отворено — казах аз.

— Откъде знаеше през коя врата?

Ръцете ми останаха, пъхнати в джобовете. Не можех да им кажа, че съм видял надписа, понеже знаех названието на фирмата от Дъфи, а не от него.

— Колата ти е паркирана отвън.

Той кимна.

— Добре.

Изобщо не ме запита как ми е минал денят. Човекът със скенера сигурно вече му го бе описал. Сега той стоеше и ме гледаше. Беше по-млад от Бек. И от Дюк. И от мен. Едва ли имаше трийсет и пет. Което не му пречеше да изглежда опасен. Имаше плоски скули и безизразни очи. Приличаше поне на стотина престъпници, които бях арестувал в армията.

— Добре ли пътува? — запитах го аз.

Той не отговори.

— Видях те да внасяш скенера. Намерих и първия бръмбар. Под седалката.

— Защо си го търсил? — запита той.

— Навик — отвърнах. — А къде беше вторият?

— Отзад, в каросерията. Не спря да обядваш.

— Нямам пари — казах аз. — Още никой не ми е дал.

Човекът даже не се усмихна.

— Добре дошъл в Мейн — каза той. — Тук пари току-така не се дават. Трябва да си ги заработиш.

— Добре де — казах аз.

— Викат ми Куклата — каза той, сякаш очакваше името му да ме впечатли. Което не стана.

— Аз съм Джак Ричър — отвърнах.

— Убиецът на полицаи — каза той с особен тон.

Изгледа ме втренчено няколко секунди, после извърна поглед. Не ми беше съвсем ясно откъде се бе появил този тип и каква беше ролята му. Бек беше шефът, Дюк — началник на охраната му, а пък изведнъж някакъв редови гангстер си позволяваше да ме заговаря през главите им.

— Имаме съвещание — каза Бек. — Можеш да ни изчакаш при колата.

Той подкара другите двама пред себе си обратно в задната стая и захлопна вратата в лицето ми. Това само по себе си показваше, че в секретарското помещение няма нищо интересно. Затова аз лениво се отправих към паркинга, като пътем не пропуснах да огледам алармената инсталация на сградата. Беше съвсем проста, но вършеше работа. На вратата и всички прозорци имаше малки правоъгълни пластинки — контактни сензори. От тях покрай касата на вратата и рамките на прозорците тръгваха жички с цвят и дебелина на спагети, които се събираха в една метална кутия, монтирана на стената до дъската за съобщения. По дъската бяха набучени безброй пожълтели хартийки с напомнялия за аварийни изходи, пожарогасители и дати за подновяване на застраховките на служителите. Контролното табло на алармата имаше клавиатура и две лампички. Една червена с надпис включено и една зелена — изключено. Нямаше отделни охранявани зони. Нямаше детектори на движение. Просто сензори за сигнализация срещу проникване в сградата.

Не изчаках при колата, както ми бе наредено. Вместо това се разходих, за да поогледам терена. Целият район около складовете беше пълен с фирми, подобни на тази на Бек. Към него водеше асфалтов път за камиони. Предположих, че системата работи еднопосочно: от доковете пристигат контейнери, които се стоварват в складовете. Оттам се товарят на камиони и поемат на юг, Бек не бе направил и опит да прикрие склада си — намираше се в центъра на редица от пет сгради. Само дето нямаше външна товарна рампа. Вместо това имаше метална врата, която се вдигаше нагоре като ролетка. В момента линкълнът на Куклата я беше запречил, но иначе беше достатъчно голяма, за да влезе камион. Тайната беше гарантирана.

Външна охранителна система нямаше. Мястото по нищо не приличаше на пристанищата на военноморските сили. Никаква бодлива тел, никакъв портал с бариери, никакви будки с часови. Просто един запуснат, буренясал лабиринт от сгради, строени без план и система, с изровен асфалт и доста на брой тъмни ъгълчета. Предположих, че тук денонощно кипи дейност. Каква и колко, можех само да гадая. Но сигурно предостатъчно, за да не се забелязва кой влиза и излиза.

Бях се върнал при кадилака и стоях, подпрян на калника му, когато вратата на сградата се отвори. Бек и Дюк излязоха навън, а Куклата се спря в коридора. Ръцете ми си бяха все така в джобовете. Мислено продължавах да държа Дюк на мушката. Но в движенията им нямаше недоверие. Нито намек за открита агресия. Бек и Дюк крачеха замислено към колата. Изглеждаха изморени. Куклата продължаваше да стои на вратата, сякаш сградата беше негова.

— Да вървим — каза Бек.

— Чакайте малко — провикна се Куклата. — Искам първо да говоря с Ричър.

Бек се закова на място. Не се обърна.

— Само пет минути — каза Куклата. — Не повече. После аз ще заключа.

Бек не каза нищо. Дюк също. И двамата изглеждаха ядосани, но явно нямаха желание да му противоречат. С ръце в джобовете аз се върнах назад. Куклата се обърна и ме поведе през секретарското помещение към задната стаичка. Оттам през една вътрешна врата преминахме в нещо като стъклена кабина в самия склад. През стените й се виждаше мотокар и безкрайни железни стелажи, натъпкани с килими. Стелажите бяха поне шест метра високи, килимите бяха навити на рула и пристегнати с връв. Втора врата извеждаше навън, към склада, а в кабината имаше само метално бюро с компютър. Столът към бюрото беше стар и протрит. През всичките му шевове се подаваше мръсен жълтеникав дунапрен. Куклата седна на него, погледна ме изотдолу и разтегна устата си в нещо, което според него би трябвало да наподобява усмивка. Аз стоях до бюрото, извърнат на една страна, и го гледах от горе на долу.

— Какво? — запитах.

— Виждаш ли го тоя компютър? — каза той. — С него мога да вляза във всяко бюро за регистрация на моторни превозни средства в цялата страна.

— Е?

— И мога да проверявам регистрационни номера.

Не отговорих. Той бръкна в джоба си и извади пистолет. Движението му беше бързо, плавно и ловко. Но пък и оръжието беше подходящо за целта. Беше съветски ПСМ — малък автоматичен пистолет, плосък и загладен отвсякъде, за да не се закача в дрехите. Тия пистолети стрелят с някакви изчанчени съветски патрони, които трудно се намират. Предпазителят е в задната част на шейната. Този в ръката на Куклата беше в предно положение; не помнех дали това означава, че пистолетът е на положение предпазител или готов за стрелба.

— Какво искаш? — запитах го.

— Искам с твоя помощ да проверя едно свое съмнение — каза той. — Преди да го разглася и да ме повишат с една или две степени.

Кратко мълчание.

— И как смяташ да постигнеш това? — запитах.

— Като споделя с тях една малка тайна, която те още не знаят — каза той. — Може дори да получа премия. Например петте бона, които са определили за теб.

Натиснах леко спусъка на глока в джоба си и предпазителят щракна назад. Погледнах през лявото си рамо. Оттам през прозореца на офиса се виждаха Бек и Дюк, застанали на паркинга до кадилака, с гръб към мен. Разстоянието беше около дванайсет метра. Твърде близо.

— Аз бях тоя, който разкара нисана — каза той.

— Къде?

— Няма значение — отвърна той. После отново се усмихна.

— И какво?

— Откраднал си го, казваш. Наслуки, от някакъв паркинг.

— Е?

— Беше с номера от Масачузетс — каза той. — Но фалшиви. Никога не са издавани официално.

Мини, които гърмяха една по една в ръцете ми.

— Така че аз проверих СИН-а. Серийният идентификационен номер. Всяка кола има такъв. Една малка табелка под арматурното табло.

— Знам — казах аз.

— Че е нисан, нисан е — каза той. — Максима. Дотук добре. Само дето регистрацията е от щата Ню Йорк. И е на името на едно лошо момче, арестувано преди пет седмици. От федералните власти.

Не казах нищо.

— Няма ли да пожелаеш да ми обясниш, а? — попита Куклата.

Мълчах.

— Може пък да ми разрешат лично да те очистя — каза той. — Предчувствам, че ще ми хареса.

— Мислиш ли?

— И преди съм го правил — рече той, сякаш имаше нужда да се доказва. — Да очистя някого, де.

— Колко пъти?

— Достатъчно.

Хвърлих бърз поглед през задния прозорец на офиса. Пуснах глока и извадих ръце от джоба си.

— Списъците на нюйоркското бюро за регистрация сигурно са остарели — казах аз. — Колата не беше нова. Може да е била продадена извън щата преди година. Провери ли разпознавателния код?

— Къде?

— Горе вдясно на екрана. Ако е осъвременен, съдържа верния номер. Аз бях военен полицай. Влизал съм в компютрите на нюйоркското бюро доста повече пъти от теб.

— Не си падам особено по военни полицаи — каза той.

Не изпусках от поглед пистолета в ръката му.

— Изобщо не ме интересува по кого си падаш — казах. — Просто ти обяснявам как работи системата. И аз съм правил същата грешка навремето. И то неведнъж.

Куклата мълчеше и мислеше.

— Дрън-дрън — каза накрая той.

Беше мой ред да се усмихна.

— Карай тогава — казах, — излагай се. Стани за смях. На мен какво ми пука!

Няколко безкрайни мига Куклата седя мълчаливо. После прехвърли пистолета в лявата си ръка и сграбчи мишката. Докато се взираше в екрана, с крайчеца на окото си попоглеждаше към мен. Аз се приближих леко, сякаш исках да надникна зад рамото му. Появи се страницата на Бюрото за регистрация на моторни превозни средства на щата Ню Йорк. Пристъпих още малко напред. Вече бях зад рамото му. Той набра, явно по памет, оригиналния регистрационен номер на нисана. Натисна SEARCH. Екранът отново се смени. Надвесих се леко напред, сякаш бях твърдо решен да го опровергая.

— Къде? — запита отново той.

— Ето тук — казах аз и посегнах към монитора. Ала дясната ми ръка не довърши движението си. Вместо това се спря върху врата му. В това време лявата ми ръка издърпа пистолета от неговата лява. Пистолетът падна на пода. Чу се звук, какъвто е нормално да се чуе, когато половин кило стомана се удари в прост дъсчен под, покрит с линолеум. Очите ми бяха извърнати към прозореца. Дюк и Бек продължаваха да стърчат отвън с гръб към мен. Вече държах врата на Куклата с две ръце и започнах да стискам. Той се мяташе бясно и риташе. Съпротивляваше се. Леко преместих ръце и смених хватката. Столът под него падна. Аз стисках още по-силно. Стисках и гледах към прозореца. Куклата дереше с нокти китките ми. Продължавах да стискам. Устата му се отвори и езикът му провисна навън. После той направи това, което очаквах: пусна китките ми и посегна към очите. Аз дръпнах глава назад, проврях ръката си под челюстта му, стиснах го в сгъвката на лакътя си и опрях другата си ръка в главата му. После с рязко движение му пречупих врата.

Изправих стола и прилежно го прибрах под бюрото. Вдигнах пистолета от пода и извадих пълнителя. Беше пълен. Вътре имаше осем 5.45-милиметрови съветски патрони с широка гилза, която се стесняваше към куршума като гърло на бутилка. Куршумът е горе-долу с размера на .22 калибър, има ниска начална скорост, но казват, че удря достатъчно яко. Казват също, че хората на КГБ били много доволни от тия пистолети. Проверих цевта. Вътре имаше патрон. Проверих и предпазителя. Беше на положение готов за стрелба. Сглобих отново пистолета, вкарах патрон в цевта, поставих го на предпазител и го пуснах в джоба си.

После прерових дрехите му. По джобовете си имаше съвсем обикновени неща: портфейл, мобилен телефон, щипка за пари без много банкноти в нея, голяма връзка ключове. Оставих всичко на мястото му. Отворих задната врата и се огледах. Бек и Дюк не се виждаха оттам, закрити от ъгъла на сградата. След като аз не можех да ги видя, те също не можеха да ме видят. Наоколо нямаше никой друг. Приближих се до линкълна на Куклата и отворих шофьорската врата. Дръпнах лостчето, което освобождаваше ключалката на багажника. Ключалката тихо изщрака и капакът се вдигна на пружините си с два пръста нагоре. Влязох обратно вътре и извлякох трупа за яката. Отворих докрай капака и го натиках в багажника. Притиснах леко капака, докато щракна, и внимателно затворих шофьорската врата. Погледнах часовника си. Петте минути бяха изтекли. С изхвърлянето на боклука щеше да ми се наложи да се заема друг път. Минах по обратния път — през стъклената кабинка, през задната стаичка на офиса, после през секретарското помещение и през входната врата излязох навън. Бек и Дюк се извърнаха. Бек изглеждаше премръзнал и раздразнен от забавянето. Като те е яд, защо стоя тук като паметник? — помислих си. Дюк трепереше от студ, очите му бяха насълзени, устата му разтегната в прозявка. Приличаше на човек, който не е спал трийсет и шест часа. Имам тройна полза от това, помислих си.

— Аз ще карам — казах. — Ако искаш, де.

Дюк се поколеба. Не отговори.

— Знаеш, че мога да карам — настоях. — Днес цял ден съм карал. По твоя заповед. Куклата ти е разказал.

Той мълчеше.

— И това ли беше изпит? — запитах.

— Намерил си бръмбара — каза той.

— Ти сериозно ли мислеше, че няма да го намеря?

— Ако не го беше намерил, може би щеше да постъпиш по-различно.

— Защо? Аз исках само да се прибера, колкото се може по-скоро и без произшествия. В течение на цели десет часа бях напълно беззащитен. Никак не беше забавно. Не забравяй, че с каквото и да се занимавате тук, аз имам повече да губя от вас.

Той не отговори.

— Е, твоя работа — казах, сякаш ми беше все едно.

Той се поколеба още секунда, после въздъхна и ми подаде ключовете. Това беше първата ми реална полза. В предаването на връзка ключове има нещо символично. Това е акт на доверие и приобщаване. Вече бях навлязъл, макар и с малко, в техния кръг. Бях станал по-малко чужд. А пък връзката ключове си я биваше. Беше голяма — от офиса, от къщата, от разни коли. Сигурно имаше поне дузина. Доста метал. Голяма символика. Бек наблюдаваше мълчаливо цялата сцена и не коментира, когато Дюк ми връчи ключовете. Само се извърна и седна отзад. Дюк се намести отпред, на седалката до шофьора. Аз седнах зад волана и запалих двигателя. Прехвърлих палтото си през коленете така, че и двата пистолета се падаха в скута ми. Бях готов да ги извадя и използвам при всеки звън на мобилен телефон. Възможността следващото позвъняване да е от някой, който бе намерил трупа на Куклата, беше около петдесет на петдесет. Което означаваше, че въпросният телефонен разговор ще е последният в живота на тия двамата. Когато шансовете за провал са едно на шестстотин или едно на шест хиляди, нямам нищо против. Но петдесет на петдесет ми се струва неприемливо.

През целия път за вкъщи не се чу звън на мобилен телефон. Карах плавно и без да бързам, като сам си намирах пътя. Когато стигнахме разклона, завих на изток към Атлантика. Отвън вече беше паднал мрак. Качих се на полуострова с форма на човешка длан, преминах малкото възвишение и поех по единствения издължен пръст право към голямата къща. Прожекторите на стената светеха. Острите като бръснач зъбци на бодливата тел проблясваха на светлината им. Поли чакаше да отвори портала. Докато минавахме покрай него, той ме изгледа злобно. Аз не му обърнах внимание, дадох газ и спрях на кръга, точно пред входната врата. Бек слезе пръв. Дюк се стресна, разсъни се и го последва.

— Къде да оставя колата?

— В гаража, тъпако — изсъска той. — Карай покрай къщата.

Това беше втората ми полза. Печелех още пет минути самота.

Подкарах колата, минах още веднъж по целия кръг и завих покрай южното крило на къщата. Гаражите бяха отделна постройка, която се намираше в малък вътрешен двор отзад, заграден с каменен зид. Най-вероятно първоначалното й предназначение е било на конюшня. Дворът беше застлан с гранитни павета, а постройката имаше купол със странични прозорци, за да излиза миризмата. Впоследствие яхърите са били съборени, а сградата — преустроена в гараж за четири автомобила. Плевнята, в която са държали сеното, беше превърната в апартамент. Предположих, че в него живее механикът.

Вратата на най-левия гараж беше отворена. В него нямаше кола. Вкарах кадилака и угасих двигателя. Вътре беше мрачно и потискащо. По лавиците бяха натрупани всякакви боклуци, каквито могат да се видят в един гараж — туби за бензин, пластмасови кофи, празни шишета от полирпаста. Имаше електрически компресор за помпане на гуми, а на пода се въргаляше купчина от стари парцали. Сложих ключовете в джоба си и се надигнах от седалката. Заслушах се за звън на телефони в къщата. Нищо. Пристъпих към парцалите и ги огледах. Вдигнах един с размери на кърпа за ръце. Беше черен от прах, мръсотия и маслени петна. Престорих се, че избърсвам някакво въображаемо петънце от калника на кадилака. Огледах се. Никой. Увих в парцала пистолета на Куклата, глока и двата резервни пълнителя. Натиках малкия вързоп под палтото си. Може би щях да успея да вкарам оръжията в къщата. Може би. Можех да мина през задната врата, да задействам металния детектор, а когато той запищи, да погледна учудено, после да се досетя и да измъкна голямата връзка ключове от джоба си. Щях да ги вдигна нагоре вместо обяснение. Класически номер за отвличане на вниманието на противника. Можеше и да проработи. Можеше. Всичко щеше да зависи от това доколко все още ме подозират. Трудното обаче щеше да бъде после да изнеса пистолетите. Дори тази вечер да нямаше панически телефонни обаждания, най-вероятно следващия път щях да напусна сградата заедно с Дюк и Бек по нормалния начин, а пък нямаше гаранция, че тогава ключовете ще са у мен. Така че имах избор. Да рискувам или да карам по-предпазливо. Реших да заложа на предпазливостта и да оставя артилерията отвън.

Излязох от двора с гаражите и се замотах около задната стена на къщата. Спрях се до ъгъла на зида, който ограждаше двора. Постоях неподвижно няколко секунди, после се извърнах под прав ъгъл и тръгнах надолу покрай стената, сякаш исках да хвърля един поглед към океана. Водата беше още спокойна, но откъм югоизток се задаваше дълга мазна вълна без пяна. Водата беше черна и изглеждаше безкрайно дълбока. Погледах я няколко мига, после се наведох и бутнах вързопа с пистолетите в една изровена падинка плътно до стената. Около нея растяха бурени и напълно я скриваха от погледа. За да ги открие, човек трябваше буквално да се спъне в тях.

Върнах се към къщата, загърнат в палтото си, като се преструвах на човек, който обича самотата и току-що си е откраднал няколко минути покой. Беше тихо. Птиците, които кръжаха над брега, се бяха прибрали. За тях беше вече тъмно. В гнездата щяха да са в безопасност. Извърнах се и закрачих към задната врата. През верандата влязох в кухнята. Металният детектор изписка. Дюк, механикът и готвачката се обърнаха едновременно и погледнаха към мен. Аз се почудих за миг. Измъкнах ключовете и ги вдигнах нагоре. Те загубиха интерес. Влязох и пуснах ключовете на масата пред Дюк. Той не посегна да ги вземе.

Третата ми полза от състоянието на Дюк се прояви постепенно по време на вечерята. Той беше толкова изтощен, че очите му се затваряха. През цялото време мълчеше. Кухнята беше затоплена и пълна с пара, а храната беше такава, че би могла да приспи всекиго — гъста крем супа, пържола и задушени картофи. От всичко по много. Порциите бяха грамадни. Готвачката работеше като конвейер. В единия ъгъл на масата имаше недокосната пълна чиния. Може би някой имаше навика да вечеря по два пъти.

Хранех се бързо, като през пялото време се ослушвах за телефона. Повтарях си, че още на първото иззвъняване ще грабна ключовете и ще хукна навън. На второто трябваше да съм вече зад волана на кадилака. На третото — на половината дължина на алеята за коли. Може би щях да успея да разбия портала. Със сигурност щях да прегазя Поли. Но телефонът мълчеше. В къщата не се чуваше нищо друго, освен звукът от дъвчещи челюсти. Както винаги нямаше кафе, което започваше да ми дотяга. Аз обичам кафе. Вместо това пих вода. Налях си я от крана на кухненската мивка. Имаше вкус на хлор. Налях си втора чаша. Преди да съм я допил, в кухнята влезе прислужницата. Приближи се до мястото, където бях седнал, като тътрузеше старомодните си обувки. Беше срамежливо момиче. Приличаше на ирландка, която неотдавна е пристигнала в Бостън от Конемара, но не е могла да си намери работа.

— Мистър Бек ви вика — каза тя.

За втори път я чувах да говори. По акцента също можеше да бъде ирландка. Беше се увила плътно с вълнената си жилетка.

— Веднага ли? — запитах.

— Мисля, че да.

Той ме очакваше в квадратната стая с дъбова маса, където бях играл на руска рулетка.

— Тойотата е с регистрация от Хартфорд, Кънектикът — каза той. — Тази сутрин Куклата провери по номера.

— В Кънектикът наистина няма преден номер — отбелязах аз, колкото да кажа нещо.

— Ние познаваме собствениците — каза той.

Настъпи тишина. Аз го гледах втренчено. Нужна ми бе част от секундата, за да разбера какво ми казва.

— Откъде ги познавате? — запитах накрая.

— Имаме делови взаимоотношения.

— В търговията с килими?

— Естеството на взаимоотношенията ни не те засяга.

— И кои са те?

— Това също не те засяга.

Аз си замълчах.

— Само че има един проблем — каза той. — Собствениците на пикапа не са онези, които ти ни описа.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Ти ги описа като високи и руси. А собствениците на пикала са латиноси. Дребни и мургави.

— Че какви може да са ония, дето ги видях в него? — запитах аз, пак колкото да кажа нещо.

— Има две възможности — отвърна той. — Първо, може някой да им е задигнал пикапа.

— Или?

— Второ, възможно е да са наели още персонал.

— И двете изглеждат правдоподобни.

Той поклати глава.

— Не и първата. Аз им позвъних. Никой не отговаряше. Поразпитах тук-там. Оказа се, че са изчезнали. А какъв е смисълът да изчезват само защото някой им е задигнал пикапа?

— Следователно са увеличили персонала.

Той кимна.

— Като са решили да хапят ръката, която ги храни.

Не отговорих.

— Сигурен ли си, че ползваха узита?

— Нали ги видях — отвърнах аз.

— А не МП5К?

— Не — отвърнах. — Изключено.

Между двете системи оръжия не може да става сравнение. Просто нямат нищо общо. МП5К е скъсена версия на картечния пистолет „Хеклер & Кох“ от началото на 70-те. Има две дебели ръкохватки от скъпа пластмаса. Изглежда много футуристично. Като реквизит от научнофантастичен филм. В сравнение с него узито сякаш е правено от пиян слепец.

— Изключено — повторих аз.

— Не ти се струва възможно да е случайно отвличане? — запита той.

— Не — отвърнах. — Едно на милион.

Той отново кимна.

— Значи те са ни обявили война — каза той. — И са се покрили. Изчезнали са.

— Защо им е притрябвало да го правят?

— Нямам представа.

Пълна тишина. Дори морето не се чуваше. Големите заоблени вълни идваха и си отиваха безмълвно.

— Смяташ да ги търсиш ли? — запитах.

— Тук позна! — отвърна Бек.

Дюк ме чакаше в кухнята. Беше ядосан и губеше търпение. Искаше да ме качи в стаята ми и да ме заключи за през нощта. Аз не протестирах. Една заключена врата без ключалка отвътре е много добро алиби.

— Утре в шест и трийсет — каза той — на работа.

Заслушах се, чух как ключалката щракна и стъпките му се отдалечиха по коридора. После си свалих обувката. Имах ново съобщение. От Дъфи: „Нормално ли се прибра?“ Натиснах REPLY и написах: „Докарайте кола на километър и половина от къщата. Оставете я с ключа на седалката. Тих подход, без светлини.“ Натиснах SEND. Мина известно време. Тя сигурно ползваше лаптоп. Представих си я как седи в стаята си в някой мотел с вечно включен компютър и го чака да каже: „Дзън!“ Имате поща!

Не след дълго тя отговори: „Защо? Кога?“

Написах: „Не питай. В полунощ.“

Дълга пауза. После тя отговори: „ОК.“

Написах: „Приберете я в шест сутринта. Незабелязано.“

Тя отговори: „ОК.“

Написах: „Бек познава собствениците на тойотата.“ Минаха деветдесет мъчителни секунди, преди тя да отговори: „Откъде?“

Написах: „Цитат: «делови взаимоотношения» край цитата.“ Тя запита: „Подробности?“ Написах: „Не ми даде.“

В отговор тя ми изпрати една-единствена дума: „Гадост!“

Зачаках. Тя не изпрати нищо повече. Сигурно се съветваше с Елиът. Представих си ги как разговарят бързо, без да се поглеждат, и се опитват да вземат решение. Написах един въпрос: „Колко души арестувахте в Хартфорд?“ Тя отвърна: „Всичките, т.е. трима.“ Аз написах: „Проговориха ли?“ Тя отвърна: „Мълчат.“ Запитах: „Адвокати?“ Тя отвърна: „Нямат.“

Доста тромав начин на водене на разговор, но поне ми оставяше време да мисля.

Написах: „Можете ли да ги държите изолирани?“

Тя отвърна: „Да, още два-три дни.“

Написах: „Дръжте ги.“

Дълга пауза. После тя ми изпрати: „Какво мисли Бек?“ Отвърнах: „Че са му обявили война и са се покрили.“ Тя запита: „Какво смяташ да правиш?“ Отвърнах: „Чудя се.“

Тя написа: „Ще оставим кола, препоръчваме да се измъкнеш с нея.“

Аз отвърнах: „Може би.“

Поредна дълга пауза. Накрая тя написа: „Изключи уреда, пести батерията.“

Усмихнах се. Дъфи си оставаше практична жена.

Цели три часа лежах с дрехите на леглото, като се ослушвах за телефона. Не чух звън. Малко преди полунощ станах, дръпнах встрани персийския килим на пода, долепих ухо до дъбовите дъски и се заслушах. Това е най-добрият начин за долавяне и на най-тихия звук в една къща. Чувах как работи парното отопление. Вятърът стенеше в прозорците. Самият океан беше притихнал. Къщата спеше дълбок сън. Беше масивна каменна сграда. Никакво скърцане, никакво пукане на гредоред. Предположих, че Дюк спи като заклан. Това беше третата ми полза от неговото изтощение. Той беше единственият, от когото имаше смисъл да се боя. Единственият професионалист.

Завързах стегнато обувките си и свалих палтото. Все още бях с черните джинси и риза, които ми бе дала прислужницата. Вдигнах догоре прозореца и седнах на перваза с лице към стаята. Известно време седях така, вперил поглед във вратата. После се обърнах и погледнах навън. Луната, доста отъняла, висеше в небето. Имаше и звезди, но не много. И лек вятър. И разкъсани сребристи облаци. Беше студено. Въздухът беше солен. Океанът се движеше бавно и равномерно.

Извих краката си навън в нощта и се плъзнах встрани по перваза. После се претърколих по корем и заритах, докато с върховете на обувките си напипах малка издатина във фасадата, където минаваше някакъв старинен корниз. Захванах краката си за издатината, стиснах с две ръце перваза на прозореца и извих тялото си назад и навън. После дръпнах прозореца надолу, докато се притвори на пет сантиметра от перваза. Запълзях встрани, като опипвах стената за водосточната тръба, която се спускаше от улука на покрива. Открих я на около метър вдясно — дебел стар чугунен цилиндър, около петнайсет сантиметра в диаметър. Дясната ми ръка едва я докосваше с отворена длан. Изглеждаше стабилна. Само дето беше твърде далеч. Аз не съм гъвкав по природа. Ако се бях състезавал на олимпиадите, щях да съм борец или боксьор. Или може би щангист. Във всеки случай не гимнастик.

Прибрах дясната си ръка и като се държах с двете за перваза, сантиметър по сантиметър с върховете на обувките си се придвижих докрай вдясно. Прехвърлих лявата си ръка през дясната и се хванах за десния ъгъл на рамката на прозореца. Протегнах дясната встрани. Обгърнах с длан тръбата и я стиснах между палеца и пръстите си. Металът беше прясно боядисан и хлъзгав от нощната влага. Опитах хватката си. Издадох се още малко навън. Вече бях разчекнат във въздуха между прозореца и водосточната тръба. Разпределих равномерно тежестта между ръцете си и се издърпах напред, опрян до стената. Оттласнах се с крака от корниза, извих тялото си във въздуха и обхванах с колене тръбата. Отново се издърпах напред до фасадата, пуснах лявата си ръка от корниза и се хванах с двете за тръбата. Държах се добре. Стъпалата ми бяха долепени до стената, а задникът ми стърчеше навън, на петнайсет метра над скалите. Вятърът разрошваше косата ми. Беше студено.

Боксьор, не гимнастик. Можех да вися цяла нощ на тая тръба. Никакъв проблем. Само дето не знаех как да сляза от нея. Напрегнах мускули и се притиснах до стената. Разхлабих хватката си и плъзнах ръце една педя надолу. Направих същото с краката. Изнесох тежестта на тялото си назад. Това като че ли помагаше. Повторих операцията — смъкнах се още малко, още една педя надолу, после още толкова. Избърсах дланите си една по една в дрехите, за да не се хлъзгат от влагата. Бях потен въпреки студа. Дясната ръка ме болеше от закачката с Поли. Все още бях на около тринайсет метра от скалите. Плъзгах се малко по малко надолу. Изравних се с втория етаж. Напредвах бавно, но сигурно. Само дето на всеки няколко секунди принуждавах тази стара тръба да издържа сто и десет килограмов удар. Улуците на къщата бяха поне на сто години. А желязото, както е известно, старее и ръждясва.

Тръбата не беше много стабилна. Усещах как се тресе, клати и извива под тежестта ми. Освен това се хлъзгаше. Трябваше да сключа пръсти зад нея, за да не падна. Кокалчетата ми се остъргваха в камъка. Продължавах да се спускам внимателно, все по една педя. Вече си бях изработил ритъм. Придърпвах се към фасадата, после изнасях тялото си назад, отпусках ръце, плъзгах се една педя надолу и се спирах, като разгъвах ръцете си в лактите, за да смекча удара върху ставите, като го обирах с раменете си. В края на всяко движение гърбът ми беше извит поради разликата в преместването и аз спусках и краката си една педя надолу, за да обера луфта. Постепенно се изравних с прозорците на първия етаж. Водосточната тръба беше станала сякаш по-стабилна. Може би по-надолу беше хваната в бетон. Спусках се все по-бързо, докато стъпих на земята. Усетил твърдата скала под краката си, въздъхнах с облекчение и се отдръпнах от стената. Избърсах длани в панталоните си, застанах неподвижно и се заслушах. Чувството, че съм извън тази къща, беше приятно. Въздухът беше като кадифе. Плътен и студен. Даващ сили. Не се чуваше никакъв звук. Прозорците не светеха. Когато зъбите ме заболяха от студа, си дадох сметка, че се усмихвам. Погледнах към отънялата луна. Отръсках се и безшумно тръгнах да прибера пистолетите.

Бяха си там, увити в парцала, в малката буренясала падинка до оградата. Оставих малкия ПСМ на Куклата и взех само глока. Развих го и внимателно го проверих по стар навик. Седемнайсет патрона в пистолета, по седемнайсет в двата резервни пълнителя. Общо петдесет и един деветмилиметрови патрона, система „Парабелум“. Ако се дойдеше дотам да изстрелям първия, можеше и да не са ми достатъчни. А може би нямаше да се стигне дотам да ги изстрелям всичките. Преди това някой щеше да е победил, а другият да е победен. Сложих пълнителите в джобовете си, затъкнах пистолета в колана и заобиколих дворчето с гаража отвън, за да направя един предварителен оглед на гранитната стена. Тя си беше все така осветена. Прожекторите блестяха — ярки, синкави и гневни, като на стадион. Портиерната беше окъпана в светлина. Остриетата на бодливата тел блестяха. Осветеният участък беше като твърдо тяло — ясно ограничено, трийсет метра в дълбочина, ярко като ден, отвсякъде заобиколено с черен мрак. Крилата на портата бяха заключени и привързани с верига. Цялата комбинация напомняше ограда на затвор. Или на лудница.

Стоях и гледах стената, докато се сетих как да я преодолея. Заобиколих оградата на дворчето с гаражите и влязох вътре. Апартаментът над тях беше тъмен и притихнал. Вратите на гаражите бяха затворени, но не се заключваха. Големи, старомодни дървени врати, поставени далеч преди някой изобщо да се е сетил да краде коли. Четири двойни врати, четири гаража. В най-левия беше кадилакът. Вече бях влизал там. Затова, тихо и полека, започнах да отварям останалите. Във втория имаше още един „Линкълн Таун Кар“, голям и черен, същия като на Куклата, същия като оня, който бяха ползвали бодигардовете. Беше лъснат до блясък. Вратите му бяха затворени.

Третият гараж беше празен. В него нямаше абсолютно нищо. Беше идеално чист, подът пометен. По петната от автомобилно масло се виждаха пресни следи от метла. Тук-там бяха разпилени конци от килими. Този, който бе мел, явно ги беше пропуснал. Бяха къси и твърди. В тъмнината не виждах цвета им. Изглеждаха сиви. Имаха вид, сякаш са измъкнати от зеблото, което служи за основа на килима. Нищо не ми говореха. Обърнах се и си тръгнах.

Намерих това, което търсех, в четвъртия гараж. Бях отворил широко вратите, за да влезе достатъчно лунна светлина. В гаража се намираше мръсният стар сааб, който прислужницата използваше за покупки. Беше вкаран с муцуната напред, почти опрян в един шлосерски тезгях. По тезгяха бяха разпръснати инструменти; имаше и завинтено менгеме. Инструментите бяха стари. Дървените им дръжки бяха почернели от масло и мръсотия. Намерих едно шило, доста затъпено, с тумбеста стругована дръжка от дъбово дърво. Острието на шилото беше дълго около пет сантиметра. Аз го стиснах в менгемето на шест-седем милиметра от върха. Натиснах дръжката встрани и превих върха под прав ъгъл. Разхлабих менгемето, огледах резултата от труда си и пуснах шилото в джоба на ризата.

После намерих едно длето. Стар дърворезбарски инструмент. С дванайсетмилиметрово острие и хубава брезова дръжка. Сигурно беше поне на седемдесет години. Порових наоколо и открих брус и ръждясала тенекия със заточваща течност. Капнах малко върху бруса и я разстлах с върха на длетото. Потърках острието няколко пъти напред-назад, докато стоманата блесна. Една от многото гимназии, в които бях учил навремето, беше старомодно учебно заведение в Гуам, където оценките по ръчен труд се даваха за най-презрени, делнични умения, като например умението да заточваме добре инструментите. Целият випуск изкарахме високи оценки. Това беше нещо, което явно ни интересуваше. В нашия клас имахме най-хубавите ножове, които някога съм виждал. Обърнах длетото и го повторих от другата страна. Подравних внимателно острието и го наточих. Лъсна като висококачествена питсбъргска стомана, каквато всъщност си беше. Обърсах го в панталоните си, без да го пробвам с палец. Нямах никакво желание да си пускам кръв. Само по вида му знаех, че е остро като бръснач.

Излязох на двора пред гаражите, приклекнах в един ъгъл до стената и подредих нещата в джобовете си. Разполагах с длетото в случай, че беше нужно да се пази тишина, както и с глока на Дъфи, ако можех да си позволя малко шум. После прехвърлих наум приоритетите си. Първо къщата, казах си. Беше много вероятно никога повече да не я видя.

Вратата на верандата зад кухнята беше заключена, но ключалката беше съвсем примитивна. Колкото за фасон. Пъхнах огънатия връх на шилото, сякаш беше ключ, и заопипвах езиците. Бяха големи и се различаваха лесно. След по-малко от минута бях вътре. Спрях се и се заслушах внимателно. Нямах желание да изненадам готвачката. Може би още не си беше легнала и печеше сладкиш по някакъв специален случай. Или пък ирландката беше вътре и шеташе. Но в кухнята цареше тишина. Пресякох верандата и приклекнах до вътрешната врата. Същата лесна ключалка. Същото кратко време за отваряне. Дръпнах се две педи назад и отворих вратата. Обичайните кухненски миризми. Заслушах се отново. Помещението беше студено и празно. Поставих шилото на пода пред себе си. До него длетото. После глока и резервните пълнители. Така нямаше да задействам металния детектор. В нощната тишина щеше да прозвучи като пожарна сирена. Плъзнах шилото по пода, без да го отлепвам от дъските. Направих същото с длетото. Като го притисках с длан към пода, го търкулнах вътре. Почти всички метални детектори, които се продават на пазара, имат по една тясна сляпа зона ниско долу. Това е така, защото в най-скъпите официални мъжки обувки се монтира усилваща метална подложка в подметката. Тя заздравява конструкцията, като същевременно я прави по-гъвкава. Затова металните детектори са направени така, че да пропускат обувките. В което има смисъл, понеже иначе щяха да пищят всеки път, когато някой с по-хубави обувки минеше през тях.

Плъзнах глока през сляпата ивица, после, един по един, и двата пълнителя. Бутнах всичко навътре, докъдето ми стигаше ръката. Минах през вратата и тихо я затворих зад себе си. Вдигнах нещата си от пода и ги разпределих по джобовете си. Подвоумих се дали да не си сваля обувките. По-лесно е да се придвижваш безшумно по чорапи, но ако се наложи, обувките са превъзходно оръжие. Ритнеш ли някого с обувка, свършено е с него. А ако си по чорапи, най-много да си счупиш палеца. Освен това ти трябва време, за да ги обуеш. Ако се наложеше да се измъкна бързешката, нямаше да е много приятно да тичам бос по скалите. Или да пълзя по стената по чорапи. Реших да не ги събувам, а да стъпвам по-внимателно. Къщата беше масивна. Струваше си риска. Залових се за работа.

Най-напред претърсих кухнята за електрическо фенерче. Не намерих. В повечето случаи, когато дадена къща се намира на края на електропроводната мрежа, там по-често спира токът и хората си държат фенерчета за всеки случай. Явно при семейство Бек нещата не стояха така. Успях да намеря единствено кутия кибрит и пресипах няколко клечки в джоба си. После запалих една и на мъждукащата светлинка затърсих голямата връзка ключове, която бях оставил на масата. Тъкмо сега щяха да ми свършат добра работа, но ги нямаше. Нито на масата, нито на някоя кука до вратата, никъде. Не че се изненадах кой знае колко. Ако ги бях намерил, щеше да бъде доста подозрително.

Духнах клечката и опипом намерих стълбата, която водеше към мазето. Спуснах се в тъмнината надолу и в подножието на стълбите запалих още една клечка в нокътя на палеца си. Проследих плетеницата от жици по тавана до таблото с бушоните. На една поличка до него имаше електрическо фенерче. Най-тъпото място да си държиш фенерчето. Ако падне бушон и вече си се добрал някак си до таблото, фенерче не ти трябва.

Фенерчето беше голям черен „Маглайт“, подобен на полицейска палка. С шест кръгли батерии от големите. Използвахме ги навремето във войската. Водят се гарантирано нечупливи, но то си зависи. Най-вече от това какво удряш с тях и колко силно. Включих го и духнах клечката. Плюнах върху остатъка и го прибрах в джоба си. С фенерчето огледах таблото с бушоните. Беше със сива метална вратичка, а вътре имаше двайсет отделни бушона. На нито един не пишеше „Портиерна“. Сигурно имаше отделно захранване, което си беше доста разумно. Нямаше смисъл да се опъват жици до голямата къща и после обратно до портиерната. Логично беше там да има отделно разпределително табло. Не че се изненадах, но бях смътно разочарован. Щеше да е много мило, ако ми бяха предоставили възможност да изключа прожекторите на стената. Вдигнах рамене, затворих вратичката на таблото и отидох да хвърля един поглед на двете заключени стаи, които бях мярнал сутринта.

И двете вече не бяха заключени. Първото нещо, което трябва да направиш, преди да нападнеш една ключалка, е да провериш дали бездруго вече не е отключена. Нищо не може да ме накара да се почувствам по-глупаво от това да си губя времето да насилвам отключена ключалка. Тези две стаи не бяха заключени. И двете врати се отвориха без проблем с натискане на бравата.

Първата стая беше абсолютно празна. Имаше форма на почти правилен куб, два и петдесет на два и петдесет на два и петдесет. Прекарах лъча на фенерчето навсякъде. Стените бяха каменни, подът циментов. Прозорци нямаше. Помещението приличаше на килер. Беше идеално чисто и не съдържаше абсолютно нищо. Нищичко. Никакви нишки от килими. Никакъв боклук или дори прах. Беше преметено и почистено с прахосмукачка, вероятно същия ден. Вътре беше влажно и леко усойно. Точно като в мазе. Или не съвсем. Ясно се усещаше характерната миризма на торба от прахосмукачка. Но и на още нещо. Някакъв едва доловим, витаещ във въздуха мирис на границата на възприятията ми. Беше ми смътно познат. Наситен и някак хартиен, като на дървесен пулп. Нещо, което би трябвало да мога да различа. Затворих вратата и угасих фенерчето. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа в пълния мрак. Миризмата изчезна. Сякаш движенията на тялото ми бяха раздвижили въздуха и онази милиардна част от него, която ме интересуваше, се бе смесила, размила, разтворила в общия фон от миризми на влажен гранит и спарено подземие. Колкото и да се напъвах, миризмата я нямаше. Накрая се отказах. Беше като спомен. Колкото повече го гониш, толкова повече ти бяга. А нямах време за губене.

Включих фенерчето, излязох в коридора и полека затворих вратата след себе си. Застанах неподвижно и се заслушах. Чувах само пещта в котелното. Нищо друго. Надникнах в следващата стая. Тя също беше празна. Но не като предишната. А празна само в смисъл, че в момента в нея нямаше никой. Иначе имаше неща. Беше обитавана. Беше спалня.

Тази стая беше малко по-голяма от килера. Може би три и шейсет на три. Лъчът на фенера опипа каменните стени, циментовия под; и тук прозорци нямаше. На пода имаше тънък дюшек. По него безразборно бяха нахвърляни измачкани чаршафи и старо одеяло. Без възглавници. В стаята беше студено. Въздухът беше просмукан със застояли миризми — на храна, на парфюм, на сън, пот и страх.

Претърсих много внимателно цялата стая. Беше мръсна. Но иначе в нея нямаше нищо интересно. Чак когато дръпнах дюшека встрани, открих нещо. Под дюшека в циментовия под беше надраскана една-единствена дума:

СПРАВЕДЛИВОСТ1

Беше написана с разкривени главни букви. Сякаш дете се бе упражнявало с креда по асфалта. Но буквите се четяха ясно. И недвусмислено. А под думата имаше цифри. Шест на брой, три двойки. Ден, месец, година. Вчерашната дата. Буквите и цифрите изглеждаха по-груби и дълбоки, отколкото ако бяха надраскани с карфица, нокът или връх на ножица. Помислих си, че сигурно са направени със зъб на вилица. Върнах дюшека на мястото му и погледнах към вратата. Беше солидна дъбова врата. Плътна и тежка. Нямаше ключалка отвътре. Това не беше спалня. По-скоро затворническа килия.

Излязох в коридора, затворих вратата и отново се спрях и внимателно се заслушах. Нищо. Още петнайсет минути претърсвах останалата част на мазето и не намерих нищо. Не че бях очаквал да намеря. Ако тук имаше нещо скрито, нямаше да ме оставят онази сутрин самичък да го намеря. Така че угасих фенера и в тъмното се изкачих обратно по стълбите. Върнах се в кухнята и затършувах наоколо, докато намерих голям черен плик за боклук. Трябваше ми и хавлиена кърпа. Успях да открия само квадратна ленена кърпа, с каквито бършат чинии. Сгънах внимателно и двата предмета и ги натъпках в джобовете си. После се върнах в коридора и тръгнах да огледам онези части от къщата, където още не бях попадал.

Изборът беше значителен. Сградата беше същински кошер. Във всички посоки имаше коридори, стълбища и стаи. Започнах от парадния вход, през който бях влязъл още първия ден. Голямата дъбова врата беше плътно затворена. Аз я заобиколих отдалеч, понеже не знаех колко е чувствителен металният детектор. Някои модели се задействат от половин метър. Подът беше от масивни дъбови дъски, покрит с килими. Стъпвах внимателно, но не се тревожех особено за шума. Дебелите килими, завесите и дъбовите ламперии щяха да погълнат всеки звук.

Обследвах целия приземен етаж. Само едно нещо привлече вниманието ми. В северното крило, в съседство със стаята, където Бек ме беше разпитвал, имаше още една заключена врата. Падаше се точно срещу семейната трапезария, от която я делеше широк вътрешен коридор. Това беше единствената заключена врата на приземния етаж. Следователно единствената, която представляваше някакъв интерес за мен. Бравата беше внушително месингово съоръжение, датиращо от времена, когато всяко нещо се е изработвало с гордост и апломб. Металната планка около ключалката беше украсена с натруфени филигранни извивки. Самите винтове, с които беше завита за дървото, блестяха от сто и петдесет години ежедневно лъскане. Тази брава положително беше връстник на самата къща. Имаше вид, като да е била изработена на ръка от някой отдавна забравен занаятчия в Портланд през първата половина на деветнайсети век, докато си е почивал между две по-сериозни поръчки за корабен обков. Нея я отворих за около секунда и половина.

Помещението беше нещо като лична бърлога. Нито домашен офис, нито работен кабинет, нито семейна стая. С лъча на фенера обходих всеки квадратен сантиметър от помещението. Нямаше телевизор. Нито бюро, нито компютър. Беше просто стая, обзаведена семпло и старомодно. Тежките червени завеси на прозорците бяха спуснати. Имаше голямо кресло с подлакътници, тапицирано с червена кожа. И колекционерски шкаф с витрина. А също и килими. И то много. Натрупани по три един върху друг. Погледнах часовника си. Наближаваше един. Вече почти час обикалях из къщата. Пристъпих в стаята и затворих полека вратата отвътре.

Шкафът с витрината беше висок почти човешки ръст. Най-отдолу през цялата му ширина имаше две чекмеджета, а отгоре, една до друга — две заключени стъклени врати. Зад стъклото се виждаха пет автомата „Томпсън“. От класическата гангстерска модификация от 20-те години, с барабанен пълнител, каквито днес могат да се видят само по зърнестите черно-бели снимки на хората на Ал Капоне. Бяха обърнати един наляво, един надясно и положени върху специално изработени дървени закачалки, които ги държаха в строго хоризонтално положение. Бяха напълно еднакви. Изглеждаха чисто нови. Сякаш с тях никога не е стреляно. Сякаш не са докосвани от човешка ръка. Креслото беше обърнато с лице към шкафа. В стаята нямаше абсолютно нищо друго интересно. Приседнах за миг на креслото и се замислих какъв ли човек би могъл да прекарва времето си в съзерцаване на пет допотопни автомата.

Изведнъж се чуха стъпки. Леки, подвижни, точно над главата ми. Три стъпки, четири, пет. Бързи, тихи стъпки. Тихи не заради късния час, не за да не събудят някого. А за да не бъдат чути. За нищо на света. Станах от креслото. Замръзнах неподвижно на място. Угасих фенера и го преместих в лявата си ръка. С дясната стиснах длетото. Чух как някаква врата се затвори тихо. След това настъпи тишина. Бях станал целият слух. Напрягах се да доловя всеки най-слаб звук. Едва чутото гъргорене на парното отопление трещеше като гръмотевици в ушите ми. Собственото ми дишане беше оглушително. Отгоре не се чуваше нищо. Докато изведнъж стъпките започнаха отново.

Тръгнаха към стълбището. Заключих отвътре стаята. Коленичих до вратата и превъртях двата езика на ключалката: едно-две, като се вслушвах в скърцането на стълбите. Не беше Ричард. Това не бяха стъпки на двайсетгодишно момче. В тях имаше някаква премерена предпазливост. И вдървеност. С приближаването на долната площадка стъпките ставаха все по-забавени. В коридора звукът изчезна напълно. Представих си как човекът стои насред дебелите килими, заобиколен от завеси и ламперии, и се оглежда и ослушва напрегнато. И може би идва към мен. Вдигнах нагоре фенера и длетото. Глокът беше в колана на панталоните ми. Бях сигурен, че с бой ще успея да се измъкна от къщата. В това не се съмнявах. Но по-нататък ставаше трудно. От портиерната ме деляха неколкостотин метра открито пространство, а там щяха да ме очакват будният Поли и ярките прожектори. А ако сега се стигнеше до престрелка, цялата ми мисия отиваше по дяволите, Куин щеше да изчезне отново.

Откъм коридора не се чуваше никакъв звук. Само смазваща тишина. И изведнъж чух входната врата на къщата да се отваря. Ясно долових потракването на веригата, щракването на ключалката, плъзването на резето и всмукващия звук на медната изолация по ръбовете на вратата, когато тя се отдели от касата. Миг по-късно масивната дъбова врата се затвори отново. От тежестта й усетих как цялата конструкция на къщата едва забележимо се разтресе. Металният детектор не се задейства. Който и да бе минал през вратата, не носеше оръжие. Или дори ключове за кола.

Стоях и чаках. Дюк сигурно спеше дълбоко. Освен това той беше предпазлив по природа. Не можех да допусна, че ще тръгне да се разхожда из къщата посред нощ без пистолет. Също и Бек. Но всеки един от тях двамата беше достатъчно умен, за да ме издебне в коридора, като само отвори и затвори вратата, за да си помисля, че е излязъл навън. Докато всъщност стои вътре в тъмния коридор и ме причаква. Докато всъщност стои неподвижно в мрака с насочен пистолет, готов да ме застреля в момента, когато се покажа.

Седнах настрани върху коженото кресло. Извадих глока от колана си и се прицелих с лявата ръка във вратата. В мига, в който тя се разтвореше на повече от девет милиметра, щях да стрелям. Дотогава щях да чакам. Мен много ме биваше в чакането. Ако тия си въобразяваха, че ще ми се изчерпи търпението, не бяха познали.

Ала мина цял час и нищо не наруши абсолютната тишина в коридора. Никакъв звук. Никакви вибрации. Там просто нямаше никой. Във всеки случай не беше Дюк. За толкова време той щеше отново да е заспал и да се е строполил на пода. Бек също. Той беше аматьор. Нужно е огромно умение и сила на волята да стоиш цял час абсолютно неподвижно, без да издадеш звук. Така че това с вратата едва ли беше номер. Някой бе излязъл в нощта невъоръжен.

Коленичих до вратата и отново пъхнах шилото в ключалката. После легнах на пода, пресегнах се нагоре и отворих вратата. За всеки случай. Ако все пак отвън имаше някой, той щеше да е вперил поглед на предполагаемото ниво на главата ми. Никой нямаше да се сети да погледне надолу. Така аз щях да го видя преди той мен. Но отвън не ме причакваше никой. Коридорът беше пуст. Изправих се и заключих вратата след себе си. Спуснах се безшумно по стълбите в подземието и върнах фенера на мястото му. Намерих опипом пътя обратни догоре. Добрах се до кухнята и избутах всичката железария от джобовете си по обратния път през детектора навън. Заключих вратата, наведох се, събрах нещата си от верандата и през стъклата огледах положението в задния двор. Не се виждаше нищо, освен пустият сивкав свят на огрените от лунна светлина скали и океана.

Заключих вратата на верандата и тръгнах плътно покрай стената на къщата. Като се придържах към сенките, полека се добрах до стената на двора с гаражите. Намерих падинката до зида и скрих там шилото и длетото, увити в парцала. Нямаше как да ги взема със себе си. Щяха да пробият дупка в найлоновия чувал за боклук. По зида стигнах до морския бряг. Намерението ми беше да се добера до скалите зад гаражите, далеч на юг, където от къщата няма да ме виждат.

Бях изминал половината път, когато изведнъж се вкамених.

На скалите седеше Елизабет Бек. Беше с бял хавлиен халат върху бяла нощница. Приличаше на ангел или по-скоро на призрак. Беше се подпряла с лакти на коленете си и гледаше в далечината на изток, неподвижна като статуя.

Стоях, замръзнал на мястото си. Бях на десет метра от нея. Облечен бях изцяло в черно, но ако погледнеше наляво, тя щеше да види силуета ми на хоризонта. Всяко по-рязко движение щеше да ме издаде. Затова стоях като закован и не мърдах. Могъщи, спокойни океански вълни обливаха мързеливо брега. После още по-лениво се отдръпваха навътре. Звукът им беше успокояващ. Движението хипнотизиращо. Тя седеше и гледаше във водата. Сигурно й беше студено. Бе излязъл лек ветрец и развяваше косите й.

Бавно, полека пристъпих напред, сякаш се опитвах да се слея със скалите. Свих колене, разперих пръстите и приклекнах, подпрян на ръце. Тя помръдна. Леко извърна глава, сякаш нещо бе привлякло вниманието й. Изведнъж очите й се заковаха в мен. С нищо не показа, че е изненадана. Няколко минути гледаше право в мен. Дългите й пръсти бяха сплетени. Бледото й лице бе огряно от лунната светлина, отразена в плискащата се под нея вода. Очите й бяха отворени, но не виждаха нищо. Или пък бях приклекнал достатъчно ниско, за да оприличи силуета ми на скала или сянка.

Тя поседя така още може би десет минути, взряна в нищото някъде около мен. От студа започна да трепери. Изведнъж обърна решително глава на другата страна и се загледа към морето. Разплете пръсти, вдигна ръце и приглади назад косите си. Вдигна лице към небето. Бавно се изправи. Беше боса. Потрепери от студ или може би от мъка. Разпери ръце, сякаш ходеше по въже, и пристъпи към мен. Земята убиваше на краката й, това беше ясно. Тя се спираше на всяка крачка, опипваше почвата с голите си ходила, като пазеше равновесие с ръце. Мина на един метър от мен. Без да ме погледне, продължи към къщата. Обърнах се и я изпратих с поглед. Вятърът разтвори халата й. Нощницата й беше прилепнала за тялото. Тя се скри зад ъгъла на зида, ограждащ гаражите. Малко след това се отвори входната врата. Миг по-късно чух тихото щракване на бравата и вратата се затвори. Проснах се по лице на земята. Претърколих се по гръб и дълго гледах звездите.

Лежах така, докато ми се стори безопасно да се надигна и да притичам последните петнайсетина метра до водата. Измъкнах найлоновата торба от джоба си, съблякох се, сгънах дрехите си и внимателно ги поставих в нея, като преди това увих в ризата глока и резервните пълнители. Натъпках чорапите в обувките и ги добавих към пакета. Най-отгоре сложих малката ленена кърпа за чинии. Вързах здраво торбата и нагазих във водата, като я влачех след себе си.

Океанът беше студен. Друго не бях и очаквал. В края на краищата се намирах на брега на щата Мейн и беше едва април. Но все пак водата се оказа прекалено студена. Ледена. Дъхът ми секна. Вцепених се. Мускулите ме заболяха. За един миг замръзнах до мозъка на костите. Бях се отдалечил едва на пет метра от брега, а зъбите ми тракаха, папах безпомощно на едно място, а от солената вода очите ми смъдяха.

Продължих да плувам право напред, докато се отдалечих на десет метра от брега и вече виждах стената. Беше обляна в ярка светлина. Не можех да я прескоча. Не можех да я пробия. Затова трябваше да я заобиколя. Друг избор нямах. Плувах и спорех със себе си. Предстоеше ми да преплувам около петстотин метра. Може би малко по-малко. Бях силен, но не и особено бърз, а освен това влачех след себе си найлонова торба. Щеше да ми отнеме десетина минути. Максимум петнайсет. А за някакви си петнайсет минути никой не умира от преохлаждане. Никой. Във всеки случай не и аз. Не и тази нощ.

Като се борех със студа и с вълните, си изработих нещо като ритъм със страничен замах, тъй като загребвах с една ръка. Влачех торбата с лявата ръка, докато преброях десет ритвания с краката, след което я прехвърлях в дясната и продължавах. Имаше леко течение. Задаваше се прилив. Това ми помагаше. Но ми и пречеше. Замръзвах. Водата на прилива идваше от север. Чак от Арктика. Кожата ми беше станала безчувствена. В гърдите си чувах хрипове. Сърцето ми биеше като парен чук. Смъртта от преохлаждане вече не ми се струваше толкова невъзможна. Сетих се за книгите, които бях чел навремето, за потъването на „Титаник“. Онези, които не бяха успели да се доберат до спасителните лодки, бяха загинали за по-малко от час.

Само че аз нямах намерение да прекарам във водата цял час. Пък и наоколо нямаше айсберги. Освен това ритъмът, който си изработих, ми помагаше. Вече се бях изравнил със стената. Снопът светлина от прожекторите не достигаше до мен. Бях гол й кожата ми беше побеляла от студа, но се чувствах невидим. Стената остана назад. Бях минал половината път. Продължавах да загребвам с ръце. Ритах с крака. Вдигнах китката си от водата и погледнах часовника. Бях плувал в продължение на шест минути.

Плувах още шест. После се отпуснах във водата, поех си дъх, издърпах торбата пред себе си и погледнах през рамо. Стената бе останала далеч назад. Смених посоката и заплувах към брега. По някакви хлъзгави, обраснали с мъх и водорасли скали се добрах до каменист плаж. Хвърлих торбата пред себе и изпълзях на колене от водата. Около минута останах на четири крака, като треперех от студ и с мъка си поемах дъх. Зъбите ми тракаха. Развързах торбата, извадих кърпата и яростно се затърках. Ръцете ми бяха посинели. Дрехите ми се закачаха по кожата. Нахлузих обувките си и затъкнах глока отзад в колана на панталоните. Натъпках кърпата и найлоновата торба в джобовете си и се затичах по брега, за да се стопля.

Тичах близо десет минути, докато видях колата. Беше фордът на стареца, изглеждаше сивкав на лунната светлина. Паркиран бе отстрани на шосето с гръб към къщата, готов за път. Дъфи беше практична жена, в това поне нямаше съмнение. Усмихнах се отново. Ключът беше на седалката. Запалих двигателя и полека потеглих. Карах със загасени фарове и без да пипам спирачката, докато не стигнах до първия завой на пътя след разперената длан. Тогава запалих фаровете, включих отоплението и дадох газ докрай.

Петнайсет минути по-късно бях пред доковете в Портланд. Паркирах форда в една тиха уличка на километър и половина от склада на Бек и изминах останалото разстояние пеша. Дошъл бе часът на истината. Ако бяха открили трупа на Куклата, наоколо щеше да цари хаос и паника. Тогава щях да се слея с мрака и никой нямаше да ме види повече. Ако ли пък всичко беше спокойно, значи борбата продължаваше.

Изминах разстоянието до склада за близо двайсет минути. По пътя не срещнах никого. Никакви коли, линейки, полицейски заграждения, съдебномедицински експерти и екипи криминалисти. Никакви непознати мъже с черни линкълни. Самия склад на Бек го заобиколих отдалеч, като поглеждах към мястото през тесните улички и процепите между сградите. Във всички стаи на офиса светеха лампите. Но нали аз ги бях оставил запалени! Колата на Куклата беше пред спуснатата врата на склада. Точно както я бях видял за последно.

Отдалечих се от сградата и после се върнах от друга посока — откъм сляпата й страна, където нямаше прозорци. Извадих глока и го стиснах в ръка ниско долу до бедрото си.

Колата на Куклата беше обърната с предницата към мен. Зад нея вляво се падаше вратата за персонала към стъклената кабина в склада. По-нататък беше задната стаичка на офиса. Подминах колата и вратата, проснах се на земята и пропълзях под прозореца. Повдигнах глава и надникнах вътре. В офиса нямаше никой. В секретарското помещение също. Навсякъде тишина. Изпуснах въздуха от дробовете си и прибрах пистолета. Върнах се до колата на Куклата. Отворих шофьорската врата и дръпнах ръчката за багажника. Той си беше вътре. Никъде не бе избягал. Извадих ключовете от джоба му. Затворих капака и влязох с ключовете през вратата за персонала. Намерих съответния ключ и заключих вратата отвътре.

Бях готов да рискувам петнайсет минути. От тях пет прекарах в стъклената кабина към склада, пет в задната стая на офиса и пет в секретарското помещение. Избърсах всичко с ленената кърпа, за да няма никакви отпечатъци. Не открих никакви конкретни следи от Териса Даниъл. Нито от Куин. Но пък никъде нямаше и записани имена. Всичко — и хора, и стока — беше обозначено с кодове. Успях да науча само един конкретен факт: всяка година „Бизар Базар“ продаваше няколко десетки хиляди единици стока на неколкостотин отделни клиенти на стойност няколко десетки милиона долара. По нищо не се разбираше какви точно са въпросните стоки, нито кои са клиентите. Имаше три ясно обособени ценови категории: едни стоки струваха по около петдесет долара парчето, други по около хиляда долара, трети — много повече. Нямаше никакви документи за доставка, никакви квитанции на „Федеръл Експрес“, „Ю Пи Ес“ или на друга пощенска служба. Явно дистрибуцията се извършваше със собствен транспорт. Но пък в папката със застрахователни документи прочетох, че фирмата разполага само с два вана за доставки.

Отбих се в стъклената кабина към склада и затворих компютъра. На излизане през главния вход загасих всички лампи, като се стараех да оставя помещенията в идеален порядък. При вратата опитах един по един ключовете на Куклата, докато намерих този, който ми трябваше, и го стиснах в шепа. Обърнах се към таблото на алармената система.

Явно на Куклата му имаха доверие да заключи помещението, от което следваше, че знае кода. Сигурен бях, че от време на време и Дюк заключва лично. Също и Бек, разбира се. Както може би и една-две от служителките. Общо доста хора. От които поне един със слаба памет. Погледнах към дъската за обяви до контролното табло. Там, където хартийките бяха забучени по три една върху друга, ги разлистих с пръст. На гърба на една квитанция от глоба за паркиране с отдавна изтекла давност открих надраскан четирицифрен код. Набрах го с клавиатурата. Червената лампичка запримигва и таблото записука тихо. Усмихнах се. Опитът не ме лъжеше. Потрябва ли ти парола за компютър, телефонен номер, дето го няма в указателя, или код на аларма, някой винаги услужливо ти го е записал.

Излязох през входната врата и я затворих след себе си. Писукането спря. Заключих, заобиколих сградата и се мушнах в линкълна на Куклата Запалих двигателя и подкарах. Оставих го в един подземен паркинг в центъра. Приличаше досущ на оня, който бях видял на снимките на Дъфи. Избърсах внимателно всичко, по което можеше да има мои отпечатъци, заключих колата и сложих ключовете в джоба си. Помислих си да я запаля. В резервоара имаше бензин, а в джоба ми — кибритени клечки. Много е забавно да палиш коли. Освен това Бек щеше да се стресне повече. Но накрая просто се обърнах и си тръгнах. Може би постъпих правилно. Щеше да мине поне един цял ден, преди някой от гаража да я забележи. Още един ден щяха да се чудят какво да я правят. Трети ден щеше да мине, преди полицията да реагира. Щяха да направят проверка по номера и да стигнат до една от фиктивните корпорации на Бек. След което щяха просто да я вдигнат с камиона и да я откарат в полицейския гараж до изясняване на случая. Със сигурност щяха да разбият багажника било поради миризмата, било поради страх от заложена бомба. Но дотогава аз щях да съм си свършил работата и отдавна да съм се изнесъл.

Върнах се пеша при форда на стареца и с него отидох на километър и половина преди къщата. Върнах любезността на Дъфи, като го обърнах насред шосето и го паркирах с предницата към сушата. После повторих в обратен ред всичките си действия. Съблякох се гол на каменистия плаж и натъпках дрехите си в торбата. Нагазих в морето. Направих го без особено желание. Водата междувременно не бе станала по-топла. Но поне бе започнал отлив. Океанът движеше в моята посока. Дори и той ми помагаше. По обратния път доплувах за същото време — дванайсет минути. Заобиколих стената и излязох на брега зад гаражите. Треперех от студ и зъбите ми тракаха както преди. Но се чувствах прекрасно. Избърсах се колкото можах с и без това влажната ленена кърпа и се облякох, преди да замръзна. Оставих в падинката до зида глока, резервните пълнители и ключове на Куклата, загънати в парцала заедно с малкия пистолет, шилото и длетото. Сгънах найлоновата торба и кърпата и я затиснах с един камък на метър встрани. После, още треперещ от студ, се запътих към познатата водосточна тръба.

Изкачването беше по-лесно от слизането. Като се прихващах с ръце за тръбата, аз си помагах с крака по стената! Когато стигнах до моя прозорец, пресегнах се с лявата ръка и се хванах за перваза. Прехвърлих краката си от тръбата и каменния корниз. С дясната ръка бутнах прозореца нагоре; Надигнах се на лакти и се вмъкнах в стаята, колкото се можеше по-тихо.

Вътре беше студено. Прозорецът бе стоял открехнат няколко часа. Затворих го плътно и свалих дрехите си. Бяха влажни. Прострях ги на радиатора и се запътих към банята. Взех си един дълъг, горещ душ. После се заключих в банята с обувките. Беше точно шест сутринта. В момента прибираха форда на възрастния агент. Сигурно Елиът или лично старецът бе дошъл да го вземе. Това означаваше, че Дъфи е на пост в базата. Извадих уреда за имейли и написах: „Дъфи?“ След деветдесет секунди се получи отговор: „Тук съм. Ти добре ли си?“

Написах: „Екстра. Провери тези имена навсякъде, където можеш, вкл. с Пауъл: Куклата, възм. съучастник Поли, и двамата възм. уволнени от армията.“

Тя отговори: „Дадено.“

После й зададох въпроса, който ме измъчваше от пет часа и половина: „Как е истинското име на Териса Даниъл?“

И след обичайното деветдесетсекундно забавяне получих отговора: „Териса Джъстис“.

6

Нямаше смисъл да си лягам, затова застанах до прозореца и гледах зазоряването. Скоро небето на изток почервеня и слънцето се показа над морето. Денят щеше да бъде ясен и свеж. Виждаше се поне на осемдесет километра. Откъм север във въздуха се носеше канадска рибарка. Летеше ниско над скалите. Помислих си, че търси място да свие гнездо. Сянката й от ниското слънце беше грамадна като на лешояд. Внезапно птицата се отказа да търси подслон, зави навътре в морето, издигна се стръмно нагоре и се гмурна във водата. Минаха няколко дълги мига, преди да изплува с дълъг шлейф от сребърни капки ледена вода, който я следваше по пътя й към небето. Нямаше нищо в човката си, но изглеждаше доволна от живота. Явно се бе адаптирала по-добре от мен.

След това нямаше нищо кой знае какво за гледане. В далечината се виеха няколко чайки, излезли на лов за херинга. С премрежени срещу слънцето очи търсех да зърна някой делфин или кит, но не видях нищо. Наблюдавах как течението върти в кръг големи валма от водорасли. Точно в шест и петнайсет чух стъпките на Дюк в коридора и щракването на ключалката. Не влезе, а направо си тръгна. Аз се извърнах към вратата и си поех дълбоко дъх. Беше ден тринайсети. Четвъртък. Все пак добре, че не се падаше петък. И в това не бях сигурен. Каквото има да става, да става. Поех си отново дъх, отворих вратата и заслизах по стълбите.

Всичко беше различно от предишната сутрин. Сега Дюк беше отпочинал, а аз изтощен. Поли не се мяркаше. Слязох във фитнес залата, но и там нямаше никой. Дюк не остана за закуска, а изчезна нанякъде. Ричард Бек дойде да закуси в кухнята. На масата бяхме само двамата — той и аз. Механика го нямаше. Готвачката се суетеше около печката. Ирландската прислужница ту влизаше, ту излизаше от столовата. Движенията й бяха бързи. Във въздуха се усещаше напрежение. Нещо ставаше.

— Днес пристига голяма пратка — каза Ричард Бек. — Винаги е така. Всички се радват, че ще изкарат пари.

— Ти връщаш ли се на училище? — запитах го.

— В неделя — отвърна той. Нямаше вид на особено притеснен. Но аз бях. Неделя беше след три дни, падаше се петият ми ден в тази къща. Последният срок. Каквото имаше да се случва, трябваше да се случи дотогава. Дотогава хлапакът оставаше на мушката.

— Не те ли е страх? — запитах.

— Какво, да се върна ли?

Кимнах.

— След това, което се случи?

— Вече знаем кой е бил — каза той. — Някакви смотаняци от Кънектикът. Няма да се повтори.

— Как може да си толкова сигурен?

Той ме изгледа, сякаш бях превъртял.

— Баща ми постоянно се оправя с подобни неща. А пък ако проблемът не се реши до неделя, ще остана тук, докато се реши.

— Баща ти сам ли ръководи целия бизнес? Или има съдружник?

— Всичко върши сам — отвърна Ричард.

От двойственото му отношение нямаше и следа. Изглеждаше щастлив, че си е у дома, чувстваше се удобно и в безопасност, беше горд с баща си. Целият му свят се бе свил до два декара гранитна пустош, заградена от неспокойното море и от висока каменна стена с прожектори и бодлива тел.

— Не смятам, че ти си убил оня полицай наистина — каза той.

В кухнята настана мъртва тишина. Аз седях и го гледах.

— Мисля, че само си го ранил — добави той. — Във всеки случай, надявам се, че е така. Мисля си, че може би ще се възстанови, нали разбираш? Че сега е в някоя болница. Така поне си мисля. Опитай се и ти да си го мислиш. Гледай позитивно. Така е по-добре. Взимаш само доброто от живота.

— Знам ли?… — отвърнах.

— Просто си го представяй — продължаваше той. — Използвай силата на позитивното мислене. Казвай си: постъпих правилно и не съм направил нищо лошо.

— Баща ти се е обадил в полицията — казах аз. — Мисля, че няма място за съмнение.

— Преструвай се тогава — каза той. — Аз така правя. Лошите неща се случват само когато решим да си ги спомняме.

Той бе спрял да се храни. Вдигнал бе лявата си ръка до лявото ухо. Беше широко усмихнат, но подсъзнателно тъкмо в този момент си спомняше някои недотам приятни неща. Това поне беше ясно. Спомняше си ги, и още как.

— Добре де — казах аз. — Само съм го ранил. Мускулна рана.

— Куршумът е влязъл и излязъл. Няма му нищо.

Мълчах.

— Минал е на милиметър от важните органи — продължаваше той. — Истинско чудо.

Кимнах разбиращо. Голямо чудо ще да е било, наистина. Ако гръмнеш някого в гръдния кош с .44-калибров куршум с мек връх, ще отвориш дупка в гърба му, колкото да мине товарен влак. Обикновено смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира, главно защото вече го няма. Помислих си, че този хлапак едва ли бе виждал преди да застрелват някого. После си казах, че може и да е. И това едва ли му се е харесало.

— Положително мислене — повтори той. — Там е разковничето. Представи си, че е някъде на топло и приятно и че ще се възстанови напълно.

— Какво съдържа пратката? — запитах аз.

— Най-вероятно фалшификати — отвърна той. — От Пакистан. Оттам внасяме персийски килими, уж по на двеста години. Хората са такива будали.

— Мислиш ли?

Той ме погледна и кимна.

— Виждат това, което искат да видят.

— Така ли?

— Винаги.

Аз отместих поглед встрани. Кафе пак нямаше. Идва момент, когато човек разбира, че без кофеин не може. Бях ядосан. И уморен.

— Днес какво ще правиш? — запита той.

— Не знам — отвърнах.

— Аз ще си чета — каза той. — Може да се поразходя малко. По брега, да видя какво е изхвърлило морето през нощта.

— Морето изхвърля разни неща, така ли?

— Понякога. Нали разбираш, неща, които изпадат от лодките.

Аз го погледнах. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Бях чувал за контрабандисти, които изхвърлят бали марихуана на усамотени плажове. Помислих си, че същата система би могла да се използва и за хероин. Казваше ли ми нещо? Или може би искаше да ме предупреди? Дали не бе открил вързопа с железарията ми? И какво беше пък това за застреляния полицай? Бръщолевения на един психар? Или този хлапак си играеше игрички с мен?

— Но това става главно през лятото — каза той. — Сега е студено за лодки. Все пак мисля да си остана на топло. Може да порисувам.

— Ти рисуваш ли?

— Аз следвам изобразително изкуство — каза той. — Мисля, че ти бях казал.

Кимнах. Гледах настойчиво в тила на готвачката, сякаш се надявах да я накарам по телепатия да ми направи кафе. В този момент влезе Дюк. Той пристъпи направо към мен и сложи едната си ръка на облегалката на стола ми, а с другата се подпря на масата.

— Върви ти днес, тъпако! — каза той.

Не отговорих.

— Ще возиш мисис Бек — обяви той. — Отива по покупки.

— Къде да я закарам?

— Където и да е.

— Целия ден ли?

— За предпочитане.

Кимнах. Не се доверявай на непознати, когато идва пратка.

— Вземи кадилака — каза той и пусна ключовете на масата. — Гледай да не й скимне да се връща по никое време.

Май по-скоро беше: Не се доверявай на мисис Бек, когато идва пратка.

— Дадено — отвърнах.

— Ще ти хареса — каза той. — Особено първата част. Мен страшно ме кефи, и то всеки път.

Нямах представа какво има предвид, а нямах и време да гадая. Седях и гледах празния кафеник. Дюк излезе и след миг чух как входната врата се отвори и затръшна. Металният детектор бипна два пъти. Дюк и Бек, с пистолети и ключове. Ричард стана от масата и мързеливо тръгна нанякъде. Останахме сами с готвачката.

— Да ти се намира кафе? — запитах.

— Не — отвърна тя.

Поседях още малко, докато накрая се сетих, че един съвестен шофьор би трябвало да е винаги готов и да очаква клиента, та станах и излязох през задната врата. Металният детектор бипна учтиво на ключовете. Имаше пълен отлив и във въздуха се носеше миризма на сол и водорасли. На мястото на тлъстите заоблени вълни се бяха появили по-малки, но шумни и запенени. Отидох в заграждението с гаражите, запалих кадилака и го изкарах на заден ход. Докарах го на кръга пред входната врата и зачаках с работещ двигател, за да се затопли колата. На хоризонта се виждаха корабчета, които пристигаха или отпътуваха от Портланд. Те пълзяха едва-едва малко зад линията, където небето се сливаше с водата, и се подаваха едва наполовина. Зачудих се дали корабът на Бек е между тях, или вече е пристигнал и го чака, привързан на кея, готов за разтоварване. Представих си как някой митнически служител го подминава важно, с поглед, вперен право напред, към следващия кораб, и с пачка нови, шумолящи банкноти в джоба.

След десет минути Елизабет Бек излезе от къщата. Беше облечена с карирана пола до коляното и с тънък бял пуловер, отгоре с вълнено палто. Краката й бяха голи. Без чорапи. Косата й беше изпъната назад и вързана с ластик. Имаше вид, сякаш й е студено. Като че ли изпитваше някаква вътрешна съпротива и едновременно с това примирение, а също и страх. Приличаше на благородничка, която пристъпва към ешафода. Помислих си, че сигурно е свикнала Дюк да я вози. Че не й е особено приятно да се довери на един убиец на полицаи. Слязох от колата и посегнах да й отворя задната врата. Елизабет Бек я подмина.

— Ще седна отпред — каза тя.

Настани се на седалката до шофьора, а аз заех мястото си зад волана.

— Накъде? — запитах учтиво.

Мисис Бек гледаше напрегнато през прозореца.

— Ще говорим, след като минем през портата — отвърна тя.

Портата беше затворена и Поли бе застанал пред нея, точно по средата. Изглеждаше по-едър отвсякога. Ръцете и раменете му имаха такъв вид, сякаш под костюма си беше натъпкал баскетболни топки. Лицето му беше червено от студа. Явно ни бе чакал. Спрях колата на два метра от него. Изобщо не посегна да отвори портата. Аз го гледах в упор. Той не ми обърна внимание, а се насочи право към прозореца на Елизабет Бек. Усмихна й се, почука на стъклото с кокалчетата на пръстите си и направи знак с ръка, сякаш въртеше малка ръчка. Тя седеше неподвижно и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Опитваше се да не го забелязва. Поли почука отново. Мисис Бек се извърна и го погледна. Той повдигна вежди. Отново направи с ръка въртеливото движение. Тя потръпна. Тялото й потрепери достатъчно силно, за да разлюлее колата върху ресорите. Погледа втренчено един от ноктите на ръката си, после сложи пръста си върху бутона и свали стъклото. Поли приклекна до колата и се подпря с лакът на рамката на прозореца.

— Добро утро — каза той.

После се пресегна и я докосна по бузата с гърба на показалеца си. Тя не помръдна. Седеше и гледаше право напред. Той улови един кичур коса и го прибра зад ухото й.

— Много ми беше приятно посещението ти снощи — каза той.

Тя отново потръпна. Сякаш умираше от студ. Той прокара ръка по шията й, после я свали надолу и я хвана за гърдата. Стисна я в шепа. Тя седеше неподвижно. Аз използвах бутона откъм моята страна. Стъклото й започна да се вдига, но се спря в гигантската му лапа, после предпазното реле се задейства и стъклото отново се смъкна автоматично надолу. Отворих вратата и слязох. Заобиколих предния капак. Поли още клечеше до колата и ръката му беше вътре. Само се бе смъкнала още по-надолу.

— Разкарай се — каза ми той, като гледаше към нея.

Чувствах се като дървосекач, който се готви с голи ръце да нападне секвоя. Откъде да почна? Ритнах го в бъбрека. Ако бях футболист, с такъв шут можех да изстрелям топката извън игрището и през трибуните, та чак на паркинга. Можех да счупя телеграфен стълб. Или да изпратя повечето нормални хора за дълго в болница. Или направо да убия някои от тях. При Поли ефектът беше такъв, сякаш го бях плеснал приятелски по рамото. Той дори не издаде звук.

Просто се подпря с две ръце на рамката на прозореца, надигна се и се обърна към мен.

— Спокойно, майоре — каза той. — Просто казвам добро утро на дамата.

После се отдръпна от колата, мина досами мен и отключи портата. Аз го наблюдавах. Беше съвсем спокоен. Никаква реакция. Сякаш изобщо не го бях докоснал. Постоях неподвижно, докато ми мина приливът на адреналин. После погледнах колата. Първо багажника, после предния капак. Ако я заобиколях откъм багажника, все едно му казвах: Страх ме е от теб. Затова заобиколих откъм предницата. Като все пак внимавах да не попадам в обсега на ръцете му. Нямах желание да създам на някой хирург работа за шест месеца, докато ми намести лицевите кости. Минах на около метър и петдесет от него. Той изобщо не ми посегна. Просто отвори вратата и зачака търпеливо, за да я затвори.

— Ще поговорим друг път за тоя ритник, става ли — подвикна той след мен. Не отговорих. — И не се връзвай, майоре — добави той. — На нея й харесва.

Качих се в колата. Елизабет Бек бе затворила прозореца. Гледаше право пред себе си, пребледняла, притихнала, унизена. Аз минах през портата и подкарах право на запад, като поглеждах Поли в огледалото. Той затвори портата и се прибра в стаичката си.

— Съжалявам, че трябваше да станете свидетел на това — каза тихо тя.

Не отговорих.

— И благодаря за намесата — добави тя. — Само че от нея нямаше полза. Пък и се боя, че ще ви донесе много неприятности. Той така и така вече ви мрази, нали разбирате? А не е способен на рационално мислене.

Аз мълчах.

— Той обича да ме унижава — каза тя. Гласът й звучеше така, сякаш обясняваше нещата на себе си, не на мен. — Унижението за него е демонстрация на сила. Това е всичко. Няма секс. Той не може. От прекалено много стероиди, предполагам. Само ме опипва.

Продължавах да мълча.

— Кара ме да се събличам — продължи тя. — Да марширувам гола около него. И ме опипва. Без секс. Той е напълно импотентен.

Мълчах и карах. Шофирах бавно, като взимах плавно завоите.

— Обикновено това трае около час — каза тя.

— Казали ли сте на съпруга си?

— Какво би могъл той да направи?

— Да го уволни.

— Невъзможно — каза тя.

— Защо?

— Защото Поли не работи за моя съпруг.

Погледнах я. Спомних си какво бях казал на Дюк: „Разкарай го.“ А също и какво ми бе отговорил той: „Не е толкова лесно.“

— Че за кого работи тогава?

— За друг.

— Кой е той?

Тя поклати глава. Сякаш не можеше дори да произнесе името му.

— Поли обича да ме унижава — повтори тя. — А аз не мога да се противя на това, което вършат с мен, както и съпругът ми не може да се противи на начина, по който постъпват с него. Никой не може да се противи. На нищо, нали разбирате? Там е работата. На вас също няма да ви бъде разрешено да се противите. Дюк, разбира се, не би и помислил да се противи. Той е едно животно.

Мълчах.

— Благодаря на Бога, че имам син — каза тя. — А не дъщеря.

Мълчах.

— Снощи беше отвратително — каза тя. — Надявах се, че вече ще ме остави на мира. Откакто почнах да остарявам.

Отново я погледнах. Не се сещах какво да й кажа.

— Вчера имах рожден ден — каза тя. — Това беше неговият подарък за мен.

Мълчах.

— Навърших петдесет — каза тя. — Предполагам, че не желаете да си представите как изглежда една петдесетгодишна жена, която марширува гола насам-натам.

Не знаех какво да кажа.

— Гледам да се поддържам — каза тя. — Ходя във фитнес залата, когато няма никой.

Мълчах.

— Той ме вика с пейджъра — каза тя. — Длъжна съм по всяко време да нося пейджър. Снощи ме повика. Посред нощ. Трябваше веднага да му се явя. Ако го карам да чака, става още по-лошо.

Мълчах.

— Тъкмо се връщах, когато вие ме видяхте — каза тя. — Там, на скалите.

Отбих отстрани на шосето. Натиснах полека спирачката и спрях колата. Поставих скоростния лост на позиция паркинг.

— Струва ми се, че работите за федералните власти — каза тя.

Поклатих глава.

— Грешите. Аз съм обикновен човек.

— В такъв случай съм разочарована.

— Аз съм обикновен човек — повторих.

Тя си замълча.

— Не бива да говорите такива неща — казах. — И без това си създадох достатъчно неприятности.

— Така е — съгласи се тя. — Ако разберат, ще ви убият.

— Е, поне ще се опитат — рекох аз. — Вие казахте ли им какво мислите?

— Не — отвърна тя.

— Не им го казвайте. И без това не е вярно.

Тя не отговори.

— Ще настане истинска война — продължих. — Те ще ме нападнат, а аз няма да се дам току-така. Ще пострадат хора. Може и странични. Може и Ричард.

Тя ме изгледа.

— Вие пазарите ли се с мен?

Отново поклатих глава.

— Просто ви предупреждавам — отвърнах. — Аз съм от тези, които трудно се дават.

Тя се усмихна горчиво.

— Вие даже нямате представа в какво се набърквате — каза тя. — Който и да сте, сега е моментът да си тръгнете.

— Аз съм обикновен човек — потретих. — Нямам какво да крия от тях.

Вятърът люлееше колата. Наоколо не се виждаше нищо, освен дървета и гранит. Бяхме на километри от най-близкото човешко същество.

— Съпругът ми е престъпник — каза тя.

— Досетих се — отвърнах аз.

— Той е корав човек — каза тя. — Безогледен е, може да бъде и жесток.

— Но не е господар на себе си — отбелязах аз.

— Не е — съгласи се тя. — Той е корав човек, който омеква като пихтия пред господаря си.

Не казах нищо.

— Има един израз — продължи тя. — Защо злото винаги сполита добрите? Ала в случая на съпруга ми е станало изключение. Злото е сполетяло един лош човек. Каква ирония, нали? Но че наистина е зло, няма съмнение.

— Дюк на кого е подчинен?

— На съпруга ми — отвърна тя. — Но Дюк не е по-добър от Поли. По своя си начин той е дори по-лош. Не бих желала да ми се налага да избирам между двамата, Той е бил корумпиран и като полицай, и като федерален агент, освен това е убиец. Лежал е в затвора.

— Единственият ли е?

— Какъв, подчинен на съпруга ми? Как да ви кажа, имаше и двама бодигардове. Те също му бяха подчинени. Или поне бяха предоставени на него. Но бяха убити. Пред колежа. От онези хора от Кънектикът. Така че понастоящем Дюк наистина е единственият му служител. Ако не броим механика, разбира се. Но той си е просто техник.

— А другият с колко души разполага?

— Не съм сигурна. Те непрекъснато се сменят.

— Какво точно внасят?

Тя извърна глава встрани.

— След като не работите за федералните власти, според мен не би трябвало да ви интересува.

Проследих погледа й към горичката на хоризонта. Мисли, Ричър, мисли! Това можеше да е елегантен заговор да ме подхлъзнат да се разкрия. Възможно беше всички да са съучастници. Бек не би се посвенил да нареди на портиера да опипа жена му, ако на тази цена можеше да изкопчи жизненоважна информация. Аз лично вярвах в елегантните заговори. Длъжен бях да вярвам. Нали самият участвах в един такъв!

— Не работя за федералните — казах.

— В такъв случай съм разочарована — повтори тя.

Поставих колата на скорост. Задържах крака си върху спирачката.

— Накъде? — запитах.

— Мислите ли, че ме интересува накъде отиваме?

— Какво ще кажете да седнем някъде на кафе?

— На кафе ли? — каза тя. — Дадено. Карайте на юг. Само да е по-далеч от Портланд.

На около километър и половина преди кръстовището с М-95 свих наляво по шосе 1. Това беше обикновен, стар междуселски път, каквито са били пътищата едно време. Минахме през някакво населено място, което се наричаше Олд Орчард Бийч. Селце със спретнати, почистени тротоари от червени тухлички и викториански улични лампи. Указателни табели сочеха наляво, към плажа. Виждаха се избелели френски знамена. Помислих си, че канадци от Квебек са идвали тук на почивка, преди евтините самолетни билети до Флорида и Карибите да ги накарат да променят предпочитанията си.

— Защо бяхте излезли навън снощи? — запита Елизабет Бек.

Не отговорих.

— Не можете да отречете — продължи тя. — Или си мислехте, че не ви виждам?

— Във всеки случай не реагирахте.

— Бях още в състоянието, в което съм с Поли — каза тя. — Принуждавам се да не реагирам на нищо.

Замълчах си.

— Нали стаята ви се заключва? — каза тя.

— Слязох през прозореца — обясних аз. — Не обичам да стоя на заключено.

— После какво направихте?

— Поразходих се. Като вас. Поне ми се стори, че сте излезли на разходка.

— И после се качихте обратно през прозореца?

Кимнах безмълвно.

— Големият ви проблем е стената — каза тя. — С прожекторите и бодливата тел, разбира се, но освен това има и сензори в земята, които реагират на натиск. Поли щеше да ви усети от тридесет метра.

— Бях излязъл просто да глътна въздух — казах аз.

— Под алеята за коли няма сензори — продължи тя. — Няма как да действат под асфалта. Но затова пък върху портиерната има камера. Знаете ли какво е това НСВ?

— Съветска картечница, която се монтира върху купола на танк.

— Поли има такава — каза тя. — Държи я зад вратата си. Има инструкции да я използва, ако се задейства алармата.

Поех си дълбоко въздух, задържах го в дробовете и издишах. Картечницата НСВ е дълга метър и половина и тежи двадесет и пет килограма. Патроните й са единайсет сантиметра дълги и единайсет милиметра в диаметър. Изстрелва по дузина в секунда. Предпазител няма. Самата комбинация НСВ плюс Поли в никакъв случай не може да се нарече вдъхновяваща.

— На мен ми се струва, че сте плували — каза тя. — Ризата ви мирише леко на море. Едва-едва се усеща. Не сте се избърсали добре на излизане от водата.

Преминахме табелата на някакъв градец на име Сако. Пуснах колата по инерция, после отбих на банкета и я изчаках да спре. Покрай нас профучаваха коли и камиони.

— Не работя за федералните — повторих аз.

— Така ли?

— А на вас не ви ли се струва, че поемате голям риск? — запитах. — Да кажем, че не съм точно тоя, за когото се представям. Просто така, да предположим. Да кажем например, че съм от конкурентна организация. Не усещате ли риска, който поемате? Очаквате ли да ви оставя да се върнете жива в къщата? След това, което ми наговорихте?

Мисис Бек извърна поглед встрани.

— В такъв случай нека това да ви бъде проверката — каза тя. — Ако сте федерален агент, няма да ме убиете.

— Аз съм обикновен човек — настоях аз. — А вие можете да ми създадете неприятности.

— Хайде да намерим някое кафене — каза тя. — Сако е приятен градец. Едно време тук са живели собствениците на големите мелници.

Озовахме се на един остров в река Сако. На острова имаше огромна тухлена сграда, която някога е била гигантска мелница. Понастоящем беше ремонтирана и преустроена в стотици магазинчета и офиси. Открихме едно твърде модернистично заведение, наречено кафе „Кафе“. Не особено остроумно. Може би на френски, не знам. Но самата му миризма си струваше пътуването. Аз прескочих разните му там „о-ле“-та и пенещите белезникави течности и си поръчах обикновено кафе — черно, топло, голямо. Погледнах към Елизабет Бек, но тя поклати глава.

— Пийте си кафето — каза тя. — Реших да обиколя магазините. Сама. Ще се срещнем тук след четири часа.

Не казах нищо.

— Нямам нужда от вашето разрешение — каза тя. — Вие сте само шофьор.

— Нямам никакви пари — казах аз.

Тя ми подаде двайсет долара от чантичката си. Платих кафето и го отнесох до една от масичките.

— След четири часа — повтори тя. — Може би малко повече, но не и по-малко. За в случай че имате важна работа.

— Нямам никаква работа — казах аз. — Аз съм само шофьор.

Изгледа ме и закопча чантичката си. Пространството около масата беше тясно. Тя се изви настрани, за да нагласи каишката на чантата си върху рамото и без да иска закачи чашата с кафето ми. В този момент нещо изтропа на пода. Някакъв пластмасов предмет, ако се съди по звука. Погледнах надолу. Нещо бе изпаднало изпод полата й. Тя стоеше и го гледаше. Лицето й постепенно стана мораво. Наведе се, вдигна предмета и го стисна в шепа. Сякаш останала без сили, бавно се отпусна върху стола срещу мен. Изглеждаше неописуемо унизена и засрамена. В ръката си държеше пейджър. Малка, черна пластмасова кутийка, на големина колкото моя уред за имейли. Седеше и го гледаше. Шията й беше зачервена чак до под пуловера. Заговори с тих, скръбен шепот:

— Той ме кара да си го слагам там — каза тя. — В бельото. Мисли си, че като ме потърси, от вибрацията получавам, както той се изразява, желания ефект. Всеки път, когато минавам през портата, лично проверява дали е на мястото си. Обикновено после го изваждам и си го слагам в чантата. Но този път нямаше как, нали разбирате? Щяхте да ме видите.

Аз мълчах. Тя стана, примигна един-два пъти и си пое дълбоко дъх.

— Четири часа — повтори тя. — В случай че имате някаква важна работа.

После се обърна и се отдалечи. Аз я проследих с поглед, докато излезе от кафенето, зави вляво и изчезна. Елегантен заговор? Много беше възможно да я използват, за да ме подхлъзнат. Не беше изключено Елизабет сама да си бе сложила пейджъра в бельото за доказателство. А също и нарочно да бе направила така, че да изпадне в подходящия момент. Всичко това бе възможно. Ала едно нещо не беше — да се изчерви. Да се облее цялата в мораво по команда на волята. Това беше абсолютно изключено. Никой не може да го направи по желание. Дори най-великата актриса в зенита на кариерата си. Значи Елизабет Бек казваше истината.

Това не означаваше, че изоставих всякаква предпазливост. Тя, предпазливостта, беше закодирана дълбоко в мен. Допих си кафето като невинен гражданин, който има предостатъчно време, излязох и тръгнах по закритите тротоари на търговския център, като свивах безразборно ту вляво, ту вдясно, докато се убедих, че никой не ме следи. После се върнах в същото кафене и си поръчах още едно кафе. Поисках ключа от тоалетната и се заключих вътре. Седнах на капака и свалих обувката си. Чакаше ме съобщение от Дъфи: „Защо се интересуваш от истинското име на Териса Даниъл?“ Прескочих го и запитах: „Къде се намира мотелът ти?“ След деветдесет секунди тя отговори: „Какво закуси първия ден в Бостън?“ Сюзан Дъфи беше практична жена. Явно се бе досетила, че уредът може да е попаднал в чужди ръце. Въпросът й целеше да провери дали съм аз. Отвърнах: „Малко палачинки с яйце отгоре, чаша кафе, три долара бакшиш. Изядох всичко.“ При всякакъв отговор, различен от този, тя щеше моментално да хукне към колата си. След деветдесет секунди се получи следното: „От западната страна на шосе 1, сто метра южно от Кенебънк.“ Аз пресметнах, че дотам има около петнайсет километра. Написах: „Чакай ме след десет минути.“

Всъщност стигнах за около петнайсет минути. Забавих се първо, докато намеря колата на паркинга, а междувременно бяха започнали и сутрешните задръствания по шосе 1 през Сако. През цялото време попоглеждах назад в огледалото, но не видях нищо тревожно. Пресякох реката и веднага вдясно видях мотела — спретната редичка прясно белосани бунгала, наподобяващи едновремешните колониални къщи в Нова Англия. Беше април и мотелът не изглеждаше особено оживен. Видях същия форд торъс, в който се бях возил на излизане от Бостън, паркиран пред крайното бунгало. Беше единственият с нищо незабележим седан на целия паркинг. Оставих кадилака на трийсетина метра по-нататък, зад една дървена барака, в която имаше голям резервоар за пропан-бутан. Не беше особено разумно да се вижда от шосето.

Върнах се пеша, почуках на вратата и Сюзан Дъфи ми отвори. Като ме видя, тя се хвърли върху мен и се прегърнахме. Стана някак неочаквано. Тя изглеждаше не по-малко изненадана от мен. Може би, ако го бяхме мислили предварително, нямаше да се решим да го направим. Предполагам, че бе спонтанна реакция на голямото напрежение. Всъщност беше твърде приятно. Тя беше висока, но тънка и изящна. Дланта ми заедно с пръстите обхващаше целия й гръб; усетих как ребрата й поддадоха леко на натиска. Ухаеше на свежо. Не парфюмът, кожата й. Явно току-що бе излязла от душа.

— Какво знаеш за Териса? — запита тя.

— Сама ли си?

Тя кимна.

— Другите са в Портланд. От митницата казват, че на Бек днес му пристигал кораб.

Пуснахме се. Влязохме в стаята.

— Какво смятат да правят? — запитах аз.

— Да наблюдават. Не бой се, в това много ги бива. Никой няма да ги забележи.

Стаята беше като във всеки мотел: двойно легло, стол, бюро, телевизор, прозорец, прост климатик, монтиран в стената. Единственото, което я отличаваше от стотиците хиляди стаи във всички мотели по света, бяха цветовете на интериора — синьо и сиво за мокета и дамаските, морско сини тапети. Специално тапетите придаваха на стаята малко от атмосферата на крайбрежието на Нова Англия.

— Какво знаеш за Териса? — повтори тя.

Разправих й за името, издълбано в пода на стаята в мазето. И за датата под него. През цялото време Дъфи ме гледаше. Когато свърших, затвори очи.

— Значи е жива — промълви тя. — Благодаря ти.

— Във всеки случай, била е до вчера — казах аз.

Тя отвори очи.

— Мислиш ли, че още е жива?

Кимнах.

— Смятам, че е напълно възможно. Тя им е нужна за нещо. Защо иначе да я държат жива девет седмици и изведнъж да я убият?

Дъфи мълчеше.

— Струва ми се, че просто са я преместили — казах аз. — Това е. Нищо друго не се сещам. Вратата на стаята беше заключена през нощта, значи е била вътре до предишната вечер.

— Дали са се отнасяли добре с нея?

Не й разправих за навиците на Поли с Елизабет Бек. И без това достатъчно грижи си имаше.

— Мисля, че е издълбала името си с вилица — казах аз. — Освен това до леглото й имаше недокосната чиния с пържола и картофи. Сякаш толкова са бързали, че са забравили да кажат на готвачката. Така че явно я хранят добре. Мисля, че тя е тяхна пленница, просто и ясно.

— Къде ли са я отвели?

— Предполагам, че сега е при Куин.

— Защо?

— Защото според мен имаме организация в организацията. Бек е мошеник, дума да няма, но в момента го притежава още по-голям мошеник.

— Като при поглъщането на една корпорация от друга?

— Точно така. С цел погълнатата да бъде източена и задушена. Куин е внедрил свои хора в организацията на Бек. Той буквално паразитира върху неговия бизнес.

— Но защо им е било да местят Териса?

— Като предпазна мярка — отвърнах аз.

— Заради теб ли? Разтревожени ли са от нещо?

— Малко — казах аз. — Мисля, че разместват и крият разни неща.

— Но още не са те обвинили директно.

Кимнах.

— Не са напълно убедени кой съм.

— Че защо тогава изобщо рискуват с теб?

— Защото спасих момчето.

Тя кимна и се умълча. Имаше уморен вид. Предположих, че откакто в полунощ й бях поискал колата, не е мигвала. Беше по джинси и бяла мъжка памучна риза, разкопчана на шията. На краката си беше нахлузила меки кожени обувки на бос крак. Отоплението в стаята беше пуснато на максимум. На бюрото до телефона имаше лаптоп. Телефонът представляваше цяла малка централа с множество копчета за скоростно набиране. Погледнах неговия собствен номер и го запомних. Лаптопът беше включен в базата на телефона посредством сложен адаптер. В момента беше на скрийнсейвър — гербът на Министерството на правосъдието плуваше и се премяташе през екрана. Всеки път, когато достигнеше рамката, той отскачаше и се понасяше в нова произволна посока като в онази стара видеоигра на пинг-понг.

— Виждал ли си Куин? — запита тя.

Поклатих глава.

— Знаеш ли къде му е базата?

Отново поклатих глава.

— Не успях да видя нищо съществено. Освен че цялата им стока е кодирана, а не разполагат и с достатъчно камиони за доставка на това, с което твърдят, че търгуват. Освен ако клиентите им не си прибират поръчките направо от склада.

— Това би било пълна лудост — каза тя. — Те никога не биха завели клиентите си до източника. Всъщност ние вече знаем със сигурност, че не постъпват така. Бек се среща с дистрибутора за Лос Анджелис в един подземен гараж, нали помниш?

— Значи си правят срещите на неутрална територия. За действителните продажби. Някъде наблизо, в североизточните щати.

Тя кимна.

— Как успя да им видиш инвентарните книги?

— Снощи бях в офиса им. Затова поисках кола.

Тя се приближи до бюрото, седна на стола и натисна спейсбара. Скрийнсейвърът изчезна; на негово място се появи последното ми съобщение: „Чакай ме след десет минути.“ Влезе в директорията за изтрити файлове и отвори едно съобщение от Пауъл — военния полицай, който ме беше изпортил неволно.

— Направихме справка за имената, които ни даде — каза тя. — Куклата е лежал осем години в „Девънуърт“ за сексуално насилие. Трябвало е да му дадат доживотна за изнасилване с последвало убийство, но обвинението не си изпипало работата. Бил техник в свързочните части, жертвата била жена подполковник. Разкъсал я отвътре и я оставил да умре от кръвоизлив. Не е особено симпатичен.

— Вече не е и особено жив — отвърнах аз.

Тя само ме погледна.

— Беше проверил номерата на нисана — обясних аз. — И ми поиска сметка. Насаме. Голяма грешка. Той е първата жертва.

— Ти ли го уби?

Кимнах.

— Счупих му врата.

Тя си замълча.

— Той си беше виновен — добавих аз. — За малко щеше да провали цялата операция.

Беше пребледняла.

— Добре ли си? — запитах.

Тя извърна поглед встрани.

— Не очаквах жертви.

— Може да има и още — казах аз. — Тъй че свиквай.

Тя ме погледна. Пое си дъх. Кимна.

— Добре — каза. После помълча и добави: — Съжалявам за номерата на нисана. Беше грешка.

— Нещо за Поли?

Тя превъртя екрана и продължи да чете.

— В „Левънуърт“ Куклата се сдушил с някой си Пол Масерела, културист, който също излежавал осем години за нападение срещу офицер. Адвокатът му го отървал от по-тежка присъда, нарушението било извършено уж в пристъп на стероидна ярост. Даже обвинили армията, че не регулирали правилно дозата му.

— Дозата му вече не подлежи на регулиране — казах аз.

— Дали е същият?

— Няма кой друг да е. Той сам ми каза, че мрази офицери. Аз го изритах веднъж в бъбрека. Всеки друг, ти, Елиът, щеше сега да е мъртъв. Той дори не забеляза.

— Как ли ще ти го върне?

— Не ми се и мисли.

— Не те ли е страх да се върнеш там?

— Жената на Бек знае, че съм кука.

Тя ме зяпна смаяно.

— Откъде знае?

Вдигнах рамене.

— Може би не чак знае. Може просто да се надява, че съм. Да се опитва да убеди сама себе си, че съм кука.

— Казала ли е на останалите?

— Засега не. Видя ме снощи да излизам от къщата.

— Не можеш да се върнеш повече.

— Не съм от тия, дето се дават лесно.

— Но не си чак и идиот, нали? Нещата вече не зависят от нас.

Кимнах.

— Но решението си остава мое.

Тя поклати глава.

— Решението е наше, общо. Ти зависиш от нашата подкрепа.

— Трябва да измъкнем Териса. Длъжни сме, Дъфи! Представяш ли си как се чувства там?

— Мога да изпратя командоси да я освободят. Сега вече знаем, че е жива.

— Да, но вече не знаем къде е.

— Аз отговарям за нея.

— А пък аз за Куин.

Тя замълча.

— Освен това не можеш да изпратиш командоси. Тази операция не съществува. Все едно си подписваш заповедта за уволнение.

— Ако се наложи, готова съм да ме уволнят.

— Не си сама. С теб ще хвръкнат още шестима души.

Тя не отговори.

— А аз, така или иначе, се връщам. За да спипам Куин. Със или без теб. Тъй че по-добре се възползвай.

— Какво толкова ти е направил Куин?

Не отговорих. И двамата дълго мълчахме.

— Мисис Бек дали ще проговори пред нас? — запита накрая тя.

— Не бих желал аз да я моля — отвърнах. — Това би било равносилно да потвърдя подозренията й. А не знам точно докъде ще ни отведе това.

— Какво ще постигнеш, като се върнеш?

— Повишение — казах аз. — Това е ключът към проблема. Трябва да получа мястото на Дюк. Тогава ще стана най-довереният съюзник на Бек. От страна на Куин официално ще ми бъде определен човек за връзка. Това е, което ми е нужно. Иначе ще продължавам да се лутам на тъмно.

— Нужен ни е някакъв напредък — каза тя. — Някакви конкретни доказателства.

— Знам.

— Как смяташ да си издействаш повишението?

— По нормалния начин, както го правят всички — отвърнах аз.

Тя не каза нищо. Само превключи електронната си поща на входящи съобщения, изправи се и пристъпи към прозореца, за да погледне навън. Аз я наблюдавах. Светлината от прозореца очертаваше контурите на тялото й през ризата. Косата й беше сресана назад и покриваше яката с около два пръста. Такава прическа като нищо можеше да струва петстотин долара, но със заплата като нейната по-вероятно си я правеше сама. Или бе помолила някоя приятелка да й я направи. Представих си я седнала на стол в средата на нечия кухня, с кърпа около врата — жена, която държи на вида си, но не чак дотам, че да се разори в някой салон.

Задните й части изглеждаха фантастично в прилепналите джинси. Размерите й се четяха ясно отзад на етикета: талия 24, крачол 32. Вътрешният й шев беше с дванайсет и половина сантиметра по-къс от моя, което ми се стори приемливо. Но обиколката на талията й беше с цели трийсет сантиметра по-тясна от моята, което си беше направо абсурд. Аз самият нямам почти никаква подкожна тлъстина. В тялото си нося само необходимите вътрешни органи, плътно разположени, където трябва. В нейния случай сигурно природата й бе монтирала от умаления модел на всяко нещо. Като видя талия като нейната, единственото ми желание е да я обгърна с длани и да й се радвам. Може би и да заровя лице някъде малко по-нагоре. В гръб ми беше трудно да преценя с точност доколко последното действие би ми било приятно. Можех само да предположа, че доста.

— Каква е степента на опасност понастоящем? — запита тя. — По реалистична оценка.

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Има твърде много фактори. Мисис Бек се осланя на интуицията си, това е всичко. И на известна доза пожелателно мислене. Но няма никакви конкретни доказателства. Мисля, че засега поне доказателства срещу себе си не съм им дал. Така че, дори да сподели с някого, ще зависи дали този някой ще бъде склонен да се довери на женската й интуиция.

— Тя те е видяла извън къщата. Това си е доказателство.

— Доказателство за какво? Че през нощта не ме е свъртало на едно място?

— Оня тип, Куклата, е убит по време, когато не си бил заключен.

— Те никога няма да допуснат, че съм намерил начин да премина стената. А Куклата изобщо няма да го открият. Изключено. Във всеки случай, няма да е скоро.

— Защо са преместили Териса?

— Като предпазна мярка.

— Нещата вече не зависят от нас — повтори тя.

Вдигнах рамене, макар тя да не видя това.

— При такива ситуации нещата никога не зависят от теб. Това може да се очаква. Нищо не става така, както си го мислил. Стигне ли се до стрелба, всякакви планове отиват по дяволите.

Тя мълчеше. Извърна се настрани.

— Какво смяташ да правиш сега? — запита.

Аз не отговорих веднага. Светлината все още очертаваше тялото й. Да, доста приятно би било.

— Смятам да подремна малко — отвърнах.

— Колко време имаш? Погледнах часовника си.

— Около три часа.

— Уморен ли си?

Кимнах.

— Не съм мигнал цяла нощ: През повечето време плувах.

— Заобиколил си стената с плуване?! Май наистина не си с всичкия си.

— Ти не си ли уморена?

— До смърт. От няколко седмици не съм спирала да работя.

— Легни до мен да му дремнем — предложих.

— Не ми се вижда редно. Териса е в опасност.

— Аз и без това не мога да тръгна, преди мисис Бек да е готова.

Тя помисли малко.

— Има само едно легло…

— Какъв е проблемът? Ти си слабичка. Не заемаш много място.

— Не е редно — повтори тя.

— Няма да се завиваме — казах. — Ще лежим отгоре, върху одеялото.

— Един до друг?

— С дрехите — казах аз. — Смятам даже обувките да не си свалям.

Тя не отговори.

— Не е незаконно — добавих.

— Може и да е. В някои щати има разни шантави закони от едно време. Може и Мейн да е от тях.

— Мен ме вълнуват съвсем други закони на Мейн — казах аз.

— Не и в момента — отвърна тя.

Усмихнах се. После се прозинах. Седнах на леглото. Отпуснах се по гръб. Обърнах се на една страна, като гледах да заемам матрака до средата, и сложих ръце под главата си. Затворих очи. Усещах, че тя продължава да стои насред стаята. Минутите минаваха. После я усетих да ляга до мен. Намести се. Притихна неподвижно. Но беше напрегната. Усещаше се. Напрежението й ми се предаваше като електричество по пружините на матрака.

— Не се притеснявай — казах. — Прекалено съм уморен.

Което не беше истина. Проблемите започнаха, когато тя помръдна леко и допря задните си части до моите. Допирът беше едва доловим, но аз се почувствах тъй, сякаш ме удари ток. Ококорих очи и дълго се взирах в стената, като се мъчех да преценя дали е помръднала неволно в съня си, или го е направила нарочно. Цели две минути разсъждавах по въпроса. Като си помисля, сигурно смъртната опасност действа възбуждащо, защото реших да рискувам. И тогава се сетих, че не съм наясно с най-подходящия отговор. Какво повелява в такива случаи етикетът? За начало се задоволих да помръдна собствения си задник с около сантиметър и да го долепя плътно до нейния. Казах си, че с това връщам топката в нейната половина. Беше неин ред да тълкува хода ми и да играе.

Цяла минута не се случи нищо. Бях на път да се разочаровам, когато тя помръдна отново. Този път нямаше съмнение. Ако не тежах сто и десет кила, щеше направо да ме изхвърли от леглото. Бях сигурен, че усещам капсите на задните й джобове. Аз съм на ход. Издавайки поредица от сънени звуци, се обърнах към нея и застанах в същата поза, а ръката ми се озова на рамото й. Косата й влизаше в очите ми. Беше мека и ухаеше на лято. Памучната й риза едва покриваше кръста й, а ханшът и бедрата се очертаваха през прилепналите джинси. Без да движа главата си, извих поглед надолу. Свалила си бе обувките и виждах стъпалата й — десет малки пръстчета в една линия.

На свой ред и тя издаде няколко сънени звука. Сигурен бях, че се преструва. При това се дръпна малко назад, докато тялото й опря плътно в моето, от горе до долу. Сложих ръка над лакътя й. Плъзнах я надолу, докато слезе върху талията. Върхът на кутрето ми беше в колана на джинсите й. Тя издаде още един сънен звук. Този път нямаше никакво съмнение, че се преструва. Хълбоците й се притиснаха към слабините ми. Дъхът ми спря. Сърцето ми думкаше като парен чук. Не издържах повече. То не беше и за издържане. В момент като този, когато хормоните те ударят в главата, си готов да рискуваш да излежиш осем години в „Левънуърт“, за да се облекчиш. Плъзнах ръка напред и я сграбчих за гърдата. После нещата наистина излязоха извън контрол.

Дъфи беше от онези жени, които са много по-привлекателни голи, отколкото облечени. Малко жени са така, но тя беше от тях. Имаше тяло на богиня. Беше много слаба, но никъде не се подаваха кости. По-скоро беше издължена и грациозна. Нямаше тен, но от това кожата й не изглеждаше бледа. Беше тънка и гладка като коприна, но не прозрачна. Имаше малки, твърди, изваяни гърди. Дълга, грациозна шия. Изящни ушни миди, тънки глезени и заоблени колена. Малка трапчинка в основата на шията, леко влажна от пот.

Беше силна и много издръжлива. Като нищо тежах с шейсет килограма повече от нея, но тя напълно ме изтощи. Сигурно защото беше по-млада. Поне с десетина години. Забеляза че ми е взела силите, и се усмихна. От усмивката й още веднъж ми спря дъхът.

— Спомняш ли си хотелската ми стая в Бостън? — запитах аз. — Начинът, по който беше седнала на стола? Още тогава те пожелах.

— Аз просто седях на стол. Не влагах нищо в това.

— Не ме баламосвай!

— А ти спомняш ли си Алеята на свободата? Когато спомена за „издължения дълбоко проникващ орган“? Тогава пък аз те пожелах.

Усмихнах се.

— Това е нещо, което струва на американските данъкоплатци няколко милиарда долара — подметнах. — Като данъкоплатец съм длъжен да призная, че вече и от него има някаква полза.

— Ако Елиът не беше с нас, щях да те прелъстя още там, в парка.

— Някаква жена хранеше птиците.

— Можехме да се скрием зад някой храст.

— Пол Ривиър щеше да ни види.

— Самият той язди по цяла нощ.

— Е, аз не съм Пол Ривиър.

Тя отново се усмихна. Усетих помръдването на бузата й върху рамото си.

— Какво, изтощи ли се, старче? — запита тя.

— Нямах точно това предвид.

— Опасността като сексуален стимул, а?

— Така излиза.

— Значи признаваш, че си в опасност?

— Да, от сърдечен инфаркт.

— Май наистина не трябва да се връщаш — каза тя.

— Има опасност да не мога.

Тя се надигна и седна на леглото. Земното притегляне изобщо не се отразяваше на съвършенството й.

— Говоря сериозно, Ричър.

Усмихнах й се.

— Не се страхувай. Още два-три дни максимум. Докато открия Териса и Куин, и после се измъквам.

— Само ако ти разреша — каза тя.

Кимнах.

— Двамата бодигардове, а? — попитах. Тя кимна на свой ред.

— Затова имаш нужда от моето съдействие. Така че не ми се прави на герой. Със или без теб, глупости. Само да ги освободя, после един телефонен разговор, и си мъртъв.

— Те къде са сега?

— В първия мотел, онзи в Масачузетс. Там, където планирахме операцията. Нашите момчета от тойотата и от охраната на колежа ги бавят.

— Яко, надявам се.

— Много.

— Това е на няколко часа оттук — казах аз.

— С кола — уточни тя, — но не и по телефона.

— Ти искаш да си върнеш Териса.

— Да — призна тя. — Но аз командвам.

— Много обичаш да командваш — отбелязах.

— Не искам да ти се случи нещо.

— На мен никога нищо не ми се случва.

Тя се наведе над мен и плъзна пръсти по белезите на тялото ми. По гръдния кош, корема, раменете, челото.

— Доста износен ми изглеждаш за човек, на когото никога нищо не се случва.

— Много съм несръчен — казах. — Постоянно падам и се удрям.

Тя стана и тръгна към банята, грациозна в голотата си, явно неосъзнаваща собствената си красота.

— Не се бави, чакам те — подвикнах аз след нея.

Но тя се забави. Прекара доста време в банята и когато излезе, беше с халат. Лицето й беше променено. Изглеждаше неловко. И някак тъжно.

— Не трябваше да го правим — каза тя.

— Защо?

— Беше непрофесионално. — Гледаше ме право в очите.

Кимнах. Май наистина не беше много професионално.

— Но пък беше приятно.

— Не трябваше.

— Ние сме големи хора. Живеем в свободна държава.

— И двамата търсехме утеха. Защото и двамата сме напрегнати и с изопнати нерви.

— Не виждам нищо лошо в това.

— Само усложняваме нещата.

Поклатих глава.

— Няма да го допуснем — казах. — Никъде не пише, че трябва да се женим или нещо такова. Нищо не си дължим един на друг.

— Иска ми се да не го бяхме правили.

— Аз пък се радвам, че го направихме. Мисля, че след като едно нещо ми е приятно, трябва да го направя.

— Това ли е житейската ти философия?

Извърнах поглед встрани.

— Това е гласът на опита. Веднъж казах „не“, когато всъщност исках да кажа „да“, и оттогава не съм спрял да съжалявам.

Тя загърна халата плътно около тялото си.

— Беше ми хубаво — каза тя.

— На мен също — отвърнах аз.

— Но трябва да го забравим. За момента означаваше нещо, но само толкова. Нали?

— Добре — отвърнах.

— И си помисли хубаво, преди да се върнеш.

— Добре — повторих.

Лежах на леглото и си мислех как се бях чувствал, когато казах „не“, докато всъщност исках да кажа „да“. Като равносметка „не“ беше по-добрият отговор и аз не съжалявах за него. Дъфи мълчеше. Сякаш и двамата очаквахме нещо да се случи. Аз си взех един продължителен горещ душ и се облякох в банята. Бяхме си казали всичко. Не оставаше нищо за казване. И двамата знаехме, че ще се върна в къщата. Но все пак се радвах, че тя не се опита да ме спре. Радвах се, че и двамата сме зрели, практични хора. Връзвах си обувките, когато се получи имейл за нея. Лаптопът каза „Дзън!“ също като микровълнова фурна, която те известява, че храната ти е готова. А не някакъв синтетичен глас, който да каже с думи: Имате поща! Аз излязох от банята, когато тя седна пред компютъра и натисна някакво копче.

— От централата е — каза Дъфи. — В архивите има дела на седем корумпирани бивши полицаи на име Дюк. Вчера подадох запитване. На колко години е той?

— На четирийсет, бих казал. Разучаваше списъка.

— Южняк ли е? — запита тя. — Или северняк?

— Южняк във всеки случай не е.

Тя огледа едно по едно имената от списъка.

— Остават трима — рече тя.

— Мисис Бек казва, че е бил и федерален агент.

Тя пощрака още малко с мишката. Накрая каза:

— Джон Чапман Дюк. Той е единственият, който впоследствие е преминал на федерална служба. Започнал е кариерата си в Минеаполис, отначало като униформен полицай, после като цивилен детектив. Бил е обект на три разследвания от страна на Службата за вътрешноведомствен надзор. Без конкретен резултат. После е постъпил при нас.

— В Агенцията за борба с наркотиците? — запитах. — Сериозно?

— Искам да кажа, във федерална институция — обясни тя. — В Министерството на финансите.

— Че какво е правил там?

— Не пише. Но до три години е получил първата си присъда. Нещо във връзка с корупция. Плюс подозрения в множество убийства, без доказателства. Във всеки случай бил е четири години в затвора.

— Описание?

— Бял, твой ръст. На снимката обаче е по-грозен от теб.

— Той е!

Дъфи се придвижи надолу по екрана да дочете доклада.

— Пази се — каза тя. — Явно е човек, който не си поплюва.

— Не се притеснявай — казах аз. Помислих си да я целуна за довиждане. Не го направих. Предположих, че тя няма да го иска. Само се обърнах и се затичах към кадилака.

Седях в кафенето и допивах втората си чаша кафе, когато се появи Елизабет Бек. По нищо не личеше, че е пазарувала. Никакви пакети, никакви пъстроцветни торби. Казах си, че едва ли е стъпила в магазин. Сигурно бе обикаляла безцелно наоколо в продължение на четири безкрайни часа, за да даде възможност на федералния агент да си свърши работата. Вдигнах ръка. Тя не ми обърна внимание и се запъти направо към бара. Купи си едно кафе с мляко във висока чаша и го понесе към масата ми. Бях решил какво да й кажа.

— Не работя за федералните.

— Тогава съм разочарована — потрети мисис Бек.

— Как може да си помислите такова нещо? Та аз убих полицай, не помните ли?

— Помня — каза тя.

— Един федерален агент не върши такива неща.

— Би могъл — рече тя. — По погрешка.

— Да, но тогава няма да избяга. Ще остане на място и ще си сърба надробеното.

Тя се умълча. Дълго време не продума, само бавно отпиваше от кафето си. Накрая каза:

— Аз съм ходила там осем-десет пъти. В колежа имам предвид. От време на време организират сбирки с родителите на студентите. Освен това в началото и на края на семестъра гледам да бъда с него. Първото лято дори наех малък ван и му помогнах да си пренесе нещата у дома за ваканцията.

— Е?

— Колежът е малък — продължи тя. — Но, така или иначе, при откриването на учебната година става много оживено. Родители, студенти, джипове, коли, ванове, движение. Когато има родителска сбирка, е още по-лошо. И знаете ли какво?

— Какво?

— Никога не съм видяла там да се мярка полицай от града. Нито веднъж. Да не говорим за цивилен детектив.

Погледнах през прозореца към покрития тротоар.

— Допускам, че може да е съвпадение — продължи тя. — Обикновен делничен ден през април, вторник сутрин, нищо особено и изведнъж пред портите се появява цивилен детектив, просто така, без причина.

— Какво се опитвате да ми кажете? — запитах аз.

— Какъв лош късмет, а? — рече тя. — Вижте сам, какви са шансовете това да се случи?

— Не работя за федералните власти.

— Изкъпали сте се — каза тя. — Косата ви е измита.

— Така ли?

— Имам очи и обоняние. Евтин сапун, евтин шампоан.

— Бях на сауна.

— Та вие нямахте никакви пари. Аз ви дадох двайсет долара. Изпили сте поне две чаши кафе. Значи останали са ви максимум четиринайсет долара.

— Бях на евтина сауна.

— Сигурно е така — каза тя.

— Аз съм обикновен човек.

— А аз съм разочарована от вас.

— Имам чувството, че искате съпругът ви да бъде арестуван.

— Така е.

— Ще влезе в затвора.

— Той и без това живее в затвор. И го заслужава. В истински затвор дори ще бъде по-свободен, отколкото е сега. Освен това няма да го държат вечно.

— Бихте могли да се обадите на някого — казах аз. Вместо да чакате те сами да ви потърсят.

Тя поклати глава.

— Това би било равносилно на самоубийство. Както за мен, така и за Ричард.

— Самоубийство би било и да разговаряте с мен по този начин пред други. Запомнете, аз няма да се дам току-така. Ще пострадат странични хора. Може и вие двамата с Ричард.

Тя се усмихна.

— Вие май пак се пазарите с мен.

— Предупреждавам ви — казах, — нямам какво да губя.

Тя кимна.

— Знам как да си държа езика зад зъбите. — И сякаш за да го докаже, не продума повече. Допихме мълчаливо кафетата си и се върнахме при колата. Повече не си проговорихме. Подкарах колата на североизток, към дома й, без да знам дали возя до себе си бомба със закъснител или единствения си потенциален съюзник, който се бе опитал да ми предложи помощ отвътре.

Поли ни очакваше зад портата. Сигурно ни бе видял през прозореца на стаичката си да се задаваме на хоризонта и бе заел позиция, за да ни пресрещне. Намалих и спрях. Той ме изгледа. После изгледа Елизабет Бек.

— Дайте ми пейджъра — казах аз.

— Не мога! — отвърна тя.

— Послушайте ме!

Поли откачи веригата и задърпа крилата на портата. Елизабет Бек отвори чантичката си и ми подаде пейджъра. Аз вдигнах крак от спирачния педал, колата леко се плъзна напред; в същото време натиснах копчето и прозорецът откъм моята страна се спусна. Изравних се с Поли, който чакаше отстрани да затвори портата, и отново натиснах спирачката. Извиках:

— Гледай!

И хвърлих пейджъра пред колата. С лявата ръка не бях много сръчен, замахът беше слаб и му липсваше финес. Но свърши работа. Малката пластмасова кутийка се преметна във въздуха и падна точно по средата на алеята на шест-седем метра пред колата, Поли проследи с поглед траекторията му и като разбра какво е, замръзна.

— Хей! — извика той.

Засилих се към пейджъра. И към Поли. Настъпих газта, гумите изквичаха жално, колата се втурна напред. С десния преден калник се целех в лявото му коляно. За малко да го улуча. Но той се оказа невероятно бърз. Вдигна пейджъра от асфалта, отскочи назад и бронята профуча на две педи от коляното му. Не намалих. Продължавах да натискам газта и го гледах в огледалото как стои насред алеята и се блещи подире ми, обвит в синкав дим от гумите. Бях жестоко разочарован. Стигнеше ли се до бой с човек, който е със стотина кила по-тежък от мен, щях да се чувствам далеч по-комфортно, ако преди това го бях поосакатил. Или поне ако не беше толкова бърз.

Спрях колата на кръга и отворих вратата на Елизабет Бек, за да слезе. След това прибрах колата и се запътих към кухнята, когато Закари Бек и Джон Чапман Дюк излязоха от къщата. Търсеха мен. Бяха възбудени и вървяха припряно, с изопнати лица. Предположих, че ще ме ругаят заради Поли. Оказа се друго.

— Куклата е изчезнал — каза Бек.

Замръзнах на място. Вятърът духаше откъм океана. Ленивите заоблени вълни бяха отстъпили място на яростен прибой, като през първата вечер. Във въздуха се носеха пръски морска вода.

— Той последно разговаря с теб — каза Бек. — После е заключил офиса, тръгнал си е и оттогава никой не го е виждал.

— Какво искаше от теб? — запита Дюк.

— Не знам — отвърнах аз.

— Не знаеш ли? Че нали стоя цели пет минути при него!

Кимнах.

— Той ме заведе в малкия офис откъм склада.

— Е, и?

— И нищо. Тъкмо да ме заговори, и иззвъня мобилният му телефон.

— Кой беше?

Вдигнах рамене.

— Откъде да знам? Беше нещо спешно. Докато бях там, не спря да говори по телефона. Губеше ми времето, губеше и вашето време, затова го оставих и си тръгнах.

— За какво ставаше дума?

— Не съм го слушал — казах аз. — Не ми се стори учтиво.

— Чу ли да споменава имена? — попита Бек.

Обърнах се и го погледнах. Поклатих глава.

— Никакви имена. Но двамата се познаваха. По всичко личеше. През повечето време той слушаше, струва ми се. Сякаш му даваха указания за нещо.

— За какво?

— Представа нямам — казах.

— Нещо спешно казваш.

— Така ми се стори. Той напълно ме беше забравил. Във всеки случай не се опита да ме спре, когато си тръгнах.

— Само това ли имаш да ни кажеш?

— Стори ми се, че му свеждат някакъв план. Някакви указания за следващия ден като че ли.

— Тоест за днес?

Отново вдигнах рамене.

— Предполагам. Разговорът приличаше повече на монолог. От другата страна.

— Е, страхотно! — избухна Дюк. — Много ни помагаш, няма що!

Бек гледаше втренчено към океана.

— Значи са му се обадили по телефона спешно, и после той е заключил и си е тръгнал. Това ли само имаш да ни кажеш?

— Не го видях да заключва — казах. — Нито да си тръгва. Когато излязох от офиса, той още говореше по телефона.

— Разбира се, че е заключил — каза Бек. — И си е тръгнал след това. Тази сутрин всичко изглеждаше напълно нормално.

Не казах нищо. Бек се извъртя на токове под прав ъгъл и се загледа на изток. От вятъра дрехите му бяха прилепнали по тялото. Крачолите му се вееха като знамена. Потропваше с крака, сякаш се опитваше да се стопли.

— Само това ни липсваше сега — каза той. — Ама наистина, само това ни липсваше. Този уикенд е решаващ.

Не отговорих. Те се обърнаха и тръгнаха към къщата, като ме оставиха сам насред двора.

* * *

Бях изморен, но не ми се полагаше почивка. Това поне беше ясно. Във въздуха се усещаше напрежение. От скуката на предишните две вечери не бе останала и следа. В кухнята нямаше храна. Не ни чакаше вечеря. Готвачката я нямаше. По коридора се чуваха стъпки. Дюк влезе в кухнята, мина покрай мен и излезе през задната врата. В ръката си държеше синя спортна чанта. Последвах го, застанах до ъгъла на къщата и го видях да влиза във втория гараж. След пет минути изкара черния линкълн на заден ход и отпраши нанякъде. Номерата бяха сменени. Когато го бях видял през нощта, имаше шестцифрени табели от щата Мейн, а сега беше със седемцифрени нюйоркски. Влязох обратно в кухнята и потърсих кафе. Намерих кафе машината, но нямаше филтри. Задоволих се с чаша вода. Бях я изпил до половина, когато влезе Бек. Той също носеше спортна чанта. По тежестта и по звука, който издаваше, когато се удряше в коляното му, разбрах, че е пълна с желязо. Автомати, най-вероятно два.

— Изкарай кадилака — нареди той. — Веднага. Чакам те отпред.

Извади ключовете от джоба си и ги пусна на масата пред мен. После клекна, отвори ципа на чантата и извади нюйоркски номера и отвертка. Подаде ми ги.

— Първо му сложи това — каза той.

В чантата се виждаха два пистолета „Хеклер & Кох МП5К“, къси и дебели, черни, с характерните си издути пластмасови дръжки. Приличаха на футуристичен филмов реквизит.

— Къде отиваме? — запитах.

— Ще караш след Дюк — каза той. — Отиваме в Хартфорд, Кънектикът. Имаме работа там, забрави ли?

Закопча чантата, вдигна я и я понесе по коридора. Поседях неподвижно няколко мига. После вдигнах наздравица с чашата си вода.

— За кървави войни и смъртоносни болести — промърморих тихо на себе си аз.

7

Оставих чашата на мивката и тръгнах към гаражите. Над хоризонта, на сто и петдесет километра на изток, падаше здрач. Вятърът се усилваше, прибоят блъскаше яростно в скалите. Спрях и се огледах небрежно във всички посоки. Наоколо нямаше никой. Свих зад зида. Намерих вързопа, оставих фалшивите номера и отвертката на земята и извадих двата пистолета. Пъхнах глока на Дъфи в десния джоб на палтото си, а малкия ПСМ на Куклата — в левия. Двата резервни пълнителя натиках в чорапите. Скрих парцала, вдигнах номерата и отвертката и се върнах към портата за гаражите.

Механикът човъркаше нещо в третия гараж. В празния. Беше разтворил широко вратите и смазваше пантите. Подът зад него беше още по-чист, отколкото го бях видял през нощта. Беше като облизан. Току-що измит с маркуч. Тук-там още се виждаха мокри петна. Кимнах му, той също ми кимна. Отворих гаража отляво. Клекнах и развинтих задния номер на кадилака. Сложих му новия, от щата Ню Йорк. После направих същото и отпред. Оставих отвертката и старите номера на пода, качих се и запалих двигателя. Изкарах колата на заден ход, заобиколих къщата и излязох на кръга. Механикът ме изпрати с поглед.

Бек ме чакаше отпред. Отвори задната врата и пусна спортната си чанта на седалката. Чух как двата картечни пистолета изтропаха. Той хлопна вратата, отвори предната и седна до мен.

— Карай — каза. — По М-95 на юг до Бостън.

— Трябва да заредим — казах аз.

— Добре, на първата бензиностанция.

Поли ни очакваше на портата. Лицето му беше изкривено от омраза. Този човек ми беше проблем, който не можеше да чака още дълго. Докато отваряше двете крила, ме гледаше право в очите и клатеше глава. Направих се, че не му обръщам внимание, дадох газ и отминах. Колкото по-малко му се мяркам, толкова по-добре, казах си аз, докато се отдалечавахме от него.

Шосето, което водеше на запад от брега, беше пусто. Дванайсет минути след като тръгнахме, вече бяхме на магистралата. Започвах да свиквам с кадилака. Беше хубава кола. Возеше плавно, меко и безшумно. Само дето гълташе много бензин. Това поне беше очевидно. Стрелката бе слязла доста надолу. Имах чувството, че я виждам как се движи. Доколкото си спомнях, най-близката бензиностанция беше тази на юг от Кенебънк. На същото място, където се бях срещнал с Дъфи и Елиът на отиване за Ню Лъндън. След още петнайсет минути бяхме там. Мястото ми беше познато. Подминах паркинга, където бяхме проникнали в каросерията на вана, и продължих към бензиновите колонки. Бек мълчеше. Слязох и напълних догоре резервоара. Отне доста време. Осемдесет литра. Завих капачката, Бек свали прозореца и ми подаде няколко банкноти.

— Винаги плащай в брой — каза той. — Така е по-безопасно.

Задържах за себе си рестото, малко повече от петнайсет долара. Казах си, че ми се полага. Още не ми бяха платили. Изкарах колата на шосето и се приготвих за дългия път. Бях изморен. До мен Бек мълчеше. Отначало помислих, че е просто мрачен. Или си е такъв по природа — мълчалив и необщителен. После разбрах, че се страхува. Явно не се чувстваше много комфортно преди битката. За разлика от мен. Но пък аз, за разлика от него, прекрасно знаех, че битка няма да има поради отсъствие на противник.

— Как е Ричард? — запитах.

— Добре е — отвърна той. — Ричард има вътрешни сили. Той е добро момче.

— Така ли? — запитах, колкото да кажа нещо. Имах нужда да говоря с някого, за да не заспя.

— Ричард е много предан. А това е достатъчно за един баща.

И той пак се умълча. С мъка държах очите си отворени. Така минахме десет километра. Петнайсет.

— Имал ли си някога работа с дребни пласьори на дрога? — запита той.

— Не — отвърнах.

— В тях има нещо уникално — каза той.

Следващите трийсет километра никой от двама ни не проговори. После Бек подхвана отново темата, сякаш през цялото време се бе чудил как да формулира мисълта си.

— Те са изцяло зависими от модата — каза той.

— Тъй ли? — запитах, сякаш това наистина ме интересуваше. Което не беше вярно, но имах нужда да го чувам как говори.

— Разбира се, синтетичните наркотици и без това са модно явление — каза той. — От което следва, че техните клиенти са също толкова разглезени, колкото и те самите. Аз дори не успявам да следя всичко, което продават. Всяка седмица излиза по някое ново име, едно от друго по-смахнати.

— Какво е това синтетичен наркотик? — запитах аз.

— Наркотик, произведен в лаборатория — отвърна той. — Нали разбираш, синтезиран по химически път. А не нещо, което расте в природата.

— Като марихуаната например.

— Или като хероина — добави той. — Или кокаина. Това са природни продукти. Органични. Разбира се, рафинирани, но не и произведени в колба.

Замълчах. Карах и се мъчех да не заспя. В колата беше твърде топло. Когато човек е уморен, топлината приспива. Хапех долната си устна, за да се разсънвам.

— Всичко, което вършат, е повлияно от модата — продължи той. — Всяко нещо. Да вземем обувките. Тия типове, които сме тръгнали да търсим сега, всеки път, като ги видя, са с различни обувки.

— Какви, нещо като маратонки ли?

— Да, като на професионалните баскетболисти. Един път са с „Рийбок“ за двеста долара, чисто нови, извадени от кутията. Следващия път „Рийбок“ са демоде, трябва да са с „Найки“, да речем. С пневматични подметки, пневматично не знам си какво. После изведнъж минават на ботуши — първо „Катърпилар“, после „Тимбърланд“, кожа, изкуствена материя, пак кожа, черни, после жълти. И все развързани. Докато и на тях им мине модата и отново се прехвърлят на маратонки. Само че този път „Адидас“, с трите ивички. По двеста-триста долара чифтът. И за какво? Никой не ти казва. Щура работа!

Аз си мълчах. Само карах, като се опитвах дори да не мигам. Очните ябълки ме смъдяха.

— И знаеш ли защо е така? — продължи той. — От много пари. Тия типове имат толкова пари, че направо не знаят какво да ги правят. Същото е и с якетата. Ти виждал ли си какви якета носят? Една седмица са с „Норт Фейс“, от ония, промазаните, пълни вътре с пух, и няма значение дали е зима или лято, защото те и без това излизат само нощем. Следващата седмица обаче промазаното е табу. Може пак да е „Норт Фейс“, нищо не пречи, но този път от микрофибър. После идва ред на кожените якета или на вълнените с кожени ръкави и тъй нататък. И нито едно не изкарва повече от седмица.

— Щура работа — обадих се аз, колкото да кажа нещо.

— Всичко е от многото пари — повтори той. — Не знаят какво да си правят парите, затова при тях модата се мени толкова често. И с всяко нещо е така. Като зараза. Да вземем оръжията. Конкретно тия приятели си бяха харесали „Хеклер & Кох МП5К“. Сега според теб са минали на узита. Нали разбираш? За такива като тях дори оръжието е въпрос на мода, все едно е яке или маратонки. Или собствената им стока, с което нещата си идват на мястото. Вкусовете и предпочитанията им се менят непрекъснато, във всяка област. Виж им само колите. По принцип те предпочитат японски коли, което също е вид мода, дошла от Западното крайбрежие. Само че тази седмица карат тойоти, следващата — нисани. Преди две-три години любимата им кола беше „Нисан Максима“. Като онази, която ти беше откраднал. После „ДТексус“. Това си е направо мания. Същото е и с часовниците. Днес са на „Суоч“, утре — на „Ролекс“. Те просто не схващат разликата. Ненормална история! Разбира се, като доставчик, като участник на пазара, аз не се оплаквам. Бързото демодиране на стоката е и наша цел, но понякога дори и на нас ни е трудно да следваме модата.

— Значи ти участваш на пазара? — обадих се аз.

— А ти какво си мислеше? Че съм счетоводител?

— Мислех си, че внасяш килими.

— Внасям — каза той. — И килими внасям. И то много.

— Добре де.

— Но това е главно за прикритие — каза той. — Човек трябва да се пази. — Бек се изсмя. — Или може би смяташ, че е редно да сменя асортимента и да почна да продавам маратонки?

Смя се дълго. В смеха му се долавяше страх. Аз си карах. Той се успокои. Поглеждаше ту през предното, ту през страничното стъкло. После отново се разприказва, сякаш самият той имаше нужда да чува гласа си, както и аз.

— Ти носиш ли маратонки понякога? — запита.

— Не — отвърнах.

— Трябва ми някой, който може да ми го обясни. Все пак между „Рийбок“ и „Найки“ няма някаква съществена разлика, нали така?

— Аз лично не им разбирам.

— Искам да кажа, че и двете марки най-вероятно ги правят в една и съща фабрика. Някъде във Виетнам или бог знае къде. И по същество са една и съща обувка, докато не им залепят емблемата.

— Възможно е — казах аз. — Нямам представа. Никога не съм се занимавал със спорт, за да нося такива обувки.

— А между „Тойота“ и „Хонда“ има ли разлика?

— И от коли не разбирам.

— Защо?

— Защото никога не съм имал ЛПС.

— Какво е това ЛПС?

— Лично превозно средство — обясних аз. — Това е военен израз, който означава „Тойота“ или „Хонда“, или „Нисан“, или „Лексус“.

— Че от какво разбираш тогава?

— От разликата между „Суоч“ и „Ролекс“.

— И каква е тя?

— Няма такава. И двата показват часа.

— Това не е отговор.

— Знам също и разликата между „Узи“ и „Хеклер & Кох“.

Той се извърна към мен на седалката.

— Прекрасно! Обясни ми я. Защо им е притрябвало на тия да изхвърлят МП5-иците и да ги заменят с узита?

Кадилакът се носеше безшумно напред. Аз вдигнах рамене. Потиснах прозявката си. Въпросът, разбира се, беше напълно безсмислен. Ония от Хартфорд въобще не бяха и помисляли да заменят МП5-иците си с узита. В реалния живот имам предвид. Просто Елиът и Дъфи нямаше как да знаят кой е моделът на деня в Хартфорд, нито пък им бе минавало през ум, че Бек може да ги познава лично. Бяха дали на хората си узита сигурно защото това им е попаднало подръка.

Иначе по принцип въпросът беше твърде уместен. Узито е чудесно оръжие. Малко е тежичко, наистина. И не се слави с най-високата скорострелност в света, което може да е от значение за някои хора. Нарезите на цевта не са достатъчно дълбоки, което пък се отразява на точността. От друга страна, узито е много просто, много надеждно, изпитано оръжие, за което може да се намери пълнител и с четирийсет патрона. Хубаво оръжие. Ала всяка от модификациите на „Хеклер & Кох“ е по-добра. Използват същите боеприпаси като за узито — 9-милиметровия патрон тип парабелум, но са по-скорострелни и имат по-висока начална скорост на куршума. В ръцете на добър стрелец всяка от тях има точност като на добра карабина. Както и да го погледнеш, „Хеклер & Кох“ е много по-добро оръжие. Най-доброто на седемдесетте години срещу най-доброто на петдесетте. Това не важи за всяко нещо в живота, но специално при оръжията и мунициите по-модерното е по-добро, винаги и без изключение.

— Няма причина — казах аз. — Според мен е безсмислено.

— Точно така — каза Бек. — Всичко е мода. Моментен каприз. Което е добре за бизнеса, но пък иначе ни побърква.

Телефонът му иззвъня. Той го измъкна с ловко движение от джоба си, залепи го до ухото и каза само една дума:

— Бек!

Гласът му сякаш трепереше. „Бек!“ Прозвуча като кашлица. Дълго време слуша, без да говори. Помоли човека от другата страна да повтори някакъв адрес и пътя дотам, после прекъсна връзката и прибра телефона.

— Беше Дюк — каза той. — Обадил се е тук-там. Нашите хора са изчезнали. В Хартфорд никой не ги е виждал. Научил е обаче, че имат нещо като вила в провинцията. Някъде на югоизток от града. Дюк предполага, че са се покрили в нея. Тъй че отиваме там.

— И какво ще правим, като стигнем?

— Нищо особено — каза Бек. — Не е нужно да се престараваме. Без излишен шум и показност. В ситуации като тази аз съм за най-обикновен разстрел. Колкото да се създаде впечатление за неизбежност на възмездието. Но някак по-небрежно. Все едно, че хем не оставяме нещата така, хем не си даваме много зор.

— По този начин губиш клиенти.

— Лесно мога да ги заменя. При мен чакат на опашка. Това му е хубавото на този бизнес. Търсенето винаги е далеч по-голямо от предлагането.

— Ти лично ли смяташ да ги гръмнеш? Той поклати глава.

— Това е ваша работа. Твоя и на Дюк.

— Моя ли? Аз пък мислех, че си ме взел само да те возя.

— Ти вече очисти двама от тях. Където двама, там и още двама.

Намалих отоплението с една степен и продължих да се боря със съня. Да живеят кървавите войни, казах си наум.

Заобиколихме Бостън до половината по околовръстното шосе и Бек ми каза да се отклоня на югозапад по платената щатска магистрала, и оттам да се включа в М-84. Изминахме още стотина километра за около час. Той не ми даваше да карам прекалено бързо. С фалшиви номера и чанта, пълна с автоматично оръжие на задната седалка, нямаше защо да привличаме вниманието на пътната полиция. Така и за мен беше по-безопасно. Шофирах като робот. Не бях спал точно четирийсет часа. Но не съжалявах, че не съм използвал случая да подремна в мотела на Дъфи. Аз лично бях доволен от начина, по който бях прекарал времето си там, макар тя да не споделяше задоволството ми.

— Отбий на следващия изход — каза той.

М-84 разсичаше Хартфорд на две. Ниските облаци бяха обагрени в оранжево от светлините на града. Изходът ни отведе на широк асфалтов път, който след около километър и половина се стесняваше и водеше на югоизток през полята. Напред имаше само мрак. Минахме покрай няколко затворени магазинчета — за риболовни такъми, студена бира, части за мотоциклети — и след това отново нищо, освен тъмните сенки на крайпътните дървета.

— На следващия разклон свий вдясно — каза Бек след още осем минути.

Отклонихме се в по-тясно шосе. Настилката беше изровена и пътят се виеше безразборно. Наоколо цареше пълен мрак. Полагах усилия да се съсредоточа. Не си представях как ще карам на връщане.

— Давай, давай! — подкани ме той.

Изминахме още десетина-петнайсет километра. Нямах никаква представа къде сме.

— Скоро трябва да застигнем Дюк — каза той. — Ще ни чака край пътя.

След още два километра фаровете ми осветиха задния номер на Дюк. Беше отбил в банкета. Линкълнът беше силно наклонен на една страна.

— Спри зад него.

Спрях плътно до задната броня на линкълна и поставих лоста на позиция паркинг. Исках само да спя. Дори пет минути сън щяха да ми свършат добра работа. Но още щом ни видя, Дюк слезе от колата и забързано се приближи откъм страната на Бек. Бек свали стъклото, Дюк приклекна отстрани и пъхна глава вътре.

— Къщата е на около три километра по-нататък — каза той. — Отляво на шосето се отбива черен път. Можем да го минем донякъде с колите, ако караме бавно и тихо, без светлини. После слизаме и продължаваме пеша.

Бек не отговори. Само вдигна прозореца Дюк се върна при колата си. Линкълнът се изкачи по наклонения банкет и се изправи. В продължение на три километра го следвахме плътно. На сто метра преди отбивката за черния път загасихме фаровете. Карахме съвсем бавно. Имаше бледа луна. Линкълнът пред нас се люлееше и подскачаше по изровените коловози. Кадилакът също, но не в синхрон. Когато линкълнът се кипваше наляво, кадилакът се накланяше надясно; докато линкълнът се спускаше в някоя падина, кадилакът изкачваше поредната стръмнина. Намалихме още скоростта и пълзяхме. Пуснахме колите по инерция, за да изминем последните метри безшумно. Стоповете на Дюк припламнаха в яркочервено и той закова на място. Спряхме плътно зад него. Бек се пресегна назад, сграбчи спортната чанта, промуши я през процепа между облегалките и я разкопча върху коленете си. Подаде ми единия от двата МП5К с два резервни пълнителя по 30 патрона.

— Действайте! — каза той.

— Ти тук ли ще чакаш?

Той кимна. Аз разглобих оръжието и го прегледах. Пак го сглобих, вкарах патрон в цевта и поставих на предпазител.

Пъхнах резервните пълнители в джобовете си — много внимателно, за да не изтракат в глока и малкия пистолет. Слязох полека от колата. Изправих се и облекчено вдишах пълни гърди. Студеният нощен въздух ме разсъни. Усета миризма на езеро, на дървета и гнили листа. В далечината се долавяше шумът на малък водопад; чуваше се тихото припукване на изстиващите ауспуси на двете коли. Между дърветата повя ветрец. Освен него не се долавяше никакъв звук. Пълна тишина.

Дюк ме чакаше. В стойката на тялото му имаше нервна припряност. Не му беше за пръв път. Това се виждаше отдалеч. Приличаше досущ на ченге ветеран преди поредната зрелищна атака срещу гнездо на престъпници. Някакво усещане за рутина и увереност, примесено с ясното съзнание, че всяка операция е уникална и пълна с изненади. Стискаше щаера в ръката си. Беше му сложил дългия пълнител с трийсет патрона, който стърчеше много надолу от дръжката. С него оръжието изглеждаше още по-грозно и страховито.

— Да вървим — прошепна той.

Тръгнах по успоредния коловоз на пътя, на около метър и половина встрани и зад него. Това е класическо правило в пехотата: движете се разпръснати, не в плътна група. В случая го правех за фасон. Знаех, че в къщата няма никой, но той нямаше как да го знае.

След поредния завой къщата се изправи пред нас. Един от прозорците светеше. Сигурно лампата се включваше с автоматично реле, уж че в къщата има някой. Дюк забави крачка и спря.

— Виждаш ли някъде врата? — прошепна той.

Взрях се в мрака. Различих малка площадка с входна врата. Посочих я с пръст.

— Ти чакай там — прошепнах в отговор. — Аз ще видя осветения прозорец.

Той нямаше нищо против. Добрахме се до площадката. Той остана да чака на нея, а аз запристъпвах към прозореца. Залегнах и последните три метра изминах пълзешком. Надигнах глава и надникнах през прозореца. На масата имаше настолна лампа със слаба крушка и жълт найлонов абажур. Наоколо се виждаха овехтели, разнебитени канапета и кресла. И камина с изстинала пепел. И дъбова ламперия. Хора нямаше. Абсолютно никой.

Дръпнах се малко назад, за да ме вижда Дюк в светлината на лампата, и вдигнах два разперени пръста пред очите си. Обичаен знак между снайперисти: виждам. После протегнах ръка с длан към него, с разперени пет пръста: петима души. След което направих поредица сложни жестове, които би трябвало да обозначават разположението и вида на оръжията им. Знаех, че Дюк няма да ги разбере. Аз също не ги разбирах. Нямаше нищо за разбиране. Никога не съм служил като снайперист. Но си казах, че отстрани изглеждат твърде убедително. Напълно професионално, като някакъв сериозен и таен код.

Върнах се пълзешком няколко метра назад, после се изправих и тихо отидох при него.

— Хич ги няма — казах. — Или са пияни, или надрусани. Ако им скочим изневиделица, ще ги опукаме за пет секунди и си тръгваме.

— Оръжие?

— Достатъчно, но не им е подръка. — Посочих с пръст входната врата. — От другата страна има нещо като късо коридорче. Две врати, после коридор. Ти свиваш вляво, аз вдясно. Ще ги причакаме там. Като излязат да видят откъде идва шумът, ги опукваме.

— Откога командваш ти?

— Аз познавам обстановката.

— Само гледай да не се издъниш, тъпако!

— Ти също.

— Аз никога не се издънвам — каза той.

— Това е хубаво — отвърнах.

— Говоря сериозно — каза той. — Ако ми се пречкаш, с най-голямо удоволствие ще те просна до останалите, без да се поколебая.

— Аз пък мислех, че сме в един екип.

— Така ли? — каза той. — Ей сега ще разберем.

— Я се вземи в ръце!

Той млъкна. Тялото му се стегна. Кимна в тъмното.

— Аз ще ударя външната врата, ти вътрешната. Едно-две.

— Бива — казах. Извърнах се с гръб и се усмихнах. Типично за едно ченге ветеран. Ако разбиех вътрешната врата, той щеше да се втурне пръв в стаята, аз щях да бъда втори, а при нормално време за реакция на противника обикновено вторият е този, който посреща куршума.

— Свали предпазителя! — прошепнах аз.

Превключих моя Х&К на единична стрелба, а той премести лостчето на щаера надясно. Аз кимнах, той кимна в отговор и с един ритник разби предната врата. Шмугнах се покрай него и без да забавям крачка, направих същото с вътрешната. Той се промуши покрай мен и нахълта вътре, после аз след него и веднага приклекнах вдясно. Беше доста добър. Двамата можехме да бъдем чудесен екип. Още докато разбитите врати се люлееха на пантите си, бяхме заели идеални позиции за стрелба. Той гледаше право напред към вратата на стаята, стиснал щаера уставно с две ръце, с изпънати лакти и широко отворени очи. Дишаше тежко. Почти се задъхваше. Бореше се, доколкото можеше, с чувството за опасност. Аз извадих от джоба си пистолета на Куклата. Като го държах с лявата ръка, свалих предпазителя, пропълзях на колене до него и го забих в ухото му.

— Не издавай звук — казах аз. — Имаш избор. Ще ти задам един въпрос. Един-единствен. Ако ме излъжеш или не отговориш, ще ти пръсна черепа. Разбираш ли какво ти казвам?

Дюк замръзна на място. Минаха пет секунди. Шест, осем, десет. Той клечеше и гледаше отчаяно към вратата на стаята.

— Не се бой, тъпако — казах аз. — Вътре няма никой. Всички бяха арестувани миналата седмица. От федералните власти.

Той не помръдна.

— Разбра ли какво ти казах? За въпроса?

Кимна неохотно и доста несръчно, защото дулото на пистолета беше завряно в ухото му.

— Ако не отговориш, ще ти пръсна черепа. Ясно?

Дюк кимна отново.

— Е, добре. Готов ли си? Ето го и въпроса.

Пак кимна. Главата му едва-едва се помръдна.

— Къде е Териса Даниъл?

Настъпи продължително мълчание. Дюк полека извърна глава към мен. Аз трябваше да извия китката си встрани, за да не извадя дулото от ухото му. В погледа му бавно се изписа разбиране.

— Що не се гръмнеш — изсъска той.

Гръмнах го в главата. Просто извадих дулото от ухото му и го прострелях с лявата ръка в дясното слепоочие. Трясъкът разцепи полумрака. Струя от кръв, мозък и парченца кости обля отсрещната стена. Пламъкът от дулото опърли косата му. След това с дясната ръка изстрелях два патрона от картечния пистолет в тавана, после с лявата още един куршум от малкия ПСМ в пода. Превключих картечния пистолет на автоматична стрелба и изпразних в упор цял пълнител в него. Вдигнах неговия щаер от пода и загърмях в тавана: бам, бам, бам, бам, бам — петнайсет бързи изстрела един след друг, половината пълнител. Коридорът се изпълни с лютив барутен дим; във въздуха хвърчаха трески и парченца мазилка. Смених пълнителя на картечния пистолет и обсипах стените с градушка от куршуми. Шумът беше оглушителен. Гилзите описваха дъги във въздуха, отскачаха от стените, тропаха по пода, търкаляха се под краката ми. Моят МП5К изщрака на празен пълнител; изстрелях останалите патрони от ПСМ-а в коридора, разбих с ритник вратата към осветената стая и пръснах лампата с щаера на Дюк. Грабнах една масичка и я запокитих през прозореца. Последния пълнител от моите изпразних през прозореца по посока на близката горичка; същевременно с лявата ръка дупчех пода с щаера, докато и той изщрака на празно. После награбих щаера, картечния пистолет и ПСМ-а и побягнах навън. Главата ми кънтеше като черковна камбана. Бях изстрелял сто двайсет и осем патрона за около петнайсет секунди. Изстрелите ме бяха оглушили. А на горкия Бек сигурно му се бяха сторили като трета световна война.

Затичах се по черния път право към колите, като кашлях от дима, който се носеше на облак зад мен. Бек вече седеше зад волана на кадилака. Като ме видя да идвам, открехна леко вратата. Така беше по-бързо, отколкото да сваля прозореца.

— Засада — казах аз. Бях задъхан и чувах собствения си глас да кънти в главата ми. — Бяха поне осем души.

— Дюк къде е?

— Убиха го. Трябва да изчезваме. Веднага, Бек!

За миг той замръзна на седалката. После се съвзе.

— Вземи неговата кола.

Още докато го казваше, той даде газ, затръшна вратата и подкара кадилака на заден ход по черния път, докато се загуби от погледа ми. Аз се хвърлих в линкълна. Запалих двигателя, поставих лоста на задна, преметнах ръка върху облегалката, извърнах поглед през рамо и дадох газ. Двете коли изхвръкнаха на шосето една след друга, занесоха върху дебелите гуми, после двамата изправихме воланите, настъпихме газта и полетяхме на север един до друг, като на състезание. Гумите свиреха на завоите, тежките автомобили се накланяха опасно на една страна, стрелката на таблото не падаше под сто и двайсет. Намалихме скоростта чак преди кръстовището, откъдето трябваше да завием за Хартфорд. Бек излезе напред, аз се престроих зад него. След още десетина километра той сви в отбивката за някакъв затворен склад, заобиколи сградата и спря на паркинга. Аз паркирах на три метра встрани, облегнах се на седалката и го изчаках да дойде. Бях толкова уморен, че нямах сили да сляза от колата. Той заобиколи тичешком предницата на кадилака и отвори вратата ми.

— Засада ли имаше, казваш?

Кимнах.

— Очакваха ни. Бяха осем души. Може и повече. Истинско клане.

Бек не каза нищо. Не се сещаше какво да каже. Аз вдигнах щаера на Дюк от седалката до мен и му го подадох.

— Прибрах това — казах.

— Защо?

— Помислих си, че ще го искаш. Казах си, че може да го проследят по номера.

Той кимна.

— Не е регистриран. Но иначе си проявил съобразителност.

Подадох му и картечния пистолет. Той се върна при кадилака, прибра и двете оръжия в чантата и затвори ципа. Обърна се. Стисна юмруци и погледна нагоре към черното небе. После към мен.

— Различи ли лица? — попита.

— Беше тъмно. Но улучихме един от тях. Той изпусна това.

Подадох му пистолета на Куклата. Сякаш го ударих с юмрук в стомаха. Той пребледня и се подпря с ръка на покрива на колата.

— Какво има? — запитах.

Бек извърна глава встрани.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Какво?

— Улучил си някого и той е изпуснал това?

— Мисля, че Дюк го улучи.

— Това пред очите ти ли стана?

— Видях само силуети — казах аз. — Беше тъмно. Проблясваха дула, движеха се някакви сенки, изведнъж Дюк улучи една от тях и на излизане вдигнах това от пода.

— Това е пистолетът на Куклата.

— Сигурен ли си?

— Хиляда процента. Знаеш ли какъв е?

— Никога не съм виждал такъв.

— Това е специално оръжие на КГБ — каза той. — От някогашния Съветски съюз. В Америка се среща много рядко.

Той се обърна и се отдалечи в мрака. Затворих очи. Исках само да спя. Дори пет секунди дрямка щеше да ми помогне много.

— Ричър — чух гласа му, — какви следи оставихте?

Отворих очи.