/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Джак Ричър

Смъртоносна Жега

Лий Чайлд

Автостопът е несигурен начин на придвижване. При температури над 40°С трябва да имаш голям късмет да те качат в кола с климатик. Джак Ричър съзнава това съвсем ясно, докато безцелно обикаля Тексас. Но не предполага, че появилият се изневиделица кадилак ще го отведе до място, където ще се сблъска с предразсъдъци, омраза и убийства. Кармен е хубава, богата и елегантна. Има малко момиченце. Но животът й е низ от страдания, обиди и унижения. Съпругът й е истинско чудовище. Тя иска той да умре. И моли Ричър да се заеме с това. Ричър не е убиец, но е готов да помогне на Кармен. Внезапно съпругът й умира. Ричър предполага, че всичко, което му е казала тази жена, е лъжа.

Лий Чайлд

Смъртоносна жега

Хората смятат, че писането на книги е занимание за самотници. Но грешат. Това е работа на цял екип и аз имам голям късмет, че навсякъде, където ме издават, до мен има прекрасни и талантливи помощници.

Затова посвещавам тази книга на всички вас, които сте работили върху някой от моите романи или сте продали поне един екземпляр от тях. Твърде много сте, за да ви изброя поименно, но и прекалено важни, за да не ви спомена.

1

Наблюдателите бяха трима — двама мъже и едно момче. Не използваха бинокли, а далекогледи. Въпрос на разстояние. Заради терена трябваше да останат на километър и половина от обекта. По-наблизо нямаше прикритие. В тази гола, леко хълмиста равнина всичко бе обгорено от слънцето до сиво-кафяво — и тревата, и камъните, и песъчливата почва. Най-близкото сигурно скривалище бе това, в което се намираха — широко, сухо дере, издълбано преди милион години в епоха на съвсем друг климат, когато тук бе имало дъждове, папрати и буйни реки.

Мъжете лежаха в праха по корем и притискаха далекогледите към очите си, а ранното слънце напичаше гърбовете им. Лазейки на колене, момчето им носеше вода от хладилната чанта, оглеждаше за гърмящи змии и водеше записки в бележника си. Още преди разсъмване бяха пристигнали с прашен пикап по заобиколния път, през пущинака откъм запад. После метнаха върху колата мръсно платнище и го закрепиха с камъни. Промъкнаха се до ръба на дерето и вдигнаха далекогледите тъкмо когато ранното утринно слънце изгряваше зад червената къща на километър и половина от тях. Беше петък, петото им поредно утро, и вече нямаха теми за разговор.

— Часът? — обади се единият от мъжете. Гласът му звучеше носово заради замижалото око.

Момчето погледна часовника и отговори:

— Седем без десет.

— Започва се — каза мъжът с далекогледа.

Момчето разтвори бележника и се приготви да води същите записки, както през отминалите четири дни.

— Кухнята светна — каза мъжът.

Момчето записа. Седем без десет, кухнята светна. Кухнята беше обърната към тях, на запад, тъй че и след изгрев-слънце в нея оставаше тъмно.

— Сама ли е? — попита момчето.

— Както винаги — каза вторият мъж, присвивайки око.

Прислужницата приготвя закуска, записа момчето.

Обектът е още в леглото.

Слънцето изгряваше сантиметър по сантиметър. То се издигаше в небето и скъсяваше сенките. Високият комин над кухненската пристройка на червената къща стърчеше като стрелка на слънчев часовник. Сянката му бавно пълзеше и се скъсяваше, а слънцето напичаше все по-силно раменете на наблюдателите. В седем сутринта вече беше горещо. Към осем щеше да стане непоносимо. Към девет — убийствено. А трябваше да останат тук цял ден, чак докато се мръкне, когато можеха да се измъкнат незабелязани.

— Завесите на спалнята се вдигат — отбеляза вторият мъж. — Станала е.

Момчето записа: Седем и четири минути, завесите се вдигат.

— Сега слушайте — каза първият мъж.

Чуха как се включи помпата на кладенеца. От километър и половина звукът бе едва доловим — тихо метално прещракване, после равномерно глухо бучене.

— Къпе се — съобщи мъжът.

Момчето записа: Седем и шест минути, обектът влиза под душа.

Сега мъжете имаха малко време, за да отморят очи. Нищо нямаше да се случи, докато тя беше под душа. Как би могло? Те отпуснаха далекогледите и замижаха, прогонвайки отблясъците на медното слънце. След шест минути помпата отново прещрака и млъкна. Тишината изглеждаше по-шумна от предишния глух звук. Момчето записа: Седем и дванайсет, обектът излиза от банята. Мъжете пак вдигнаха далекогледите.

— Сега май се облича — каза първият мъж.

— Виждаш ли я гола? — изкиска се момчето.

Вторият мъж бе залегнал на пет-шест метра на юг от тях. От мястото му се виждаше по-добре задната част на къщата, където беше прозорецът на спалнята.

— Знаеш ли, че си отвратителен? — каза той.

Седем и петнайсет, вероятно се облича, записа момчето. След това: Седем и двайсет, вероятно е слязла и закусва.

— Пак ще се качи да си измие зъбите — каза то.

Мъжът отляво се размърда на лакти.

— Не ще и дума — рече той. — Каквато е чистофайница…

— Пак пусна завесите — обади се мъжът отдясно.

Това бе нещо нормално в Западен Тексас, особено ако спалнята гледа на юг както в случая. Не го ли сториш, рискуваш следващата вечер да спиш като в пещ.

— Внимание — продължи десният. — Залагам десет към едно, че сега ще излезе до обора.

Никой не прие облога, защото и през четирите изминали дни я бяха виждали да прави точно това, а наблюдателите взимат пари, за да отбелязват всяка закономерност.

— Кухненската врата се отваря.

Момчето записа: Седем и двайсет и седем, кухненската врата се отваря.

— Ето я.

Тя излезе по къса до коленете синя ленена рокличка, без ръкави, вързана на врата. Косата й, още влажна от душа, беше стегната на опашка на тила.

— Как й се вика на такава рокля? — попита момчето.

— Плажна — отговори мъжът отляво.

Седем и двайсет и осем, обектът, по синя плажна рокля, отива в обора, записа момчето.

Тя прекоси двора със ситни, несигурни крачки по старите бразди от колела в спечената пръст. След около седемдесет метра дръпна вратата на обора и изчезна навътре в сумрака.

Момчето записа: Седем и двайсет и девет, обектът в обора.

— Каква ли е температурата? — попита мъжът отляво.

— Сигурно към трийсет и осем градуса — каза момчето.

— Скоро ще има буря. Трябва да има при тая жега.

— Ето го и транспорта — обади се мъжът отдясно.

На няколко километра в южна посока над пътя се вдигаше облак прах. Някакъв автомобил бавно и равномерно идваше на север.

— Тя излиза — отбеляза мъжът отдясно.

Седем и трийсет и две, обектът излиза от обора, записа момчето.

— Прислужницата се появи — каза мъжът.

Обектът спря до кухненската врата и взе от прислужницата обяда си в синя пластмасова кутия с картинка от едната страна. За момент постоя неподвижно. Кожата й беше розова и влажна от горещината. Приведе се да оправи чорапите си, после изтича към портата, мина през нея и стигна до пътя. Училищният автобус намали скоростта, спря и вратата се отвори със звук, който долетя съвсем ясно до наблюдателите през глухото бучене на двигателя. За миг хромираните перила проблеснаха на слънцето. Облаче синкав дизелов пушек увисна почти неподвижно в застоялия нажежен въздух. Обектът остави върху стъпалото кутията с обяда, хвана лъскавите перила и се изкатери вътре. Вратата пак се затвори и наблюдателите видяха как пшениченорусата й главица подскача малко над долния край на прозорците. После шумът на двигателя се засили, предавките ръмжаха и автобусът потегли, вдигайки след себе си нов облак прах.

Седем и трийсет и шест, обектът се качва в училищния автобус, записа момчето.

Пътят на север бе прав като конец. Момчето изви глава и проследи автобуса чак докато маранята на хоризонта го превърна в искрящ жълт мираж. После затвори бележника и го пристегна с ластиче. Отсреща прислужницата се прибра в червената къща и затвори отвътре кухненската врата. На километър и половина от нея наблюдателите оставиха далекогледите и вдигнаха яките си, за да се предпазят от слънцето.

Седем и трийсет и седем, петък сутрин.

Седем и трийсет и осем.

В седем и трийсет и девет на петстотин километра североизточно от тях Джак Ричър скочи през прозореца на мотелската стая. Една минута преди това той си миеше зъбите в банята. Още минута по-рано бе отворил вратата на стаята, за да провери утринната температура. Остави я отворена, а върху вратичките на гардероба до нея имаше огледала. Тоалетното огледало в банята пък беше на шарнирна стойка, тъй че по някаква причудлива игра на оптиката Ричър видя как четирима мъже излизат от автомобил и тръгват към мотелската канцелария. Чист късмет, но на бдителните често им върви повече от нормалното.

Колата бе полицейска. Отстрани имаше емблема с надпис, а яркото слънце и двойното отражение му позволяваха да я прочете без затруднения. Най-отгоре пишеше Градска полиция, отдолу следваше някаква натруфена картинка с името на градчето — Лъбок, Тексас. И четиримата мъже носеха униформи. На широките им колани висяха пистолети, радиостанции, палки и белезници. Никога не бе виждал трима от тях, но четвъртият се оказа познат. Имаше фигура на борец тежка категория и късо подстригана русолява коса, зализана с гел над червендалестото лице. Тази сутрин обаче лицето изглеждаше по-тъмно заради лъскавата алуминиева шина, залепена грижливо върху строшения нос. На дясната му ръка също имаше шина и бинтове около счупения показалец.

Предната вечер човекът си беше напълно здрав. А Ричър нямаше ни най-малка представа, че е ченге. Приличаше на обикновен тъпак, какъвто можеш да срещнеш във всеки бар. Ричър бе отишъл в бара, защото разправяха, че музиката била добра, но се оказа, че не е така, затова той се отдръпна по-настрани от оркестъра и седна на една табуретка срещу телевизора с изключен звук, по който вървеше някакво спортно предаване. Заведението беше претъпкано и шумно. Отдясно плътно до него седеше непозната жена, отляво — едрият тип с къса подстрижка. След малко телевизията му омръзна и Ричър се завъртя да огледа залата. В този момент видя как се храни дебелакът.

Онзи беше облечен с бяла спортна риза и ядеше пилешки крилца. Крилцата бяха мазни, а човекът — немарлив. Ръсеше пилешка мазнина от брадата и пръстите си по ризата. Точно на гърдите му имаше тъмно овално петно. То растеше и се разливаше, оформяйки внушително леке. Но според добрите кръчмарски маниери не бива да забелязваш подобни неща, а непознатият усети, че Ричър го гледа.

— Кого зяпаш? — попита той.

Говореше глухо и заплашително, но Ричър не му обърна внимание.

— Кого зяпаш? — повтори онзи.

Ричър знаеше от опит, че ако въпросът се зададе веднъж, може и да не се случи нищо. Но повторят ли, работата става дебела. Проблемът е там, че приемат мълчанието за признак на страх. Признак, че побеждават. Но пък, от друга страна, не търпят и да им се отговаря.

— Мен ли зяпаш? — попита дебелакът.

— Не — отговори Ричър.

— Недей да ме зяпаш, момченце — рече онзи.

Начинът, по който произнесе момченце, накара Ричър да предположи, че човекът навярно е надзирател в дъскорезница или памучна плантация. Или в някакво друго местно предприятие, разчитащо главно на грубия физически труд. Думата ченге изобщо не се появи в главата му. Но той беше отскоро в Тексас.

— Недей да ме зяпаш — повтори дебелакът.

Ричър завъртя глава и го огледа. Не че искаше да се кара. Просто го преценяваше. Животът е пълен с безброй изненади и той знаеше, че някой ден ще се сблъска с достоен противник. С човек, който може да го разтревожи. Но още от пръв поглед разбра, че това няма да е днес. Затова само се усмихна и пак извърна глава.

Тогава онзи го смушка с пръст.

— Казах ти да не ме зяпаш.

Пръстът беше дебел и оплескан с мазнина. Върху ризата на Ричър остана петно.

— Престани — каза Ричър.

Дебелакът отново го смушка.

— Защо? — рече той. — Ще ми направиш ли нещо?

Ричър сведе очи. Сега петната бяха две. Дебелакът пак замахна с пръст. Трето мушкане, трето петно. Ричър стисна зъби. Какво толкова? Някакви си три петна върху ризата. Започна бавно да брои наум. Още преди да стигне до осем, дебелакът го смушка отново.

— Глух ли си? — попита Ричър. — Казах ти да престанеш.

— Ще ми направиш ли нещо?

— Не — каза Ричър. — Нищо няма да ти направя. Просто искам да престанеш, това е.

Онзи се усмихна.

— Май те хвана шубето, а?

— Щом казваш — отвърна Ричър. — Само си дръж ръцете по-настрани.

— Ами ако не искам? Какво ще направиш?

Ричър отново почна да брои. Осем, девет.

— Няма ли да си изплачеш болката? — попита онзи.

Десет.

— Пипни ме пак и ще разбереш — каза Ричър. — Предупредих те четири пъти.

Дебелакът се замисли за миг. И естествено, пак посегна. Ричър хвана пръста в движение и го пречупи на първата става. Просто го изви нагоре, сякаш завърташе дръжка на врата. После, понеже беше много раздразнен, приведе глава напред и я заби в лицето на досадника. Нанесе удара умело и безпогрешно, но само с половин сила. Нямаше смисъл да пребива човека заради някакви си четири мазни петна. Отстъпи крачка настрани, за да му остави място за падане, и леко се блъсна в жената отдясно.

— Извинете, госпожо — каза той.

Жената кимна разсеяно, объркана от шумотевицата, после пак се приведе над питието си, без да усети какво става. Едрият тип грохна беззвучно на пода и Ричър го преобърна с крак на една страна. Сетне подпря с обувка брадичката му и я избута назад, за да изпъне гръкляна. Възстановяваща поза, както я наричат санитарите. Предотвратява задавянето, докато човек е в безсъзнание.

След това Ричър плати питието си, върна се пеш в мотела и се сети отново за дебелака едва когато го зърна в огледалото да се разкарва в полицейска униформа. Тогава се замисли напрегнато и с цялата бързина, на която беше способен.

През първата секунда пресмяташе ъглите на отражение, като се питаше: Щом аз го виждам, може ли и той да ме види? Отговорът бе прост. Можеше, естествено. При условие, че погледне накъдето трябва, което все още не бе станало. През следваща секунда се ядосваше на собствената си глупост. Вчера трябваше да забележи признаците. Те бяха налице през цялото време. Кой друг би мушкал с пръст човек с неговата физика, ако не заема някакво привилегировано обществено положение? Обществено положение, гарантиращо въображаема неуязвимост. Трябваше да се досети от самото начало.

Е, какво да прави сега? Онзи бе полицай на свой собствен терен. А обект като Ричър трудно можеше да се сбърка. Освен всичко друго имаше четири мазни петна върху ризата и прясно охлузване на челото. Съдебните лекари сигурно можеха да напаснат формата на охлузването с костите на носа на пострадалия.

И тъй, какво да прави сега? Един разгневен и отмъстителен полицай може да създаде неприятности. Големи неприятности. Шумен арест на обществено място, може би няколко изстрела напосоки и накрая забавление в стил четирима срещу един зад решетките в местния участък, където не можеш да отговориш на удара, без да задълбочиш още повече правните си проблеми. После ред неудобни въпроси, защото Ричър рядко носеше документи или каквото и да било друго, освен четка за зъби и около две хиляди долара в джоба на панталона си. Това стигаше, за да го обявят за съмнителна личност. Не му мърдаше обвинение в посегателство срещу полицейски служител. В Тексас това сигурно се смяташе за сериозна работа. Изникнали като по чудо свидетели щяха да се кълнат, че е нападнал човека предумишлено и без никакъв повод. Като нищо можеха да му лепнат ефективна присъда. И да го вкарат за срок от седем до десет години в някое крайно неприятно изправително заведение. Което определено не заемаше първо място в списъка на желанията му.

Следователно доблестта трябваше да отстъпи място на благоразумието. Той пъхна в джоба си четката за зъби, прекоси стаята и отвори прозореца. Откачи мрежата и я пусна на земята. Скочи навън, затвори прозореца, върна мрежата на място и тръгна през празния паркинг към най-близката улица. Зави надясно и продължи да върви, докато една ниска сграда закри мотела. Огледа се за автобуси. Нямаше. Потърси таксита. Нито едно на хоризонта. Тогава протегна ръка настрани и вдигна палец. По негови сметки трябваше да си намери транспорт за десетина минути, преди ченгетата да приключат с мотела и да плъзнат по улиците. Десет минути, в краен случай петнайсет.

А това означаваше, че няма да успее. Просто нямаше как да стане. В седем и трийсет и девет сутринта температурата вече пълзеше към четирийсет градуса. В подобна жега нито един шофьор на света не би отворил колата дори колкото да го пусне вътре, камо ли за някакви преговори относно крайната цел. Значи своевременното откриване на превозно средство щеше да се окаже невъзможно. Абсолютно невъзможно. Беше толкова сигурен, че почна да обмисля алтернативни планове. Но се оказа, че греши. Целият ден щеше да бъде една безкрайна поредица от изненади.

Убийците бяха трима, двама мъже и една жена. Като истински професионалисти те не работеха в своя щат. Базата им беше в Лос Анджелис, а връзките си осъществяваха чрез посредник в Далас и още един в Лас Вегас. Бяха в занаята от десет години и много ги биваше да вършат онова, с което се занимаваха — тоест да отстраняват проблеми навсякъде из югозападните щати и да оцеляват, за да си приберат хонорара, а после отново да вършат същото всеки път, щом някой ги помоли. Десет години без следа от проблем. Добър екип. Усърден, изобретателен, педантичен. Един от най-добрите в странния малък свят на наемните убийци. И напълно приспособен към професията. Тримата бяха сиви, невзрачни, скучни, анонимни. Погледнати заедно, приличаха на служители от клон на компания за фотокопирни машини, свикани на конференция на търговските представители.

Не че някой друг освен жертвите можеше да ги види заедно. Пътуваха поотделно. Единият винаги пристигаше с кола, а другите двама със самолет, задължително по различни маршрути. Шофьорът беше единият от мъжете, защото целяха да бъдат незабележими, а жена на дълъг път с автомобил привлича вниманието малко повече, отколкото мъж. Колата винаги беше под наем, взета от летището в Лос Анджелис, от което се наемат най-много превозни средства в света. Задължително избираха обикновен седан с белезникав цвят, който да не бие на очи. Винаги представяха истинска шофьорска книжка и истинска кредитна карта, издадена в далечен щат на името на несъществуващ човек. Шофьорът изчакваше навън на тротоара и се отправяше към гишето с тълпата от поредния натоварен полет, когато щеше да бъде просто едно непознато лице сред стотици други. Беше дребен, мургав и незабележим, носеше ръчен багаж и имаше изнурен вид както всички останали.

Той попълни документите на гишето, взе летищния автобус до паркинга и откри колата, която бе наел. Метна чантите в багажника, изчака проверката на изхода и потегли под ослепителното слънце. Четирийсет минути обикаля безцелно по магистралите из предградията, за да се увери, че не го следят. После отби към Западен Холивуд и накрая паркира до малък гараж на една тясна уличка зад бутик за дамско бельо. Без да спира двигателя, той отключи гаража, отвори багажника и замени ръчните чанти с два големи куфара от дебела черна пластмаса. Единият беше много тежък. Именно заради тежкия куфар му се налагаше да пътува с кола. Вътре имаше разни неща, които не биваше да минават през скенерите по летищата.

Той заключи гаража, подкара на изток по булевард Санта Моника и зави на юг по шосе 101, а после пак на изток по магистрала 10. Размърда се на седалката, търсейки най-удобната поза за предстоящото двудневно пътуване чак до Тексас. Не беше пушач, но палеше цигара от цигара, държеше ги между пръстите си и ръсеше пепел по килимчето, таблото и волана. Изчакваше фасовете да догорят и ги смачкваше в пепелника. Така компанията щеше да бъде принудена да направи основно почистване с прахосмукачка, да напръска купето с освежител за въздуха и да избърше седалките със силен препарат. Това премахваше всички следи от присъствието му, включително и отпечатъците.

Вторият мъж също пътуваше по маршрута си. Беше малко по-едър и по-рус, но иначе в него нямаше нищо забележително. Към края на работния ден той се смеси с навалицата на летище Лос Анджелис и хвана полета до Атланта. Когато пристигна там, измъкна един от петте резервни портфейла, които носеше в ръчния си багаж, и вече като съвсем различен човек закупи билет за Далас — Форт Уърт.

Жената потегли един ден по-късно. Имаше тази привилегия като шеф на екипа. Беше на средна възраст, среден ръст, руса. В нея нямаше абсолютно нищо особено, освен факта че си изкарваше хляба с убийства. Тя остави колата си на дългосрочния паркинг край летище Лос Анджелис, без да поеме ни най-малък риск, тъй като автомобилът бе регистриран на името на бебе, умряло преди трийсет години от заушка в Пасадина. След това хвана автобуса до терминала, където си купи билет с фалшива кредитна карта, а на проверката мина с истинска шофьорска книжка, издадена в Ню Йорк. Качи се на самолета горе-долу по същото време, когато шофьорът пътуваше вече втори ден по магистралите.

След второто зареждане с гориво през първия ден той бе отбил към възвишенията на Ню Мексико. Там откри уединена прашна площадка, където приклекна сред хладния разреден въздух и смени калифорнийските номера на колата с аризонски, които извади от по-тежкия куфар. След това бавно се върна на магистралата, продължи по нея още около час и накрая отби пред един мотел. Плати в брой, представи се за жител на Тусон и остави дежурния да запише в бланката аризонския номер на колата му.

Включи на пълна мощ климатика в стаята, спа шест часа и призори отново потегли. Към края на втория ден се добра до Далас — Форт Уърт и остави колата на дългосрочния паркинг пред аерогарата. Взе куфарите и хвана летищния автобус до терминалите. Слезе с ескалатора до салона за посрещачи и се нареди на опашката пред бюрото на „Херц“. Избра тази фирма, защото „Херц“ дава под наем фордове, а на него му трябваше именно форд, модел „Краун Виктория“.

За формалностите използва документи от Илинойс. Отиде с автобуса до паркинга на „Херц“ и намери колата си. Беше точно от търсения модел, в стоманеносин металик — нито прекалено светла, нито прекалено тъмна. Хареса му. Той натовари куфарите в багажника и подкара към един мотел до новото спортно игрище край пътя от Форт Уърт за Далас. На другия ден се събуди рано и в убийствената утринна жега посрещна двамата си партньори пред мотела точно по същото време, когато на шестстотин и петдесет километра от тях Джак Ричър вдигна палец край шосето в Лъбок.

Втората изненада след появата на полицая бе фактът, че хвана кола само за три минути. Дори не успя да се изпоти. Ризата му все още бе суха. Трета изненада — зад волана седеше жена. А четвъртата и най-голяма изненада бе насоката, в която потече разговорът след малко.

Ричър вече отдавна не помнеше в колко държави е пътувал на автостоп през последните двайсет и пет години, но едно знаеше твърдо — никога не му се бе случвало да хване кола само три минути след като е застанал край пътя. Напоследък автостопът загиваше. Такова бе мнението му, основано на богат опит. Професионалните шофьори избягваха автостопа заради застрахователните проблеми, а обикновените граждани почваха да се плашат от него. Знае ли някой що за психар е вдигнал палеца? А в случая с Ричър нещата стояха по-зле от обичайното, особено в този момент. Той не беше някакъв спретнат и безобиден дребосък, а истински великан с фигура на тежкоатлет — ръст сто деветдесет и три сантиметра, тегло почти сто и петнайсет килограма. Погледнат отблизо, обикновено се оказваше прашен, небръснат и ужасяващо чорлав. Хората се бояха от него. Гледаха да стоят настрани. А сега имаше и прясна синина на челото. Именно затова трите минути го изненадаха.

По същата причина го изненада и жената зад волана. Обикновено съществува строга йерархия, основана на подсъзнателната преценка за риска. Точка първа от списъка: младо момиче най-лесно си осигурява пътуване с по-възрастен мъж, защото случаят изглежда съвсем безопасен. Макар че напоследък и там възникват затруднения. Твърде често момичето се оказва изпечена изнудвачка, целяща единствено да изкопчи от шофьора стотина долара под заплаха, че ще го обвини в изнасилване. Така или иначе, най-ниско в класацията стои едър, раздърпан тип, изправен срещу крехка и елегантна жена в скъп автомобил. И все пак се случи точно това. Само за три минути.

Замаян от жегата, той размахваше палец и крачеше забързано в югозападна посока, без да различава почти нищо в безформените утринни сенки, когато прозвуча изскърцването на широки гуми по топъл асфалт и тя спря до него. Колата беше голяма и бяла, слънчевите отблясъци по капака го заслепиха. Той завъртя глава напосоки и стъклото на десния преден прозорец се спусна надолу с тихо бръмчене. Петък сутрин, седем и четирийсет и две.

— Накъде? — подвикна жената, сякаш караше такси, а не частен автомобил.

— Няма значение — отвърна той.

Веднага съжали за отговора си. Глупаво бе да го каже, тъй като липсата на определена цел обикновено влошава нещата още повече. Хората решават, че си някакъв скитник, и стават подозрителни, защото веднага им хрумва въпросът как да се отърват от теб. Страх ги е, че няма да слезеш, преди да са стигнали до дома си. Но този път жената кимна спокойно.

— Добре — каза тя. — Аз съм към Пейкъс и мъничко по-нататък.

За миг Ричър застина от изненада. Тя бе протегнала шия и го гледаше от долу на горе през прозорчето.

— Чудесно — каза той.

Прекрачи върху асфалта, отвори вратата и се вмъкна в купето. Вътре цареше полярен студ. Климатикът ревеше на максимална мощност и кожената седалка бе леденостудена. Докато Ричър захлопваше вратата, жената натисна бутона до себе си и стъклото се вдигна.

— Благодаря — каза той. — Нямате представа колко съм ви признателен.

Тя не отвърна. Само махна неопределено с ръка, докато извиваше шия да се озърне през рамо за идващи коли. Хората имат най-различни причини да вземат човек на стоп. Може би на младини са бродили по шосетата и сега, когато водят улегнал, заможен живот, искат да върнат старите дългове. Един вид кръговрат. Може би са състрадателни по природа. А може би просто се чувстват самотни и искат да поговорят.

Но тази жена или не беше от приказливите, или не бързаше да започне разговора. Само изчака два камиона да прелетят по шосето и безмълвно подкара след тях. Ричър огледа вътрешността на купето. Колата беше кадилак с две врати, но дълга като яхта и много луксозна. Вероятно на около две години, но безупречно чиста. Кожените седалки имаха цвят на избелели от слънцето кости, а тъмните стъкла напомняха оттенъка на празна бутилка от френско вино. На задната седалка лежеше малко куфарче и до него бележник. Бележникът изглеждаше съвсем обикновен, с черни корици, може би найлонови. Куфарчето бе изработено от потъмняла телешка кожа — подобни предмети имат вид на антики още когато ги купуваш. Беше отворено и се виждаше, че е претъпкано с документи, каквито обикновено се срещат в адвокатските кантори.

— Дръпнете си седалката назад, ако искате — каза тя. — Ще ви е по-удобно.

— Благодаря — повтори той.

На вратата до него имаше тапицирани лостчета. След два-три опита невидимите механизми безшумно го изместиха назад. Той отпусна облегалката и сниши глава, за да не се вижда отвън колко е едър. Моторът мъркаше съвсем тихо. Почувства се като на зъболекарски стол.

— Точно така — каза жената. — Сега ще ви е по-удобно.

Нейната седалка бе изтеглена плътно до волана, защото тя беше дребна. Ричър леко се извъртя, за да я огледа с крайчеца на окото си. Ниска, слабичка, мургава, с изящни кости. С една дума миньонче. Тегло към четирийсет и пет килограма, възраст около трийсет години. Дълга, черна, чуплива коса, тъмни очи, ситни бели зъби, разкрити от леко смутена усмивка. Мексиканка, предположи Ричър, но не от онези мексиканци, които плуват нощем през Рио Гранде да търсят по-добър живот в Щатите. Прадедите на тази жена бяха живели в охолство векове наред. Личеше си от пръв поглед. Беше й в гените. Приличаше на древна ацтекска принцеса. Беше облечена в простичка памучна рокля на бледи шарки. Съвсем семпла, но изглеждаше скъпа. Беше без ръкави и стигаше до над коленете. Ръцете и краката й бяха тъмни и гладки, като полирани.

— Е, накъде пътувате? — попита тя. Помълча, после се усмихна по-широко. — Не, за това вече ви питах. Май не бяхте съвсем наясно къде искате да отидете.

Акцентът й беше чисто американски, по-скоро западен, отколкото южняшки. Държеше волана с две ръце и Ричър забеляза на пръстите й тънка венчална халка и платинен пръстен с голям диамант.

— Накъдето и да е — каза той. — Попадна ли някъде, значи натам съм тръгнал.

Тя помълча и пак се усмихна.

— Бягате ли от нещо? Да не съм налетяла на опасен беглец?

Усмивката й подсказваше, че задава този въпрос на шега, но Ричър неволно си помисли, че в него има немалка доза истина. При дадените обстоятелства можеше да се окаже съвсем уместен. Тя поемаше риск. Един от онези рискове, които постепенно унищожаваха автостопа като начин на придвижване.

— Тръгнал съм на експедиция — каза той.

— На експедиция из Тексас? Мислех, че вече са го открили.

— Като турист — поясни Ричър.

— Но вие изобщо не приличате на турист. Туристите по нашия край носят леки летни костюми и пътуват с автобуси.

При тия думи тя пак се усмихна. Отиваше й да се усмихва. Изглеждаше спокойна, самоуверена и изтънчена. Елегантна мексиканка, облечена в скъпа рокля и явно свикнала да води любезен разговор. Мексиканка с кадилак. Изведнъж Ричър сякаш се видя отстрани — мълчаливец с чорлава коса, набола брада, мърлява риза и омачкани бежови панталони. И с охлузено чело.

— Някъде наоколо ли живеете? — попита той, защото жената бе споменала туристите по нашия край и му се струваше, че трябва да каже нещо.

— Живея южно от Пейкъс — отвърна тя. — Дотам има към петстотин километра. Нали ви казах преди малко.

— Никога не съм ходил натам — каза той.

Жената млъкна и спря на светофара пред едно разклонение. След малко отново потегли и зави надясно. Ричър забеляза как се движи бедрото й, докато натиска газта. Беше прехапала долната си устна. Очите й бяха присвити. Тревожеше се за нещо, но умело прикриваше напрежението си.

— Как мина експедицията ви в Лъбок? — попита тя.

— Видях статуята на Бъди Холи.

Забеляза я как се озърна към радиото, сякаш си мислеше: Дали пък да не го пусна, щом този тип си пада по музиката?

— Харесва ли ви Бъди Холи?

— Не особено — каза Ричър. — Прекалено е кротък за моя вкус.

Тя кимна, без да извръща глава.

— И аз така мисля. Предпочитам Ричи Валънс. И той е от Лъбок.

Ричър кимна.

— Видях плочата му на Алеята на славата.

— Колко време бяхте в Лъбок?

— Един ден.

— И сега продължавате по-нататък.

— Такава ми е идеята.

— Независимо накъде — каза тя.

— Такава ми е идеята — повтори Ричър.

Излязоха от града. Край пътя имаше стълб с малка метална табелка. Ричър се усмихна. На герба върху колата на ченгетата пишеше „Градска полиция“. Той изви глава и се загледа към отдалечаващата се заплаха.

Двамата мъже седяха отпред във форда. Високият блондин бе поел управлението, за да може дребният тъмнокос мъж да си почине. Жената седеше отзад. Напуснаха паркинга на мотела, излязоха на магистрала 1–20 и се отдалечиха на запад от Далас, към Форт Уърт. Мълчаха. Мисълта за необятната пустош на Тексас ги потискаше. Преди мисията жената бе прочела един пътеводител, в който пишеше, че щатът заема седем процента от територията на САЩ и е по-голям от повечето европейски държави. Това не я впечатляваше. Всички знаят, че тексасците никога не пропускат да се похвалят колко голямо е всичко в техния щат. Но освен това пътеводителят изтъкваше, че от край до край Тексас е по-широк, отколкото разстоянието от Ню Йорк до Чикаго. Това вече наистина й се стори внушително. И между другото означаваше, че ги чака дълъг път, за да се доберат от едно затънтено градче до друго.

Но в колата беше тихо, прохладно и удобно, тук човек можеше да си почине не по-зле, отколкото в която и да било мотелска стая. В края на краищата имаха още много време за губене.

Жената намали скоростта и направи плавен завой към Ню Мексико. След около километър и половина отби право на юг, към старото Мексико. Отпред по роклята й имаше гънки, сякаш я носеше втори ден. Леденият въздух от климатика разнасяше из купето финия аромат на парфюма й.

Ричър наруши мълчанието.

— Е, има ли нещо за гледане в Пейкън?

— Пейкъс — поправи го тя.

— Да де, Пейкъс.

Тя сви рамене.

— На мен ми харесва. Жителите са предимно мексиканци, тъй че там се чувствам на място.

Дясната й ръка се стегна около волана. Ричър забеляза как сухожилията потрепват под кожата.

— Харесвате ли мексиканците? — попита жената.

Той сви рамене.

— Хора като хора. Нямам нищо против тях.

— Май не обичате хората?

— Зависи.

— А пъпеши обичате ли?

— Горе-долу.

— В цял Тексас няма по-сладки пъпеши от тамошните — каза тя. — Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Освен това през юли има родео, но за тази година го изпуснахте. А на север от Пейкъс е окръг Лъвинг. Чували ли сте го?

Той поклати глава.

— Никога не съм бил там.

— Най-слабо населеното място в Съединените щати — поясни жената. — Е, може би ако не броим някои кътчета на Аляска. Но и най-богатото по доходи на глава от населението. Жителите са всичко на всичко сто и десет човека, но има четиристотин и двайсет петролни кладенци.

Ричър кимна.

— Значи ще сляза в Пейкъс. Струва ми се забавно местенце.

— Някога там е бил истинският Див запад — каза жената. — Много отдавна, разбира се. Тихоокеанската железница построила гара в Пейкъс. Естествено, било пълно с кръчми и тъй нататък. Градчето имало лоша слава. Името му станало нарицателно. Превърнало се в глагол. Да пейкосираш някого означавало да го застреляш и да изхвърлиш трупа в река Пейкъс.

— Още ли го правят?

Тя пак се усмихна. Но по-различно. Част от елегантната изисканост бе отстъпила място на женско лукавство. Това облекчаваше напрежението. Правеше я по-привлекателна.

— Не, в днешно време почти не се случва.

— Семейството ви от Пейкъс ли е?

— Не, от Калифорния — каза тя. — Дойдох в Пейкъс след като се омъжих.

Продължавай да разговаряш, каза си Ричър. Тя ти спаси задника.

— Отдавна ли се омъжихте? — попита той.

— Скоро ще станат седем години. — Тя помълча и пак се усмихна. — За калифорнийско момиче това е рекорд.

Пътят се стелеше право напред из пустинната равнина. Тя увеличи скоростта. Предното стъкло оцветяваше изцъкленото небе в бледозелено. Термометрите на таблото показваха, че навън е четирийсет и три градуса, а вътре шестнайсет.

— Адвокатка ли сте? — попита Ричър.

За момент жената се озадачи, после разбра и изви глава към огледалото, за да погледне куфарчето.

— Не — каза тя. — Имам работа при адвокат.

Разговорът отново секна. Тя изглеждаше нервна, а това го смущаваше.

— И с какво още се занимавате? — попита той. Жената се поколеба.

— Старая се да бъда съпруга и майка. Освен това дъщеря и сестра. Грижа се и за няколко коня. Това е всичко. А вие?

— Нищо особено — каза Ричър.

— Все трябва да се занимавате с нещо — настоя тя.

— Е, навремето бях почти като вас. Син, брат и приятел.

— В минало време?

— Родителите ми починаха, брат ми също, приятелката ме заряза.

Калпава реплика, помисли си Ричър. Жената мълчеше.

— И нямам коне — добави той.

— Съчувствам ви — каза жената.

— Че нямам коне ли?

— Не, че сте сам-самичък на този свят.

— Минала работа — каза той. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда.

— Не сте ли самотен?

Той сви рамене.

— Обичам самотата.

Тя помълча.

— Защо си тръгна приятелката ви?

— Отиде да работи в Европа.

— Не можехте ли да заминете с нея?

— Всъщност не й се искаше да замина.

— Разбирам — кимна тя. — А вие искахте ли?

Ричър не отговори веднага.

— Май не особено — каза накрая той. — Щеше да е прекалено улегнал живот.

— А вие не обичате улегналия живот, така ли?

Ричър поклати глава.

— Не ме свърта две нощи в един и същ мотел.

— Затова бягате от Лъбок — каза жената.

— А утре ще избягам от Пейкъс — добави той.

— Накъде?

Той се усмихна.

— Нямам представа. Точно това ми харесва.

Настана тишина. Не се чуваше дори шумът на двигателя.

— Значи наистина бягате от нещо — каза накрая жената. — Може би сте имали прекалено улегнал живот и искате да избягате от това чувство.

Той отново поклати глава.

— Не, всъщност е точно обратното. Откакто се помня, бях в армията, където животът изобщо не е улегнал, и чувството почна да ми харесва.

— Разбирам — каза тя. — Може би сте привикнали с хаоса.

— Сигурно.

Тя помълча.

— Какво е да бъдеш в армията откакто се помниш?

— Баща ми също беше военен. Тъй че израснах из военните бази по цял свят, а после надянах пагона.

— Но сега сте навън.

Той кимна.

— Да, свикнал на военен живот, без да има къде да отида.

Забеляза, че жената обмисля отговора. Усети как напрежението й се завръща. Може би неволно, без да го осъзнава, тя настъпи по-силно газта. Ричър имаше чувството, че нараства не само скоростта, но и нейният интерес към него.

Форд изработва модела „Краун Виктория“ в Сейнт Томас, Канада. Всяка година оттам излизат десетки хиляди автомобили и почти всички без изключение се продават на полицейски участъци, таксиметрови компании или агенции за даване на коли под наем. Само нищожно количество се купува от частни лица. Вече няма пазар за някогашните магистрални чудовища, а ако някой чудак все пак търси нещо подобно, „Форд“ предлага модела „Мъркюри Гранд Маркис“ — същата кола на почти същата цена, само че с по-хубава външност. Това подбива пазара, тъй че по-лесно можеш да видиш червен ролс-ройс, отколкото частна „Краун Виктория“. Затова при вида на този модел подсъзнанието автоматично си прави съответните изводи: ако не е жълто такси или черно-бял патрулен автомобил, значи си срещнал цивилна полицейска кола. А може и да е на някаква друга държавна агенция, да речем на ФБР, на тайните служби, или просто любезно е предоставена на старшия съдебен лекар или шефа на пожарната команда.

Това впечатление е подсъзнателно и има начини то да бъде подсилено.

На половината път към Абилин високият рус мъж отби от магистралата и подкара из пустите полета покрай гъсти горички, докато откри една прашна отбивка, навярно на десетина километра от най-близкото човешко същество. Там спря, изключи двигателя и отвори багажника. Дребният тъмнокос мъж измъкна тежкия куфар и го остави на земята. Жената вдигна капака и подаде на русия две табелки с автомобилни номера от Вирджиния. Той извади отвертка, свали тексаските номера и на тяхно място прикрепи новите. Тъмнокосият свали пластмасовите тасове от четирите колела, тъй че да се виждат евтините стоманени джанти. Сложи тасовете един в друг като чинии и ги метна в багажника. Жената извади от куфара четири антени — две за радиостанция и две за клетъчен телефон. Бяха ги купили евтино от един магазин за радиочасти в Лос Анджелис. Тя залепи телефонните антени на задното стъкло. Изчака да затворят багажника и сложи другите две върху него. Щяха да се крепят сами, имаха магнитни основи. Не бяха свързани с нищо. Служеха само за маскировка.

После дребният тъмнокос мъж зае мястото си зад волана, направи завой сред облак прах и бавно подкара обратно към магистралата. Форд, модел „Краун Виктория“, без тасове на колелата, цял куп антени, номера от Вирджиния. Всеки би разбрал, че е кола на ФБР с трима агенти, вероятно потеглили на спешна мисия.

* * *

— С какво се занимавахте в армията? — попита жената подчертано небрежно.

— Бях ченге — каза Ричър.

— И в армията ли има ченгета?

— Естествено — каза той. — Военна полиция. Нещо като детективи в армията.

— Не знаех — каза жената.

Помълча. Мислеше напрегнато. Изглеждаше развълнувана.

— Ще се засегнете ли, ако ви задам няколко въпроса? — попита накрая тя.

Ричър сви рамене.

— Нали ме качихте.

Тя кимна.

— Не искам да ви обидя.

— Трудно бих се обидил при дадените обстоятелства. Навън е четирийсет и три градуса, вътре само шестнайсет.

— Скоро ще има буря. Трябва да има при тая жега.

Ричър погледна напред към небето. Макар и оцветено в зеленикаво от стъклото, то бе ослепително ярко.

— Не виждам никакви признаци — каза той.

За миг жената се усмихна отново.

— Може ли да попитам къде живеете?

— Никъде — каза той. — Обикалям.

— Нямате ли си жилище?

Той поклати глава.

— Каквото виждате, това имам.

— Май предпочитате да не носите много багаж.

— Доколкото е възможно.

Тя помълча. Отминаха още два километра.

— Безработен ли сте?

Ричър кимна.

— В общи линии, да.

— Добро ченге ли бяхте? В армията, искам да кажа.

— Не бях от най-лошите. Направиха ме майор, дадоха ми два-три медала.

Жената се поколеба.

— Тогава защо напуснахте?

Разговорът започваше да прилича на разпит. Като за отпускане на банков заем или при назначение.

— Съкратиха ме — обясни Ричър. — След края на Студената война искаха по-малка армия с по-малко хора в нея, тъй че не им трябваха толкова много ченгета вътре.

Тя кимна.

— Също като в градовете. Ако населението намалее, намаляват и полицейските служби. Свързано е с бюджета. С данъците или нещо подобно.

Ричър премълча.

— Аз живея в съвсем малко градче — продължи жената. — Нарича се Ехо. На юг от Пейкъс, както ви казах. Усамотено местенце. Не че наистина има ехо. Името идва от древногръцката митология. Така се наричала една девойка, която обикнала Нарцис. Но той бил влюбен единствено в себе си, тъй че тя залиняла, докато останал само гласът й. Градът е кръстен на нея. Няма много жители. Но е окръжен град. Наоколо се простира пустош, почти като в окръг Лъвинг. Дори градска полиция няма, само един окръжен шериф, и толкоз.

Имаше нещо странно в гласа й.

— Това проблем ли е? — попита Ричър.

— По тия места живеят само бели — каза тя. — Не е като в Пейкъс.

— И какво?

— Човек неволно почва да си мисли, че може и да възникне проблем, ако се стигне дотам.

— А стигало ли се е?

Тя се усмихна смутено.

— Личи си, че сте ченге. Прекалено много разпитвате. А пък уж аз щях да задавам въпросите…

Тя помълча една-две минути. Караше, отпуснала мургавите си ръце върху волана. Колата се движеше бързо, но плавно. Ричър отново напипа лостчетата и отпусна седалката още малко. Наблюдаваше жената с крайчеца на окото си. Беше хубава, но се боеше от нещо. След десетина години щеше да има дълбоки бръчки между очите.

— Как се живее в армията? — попита тя.

— Другояче — каза той. — Не е като навън.

— По какво се различава?

— Други правила, други ситуации. Съвсем отделен свят. С безброй правила, но някак без закони. В известен смисъл груб и жесток.

— Като Дивия запад — каза жената.

— Вероятно — отвърна той. — Един милион души, обучени да вършат на всяка цена онова, което трябва. Правилата идват на второ място.

— Като Дивия запад — повтори тя. — Мисля, че ви е харесвало.

Той кимна.

— Донякъде.

Тя се поколеба.

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Давайте.

— Как ви е името?

— Ричър.

— Това малкото име ли е, или фамилията?

— Хората просто ми викат Ричър — каза той.

Тя пак се поколеба.

— Може ли още един личен въпрос?

Ричър кимна.

— Убивал ли си хора, Ричър? В армията.

Той кимна отново.

— Случвало се е.

— По принцип това е основната цел на армията, нали? — попита тя.

— Май че да — каза Ричър. — По принцип.

Жената отново замълча. Сякаш се бореше с трудно решение.

— В Пейкъс има музей — каза тя. — Истински музей на Дивия запад. Половината е в една стара кръчма, другата половина — в съседния стар хотел. А отзад е гробът на Клей Алисън. Чувал ли си за Клей Алисън?

Ричър поклати глава.

— Наричали го Джентълмена стрелец — обясни тя. — Доживял до пенсия, но после го прегазила каруца, натоварена с жито, и издъхнал от раните си. Погребали го на същото място. Има чудесна паметна плоча с надпис: Робърт Клей Алисън, 1840–1887. Виждала съм я. Отдолу е изписано още нещо: Той убиваше само онези, които заслужаваха смърт. Как ти се струва?

— Струва ми се, че е чудесен надпис — каза Ричър.

— Има и един стар вестник — добави жената. — В стъклена витрина. Мисля, че беше от Канзас Сити, с некролог за Клей Алисън. Там пише: Не ще и дума, че много от суровите му дела бяха извършени в името на доброто, както го разбираше той.

Кадилакът летеше на юг.

— Чудесен некролог — каза Ричър след дълго мълчание.

— Така ли мислиш?

Той кимна.

— По-добър от това, здраве му кажи.

— Би ли си пожелал такъв некролог?

— Е, засега бих изчакал — каза Ричър.

Тя се усмихна малко виновно.

— Да, засега не ти трябва. Но смяташ ли, че би желал някой ден да ти напишат такъв некролог? Нали разбираш, след време.

— Чел съм и доста по-лоши неща — каза Ричър.

Жената премълча.

— Ще ми кажеш ли най-сетне накъде си се насочила? — попита той.

— За пътя ли говориш? — сепна се тя.

— Не, за разговора.

Тя продължи още малко, после вдигна крак от педала и отби встрани. Колелата вдигнаха облак прах. Теренът край пътя слизаше към празен напоителен канал и колата се наклони на една страна. С изящно движение на китката жената изключи предавката, но остави двигателя да работи. От климатика продължаваше да лъха леден въздух.

— Казвам се Кармен Гриър — рече тя. — Нуждая се от твоята помощ.

2

— Знаеш ли, не те качих случайно — каза Кармен Гриър.

Кадилакът се беше килнал през ръба на пътя като потъващ кораб. Вратата притискаше отзад гърба на Ричър. Хлъзгавата кожена седалка не му предлагаше сигурна опора, за да може да се надигне. Хванала с една ръка волана, а с другата облегалката, жената надвисваше отгоре. Лицето й беше само на педя от неговото. Гледаше безизразно покрай Ричър, към прашната канавка.

— Ще можеш ли да се измъкнеш обратно на пътя? — попита той.

Жената се озърна нагоре към асфалта. Грубата черна повърхност трептеше от жегата приблизително на нивото на нейния прозорец.

— Мисля, че мога — каза тя. — Надявам се.

— И аз се надявам — каза Ричър.

Тя мълчаливо се втренчи в него.

— Е, защо ме качи? — попита той.

— А ти как мислиш?

— Не знам. Мислех, че съм извадил късмет. Предположих, че си добра душа и обичаш да правиш услуги.

Тя поклати глава.

— Не. Търсех мъж като теб.

— Защо?

— Сигурно си десетият, с когото опитвам — каза тя. — И още поне стотина се мъчих да преценя на око. Цял месец само това правя. Обикалям из Западен Тексас и оглеждам всички стопаджии.

— Защо?

Тя сви рамене. Лек, пренебрежителен жест.

— Нямаш престава какъв километраж навъртях. Направо невероятно. И колко пари похарчих за бензин.

— Защо? — повтори той.

Тя млъкна. Не искаше да отговори. Настана дълго мълчание. Подлакътникът на вратата се впиваше в бъбрека му. Ричър изви гръб, подпря се с рамене и промени позата. Започваше да съжалява, че не е попаднал на друг човек. На шофьор, който би се задоволил да го откара от точка А до точка Б. Погледна я от долу на горе.

— Може ли да ти викам Кармен? — попита той.

Тя кимна.

— Разбира се. Моля.

— Добре, Кармен — каза Ричър. — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?

Тя отвори уста и пак я затвори. После още веднъж.

— Не знам откъде да започна. Щом се стигна дотам…

— До какво?

Тя не отговори.

— По-добре изплюй камъчето — каза Ричър. — Иначе напускам колата още сега.

— Навън е четирийсет и три градуса.

— Знам.

— Човек може да умре в тая горещина.

— Ще рискувам.

— Не можеш да отвориш вратата — каза тя. — Колата е много наклонена.

— Тогава ще избия предното стъкло.

Тя се поколеба, после повтори:

— Нуждая се от твоята помощ.

— За пръв път ме виждаш.

— Не става дума конкретно за теб — каза Кармен. — Но отговаряш по всички точки.

— Какви точки?

Тя пак млъкна. За миг по устните й трепна иронична усмивка.

— Толкова е трудно. Репетирала съм тия приказки милион пъти, но не знам дали ще прозвучат както трябва.

Ричър мълчеше и чакаше.

— Имал ли си някога работа с адвокати? — попита Кармен. — Безполезен народ. Само те карат да прахосваш сума пари и време, а накрая казват, че нищо не може да се направи.

— Потърси си нов адвокат — посъветва я Ричър.

— Смених четирима — каза тя. — Четирима за един месец. И всичките са ужасно скъпи. Нямам толкова пари.

— Караш кадилак.

— Той е на свекърва ми. Само го ползвам.

— Носиш пръстен с голям диамант.

Тя пак замълча. Очите й се навлажниха.

— Подарък е от мъжа ми.

Ричър я погледна.

— А той не може ли да ти помогне?

— Не, не може. Случвало ли ти се е да търсиш частен детектив?

— Не. Аз самият бях детектив.

— Всъщност няма такива. Като в киното, искам да кажа. Всички искат само да си седят зад бюрото и да работят по телефона. Или да тракат на компютъра. Не желаят да дойдат и да направят нещо за теб. Ходих чак до Остин. Там един тип каза, че може да ми помогне, но искаше да използва още шестима и щеше да взима по десет хилядарки на седмица.

— За какво?

— Тогава се отчаях. Буквално изпаднах в паника. После ми хрумна идея. Предположих, че ако потърся между стопаджиите, може и да открия някого. Все някой щеше да се окаже подходящ и готов да ми помогне. Постарах се да подбирам много внимателно. Качвах само такива, които ми се виждаха грубияни.

— Много благодаря, Кармен — каза Ричър.

— Не го казах в лошия смисъл. Не исках да те засегна.

— Можела си да пострадаш.

Тя кимна.

— На два-три пъти ми се размина на косъм. Но трябваше да поема риска. Трябваше да намеря някого. Предполагах, че могат да ми свършат работа и момчета от състезанията по родео или от нефтените кладенци. Нали разбираш — здравеняци като тях. Особено пък ако са останали без работа и имат свободно време, а от тая работа може се спечели някоя пара. Само че не мога да платя кой знае колко. Това притеснява ли те?

— Засега, Кармен, всичко ме притеснява.

Тя пак помълча, после каза:

— Разговарях подробно с всеки един от тях. Нали знаеш, уж бъбрим за едно-друго, както преди малко с теб. Опитвах се да си съставя преценка какво представляват отвътре, що за характери са. Да преценя качествата им. Трябва да са били към дванайсет човека. И нито един не ми вършеше работа. Но мисля, че ти ставаш.

— За какво ставам?

— Мисля, че засега си най-добрият ми шанс — каза тя. — Наистина мисля така. Бивш полицай от армията, без приятели и роднини. Идеалният вариант.

— Не си търся работа, Кармен.

Тя кимна веднага.

— Знам. Вече го съобразих. Но според мен така е още по-добре. Нещата остават ясни и чисти. Помощ заради самата помощ. С наемниците всичко опира до пари. А твоето минало е идеално. То те задължава.

Той я изгледа втренчено.

— Не, не ме задължава.

— Бил си войник — настоя тя. — И полицай. Идеално. Длъжен си да помагаш на хората. Това правят всички ченгета.

— Обикновено работата ни беше да трошим глави. Рядко се случваше да помагаме.

— Трябва да сте го правили. То е самата същност на полицаите. Техен основен дълг. А военният полицай е още по-добър от цивилните. Сам каза, че вършиш каквото трябва.

— Ако ти трябва ченге, върви при окръжния шериф. В Пейкъс, нали там живееш?

— Ехо — поправи го тя. — Живея в Ехо. Южно от Пейкъс.

— Все тая — каза Ричър. — Върви при шерифа.

Тя поклати глава.

— Не, не мога да го направя.

Ричър не каза нищо. Остана да лежи неподвижно, притиснал плещи в наклонената врата. Двигателят кротко бучеше и климатикът бълваше леден въздух. Жената продължаваше да се надвесва над него. Мълчеше. Гледаше някъде настрани и примигваше, все едно се канеше да заплаче и да го залее с потоп от сълзи. Сякаш се чувстваше безкрайно разочарована от него или от себе си.

— Сигурно ме смяташ за луда — каза Кармен.

Ричър се завъртя и я огледа от глава до пети. Силни и стройни крака, изящни ръце, скъпа рокля. Полата се беше вдигнала високо над коленете, върху едното рамо се подаваше презрамката на сутиена. В контраст с мургавата кожа роклята изглеждаше снежнобяла. Чиста, добре сресана коса. Добре лакирани нокти. Уморени очи върху красивото, интелигентно лице.

— Не съм луда — каза тя.

После го погледна право в очите. Имаше нещо странно в лицето й. Може би предизвикателство. Може би безнадеждност или отчаяние.

— Цялата работа е, че мечтая за този момент вече цял месец — каза тя. — Последната ми надежда. Сигурно планът ми е бил нелеп, но с друго не разполагах. Все пак имаше някакъв шанс да успее, а с теб успехът изглежда почти гарантиран. И ето че сега провалям всичко с тия малоумни приказки.

Ричър мълча дълго. Минути. Спомни си заведението за палачинки, което бе зърнал в Лъбок точно срещу мотела. Изглеждаше свястно. Тази сутрин можеше да прекоси улицата, да влезе вътре и да си поръча цял куп палачинки с малко бекон. И много сладко. Може би и едно пържено яйце. Щеше да излезе от заведението половин час след като Кармен е напуснала града. И сега можеше да седи в камиона на някой весел шофьор, който слуша рокендрол по радиото. Но пък, от друга страна, можеше да лежи окървавен и смазан от бой в някоя полицейска килия, очаквайки деня на съдебното заседание.

— Добре де, започвай — рече той. — Просто кажи каквото имаш за казване. Но най-напред изкарай колата от тая проклета канавка. Адски е неудобно. И не бих отказал едно кафе. Има ли наблизо заведение, където сервират кафе?

— Мисля, че да — каза тя. — На около един час път оттук.

— Хайде, карай тогава. Да пийнем по чаша кафе.

— Ще ме зарежеш и ще избягаш — каза тя.

Вариантът наистина му се струваше привлекателен. Кармен се вгледа в него за пет дълги секунди, после кимна, сякаш бе взела решение. Превключи на скорост и натисна газта. Колата имаше предна предавка, а тежестта падаше върху задната част, тъй че колелата само буксуваха, без да захапят. Отдолу затракаха ситни камъчета и наоколо се вдигна облак гореща белезникава прах. Сетне колелата захванаха, колата тежко изпълзя от канавката и стъпи върху асфалта. Кармен изчака и задните колела да излязат на пътя, после зави и подкара на юг.

— Не знам откъде да започна — каза тя.

— От началото — отвърна Ричър. — Така е най-добре. Обмисли всичко и ще ми разкажеш, докато пием кафе. Има време.

Тя поклати глава. Гледаше право напред през стъклото, вперила поглед в пустия, трептящ път. Помълча, докато изминаха още два километра. Стрелката на скоростомера пълзеше към сто и десет.

— Не, няма време — каза Кармен. — Работата е много спешна.

На осемдесет километра югозападно от Абилин фордът чакаше с включен двигател край един тих селски път на около петнайсет километра от главната магистрала север-юг. Капакът бе леко открехнат за по-добро охлаждане. Местността наоколо беше толкова равна, че се виждаше кривината на земята. Във всички посоки се простираше чак до хоризонта прашен, съсухрен храсталак. Нямаше движение и над пътя цареше тишина, нарушавана само от тихото бучене на включения двигател и глухия пукот на земята, спечена от непоносимо жаркото слънце.

Шофьорът бе извъртял страничното огледало докрай, тъй че да вижда целия път зад себе си. Облакът прах от минаването на форда отдавна се беше разсеял и видимостта стигаше до километър и половина. По-нататък небето и асфалтът се сливаха в искрящ сребрист мираж. Шофьорът не откъсваше поглед от тая далечна мараня, очаквайки да я прорежат неясните очертания на автомобил.

Знаеше какъв ще е автомобилът. Екипът беше отлично осведомен. Бял мерцедес-бенц с един-единствен човек в него, бързащ за среща, която не бива да пропусне. Човекът щеше да кара бързо, защото имаше лошия навик вечно да закъснява. Знаеха часа на срещата и знаеха, че до определеното място има още петдесет километра по пътя, тъй че една проста сметка им даваше точния момент за действие. И този момент наближаваше.

— Да го направим — каза шофьорът.

Той слезе от колата и намести предния капак. После пак се настани зад волана и взе от жената бейзболна шапка. Бяха купили три такива от една сергия за сувенири на булевард Холивуд, по тринайсет и деветдесет и пет бройката. Тъмносини, с бял избродиран надпис ФБР. Шофьорът нахлупи шапката и придърпа козирката над очите си. Превключи на скорост и здраво натисна спирачката. Приведе се напред, без да откъсва очи от огледалото.

— Точно навреме — каза той.

Сребристият мираж се полюшваше и искреше. Някаква бяла форма изникна от него и полетя напред като риба, изскочила от водата. Очертанията постепенно се проясниха, предметът прилепна върху асфалта и продължи стремглаво към тях. Бял мерцедес с широки гуми и тъмни стъкла.

Шофьорът леко отпусна спирачката и фордът запълзя напред по прашния път. После натисна газта, докато целта все още беше на стотина метра зад тях. Мерцедесът отмина с рев и фордът се вмъкна в горещия вихър зад него. Шофьорът изправи волана и увеличи скоростта. Усмихна се с плътно стиснати устни. Екипът убийци отново влизаше в действие.

* * *

Шофьорът на мерцедеса зърна в огледалото примигващи фарове, погледна отново и видя колата зад себе си. На предната седалка неясно се очертаваха шапки с козирки. Той автоматично сведе очи към скоростомера, който показваше над сто и четирийсет. Хладното жило на досадата го бодна право в гърдите. Ах, мамка му. Той намали скоростта, пресмятайки колко е закъснял, колко път има още и каква роля да разиграе пред полицаите. Смирение? Високомерие в стил: Не се захващайте с мен, че има да патите? Или може би приятелския подход: Стига бе, момчета, всички сме трудови хора?

Фордът се изравни с него и той различи вътре двама мъже и една жена. По цялата кола стърчаха антени. Но нямаше нито мигащи лампи, нито сирена. Значи не бяха обикновени ченгета. Шофьорът му махаше да отбие от пътя. Жената притискаше към стъклото калъф със значка, върху която беше изписано с огромни букви: ФБР. Същия надпис видя и на шапките им. Изглеждаха сериозни хора, облечени в някакви полувоенни костюми. И колата изглеждаше сериозна. Малко му поолекна. ФБР не се занимава с транспортни нарушения. Сигурно имаше нещо друго. Може би свързано с мерките за безопасност. Напълно логично, като се има предвид какво ставаше петдесет километра по-нататък. Той кимна на жената, натисна спирачките и отби надясно. Плавно отпусна педала и спря сред огромен облак прах. Колата на ФБР също намали скоростта и спря зад него. Фаровете помръкнаха сред пушилката.

Важното е жертвата да остане колкото се може по-дълго спокойна и жива. Да се избягва всякаква борба. Борбата оставя следи. Навсякъде се разпръскват веществени доказателства — кръв, телесна течност и власинки от дрехи. Затова тримата излязоха от колата с умерена бързина като уморени професионалисти, които вършат нещо важно, но не от най-належащите в техния списък.

— Мистър Юджин? — подвикна жената. — Вие сте Ал Юджин, нали?

Шофьорът на мерцедеса отвори вратата, измъкна се от седалката и застана под безмилостния пек. Беше на около трийсет години, нисък, тъмнокос, смугъл и възпълен. Обърна се към жената и тя мигновено забеляза у него признаците на вродено южняшко кавалерство, което го поставяше в неизгодна позиция.

— С какво мога да ви услужа, госпожо? — попита той.

— Повреден ли е клетъчният ви телефон, сър? — попита жената.

Юджин опита джоба на сакото си.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Може ли да го видя, сър?

Юджин извади телефона и го подаде на жената. Тя набра някакъв номер и се престори на изненадана.

— Изглежда наред. Сър, ще ни отделите ли пет минути?

— Може би — каза Юджин. — Ако ми обясните за какво става дума.

— Малко по-нататък по пътя ви чака заместник-директор на ФБР. Иска да поговори с вас. Сигурно ще е нещо спешно, иначе нямаше да сме тук. И много важно, щом не ни обясниха нищо повече.

Юджин придърпа ръкава си и погледна часовника.

— Имам среща — каза той.

Жената кимна.

— Знаем това, сър. Позволихме си да позвъним и да я отложим. Молим ви само за пет минути.

Юджин сви рамене.

— Ще ми покажете ли някакъв документ?

Жената му подаде портфейла си. Беше от протрита черна кожа и отвътре имаше мътно пластмасово прозорче. Зад пластмасата се виждаше удостоверение със снимка, отпечатано с малко старомоден шрифт, какъвто използват държавните учреждения. Както повечето хора в Съединените щати, Юджин никога не бе виждал удостоверение на агент от ФБР. Беше му за пръв път.

— Значи малко по-нататък по пътя? — каза той. — Добре, щом е така, ще ви последвам.

— Ние ще ви откараме — каза жената. — Отпред има охрана и момчетата много се изнервят от цивилни коли. После ще ви върнем обратно. Само пет минути, това е.

Юджин отново сви рамене.

— Добре.

Всички заедно тръгнаха към форда. Шофьорът отвори предната дясна врата и кимна на Юджин.

— Седнете отпред, сър — каза той. — Вие се водите в категория А, а настаним ли човек от вашия ранг на задната седалка, лошо ни се пише.

Всички видяха как Юджин леко изпъчи гърди при тази новина. Той кимна, приведе глава и се пъхна отпред. Или не бе забелязал, че телефонът му още е у жената, или това изобщо не го вълнуваше. Шофьорът затвори вратата зад него и заобиколи да заеме мястото си. Високият рус мъж и жената се настаниха отзад. Фордът заобиколи спрелия мерцедес и свърна наляво върху асфалта. Постепенно ускори до деветдесет километра в час.

— Внимавай отпред — каза жената.

Шофьорът кимна.

— Виждам. Ще се справим.

На пет-шест километра от тях бе изникнал прашен облак. Той се издигаше и лекият вятър го отнасяше наляво от пътя. Шофьорът намали скоростта, търсейки с поглед отклонението, което бе изследвал преди половин час. Забеляза го, рязко свърна наляво и спусна колата надолу в плитко дере. После зави надясно и спря зад невисок храсталак, който едва закриваше покрива на форда. Мъжът и жената от задната седалка едновременно измъкнаха пистолети, приведоха се напред и ги притиснаха към врата на Юджин, точно зад ушите, където формата на човешкия череп предлага две много удобни вдлъбнатини.

— Не мърдай — каза жената.

Юджин застина. Две минути по-късно по шосето над тях прелетя грамадна тъмна машина. Камион или автобус. Небето притъмня от прахоляка и храстите зашумоляха в налетелия вихър. Шофьорът излезе и пристъпи към мястото на Юджин с пистолет в ръка. Отвори вратата, наведе се и притисна цевта към гърлото му между двете ключици, където има друга удобна трапчинка.

— Излизай — нареди той. — Много внимателно.

— Какво? — едва избъбри Юджин.

— Ще ти кажем какво — отсече жената. — Сега излизай.

Юджин излезе под прицела на три пистолета.

— Отстъпи настрани — заповяда жената. — Не към пътя, в обратна посока.

Това беше най-рискованият момент. Юджин трескаво се озърташе на всички страни. Очите му шареха из пущинака. Тялото му трепереше. Той се отдръпна от колата. Крачка, две, три. Продължаваше да се озърта. Жената кимна.

— Ал! — подвикна високо тя.

Двамата й партньори отскочиха настрани с дълги скокове. Юджин рязко се завъртя към жената, която бе извикала името му. Тя го простреля в дясното око. Пистолетният пукот изтрещя и отекна из равнината като далечна гръмотевица. От тила на Юджин излетя кърваво облаче и той мигновено се свлече с нелепо подвити ръце и крака. Жената го заобиколи, клекна и погледна отблизо. После отстъпи и застана неподвижно, с разперени ръце и крака, сякаш чакаше полицейски обиск.

— Проверка — изрече тя.

Двамата мъже се приближиха и огледаха всеки сантиметър от дрехите и кожата й. Провериха косата и ръцете.

— Чисто — каза дребният тъмнокос мъж.

— Чисто — повтори високият рус мъж.

Жената кимна. Усмихна се едва доловимо. Никакви следи. Никакви улики. Нито капка кръв или мозък по нея.

— Добре — каза тя.

Двамата мъже се върнаха при Юджин. Единият го хвана за ръката, другият за крака и замъкнаха трупа на три-четири метра навътре в храстите. Там бяха открили неголяма пукнатина във варовика, дълбока около три метра и широка само три-четири педи. Извъртяно настрани, вътре можеше да пропадне човешко тяло, но лешояд или орел в никакъв случай не би успял да се вмъкне с двуметровия размах на крилете си. Извъртяха мъртвеца така, че свободните крайници провиснаха в дупката. После предпазливо го спуснаха надолу, докато се убедиха, че цялото тяло ще влезе. Този тип беше доста дебел, но все пак хлътна в процепа, без да се закачи за скалата. Щом се увериха, че всичко е наред, двамата го пуснаха. Трупът се заклещи на около два метра дълбочина.

Кървавите петна вече засъхваха и почерняваха. Тримата ги посипаха с пустинен пясък изметоха следите наоколо с клончета от храстите. После се върнаха във форда и шофьорът подкара на заден ход покрай храсталака. Колата отмина дъното на дерето, изкатери се обратно на пътя и пое с деветдесет километра в час натам, откъдето беше дошла. След малко отминаха белия мерцедес на Юджин, паркиран край шосето. Вече изглеждаше прашен и изоставен.

— Имам дъщеря — каза Кармен Гриър. — Вече ти споменах за това, нали?

— Спомена, че си майка — поправи я Ричър.

Тя кимна, без да го поглежда.

— Имам момиченце. На шест години и половина.

След това мълча цяла минута.

— Кръстиха я Мери Елън — добави накрая тя.

— Кой я кръсти така?

— Семейството на мъжа ми.

— Те ли избраха името на детето?

— Просто така се случи. Не бях в състояние да им попреча.

— А ти как би я кръстила? — попита Ричър след кратко мълчание.

Тя сви рамене.

— Може би Глория. Нали знаеш, на латински това означава слава. За мен беше славно дете.

Отново настана мълчание.

— Но я кръстиха Мери Елън — каза Ричър.

Кармен кимна.

— Най-често й казват само Ели за по-кратко. Понякога я наричат мис Ели.

— И е на шест години и половина?

— Женени сме по-малко от седем години. Нали ти казах? Сам можеш да сметнеш. Смущава ли те това?

— Кое, сметката ли?

— Не, онова зад нея.

Той поклати глава, гледайки право напред.

— Изобщо не ме смущава. А трябва ли?

— И мен не ме смущава — отвърна Кармен. — Но обяснява защо не бях в състояние да им попреча.

Ричър премълча.

— Каквото и да започнем, все тръгва накриво — добави тя. — Аз и семейството ми.

Изрече го с печално глух глас като човек, който си спомня за някогашна трагедия — автомобилна авария, самолетна катастрофа или смъртоносна болест. Или за деня, когато животът му се е променил завинаги. Стискаше здраво волана, оставяйки колата да се носи самичка напред като тих и прохладен пашкул сред пламтящата равнина.

— Кои са те? — попита Ричър.

— Семейство Гриър. Стар местен род. Живеят в Ехо още откакто Тексас бил откраднат от Мексико. Може и те да имат пръст в тая работа.

— Какво представляват?

— Лесно можеш да си ги представиш — каза Кармен. — Бяла тексаска фамилия с големи пари, натрупани едно време. Доста са пропилели, но и доста им е останало. Занимавали са се с добив на петрол и животновъдство. Баптисти по вероизповедание, макар че нито ходят на църква, нито ги вълнува особено какво мисли Господ за тях. Ходят на лов за удоволствие. Бащата умря преди известно време, майката е още жива. Двама синове и куп братовчеди из цялата област. Моят мъж е по-големият син, Слуп Гриър.

— Слуп? — изненада се Ричър.

Кармен се усмихна за пръв път, откакто бяха напуснали канавката.

— Да, Слуп.

— Що за име е това?

— Старо фамилно име — обясни тя. — На някой от прадедите, предполагам. Сигурно се е сражавал в Аламо срещу моите прадеди.

— Звучи ми като „шлеп“. Как се казва другият брат? Каяк? Влекач? Танкер?

— Робърт. Всички му викат Боби.

— Слуп — повтори Ричър. — Не бях чувал такова име.

— И аз не бях чувала — каза Кармен. — Но свикнах. Името го правеше някак по-особен от другите.

— Естествено.

— Срещнах го в Лос Анджелис. Учехме заедно в Калифорнийския университет.

— На неутрална територия — каза Ричър.

Тя престана да се усмихва.

— Точно така. Като си помисля сега, другояче не можеше и да стане. Ако го бях срещнала тук, пред очите на цялата му фамилия, нищо нямаше да се случи. Категорично. Уверявам те. Ако изобщо допуснем, че бих дошла тук, което никак не ми се вярва.

Тя млъкна, примижа срещу слънцето и се загледа напред. Край черната панделка на пътя в далечината отляво се появи алуминиево сияние, разкъсано от кипналата мараня на хиляди трептящи късчета.

— Ето я закусвалнята — каза Кармен. — Сигурна съм, че там ще има кафе.

— Ама че странна закусвалня — промърмори Ричър.

— И по-странни неща ще видиш из тоя край — отвърна тя.

Закусвалнята стърчеше самотна малко по-горе от пътя насред широка площадка от спечена глина, служеща вместо паркинг. Отпред върху висок стълб висеше рекламна табела и никъде не се виждаше сянка. Два пикапа бяха паркирани небрежно в срещуположните краища на площадката.

— Е, добре — каза неуверено Кармен, докато намаляваше скоростта. — Сега ще ме зарежеш. Сигурно си мислиш, че може да те качи някой от онези пикапи.

Ричър премълча.

— Ако ще го правиш, нека да е по-късно, може ли? — настоя тя. — Моля те. Не искам да остана сама на подобно място.

Тя намали скоростта още малко и отби от пътя върху неравната пръст. Паркира до стълба, сякаш се надяваше да й осигури някаква защита от слънцето. Тънката му сянка падна като черта върху предния капак. Кармен дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя. Компресорът на климатика съскаше и бълбукаше в настаналата тишина. Ричър отвори вратата. Лъхна го жега като от доменна пещ. Беше толкова горещо, че едва си пое дъх. Една-две секунди постоя като замаян, изчака Кармен и двамата тръгнаха по горещата пръст. Слънцето я бе пресушило и изпекло като бетон. Отвъд площадката чак до хоризонта се разстилаха ниски пустинни храсталаци и нажежено до бяло небе. Ричър остави Кармен да върви малко пред него, за да може да я наблюдава. Тя крачеше с премрежени очи и наведена глава, сякаш не искаше нито да гледа някого, нито да я гледат. Роклята й благоприлично падаше до средата на коляното. Движеше се грациозно като танцьорка — с изпънато и съвършено неподвижно тяло, под което енергично пристъпваха дългите, стройни нозе.

В малкото преддверие на закусвалнята имаше автомат за цигари и стойка с рекламни дипляни за продажба на недвижими имоти, нови петролни находища и състезания по стрелба и родео в разни малки градчета. Отвъд втората врата отново стана прохладно. Двамата постояха за миг в приятния полъх. Край вратата имаше тезгях и уморена сервитьорка, седнала на една страна върху висока табуретка. През кухненското гише се виждаше готвачът. Двама клиенти се хранеха в отделни сепарета. Всичките четирима присъстващи вдигнаха глави и млъкнаха, сякаш предпочитаха да не изричат каквото си мислят.

Ричър ги огледа един по един, после се завъртя и поведе Кармен към сепарето в дъното. Плъзна се навътре по лепкавата изкуствена кожа и отметна лице към струята хладен въздух, долитаща през един отвор в тавана. Кармен седна отсреща, вдигна глава и той за пръв път я погледна право в очите.

— Дъщеря ми изобщо не прилича на мен — каза тя. — Понякога си мисля, че това е най-жестоката подигравка в цялата ситуация. Мощните стари гени на рода Гриър направо са прегазили моите като валяк.

Имаше изумително красиви черни очи, леко скосени нагоре. Правият нос и високите вежди се сливаха като буквата Y. Край изпъкналите скули се спускаха тъмни къдрици — толкова черни, че на светло придобиваха синкав отблясък. Уста като напъпила роза с едва забележими следи от червило. Кожата й беше гладка и светла, с цвета на слаб чай или тъмен мед и изпод нея се излъчваше меко сияние.

— На кого прилича Ели? — попита Ричър.

— На тях — каза Кармен.

Сервитьорката се яви с две чаши студена вода, молив и бележник, вирната брадичка и каменно изражение. Кармен си поръча кафе с лед. Ричър предпочете своето горещо и черно.

— Ако я видиш, няма да повярваш, че е мое дете — продължи Кармен. — Розова кожа, руса коса, пухкаво тяло. Но очите е взела от мен.

— Има късмет — подхвърли Ричър.

Тя се усмихна за миг.

— Благодаря. Целта ми е да има късмет и занапред.

Тя притисна запотената чаша към лицето си. После избърса със салфетка влагата от стъклото. Сервитьорката донесе поръчката. Леденото кафе беше във висока чаша и тя разплиска малко от него, докато го оставяше на масата. Кафето на Ричър беше в пластмасова каничка термос и жената тръшна до нея празна порцеланова чаша. Остави сметката, преобърната наопаки, после си тръгна, без да изрече нито дума.

— Трябва да разбереш, че някога обичах Слуп — каза Кармен.

Ричър не отговори и тя го изгледа втренчено.

— Смущават ли те тия подробности?

Той поклати глава, макар че наистина малко го смущаваха. Самотниците рядко обичат да слушат чужди изповеди.

— Ти искаше да започна от началото — каза Кармен.

— Да — кимна Ричър.

— Добре, започвам. Някога го обичах. Трябва да разбереш това. И ще ти кажа, че не беше трудно човек да го обикне. Той беше едър, красив, вечно усмихнат и безгрижно спокоен. Бяхме млади студенти, а Лос Анджелис е много особено място, където всичко изглежда възможно и нищо не е особено важно.

Кармен взе пластмасова сламка от стойката върху масата и махна целофановата обвивка.

— Освен това трябва да знаеш откъде идвах — продължи тя. — Истината е, че от самото начало всичко се обърна наопаки. Не бях някаква мексиканска хлапачка, която се тревожи дали бялото семейство ще я приеме. Точно обратното, питах се как ще приемат моите близки, че съм тръгнала с един гринго. Така го виждах. Родена съм в Напа. Имаме там имение от четири хиляди декара и от незапомнени времена сме най-богатите хора в района. И най-културните. Увличаме се от живопис, музика и история. Правим дарения на музеите. Наемаме бели ратаи. Затова много се тревожех какво ще кажат нашите за подобен брак.

Ричър отпи от кафето си. Беше престояло и претоплено, но ставаше за пиене.

— И какво казаха? — попита той.

— Побесняха. Мислех, че се държат глупаво. Сега разбирам, че са били прави.

— Какво стана?

Кармен смукна кафе през сламката. Взе салфетка и избърса устните си. По салфетката останаха следи от червило.

— Ами… бях бременна — каза тя. — Естествено, от това положението стана хиляди пъти по-лошо. Родителите ми са много набожни и благопристойни хора. Просто ме изгониха, това е. Отрекоха се от мен. Беше като във викториански роман, където прогонват героинята навън под снега с парцаливо вързопче в ръка. Само дето нямаше сняг, а вързопчето всъщност беше куфар от най-скъпа марка.

— И какво направи след това?

— Оженихме се. На церемонията присъстваха само шепа приятели от университета. Живяхме няколко месеца в Лос Анджелис, дипломирахме се и останахме там до края на осмия месец. Честно казано, беше много весело. Бяхме млади и влюбени.

Ричър си наля втора чаша кафе.

— Но?

— Но Слуп не можеше да си намери работа. Започнах да осъзнавам, че не търси много усърдно. Изобщо нямаше намерение да работи. За него колежът беше просто четири години веселба, преди да се прибере под семейната стряха и да поеме бизнеса на баща си. Баща му вече чакаше с нетърпение да се оттегли. Аз не харесвах тази идея. Смятах, че съм се лишила от много неща и той трябва да направи същото. Дълго спорихме. Нямах пари, а не можех да работя, защото бях бременна. В крайна сметка той надделя, когато вече нямаше с какво да си плащаме наема. Пристигнахме в Тексас и се настанихме в голямата стара къща при родителите, брат му и братовчедите. Там съм и до днес.

Отново говореше глухо и примирено. Денят, в който животът й се бе променил завинаги.

— И какво? — попита Ричър.

Тя го погледна в очите.

— Сякаш земята се разтвори под мен и пропаднах направо в ада. Бях толкова потресена, че отначало не успях да реагирам. Държаха се с мен някак странно и едва на втория ден осъзнах какво става. Разбираш ли, цял живот ме бяха гледали като принцеса, после станах едно от хилядите разхайтени хлапета в Лос Анджелис, но ето че изведнъж се превърнах в цветнокож боклук. Не го казваха открито, но беше толкова очебийно. Мразеха ме, защото бях долната повлекана, дето е подлъгала скъпото им синче. Държаха се с убийствена учтивост, вероятно защото възнамеряваха да изчакат, докато Слуп се опомни и ме зареже. И такива работи стават в Тексас, да знаеш. Докато са млади и глупави, добрите момчета обичат да хапнат от ръжената погача. Нещо като детска болест. После порастват и поумняват. Знаех какво си мислят. И на какво се надяват. Беше истински шок, повярвай ми. Никога не се бях поглеждала в такава светлина. Никога не ми се беше налагало. Никога не бях заставала срещу това. Само за миг целият свят се преобърна с главата надолу. Като да паднеш в ледена вода. Не можеш да дишаш, не можеш да мислиш, не можеш дори да помръднеш.

— Но той очевидно не те е зарязал.

Кармен наведе очи към масата.

— Не — каза тя. — Не ме заряза. Започна да ме бие. Първия път ме удари с юмрук в лицето. Ели се роди на другия ден.

Скрит зад групичка дървета на десетина километра от магистралата, на около половината път между Абилин и Биг Спрингс, фордът се превърна отново в нормална кола под наем. Номерата от Вирджиния изчезнаха и на тяхното място се появиха тексаски. Пластмасовите тасове се върнаха върху джантите. Антените за клетъчен телефон от задното стъкло бяха свалени и върнати в куфара. Късовълновите антени с магнитите отидоха да им правят компания. Сувенирните шапки бяха сложени една в друга и прибрани заедно с пистолетите. Един удар с камък превърна телефона на ситни парчета, които се разпиляха навсякъде из горичката. Малко крайпътна пръст, разсипана по дясната предна седалка, гарантираше, че хората от „Херц“ ще почистят заедно с нея и евентуалните влакънца и косми, останали от Юджин.

Сетне автомобилът се върна на асфалта и пое отново към магистралата. Движеше се с умерена скорост на запад — просто една най-обикновена кола, пълна с обикновени хора. Спряха още веднъж на един крайпътен паркинг, където си поръчаха безалкохолни напитки и се обадиха по телефонния автомат. Обаждането беше до Лас Вегас, откъдето автоматично се прехвърли към Далас, а оттам пък до кантора в едно малко градче в Западен Тексас. Докладваха, че засега всичко върви успешно и новината бе приета с благодарност.

— Разкъса ми устната — каза Кармен. — И ми разклати няколко зъба.

Ричър гледаше лицето й.

— Това му беше за пръв път — продължи тя. — Просто не се удържа. Но тутакси го обхванаха угризения. Сам ме откара до болницата. От имението пътят дотам е дълъг, отнема няколко часа, и през цялото време Слуп ме молеше да му простя. После настояваше да не казвам истината за станалото. Изглеждаше толкова засрамен, че се съгласих. Но, така или иначе, не ми се наложи да казвам нищо, защото веднага след пристигането започнаха болките и ме качиха право горе в родилното. Ели се роди на другия ден.

— А после?

— После всичко беше наред. Поне през първата седмица. След това пак взе да ме удря. Всичко го дразнеше. Че обръщах прекалено много внимание на бебето. Че не исках да правим секс, защото ме болеше от шевовете. Казваше, че от бременността съм станала дебела и грозна.

Ричър мълчеше.

— Дори и аз му повярвах — каза Кармен. — За дълго. Случват се такива неща. Трябва да имаш голямо самочувствие, за да устоиш. А в онази ситуация аз нямах самочувствие. Той ми го отне. Две-три години наистина вярвах, че вината е моя, и се опитвах да се поправя.

— А семейството как реагира?

Кармен бутна настрани недопитата чаша.

— Те не знаеха. После баща му умря и стана още по-лошо. Той беше единственият разумен човек в рода. Свястно старче. Но сега останаха само брат му и майка му. Братът е ужасен, а майката — истинска вещица. И все още не знаят. Всичко се пази в тайна. Къщата е голяма. Всъщност дори не е къща, а цял комплекс около огромен двор. Всеки живее отделно от другите. А и нещата са много сложни. Той е прекалено горд и упорит, за да се съгласи с тях, че е допуснал грешка. Тъй че колкото повече ме ненавиждат останалите, толкова повече се преструва, че ме обича. Мами ги много успешно. Купува ми разни неща. Този пръстен например.

Тя вдигна дясната си ръка, изящно извита в китката, за да се види добре платинената халка с големия диамант. Пръстенът изглеждаше страхотно. Ричър никога не бе купувал диаманти. Нямаше престава колко струват. Сигурно цял куп пари.

— Купи ми коне — продължи Кармен. — Знаеше, че искам коне, и ми ги купи, за да се изперчи пред другите. Но истинската му цел беше да намери обяснение за синините. Гениално хрумване. Подсигури се веднъж завинаги. Кара ме да казвам, че съм паднала. Те знаят, че все още се уча да яздя. А по тия места щом паднеш от коня, смятат за нещо напълно естествено и синините, и строшените кости.

— И кости ли ти е чупил?

Кармен кимна и започна да опипва разни места по тялото си, като се извиваше и въртеше в тясното сепаре. От време на време прекъсваше за момент това мълчаливо броене, сякаш вече не можеше да си припомни всичко.

— Мисля, че най-напред бяха ребрата — каза тя. — Рита ме, докато лежа на пода. Често го прави, когато побеснее. После лявата ръка. Ключицата. Челюстта. Наложи се да ми реимплантират три зъба.

Ричър я гледаше втренчено.

Тя сви рамене.

— Хората от „Бърза помощ“ ме смятат за най-калпавата ездачка в цялата история на Тексас.

— Вярват ли на тази история?

— Може би така им изнася.

— А майка му? Брат му?

— Същата работа — каза Кармен. — Много ясно, че не биха се усъмнили в своя човек заради мен.

— За какъв дявол остана при него? Защо не си стегна куфарите още първия път?

Кармен въздъхна, затвори очи и извърна глава настрани. Положи ръце върху масата, после ги обърна с дланите нагоре.

— Не мога да обясня — прошепна тя. — Никой не би могъл. Ти сигурно знаеш как става. Липсваше ми самоувереност. Бях с невръстно дете на ръце, а нямах пари. Нито цент. Нямах приятели. През цялото време ме наблюдаваха. Не можех дори един телефон да завъртя незабелязано.

Ричър мълчеше. Кармен отвори очи и го погледна.

— И най-лошото беше, че нямаше къде да отида.

— У дома? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не си го и помислих. Бях готова по-скоро да търпя побоищата, отколкото да лазя по корем пред нашите с русо бебе в ръцете.

Ричър пак премълча.

— А веднъж изтървеш ли шанса, с теб е свършено — продължи Кармен. — Винаги така става. Затъваш все по-надолу. Колкото пъти си помислях за бягство, положението беше все същото. Пак нямах пари, пак имах бебе. После тя навърши годинка, две, три. Моментът вечно не бе подходящ. Не избягаш ли първия път, хлътваш в капана завинаги. А аз не избягах. Хиляди пъти съм съжалявала, но нищо не може да се промени.

Ричър продължаваше да мълчи. Кармен го погледна умолително.

— Трябва да приемеш всичко на вяра — каза тя. — Просто не знаеш какво е. Ти си мъж, едър и силен. Ако някой те удари, ще му го върнеш. Нямаш за кого да се грижиш, ако някъде не ти харесва, отиваш другаде. За мен е различно. Ако не можеш да разбереш, поне ми повярвай.

Ричър мълчеше.

— Можех да се махна, ако бях зарязала Ели — продължи Кармен. — Слуп ми каза, че ако оставя детето при него, ще ми купи билет закъдето желая. Първа класа. Каза, че е готов незабавно да викне лимузина чак от Далас, само и само да ме откара на аерогарата.

Мълчание.

— Но не го направих — тихо добави тя. — Как бих могла? Затова Слуп смята, че всичко става по мое желание. Че съм съгласна. Че го искам. И продължава да ме бие. С юмруци, с ритници, с плесници. Гаври се с мен. Всеки ден, дори когато не е сърдит. А разсърди ли се, просто обезумява.

Настана тишина. Чуваше се само свистенето на въздуха през климатичните отвори по тавана. Неясни шумове откъм кухнята. Тихото дишане на Кармен Гриър. Звънтене на пропукани кубчета лед в изоставената й чаша. Ричър я погледна през масата, плъзна взор по китките, ръцете, шиша, лицето. Деколтето се беше изместило малко наляво и той забеляза удебеление върху ключицата. Заздравяло счупване, без съмнение. Но тя седеше съвършено изправена, с вирната глава и предизвикателство в погледа. Тази поза му подсказваше нещо.

— Значи те бие всеки ден? — попита той.

Тя затвори очи.

— Е, почти всеки ден. Не буквално, разбира се. Средно по три-четири пъти на седмица. Понякога и по-често. Но имам чувството, че е всеки ден.

Ричър дълго мълча. Гледаше я право в очите.

После поклати глава.

— Измисляш си — каза той.

Наблюдателите упорито стояха на поста си, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Червената къща пазеше пълно мълчание под жаркото слънце. Прислужницата излезе, изкара колата и потегли сред облак прах. Вероятно отиваше да пазарува. Около обора настана раздвижване. Двама неспокойни работници изведоха конете да се разтъпчат, изчеткаха ги и пак ги прибраха. Зад обора имаше спално помещение, построено в същия стил и боядисано в същия кървавочервен цвят. То изглеждаше почти празно, защото и оборът беше почти празен. Общо четири-пет коня, включително понито на детето. Заради ужасната горещина животните почти не излизаха навън.

Прислужницата се върна и пренесе в кухнята някакви пакети. Момчето записа това в бележника си. Прашният облак от колата бавно се слегна. Мъжете с далекогледите го наблюдаваха, обърнали шапките си наопаки, за да пазят вратовете им от изгаряне.

— Лъжеш ме — каза Ричър.

Кармен се завъртя към него. По високите й скули избиха червени петна. Гняв, помисли си той. Или срам.

— Защо мислиш така? — тихо попита тя.

— Съдя по очевидното — обясни Ричър. — Нямаш нито една синина. Кожата ти е чиста. Носиш лек грим. Прекалено лек, за да скрие каквото и да било. Определено не крие факта, че цялата си се изчервила. Изглеждаш тъй, сякаш току-що си излязла от козметичен салон. И се движиш леко. Прекоси онзи паркинг като балерина. Значи нищо не те боли. Не си контузена или схваната. Ако Слуп те бие почти всеки ден, значи го прави с перушинка.

Тя помълча за миг. После кимна.

— Имам да ти разкажа и още нещо.

Ричър извърна глава.

— Главното — настоя тя. — Най-важната част.

— Защо да те слушам?

Кармен взе нова сламка и свали целофана. После започна да го навива на плътна спирала с палец и показалец.

— Извинявай — каза тя. — Но трябваше да ти привлека вниманието.

Ричър се загледа през прозореца. Тънката сянка пълзеше по предния капак на кадилака като стрелка на часовник. Значи вниманието му? Той си спомни как тази сутрин отвори вратата на мотелската стая. Очакваше го чисто нов ден, готов да бъде запълнен с каквото и да било. Спомни си отражението на полицая в огледалото и скърцането на гуми по горещ асфалт, докато кадилакът спираше до него.

— Добре, привлече го — каза той, продължавайки да гледа колата.

— Карахме така цели пет години — каза Кармен. — Точно както ти го описах, уверявам те. Почти всеки ден. После изведнъж престана. Преди година и половина. Но трябваше да ти го разкажа от самото начало, защото исках да ме изслушаш.

Ричър мълчеше.

— Не е лесно — каза тя. — Да разправяш такива неща на непознат.

Той се обърна към нея.

— Не е лесно и да ги слушаш.

Тя въздъхна.

— Ще ме зарежеш ли?

Ричър сви рамене.

— Преди минута бях готов да го сторя.

Тя пак помълча.

— Моля те, недей. Не и тук. Моля те. Само послушай още малко.

Той я изгледа втренчено.

— Добре, слушам те.

— Още ли искаш да ми помогнеш?

— С какво?

Тя не отговори.

— Как се чувстваше? — попита Ричър. — Когато те удряха?

— Как се чувствах ли? — повтори тя.

— Физически — уточни той.

Кармен извърна лице. Замисли се.

— Зависи къде — каза тя.

Ричър кимна. Беше й известно, че болката не е еднаква навсякъде.

— В корема — каза той.

— Много повръщах. Страхувах се, защото имаше кръв.

Той кимна отново. Беше й известно какво е да те ударят в корема.

— Кълна се, че е вярно — каза тя. — Цели пет години. Защо да си измислям?

— И какво стана? — попита Ричър. — Как тъй му хрумна да спре изведнъж?

Тя се поколеба, сякаш имаше чувството, че ги гледат. Ричър се завъртя и видя как хората извръщат глави. Готвачът, сервитьорката, двамата клиенти на крайните маси. Готвачът и сервитьорката бяха по-бързи. Другите двама не си дадоха този труд. По лицата им бе изписана нескрита враждебност.

— Може ли да си вървим? — попита Кармен. — Трябва да се прибираме. Пътят е дълъг.

— Значи и аз идвам с теб?

— Там е въпросът.

Ричър отново се загледа през прозореца.

— Моля те, Ричър — каза Кармен. — Поне изслушай историята докрай, а след това сам ще решиш. Ако не искаш да дойдеш в Ехо, мога да те сваля в Пейкъс. Там ще видиш музея. И гроба на Клей Алисън.

Той видя как сянката докосва предното стъкло на кадилака. Вътре сигурно бе станало горещо като в пещ.

— Така или иначе, трябва да го видиш — каза тя. — Щом си тръгнал на експедиция из Тексас.

— Добре — съгласи се той.

— Благодаря ти.

Ричър не отговори.

— Изчакай ме — каза Кармен. — Трябва да отскоча до тоалетната. Дълъг път ни чака.

С изящно движение тя се измъкна от сепарето и прекоси цялото заведение с вирната глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Двамата клиенти я зяпаха, докато отмина, после отправиха безизразни погледи към Ричър. Той обърна сметката и отброи върху нея няколко монети от джоба си. Точната сума — нито цент повече. Щом една сервитьорка предпочита да не говори, значи не й трябват бакшиши. Излезе от сепарето и тръгна към изхода. Двамата не отлепваха очи от него. Спря пред стъклената врата и се загледа към изпепелената земя отвъд паркинга. Постоя така една-две минути, докато чу зад гърба си стъпките на Кармен. Беше се сресала и бе начервила устните си.

— Май и аз ще отскоча до тоалетната — каза Ричър.

Тя се озърна надясно, към празното място между двамата клиенти.

— Изчакай първо да вляза в колата. Не искам да оставам тук сама. Изобщо не трябваше да влизам.

Кармен бутна стъклената врата и закрачи към кадилака. Влезе вътре и Ричър видя как колата трепна, когато тя включи двигателя, за да охлади купето. Той се обърна и тръгна към мъжката тоалетна. Тя се оказа сравнително голяма, с два порцеланови писоара и една кабинка. Нащърбена мивка с кран за студена вода. Руло хартиени кърпи беше сложено върху разпределителя, вместо в него. Не беше най-чистата тоалетна, която бе виждал.

Той разкопча панталона си и застана до левия писоар. Чу стъпки пред вратата и вдигна очи към хромирания клапан на тръбите за водата. Клапанът беше мръсен, но все пак заоблената му повърхност отразяваше всичко като миниатюрно огледало. Ричър видя как вратата се отвори и влезе човек. После вратата се затвори, а човекът подпря гръб на нея. Беше единият от клиентите. Вероятно шофьор на някой от двата пикапа. Хромираният клапан изкривяваше образа, но главата на човека почти опираше в горния край на вратата. Едър мъж. Ръцете му шареха зад гърба. Ричър чу как резето щракна. После мъжагата се размърда и отпусна ръце. Беше облечен с черна тениска. Върху нея имаше някакъв надпис, но Ричър не успя да го прочете наопаки. Имаше и емблема. Може би на петролна компания.

— Нов ли си по тия места? — попита непознатият.

Ричър не отговори. Продължаваше да гледа отражението.

— Зададох ти въпрос — каза онзи.

Ричър не му обърна внимание.

— На теб говоря.

— Е, правиш голяма грешка — каза Ричър. — Ами ако се окажа любезен човек? Може да се завъртя, за да те изслушам, при което ще ти опикая обувките.

Едрият тип смутено пристъпи от крак на крак. Очевидно си беше приготвил цяла реч. Тъкмо на това разчиташе Ричър. С едно импровизирано прекъсване щеше да го обърка. Поне за малко, колкото да се приведе в приличен вид.

Мъжагата продължаваше да пристъпва от крак на крак. Чудеше се дали да реагира.

— Май на мен се пада да ти обясня това-онова — каза той. — Все някой трябва да го стори.

Не реагираше. Явно му липсваше талант за импровизация.

— Какво да ми обясниш? — попита Ричър.

— Как стоят нещата по нашия край.

Ричър се позабави още малко. Едно му е лошото на кафето — стимулира отделителната система.

— И как стоят нещата по вашия край? — попита той.

— По нашия край не водим боба̀рите там, където ходят прилични хора.

— Какво? — трепна Ричър.

— Кое точно не ти е ясно?

Ричър въздъхна. Оставаха около десет секунди.

— Нищо не ми е ясно — каза той.

— Не бива да водиш боба̀ри в свестни заведения.

— Какво е боба̀р? — попита Ричър.

Непознатият пристъпи напред. Отражението му нарасна с неестествена бързина.

— Латиносите — каза той. — Само боб плюскат.

— Латиноамериканците — поправи го Ричър. — Ако ще говориш на чужди езици, кажи го просто латинос, това е множествено число. И ако искаш да знаеш, тя си поръча кафе с лед. Изобщо не съм я видял да яде боб.

— Ти да не се правиш на умен?

Ричър привърши, въздъхна и се закопча. Не пусна водата. Струваше му се някак неуместно да го прави на такова място. Обърна се към мивката и завъртя крана.

— Е, от теб поне съм по-умен — каза той. — Няма две мнения по въпроса. Но това още нищо не означава. Ония хартиени кърпи са по-умни от теб. Много по-умни. Всяко отделно листче е истински гений в сравнение с теб. Могат едно по едно да минат през Харвард и да завършат с отличие, докато ти се мъчиш да изкараш начално образование.

Все едно, че дразнеше динозавър. Някакъв тлъст бронтозавър, чийто мозък е безкрайно далеч от всичко останало. Звукът влиза в ушите и след известно време бива възприет и осъзнат. Минаха четири-пет секунди, докато лицето на непознатия се промени. След още четири-пет секунди той замахна. Мощен, бавен замах на грамаден юмрук върху яка и тежка десница. Целеше се високо в главата на Ричър. Можеше и да нанесе сериозни поражения, ако беше улучил. Но не улучи. Ричър хвана с лявата ръка човека за китката и я спря на половината път. Влажно плющене отекна от плочките по стените.

— Бактериите на тоя под са по-умни от теб — каза той.

Извъртя бедра на деветдесет градуса, за да предпази слабините си, после се вкопчи в китката на противника. Някога можеше да троши кости с подобно стискане. Не беше въпрос на сила, а на свирепа решителност.

Но сега нямаше настроение.

— Днес ти е щастлив ден — каза той. — Откъде да знам, може и да си полицай. Затова ще те пусна.

Мъжагата гледаше отчаяно смазаната си китка. Пред очите му плътта се подуваше и почервеняваше.

— След като се извиниш — добави Ричър.

Онзи продължи да го гледа тъпо още четири-пет секунди. Като динозавър.

— Извинявай — каза той. — Много съжалявам.

— Не на мен, тъпако — прекъсна го Ричър. — На дамата.

Онзи мълчеше. Ричър засили натиска. Усети как палецът му овлажня от пот и се хлъзна върху края на показалеца. Усети как костите в китката изпукаха и се размърдаха. Лъчевата и лакътната кост се сближаваха повече, отколкото е предвидено от природата.

— Добре де — изпъшка мъжагата. — Стига.

Ричър пусна китката му. Онзи се дръпна, подпря я с лявата ръка и остана да стои задъхан. Гледаше ту Ричър, ту китката си.

— Дай ми ключовете от колата — нареди Ричър.

Мъжагата неловко се завъртя, за да бръкне с лявата ръка в десния джоб. Измъкна голяма връзка ключове и му я подаде.

— Сега върви да ме чакаш на паркинга — каза Ричър.

Непознатият отключи вратата с лявата ръка и се измъкна навън. Ричър пусна ключовете в мръсния писоар и пак си изми ръцете. Грижливо ги избърса с книжни кърпи и напусна тоалетната. Когато излезе на паркинга, здравенякът го чакаше на половината път между заведението и кадилака.

— А сега бъди много любезен — подвикна му Ричър. — Предложи да й измиеш колата или нещо подобно. Тя ще откаже, но по-важно е намерението, нали така? Ако бъдеш изобретателен, ще си получиш ключовете от колата. Иначе се прибираш пеш.

През тъмното стъкло видя как Кармен ги гледа с недоумение. Той й направи знак да отвори страничното прозорче. Кръгово движение, сякаш въртеше ръчка. Тя свали стъклото само на пет сантиметра, колкото да се видят очите й. Бяха изплашени и разширени.

— Този приятел иска да ти каже нещо — съобщи Ричър.

Той се отдръпна. Мъжагата пристъпи напред. Заби поглед в земята, после се озърна към Ричър като бито псе. Ричър го насърчи с кимване. Онзи вдигна ръка пред гърдите си като оперен тенор или френски оберкелнер. После направи чупка в кръста, за да заговори през тесния отвор.

— Госпожо, исках само да ви кажа, че всички тук страшно ще се радваме, ако дойдете пак в най-скоро време и понеже така и така сте тук, не искате ли да ви измия колата?

— Какво? — ахна Кармен.

Двамата завъртяха глави към Ричър. Мъжагата го гледаше умолително, тя — смаяно.

— Пръждосвай се — каза Ричър. — Оставих ключовете в тоалетната.

Четири-пет секунди по-късно онзи се затътри към закусвалнята. Ричър заобиколи кадилака отпред. Отвори дясната врата.

— Мислех, че си решил да ме зарежеш — каза Кармен. — Че си помолил онзи човек да те вземе.

— Предпочитам да пътувам с теб — отвърна той.

Фордът продължи на юг, докато стигна малко селце на кръстопът. Отдясно имаше невзрачна закусвалня, отляво — празен паркинг. Полуизтрита пешеходна пътека върху асфалта. След това порутена бензиностанция и училище с една-единствена класна стая. Прах и мараня. Големият автомобил намали скорост и пропълзя едва-едва през кръстовището. Отмина училището, сетне изведнъж ускори и се отдалечи.

Малката Ели Гриър се загледа подир колата. Тя седеше на столче отвътре до прозореца и тъкмо бе почнала да отваря капака на голямата синя кутия, в която си носеше обяда. Чу как изскърцаха гумите, когато фордът рязко увеличи скоростта. Тя беше тихо, сериозно дете, склонно към безмълвни наблюдения. Продължи да гледа пътя с големите си черни очи, докато прашният облак се разсея. После насочи вниманието си към текущите дела, огледа съдържанието на кутията и съжали, че днес мама не си беше у дома, за да й приготви обяда вместо злата прислужница на семейство Гриър.

3

— Какво се случи преди година и половина? — попита Ричър.

Кармен не отговори. Движеха се по дълъг прав път през пустинята и слънцето печеше право над тях. Направлението е юг и наближава пладне, помисли си Ричър. Пътят беше асфалтиран, сравнително гладък въпреки множеството кръпки, но нащърбен по краищата. През неравни интервали се издигаха самотни рекламни табла, обещаващи бензин, стаи и магазини някъде в безкрайната далечина. От двете страни на пътя се разстилаше безжизнена напечена равнина, осеяна тук-там с неподвижни вятърни двигатели. По-близо до пътя имаше автомобилни двигатели, монтирани върху бетонни основи. Големи, мощни двигатели, каквито човек може да види под капака на стар шевролет или крайслер, боядисани в жълто и нашарени с ивици ръжда. Късите почернели ауспухови тръби стърчаха към небето.

— Водни помпи — обясни Кармен. — За напояване. Някога тук е имало земеделие. Бензинът тогава бил по-евтин от водата, тъй че тия машинарии работели денонощно. Сега вече няма вода, а и бензинът е твърде скъп.

Във всички посоки се простираше равнина, осеяна със сух храсталак. Някъде далеч на хоризонта, югозападно от безкрайния път, се мержелееше нещо — може би планини на сто километра оттук. Или беше само оптическа измама на маранята.

— Гладен ли си? — попита Кармен. — Ако не спираме, можем да вземем Ели от училище. Много ми се иска, от вчера не съм я виждала.

— Както кажеш — отвърна Ричър.

Тя увеличи скоростта до сто и трийсет километра в час. Големият кадилак подскачаше тежко по всяка издатина на асфалта. Ричър изправи седалката си и затегна предпазния колан. Кармен се озърна към него.

— Вярваш ли ми вече? — попита тя.

Той я погледна. Тринайсет години беше работил като следовател и по инстинкт не вярваше на каквото и да било.

— Какво стана преди година и половина? — повтори той. — Защо Слуп спря да те бие?

Кармен прихвана волана по-удобно. Разтвори длани, разкърши пръсти и отново ги стегна.

— Отиде в затвора — каза тя.

— Защото те биеше ли?

— В Тексас? — Смехът й бе рязък и кратък, по-скоро като болезнен стон. — Сега знам със сигурност, че си нов по тия места.

Ричър не отговори. Само гледаше как Тексас се задава насреща, горещ и жълт като нажежен месинг.

— Такова нещо просто е невъзможно — каза Кармен. — Един тексаски джентълмен никога не би вдигнал ръка срещу жена. Всички го знаят. Особено пък бял джентълмен, чийто род е по тия места от стотина години. Тъй че ако някоя цветнокожа повлекана дръзне да разправя подобни небивалици, ще приберат нея. Най-вероятно в тапицирана килия.

Денят, в който животът й се е променил завинаги, отново помисли Ричър.

— Какво е направил тогава?

— Не плащаше федерални данъци — каза Кармен. — Изкарваше големи пари от петролни концесии и продажба на сондажно оборудване в Мексико. Само че пропускаше да го спомене в данъчните си декларации. Всъщност пропускаше още какво ли не. Един ден го спипаха.

— И за това го прибраха в затвора?

Кармен направи гримаса.

— Всъщност направиха всичко възможно, за да не се стигне дотам. Като за първи път бяха готови да го оставят да се откупи. Нали разбираш, предлагаха всякакви варианти. За тях важното е да излязат на чисто и виновникът да си плати. Но Слуп беше прекалено голям инат. Накара ги сами да изровят всичко. Криеше фактите чак до делото. Отказа да плати. Твърдеше, че не им дължи нищо, което е просто смешно. А всички пари бяха вложени по семейните сметки, тъй че не можеха да ги пипнат. Според мен точно това ги вбеси.

— Значи се стигна до съд?

Тя кимна, без да го поглежда.

— И то жесток. Федерален въпрос. Нали си чувал този израз? Да направиш от нещо федерален въпрос. Сега разбирам какво означава. Такава суматоха не си виждал. Истинска надпревара, добрите местни момчета срещу Министерството на финансите. Адвокатът на Слуп му е бил най-добрият приятел в гимназията, а друг техен съученик работи в окръжната прокуратура в Пейкъс. Той им даваше съвети за стратегията и тъй нататък, но данъчните направо ги прегазиха. Беше същинска касапница. Лепнаха му пет години без право на помилване до третата. Съдията постанови минимум трийсет месеца зад решетките. Най-после можех да дишам спокойно.

Ричър мълчеше. Кармен ускори и задмина един камион — първата кола, която срещаха от четирийсет километра насам.

— Толкова бях щастлива — каза тя. — Никога няма да го забравя. Всичко беше много изискано. След присъдата просто му казаха на другата сутрин да се яви във федералния затвор. Не го отмъкнаха с белезници или нещо такова. Той се прибра и си приготви куфарчето. Организирахме голяма семейна вечеря. До късно останахме на масата, после се качихме горе и тогава той ме удари за последен път. На другата сутрин приятелите му го откараха до затвора, някъде около Абилин. Федерален клуб, така го наричат. Минимална охрана. Казват, че било удобно. Имало дори игрище за тенис.

— Ходиш ли му на свиждане?

Кармен поклати глава.

— Представям си, че е мъртъв.

Тя замълча. Колата продължаваше да се носи към маранята на хоризонта. Сега вече на югозапад наистина се виждаха планини, нейде безкрайно далече.

— Транс-Пейкъс — поясни Кармен, като го видя накъде гледа. — Чакай да си променят цвета. Много са красиви.

Ричър се вгледа, но слънцето грееше толкова ослепително, че изобщо не различи цвят.

— Минимум трийсет месеца, това прави две години и половина — продължи Кармен. — Мислех си, че ще е най-разумно да не разчитам на повече. Той вероятно щеше се държи там като агънце.

Ричър кимна.

— Вероятно.

— Значи трийсет месеца. Аз вече пропилях година и половина.

— Все пак ти остават дванайсет месеца. Предостатъчно време за каквото и да било.

Тя пак помълча, после каза:

— Добре, дай да го обсъдим. Нека решим какво трябва да се направи. Важно е. Така ще видиш нещата както ги виждам аз.

Ричър не отговори.

— Помогни ми — настоя Кармен. — Моля те. Ако искаш, засега нека е само на теория.

Той сви рамене. После се опита да види нещата от нейна гледна точка. За него бе твърде лесно. Отдавна бе свикнал да изчезва и да живее незабелязан.

— Трябва да се махнеш — каза той. — Според мен при домашно насилие няма друг изход. Значи всичко опира до жилище и доходи. Това ти е необходимо.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Във всеки голям град има колкото щеш организации. С убежища за жени като теб.

— Ами Ели?

— В убежищата има гледачки. Те ще се грижат за нея, докато ти ходиш на работа. На такива места има много деца. Тя ще си намери приятели. А след известно време ще заживееш самостоятелно.

— Каква работа бих могла да си намеря?

— Всякаква — отсече Ричър. — Нали можеш да четеш и да пишеш. Учила си в колеж.

— Как да стигна дотам?

— Със самолет, влак или автобус. Два билета в едната посока.

— Нямам пари.

— Никак ли?

Кармен поклати глава.

— Колкото имах, свършиха преди седмица.

Ричър се загледа настрани.

— Какво? — попита тя.

— Твърде добре се обличаш за човек, който няма пари.

— Поръчки по пощата — обясни Кармен. — Трябва да получа разрешение от адвоката на Слуп. Той подписва чековете. Затова имам дрехи. Но нямам пари в брой.

— Можеш да продадеш диаманта.

— Опитах се — каза тя. — Оказа се фалшив. Той разправяше, че бил истински, но всъщност излезе стоманена халка с цирконий. Бижутерът ми се изсмя. Пръстенът струва около трийсет долара.

Ричър помълча за момент.

— В къщата трябва да има пари — каза той. — Можеш да откраднеш малко.

Кармен не отговори веднага. Прелетяха още два километра на юг.

— Тогава престъплението ми става двойно — каза накрая тя. — Забравяш за правното положение на Ели. Точно там е проблемът. Открай време. Защото тя е дете и на Слуп. Ако я отведа извън границите на щата без негово разрешение, ставам похитителка. Ще отпечатат нейната снимка по кутиите с мляко, ще ме намерят и ще ми я отнемат, а аз ще попадна в затвора. Много са строги в това отношение. Днес провалените бракове са една от основните причини за отвличане на деца. Всички адвокати ме предупредиха. Всички казват, че ми трябва съгласието на Слуп. А той няма да го даде, нали? Как бих могла изобщо да отида там и да го попитам дали ще се съгласи да изчезна завинаги с неговото дете? Да отида някъде, където вече няма да ни открие.

— Тогава недей да напускаш щата. Остани в Тексас.

— Няма да остана в Тексас — заяви Кармен.

Изрече го категорично. Ричър премълча.

— Не е лесно — добави тя. — Майка му ме наблюдава по негова заръка. Затова не мога да продам пръстена, макар че трийсет долара биха ми свършили добра работа. Тя ще забележи и това ще я накара да бъде нащрек. Ще разбере какво съм замислила. Не е глупава. Тъй че ако един ден Ели изчезне и липсват пари, бих имала преднина само няколко часа, преди тя да позвъни на шерифа, а той на ФБР. Но няколко часа не са нищо, защото Тексас е страшно голям, а автобусите се движат ужасно бавно. Няма да се измъкна.

— Все трябва да има начин — каза Ричър.

— Има много начини. Съдебни процедури, дела, решения и какво ли не още. Но адвокатите са бавни и много скъпи, а аз нямам пукната пара. Има и такива, които се занимават с благотворителна дейност, но те са вечно заети. Истинска каша. Гадна, объркана каша.

— Май така излиза — каза Ричър.

— Но за година би трябвало да стане. Една година е много време, нали?

— Е?

— Затова те моля да ми простиш, че прахосах година и половина. Трябва да разбереш защо стана така. Изглеждаше толкова трудно, че все отлагах. Бях в безопасност. Има време, казвах си. Ти сам току-що призна, че дванайсет месеца се предостатъчни за каквото и да било. Дори ако едва сега започвам от нулата, не е чак толкова зле, права ли съм? Никой не би казал, че съм изчакала до последния момент, нали така?

От дълбините на таблото долетя меко писукане. Близо до скоростомера започна да примигва оранжево изображение на туба за бензин.

— Горивото привършва — каза Кармен.

— Наближаваме бензиностанция на „Ексон“ — отвърна Ричър. — Преди малко видях табела. Още около двайсет и пет километра.

— Трябва ми „Мобил“. В жабката имам тяхна разплащателна карта. Нямам с какво да платя на друга бензиностанция.

— И пари за бензин ли нямаш?

Кармен поклати глава.

— Свърших ги. Сега прехвърлям всичко по сметката на свекърва ми. Тя ще разбере чак след месец.

Тя свали една ръка от волана и опипа зад гърба си. Извади мажа дамска чантичка и я пусна в скута на Ричър.

— Провери, ако не вярваш.

Той седеше неподвижно с чантата на колене.

— Не бих си позволил да бъркам в дамска чанта.

— Моля те. Искам да ме разбереш.

Той се поколеба, после отвори чантичката. Отвътре го лъхна аромат на парфюм и козметика. Имаше четка с няколко дълги черни косми върху нея. Нокторезачка. И тъничко портмоне.

— Провери го — повтори Кармен.

В портмонето имаше протрита банкнота от един долар. Нищо повече. Един самотен долар. Никакви кредитни карти. Тексаска шофьорска книжка с нейната изненадана физиономия. Зад пластмасово прозорче имаше снимка на малко момиченце. Детето беше пухкаво, с гладка розова кожа. Блестяща руса коса и лъскави, живи очи. Лъчезарна усмивка, разкриваща мънички бели зъбчета.

— Ели — каза Кармен.

— Много е хубава.

— Красавица, нали?

— Къде спа снощи?

— В колата — каза тя. — За мотел искат четирийсет долара.

— На мен ми взеха малко над двайсет.

Кармен сви рамене.

— Щом е над долар, не мога да си го позволя. Тъй че оставаше само колата. Всъщност е доста удобно. После изчаквам сутрешния наплив и се измивам в тоалетната на някое заведение, без да ме забележат.

— А какво ядеш?

— Нищо.

Тя намали скоростта. Може би се опитваше да икономиса последния бензин.

— Аз ще платя — каза Ричър. — Нали ме возиш.

Край пътя се мярна нова табела. „Ексон“ 15 километра.

— Добре — кимна Кармен. — Съгласна съм. Но само защото искам да стигна до Ели.

Тя ускори отново, вече уверена, че горивото ще им стигне за петнайсет километра. Според Ричър дори и толкова мощен двигател нямаше да изгълта повече от четири литра. Дори на висока скорост. Той се облегна назад и загледа как хоризонтът лети насреща. После изведнъж осъзна какво трябва да направи.

— Спри колата — каза той.

— Защо?

— Просто го направи, разбра ли?

Тя го погледна озадачено, но отклони към неравната отбивка на пътя и спря. Остави левите колела върху асфалта и не изключи двигателя. Климатикът продължаваше да бучи.

— А сега почакай — каза Ричър.

Двамата изчакаха в прохладното купе, докато мина камионът, който бяха изпреварили.

— Сега не мърдай — нареди Ричър.

Той разкопча предпазния колан, извъртя очи надолу и откъсна джоба на ризата си. Евтина материя, калпав шев — парчето плат се отдели без затруднение.

— С какво си облечена? — попита той.

— Моля? Какво правиш?

— Кажи ми точно с какво си облечена.

Тя се изчерви. Нервно преплете пръсти.

— С тази рокля. И бельо. И обувки.

— Покажи ми обувките.

Тя се поколеба за секунда, после се наведе и свали обувките. Подаде му ги една по една. Ричър провери внимателно. Вътре нямаше нищо. Върна ги. След това се приведе напред и разкопча ризата си. Съблече я. Подаде я на Кармен.

— Сега излизам — каза той. — Ще се обърна. Свали всичко и облечи ризата. Остави дрехите на седалката, после излез.

— Защо?

— Направи го, ако искаш да ти помогна. Съблечи всичко, разбра ли?

Той излезе навън. Отдалечи се, обърна гръб на колата и се загледа обратно в посоката, от която бяха дошли. Беше много горещо. Усети как слънцето обгаря кожата по раменете му. После чу вратата на кадилака да се отваря. Обърна се и видя как Кармен излиза боса, облечена с неговата риза. Направо се губеше в нея. След миг тя заподскача от крак на крак, защото пътят пареше петите й.

— Можеш да си задържиш обувките — подвикна Ричър.

Тя посегна вътре, взе обувките и ги надяна.

— А сега мини настрани и изчакай — нареди той.

Тя пак се поколеба и отстъпи на три метра от колата. Ричър се върна. Дрехите й лежаха сгънати на седалката. Той не им обърна внимание. Отново претърси портфейла, след това куфарчето. Нищо. Завъртя се към дрехите и ги изтръска. Бяха още топли от тялото й. Рокля, сутиен, бикини. Нищо скрито между тях. Остави ги върху покрива на колата и се зае да я претърсва.

Работата му отне около двайсет минути. Не пропусна нищо. Под капака, цялата вътрешност на купето, под килимчетата, в седалките, под седалките, в багажника, под калниците, навсякъде. Не откри абсолютно нищо, а бе готов да си заложи главата, че никой цивилен не е в състояние да укрие нещо от него в автомобил.

— Добре — подвикна той. — Сега се обличай. По същата процедура.

Постоя обърнат, докато я чу зад себе си. Кармен държеше ризата му. Той я взе и се облече.

— За какво беше цялата работа? — попита Кармен.

— Сега ще ти помогна — каза Ричър. — Защото вече ти вярвам.

— Защо?

— Защото наистина нямаш пари — обясни той. — Нямаш и кредитни карти. Нито в портмонето, нито укрити някъде из колата. А никой не заминава внезапно на петстотин километра от дома си без пукната пара. Освен ако има много сериозни неприятности. А човек с много сериозни неприятности заслужава да получи помощ.

Тя не каза нищо. Само кимна едва забележимо, сякаш приемаше комплимент. Или правеше. Върнаха се в колата и затвориха вратите. Поседяха една-две минути на хладно, после Кармен пак изкара кадилака на пътя.

— Значи имаш една година — каза Ричър. — Много време. След година може да си на милион километра оттук. Ново начало, нов живот. Това ли искаш от мен? Да ти помогна да се измъкнеш?

Тя мълча две-три минути. Отминаха още пет километра. Пътят леко слезе надолу, после пак се изкачи. Далеч на следващото било се мержелееха сгради. Вероятно бензиностанцията. Може би имаше и гараж на пътна помощ.

— В момента искам просто да се съгласиш с мен — каза Кармен. — Една година е много време. Няма нищо лошо, че чаках досега.

— Естествено — кимна Ричър. — Една година стига. Няма нищо лошо, че си изчакала.

Тя не каза нищо повече. Мълчеше и караше бясно към бензиностанцията, сякаш беше въпрос на живот и смърт.

Най-напред стигаха до автомобилно гробище. Откъм пътя имаше дълга ниска барака от гофрирана ламарина със заковани по предната стена вехти автомобилни тасове. Зад нея се простираха няколко декара, отрупани с останки от катастрофирали коли. Бяха натрупани на пет-шест реда, като по-старите модели лежаха най-отдолу, съвсем като геологически слоеве. След бараката имаше отклонение към бензиностанцията. Тя се оказа толкова допотопна, че имаше цели четири тоалетни вместо обичайните две и колонки със стрелки вместо въртящи се цифри, а някакъв мълчалив и намусен тип излезе да ги обслужи лично въпреки жегата.

Кадилакът изгълта повече от осемдесет литра, които струваха на Ричър горе-долу колкото наема за мотелска стая. Той подаде банкнотите през прозореца и не взе рестото от един долар. Реши, че човекът си го е заслужил. Според таблото температурата отвън наближаваше четирийсет и четири градуса. Нищо чудно, че не му се говореше.

После Ричър се запита дали пък не го дразни фактът, че някаква си боба̀рка вози бял мъж в кадилак.

— Gracias, sehor — каза Кармен. — Благодаря.

— Няма защо — отговори той. — De nada, senorita.

— Значи говориш испански?

— Всъщност не — каза Ричър. — Служил съм къде ли не, тъй че мога да казвам по някоя и друга дума на всякакви езици. Но не знам нито един. Освен френския. Френски говоря много добре. Майка ми беше французойка.

— От Луизиана или от Канада?

— От Париж, Франция.

— Значи си половин чужденец — каза Кармен.

— Понякога имам чувството, че е повече от половина.

Тя се усмихна, сякаш не му вярваше, и отново изкара колата на пътя. Указателят за гориво сочеше пълен резервоар и това сякаш я поуспокои. Кармен навлезе в дясното платно и увеличи скоростта.

— Но би трябвало да ме наричаш сеньора, а не сеньорита — каза тя. — Аз съм омъжена.

— Да — кимна Ричър. — Май така излиза.

Мълчаха един-два километра. Кармен се облегна удобно назад и отпусна ръце върху долната извивка на волана. После дълбоко си пое дъх.

— Е, добре, ето какъв е проблемът — каза тя. — Не разполагам с една година.

— Защо?

— Защото преди месец неговият приятел, адвокатът, дойде у дома. Каза ни, че се подготвяла някаква сделка.

— Каква сделка?

— Не знам със сигурност. Никой не ми каза каква точно. Предполагам, че Слуп се кани да натопи някои свои съдружници срещу възможността за по-ранно помилване. Вероятно другият му приятел прокарва нещата чрез прокуратурата.

— По дяволите — изруга Ричър.

Кармен кимна.

— Да, по дяволите. През цялото време са си скъсвали задниците от старание да уредят сделката. А аз трябваше да се усмихвам до уши, като че с нетърпение чакам Слуп да се прибере у дома по-рано.

Ричър мълчеше.

— Но отвътре ми идеше да крещя — продължи тя. — Разбираш ли, бях чакала твърде дълго. Година и половина не направих нищичко. Мислех, че съм в безопасност. Грешах. Проявих непростима глупост. Бях седяла в капан, без да подозирам, а сега вратичката се захлопва и аз оставам вътре.

Ричър бавно кимна. Разчитай на най-доброто, готви се за най-лошото. Това бе неговият принцип в живота.

— Докъде е стигнала сделката? — попита той.

Колата продължаваше да се носи на юг.

— Вече е сключена — каза Кармен с изтънял глас.

— И кога ще излезе на свобода?

— Днес е петък. Не вярвам да го пуснат през почивните дни. Значи в понеделник. Още два дни, това е.

— Разбирам — промърмори Ричър.

— Затова се страхувам. Той ще се прибере у дома.

— Разбирам — повтори Ричър.

— Наистина ли разбираш?

Той не отговори.

— Понеделник вечерта — каза Кармен. — Всичко ще почне отново. И ще е много по-зле отпреди.

— Може пък да се е променил — каза Ричър. — Понякога затворът променя хората.

Излишни приказки. Разбра това по лицето й. А и от личен опит знаеше, че затворът променя хората, но не за добро.

— Не, ще бъде по-зле от когато и да било — настоя тя. — Знам това. Знам го със сигурност. Здравата съм загазила, Ричър. Уверявам те.

Отново имаше нещо странно в гласа й.

— Защо?

Кармен размърда ръце върху волана. После плътно затвори очи, макар че караше със сто и десет километра в час.

— Защото аз го издадох на данъчните — каза тя.

Фордът продължи на юг, после на запад и накрая на север, описвайки огромна плавна дъга. По някое време наближи магистралата, за да зареди резервоара от колонката за самообслужване на една оживена бензиностанция. Шофьорът пъхна в процепа крадена кредитна карта, след това избърса отпечатъците си и я пусна в кофата за боклук до колонката, сред купчината празни бутилки от моторно масло, кутии от безалкохолни напитки и смачкани салфетки, покрити с прах и мръсотия от предните стъкла. Жената разгъна карта и избра следващия пункт от маршрута. Задържа показалеца си на място, докато шофьорът се върна зад волана и извъртя глава да погледне.

— Сега ли? — попита той.

— Само да проверим — отвърна тя. — За по-късно.

— Толкова добър план ми изглеждаше — каза Кармен. — Направо железен. Знаех колко е алчен и упорит, затова бях сигурна, че няма да им окаже съдействие и следователно ще влезе в затвора, поне за малко. Дори ако по някакво чудо останеше на свобода, надявах се за известно време да е прекалено зает. А и се надявах да докопам малко пари — нали разбираш, докато ги крие. Всичко мина като по ноти, ако изключим парите. Но по онова време не ме беше грижа за тях.

— Как го направи?

— Просто се обадих на данъчните. Има ги в телефонния указател. Създали са цял отдел за събиране на информация от съпругите. Обикновено това става при разводите, когато хората се озлобяват един срещу друг. Но аз и така бях озлобена.

— Защо не опита наистина да се разведеш? — попита Ричър. — Ефективната присъда е основание за развод, нали? Един вид напускане на семейното огнище.

Кармен се озърна през огледалото към куфарчето върху задната седалка.

— Това не решава проблема с Ели — каза тя. — Всъщност дори го прави още по-тежък. Предупреждава всички за възможността да напусна щата. От правна гледна точка Слуп има правото да изиска от мен да обявявам нейното местонахождение и съм сигурна, че би го направил.

— Можеш да останеш в Тексас — каза отново Ричър.

Тя кимна.

— Знам, знам. Но не мога. Просто не мога. Знам, че се държа неразумно, но не мога да остана тук, Ричър. Щатът е чудесен, в него наистина има чудесни хора и е много голям, тъй че мога да избягам надалеч. Но за мен той е символ. Тук ме сполетяха неща, от които искам да избягам. Не само със Слуп.

Ричър сви рамене.

— Ти си знаеш.

Тя замълча и съсредоточи вниманието си върху шофирането. Пътят продължаваше да се точи насреща. Сега се изкачваше плавно към необятно плато, което изглеждаше поне колкото щата Род Айланд.

— Скалистите възвишения — каза Кармен. — Съставени са от варовик или нещо подобно. Преди милион години водата се изпарила и останали само скалите. Някакви си там утаечни пластове.

Говореше разсеяно. Туристическите й коментари бяха доста по-неясни от обичайното.

— Добре де, какво искаш да направя? — попита Ричър.

— Не знам — каза тя, макар че без съмнение знаеше много добре.

— Искаш ли да ти помогна да избягаш? Сигурно ще мога да го уредя.

Тя не отговори.

— Ти ме качи — каза Ричър. — Трябва да си имала нещо наум.

Тя пак не отговори. Ричър се замисли за групата от потенциални кандидати, която му бе описала. Безработни ездачи и работници от петролните находища. Каквито и таланти да имаха, едва ли биха се справили с едно федерално издирване. Значи Кармен бе избрала добре. Или просто имаше късмет.

— Трябва да действаш бързо — каза той. — Щом остават два дни, няма нито минута за губене. Грабваме Ели, обръщаме колата и потегляме. Може би на първо време към Вегас.

— И там какво?

— Ще ти осигурим документи — обясни Ричър. — В град като Вегас сигурно ще открием нещо, макар и временно. Имам пари. Мога да намеря и още, ако ти трябват.

— Не мога да взема пари от теб — каза тя. — Няма да е почтено.

— Почтено или не, ще ти трябват пари. Можеш да ми ги върнеш по-късно. След това не е зле да отидеш отново в Лос Анджелис. Там ще си оформиш по-стабилни документи.

Кармен мълча още един-два километра.

— Не, не мога да бягам — каза тя. — Не искам да се превръщам в беглец. Не искам живот в нелегалност. Може да съм била всичко друго, но не и извън закона. Няма да си го позволя и сега. Най-малкото с Ели. Тя заслужава нещо по-добро.

— И двете заслужавате нещо по-добро — каза Ричър. — Но все нещо трябва да се направи.

— Аз имам граждански права. Помисли си какво означава това за човек като мен. Няма да се откажа от тях. Няма да надяна чужда маска.

— Добре, какъв ти е планът?

— Ти си моят план.

Каубои, работници от нефтените платформи, сто и двайсет килограмов бивш военен полицай.

— Искаш да ти бъда телохранител? — попита той.

Тя не отговори.

— Кармен, мъчно ми е за теб. Наистина, повярвай ми.

Мълчание.

— Но не мога да ти бъда телохранител.

Отново мълчание.

— Не мога — повтори той. — Това е нелепо. Какво се надяваш да стане? Мислиш ли, че ще бъда с теб по двайсет и четири часа в денонощието? Седем дни в седмицата. Да те пазя от него.

Никакъв отговор. На няколко километра от тях сред пустинната мараня изникна огромна детелина на кръстовището с някаква магистрала.

— Нелепо е — повтори Ричър. — Сигурно мога да го пропъдя. Да го сплаша. Мога да подкрепя внушението с малко пердах. Но какво ще стане, когато си тръгна? Защото рано или късно ще трябва да си вървя, Кармен. Няма да се задържа при теб. Не обичам да се задържам никъде. И не опира само до мен. Разбери, никой няма да се задържи. Не чак толкова дълго. Например десет години. Или двайсет, или трийсет, или колкото там му трябва, за да се гътне от старост.

Никакъв отговор. И никакъв ефект. Тя не изглеждаше разочарована от думите му. Просто слушаше и караше — бързо, умело и мълчаливо, като че чакаше своя ред. Детелината наближаваше, растеше, Кармен зави по нея и продължи право на запад, минавайки покрай голяма зелена табела с надпис: Пейкъс 120 километра.

— Не търся телохранител — каза тя. — Наистина би било нелепо.

За какво ти трябвам тогава?

Кармен се поколеба.

— Не мога да го кажа.

— Кое?

Тя отвори уста. Затвори я. Преглътна с усилие, но не каза нищо. Ричър я гледаше. Каубои, работници от нефтените платформи и бивш военен полицай. Гробът на Клей Алисън със странния надпис, некрологът във вестника от Канзас Сити.

— Ти си луда — възкликна той.

— Тъй ли?

Върху високите й скули отново пламнаха кръгли червени нетна.

— Точно тъй, луда за връзване. Забрави тая работа.

— Не мога да забравя.

Той не отговори.

— Искам го мъртъв, Ричър — каза тя. — Наистина. Това е единственият ми изход в пълния смисъл на думата. А той го заслужава.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Не се шегувам — отвърна Кармен. — Искам да бъде убит.

Ричър поклати глава. Загледа се напред през стъклото.

— Просто зарежи тия мисли. Това е абсурд. Вече не сме във времената на Дивия запад.

— Така ли? Нима вече не е редно да убиеш човек, който си го заслужава?

След тия думи Кармен замълча. Просто караше и го чакаше да отговори. Ричър гледаше пейзажа пред себе си. Носеха се към далечните планини. Той откъсна очи от склоновете и се загледа в магистралата. Движението по нея бе натоварено — река от леки автомобили и камиони, пълзяща през пущинака. Кармен задминаваше колите една след друга. Караше твърде бързо.

— Не съм луда — каза тя. — Моля те. Опитах се да направя всичко, както си му е ред. Наистина се опитах. Още щом узнах за сделката, отидох при адвокат, после посетих още трима, но нито един от тях не можеше да направи нищо за по-малко от месец. Можеха само да ми обяснят, че заради Ели съм прикована към това място. Тогава се опитах да потърся закрила от частните детективи. Те не пожелаха да си помръднат и пръста. Свързах се с една охранителна фирма в Остин и те казаха да, можем да ви пазим денонощно, но ще трябват шестима души и цената е почти десет хиляди долара на седмица. Което си е чисто отбиване на топката. Както виждаш, опитах се, Ричър. Опитах се да го направя по нормалния ред. Но е невъзможно.

Ричър мълчеше.

— Тогава си купих пистолет.

— Чудесно — каза той.

— И патрони. Похарчих всичко, каквото имах.

— Сбъркала си човека — каза Ричър.

— Но защо? Ти си убивал и друг път. В армията. Сам ми го каза.

— Това е друго.

— Как така?

— В случая ще бъде убийство. Хладнокръвно убийство. И то предумишлено.

— Не, ще бъде точно същото. Като в армията.

Ричър поклати глава.

— Няма да е същото, Кармен.

— Не си ли давал някаква клетва? Да защитаваш хората.

— Не е същото — повтори той.

Кармен задмина един тежък камион, устремен към крайбрежието. Горещият вихър разтърси кадилака.

— Намали скоростта — каза Ричър.

Тя поклати глава.

— Не мога. Искам да видя Ели.

Той се подпря на таблото. Леденият въздух от климатика го блъсна в гърдите.

— Не бой се — каза Кармен. — Няма да катастрофирам. Ели се нуждае от мен. Ако не беше Ели, отдавна да съм се блъснала в някое дърво, повярвай ми.

Но все пак понамали газта. Камионът започна да ги догонва.

— Знам, че разговорът е труден — каза тя.

— Мислиш ли?

— Но трябва да разбереш и моята гледна точка. Моля те Ричър. Милион пъти съм го обмисляла. До дъно. Обмислях от А до Б, после до В и тъй нататък, чак до Я. След това пак и пак. И пак. Разгледах всички възможности. Тъй че за мен цялата работа изглежда съвсем логична. И това е единственият начин. Знам го. Но е трудно да разговаряме, защото на теб ти идва изведнъж. Не си го обмислял. Изненадан си. Затова ти изглеждам смахната и безчувствена. Знам това. И те уважавам за тази мисъл. Но не съм нито смахната, нито безчувствена. Просто аз имах време да стигна до крайния извод, а ти не. И това е единственият изход, уверявам те.

— Каквото и да кажеш, нямам намерение да убивам човек, когото никога не съм виждал.

— Той ме бие, Ричър — настоя тя. — Пребива ме. С юмруци, с ритници, с каквото му падне. Това му доставя удоволствие. Смее се, докато го върши. Непрестанно живея в страх.

— Тогава иди при ченгетата.

— При ченгето. Имаме само един шериф. И той няма да ми повярва. А дори да повярва, пръста си няма да помръдне. По тоя край всички са стари приятели. Нямаш представа какво е.

Ричър мълчеше.

— Той се прибира — каза Кармен. — Можеш ли да си представиш какво ще ми направи?

Ричър продължаваше да мълчи.

— Аз съм в капан, Ричър. В клопка съм заради Ели. Разбираш ли?

Той не отговори.

— Защо не искаш да ми помогнеш? Заради парите ли? Защото не мога да ти платя?

Мълчание.

— Отчаяна съм — каза тя. — Ти си единственият ми шанс. Умолявам те. Защо не искаш да го направиш? Защото съм мексиканка ли?

Мълчание.

— Защото съм цветнокожа, нали? Боба̀рка. Би ли го направил заради бяла жена? Като приятелката ти. Бас държа, че е бяла. И сигурно руса, нали?

— Да, руса е — каза Ричър.

— Ако някой започне да я измъчва, ще го убиеш.

Да, ще го убия, помисли си той.

— А тя е избягала в Европа без теб. Не е пожелала да тръгнеш с нея. Но заради нея ти би го направил, а заради мен не.

— Не е същото — каза той за трети път.

— Знам — кимна тя. — Защото съм мръсна боба̀рка. Няма смисъл да си папаш ръцете заради мен.

Той премълча.

— Как й е името? — попита Кармен. — На твоята приятелка.

— Джоди — каза Ричър.

— Добре, представи си Джоди там, в Европа. Заплела се е в отчаяно положение и някакъв смахнат садист я бие всеки ден. Разказва ти за това. Разголва душата си. До най-дребната унизителна и ужасна подробност. Какво ще направиш?

Ще го убия, помисли си той.

Тя кимна, сякаш бе прочела мисълта му.

— Но няма да го сториш за мен. Готов си да го направиш заради онази гринга, но не и заради мен.

Той се поколеба с полуотворена уста. Истина беше. Би го направил заради Джоди Гарбър, но не и заради Кармен Гриър. Защо не? Защото тия неща идват внезапно. Не можеш да ги предизвикаш. Кръвта кипва във вените ти като наркотик и нейният напор те повлича. Липсва ли това безумие, нищо не можеш да направиш. Просто и ясно. Много пъти се беше поддавал на порива. Който посегнеше срещу него, получаваше каквото си търси. Посегнеха ли на Джоди, все едно посягаха на самия него. Защото Джоди беше част от него. Поне за известно време. А Кармен не беше. И никога нямаше да бъде. Тъй че поривът просто липсваше.

— Не опира до цвета на кожата — тихо каза той.

Кармен мълчеше.

— Моля те, Кармен. Трябва да разбереш.

— Добре тогава, до какво опира?

— До това, че нея познавам, а теб не.

— Толкова ли е важно?

— Естествено, че е важно.

— Опознай ме тогава — каза тя. — Имаме още два дни. Ще се срещнеш с дъщеря ми. Опознай ни.

Ричър не отговори. Кадилакът се носеше напред. Пейкъс 90 километра.

— Ти си бил полицай — каза Кармен. — Би трябвало да изпитваш желание да помагаш на хората. Или може би се страхуваш? Това ли е? Да не би да си страхливец?

Ричър мълчеше.

— Можеш да го направиш — каза тя. — Правил си го и друг път. Следователно знаеш как. Можеш да го извършиш и да ти се размине. Да захвърлиш трупа някъде, където никой няма да го намери. Далеч в пустинята. Никой няма да разбере. Ако внимаваш, няма да го свържат с теб. Няма да те хванат. Ти си хитър.

Ричър не каза нищо.

— Хитър ли си? Знаеш ли как? Знаеш ли?

— Естествено, че знам — каза той. — Но няма да го направя.

— Защо?

— Казах ти защо. Защото не съм убиец.

— Но аз съм в отчаяно положение — каза Кармен. — Трябва да го направиш заради мен. Умолявам те. Готова съм на всичко, стига да ми помогнеш.

Той мълчеше.

— Какво искаш, Ричър? Секс ли искаш? Можем да го уредим.

— Спри колата — каза той.

— Защо?

— Защото ми писна.

Кармен натисна газта с всичка сила. Колата се стрелна напред. Ричър се озърна за коли, после посегна и блъсна скоростния лост в нулево положение. Двигателят нададе вой и заглъхна, колата се разлюля и скоростта почна да намалява. Ричър стисна волана с лява ръка, преодоля отчаяните усилия на Кармен и зави настрани. Колата слезе от асфалта, под гумите захрущя чакъл и скоростта бързо спадна до нула. Ричър дръпна ръчната спирачка и същевременно отвори вратата. Колата се разтърси и спря. Той се измъкна навън и остана да стои леко замаян. Жегата го блъсна в цялото тяло като удар с чук. Ричър затръшна вратата и тръгна покрай шосето.

4

След първите двайсет метра го обля пот. Вече съжаляваше за решението си. Беше насред пущинака, вървеше покрай магистралата, а най-бавните коли се движеха със сто километра в час. Никой не би си направил труда да спре заради него. А дори и да хрумнеше някому подобна мисъл, докато вземе решение, вече щеше да е отминал поне на километър. После щеше да свие рамене, пак да натисне газта и да си помисли: Ама че тъпо място за автостоп.

Не само тъпо, а направо самоубийствено. Слънцето печеше немилостиво, температурата вече надхвърляше четирийсет и пет градуса. Въздушният поток от преминаващите коли беше като гореща вихрушка, а палещият ураган подир камионите можеше да повали човек на земята. Ричър нямаше вода. Едва дишаше. Само на пет метра от него се носеше непрестанен човешки поток, ала въпреки това бе тъй сам, сякаш бродеше слепешком из пустинята. Ако случайно не минеше патрулна кола да го арестува за ходене по магистралата, можеше да умре тук.

Обърна се и видя кадилака все тъй неподвижен край платното. Упорито продължи да крачи напред. Измина около петдесет метра и спря. Завъртя се на изток и вдигна палец. Но от самото начало си знаеше, че е безнадеждно. След пет минути и стотина отминали коли нямаше никакъв признак, че са го забелязали. Само шофьорът на някакъв тежък камион натисна клаксона и прелетя покрай него с басов рев и свистене на претоварени гуми сред вихрушка от прах и боклуци. Ричър имаше чувството, че изгаря и същевременно се задушава.

Отново хвърли поглед през рамо. Видя как кадилакът се люшна и бавно потегли заднишком към него. Кармен не се справяше много добре. Караше на зигзаг и рискуваше да се вреже в някоя от връхлитащите коли. Ричър тръгна насреща й. Колата увеличи скорост и взе да се мята още по-хаотично. Ричър побегна. Изравниха се и Кармен натисна спирачката. Колата подскочи. Кармен свали страничното стъкло.

— Извинявай — каза тя.

Ревът на движението заглуши думата, но Ричър я разчете по устните й.

— Качвай се — каза Кармен.

Ризата му лепнеше по гърба. Очите му бяха пълни с пясък. Воят на колите по магистралата беше оглушителен.

— Качвай се — повтори Кармен. — Съжалявам.

Ричър влезе в колата. Усещането бе точно както първия път. Климатикът бучеше, седалката беше като ледена буца. А зад волана седеше дребна, уплашена жена.

— Извинявай — каза тя. — Съжалявам. Наговорих ти глупости.

Той затръшна вратата. Изведнъж настана тишина. Ричър протегна ръка към хладния полъх.

— Не го мислех сериозно — каза Кармен.

— Сигурно — промърмори той.

— Наистина не го мислех. Просто съм отчаяна. Вече не различавам доброто от злото. И много съжалявам, задето ти подметнах за секса. Гадно беше. — Гласът й изтъня. — Някои от онези, с които опитах… имах чувството, че само така ще се съгласят.

— Значи щеше да легнеш с тях, за да убият мъжа ти?

Тя кимна.

— Казах ти вече, в капан съм, умирам от страх и съм готова на всичко. Нямам какво друго да предложа.

Ричър мълчеше.

— Гледала съм филми, в които става точно така — добави тя.

Той кимна.

— И аз съм ги гледал. Накрая планът винаги се проваля.

Кармен дълго мълча.

— Значи няма да го направиш — каза тя, сякаш се бе примирила с факта.

— Няма — потвърди Ричър.

Сега Кармен мълча още по-дълго.

— Добре, ще те сваля в Пейкъс. Не бива да вървиш пеш. Може да умреш в тази жега.

Ричър също замълча. Накрая тръсна глава. Така или иначе, трябваше да отиде някъде. Когато живееш по пътищата, скоро научаваш, че всички места са еднакви.

— Не, ще дойда с теб — каза той. — Ще поостана ден-два. Защото ти съчувствам, Кармен. Наистина. Не желая да го убивам, но това не означава, че не бих ти помогнал по някакъв друг начин. Ако още искаш да дойда, разбира се.

Тя се поколеба.

— Да, още искам.

— А пък аз искам да се запозная с Ели. На снимката изглежда страхотно хлапе.

— Наистина е страхотна.

— Но няма да убивам баща й.

Кармен премълча.

— Ясно ли е? — попита Ричър.

Тя кимна.

— Разбрано. Извинявай, че те помолих.

— Не само аз, Кармен — каза Ричър. — Никой не би го направил. Самозалъгвала си се. Планът ти нищо не струва.

Кармен изглеждаше съвсем дребна и объркана.

— Мислех си, че никой не би ми отказал — промълви тя. — Ако знае каква е истината.

Изви глава и се загледа в потока от идващи автомобили. Изчакваше да се освободи пролука. След шест коли тя изкара кадилака на платното и натисна газта. След малко вече отново караше със сто и трийсет, задминавайки кола след кола. Камионът, който бе обсипал Ричър с прах, издържа цели седем минути, преди да остане зад тях.

За осемдесет минути фордът се добра до избраната от жената цел. На картата тя изглеждаше като неголямо кафяво петно, а в действителност се оказа пак кафяво петно, само че с ширина около шейсет километра. От север на юг през него лъкатушеше самотен път, следващ очертанията на далечните планини. Горещо, пусто и забравено от Бога място. Точно такова, каквото търсеше жената. Щеше да послужи за нейните цели. По лицето й плъзна лека усмивка. Имаше дарба инстинктивно да подбира терена.

— Добре — каза тя. — Рано утре сутрин. Точно тук.

Голямата кола направи завой и потегли обратно на юг. Прашният облак след нея остана да виси във въздуха няколко дълги минути, сетне бавно се слегна върху прегорялата земя.

Малко преди Пейкъс Кармен напусна магистралата и пое на юг по тесен селски път, който водеше към пущинака. След седем-осем километра Ричър имаше чувството, че са попаднали на луната.

— Разкажи ми за Ехо — помоли той.

Тя сви рамене.

— Какво да ти разкажа? Нищо и половина. Когато преди сто години съставяли първите карти на Тексас, Бюрото по преброяването смятало едно място за населено, ако имало поне трима души на квадратен километър, а ние и досега не покриваме норматива.

— Но е много красиво — каза Ричър.

Така си беше. Пътят криволичеше и лъкатушеше през безкрайни скални формации, обграден от червеникави каньони — високи и величави откъм източната страна, разпокъсани и неравни на запад, където в древни времена реките бяха търсили проходи към бреговете на Рио Гранде. По-нататък се извисяваха огромни сухи планини, а над всичко това като в широкоекранен филм се простираше необятно синьо небе и дори от летящата кола Ричър долавяше потресаващото безмълвие на хилядите квадратни километри абсолютна пустош.

— Ненавиждам го — каза Кармен.

— Къде ще отседна? — попита той.

— В имението. Вероятно в спалното помещение за работниците. Ще те наемат да работиш с конете. Вечно не ни достигат хора. Ти изглеждаш енергичен, ще ги заинтересуваш. Можеш да кажеш, че си каубой. Това е добра маскировка. Така ще си близо до мен.

— Нищо не разбирам от коне.

Кармен сви рамене.

— Може и да не забележат. Те не забелязват доста неща. Например, че Слуп ме пребива до смърт.

Един час по-късно все още не бяха стигнали. Кармен караше толкова бързо, че скърцането на гумите по завоите се сливаше в едно непрестанно свистене. Изкачиха се по дълъг полегат склон, завиха между две скални колони на върха и изведнъж пред тях се разстла равнина чак до хоризонта. Пътят се отдалечаваше надолу като лъкатушна кафява панделка, а на трийсетина километра напред го пресичаше друг, едва забележим в маранята като бледа линия върху карта. Около далечния кръстопът се мержелееха няколко дребни постройки. Освен тях и двата пътя нямаше никакъв друг признак, че на тази планета съществува човешки живот.

— Окръг Ехо — каза Кармен. — Всичко, което виждаш, и още много, което е скрито. Две хиляди и шестстотин квадратни километра, население сто и петдесет души. Или по-точно сто четирийсет и осем, защото в момента един седи в колата до теб, а друг все още не е излязъл от затвора.

Явно настроението й се бе подобрило, защото изрече това с лукава усмивка. Но се взираше напрегнато в малко прашно облаче на пътя далече под тях. Пухкаво и разтеглено като опашка на катеричка, то пълзеше бавно на юг. До кръстопътя му оставаха още двайсетина километра.

— Това сигурно е училищният автобус — каза Кармен. — Трябва да го настигнем преди града, иначе Ели ще се качи и ще я изпуснем.

— До града ли? — изненада се Ричър.

Тя отново се усмихна за миг.

— Пред очите ти е. Центърът на град Ехо.

Тя ускори по надолнището и зад кадилака също се провлачи опашка от прах. Пейзажът бе тъй необятен, че колата сякаш едва пълзеше. Ричър предположи, че автобусът е на половин час път от кръстовището. Кадилакът се движеше двойно по-бързо, значи щяха да го настигнат след петнайсет минути, макар височината и ясният пустинен въздух да създаваха илюзията, че е само на една ръка разстояние, като детска играчка, оставена върху пода на стаята.

— Много мило от твоя страна, че идваш с мен — каза Кармен. — Благодаря ти. Наистина.

— No hay de que, senorita1 — отвърна той.

— Значи все пак знаеш испански.

Ричър сви рамене.

— В армията имаше доста испаноговорещи. Дори бих казал по-голямата част от новото поколение. Мнозина са сред най-добрите.

— Както в бейзбола.

— Да — кимна той. — Както в бейзбола.

— Само че трябва да ме наричаш сеньора. За съжаление не съм сеньорита.

Когато излязоха на равното, тя ускори отново и около два километра преди да настигнат автобуса, мина в лявото платно, готова да го изпревари. Ричър не се разтревожи. Очевидно в тази част на Тексас човек имаше повече шансове да спечели от лотарията, отколкото да се сблъска с насрещно движение. Кадилакът догони автобуса, профуча през прашния облак и остана отляво още два километра. После се върнаха в дясното платно и след пет минути намалиха скоростта, защото вече наближаваха кръстопътя.

Отблизо градчето изглеждаше занемарено и унило както повечето малки пустинни градчета. Тук-там се мяркаха оградени парцели, обрасли с трънаци и плевели — строителни площи, върху които никога нямаше да се издигнат сгради. Вдясно от северозападния ъгъл имаше закусвалня, всъщност дълга ниска барака с дървени стени, отдавна загубили всякакъв цвят. Диагонално срещу нея беше училището — невзрачно здание с една-единствена стая, сякаш излязло от учебник по история. Първи наченки на образование в селскостопанските райони. Отсреща, на югозападния ъгъл, имаше бензиностанция с две колонки и заден двор, претъпкан със стари автомобили. На североизточния ъгъл, диагонално срещу бензиностанцията, се простираше запустял терен с разхвърляни напосоки бетонни блокове, сякаш преди много години, може би още по времето на Линдън Джонсън, властите бяха започнали там амбициозен строеж, така и нестигнал по-далеч от първоначалния стадий. Имаше още четири сгради, всичките едноетажни, с голи бетонни стени и тесни, неравни алеи, водещи от пътя към тях. Къщи, предположи Ричър. Изсъхналите, спечени от слънцето дворове бяха осеяни с вехтории, детски велосипеди, стари коли на трупчета и потрошена холна мебел. Наоколо им стърчаха ниски огради от гъста телена мрежа. Може би против змии.

На кръстопътя нямаше нито светофар, нито някакви знаци освен пешеходни пътеки върху асфалта, полуразмазани от жегата. Кармен профуча през кръстовището, отмина училищната сграда и направи широк обратен завой, при което успя да хлътне в плитките канавки и от двете страни. Върна се обратно и спря плътно до портата. Училищният двор беше ограден с висока телена мрежа като кучкарник, а портата представляваше разкривен правоъгълник от поцинковани тръби, покрит със същата мрежа.

Кармен наведе глава пред Ричър и се загледа към двора. Автобусът се зададе бавно и спря отсреща, успоредно на кадилака, но обърнат в другата посока. Училищната врата се отвори и отвътре излезе жена. Тя крачеше бавно и изглеждаше уморена. Учителката, предположи Ричър. Имала е тежък ден. Тя видя автобуса и махна с ръка към класната стая. Децата се изнизаха на дълга колона. Ричър преброи седемнайсет — девет момичета и осем момчета. Ели Гриър беше седма в колоната. Носеше синя рокличка. Разпозна я както по снимката, така и по трепването на Кармен. Чу я как ахна тихичко и плъзна ръка към дръжката на вратата.

Кармен изтича пред колата и посрещна дъщеря си на ивицата отъпкана пръст, минаваща за тротоар. Прегърна Ели с всичка сила и я завъртя във въздуха. Мъничките крачета се запремятаха на една страна, синята кутия за обяд — на друга и блъсна майка й по гърба. Ричър видя как детето се смее, а в очите на Кармен блестят сълзи. Хванати здраво ръка за ръка, двете се върнаха към колата. Кармен отвори лявата врата, Ели се изкатери зад волана и изведнъж застина, когато видя непознат човек. Смехът мигновено секна, очите й се разшириха.

— Това е мистър Ричър — обясни Кармен.

Ели се завъртя и я погледна.

— Той е мой приятел — добави Кармен. — Хайде, поздрави го.

Ели пак се обърна към него.

— Здравейте.

— Здрасти, Ели — каза Ричър. — Как беше училището?

Ели се позамисли.

— Добре беше.

— Научи ли нещо ново?

— Да, как се пишат някои думи. — Тя пак се замисли и леко вирна брадичка. — Не са много лесни. Вана и кана.

Ричър кимна сериозно.

— Четири букви. Трудна работа.

— Бас държа, че можеш да ги кажеш буква по буква.

— В-А-Н-А. К-А-Н-А. Така е, нали?

— Ти си голям — кимна одобрително Ели, сякаш току-що бе издържал някакво изпитание. — Само че знаеш ли какво? Учителката казва, че имало четири букви, но всъщност са само три, защото А се повтаря. На второто място и в края.

— Ти си умно хлапе — каза Ричър. — А сега бягай отзад, та майка ти да се прибере на хладно.

Тя се изкатери през облегалката покрай лявото му рамо и за миг го лъхна мирисът на начално училище. Ричър бе посещавал поне петнайсет начални училища в разни страни и на разни континенти, но всички имаха еднакъв мирис. Помнеше го съвсем ясно, макар че бяха минали повече от трийсет години.

— Мамо — обади се Ели.

Кармен се вмъкна зад волана и затвори вратата. Беше се изчервила. Горещина, внезапно физическо натоварване, внезапен изблик на мимолетна радост.

— Мамо, горещо е — каза Ели. — Да си купим кока-кола със сладолед. От закусвалнята.

Ричър видя как Кармен се усмихна, готова да одобри предложението, после се озърна към чантичката с една самотна банкнота в нея.

— От закусвалнята, мамо — повтори Ели. — Кока-кола със сладолед. В жегата е най-вкусна. Преди да се приберем у дома.

Лицето на Кармен посърна, сетне направо помръкна при последните думи. У дома. Ричър побърза да наруши мълчанието.

— Добра идея. Отиваме да си купим кока-кола със сладолед. Аз черпя.

Кармен се озърна. Личеше, че не й харесва да зависи от него. Но все пак тя включи на скорост, върна се през кръстовището и отби наляво към паркинга пред закусвалнята. Паркира на сянка плътно до северната стена, край единствения друг автомобил — чисто нов стоманеносин форд, модел „Краун Виктория“. Вероятно е полицейска кола, помисли си Ричър. Или пък взета под наем.

В закусвалнята цареше прохлада, създавана от огромен стар климатик с отдушник към покрива. Нямаше други клиенти, освен трима души на масата край прозореца, вероятно пътниците от форда. Двама мъже и една жена. Жената беше тъмноруса, симпатична на вид. Единият мъж беше дребен и тъмнокос, другият рус и висок. Значи колата не е полицейска, а взета под наем, помисли си Ричър, и тия тук вероятно са търговски пътници, обикалящи между Сан Антонио и Ел Пасо. Ако носят в багажника повечко стоки, няма как да пътуват със самолет. Той откъсна поглед от тримата и тръгна след Ели към сепарето в дъното.

— Това е най-добрата маса — обясни тя. — Всички други седалки са скъсани и закърпени, а пък конецът е груб и може да ти ожули крака.

— Май не идваш за пръв път — каза Ричър.

— Естествено — изкиска се Ели. Насреща му блеснаха два реда мънички здрави зъбчета. — Много пъти съм идвала. — Тя подскочи, седна и се измести навътре. — Мамо, ела до мен.

Кармен се усмихна.

— Първо ще отскоча до тоалетната. Веднага се връщам. Ти стой тук при мистър Ричър, разбрахме ли се?

Детето кимна сериозно. Мистър Ричър седна отсреща и двамата се спогледаха изпитателно. Ричър нямаше представа как изглежда в нейните очи. Лично той виждаше живия вариант на снимката от портмонето на майка й. Гъста руса коса, стегната на опашка, изненадващо черни очи, широко разтворени и втренчени в него вместо в обектива на фотоапарата, мъничко чипо носле и сериозно притворени устни. Кожата й беше изумително съвършена, като влажно розово кадифе.

— Ти къде си учил? — попита тя. — В нашето училище ли?

Той поклати глава.

— На всеки няколко месеца се местех в ново училище.

Ели се замисли напрегнато. Не попита защо. Само преценяваше плюсовете и минусите на подобно положение.

— Как си успявал да запомниш кое къде е? Например тоалетните. Или коя е учителката. Не им ли бъркаше имената?

Ричър пак поклати глава.

— Когато си малък, помниш всичко. Чак като остарееш, тогава почваш да забравяш.

— А пък аз забравям — каза Ели. — Забравих как изглежда татко. Той е в затвора. Но мисля, че скоро ще се прибере.

— Да, и аз така мисля.

— Къде учеше, когато беше на шест и половина като мен?

Училището, център на нейния свят. Ричър се замисли. Когато беше на шест и половина, войната във Виетнам все още не бушуваше с пълна сила, но вече придобиваше такива мащаби, че се налагаше баща му през цялото време да бъде там или някъде наоколо. Значи би трябвало да е разделил годината между Гуам и Манила. Предимно Манила, помисли си Ричър, преценявайки по спомена за сградите, растителността и местата, където се криеше да играе.

— На Филипините — каза той.

— И те ли са в Тексас? — попита Ели.

— Не, Филипините са групичка острови между Тихия океан и Южнокитайско море. Насред океана, много далеч оттук.

— Океанът — колебливо повтори тя. — Той в Америка ли е?

— Имате ли на стената в училище карта?

— Да, имаме. Карта на целия свят.

— Е, добре, сините части са океани.

— Има много синьо.

Ричър кимна.

— Така си е.

— А мама е учила в Калифорния.

— И това го има на картата. Намираш Тексас и търсиш наляво.

Видя я как сведе очи към ръцете си, опитвайки се да съобрази коя е лявата и коя дясната. После Ели рязко вдигна глава. Ричър се озърна и видя, че Кармен се връща, но е спряла да изчака търговските пътници, които напускаха сепарето си. Когато тримата освободиха прохода между масите, тя пристъпи напред, наведе се грациозно и седна. Прегърна Ели с една ръка, погъделичка я и бе възнаградена с радостен писък. Сервитьорката приключи с търговските пътници, после тръгна към тяхното сепаре с молив и бележник в ръка.

— Три плаващи кока-коли, моля — изрече Ели високо и ясно.

Сервитьорката си записа поръчката.

— Веднага, скъпа — каза тя и се отдалечи.

— Нали и ти искаш? — попита Кармен.

Ричър кимна. Вкусът на кока-кола със сладолед бе също тъй жив в паметта му, както и мирисът на начално училище. За пръв път я бе опитал във войнишка столова в Берлин — дълга, ниска барака, останала от времето на съюзническата окупация. Беше горещо европейско лято, нямаше климатик и той отлично си спомняше жаркото слънце и мехурчетата, от които пареше в ноздрите.

— Глупава работа — каза Ели. — Кока-колата изобщо не плава. Сладоледът плава вътре в нея. Защо не му викат просто плаващ сладолед?

Ричър се усмихна. Спомни си, че на нейната възраст също му хрумваха подобни мисли. Възмутено недоумение пред нелепостите на света, в който трябваше да прекрачи.

— Също като основното образование — каза той. — Веднъж узнах, че „основно“ означава „просто“, „лесно“. Значи основното образование би трябвало да е лесно. А на мен ми се струваше доста трудно. И си помислих, че трябва да го наричат „трудно образование“.

Ели го погледна сериозно.

— Според мен не е чак толкова трудно. Но в океана може и да е другояче.

— Или пък ти си по-умна от мен.

Тя се замисли дълбоко и накрая каза:

— По-умна съм от някои хора. Като Пеги например. Тя е още на думите с три букви. И си мисли, че „лъф“ се пише с „в“.

Ричър нямаше представа какво да отговори. Изчака Кармен да се включи в разговора, но в това време сервитьорката пристигна с три високи чаши върху поднос. Тържествено ги остави на масата, прошепна на Ели „да ти е сладко“ и се отдалечи. Но чашите бяха високи към трийсет сантиметра, сламките добавяха още петнайсет, а брадичката на Ели едва стърчеше над ръба на масата, тъй че устата й се намираше твърде далеч от желаната позиция.

— Искаш ли да ти я държа? — попита Кармен. — Или предпочиташ да коленичиш?

Ели се замисли. Ричър почваше да се чуди дали изобщо някога взима бързи и лесни решения. В нея виждаше частица от себе си. Някога и той приемаше нещата твърде сериозно. Във всяко ново училище децата му се подиграваха за това. Но само по веднъж.

— Ще коленича — заяви Ели.

Всъщност не коленичи, а приклекна върху седалката, опря здраво длани от двете страни на чашата и приведе глава към сламката. Е, методът сигурно си има предимства, реши Ричър. Ели засмука сламката и той погледна своята миша. Сладоледът плаваше като мазно кръгло петно. Когато опита, кока-колата му се стори прекалено сладка, сякаш никой бе сложил твърде много сироп. Мехурчетата бяха огромни и изкуствени. Ужасен вкус. Нямаше нищо общо с детския му спомен от онзи летен ден в Германия.

— Не ти ли харесва? — попита Ели.

Говореше с пълна уста и пръсна белезникава капка върху ръкава му.

— Нищо не съм казал.

— Да, но правиш физиономии.

— Много е сладко — каза той. — Ще ми развали зъбите. И твоите.

Тя се озъби страховито като пред зъболекар.

— Няма значение. Те и без това ще опадат. На Пеги вече й паднаха два.

После пак се приведе над чашата и на един дъх изсмука останалото. Разбърка със сламката полепналия по дъното сладолед, за да може да изсмуче и него.

— Ще довърша и твоя, ако не го искаш — каза тя.

— Не — намеси се майка й. — После ще повърнеш в колата.

— Няма да повърна. Обещавам.

— Не — повтори Кармен. — А сега бягай до тоалетната. Чака ни дълъг път.

— Вече ходих — каза Ели. — В училище винаги ходим до тоалетната след часовете. Чакаме на опашка. Налага се. Шофьорът на автобуса много мрази някой да се напишка върху седалката.

И тя се разсмя с пълен глас.

— Ели! — повиши глас Кармен.

— Извинявай, мамо. Но само на момчетата им се случва. Аз не бих го направила.

— Все пак иди още веднъж, чу ли?

Ели театрално извъртя очи към тавана, прекатери се през скута на майка си и изтича към дъното на салона. Ричър остави пет долара върху сметката.

— Страхотно хлапе — каза той.

— И аз така мисля — каза Кармен. — Е, с малки изключения.

— Много е умна.

Кармен кимна.

— Във всеки случай по-умна от мен.

Той предпочете да не коментира. Седеше мълчаливо и гледаше как очите й се навлажняват.

— Благодаря за почерпката — каза тя.

Ричър сви рамене.

— Беше ми приятно. И ново като преживяване. Не помня друг път да съм черпил дете.

— В такъв случай очевидно нямаш деца.

— Не съм имал дори и в проект.

— А племенници? Братовчеди?

Той поклати глава.

— Аз самият бях хлапе. Много, много отдавна. Каквото знам за децата, знам го от лични спомени.

— За ден-два ще научиш от Ели повече, отколкото би ти се искало. Сигурно вече си го разбрал.

Тя погледна през рамото му и той чу зад гърба си стъпките на Ели. Подът беше стар и под сбръчкания линолеум очевидно имаше въздух, защото изпод подметките й се чуваше глухо шляпане.

— Мамо, да тръгваме вече — каза Ели.

— И мистър Ричър ще дойде — каза Кармен. — Той ще работи с конете.

Ричър се измъкна от сепарето и видя, че Ели го гледа.

— Добре — съгласи се тя. — Но да тръгваме вече.

Тримата излязоха навън в жегата. Следобедът отминаваше, а беше още по-горещо. От форда нямаше и следа. Отидоха до кадилака и Ели се прекатери на задната седалка. Кармен дълго седя неподвижна, с ръка върху таблото. Затвори очи. После пак ги отвори и включи двигателя.

Върнаха се обратно през кръстопътя, покрай училището и продължиха сто километра право на юг. Кармен караше доста бавно. Може би с половината от предишната скорост. Ели не се оплакваше. Ричър предположи, че за нея това е нормално. Вероятно Кармен никога не бързаше да се прибере у дома.

Около пътя нямаше кой знае какво за гледане. Отляво се редяха високи електрически стълбове с провиснали между тях жици. Тук-там в далечината се мяркаха вятърни двигатели и нефтени помпи. Някои работеха, но повечето сгърчиха неподвижно. Откъм западната страна на пътя преобладаваха дизелови двигатели за напояване, разположени покрай стари ниви, но всички те не работеха и тънеха в ръжда, защото сухите ветрове отдавна бяха изпепелили земята. На места почвата изчезваше напълно, оставяйки само голи варовикови площадки. Просто нямаше нищо за напояване. Източната страна изглеждаше малко по-добре. Тук-там се мяркаха цели квадратни километри, обрасли с нисък пустинен храсталак, та дори и съвсем прилични пасища, разтеглени в дълги неправилни ивици, сякаш следваха подпочвените води.

На всеки двайсет-трийсет километра край пътя се мяркаше самотна порта на ранчо. Не представляваха нищо особено — прости дървени правоъгълници, широки и високи по четири-пет метра. Отъпкани отклонения минаваха под тях и чезнеха в далечината. На някои порти имаше изписани имена от летвички, грубо сковани във формата на букви. Другаде надписите бяха ръчна изработка от ковано желязо. Понякога по средата на горната греда висеше и биволски череп, разперил напред дългите си криви рога като криле на лешояд. На места имаше и огради от ръждясала бодлива тел, плъзнали безцелно към хоризонта по линията на някогашните синори. Напукани и изкривени от слънцето, старите дървени колове изглеждаха готови да се разпаднат на прах при първото докосване.

В зависимост от терена понякога можеха да се видят и самите имения. Там, където бе равно, Ричър зърваше в далечината групички сгради. Къщите бяха двуетажни, боядисани най-често в бяло и сгушени сред ниски обори и плевни. Зад тях имаше вятърни двигатели и сателитни антени. Изглеждаха смълчани и зашеметени от жегата. Слънцето клонеше на запад, но навън температурата все още не падаше под четирийсет и три градуса.

— Мисля, че е заради пътя — каза Кармен. — Цял ден поглъща слънчевата топлина и след това я излъчва.

Ели бе задрямала на задната седалка с глава върху куфарчето. Докосваше с буза документите, които съветваха майка й как точно да напусне баща й.

— Оттук започват имотите на Гриър — съобщи Кармен. — Отляво. Следващото отклонение е нашето. Още десет–дванайсет километра.

Наоколо се простираше равнина, само отдясно теренът се изкачваше плавно към невисоко скалисто плато на около два километра в западна посока. Отляво бодливата тел около терените на рода Гриър беше в сравнително добра форма. Изглеждаше сложена там преди не повече от петдесет години. Отдалечаваше се на изток по права линия и тук-там отвъд нея се мяркаха пасища — наполовина зелени, наполовина кафеникави. Няколко километра по-нататък на хоризонта се чернееше гора от нефтени кули, оградени от тенекиени бараки и изоставено оборудване.

— „Гриър–3“ — обясни Кармен. — Голямо находище. Някога дядото на Слуп изкарал от него цяла камара пари. Пресъхнало преди около четирийсет години. Но все още обичат да разправят как бликнал фонтанът. Най-вълнуващото събитие, което им се е случвало някога.

Кармен отново намали скоростта, явно не изгаряше от желание да измине последните километри. В далечната мараня пътят плавно се изкачваше нагоре и Ричър различи, че там бодливата тел отстъпва място на нелепа дъсчена ограда. Тя стърчеше плътно до пътя, както на някои места в Нова Англия, но беше боядисана в тъмночервено. След около километър стигаше до висока порта със същия цвят, сетне продължаваше, докато изчезне от поглед. Отвъд портата имаше сгради, много по-близо до пътя, отколкото в другите имения. Голяма стара къща с двуетажна централна част, висок комин и множество едноетажни пристройки. Ниски обори и бараки, пръснати безредно наоколо. Дървени огради за добитък с неправилна правоъгълна форма. И зданията, и оградите бяха боядисани в тъмночервено. Ниското оранжево слънце пламтеше зад тях и трепкащите им очертания се размазваха на хоризонтални ивици като мираж.

Когато стигнаха до червената ограда, Кармен подкара още по-бавно. На последните сто метра съвсем вдигна крак от педала, после зави по черния път под портата. Високо над главите им беше изписано име — червено дърво върху червения фон. Червената къща, провъзгласяваше надписът. Докато минаваха под него, Кармен за миг се озърна нагоре.

— Добре дошъл в ада — каза тя.

Червената къща заемаше централно място сред група от четири внушителни постройки. Имаше широка дъсчена веранда с дървени колони и люлка на вериги. Осемдесет метри по-нататък се издигаше голяма барака за автомобилите и селскостопанската техника, но Кармен нямаше как да стигне до нея, защото една полицейска кола беше паркирана косо край къщата и напълно преграждаше пътя. Стар шевролет, боядисан в черно и бяло. Отстрани върху вратата бе изписано Окръжен шериф, Ехо, но личеше, че отдолу е имало друг надпис. Общината я е купила на старо, помнени си Ричър. Само са я пребоядисали, и без това шерифът едва ли има кой знае колко работа из тия пущинаци. Колата стоеше празна, с отворена лява врата. Лампите върху покрива примигваха в червено и синьо, мятайки хоризонтални цветни ивици по верандата и цялата фасада на къщата.

— Какво става тук? — възкликна изненадано Кармен. После рязко вдигна ръка към устата си. — Божичко, не може вече да се е върнал. Моля те, Господи!

— Ченгетата не биха го докарали — каза Ричър. — Те не са таксиметрова служба.

Ели се размърда зад тях. Тишината я беше събудила. Тя се надигна и погледна напред с разширени очи.

— Какво е това?

— Шерифът — каза Кармен.

— А защо е тук? — попита Ели.

— Не знам.

— Защо мигат лампите?

— Не знам.

— Да не би някой да е повикал полиция? Може да е идвал крадец. С черна маска и пистолет.

Ели пролази напред и коленичи върху тапицирания подлакътник между двете седалки. Ричър отново усети мириса на начално училище и зърна по лицето й възторжено любопитство. Сетне детето внезапно се сепна.

— Може да е откраднал кон — предположи уплашено Ели. — Сигурно ми е взел понито, мамо.

Тя се покатери в скута на Кармен и задърпа дръжката на вратата. Скочи навън и с всичка сила хукна през двора, притиснала лакти към тялото си. Стегнатата руса коса се развяваше зад тила й.

— Не вярвам някой да е задигнал кон — каза Кармен. Мисля, че Слуп се е прибрал.

Ричър посочи към мигащите светлини.

— С такава илюминация?

Тя свали предпазния колан, извъртя се настрани и стъпи върху отъпканата пръст. Изправи се и загледа къщата, хванала с две ръце вратата на колата, сякаш искаше да се предпази от нещо. Ричър стори същото. Обгърна го непоносима горещина. Откъм полицейския автомобил долиташе прашенето на радиостанция, примесено с откъслечни думи.

— Може би търсят теб — каза той. — Нямало те е цяла нощ. Може да са съобщили на шерифа.

Кармен го погледна над покрива на кадилака и поклати глава.

— Ели беше тук. Знаят ли къде е тя, изобщо не ги е грижа за мен.

Тя постоя още малко, после заобиколи вратата и я затръшна зад себе си. Ричър също. Отсреща вратата на къщата се отвори и на верандата излезе мъж в униформа. Шерифът без съмнение. Беше над шейсет, възпълен, със загрубяла от слънцето мургава кожа и рядка прошарена коса, полепнала по темето. Пристъпваше почти заднишком и се сбогуваше с някого. Носеше черни панталони и бяла униформена риза с пагони. На кръста му висеше широк колан с кобур, от който стърчеше дървена дръжка на револвер, пристегната с ремъче. Вратата се затвори, шерифът направи крачка към колата си и изведнъж спря, когато видя Кармен. После лениво вдигна пръст към челото си в някакво подобие на поздрав.

— Мисис Гриър — изрече той с такъв глас, сякаш всичко бе по нейна вина.

— Какво е станало? — попита тя.

— Вътре ще ви кажат — отвърна шерифът. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.

После погледът му прескочи покрива на кадилака и се вторачи в Ричър.

— Ами вие кой сте?

Ричър не отговори.

— Кой сте вие? — повтори шерифът.

— Вътре ще обясня — каза Ричър. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.

Шерифът го изгледа спокойно и изпитателно, после бавно кимна, сякаш знаеше точно с кого си има работа. Вмъкни се в очукания шевролет, форсира двигателя и подкара заднишком към шосето. Докато прахта се слягаше по обувките на Ричър, Кармен подкара кадилака към бараката. Тя беше дълга и ниска, без предна стена и боядисана в червено както всички други постройки. Вътре имаше два пикапа и джип чероки. Единият пикап беше нов, другият вероятно не бе помръдвал от десетина години. Зад бараката, криволичеше тесен черен път, чезнещ някъде в безкрая на пустинята. Кармен остави кадилака до джипа и отново излезе на слънце. Сред този двор изглеждаше дребничка и някак не наместо, като орхидея върху бунище.

— Къде е спалното? — попита Ричър.

— Ела с мен — каза Кармен. — Така или иначе, ще се срещнеш с тях. Трябва да те наемат. Не може току-така да се настаниш в спалното.

— Добре — кимна той.

Кармен го поведе към стъпалата на верандата. Изкачи ги внимателно, едно по едно. Спря пред вратата и почука.

— Всеки път ли чукаш? — изненада се Ричър.

Тя кимна.

— Така и не ми дадоха ключ.

Изчакаха. Ричър стоеше една крачка зад нея, както подобава на наемен работник. Отвътре долетяха стъпки. После вратата се отвори. На прага изникна млад мъж, хванал дръжката на вратата. Изглеждаше около двайсет и пет годишен. Имаше широко, ъгловато лице на червени и бели петна. По масивната му снага се издуваха груби селски мускули, вече започващи да се покриват с тлъстина. Беше облечен с джинси и мръсна бяла тениска, чиито ръкави се пийваха в бицепсите. Миришеше на пот и бира. Върху главата му стърчеше червено бейзболно каскетче, извъртяно с козирката назад. Над пластмасовата закопчалка се виждаше полукръгче от челото. Отзад изпод козирката се подаваха кичури коса, на цвят точно същата като тази на Ели.

— А, ти ли си — промърмори той, като погледна Кармен и веднага извърна очи.

— Боби — каза тя.

В този момент той забеляза Ричър.

— Кой е приятелят ти?

— Името му е Ричър. Търси работа.

Младежът се поколеба.

— Е, щом е тъй, влизайте. И двамата. Не забравяйте да затворите. Горещо е.

Той отстъпи навътре в сянката и Ричър зърна върху каскетчето буквата Т. Тексаските рейнджъри, помисли си той. Добър футболен клуб, но не чак толкова. Кармен последва младежа на три крачки дистанция. Почти седем години живееше в този дом и все още влизаше като гостенка. Ричър вървеше плътно до рамото й.

— Братът на Слуп — прошепна тя.

Той кимна. Вестибюлът бе сумрачен. Забеляза навсякъде същата червена боя — по дървените стени, подовете и таваните. На места бе изтъняла или съвсем олющена, оставяйки само неясни петна. Някъде в къщата стар климатик успяваше криво-ляво да смъкне температурата с два-три градуса. Работеше бавно, с търпеливо бучене и тракане. Звукът действаше успокояващо, като тиктакането на стенен часовник. Вестибюлът беше колкото мотелска стая, обзаведен със скъпи мебели, но всичко изглеждаше старо, сякаш принадлежеше на семейство, обедняло преди десетилетия. Или пък толкова богато, че отдавна е загубило способността да се радва на придобивките. На едната стена висеше грамадно огледало в изящна рамка, боядисана в червено. Отсреща се издигаше стойка с шест ловни карабини. Огледалото я отразяваше и целият вестибюл заприличваше на арсенал.

— За какво беше дошъл шерифът? — подвикна Кармен.

— Влезте вътре — отвърна Боби.

Та ние сме вътре, помисли си Ричър. Но после разбра, че Боби е искал да каже: Влезте във всекидневната. Тя се оказа просторна червена стая в дъното на къщата. Личеше, че е оформена допълнително, вероятно на мястото на някогашната кухня. Сега от нея се отваряше врата към пристроена кухня, която едва ли имаше повече от петдесет години. Все същата протрита червена боя покриваше цялата всекидневна, включително и мебелите. Насред помещението имаше голяма селска маса и осем стола с извити облегалки, всичките изработени от чамово дърво, всичките боядисани в червено и протрити до блясък там, където са ги докосвали човешки тела.

На единия стол седеше жена. Изглеждаше около четирийсет и пет годишна. Беше от ония жени, който дори в напреднала възраст не си променят начина на обличане. Носеше стегнати джинси с широк колан и блуза с ресни в стил „Уестърн“. И прическата беше младежка — ярко оранжева, изпъната високо над костеливото й лице. Приличаше на двайсетгодишно момиче, преждевременно състарено от някаква рядка болест. Или от душевен стрес. Може би шерифът я бе помолил да седне, за да й съобщи някаква неприятна новина. Изглеждаше разтревожена и малко объркана. Но същевременно излъчваше жизненост. И властност. В нея все още имаше доста енергия. Напомняше тази част от Тексас, която владееше — могъща и величава, ала временно изоставена, след като са отминали най-добрите й дни.

— За какво беше дошъл шерифът? — повтори Кармен.

— Случило се е нещо — отговори жената и по гласа й личеше, че нещото не е добро.

Ричър зърна как в очите на Кармен припламна надежда. После стаята стихна и жената отправи поглед към него.

— Името му е Ричър — каза Кармен. — Търси работа.

— Откъде е?

Гласът на жената плющеше като камшик. Тук аз командвам, говореше той.

— Срещнах го по пътя — отговори Кармен.

— Какво може да прави?

— Работил е с коне. Разбира и от ковашкия занаят.

Докато тя лъжеше, Ричър се загледа през прозореца. Никога не бе припарвал до кон, ако не се брои минаването покрай конюшните в някои стари военни бази, където все още държаха коне за парадите. За ковачниците знаеше, че там изработват подкови — железни дъги, които се прикрепват върху краката на конете. Или май беше върху копитата. Знаеше още, че вътре има огнище, ковашки мех и пада голямо блъскане с чука. Освен това трябваше наковалня и съд с вода. Но през живота си не беше докосвал подкова. От време на време бе виждал някоя, закована над нечия врата за късмет. Знаеше, че в едни страни ги коват с дъгата нагоре, в други — обратно, все за подмамване на късмета. Но с това познанията му се изчерпваха.

— По-късно ще говорим за него — отсече жената. — Сега си имаме по-важна тема.

После тя си спомни за добрите обноски и небрежни махна с ръка.

— Аз съм Ръсти Гриър.

— Като футболния играч ли? — попита Ричър.

— Била съм Ръсти Гриър много преди той да се роди заяви жената, след това посочи Боби. — Вече познавате сина ми Боби Гриър. Добре дошъл в ранчо „Червената къща“, мистър Ричър. Може и да намерим работа за вас. Ако сте усърден и честен.

— За какво беше дошъл шерифът? — попита Кармен за трети път.

Ръсти Гриър се завъртя и я погледна втренчено.

— Адвокатът на Слуп е изчезнал.

— Какво?

— Пътувал към федералния затвор, за да се срещне със Слуп. Така и не пристигнал. Щатската полиция открила колата му изоставена на пътя южно от Абилин. Празна, зарязана насред пущинака с ключове на таблото. Положението не изглежда добро.

— За Ал Юджин ли говориш?

— Според теб колко адвокати имаше Слуп?

Идиотка такава, добавяше тонът. Настана пълна тишина. Кармен пребледня, рязко вдигна ръка и закри устата си с вцепенени пръсти.

— Може колата да се е повредила — каза тя.

— Ченгетата я изпробвали — каза Ръсти. — Работела като часовник.

— Къде е тогава?

— Вече ти казах. Изчезнал.

— Потърсили ли са го?

— Естествено. Но не могат да го намерят.

Кармен въздъхна дълбоко. После още веднъж.

— Това променя ли нещо? — попита тя.

— Питаш дали Слуп ще се прибере?

Кармен кимна едва-едва, сякаш ужасно се боеше от отговора.

— Не бой се — каза Ръсти с широка усмивка. — Слуп ще се прибере в понеделник, както е уговорката. Изчезването на Ал не променя нищо. Шерифът беше категоричен. Сделката вече е сключена.

Кармен дълго мълча със затворени очи и длан пред устата. После с усилие свали ръка и застави треперещите си устни да се усмихнат.

— Много добре — каза тя.

— Да, добре е — отвърна свекърва й.

Кармен кимна неопределено. Ричър имаше чувството, че е готова да припадне.

— Как мислиш, какво може да му се е случило? — попита тя.

— Откъде да знам? Сигурно някаква неприятност.

— Че кой би създавал неприятности на Ал?

Усмивката на Ръсти изтъня презрително.

— Размърдай си малко ума, скъпа.

Кармен отвори очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто се питам кой би създавал неприятности на адвоката си.

— Не знам.

— Аз пък знам — заяви Ръсти. — Човек, който купува на адвоката си скъп мерцедес, и все пак попада в затвора. Това е.

— И кой е този човек?

— Би могъл да е всеки. Ал Юджин не си подбира клиентите. Няма критерии. Той е наполовина мошеник. А може и да е стопроцентов мошеник, знам ли. Три четвърти от клиентите му са съмнителни личности.

Кармен пребледня още повече.

— Съмнителни личности?

— Знаеш какво имам предвид.

— Имаш предвид мексиканци, нали? Защо не си го кажеш направо?

Ръсти продължаваше да се усмихва.

— Добре де, кажи ми, че не е така. Ако вкарат някой мексиканец в затвора, той не приема наказанието си като нас. Не, обвинява за цялата работа адвоката. Вдига на крак всичките си братя и братовчеди, а те, естествено, хукват насам на тумби — все незаконни емигранти, cholos2, същински бандити, и виждаш какво се получава накрая. Тук става досущ като в Мексико. А тъкмо ти би трябвало да знаеш как е там.

— Защо тъкмо аз? Никога не съм стъпвала в Мексико.

Никой не отговори. Ричър я гледаше как стои горда, разтреперана и сама като пленница във вражески лагер. Всекидневната бе притихнала. Само отнякъде долиташе пъхтенето и потракването на стария климатик.

— Имате ли мнение по въпроса, мистър Ричър? — попита Ръсти Гриър.

Коварен въпрос към човек, който си търси работа. Искаше му се да измисли някакъв умен отговор. Нещо засукано. Но не си струваше да влиза в спор и да бъде изхвърлен от имението още в първите десет минути.

— Аз съм дошъл тук да работя, госпожо — каза той.

— Все пак бих желала да чуя мнението ви.

Да, истински въпрос към кандидат за работа. Проверка на характера. Очевидно Ръсти не допускаше всекиго да рине тор от конюшните й.

— Мистър Ричър е бил полицай — намеси се Кармен. — В армията.

Ръсти кимна.

— Е, какво мисли едно бивше военно ченге?

Ричър сви рамене.

— Може да има съвсем невинно обяснение. Може би се е залутал в пристъп на временна невменяемост.

— Не ми се вярва. Сега разбирам защо сте бивше ченге.

Настана дълго мълчание.

— Дори да е имало насилие, може да са го предизвикали както цветнокожи, така и бели — каза Ричър.

— По нашия край това мнение няма да ти спечели симпатии, синко.

— Въпросът не е до симпатии, а до истина или заблуда. Три четвърти от жителите на Тексас са бели, следователно има три четвърти вероятност именно бял да е предизвикал насилието, ако предположим, че хората са еднакви.

— Твърде смело предположение.

— Личният ми опит го потвърждава.

Ръсти рязко вдигна глава и погледна Кармен.

— Е, ти сигурно споделяш възгледите на новия си приятел.

Кармен въздъхна.

— Никога не твърдя, че съм по-горе от другите. Не виждам защо да приема, че стоя по-долу.

Отново настана тишина.

— Какво пък, времето ще покаже — заяви Ръсти. — Рано или късно някой от нас ще признае, че не е бил прав.

Последната сричка прозвуча протяжно и бавно заглъхна.

— А къде е дъщеричката на Слуп? — попита след малко Ръсти с фалшива бодрост, сякаш бе забравила целия разговор. — Доведе ли я от училище?

Кармен преглътна мъчително и се обърна към нея.

— Мисля, че е в обора. Видя шерифа и се уплаши, че може да са й откраднали понито.

— Ама че глупост. На кого му е притрябвало проклетото пони?

— Тя е още дете — каза Кармен.

— Добре, прислужницата е готова да сервира на детето вечеря, тъй че го доведи в кухнята, а попътно покажи на мистър Ричър къде е спалното.

Кармен кимна безмълвно като слугиня, приемаща нова заповед. Ричър я последва към вестибюла. Двамата излязоха навън в жегата и спряха за малко на сенчестата веранда.

— В кухнята ли се храни Ели? — попита Ричър.

Кармен кимна.

— Ръсти я ненавижда.

— Защо? Нали й е внучка.

Кармен извърна лице.

— Да, но има нечиста кръв. Не ме карай да ти го обяснявам. Няма разумни причини. Просто я мрази, и толкоз.

— Тогава защо се тревожат толкова, че можеш да я отведеш?

— Защото Слуп иска Ели да бъде тук. Тя е неговото оръжие срещу мен. Негов инструмент за мъчения. А каквото иска той, иска го и майка му.

— Значи и теб пращат да се храниш в кухнята?

— Не, тя ме кара да сядам на масата с нея. Защото знае, че не ми е приятно.

Ричър прекрачи напред и спря на ръба на сянката.

— Би трябвало да се махнеш оттук — каза той. — Вече можехме да сме във Вегас.

— За момент се обнадеждих — каза Кармен. — Заради Ал Юджин. Мислех си, че може да има отсрочка.

Ричър кимна.

— Аз също. Нямаше да е зле.

В очите й бликнаха сълзи.

— Знам. Само че беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Помисли си още веднъж дали да не избягаш.

Тя избърса очи с опакото на китката си. Тръсна глава.

— Няма да бягам. Не искам да съм извън закона.

Ричър мълчеше.

— А ти трябваше да се съгласиш с нея — добави тя. — За мексиканците. Щях да разбера, че блъфираш. Най-важното е да останеш тук.

— Не можех да се съглася.

— Беше рисковано.

Слязоха по стъпалата и прекосиха нажежения двор. Зад бараката за колите имаше обор. Беше червен както всичко останало и огромен като самолетен хангар, с капандури на покрива. Голямата врата бе леко открехната. Отвътре долиташе силна миризма.

— Не ме бива много в селския труд — каза Ричър.

— Ще свикнеш — отвърна Кармен.

Зад обора имаше четири терена, обкръжени с масивни червени огради. Два бяха обрасли с оскъдна повехнала трева, а другите два — покрити с дебел слой пустинен пясък. На песъчливите площи стърчаха препятствия от греди, закрепени върху празни варели. По-нататък се виждаше още една червена постройка — дълга и ниска, с малки прозорчета високо под стряхата.

— Спалното — поясни Кармен.

Тя спря за момент, унесена в някакви мисли. После потръпна от жегата и отново стана делова.

— Вратата е от другата страна. Вътре ще завариш двама души, Джошуа и Били. Изобщо не им вярвай. Работят тук открай време и са предани на семейството. По някое време прислужницата ще ви донесе вечерята — след като Ели приключи и преди ние да седнем на масата.

— Добре — кимна Ричър.

— А Боби рано или късно ще дойде да те провери. Пази се от него, Ричър. Той е същинска усойница.

— Добре — повтори Ричър.

— Ще се видим по-късно — каза Кармен.

— Можеш ли да се справиш сама?

Тя отривисто кимна и се отдалечи. Ричър я изпроводи с поглед, докато изчезна зад обора. После заобиколи спалното и намери вратата.

5

Момчето запълни цяла нова страница от бележника. Мъжете с далекогледите диктуваха подробни описания на хората и събитията. Пристигането на шерифа, завръщането на боба̀рката и детето с новия тип, влизането на хлапето в обора, отпътуването на шерифа, дългото затишие, излизането на боба̀рката и новака, отиването им към спалното и нейното завръщане.

— Кой е тоя? — попита момчето.

— Откъде да го знам, по дяволите — отвърна единият от мъжете.

Много висок, широкоплещест, зле облечен, стара риза и панталони, записа момчето. После добави: Не е каубой, личи по обувките. Неприятности?

Зад спалното теренът се спускаше и от тази страна сградата бе двуетажна. Долният етаж имаше огромна плъзгаща се врата, застинала на едно място върху строшените релси. Вътре имаше още един пикап и два зелени трактора. В десния край започваше стълбище с парапет, водещо нагоре през квадратен отвор в тавана. Ричър се задържа долу да поогледа. Отзад в кабината на пикапа имаше скоби за прикрепване на пушка. Горещият, застоял въздух миришеше на бензин и машинно масло.

После се изкачи по стълбището на горния етаж. И тук цялата дървения се оказа боядисана в червено — стени, под и тавански греди. Въздухът беше още по-горещ и застоял. Нямаше нито климатик, нито свястна вентилация. В единия ъгъл забеляза заградено място, вероятно тоалетна и баня. Всичко останало представляваше едно обширно помещение, запълнено от шестнайсет легла, по осем от двете страни, с простички железни рамки и тънки раирани дюшеци. До всяко от тях имаше нощно шкафче.

Двете легла до банята бяха заети. Върху всяко от тях лежеше по един дребен, жилест мъж. И двамата бяха по джинси и скъпи каубойски ботуши, но без ризи. И двамата бяха кръстосали ръце зад главите си. Когато Ричър се поя ви в помещението, те едновременно завъртяха глави към стълбището. После се надигнаха на лакти, за да го огледат по-добре.

Ричър бе изкарал четири години в Уест Пойнт и след това още тринайсет на военна служба, тъй че съвсем не му беше за пръв път да влиза в ново спално помещение и да среща изпитателни погледи. Чувството не го смущаваше. Имаше си начин да го преодолява. Неписан етикет. Трябва просто да влезеш и да си избереш свободно легло, без да казваш каквото и да било. Нека някой друг проговори пръв. Така узнаваш чуждото отношение към теб, преди сам да разкриеш своето.

Той пристъпи до третото легло откъм стълбището, край северната стена, която навярно щеше да е малко по-хладна от южната. Някога в армията би имал тежка брезентова торба, която да метне отгоре като символ за собственост. Върху торбата щеше да е изписано името и званието му, а броят на поправките в надписа щеше да дава най-обща представа за неговата биография. Така се пестяха много излишни приказки. Но в сегашното положение можеше само да извади от джоба си сгъваемата четка за зъби и да я сложи на шкафчето. Като заместител жестът бе доста жалък, липсваше му внушителност. Но вършеше същата работа. Оповестяваше на всеослушание: Сега и аз живея тук като вас. Нещо да кажете?

Двамата продължаваха да го зяпат мълчаливо. Трудно е да прецениш с точност телосложението на легнал човек, но изглеждаха дребни. Някъде около метър и шейсет и пет, тегло под седемдесет килограма. Но бяха жилави и мускулести като боксьори средна категория. Имаха селски загар — тъмнокафява кожа по ръцете, лицата и вратовете, млечнобяла там, където телата им са били закрити от тениски. Тук-там по ребрата, ръцете и ключиците им Ричър забеляза застарели подутини и топчета. И друг път бе виждал подобни белези. Кармен имаше такъв. Той също на две-три места. Те издаваха съществуването на отдавна заздравели счупвания.

Мина покрай двамата мъже и влезе в банята. Тя имаше врата, но отвътре беше като в казарма — по четири бройки от всичко, без вътрешни прегради. Четири тоалетни чинии, четири мивки, четири душа върху една обща стойка. Беше сравнително чисто, миришеше на топла вода и евтин сапун, като че двамата се бяха къпали преди малко, може би в подготовка за петъчната свободна вечер. Имаше едно високо прозорче с прашна мрежа против насекоми и без стъкло. Като се надигна на пръсти, Ричър зърна ъгъла на конюшнята и част от къщата отвъд нея — половината веранда и крайчето на вратата.

Върна се в спалното. Сега единият седеше с извърната глава и гледаше вратата на банята. Гърбът му бе също тъй бял, както и гърдите. През бледата кожа личаха местата на още счупвания. Ребрата, дясната плешка. Този човек или често попадаше под камиони, или беше бивш ездач на родео, изживял кариерата си малко под върха на професията.

— Задава се буря — подметна той.

— И аз така чух — отвърна Ричър.

— Неизбежно е при такава горещина.

Ричър премълча.

— Наеха ли те? — попита седналият.

— Мисля, че да — каза Ричър.

— Значи ще работиш за нас.

Ричър пак премълча.

— Аз съм Били — каза човекът.

Другият се размърда на лакти и съобщи името си:

— Джош.

Ричър кимна на двамата.

— Аз съм Ричър. Приятно ми е.

— На теб се пада черната работа — каза човекът на име Били. — Да ринеш тор и да мъкнеш бали слама.

— Както кажеш.

— Защото определено не ми приличаш на ездач.

— Тъй ли?

Били кимна.

— Твърде си висок. Твърде тежък. Центърът на тежестта отива прекалено нагоре. Да, както те гледам, май изобщо не ставаш за ездач.

— Мексиканката ли те доведе? — попита Джош.

— Мисис Гриър — каза Ричър.

— Ръсти е мисис Гриър — заяви Били. — Тя не те е довела.

— Мисис Кармен Гриър — уточни Ричър.

Били не каза нищо. Джош само се усмихна.

— След вечеря излизаме — каза Били. — На два часа път южно оттук има бар. Ела и ти, ако искаш. Да се поопознаем.

Ричър поклати глава.

— Може би някой друг път, след като припечеля малко пари. Предпочитам на първо време сам да си плащам сметките.

Били се позамисли и кимна.

— Правилно разсъждаваш. Може пък и да се сработим.

Джош пак се усмихна, но не каза нищо.

Ричър отиде до леглото си, просна се и остана да лежи неподвижно в жегата. Взря се за минута в червените греди отгоре, после затвори очи.

Четирийсет минути по-късно прислужницата им донесе вечеря. Беше бяла жена на средна възраст и имаше роднинска прилика с Били. Поздрави го сърдечно. Може да бяха братовчеди. Определено си приличаха по външен вид. И по гласа. Личеше, че делят общи гени. Към Джош отношението й също бе дружеско, а към Ричър — сдържано и студено. За вечеря имаше свинско с фасул и тя го пресипа от баката в метални паници с черпака, който носеше в джоба на престилката си. Раздаде вилици, лъжици и празни канчета.

— Вода се налива от крана в банята — поясни тя за Ричър.

После прислужницата слезе по стълбището и Ричър насочи вниманието си към храната. От снощи не бе хапвал и залък. Седна на леглото с паница върху коленете и усърдно заработи с лъжицата. Фасулът беше черен и воднист, примесен със солидна доза меласа. Свинското беше крехко, с хрупкава сланина. Вероятно го пържеха отделно, преди да прибавят фасула.

— Хей, Ричър — подвикна Били. — Как ти се струва?

— Според мен не е зле.

— Дрън-дрън — обади се Джош. — Цял ден е над четирийсет градуса, а тя ще ни носи топла храна. Преди малко минах под душа и пак се потя като прасе.

— Поне е безплатно — каза Били.

— Безплатно, ама друг път — възрази Джош. — Удържат ни го от заплатата.

Ричър не им обръщаше внимание. Мърморенето за храната заемаше основно място в обществения живот на всяко спално помещение. А тази тук не беше лоша. Дори бе доста по-добра, отколкото на много други места. Особено в сравнение с онази, която излизаше от казармените кухни. Той сложи празната паница на шкафчето до четката за зъби, легна отново по гръб и усети как стомахът му се захваща да обработи мазнините и въглехидратите. В другия край на спалното Били и Джош измъкнаха чисти ризи от шкафчетата си. Надянаха ги, закопчаха се и набързо се сресаха с пръсти.

— Довиждане — подвикна Били.

Двамата изтрополиха надолу по стълбището и след малко Ричър чу точно под себе си шума на автомобилен двигател. Пикапът, предположи той. Чу ги как изкараха колата на заден ход и се отдалечиха. Стана, мина в банята и видя как пикапът заобикаля конюшнята и прекосява неравния двор пред къщата.

Върна се в спалното, събра паниците една върху друга и сложи приборите в най-горната. Наниза трите канчета на показалеца си, спусна се по стълбището и излезе навън. Слънцето вече чезнеше зад хоризонта, но жегата изобщо не намаляваше. Въздухът бе невероятно горещ. Почти задушаващ. Сега в него се усещаше влага. Отнякъде долиташе топъл, влажен ветрец. Ричър мина покрай оградите, заобиколи конюшнята и прекоси двора. Мина отстрани на верандата и потърси кухненската врата. Откри я и почука. Прислужницата отвори.

Ричър протегна паниците и канчетата.

— Донесох това.

— Е, много любезно от твоя страна — каза тя. — Но нямаше нужда. Щях да дойда за тях.

— Далеч е — каза той. — Гореща вечер.

Тя кимна.

— Благодаря. Стигна ли ти?

— Напълно. Беше много вкусно.

Прислужницата сви рамене, леко смутена.

— Обикновена каубойска храна. — Тя пое съдовете, внесе ги и подвикна отвътре: — Благодаря още веднъж.

Това прозвуча като заключителна реплика. Ричър се завъртя и тръгна към пътя. Чезнещото слънце грееше прано в лицето му. Той спря под портата. На запад пред него нямаше съвършено нищо, освен пустото ерозирало плато, което бе видял на идване. Отдясно, на север, започваха сто километра път, водещи до шепа къщурки. Най-близкият съсед беше на повече от двайсет километра. Наляво или надясно — кой знае? И бар на два часа път, както бе казал Били. Можеха да са сто и петдесет километра.

Ричър се завъртя отново. На изток се простираха земите на Гриър, сетне навярно още нечии и още нечии. Сухи ями, прашен варовик и нищо друго чак до Остин, на шестстотин километра оттук.

Новият тип излиза на портата и зяпа право към нас, записа момчето. После се оглежда. Знае ли, че сме тук? Неприятности?

То затвори бележника и пак се притисна към земята.

— Ричър — подвикна нечий глас.

Ричър погледна надясно с присвити очи и различи Боби Гриър в сенките на верандата. Беше седнал на люлката. Същите джинси, същата мръсна тениска. Същото каскетче с козирката назад.

— Ела тук — нареди той.

Ричър се поколеба за миг. После мина край кухнята и спря пред стъпалата на верандата.

— Трябва ми кон — каза Боби. — Голямата кобила. Сложи й седлото и я изведи.

Ричър отново се поколеба.

— Сега ли я искаш?

— Ти как мислиш? Каня се да пояздя.

Ричър мълчеше.

— А и трябва да ни покажеш — добави Боби.

— Какво?

— Ако искаш да те наемем, трябва да покажеш, че си разбираш от работата.

Ричър мълча още дълго.

— Добре — каза той.

— Пет минути — уточни Боби.

Той стана и влезе обратно в къщата. Затвори вратата. Ричър постоя, усещайки с гърба си горещите лъчи на залеза. После тръгна към конюшнята. Насочи се към голямата врата. Онази, иззад която долиташе неприятна миризма. Значи да покаже, а? Здравата си загазил, помисли си той. В много отношения.

Отвътре до вратата имаше електрически ключ в метални кутия, завинтена за рамката. Ричър го щракна и няколко слаби жълтеникави крушки осветиха огромното пространство. Подът беше от отъпкана пръст и навсякъде се валяше мръсна слама. В центъра имаше отделения за конете, подредени от двете страни на една обща преграда, а около външните стени бяха натрупани от пода чак до тавана бали слама. Ричър обиколи отделенията. Пет от тях бяха заети. Пет коня. Всички бяха вързани за стените на отделенията си с някакви сложи въжени приспособления, прилепващи по главите им.

Ричър пристъпи да огледа конете отблизо. Единият беше съвсем дребен. Пони. Вероятно понито на Ели. Добре, зачеркваме го. Още четири. Два бяха малко по-едри. Той се наведе и ги огледа изотдолу един по един. По принцип знаеше как би трябвало да изглежда една кобила отдолу. Надяваше се да я различи лесно. Но на практика не се оказа така. Отделенията бяха сенчести, а опашките закриваха подробностите. Накрая Ричър реши, че първият кон, който огледа, не е кобила. Но не беше и жребец. Липсваха някои части. Значи скопен. Да видим другия. Той се промъкна напред и огледа следващия. Виж, това е кобила. Добре. В следващото отделение имаше още една кобила. Последният кон се оказа пак скопен.

Отстъпи назад, за да вижда и двете кобили едновременно. Те бяха грамадни, лъскави, кафяви животни. Пръхтяха, мърдаха и глухо потропваха с крака по сламата. Не, с копита. И двете бяха извили шии, за да го наблюдават с по едно око. Коя беше по-едра? Тази отляво, реши той. Малко по-висока, малко по-масивна и широка в раменете. Ясно, значи това е голямата кобила. Дотук добре.

А сега седлото. Във всяко отделение имаше по една дебела греда, закрепена хоризонтално към външната стена, близо до входа, с цял куп оборудване, струпано върху нея. Седлото си личеше веднага, но имаше и сума ти други неща — някакви сложни ремъци, одеяла и метални части. Ремъците трябва да са юзди, досети се Ричър. Металното е мундщукът. Тя влиза в устата на коня. Мундщукът между зъбите, нали така? Той вдигна седлото от гредата. Оказа се много тежко. Понесе го върху прегънатия си лакът. Усещането беше приятно. Чувстваше се като същински каубой. Гледайте и се пукайте от завист!

Спря пред входа на отделението. Едрата кобила го наблюдаваше с едно око. Устните й се отдръпнаха назад като дебела нагъната гума и разкриха едри квадратни зъби. Бяха жълти на цвят. Добре, сега мисли! Основните принципи. Щом има такива зъби, значи не е хищник. Не е хапещо животно. Е, може и да те позахапе, но не е нито лъв, нито тигър. Яде трева. Тревопасно е. По принцип тревопасните са плашливи. Като газелите и антилопите из хълмистите равнини на Африка. Значи отбранителният механизъм на това същество му диктува да бяга, не да напада. Но то е и стадно животно. Значи си търси водач. Види ли признак на власт, ще се подчини. И тъй, бъди решителен, но недей да го плашиш.

Той отвори вратичката. Кобилата се раздвижи. Наостри уши и вдигна глава. После я отпусна. Нагоре-надолу, доколкото позволяваше въжето. Размърда задни крака и завъртя огромната си задница към посетителя.

— Хей — изрече той високо, твърдо и решително.

Кобилата не спираше. Той докосна ребрата й. Тя продължаваше да се извърта. Не оставай отзад. Не позволявай да те ритне. Това поне знаеше. Как беше изразът? Кон да те ритне. Сигурно неслучайно го бяха измислили.

— Кротувай — каза Ричър.

Кобилата пристъпваше настрани към него. Той я пресрещна с рамо в ребрата. Блъсна яко, сякаш се канеше да разбие врата. Кобилата се укроти. Остана да стои неподвижно, пръхтейки тихичко. Ричър се усмихна. Тук аз командвам, разбра ли? Вдигна опакото на китката си към ноздрите на животното. Беше го гледал по филмите. Поднасяш китка към муцуната и конят те опознава. По миризмата. Кожата на муцуната беше мека и суха. Дъхът беше силен, горещ. Кобилата отново оголи зъби и подаде огромен, влажен език.

— Браво, добро момиче — прошепна Ричър.

Вдигна седлото с две ръце и го метна върху гърба на кобилата. Задърпа насам-натам, докато реши, че се е наместило. Не беше лесно. А дали не е наопаки? Не, не изглеждаше да е. Седлото имаше формата на седалка. Определено се различаваха предна и задна част. От двете страни висяха широки ремъци. Два дълги и два къси. За какво бяха тия неща? Вероятно за да държат седлото. Хващаш края на дългия ремък и го закопчаваш отстрани, където трябва да е бедрото на ездача. Той приклекна под корема на кобилата и се опита да хване отсрещните ремъци. Едва успя да ги докосне. Ама че дебело животно, мътните да го вземат. Пресегна се още, хвана единия ремък с крайчеца на пръстите си и седлото се плъзна настрани.

— Мамка му — изпъшка Ричър.

Изправи се и пак намести седлото. После клекна и посегна към отсрещните ремъци. Кобилата се размърда и те останаха недосегаеми.

— Мамка му — повтори той.

Пристъпи напред и избута кобилата до стената. Това не й се понрави и тя натисна обратно. Ричър тежеше около сто и петнайсет килограма. Кобилата — половин тон. Той залитна назад. Седлото се хлъзна. Кобилата спря. Ричър пак намести седлото и го задържа с дясна ръка, докато опипваше отдолу с лявата.

— Не така — долетя нечий глас отвисоко.

Ричър рязко се завъртя и вирна глава. Почти под самия покрив Ели лежеше върху камарата бали и го гледаше, подпряла брада с юмручетата си.

— Първо трябва да сложиш чула — обясни тя.

— Какъв чул?

— Онова одеяло, то се слага под седлото.

Кобилата отново натисна Ричър. Той я изблъска обратно. Животното завъртя глава и го погледна. Ричър отвърна на погледа. Кобилата имаше огромни черни очи. Дълги мигли. Той я изгледа свирепо. Не ме е страх от теб, драга. Кротувай, инак пак ще те блъсна.

— Ели, знае ли някой, че си тук? — подвикна Ричър.

Тя бавно поклати глава.

— Крия се. Реша ли, никой не може да ме намери.

— Никой ли няма представа къде се криеш тук?

— Мама сигурно знае, че понякога идвам тук, но другите не.

— Знаеш ли как да свърша тая конска работа?

— Естествено. Мога да оседлавам понито съвсем самичка.

— Помогни ми, ако обичаш. Слез да го свършим заедно.

— Лесно е — каза тя.

— Само ми покажи, може ли?

Една-две секунди Ели остана неподвижна, взимайки поредното си бавно решение. После се смъкна по балите, скочи долу и влезе в отделението.

— Свали седлото — каза тя.

Взе парче одеяло от гредата, изтръска го и го метна през гърба на кобилата. Беше твърде ниска и се наложи Ричър да оправи чула с една ръка.

— Сега сложи седлото отгоре — каза Ели.

Ричър намести седлото отгоре. Ели се пъхна под корема на кобилата и хвана краищата на ремъците. Беше толкова дребна, че почти нямаше нужда да се привежда. Съедини двата края и дръпна.

— Не мога сама — каза тя. — Много са твърди.

Ричър изравни катарамите и дръпна силно.

— Не затягай — предупреди го Ели. — Още е рано. Изчакай я да се надуе.

— Да се надуе ли?

Ели кимна сериозно.

— Конете не обичат да ги оседлават. Надуват си корема, за да попречат. Но не могат да стоят дълго така и пак се отпускат.

Ричър се вгледа в корема на кобилата. Той вече имаше размерите на петролен варел. Сетне започна да се издува все повече и повече, разтягайки ремъците. След малко пак се отпусна. Кобилата изпръхтя протяжно. Размърда крака и се предаде.

— Сега ги затегни — каза Ели.

Той затегна ремъците докрай. Кобилата пристъпи от крак на крак. Ели взе юздите и ги разтръска, за да придобият форма.

— Свали й въжето — каза тя. — Просто го дръпни надолу.

Ричър дръпна въжето. Кобилата прегъна уши напред, въжената примка се плъзна над тях, мина надолу по муцуната и падна.

— Сега дръж това. — Ели му подаде някаква плетеница от ремъчета. — Нарича се оглавник.

Той повъртя оглавника насам-натам, докато проумя какво представлява. После го намести върху главата на кобилата. Почука с металната част по устните на животното. Нарича се мундщук. Кобилата стисна зъби. Ричър опита отново. Никакъв резултат.

— Как, Ели? — попита той.

— Пъхни си палеца.

— Палеца ли? Къде?

— Където свършват зъбите. Отстрани. Там има дупка.

Ричър плъзна палец по устните на кобилата. Усети как зъбите минават отдолу един по един, сякаш ги броеше. После свършиха, остана само венец.

— Бръкни вътре — каза Ели.

— С палец!

Тя кимна. Ричър натисна, устните се разтвориха и палецът му хлътна в топъл, лепкав и хлъзгав отвор. Този път нямаше грешка, кобилата наистина отвори уста.

— Бързо, пъхни мундщука — каза Ели.

Той натисна металната пречка навътре в устата. Кобилата използва масивния си език, за да я намести, сякаш и тя му помагаше.

— Сега издърпай оглавника нагоре и го закопчай.

Ричър придърпа ремъчетата зад ушите и откри закопчалките. Бяха три. Едната лягаше плътно върху масивната челюст. Другата минаваше през муцуната. Третата провисваше под шията.

— Не стягай много — посъветва го Ели. — Нали трябва и да диша.

Ричър видя върху ремъка протрита вдлъбнатина и предположи, че обикновено се затяга дотам.

— А сега метни юздата през предния лък.

От двата края на мундщука висеше друг дълъг ремък. Ричър предположи, че това е юздата. А предният лък трябва да беше онова стърчащо нещо отпред на седлото. Като дръжка за хващане. Ели усърдно наместваше стремената, обикаляйки под корема на кобилата.

— Сега ме повдигни — каза тя. — Трябва да проверя всичко.

Той я хвана под мишниците и я вдигна върху седлото. Стори му се съвсем дребничка и лека като перушинка. Кобилата бе прекалено голяма за нея и крачетата й се разпериха настрани. Ели легна върху седлото, пресегна се и провери всички катарами. Оправи някои от тях. Намести стърчащите краища. Издърпа гривата изпод оглавника. После стисна седлото с крака и се разклати, за да провери дали не е хлабаво.

— Добре — каза накрая тя. — Много добре си се справил.

Протегна ръце към него и той я свали. Беше гореща и потна.

— А сега просто я изведи. Дръж оглавника отстрани, до устата. Ако не иска, дръпни малко по-силно.

— Хиляди благодарности, хлапе — каза той. — Сега бягай пак да се скриеш, бива ли?

Ели отново се изкатери по балите, а Ричър дръпна едно ремъче, прикрепено към метална халка до устата. Кобилата не помръдна. Той цъкна с език и дръпна отново. Кобилата се люшна напред. Ричър отскочи и тя ритмично закрачи след него. „Троп, троп, троп.“ Изведе я от отделението, заобиколи ъгъла и тръгна към вратата. Изчака кобилата да се изравни с него и я изкара на двора. Крачеше наравно с нея. Държеше оглавника с прегъната ръка, а кобилата полюшваше глава и лекичко се потриваше в рамото му. Ричър я поведе през двора спокойно, сякаш бе вършил това откакто се помни. Гледайте и се пукайте от завист!

Боби Гриър чакаше на стъпалата пред верандата. Кобилата тръгна право към него и спря. Ричър продължи да държи оглавника, докато Боби проверяваше точно същото, което бе проверила и Ели.

— Не е зле — кимна накрая Боби.

Ричър премълча.

— Но очаквах да го свършиш по-бързо.

Ричър сви рамене.

— Още съм нов тук. Смятам, че първия път винаги е по-добре да не бързаш. Докато конете те опознаят.

Боби пак кимна.

— Изненадваш ме. Бях готов да заложа фермата, че си виждал коне само като предават Прикнес по телевизията.

— Кое?

— Прикнес. Това е конно състезание.

— Знам. Пошегувах се.

— Изненадата дори е двойна — добави Боби. — Може би снаха ми поне веднъж е решила да каже истината за разнообразие.

Ричър го погледна изненадано.

— Че защо да не я каже?

— Не знам защо. Но рядко го прави. Имай си едно наум.

Ричър мълчеше и чакаше.

— Сега можеш да си вървиш — каза Боби. — Аз ще я прибера, като се върна.

Ричър кимна и се отдалечи. Чу зад себе си скърцане на кожа, вероятно Боби бе скочил в седлото. Но не се озърна. Мина през двора, покрай конюшнята и оградите, заобиколи спалното помещение и стигна до стълбището. Канеше се да иде горе и веднага да влезе под душа, за да се отърве от ужасната животинска миризма, полепнала по него. Но когато се качи, завари Кармен да седи на леглото му със сгънати чаршафи върху коленете. Все още беше с памучната рокля и белите чаршафи сияеха ослепително на фона на голите й бедра.

— Извадих ти чаршафи — каза тя. — От шкафа в банята. Ще ти трябват. Не знаех дали ще се сетиш къде са.

Ричър застина с единия крак в помещението, с другия върху последното стъпало.

— Кармен, това е лудост. Би трябвало да си тръгнеш веднага. Те ще разберат, че съм измамник. Няма да издържа и един ден. В понеделник може вече да не съм тук.

— Размишлявах — каза тя. — През цялото време на вечерята.

— За какво?

— За Ал Юджин. Представи си, че цялата работа е, защото Слуп се кани да натопи някого. Ами ако онзи усети и предприеме мерки? Дали не са пречукали Ал, за да предотвратят сделката?

— Невъзможно. Защо ще чакат досега? Биха го направили още преди месец.

— Да, но какво ще кажеш, ако хората си помислят, че е така?

Ричър прекрачи напред.

— Не разбирам — каза той, макар че разбираше много добре.

— Представи си, че уредиш Слуп да изчезне — каза Кармен. — Точно както е направил някой с Ал. Хората ще си помислят, че всичко е свързано. Няма да заподозрат теб. Ще бъдеш напълно чист.

Ричър поклати глава.

— Вече обсъдихме този въпрос. Не съм убиец.

Тя замълча. Сведе очи към чаршафите в скута си и нервно започна да опипва ръбовете. Чаршафите бяха протрити и стари. Изхвърлени от голямата къща, помисли си Ричър. Може би Ръсти и покойният й съпруг бяха спали на тези чаршафи. Може би Боби. Може би Слуп. Или Кармен и Слуп, заедно.

— Трябва да си тръгнеш веднага — повтори той.

— Не мога.

— Настани се временно някъде в Тексас. Започни съдебна битка. При тия обстоятелства ще получиш родителските права.

— Нямам пари. Делата може да глътнат сто хиляди долара.

— Кармен, трябва да предприемеш нещо.

Тя кимна.

— Знам какво ще предприема. Ще изтърпя побой в понеделник вечер. После във вторник сутрин. Ще те намеря, където и да си. Тогава ще видиш и може да си промениш мнението.

Ричър мълчеше. Кармен извърна лице към гаснещата светлина откъм високите прозорчета. Косата й се разпиля по раменете.

— Гледай добре — каза тя. — Ела по-близо.

Той пристъпи към нея.

— Ще бъда цялата в синини. Може би с разбит нос. И сцепена устна. Може да ми липсват няколко зъба.

Ричър мълчеше.

— Докосни кожата ми — каза тя. — Почувствай я.

Той докосна бузата й с опакото на показалеца си. Кожата беше мека и гладка като топла коприна. Ричър плъзна пръст нагоре по широката извивка на скулата.

— Запомни това — каза Кармен. — За да го сравниш с другото, което ще видиш във вторник сутрин. Може би то ще те накара да размислиш.

Той отдръпна пръст. Може би наистина щеше да го накара да размисли. На това разчиташе тя и тъкмо то го плашеше. Разликата между хладнокръвно убийство и изблик на ярост. Разликата беше голяма. За него дори съдбоносна.

— Прегърни ме — каза тя. — Вече не помня какво е да те прегръщат.

Той седна до нея и я прегърна. Кармен го стисна с ръце около кръста и отпусна глава на гърдите му.

— Страх ме е — каза тя.

Седяха така около двайсет минути. Може би трийсет. Ричър бе загубил представа за времето. Кармен беше топла, благоуханна и дишаше равномерно. После тя се отдръпна и стана. Лицето й беше посърнало.

— Трябва да потърся Ели. Време е да си ляга.

— Тя е в конюшнята. Показа ми как да сложа всички онези дивотии на кобилата.

Кармен кимна.

— Тя е добро хлапе.

— И още как — съгласи се Ричър. — Отърва ме от големи неприятности.

Кармен му подаде чаршафите.

— Искаш ли утре да пояздим?

— Не мога да яздя.

— Аз ще те науча.

— Едва ли ще стане толкова бързо.

— Трябва да стане. Искам да се качим на платото.

— Защо?

Кармен се загледа настрани.

— Защото искам и ти да ме научиш на нещо. В случай, че до вторник не си промениш мнението. Трябва да знам как се стреля с пистолет.

Ричър мълчеше.

— Не можеш да ми откажеш правото на самозащита — настоя тя.

Ричър продължаваше да мълчи. Кармен тихо слезе по стълбището, а той остана да седи на леглото със сгънати чаршафи върху коленете — точно както я бе заварил.

* * *

Ричър си оправи леглото. Старите чаршафи бяха съвсем изтънели, но навярно при дадените обстоятелства така беше по-добре. Температурата все още се крепеше някъде над трийсет и пет градуса. Към полунощ можеше и да падне до трийсет. Нямаше да му трябва топла завивка.

Спусна се по стълбището и излезе навън. Когато погледна на изток, хоризонтът бе почернял. Ричър заобиколи ъгъла на спалното и се обърна на запад към залеза. Небето пламтеше над червените сгради. Той спря и се загледа в залязващото слънце. На тази южна ширина то щеше да изчезне съвсем бързо. Като огромна оранжева топка. Слънчевият диск припламна за миг по ръба на платото, после изчезна и остана само червеният блясък в небето.

Ричър чу стъпки в праха пред себе си. Присви очи срещу блясъка и видя, че Ели върви към него. Малки стъпчици, стегнати ръце. Синята рокличка без ръкави беше покрита със сламки. Осветена изотзад, косата й пламтеше в оранжево и златисто като ангелски ореол.

— Дойдох да ти пожелая „лека нощ“ — каза тя.

В паметта му изплуваха някогашни гостувания при семейни познати из базите. Нейде в далечината отеква меланхоличната песен на тръба и учтиви армейски хлапета идват да пожелаят „лека нощ“ на бащините колеги. Помнеше всичко много добре. Стискаш им ръчичката и те си отиват. Той погледна детето и се усмихна.

— Добре, лека нощ, Ели.

— Аз те харесвам — каза тя.

— Чудесно, и аз те харесвам.

— Горещо ли ти е?

— Много.

— Ще има буря.

— Всички го казват.

— Радвам се, че си приятел на мама.

Ричър не отговори. Само протегна ръка. Ели я погледна.

— Трябва да ме целунеш за „лека нощ“ — каза тя.

— Трябва ли?

— Естествено, че трябва.

Лицето й беше някъде на нивото на бедрата му. Ричър понечи да се наведе.

— Не, вдигни ме — каза тя и протегна ръце почти право нагоре.

Ричър се поколеба, после грабна Ели и я настани върху лакътя си. Лекичко я целуна по бузата.

— Лека нощ — повтори той.

— Отнеси ме — каза тя. — Уморена съм.

Ричър я понесе покрай оградите, покрай конюшнята и прекоси двора пред къщата. Върху верандата Кармен се подпираше на една колона и ги гледаше как наближават.

— Ето те и теб — каза тя.

— Мамо, искам мистър Ричър да влезе и да ми пожелае „лека нощ“ — помоли детето.

— Е, не знам дали може.

— Аз съм само работник — каза Ричър. — Не живея тук.

— Никой няма да разбере — настоя Ели. — Влез през кухнята. Там е само прислужницата. И тя само работи, а я пускат в къщата.

Кармен се колебаеше.

— Мамо, моля те.

— Може би ако влезем заедно всички… — промърмори нерешително Кармен.

— През кухнята — повтори Ели. После добави с тревожен шепот, който навярно се чуваше по-надалеч, отколкото нормалното й гласче: — Нали не искаме другите да ни видят.

Сетне тя се изкиска, разклати се в ръцете на Ричър и зарови лице във врата му. Кармен го изгледа въпросително. Той сви рамене. Какво толкова може да ни се случи? Свали Ели надолу и тя хвана ръката на майка си. Тръгнаха заедно към кухненския вход и Кармен отвори вратата.

Залез, записа момчето и отбеляза часа. Двамата мъже пролазиха заднишком от ръба на дерето, надигнаха се на колене и се разкършиха. Край на дежурството, записа момчето и пак отбеляза часа. После тримата се промъкнаха приклекнали до пикапа и свалиха камъните от ръба на брезента, с който беше завит. Сгънаха брезента грижливо, доколкото бе възможно, без да се изправят, и го метнаха в каросерията. Прибраха хладилната чанта, сгънаха далекогледите и седнаха един до друг в кабината. Изкараха колата откъм далечния край на дерето и потеглиха към червения западен хоризонт по спечената гола земя.

В кухнята прислужницата зареждаше огромна миялна машина. Машината беше покрита със зелен емайл и изглеждаше изработена горе-долу по времето, когато първият човек е стъпил на Луната. Прислужницата вдигна очи, но не каза нищо. Само продължи да подрежда чиниите. Ричър видя трите паници, които бе донесъл. Вече бяха изплакнати.

— Насам — прошепна Ели.

През една вътрешна врата минаха в малък коридор от задната страна на къщата. Нямаше прозорец, беше горещо и задушно. Отстрани започваше стълбище, боядисано в червено. Върху всяко стъпало се белееше полукръг от протрито дърво. Ели ги поведе нагоре. Стълбата заскърца под тежестта на Ричър.

Озоваха се в нещо като килерче на втория етаж. Ели бутна вратата, прекоси нов коридор и зави надясно. Всичко беше дървено — стените, таванът и подът. Стаята на Ели се намираше в дъното на коридора. Беше съвсем малка и също червена. И много гореща. Гледаше на юг и слънцето я бе напичало през целия следобед. Завесите бяха спуснати — както през целия ден, предположи Ричър, за да осигурят поне някаква защита от жегата.

— Отиваме да се измием — каза Кармен. — Мистър Ричър ще чака тук, нали?

Ели не го изпускаше от поглед, за да е сигурна, че наистина ще остане. Той седна на ръба на леглото, за да я успокои. Да й помогне да вземе решение. Тя бавно кимна и последва майка си към банята.

Леглото беше тясно, не повече от седемдесет сантиметра. И късо, като за дете. Покриваха го памучни чаршафи, щамповани с фигурки на дребни пъстри животни от неопределен вид. Имаше нощно шкафче, библиотечка и малък гардероб. Тия мебели изглеждаха сравнително нови. Бяха изработени от светло, почти бяло дърво, изрисувано на ръка с весели картинки. Създаваха приятна обстановка. Вероятно са купени от някое симпатично магазинче в Остин и докарани чак дотук, помисли си Ричър. Или може би още по-далеч, в Санта Фе. На някои от библиотечните лавици имаше книги, върху други се трупаха на безредни камари разни плюшени играчки.

Ричър чуваше как старият климатик усърдно боботи и грака. Тук шумът му бе по-силен. Сигурно е монтиран на тавана, помисли си той. Звукът не дразнеше, а успокояваше. Само дето почти не разхлаждаше къщата. Тук, в застоялия въздух на горния етаж, температурата сигурно стигаше над четирийсет и пет градуса.

Ели и Кармен се върнаха в стаята. Ели изведнъж бе станала тиха и кротка, навярно защото вече беше по пижама — шорти и тениска, покрити с изображения на някакви дребни животинчета, може би зайци. Косата й беше влажна, кожата розова. Хапеше опакото на едната си китка. Изкатери се на леглото и се сгуши край възглавницата, използвайки едва половината дължина на дюшека — близо до Ричър, но така, че да не го докосва.

— Е, добре, лека нощ, хлапе — каза той. — Приятни сънища.

— Целуни ме — каза тя.

Ричър се поколеба за миг, после наведе глава и я целуна по челото. Кожата беше топла, влажна и миришеше на сапун.

— Благодаря, че си наш приятел — каза детето.

Ричър стана и прекрачи към вратата. Озърна се към Кармен. Ти ли й заръча да каже това? Или е истина?

— Ще намериш ли пътя? — попита Кармен.

Той кимна.

— До утре — добави тя.

Кармен остана в спалнята на Ели, а Ричър откри килерчето със задното стълбище. Слезе до коридора и мина през кухнята. Прислужницата бе изчезнала. Старата миялна машина тихо бръмчеше. Ричър излезе в нощта и спря сред тихия, мрачен двор. Стори му се по-горещо, отколкото през деня. Той отиде до портата. Вече нямаше и следа от залеза. Хоризонтът бе черен. Във въздуха се усещаше напрежение. Видя как далеч на югозапад припламват летни мълнии. Безредни електрически заряди играеха из сухия въздух, като че някакъв огромен небесен фотоапарат правеше снимки. Ричър погледна право нагоре. Нямаше изгледи за дъжд. Никакви облаци. Той се завъртя и зърна нещо бяло в мрака отдясно. Тениска. Лице. Полукръг светла кожа над закопчалката на обърнато каскетче. Пак Боби Гриър.

— Здрасти, Боби — каза Ричър. — Добре ли поязди?

Боби не обърна внимание на въпроса.

— Чаках те.

— Защо?

— Просто исках да съм сигурен, че ще излезеш.

— Че защо да не изляза?

— Ти ми кажи. Защо ти трябва изобщо да влизаш? Защо, а? Тримката заедно като едно малко семейство.

— Видя ли ни?

Боби кимна.

— Аз виждам всичко.

— Всичко ли? — повтори Ричър.

— Каквото трябва.

Ричър сви рамене.

— Целунах детето за „лека нощ“. Да имаш нещо против?

Боби помълча за момент.

— Нека да те изпратя до спалното — каза той. — Трябва да поговорим.

Но не заговори, преди да напуснат двора. Само вървеше. Ричър крачеше наравно с него и гледаше нощното небе на изток. Беше необятно, черно и обсипано със звезди. Наоколо цареше катранен, непрогледен мрак, само тук-там по сградите мътно проблясваха прозорци. Така звездите изпъкваха ярко и обемно — безброй невероятно дребни светли точици, пръснати из милиарди кубически километри пространство. Ричър обичаше да наднича във вселената. Обичаше да си мисли за нея. Използваше я като мащаб за сравнение. Той бе просто незначителна искрица живот, потрепнала за миг сред пустотата. В такъв случай какво имаше значение? Може би нищо. Може би просто трябваше да строши главата на Слуп Гриър, та да се свърши веднъж завинаги. Защо не? Имаше ли някаква връзка с мащабите на вселената дали ще я строши, или не?

— Брат ми има проблем — започна смутено Боби. — Мисля, че знаеш.

— Чух, че укривал данъци — каза Ричър.

Боби кимна в тъмното.

— Навсякъде има доносници на данъчните.

— Така ли са го разкрили? Чрез доносници?

— Че как другояче? — отвърна Боби. После помълча. Измина още две-три крачки. — Така или иначе, Слуп попадна в затвора.

Ричър кимна.

— Чух, че в понеделник излиза.

— Точно така. И няма да е много доволен, като те завари да целуваш детето и да се задяваш с майката.

Ричър сви рамене в движение.

— Дошъл съм тук да работя.

— Да, като каубой. Не като бавачка.

— Имам и свободно време, нали?

— Само внимавай как ще го използваш.

Ричър се усмихна.

— Съветваш ме да си знам мястото?

— Точно така — каза Боби. — А мястото ти не е нито при жената на брат ми, нито при неговото дете.

— Забранено ли е човек да си има приятели?

— Слуп няма да е щастлив, като се прибере и открие, че някакъв пришълец е избрал да се сприятелява с неговото семейство.

Ричър спря да крачи. Остана неподвижен в тъмнината.

— Виж какво, Боби, защо изобщо да ми пука дали брат ти ще е щастлив?

Боби също спря.

— Защото ние тук сме семейство. Обсъждаме проблемите заедно. Набий си го в главата. Иначе няма да работиш тук дълго. Може да те прогоним.

— Така ли мислиш?

— Да, така мисля.

Ричър пак се усмихна.

— И кого ще викнеш за тая работа? Шерифа с раздрънканата кола? На човека може да му призлее само като си помисли за подобна история.

Боби поклати глава.

— В Западен Тексас сами си уреждаме нещата. Това е традиция. По тия места никога не е имало кой знае какви полицейски сили, тъй че постепенно сме свикнали.

Ричър пристъпи към него.

— Значи ти ще го направиш, така ли? Да опитаме още сега?

Боби мълчеше. Ричър кимна.

— Може би предпочиташ да пратиш прислужницата — каза той. — Да ме прогони с черпака.

— Джош и Били ще изпълнят каквото им се поръча.

— Онези дребосъци? По-добре разчитай на прислужницата. Или дори на себе си.

— Джош и Били излизат на арената с бикове, които тежат по тон и половина. Няма да се уплашат от теб.

Ричър закрачи отново.

— Както кажеш, Боби. Само пожелах „лека нощ“ на детето. Няма смисъл да почваме световна война заради такова нещо. Ели страда от липса на компания. Майка й също. Какво да направя?

— Да си размърдаш малко мозъка, ето това. Вече ти казах, че тя лъже за щяло и нещяло. Каквото и да ти е надрънкала, най-вероятно ще излезе чиста измислица. Затова не ставай глупак да й се връзваш. Няма да си първият.

Завиха зад ъгъла край оградите и тръгнаха към вратата на спалното.

— Какво означава това? — попита Ричър.

— За глупак ли ме мислиш? От месец насам я няма по цели дни, понякога изчезва и нощем, оставя детето на нас. И къде ходи? В някакъв мотел край Пейкъс. Чука се с всеки непознат, когото докопа, и разправя как мъжът й не я разбирал. Това си е изцяло нейна работа, но става и моя, щом е решила, че може да доведе непознатия тук. Само два дни преди да си дойде мъжът й. Уж си бил някакъв скитник и търсиш работа. Ама че врели-некипели!

— Какво имаше предвид, като каза, че няма да съм първият?

— Точно каквото казах. Питай Били и Джош. Те го пропъдиха.

Ричър мълчеше. Боби се усмихна.

— Не й вярвай. Има неща, които не ти казва, а каквото казва, е почти изцяло лъжа.

— Защо няма ключ за вратата?

— Имаше ключ за проклетата врата. Загуби го, това е. Пък и ние никога не заключваме. От какъв зор да заключваме, по дяволите? Най-близкият кръстопът е на сто километра.

— Тогава защо е длъжна да чука?

— Не е длъжна да чука. Можеше просто да влезе. Но все гледа да покаже как я държим настрани. Само че всичко е измислица. От къде на къде ще я държим настрани? Та нали Слуп се ожени за нея?

Ричър не каза нищо.

— Можеш да работиш, щом ти се иска — добави Боби. — Но стой по-далеч от нея и хлапето. За твое добро го казвам, разбра ли?

— Може ли да те питам нещо?

— Какво?

— Знаеш ли, че шапката ти е наопаки?

— Кое?

— Шапката — обясни Ричър. — Обърната е. Чудех се дали го знаеш. Може случайно да се е завъртяла.

Боби се втренчи в него.

— Така ми харесва.

Ричър пак кимна.

— Е, сигурно козирката ти прави сянка отзад. А и пази да не те зашлеви някой по врата.

— Внимавай какви ги плещиш — каза Боби. — Стой настрани от семейството на брат ми и си затваряй скапаната уста.

После се обърна в тъмното и тръгна обратно към къщата. Ричър стоеше и го гледаше как се отдалечава. Зад него мълниите продължаваха да танцуват по хоризонта на югозапад. После Боби изчезна зад конюшнята и Ричър продължи да слуша шума от ботушите му по прашната земя, докато настана пълна тишина.

6

Макар че беше рано, Ричър си легна веднага. Спи когато можеш, за да не дремеш, когато не бива. Имаше си такова правило. Никога не бе работил по разписание. За него нямаше разлика между вторник и неделя, понеделник и петък или ден и нощ. Можеше с удоволствие да си отспи дванайсет часа, а след това да работи трийсет и шест часа наред. А ако нямаше работа, спеше още дванайсет часа, и още дванайсет, докато изскочи нещо.

Леглото беше късо, а дюшекът на буци. Въздухът в стаята тегнеше гъст и горещ над тънкия чаршаф. Навън шумно бръмчаха и жужаха насекоми. Сигурно бяха милиони. Ако напрегнеше слух, можеше да чуе всяко едно поотделно, отпуснеше ли се, звуците се сливаха в едно общо напевно бръмчене. Звуци на нощта далеч от цивилизацията. Някъде в далечината отекваха самотни гърлени крясъци на пуми и койоти. Конете също ги чуваха и Ричър усещаше как се раздвижват неспокойно в обора, сетне затихват и пак се стряскат от следващия жален призрачен вой. Въздухът навън зашумоля и му се стори, че долавя лек ветрец, докато край прозорците прелитаха ята прилепи. Постепенно задряма, гледайки звездите през малкото прозорче отсреща.

Пътят от Пейкъс до Ел Пасо е над триста километра. Тук-там около него се мяркат мотели, бензиностанции и закусвални. Убийците продължиха на запад още един час и след стотина километра спряха на второто място, което видяха. Жената имаше такъв навик. Никога не избираше първото място. Винаги второто. И винаги гледаше да пристигнат много късно. Това бе нещо като суеверие, но тя го смяташе за добра предпазна мярка.

На второто място имаше бензиностанция с широка отбивка за тежкотоварните камиони, двуетажен мотел и денонощна закусвалня. Високият рус мъж отиде на рецепцията и плати в брой две стаи. Не бяха съседни. Едната се намираше на първия етаж, далеч от канцеларията, а другата на втория етаж, в средата на коридора. Жената взе горната стая.

— Лягайте да спите — каза тя на партньорите си. — Тепърва ни чака работа.

Ричър чу Джош и Били да се завръщат около два след полунощ. Въздухът все още беше горещ. Насекомите продължаваха да жужат. Чу пикапа на около три километра в южна посока. Звукът се засилваше постепенно, после зави към портата. Чу скърцането на ресори, докато колата подскачаше по неравния двор. Чу я как влезе в навеса под спалното и моторът заглъхна. После настана тишина, нарушавана само от стъпките на двамата по стълбите и звънкото пукане на изстиващия двигател. Джош и Били бяха шумни и тромави. Полагайки усилия да не се разсъни, Ричър проследи как минават покрай него към банята и се връщат към леглата си. Пружините изскърцаха жално под тежестта им. Сетне остана само песента на насекомите и плажното, ритмично дишане на мъже, които усърдно работят по цял ден и също тъй усърдно пият по цяла нощ. Ричър отлично познаваше този звук. Седемнайсет години бе спал в общи помещения.

Когато се събуди, жуженето на насекомите бе стихнало. Звезди нямаше. Вместо тях през прозореца надничаха светлите ивици на зората. Лято на юг, трябва да е около шест сутринта, помисли си Ричър. Вече беше горещо. Той вдигна ръка и погледна часовника. Шест и десет. Помисли си за Джоди в Лондон. Там вече беше дванайсет и десет. Шест часа разлика. Тя бе станала отдавна. Вероятно обикаляше някоя галерия и разглеждаше картини. Може би се канеше да обядва. Сетне той си спомни за Кармен Гриър в голямата къща. Оставаха й четирийсет и осем часа до утрото на деня, когато Слуп ще си е у дома. И Ели — навярно потна и неспокойна на мъничкото легло, невинно упътена към деня, в който краткият й живот пак ще се промени.

Той отметна смачкания чаршаф и тръгна гол към банята с дрехите си в ръка. Джош и Били спяха дълбоко. И двамата си бяха легнали напълно облечени. Джош дори беше с ботуши. Лежаха проснати възнак и тихичко хъркаха. Из въздуха се носеше слаб мирис на изветряла бира. Мирис на махмурлук.

Ричър стоя под горещия душ, докато отми потта от тялото си, после пусна студена вода, за да се разсъни. Студената вода беше почти също толкова топла. Вероятно идваше по тръби през горещата почва и поемаше топлина по целия път. Той напълни мивката с вода и натопи дрехите си. Беше научил този трик още като дете от часовите на обедна смяна някъде в Тихия океан. Ако облечеш мокри дрехи, имаш си преносим климатик, който ти пази хлад, докато изсъхнат. Принципът на изпаряването, също като в някои модели хладилници. Той навлече влажните лепкави дрехи, спусна се по стълбището и излезе в ранното утро. Пред него слънцето се подаваше над хоризонта. По-нагоре небето се извисяваше като пурпурен свод. Нямаше и следа от облаци. Прахът под краката му все още пазеше вчерашната топлина.

Наблюдателите се събраха един по един както предишните пет пъти. Вече всичко се превръщаше в рутина. Единият от мъжете откара пикапа до дома на момчето и го завари да чака отвън. После заедно продължиха към къщата на втория мъж, където узнаха, че рутината се е променила.

— Той ми се обади току-що — обясни вторият мъж. — Имало някаква промяна в плана. Заръча да идем на едно място край Кояноса Дроу, за да получим лично нови инструкции.

— Лично ли? — изненада се първият мъж. — Да не искаш да кажеш, че ще се срещнем с него?

— Не, с някакви нови хора, за които ще работим.

Момчето не каза нищо. Първият мъж сви рамене.

— Не възразявам.

— Освен това ще си получим парите — добави вторият.

— Още по-добре — каза първият.

Вторият мъж се настани на седалката и затвори вратата, после пикапът направи завой и се насочи на север.

Ричър заобиколи ъгъла на спалното и тръгна покрай оградите към конюшнята. Не се чуваше нито звук. Всичко наоколо изглеждаше зашеметено от жегата. Изведнъж му мина любопитна мисъл за конете. Дали лягаха, за да спят? Той влезе през голямата врата и откри, че не лягат. Спяха прави, с клюмнали глави и стегнати колене, за да понесат тежестта на телата им. Едрата кобила, с която бе имал толкова трудности снощи, надуши миризмата му и отвори око. Погледна го сънено, размърда копито и пак си затвори окото.

Той огледа конюшнята, опитвайки се да предвиди каква работа могат да му възложат. Вероятно конете се нуждаеха от храна. Значи някъде трябваше да има запаси. С какво се хранят конете? Със сено, предположи Ричър. Сено имаше навсякъде край стените. А дали не беше слама за пода? В единия ъгъл откри отделна стаичка, пълна с чували, в които имаше някаква хранителна добавка. Големи книжни чували от някакъв специален доставчик в Сан Диего. И тъй, конете навярно се хранеха най-вече със сено плюс добавки и витамини. Трябваше им и вода. Потърси още малко и в другия ъгъл откри кран с прикрепен дълъг маркуч. Във всяко отделение имаше корито за поене.

Ричър излезе от конюшнята и тръгна към къщата. Надникна през кухненския прозорец. Вътре нямаше жива душа. Никакво движение. Всичко изглеждаше точно както снощи, когато излезе оттук. Той тръгна към пътя. Чу зад себе си скърцането на врата, обърна се и видя Боби Гриър да излиза на верандата. Носеше същата тениска и същата шапка, само че сега обърната както трябва. Козирката беше нахлупена ниско над очите му. В дясната си ръка държеше карабина от рафта в коридора. Чудесно оръжие двайсет и втори калибър, модерно и добре поддържано. Боби подпря карабината на рамо и изведнъж спря.

— Тъкмо идвах да те събудя — каза той. — Трябва ми шофьор.

— Защо? — попита Ричър. — Къде отиваш?

— На лов — обясни Боби. — С пикапа.

— Не можеш ли сам да караш?

— Естествено, че мога. Но за тая работа трябват двама. Ти караш, а аз стрелям.

— От колата ли стреляш?

— Ще ти покажа — каза Боби.

Той тръгна към навеса. Спря до по-новия пикап. В каросерията му беше монтирана въртяща се стойка.

— Ти караш. Приближаваш се на разстояние за изстрел. Аз съм отзад и се подпирам на стойката. Така имам пълен кръгов обстрел.

— Докато се движим?

— Там е целият майсторлък. Много е весело. Слуп измисли тоя номер. Много го бива.

— И по какво стреляте?

— По броненосци — каза Боби.

Той мина настрани и посочи към пустинята. Натам водеше тесен черен път, лъкатушещ по линията на най-малкото съпротивление между скалистите възвишения.

— Ловен терен — обясни Боби. — На юг има доста дивеч. Едри, тлъсти броненосци. Месото им е страхотно с лютив сос.

Ричър не каза нищо.

— Ял ли си някога броненосец? — попита Боби.

Ричър поклати глава.

— Много са вкусни — каза Боби. — По времето на Депресията, когато дядо ми още бил малко момче, хората само с такова месо се прехранвали. Викали му тексаска пуйка. Или хувърово прасе. Спасявало ги от глад. А сега проклетите еколози взеха да защитават тия гадини. Но щом са на наша земя, можем да ги гърмим колкото си искаме. Аз така виждам нещата.

— Пас съм — каза Ричър. — Не обичам лова.

— Защо? Ловът е предизвикателство.

— За теб може би. Аз и така си знам, че съм по-умен от някакъв броненосец.

— Ти работиш тук, Ричър. Ще вършиш каквото ти се каже.

— Преди да почна работа тук, трябва да обсъдим някои подробности.

— Например?

— Например заплатата.

— Двеста на седмица — каза Боби. — Плюс храна три пъти дневно и легло.

Ричър мълчеше.

— Съгласен ли си? — попита Боби. — Търсеше работа, нали така? Или само Кармен ти трябва?

Ричър сви рамене. Двеста на седмица? Много отдавна не бе работил за двеста долара седмично. Но всъщност парите не го интересуваха.

— Добре — каза той.

— И ще правиш каквото ти наредят Джош и Били.

— Добре — повтори Ричър. — Но на лов няма да ходя. Нито сега, нито когато и да било. Сметни го за въпрос на принципи.

Боби дълго мълча.

— Да знаеш, че ще намеря начини да те държа настрани от нея. Всеки ден ще измислям по нещо.

— Аз съм в конюшнята — каза Ричър и се отдалечи.

Ели му донесе закуската там. Беше облечена с миниатюрен джинсов гащеризон. Разпуснатата й коса бе влажна. Носеше чиния бъркани яйца. Приборите стърчаха от предния й джоб като моливи. Личеше, че се напряга да не заправи някакво съобщение.

— Мама каза да не забравиш за урока по езда — скорострелно изрече тя. — Иска да я чакаш след обяда тук, в конюшнята.

Без да добави нищо друго, тя изтича обратно към къщата. Ричър седна на една бала и се зае с яйцата. После върна празната чиния в кухнята и тръгна към спалното. Не откри Джош и Били, тъй че нямаше кой да му даде работа. Толкова по-добре, помисли си той. Не отиде да ги търси. Легна си и задряма в горещината.

Кояноса Дроу беше река с доста широко корито, което отвеждаше пролетните води от планината Дейвис към Пейкъс Ривър, а тя пък се вливаше в Рио Гранде на мексиканската граница. Но само пролетните води не стигаха и затова местността беше рядко населена. Край сухото речно корито тук-там се мяркаха изоставени ферми — далеч една от друга, далеч от каквото и да било. В една от тях все още стоеше стара къща с хлътнал покрив, посивяла от слънчевия пек. Пред нея се издигаше празен обор. Оборът нямаше врати, просто му липсваше едната стена на запад, откъм къщата. Разположението на сградите беше такова, че вътрешността на обора можеше да се види единствено от двора пред него.

Фордът чакаше вътре в обора с включен двигател заради климатика. Отвън имаше дървено стълбище с малка площадка отгоре, пред входа на сеновала. Въпреки горещината жената бе излязла на площадката, откъдето можеше да наблюдава криволичещия път към фермата. Тя видя пикапа на наблюдателите още когато беше на три километра. Движеше се бързо и вдигаше облак прах. Жената изчака, докато се увери, че няма друга кола, после се завъртя и слезе долу. Махна с ръка на другите двама.

Те излязоха от колата и зачакаха в жегата. Чуха по пътя шум на двигател, после пикапът зави към двора и намали скоростта. Дадоха му сигнали с ръце като регулировчици. Посочиха към обора. Единият бавно поведе пикапа навътре, жестикулирайки като авиодиспечер. Продължавайки да размахва ръце, той изчака каросерията да опре в задната стена, после вдигна одобрително палец. Пристъпи до лявата врата и в същото време неговият партньор пристъпи до дясната.

Шофьорът изключи двигателя и се отпусна. Такава е човешката природа. Край на едно бързо пътуване към тайно място за среща, очакване на нови инструкции, надежда за щедро заплащане. Той свали страничното стъкло. Отдясно вторият мъж стори същото. После двамата умряха, простреляни в слепоочията с деветмилиметрови куршуми. Момчето между тях живя точно една секунда повече, цялото опръскано с кръв и мозъчна тъкан, стиснало инстинктивно бележника. После дребният тъмнокос мъж се приведе навътре и го простреля двукратно в гърдите. Жената го избута настрани и вдигна двете стъкла нагоре, така, че да остава процеп от около два сантиметра. Така насекомите можеха да влизат, но не и по-едри животни. Насекомите помагаха за разлагането, докато животните разнасяха човешките останки и можеха да привлекат нечие внимание.

Ричър спа около два часа, докато Джош и Били се върнаха. Те не му дадоха никакви нареждания. Просто отидоха да се измият за обяд. Казаха му, че са поканени в къщата, но той не, защото отказал да шофира.

— Боби ми спомена, че сте пропъдили някакъв тип — подметна Ричър.

Джошуа се усмихна мълчаливо.

— Какъв тип? — попита Били.

— Не знам точно, бил дошъл тук с Кармен.

— Мексиканецът ли?

— Някакъв неин приятел.

Били поклати глава.

— За пръв път чувам такова нещо. Никого не сме гонили. Да не сме ченгета?

— Ти си ченге — добави Джошуа.

— Тъй ли?

Джошуа кимна.

— Боби ни каза. Бил си военно ченге.

— Значи сте ме обсъждали?

Джошуа сви рамене и млъкна.

— Да тръгваме — каза Били.

Двайсет минути по-късно Кармен лично му донесе обяда. Беше в захлупена чиния и излъчваше силен мирис на лютив сос. Кармен изглеждаше нервна и веднага си тръгна, без да каже нито дума. Ричър опита месото от броненосец. Напомняше говеждо, само че малко сладникаво. Беше накълцано ситно и смесено с фасул и лютив сос. След това задушено на силна фурна. Ричър бе ял и по-лоши неща, освен това беше гладен. Нахрани се, без да бърза, после отнесе чинията в кухнята. Боби стоеше на верандата като часови.

— Трябват ни хранителни смески за конете — подвикна той. — Тримата с Джош и Били заминавате да ги докарате. След почивката. Напълнете каросерията догоре.

Ричър кимна и продължи към кухнята. Даде чинията на прислужницата и благодари за обяда. После отиде до конюшнята, влезе вътре, седна на една бала сено и зачака. Конете се завъртяха да го огледат. Бяха унили и изтормозени от жегата. Единият преживяше бавно. По устните му висяха сламки.

Кармен дойде след десет минути. Беше се преоблякла с избелели джинси и карирана памучна риза без ръкави. Носеше в ръка сламена шапка и чантичката си. Изглеждаше дребна и уплашена.

— Боби не знае, че ти си повикала данъчните — каза Ричър. — Смята, че е бил някой външен доносник. Може и Слуп да си мисли същото.

Тя поклати глава.

— Слуп знае.

— Откъде?

Кармен сви рамене.

— Всъщност не знае. Но твърдо вярва, че трябва да съм аз. Търсеше върху кого да хвърли вината, а освен мене друг няма. Липсват му доказателства, но е прав. Смешно, нали?

— Но не е казал на Боби.

— Естествено. Прекалено е упорит, за да се съгласи с тях. Той ме мрази и те ме мразят. Той го пази в тайна и те го пазят в тайна. От него, искам да кажа. На мен го показват при всеки удобен случай.

— Би трябвало да се махнеш. Разполагаш с четирийсет и осем часа.

Тя кимна.

— Точно четирийсет и осем часа. Пускат го в седем сутринта. Ръсти и Боби ще карат цяла нощ, за да го чакат там. Пътят е около седем часа. Значи ще се върнат тук в понеделник, горе-долу по това време. Малко след обяда.

— Щом е тъй, бягай още сега.

— Не мога.

— А би трябвало — каза Ричър. — Това място е абсурдно. Външният свят сякаш не съществува.

Кармен се усмихна горчиво.

— На мен ли го разправяш? Живея тук близо седем години. В общи линии целият ми живот като възрастна.

Тя закачи шапката и чантичката на един гвоздей. Сама оседла конете бързо и ефикасно. Беше сръчна и пъргава. Малките мускули по ръцете й се издуваха и отпускаха, докато вдигаше седлата. Пръстите й се справяха безпогрешно с катарамите. Приготви двата коня четири пъти по-бързо, отколкото Ричър бе оседлал кобилата.

— Много те бива — подхвърли той.

— Gracias, senor — каза тя. — Това е от дългия опит.

— Тогава как могат да вярват, че редовно падаш от коня?

— Смятат ме за непохватна.

Докато тя довеждаше коня му, Ричър се загледа в нея. До животното изглеждаше още по-дребна. Имаше чувството, че би могъл да обхване талията й с една ръка.

— Определено не си непохватна — каза той.

Кармен сви рамене.

— Хората вярват в това, което им се иска.

Той пое юздите от нея. Конят изсумтя и пристъпи от крак на крак. Разклати глава нагоре-надолу. Ръката на Ричър последва движението.

— Изведи го — каза Кармен.

— Не трябва ли да си сложим кожени гамаши? И ръкавици за езда?

— Шегуваш ли се? Тук не носим такива неща. Много е горещо.

Ричър я изчака навън. Тя бе избрала по-дребната кобила. Сложи си шапката, свали чантичката от гвоздея и я пъхна в чантата на седлото. После уверено изведе кобилата на двора под палещите слънчеви лъчи.

— Добре, ето как става — каза тя.

Застана от лявата страна на животното и пъхна левия си крак в стремето. Хвана с лявата ръка предния лък, лекичко подскочи за проба върху десния крак, после с изящно движение се изстреля върху седлото. Ричър се опита да направи същото. Пъхна левия крак в стремето, хвана се за седлото, прехвърли цялата тежест върху левия крак, след това се изпъна и дръпна с ръка. Отклони тежестта си напред и надясно и изведнъж се озова горе. Конят бе много широк, а седлото много високо. Имаше чувството, че е яхнал бронетранспортьор.

— Намести си десния крак — каза Кармен.

Ричър пъхна крак в другото стреме и се размърда, докато зае що-годе удобна поза. Конят чакаше търпеливо.

— Сега събери свободния край на юздата с лява ръка.

Това поне беше лесно. Като във филмите. Той събра ремъците, а дясната си ръка отпусна настрани, сякаш носеше уинчестър или ласо.

— Добре, а сега просто се отпусни. И лекичко го бутни с пети по ребрата.

Усетил командата, конят се люшна и бавно тръгна напред. Ричър хвана с лявата ръка предния лък, за да запази равновесие. След няколко крачки започна да схваща ритъма. При всяка стъпка конят го люшкаше наляво-надясно и напред-назад. Продължи да се крепи за седлото и здраво стисна крака, за да задържи тялото си неподвижно.

— Чудесно — похвали го Кармен. — Сега аз отивам напред, а той ще ме последва. Много е кротък.

И аз бих кротувал, помисли си Ричър, със сто и петнайсет килограма на гърба при четирийсет и три градуса.

Кармен цъкна с език, леко пришпори кобилата и тя бавно заобиколи коня на Ричър, после продължи през двора и отмина къщата. Дребната жена се полюшваше плавно върху седлото, мускулите на бедрата й се стягаха и отпускаха. Шапката бе килната ниско над очите й. С лявата ръка държеше юздите, дясната висеше отпусната настрани. Ричър зърна син слънчев отблясък върху фалшивия диамант.

Кармен мина през портата, прекоси пътя и продължи право напред, без да спира или да се озърта. Ричър огледа наляво и надясно, на юг и на север, но не видя нищо освен мараня и далечни сребристи миражи. От другата страна на пътя имаше варовикова площадка, издигната на около педя. Ричър се приведе напред и остави коня да я изкачи. Оттук скалата се издигаше съвсем плавно, вероятно не повече от десет-петнайсет метра на километър. Краят на склона се губеше нейде в далечината. Прорязваха го дълбоки пукнатини, ориентирани в посока изток-запад, и плитки долчинки с размера на бомбени ями. Конете си подбираха пътя. Движеха се съвсем уверено. Засега не се налагаше да ги управляват и Ричър бе много доволен, защото не знаеше как точно става това.

— Внимавай за гърмящи змии — подвикна Кармен.

— Страхотно — отвърна той.

— Конете се стряскат от всяко движение. Подплашат ли се, хукват да бягат. Ако стане такова нещо, дръж се здраво и дърпай юздите.

— Страхотно — повтори той.

Хилави повехнали храстчета впиваха отчаяно корени в напуканата скала. Имаше и малки дупки, широки по две-три педи, някои с подкопани ръбове. Идеално място за змии, помисли си Ричър. Отначало се взираше във всяка дупка. След това се отказа, защото сенките бяха толкова плътни, че не се виждаше нищо. А и ездата почваше да го изморява.

— Далеч ли отиваме? — подвикна той.

Кармен се завъртя веднага, сякаш бе очаквала този въпрос.

— Трябва да прехвърлим билото — обясни тя. — От другата страна има оврази.

След малко излязоха на широки и равни варовикови площадки. Кармен го поизчака да се изравни с нея, но продължи да язди една-две крачки по-напред. Не искаше да види лицето й.

— Боби ми каза, че си имала ключ — подхвърли Ричър.

— Така ли?

— Каза, че си го загубила.

— Не е вярно. Никога не са ми давали ключ.

Ричър мълчеше.

— Напълно съзнателно го направиха — добави тя. — Нарочно. Като символ.

— Значи Боби лъже?

Кармен кимна, без да го поглежда.

— Казах ти, не приемай нито една негова дума за истина.

— Той твърди, че изобщо не заключват вратата.

— Понякога я заключват, друг път не.

— Каза още, че не си длъжна да чукаш.

— И това е лъжа — отвърна Кармен. — Откакто го няма Слуп, ако не почукам, тутакси грабват пушките. А после почват да го увъртат: „О, извинявай, ама много се изнервяме, като чуем външни хора да тършуват из къщата.“ Истинско шоу.

Ричър продължаваше да мълчи.

— Боби е лъжец, Ричър. Казах ти.

— Сигурно е лъжец. Защото разправяше, че си довела някакъв тип и той накарал Джош и Били да го пропъдят. Но Джош и Били не бяха чували за такова нещо.

Кармен дълго мълча.

— Не, това е истина — каза накрая тя. — Преди около година срещнах един мъж в Пейкъс. Имахме връзка. Отначало се срещахме само у тях. Но той искаше да ме вижда по-често.

— И ти го доведе тук?

— Идеята беше негова. Смяташе, че може да се хване на работа, за да бъде по-близо до мен. Знаех си, че е лудост, но все пак се съгласих. Точно оттам ми хрумна идеята да те поканя. Защото нещата наистина вървяха чудесно. За две-три седмици. После Боби ни хвана.

— И какво?

— Всичко свърши. Моят приятел си тръгна.

— Тогава защо Джош и Били отрекоха?

— Може да не са го направили те. Може би нищо не знаят. Може Боби да се е справил сам. Приятелят ми не беше як като теб. Беше безработен учител.

— И просто изчезна, така ли?

— Видях го само още веднъж, в Пейкъс. Беше много уплашен. Не пожела да разговаряме.

— Боби каза ли на Слуп?

— Обеща да не казва. Имахме уговорка.

— Каква уговорка?

Тя замълча отново. Яздеше и се полюшваше лекичко върху седлото.

— Обичайната. Ако аз направя нещо за него, и той да направи нещо за мен.

— Какво нещо?

Кармен не отговори веднага.

— Никак не ми се иска да ти го обяснявам.

— Разбирам.

— Да, разбираш.

— И той наистина ли си премълча?

— Нямам представа. Накара ме да го направя два пъти. Беше отвратително. Той е отвратителен. Закле се да пази тайна. Но той е лъжец, затова предполагам, че все пак е казал на Слуп. При някое от роднинските свиждания. Знаех си, че и в двата случая губя, но какво можех да сторя? Имах ли избор?

— Боби се досеща защо съм тук. Смята, че имаме връзка.

Кармен кимна.

— На негово място и аз щях да си мисля същото. Той не знае, че Слуп ме бие. А и да знае, не би очаквал да предприема нещо.

Ричър дълго мълча. Конете изминаха още двайсет-трийсет метра с бавна, търпелива крачка.

— Трябва да се махнеш — каза той. — Колко пъти да ти го повтарям?

— Няма да бягам — отвърна тя.

Излязоха на билото. Кармен издаде тих звук и кобилата спря. Конят на Ричър също спря до нея. Намираха се на около петнайсет метра над равнината. Пред тях варовиковата скала слизаше полегато на запад, прорязана от широки сухи дерета. Отзад, на километър и половина в източна посока, червената къща и останалите постройки се разстилаха върху спечената земя като детски играчки. Сивата лента на шосето пресичаше равнината от север на юг. Зад миниатюрната барака с колите започваше черният път, прорязващ пустинята на зигзаг като белег върху обгоряла сипаничава кожа. Въздухът бе сух и неестествено прозрачен чак до хоризонта, където го замъгляваше мараня. Жегата беше кошмарна. Слънцето напичаше страховито. Ричър усещаше как лицето му изгаря.

— Внимавай, докато слизаме — предупреди го Кармен. — Пази равновесие.

Тя мина пред него, оставяйки кобилата сама да подбира пътя по надолнището. Ричър леко пришпори коня и я последва. Сетне изтърва ритъма и се разклати, защото животното рязко спря.

— Следвай ме — подвикна Кармен.

Отиваше надясно, към едно сухо дере е плоско, песъчливо дъно. Ричър се напрегна да съобрази накъде да дръпне юздата, но конят зави сам. Под копитата му хрущяха камъчета, тук-там се подхлъзваше. После прекрачи направо и дерето, при което цялото му тяло се разлюля напред-назад. Кармен вече слизаше от седлото. Скочи, разкърши се и зачака. Конят спря до нея, Ричър измъкна десния си крак от стремето и слезе, вършейки всичко точно както преди половин час, само че в обратния ред.

— Е, как ти се струва? — попита Кармен.

— Сега вече знам защо Джон Уейн ходи толкова смешно.

Тя се усмихна за миг, после отведе двата коня до ръба на дерето и затисна юздите им с голям камък. В плътната тишина наоколо се чуваше само едва доловимият звън на нажежен въздух. Кармен отвори чантата на седлото и измъкна отвътре чантичката си. Дръпна ципа, бръкна вътре и извади малък хромиран пистолет.

— Обеща да ме научиш — каза тя.

— Чакай — прекъсна я Ричър.

— Какво?

Той не отговори. Пристъпи наляво, после надясно, приклекна, изправи се. Обиколи и огледа дъното на дерето, накланяйки глава, за да различи по-ясно тъмните сенки по пясъка.

— Какво? — повтори Кармен.

— Някой е бил тук — каза той. — Има следи. Трима души, дошли са с кола от запад.

— Следи? — изненада се тя. — Къде?

Ричър посочи с пръст.

— Следи от гуми. Лекотоварна кола. Спряла е тук. Трима души са пролазили до ръба на колене.

Той отиде до края на дерето, където следите свършваха. Легна върху горещата пръст и се подпря на лакти. Надигна глава.

— Някой е наблюдавал къщата.

— Откъде знаеш?

— Няма нищо друго за гледане.

Кармен коленичи до него, стискайки хромирания пистолет.

— Много е далеч — каза тя.

— Сигурно са използвали бинокли. Или по-скоро далекогледи.

— Сигурен ли си?

— Случайно да си виждала отблясъци? Слънчеви отражения по стъкло. Рано сутрин, когато слънцето е ниско на изток.

Тя потръпна.

— Не. Никога.

— Следите са свежи — каза Ричър. — На не повече от ден-два.

Кармен отново потръпна.

— Слуп — каза тя. — Смята, че ще избягам с Ели, преди да се прибере. Заръчал е да ме следят.

Ричър стана и се върна към средата на дерето.

— Виж следите от гуми — посочи той. — Идвали са четири или пет пъти.

Наистина, следите се препокриваха в сложна плетеница. Бяха поне четири, може би пет. Прашната земя запазваше ясно шарката на гумите. До най-дребни подробности. Външният ръб на предната дясна гума беше почти напълно протрит.

— Но днес ги няма — каза Кармен. — Защо?

— Не знам — отвърна Ричър.

Кармен се загледа настрани. Подаде му пистолета.

— Моля те, покажи ми как да си служа с това.

Ричър откъсна очи от следите по пясъка и погледна оръжието. Полуавтоматичен „Лоркин L–22“, шестсантиметрова цев, хромирани метални части, дръжка от пластмасова имитация на розов седеф. Произведен наскоро в Майра Лома, Калифорния и вероятно неизползван, откакто е напуснал фабриката.

— Добър ли е? — попита Кармен.

— Колко плати за него?

— Над осемдесет долара.

— Откъде го взе?

— От един оръжеен магазин в Пейкъс.

— Законно ли?

Тя кимна.

— Попълних всички документи. Добър ли е?

— В общи линии — каза Ричър. — Така или иначе, за осемдесет долара по-добър няма да намериш.

— Човекът от магазина рече, че е идеален.

— За какво?

— За дама. Не му казах защо ми трябва.

Ричър подхвърли пистолета на длан. Беше мъничък, но сравнително солиден. Нито лек, нито тежък. Все пак прекалено лек, за да е зареден.

— Къде са патроните? — попита той.

Кармен отиде до конете. Извади от чантата си малка кутийка. Върна се и му я подаде. Беше пълна с миниатюрни патрони двайсет и втори калибър. Около петдесет на брой.

— Покажи ми как се зарежда — помоли тя.

Ричър поклати глава.

— Би трябвало да го оставиш тук. Просто го захвърли и забрави за него.

— Защо?

— Защото цялата работа е безумна. Пистолетите са опасни, Кармен. Не бива да държиш такова нещо близо до Ели. Може да се случи нещастие.

— Ще внимавам. Така или иначе, къщата е пълна с оръжие.

— Пушките са друго нещо. Тя е прекалено дребна, за да насочи цевта към себе си и в същото време да натисне спусъка.

— Ще го крия. Тя още не е разбрала.

— Въпрос на време.

Кармен поклати глава.

— Аз решавам. Ели е моя дъщеря.

Ричър не каза нищо.

— Няма да го открие — настоя тя. — Държа го до леглото, а Ели не влиза в спалнята.

— Какво ще стане с нея, ако решиш да го използваш?

Кармен кимна.

— Знам. Непрекъснато мисля за това. Само на едно се надявам — че още е малка да осъзнае. А когато порасне, може би ще разбере, че съм избрала по-малкото зло.

— Не, какво ще стане с нея? Веднага след това. Когато те пратят в затвора.

— За самозащита не се влиза в затвора.

— Кой казва, че ще е самозащита?

— Ти знаеш, че е самозащита.

— Няма значение какво знам. Аз не съм нито шериф, нито прокурор, нито съдия или съдебен заседател.

Кармен не отговори.

— Помисли си добре, Кармен. Ще те арестуват по обвинение в предумишлено убийство. Нямаш пари за гаранция. Нямаш пари и за адвокат, тъй че ще трябва да разчиташ на обществен защитник. Ще изчакаш процеса зад решетките. Може би шест месеца, може би девет или цяла година. Да допуснем, че всичко стане както си го предвидила. Общественият защитник доказва, че си невинна, заседателите приемат, съдията се извинява, че една нещастна жена е била подложена на толкова мъки, и ти отново излизаш на улицата. Но това е след цяла година. В най-добрия случай. Какво ще прави Ели през това време?

Кармен мълчеше.

— Ще е живяла цяла година с Ръсти — каза Ричър. — Сам-самичка. Защото съдът ще я остави тук. При баба й. Идеално решение.

— Не и след като разберат що за хора живеят тук.

— Добре, значи след около шест месеца ще дойдат от социалните служби и ще я отведат в приют. Това ли искаш?

Тя примижа болезнено.

— И Ръсти би я пратила там. Ако Слуп го няма, тя ще откаже да гледа детето.

— Затова хвърли пистолета в пустинята. Идеята е добра.

Той й подаде оръжието. Кармен го пое в шепи внимателно, като скъпоценност. После почна да го прехвърля от длан на длан, сякаш си играеше. Фалшивият седеф проблясваше на слънцето.

— Не — каза тя. — Искам да се науча да го използвам. За самозащита. И решението е само мое. Не можеш да решаваш вместо мен.

Ричър помълча за миг, после сви рамене.

— Добре. Животът и детето са си твои, значи сама решаваш. Но огнестрелното оръжие не е шега работа. Затова слушай много внимателно.

Кармен отново му подаде пистолета. Той го положи върху лявата си длан. Оръжието едва стигаше от основата на палеца до втората става на средния му пръст.

— Две предупреждения. Цевта е съвсем къса. Виждаш ли? — Ричър плъзна показалец от патронника до дулото. — Малко повече от шест сантиметра, това е. Обясниха ли ти го в магазина?

Тя кимна.

— Човекът каза, че така по-лесно ще се побира в чантата ми.

— Да, но това го прави много неточно оръжие. Колкото по-дълга е една цев, толкова по-точно стреля. Затова пушките са по цял метър. Ако решиш да използваш това нещо, трябва да стреляш много отблизо, разбра ли? От сантиметри. До самата цел. По възможност от упор. Опиташ ли се да стреляш до другия край на стаята, нямаш и най-малък шанс да улучиш.

— Добре — съгласи се Кармен.

— Второ предупреждение. — Ричър извади един патрон от кутията и го повдигна нагоре. — Това нещо е дребно. И бавно. Острата част отпред е куршумът, останалото е гилза, пълна с барут. Малък куршум с малко барут зад него. Тъй че едва ли ще причини тежка рана. Е, няма да бъде драскотина, но един изстрел не стига. Значи трябва да си съвсем наблизо и да натискаш спусъка, докато свършат патроните.

— Добре — повтори тя.

— А сега гледай.

Той извади пълнителя и го зареди с девет патрона. После го върна на място и вкара патрон в патронника. Пак извади пълнителя и добави още един на празното място. Отново го върна в пистолета и натисна предпазителя.

— Зареден и безопасен. Трябва да направиш две неща. Махаш предпазителя и натискаш спусъка десет пъти. Разполагаш с десет изстрела, защото има девет патрона в пълнителя и един в цевта. — Той й подаде оръжието. — Не го насочвай към мен. Никога не насочвай заредено оръжие към човек, когото не си решила непременно да убиеш.

Тя пое пистолета и плахо го завъртя настрани.

— Опитай — каза Ричър. — Сваляш предпазителя, натискаш спусъка.

Тя бутна предпазителя с лява ръка. После се прицели, затвори очи и натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката й и се извъртя надолу. Изстрелът прозвуча глухо сред пущинака. На три метра от нея се вдигна облаче пръст и скални парченца. Рикоширалият куршум изсвистя и гилзата излетя навън с тихо тракане. Конете тревожно се раздвижиха, сетне пак настана тишина.

— Е, значи работи — каза Кармен.

— Затвори отново предпазителя — нареди Ричър.

Кармен щракна лостчето и той се завъртя да погледне конете. Не искаше да избягат. Нямаше желание да ги гони в жегата. Но те изглеждаха спокойни. Стояха на място и гледаха предпазливо. Ричър се обърна, разкопча горното копче на ризата си и я смъкна през глава. Отдалечи се пет метра на юг, закрепи горния край на ризата върху ръба на дерето и провеси останалото, за да оформи очертанията на част от човешка фигура. След това се върна при Кармен.

— А сега стреляй по ризата — каза той. — Винаги се прицелвай в гърдите или корема, защото те са най-големи и най-уязвими.

Кармен вдигна пистолета, после отпусна ръка.

— Не мога да го направя. Не искам да ти надупча ризата.

— Според мен няма такава опасност — отвърна Ричър. — Опитай.

Тя забрави да свали предпазителя. Просто натисна неподатливия спусък. Сетне повтори, озадачена от неуспеха. Разбра грешката си и щракна лостчето. Насочи пистолета, затвори очи и стреля. Доколкото можеше да прецени Ричър, куршумът се отклони около пет-шест метра настрани и нагоре.

— Не затваряй очи — каза той. — Представи си, че те е яд на ризата и я сочиш с пръст, сякаш се карате.

Този път тя не затвори очи. Напрегна рамене и се прицели с изпъната дясна ръка. Стреля и пак не улучи. Куршумът се заби около два метра вляво и малко по-ниско.

— Дай да опитам аз — каза Ричър.

Тя му подаде оръжието. В неговата ръка пистолетът изглеждаше малък като играчка. Пръстът му едва се пъхна между скобата и спусъка. Ричър присви око и се прицели.

— Целя се там, където беше джобът — каза той.

Произведе два изстрела един след друг със застинала като камък ръка. Първият куршум улучи ризата под мишницата, но не откъм джоба. Вторият се заби централно, но ниско. Ричър се отпусна и върна пистолета на Кармен.

— Сега опитай пак.

Тя изстреля три патрона — и трите безнадеждно неточни. Високо отдясно, ниско отляво. Последният куршум се заби в пръстта на два метра пред целта. Кармен се втренчи в ризата и разочаровано отпусна ръка.

— Какво научи? — попита Ричър.

— Трябва да се приближа — каза тя.

— Адски си права — кимна той. — И вината не е изцяло твоя. Пистолет с къса цев става само за близък бой. Видя ли какво направих аз? Една педя отклонение само от пет метра. Единият куршум отиде наляво, другият надолу. Изобщо нямаше надежда да причинят сериозни рани. А аз умея да стрелям. В армията съм печелил състезания по стрелба с пистолет. Две години нямаше по-добър от мен.

— Разбрано.

Ричър взе пистолета, приклекна и го зареди отново. Един патрон в цевта, девет в пълнителя. Сложи предпазителя, после остави оръжието на прашната земя.

— Зарежи го тук — каза той. — Освен ако си много, много уверена. Можеш ли да го направиш?

— Мисля, че да.

— Мисленето не стига. Трябва да знаеш. Трябва да си готова да пристъпиш до него, да забиеш дулото в корема му и да стреляш десет пъти. Ако не го сториш или се поколебаеш, той ще ти го отнеме. Може да те простреля, може да гръмне напосоки и да улучи Ели, която идва да види какво става.

Кармен кимна.

— Това е последната възможност.

— Точно така, повярвай ми. Извадиш ли пистолета, залогът е безмилостен. Всичко или нищо.

Тя пак кимна.

— Решавай сама — каза Ричър. — Но те съветвам да го зарежеш тук.

Кармен дълго стоя неподвижна. Много дълго. После се наведе и взе пистолета. Пъхна го в чантата си. Ричър отиде да вземе ризата и я навлече. Дупките не се виждаха. Едната беше под мишницата му, а панталонът прикриваше другата. После той обиколи из дерето и събра осемте гилзи. Правеше го по стар навик, за всеки случай. Подметна гилзите върху дланта си като дребни монети, после ги прибра в джоба на панталона.

* * *

На връщане разговаряха за страха. Отначало Кармен мълчеше, докато се изкачваха по склона. На билото пак спря. Ранчото се разстилаше в далечната мараня под тях, а тя просто седеше и го гледаше, стиснала с две ръце предния лък на седлото. Не говореше, очите й бяха унесени. Както винаги конят на Ричър спря малко зад кобилата, тъй че той виждаше същата гледка в ъгъла между шията и рамото й.

— Страхувал ли си се някога? — попита Кармен.

— Не — каза той.

Тя помълча, после запита:

— Как е възможно?

Ричър вдигна очи към небето.

— Научих се още когато бях малък.

— Как?

Той погледна земята.

— Имах по-голям брат. Естествено, той винаги ме изпреварваше. Но аз исках да върша същото като него. Той имаше страшни комикси и редовно гледаше американска телевизия, ако бяхме на място, където я излъчват. Аз гледах същите комикси и филми. Имаше един сериал за космически приключения. Не му помня името. Гледахме го някъде на черно-бял телевизор. Може би в Европа. Героите имаха космически кораб като малка подводница с паешки крака. Кацаха на разни планети и излизаха да проучват. Спомням си как една вечер ги подгони някакво ужасно същество. Беше космато като маймуна. Като хималайския снежен човек. Дълги космати ръце и грамадна озъбена уста. Преследва ги чак до кораба. Те скочиха вътре и затръшнаха люка само секунда преди то да се вмъкне след тях.

— И ти се изплаши?

Ричър кимна, макар че стоеше зад нея.

— Мисля, че бях на около четири години. Умирах от страх. През нощта бях уверен, че онова страшилище е под леглото ми. Спях във високо старинно легло и знаех, че чудовището живее отдолу. Канеше се да излезе и да ме сграбчи. Почти усещах как ме докосва с лапи. Не можех да спя. Ако задремех, то непременно щеше да изскочи. И затова будувах часове наред. Виках татко, но когато той идваше, се срамувах да му кажа. Така продължи много дни.

— И какво стана?

— Побеснях. Не се ядосвах на себе си заради страха, защото от моя гледна точка чудовището наистина съществуваше и беше нормално да се страхувам. Ядосвах се на него, че ме кара да се боя. Че ме плаши. Една нощ просто избухнах от ярост. Изкрещях: „Добре де, излез да те видим! Само излез, гадино! Ще те скапя от бой!“ Бях се изправил срещу страха и го превърнах в агресия.

— Помогна ли ти това?

— Вече никога не изпитах страх. Стана ми навик. Ония космически пътешественици не трябваше да бягат, Кармен. Трябваше да спрат и да се изправят срещу чудовището. Да спрат и да се бият. Видиш ли нещо страшно, трябва да пристъпиш срещу него, а не назад. Инстинктивно, несъзнателно, с дива ярост.

— Винаги ли го правиш?

— Винаги.

— Така ли да постъпя и аз? Със Слуп, имам предвид.

— Мисля, че така трябва да постъпват всички.

Тя замълча. Вгледа се в къщата, после вдигна очи към хоризонта отвъд нея. Изцъка с език и двата коня едновременно тръгнаха по дългия полегат склон към пътя. Кармен се измести напред на седлото, за да запази равновесие. Ричър стори същото и успешно се задържа върху коня. Но не му беше твърде удобно. Вероятно язденето щеше да се нареди сред многото неща, които бе опитвал по веднъж, без да повтори.

— Е, какво разправя Боби за нас? — попита Кармен.

— Разправя, че от месец насам те няма по цели дни, а понякога изчезваш и нощем. Според него въртиш любов в някакъв мотел край Пейкъс. Сега е възмутен, че си ме довела точно преди Слуп да се върне.

— Де да беше така — тихо каза тя. — Любовна интрига между двама ни в мотела. Де да беше само това…

Ричър не отговори. Кармен помълча, после попита:

— Иска ли ти се да беше така?

Ричър я гледаше как седи върху кобилата. Изящна, стройна, полюляваща леко бедра в такт с търпеливия конски ход. Слънцето проблясваше по мургавата й кожа с цвят на пчелен мед. Косата й висеше почти до кръста.

— И по-лоши неща има на тоя свят — каза той.

* * *

Когато се прибраха, се свечеряваше. Джош и Били ги чакаха пред конюшнята. Подпираха се един до друг на дъсчената стена в плътната сянка под стряхата. Пикапът им беше готов за пътуването и чакаше на двора.

— И тримата ли трябва да отидете? — прошепна Кармен.

— Идеята е на Боби — отвърна Ричър. — Опитва се да ме държи настрани от теб. Смята, че така ще ни развали забавлението.

Кармен вдигна очи към небето.

— Ще прибера конете — каза тя. — Но първо трябва да ги изчеткам.

Двамата слязоха от конете пред вратата на обора. Джош и Били се отлепиха от стената с нескрито раздразнение.

— Готов ли си? — подвикна Били.

— Трябваше да е готов преди половин час — каза Джош.

Заради тия приказки Ричър ги накара да чакат. Отиде до спалното съвсем бавно, защото не обичаше да го командват, а и защото се беше схванал от язденето. Мина през банята да изплакне праха от лицето си. Напръска ризата със студена вода. Бавно се върна на двора. Пикапът вече бе обърнат към портата и двигателят работеше. Кармен четкаше коня на Ричър. Над кестенявата козина се надигаха малки облачета прах. Джош седеше отляво в пикапа, провесил крака настрани. Били стоеше до дясната врата.

— Да тръгваме — подвикна той.

Настаниха Ричър в средата. Джош намести крака и затръшна вратата. Били се вмъкна от другата страна и Джош потегли към портата. На пътя спря, после зави наляво и в този момент Ричър разбра, че положението е много по-лошо, отколкото бе предполагал.

7

Беше видял торбите с хранителни смески в склада. Много торби, може би около четирийсет, натрупани една върху друга. Големи книжни торби, тежки по десет-дванайсет килограма. Общо към половин тон. Колко време трябваше на четири коня и едно пони, за да изядат всичко това?

Но още от самото начало бе ясно, че пътуването е чиста приумица на Боби. Безсмисленото пътуване за смески имаше само една цел — да го отстрани временно от живота на Кармен. Само че сега не отиваха за смески. Защото завиха наляво. Върху торбите бе отпечатана марката на смеските заедно с разни реклами и адреса на доставчика. Доставчикът живееше в Сан Анджело. Ричър бе видял това име да се повтаря четирийсет пъти, изписано върху всяка торба с големи, четливи букви. Сан Анджело, Сан Анджело, Сан Анджело. А Сан Анджело се намираше на североизток от окръг Ехо. Далеч на североизток. Не на югозапад. Би трябвало да завият надясно.

Значи Боби възнамеряваше да го отстрани завинаги от живота на Кармен. Джош и Били имаха нареждане да го разкарат. А Боби бе казал: Джош и Били ще сторят каквото им се поръча. Ричър се усмихна, гледайки право напред. Бяха си направили сметката без кръчмаря. Те не знаеха, че е влизал в склада, не знаеха, че е видял надписите върху чувалите и че от седмица насам редовно разглежда картата на Тексас. Мислеха, че завоят наляво вместо надясно няма да му подскаже нищо.

Как смятат да го направят? Кармен бе споменала, че бившият й приятел бил много уплашен. Толкова уплашен, че дори не пожелал да разговаря с нея на сравнително безопасно място, в Пейкъс. Значи сега щяха да се опитат да сплашат и него? Ама че майтап! Усети как агресията бавно се разгаря в гърдите му. Той си послужи с нея умерено и прецизно, както умееше. Използва притока на адреналин, за да прогони вцепенението от краката си. Остави го да се разлее из тялото. Разкърши рамене, опирайки от едната страна в Джош, от другата в Били.

— Далеч ли е? — невинно попита той.

— Около два часа път — каза Били.

Движеха се с деветдесет километра в час право на юг. Пейзажът не се променяше. Отляво — сух пустинен храсталак, отдясно — унила варовикова равнина, тук-там напукана на отделни площадки и слоеве. Безмилостен пек. Движение нямаше. Пътят изглеждаше тъй, сякаш по него минаваха не повече от две-три коли дневно. Може би смятаха просто да се отдалечат и да го изхвърлят някъде из пущинака, където можеше да умре от жажда, преди някой да го открие. Или от изтощение при опита да се завърне. Или от ухапване на гърмяща змия.

— Не, по-малко от два часа — каза Джош. — Пътят е около сто и шейсет километра.

В такъв случай може би отиваха към бара, за който споменаха вчера. Сигурно имаха там приятели. Дано да имат, помисли си Ричър. Двама жалки каубои определено не могат да ме уплашат. После въздъхна. Отпусна се. Както бе казал на Кармен, с яростната агресия имаше един сериозен проблем — залогът ставаше безмилостен. Всичко или нищо. Припомни си своя първи ден в гимназията. През лятото, след като завърши основно училище, семейството му се върна за шест месеца в Щатите. Записаха го в голяма гимназия близо до някаква военна база в Ню Джърси, около Форт Дикс. Той беше готов. Както винаги обмисли нещата сериозно и задълбочено. Гимназията трябваше да стои по-горе от основното училище във всяко едно отношение, включително и по сблъсъците в съблекалнята. Затова той подготви обичайния си план за първия учебен ден: да пребие първия, който се опита да го закачи. Досега това винаги му бе носило успех. Удряй силно, удряй рано, отмъщавай предварително. Това впечатляваше всички. Само че този път трябваше да ги впечатли още по-силно, да удря още по-жестоко, защото гимназията несъмнено беше на далеч по-високо ниво.

Така и стана. Още първата сутрин някакъв юначага го блъсна, а десет минути по-късно пътуваше към болницата, където остана три седмици. Чак след това Ричър узна, че училището е за подбрани деца от заможен квартал. Беше реагирал прекалено драстично и всички го смятаха за варварин. А и сам той се чувстваше такъв. Срамуваше се. Оттогава стана по-спокоен. Научи се, че трябва да е наясно с положението, преди да стори каквото и да било. Освен това се научи, че понякога, при определени обстоятелства, трябва да предупреди противника.

— Товарим и веднага се връщаме, така ли? — попита той.

Въпросът беше тактическа уловка. Не можеха да кажат не, без да го разтревожат. Не можеха и да кажат да, защото не отиваха при доставчика.

— Първо ще пийнем по една-две бири — каза Били.

— Къде?

— Там, където бяхме снощи.

— Нямам пукната пара — каза Ричър. — Още не са ми платили.

— Ние черпим — успокои го Джош.

— Дали складът работи до толкова късно? Събота вечер е.

— Щом е за голяма поръчка, ще се размърдат — каза Били.

Може би отиват при нов доставчик. Може да са го сменили.

— Е, да, сигурно им осигурявате доста работа — кимна Ричър.

— Така си е — рече Джош. — От години все при тях пазаруваме.

— А после веднага се връщаме, нали?

— Естествено — каза Били. — Ще се прибереш навреме за твоята спяща красавица.

— Добре. — Ричър помълча, после добави: — Защото държа на това.

Закачате ли се с мен, ще си изпатите.

Били не каза нищо. Джош се усмихна и продължи да кара.

Равнината се спускаше на юг съвсем неусетно. От картите Ричър знаеше, че Рио Гранде завива насреща им откъм запад. Навлизаха в басейна на реката, където в праисторически времена се бяха простирали необятни плитчини. Джош поддържаше същата скорост. Били разсеяно зяпаше през прозореца. Пътят си оставаше все тъй прав и безличен. Ричър облегна глава на стойката за пушки зад себе си и зачака. Отдавна бе свикнал с чакането. Много пъти по време на кариерата му най-трескавата дейност идваше след дълго пътуване. Обикновено става точно така. Търпеливо трупане на доказателства, стигане до извод, разпознаване на виновника и пътуване, за да бъде обезвреден. В армията човек бързо се научава да чака.

На юг пътят ставаше все по-лош. Пикапът се тресеше. Каросерията бе празна и задните колела подскачаха по неравностите. Тук-там по телефонните стълбове се мяркаха лешояди. Слънцето клонеше на запад. Край пътя се появи надпис: Ехо 10 километра. Тенекията беше надупчена от куршуми.

— Мислех, че Ехо е на север — каза Ричър. — Където е училището на Ели.

— Градчето е разделено — обясни Били. — Половината тук, половината там. Двеста и петдесет километра пущинак по средата.

— Най-големият град на света — каза Джош. — По-голям от Лос Анджелис.

Той намали газта, навлезе в дълъг завой и отпред в далечината изникна групичка ниски едноетажни сгради. Залязващото слънце ги огряваше отзад. Пет километра по-нататък край пътя се появиха тенекиени табели, уведомяващи своевременно какво предлагат сградите. Щеше да има бензиностанция и магазин. И бар „Дългорогия бик“, притежаван и обслужван от някой си Харли. Тази табела беше последна, но барът се оказа първото крайпътно заведение. Ниската сграда със стени от катраносани дъски и скосен тенекиен покрив се намираше на трийсетина метра източно от шосето сред няколко декара безплодна земя. Отпред имаше десет-дванайсет пикапа, паркирани с предниците към бара като самолети около терминал. И най-близо до входа стоеше очуканата кола на шерифа. Изглеждаше захвърлена на произвола на съдбата.

Джош прекоси паркинга и паркира пикапа до останалите коли. По прозорците на бара висяха неонови реклами за бира, заклещени между стъклата и избелели памучни завеси. Джош изключи двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Сред внезапната тишина Ричър чу шумовете от бара — бучене на климатици и вентилатори, музика от раздрънкан автоматичен грамофон, приглушени гласове, звън на бутилки и чаши, тракане на билярдни топки. Изглежда, вътре имаше доста народ.

Джош и Били едновременно отвориха вратите и слязоха. Ричър се измъкна отляво и застана с гръб към слънцето. Все още беше горещо. Усети как жегата го обгръща от глава до пети.

— Добре — каза Били. — Ние черпим.

Вътре имаше фоайе със стар телефонен автомат, обкръжен от безброй надписи и надраскани номера по дъските около него. Към бара водеше втора врата с прозорче от жълто стъкло. Били я отвори.

При влизане в бар военният полицай се чувства като футболист, застанал на точката за изпълнение на дузпа. Това е неговото работно място. Около деветдесет на сто от дребните неприятности в армията се случват именно в барове. Вземете група младежи, обучени да реагират светкавично и агресивно, добавете неограничени количества алкохол, комбинирайте всичко това със съперничество между поделенията и присъствие на цивилни жени с цивилни съпрузи или приятели и бедата е неизбежна. Затова на влизане в бара военният полицай си отваря очите на четири, също както футболистът на бялата точка, който оглежда първо вратаря, после пресмята ъглите и разстоянията. Най-напред преброява изходите. Обикновено са три. Главният вход, задната врата до тоалетните и изходът от канцеларията зад бара. Ричър видя, че и тук положението е същото. Прозорците бяха твърде малки, за да послужат за бягство.

После военният полицай оглежда навалицата. Търси потенциалните неприятности. Кой е млъкнал и гледа втренчено? Къде са заплахите? В „Дългорогия бик“ ги нямаше. В дългата ниска зала се бяха събрали около двайсет и пет мъже, мършави и загорели, с избелели джинси. Никой не обърна особено внимание на новодошлите, само неколцина небрежно кимнаха към Джош и Били. Шерифът не се виждаше. Но край бара имаше свободна табуретка с пълна бутилка бира пред нея. Може би това се смяташе за почетно място.

След това военният полицай оглежда за оръжие. Над бара висеше старинен револвер, прикрепен за дъсчица, върху която беше изписано с нажежено желязо: Ние не звъним на 911. Вероятно някои от клиентите носеха по-модерни пистолети. Цялото заведение беше пълно с бирени бутилки, но те не тревожеха Ричър. Бутилките не стават за оръжие. Освен във филмите, само че там шишетата са от захар, а етикетите от тоалетна хартия. Истинските бутилки не се чупят при удар в масата. Стъклото е твърде дебело. Само издават трясък. Могат с умерен успех да се използват вместо палки. Билярдната маса обаче разтревожи Ричър. Беше в средата на залата, отрупана с корави и тежки топки. Четирима клиенти играеха, а на дълга вертикална стойка до близката стена имаше още десетина стика. При липса на пушка с рязана цев билярдният стик е най-доброто оръжие за кръчмарски бой. Нито прекалено къс, нито прекалено дълъг, изработен от качествено твърдо дърво и допълнително утежнен с оловна сърцевина.

Въздухът беше неестествено хладен, гъсто наситен с бирени изпарения, пушек и врява. Отвъд билярдната маса и автоматичния грамофон имаше няколко кръгли масички и около тях множество табуретки с изкуствена червена тапицерия. Били вдигна три пръста към бармана и получи три бутилки студена бира. Стисна гърлата им между пръстите си и тръгна към масите. Ричър побърза да го изпревари. Искаше сам да си избере място. С гръб към стената, гласеше едно от правилата му. Ако може, с видимост и към трите изхода. Промъкна се между табуретките и зае подходящото място. Джош седна от дясната му страна. Били се настани отляво и бутна към него една от бутилките. Масата беше осеяна с черни петна от загасени цигари. Шерифът се зададе откъм тоалетните, проверявайки в движение дали панталонът му е закопчан. Когато видя Ричър, спря за секунда с безизразна физиономия, после продължи и седна прегърбен на свободната табуретка пред бара, с гръб към навалицата.

Били надигна шишето.

— Наздраве.

Не ти се очертава добро здраве, мой човек, помисли си Ричър и отпи глътка бира. Беше студена и пенлива, със силен привкус на хмел.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Били.

Той бутна табуретката си назад и стана. Джош се приведе надясно, опитвайки се да запълни освободеното място пред Ричър. Били си проправи път през тълпата и излезе във фоайето. Ричър отпи още една глътка и започна да отброява времето. Преброи и хората в залата. Без него бяха двайсет и трима заедно с бармана Харли. Били се върна след две минути и четирийсет секунди. Приведе се към шерифа и му пошушна нещо. Шерифът кимна. Били продължи да говори. Шерифът пак кимна. Допи бирата си, отлепи лакти от бара и стана. Обърна се към залата. Хвърли кратък поглед към Ричър, после излезе. Били изчака, докато вратата се затвори зад него, след това се върна на масата.

— Шерифът си тръгна — каза той. — Сети се, че имал някаква спешна работа.

Ричър премълча.

— Обади ли се? — попита Джош. Прозвуча като заучена реплика.

— Да, обадих се — отговори Били.

После седна на табуретката и вдигна шишето.

— Не те ли интересува на кого се обадих? — попита той, гледайки втренчено Ричър.

— Какво ми дреме на кого си се обадил? — отсече Ричър.

— Обадих се за линейка — продължи Били. — Добре е да я повика човек предварително, защото идва чак от „Президио“. Може да се забави няколко часа.

— Разбираш ли, трябва да ти признаем нещо — намеси се Джош. — Излъгахме те. Наистина пропъдихме един тип. Мешаше си чехлите с мексиканката. Боби сметна, че не е много пристойно при сегашните обстоятелства. Нали разбираш, Слуп в затвора и тъй нататък. Затова ни помоли да уредим нещо. Ние го доведохме тук.

— Искаш ли да чуеш какво направихме? — попита Били.

— Мислех, че отиваме до склада за хранителни смески — каза Ричър.

— Складът е в Сан Анджело.

— Тогава какво правим тук?

— Обясняваме ти положението, това правим. И онзи тип го доведохме тук.

— Какво общо има той с мен?

— Боби смята, че сте от една категория, това ви е общото.

— Значи смята, че и аз си мешам чехлите с нея?

Джош кимна.

— Точно така.

— А вие какво мислите?

— Същото. Инак защо ти е да идваш при нас? Не си каубой, ясно е като бял ден.

— Ами ако ви кажа, че сме само приятели?

— Боби рече, че не е само това.

— И вие му вярвате?

Били кимна.

— Естествено, че му вярваме. Тя се задява и с него. Той сам ни го каза. Тогава от какъв зор ще подмине теб? Виж какво, не те упрекваме. Малката е апетитно парче. И аз бих й пуснал ръка, само че тя е на Слуп. Трябва да почиташ семейството, дори ако става дума за цветнокожи. Такива са правилата по нашия край.

Ричър мълчеше.

— Другият тип беше учител — продължи Били. — Не се държеше прилично. Затова го докарахме тук. Изведохме го в задния двор, намерихме нож за клане на прасета, викнахме две-три момчета да го държат, смъкнахме му гащите и казахме, че ще му клъцнем това-онова. Той изрева, захленчи и се напика. Плачеше и се молеше. Обеща да изчезне. Умоляваше да не му правим нищо. Но ние все пак го резнахме мъничко. Хей така, за по-весело. Шурна кръв. После го пуснахме. Но го предупредихме, че ако още веднъж му видим физиономията, ще режем докрай. И знаеш ли какво? Вече не му видяхме физиономията.

— Всичко мина гладко — добави Джош. — Като по вода. Само един проблем имаше — докато пристигне линейката, едва не му изтече кръвта. Трябваше да я викнем предварително. Решихме да го запомним за следващия път. Дето се казва, човек се учи, докато е жив. И ето, сега се обадихме предварително. Специално заради теб. Би трябвало да си ни благодарен.

— Значи го резнахте? — попита Ричър.

— И още как.

— Май се гордеете с тоя подвиг.

— Вършим каквото трябва. Грижим се за семейството.

— И си признавате пред мен?

Джош кимна.

— Защо пък не? Кой си ти, по дяволите?

Ричър сви рамене.

— Във всеки случай не съм учител.

— Какво означава това?

— Означава, че ако решите да резнете мен, ще ви откара линейката.

— Тъй ли си мислиш?

Ричър кимна.

— Онзи кон, дето го яздих, създава повече неприятности, отколкото ще ми причините вие, момчета.

Той ги изгледа един по един. Спокойно и право в очите. В подобни положения безметежната самоувереност прави чудеса. А той наистина се чувстваше самоуверен. Това чувство почиваше на богат опит. Много отдавна не бе губил кръчмарски бой срещу двама противници.

— Вие решавате — заяви той. — Или се отказвате още сега, или отивате в болница.

— Знаеш ли какво? — усмихна се Джош. — Мисля, че ще продължим по програмата. За какъвто и да се смяташ, тук ние имаме много приятели. А ти не.

— Не съм питал за обществените ви отношения — каза Ричър.

Но Джош очевидно говореше истината. Двамата имаха приятели тук. Някаква тиха, едва доловима тръпка плъзна из залата. Хората ставаха напрегнати и неспокойни. Озъртаха се към тях, споглеждаха се. Напрежението растеше. Билярдните топки спряха да тракат. Ричър долавяше как въздухът се наелектризира. Идваше ред на мълчанието. На предизвикателството. Може би нямаше да са само двама противници, а повече. Много повече.

Били се усмихна.

— Ние не се плашим лесно. Такава ни е професията.

Боби бе казал същото: Те излизат на арената с бикове, които тежат по тон и половина. Няма да се уплашат от теб. Ричър никога не бе ходил на родео. Имаше само неясни, откъслечни впечатления от филмите и телевизията. Доколкото помнеше, ездачите сядаха върху някаква ограда, после скачаха върху бика, докато го пускат на арената. И трябваше да се задържат… колко, осем секунди ли беше? Ако не успееха, животното можеше да ги ритне зле. Да ги стъпче. Или да ги намушка с рогата. Значи тия двамата притежаваха някаква тъпа храброст. И сила. И издръжливост. Бяха свикнали с болката и страданията. Но освен това бяха свикнали с определена схема. С някакъв ред на действие. С някакво равномерно отброяване, преди изведнъж да започне действието. Ричър не знаеше какво е това отброяване. Може би три, две, едно, давай. Или десет, девет, осем. Така или иначе, бяха свикнали да изчакват, отброявайки секундите, после да се напрегнат, дълбоко да си поемат дъх и чак тогава да почне всичко.

— Е, добре, дайте да го направим — каза той. — Още сега, на двора.

Изправи се и заобиколи масата, преди Джош да реагира. Тръгна от дясната страна на билярдната маса към задния изход до тоалетните. Групичките хора отпред се разкъсваха, за да му сторят път. Чу, че Джош и Били го следват по петите. Усещаше ги как отброяват, напрягат мускули, готвят се за сблъсъка. До изхода оставаха около двайсет секунди, до двора — може би трийсет. Двайсет и девет, двайсет и осем. Стараеше се да стъпва равномерно, в такт с броенето. Двайсет и седем, двайсет и шест. Ръцете свободно отпуснати. Двайсет и пет, двайсет и четири.

Грабна последния стик от стойката, превъртя го, описа широк замах на сто и осемдесет градуса и с всичка сила удари Били отстрани по главата, едно. Хрущенето на кости се чу съвсем ясно въпреки шумната музика. Плисна кръв и Били рухна като прострелян. Ричър отново замахна с пълна сила като дървар и стикът полетя срещу Джош, две. Джош инстинктивно вдигна лакът да се предпази и ръката му се строши. Той изпищя и Ричър замахна пак към главата, три. Жестокият удар отметна Джош настрани, Ричър блъсна с върха на стика и изби два зъба, четири. После върна стика назад със същата сила и строши ръката още веднъж, този път над лакътя, пет. Джош се сгромоляса до Били, а Ричър застана над тях и замахна още четири пъти, бързо и мощно, шест, седем, осем, девет, по ребра, ключици, колене и черепи. Общо девет замаха, може би шест или седем секунди яростна, експлозивна сила. Удряй силно, удряй рано, отмъщавай предварително. Докато противникът още чака гонга.

Другите мъже в бара бяха стояли настрана и сега отново се приближиха бавно и предпазливо. Ричър се завъртя заплашително със стика в ръка. Наведе се и измъкна от джоба на Джош ключовете за колата. После захвърли стика на пода и още преди трополенето да заглъхне, започна да си проправя път през навалицата. Дишаше тежко, изблъскваше всеки, който му се изпречи. Никой не предприе сериозен опит да го спре. Очевидно в окръг Ехо приятелството си имаше граници. Все още задъхан, той излезе на паркинга. От жегата мигновено го обля пот. Стигна до пикапа. Вмъкна се вътре, включи двигателя и подкара на север. Вратата на бара остана затворена. Никой не излезе след него.

Около час по-късно слънцето залезе на запад и когато зави към портата на ранчото, вече беше съвсем тъмно. Всички прозорци в червената къща светеха. На двора имаше два автомобила. Единият беше раздрънканият шевролет на шерифа, другият — отровнозелен линкълн. Лампите върху шерифската кола примигваха в червено и синьо. Върху линкълна падаше светлина от верандата и в жълтеникавите лъчи боята му придобиваше цвят на мъртвешка кожа. Навсякъде се носеха рояци нощни пеперуди. Едрите, сякаш хартиени насекоми кръжаха около лампите над верандата като миниатюрни вихрушки, които ту се разпадаха, ту отново изникваха около следващата крушка. Отвъд къщата вече се надигаше ритмичното, упорито жужене на нощните насекоми.

Входната врата беше отворена и от вестибюла долиташе шум. Висок, развълнуван разговор на малка група хора. Ричър се качи на верандата, надникна и видя вътре шерифа, Ръсти Гриър и Боби. Кармен стоеше настрани, до стойката за пушки. Този път бе сменила джинсите с червено-бяла рокля до коляното, без ръкави. Изглеждаше замаяна. Борбата на противоречиви чувства по лицето й го правеше сънливо и безизразно. В отсрещния край на стаята някакъв мъж в костюм бе застанал до огледалото, тъй че Ричър можеше едновременно да го види и отпред, и отзад. Шофьорът на линкълна без съмнение. Беше зализан, възпълен, нито висок, нито нисък, облечен с добре изгладен памучен костюм. Около трийсетгодишен, с русолява коса, старателно сресана назад от изпъкналото чело. Имаше бледо лице на човек, който рядко излиза навън, зачервено само откъм горната страна, сякаш обичаше да играе голф рано следобед. Върху лицето грееше широка отработена усмивка, като че току-що го бяха отрупали с похвали, а той се преструваше на скромен.

Ричър спря на верандата и реши да не влиза. Но дъските шумно изскърцаха под тежестта му и Боби чу този звук. Разсеяно се озърна към тъмното и изведнъж застина с широко разтворени очи. Една-две секунди стоя като вкаменен, после изтича навън през вратата. Хвана Ричър за лакътя и го дръпна настрани, така че да не се виждат откъм вестибюла.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Тук работя — отговори Ричър. — Забрави ли?

— А Джош и Били къде са?

— Напуснаха.

Боби се изблещи.

— Какво?

— Напуснаха — повтори Ричър.

— Какво означава това?

— Означава, че загубиха желание да работят тук.

— Че защо ще напускат?

Ричър сви рамене.

— Откъде да знам? Може би са използвали правото си за свободна инициатива на пазара на работна ръка.

— Какво?

Ричър не отговори. Отсъствието на Боби и гласовете откъм верандата бяха привлекли вниманието на хората вътре. Ръсти Гриър първа застана на прага, следвана от шерифа и човека с памучния костюм. Кармен остана вътре, до стойката с карабините. Все още изглеждаше замаяна. Виждайки Ричър, всички млъкнаха по различен начин: Ръсти като при сблъсък с нарушение на добрия обществен тон, шерифът озадачено, а непознатият с костюма явно се чудеше кого ли е довлякъл дяволът по това време.

— Какво става? — попита Ръсти.

— Тоя тук разправя, че Джош и Били ни напуснали — каза Боби.

— Те не биха постъпили така — заяви Ръсти. — Защо да напускат?

Човекът с костюма напираше напред, сякаш очакваше да го запознаят с новодошлия.

— Казаха ли някаква причина? — попита Ръсти.

Шерифът гледаше Ричър втренчено и безизразно. Ричър не отговори. Просто стоеше и чакаше.

Човекът с костюма протегна ръка.

— Аз съм Хак Уокър — изрече той с плътен, сърдечен глас. — Окръжен прокурор в Пейкъс и приятел на семейството.

— Със Слуп са приятели от детинство — разсеяно добави Ръсти.

Ричър кимна и стисна протегнатата ръка.

— Джак Ричър. Работя тук.

Онзи стисна десницата му с две ръце и се усмихна тъничко, с известна доза искрена приветливост, добавена към дежурната маска на политик.

— Регистрирахте ли се за гласоподавател по нашия край? — попита той. — През ноември се кандидатирам за съдия и много бих искал да разчитам на вашата подкрепа.

После се разсмя тихичко, като човек, който е заобиколен от приятели и се чуди как е позволил на разни политически безсмислици да засенчат добрите му маниери. Нали знаете как е. Ричър отдръпна ръка и кимна мълчаливо.

— Хак положи толкова усилия заради нас — каза Ръсти. — А сега ни донесе прелестна новина.

— Да не би Ал Юджин да се е появил? — попита Ричър.

— Не още — отвърна Ръсти. — Новината е съвсем друга.

— И няма нищо общо с изборите — допълни Хак. — Разбирате го, нали? Вярно, ноември наближава и ни се иска да сторим по нещо за всички, но вие знаете, че за вас щях да го направя при всяко положение.

— А ти знаеш, че при всяко положение ще гласуваме за теб, Хак — отвърна Ръсти.

Всички си размениха лъчезарни усмивки. Ричър хвърли поглед над главите им към Кармен, останала сама във вестибюла. Тя не се усмихваше.

— Доколкото разбирам, ще измъкнете Слуп по-рано — каза той. — Сигурно още утре.

Хак Уокър леко сведе глава, сякаш току-що бе получил комплимент.

— Точно така. Ония през цялото време опяваха, че не могат да вършат административна работа в неделя, но в крайна сметка успях да ги убедя. Разправяха, че това щяло да бъде първото неделно освобождаване в цялата история на системата, аз обаче настоях, че за всяко нещо си има пръв път.

— Хак ще ни откара дотам — добави Ръсти. — След малко потегляме. Ще пътуваме цяла нощ.

— Ще го чакаме на шосето — каза Хак. — Точно пред портата на затвора в седем сутринта. Голямо посрещане му готвим на нашия Слуп.

— Всички ли заминавате? — попита Ричър.

— Без мен — каза Кармен.

Беше излязла на верандата тихичко като призрак. Стоеше със събрани крака, облакътена на парапета, и гледаше към черния хоризонт на север.

— Трябва да наглеждам Ели — добави тя.

— В колата има място колкото щеш — каза Ръсти. — Можем да вземем и Ели.

Кармен поклати глава.

— Не искам да вижда как баща й излиза от затвора.

— Е, както искаш — отсече Ръсти. — В края на краищата той ти е само съпруг.

Кармен не отговори. Само потръпна леко, сякаш температурата на нощния вятър не беше трийсет и пет градуса, а някъде около нулата.

— В такъв случай май трябва и аз да остана — каза Боби. — Да наглеждам къщата. Слуп ще ме разбере.

Ричър хвърли поглед към него. Кармен рязко се завъртя и влезе в къщата. Ръсти и Хак Уокър се повлякоха подир нея. Шерифът и Боби останаха. Двамата направиха крачка един към друг сякаш за да поставят някаква невидима бариера между Ричър и вратата.

— И тъй, защо напуснаха? — попита Боби.

Ричър ги изгледа един по един, после сви рамене.

— Всъщност не беше точно напускане. Опитах се да подсладя горчивия хап, това е. Откровено казано, бяхме в някакъв бар и те се сбиха с един човек. Вие ни видяхте в бара, нали, шерифе?

Шерифът кимна предпазливо.

— Стана, след като си тръгнахте — продължи Ричър. — Сбиха се и загубиха.

— С кого? — попита Боби. — Какъв човек?

— Неподходящ човек.

— Кой беше?

— Някакъв едър човек — обясни Ричър. — За една-две минути ги смаза от бой. Мисля, че някой повика линейка. Сигурно вече лежат в болницата. Може и да са мъртви, знам ли? Загубиха, и то много лошо.

Боби го гледаше втренчено.

— Кой беше човекът?

— Човек като човек. Никому не пречеше.

— Кой?

— Май не е тукашен.

Боби се поколеба.

— Ти ли беше?

— Аз? — изненада се Ричър. — Че защо им е да се бият с мен?

Боби не отговори.

— Защо им е да се бият с мен, Боби? — запита отново Ричър. — Каква би могла да е причината?

Боби мълчеше. Изгледа го свирепо, после се завъртя и повлече нозе към вестибюла. Шумно затръшна вратата зад себе си. Шерифът остана на място.

— Значи здравата са пострадали — каза той.

Ричър кимна.

— Така изглежда. Съветвам ви да завъртите един телефон, за да разберете. А след това не е зле да разпространите новината. Да обясните на тукашните какво става, когато се бият с неподходящи хора.

Шерифът кимна все тъй предпазливо.

— Може би не е зле и вие да си имате едно наум — добави Ричър. — Боби ми каза, че тук хората сами си решават проблемите. Не обичали да си имат вземане-даване със закона. Намекна, че ченгетата не се месят в лични спорове. Това било стара традиция в славния Западен Тексас.

Шерифът помълча, после каза:

— Май има нещо такова.

— Боби беше категоричен. Такава е традицията, и точка.

Шерифът извърна глава.

— Е, може и така да се каже. А аз много уважавам традициите.

Ричър кимна.

— Радвам се да го чуя.

Шерифът спря за миг на стъпалата, после се отдалечи, без да поглежда назад. Вмъкна се в колата, изгаси мигащите лампи и включи двигателя. Внимателно заобиколи отровнозеления линкълн и подкара към портата. Двигателят му не беше добре регулиран. Ричър долавяше мирис на неизгорял бензин и чуваше тихи експлозии в ауспуха. После колата увеличи скоростта, изчезна в далечината и пак настана тишина, нарушавана само от песента на щурците.

Ричър слезе от верандата и отиде до кухненската врата. Тя стоеше отворена — може би за проветрение или за да може прислужницата да подслушва. Самата прислужница стоеше отвътре, само на крачка от найлоновите ресни против насекоми.

— Здрасти — каза Ричър.

Отдавна бе свикнал да се сближава с кухненския персонал. От приятелство с готвача винаги има полза. Но прислужницата не отговори. Стоеше и го гледаше плахо.

— Искаш ли да позная нещо? — каза той. — Приготвила си за спалното само две порции.

Тя издаде някакъв неопределен утвърдителен звук.

— Заблудили са те — каза Ричър. — Боби ли беше?

Тя кимна.

— Рече, че нямало да си дойдеш.

— Сбъркал е — каза Ричър. — Джош и Били не се върнаха. Затова май ще им изям вечерята. И на двамата. Много съм гладен.

Тя се поколеба. После сви рамене.

— Ще донеса чиниите. След минутка.

Ричър поклати глава.

— Ще вечерям тук. Няма смисъл да се разкарваш.

Той разтвори найлоновите висулки със събрани длани и влезе в кухнята. Миришеше на лютивия сос от обяд.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Котлети — каза прислужницата.

— Добре — кимна Ричър. — Предпочитам чифтокопитните пред беззъбите.

— Какво?

— По-добре говежди котлет, отколкото месо от броненосец.

Прислужницата взе ръкохватки и извади от фурната две горещи чинии. Във всяка имаше по един средно голям котлет, солидна купчинка картофено пюре и по-малка купчинка пържен лук. Остави ги на масата с вилица до лявата порция и нож до дясната. Чиниите приличаха на двуцевка, гледана отпред.

— Били ми беше братовчед — каза тя.

— Едва ли си струва да говориш в минало време — каза Ричър. — Джош пострада по-зле.

— И Джош ми беше братовчед.

— Е, много съжалявам.

— От друг клон на рода — поясни прислужницата. — По-далечен. И двамата бяха глупаци.

Ричър кимна.

— Личеше, че не са от най-умните.

— За разлика от стопаните — добави жената. — Каквото и да правиш с оная мексиканка, помни, че не са глупави.

После го остави да вечеря сам.

* * *

Когато свърши, Ричър изми двете чинии и ги сложи обърнати на мивката. Отиде до конюшнята и седна да чака вътре в зловонната жега, защото искаше да е близо до къщата. Седеше върху бала сено, с гръб към конете. Отначало те изглеждаха разтревожени, после привикнаха с присъствието му. Усети ги как заспиват един по един. Престанаха да тропат с копита и откъм отделенията долетя лениво, сумтящо дишане.

След малко Ричър дочу нечии стъпки по верандата, сетне стъпалата изскърцаха и сухият прах по двора тихо зашумоля. Вратата на линкълна се отвори и след малко хлопна. Двигателят заработи, изръмжаха предавки. Ричър стана, пристъпи към вратата на конюшнята и видя линкълна да завива пред къщата. На фона на светлините по верандата различи зад волана силуета на Хак Уокър, а до него Ръсти Гриър. От лампите бухналата й коса лъщеше като захарен памук. Отдолу прозираше формата на черепа.

Голямата кола мина под портала, веднага зави надясно, увеличи скоростта и се отдалечи по пътя. Ричър гледаше как снопчета светлина от лъчите на фаровете пробягват между коловете на оградата от ляво на дясно. После линкълнът изчезна, завърна се песента на нощните насекоми и всичко застина. Само едрите пеперуди продължаваха да кръжат около лампите.

Той изчака зад вратата на конюшнята, опитвайки се да познае кой ще го потърси пръв. Вероятно Кармен, помисли си той, но не тя, а Боби излезе на верандата само пет минути след като майка му бе заминала да доведе Слуп. Слезе от верандата, прекоси двора и се запъти право към спалното. Отново си бе нахлупил шапката с козирката наопаки. Ричър излезе от обора и му прегради пътя.

— Конете трябва да се напоят — каза Боби. — И искам да изчистиш отделенията.

— Свърши си го сам — отвърна Ричър.

— Какво?

— Чу ме.

Боби застина.

— Няма да го направя.

— Тогава ще те принудя.

— Какво става, по дяволите?

— Промяна, това става — обясни Ричър. — Току-що за теб настъпи голяма промяна, Боби, повярвай ми. Щом реши да насъскаш по мен Джош и Били, ти прекрачи чертата. Сам се постави в съвсем нова позиция. Позиция, при която ще вършиш точно каквото ти кажа.

Боби мълчеше.

Ричър го погледна в очите.

— Кажа ли ти скачай, не питай колко високо. Просто почваш да скачаш. Разбра ли? Сега аз съм ти господар.

Боби не помръдваше. Ричър отметна дясната си ръка и замахна за бавна, мощна плесница. Боби отскочи, но налетя на лявата, която смъкна шапката от главата му.

— Марш да се погрижиш за конете — нареди Ричър. — После можеш да спиш при тях. Ако те видя преди закуска, ще ти строша краката.

Боби стоеше като вкаменен.

— Кого ще викнеш на помощ, братленце? — попита Ричър. — Прислужницата или шерифа?

Боби не отговори. Необятната нощ ги обгръщаше от всички страни. Окръг Ехо, сто и петдесет жители, повечето на преклонна възраст или на стотина километра отвъд черния хоризонт. По-затънтено кътче едва ли би могло да се намери.

— Добре — тихо прошепна Боби.

Той бавно тръгна към конюшнята. Ричър захвърли шапката и закрачи към къщата. Светлините от верандата грееха право в очите му, а нощните пеперуди сякаш се събираха да го посрещнат.

Две трети от екипа на убийците го гледаха. Вършеха това по-добре от наблюдателите. След като прегледа картата, жената отхвърли идеята да се приближат откъм запад. Първо, фордът нямаше да се справи с пустинния терен. Второ, нямаше смисъл да се крият на километър и половина. Особено през нощта. Много по-добре беше да продължат направо по пътя и да спрат на стотина метра от къщата само за миг, колкото двама души да скочат долу, а после колата да поеме обратно на север, докато двамата залягат зад най-близките камъни и постепенно се промъкват на юг към червената порта, където можеха да се укрият в някоя плитка яма само на десетина метра от асфалта.

С наблюдението се бяха заели двамата мъже. Имаха уреди за нощно виждане. Не военни или разузнавателни, а най-обикновено оборудване, закупено по каталог за спортни стоки и носено заедно с всичко останало в черния пластмасов куфар. Уредите улавяха топлината, излъчвана от нагрятата земя, и силуетът на Ричър сякаш трептеше в движение сред искрящ ореол.

8

Ричър откри Кармен във всекидневната. Осветлението бе слабо, въздухът горещ и застоял. Тя седеше сама до червената маса със съвършено изпънат гръбнак и отпуснати върху масата лакти. Гледаше безизразно право пред себе си, към стената.

— Два пъти — глухо изрече тя. — Имам чувството, че ме измамиха два пъти. Първо беше година и изведнъж всичко свърши. После бяха четирийсет и осем часа, а се оказаха само двайсет и четири.

— Все още можеш да се измъкнеш — каза Ричър.

— Вече дори не са двайсет и четири — продължаваше тя. — Остават около шестнайсет. Ще закусвам сама, но за обяд той ще е тук.

— Шестнайсет часа са повече от достатъчно — настоя Ричър. — За толкова време можеш да стигнеш където си искаш.

— Ели спи. Не мога да я събудя, да я натъпча в колата и да избягам. Ченгетата ще ни преследват докрай.

Ричър мълчеше.

— Ще се опитам да изправя глава — каза Кармен. — Да започна всичко отначало. Ще му кажа: край, стига толкова. Мисля да кажа, че ако пак ми посегне, ще се разведа. Каквото и да ми струва. Колкото и време да отнеме.

— Няма да е лесно — каза Ричър.

— Вярваш ли, че ще мога?

— Вярвам, че всеки може всичко, стига силно да го поиска.

Тя замълча. Ричър се озърна из смълчаната стая.

— Защо са боядисали всичко в червено? — попита той.

— Защото е евтино — обясни Кармен. — През петдесетте години никой не искал да купува червена боя заради комунистите. Тъй че тя вървяла най-евтино в магазина.

— Мислех, че по онова време са били богати. От петрола.

— Така е. И още са богати. Нямаш представа колко богати. Но са и стиснати.

Той погледна местата, където през протритата петдесетгодишна боя прозираше голо дърво.

— Личи си.

Кармен пак кимна, но не каза нищо.

— Последен шанс, Кармен — каза Ричър. — Можем да тръгнем още сега. Няма кой да повика ченгетата. Докато се върнат, можем да бъдем където поискаш.

— Боби е тук.

— Той ще остане в обора.

— Ще чуе колата.

— Можем да прекъснем телефона.

— Ще ни последва. Може да се добере до шерифа за два часа.

— Можем да повредим останалите коли.

— Ще чуе как го правим.

— Мога да го вържа. Или да го удавя в някое корито.

Тя се усмихна горчиво.

— Но не искаш да удавиш Слуп.

Ричър кимна.

— Е, поувлякох се в приказките.

Кармен помълча. После избута стола назад и стана.

— Ела да видиш Ели. Толкова е хубава, когато спи.

Мина съвсем близо до него и хвана ръката му. Поведе го през кухнята към задния коридор и нагоре по стълбището към шума на бавния вентилатор. После по дългия горещ коридор към вратата на Ели. Отвори я с крак и побутна Ричър така, че да може да надникне вътре.

В ниския контакт бе включена малка нощна лампа и нейното меко оранжево сияние озаряваше детето, лежащо по гръб с вдигнати нагоре ръчички. Ели бе отметнала завивката и под омачканата тениска със зайчето се разкриваше ивица розова кожа. Косата й беше разпиляна по възглавницата. Дългите мигли тъмнееха над скулите й като миниатюрни ветрила. Устните й бяха леко разтворени.

— Тя е на шест и половина — прошепна Кармен. — Нуждае се от това. Трябва да има свое легло, свое място. Не мога да я обрека на живот на вечно бягство.

Ричър мълчеше.

— Разбираш ли? — запита шепнешком Кармен.

Той сви рамене. Откровено казано, не разбираше. На шест и половина бе живял точно като вечен беглец. Както впрочем на всяка друга възраст — от раждането си до вчерашния ден. Местеха го от база на база по целия свят, понякога без предупреждение. Спомняше си дни, когато излизаше от училище и вместо у дома го откарваха на летището, а трийсетина часа по-късно се озоваваше на другия край на света. Спомняше си как, замаян и объркан, влизаше в някое задушно бунгало и спеше върху гол дюшек. На другата сутрин узнаваше от майка си в коя страна се намират. И на кой континент. Понякога и тя още не знаеше. Във всеки случай не смяташе, че това му е навредило.

А може би грешеше.

— Насила хубост не става — каза той.

Кармен го избута назад и тихичко затвори вратата на стаята.

— Сега ще ти покажа къде скрих пистолета — каза тя. — Искам да чуя твоето мнение.

Поведе го по коридора. Шумът на климатика ставаше все по-силен. Минаха под отвор в тавана, от който долиташе слаб полъх. Въздухът беше топъл. Роклята на Кармен се полюшваше при всяка крачка. Носеше обувки с високи токчета и от това прасците й се напрягаха. Ричър виждаше обтегнатите сухожилия зад коленете й. Разпиляната коса по гърба се сливаше с черните шарки по червената рокля. Кармен зави наляво, после надясно и прекрачи през нисък свод. Ново стълбище водеше надолу.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— В другото крило — каза тя. — Пристроено е допълнително. От дядото на Слуп, ако не греша.

Стълбището извеждаше в дълъг и тесен приземен коридор, който водеше от основната сграда към просторен апартамент с размерите на малка къща. Имаше будоар, голяма баня и всекидневна с канапе и две кресла. В дъното на всекидневната сводест отвор водеше към спалнята.

— Вътре е — каза Кармен.

Тя прекоси всекидневната и въведе Ричър в спалнята.

— Сега разбираш ли за какво ти говорех? Живеем далеч от другите. Никой не ни чува. А и аз се старая да бъда тиха. Ако викам, той ме удря по-силно.

Ричър кимна и се озърна. Прозорецът гледаше на изток, зад мрежата шумно жужаха насекоми. До прозореца имаше голямо легло с нощни шкафчета от двете страни, а срещу него — масивен скрин с множество чекмеджета. Изглеждаше дъбов, направен поне преди стотина години.

— Тексаско желязно дърво — поясни Кармен, сякаш усетила мислите му. — Така наричат ония пустинни храсталаци, ако успеят да израснат на височина.

— Трябвало е да станеш учителка — каза Ричър. — Винаги обясняваш.

Кармен се усмихна разсеяно.

— В колежа имах подобни планове. Тогава още беше възможно. В предишния ми живот. — Тя отвори най-горното чекмедже. — Послушах те и преместих пистолета. Нощното шкафче е твърде ниско. Ели можеше да го открие. Но дотук няма как да стигне.

Ричър пак кимна и пристъпи до нея. Чекмеджето беше широко около шейсет сантиметра, дълбоко към четирийсет. Вътре имаше женско бельо. Пистолетът лежеше най-отгоре, върху някакви грижливо сгънати, ефирни и ароматни дрешки. С фалшивия седеф върху дръжката изглеждаше точно на място.

— Можеше само да посочиш къде е — каза той. — Нямаше нужда да отваряш.

Кармен помълча, после попита:

— Той ще поиска да спи с мен, нали?

Ричър не отговори.

— Бил е затворен година и половина — продължи тя. — Но аз ще му откажа.

Ричър мълчеше.

— Това е право на всяка жена, нали? Да откаже.

— Естествено — кимна той.

— Дори ако е омъжена?

— Да, в повечето страни.

Ново мълчание.

— Нейно право е и да се съгласи, нали?

— Точно така.

— На теб не бих отказала.

— Не съм те молил.

Тя помълча.

— В такъв случай може ли аз да те помоля?

Той я погледна в очите.

— Зависи от причината.

— Защото искам — каза тя. — Искам да бъда с теб.

— И още?

Тя сви рамене.

— И може би искам тайничко да отмъстя на Слуп. От сърце го желая.

Ричър мълчеше.

— Преди да се е прибрал — добави тя.

Мълчание.

— И защото Боби и без това си мисли, че го правим. Като ще ни обвиняват, поне да има защо.

Мълчание.

— Просто искам да се позабавлявам. Преди всичко да почне отново.

Мълчание.

— Без уловки. Не се опитвам да променя нещата. Решението ти, искам да кажа. За Слуп.

— Това не би променило нищо — кимна Ричър.

Тя се загледа настрани.

— Е, какъв е отговорът?

Той се вгледа в профила й. Лицето на Кармен не изразяваше нищо. Сякаш бе изчерпала всички други възможности и сега разчиташе единствено на инстинкта. В началото на военната му кариера, когато заплахата все още беше реална, хората често разговаряха какво биха направили, когато вражеските ракети излетят и се насочат към целите. На първо място, с огромна преднина, стоеше именно това чувство, което виждаше у нея. Универсален инстинкт. Тя бе чула последното предупреждение и в мозъка й отчаяно виеха сирени.

— Не — каза Ричър.

Кармен дълго мълча.

— Поне ще останеш ли с мен? — попита накрая тя.

* * *

Посред нощ екипът се премести на осемдесет километра по-близо до Пейкъс. Направиха го тайно, няколко часа след като платиха за втора нощувка в същия мотел. Това беше любимият метод на жената. Шест фалшиви имена, регистрации в два различни мотела — подобен хаос гарантираше тяхната сигурност.

Караха на изток по магистрала I–10, докато отминаха кръстовището с I–20. После продължиха към Форт Стоктън и не след дълго отпред се появи първата групичка мотели, обслужващи почивната паркова зона Балмориа. До истинската туристическа зона имаше още доста път, тъй че тия мотели бяха евтини и невзрачни. Нямаше да има нито луксозни мебели, нито обслужване по стаите. Но все пак бяха прилични, чисти и пълни с хора точно като тях. Именно това искаше жената. Тя беше същински хамелеон. Притежаваше вроден инстинкт за подходящото място. Избра втория мотел, който видяха, и прати ниския тъмнокос мъж да плати в брой за две стаи.

Неделното утро събуди Ричър върху канапето на Слуп Гриър. Прозорецът в спалнята гледаше на изток. Небето бе ясно, от нощните насекоми нямаше и следа. Чаршафите по леглото изглеждаха влажни и смачкани. Кармен не беше под тях. Ричър чу откъм банята шум на вода. Ухаеше на прясно кафе.

Стана от канапето и се разкърши. Прекрачи в спалнята. На пода видя роклята на Кармен. Отиде до прозореца и погледна навън. Никаква промяна. Небето вече трептеше от жега. Върна се във всекидневната. На малка маса в единия ъгъл имаше кафе машина. До нея видя две захлупени наобратно чаши и две лъжички, също като в хотел. Вратата на банята беше затворена. Шумът на водата не спираше. Ричър си наля чаша кафе и мина в будоара. Край стените имаше два големи гардероба, разположени един срещу друг. Всъщност не бяха гардероби, а дълги, дълбоки ниши с плъзгащи се врати от огледално стъкло.

Отвори левия гардероб. Оказа се нейният. Беше запълнен със закачалки, по които висяха рокли, блузи и панталони. Имаше рафт за обувки. Той затвори вратичката, завъртя се и отвори гардероба на Слуп. Вътре висяха десетина костюма и огромно количество джинси. По кедровите лавици се трупаха ризи и тениски, грижливо сгънати и прибрани в найлонови пликове. Отстрани висяха вратовръзки. Колани с причудливи катарами. Дълга редица от прашни обувки на пода. Обувките изглеждаха четирийсет и четвърти номер. Той прехвърли кафето в лявата си ръка, разгърна едно сако и потърси етикетчето. Сакото беше петдесет и втори размер. Подхождаше за човек с ръст около метър и осемдесет и пет, тегло малко под деветдесет килограма. Значи Слуп не беше особено едър. В никакъв случай не можеше да се нарече великан. Но беше с трийсет сантиметра по-висок от жена си и двойно по-тежък. Неравностойна двойка за бокс.

Върху купчина ризи лежеше лакирана дървена рамка със стъклото надолу. Ричър я обърна. Вътре имаше снимка върху картонена подложка. Видя трима младежи, някъде на половината път между юношеството и зрелостта. Седемнайсет — или осемнайсетгодишни. Стояха плътно един до друг, подпрени върху издутия калник на стара камионетка. Гледаха фотоапарата малко напрегнато, сякаш го бяха сложили върху някой камък и чакаха да щракне самоснимачката. Бяха изпълнени с радостно вълнение и младежка енергия. Целият живот се разстилаше пред тях с безграничните си възможности. Единият беше Хак Уокър — малко по-строен, малко по-мускулест и с доста повече коса. Другите двама вероятно бяха Ал Юджин и Слуп Гриър. Приятели от гимназията. Юджин беше пълничък и с една глава по-нисък от Слуп. Слуп изглеждаше като подмладено копие на Боби.

Водата в банята спря. Ричър остави снимката на мястото й и затвори гардероба. Върна се във всекидневната. След малко вратата на банята се отвори и Кармен излезе сред облак пара. Беше се омотала с две бели хавлии — едната около тялото, другата на главата като тюрбан. Ричър я гледаше и мълчеше. Нямаше представа какво да каже.

— Добро утро — прекъсна мълчанието Кармен.

— И на теб — отвърна той.

Тя размота тюрбана и тръсна коса. Кичурите провиснаха мокри и прави.

— Но всъщност не е добро, нали? Лошо утро.

— Май си права — съгласи се Ричър.

— Може би точно сега излиза от затвора.

Ричър погледна часовника си. Наближаваше седем.

— Още не, но всеки момент ще излезе.

— Изкъпи се, ако искаш — каза Кармен. — Аз отивам при Ели.

— Добре.

Ричър прекрачи в банята. Беше огромна и облицована с някаква имитация на мрамор в златисти тонове. Напомняше му за хотела във Вегас, където бе отседнал веднъж. Той използва тоалетната, изплакна си устата на мивката, смъкна потните дрехи и влезе в душ кабината. Тя също се оказа огромна, със стени от златисто стъкло. Отгоре висеше душ с диаметър една педя, а във всеки ъгъл отгоре имаше дюзи за допълнителни водни струи, насочени право към него. Щом завъртя крана, отекна страховит рев. Сетне го обгърна потоп от топла вода. Сякаш бе попаднал под Ниагарския водопад. Страничните дюзи почнаха да редуват студена и топла вода, от което грохотът стана непоносим. Ричър побърза да се насапуниса, изплакна пяната и спря водата.

Взе чиста кърпа от лавицата и се изсуши, доколкото бе възможно сред облаците пара. Препаса се с кърпата и излезе. Кармен тъкмо закопчаваше блузата си. Беше с бяла блуза и бял панталон. Златни бижута. От контраста кожата й изглеждаше тъмна, а косата й блестеше и вече почваше да се накъдря.

— Много си бърз — каза тя.

— Страхотен душ.

— Слуп го избра — обясни Кармен. — Ненавиждам тая чудесия. Пуска толкова много вода, че едва си поемам дъх.

Тя затвори гардероба и се завъртя пред огледалото.

— Добре изглеждаш — каза Ричър.

— Приличам ли ти на истинска мексиканка? — попита тя. — Както съм в бяло.

Той не отговори.

— За днес никакви джинси — добави Кармен. — Писна ми да се преструвам на селско момиче от Амарильо.

— Добре изглеждаш — повтори той.

— Още седем часа — каза тя. — Шест и половина, ако Хак кара бързо.

Ричър кимна.

— Отивам да потърся Боби.

Кармен се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря, че остана. Беше ми по-спокойно.

Ричър не отговори.

— Ела да закусим тримата — каза тя. — След двайсет минути.

После бавно излезе от стаята и отиде да събуди дъщеря си.

Ричър се облече и откри нов маршрут обратно към къщата. Мина през хол, който не бе виждал досега, и се озова във вестибюла с огледалото и пушките. Отвори входната врата и излезе на верандата. Отдясно слънцето едва се подаваше над хоризонта, хвърляйки резки утринни сенки. Целият двор изглеждаше осеян с буци и ями.

Той отиде до обора и влезе вътре. Жегата и миризмата бяха все тъй неприятни, а конете будни и неспокойни. Но чисти. Коритата им бяха пълни. Яслите също. Боби спеше в едно свободно отделение върху куп чиста слама.

— Стани да посрещнеш утрото, братле — подвикна Ричър.

Боби се размърда, седна и объркано завъртя глава. Чудеше се къде е попаднал. После си спомни и настръхна от злоба. Дрехите му бяха мръсни и облепени със сламки.

— Добре ли спа? — попита Ричър.

— Те ще се върнат скоро — каза Боби. — Как мислиш, какво ще стане тогава?

Ричър се усмихна.

— Питаш дали ще им кажа, че съм те накарал да изчистиш конюшнята и да спиш върху слама?

— Не можеш да им кажеш такова нещо.

— Да, май си прав — кимна Ричър. — Не мога. В такъв случай ти ли ще им кажеш?

Боби мълчеше. Ричър пак се усмихна.

— Така си и мислех. Сега стой тук до обяд. Тогава ще те пусна в къщата да се почистиш за голямото събитие.

— Ами закуска?

— Не ти се полага.

— Гладен съм.

— Яж от конската храна. Оказа се, че тук имало цял куп чували.

* * *

Ричър отиде в кухнята, където завари прислужницата да приготвя кафе. На печката се загряваше тиган.

— Палачинки — обясни тя. — Само толкова. За обяд ще искат масата да е отрупана, тъй че след малко почвам да готвя.

— Обичам палачинки — каза той.

Мина в сумрачната всекидневна и се ослуша за звуци откъм горния етаж. Ели и Кармен трябваше да се движат някъде там. Но не чу нищо. Опита се да състави мислено схема на сградата, но разположението беше прекалено объркано. Очевидно най-напред бяха построили обикновена селска къща, а сетне бяха изграждали нови пристройки в зависимост от потребностите. Без план и без съвместимост.

Прислужницата се зададе с чинии в ръцете. Четири чинии, четири комплекта прибори и четири салфетки.

— Сигурно ще закусваш тук — каза тя.

Ричър кимна.

— Да, но Боби няма да дойде. Той е в обора.

— Защо?

— Мисля, че един от конете се е разболял.

Прислужницата остави чиниите върху масата и подреди само три места.

— Значи ще трябва да му нося закуската — каза тя сприхаво.

— Аз ще я занеса — предложи Ричър. — Ти си заета.

Последва я в кухнята. Тя сложи върху чиния първите четири палачинки. Добави масло и кленов сироп. Ричър взе салфетка, уви в нея нож и вилица, вдигна чинията и излезе в горещото утро. Завари Боби на същото място — седнал върху сламата.

— Какво е това? — попита Боби.

— Закуска — каза Ричър. — Промених решението си. Защото и ти ще направиш нещо за мен.

— Тъй ли? Какво?

— Доколкото разбирам, ще има тържествен обяд по случай завръщането на Слуп.

Боби кимна.

— Така предполагам.

— Ти ще ме поканиш. От свое име. Все едно, че сме големи приятели.

— Приятели?

— Точно така. Ако не искаш да останеш без палачинки и от утре да ходиш с бастун.

Боби мълчеше.

— И на вечеря ще ме поканиш — каза Ричър. — Разбра ли?

— За бога, съпругът й се прибира! — възкликна Боби. — Всичко свърши, нали така?

— Малко прибързваш с изводите, Боби. Кармен не ме интересува особено. Просто искам да се добера до Слуп. Трябва да си поговорим.

— За какво?

— Ти си гледай своята работа, чу ли?

Боби сви рамене.

— Както кажеш.

Ричър му подаде чинията и отново тръгна към къщата.

Кармен и Ели седяха една до друга. Тази сутрин Ели носеше жълта памучна рокличка и косата й още беше влажна от душа.

— Днес се прибира татко — съобщи тя. — В момента пътува насам.

Ричър кимна.

— И аз така чух.

— Мислех, че ще е утре. А то било днес.

Кармен мълчеше и гледаше към стената. Прислужницата донесе поднос с палачинки. Сервира две за детето, три за Кармен и четири за Ричър. После взе отново подноса и се върна в кухнята.

— Мислех утре да не ходя на училище — каза Ели. — Може ли днес да си остана вкъщи?

Кармен не отговори.

— Мамо! Може ли да остана?

Кармен се завъртя и погледна Ричър, сякаш въпросът идваше от него. Лицето й беше безизразно. Напомни му за един познат, който бе отишъл на очен лекар. Човекът не виждаше добре ситния шрифт. Лекарят откри тумор в ретината и незабавно насрочи операция за отстраняване на окото. Сетне човекът просто седеше, знаейки, че утре ще влезе в болницата с две очи, а ще излезе само с едно. Тази увереност го съсипваше. Очакването. Ужасът. Така е много по-лошо, отколкото да те сполети мигновен инцидент със същия резултат.

— Мамо, може ли? — настоя Ели.

— Добре — каза Кармен. — Какво?

— Мамо, ти не слушаш. Развълнувана ли си?

— Да — каза Кармен.

— Значи може, така ли?

— Да — повтори Кармен.

Ели се нахвърли върху палачинките като прегладняла. Ричър също се зае със закуската, наблюдавайки Кармен. Тя не хапна нищо.

— Сега отивам да си видя понито — каза Ели.

Тя се смъкна от стола и изхвръкна от стаята като миниатюрна вихрушка. Ричър чу как входната врата се отвори и затвори, после изтропаха стъпалата на верандата. Докато той си дояждаше закуската, Кармен държеше вилицата във въздуха, сякаш я виждаше за пръв път и нямаше представа какво да прави с нея.

— Ще поговориш ли с него? — попита тя.

— Разбира се.

— Според мен той трябва да разбере, че вече знаят и други хора.

— Съгласен съм.

— Ще го гледаш ли? Докато разговаряте, искам да кажа.

— Сигурно — кимна Ричър.

— Добре. Така трябва. Защото имаш очи на стрелец. Може би като на Клей Алисън. Нека да ги види. Нека да разбере какво се задава.

— Вече говорихме за това — каза Ричър.

— Знам — отвърна Кармен.

После тя отиде сама някъде и Ричър се зае да убива времето. Чувстваше се като в очакване на въздушно нападение. Излезе на верандата и погледна на север към пътя. Проследи го с очи до края на червената ограда и по-нататък, до мястото, където изчезваше отвъд хоризонта. Утринният въздух все още бе ясен и над асфалта не трептяха миражи. Шосето приличаше на прашна панделка между варовиковата скала откъм запад и електрическите стълбове на изток.

Обърна се и седна на люлката. Веригите изпукаха от тежестта му. Ричър се извъртя настрани, с единия крак върху люлката, а другия на пода. Гледаше към портата на ранчото. После направи онова, което вършат повечето войници, докато чакат атака. Заспа.

Кармен го събуди след около час. Докосна рамото му, той отвори очи и я видя пред себе си. Беше се преоблякла с добре изгладени джинси и карирана риза. Носеше колан и ботуши от гущерова кожа. Косата й беше стегната зад тила. Ричър забеляза, че си е сложила бледорозова пудра и сини очни сенки.

— Размислих — каза тя. — Не искам да разговаряш с него. Все още не.

— Защо?

— Може да се озлоби. Ако разбере, че и други хора знаят.

— Досега не разсъждаше така.

— Отново обмислих всичко. Смятам, че ще е по-зле, ако започнем по този начин. Нека всичко да тръгне от мен. Поне в началото.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Нека първо да поговоря с него.

— Кога?

— Довечера. Утре ще ти кажа как е минало.

Ричър се завъртя и спусна крака на пода.

— До неотдавна беше съвсем сигурна, че утре ще си със счупен нос — каза той.

— Мисля, че така ще е по-добре — упорито отвърна Кармен.

— Защо си се преоблякла?

— Тия дрехи са по-подходящи — каза тя. — Не искам да го предизвиквам.

— Приличаш на селско момиче от Амарильо.

— Така му харесвам.

— Значи го предизвикваш, ако се облечеш както трябва?

Тя се намръщи. Отчаяна гримаса, помисли си Ричър.

— Не губи кураж, Кармен — каза той. — Бори се.

— Ще се боря. Довечера. Ще му кажа, че повече няма да го търпя.

Ричър мълчеше.

— Значи днес няма да разговаряш с него, нали?

Той се загледа настрани.

— Тия неща сама ги решаваш.

— Така ще е по-добре.

Тя отново влезе в къщата. Ричър се загледа на север. Седнал, виждаше само един-два километра от пътя. Жегата се засилваше и въздухът почваше да искри.

След още час Кармен пак го събуди. Беше със същите дрехи, но без грим.

— Смяташ, че греша — каза тя.

Той седна и разтри лицето си с длани, сякаш се миеше.

— Според мен ще е най-добре всичко да излезе наяве. Слуп трябва да разбере, че и други хора знаят. Не само аз, може би и близките му.

— Не мога да им кажа.

— Да, сигурно не можеш.

— Какво да правя тогава?

— Остави ме да поговоря с него.

— Не веднага. Така само ще стане по-зле. Обещай ми, че ще изчакаш.

Той кимна.

— Както решиш. Но искам и ти да ми обещаеш нещо, съгласна ли си? Поговори с него довечера. Непременно. И ако той ти посегне, бягай навън и крещи, докато събереш всичко живо. Крещи колкото сили имаш. Викай полицията. Викай за помощ. Това ще го смути. Ще промени схемата му на действие.

— Мислиш ли?

— Щом всички те чуят, няма как да се преструва, че нищо не е станало.

— Може да отрече. Ще каже, че съм сънувала кошмар.

— Но все пак ще му е ясно, че сме разбрали.

Тя мълчеше.

— Обещай ми, Кармен — настоя Ричър. — Иначе ще говоря с него още когато се върне.

— Добре, обещавам — каза тя след кратко колебание.

* * *

Ричър пак се отпусна назад с намерението да дремне още малко. Но вътрешният часовник му подсказваше, че времето наближава. Доколкото помнеше картите на Тексас, от окръг Ехо до Абилин имаше по-малко от седем часа път. Вероятно дори шест, когато зад волана седи окръжен прокурор, който е част от правната система и следователно няма причини да се бои от пътните полицаи.

Предположи, че наближава дванайсет, и погледна часовника си, за да провери. Беше дванайсет и една минута. Видя как Боби излезе от конюшнята и тръгна по пътеката покрай навеса за коли. Носеше празната чиния, мигаше от слънцето и пристъпваше вдървено. Прекоси двора и се изкачи на верандата. Не каза нищо. Влезе в къщата и затвори вратата зад себе си.

Около дванайсет и половина Ели бавно се зададе откъм оградите. Жълтата й рокличка беше изпоцапана е пръст и пясък. Косата също. Беше се изчервила от горещината.

— Прескачах препятствия — съобщи тя. — Представих си, че съм кон, и тичах и скачах с всичка сила.

— Ела тук — каза Ричър.

Тя застана до него и той изтупа с длан пясъка от рокличката.

— Май ще трябва пак да минеш през банята. Бягай да си измиеш косата.

— Защо?

— За да бъдеш красива, когато се прибере татко ти.

Ели се замисли напрегнато.

— Добре.

— И побързай.

Тя го погледна за миг, после се завъртя и изтича навътре.

В един без четвърт Боби излезе на верандата, вече изкъпан и облечен с чисти джинси и тениска. На краката му имаше ботуши от крокодилска кожа със сребърни връхчета. Отново носеше червена бейзболна шапка с козирката назад. Отстрани беше изписано: Дивизионно първенство 1999.

— Загубиха, нали? — подхвърли Ричър.

— Какво?

— „Тексаските рейнджъри“. През дивизионното първенство на 1999 година загубиха срещу „Янките“.

— И какво от това?

— Нищо, Боби.

После вратата пак се отвори. Ели и Кармен излязоха, хванати за ръка. Кармен все още беше облечена като селско момиче. Пак си бе сложила грим. Ели носеше същата жълта рокличка, само че грижливо изчеткана. Косата й беше влажна и вързана отзад с панделка. Кармен стискаше детето за ръката и леко залиташе, сякаш краката не я държаха.

Ричър стана и й направи знак да седне. Ели се изкатери до майка си. И тримата мълчаха. Ричър пристъпи до парапета на верандата и се загледа към пътя на север. Виждаше го чак до оная далечна точка, където електрическите стълбове се губеха в маранята. Може би десет километра. Може би петнайсет. Нямаше как да е сигурен.

Стоеше в плътната сянка на верандата, а светът пред него беше горещ и бял. Видя как далеч на хоризонта се появи облаче прах. То затрепка от маранята, увисна във въздуха и бавно се отклони наляво, сякаш лек пустинен ветрец го тласкаше към ранчото. Напомняше дълга, жълтеникава прашна опашка, която се издигаше и спадаше, лъкатушеше ту наляво, ту надясно покрай извивките на шосето. Постепенно се разтегли на цял километър и мина дълго време, преди да наближи дотолкова, че отпред да се различи отровнозеленият линкълн. Автомобилът се появи върху една извивка на пътя, затрептя в горещия въздух, продължи покрай бодливата тел и намали скоростта, когато достигна червената ограда. Изглеждаше прашен и очукан от дългия път. Пред портата удари спирачки и предницата се сниши към асфалта. После рязко зави. Прашният облак зад него продължи право на юг, сякаш се бе подлъгал от неочакваната маневра.

Раздаде се хрущене на камъчета, слънцето проблесна за миг върху предното стъкло, сетне Ричър ясно видя трите фигури в линкълна. Хак Уокър седеше зад волана. Ръсти Гриър беше отзад. А отпред вдясно седеше едър блед мъж с късо подстригана руса коса и простичка синя риза. Изпъваше шия и се оглеждаше с широка усмивка. Слуп Гриър се прибираше у дома.

Линкълнът спря до верандата, ресорите се отпуснаха и двигателят заглъхна. За момент всички вътре останаха неподвижни. Сетне вратите се отвориха, тримата излязоха навън и Боби и Ели изтрополиха по стъпалата към тях. Ричър се отдръпна от парапета. Кармен бавно стана, прекрачи напред и зае мястото му.

Слуп Гриър остави вратата отворена и се разкърши на слънцето, както се полага на всеки човек след шест часа път и година и половина зад решетките. Лицето и ръцете му бяха бледи, талията позакръглена от обилната затворническа храна и липсата на движение, но личеше, че е брат на Боби. Без съмнение. Имаше същата коса, същото лице, същите кости, същата стойка. Боби застана пред него, разпери ръце и го прегърна с всичка сила. Слуп отвърна на прегръдката и двамата заподскачаха, закрещяха и се заудряха по гърбовете като колежани, зърнали току-що някакъв велик подвиг на любимия си отбор.

Ели застина встрани от тях, сякаш се бе объркала от внезапната суматоха и шумотевица. Слуп пусна Боби, клекна и протегна ръце към нея. Ричър се обърна и погледна лицето на Кармен. Беше обтегнато и непроницаемо. Ели стоеше сред прашния двор, плаха и неподвижна, с юмруче в устата. После бързо пресметна нещо наум и се хвърли в прегръдката на Слуп. Той я подхвърли високо във въздуха и я сграбчи здраво. Затанцува в кръг. Кармен тихо изстена и извърна глава.

Слуп остави Ели на земята, вдигна очи към верандата и се усмихна победоносно. Зад него Боби разговаряше с майка си и Хак Уокър. Бяха се скупчили плътно един до друг зад колата. Слуп вдигна ръка и махна на жена си. Кармен отстъпи от парапета назад, в сянката.

— Може би все пак трябва да поговориш с него — прошепна тя.

— Крайно време е да решиш — отвърна шепнешком Ричър.

— Нека първо да видя как ще потръгне.

Тя въздъхна дълбоко, усмихна се насила и прекрачи към стъпалата. Пое ръцете на Слуп и се сгуши в прегръдката му. Целунаха се — не точно като брат и сестра, но и без особена страст. Зад колата Боби и майка му се бяха отделили от Хак и идваха към верандата. Боби изглеждаше разтревожен, а Ръсти си вееше с ръка и гледаше втренчено нагоре към Ричър.

— Чух, че Боби те е поканил на обяд — каза тя тихо, когато стъпи на верандата.

— Много любезно от негова страна — отвърна Ричър.

— Да, така е. Много любезно. Но днес обядът ще бъде в тесен семеен кръг.

— Тъй ли?

— Дори и Хак няма да остане — заяви Ръсти, сякаш това бе непоклатим довод.

Ричър премълча.

— Много съжалявам — добави тя. — Но прислужницата ще ти донесе обяд в спалното както винаги. Утре пак ще се съберете.

Ричър дълго мълча. После кимна.

— Добре. Не бих искал да се натрапвам.

Ръсти се усмихна. Боби не посмя да го погледне. Двамата влязоха вътре, а Ричър слезе на двора сред обедната жега. Беше горещо като в пещ. Останал сам до линкълна, Хак Уокър се готвеше да потегли.

— Как я караш на тоя пек? — попита той с лукава усмивка на политик.

— Ще оцелея — отвърна Ричър.

— Май ще има буря.

— Всички така казват.

— Ти беше Ричър, нали?

Ричър кимна.

— Доколкото виждам, всичко е минало добре в Абилин.

— Като по часовник — потвърди Хак. — Но съм уморен, повярвай ми. Тексас е ужасно голям щат. Понякога човек забравя. Можеш да караш с часове, без да стигнеш доникъде. Тъй че оставям тия добри хора да празнуват и бягам да се наспя. Скапан съм, между нас казано.

Ричър кимна отново.

— Сигурно пак ще се видим.

— Не забравяй да гласуваш през ноември — посъветва го Хак. — Ако може, за мен.

На лицето му се появи същата срамежлива усмивка както снощи. Той спря до вратата на колата, погледна Слуп и размаха ръка. Слуп се прицели в Хак с показалец и беззвучно сви устни, сякаш искаше да имитира изстрел. Хак се вмъкна в колата, форсира двигателя, направи завой на заден ход и подкара към портата. Пред шосето спря за секунда, после зави надясно, ускори и след малко Ричър видя как нов прашен облак се отдалечава на север.

После се обърна и видя Слуп да крачи през двора, хванал за ръце Ели и Кармен. Очите му бяха присвити като цепки заради яркото слънце. Кармен мълчеше, но Ели запълваше този пропуск. Тримата минаха покрай него в редица и се изкачиха по стъпалата. На входа спряха и Слуп извъртя рамо, за да пусне Ели пред себе си. Прекрачи прага след нея, сетне извъртя другото рамо, за да стори път и на Кармен. Вратата се затръшна толкова силно, че вдигна облаче прах от дъските на верандата.

През следващите три часа Ричър не видя никого освен прислужницата. Тя му донесе обяд в спалното, а един час по-късно се върна да вземе чинията. От време на време Ричър отиваше да погледне къщата през високото прозорче на банята, но така и не видя нищо. Вратата оставаше плътно затворена. Най-сетне, късно следобед, чу гласове зад конюшнята. Отиде натам и откри, че Слуп, Кармен и Ели са излезли да подишат чист въздух. Все още беше много горещо. Може би по-горещо от всеки друг път. Слуп изглеждаше неспокоен. Потеше се. Ровеше прашната земя с върха на обувката си. Кармен изглеждаше много нервна. Беше се изчервила. Може би от вълнение или от напрежение. А може и да се дължеше на ужасната жега. Но и не беше изключено да е изяла две-три плесници.

— Ели, хайде да видим как е понито — каза тя.

— Сутринта го видях, мамо — възрази детето.

Кармен протегна ръка.

— Но аз не съм. Хайде, ела пак да го видим.

Ели сякаш се озадачи за момент, после хвана ръката на майка си. Двете заобиколиха Слуп и тръгнаха към предната страна на конюшнята. В движение Кармен изви глава и произнесе беззвучно: Поговори с него. Слуп се обърна и хвърли поглед след тях. После се завъртя към Ричър, сякаш го виждаше за пръв път.

— Слуп Гриър — каза той и протегна ръка.

Отблизо изглеждаше досущ като Боби, само че състарен и помъдрял. Малко по-стар и може би много по-мъдър. В очите му се усещаше интелигентност. Не от най-приятната. Човек можеше без усилия да предположи, че в тия очи се таи и жестокост. Ричър стисна ръката му. Беше с едри кости, но мека. Ръка на бияч, не на боец.

— Джак Ричър — представи се той. — Как беше в затвора?

За част от секундата в очите проблесна изненада. Сетне мигновено я замени спокойствие. Добро самообладание, помисли си Ричър.

— Беше ужасно — отвърна Слуп. — Бил ли си вътре?

И бърза реакция.

— Да, само че от другата страна на решетките — каза Ричър.

Слуп кимна.

— Боби ми каза, че си бил ченге. А сега бродиш да търсиш работа.

— Налага ми се. Нямах богато татенце.

Слуп се поколеба за момент.

— Бил си военен, нали? В армията.

— Да, в армията.

— Никога не съм си падал по военните.

— И аз така предположих.

— Тъй ли? И защо?

— Ами чух, че си предпочел да платиш, за да не служиш.

Нов проблясък в очите, който изчезна също тъй бързо. Не е лесно да го раздразниш, помисли си Ричър. Но един престой зад решетките учи всекиго да крие чувствата по-надълбоко.

— А и сега се изложи — добави той. — Измъкна се по втория начин.

— Така ли смяташ?

Ричър кимна.

— Нали си чувал поговорката: щом не ти стиска, не се захващай.

— А пък ти си напуснал армията. Май и на теб не ти е стискало.

Ричър се усмихна. Благодаря за дебюта, помисли си той.

— Нямах избор. Между нас казано, изхвърлиха ме.

— Хайде бе! Защо?

— И аз наруших закона.

— Как?

— Един скапан полковник биеше жена си. Приятна млада жена. Онзи беше много потаен, вършеше всичко незабелязано. Нямаше как да го докажа. Но и не исках да му се размине. Нямаше да е редно. Защото не обичам мъже, които бият жените си. Една нощ го спипах насаме. Без свидетели. Сега е в инвалидна количка. Пие през сламка. И носи лигавник, за да не се цапа.

Слуп не отговори. Мълчеше тъй напрегнато, че вътрешните ъгълчета на очите му станаха тъмночервени. Обърнеш ли ми гръб сега, помисли си Ричър, значи признаваш всичко. Но Слуп стоеше, без да помръдва, и изцъклено гледаше в пустошта. После се опомни. Очите му отново се фокусираха. Не веднага, но и не твърде бавно. Умен тип.

— Е, сега съвестта ме мъчи по-малко — каза той. — Задето криех данъци. Защото можеха да попаднат и в твоя джоб.

— Не одобряваш ли?

— Да, не одобрявам.

— Кого точно?

— И двама ви — заяви Слуп. — И теб, и онзи полковник.

После му обърна гръб и се отдалечи.

Ричър се върна в спалното. Прислужницата му донесе вечеря и после се върна за чинията. Навън падна пълен мрак и нощните насекоми подхванаха налудничавите си песни. Ричър лежеше на леглото и се обливаше в пот. Температурата не мърдаше от трийсет и осем градуса. Отново се чуваха редки крясъци на койоти и пуми, от време на време край прозорците пляскаха прилепи.

После дочу леки стъпки по стълбището на спалното. Надигна се тъкмо навреме, за да види как Кармен влиза в помещението. Държеше ръка на гърдите си, сякаш беше задъхана, уплашена или и двете заедно.

— Слуп и Боби разговаряха — каза тя. — Цяла вечност.

— Той удари ли те? — попита Ричър.

Тя неволно вдигна ръка към бузата си.

— Не.

— Удари ли те?

Кармен извърна глава.

— Само веднъж. Не много силно.

— Трябваше да му строша ръцете.

— Той позвъни на шерифа.

— Кой?

— Слуп.

— Кога?

— Преди малко. Поговори с Боби, после се обади по телефона.

— За мен ли?

Кармен кимна.

— Иска да се махнеш.

— Не се тревожи — каза Ричър. — Шерифът няма да предприеме нищо.

— Така ли мислиш?

Ричър кимна.

— С него си изяснихме отношенията.

Кармен се поколеба.

— Сега трябва да се връщам. Той си мисли, че съм при Ели.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Още не. Нека първо да поговоря с него.

— Не му позволявай да те удря, Кармен. Потрябвам ли ти, ела веднага. Или вдигни шум, разбрахме ли се? Крещи колкото сила имаш.

Тя започна да слиза надолу.

— Добре. Обещавам. Сигурен ли си за шерифа?

— Не бой се — каза Ричър. — Шерифът няма да си мръдне и пръста.

Но шерифът все пак си мръдна пръста. По-точно прехвърли проблема на щатската полиция. Ричър узна това деветдесет минути по-късно, когато патрулна кола на Тексаските рейнджъри зави под портата и дойде да го търси. Някой насочи полицаите към спалното. Ричър чу зад сградата шум на двигател и хрущене на гуми по прашния път. Стана от леглото, слезе долу и на последното стъпало попадна в лъча на прожектора, монтиран върху предния капак. Лъчът минаваше покрай неподвижните трактори и го обгръщаше в ослепително ярък конус. Вратите на колата се отвориха и отвътре излязоха двама рейнджъри.

Те не приличаха на шерифа. В нито едно отношение. Бяха от съвсем друга категория. Млади, стройни и опитни. И двамата бяха не много високи. Мускулести, но не прекалено. Къси военни прически. Безупречно чисти униформи. Единият беше сержант, другият — обикновен полицай. Вторият имаше латиноамерикански черти. Държеше пушка.

— Какво? — подвикна Ричър.

— Приближи се отпред до колата — отвърна сержантът.

Ричър леко разпери ръце и се приближи.

— Знаеш как да застанеш — каза сержантът.

Ричър опря длани в предния капак и се наведе. Ламарината бе нагря