/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Джак Ричър

Труден За Убиване

Лий Чайлд

Те искат да променят картата на Америка. Да обявят независимост. Да създадат нов свят. Искат признание и слава. И са решени да ги получат с цената на кражби, изнудвания, убийства, дори смъртта на невинни жени и деца. Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството. Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване. Те трябва да бъдат спрени. За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.

Лий Чайлд

Труден за убиване

1

Нейтън Рубин умря, защото прояви храброст. Не онази търпелива и упорита храброст, заради която на война дават медали, а другата — мимолетна и неудържима, с която човек си докарва единствено смърт на тротоара.

Той напусна дома си рано, както правеше по шест дни седмично, петдесет седмици всяка година. Бе закусил умерено, както се полага на дребен, но закръглен мъж, възнамеряващ да посрещне в отлична физическа форма четирийсет и петата си година. Излезе от столовата и тръгна по меките пътеки из коридорите на къщата си край езерото — къща, подходяща за човек, който печели по хиляда долара през всеки от своите триста работни дни в годината. С едно натискане на дистанционното отвори гаража, с леко завъртане на китката включи безшумния двигател на скъпата вносна лимузина. Зареди компактдиск в плейъра, превключи на задна, с широка дъга изкара колата на чистата чакълеста алея, после леко настъпи педала и пое към последното кратко пътуване в своя живот. Шест и четирийсет и пет сутринта, понеделник.

По пътя срещна само зелени светофари и би могло да се каже, че тъкмо това причини гибелта му, защото, когато спря на личното си място за паркиране зад високата фирмена сграда, оставаха още трийсет и осем секунди от фугата на Бах в си минор. Той поседя да я изслуша, докато заглъхнаха и последните мощни звуци на органа, което бе причината да излезе от колата, когато тримата мъже вече наближаваха. Стори му се, че долавя в движението им нещо нередно. Озърна се към тях. Те измениха посоката едновременно, като войници или танцьори. Той отново се обърна към сградата. Тръгна напред. Но после спря. И пак се озърна. Тримата бяха до неговата кола. Опипваха дръжките на вратите.

— Хей! — подвикна той.

Дори не бе вик, а кратко възклицание, сбрало в себе си едновременно изненада, гняв, възмущение и предизвикателство. Инстинктивният звук, който издава един сериозен, културен, наивен гражданин пред нещо неподобаващо. Преди да се опомни, той вече крачеше обратно към колата си. Беше сам срещу трима, но правото бе на негова страна и това му придаваше самоувереност. Подтичвайки назад, той се чувстваше възмутен, могъщ и напълно в свои води.

Но тия чувства бяха измамни. Един префинен жител на изисканите предградия просто не можеше да овладее подобна ситуация. Стегнатото му телосложение се дължеше само на фитнеса. Не струваше пукната пара. Плоските мускули по корема му се разкъсаха още от първия яростен удар. Лицето му клюмна напред и надолу; в същия миг костелив юмрук размаза устните му на пихтия и натроши зъбите под тях. Груби, мускулести ръце го сграбчиха и удържаха прав, сякаш бе лек като перушинка. Някой изтръгна ключовете от пръстите му, друг го зашемети с оглушителен удар по ухото. Устата му се напълни с кръв. Пуснаха го на асфалта и тежки ботуши се врязаха жестоко в гърба му. После в слабините. След това в главата. Съзнанието му помръкна като развален телевизор. Светът наоколо просто изчезна. Смали се до размерите на ослепителна бяла точица и потъна в мрак.

Той умря, защото бе проявил храброст за част от секундата. Но не тогава. Умря много по-късно, когато подир мимолетната храброст дойдоха дългите часове на задъхан и жалък ужас, а след тях избухнаха страшните мигове на безумни, отчаяни крясъци.

Джак Ричър остана жив, защото прояви предпазливост: А това стана, защото дочу отзвук от миналото. В миналото му се криеха много неща и отзвукът долетя откъм най-неприятните.

Имаше тринайсет години служба в армията, но беше раняван само веднъж, при това не от куршум. Рани го парче от челюстта на един сержант от морската пехота. По онова време Ричър беше с американските умиротворителни сили на летището в Бейрут. Един ден в казармата връхлетя камион, претъпкан с експлозиви. Ричър стоеше край портала. Сержантът се намираше сто метра по-близо до центъра на взрива. Парчето кост бе единственото, което остана от него. То прелетя стоте метра като куршум и със свистене се заби в корема на Ричър. По-късно армейският хирург, който закърпи раната, му каза, че е имал късмет. От истински куршум боляло много повече, особено пък в корема. Именно този отзвук дочу Ричър. И се вслуша твърде внимателно, защото тринайсет години по-късно стоеше на тротоара, а право срещу корема му бе насочено дулото на пистолет. От около четири сантиметра разстояние.

Пистолетът бе деветмилиметров, автоматичен. Чисто нов. Добре смазан. Целеше се ниско, точно в белега от старата рана. Изглеждаше, че притежателят му горе-долу знае какво върши. Предпазителят бе вдигнат. Дулото не трепваше. Нямаше напрежение. Показалецът върху спусъка бе готов да си свърши работата. Ричър отлично разбираше това. Беше насочил цялото си внимание към показалеца.

Стоеше до една млада жена. Държеше я за ръката. Никога преди не се бяха срещали. Тя гледаше втренчено друг подобен пистолет, опрян в корема й. Нейният човек бе по-неспокоен от неговия. Изглеждаше неуверен. Изплашен. Пистолетът му трепереше от напрежение. Ноктите му бяха изгризани. Нервен, тревожен тип. Четиримата стояха на тротоара — тримата бяха застинали като статуи, а четвъртият леко пристъпваше от крак на крак.

Намираха се в центъра на Чикаго. Оживен тротоар, понеделник, последният ден на юни. Посред бял ден, под яркото лятно слънце. Цялата ситуация възникна за част от секундата. Разигра се тъй съвършено, както не би могъл да я планира и най-добрият хореограф. Ричър вървеше по улицата без цел, нито бързо, нито бавно. Минаваше покрай изхода на малко ателие за химическо чистене. Ненадейно вратата се отвори под носа му и на тротоара право пред него издрънча стара метална патерица. Той завъртя глава и зърна жената на прага. От ръцете й бавно се изплъзваха девет плика с почистени дрехи. Беше малко под трийсетте, елегантна, мургава, привлекателна, самоуверена. Очевидно имаше проблеми с крака. Някакво нараняване. По неловката поза Ричър разбра, че я боли. В очите й забеляза молба. Няма проблеми, отвърна той с поглед и вдигна патерицата. Пое деветте плика с една ръка, а с другата й подаде патерицата. Преметна дрехите през рамо и усети как телените закачалки се врязват в пръста му. Жената подпря патерицата на тротоара и пъхна ръка в кръглата гривна. Ричър посегна да я подкрепи. Тя спря за момент. После кимна смутено, той я хвана за лакътя и изчака. Беше готов да помогне, но се чувстваше неловко. Завъртяха се заедно и направиха първата крачка. Ричър възнамеряваше да повърви малко с нея, докато разбере, че всичко е наред. След това щеше да я пусне и да й върне дрехите. Но когато се завъртя, отсреща изникнаха двамата с деветмилиметровите пистолети.

Сега четиримата стояха по двойки един срещу друг. Сякаш бяха седнали да обядват в тясно сепаре. Двамата с пистолетите бяха бели, охранени и донякъде си приличаха — като войници. Среден ръст, късо подстригана кестенява коса. Здрави, мускулести ръце. Широки, розови, невзрачни и простодушни лица. Напрегнати изражения, втренчени погледи. Нервният беше малко по-дребен, като че хабеше в тревоги цялата си енергия. Двамата носеха еднакви карирани ризи и леки памучни якета. Стояха плътно един до друг. Ричър бе много по-висок от другите трима. Виждаше над главите им всичко наоколо. Стоеше изненадан, преметнал през рамо дрехите на жената. Тя само се подпираше на патерицата и гледаше мълчаливо. Двамата се целеха в тях. От упор. Ричър имаше чувството, че стоят така цяла вечност. Но разбираше, че само така му се струва. Едва ли бе минало повече от секунда и половина.

Изглеждаше, че водачът е онзи срещу Ричър. По-едрият. По-спокойният. Той погледна Ричър и жената, след това леко врътна дулото на пистолета си към бордюра. После проговори. Настоятелно, но спокойно. С чувство за власт. Почти нямаше акцент. Може да е от Калифорния, помисли си Ричър.

— В колата, кучко — нареди той. — Ти също, тъпако.

Ричър изви глава и зърна до тротоара скъпа лимузина. Чакаше ги. Голяма, черна кола. Шофьорът се бе протегнал над дясната предна седалка. Посягаше да отвори задната врата. Човекът срещу Ричър отново направи знак с пистолета. Ричър не помръдна. Озърна се. Вероятно му оставаше още секунда и половина, за да прецени положението. Двамата с деветмилиметровите пистолети не го плашеха кой знае колко.

Заради дрехите трябваше да разчита само на едната си ръка, но предполагаше, че може да ги повали без затруднения. Проблемите бяха другаде — отстрани и отзад. Втренчи се към отражението във витрината на ателието. Оживеният кръстопът на двайсет метра зад него гъмжеше от пешеходци. Два заблудени куршума непременно щяха да си намерят мишени. Нямаше и капка съмнение. Нито капка. Това бе проблемът отзад. А проблемът отстрани бе непознатата. Нейните възможности въвеждаха в уравнението неизвестна величина. Нещо не беше наред с крака й. Щеше да реагира бавно. И бавно да се отдръпне. С това преценката му приключи. Не беше готов за схватка. Средата и партньорът бяха неподходящи.

Мъжът с калифорнийския акцент посегна и го хвана за китката, притисната върху рамото от тежестта на деветте плика с дрехи зад гърба му. Дръпна го към колата. Пръстът върху спусъка все още изглеждаше готов за действие. Ричър го гледаше с крайчеца на окото си. Нямаше какво да се прави. Той хвърли още един поглед наоколо и сви рамене. Пусна ръката на жената. Прекрачи към автомобила. Метна пликовете на задната седалка и се вмъкна след тях. Двамата бутнаха жената зад него. После плашливият се настани до нея и затръшна вратата. Водачът седна отпред, до шофьора. Лимузината безшумно, се плъзна напред по асфалта.

Жената изпъшка от болка и Ричър предположи, че пистолетът на плашливия се врязва в ребрата й. Водачът се бе извъртял и подпираше пистолета си върху широката кожена облегалка. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Пистолетът бе марка „Глок 17“. Ричър знаеше всичко за това оръжие. Някога бе проучвал прототипа. Докато се възстановяваше от раната в Бейрут, му възложиха да прецени дали е подходящ за използване в неговата част. Глокът беше малък, но стабилен пистолет. Деветнайсет сантиметра от ударника до края на цевта. Достатъчно дълъг, за да дава добри попадения. Ричър улучваше с него кабарчета от двайсет и пет метра. А и куршумите бяха съвсем прилични. Седем грама олово, излитащи от дулото с почти хиляда и двеста километра в час. Имаше пълнител за седемнайсет патрона, оттам му идваше и името. При това беше лек. Въпреки цялата си мощност тежеше по-малко от деветстотин грама. Основните части бяха стоманени. Останалите — пластмасови. Корпус от черен поликарбонат, като скъпа видеокамера. Чудесна изработка.

Но Ричър не го хареса. Не подхождаше за особените изисквания на неговата част. Препоръча да бъде отхвърлен. Вместо него предложи „Берета 92Ф“. Беретата беше също деветмилиметрова, с двеста грама по-тежка, три сантиметра по-дълга и имаше само петнайсет патрона. Но ударната й сила бе с десет процента над тази на глока. Това имаше голямо значение. А и не беше от пластмаса. Ричър избра беретата. Командирът му се съгласи. Придвижи рапорта по-нагоре и цялата армия подкрепи препоръката. В една и съща седмица го повишиха, връчиха му ордени „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ и приеха беретата на въоръжение, макар че беше по-скъпа и съюзниците от НАТО страшно си падаха по глока, а Ричър бе просто един млад офицер, току-що излязъл от „Уест Пойнт“. Скоро след това го преместиха, обиколи военните бази по цял свят и повече не видя глок. До този ден. Днес имаше адски подходящ повод да го разгледа повторно.

Той престана да се интересува от пистолета и отново погледна човека, който го държеше. Лицето му беше загоряло, с ивица по-бледа кожа в основата на косата. Наскоро се бе подстригвал. Шофьорът имаше високо, лъскаво чело, зализана назад оредяла коса, червендалесто лице с остри черти и противната усмивчица на грозник, който се смята за пръв красавец. Същата риза, взета от някой евтин магазин, същото яке. Същата здрава, добре охранена фигура. Същата властна самоувереност с едва доловим примес на лека възбуда. Общо трима — и тримата на възраст от трийсет до трийсет и пет години. Един водач, един стабилен и един плашлив помощник. Всички бяха напрегнати, но изглеждаше, че са репетирали дълго и сега бързат да изпълнят някаква мисия. Загадка. Ричър вдигна поглед над неподвижното дуло на глока и се втренчи в очите на водача. Онзи обаче поклати глава.

— Нито дума, тъпако. Отвориш ли си устата, гръмвам те като едното нищо. Смятай го за обещание. Ако си траеш, може и да отървеш кожата.

Ричър му повярва. Погледът на онзи беше суров, устните — плътно стиснати. Сви рамене и премълча. После колата намали скоростта и навлезе в неравен бетонен двор. Заобиколи зад някаква изоставена фабрика. Досега бяха карали право на юг. Според Ричър трябваше да са минали около осем километра. Шофьорът плавно спря тежката лимузина така, че дясната врата да е точно срещу задницата на малка камионетка, стояща самотно сред просторния двор. Беше форд еконолайн, мръснобял на цвят, не много стар, но явно доста употребяван. Личеше, че отстрани е имало някакъв надпис. Съвсем наскоро го бяха замазали с малко по-светла бяла боя. Ричър плъзна поглед наоколо. Дворът беше осеян с боклуци. До камионетката зърна да се търкаля празна кутия от боя и четка. Не се виждаше жива душа. Дворът бе пуст. Ако смяташе да предприеме нещо, вероятно мястото и моментът бяха подходящи. Но онзи отпред усети мислите му. Усмихна се кисело и посегна към задната седалка. С лявата ръка хвана Ричър за яката, а с дясната пъхна в ухото му цевта на глока.

— Не мърдай, тъпако.

Шофьорът излезе от колата и заобиколи отпред. Измъкна от джоба си още една връзка ключове и отвори задната врата на камионетката. Ричър седеше неподвижно. Да напъхаш пистолета си в нечие ухо не е от най-умните идеи. Ако човекът внезапно врътне глава към теб, дулото изскача навън. Челото го избутва покрай главата. Тогава и най-бързата реакция не върши работа. Изстрелът може евентуално да разкъса ушната раковина и при всяко положение ще пукне тъпанчето на човека. Но това не са смъртоносни рани. За секунда Ричър прецени шансовете си. После плашливият тип измъкна жената навън и я изтласка в каросерията на камионетката. Разстоянието не беше голямо, но тя едва го преодоля с подскачане и накуцване. От едната врата право към другата. Ричър я гледаше с крайчеца на окото си. Плашливият дръпна чантичката от ръцете й, после я хвърли обратно в колата. Тя тупна глухо върху дебелото килимче край краката на Ричър. Беше от скъпа кожа и вътре имаше нещо тежко. Нещо метално. Само един метален предмет в дамска чантичка можеше да тупне така. Ричър пак се озърна към жената. Започваше да му става интересно.

Тя лежеше с разперени ръце на пода отзад. С тоя крак не можеше да се движи добре. После водачът издърпа Ричър по кожената седалка и го предаде на плашливия. Щом единият глок се измъкна от ухото му, другият го мушна в ребрата. Задърпаха го по неравния бетон. Към задната врата на камионетката. Блъснаха го при жената. Докато плашливият се целеше в двамата с трепереща ръка, водачът посегна и извади от колата металната патерица. Прекрачи напред и я метна вътре. Тя отскочи от металната стена с глухо дрънчене. Чантичката и пликовете от химическото останаха в лимузината. После водачът извади от джоба на якето си белезници. Хвана дясната китка на жената и закопча едната, гривна. Грубо я дръпна настрани и хвана лявата ръка на Ричър. Щракна другата гривна. Разтръска веригата, за да провери дали всичко е наред. Затръшна лявата задна врата. Ричър видя как шофьорът изсипва в лимузината някакви пластмасови бутилки. Различи бледия цвят и силния мирис на бензин. Една бутилка на задната седалка, още една на предната. После водачът затръшна и дясната врата. Преди да го обгърне мрак, Ричър видя как шофьорът вади кибрит от джоба си.

2

На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго подготвяха стаята за гости. Една-единствена стая. Строяха я по необичаен план, разработен от един методичен ум след дълги и съсредоточени размисли. Този план предвиждаше няколко твърде странни подробности.

Стаята се създаваше за конкретна цел и конкретен гост. Същността на целта и самоличността на госта налагаха необичайните характеристики. Строителните работи се вършеха на втория етаж във вече съществуваща сграда. Беше избрана ъглова стая. Откъм двете външни стени тя имаше няколко големи прозореца. Прозорците гледаха на юг и на изток. Сега избиха стъклата и вместо тях заковаха за рамките листове дебел шперплат. Отвън го боядисаха бял, в тон с фасадата. Отвътре го оставиха както си беше.

После изкъртиха тавана на ъгловата стая. Сградата беше стара и по тавана имаше дебел слой мазилка. Смъкнаха я сред облаци задушлив прах. Сега над стаята свободно се виждаха гредите на покрива. Изкъртиха от стените старата чамова ламперия, потъмняла и излъскана от времето. Всичко изчезна. Разкри се скелетът на сградата и дебелият слой насмолена хартия зад външните дъсчени стени. Изтръгнаха дъските от пода. Между гредите и летвите се появи прашният таван на долния етаж. Стаята се превърна в празна черупка.

Преди да заковат прозорците с шперплат, изхвърлиха през тях старата мазилка и дъските от стените и пода. Двамата, които бяха изкъртили всичко, струпаха с лопати отпадъците на куп, после докараха камиона на заден ход и се приготвиха да товарят. Държаха непременно да оставят мястото чисто и спретнато. За пръв път работеха с този клиент, а от някои намеци съдеха, че ще има и още поръчки. Един поглед стигаше, за да разберат, че работата далеч не е приключила. Общо взето, перспективата беше приятна. Напоследък трудно се намираха нови клиенти, а този тук плащаше, без да се пазари. Двамата смятаха, че определено си струва да оставят добро впечатление. Докато усърдно мятаха в каросерията последните лопати мазилка, самият клиент пристъпи към тях.

— Привършихте ли? — запита той.

Беше грамаден, уродливо шишкав, с писклив глас и две кръгли червени петна върху бледите бузи. Движеше се удивително тихо и пъргаво за огромните си размери. С две думи — човек, на когото е по-добре да отговаряш веднага, без да го гледаш в очите.

— Тъкмо разчистваме — отговори първият работник. — Къде да изхвърлим боклука?

— Ще ви покажа — каза клиентът. — Трябва да направите два курса. Дъските докарайте отделно, разбрахте ли ме?

Вторият кимна. Дъските бяха почти половин метър широки — наследство от добрите стари времена, когато секачите са можели да избират каквото си пожелаят. Нямаше начин да се поберат в каросерията заедно с останалите отпадъци. След като натовариха последната мазилка, тримата седнаха в кабината. Клиентът беше толкова едър, че едва се побраха. Той посочи с ръка зад старата сграда.

— Карайте на север. Около километър и половина.

До края на градчето пътят бе прав, сетне залъкатуши стръмно нагоре. След малко клиентът размаха ръка.

— Тук, в дъното. Дайте назад чак до края.

Той се отдалечи тихо и двамата разтовариха камиона. После потеглиха на юг да вземат старите чамови дъски. Отново се изкатериха по стръмните завои и пак разтовариха. Пренесоха дъските и грижливо ги подредиха. В дъното, както бе казано. И тогава клиентът излезе от сенките. Беше ги чакал. Стискаше нещо в ръката си.

— Свършихме вече — каза първият работник.

Клиентът кимна.

— Да, определено свършихте.

После вдигна ръка. Държеше оръжие. Матовочерен автоматичен пистолет. Простреля първия работник в главата. Трясъкът бе оглушителен. Разлетяха се кръв, мозък и късчета кост. Вторият работник застина от ужас. Сетне побягна. Хвърли се настрани с отчаяната надежда да намери прикритие. Клиентът се усмихна. Обичаше да му бягат. Леко сведе огромната си ръка. Простреля изотзад коляното на беглеца. Пак се усмихна. Така бе по-добре. Обичаше да му бягат, но още повече обичаше да се гърчат по земята. Почти цяла минута стоя, слушайки крясъците на ранения. След това спокойно пристъпи напред и внимателно се прицели. Простреля другото коляно. Погледа още малко, но скоро му омръзна. Сви рамене и заби третия куршум право в главата. После остави пистолета на земята и изтъркаля двата трупа далече навътре в сенките, край купчината стари дъски.

3

Пътуваха вече час и трийсет и три минути. Отначало се провираха бавно по градските улици, след това ускориха по някаква магистрала. Трябва да бяха минали около сто километра. Но сред шумотевицата и пълния мрак отзад Ричър нямаше как да разбере в коя посока са тези сто километра.

Беше прикован за куцащата млада жена и само няколко минути след принудителното си запознанство двамата откриха как да се настанят що-годе удобно. Въртяха се в тъмнината, докато най-сетне седнаха странично с изпънати крака и здраво притиснаха гърбове към стената до широкото издадено гнездо за колелото. Жената беше от задната страна, Ричър от предната. Окованите им китки лежаха една до друга върху металната плоскост, сякаш бяха влюбена двойка в кафене.

Отначало не разговаряха. Дълго време просто седяха замаяни и мълчаливи. В момента най-много ги мъчеше жегата. Отминаваше пладне на последния юнски ден в Средния запад. Бяха затворени херметически в тесен метален сандък. Нямаше вентилация. Ричър предполагаше, че въздушният поток отвън донякъде охлажда камионетката, но това не помагаше кой знае колко.

Седнал в безжизнения задушен сумрак, той използваше времето за обмисляне и планиране, както го бяха учили. Запази спокойствие, отпусни се, бъди готов, недей да хабиш енергия в излишни догадки. Обмисляй и преценявай. Тримата изглеждаха сравнително добре организирани. Не бяха проявили нито талант, нито изтънченост, но и не допуснаха съществени грешки. Онзи, плашливият тип с втория глок, беше най-слабото им звено, водачът обаче го държеше под око през цялото време. Общо взето, прилична тройка. Бе виждал далеч по-слаби екипи. Но засега тримата не го тревожеха. Беше оцелявал и в по-тежки ситуации. Много по-тежки, и то неведнъж. Тъй че все още не се тревожеше.

Тъкмо тогава забеляза нещо. Откри, че и жената все още не се тревожи. И тя бе спокойна. Просто седеше, прикована за него, полюшваше се, обмисляше и планираше, сякаш бе минала през същото обучение. Той се озърна в здрача и видя, че жената го гледа втренчено. Загадъчен поглед — спокоен, сдържан, малко високомерен и донякъде неодобрителен. Младежка самонадеяност. Тя срещна погледа му. За дълго. После протегна окованата си десница, при което белезниците болезнено дръпнаха лявата му ръка, но жестът бе опит да го успокои. Той посегна насреща, стиснаха си ръцете и за миг се усмихнаха иронично на тая нелепа официалност.

— Холи Джонсън — представи се тя.

Личеше, че преценява грижливо с кого си има работа. Той видя как оглежда лицето му. Сетне очите й плъзнаха надолу към дрехите и пак се върнаха към лицето. Тя отново се усмихна, този път само за малко, сякаш бе решила, че заслужава известна учтивост.

— Много ми е приятно — каза жената.

Той я огледа на свой ред. Най-напред лицето. Беше много красива. Възраст около двайсет и шест, може би двайсет и седем. После огледа дрехите. В паметта му изплува стих от някаква стара песен: „… имам рокли, сто долара всяка, само дето не съм ги платила.“ Изчака следващия стих, но не си го припомни. Тогава се усмихна и кимна.

— Джак Ричър. Удоволствието е изцяло мое, Холи, уверявам те.

Беше им трудно да разговарят, защото едва се чуваха. Шумът от двигателя се смесваше с бученето на колелата. Засега Ричър с удоволствие би поседял мълчаливо, но Холи имаше други намерения. Държеше да изясни нещо.

— Трябва някак да се отърва от теб — каза тя.

Спокойна, самоуверена жена. Ричър не отговори. Само я погледна и отново извърна глава. Следващият стих беше: студена, студена жена. Заглъхваща мелодия, трогателно тъжен стих. От една стара песен на „Мемфис Слим“. Но не й подхождаше. Никак дори. Тази жена не беше студена. Пак се озърна към нея и леко сви рамене. Тя го гледаше. Недоволна от неговото мълчание.

— Наясно ли си какво точно стана? — запита тя.

Той се вгледа в лицето й. В очите. Бяха насочени право към него. Удивени, дори смаяни. Май си мислеше, че е налетяла на идиот. И че изобщо не му е ясно какво става. Ричър отново сви рамене.

— Ясно е като бял ден, нали? Обстоятелствата говорят сами за себе си.

— Какви обстоятелства? — изненада се тя. — Всичко стана за броени секунди.

— Именно — кимна той. — Това напълно ми стига, прав ли съм. Изясни горе-долу всичко, което трябва да знам.

Млъкна и отново се облегна назад. Следващата възможност да се измъкне щеше да е при първото спиране. Дотогава можеше да минат няколко часа. По всичко личеше, че предстои тежък ден. Трябваше да си пази силите.

— И какво точно трябва да знаеш? — запита жената.

Продължаваше да го гледа право в очите.

— Че си отвлечена — каза той. — Аз попаднах тук съвсем случайно.

Тя го гледаше. Беше все тъй самоуверена. Размишляваше. И все още се чудеше дали е прикована за идиот, или не.

— Ясно е като бял ден, нали? — повтори той. — Не търсеха мен.

Тя не отговори. Само леко повдигна тънката си вежда.

— Никой не знаеше, че ще бъда на онова място — продължи Ричър. — Аз самият не знаех, че ще мина оттам. До последния момент. Но акцията беше добре планирана. Подготовката сигурно им е отнела доста време. Въз основа на предварителни наблюдения, нали така? Трима души, един в колата и двама на тротоара. Колата беше спряна точно където трябва. Ония нямаха представа къде ще съм аз. За теб обаче явно знаеха всичко. Затова не ме гледай така, като че аз съм идиотът в тая кола. Грешката е изцяло твоя.

— Грешка ли? — запита жената.

— Имаш прекалено стабилни навици — обясни Ричър. — Вероятно са те следили две-три седмици и накрая ти сама влезе в капана. Ония типове не очакваха да се появи още някой. Съвсем ясно, нали? Носеха само един чифт белезници.

За да подчертае думите си, той размаха ръка, при което надигна и нейната. Жената помълча. Изглежда, преосмисляше първоначалната си преценка за него. Ричър се полюшваше в ритъма на колата и се усмихваше.

— Срамота е да правиш такива грешки — добави той. — Ти си на държавна служба, нали? Нещо от сорта на ЦРУ, ФБР, Отделът за борба с наркотиците, а може и да си детектив от чикагската полиция. Работиш отскоро и взимаш задачите присърце. Богата си. Значи или някой ще иска откуп, или макар и нова, вече създаваш някому сериозни неприятности. И в двата случая трябваше да си по-предпазлива.

Холи го изгледа. Кимна и разширените й очи проблеснаха в полумрака. Личеше, че е впечатлена.

— Доказателства? — запита тя.

Той се усмихна отново.

— Дреболии. Да започнем с химическото чистене. Предполагам, че всеки понеделник през обедната почивка отнасяш в ателието дрехите от миналата седмица и прибираш почистените. Значи трябва да имаш към петнайсет-двайсет комплекта облекло. Като гледам какво носиш, не вярвам да струва евтино. Ако сложим по четиристотин долара на костюм, това прави към осем бона само за дрехи. Ето, затова казвам, че си умерено богата и имаш прекалено стабилни навици.

Тя бавно кимна.

— Добре. А защо да съм на държавна служба?

— Проста работа — каза той. — В теб се целиха с „Глок 17“, блъснаха те в колата, после в камионетката, прикована за съвсем непознат човек, без да знаеш за какъв дявол им трябваш и накъде те откарват. На твое място всеки нормален човек би се разпищял като луд. Но не и ти. Седиш си съвсем спокойно, което подсказва, че си преминала някакво обучение, навярно свързано със способността да преодоляваш тревожни и опасни ситуации. А може и да си сигурна, че доста народ ще се втурне да те издирва в най-скоро време.

Той замълча и Холи му кимна да продължи.

— Освен това в чантичката ти имаше револвер. Доста тежък, може би трийсет и осми калибър с дълга цев. Ако беше лично оръжие, елегантна жена като теб би избрала нещо изящно, да речем двайсет и втори калибър. Но револверът беше голям, значи го носиш по задължение. Следователно си държавен служител, може би от полицията.

Жената кимна още веднъж.

— А защо работя отскоро?

— Заради възрастта — каза Ричър. — На колко години си? Двайсет и шест?

— Двайсет и седем — поправи го тя.

— Твърде малко за детектив. Колеж, после някоя и друга година в униформа. Малко са и за ЦРУ, ФБР или Отдела по наркотиците. Значи каквото и да работиш, почнала си наскоро.

Тя сви рамене.

— Добре де. Защо смяташ, че взимам задачите присърце?

Ричър посочи с лявата си ръка и белезниците издрънчаха.

— Контузията. Върнала си се на работа след някаква злополука още преди да се възстановиш. Заради тоя крак ходиш с патерица. Друг на твое място би се излежавал, докато му свършат болничните.

Тя се усмихна.

— Може и да съм саката по рождение.

Ричър поклати глава в полумрака.

— Това е болнична патерица. Взела си я назаем, докато се възстановиш. Ако наистина беше куца, щеше да имаш собствена патерица. Или дори цяла дузина. В разни цветове, та да ти подхождат на скъпите костюми.

Тя се разсмя. Звукът бе приятен въпреки тътена на двигателя и бученето на колелата.

— Много добре, Джак Ричър. Аз съм специален агент от ФБР. От миналата есен. Наскоро си разтегнах сухожилието, като играех футбол.

— Значи играеш футбол? — запита Ричър. — Браво, Холи Джонсън. И какъв точно агент си от миналата есен?

Тя помълча за момент.

— Просто агент. Един от многото в тукашната централа.

Ричър поклати глава.

— Не си какъв да е агент. Изглежда, вършиш нещо, което много е раздразнило някого. И тъй, кого си ядосала?

Тя поклати глава.

— Нямам право да го обсъждам. Не и с цивилни.

Той кимна. Нямаше нищо против.

— Както речеш.

— Всеки агент си създава врагове — добави Холи.

— Естествено — отвърна Ричър.

— И аз като всички.

Той я погледна. Последните думи му се сториха странни. Някак отбранителни. Думи на жена, обучена и изгаряща от нетърпение, но закотвена за бюрото от миналата есен насам.

— Финансов отдел, а? — подхвърли той.

Холи поклати глава и повтори:

— Нямам право да го обсъждам.

— Но вече успя да си създадеш врагове — рече той.

Тя се усмихна кисело, после отново стана сериозна. Замълча. Изглеждаше спокойна, но Ричър долови по напрежението в китката й, че за пръв път започва да се тревожи. Само че не отиваше по-далеч от тревогата. А това бе грешка.

— Няма да те убият — каза той. — Можеха да го сторят още в оная фабрика. Защо им трябваше да те вкарват в проклетата камионетка? Пък и патерицата…

— Какво общо има патерицата?

— Не се връзва — поясни Ричър. — Защо метнаха патерицата вътре, ако смятат да те убият? Ти си заложник, Холи, това е положението. Сигурна ли си, че не познаваш тия типове? Никога ли не си ги виждала?

— Никога — каза тя. — Нямам представа кои са и какво искат от мен, по дяволите.

Той я изгледа втренчено. Беше прекалено категорична. Явно знаеше повече, отколкото споделяше с него. Двамата замълчаха сред шумотевицата. Подскачаха и се люшкаха заедно с каросерията. Ричър се взираше в полумрака. Усещаше как до него Холи взима решение. Сетне тя пак се обърна към него и повтори:

— Трябва някак да те измъкна оттук.

Той я погледна. Извърна глава и се ухили.

— Дадено, Холи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Кога ще усетят, че си изчезнал? — запита тя.

Не му се искаше да обсъжда този въпрос. Но тя го гледаше втренчено и изчакваше. Ричър се позамисли и накрая призна истината.

— Никога.

— Защо? Кой си ти, Ричър?

Той я погледна и сви рамене.

— Никой.

Тя продължаваше да го гледа озадачено. Може би и с раздразнение.

— Добре де, никой. А по-точно?

В главата му прозвуча нов стих от песен на „Мемфис Слим“: „… днес работя в стоманолеярна“.

— Портиер съм — каза той. — В един чикагски клуб.

— Кой клуб?

— В южните предградия. Свирят само блусове. Едва ли си го чувала.

Холи го изгледа и поклати глава.

— Портиер значи? Много си хладнокръвен за портиер.

— Портиерите често си имат работа със смахнат народ — каза Ричър.

Холи не изглеждаше твърде убедена и Ричър приведе лице към ръката си, за да види колко е часът. Два и половина следобед.

— А за теб кога ще се сетят? — запита той.

Тя погледна часовника си и направи гримаса.

— Няма да е скоро. Днес следобед имам съвещание в пет. Значи още два часа и половина, преди някой да усети, че съм изчезнала.

4

Сред празната черупка, която остана от стаята на втория етаж, се оформяше втора обвивка. Изграждаха я от новички чамови дъски, заковани една за друга по обичайния начин, тъй че в старото помещение постепенно израстваше нова стая. Само че щеше да бъде с трийсет сантиметра по-тясна във всички посоки. На дължина, ширина и височина.

На трийсет сантиметра над старите подови греди се издигаха къси чамови летви. Приличаха на горичка от подпори, готови да поемат новия под. Други подобни летви стърчаха от стените, за да закрепят рамката от греди. Новите греди бяха яркожълти и съвсем пресни. Блестяха пред старата дървена рамка с цвета на боров мед. Сякаш насред стария чамов скелет изведнъж бе взел да расте съвсем нов.

Строяха го трима работници. Те прескачаха умело и ловко от летва на летва. Личеше си, че отдавна са в занаята. А и работата им спореше. Според договора трябваше да приключат навреме. Клиентът изрично го подчерта. Работата била спешна. Тримата дърводелци не се оплакваха. Клиентът изобщо не се пазари за цената. Бяха я надули, за да могат да свалят при преговорите. Но за отстъпка не стана и дума. Онзи дори не спомена нещо подобно. Само кимна и заръча да почнат веднага щом предишната група приключи с разчистването. Напоследък работа се намираше трудно, а клиент, който да не се пазари, беше същинско чудо. Тъй че тримата се захванаха с радост да работят упорито, бързо и без почивки. Държаха да оставят добро впечатление. Накъдето и да погледнеха, виждаха възможности за още работа.

Именно затова се трудеха от сърце. Притичваха нагоре-надолу по стълбището с инструменти и нови греди. Работеха на око, като отбелязваха с нокът къде да режат, а моторните триони замлъкваха само когато почнеха да се нажежават. Но през цялото време измерваха разстоянието между вътрешната повърхност на старите стени и мястото, където щяха да бъдат новите дъсчени прегради. Клиентът бе подчертал, че това разстояние е от изключителна важност. Старите греди бяха дебели петнайсет сантиметра. Новите — десет. Между тях оставаха още трийсет сантиметра.

— Петнайсет плюс десет и още трийсет — каза единият. — Общо петдесет и пет сантиметра.

— Добре ли е така? — обърна се другият към старшия майстор.

— Идеално — рече старшият. — Точно както го искаше.

5

Съвещанието на Холи Джонсън бе насрочено за пет часа в заседателната зала на третия етаж в чикагския клон на ФБР. Залата беше голяма, шест на дванайсет метра, и в нея имаше огромна полирана маса с по петнайсет стола от двете страни. Столовете бяха масивни, с кожена тапицерия, а масата — от първокачествено дърво, но всякакво сравнение с големите корпорации рухваше поради мизерните тапети по стените и евтиния мокет. На пода имаше седемдесет квадратни метра мокет и всички те едва ли струваха дори колкото един от столовете.

В пет часа жаркото следобедно слънце нахлуваше през стъклената стена и на влизане в залата хората трябваше да избират. Ако седнеха срещу стъклото, слънцето биеше право в очите им, тъй че щяха да присвиват очи през цялото заседание и накрая да си докарат убийствено главоболие. Ако пък му обърнеха гръб, скоро щяха да се облеят в пот и да се чудят дали в пет следобед дезодорантът им още върши работа. Тежък избор, но правилното решение бе да предпочетат жегата пред главоболието. Затова подранилите заеха местата откъм прозорците.

Пръв пристигна адвокатът на ФБР, отговарящ за борбата с финансовата престъпност. Той постоя край масата, размишлявайки колко може да продължи съвещанието. Вече познаваше Холи и реши, че ще свърши за около четирийсет и пет минути. Тогава се обърна и опита да прецени кой стол ще бъде облагодетелстван от сянката на тънката метална колона, разделяща стъклото на две. Тъмната ивица падаше вляво от третото място и адвокатът реши, че с времето тя ще пълзи към началото на масата. Струпа папките си пред втория стол, смъкна сакото и го метна върху облегалката в знак, че мястото е запазено. После пак се завъртя и отиде да си налее кафе от машината в ъгъла.

Подир него пристигнаха двама агенти, заели се със случаи, които можеха да се окажат свързани с кашата, по която работеше Холи Джонсън. Те кимнаха на адвоката и видяха къде се е настанил. Веднага им стана ясно, че няма смисъл да подбират измежду останалите четиринайсет стола откъм прозореца. Навсякъде щеше да е еднакво горещо. Затова просто метнаха куфарчетата си на съседните две места и отидоха за кафе.

— Не е ли дошла още? — попита единият.

— Днес не съм я виждал — отвърна адвокатът.

— Голям пропуск — рече вторият.

Холи Джонсън работеше отскоро в централата, но беше истински талант и това я правеше популярна. Преди години Бюрото не би закачило и с пръст деловите среди, из които се ровеше Холи, но времената се меняха и на агентите от Чикаго започна да им харесва. Кой знае защо, в днешно време всички бизнесмени приличаха на престъпници и феберейците ги гледаха с отвращение, докато се прибираха у дома с вечерните влакове. Агентите слизаха на няколко спирки преди луксозните предградия за банкери и брокери. Гнетяха ги мисли за ипотеки, допълнителна работа и бъдещата дългогодишна дейност като частни детективи, с която да допълват оскъдната държавна пенсия. А банкерите се надуваха отсреща със самодоволни усмивки. Затова щом един-двама от тях стъпеха накриво, в Бюрото наставаше радост. Станеха ли десетки и стотици, гонитбата се превръщаше в кървава страст.

Само едно му бе лошото на това забавление — искаше много работа. Едва ли има по-заплетени престъпления от финансовите. И тъкмо тук се намесваше Холи Джонсън. Тя бе надарена с талант за тия неща. Стигаше й един поглед върху някой балансов отчет, за да усети, че нещо не е наред. Сякаш надушваше нарушенията. Както си седеше на бюрото и преглеждаше документите, изведнъж леко навеждаше глава настрани и се замисляше. Понякога това продължаваше с часове, но когато приключеше, Холи знаеше съвършено точно що за каша се е забъркала. И на поредното съвещание обясняваше как стоят нещата. Като я слушаха, всичко звучеше логично и просто, сякаш нямаше начин някой да сбърка.

Чакаше я голямо бъдеще. Заради нея колегите й се чувстваха малко по-добре във вечерните влакове. Точно това я правеше популярна.

Четвърти в залата влезе агентът, когото бяха прикрепили към Холи, за да й пренася папките и материалите, докато се възстанови от контузията. Казваше се Милошевич. Висок и слаб, с лек акцент от Западното крайбрежие. Наближаваше четирийсетте и беше облечен небрежно със скъп памучен костюм, а на шията и лявата му китка лъщяха златни верижки. Неотдавна го бяха прехвърлили в Чикаго, защото Бюрото смяташе, че местната централа се нуждае от повече финансисти. Милошевич също се нареди на опашката за кафе и хвърли поглед из залата.

— Закъснява ли? — попита той.

Адвокатът сви рамене и Милошевич му отвърна със същия жест. Харесваше Холи Джонсън. Вече пет седмици работеше с нея и това му доставяше удоволствие.

— Не помня някога да е закъснявала — каза Милошевич.

Пети пристигна Броган, шеф на отдела, в който работеше Холи. Ирландец от Бостън, работил преди това в Калифорния. Малко под средната възраст. Черна коса, червендалесто ирландско лице. Здравеняк, облечен с елегантен и скъп копринен костюм. Амбициозен. Беше пристигнал в Чикаго едновременно с Милошевич и страшно се ядосваше, че не е назначен в Ню Йорк. Нетърпеливо чакаше повишението, което смяташе, че е заслужил отдавна. Надяваше се работата с Холи да увеличи шансовете му.

— Още ли не е дошла? — запита той.

Другите четирима вдигнаха рамене.

— Ще й дам да се разбере — рече Броган.

Преди да постъпи във ФБР, Холи бе работила като финансов аналитик на Уолстрийт. Никой не знаеше защо е сменила професията. Носеха се слухове, че имала големи връзки и високопоставен баща, от което следваше простият извод, че навярно иска да го впечатли. Колегите й нямаха представа дали старецът е впечатлен, или не, но единодушно смятаха, че ще е голямо дърво, ако не се гордее с такава дъщеря. Холи бе кандидатствала заедно с още десет хиляди души и влезе в Бюрото начело на четиристотинте избрани. Отговаряше и на най-строгите критерии. Бюрото търсеше кандидати, завършили право или счетоводство, а за по-скромните специалности се изискваха и поне три години трудов стаж. Холи имаше всичко това. Беше завършила счетоводство в Йейл, след това бе специализирала в Харвард и отгоре на всичко бе работила три години на Уолстрийт. От пръв опит преодоля тестовете за интелигентност и професионални умения. Очарова тримата свирепи агенти от изпитната комисия.

С баща като нейния проверките за благонадеждност минаха светкавично и скоро Холи попадна в Академията на ФБР в Куонтико. Там вече наистина стана сериозна. Беше силна и пъргава, научи се да стреля, направо срази преподавателите от курса по вземане на светкавични ръководни решения и неизменно даваше изключителни резултати при тренировъчните престрелки на полигона, наречен Алеята на Хоган. Но най-големият й успех бе умението да се държи както трябва. Тя постигна две неща едновременно. Първо, прие безрезервно писаните и неписаните закони на Бюрото. За всички бе напълно ясно, че тази млада жена е готова да живее и умре за ФБР. И второ, стори го по начин, който не допускаше и капка съмнение в нейната искреност. Притежаваше чувство за хумор и лека самоирония, тъй че просто нямаше как да я намрази човек. Напротив, обикнаха я. Никой не се съмняваше, че Бюрото се е сдобило с изключително ценен нов агент. Пратиха я в Чикаго и седнаха да чакат успехите.

Последните участници в съвещанието пристигнаха на плътна група. Тринайсет агенти и техният старши агент Макграт. Бяха се скупчили около шефа си, който провеждаше импровизирана конференция в движение. Тринайсетте агенти попиваха всяка дума. Макграт се ползваше с всеобщо уважение. Беше се върнал от върховете обратно към оперативната дейност. Преди време бе издържал три години в Хувър Билдинг като заместник-директор на ФБР, сетне подаде молба за понижение и намаляване на заплатата, за да бъде прехвърлен в оперативния сектор. С това загуби десет хиляди долара годишно, но си запази разсъдъка и спечели вечното уважение и безрезервната обич на агентите, с които работеше.

В оперативна централа като чикагската старшият агент е нещо като капитан на голям кораб. Теоретично има началници, но всички те са във Вашингтон, на хиляди километри от него. Властта им е чиста абстракция. Старшият агент е реален. Той командва като наместник на Бога. Във всеки случай така го виждаха всички в централата. И Макграт не се опитваше да разсее това впечатление. Държеше се на разстояние, но вратата му винаги беше отворена. Не проявяваше чувства, но хората му усещаха, че би сторил всичко за тях. Беше нисък, широкоплещест, изпълнен с буйна енергия — един от онези неуморни мъже, които внушават пълно доверие. От онези, които успокояват екипа още щом поемат кормилото. Никой не знаеше как му е малкото име. Носеше се слух, че било Пол, но когато го питаха, той най-често отвръщаше: наричайте ме Мак, като ония големи камиони.

Той изчака тринайсетте си агенти да седнат — десет с гръб към прозореца и трима срещу слънцето. После дръпна един стол за Холи на председателското място. Отиде до другия край и дръпна още един стол за себе си. Седна с профил към слънцето. Започваше да се тревожи.

— Къде е? — запита той. — Броган?

Шефът на отдела разпери ръце.

— Нямам представа. Вече трябваше да е тук.

Милошевич, останалите петнайсет агенти и адвокатът едновременно свиха рамене и поклатиха глави. Макграт се разтревожи още повече. Всеки човек си има своя схема, свой ритъм на поведение, индивидуален като пръстовите отпечатъци. Холи бе закъсняла само с една-две минути, но това дотолкова излизаше от рамките на нормалното, че будеше лоши предчувствия. За осем месеца Макграт не бе чувал да е закъсняла. Нито веднъж. Други хора можеха да пристигнат в залата пет минути по-късно и това би изглеждало съвсем нормално. Заради схемата. Но не и Холи. В пет часа и три минути Макграт заби поглед в празния стол и разбра, че е станало нещо сериозно. Отново се изправи сред притихналата зала и тръгна към масичката в ъгъла. До машината за кафе имаше телефон. Макграт вдигна слушалката и набра номера на кабинета си. Обади се секретарката.

— Да ме е търсила Холи Джонсън? — запита той.

— Не, Мак.

Той натисна вилката и се свърза с приемната на партера.

— Някакви съобщения от Холи Джонсън?

— Не, шефе — отвърна дежурният агент. — Не съм я виждал.

Макграт отново изключи и набра телефонната централа.

— Да се е обаждала Холи Джонсън?

— Не, сър — каза телефонистката.

Без да оставя слушалката, той направи знак да му донесат нещо за писане. После пак заговори на телефонистката.

— Дайте ми номера на пейджъра й. И на клетъчния телефон, ако обичате.

Слушалката изписука и той бързо надраска няколко цифри. Изключи и набра първия номер. Отвърна му глух постоянен сигнал — знак, че пейджърът е изключен. Тогава опита клетъчния телефон. Раздаде се писукане и автоматичен глас съобщи, че търсеният номер не отговаря. Той остави слушалката и се обърна към залата. Часът беше пет и десет минути. Понеделник следобед.

6

В шест и половина според часовника на Ричър движението на камионетката се промени. Шест часа и четири минути бяха пътували с равномерна скорост, нейде около деветдесет километра в час. През това време жегата достигна върха си и почна да намалява. Ричър седеше облян в пот, люшкаше се, а в гнездото между него и Холи колелото отмерваше километър след километър по невидимата карта в главата му. Предполагаше, че са изминали около петстотин и седемдесет километра. Но не знаеше в коя посока пътуват. Ако караха на изток, щяха да са прекосили Индиана и в момента да напускат Охайо, за да навлязат в Пенсилвания или Западна Вирджиния. На юг щяха да са отминали Илиной и да се движат през Мисури или Кентъки, а може би дори и през Тенеси, ако бе преценил неправилно скоростта. На запад щяха да са навлезли дълбоко в Айова. Можеше и да са заобиколили покрай езерото на север към Мичиган. Или да пътуват право на северозапад и в такъв случай да са някъде край Минеаполис.

Така или иначе, явно пристигаха някъде, защото скоростта намаля. Камионетката се люшна наляво, като че отбиваше от магистралата. Предавките избучаха и каросерията се разтресе по неравен път. Инерцията ги блъсна към стената. Патерицата на Холи се плъзна настрани и затрака по ребрата на металния под. С ръмжене и вой камионетката се катереше и слизаше по склонове, спираше на невидими кръстовища, ускоряваше, набиваше спирачки и накрая продължи около четвърт час право по някакъв разнебитен път.

— Селска област — каза Ричър.

— Очевидно — отвърна Холи. — Но къде точно?

Ричър мълчаливо сви рамене в полумрака. Камионетката намали съвсем и леко зави наляво. Пътят стана още по-лош. Колата продължи да се друса още около сто и петдесет метра, после спря. Чуха как отпред се отваря дясната врата на кабината. Двигателят продължаваше да работи. Вратата се затръшна. Ричър чу хрущене и скърцане като от изместване на масивна порта, сетне камионетката бавно плъзна напред. Шумът на двигателя отекна от метални стени. Отново се раздаде познатото хрущене и моторът изрева още по-силно. След това изведнъж спря и заглъхна.

— Влязохме в нещо като хамбар — каза Ричър. — Затвориха вратата.

Холи кимна нетърпеливо.

— Знам. Обор за крави. Усещам по миризмата.

Отвън се раздадоха приглушени гласове. Нечии стъпки приближиха към задната врата. В ключалката изщрака ключ. Дръжката се завъртя. През отворената врата нахлу ослепителна светлина. Ричър примижа от внезапното електрическо сияние и се вгледа покрай Холи към тримата мъже. Този път освен двата глока имаше и пушка.

— Вън — рече водачът.

Приковани един за друг, двамата пропълзяха назад. Не беше лесно. След шест часа друсане и притискане към гнездото на колелото мускулите им бяха вдървени. Кракът на Холи вече изобщо не се прегъваше. Ричър посегна към патерицата.

— Не пипай, тъпако — каза водачът.

Изглеждаше раздразнен и уморен. Ричър го погледна втренчено и сви рамене. Холи прехапа устни и се опита да стъпи върху болния крак. Ахна от болка и се отпусна. Погледна Ричър като неодушевен предмет, после протегна свободната си лява ръка и го прегърна през врата. Само така можеше да стои права.

— Извинявай — измънка тя.

Водачът посочи наляво с дулото на пистолета. Намираха се в просторен обор. Нямаше крави, но миризмата подсказваше, че са изведени съвсем наскоро. Камионетката бе спряла на широката централна пътека. От двете страни имаше просторни отделения за животните с прегради от поцинковани стоманени тръби, заварени здраво една за друга. Ричър се извъртя, подхвана Холи през кръста и двамата изкуцукаха към отделението, което им сочеше човекът с глока. Холи се хвана за парапета и смутено погледна спътника си.

— Извинявай — промърмори тя още веднъж.

Ричър кимна и зачака. Шофьорът остана да ги пази с пушката, а водачът се отдалечи. Избута тежката врата настрани и прекрачи навън. Ричър зърна късче притъмняващо небе. Облачно. Нищо не подсказваше къде са попаднали.

Водачът отсъства пет минути. В обора цареше тишина. Другите двама стояха неподвижно, готови за стрелба. Плашливият с глока гледаше Ричър в лицето. Шофьорът с пушката зяпаше гърдите на Холи. С лека усмивчица. Никой не проговори. После водачът отново се появи. Носеше втори чифт белезници и две парчета дебела верига.

— Правите голяма грешка — каза му Холи. — Аз съм агент от ФБР.

— Знам, кучко — отсече онзи. — А сега млъквай.

— Извършвате тежко престъпление — настоя тя.

— Знам, кучко — повтори той. — Казах ти да мълчиш. Още една дума, и ще гръмна тоя тип в главата. Много ли ти се иска да прекараш нощта, прикована за труп?

Изчака я да кимне безмълвно. После шофьорът с пушката застана зад пленниците, а водачът извади ключ и освободи ръката на Холи. Преметна едната верига през стоманената тръба и закачи двата края за втората гривна на белезниците, висящи под китката на Ричър. Разтръска я, за да види дали е наред. После отмъкна Холи две отделения по-нататък и я окова с втората верига по същия начин на шест метра от Ричър. Коляното й не издържа и тя рухна с болезнен стон на мръсната слама. Водачът не й обърна внимание. Върна се към окования Ричър. Спря пред него.

— Казвай сега кой си, тъпако — рече той.

Ричър не отговори. Знаеше, че и двата ключа са в джоба на човека отсреща. Знаеше, че се нуждае от около секунда и половина, за да му строши врата с примка от веригата. Но другите двама бяха далеч. Един глок, една пушка. Прекалено далеч, за да се добере до тях, без да отключи белезниците, и прекалено близо, за да си играе с ключа. Имаше работа със сравнително умели противници. Сви рамене и се загледа в сламата край краката си. Беше зацапана с кравешки тор.

— Питах те нещо, по дяволите — каза водачът.

Ричър го погледна. С крайчеца на окото си забеляза как плашливият леко надига пистолета.

— Зададох ти въпрос, тъпако — спокойно повтори водачът.

Плашливият продължаваше да надига глока. След малко ръката му вече бе изпъната на нивото на рамото. Целеше се право в главата на Ричър. Дулото трепереше и описваше кръгчета, но не чак толкова, че да не улучи. Във всеки случай не и от толкова близо. Ричър огледа първо единия, после другия и сви рамене. Шофьорът с пушката откъсна очи от гърдите на Холи. Повдигна дулото край бедрото си. Насочи го към Ричър. Пушката беше „Итака 37“. Дванайсети калибър. С пълнител за пет патрона и без приклад. Шофьорът зареди патрон в цевта. Прещракването на затвора прозвуча като изстрел в пустата сграда. Отекна от стените. Заглъхна. Ричър забеляза как спусъкът измина първите три милиметра от краткия си път.

— Име — запита водачът.

Пушката нямаше да го убие веднага, но щеше да умре от кръвоизлив върху мръсната слама. С разкъсана бедрена артерия — за около минута, може би минута и половина. При тия обстоятелства нямаше какво толкова да се опъва заради едно нищо и никакво име.

— Джак Ричър — каза той.

Водачът кимна доволно, сякаш бе постигнал победа.

— Познаваш ли тая кучка?

Ричър се озърна към Холи.

— Донякъде. Шест часа бях прикован за нея.

— Ти да не си падаш умник, тъпако? — запита водачът.

Ричър поклати глава.

— Просто случаен минувач. Не я бях виждал преди.

— От Бюрото ли си?

Ричър пак поклати глава.

— Портиер съм. В един чикагски клуб.

— Сигурен ли си, тъпако?

Ричър кимна.

— Напълно. Все ми е останал ум поне колкото да запомня с какво си изкарвам хляба.

Настана тишина. Напрегната. После плашливият с глока престана да се цели. Шофьорът с пушката отпусна оръжието си към сламата по пода. Завъртя глава и пак се вторачи в гърдите на Холи. Водачът кимна на Ричър.

— Добре, тъпако. Кротуваш ли, засега няма да те убиваме. Същото се отнася и за кучката. Нищо няма да ви се случи. Засега.

Тримата се събраха на пътеката и напуснаха обора. Преди да заключат вратата, Ричър отново успя да зърне небето. По-мрачно. Все тъй облачно. Нито една звезда. Нищо, което да му подскаже къде се намират. Той провери веригата. Беше свързана здраво с белезниците от едната страна и тръбата от другата. Дълга около два метра. Чу как Холи провежда същия експеримент. Беше изпънала веригата, за да мине към отсрещния край на своето отделение.

— Би ли се извърнал? — подвикна тя.

— Защо? — обади се той.

Кратко мълчание. После въздишка. Отчасти смутена, отчасти ядосана.

— Толкова ли не се досещаш? — рече Холи. — Шест часа бяхме в оная камионетка, а там нямаше тоалетна, нали?

— В съседното отделение ли ще минеш? — запита Ричър.

— Естествено.

— Добре — каза той. — Ти надясно, аз наляво. Ако не ме гледаш, и аз няма да те гледам.

След около час тримата дойдоха да им донесат храна. Беше нещо като говежда яхния в две метални войнишки канчета. Едри парчета месо и недоварени моркови. Които и да бяха тия типове, явно не ставаха за готвачи. Дадоха им и по една емайлирана чаша слабо кафе. После се качиха в камионетката. Включиха двигателя и я изкараха на заден ход от обора. Изгасиха яркото осветление. Ричър зърна мрачния пущинак навън. Онези дръпнаха на място тежката врата и я заключиха. Пленниците останаха в мрак и тишина.

— Отиват до някоя бензиностанция — обади се Холи. — Да заредят за остатъка от пътуването. Нямаше как да го направят, докато бяхме вътре. Сигурно се страхуват, че ще вземем да блъскаме и да викаме.

Ричър кимна и допи кафето. Облиза вилицата. Прегъна единия от зъбците и закриви края му. Получи се кукичка. С нея отключи белезниците. Трябваха му всичко на всичко двайсет секунди. Захвърли веригата в сламата и отиде при Холи. Наведе се и отключи гривната. Дванайсет секунди. Помогна й да се изправи.

— Портиер, а? — запита тя.

— Точно така. Дай да поогледаме.

— Не мога да вървя — каза Холи. — Патерицата ми е в проклетата камионетка.

Ричър кимна. Докато тя стоеше в своето отделение и се държеше за парапета, той набързо обиколи пустия хамбар. Беше солидна метална постройка от поцинкована ламарина, също като тръбите на отделенията. Голямата врата се оказа заключена отвън. Вероятно със здраво стоманено резе и катинар. Никакъв проблем, ако успееше да се добере до катинара. Само че той беше вътре, а катинарът отвън.

Стените бяха закрепени за бетонния под с винкели и масивни болтове. Всеки метален лист бе дълъг десетина метра и широк около метър. Съединяваха се пак с винкели и болтове. Железните издатини стърчаха почти на петнайсет сантиметра и оформяха нещо като грамадна стълба.

Ричър бързо се изкатери по винкелите, преодолявайки метър след метър. Седем листа по-нагоре стигна до изхода от обора — на осем метра и половина над пода. Между горната част на стената и скосения ламаринен покрив имаше отвор за вентилация. Широк почти половин метър. Човек можеше да се промъкне хоризонтално през процепа, да увисне отвън и да скочи от шест метра височина.

Ричър можеше да го стори, но не и Холи Джонсън. Тя не бе в състояние дори да се добере до стената. Не можеше да се изкатери догоре, а да увисне отвън и да скочи от шест метра с това разтеглено сухожилие бе направо изключено.

— Продължавай — подвикна тя. — Веднага се измъквай оттук.

Без да й обръща внимание, той надникна през процепа към нощния мрак. Надвисналата стряха закриваше част от гледката. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само пущинак. Той слезе долу и провери останалите посоки. От върха на втората стена видя същата пустош. Третата гледаше към селска къща. Бял дъсчен покрив. Два осветени прозореца. Откъм четвъртата страна беше отклонението за фермата. На около сто и петдесет метра от хамбара то се сливаше с някакъв селски път. По-нататък не се виждаше нищо. Само нейде в далечината блестяха самотни фарове. Примигваха и подскачаха. Растяха. Наближаваха. Камионетката се завръщаше.

— Видя ли къде сме? — обади се Холи отдолу.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Селска област. Място като място. Случайно да знаеш къде има кравеферми? Плюс ниви и тъй нататък.

— Хълмисто ли е навън? — запита Холи. — Или равно?

— Не виждам — каза Ричър. — Много е тъмно. Май леко хълмисто.

— Може да е Пенсилвания. Там има хълмове и крави.

Ричър отново слезе и се върна при Холи.

— Изчезвай, за бога — подкани го тя. — Вдигни тревога.

Той поклати глава. Чу как камионетката намалява скорост и завива по отклонението.

— Това може да не е най-добрият избор.

Тя зяпна насреща му.

— Че кой ти предлага избор, по дяволите? Това е заповед. Ти си цивилен, а аз съм от ФБР и заповядвам да се спасяваш незабавно.

Ричър пак поклати глава.

— Не приемам заповеди.

Холи го изгледа свирепо. Сетне колата пристигна. Отвън долетя бученето на дизеловия двигател и скърцането на ресори по неравния път. Ричър заключи белезниците на Холи и тичешком се върна в своето отделение. Чуха как вратата на камионетката се затръшна. Някой крачеше по бетона. Ричър се прикова за парапета и бързо оправи вилицата. Когато вратата на обора се отвори и лампите светнаха, той кротко седеше в сламата.

7

За да запълнят половинметровата празнина между външните и новите вътрешни стени, докараха материал от склада с открит пикап. Пълнежът тежеше цял тон и трябваше да направят четири курса. Всяка пратка се разтоварваше най-внимателно от осмина доброволци. Те работеха във верига, както някога са си прехвърляли кофи с вода при пожар. Подаваха всяко сандъче от ръка на ръка — през входа на сградата и нагоре по стълбището към втория етаж. Оставяха ги в коридора пред преобразената ъглова стая. Тримата строители отваряха сандъчетата едно по едно и пренасяха материала вътре. После го подреждаха предпазливо в широкото пространство зад новите дъсчени стени. След края на поредното разтоварване доброволците се събираха да ги гледат, доволни, че могат за малко да си отдъхнат.

Работата отне почти целия следобед, защото материалът бе много и трябваше да се пренася особено предпазливо. Когато и четвъртата пратка стигна до горния коридор, доброволците се разотидоха. Седмина поеха направо към столовата. Осмият се разкърши в последните лъчи на гаснещото слънце и лениво закрачи настрани. Имаше такъв навик — четири-пет пъти седмично да излиза на дълга разходка из гората, особено след тежък труд. Другите смятаха, че така си почива.

Бавно навлезе в гората. През смълчаните дебри на запад минаваше утъпкана пътека. Той продължи по нея около осемстотин метра. После спря и пак се разкърши. Използва това уморено движение, за да се озърне във всички посоки и тръгна встрани от пътеката. Вече не беше ленив. Пристъпваше бързо и устремено. Заобикаляйки дърветата, мъжът описа широка дъга от запад на север. Отправи се към едно определено дърво. Сред боровите иглички в подножието му лежеше голям плосък камък. Мъжът спря и изчака. Напрегна слух. После се наведе и отмести камъка настрани. Отдолу имаше нещо правоъгълно, увито в мушама. Той разгъна мушамата и извади малка радиостанция. Изтегли късата антена, натисна един бутон и почака. После зашепна дълго и развълнувано.

Когато сградата утихна, клиентът дойде с удивителни нови инструкции. Тримата строители не задаваха въпроси. Само слушаха най-внимателно. Този човек имаше пълното право да получи каквото желае. Новите инструкции означаваха, че значителна част от свършеното ще трябва да се преработи. При дадените обстоятелства това не беше проблем. Особено след като работодателят предлагаше солидна премия в брой над щедрата първоначална цена.

Тримата строители се хванаха на работа и приключиха по-бързо, отколкото би могло да се очаква. Навън вече притъмняваше. Чиракът остана да събере инструментите и кабелите. Шефът на екипа и другият работник подкараха на север през мрака и спряха точно там, където им бе наредил клиентът. Слязоха от камиона и зачакаха мълчаливо.

— Тук, навътре — подвикна някой. Беше клиентът. — Елате до края.

Те влязоха. Вътре бе тъмно. Онзи ги чакаше някъде в сенките.

— Ще ви свършат ли работа тия дъски? — запита клиентът.

В дъното имаше камара стари чамови дъски.

— Добра дървесина — рече клиентът. — Може да ви послужи за нещо. Да не става зян, нали разбирате?

На земята край купчината лежеше и още нещо. Нещо странно. Двамата дърводелци зяпнаха. Клиентът тихо излезе от сенките зад тях. Дърводелците бавно откъснаха очи от странните, безформени очертания и се спогледаха. После се завъртяха. Клиентът се усмихна широко и вдигна матовия черен пистолет.

Местният агент в усамотената свързочна станция на ФБР бе умно момче и разбра, че има работа с нещо важно. Не знаеше колко е важно или защо, но един таен осведомител не би рискувал да влезе в радиовръзка заради някаква дреболия. Затова агентът побърза да въведе данните в компютърната система на ФБР. Докладът му светкавично прелетя по мрежата и стигна до централния компютър на първия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. В информационните хранилища на ФБР всяка секунда постъпваха нови доклади, тъй че програмите доста се позабавиха, докато прегледат отчета за кодови думи. След като най-сетне го сториха, те въведоха информацията на едно от челните места в паметта и зачакаха.

Точно по същото време системата получи съобщение от чикагската централа на ФБР. Тамошният началник, старши агент Макграт, съобщаваше, че е изчезнала негова служителка — специален агент Холи Джонсън, забелязана за последен път около дванайсет часа чикагско време, местонахождение неизвестно, опити за контакт безрезултатни. Тъй като Холи Джонсън бе много особена личност, докладът носеше гриф „Лично и поверително“, което го правеше достъпен само за един-единствен терминал в сградата. Този терминал се намираше високо горе, в кабинета на директора.

Малко преди седем и половина вечерта директорът на ФБР излезе от съвещание, на което бяха разисквали бюджетни въпроси. Върна се в кабинета и провери текущите съобщения. Казваше се Харланд Уебстър и работеше в Бюрото от трийсет и шест години. Оставаше му само още една, за да приключи мандата си на директор и да напусне системата. Затова гледаше да избягва неприятностите, но този път ги завари да примигват върху монитора на бюрото му. Той включи доклада и го прочете два пъти. После въздъхна срещу екрана.

— Мамка му — промърмори той. — Мамка му, мамка му, мамка му.

За своите трийсет и шест години служба Уебстър бе получавал и по-лоши известия, но много малко от тях надминаваха доклада на Макграт. Той натисна един бутон върху бюрото си и секретарката отговори веднага.

— Свържи ме с Макграт от Чикаго — нареди Уебстър.

— На линия е в момента — отвърна секретарката. — Чака ви.

Уебстър изръмжа и натисна бутона за първа линия. Включи микрофона и се облегна назад в креслото.

— Мак? Казвай какво става.

Гласът от Чикаго долетя съвсем ясно.

— Здрасти, шефе. Още нищо не става. Поне засега. Може и да прибързваме, но когато тя не се появи, взе да ме стяга шапката. Нали знаеш как е.

— Знам, Мак — каза Уебстър. — Ще ме запознаеш ли с фактите?

— Няма факти. Просто в пет часа не дойде на съвещание. Това ми се стори необичайно. Няма никакви вести от нея. Пейджърът и клетъчният телефон не работят. Разпитах всички и се оказа, че за последен път е видяна около дванайсет.

— Беше ли на работа сутринта? — запита Уебстър.

— Чак до обяд.

— Да е имала някакви срещи преди съвещанието в пет?

— Не открихме нищо в дневника на бюрото й — каза Макграт. — Нямам представа къде е била след дванайсет и какво е правила.

— Божичко, Мак — въздъхна Уебстър, — от теб се очакваше да се грижиш за нея. И да не я пускаш по гадните улици, нали така?

— Била е в обедна почивка — отвърна Макграт. — Какво можех да сторя, по дяволите?

В директорския кабинет настана тишина, нарушавана само от лекото бръмчене на телефонната линия. Уебстър потропа с пръсти по бюрото.

— Върху какво работеше? — запита той.

— Зарежи — каза Макграт. — Едва ли се е намесил някой заподозрян. В нейния случай би било пълна безсмислица, нали така?

Уебстър кимна замислено.

— Да, май си прав. С какво друго разполагаме?

— Контузена е. Разтегна си сухожилието, като играеше футбол. Допускаме, че може да е паднала някъде и сега да се намира в болница. В момента ги проверяваме.

Уебстър изръмжа.

— Или пък да си има приятел, за когото не знаем — добави Макграт. — Може да се търкалят в някоя мотелска стая.

— Шест часа? — усъмни се Уебстър. — Де да ми падне такъв късмет.

Отново настана тишина. После Уебстър се приведе напред.

— Добре, Мак, знаеш какво да правиш. И какво да не правиш в подобен случай, нали? Поддържай връзка. Аз трябва да отскоча до Пентагона. Ще се върна след час. Потърси ме, ако ти трябвам.

Уебстър прекъсна връзката и поръча на секретарката да повика колата му. После напусна кабинета и слезе с личния си асансьор до подземния паркинг. Шофьорът вече го чакаше и двамата тръгнаха към бронираната директорска лимузина.

— Към Пентагона — нареди Уебстър.

В седем и половина движението не бе особено натоварено за понеделник вечер. Изминаха четирите километра за около единайсет минути. През това време Уебстър проведе няколко спешни разговора по телефона. Всъщност всичките му събеседници бяха толкова наблизо, че вероятно можеше да мине и без телефон. После тежката лимузина наближи Пентагона откъм реката и морският пехотинец пред входа пристъпи напред. Уебстър приключи разговора и свали стъклото, за да се легитимира.

— Аз съм директорът на ФБР — каза той. — Имам среща с председателя на съвета на началник-щабовете.

Часовият козирува и направи знак на шофьора да продължи. Уебстър вдигна стъклото и изчака, докато спряха отново. После излезе и мина през служебния вход. Отправи се към кабинета на председателя. Секретарката го очакваше.

— Влизайте, сър — каза тя. — Генералът ще дойде след малко.

Уебстър влезе в кабинета и застана до прозореца. Загледа се навън. Гледката беше великолепна, но имаше странен метален оттенък. Заради бронираното огледално стъкло тип „Майлар“. Изгледът си е изглед, прозорците обаче бяха от външната страна на сградата, точно над служебния вход, а това налагаше някои предпазни мерки. Уебстър видя долу колата си и застаналия до нея шофьор. По-нататък, отвъд Потомак, се белееше сградата на Капитолия. В близкото заливче се полюшваха платноходки и последните слънчеви лъчи искряха по водата. Приятен кабинет, помисли Уебстър. По-добър е от моя.

За директора на ФБР срещата с председателя на съвета на началник-щабовете представляваше сериозен проблем. Както се случва понякога във висшите кръгове, нямаше яснота по въпроса за старшинството. Кой стоеше по-горе? И двамата бяха назначени пряко от президента. И двамата отговаряха пред държавния глава с посредничеството на един-единствен човек — военния министър или министъра на правосъдието. В страната нямаше по-висок военен пост от председател на съвета на началник-щабовете. От своя страна директорът на ФБР стоеше най-горе в службите за охрана на обществения ред. Тия двама мъже се бяха изкатерили до най-високия връх в своята област. Ала чий връх бе по-висок? Тъкмо това смущаваше Уебстър. В крайна сметка тревогата му идваше от факта, че неговият връх е по-нисък. Той управляваше около двайсет и пет хиляди души и бюджет от два милиарда долара. Председателят имаше бюджет от двеста милиарда и един милион подчинени. Дори два милиона, ако се прибавеха запасняците и Националната гвардия. Председателят посещаваше Овалния кабинет почти всяка седмица. Уебстър смяташе за късмет да попадне там два-три пъти годишно. Нищо чудно, че генералът имаше по-добър кабинет.

А дори и без поста си председателят вдъхваше уважение. Беше бригаден генерал с впечатляваща кариера. Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му. Парадната му униформа натежа от медали. Когато го поканиха във Вашингтон, той пристигна и завладя най-високия кабинет, като че превземаше вражеско укрепление. Сега Уебстър чу стъпките му в приемната и се обърна да го посрещне.

— Здравейте, генерале — каза той.

Председателят деловито махна с ръка и се усмихна.

— Случайно да ви трябват ракети? Евтино ги давам.

Уебстър се смая.

— Продавате ли? Какви ракети?

Председателят пак се усмихна и поклати глава.

— Шегувам се. Съкращаваме въоръженията. Руснаците разкараха от Сибир една ескадрила бомбардировачи, тъй че сега трябва да се отървем от ракетите, предвидени за нея. Договорите го налагат, нали така? Трябва да играем по правилата. По-едрата стока продаваме на Израел. Но пак ни останаха към двеста дребни ракети „Стингър“. Нали ги знаете, преносими, с ръчно изстрелване от земята. Абсолютно излишни. Май ще трябва да ги продадем на наркобароните. Бога ми, всичко друго си имат. Оръжието им е по-добро от нашето.

Без да млъква, председателят заобиколи бюрото и седна.

Уебстър кимна. Бе виждал президенти да се държат по същия начин — шега, закачка, лек мъжки разговор, за да разчупят леда и да задвижат деловите въпроси. Председателят леко отметна глава и се усмихна.

— И тъй, с какво мога да ви услужа? — запита той.

— Получихме доклад от Чикаго — каза Уебстър. — Дъщеря ви е изчезнала.

8

Към полунощ заседателната зала на третия етаж в Чикаго се превърна в оперативен център. През цялата вечер рояк техници прокарваха телефонни кабели и монтираха компютърни терминали по дългата маса. Сега тук цареше спокоен, прохладен полумрак. Стъклената стена беше черна и лъскава. Никой не се чудеше от коя страна да седне.

Всички бяха останали в централата. Седемнайсет агенти седяха по кожените столове. Дори и адвокатът не си бе тръгнал. Всъщност за него нямаше работа, но и той изпитваше същите сложни чувства както всички останали. Бюрото се грижи за своите хора. Това бе правило номер едно. Чикагската централа се грижи за Холи Джонсън. Това бе второто правило. Не заради дебелите й връзки. Те нямаха нищо общо. Холи си беше Холи. А правило номер три гласеше, че каквото поиска Макграт, това става. Щом Макграт се тревожеше за Холи, значи всички бяха загрижени и така щеше да продължи, докато я върнат жива и здрава. Затова бяха тук. Мълчаливи и разтревожени. Най-сетне Макграт нахълта тържествено в залата — шумен, весел и развълнуван, сякаш току-що се бе отървал от сигурна смърт.

— Чудесна новина, момчета, слушайте всички — извика той.

Докато крачеше към председателското място, тихият шепот заглъхна изведнъж и настана мълчание. Осемнайсет чифта очи следяха всяка негова стъпка.

— Открихме я — заяви той. — Открихме я, разбрахте ли? Жива и здрава. Край на паниката, момчета. Всички можем да си отдъхнем.

Осемнайсет души заговориха едновременно. Всички задаваха едни и същи развълнувани въпроси. Макграт вдигна ръце като на предизборен митинг.

— Холи е в болница. Просто днес следобед на нейния хирург внезапно му се отворило свободно време. Обадил й се, тя пристигнала и направо я вкарали в операционната. Сега е добре, възстановява се и умира от срам, че ни е създала толкова неприятности.

Осемнайсетте гласа пак се надигнаха и Макграт ги остави да си побъбрят. После отново вдигна ръце.

— И тъй, паниката свърши, разбрахме ли се? — запита той.

Глъчката леко стихна и в гласовете прозвуча облекчение.

— Е, момчета, бягайте да спите — каза Макграт. — Утре ни чака работа, нали така? Но благодаря, че останахте. Холи също благодари. Трогната е. Броган и Милошевич, вие изчакайте малко. На всички останали лека нощ. Приятни сънища и още веднъж благодаря, джентълмени.

Петнайсетте агенти и адвокатът се усмихнаха и с прозевки станаха от столовете. После весело и шумно напуснаха залата. Макграт, Броган и Милошевич останаха на местата си, далеч един от друг. Сред внезапната тишина Макграт пристъпи към вратата. Затвори я тихо. Върна се и огледа другите двама.

— Всичко беше пълна лъжа — каза той — и мисля, че го разбрахте от самото начало.

Броган и Милошевич го зяпнаха мълчаливо.

— Уебстър ми позвъни — продължи Макграт — и вие сигурно се досещате защо. Вашингтон е засегнат много сериозно. Отвличане във висшите кръгове, нали разбирате? Уебстър лично отговаря за случая. Иска пълна секретност и минимален брой участници. Настоява незабавно да отстраня всички от случая. Поемам го лично аз с двама помощници. По мой избор. Избрах вас, защото я познавате най-добре. И тъй, оставаме ние тримата. Контактуваме пряко с Уебстър, а на всички останали — нито дума, разбрахте ли?

Броган кимна, без да откъсва поглед от него. Милошевич Също кимна. Двамата знаеха, че са най-подходящите кандидати за случая. Но знаеха още, че е голяма чест Макграт да те избере за каквато и да било задача. А Макграт знаеше, че го знаят. Затова двамата кимнаха още веднъж, по-енергично.

После настана дълго мълчание. Димът от цигарата на Макграт се сливаше с тишината под високия таван. Стенният часовник неуморно тиктакаше към дванайсет и половина.

— Добре — каза най-сетне Броган. — И какво ще правим сега?

— Ще работим цяла нощ — отсече Макграт. — Цял ден, цяла нощ, всеки ден, всяка нощ, докато я открием.

Той огледа двамата. Отново обмисли избора си. Реши, че са добър екип. Подходяща комбинация. Броган беше по-възрастен, по-суховат, песимист. Нисък, стегнат мъж с делови и разумен подход към задачите, но притежаващ и необходимата доза въображение. Доста объркан личен живот — приятелка и две бивши съпруги, които му струваха много пари и нерви. Това обаче никога не се отразяваше върху работата. Милошевич беше по-млад, рядко разчиташе на интуицията, обичаше да действа със замах, но само върху стабилна основа. Не беше амбициозен — по-скоро предимство, отколкото недостатък. Имаше слабост към скъпи автомобили с висока проходимост, но всеки човек се нуждае от някакво хоби. И двамата спадаха към ветераните на Бюрото със солиден километраж и скалпове на колана. Обичаха работата си и не се оплакваха от извънредните часове. Нито пък от заплатата, което ги правеше едва ли не уникални. Да, добър екип. Отскоро работеха в Чикаго, но разследването нямаше да се води на местен терен. Макграт бе твърдо уверен в това.

— Мило, ти се заемаш с движението на Холи — каза той. — Всяка стъпка, всяка минута от дванайсет нататък.

Милошевич кимна разсеяно, като че обмисляше тъкмо това.

— Броган, проверка на обстоятелствата — добави Макграт. — Трябва да открием причината.

Броган кимна и се навъси, сякаш вярваше, че щом открият причината, всичко друго ще бъде решено.

— От стареца ли да почна? — запита той.

— Естествено — каза Макграт. — Лично аз бих започнал от него.

— Добре де, но кой от двамата? — запита Броган.

— Все едно — отвърна Макграт. — Както решиш.

На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от тях се взимаше друго важно решение. Относно третия дърводелец. Клиентът се върна до бялата сграда с пикапа на майстора. Третият дърводелец бе събрал инструментите и когато видя колата да наближава, пристъпи напред. После спря изненадан, защото зърна грамадния силует зад волана. Все още се колебаеше, когато клиентът отби настрани и се измъкна от кабината.

— Наред ли е всичко? — запита клиентът.

— Къде са момчетата? — запита дърводелецът на свой ред.

— Поговорих си с тях — рече клиентът. — Имаме малък проблем.

— Проблем ли? — повтори дърводелецът.

После замълча, защото мислеше за своя дял от печалбата. Вярно, дребен дял — като за чирак. Но при тая цена щеше да получи повече пари, отколкото бе виждал от доста време насам.

— Имаш ли трион? — запита клиентът.

Младежът го погледна учудено.

— Тъп въпрос, нали? — рече клиентът. — Да питам дърводелец дали има трион. Я покажи най-добрия.

Дърводелецът постоя малко, после се наведе и измъкна от купчината инструменти тежък моторен трион. Металният корпус лъщеше мътно, по острите зъбци на диска се белееха пресни стърготини.

— Добре ли е наточен? — запита клиентът. — Ще се справи ли и с най-коравото дърво?

Младежът кимна и предпазливо отвърна:

— Върши работа.

— Добре, слушай сега уговорката — рече клиентът. — Трябва ни демонстрация.

— На триона ли?

— На стаята.

— На стаята? — повтори младежът.

— Никой не бива да се измъкне от нея — каза клиентът. — Така се разбрахме, нали?

— Проектът е ваш — отвърна дърводелецът.

— Но го изпълнихте вие, нали? Ето какво искам. Трябва ни изпитание. Демонстрация, за да проверим дали стаята отговаря на целта.

— Добре, но как? — запита младежът.

— Влизаш вътре — обясни клиентът. — Да видим дали ще се измъкнеш до сутринта. Ти си я строил, нали така? Следователно знаеш всички слаби места. Ако някой може да се измъкне, това си ти, нали? Ясна работа, ти си.

Младежът дълго мълча. Опитваше се да проумее.

— И ако се измъкна? — запита той.

Клиентът сви рамене.

— Тогава няма да ви платя. Защото не сте си свършили работата.

Младежът отново замълча. Чудеше се дали не го взимат на подбив.

— Откри ли логическата грешка? — запита клиентът. — Сигурно в момента си мислиш, че ще е най-изгодно цяла нощ да си седиш на задника, а утре да ми речеш: не, сър, не можах да се измъкна, просто няма начин.

Дърводелецът се изкиска нервно.

— Да, горе-долу това си мислех — призна той.

— Значи ти трябва стимул — каза клиентът. — Разбра ли? За да съм сигурен, че ще положиш всички усилия да се измъкнеш.

Дърводелецът вдигна очи към затулените ъглови прозорци на втория етаж. Когато отново погледна надолу, в ръката на клиента мътно лъщеше пистолет.

— В колата има чувал — каза клиентът. — Върви да го донесеш, разбра ли?

Дърводелецът го зяпаше смаяно. Клиентът се прицели в главата му.

— Донеси чувала — тихо изрече той.

Каросерията се оказа празна. На дясната седалка в кабината имаше конопен чувал. Омотан около нещо, дълго половин метър. Тежеше. Младежът имаше чувството, че измъква едро парче свинско от фризера в магазина.

— Отвори го — подвикна клиентът. — Погледни вътре.

Дърводелецът раздипли зеблото. Най-напред видя човешки пръст. Бял като мрамор, защото в него нямаше и капка кръв. Върху бялата кожа ясно се очертаваха едри, жълтеникави мазоли.

— Сега ще те затворя в стаята — високо изрече клиентът. — Ако не се измъкнеш до сутринта, чака те същото, разбра ли? Със собствения ти трион, по дяволите, защото моят вече се изтъпи.

9

Ричър лежеше неподвижно върху мръсната слама в своето отделение. Не спеше, но бе изключил тялото си до краен предел. Всяко мускулче беше отпуснато. Дишаше дълбоко и равномерно. Очите му бяха затворени, защото в мрачния обор нямаше нищо за гледане. Но мозъкът му работеше. Без излишно напрежение — прехвърляше мислите бавно и делово, с онази особена съсредоточеност, която идва сред нощната тишина.

Вършеше две неща едновременно. Първо, държеше сметка за времето. От два часа не бе поглеждал часовника си, но знаеше колко е часът с точност до двайсет секунди. Стар навик, породен от дългите напрегнати нощи в армията. Когато очакваш нещо, заключваш тялото си като крайморска вила през зимата и оставяш ума да се вкопчи в равномерния ритъм на отминаващите секунди. Това е като дълбок зимен сън. Пести енергия, освобождава подсъзнанието от отговорността за дишането и я прехвърля на някакъв потаен часовник. Пред мислите се разтваря необятно мрачно пространство. Съзнанието обаче остава будно, готово всеки момент да предприеме каквото трябва. И по всяко време знаеш колко е часът.

Второто, с което се занимаваше Ричър, бе малка аритметична игра. Умножаваше наум големи числа. Беше точно на трийсет и седем години и осем месеца. Трийсет и седем по триста шейсет и пет прави тринайсет хиляди петстотин и пет. С още дванайсет дни за високосните години стават тринайсет хиляди петстотин и седемнайсет. Осемте месеца от рождения му ден през октомври до днешната юнска дата съдържаха двеста четирийсет и три дни. Общо тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни от раждането до днес. Тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни, тринайсет хиляди седемстотин и шейсет нощи. Мъчеше се да намести сегашната нощ някъде из тази безкрайна верига. По това доколко е неприятна.

Откровено казано, не спадаше към най-добрите му нощи, но далеч не бе и от най-лошите. В никакъв случай. За първите четири години от живота си не помнеше нищо, тъй че оставаха за оценка около дванайсет хиляди и триста нощи. Сегашната нощ вероятно бе нейде из горната третина. Без изобщо да се напряга, можеше да изброи хиляди по-неприятни. Тази нощ беше подслонен, здрав, извън непосредствена заплаха и дори сит. Вярно, не го нахраниха кой знае колко добре, но усещаше, че това е по-скоро от липса на готварски опит, отколкото от някакви лоши намерения. Тъй че тел ом нямаше от какво да се оплаче.

Виж, духом нещата стояха съвсем различно. Висеше сред непроницаема пустота, напомняща мрака в обора. Основният проблем бе липсата на информация. Всъщност Ричър не спадаше към онези, които вечно страдат от недостиг на сведения. Като син на офицер от морската пехота бе живял в армията буквално от първия си ден. Затова хаосът и неведението не го смущаваха. Но тази нощ просто му идваше прекалено.

Не знаеше къде се намира. Случайно или нарочно, тримата похитители не подаваха и най-дребен намек за крайната цел на пътуването. Това го караше да се чувства като отнесен от вихъра. Личният му проблем идваше оттам, че попадайки по рождение в армията, бе живял в Съединените щати едва една пета от своите тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни. Беше американец също като президента, но почти през целия си живот бе служил из разни затънтени кътчета на света. И затова познаваше собствената си страна горе-долу колкото седемгодишно дете. Колкото и да му се искаше, просто не умееше да разшифрова добре едва доловимите ритми, усещания и миризми на Америка. Може би на негово място някой друг щеше да разпознае скритите очертания на невидимия пейзаж отвън, лекия полъх на въздуха или нощната температура и да каже: да, сега съм в този или онзи щат. Но Ричър не можеше. Оттук идваше и проблемът.

Освен това нямаше представа кои са похитителите. С какво точно се занимават. Или какви са техните намерения. При всеки удобен случай ги бе проучвал най-внимателно. Изводите обаче го затрудниха. Фактите изглеждаха противоречиви. Трима млади мъже на възраст от трийсет до трийсет и пет години, в добра форма, обучени да действат в екип сравнително ефикасно. Почти приличаха на военни, но не съвсем. Бяха организирани, но неопитни. Самият им вид просто крещеше: любители.

Защото бяха прекалено спретнати. И тримата носеха нови дрехи — простички памучни якета, ризи и панталони от магазин за конфекция. Наскоро се бяха подстригвали. Оръжията им идваха направо от сандъците. Двата глока бяха съвсем нови. Пушката също, личаха дори следи от заводската смазка. Тия факти доказваха, че не са професионалисти. Защото професионалистите вършат подобни неща всеки ден. Където и да работят — в специалните части, ЦРУ, ФБР, полицията, — това е техен занаят, тяхна професия. Те носят работни дрехи. Използват оръжия, които са получили миналата или по-миналата година, сигурни и проверени оръжия — нащърбени и надраскани като занаятчийски инструменти. Когато и да избереш напосоки трима професионалисти, ще видиш по ризата на единия следи от снощната пица, другият ще се окаже брадясал, а третият ще е с ужасните стари панталони, заради които колегите му се подсмиват зад гърба. Може от време на време да срещнеш ново сако или току-що получен пистолет, но шансовете да видиш наведнъж трима спретнати професионалисти са тъй нищожни, че просто не заслужават внимание.

Издаваше ги и поведението им. Способни, но боязливи, настръхнали, враждебни, груби, напрегнати. Обучени до известна степен, но лишени от опит. Бяха назубрили всичко наизуст и имаха мозък колкото да избягват най-грубите грешки, но им липсваше професионалният навик. Следователно тримата бяха любители. Трима любители, които отвличат млада жена, наскоро постъпила във ФБР. Защо? Какво толкова можеше да им е сторила, по дяволите? Ричър нямаше представа. А въпросната млада жена мълчеше. Още една необяснима загадка. Но не най-голямата. Онова, което най-много го озадачаваше, бе за какъв дявол още стои тук.

Напълно разбираше как се е забъркал в цялата каша. Сляпата случайност го бе сблъскала с Холи Джонсън точно в мига, когато трябваше да я отвлекат. Той нямаше нищо против слепите случайности. Колкото и да не ни се иска, целият живот е изграден от тях. И никога не си прахосваше времето в празни разсъждения как би могло да се случи едно или друго. Ясна работа, ако бе тръгнал по онази чикагска улица минута по-рано или по-късно, щеше да отмине ателието за химическо чистене, без изобщо да разбере за тая проклета история. Но той не тръгна нито минута по-рано, нито минута по-късно, сляпата случайност се намеси и беше безсмислено да разсъждава къде можеше да е сега, щом се намираше точно тук.

Друго искаше да проумее — защо все още е тук, четиринайсет часа по-късно според часовника в главата му. Досега бе имал два несигурни шанса и една стопроцентова възможност да се измъкне. Още там, на улицата, можеше да се справи. Вероятно. Спря го само вероятността да пострада някой невинен минувач. После можеше да се справи и в изоставената фабрика, преди да го качат в бялата камионетка. Пак вероятно. И в двата случая беше сам срещу трима, но ставаше дума за трима любители срещу Джак Ричър, тъй че оценяваше шансовете си доста високо.

Стопроцентовата възможност беше да се измъкне от обора примерно около час след като тримата се завърнаха с камионетката. Можеше пак да отключи гривната, да се изкатери по стената, да скочи долу и да изчезне. Защо не го бе сторил?

Легнал спокойно сред безграничния непрогледен мрак, той бавно осъзна, че го задържа Холи. Не бе избягал, защото не искаше да поеме риска. Тримата можеха да изпаднат в паника, да я застрелят и да си плюят на петите. А Ричър не искаше да стане така. Холи беше умно, храбро момиче. Проницателна, пряма, самоуверена и адски издръжлива. И привлекателна по своему, без да се натрапва. Тъмнокоса, стройна, интелигентна и енергична. Страхотни очи. Ричър си падаше по очите. Чифт красиви очи можеха да го погубят.

Но не до очите опираше работата. Или до външния вид. Нито пък до ума и характера. Коляното. От него идваше всичко. От нейния кураж и достойнство. За Ричър бе несъмнен признак на храброст и благородство да види как една красива и умна жена понася с усмивка мъчителния недъг. Това го бе привлякло към нея. Тя умееше да се справя. И то добре. Не се оплакваше. Не молеше за помощ. И тъкмо защото не молеше, щеше да я получи.

10

Към пет и половина във вторник сутринта специалният агент Броган седеше сам в заседателната зала на третия етаж и използваше една от новите телефонни линии, за да се свърже с приятелката си. Пет и половина сутринта едва ли е най-удобното време да поднесеш извинения за провалената снощна среща, но досега Броган беше много зает и не очакваше в близко време да се освободи. Затова реши да се обади. Събуди я и съобщи, че го задържат по служба, вероятно за няколко дни. Тя беше сънена и ядосана, тъй че се наложи да повтори още веднъж. Сетне й хрумна да приеме новината като малодушен опит за скъсване. Броган се ядоса на свой ред. Заяви, че Бюрото винаги е на първо място. Как не може да разбере? Темата не беше особено подходяща за обсъждане със сърдита и сънена жена в ранни зори. След кратък скандал Броган мрачно затвори телефона.

Неговият партньор Милошевич се бе усамотил в малкия си кабинет. Мъчеха го също тъй черни мисли. Най-голямата му слабост бе липсата на въображение. Макграт бе заръчал да проследи всяка стъпка на Холи от обяд нататък. Но засега Милошевич тъпчеше на място. Беше я видял как излезе вчера от сградата. Тя прекрачи навън и пристъпи на улицата, пъхнала здраво ръка в извитата гривна на болничната патерица. Това го видя със собствените си очи. Но оттам насетне картината просто изчезваше. Цяла нощ си напряга мозъка и в крайна сметка нямаше какво да каже на Макграт.

В шест без петнайсет той отскочи до тоалетната, после си наля още кафе. Чувстваше се ужасно. Върна се на бюрото. Седна и за дълго потъна в размисъл. После сведе очи към китката си. Погледна колко показва масивният ръчен часовник. Усмихна се. Стана му по-добре. Пак се замисли. Отново погледна часовника. Кимна. Сега можеше да каже на Макграт къде е отишла Холи Джонсън през обедната почивка.

На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго младежът започваше да изпада в паника. Първите часове бе прекарал в тъпо вцепенение. Покорен и слаб, той позволи на клиента да го изблъска нагоре по стълбите към новата стая. После прахоса първите часове. Просто седеше като парализиран и гледаше тъпо. След това го обзе безумен оптимизъм. Сигурно всичко беше някаква нелепа шега. Така прахоса и следващите часове с твърдото убеждение, че нищо няма да му се случи. Но сетне, както става с всички затворници в самотата на студените предутринни часове, цялата му защита рухна и го разтресе отчаяна паника.

След като бе загубил половината време, той се хвърли в трескава дейност. Жестоката подигравка на съдбата го смазваше. Толкова усилия бяха хвърлили за тази стая. Построиха я както трябва. В главите им непрестанно танцуваха доларови банкноти. Не пестяха труда. Напълно зарязаха дребните дърводелски хитрини. Всяка дъска беше безукорно права и лежеше плътно на място. Главата на всеки гвоздей бе забита дълбоко в дървото. Прозорци нямаше. Вратата беше масивна. Никаква надежда. Цял час младежът се лута из стаята като обезумял. Плъзна мазолестите си длани по всеки квадратен сантиметър. Под, таван, стени. Никога не бяха работили тъй усърдно. Накрая той се сви в ъгъла, погледна ръцете си и заплака.

— В ателие за химическо чистене — каза Макграт. — Там е отишла.

Отново седеше на председателското място край дългата маса. Вторник сутрин. Разпечатваше пакет цигари.

— Тъй ли? — запита Броган. — Химическо чистене?

Макграт кимна.

— Кажи му, Мило.

Милошевич се усмихна.

— Преди малко си спомних. Вече пет седмици работя с нея, нали така? Откакто си разтегна коляното. Всеки понеделник отскачаше през обедната почивка да си отнесе дрехите на химическо чистене. И да вземе почистените. Сигурно тъй е било и вчера.

— Добре — каза Броган. — Къде е ателието?

Милошевич поклати глава.

— Не знам. Винаги ходеше сама. Всеки път предлагах да й помогна, но тя отказваше. Пет понеделника един след друг. Нямала нищо против малко помощ в Бюрото, не искала обаче някой друг да й тича за дрехите. Много е независима.

— Но ходеше пеш, така ли? — запита Макграт.

— Точно така — потвърди Милошевич. — Винаги пеш. Връщаше се с осем или девет закачалки. Значи можем да предположим, че ателието е наблизо.

Броган кимна. Усмихна се. Вече имаха някаква нишка. Той грабна телефонния справочник и отвори на буква „Х“.

— В какъв кръг да търсим? — запита той.

Макграт сви рамене.

— Двайсет минути дотам, още двайсет обратно. Горе-долу това е максимумът, нали? С оная патерица не ми се вярва да мине повече от половин километър за двайсет минути. Куца здравата. Хайде, да речем седемстотин метра около сградата. Какво ще излезе?

Броган взе картата на Чикаго. Разпери палец и показалец вместо пергел. Раздалечи ги на около седемстотин метра според мащаба В долния край на картата. Описа кръг из гъсталака от улици. После взе да прелиства справочника, като надничаше в картата и отбелязваше с молив ателиетата. Накрая ги преброи.

— Двайсет и едно — заяви той.

Макграт се вторачи в него.

— Двайсет и едно? Сигурен ли си?

Броган кимна. Побутна към него справочника по лакираната повърхност на масата.

— Двайсет и едно. Явно в тоя град хората страшно си падат по чистите дрехи.

— Добре — каза Макграт. — Двайсет и един пункта. На работа, момчета.

Броган взе десет адреса, а Милошевич единайсет. Макграт им даде по една увеличена цветна фотография от досието на Холи Джонсън. После им кимна да вървят и зачака в креслото си на председателското място, близо до телефоните. Седеше прегърбен, гледаше в пустотата, пушеше и тревожно потропваше с тъпия край на молива.

Младежът чу неясни звуци навън много по-рано, отколкото бе очаквал. Нямаше нито часовник, нито прозорци, но твърдо смяташе, че утрото е още далеч. Със сигурност трябваше да му остава поне час. Може би два. И все пак чуваше шум. По улицата вървяха хора. Той затаи дъх и се вслуша. Минувачите бяха трима или четирима. Отново огледа стаята. Вцепенен от колебание. Би трябвало да блъска и рита новите чамови дъски. Знаеше го. Но не вършеше нищо. Защото знаеше, че е безнадеждно и усещаше дълбоко в душата си, че трябва да пази тишина. Това се превърна в сигурност. В убеждение. Ако мълчеше, можеше и да не го закачат. Можеше да забравят, че е вътре.

Търсеното ателие се оказа седмо от единайсетте в списъка на Милошевич. В осем без двайсет сутринта тъкмо започваше работа. Беше малко, но елегантно и без съмнение гонеше по-висока цел от евтиния костюм на средния чиновник. На големи табла по стените се рекламираха всевъзможни видове специална обработка и допълнителни услуги за редовни клиенти. С приемането се занимаваше млада корейка. Милошевич й показа служебната си значка и сложи върху тезгяха пред нея снимката на Холи.

— Познавате ли тази жена? — запита той.

Корейката огледа снимката любезно и съсредоточено, с ръце зад гърба.

— Разбира се — каза тя. — Това е мис Джонсън, идва всеки понеделник.

Милошевич пристъпи плътно до тезгяха. Приведе се към жената.

— Идвала ли е вчера?

Жената се позамисли и кимна.

— Разбира се. Както ви казах, тя идва всеки понеделник.

— По кое време?

— През обедната почивка — каза жената. — Винаги по едно и също време.

— Около дванайсет? — настоя Милошевич. — Горе-долу до дванайсет и половина?

— Разбира се. Всеки понеделник през обедната почивка.

— Добре, да поговорим за вчера — рече Милошевич. — Какво стана?

Жената сви рамене.

— Нищо. Дойде, взе си дрехите, плати и остави други дрехи за чистене.

— Имаше ли и друг човек с нея?

— Нямаше — каза жената. — Винаги идва сама.

— Накъде тръгна? — запита Милошевич.

Жената посочи към сградата на ФБР.

— Оттам дойде.

— Не питам откъде е дошла — каза Милошевич. — Накъде тръгна, когато излезе?

Жената помълча.

— Не видях — призна тя. — Отнесох дрехите в склада. Чух вратата да се отваря, но не видях накъде е тръгнала.

— Значи просто грабнахте дрехите? — рече Милошевич. — И хукнахте към склада още преди да е излязла?

Жената се запъна, сякаш я обвиняваха в нещо ужасно неприлично.

— Не хукнах — уточни тя. — Мис Джонсън вървеше бавно. Имаше болен крак, сигурно знаете. Не исках да я зяпам. Мислех си, че това ще я притесни. Отнесох дрехите в склада, за да не сметне, че я гледам.

Милошевич кимна, отметна глава и въздъхна към тавана. Високо над тезгяха зърна видеокамера.

— Какво е това? — попита той.

Корейката се завъртя и погледна нагоре.

— Мерки за безопасност. От застрахователната компания казаха, че трябвало да я монтираме.

— Работи ли?

— Разбира се, че работи. От компанията казаха, че така трябва.

— През цялото време? — настоя Милошевич.

Жената кимна и се изкиска.

— Ами разбира се. И сега работи. Сигурно вече ви има на лентата.

Милошевич погледна часовника си.

— Трябва ми вчерашната лента. Незабавно.

Жената се сепна. Милошевич отново измъкна служебната значка.

— Това е разследване на ФБР — заяви той. — Важна правителствена задача. Трябва да взема лентата още сега, разбрахте ли?

Жената кимна и му направи знак да изчака. Мина през една врата в дъното на ателието. След няколко минути се върна сред полъх от химикали с видеокасета в ръката.

— Само ми я върнете, бива ли? — рече тя. — От застрахователната компания казаха, че трябвало да ги пазим цял месец.

Милошевич хукна обратно и към осем и половина залата на третия етаж отново гъмжеше от техници, които включваха стандартен видеокасетофон към мониторите по дългата маса. Възникнаха проблеми с някакъв изгорял предпазител, после пък кабелът се оказа къс и трябваше да бутнат един от компютрите към средата на масата, за да се премести видеото. Най-сетне старшият техник подаде на Макграт дистанционното управление и кимна.

— Готово, шефе.

Макграт отпрати техниците и тримата агенти приведоха глави към екраните, очаквайки да тръгне картината. Екраните гледаха към стъклената стена и тримата бяха й обърнали гръб. Но в този ранен час това не смущаваше никого, защото яркото утринно слънце огряваше другата страна на сградата.

Същото слънце изгряваше в ясното утро над бялата сграда на две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго. Младежът знаеше, че е изгряло. Чуваше тихото пукане на затоплената рамка от стари греди. Чуваше приглушени гласове отвън и малко по-долу, на нивото на улицата. Гласовете на хора, пристъпващи в новия ден.

Вече нямаше нокти. Бе открил тесен процеп между две дъски, заковани малко по-хлабаво. Пъхна в него връхчетата на пръстите си и напъна с все сила. Ноктите му се откъснаха един по един. Дъската не помръдна. Тогава той пролази заднишком и се сви в ъгъла. Смучеше окървавените си пръсти и сега цялата му уста бе омазана в червено като на лакомо дете.

Чу стъпки по стълбището. Едър мъж с лека походка. Стъпките спряха пред вратата. Ключалката щракна. Вратата се отвори. Клиентът се втренчи в него. Подпухнало лице с две кръгли червени петна, пламнали високо върху скулите.

— Още си тук — рече той.

Дърводелецът се вцепени. Нямаше сили нито да мръдне, нито да проговори.

— Не успя — рече клиентът.

В стаята настана тишина. Чуваше се само бавното пукане на рамката от греди под лъчите на утринното слънце.

— И какво ще правим сега? — попита клиентът.

Дърводелецът го гледаше тъпо. Без да помръдва. После върху лицето на клиента изгря непринудена, дружелюбна усмивка. Сякаш внезапно се бе изненадал от нещо.

— Ама ти наистина ли си мислеше, че говоря сериозно? — тихо запита той.

Дърводелецът примига. Леко поклати глава, изпълнен с надежда.

— Чуваш ли нещо? — запита клиентът.

Дърводелецът напрегна слух. Чуваше тихото пукане на дървото, далечната песен на горските птици, едва доловимия шепот на въздух в слънчевото утро.

— Значи е било само шега? — запита той.

Грачеше глухо и дрезгаво. Облекчението, надеждата и непоносимият страх притискаха езика му към небцето.

— Слушай — рече клиентът.

Дърводелецът се вслуша. Гредите пукаха, птиците пееха, топлият въздух нашепваше. Не чу нищо друго. Тишина. После чу тихо щракане. И бръмчащ вой. Започна бавно и глухо, после се засили до познатото звънко свистене. Отлично познаваше този звук. Звука на голям моторен трион, който светкавично набира обороти.

— А сега мислиш ли, че говоря сериозно? — изкрещя клиентът.

11

Холи Джонсън бе леко разочарована от преценката на Ричър за стойността на нейния гардероб. Според него излизаше, че има петнайсет-двайсет комплекта облекло за около осем хиляди долара. Всъщност в гардероба й имаше трийсет и четири делови костюма. Бе работила три години на Уолстрийт. Осем хиляди струваха само обувките й. По четиристотин долара даваше за блуза, и то само защото вроденият здрав разум я предпазваше от излишно прахосничество.

Харесваше „Версаче“. Имаше тринайсет от неговите пролетни костюми. Пролетните костюми за Милано можеха да се носят в Чикаго почти цяло лято. През най-лютите августовски жеги понякога се прехвърляше на „Армани“, но през юни, юли, а при хубаво време и през септември оставаше вярна на „Версаче“. Най-много харесваше костюмите с тъмен прасковен цвят, които бе купила през последната си година като брокер. Някаква тайнствена италианска смес от различни коприни. Скроени и ушити от хора, чиито прадеди векове наред са опипвали най-изящните материи. Оглеждат плата, замислят се, после хващат ножицата и изведнъж възникват вълшебни заоблени очертания. Сетне продават костюма, а една брокерка от Уолстрийт го купува и все още го носи след две години, когато вече е агент на ФБР и я отвличат насред оживена чикагска улица. Носи го и осемнайсет часа по-късно след безсънна нощ върху мръсната слама в обора. По това време Версаче едва ли би разпознал собственото си творение.

Рано сутринта тримата похитители се завърнаха с камионетката и я вкараха на заден ход по бетонната пътека. После заключиха обора и изчезнаха. Вероятно бяха прекарали нощта в близката къща. Ричър спа безметежно в своето отделение, прикован за тръбата, докато тя се мяташе насам-натам по мръсната слама и напрегнато мислеше за него.

Отговаряше за живота му. Той бе невинен минувач, отвлечен заради нея. Каквото и да я чакаше, най-напред трябваше да се погрижи за него. Длъжна бе да го стори. Той беше неин товар. И отгоре на всичко лъжеше. Холи бе абсолютно уверена, че не е портиер. Много добре знаеше какъв е. Израсла бе в семейство на военен. Покрай баща си бе живяла из военните бази чак докато постъпи в Йейл. Познаваше армията. И военните. Усещаше ги от пръв поглед. Знаеше, че Ричър е военен. Такъв изглеждаше. Така действаше. Така реагираше. Възможно е някой портиер да разбира от ключалки и да се катери по стените като маймуна, но ако предприеме всичко това, ще го върши колебливо, самонадеяно или дръзко и подобно чувство не може да се прикрие. Не би действал така, сякаш за него тия неща са напълно естествени. Ричър беше тих, сдържан мъж. Спокоен, пъргав и очевидно обучен да проявява свръхестествено самообладание. Вероятно бе с десетина години по-възрастен от нея, но още нямаше четирийсет. Висок около метър и деветдесет и три, здрава мускулатура, тежък към сто килограма, сини очи, оредяваща руса коса. По фигура ставаше за портиер, пък и на тази възраст можеше да е опитал какво ли не; сто на сто обаче беше военен. Военен, който се представя за портиер. Но защо?

Холи нямаше представа. Лежеше сама с тревожните мисли и го слушаше как диша спокойно на десетина крачки от нея. Все едно, портиер или военен, по-възрастен или не, тя бе длъжна да го опази. Цяла нощ не можа да мигне. Размишляваше, а и коляното не й даваше мира. Към осем и половина чу как Рйчър се събуди. Не издаде никакъв звук, само дишането му се промени едва доловимо.

— Добро утро, Ричър — подвикна тя.

— Добро утро, Холи — рече той. — Връщат се.

Беше тихо, но след минута-две отвън долетяха стъпки. Катери се като маймуна и чува като прилеп, помисли Холи. Ама че портиер.

— Добре ли си? — запита Ричър.

Тя не отговори. Нейна работа бе да се грижи за него, а не обратното. Резето отвън изскърца. Вратата застърга, отвори се и в обора нахлу светлина. За миг Холи зърна пусто зелено поле. Може би Пенсилвания, помисли си тя. Тримата похитители влязоха и затвориха вратата.

— Ставай, кучко — заповяда водачът.

Тя не помръдна. Обзе я непреодолимо желание да не се връща в камионетката. Вътре бе прекалено мрачно, задушно и неудобно. Не знаеше дали ще издържи още един ден люшкане, тръскане и най-вече пълно неведение къде, по дяволите, я водят, при кого и защо. Тя инстинктивно впи пръсти в металния парапет и напрегна ръка, сякаш се готвеше за схватка. Водачът спокойно извади глока. Погледна я отвисоко.

— Можем да го направим по два начина — рече той. — По лесния и по грубия.

Тя не отговори. Седеше на сламата и здраво стискаше стоманената тръба. Грозният шофьор направи три крачки напред и с тъничка усмивка отново се вторачи в гърдите й. Холи изведнъж се почувства разголена и потръпна от погнуса.

— Избирай, кучко — каза водачът.

Холи чу как Ричър се размърда в своето отделение.

— Не, вие избирайте — високо отвърна той. — Всичко е въпрос на взаимност. Трябва да си сътрудничим, нали така? Щом искате да се върнем в камионетката, нека поне да има защо.

Говореше спокойно и бавно. Холи се озърна към него. Видя го как седи срещу заредения пистолет — окован, без оръжие, напълно безпомощен във всяко едно отношение пред тримата враждебни мъже.

— Искаме закуска — каза Ричър. — Препечени филийки с конфитюр. И кафе, но да не е като снощната помия, бива ли? Аз много държа на доброто кафе. Запомнете това. И сложете в колата два дюшека. Единият двоен, другият персон и половина. Нагласете ги като диван. Тогава ще влезем.

Настана пълно мълчание. Холи гледаше ту единия, ту другия. Ричър се взираше нагоре към водача спокойно и безметежно. Сините му очи не трепваха. Водачът го гледаше отвисоко. Напрежението наоколо се сгъстяваше. Шофьорът бе откъснал очи от нея и също гледаше Ричър. После водачът рязко се завъртя, кимна на другите и ги изведе. Резето щракна зад тях.

— Обичаш ли препечени филийки? — запита Ричър.

Холи нямаше сили да отговори.

— Като дойдат, върни ги — рече той. — Поискай нови. Кажи, че са недопечени, прегорели или нещо такова.

— Какви ги вършиш, дявол да те вземе? — запита тя.

— Психология — обясни Ричър. — Трябва да им покажем кой командва тук. Много е важно в подобна ситуация.

Тя го гледаше смаяно.

— Просто слушай какво ти казвам — спокойно добави той.

И тя го послуша. Плашливият донесе филийките. Бяха препечени почти идеално, но Холи не ги прие. Хвърли им един презрителен поглед, сякаш виждаше калпав счетоводен отчет, и заяви, че са твърде препечени. Едва се крепеше на един крак и изглеждаше ужасно в костюмчето от „Версаче“, омазано цялото с тор, но намери сили да стресне противника със снизходителното си високомерие. Той изтича обратно към кухнята да препече нови филийки.

Този път донесе и кана силно кафе. Седнали на шест метра един от друг, Холи и Ричър закусиха, подрънквайки с веригите, докато останалите двама мъкнеха към пикапа дюшеци. Единият двоен, другият персон и половина. Наместиха ги под прав ъгъл един към друг в дъното на каросерията, зад кабината. Холи гледаше и се чувстваше далеч по-добре, отколкото преди малко. После изведнъж осъзна накъде бие психологията на Ричър. Не само към тримата похитители, но и към нея. Ричър не искаше тя да влиза в двубой. Защото щеше да го загуби. Бе поел огромен риск, за да предотврати безнадеждния сблъсък. Това я изуми. Напълно. Мина й замаяна мисъл: за бога, тоя тип преобръща всичко с главата надолу. Иска да се грижи за мен.

— Бихте ли ни казали имената си? — спокойно запита Ричър. — Щом ще бъдем заедно известно време, нека поне да проявим добро възпитание.

Холи видя как водачът се вгледа в него. Без да отговори.

— Вече видяхме лицата ви — каза Ричър. — Тъй че от имената нищо не губите. Щом е тъй, защо да не се държим човешки?

Водачът се позамисли и кимна.

— Лоудър — рече той.

Плашливият дребосък пристъпи от крак на крак.

— Стиви.

Ричър кимна. Грозният шофьор изведнъж усети, че всички гледат към него. Наведе глава.

— Не си казвам името — заяви той. — Откъде накъде?

— И да се разберем още отсега — добави Лоудър. — Възпитание и симпатия са съвсем различни неща, ясно ли е?

Холи го видя как се прицели с глока в главата на Ричър и за дълго остана така. Лицето му беше безизразно. Съвсем различни неща. Ричър кимна. Бавно и предпазливо. Двамата оставиха върху сламата чиниите и канчетата, после Лоудър отключи веригите. Излязоха на централната пътека. Под прицела на двата глока и пушката. Грозният шофьор се хилеше. Ричър го погледна право в очите, после се наведе и вдигна Холи като перце. Пренесе я до камионетката. Лекичко я остави вътре. Двамата пропълзяха към импровизирания диван. Настаниха се.

Задната врата се затръшна и ключалката щракна. Холи чу как се отваря портата на обора. Двигателят закашля и набра обороти. Излязоха навън и заподскачаха по неравното отклонение. След около сто и петдесет метра завиха надясно. Сетне продължиха за петнайсет минути право напред, с постоянна скорост.

— Не сме в Пенсилвания — каза Холи. — Пътищата са прекалено прави. И равни.

Ричър сви рамене в полумрака.

— Не ни сложиха обаче белезници — рече той. — Психология.

12

— Туй пък какво е? — възкликна старши агент Макграт.

Той вдигна дистанционното управление и пренави лентата. После пак включи и отново се вгледа. Но не видя нищо. По екрана се мятаха за части от секундата неясни картинки сред плътен снеговалеж.

— Какво става, по дяволите? — отново запита той.

Броган се приведе до него и поклати глава. Милошевич също застана до тях. Беше донесъл тази лента и се чувстваше лично отговорен за нея. Макграт пак върна записа и опита още веднъж. Със същия резултат. По екрана само примигваха мътни, разпокъсани образи.

— Докарайте онзи проклет техник — изрева той.

Милошевич вдигна телефона на ъгловата масичка до кафеварката. Обади се на горния етаж, където бяха техническите отдели. След минута старшият техник дотича в залата. Тонът на Милошевич му бе подсказал красноречиво, че е в негов интерес да побърза.

— Гадният запис не ще да тръгне — осведоми го Макграт.

Техникът пое дистанционното управление с присъщата за всички техничари смесица от колебание и самоувереност. По принцип сложната апаратура не ги плаши, но всеки отделен модел си има тънкости, особено когато става дума за нещо толкова банално и калпаво като домашен видеокасетофон. Той огледа бутоните и рязко натисна с палец. С тихо бръмчене лентата се върна назад. Техникът включи на възпроизвеждане и се загледа в хаоса от примигващи образи и бели искри.

— Можеш ли да го оправиш? — запита Макграт.

Техникът изключи и пак пренави касетата. Поклати глава.

— Няма нищо за оправяне — каза той. — Така и трябва да бъде. Типичен евтин модел охранителна видеокамера. Записва стоп кадри, вероятно по един на всеки десет секунди. Нищо повече. Като серия снимки.

— Защо? — запита Макграт.

— Просто и евтино — обясни техникът. — Така на една касета може да се запише цял ден. Иначе излиза по-скъпо и трябва на всеки три часа да сменяш касетата. Ако белята стане за повече от десет секунди, образът на извършителя ще е записан поне веднъж.

— Добре — нетърпеливо го прекъсна Макграт. — И как да го използваме?

Този път техникът си послужи с два пръста. Включи и в същото време натисна бутона за спиране. Върху екрана изникна съвършено ясно и неподвижно изображение на празното ателие. В долния ляв ъгъл бе изписана вчерашната дата и часът — седем и половина сутринта. Техникът подаде дистанционното на Макграт и посочи един малък бутон.

— Виждате ли това? То е за възпроизвеждане кадър по кадър. Щом го натиснете, прехвърля на следващото изображение. Използват го най-вече при запис на спортни срещи, нали разбирате? Например хокей. Да видят как шайбата влиза в мрежата. Или за порно. Да гледа кой каквото му душа иска. Само че в нашия случай другият кадър идва след десет секунди. Като серия снимки, нали така?

Макграт малко се успокои и кимна.

— А защо записът е черно-бял? — запита той.

— Евтина камера — обясни техникът. — Цялата система е евтина. Монтират ги само защото така настояват застрахователните компании.

Той подаде дистанционното на Макграт, отправи се към вратата и подхвърли през рамо:

— Ако ви потрябвам пак, обадете се.

Никой не му отговори, защото и тримата се взираха в екрана, на който Макграт вече бе започнал да преглежда записа. При всяко натискане на бутона през екрана минаваше широка ивица снеговалеж и се разкриваше нов кадър — все същото ателие, същият ъгъл и същата сива картина, но цифрите в долния ляв ъгъл прескачаха десет секунди напред. На третото изображение зад тезгяха стоеше жена. Милошевич докосна екрана с пръст.

— С тази жена разговарях, — каза той.

Макграт кимна.

— Добър изглед. Вижда се от тезгяха чак до улицата.

— Камерата е с широкоъгълен обектив — обади се Броган. — Нещо от типа „рибешко око“. Така наблюдателят вижда как влизат и излизат клиентите, а освен това може да следи дали дежурният не хитрува с касовия апарат.

Макграт кимна отново и тръгна през понеделнишкото утро на скокове от десет секунди. Клиентите се мяркаха и изчезваха. Жената зад тезгяха търчеше насам-натам, приемаше поръчки, връщаше дрехи и отбелязваше плащанията. Навън светкавично изникваха и чезнеха автомобили.

— Бързо напред до дванайсет — предложи Милошевич. — Така само си губим времето.

Макграт кимна и направи нещо с дистанционното. Касетата тихо забръмча. Той натисна двата бутона и на екрана изникна кадър от четири следобед.

— Мамка му — изруга Макграт.

Повъртя още два-три пъти напред-назад и накрая се озова на единайсет часа, четирийсет и три минути и петдесет секунди.

— По-близо няма да стигнем — каза той.

Този път задържа пръст върху бутона и белите ивици сняг плъзнаха по екрана една след друга. Сто петдесет и седем кадъра по-късно Макграт спря записа.

— Ето я.

Милошевич и Броган опряха рамо до рамо, за да погледнат отблизо. Холи Джонсън се виждаше в десния край на кадъра. Стоеше отвън на тротоара с патерица в едната ръка и дрехи на закачалки в другата. Дърпаше вратата с един пръст. Цифрите в долния ляв ъгъл сочеха дванайсет часа, десет минути и десет секунди.

— Добре — тихо каза Макграт. — Да видим сега.

Той натисна бутона и Холи прескочи половината път към тезгяха. Дори в неподвижното изображение върху мъгливия сив екран личеше с какво усилие крачи. Макграт отново натисна бутона, снегът отмина и Холи се озова до тезгяха. Десет секунди по-късно корейката стоеше пред нея. След още десет секунди Холи бе вдигнала подгъва на една пола и показваше нещо. Вероятно някое по-сериозно петно. Две минути жените стояха така и в течение на дванайсет кадъра само леко подскачаха насам-натам. После корейката изчезна, дрехите вече ги нямаше върху тезгяха и на пет изображения Холи стоеше сама. Петдесет секунди. На втория кадър вляво зад нея се вмъкна автомобил и остана до тротоара още три кадъра.

После жената се върна с цял наръч дрехи в найлонови пликове. Беше застинала както ги слагаше върху тезгяха. Десет секунди по-късно вече бе откъснала пет етикета от пликовете. След още десет подреждаше до касата другите четири.

— Девет костюма — каза Макграт.

— Нормално — обади се Милошевич. — Пет за работа от понеделник до петък, а четирите сигурно са вечерни, нали?

— Ами почивните дни? — запита Броган. — Може да са пет за работа, два вечерни и два за събота и неделя.

— В почивните дни сигурно ходи по джинси — рече Милошевич. — Джинси и тениска. А после направо ги мята в пералнята.

— Какво значение има, за бога? — прекъсна ги Макграт.

Той натисна бутона и пръстите на корейката увиснаха над клавишите на касовия апарат. Следващите два кадъра показваха как Холи плаща в брой и прибира два-три долара ресто.

— Колко ли й струва всичко това? — зачуди се Броган.

— Девет костюма? Бас ловя, че е над петдесет долара седмично — отвърна Милошевич. — Видях им ценоразписа. Специална обработка, омекотители и тъй нататък.

Следващият кадър показваше как Холи тръгва наляво към изхода. Виждаше се темето на корейката, отиваща в склада. Часът бе точно дванайсет и четвърт. Макграт придърпа стола си още по-напред и сведе лице само на педя от сивия екран.

— Добре — промърмори той. — И накъде си тръгнала, Холи?

Тя държеше с лява ръка деветте почистени костюма. Неловко ги вдигаше нагоре, за да не се влачат по пода. Дясната си ръка бе пъхнала в гривната на патерицата, но не стискаше дръжката. На следващия кадър посягаше с тази ръка да бутне вратата. Макграт отново натисна бутона.

— Господи! — изкрещя той.

Милошевич ахна високо, а Броган застина като ударен. Нямаше и капка съмнение какво виждат. Следващият кадър показваше как някакъв непознат напада Холи Джонсън. Беше висок и широкоплещест. В едната си ръка стискаше патерицата, а в другата дрехите. Никакво съмнение. Бе протегнал ръце, за да изтръгне патерицата и облеклото. Камерата го хващаше идеално през стъклената врата. Тримата агенти впиха погледи в него. В залата се възцари абсолютно мълчание. После Макграт пак натисна бутона. Цифрите в ъгъла прескочиха още десет секунди. Този път и тримата ахнаха едновременно.

Холи Джонсън изведнъж се озова обкръжена от трима мъже. Към високия нападател се бяха присъединили още двама. Той бе преметнал през рамо дрехите и държеше Холи за лакътя. Гледаше право към стъклената врата, сякаш знаеше, че там има камера. Другите двама гледаха Холи.

— Държат я на прицел — изрева Макграт. — Мамка им, вижте ги само.

Той завъртя настройката, докато ивицата снеговалеж изчезна от долния край на екрана и картината се избистри напълно. Ръцете на двамата бяха извити в лактите право напред и се усещаше напрежението на мускулите по раменете им.

— Колата — каза Милошевич. — Ще я пъхнат в колата.

Зад Холи и тримата мъже се виждаше колата, която бе спряла преди четиринайсет кадъра. Просто си стоеше до тротоара. Макграт пак натисна бутона. Ивицата снеговалеж плъзна надолу. Групичката на екрана отскочи три метра назад и настрани, право към колата. Високият, който бе нападнал Холи, се вмъкваше пръв на задната седалка. Един от другите двама блъскаше Холи след него. Вторият отваряше дясната предна врата. През страничното стъкло ясно се виждаше четвърти човек зад волана.

Макграт отново натисна бутона. Снежната ивица тръгна надолу. Улицата бе пуста. От колата нямаше и следа. Сякаш изобщо не бе съществувала.

13

— Трябва да поговорим — каза Холи.

— Ами добре, говори — отвърна Ричър.

Двамата лежаха върху дюшека в полумрачната каросерия. Подскачаха и се люшкаха, но не чак толкова много. Ясно беше, че се движат по магистрала. Тази сутрин, след петнайсет минути бавно каране по прав път, скоростта намаля още повече. Спряха за малко, направиха ляв завой и ускориха нагоре по плавен наклон. После камионетката леко подскочи и още веднъж зави наляво. От онзи момент нататък се движеха непрестанно с около деветдесет километра в час и сякаш никога нямаше да спрат.

Температурата в мрака бавно нарастваше. Ричър бе свалил ризата си. Но тази сутрин камионетката беше изстинала след нощта в обора и Ричър имаше чувството, че докато насрещният вятър ги охлажда, положението ще е поносимо. Лошото щеше да дойде, ако им се наложеше да спрат за по-дълго време. Тогава каросерията щеше да се нагорещи като пещ и отново ги чакаха вчерашните мъки.

Отначало двойният дюшек беше изправен зад стената на кабината, а другият лежеше на пода пред него, оформяйки нещо като диван. Но правият ъгъл между седалка и облегалка се оказа много неудобен. Тогава Ричър издърпа по-малкия дюшек заедно с Холи и свали двойния до него. Сега разполагаха с широко меко легло. Лежаха по гръб под широк ъгъл един към друг, събрали глави, за да могат да разговарят. Подът под тях се полюшваше леко.

— Трябваше да ме послушаш — каза Холи. — Трябваше да избягаш.

Той не отговори.

— Обременяваш ме — продължи тя. — Разбираш ли? Не ми стигат другите грижи, ами и за теб да се тревожа през цялото време.

Той пак не отговори. Лежаха и се люшкаха мълчаливо, Ричър усещаше от косата й аромата на вчерашен шампоан.

— Отсега нататък си длъжен да вършиш каквото ти наредя — каза тя. — Слушаш ли ме изобщо? Просто не мога да си позволя лукса да мисля и за теб.

Той извърна глава и я погледна отблизо. Значи тя се тревожеше за него. Изненадата го връхлетя изневиделица. Потресе го. Както става понякога във влака. Седиш в купето на някоя оживена гара и наблизо е спрял друг влак. Твоят влак тръгва. Набира скорост. И изведнъж се оказва, че не е бил твоят влак. Движи се другият. Твоят е стоял неподвижно през цялото време. Сбъркал си гледната точка. По същия начин досега Ричър смяташе, че се движи неговият влак. А тя мислеше, че е нейният.

— Не ми трябва твоята помощ — говореше тя. — Има кой да ми помогне. Знаеш ли как работи Бюрото? Знаеш ли кое е най-голямото престъпление на света? Не са бомбите, тероризмът или отвличанията. Най-голямото престъпление на света е да се задяваш с човек от Бюрото. Бюрото си пази хората.

Ричър помълча за момент. После се усмихна.

— Значи и двамата няма от какво да се плашим — каза той. — Лежим си тук и скоро цяла тълпа агенти ще дотича да ни спаси.

— Вярвам на своите — отсече Холи.

Отново настана мълчание. Две-три минути се чуваше само равномерното боботене на двигателя. Ричър мислено отмерваше пътя. Около седемстотин километра от Чикаго. На изток, запад, север или юг. Холи изпъшка и с две ръце измести крака си.

— Боли ли? — запита Ричър.

— Само ако се изкриви — каза тя. — Когато е прав, нищо ми няма.

— В коя посока отиваме? — запита той.

— Ще правиш ли каквото ти кажа? — прекъсна го Холи.

— По-горещо ли става или по-хладно? Или си е все същото?

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Защо?

— Ако се движим на юг или север, температурата ще се променя — обясни той. — На изток и запад ще е горе-долу едно и също.

— На мен ми изглежда същото — каза Холи. — Знае ли обаче човек в тая кутия…

— Магистралата ми се струва пуста — каза Ричър. — Не усещам да задминаваме други коли. И не намаляваме скоростта. Движим се равномерно.

— И какво от това?

— Може да означава, че източната посока отпада. Нататък има доста прегради, нали така? Кливланд, Питсбърг, Болтимор. Като граница. Става все по-оживено. Трябваше да навлезем в гъсто движение. Какво сме днес, вторник ли? Към единайсет сутринта? За изток е прекалено пусто.

Холи кимна.

— Значи остават север, запад и юг.

— Камионетката е крадена — каза той. — Голяма грешка.

— Крадена ли? Откъде знаеш?

— Знам, защото и другата кола беше крадена.

— Откъде знаеш? — повтори Холи.

— Защото я изгориха — каза той.

Холи извъртя глава и го погледна в очите.

— Помисли малко — обясни Ричър. — Помисли за техния план. Пристигнали са в Чикаго със своя кола. Сигурно преди известно време. Може би са им трябвали две седмици, за да те проследят. Или три.

— Три седмици? Мислиш, че са ме следили толкова време?

— Вероятно три — каза той. — Ходиш в ателието всеки понеделник, нали така? Веднъж седмично. Трябвало им е време, за да го разберат. Но не са можели да те отвлекат със своята кола. Прекалено лесна е за откриване, а освен това навярно е имала прозорци и тъй нататък. С две думи — неподходяща за дълъг превоз на жертвата. Затова предполагам, че са откраднали камионетката от Чикаго, вероятно вчера сутринта. Замазали са надписа отстрани. Забеляза ли слоя бяла боя? Прясна, с малко по-друг оттенък. Маскирали са я донякъде, може и да са сменили номерата. Но все пак камионетката си остава опасна, нали? С нея е трябвало да се измъкнат след удара. Затова не са искали да рискуват из центъра. Пък и някак странно изглежда, когато група хора се качват в закрита камионетка. За тая работа трябва обикновена кола. И те са откраднали черната лимузина. Смениха колите в оная изоставена фабрика, изгориха лимузината и отпратиха.

Холи сви рамене. Направи гримаса.

— Дотук няма никакво доказателство, че колите са крадени.

— Напротив, има — възрази Ричър. — Кой купува нова кола с кожени седалки, като знае, че ще я изгори? Биха предпочели някоя вехта таратайка.

Холи кимна неохотно.

— Какви са тия хора? — изрече тя по-скоро на себе си, отколкото на Ричър.

— Любители — каза той. — Правят грешка след грешка.

— Например?

— Тъпо е да подпалваш кола. Привлича вниманието. Мислят се за хитри, но не е така. Вероятно са изгорили и собствената си кола. И бас държа, че са го сторили някъде около мястото, откъдето са вдигнали черната лимузина.

— На мен ми изглежда доста разумно — каза Холи.

— Ченгетата забелязват подпалените коли — отвърна Ричър. — Ще намерят черната лимузина, ще разберат откъде е открадната, ще идат там и сигурно ще заварят другата кола още да тлее. Тия типове оставят следа, Холи. Трябваше да оставят и двете коли на дългосрочния паркинг пред аерогарата. Там могат да останат незабелязани цяла година. Или просто да ги зарежат отворени нейде из южното предградие заедно с ключовете. След броени минути двама души от онзи квартал щяха да си имат нови коли. И вече никой нямаше да ги види. Така се прикрива следа. Изгарянето изглежда приятно, създава чувство за окончателно решение на въпроса, но всъщност е адски тъпо.

Холи извърна глава и се загледа в горещия ламаринен покрив. Кой, по дяволите, е този човек, запита се тя. И дали казва истината, или само ме залъгва, защото се тревожи за мен?

14

Този път Макграт не повика старшия техник в залата. С касетата в ръка той лично поведе отряда си към лабораторията на шестия етаж. Нахълта вътре и разчисти място върху най-близката маса. После сложи на нея касетата предпазливо, като че беше от чисто злато. Техникът дотича и я погледна.

— Трябват ми снимки — каза Макграт.

Старшият техник взе касетата и я отнесе към цяла редица видеокасетофони в ъгъла. Зареди и натисна няколко ключа. Светнаха три екрана, изпълнени с бели искри.

— Добре — каза той. — Какво да търся?

— Последните пет кадъра — отвърна Макграт. — Мисля, че всичко е в тях.

Техникът не си послужи с дистанционно управление. Използваше командите на самия касетофон. Лентата тръгна назад и отвличането на Холи Джонсън се разигра в обратна посока.

— Господи — ахна техникът.

Спря кадъра, на който Холи тръгваше от тезгяха. После превключи напред. Премести Холи към изхода, после към сблъсъка с високия тип, към пистолетите на другите двама и накрая в колата. Върна и отново прегледа поредицата. После още веднъж.

— Господи — повтори той.

— Гледай да не изхабиш проклетата лента — рече Макграт. — Искам снимки и от петте кадъра. Много снимки.

Старшият техник бавно кимна.

— Мога да ви дам лазерни разпечатки още сега.

Той натисна два бутона и щракна няколко ключа. После изтича да включи компютъра върху едно бюро в другия край на залата. На монитора се появи Холи, с гръб към тезгяха. Техникът затрака по клавиатурата.

— Добре — каза той. — Записвам всичко на диска. Като графичен файл.

Изтича обратно към видеокасетофона и смени кадъра. Върна се на бюрото и компютърът записа изображението на Холи, посегнала да отвори вратата. Същата процедура се повтори още три пъти. После техникът разпечата петте графични файла на най-бързия лазерен принтер, с който разполагаше. Макграт поемаше всеки лист още преди да е излязъл докрай.

— Не е зле — каза той. — Предпочитам хартията пред екрана. С нея е някак по-истинско.

Старшият техник го изгледа накриво и надникна през рамото му.

— За мен си е добре.

— Искам ги увеличени — рече Макграт.

— Няма проблеми, вече всичко записах — отвърна техникът. — Затова компютърът е по-добър от хартията.

Той седна и зареди четвъртия файл. На екрана се появиха Холи и тримата похитители, скупчени плътно един до друг на тротоара. Техникът щракна мишката и очерта правоъгълник около главите. После щракна още веднъж. Образите рязко се увеличиха. Високият гледаше право към камерата. Другите двама бяха хванати отстрани, обърнати към Холи.

Техникът подаде команда за разпечатване и отвори петия файл. Увеличи го с мишката и очерта правоъгълник около главата на човека в колата. Разпечата и него. Макграт взе новите листове.

— Добре — каза той. — Във всеки случай по-добро няма откъде да вземем. Жалко, че тоя проклет компютър не може да ги обърне всички към камерата.

— Може — отвърна старшият техник.

— Може ли? — изненада се Макграт. — Как?

— Е, не точно да ги обърне — поправи се техникът. Той докосна с пръст увеличеното изображение на Холи. — Да речем, че искаме да я заснемем отпред. Какво ще направим? Ще я помолим да мине право пред камерата и да погледне в обектива. Ами ако по една или друга причина не може да се премести? Тогава? Ще изместим камерата, нали? Да допуснем, че се качите на тезгяха, развинтите камерата и я свалите надолу и настрани, докато насочите обектива право срещу нея. Тогава ще видите лицето отпред, прав ли съм?

— Добре — кимна Макграт.

— Затова се заемаме да пресмятаме — продължи техникът. — Изчисляваме, че ако искаме да я заснемем отпред, трябва да изместим камерата… колко? Да речем два метра надолу, три метра наляво и да завъртим на около четирийсет градуса. Тогава ще видим лицето право отпред. Взимаме тия данни, въвеждаме ги в програмата, компютърът прави обратна симулация и ни създава образ, все едно, че сме преместили истинската камера около нея.

— Значи можеш да го направиш? — рече Макграт. — И става ли?

— С известни ограничения — призна старшият техник. Посочи най-близкия похитител. — Този например е обърнат почти в профил. Няма проблеми, компютърът ще ни даде челна снимка, но до голяма степен това ще са само догадки за другата страна на лицето му, разбирате ли? Програмиран е да предполага, че скритата страна на лицето прилича на видимата, но не е съвсем симетрична. Ако обаче онзи е без ухо или, да речем, има белег, компютърът няма да знае.

— Добре — каза Макграт. — Какво ти трябва?

Старшият техник взе увеличената разпечатка на групата.

Посочи тук-там с дебелия си показалец.

— Измерения. Колкото се може по-точни. Трябва да знам положението на камерата спрямо нивото на вратата и тротоара. Трябва ми фокусното разстояние на обектива. Трябва ми оригинална снимка на Холи, за да калибровам апаратурата. За нея поне знаем точно как изглежда, нали? Ще я използвам за еталон. Ако успея да я възстановя както трябва, значи и другите ще излязат добре, стига да имат по две уши и тъй нататък. Освен това донесете плочка от пода на ателието и работната престилка на онази жена.

— Това пък защо? — запита Макграт.

— За да ги сравня с оттенъците на сиво от записа. Така ще мога да ви дам цветни снимки.

За днешния наказателен труд командирът избра шест жени. Онези, които имаха най-много черни точки, защото задачата щеше да бъде трудна и неприятна. Строи ги, даде команда мирно и изпъна в цял ръст пред тях огромното си туловище. Зачака да види коя първа ще откъсне очи от лицето му. Когато се увери, че нито една от тях не смее да го стори, той обясни задълженията им. Изхвърлена от дивата центробежна сила на зъбчатия диск, кръвта бе оплискала цялата стая. Навсякъде се валяха ситни късчета кост. Нареди им да стоплят вода в кухнята и да я пренесат с кофи. После да вземат от склада четки, парцали и препарати за дезинфекция. Каза им, че разполагат с два часа, за да почистят цялата стая до блясък. И най-малкото забавяне ще им донесе още черни точки.

Докато съберат необходимите данни, загубиха два часа. Милошевич и Броган изтичаха в ателието. Затвориха го и се развихриха като златотърсачи. Начертаха схема с точност до половин сантиметър. Смъкнаха камерата и я прибраха. Разкъртиха пода и взеха плочките. Поискаха от жената две работни престилки и свалиха от стената два рекламни плаката, защото решиха, че може да помогнат при оцветяването. Когато отнесоха всичко това на шестия етаж, техникът загуби още два часа, за да въведе данните. После започна пробите, като използваше Холи Джонсън, за да калиброва програмата.

— Какво мислите? — обърна се той към Макграт.

Макграт се вгледа напрегнато в лицето на Холи. После го подаде на другите. Милошевич получи снимката последен и я гледа най-дълго. Закри някои части с длан и се навъси.

— Твърде слаба изглежда. И долу отдясно нещо не е наред. Някак липсва широчина.

— Правилно — потвърди Макграт. — Челюстта й е безобразна.

Старшият техник изведе на екрана меню и поправи няколко цифри. Отново включи програмата. Принтерът забръмча. Изпълзя нов лист.

— Така е по-добре — каза Макграт. — Почти като, жива.

— А цветът как е? — запита техникът.

— Прасковен, но по-тъмен — обади се Милошевич. — Костюмът, искам да кажа. Виждал съм го. Беше нещо италианско.

Техникът превключи на цветовата таблица.

— Покажете ми.

Милошевич посочи един оттенък.

— Горе-долу като това.

Отново направиха проба. Компютърът шушнеше тихичко, принтерът забръмча.

— Сега стана — кимна Милошевич. — Костюмът е наред. И косата.

— Добре — каза техникът и записа всички параметри на диска. — Да се хващаме на работа.

ФБР никога не използва най-новата апаратура. Смята се, че е по-добре да си служиш с техника, проверена в реални условия. Затова компютърът на старшия техник бе дори малко по-бавен от онези в спалните на богатите хлапета. Но не кой знае колко. След четирийсет минути Макграт получи пет разпечатки. Четири снимки на похитителите и една странична на предната част от колата. Цветни, ярки, без дефекти и с пълни подробности. Макграт си помисли, че никога не е виждал по-страхотни снимки.

— Благодаря, старши — каза той. — Великолепни са. Отдавна не бях виждал наш човек да върши такава работа. Никому нито дума обаче. Строго секретно, нали разбираш?

Той потупа техника по рамото и го остави да се чувства като най-важния човек в цялата сграда.

Шестте жени работиха усърдно и свършиха малко преди да изтекат двата часа. Най-много ги затрудниха тъничките цепнатини между дъските. Бяха съвсем тесни, но не чак дотам, че да не пропускат кръвта. Четките обаче не можеха да проникнат навътре. Наложи се да наливат вода и да я попиват с парцали. Мокрите дъски станаха тъмнокафяви. Жените отчаяно се молеха да просветлеят, когато изсъхнат. Две от тях повърнаха. Това само усложни работата. Но все пак свършиха навреме за проверката на командира. Стояха изпънати мирно на влажния под и чакаха. Той провери навсякъде и дъските скърцаха под грамадното му туловище. Накрая остана доволен от работата и им даде още два часа, за да изчистят петната от коридора и стълбището, откъдето бяха извлекли трупа.

С колата не срещнаха затруднения. Бързо установиха модела — лексус. Четири врати. Последен модел. Лесно го определиха по формата на джантите. Цветът бе черен или тъмносив. Нямаше как да разберат със сигурност. Компютърната обработка беше добра, но не чак толкова, че да различи категорично тъмната автомобилна боя под ярко слънце.

— Крадена? — запита Милошевич.

Макграт кимна.

— Сто на сто. Провери, ако обичаш.

Поради колебанията в курса на японската йена един нов лексус струваше горе-долу колкото годишната заплата на Милошевич, тъй че той без колебание определи из кои квартали си струва да търси. Изобщо не си направи труда да проверява южните предградия. Обади се на централното полицейско управление и участъците по северния бряг на езерото чак до Лейк Форест.

Попадението дойде малко преди пладне. Не беше точно каквото търсеше. Не откраднат, а липсващ лексус. От участъка в Уилмет съобщиха, че в понеделник малко преди седем часа сутринта един тамошен зъболекар пристигнал на работа с чисто новия си лексус и паркирал зад сградата. Някакъв ортопед от съседния кабинет го видял да завива към паркинга. Но зъболекарят така и не се появил в сградата. Асистентката го потърсила у дома и жена му позвънила в участъка. Ченгетата приели съобщението и се направили на ударени. Не за пръв път си имали работа с изчезнал съпруг. Казаха на Милошевич, че името на зъболекаря е Рубин, а колата е в най-новия оттенък на черно с вградени късчета слюда, за да искри, и има регистрационен номер ОРТО 1.

Милошевич едва бе оставил слушалката, когато му позвъниха отново, този път от противопожарната охрана. Един екип бил повикан да изгаси горящ автомобил, който пръскал гъст облак мазен дим към пистите на локалното летище Мийгс. Пожарната кола пристигнала на изоставен индустриален терен малко преди един часа в понеделник следобед и открила черен лексус, обгърнат в пламъци. Предположили, че вече е догорял до шасито и скоро ще престане да пуши, тъй че си спестили пяната и го оставили да изгасне сам. Милошевич записа мястото и затвори телефона. Изтича при Макграт за инструкции.

— Провери — заръча Макграт.

Милошевич кимна. Винаги приемаше с удоволствие подобни задачи. Използваше всяка възможност да покара собствения си новичък форд експлорър вместо раздрънканите служебни коли. Бюрото пък с удоволствие одобряваше тази негова страст, защото досега нито веднъж не бе представил сметка за изразходван бензин. След малко Милошевич вече седеше в грамадния лъскав автомобил и след като измина около осем километра в южна посока, откри без затруднение изгорелия лексус. Беше паркиран накриво върху напукана бетонна площадка зад изоставена фабрика. От гумите нямаше и помен, тъй че шасито се крепеше върху джантите. Все още можеше да се разчете регистрационният номер: ОРТО 1. Милошевич опипа топлите купчинки пепел в купето, после измъкна от таблото обгорелия ключ и отвори багажника. В следващия миг залитна четири крачки назад и повърна върху бетона. Дълго кашля, облян в пот. Накрая измъкна от джоба си клетъчен телефон и го включи. Свърза се направо с Макграт.

— Открих зъболекаря — съобщи той.

— Къде — запита Макграт.

— В багажника, по дяволите. Изпечен на бавен огън. Май е бил още жив, когато са го подпалили.

— Божичко — въздъхна Макграт. — Има ли връзка с нашия случай?

— Несъмнено.

— Сигурен ли си?

— Несъмнено — повтори Милошевич. — Намерих и други неща. Изгорени, но се познават. Вътре лежеше револвер трийсет и осми калибър, а около него имаше тънка метална рамка с панти. Може да е от дамска чантичка, нали? Монети, тубичка от червило и метални части от мобифон и пейджър! А на пода се търкалят девет телени закачалки. Като ония от химическото чистене.

— Божичко — повтори Макграт. — Изводи?

— Откраднали са лексуса в Уилмет — каза Милошевич. — Може зъболекарят да ги е забелязал. Опитал се е да им попречи, пребили са го и е попаднал в багажника. Накрая са го изгорили заедно с другите улики.

— Мамка им — изръмжа Макграт. — Но къде е Холи? Имаш ли някаква идея?

— Откарали са я на летище Мийгс — каза Милошевич. — Дотам няма и километър. Зарязали са колата и са избягали с частен самолет. Това са направили, Мак. Отвлекли са я със самолет. Сама с четирима мъжаги, способни да изгорят жив човек. Вече може да са на хиляди километри оттук.

15

Бялата камионетка продължаваше да бучи неуморно. Още час, може би още деветдесет километра. Часовникът в главата на Ричър бавно тиктакаше от единайсет към пладне. В душата му се надигаха първите неясни предвестници на тревогата. Вече цял ден, откакто бяха изчезнали. Почти двайсет и четири часа. Първата фаза отминаваше, навлизаха във втората. И отгоре на всичко не се чувстваше твърде добре. Въздухът в тясната каросерия бе нажежен като в пещ. Опрели глава до глава, двамата лежаха по гръб върху горещите дюшеци. Пълнежът от конски косъм ги прегряваше отдолу. Влажните тъмни коси на Холи се бяха разпилели настрани. Отляво докосваха голото рамо на Ричър.

— Защото съм жена ли? — запита тя. Напрегнато. — Или защото съм по-млада от теб? Или и двете?

— Какво защо? — отвърна той. Предпазливо.

— Мислиш, че трябва да се грижиш за мен. Тревожиш се, защото съм жена, при това по-млада, нали? Смяташ, че се нуждая от помощта на зрял мъж.

Ричър се раздвижи. Всъщност не искаше да помръдва. Не че се чувстваше кой знае колко удобно, но по-добре нямаше да стане. А освен това му бе приятно да усеща с рамо косата на момичето. Така гледаше на живота. Каквото и да се случи, все ще намериш някоя мъничка компенсация.

— Е? — запита тя.

— Не е до пола, Холи — каза той. — Нито до възрастта. Но все пак ти трябва помощ, нали?

— При това съм жена и по-млада, а ти — по-възрастен мъж. Значи непременно можеш да ми помогнеш. А защо да не е обратното?

Ричър поклати глава, без да се надига.

— Не е до пола, Холи — повтори той. — Нито до възрастта. Мога, защото мога, това е. Просто се мъча да оправя нещата.

— Поемаш глупави рискове — каза тя. — За бога, какво ще постигнеш, като ги дразниш и настройваш против нас? Най-много да ни убият и двамата.

— Глупости. Трябваше да разберат, че сме хора, а не товар.

— Я, кого чувам! — възкликна Холи. — Откъде се извъди такъв специалист?

Ричър сви рамене.

— Позволи ми един въпрос — каза той. — Ако беше на мое място, щеше ли да ме изоставиш в обора?

Тя се замисли.

— Щях, разбира се.

Той се усмихна. Навярно бе откровена. И това му допадаше.

— Добре. При следващата възможност изчезвам, щом заповядаш. Без възражения.

Тя дълго мълча и накрая каза:

— Добре. Ако наистина искаш да ми помогнеш, помни си думата.

Ричър сви рамене. Пролази малко по-близо до нея.

— Рисковано е за теб. Ако избягам, може просто да те убият и да изчезнат.

— Поемам риска. За това ми плащат.

— И тъй, кои са те? — запита Ричър. — Какво искат?

— Нямам представа — отвърна тя.

Каза го прекалено бързо. Ричър усети, че знае.

— Ти им трябваш, нали? — каза той. — Или лично ти, или който и да било агент. Колко агенти има във ФБР?

— В Бюрото работят двайсет и пет хиляди души. От тях десет хиляди са агенти.

— Добре. Значи са търсили точно теб. Едно на десет хиляди е прекалено голяма случайност. Не са действали напосоки.

Тя извърна глава. Той я погледна.

— Защо, Холи?

Тя сви рамене и поклати глава.

— Не знам.

Пак избърза. Той продължаваше да я гледа. Говореше уверено, но в гласа й отчетливо се усещаше нотка на предизвикателство и вина.

— Не знам — повтори тя. — Мога само да предполагам, че са ме взели за някоя друга от службата.

Ричър се разсмя и завъртя глава към нея. Кичур коса докосна лицето му.

— Шегуваш се, Холи Джонсън. Не си жена, дето може да бъде взета за някоя друга. Държали са те под наблюдение три седмици. Все са научили това-онова.

Без да го поглежда, тя се усмихна иронично към ламаринения покрив.

— Незабравима до сетния час, а? Де да беше така.

— Съмняваш ли се? Ти си най-привлекателната жена, която виждам за тази седмица.

— Браво бе, Ричър! — възкликна тя. — Днес е вторник. Срещнахме се в понеделник. Голям комплимент, няма що.

— Нищо де, важно е намерението — рече той.

Тя се изправи от кръста нагоре, сякаш правеше гимнастическо упражнение. С две ръце измести крака си и се подпря на лакът.

— Още нищо не знам за теб.

Той я погледна. Сви рамене.

— Ако нещо те интересува, питай. Аз съм за свободната информация.

— Добре — каза тя. — Ето първия въпрос: кой си ти, дявол да те вземе?

Той пак сви рамене и се усмихна.

— Джак Ричър. Без средно име, възраст трийсет и седем години и осем месеца, ерген, портиер в един чикагски клуб.

— Дрън-дрън.

— Дрън-дрън? — повтори той. — Кое по-точно? Името, възрастта, семейното положение или професията?

— Професията — заяви тя. — Не си никакъв портиер.

— Тъй ли? Какъв съм тогава?

— Военен. Бил си в армията.

— Така значи!

— Очевидно е — каза тя. — Баща ми е в армията. Цял живот съм обикаляла военните бази. До осемнайсетгодишна възраст не бях виждала цивилен. Знам как изглеждат военните. Знам как действат. И почти бях уверена, че си от тях. А като си свали ризата, го разбрах със сигурност.

Ричър се ухили.

— Защо? Да не би тъй просташки да постъпват само войниците?

Холи го изгледа с широка усмивка. Поклати глава. Косата й се разпиля. Тя изви пръст като бяла кукичка и прибра кичура зад ухото си.

— Белегът на корема ти. Ония ужасни шевове. От сто километра си личи, че ги е правил военен хирург. В някоя полева болница за минута и половина. Ако цивилен хирург направи такива шевове, моментално отива на съд за лекарска некомпетентност.

Ричър плъзна пръст по сбръчканата кожа. Шевовете напомняха карта на голям железопътен възел.

— Зает беше човекът — каза той. — Според мен свърши чудесна работа с оглед на обстоятелствата. Бяхме в Бейрут. Водеха ме към най-леките случаи. Нямаше друга опасност, освен да ми изтече кръвта.

— Значи не бъркам? — рече Холи. — Ти си военен.

Ричър пак се усмихна и поклати глава.

— Портиер съм. Казах ти вече. Един клуб в южните предградия. Само блусове свирят. Трябва някой път да наминеш. Туристическите заведения изобщо не могат да се сравняват с него.

Тя огледа огромния белег, после лицето му. Прехапа устни и бавно поклати глава. Ричър кимна, сякаш правеше голяма отстъпка.

— Бях военен. Напуснах преди четиринайсет месеца.

— В какви войски беше?

— Военна полиция.

Холи направи шеговита гримаса.

— От лоши по-лоши. Никой не ви обича.

— На мен ли го разправяш? — каза Ричър.

— Това обяснява много неща — рече тя. — Вие там преминавате цял куп специални курсове. Май наистина знаеш как да се справяш. Трябваше да ми кажеш, по дяволите. А не сега да се извинявам за глупостите, дето ти ги надрънках.

Той не отговори.

— Къде си служил? — запита Холи.

— По цял свят. Европа, Далечния изток, Близкия изток. Понякога изобщо не знаех къде съм попаднал.

— Чин?

— Майор.

— Медали?

Ричър сви рамене.

— Имам цял куп от тия боклуци. Нали знаеш как става. Медали за участие в бойни действия плюс „Сребърна звезда“, две бронзови, „Пурпурно сърце“ заради Бейрут, отличия от кампаниите в Панама и Гренада, „Пустинен щит“, „Пустинна буря“…

— „Сребърна звезда“? — повтори тя. — За какво?

— Бейрут. Измъкнах няколко момчета от един бункер.

— И тогава са те ранили? От това ли са белегът и „Пурпурното сърце“?

— Бях вече ранен — каза той. — Още преди да вляза. Май това най-много ги впечатли.

— Герой значи?

Той се усмихна и поклати глава.

— Дума да не става. Нищо не усетих. Не мислех. Бях в шок. Чак след това разбрах. Ако знаех, сигурно щях да припадна. Червата ми висяха навън. Ужасно изглеждаха. Тъмнорозови и някак лепкави.

Холи помълча. Двигателят продължаваше да бучи. Още трийсет километра. На север, юг или запад. Може би.

— Колко време си служил? — запита тя.

— Цял живот. Баща ми беше офицер от морската пехота, изкара до пенсия. Оженил се за французойка в Корея. Аз съм роден в Берлин. За пръв път видях Щатите чак когато навърших девет години. И след пет минути отпрашихме за Филипините. Обикаляхме целия свят. Най-дълго съм стоял на едно място в „Уест Пойнт“ — четири години. После постъпих в армията и всичко се завъртя отначало. По цял свят.

— Къде са роднините ти сега?

— Мъртви са — каза той. — Старият умря… кога беше? Май преди десет години. Майка ми живя още две. Сложих в ковчега й „Сребърната звезда“. Всъщност тя ми я спечели. Все ми казваше: върши каквото трябва. По хиляда пъти на ден със силен френски акцент.

— Братя и сестри? — запита тя.

— Имах брат. Умря миналата година. Доколкото знам, аз съм последният Ричър на този свят.

— Кога напусна армията?

— През април миналата година. Преди четиринайсет месеца.

— Защо?

Ричър сви рамене.

— Изглежда, просто загубих интерес. По онова време тъкмо орязваха военния бюджет. И армията взе някак да ми се струва ненужна. Един вид, щом не търсят най-голямото и най-доброто, значи не им трябва и Джак Ричър. Не исках да съм в нещо малко и долнопробно. Май навирих нос, а?

Тя се разсмя и сви рамене.

— И взе, че стана портиер. Бивш майор, с цял куп ордени. Не е ли долнопробно?

— Няма такава работа — каза той. — Не съм решил да правя кариера като портиер или нещо подобно. Хванах се само временно. Пристигнах в Чикаго миналия петък. Мислех в сряда да продължа. Може би към Уисконсин. Чувал съм, че било хубаво през този сезон.

— От петък до сряда, значи? Да не си станал дърво без корени?

— Има нещо такова — призна той. — Трийсет и шест години съм бил все където ми кажат. Живот по устав. Сега май залитнах в другата крайност. Хареса ми свободата да пътувам, когато си искам. То е като наркотик. Никъде не съм стоял повече от седмица. Само веднъж се задържах десет дни. Миналата есен в Джорджия. Десет дни от четиринайсет месеца. Иначе почти непрекъснато съм на път.

— И си изкарваш хляба по клубовете?

— Не, това беше случайно. Рядко работя, имам си спестени пари. Но пристигнах в Чикаго с един певец и от дума на дума взеха, че ми предложиха работата.

— Какво правиш, щом не работиш?

— Гледам — каза той. — Не забравяй, макар че съм американец на трийсет и седем години, почти не познавам живота в Америка. Качвала ли си се на Емпайър Стейт Билдинг?

— Естествено.

— А аз не. До миналата година. Посещавала ли си музеите във Вашингтон?

— Разбира се.

— А аз не. До миналата година. И тъй нататък. Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Ню Орлиънс, Маунт Ръшмор, Голдън Гейт, Ниагара. Обикалям като турист. Имам какво да наваксам, нали?

— При мен пък е точно обратното — каза Холи. — Аз обичам да пътувам в чужбина.

Ричър сви рамене.

— До гуша ми е дошла тая чужбина. Шест континента. Повече не мърдам оттук.

— На мен ми е дошло до гуша от Щатите — каза тя. — Баща ми пътуваше непрекъснато, но почти не сме излизали от страната. Само два пъти ходихме до Германия.

Ричър кимна. Спомни си колко време е бил в Германия като дете и като възрастен. Общо се събираха доста години.

— В Европа ли се увлече по футбола? — запита той.

— Точно така. Там страхотно си падат по него. По едно време бяхме разквартировани близо до Мюнхен, нали се сещаш? Бях още хлапе, някъде към единайсетгодишна. Дадоха на баща ми билети за някакъв голям мач в Ротердам, Холандия. Среща за европейската купа между „Байерн“, Мюнхен и някакъв английски отбор. „Астън Вила“, чувал ли си ги?

Ричър кимна.

— От Бърмингам, Англия. Веднъж бях настанен край едно градче, наречено Оксфорд. То е на около час път оттам.

— Германците бяха отвратителни — каза Холи. — Високомерни и самонадеяни. Изобщо не се съмняваха, че ще размажат ония британци. Никак не ми се ходеше да гледам как го правят. Нямах обаче избор. Натовски протокол и тъй нататък, голям скандал щеше да стане, ако бях отказала. Тъй че отидохме. И германците рухнаха с гръм и трясък. Побесняха. Страхотно ми хареса. А и момчетата от „Астън Вила“ бяха големи сладури. От онази вечер се влюбих във футбола.

Ричър кимна. Донякъде обичаше да гледа футбол. Но в този спорт трябва да се навлиза отрано и постепенно. На пръв поглед изглежда съвсем прост, всъщност обаче е много технична игра. Пълна със скрити прелести. И все пак напълно разбираше как едно момиче е могло да се увлече по него преди години в Европа. Трескава вечер под прожекторите в Ротердам. Отначало досада и недоволство, сетне идва непреодолимата магия на фигурите, описвани от бялата топка по зеленото поле. И накрая се ражда страстна любов към футбола. Но нещо от нейните думи го накара да наостри уши. Значи ако единайсетгодишната дъщеря на американски военен откажела да посети футболен мач, щял да стане международен скандал. Това ли бе казала?

— Какъв беше баща ти? — запита той. — Май е бил доста голяма клечка.

Тя сви рамене. Не каза нищо. Ричър я гледаше. Започваше да го обзема тревога.

— Холи, кой е баща ти, по дяволите? — натърти той.

Смесеното чувство на вина и предизвикателност бе преминало от гласа към лицето й. Тя отново сви рамене. Мълчаливо.

— Кой е той, Холи? — повтори Ричър.

Тя извърна глава. Заговори към ламаринената стена на колата. Гласът й почти се губеше сред бученето. И беше адски сконфузен.

— Генерал Джонсън — тихо изрече тя. — По онова време беше главнокомандващ нашите части в Европа. Познаваш ли го?

Ричър се вторачи в нея. Генерал Джонсън. Холи Джонсън. Баща и дъщеря.

— Срещал съм го — каза той. — Но не е там работата, нали?

Тя го изгледа свирепо. Беше бясна.

— Защо? Щом не е там, къде е проклетата работа?

— Ето къде била причината — каза Ричър. — Баща ти е най-високопоставеният военен в Щатите, нали? За бога, Холи, тъкмо това е причината да те отвлекат. На тия юнаци не им трябва Холи Джонсън, агент от ФБР. Цялата работа с ФБР е съвършено случайна. Те искат дъщерята на генерал Джонсън.

Холи го гледаше тъй, сякаш току-що я бе зашлевил с всичка сила.

— Защо? — бавно изрече тя. — По дяволите, защо всички си въобразяват, че каквото и да извърша, непременно е свързано с тоя мой проклет баща?

16

Макграт грабна Броган и потегли да се срещне с Милошевич на летище Мийгс. Носеше четирите компютърни снимки на похитителите и експерименталния портрет на Холи Джонсън. Пристигна, очаквайки пълно съдействие от персонала на летището. И го получи. Много е трудно да не окажеш пълно съдействие на трима превъзбудени агенти от ФБР, обзети от страх за съдбата на своя колежка.

Мийгс беше малко частно летище, опитващо се да оцелее в огромната сянка на международната аерогара О’Хеър. Намираше се малко по-долу от плажа на Дванайсета улица и езерните води го обгръщаха от три страни. Работеше отлично и имаше безупречна репутация. Не чак дотолкова, че да се справи моментално с проверка на ФБР, но все пак работеше и изкарваше добри пари под носа на най-жестокия конкурент в света. Добре организираната им документация много помогна на Макграт. Помогна му да осъзнае само за трийсет секунди, че е тръгнал по грешна следа.

Хората от персонала заявиха категорично, че не са виждали нито Холи Джонсън, нито който и да било от четиримата похитители. Особено пък в понеделник, около един следобед. Твърдяха го с пълна увереност. И това не бе поза, а спокойната сигурност на хора, чиято работа е тъкмо това — по цял ден да бъдат спокойно уверени в разни неща, като например насочването на малки самолети към най-натоварените въздушни трасета в света.

Впрочем в интервала от един до три следобед не бе имало нито едно съмнително излитане. Документацията го доказваше категорично. Тримата агенти си тръгнаха също тъй бързо, както бяха пристигнали. Персоналът поклати глави и ги забрави още преди да стигнат до колите си на малкия паркинг.

— Добре, започваме отначало — каза Макграт. — Вие, момчета, бягайте да проверите историята около онзи зъболекар в Уилмет. Аз имам друга работа. А и трябва да позвъня на Уебстър. Ония във Вашингтон сигурно вече подскачат на един крак.

На две хиляди и седемстотин километра от летище Мийгс младежът в гората очакваше инструкции. Той беше добър агент, добре обучен, но що се отнася до работа под прикритие, нямаше кой знае какъв опит. Напоследък търсенето на тайни агенти нарастваше непрестанно. Бюрото напрягаше всички сили, за да запълни празните места. И пращаше хора като него. Хора без опит. Младежът вярваше, че ще се справи, стига да помни собствените си недостатъци. В това отношение не страдаше от предразсъдъци. Винаги бе готов да потърси съвет. Беше предпазлив. И реалист. Поне колкото да разбира, че случаят е далеч над неговите способности. Нещата вървяха от зле по-зле, и то по начин, който го убеждаваше, че изведнъж ще избухне нещо далеч по-страшно. Какво точно? Не знаеше. Само го усещаше. Но той бе свикнал да вярва на усета си. Дотолкова, че преди да достигне дървото, спря и се обърна. После въздъхна дълбоко и пое натам, откъдето беше дошъл.

Уебстър бе чакал Макграт да се обади. Несъмнено. Отговори веднага, сякаш от часове седеше в просторния си кабинет и само чакаше телефонът да звънне.

— Напредваш ли, Мак? — запита Уебстър.

— По малко — каза Макграт. — Знаем точно какво е станало. Открихме го записано на охранителна видеокамера в едно ателие за химическо чистене. Влязла е там в дванайсет и десет. Излязла в дванайсет и петнайсет. Навън са чакали четирима. Трима на тротоара и един в колата. Грабнали са я.

— И после?

— Колата е била крадена. Изглежда, че са убили собственика. Откарали Холи на осем километра в южна посока и подпалили лимузината. Заедно със собственика в багажника. Изгорял е жив. Зъболекар на име Рубин. Засега не знаем какво е станало с Холи.

Отсреща, във Вашингтон, Харланд Уебстър мълча дълго.

— Струва ли си да претърсваме района? — запита той най-сетне.

Макграт помълча на свой ред. Не беше наясно с въпроса. За какво търсене говореше Уебстър — на скривалище или на втори труп?

— Инстинктът ми подсказва, че няма смисъл — каза той. — Те сигурно знаят, че можем да претърсим района. Според мен са я прехвърлили другаде, може би много далеч.

— Май си прав — съгласи се Уебстър. — Прехвърлили са я, Но как? С кола? По въздуха?

— Не е по въздуха — каза Макграт. — Проверихме всички вчерашни полети. Току-що идваме от едно частно летище. Няма начин да е по въздуха.

— Ами хеликоптер? Тайно кацане и излитане?

— Не и в Чикаго, шефе. Не и на две крачки от О’Хеър. И във военната авиация нямат толкова радари, колкото там. Ако някой хеликоптер вземе да се мотае насам-натам без разрешение, моментално ще го разберем.

— Добре — каза Уебстър. — Така или иначе, трябва да изясним положението. Да го овладеем. Отвличане и убийство, Мак, не ми харесва тая работа. Как мислиш, дали е имало втора крадена кола? Да са тръгнали с нея след лимузината?

— Вероятно. В момента проверяваме.

— Имаш ли представа кои са?

— Не — каза Макграт. — Извадихме от видеозаписа много добри портрети. Компютърна обработка. След малко ще ти ги пратя. Четирима мъже, бели, някъде между трийсет и четирийсет, трима от тях някак еднакви — невзрачни, спретнати, късо подстригани. Четвъртият е много висок, според компютъра може би метър и деветдесет и три. Прилича ми на водач. Той я е нападнал пръв.

— Някакви идеи за мотива?

— Никакви.

В слушалката отново настана тишина.

— Добре — каза Уебстър. — Пазиш ли всичко в тайна?

— Доколкото е възможно — каза Макграт. — Освен мен знаят само двама души.

— Кого използваш?

— Броган и Милошевич.

— Бива ли ги?

Макграт изсумтя. Ама че въпрос. Щеше ли да ги вземе, ако бяха некадърници?

— Познават Холи доста добре — каза той. — Свестни момчета.

— Да не са от мърморковците? — запита Уебстър. — Искам стабилни, надеждни хора.

— Никога не съм ги чувал да се оплакват. За каквото и да било. Изпълняват задачите, работят извънредно. Дори и заплатата им стига.

Уебстър се разсмя.

— Няма ли как да ги клонираме?

Веселата нотка отзвуча и замлъкна след една-две секунди. Но Макграт бе благодарен на своя началник за опита да го ободри.

— А ти как я караш там? — запита той.

Уебстър отново стана сериозен.

— В какво отношение, Мак?

— Старият. Не те ли тормози?

— Кой от двамата?

— Генералът — уточни Макграт.

— Засега не — отвърна Уебстър. — Позвъни ми тази сутрин, но беше любезен. Винаги е така. Обикновено през първите ден-два родителите са много спокойни. По-късно ги хващат бесните. И с генерал Джонсън няма да е различно. Може да е голяма клечка, но хората са си хора, нали?

— Вярно. Ако иска сведения от първа ръка, кажи му да търси мен. Може малко да му олекне.

— Добре, Мак, благодаря ти — каза Уебстър. — Но мисля, че поне засега трябва да пазим в пълна тайна тая история със зъболекаря. Прекалено зловещо звучи. Междувременно ми изпрати каквото си изровил. Ще впрегна нашите хора. И не се безпокой. Ще я върнем. Бюрото пази своите, нали така?

Двамата началници изчакаха лъжата да заглъхне и затвориха едновременно.

Без да бърза, младежът излезе от гората и изведнъж се озова лице срещу лице с командира. Прояви благоразумието да козирува енергично и да покаже, че се бои, но не повече от всеки друг редник в присъствието на началството. Нищо повече, нищо подозрително. Стоеше изпънат и чакаше да го заговорят.

— Имам работа за теб — каза командирът. — Млад си, нали? И те бива с разните техничарски боклуци?

Младежът кимна предпазливо.

— Обикновено схващам как действа едно или друго, сър.

Командирът също кимна.

— Имаме си нова играчка — каза той. — За сканиране на радиочестоти. Искам денонощно дежурство.

Младежът усети как кръвта му застива.

— Защо, сър? Смятате ли, че някой използва радиостанция?

— Може би — каза командирът. — Никому не се доверявам, всекиго подозирам. Предпазливостта никога не е излишна. Особено пък сега. Трябва да внимавам за дреболиите. Знаеш ли какво казват? Геният си личи по дребните неща, нали така?

Младежът преглътна и кимна.

— Тъй че организирай нещата — добави командирът. — Събери дежурна рота. Две смени по шестнайсет часа на ден, разбра ли? В момента ни трябва неуморна бдителност.

Командирът се завъртя. Младежът кимна и си отдъхна. Инстинктивно хвърли поглед към своето дърво и благослови предчувствието си.

Милошевич возеше Броган на север с новия си джип. Попътно спряха в пощенския клон на Уилмет, за да изпрати Броган двата поредни чека за издръжка. После тръгнаха да дирят жилището на мъртвия зъболекар. На паркинга зад сградата ги чакаше униформен полицай от местния участък. Не личеше да го е срам, че са пренебрегнали сигнала на съпругата. Милошевич го заяде здравата, сякаш лично той носеше вина за отвличането на Холи Джонсън.

— Много съпрузи изчезват — рече полицаят. — Редовна история. Какво, като сме в Уилмет? И тук мъжете са същите, както навсякъде, само дето имат пари да го сторят. Друго какво да ви кажа?

Милошевич не омекна. Полицаят имаше още две прегрешения. Първо, предполагаше, че ФБР му мъти водата заради убийството на зъболекаря. И второ, гледаше на всяка цена да си прикрие задника, без да знае, че четирима главорези са отмъкнали Холи Джонсън насред Чикаго. Милошевич вече не можеше да го гледа. Но в този момент полицаят изведнъж изкупи греховете си.

— Тоя народ е полудял — каза той. — Да горят автомобили, представяте ли си? Някакъв идиот подпалил кола край езерото. Ще трябва да я махнем. Съседите вече вдигат врява.

— Къде точно? — попита Милошевич.

Ченгето сви рамене. Държеше да обясни съвсем точно.

— Онази отбивка към езерото. На Шеридан Роуд, точно до отсамната страна на Уошингтън Парк. Такова нещо досега не бях виждал в Уилмет.

Милошевич и Броган отидоха да проверят. Караха зад лъскавата служебна кола на полицая. Той ги отведе до самото място. Не беше лека кола, а пикап — додж отпреди десетина години. Номера нямаше. Облян с бензин и изгорял почти напълно.

— Вчера стана — каза ченгето. — Забелязали са го към седем и половина сутринта. Хората, дето отиват на работа, се обаждаха един подир друг.

Той заобиколи останките и ги огледа внимателно.

— Не е местна кола. Тъй мисля.

— Защо да не е? — запита Милошевич.

— Купена е поне преди десет години, нали? По тия места се намират пикапи тук-там, но са все скъпи играчки. Грамадни и лъскави. Никой не би държал подобна вехтория пред къщата си.

— Ами градинарите? — попита Броган. — Разните там по поддръжка на басейните и тъй нататък?

— Че защо им е да я изгарят? — рече ченгето. — Ако искат нова кола, ще си вземат срещу старата с доплащане, нали така. Никой не си хвърля парите на вятъра, прав ли съм?

Милошевич се замисли и кимна.

— Добре. Оттук нататък поемаме случая. Федерално разследване, схващаш ли? При първа възможност ще пратим камион да вземе шасито. Дотогава го пази, ако обичаш. И много внимавай, за бога. Никой да не припарва до колата.

— Защо? — попита полицаят.

Милошевич го изгледа така, сякаш си имаше работа с кръгъл глупак.

— Колата е на престъпниците. Зарязали са я тук и са откраднали лексуса за големия удар.

Местният полицай огледа развълнуваното лице на Милошевич, после се завъртя към обгорелия пикап. За момент се зачуди как ли са се побрали и четиримата върху единствената седалка на доджа. Но премълча. Не искаше пак да става за смях. Само сви рамене и кимна.

17

Холи седеше на дюшека, изпънала право напред болния си крак и подпряла брадичка върху коляното на здравия. Ричър седеше до нея, тревожно приведен напред. С една ръка се подпираше на стената, а другата бе заровил в косата си.

— Ами майка ти? — попита той.

— Прочут ли беше баща ти? — попита Холи на свой ред.

Ричър поклати глава.

— Не особено. Мисля, че в полка всички го знаеха.

— Значи нямаш представа какво е — каза тя. — Каквото и да направиш, по дяволите, все е заради баща ти. Завърших гимназия с пълно отличие, минах през Йейл и Харвард, отидох на Уолстрийт, но не го вършех аз, а някаква шантава друга личност, наречена дъщерята на генерал Джонсън. Същото беше и в Бюрото. Всички смятат, че съм успяла заради баща си, и откакто постъпих там, половината колеги се отнасят с мен подчертано любезно, а другите подчертано грубо, просто за да покажат колко са независими.

Ричър кимна. Замисли се. Сам той бе постигнал повече от баща си. Все напред, по утъпканата пътека. Старият бе изостанал далеч назад. Но познаваше момчета със знаменити родители. Синове на прославени пълководци. И дори внуци. Колкото и ярко да пламтяха, лъчите им вечно се губеха в сиянието.

— Добре де, не е лесно — каза той. — Можеш да пренебрегваш този факт до края на живота си, но точно сега няма къде да се дяваш. Тоя път гадният номер е съвсем различен.

Тя кимна. Въздъхна отчаяно. Ричър я погледна в полумрака.

— Кога го разбра? — попита той.

Тя сви рамене.

— Ами май от самото начало. Нали ти казах, вече съм свикнала. Всички си мислят, че каквото и да се случи, все е заради баща ми. Аз също.

— Е, благодаря, че побърза да ме осведомиш — подхвърли Ричър.

Тя не отговори. Замълчаха и двамата. Беше задушно и жегата някак се смесваше с безмилостното, досадно бучене. Полумракът, шумът и горещината изпълваха каросерията като гъста супа. Ричър имаше чувството, че се дави в нея. Но най-много го мъчеше неизвестността. Неведнъж му се бе случвало да пътува с транспортен самолет в далеч по-лоши условия. Тревожеха го размерите на огромната неизвестност, възникнала изведнъж пред него.

— Та какво ще кажеш за майка си? — настоя той.

Холи поклати глава.

— Почина. Бях на двайсет години, в колежа. Някакъв гаден рак.

— Извинявай — каза той. Помълча нервно. — Братя и сестри?

Тя отново поклати глава.

— Сама съм.

Той неохотно кимна.

— От това се боях. Все още имах надежда, че може да е заради някой друг. Нали разбираш, например майка ти да е съдия, брат ти конгресмен или нещо такова.

— Зарежи — каза тя. — Само аз съм. Аз и татко. Всичко е заради него.

— Но какво общо има той? — попита Ричър. — Какво ще постигнат, по дяволите? Откуп? Глупости. Баща ти може и да е голяма клечка, но си остава обикновен офицер. Цял живот е драпал за по-висока армейска заплата. Вярно, взима повече от другите, знам обаче какво дава армията. Тринайсет години съм й сърбал попарата. Не забогатях, а не вярвам и той да е забогатял. Поне не чак дотам, че някой да си помисли за откуп. Ако са искали откуп за нечия дъщеря, само в Чикаго щяха да си намерят милион по-добри кандидатури от твоята.

Холи кимна.

— Не е въпрос на пари, а на влияние. Той управлява два милиона души и двеста милиарда годишен бюджет. Затова се целят в него, нали?

Ричър поклати глава.

— Не. Точно това ме мъчи. Не виждам какво целят.

Той се надигна на колене и пропълзя напред по дюшека.

— Какво правиш, по дяволите? — запита Холи.

— Трябва да поговорим с тях — каза Ричър. — Преди да са стигнали там, където отиват.

Вдигна тежкия си юмрук и заблъска по стената на кабината. С всичка сила. Точно зад мястото, където би трябвало да е главата на шофьора. Продължи да удря, докато постигна своето. Не стана веднага. Едва след няколко минути. Юмрукът го заболя. Но камионетката се люшна настрани и започна да намалява. Усети как предните колела нагазват в ситен чакъл. Спирачките захапаха. Инерцията го притисна към задната стена на кабината. Холи се преметна един-два пъти по дюшека. Коляното й изпука и тя изохка от болка.

— Отбиха от пътя — каза Ричър. — Насред пущинака.

— Голяма грешка правиш, Ричър — предупреди го Холи.

Той сви рамене, хвана я за ръка и й помогна да седне в дъното, до стената. После се плъзна напред и застана между нея и задната врата. Чу как тримата излизат от кабината. Вратите се затръшнаха. Чу как стъпките им хрущят по чакъла. Двама идваха откъм десния фланг, един от левия. Чу как ключът влиза в ключалката. Дръжката се завъртя.

Лявата задна врата се открехна едва на пет сантиметра. Най-напред през отвора се подаде дулото на пушката. Зад него Ричър зърна тясна ивица пусто небе. Яркосиньо, осеяно с бели облачета. Можеше да се намират където и да било в северното полукълбо. След пушката през пролуката се провря дулото на „Глок 17“. После китка. Маншет на памучна риза. Глокът не трепваше. Беше Лоудър.

— Мисли му, ако ни разиграваш, кучко — подвикна той.

Враждебен, силно напрегнат глас.

— Трябва да поговорим — отвърна Ричър.

В тесния отвор се появи и вторият глок. Леко трепереше.

— За какво да говорим, тъпако? — високо запита Лоудър.

Ричър слушаше напрежението в гласа му и гледаше как вторият глок трепери, описвайки хаотични зигзаги.

— Тая работа няма да стане, момчета — каза той. — Който и да ви праща, няма ум за пет пари. Може да е изглеждало много хитър ход, грешите жестоко обаче. Нищо няма да постигнете. Само ще загазите тъй зле, че и представа си нямате.

Зад камионетката настана тишина. Само за секунда. Но и това време стигна на Ричър, за да разбере, че Холи е била права. И че той е допуснал ужасна грешка. Стабилният глок се отдръпна назад и изчезна. Пушката леко подскочи, сякаш сменяше притежателя си. Ричър отскочи назад и повали Холи на дюшека. Дулото се надигна нагоре. Ричър чу тихото прещракване на спусъка само част от секундата преди оглушителната експлозия. Пушката бе стреляла към покрива. С целия си убийствен заряд. В ламарината изникнаха стотина дупчици. Част от сачмите рикошираха и затракаха насам-натам из каросерията като градушка. После ехото на изстрела се изгуби сред тихото звънтене на временната глухота.

Ричър усети как се затръшна вратата. Късчето синьо небе изчезна. Усети как колата потрепва, докато тримата се качват в кабината. Усети вибрацията на мощния дизелов мотор. Камионетката залитна напред, после наляво и излезе на магистралата.

Когато слухът му се възвърна, Ричър най-напред чу протяжен вой — въздухът свистеше през стотината дупчици в покрива. Километър след километър звукът ставаше все по-силен. Сто пискливи свирки на едно място, настроени в почти една и съща тоналност, се надвикваха и преливаха като песен на ято обезумели птички.

— Смахната работа, а? — подхвърли Холи.

— Моята или тяхната? — запита той и виновно поклати глава.

Холи кимна и с усилие седна. С две ръце намести коляното си. През дупките на покрива влизаше светлина. Достатъчно, за да се вижда ясно лицето й. Ричър с лекота изтълкува изражението. Забеляза мимолетния проблясък на болка. Сякаш в очите й за миг се вдигаха щори и веднага пак падаха на място. Той коленичи и изтръска дюшека с длан. По металния под задрънчаха сачми.

— Сега вече трябва да се измъкнеш на всяка цена — каза тя. — Скоро ще си докараш белята.

От време на време някой заблуден слънчев лъч проблясваше по косите й.

— Говоря съвсем сериозно — добави тя. — Може и да те бива, но нямам право да те оставя тук.

— Знам — каза той.

Сви ризата си на топка и с нея измете сачмите на купчинка до вратата. После оправи дюшека и легна. Леко се люшкаше в такт с движението. Гледаше дупките в ламарината над себе си. Бяха като карта на някаква далечна галактика.

— Баща ми ще стори каквото трябва, за да ме върне — каза Холи.

Сега бе по-трудно да разговарят, отколкото преди. Към рева на двигателя и бученето на колелата се примесваше пискливото свистене от покрива. Цял спектър от шумове. Холи легна до Ричър. Отпусна глава край неговата. Косата й се разпръсна като ветрило, закачи го по бузата и падна върху шията му. Тя поразмърда бедра и изпъна крака си. Между телата им все още имаше празно пространство. Все още лежаха под ъгъл един към друг. Но ъгълът бе малко по-тесен, отколкото преди.

— А ние какво да правим? — запита Ричър. — Хайде, обясни ми.

— Те ще поставят някакво искане — каза Холи. — Нали знаеш: направи това или онова, инак ще сторим зло на дъщеря ти.

Говореше бавно, с леко треперещ глас. Ричър отпусна ръка в пространството между двамата и откри нейната. Стисна я лекичко.

— Нелогично е — каза той. — Помисли малко. Какво върши баща ти? Планира дългосрочната политика и отговаря за непосредствената бойна готовност. Дългосрочната политика се контролира от Конгреса, президента и министъра на отбраната, нали така? Значи ако шефът на съвета на началник-щабовете реши да им се бърка, чисто и просто ще го заменят. Особено ако знаят, че е под такъв натиск, нали?

— Ами непосредствената бойна готовност? — попита тя.

— Същата работа — каза Ричър. — Той е само председател на съвета. В него са и другите началник-щабове. На армията, флота, военновъздушните сили, морската пехота. Ако всички те пеят едно, а баща ти докладва нагоре друго, това няма да остане в тайна за дълго, нали? Просто ще сложат нов човек. Ще го изхвърлят от играта.

Холи завъртя глава. Погледна го право в очите.

— Сигурен ли си? Ами ако тия типове работят за Ирак или нещо такова? Да речем, че Саддам Хюсеин пак е хвърлил око на Кувейт. Но не иска нова „Пустинна буря“. Отвличат ме и баща ми казва: съжалявам, няма начин обаче да стане по еди какви си причини.

Ричър сви рамене.

— Отговорът е в собствените ти думи. Най-напред ще трябва да се измислят причини. Факт е, че ако искаме, можем да повторим „Пустинна буря“. Няма проблеми. Всички го знаят. Тъй че ако баща ти вземе да отрича, всички ще разберат, че лъже и по каква причина го прави. Просто ще го избутат настрани. Армейският живот е суров, Холи, няма място за лични чувства. Ако тия момчета са се захванали с такава стратегия, само си губят времето. Нищо няма да стане.

Тя дълго мълча. После бавно изрече:

— Тогава може да е за отмъщение. Може някой да го наказва за минали работи. И сега да ме откарват в Ирак. Може би някой ще го принуди да се извини за „Пустинна буря“. Или за Панама, Гренада и тъй нататък.

Ричър лежеше по гръб и се люшкаше заедно с каросерията. Усещаше лекичък полъх откъм дупчиците по покрива. Осъзна, че в камионетката е станало доста по-прохладно заради допълнителната вентилация. Или пък заради промяната в настроението му.

— Прекалено заплетено — каза той. — Трябва да имаш аналитичен ум, за да търсиш вината за всички тия истории в някакъв си военен. Има цял куп далеч по-очебийни мишени.

Хора от висшите кръгове, нали така? Президентът, министърът на отбраната, дипломати, действащи генерали. Ако в Багдад искаха да ни унижат публично, щяха да изберат човек, когото познава цял свят, а не някакъв си бюрократ от Пентагона.

— За какъв дявол го вършат тогава? — попита Холи.

Ричър пак сви рамене.

— В крайна сметка за нищо. Не са го обмислили както трябва. Тъкмо това ги прави опасни. Те са подготвени, но глупави.

Камионетката продължи да бучи още шест часа. Още петстотин и двайсет километра според догадките на Ричър. В каросерията захладня, но той вече не се опитваше да определи посоката по температурата. Дупките в покрива бяха объркали уравнението. Сега разчиташе само на точните сметки. Общо около хиляда и двеста километра от Чикаго, при това не на изток. Оставаха твърде много възможности. Той започна да кръжи по картата в главата си. Можеше да са в Джорджия, Алабама, Мисисипи. Или в Тексас, Оклахома, югозападния ъгъл на Канзас. На запад едва ли бяха стигнали по-далече. Там мислената карта на Ричър започваше да покафенява край източните планински склонове, а камионетката все още не бе започнала да се изкачва. Можеше и да са в Небраска или Южна Дакота. Може би щеше да мине покрай Маунт Ръшмор за втори път през живота си. Можеше да са отминали Минеаполис и да навлизат в Северна Дакота. С две думи — можеха да са навсякъде по огромната дъга, описана през континента на хиляда и двеста километра от Чикаго.

Светлината, която навлизаше през дупчиците, бе помръкнала от часове, когато камионетката най-сетне намали скоростта и отби надясно. Изкачи се нагоре по някаква рампа. Холи се размърда и обърна глава. Погледна Ричър в очите. Въпросително. Ричър сви рамене и зачака. Колата спря за момент и свърна надясно. Продължи известно време по прав път, после наляво, надясно и пак направо, вече по-бавно. Ричър се надигна и потърси ризата си. Навлече я, разкършвайки рамене. Холи седна.

— Още едно скривалище — каза тя. — Добре са планирали операцията, Ричър.

Този път бяха в конеферма. Камионетката дълго подскача по неравен път и накрая зави. Върна назад. Ричър чу как един от тримата излиза. Дясната врата се затръшна. Колата се люшна назад и навлезе в някаква сграда. Ричър чу кънтежа на ауспуха. Холи усети мирис на коне. Двигателят заглъхна. Другите двама слязоха. Ричър чу как и тримата се събират отзад. Ключът се плъзна в ключалката. Вратата се открехна. Пушката надникна през процепа. Вече не сочеше нагоре, а право напред.

— Вън — подвикна Лоудър. — Първо кучката. Сама.

Холи застина. После погледна Ричър, сви рамене и пролази по дюшека. Вратата се отвори широко и два чифта ръце я издърпаха грубо навън. Появи се шофьорът, насочил пушката право срещу Ричър.

— Хайде, направи нещо, тъпако — каза той. — По дяволите, дай ми само някакъв повод.

Ричър се втренчи в него. Изчака пет дълги минути. После пушката рязко мръдна настрани. До нея се появи пистолет. Лоудър направи знак. Ричър бавно пропълзя напред към двете дула. Лоудър се приведе навътре и щракна около китката му гривната на белезници. Заключи другата гривна и пъхна през нея верига. После го издърпа навън. Намираха се в конюшня. Сградата беше дървена. Много по-малка от снощния обор. Много по-стара. Създадена от съвсем друго поколение земеделци. Покрай централния коридор имаше две редици отделения. Подът беше от нещо като калдъръм. Обрасъл със зелен мъх.

Коридорът беше достатъчно широк за коне, но не и за камионетката. Тя стоеше почти на самия вход. Ричър зърна около нея правоъгълна рамка от небе. Бездънно, мрачно небе. Можеха да се намират където и да било. Поведоха го като кон по калдъръма. Лоудър държеше веригата. Стиви крачеше плътно до Ричър. Не отлепяше дулото на глока си от слепоочието му. Шофьорът вървеше отзад, притиснал пушката към кръста на Ричър. При всяка крачка го мушкаше в бъбрека. Спряха пред крайното отделение, най-далеч от вратата. Холи вече бе окована отсреща. На дясната й китка имаше белезници, закрепени с верига за масивна желязна халка, стърчаща от задната стена на конюшнята.

Двамата въоръжени се отдръпнаха в широка дъга и Лоудър блъсна Ричър в отделението. Отключи свободната гривна. Преметна веригата през железния пръстен на стената в дъното, намота я втори път и отново я закопча за белезниците. Подръпна няколко пъти, за да се увери, че е стабилна.

— Дюшеците — каза Ричър. — Донесете ни дюшеците от колата.

Лоудър поклати глава, но шофьорът се усмихна и кимна.

— Бива — каза той. — Добра идея, тъпако.

Вмъкна се в камионетката и издърпа по-малкия дюшек. Пренесе го по прохода и го метна в отделението на Холи. Намести го с един-два ритника.

— Кучката ще получи дюшек — рече той. — Ти не.

Избухна в смях и другите взеха да му пригласят. Тръгнаха обратно по коридора. Шофьорът изкара камионетката. Тежката порта изскърца и се затвори зад нея. Ричър чу как отвън върху куките падна тежка греда, после се раздаде дрънчене на верига и катинар. Той погледна Холи. После наведе очи към влажния каменен под.

Ричър клечеше свит между дървените стени в най-далечния ъгъл на отделението. Чакаше тримата да се върнат с вечерята. Те дойдоха след час. С единия глок и пушката. И с едно тенекиено канче. Носеше го Стиви. След като влязоха, шофьорът взе канчето и го подаде на Холи. Постоя малко с похотлива усмивка, после се обърна към Ричър. Насочи пушката срещу него.

— Кучката ще яде. Ти няма.

Ричър не се изправи. Само сви рамене в полумрака.

— Голяма загуба, но все ще я преживея някак.

Никой от двамата не отговори. Просто си тръгнаха. Затвориха тежката дървена врата. Наместиха гредата и заключиха с веригата. Когато чу стъпките им да заглъхват в далечината, Ричър се обърна към Холи.

— Какво е?

Тя сви рамене отдалеч.

— Някаква рядка яхния. Или може би гъста супа. Или едното, или другото. Искаш ли малко?

— Дадоха ли ти вилица? — запита той.

— Не, само лъжица.

— Мамка му — изруга Ричър. — Нищо не мога да направя с тая проклета лъжица.

— Искаш ли малко? — повтори тя.

— Можеш ли да ме достигнеш?

Тя хапна набързо, после се протегна напред. С една ръка изпъваше веригата до предел, с другата буташе канчето по пода. После се извъртя и със здравия си крак го изтласка още по-напред по камъните. Ричър пропълзя с краката напред, докъдето му позволяваше веригата. Имаше чувството, че ако се протегне, ще успее да закачи канчето с крак и да го издърпа към себе си. Но това се оказа безнадеждна работа. Беше висок метър и деветдесет и три, армейските шивачи не бяха виждали по-дълги ръце от неговите, въпреки всичко обаче не му достигаше повече от метър. Двамата с Холи се бяха изпънали един към друг точно по права линия, доколкото им позволяваха веригите, но канчето си оставаше недостижимо.

— Зарежи — каза той. — Прибери го, докато можеш.

Холи закачи канчето с крак и го придърпа обратно.

— Съжалявам — каза тя. — Няма как, ще стоиш гладен.

— Все ще го преживея някак — отвърна той. — И бездруго сигурно е ужасно.

— Така си е — потвърди тя. — Пълен боклук. Има вкус на кучешка храна.

Ричър й се усмихна в тъмното. Чудеше се дали казва истината, или просто се мъчи да го успокои, защото все още се тревожи за него.

С виновна усмивка Холи легна върху дюшека и спокойно заспа, но Ричър остана буден. Не заради каменния под. Вярно, подът беше корав, студен и влажен. Облите камъни му убиваха ужасно. Но не това го държеше буден. Той очакваше нещо. Отмерваше в главата си секунда подир секунда и чакаше. Предполагаше, че ще стане след около три, може би четири часа. Дълбоко в малките часове, когато се изчерпва търпението и съпротивата е най-слаба.

Очакването бе дълго. Тази негова тринайсет хиляди седемстотин шейсет и първа нощ слезе ниско в най-долната третина на класацията. Лежеше буден и чакаше да се случи нещо. Нещо лошо. Много лошо. Нещо, което може би нямаше как да предотврати. Без съмнение то наближаваше. Сигурен беше в това. Бе забелязал признаците. Лежеше, чакаше го и отмяташе минутите в главата си. Три часа, може би четири.

То се случи след три часа и трийсет и четири минути. Безименният шофьор се върна в конюшнята. Съвсем буден и сам. Ричър чу тихите му стъпки по пътеката отвън. Чу тракането на веригата и катинара. Чу го как вдига тежката греда от скобите. Вратата на конюшнята се отвори. На пода легна ивица ярка лунна светлина. Шофьорът прекрачи през нея. Ричър зърна за миг розовото му свинско лице. Шофьорът бързо закрачи по прохода. В ръцете му нямаше оръжие.

— Виждам те — тихо каза Ричър. — Изчезвай или си мъртъв.

Онзи спря отсреща. Не беше чак толкова тъп. Стоеше на безопасно разстояние. Лъскавият му поглед спря върху гривната около китката на Ричър, плъзна по веригата и стигна до желязната халка на стената. После той се усмихна.

— Зяпай, щом ти се иска. Нямам нищо против. Пък може и да научиш нещичко.

Холи трепна и се събуди. Вдигна глава и се огледа, примигвайки в мрака.

— Какво става? — запита тя.

Шофьорът се завъртя към нея. Ричър вече не виждаше лицето му. То бе извърнато настрани. Но виждаше лицето на Холи.

— Малко ще се позабавляваме, кучко — рече шофьорът. — Само ти и аз, а пък твоят приятел, тъпакът, ще гледа, та да се учи.

Той вдигна ръце към кръста си и започна да разкопчава колана. Холи го зяпна. Понечи да се надигне.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Пристъпиш ли към мен, ще те убия.

— Няма да го сториш — отвърна шофьорът. — Няма, нали? След като ти осигурих дюшек и тъй нататък. Да ни е удобничко, като го правим.

Ричър се изправи в своето отделение. Веригата му издрънча гръмко в тихата нощ.

— Ще те убия — подвикна той. — Докоснеш ли я, мъртъв си.

Каза го веднъж, после още веднъж. Но онзи сякаш не го чуваше. Като че бе оглушал. Ричър изтръпна от страх. Ако онзи не искаше да го слуша, просто нямаше какво повече да направи. Той разтръска веригата. Тя издрънча шумно. Зловещ звук в нощта. Но нямаше ефект. Онзи не му обърна и капка внимание.

— Пристъпиш ли към мен, ще те убия — повтори Холи.

Но болният крак забавяше движенията й. Все още полагаше отчаяни усилия да се изправи. Шофьорът нахълта светкавично в нейното отделение. Вдигна крак и го стовари върху коляното й. Тя изпищя от болка, рухна и се сви на кълбо.

— Прави каквото ти кажа, кучко — рече шофьорът. — Точно каквото ти кажа, инак повече няма да проходиш.

Писъкът на Холи заглъхна и се превърна в ридание. Шофьорът отново вдигна крак и много старателно я ритна по коляното, сякаш се целеше за гол в последната минута на мача. Тя изпищя още веднъж.

— Мъртъв си — изрева Ричър.

Шофьорът се обърна и го погледна. После се усмихна широко.

— Дръж си езика зад зъбите. Отвориш ли си пак човката, ще стане още по-зле за тая кучка, разбра ли?

Краят на колана му висеше надолу. Той сви юмруци и ги подпря на кръста си. Широкото му червендалесто лице пламтеше. Косата му стърчеше нагоре, сякаш наскоро я бе измил и сресал назад. Той извърна глава и заговори на Холи през рамо:

— Носиш ли нещо под тоя костюм?

Холи не отговори. В конюшнята настана тишина. Шофьорът се завъртя срещу нея. Ричър усети, че тя дебне всяко негово движение.

— Зададох ти въпрос, кучко — каза шофьорът. — Още един ритник ли искаш?

Тя не отговори. Дишаше тежко. Бореше се с болката. Шофьорът разкопча панталона си. Звукът на ципа бе пронизителен. За момент заглуши тежкото, задавено дишане на тримата.

— Виждаш ли това? — запита шофьорът. — Знаеш ли какво е?

— Донякъде — каза Холи. — Малко прилича на пенис, само че е по-дребно.

Той я изгледа тъпо. После изрева от ярост, хвърли се напред и замахна с крак. Холи отскочи настрани. Късият, дебел крак описа широка дъга, без да срещне препятствие. Губейки равновесие, шофьорът залитна. В присвитите очи на Холи блеснаха победоносни пламъчета. Тя се стрелна покрай врага си и заби лакът в корема му. Направи го както трябва. Използва срещу него собствената му инерция и стовари удара с цялата си тежест, сякаш искаше да изкара гръбнака му навън. Ударът бе жесток и точен. Онзи ахна и отлетя настрани.

Ричър изрева от възторг. И от облекчение. Помисли си: по-добре не бих го сторил и аз, малката. Шофьорът пъхтеше. Ричър видя лицето му, изкривено от болка. Холи се озъби победоносно. Запълзя на коляно след него. Целеше се в слабините му. Ричър неволно се напрегна, сякаш искаше да влее в нея собствената си сила. Тя връхлетя срещу противника. Онзи се извъртя и пое удара с бедро. Холи бе предвидила това. Така гърлото му оставаше открито за лакътя й. Ричър видя това. Холи също. Прицели се. Смъртоносен удар. Жестока възходяща дъга. Щеше да му откъсне главата. Замахна. В този момент веригата се изпъна докрай и я задържа на място. Издрънча звънко върху желязната халка и дръпна Холи назад.

Усмивката застина върху лицето на Ричър. Залитайки, шофьорът се отдръпна на безопасно разстояние. Пъхтеше и се мъчеше да си поеме дъх. Холи го чакаше с протегната ръка. Изпънатата верига трептеше от напрежение.

— Харесват ми борбените — изпъшка шофьорът. — Така е по-интересно. Само гледай да запазиш малко енергия за по-късно. Не искам само да ми лежиш отдолу.

Холи го гледаше яростно и се задъхваше. Бе готова отново да се нахвърли върху него. Но разполагаше само с една ръка. Шофьорът пак пристъпи напред и тя нанесе светкавичен удар. Бърз и нисък. Той отскочи наляво и блокира. Холи нямаше как да нанесе нов удар. Другата й ръка бе изпъната назад. Той вдигна крак и замахна към корема й. Тя се извъртя около удара. Той ритна отново и налетя право на лакът, който рязко се заби в ухото му. Не беше подходящият лакът и в удара нямаше сила, защото идваше от невъзможна позиция. Слаб удар. За миг Холи загуби равновесие. Шофьорът пристъпи напред и я ритна в корема. Тя падна. Той ритна още веднъж и този път улучи коляното. Ричър го чу как изхрущя. Холи изкрещя от болка. Сгърчи се на дюшека. Шофьорът стоеше над нея и дишаше тежко.

— Зададох ти въпрос, по дяволите — каза той.

Холи бе пребледняла като платно и трепереше. Гърчеше се на дюшека с изпъната назад ръка и се задъхваше от болка. Ричър зърна как лицето й проблесна за миг в лъч лунна светлина.

— Чакам, кучко — рече онзи.

Ричър отново видя лицето й. Разбра, че е победена. Бе загубила бойния си дух.

— Искаш ли още един ритник? — запита шофьорът.

В конюшнята отново настана тишина.

— Чакам отговор.

Ричър гледаше и също чакаше. Тишината бе станала плътна. Чуваше се само тежкото дишане на тримата. После Холи проговори.

— Какъв беше въпросът? — тихо изрече тя.

Шофьорът се усмихна.

— Носиш ли нещо под тоя костюм?

Холи кимна. Безмълвно.

— Добре де, какво? — настоя той.

— Бельо — тихо каза тя.

Шофьорът вдигна ръка зад ухото си.

— Не те чувам, кучко.

— Нося бельо, копеле гадно — високо изрече тя.

Онзи поклати глава.

— Лоша дума. Ще трябва да ми се извиниш.

— Майната ти — рече Холи.

— Пак ще те ритна — заплаши я той. — По коляното. Направя ли го, цял живот ще ходиш с бастун, кучко.

Холи извърна глава.

— Избирай, кучко — каза шофьорът.

Той вдигна крак. Холи заби поглед в дюшека.

— Добре, извинявай — каза тя. — Съжалявам.

Онзи радостно кимна.

— Опиши ми бельото си. Много подробно.

Тя сви рамене. Извърна лице и заговори на дъсчената стена.

— Сутиен и бикини. От специален бутик. Тъмен прасковен цвят.

— Секси ли са? — запита шофьорът.

Тя отново сви рамене с печално движение, сякаш вече знаеше какъв ще е следващият въпрос.

— Мисля, че да.

— Искаш ли да ми ги покажеш? — рече онзи.

— Не.

Шофьорът пристъпи крачка напред.

— Значи искаш още един ритник?

Тя мълчеше. Шофьорът пак вдигна ръка зад ухото си.

— Не те чувам, кучко.

— Какъв беше въпросът? — измънка Холи.

— Искаш ли още един ритник?

Холи поклати глава.

— Не — повтори тя.

— Добре. Покажи ми бельото си и няма да те ритам.

Той вдигна крак. Холи вдигна ръка. Към горното копче на костюма. Ричър я гледаше. Горната част на костюма имаше пет копчета. С огромно усилие на волята Ричър се опита да й внуши, че трябва да разкопчае всяко от тях ритмично и бавно. Нуждаеше се от това. То бе изключително важно. Умоляваше я наум: ритмично и бавно, Холи. Сграбчи веригата с две ръце. На метър и двайсет от мястото, където минаваше през желязната халка на стената. Стегна ръце около нея.

Холи разкопча първото копче. Ричър преброи мислено: едно. Шофьорът се ухили отгоре. Тя разкопча второто копче. Ричър преброи: две. Ръката й плъзна надолу към третото копче. Ричър се обърна с лице към задната стена на своето отделение и дълбоко пое дъх. Извъртя глава и погледна през рамо. Холи разкопча третото копче. Гърдите й изхвръкнаха навън. Сутиен в тъмен прасковен цвят. Дантелен и много секси. Шофьорът пристъпи от крак на крак. Ричър преброи: три. Изтласка въздуха от дробовете си докрай. Ръката на Холи плъзна надолу към четвъртото копче. Ричър пое дъх както никога през живота си. Стегна пръсти около веригата, докато кокалчетата побеляха. Холи разкопча четвъртото копче. Ричър преброи: четири. Ръката й плъзна надолу. Поколеба се за миг. Изчака. Разкопча петото копче. Сакото се разтвори. Шофьорът зяпна и издаде тих, гърлен звук. Ричър се отхвърли назад и заби крак в стената. Точно под желязната халка. Заднишком стовари върху веригата цялата си тежест — сто килограма нагнетена ярост, избухнала изведнъж с цяла сила в неговия ритник. От стената изригна облак влажни трески. Старите дъски се процепиха. Болтовете изхвръкнаха от дървото. Ричър отскочи назад. Преметна се и падна на крака, а веригата се мяташе и фучеше свирепо зад него.

— Пет! — изрева той.

Сграбчи шофьора за ръката и го метна в своето отделение. Запокити го към стената. Онзи се блъсна в нея и провисна като строшена кукла. Залитна напред и Ричър го ритна в корема. Шофьорът се сгъна във въздуха, нозете му се отлепиха от земята и той грохна по очи на калдъръма. Ричър събра двата края на веригата и я завъртя из въздуха. Насочи убийственото желязо към главата на врага като грамаден метален камшик. Центробежната сила тласна халката напред като средновековно оръжие. Но в последната секунда Ричър размисли. Отклони веригата от траекторията и я остави да се стовари на каменния под сред облак искри. Сграбчи шофьора с една ръка за яката, а с другата за косата. Вдигна го и го пренесе през пътеката към дюшека на Холи. Заби грозното му лице в меката подложка и го натисна надолу до задушаване. Онзи риташе и се мяташе, но Ричър просто положи огромната си длан върху тила му и търпеливо зачака кога ще умре.

Холи гледаше трупа с разширени очи, а Ричър седеше задъхан до нея. Чувстваше се омекнал и изтощен след експлозивното усилие, с което бе изтръгнал желязната халка от стената. Сякаш в една част от секундата бе вложил физическото напрежение на цял живот. Във вените му кипеше огромно количество адреналин. Часовникът в главата му бе избухнал и спрял. Нямаше представа от колко време седят така. Най-сетне той се опомни и с усилие се изправи на крака. Отмъкна трупа настрани и го остави далеч в коридора, близо до отворената врата. После бавно се върна назад и клекна до Холи. Пръстите му бяха посинели от отчаяната хватка около веригата, но той ги застави да бъдат нежни. Закопча всички копчета едно по едно, от долу на горе. Тя дишаше бързо и задавено. После метна ръце около шията му и се вкопчи в него. Той усети как нейният дъх леко засмуква и отпуска ризата му.

Дълго стояха прегърнати. Той усети как яростта я напуска. Разделиха се и поседяха един до друг на дюшека, загледани в полумрака. Холи се завъртя и леко положи малката си ръка върху неговата.

— Сега май съм ти задължена — каза тя.

Ричър само сви рамене.

— Беше ми много приятно. Хей, истината ти казвам.

— Наистина ми трябваше помощ — тихо изрече тя. — Досега се залъгвах.

— Глупости, Холи — сърдечно отвърна той. — На всеки му трябва помощ от време на време. Недей да се упрекваш. Ако беше във форма, щеше да го претрепеш. Видях те. Без малко да успееш само с една ръка и един крак. Единствено коляното ти попречи. С такава болка просто нямаше шанс. Повярвай ми, знам какво е. След Бейрут почти цяла година не бих посмял да се бия и с пеленаче.

Тя се усмихна леко и стисна ръката му. Часовникът отново бе заработил. Утрото наближаваше.

18

В сряда сутрин, седем и двайсет източно време, генерал Джонсън излезе от Пентагона. Беше облечен цивилно, с лек официален костюм, и вървеше пеш. Предпочиташе да се придвижва така. Вашингтонското утро бе топло и вече влажно, но той крачеше енергично, с високо вдигната глава, размахваше ръце и дишаше тежко.

Отправи се на север по прашния булевард Джордж Уошингтън, заобиколи отляво парка Лейди Бърд Джонсън и мина по мемориалния мост Арлингтън. После тръгна обратно на часовниковата стрелка покрай мемориала на Линкълн, отмина Виетнамската стена и зави надясно по Конститюшън Авеню. Отдясно блестеше Огледалното езеро, отпред се извисяваше паметникът на Уошингтън. Мина покрай Националния музей на американската история, покрай Националния природонаучен музей и зави наляво по Девета улица. Точно шест километра в това чудесно утро, един час бърза ход през една от великите столици на света, покрай забележителности, около които се тълпят с фотоапарати туристите от цял свят, но той не виждаше абсолютно нищо, освен мътната пелена на страха, увиснала пред очите му.

Пресече Пенсилвания Авеню и влезе в Хувър Билдинг през главния вход. Положи длани върху бюрото на дежурния в приемната.

— Аз съм председателят на съвета на началник-щабовете — каза той. — Идвам при директора.

Дланите му оставиха две влажни петна върху лъскавата пластмаса. Агентът, който слезе да го посрещне, забеляза това. В асансьора Джонсън не каза нито дума. Харланд Уебстър го чакаше в преддверието на кабинета си. Джонсън му кимна. Мълчаливо. Уебстър отстъпи настрани и му направи знак да влезе. В кабинета бе сумрачно. По стените имаше махагонова ламперия, а щорите бяха спуснати. Джонсън седна на едно кожено кресло, а Уебстър го заобиколи и се отправи към бюрото си.

— Не искам да се намесвам в работата ви — каза Джонсън.

Гледаше Уебстър в очите. За момент директорът се помъчи да разшифрова това изречение. После кимна сдържано.

— Разговаряхте ли с президента?

Джонсън кимна.

— Разбирате, че се полагаше да го направя, нали? — запита той.

— Естествено — каза Уебстър. — В подобно положение не би трябвало да мислим за протокола. Посетихте ли го, или разговаряхте по телефона?

— Посетих го. Неведнъж. Имахме няколко дълги разговора.

На четири очи, помисли Уебстър. Няколко дълги разговора. По-зле, отколкото очаквах, но напълно разбираемо.

— И какво? — попита той.

Джонсън сви рамене.

— Каза ми, че лично ви е поверил случая.

Уебстър кимна.

— Отвличане. С това се занимава Бюрото, независимо коя е жертвата.

Джонсън бавно кимна.

— Приемам. Засега.

— Но се тревожите — каза Уебстър. — Повярвайте ми, генерале, всички сме разтревожени.

Джонсън кимна отново. Сетне зададе въпроса, заради който бе изминал пеш шест километра:

— Нещо ново?

Уебстър сви рамене.

— Вече привършва второто денонощие. Никак не ми харесва.

Той замълча. Второто денонощие след отвличането е нещо като граница между два етапа. Всички ранни шансове за успех са отминали. Положението започва да загрубява. Превръща се в дълго, мъчително протакане. Опасността за жертвата расте. Най-доброто време за борба с похитителите е първото денонощие. През второто става по-трудно. Шансовете намаляват.

— Нещо ново? — повтори Джонсън.

Уебстър пак сви рамене. През второто денонощие идва вест от похитителите. Потвърждаваше го цялата досегашна практика на Бюрото. През второто денонощие вече си отчаян и изтормозен от провалянето на първия и най-добър шанс. Седиш и от все сърце се надяваш похитителите да позвънят. Ако не се обадят през второто денонощие, вероятно няма да се обадят изобщо.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Джонсън.

Уебстър кимна.

— Можете да ми обясните причината. Кой би ви заплашвал по този начин?

Джонсън сви рамене. Задаваше си същия въпрос още от понеделник вечерта.

— Никой — каза той.

— Длъжен сте да ми кажете — настоя Уебстър. — Ако има нещо тайно, нещо скрито, кажете го още сега. Много е важно. За Холи.

— Знам — каза Джонсън. — Но няма нищо. Съвсем нищо.

Уебстър кимна. Вярваше му, защото знаеше, че е истина.

Бе прегледал всичко, с което разполагаше Бюрото за Джонсън. Досието беше солидно. Започваше с кратки биографии на прадядото и прабабата по майчина линия. Бяха пристигнали от малко европейско княжество, което вече не съществуваше.

— Какво ще стане с Холи? — тихо попита Джонсън.

Някъде в последните страници се разказваше за смъртта на съпругата му. Изненада, злокачествен тумор — едва шест седмици от началото до края. Секретно психиатрично проучване на Бюрото бе посочило, че Джонсън ще издържи благодарение на дъщеря си. Диагнозата се бе оказала правилна. Но ако загубеше и нея, нямаше нужда човек да се обръща към психиатър, за да предскаже най-вероятния резултат. Уебстър кимна отново и подбра най-убедителния си глас.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

— С какво разполагаме досега? — запита Джонсън.

— Четирима похитители — отговори Уебстър. — Открихме пикапа им. Изоставили са го преди отвличането. Подпалили го и избягали. Станало е в северните покрайнини на Чикаго. В момента го прехвърляме със самолет тук. Нашите хора ще се заемат с него.

— За улики ли? — запита Джонсън. — Макар че е изгорен?

Уебстър сви рамене.

— Да изгориш кола е голяма глупост — каза той. — Всъщност не скрива почти нищо. Поне от нашите хора. Чрез този пикап ще ги намерим.

— А после?

Уебстър пак сви рамене.

— После ще отидем да приберем дъщеря ви. Спасителният екип е в пълна готовност. Петдесет момчета, най-добрите в света. Чакат до хеликоптерите. Ще идем да я приберем и ще почистим онези, които я отвлякоха.

За момент в спокойния сумрачен кабинет настана тишина.

— Ще ги почистите ли? — повтори Джонсън. — Какво означава това?

Уебстър се озърна из кабинета и заговори по-тихо. Вече от трийсет и шест години имаше този навик.

— Политика. Как се постъпва при толкова тежко произшествие в столицата? Никаква гласност. Никакъв достъп на медиите. Не можем да си го позволим. Изскочи ли нещо подобно по телевизията, всеки смахнат в страната ще го опита. Затова действаме тихомълком. Може да гръмнат няколко изстрела. Неизбежно е при това положение. Може да има незначителни човешки жертви.

Джонсън бавно кимна.

— Значи ще ги екзекутирате? — попита той с безизразен глас.

Уебстър продължаваше да го гледа спокойно. Психолозите от Бюрото му бяха намекнали, че очакваното смъртоносно възмездие често помага на хората да запазят самообладание, особено ако са свикнали да действат направо — например тайни агенти или войници.

— Политика — повтори той. — Моя политика. Както каза началството, лично отговарям за случая.

Изгорелият пикап бе положен върху алуминиева платформа и закрепен с найлонови въжета. Военен хеликоптер „Чинук“ долетя откъм базата на летище О’Хеър и увисна над него, разплисквайки с вятъра от витлата си водите на близкото езеро. Спусна вериги и вдигна пикапа във въздуха. Описа кръг над езерото, наведе нос и с рев се отправи обратно на запад, към О’Хеър. Спусна товара си точно пред отворения преден люк на транспортен самолет „Галакси“. Наземният екип бързо натовари платформата. Люкът се затвори и четири минути по-късно самолетът вече рулираше по пистата. След още четири минути тежко се издигна във въздуха и полетя на изток към Вашингтон. Четири часа по-късно бучеше над столицата, устремен към военновъздушната база „Андрюс“. Щом кацна, друг хеликоптер „Чинук“ излетя и зачака във въздуха. Транспортният самолет спря и отвътре свалиха с лебедки платформата. Хеликоптерът се спусна и я закачи. После полетя на юг над магистрала 1–95, която след шейсет километра минаваше през Куонтико.

Съвсем плавно спуснаха платформата върху бетонната площадка пред самата врата на автомобилната лаборатория. Отвътре наизскачаха техници и вятърът от витлата развя белите им престилки. Отмъкнаха платформата през широкия вход. Свалиха изгорелия пикап и го изтеглиха в центъра на просторната зала. Подредиха наоколо мощни прожектори и ги включиха. После една-две секунди постояха неподвижно като екип съдебни лекари, готови да се заемат с поредния труп.

Генерал Джонсън се върна точно по същия път. Мина по Девета улица покрай Природонаучния музей, после покрай Историческия. Дишаше тежко, стиснал устни тъй силно, че устата му се бе превърнала в издължен тесен овал. Крачеше покрай Огледалното езеро и се задавяше от горчивата буца в гърлото. Зави наляво по Конститюшън Авеню и стигна до Виетнамската стена. После спря. Както винаги наоколо стоеше човешко множество — замаяно и безмълвно. Огледа хората. Зърна отражението си в плочите от черен гранит. Не биеше на очи. Беше в лек сив костюм. Можеше да се отпусне. Едва сега позволи на сълзите да замрежат погледа му, пристъпи напред, седна в подножието на стената и зарида, притиснал гръб към златните имена на момчетата, загинали преди трийсет години.

19

Ричър намота провисналата верига и се измъкна от конюшнята в предутринната дрезгавина. Измина двайсет крачки и спря. Свобода. Нощният въздух бе свеж и сладък. Нищо не го спираше. Но нямаше представа къде се намира. Конюшнята стоеше усамотена на петдесетина метра от няколко също тъй стари селскостопански постройки. Къща, две-три малки бараки и открит навес, под който бе паркиран новичък пикап. До пикапа стоеше трактор. До трактора призрачно се белееше камионетката, огряна от лунни лъчи. Ричър тръгна към нея по каменистия път. Вратите на кабината бяха заключени. Задните врати също. Той изтича обратно в конюшнята и претърси джобовете на мъртвия шофьор. Не откри нищо друго, освен ключа на външния катинар. Ключовете за камионетката липсваха.

Стискайки здраво тежката верига, за да не издрънчи, той отново изтича навън. Мина покрай навеса с трактора и огледа къщата. Заобиколи я. Предната врата беше здраво заключена. Задната също. И в задния двор имаше куче. Ричър го чу как се размърдва насън. Чу глухо, сънено ръмжене. Отдалечи се.

Спря на половината път към конюшнята и се огледа. Прикова поглед в неясния хоризонт и се завъртя в кръг сред полумрака. Необятен, пуст пейзаж. Равен, безкраен, лишен от каквито и да било забележителности. Усети влажния нощен мирис на милиони декари насаждения. На изток небето просветляваше. Той сви рамене и се върна в конюшнята. Холи се надигна на лакът и го погледна въпросително.

— Проблеми — каза той. — Ключовете за белезниците са в къщата. Заедно с ключовете от камионетката. Не мога да вляза, защото отзад има куче. Ще се разлае и ще събуди всичко живо. Това тук е някаква ферма. Видях пикап и трактор. Вътре може да има четирима-петима въоръжени мъже. Разлае ли се проклетото псе, с мен е свършено. А вече се съмва.

— Проблеми — повтори Холи.

— Точно така. Няма как да откраднем кола, а не можем и да си тръгнем просто така, защото си окована и не можеш да вървиш, пък и бездруго сме на хиляди километри от цивилизацията.

— Къде сме? — попита Холи.

Той сви рамене.

— Нямам представа.

— Искам да видя — каза тя. — Искам да видя какво е навън. Писна ми да стоя затворена. Можеш ли да изкъртиш тая верига?

Ричър се промъкна зад нея и огледа желязната халка на стената. Дървото изглеждаше малко по-здраво, отколкото в неговото отделение. По-стегнато. Той разтръска халката и разбра, че е безнадеждно. Холи неохотно кимна.

— Ще чакаме — каза тя. — Ще изчакаме по-добра възможност.

Ричър изтича към средните отделения и провери стените долу, където бяха по-влажни и направени от по-дълги дъски. Зае се да ги почуква и подритва. Избра едно място и силно натисна с крак. Дъската леко поддаде, ръждивият пирон се измъкна и зейна тясна пролука. Той разшири пукнатината, после разхлаби следващата дъска и по-следващата, докато най-сетне отвори процеп, през който можеше да се промъкне. Върна се на централната пътека и пусна веригата върху корема на мъртвеца. Бръкна в джоба на панталона му и измъкна ключа за катинара. Захапа го със зъби. Наведе се и вдигна трупа заедно с веригата. Изнесе го през отворената врата.

Продължи така около двайсет и пет метра. С гръб към къщата. После подпря трупа на крака, като го придържаше за раменете, сякаш танцуваше с пиян партньор. Наведе се и го преметна на рамо. Хвана веригата с една ръка и пое по пътеката.

Двайсетина минути вървя с бърза крачка. Около два километра. Отпред се появи път. Той зави наляво и продължи през пустото поле. Очевидно тук се занимаваха с коневъдство. От двете страни на пътя имаше заградени Пасища. Безкрайни равни ливади, прохладни и влажни в последния нощен час. Тук-там в мрака се извисяваха самотни дървета. Пътят бе прав, неравен и тесен.

Ричър вървеше по средата. После зави към тревата отстрани и откри канавката. Беше точно под оградата на пасището. Той се завъртя в кръг и инерцията леко повдигна мъртвеца на рамото му. Не видя нищо. Намираше се на два километра от фермата, а до следващата можеше да има още двеста. Наведе се и пусна трупа в канавката. Тялото изшумоля през високата трева и пльосна в калта по очи. Ричър се обърна и изтича назад към фермата. Светлата ивица небе ставаше все по-широка.

Зави по неравната пътека. Прозорците на къщата светеха. Втурна се към конюшнята. Затвори отвън тежката дървена врата. Вдигна гредата върху скобите и я заключи с катинара. Изтича обратно по пътеката и захвърли ключа далеч в пасището. Новият ден вече пламтеше над хоризонта. Тичешком заобиколи конюшнята и откри процепа между дъските. Най-напред пъхна вътре веригата. После провря рамене и с усилие се вмъкна след нея. Криво-ляво издърпа дъските наравно с останалата част от стената. Върна се в отделението и спря прегънат на две, за да си поеме дъх.

— Готово — каза той. — Никога няма да го намерят.

Грабна тенекиеното канче с изстиналия остатък от супата. Зашари с длани по пода и намери изкъртените болтове. Събра всички трески, които му паднаха под ръка. Натопи ги в студената супа и ги натъпка в безформените дупки върху стената. Отиде до отделението на Холи и остави канчето. Лъжицата задържа. Пъхна болтовете през отворите в желязната основа на халката, която се влачеше зад веригата. После ги заби между лепкавите трески. За да се наместят както трябва, натисна с опаката страна на лъжицата. Прехвърли веригата така, че да увисне право надолу и отчасти да се подпира на каменния под. Минимално натоварване върху крехката конструкция.

— Метна лъжицата към Холи. Тя я хвана с една ръка и я остави в канчето. Ричър приклекна и залепи ухо на дъските. Кучето беше отвън. Чу го да души. После чу и хора. Стъпки по пътеката. Идваха към вратата на конюшнята. Някой разтръска гредата. Хората се отдалечиха. Започнаха да викат. Повтаряха едно и също име. През пукнатините около вратата нахлуваше утринна светлина. Слънцето бе изпълзяло зад хоризонта и дървените стени тихо пукаха под топлите му лъчи.

Стъпките отново дотичаха към конюшнята. Катинарът изтрака и веригата падна. Гредата тежко изтрополя на земята. Вратата се отвори със скърцане. Лоудър прекрачи навътре. Държеше глока и лицето му беше напрегнато. Остана до прага. Стрелкаше поглед ту към Холи, ту към Ричър. Напрежението по лицето му бе примесено с гняв. В очите му пламтеше хладен огън. После иззад него се появи плашливият. Стиви. Той носеше пушката на шофьора. И се усмихваше. Мина край Лоудър и изтича по каменната централна пътека. Вдигна пушката и се прицели право в Ричър. Лоудър тръгна след него. Стиви зареди патрон в цевта. Ричър пристъпи наляво, за да прикрие желязната халка.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Ти си проблемът, тъпако — каза Лоудър. — Положението се промени. Останахме с човек по-малко. Тъй че ставаш излишен.

Когато Стиви натисна спусъка, Ричър вече летеше към пода. Докато трясъкът на пушката разтърсваше цялата конюшня, той тежко падна на калдъръма и се хвърли напред. Мигновено въздухът се изпълни с гъст облак трески и замириса на барут. Дъската с желязната халка падна от разнебитената стена и веригата издрънча на пода. Ричър се претъркаля и погледна нагоре. Стиви вдигна пушката вертикално и зареди нов патрон. Завъртя дулото и пак се прицели.

— Чакай! — изкрещя Холи.

Стиви се озърна към нея. Нямаше как да се удържи.

— Не ставай глупак, по дяволите — кресна тя. — Какви ги вършиш? Нямаш време за дивотии.

Лоудър се обърна към нея.

— Избягал е, нали? — каза тя. — Шофьорът. Това ли стана? Заряза ви и си плю на петите, нали? Значи трябва да тръгвате незабавно. Нямате време, за глупости.

Лоудър я гледаше втренчено.

— Засега имате преднина — изрече натъртено Холи. — Ако обаче гръмнете този тук, след половин час местните ченгета ще са по петите ви. Трябва да тръгвате.

Долу, на пода, Ричър ахна. Беше великолепна. Отвличаше цялото им внимание. Спасяваше му живота.

— Вие сте двама, и ние сме двама — настоя тя. — Можете да се справите, нали така?

Настана тишина. Из въздуха се носеше прах и мирис на барут. После Лоудър отстъпи, като ги държеше на прицел с пистолета. Ричър видя разочарование по лицето на Стиви. Бавно се изправи и издърпа веригата. Желязната халка се изтръгна от разбитото дърво и издрънча по калдъръма.

— Кучката има право — каза Лоудър. — Можем да се справим.

Той кимна на Стиви. Стиви изтича към вратата, а Лоудър се завъртя, извади ключ и освободи Холи. Захвърли белезниците върху дюшека. Тежестта на веригата ги дръпна през ръба и те паднаха на камъните с остър метален звън.

— Добре, тъпако, побързай — рече Лоудър. — Додето не съм размислил.

Ричър намота веригата около ръката си. Наведе се и вдигна Холи на ръце. Чуха как двигателят на камионетката заработи. После тя наближи на заден ход. Спря на вратата. Ричър тичешком пренесе Холи. Остави я вътре. Покатери се след нея. Лоудър затръшна вратата и ги остави в мрака.

— Сега май аз съм ти задължен — тихо каза Ричър.

Холи махна с ръка. Небрежен, смутен жест. Ричър я гледаше. Харесваше я. Харесваше лицето й. Гледаше го, без да се крие. Спомни си го пребледняло от погнуса пред мръсотиите на шофьора. Спомни си гладките хълмчета на гърдите й под неговия гаден поглед. После нова картина — Стиви с усмивка стреля по него, както е прикован за стената. После чу Лоудър да казва, че положението е променено.

Всичко бе променено. Той самият бе променен. Лежеше и чувстваше как застарелият гняв скърца в него като машинна предавка. Студен, безмилостен гняв. Неудържим. Тия хора бяха допуснали грешка. Бяха го превърнали от наблюдател в противник. Много лоша грешка. Бяха отворили забранената врата, без да знаят какво ще изхвръкне насреща им. Ричър лежеше и се чувстваше като бомба с часовников механизъм, която онези двама возеха право към своята територия. Усещаше прилива на гняв, тръпнеше, наслаждаваше му се и го трупаше малко по малко.

Сега в камионетката имаше само един дюшек. Не беше много широк. А Стиви се оказа калпав шофьор. Ричър и Холи лежаха, притиснати плътно един до друг. Лявата китка на Ричър все още бе прикована с белезниците и веригата. С дясната прегръщаше Холи през раменете. Стискаше здраво. По-здраво, отколкото се налагаше.

— Колко ли има още? — запита тя.

— До вечерта сме там — спокойно отвърна той. — Не взеха твоята верига. Значи край на попътните нощувки.

Тя помълча и накрая каза:

— Не знам да се радвам ли, или не. Ненавиждам тая камионетка, но не знам дали ми се иска да пристигнем.

Ричър кимна.

— Това намалява шансовете ни. Основно правило: бягай, докато сте в движение. След това става много по-трудно.

Движението подсказваше, че са на магистрала. Но или теренът се бе променил, или Стиви не можеше да се справя с колата, а може би и двете, защото рязко се люшкаха насам-натам. Стиви навлизаше късно в завоите и въртеше волана с всичка сила, сякаш едва се удържаше в платното. Холи се блъскаше в ребрата на Ричър. Той я придърпа и стисна по-здраво. Тя неволно се сгуши до него. Ричър я усети как трепна, осъзнавайки какво върши. После усети как реши да не се отдръпва. Да остане там, където е.

— Как се чувстваш? — попита тя. — Преди малко уби човек.

След дълго мълчание той отвърна:

— Не беше първият. И току-що реших, че няма да е последният.

Едновременно завъртяха глави един към друг. Колата рязко залитна наляво. Устните им почти се докосваха. Камионетката отново залитна. Целунаха се. Отначало леко и неуверено. Ричър усети нейните меки устни върху своите, непознатия вкус, аромат и допир. После се целунаха по-силно. Сетне колата се впусна в поредица от остри завои и те забравиха за целувките, само се вкопчваха един в друг, опитвайки се да не изхвръкнат от дюшека върху неравния метален под.

20

Големият пробив в Чикаго дойде от Броган. За тази сутрин той бе третият човек, който мина край кутията от бяла боя в изоставената фабрика, но пръв осъзна какво означава тя.

— Откраднали са бяла кола — каза Броган. — С някакъв фирмен надпис отстрани. Замазали са го. Няма начин да не е така. Кутията беше тук заедно с четката, само на три метра от лексуса. Близко е до ума, че са спрели лексуса до другата кола, нали така? Следователно и кутията е била до нея.

— Каква боя? — запита Макграт.

— Обикновена блажна боя — обясни Броган. — Кутия от един литър. Петсантиметрова четка. Дори не са махнали етикетчето от магазина. А по петната от боя върху дръжката личат отпечатъци.

Макграт кимна с усмивка.

— Добре. Хващай се на работа.

Броган взе компютърните портрети и тръгна към железарския магазин, чието име разчете върху етикета. Оказа се малко семейно магазинче само на двеста метра от изоставената фабрика. Зад тезгяха стоеше едра старица с ум като бръснач. Тя веднага разпозна снимката на похитителя, когото камерата бе заснела зад волана на лексуса. Каза, че купил боята и четката в понеделник, около десет сутринта. За да докаже това, отвори раздрънканото старо чекмедже и извади касовата лента от понеделник. Всичко беше изписано черно на бяло: седем и деветдесет и осем за боята, пет и деветдесет и осем за четката плюс данъците.

— Плати в брой — добави тя.

— Имате ли видеокамера? — запита Броган.

— Не.

— Не ви ли казаха от застрахователната компания, че трябва да си монтирате?

Едрата старица безразлично сви рамене.

— Не сме застраховани — каза тя. После се наведе под тезгяха и след миг изникна с пушка в ръка. — Това върши по-добра работа от застраховките.

Броган огледа оръжието. Беше напълно уверен, че цевта е доста по-къса, отколкото се полага по закон. Но нямаше намерение да си губи времето с подобни дреболии. Поне засега.

— Добре — каза той. — И умната.

В Чикаго има над седем милиона души и около десет милиона моторни превозни средства, но за двайсет и четирите часа от неделя до понеделник по обяд бе регистрирана само една кражба на бяла камионетка. Бял форд еконолайн. Собственост на един електротехник от южните предградия. Застрахователната компания го задължаваше всяка вечер да разтоварва камионетката и да прибира материалите и инструментите в ателието си. Каквото останеше в колата, не подлежеше на застраховка. Това бе правилото. Досадно правило, но когато в понеделник сутринта дойде да натовари и откри, че камионетката е изчезнала, изискването взе да му се струва твърде разумно. Той съобщи за кражбата на своя застраховател, после на полицията, макар че не се надяваше да сторят нещо. И затова много се изненада, когато само след четирийсет и осем часа двама агенти от ФБР пристигнаха с цял куп настоятелни въпроси.

— Добре — каза Макграт. — Знаем какво търсим. Бял форд еконолайн с прясна боя отстрани. Имаме номерата. Сега трябва да разберем къде да търсим. Някакви идеи?

— Имат преднина четирийсет и осем часа — каза Броган. — Да сложим средна скорост седемдесет и пет километра. Значи максималният радиус на търсенето става около три хиляди и шестстотин километра. За бога, та това е цяла Северна Америка.

— Твърде песимистично — възрази Милошевич. — Вероятно са спирали през нощта. Да сложим шест часа движение в понеделник, десетина във вторник и за днес още четири, общо двайсет часа. Радиусът излиза около хиляда и седемстотин километра.

— Игла в купа сено — промърмори Броган. Макграт сви рамене.

— В такъв случай най-напред да открием купата. После ще дирим иглата в нея. И тъй, да сложим хиляда и седемстотин километра. Какво се получава?

Броган извади пътен атлас от купчината справочна литература на масата. Отвори в началото, където на една страница бе изобразена цялата страна, нашарена с пъстрата мозайка на щатите. Провери мащаба и описа кръг с нокътя на показалеца си.

— Почти навсякъде без Калифорния — каза той. — Половината щат Вашингтон, половината Орегон и абсолютно всичко друго без Калифорния. Милиони квадратни километри.

В залата настана унила тишина.

— Преди Вашингтон има планини, нали така? — каза Макграт. — Да предположим, че още не са във Вашингтон. Нито пък в Орегон. Да махнем Калифорния, Аляска и Хавай. Ето че вече стеснихме района. Остават само четирийсет и един щата, нали? Хайде на работа.

— Може да са минали в Канада — каза Броган. — Или в Мексико. Може да са се прехвърлили на кораб или самолет.

Милошевич сви рамене и дръпна атласа от ръката му.

— Ти си бил голям песимист — рече той.

— Игла в купа сено, дявол да го вземе — отвърна Броган.

Три етажа над тях специалистите по отпечатъци оглеждаха четката, която донесе Броган. Тя бе използвана само веднъж и то от доста несръчен човек. Боята бе протекла от космите по тенекиената лента, която ги свързваше с дървената дръжка. Личеше, че човекът е притискал лентата от едната страна с палеца си, от другата с показалеца и средния пръст. Това подсказваше, че е бил среден на ръст и се е надигал, за да замаже плоска повърхност наравно с лицето си или малко по-горе, при което дръжката е сочела надолу. Височината на форд еконолайн бе мъничко над два метра. Надписът би трябвало да е на около метър и седемдесет и пет над земята. Досега компютърът не бе успял да пресметне ръста на този тип, защото камерата го показваше седнал зад волана, но според начина, по който боравеше с четката, излизаше, че е висок около метър и седемдесет, може би малко повече, и се е пресягал да боядисва на няколко сантиметра над нивото на очите си. Енергично, със силен страничен замах. Крайният резултат едва ли беше изящен.

Прясната боя съхранява чудесно отпечатъците от пръсти и техниците веднага разбраха, че няма да имат проблеми. За всеки случай обаче приложиха всички възможни методи — от флуороскопията до традиционния сив прах. В крайна сметка получиха три отпечатъка и половина. Ясно личаха палецът, показалецът и средният пръст на дясната ръка, а като добавка откриха и страничен отпечатък от малкия пръст. Изчистиха изображенията с компютър и ги изпратиха по информационната мрежа до Хувър Билдинг във Вашингтон. Прибавиха кодово нареждане до тамошната база данни да ги провери с максимална бързина.

В лабораторията на ФБР изследователите бяха разделени на два екипа. Разглобиха изгорелия пикап и половината персонал се зае да проучва микроскопичните характеристики, присъщи единствено за тази кола. Останалите се ровеха из откъслечните архивни данни на производителите, търсейки сведения за изработката и продажбите на автомобила.

Колата бе додж, произведен в Детройт преди десет години. Номерата върху шасито и двигателя бяха оригинални. Чрез тях производителят успя да уточни датата на първоначалната доставка. Пикапът бе напуснал заводския портал през април, за да потегли с железопътен вагон към Калифорния. Оттам го бяха изпратили на автомобилен търговец в Мохаве. Търговецът бе платил с чек през май и данните на производителя свършваха дотук.

Две години по-късно фирмата в Мохаве бе фалирала. Сега я притежаваше нов собственик. В компютъра му се пазеха данните за всички по-нови сделки. Старите документи лежаха в склада. Не всеки ден Академията на ФБР търси помощ от малък автомобилен салон в покрайнините на пустинята, тъй че нещата тръгнаха бързо. Директорът по продажбите обеща лично да издири информацията и да позвъни където трябва.

Самият автомобил бе изгорял до железата. По-меките части бяха напълно изчезнали. Вътре нямаше нищо съществено. Нямаше жетони за минаване през мостове или тунели. Лепенките по стъклата бяха изчезнали заедно със самите стъкла. Оставаше само калта. Техниците изрязаха двата задни калника заедно с извитите ламарини над водещите колела и предпазливо пренесоха всичко в отдел „Анализ на материали“. Всеки автомобил сам изписва своя маршрут в слоевете от кал, които се натрупват отдолу. Геолозите на Бюрото сваляха слой след слой, за да узнаят къде е бил този пикап и откъде идва.

Горящите гуми бяха спекли калта като цимент. Част от по-меките кристалчета се бяха превърнали в стъклена корица. Но слоевете личаха ясно. Външните бяха тънки. Геолозите стигнаха до извода, че са натрупани при дълго пътешествие през страната. По-навътре имаше двегодишен слой от скални частици. Необичайна и интересна смес. Комбинацията от пясъци беше такава, че лесно щяха да определят точния им произход. Под тази смес лежеше дебел основен слой от пустинен прах. Геолозите веднага решиха единодушно, че пикапът е започнал своята кариера нейде около пустинята Мохаве.

Всяка една служба за охрана на обществения ред в четирийсет и петте щата разполагаше с описанието и номера на откраднатия бял форд. Всеки дежурен полицай в страната бе получил нареждане да го търси, независимо дали е в движение, или спрял, изгорен, скрит или захвърлен. За кратък период през онази сряда фордът стана най-търсената кола на планетата.

Макграт седеше на председателското място в тихата зала, пушеше и чакаше. Не се надяваше на успех. Ако камионетката беше паркирана и скрита, едва ли щяха да я намерят. Просто задачата бе непосилна. Можеше да се спотайва в който и да било гараж или хамбар. Ако все още беше някъде по пътищата, шансовете ставаха по-добри. Сега най-важният залог в живота на Макграт зависеше от един дребен факт: дали за четирийсет и осем часа похитителите бяха стигнали до целта си, или все още се движеха.

Два часа след като почна търпеливото си издирване сред огромно количество отпечатъци, компютърът стигна до име: Питър Уейн Бел. Отпечатъците съвпадаха идеално: десен палец, показалец и среден пръст. Според компютъра имаше висока степен на съвпадение и с частичния отпечатък от малкия пръст.

— На трийсет и една години — каза Броган. — Родом от Мохаве, Калифорния. Арестуван на два пъти за сексуални престъпления. Преди три години обвинен в двойно изнасилване, но не е стигнал до съд. Жертвите са лежали три месеца в болница. Бел представил алиби от трима свои приятели. Жертвите не успели да го разпознаят, били прекалено потресени от побоя.

— Симпатяга — обади се Макграт.

Милошевич кимна.

— И Холи му е в ръцете. Затворена в неговата кола.

Макграт не отговори. В този момент иззвъня телефонът.

Той вдигна слушалката. Изслуша бързо, задъхано съобщение. Поседя неподвижно и другите двама видяха как лицето му бавно грейва, като че е видял в един и същ ден любимите му отбори да печелят всички купи — по бейзбол, футбол, баскетбол и хокей, — а синът му се е дипломирал с отличие в Харвард и акциите му са хвръкнали до тавана.

— Аризона — изрева той. — Намират се в Аризона и карат на север по шосе 1–60.

Един стар ветеран от пътната полиция на Аризона бе засякъл бяла камионетка да навлиза неправилно в съседното платно на шосе 1–60 малко преди острия завой край градчето Глоуб, на стотина километра източно от Финикс. Полицаят скъси дистанцията и провери номера. Забеляза синия овал с марката „Форд Еконолайн“. Включи микрофона и съобщи в участъка. После светът полудя. Казаха му да се лепне за камионетката на всяка цена. Щели да пратят хеликоптери от Финикс, Флагстаф и дори чак от Албукърки в Ню Мексико. Всички налични полицейски коли тръгвали подир него от юг. Отпред Националната гвардия слагала бариери. След двайсет минути, рекоха, ще имаш подкрепа, каквато не си и сънувал. А дотогава си най-важният полицай в цяла Америка.

Търговският директор от представителството на „Додж“ в Мохаве позвъни във ФБР само след час. Лично беше отишъл в архива да изрови старите сведения за продажбите, направени от предишния собственик преди десет години. Въпросният пикап се оказа закупен през месец май от един производител на цитрусови плодове в Кендал, на осемдесет километра южно от Мохаве. През първите четири години човекът бе идвал за профилактика и обслужване, след това дирите му се губеха. Беше купил колата на четиригодишно изплащане и се казваше Дъч Боркен.

Половин час по-късно краденият бял форд бе изминал още четирийсет и пет километра на север по шосе 1–60 в Аризона и заемаше острия край на изтеглена капковидна колона от петдесет автомобила, устремени след него. Високо горе се носеха с рев пет хеликоптера. Пред него, петнайсет километра на север, шосето бе преградено и още четирийсет коли чакаха на платното, подредени в правилен клин. Цялата операция се ръководеше от старшия агент на ФБР във Финикс. Той седеше в челния хеликоптер и наблюдаваше покрива на камионетката през бистрия пустинен въздух. Носеше слушалки с микрофон и говореше непрекъснато.

— Добре, момчета. Хайде сега, всички заедно. Давай, давай, давай!

Челният хеликоптер се изтегли нагоре и следващите два пикираха към шосето. Изравниха скорост с камионетката и увиснаха точно пред нея от двете страни на платното. Отзад полицейските коли запречиха цялото шосе, включиха едновременно лампите и надуха сирените. Третият хеликоптер слезе надолу и полетя на заден ход пред самата камионетка, само на три метра над платното. Червените лампи мигаха, витлата ревяха из въздуха. Вторият пилот подхвана серия изразителни жестове с протегнати ръце и разперени длани, сякаш се мъчеше сам да спре колата. После всички сирени замлъкнаха изведнъж и се включи огромният мегафон пред хеликоптера. Гласът на втория пилот отекна с невероятна мощ, заглушавайки свистенето и рева на витлата.

— ФБР — изрева гласът. — Заповядваме да спрете веднага. Повтарям, заповядваме незабавно да спрете колата.

Камионетката продължаваше да се движи. Хеликоптерът пред нея зави и се издигна. После отново слезе, този път още по-близо, продължавайки да лети заднишком само на три метра от кабината.

— Обкръжени сте — изкрещя вторият пилот през грамадния мегафон. — Зад вас има сто полицейски служители. Пътят отпред е затворен. Нямате избор. Трябва да намалите скоростта и да спрете. Незабавно.

Полицейските автомобили отново включиха сирените и най-предните минаха от двете страни на камионетката. Сега я обгръщаше плътен поток от вражески машини. Тя се опита да ускори, после забави ход. Зад нея трескавите преследвачи натиснаха спирачките и взеха да отбиват встрани. Хеликоптерите се вдигнаха, без да избързват. Камионетката се движеше все по-бавно. Полицейските коли спираха една по една — броня до броня, врата до врата. Камионетката отби и спря. Хеликоптерите увиснаха над нея. Първите коли рязко завиха и удариха спирачки само на сантиметри от предната броня на форда. Отвсякъде изскачаха полицаи. Дори и през рева на хеликоптерите ясно се чуваше как прещракват пушки и стотици служебни револвери.

В Чикаго Макграт не чу нито пушките, нито револверите, но чуваше как старшият агент от Финикс крещи по радиото. Сигналът от неговия микрофон в хеликоптера минаваше през Вашингтон и стигаше до високоговорителя върху дългата заседателна маса. Развълнуваният агент говореше непрекъснато — половината приказки бяха инструкции към екипа, другата половина коментираше всичко, което вижда на пътя под себе си. Макграт седеше с изстинали, влажни ръце и се взираше във високоговорителя, сякаш вярваше, че ако още малко напрегне очи, ще го превърне в кристално кълбо и ще види какво става долу.

— Те спират, спират — говореше гласът от хеликоптера. — Вече са неподвижни, спряха на пътя, обкръжени са. Никой да не стреля без моя команда, все още не излизат, отворете вратите, отворете проклетите врати и ги измъкнете навън, добре, отпред са двама, двама са, един шофьор и един пътник, сега излизат, вече са вън, хванете ги, вкарайте ги в някоя кола, вземете ключовете и отворете каросерията, внимавайте обаче, вътре има още двама заедно с нея. Добре, минаваме отзад, заобикаляме, задните врати са заключени, ще опитаме с ключа. Знаете ли какво? Надписът отстрани е непокътнат. Вижда се съвсем ясно. „Брайт Спарк Илектрикс“. Не трябваше ли да е премахнат, а? Замазан или нещо такова?

Из заседателната зала в Чикаго увисна мъртвешка тишина. Макграт пребледня. Милошевич го гледаше. Броган спокойно зяпаше през стъклата.

— И защо се движи на север? — запита Макграт. — В Чикаго ли се връща?

Гласът продължаваше да се лее от говорителя. Те отново се завъртяха към него. Напрегнаха слух. Свистенето на витлата леко заглушаваше забързаните думи.

— Задните врати се отварят. Вратите са отворени, отворени са, нашите влизат, отвътре излизат хора, ето ги, какво става, по дяволите? Вътре има десетки хора. Всички излизат. Продължават да излизат. Вътре има двайсет или трийсет души. Каква е тая проклета история?

Агентът замлъкна. Явно слушаше съобщение от земята. Макграт, Броган и Милошевич гледаха пращящия говорител. Той мълча дълго. Не се чуваше нищо, освен тежкото дишане на агента, грохотът на витлата и пукотът на атмосферни смущения. Сетне гласът заговори отново.

— Дявол да го вземе. Дявол да го вземе, Вашингтон, чувате ли ме? Знаете ли каква я свършихме току-що? Знаете ли къде ни пратихте? Спипахме товар мексиканци. Трийсетина нелегални емигранти от Мексико. Преди малко са ги взели от границата. Пътували за Чикаго. Разправят, че на всички им обещали работа там.

21

Белият форд продължаваше да бучи неуморно. Сега се движеше по-бързо. Вече не лъкатушеше. След последните остри завои бе увеличил скоростта и продължаваше право напред. Шумът се засили — от бързото движение и от свистенето на въздуха през стотината дупчици по покрива.

Ричър и Холи се притискаха един до друг върху тесния дюшек. Лежаха по гръб и гледаха дупките. Всяка от тях бе ярка светеща точица. Не синя, а толкова ярка, че нямаше цвят. Просто светеща точка в мрака. Като математическа абстракция. Абсолютно светла върху абсолютно тъмната ламарина наоколо. Светлина, обратното на мрак. Мрак, липсата на светлина. Положително и отрицателно. Двете понятия влизаха в ярък контраст върху металния покрив.

— Искам да видя небето — каза Холи.

В камионетката беше топло. Не горещо, както през първия и част от втория ден. Свистящият въздушен поток бе отстранил този проблем. Вентилацията поддържаше поносима температура. Но все пак бе доста топло и преди малко Ричър свали ризата си. Сега я използваше вместо възглавница.

— Искам да видя цялото небе — каза Холи. — Не само късчета.

Ричър не отговори. Броеше дупките.

— Колко е часът? — запита Холи.

— Сто и тринайсет — каза Ричър.

Тя завъртя глава към него.

— Какво?

— Сто и тринайсет дупки на покрива — обясни той.

— Страхотно. Колко е часът?

— Три и половина.

Тя се сгуши по-близо. Завъртя се на една страна. Бе положила глава на рамото му. Левият й крак лежеше върху неговия. Бедрото му беше притиснато между нейните.

— Сряда е, нали? — запита тя.

— Сряда — потвърди той.

Физически я усещаше по-близо до себе си, отколкото много други жени. Беше стройна и атлетична. Стегната и в същото време мека. Млада. Миришеше на хубаво. Налягаше го приятна дрямка. Беше леко замаян. Не се заблуждаваше обаче относно намеренията й. Тя се държеше свободно, но само с цел да облекчи болното си коляно и да не се търкулне на пода.

— Петдесет и един часа — каза Холи. — Петдесет и един часа не съм виждала небето.

Сто и тринайсет беше просто число. Не можеше да се получи чрез умножаване на други числа. Например сто и дванайсет е равно на петдесет и шест по две, двайсет и осем по четири или четиринайсет по осем. Но сто и тринайсет е просто число. Няма делители. Единственият начин да го получиш е, като умножиш сто и тринайсет по едно. Или като стреляш с пушка в тавана на камионетка.

— Ричър, започвам да се тревожа — каза Холи.

Петдесет и един часа. Петдесет и едно не беше просто число. Можеше да се получи, като умножиш седемнайсет по три. Три по десет прави трийсет, три по седем двайсет и едно, трийсет плюс двайсет и едно прави петдесет и едно. Значи не е просто число. Петдесет и едно има делители. Ричър придърпа веригата с лявата си ръка и здраво прегърна Холи.

— Всичко ще е наред — каза той. — Няма да ти сторят нищо лошо. Искат да те разменят за нещо. Ще се грижат да бъдеш в добро състояние.

Усети как Холи поклати глава върху рамото му. Съвсем лекичко, но решително.

— Не се тревожа за себе си — отвърна тя. — За теб ме е страх. Кой, по дяволите, би дал нещо, за да те спаси?

Той премълча. Нямаше какво да отговори. Тя се сгуши още по-близо. Ричър усети как при всяко примигване ресниците й лекичко драскат гърдите му отстрани. Камионетката бучеше с непосилно напрежение. Явно шофьорът се мъчеше да надхвърли възможностите й.

— Затова започвам да се тревожа — добави Холи.

— Добре де, наглеждай ме — каза той. — А пък аз ще наглеждам теб.

— Не съм те молила да го правиш.

— Знам, че не си.

— И изобщо не мога да го допусна — настоя тя.

— Не можеш и да ме спреш — възрази той. — Сега вече съм пряко засегнат. Те си го навлякоха. Искаха да ме застрелят. А аз имам едно правило, Холи: закачи ли ме някой, сам си носи последствията. Мъча се да бъда търпелив. Навремето в прогимназията имах една учителка, май беше на Филипините, защото вечно носеше голяма бяла шапка. Значи трябва да е било някъде из топлите страни. Открай време си бях двойно по-едър от всички съученици и тя често повтаряше: брой до десет, преди да се ядосаш, Ричър. А този път броих повече. Много повече. Тъй че приемай го както искаш, за добро или за зло обаче ще бъдем заедно до края.

Замълчаха. Двигателят продължаваше да бучи.

— Ричър? — обади се Холи.

— Какво?

— Дръж ме здраво.

— Държа те.

И за да докаже думите си, той я прегърна нежно, с двете ръце. Холи се притисна към него.

— Ричър? — повтори тя.

— Да?

— Ще ме целунеш ли пак? Така ми става по-леко.

Той завъртя глава към нея и се усмихна в полумрака.

— И на мен май няма да ми навреди.

Осем часа с деветдесет-сто километра в час. Някъде между седемстотин и осемстотин километра. Толкова път бяха изминали. Според преценката на Ричър. И това започваше да му подсказва къде са попаднали.

— Намираме се в щат, където няма ограничения на скоростта — каза той.

Холи се размърда лениво.

— Какво?

— Караме бързо. От часове насам не сме слезли под сто километра. Лоудър е много старателен. Не би позволил на Стиви да кара толкова бързо, ако имаше опасност да ги спрат. Значи сме на път, където ограниченията на скоростта са доста високи или изобщо не съществуват. В кои щати има подобен правилник?

Тя сви рамене.

— Не знам точно. Май предимно в западните.

Ричър кимна. Описа дъга върху картата в главата си.

— Не се движим на изток, — каза той. — Това вече го уточнихме. Значи вероятно сме в Тексас, Ню Мексико, Колорадо, Уайоминг или Монтана. Може би дори в Айдахо, Юта, Невада или Аризона. До Калифорния още не сме стигнали.

Камионетката намали скорост и двамата чуха как бученето на двигателя изтъня. После предавките изхрущяха — шофьорът превключваше от пета на четвърта скорост.

— Планини — каза Холи.

Не беше обикновен хълм. Нито обикновен баир. Равномерно, безкрайно изкачване. Шосе през планините. Добре проектирано, за да облекчи мъките на шофьорите, но на всеки изминат километър се изкачваха с двайсетина метра нагоре. Ричър усети полюшване — шофьорът почваше да задминава по-бавни автомобили. Не бяха много, но ги имаше. Продължаваше да кара на четвърта, натиснал педала докрай по баира, после даваше кратък отдих на пета и пак натискаше.

— Може да им свърши бензинът — обади се Холи.

— Не е бензин, а нафта — отвърна Ричър. — Имахме такива машини в армията. Сто и петдесет литров резервоар. По шосе дизелът харчи около десет на сто. Значи към хиляда и петстотин километра, докато свърши.

— Така могат и от Щатите да ни изкарат — каза тя.

Продължаваха все напред. Час подир час камионетката се носеше с рев из проходите, докато най-сетне изостави шосето. Вече бе паднала нощ. Ярките точици по ламарината помръкнаха. После напълно изчезнаха. Станаха по-тъмни от самия покрив. Позитив и негатив. Двамата усетиха рязкото люшкане, когато колата отби надясно от шосето. После гумите захапаха неравния път и камионетката направи още един десен завой. След това всичко се обърка — завои, спиране, ускоряване. Неравни надолнища и остри извивки по стръмното с мъчителна смяна на скоростите. Плавни спускания по широки завои, лоша настилка, добра настилка, стръмнини, чакъл под колелата, бабуни и ями. Ричър си представяше как лъчите на фаровете подскачат нагоре и надолу, надясно и наляво.

Камионетката съвсем намали скоростта. Рязко зави наляво. Изтрополи по някакъв дървен мост. После с мъчителен рев заподскача по черен път. Движеше се бавно, залитайки настрани. Сякаш караха по пресъхнало речно корито. Някакъв тесен, каменист път. Ричър имаше чувството, че са съвсем близо до целта. Шофьорът вече караше по-спокойно. Като че виждаше края на пътешествието.

Но финалната отсечка отне доста време. Караха бавно и пътят беше лош. Изпод гумите хвърчеше чакъл, примесен с дребни камъни. Колелата се хлъзгаха ту наляво, ту надясно. Така продължи четирийсет минути. Петдесет. На Ричър му стана студено. Седна и изтръска ризата си. Надяна я. Един час по разбития път. Със скорост около двайсет, може би трийсет километра.

Най-сетне пристигнаха. С последен напън камионетката изкатери един наклон и излезе на равно. Продължи още няколко метра и спря. Двигателят стихна. Настана зловеща тишина. Ричър не чуваше нищо освен необятно безмълвие, в което тихо пукаше изстиващият ауспух. Усети как двамата отпред седят мълчаливи и изтощени. После слязоха. Чу как предните врати се отвориха и пружините на седалките изскърцаха. Чу стъпките им по чакъла. Вратите се затръшнаха с оглушителен метален трясък сред нощния покой. Отново се чу хрущене на стъпки. Ключовете тихо звънтяха в ръката на шофьора.

После Ричър чу как ключът се плъзна в ключалката. Езичето щракна. Дръжката се завъртя. Вратата се отвори. Лоудър я закачи със скобата. После отвори другото крило. Закачи и него. Размаха глока. Ричър помогна на Холи да пропълзи по ръбестия под. Слезе долу. Веригата около китката му издрънча на земята. Пое Холи и я спусна до себе си. Стояха един до друг и се облягаха на каросерията. Огледаха се.

Холи бе казала, че иска да види небето. Сега стояха под най-необятното небе, което Ричър някога бе виждал. Тъмносиньо като мастило, почти черно и безгранично. Простираше се нагоре до неописуеми висини. Беше огромно. Осейваха го милиарди блестящи звезди. Далечни, но неестествено ярки. Те се рояха из далечните хладни предели на вселената. Огромно нощно небе, достигащо края на вечността.

Намираха се на горска поляна. Ричър усети тежкия дъх на борова смола. Мощен аромат. Чист и свеж. От всички страни ги обграждаше черен горски масив. Дърветата закриваха назъбените планински склонове. Бяха на поляна, обкръжена от планински гори. Голяма поляна, безкрайно мрачна и тиха. Отдясно Ричър зърна неясните черни очертания на сгради. Дълги, ниски постройки. Някакви дървени бараки, сгушени в тъмното.

В края на поляната имаше хора. Стояха сред най-близките дървета. Ричър смътно различаваше силуетите им. Около петдесет-шейсет души. Просто стояха, неподвижни и мълчаливи. Носеха тъмни дрехи. И лицата им бяха тъмни. Зацапани с нощна маскировка. Очите им се белееха на фона на черните дървета. Носеха оръжие. Ричър забеляза пушки и автомати. Закачени небрежно по раменете на мълчаливите, вторачени хора. Имаше и кучета. Няколко едри кучета с дебели кожени каишки.

Сред хората имаше и деца. Ричър ги видя как стоят на мълчаливи групички и гледат с широко разтворени, сънени очи. Бяха се струпали зад възрастните — неподвижни, леко извърнали рамене настрани, обзети от страх и недоумение. Сънени деца, събудени посред нощ, за да присъстват на някакво събитие.

Лоудър бавно се завъртя и махна на мълчаливите хора да дойдат по-близо. После описа с ръка широк кръг като цирково конферансие.

— Спипахме я — изкрещя той в тишината. — Федералната кучка е тук.

Гласът му отекна мощно из далечните планини.

— Къде сме, по дяволите? — попита го Холи.

Лоудър се обърна с усмивка към нея.

— При нас, кучко — тихо отвърна той. — Там, откъдето федералните ти приятелчета не могат да те измъкнат.

— Защо не? Къде сме, по дяволите?

— Ще ти е трудно да го разбереш — каза Лоудър.

— Защо? Все трябва да сме някъде, нали така? Някъде в Щатите.

Лоудър поклати глава.

— Не.

Холи го изгледа с недоумение.

— Канада?

Той пак поклати глава.

— Не сме в Канада, кучко.

Холи се озърна към дърветата и планините. Погледна нагоре към необятното нощно небе. Потръпна от внезапно налетелия хлад.

— Във всеки случай това не е Мексико — каза тя.

Лоудър широко разпери ръце.

— Пред теб е една съвсем нова страна — обяви той.

22

В сряда вечер из чикагския отдел цареше погребално настроение и в известен смисъл наистина ставаше дума за погребение, защото всички надежди да спасят Холи бяха мъртви. Макграт знаеше, че най-добрият шанс е ранният шанс. Ранният шанс бе отминал. Ако Холи все още бе жива, сега се намираше в плен някъде из северноамериканския континент и нямаше надежда да се разбере къде е, преди похитителите да се обадят. А засега те не се обаждаха, макар че бяха изминали около шейсет часа след отвличането.

Макграт седеше край дългата маса в заседателната зала на третия етаж. Пушеше. В залата беше тихо. Милошевич седеше отстрани, с гръб към прозорците. През целия следобед слънцето бе пълзяло бавно по небосклона, за да отстъпи най-сетне място на вечерния здрач. Заедно с него се бе променяла температурата в залата и сега ги обгръщаше меката топлина на лятна привечер. Но двамата усещаха само хладните тръпки на разочарованието. Почти не вдигнаха глави, когато пристигна Броган. Той стискаше наръч компютърни разпечатки. Не се усмихваше, но лицето му изразяваше умерен оптимизъм.

— Откри ли нещо? — запита Макграт.

Броган кимна енергично и седна. Раздели разпечатките на четири купчинки и ги вдигна една по една.

— Куонтико — каза той. — Открили са нещо. И криминалният архив във Вашингтон. Те пък ни пращат три неща. А на мен ми хрумна идея.

Подреди листовете на масата пред себе си и вдигна глава.

— Чуйте сега. Графичен гранит, взаимопроникващи кристали, кремък, гнайс, шисти, слоести метаморфни скали, кварцити, кварцови кристали, червен пясъчник, триасов червен пясък, киселинни вулканични породи, розов фелдшпат, зелен хлорит, желязна руда, едрозърнест пясъчник, пясък и тиня. Знаете ли какво е това?

Макграт и Милошевич свиха рамене й поклатиха глави.

— Геология — каза Броган. — В Академията са проучили пикапа. Геолози от отдел „Анализ на материали“. Заели се с мръсотията, полепнала отдолу по калниците. Открили какво представлява и разбрали къде е била колата. По метала полепват дребни частици скала и пръст. Образува се един вид геоложки отпечатък.

— Добре де, къде е била? — запита Макграт.

— Започнала е от Калифорния — каза Броган. — Някой си Дъч Боркен, производител на цитруси, я купил преди десет години в Мохаве. Това го знаем от производителя. Не е свързано с геологията. После учените казват, че е била една-две години в Монтана. И накрая потеглила насам по северните пътища през Северна Дакота, Минесота и Уисконсин.

— Сигурно ли е? — запита Макграт.

— Като счетоводство на мафиот — каза Броган. — Само дето не е писано с мастило върху хартия, а с кал по ламарините.

— Кой е този Дъч Боркен? Има ли нещо общо?

Броган поклати глава.

— Не. Дъч Боркен е починал.

— Кога? — запита Макграт.

— Преди около две години. Взел голям заем от банката, реколтата отишла по дяволите, ипотеката му изтекла, тогава налапал пушката и си пръснал черепа из цяла Калифорния.

— И по-нататък?

— Синът му откраднал пикапа. Строго погледнато, колата вече е била собственост на банката, нали така? Синът я взел и повече не се мярнал. Банката подала оплакване, местните ченгета се опитали да намерят колата, но не успели. Тя не е регистрирана. В архивите няма никакви данни. Накрая ченгетата зарязали търсенето — на кой му пука за някакъв си раздрънкан пикап? Но според мен Боркен младши е изчезнал с нея в Монтана. Определено е била две години в Монтана, учените са категорични.

— Имаме ли нещо за тоя Боркен младши? — запита Макграт.

Броган кимна. Вдигна следващия лист.

— Данните за него с лопата да ги ринеш. Плъзнал е из целия криминален архив като мравуняк на пикник. Казва се Бо Боркен. Трийсет и пет годишен, ръст сто и осемдесет сантиметра и точно толкова килограма тегло. Едър тип, а? Параноична психика, крайно десни политически убеждения. Сега е водач на нелегален въоръжен отряд. Фанатик до мозъка на костите. Поддържа връзки с други подобни отряди из цялата, страна. Главен заподозрян за обир в Северна Калифорния. Нападение срещу бронирана кола, превозваща двайсет милиона в облигации, платими на предявител. Шофьорът загинал. Предполагат, че е работа на нелегални отряди, защото някои от нападателите носели военни униформи. Подозрението паднало върху Боркен. Но не успели да му го лепнат. От архивите не става ясно защо. А за нас е интересно, че преди тая история Бо Боркен заедно с неколцина други потвърдил алибито на Питър Уейн и го отървал от съда за изнасилване. Значи има доказана връзка с човек, забелязан на местопрестъплението.

Милошевич надигна глава.

— И отрядът му е в Монтана, така ли?

Броган кимна.

— Можем дори приблизително да посочим в коя област. Учените глави от Чикаго са си харесали две-три долини в северозападния край на Монтана.

— Може ли да са толкова точни? — запита Милошевич.

Броган кимна отново.

— Обадих им се. Казаха, че утаечната порода по калниците била характерна за едно конкретно място. Преди милион години ледниците били остъргали някакви много стари скали, които лежали по-близо до повърхността, отколкото другаде, и всичко това се смесило с обикновената скала — тя също била стара, но не чак толкова, нали разбираш. Своеобразна смес. Попитах ги как могат да са толкова сигурни. А те рекоха, че просто я разпознават, както аз бих разпознал майка си на тротоара от двайсетина метра. Идвала от някакви ледникови долини в североизточния край на Монтана, където някога огромните ледници слизали откъм Канада. Имало и някакъв съвсем различен натрошен пясъчник. Горската охрана го използвала за покритие на планинските пътища.

— Добре — каза Макграт. — Значи тия приятели са били две години в Монтана. Но дали са се върнали пак там?

Броган вдигна третата купчинка разпечатки. Разгъна картата. И се усмихна за пръв път от понеделник насам.

— Върнали са се, и още как. Гледайте картата. Прекият път от Чикаго до северозападния край на Монтана минава през Северна Дакота, нали? Тази сутрин някакъв тамошен фермер тръгнал да се поразходи. И знаете ли какво намерил в канавката?

— Какво? — запита Макграт.

— Мъртвец. Насред пасищата, на километри от най-близката сграда. Естествено, фермерът викнал ченгетата, те взели отпечатъци от трупа и компютърът ги разпознал.

— Кой е бил? — запита Макграт.

— Питър Уейн Бел — каза Бросан. — Един от похитителите на Холи.

— Значи мъртъв? Как е умрял?

— Не знам как. Може да са се скарали. На тоя Бел умът му е бил в гащите. Вече знаем това, нали? Може да е налетял на Холи и тя да го е очистила. Сега да сложим линия върху картата и да погледнем. Били са на път към Монтана. Сто на сто. Така трябва да е било.

— С каква кола? — прекъсна го Макграт. — Да не речеш, че е била бяла камионетка?

— Да, с бяла камионетка — каза Броган.

— Онзи форд беше единствената открадната бяла кола — възрази Макграт.

Броган поклати глава. Вдигна четвъртата купчинка документи.

— Новата ми идея. Проверих дали Рубин не е наемал камионетка.

Макграт го изгледа с недоумение.

— Че за какъв дявол му е на зъболекар камионетка?

— Не е бил той — каза Броган. — Предположих, че може онези да са наели камионетка с кредитните карти на зъболекаря. Изглеждаше доста разумно. Защо да поемат рискове с крадена кола, когато могат да си я наемат — нали са имали краден портфейл, тъпкан с кредитни карти, шофьорски документи и тъй нататък? Обадих се тук-там. И излезе, че в понеделник сутринта около девет часа някой си доктор Рубин е наел форд еконолайн от клона на „Чикаго-Ю-Драйв“ в южните предградия. Попитах ги дали е приличал на снимката в шофьорската книжка. Рекоха, че нямали навика да се заглеждат. Щом кредитната карта била наред, другото не ги интересувало. Тогава попитах каква е на цвят колата. Казаха, че всичките им коли са бели. А надпис имат ли отстрани? Ами да, голям зелен надпис „Чикаго-Ю-Драйв“ на височина около метър и седемдесет.

Макграт кимна.

— Ще се обадя на Харланд Уебстър. Искам да ме изпрати в Монтана.

— Мини по-напред през Северна Дакота — каза Уебстър.

— Защо? — попита Макграт.

За момент настана мълчание.

— Карай стъпка по стъпка — каза Уебстър. — Трябва да проверим тая история с Питър Уейн Бел. Тъй че отскочи най-напред до Северна Дакота, ако обичаш.

— Сигурен ли си, шефе?

— Търпение и труд. Това ще ни оправи. Опитай се да намериш следи. Засега този метод излезе най-подходящ. А твоят Броган свърши добра работа. Харесва ми.

— Тогава да действаме, шефе — предложи Макграт. — Направо в Монтана.

— Да не се втурваме слепешком — отвърна Уебстър. — Още не знаем кой, къде и защо. Това трябва да разберем, Мак.

— Вече знаем кой и къде — възрази Макграт. — Онзи Бо Боркен. В Монтана. Всичко е ясно, нали?

Уебстър отново помълча.

— Може би. Но защо?

Макграт подпря слушалката с рамо и запали следващата цигара.

— Нямам представа — неохотно призна той.

— Огледахме портретите — каза Уебстър. — Пратих ги в отдел „Психология на поведението“.

— И какво?

— Не знам. В онзи отдел са големи умници, но какво можеш да разбереш от една нищо и никаква снимка?

— Има ли изобщо някакви изводи? — запита Макграт.

— Да, в общи линии. Смятат, че трима от групата са обединени, а едрият тип стои някак отделно. Тримата изглеждат еднакво. Забеляза ли го? Еднакво обучение, еднаква външност, може би и роднински връзки. Вероятно нещо ги свързва. Онзи Бел е от Калифорния. Мохаве, нали така? Бо Боркен също. Момчетата предполагат, че тримата са земляци. Типични жители на Западното крайбрежие. Едрият обаче е различен. Други дрехи, друга стойка, друго телосложение. Нашите антрополози смятат, че може да е чужденец, поне отчасти, да речем син на емигранти. Руса коса и сини очи, но има нещо странно в лицето. Казват, че може да е европеец. Едър мъжага. Не напомпан с гимнастика, а едър по рождение.

— И какво? — запита Макграт. — Стигнаха ли до някакви изводи?

— Може да е европеец — каза Уебстър. — Едър, жилав, може би от Европа. Боят се да не излезе някакъв терорист. Или наемник. Сега проверяват в чужбина.

— Терорист? — повтори Макграт. — Наемник? Но защо?

— Там е цялата работа. Трябва да разберем защо. Ако този тип наистина е терорист, какво точно цели? Кой кого е наел? Кой е движещата сила? Дали доброволците на Боркен са го наели да им помогне, или е точно обратното? Дали няма да се окаже, че върти своя игра? И че е наел отряда на Боркен само за местен колорит?

— Какво става, по дяволите?

— Хващам самолет за Чикаго — каза Уебстър. — Поемам прякото ръководство, Мак. Проклетият случай е толкова важен, че се налага да го сторя, нали? Старият ще очаква от мен нещо подобно.

— Кой по-точно? — кисело запита Макграт.

— Който си избереш. И двамата.

Когато Броган потегли към летище О’Хеър, вече притъмняваше. Бяха минали шест часа от аризонския лов на мексиканци. Макграт беше до него на предната седалка, Милошевич седеше отзад. Не разговаряха. Броган мина отвъд телената мрежа и спря край военната писта. Без да излизат от колата, тримата зачакаха реактивния самолет на ФБР. Той пристигна след двайсет минути. Видяха го как кацна и бързо се насочи към тях. После спря под блясъка на прожекторите. Двигателите все още ревяха, когато вратата се отвори и стълбичката падна. Харланд Уебстър подаде глава и се огледа. Забеляза ги и размаха ръка. Енергичен, настоятелен жест. Повтори го още веднъж.

Тримата се вмъкнаха в малкия самолет. Стълбичката се сгъна и вратата хлътна на място с тихо шумолене. Уебстър ги поведе към две двойни седалки, разделени от малка масичка. Седнаха — Макграт и Броган срещу Уебстър и Милошевич. Докато закопчаваха коланите, самолетът отново запълзя по пистата. Направи завой и зачака. Разтърси се от грохота на двигателите, после стремително литна напред по дългата бетонна ивица и изведнъж се озова във въздуха. Зави на северозапад, изравни и с мощен рев пое по новия курс.

— Добре, нека разгледаме такава версия — каза Уебстър. — Дъщерята на председателя на съвета на началник-щабовете е отвлечена от някаква терористична група с чуждестранна подкрепа. Ще му бъдат поставени искания. Свързани с един или друг военен въпрос.

Макграт поклати глава.

— Чиста глупост. Как стават тия работи? Нали просто ще го изместят от поста. Едва ли има недостиг на стари офицери, мечтаещи да си наместят дебелите задници на някой стол в Пентагона.

Броган кимна предпазливо.

— И аз така смятам, шефе. Изключено.

Уебстър кимна.

— Именно. И какво ни остава?

Тримата не отговориха. Никой не искаше да изрече думата.

Самолетът догони заревото на залеза и кацна във Фарго, Северна Дакота. Чакаше ги с кола един агент от централата в Минеаполис. Броган и Милошевич не му направиха впечатление, а беше прекалено горд, за да покаже, че го изненадва присъствието на чикагския старши агент. Но явно бе развълнуван от срещата с Харланд Уебстър. Развълнуван и решен на всяка цена да покаже колко струва.

— Открихме скривалището им, сър — съобщи той. — Използвали са го снощи, после са продължили. Всичко е ясно. Намира се на около два километра от мястото, където е намерен трупът.

Два часа пътуваха на северозапад сред полумрак и напрегната тишина. Колата пълзеше като насекомо сред безкрайни нивя, засети с ечемик, пшеница, фасул и овес. После агентът зави надясно и фаровете плъзнаха по също тъй безкрайни пасища под тъмносивото небе. Слънцето отдавна бе залязло на запад. След още няколко завоя спряха край оградата на някакво ранчо. Оградата се губеше в мрака, но на двайсетина метра от тях фаровете осветяваха жълта полицейска лента, опъната между две дървета, полицейска кола и един пикап, вероятно на съдебния лекар.

— Тук са открили трупа — каза местният агент.

Той извади фенерче от джоба си. Нямаше кой знае какво за гледане. Обикновена буренясала канавка между шосето и оградата. Десетина метра от нея бяха утъпкани. Тялото вече го нямаше, но съдебният лекар бе изчакал, за да разкаже подробностите.

— Смахната работа — каза той. — Бил е удушен. Няма съмнение. Притискали са лицето му в нещо меко, докато се задуши. По цялото лице и в очите има микроскопични кръвоизливи, каквито се получават при задушаване.

Макграт сви рамене.

— Защо да е смахната работа? И аз бих удушил тая отрепка при пръв удобен случай.

— Въпросът е какво са направили преди и след това — обясни лекарят. — Струва ми се, че някой здравата го е блъснал в стена или може би в ламарините на кола. Черепът му е пукнат отзад и има три счупени прешлена. После са го ритали в корема. Вътрешностите му са размазани. Буквално на пихтия. Извънредна жестокост и страшна сила. Който и да го е сторил, никак не бих искал да му се изпреча на пътя.

— Това е било преди — каза Макграт. — А после?

— Преместили са тялото. Трупните петна са съвсем объркани. Сякаш някой е пребил тоя тип, удушил го е, оставил го е да лежи около час, после е размислил и е донесъл трупа да го захвърли тук.

Уебстър, Макграт и Броган свиха рамене едновременно. Милошевич надничаше в канавката. Отстъпиха на платното и дълго стояха, загледани в необятния мрачен пейзаж, после се върнаха към колата.

— Благодаря, докторе — подхвърли Уебстър. — Добра работа.

Лекарят кимна. Вратите на колата се затръшнаха. Местният агент включи двигателя и подкара по пътя на запад, където бе изчезнало слънцето.

— Здравенякът командва — каза Уебстър. — Всичко е ясно, нали? Наел е тримата да му свършат някаква работа. Питър Уейн Бел е нарушил правилата. Започнал е да закача Холи. Безпомощна, болна жена, при това млада и хубава — прекалено голямо изкушение за животно като него, нали?

— Вярно — потвърди Броган. — Но онзи тип е професионалист. Наемник, терорист или нещо такова. Не е предвиждал забавления с пленничката. Побеснял и пречукал Бел. За назидание на останалите.

Уебстър кимна.

— Тъй трябва да е било. Само здравенякът може да го е сторил. От една страна, защото командва и има това право, а, от друга страна, притежава необходимата сила, за да размаже човека по такъв начин.

— Значи я пази? — запита Макграт.

— Пази си капиталовложението — кисело го поправи Уебстър.

— В такъв случай да се надяваме, че засега не е пострадала — каза Макграт.

Никой не му отговори. След километър и половина колата рязко зави наляво и заподскача по разнебитен черен път. Фаровете осветиха групичка дървени сгради.

— Тук са спрели — каза местният. — Стара коневъдна ферма.

— Изоставена ли е? — запита Макграт.

— До вчера не беше. Днес няма жива душа.

Спряха пред конюшнята и излязоха в мрака. Вратата беше широко разтворена. Местният агент остана при колата, а Уебстър, Макграт, Броган и Милошевич влязоха вътре. Зашариха наоколо с фенерчетата. Беше мрачно и влажно. Калдъръмен под, позеленял от мъх. Отделения за конете от двете страни. Тръгнаха напред. По централната пътека към дъното. Дясното отделение беше изпотрошено от пушечен изстрел. В задната стена зееше огромна дупка. Дъските бяха изхвръкнали навън. Навсякъде се валяха прогнили трески.

В крайното ляво отделение имаше дюшек. Захвърлен накриво върху зеленясалите камъни. От желязна халка на стената в дъното висеше верига. Халката бе сложена там преди век, за да връзват коне. Но снощи бе послужила, за да приковат жена. Уебстър се приведе и вдигна чифт лъскави белезници, закопчани с едната халка за двата края на веригата. Броган коленичи и събра от дюшека няколко дълги черни косъма. После двамата с Милошевич тръгнаха да претърсят другите отделения. Макграт погледа, сетне излезе от конюшнята. Обърна лице на запад и се вторачи в мястото, където слънцето бе потънало зад хоризонта. Стоеше и гледаше към безкрайната тъмнина, сякаш вярваше, че ако напрегне очи и изчака достатъчно дълго, ще съзре Холи, макар да ги деляха осемстотин километра.

23

Никой не можеше да съзре Холи, защото беше сама и под ключ в затворническата стая, изградена специално за нея. От горската поляна я отведоха четири мълчаливи жени с тъмнозелени униформи, маскировъчен грим по лицата, автомати на раменете и резервни пълнители на коланите. Дръпнаха я от Ричър и я повлякоха през поляната към дърветата по коридор от шушукащи, плюещи, ухилени хора. После дойде мъчителното изкачване по камениста пътека. След около километър и половина пак излязоха от гората и наближиха голяма бяла сграда. Жените не казаха нито дума. Просто влязоха и я избутаха по стълбището към втория етаж. Отвориха масивната нова врата и накараха Холи да се изкачи в стаята. На прага имаше стъпало, защото подът беше с педя и половина по-висок от външния коридор. Докато се придвижваше напред и нагоре, тя чу как вратата се затръшна и ключът шумно прещрака в ключалката.

Нямаше прозорци. От тавана крушка с телена мрежа хвърляше в стаята ярка жълтеникава светлина. Четирите стени, таванът и подът бяха от нерендосани, чисто нови чамови дъски, излъчващи аромат на прясна дървесина. В дъното на стаята имаше легло с проста дървена рамка и тънък, сплескан дюшек. Като в казарма или затвор. Върху леглото бяха оставени два комплекта облекло. Два чифта униформени панталони и две ризи. Тъмнозелени, каквито носеха четирите жени. Тя изкуцука до леглото и ги докосна. Стари и позахабени, но чисти. Изгладени. Ръбовете на панталоните бяха като бръснач.

Обърна се и огледа внимателно стаята. Не беше малка. Около двайсет и пет квадратни метра. Но все пак усещаше, че е по-малка, отколкото би трябвало. В пропорциите имаше нещо нередно. Вече бе забелязала пода — около педя и половина над нормалното ниво. Предположи, че със стените и тавана е същото. Накуцвайки, тя пристъпи към стената и почука по новите дъски. Кънтяха на кухо. Отзад имаше празно пространство. Някой бе изградил тази простичка дъсчена клетка в една по-голяма стая. И то добре. Новите дъски бяха прави, плътно прилепнали една до друга. Но в тъничките цепнатини между тях имаше влага. Тя се загледа във влагата и подуши въздуха. Изтръпна. Из стаята се носеше мирис на страх.

Единият ъгъл бе отделен. Проста диагонална преграда с врата. Тя пристъпи към нея и я отвори. Баня. Тоалетна, мивка. Кофа за боклук с чиста найлонова торбичка. И вана с душ. Евтина бяла керамика, но чисто нова. Грижливо монтирана. Чисти плочки на пода. Сапун и шампоан върху лавицата. Холи подпря рамо на вратата и се загледа в душа. Дълго остана така. После смъкна мръсния костюм от „Версаче“. Смачка го на топка и го захвърли в кофата за боклук. Пусна душа и пристъпи под мощната струя. Три пъти си изми косата. Изтърка цялото си измъчено тяло. Стоя под душа почти цял час.

После се довлече до леглото и избра една от двете униформи. Стоеше й почти идеално. Легна, отправи поглед към чамовия таван и се заслуша в тишината. За пръв път от шейсет часа насам беше сама.

Ричър не беше сам. Все още стоеше на горската поляна. Беше на пет-шест метра от белия форд, прикован за едно дърво под охраната на шестима мълчаливи мъже с автомати. Кучетата свободно обикаляха из поляната. Ричър се подпираше на грубата кора, чакаше и наблюдаваше пазачите. Беше му студено. Усещаше как боровата смола полепва по тънката риза. Пазачите бяха предпазливи. Стояха в редица на два метра от него с насочени автомати и очите им блестяха върху начернените лица. Носеха масленозелени униформи. На раменете имаха някакви полукръгли емблеми. В тъмното не можеше да се различи какво представляват.

И шестимата бяха на около четирийсет години. Мършави и брадати. Личеше, че умеят да боравят с оръжие. Бдителни. Мълчаливи. Свикнали с нощни операции. Ричър виждаше всичко това. Приличаха на оцелели войници от малък пехотен взвод. Сякаш преди двайсет години бяха тръгнали като новобранци на нощна мисия из гората, за да останат завинаги в нея.

Щом чуха зад себе си наближаващи стъпки, шестимата изведнъж застанаха мирно. В тихата нощ звуците бяха удивително гръмки. Каменистата почва изскърца под ботушите им и дланите изплющяха върху прикладите. Ричър се озърна към поляната и видя седми човек. По-млад, на около трийсет и пет години. Висок, гладко избръснат, без боя по лицето, с чисто нова униформа и лъснати ботуши. Нещо като офицер.

Шестимата четирийсетгодишни редници се изпънаха и козируваха, а новодошлият пристъпи към Ричър. Измъкна пакет от джоба си и извади цигара. Запали я, после освети със запалката лицето на Ричър. Гледаше го безизразно над трептящото пламъче. Ричър отвърна на погледа. Човекът имаше широки рамене, малка глава и остро, костеливо лице, прорязано от дълбоки бръчки. В плътната сянка изглеждаше, че изобщо няма устни. Само тесен процеп на мястото на устата. Студени, блестящи очи под челото, покрито с тънка, изопната кожа. Военна подстрижка нула номер, косата едва бе набола отново. Огледа Ричър и изгаси пламъчето. Плъзна ръка по темето си. Ричър чу в нощната тишина как дланта му стърже по четината.

— Аз съм Дел Фаулър — каза човекът. — Шеф на личния състав.

Тих глас. Акцент от Западното крайбрежие. Ричър го погледна в очите и бавно кимна.

— Ще ми кажеш ли на какъв личен състав си шеф? — запита той.

— Лоудър не ти ли е обяснил? — изненада се Фаулър.

— Лоудър нищо не е обяснил — каза Ричър. — Чудеше се как да ни докара дотук.

Фаулър кимна и се усмихна студено.

— Лоудър е идиот. Допусна пет основни грешки. Ти си една от тях. Сега е загазил здравата. И ти също.

Той кимна на охраната. Един от пазачите пристъпи напред, извади ключ от джоба си и му го подаде. После се отдръпна, готов за стрелба, а Фаулър отключи веригата на Ричър. Тя издрънча надолу по дънера. Метал по дърво — мощен, ясен звук в горската нощ. Едно куче дотича и я подуши. Между дърветата се движеха хора. Ричър отлепи гръб от дървото и разтри изтръпналата си китка. Шестимата пазачи едновременно направиха крачка напред. Автоматите отново го държаха на прицел. Докато Ричър гледаше насочените дула, Фаулър хвана ръката му и го завъртя. Отново му сложи белезниците, само че този път зад гърба. Кимна. Двама пазачи изчезнаха между дърветата. Трети смушка Ричър в гърба с дулото на автомата си. Четвърти зае място зад него. Останалите двама минаха отпред. Фаулър застана до Ричър и го хвана за лакътя. Тръгнаха към малка дъсчена барака в отсрещния край на поляната. Настрани от дърветата лунната светлина ставаше по-ярка. Ричър успя да разчете емблемата върху рамото на Фаулър. На нея пишеше: Доброволчески отряди, Монтана.

— В Монтана ли сме? — попита той. — Лоудър каза, че било съвсем нова страна.

Фаулър сви рамене, без да спира.

— Много бърза. Засега все още си е Монтана.

Стигнаха до бараката. Предните двама отвориха вратата.

В мрака бликна жълта светлина. Пазачът отзад блъсна Ричър навътре с дулото на автомата. До отсрещната стена стоеше Лоудър. Ръцете му бяха оковани зад гърба. Пазеше го още един мършав, брадат мъж с автомат. Беше малко по-млад от другите, с грижливо подрязана брада. Дълъг белег пресичаше косо челото му.

Фаулър мина напред и седна зад проста дървена маса. Посочи другия стол. Ричър седна — окован и с шестима пазачи зад себе си. Фаулър го погледа още малко, после насочи вниманието си към Лоудър. Ричър също се обърна натам. Когато за пръв път се срещнаха в понеделник, Лоудър беше сдържан, бдителен, сравнително спокоен и уверен. Сега от всичко това нямаше и следа. Буквално се тресеше от страх. Белезниците зад гърба му звънтяха. Този човек изпитва ужас от началството си, помисли си Ричър.

— И тъй, пет грешки — каза Фаулър.

Гласът му все още бе тих. И уверен. Почти безгрижен. Спокоен, уверен глас на човек, който твърдо вярва в своята власт. После гласът заглъхна и Ричър чу тихото скърцане на ботуши по дъсчения под зад гърба му.

— Направих всичко възможно — каза Лоудър. — Доведох я, нали?

Гласът му бе жален и умолителен. Глас на човек, който знае, че е загазил жестоко, без да разбира защо.

— Доведох я, нали? — повтори той.

— По чудо — отсече Фаулър. — Създаде цял куп неприятности. Хората си зарязаха работата, за да оправят твоята некадърност.

— Какво съм сбъркал? — запита Лоудър.

Той се отдръпна от стената с ръце зад гърба и застана пред Ричър. Погледна го отчаяно, сякаш го призоваваше за свидетел.

— Пет грешки — повтори Фаулър. — Първо, изгори пикапа и второ, изгори колата. Това привлича вниманието. По дяволите, защо не взе просто да пуснеш обява във вестниците?

Лоудър не отговори. Устните му се движеха, но не издаваха нито звук.

— Трето, отвлече тоя тип — продължи Фаулър.

Лоудър пак се озърна към Ричър и енергично поклати глава.

— Тоя тип няма значение. Никой не се е залетял да го търси.

— И все пак трябваше да изчакаш — каза Фаулър. — Четвърто, загуби Питър. Всъщност какво стана с него?

Лоудър пак сви рамене.

— Не знам.

— Изплашил се е. Допускал си толкова много грешки, че е избягал от страх. Това е станало. Имащ ли друго обяснение?

Лоудър мълчеше.

— И пето, уби онзи проклет зъболекар — каза Фаулър. — Това няма да мине незабелязано, нали? Трябваше да проведеш военна операция, прав ли съм? Политически акт. А ти вмъкна излишен фактор.

— Какъв зъболекар? — попита Ричър.

Фаулър го погледна и по тънките му устни плъзна снизходителна усмивка, сякаш използваше неговото присъствие, за да подсили унижението на Лоудър.

— Откраднали са колата на някакъв зъболекар — обясни той. — Онзи ги засякъл. Трябвало е да изчакат, докато си тръгне.

— Той сам се изпречи — каза Лоудър. — Не можехме да го доведем, нали?

— Доведохте обаче мен — обади се Ричър.

Лоудър го изгледа, като че бе изтърсил невероятна глупост.

— Онзи беше евреин. Това място не е за евреи.

Ричър се озърна из стаята. Погледна емблемите. Доброволчески отряди, Монтана, Доброволчески отряди, Монтана, Доброволчески отряди, Монтана. Бавно кимна. Съвсем нова страна.

— Къде отведохте Холи? — попита той.

Фаулър не му обърна внимание. Все още говореше с Лоудър.

— Утре те чака съд — каза той. — Извънреден трибунал. Под председателството на командира. Обвинен си в престъпна небрежност при изпълнение на военна мисия. Аз ще съм обвинител.

— Къде е Холи? — попита отново Ричър.

Фаулър сви рамене. Хвърли му хладен поглед.

— Наблизо. Не се тревожи за нея.

После погледна над главата на Ричър и каза на един от пазачите:

— Свалете Лоудър на пода.

Лоудър изобщо не оказа съпротива. Покорно се остави в ръцете на младежа с белега. Най-близкият пазач завъртя автомата и стовари приклада в корема му. Ричър чу как въздухът излетя шумно от дробовете му. Младежът пусна Лоудър и прекрачи над него. После излезе, явно нямаше повече работа тук. Вратата се затръшна. Фаулър извърна лице към Ричър.

— А сега да поговорим за теб.

Гласът му бе все тъй спокоен. Спокоен и уверен. Безгрижен. Но не е трудно да бъдеш безгрижен сред пущинака с шестима въоръжени пазачи срещу един-единствен човек с белезници. При това след като си му показал открито и грубо с каква власт разполагаш. Ричър го погледна и сви рамене.

— Какво има да говорим? Знаеш името ми. Казах го на Лоудър. Той вероятно е казал на теб. Поне толкова ум трябва да има. Просто нямаме тема за разговор.

Тишина. Фаулър се замисли. Кимна.

— Това е решение за командира — каза той.

Душът бе решителното доказателство. Холи основа изводите си върху него. Добри и лоши. Чисто нова баня, обзаведена евтино, но с голямо усърдие, както би сторила някоя бедна домакиня в трогателно усилие да придаде малко блясък на мизерното си жилище. Банята разкриваше много неща.

Бяха я задържали като дългосрочен заложник, но щяха да проявяват известно уважение. Заради нейната стойност в някаква сделка. Нямаше съмнение относно елементарните удобства и безопасност. Тези фактори трябваше да отпаднат от преговорите. Да се смятат за напълно естествени. Щяха да се отнасят към нея като към важен пленник. Защото имаше стойност. Защото бе именно тя.

Или не съвсем. Заради баща й. Заради нейните връзки. Очакваха да седи в тази смазваща стая, изпълнена с мирис на страх, и да бъде нечия дъщеря. Да седи и да чака, докато някъде преценяват нейната стойност в едно или друго отношение. Докато вземат присърце нейното, положение, донякъде успокоени от факта, че разполага със собствен душ.

Стана от леглото. Да вървят по дяволите, помисли тя. Нямаше намерение да седи тук и да чака резултата от пазарлъците. В гърдите й бавно се разгаряше гняв. И когато се разгоря, тя го превърна в желязна решителност. Изкуцука до вратата и за двайсети път натисна дръжката. В този момент чу стъпки по стълбището. После по коридора. Ето, спряха пред вратата. В ключалката щракна ключ. Дръжката трепна под пръстите й. Тя отстъпи назад и вратата се отвори.

Някой блъсна Ричър в стаята. Зад него се мярнаха силуети с маскировъчни униформи. Бутнаха го през прага и затръшнаха вратата. Ключът отново прещрака и тежките стъпки се отдалечиха. Ричър стоеше неподвижно и се оглеждаше.

— Май ще трябва да споделим квартирата — каза той.

Холи го изгледа въпросително.

— Очаквали са само един гост — добави Ричър.

Тя не отговори. Гледаше как очите му изследват стаята. Плъзнаха по стените, пода, тавана. После Ричър се завъртя и надникна в банята. Кимна. Пак се обърна към нея и зачака да каже нещо. Тя мълчеше. Чудеше се какво да каже и точно как. Накрая изрече:

— Има само едно легло.

Опитваше се да вложи в думите нещо повече. Опитваше се да ги превърне в цял разговор. В напълно обсъдена тема. Искаше да му каже: добре де, в камионетката се сближихме. Добре, целувахме се. Първия път просто случайно. Втория път те помолих, защото търсех спокойствие и утеха. Но сега се разделихме за час-два. И за това време цялата работа ми се стори малко нелепа. Искаше да изрази всичко това само с четири думи и чакаше да види отговора в очите му.

— Има някой друг, нали? — попита той.

Тя усети, че го казва на шега, като закачка, за да покаже, че е съгласен, че разбира, че иска да се измъкнат по-леко от неловкото положение. Но не му се усмихна. Вместо това неволно кимна.

— Да, има някой. Какво друго да кажа? Ако нямаше, може би щях да приема.

И си помисли: май го разочаровах.

— Сигурно щях дори сама да предложа — добави тя. — Но има някой, тъй че съжалявам. Идеята ти не е добра.

Погледна лицето му и усети, че трябва да каже още нещо.

— Съжалявам — повтори тя. — Не че не би ми се искало.

Гледаше го напрегнато. Той само сви рамене. Усети какво си мисли: нищо де, не е краят на света. И после: само дето така ми се струва. Холи се изчерви. Въпреки всичко й стана приятно. Но побърза да смени темата.

— Какво става тук? Казаха ли ти нещо?

— Кой е щастливецът? — попита Ричър.

— Просто… някой — каза тя. — Какво става тук?

Очите й се замъглиха. Ричър я гледаше втренчено.

— Щастливец е този някой.

— Той дори не знае — каза тя.

— Че си изчезнала ли?

Тя поклати глава.

— Не знае какво изпитвам.

Ричър продължаваше да я гледа. Не каза нищо. В стаята за дълго настана тишина. После Холи отново чу стъпки. Някакви хора тичаха покрай сградата. Изтрополиха през входа. Хукнаха нагоре по стълбището. Спряха пред вратата. Ключът изщрака. Вратата се отвори. Нахълтаха шестима пазачи. И шестимата с автомати. Тя с усилие отстъпи назад. Онези изобщо не й обърнаха внимание.

— Командирът те чака, Ричър — каза водачът на групата.

Направи му знак да се обърне. Щракна белезниците зад гърба му. Стегна ги докрай. Блъсна го с автомата си към коридора. Вратата хлопна, ключалката изщрака и тропотът се отдалечи.

Фаулър смъкна слушалките и спря записа.

— Има ли нещо? — запита командирът.

— Не — отвърна Фаулър. — Тя каза, че леглото е само едно и той ми се стори разочарован, май е искал да я докопа. После рече, че си имала приятел.

— Не знаех това — каза командирът. — Спомена ли име?

Фаулър поклати глава.

— Всичко обаче се чува, нали? — запита командирът.

— Все едно, че бях в стаята — каза Фаулър.

След като го изблъскаха надолу по стълбите, Ричър отново се озова в звездната нощ. Поеха обратно по същата стръмна, камениста пътека. Водачът на групата го влачеше за лакътя. Бързаха. Почти тичаха. Мушкаха го в гърба с дулата на автоматите. Изминаха километър и половина за петнайсет минути. Отново прекосиха поляната и грубо блъснаха Ричър в малката барака.

Лоудър още лежеше на пода. Но зад дъсчената маса седеше нов човек. Командирът. Ричър веднага разбра това. Човекът изглеждаше невероятно. Висок към метър и осемдесет, тегло около сто и осемдесет килограма. Възраст някъде към трийсет и пет години. Гъста светлоруса, почти бяла коса, късо подстригана отстрани и дълга отгоре като на немски гимназист. Гладко и розово лице, подпухнало от нездрава пълнота, с две малки яркочервени петна на скулите. Мънички безцветни очи, хлътнали дълбоко между бузите и белезникавите вежди. Влажни червени устни, издадени над брадичката, която явно бе доста мощна, за да запази някаква форма сред шишкавата физиономия.

Беше облечен в огромна черна униформа. Безупречно изгладена черна риза с военна кройка, но без други отличителни знаци, освен емблемите на раменете. Широк черен колан, блестящ като огледало. Черен панталон за езда и черни ботуши, лъснати не по-зле от колана.

— Влез и седни — тихо каза той.

Блъснаха Ричър към стола, където бе седял преди малко. Той се отпусна с ръце зад гърба. Пазачите се изпънаха наоколо, затаиха дъх и впериха очи в пустотата.

— Името ми е Бо Боркен — каза едрият мъж. — Тук командвам аз.

Гласът му беше писклив. Ричър се вгледа в него и усети някакво странно излъчване. Излъчването на абсолютна власт. То струеше от командира като мощно, ослепително сияние.

— Трябва да взема решение — каза Боркен. — Искам да ми помогнеш.

Ричър изведнъж осъзна, че гледа встрани от този човек. Сякаш сиянието го заслепяваше. Наложи си да извърне бавно глава и да погледне право към широкото бледо лице.

— Какво решение? — попита той.

— Дали да живееш — каза Боркен. — Или да умреш.

Холи дръпна страничното капаче на ваната. Знаеше, че понякога водопроводчиците пъхат зад плочките разни боклуци. Парчета тръба, летви, дори инструменти. Изхабени ножовки, гаечни ключове. Все полезни неща. В някои квартири бе намирала какво ли не. Но тук нямаше нищо. Легна и дълго шари с ръка в тъмнината, без да открие каквото и да било.

А подът под ваната беше все тъй плътен. Тръбите минаваха през тесни дупки в дъските. Майсторска работа. Може би имаше начин да се вмъкне лост покрай голямата тръба на тоалетната. Ако разполагаше с лост, вероятно би успяла да изкърти дъска от пода. Но в стаята нямаше лост. Нито друг подходящ предмет. Закачалката за кърпи беше пластмасова. Щеше да се строши още при първия натиск. Друго нямаше. Тя седна на пода и усети как я обзема разочарование. После отново чу стъпки пред вратата.

Този път бяха тихи. Не тропаха, а пристъпваха едва-едва. Някой се приближаваше бавно и предпазливо. Някой, комуто не се полагаше да е тук. Тя бавно стана. Излезе от банята и затвори вратата, за да не се вижда сваленият капак. Докато куцаше към леглото, ключалката щракна и вратата се отвори.

В стаята влезе мъж. Беше млад, облечен в маскировъчна униформа, с черни петна по лицето. Дълъг червен белег пресичаше косо челото му. През рамо носеше автомат. Той се обърна и тихо затвори вратата. После се завъртя към Холи с пръст върху устните.

Тя се втренчи в него. Обзе я гняв. Този път не беше окована. Този път щеше да го убие. Тя се усмихна на безумната логика. Банята щеше да я спаси. Нали беше високопоставена затворничка. Трябваше да се отнасят към нея с уважение и почит. Ако някой дойдеше да я насилва и тя го убиеше, другите нямаше какво да кажат, нали?

Но младежът с белега само кимна към банята, без да сваля пръст от устните си. Тихичко пристъпи натам и отвори вратата. Кимна й да го последва. Тя закуца след него. Младежът погледна сваления капак и поклати глава. После посегна и завъртя крановете. Във ваната плисна мощна струя вода.

— Монтирали са микрофони — каза той. — Подслушват, за да ме хванат.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Холи.

Той клекна и отново намести страничния капак.

— Излишен труд. Няма начин да се измъкнеш.

— Трябва да има — каза тя.

Младежът поклати глава.

— Вече изпробваха стаята. Командирът затвори тук един от работниците, които я построиха. Каза, че ако не се измъкне, ще му отреже ръцете. След такава заплаха сигурно е опитал всичко възможно.

— И какво стана? — запита тя.

— Командирът му отряза ръцете.

— Кой си ти, по дяволите? — повтори Холи.

— ФБР — каза младежът. — Отдел за борба с тероризма. Под прикритие. Май ще трябва да те измъкна.

— Как?

— Утре. Мога да взема джип. Пък после каквото стане. Не мога да поискам помощ по радиото, защото подслушват ефира. Просто се качваме в джипа, караме на юг и разчитаме на късмета.

— Ами Ричър? — запита тя. — Къде го отведоха?

— Забрави го — каза младежът. — До сутринта ще е мъртъв.

Холи поклати глава.

— Не тръгвам без него.

— Сърдит съм на Лоудър — каза Бо Боркен.

Ричър сви рамене и погледна надолу. Лоудър лежеше на една страна, свит в ъгъла между стената и пода.

— Ти сърдит ли си му? — попита Боркен.

Ричър не отговори.

— Искаш ли да го ритнеш? — попита Боркен.

Ричър продължаваше да мълчи. Виждаше накъде води тази игра. Ако кажеше „да“, трябваше да пребие Лоудър. Не че имаше нещо против, но предпочиташе да го стори по своя воля. Ако кажеше „не“, Боркен щеше да го нарече страхливец без вродено чувство за справедливост и самоуважение. Проста и ясна игра без печеливш вариант. Затова избра тактиката, която бе използвал хиляди пъти: съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.

— В лицето, а? — запита Боркен. — Или може би в топките?

Лоудър гледаше Ричър. Имаше нещо странно в лицето му. Ричър разбра какво е. Очите му се разшириха от изненада. Лоудър умоляваше да го ритне той, а не Боркен.

— Лоудър, лягай долу — нареди Боркен.

Лоудър се отлепи от стената и отпусна рамене на пода. Завъртя тяло насам-натам и се изпъна по гръб. Боркен кимна на най-близкия пазач.

— В лицето.

Пазачът пристъпи напред и притисна с подметка главата на Лоудър настрани, тъй че лицето му да е обърнато към стаята. После се отдръпна и замахна с крак. Мощен ритник с тежък ботуш. Главата на Лоудър се отметна назад и изкънтя в стената. От носа му шурна кръв. Боркен дълго гледа червената струя без особен интерес. После пак се обърна към Ричър.

— Лоудър е един от най-старите ми приятели — каза той.

Ричър не отговори.

— Възникват два въпроса, нали? — продължи Боркен. — Първи въпрос: защо съм толкова строг дори и към старите си приятели? И втори въпрос: ако така се отнасям с приятелите, то какво ли правя на враговете си?

Ричър мълчеше. Съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.

— На враговете им правя далеч по-страшни неща — каза Боркен. — Толкова страшни, че не можеш и да си ги представиш. Наистина не можеш, повярвай ми. А защо съм толкова строг? Защото остават само два дни до изключителен исторически момент. Предстоят ни събития, които ще променят света. Разработват се планове, операциите са в пълен ход. Затова трябва да издигна вродената си предпазливост на още по-високо ниво. Старият ми приятел Лоудър стана жертва на историческите процеси. За жалост навярно това ще постигне и теб.

Ричър не каза нищо. Наведе очи и погледна Лоудър. Беше загубил съзнание. Дишаше задавено през съсирената кръв в носа си.

— Имаш ли някаква стойност за мен като заложник? — попита Боркен.

Ричър се замисли. Не отговори. Боркен го погледна в лицето и се усмихна.

— Така и предполагах. Е, какво да правя с човек, който няма стойност за мен като заложник? В един решителен исторически миг.

Ричър мълчеше. Наблюдаваше. Леко прехвърли тежестта си напред.

— Да не мислиш, че ще те ритна? — попита Боркен.

Ричър напрегна крака, готов за скок.

— Успокой се — каза Боркен. — Няма да те ритам. Като му дойде времето, ще получиш куршум в главата. Изотзад. Не съм глупав, ще знаеш. Имам очи и мозък. Колко си висок, над метър и деветдесет ли? И тежиш към сто килограма. Очевидно силен и здрав. Гледай само как си напрегнал бедра, готов да скочиш. Трениран човек, личи от пръв поглед. Не си обаче боксьор. Защото носът ти не е чупен. За да останеш със здрав нос в твоята категория, трябва да си феноменален талант и щяхме да те знаем от вестниците. Значи си прост бияч, вероятно бивш военен, нали? Затова ще внимавам с теб. Никакъв бой, само куршум.

Пазачите схванаха намека. Шест дула се надигнаха, шест пръста легнаха върху спусъка.

— Имаш ли присъди? — попита Боркен.

Ричър сви рамене и проговори за пръв път.

— Не.

— Значи почтен гражданин?

Ричър пак сви рамене.

— Така излиза.

Боркен кимна.

— Ще си помисля. Каквото и да реша, ще ти го кажа утре рано, бива ли?

Той вдигна масивната си ръка и щракна с пръсти. Петима от пазачите се раздвижиха. Двама отидоха да отворят вратата. Трети мина между тях и излезе. Другите двама изчакаха. Боркен стана с удивителна за теглото му сръчност и заобиколи масата. Дъските на пода изскърцаха под грамадното му туловище. Четиримата пазачи се наредиха зад него и той излезе в нощта, без да поглежда назад.

Боркен прекоси поляната и влезе в друга барака. Фаулър го чакаше със слушалки на ушите.

— Мисля, че някой влезе при нея — съобщи той.

— Така ли смяташ? — запита Боркен.

— Душът работеше — каза Фаулър. — Влязъл е някой, който знае за микрофоните. Иначе защо ще пуска водата? Преди малко се изкъпа, нали? Някой е влязъл и е пуснал душа, за да заглуши разговора.

— Кой?

Фаулър поклати глава.

— Не знам. Но ще се опитам да разбера.

Боркен кимна.

— Да, опитай се — каза той. — Опитай се да разбереш.

В полумрака на жилищните бараки мъже и жени усърдно почистваха пушките. Слухът за Лоудър се бе разнесъл светкавично. Всички знаеха за трибунала. Знаеха и какво ще е решението. Всеки от тях можеше да бъде избран за участие в екзекуцията. Ако изобщо се стигнеше до екзекуция. Повечето вярваха, че ще е така. За офицер като Лоудър командирът сигурно щеше да се ограничи с разстрел. Едва ли щеше да избере нещо по-лошо. Затова всички грижливо почистиха пушките и ги оставиха до леглата си заредени.

Онези, които имаха повече черни точки и утре можеше да получат дисциплинарни наказания, се опитаха да поспят. Ако командирът не се задоволеше с участието им в екзекуцията, чакаше ги доста работа. Тежка, неприятна работа. А дори на Лоудър да му се разминеше, оставаше другият. Онзи едър тип, дето пристигна с федералната кучка. Едва ли щеше да доживее до закуска. Не помнеха някой случаен чужденец да е оцелявал по-дълго.

Холи Джонсън си имаше правило. Беше го усвоила от дете, като семеен девиз. Дългото обучение в Академията го подсили още повече. Правило, изградено от хиляди години военна история и стотици години полицейски опит. То гласеше: надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.

Нямаше никакви основания да се съмнява, че ще избяга с джип на юг веднага щом новият й съюзник уреди нещата. Той беше добре обучен агент като нея. Знаеше, че ако ролите се обърнеха, щеше да го измъкне без затруднения. Тъй че можеше да седи и да чака. Но не го правеше. Надяваше се на най-доброто, готвеше се обаче за най-лошото.

Беше отписала банята. Оттам нямаше изход. Сега изследваше стаята сантиметър по сантиметър. Навсякъде новите чамови дъски се оказаха заковани плътно за гредите. Това я подлудяваше. Чамови дъски с дебелина два сантиметра и половина — най-старата технология, използвана от десет хиляди години насам, а нямаше начин да се измъкне. За самотна жена без инструменти стените бяха непробиваеми като брониран корпус на крайцер.

И тя си постави за цел да намери инструменти. Сякаш препускаше вихрено през дарвиновата еволюция. Някога маймуните бяха слезли от дърветата, за да открият използването на инструменти. Тя насочи вниманието си към леглото. От дюшека нямаше полза. Беше тънък, сплескан, без пружини отвътре. Но рамката изглеждаше по-надеждна. Беше сглобена от винкели и железни тръби. Ако успееше да я разглоби, можеше да вмъкне в най-дългата тръба един от ъгловите винкели и да получи лост с дължина два метра. Но болтовете бяха покрити с дебел слой боя. Макар че имаше здрави ръце, не успя да ги раздвижи. Измъчените й пръсти само се хлъзгаха от потта.

След като извлякоха Лоудър от бараката, Ричър остана сам с последния от пазачите. Седеше на стола, а пазачът се бе настанил зад масата. Автоматът лежеше върху нея, насочен право срещу пленника. Ръцете на Ричър бяха оковани зад гърба. Трябваше да вземе няколко решения. Първо — в никакъв случай нямаше да остане така цяла нощ. Той спокойно погледна пазача, понадигна се и плъзна ръце отдолу. Притисна гърди към коленете си и измъкна ръцете напред. После се облегна назад, отпусна окованите китки в скута си и с усилие се усмихна на пазача.

— Дълги ръце — каза той. — Понякога са полезни.

Пазачът бавно кимна. Имаше тясно лице и дълбоко хлътнали, проницателни очички. Те блестяха сред буйната брада и маскировъчните петна, но в блясъка им като че нямаше злоба.

— Как се казваш? — попита Ричър.

Пазачът се поколеба. Размърда се на стола. Ричър усети, че някаква вродена учтивост го кара да отговори. Но явно имаше и сериозни тактически възражения. Ричър продължи да се усмихва широко.

— Аз съм Ричър — каза той. — Знаеш името ми. А ти как се казваш? Щом ще сме заедно цяла нощ, поне да бъдем културни, нали така?

Пазачът отново кимна. После сви рамене.

— Рей.

— Рей — повтори Ричър. — Това името ли е, или фамилията?

— Фамилията — каза пазачът. — Джоузеф Рей.

Ричър кимна.

— Добре, мистър Рей. Много ми е приятно.

— Викай ми Джо — каза Джоузеф Рей.

Ричър отново се усмихна насила. Ледът се пропукваше. Като на разпит. Беше го правил хиляди пъти. Но за пръв път седеше от другата страна на бюрото. За пръв път носеше белезници.

— Джо, ще трябва малко да ми помогнеш — каза той. — Да ми разкажеш как стоят нещата. Не знам къде съм, защо ме доведоха тук и кои сте вие. Можеш ли да ми обясниш поне най-основното?

Рей го гледаше колебливо, сякаш не знаеше откъде да започне. После хвърли поглед из стаята, като че се чудеше дали изобщо има право да заговори.

— Къде се намираме всъщност? — попита Ричър. — Това поне можеш да кажеш, нали?

— В Монтана — каза Рей.

Ричър кимна.

— Добре. Къде по-точно?

— До едно градче, казва се Йорк. Старо миньорско Градче, почти изоставено.

Ричър кимна отново.

— Добре. И какво правите тук?

— Изграждаме бастион — каза Рей. — Място само за нас.

— И защо? — попита Ричър.

Рей сви рамене. Не беше от приказливите. Отначало не каза нищо. После се приведе напред и подхвана нещо, което приличаше на дълга молитва, сякаш я беше повтарял десетки пъти. Или му я бяха повтаряли.

— Дойдохме тук, за да избягаме от тиранията на Америка — каза той. — Трябва да очертаем граници и да речем: тук вече няма да е така.

— А как? — запита Ричър.

— Трябва да си възвърнем Америка педя по педя — продължаваше Рей. — Трябва да създадем място, където белият човек ще живее свободен, в мир, без тирания, с достойнство и справедливи закони.

— И мислиш ли, че ще можете?

— Не е за пръв път. Така е било и през 1776 година. Хората рекли: стига толкова. Искаме по-добра държава. Сега и ние го казваме. Искаме си страната. И ще си я вземем. Защото сме заедно. По-рано тук имаше десетки доброволчески отряди. Всички искаха едно и също. Но действаха поотделно. Мисията на Бо беше да обедини хората. Сега сме единни и ще си възвърнем страната. Започваме тук. Още сега.

Ричър кимна. Погледна надясно, където кръвта на Лоудър бе попила в пода.

— Така ли смятате да започнете? — попита той. — Ами гласуването и демокрацията? Ами гражданските права? Щом не харесвате старите хора, гласувайте срещу тях и изберете нови.

Рей се усмихна печално и поклати глава.

— Вече двеста и двайсет години гласуваме. И става все по-зле. Ония в правителството не се интересуват от нашия глас. Те ни отнеха властта. Продадоха страната. Знаеш ли къде е истинското правителство на тази страна?

Ричър сви рамене.

— Във Вашингтон, нали така?

— Грешка. Намира се в Ню Йорк. В сградата на Обединените нации. Питал ли си се някога защо Обединените нации са толкова близо до Уолстрийт? Защото това е правителството. Обединените нации и банките. Те управляват света. Америка е само част от него. Дори президентът, по дяволите, е само член на кабинета. Затова от проклетото гласуване няма полза. Да не мислиш, че на Обединените нации и световните банки им пука как ще гласуваме?

— Сигурен ли си? — попита Ричър.

Рей енергично кимна.

— Сигурен съм и още как. Видях как стават тия работи. Според теб защо пращаме на руснаците милиарди долари, когато в Америка има мизерия? Да не мислиш, че е свободно решение на американското правителство? Пращаме ги, защото така ни нарежда световното правителство. Знаеш ли, че тук има лагери? Стотици, лагери в цялата страна. Повечето са за войските на Обединените нации. Чуждестранните армии само чакат да се намесят, ако вземем да създаваме неприятности. Но на четирийсет и три места има концлагери. Там ще ни вкарат, щом си отворим устата.

— Сигурен ли си? — повтори Ричър.

— И още как. Бо откри документи. Разполагаме с доказателства. Нямаш представа какви неща се въртят. Знаеш ли, че има секретен федерален закон болниците да присаждат микрочип под кожата на всички новородени? Когато взимат бебетата от майките, не е, за да ги претеглят. Присаждат им микрочип. Скоро ще могат да наблюдават цялата нация от секретни спътници. Да не мислиш, че космическата совалка служи за научни опити? Вярваш ли, че световното правителство ще разреши да се харчат пари за подобни неща? Друг път. Космическата совалка изстрелва наблюдателни спътници.

— Сигурно се шегуваш — каза Ричър.

Рей поклати глава.

— Не ми е до шеги. Бо откри документи. Има и друг секретен закон, прати ни го един приятел от Детройт. От осемдесет и пета година във всяка нова американска кола се вгражда таен предавател, за да засичат спътниците накъде отива. Щом купиш кола, радарите в сградата на Обединените нации знаят къде си по всяко време на денонощието. В момента обучават у нас чуждестранни войски за окончателното завземане на властта. Знаеш ли защо пращаме толкова много пари на Израел? Не защото ни интересува какво ще стане с евреите. Много важно. Пращаме им пари, защото именно там Обединените нации обучават секретната световна армия. Нещо като експериментален полигон. Според теб защо Обединените нации нито веднъж не попречиха на евреите да нахлуват в чужди държави? Ами защото точно Обединените нации ги пращат там. Обучават ги за голямото нашествие. В момента из военните бази на цяла Америка чакат три хиляди хеликоптера в бойна готовност. Боядисани в черно, без отличителни знаци.

— Сигурен ли си? — изрече Ричър за трети път. Влагаше в гласа си нещо средно между тревога и съмнение. — Никога не бях чувал такива неща.

— Точно това го доказва, нали? — каза Рей.

— Как така?

— Много просто. Мислиш ли, че световното правителство ще позволи на радиото и телевизията да се доберат до подобни сведения? Та нали именно то ги контролира. Сложило ги е в джоба си. Значи е логично да мислим, че става тъкмо онова, за което не споменават никога, прав ли съм? Казват ни каквото е безопасно, а тайните работи крият. Всичко е истина, вярвай ми. Казах ти вече, Бо откри документи. Знаеш ли, че всеки пътен знак в Съединените щати има секретна маркировка отзад? Ако не вярваш, иди да видиш. Тайни обозначения, за да ориентират световната армия из страната. Те се готвят да завземат властта. Затова ни трябва собствена територия.

— Смяташ ли, че ще ви нападнат? — запита Ричър.

— Несъмнено — отвърна Рей. — Моментално ще връхлетят срещу нас.

— И вярваш, че можете да се защитите? Шепа хора в някакво си затънтено градче?

Джо Рей поклати глава.

— Не сме шепа хора. Имаме над сто бойци.

— Сто души? Срещу световното правителство?

Рей отново поклати глава.

— Можем да се защитим. Бо е умен водач. Разполагаме с добра територия. Намираме се в долина. Сто километра от север на юг и още толкова от изток на запад. На север минава канадската граница.

За да подчертае географското разположение, той завъртя ръка из въздуха, сякаш искаше да нанесе саблен удар. Ричър кимна. Познаваше канадската граница. Рей размаха вертикално другата си ръка по левия край на невидимата карта.

— Рапид Ривър. Тая река е западната ни граница. Голяма, буйна река. Няма начин да се премине.

С другата ръка описа малко кръгче из въздуха вдясно от канадската граница, сякаш бършеше стъкло.

— Национален парк. Виждал ли си го? Осемдесет километра от изток на запад. Гъста вековна гора, абсолютно непроходима. По-добра източна граница никъде няма да намериш.

— Ами на юг? — попита Ричър.

Рей отсечено размаха ръка на нивото на гърдите си.

— Овраг. Естествен противотанков ров. Мене слушай, разбирам от танкове. Само от две места могат да прекосят — по шосето и черния път. Над оврага има дървен мост, черният път минава по него.

Ричър кимна. Помнеше трополенето на камионетката.

— Взривяваме моста — каза Рей. — И с пътя е свършено.

— Ами шосето?

— Същата работа. Вдигаме моста във въздуха и сме в безопасност. В момента слагат зарядите.

Ричър бавно кимна. Мислеше за въздушна атака, артилерия, ракети, управляеми бомби, проникване на специални части, хеликоптери, парашутен десант. Мислеше как командосите от флота могат да преодолеят реката или морските пехотинци да построят мост над оврага. Мислеше как съюзниците от НАТО биха нахлули през канадската граница.

— Ами Холи? — запита той. — За какво ви е тя?

Рей се усмихна. Брадата му се разтвори за миг и в отвора лъснаха бели зъби.

— Тайното оръжие на Бо. Помисли малко. Световното правителство ще прати нейния старец да ръководи атаката. За това са го назначили. Да не мислиш, че президентът назначава когото си иска? Не ме разсмивай. Дъртият Джонсън е човек на световното правителство и само чака да получи секретната заповед. Но какво ще завари, когато пристигне?

— Какво? — запита Ричър.

— Идва от юг, нали така? Най-напред ще види старата съдебна сграда в югоизточния край на градчето. Ти вече си бил там. Тя е на втория етаж, нали така? Забеляза ли новата обстановка? Специална стая с двойни стени на петдесет и пет сантиметра разстояние. Между тях е тъпкано с динамит и детонатори от старите миньорски складове. Първият заблуден снаряд ще прати дъщерята на стария Джонсън направо в царството небесно.

Ричър кимна отново. Рей го гледаше втренчено.

— Не искаме кой знае какво. Сто на сто, колко прави това? Десет хиляди квадратни километра.

— Но защо точно сега? — запита Ричър. — Закъде сте се разбързали?

— Коя дата сме днес? — отвърна Рей.

Ричър сви рамене.

— Не беше ли началото на юли?

— Втори юли. Само два дни остават.

— До какво?

— До Деня на независимостта. Четвърти юли.

— И какво? — попита Ричър.

— Обявяваме независимост — каза Рей. — Вдругиден. Ражда се нова нация. Тогава ще ни нападнат, нали? Свобода за малкия човек? Няма да го допуснат.

24

Реактивният самолет на Бюрото кацна за зареждане във Фарго, Северна Дакота, после полетя право на югозапад към Калифорния. Макграт отново предложи да се насочат към Монтана, но Уебстър не се съгласи. Директорът на Бюрото предпочиташе бавните, методични действия, тъй че първо щяха да проверят миналото на Бо Боркен в Калифорния, а после да отлетят до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо, където ги чакаше генерал Джонсън. В цялото ФБР вероятно само Макграт имаше смелостта да се разкрещи на Уебстър и не пропусна да го стори, но едно е да възразяваш, друго — да убедиш. Сега се носеха към Мохаве в пълен състав — Макграт, Уебстър, Броган и Милошевич; всички се чувстваха изтощени, кисели и пренапрегнати в горещия, шумен салон.

— Трябват ми всички възможни сведения — каза Уебстър. — Лично отговарям за случая, а с голямото началство няма как да шикалкавя, нали?

Макграт го изгледа свирепо и си помисли: недей да въртиш кабинетни игрички с живота на Холи, Уебстър. Но не каза нищо. Остана да седи като вдървен, докато самолетът най-сетне се стрелна надолу към пистата в покрайнините на пустинята.

Кацнаха малко след два часа през нощта западно време.

Местният агент ги посрещна на пустото летище с личната си кола. Потеглиха на юг през заспалия град.

— Семейство Боркен е живяло в Кендал — каза агентът. — Малко градче на осемдесет километра оттук. Земеделски край, отглеждат предимно цитруси. Има само един полицейски служител. Шерифът ни чака.

— Знае ли нещо? — попита Макграт.

Човекът зад волана сви рамене.

— Може би. Градчето е малко, нали?

Осемдесет километра през пустинята със сто и трийсет в час им отнеха само трийсет и шест минути. Кендал представляваше шепа постройки, изгубени сред море от плодни дръвчета. Имаше бензиностанция, смесен магазин, земеделска кооперация и ниска бетонна сграда с дълги антени на покрива. Отпред беше паркирана лъскава полицейска кола с надпис: Областен шериф, Кендал. Зад колата светеше прозорецът на канцелария.

Петимата агенти се разтъпкаха уморено, вдъхнаха сухия нощен въздух и поеха в колона към сградата. Областният шериф се оказа солиден шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Изглеждаше надежден. Уебстър му махна с ръка да седне, а Макграт сложи на бюрото пред него четирите лъскави снимки.

— Познавате ли тези хора? — запита той.

Шерифът придърпа портретите по-близо и ги огледа един по един. После ги размести по нов начин. Подреди снимките върху бюрото, сякаш сваляше печеливша ръка на покер. Кимна и посегна настрани. Дръпна едно чекмедже. Измъкна три обемисти папки. Пъхна ги под три от снимките. Посочи със загрубял пръст първото лице.

— Питър Уейн Бел. От Мохаве, но често се навърташе тук. Както навярно знаете, не е божа кравичка.

Той кимна към монитора в края на бюрото. Върху екрана бяха изписани данни от Националния център за борба с престъпността. Доклад на полицията от Северна Дакота за мъртвец, намерен в канавка. Име и сведения за покойника.

Шерифът мръдна ръка и положи пръст върху съседната снимка. Този човек бе блъснал Холи Джонсън в лексуса.

— Стивън Стюарт. Викат му Стиви или Малкия. Селско момче в пълния смисъл на думата, нали ме разбирате. Плахо, нервно момче.

— Какво има в досието? — запита Уебстър.

Шерифът сви рамене.

— Нищо сериозно. Просто е тъпичък открай време. Хукнат хлапетата да правят пакости и познайте кого заварвам, когато пристигна? Малкия Стиви. Прибирал съм го десетина пъти, но никога не се е забърквал в нещо по-тежко.

Макграт кимна и посочи снимката на човека, който бе седнал до шофьора.

— Този тук?

Шерифът премести пръста си точно върху гърлото на портрета.

— Тони Лоудър. Е, това вече е лошо момче. По-умен от Стиви, но по-глупав от мен или вас. Ще ви дам досието. Може и да не ви държи будни цяла нощ, но определено няма да сънувате приятни сънища, като го прочетете.

— Ами онзи здравеняк? — попита Уебстър.

Шерифът прехвърли пръст и поклати прошарената си глава.

— Този не съм го виждал. Гарантирам. Щях да го запомня.

— Допускаме, че е чужденец — каза Уебстър. — Може би европеец. Може да говори с акцент. Спомняте ли си нещо такова?

Шерифът продължи да клати глава.

— Не съм го виждал — повтори той. — Щях да си спомня.

— Добре — каза Макграт. — Бел, Малкия Стиви Стюарт, Тони Лоудър и тайнственият непознат. Какво общо имат със семейство Боркен?

Шерифът сви рамене.

— Старият Дъч Боркен не се е замесвал в нищо. Там му беше проблемът. Бил пехотинец във Виетнам, после напусна армията и се пресели тук. Доведе красива жена и пълничко десетгодишно момче. Захвана се да произвежда цитруси и отначало му потръгна добре. Странен човек беше, саможив, рядко идваше насам. Но според мен беше щастлив. После жена му се разболя и умря, момчето взе да откача, пазарът се издъни, печалбите паднаха, всички производители започнаха да теглят заеми, лихвите скочиха, земята поевтиня, държавните помощи спряха, напояването поскъпна и стопанствата изгърмяха едно подир друго. Боркен не издържа и налапа пушката.

Уебстър кимна.

— Онова пълничко десетгодишно момче е било Бо Боркен, нали?

Шерифът кимна.

— Бо Боркен. Много странен младеж. Много умен. Побъркан обаче.

— На каква тема? — запита Макграт.

— Започнаха да пристигат мексиканци — каза шерифът. — Евтина работна ръка. Младият Бо беше твърдо против. Взе да вдига шум, че трябвало да опазим Кендал от цветнокожите. Свърза се с расистите от организацията „Джон Бърч“.

— Значи е бил расист? — обади се Макграт.

— Да, отначало. После го прихванаха бесните на тема международни заговори. Все това разправяше — че евреите били завладели правителството. Или май бяха Обединените нации. Все същите дивотии. Цялото правителство било от комунисти, готвело се да завладее света и трупало секретни планове за какво ли не. Голям заговор срещу всички, най-вече срещу самия него. Банките държали правителството за гушата… или може и да беше обратното, не помня. Тъй че и в банките било тъпкано с комунисти, които искали да унищожат Америка. Смяташе, че банката е отпуснала заем на баща му с едничката цел да прибере земята и да я даде на мексиканците, негрите или нещо такова. Беше като ненормален, само за това приказваше.

— А какво стана в действителност? — запита Уебстър.

— Е, в крайна сметка банката взе земята. Човекът не си изплащаше заема, нали така? Но не я дадоха на мексиканците. Продадоха я на същата голяма корпорация, която владее, кажи-речи, всичко по тия места. Тя пък е собственост на пенсионните фондове, което значи, че в известен смисъл е моя и ваша, а не на комунистите, мексиканците и тъй нататък, прав ли съм?

— Но момчето смяташе, че международният заговор е причинил смъртта на баща му? — попита Броган.

— Определено. А истината е, че сам Бо съсипа баща си. Според мен старият холандец би издържал всичко, освен едно — да разбере, че единственият му син е луд за връзване. Егоистично, жестоко, капризно хлапе. Ако искате да знаете, затова лапна пушката горкият човек.

— И къде отиде Бо? — запита Уебстър.

— В Монтана. Поне така чух. Повлякъл се с ония десни групировки, нали ги знаете, доброволческите отряди. Станал там някакъв шеф. Разправял, че белият човек трябва да се вдигне на въоръжена борба.

— А другите тръгнаха с него, така ли? — запита Броган.

— За тримата знам със сигурност — каза шерифът. — Големия не съм го виждал. Но Малкия Стиви, Лоудър и Питър Бел направо се прекланяха пред Бо, слушаха го като роботчета. Потеглиха заедно. Имаха малко пари, обраха от фермата каквото им падна подръка и поеха на север. Смятаха да закупят някой по-евтин терен и там да се отбраняват, макар че нямам представа срещу кого точно, защото, доколкото знам, ония места са почти обезлюдени, а малцината останали са все бели.

— Какво има в досието му? — попита Уебстър.

Шерифът поклати глава.

— Нищо и половина. Бо е прекалено хитър, за да се остави да го спипат.

— Сторил е обаче много неща, без да го хванат — каза Уебстър.

Шерифът кимна.

— Помните ли обира на бронираната кола? Някъде северно от нашия щат. Чух за тая история. Не откриха извършителя, нали? Прекалено е хитър, казвам ви.

— Нещо друго да ни кажете? — запита Уебстър.

Шерифът се позамисли и кимна отново.

— Имаше и пето момче. Казваше се Одел Фаулър. Където е Бо, и той ще е там. Обзалагам се. Тръгнат ли Лоудър, Стиви и Бел да вършат пакости, значи Боркен и Фаулър седят нейде на сянка и дърпат конците.

— Нещо друго? — повтори Уебстър.

— Отначало имаше и шесто момче — каза шерифът. — Пакър се казваше. Шестимата се бяха сдушили като крастави псета. Но Пакър тръгна с мексиканско момиче. Не че искаше, просто се влюби. Бо му каза да я зареже. Изпокараха се заради тази история. Един ден Пакър изчезна, а Бо се разкарваше насам-натам, ухилен до уши. Открихме Пакър сред пущинака, прикован за голям дървен кръст. Разпнат. Беше мъртъв от два дни.

— И смятате, че е дело на Боркен? — попита Броган.

— Нищо не успях да докажа — отвърна шерифът. — Но съм сигурен. И в още едно нещо съм сигурен — че е убедил другите да му помогнат. Той е водач по рождение. Уверявам ви, може да убеди всекиго в каквото и да било.

Още осемдесет километра с кола на връщане към Мохаве. Хиляда и триста километра със самолет от Мохаве до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо. Общо три часа, тъй че кацнаха в „Питърсън“ заедно с великолепния планински изгрев. За подобна гледка хората дават мило и драго, но четиримата от ФБР изобщо не я забелязаха. Четвъртък, 3 юли — четвъртият ден на кризата. От умора и недояждане бяха изнервени до крайност. Не мислеха за нищо друго, освен за непосредствените задачи.

Генерал Джонсън не дойде да ги посрещне лично. Беше тръгнал някъде из огромната база да инспектира патрулите, които се връщаха от нощна смяна. Неговият адютант козирува на Уебстър, ръкува се с другите трима и ги поведе към щабното помещение, запазено за тях. На масата имаше грамадна, отлично заснета черно-бяла фотография. Някакъв пейзаж. Напомняше снимка на лунната повърхност.

— Това е Анадир, в сибирската част на Русия — каза адютантът. — Снимка от спътник. Миналата седмица тук имаше голяма военновъздушна база. Ядрени бомбардировачи. Пистите бяха насочени право срещу нашите ракетни силози в Юта. Според договора за ограничаване на въоръженията базата трябваше да бъде взривена. Волю-неволю, руснаците се подчиниха.

Четиримата агенти се наведоха да погледнат отблизо. На снимката нямаше и следа от човешка дейност. Само хаотично разхвърляни кратери.

— Волю-неволю ли? — обади се Макграт. — На мен пък ми изглежда, че са го сторили от все сърце.

— И какво? — запита Уебстър.

Адютантът извади карта от чантата си. Разгъна я и се отдръпна, за да видят по-добре. Картата показваше част от света — Източна Азия и западния край на Съединените щати с Аляска точно в средата и северния полюс най-отгоре. Адютантът отмери с педя разстоянието на югоизток от Сибир до Юта.

— Анадир беше тук — каза той. — Юта е тук. Естествено, знаехме всичко за тяхната база и бяхме взели контрамерки, които включват големи ракетни бази в Аляска, ето ги, и след това верига от малки противосамолетни постове по цялото трасе на бомбардировачите от Анадир до Юта. Ето ги тук, тук, тук и тук, разхвърляни между Монтана и Айдахо.

Агентите не обърнаха внимание на червените точки в Айдахо. За сметка на това грижливо огледаха постовете в Монтана.

— Какво представляват тия бази? — попита Уебстър.

Адютантът сви рамене.

— Временни съоръжения. Построени набързо през шейсетте години и криво-ляво изтраяха досега. Откровено казано, не вярвахме да влязат в работа. Ракетите в Аляска бяха предостатъчни. Нищо нямаше да мине през тях. Но нали знаете как е. Повечко предпазливост никога не е излишна.

— С какви оръжия разполагат? — запита Макграт.

— Във всеки пост имаше батарея ракети „Пейтриът“ — каза адютантът. — Тях отдавна сме ги изтеглили. Продадохме ги на Израел. Сега останаха само ракети „Стингър“. Нали ги знаете, пехотни установки за изстрелване от рамо.

Уебстър го погледна смаяно.

— „Стингър“? Искали сте да сваляте руски бомбардировачи с пехотни установки?

Адютантът кимна. Изглеждаше напълно уверен.

— Защо не? В края на краищата тия бази бяха чиста формалност. По принцип нищо не би трябвало да мине отвъд Аляска. Но стингърите щяха да свършат работа. Навремето ги пращахме с хиляди в Афганистан. Свалиха стотици руски самолети. Всъщност предимно хеликоптери, но, така или иначе, вършат работа. Топлинното насочване не подбира, нали? Няма значение дали ще го изстреляш от камион или от рамото на пехотинец.

— И какво става сега? — запита Уебстър.

— Закриваме базите — каза адютантът. — Затова генералът е тук, господа. Събираме оборудването и персонала в „Питърсън“ и ще има някаква церемония. Нали знаете, край на една епоха и тъй нататък.

— Къде са тия бази? — попита Макграт. — Къде точно в Монтана?

Адютантът придърпа картата към себе си и огледа обозначенията.

— Най-южната е маскирана между нивите около Мисула. Най-северната — в една долина на шейсетина километра от канадската граница близо до градче, наречено Йорк. Защо? Има ли някакви проблеми?

Макграт сви рамене.

— Все още не знаем.

Адютантът ги отведе на закуска и обеща да потърси генерала. Джонсън пристигна между яйцата и препечените филийки, тъй че зарязаха филийките и се върнаха в щабното помещение. Сега Джонсън не приличаше на онзи лъскав офицер, когото Уебстър бе срещнал в понеделник вечерта. В този ранен час след четири дни напрежение изглеждаше отслабнал с десет килограма и състарен с двайсет години. Лицето му беше бледо, очите зачервени. Сякаш бе готов всеки миг да се признае за победен.

— Какво знаем дотук? — попита той.

— Според нас почти всичко — отвърна Уебстър. — В момента действаме по работната версия, че дъщеря ви е отвлечена от доброволческите отряди в Монтана. Знаем сравнително точно къде се намират. Някъде в северозападните долини.

Джонсън бавно кимна.

— Обадиха ли се?

Уебстър поклати глава.

— Не още.

— Каква е причината? — попита Джонсън. — Какво искат?

Уебстър пак поклати глава.

— Засега не знаем.

Джонсън кимна още веднъж, по-неуверено.

— Кои са те?

Макграт отвори плика, който носеше.

— Разполагаме с четири имена — каза той. — Трима от ударната група и намерихме доста убедителни доказателства кой е водач на отряда. Някой си Бо Боркен. Да ви напомня нещо?

— Боркен? — повтори Джонсън, после поклати глава. — Не съм го чувал.

— Добре — каза Макграт. — А този тук? Името му е Питър Бел.

Макграт подаде на Джонсън компютърната снимка, която показваше Бел зад волана на лексуса. Генералът дълго я гледа и накрая поклати глава.

— Мъртъв е — добави Макграт. — Не успял да се добере до Монтана.

— Добре — каза Джонсън.

Макграт му подаде следващата снимка.

— Стивън Стюарт?

Джонсън я огледа по-дълго, но накрая пак поклати глава.

— Не съм го виждал преди.

— Тони Лоудър?

Джонсън поклати глава още от пръв поглед.

— Не.

— Боркен и тия тримата са от Калифорния — каза Макграт. — Може да има още един, на име Одел Фаулър. Напомня ли ви нещо?

Джонсън поклати глава.

— И остава ето този — каза Макграт. — Не знаем кой е.

Той извади снимката на едрия мъж. Джонсън я погледна, извърна лице, но после отново се взря.

— Познавате ли го? — попита Макграт.

Джонсън сви рамене.

— Като че ми е познат. Може да съм го виждал.

— Наскоро ли?

Джонсън поклати глава.

— Не е наскоро. Вероятно доста отдавна.

— Военен? — запита Уебстър.

— Вероятно — повтори Джонсън. — Повечето хора, с които се срещам, са военни.

Адютантът надникна през рамото му.

— Не го познавам — каза той. — Но не е зле да пратим снимката до Пентагона. Ако се окаже военен, може някой там да е служил заедно с него.

Джонсън тръсна глава.

— Пратете портрета по факса на военната полиция. Този тип е престъпник, нали? Може да е създавал неприятности в своята част. Все някой ще си го спомни.

25

Дойдоха да го изведат един час след изгрев слънце. Джоузеф Рей седеше напрегнато отсреща, а Ричър дремеше върху коравия стол, отпуснал оковани ръце в скута си. Почти цяла нощ бе мислил за динамит. Стар динамит от складовете на изоставена мина. Представяше си как поема в ръка динамитната шашка. Усещаше тежестта й. Пресмяташе обема на кухината зад стените на Холи. Представяше си я натъпкана със стар динамит. Стар, бракуван динамит — нестабилен, покрит с капчици нитроглицерин. Може би цял тон нестабилен стар динамит, натъпкан около нея. Още не чак толкова стар, че да избухне от случайно движение, но вече готов да гръмне от попадение на заблуден артилерийски снаряд. Или куршум. Или дори малко по-силен удар с чук.

После отвън долетя тропот по камъните и пред бараката спря група хора. Вратата се отвори рязко. Ричър извърна глава и видя шестима пазачи. Най-предният изтича навътре и стисна ръката му. Извлече го под яркото утринно слънце срещу петима строени мъже с насочени автоматични пушки. Маскировъчни облекла, буйни бради. Ричър стоеше и примигваше от светлината. Пушките се подредиха наоколо и шестимата го поведоха през поляната към тясна пътека, която чезнеше на запад в гората.

След петдесет метра излязоха на нова поляна. Малък неправилен правоъгълник. Две бараки от шперплат и чамови дъски. Без прозорци. Пазачите спряха и водачът им посочи с пушката си лявата сграда.

— Командирската барака.

После посочи надясно.

— Наказателната барака. Не ти я препоръчвам.

Шестимата се разсмяха със спокойната самоувереност на елитни бойци и водачът почука на вратата на командирската барака. Изчака малко и отвори. Отзад побутнаха Ричър с дуло.

Бараката бе ярко осветена. Лъчите на електрическите крушки се смесваха със зеленикава дневна светлина, падаща през обраслите с мъх капандури на покрива. Вътре имаше просто дъбово бюро и столове — тежки, заоблени, изтъркани, каквито Ричър бе виждал в старите филми за провинциални редакции или банки. Нямаше никаква украса освен няколко знамена по стените. Зад бюрото бе изрисувана грамадна свастика, няколко по-малки се виждаха по останалите стени. На голяма дъска в дъното беше разпъната карта на Монтана. Черна линия обкръжаваше част от северозападния ъгъл на щата. Върху голия под лежаха вързопи брошури и инструкции. Една от тях бе озаглавена „Изсушено ще ви хареса“. Изглежда, описваше как да се подготвят провизии за обсада. Друга съветваше как да се водят партизански действия срещу железопътните линии. Имаше и нелепо изящна библиотечка от полиран махагон, претъпкана с книги. Лъч светлина откъм открехнатата врата огряваше позлатените заглавия по гръбчетата им. Стандартен подбор съчинения за военното изкуство, превод от немски и японски. Една цяла лавица съдържаше книги за Пърл Харбър. Книги, които Ричър бе изучавал някога далеч оттук.

Остана неподвижен. Боркен седеше зад бюрото. Блестящата му коса изглеждаше почти бяла. Черната униформа сивееше. Боркен гледаше пленника мълчаливо. После махна с ръка към отсрещния стол. Направи знак на пазачите да изчакат отвън.

Ричър тежко се отпусна на стола. Умората го изцеждаше, а адреналинът изгаряше стомаха му. Пазачите с тропот се изнизаха навън. Тихо затвориха вратата. Боркен раздвижи ръка и отвори едно чекмедже. Извади старинен револвер. Шумно го пусна върху бюрото.

— Взех решение — каза той. — Дали да живееш, или да умреш.

После посочи стария револвер върху бюрото.

— Знаеш ли какво е това?

Ричър погледна и кимна.

— „Колт Маршал“.

Боркен кимна.

— Има си хас да не е. Оригинален „Колт Маршал“ от 1873 година, приет на въоръжение в американската кавалерия. Моето лично оръжие.

Вдигна револвера с дясна ръка и лекичко го подхвърли върху дланта си.

— Знаеш ли с какво стреля?

Ричър кимна отново.

— Шест куршума. Четирийсет и петорки.

— Верен отговор — каза Боркен. — Шест куршума четирийсет и петорки, цев деветнайсет сантиметра, начална скорост двеста и седемдесет метра в секунда. Знаеш ли на какво може да те направи такъв куршум?

Ричър сви рамене.

— Зависи дали ще ме улучи.

Боркен го изгледа с недоумение. После се ухили. Влажните устни се извиха нагоре и шишкавите бузи почти закриха очите му.

— Ще те улучи. Щом аз стрелям, ще те улучи.

Ричър пак сви рамене.

— От такова разстояние може би.

— Откъдето и да било — каза Боркен. — Оттук, от петнайсет метра, от петдесет метра. Щом аз стрелям, ще те улучи.

— Вдигни си дясната ръка — каза Ричър.

Боркен отново го изгледа с недоумение. После остави револвера и вдигна грамадната си бяла ръка, сякаш махаше на случаен познат или се готвеше да положи клетва.

— Глупости — каза Ричър.

— Глупости? — повтори Боркен.

— Ами да — потвърди Ричър. — Тоя револвер дава прилична точност, но далеч не е най-доброто оръжие на света. За да улучиш с него човек от петдесет метра, трябва да си тренирал като смахнат. А ти не си тренирал.

— Не съм ли?

— Не си. Виж я тая железария. Изработена е през седемдесетте години на миналия век, нали така? Гледал ли си стари снимки? Хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, току-що дошли от Европа, където гладът ги е гонил от поколения. Дребни хора, дребни ръце. Виж му дръжката. Прекалено извита, прекалено дребна за теб. Хванеш ли го, пръстите ти ще са като бананов грозд. А дръжката е от орехово дърво на сто и двайсет години. Кораво като камък. Откатът ще те блъсне в ръката отзад, точно под ударника. Ако си служиш често с тоя револвер, ще имаш такъв мазол между палеца и показалеца, че да го видя оттук. Но нямаш, затова не ми разправяй, че си тренирал, нито пък, че можеш да улучваш без тренировки.

Боркен го изгледа втренчено. После пак се усмихна. Леко разтвори влажните устни и очите му се превърнаха в тънички цепки. Отвори другото чекмедже и извади ново оръжие. Деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“. На около пет години. Често използван, но добре поддържан. Широка, масивна дръжка за едра ръка.

— Излъгах те — каза той. — Това е моето лично оръжие. А сега знам нещо. Знам, че съм избрал правилното решение.

Той помълча, давайки на Ричър възможност да запита какво е било решението. Ричър премълча. Стискаше устни. Нямаше да пита, дори ако животът му зависеше от това.

— Тук сме сериозни, ще знаеш — каза Боркен. — Напълно сериозни. Не си играем. И гледаме правилно на нещата.

Той отново помълча в очакване на въпрос. Ричър не каза нищо. Седеше и гледаше право напред.

— Америка е във властта на деспотично правителство — продължи Боркен. — Диктатура под контрола на врагове отвъд границата. Сегашният президент е член на световното правителство, което тайно управлява живота ни. Федералната система е само прикритие на тоталния им контрол. Готвят се да ни обезоръжат и поробят. Вече започнаха. Нека да сме наясно.

Той помълча. Отново взе стария револвер. Ричър го гледаше как изпробва хватката си около дръжката. Усети около Боркен някакъв ореол на хипнотично обаяние. Неволно се вслуша в мекия, завладяващ глас.

— Два основни метода — каза Боркен. — Първо опит да се обезоръжи цивилното население. Втората поправка към Конституцията гарантира на всекиго правото да носи оръжие, но те ще я отменят. Законите за контрол на оръжието, цялата шумотевица около престъпленията, убийствата, наркотиците, всичко това цели да обезоръжи хората като нас. А останем ли без оръжие, могат да правят с нас каквото си щат, нали така? Тъкмо затова е тая поправка на Конституцията. Умни хора са били едно време. Знаели са, че могат да контролират правителството само ако имат желание и възможност да стрелят.

Боркен отново млъкна. Ричър гледаше свастиката зад него.

— Вторият метод е да задушат дребния бизнес — продължи Боркен. — Лично моя теория. Малцина в Движението разбират това. Но аз го засякох. И тъй схванах нещата далеч преди другите.

Боркен изчака, но Ричър продължаваше да мълчи. Гледаше настрани.

— Ясно е като бял ден, нали? — каза Боркен. — В общи линии световното правителство е от комунистически тип. Не искат сила в дребния бизнес. Но Америка е тъкмо това. Милиони хора работят усърдно за насъщния. Твърде много, за да ги изтребят с един удар, когато му дойде времето. Значи бройката трябва да се намали предварително. И федералното правителство получава нареждане да задуши дребния частник. Въвеждат всевъзможни правилници, закони и данъци, съсипват пазара, повалят малкия човек на колене, после заръчват на банките да дотърчат с примамливи заеми и още преди да е засъхнало мастилото върху договора, вдигат лихвата и съсипват пазара още повече, докато накрая горкият човечец фалира. Тогава му отнемат всичко, та да спестят една бройка от газовите камери.

Ричър го погледна. Мълчаливо.

— Повярвай ми — каза Боркен. — Просто решават в аванс проблема с труповете. Ако се отърват сега от средната класа, после ще им трябват по-малко концлагери.

Ричър се взираше право в очите му. Сякаш гледаше електрическа крушка. Дебелите червени устни се усмихнаха снизходително.

— Казах ти, че сме далеч пред останалите. Разбрахме накъде е тръгнало. Иначе за какво служи Федералният резерв? Там е разковничето. По принцип американската нация се гради върху бизнеса, нали така? Контролираш ли бизнеса, значи владееш всичко. Как се контролира бизнесът? Като хванеш банките. Как да хванеш банките? Въвеждаш идиотска система за федерален резерв. Казваш на банките точно какво да правят. Там е разковничето. Световното правителство управлява всичко чрез Федералния резерв. Виждал съм точно как става.

Очите му бяха широко разтворени. Безцветни и лъскави.

— Видях как го направиха със собствения ми баща — изкрещя той. — Мир на клетата му душа. Федералните власти го разориха.

Ричър извърна очи към ъгъла. Сви рамене. Мълчаливо. Започна да си припомня как са подредени томовете в махагоновата библиотечка. Военно изкуство — от древния Китай и Ренесансова Италия до Пърл Харбър. За да издържи втренчения поглед на Боркен, той напрегна памет и взе да изрежда заглавията от ляво на дясно.

— Тук сме сериозни — повтори Боркен. — Може би ме гледаш и си мислиш, че съм някакъв деспот, фанатик или кой знае още какво. Светът ще ми лепне всякакви етикети. Но не е вярно. Добър водач съм, признавам. Дори талантлив водач. Кажи, че съм умен, че съм вдъхновен, няма да споря. Но не е задължително. На моите хора не им трябва пример и духовна подкрепа. Нито пък особено ръководство. Нуждаят се от упътване и дисциплина, но не се заблуждавай. Никого не задържам насила. Не допускай грешката да подцениш тяхната воля. Не си затваряй очите пред желанието им за промяна.

Ричър мълчеше. Продължаваше да се съсредоточава върху книгите и прехвърляше през ума си събитията от декември 1941 година, както са ги видели японците.

— Не сме престъпници, ще знаеш — говореше Боркен. — Когато едно правителство тръгне по лош път, именно най-добрите въстават срещу него. Или мислиш, че трябва просто да бъдем послушно стадо?

Ричър рискува отново да го погледне. Събра смелост да проговори.

— Много строги критерии имаш. Кой да остане и кой да се махне.

Боркен сви рамене.

— Всеки при своите. Така е в природата, нали? Черните си имат цяла Африка. Тук е за белите.

— Ами евреите зъболекари? — попита Ричър. — Те къде да се дянат?

Боркен отново сви рамене.

— Онова беше тактическа грешка. Лоудър трябваше да го изчака. Случват се такива неща.

— И мен трябваше да изчака — каза Ричър.

Боркен кимна.

— Напълно си прав. Така щеше да е по-добре за теб. Но не е изчакал и сега си при нас.

— Само защото съм бял ли? — попита Ричър.

— Да, не се смей — отвърна Боркен. — На белия и без това почти не му остават права.

Ричър го погледна. Озърна се из ярко осветената стая, наситена с люта омраза. Потръпна.

— Дълго проучвах тиранията — каза Боркен. — И пътищата за борба с нея. Първото правило е да решиш веднъж завинаги: свобода или смърт. Безвъзвратно. Свобода или смърт. Второ правило: не бъди овца. Вдигни се на бой. Опознай системата на врага и се научи да я мразиш. А после действай. Но как? Храбрият мъж се сражава. Отмъщава за злото, нали така?

Ричър сви рамене. Мълчаливо.

— Храбрият отмъщава — повтори Боркен. — Но ако е храбър и умен, постъпва другояче. Най-напред отмъщава. Предварително. Удря пръв. Така, както не са очаквали, и там, — където не подозират. Точно това правим ние. Отмъщаваме предварително. Войната е тяхна, но ние ще нанесем първия удар. Там, където не го очакват. Ще провалим техните планове.

Ричър отново погледна библиотечката. Пет хиляди страници военна класика и всички повтаряха едно и също: не прави каквото очакват от теб.

— Иди да видиш картата — каза Боркен.

Ричър протегна напред окованите си ръце и тромаво се надигна от стола. Пристъпи до закачената карта на Монтана. Откри Йорк в горния ляв ъгъл. Доста навътре в черните очертания. Провери мащаба и огледа цветовете и условните знаци. Реката, за която бе споменал Джоузеф Рей, течеше на около петдесет километра от града, отвъд висок планински хребет. Напомняше права синя черта, устремена надолу по картата. На север имаше огромни кафяви възвишения чак до Канада. Единственият път на север прекосяваше Йорк и свършваше до някакви изоставени мини. На изток няколко тесни пътеки лъкатушеха през гъста гора. На юг контурните линии се сливаха в ужасяващ овраг, изпънат от изток на запад.

— Огледай терена, Ричър — тихо изрече Боркен. — Какво ти подсказва?

Ричър огледа терена. Подсказваше му, че не може да се измъкне. Във всеки случай не и пеш, заедно с Холи. На изток и север имаше две-три седмици тежък преход. На запад и юг — природни прегради. Нямаше нужда от бодлива тел и минни полета — самият терен беше затвор. По време на гласността Ричър веднъж бе посетил Сибир да проверява старите слухове за корейски военнопленници. Лагерите се оказаха напълно открити. Нито мрежи, нито огради. Тогава бе запитал домакините: къде е бодливата тел? А руснаците посочиха безкрайното заснежено поле и отвърнаха: ето я. Няма къде да се бяга. Той отново погледна картата. Самият терен беше затвор. За да избяга, човек трябваше да има превозно средство. И голям късмет.

— Не могат да стигнат дотук — каза Боркен. — Неуязвими сме. Няма как да ни спрат. И не бива да ни спрат. Това ще е истинска историческа катастрофа. Представяш ли си какво щеше да стане, ако англичаните бяха потушили Американската революция през 1776 година?

Ричър се озърна из тясната дъсчена стаичка и потръпна.

— Това не е Американската революция — каза той.

— Не е ли? — запита Боркен. — По какво се различава? Тогава са искали да се освободят от едно тиранично правителство. Същото искаме и ние.

— Вие сте убийци — каза Ричър.

— И онези са били същите — възрази Боркен. — Убивали са хора. Утвърденият режим го е наричал убийство.

— Вие сте расисти.

— Както през 1776 година. Какво ще речеш за Джеферсън и неговите роби? Знаели са, че черните стоят по-долу. Били са точно като нас. Но после са се превърнали в копие на англичаните. Бавно, година след година. На нас се падна да върнем нещата там, където е трябвало да останат. Свобода или смърт, Ричър. Благородна цел. И винаги е била, не смяташ ли?

Боркен се приведе напред, притиснал бюрото с цялото си огромно туловище. Размаха ръце. Безцветните му очи сияеха.

— Но през 1776 година са допуснали грешки — каза той. — Проучих историята. Можело е да избегнат войната, ако и двете страни са действали разумно, А войната трябва да се избягва на всяка цена, не мислиш ли?

Ричър сви рамене.

— Не е задължително.

— Е, във всеки случай ти ще ни помогнеш да я избегнем — каза Боркен. — Това реших. Ще бъдеш мой емисар.

— Какво? — сепна се Ричър.

— Ти си независим. Не си от нас. Нямаме какво да делим.

Американец като тях, почтен гражданин без присъди. Умен, разсъдлив мъж. Всичко виждаш. Ще те изслушат.

— Какво? — повтори Ричър.

— Ние сме организирани — каза Боркен. — Съзряхме да се превърнем в нация. Това трябва да разбереш. Имаме армия, икономика, финансови резерви, правна система, демокрация. Днес ще ти покажа всичко това. Ще ти покажа общество, готово за своята независимост, готово само след два дни да избере свободата или смъртта. После ще те изпратя в Америка. Да им разкажеш, че нашата позиция е силна, а тяхната безнадеждна.

Ричър го гледаше мълчаливо.

— Разкажи им за Холи — тихо добави Боркен. — В онази специална стаичка. Разкажи им за моето тайно оръжие. Моята застраховка.

— Ти си луд — каза Ричър.

В бараката настана тишина. Нещо повече от тишина.

— Защо? — прошепна Боркен. — Защо да съм луд? Посочи точно.

— Не мислиш нормално — каза Ричър. — Не разбираш ли, че Холи просто не влиза в сметката? Додето мигнеш, президентът ще смени стария Джонсън с някой друг. Ще те смажат като буболечка и Холи ще е просто нещастна случайност. По-добре я върни заедно с мен.

Боркен поклати издутата си глава радостно и самоуверено.

— Не. Няма да стане. Холи е нещо повече от генералска дъщеря. Не ти ли го е казала?

Ричър се вторачи в него. Боркен погледна часовника си.

— Време е да вървим — каза той. — Време е да видиш правната ни система в действие.

Холи чу тихи стъпки пред вратата и се надигна от леглото. Ключалката щракна и в стаята влезе младият войник с белег на челото. Държеше пръст на устата си. Холи кимна. Изкуцука към банята и пусна душа с пълна сила в празната вана. Младежът я последва и затвори вратата.

— Можем да го правим само веднъж на ден — прошепна Холи. — Ще се усъмнят, ако пускам душа по-често.

Младежът кимна.

— Измъкваме се довечера. Тази сутрин няма как. Всички сме свикани за процеса срещу Лоудър. Щом се мръкне, пристигам с джип. Ще избягаме в тъмното. На юг. Опасно е, но ще успеем.

— Не тръгвам без Ричър — каза Холи.

Младежът тръсна глава.

— Нищо не мога да обещая. В момента е при Боркен. Бог знае какво го чака.

Той открехна вратата на банята и се измъкна. Холи го изпрати с поглед и спря душа. После продължи да се взира след него.

Както на идване, той зави на северозапад и описа широка дъга през гората. Часовият, когото Фаулър бе скрил между дърветата на пет метра от главната пътека, не забеляза нищо. Но другият, затаен между дърветата, го забеляза. Зърна как из храстите се мярна за миг маскировъчна униформа. Завъртя се светкавично, но не видя лицето. Тогава сви рамене и се замисли. Реши да си трае. По-добре беше да премълчи, отколкото да докладва, че не е разпознал човека.

А младежът с белега продължи да тича и се върна в бараката две минути преди времето, когато трябваше да придружи командира си за процеса срещу Лоудър.

На дневна светлина съдебната сграда в североизточния край на изоставеното градче Йорк изглеждаше като стотици други, които Ричър бе виждал из селските области на Америка. Построена в началото на века. Голяма, бяла, с колони и купички. От една страна, солидна, за да личи сериозното й предназначение, но, от друга, обогатена с по-леки детайли, за да бъде изящна. Над покрива се извисяваше кула с чудесен градски часовник, закупен навярно с обществена подписка от някое отдавна забравено поколение. Горе-долу както на стотици други места, само дето стрехите бяха по-стръмни и поздрави. Сигурно така се строеше в Монтана. Тоя покрив трябваше да издържа по цяла зима стотици тонове сняг.

Но денят бе трети юли и на покрива нямаше сняг. Ричър започваше да се поти след километър и половина изкачване.

Под бледото северно слънце. Боркен бе избързал напред, а шестимата елитни пазачи доведоха Ричър през гората. Без да му свалят белезниците. Изкачиха се по широките стъпала и влязоха вътре. Целият първи етаж представляваше просторна зала, из която стърчаха подпорните колони на втория етаж. За ламперия служеха широки гладки дъски, изсечени от огромни борове. Потъмнели от десетилетия лъскане, тия панели бяха сурови в своята простота.

Всички места бяха заети. Всички скамейки претъпкани. Залата приличаше на море от маскировъчни униформи. Мъже и жени. Седяха изпънати и вдървени, с пушки между коленете. Чакаха напрегнато. Тук-там се мяркаха смутени, мълчаливи деца. Поведоха Ричър през тълпата към една маса в съдийската ложа. Фаулър вече чакаше там. До него седеше Стиви. Той кимна към един свободен стол. Ричър седна. Стражата застана зад него. След минута двойната врата се разтвори и Бо Боркен тръгна към съдийското място. Старите дъски пращяха под грамадното му туловище. Всички освен Ричър станаха на крака. Изпънаха се и козируваха като по команда. Боркен носеше същата черна униформа, колан и ботуши. Беше добавил голям кобур за личното си оръжие. Държеше тъничка книжка с кожена подвързия. Влезе с шестима придружители в свободен строй. Те застанаха пред съдийския подиум, застинаха мирно и отправиха безизразни погледи право напред.

Хората седнаха. Ричър вдигна очи към тавана и мислено го раздели на части. Определи къде е югоизточният ъгъл. Вратата се отвори отново и тълпата ахна. В залата залитна Лоудър, обкръжен от шестима пазачи. Изблъскаха го към масата срещу Фаулър. Масата на обвиняемия. Застанаха отзад и го натиснаха за раменете да седне. Лицето му бе пребледняло от страх и покрито със засъхнала кръв. Носът му бе счупен, устните разцепени. Боркен го изгледа отдалеч. Тежко седна на съдийското място и отпусна ръце върху масата с длани надолу. Огледа стихналата зала и проговори.

— Всички знаем защо сме тук.

Холи усещаше, че под нея се е събрала голяма тълпа. Долавяше приглушената гълчава на хора, които прииждат и постепенно замлъкват. Но не спираше да работи. Нямаше повод да се съмнява, че по мръкнало ще се носи на юг с откраднат джип, но въпреки всичко щеше да се подготвя цял ден. За всеки случай.

Търсенето на инструмент я насочи към онова, което бе донесла със себе си. Металната патерица. Алуминиева тръба с дръжка и гривна за лакътя. Тръбата беше прекалено широка — два сантиметра и половина, — а металът прекалено мек, за да го използва вместо лост. Но реши, че ако махне отдолу гумения накрайник, може би има начин да превърне отворената тръба в нещо като гаечен ключ. Стига да успееше да сплеска метала около главите на болтовете, които крепяха леглото. После оставаше да прегъне патерицата под прав ъгъл и с малко късмет да използва приспособлението като импровизиран тръбен ключ.

Но най-напред трябваше да остърже дебелия слой боя от болтовете. Тя беше гладка, хлъзгава и здраво залепнала за желязната рамка. С ръба на гривната Холи олющи горните слоеве. После продължи да стърже покрай болтовете, докато видя метален проблясък. Сега смяташе да куца до банята и обратно с кърпа, напоена в гореща вода. Щеше да я притиска към болтовете, за да се разширят от топлината и да разхлабят хватката на железния винкел. Може би тогава меката алуминиева патерица щеше да свърши работа.

— Престъпна небрежност при изпълнение на бойна мисия — каза Бо Боркен.

Гласът му бе глух и хипнотичен. В залата цареше тишина. Пазачите пред съдийския подиум гледаха право напред. Само най-крайният гледаше Ричър. Същият младеж с грижливо подстригана брада и белег на челото, който бе пазил Лоудър предната нощ. Гледаше Ричър с любопитство.

Боркен вдигна книжката с кожена подвързия и бавно я завъртя от ляво на дясно, сякаш държеше прожектор и искаше да освети с яркия лъч цялата зала.

— Конституцията на Съединените щати — каза той. — Макар и грубо опорочена, тя си остава най-великото политическо творение на човечеството. Модел за нашата бъдеща конституция.

Той прелисти книгата. Шумоленето на груба хартия огласи стихналата зала. Започна да чете.

— Декларация за правата. Петата поправка сочи, че никой не бива да отговаря за престъпление без присъда от съдебните заседатели, освен при случаи в опълчението по време на обществена опасност. Шестата поправка сочи, че обвиняемият има право на бърз и публичен процес пред местни съдебни заседатели. И че му се полага помощ от съветник в негова защита.

Боркен млъкна отново. Огледа залата. Вдигна книжката.

— Тази книга ни казва какво да правим. Трябват ни съдебни заседатели. Не е уточнено колко. Според мен трима души ще стигнат. Има ли доброволци?

Вдигна се гора от ръце. Боркен посочи наслуки и трима мъже тръгнаха напред по чамовия под. Оставиха пушките до стената и заеха места в заседателската ложа. Боркен се завъртя към тях.

— Господа. Случаят засяга опълчението, тоест доброволческите отряди и сега е време на обществена опасност. Съгласни ли сте?

Новите съдебни заседатели кимнаха едновременно. Боркен се завъртя и огледа отвисоко Лоудър, седнал сам зад дългата маса.

— Получи ли помощ от съветник?

— Сега пък адвокат ли ще ми предлагаш? — запита Лоудър.

Гласът му бе носов и глух. Боркен поклати глава.

— Тук няма адвокати. Те съсипаха цяла Америка. Не ни трябват адвокати. Не ги щем. В Декларацията за правата не се споменават адвокати. Казано е: съветник в твоя защита. Както щеш го върти, съветът си е съвет. Посъветваха ли те? Или аз да те посъветвам?

— Можеш ли нещо да ми предложиш? — запита Лоудър.

Боркен кимна и се усмихна студено.

— Признай се за виновен.

Лоудър мълчаливо поклати глава и наведе очи.

— Добре — каза Боркен. — Значи получи правен съвет, но не се признаваш за виновен?

Лоудър кимна. Боркен отново погледна книгата. Върна се към началото.

— Декларацията за независимостта — обяви той. — Казва се, че хората имат право да променят или свалят старото управление и да издигнат правителство под тази форма, която смятат най-подходяща за сигурно и щастливо съществуване.

Той помълча и огледа тълпата.

— Разбирате ли всички какво означава това? Старите закони вече ги няма. Сега имаме нови закони. По нов начин ще вършим всичко. Предстои ни да поправим двеста години грешки. Връщаме се там, където трябваше да останем от самото начало. Това е първият съдебен процес на едно ново общество. По-добро общество. Общество с далеч по-големи права да се обяви за законно. Имаме правото да го сторим и каквото сторим, е правилно.

Тълпата зашумя. Ричър не усети нотка на недоволство. Всички бяха хипнотизирани. Замаяни от сиянието на Боркен като влечуги под жарко обедно слънце. Боркен кимна на Фаулър. Фаулър се изправи до Ричър и погледна към заседателската ложа.

— Фактите са следните — каза той. — Командирът изпрати Лоудър на мисия с огромно значение за живота на всички ни. Лоудър не се справи добре. Нямаше го само пет дни, но допусна пет сериозни грешки. Грешки, които можеха да провалят цялото начинание. По-конкретно — остави следа, като изгори два автомобила. После планира зле две операции и отвлече двама цивилни. И накрая позволи на Питър Бел да дезертира. Пет сериозни грешки.

Фаулър замълча, но остана прав. Ричър го гледаше напрегнато.

— Призовавам свидетел — каза Фаулър. — Стиви Стюарт.

Малкия Стиви веднага скочи на крака и Фаулър му кимна към свидетелското място под съдийския подиум. Боркен се приведе и му подаде книга. Ричър не различи точно каква, но не беше Библията. Освен ако бяха започнали да я печатат със свастика на корицата.

— Заклеваш ли се да говориш истината? — запита Боркен.

Стиви кимна.

— Да, сър.

Остави книгата и се обърна към Фаулър в очакване на първия въпрос.

— Споменах пет грешки — каза Фаулър. — Видя ли как ги допусна Лоудър?

Стиви кимна отново.

— Допусна ги.

— Отговорен ли е за тях?

— И още как — потвърди Стиви. — През цялото време се правеше на голямо началство.

Фаулър му кимна да се върне на място. Залата бе стихнала. Боркен се усмихна многозначително на съдиите и наведе очи към Лоудър.

— Имаш ли нещо да кажеш в своя защита? — тихо попита той.

Изрече го тъй, сякаш бе пълен абсурд някой дори да помисли за защита срещу подобно обвинение. В залата настана мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Боркен гледаше тълпата. Всички погледи бяха приковани в тила на Лоудър.

— Имаш ли нещо да кажеш? — повтори Боркен.

Лоудър гледаше напред. Не отговори. Боркен се завъртя към заседателската ложа и погледна тримата мъже върху протритата стара скамейка. Тримата събраха глави за момент и зашушукаха. После най-левият стана.

— Виновен, сър — изрече той. — Категорично виновен.

Боркен кимна доволно.

— Благодаря, господа.

Тълпата забръмча като кошер. Боркен я усмири с един поглед.

— От мен се иска да издам присъда — каза той. — Както знаят мнозина от вас, Лоудър е мой познат. С него сме стари приятели. От детинство. А за мен дружбата е велико нещо.

Той помълча и сведе очи към Лоудър.

— Но има по-велики неща. Личният дълг. Моята отговорност пред една нова нация. Понякога трябва да сложим държавните дела над всичко, което обичаме.

Тълпата мълчеше. Бе затаила дъх. Боркен дълго седя неподвижно. После погледна над главата на Лоудър към стражата зад него и кимна съвсем лекичко. Пазачите сграбчиха Лоудър за лактите и го вдигнаха на крака. Подредиха се в каре и го извлякоха навън. Боркен стана и огледа тълпата. После се завъртя, тръгна към изхода и изчезна. Хората се надигнаха от скамейките и побързаха да го последват.

Ричър видя как пазачите влачат Лоудър към пилона за знаме насред моравата пред съда. Боркен крачеше подир тях.

Пазачите стигнаха до пилона и блъснаха Лоудър с лице към него. Хванаха китките му и дръпнаха силно. Той покорно прегърна дървото, притиснал лице към потъмнялата бяла боя. Боркен пристъпи зад него. Извади пистолета от кобура. Свали предпазителя. Зареди патрон в цевта. Притисна дулото към тила на Лоудър и стреля. Плисна розова кръв, после грохотът на изстрела отекна из планините и бавно заглъхна.

26

— Името му е Джак Ричър — каза Уебстър.

— Добро попадение, генерале — обади се Макграт. — Май си спомнят за него.

Джонсън кимна.

— Военната полиция има добри архиви.

В щабното помещение на военновъздушната база „Питърсън“ настана тишина. Десет сутринта, четвъртък, 3 юли. От факса бавно излизаше подробен отговор на тяхното запитване. Отсреща бяха разпознали веднага лицето на снимката. Сега пращаха името и служебното досие от компютъра на Пентагона.

— Спомняте ли си го сега? — попита Броган.

— Ричър? — колебливо повтори Джонсън. — Не знам. Какво е направил?

Уебстър и адютантът бяха свели глава над факса и четяха всеки нов ред. Държаха книжната лента и бавно отстъпваха, за да не увисне на пода.

— Какво е направил? — повиши глас Джонсън.

— Нищо — каза Уебстър.

— Нищо? — повтори Макграт. — Че защо ще има досие, щом не е сторил нищо?

— Бил е един от тях — обясни Уебстър. — Майор Джак Ричър от военната полиция.

Адютантът трескаво преглеждаше досието.

— „Сребърна звезда“. Две бронзови, „Пурпурно сърце“. Страхотно досие, сър. За бога, та този човек е герой.

Макграт отвори чантата си и извади двете оригинални фотографии от престъплението — черно-бели, неясни, зърнести. Избра първата снимка на Ричър. Онази, която показваше как грабва патерицата на Холи и изтръгва дрехите от ръцете й. Подхвърли я върху масата.

— Голям герой, няма що — каза той.

Джонсън се наведе над снимката. Макграт му подаде следващата. На нея Ричър стискаше Холи за ръката и я задържаше в обръча от нападатели. Джонсън вдигна снимката пред очите си. Макграт се запита дали гледа Ричър или дъщеря си.

— На трийсет и седем години — четеше адютантът. — Напуснал армията преди четиринайсет месеца. Завършил военната академия „Уест Пойнт“, тринайсет години служба, някакъв голям подвиг в Бейрут. Сър, вие лично му сте връчили бронзовата звезда преди десет години. Невероятно досие от край до край. Единствен носител на купата „Уимбълдън“, без да е морски пехотинец.

Уебстър надигна глава.

— Тенисист?

Адютантът се усмихна за миг.

— Не онзи „Уимбълдън“. Другият. Снайперистката школа към морската пехота провежда всяка година състезание за купата „Уимбълдън“. По точна стрелба. Допускат всекиго, но победителят винаги е морски пехотинец. Само веднъж е имало изключение. Спечелил Ричър.

— Тогава защо не е станал снайперист? — запита Макграт.

Адютантът сви рамене.

— Знам ли? Много загадки има в това досие. Например защо е напуснал армията? Човек като него би стигнал чак до върха.

Джонсън държеше двете снимки и ги гледаше втренчено.

— Добре де, защо е напуснал? — обади се Броган. — Някакви неприятности?

Адютантът поклати глава. Прегледа книжната лента.

— Нищо не споменават. Не е посочил причина. По онова време съкращавахме бройката, но идеята беше да изхвърлим най-некадърните. Не е трябвало да пипат такъв човек.

Джонсън прехвърли снимките от ръка в ръка, сякаш искаше да ги види под нов ъгъл.

— Няма ли някой негов познат? — запита Милошевич. — Някой, с когото да поговорим?

— Сигурно можем да издирим бившия му командир — каза адютантът. — Но ще отнеме цял ден.

— Търсете — каза Уебстър. — Трябва ни информация. Всичко ще е от полза.

Джонсън остави снимките и ги побутна към Макграт.

— Сигурно се е озлобил — каза той. — Така става понякога. Добри хора се озлобяват. Виждал съм го е очите си. Може да ни създаде страхотни проблеми.

Макграт завъртя снимките върху лъскавата маса и се втренчи в тях.

— Не е шега работа — промърмори той.

Джонсън го погледна в очите.

— Може ли да задържа тази снимка? Първата.

Макграт поклати глава.

— Не. Ако искате снимка, аз ще ви я направя. Вие и Холи пред надгробен камък с името на този мръсник.

27

Четирима мъже влачеха трупа на Лоудър, а тълпата наоколо се разпръскваше мълчаливо. Ричър остана на стъпалата пред съда с Фаулър и шестима пазачи. Фаулър най-сетне бе разкопчал белезниците. Ричър разкърши рамене и се протегна. Цяла нощ бе стоял с белезници и се чувстваше ужасно вдървен. На китките му имаше дълбоки червени бразди от металните гривни.

— Цигара? — попита Фаулър.

Протегна пакета. Приятелски жест. Ричър поклати глава.

— Искам да видя Холи.

Фаулър понечи да откаже, сетне размисли и кимна.

— Добре. Не е лоша идея. Изведи я да се разтъпче. Поговорете си. Разбери как се отнасят към нея. По-късно сигурно ще те питат за това. Ще е много важно за тях. Не искаме да останат с погрешни впечатления.

Ричър изчака на най-долното стъпало. Слънцето бе станало бледо и воднисто. На север се сбираха парцаливи облачета. Но част от небето оставаше ясносиня. След пет минути Фаулър доведе Холи. Тя крачеше бавно, с отсечени движения, подпирайки тежестта си ту на патерицата, ту на здравия крак. Излезе навън и спря пред стъпалата.

— Въпрос за теб, Ричър — подвикна Фаулър. — Колко можеш да пробягаш за половин час с петдесет и пет килограма на гръб?

Ричър сви рамене.

— Май няма да стигна далеч.

Фаулър кимна.

— Правилно. Няма да стигнеш далеч. Ако след половин час не сте точно тук, ще дойдем да ви потърсим. В кръг от три километра.

Ричър се замисли и кимна. С петдесет и пет килограма на гръб можеше да пробяга за половин час доста повече. Три километра бяха навярно песимистична оценка. Но помнеше картата на стената. Помнеше и терена. Къде да бяга, по дяволите? Демонстративно погледна часовника си. Фаулър се отдалечи и изчезна зад някаква порутена сграда. Пазачите метнаха оръжията на рамо и се отпуснаха. Холи приглади косата си. Вдигна лице срещу бледото слънце.

— Ще можеш ли да походиш? — попита Ричър.

— Бавно — каза тя.

После пое на север по пустата улица. Ричър вървеше до нея. Изчакаха пазачите да изчезнат от поглед. След това се прегърнаха. Патерицата издрънча на земята и Ричър я вдигна с крак. Холи вкопчи ръце в него и зарови лице на гърдите му.

— Ще полудея вътре.

— Имам лоши новини — каза той.

— Какви?

— Някой им помага в Чикаго.

Тя го изгледа втренчено.

— Нямало ги е само пет дни — обясни Ричър. — Така каза Фаулър пред съда. Лоудър е отсъствал само пет дни.

— И какво?

— Това, че не са имали време за наблюдение. Не са те следили. Някой им е казал къде ще бъдеш и точно кога. Имали са помощник, Холи.

Холи пребледня бавно. Беше потресена.

— Пет дни? — повтори тя. — Сигурен ли си?

Той кимна. Холи замълча. Мислеше напрегнато.

— Кой е бил? — запита Ричър. — Кой знаеше къде ще бъдеш в понеделник по обяд? Съквартирантка? Приятелка?

Тя стрелкаше поглед наоколо. Трескаво обмисляше всички възможности.

— Никой не знаеше — каза накрая.

— Проследиха ли те? — запита Ричър.

Тя безпомощно сви рамене. Ричър виждаше колко отчаяно й се иска да каже: да, проследиха ме. Защото другата възможност беше ужасна.

— Проследиха ли те? — настоя той.

— Не — тихо каза тя. — Ония отрепки ли? Отпиши ги. Щях да усетя веднага. Пък и би трябвало цял ден да киснат пред сградата на Бюрото. Щяхме да ги приберем за нула време.

— Тогава?

— Нямах постоянна обедна почивка. Понякога се изместваше с час-два напред или назад. Никога не е била редовна.

— Тогава? — повтори той.

Холи го гледаше с разширени очи.

— Значи са имали помощ отвътре — каза тя. — В самото Бюро. Няма друг начин. Някой от службата ме е видял да излизам и е завъртял телефона.

Ричър мълчеше. Гледаше отчаянието, изписано по лицето й.

— Предател в Чикаго — каза тя. Не питаше, просто установяваше факта. — Вътре в Бюрото. Няма друга възможност. По дяволите, направо не ми се вярва. — За миг се усмихна горчиво. — А пък ние си имаме таен агент тук. Смешно, нали? Младеж с голям белег на челото. Работи под прикритие за Бюрото. Казва, че имаме хора в доста от тия групи. За всеки случай. Докладвал, когато започнали да зареждат динамит зад стените.

Ричър трепна.

— Знаеш ли за динамита?

Тя направи гримаса и кимна.

— Нищо чудно, че се побъркваш — каза той. После изведнъж я погледна стреснато и бързо запита: — На кого е докладвал нашият човек?