/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Утре Ме Няма

Лий Чайлд

Атентаторите самоубийци се забелязват лесно. Най-вече защото са нервни. По дефиниция на всички им е за пръв път. Списък, съставен от израелското контраразузнаване, посочва дванайсет признака, които биха издали потенциалния терорист. Ню Йорк. Два часът през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не — странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши? Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?

Лий Чайлд

Утре ме няма

На Лесли и Сали, жени с рядък чар и качества

1

Атентаторите самоубийци се забелязват лесно. Има всякакви издайнически признаци. Най-вече защото са нервни. По дефиниция на всички им е за пръв път.

Израелското контраразузнаване създаде наръчник за защита. Казаха ни какво да търсим. Използваха прагматично наблюдение и психологическа интуиция и съставиха списък с поведенчески индикатори. Преди двайсет години получих списъка от капитан от израелската армия. Той се кълнеше в него. Заради това и аз се кълнях в него. По онова време прекарахме три седмици, общо взето, без да се делим за повече от минута, в самия Израел, в Йерусалим, на Западния бряг, в Ливан, понякога в Сирия, понякога в Йордания, по автобуси, в магазини, по оживени тротоари. Очите ми шареха, а умът ми препускаше по точките от списъка.

Двайсет години по-късно все още го знам наизуст. И очите ми все още шарят. Чист навик. От едни други колеги научих още една мантра: виж, но и гледай, чуй, но и слушай. Колкото по-активно участваш, толкова по-дълго ще оцелееш.

Списъкът е от дванайсет точки, ако заподозреният е мъж. Единайсет — ако е жена. Разликата е в скорошното бръснене. Мъжете атентатори обръсват брадите си. Така се сливат по-лесно с тълпата. Не изглеждат толкова подозрителни. Резултатът е по-бледа кожа в долната част на лицето. Не са се излагали на слънце дълго време.

Мен обаче не ме интересуваха бръснатите.

Действах по списъка от единайсет точки.

Наблюдавах жена.

Бях в метрото в Ню Йорк. Линия №6, Лексингтън Авеню, посока към Горен Манхатън, в два през нощта. Бях се качил на Блийкър Стрийт от южния край на перона във вагон, в който имаше само петима души. Вагоните на метрото изглеждат малки и уютни, когато са пълни. Но когато са празни, изглеждат огромни и изоставени. През нощта светлините им стават някак по-горещи и по-ярки, макар да са същите като през деня.

Бях се изтегнал на двойна седалка до вратата в края на вагона, откъм релсите. Останалите петима пътници бяха пред очите ми, на дългите седалки с гръб към прозорците, в профил, далеч един от друг, вперили празни погледи пред себе си — трима отляво и двама отдясно.

Номерът на вагона беше 7622. Веднъж пътувах осем спирки по линия №6. Бях седнал до някакъв смахнат тип, който говореше за вагона, в който се возехме, с ентусиазъм, с какъвто повечето мъже говорят за спорт или за жени. Така че знаех, че вагон номер 7622 е модел R142A, най-новият в железопътната система на Ню Йорк, произведен от „Кавасаки“ в Кобе, Япония, докаран с кораб и камион до депото на Двеста и седма улица, поставен с кран върху релсите, изтеглен до Сто и осемдесета улица и тестван. Знаех, че може да измине 320 000 километра, без да се нуждае от някакво по-особено внимание. Знаех, че автоматичната му информационна система дава инструкции с мъжки глас, а информация — с женски, за което се твърдеше, че било случайно. Всъщност се дължеше на убеждението на шефовете на транспорта, че подобно разделение на труда е психологически убедително. Знаех и че гласовете са на водещи от телевизия „Блумбърг“, но много преди Майк Блумбърг да стане кмет на Ню Йорк. Знаех, че по релсите се движат шестстотин вагона R142A и че всеки от тях е малко по-дълъг от 15 метра и малко по-широк от 2,50 метра. Знаех, че този вътрешен вагон, в който пътувах тогава и в какъвто бях сега, побира максимум 40 седящи и 148 правостоящи пътници. Смахнатият беше наясно с всичките тези подробности. Виждах със собствените си очи, че седалките са от синя пластмаса, с оттенъка на небето в края на лятото или на униформата на британските военновъздушни сили. Виждах, че страничните панели са от фибростъкло, върху което не може да се драскат графити. Виждах и двете ленти с реклами, монтирани там, където се срещат таванът и стените. Виждах малките весели постери, възхваляващи телевизионни програми, предлагащи езикови курсове, лесни дипломи и големи възможности за печалби.

Виждах и постер на полицията, който съветваше: Ако видите нещо, съобщете ни.

Най-близо до мен беше една жена от латиноамерикански произход. Седеше на отсрещната страна вляво, преди първите врати, сама на седалка за осем души, доста далеч от средата. Стори ми се дребна, на възраст между трийсет и петдесет. Явно й беше много горещо и изглеждаше страшно уморена. На китката й висеше измачкана торбичка от супермаркет, а очите й бяха вперени невиждащо напред.

От другата страна, на около метър и половина по-нататък, седеше мъж. Той също беше сам на седалка за осем души. Можеше да е от Балканите или Черноморието. Тъмнокос, с прорязано от бръчки лице, жилест, похабен от физически труд на открито. Беше стъпил здраво на пода и се подпираше с лакти на коленете си. Не спеше, но беше на границата на съня и се поклащаше в ритъм с движението на влака. Изглеждаше на около петдесет, но бе облечен с прекалено младежки дрехи. Торбести джинси, които стигаха едва до глезените му, прекалено голяма за него фланелка на НБА с име на играч, което ми беше непознато.

Следващият пътник бе жена, която би могла да е от Западна Африка. Седеше вляво, преди вратите в средата на вагона. Бе уморена и отпусната, а черната й кожа изглеждаше прашна и сива от изтощението и осветлението. Носеше шарена рокля, а на главата си беше вързала тюрбан от същия плат. Очите й бяха затворени. Познавам Ню Йорк доста добре. Наричам себе си гражданин на света, а Ню Йорк — столица на света, така че разбирам града така, както англичанинът разбира Лондон или французинът — Париж. Познавам навиците му, макар и да не са ми близки. Във всеки случай не беше трудно да се досетя, че пътниците в среднощния влак по линия №6, движещ се в северна посока, които са се качили южно от Блийкър Стрийт, са чистачи на офиси около кметството или работещи в ресторантите в Чайнатаун и Литъл Итали, които се прибираха у дома след нощна смяна. Може би пътуваха към Хънтс Пойнт, Бронкс или дори чак до Пелъм Бей, за да поспят няколко часа преди следващия безкраен ден.

Четвъртият и петият пътници бяха различни.

Петият беше мъж. Може би на моята възраст, наклонен на четирийсет и пет градуса на двуместната седалка по диагонал срещу мен в другия край на вагона. Беше облечен спортно, но не евтино. Памучни панталони, фланелка за голф. Не спеше. Бе вперил поглед напред. Очите му променяха фокуса си и се присвиваха непрекъснато, сякаш беше нащрек и мислеше. Заприличаха ми на очи на бейзболист. Издаваха някаква хитрост и пресметлива находчивост.

Аз обаче наблюдавах пътник номер четири.

Ако видите нещо, съобщете ни.

Беше седнала в дясната половина на вагона, сама, на по-далечната седалка за осем души, срещу и горе-долу по средата между капналата от умора жена от Западна Африка и мъжа с очи на бейзболист. Беше бяла, може би прехвърлила четирийсет. Обикновена. Косата й бе черна, подстригана късо, но не модерно, с прекалено равен цвят, за да е естествен. Беше облечена изцяло в черно. Виждах я доста добре. Мъжът най-близо до мен, вдясно, все още седеше наведен напред и V-образната пролука между превития му гръб и стената на вагона ми осигуряваше добра видимост, ако не смятах гората от вертикални лостове за хващане.

Видимостта не бе идеална, но беше достатъчна, за да зазвънят всички звънчета от списъка с единайсетте точки. Самите точки засветиха като черешки от игрален автомат в Лае Вегас.

Според израелското контраразузнаване пред себе си имах атентатор самоубиец.

2

Моментално отхвърлих тази мисъл. Не заради расовия профил. Белите жени са способни на също толкова налудничави действия, колкото и всички останали. Отхвърлих мисълта поради тактическа неправдоподобност. Времето не беше подходящо. Нюйоркското метро би било чудесна мишена за самоубийствен атентат. Влакът по линия №6 бе дори по-подходящ за целта от останалите. Спираше под терминала на „Гранд Сентръл“. Осем сутринта, шест следобед, претъпкани вагони, 40 седящи, 148 правостоящи пътници чакат вратите да се отворят към претъпканите перони. Натискате копчето. Стотина мъртви, двеста тежко ранени, паника, повредена инфраструктура, може би пожар, важен транспортен възел остава затворен с дни или седмици и може би никога повече няма да си възвърне доверието на пътниците. Сериозен резултат от гледна точка на лица, чието мислене е неразбираемо за нормалните хора.

Но в два часа сутринта?

Не и във вагон, в който пътуват само шест души. Не и когато по пероните на метрото под „Гранд Сентръл“ се търкалят единствено боклуци и пластмасови чашки, а по пейките дремят само двама-трима бездомници.

Влакът спря на Астор Плейс. Вратите се отвориха. Никой не се качи. Никой не слезе. Вратите се затвориха, моторите зажужаха и влакът потегли.

Точките от списъка продължаваха да светят.

Първата очевидно не беше кой знае колко сложна — неуместно облекло. В наши дни коланите с експлозиви са се усъвършенствали колкото и ръкавиците за бейзбол. Вземате парче плътен брезент, метър на шейсет сантиметра, и сгъвате веднъж надлъжно. Получава се джоб, дълбок трийсет сантиметра. Увивате джоба около атентатора и го зашивате на гърба му. Ципове и закопчалки могат да предизвикат съмнения. Слагате пръчки динамит в джоба, свързвате ги с жиците, слагате пирони или сачми в кухините, зашивате горния край, после добавяте груби презрамки, за да поемат тежестта. Много ефективно, но и обемисто. На практика може да се скрие само под доста голяма дреха, като подплатено зимно яке. В Близкия изток това винаги бие на очи, а в Ню Йорк е приложимо само три месеца в годината.

Сега обаче беше септември и бе горещо като през лятото. А в метрото беше дори с няколко градуса по-топло. Бях по тениска. Пътник номер четири беше със зимно яке, черно, издуто, блестящо, един-два номера по-голямо и закопчано до брадичката.

Ако видите нещо, съобщете ни.

Минах към втората от единайсетте точки, която в случая бе неприложима. Тя гласеше: вдървена походка. Може би имаше значение, ако ставаше въпрос за пропускателен пункт, оживен пазар, църква или джамия, но не и при обект, седнал в обществения транспорт. Атентаторите крачат като роботи не от екстаз, породен от мисълта за приближаващото мъченичество, а защото носят допълнителен товар от двайсетина килограма, който прорязва раменете им през грубите презрамки, и защото са дрогирани. Привлекателността на мъченичеството е дотук. Повечето атентатори самоубийци са наплашени наивници, стиснали късче сурова опиумна паста между венците и бузата. Знаем това, защото поясите с динамит експлодират с характерна, наподобяваща поничка взривна вълна, която се раздува нагоре за наносекунда и къса главата от раменете. Човешката глава не е като завинтена към тялото. Държи я отчасти гравитацията, а отчасти се крепи на кожа, мускули, сухожилия и хрущяли, но тези незначителни биологични фактори не могат да издържат на силата, която се отделя при мощната химическа експлозия. Моят израелски инструктор ми беше казал, че най-лесният начин да определите дали атентат на открито е бил извършен от самоубиец или от взрив в кола или пакет, е да се огледате в радиус от двайсетина-трийсет метра и да потърсите откъсната човешка глава, която най-вероятно ще изглежда странно запазена и здрава. Дори и късчето опиум все още ще е в устата.

Влакът спря на Юниън Скуеър. Никой не се качи. Никой не слезе. Откъм перона нахлу горещ въздух и се опита да задуши климатика вътре. После вратите се затвориха пак и влакът потегли.

Точките от трета до шеста са вариации на субективна тема — раздразнителност, потене, тикове, неспокойно поведение. Макар че според мен потенето е също толкова вероятно да бъде предизвикано от горещина, колкото и от нерви. Неуместното облекло и динамита. Динамитът представлява дървесен пулп, накиснат в нитроглицерин и излят в цилиндрични форми с големина на палка. Дървесният пулп е добър термоизолатор. Значи потенето е според околната температура. Раздразнителността и тиковете обаче, както и неспокойното поведение са ценни индикатори. Атентаторите преживяват последните мигове от живота си, тревожни са, страхуват се от болката, замаяни са от наркотиците. Ирационални са по дефиниция. Вярата, половинчатата вяра или липсата на вяра в съществуването на рая, реките от мляко и мед, тучните пасища и девиците, идеологическият натиск и очакванията на близки и приятели изведнъж се осъзнават много дълбоко. Вече няма място за отстъпление. Дръзките приказки и тайните срещи са едно. Действието е съвсем друго. Оттук и потиснатата паника с всичките й видими проявления.

При пътник номер четири се наблюдаваха всичките. Приличаше точно на жена, отправила се към края на живота си, непоколебимо и сигурно като влак, приближаващ крайната си спирка.

Преминах към седма точка — дишането.

Тя дишаше тежко, дълбоко и някак насила. Навътре, навън, навътре, навън. Като някакво упражнение за преодоляване на болката при раждане, като последица от зловещ шок или като отчаяно усилие да се спре писъкът на ужас, страх и мъка.

Навътре, навън, навътре, навън.

Осма точка — атентаторите самоубийци, които се готвят да задействат взрива, гледат втренчено напред. Никой не знае защо, но видеозаписите и разказите на оцелели очевидци показват именно това. Атентаторите гледат право напред. Може би са форсирали решителността си докрай и се страхуват от намеса. Може би си мислят — като кучетата и децата, — че ако не виждат никого, никой не вижда и тях. Може би някакъв последен остатък от съвест им пречи да погледнат хората, които скоро ще лишат от живот. Никой не знае защо, но всички те постъпват така.

Пътник номер четири гледаше право напред. Категорично. Гледаше право пред себе си, към прозореца на вагона, толкова напрегнато, че можеше да прогори дупка в стъклото.

Бях проверил всичко от първа до осма точка. Прехвърлих тежестта си напред върху ръба на седалката.

И спрях. Идеята беше тактически абсурдна. Времето беше неподходящо.

После погледнах пак. И се раздвижих отново. Защото всичко от девета до единайсета точка съвпадаше, а те бяха най-важните в списъка.

3

Девета точка — нашепват молитви. Досега всички известни атентати са били вдъхновявани, мотивирани, одобрявани или контролирани от някаква религия — почти изключително от ислямската, — а мюсюлманите са свикнали да се молят на публични места. Оцелели очевидци споменават за дълги напеви, повтаряни безкрай, повече или по-малко беззвучно, но с видимо движение на устните. Пътник номер четири наистина правеше точно това. Устните на жената се движеха под втренчените очи, нашепваха някаква дълга, задъхана, ритуална молитва, която сякаш се повтаряше отново и отново на всеки двайсетина секунди. Може би вече се представяше на божеството, което очакваше да я посрещне от другата страна. А може би се опитваше да убеди сама себе си, че има божество и друга страна.

Влакът спря на Двайсет и трета улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Никой не се качи. Видях червените обозначения на изхода над перона — Двайсет и втора улица и Парк Авеню, североизточен ъгъл, или Двайсет и трета улица и Парк Авеню, югоизточен ъгъл. Най-обикновени тротоари в Манхатън, които изведнъж ми се сториха много привлекателни.

Останах на мястото си. Вратите се затвориха. Влакът потегли.

Десета точка — голяма чанта.

Динамитът е стабилен експлозив, стига да е пресен. Не може да се взриви сам. Трябват му детонатори. Детонаторите се свързват с проводници към източник на електричество с прекъсвач. Големите детониращи кутии с ръчка отгоре, познати ни от старите уестърни, са двете неща едновременно. Първата част от хода на дръжката задвижва динамо като на полеви телефон, а втората част включва прекъсвач. Не става за пренасяне. За да не те видят, трябва да имаш батерии, а за да се взриви линеен метър и нещо динамит, са нужни определени волтове и ампери. Малките цилиндрични батерийки тип АА дават нищожни волт и половина. Недостатъчно, според съществуващите правила. Батерия от девет волта е малко по-добра, но за да се получи сериозен начален импулс, е необходим акумулатор колкото голяма консервена кутия, каквито се използват в големите фенери и могат да се купят свободно. Много голям и много тежък е, за да се носи в джоб, и затова е чантата. Акумулаторът е на дъното, от него излизат проводниците към прекъсвача, после преминават през незабележим процеп на задната страна на чантата и се мушват в подгъва на странната дреха.

Пътник номер четири носеше черна брезентова чанта като на пощальон, с ремък през рамо, дръпната напред, върху коленете. Издутините на плътната материя показваха, че в чантата има само един, при това тежък предмет.

Влакът спря на Двайсет и осма улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Никой не се качи. Вратите се затвориха и влакът потегли.

Единайсета точка — ръце в чантата.

Преди двайсет години тази точка беше току-що добавена. Дотогава списъкът свършваше с десета точка. Нещата обаче се развиват. Действие, после противодействие. Израелските сили за сигурност и някои по-храбри членове на обществеността възприеха нова тактика. Ако някой събуди подозренията ви, не бягате — всъщност това няма и особен смисъл. Не можете да бягате по-бързо от шрапнел. Вместо да бягате, сграбчвате подозрителния тип в мечешка прегръдка. Притискате ръцете му до тялото. Пречите му да достигне бутона. Няколко нападения бяха предотвратени по този начин. Животът на много хора беше спасен. Атентаторите обаче също извлякоха поуки. Сега ги учат да държат пръст на бутона по всяко време, така че прегръдката да стане безпредметна. Бутонът е в чантата, до акумулатора. Следователно ръцете са в чантата.

Пътник номер четири държеше ръцете си в чантата. Капакът беше смачкан между китките й.

Влакът спря на Трийсет и трета улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Самотна жена се поколеба, после пристъпи вдясно и се качи в съседния вагон. Обърнах се и през малкото прозорче отзад видях как тя сяда недалеч от мен. Две стени от стомана и пространството между вагоните. Исках да й махна да се отдалечи. В другия край на вагона имаше по-голям шанс да оцелее. Не й махнах. Не ме виждаше, а и бездруго нямаше да ми обърне внимание. Познавам Ню Йорк. Хората не се доверяват на налудничави жестове в метрото, и то нощем.

Вратите останаха отворени малко по-дълго от нормалното. В продължение на една безумна секунда си мислех да подгоня всички навън. Не го направих. Би било наистина комично. Щях да предизвикам изненада, неразбиране, може би и поради езиковата бариера. Не бях сигурен, че знам испанската дума за „бомба“. Може би bomba. Или това беше електрическа крушка? Смахнат тип, който крещи нещо за електрически крушки, нямаше да помогне на никого.

Не, електрическа крушка е bombilla, помислих си.

Може би.

Възможно.

Вън от всякакво съмнение обаче не знаех никакви балкански езици. Нито пък диалекти от Западна Африка. Макар че жената с шарената рокля може би говореше френски. Част от Западна Африка е франкофонска. А аз знаех френски. Une bombe. La femme la-bas a une bombe sous son manteau. Жената ето там държи бомба под дрехата си. Африканката с роклята може би щеше да разбере. А можеше да проумее посланието по различен начин и просто да ни последва навън.

Ако се събудеше навреме. Ако отвореше очи.

В края на краищата просто останах на мястото си.

Вратите се затвориха.

Влакът потегли.

Вторачих се в пътник номер четири. Представих си слабия палец върху скрития бутон. Бутонът вероятно беше от магазина за радиочасти. Нещо невинно, за радиолюбители. Може би струваше долар и половина. Представих си кълбото жици, черна и червена, подлепени с тиксо, сгънати, смачкани. Дебел детониращ кабел излиза от чантата и свързва под палтото й дванайсет или двайсет детонатора в дълга смъртоносна паралелна верига. Електричеството се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. Динамитът е невероятно мощен. В затворено пространство като този железопътен вагон само взривната вълна щеше да е достатъчна, за да ни направи на пихтия. Едва ли някой от нас щеше да оцелее. Парчета кости, може би с размерите на семки от грозде. Може би стремето и наковалнята от вътрешното ухо щяха да останат невредими — те са най-малките костици в човешкото тяло и поради това статистически е най-вероятно да оцелеят.

Вторачих се в жената. Нямаше как да я доближа. Беше на около петнайсет метра от мен. Палецът й вече беше на копчето. Евтините медни контактни пластини бяха може би на три милиметра една от друга и това разстояние се свиваше и разширяваше ритмично, едновременно с ударите на сърцето й и треперенето на дланта й.

Тя беше готова да действа; аз не бях.

Влакът се понесе напред, с характерната симфония от звуци. Свистенето на въздуха в тунела, тракането на колелата върху релсите, плъзгането на токоприемника по захранващата релса, воят на моторите, писъкът на колелата по релсите на завоите.

Накъде пътуваше тя? Под какво минаваше влакът в момента? Можеше ли сграда да бъде разрушена от човек-бомба? Реших, че не може. Имаше ли някъде тълпи, които се събираха в два сутринта? Едва ли. Може би в нощните клубове, но повечето бяха останали зад нас, а и бездруго не биха я пуснали да влезе зад кадифените въжета.

Гледах я втренчено.

Твърде втренчено.

Тя го почувства.

Обърна глава бавно, плавно, сякаш движението беше предварително програмирано.

Втренчи се в мен.

Погледите ни се срещнаха.

Лицето й се промени.

Разбра, че знам.

4

Гледахме се право в очите близо десет секунди. После аз станах. Запазих равновесие и направих крачка напред. От десет метра нямаше как да не ме убие. И нямаше как да съм по-мъртъв, ако се приближа до нея. Минах покрай латиноамериканката вляво от мен. После покрай онзи вдясно с фланелката на НБА. Африканката вляво. Очите й все още бяха затворени. Движех се от ръкохватка на ръкохватка, вляво и вдясно, клатушкайки се. Пътник номер четири ме гледаше през цялото време. Жената беше изплашена, задъхана, шепнеща. Ръцете й още бяха в чантата.

Спрях на около два метра от нея.

— Много ми се иска в този случай да греша — казах аз.

Тя не отговори. Устните й продължаваха да се движат безмълвно. Дланите й помръднаха под плътния черен брезент. Тежкият предмет в чантата й се премести леко.

— Искам да видя ръцете ти — каза аз.

Тя не отговори.

— Аз съм ченге — излъгах.

Тя не отговори.

— Можем да поговорим.

Не отговори.

Отпуснах ръце. Така изглеждам по-дребен. Не толкова заплашителен. Просто някакъв едър мъж. Стоях неподвижно, доколкото позволяваше движещият се влак. Не направих нищо. Нямаше какво. Част от секундата щеше да й стигне. На мен щеше да ми е нужно повече. Само че нямаше как да направя абсолютно нищо. Можех да грабна чантата и да се опитам да я изтръгна от ръцете й. Само че ремъкът беше през рамото й и представляваше широка стегнато сплетена памучна лента. Като пожарникарски маркуч. Беше предварително прана и мачкана, както правят сега с новите неща, но въпреки това нямаше шанс да се скъса. Щях да издърпам жената от седалката и да я просна на пода.

Само че нямаше как да я доближа. Тя щеше да натисне бутона още докато протягах ръка.

Можех да направя опит да вдигна чантата нагоре, а с другата ръка да замахна под нея и да прекъсна жицата за детониране. Само че за да си осигури свобода на движенията, тя вероятно беше предвидила излишна дължина на проводника, така че щеше да се наложи да тегля поне метър. Дотогава тя щеше да е натиснала бутона, дори и просто от уплаха.

Можех да сграбча якето й и да се помъча да прекъсна жицата някъде другаде, но между нея и ръката ми имаше дебела пухена подплата. Хлъзгава найлонова повърхност. Нямаше как да напипам жицата.

Нямаше надежда.

Можех ли да я обезвредя? Да й нанеса силен мълниеносен удар с юмрук по главата? Само че колкото и да съм бърз, за един приличен удар от това разстояние щеше да ми е нужна повече от половин секунда. А тя трябваше да помръдне пръста си на милиметър.

Щеше да ме изпревари.

— Мога ли да седна до теб? — попитах я.

— Не, стой настрана от мен — отвърна тя.

Неутрален, безцветен глас. Без доловим акцент. Американка, но по говора не можех да определя откъде е. Отблизо всъщност не изглеждаше гневна или луда.

Просто примирена, мрачна, изплашена и уморена. Гледаше ме с пронизващия поглед, който преди бе вперила в прозореца. Изглеждаше съвършено съсредоточена и нащрек. Чувствах, че ме наблюдава внимателно. Не можех да помръдна. Не можех да направя каквото и да било.

— Късно е — казах. — Трябва да изчакаш час пик.

Не отговори.

— Още шест часа — добавих. — Тогава ще се получи много по-добре.

Ръцете й в чантата се раздвижиха.

— Не сега — казах.

Тя мълчеше.

— Само едната — продължих. — Покажи ми само едната си ръка. Не е нужно и двете да са вътре.

Влакът намали скоростта рязко. Залитнах и пристъпих напред, после се изправих и се хванах за тръбата, която е успоредна на тавана. Дланите ми бяха влажни. Металът ми се стори горещ. „Гранд Сентръл“, мина ми през ума. Но още не бяхме там. Хвърлих поглед към прозореца. Очаквах светлини и бели плочи на пода, но вместо това видях слаба синя лампа, някъде напред. Спирахме в тунела. Заради поддръжка или сигнал за изчакване.

Пак се обърнах към жената.

— Покажи ми едната си ръка — настоях.

Не реагира. Гледаше стомаха ми. Ръката ми беше горе и краят на тениската ми се беше вдигнал — откриваше белега в долния край на стомаха ми, над колана на панталона. Издута бяла кожа, груба и на буци. Големи груби шевове, като карикатура. Шрапнел от кола бомба в Бейрут, преди много време. Тогава бях на сто метра от взрива.

Сега бях с деветдесет и осем метра по-близо до жената на седалката.

Тя продължаваше да гледа. Повечето хора питаха как съм получил белега. Не исках да ме пита и тя. Не исках да говорим за бомби. Не и с тази жена.

— Покажи ми едната си ръка — повторих.

— Защо? — попита тя.

— Не е нужно да държиш вътре и двете.

— А на теб защо ти е да вадя ръката си?

— Не знам — казах.

Всъщност нямах точна представа какво правя. Не ме бива да водя преговори за заложници. Говорех заради самото говорене. Което не е характерно за мен. Иначе съм мълчалив. За мен статистически би било много малко вероятно да умра по средата на изречението.

Може би точно затова говорех.

Жената раздвижи дланите си в чантата. Видях как улавя нещо с дясната си ръка, после извади лявата бавно навън. Малка, бяла, с леко издути вени и сухожилия. Кожа на средна възраст. Късо изрязани нокти, без маникюр. Без пръстени. Нито омъжена, нито сгодена. Обърна дланта си, за да ми я покаже отвътре. Празна длан, леко зачервена от горещината.

— Благодаря — казах.

Отпусна ръката си с дланта нагоре, отстрани на седалката и я остави така, сякаш нямаше нищо общо с останалата част от тялото й. И в този момент наистина нямаше нищо общо. Влакът спря в тъмнината. Отпуснах ръце. Подгъвът на тениската ми се спусна на място.

— Покажи ми сега какво има в чантата.

— Защо?

— Просто искам да го видя. Каквото и да е.

Не отговори.

Не помръдна.

Продължих:

— Няма да се опитвам да ти го взема, обещавам. Само искам да го видя. Сигурен съм, че можеш да разбереш.

Влакът отново потегли. Леко ускорение, без тласъци, бавна скорост. Плавно приближаваше спирката. Бавно. Може би е на двеста метра, мина ми през ума.

— Мисля, че имам право поне да го видя. Не мислиш ли?

Тя направи гримаса, сякаш не разбираше.

— Не разбирам защо да имаш право да го видиш — каза тя.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Защото вече участвам във всичко това. А може би ще успея да проверя и дали е направено както трябва. За по-късно. Защото трябва да направиш каквото си намислила по-късно. Не сега.

— Каза, че си ченге.

— Можем да се разберем — поклатих глава. — Мога да ти помогна.

Погледнах през рамо. Влакът пълзеше напред. Появи се бяла светлина. Обърнах се към жената. Дясната й ръка се движеше. Стискаше нещо и бавно се измъкваше от чантата.

Следях я с поглед. Капакът се закачи за дясната китка и жената го откачи с лявата. Най-после нещото се появи.

Не беше акумулатор. Нямаше жици. Никакъв бутон, никакъв ключ, никакъв детонатор.

Беше нещо съвсем друго.

5

Жената държеше в ръката си револвер. Насочен към мен. Ниско, точно в средата, между пъпа и слабините ми, където се намират всякакви важни органи — гръбначен стълб, черва, артерии и вени. Оръжието беше „Рюгер Спийд Сикс“. Голям стар магнум .357, с десетсантиметрова цев, който можеше да пробие в корема ми дупка, през която да се види какво има от другата страна.

Общо взето обаче, бях по-щастлив, отколкото преди секунда. Причини колкото искаш. Бомбите убиват много хора наведнъж, револверите — по един. Бомбите нямат нужда от прицелване, револверите имат. Желязото в ръката й тежеше близо килограм заедно с патроните. Доста, за да го контролира такава слаба китка. При изстрел магнумите произвеждат и ярък блясък отпред и имат силен откат. Ако бе използвала някога това оръжие, значи го знаеше. Вероятно ръката й щеше да трепне, както ставаше при стрелба с магнуми. Миг преди да натисне спусъка, щеше да изпъне ръка, да затвори очи и да извърне глава. Шансът да не улучи, дори и само от два метра, бе доста голям. Повечето хора не улучват. Може би не е така на стрелбището, където сте със заглушители на ушите и очите са защитени, където всичко е спокойно и няма никакъв риск. В реалния свят обаче, при наличието на страх и стрес, треперещи ръце и биещо до пръсване сърце, всичко опира до късмета — добър или лош. Моят и нейният.

Ако пропуснеше първата възможност, втора нямаше да има.

— Спокойно — казах само колкото да издам някакви звуци.

Пръстът й беше побелял върху спусъка, но все още не беше помръднал. Този модел револвери са с двойно действие, което означава, че при първата част от движението на спусъка ударникът се дръпва назад и се завърта барабанът. Втората част освобождава ударника и произвежда изстрела. Сложна механика, която отнема време. Не много, но все пак. Гледах пръста й. Усетих, че типът с шарещите очи наблюдава. Реших, че гърбът ми закрива гледката за по-задните места във вагона.

— Нямаш какво да делиш с мен — казах. — Дори не ме познаваш. Остави оръжието и говори.

Тя не реагира. Нещо може и да е пробягало по лицето й, но не гледах него. Следях показалеца й. Сега ме интересуваше само той. И вибрациите, които се усещаха през пода. Чаках вагонът да спре. Смахнатият ми спътник отпреди толкова време беше казал, че тези вагони тежат по трийсет и пет тона. Могат да се движат със сто километра в час. Затова спирачките им са много мощни.

Прекалено мощни, за да позволяват плавно спиране. Колелата скърцаха и свистяха. Влаковете често изминават последните метри, преди да спрат, с блокирани колела.

Смятах, че ще стане нещо такова въпреки пълзенето. Дори по-силно. Револверът беше като тежестта в края на махалото. Дълга, слаба ръка, килограм желязо. Когато спирачките на влака задействат, оръжието щеше да продължи да се движи по инерция. Законът на Нютон за движението. Бях готов да се преборя със собствената си инерция, да се оттласна и да отскоча в обратна посока. Ако цевта се отклонеше петнайсетина сантиметра в едната посока, а аз отскочех петнайсетина сантиметра в другата посока, щях да се измъкна.

Може би дори само десет сантиметра. Или тринайсет за всеки случай.

— Откъде имаш белега? — попита жената.

Не отговорих.

— Простреляли са те в корема?

— Бомба — казах.

Премести цевта в нейно ляво, мое дясно. Целеше се към белега, скрит под тениската ми.

Влакът продължаваше напред. Приближаваше спирката безкрайно бавно. Почти със скоростта на пешеходец. Пероните на „Гранд Сентръл“ са дълги. Мотрисата щеше да стигне до самия край. Чаках спирачките да захапят. Предполагах, че ще се получи чудесно залитане.

Не се стигна до това.

Цевта на пистолета тръгна към гърдите ми. Застана почти вертикално нагоре. За част от секундата ми мина през ум, че жената се отказва. Цевта обаче продължи да се движи. Жената вдигна брадичката си високо, като жест на гордо упорство. Опря цевта в меката тъкан отдолу. Натисна спусъка до средата. Барабанът се завъртя, ударникът се плъзна по найлона на якето й.

После тя натисна спусъка докрай и си пръсна мозъка.

6

Вратите не се отвориха дълго време. Може би някой беше съобщил по аварийната уредба или кондукторът беше чул изстрела. Така или иначе, изходите останаха блокирани. Не се съмнявах, че ги обучават какво да правят в подобни ситуации. И процедурата не беше никак безсмислена. По-добре обезумелият стрелец да остане затворен в един вагон, отколкото да го пуснат да тича из целия град.

Чакането обаче не беше приятно. Куршумът за магнум .357 е изобретен през 1935 г. Магнум на латински значи голям. По-тежък куршум, с много повече заряд. Технически погледнато, зарядът не експлодира. Той се възпламенява, което е нещо средно между горене и експлозия. Идеята е да се създаде мощен балон от газ, който ускорява куршума през цевта подобно на освободена пружина. Газът излиза от цевта след куршума и най-често се запалва с кислорода наоколо. Това е пламъкът, който се вижда при изстрел. При плътен допир обаче, както в този случай, куршумът преминава през плътта и газът навлиза веднага след него. Разширява се рязко под кожата и или прави голяма, подобна на звезда изходна рана, или откъсва плътта и кожата от костта, обелвайки черепа като банан.

В този случай се беше случило това. Лицето на жената се бе превърнало в пихтия, парчета кървава плът висяха от разтрошените кости. Куршумът беше минал вертикално през устната кухина и беше стоварил мощната си кинетична енергия върху горната част на черепната кутия, а огромното напрежение беше намерило изход през шевовете й, затворили се някога, много отдавна, в детството. Сега бяха отворени отново, а налягането беше залепило няколко големи парчета кост на стената зад нея. Общо взето, главата я нямаше. Устойчивото на графити фибростъкло обаче изпълняваше предназначението си. Сивкавата плът, белите кости и тъмната кръв не можеха да се залепят, а се плъзгаха надолу и оставяха лъщяща диря като охлюви. Тялото на жената беше отпуснато на пейката. Показалецът все още беше на спусъка. Оръжието беше отскочило от бедрото й и сега лежеше в ръката й, на седалката встрани.

Трясъкът на изстрела все още отекваше в ушите ми. Зад себе си чувах приглушени звуци. Усещах миризмата на кръвта на жената. Наведох се и проверих съдържанието на чантата й. Празна. Свалих ципа на якето й и го разтворих. Нищо. Бяла памучна блуза и миризма на изпразнено дебело черво и пикочен мехур.

Намерих аварийната уредба и се обадих на кондуктора.

— Самоубийство с огнестрелно оръжие — казах. — Предпоследния вагон. Всичко приключи. Ние сме в безопасност. Вече няма заплаха.

Не ми се искаше нюйоркската полиция да извика командосите и те да дотичат в пълно бойно снаряжение. Щеше да отнеме много време.

Кондукторът не отговори. Минута по-късно обаче гласът му долетя от главната информационна система.

— Уведомяваме пътниците, че вратите ще останат затворени няколко минути поради настъпил инцидент.

Говореше бавно. Вероятно четеше от картонче. Гласът му трепереше. Изобщо не приличаше на школуваните гласове на водещите от „Блумбърг“.

Огледах вагона още един път, седнах на метър от обезглавения труп и зачаках.

Докато дойдат истинските ченгета, можехме да изгледаме няколко епизода криминални сериали по телевизията. Можеха да вземат ДНК проби, да установят чии са, престъпниците можеха да бъдат заловени, изправени пред съда и осъдени. Най-накрая надолу по стълбите към перона се спуснаха шестима полицаи. Бяха с насочени пистолети и бронежилетки. Патрули на нюйоркската полиция, нощна смяна, може би от Четиринайсето управление, на Западна трийсет и пета улица. Изтичаха на перона и започнаха да оглеждат влака отпред. Станах отново и се вторачих през прозорците на вратите между вагоните, по цялата дължина на влака. Приличаше на голям осветен тунел от неръждаема стомана. В далечината не се виждаше ясно заради мръсотията и зелените примеси в пластовете стъкло. Виждах обаче как ченгетата отварят врата след врата, как проверяват и освобождават пътниците и ги извеждат горе, на улицата. Влакът беше нощен, с малко хора и затова стигнаха до нас бързо. Надникнаха през прозореца на вратата, видяха трупа и оръжието и настръхнаха. Вратите се отвориха и ченгетата нахълтаха във вагона, по двама през двете врати. Всички инстинктивно вдигнахме ръце.

Двама полицаи блокираха изходите, а останалите се спуснаха право при мъртвата жена. Спряха на около метър от трупа. Не провериха дали има пулс или други признаци на живот. Не приближиха огледалце до носа й, за да се уверят, че не диша. Отчасти защото очевидно не дишаше, отчасти защото нямаше нос. Хрущялът се бе откъснал и между изпразнените от налягането очни кухини се виждаха парчета нащърбена кост.

Едър сержант се обърна към нас. Беше малко пребледнял, но иначе изглеждаше в добра форма въпреки нощната смяна.

— Кой видя какво е станало тук? — попита той.

В предната част на вагона цареше мълчеше. Латиноамериканката, мъжът с фланелка на НБА, африканката. Седяха неподвижно и мълчаха. Осма точка — втренчен поглед напред. И тримата бяха в това състояние. Ако аз не мога да те видя, ти също не можеш да ме видиш. Мъжът с фланелката за голф също мълчеше, така че отговорих аз:

— Тя извади револвера от чантата си и се застреля.

— Просто така?

— Повече или по-малко.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Къде и кога?

— Докато приближавахме спирката.

Онзи обработи информацията. Самоубийство с револвер. За метрото отговаря нюйоркската полиция. Зоната за намаляване на скоростта между Четирийсет и първа и Четирийсет и втора улица бе район на Четиринайсето управление. Негов случай. Няма съмнение. Ченгето кимна и каза:

— Добре, моля всички да слезете от влака и да изчакате на перона. Ще са ни нужни имената, адресите и показанията ви.

После той включи микрофона на ревера си и се разнесе пращенето на радиостанция. Започна да изрежда някакви числа и кодове. Реших, че вика медиците и линейката. После щеше да дойде ред на служителите от транспорта, които щяха да откачат вагона, да го почистят и да възстановят движението на влаковете. Не е трудно, помислих си. Има много време до сутрешния час пик.

Слязохме на перона сред нарастващата тълпа. Ченгета от транспортната полиция, обикновени ченгета, работници от метрото, хора от гарата. След още пет минути екип медици свалиха по стълбите носилка. Минаха през бариерата и се качиха във влака. Не видях какво се случи после, защото полицаите се смесиха с тълпата, за да търсят свидетели, които можеха да дадат показания. Едрият сержант дойде при мен. Бях отговорил на въпросите му във вагона и затова бях пръв на опашката. Заведе ме навътре в гарата, в някаква гореща стаичка с под от бели плочи, която, изглежда, беше помещение на транспортната полиция. Сложи ме да седна на дървен стол и ме попита за името ми.

— Джак Ричър — казах му.

Записа го и замълча. Стоеше на прага до вратата и ме наблюдаваше. Чакаше. Предположих, че чака разследващия полицай.

7

Полицаят, който дойде, беше жена. Дойде сама. Беше с панталон и сива риза с къси ръкави. Може би от коприна, а може би от изкуствена материя. Във всеки случай блестеше. Не беше пъхната в панталона и реших, че под нея се крие пистолетът, белезниците или каквото друго носеше. Под ризата се очертаваше слабо и дребно тяло, а над нея — малко овално лице и изопната назад черна коса. Никакви бижута. Дори нямаше и брачна халка. Беше над трийсет. Може би на четирийсет. Привлекателна жена. Харесах я веднага. Изглеждаше дружелюбна и спокойна. Показа ми полицейската си значка и ми подаде визитната си картичка. На картичката имаше телефони — служебен и мобилен. Имейл адрес на сървъра на нюйоркската полиция. Каза ми името си ясно и силно. Тереза Лий. Тереза. Не беше азиатка. Може би Лий идваше от предишен брак или от друго по-дълго и сложно име. Можеше дори да е потомка на генерал Робърт Лий.

Попита ме:

— Можеш ли да ми кажеш какво точно се случи?

Говореше меко, с повдигнати вежди и глас, изпълнен със загриженост и съчувствие, сякаш основната й грижа беше посттравматичния ми стрес. Можеш ли да ми кажеш? Можеш ли? Един вид, можеш ли да понесеш да го преживееш отново? Усмихнах се леко. В тази част на Манхатън броят на убийствата за година бе спаднал до едноцифрено число, така че дори да беше разследвала всичките сама, откакто бе постъпила на работа, пак бях виждал повече трупове от нея. И то в пъти повече. Жената във влака не беше най-приятната гледка, но беше и много, много далеч от най-неприятната. Разказах й точно какво се бе случило, още откакто се качих във вагона на Блийкър Стрийт. Обясних й за списъка от единайсет точки, собствените ми колебания, опита за разговор, оръжието, самоубийството.

Тереза Лий пожела да разговаряме за списъка.

— Имаме копие — каза тя. — Би трябвало да е секретно.

— Обикаля света от двайсет години — отговорих. — Всички имат копие. Едва ли е толкова секретно.

— Къде го видя?

— В Израел. Малко след като го написаха.

— Как така?

Разказах й трудовата си биография. Съкратеният вариант. Американската армия, тринайсет години военен полицай, елитната 110-а специална част, службата по целия свят, самостоятелните задачи, когато и където ме бяха изпращали. После рухването на Съветския съюз, дивидентите на мира, намаленият бюджет за отбрана, внезапното освобождаване.

— Офицерско звание?

— Последно — майор — казах.

— А сега?

— Пенсионирах се.

— Млад си за пенсиониране.

— Реших да му се порадвам, докато мога.

— И радваш ли се?

— Повече от всякога.

— Какво прави тази вечер? В Гринич Вилидж?

— Слушах музика — отговорих. — В блус клубовете на Блийкър Стрийт.

— А накъде се беше запътил с влака по линия номер шест?

— Смятах да си намеря стая някъде или да отида на автогарата и да взема автобус.

— Закъде?

— Закъдето и да е.

— Кратко посещение?

— Нещо такова.

— Къде живееш?

— Никъде. Годината ми преминава в кратки посещения, едно след друго.

— Къде е багажът ти?

— Нямам.

Повечето хора продължаваха с въпросите, но Тереза Лий не го направи. Вместо това очите й отново промениха изражението си и тя каза:

— Не ми харесва, че списъкът те е подвел. Мислех, че е сигурен.

Говореше като ченге на ченге, сякаш старата ми работа беше от значение за нея.

— Подведе ме само наполовина — отбелязах. — Все пак ми подсказа, че става дума за самоубиец.

— Така е — съгласи се тя. — Признаците не би трябвало да се различават. И все пак е било фалшив позитивен сигнал.

— По-добре, отколкото фалшив негативен сигнал.

— Предполагам — кимна тя.

— Знаем ли коя е? — попитах.

— Още не. Но ще разберем. Казаха ми, че са намерили портфейл и ключ. Вероятно ще се окажат достатъчни. Но защо е била облечена със зимно яке?

— Нямам никаква представа — отвърнах.

Млъкна, сякаш бе дълбоко разочарована.

— Тези неща не са статични, а се развиват — обясних аз. — Смятам, че към списъка за жените трябва да се добави дванайсета точка. Ако жена атентатор свали забрадката си, на лицето й ще има същата разлика в загара, както при мъжете с обръснати бради.

— Така е — кимна тя.

— Освен това четох в една книга, че онова с девствениците било лош превод. Думата е двусмислена. Споменава се в пасаж, изобилстващ с образи, свързани с храни. Мляко и мед. Вероятно думата означава стафиди. Едри, може би захаросани и сиропирани.

— Самоубиват се заради стафиди?

— Ще ми се да им видя лицата.

— Знаеш ли чужди езици?

— Знам английски — отговорих. — И френски. А и защо са й на жена атентатор девици? Много от свещените текстове са преведени неправилно. Особено когато се споменават девици. Дори и в Новия завет. Някои хора твърдят, че Мария била майка за пръв път и нищо повече. Авторите на оригиналните текстове биха се смели, ако можеха да разберат как сме изкривили нещата.

Тереза Лий не каза нищо по въпроса, а попита:

— Ти добре ли си?

Реших, че се интересува дали съм потресен. Дали не трябва да прибягна до услугите на психолог. Може би защото бе решила, че съм мълчалив човек, който се е разприказвал прекалено. Грешка.

— Добре съм — отвърнах.

Тя ме изгледа някак изненадано.

— Аз самата бих съжалила, че съм използвала подобен подход. Във влака… мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата. След още една-две спирки може би е щяла да преодолее онова, което я е измъчвало.

Мълчахме минута, после едрият сержант мушна глава през вратата и й кимна да излезе в коридора. Последва кратък разговор шепнешком, след който Лий се върна и поиска да отида с нея до Западна трийсет и пета улица. До полицейското управление.

— Защо? — попитах аз.

Тя се поколеба.

— Формалност — отговори. — Да запишем показанията ти, да приключим случая.

— Имам ли избор? — попитах.

— Не тръгвай в тази посока — предупреди ме тя. — Замесен е израелският списък. Можем да кажем, че става дума за националната сигурност. Ти си важен свидетел и ще те държим при нас, докато остарееш и умреш. По-добре да сътрудничиш като добър гражданин.

Свих рамене и я последвах през лабиринта на „Гранд Сентръл“ до Вандербилт Авеню, където беше паркирала колата си. Беше форд краун виктория, без обозначения, очукана и мръсна, но работеше добре. Стигнахме до Западна трийсет и пета улица невредими. Минахме през големия стар портал и тя ме поведе нагоре, към стая за разпити. Спря, изчака ме в коридора и ме пусна да вляза преди нея. Не ме последва — затвори вратата и я заключи отвън.

8

Тереза Лий се върна след около двайсет минути с папка за откриване на официално досие и още един полицай. Остави папката на масата и представи новодошлия като свой партньор. Каза, че името му е Дохърти.

Каза, че е дошла с куп въпроси, които е трябвало да ми зададе още в началото.

— Какви въпроси? — попитах.

Тя ми предложи кафе и тоалетна. Приех и двете. Дохърти ме отведе до края на коридора, а когато се върнахме, на масата до папката имаше три пластмасови чаши. Две кафета и един чай. Взех едното кафе и го опитах. Ставаше. Лий взе чая. Дохърти взе второто кафе и нареди:

— Хайде сега ни разкажи всичко отначало.

Направих го стегнато, изложих само основното, а Дохърти се учуди как така израелският списък е дал фалшив позитивен сигнал. Точно както се беше учудила Лий преди това. Отговорих му, както бях отговорил и на нея — че е по-добре от фалшив негативен сигнал и че от гледна точка на жената, независимо дали е искала да направи солово изпълнение, или да отнесе със себе си цяла тълпа, това е без значение и не би променило проявените от нея симптоми. В продължение на пет минути разговаряхме като колеги — трима разумни хора, обсъждащи интересен феномен.

После тонът се промени. Дохърти попита:

— Ти как се почувства?

— Кога? — попитах.

— Когато жената се застреля.

— Зарадвах се, че не уби мен.

— Ние разследваме убийства — обясни Дохърти. — Трябва да проверяваме всяка насилствена смърт. Разбираш го, нали? За всеки случай.

— Какъв може да е този всеки случай?

— Да има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

— Няма. Тази жена се застреля.

— Ти го казваш.

— Никой не може да каже нещо друго, защото именно това се случи.

— Винаги има алтернативни сценарии — възрази Дохърти.

— Така ли?

— Може би ти си я застрелял.

Тереза Лий ме погледна съчувствено.

— Не съм — заявих аз.

— Може пистолетът да е бил твой — настоя Дохърти.

— Не беше — казах. — Тежеше цял килограм. Аз не носех чанта.

— Ти си едър. Носиш широки панталони. С големи джобове.

Тереза Лий отново ме погледна съчувствено. Сякаш се извиняваше.

— Какво е това? — попитах. — Доброто ченге и тъпото ченге?

— Мислиш, че съм тъп, така ли? — попита Дохърти.

— Току-що го доказа. Ако съм я застрелял с магнум .357, щях да имам следи от барута чак до лакътя. Ти обаче стоя пред тоалетната, докато си миех ръцете. Това са глупости. Не ми взехте отпечатъци и не ми прочетохте правата. Само вдигате пушилка.

— Длъжни сме да се уверим.

— Какво каза патоанатомът?

— Още не знаем.

— Имаше свидетели.

Лий поклати глава.

— Безполезни са. Не са видели нищо.

— Трябва да са видели.

— Не са, защото гърбът ти им е пречел. Освен това не са гледали натам, били са полузаспали, а на всичкото отгоре не говорят английски добре. Не могат да помогнат с нищо. А и мисля, че искаха да изчезнат, преди да сме започнали да проверяваме зелените им карти.

— Ами другият тип? Беше пред мен, и то съвсем буден. Приличаше на американец, който говори английски.

— Какъв друг тип?

— Петият пътник. Памучни панталони, фланелка за голф.

Лий отвори папката. Поклати глава.

— Имало е само четирима пътници. Плюс жената.

9

Лий извади от папката лист хартия, обърна го и го плъзна до средата на масата. Беше написан на ръка списък на свидетелите. Четири имена — моето, на някой си Родригес, на Фрюлов и на Мбеле.

— Четирима пътници — повтори тя.

— Бях във вагона — възразих. — Мога да броя. Знам колко пътници бяхме.

После превъртях мислено лентата. Слизам от вагона, чакам с малката група хора. Пристигат медиците. Ченгетата слизат от вагона, смесват се с тълпата, хващат по един човек за лакътя, отвеждат свидетелите в различни стаи. Едрият сержант хвана мен преди всички останали. Няма как да знам дали са ни последвали четири или само три ченгета.

— Измъкнал се е — заключих аз.

— Кой е той? — попита Дохърти.

— Просто някакъв мъж. Очите му доста играеха, но иначе нямаше нищо особено. Беше на моята възраст, не изглеждаше беден.

— Осъществи ли какъвто и да било контакт с жената?

— Не съм видял такова нещо.

— Той ли я застреля?

— Застреля се сама.

Дохърти сви рамене.

— Значи свидетелят се е укрил. Не иска да се появят документи, че по това време е бил в метрото. Вероятно изневерява на жена си. Случва се непрекъснато.

— Той е избягал. Ти обаче му намираш оправдание и вместо това се захващаш с мен?

— Сам току-що каза, че онзи не е бил замесен.

— И аз не съм замесен.

— Ти го казваш.

— Вярваш ми за онзи, но не и за мен самия?

— Защо ти е да ме лъжеш за онзи?

— Губим си времето — възразих аз.

Така си и беше. И то твърде безсмислено. Изведнъж си дадох сметка, че Лий и Дохърти по свой странен начин ми правеха малка услуга.

Има нещо повече от очевидното.

— Коя е тя? — попитах.

— Защо трябва да е някоя? — попита Дохърти.

— Защото сте я идентифицирали и компютрите ви са засветили като коледни дръвчета. Някой ви се е обадил и ви е наредил да ме държите тук, докато дойде. Не искате да пишете в досието ми, че съм бил арестуван, и затова ме залъгвате с тези дивотии.

— Досието ти не ни интересува особено. Просто не ни се пишат толкова документи.

— Е? Коя е тя?

— Изглежда, че е работела за правителството. От една федерална агенция скоро ще бъдат тук, за да те разпитат. Не можем да ти кажем коя е тази агенция.

Оставиха ме заключен в стаята. Чудесно място. Мръсно, горещо, олющено, без прозорци, със стари плакати за борба срещу престъпността по стените и миризма на пот, безпокойство и загоряло кафе. Маса с три стола. Два за разследващите, един за заподозрения. Може би някога са биели заподозрените, за да си признаят. Може би и сега го правеха. Трудно е да се каже какво точно се случва в стая без прозорци.

Прецених времето в главата си. Беше минал около час от разговора, който Тереза Лий беше провела шепнешком в коридора на „Гранд Сентръл“. Значи нямаше да ме посетят от ФБР. Офисът им в Ню Йорк е най-големият и се намира на Федеръл Плаза, близо до кметството. Десет минути за реакция, десет минути, за да съберат екип, още десет минути, докато стигнат до полицейското управление с включени сирени и светлини. ФБР щеше да е тук отдавна. Оставаха обаче куп други агенции с по три букви в името. Обзалагах се, че която и да дойдеше, в името й щеше да има разузнаване — ЦРУ, АВР. Централно разузнавателно управление, Агенция за военно разузнаване. А може би бе някоя нова, измислена наскоро и неизвестна агенция. Всяването на среднощна паника до голяма степен беше в техния стил.

След като към първия час се прибави още един, реших, че идват чак от Вашингтон, което означаваше малък екип експерти. Всички други имаха местни клонове. Престанах да гадая, дръпнах стола назад, качих краката си на масата и заспах.

Не разбрах кои са. Не веднага. Не искаха да ми кажат. В пет сутринта влязоха трима мъже в костюми и ме събудиха. Бяха учтиви и делови. Костюмите им, като цена, бяха средна ръка, чисти и изгладени. Обувките им бяха лъснати. Очите им блестяха. Косите им бяха подстригани късо. Лицата им бяха червендалести. Бяха едри, но не и безформени. Изглеждаха така, сякаш биха могли да пробягат половин маратон разстояние без особени усилия, но и без капка удоволствие. Първото ми впечатление беше, че са бивши военни, напуснали армията наскоро. Ентусиазирани щабни офицери, привлечени заради качествата им в някоя от административните сгради във Вашингтон. Идеалисти, вършещи сериозна работа. Поисках да се легитимират, да ми покажат служебни значки, карти и така нататък, но те ми цитираха Патриотичния закон и ми обясниха, че не били длъжни да го правят. Сигурно беше така, а и им достави истинско удоволствие да ми го кажат. Замислих се дали да не млъкна, за да им отмъстя, но те видяха, че размислям, и ми цитираха други абзаци от закона, които ясно ми дадоха да разбера, че ако поема по този път, в края му ме чакат куп неприятности. Страхувам се от много малко неща, но винаги е добре да се избягват разправиите с днешните служби за сигурност. Франц Кафка и Джордж Оруел биха ме посъветвали същото. Свих рамене и им казах да зададат въпросите си.

Започнаха с думите, че знаят за военната ми служба и заради това се отнасят с уважение, което или беше дежурно изтъркано клише, или означаваше, че самите те са наети от военната полиция. Никой не уважава военния полицай, освен друг военен полицай. После ми заявиха, че щели да ме наблюдават много внимателно и да разберат дали ги лъжа, или не. Което беше пълна дивотия, защото само най-добрите от нас бяха способни на това, а те не бяха най-добрите, защото иначе щяха да са на високи постове, тоест точно по онова време щяха да си спят в леглата в предградията на Вирджиния, а не да се разкарват по междущатската магистрала посред нощ.

Нямах какво да крия, така че ги помолих да продължават нататък.

Имаха три притеснения. Първо — дали познавам жената, която се е самоубила във влака, и дали съм я виждал преди.

Дадох отрицателен отговор. Кратък и учтив, но категоричен.

Не последваха никакви допълнителни въпроси, което ми подсказа горе-долу кои бяха тези типове и каква бе задачата им. Бяха нечий „Б“ отбор, изпратен на север, за да вкара в задънена улица започнатото разследване. Искаха да го спрат, да го погребат. Да заличат нещо, за което някой е имал само бегли подозрения. Искаха отрицателни отговори на всички въпроси, за да приключат със случая. Искаха категорично да няма неизяснени моменти и не искаха да привличат внимание към проблема, като го превръщат в голяма драма. Искаха цялата история да бъде забравена.

Вторият въпрос беше дали познавам жена на име Лайла Хот.

Отново отговорих отрицателно, защото наистина не познавах такава жена. Тогава.

Третият въпрос повече заприлича на диалог. Повдигна го водещият агент. Главният. Беше малко по-възрастен и малко по-дребен от другите двама. Може би и малко по-умен.

— Приближил си се до жената във влака — започна той.

Не отговорих. Бях там, за да отговарям на въпроси, не да коментирам твърдения.

— Колко се приближи? — уточни главният.

— На метър — казах. — Горе-долу.

— Достатъчно, за да я пипнеш?

— Не.

— Ако беше протегнал ръка, а тя беше протегнала своята, щяхте ли да докоснете пръстите си?

— Може би — отговорих.

— Това „да“ ли е или „не“?

— Това означава „може би“. Знам колко са дълги ръцете ми. Не знам колко са дълги нейните.

— Тя подаде ли ти нещо?

— Не.

— Ти взе ли нещо от нея?

— Не.

— Взе ли нещо от нея, след като тя вече беше мъртва?

— Не.

— А някой друг?

— Не съм видял такова нещо.

— Видя ли нещо да пада от ръката й, от чантата й или от дрехите й?

— Не.

— Тя каза ли ти нещо?

— Нищо съществено.

— Тя говори ли с някой друг?

— Не.

Тогава агентът попита:

— Имаш ли нещо против да обърнеш джобовете си?

Свих рамене. Нямах какво да крия. Извадих съдържанието на джобовете си и го оставих на очуканата маса. Сгъната пачка банкноти, няколко монети. Старият ми паспорт. Дебитната ми карта. Сгъваемата ми четка за зъби. Картата, с която се бях качил на метрото. И визитката на Тереза Лий.

Мъжът разрови нещата ми с изопнат показалец и кимна на един от подчинените си, който дойде да ме опипа. Направи го полупрофесионално и не намери нищо. Поклати глава.

— Благодаря, мистър Ричър — каза главният.

После тримата излязоха също толкова бързо, колкото бяха и дошли. Бях малко изненадан, но и доста доволен. Прибрах нещата си от масата, изчаках онези да се махнат от коридора и излязох. Беше тихо. Видях Тереза Лий да не прави нищо зад едно бюро, а партньорът й Дохърти да води някакъв тип през помещението към кабинка в дъното. Мъжът изглеждаше изморен, среден на ръст, над четирийсет. Беше с измачкана сива тениска и червено долнище от анцуг. Беше излязъл от къщи, без да се среши. Сивата му коса стърчеше във всички посоки. Тереза Лий видя, че гледам, и каза:

— Член на семейството.

— На жената?

Лий кимна.

— В портфейла й намерихме адрес. Това е брат й. Колега, полицай в малко градче в Ню Джърси. Дойде веднага с колата си.

— Горкият човек.

— Наистина. Не поискахме от него да разпознае трупа официално. Прекалено обезобразена е.

— А сигурни ли сте, че е тя?

Лий отново кимна.

— Отпечатъците.

— Коя е?

— Нямам право да ти кажа.

— Приключих ли тук?

— Федералните приключиха ли с теб?

— Така изглежда.

— Тогава си върви. Приключил си.

Изкачих стъпалата и тя извика след мен:

— Не исках да кажа онова… Че ти си я накарал да прекрачи границата.

— Напротив — възразих. — И може би си права.

Излязох в сутрешния хлад, свих вляво по Трийсет и пета улица и тръгнах на изток. Приключил си. Не бях обаче. Там отпред, на ъгъла, чакаха други четирима, на които им се искаше да си поговорят с мен. Само че тези не бяха федерални агенти. Костюмите им изглеждаха прекалено скъпи.

10

Светът е една и съща джунгла навсякъде, но в Ню Йорк джунглата е в най-чистия си вид. Онова, което е полезно другаде, е жизненоважно в големия град. Ако видите четирима мъже да ви чакат на ъгъла, или си плюете на петите и хуквате в обратната посока без никакво колебание, или продължавате напред, без да забавяте или ускорявате темпото, без да променяте походката. Гледате напред с преднамерено неутрално изражение, оглеждате ги, после поглеждате встрани, сякаш им казвате: Само с това ли разполагате?

Истината е, че е по-умно да бягате. Най-хубавото сбиване е онова, в което не участвате. Никога обаче не съм твърдял, че съм умен. Упорит съм, а понякога и раздразнителен. Някои духват. Аз продължавам напред.

Костюмите до един бяха тъмносини и, изглежда, бяха купени от луксозен магазин. Мъжете се държаха професионално. Като офицери от запаса. Врели и кипели, горди с уменията си да решават проблеми. Определено бяха бивши военни или бивши полицаи, или и двете. Бяха от хората, които са се изкачили на по-горното стъпало на йерархичната стълбица, а после са кривнали встрани от правилата и разпоредбите. И които смятат и двете стъпки за еднакво ценни.

Разделиха се на две групи още докато бях на четири крачки от тях. Оставиха ми място да мина, ако искам, но първият отляво вдигна длани, сякаш потупа въздуха — нещо като двоен жест, който означава моля спри и не те заплашваме с нищо. Следващата крачка използвах, за да взема решение. Не можете да се оставите четирима да ви хванат в капан. Или спирате преди тях, или хуквате, за да ги подминете. На този етап все още имах време ДД решавам. Лесно бе да спра, лесно бе и да продължа. Ако се спуснеха към мен, докато все още се движеха, щяха да изпопадат като кегли. Тежа 120 килограма и се движа с шест километра в час.

След още две стъпки първият каза:

— Може ли да поговорим?

Спрях и попитах:

— За какво?

— Ти си свидетелят, нали?

— А вие кои сте?

В отговор мъжът разтвори сакото си, бавно и без никаква заплаха, и ми показа червена сатенена подплата и риза — нямаше кобур, пистолет или друго оръжие. Извади от левия си вътрешен джоб визитка. Протегна ръка и ми я подаде. Беше евтина. На първия ред пишеше: Сигурност и спокойствие. На втория пишеше: Охрана, разследвания, интервенции. На третия имаше телефонен номер с код 212. Манхатън.

— Копирните центрове „Кинко“ са чудесни — казах. — Някой ден ще си направя визитки, на които пише „Джон Смит, господар на света“.

— Визитката е истинска — заяви мъжът. — И ние сме легитимна фирма.

— За кого работите?

— Не можем да кажем.

— Тогава не мога да ви помогна.

— По-добре е да разговаряш с нас, а не с боса ни. Ние можем да удържим нещата в цивилизовани рамки.

— Сега вече ме изплаши.

— Един-два въпроса, това е всичко. Помогни ни. Работим почти до смърт, опитваме се да припечелим нещичко. Също като теб.

— Аз не работя до смърт. Живея за удоволствие.

— Погледни тогава надолу от висотата на положението си и прояви милост.

— Какви въпроси?

— Тя даде ли ти нещо?

— Коя?

— Знаеш коя. Взе ли нещо от нея?

— И? Кой е следващият въпрос?

— Тя каза ли нещо?

— Много неща. Не млъкна от Блийкър Стрийт до „Гранд Сентръл“.

— Какво каза?

— Не чух много.

— Информация?

— Не чух.

— Спомена ли имена?

— Възможно е.

— Спомена ли името Лайла Хот?

— Не съм чул такова нещо.

— Спомена ли Джон Сансъм?

Не отговорих.

— Какво?

— Чувал съм това име някъде — отговорих.

— От нея ли?

— Не.

— Даде ли ти нещо?

— Какво нещо?

— Каквото и да е.

— Кажи ми какво значение има.

— Босът ни иска да знае.

— Кажи му да дойде и да ме попита лично.

— По-добре говори с нас.

Усмихнах се и продължих нататък, през пролуката, която бяха оставили. Един от мъжете в края обаче направи крачка напред и се опита да ме спре. Блъснах го с рамо в гърдите и го отстраних от пътя си. Той обаче налетя пак и тогава спрях, финтирах ляв и десен, мушнах се зад него и го блъснах здраво, така че той политна напред. Отзад сакото му имаше една цепка в средата. Френска кройка. Английските костюми най-често са с две цепки отстрани, италианските нямат нищо. Наведох се, сграбчих двата края на цепката, дръпнах и разпрах сакото чак до врата му. После го бутнах и той политна вдясно. Сакото му висеше като парцал — отворено отпред, разпрано отзад като болничен халат.

После направих три бързи крачки и се обърнах. Щеше да е много по-стилно, ако просто бях продължил да крача бавно напред, но щеше да е и доста по-глупаво. Безгрижието е хубаво нещо, но да си подготвен е по-хубаво. Хванах четиримата в момент на истинска нерешителност. Искаше им се да дойдат и да ме ступат. Без никакво съмнение. Намираха се обаче на Западна трийсет и пета улица, призори. По това време буквално целият трафик по улицата се състои от ченгета. В крайна сметка само ме изгледаха лошо и си тръгнаха. Прекосиха платното в колона по един и на ъгъла тръгнаха в южна посока.

Приключил си.

Не бях. Тъкмо се канех да обърна и да продължа, когато от полицейското управление изскочи мъж и хукна след мен. Измачкана тениска, червено долнище от анцуг, сива коса, стърчаща във всички посоки. Членът на семейството. Братът. Ченгето от малкото градче в Джърси. Настигна ме, стисна лакътя ми и каза, че ме е видял вътре и е решил, че аз съм свидетелят. След това ми каза, че сестра му не се е самоубила.

11

Заведох го в някакво кафене на Осмо Авеню. Преди много време от военната полиция ме бяха изпратили на еднодневен семинар във Форт Ръкър, за да ме научат на тактичност към близките на починалия. Понякога на военните полицаи се налага да съобщават лошите новини на роднините. Наричахме ги печални съобщения. Всички смятаха, че уменията ми в тази област са крайно недостатъчни. Най-често отивах при хората и им казвах направо. Мислех си, че естеството на съобщението го изисква. Ясно бе обаче, че съм се заблуждавал. Затова ме изпратиха и на семинара. Там научих полезни неща. Научих се да приемам емоциите сериозно. Най-вече научих, че кафенетата и баровете са подходящи места за съобщаване на лоши новини. На публично място вероятността от нервен срив намалява, а процесът на поръчване, чакане и консумиране дозира потока информация и я прави по-лесна за възприемане.

Седнахме в сепаре с огледало. Това също помага.

Можете да гледате отражението на другия. Лице в лице, но не съвсем. Заведението беше наполовина пълно. Ченгета от управлението, шофьори на таксита на път за гаража им в Уест Сайд. Поръчахме кафе. Щеше ми се да хапна нещо, но нямаше да поръчам, ако той не искаше. Не беше учтиво. Той каза, че не бил гладен. Седнах мълчаливо и зачаках. Оставете ги да заговорят първи, съветваха психолозите от Ръкър.

Мъжът се казваше Джейкъб Марк. Първоначално, когато дядо му бил жив, бил Маркакис, но тогава гръцкото име помагало само на собствениците на деликатесни магазини, но дядо му не бил в този бизнес, а в строителния. Това наложило промяната на името. Каза ми, че мога да го наричам Джейк. Аз пък му казах, че може да ме нарича Ричър. После обяви, че бил ченге. И аз обясних, че съм бил ченге, но при военните. Не бил женен и живеел сам. Аз обясних, че същото се отнася и за мен. Установявайте общото помежду си, съветваха инструкторите от семинара. Като изключим външния му вид, той изглеждаше порядъчен човек. Като при всяко ченге под видимите белези на умората се криеше нормален човек от предградията. Ако навремето го бяха посъветвали друго, можеше да стане учител по физика или зъболекар, или доставчик на авточасти. Беше прехвърлил четирийсет, доста посивял, но иначе беше младолик и без бръчки. Очите му бяха тъмни, големи и измъчени, но това беше временно. Преди няколко часа, когато си е лягал, вероятно е бил хубав мъж. Допадна ми веднага и съжалявах за случилото се с него.

Пое дъх и ми каза, че името на сестра му е Сюзан Марк. Преди време била Сюзан Молина, но се развела отдавна и си върнала моминското име. Сега живеела сама. Говореше за сестра си в сегашно време. Още му бе трудно да приеме истината.

— Не може да се е самоубила. Не е възможно — повтори той.

— Джейк, бях там — отговорих.

Сервитьорката донесе кафето и известно време мълчахме. Не бързах — давах му време да осъзнае действителността малко по-добре. Психолозите от семинара твърдяха категорично, че коефициентът на интелигентност на хората, току-що научили за загубата на свой близък, е колкото на лабрадор. Не се изразяваха деликатно, защото бяха военни, но пък се изразяваха точно, защото бяха психолози.

— Кажи ми тогава какво стана — подкани ме Джейк.

— Откъде си? — попитах го аз.

Той назова малко, отдалечено, но богато, безопасно и спокойно градче в северната част на Ню Джърси. Каза ми, че полицейското управление там било добре финансирано, добре оборудвано и ненатоварено с много работа. Попитах го дали в управлението имат копие от израелския списък. Обясни ми, че след срутването на кулите близнаци всички полицейски управления в страната били затрупани с всякакви инструкции и че всеки полицай бил задължен да научи наизуст всички точки от всички списъци.

— Сестра ти се държеше особено, Джейк — казах му. — Проявяваше всички признаци от списъка. Приличаше на атентатор самоубиец.

— Глупости — възрази той, както би трябвало да направи всеки добър брат.

— Очевидно не е била такава — продължих, — но и ти би си помислил същото. Щеше да си длъжен да си го помислиш, така си обучаван.

— Значи списъкът е повече за самоубийците, отколкото за атентаторите.

— Така изглежда.

— Тя не беше нещастна.

— Вероятно обаче е била.

Не отговори. Отпи малко кафе. Хора идваха и си отиваха. Плащаха сметки, оставяха бакшиши. По Осмо Авеню трафикът се засилваше.

— Разкажи ми за нея — обадих се аз.

— Какво оръжие е използвала? — попита той.

— Стар „Рюгер Спийд Сикс“.

— Револверът на баща ни. Тя го наследи.

— Къде живееше? Тук, в града?

Той поклати глава.

— Анандейл, Вирджиния.

— Ти знаеше ли, че е дошла тук?

Пак поклати глава.

— Защо може да е дошла?

— Не знам.

— Защо е била със зимно яке?

— Не знам.

— Дойдоха някакви федерални агенти и ме разпитваха — продължих аз. — После ме намериха някакви частни ченгета. Малко преди теб. Всички говореха за жена на име Лайла Хот. Чувал ли си някога за нея от сестра си?

— Не.

— А за Джон Сансъм?

— Той е конгресмен от Северна Каролина. Има амбицията да стане сенатор.

Кимнах. Спомних си бегло. Изборите наближаваха. Бях чел във вестниците и бях гледал репортажи по телевизията. Сансъм беше влязъл в политиката късно, но се бе издигнал бързо. Смятаха го за принципен и безкомпромисен. И амбициозен. Известно време се беше представял добре в бизнеса, а преди това и в армията. Говореше се за блестяща кариера в специалните части, но без никакви подробности. Кариерата в специалните части е добър претекст за подобно прикриване. Повечето от нещата, с които се занимават, са секретни или може да се твърди, че са секретни.

— Сестра ти споменавала ли е някога Сансъм?

— Не мисля — отговори той.

— Познавала ли го е?

— Не виждам как би могла.

— Какво работеше сестра ти?

Не поиска да ми каже.

12

Не беше нужно да ми казва. Вече знаех достатъчно, за да мога да отгатна. Отпечатъците й бяха в базата данни, а трима лъскави и червендалести бивши щабни офицери бяха пристигнали бързо, но си бяха тръгнали само след няколко минути. Това означаваше, че Сюзан Марк е била в отбраната, но не на висока позиция. И е живяла в Анандейл, щата Вирджиния. Югозападно от Арлингтън, доколкото си спомнях. Може би мястото се беше променило след последното ми посещение там, но вероятно все още беше прилично за живеене и много удобно за пътуване до най-голямата сграда с офиси в света. От единия до другия край на шосе 244.

— Работела е в Пентагона — отбелязах.

— Беше й забранено да говори за работата си — кимна Джейк.

Поклатих глава.

— Ако наистина е било тайна, щеше да ти каже, че работи в някой супермаркет.

Той не отговори.

— Някога имах кабинет в Пентагона — продължих аз. — Знам как стоят нещата там. Изпитай ме, ако искаш.

Той се поколеба за момент, после сви рамене и каза:

— Тя беше цивилен служител. Чиновник, но когато говореше за работата си, звучеше интересно. Работеше за отдел, наречен КГАСЩУЧР. Никога не ми е разказвала за него. Имам чувството, че е нещо секретно. Хората вече нямат право да говорят толкова много, особено след единайсети септември.

— Не е отдел — казах му. — А е човек. КГАСЩУЧР значи „Командващ генерал, армия на Съединените щати, управление «Човешки ресурси»“. Не е никак интересно. Това е отдел „Личен състав“. Документация и досиета.

Джейк не каза нищо. Помислих си, че съм го обидил, като съм се изказал пренебрежително за работата на сестра му. Може би не бях научил достатъчно на семинара в Ръкър. Може би е трябвало да внимавам повече по време на занятията. Мълчанието продължи и стана неловко.

— Разказвала ли ти е изобщо нещо за това? — попитах накрая.

— Не много. Може би не е имало кой знае какво за разказване.

Изрече го с някаква горчивина, като че ли бе хванал сестра си в лъжа.

— Хората обичат да украсяват нещата, Джейк — обясних му. — Човешко е. И най-често безобидно. Може би просто е искала да не пада по-долу от теб, след като си полицай.

— Не бяхме близки.

— Били сте от едно семейство все пак.

— Да, вярно.

— Тя обичаше ли работата си?

— Така изглеждаше. И сигурно е била подходяща за нея. Притежаваше уменията за работа с досиета. Страхотна памет, педантична, много организирана. И от компютри разбираше.

Отново настъпи мълчание. Пак се замислих за Анандейл. Приятно, но незабележително градче. Всъщност град спалня. Предвид сегашните обстоятелства обаче имаше само една съществена характеристика: беше много далеч от Ню Йорк.

Не беше нещастна.

— Какво? — попита Джейк.

— Нищо — отговорих. — Не е моя работа.

— И все пак, какво? — настоя.

— Мислех си.

— За какво?

Има нещо повече от очевидното.

— От колко време си ченге? — попитах го.

— От осемнайсет години.

— Виждал ли си много самоубийства в Ню Джърси?

— Едно-две на година може би.

— Някой успявал ли е да предвиди, че ще станат?

— Не. Обикновено идват като гръм от ясно небе.

— Както сега.

— Точно така.

— Но зад всяко самоубийство се крие причина.

— Винаги. Финансова, сексуална, някаква друга гадория, която изниква изненадващо.

— Значи и сестра ти трябва да е имала причина.

— Нямам представа каква.

Отново млъкнахме. След малко Джейк се обади:

— Кажи ми каква е. Искам да знам.

— Не мога.

— Бил си ченге. Вероятно виждаш нещо.

Кимнах.

— Предполагам, че седем от всеки десет самоубийства, които си виждал, са станали у дома, а при останалите три самоубийците са отивали на някое усамотено място и са се обесвали на градински маркуч.

— Повече или по-малко — отвърна той.

— Мястото обаче винаги е познато. Тихо и усамотено. Винаги имат за цел някаква крайна дестинация. Стигат там, събират мислите си и го правят.

— Накъде биеш?

— Само казвам, че досега не съм чувал за самоубийство, при което самоубиецът да е изминал стотици километри от дома и да го е извършил още преди пътуването да е приключило.

— Казах ти.

— Каза ми, че не се е самоубила. Само че тя се самоуби. Пред очите ми. И го направи по много необичаен начин. Истината е, че досега не съм чувал някой да се е самоубил във влака. Под влака — да. Но не и вътре. Ти чувал ли си за самоубийство в обществения транспорт по време на пътуване?

— Е, и?

— Нищо. Просто се чудя, това е.

— Защо?

— Така. Мисли като ченге, Джейк. Не като неин брат. Какво правиш, когато нещо изглежда необичайно?

— Ровя по-дълбоко.

— Тогава направи го и сега.

— Нищо няма да я върне.

— Да разбереш какво става обаче е полезно.

Това също го преподаваха във Форт Ръкър. Но не и на семинара по психология.

Поръчах си още кафе, а Джейкъб Марк взе пакетче захар и започна да го върти между пръстите си, така че захарта се стичаше от единия в другия край на пакетчето като в пясъчен часовник. Разбрах, че умът му работи като на ченге, а сърцето му — като на брат. Ровя по-дълбоко. Нищо няма да я върне.

— Какво друго? — попита той.

— Имаше още един пътник във влака, който слезе малко преди полицаите да стигнат до него.

— Кой е той?

— Не знам. Според ченгетата не е искал да вкарат името му в системата. Смятат, че е изневерявал на жена си.

— Възможно е.

— Аха — кимнах. — Възможно е.

— И?

— И федералните, и частните ченгета ме попитаха дали сестра ти ми е дала нещо.

— Какво нещо?

— Не ми казаха. Предполагам, че е нещо малко.

— Кои са били тези федерални?

— Не ми казаха.

— Кои са другите?

Надигнах се от стола и извадих от задния си джоб визитката. Евтина, вече измачкана, попила малко боя от новите ми джинси. Сложих я на масата, обърнах я към него и я бутнах напред. Джейк я прочете бавно, може би два пъти. Сигурност и спокойствие. Охрана, разследвания, интервенции. Прочете номера. Извади мобилен телефон и го набра. Мина малко време, после чух специфично писукане и предварително записано съобщение. Джейк затвори.

— Номерът не съществува.

13

Поръчах си още едно кафе. Джейк гледаше втренчено сервитьорката, като че ли досега не се беше сблъсквал с подобна възможност. В края на краищата жената загуби интерес и се отдалечи. Джейк бутна визитната картичка обратно към мен. Взех я и я прибрах в джоба си, а той заяви:

— Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — кимнах.

— Трябва да се върнем и да кажем на полицаите.

— Тя се е самоубила, Джейк. Това е важното за тях. Не ги интересува нищо друго. Все им е едно как, къде или кога.

— А би трябвало да ги интересува.

— Може би. Но не ги интересува. Ти би ли се интересувал на тяхно място?

— Сигурно не — отвърна той.

Видях как погледът му стана безизразен. Може би си спомняше стари случаи от практиката си. Големи къщи, разлистени дървета, адвокати, които живеят нашироко с хонорари, взети авансово от клиенти, и неспособни да възстановят пропиляното, слагат край на живота си, за да избегнат срама, скандала, лишаването от адвокатски права. Или преподаватели с бременни ученички. Или семейни мъже с мъже любовници в Челси или Уест Вилидж. Местните ченгета, тактични и изпълнени с недодялано съчувствие, задават въпроси в големите къщи, установяват факти, пишат доклади, приключват случая, забравят, преминават към следващия случай, без да се интересуват как, къде или защо.

— Имаш ли теория? — попита Джейк.

— Много е рано за теория. Засега разполагаме само с факти.

— Какви факти?

— Пентагонът не е имал пълно доверие на сестра ти.

— Какви думи само…

— Джейк, била е поставена под наблюдение. Трябва да е била. Веднага щом името й се появи в системата, федералните дотичаха. Трима. Това е специална процедура.

— Не се забавиха дълго.

Кимнах.

— Което означава, че не са имали силни подозрения. Проявили са предпазливост, и толкова. Може и да са имали предвид нещо, но не са вярвали, че опасността е сериозна. Дойдоха тук, за да се уверят, че е така.

— Какво е това нещо?

— Информация — отговорих. — Управление „Човешки ресурси“ разполага само с нея.

— Смятали са, че изнася информация?

— Искали са да се уверят, че не го е правила.

— Което значи, че в определен момент са били убедени, че го прави.

Отново кимнах.

— Може да са я видели в кабинет, в който не би трябвало да бъде, да отваря шкаф, който не би трябвало да отваря. Може да са смятали, че има невинно обяснение, но са искали да се уверят. Или е изчезнало нещо и не са били наясно кого да наблюдават, така че са наблюдавали всички.

— Каква информация?

— Нямам представа.

— Например копирано досие?

— Нещо по-малко — казах. — Сгъната бележка, флаш памет. Нещо, което може да се предаде от ръка на ръка в метрото.

— Тя беше патриот. Обичаше страната си. Не би го направила.

— Не го е направила. Не е предала нищо на никого.

— Значи не разполагаме с нищо.

— Разполагаме с факта, че сестра ти е била на стотици километри от дома си, със зареден револвер в чантата.

— И се е страхувала — добави Джейк.

— Била е със зимно яке при трийсет градуса температура вън.

— И се подхвърлят две имена — добави той. — Джон Сансъм и Лайла Хот, която и да е тя, по дяволите. Хот ми звучи като чуждестранно име.

— Навремето така е звучало и Маркакис.

Джейк замълча отново и аз отпих малко кафе. Трафикът по Осмо Авеню започваше да се забавя. Слънцето вече се показваше на изток. Лъчите му не бяха успоредни на уличната мрежа. Идваха под малък ъгъл и хвърляха дълги диагонални сенки.

— Дай ми нещо, с което да започна — каза Джейк.

— Не знам достатъчно — отбелязах.

— Опитай се да отгатнеш.

— Не мога. Лесно ще съчиня някаква история, но ще е пълна с пробойни. И може да се окаже изцяло погрешна.

— Опитай. Подхвърли ми нещо. Като мозъчна атака.

Свих рамене.

— Срещал ли си се някога с бивши служители на специалните части?

— Двама-трима. Може би петима или шестима, ако броим и щатските рейнджъри, които познавам.

— Вероятно не си се срещал. Повечето, които се хвалят, че са били в специалните части, просто лъжат. Също като хората, които твърдят, че са били на рок фестивала в Уудсток. Ако повярваш на всичките, ще излезе, че тълпата там е била поне десет милиона души. Или като нюйоркчани, които твърдят, че са видели как самолетите удрят кулите. Ако ги слушаш, всички са ги видели. Никой не е гледал в друга посока. Така и хората, които твърдят, че са били в специалните части, най-често фантазират. Повечето изобщо не са се измъквали от пехотата. Други дори не са били никога в армията. Просто украсяват фактите.

— Като сестра ми.

— Такава е човешката природа.

— Какво искаш да кажеш?

— Разсъждавам върху нещата, които знаем. Знаем две имена, знаем, че наближават избори, знаем, че сестра ти е била в управление „Човешки ресурси“.

— Мислиш, че Джон Сансъм лъже за миналото си ли?

— Вероятно не — отговорих. — Но подобни неща често се преувеличават. А политиката е мръсна работа. Обзалагам се, че в този момент някой вече проверява кой точно е работел в химическото чистене, което е обслужвало Сансъм преди години, и дали е имал зелена карта. Не е трудно да се досетиш, че хората се взират във фактите от миналото му — това е нещо като национален спорт.

— Значи Лайла Хот може да е журналистка. Или да е била ангажирана да проучи нещата. От някоя кабелна телевизия или радиостанция.

— Може да е опонентка на Сансъм.

— Едва ли, с това име. Не и в Северна Каролина.

— Добре, да кажем, че е журналистка или проверява фактите. Възможно е да е притиснала управление „Човешки ресурси“, за да й даде служебното досие на Сансъм. Може да е попаднала на сестра ти.

— С какво би могла да ги притисне, за да й го дадат?

— Това е първата голяма пробойна в тази версия — казах.

Наистина. Сюзан Марк беше отчаяна и изплашена. Едва ли журналист може да притисне някого чак до такава степен. Журналистите могат да са манипулативни и убедителни, но никой не се страхува от тях кой знае колко.

— Сюзан интересуваше ли се от политика?

— Защо?

— Може да не е харесвала Сансъм. Или идеите му. Може да е сътрудничила доброволно.

— Защо тогава ще е толкова изплашена?

— Защото е нарушила закона — казах. — Сърцето й сигурно се е качило в гърлото.

— А защо е носела оръжието?

— Обикновено не го ли носи?

— Не. Беше й наследство. Държеше го в чекмедже в гардероба като повечето хора.

Свих рамене. Револверът беше втората голяма пробойна във версията. Хората вадят оръжието си от гардероба поради най-различни причини. Самозащита, агресия. Никой обаче не би извадил пистолета си само защото може ненадейно да му хрумне да замине някъде.

— Сюзан не се интересуваше от политика кой знае колко — каза Джейк.

— Добре.

— Значи не може да е била свързана със Сансъм.

— Защо тогава се появи името му?

— Не знам.

— Сюзан е дошла дотук с кола. Не би могла да се качи на самолет с револвера. Вероятно вече я прибират от някой паркинг. Сигурно е дошла през тунела „Холанд“ и е паркирала някъде в района.

Джейк не каза нищо. Кафето ми изстина. Сервитьорката се беше отказала да ни предлага. Не й носехме пари. Останалите клиенти се бяха сменили поне два пъти. Хора, тръгнали на работа — бързо зареждане с енергия в подготовка за предстоящия ден.

Представих си как Сюзан Марк се готви за тежката нощ дванайсет часа по-рано. Облича се. Взема револвера на баща си, зарежда го, слага го в черната чанта. Качва се в колата, тръгва по шосе 236 към околовръстното, движи се по часовниковата стрелка, може би зарежда гориво, после поема по магистралата на север, с разширени от отчаяние очи, вперени в тъмнината напред.

Опитай се да отгатнеш, беше казал Джейк. Изведнъж обаче не ми се искаше да отгатвам. Защото чувах в главата си Тереза Лий. Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата. Джейк видя, че нещо ме тормози, и попита:

— Какво?

— Нека приемем, че са имали с какво да я държат — казах. — Да приемем, че е било достатъчно сериозно. Да приемем тогава, че Сюзан е тръгнала да предаде информацията, която й е било наредено да вземе. И нека приемем, че това са били много лоши хора. Тя не е вярвала, че ще я оставят на спокойствие дори и след като им даде каквото искат. Може да си е мислела, че ще повишат залозите и ще искат още повече. Била е вътре и не е виждала по какъв начин би могла да се измъкне. Преди всичко се е страхувала много от тях. Оттук и отчаянието. Така че взема оръжието. Може да си е мислела, че с него ще успее да извоюва свободата си, но не е била оптимист по отношение на шансовете си. Казано накратко, не е смятала, че ще стигне до добър край.

— Е?

— Трябвало е да свърши нещо. Изобщо не е имала намерение да се самоубива.

— А поведенческите признаци? Онези от списъка?

— Все едно — казах. — Очаквала е там, където отива, някой друг да сложи край на живота й, може би в буквален, а може би в преносен смисъл.

14

— Това не обяснява защо е облякла зимното си яке — каза Джейкъб Марк.

Аз обаче смятах, че той греши. Обясняваше го, и то много добре. Обясняваше и факта, че е оставила колата си и е продължила с метрото. Реших, че е искала да се появи пред онзи, с когото е трябвало да се срещне, от неочаквана посока, все едно от дупка в земята, въоръжена, облечена изцяло в черно, подготвена за някакъв конфликт в тъмнината. Може би зимното яке е било единствената тъмна дреха, която е имала.

Това обясняваше и всичко останало. Ужасът, усещането за обреченост. Може би е движела устните си, защото е репетирала молби, оправдания, аргументи, дори заплахи. Може би, като е повтаряла тези неща отново и отново, са й се стрували по-убедителни? По-правдоподобни? Вдъхващи по-голямо доверие?

— Не може да е била на път да предаде каквото и да било, защото у нея не беше намерено нищо — каза Джейк.

— Може и да е имала нещо обаче. В главата си — възразих аз. — Самият ти спомена, че е имала отлична памет. Отдели, дати, графици, събития… каквото им е било нужно.

Той замълча и се опита да открие причина да не се съгласи.

Не успя.

— Класифицирана информация — обади се след малко. — Военни тайни. По дяволите! Не мога да повярвам!

— Била е под натиск, Джейк.

— И с какви тайни може да разполага кадровият отдел на Пентагона, за които да си струва да я убият?

Не отговорих. Защото нямах представа. По мое време този отдел се наричаше „Личен състав“, а не „Човешки ресурси“. Бях служил тринайсет години, без дори да се замислям за него. Нито веднъж. Документация и досиета. Интересната информация беше някъде другаде.

Джейк се раздвижи на стола си. Прокара пръсти през сплъстената си коса, сложи длани на ушите си и описа с глава кръг сякаш за да освободи някакво напрежение във врата или за да отреагира на някакво вътрешно терзание, което го връщаше назад към първоначалните въпроси.

— Тогава защо? Защо се е самоубила, преди да стигне там, където е трябвало?

Замълчах за момент. Заслушах се в шумовете на кафенето около нас. Скърцане на обувки по линолеума, подрънкване и тракане на прибори и порцелан, сутрешните телевизионни новини, дрънкането на звънчето за сервитьорката.

— Нарушила е закона — отговорих. — Нарушила е всички възможни правила и професионални задължения, не е оправдала доверието, което й е било оказано. И вероятно е подозирала, че я следят по някакъв начин. Може дори някой да я е предупредил. Значи е била под напрежение още от момента, в който се е качила в колата си. По целия път е чакала да види полицейски лампи в огледалото. Всеки полицай по пътя е бил потенциална заплаха. Всеки мъж в костюм, когото е срещнала, би могъл да е федерален агент. И в метрото. Може да й се е струвало, че всеки от пътниците е готов да я арестува.

Джейк мълчеше.

— После се приближих към нея — добавих.

— И? Какво?

— Тогава е изпаднала в паника. Решила е, че ще я арестувам. За нея играта е приключила там, намясто. Била е в края на пътя. Пълна безизходица. Не е могла да продължи, нито да се върне. Била е в капан. Каквито и заплахи да са използвали срещу нея, щели са да ги изпълнят и е щяла да отиде в затвора.

— А защо да е смятала, че ще я арестуваш?

— Вероятно е решила, че съм ченге.

— Откъде накъде?

Аз съм ченге, бях й казал. Мога да ти помогна. Можем да поговорим.

— Изпитвала е параноичен страх — казах. — Разбираемо е.

— Ти не приличаш на ченге. Приличаш на бездомник. По-скоро би си помислила, че ще се опиташ да изпросиш някой долар от нея.

— Може да е решила, че съм под прикритие.

— Според теб е била чиновник архивар. Няма откъде да знае как изглеждат ченгетата под прикритие.

— Джейк, съжалявам. Аз й казах, че съм ченге.

— Защо?

— Помислих я за атентаторка. Исках да спечеля няколко секунди, преди да натисне бутона. Бях готов да кажа какво ли не.

— Какво точно й каза? — попита той.

И след като чу, възкликна:

— По дяволите! Така би говорил някой от отдела за вътрешни разследвания!

Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата.

— Съжалявам — повторих.

През следващите няколко минути поемах удари от всички посоки. Джейкъб Марк ме гледаше свирепо, задето съм убил сестра му. Сервитьорката беше ядосана, защото за времето, през което висяхме на по чаша кафе, на нашата маса би могла да продаде поне осем закуски. Извадих банкнота от двайсет долара и я мушнах под чинийката. Тя ме видя. Бакшиш колкото за осем закуски. Това реши проблема със сервитьорката. Проблемът с Джейкъб Марк беше по-труден. Той седеше неподвижно и мълчеше. Видях го как поглежда два пъти настрани. Готов да си върви. Най-накрая проговори:

— Трябва да тръгвам. Трябва да намеря начин да съобщя на семейството й.

— Семейство? — учудих се.

— На Молина, бившия й съпруг. Имат и син, Питър. Моят племенник.

— Сюзан е имала син?

— Какво общо има това?

Коефициент на интелигентност като на лабрадор.

— Джейк, седим тук и се чудим с какво са притискали сестра ти, а ти решаваш, че няма нужда да споменаваш, че е имала дете?

Той пребледня.

— Не е дете. На двайсет и две години е. Скоро ще завърши Университета на Южна Калифорния. Играе футбол и е по-едър от теб. И не беше близък с майка си. След развода остана да живее с баща си.

— Обади му се — казах.

— Сега в Калифорния е четири сутринта.

— Обади му се веднага.

— Ще го събудя.

— Надявам се наистина да го събудиш.

— Трябва да го подготвя.

— Преди всичко важно е да отговори на обаждането.

Джейк извади мобилния си телефон и започна да преглежда телефонния указател. Натисна зеления бутон, когато стигна доста напред в списъка. Азбучен ред, мина ми през ум. „П“ — Питър. Джейк долепи апарата до ухото си и изчака пет позвънявания леко разтревожен, а след шестото позвъняване се разтревожи сериозно. Задържа телефона още малко, после го свали бавно и каза:

— Гласова поща.

15

— Отиди на работа — посъветвах го аз. — Обади се в полицията на Лос Анджелис или на ченгетата от кампуса на университета и поискай да ти направят услуга. Като колеги на колега. Помоли някой да отиде и да провери дали племенникът ти си е у дома.

— Ще ми се изсмеят. Говорим за студент, който не отговаря на мобилния си телефон в четири сутринта.

— Направи го — настоях.

— Ела с мен — каза Джейк.

Поклатих глава.

— Ще остана тук. Искам да поговоря с онези типове от частната фирма още веднъж.

— Вече няма да ги намериш.

— Те ще ме намерят. Не отговорих на въпроса им дали Сюзан ми е дала нещо. Струва ми се, че ще поискат пак да ме попитат.

Уговорихме се да се срещнем след пет часа в същото кафене. Проследих го с очи, докато се качи в колата си, и тръгнах в южна посока по Осмо Авеню. Вървях бавно, като че ли нямаше къде да отида, което не беше истина. Бях уморен от липсата на сън, но с изопнати нерви от кафетата, така че по отношение на бдителност и енергия бях добре. Частните ченгета би трябвало да са в същото състояние. Никой не беше спал миналата нощ. Което ме накара да се замисля за времето. Два часа през нощта не беше подходящо време за самоубийствен атентат, но беше също толкова странно време Сюзан Марк да тръгне на среща за предаване на информация. Задържах се за малко край една вестникарска сергия пред деликатесен магазин и заразгръщах таблоидите. Открих това, което наполовина очаквах, заровено дълбоко в „Дейли Нюз“. Оказа се, че магистралата за Ню Джърси в северна посока миналата нощ е била затворена в продължение на четири часа. Катастрофа с цистерна заради паднала мъгла. Разлята киселина. Много жертви.

Представих си Сюзан Марк, хваната в задръстването между два изхода на магистралата. Четири часа престой. Закъснение. Кошмар. Нарастващо напрежение. Няма път напред, няма път назад. Между чука и наковалнята. Времето тече. Крайният срок наближава. Крайният срок минава. Заплахите, наказанията, последствията оживяват и се превръщат в реалност. Влакът по линия №6 ми се струваше бърз. А на нея сигурно й се е сторил кошмарно бавен. Ти си я тласнал да прекрачи границата. Може и така да е, но не е бил необходим кой знае колко силен тласък.

Сгънах вестника и го върнах на мястото му. Продължих да крача напред. Реших, че мъжът със скъсаното сако ще си отиде у дома, за да се преоблече, но останалите трябваше да са някъде наблизо. Вероятно ме бяха видели да влизам в кафенето и да излизам оттам. Не ги виждах по улицата, но всъщност не търсех тях. Няма смисъл да търсиш нещо, когато знаеш, че е наблизо.

Някога Осмо Авеню беше опасна градска артерия. Изпочупени улични лампи, пустеещи парцели, разбити магазини, наркотици, проститутки, улични крадци. Виждал съм там какво ли не. Никога обаче не са ме нападали. Което не е голяма изненада. За да стана потенциална жертва на уличен грабеж, населението на земята трябва да се състои само от двама души — аз и нападателят. И тогава аз ще спечеля. Сега Осмо Авеню е безопасно място. Магазините бяха пълни, навсякъде имаше хора. Беше ми все едно къде ще ме причакат онези тримата. Не направих опит да ги отведа на терен по мой избор. Просто крачех. Оставих ги те да решат. Денят от топъл започваше да става горещ и навсякъде около мен се надигаха тротоарни миризми, за да напомнят, че е лято — боклукът вони през лятото, а не през зимата.

Приближиха ме на пресечка южно от Медисън Скуеър Гардън и голямата стара поща. Строителен обект в ъгловия парцел отвеждаше пешеходците в тесен ограден проход край бордюра. Бях навлязъл на метър в прохода, когато пред мен изскочи един тип, зад мен изникна втори, а третият застана отстрани. Елегантно изпълнение. Шефът им каза:

— Готови сме да забравим онова със сакото.

— Това е добре, защото аз вече забравих.

— Искаме обаче да знаем дали у теб има нещо, което е наше.

— Ваше?

— На нашия бос.

— Момчета, кои сте вие?

— Дадох ти нашата визитка.

— Да, останах силно впечатлен от нея. За телефонен номер със седем цифри има повече от три милиона възможни комбинации. Вие обаче не сте избрали случайна комбинация. Избрали сте онази, за която сте знаели, че не е активна. Мина ми през ум, че не е лесно да го направите, и затова се впечатлих. После обаче се сетих, че е невъзможно да го направите предвид броя на жителите в Манхатън. Ако някой умре или се премести, номерът му отива при друг абонат доста бързо. Тогава ми мина през ум, че имате списък с неизползвани номера. Телефонните компании пазят по няколко такива, ако се случи в някой филм да се спомене телефонен номер. Не могат да използват истински номера, защото е възможно абонатите да бъдат тормозени по телефона. Тогава реших, че познавате хора от киното или телевизията. Сигурно е така, защото през повечето време ви наемат като улична охрана, когато в града гостува някое шоу. Следователно най-тежката задача, с която сте се занимавали, е да държите настрана ловците на автографи. Предполагам, че за хора като вас това е голямо разочарование. В началото, когато сте прохождали в бизнеса, сте си представяли друго. По-лошото е, че губите тренинг, способностите ви отслабват. Така че сега ме безпокоите още по-малко, отколкото преди. Значи, с две думи, визитката беше грешка, лошо средство за изграждане на имидж.

— Искаш ли да изпиеш с нас едно кафе? — попита шефът.

Никога не отказвам кафе, но ми беше писнало да седя, така че се съгласих, но само ако е с пластмасови чаши, навън. Можехме да пием и да разговаряме, докато ходим. Отбихме се в следващото кафене „Старбъкс“, което, както в повечето градове, винаги е на половин пресечка разстояние. Не обърнах внимание на специалитетите и си поръчах обикновено двойно еспресо, без захар и без сметана. Както винаги правя в „Старбъкс“. Хубаво кафе според мен. Не че ме интересува кой знае колко. За мен е важен кофеинът, не вкусът.

Излязохме и продължихме по Осмо Авеню. Да се движим в група от четирима и да разговаряме в движение обаче беше доста трудно, а и шумът на трафика беше силен, така че влязохме на десетина метра навътре в една пряка, където спряхме. Аз се облегнах на ниска ограда, на сянка, а тримата застанаха пред мен, на слънце, леко наведени напред, като че ли се готвеха да изтъкнат някакви аргументи. От разкъсан чувал с боклук до краката ни стърчаха страниците на неделен вестник. Мъжът, на когото бяха поверили преговорите, каза:

— Подценяваш ни сериозно. Не че искам да проверим кой може да пикае по-далеч.

— Добре — кимнах.

— Ти си бивш военен, нали?

— От пехотата — отговорих.

— Още ти личи.

— И на вас. Специалните части?

— Не. Не успяхме да стигнем дотам.

Усмихнах се. Честен човек.

Шефът продължи:

— Наеха ни, за да се погрижим за тукашните компоненти на една временна операция. Мъртвата жена е носела нещо, което има стойност. Ние трябва да го открием.

— Какво нещо? Каква стойност?

— Информация.

— Не мога да ви помогна — казах.

— Шефът ни очакваше цифрови данни, на компютърен носител, например флаш памет. Казахме му, че не може да е това, защото е невъзможно да се изнесе от Пентагона. Според нас трябва да е било нещо запаметено — прочетено или чуто.

Замълчах. Замислих се за Сюзан Марк в метрото. Може би не беше „репетирала“ молби, оправдания, заплахи или аргументи. Може би беше повтаряла данните, които е трябвало да предаде, отново и отново, за да не забрави нещо или за да не сгреши заради обзелите я страх и паника. Заучаване чрез повтаряне. И сигурно си е повтаряла: Подчинявам се, подчинявам се, подчинявам се. Успокоявала е сама себе си. Надявала се е всичко да свърши добре.

— Кой е босът ви? — попитах.

— Не можем да кажем.

— С какво я е изнудвал?

— Не знаем. Не искаме да знаем.

Отпих малко кафе. Замълчах.

— Жената е говорила с теб във влака — продължи мъжът.

— Да — отвърнах. — Така е.

— В такъв случай приемаме, че знаеш каквото е знаела и тя.

— Не е изключено — казах.

— Босът е убеден, че е така. Което обаче за теб означава проблем. Ако беше флаш памет, нямаше да е трудно. Ще те ударим по главата, ще претършуваме джобовете ти. Ако това нещо обаче е в главата ти, ще трябва да го измъкнем по друг начин.

Мълчах.

— Значи наистина трябва да ни кажеш каквото знаеш — добави онзи нещастник.

— За да не се изложиш пред боса си ли?

Мъжът поклати глава.

— За да останеш невидим.

Отпих още една глътка кафе, а той продължи:

— Говоря с теб като мъж с мъж. Като войник с войник. Тук не става дума за нас. Ако се върнем с празни ръце, е, ще ни уволнят, и толкова. В понеделник сутрин пак ще имаме работа при някой друг. Ако обаче изчезнем от играта, ще стане сложно за теб. Босът е довел цял екип. В момента държи хората си на каишка, защото мястото им не е тук. Ако обаче ние си отидем, ще ги пусне. Няма алтернатива. И наистина разговорът с тях никак няма да ти хареса.

— Не искам никой да разговаря с мен. Нито те, нито вие. Не ми е приятно да разговарям.

— Това не е шега.

— Тук си прав. Една жена умря.

— Самоубийството не е престъпление.

— Онова обаче, което я е подтикнало към него, може и да е. Жената е работела в Пентагона. Което вече свързва нещата с националната сигурност. За да излезете чисти от тази ситуация, трябва да изпреварите събитията. Обадете се в полицията.

Мъжът поклати глава.

— По-добре да лежа в затвора, отколкото да влизам в конфликт с онези типове. Чуваш ли ме какво ти говоря?

— Чувам — казах. — Разглезил си се с ловците на автографи.

— Ние тук сме кадифените ръкавици. Възползвай се.

— Не сте никакви ръкавици.

— Къде си служил?

— Военна полиция — отговорих.

— Тогава си труп. Никога не си виждал нещо подобно.

— Кой е той?

Шефът само поклати глава.

— Колко са?

Шефът пак поклати глава.

— Дай ми някаква идея.

— Не ме слушаш. Ако не искам да говоря с полицията, защо ще искам да говоря с теб?

Свих рамене, глътнах остатъка от кафето и се отделих от оградата. Направих три крачки и хвърлих чашата в кош за боклук. Казах:

— Обади се на боса си и му кажи, че е бил прав, а вие сте сгрешили. Кажи му, че цялата информация от жената е на флаш памет и тази флаш памет в този момент е в джоба ми. После му кажи, че повече няма да работиш за него, иди си вкъщи и стой далеч от мен.

Прекосих улицата между две движещи се коли и се насочих към Осмо Авеню. Мъжът извика силно. Извика името ми. Обърнах се и видях, че държи мобилния си телефон на една ръка разстояние пред себе си. Насочен към мен, той гледаше дисплея. После свали апарата. Тримата мъже се обърнаха, един бял пикап мина между нас и те изчезнаха, преди да си дам сметка, че са ме снимали.

16

Магазините за електроника „Рейдио Шак“ не се срещат толкова често, колкото кафенетата „Старбъкс“, но въпреки това неизменно ще ги откриете през няколко преки. И отварят рано. Отбих се в следващия, където мъж от индийския субконтинент пристъпи напред, за да ми помогне. Беше усърден. Може би бях първият клиент за деня. Попитах го за мобилните телефони с камери. Отговори, че на практика всички вече имат камера. Някои можели даже да правят видеозаписи. Поисках да ми покаже дали снимките стават добри. Той взе един апарат, аз застанах в дъното на магазина, а той ме снима от касата. Изображението беше малко и с недостатъчна резолюция. Чертите ми бяха леко размазани. Телосложението, позата, силуетът обаче се виждаха много добре. Достатъчно добре, за да представлява проблем. Истината е, че лицето ми е обикновено и незапомнящо се. Лесно се забравя. Предполагам, че повечето хора ме разпознават по силуета, който не е обикновен.

Казах на индиеца, че не искам телефона. Той опита да ми продаде цифрова камера. С много мегапиксели. Щяла да прави по-добри снимки. Казах му, че не я искам. Купих обаче флаш памет. USB устройство за съхраняване на компютърни данни. С най-малката памет, на най-ниската цена. Беше само за украшение и не исках да харча за него цяло състояние. Беше дребно нещо, сложено в голяма опаковка от твърда пластмаса. Накарах индиеца да я разреже с ножица — с такива работи можеш да си счупиш зъбите. Паметта се продаваше с неопренови калъфчета, синьо или розово. Избрах розовото. Сюзан Марк не приличаше кой знае колко на жена, която си пада по розовия цвят, но хората виждат онова, което искат. Розовото калъфче е знак, че собственикът е жена. Сложих флаш паметта в джоба си, до четката за зъби, благодарих на продавача за помощта и го оставих да изхвърли боклука.

Повървях две пресечки и половина в източна посока по Двайсет и осма улица. През цялото време зад мен имаше много хора, но не познавах никого от тях и никой от тях, изглежда, не ме познаваше. На Бродуей влязох в метрото и прокарах картата си през процепа. После изпуснах следващите девет влака към центъра. Седях на дървена пейка в горещината и ги чаках да се изнижат. Отчасти, за да си почина, отчасти, за да убия малко време, докато отворят офисите и магазините в целия град, отчасти, за да се уверя, че не ме следят. Девет пъти се смениха тълпите пътници, девет пъти оставах сам на перона за няколко секунди. Никой не проявяваше и най-малък интерес към мен. Когато престанах да наблюдавам хората, се загледах да видя има ли плъхове. Обичам плъховете. За тях се разказват какви ли не митове. Появяват се много по-рядко, отколкото си мислят хората. Плъховете са страхливи. Тези, които могат да се видят, най-вероятно са млади, болни или много гладни. И не гризат лицата на заспалите бебета за удоволствие. Примамват ги остатъците от храна. Измийте лицето на бебето си, преди да го сложите да спи, и всичко ще е наред. А и няма гигантски плъхове, големи колкото котки. Всички са еднакво големи.

Не видях никакви гризачи и в края на краищата започнах да се изнервям. Станах от пейката и се обърнах да разгледам плакатите на стената. На единия имаше план на метрото. На други два имаше реклами за бродуейски мюзикли. На трети видях официална забрана за нещо, наречено „сърфиране в метрото“. Имаше и черно-бяла илюстрация — човек, залепен като морска звезда за вратата на вагон от външната страна. По-старите вагони на нюйоркското метро имаха издадени навън прагове под вратите, вероятно за да се закрие част от пролуката между стъпалото и перона, и малки улеи за дъждовна вода над вратата, за да не капе върху пътниците, когато вали. Знаех, че в новите вагони R142 няма такива неща. Смахнатият ми спътник ме беше осведомил за това. При по-старите обаче беше възможно да изчакате на перона, докато вратите се затворят, да стъпите на издадения праг долу и да се хванете с ръце за улея за дъжд горе, да прегърнете вагона и да се понесете из тунелите под града. Сърфиране в метрото. Сигурно е било много забавно за някои, но деянието вече беше обявено за незаконно.

Обърнах се отново към релсите и се качих на десетия влак, който спря. Беше от по-старите вагони с улей за дъжд. Аз обаче пътувах вътре — две спирки до голямата метростанция на Юниън Скуеър.

Излязох на северозападния ъгъл на Юниън Скуеър и се запътих към голямата книжарница, която помнех, на Седемнайсета улица. Политиците, които водят предизборна кампания, обикновено публикуват биографиите си преди изборите, а новинарските издания винаги са пълни с материали за тях. Можеше вместо това да потърся някое интернет кафене, но не се справям много добре с новите технологии, а и тези заведения вече не са така често срещани, както преди. Сега всички разнасят със себе си малки електронни устройства с имена на плодове или дървета. Интернет кафенетата са тръгнали по пътя на телефонните кабини — унищожават ги нови безжични изобретения.

Пред книжарницата бяха извадени маси, отрупани с нови заглавия. Открих къде е нехудожествената литература, но не и онова, което търсех. История, биографии, икономика, но не и политика. Продължих малко по-нататък и намерих каквото търсех отзад, на втората маса. Коментари и мнения от левицата и десницата, автобиографии на кандидатите, написани от професионалисти, с лъскави корици и с гланцови снимки вътре. Книгата на Джон Сансъм беше дебела около сантиметър и половина и беше озаглавена „Винаги с мисия“. Взех я със себе си и се качих с ескалатора на третия етаж, където според указателя на магазина бяха списанията. Взех всички новинарски седмичници и ги занесох заедно с книгата до рафтовете с военна история. Прекарах там известно време, разглеждайки някои справочни издания, и се уверих, че подозренията ми са верни — всъщност управление „Човешки ресурси“ не се занимава с нищо по-различно от някогашното управление „Личен състав“. Само името беше променено. Нова фирма. Никакви нови функции. Документация и досиета както винаги.

После седнах на един перваз и започнах да чета изданията, които бях взел. На гърба си чувствах горещина от слънцето, което грееше през прозореца, а отпред усещах студ заради решетката на климатика точно над мен. Някога се притеснявах да чета в книжарниците, без да имам намерение да купя. Самите книжарници обаче като че ли не само одобряват това, но дори окуражават хората да четат там. В някои книжарници са сложили и кресла за тази цел. Явно някакъв нов бизнес модел. И всички постъпват по този начин. Книжарницата, в която влязох, беше отворена преди малко, а вече приличаше на бежански център. Имаше хора навсякъде — седнали или излегнали се на пода, заобиколени от купчини книги, много по-големи от моята.

Във всички новинарски седмични списания имаше репортажи за предизборната кампания, натикани между рекламите и статиите за напредъка в медицината и технологиите. Повечето от материалите бяха за кандидатите за най-високия пост, но надпреварата за Камарата и Сената също бе отразена с по няколко реда. Първите първични избори бяха насрочени за след четири месеца, а самите избори щяха да са след година и два месеца. За някои от кандидатите вече се знаеше, че са аутсайдери, но Сансъм все още беше солиден състезател. Социологическите проучвания му даваха добри шансове в целия щат, той успяваше да набере доста пари, откровеният му тон се смяташе за свежа струя, а кариерата му на военен като че ли му осигуряваше нужната квалификация за всякакъв пост. Макар че според мен това е същото като да твърдите, че един служител в чистотата може да стане кмет. Няма никаква логика подобни твърдения да се приемат за верни. Ясно беше обаче, че повечето журналисти го харесват като кандидат. И беше ясно, че си го представят и на по-високи постове. Смятаха, че след четири или след осем години ще се кандидатира за президент. Един автор дори намекваше, че не е изключено да го изтеглят от настоящата му кампания за Сената и да го номинират за вицепрезидент още на тези избори. Вече беше почти знаменитост.

Корицата на книгата му беше стилна и включваше заглавието, името му и две снимки. По-голямата беше доста размазана, правена по време на бойни действия, и достатъчно увеличена, за да се използва за фон на всичко останало. Виждаше се млад мъж с износена и разкопчана бойна униформа и боядисано лице под плетена шапка. Върху тази снимка беше лепнат нов студиен портрет на същия мъж, облечен в делови костюм. Очевидно беше Сансъм, тогава и сега. Цялото послание в един колаж.

Скорошната снимка беше правена със светкавица, перфектно фокусирана, а той позираше умело. Беше дребен и строен, висок може би около един и седемдесет, седемдесетина килограма. По-скоро хрътка или териер, а не питбул, издръжлив и устойчив, каквито са всички войници от специалните части. По-старата снимка, изглежда, беше от периода, когато е бил в обикновена част. Може би при рейнджърите. От опит знам, че момчетата от „Делта Форс“ от неговото поколение обичаха да си пускат бради, да носят тъмни очила и палестински шалове, омотани около вратовете. Отчасти заради местата, където вероятно щяха да служат, и отчасти защото искаха да са анонимни и маскирани, което само по себе си бе както необходимост, така и плод на фантазията им. Вероятно обаче снимката беше подбрана от мениджъра на кампанията му, който бе решил, че е по-добре да сложи по-разпознаваема фотография, макар и от по-ниско стъпало в кариерата му, на която обаче той изглежда типичен американец. Явно хората, които приличат на чудати палестински хипита, не са на почит в Северна Каролина.

На вътрешната страна на обложката бе изписано цялото му име заедно с военното звание: Майор Джон Т. Сансъм, Сухопътни войски на Съединените щати, от резерва. После пишеше, че е награждаван с Кръст за отлична служба, Медал за отлична служба и две Сребърни звезди. И се споменаваше, че е основал преуспяваща компания, наречена „Сансъм Консълтинг“. Зачудих се какво ли още може да пише на останалите страници на книгата му.

Разлистих я. Беше разделена на пет основни части — детството, военната му служба, по-късно бракът и семейството, периодът, в който се е занимавал с бизнес, и политическата му визия за бъдещето. Ранните години ми се сториха конвенционални за жанра. Дете от скромно семейство, никакви излишества и капризи, майка, опора на семейството, и баща, който работи на две места, за да свърже двата края. Почти със сигурност преувеличено. Ако вземете политическите кандидати за представителна извадка от населението, ще излезе, че Съединените щати са страна от Третия свят. Всички са израснали в бедност, течащата вода е лукс, обувките са рядкост, хубавата храна е повод за празник.

Прескочих напред до мястото, където се разказваше как се е запознал с жена си, и попаднах на още баналности. Била прекрасна, децата били чудесни. Толкова по въпроса. Не разбрах кой знае колко от главата, посветена на бизнеса. „Сансъм Консълтинг“ били група консултанти, но не ми стана ясно с какво точно са се занимавали. Общо взето, давали консултации, после купили акции от корпорациите, които съветвали, после ги продали и забогатели. Самият Сансъм успял да натрупа цяло състояние, както сам отбелязваше. Нямах представа какви суми имаше предвид. Аз лично се чувствам добре и с двеста долара в джоба. Подозирах, че Сансъм имаше предвид повече от това, но не уточняваше колко. Още четири нули? Пет нули? Шест?

Хвърлих поглед на визията му за бъдещето, но не открих нещо повече от това, което бях прочел в седмичните списания. Всичко опираше до идеята гласоподавателите да получат всичко, което искат. Ниски данъци? Имате ги. Публични услуги? Имате ги. Нещо не ми беше съвсем ясно. Във всеки случай обаче Сансъм изглеждаше приличен тип. Имах чувството, че ще се опита да направи каквото трябва, доколкото би могъл който и да е политик. Имах чувството, че е в политиката поради почтени причини.

В средата на книгата имаше снимки. Всички, с изключение на една, бяха безобидни фотографии на Сансъм — от тримесечно бебе до ден-днешен. Мисля си, че всеки би могъл да извади подобни снимки от кутия за обувки, забутана някъде на тавана. Родители, детство, ученически години, военна служба, бъдещата съпруга, деца, делови портрети. Нормални фотографии, вероятно заменими със снимките във всички други професионални биографии на кандидатите.

Различната снимка обаче беше странна.

17

Снимката, която се открояваше, беше репортажна и я бях виждал и преди. Беше на американски политик на име Доналд Ръмсфелд, който се ръкува с иракския диктатор Саддам Хюсеин през 1983 г. в Багдад. Доналд Ръмсфелд бе два пъти министър на отбраната, но по времето, когато бе правена снимката, бе специален пратеник на президента Рейгън. Беше заминал за Багдад, за да целува задника на Саддам, да го потупа по гърба и да му връчи чифт шпори от чисто злато като подарък и в знак на вечната благодарност на Америка. Осем години след това ритахме задника на Саддам — не го целувахме. Петнайсет години след това го убихме. Под снимката Сансъм беше сложил надпис: Понякога приятелите ни стават врагове, понякога враговете ни стават приятели. Реших, че е политически коментар. Или бизнес проповед, макар че в текста не открих да се споменава самият епизод.

Върнах се към военната му кариера и се приготвих да чета внимателно. В края на краищата тъкмо от това разбирах. Сансъм бе постъпил в армията през 1975-а и я бе напуснал през 1992-ра. Седемнайсет години, с четири повече от мен, защото беше започнал девет години преди мен и беше напуснал пет години преди мен. Добри времена, общо взето, в сравнение с други. Виетнамската лудост бе приключила, новата професионална армия вече се бе утвърдила и все още бе добре финансирана. Изглежда, всичко това беше допаднало на Сансъм. Разказът му вървеше гладко. Описваше основното обучение точно, школата за офицери добре, дори беше забавен, когато разказваше за първите си години в пехотата. Бе искрен по отношение на амбициозността си. Придобил бе всички възможни квалификации, после бе постъпил при рейнджърите и в наскоро появилата се „Делта Форс“. Както обикновено, той драматизираше процеса на приемане в „Делта“, адските седмици за отсяване на кандидатите, издръжливостта, търпението, изтощението. Както обикновено, не споменаваше и дума за слабостите. В „Делта Форс“ има много мъже, които могат да стоят будни цяла седмица, да изминат пеша двеста километра и след това да свалят с изстрел топките на мухата цеце, но й липсват хора, които правят разлика между шиит и термит.

Като цяло обаче чувствах, че Самсън е доста честен. Истината е, че повечето мисии на „Делта Форс“ се прекратяват, преди още да са започнали, а повечето от онези, които започват, се провалят. Много от момчетата дори не помирисват истинско сражение. Сансъм не украсяваше нещата. Говореше прямо за приливите и отливите на ентусиазма и съвсем откровено за провалите. Най-вече не споменаваше нищо за кози стада. Повечето специални доклади на специалните части обвиняват за провалите си скитащите наоколо стада кози. Момчетата се инфилтрират в някаква враждебна, както твърдят, и буквално ненаселена територия, където моментално биват открити от местните селяни и големите им стада кози. Статистически това е малко вероятно. От гледна точка на храненето — също, предвид голата местност. А козите трябва да пасат. Може преди време да е било вярно, но в наши дни се е превърнало в нещо като код. Много по-лицеприятно е да се каже: Бяхме заели позиция, когато едно стадо кози се спусна върху нас, отколкото: Прецакахме всичко. Сансъм обаче не споменаваше селскостопански животни и обслужващия ги персонал, което беше голям плюс в негова полза.

Всъщност не говореше много за каквото и да било. Нямаше подвизи в списъка с успехите. Беше преминал горе-долу рутинна служба в Западна Африка, Панама, после беше издирвал ракети „Скъд“ в Ирак по време на Първата война в Залива през 1991 г. Нищо повече от това. Само обучение и дежурства, после оттегляне, после пак обучение. Това бяха може би първите реалистични мемоари на човек от специалните части, които бях чел. Дори нещо повече. Описаните събития не само не бяха преувеличени, а обратното, бяха омаловажени и лишени от всякакво разкрасяване. Което ми се стори интересно.

18

Положих голямо старание, преди да се върна в кафенето на Осмо Авеню. Шефът ни е довел цял екип. И досега всички вече имаха поне най-обща представа как изглеждам. Индиецът от „Рейдио Шак“ ми беше казал, че по телефона могат да се изпращат снимки и видеозаписи. Що се отнася до мен, нямах никаква представа как изглежда противникът, но след като шефът им се беше видял принуден да наеме момчета с хубави костюми за камуфлаж, значи собственият му екип изглеждаше различно. Иначе не би имало смисъл. Около мен минаваха какви ли не хора. В Ню Йорк винаги е така. Никой от тях обаче не показа какъвто и да било интерес към мен. Никой не се закачи за мен. Не че ги бях улеснил. Качих се на влак от линия №4 до „Гранд Сентръл“, направих две обиколки през тълпата, взех метрото до Таймс Скуеър, после направих дълъг и нелогичен кръг до Девето Авеню и стигнах до кафенето от западната страна, преминавайки покрай Четиринайсето управление.

Джейкъб Марк вече беше там.

Беше седнал в задно сепаре, чист, сресан, с тъмни панталони, бяла риза и морскосиньо яке. Все едно на челото му беше татуирано Ченге в почивка. Изглеждаше нещастен, но не и изплашен. Мушнах се на стола срещу него и седнах странично, за да мога да наблюдавам улицата през прозореца.

— Говори ли с Питър? — попитах го.

Той поклати глава.

— Но?

— Мисля, че всичко е наред.

— Мислиш или знаеш?

Той не отговори, защото дойде сервитьорката. Същата, която ни обслужваше сутринта. Бях прекалено гладен, за да проявявам чувствителност по въпроса дали Джейк ще яде, или не. Поръчах си голямо плато, салата с риба тон, яйца и куп други неща. Плюс кафе. Джейк последва примера ми и си поръча препечен сандвич със сирене и вода.

— Кажи ми какво стана — подканих го аз.

— Помогнаха ми местните ченгета — отвърна той. — С радост. Питър е футболна звезда. Не си е бил у дома, затова раздрусали приятелчетата му и разбрали какво е станало. Оказало се, че Питър е отишъл някъде с жена.

— Къде?

— Не се знае.

— Каква жена?

— Момиче от бара. Питър и приятелите му били в някакъв бар преди четири вечери. Момичето било там. Питър си тръгнал с нея.

Не казах нищо.

— Какво? — попита Джейк.

— Кой кого е свалил? Той момичето или момичето него?

— Заради това си мисля, че всичко е наред — кимна Джейк. — Той е свършил цялата работа. Според приятелите му свалката е продължила четири часа. Вложил всички усилия. Нещо като борба за шампионска титла според тях. Искам да кажа, че не е била Мата Хари или нещо подобно.

— Описание?

— Страхотно бебче. Казват го футболисти, значи може да им се вярва. Малко по-голяма от тях, но не много. Може би на двайсет и пет, двайсет и шест. Ако си в горните курсове на колежа, предизвикателството е неустоимо, нали?

— Име?

Джейк поклати глава.

— Приятелите са стояли настрана. Въпрос на възпитание.

— Редовни клиенти ли са?

— Отбиват се често.

— Проститутка? Примамка?

— Няма начин. Онези момчета си знаят работата. Не са тъпи. Ако беше така, щяха да разберат веднага. Освен това усилията е положил Питър. Четири часа! Приложил е на практика всичко, което е знаел.

— Можело е да приключи за четири минути, ако е искала.

Джейк отново кимна.

— Повярвай ми, виждал съм такива неща стотици пъти. Ако има някаква задна мисъл, стига и час, за да може всичко да добие невинен вид. Максимум два. Никой не би пропилял четири часа. Значи положението е нормално. И повече от нормално, ако си на мястото на Питър. Четири дни със страхотно бебче? Ти какво правеше, когато беше на двайсет и две?

Свих рамене. На двайсет и две имах същите приоритети, макар че връзка, която продължава четири дни, щеше да ми се стори дълга. На практика нещо като годеж или брак.

— Но? — подкани ме Джейк.

— Сюзан е била задържана четири часа заради катастрофата. Питам се какъв ли краен срок може да е изтекъл, за да накара една майка да се самоубие?

— С Питър всичко е наред. Не се тревожи за него. Скоро ще се прибере у дома. С треперещи колене, но щастлив.

Замълчах. Дойде сервитьорката с поръчките ни. Храната изглеждаше вкусна, порциите бяха големи. Джейк попита:

— Намериха ли те онези от частната фирма?

Кимнах и между хапките салата му разказах какво се бе случило.

— Знаели са името ти — отбеляза след няколко минути мълчание той. — Това е лошо.

— Така е, не е най-доброто. На всичкото отгоре знаеха, че съм говорил със Сюзан във влака.

— Откъде са разбрали?

— Бивши ченгета са. Все още имат приятели в полицията. Няма друго обяснение.

— Лий и Дохърти?

— Може би. Или някой друг, който е отишъл и е прочел папката по случая.

— Снимали са те. Което също не е хубаво.

— Не е най-доброто — съгласих се отново.

— Някаква следа от другия екип, за който са споменали? — попита той.

Погледнах към прозореца.

— Засега никаква.

— Нещо друго?

— Джон Сансъм не преувеличава за кариерата си. Изглежда, не е вършил нищо особено. Дотолкова, че да си струва да се проверява.

— Значи задънена улица.

— Може и да не е — отбелязах. — Бил е майор. Едно повишение за прослужени години, плюс две по заслуги. Изглежда, е направил нещо, което се е харесало много. И аз бях майор. Знам как стават тези неща.

— Ти какво направи, което им е харесало?

— Нещо, за което по-късно сигурно са съжалявали.

— Прослужени години — каза Джейк. — Ако стоиш там, те повишават и бездруго.

Поклатих глава.

— Не става така. Освен това нашият човек е получил три от четирите най-големи отличия, като едното е получил два пъти. Трябва да е направил нещо по-специално. Всъщност четири специални неща.

— Всички получават медали.

— Не и такива. Аз имам Сребърна звезда, която за нашия човек е нищо и половина, но за сведение тях не ги раздават със закуската сутрин. Имам и Пурпурно сърце, каквото Сансъм няма. Поне в книгата си не споменава да е получавал, а никой политик не би забравил да спомене, ако е бил раняван в сражение. Просто е невъзможно. И, общо взето, не е обичайно да получиш медал за храброст, без да си раняван. Двете най-често вървят ръка за ръка.

— Може би лъже за медалите.

Поклатих глава.

— Няма как. Може да излъже за почетен знак, получен за участие в сражение във Виетнам, но тук говорим за сериозни награди. Сансъм е получил всичко, без Медала на честта.

— Е?

— Мисля, че наистина лъже за кариерата си, но в обратен смисъл. Пропуска важни факти, вместо да добавя.

— Защо го прави?

— Защото е бил най-малко на четири секретни мисии, за които все още няма право да говори. Следователно наистина са много секретни, защото Сансъм в момента е в предизборна кампания и сигурно адски му се иска да приказва.

— Какви може да са тези секретни мисии?

— Може да са били всякакви. Черни операции, секретни акции срещу когото и да било.

— Може би са искали подробности от Сюзан?

— Не е възможно — казах. — Заповедите, оперативните дневници и докладите на „Делта Форс“ са много далеч от управление „Човешки ресурси“. Или ги унищожават, или ги заключват за шейсет години във Форт Браг. Моите уважения, но сестра ти не би могла да припари и на милион километри дотам.

— И как ни помага това?

— Елиминираме бойната кариера на Сансъм, ето как. Ако изобщо е замесен по някакъв начин, трябва да търсим другаде.

— Замесен ли е?

— Иначе защо да споменават името му?

— Къде другаде да търсим?

Оставих вилицата, глътнах кафето и казах:

— Не искам да стоя повече. Това е отправна точка за другия екип. Ще ме потърсят най-напред тук.

Оставих бакшиш на масата и отидох да платя сметката. Този път сервитьорката беше доволна — влязохме и излязохме за рекордно кратко време.

Манхатън е едновременно най-доброто и най-лошото място на света, ако те търсят. Най-доброто е, защото гъмжи от хора и на всеки квадратен метър има буквално стотици свидетели. Най-лошото е, защото гъмжи от хора и трябва да оглеждаш всеки един от тях, а това е уморително, разочароващо и изтощително. В края на краищата или полудяваш, или ставаш невнимателен. И така, за удобство, се върнахме до Западна трийсет и пета улица и се заразхождахме по сенчестата страна срещу редицата паркирани полицейски коли — струваше ми се най-безопасният тротоар в града.

— Къде другаде да търсим? — попита отново Джейк.

— Какви каза, че са били причините за самоубийствата в Джърси?

— Финансови и сексуални.

— А Сансъм не е спечелил парите си в армията.

— Смяташ, че е имал връзка със Сюзан?

— Не го изключвам — отговорих. — Може да я е видял на работното й място. Той е от хората, които издебват момента и после изчезват. Както фотографите издебват момента, за да направят хубава снимка. Нещо такова.

— Той е женен.

— Именно. И се задават избори.

— Не ми се връзва. Сюзан не беше такава. Не мисля, че е имал нещо с нея.

— Може да е имал връзка с нейна колежка и Сюзан да е станала свидетел.

— Пак не се връзва.

— Така е. Защото не виждам за каква информация би могло да става дума в такъв случай. „Информация“ е голяма дума. Любовната авантюра иска прост отговор — да или не.

— Може би Сюзан е работила със Сансъм. Не срещу него. Може би Сансъм е искал да научи някаква мръсотия за някой друг.

— Ако е така, защо е тръгнала за Ню Йорк, а не е отишла във Вашингтон или Северна Каролина?

Джейк отговори:

— Не знам.

— И защо Сансъм ще иска от Сюзан каквото и да било? Има на разположение десетки по-добри източници от една чиновничка в Пентагона, която не познава добре.

— Тогава къде е връзката?

— Може би Сансъм е имал връзка с друга жена още когато е бил в армията.

— Тогава не е бил женен.

— Но е имало правила. Може да е чукал някоя подчинена. Сега подобна история не би била подмината в политиката.

— Случвало ли се е някога?

— Случва се непрекъснато — отговорих.

— А на теб?

— Възможно най-често. И в двете посоки. Понякога аз бях подчиненият.

— Имал ли си неприятности за това?

— Тогава не. Ако сега обаче се кандидатирам за някой пост, ще започнат да задават въпроси.

— Значи мислиш, че около Сансъм е имало слухове и са поискали от Сюзан да ги потвърди?

— Не би могла да потвърди поведението. Би могла само да потвърди, че лицето А и лицето Б са служили по едно и също време на едно и също място. Управление „Човешки ресурси“ може само толкова.

— Може би Лайла Хот е служила в армията с него. Може би някой се опитва да свърже двете имена, за да разпали голям скандал.

— Не знам — казах. — Знам обаче, че някакъв тип е твърде изплашен, за да говори с полицията, че ме заплашваха с какво ли не и че екип варвари само чакат да бъдат пуснати на свобода. Политиката е мръсен бизнес, но чак толкова ли?

Джейк не отговори.

— И не знаем къде е Питър — добавих аз.

— Не се безпокой за Питър. Питър е голям мъж. Играе в защита. Ще отиде в Националната футболна лига. Сто килограма мускули. Може да се грижи за себе си. Запомни името му — Питър Молина. Един ден ще четеш за него във вестниците.

— Надявам се само да не е в близките дни.

— Бъди спокоен.

— Какво искаш да правиш сега? — попитах го.

Джейк сви рамене и закрачи напред-назад по тротоара, допълнително объркан от сложността на емоциите си. Спря и се облегна на една стена точно срещу вратата на Четиринайсето полицейско управление, от другата страна на улицата. Огледа паркиралите коли от ляво на дясно, шевролети импала и фордове краун виктория, със и без обозначения и странните малки колички за пътна сигнализация.

— Тя е мъртва — каза Джейк. — Нищо не може да я върне.

Мълчах.

— Ще се обадя на погребалната агенция — добави той.

— После?

— Нищо. Застреляла се е. Без значение е дали знам причината, или не. И бездруго по-често не знаем причината. Дори и да си мислим, че я знаем.

— Аз искам да знам причината — обясних.

— Защо? Тя беше моя сестра, не твоя.

— Ти не видя как тя го направи.

Той не каза нищо. Само гледаше паркираните отсреща коли. Видях тази, с която ме бе докарала Тереза Лий. Четвъртата отляво. Една от необозначените по-нататък в редицата беше по-нова от другите. По-лъскава. Блестеше на слънцето. Черна, с две къси антени отзад, като игли. Федерална, помислих си. Някоя от агенциите с голям бюджет, които имат право да избират, когато купуват превозни средства. И комуникационно оборудване.

Джейк каза:

— Ще съобщя на семейството й, ще я погребем, ще продължим нататък. Животът е гаден, после умираш. Може би има причина да не се интересуваме как, къде и защо. По-добре да не знаем. Нищо добро не може да излезе от това. Само повече болка. Нещо гадно, което ще ни се стовари изневиделица.

— Както решиш — съгласих се аз.

Той кимна, стисна мълчаливо ръката ми и се отдалечи. Видях го да влиза в един подземен паркинг на пресечката западно от Девето Авеню. Четири минути по-късно оттам излезе малък зелен джип тойота. Пое в западна посока, с трафика. Реших, че се насочва към тунела „Линкълн“ и към дома. Зачудих се кога ли ще го видя пак. Между три дни и седмица, помислих си.

Оказа се, че греша.

19

Все още стоях на тротоара, точно срещу вратата на Четиринайсето управление, когато отвътре излезе Тереза Лий с двама мъже със сини костюми и бели ризи. Изглеждаше уморена. Беше дошла при обаждането посред нощ, което означаваше, че е била нощна смяна. Значи трябваше да си е отишла към седем и в осем да си е в леглото, у дома. Работеше вече шест часа допълнително. Бе добре за банковата й сметка, но зле за всичко останало. Застана в слънчевата светлина, премигна, протегна се, после ме видя на отсрещния тротоар и буквално подскочи от изненада. Сръга единия от мъжете до себе си с лакът, прошепна му нещо и ме посочи. Бях много далеч, за да чуя какво казва, но по движенията на тялото й личеше, че е нещо от рода на Ей, ето го там, отсреща с удивителен знак, който се разчиташе в жестовете й.

Спътниците й автоматично погледнаха вляво, за да видят идват ли коли, което ми подсказа, че са от града. Трафикът по улиците с нечетни номера е от изток на запад, а с четни номера — от запад на изток. Знаеха го отлично. Следователно бяха местни. Само че повече бяха свикнали да шофират, а не да ходят пеша, защото не погледнаха в обратната посока дали не идва някой пощенски куриер с велосипед, тръгнал срещу движението. Спуснаха се през улицата с подскоци, спринтове и прибежки, разделиха се и връхлетяха върху мен едновременно отляво и отдясно, което ми подсказа, че са преминали някакво обучение и много бързат. Реших, че колата с тънките антени е тяхна. Чаках ги на сянка. Бяха с черни обувки и сини вратовръзки, а долните им фланелки се показваха под яките на ризите — бяло под бяло. Саката им от лявата страна бяха по-издути от дясната. Агенти десняци, с кобури под мишниците. Бяха по на около четирийсет. В разцвета на силите си. Не новобранци, не и пред пенсия. Видяха, че не се каня да бягам, леко забавиха темпото и дойдоха до мен с бърза крачка. ФБР, помислих си, повече ченгета, отколкото военни. Не ми показаха служебни карти. Решиха, че знам кои са.

— Трябва да говорим с теб — каза агентът от лявата ми страна.

— Знам — отговорих.

— Как така?

— Току-що минахте на бегом улица, пълна с коли, за да дойдете тук.

— Знаеш ли защо?

— Нямам представа. Освен ако не искате да ми предложите психологическа консултация заради травмиращите преживявания.

Устните на агента се изкривиха в нетърпелива гримаса, сякаш беше готов да ми се разкрещи за сарказма. След това гримасата се превърна в хаплива усмивка.

— Добре, ето един съвет от мен. Отговаряш на няколко въпроса и забравяш, че си бил в онзи влак.

— Какъв влак?

Агентът понечи да отговори, но се спря, защото загря със закъснение, че го будалкам, и се смути, че не е реагирал навреме.

— Какви въпроси? — попитах.

— Кой е телефонният ти номер?

— Нямам телефонен номер.

— Дори мобилен?

— Особено мобилен — отговорих.

— Наистина ли?

— Аз съм човекът — казах. — Браво, открихте ме.

— Кой?

— Единственият на света, който няма мобилен телефон.

— Канадец ли си?

— Защо да съм канадец?

— Полицаите ни казаха, че говориш френски.

— Много хора говорят френски. В Европа има цяла държава с такива хора.

— Французин ли си?

— Майка ми е французойка.

— Кога за последен път си бил в Канада?

— Не си спомням. Преди години.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Имаш ли приятели или съдружници в Канада?

— Не.

Млъкна. Тереза Лий все още беше на тротоара, пред вратата на управлението. Стоеше на слънце и ни наблюдаваше от отсрещния тротоар. Другият агент каза:

— Видял си самоубийство в метрото. Неприятно, но нищо особено. Такива неща стават. Ясен ли съм?

— Приключихме ли? — попитах.

— Тя даде ли ти нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Приключихме ли?

— Имаш ли някакви планове? — попита агентът.

— Махам се от града.

— Къде?

— Някъде другаде.

— Добре, приключихме. Сега се разкарай.

Останах намясто. Изчаках ги да се върнат при колата си. Качиха се и при първата пролука в трафика потеглиха. Реших, че ще тръгнат по западната магистрала към центъра, за да се върнат зад бюрата си.

Тереза Лий все още стоеше на тротоара. Прекосих улицата и се промуших между две синьо-бели патрулни коли, за да застана до нея — достатъчно далеч, за да не е дръзко, достатъчно близо, за да ме чува, с лице към сградата, за да не ме заслепява слънцето.

— За какво беше всичко това? — попитах аз.

— Намерили са колата на Сюзан Марк — обясни тя. — Била е оставена чак в Сохо. Тази сутрин са я докарали.

— И?

— Очевидно са я претърсили.

— Защо очевидно? Такава суматоха за нещо, което според тях не е кой знае какво?

— Не ни казват много. Поне на нас.

— Какво са открили?

— Листче, на което според тях е записан телефонен номер. Надраскан, като бележка. Смачкан, като за боклука.

— Какъв е този номер?

— Има код 600, който според тях е на канадски мобилен оператор. Някаква специална мрежа. После номер, после буквата „D“, като инициал.

— Нищо не ми говори — казах.

— И на мен. Но не мисля, че е телефонен номер. Няма код за държава и има една цифра повече.

— Ако е специална мрежа, може би няма нужда от код за държава.

— Нещо не е наред.

— И какво е то в крайна сметка?

Вместо отговор тя бръкна в задния си джоб и извади малък бележник. Не беше полицейски. Имаше твърди черни картонени корици, придържани с ластик. Беше някак протрит, като че ли е стоял в джоб доста време. Лий махна ластика, отвори бележника и ми показа кафеникав лист, на който с равен почерк беше написано 600–82219–D. Реших, че е почеркът на полицайката.

— Забелязваш ли нещо? — попита ме.

— Може би канадските мобилни оператори имат повече цифри — казах.

Знаех, че телефонните компании по целия свят се страхуват да не останат без номера. Добавянето на допълнителна цифра увеличава капацитета на кода на оператора десетократно. Трийсет милиона, не три. Въпреки че населението на Канада е малко. Огромна територия, но по-голямата част от нея е ненаселена. Около трийсет и три милиона души, помислих си. По-малко от Калифорния. А Калифорния се справяше с нормални телефонни номера.

— Не е телефонен номер — каза Лий. — Нещо друго е. Код или сериен номер. Или номер на досие. Онези типове си губят времето.

— Може да няма връзка със случилото се. Може да е най-обикновен боклук, оставен в колата, може да е всичко.

— Не е мой проблем.

— Имало ли е някакъв багаж в колата? — попитах.

— Не. Нищо освен боклуците, които обикновено се трупат в колите.

— Значи е очаквала пътуването да е кратко. Идва и си отива.

Лий не отговори. Изпусна една прозявка и продължи да мълчи. Беше уморена.

— Онези двамата говориха ли с брата на Сюзан? — попитах.

— Не знам.

— Струва ми се, че иска да замете всичко под килима.

— Разбираемо е — каза Лий. — Винаги има причина за самоубийствата и тя никога не е приятна. Поне ако съдя по моя опит.

— Ще спрете ли разследването?

— Вече е спряно.

— Ти доволна ли си?

— Защо да не съм?

— Статистика — заявих аз. — Осемдесет процента от самоубийците са мъже. Самоубийствата са много по-редки на Изток, отколкото на Запад. Начинът, по който го направи тя, беше странен.

— Но го е направила. Видял си я. Тук няма съмнение. Не е било хитроумно замаскирано убийство.

— Може би някой я е тласнал към това. Може да е било самоубийство по принуда.

— Значи всички самоубийства са такива.

Огледа се надолу и нагоре по улицата — искаше да си тръгне, но вежливостта не й позволяваше да го каже направо.

— Е, за мен беше удоволствие да се срещнем — казах.

— Заминаваш ли?

— Отивам във Вашингтон — кимнах аз.

20

Взех влака от Пенсилвания Стейшън. Отново обществен транспорт. Отиването дотам беше напрегнато. Само на три преки, през уличната тълпа, но аз непрекъснато се оглеждах за хора, които сравняват физиономии със снимки от дисплея на мобилния си телефон, а ми се струваше, че няма човек, който да не е отворил някакво джобно устройство. Все пак пристигнах невредим и си купих билет с пари в брой.

Влакът беше пълен и много различен от влака в метрото. Всички пътници гледаха напред, скрити зад седалки с високи облегалки. Виждах само хората до мен. На моята седалка седеше някаква жена, а от другата страна на пътеката — двама мъже. Реших, че и тримата са адвокати. Не от висшата лига, но все пак от „А“ отбора, съдружници, потънали в работа. Във всеки случай не бяха атентатори самоубийци. Двамата мъже бяха гладко избръснати и тримата изглеждаха раздразнителни, но освен това нямаше никакви други признаци. А и влакът на „Амтрак“ за Вашингтон не би привлякъл атентатори самоубийци. Беше идеално пригоден за бомба в куфарче. На гарата коловозът се обявява в последната минута. Тълпата се разхожда по перона и изведнъж се втурва към композицията и се струпва пред вратите. Никакви мерки за сигурност. На рафтовете за багаж се слагат почти еднакви черни чанти. Няма никакъв проблем някой да слезе във Филаделфия и да забрави своята, а после да я взриви с мобилния си телефон, когато влакът навлезе в Юниън Стейшън в самото сърце на столицата.

Пристигнахме нормално и се добрах до Делауер Авеню невредим. Във Вашингтон беше също толкова горещо, колкото и в Ню Йорк, само че по-влажно. По тротоарите пред мен се движеха групи туристи. Семейни групи преди всичко, от близо и далеч. Грижовни родители, намръщени деца, всички облечени в ярки шорти и тениски, с карти на града, стиснали фотоапарати в ръце. Не че аз самият бях добре облечен или чест посетител тук. Бях работил в района през известни периоди, но винаги на левия бряг на реката. Все пак знаех къде отивам.

Нямаше как да объркам дестинацията, която беше точно пред мен. Капитолият. Сградата е строена, за да впечатлява. Трябвало е чуждите дипломати, дошли на посещение в първите дни на републиката, да си тръгнат убедени, че новата държава е сериозен играч. Проектът се оказал успешен. Отвъд нея, от другата страна на Индипендънс Авеню, са офисите на Камарата на представителите. Някога имах основни познания за политиката на Конгреса. Разследванията в някои случаи бяха стигали до самите комисии. Знаех, че Рейбърн Билдинг е пълна с подпухнали старци, живели във Вашингтон цяла вечност. Реших, че сравнително нов човек като Сансъм би получил офис в Кенън Билдинг. Сградата бе престижна, но не бе върхът. Кенън Билдинг е на Индипендънс Авеню и Първа улица, обърната към далечния ъгъл на Капитолия, като че ли отдава почит или отправя заплаха. На входа имаше всякакви мерки за сигурност. Попитах един униформен охранител дали мистър Сансъм от Северна Каролина е в сградата. Човекът провери в някакъв списък и отговори утвърдително. Попитах го дали мога да изпратя съобщение по някого в кабинета му. Той пак каза „да“. Даде ми химикалка, бланка на Камарата и плик. Адресирах плика до Майор Джон Т. Сансъм, Сухопътни войски на САЩ, от резерва. На бланката написах: Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста. Не беше истина, но беше близо до истината. После добавих: Стъпалата пред Библиотеката на Конгреса, след един час. Подписах се майор Джак Ричър, Сухопътни войски на САЩ, от резерва. Най-долу имаше квадратче за отбелязване. Въпросът беше: От моя избирателен район ли сте? Отбелязах „да“ в квадратчето. Не беше истина. Не живеех в избирателния район на Сансъм, но не живеех и в никой от останалите 434 избирателни района. Освен това бях служил в Северна Каролина четири пъти. Следователно смятах, че имам някакво право. Запечатах плика, подадох го и излязох вън, за да почакам.

21

Минах по Индипендънс Авеню под палещите лъчи на слънцето, до Музея на въздухоплаването и космоса, после свих обратно и се насочих към Библиотеката. Седнах на стъпалата десет минути по-рано. Камъкът беше топъл. Зад вратите над мен имаше мъже в униформи, но никой не излезе. Упражненията по оценка на риска явно не бяха поставили Библиотеката на Конгреса сред най-застрашените обекти.

Започнах да чакам.

Не вярвах, че ще се появи самият Сансъм. Предполагах, че ще изпрати хора от екипа си. Може би сътрудници за кампанията. Колко на брой и на каква възраст можех само да гадая. От един до четирима, предположих. От доскорошен студент до професионалист. Беше ми любопитно да науча. Един младеж щеше да е знак, че Сансъм не взема бележката ми много сериозно. Четирима възрастни щяха да докажат, че е чувствителен към въпроса. И че може би крие нещо.

Времето за срещата мина, но не се появи никой — нито млад, нито стар, нито стажант, нито професионалист. Вместо това дойдоха съпругата на Сансъм и шефът на охраната му. Десет минути след часа на срещата видях странна двойка да слиза от лимузина в подножието на стълбите. Познах жената от снимките в книгата на Сансъм. На живо изглеждаше точно както би трябвало да изглежда една жена на милионер. Прическата й бе безупречна. Дамата бе добре сложена и май беше поне пет-шест сантиметра по-висока от съпруга си. Десет, ако е на токчета. Мъжът с нея приличаше на ветеран от „Делта Форс“, облечен в костюм. Беше дребен, но силен, жилав и здрав. Същия като Сансъм от снимките, само че малко по-груб. Костюмът му беше с консервативна кройка, от скъп плат, но измачкан като износена бойна униформа.

Двамата застанаха един до друг, започнаха да оглеждат хората наоколо и да ги елиминират един по един. Когато останах само аз, вдигнах ръка за поздрав. Не станах. Предположих, че ще дойдат и ще застанат под мен, така че ако бях станал, щях да гледам на метър над главите им. Седнал нямаше да изглеждам толкова страшен. И щях да ги предразположа към разговор. А и така беше по-практично от гледна точка пестене на енергията — наистина бях уморен.

Приближиха се. Мисис Сансъм беше със скъпи обувки и пристъпваше грациозно, а командосът крачеше до нея. Спряха две нива под мен и се представиха. Мисис Сансъм назова себе си Елспет, а мъжът се представи като Браунинг, като автоматичната карабина. Реших, че цели да постави нещата в заплашителен контекст. За мен той беше новост. Нямаше го в книгата на Сансъм. После продължи с биографичните си данни. Започна с военна служба заедно със Сансъм, после продължи като шеф на охраната в бизнесменските години на Сансъм, после като шеф на охраната, докато Сансъм карал мандатите си в Камарата. Очакваше се да продължи като шеф на охраната през мандатите на Сансъм в Сената и след това. Цялата презентация трябваше да ми покаже лоялността му. Съпругата и верният наемник. Предположих, че от мен се очаква да не се съмнявам към какво са насочени интересите им. Може би искаше да се презастрахова, независимо че от политическа гледна точка беше умен ход от самото начало да изпрати съпругата си. Повечето скандали се разразяват, когато мъжете правят неща, за които съпругите им не знаят. Пускането й в ход в началото беше знак.

После заговори тя.

— Печелили сме много избори и ще продължаваме да печелим. Десетки пъти са се опитвали да правят каквото правиш ти сега. Не са успели, ти също няма да успееш.

— Не опитвам нищо — отговорих аз. — И ми е все едно кой печели изборите. Умря една жена и искам да знам защо — това е всичко.

— Каква жена?

— Служителка в Пентагона. Застреля се в главата снощи в нюйоркското метро.

Елспет Сансъм погледна към Браунинг, който кимна и каза:

— Прочетох го онлайн, в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Станало е късно и не са могли да го публикуват в печатните издания.

— Малко след два часа през нощта — казах.

Елспет Сансъм отново се обърна към мен и попита:

— Ти какво общо имаш с това?

— Бях свидетел.

— И е споменала името на съпруга ми?

— Ето нещо, което бих искал да обсъдя лично с него. Или с „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“.

— Това заплаха ли е? — попита Браунинг.

— Предполагам, че да — отговорих. — Какво ще направите в тази връзка?

— Не забравяй — каза Браунинг, — че никой не върши нещата, които е вършил мистър Сансъм през живота си, ако е мекушав. Аз също не съм мекушав. Мисис Сансъм също не е.

— Чудесно — кимнах. — Установихме, че никой от нас не е мекушав. Всъщност всички ние сме твърди като скала. А сега да продължим нататък. Кога ще се срещна с шефа ти?

— Какъв си бил в армията?

— От онези, от които дори и ти би трябвало да си се страхувал. Макар че може и да не си се страхувал. Не че има значение. Не искам да нараня никого. Освен ако не се наложи, разбира се.

Елспет Сансъм се намеси:

— Седем часа тази вечер. — Назова нещо, което реших, че е ресторант на Дюпон Съркъл. — Съпругът ми ще ти отдели пет минути. — Погледна ме и добави: — И не идвай облечен по този начин. Няма да те пуснат да влезеш.

Качиха се в колата и потеглиха. Аз трябваше да убия три часа. Взех такси до ъгъла на Осемнайсета улица и Мас Авеню, намерих магазин и купих чифт обикновени сини панталони и синя риза на квадратчета. После отидох до един хотел на Осемнайсета улица, две пресечки по-нататък. Беше голям, но тъкмо големите хотели са най-добри, ако ви трябва дребна услуга, която не влиза в цената. Кимнах на персонала във фоайето, качих се на произволен етаж и тръгнах по коридора, докато открих камериерка, която оправя свободна стая. Минаваше четири следобед. Новите гости се настаняват в два. Значи стаята щеше да е празна тази нощ, а може би и следващата. Големите хотели почти никога не са сто процента пълни. И големите хотели никога не се отнасят кой знае колко добре с камериерките си. Заради това жената с радост прие трийсет долара в брой, за да ме остави трийсет минути на спокойствие. Предположих, че ще продължи да чисти другите стаи от списъка си, а после ще се върне в тази.

Още не беше изчистила банята, но на закачалката все пак висяха две чисти кърпи. Никой не може да използва всички кърпи, които предоставят големите хотели. На мивката имаше неразопакован сапун и половин шишенце шампоан. Измих си зъбите и взех душ. Избърсах се и облякох новия панталон и новата риза. Прехвърлих нещата от джобовете си и мушнах старите си дрехи в коша за боклук. Трийсет долара за тази стая — по-евтино, отколкото в спа център. И по-бързо. Озовах се отново на улицата след двайсет и осем минути.

Отидох до Дюпон Съркъл и открих ресторанта. Афганистанска кухня, външни маси в предния двор, вътрешни маси зад дървена врата. Приличаше на заведение, което ще се напълни с баровци, готови да дадат двайсет долара за ордьовър, който в Кабул струва няколко цента. Нямах нищо против афганистанската кухня, но имах срещу цените. Реших, че ще поговоря със Сансъм и после ще отида да хапна някъде другаде.

Тръгнах на запад по Пи Стрийт към Рок Крийк Парк и се спуснах близо до водата. Седнах на голям плосък камък и се заслушах в плискането и трафика. След малко трафикът стана по-шумен, а водата — по-тиха. Когато часовникът в главата ми удари седем без пет, се изкачих отново горе и тръгнах към ресторанта.

22

В седем вечерта Вашингтон тъмнееше, а заведенията по Дюпон Съркъл бяха запалили светлините си. Дворът на афганистанския ресторант беше окичен с книжни фенери. Покрай бордюра бяха подредени лимузини. Повечето от масите в двора вече бяха заети. Само че не от Сансъм и компанията му. Видях само млади мъже с костюми и млади жени с поли. Седяха по двама, по трима или четирима, говореха по мобилните си телефони, четяха имейли от портативни устройства, вадеха книжа от куфарчета и ги тъпчеха обратно. Реших, че Сансъм е вътре, зад дървената врата.

Близо до тротоара върху подиум стоеше момиче, което посрещаше клиентите. Но преди да стигна до нея, Браунинг си проби път и застана пред мен. Той кимна към черна лимузина на двайсетина метра оттам и каза:

— Хайде.

— Къде? — попитах. — Мислех, че Сансъм е тук.

— Помисли още веднъж. Би ли вечерял на такова място? А дори и да искаше, нямаше да го допуснем. Неподходяща среда, никаква сигурност.

— Тогава защо ме извикахте тук?

— Трябваше да те извикаме все някъде. — Застана, сякаш за него нямаше абсолютно никакво значение дали ще тръгна, или ще се откажа.

— Все пак къде е той? — попитах.

— Наблизо. Има среща. Може да ти отдели пет минути преди началото й.

— Добре — кимнах. — Да вървим.

В колата имаше шофьор. Двигателят вече работеше. С Браунинг се качихме отзад и шофьорът потегли. Обиколихме по-голямата част от площада и тръгнахме на юг и запад по Ню Хемпшър Авеню. Доколкото си спомнях Ню Хемпшър Авеню, напред нямаше кой знае какво освен редица хотели и след това университета „Джордж Уошингтън“.

Не спряхме пред хотел. Не спряхме и пред университета. Вместо това свихме вдясно по Вирджиния Авеню, минахме около двеста метра и спряхме в Уотъргейт. Прочутия стар комплекс. Местопрестъплението. Хотелски стаи, апартаменти, офиси, тъмнеещата река Потомак зад тях. Шофьорът спря пред административна сграда. Браунинг остана на седалката и процеди мрачно:

— Ето ги основните правила. Ще те кача горе. Влизаш сам, но аз ще съм непосредствено пред вратата. Ясно ли е?

Кимнах. Беше ясно. Слязохме. Зад бюро до входната врата седеше охрана, която не ни обърна никакво внимание. Влязохме в асансьора. Браунинг натисна бутона за четвъртия етаж. Изкачихме се мълчаливо. Излязохме от асансьора и минахме десетина метра по сив мокет до врата с табела „Универсални изследвания“. Безобидно наименование и обикновена дървена врата. Браунинг я отвори и ме въведе в нещо като приемна на средна фирма. Празно бюро за секретарка, четири ниски кожени стола, вътрешни офиси вляво и вдясно. Браунинг посочи вляво.

— Почукай и влез. Аз ще те чакам тук.

Отидох до вратата вляво, почуках и влязох.

Вътре ме очакваха трима мъже.

Никой от тях не беше Сансъм.

23

Стаята беше семпла, без почти никакви мебели. Тримата мъже бяха федералните агенти, които дойдоха заради мен в Четиринайсето управление на полицията в Ню Йорк. Май не се радваха особено, че ме виждат отново. В началото мълчаха, после шефът им извади малък сребрист предмет от джоба си. Диктофон. Цифров. С марката на „Олимпус“. Натисна бутон и след кратка пауза чух: „Тя каза ли ти нещо?“ Думите звучаха неясно и сякаш заглушени от някакво ехо, но ги разпознах. От разпита в пет часа онази сутрин — аз на стола, сънлив, те прави и нащрек, наоколо миризма на пот, безпокойство и изгоряло кафе във въздуха.

Чух гласа си да отговоря: „Нищо съществено.“

Мъжът натисна друго копче и записаният звук изчезна. Прибра устройството в единия си джоб и извади сгънат лист от другия. Познах го. Беше бланката на Камарата, която ми беше дал портиерът на Кенън Билдинг. Шефът разгъна листа и прочете: „Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста.“ Задържа листа пред очите ми, за да мога да видя собствения си почерк. После заговори.

— Казала ти е нещо съществено. Ти излъга федерални агенти по време на разследване. За такова нещо се влиза в затвора.

— Аз няма да вляза — отговорих.

— Така ли? И какво те прави толкова специален?

— Нищо не ме прави специален. Какво ви прави вас федерални агенти?

Отговор нямаше.

— Не може и двете неща едновременно — продължих аз. — Щом искате да се правите на конспиратори и да не се легитимирате, няма как да знам какви сте. Може да сте деловодители от полицията, подранили за работа, които се чудят как да убият времето. Няма закон, който забранява да се лъжат обикновените граждани. Иначе шефовете ви до един щяха да са в затвора.

— Казахме ти кои сме.

— Хората казват какво ли не.

— Приличаме ли ти на деловодители?

— Доста. Освен това може би не съм излъгал вас, а Сансъм.

— Последно, кое си направил?

— Това си е моя работа. Още не съм разбрал кои сте.

— Какво по-точно правиш тук, във Вашингтон? Със Сансъм?

— Това също си е моя работа.

— Искаш да му задаваш въпроси ли?

— Има ли закон, който забранява да задаваш на хората въпроси?

— Ти беше свидетел. Сега се правиш на детектив.

— Живеем в свободна страна — обясних аз.

— Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било.

— Може да е така — отвърнах, — а може и да не е.

Мъжът замълча за момент и после попита:

— Обичаш ли тенис?

— Не — заявих твърдо.

— Чувал ли си за Джими Конърс? Бьорн Борг? Джон Макенроу?

— Тенисисти. От едно време.

— Какво ще стане, ако играят в „Ю Ес Оупън“ следващата година?

— Нямам представа.

— Ще ги ритат по задниците из целия корт. Ще им отрежат главите и ще им ги връчат на поднос. Дори и жените ще ги победят. На своето време са били велики шампиони, но вече са старци от съвсем различна епоха. Времето върви напред. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не — отговорих.

— Проверихме досието ти. Някога, в началото на историята, си бил голяма работа. Това тук обаче е съвсем друг свят. Нагазил си в много дълбоки води.

Обърнах се и погледнах към вратата.

— Мистър Браунинг още ли е там? — попитах. — Или ме изостави?

— Кой е Браунинг?

— Онзи, който ме доведе тук. Човекът на Сансъм.

— Отиде си. И името му не е Браунинг. Сега си като бебче в гората.

Замълчах си. Когато чух думата „бебче“ си спомних за Джейкъб Марк и племенника му Питър. Момиче от бара. Страхотно бебче. Питър тръгнал с нея.

Един от другите двама в стаята се обади:

— Искаме да престанеш да се правиш на следовател, става ли? Искаме да си останеш свидетел. Искаме да знаем по какъв начин името на Сансъм е свързано с мъртвата жена. Няма да излезеш от тази стая, докато не научим.

— Ще изляза от тази стая веднага щом реша да изляза — казах аз. — Трима деловодители не са достатъчни, за да ме накарат да стоя там, където не искам.

— Празни приказки.

— Името на Сансъм и без това вече е в обръщение — добавих. — Чух да го споменават четири частни ченгета от Ню Йорк.

— Кои са те?

— Четирима симпатяги в костюми и фалшиви визитки.

— Това ли измисли? Тази история е съшита с бели конци. Мисля, че си я чул от самата Сюзан Марк.

— Вас какво ви интересува? Какво може да знае една служителка от „Човешки ресурси“, което да навреди на човек като Сансъм?

Те замълчаха, но тишината беше странна. Като че ли беше натежала от неизказания отговор, който се надигаше неумолимо. Не ни интересува Сансъм, а армията, военните, миналото, бъдещето, правителството, страната, целия огромен свят, цялата проклета вселена.

— Кои сте вие, момчета? — попитах.

Тишина.

— Какво, по дяволите, е направил Сансъм в миналото?

— Кога в миналото?

— През онези седемнайсет години.

— Ти какво мислиш, че е правил?

— Има четири секретни мисии.

Притихнаха.

Шефът попита:

— Откъде знаеш за мисиите на Сансъм?

— Прочетох книгата му — казах.

— В книгата не пише за тях.

— Пише обаче за повишенията и наградите му. Без ясно обяснение защо ги е получил.

Отново замълчаха.

— Сюзан Марк не е знаела нищо — продължих. — Няма как да е знаела. Просто не е възможно. Може да е ровила из документацията на отдела си цяла година и пак да не е попаднала на нищо.

— Някой обаче го е поискал от нея.

— И какво? Няма вреда, няма проблем.

— Просто искаме да знаем кой, това е всичко. Искаме да сме осведомени за подобни неща.

— Не знам кой е бил.

— Ясно е обаче, че искаш да знаеш. Иначе защо си тук?

— Видях я как се застреля. Не беше красива гледка.

— Тези гледки никога не са красиви. Което обаче не е причина да станеш сантиментален. Или да си навлечеш проблеми.

— Тревожите се за мен, така ли?

Никой не отговори.

— Или се тревожите, че мога да открия нещо?

Обади се третият:

— Кое те кара да мислиш, че са различни тревоги? Може да са едно и също. Ако научиш нещо, ще лежиш в затвора, докато си жив. Или ще попаднеш под кръстосан обстрел.

Не казах нищо. Стаята отново утихна.

Шефът накрая проговори:

— Последен шанс. Продължавай да си свидетел. Жената спомена ли името на Сансъм, или не?

— Не — отговорих. — Не го спомена.

— Но името е в обръщение независимо от това?

— Да — казах. — В обръщение е.

— И не знаеш кой се интересува от него?

— Не — казах. — Не знам.

— Добре — кимна агентът. — Сега забрави за нас и продължавай нататък. Нямаме желание да усложняваме живота ти.

— Но?

— Но ще го направим, ако се наложи. Помниш ли самият ти какви неприятности можеше да създаваш на хората някога, в 110-а? Сега е много по-лошо. Сто пъти по-лошо. Постъпи умно. Ако искаш да играеш, стой в отбора на възрастните. Стой настрана. Играта се е променила.

Оставиха ме да си тръгна. Слязох с асансьора, минах покрай охраната и застанах на павирана площадка, от която се виждаше реката, която течеше бавно долу. Отразените светлини потрепваха с течението. Замислих се за Елспет Сансъм. Тази жена ме беше впечатлила. Не идвай облечен по този начин. Няма да те пуснат да влезеш. Перфектен трик за заблуда. Беше ме подвела. Бях си купил риза, която не ми трябваше и която не исках.

Не сме мекушави.

Съвършено вярно.

Вечерта беше топла. Въздухът беше натежал от поетите с влагата миризми. Запътих се обратно към Дюпон Съркъл. Реших, че разстоянието е около два километра. Двайсет минути пеша, може би по-малко.

24

Храненето в ресторант във Вашингтон рядко трае по-малко от час и повече от два. Поне такъв беше собственият ми опит. Очаквах да заваря Сансъм да приключва с ордьовъра или да си поръчва десерт. Може би вече пиеше кафе и мислеше за пура.

В задната част на ресторанта около половината от масите бяха сменили клиентите си. Бяха дошли нови момчета с костюми и момичета с пол и. Сега имаше повече двойки и по-малко групи по трима и четирима. Повече романтика и по-малко работа. Повече умни приказки, целящи да впечатляват, и по-малко взиране в електронни устройства. Минах покрай момичето на входа и тя извика след мен. Отговорих: „С конгресмена съм“, минах през дървената врата и огледах помещението. Беше ниска правоъгълна зала, изпълнена с приглушена светлина и пикантни аромати, шумни разговори и изблици смях.

Сансъм не беше там.

Нито следа от него самия, нито следа от съпругата му, нито следа от онзи, който се представи като Браунинг, нито следа от предизборен щаб или ентусиазирани доброволци.

Запътих се отново към изхода и момичето на вратата ме попита учудено:

— Кого търсите?

— Джон Сансъм — отговорих.

— Не е тук.

— Така изглежда.

Някакво хлапе от масата до лакътя ми се обади:

— От Северна Каролина, Четиринайсети район? Замина. Утре има закуска за набиране на средства в Грийнсбъро. Банкери и застрахователи. Без тютюнопроизводителите. Чух го да го казва на моя човек.

Последното изречение беше предназначено за момичето срещу него, не за мен. Може би цялата тирада бе предназначена за нея. Моя човек. Несъмнено хлапето беше страшно важен играч или му се искаше да бъде.

Излязох на тротоара, постоях неподвижно около секунда и се отправих към Грийнсбъро, Северна Каролина.

Стигнах там с късен автобус, който най-напред трябваше да спре в Ричмънд, Вирджиния, после в Рали, после в Дърам, после в Бърлингтън. Не следях откъде минаваме. Спах през цялото време. Пристигнахме в Грийнсбъро към четири сутринта. Минах покрай няколко офиси за съдебни гаранции и заложни къщи с решетки по прозорците, пренебрегнах няколко мизерни закусвални и намерих онази, която търсех. Нямах претенции към храната. Храната във всички закусвални ми се струва еднаква на вкус. Търсех телефонни указатели и безплатни сутрешни вестници и докато ги намеря, се наложи да походя доста пеша. Заведението тъкмо отваряше. Някакъв тип по долна фланелка мажеше скарата с мазнина. Кафето от кафеварката почти бе напълнило каната. Взех едни „Жълти страници“ и отворих на „Х“ — хотели. В Грийнсбъро имаше доста. Сравнително голямо градче, може би четвърт милион жители.

Реших, че една закуска за набиране на средства трябва да се състои в елитно заведение. Донорите са богати и няма да отидат къде да е, за да платят по петстотин долара за порция. Не и ако са банкери и застрахователи. Реших, че ще е в „Хаят“ или „Шератън“. В Грийнсбъро ги имаше и двата. Петдесет на петдесет. Затворих „Жълтите страници“ и се заех да открия потвърждение в местната преса. Местните вестници отразяват какви ли не събития.

Намерих репортаж за закуската във втория вестник, който разгърнах. Оказа се, че не съм прав за хотелите. Не беше нито в „Хаят“, нито в „Шератън“. Сансъм беше настанен в хотел, наречен „О’Хенри“, вероятно на името на известния писател от Северна Каролина. Имаше и адрес. Закуската трябваше да започне в седем сутринта. Откъснах страницата, сгънах я и я пъхнах в джоба си. Мъжът зад бара завърши приготовленията си и ми наля кафе, без да ме пита. Отпих. Няма нищо по-хубаво от току-що направеното кафе. После поръчах най-големия комбиниран сандвич от менюто и изчаках да ми го приготвят.

Взех такси до хотел „О’Хенри“. Оказа се, че съм можел да стигна и пеша — повече време ми отне да намеря таксито, отколкото да ме закара дотам. Исках обаче да пристигна със стил. Бях там в шест и четвърт. Хотелът беше модерно копие на стилно старо заведение. Имаше вид на независим, но се съмнявах да е така. Малко хотели са независими. Фоайето беше полутъмно, пищно и пълно с тежки кожени мебели. Минах покрай тях и отидох до рецепцията с цялата елегантна самоувереност и самочувствие, възможни за човек, облечен с измачкана риза за деветнайсет долара. На рецепцията дежуреше млада жена. Изглеждаше несигурна, сякаш работеше там отскоро и още не бе свикнала. Тя вдигна очи и й казах:

— Тук съм за закуската на Сансъм.

Младата жена не отговори. Бореше се да открие подходяща реакция, сякаш я бях объркал с прекалено много информация.

— Трябваше да оставят билета ми тук.

— Билета ви?

— Поканата.

— Кой трябваше да я остави?

— Елспет — отговорих. — Тоест мисис Сансъм. Или техния човек.

— Какъв човек?

— Охраната.

— Мистър Спрингфийлд?

Стана ми смешно. „Спрингфийлд“ са производители на автоматични карабини, като „Браунинг“. Този тип явно обичаше да си играе на думи, което е забавно, но и тъпо. Фалшивите имена вършат много повече работа, ако нямат никаква връзка с реалността.

— Видяхте ли ги тази сутрин? — опитах се да изхитрувам.

Предполагах, че Грийнсбъро не е в избирателния район на Сансъм. Кампанията за Сената изисква национално финансиране и представяне. Вероятно собствената му територия вече бе обработена и бе започнал да се отдалечава от дома все повече и повече. Поради това сигурно беше прекарал нощта в хотела, за да е готов за ранния старт. Нямаше как обаче да съм сигурен. Ако бях попитал дали е слязъл от стаята си, щях да заприличам на идиот, в случай че бе отседнал на пет минути път оттук. Ако бях попитал дали е пристигнал, пак щях да заприличам на идиот, в случай че живееше на двеста и петдесет километра. Реших да задам неутрален въпрос.

— Още са горе, доколкото знам — отговори жената.

— Благодаря — кимнах и се отдалечих във фоайето, далеч от асансьорите, така че тя да няма за какво да се тревожи.

Изчаках, докато телефонът й позвъни. Тя започна да трака по клавиатурата на компютъра и да се взира в екрана. Минах покрай стената до асансьорите и натиснах бутона за нагоре.

Реших, че Сансъм би трябвало да е в голям апартамент, а всички големи апартаменти в хотелите са на последния етаж, така че натиснах най-горния бутон на таблото на асансьора. Доста време след това слязох в притихнал коридор, застлан с мокет, и видях униформено ченге, застанало отпуснато пред двойна махагонова врата. Патрулен полицай от местната полиция. Не беше млад. Ветеран, с желание да работи допълнително, без обаче това да му струва особени усилия. Символично присъствие. Тръгнах към него с тъжна усмивка, нещо като: Ей, ти работиш и аз работя, какво да се прави!? Реших, че вече може да е пуснал вътре посетители. Кафе от румсървиса, хора от щаба със законни причини да са там, може би журналисти. Кимнах на ченгето и казах:

— Джак Ричър, за мистър Сансъм.

Протегнах ръка и почуках на вратата. Ченгето не реагира. Не възрази. Стоеше на мястото си като декорация за витрина — каквото и беше. Независимо от следващата позиция на Сансъм в момента той беше само най-обикновен конгресмен от провинцията и не му се полагаше някаква сериозна охрана.

След кратко забавяне вратата се отвори. На прага застана съпругата на Сансъм, с ръка върху дръжката отвътре. Беше облечена, соанирана, гримирана и готова за деня.

— Здравей, Елспет — казах аз. — Може ли да вляза?

25

Видях в очите на Елспет Сансъм как тя пресмята бързо като експерт и като съпруга на политик. Първи инстинкт — изхвърли натрапника. Но в коридора има полицай, вероятно в сградата има журналисти, тук е хотелският персонал и почти сигурно ще се разчуе. Местните хора ще се разприказват. Преглътна веднъж и каза:

— Майор Ричър, колко се радвам да ви видя отново.

После се отдръпна, за да ми направи място да вляза.

Апартаментът беше голям и полутъмен заради завесите на прозорците и тежките мебели в тъмни, наситени цветове. Видях хол с бокс за закуска и отворена врата, която вероятно водеше към спалня. Елспет Сансъм ме отведе до средата на помещението и спря, сякаш не знаеше какво да прави с мен по-нататък. После от спалнята излезе Джон Сансъм, за да види каква е тази шумотевица.

Беше по риза и панталони, с вратовръзка, но по чорапи. Без обувки. Изглеждаше дребен, жилест, с тесни рамене. Главата му беше възголяма за тялото. Косата му беше подстригана късо и грижливо сресана. Бе загорял като човек, който води активен живот на слънце. Загрубял. Никакви ултравиолетови лампи. Лъхаше на богатство, власт и енергия. Беше харизматичен. Не беше трудно да се разбере защо печели изборите. Не беше трудно да се разбере защо седмичните списания за политика му симпатизираха толкова много. Погледна ме, после погледна съпругата си и попита:

— Къде е Спрингфийлд?

— Слезе долу, за да провери как се развиват нещата — отвърна Елспет. — Сигурно са се разминали в асансьора.

Сансъм кимна едва забележимо. Човек с опит във вземането на решения, прагматик, който не обича да пролива сълзи за минали неща. Погледна ме и въздъхна.

— Не се отказваш лесно.

— Никога не се отказвам — отвърнах.

— Не чу ли какво ти казаха федералните агенти във Вашингтон?

— Какви точно бяха те?

— Онези момчета ли? Знаеш как са тези неща. Мога да ти кажа, но после ще трябва да те убия. Така или иначе, от тях се очакваше да те предупредят да стоиш настрана.

— Не откликнах.

— Разказаха ми какъв си бил. Не смятах, че ще успеят.

— Говориха с мен, като че ли съм малоумен. Казаха ми също, че съм бил много стар. Това значи, че ти си прекалено стар.

— Аз съм прекалено стар. Поне за повечето от тези гадости.

— Имаш ли десет минути?

— Мога да ти отделя пет.

— Има ли кафе?

— Губиш време.

— Имаме достатъчно. Повече от пет минути във всеки случай. Дори повече от десет. Трябва само да си завържеш обувките и да си сложиш сакото. Колко време може да отнеме това?

Сансъм сви рамене, отиде до бара, напълни чаша кафе и ми я донесе.

— Сега по същество. Кой си и защо си тук?

— Познаваше ли Сюзан Марк? — попитах го.

Поклати глава.

— Никога не съм я виждал и не бях чувал за нея до снощи.

Гледах го в очите. Повярвах му. Попитах:

— Как една служителка на „Човешки ресурси“ може да бъде изнудена да те проверява?

— Това ли се е случило?

— Най-вероятно.

— Нямам представа. „Човешки ресурси“ е новият „Личен състав“, нали? Какво изобщо можеш да получиш от този отдел? Какво толкова имат? Дати и имена, нищо повече. А животът ми и бездруго е публично достояние. Явявал съм се по Си Ен Ен стотици пъти. Служил съм в армията. Постъпих в офицерска школа, после станах офицер, повишавали са ме три пъти, после напуснах. Няма никакви тайни.

— Мисиите ти в „Делта Форс“ са секретни.

Стаята стана малко по-тиха. Сансъм попита:

— Откъде знаеш това?

— Получил си четири високи отличия. Не обясняваш как.

Сансъм кимна.

— Проклетата книга. Медалите също са публично достояние. Не мога да се отрека от тях. Би било непочтително. Политиката е минно поле. Губиш, ако го направиш, губиш, ако не го направиш. При всички случаи ще се доберат до теб.

Мълчах. Той ме погледна и попита:

— Колко души ще направят връзката? Имам предвид освен теб?

— Около три милиона — отговорих. — Може би повече. Всички в армията и всички ветерани, които все още имат очи да четат. Те знаят как стават тези неща.

Той поклати глава.

— Няма да са толкова много. Повечето хора не са любознателни. И дори и да са, повечето уважават секретността в ситуация като тази. Не мисля, че има проблем.

— Някъде обаче има проблем. Иначе защо ще й задават въпроси?

— Тя наистина ли спомена моето име?

Поклатих глава.

— Не. Казах го, за да привлека вниманието ти. Името ти чух от едни типове, които вероятно са били наети от задаващия въпросите.

— Ти какво печелиш от всичко това?

— Нищо. Тя изглеждаше свястна жена, попаднала между чука и наковалнята.

— И не ти е безразлично?

— И на теб не ти е безразлично, поне не напълно. Не си в политиката само заради личната изгода, която можеш да извлечеш. Поне искрено се надявам да е така.

— Наистина ли си от моя избирателен район?

— Ще бъда, когато те изберат за президент.

Сансъм замълча за момент, после каза:

— Говорих и с ФБР. Позицията ми в момента позволява да им правя услуги и те полагат усилия да ме държат в течение на нещата. Според полицията в Ню Йорк реакцията ти по този случай е свързана с известно чувство за вина. В метрото си действал доста нападателно. А чувството за вина никога не е основа за добри решения.

— Това е мнението само на една жена, не на полицията.

— А тя греши ли?

Замълчах.

— Няма да ти кажа абсолютно нищо за мисиите — продължи Сансъм.

— Не съм и очаквал такова нещо.

— Но?

— Доколко може да ти навреди всичко, което става?

— Нищо в живота не е само черно или само бяло. Знаеш го. Няма обаче престъпления. А и никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Лов на риба в мътна вода. Аматьорска журналистика за очерняне на хората в най-лошия й вид.

— Не мисля, че е това — възразих. — Сюзан Марк беше изпълнена с ужас, синът й е изчезнал.

Сансъм погледна съпругата си, после пак мен.

— Не знаехме — каза той.

— Не беше съобщено. Той играе футбол за Университета на Южна Калифорния. Преди пет дни излязъл от някакъв бар с момиче и никой не го е виждал оттогава. Предполага се, че е зарязал всичко, за да се забавлява.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— От брата на Сюзан Марк. Вуйчото на момчето.

— Ти обаче не вярваш, че е станало така?

— Съвпаденията ми идват в повече.

— Защо? Момчетата излизат от барове с момичета непрекъснато.

— Ти си родител — казах. — Какво може да те накара да се самоубиеш и какво би те накарало да не го правиш?

Стаята стана още по-тиха. Елспет Сансъм не можа да се въздържи.

— По дяволите!

Погледът на Джон Сансъм стана безизразен — като на добър полеви офицер, който реагира на тактически неблагоприятни събития. Премисляне, прегрупиране, реорганизиране, всичко за секунда, най-много две. Видях го да си припомня събитията от миналото и да взема категорично решение.

— Съжалявам за положението на семейство Марк каза той. — Наистина. Бих помогнал, ако можех. Но не мога. Нищо от кариерата ми в „Делта Форс“ не може да бъде открито чрез „Човешки ресурси“. Абсолютно нищо. Или става дума за съвършено различно нещо, или някой търси в грешна посока.

— Къде иначе биха търсили?

— Знаеш къде. И знаеш, че дори няма да успеят да се доближат дотам. Който знае достатъчно, за да иска документацията на „Делта Форс“, щеше да е наясно къде да я търси. Несъмнено. Следователно тук специалните части нямат нищо общо. Няма как да имат.

— Какво друго би могло да е тогава?

— Нищо. При мен няма нищо, за което да се хванат.

— Наистина?

— Наистина. Сто процента. Не съм идиот. Не бих се захванал с политика, ако в миналото ми имаше и най-малък проблем. Не бих стигнал дотук. Нямам дори глоба за паркиране.

— Добре — кимнах.

— Съжалявам за жената в метрото.

— Добре — повторих.

— Сега обаче наистина трябва да тръгваме. Трябва да измъкнем доста пари.

— Чувал ли си някога името Лайла Хот? — попитах.

— Лайла Хот? — повтори Сансъм. — Не, не съм чувал това име.

Гледах го в очите и бях убеден, че казва абсолютната истина и че едновременно с това ме лъже безогледно.

26

Пресякох фоайето на хотела и минах покрай Спрингфийлд. Бях се запътил към изхода, той излизаше от ресторанта. Зад него видях кръгли маси със снежнобели покривки, с цветя в средата. Спрингфийлд ме погледна без никаква изненада. Сякаш оценяваше уменията ми и ги намираше за удовлетворителни. Сякаш се бях добрал до шефовете му в очакваното от него време. Не много бързо, не много бавно, а точно по средата на периода, в който бе предвидил това да стане. Хвърли ми поглед, в който се четеше професионалната му оценка, и отмина, без да каже дума.

Върнах се в Ню Йорк по същия начин, по който го бях напуснал, но в обратен ред. Такси до автогарата в Грийнсбъро, автобус до Вашингтон, после влак. Пътуването ми отне цял ден и част от вечерта. Автобусите не бяха добре координирани с железопътния транспорт, защото, когато пристигнах във Вашингтон, за първите два влака не бяха останали билети. През цялото време на пътуването мислех. Първо, какво беше казал Сансъм и после, какво не беше казал. Нищо в живота не е само черно или само бяло. Няма обаче престъпления. И никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Това не беше отричане на съмнителни дейности. По-скоро приличаше на обратното. На признание. Но смяташе, че не е прекрачил границите на допустимото. Няма обаче престъпления. И беше абсолютно убеден, че подробностите са заключени на сигурно място, завинаги. Съвсем нормална позиция за бивш военен. Съмнителен беше голяма дума за всички нас. Десет букви и куп възможни последствия. Бях сигурен, че и собствената ми кариера не би издържала на едно по-внимателно взиране. Не се притеснявам от това, но, общо взето, съм доволен, че подробностите са заключени. Очевидно и Сансъм мислеше същото. Аз знаех какви са подробностите около мен. А какви бяха неговите? Изглежда, е нещо, което би могло да го компрометира. Или лично, или като кандидат, който ще се явява на избори. Или в крайна сметка и двете. Федералните агенти го казаха съвсем ясно. Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било. Тоест има неща, които биха му навредили, иначе защо изобщо се бяха намесили федералните?

И коя, по дяволите, беше Лайла Хот?

Задавах си тези въпроси през цялото време, докато ме друсаше автобусът, по време на дългото чакане на Юниън Стейшън, а после престанах, когато влакът тръгна на север. Не можех да стигна до никакъв отговор, а и вече започнах да мисля за нещо друго. Мислех си къде ли точно в Ню Йорк е искала да отиде Сюзан Марк. Пристига от южна посока, оставя колата си и тръгва към целта с метрото. Тактически погледнато, умен ход, а и вероятно не е имала друг избор. Не би стояла със зимното яке в колата — било е много топло. Може би го бе оставила на задната седалка или по-вероятно в багажника заедно с чантата и револвера, така че да са скрити от любопитни погледи. Заради това е решила да паркира, да излезе от колата и да се приготви за битката на спокойствие.

Не обаче много далеч. Не на много голямо разстояние от крайната цел. Защото по пътя се е забавила. Закъсняла е сериозно. Затова, ако целта й е била горната част на града, щеше да остави колата някъде в центъра. Беше я оставила в долната част. В Сохо. Вероятно се е качила на влака една спирка преди мен, на Спринг Стрийт. Продължаваше да е на мястото си и след Трийсет и трета улица. После дойде развръзката. Ако не беше дошла, може би щеше да премине с метрото „Гранд Сентръл“ и да слезе на Петдесет и първа улица. Или на Петдесет и девета. Не по-нататък обаче. Шейсет и осма беше прекалено далеч. Съвсем друг квартал. Ако целта й беше някъде там, щеше да мине през тунела „Линкълн“, а не „Холанд“ и щеше да паркира някъде по-нататък, в северна посока. Защото е бързала. Значи Петдесет и девета улица е крайната възможна граница. Реших обаче, че където и да е отивала, е смятала да отмине малко и после да се върне. Психиката на аматьора. Идваш от юг, подминаваш целта, после я приближаваш от север. И се надяваш да завариш опонентите си с гръб към теб.

Нарисувах мислен правоъгълник — от Четирийсет и втора до Петдесет и девета улица, от Пето до Трето Авеню. Шейсет и осем квадрата между улиците. И какво има там?

Около осем милиона най-различни неща.

Престанах да мисля за тях много преди да стигнем Филаделфия. Вниманието ми отвлече момичето от другата страна на пътеката между седалките. На двайсет и няколко, невероятна гледка. Може би фотомодел, може би актриса, може би просто смайващо красива адвокатка или лобистка. Истинско бебче, както би се изразил футболист от Южна Калифорния. Това отново ме накара да се замисля за Питър Молина и явното противоречие — защо някой, който е достатъчно сериозен професионалист да използва инструмент за изнудване, ще използва този инструмент срещу източник на информация, от който няма никаква полза?

Шефът ни води цял екип. Ню Йорк има шест главни входа за публичния транспорт — летищата „Нюарк“, „Ла Гуардия“ и „Джей Еф Кей“ плюс Пенсилвания Стейшън и „Гранд Сентръл“, плюс автогарата „Порт Оторити“. „Нюарк“ има три терминала, „Ла Гуардия“ има три, плюс още един за вътрешните линии, „Джей Еф Кей“ има осем, Пенсилвания Стейшън е голяма, „Гранд Сентръл“ е огромна, „Порт Оторити“ е като мравуняк. Всеки смислен опит да се наблюдава всичко това би изисквало минимум четирийсет души. Осемдесет и повече, ако трябва наблюдението да е денонощно. Осемдесет души са армия, не екип. Така че слязох от влака само с нормалната предпазливост.

Която за щастие се оказа достатъчна.

27

Мигновено видях преследвача си. Беше се облегнал на една колона в средата на Пенсилвания Стейшън, обзет от физическата неподвижност, която настъпва, когато сте се подготвили за дълго чакане. Стоеше на едно място, а светът около него се движеше трескаво като водовъртеж. Държеше мобилен телефон до бедрото си. Беше висок и слаб. Млад, може би на трийсет. На пръв поглед нищо впечатляващо. Имаше бяла кожа, бръсната глава и едва набола рижа брада. Нищо особено. Може би беше малко по-страшен от средния ловец на автографи, но не много. Носеше шарена риза и кожено яке, което би трябвало да е кафяво, но на светлината вътре изглеждаше оранжево. Следеше тълпата с очи, които отдавна се бяха уморили и отегчили.

Гарата гъмжеше от хора. Движех се с общия поток — бавно, заклещен между хората. Носех се по течението. Онзи беше на около десет метра пред мен, малко вляво. Очите му не трепваха. Следеше лицата на пътниците във фиксираното зрително поле пред себе си. Аз бях малко встрани от зрителния му обсег — щях да мина като през рамка на детектор на летище.

Забавих крачка и някой ме блъсна отзад. Обърнах се, колкото да се уверя, че не са комбина с преследвача. Не бяха. Зад мен се оказа някаква жена с детска количка с размерите на джип, с две малки деца в нея, може би близнаци. В Ню Йорк има много близнаци. Голям брой възрастни майки, следователно голям брой изкуствени оплождания. Близнаците зад мен ревнаха, може би защото беше късно и им се спеше или може би защото бяха объркани и стъписани от гората от крака около тях. Плачът им се вля в общия шум. Гарата беше облицована с плочи и кънтеше силно.

Минах леко вляво с идеята да се приближа до наблюдателя. Стигнах почти до края на потока пътници и попаднах в полезрението му. Очите му бяха яркосини, но замъглени от умора. Не реагира. Поне не в началото. После, след една много дълга секунда, зениците му сякаш се разшириха малко повече, той вдигна телефона и натисна копче, за да освети екрана. Погледна го. Погледна мен. Устата му увисна от изненада. В този момент бях на около метър и нещо от него.

Тогава припадна. Спуснах се напред, улових го и го положих внимателно да легне. Добър самарянин, който помага при внезапно възникнал медицински проблем. Поне това видяха хората. Защото те виждат, каквото искат да видят. Ако обаче някой наблюдаваше по-внимателно, щеше да забележи, че преди младежът да се свлече, направих леко движение напред. Щеше още да забележи, че дясната ми ръка се протегна да го подкрепи само миг, след като лявата беше нанесла светкавичен удар в слънчевия му сплит, много силен, но невидим, скрит между моето тяло и неговото.

Хората обаче виждат това, което искат да видят. Така е било, така и ще бъде. Приклекнах над мъжа като отговорен гражданин — както трябваше да изглежда. Жената с двойната количка мина покрай мен. После се събра малка тълпа от сериозно загрижени хора. Репутацията на Ню Йорк като враждебен град е незаслужена. Жителите му по принцип са готови да помагат. До мен приклекна някаква жена. Останалите гледаха с искрена тревога. Виждах краката и обувките им. Мъжът с коженото яке лежеше по гръб. Гърдите му се тресяха от конвулсии, бореше се отчаяно да си поеме дъх. Така се получава след силен удар в слънчевия сплит. Много прилича на инфаркт или друго подобно медицинско състояние.

Жената до мен попита:

— Какво се случи?

— Не знам — отговорих. — Просто падна. Очите му се обърнаха.

— Трябва да повикаме линейка.

— Изпуснах телефона си — казах.

Жената започна да рови из чантата си.

— Момент — казах, — може да е получил пристъп.

Трябва да проверим дали няма картичка.

— Пристъп?

— Припадък. Като епилепсия или нещо подобно.

— Каква картичка?

— Носят ги със себе си. Картички с инструкции какво да се прави в случай на пристъп. Например да не се допусне да си прехапят езика. А може да си носи и лекарство. Проверете му джобовете.

Жената протегна ръка и потупа джобовете на якето му отвън. Имаше малки длани с дълги пръсти и множество пръстени. Външните му джобове бяха празни. Съвсем празни. Жената разгърна якето и провери вътре. Наблюдавах я внимателно. Ризата му не приличаше на нищо, което някога съм виждал. От изкуствена материя, на ярки цветя. Якето беше евтино и кораво. С изкуствена подплата. Имаше вътрешен етикет с орнаменти, написан на кирилица.

Вътрешните джобове също бяха празни.

— Панталоните — подхвърлих. — Бързо!

— Не мога да направя това — каза жената.

Някакъв деен човек се спусна и претърси джобовете на панталоните му. И там нямаше нищо. После с помощта на същите тези джобове го обърна първо на едната, после на другата страна, за да провери задните — и там нямаше нищо.

Нищо, никъде. Нямаше портфейл, нямаше документи — нищо.

— Така — обадих се, — по-добре да извикаме линейка. Виждате ли телефона ми?

Жената се огледа наоколо, после мушна пръсти под лакътя на падналия и извади отдолу телефона му. При движението натисна бутон и екранът се освети. Там беше снимката ми — голяма и очебийна. Беше станала по-добре, отколкото очаквах. По-добра от онази, която индиецът ми направи в магазина. Жената я погледна. Знаех, че хората слагат на телефоните си снимки. Виждал съм. Съпруг, съпруга, кучета, котки, деца. Като интернет страница по подразбиране или екранен тапет. Може би жената си помисли, че съм суетен егоист, който държи на екрана на телефона си собствената си снимка. Все едно, подаде ми апарата. По това време дейният гражданин вече набираше номера за спешни повиквания. Станах и се отдръпнах леко.

— Отивам да намеря полицай.

Отново се мушнах в реката от хора и се оставих тя да ме отнесе към вратата, на тротоара, в тъмнината и далеч оттук.

28

Сега вече не бях онзи човек. Единственият на света, който няма мобилен телефон. Спрях в горещия мрак три преки по-нататък, на Седмо Авеню, за да разгледам плячката си. Продукт на „Моторола“. Сива пластмаса, обработена така, че да прилича на метал. Поиграх си с менютата и открих, че няма други снимки освен моята. Бях излязъл доста добре. Пресечката на Осмо Авеню, яркото сутрешно слънце, аз, спрял намясто, за да се обърна към хората, които бяха извикали името ми. Личаха много подробности, от главата до петите. Явно участваха много мегапиксели. Чертите ми се виждаха отчетливо, а и изглеждах доста добре предвид факта, че не бях спал. Наблизо имаше коли и няколко пешеходци, които създаваха усещането за мащаб — като линията, която рисуват на стената зад полицейските портрети. Стойката ми беше точно такава, каквато я виждам в огледалото. Много характерна.

Бяха ме издебнали, но изглеждах добре — фотографски погледнато.

Без никакво съмнение.

Върнах се към менюто за регистрираните разговори и проверих какви номера са били набирани. Не беше записан нито един. Проверих получените обаждания и видях три — и трите през последните три часа от един и същ номер. Предположих, че наблюдателят е трябвало да трие информацията регулярно, може би дори след всеки разговор, но преди около три часа е започнало да го мързи, което определено съответстваше на поведението му и времето за реакция. Реших, че му се е обаждал някой, играещ ролята на координатор или диспечер. Може би дори самият голям шеф. Ако беше номер на мобилен телефон, нямаше да имам полза. Никаква. Мобилните телефони могат да са навсякъде. Това е същността им.

Само че не беше мобилен. Беше стационарен. Започваше с 212.

В Манхатън.

Постоянно местонахождение. Същността на фиксираните телефони.

Най-добрият начин да разбереш чий е даден телефонен номер зависи от това колко високо в хранителната верига се намираш. Ченгетата и частните детективи имат обратни телефонни указатели. Намираш номер, срещу него получаваш име и адрес. Във ФБР имат всевъзможни сложни бази данни. Също като на ченгетата, само че по-скъпи. ЦРУ вероятно притежава самите телефонни компании.

Аз не разполагам с нищо такова и затова подходът ми е нискотехнологичен.

Набирам номера и чакам да чуя кой ще се обади.

Натиснах зеления бутон и апаратът изписа на дисплея номера. Натиснах зеления бутон още веднъж и апаратът започна да набира. Чух сигнал „свободно“. Вдигнаха почти веднага. Обади се женски глас:

— „Четири сезона“, с какво мога да ви помогна?

— Хотелът ли е? — попитах.

— Да. С кого желаете да ви свържа?

— Извинете — казах. — Сгрешил съм номера.

Прекъснах линията.

Хотел „Четири сезона“. Бях го виждал. Никога не бях спал в него. Беше малко над финансовите ми възможности. Намира се на Петдесет и седма улица, между Медисън Авеню и Парк Авеню. Попадаше в правоъгълника ми от шейсет и осем квадратчета, малко на запад и доста на север от географския му център. Съвсем близо обаче за човек, който слиза от влак по линия №6, на Петдесет и девета улица. Стотици стаи, стотици вътрешни телефонни номера, всички от които се пренасочват през главната телефонна централа на хотела и всички от които се идентифицират като направени от номера на тази централа.

Полезна информация, но не особено.

Замислих се за момент, огледах се наоколо много внимателно, после обърнах посоката и се насочих към Четиринайсето управление.

Нямах представа в колко часа започва нощната смяна на полицаите, но все пак очаквах Тереза Лий да се появи на работа до около час. Очаквах да се наложи да вися във фоайето на приземния етаж. Не очаквах обаче да заваря там Джейкъб Марк. Седеше на стол с права облегалка, до стената и барабанеше по коленете си. Вдигна очи към мен без никаква изненада и каза:

— Питър не се е явил на тренировка.

29

Там, във фоайето на полицейското управление, Джейк Марк говори в продължение на около пет минути без прекъсване, което бе признак, че е сериозно разтревожен. Каза ми, че момчетата от отбора на Питър го чакали с часове да се появи на тренировка, после се обадили на баща му, който пък на свой ред се обадил на Джейкъб. Каза ми, че за студент от горния курс, който е на стипендия, е абсолютно немислимо да пропусне тренировка. Всъщност тренировките, каквото и да се случи, са задължителни. Земетресения, бунтове, войни, смърт в семейството, неизлечима болест и каквото и да е друго бедствие не могат да попречат на тренировките. Така светът разбира колко важно нещо е футболът и колко важни за университета са играчите. Защото повечето хора уважават футболистите, но има и такива, които ги презират. И футболистите се чувстват задължени да отговорят на представите на мнозинството и да се опитат да променят мнението на малцинството. Също и чисто мъжките аспекти не са без значение. Неявяването на тренировка е все едно пожарникар да не се яви при тревога или улучен от топката бейзболист да спре играта и да започне да разтрива удареното място, или герой от уестърн да остане в бара, когато вън се появи лошият. Немислимо. Нечувано. Изключено. Махмурлук, счупени кости, разкъсани мускули, синини — няма значение. Явяваш се и това е. Освен това Питър искал да отиде в Националната лига, а професионалните отбори търсят хора с характер. Твърде често остават разочаровани. Значи, за да не се яви на тренировка, е все едно да хвърли на боклука прехраната си. Необяснимо. Непонятно.

Не го слушах особено внимателно. Вместо това броях часовете. Близо четирийсет и осем, след като Сюзан Марк бе пропуснала крайния срок. Защо още не е открит трупът на Питър?

Тогава се появи Тереза Лий с новини.

Преди всичко друго обаче Лий трябваше да се оправи с Джейк Марк. Качи ни до стаята на отдела си на втория етаж и го изслуша, после попита:

— Питър обявен ли е официално за изчезнал?

— Не. Искам да го направя сега — отговори Джейк.

— Не може. Поне не при мен. Изчезнал е в Лос Анджелис, не в Ню Йорк.

— Сюзан беше убита тук.

— Самоуби се тук.

— Охраната на университета не води разследвания за изчезнали, а полицията в града не приема нещата сериозно. Отказват да разберат.

— Питър е на двайсет и две години. Не е дете.

— Не се е появявал повече от пет дни.

— Времето не е толкова важно. Той не живее с родителите си. Кой може да каже, че е изчезнал? Кой може да каже кое при него е нормално и кое не е? Предполага се, че не се обажда на родителите си всеки ден.

— Това е друго.

— Как постъпвате вие в Джърси при такива случаи?

Джейк не отговори.

— Той е пълнолетен — продължи Лий. — Може да се е качил на самолета и да е заминал на почивка. Все едно, че приятелите му са го видели. Знам защо полицията в Ел Ей реагира така.

— Не се е явил на тренировка. Такива неща не се случват.

— Явно току-що се е случило.

— Сюзан е била заплашвана — добави Джейк.

— От кого?

Джейк ме погледна.

— Кажи й, Ричър.

— Има нещо общо с работата й — казах. — Притискали са я за нещо. Мисля, че не е изключено да са я изнудвали чрез сина й.

— Добре — кимна Лий. Огледа се наоколо и откри партньора си Дохърти. Той седеше зад едното от две долепени бюра в далечния край на стаята. После кимна на Джейк. — Напиши пълен доклад. Всичко, което знаеш, и всичко, което мислиш, че знаеш.

Джейк кимна с благодарност и се запъти към Дохърти. Изчаках да се отдалечи и попитах:

— Ще подновиш ли разследването при това положение?

— Не — каза Лий. — Разследването е прекратено и ще си остане прекратено. Защото нищо обезпокоително не се е случило. Този човек е полицай и ние проявяваме колегиалност. Освен това искам до час да го няма.

— Защо, да не се е случило нещо обезпокоително?

Тогава ми съобщи новините.

— Знаем защо Сюзан Марк е дошла тук.

— Защо?

— Ние получихме съобщение за изчезнало лице — отговори Лий. — Изглежда, Сюзан е помагала на някого в някакво разследване, а когато не се е появила, съответното лице я е обявило за изчезнала.

— Какво разследване?

— Нещо лично, струва ми се. Не съм била тук. Колегите от дневната смяна твърдят, че било невинно. Наистина трябва да е, иначе не биха го споменавали пред полицията.

— А защо Джейк Марк не трябва да знае това?

— Ще са ни нужни много повече подробности. Ще ги узнаем по-лесно, ако не е наоколо. Прекалено пристрастен е. Той е от семейството. Ще крещи и ще вика. Виждала съм такива неща и друг път.

— Кое е лицето, което я е обявило за изчезнала?

— От чужда държава, на кратко посещение във връзка с разследването, за което е помагала Сюзан.

— Момент — казах. — Кратко посещение? И се намира в хотел?

— Да — каза Лий.

— „Четири сезона“?

— Да — каза Лий.

— Как е името му?

— Става дума за жена, а не за мъж — каза Лий. — Казва се Лайла Хот.

30

Беше много късно вечерта, но Лий се обади въпреки това и Лайла Хот се съгласи веднага, без никакво колебание да се срещне с нас в „Четири сезона“. Отидохме с колата на Лий и спряхме край бордюра, до входа за доставки на хотела. Фоайето изглеждаше величествено. Всичко беше в светъл варовик, месинг, кафяви тонове и златист мрамор, нещо средно между приглушена интимност и ярък модернизъм. Лий показа значката си на рецепцията, служителят позвъни горе и после ни посочи асансьорите. Потеглихме към поредния висок етаж, а от начина, по който служителят на рецепцията говори с Лайла Хот, разбрах, че стаята й няма да е нито най-малката, нито най-евтината.

Оказа се, че Лайла Хот не е наела стая, а апартамент. Беше с двойна врата, като онзи на Сансъм в Северна Каролина, но тук нямаше полицай. Само един тих, празен коридор. Тук-там пред вратите бяха оставени използвани подноси, на някои врати бяха окачени табели „Не безпокой“ и поръчки за закуска. Тереза Лий провери пак номера и почука. В продължение на минута не се случи нищо. После лявото крило на вратата се отвори и на прага застана жена, зад която грееше мека жълта светлина. Беше поне на шейсет, може би повече, ниска, едра и тежка, със стоманеносива коса и с най-обикновена скучна прическа. Тъмни очи, с бръчки и торбички. Бяло, плоско лице, месесто, неподвижно, студено. Прикрито, неразгадаемо изражение. Беше облечена с грозен пеньоар от дебел груб плат.

— Мисис Хот? — попита Лий.

Жената наведе глава, премигна и издаде извинителен звук. Универсалният сигнал за недоумение.

— Не говори английски — отбелязах.

— Преди петнайсет минути говореше — възрази Лий.

Светлината зад гърба на жената идваше от настолна лампа във вътрешността. Отблясъкът за миг притъмня, защото втора фигура мина пред лампата и се запъти към нас. Още една жена. Значително по-млада. Може би на двайсет и пет-шест. Страшно елегантна. И много, много красива. Рядка, екзотична красота. Като модел. Усмихна се някак стеснително.

— Аз говорих с вас на английски преди петнайсет минути. Аз съм Лайла Хот. Това е майка ми.

Наведе се и заговори бързо и тихо на някакъв чужд език, може би източноевропейски, в ухото на майка си. Възрастната жена доби приветлив вид и се усмихна. Представихме се. Лайла Хот говореше от името на майка си. Каза ни, че се казва Светлана Хот. Ръкувахме се съвсем официално, кръстосвайки китки — двама срещу двама. Лайла Хот беше невероятна. И много естествена. В сравнение с нея момичето от влака изглеждаше изкуствено. Беше висока, но не прекалено, и слаба, но също не прекалено. Имаше безупречен слънчев загар, дълга черна коса. Никакъв грим. Огромни хипнотизиращи очи, най-искрящото синьо, което някога съм виждал. Като че ли бяха осветени отвътре. Движенията й бяха гъвкави и пестеливи. През половината време приличаше на млад и дългокрак гамен, а през другата половина — на зряла жена, която се владее отлично. През половината време изглеждаше, сякаш не е наясно колко е красива, през другата половина като че ли малко се стесняваше от този факт. Беше с черна официална рокля, вероятно купена в Париж, която сигурно струваше повече от лека кола. Нямаше обаче нужда от нея. Можеше да е облечена с нещо, съшито на ръка от стари чували за картофи — ефектът щеше да е същият.

Последвахме я в апартамента, а майка й влезе след нас. Имаше три стаи — хол в средата и спални от двете страни. На масата за хранене в хола се виждаха останките от вечеря. По ъглите имаше пликове с покупки два от „Бергдорф Гудман“ и два от „Тифани“. Тереза Лий извади значката си, а Лайла Хот отиде до един шкаф и се върна с две тънки книжки, които й подаде. Паспортите им. Смяташе, че официалните посетители от Ню Йорк ще искат да видят документите им. Паспортите бяха червеникавокафяви с отпечатан на корицата златен орел и думи на кирилица над и под него. Лий ги разгледа и после ги остави обратно върху шкафа.

След това всички седнахме. Светлана Хот гледаше право напред, с безизразно лице, изключена от разговора заради езика. Лайла Хот ни погледна внимателно, сякаш за да си изясни кои сме. Ченге от града и свидетелят от влака. Накрая впери поглед в мен, може би защото си мислеше, че съм по-сериозно засегнат от събитията. Не се оплаквах. Просто не можех да отделя очи от нея.

— Много съжалявам за случилото се със Сюзан Марк — каза тя накрая.

Гласът й беше нисък, с прецизна дикция. Говореше английски много добре. С лек акцент, доста официално. Сякаш се беше учила да говори от старите черно-бели американски и британски филми.

Тереза Лий не каза нищо.

— Не знаем какво се е случило със Сюзан Марк — обадих се аз. — Наистина. Имам предвид извън очевидните факти.

Лайла Хот кимна учтиво, деликатно и някак виновно.

— Искате да разберете какво е моето участие — каза тя.

— Да, така е.

— Това е дълга история. Трябва обаче да ви уверя от самото начало, че нищо в нея не би могло да обясни събитията в метрото.

— Да чуем тази история — подкани я Тереза Лий.

И така, чухме я. Първата част беше обща информация. Чисто биографична. Лайла Хот бе двайсет и шест годишна. Украинка. На осемнайсет години се омъжила за руснак. Руснакът се заел с предприемачество в руски стил от деветдесетте години — взел на концесия от разпадащата се държава петролни находища, въгледобивни и уранови мини и станал милионер. После станал милиардер. Но не оцелял. Условията били тежки. Всички искали да успеят, но това било невъзможно. Конкурент застрелял руснака в главата преди година пред някакъв нощен клуб. Трупът лежал в снега на тротоара през целия следващ ден. Послание в московски стил. Овдовялата Лайла Хот разбрала намека, превърнала всичко в пари в брой и се преместила в Лондон с майка си. Лондон й харесвал и смятала да се установи да живее там с много пари и, общо взето, без да има какво да прави.

— Предполага се, че младите хора, които забогатяват, трябва да се грижат за родителите си — продължи тя. — Различни спортисти, поп и кинозвезди непрекъснато го правят. В Украйна това е нормално. Баща ми е починал, преди да се родя. Имам само майка си. Разбира се, предложих й всичко, което пожелае — къщи, коли, пътувания, круизи. Не иска нищо такова. Иска от мен единствено да й помогна да открие някакъв мъж от миналото. Сякаш прахолякът се е слегнал след дълъг и бурен живот и най-накрая е получила възможност да седне и да се замисли кое е имало значение в живота й.

— Кой е този мъж? — попитах.

— Американски войник на име Джон. Не знаем нищо повече. В началото майка ми твърдеше, че били само познати, после обаче се оказа, че бил много мил с нея в конкретен момент и на конкретно място.

— Кога и къде?

— В Берлин, за кратко, в началото на осемдесетте.

— Не е много конкретно.

— Било е, преди да се родя. През 1983-та. Лично за себе си знаех, че да се намери този човек е безнадеждна задача. Реших, че майка ми се превръща в глупава старица. Въпреки това се заех с издирването. Не се безпокойте, тя не разбира какво си говорим.

Светлана Хот се усмихна и кимна без повод.

— Защо майка ти е била в Берлин? — попитах аз.

— Била е в Червената армия — отговори дъщеря й.

— Какво е правила в армията?

— Била е в пехотен полк.

— Като каква?

— Като политически комисар. Във всички полкове е имало по един. Всъщност имали са по няколко.

— Какво предприе, за да откриеш американеца?

— Майка ми беше сигурна, че е бил в сухопътните войски, а не във флота. Оттам започнах. Телефонирах от Лондон в Министерството на отбраната и попитах какво би трябвало да направя. След като обясних, ме препратиха към управление „Човешки ресурси“. Те имат пресслужба. Мъжът, с когото разговарях, се трогна. Реши, че историята е симпатична. Може да е търсел някакъв пиар ефект, не знам. Най-после добра новина. Лично аз мислех, че си губи времето. Джон е често срещано име. И, както разбрах, повечето американски войници са служили в Германия на ротационен принцип и повечето от тях са посещавали Берлин. Реших, че възможните места за търсене нарастват неимоверно. Така и се оказа. Няколко седмици по-късно се обади служителка на име Сюзан Марк. Не бях у дома и тя остави съобщение. Информираше ме, че задачата била поверена на нея. Обясни ми, че някои имена, които звучат като Джон, всъщност са съкратен вариант на Джонатан. Попита ме дали случаят не е такъв. Попитах майка ми и после се обадих на Сюзан Марк и й казах, че името е Джон. Разговорът с нея беше много приятен и го последваха още много такива. Почти станахме приятелки, струва ми се, както понякога става по телефона. Като приятелство с писма, само че вместо да пишеш, говориш по телефона. Разказа ми за себе си. Оказа се много самотна и си мисля, че разговорите ни някак си разведряваха дните й.

— Какво стана после? — попита Лий.

— Най-накрая получих новини от Сюзан. Каза ми, че стигнала до някакви предварителни заключения. Предложих да се срещнем тук, в Ню Йорк. Нещо като консумиране на приятелството ни. Имах предвид вечеря, театрално представление. Исках някак да изразя благодарността си за усилията й. Тя така и не дойде.

— В колко часа я очакваше? — попитах аз.

— Около десет. Каза, че ще тръгне след работа.

— Късно е за вечеря и за театрално представление.

— Смяташе да остане. Запазих й стая.

— Кога пристигнахте тук?

— Преди три дни.

— Как?

— С „Бритиш Еъруейс“ от Лондон.

— Наела си местен екип — подхвърлих.

Лайла Хот кимна.

— Кога? — попитах.

— Малко преди да пристигнем тук.

— Защо?

— По-сигурно е — отговори тя. — А понякога е и полезно.

— Къде намери именно тези хора?

— Рекламират се. В московските вестници, а и в емигрантската преса в Лондон. За тях е добър бизнес, а за нас е нещо като проверка на статуса. Ако пътуваш в чужбина без помощ, изглеждаш слаб. По-добре е да не бъде така.

— Казаха ми, че имаш и свой собствен екип.

Тя ме погледна изненадано.

— Нямам свой собствен екип — каза тя. — Защо, за бога, е трябвало да го казват? Не разбирам.

— Казаха, че си довела банда опасни типове.

За момент тя се стъписа и леко се ядоса. После на лицето й се изписа разбиране. Изглежда, умееше да анализира бързо.

— Може би са проявили стратегическа изобретателност. След като Сюзан не дойде, изпратих ги да разберат какво става. Реших, че щом им плащам, могат и да свършат някоя работа. А и майка ми възлага големи надежди на мен, така че не исках да се провалим в последната минута след толкова усилия. Предложих им премия. Отраснали сме с мисълта, че в Америка най-силен е гласът на парите. Вероятно онези мъже са измислили версията с опасните типове, за да не изпуснат допълнителното възнаграждение. За да те накарат да говориш.

Замълчах.

После на лицето й се появи нещо друго. Спомни си още нещо.

— Нямам екип, както го наричаш. Има само един мъж, Леонид, от някогашната охрана на мъжа ми. Не можа да си намери друга работа. Боя се, че не го бива особено. Задържах го при нас. В момента е на Пенсилвания Стейшън. Чака теб. От полицията ми казаха, че свидетелят е заминал за Вашингтон. Предположих, че си взел влака и ще се върнеш по същия начин. Така стана, нали?

Отговорих:

— Да, върнах се с влака.

— Значи Леонид не те е видял. Имаше твоя снимка. Трябваше да те помоли да ми се обадиш по телефона. Горкият, сигурно още стои там.

Тя стана и отиде до шкафа. Към стационарния телефон. Което ми създаде временен тактически проблем. Мобилният телефон на Леонид беше в джоба ми.

31

По принцип знам как се изключва мобилен телефон. Виждал съм да го правят и самият аз съм го правил няколко пъти. При повечето модели натискаш и задържаш червения бутон повече от две секунди. Апаратът обаче беше в джоба ми. Нямаше как да го отворя и да разбера кой е червеният бутон само с пипане. Ако го извадех пред очите на всички, за да го изключа, щеше да бъде прекалено подозрително.

Лайла Хот набра девет за външна линия и после номера.

Мушнах ръка в джоба си, напипах бутончето за батерията и я откачих. Отделих я от телефона и я обърнах наопаки, за да не направи случаен контакт.

Лайла Хот изчака, после въздъхна и остави слушалката.

— Безнадежден е — каза тя. — Но е много лоялен.

Опитах се мислено да си представя премеждията на Леонид. Полицаи, линейка, вероятно задължително посещение до „Спешна помощ“ в болница „Сейнт Винсънт“. Нямаше документи, може би не знаеше и английски, може би щеше да има проблеми, разпити и задържане. После връщане в хотела.

Нямах представа колко щяха да го задържат.

Не можех да предскажа и колко време щеше да му отнеме да се върне тук.

— Тукашните момчета споменаха името Джон Сансъм — казах аз.

Лайла Хот въздъхна отново и поклати глава — едва доловим жест на раздразнение.

— Инструктирах ги, когато пристигнахме — обясни тя. — Разказах им историята и се разбрахме много добре. Заедно стигнахме до извода, че да утешаваме майка ми е губене на време. Честно казано, шегувахме се по този повод. Един от мъжете четеше вестник — нещо за Сансъм. И каза: „Ето американски войник на име Джон, горе-долу от същото поколение.“ Каза, че може би търсим самия Сансъм. В продължение на ден-два се шегувахме с него. Казвахме: „Хайде да се обадим на Джон Сансъм и да приключваме с това.“ Естествено, беше несериозно, защото шансовете са нулеви. Едно на милион може би. Онези хора също се шегуваха, но постепенно започнаха някак да си вярват. Може би заради последствията, тъй като Сансъм е известен политик.

— Какви последствия? Какво е правила майка ти с онзи войник Джон?

Светлана Хот гледаше в пространството, без да разбира. Лайла Хот седна.

— Майка ми никога не е разказвала подробности за онова време. Разбира се, не може да е било шпионаж. Майка ми не е предател. Казвам го не като лоялна дъщеря, а като реалист. Все още е жива. Значи никога не са я подозирали. Американският й приятел също не е бил предател. Контактите с предателите чужденци са били работа на КГБ, а не на военните. И аз лично се съмнявам, че интересът й е бил романтичен. По-скоро ми се струва, че става дума за някаква помощ, финансова или политическа. И то тайна. Такива са били времената в Съветския съюз. Възможно е обаче да е имало и романтична връзка. Единственото, което ми е казвала, е, че американецът е бил много добър с нея. Тя не обича да разкрива картите си.

— Попитай я пак сега.

— Питала съм я много пъти, както можеш да си представиш. Не иска да говори.

— И смяташ, че Сансъм няма нищо общо?

— Не, не. В никакъв случай. Това беше просто една шега, нищо повече. Освен, разбира се, ако попадаме в категорията „едно на милион“. Което би било наистина удивително, нали? Да се пошегуваш с нещо и то да се окаже истина?

Не казах нищо.

— Мога ли сега аз да ти задам един въпрос? — продължи Лайла Хот. — Сюзан Марк предаде ли ти информацията, предназначена за майка ми?

Светлана Хот се усмихна и отново кимна. Започнах да подозирам, че знае думата „майка“. Като куче, което върти опашка, когато си чуе името.

— Защо мислиш, че Сюзан Марк ми е предала информация? — отвърнах с въпрос аз.

— Защото хората, които наех, ми казаха, че ти си им заявил, че е така. На флаш памет. Изпратиха ми това съобщение и снимката ти, после казаха, че се отказват от задачата. Не знам защо. Плащах им добре.

Раздвижих се на стола и мушнах ръка в джоба си. Порових около разглобения телефон и намерих паметта, която купих от „Рейдио Шак“. Почувствах мекото неопреново калъфче с ноктите си. Извадих го, вдигнах го нагоре и го показах на Лайла Хот.

Тя го погледна хищно както котка гледа птичка.

— Наистина ли е това?

Тереза Лий се раздвижи на стола и ме погледна. Като че ли питаше: Ти ли ще го кажеш, или да го кажа аз? Лайла Хот улови погледа й и попита:

— Какво?

— Боя се, че на мен всичко това ми се стори доста по-различно — отвърнах аз. — Сюзан Марк изглеждаше ужасена във влака в метрото като човек, който има сериозни неприятности. Изобщо не приличаше на някой, който идва в града на гости на приятелка, за да вечерят заедно и да отидат на театър.

— Казах го още в началото — заяви Лайла. — Не мога да обясня случилото се.

— Оставила е колата си и е продължила с метрото. Това е странно. Щом като си й запазила стая, не се съмнявам, че щеше да се изръсиш и за паркирането на колата й.

— Да се изръся?

— Да платиш.

— Разбира се.

— Освен това тя носеше зареден револвер.

— Живееше във Вирджиния. Чух, че там е задължително.

— Там е законно, но не е задължително.

— Не мога да го обясня, съжалявам.

— И синът й е изчезнал. За последен път са го видели да излиза от някакъв бар с момиче горе-долу на твоята възраст и което горе-долу прилича на теб.

— Изчезнал?

— Няма го.

— Жена, която прилича на мен?

— Страхотно бебче.

— Какво означава това?

— Красива млада жена.

— Какъв бар?

— Някъде в Лос Анджелис.

— В Калифорния? Не съм била в Лос Анджелис. Никога през живота си. Била съм само в Ню Йорк.

Не казах нищо.

— Огледай се наоколо — продължи Лайла. — В Ню Йорк съм от три дни, с туристическа виза, и заемам три стаи в обикновен хотел. Нямам екип, както се изразяваш. Никога не съм била в Калифорния.

Не казах нищо.

— Външният вид е нещо субективно. И не съм единствената жена на такава възраст. На света има шест милиарда души. Повечето, предполагам, са млади. Половината са под петнайсет, което означава, че пак има три милиарда души над шестнайсет години. Може би дванайсет процента от тях са между двайсет и трийсет. Около половината са жени. Това прави сто и осемдесет милиона. Дори и само една на всеки сто да минава за хубава в онзи бар, в Калифорния, пак е десет пъти по-вероятно Джон Сансъм да е приятелят на майка ми, отколкото аз да имам нещо общо със сина на Сюзан Марк.

Кимнах. Аритметически Лайла Хот имаше право.

— И вероятно Питър наистина е отишъл някъде с момиче — продължи тя. — Да, знам името му. Всъщност знам всичко за него. Сюзан ми разказа по телефона. Говорехме за проблемите си. Тя мразеше сина си. Презираше онова, което е. Той е всичко, което тя ненавижда. Повърхностен младеж с незряло отношение към живота. Отказал се е от нея заради баща си. И знаете ли защо? Защото бил вманиачен на тема родословие, а Сюзан била осиновена. Знаехте ли това? В представата на собствения й син тя била дете, заченато извънбрачно. Мразел я е за това. Знам повече за Сюзан, отколкото всички останали. Говорила съм с нея много пъти. Изслушвала съм я. Беше самотна. Бях нейна приятелка. Радваше се, че ще дойде тук и ще се видим.

Долових, че Тереза Лий иска да си тръгва. Аз също исках да се махна оттам, преди младият Леонид да се е появил отново. Кимнах и свих рамене, сякаш нямаше какво повече да кажа и нямаше какво повече да науча. Лайла Хот попита дали ще й дам флаш паметта, която бях получил от Сюзан Марк. Не казах нито „да“, нито „не“. Изобщо не отговорих. Просто се ръкувахме отново и ние с Лий си тръгнахме. Вратата зад нас се затвори, минахме през тихия коридор и чухме звънчето на асансьора. Качихме се в кабината, спогледахме се в огледалата на стените и Лий попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че е красива — отвърнах. — Една от най-красивите жени, които съм виждал.

— Освен това?

— Изумителни очи.

— Освен очите.

— Стори ми се, че и тя е самотна. Говореше за Сюзан, но имах чувството, че говори за себе си.

— А версията й?

— Дали красивите хора автоматично получават повече доверие?

— Не и от мен, приятел. Време е да го преодолееш. След трийсет години ще изглежда като майка си. Вярваш ли й?

— А ти?

Лий кимна.

— Да, вярвам й. Защото е смешно лесно да се провери история като тази. Само глупак би ни дал толкова много възможности да докажем, че лъже. Например има ли наистина онзи отдел в армията пресслужба?

— Със стотици служители.

— Значи остава само да открием с кого точно е разговаряла и да го попитаме. Бихме могли дори да проследим обажданията й от Лондон. Ще се свържа със Скотланд Ярд. Ще ми достави удоволствие. Представяш ли си? Дохърти ме прекъсва, а аз му казвам „Чупката, приятел, в момента говоря със Скотланд Ярд“. Мечтата на всеки полицай.

— С телефонните разговори се занимава Агенцията за национална сигурност — казах. — Някой се обажда в Министерството на отбраната от чужбина? Телефонният номер вече е влязъл в нечий разузнавателен анализ.

— Можем да проследим и разговорите на Сюзан Марк от Пентагона. Ако двете са разговаряли толкова често, колкото твърди Лайла, ще го установим лесно. Международните разговори до Обединеното кралство вероятно се отчитат отделно.

— Тогава действай. Проверявай.

— Ще го направя — каза тя. — И би трябвало да й е ясно, че мога да го направя. Стори ми се интелигентна жена. Знае, че „Бритиш Еъруейс“ и Министерството на вътрешната сигурност са в състояние да я проследят и когато влиза, и когато излиза от страната. Знае, че можем да установим дали е летяла до Ел Ей. Знае, че можем да попитаме Джейкъб Марк дали сестра му е осиновена. Всичко това може много лесно да се провери. Трябва да е луда, за да ни лъже за такива неща. Освен това сама дойде в полицията и предложи услугите си доброволно. Показа ми и паспорта си, което е обратното на подозрително поведение. Все големи плюсове в нейна полза.

Извадих мобилния телефон от джоба си и сложих батерията. Натиснах бутона за включване и екранът светна. Показваше пропуснат разговор. Реших, че е опитът на Лайла Хот да се свърже от стаята й в хотела преди десет минути. Видях, че Лий гледа телефона, и казах:

— На Леонид е. Взех го от него.

— Значи те е намерил?

— Аз го намерих. Затова и стигнах до този хотел.

— Къде е той сега?

— Вероятно се прибира пеша от болницата „Сейнт Винсънт“.

— Сигурен ли си, че искаш да разкажеш какво се е случило на някой от нюйоркската полиция?

— Той припадна. Аз му помогнах. Край. Питай свидетелите.

— Независимо от това Лайла ще се ядоса.

— Тя смята, че във Вирджиния е задължително да имаш пистолет. Може би си мисли, че уличните грабежи са задължителни в Ню Йорк. Израснала е с подобна пропаганда.

Излязохме от асансьора във фоайето и се отправихме към изхода.

— Ако всичко е толкова невинно, защо се намесиха федералните? — попита Лий.

— Ако историята е вярна, значи американски военен се е срещал със съветски политкомисар по време на Студената война. Федералните искат да се уверят, че историята е невинна. Затова и реакцията на „Човешки ресурси“ се е забавила със седмици. Обсъждали са как да действат и са подготвяли терена за наблюдение.

Качихме се в колата на Лий.

— Не си напълно съгласен с мен, нали? — попита тя.

— Ако делата на семейство Хот са невинни, така да бъде. Имаше обаче нещо друго, което не беше невинно. Без никакво съмнение. Именно това друго нещо е отвело Сюзан Марк на същото място по същото време. Което е дяволско съвпадение.

— И?

— Знаеш ли поне за един случай, в който шанс едно на милион се е сбъднал?

— Не.

— Нито пък аз. Мисля обаче, че в момента се случва точно това. Участието на Джон Сансъм е вероятно едно на милион, но мисля, че е замесен по някакъв начин.

— Защо?

— Говорих с него.

— Във Вашингтон?

— Всъщност се наложи да го последвам в Северна Каролина.

— Не се отказваш, нали?

— И той каза така. После го попитах дали е чувал името Лайла Хот. Каза, че не е. Наблюдавах лицето му. Повярвах му, че казва истината, но си помислих и че ме лъже. Едновременно. И може би е точно така.

— Как така?

— Може да е чувал името Хот, но не и Лайла Хот. Формално не е чувал името Лайла Хот, но може да е чувал името Светлана Хот. Може да му е било много познато.

— Какво би означавало това?

— Може би нещо повече, отколкото си мислим. Защото, ако Лайла Хот казва истината, значи в ход е някаква странна логика. Защо Сюзан Марк е взела случая толкова присърце?

— Съчувствала е.

— Защо точно тя?

— Не знам.

— Защото е била осиновена. Родена извънбрачно, вероятно често се е питала кои са истинските й родители. Съчувствала е на други хора в същото положение. Като Лайла Хот може би. Някакъв тип бил много мил с майка й, преди тя да се роди? Фраза като тази може да се тълкува по много начини.

— Например?

— В най-добрия случай й е подарил топло палто за зимата.

— А в най-лошия?

— Може би Джон Сансъм е бащата на Лайла Хот.

32

С Лий се върнахме направо в управлението. Джейкъб Марк беше приключил работата си с Дохърти. Това беше ясно. И нещо се бе променило. И това беше ясно. Седяха един срещу друг от двете страни на бюрото на Дохърти. Вече не разговаряха. Джейк изглеждаше по-доволен. Изражението на Дохърти излъчваше търпение, сякаш току-що бе пропилял един час от времето си. Не изглеждаше ядосан. Ченгетата са свикнали да пилеят време. Статистически повечето от нещата, които вършат, не водят доникъде. С Лий се приближихме към тях и Джейк каза:

— Питър се е обадил на треньора си.

— Кога? — попитах.

— Преди два часа. Треньорът се обадил на Молина, Молина се обади на мен.

— Добре. Къде е?

— Не е казал. Наложило се е да остави съобщение. Треньорът му никога не вдига телефона си, докато вечеря. Време за семейството.

— И с Питър всичко е наред?

— Казал е, че няма да се върне скоро. Може би никога. Смятал да се откаже от футбола. Чувало се кикотене на момиче.

— Сигурно наистина си го бива това момиче — обади се Дохърти.

— Ти удовлетворен ли си? — попитах Джейк.

— Не, по дяволите — отговори Джейк. — Това обаче е животът. И си мисля, че той ще промени решението си. Въпросът е кога.

— Питах дали си удовлетворен, че съобщението е истинско.

— Треньорът познава гласа му. Може би по-добре и от мен.

— Някой опитал ли е да се свърже с него след това?

— Всички опитвахме. Телефонът му обаче е изключен.

— Значи сме удовлетворени? — попита Тереза Лий.

— Предполагам.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам облекчение.

— Мога ли да ти задам въпрос на друга тема?

— Давай.

— Сестра ти осиновено дете ли беше?

Джейк се поколеба. Превключи скоростите. Кимна.

— И двамата сме осиновени. Като бебета. През три години. Първо Сюзан. Защо питаш?

— Искам да потвърдя една нова информация — отговори Лий.

— Каква нова информация?

— Изглежда, Сюзан е дошла тук, за да се срещне с приятелка.

— Каква приятелка?

— Украинка на име Лайла Хот.

Джейк ме погледна.

— Вече говорихме, нали? Сюзан никога не е споменавала името Лайла Хот пред мен.

Лий го попита:

— Ти би ли очаквал да го спомене? Бяхте ли близки с нея? Това приятелство изглежда скорошно.

— Не бяхме много близки.

— Кога разговаряхте за последен път?

— Май беше преди няколко месеца.

— Значи не си запознат подробно със социалния й живот.

— Не съм — отговори Джейк.

— Колко души знаеха, че ти и Сюзан сте осиновени? — попита Лий.

— Не сме го рекламирали в пресата, но не беше и тайна.

— След колко време би го научила нейна нова приятелка?

— Вероятно бързо. Хората си споделят такива неща.

— Как би описал отношенията на Сюзан със сина й?

— Що за въпрос е това?

— Важен.

Джейк се поколеба. Стисна зъби и се извъртя на една страна, сякаш искаше физически да избяга от въпроса. Като че ли се предпазваше от удар. Може би защото не му се искаше да вади мръсното бельо на показ, в който случай езикът на тялото му щеше да е достатъчен отговор на въпроса ни. Тереза Лий обаче искаше точен отговор.

— Отговори ми, Джейк. Като ченге на ченге. Трябва да съм наясно.

Джейк помълча още малко, после сви рамене.

— Мисля, че могат да се нарекат отношения на любов и омраза.

— В какъв смисъл по-точно?

— Сюзан обичаше Питър, а Питър мразеше Сюзан.

— Защо?

Джейк се поколеба още малко и сви рамене.

— Сложно е.

— Как така?

— Питър мина през особена фаза, като повечето хлапета. Момичетата искат да са принцеси, момчетата искат дядовците им да са били адмирали, генерали или прочути пътешественици. В определен период на всекиго му се иска да е нещо, което не е. Питър, общо взето, искаше да живее в реклама на Ралф Лорън. Искаше да е Питър Молина Четвърти или поне Трети. Искаше баща му да притежава аристократично имение, а майка му да е богата наследница. Сюзан не прие добре тези негови настроения. Самата тя беше дъщеря на малолетна проститутка, наркоманка от Болтимор, и никога не го е крила. Смяташе, че честността е най-добрата политика. Питър на свой ред не го прие добре. Двамата всъщност никога не преодоляха различията си, а когато дойде разводът, Питър избра баща си и двамата със Сюзан така и не си простиха.

— Ти как реагира на тези неща?

— Разбирах и двете гледни точки. Никога не съм се интересувал коя е истинската ми майка. Не исках да знам. И аз имах период, когато ми се искаше да е дама с диаманти. Преодолях го. Но Питър не можа, което е глупаво, знам, но е и разбираемо.

— Сюзан харесваше ли Питър като човек, след като не го е обичала като син?

Джейк поклати глава.

— Не. И това допълнително влошаваше нещата. Сюзан не обичаше футболисти с фирмени якета и други подобни неща. Предполагам, че в училището и в колежа е имала неприятности с такива като тях. Не й харесваше, че собственият й син се превръща в един от тях. Кариерата обаче беше важна за Питър веднъж сама за себе си и втори път като оръжие срещу Сюзан. Семейството им без съмнение не беше стабилно.

— Кой знае за тези неща?

— Интересува те дали приятелите й са знаели?

Лий кимна.

— Много от близките може би са знаели — каза Джейк.

— А приятел, с когото се е срещнала наскоро?

— Тук не става въпрос за график, а за доверие, нали?

— Ти ми каза, че Сюзан не е била нещастна — намесих се аз.

— Наистина не беше — отговори Джейк. — Знам, че звучи странно, но хората без родители имат различни възгледи за семейството. Имат различни очаквания. Повярвайте ми. Знам. Сюзан се беше примирила и го приемаше като факт от живота.

— Беше ли самотна?

— Сигурен съм, че беше.

— Чувстваше ли се изолирана?

— Сигурен съм, че да.

— Обичаше ли да говори по телефона?

— Повечето жени обичат.

— Имаш ли деца? — попита го Лий.

Джейк отново поклати глава.

— Не — отговори. — Нямам деца. Дори не съм женен. Опитах се да се поуча от опита на по-голямата ми сестра.

Лий се замисли за момент.

— Добре, Джейк. Радвам се, че с Питър всичко е наред. И съжалявам, че се наложи да говорим за тези неприятни неща.

Тя стана и се отдалечи, аз я последвах. Тя каза:

— Ще проверя и другите неща, но ще отнеме време, защото онези канали винаги са много бавни. Поне засега обаче си мисля, че Лайла Хот не е излъгала. Две от нещата се потвърждават — за осиновяването и за отношенията между Сюзан и сина й. Знае факти, които би могла да знае само истинска приятелка.

Кимнах в знак на съгласие.

— А ще се поинтересуваш ли от другото нещо? Което е изплашило Сюзан толкова много?

— Не и докато не видя доказателства, че в град Ню Йорк, някъде между Девето Авеню и Парк Авеню, Трийсета и Четирийсет и пета улица е извършено престъпление.

— Това е тук някъде.

— Всичко останало би било самодейност — кимна тя.

— А Сансъм интересува ли те?

— Ни най-малко. Теб?

— Струва ми се, че може би трябва да го предупредя.

— За какво? За шанса едно на милион?

— Всъщност шансът е доста по-голям от едно на милион. В Америка има пет милиона мъже, които се казват Джон. По-популярно е само името Джеймс. Един на трийсет мъже. Което означава, че през 1983-та в американската армия трябва да е имало само трийсет и три хиляди военни с името Джон. Сваляме десет процента поради демографски причини и получаваме шанс едно на трийсет хиляди.

— И все пак шансът не е много голям.

— Просто мисля, че Сансъм би следвало да знае, това е всичко.

— Защо?

— Наречи го колегиална солидарност. Може би пак ще отида до Вашингтон.

— Няма нужда. Спести си пътуването. Той ще дойде тук утре. Обяд за набиране на средства в „Шератън“. С големите играчи от Уолстрийт. Седмо Авеню и Петдесет и втора улица. Уведомиха ни.

— Защо? В Грийнсбъро нямаше кой знае каква охрана.

— И тук няма да има. Всъщност няма да има никаква охрана. Уведомяват ни за всичко обаче. Така действа новата полиция на Ню Йорк сега.

Отдалечи се и ме остави сам в голямото празно помещение с някакво тревожно чувство. Може би Лайла Хот наистина беше чиста като девствен сняг, но не можех да се отърва от усещането, че с идването си в града Сансъм ще влезе в капан.

33

Отдавна мина времето, когато можехте да си намерите приличен хотел в Ню Йорк само за пет долара на нощ, но все още можете да се уредите за петдесет, ако знаете как. Работата е в това да започнете да търсите късно. Отидох до хотел, в който бях отсядал и преди близо до Медисън Скуеър Гардън. Беше голям, някога грандхотел, но сега представляваше само олющена стара сграда на границата между ремонта и разрушаването. След полунощ дежурният персонал се свива до един портиер, който отговаря за всичко, включително и за рецепцията. Отидох при него и го попитах дали има свободна стая. Мъжът изтрака демонстративно по една клавиатура, присви очи към екрана и каза, че има. Спомена цена от сто осемдесет и пет долара плюс данъка. Попитах дали мога да видя стаята, преди да я взема. Хотелът беше от онези, в които подобно искане звучи разумно. И смислено. Дори задължително. Портиерът се измъкна иззад бюрото си и ме поведе към асансьора и после по дълъг коридор. Отвори вратата с електронна карта, закачена за колана му с навит на спирала пластмасов шнур, и се отдръпна, за да ме пусне да вляза.

Стаята беше добра. Имаше легло и баня. Всичко, от което имах нужда, и нищо, от което нямах. Извадих две двайсетачки от джоба си.

— Какво ще кажеш да не се занимаваме с регистрации и други подобни там долу?

Мъжът не каза нищо. Никога не казват. Извадих още десет и добавих:

— За камериерката утре.

Той се размърда някак неловко, сконфузен от прямотата ми, но после протегна ръка и взе парите.

— В осем трябва да си излязъл.

И си тръгна. Вратата се затвори зад гърба му. Централният компютър долу сигурно щеше да покаже, че е отварял тази стая с картата си, но той щеше да твърди, че ми е показал стаята, аз обаче не съм останал очарован и съм си тръгнал веднага. Вероятно редовно даваше подобни обяснения. Може би дори бях четвъртият, който си е тръгнал последната седмица. Може би петият или шестият. Какви ли не неща се случват в градските хотели, след като си тръгне дневната смяна.

Спах добре и се събудих с приятно чувство. Измъкнах се от хотела в осем без пет. Пробих си път през потока хора, които влизаха и излизаха от Пенсилвания Стейшън и закусих в задното сепаре на заведение на Трийсет и трета улица. Кафе, яйца, бекон, палачинки и още кафе, всичко за шест долара, плюс данъка и бакшиша. По-скъпо, отколкото в Северна Каролина, но не много. Батерията в телефона на Леонид все още беше наполовина пълна. На дисплея се виждаха няколко бели и няколко черни чертички. Реших, че ще има достатъчно сили за няколко разговора. Набрах 600 и се канех да довърша с 82219, но чух в слушалката пронизителен звук, който беше нещо средно между сирена и ксилофон. После чух глас, който ми обясни, че номерът не може да бъде избран. Съветваха ме да го проверя и да опитам отново. Опитах 1600 и получих същия резултат. Опитах с 011, за международна линия, после 1 за Северна Америка и после 600. Заобиколен маршрут, но резултатът не беше по-добър. Опитах с международен код 001, в случай че телефонът бе лондонски. Без резултат. Опитах с 8**\101, което е източноевропейският международен код за Северна Америка, в случай че телефонът е пренесен чак от Москва преди година. Без резултат. Разгледах клавиатурата и се замислих дали вместо D да не набера 3, но системата започваше да писука много преди да стигна дотам.

И така, 600–82219–D не беше телефонен номер. Канадски или какъвто и да е друг. И ФБР би трябвало да е наясно с това. Може би бяха обмисляли такава възможност около минута и я бяха отхвърлили веднага. ФБР може да е много неща, но глупостта не е едно от тях. Значи тогава на Трийсет и пета улица агентите бяха прикрили истинските си въпроси зад димна завеса.

Какво още ме бяха питали?

Бяха преценили доколко е голям интересът ми, бяха ме попитали пак дали Сюзан ми е дала нещо и се бяха уверили, че напускам града. Искаха да не проявявам любопитство, да си остана с празни ръце и да си отида.

Защо?

Нямах представа.

И какво е 600–82219–D ако не телефонен номер?

Останах още десет минути на една последна чаша кафе, от която отпивах бавно, с отворени очи, без обаче да виждам кой знае какво, в опит да измъкна отговора някъде отвътре. Както Сюзан Марк се беше опитвала да го измъкне в метрото. Представях си цифрите мислено една след друга, поотделно, заедно, в различни комбинации, на интервали, с тирета, по групи.

Червената лампичка светна при 600.

Сюзан Марк.

600.

Не можах обаче да си спомня.

Допих кафето, прибрах телефона на Леонид отново в джоба си и тръгнах на север, към „Шератън“.

Хотелът представлява огромна кула от стъкло, с плазмен екран във фоайето, който показва всички събития за деня. Главната зала беше ангажирана за обяд от група, нарекла себе си ФТ. „Филателен трепет“, „Фамилна търговия“ или самият „Файненшъл Таймс“? Безобиден повод за среща на група едри риби от Уолстрийт, които искаха да си купят още повече влияние. Тяхното мероприятие щеше да започне по обяд. Реших, че Сансъм ще се опита да пристигне към единайсет. Щеше да му е нужно малко време и пространство, за да се успокои преди събитието и да се подготви. За него тази среща беше много важна. Това бяха неговите хора и имаха дълбоки джобове. Щяха да са му нужни минимум шейсет минути. Което означаваше, че имам да убивам още два часа. Отидох до Бродуей и след две пресечки в северна посока открих магазин за дрехи. Исках да си купя нова риза. Не ми харесваше тази, с която бях облечен. Беше символ на поражението ми. Не идвай облечен така, няма да те пуснат да влезеш. Щом като щях да се срещна с Елспет Сансъм още веднъж, не исках да ме вижда със знака на моето поражение и на нейния успех.

Намерих риза от поплин в цвят каки, за която платих само единайсет долара. Така и трябваше да бъде. Нямаше джобове, а ръкавите свършваха някъде между лактите и китките ми. С навити маншети стигаха до лактите.

Харесваше ми обаче. Беше прилична. И най-важното, бях я купил по своя воля.

В десет и половина се върнах във фоайето на „Шератън“. Седнах. Около мен имаше хора с куфари. Половината си тръгваха и чакаха автомобили. Половината пристигаха и чакаха да им дадат стаи.

Към десет и четирийсет бях разгадал какво е 600–82219–D.

34

Станах от стола и тръгнах според указанията на гравираните месингови знаци към бизнес центъра на „Шератън“. Нямаше как да вляза. Трябваше да имам ключ от хотелска стая. Повъртях се три минути около вратата и най-накрая дойде някакъв тип. Беше с костюм и изглеждаше нетърпелив. Престорих се, че трескаво ровя в джобовете на панталоните си и после се отдръпнах с извинение. Бизнесменът отвори вратата с ключа си, влезе и аз се вмъкнах след него.

В стаята имаше четири еднакви работни места. Бюро, стол, компютър и принтер. Седнах възможно най-далеч и натиснах спейсбара, за да махна скрийнсейвъра от екрана. Дотук добре. Разгледах иконките, но не схванах почти нищо. Открих обаче, че ако задържа показалеца на мишката над тях, все едно се колебаех или размишлявах, отстрани излиза балонче с обяснение. Така открих приложението „Интернет експлорър“ и чукнах върху иконката два пъти. Твърдият диск зажужа и браузърът се появи на екрана. Доста по-бързо, отколкото предния път, когато използвах компютър. Може би технологиите наистина се развиваха. На страницата се появи препратка към „Гугъл“. Чукнах там и се появи страницата за търсене. И отново много бързо. Написах Армейски разпоредби в диалоговата кутийка и натиснах „въведи“. Екранът се промени веднага и ми предостави купища нови възможности.

През следващите пет минути щраках, прелиствах и четях.

Върнах се във фоайето в единайсет без десет. Сега столът ми беше зает. Излязох на тротоара и застанах на слънце. Очаквах Сансъм да дойде с лимузина и да влезе през парадния вход. Той не беше рок звезда, нито президент. Не би влязъл през кухнята или входа за доставки. За него най-важно беше да го виждат. Необходимостта да влиза незабелязано беше награда, която още не беше спечелил.

Денят беше горещ. Но улицата беше чиста. Не вонеше. На ъгъла, южно от мен, стояха две ченгета, а още две — на ъгъла северно от мен. Стандартно разположение на силите в центъра на града с готовност за действие и вдъхващо доверие. Не непременно полезно обаче предвид обхвата на потенциалните заплахи. Край мен заминаващите си гости на хотела се качваха в таксита. Ритъмът на града продължаваше да пулсира безмилостно. Трафикът по Седмо Авеню се движеше, спря на светофара, после пак тръгна. Пешеходците се трупаха по ъглите и после се втурваха към отсрещния тротоар. Свиреха клаксони, ръмжаха камиони, слънцето се отразяваше от високите прозорци и пърлеше безмилостно улицата.

Сансъм пристигна с лимузина в единайсет и пет. Колата бе с местна регистрация, което означаваше, че по-голямата част от пътя е изминал с влака. Малко по-малко удобно за самия него, но и по-малко коментари, отколкото ако пътува с кола или самолет. В една предизборна кампания всичко е от значение. Политиката е минно поле. Спрингфийлд слезе от предната дясна врата още преди колата да е напълно спряла, след което Сансъм и съпругата му слязоха отзад. Останаха секунда на тротоара, готови да се държат любезно, ако има посрещани пред хотела, и да не бъдат разочаровани, ако няма. Огледаха физиономиите и видяха моята. Сансъм доби леко учуден вид, а жена му — тревожен. Спрингфийлд понечи да тръгне към мен, но Елспет го спря с едва забележим жест. Реших, че се е самоназначила за служител по контрола на щетите, предизвикани от мен. Ръкувахме се като стари приятели. Не каза нищо за ризата ми. Вместо това се наклони напред и попита:

— Необходимо ли е да говориш с нас?

Перфектно зададен въпрос от съпруга на политик. Тя вложи всевъзможни значения в думата „необходимо“. Интонацията й ме превръщаше едновременно в опонент и сътрудник. Все едно ми каза: Знаем, че имаш информация, която може да ни навреди, и те ненавиждаме заради това, но ще сме ти много благодарни, ако проявиш достатъчно разбиране, за да я обсъдиш най-напред с нас, преди да я направиш публично достояние.

— Да, необходимо е — отвърнах.

Спрингфийлд се намръщи, но Елспет се усмихна, сякаш току-що й бях обещал сто хиляди гласа, улови ме за ръка и ме поведе навътре. Персоналът на хотела не знаеше и не искаше да знае кой е Сансъм, освен че щеше да говори пред групата, която плащаше солидна сума за залата, така че впрегнаха целия си възможен изкуствен ентусиазъм и ни въведоха в уединен салон, където донесоха бутилки хладка газирана вода и кани слабо кафе. Елспет пое ролята на домакиня. Спрингфийлд мълчеше. Сансъм прие разговор по мобилния си телефон с шефа на екипа си от Вашингтон. Разговаряха четири минути за икономическата политика и още две за програмата следобед. От разговора ми стана ясно, че Сансъм се връща във Вашингтон веднага, защото го чака много работа. Обядът в Ню Йорк беше попътен бърз удар, нищо повече. Като попътен грабеж.

Сансъм свърши разговора и стаята утихна. Въздухът съскаше в решетките на климатика и поддържаше температурата малко по-ниска, отколкото ми се искаше. Известно време мълчаливо пиехме кафе и вода. После Елспет Сансъм откри наддаването.

— Има ли някакви новини за изчезналото момче? — попита тя.

— Малко — отвърнах аз. — Пропуснал е тренировка с отбора по футбол, което, изглежда, се случва рядко.

— В Университета на Южна Калифорния? — учуди се Сансъм. Имаше много добра памет. Бях споменал университета само веднъж, и то мимоходом. — Да, наистина се случва рядко.

— После обаче се обадил на треньора си и оставил съобщение.

— Кога?

— Снощи. По време на вечеря на Западното крайбрежие.

— И?

— Изглежда, е с жена.

— Значи всичко е наред — отбеляза Елспет.

— Бих предпочел истински разговор в реално време. Или среща очи в очи.

— Съобщението не те удовлетворява?

— По природа съм недоверчив.

— Е, за какво искаш да разговаряме?

Обърнах се към Сансъм и го попитах:

— Къде беше през 1983-та?

Той замълча за момент и нещо в очите му проблесна. Не е шок, казах си. Не е изненада. Може би примирение.

— През осемдесет и трета бях капитан — отвърна той.

— Не питах това. Попитах къде беше.

— Не мога да ти кажа.

— В Берлин ли беше?

— Не мога да ти кажа.

— Каза ми, че си безупречен. Още ли държиш на тези думи?

— Напълно.

— Има ли нещо, което жена ти не знае за теб?

— Има много неща. Нито едно обаче не е лично.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Чувал ли си някога името Лайла Хот?

— Вече ти казах, че не съм.

— Чувал ли си името Светлана Хот?

— Никога — каза Сансъм.

Наблюдавах лицето му. Владееше се отлично. Изглежда, изпитваше леко раздразнение, но освен това — нищо.

— Беше ли чувал за Сюзан Марк преди началото на тази седмица?

— Вече ти казах, че не.

— Получи ли медал през 1983-та?

Не отговори. Стаята притихна отново. После телефонът на Леонид зазвъня в джоба ми. Усетих вибрация и после прозвуча силна електронна мелодия. Извадих апарата от джоба си и погледнах малкия дисплей на капачето. Номер с код 212. Същият, който беше регистриран в списъка с обажданията. Хотел „Четири сезона“. Вероятно Лайла Хот. Чудех се дали Леонид вече се беше прибрал и Лайла ми се обаждаше, защото бе научила от него какво се бе случило.

Натиснах няколко бутона напосоки, докато звъненето спря, и прибрах телефона. Погледнах Сансъм и казах:

— Извинявай.

Той сви рамене, сякаш нямаше нужда от извинения.

Повторих въпроса си.

— Получи ли медал през 1983-та?

— Какво значение има това? — попита той.

— Знаеш ли какво е 600–8–22?

— Вероятно армейско разпореждане. Не ги знам всичките наизуст.

Казах:

— През цялото време смятахме, че само някой тъпак би очаквал управление „Човешки ресурси“ да разполага със смислена информация за операциите на „Делта Форс“. И мисля, че до голяма степен бяхме прави. Но и донякъде грешахме. Мисля, че един наистина умен човек определено би очаквал такова нещо, ако приложи латерално мислене.

— Как така?

— Да предположим, че някой знае със сигурност, че дадена операция на „Делта Форс“ се е състояла. И да предположим, че знае със сигурност, че е била успешна.

— Тогава няма да му е нужна информация, защото вече разполага с нея.

— Ами ако иска да потвърди самоличността на офицера, ръководил операцията?

— Това не може да стане през управление „Човешки ресурси“. Просто е невъзможно. Заповедите, разстановките, докладите от операциите са класифицирани и се пазят под ключ във Форт Браг.

— Какво обаче се случва с офицерите, които са провели успешна мисия?

— Ти ми кажи.

— Получават медали — отвърнах. — Колкото по-голяма е мисията, толкова по-престижна е и наградата. Разпореждане 600–8–22, част първа, алинея девет, раздел D, задължава управление „Човешки ресурси“ да поддържа хронологичен архив с всички предложения за награди, както и последвалите решения.

— Може и така да е — отвърна Сансъм, — но ако мисията е била на „Делта Форс“, няма да има никакви подробности. Няма да има публично обявяване, няма да се споменава място или да се описва за какво точно се дава наградата.

Кимнах.

— В документа се появява само име, дата и награда. Нищо повече.

— Точно така.

— И именно това би било нужно на един умен човек, който мисли латерално, нали? Наградата доказва, че мисията е била успешна, липсата на публично обявяване означава, че е била секретна. Вземи произволен месец, например от 1983-та. Колко медала са били раздадени?

— Хиляди. Стотици и стотици медали за добра служба, без да броим останалите.

— Колко Сребърни звезди?

— Не толкова много.

— Ако изобщо има — добавих. — В началото на 1983-та не се е случило кой знае какво. Колко медала за отлична служба? Колко кръста за отлична служба? Мога да се обзаложа, че през 1983-та са били колкото зъбите на кокошка.

Елспет Сансъм се раздвижи на стола си, погледна ме и процеди:

— Не разбирам.

Обърнах се към нея, но Сансъм вдигна ръка и ме спря. Отговори вместо мен. Нямаше тайни помежду им. Нямаше предпазливост.

— Това е нещо като заден вход. Пряка информация не може да се намери, но има косвена. Ако някой е наясно, че е била проведена мисия на „Делта Форс“, ако знае кога е била проведена и че е била успешна, тогава ще разбере, че този, който е получил най-високото необяснено отличие, по всяка вероятност е ръководил мисията. Във военно време не е така, защото тогава високите отличия са много. В мирно време обаче, когато не се случва нищо особено, едно високо отличие винаги бие на очи.

— През 1983-та влязохме в Гранада — каза Елспет. — „Делта Форс“ бяха там.

— През октомври — каза Сансъм. — Това раздвижи малко системата в края на годината, но първите девет месеца бяха съвсем спокойни.

Елспет Сансъм извърна лице. Не знаеше какво е правил съпругът й през първите девет месеца на 1983-та. Може би никога нямаше да разбере.

— Е, а кой се интересува? — попита тя.

Отговорих:

— Стара бойна кобила на име Светлана Хот, която твърди, че е била политически комисар в Червената армия. Без да дава повече подробности, казва, че през 1983-та в Берлин се запознала с американски войник на име Джон. Бил много мил с нея. И единственият смисъл този войник да бъде издирван чрез Сюзан Марк би бил, ако тогава е имало мисия и войникът на име Джон я е ръководил и е получил медал за това. От ФБР са намерили бележка в колата на Сюзан. Някой й е дал разпоредбата, както и частта и алинеята, за да знае точно къде да търси.

Елспет погледна неволно към Сансъм. Въпросът, изписан на лицето й, никога нямаше да получи отговор. И тя го знаеше. Получавал ли си медал за нещо, което си правил в Берлин през 1983-та? Сансъм не отговори. Аз го попитах направо:

— Бил ли си на мисия в Берлин през 1983-та?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря — каза Сансъм. После като че ли започна да губи търпение и добави: — Не ми приличаш на глупав. Помисли малко. Каква операция би могла да проведе „Делта Форс“ в Берлин през 1983-та, за бога?

— Не знам — казах. — Доколкото си спомням, вие полагахте сериозни усилия хора като мен да не могат да научат какво правите. А истината е, че не ме интересува особено. Опитвам се да ти направя услуга. Това е всичко. Като колега офицер. Защото ми се струва, че нещо от миналото ти ще изскочи и ще те съсипе, така че би трябвало да оцениш предупреждението.

Сансъм се успокои много бързо. Пое въздух няколко пъти и каза:

— Оценявам предупреждението. И съм сигурен, че разбираш, че нямам право да отричам каквото и да било. Защото е логично, че ако отрека нещо, значи потвърждавам нещо друго. Ако отрека Берлин и всички други места, където не съм бил, тогава чрез процес на елиминиране ще успееш да установиш къде съм бил. Ще си позволя обаче да дръпна завесата съвсем малко, защото мисля, че сме на една и съща страна. Така че слушай, войнико. Не съм бил в Берлин в нито един момент през 1983-та. Не съм се запознавал с никакви рускини през 1983-та. Не мисля, че през цялата тази година съм бил много мил с когото и да било. В армията има много хора с името Джон. Берлин беше популярна дестинация за туризъм. Жената, с която си разговарял, търси някой друг. Толкова по въпроса.

Кратката реч на Сансъм увисна за миг във въздуха. Всички отпихме от чашите си и замълчахме. После Елспет Сансъм погледна часовника си, съпругът й го забеляза и заяви:

— Ще трябва да ни извиниш. Днес ни чака наистина сериозна просия. Спрингфийлд ще те изпрати с удоволствие.

Което ми се стори странно. Намирахме се в хотел. Можех да се движа из него свободно като Сансъм. Можех и сам да намеря пътя към изхода. Нямах намерение да крада прибори, а дори и да имах, те не бяха собственост на Сансъм. После обаче реших, че той иска да прекарам известно време насаме със Спрингфийлд в някой тих коридор. За да продължим дискусията или може би за да ми предаде някакво съобщение. Станах и се запътих към вратата. Не се ръкувах с тях и не казах довиждане. Не ми приличаше на истинска раздяла.

Спрингфийлд дойде с мен до фоайето. Мълчеше. Като че ли репетираше нещо. Спрях и изчаках да ме настигне.

— Наистина трябва да се откажеш — заяви с неохота той.

— Защо? След като той дори не е бил там? — попитах.

— Защото, за да докаже, че не е бил, ще поискаш да узнаеш къде е бил. А е по-добре изобщо да не знаеш.

Кимнах.

— Това се отнася и за теб, нали? Защото и ти си бил там с него. Бил си навсякъде, където е бил и той.

Той кимна в отговор.

— Просто се откажи. Наистина не можеш да си позволиш да обърнеш камъка, който не трябва.

— Защо?

— Защото, ако го направиш, ще бъдеш заличен. Ще престанеш да съществуваш. Ще изчезнеш физически и всякак. Знаеш, че в наши дни такива неща се случват. Живеем в съвсем различен свят. Ще ми се да кажа, че бих помогнал в процеса, но няма да ми дадат шанс. Никакъв. Защото най-напред с теб ще се заемат други хора. Аз ще съм толкова назад на опашката, че когато ми дойде редът, и актът ти за раждане ще е изчезнал безследно.

— Какви други хора?

Той не отговори.

— Властите?

Не отговори.

— Онези, федералните ли?

Той не отговори. Обърна се и тръгна към асансьорите. Излязох на тротоара на Седмо Авеню и телефонът на Леонид отново зазвъня в джоба ми.

35

Застанах на Седмо Авеню, с гръб към трафика, и натиснах копчето за свързване на телефона на Леонид. Чух мекия глас на Лайла Хот в ухото си.

— Ричър?

— Аз съм.

— Трябва спешно да те видя.

— За какво?

— Мисля, че майка ми е в опасност. Може би и аз самата.

— Каква опасност?

— Трима мъже са идвали на рецепцията и са задавали въпроси. Докато сме били навън. Мисля, че и стаите ни са били претърсвани.

— Какви трима мъже?

— Не знам. Ясно е, че не са се представили.

— Защо го казваш на мен?

— Защото са се интересували и за теб. Моля те, ела да поговорим.

— Сърдиш ли се за Леонид? — попитах.

— Не и при тези обстоятелства. Мисля, че е било злощастно съвпадение. Ела, моля те.

Не отговорих.

— Ще съм ти много благодарна за помощта — добави тя.

Говореше учтиво, умолително, малко стеснително, дори срамежливо. Като просител. Независимо от това обаче нещо друго в гласа й ме накара да си дам сметка, че на толкова красива жена мъж сигурно бе отказвал за последен път преди десетилетие. Имаше и някаква едва доловима заповедна нотка, като че ли всичко вече бе договорено, като че ли искаше, защото знаеше, че ще го получи. Откажи се, беше ми казал Спрингфийлд и, разбира се, трябваше да го послушам. Вместо това обаче обещах на Лайла Хот:

— Ще бъде във фоайето на хотела ти след петнайсет минути.

Мислех, че като избегна хотелската й стая, ще проявя достатъчна предпазливост срещу евентуални усложнения. После затворих и се запътих право към такситата пред „Шератън“.

Фоайето на „Четири сезона“ беше разделено на няколко отделни пространства на две отделни нива. Открих Лайла Хот и майка й на една маса в ъгъла, ограден с дървени прегради, който денем би могъл да служи за чайна, а през нощта би могъл да е бар. Бяха сами. Леонид го нямаше. Огледах се наоколо и не видях човек, за когото да си струва да се безпокоя. Никакви мъже с необичаен вид и с костюми на средна цена, никакви типове, преструващи се, че четат сутрешния вестник. Никакво видимо наблюдение. При това положение се настаних на стол до Лайла, срещу майка й. Лайла беше с черна пола и бяла блуза. Като сервитьорка, само че платът, кройката и елегантността не бяха по джоба на сервитьорките. Очите й бяха като два светли лъча в мрака, сини като тропическо море. Светлана беше с друг безформен пеньоар, този път кафяв. Очите й гледаха безизразно. Кимна неразбиращо, когато седнах. Лайла протегна ръка и се ръкува с мен съвсем официално. Контрастът между двете жени беше огромен във всяко отношение. Възраст и външен вид — да, но също така и енергия, жизненост, възпитание, характер.

Настаних се и Лайла веднага заговори по същество.

— Донесе ли компютърната памет?

— Не — отвърнах, макар че тя беше в джоба ми заедно с четката за зъби и телефонът на Леонид.

— Къде е?

— Другаде.

— На сигурно място ли е?

— Напълно.

— Защо дойдоха тук тези мъже? — попита тя.

— Защото ровиш в неща, които все още са секретни — отговорих аз.

— Но служителят от управление „Човешки ресурси“ беше ентусиазиран.

— Защото си го излъгала.

— Моля?

— Казала си му, че става въпрос за Берлин. Това не е истина. През 1983-та в Берлин не беше празник, но пък и положението беше стабилно. Град, замръзнал във времето, емблема на Студената война. Може да е имало спречквания между ЦРУ, КГБ, британците и Щази, но американската армия не се е намесвала в истинския смисъл на думата. За нашите момчета това си беше туристическа дестинация. Вземаш влака, за да видиш Стената. Страхотни барове, страхотни проститутки. Оттам са минали може би десет хиляди души с името Джон, но те не са правили друго, освен да харчат пари и да се заразяват с трипер. Във всеки случай не са участвали в сражения и не са получавали медали. Следователно, да се проследи един от тях е почти невъзможно. Може би от „Човешки ресурси“ са били готови да отделят малко време, в случай че въпреки всичко се получи някакъв резултат. От самото начало обаче задачата е била нелепа. Не е било възможно Сюзан Марк да се добере до положителен резултат. Не е възможно да е открила нещо, заради което да си е струвало да пътувате дотук. Просто не е възможно.

— Защо тогава сме дошли според теб?

— Защото с онези първи телефонни разговори си я накарала да омекне, сприятелили сте се, а когато си решила, че е дошъл подходящият момент, си й казала какво всъщност искаш. И как точно да го открие. Не е свързано с Берлин. Нещо съвсем друго е.

Човек, който не е нащрек и няма какво да крие, би реагирал мигновено и открито. Може би с възмущение, може би с обида. Блъфиращият аматьор би разиграл всичко това шумно и напористо. Лайла Хот не направи нищо в първия момент. После в очите й се появи реакцията — подобна на онази на Джон Сансъм в стаята му в хотел „О’Хенри“. Обмисляне, прегрупиране, реорганизиране, само за някакви си една-две секунди.

— Сложно е за обясняване — поклати глава тя.

Не казах нищо.

— Но е съвсем невинно — добави тя.

— Кажи го на Сюзан Марк.

Тя наклони глава. Жестът, който бях виждал и преди. Учтивост, деликатност, леко разкаяние.

— Помолих Сюзан за помощ — обясни тя. — Съгласи се с готовност. Ясно е, че действията й са й създали проблеми с други хора. Тук си прав. Предполагам, че аз съм косвената причина за неприятностите й. Но не и пряката причина. Наистина, съжалявам за случилото се. Ужасно много. Повярвай ми, ако знаех, че ще стане така, щях да откажа на майка ми.

Светлана Хот кимна и се усмихна.

— Кои са тези „други хора“? — попитах.

— От правителството, предполагам — отговори Лайла Хот. — Вашето правителство.

— Защо? Какво всъщност искаше майка ти?

Лайла заяви, че първо трябва да ми разкаже предисторията.

36

При разпадането на Съветския съюз Лайла Хот била едва седемгодишна и затова разказваше някак дистанцирано, от позицията на млад човек. Това беше същата дистанция от отминала действителност, която изпитвах и аз по отношение на расистките години в Америка. Лайла ми разказа, че Червената армия използвала масово политическите комисари. Всяка пехотна рота имала по един. Каза ми, че командването и налагането на дисциплина се поделяли трудно между политкомисаря и полевия офицер. Често възниквало яростно съперничество, и то не непременно между двамата като индивиди, а между тактическия здрав разум и идеологическите предразсъдъци. След като се увери, че съм разбрал общата ситуация, тя премина към подробностите.

Светлана Хот била политкомисар, зачислен към пехотна рота. Частта й заминала за Афганистан скоро след началото на съветската инвазия през 1979 г. Първите бойни операции били удовлетворителни за пехотата. После се превърнали в катастрофа. Непредвидените загуби били тежки и постоянни. В началото отричали. После Москва реагирала — със закъснение. Реорганизирали бойния ред. Слели частите. Тактическият здрав разум изисквал окопаване. Идеологията изисквала атаките да се подновят. Бойният дух изисквал единство на основа на етнически и географски произход. Ротите били реорганизирани, като към тях включили снайперистки екипи. Били изпратени стрелци експерти и техните наблюдатели.

Снайперист при Светлана бил нейният съпруг. Негов наблюдател бил по-малкият й брат.

Ситуацията се подобрила значително както във военно, така и в лично отношение. Войниците се окопали и успели да постигнат относителна сигурност и безопасност. Исканията за нападения били осъществявани чрез нощни снайперистки акции. Резултатите били отлични. Съветските снайперисти отдавна били най-добрите в света. Афганистанските муджахидини не били в състояние да се справят с тях. Към края на 1981 г. Москва укрепила още повече позициите си, като изпратила нови оръжия. Била въведена нов тип карабина, създадена неотдавна и все още свръхсекретна. Наричали я безшумен снайпер „ВАЛ“.

Кимнах и казах:

— Виждал съм я веднъж.

Лайла Хот се усмихна леко, почти срамежливо. И може би със сянка на национална гордост — заради държава, която вече не съществуваше. Може би беше само сянка от гордостта, която майка й бе изпитвала по онова време. Защото новата карабина била страхотно оръжие. Била много точна, полуавтоматична. Изстрелвала тежък деветмилиметров куршум със скорост, по-ниска от скоростта на звука, който можел да пробие всички видове съвременни бронежилетки и повечето военни машини с тънка броня от разстояние около четиристотин метра. Била окомплектована с мощни дневни оптични мерници и електронни нощни мерници. Била истински кошмар за враговете. Можела да убие без никакво предупреждение, безшумно, внезапно, случайно, докато спите в леглото в палатката, в клозета, докато се храните, обличате, докато вървите и през деня, и през нощта.

— Беше добро оръжие — отбелязах.

Лайла Хот отново се усмихна. После обаче усмивката й изчезна. Положението се влошило. Стабилността траяла само година. Неизбежна награда за добрите резултати на съветската пехота била да й възложат още по-опасни задачи. Както навсякъде по света, както винаги в историята. Не ви изпращат у дома с потупване по рамото. Вместо това ви връчват географска карта. Ротата на Светлана била една от многото, на които заповядали да се придвижи на североизток до долината Коренгал, дълга около десет километра. Долината била единственият проходим изход от Пакистан. Планината Хиндукуш се издига вляво, гола и непристъпна, вдясно е веригата Абас Гар. Десеткилометровата долина помежду им била основният снабдителен път за муджахидините през северозападната граница и този път трябвало да бъде прекъснат.

— Преди повече от сто години британците написали книга за операциите в Афганистан — продължи Лайла. — Заради империята им. В книгата се казва, че ако искате да предприемете офанзива, първото нещо, което трябва да планирате, е неизбежното отстъпление. Там пише още, че трябва да запазите последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените. Ротните командири били чели тази книга. На политическите комисари било казано да не я четат. Било им обяснено, че британците са се провалили единствено заради идеологическата им нестабилност. Съветската идеология била чиста и заради това успехът бил гарантиран. С тази заблуда започва нашият Виетнам.

Пробивът по долината Коренгал, подкрепен от авиация и артилерия, бил успешен първите пет километра.

Следващите два километра били превземани метър по метър в сражения с враг, който изглеждал жесток на войниците и странно сдържан на офицерите.

Офицерите се оказали прави.

Било капан.

Муджахидините изчакали снабдителните линии на съветската армия да се разпрострат на шест километра и ги ударили. Доставките с хеликоптери били невъзможни заради непрекъснатия обстрел с доставени от американците ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Координирани нападения отрязали всякакви връзки на атакуващите. Към края на 1982 г. няколко хиляди съветски войници били изоставени в дълга поредица импровизирани лагери. Зимата била ужасна. В долината между планинските вериги духал непрекъснато леден вятър. И навсякъде имало храсти бодлива зеленика. Красиви и живописни в подходящи условия, но не и за войници, принудени да действат сред тях. Издавали дразнещ шум на вятъра, ограничавали подвижността, разкъсвали униформи и човешка кожа.

После афганистанците започнали изтощителни атаки.

Вземали пленници — по един и по двама.

Съдбата им била кошмарна.

Лайла цитира по памет една мрачна творба на Ръдиард Киплинг за провалени офанзиви и стенещи, изоставени на бойното поле жертви, и за жестоки афганистански с ножове: Когато си ранен и изоставен в равнините на Афганистан и дойдат жените, за да изрежат каквото е останало, просто прегърни карабината и си пръсни мозъка, и иди при своя бог като войник.

После Лайла ми каза, че онова, което било вярно още по времето на разцвета на Британската империя, било вярно и в края на двайсети век, дори по-лошо. Изчезвали пехотинци и после, след няколко часа в мрака, зимният вятър донасял писъците им от невидими вражески лагери наблизо. В началото писъците били отчаяни и постепенно и неизменно заприличвали на безумен вой на оплаквачки. Понякога продължавали по десет-дванайсет часа. Повечето трупове не били откривани. Понякога им ги връщали без длани или стъпала, или без цели крайници, без глави или уши, или очи, или носове, или пениси.

Или без кожа.

— Някои били одирани живи — продължи Лайла. — Отрязвали клепачите им и заклещвали главите им надолу, така че да гледат как отделят кожата им — първо от лицето, после от тялото. Студът донякъде намалявал болката и пречел на жертвите да издъхнат от ужас твърде бързо. Понякога процесът траел наистина дълго. Друг път ги изпичали живи. Парчета печено месо често се появявали около нашите лагери. Първо войниците смятали, че местни хора им подхвърляли храна от съчувствие, после разбрали.

Светлана Хот гледаше втренчено пред себе си, без да вижда каквото и да било, още по-мрачна отпреди. Може би тонът на гласа на дъщеря й будеше спомени. Несъмнено беше много убедителна. Лайла не беше преживяла събитията, за които разказваше, но всичко звучеше, сякаш го бе видяла с очите си. Като че ли е било вчера. Вече бе преодоляла дистанцията на времето. Мина ми през ум, че от нея би станал добър писател. Притежаваше дарбата на разказвач.

— Най-много от всичко обичали да пленяват снайперистите ни — продължи тя. — Мразели ги. Снайперистите винаги са мразени може би заради начина, по който убиват. Майка ми очевидно се тревожела много за баща ми. И за по-малкия си брат. Те излизали през повечето нощи по ниските хълмове с електронния мерник. Не много далеч. На около стотина метра, колкото да открият подходящ ъгъл. Или малко повече. Достатъчно далеч, за да са ефективни, и достатъчно близо, за да са в безопасност. Само че никъде не било истински безопасно. Били уязвими навсякъде. А нямало как да не излизат. Заповедта била да стрелят по врага. Намерението им било да убиват пленниците. Смятали, че това е милост за тях. Ужасно време. Тогава майка ми вече била бременна. С мен. Била съм зачената в каменен окоп, изсечен в скалите на долината Коренгал, под шинел от края на Втората световна война и върху други два, може би още по-стари. Майка ми казва, че по тях имало дупки от куршуми, вероятно от Сталинград.

Не казах нищо. Светлана гледаше пред себе си. Лайла сложи длани на масата, сплете пръсти и продължи разказа си:

— В продължение на около месец баща ми и вуйчо ми се връщали всяка сутрин невредими. Били добър екип. Може би най-добрият.

Светлана продължаваше да гледа напред. Лайла свали дланите си от масата и замълча за момент. После се изправи и изпъна рамене. Промяна в темпото. Смяна на темата.

— По онова време в Афганистан имало американци — каза тя.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Какви американци?

— Военни. Не били много и не били там постоянно.

— Така ли мислиш?

Тя отново кимна.

— Американската армия определено е присъствала там. Съветският съюз им бил враг, муджахидините били техни съюзници. Студена война чрез посредници. Президентът Рейгън бил много доволен, че Червената армия се изтощавала. Това било част от антикомунистическата му стратегия. И се радвал на възможността да плени някои от оръжията ни за целите на разузнаването. Изпращали екипи. От специалните части. Идвали и си отивали. И една вечер през март 1983-та един от тези екипи открил баща ми и вуйчо ми и взели карабината им.

Мълчах.

Лайла продължи:

— Загубата на оръжието, разбира се, била поражение. По-лошото обаче било, че американците предали баща ми и вуйчо ми на местните жени. Не е било нужно да постъпват така. Очевидно е, че баща ми и вуйчо ми е трябвало да мълчат, защото американското присъствие по онова време било тайна. Можели са обаче да ги убият там наместо, бързо, лесно и тихо. Предпочели да не го правят. Майка ми чувала писъците им целия следващ ден и цялата нощ. На съпруга й и на брат й. В продължение на шестнайсет, осемнайсет часа. Тя твърди, че дори в онези ужасни писъци различавала гласовете им.

37

Озърнах се в сумрака на „Четири сезона“, наместих се на стола и казах:

— Съжалявам, но не ти вярвам.

— Говоря истината — възрази Лайла Хот.

Поклатих глава.

— Служил съм в американската армия. Бях военен полицай. Общо взето, знаех къде изпращат хората. Мога да кажа, че по онова време в Афганистан не е имало американски военни. Не и тогава. Не и в онзи конфликт. Той беше чисто местен.

— Само че сте имали свое куче в битката.

— Разбира се. Като вас във Виетнам. Имаше ли Червената армия присъствие там?

Въпросът беше реторичен и само в подкрепа на аргумента ми, но Лайла Хот го възприе сериозно. Наведе се към майка си през масата и й заговори бързо на чужд език, който реших, че е украински. Очите на Светлана се разшириха леко и тя наклони глава, сякаш си спомняше някаква дребна, никому неизвестна историческа подробност. Заговори на дъщеря си бързо и тихо, после Лайла направи малка пауза, колкото да се съсредоточи за превода.

— Не, не сме изпращали наши военни във Виетнам, защото бяхме уверени, че нашите комунистически другари от Народната република ще могат да се справят и без чужда помощ. И, както казва майка ми, те се справили, и то чудесно. Малките мъже по пижами победили голямата зелена машина.

Светлана Хот се усмихна и кимна.

— А после някакви козари я наритаха здравата — казах аз.

— Така е. Но със сериозна чужда помощ.

— Това не е вярно.

— Но признаваш, че е била осигурявана материална помощ, нали? На муджахидините. В пари и оръжия. И най-вече ракети земя-въздух.

— Като във Виетнам, но наопаки.

— Виетнам е отличен пример. Защото не може да не знаеш, че Съединените щати не са изпращали военна помощ никъде по света, без да изпратят и така наречените военни съветници.

Замълчах.

— В колко страни си служил? — попита тя.

Не отговорих.

— Кога постъпи в армията?

— През 1984-та — отвърнах.

— Значи събития от 1982-ра и 83-та са преди твоето време.

— Само донякъде — казах. — Защото има нещо, което се нарича институционална памет.

— Грешка — отсече тя. — Тайните се пазят, а институционалната памет удобно се заличава. Има десетки примери за незаконна американска намеса на много места по света. Особено по време на управлението на президента Рейгън.

— Това в гимназията ли го научи?

— Да, там. И не забравяй, че комунистите бяха свалени доста преди да постъпя в гимназията. Благодарение отчасти и на мистър Рейгън.

— Дори да приемем, че си права, защо да смятаме, че американци са били замесени точно в онази нощ? Майка ти най-вероятно не е видяла какво се случва. Защо не приемем, че баща ти и вуйчо ти са били хванати направо от муджахидините?

— Защото не откриха карабината им. И защото никой не е обстрелвал позицията на майка ми със снайпер през онази нощ. Баща ми е имал двайсет патрона в пълнителя и още двайсет резервни. Ако го бяха заловили муджахидините, те щяха да използват карабината срещу нас. Щяха да убият или поне да се опитат да убият четирийсет от нашите, а после патроните щяха да свършат и щяха да захвърлят оръжието. Ротата на майка ми щеше рано или късно да го открие. Често са се устройвали засади и имало престрелки. Нашите ги изтласквали от позициите им, а после и тях ги сполетявало същото. Било като безумно тичане в кръг. Муджахидините били интелигентни. Имали навика да се връщат на позиции, които нашите смятали за изоставени. С времето обаче нашите откривали всички техни позиции. Щели са да открият карабината, празна и покрита с ръжда, може би използвана като кол за ограда. Всички останали загубени оръжия са били открити по един или друг начин. Не и тази карабина. Единственото логично заключение е, че е била изпратена от американци направо в Америка.

Мълчах.

— Говоря истината — добави Лайла Хот.

— Виждал съм веднъж безшумен снайпер „ВАЛ“.

— Вече ми го каза.

— Беше през 1994-та. Казаха ни, че е била намерена току-що. Цели единайсет години след времето, за което говориш ти. Възникна сериозна паника заради възможностите на това оръжие. Армията не би чакала единайсет години, за да изпадне в паника.

— Напротив — възрази тя. — Ако бяха показали карабината непосредствено след открадването й, щеше да започне Трета световна война. Би било пряко признание, че ваши военни са били лице в лице с нашите, без да са предприети военни действия. Най-малкото е незаконно, а в геополитически аспект би било катастрофа. Америка щеше да се компрометира в морално отношение. Подкрепата за войната вътре в Съветския съюз щеше да се засили. Падането на комунизма щеше да се забави може би с години.

Мълчах.

Тя продължи:

— Кажи ми, какво стана във вашата армия след онази паника през 1994-та година?

Замислих се, както се беше замислила Светлана Хот преди малко. Припомних си историческите подробности. Бяха изненадващи. Проверих ги наум отново и отново.

— Всъщност не стана кой знае какво — отговорих накрая.

— Не се ли появи ново защитно облекло? Нови камуфлажни униформи? Никаква тактическа реакция?

— Не.

— Логично ли е подобно поведение дори и за една армия?

— Не особено.

— Кога за последен път преди това е имало усъвършенстване на екипировката?

Пак се замислих. Припомних си още подробности. Системата за лична защита в сухопътните войски. Чисто нов модел каска от кевлар, която би трябвало да е непробиваема за всякакви малки оръжия. Нова дебела бронежилетка за носене или под ризата, или върху нея. Смятаха я за добра защита дори и срещу дългоцевни оръжия. Най-вече, доколкото си спомнях, срещу деветмилиметрови куршуми. Плюс нови камуфлажни облекла, внимателно разработени за по-добра маскировка в две разцветки — за горска местност и за пустиня. Морската пехота имаше и трети вариант — в синьо и сиво, за градска среда.

Не казах нищо.

— Кога беше последната актуализация? — попита отново Лайла Хот.

— В края на осемдесетте — отвърнах.

— Дори и при сериозна паника колко време е нужно, за да се разработи и произведе такава подобрена екипировка?

— Няколко години — отговорих.

— Нека да обмислим фактите тогава. В края на осемдесетте получавате подобрена екипировка, специално разработена, за да осигурява по-добра лична сигурност. Не смяташ ли, че това може да е резултат от информация, получена от неназован източник през 1983 година?

Не отговорих.

Известно време мълчахме. Появи се дискретен сервитьор, който ни предложи чай. Изреди дълъг списък екзотични аромати. Лайла поиска някакъв, за който не бях чувал дотогава, после преведе на майка си, която поиска същия. Аз си поръчах обикновено черно кафе. Сервитьорът наклони леко глава сякаш за да покаже, че в „Четири сезона“ са готови да удовлетворяват всякакви прищевки, колкото и пролетарски да са. Изчаках да се отдалечи и попитах:

— Как разбра кого да търсиш?

— От поколението на майка ми очаквали да водят с вас сухопътна война в Европа и са се надявали на победа. Тяхната идеология била правилна за разлика от вашата. След бърза и сигурна победа очаквали да вземат много военнопленници, може би милиони. В такава фаза част от задълженията на политическия комисар биха били да отсее идеологически неспасяемите бойци на врага от стадото. За да могат да се справят със задачата, били запознавани със структурата на вашата армия.

— Кой ги е запознавал?

— КГБ. Имало текуща програма. Разполагали с огромна информация. Познавали задълженията на всеки. Дори знаели имената на военните от елитните части. И не само на офицерите, но и на обикновените войници. Както истинският футболен запалянко знае имената на всички футболисти и силните, и слабите им страни, от всички отбори от лигата, заедно с резервните играчи. Според майка ми имало само три реалистични възможности за проникване в долината Коренгал. Или тюлените от военноморския флот, или разузнавачите на морската пехота, или „Делта Форс“ от сухопътните войски. Разузнаването не допуска участие на тюлените или на морските пехотинци. Няма косвени улики за тяхно участие. Нито конкретна информация. КГБ имало свои хора във всички ваши организации и те не съобщили нищо подобно. Имало обаче значителен радиообмен от базите на „Делта Форс“ в Турция и предните постове в Оман. Радарите засекли непредвидени полети. Логичното заключение било, че операцията е на „Делта Форс“.

Сервитьорът се върна с поднос. Беше висок и мургав, доста възрастен, вероятно чужденец. Имаше излъчване. Може би тъкмо затова в „Четири сезона“ му бяха дали поста на централен нападател. Поведението му подсказваше, че някога може да е бил чаен експерт в някое заведение с тъмна ламперия във Виена или Залцбург. Най-вероятно обаче е бил безработен в Естония. Може да е бил мобилизиран като всички от поколението на Светлана. Може да е преживял зимите в Коренгал заедно с нея, в група от собствения си етнос. Сега изнесе цяло представление с поднасянето на чая и подреждането на резенчетата лимон върху чинийките. Кафето ми бе поднесено в красива чаша и с добре прикрито неодобрение. Когато той се отдалечи отново, Лайла продължи:

— Според майка ми нападението е било поверено на капитан. Лейтенант би бил твърде младши чин, майор — прекалено висок. От КГБ имали списъци с личния състав. По онова време в „Делта Форс“ получили назначение доста капитани. Имало и анализатори на радиообмена. Някой от тях чул името „Джон“. Това стеснило полето за търсене.

Кимнах. Представих си масивна антена някъде в Армения или Азербайджан, мъж в барака с гумени слушалки, здраво стиснали ушите му, който следи честотите, вслушва се в свистенето и писукането на засекретените канали, чува изпуснато късче нормална реч и записва Джон на лист кафява хартия. От ефира се извличат много неща. Повечето са безполезни. Членоразделната дума, получена по този начин, е като прашинка самородно злато в корито с пясък за промиване, като диамант в скала. А думата, която те разберат, е като куршум в тила.

— Майка ми знае всичко за медалите на вашата армия. Смятали ги за важен критерий за класифициране на военнопленниците. Почетните знаци трябвало да се превърнат в знаци на позора още при залавянето. Давала си сметка, че отнетата карабина би донесла сериозно отличие на онзи, който я е взел. Кое отличие обаче? Не е имало официално обявяване на военни действия. Повечето ваши военни награди се дават за храброст или героизъм, проявени в бой срещу въоръжен противник на Съединените щати. Формално обаче човекът, откраднал карабината от баща ми, не би могъл да получи никоя от тези награди, защото официално Съветският съюз не е бил враг на Съединените щати. Не и във военен смисъл. Не и в политически смисъл. Не е имало обявена война.

Кимнах. Никога не сме воювали със Съветския съюз. Напротив, в продължение на четири дълги години сме били съюзници в отчаяна битка с общия враг. Сътрудничили сме си сериозно. Шинелът от Втората световна война, под който Лайла Хот твърдеше, че била зачената, почти сигурно е бил произведен в Америка като част от програмата за оказване на помощ. Изпратили сме на руснаците сто милиона тона вълнени и памучни тъкани.

Плюс петнайсет милиона чифта кожени ботуши, четири милиона автомобилни гуми, две хиляди локомотива и единайсет хиляди товарни вагона, както и обичайната техника — петнайсет хиляди самолета, седем хиляди танка, триста седемдесет и пет хиляди военни камиона. И всичко това безплатно, като подарък. Уинстън Чърчил нарича програмата най-користолюбивата за всички времена. Около нея се появяват и легенди. Говори се, че Съветите поискали презервативи и с цел да впечатлят и стъписат другата страна, посочили, че трябва да са дълги трийсет сантиметра. Американците ги изпратили, но на опаковките написали „Размер: среден“.

Поне така разказват.

— Слушаш ли? — попита Лайла.

Кимнах.

— Медалът за изключителна служба би бил подходящ. Или медалът „Легион за заслуги“ или Войнишкият медал.

— Не са достатъчно високи.

— Благодаря. Получил съм и трите.

— Отнемането на карабината наистина е голям удар. Сензация. Това е било напълно непознато оръжие. Предоставянето му на армията би донесло наистина високо отличие.

— Кое обаче?

— Майка ми стигна до извода, че най-вероятно е Медалът за отлична служба. Той е висок, но и различен. Дава се за изключителни заслуги към Съединените щати при изпълнение на особено отговорни задачи. Не зависи от формалното обявяване на война. Дава се на политически гъвкави бригадни генерали и по-високи чинове. Майка ми получила заповед да екзекутира незабавно всички носители на медала. Много рядко го получава военен с чин под бригаден генерал. Това обаче е и единственият значим медал, който би могъл да получи капитан от „Делта Форс“ след онази нощ в долината Коренгал.

Кимнах. Съгласих се. Реших, че Светлана Хот е доста добър анализатор. Явно беше добре обучена и добре информирана. КГБ беше свършил чудесна работа.

— Значи решихте да търсите човек на име Джон, капитан от „Делта Форс“, който е получил Медал за отлична служба през март 1983 година — заключих аз.

Лайла кимна.

— И, разбира се, медалът трябва да е присъден, без да се сочат мотиви.

— Накарала си Сюзан Марк да ти помогне.

— Не съм я накарала. Помогна ми с радост.

— Защо?

— Защото историята на майка ми я разстрои.

Светлана Хот се усмихна и кимна.

— Доста се разстрои и от моята история. Аз съм дете, расло без баща като нея.

— А как стигнахте до името Джон Сансъм още преди Сюзан да ви е дала информацията? — попитах аз. — Не мисля, че е станало благодарение на няколко частни ченгета от Ню Йорк, които са чели вестници и са пускали шеги.

— Комбинацията е много рядка — отговори Лайла. — Джон, „Делта Форс“, Медал за отлична служба, но не на генерал с една звезда. Забелязахме го в „Хералд Трибюн“, когато обявиха амбицията му да се кандидатира за Сената. Бяхме в Лондон. Този вестник може да се купи навсякъде по света. Вариант е на „Ню Йорк Таймс“. Джон Сансъм може би е единственият човек в цялата история на армията ви, който отговаря на всичките четири условия. Искахме обаче да сме абсолютно сигурни. Искахме последно потвърждение.

— Преди какво? Какво искате да му причините?

Лайла Хот ме погледна изненадано.

— Да му причиним ли? — попита тя. — Не искаме да правим каквото и да било. Просто искаме да поговорим с него, това е всичко. Искаме да го попитаме защо е постъпил така с две човешки същества?

38

Лайла Хот допи чая си и сложи чашата в чинийката. Чу се приятно потракване на костен порцелан.

— Ще отидеш ли да вземеш информацията на Сюзан заради мен? — попита тя.

Не отговорих.

— Майка ми е чакала дълго време — добави тя.

— Защо е чакала? — попитах аз.

— Време, шанс, средства, възможности. Преди всичко пари, предполагам. Доскоро кръгозорът й беше силно стеснен.

— Защо са убили съпруга ти? — попитах.

— Моят съпруг?

— В Москва.

Лайла се замисли за миг, после каза:

— Такива бяха времената.

— Това важи и за съпруга на майка ти.

— Не. Казах ти. Ако Сансъм го беше застрелял в главата, както се случи със съпруга ми, или му беше разбил черепа, или му беше счупил врата, както ги учат да правят в „Делта Форс“, щеше да е различно. Но не го е направил. Вместо това е проявил жестокост. Нечовешка жестокост. Баща ми не е могъл дори да се самоубие, защото са взели карабината му.

Не казах нищо.

— Искаш ли такъв човек да попадне във вашия Сенат?

— Каква е алтернативата?

— Ще ми дадеш ли потвърждението на Сюзан?

— Няма смисъл.

— Защо?

— Защото изобщо не можеш да припариш до Джон Сансъм. Ако нещо от това, което ми разказа, наистина се е случило, значи е секретно и ще остане такова много дълго време. И тайните се пазят строго, особено сега. Две федерални агенции работят по случая. Преди малко трима агенти са задавали въпроси. В най-добрия случай ще ви депортират. Краката ви няма да докоснат земята по целия път до летището. Ще ви качат на самолета с белезници. В салона за обикновените пътници. Британците ще ви свалят от самолета и ще прекарате остатъка от живота си под наблюдение.

Светлана Хот гледаше в пространството.

— В най-лошия случай ще изчезнете — продължих аз. — Още тук. В един момент ще сте на улицата, в следващия няма да сте никъде. Ще гниете в Гуантанамо или ще ви отведат в Сирия или Египет, където ще могат да ви убият.

Лайла Хот мълчеше.

— Моят съвет? Забравете миналото. Баща ти и вуйчо ти са убити във война. Не са първите, няма да са и последните. Случват се такива неща.

— Само искаме да го попитаме защо.

— Вече знаете защо. Не е имало обявена война и затова не са имали право да убият вашите. Такива са правилата. Преди всяка мисия се провежда сериозен инструктаж.

— Значи е оставил да го направи някой друг вместо него.

— Такива са били времената. Както сама каза, биха могли да предизвикат Трета световна война. В интерес на всички е било да се избегнат всякакви усложнения.

— Ти виждал ли си документите? Сюзан наистина ли е имала потвърждение? Отговори ми само с „да“ или „не“. Няма да направя нищо, без да съм го видяла наистина. Не мога.

— Няма да направиш нищо. Точка по въпроса.

— Не е било честно.

— На първо място не е било честно да нахлувате в Афганистан. Би трябвало да си стоите у дома.

— Значи и вие е трябвало да си стоите вкъщи, но като те слушам на какви места си бил…

— Не възразявам.

— А какво ще кажеш за свободата на информацията?

— Какво да кажа?

— Америка е правова държава.

— Така е. Само че знаеш ли какво точно пише в законите напоследък? Трябва да четеш „Хералд Трибюн“ по-внимателно.

— Ще ни помогнеш ли?

— Ще помоля пиколото да ви извика такси за летището.

— Само толкова ли?

— Това е най-добрата помощ, която някой може да ви окаже.

— Как да те накарам да промениш решението си?

Не отговорих.

— Има ли някакъв начин?

— Няма — казах.

След това всички замълчахме. Чаеният експерт донесе сметката. Беше в подплатен кожен калъф. Лайла Хот я подписа и отбеляза:

— На Сансъм трябва да бъде потърсена отговорност.

— Ако е бил той — казах. — Ако изобщо е бил някой.

Извадих телефона на Леонид и го оставих на масата.

Дръпнах стола си назад и се приготвих да си вървя.

Лайла ме спря.

— Моля те, задръж телефона.

— Защо? — попитах.

— Защото с майка ми ще останем още няколко дни. И много бих искала да има как да се свържа с теб, ако се наложи.

Не го каза закачливо. Или с кокетство. Никакви спуснати клепачи и трепкащи мигли. Просто едва доловима, далечна нотка на заплаха, намек за опасност, едва звучащ зад думите, придружена от видимия хлад в изумително сините очи. Сякаш топлото лятно море се превръща в огрян от слънцето лед. Същият цвят. Друга температура.

Или може би бе просто тъжна и нещастна, решена на всичко.

Погледнах я косо, прибрах телефона в джоба си, станах и си тръгнах. На Петдесет и седма улица имаше много таксита, но нито едно не беше свободно. Тръгнах пеша. „Шератън“ беше на три пресечки в западна посока и пет пресечки в южна посока. Двайсет минути максимум. Помислих си, че мога да стигна там, преди Сансъм да е приключил с обяда.

39

Не стигнах до „Шератън“, преди Сансъм да приключи с обяда отчасти защото тротоарите гъмжаха от хора, които се движеха бавно заради горещината, и отчасти защото обядът се бе оказал твърде кратък. Което не беше изненадващо. Аудиторията на Сансъм от Уолстрийт иска да отделя колкото се може повече време за правенето на пари и колкото се може по-малко време за донорство. Не се качих и на влака, на който се бе качил той. Изпуснах го с пет минути, което значи, че го настигнах в столицата цял час и половина по-късно.

На входа на Кенън Билдинг стоеше същият портиер. Не ме позна. Пусна ме да вляза заради Конституцията. Заради Първата поправка в Декларацията за правата. Конгресът няма да приема закони, ограничаващи правото на хората да се обръщат с петиции към Правителството. Боклуците от джобовете ми минаха бавно по лентата на рентгена, а аз прекрачих рамката на металотърсача, след което ме опипаха, независимо че индикаторът светеше зелено. Във фоайето заварих група служители в Камарата. Един от тях позвъни по телефона и ме поведе към кабинета на Сансъм. Коридорите бяха широки и объркващи. Отделните кабинети изглеждаха малки, но елегантни. Може би някога са били големи и елегантни, но сега бяха разделени на приемни и множество вътрешни пространства, вероятно за високопоставените служители и отчасти за да може достъпът през лабиринта до голямата клечка да се възприеме като по-голям късмет, отколкото бе всъщност.

Кабинетът на Сансъм приличаше на всички останали. Врата в коридора, много знамена, много орли, няколко маслени портрети на старци с перуки, бюро, зад което седеше млада жена. Може би бе служителка или стажантка. Спрингфийлд се беше облегнал на ъгъла на бюрото. Видя ме, кимна без усмивка, дойде до вратата и посочи с палец по-нататък по коридора.

— В кафенето е — отбеляза той.

Слязохме на долния етаж. Помещението беше обширно, с нисък таван, пълно със столове и маси. Сансъм не беше там. Спрингфийлд изсумтя, за да покаже, че не е изненадан, и каза, че вероятно шефът му се е качил горе, докато сме го търсили, или може би се е отбил при някой колега. Обясни, че тук е като мравуняк и че винаги се водят разговори, уреждат се сделки, искат се услуги и се уговарят гласове. Върнахме се по пътя, по който дойдохме. Спрингфийлд мушна глава във вътрешната врата и ми кимна да вляза.

Вътрешният кабинет на Сансъм беше правоъгълно пространство, по-голямо от шкаф и по-малко от хотелска стая за трийсет долара. Имаше прозорец и стени с ламперия, покрити със снимки в рамки, вестникарски заглавия в рамки и полици със сувенири. Самият Сансъм седеше на червен кожен стол зад бюро, с писалка в ръка и купчина листове пред него. Беше свалил сакото си. Имаше уморения и отегчен вид на човек, който е стоял на едно място дълго време. Не беше излизал от кабинета си. Разходката до кафенето беше театър вероятно за да може някой да излезе, без да го видя. Не знаех кой може да е. Не знаех и защо не трябваше да го виждам. Седнах на стола за посетители и установих, че все още е топъл. Зад главата на Сансъм висеше в рамка снимката, която бях видял в книгата му. Доналд Ръмсфелд и Саддам Хюсеин в Багдад. Понякога приятелите ни стават врагове, понякога враговете ни стават приятели. До нея имаше множество по-малки снимки — някои на Сансъм с групи хора, други пак на Сансъм, който се усмихва и ръкува. Някои от груповите снимки бяха официални, други бяха осеяни с конфети сцени след изборни победи. На повечето от тях присъстваше и Елспет. Косата й се беше променила доста през годините. На някои от другите снимки видях Спрингфийлд — дребната му стройна фигура се набиваше в очи, въпреки че снимките бяха малки. Имаше много снимки с по двама души — ръкостискания и усмивки. Познавах хората на някои от тях, други — не. Някои бяха написали на снимките екстравагантни посвещения.

— Е? — попита Сансъм.

— Знам за Медала за отлична служба от март 1983-та — отвърнах аз.

— Откъде?

— От безшумния снайпер „ВАЛ“. Бойната кобила, за която ти споменах, е вдовица на онзи, от когото си я взел. Затова и ти реагира, когато чу името. Може никога да не си чувал за Лайла Хот или Светлана Хот, но тогава си попаднал на мъж на име Хот. Това е несъмнено. Очевидно е. Вероятно си взел табелката с името му и си накарал да ти го преведат. Може би все още я пазиш като сувенир.

Сансъм не се изненада, нито отрече.

— Не. Всъщност тези табелки се заключваха заедно с докладите за бойните действия и останалата документация.

Чаках. Сансъм продължи:

— Името му беше Григори Хот. Беше горе-долу на моята възраст по онова време. Стори ми се компетентен. Наблюдателят му — не особено. Трябваше да чуе, че приближаваме.

Мълчах. Последва дълга пауза. После Сансъм сякаш осъзна ситуацията, отпусна рамене и въздъхна.

— Що за начин да те открият?! Медалите би трябвало да са награда, а не наказание. Не би трябвало човек да има неприятности заради тях. Не би трябвало да те следват до края на живота ти като желязна топка с верига за крака.

Не казах нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Нищо — отговорих.

— Наистина ли?

— Не ме интересува какво е станало през 1983-та. Освен това тези жени ме излъгаха. Най-напред за Берлин. После продължиха да ме лъжат. Твърдят, че са майка и дъщеря. Не им вярвам. Дъщерята е най-красивото същество, което съм виждал. А майката сякаш е паднала от дърво и се е удряла във всички клони, докато пада. Когато ги видях за пръв път, бях с една полицайка. Тя каза, че след трийсетина години дъщерята щяла да заприлича на майката. Само че греши. Младата никога няма да заприлича на старата. Дори и след милион години.

— Кои са те тогава?

— Склонен съм да приема, че по-възрастната е тази, за която се представя. Била е политически комисар в Червената армия и е загубила мъжа си и брат си в Афганистан.

— Брат?

— Наблюдателят.

— А младата жена лъже?

Кимнах.

— Напуснала страната си като вдовица на бивш милиардер и сега живее в Лондон. Твърди, че съпругът й бил предприемач, който не успял да оцелее.

— И не е убедителна?

— Добре играе ролята си. Може и да е загубила съпруга си някъде по пътя.

— Но коя е тя всъщност?

— Мисля, че е журналистка.

— Защо?

— Информирана е. Има необходимия любознателен ум. Аналитична е. Следи „Хералд Трибюн“. Отличен разказвач е. Говори твърде много. Обича думите и украсява подробностите. По-силно от нея е.

— Например?

— Попрекали с патоса. Твърди, че политкомисарите били в окопите заедно с войниците. Твърди, че била зачената под войнишки шинел. Това са глупости. Политкомисарите са били галеници от тила. Стояли са далеч от бойните действия. Пишели са агитационни материали в щаба. Понякога са посещавали и бойната линия, но не и ако е имало и най-малка опасност.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ясно ти е откъде. Очаквахме да водим с тях сухопътна война в Европа. Очаквахме да победим. Очаквахме да вземем милиони военнопленници. Военните полицаи се обучаваха да се справят с тях. Моята част трябваше да действа пряко. Може да е било заблуда, но Пентагонът вземаше всичко много сериозно. Учехме повече за съветската армия, отколкото за американската. Разбира се, казваха ни точно къде да търсим комисарите. Имаше заповед да ги разстрелваме незабавно.

— Каква журналистка е?

— Телевизионна, предполагам. Местният екип, който беше наела, беше свързан с телевизионния бизнес. Гледал ли си телевизия в Източна Европа? Всички говорителки са убийствено красиви.

— От коя страна?

— Украйна.

— Какъв профил?

— Разследване, история, чисто човешки интерес. Вероятно младата е научила историята на старата и е решила да се заеме с нея.

— Нещо като „Хистъри Ченъл“ на руски?

— На украински — поправих го.

— Защо? Какво е посланието? Искат да ни злепоставят сега? След повече от двайсет и пет години?

— Не. Мисля, че искат да злепоставят руснаците. Точно в момента отношенията между Русия и Украйна са силно напрегнати. Мисля, че приемат злината на Америка за даденост, и казват, че голямата лоша Москва не е трябвало да изпраща горките безпомощни украинци на заколение.

— А защо не сме видели тази история досега?

— Защото не са в крак с времето — отговорих. — Търсят потвърждение. Изглежда, хората там все още имат някакви журналистически скрупули.

— Ще получат ли потвърждение?

— Не и от теб, естествено. А никой друг не знае нищо сигурно. Сюзан Марк не живя достатъчно дълго, за да потвърди или да отрече, така че капакът отново е на мястото си. Посъветвах ги да забравят всичко и да се прибират у дома.

— Защо се представят за майка и дъщеря?

— Защото е чудесна заблуда — обясних. — Привлекателна версия. Като риалити шоу по телевизията. Или като списанията, които се продават по супермаркетите. Ясно е, че са изучавали начина ни на живот.

— Защо са чакали толкова дълго?

— Създаването на зряла телевизионна индустрия отнема време. Вероятно са пропилели години за съществените неща.

Сансъм кимна едва доловимо.

— Не е вярно, че никой не знае нищо сигурно. Ти, изглежда, знаеш доста.

— Но не смятам да говоря.

— Мога ли да ти се доверя?

— Служих тринайсет години. Знам всякакви неща. Не говоря за тях.

— Не ми харесва колко лесно са се добрали до Сюзан Марк. И не ми харесва, че не знаехме за нея от самото начало. Дори не бяхме чули за нея, преди да умре. Винаги изоставаме на завоите.

Разглеждах фотографиите на стената зад него. Малките фигурки, позите, силуетите.

— Така ли? — попитах.

— Трябваше да ни кажат.

— Поговори с онези от Пентагона — посъветвах го. — И с онези от „Уотъргейт“.

— Ще го направя — кимна Сансъм.

После притихна, като че ли преосмисляше и преоценяваше по-бавно и по-спокойно от типичния за него стил на полеви офицер. Капакът отново е на мястото си. Стори ми се, че разсъждава върху това твърдение, че го оглежда от различни ъгли. После сви рамене и доби някак простодушно изражение.

— Е, какво мислиш за мен сега?

— Важно ли е?

— Аз съм политик. Зададох въпроса по рефлекс.

— Мисля, че е трябвало да ги застреляш наместо.

Той се замисли.

— Нямахме оръжия със заглушители.

— Имали сте. Взели сте едно от тях.

— А правилата за водене на бой?

— Трябвало е да ги пренебрегнеш. Червената армия не е пътувала с криминологични лаборатории. Нямало е как да разберат кой кого е застрелял.

— Е, какво мислиш за мен?

— Мисля, че не е трябвало да ги предаваш на афганистанците. Не е било нужно. Всъщност това е трябвало да бъде гвоздеят на предаването по украинската телевизия. Идеята е била да изправят възрастната жена до теб и тя да те попита „защо“.

Сансъм сви рамене.

— Ще ми се да можеше да ме попита. Защото истината е, че не сме ги предали на афганистанците. Освободихме ги. Беше пресметнат риск. Нещо като двоен блъф. Бяха загубили карабината си. Всички щяха да смятат, че са я взели муджахидините. Което щеше да е жалък край и неописуем позор за двамата. За мен беше ясно, че тези хора се страхуват много от ротните си командири и от политическите комисари. Щяха да положат всички усилия, за да им повярват, че са били замесени американците, а не афганистанците. Щеше да е нещо като изкупление. Техните офицери и комисари обаче знаеха много добре колко се страхуват от тях войниците, така че истината би им прозвучала като съшита с бели конци лъжа, като жалко оправдание. Щяха да я отхвърлят веднага като пълна измислица. Прецених, че е най-безопасно, ако ги пусна. Истината щеше да е пред очите на всички, но нямаше да я признаят.

— Какво се случи после? — попитах.

Сансъм отговори:

— Вероятно са били по-изплашени, отколкото съм си мислел — отвърна Сансъм. — Прекалено изплашени, за да се върнат. Вероятно са обикаляли наоколо, докато са ги открили афганистанците. Жената на Григори Хот беше политически комисар. Той се страхуваше от нея. Това е, което се случи. И то му струваше живота.

Замълчах.

— Не че очаквам някой да ми повярва — добави Сансъм.

Не отговорих.

— Прав си за напрежението между Русия и Украйна — добави той. — Има обаче напрежение между Русия и нас. В момента е сериозно. Ако случилото се в долината Коренгал се раздуха в пресата, нещата ще излязат от контрол. Все едно Студената война се завръща. Само че ще е различно. Съветите поне бяха здравомислещи, но днешните управници не са чак толкова.

След като стояхме и мълчахме доста дълго, както ми се стори, телефонът на бюрото на Сансъм зазвъня. Беше жената от предния офис. Чувах гласа й през слушалката и през вратата. Изреди списък неща, на които спешно трябваше да се обърне внимание. Сансъм остави слушалката.

— Трябва да тръгвам. Ще повикам някое момче да те изпрати.

Той стана, заобиколи бюрото и излезе от кабинета. Като невинен човек, който няма какво да крие. Остави ме сам на стола и на отворена врата. И Спрингфийлд вече го нямаше. Отпред нямаше никого, освен жената зад бюрото. Усмихна ми се. И аз й се усмихнах. Не се появи никакво момче.

Винаги изоставаме на завоите, беше казал Сансъм. Изчаках една дълга минута и започнах да се въртя, като че ли ставам неспокоен. После, след един приличен интервал, станах и се заразхождах с ръце зад гърба като невинен човек, който няма какво да крие, но е принуден да чака на чужд терен. Приближих стената зад бюрото като че ли съвършено случайно. Заразглеждах снимките. Преброих лицата, които ми бяха познати. Първоначално стигнах до двайсет и четири. Четирима президенти, деветима други политици, петима спортисти, двама актьори, Доналд Ръмсфелд, Саддам Хюсеин, Елспет и Спрингфийлд.

И още един.

Познавах още едно лице.

На всички снимки от празненствата след изборните победи непосредствено до Сансъм стоеше мъж със също толкова широка усмивка, който сякаш се гордееше с добре свършената работа и не особено скромно претендираше за отлична оценка. Стратег. Тактик. Сив кардинал, действащ зад кулисите.

Вероятно шефът на екипа на Сансъм.

Беше горе-долу на моята възраст. На всички снимки беше наръсен с конфети или гирлянди или до колене сред балони. Хилеше се като идиот, но очите му бяха леденостудени, хитри и преценяващи.

Напомняха ми очите на бейзболист.

Разбрах защо беше онзи театър с отиването до кафенето.

Разбрах кой беше седял на стола пред бюрото на Сансъм преди мен.

Винаги изоставаме на завоите.

Лъжец.

Познавах шефа на екипа на Сансъм.

Бях го виждал и преди.

Бях го видял с памучни панталони и фланелка за голф във влак по линия №6, късно през нощта в Ню Йорк.

40

Огледах много внимателно снимките от празненствата. Мъжът от метрото беше на всички тях. Различни ракурси, различни години, различни победи, но определено същият тип, буквално до дясната ръка на Сансъм. После в кабинета нахълта някакво момче и след две минути отново бях на тротоара на Индипендънс Авеню. След още четиринайсет бях на гарата и чаках следващия влак за Ню Йорк. След още петдесет и осем минути се бях настанил удобно вътре и напусках града, загледан в мрачните железопътни съоръжения през прозореца. Далече вляво по релсите работеше група мъже с каски и оранжеви светлоотражателни жилетки. Оранжевото грееше през смога. В тъканта вероятно са вплетени малки късчета отразяващо светлината стъкло. Безопасност чрез химия. Жилетките не само се виждаха добре. Привличаха вниманието. Привличаха погледа. Гледах ги, докато се превърнаха в малки оранжеви точки в далечината и после изчезнаха съвсем след километър и нещо. На този етап разполагах с всичко, до което бих могъл да се добера. Знаех всичко, което бих могъл да науча. Само че не знаех, че знам. Не и тогава.

Влакът влезе в Пенсилвания Стейшън. Вечерях в заведение точно срещу онова, в което бях закусвал. После стигнах пеша до Четиринайсето управление на Западна трийсет и пета улица. Нощната смяна беше започнала. Тереза Лий и партньорът й Дохърти вече бяха на местата си. В стаята бе тихо, сякаш някой бе изтеглил от нея всичкия въздух. Като че ли бяха дошли лоши новини. Никой обаче не се суетеше наоколо. Следователно лошите новини се бяха случили някъде другаде.

Жената на входа вече ме беше виждала. Завъртя се на стола си и погледна към Лий, а тя пък направи физиономия, от която ясно личеше, че й е съвършено безразлично дали ще говори с мен, или никога повече няма да ме види. Жената на входа се обърна напред и също направи физиономия, сякаш ми показваше, че дали ще си тръгна, или ще остана е изцяло мой избор. Проправих си път между бюрата към дъното на стаята. Дохърти беше на телефона — предимно слушаше. Лий седеше, без да прави нищо. Вдигна очи към мен, когато наближих, и каза:

— Не съм в настроение.

— За какво?

— За Сюзан Марк — отвърна тя.

— Някакви новини?

— Никакви.

— Нищо ново за момчето?

— Това момче наистина те тревожи.

— Теб не те ли тревожи?

— Никак.

— Досието все още ли е затворено?

— По-здраво от рибешки задник.

— Добре — казах.

Тереза Лий млъкна за миг, въздъхна и попита:

— Какво ново?

— Знам кой е бил петият пътник.

— Били са само четирима.

— А земята е плоска и луната е от сирене.

— Така нареченият пети пътник извършил ли е престъпление някъде в района между Трийсет и пета и Четирийсет и пета улица?

— Не — отговорих.

— В такъв случай досието си остава затворено.

Дохърти остави слушалката на телефона и отправи красноречив поглед към партньорката си. Знаех какво значи този поглед. Бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години и често съм го виждал. Означаваше, че някой друг е получил голям случай и Дохърти беше, общо взето, доволен, че не участва, но и някак тъжен, защото, макар и участието да създава проблеми от бюрократично естество, то е за предпочитане пред наблюдението отстрани.

— Какво е станало? — попитах.

— Групово убийство в района на Седемнайсето управление — отговори Лий. — Гадно. Четирима мъже, под магистралата „Рузвелт“, пребити до смърт.

— С чукове — добави Дохърти.

— Чукове? — учудих се.

— Дърводелски инструменти. Купени от магазин на Двайсет и трета улица. Малко преди това. Намерени са на местопрестъплението. Етикетите с цените са още на тях, изпоцапани с кръв.

— Кои са четиримата? — попитах.

— Никой не знае — отговори Дохърти. — Изглежда, затова са използвали чуковете. Лицата са размазани, зъбите са изпочупени, краищата на пръстите са увредени.

— Стари, млади, чернокожи, бели?

— Бели — каза Дохърти. — Не са стари. В костюми. Няма никакъв начин да бъдат идентифицирани. В джобовете им е имало само фалшиви визитки с името на фирма, която не е регистрирана никъде в щата Ню Йорк, и с телефонен номер, който е перманентно изключен, защото е собственост на филмова компания.

41

Телефонът на бюрото на Дохърти иззвъня, той вдигна слушалката и отново се заслуша. Вероятно бе приятел от Седемнайсето управление с нови подробности по случая. Погледнах Лий и казах:

— Сега вече ще трябва да подновиш разследването.

— Защо? — попита тя.

— Защото убитите са хората от местния екип, нает от Лайла Хот.

Лий ме погледна въпросително.

— Какво си ти? Телепат?

— Срещнах се с тях два пъти.

— Срещнал си два пъти някакви хора. По нищо не личи, че са същите типове.

— Дадоха ми една от фалшивите визитки.

— Всички подобни екипи използват фалшиви визитки.

— Със същите телефонни номера?

— Такива номера могат да се вземат от киното и телевизията.

— Бивши ченгета са. Това без значение ли е за теб?

— Интересуват ме действащи, а не бивши ченгета.

— Споменаха името на Лайла Хот.

— Не. Някакви хора са споменали името Лайла Хот. Което не означава, че са го направили убитите.

— Мислиш, че е съвпадение ли?

— Може да са работили за всекиго.

— За кого другиго например?

— За когото и да било от големия свят. Това е Ню Йорк. Ню Йорк е пълен с частни детективи. Движат се на групи. Изглеждат еднакво и се занимават с едни и същи неща.

— Споменаха и името на Джон Сансъм.

— Не. Някакви хора са споменали името на Джон Сансъм.

— Всъщност чух това име най-напред от тях.

— Значи може да са били негови наемници, а не на Лайла. Имал ли е основателна причина да се тревожи толкова, че да изпрати свои хора тук?

— Шефът на екипа му беше в метрото. Той е петият пътник.

— Такава била работата значи.

— Нищо ли не смяташ да предприемеш?

— Ще кажа на колегите от Седемнайсето управление за сведение.

— И няма да подновиш разследването?

— Не и докато не чуя за престъпление от тази страна на Парк Авеню.

— Отивам в „Четири сезона“ — казах.

Беше късно, а аз бях доста далеч на запад и не намерих свободно такси чак до Шесто Авеню. После стигнах бързо до хотела. Фоайето беше пусто. Влязох, като че ли имам право да съм там, мушнах се в асансьора и се качих до етажа на Лайла Хот. Минах по тихия коридор и спрях пред вратата на апартамента й.

Тя беше отворена.

Езикът на секретната брава беше навън и държеше вратата леко открехната. Изчаках още малко и почуках. Не последва отговор.

Бутнах вратата и почувствах съпротивлението на пантите. С разперени пръсти я отворих до четирийсет и пет градуса и се ослушах.

Никакъв звук.

Отворих вратата докрай и влязох. Стаята пред мен беше сумрачна. Осветлението беше изключено, но пердетата бяха вдигнати и отвън влизаше достатъчно светлина, за да видя, че е празна. Празна, сякаш обитателите й си бяха заминали. По ъглите нямаше пликове с покупки, нито лични вещи, струпани безразборно или подредени, никакви дрехи по столовете, никакви обувки по пода. Никакъв признак на живот.

В спалните беше същото. Леглата бяха оправени, но върху тях се виждаха вдлъбнатини с очертанията на куфари и чанти. Гардеробите бяха празни. В баните имаше използвани кърпи. Душ кабините бяха сухи. Усетих едва доловим аромат от парфюма на Лайла Хот, но само толкова.

Минах през трите стаи още веднъж и после се върнах в коридора. Вратата се затвори зад гърба ми. Чух как изщраква бравата. Стигнах до асансьора и натиснах бутона за слизане. Вратата се отвори незабавно. Кабината ме чакаше. Нощен режим — никакви излишни движения, никакъв излишен шум. Слязох във фоайето и отидох до рецепцията. През нощта дежуреха доста хора — не толкова, колкото през деня, но все пак достатъчно, за да не може да мине номерът с петдесетте долара. „Четири сезона“ не беше такъв хотел. Служителят отдели очи от екрана и ме попита с какво би могъл да ми бъде полезен. Попитах го кога точно Светлана и Лайла Хот са напуснали хотела.

— Кой, сър? — попита той. Говореше с тих, премерен, подходящ за нощта глас, сякаш се опасяваше да не събуди гостите.

— Светлана и Лайла Хот — повторих.

На лицето му се изписа учудване, все едно не разбираше какво му казвам. Погледна отново екрана, натисна няколко клавиша, вгледа се пак, после поклати глава.

— Съжалявам, сър, но не виждам да сме имали гости с такива имена.

Казах му номера на апартамента. Той натисна още няколко клавиша, после отвори озадачено уста и обясни:

— Този апартамент не е бил използван през цялата седмица. Той е много скъп и трудно се намират желаещи да го наемат.

Замислих се отново да не би да съм сгрешил номера и казах:

— Бях в него снощи. В него имаше хора. Срещнах се с тях и днес в чайната. На сметката има подпис.

Служителят опита пак. Извика на екрана всички сметки от чайната, записани към номерата на стаите. Завъртя леко екрана към мен, за да мога да го виждам, и направи красноречив жест, нещо като „убеди се сам“. Бяхме поръчали два чая и едно кафе. Нямаше и следа от такава сметка.

После зад гърба си чух слаб шум. Триене на подметки по мокета, дишане, шумолене на дрехи. И дрънкане на метал. Обърнах се и видях, че съм в центъра на идеален полукръг от седем мъже. Четирима бяха униформени от нюйоркската полиция. Останалите трима бяха федералните агенти, които вече бях виждал.

Полицаите държаха пушки.

Федералните държаха други неща.

42

Седем мъже. Седем оръжия. Пушките на полицаите бяха италиански, „Франки 12, SPAS“. Е, не беше стандартно въоръжение на полицията. Става дума за футуристично, страховито на вид оръжие, полуавтоматично, с гладка цев, 12-и калибър, с ръкохватка като пистолет и сгъваем приклад. Преимуществата му са много. Недостатъците са два. Първият е високата цена, но явно някой от отделите в полицията беше успял да се пребори за такива средства. Вторият недостатък е полуавтоматичното действие. Твърди се, че тази система е нестабилна, ако се приложи при мощни гладкоцевни оръжия. Хората, на които се налага да стрелят и да умират, биха се тревожили заради това. Появяват се и механични проблеми. Само че не бих се обзаложил, че ще се проявят едновременно при четири оръжия — поради тази причина не си купувам и билети от лотарията. Оптимизмът е нещо хубаво. Сляпата вяра не е.

Двама от федералните стискаха пистолети „Глок 17“, деветмилиметрови, автоматични, австрийско производство — квадратни, големи, надеждни, доказали се в продължение на двайсет години отлична служба. Моите лични клоняха леко към „Берета М9“ също от Италия, но истината е, че глокът не отстъпва по нищо на беретата.

В момента задачата им беше да ме накарат да остана на мястото си, готов за главната атракция.

Шефът на федералните беше в средата на полукръга. Трима вляво и трима вдясно от него. Държеше оръжие, каквото дотогава бях виждал само по телевизията. Спомнях си го добре. Кабелен канал в стая в мотел във Флорънс, щата Тексас. Не военния канал, а „Нешънъл Джиографик“. Филм за Африка. Не ставаше въпрос за граждански войни, кошмари, болести и глад, а за дивите животни, за истинска горила, а не за партизани. Група зоолози следяха едър мъжки екземпляр. Искаха да имплантират в ухото му радиопредавател. Животното тежеше близо двеста и петдесет килограма. Четвърт тон. Повалиха го със стреличка с упойващо вещество за примати, изстреляна с пушка.

Тъкмо такава пушка беше насочил към мен шефът на федералните агенти.

Пушка за стрелички.

Хората от „Нешънъл Джиографик“ бяха положили големи усилия да убедят зрителите, че процедурата е хуманна. Показаха подробни графики и компютърни модели. Стреличката представляваше малко конусче с пера в задната част, с игла от хирургическа стомана. На върха на иглата имаше миниатюрно стерилно керамично контейнерче, съдържащо упойката. Стреличката излита с голяма скорост и иглата се забива на около сантиметър под кожата на животното, като при това чупи контейнерчето и разпръсква веществото. Не съвсем във вид на капки, не и съвсем като аерозол. Разпространява се в подкожната тъкан както салфетка попива капка кафе. Самата пушка може да произвежда само единични изстрели. Трябва да се зареди със стреличка и малък контейнер газ под налягане, които всъщност изстрелва стреличката. Азот, доколкото си спомнях. Презареждането отнема време. Най-добре е стрелецът да улучи още първия път.

В документалния филм изследователите бяха улучили още първия път. Горилата бе гроги след осем секунди, а след още двайсет заспа. Десет часа по-късно се събуди в отлично здраве.

Само че тя тежеше два пъти повече от мен.

Зад гърба ми беше плотът на рецепцията. Усещах го. Ширината му беше около трийсет сантиметра, на височина от около метър и нещо от пода. Колкото бар. Удобно за клиентите да слагат и подписват документи върху него. От другата страна имаше плот с нормалната височина на бюро за служителите. Широк може би шейсет сантиметра. Или повече. Не бях сигурен. Не беше възможно обаче да преодолея цялото препятствие само с един скок без засилване. Особено както бях с гръб към него. А и беше безпредметно. Ако го прескочех, нямаше да се окажа в друга стая. Пак щях да съм там, само че зад плота, а не пред него. Никаква полза, а голям брой потенциални вреди, ако се приземях върху стол или се спънех в телефонната жица. Обърнах глава и погледнах зад себе си. Нямаше никой. Хората от рецепцията се бяха изнесли — вляво и вдясно. Бяха ги инструктирали. Може би бяха и репетирали. Седемте пред мен имаха чиста линия за стрелба.

Нямах път нито напред, нито назад.

Стоях неподвижно.

Шефът на федералните беше наклонил цевта надолу и се целеше право в лявото ми бедро. Лявото ми бедро е сравнително едра мишена. Никаква подкожна тлъстина. Само твърд мускул, осеян с капиляри и други неща, улесняващи кръвообращението. Напълно незащитен под тънкия памучен плат на новите ми сини панталони. Не идвай облечен така. Няма да те пуснат да влезеш. Напрегнах мускули, като че ли проклетото нещо би могло да отскочи. После се отпуснах. Стегнатите мускули не бяха помогнали на онази горила, нямаше да помогнат и на мен. Видях медицински екип зад гърбовете на седемте в тъмен ъгъл на фоайето. Трима мъже и една жена. Те стояха и чакаха с носилка на колела.

Когато нищо друго не помага, започнете да говорите.

— Ако вие, момчета, имате още въпроси към мен, ще ви отговоря с радост — казах аз. — Можем да си поръчаме кафе и да се държим цивилизовано. Може да е безкофеиново, ако предпочитате. Защото е късно. Сигурен съм, че ще ни направят прясно кафе. Тук е „Четири сезона“ все пак.

Шефът на федералните не отговори. Вместо това стреля с пушката от около три метра право в мускула на бедрото ми. Чух свистене на газ под налягане и усетих болка. Не убождане. Тъп, режещ удар, като с нож. После четвърт секунда нищо — само изненада. После рязка, гневна реакция. Хрумна ми, че ако бях на мястото на горилата, щеше да ми се прииска да кажа на проклетите зоолози да оставят ушите ми на мира.

Шефът на федералните свали пушката.

В продължение на секунда не се случи нищо. Почувствах как пулсът ми се ускорява, а кръвното ми налягане рязко се повишава и после спада. Почувствах прилив на кръв към слепоочията си — както от китайската храна, когато бях двайсет години по-млад. Стреличката се беше забила в бедрото ми до перата. Извадих я. Иглата беше изцапана с кръв. Керамичното контейнерче обаче го нямаше. Беше се раздробило на прах, а течността, която съдържаше, вече беше в тялото ми и започваше да действа. Петното кръв започна да се разширява над раната и да се просмуква в памучната тъкан на панталона ми, следвайки нишките на плата, както епидемия се разпространява по градските улици. Сърцето ми биеше учестено. Усещах как кръвта пулсира в тялото ми. Исках да я спра. Нямаше как да стане на практика. Облегнах се назад на плота. Само временно, за облекчение. Изведнъж ми се стори, че седемте мъже пред мен се плъзват хоризонтално. Като страничен плонж в бейзбола. Не бях сигурен дали те са мръднали, или аз съм наклонил глава. Или може би стаята се бе завъртяла. Несъмнено обаче нещата наоколо се въртяха като в центрофуга. Ръбът на плота ме удари под плешките. Или той се издигаше нагоре, или аз се свличах надолу. Опрях двете си длани на него, за да го стабилизирам. Или себе си. Не стана. Ръбът ме удари по тила. Вътрешният ми часовник вече не работеше както трябва. Опитах се да броя секундите. Исках да стигна до девет. Исках да издържа по-дълго от горилата. Някакви последни остатъци гордост. Не бях наясно дали успявам.

Стоварих се на пода. Престанах да виждам. Погледът ми не се замъгли или затъмни. По-скоро всичко заблестя. Видях побеснели сребристи отблясъци отпред. Като въртележка, която се движи хиляди пъти по-бързо. После потънах в поредица безумни сънища, главозамайващи и живи. Пълни с цвят и действие. По-късно си дадох сметка, че началото на сънищата е бил моментът, в който съм загубил съзнание, проснат на пода във фоайето на „Четири сезона“.

43

Не знам точно кога се събудих. Часовникът в главата ми още не работеше както трябва, но в края на краищата изплувах на повърхността. Лежах на някаква кушетка. Китките и глезените ми бяха закопчани за рамката с пластмасови белезници. Все още бях напълно облечен. Освен обувките. Нямаше ги. В замъгленото ми съзнание прозвуча гласът на починалия ми брат. Чух нещо, което обичаше да казва като хлапе: Преди да критикуваш някого, трябва да извървиш един километър с неговите обувки. Тогава, когато започнеш да го критикуваш, той ще е на километър зад теб и ще трябва да те гони по чорапи. Размърдах пръстите на краката си. После бедрата. Усещах, че джобовете ми са празни. Бяха взели нещата ми. Може би ги бяха описали и прибрали в плик.

Наклоних глава към рамото си и потрих буза в ризата. Набола брада, малко по-голяма, отколкото си спомнях. Може би на осем часа. Горилата от филма на „Нешънъл Джиографик“ беше спала осем. Точка в полза на Ричър, ако, разбира се, за мен не бяха използвали по-слаба доза. Поне се надявах да е така. Онзи огромен примат се беше строполил като отсечено дърво.

Надигнах глава и се озърнах наоколо. Намирах се в клетка, а клетката беше в стая. Без прозорци. Ярка електрическа светлина. Нова конструкция в стара сграда. Редица от три еднакви клетки, направени от скрепени с точкови заварки стоманени пръти, поставени една до друга в голямо старо помещение с тухлени стени. Клетките бяха квадратни, със страна два и петдесет метра. Таваните бяха от стоманени пръти, както и стените. Подовете бяха от грапава ламарина, която по ръбовете беше огъната нагоре, така че се образуваше ръб с височина към два сантиметра. За да задържа разлети течности, мина ми през ум. В една килия могат да се разлеят всякакви течности. Беше заварена за хоризонталните пръти в основата. Нямаше никакви болтове, които да фиксират клетките за пода. Просто бяха поставени в голямото старо помещение.

Самото голямо старо помещение имаше висок сводест таван. Тухлите бяха прясно боядисани в бяло, което вече изглеждаше помътняло. Има хора, които по размерите на тухлите и вида на зидарията могат да кажат къде се намира дадена сграда и кога е построена. Не съм от тях. Въпреки всичко обаче ми приличаше да е от Източното крайбрежие. Деветнайсети век, ръчна работа. Имигрантски труд — бърз и тежък. Вероятно все още се намирах в Ню Йорк. И вероятно бях под земята. Усещането беше като за сутерен. Не беше влажно или студено, а температурата и влажността изглеждаха постоянни, както е под земята.

Бях в средната клетка, между другите две. Разполагах с кушетката, за която бях завързан, и с тоалетна. Това беше всичко. Нямаше нищо повече. Тоалетната беше оградена с П-образен параван, висок около метър. Върху казанчето на тоалетната имаше вдлъбнатина, която се използваше за умивалник. Видях кран. Само един. Само студена вода. Другите две клетки бяха същите. Кушетки, тоалетни, нищо повече. Върху пода на помещението извън трите клетки се виждаха ивици нов бетон, налят допълнително върху три успоредни улея, които излизаха изпод подовете на клетките. Реших, че са каналите за тоалетните и тръбите със студена вода за чешмите.

В другите две клетки нямаше хора. Бях съвсем сам.

В единия ъгъл на помещението, където стените се срещаха с тавана, имаше камера за наблюдение. Обло стъклено око. Вероятно широкоъгълен обектив, за да се вижда цялото помещение. И трите клетки. Реших, че трябва да има и микрофони. И то повече от един. Вероятно някои от тях бяха много близо. Електронното подслушване е трудна работа. Чистотата на звука е много важна. Кънтенето в стените на помещението може да съсипе всичко.

Левият крак леко ме болеше. Прободна рана и синина там, където беше ударила стреличката. Кръвта по панталона ми беше изсъхнала. Не беше много. Опитах здравината на белезниците на китките и глезените си. Не можеха да се скъсат. Дърпах се и се борих с тях около половин минута. Не че се опитвах да се измъкна. Проверявах дали от усилието ще загубя съзнание отново, а и исках да привлека вниманието на онези, които ме наблюдаваха чрез камерата или слушаха по микрофоните.

Не загубих съзнание. Главата ме наболяваше леко, докато мисълта ми се избистряше, а от усилието пулсирането в крака ми не намаля. Като изключим тези незначителни симптоми обаче, се чувствах доста добре. Вниманието, което привлякох, се прояви след минута под формата на някакъв тип, когото дотогава не бях виждал, със спринцовка в ръка. Сигурно бе някакъв лаборант. В другата си ръка той държеше мокро топче памук. Спря пред клетката ми и ме погледна през решетките.

— Това смъртоносна доза ли е? — попитах.

— Не — отвърна той.

— Имаш ли разрешение да прилагаш смъртоносни дози?

— Не.

— Тогава по-добре се разкарай, защото колкото и пъти да ме приспиваш, в края на краищата ще се будя. И някой от тези пъти ще успея да те спипам. Или ще те накарам да изядеш това нещо, или ще ти го натикам в задника и ще те инжектирам отвътре.

— Това е аналгетик — каза онзи. — Болкоуспокояващо. За крака ти.

— Кракът ми е добре.

— Сигурен ли си?

— Просто се разкарай.

Той се подчини. Мина през масивна дървена врата, боядисана в бяло като стените. Изглеждаше стара. Формата й беше някак готическа. Бях виждал такива в стари обществени сгради. Общински училища, полицейски участъци.

Отпуснах глава на кушетката. Нямаше възглавница. Загледах се в тавана през решетката и се подготвих да чакам. След по-малко от две минути обаче двама от мъжете, които познавах, влязоха през дървената врата. Двама от федералните агенти, но без шефа. Единият носеше пушка „Франки 12“. Изглеждаше заредена и готова за стрелба. Другият държеше нещо като инструмент, а на ръката му висяха няколко вериги. Агентът с пушката се приближи до клетката, промуши цевта през решетките и я заби в гръкляна ми. Другият с веригите отключи клетката. Не с ключ, а като завъртя диска наляво и надясно. Ключалка с комбинация. Отвори вратата, влезе и застана до кушетката ми. Инструментът в ръката му се оказаха клещи резачки. Видя, че ги гледам, и се ухили. Наведе се напред над китката ми. Цевта на пушката се притисна по-силно в гърлото ми. Мъдра предпазливост. Дори и със завързани китки бих могъл да се надигна достатъчно, за да го фрасна с глава както подобава. Може би нямаше да е най-доброто, на което съм способен, но при сериозно засилване от моя страна можех да приспя онзи тип за по-дълго, отколкото аз бях упоен. Или повече време от маймуната. Главата ме болеше и бездруго. Още един сблъсък нямаше да влоши положението кой знае колко.

Цевта на пушката обаче беше забита в гърлото ми и ме държеше в позиция на наблюдател. Агентът с веригите ги разплете и ги нагласи пробно. Едната трябваше да държи китките ми оковани за кръста, другата трябваше да окове глезените ми, а третата да свърже първите две. Стандартни затворнически вериги. Щях да мога да пристъпвам крачка по крачка и да вдигам китките си до нивото на кръста, но само толкова. Агентът постави, заключи и подръпна веригите за проба, после с резачките сряза пластмасовите белезници. Излезе от клетката, а другият свали пушката от гърлото ми.

Реших, че очакват да се надигна и да стана от кушетката, затова останах наместо. Трябва да дозирате победите на опонентите си. Трябва да им ги отпускате капка по капка, бавно и коварно. Трябва да накарате опонентите си да изпитват върховна благодарност за всяка малка капка подчинение от ваша страна. Така имате шанс да се разминете с десет малки поражения за деня вместо с десет големи.

Двамата федерални агенти обаче явно бяха обучавани като мен. Стана съвършено ясно. Изобщо не се притесниха. Просто се отдалечиха, а мъжът с веригите се обърна от вратата и посочи с палец.

— Тук има кафе и кифлички. Когато поискаш.

С което ми върна топката с един удар точно както беше предвидено. Нямаше да е стилно да изчакам час, после да докуцукам през вратата и да се натъпча като невидял. Това щеше да означава да допусна гладът и жаждата да ме победят публично. Нямаше да е никак стилно. Затова изчаках съвсем малко, после се надигнах и повлякох крака вън от клетката.

Дървената врата водеше към помещение с размерите на онова, в което бяха клетките. Същата зидария, същата боя. Без прозорци. В средата имаше голяма дървена маса. Три стола от отсрещната страна, заети от тримата федерални. Един стол от моята страна, празен. За мен. На масата, грижливо подредени, бяха нещата от джобовете ми. Моята пачка банкноти, поръсена с шепа монети. Старият ми паспорт. Банковата ми карта. Сгъваемата четка за зъби. Картата за метрото, която бях купил още в началото. Визитката на Тереза Лий от нюйоркската полиция, която тя ми даде в помещението с бели плочки под терминала на „Гранд Сентръл“. Фалшивата визитка, която наетите от Лайла Хот симпатяги ми дадоха на ъгъла на Осмо Авеню и Трийсет и пета улица. Компютърната флаш памет, която купих от „Рейдио Шак“ с неопреновото й калъфче в крещящо розово. Плюс мобилният телефон на Леонид. Девет различни неща, всяко голо и самотно под ярките лампи на тавана.

Вляво от масата имаше още една врата. Същата готическа форма, същата дървена конструкция, същата прясна боя. Предположих, че води към друго помещение, разположено под прав ъгъл спрямо първите две. Последното или първото в редицата — според гледната точка. Според това дали си затворник или надзирател. Вдясно от масата имаше стар скрин, който би подхождал повече за спалня. Върху него видях пакет салфетки и напъхани една в друга пластмасови чашки, стоманен термос и картонена чиния с две кифлички със сладко от боровинки. Завлякох се по чорапи дотам и си налях чаша кафе от термоса. Операцията се оказа по-лесна, отколкото предполагах, защото скринът беше нисък. Веригата на ръцете не ми пречеше много. Занесох чашата кафе с две ръце до масата. Седнах на празния стол. Наведох глава и отпих. Изглеждаше, сякаш съм се предал, което беше и целта. Или че съм клекнал. Или омекнал. Освен това кафето беше доста противно и почти напълно изстинало.

Шефът на федералните сви длан и я вдигна над парите ми, сякаш се чудеше дали да ги вземе. После поклати глава, сякаш те бяха нещо твърде прозаично за него. Твърде делнично. Дланта му се плъзна по-нататък и спря върху паспорта ми.

— Защо валидността му е изтекла? — попита той.

— Защото никой не може да накара времето да спре — отвърнах.

— Имах предвид, защо не си го подновил?

— Не съм имал непосредствена нужда. Повечето хора не носят презервативи в портфейла си.

Шефът замълча за момент и продължи:

— Кога за последен път си излизал от страната?

— Можехме да седнем и да поговорим, нали? — отвърнах с въпрос аз. — Нямаше нужда да ме приспивате със стреличката, като че ли съм звяр, избягал от зоопарка.

— Предупредихме те много пъти. Но ти демонстрира абсолютно нежелание да се съобразиш.

— Да ми бяхте извадили окото.

— Но не го направихме. Няма пострадали, всичко е наред.

— Все още не сте се легитимирали. Дори не знам как се казваш.

Мъжът отсреща не каза нищо.

Продължих:

— Няма легитимиране, няма права, няма формално обвинение, няма адвокат. Това ли е новият свят?

— Схванал си.

— Е, тогава ви желая късмет в него — казах.

Погледнах към паспорта си, сякаш изведнъж съм си спомнил нещо. Вдигнах ръце, докъдето могат да стигнат, и се наведох напред. Избутах чашата с кафето достатъчно настрана, между паспорта и банковата ми карта. Взех паспорта, примижах и започнах да прелиствам задните страници. Свих рамене, като че ли паметта е започнала да ми изневерява. Посегнах да върна паспорта на мястото му. Само че не бях достатъчно прецизен в движението. Веригата ми пречеше. Твърдият ъгъл на паспорта бутна чашата с кафе и я преобърна. Кафето се разля и потече право в скута на шефа. Той постъпи както би постъпил всеки. Скочи назад и размаха ръце във въздуха, сякаш можеше да спре течността.

— Извинявай — провикнах се аз.

Панталоните му подгизнаха. Сега топката беше при него. Имаше две възможности — да прекъсне разпита и да отиде да се преоблече или да продължи с мокри панталони. Видях, че се колебае. Не беше чак толкова неразгадаем, колкото си мислеше.

Реши да продължи с мокри панталони. Отиде до скрина и попи мокрото петно със салфетки. После донесе няколко и подсуши масата. Положи големи усилия да не реагира, което само по себе си беше реакция.

— Кога за последен път си излизал от страната? — попита той отново.

— Не помня — отговорих.

— Къде си роден?

— Не помня.

— Всеки знае къде е роден.

— Било е отдавна.

— Ако трябва, ще стоим тук целия ден.

— Роден съм в Западен Берлин — казах.

— И майка ти е французойка?

— Беше французойка.

— Каква е сега?

— Мъртва.

— Съжалявам.

— Нямаш вина.

— Сигурен ли си, че си американски гражданин?

— Що за въпрос е това?

— Директен.

— Държавният департамент ми е издал паспорт.

— Данните в заявлението ти за паспорт бяха ли достоверни?

— Подписал ли съм го?

— Предполагам, че да.

— Тогава предполагам, че данните са били достоверни.

— Как така? Натурализиран ли си? Роден си в чужбина, единият ти родител е чужденец.

— Роден съм във военна база. Това се брои за суверенна територия на Съединените щати. Родителите ми бяха женени. Баща ми беше американски гражданин. Морски пехотинец.

— Можеш ли да го докажеш?

— А трябва ли?

— Важно е. И може да окаже съществено влияние върху онова, което ще ти се случи оттук нататък.

— Не. Само липсата на търпение може да повлияе на онова, което ще ми се случи оттук нататък.

Агентът отляво стана. Именно той притискаше цевта на пушката към гръкляна ми. Мина вляво зад масата и се запъти към дървената врата на третото помещение. Отвори я и успях да зърна бюра, компютри, шкафове и сейфове. Нямаше други хора. Агентът се мушна бързо през вратата и затвори, а в нашето помещение настъпи тишина.

— Майка ти алжирка ли е? — продължи шефът.

— Вече ти казах, че беше французойка.

— Някои французи са алжирци.

— Не. Французите са французи, а алжирците са алжирци. Не е кой знае колко сложно.

— Добре. Някои французи първоначално са били имигранти от Алжир, от Мароко, от Тунис и от други страни в Северна Африка.

— Майка ми не е от тях.

— Беше ли мюсюлманка?

— Защо искаш да знаеш?

— Водя разследване.

— Вероятно е по-безопасно да задаваш въпроси за моята майка, отколкото за твоята.

— Какво искаш да кажеш?

— Майката на Сюзан Марк е била малолетна курва, която се е дрогирала с крек. Може твоята да е работила с нея. Може заедно да са въртели номерата.

— Да ме ядосаш ли се опитваш?

— Не се опитвам. Успявам. Лицето ти почервеня, панталоните ти са мокри. И не постигаш абсолютно нищо. Не мисля, че точно тази сесия ще бъде дадена като добър пример в наръчниците за обучение.

— Това не е шега.

— Но натам отива.

Той млъкна и се замисли. С показалец подреди деветте неща на масата отпред едно до друго и после побутна флаш паметта леко напред.

— Ти го скри от нас, когато те претърсихме. Сюзан Марк ти го е дала в метрото.

— Скрил съм го? Дала ми го е?

Шефът кимна.

— Но тази флаш памет е празна, а и бездруго е твърде малка. Къде е другата?

— Каква друга?

— Тази очевидно е за отвличане на вниманието. Къде е истинската?

— Сюзан Марк не ми даде нищо. Купих това нещо от „Рейдио Шак“.

— Защо?

— Хареса ми как изглежда.

— С розово калъфче? Глупости.

Не казах нищо.

— Харесва ли ти розовият цвят?

— Ако е на подходящо място.

— Кое е подходящо място?

— Там, където не си бил от доста време.

— Къде го скри?

Не отговорих.

— Да не би да е в някое телесно отверстие?

— Надявай се да не е било. Току-що го пипна.

— Харесват ли ти такива неща? Да не си магьосник?

— Подобен въпрос може да ти свърши работа в Гуантанамо, но при мен не минава.

Агентът сви рамене и върна с показалец флаш паметта в редицата с останалите вещи. После побутна напред фалшивата визитка и телефона на Леонид, като че ли местеше фигури по шахматната дъска.

— Работел си за Лайла Хот — каза той. — Визитката доказва, че си бил във връзка с хората, които е наела, а телефонът доказва, че ти се е обаждала най-малко шест пъти. Телефонният номер на „Четири сезона“ е регистриран в списъка с повикванията.

— Не е моят телефон.

— Намерихме го в джоба ти.

— Според служителите на рецепцията Лайла Хот не е била в „Четири сезона“.

— Защото им казахме да ни сътрудничат. Всички знаем, че беше отседнала там. Срещал си се с нея два пъти, а последната ви среща не се е състояла.

— Коя е тя?

— Трябваше да си зададеш този въпрос, преди да се съгласиш да работиш за нея.

— Не съм работил за нея.

— Телефонът доказва обратното. Не е трудно да се досетиш.

Замълчах.

— Къде е Лайла Хот сега? — продължи той.

— Не знаеш ли?

— Как бих могъл да знам?

— Предположих, че сте я прибрали, когато е напускала хотела. Преди да започнете да ме упоявате със стрелички.

Мъжът не каза нищо.

— Били сте там по-рано през деня — заявих аз. — Претърсили сте апартамента й. Реших, че я наблюдавате.

Мъжът отсреща мълчеше.

— Изпуснали сте я, нали? Минала е покрай вас. Страхотни сте. Вие сте пример за всички нас, момчета. Чужденка, която се интересува от делата на Пентагона, а вие я изпускате?

— Наистина е пропуск — кимна шефът.

Изглеждаше доста смутен, макар че не би трябвало според мен. Защото да се измъкнеш от хотел, когато те следят, е сравнително лесно. Правиш го, като не се измъкваш. Не и веднага. Изпращаш багажа си долу по пиколото със служебния асансьор, докато агентите чакат във фоайето, слизаш от асансьора за гости на друг етаж и се криеш някъде час-два, докато агентите се откажат и си тръгнат. После излизаш и ти. Трябва да имаш здрави нерви, разбира се, но не е трудно, особено ако си наел и друга стая, на друго име — което Лайла Хот определено беше направила за Леонид.

— Къде е тя сега? — попита агентът.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Най-опасната личност, която някога си срещал.

— Не изглеждаше такава.

— Точно заради това.

— Нямам представа къде е — заявих.

Последва дълга пауза, а после агентът върна в редицата фалшивата визитка и телефона и побутна напред визитката на Тереза Лий. Попита:

— Какво знае тя?

— Има ли значение?

— Трябва да изпълним няколко лесни задачи. Трябва да открием двете Хот, трябва да открием флаш паметта, но преди всичко трябва да спрем изтичането на информация. Значи трябва да знаем докъде е стигнало това изтичане. Трябва да разберем кой какво знае.

— Никой не знае нищо. Най-малкото аз.

— Не сме на състезание. Няма да получиш точки за упорството си. Всички тук сме на една и съща страна.

— Не усещам нещата така.

— Трябва да погледнеш на положението сериозно.

— Повярвай ми, гледам сериозно.

— Тогава ни кажи кой какво знае.

— Не мога да чета мисли. Не знам кой какво знае.

Чух вратата вляво отново да се отваря. Шефът погледна натам и кимна. Обърнах се и видях агента от левия стол. В ръцете си държеше пушка. Не „Франки 12“, а пушката, която изстрелва стрелички. Насочи я и натисна спусъка. Завъртях се, но беше късно. Улучи ме в ръката, малко под рамото.

44

Отново се събудих, но не отворих очи веднага. Имах чувството, че часовникът в главата ми е заработил, така че исках да го настроя и да се ориентирам, без да ме безпокоят. Показваше шест вечерта. Което означаваше, че съм бил в безсъзнание още осем часа. Изпитвах силна жажда и глад. Ръката ме болеше така, както преди това ме болеше кракът. Малка пареща точка близо до рамото. Усещах, че още съм без обувки. Китките и глезените ми обаче не бяха вързани за кушетката. Изпитах облекчение. Протегнах се лениво и опипах лицето си. Още повече набола четина. Скоро щях да имам брада.

Отворих очи. Озърнах се. Открих две неща. Първо, Тереза Лий беше в клетката отдясно. И второ, Джейкъб Марк беше в клетката вляво от моята.

И двамата бяха ченгета.

И двамата бяха без обувки.

Тогава вече започнах да се тревожа.

Ако бях прав и наистина беше шест вечерта, значи Тереза Лий е била доведена тук от дома й. Джейкъб Марк е бил взет от работа. И двамата ме гледаха. Лий стоеше зад решетките на около метър и нещо от мен. Беше с джинси и бяла блуза. Боса. Джейк седеше на кушетката. Беше с полицейската униформа, но без колан, без пистолет, без радиостанция и също бос. Седнах на кушетката, спуснах крака на пода и прокарах пръсти през косата си. После станах, отидох до мивката и пих вода от крана. Ню Йорк — без никакво съмнение. Познавах вкуса на водата. Погледнах Тереза Лий и попитах:

— Знаеш ли точно къде сме?

— Ти не знаеш ли? — попита тя.

Поклатих глава.

— Трябва да приемем, че мястото се подслушва — каза тя.

— Сигурен съм, че е така — отбелязах. — Е, те знаят къде сме, така че няма да им разкрием нищо ново.

— Не трябва да казваме каквото и да било.

— Можем да говорим за география. Патриотичният закон не забранява уличните адреси засега.

Лий замълча.

— Какво? — попитах.

Погледна ме смутено.

— Мислиш, че играя игрички с теб ли?

Тя не отговори.

— Мислиш, че съм тук, за да те накарам да кажеш нещо компрометиращо?

— Не знам. Не знам нищо за теб.

— Какво те притеснява?

— Клубовете на Блийкър Стрийт са по-близо до Шесто Авеню, отколкото до Бродуей. Там си можел да хванеш влак по линия A или B, или C, или D. Защо изобщо си се качил на влак от линия номер шест?

— Природен закон — отговорих. — Всички сме програмирани. В мозъците. Посред нощ в пълния мрак всички бозайници инстинктивно тръгват на изток.

— Наистина ли?

— Не. Измислих го току-що. Нямаше къде да отида. Излязох от един бар, свих наляво и тръгнах. Не мога да дам по-добро обяснение.

Лий не каза нищо.

— Какво друго? — попитах.

— Нямаш багаж. Не съм виждала бездомен човек без никакви вещи. Повечето от тях мъкнат със себе си повече предмети, отколкото аз притежавам. Използват колички от супермаркет.

— Аз съм различен — заявих. — И не съм бездомник. Не съм като тях.

Тя замълча.

— Беше ли със завързани очи, когато те доведоха тук? — попитах.

Тя ме изгледа продължително, после поклати глава и въздъхна.

— Намираме се в изоставена пожарна в Гринич Вилидж. На Западна трета улица. Партерът и горните етажи не се използват. Ние сме в сутерена.

— Знаеш ли кои са тези типове?

Тя не отговори. Само погледна към камерата.

— Същият принцип — казах. — Те знаят кои са. Поне се надявам да знаят. Защо да не научат, че и ние знаем кои са?

— Мислиш ли?

— Там е цялата работа. Не могат да ни забранят да мислим. Знаеш ли кои са?

— Не се легитимираха. Нито днес, нито когато дойдоха да говорят с теб в управлението.

— Но?

— Нелегитимирането може да е равносилно на легитимиране, ако сте единствените, които никога не се легитимират. Чували сме разни приказки.

— Кои са тогава?

— Работят за министъра на отбраната.

— Звучи логично — отбелязах. — Министърът на отбраната обикновено е най-тъпият в кабинета.

Лий погледна отново към камерата, като че ли бях обидил горкия уред. Сякаш самата тя бе причина за тази обида.

— Не се тревожи — успокоих я аз. — Тези типове са бивши военни, доколкото можах да разбера, така че вече са наясно колко тъп е министърът на отбраната. Дори и така да е обаче, отбраната е част от кабинета, следователно нашите момчета работят за Белия дом.

Лий се замисли за момент, после попита:

— Знаеш ли какво искат?

— Отчасти.

— Не ни казвай.

— Няма — уверих я.

— Достатъчно голямо ли е, че с него да се занимава Белият дом?

— Потенциално да, предполагам.

— По дяволите!

— Кога дойдоха при теб?

— Днес следобед. В два часа. Още спях.

— Водеха ли със себе си униформени полицаи?

Лий кимна и в очите й се появи обида.

— Познаваше ли ги? — попитах.

Тя поклати глава.

— Буйни глави, антитерористи. Сами си пишат правилата и стоят настрана от останалите. По цял ден се разкарват насам-натам със специални коли. Понякога и с фалшиви таксита. Един на предната седалка, двама отзад. Знаеше ли това? Правят големи обиколки, нагоре по Десета, надолу по Втора. Както някога бомбардировачите патрулираха в небесата.

— Колко часът е сега? Около шест и шест минути ли?

Тя погледна часовника си изненадано.

— Точно толкова.

Обърнах се на другата страна.

— Джейк? А ти?

— Първо хванаха мен. Тук съм от обяд. Гледам как спиш.

— Някаква вест от Питър?

— Няма.

— Съжалявам.

— Знаеш ли, че хъркаш?

— Натъпкаха ме с успокоително за горили. С пушка, която изстрелва стрелички.

— Шегуваш се.

Показах му кървавото петно на панталона, после и на ръкава на ризата.

— Пълно безумие — отбеляза той.

— На работа ли беше?

Той кимна.

— Диспечерът извика колата ми в базата и тези сладури ме чакаха там.

— Значи в отдела ти знаят къде си?

— Не точно. Но знаят с кого тръгнах.

— И това е нещо — казах.

— Напротив — възрази той. — Отделът няма да направи нищо за мен. Когато дойдат и те отведат типове като тези, изведнъж се оказваш опетнен. Всички си мислят, че си виновен за нещо. Колегите веднага започнаха да се отдръпват от мен.

— Все едно че те търсят от Вътрешни разследвания — обади се Лий.

— Защо Дохърти не е тук? — попитах я.

— Знае по-малко и от мен. Всъщност доста се постара да знае колкото се може по-малко. Не забеляза ли? Той е старо куче.

— Партньор ти е.

— Днес ми е партньор. До другата седмица обаче ще е забравил, че е имал партньор. Знаеш как стават тези неща.

— Тук има само три клетки — обади се Джейк. — Дохърти може да е някъде другаде.

— Говориха ли с вас онези хубавци, или още не са? — попитах.

Двамата поклатиха глави.

— Тревожите ли се? — попитах ги.

Двамата кимнаха. Лий вдигна очи.

— А ти?

— Спя нормално — казах. — Преди всичко заради приспивателните.

В шест и половина ни донесоха храна. Сандвичи в найлонови пликове, които обърнаха настрани и мушнаха през решетките. Плюс бутилки вода. Изпих първо водата и напълних бутилката от крана. Сандвичът ми беше със салам и сирене. Най-вкусното нещо, което някога съм ял.

В седем отведоха Джейкъб Марк за разпит. Без белезници. Без вериги. Тереза Лий и аз седяхме на кушетките си, на около три метра един от друг, разделени от решетките. Не говорихме кой знае колко. Лий ми се стори потисната. В един момент каза:

— Загубих няколко много добри приятели, когато се срутиха Близнаците. Не само полицаи. И пожарникари. Хора, с които бяхме работили заедно. Хора, които познавах от години.

Каза го, като че ли си мислеше, че тези истини би трябвало да я изолират от безумието, което последва. Аз седях мълчаливо и през повечето време мислено преповтарях разговори. Всякакви хора бяха товарили с мен. С часове. Джон Сансъм, Лайла Хот, момчетата от съседната стая. Връщах се към казаното от тях, както дърводелец прокарва длан по рендосана повърхност, за да открие грапави места. Имаше странни недомлъвки, нелогични нюанси, дребни пропуски. Не знаех какво означават. Все още не. Знаех обаче, че ги има, и това само по себе си беше от полза.

В седем и половина върнаха Джейкъб и отведоха Тереза Лий. Без белезници. Без вериги. Джейк седна на кушетката си с кръстосани крака и с гръб към камерата. Погледнах го въпросително. Той вдигна очи към тавана и едва забележимо сви рамене. Отпусна ръце пред себе си, невидими за камерата, и с десен палец и показалец направи пистолет. Потупа бедрото си и погледна моето. Пушката, която приспива. Показа два пръста между коленете си и един встрани. Кимнах. Двама зад масата, трети вляво с пушката. Вероятно до вратата към третото помещение. За да пази. Заради това Джейк нямаше белезници и вериги. Започнах да масажирам слепоочията си и докато дланите ми бяха горе, раздвижих устни: „Къде са обувките ни?“ Джейк размърда устни в отговор: „Не знам.“

После се умълчахме. Не знаех за какво мисли Джейк. Може би за сестра си. Или за Питър. Аз лично бях пред важен избор. Има два начина да се бориш с нещо — отвътре и отвън. Аз предпочитах отвън. Винаги съм го предпочитал.

В осем часа върнаха Тереза Лий и отведоха мен.

45

Без белезници. Без вериги. Сигурно си мислеха, че се страхувам от пушката със стреличките. Наистина се страхувах малко. Не защото не обичам дребни убождания. И не защото имам нещо против съня сам по себе си. Обичам да спя колкото всеки друг. Не исках обаче да губя повече време. Не можех да си позволя да пропилея още осем часа.

Мъжете седяха в стаята точно както ми беше показал Джейкъб Марк. Шефът вече се бе настанил на средния стол. Агентът, който ми беше сложил веригите сутринта, сега ме доведе в стаята, остави ме в средата и седна вдясно на шефа. Третият стоеше до страничната врата с пушката. Нещата ми все още бяха на масата. Или отново бяха подредени на масата. Съмнявах се, че са били там, докато са разпитвали Джейк или Лий. Нямаше смисъл. Излишно. Бяха сложени отгоре специално заради мен. Пари, паспорт, банкова карта, четка за зъби, карта за метрото, визитката на Лий, фалшивата визитка, флаш паметта и мобилният телефон. Всичките девет бяха налице. Добре, защото трябваше да взема със себе си поне седем от тях.

Агентът в средата нареди:

— Седни, Ричър.

Тръгнах към стола и усетих как тримата се отпускат. Бяха работили цяла нощ и цял ден. Сега започваха трети пореден час разпити. А разпитите са тежка работа. Изискват сериозна мисловна концентрация и гъвкавост. Изтощително е. Следователно и тримата бяха уморени. Достатъчно, за да са притъпени сетивата им. Веднага щом стигнах до стола, се пренесоха от настоящето в бъдещето. Решиха, че проблемите им са свършили. Започнаха да мислят за подхода си. За първия въпрос. Решиха, че ще седна на стола и ще съм готов да го чуя. И да отговоря.

Грешка.

На половин стъпка от стола опрях крак в ръба на масата и я бутнах напред. Не я изритах, а я бутнах, защото нямах обувки. Другият й ръб се заби в стомасите на двамата седнали и ги притисна към облегалките на столовете. В това време вече се бях стрелнал вляво. Изтласках се нагоре от клекнало положение, сграбчих пушката и я измъкнах от ръцете на третия агент, а докато още беше изправен, го изритах в чатала с коляно. Той пусна пушката и се присви, а аз го изритах по физиономията с ножица. Като онзи ирландски танц. Обърнах се светкавично, насочих пушката и изстрелях иглата в гърдите на шефа. После скочих до масата и ударих третия по главата с приклада на пушката — веднъж, два пъти, три пъти — силно и жестоко, докато онзи не притихна и не престана да се движи.

Четири шумни и жестоки секунди от началото до края. Четири отделни действия, изпълнени отделно. Масата, пушката, шефът, вторият тип. Едно, две, три, четири. Гладко и лесно. Двамата, които ударих, бяха в безсъзнание и кървяха. Човекът на пода беше с разбит нос, а онзи на масата имаше рана на черепа. Шефът му до него се беше устремил към пода, подпомогнат от химията, както се беше случило с мен вече два пъти. Беше ми интересно да гледам. Показваше някаква мускулна парализа. Свличаше се надолу от стола безпомощен, но очите му се движеха, сякаш продължаваше да съзнава случващото се около него. Спомних си въртящите се форми и се зачудих дали и той ги вижда.

После се вгледах във вратата към третото помещение. Все още оставаше един медицински лаборант, за когото не знаех къде е. А може би имаше и други. Може би имаше много други. Вратата обаче си оставаше затворена. От третата стая не се чуваше никакъв шум. Коленичих и проверих под сакото на третия агент. Нямаше оръжие. Имаше раменен кобур, но той беше празен. Вероятно стандартна процедура. Оръжие не се внася в затворено помещение, в което има задържан. Проверих и другите двама. Същото. Пластмасови кобури, и двата празни.

Третата стая продължаваше да е тиха.

Проверих джобовете им. И те бяха празни. Прочистени. В тях нямаше нищо, освен неутрални неща като салфетка или дребни монети, притиснати в шевовете. Никакви ключове от апартаменти или коли, никакви телефони. Нямаше портфейли, полицейски значки или лични документи.

Взех пушката и вдигнах цевта — готов за стрелба. Отидох до вратата на третата стая. Отворих рязко и се престорих, че се прицелвам. Пушката си е пушка, дори да не е заредена и да не е каквато трябва. Същественото при подобни ситуации е първото впечатление и първата реакция.

В третата стая нямаше никого.

Нямаше лаборант, други агенти или помощен персонал. Абсолютно никой. Сиви офис мебели и флуоресцентно осветление. Помещението беше като другите две — стара тухлена зидария, боядисана в бяло. Същата големина, същите пропорции. Тук имаше още една врата, която водеше или по-навътре в сутерена, или към стълбище. Отидох до нея и отворих.

Стълбище. Стара лющеща се зеленикава мазилка. Затворих вратата и проверих офис мебелите. Три бюра, пет шкафа, четири сейфа, всички заключени с ключалки с шифър. Това обясняваше защо в джобовете на агентите нямаше ключове. По бюрата нямаше купчини книжа. Само три дремещи компютъра и три телефонни апарата. Натиснах клавишите за интервал на трите клавиатури и събудих компютрите. И трите поискаха парола. Вдигнах една по една слушалките и натиснах бутоните за повторно набиране — и трите пъти чух гласа на телефонистката от централата. Сериозни мерки за сигурност. Старателни и методични. Приключвате разговора, прекъсвате линията, после набирате нула и оставяте слушалката. Онези тримата не бяха съвършени, но не бяха и идиоти.

Останах неподвижен дълго време. Бях разочарован заради ключалките. Исках да намеря запасите им и да презаредя пушката, за да приспя с нея и другите двама агенти. Исках да намеря и обувките си.

Останах разочарован и по двата пункта.

Върнах се в помещението с клетките. Джейкъб Марк и Тереза Лий вдигнаха очи, погледнаха встрани, после отново погледнаха мен. Класическо стъписване, защото бях сам и държах в ръцете си пушката. Предположих, че са чули шума и са решили, че онези ме обработват. Вероятно не бяха очаквали да се върна толкова скоро или изобщо да се върна.

— Какво стана? — попита Лий.

— Заспаха — отговорих.

— Как така?

— Може би се отегчиха да ме слушат.

— Значи сега наистина си загазил.

— А преди това?

— Преди това беше невинен.

— Време е да пораснеш, Тереза.

Тя замълча. Огледах ключалките на клетките. Добра изработка и качество. Имаха цилиндрични шайби, с числа по периферията, от едно до трийсет и шест. Въртяха се и в двете посоки. Опитах ги, но не почувствах нищо, освен цъкането на прецизната механика. Усещане за отлично качество. Определено не почувствах никакви прещраквания на заключващия механизъм.

— Искате ли да ви измъкна оттук? — попитах.

— Не можеш — каза Лий.

— Ако мога, искаш ли да те измъкна?

— Защо да не искам?

— Защото, както ти се изразяваш, ще загазиш. Ако останеш, ще играеш по техните правила.

Не отговори.

Погледнах Джейк.

— А ти?

— Намери ли обувките ни? — попита той.

Поклатих глава.

— Можеш обаче да вземеш техните. Горе-долу същият размер са.

— А ти?

— На Осма улица има магазини за обувки.

— Ще отидеш дотам бос?

— Това е Гринич Вилидж. Ако тук не мога да ходя бос, къде бих могъл?

— Как ще ни измъкнеш?

Проблеми и решения от деветнайсети век срещу експедитивността на двайсет и първи.

— Няма да е лесно и затова искам да знам дали да се захващам. И трябва да решите бързо. Нямаме много време.

— Докато се събудят ли?

— Докато затворят „Хоум Депо“.