/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Врагът

Лий Чайлд

Той се казва Джак Ричър, военен полицай, и е само на двайсет и девет години. Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия. В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.

Лий Чайлд

Врагът

В памет на Адел Кинг

Всички герои в тази книга са измислени и всяка прилика с действителни лица е случайна.

1

Да не би да е инфаркт! Вероятно това са били последните думи в съзнанието на Кен Креймър, предсмъртен взрив на паника само миг преди да спре да диша и да се срине в бездната. Бил оплел конците във всяко отношение и го знаел. Намирал се където не му е било мястото, в компанията на някого, с когото не било редно да бъде, и носел със себе си нещо, което трябвало да съхранява по-внимателно. Но явно си е мислил, че и този път ще му се размине. Кен бил най-добрият в тази игра. Играел я, за да печели. Може би дори се е усмихвал на дързостта си, когато внезапният глух удар в гръдния кош го предал. В този момент всичко се преобърнало. Успехът станал катастрофа. Съдбата не му оставила време да поправи грешките си.

Никой не знае какво точно се усеща при фатален инфаркт. Няма оцелели, които да разкажат. Лекарите говорят за некроза, за съсиреци, за кислородна недостатъчност и запушени кръвоносни съдове. Някои предполагат забързано, безпомощно прескачане на сърцето; други — внезапно спиране. Специалистите използват термини като стенокардия или фибрилация, но на нас тези думи не ни говорят нищо. Просто умираш внезапно — така е правилно да се каже. Във всеки случай Кен Креймър бе направил точно това. Бе умрял внезапно, отнасяйки тайните си в гроба, а бъркотията, която бе оставил след себе си, без малко да прати и мен в небитието.

* * *

Бях съвсем сам в чужд кабинет. На стената имаше часовник. Само с две стрелки — за часовете и за минутите. Без стрелка за секундите. Електронен. Не тиктакаше. Беше абсолютно тих, като самата стая. Гледах напрегнато по-дългата стрелка. Тя не помръдваше.

Седях и чаках.

Дългата стрелка оживя. Премести се напред с шест деления. Движението й беше плавно и отмерено. Направи отскок, потрепери леко и отново се закова неподвижно.

Една минута.

Една мина, остава още една.

Още шейсет секунди.

Седях и гледах. Дълго време часовникът не помръдваше. После минутната стрелка отново подскочи напред. Още една минута. Удари полунощ и 1989-а се смени с 1990-а.

Бутнах стола си назад и се изправих зад бюрото. В този момент телефонът иззвъня. Помислих си, че някой иска да ми честити новата година. Но не. Обаждаше се някакъв полицай — не военен като мен, а граждански, — за да ми съобщи, че открил мъртъв военнослужещ на петдесет километра от базата.

— Търся дежурния от военната полиция — започна той.

Бавно седнах зад бюрото.

— На телефона — отвърнах.

— Тук има един от вашите, мъртъв.

— Един от моите ли?

— Военнослужещ — каза той.

— Къде?

— В един мотел в града.

— От какво е умрял? — запитах.

— Така като гледам, от инфаркт — отвърна оня.

Замълчах. Пресегнах се и обърнах календара на бюрото си от 31 декември на 1 януари.

— Нищо подозрително? — запитах.

— Аз поне не забелязвам.

— Виждал ли си преди умрели от инфаркт?

— Да, доста.

— Е, добре — казах аз. — Обади се в щаба на базата.

Дадох му номера.

— И честита Нова година — добавих.

— Няма ли да дойдеш?

— Не — отвърнах и затворих телефона. Нямаше нужда да ходя никъде. Армията е голяма институция, малко по-голяма от Детройт, малко по-малка от Далас и точно толкова лишена от сантименталност, колкото и двата града. Мирновременната й численост възлиза на 930 000 военнослужещи — мъже и жени, които като демографски профил са напълно представителни за населението на страната. Смъртността в Съединените щати е 850 на 100 000 души годишно, а при липса на продължителни бойни операции военните не умират по-често или по-рядко от обикновените хора. В общи линии те са по-млади и в по-добра физическа форма от населението като цяло, но пък пият и пушат повече, ядат по-лоша храна, изложени са на повече напрежение и освен това вършат всякакви опасни неща по време на учения. В резултат средната продължителност на живота им е горе-долу колкото на останалите. Ако направим една проста аритметика с годишната смъртност, умножена по числеността на личния състав, ще излезе, че всеки ден от всяка година би трябвало да умират по двайсет и двама американски военнослужещи — от нещастни случаи, самоубийства, сърдечни болести, рак, инсулт, белодробни заболявания, чернодробна и бъбречна недостатъчност. Също като при гражданите на Детройт или Далас. Така че нямаше никаква нужда да ходя където и да било. Аз съм полицай, а не погребален агент.

Часовникът отново помръдна. Дългата стрелка подскочи, потрепери и замръзна. Три минути след полунощ. Телефонът отново иззвъня. Този път ми честитяха новата година. Беше сержантката от стаичката пред кабинета, който не беше мой.

— Честита Нова година — каза ми тя.

— И на теб — отвърнах. — Толкова ли не можеш да станеш и да си подадеш главата през вратата?

— А вие защо не станахте да си подадете вашата?

— Говорех по телефона.

— Кой беше?

— Никой — отвърнах. — Просто някакъв от нашите не могъл да доживее до новото десетилетие.

— Искате ли кафе?

— Разбира се — казах. — Защо не?

Отново затворих телефона. До този момент бях вече над шест години във войската и знаех, че армейското кафе е едно от нещата, заради които си струваше да се служи. Кафето на американската армия беше най-доброто в света, по това спор нямаше. А също и сержантките. Тази конкретно беше от планините на Джорджия. Познавах я от два дни. Живееше извън базата, във фургон, паркиран между няколко десетки подобни фургони из пущинаците на Северна Каролина. Имаше си и дете, момченце. Беше ми разправила надълго и нашироко за него. Но нито дума за съпруг. Беше слабичка и жилава, и корава като камък, но мисля, че ме харесваше. Всъщност бях сигурен, понеже ми носеше кафе. Ако сержантът ти не те харесва, няма кафе. Най-много нож в гърба. Вратата на кабинета ми се отвори и тя влезе с две чаши в ръце — една за мен, една за нея.

— Честита Нова година — повторих аз.

Тя постави и двете чаши на бюрото ми.

— Дали ще е честита наистина? — запита.

— Не виждам причина да не бъде — отвърнах.

— Берлинската стена е наполовина паднала. Показаха я по телевизията. Наоколо хората празнуват.

— Радвам се, че поне някой някъде празнува.

— Имаше много хора. Огромни тълпи. Пееха и танцуваха.

— Не съм гледал новините.

— Беше преди около шест часа. Заради разликата във времето.

— Сигурно са още там.

— Носеха големи чукове.

— Не е забранено. В тяхната половина от града са свободни хора. Нали затова сме там от четирийсет и пет години!

— Скоро вече няма да има враг, от който да ги пазим.

Опитах кафето. Горещо, черно — най-доброто в света.

— Ние победихме — казах. — Нима това не е добре?

— Не, ако живееш от парите на Чичо Сам.

Беше облечена като мен — стандартна бойна камуфлажна униформа с горски десен. Ръкавите й бяха навити нагоре. Лентата над лакътя й с инициалите на военната полиция беше идеално водоравна. Предположих, че я е прихванала с безопасна отвътре, където не се вижда. Ботушите й блестяха.

— Нямаш ли пустинни камуфлажки? — запитах.

— Никога не съм била в пустинята.

— Смениха им десена. След пет години научни изследвания. Сегашните са на големи кафяви петна. Пехотинците им викат шоколадов десерт. Не го бива тоя десен. Трябва да върнат стария. Ама сигурно ще им трябват още пет години, за да се сетят.

— Е, и?

— Щом са им нужни пет години, за да измислят нова шарка за камуфлажките, сигурно синът ти ще е завършил колеж, докато им дойде на ума, че трябва да съкратят числеността на армията. Тъй че не си го слагай на сърце.

— Е, добре — отвърна недоверчиво тя. — Значи смятате, че синът ми става за колеж?

— Не го познавам.

Тя замълча.

— Армията мрази промените — продължих аз. — Освен това винаги ще имаме врагове.

Тя мълчеше. Телефонът иззвъня отново. Тя се пресегна и го вдигна вместо мен. Слуша мълчаливо десет-единайсет секунди и ми подаде слушалката.

— Полковник Гарбър, сър — каза тя. — От Вашингтон.

После взе чашата си и излезе. Полковник Гарбър беше шефът ми и макар да беше, общо взето, симпатичен човек, едва ли ми се обаждаше осем минути след настъпването на новата година от едната гола куртоазия. Не беше в стила му. Някои началници много си падат по любезностите. Могат да позвънят и да те обсипят с благопожелания на някой голям празник, сякаш наистина те мислят за равен. Но на Лион Гарбър не би му минало и през ум подобно нещо по отношение на когото и да било, да не говорим за мен. Дори да знаеше, че аз съм дежурен.

— Ричър на телефона — казах аз.

Дълга пауза.

— Аз пък мислех, че си в Панама — рече той.

— Получих заповед за преместване — отвърнах.

— От Панама във Форт Бърд? Защо?

— Не е моя работа да питам.

— Кога те преместиха?

— Преди два дни.

— Но това е понижение.

— А, така ли?

— А не е ли? В Панама поне е било по-интересно.

— Не беше лошо — казах.

— И вече те сложиха дежурен на Нова година?

— По мое собствено желание — отвърнах аз. — Мъча се да се харесам на околните.

— Безнадеждна работа — каза той.

— Една колежка току-що ми донесе кафе…

Той помълча за миг, после каза:

— Не ти ли се обадиха преди малко за военнослужещ, умрял в мотел?

— Преди осем минути — отвърнах аз. — Препратих ги в щаба.

— Оттам пък са ги препратили някъде другаде и така нататък, докато току-що не ми прекъснаха празнуването, за да ме уведомят.

— Защо пък вас?

— Защото въпросният покойник се оказа генерал с две звезди.

По линията настана тишина.

— Не се сетих да попитам — казах аз.

Тишината от другата страна продължаваше.

— Генералите също са смъртни — добавих.

Никакъв отговор.

— Няма нищо подозрително — продължих аз. — Свършили са му дните на човека. Инфаркт. Може да е имал подагра. Не виждам защо трябва да се впрягаме толкова.

— Въпрос на офицерска чест — каза Гарбър. — Не можем да оставим един генерал-майор проснат мъртъв пред очите на хората, без да реагираме. Трябва да засвидетелстваме присъствие.

— И присъствието съм аз?

— Ако питаш мен, бих предпочел някой друг. Но ми се струва, че в този час ти си най-старшият трезв военен полицай. Така че, да, присъствието ще го засвидетелстваш ти.

— Ще ми трябва поне час, за да стигна дотам.

— Човекът не бърза за никъде. Умрял е. А и още не са открили трезв съдебен лекар да направи оглед на трупа.

— Хубаво — казах аз.

— Дръж се почтително.

— Хубаво — повторих.

— Бъди учтив — продължи той. — Извън базата сме им в ръцете. Под цивилна юрисдикция.

— Знам ги аз цивилните — отвърнах. — Веднъж се запознах с един.

— Същевременно гледай да контролираш ситуацията — добави той. — Ако се нуждае от контрол, искам да кажа.

— Човекът сигурно е умрял в леглото си — казах. — Като повечето хора.

— Обади се — рече той, — ако имаш нужда от нещо.

— Хубаво ли си прекарвате? — запитах.

— Страхотно — отвърна той. — Дъщеря ми е на гости.

И затвори телефона. Набрах полицейския диспечер и взех номера и адреса на мотела. После оставих кафето си недопито на бюрото, казах на сержантката какво се е случило и се запътих към стаята си, за да се преоблека. Реших, че за да засвидетелствам присъствие, ми е нужна пълна парадна униформа, а не някакви си там камуфлажки с горски десен.

От парка на военната полиция взех един джип „Хъмър“ и излязох през главния портал, където записаха данните ми, номера на автомобила и часа на излизане. Намерих мотела за по-малко от петдесет минути. Беше на петдесетина километра право на север от Форт Бърд. Пътят минаваше през глухата провинция на Северна Каролина; наоколо беше тъмно и не се виждаше нищо особено, ако не се брояха редките крайпътни заведения и супермаркети, проскубаните храсталаци и някакви спящи зимен сън ниви, най-вероятно картофени. Всичко беше ново за мен. Преди никога не бях служил по тия места. Пътищата бяха пусти. Всички празнуваха. Надявах се да успея да се прибера във Форт Бърд, преди хората да са почнали да се разотиват по къщите си. Макар че, като се замислех, шансовете на хъмъра при челен сблъсък с цивилно возило не бяха никак лоши.

Мотелът беше част от неголяма групичка ниски сгради, скупчени в мрака край голямо магистрално кръстовище. В средата на търговския комплекс имаше бензиностанция със заведение за отмора на шофьорите на тежкотоварни камиони. Заведението — всъщност най-долнопробна закусвалня — беше отворено през празниците, а бензиностанцията беше достатъчно широка, за да приема грамадните влекачи с полуремаркета. Малко встрани имаше безименен бар с неизмазани тухли от сгуробетон, без прозорци, но с много неон. Над бара отдалеч се виждаше надпис „Екзотични танцьорки“ с розови светещи букви; имаше паркинг с размерите на футболно игрище, целият оплескан с мазни петна от камионите; локвите сияеха с цветовете на дъгата от разлятата нафта. От бара кънтеше силна музика. Околовръст в три редици бяха паркирани коли. Целият район беше осветен в мъртвешко жълто от лампите на шосето. Нощта беше студена, вятърът носеше мъгла на талази. Самият мотел се падаше точно срещу бензиностанцията, през шосето, и представляваше очукана постройка с белеща се блажна боя, неравни стени и с около двайсетина стаи, празни, както изглеждаше. В левия край имаше рецепция със символична веранда и бръмчащ автомат за кока-кола.

Първи въпрос: Защо му е било на един генерал с две звезди на пагона да ползва услугите на подобно заведение? Сигурен съм, че ако беше отседнал в „Холидей Ин“, Министерството на отбраната едва ли щеше да го разследва за злоупотреба с държавни средства.

Точно срещу предпоследната стая на мотела бяха паркирани накриво две патрулни коли на градската полиция. Между тях беше затиснато невзрачно автомобилче с четири врати, цялото изпотено от мъглата. Беше червен четирицилиндров форд от най-простия модел, с тесни гуми и пластмасови тасове. Очевидно беше под наем. Спрях хъмъра до дясната патрулка и изскочих на студа. Музиката отвъд шосето задумка още по-силно. Лампите в предпоследната стая бяха загасени, а вратата й зееше широко отворена. Помислих си, че полицаите искат да поддържат температурата вътре ниска. За да не би старецът да се размирише. Нямах търпение да му хвърля един поглед. Никога преди не бях виждал мъртъв генерал, това поне беше сигурно.

Трима от полицаите останаха в колите си, само един слезе, за да ме посрещне. Беше с бежов униформен панталон и късо кожено яке, с издърпан до брадичката цип. Без шапка. От значката на якето му разбрах, че се казва Стоктън и е заместник-шеф на полицията. Не го познавах. Никога преди не бях служил по тия места. Беше побелял, около петдесетгодишен. Среден на ръст, възпълен и леко отпуснат, но от начина, по който огледа значките ми, предположих, че може би е бивш военен, каквито впрочем са много от полицаите на гражданска служба.

— Господин майор — каза той вместо поздрав.

Кимнах. Бивш военен, без съмнение. Върху пагоните на майора има златни дъбови листенца, два сантиметра широки, по едно от всяка страна. Човекът ме гледаше изотдолу и малко косо, което не е най-удобният ъгъл, но очевидно знаеше къде да погледне и разбираше от военни чинове. Аз пък познах гласа му. Беше същият, който ми позвъни по телефона в дванайсет и пет секунди.

— Аз съм Рик Стоктън — каза той. — Заместник-началник.

Гласът му беше равен. Явно и преди бе виждал умрели от инфаркт.

— Джак Ричър — отвърнах. — Дежурен от военната полиция.

На свой ред той също позна гласа ми. Усмихна се.

— Значи дойде — рече той. — Все пак.

— Не ми каза, че починалият е с две звезди.

— Е, такъв е.

— Не съм виждал досега мъртъв генерал.

— Малко хора са виждали — отвърна той. От начина, по който го каза, заключих, че е служил в армията.

— Военен, а? — запитах.

— Морски пехотинец — каза той. — Сержант първи клас.

— Баща ми беше служил в морската пехота — отбелязах аз. Когато разговарям с морски пехотинци, не пропускам да подчертая този факт. Сякаш той ме легитимира пред тях, най-общо казано. Да не би случайно да ме вземат за обикновен чорбар. Ала без повече подробности. Не им казвам например, че баща ми е стигнал до чин капитан. Сержантският и офицерският състав на морската пехота не изгарят от взаимна симпатия.

— Хъмър — отбеляза той, като оглеждаше одобрително джипа ми. — Бива ли го?

Кимнах. Хъмър е популярното название на всъдеходния джип „Хъмви“, което е лесна за произнасяне версия на съкращението за „високопроходима многоцелева колесна машина“, което пък описва достатъчно изчерпателно за какво става дума. Така впрочем е с повечето названия в армията — всяко нещо си има име, а името казва всичко, което трябва да знаеш.

— Върши работа — отвърнах.

— Като че ли е малко широчък — отбеляза той. — Не бих желал да го карам в град.

— Пред теб ще има танкове — казах аз. — Да ти проправят пътя. Това е идеята.

Музиката откъм бара кънтеше все така силно. Стоктън не каза нищо.

— Е, да видим умрелия — предложих аз.

Той се обърна и влезе пръв. Натисна един бутон и запали лампата в антрето. После втори, за да освети цялото помещение. Беше стандартна стая, като във всеки мотел. Около метър широко антре с гардероб отляво и баня и тоалетна отдясно. После правоъгълно помещение с размери приблизително шест на три и половина метра, отляво вграден плот със същата дълбочина като гардероба, а срещу него двойно легло със същата дължина като дълбочината на банята. Нисък таван. В отсрещния край — широк прозорец със завеси, с климатичен шкаф под перваза. Повечето неща в стаята бяха поохлузени, захабени и кафеникави на цвят. Самата стая изглеждаше мрачна, спарена и безрадостна.

Върху леглото имаше труп на мъж.

Беше гол, легнал по корем. Бял, наближаващ шейсетте, доста висок. С телосложение на позастарял професионален атлет. Или по-скоро треньор. Все още прилични мускули, но и с малко сланинка на хълбоците, каквато имат възрастните хора, колкото и в добра форма да са. Бледи, безкосмени крака. Стари белези по тялото. Остра като тел посивяла коса, остригана ниско до скалпа; сбръчкана кожа с цвят на гьон отзад на врата. Типичен военен. Сто души да го погледнеха, както си беше чисто гол, и стоте щяха да отсекат: бил е в армията.

— В това положение ли е намерен? — запитах аз.

— Да — отвърна Стоктън.

Втори въпрос: Как така? Човек си наема стая за през нощта и очаква да го оставят на спокойствие, поне до следващата сутрин, докато пристигне камериерката.

— Как така? — запитах на глас.

— Как какво?

— Как така е бил намерен? Да не би да е повикал бърза помощ?

— Не.

— Че как тогава?

— Ще видиш.

Не казах нищо. Защото нищо не виждах.

— Обръщали ли сте го? — запитах.

— Да. После го върнахме по корем.

— Може ли да го огледам?

— Заповядай.

Пристъпих към леглото, проврях ръка под мишницата на стареца и го обърнах. Беше студен и леко вдървен. Тъкмо започваше да се вкочанява. Поставих го по гръб и видях четири неща. Първо, кожата му имаше характерен сивкавоблед цвят. Второ, на лицето му бяха изписани болка и страх. Трето, с дясната си ръка беше хванал лявата — високо горе, за бицепса. И четвърто, беше с презерватив. Кръвното му налягане отдавна бе спаднало до нула и членът му се беше свил, така че презервативът висеше почти празен, подобно на прозрачна кожичка. Беше умрял, преди да постигне оргазъм. Това беше очевидно.

— Инфаркт — каза зад гърба ми Стоктън.

Кимнах. Сивкавата кожа беше сигурен знак. Също и изразът на изненада и уплаха, и внезапната болка в горната част на лявата ръка.

— Масивен инфаркт — казах аз.

— Дали поне е успял да го вкара? — запита Стоктън. По гласа му познах, че се подсмихва.

Леглото беше напълно оправено. Мъртвецът лежеше върху покривката, а тя беше още плътно опъната върху възглавниците. Ала в едната възглавница имаше кръгла хлътнатина, явен отпечатък от нечия глава; покривката беше набрана и притисната надолу, към матрака, от натиска на нечии лакти и колене.

— Жената е била отдолу, когато е станало — казах аз. — Това е сигурно. Трябвало е да изпълзи изпод него.

— Ама че шантава смърт!

Обърнах се и го погледнах.

— Има и далеч по-неприятни начини да умреш.

Той само се усмихна.

— Какво? — казах аз.

Не отговори.

— И не се знае коя е жената? — запитах.

— От нея няма и следа — отвърна той. — Изпарила се е.

— Не са ли я видели на рецепцията?

В отговор Стоктън само се усмихна.

Изгледах го. После разбрах. Евтин мотел до магистрално кръстовище, с бензиностанция и стриптийз бар, на петдесет километра северно от военна база.

— Била е проститутка — казах. — Така са го и открили. Човекът на рецепцията я е познавал. Видял я е да бяга преждевременно от стаята. Станало му е любопитно и е отишъл да провери защо.

Стоктън кимна.

— Обади ни се незабавно. Разбира се, когато дойдохме, дамата отдавна си беше отишла. Освен това той изобщо отрича, че е имало дама. Дава си вид, че заведението не е такова.

— Имали ли сте преди работа тук?

— Понякога. Заведението си е точно такова, повярвай ми.

Гледай да контролираш ситуацията, ми беше казал Гарбър.

— Инфаркт значи? — рекох аз. — Нищо повече.

— Може би — отвърна Стоктън. — Но за да знаем със сигурност, трябва аутопсия.

В стаята беше тихо. Не се чуваше нищо освен радиотрафик от полицейските коли отпред и думкането на музиката откъм бара. Обърнах се отново към леглото. Погледнах лицето на умрелия. Не ми беше познато. Огледах ръцете му. На дясната имаше пръстен на випускник от военната академия „Уест Пойнт“, а на лявата венчална халка — стара, широка, белезникава, най-вероятно девет карата. Погледнах гръдния му кош. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези бяха скрити под лявата мишница — точно там, където с дясната ръка се беше стиснал за бицепса. С усилие повдигнах ръката му и ги издърпах. Бяха обточени с гума, за да не дрънкат. Вдигнах ги към очите си, доколкото позволяваше верижката на врата му. Казваше се Креймър, беше католик, кръвна група 0.

— Можем ние да уредим аутопсията, ако предпочиташ — казах аз. — Във военномедицинския институт „Уолтър Рийд“.

— Извън границите на щата?

— Той е генерал все пак.

— Нямате интерес да се разчуе.

Кимнах.

— Така е. Ти също.

— Може би.

Пуснах плочките и от леглото насочих вниманието си към нощните шкафчета и вградения плот. Нищо. В стаята нямаше телефон. На място като това можеше да се очаква да има най-много телефонна кабина до рецепцията. Проврях се покрай Стоктън и огледах банята. До мивката имаше несесер от черна кожа, вероятно лично негов, не военен, с плътно затворен цип. Отгоре бяха отпечатани релефни инициали „КРК“. Отворих го. В него имаше четка за зъби и самобръсначка, и компактни тубички с паста и крем за бръснене. Нищо друго. Никакви лекарства. Никакъв препарат за поддържане на сърцето. Никакво пакетче с презервативи.

Проверих и в гардероба. Вътре имаше парадна униформа, прилежно провесена на три отделни закачалки — панталонът върху напречника на едната, куртката на втората, ризата на третата. Вратовръзката все още беше под яката на ризата. Точно в средата върху лавицата над закачалките беше поставена напред с козирката офицерска фуражка, цялата обточена със златен ширит. От едната й страна имаше сгъната бяла тениска, от другата — бели шорти, също сгънати.

На пода на гардероба имаше чифт обувки, изравнени една с друга, а отстрани — зелен платнен куфар, внимателно подпрян до задната стена. Обувките блестяха, в тях имаше стегнато навити чорапи. Куфарът също беше личен, а не военен и беше подсилен с естествена кожа на всички важни места. Не беше нито нов, нито особено пълен.

— Ще получиш резултатите — казах аз. — Нашият съдебен лекар ще ти изпрати копие от доклада, без нищо изтрито или добавено. Ако забележиш нещо, което не ти харесва, веднага ти подаваме обратно топката, все едно нищо не е било.

Стоктън не отговори, но не усещах да излъчва враждебност. Някои от полицаите в тия градчета са свестни хора. Присъствието на голяма база като Форт Бърд неминуемо се отразява на цивилния живот. В резултат военните полицаи прекарват доста време със своите колеги от гражданската полиция, като понякога това е твърде досадно, а понякога не. Усещах, че Стоктън не е тип, който създава големи проблеми. Беше спокоен. Истината беше, че ми се видя малко мързелив, а мързеливите хора имат това предимство, че с радост те оставят да им вършиш работата.

— Колко струва? — запитах.

— Кое?

— Колко струва една курва по тия места?

— Двайсет долара ще ти свършат работа — отвърна той. — В тия пущинаци не се предлага нищо екзотично.

— А стаята?

— Да речем, петнайсет.

Претърколих трупа отново по корем. Не беше лесно. Човекът тежеше минимум деветдесет килограма.

— Е, какво мислиш? — запитах.

— За кое?

— Да закараме трупа за аутопсия в „Уолтър Рийд“?

Настана кратка пауза. Стоктън стоеше, забил поглед в стената.

— Може и да се окаже приемливо — каза накрая той.

На вратата се почука. Беше един от полицаите от патрулните коли.

— Току-що се обади съдебният лекар — рече той. — Още поне два часа нямало да може да дойде. Нова година е все пак.

Усмихнах се. Много скоро приемливо щеше да се замени с твърде желателно. Стоктън нямаше два часа за чакане. Не след дълго по пътищата щеше да има стълпотворение от хора с коли, връщащи се от всякакви празненства. След два часа той вече щеше да ме моли да го отърва от умрелия старец. Аз не казах нищо и полицаят излезе да чака в колата си; Стоктън прекоси стаята и застана до прозореца, с гръб към трупа. Извадих от гардероба закачалката с куртката и я закачих на вратата на банята, за да я осветява крушката от коридора.

Да разглеждаш парадна униформа на военен е като да четеш книга или да седиш до него в бара и да слушаш историята на живота му. Въпросната куртка беше с размерите на тялото върху леглото; на табелката отпред пишеше „Креймър“, също както и на плочките. Имаше лентичка за медала „Пурпурно сърце“ с две китки бронзови дъбови листенца отстрани, указващи второ и трето награждаване със същия медал — броят точно съответстваше на белезите по тялото му. Върху пагоните имаше по две сребърни звезди — потвърждение, че наистина е генерал-майор. Знаците за войскова принадлежност на реверите му показваха, че е генерал от бронетанковите войски на САЩ, а нашивката на ръкава — че служи в XII корпус. Имаше и значки за множество войскови отличия, както и цяла коледна елха лентички за всякакви ордени и медали, някои още от Виетнам и Корея, част от които може би наистина си бе заслужил, други може би не. Сред тях имаше и лентички за чуждестранни отличия, чието носене върху парадната униформа беше позволено наистина, но не и задължително. Куртката беше доста обкичена, сравнително стара, но добре поддържана, стандартна, а не шита по поръчка. Като цяло тя издаваше човек, притежаващ професионална, но не и лична суета.

Пребърках джобовете. Бяха празни, ако не се смяташе ключът от наетата кола. Беше на ключодържател от прозрачна пластмаса с формата на цифрата 1, вътре с жълта хартийка с надпис „Хърц“ и номерче, написано на ръка с черна химикалка.

И никакъв портфейл. Никакви дребни монети.

Върнах куртката в гардероба и проверих панталоните. Нищо в джобовете. После обувките. Нищо в тях, ако не се смятаха чорапите. Фуражката. Нищо под нея. Извадих платнения куфар и го разтворих на пода. Вътре имаше бойна генералска униформа и полево кепе. Резервен комплект бельо, чорапи и чифт излъскани полеви ботуши от обикновена черна кожа. И една празна преградка, явно за несесера. Нищо друго. Абсолютно нищичко. Затворих куфара и го върнах на мястото му. Коленичих и надникнах под леглото. И там нищо.

— Има ли нещо, което да ни притеснява? — запита Стоктън.

Изправих се. Поклатих глава.

— Не — излъгах.

— Тогава е твой — каза Стоктън. — Аз обаче получавам копие от доклада за аутопсията.

— Дадено — отвърнах.

— Е, честита Нова година — рече той. После излезе и тръгна към колата си, а аз — към моя хъмър. Подадох по радиостанцията сигнал 10–5, пратете линейка, и наредих на сержантката да изпрати и двама военни полицаи, които да опишат и опаковат всички вещи на Креймър и да ги донесат в кабинета ми. После седнах зад волана и зачаках Стоктън и хората му да се разкарат. Проследих с поглед колите им, докато се изгубиха в мъглата, след което се върнах в стаята при Креймър и извадих от джоба на куртката му ключа от наетата кола. Излязох отново навън и отключих форда.

В колата нямаше нищо, ако не се брояха копията от наемния договор и неприятната воня на препарата за почистване на тапицерия. Според договора Креймър бе получил форда в един и трийсет часа следобед на летище „Дълес“ край Вашингтон, бе платил със собствена кредитна карта „Америкън Експрес“, като му бе направена отстъпка. При получаване на колата километражът бе показвал 21 276 километра, а в момента показваше 21 756. Според моята проста аритметика това означаваше, че Креймър е шофирал 480 километра, което горе-долу съответстваше на разстоянието от летището до мотела, без излишни отклонения.

Сложих книжата в джоба си и заключих колата. Погледнах в багажника. Беше абсолютно празен. С всяка крачка, която правех, музиката откъм бара се усилваше. На десет метра от сградата ме лъхна остра миризма на бира и цигарен дим откъм вентилаторите. Проврях се между паркираните коли и намерих вратата. Беше масивна, дървена и плътно затворена заради студа навън. Дръпнах я и в същия миг мощна вълна от пулсиращ тътен и горещ спарен въздух ме удари в лицето. Помещението беше като врящ казан. Вътре имаше поне петстотин души; стените бяха боядисани в черно, червени и лилави лъчи на прожектори се отразяваха от въртящите се огледални топки на тавана. На задната сцена до металния кол видях танцьорка. Беше чисто гола, ако не се смяташе бялата каубойска шапка на главата й. Пълзеше на четири крака и събираше банкноти от зрителите.

Зад касовия апарат до самата врата беше застанал едър мъжага с черна тениска. Лицето му беше изцяло в сянка. В светлото петно от насочения към него прожектор се открояваше само гръдният му кош — широк и цилиндричен като петролен варел. Музиката беше оглушителна; тълпата изпълваше плътно цялото помещение от стена до стена. Излязох заднишком и вратата сама се затвори след мен. Постоях няколко мига на студа, после се извърнах, пресякох обратно платното и се насочих към рецепцията на мотела.

Помещението представляваше потискаща гледка. Луминесцентните тръби пръскаха зеленикава светлина, автоматът за кока-кола до вратата бръмчеше натрапчиво. На стената имаше телефонен апарат с монети, подът беше застлан с протрит линолеум, стената зад високия до кръста плот на рецепцията беше облицована с евтина ламперия от имитация на дърво, каквато повечето хора слагат в мазетата си. Зад плота, подпрян на високо столче, стоеше бял около двайсетгодишен младок с дълга немита коса и скосена безволева брадичка.

— Честита Нова година — казах аз.

Той не отговори.

— Вземал ли си нещо от стаята на умрелия? — запитах.

Той поклати глава.

— Не.

— Да чуя пак?

— Не съм вземал нищо.

Кимнах. Вярвах му.

— И така — казах, — кога пристигна той?

— Не знам. Аз застъпих в десет. Човекът вече беше тук.

Кимнах отново. Креймър бе напуснал паркинга на „Хърц“ при летище „Дълес“ около един и трийсет и две минути, като по показанията на километража не се бе отклонявал, преди да дойде в мотела; следователно можеше да се допусне, че е пристигнал някъде около седем и трийсет. Или може би в осем и трийсет, ако бе спрял да вечеря по пътя. Или най-късно в девет, ако бе карал извънредно предпазливо.

— Ползвал ли е телефона? — запитах.

— Повреден е.

— Че как тогава е поръчал проститутката?

— Каква проститутка?

— Онази, която е чукал, когато е хвърлил топа.

— Тук няма проститутки.

— Или може би е отишъл да си я хване от бара?

— Човекът беше в предпоследната стая, почти до пътя. Откъде мога да знам какви ги е вършил?

— Имаш ли шофьорска книжка?

Младокът не отговори веднага.

— Защо?

— Елементарен въпрос — казах аз. — Или имаш, или нямаш.

— Имам.

— Покажи я.

Бях по-голям от автомата за кока-кола, целият покрит със значки и нашивки, така че той постъпи, както би постъпил на негово място всеки двайсетгодишен хлапак, особено когато заговоря с този тон. Отлепи задника си от високото столче, посегна и извади портфейл от задния си джоб. Отвори го. Шофьорската му книжка беше затъкната зад мътно найлоново прозорче. На нея бяха отпечатани снимката и името му заедно с адреса.

— Така — рекох аз. — Сега знам къде живееш. След известно време ще дойда пак с още въпроси. Ако те няма тук, ще те открия вкъщи.

Той не отговори. Извърнах се, бутнах вратата и излязох да чакам в хъмъра.

Четирийсет минути по-късно се появи военна линейка с още един хъмър. Казах на хората си да приберат всичко, включително наетата кола, но не ги изчаках да приключат, а тръгнах право към базата. На портала отново записаха данните ми, после се върнах в кабинета, който не беше мой, и наредих на сержантката да ме свърже с Гарбър. Седнах зад бюрото си и зачаках разговора. Не бяха минали и две минути, и телефонът иззвъня.

— Какво става? — запита той.

— Казва се Креймър — рекох аз.

— Знам — рече Гарбър. — Обадих се на полицейския диспечер, след като говорих с теб. Какво му се е случило?

— Инфаркт — казах аз. — По време на полов акт с проститутка, дошла доброволно. В мотел, където на една по-придирчива хлебарка не би й стъпил кракът.

Настана продължително мълчание.

— Ах, мамка му — рече накрая Гарбър. — Та той беше женен!

— Да, видях брачната му халка. И пръстена от „Уест Пойнт“.

— Випуск петдесет и втора — каза Гарбър. — Проверих.

По линията отново настана тишина.

— Ах, мамка му — повтори той. — Защо умни иначе хора вършат подобни дивотии?

Не отговорих, понеже сам не знаех.

— Трябва да бъдем дискретни — рече Гарбър.

— Не се бойте — казах аз. — Потулването на случая вече е в ход. Местните ми разрешиха да го изпратя за аутопсия в „Уолтър Рийд“.

— Добре — рече Гарбър. — Чудесно. — Помълча малко, после каза: — Хайде, разправяй отначало.

— Беше с нашивки от Дванайсети бронетанков корпус — казах аз. — Това значи, че базата му е била в Германия. Вчера е пристигнал на „Дълес“. Вероятно от Франкфурт. С граждански полет, разбира се, понеже беше с параден костюм. Сигурно се е надявал да го сложат в първа или бизнес класа. Ако беше летял с военен транспорт, щеше да е с полева униформа. На „Дълес“ взел евтина кола под наем и пропътувал четиристотин и осемдесет километра до мотел за петнайсет долара на нощ, където си хванал проститутка за двайсет долара.

— Знам за полета — каза Гарбър. — Вече се обадих в щаба на Дванайсети корпус. Казах им, че е мъртъв.

— Кога?

— След като разговарях с диспечера.

— Казахте ли им къде и как е умрял?

— Казах им, че най-вероятно от инфаркт, нищо повече, никакви подробности, никакво местонахождение на трупа. Сега все повече ми се струва, че съм взел правилното решение.

— А какво знаете за полета?

— Пътувал е с „Америкън Еърлайнс“ вчера от Франкфурт до „Дълес“, кацнал е в тринайсет нула-нула, имал е връзка в девет нула-нула днес от Вашингтон за „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал на конференция на Командването на бронетанковите войски във Форт Ъруин. Той беше един от командващите на бронетанковите войски за Европа. Важна клечка. С известен шанс, не много голям, до две години да го повишат в заместник-началник щаб. Понастоящем заместник-началникът е от пехотата, а там обичат да ги сменят на ротационен принцип. Така че е имал шанс. Но сега вече няма, не мислиш ли?

— Ни най-малък — отвърнах.

Гарбър не отговори.

— Колко време е щял да остане тук?

— Трябвало е да се върне в Германия до седмица.

— Как са трите му имена?

— Кенет Робърт Креймър.

— Хващам се на бас, че знаете и рождената му дата — казах. — И мястото му на раждане.

— Е, и?

— А също и номерата на полетите и дали е седял до прозореца или до пътеката. И дали е поръчал месно или вегетарианско меню. Както и номера на стаята, която са му пазили в общежитието за командировани във Форт Ъруин.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искам да попитам защо и аз не знам всичко това?

— Откъде да го знаеш? — рече Гарбър. — Все пак аз говорих по телефона, докато ти претърсваше някаква си стая в мотел.

— Знаете ли какво? — рекох аз. — Всеки път, когато пътувам за някъде, мъкна със себе си цяла пачка самолетни билети, пътни листове, хотелски резервации и тъй нататък, а когато се връщам от чужбина, нося паспорт. А пък ако отивам на конференция, ще имам и куфарче, в което да разнасям всичко това, плюс още цял куп боклуци.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че от стаята в мотела липсват неща. Билети, резервации, паспорт, програма за пътуването. С две думи: всичко, което човек обикновено си носи в едно куфарче.

Гарбър не отговори.

— Креймър имаше голям куфар — продължих аз. — Платнен, зелен, с кожени ремъци. Обзалагам се десет към едно, че е имал и малко куфарче от същия материал и цвят. Предполагам, че жена му ги е избрала в комплект. Може би по каталог. Като коледен подарък преди десетина години.

— И куфарчето го нямаше?

— Много е вероятно да е държал в него и портфейла си, щом е бил с парадна униформа. С толкова лентички от ордени и медали, вътрешният му джоб сигурно е бил сплескан.

— Е, и?

— Мисля, че проститутката е видяла къде си слага портфейла, когато й е плащал. После двамата се захващат за работа, той хвърля топа, докато е отгоре й, а тя решава да изкара още някой и друг лесен долар. Мисля, че тя му е задигнала куфарчето.

Известно време Гарбър не каза нищо.

— Дали от това произтича проблем? — запита накрая той.

— Зависи какво е имало в куфарчето — отвърнах аз.

2

Затворих телефона и забелязах листчето, което сержантката бе поставила на бюрото ми: Брат Ви се обади. Не остави съобщение. Сгънах го на две и го пуснах в боклука. После отидох в стаята си и поспах три часа. Събудих се петнайсет минути след зазоряване. Малко преди изгрев вече бях отново в мотела. На дневна светлина кварталът не изглеждаше кой знае колко по-привлекателен. На километри наоколо имаше само изоставени, потискащи сгради. И пълна тишина. Никой и нищо не помръдваше. Първата сутрин след Нова година е може би най-спокойното време в което и да било населено място по света. Шосето беше пусто. И в двете посоки не се виждаха никакви коли.

Закусвалнята до бензиностанцията беше отворена, но празна. На рецепцията на мотела нямаше никой. Тръгнах покрай редицата стаи и стигнах до предпоследната. До стаята на Креймър. Вратата беше заключена. Застанах с гръб към нея и се опитах да си представя, че съм проститутка, чийто клиент току-що е умрял. Избутала съм го встрани, облякла съм се набързо, грабнала съм куфарчето му и сега се опитвам да го отмъкна. Какво бих направила? Самото куфарче не ме интересува. Искам парите в портфейла, може би и картата „Америкън Експрес“, следователно ще го преровя, ще грабна парите и картата, а куфарчето ще изхвърля начаса. Но къде щях да направя това?

Най-добре би било в самата стая. По една или друга причина обаче не го правя. Може да съм изпаднала в паника. Може да съм в шок, обхваната от смъртна уплаха, и единствената ми цел е да се махна по-бързо. Та ако не в стаята, къде другаде? Погледът ми се спря върху стриптийз бара насреща. Може би като проститутка и без това ще отида натам. Може би там ми е работното място. Само че едва ли мога да се появя в бара с куфарче в ръка. Колежките ми ще забележат, понеже и без това имам голяма ръчна чанта. Проститутките винаги са с големи чанти. Имат твърде много реквизит, който разнасят със себе си. Презервативи, разни лосиони за масаж, евентуално пистолет или сгъваем нож, понякога дори машинка за вземане на отпечатъци от кредитна карта. По това най-лесно се познава една проститутка. Просто се оглеждате за жена, облечена така, сякаш отива на бал, а чантата й голяма и издута, като да е тръгнала на излет.

Погледнах наляво. Може би ще свия зад мотела. Отзад ще е по-спокойно. Наистина, всички прозорци гледаха нататък, но пък е било нощ и е можело да се очаква, че завесите ще са спуснати. Така че аз завих вляво и пак вляво и се озовах в нещо като правоъгълен заден двор срещу прозорците на стаите, широк пет-шест метра и покрит с изсъхнали буренаци. Представих си, че крача бързо, после се спирам в най-тъмната сянка и огшпом ровя из куфарчето. Намирам каквото търся и захвърлям куфарчето в мрака. Можех като нищо да го запокитя на десетина метра.

Застанах където би могла да е стояла проститутката и мислено очертах една четвърт от кръга. Това се равняваше на около петнайсет квадратни метра, които трябваше да огледам педя по педя. Земята беше камениста и почти замръзнала през нощта. Намерих какво ли не. Боклук, игли от спринцовки, свити от станиол лули за пушене на крек, тас от джанта на буик, колелце от скейтборд. Но не и куфарче.

В дъното на двора имаше дървена ограда. Беше висока около метър и осемдесет. Набрах се на ръце и погледнах оттатък. Зад оградата имаше още един буренясал каменист правоъгълник. Също без куфарче в него. Прескочих оградата и продължих да крача, докато не излязох от задната страна на рецепцията. Имаше прозорче от грапаво стъкло, вероятно на тоалетната за персонала. Под прозорчето на ниска купчина бяха натрупани дузина бракувани климатици, всичките ръждясали. Сигурно се въргаляха на това място с години. Отново свих вляво и излязох на буренясала чакълена площадка с контейнер за боклук по средата. Отворих капака. Беше три четвърти пълен. Но куфарче нямаше.

Пресякох улицата, преминах през пустия паркинг и спрях пред бара. Беше притихнал и заключен. Неоновите надписи бяха угасени, нагънатите им стъклени тръбички изглеждаха мъртви и изстинали. Барът имаше отделен контейнер за боклук, поставен отпред на паркинга, близо до стената. Приличаше на паркирана кола. И в него нямаше куфарче.

Надникнах в закусвалнята. Беше все така празна. Огледах пода около масите и пейките в сепаретата. Надникнах и в преградката зад касовия апарат. Там имаше кашон с два-три изоставени чадъра. Но никакво куфарче. Влязох в дамската тоалетна. Дами нямаше. Куфарче също.

Погледнах часовника си и се върнах в бара. Трябваше да задам някому няколко въпроса. Но до отварянето на заведението оставаха цели осем часа. Обърнах се и през улицата погледнах към мотела. На рецепцията все така нямаше никого. Реших да се върна в хъмъра. Тъкмо тогава по радиото се разнесе команда 10–17. Връщай се в базата. Потвърдих, запалих големия дизелов двигател и подкарах право към Форт Бърд. По шосето нямаше движение и стигнах за по-малко от четирийсет минути. Червената кола на Креймър беше на паркинга. Зад бюрото пред кабинета, който не беше мой, седеше нов човек. Ефрейтор. Дневната смяна. Дребен, мургав човек, с вид на луизианец. Със сигурност имаше френска кръв. Хората с френска кръв ги познавам отдалеч.

— Брат ви отново се обади — каза той.

— Каза ли нещо?

— Не каза.

— Че защо това десет-седемнайсет?

— Полковник Гарбър поиска десет-деветнайсет.

Усмихнах се. В армията човек може да прекара целия си живот, без да каже нещо повече от 10-това или 10-онова. Понякога ми се струваше, че и аз правя така. Десет-деветнайсет е искане за връзка по телефона или по радиостанцията. Не толкова сериозно, колкото десет-шестнайсет, т.е. връзка по обезопасена фиксирана телефонна линия. Полковник Гарбър поиска 10–19 означава чисто и просто: Гарбър каза да му се обадиш. Някои части на военната полиция постепенно свикваха да говорят и английски, но тази във Форт Бърд очевидно отлагаше момента.

Влязох в чуждия кабинет и първото нещо, което видях, беше куфарът на Креймър, подпрян на стената; отстрани имаше кашонче с обувките, фуражката и бельото му. Униформата си беше все така на трите закачалки. Бяха поставени една до друга в шкафа за дрехи. Седнах зад чуждото бюро и набрах номера на Гарбър. Докато слушах мъркащия сигнал, се запитах какво ли иска от мен брат ми. Чудех се как е успял да ме открие. Та само допреди шейсет часа аз бях още в Панама. А преди това — къде ли не по света. Явно беше положил сериозни усилия да ме издири. Значи важно му е било. Взех молив и написах Джо върху листче хартия. После го подчертах с две линии.

— Да? — чух в ухото си гласа на Лион Гарбър.

— Тук е Ричър — казах аз. Погледнах часовника на стената. Показваше малко след девет сутринта. Самолетът на Креймър за „Ел Ей Интърнашънъл“ тъкмо бе излетял.

— Инфаркт е било — каза Гарбър. — Няма съмнение.

— В „Уолтър Рийд“ са пипали доста бързо.

— Все пак беше генерал.

— Но със слабо сърце.

— Със слаби артерии всъщност. Тежка артериосклероза, довела до фатална фибрилация на миокарда. Така поне казват от болницата. И аз им вярвам. Сигурно е станало в момента, когато курвата си е свалила сутиена.

— Не е носил със себе си никакви таблетки за сърце.

— Може сам да не си е знаел диагнозата. Със сърцето е така, до един момент нищо ти няма, после изведнъж вземеш, че се гътнеш. Във всеки случай няма грешка. Дори да е възможно фибрилация да се симулира с токов удар, няма как да се симулират четирийсет години плаки в артериите.

— Има ли основание да се тревожим за външна намеса?

— КГБ би могло да има интерес — отвърна Гарбър. — Креймър и неговите танкове са най-голямата тактическа заплаха за Червената армия в Европа.

— Тъкмо сега Червената армия си има други проблеми.

— Все още е рано да се каже дали е временно или завинаги.

Не отговорих. По линията настана тишина.

— Няма да допусна който и да било друг да си навира носа в тази история — рече Гарбър. — Заради особените обстоятелства. Нали разбираш?

— Е, и?

— Ще трябва ти да се заемеш с вдовицата — продължи Гарбър.

— Аз? Че тя не е ли в Германия?

— Във Вирджиния си е. За празниците. Имат там къща.

Той ми продиктува адреса и аз го записах на същото листче хартия, където бях подчертал два пъти Джо.

— Има ли някой при нея?

— Нямат деца. Значи сигурно е сама.

— Добре — рекох аз.

— Тя още не знае — каза Гарбър. — Доста време ми отне да я издиря.

— Да водя ли свещеник?

— Той не е загинал в бой. Можеш да вземеш някоя жена. Може мисис Креймър да е от онези, дето обичат да се прегръщат.

— Добре.

— Спести й подробностите, разбира се. Пътувал е за Форт Ъруин, и толкова. Починал е в крайпътен хотел. Това ще е официалната информация. Засега само ти и аз знаем повече и смятам така да си остане и занапред. Предполагам, че ще се наложи да посветиш спътницата си. Мисис Креймър може да я разпитва, та трябва да сте в синхрон. Какво мислиш за местната полиция? Дали оттам ще изтече нещо?

— Човекът, с когото съм във връзка, е бивш морски пехотинец. Той ги разбира тия неща.

— Semper fi1 — подхвърли Гарбър.

— Още не съм открил куфарчето — казах аз.

По линията отново настана тишина.

— Най-напред се оправи с вдовицата — рече накрая Гарбър. — После продължавай да го търсиш.

Наредих на ефрейтора от дневната смяна да премести вещите на Креймър от кабинета в личната ми стая. Държах да бъдат на сигурно място. В един момент вдовицата може би щеше да ги поиска. А в голяма база като Форт Бърд се случва да изчезнат неща, което би било доста неудобно. После отидох до офицерския клуб с надеждата да открия колеги от военната полиция, седнали на закуска или ранен обяд. Военните полицаи обикновено се държат здраво един за друг, далеч от всички останали, понеже се ползват с всеобща омраза. Открих групичка от четирима — двама мъже и две жени. Всички бяха със стандартна бойна униформа с горски десен, уставното облекло на служещите в базата. Едната от жените беше с чин капитан. Ръката й беше в гипс. Хранеше се с мъка. Сигурно нямаше да й е лесно да шофира. Другата имаше върху реверите си нашивки на лейтенант, а на табелката с името й пишеше Съмър. Изглеждаше на двайсет и пет-шест, дребничка и стройна. Кожата й беше в същия цвят като махагоновата маса, на която се хранеха.

— Лейтенант Съмър — казах аз.

— Да, сър?

— Честита Нова година.

— И на вас, сър.

— Заета ли сте днес?

— С общи задачи, сър.

— Добре, чакам ви отпред след трийсет минути. С парадна униформа, ще прегръщате вдовица.

Самият аз облякох парадна униформа, обадих се в автопарка и поръчах обикновена кола с четири врати. Нямах желание да се возя на хъмър чак до Вирджиния. Прекалено е шумен и неудобен. Един редник ми докара нов масленозелен шевролет. Подписах се за колата, закарах я пред щаба и зачаках.

Лейтенант Съмър се появи точно в средата на двайсет и осмата минута от определените й трийсет. Огледа се за миг и тръгна право към колата. Изглеждаше твърде добре. Беше ниска, наистина, но се движеше с естествена грация. Като онези модели, които са по метър и осемдесет, само че в миниатюра. Слязох от колата, оставих шофьорската врата отворена и я пресрещнах на тротоара. На куртката й имаше значка на отличник стрелец с малки висулки за карабина, малокалибрена пушка, автоматична карабина, пистолет, малокалибрен пистолет, картечница и картечен пистолет. Когато стигна до мен, тя се закова на място и уставно отдаде чест.

— Сър, лейтенант Съмър се явява по ваша заповед!

— Спокойно — казах аз. — Свободна форма на обръщение. Викай ми или Ричър, или нищо. И не ми отдавай чест. Не си падам по това.

Съмър замълча, но видимо се отпусна.

— Става — рече тя.

Отворих предната дясна врата и понечих да се кача в колата.

— Аз ли ще карам? — запита тя.

— Почти цяла нощ не съм мигнал.

— Кой е починалият?

— Генерал Креймър — казах аз. — Голяма клечка в бронетанковите войски в Европа.

Тя отново замълча за миг. После запита:

— А какво е правил тук? Ние сме пехота.

— Просто е минавал — отвърнах аз.

Съмър седна зад волана и премести седалката докрай напред. Нагласи огледалата. Аз блъснах моята седалка назад и се опитах да се наместя колкото се може по-удобно.

— Накъде? — запита тя.

— Към Грийн Вали, Вирджиния — казах. — Около четири часа път, предполагам.

— Там ли е вдовицата?

— Временно, за празниците.

— И ние първи ще й съобщим новината? Един вид: честита Нова година, госпожо, а между другото вашият съпруг току-що почина…

Кимнах.

— Блазе ни — рекох аз. Но иначе не се притеснявах особено. Генералските съпруги са железни. Те или са прекарали последните трийсет години, бутайки партньора си в живота по хлъзгавата стълбица на кариерата, или трийсет години са понасяли боклука, който им е падал в лицето, докато съпругът сам се е катерил нагоре. Така или иначе, трудно може да се намери нещо, което да ги уязви. В повечето случаи генералската съпруга е по-корава от самия генерал.

Съмър свали кепето си и го хвърли на задната седалка. Косата й беше много късо подстригана. Почти обръсната. Имаше деликатен череп и приятни скули. И гладка кожа. Харесваше ми. Караше страхотно бързо. Това поне беше очевидно. Едва бе закопчала колана си, и така даде газ на шевролета, сякаш тренираше за световната купа.

— Нещастен случай? — запита тя.

— Инфаркт — отвърнах. — Запушени артерии.

— Къде? В общежитието за командировани?

Поклатих глава.

— В скапан мотел край града. С двайсетдоларова курва, затисната под него.

— Това последното няма да го казваме на вдовицата, нали?

— Не. Нито на нея, нито на когото и да било.

— А защо е минавал оттук?

— Защото не е бил командирован във Форт Бърд. Просто е сменял самолета. Първо Франкфурт — „Дълес“, оттам Вашингтон — „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал е на конференция във Форт Ъруин.

— Ясно — каза тя и се умълча.

Продължавахме напред. Вече се бяхме изравнили с мотела, но бяхме доста по на запад, отивахме право към магистралата.

— Моля за разрешение да говоря свободно — обади се по едно време тя.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Това да не е изпит?

— Защо да е изпит?

— Вие не сте ли от Сто и десета специална част?

— Да — отвърнах.

— Подала съм молба.

— За сто и десета?

— Да — отвърна тя. — Може би правите тайна оценка.

— На какво?

— На мен — отвърна тя. — Като кандидат.

— Трябваше ми жена за партньор. В случай, че вдовицата е от ония, дето обичат да ги прегръщат. Избрах те наслуки. Капитанката със счупената ръка нямаше да може да кара. Освен това, ако всеки път при оценка на кандидати чакахме да умре по някой генерал, системата щеше съвсем да зацикли.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Но се питам дали не очаквате от мен да почна да задавам всички очевидни въпроси.

— От всеки офицер на военната полиция очаквам да задава без подканяне очевидните въпроси, независимо дали е подал молба за Сто и десета или не.

— Добре, започвам тогава. Генерал Креймър е имал двайсетчасов престой в района на Вашингтон, искал е да си начеше крастата и не е имал нищо против да си плати за удоволствието. Защо обаче му е трябвало да идва чак дотук, за да го направи? Та това са колко? Петстотин километра?

— Четиристотин и осемдесет — уточних.

— При това на другия ден е трябвало да се връща.

— Разбира се.

— Е, защо?

— Ти ми кажи — рекох аз. — А ако измислиш нещо, за което не съм се сетил, ще те препоръчам за Сто и десета.

— Не можете. Не сте ми командващ офицер.

— Може пък и да съм ти — отвърнах. — Поне за тази седмица.

— Защо изобщо сте тук? Да не се е случило нещо, за което трябва да знам?

— И аз не знам защо съм тук — отвърнах. — По заповед. Това е всичко.

— Наистина ли сте майор?

— Последния път, като проверих, бях.

— Аз пък мислех, че следователите от Сто и десета са младши офицери. С цивилни дрехи, обикновено под прикритие.

— Обикновено.

— Че защо им е трябвало да ви пращат тук, като са можели да пратят лейтенант и да го издокарат като майор?

— Уместен въпрос — отбелязах. — Сигурно един ден ще открия отговора.

— Мога ли да попитам какво гласеше заповедта?

— Временно командирован като свръзка на коменданта на Форт Бърд.

— Комендантът не е в базата — каза тя.

— Разбрах. Бил е командирован навън в същия ден, когато аз съм пристигнал. Също временно.

— Значи вие сте изпълняващ длъжността?

— Както ти казах.

— Да, но свръзка на коменданта на военната полиция не е длъжност към специалната част.

— Мога да си представям, че е — отвърнах. — Аз също започнах в редовната военна полиция, като теб.

Съмър не отговори. Шофираше, без да отделя поглед от пътя.

— Този Креймър — подхванах аз, — защо му е притрябвало да блъска хиляда километра в двете посоки? Та това са дванайсет часа път от общо двайсетте, с които е разполагал. Само за да похарчи петнайсет долара за стая и двайсет за курва?

— Какво значение има! Инфарктът си е инфаркт, нали така? Искам да кажа, стига да няма съмнения по въпроса.

Поклатих глава.

— Аутопсията е направена в „Уолтър Рийд“.

— Значи няма значение къде и как е станало.

— Куфарчето му липсва.

— Разбирам — каза тя.

Видях я, че мисли. Очите й се присвиха, долните й клепачи се повдигнаха с част от милиметъра.

— Откъде знаете, че е имал куфарче? — запита тя.

— Не знам със сигурност. Но ти чувала ли си генерал да отива на конференция без куфарче?

— Не съм — отвърна тя. — Да не смятате, че проститутката му го е отмъкнала?

Кимнах.

— Засега това е работната ми хипотеза.

— Е, търсете тогава проститутката.

— И коя е тя според теб?

Клепачите й отново се присвиха.

— Няма логика — рече тя.

Кимнах отново.

— Именно.

— Има четири възможни причини Креймър да е решил да не отсяда в района на Вашингтон. Първо, може да е пътувал с колеги и да не е искал да се излага пред тях, водейки проститутка в стаята си. Като нищо са могли да я видят в коридора или да ги чуят през стените. Затова си е измислил извинение да отседне някъде другаде. Второ, и да е пътувал сам, вероятно е бил командирован на разноски на Министерството на отбраната и се е притеснил, че от рецепцията може да видят жената и да позвънят на „Уошингтън Поуст“. Случват се понякога и такива неща. Ето защо е предпочел да иде в някаква анонимна дупка и да плати в брой. Трето, дори и да не е харчил командировъчни пари, сигурно вече го познават по лице в големите градски хотели. Още една причина да е търсил анонимност далеч извън града. И четвърто, ако сексуалните му предпочитания са били от такова естество, че да не е могъл да открие подходяща услуга в указателя на Вашингтон, той не е имал нищо против да бие пътя, за да намери онова, което търси.

— Но?

— Първите три проблема могат да се решат с едно пътуване от петнайсет-двайсет километра, дори по-малко. В никакъв случай не и петстотин. Макар да допускам, че определени сексуални вкусове не могат да бъдат удовлетворени в град като Вашингтон, не виждам как това може да стане в пущинаците на Северна Каролина. Пък и такова нещо, дори да се намери, при всички случаи ще струва значително повече от двайсет долара.

— Тогава как си обясняваш отклонението от хиляда километра?

Тя не отговори. Продължи да шофира замислено. Затворих очи и не ги отворих цели четирийсет и пет минути.

— Познавал е жената — каза внезапно Съмър.

Отворих очи.

— Откъде?

— Някои мъже си имат любимки. Може да се познават от доста време. И той да се е влюбил в нея по някакъв начин. Случва се. Може да е било нещо като любовна афера.

— Че къде може да са се срещнали?

— Ами някъде тук!

— Форт Бърд е само пехота. А той е генерал от бронетанковите войски.

— Може да са имали съвместни маневри. Трябва да се направи справка.

Замълчах. Бронетанковите войски и пехотата непрекъснато провеждат съвместни маневри. Но за целта пехотинците отиват при танкистите, а не обратното. Много по-лесно се превозва жива сила през цял континент, отколкото танкове.

— Или пък са се запознали във Форт Ъруин — продължи Съмър. — В Калифорния. Може да е работила край Ъруин, после по някаква причина да е напуснала Калифорния, но понеже й е харесвало да се навърта край военни бази, да е дошла при Форт Бърд.

— Що за проститутка може да харесва военните бази?

— Такава, която се интересува главно от пари. Което може да се каже по принцип за всички проститутки. Военните бази подпомагат по най-различни начини местната икономика.

Не отговорих.

— Или пък може тя винаги да е работила край Бърд, но да е следвала пехотата при съвместни маневри в Ъруин. Понякога такива маневри продължават по месец-два. За какво й е да си седи тук без клиентела!

— Е, какво ти се струва най-вероятно? — запитах аз.

— Запознали са се в Калифорния — отвърна тя. — Положително Креймър е служил дълги години в Ъруин, макар и с прекъсвания. После тя се е преместила в Северна Каролина, но той толкова си е падал по нея, че щом е имал път към Вашингтон, се е отбивал да я навести.

— Значи тя едва ли е предлагала някаква специална услуга, не и за двайсет долара.

— Може пък той да не е имал нужда от специални услуги.

— Какво ще кажеш да питаме вдовицата?

Съмър се усмихна.

— Може просто да я е харесвал. Или тя нарочно да се е стараела, за да я хареса. Проститутките много ги бива в тия неща. Те обичат редовните клиенти. За тях е много по-лесно, ако познават мъжа.

Отново затворих очи.

— Е? — запита Съмър. — Измислих ли нещо, за което не се бяхте сетили?

— Не — отвърнах аз.

Заспал съм още преди да пресечем щатската граница, а се събудих почти четири часа по-късно. Просто главата ми се люшна настрани и се удари в прозореца, когато Съмър взе твърде бързо отклонението за Грийн Вали.

— Извинете — каза тя. — Редно е да се проследят телефонните разговори на Креймър. Може да й се е обадил предварително, за да му е подръка, когато пристигне. Едва ли е бил толкова път, ако не е бил сигурен, че ще я намери.

— Откъде би могъл да й позвъни?

— От Германия — каза тя. — Преди отпътуването.

— По-вероятно го е направил от някоя телефонна кабина на „Дълес“. Но ние ще проверим тази работа.

— Ние?

— Можеш да ми станеш партньорка.

Тя не отговори.

— Нещо като изпит — допълних аз.

— Толкова ли е важно?

— Вероятно не. Но може и да се окаже важно. Зависи от темата на конференцията. И от материалите, които е носел във връзка с нея. Може в куфарчето му да са се намирали стратегическите планове за целия европейски театър на бойните действия. Или някакви нови тактики, оценки на пропуски, всякакви строго секретни неща.

— Червената армия скоро ще свие знамената.

Кимнах.

— Притеснявам се повече за изчервените лица на някои хора, особено ако надушат медиите. Репортер намира секретни документи на боклука край стриптийз бар, представяш ли си какъв позор!

— Може би вдовицата знае. Не е изключено да го е обсъждал с нея.

— Няма как да я попитаме — казах аз. — За нея той е умрял в съня си, завит с одеялото до брадата, и всичко си е тип-топ.

Всякакви проблеми, които могат да възникнат на този етап, си остават между теб, мен и Гарбър.

— Гарбър ли?

— Да. Ти, аз и той.

Видях я как се усмихна. Случаят беше тривиален, наистина, но да работи по него заедно с Гарбър си беше истински късмет за една кандидатка за 110-а специална част.

Грийн Вали беше китно градче с къщички в колониален стил, излезли сякаш от пощенска картичка, а домът на семейство Креймър беше старинен, добре поддържан и се намираше в един от скъпите квартали. Представляваше пищна викторианска торта с ромбоидни керемиди на покрива и множество кулички и балкончета, боядисани в бяло, всичко това разположено в средата на четири-пет декара тучна ливада и заобиколено от величествени вечнозелени дървета. Самите дървета изглеждаха, сякаш някой най-внимателно бе подбирал местата им, което вероятно си беше истина и се бе случило поне преди стотина години. Отбихме до бордюра и зачакахме в колата, оглеждайки се наоколо. Не знам какво си мислеше Съмър в момента, но аз се наслаждавах на пейзажа, който за мен беше толкова типично американски, колкото изобщо може да бъде. Имам номер на социалната си осигуровка и същия син паспорт със сребърни букви като всички останали, но ако съберем местенията и командировките на баща ми и моите собствени, едва ли ми се събира да съм живял пет години в Щатите. Така че знам основните данни за страната, като например столиците на отделните щати или колко рекорда е поставил бейзболистът Лу Гериг, а също и някои факти, които се изучават в училищата, главно за конституционните поправки и значението на битката при Антитам, но не знам например колко струва литър прясно мляко или как се ползва обществен телефон, или как изглеждат и миришат различните населени места. Така че всеки път, когато ми се удаде случай, гледам да попивам колкото се може повече. А пък къщата на семейство Креймър си струваше поливането. Имаше лек ветрец, във въздуха се носеше аромат на дим от дърва, навсякъде цареше безметежната тишина на зимен следобед. Беше едно от онези места, на които човек си пожелава да живеят дядо му и баба му, за да им ходи на гости, да събира пожълтели листа, да пие ябълково вино през есента, а на лято да дойде отново, но този път за да закачи ремаркето с лодката за големия буик комби и да запраши към близкото езеро. Мястото ми напомняше на илюстрациите в онези книжки, които ми подаряваха за Коледа в Манила, Гуам или Сеул.

Докато не влязох вътре.

— Готови ли сме? — попита Съмър.

— Разбира се — отвърнах аз. — Хайде. Да приключим с вдовицата.

Съмър беше притихнала. Бях сигурен, че го е правила и преди. Аз също, и то неведнъж. Не беше особено забавно. Тя потегли от бордюра и насочи колата към алеята за гаража. Подкара бавно към входната врата и спря на три метра от нея. Отворихме едновременно вратите, едновременно излязохме на студа и едновременно си оправихме куртките. Шапките оставихме в колата. Ако мисис Креймър ни наблюдаваше отнякъде, това щеше да е първият сигнал за тревога. Да ти се появят двама военни полицаи на вратата е лош знак, а ако са и гологлави, е още по-лош.

В случая вратата беше боядисана в благородно убито червено, а входната площадка беше остъклена. Натиснах звънеца и зачакахме. Мина време. После още. Помислих си, че няма никой. Отново натиснах звънеца. Вятърът беше студен. И по-силен, отколкото ми се бе сторило отначало.

— Трябваше да се обадим предварително — каза Съмър.

— Нямаше как — отвърнах аз. — Не мога просто да й кажа: Моля ви, бъдете си вкъщи точно след четири часа, понеже имаме да ви съобщаваме нещо важно. Твърде издайнически звучи, не мислиш ли?

— Да измина толкова път, а да няма кого да прегръщам…

— Получи се малко като кънтри песен. Остава само да кажеш, че ти се е повредил пикапът и ти е умряло кучето.

Отново натиснах звънеца. Никаква реакция.

— Да се огледаме за кола — предложи Съмър.

Намерихме и кола в затворения двоен гараж, построен отделно от къщата. Виждаше се през прозореца — „Мъркюри Гранд Маркиз“, зелен металик, дълга като презокеански кораб. Идеалното возило за съпруга на генерал-майор. Нито нова, нито стара, достатъчно луксозна, без да е убийствено скъпа, с подходящ цвят, американска до последната бурмичка.

— Мислите ли, че е нейна? — запита Съмър.

— Вероятно — отвърнах. — Предполагам, че докато Креймър е станал подполковник, са карали форд. После са се прехвърлили на мъркюри. Очаквали са да получи третата звезда, за да помислят за линкълн.

— Колко тъжно.

— Смяташ ли? Не забравяй къде е бил снощи.

— А тя къде ли е? Да не би да е излязла на разходка?

Обърнахме се, вятърът ни продуха откъм гърбовете, а някъде зад къщата се затръшна врата.

— Била е на двора — каза Съмър. — Сигурно е работила нещо в градината.

— Никой не се занимава с градината си навръх Нова година — казах аз. — Не и в това полукълбо. Сега нищо не расте.

Върнахме се до предната врата и отново натиснахме звънеца. По-добре да й дадем възможност да ни посрещне официално, както е свикнала. Но тя и този път не се появи. После отново чухме вратата зад къщата — блъскаше се безцелно на вятъра.

— Да проверим какво става — каза Съмър.

Кимнах. Една затръшваща се от само себе си врата има свой характерен звук, който може да подсказва най-различни неща.

— Да — казах. — Да проверим.

Един до друг, крачейки срещу вятъра, заобиколихме къщата. Към задната й част водеше пътечка, застлана с каменни плочи. По нея стигнахме до вратата на кухнята. Тя се отваряше навътре, като сигурно имаше пружина, която да я затваря. Вероятно въпросната пружина беше леко разхлабена, защото по-силните пориви на вятъра успяваха да открехнат вратата на около педя от касата. С отслабването на порива пружината отново надделяваше и вратата се затваряше с глух удар. Пред очите ни това се повтори три пъти. А вятърът успяваше да открехне вратата, защото ключалката беше разбита.

Самата ключалка беше доста добра, стоманена. Стоманата се бе оказала по-здрава от дървото около нея. Някой бе използвал железен лост. Бе натиснал с всичка сила, може би на два пъти, и ключалката бе устояла, но дървото около нея се бе разцепило на трески. Вратата се бе разтворила, а ключалката просто бе изпаднала от разбитото дърво и сега се търкаляше върху каменните плочи. От вратата се бе отчупило парче с формата на полумесец. Треските се бяха разпилели наоколо и вятърът ги събираше на малки купчинки.

— Ами сега? — запита Съмър.

Къщата нямаше алармена система. На рамката на вратата не се виждаха детектори и прокарани по стената жици. В най-близкия полицейски участък не дрънчаха звънци, не мигаха сигнални лампички. Нямаше начин да се познае дали лошите си бяха отишли отдавна, или още се криеха в къщата.

— Ами сега? — повтори Съмър.

Бяхме невъоръжени. Все пак отивахме на официална визита, с парадни униформи.

— Върви да покриеш предния вход — казах аз. — В случай че някой реши да бяга.

Тя се отдалечи, без да каже дума, а аз я изчаках около минута, докато заеме позиция. После блъснах вратата с лакът и влязох в кухнята. Затворих я зад себе си, облегнах се на нея, за да не се отвори, и застанах неподвижно.

Във въздуха се долавяше слаб мирис на задушени зеленчуци и сварено кафе. Кухнята беше голяма. Нито прекалено разхвърляна, нито твърде подредена. В дъното й имаше врата. Леко вдясно от мен. Беше отворена. През нея се виждаше малък триъгълник от полиран дъбов паркет. Коридор. Бавно и много предпазливо направих две-три крачки вдясно, за да изравня линията на погледа си с касата. Кухненската врата отново се затръшна зад гърба ми. От мястото, където бях застанал, се виждаше повече от коридора. Сигурно водеше чак до парадния вход. Веднага вляво имаше врата, затворена. Вероятно на трапезарията. Вдясно — друга врата, може би на нещо като кабинет. Тя беше отворена. Вътре се виждаше бюро със стол и библиотека от тъмно дърво. Предпазливо пристъпих още крачка напред.

На пода лежеше труп на жена.

3

Мъртвата имаше дълга побеляла коса. Облечена беше с бяла памучна нощница с множество плохички, бастички и бродерии. Лежеше на една страна. Краката й бяха до вратата на кабинета. И те, и ръцете й бяха разперени така, сякаш тичаше в смъртта си. Под нея, полузакрита от тялото й, се виждаше ловна пушка. От едната страна черепът й беше разбит и хлътнал. Косата й беше сплъстена от кръв и парченца мозък. Още кръв се бе разляла на локва по дъбовия паркет. Беше тъмна и лепкава.

Пристъпих напред и се спрях на крачка от нея. Клекнах и посегнах към китката й. Кожата й беше изстинала. Нямаше пулс.

Без да се изправям, се ослушах. Не се чуваше нищо. Наведох се, проточих шия и огледах главата й. Беше ударена с нещо твърдо и тежко. Един-единствен удар, но сериозен. Раната представляваше продълговата дупка, два-три сантиметра широка и близо десет дълга. Беше нанесена откъм лявата страна на черепа, леко отгоре, докато е била обърната с лице към задната част на къщата. Към кухнята. Огледах се, пуснах китката й, изправих се и влязох в кабинета. В голямата си част подът беше застлан с персийски килим. Застанах върху него и си представих, че долавям тихи, напрегнати стъпки откъм коридора, които се приближават към мен. И че още стискам в ръка железния лост, с който бях разбил вратата. И че замахвам с него в момента, когато жертвата се появява за миг пред погледа ми, минавайки покрай отворената врата.

Погледнах надолу. Върху килима имаше ивица кръв и косми. Убиецът бе избърсал лоста в него.

Нищо друго не беше пипано. Доста безлично помещение. Сякаш семейство Креймър го бяха обзавели, защото са чували, че във всяка къща трябва да има кабинет. А не защото им е трябвал. Бюрото не беше подредено за работа. По цялата му повърхност имаше снимки в сребърни рамчици. Но не толкова, колкото можеше да се очаква след дълъг брак. На една от тях познах умрелия от мотела и убитата от пода на коридора, застанали един до друг на фона на размазаните лица на президентите от Маунт Ръшмор.2 Генерал Креймър и мисис Креймър на почивка. Той беше много по-висок от нея. Изглеждаше як и пълен с енергия. В сравнение с него тя беше миниатюрна.

На отделна снимка се виждаше сам Креймър в униформа, с една генералска звезда. Явно беше правена преди няколко години. Беше застанал на най-горното стъпало на стълбицата, готов да влезе в търбуха на транспортен самолет С–130. Снимката беше цветна. Униформата му беше зелена, корпусът на самолета — кафяв. Креймър се усмихваше и махаше с ръка. Отпътувал е, за да поеме командването като бригаден генерал, помислих си аз. Имаше и още една снимка, почти еднаква с тази, само че малко по-нова. Креймър, също застанал на най-горното стъпало на стълбицата, се обръща миг преди да влезе в самолета, и маха с ръка. Този път явно тръгваше да поеме последния си пост като генерал-майор. И на двете снимки махаше с дясната ръка. И на двете носеше в лявата същия голям платнен куфар, който бях открил в стаята му в мотела. И, най-важното, и на двете стискаше под мишница платнено куфарче, което очевидно вървеше в комплект с големия куфар.

Отново излязох в коридора. Заслушах се. Нищо. Можех да претърся къщата, но нямаше нужда. Сигурен бях, че в нея няма никой и че няма да открия нищо, което ме интересува. Така че хвърлих един последен поглед на вдовицата на Креймър. От мястото, където бях застанал, се виждаха стъпалата й. Явно не бе останала за дълго вдовица. Някъде между един и три часа. Кръвта по пода трябва да бе проляна преди половин денонощие. Но беше невъзможно да се каже със сигурност. Трябваше да се изчака, докато пристигнат докторите.

Минах обратно през кухнята, излязох навън и заобиколих къщата, за да намеря Съмър. Пратих я вътре да хвърли и тя един поглед. Така щеше да е по-бързо, отколкото да й обяснявам с думи. Тя се върна след четири минути; видимо беше спокойна и овладяна. Една точка за Съмър, помислих си аз.

— Обичате ли съвпаденията? — запита тя.

Не отговорих.

— Трябва да отидем във Вашингтон — продължи тя. — В „Уолтър Рийд“. Трябва да проверим най-внимателно данните от аутопсията на Креймър.

Не отговорих.

— При сегашните обстоятелства смъртта му автоматично става подозрителна. Искам да кажа, ако всеки отделен военнослужещ има шанс едно на петдесет хиляди да умре в даден ден, какъв е шансът и съпругата му да умре, или по-точно да бъде убита, същия ден?

— Не е било същият ден — отвърнах аз. — Дори не и същата година.

Тя кимна.

— Е, добре де. И двамата умират навръх Нова година. Единият малко преди, другият малко след. Не мога да допусна, че в „Уолтър Рийд“ снощи е имало дежурен патолог. Следователно е трябвало да повикат отнякъде. И откъде? От някое парти, разбира се.

Усмихнах се за миг.

— Значи ти искаш да отидем в „Уолтър Рийд“ и да им кажем: вижте какво, сигурни ли сте, че вашият патолог е виждал какво прави снощи? А не е бил толкова нафиркан, че да сбърка естествена смърт от инфаркт с убийство?

— Длъжни сме да проверим — каза тя. — Не обичам съвпаденията.

— Какво според теб е станало тук?

— Някой е проникнал в къщата. Мисис Креймър се събужда от шума, скача от леглото, грабва пушката, която държи подръка за всеки случай, слиза на долния етаж и тръгва право към кухнята. Храбра жена!

Кимнах. Генералските съпруги са железни.

— Но се е забавила — продължи Съмър. — Неканеният гост я е изпреварил, вече е бил в кабинета и я е нападнал отвътре. Със същия лост, с който е разбил вратата. Докато е минавала покрай него. Бил е по-висок от нея, може би с глава и половина, десняк.

Мълчах.

— Е, отиваме ли в „Уолтър Рийд“?

— Мисля, че трябва — отвърнах аз. — Веднага след като свършим тук.

От телефона, който бяхме открили на стената в кухнята, се обадихме на полицията в Грийн Вали. После и на Гарбър, за да му съобщим новината. Той ни определи среща в болницата. После зачакахме. Съмър остана да пази предната част на къщата, а аз задната. Нищо повече не се случи. Полицията пристигна след седем минути. Бяха цяла стегната колона — две патрулки, детективска кола без отличителни знаци и линейка. С включени светлини и сирени. Чухме ги от два километра. Нахлуха с оглушителен вой в алеята към гаража и чак тогава спряха сирените. Във внезапно настъпилата тишина двамата със Съмър се дръпнахме настрани и те нахълтаха в къщата. Нашата роля беше приключила. Съпругата на един генерал е цивилно лице, а се намирахме и под цивилна юрисдикция. Обикновено не бих се съобразявал с такива формалности, но огледът на мястото вече ми бе казал всичко, което имах нужда да знам. Така че бях готов да се отдръпна и да си заслужа точки за добро поведение, като я карам по правилата. А въпросните точки можеха да ми свършат работа по-късно.

В продължение на двайсет безкрайни минути един патрулен полицай стоя да ни пази, докато другите ровеха из къщата. После при нас дойде детектив с костюм, за да вземе показания. Разправихме му за инфаркта на Креймър, за задачата ни да утешаваме вдовицата, за блъскащата се от вятъра врата. Казваше се Кларк и не оспори нищо от онова, което му казвахме. Проблемът му беше другаде. Подобно на Съмър, и той не харесваше факта, че двамата Креймърови са умрели на стотици километри един от друг в една и съща нощ; подобно на Съмър, и той не обичаше съвпаденията. Дожаля ми за Рик Стоктън, заместник-шефа на полицията в онова градче в Северна Каролина. В новата светлина решението му да ме остави да му измъкна трупа на Креймър нямаше да изглежда толкова уместно. По този начин половината от загадката беше преминала в ръцете на военните. Това нямаше как да не предизвика конфликт.

Дадохме на Кларк номера на телефона, на който можеше да ни намери във Форт Бърд, и се върнахме при колата. Пресметнах, че Вашингтон е на около сто и десет-петнайсет километра, значи още час и десет минути. Може би по-малко, ако караше Съмър. Тя потегли, излезе на магистралата и така настъпи газта, че шевролетът започна да се тресе от скоростта.

— Видях куфарчето на снимките — каза тя. — А вие?

— И аз — отвърнах.

— Не се ли разстройвате при вида на умрели хора?

— Не — отвърнах.

— Защо?

— Не знам. А ти?

— Малко.

Замълчах.

— Смятате, че е съвпадение ли? — запита тя.

— Не — отвърнах. — Не вярвам в съвпаденията.

— Значи според вас аутопсията е пропуснала нещо?

— Не — отвърнах. — Смятам, че резултатите от аутопсията най-вероятно са верни.

— Защо тогава отиваме във Вашингтон?

— Защото искам да се извиня на патолога. Аз го накиснах в тая каша, като му пратих трупа на Креймър. Сега цял месец няма да се отърве от цивилни полицаи, които ще му лазят по нервите. Сигурно е бесен.

Патологът се оказа патоложка. При това беше толкова ведра и слънчева жена, че се усъмних дали изобщо нещо може да я вбеси. Срещнахме се във фоайето на военномедицинския институт „Уолтър Рийд“, точно в четири следобед на първи януари, Нова година. Помещението приличаше на всяко друго болнично фоайе. От тавана висеше празнична украса, която вече имаше леко унил вид. Гарбър беше пристигнал преди нас и седеше на пластмасов стол. Беше дребен и столът не му беше неудобен. Но когато дойдохме, запази мълчание. Не се представи на Съмър. Тя застана права до него, а аз се облегнах на стената. Патоложката стоеше срещу нас, стиснала книжата в ръка, сякаш се готвеше да произнася лекция пред любознателни студенти. На табелката с името й пишеше Сам Макгауън; беше дребна, мургава, енергична и делова.

— Генерал Креймър е починал от естествена смърт — обяви тя. — От инфаркт, получен снощи между единайсет и дванайсет часа. Няма никакво съмнение. Готова съм да се подложа на служебна проверка, ако държите, но би било чиста загуба на време. Токсикологичната му картина е напълно чиста. Данните за вентрикуларна фибрилация са неоспорими, артериалната плака е чудовищна. Така че, от гледна точка на съдебномедицинската експертиза, единственият въпрос е дали по съвпадение някой не е симулирал с токов удар фибрилация у мъж, който и без това със сигурност е щял да я получи след броени минути или часове, или дни, или седмици.

— Как би могло да се направи това? — запита Съмър.

Макгауън вдигна рамене.

— Голяма повърхност от кожата на тялото трябва да е мокра. По принцип жертвата би трябвало да лежи във вана.

И тогава, ако се пусне електрически ток във водата, може да се получи фибрилация, без да останат следи от изгаряне. Но починалият не е намерен във вана и по нищо не личи да е бил наскоро преди това.

— А ако кожата не е мокра?

— Тогава щеше да има следи от изгаряне. А не видях такива, макар че огледах с лупа всеки квадратен сантиметър от тялото му. Никакви изгаряния, никакви подкожни следи, нищо.

— А дали е възможно да е умрял от шок, изненада или страх?

Макгауън отново вдигна рамене.

— Възможно е, но ние все пак знаем какво е вършил, нали? Внезапната сексуална възбуда е класически причинител на инфаркти.

Никой не отговори.

— Естествена смърт, момчета. Просто един добър стар инфаркт. Покажете го на който и патолог на света си искате, и той ще ви го потвърди сто процента. Гарантирам.

— Е, добре — рече Гарбър. — Благодаря, докторе.

— Искам да ви се извиня — казах аз. — Ще ви се наложи да повтаряте всичко това пред поне две дузини цивилни полицаи през следващите две седмици.

Тя се усмихна.

— Ще отпечатам официално комюнике.

После ни огледа един по един, да не би да имаме още въпроси. Нямахме, така че тя ни се усмихна още веднъж, после се шмугна през някаква врата и изчезна. Пружината изсъска, вратата се затвори зад гърба й, празничната украса по тавана изшумоля за миг от въздушното течение, после всичко утихна.

Известно време никой от нас не продумваше.

— Е — каза накрая Гарбър, — това е положението. Няма никакви съмнения по отношение на самия Креймър, а съпругата му е грижа на гражданската полиция. Случаят е извън нашите правомощия.

— Вие познавахте ли Креймър? — запитах аз.

Гарбър поклати глава.

— Само по славата, която му се носеше.

— И каква е тя?

— Арогантен тип. В края на краищата беше от бронетанковите войски. Танкът „Ейбрамс“ е най-хубавата играчка в цялата армия. Тия приятели са господари на света и го знаят.

— Разбрахте ли нещо за съпругата му?

Той направи гримаса.

— Седяла си все у дома, във Вирджиния, доколкото чувам. Била богата, от стар местен род. Искам да кажа, тя си е изпълнила дълга, живяла е из базите в Германия, но като се направи сметка, не й се събира кой знае колко време там. Ето например сега от Дванайсети корпус ми казаха, че си била вкъщи за празниците, в което няма нищо лошо, но истината е, че си е дошла още за Деня на благодарността, а щяла да се върне в Германия чак през април. Така че Креймърови не са били особено близки, както и да го погледнеш. Не са имали нито деца, нито някакви общи интереси.

— Това може би обяснява проститутката — казах аз. — Ако са живеели напълно разделени…

— Предполагам — рече Гарбър. — Имам чувството, че бракът им е бил повече за пред хората, отколкото истински, нали разбираш?

— Как се казва тя? — запита Съмър.

Гарбър се обърна и я изгледа.

— Мисис Креймър — отвърна той. — Повече не ни е нужно да знаем.

Съмър извърна глава.

— С кого е пътувал Креймър за Форт Ъруин? — запитах аз.

— С двама от своите — отвърна Гарбър. — Един бригаден генерал и един полковник, Васел и Кумър. Истински триумвират. Креймър, Васел и Кумър. Корпоративното лице на бронетанковите войски.

Той стана и се протегна.

— Започнете от полунощ — казах му аз — и ми разкажете всичко, което знаете.

— Защо?

— Защото не обичам съвпаденията. Вие също.

— Нищо особено не съм правил.

— Всеки е правил по нещо — рекох аз. — Освен Креймър.

Той ме изгледа.

— Гледах по телевизията как пада кълбото на Таймс Скуеър — каза той. — После си налях още едно. Целунах дъщеря си. Тая нощ целувах доста хора, доколкото си спомням. След това всички пяхме „За старото приятелство“.

— И после?

— После ми се обадиха от службата. Казаха, че случайно били дочули, че някъде в Северна Каролина е открит мъртъв генерал с две звезди. И че дежурният от военната полиция във Форт Бърд не искал да се занимае със случая. Така че позвъних в Бърд и попаднах на теб.

— И после?

— Ти все пак се нави да си свършиш работата, а аз позвъних на градската полиция и от тях получих името на Креймър. Проверих го в списъците на командния състав и открих, че е от Дванайсети корпус. Така че се обадих в Германия и ги уведомих за смъртта му, като им спестих подробностите. Но това вече ти го разправих.

— И после?

— После нищо. Зачаках да докладваш.

— Е, добре — рекох аз.

— Добре какво?

— Добре, сър.

— Глупости! — сопна се той. — Какво мислиш?

— Мисля за куфарчето — отвърнах аз. — Още не съм го открил.

— Продължавай да го търсиш тогава — каза той. — Докато аз търся Васел и Кумър. Те могат да знаят дали в него не е имало нещо, за което си струва да се притесняваме.

— Не сте ли ги открили още?

Той поклати глава.

— Не. Напуснали са хотела, но не са излетели за Калифорния. И като че ли никой не знае къде са.

Гарбър се врътна и пое обратно за града, а двамата със Съмър се качихме на колата и продължихме на юг. Беше студено, а освен това се стъмваше. Предложих да шофирам аз, но Съмър не даваше да се издума. Сякаш карането на автомобил беше основното й хоби.

— Полковник Гарбър изглеждаше напрегнат — каза тя. Гласът й звучеше разочаровано, като на актриса, която се е представила зле на прослушване.

— Беше гузен — отвърнах аз.

— Защо?

— Защото е убил мисис Креймър.

Тя ме изгледа. Колата се движеше с около сто и четирийсет километра в час, а тя седеше зад волана, извърнала глава настрани, и ме гледаше.

— Фигуративно казано — поясних аз.

— Как?

— Не е никакво съвпадение.

— Но онази докторка твърди друго.

— Онази докторка каза само, че Креймър е умрял от естествена смърт. Ала нещо в случилото се е направило мисис Креймър жертва на убийство. Като виновен за това е Гарбър. Понеже е уведомил Дванайсети корпус. Той е разгласил новината и след два часа вдовицата също е била мъртва.

— Какво става тук всъщност?

— Нямам никаква представа.

— А ония двамата, Васел и Кумър? — запита тя. — Нали са били тройка? Сега Креймър е мъртъв, жена му също, а другите двама са изчезнали.

— Чу какво каза човекът. Случаят е извън нашите правомощия.

— И ти не смяташ да направиш нищо повече?

— Напротив. Смятам да издиря една проститутка.

По най-прекия възможен път тръгнахме обратно към мотела и стриптийз бара. Не че имахме голям избор от маршрути. Първо по околовръстното шосе на Вашингтон, оттам по междущатска магистрала 95. Движението беше рехаво. Все още беше първи януари. През прозорците на колата светът изглеждаше студен, мрачен и сънлив. Смрачаваше се и навсякъде се запалваха светлини. Съмър караше толкова бързо, колкото й стигаше куражът, а той явно не й липсваше. Разстоянието, което Креймър бе изминал за шест часа, ние щяхме да изгълтаме за по-малко от пет. Още в началото спряхме да налеем бензин и си купихме стари сандвичи, правени през изминалата календарна година, които изядохме в движение. После в течение на двайсет минути наблюдавах Съмър. Имаше малки, добре поддържани ръце. Беше ги поставила от двете страни на волана, без да го стиска. Не мигаше често. Устните й бяха полуразтворени и всяка минута прокарваше език по зъбите си.

— Кажи нещо — рекох аз.

— Какво по-точно?

— Каквото искаш. Разправи ми за себе си.

— Защо?

— Защото съм уморен — отвърнах. — Така няма да заспя.

— Няма да ти е интересно.

— Нищо, опитай.

Тя сви рамене и започна от самото начало, което се оказа някъде край Бърмингам, щата Алабама, в средата на шейсетте. Не че се оплакваше, но нещо в тона й ми подсказа, че дори навремето си е давала сметка, че едно дете може да извади и по-добър късмет, отколкото да се роди черно и бедно, и то в Алабама през ония години. Имала много братя и сестри. От малка си била все такава дребничка, но гъвкава и подвижна, та решила в училище да се занимава с гимнастика и танци като начин да привлече вниманието на околните. Била любознателна, четяла много и след време събрала достатъчен брой малки стипендии, за да напусне щата и се запише в колеж в Джорджия. Междувременно подала молба в корпуса за обучение на запасни офицери и когато през втората година на следването й стипендиите пресъхнали, военните поели по-нататъшната й издръжка срещу договор за пет години бъдеща служба. Вече била някъде по средата на този срок. Била завършила с пълно отличие школата на военната полиция. По всичко личеше, че се чувства добре. Америка вече от четирийсет години имаше напълно интегрирана армия, която според Съмър беше най-толерантното към цветнокожи и малцинства място на света. Ала независимо от това беше леко обезпокоена относно напредъка в кариерата си. Останах с впечатление, че за нея кандидатстването за 110-а специална част беше въпрос на живот и смърт. Ако я приемеха, щеше да остане във войската завинаги, като мен. Ако ли пък се провалеше, след петата година трябваше да напусне.

— Сега ти ми разкажи за себе си — каза тя.

— За мен ли? — попитах аз. Моят живот не приличаше по нищо на нейния. Аз се бях родил различен по цвят и пол, по география и семейна среда. — Роден съм в Берлин. По онова време са държали родилките в болницата по седем дни, така че съм постъпил в армията на една седмица. Израсъл съм по всякакви бази, каквито можеш да си представиш. Завърших „Уест Пойнт“. Все още съм в армията. И смятам да остана завинаги. Това е всичко всъщност.

— Имаш ли семейство?

Сетих се за бележката от моята сержантка: Брат Ви се обади. Не остави съобщение.

— Имам майка и брат — отвърнах.

— Бил ли си женен някога?

— Не. А ти?

— Не — отвърна тя. — А имаш ли си гадже?

— В момента не.

— И аз така.

Изминахме в мълчание един километър. После още един.

— Представяш ли си живота извън казармата? — запита по едно време тя.

— Има ли такъв?

— Аз самата пораснах в цивилния свят. Може скоро пак да се върна там.

— Вие, цивилните, сте загадка за мен — рекох аз.

Съмър паркира пред стаята на Креймър. Дадох си труд да пресметна, че от разговора ни с Гарбър в „Уолтър Рийд“ бяха минали по-малко от пет часа. Тя изглеждаше доволна от постигнатата средна скорост. Загаси двигателя и се усмихна.

— Аз ще поема бара — казах. — А ти поговори с хлапака на рецепцията. Прави се на доброто ченге. Не забравяй да му кажеш, че лошото идва веднага след теб.

Излязохме едновременно на студа и тъмнината. Пак беше паднала мъгла. Уличните лампи я пробиваха с мъка. Бях схванат от пътуването и останал без въздух. Протегнах се и се прозях, после поправих куртката си; в това време Съмър вече завиваше покрай автомата за кока-кола. Кожата й за момент се освети в червено от неоновия надпис. Пресякох пътя и закрачих към бара.

Паркингът беше пълен като предишната вечер. Около сградата беше задръстено от коли и пикапи. Вентилаторите работеха с пълна сила. Във въздуха отвън се носеше цигарен дим и миризма на бира. Музиката гърмеше. Неонът сияеше.

Дръпнах вратата и влязох. Същата кипяща тълпа изпълваше помещението, същите прожектори кръстосваха лъчи над главите на хората. Голата жена на подиума беше друга, но затова пък полуосветеният тип с гръден кош като петролен варел си беше на мястото зад касовия апарат. Не виждах лицето му, но бях сигурен, че оглежда реверите ми. Докато Креймър носеше вензелите на бронетанковите войски — кръстосани саби с устремно нападащ танк отгоре, аз имах два кръстосани револвера, златисти и лъскави — отличителния знак на военната полиция. Това едва ли щеше да ми спечели бърза популярност, особено на такова място.

— Има куверт — каза човекът зад касовия апарат.

Гласът му едва се чуваше през тътена.

— Колко? — запитах.

— Сто долара.

— Не ти вярвам.

— Е, добре, двеста.

— Много смешно!

— Тук не си падаме по ченгетата.

— Не мога да си представя защо.

— Погледни ме.

Погледнах го. От него не се виждаше почти нищо. Лъчът на прожектора осветяваше само голям корем, широк гръден кош и две къси дебели ръце от лактите надолу. И две китки с форма и големина на замразени пилета, с тежки сребърни пръстени върху повечето пръсти. Но раменете и лицето бяха скрити в плътна сянка над светлото петно. Сякаш някой му бе спуснал завеса до средата. Разговарях с човек, когото не виждах.

— Не си добре дошъл тук.

— Ще го преживея. Не съм прекалено чувствителен.

— Не слушаш внимателно. Това е моят бар и аз не те искам в него.

— Няма да се бавя.

— Разкарай се моментално.

— Няма.

— Я ме погледни!

Той се наведе напред, в лъча на прожектора. Бавно. Светлото петно постепенно се издигна нагоре по гръдния му кош. По шията. Стигна до лицето му. Беше неописуемо лице. Човекът явно се бе родил грозен, но сега лицето му беше просто кошмарно. Цялото покрито с белези. Приличаше на решето. Дълбоки, белезникави, стари белези. Носът му беше размазван безброй пъти и всеки път наместван, но само донякъде. И веждите му бяха насечени от белези. Изпод тях ме гледаха две малки оченца. Беше на около четирийсет. Някъде към метър и седемдесет и пет, около сто и четирийсет килограма. Приличаше на гладиатор, останал по чудо жив след двайсет години, прекарани в катакомбите.

Усмихнах се.

— Мислиш си, че номерът с лицето ще ме впечатли, а? С това театрално осветление и тъй нататък.

— Би трябвало да ти говори нещо.

— Говори ми, че си загубил доста битки. Ако толкова държиш да загубиш още една, нямам нищо против.

Той не отговори.

— Мога да забраня на целия личен състав на Форт Бърд да посещава тая дупка. Ще видим как ще ти се отрази на печалбите.

Той мълчеше.

— Но няма да го направя. Не виждам причина да наказвам моите момчета заради някакъв си гадняр.

Той продължаваше да мълчи.

— Така че мисля просто да не ти обръщам внимание.

Той се дръпна назад. Сянката отново се спусна върху лицето му като завеса.

— Ще се видим пак — прозвуча гласът му от мрака. — Все някога някъде. Не се съмнявай. Гарантирам ти го. Можеш да разчиташ.

— Е, сега вече ме уплаши — казах аз. После се извърнах и се смесих с тълпата. Бавно и с мъка си запроправях път към центъра на помещението. Сградата се оказа много по-голяма, отколкото ми се беше сторила отвън. Беше широка и квадратна, но ниска, изпълнена с хора и шум. Имаше десетина сепарета. Навсякъде високоговорители. Ярки светлини. Тътнеща, пулсираща музика. Беше пълно с цивилни. А и с военни също. Различавах ги по прическите. И по дрехите. Военнослужещите винаги се обличат по характерен начин, когато са свободни от наряд. Целта е да се слеят с останалите, но не успяват. Все са едни такива спретнати и малко старомодни. Освен това всички ме заглеждаха, докато минавах покрай тях. Не мога да кажа, че ми се радваха особено. Търсех сержант. Оглеждах се за издайническите бръчици в ъглите на очите. Видях четирима възможни кандидати, насядали на около два метра от главната сцена. Още щом ме забелязаха, тримата моментално извърнаха глави. Четвъртият също понечи да се направи на ударен, но след кратко колебание се обърна с лице към мен. Сякаш усети, че ще избера него. Беше среден на ръст, мускулест, може би с пет години по-възрастен от мен. Вероятно от специалните части. В Бърд имаше много такива, а той беше типичен екземпляр. Явно се забавляваше. Виждаше се с просто око. Беше широко ухилен, в ръката си държеше бутилка. Студена бира, добре изпотена. Повдигна я, сякаш ми казваше наздраве. Или ме канеше да се приближа към него. Така че аз се приближих, наведох се и го заговорих.

— Разправи наоколо за мен — казах. — Тук съм неофициално. Без връзка с теб и хората ти. За нещо съвсем различно.

— Като например? — запита той.

— Загубена вещ — рекох. — Нищо важно, спокойно.

Сержантът си замълча.

— От специалните ли си?

Той кимна.

— Загубена вещ, а?

— Няма страшно — рекох. — Просто е изчезнало нещо от отсрещния мотел.

Той помисли за момент, после отново вдигна бутилката и я чукна там, където би била моята, ако я имах. Явен знак, че ме приема за свой. Нещо като пантомима сред какофонията. Но това не попречи на група мъже да станат от местата си и да си запроправят път към изхода. За две минути, откакто се бях появил, около двайсетина войници напуснаха заведението. Такова е въздействието на военния полицай върху редовия пехотинец. Нищо чудно, че оня приятел с лицето не ме искаше в бара си.

До мен се приближи келнерка. Беше в черна тениска с деколте на десетина сантиметра под шията и черни шорти, смъкнати на десетина сантиметра под кръста. И с черни обувки с много високи токове. Нищо друго. Застана срещу мен и мълчаливо зачака да си поръчам нещо. Поисках бутилка „Бъдуайзър“, за която заплатих около осем пъти повече, отколкото в магазина. Отпих един-два пъти и тръгнах да търся проститутките.

Те ме намериха първи. Сигурно много държаха да ме разкарат нанякъде, преди и последният им клиент да е напуснал заведението. Преди моето присъствие да им е съсипало бизнеса. Две се запътиха едновременно към мен от различни посоки. Едната беше платинена блондинка. Другата — брюнетка. И двете бяха с впити къси роклички от евтина материя, в която проблясваха синтетични нишки. Блондинката изпревари брюнетката и с жест я отпрати встрани. Продължи да крачи към мен като в паници върху гротескните си дебели подметки от прозрачна пластмаса. Брюнетката направи остър завой и се насочи към сержанта от специалните части, с когото бях разговарял преди малко. Той я отпрати с жест на искрено презрение. Блондинката продължи неотклонно курса си, дойде до мен и се облегна на ръката ми. Изправи се на пръсти и протегна шия, докато усетих дъха й в ухото си.

— Честита Нова година — каза тя.

— Благодаря, подобно — отвърнах.

— Не съм те виждала преди — отбеляза тя, сякаш това беше единственият пропуск в живота й. Нямаше местен акцент. Не беше от Северна или Южна Каролина. Нито от Калифорния. По-вероятно от Джорджия или Алабама. — Нов ли си по тия места? — запита тя, като повиши глас да надвика музиката.

Усмихнах се. Бях ходил в повече бардаци, отколкото можех или исках да си спомня. С военните полицаи е така. И мога да кажа, че както всички бардаци си приличат, така и всеки е различен сам за себе си. С различни правила. Но въпросът „Нов ли си по тия места?“ е стандартното встъпление във всички. Покана към мен да започна да се пазаря. А за нея — защита срещу евентуални обвинения в скланяне на клиент.

— Как вървят цените? — запитах аз.

Тя се усмихна свенливо, сякаш никой никога преди не й бе задавал този въпрос. После каза, че мога да я гледам на сцената срещу бакшиши от по един долар или срещу десет за индивидуална програма в отделна стая. Обясни ми, че индивидуалната програма може да включва пипане, като сякаш за илюстрация на думите си ми пусна ръка между бедрата.

Ясно ми беше как един мъж може да се изкуши. Дамата беше готина. Едва ли имаше повече от двайсет. Ако не се брояха очите й. Имаше очи на петдесетгодишна.

— А нещо допълнително? — запитах аз. — Има ли къде да отидем наблизо?

— За това ще се разберем по време на индивидуалната програма.

Тя ме хвана за ръка, минахме покрай вратата на гримьорната и през една плюшена завеса влязохме в полутъмна стая зад сцената. Стаята беше доста просторна, около девет на шест метра, с канапета покрай стените. Оказа се, че програмата не е чак толкова индивидуална, защото освен мен там имаше още шестима мъже, всеки с по една гола жена в скута. Блондинката ме заведе до едно свободно място и ми направи знак да седна. Изчака, докато извадих портфейла си и й платих десетте долара. След това се уви около мен толкова плътно, че не ми остави много възможност за движение, освен да сложа ръка на бедрото й. Кожата й беше топла и гладка.

— И тъй, къде можем да идем? — запитах.

— Много бързаш — каза тя. Намести се на коленете ми и дръпна роклята нагоре до хълбоците си. Отдолу нямаше нищо.

— Откъде си? — попитах я.

— От Атланта — отвърна тя.

— Как си казваш?

— Син3 — отвърна тя.

Сигурно беше професионалното й прозвище.

— А ти? — запита тя.

— Ричър — отговорих. Нямаше смисъл да си измислям имена. Връщах се от посещение при вдовица, бях още с парадна униформа, табелката с името ми беше върху капачето на десния джоб — голяма и набиваща се на очи.

— Хубаво име — промърмори машинално тя. Положително го казваше на всеки. Квазимодо, Хитлер, Сталин, Пол Пот — хубаво име. Вдигна ръка и започна с горното копче на куртката ми. Разкопча я додолу. Положи длан със събрани пръсти върху гърдите ми, между вратовръзката и ризата.

— Отсреща има мотел — казах аз.

Кимна, без да вдига глава от рамото ми.

— Знам — каза тя.

— Търся коя от вас снощи е била там с военен — продължих аз.

— Ти шегуваш ли се?

— Не.

Тя се отблъсна с ръка от гърдите ми.

— Да се забавляваш ли си дошъл, или да задаваш въпроси?

— Да задавам въпроси — отвърнах аз.

Остана неподвижна и не каза нищо.

— Търся коя от вас снощи е била там с военен — повторих аз.

— Я се опомни! — каза тя. — Всички ходим в мотела с военни. Пътека сме утъпкали дотам. Ако се вгледаш внимателно, ще я забележиш.

— Търся някоя, която се е върнала малко по-бързо от нормалното.

Тя не каза нищо.

— И е била сякаш леко уплашена.

Тя мълчеше.

— Може да го е чакала в стаята — казах аз. — Може той да й се е обадил отрано, за да я ангажира за вечерта.

Тя размърда задника си на коляното ми и подръпна роклята си надолу, докъдето можеше да стигне, което не беше кой знае колко ниско. После прокара бавно пръсти по значката на ревера ми.

— Не отговаряме на въпроси — каза тя.

— Защо?

Видях я, че хвърли бръз поглед към плюшената завеса. Сякаш погледът й можеше да мине през завесата, през голямото квадратно помещение и да стигне чак до касовия апарат и човека зад него.

— Какво, оня ли? — рекох аз. — Бъди спокойна, ще се погрижа да нямаш проблеми с него.

— Той не обича да разговаряме с ченгета.

— Това, което те питам, е важно — казах аз. — Клиентът е бил важна клечка.

— Вие всички се мислите за важни клечки — каза тя.

— Тук има ли момичета от Калифорния?

— Пет-шест, струва ми се.

— Някои от тях да са работили край Форт Ъруин?

— Не знам.

— Е, виж сега какво ти предлагам — казах. — Аз отивам в бара. Ще си взема още една бира. Ще я пия в продължение на десет минути. През това време ти ще ми доведеш жената, която е имала проблем през нощта. Или ще ми покажеш къде мога да я намеря. Кажи й, че няма нищо страшно. Че никой няма да загази. Сигурен съм, че ще те разбере.

— А ако откажа?

— Ако откажеш, ще ви арестувам всичките и ще подпаля бардака ви. И тогава ще си търсите работа другаде.

Тя отново погледна крадешком към плюшената завеса.

— Не се бой от оня дебелак — казах аз. — Ако вземе да мрънка, най-много да му разбия отново носа.

Тя остана неподвижно на мястото си. Седеше и изобщо не помръдваше.

— Много е важно — повторих аз. — Ако оправим нещата сега, никой няма да загази. Ако ли не, някой може да си навлече големи неприятности.

— Не знам какво да кажа — промърмори тя.

— Разпитай навсякъде — казах аз. — Имаш десет минути.

После я плеснах леко по задника, за да я вдигна от коляното си. Минута след нея влязох в помещението и си запроправях път към бара. Не си бях дал труд да си закопчая куртката — реших, че така имам по-неофициален вид. Нямаше смисъл да развалям вечерта на хората.

През следващите дванайсет минути отпивах от втората бира — с ужасна надценка, при това не и вносна — и наблюдавах келнерките и проститутките, които сновяха из помещението. Видях и дебелака с грозното лице да си проправя път сред гъмжилото, оглеждайки внимателно терена. Седях и чаках. Новата ми руса приятелка не се появи повече. Не я виждах никъде наоколо. Заведението беше претъпкано с хора. Освен това беше полутъмно. Музиката беше оглушителна. Пулсиращи светкавици се отразяваха в огледални сфери и създаваха допълнителен хаос. Въпреки тътнещите вентилатори въздухът беше горещ и спарен. Бях уморен и ме заболя глава. Смъкнах се от високото столче пред бара и се опитах да обиколя помещението. Блондинката я нямаше никаква. Направих още един кръг. Пак не я открих. При третата обиколка ме спря сержантът от специалните части, когото бях заговорил преди малко.

— Гаджето ли търсиш? — запита той.

Кимнах. Той посочи вратата на гримьорната.

— Мисля, че здравата си я накиснал — рече сержантът.

— В какъв смисъл?

Той не отговори. Само вдигна нагоре лявата си длан и звучно я удари с десния юмрук.

— Ти не се ли намеси? — запитах.

Оня вдигна рамене.

— Ченгето си ти — отвърна той. — Не аз.

Вратата на гримьорната беше от шперплат, боядисана в черно. Не почуках. Казах си, че жените, които се преобличат вътре, едва ли са особено срамежливи. Натиснах бравата и влязох. Вътре светеха няколко голи крушки, навсякъде имаше купчини дамски дрехи, въздухът тежеше от остра миризма на евтин парфюм. Покрай стената бяха наредени тоалетки с огледала като в театрите. Имаше и малко канапе, тапицирано с червен плюш. На канапето седеше Син, разплакана. Върху лявата й буза имаше яркочервен отпечатък от мъжка ръка. Дясното й око беше така подуто, че се бе затворило. Явно я бяха зашлевили два пъти — веднъж с дланта и веднъж с опакото на ръката. Два яки удара. Тя изглеждаше съкрушена. Лявата й обувка се беше изхлузила. Между пръстите на крака й се виждаха следи от убождания. Често пъти проститутките, разните там фотомодели и порно звезди се инжектират на това място. По-малко се забелязва.

Не я запитах как е. Би било идиотски въпрос. Щеше да се оправи, но най-малко седмица нямаше да може да работи. Поне докато окото й станеше плътно черно и след това избледнееше до жълто — достатъчно светло, за да може да се прикрие с малко грим. Останах неподвижно до вратата, докато Син ме забеляза със здравото си око.

— Махай се — каза тя. После извърна поглед встрани. — Мръсник!

— Намери ли момичето? — запитах аз.

Тя ме погледна право в очите.

— Няма такова момиче. Разпитах навсякъде. И ето какво получих в отговор. А снощи проблем не е имало. Никакъв.

Аз помислих за миг.

— Някоя липсва ли? Някоя, която трябва да е тук, но я няма?

— Всички сме тук — отвърна тя. — Нали трябва да си изкараме похарченото за коледните празници.

Не казах нищо.

— Заради теб ядох бой без причина — каза тя.

— Съжалявам — рекох. — Причиних ти неприятности.

— Махай се!

— Добре — съгласих се аз.

— Мръсник! — повтори тя.

Оставих я да седи на канапето и си запроправях обратно път през тълпата покрай сцената. И през претъпканото фоайе към изхода. Човекът с грозното лице си беше на мястото зад касовия апарат, полускрит в сянката. Изчислих къде горе-долу се намира главата му, замахнах и го зашлевих през ухото — не много силно, но достатъчно, за да се залюлее встрани.

— Ей, ти! — казах. — Излез навън.

Не го изчаках. Просто го подминах, разблъсках тълпата край вратата и излязох на студа. На паркинга стояха групичка хора, загърнати в палта. Всичките военни. Същите, които се бяха изнизали навън, след като влязох. Стояха неподвижно наоколо, някои подпрени на коли, и отпиваха бира от бутилки. Те не бяха проблем. Един военнослужещ трябва да е много пиян, за да си позволи сбиване с военната полиция. Но не можех да очаквам и помощ. Не бях техен човек. Явно трябваше да се оправям сам.

Вратата зад гърба ми се разтвори с трясък. Дебелакът излезе навън. След него пристъпваха двама от местните. Имаха вид на фермери. Събрахме се в светлото петно под уличната лампа. Застанали в неправилен кръг, стояхме и се гледахме. Дъхът ни ставаше на пара в мразовития нощен въздух. Никой не продумваше. Нямаше нужда от предисловия. Можеше да се предположи, че този паркинг е виждал не едно и две сбивания. Както и че предстоящото нямаше да бъде много различно от предишните. Във всеки случай щеше да завърши като повечето от тях — с победител и победен.

Свалих куртката си и я закачих на страничното огледало на една паркирана кола. Десетгодишен плимут — запазен, с непокътната боя и блестящи хромови части. Радост за окото. Мярнах за миг сержанта от специалните части, който бе излязъл да гледа. Погледите ни се срещнаха, после той се дръпна настрани, в сенките. Свалих часовника си, извърнах се и го пуснах в джоба на куртката. После отново се обърнах с лице към противника си. Огледах го. Исках да го направя на кайма, да му личи после. За да знае Син, че съм отмъстил за нея. Но не си струваше да го удрям в лицето. То и без това на нищо не приличаше. Едва ли можех да го загрозя много повече. Освен това исках за известно време да го изкарам от строя. За да не иде после да си го изкара на момичетата само защото не е могъл да ме надвие.

Човекът беше с огромен гръден кош и наднормено тегло, така че нямаше смисъл да ползвам ръце. Освен ако на фермерите не им скимнеше да се намесят. Много се надявах това да не стане. Нямаше нужда да се предизвиква голям конфликт. От друга страна, от тях зависеше. Всеки прави своя избор в живота. Можеха да стоят кротко отстрани, както и можеха да си изберат кого от двама ни да подкрепят.

Аз бях с цяла педя по-висок от човека с грозното лице, а пък с около трийсетина килограма по-лек. И с десет години по-млад. Забелязах, че и той пресмята наум тези неща. И явно заключи, че в общи линии има шансове. Сигурно се смяташе за много печен. Докато мен явно ме вземаше за някакъв си там нахакан държавен служител. Може би парадната ми униформа го караше да се надява, че ще се държа като офицер и джентълмен. Благопристойно и със задръжки.

Негова грешка.

Той се спусна към мен, размахвайки ръце. Едро туловище, къси ръце, малък замах. Аз се извъртях настрани и той залитна край мен от инерцията си. Обърна се и отново ми налетя. Парирах замахващата му ръка и забих лакът в лицето му. Не много силно. Исках просто да му убия инерцията и да го накарам за миг да застане неподвижно срещу мен.

С цялата тежест на тялото върху задния крак, той се прицели с юмрук в лицето ми. Замисленият удар изглеждаше твърде сериозен. Положително щеше да ми причини болка, ако ме улучеше. Но преди да го бе нанесъл, аз пристъпих напред и с всичка сила забих пета в капачката на коляното му. А човешкото коляно е твърде уязвима става. Всеки спортист може да го потвърди. В момента на удара коляното носеше тежест от поне сто и трийсет килограма, а в него фронтално се забиха още сто и десет. В резултат от това ставата се прекърши и кракът му се огъна назад. Изглеждаше почти като истинско коляно, само че прегънато на обратно. Той рухна по лице, като с хълбока си затисна върха на обувката. Пищейки, доста силно при това. Аз се дръпнах крачка назад и се усмихнах. Сам си го изпроси.

Пристъпих отново напред и внимателно огледах коляното му. Здравата беше пострадало. Направо беше съсипано. Строшени кости, разкъсани хрущяли и сухожилия. Помислих си да го ритна още веднъж; после реших, че няма смисъл. Тоя тип щеше да стане редовен клиент на магазина за патерици и бастуни — разбира се, след като го изпишеха от ортопедията. До края на дните си щеше да се подпира на нещо.

Дървен бастун, алуминиев, патерица — къса, дълга. Негова си работа.

Наведох се над него.

— Само да стане нещо, дето не ми харесва — казах му аз, — ще дойда да ти строша и другия крак.

Не мисля, че ме чу обаче. Беше твърде зает да се гърчи насред мазната локва, да си намества коляното в положение, в което да не боли толкова. Нямаше да успее със собствени сили. Трябваше да чака хирурзите да му го оправят.

Двамата фермери още се чудеха чия страна да вземат. Имаха доста глуповат вид. Но явно единият беше по-глупав от другия. По-бавно загряваше. Стоеше и размахваше застрашително едрите си червендалести ръце. Аз направих крачка към него и го фраснах с чело в лицето, колкото да улесня мисловния му процес. Той се строполи на земята, успоредно на едрия мъжага, докато приятелят му благоразумно се оттегли и зае позиция зад най-близкия пикап. Взех куртката си от огледалото на плимута и кротко я облякох. Извадих часовника от джоба. Поставих го на ръката си и закопчах верижката. Военнослужещите наоколо си пиеха бирата и ме гледаха с безизразни лица. Не изглеждаха нито доволни, нито разочаровани. Нямаха никакъв личен интерес от изхода на двубоя. Ако на земята вместо ония двамата бях проснат аз, на тях щеше да им е все тая.

В края на групичката зяпачи забелязах лейтенант Съмър. Тръгнах към нея, като заобикалях хората и колите. Изглеждаше някак напрегната. Дишаше тежко. Сигурно бе наблюдавала сцената. Предположих, че през цялото време е била готова да се намеси.

— Какво стана? — каза тя.

— Тоя дебелак преби една жена, която задаваше въпроси от мое име. А пък приятелчето му не успя да се отдалечи достатъчно бързо.

Тя им хвърли бегъл поглед, после отново се обърна към мен.

— А какво ти каза жената?

— Каза, че снощи никоя не е имала проблем.

— Момчето на рецепцията все така отрича, че при Креймър е имало проститутка. Категоричен е.

А малко преди това Син ми бе казала: Заради теб ядох бой без причина. Мръсник!

— Че защо тогава е отишъл да нагледа стаята?

Съмър направи гримаса.

— Разбира се, и аз му зададох този въпрос.

— И получи ли отговор?

— Отначало не. После ми каза, че чул някакъв автомобил да потегля оттам с пълна газ.

— Какъв автомобил?

— Каза, че чул шум от голям двигател, форсиран докрай, че автомобилът потеглил и се отдалечил бързо, сякаш панически.

— Той видял ли го е?

В отговор Съмър само поклати глава.

— Няма логика — казах аз. — Автомобил означава проститутка на повикване, а такава услуга едва ли може да се намери наблизо. Освен това, защо му е било на Креймър да вика проститутка отвън, като тук има предостатъчно?

Съмър продължаваше да клати замислено глава.

— Момчето каза, че шумът на двигателя бил много характерен. Много силен. При това дизелов, не бензинов. Каза, че малко по-късно чул същия шум още веднъж.

— Кога?

— Когато ти си потеглял с хъмъра.

— Какво?!

Съмър ме погледна право в очите.

— Казва, че отишъл да нагледа стаята на Креймър, понеже оттам панически бил потеглил военен джип.

4

Пресякохме шосето и се върнахме в мотела, където накарахме младока да разкаже още веднъж историята си. Беше нацупен и не му се говореше, но като свидетел беше добър. Понякога най-добрите свидетели са тези, които не искат да дават показания. Не си поставят за цел непременно да се харесат. Не се опитват да направят впечатление. Не си измислят разни глупости, каквито им се струва, че биха се харесали.

Той ни разправи, че седял на високия стол зад гишето, самичък, и нищо не правел, докато изведнъж към единайсет и трийсет чул да се затръшва врата на автомобил и да се запалва голям дизелов двигател. После описа звуци, които биха могли да са от включване на задна скорост и от зацепване на редуктор на превозно средство с двойно предаване. После чул свирене на въртящи се на място гуми, рев на форсиран двигател, чегъртане на чакъл изпод гумите и накрая нещо огромно и тежко се отдалечило с голяма скорост. Младежът станал от столчето и излязъл да погледне. Автомобилът вече го нямало.

— А защо отиде да нагледаш стаята? — запитах аз.

Той вдигна рамене.

— Казах си, че може да има пожар.

— Пожар ли?

— Случват се такива работи. Някой си запали стаята в мотела, после се мята на колата и изчезва. За удоволствие. Или просто така. Знам ли? Във всеки случай ми се стори подозрително.

— А откъде знаеше в коя стая да провериш?

След този въпрос той се умълча. Отначало Съмър го притисна. После аз. Известно време му разигравахме сценката за доброто и лошото ченге. Накрая той призна, че това била единствената стая, наета за цялата нощ. Останалите се ползвали на час, като гостите пристигали пеша през шосето, а не с коли. Затова и бил толкова сигурен, че при Креймър няма проститутка. Защото той им прибирал парите и давал ключа. Следял кой кога идва и си тръгва, кой къде е и с кого е. Било част от служебните му задължения. И той не държал особено това да се разгласява.

— Ще си загубя работата — изхленчи младокът.

При тези думи чак се просълзи от притеснение, та се наложи Съмър да го утешава. После ни разправи, че след като открил трупа на Креймър, повикал полицията и за по-сигурно евакуирал всички почасови наематели. След петнайсетина минути пристигнал заместник-шефът Стоктън. После и аз. А когато съм си тръгвал, той разпознал същите автомобилни шумове, както и предишния път. Съшият рев на дизелов двигател, същото скърцане на гуми, същото ръмжене на предавките. Звучеше убедително. Вече беше признал, че заведението му се ползва през цялото време от проститутки, така че нямаше причина да лъже повече. А пък хъмърите бяха сравнително нови. Сравнително редки. И наистина издаваха характерен шум. Така че му повярвах. Оставихме го и излязохме на студената червеникава неонова светлина на автомата за кока-кола.

— Значи не е била проститутка — каза Съмър, — а жена от базата.

— Жена офицер — добавих аз. — При това със сравнително висок чин. Със зачислен служебен хъмър. Никой не си изписва кола от общия парк за подобно начинание. Значи куфарчето е у нея. Иначе не може да бъде.

— Лесно ще я открием. Записана е на портала: час на излизане, час на влизане.

— Може дори да сме се разминали по пътя. Ако е потеглила оттук в единайсет и двайсет и пет, сигурно се е прибрала в Бърд още преди дванайсет и четвърт. Горе-долу по времето, когато аз тръгвах оттам.

— Ако се е прибрала направо в базата.

— Точно така — казах аз. — Ако.

— Ти срещна ли друг хъмър по пътя?

— Не — отвърнах аз. — Мисля, че не.

— Коя може да е според теб?

Вдигнах рамене.

— Спомни си какво казахме за несъществуващата проститутка. Някоя, с която Креймър се е запознал някъде. Вероятно в Ъруин, но може и другаде.

Стоях и гледах през бензиностанцията, към преминаващите по магистралата коли.

— Васел и Кумър положително я познават — каза Съмър. — Ако с Креймър са били гаджета отдавна, нали разбираш?

— Да, не е изключено.

— А къде според теб са те?

— Нямам представа — отвърнах аз. — Но съм сигурен, че ако ми потрябват, ще ги открия.

Не ги открих. Те ме откриха. Когато се върнах, двамата ме чакаха в кабинета, който не беше мой. Съмър ме остави пред входа и отиде да паркира, а аз минах покрай секретарското бюро и се насочих към вратата. На смяна пак беше сержантката — онази, с малкото дете, дето се притесняваше за службата си. Като ме видя, тя направи знак към вратата, за да ми покаже, че вътре има някой. Някой много по-високопоставен и от двама ни.

— Има ли кафе? — запитах аз.

— Машината е включена — отвърна тя.

Налях си кафе и взех чашата със себе си. Куртката ми беше все така разкопчана. Косата ми беше в безпорядък. Приличах точно на човек, който се е бил на паркинг. Влязох в кабинета и пристъпих право към бюрото. Оставих чашата. На столовете за посетители до стената, с лице към мен, седяха двама мъже. И двамата облечени в камуфлажни униформи с горски десен. Единият беше със звезда на бригаден генерал на ревера, а другият — с орел на полковник. Върху табелката с името на генерала пишеше Васел, а върху тази на полковника — Кумър. Васел беше плешив, Кумър очилат, а и двамата бяха достатъчно надути, достатъчно стари, закръглени, розови и омекнали, за да изглеждат малко абсурдно с бойните си униформи. По-скоро приличаха на ротарианци, тръгнали за маскен бал. От пръв поглед ми станаха антипатични.

Седнах на стола си и забелязах в центъра на попивателната хартия върху бюрото, наредени една до друга, две бележки. Първата бележка гласеше: Брат Ви се обади. Отново! Този път отдолу имаше записан телефонен номер. С код за набиране 202. Вашингтон.

— Вие не отдавате ли чест на по-старши? — запита Васел от стола си.

На втората бележка пишеше: Обади се полк. Гарбър. Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00. Сгънах и двете бележки отделно една от друга и ги затиснах с телефона. Нагласих ги внимателно така, че да се подават точно до половина. Когато вдигнах глава, Васел беше вперил поглед в мен. Голият му скалп беше станал морав.

— Извинявам се — казах. — Какъв ви беше въпросът?

— Когато влизате в стая, не отдавате ли чест на по-старши?

— Да, когато съм им подчинен — отвърнах. — На вас не съм.

— Това не е отговор — каза той.

— Направете справка. — Аз служа в Сто и десета специална част. Ние сме паралелна структура на цялата армия. Така и трябва да бъде, ако се замислите. Защото, ако ви бяхме подчинени, нямаше да можем да си изпълняваме задълженията като военна полиция.

— Аз нямам нужда от военна полиция, младежо — изръмжа той.

— Че какво правите тук тогава? Струва ми се малко късничко да ми идвате ей тъй на гости.

— Дошъл съм да ти задам няколко въпроса.

— Ами задавайте тогава — казах. — После и аз ще ви задам няколко. И знаете ли каква ще е разликата между моите и вашите?

Той не отговори.

— Разликата е, че аз ще отговарям на вашите от учтивост — продължих. — Докато вие на моите, понеже сте длъжен. Така е по дисциплинарен устав.

Той седеше, мълчеше и ме гледаше на кръв. После се извърна и погледа Кумър. Кумър отвърна на погледа му, после и двамата се обърнаха и продължиха да ме гледат.

— Тук сме във връзка с генерал Креймър — каза накрая Васел. — Ние сме от неговото главно командване.

— Знам кои сте — казах.

— И така, разкажете ни за генерала.

— Той е мъртъв — казах.

— Знаем. Бихме желали да научим подробности.

— Получил е инфаркт.

— Къде?

— В гръдния си кош.

Васел ме изгледа кръвнишки.

— Питам къде е починал?

— Не мога да ви съобщя — отвърнах аз. — Следствена тайна.

— Как така? — сопна се Васел.

— Ей така. Поверителна информация.

— Станало е някъде наоколо — рече той. — Това поне го знаят всички.

— Е, стига ви толкова — казах аз. — А каква е тази конференция във Форт Ъруин?

— Моля?

— Конференцията в Ъруин. За която бяхте тръгнали всички.

— Какво конференцията?

— Искам да знам дневния й ред.

Васел погледна Кумър, който отвори уста, за да каже нещо, но в този момент телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше сержантката от предното помещение. Съмър била при нея. Чудела се дали да я пусне да влезе. Казах й да не се чуди, ами да я пуска. Така че на вратата се почука и влезе Съмър. Аз я представих, тя придърпа стол и седна до бюрото ми, успоредно на мен и с лице към тях. Двама на двама. Извадих втората бележка изпод телефона — онази, на която пишеше: Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00 — и й я подадох. Тя я разгъна, прочете я, сгъна я и ми я върна, за да я пъхна обратно под телефона. После отново запитах Васел и Кумър за дневния ред. Видях как отношението им видимо се промени. Не че станаха по-отзивчиви. Промяната беше по-скоро във формата, отколкото по същество. Може би защото сред нас имаше жена, те сякаш изоставиха откритата конфронтация; заменяйки я с надменна, снизходителна учтивост. Като хора, принадлежащи на едно друго поколение и една различна социална среда. Явно беше, че мразят военните полицаи; почти сигурно беше, че мразят и жените офицери, но изведнъж решиха, че е нужно да бъдат вежливи.

— Конференцията щеше да бъде напълно рутинна — каза Кумър. — Колкото да се видим и да си побъбрим. Нищо особено.

— Което обяснява и защо не сте отишли.

— Естествено. Много по-редно беше да останем тук предвид обстоятелствата.

— А как разбрахте за Креймър?

— От Дванайсети корпус ни се обадиха.

— От Германия, така ли?

— Дванайсети корпус е в Германия, младежо — търпеливо обясни Васел.

— Къде бяхте отседнали снощи?

— В хотел — отвърна Кумър.

— В кой хотел?

— „Джефърсън“. Във Вашингтон.

— Частно или на разноски на Пентагона?

— Висшите офицери имат право да отсядат в този хотел.

— А защо и генерал Креймър не отседна в него?

— Защото си беше уредил нещо друго.

— Кога?

— Какво кога? — запита Кумър.

— Кога си е уредил въпросното друго нещо?

— Преди няколко дни.

— Значи не е било случайно хрумване?

— Не, не беше.

— И знаете ли какво е било това друго нещо, което си е уредил?

— Не, разбира се — каза Васел. — Иначе щяхме ли да те питаме къде е умрял?

— Значи изобщо не ви е минало през ума, че може да е бил при съпругата си?

— А там ли е бил?

— Не — отвърнах. — За какво ви е да знаете къде е умрял?

Настана продължително мълчание. После отношението им отново се промени. Надменното самодоволство отстъпи място на подкупващо фамилиарна откровеност.

— Не че толкова ни е нужно да знаем — каза Васел. Той се наведи напред и погледна крадешком Съмър, сякаш му се искаше да я няма при нас и тази негова фамилиарна откровеност да си остане между мъже. — Не разполагаме с конкретни данни и доказателства за каквото и да било, но се притесняваме, че личните планове на генерал Креймър могат да поставят определени хора в неудобно положение предвид обстоятелствата.

— Колко добре го познавахте?

— На професионално ниво твърде добре. На лично ниво точно толкова, колкото може да се познава един колега офицер. С една дума, не чак толкова добре.

— Но все пак имате известни подозрения до какво биха могли да се свеждат неговите лични планове, нали?

— Да — отвърна той. — Имахме някои подозрения.

— Следователно не сте се изненадали, че той не е отседнал в хотела.

— Не — рече той. — Не се изненадахме.

— Нито пък като ви казах, че не е бил при жена си.

— Не. Във всеки случай не много.

— Значи имате известни подозрения какво горе-долу би могъл да прави, но не и къде?

Васел кимна.

— Горе-долу.

— А знаете ли с кого?

Васел поклати глава.

— Не разполагаме с конкретна информация.

— Е, добре — казах аз. — Всъщност няма значение. Сигурен съм, че достатъчно добре познавате армията, за да ви е ясно, че ако открием потенциално компрометиращи обстоятелства, които да поставят определени хора, както казахте, в неудобно положение, ние винаги можем да ги прикрием.

Настана продължително мълчание.

— Всички следи ли са заличени? — запита Кумър. — От мястото, където е бил?

Кимнах.

— Прибрахме нещата му.

— Добре.

— Трябва ми дневният ред на конференцията във Форт Ъруин — казах аз.

Отново продължително мълчание.

— Няма такъв — каза накрая Васел.

— Сигурен съм, че има — възразих аз. — Не става дума за някоя школа по актьорско майсторство! Това е армията. А тя не търпи импровизации.

Отново мълчание.

— Няма нищо на хартия — каза Кумър. — Обясних ви, майоре, тази конференция не е нищо особено.

— Как прекарахте днешния ден?

— В гонене на слухове за генерала.

— Как дойдохте от Вашингтон?

— Със служебна кола и шофьор от Пентагона.

— Значи сте напуснали „Джефърсън“?

— Да.

— Следователно багажът ви е в колата на Пентагона.

— Да, в нея е.

— Къде е колата?

— Пред щаба на базата ви.

— Тази база не е моя — казах аз. — Командирован съм временно.

Обърнах се към Съмър и й казах да донесе куфарчетата им от колата. Те побесняха, но нищо не можеха да направят по въпроса. Всякакви цивилни понятия за неправомерен обиск, за прокурорски заповеди и достатъчни основания може да са валидни извън портала на военната база, но не и вътре. Докато Съмър не беше в стаята, наблюдавах очите им. Бяха раздразнени, но не и разтревожени. Значи или казваха истината за конференцията, или своевременно се бяха освободили от всякаква документация. Но аз бях твърдо решил да свърша докрай онова, която се искаше от мен. Съмър се върна с две еднакви куфарчета. Абсолютно същите като куфарчето, което държеше Креймър на снимката със сребристата рамка. Има какви ли не начини да се подмажеш на началството.

Претърсих куфарчетата на бюрото си. Вътре имаше паспорти, самолетни билети, хотелски ваучери и резервации за двамата. Но никакъв дневен ред на никаква конференция във Форт Ъруин.

— Съжалявам за неудобството — казах аз.

— Е, младежо, доволен ли си сега? — запита Васел.

— Съпругата на Креймър също е мъртва — казах аз. — Знаехте ли това?

Докато задавах въпроса, ги наблюдавах внимателно и веднага видях, че не са знаели. Двамата ме зяпнаха, спогледаха се, после пребледняха и придобиха много разстроен вид.

— Как така? — запита Васел.

— Кога? — запита Кумър.

— Снощи — отвърнах аз. — Убийство.

— Къде?

— В дома й. Някой е проникнал в къщата.

— Знаем ли кой?

— Не, не знаем. Случаят не е наш, а под цивилна юрисдикция.

— Проникването с цел грабеж ли е било?

— Може би така е започнало.

Те не казаха нищо повече. Двамата със Съмър ги изпратихме до тротоара пред щаба на базата, до колата на Пентагона. Колата беше мъркюри гранд маркиз, с година-две по-нова от гемията на мисис Креймър и черна вместо зелена. Шофьорът беше висок мъж с камуфлажна униформа. В тъмното не можах да различа табелката с името и пагоните му, но нямаше вид на сержант; по-вероятно беше офицер. Той направи плавен обратен завой на празното платно и откара Васел и Кумър нанякъде. Проследихме с поглед стоповете на колата, докато се смалиха в далечината на север, преминаха през главния портал и се загубиха в мрака.

— Е, какво мислиш? — попита Съмър.

— Мисля, че са въздух под налягане.

— Луксозен въздух или обикновен, армейски?

— Освен това лъжат — казах аз. — Притеснени са, лъжат, а на всичко отгоре са и глупаци. Защо съм толкова разтревожен за куфарчето на Креймър?

— Заради съдържанието — отвърна тя. — Каквото и да е носил със себе си за Калифорния.

Кимнах.

— Те сами току-що ни казаха какво е носил. Дневният ред на конференцията.

— Сигурен ли си, че има такъв?

— Винаги има дневен ред. И то винаги в писмен вид. За всяко нещо има писмен дневен ред. Дори за да се промени храната в кучкарника, се провеждат четирийсет и седем отделни съвещания, всяко с отделен дневен ред. Така че и за Форт Ъруин е имало дневен ред, в това поне можеш да бъдеш сигурна. И от тяхна страна беше абсолютно идиотско да твърдят, че е нямало. Щом толкова не искаха да го показват, можеха да излъжат, че е строго секретен.

— Може пък конференцията наистина да не е била важна.

— Глупости. Била е важна и още как.

— Защо мислиш така?

— Защото е щял да присъства генерал-майор с две звезди. А също и бригаден генерал с една. И понеже се е провеждала навръх Нова година, Съмър. Кой е готов току-така навръх Нова година да лети от Германия за Ню Йорк и да прекара нощта в някакъв скапан транзитен хотел? А пък тази Нова година в Германия ще е била нещо страхотно. Стената падна. Ние спечелихме, след четирийсет и пет години. Новогодишните празненства са били невероятни. Кой би ги пропуснал заради нещо маловажно? За да се навият тия типове да се натоварят на самолета навръх Нова година, конференцията в Ъруин едва ли е била за нищо.

— Много се разстроиха, като чуха за мисис Креймър. Повече, отколкото за самия Креймър.

Кимнах.

— Може да им е била симпатична.

— Може пък и Креймър да им е бил симпатичен.

— Не, за тях той е само тактически проблем. В тази професия няма място за симпатии, особено на тяхното ниво. Те са се пришили за него, в един момент той взел, че умрял, та сега единствената им грижа е какво ще стане с тях.

— Може пък да ги повишат.

— Може — рекох аз. — Но ако около Креймър се разкрият някои не дотам удобни неща, може и те да си идат заедно с него.

— В такъв случай би трябвало сега да са се успокоили. Ти им обеща, че случаят ще се прикрие.

В гласа й прозвуча нотка на възмущение. Сякаш ме обвиняваше, че съм могъл да им обещая подобно нещо.

— Ние пазим името на армията, Съмър — казах аз. — Като на собственото си семейство. Затова ни се плаща. — Помислих за миг и запитах: — Но не ти ли направи впечатление, че след като им го обещах, не млъкнаха? А трябваше да схванат намека. Искали са да ги прикрия, аз им го обещах, и толкова. Мисията изпълнена.

— Докато те поискаха да знаят къде са му нещата.

— Точно така — казах аз. — И знаеш ли какво означава това? Означава, че и те търсят куфарчето на Креймър. Заради дневния ред. Екземплярът на Креймър е единственият, който им се губи. Ето защо дойдоха тук, за да видят дали не знам къде е.

Съмър погледна в посоката, накъдето бе заминала колата им. Във въздуха още се усещаше миризмата на изгорели газове. Едва доловим кисел дъх от катализатора.

— Как работят цивилните лекари? — запитах аз. — Да кажем, че си ми жена и аз получа инфаркт. Как би постъпила?

— Ще позвъня на бърза помощ.

— И после?

— После идва линейка и те откарва в спешното отделение.

— Да предположим, че още по пътя умра. Ти къде ще бъдеш през това време?

— Сигурно в линейката, до теб.

— А къде ще е през това време куфарчето ми?

— Вкъщи — каза тя. — Където си го оставил. — Тя се замисли. — Какво? Да не смяташ, че през нощта някой е отишъл при мисис Креймър да търси куфарчето?

— Много е възможно — казах аз. — Някой научава, че човекът е умрял от инфаркт, допуска, че е издъхнал в линейката, допуска също така, че който е бил по това време с него, го е придружил до болницата, и отива у тях, очаквайки да намери къщата празна и куфарчето в нея.

— Но той изобщо не се е отбивал вкъщи.

— Което не пречи на онзи някой да почне оттам.

— Смяташ, че са били Васел и Кумър ли?

Не отговорих.

— Но това е налудничаво! — възкликна Съмър. — Те нямаха вид на такива хора.

— Външният вид лъже. Те са от бронетанковите войски. През целия си живот са били обучавани да прегазват всичко, което им се изпречи на пътя. Да предположим, че Гарбър се е обадил в Дванайсети корпус в Германия най-рано петнайсет минути след полунощ. Да кажем, че после от Дванайсети корпус са позвънили в хотела в Щатите най-рано в дванайсет и трийсет. Грийн Вали е на седемдесет минути от Вашингтон, а мисис Креймър е умряла в два. Това им дава максимум двайсет минути за реакция. Не забравяй, че двамата тъкмо са пристигнали от летището, нямат кола на разположение, а да наемат също изисква време. При това в никакъв случай не са носили железен лост със себе си. Никой не пътува с железен лост в багажа ей така, за всеки случай. А и много се съмнявам, че железариите са били отворени след полунощ навръх Нова година.

— Значи, някой друг е отишъл в къщата да търси?

— Трябва да намерим дневния ред — казах аз. — Да започнем отнякъде.

Изпратих Съмър да свърши три неща: първо, да състави списък на всички жени офицери във Форт Бърд, разполагащи с персонални хъмъри; второ, да идентифицира онези от тях, които са могли да познават Креймър от Форт Ъруин, Калифорния; и трето, да позвъни в хотел „Джефърсън“ във Вашингтон и да направи справка за точния час на пристигане и отпътуване на Васел и Кумър, както и за входящите и изходящите им телефонни разговори. После се върнах в кабинета си, сложих в папка бележката от Гарбър, разгънах тази от брат ми на бюрото и набрах номера. Той вдигна на първото позвъняване.

— Здрасти, Джо — казах.

— Джак!

— Какво?

— Обадиха ми се по телефона.

— Кой?

— Докторът на мама.

— За какво ти се обади?

— Тя умира.

5

След разговора с Джо веднага позвъних в офиса на Гарбър. Нямаше го. Оставих му съобщение на секретаря, че се налага да пътувам и ще отсъствам седемдесет и два часа. Не му изложих причина. После отново затворих телефона и известно време седях на бюрото си, неподвижен и безчувствен. След пет минути влезе Съмър. Носеше документация от автопарка. Явно нямаше търпение да състави списъка на ползващите хъмъри още на място, в мое присъствие.

— Трябва да замина за Париж — казах аз.

— За кой Париж? — запита тя. — В щата Тексас или в Кентъки, или другия, в Тенеси?

— Париж във Франция — казах аз.

— Защо?

— Майка ми е болна.

— Майка ти живее във Франция?

— В Париж — уточних аз.

— Защо?

— Защото е французойка.

— Страшно ли е?

— Кое, да си французойка?

— Не, онова, от което е болна.

Вдигнах рамене.

— Нямам представа. Но мисля, че да.

— Много съжалявам.

— Трябва ми кола — казах аз. — За да стигна до „Дълес“ веднага.

— Ще те закарам — каза тя. — Обичам да шофирам.

Остави книжата на бюрото ми и отиде да вземе шевролета, който бяхме ползвали и предишния път. Аз пък се запътих към стаята си и натъпках в една войнишка раница по един брой от всичко, които имах в гардероба си. После си сложих палтото. Беше студено, а в Европа едва ли щеше да е по-топло. Все пак беше едва началото на януари. Съмър беше докарала колата до входната врата. Закова я твърдо на петдесет, докато излязохме през портала на базата, после настъпи педала и шевролетът полетя по шосето на север. Известно време и двамата мълчахме. Тя мислеше. Клепачите й примигваха.

— Трябва да уведомим полицията в Грийн Вали — каза накрая тя. — Ако смятаме, че мисис Креймър е убита заради куфарчето.

Поклатих глава.

— И да им кажем, с това няма да я съживим. А пък ако наистина е убита заради куфарчето, ние ще открием убиеца по наша линия.

— Какво да правя, докато те няма?

— Работи по списъците — отвърнах аз. — Виж кой кога е влизал и излизал през портала на базата. Открий жената, намери куфарчето, прибери дневния ред на сигурно място. После провери на кого са се обаждали Васел и Кумър от хотела. Може да са пратили някого през нощта да свърши работата вместо тях.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Всичко е възможно.

— Но те не са знаели къде е Креймър.

— Затова са се пробвали на погрешното място.

— Кого ли биха изпратили?

— Някой, който изцяло споделя интересите им.

— Разбрано — каза тя.

— И провери кой им е шофьор сега.

— Разбрано — повтори тя.

И двамата не проговорихме повече чак до „Дълес“.

С брат ми Джо се срещнахме пред билетното гише на „Ер Франс“. Той бе запазил места за двама ни с първия сутрешен полет и сега чакаше на опашка, за да плати билетите. Не се бяхме виждали повече от три години. Последният път беше на погребението на баща ни. Оттогава всеки от нас бе поел по своя път и бяхме загубили връзка.

— Добро утро, братле — каза той.

Беше с палто, отдолу с костюм и вратовръзка и изглеждаше доста добре. Беше с две години по-голям от мен, както навремето и както винаги щеше да бъде. Като бяхме деца, често го заглеждах и си казвах: ето такъв ще стана, като порасна. Сега отново се улових, че правя същото. От разстояние човек можеше лесно да ни сбърка. Но отблизо се виждаше, че той е с два пръста по-висок и малко по-слаб от мен. И най-вече, че е малко по-възрастен. Имахме вид, сякаш двамата бяхме тръгнали по пътя си едновременно, от една и съща изходна точка, но той бе видял бъдещето пръв и това го бе състарило по-рано.

— Как си, Джо? — запитах.

— Не се оплаквам.

— Имаш ли много работа?

— Направо не е за вярване.

Кимнах, но не казах нищо. Истината е, че не знаех с какво точно се занимава брат ми. Може би самият той ми беше казвал. Не беше държавна тайна. Нещо, свръзано с Министерството на финансите. Вероятно някога ми го беше обяснил в подробности, но аз не го бях слушал внимателно. Сега вече беше късно да го питам.

— Ти май беше в Панама. С операция „Справедлива кауза“, нали така?

— Операция „Вижте ни кои сме“ — отвърнах. — Така й викахме.

— Защо?

— Ние ги нападнахме, защото можехме да го направим. И за да си намираме работа. И защото си имаме върховен главнокомандващ, който обича да се прави на герой.

— Е, и как беше?

— Като да стреляш по врабци с гаубица. Как би могло да бъде?

— Хванахте ли Нориега?

— Не още.

— Че защо тогава те върнаха в Щатите?

— Не са върнали само мен. Бяхме двайсет и седем хиляди души.

Той се усмихна за миг, после присви очи, както го бях запомнил да прави от детството ни. Джо винаги присвиваше очи, когато обмисляше някакъв сложен, усукан, педантично формулиран аргумент. Този път, преди да бе успял да каже нещо, ни дойде редът. Той извади кредитна карта и плати билетите. Може би очакваше да му дам на ръка парите за моя, а може би не. Не стана ясно.

— Да идем да пием кафе — предложи.

Джо беше може би единственият друг човек на света освен мен, който толкова много обичаше кафе. Беше пропил кафе още на шест години. Аз пък веднага започнах да му подражавам. Бях само на четири. Оттогава и двамата не сме престанали да се наливаме с кафе. В сравнение с нашата семейна пристрастеност към кофеина зависимостта на който и да било наркоман от хероина изглежда като невинно хоби.

Открихме някакво кафене с дълъг бар, който се виеше като змия през помещението. Беше осветено с ярки неонови тръби; високите столове пред бара бяха тапицирани с лепкав винил. Седнахме един до друг, подпрени с лакти на бара, в обичайната поза на сънени пътници, които чакат сутрешен полет. Някакъв човек с бяла престилка сложи по чаша кафе и пред двама ни, без да ни пита. Миришеше на току-що сварено. Заведението беше работило цяла нощ, а в момента се приготвяше сутрешното меню. Откъм кухнята се чуваше цвърчене на пържещи се яйца.

— Какво стана в Панама? — запита Джо.

— С мен ли? — рекох аз. — Нищо.

— Каква ти беше длъжността?

— На наблюдаващ.

— И какво наблюдаваше?

— Наблюдаващ процедурата — казах аз. — Тая история с Нориега трябваше да протече привидно законосъобразно. Той следва да бъде докаран в Щатите и изправен пред американски съд. Когато го спипаме, трябва да стане официално и по правилата. Така че в съдебната зала никой нищо да не може да ни каже.

— Може би смятате да му прочетете и правата като арестуван?

— Е, не чак дотам. Но във всеки случай не бива да се действа грубо като в каубойски филм.

— Да не би да си оплескал нещо?

— Мисля, че не.

— Кого поставиха на твое място?

— Друг човек.

— Чин?

— Същият.

— Изгряваща звезда, а?

Отпих от кафето си. Поклатих глава.

— Не го познавам лично. Но ми се стори гадно копеле.

Джо кимна и вдигна чашата си. Не каза нищо.

— Какво? — запитах аз.

— Форт Бърд не е малка база — каза той. — Но не е и кой знае колко голяма, нали? Върху какво работиш понастоящем?

— В момента ли? Някакъв генерал-майор е умрял и не мога да открия куфарчето му.

— Убийство?

Поклатих глава.

— Инфаркт.

— Кога?

— Снощи.

— След като си поел поста?

Не отговорих.

— Сигурен ли си, че не си оплескал нещо? — запита Джо.

— Мисля, че не — повторих аз.

— А защо тогава са те отзовали? До един момент си наблюдавал процедурата по залавянето на Нориега и после изведнъж се оказваш на синекурна длъжност в Северна Каролина. Ако тоя генерал-майор не беше умрял, щеше все така да си седиш без работа.

— Получих заповед — отвърнах аз. — Нали знаеш как стават тия работи? Предполага се, че който е издал заповедта, е знаел какво върши.

— От кого е подписана?

— Не знам.

— Поинтересувай се. Гледай да научиш кому си бил толкова нужен във Форт Бърд, че да те изтегли от Панама и да те замени с някакво гадно копеле.

Човекът с престилката доля чашите ни. Побутна облечени в найлон менюта по плота към нас.

— Яйца — каза Джо. — Добре изпържени, с бекон и препечен хляб.

— Палачинки — казах аз. — С яйце отгоре, беконът отделно, с много сироп.

Човекът прибра менютата и се отдалечи, а Джо се извъртя на столчето си с лице към помещението. Краката му стърчаха далеч напред и преграждаха пътеката.

— Какво точно каза докторът? — запитах го аз.

Той вдигна рамене.

— Нищо специално. Никакви подробности, никаква диагноза. Европейските доктори никак не ги бива да съобщават лоши новини. Само извъртат и мънкат. Освен това съществува и проблемът за поверителната информация между доктор и пациент.

— Но все пак не сме тръгнали нататък без причина, нали?

Джо кимна.

— Докторът намекна, че не е лошо да идем. При това по-добре скоро, отколкото по-късно.

— А тя какво казва?

— Че било много шум за нищо. Но все пак, ако толкова сме държали да я посетим, сме били добре дошли.

Изядохме си закуската и аз я платих. После Джо ми подаде билета, сякаш правехме сделка. Сигурен бях, че печели повече от мен, но не чак толкова повече, че за него един самолетен билет да е това, което е за мен една чиния пържени яйца с бекон и препечен хляб. Но той прие сделката. Смъкнахме се от столчетата, огледахме се, за да се ориентираме, и поехме към багажните гишета.

— Свали си палтото — каза той.

— Защо?

— Искам чиновникът да ти види лентичките за медали — рече той. — Може да ни сложи в по-висока класа.

— Та ние сме с „Ер Франс“ — казах аз. — Франция дори не е член на военната организация на НАТО.

— Чиновникът обаче положително е американец — каза той. — Да пробваме.

Свалих си палтото. Прегънах го през лакът и запристъпвах на една страна към гишето, за да се вижда лявата половина от куртката ми.

— Така добре ли е? — запитах.

— Идеално — усмихна се той.

Отвърнах на усмивката му. Най-отгоре от ляво на дясно са моята Сребърна звезда, Медалът за доблестна служба и Орденът на Почетния легион. На втория ред са Медалът за воинско отличие, Бронзовата звезда и Пурпурното сърце. На по-долните два реда са разни боклуци. От важните неща повечето съм спечелил случайно и не значат много за мен. Стават само колкото да впечатлят някой чиновник на летището, за да ме сложи в по-висока класа. Но Джо много ми завиждаше за горните два реда. Той самият бе служил пет години във военното разузнаване и освен боклуци друго не беше получавал.

Дойде нашият ред и той постави паспорта и билета си на гишето заедно със служебната си карта от Министерството на финансите. После се отдръпна и застана зад рамото ми. На свой ред и аз подадох паспорта и билета си. Джо ме смушка в гърба. Поизвъртях се на една страна и погледнах чиновника в очите.

— Можете ли да ни намерите две места, където спокойно да си опънем краката? — запитах го аз.

Чиновникът беше дребен човек на средна възраст с уморен вид. Вдигна глава и ни огледа. Двамата с Джо бяхме високи почти три и деветдесет и тежахме общо към двеста килограма. Човекът огледа внимателно служебната карта на Джо, после униформата ми, чукна някакви клавиши и ни се усмихна насила.

— Ще ви сложа отпред, господа — каза той.

Джо отново ме смушка в гърба. Не го виждах, но знаех, че се усмихва.

Бяхме на последния ред в първа класа. Разговаряхме, но съзнателно избягвахме главната тема. Приказвахме за музика, после за политика. Закусихме повторно. Пихме кафе. В първа класа на „Ер Франс“ кафето наистина си го бива.

— Кой е убитият генерал? — запита той.

— Казва се Креймър. Командващ бронетанковите войски в Европа.

— Танкист, а? Че какво тогава е правил във Форт Бърд?

— Не беше в базата. Открихме го в един мотел на петдесет километра оттам. Имал е среща с жена. Предполага се, че е избягала заедно с куфарчето му.

— Цивилна гражданка?

Поклатих глава.

— Имаме основание да вярваме, че е офицер във Форт Бърд. Той е трябвало да преспи във Вашингтон на път за конференция в Калифорния.

— Та това е отклонение от петстотин километра!

— Четиристотин и осемдесет.

— И не знаете коя е тя?

— Предполага се, че е с висок чин. Имала е персонален хъмър, с който е стигнала до мотела.

Той кимна.

— Явно не е коя да е. При това Креймър я е познавал отдавна, за да си струва да бие общо деветстотин и шейсет километра.

Усмихнах се. Всеки друг би го закръглил на хиляда километра, но не и моят брат. Подобно на мен, и той няма прякор, но ако имаше, щеше да е Педанта. Джо Ричър Педанта.

— Форт Бърд си е все така пехота, нали? — попита той. — Малко рейнджъри, малко от „Делта“, но главно пехотинци, доколкото си спомням. Следователно в базата би трябвало да има доста жени с висок чин.

— В момента има Школа по военна психология — казах аз. — Половината от преподавателския състав са жени.

— С какви чинове?

— Капитани, майори. Има и няколко подполковници.

— Та какво е имало в куфарчето?

— Дневният ред за конференцията в Калифорния — казах аз. — А пък хората на Креймър се правят, че няма такъв.

— Винаги има дневен ред — каза Джо.

— Знам.

— Провери майорите и подполковниците — каза той. — Това е моят съвет.

— Благодаря — рекох аз.

— И се опитай да разбереш на кого си бил нужен във Форт Бърд — продължи той. — И защо. Причината не е била смъртта на Креймър. Това поне е сигурно. Креймър си е бил жив и здрав, когато са ти издали заповедта за преместване.

По време на полета се записвахме с броеве на „Льо Матен“ и „Льо Монд“ от предния ден. Някъде по средата на пътя почнахме да разговаряме на френски. Френският и на двама ни имаше нужда от сериозно опресняване, но се разбирахме горе-долу добре. Езикът е странно нещо — като го научиш, никога повече не го забравяш. Джо ме запита за жените в живота ми. Имам чувството, че темата му се струваше особено подходяща за разговор на френски език. Казах му, че в Корея съм ходил сериозно с едно момиче, но оттогава ме бяха преместили първо във Филипините, после в Панама, а сега и в Северна Каролина, та не очаквах да я видя отново. Разправих му и за лейтенант Съмър. Той като че ли се заинтригува от нея. На свой ред ми каза, че в момента си няма приятелка.

После минахме отново на английски и Джо ме попита кога за последен път съм бил в Германия.

— Преди шест месеца — отвърнах.

— Приключи една епоха — каза той. — Германия ще се обедини. Франция ще поднови ядрените си опити, понеже една обединена Германия ще й навява лоши спомени. После отново Франция ще предложи обща валута за Европейския съюз, за да може да задържи новата Германия в своя лагер. След десет години Полша ще е в НАТО, а Съветският съюз няма да съществува. На негово място ще има някаква остатъчна държава. Може би и тя ще е в НАТО.

— Може би — казах аз.

— Така че Креймър е избрал най-добрия момент да напусне играта. В бъдеще вероятно нищо няма да е постарому.

— Вероятно.

— А ти какво ще правиш?

— Кога?

Той се извърна на седалката си и ме погледна право в лицето.

— Задават се съкращения на силите, Джак. Разбери това. За какво им е да поддържат милионна армия, когато отсрещната страна се разпада?

— Още не се е разпаднала.

— Но ще се разпадне. До една година от Съветите няма нищо да остане. Самият Горбачов няма да изкара дълго. Ще има преврат. Комунистите ще направят един последен опит, но ще се провалят. И тогава ще дойдат реформаторите, този път завинаги. Може би Елцин. Той не е лош. Така че във Вашингтон няма да устоят на изкушението да икономисат оттук-оттам. Тия икономии ще дойдат като коледен подарък за бюджета. Не забравяй, че върховният главнокомандващ е преди всичко политик.

Сетих се за сержантката с малкото дете.

— Ще стане, но бавно — казах аз.

Джо поклати глава.

— Ще стане по-бързо, отколкото очакваш.

— Винаги ще имаме врагове — казах аз.

— Спор няма — рече той. — Но тези врагове ще бъдат различни. Няма да разполагат с десет хиляди танка, строени през германските равнини.

Замълчах.

— Помъчи се да разбереш защо си във Форт Бърд — каза Джо. — Там или нищо не става, което значи, че си понижен, или се мъти нещо и затова са те пратили, което пък значи, че те чака повишение.

Мълчах.

— Във всеки случай трябва да разбереш какво става — продължи той. — Задават се съкращения и е важно да знаеш дали точно сега си понижен, или ще се издигнеш.

— На тях винаги ще им трябват военни полицаи — казах. — Дори от армията да останат двама души, единият трябва да е ченге.

— Трябва да имаш план.

— Никога не правя планове.

— Не е зле да започнеш.

Прекарах пръсти по лентичките на куртката си.

— Сложиха ме в първа класа — казах аз. — Може и да ме оставят на работа.

— Вероятно — каза той. — Но дори и да е така, дали работата ще ти допада? Може да те натикат в глуха линия.

Забелязах маншетите на ризата му. Бяха чисти и изгладени, с дискретни ръкавели от сребро и черен оникс. Вратовръзката му беше семпла и строга, копринена. Беше гладко избръснат. Бакенбардите му бяха оформени старателно. Джо изпитваше ужас, че нещо във външността му може да не е както трябва.

— Работа като работа — казах аз. — Не съм придирчив.

Останалата част от полета прекарахме в сън. Събуди ни гласът на пилота по уредбата, който ни уведомяваше, че започваме снижаване към летище „Роаси-Шарл дьо Гол“. Беше осем вечерта местно време. Почти целият втори ден от новото десетилетие се бе стопил като мираж, докато сме пресичали часовите пояси над Атлантика.

Обменихме пари и се запътихме към километричната опашка за таксита. Беше огромна, от много хора с много багаж, и едва се влачеше. Отказахме се и хванахме един navette, както французите наричат автобусите от летището до центъра. Стояхме прави през цялото време, докато пресичахме безрадостните северни предградия. Когато слязохме на Плас дьо л’Опера, беше вече девет. Париж беше мрачен и влажен, студен и притихнал. Зад затворените врати и замъглените витрини на кафенета и ресторанти грееха ярки, топли светлини. По протежение на мокрите улици бяха паркирани малки коли с едри капки роса по тях. Тръгнахме пеша на юг и пресякохме Сена по Пон дьо ла Конкорд. Завихме отново на запад по Ке д’Орсе. Реката беше мътна и се влачеше лениво под моста. По повърхността на водата не помръдваше нищо. Улиците бяха празни. Навън нямаше жива душа.

— Дали да не вземем цветя? — запитах аз.

— Късно е — отвърна той. — Всичко е затворено.

Крачейки един до друг, на Плас дьо ла Резистанс свихме вляво по Авеню Рап. Докато пресичахме Рю дьо л’Юниверсите, от дясната си страна зърнахме за миг Айфеловата кула, осветена в златисто. Стъпките ни отекваха като изстрели по смълчания тротоар. Стигнахме до дома на майка ми. Беше в скромна шестетажна каменна сграда, сгушена между две пищни фасади в стил „Бел епок“. Джо извади ръка от джоба си и отключи уличната порта.

— Имаш ключ? — учудих се аз.

— Винаги съм имал.

Зад портата започваше застлана с каменни плочи пътека, която водеше към вътрешния двор. Портиерната беше вляво, а зад нея имаше малка ниша с древен, бавноподвижен асансьор. Изкачихме се до шестия етаж. От асансьора излязохме на широка, слабо осветена площадка. Подът беше застлан с декоративни керамични плочки. Апартаментът вдясно беше с висока двойна дъбова врата, а върху дискретна месингова табелка беше гравирано: Мосю и Мадам Жерар. Вратата вляво беше боядисана в слонова кост и на нея пишеше: Мадам Ричър.

6

Отвътре се чуха бавни стъпки на тътрузещи се крака; мина доста време, преди майка ми да отвори вратата.

— Bonsoir, maman — каза Джо.

Аз само стоях и я гледах.

Беше много отслабнала, посивяла и прегърбена; изглеждаше с около стотина години по-стара от последния път, когато я бях видял. На левия си крак имаше гипс и се подпираше на алуминиева проходилка. Ръцете й стискаха здраво рамката; през кожата ясно се виждаха вени, кости и сухожилия. Трепереше цялата. Беше станала прозрачна като восъчна хартия. Само очите й бяха същите, каквито ги помнех. Сини, весели и дяволити.

— Джо — каза тя. — И Ричър.

Тя винаги се бе обръщала към мен на фамилно име. Никой не си спомняше откога и защо. Може би аз се бях нарекъл така още като дете. Може би тя просто бе откликнала на желанието ми, както става в много семейства.

— Моите момчета — каза тя. — Я какви са ми хубави!

Говореше бавно и задъхано, но усмивката й беше щастлива. Ние пристъпихме напред и я прегърнахме. На допир тялото й беше студено, крехко, някак безплътно. Сякаш тежеше по-малко от алуминиевата проходилка.

— Какво се е случило? — запитах аз.

— Влизайте — подкани ни тя. — Чувствайте се като у дома си.

С накъсани, несръчни движения тя се обърна с проходилката си и затътри крака по коридора. Задъхваше се, гърдите й свиреха. Тръгнах след нея. Джо затвори вратата и ме последва. Коридорът беше тесен, с висок таван и извеждаше към дневна с паркет, бели канапета и бели стени с огледала в рамки. Майка ми се запъти към едно канапе, обърна се с гръб и бавно се отпусна върху него. Тялото й сякаш изчезна в дебелата тапицерия.

— Какво се е случило? — запитах отново аз.

Тя не отговори. Само нетърпеливо махна с ръка, сякаш да отпъди въпроса. Двамата с Джо седнахме един до друг.

— Ще трябва да ни кажеш — настоях аз.

— Идваме отдалеч — добави Джо.

— Аз пък си помислих, че сте ми дошли на гости — рече тя.

— Не, не си си помислила такова нещо — казах аз.

Тя гледаше упорито в някаква точка на стената.

— Нищо ми няма — каза.

— Не ми прилича на нищо.

— Просто моментът не беше подходящ.

— В какъв смисъл?

— Извадих лош късмет — каза тя.

— Как така?

— Блъсна ме кола. И ми счупи крака.

— Къде? Кога?

— Преди две седмици — каза тя. — На нашата улица. Отвън, пред вратата. Валеше дъжд. Бях с чадър, закриваше погледа ми, стъпих на платното, шофьорът ме видя и натисна спирачките, но паважът беше мокър и колата занесе, много бавно, като в забавен кадър, но аз се парализирах от страх и не можех да помръдна. Усетих я как ме удари в коляното, много леко, като целувка, но костта се пречупи на две. Ужасно ме заболя.

Сетих се за дебелака със строшеното коляно, който се гърчеше в мазната локва пред стриптийз бара край Форт Бърд.

— Защо не ни каза? — запита Джо.

Тя не отговори.

— Но ще се оправи, нали? — запита той.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е дребна работа.

Джо ме погледна многозначително.

— А какво още има? — попитах аз.

Тя седеше, все така вперила поглед в стената. Отново махна припряно с ръка.

— Какво още има? — повтори въпроса Джо.

Тя ни изгледа един по един.

— Направиха ми рентгенова снимка — каза накрая тя. — За тях аз съм една старица. А стариците, които си чупят костите, са застрашени от пневмония. Понеже, като лежим неподвижно, дробовете ни не се изпълват добре и се възпаляват.

— Е, и?

Тя мълчеше.

— Имаш ли пневмония? — запитах аз.

— Не.

— А тогава какво има?

— Видяха го. На рентгеновата снимка.

— Видяха какво?

— Че съм болна от рак.

Дълго време никой не каза нищо.

— Но ти вече си го знаела — казах накрая аз.

Тя ме погледна и ми се усмихна както си знаеше.

— Да, миличък — каза тя. — Вече знаех.

— От колко време?

— От една година.

Мълчахме.

— Рак на какво?

— Вече, кажи-речи, на всичко.

— Ще помогне ли някаква терапия?

Тя само поклати глава.

— А бил ли е излечим?

— Не знам — каза тя. — Не съм питала.

— Какви бяха симптомите?

— Болки в стомаха. Загуба на апетит.

— И после се разпространи?

— Сега ме боли навсякъде. Проникнал е в костите. А и тоя глупав крак…

— Защо не си ни казала?

Тя повдигна рамене. Истинска французойка — грациозна, изящна, упорита.

— Какво толкова имаше за казване?

— А защо не си отишла на лекар?

Известно време майка ми мълча.

— Уморена съм — каза накрая тя.

— От какво — попита Джо, — от живота ли?

Тя се усмихна.

— Не, Джо. Просто съм уморена. Късно е и трябва да си лягам, това е. Утре ще говорим още, обещавам. Нека сега не се натоварваме излишно.

Оставихме я да си легне. Трябваше. Нямахме избор. Тя беше най-упоритата жена, която човек може да си представи. В кухнята намерихме храна. Беше се запасила в наша чест. Това беше очевидно. Хладилникът й беше пълен с неща, до които една жена без апетит не би се докоснала. Хапнахме набързо пастет от гъши дроб със сирене, направихме си кафе и седнахме на масата й, за да го изпием. Пет етажа под прозореца й Авеню Рап си оставаше все така притихнало и безлюдно.

— Какво мислиш? — запита Джо.

— Мисля, че умира — отвърнах аз. — Нали затова сме дошли!

— Не можем ли да я заставим да се лекува?

— Късно е вече. Само ще си губи времето. Освен това насила не можем да я накараме да прави каквото и да било. Ти спомняш ли си някога да е вършила нещо против волята си?

— А защо не иска?

— Не знам.

Той ме изгледа.

— Предполагам, че е фаталистка — казах аз.

— Та тя е едва на шейсет!

Кимнах. Майка ми ме бе родила на трийсет години, а беше на четирийсет и осем, когато напуснах завинаги онова, което някога бях наричал дом. На четирийсет и осем тя изглеждаше по-млада, отколкото аз, когато бях на двайсет и осем. За последен път я бях видял преди година и половина. Имах два дни престой в Париж на път от Германия за Близкия изток. Тогава беше добре. Изглеждаше страхотно. Бе овдовяла преди около две години, а за много хора, останали сами, краят на втората година е повратен момент. Тогава ми се стори, че в нея има още много живот.

— Защо не ни е казала? — попита Джо.

— Не знам.

— Трябвало е да ни каже.

— В живота стават и гадости — казах аз.

Джо само кимна.

Беше ни приготвила спалнята за гости с нови чаршафи и хавлиени кърпи; в изящните порцеланови вази на нощните шкафчета имаше цветя. Стаята беше малка, с две еднакви легла, и ухаеше приятно. Представих си как се е суетила с проходилката си, как се е борила с юрганите, как е подгъвала ъглите на завивките и ги е приглаждала.

С Джо не разговаряхме повече. Аз закачих униформата си в гардероба и се измих в банята. Навих будилника в главата си за седем сутринта, пъхнах се в леглото и в продължение на един час лежах в тъмното, загледан в тавана. После съм заспал.

Събудих се точно в седем. Джо вече беше станал. Може би изобщо не беше спал. Може би беше свикнал на по-заседнал живот и часовата разлика го смущаваше. Аз се изкъпах, извадих памучен панталон и тениска от пътната си чанта и ги облякох. Открих Джо в кухнята да прави кафе.

— Мама още спи — каза ми той. — Сигурно от лекарствата.

— Ще изляза да купя нещо за закуска.

Облякох палтото си и отидох пеша до една близка сладкарница, която знаех, на Рю Сен Доминик. Купих кроасаки и шоколадов кейк и ги понесох към къщи в кесийка от восъчна хартия. Когато се прибрах, майка ми още беше в стаята си.

— Тази жена се самоубива — каза ми Джо. — Не можем да го допуснем!

Не отвърнах нищо.

— Какво мълчиш! — настоя той. — Ако вземе пистолет и го опре в главата си, няма ли да я спреш?

Вдигнах рамене.

— Мама вече е опряла пистолета в главата си. И е натиснала спусъка. Вече е късно. Тя нарочно не ни е съобщила по-рано.

— Защо?

— Ще изчакаме сама да ни каже.

И тя ни го каза — по време на нашия следващ разговор, който продължи почти през целия ден. С прекъсвания, малко по малко. Започна на закуска. Излезе от стаята си, изкъпана и облечена. Изглеждаше толкова добре, колкото изобщо би могла да изглежда жена, болна от рак в последна фаза, със счупен крак и подпираща се на проходилка. Направи ново кафе, постави кроасаните, които бях купил, в чиния от фин порцелан и церемониално ни поднесе закуската на масата. Нещо в начина, по който влезе в ролята си на домакиня, ни пренесе далеч назад в миналото. Сякаш двамата с Джо в миг се смалихме отново в момченца с хилави рамене и остри коленца, докато тя се извиси над нас като властната майка и главата на семейство, каквато я бяхме запомнили. Животът на една съпруга на военен и майка на децата му не е никак лек; някои жени се справят, други не. Тя винаги се бе справяла. Където и да бяхме живели по света, се бяхме чувствали като в свой дом. Заслугата беше нейна.

— Родена съм на триста метра оттук — каза майка ми. — На Авеню Боске. От прозорците на стаята ми се виждаха „Инвалидите“ и Екол Милитер. И тогава дойдоха германците. Помислих си, че настъпва краят на света. Когато най-после си тръгнаха, бях на четиринайсет. Тогава си казах, че светът се ражда отново.

Двамата с Джо мълчахме.

— Оттогава всеки ден от живота ми е подарък — каза тя. — Запознах се с баща ви. Родих вас, момчета. Обиколих света. Едва ли има страна, в която да не съм била.

Ние мълчахме.

— Аз съм французойка — продължи тя. — А вие сте американци. Между нас има огромна разлика. Ако една американка се разболее, това я изпълва с негодувание. Тя се заема да отстрани причината за болестта, и то веднага. Французите разбират, че човек се ражда, живее, а после умира. И това не ги възмущава. За тях то си е в реда на нещата. Така е било откакто свят светува. И така трябва да бъде, не разбирате ли? Ако хората не умираха, светът щеше ужасно да се задръсти.

— Въпросът е кога е редно да се умира — обади се Джо.

Майка ми кимна.

— Прав си — каза тя. — И отговорът е: умираш, когато ти дойде времето.

— Това е пораженческа позиция.

— Не, Джо. Това е реалистична позиция. Човек трябва да подбира битките си. Естествено, дребните болести е редно да се лекуват. Ако претърпиш катастрофа, отиваш да те закърпят. Но някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Не си мислете, че не съм обмисляла всичко най-внимателно. Прочетох книги, говорих с приятели. Излечимостта на това заболяване, след като симптомите вече са се проявили, е много ниска. Десет, двайсет процента, и то за да умреш не сега, а след пет години. Кому е притрябвало това? А и с цената на някакво кошмарно лечение.

Кога е редно да се умира? Прекарахме времето си до обяд в предъвкване на резонния въпрос, зададен от Джо. Най-напред от една страна, после от друга. Но винаги стигахме до един и същ извод. Някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Спорът поначало беше безпредметен. Може би от него щеше да има смисъл, ако го бяхме провели преди година. А сега просто беше излишен.

Двамата с Джо седнахме да обядваме; майка ми не. Изчаквах брат ми да зададе следващия си резонен въпрос, който сякаш висеше във въздуха. Накрая той стигна и до него. Джо Ричър — трийсет и две годишен, метър и деветдесет и пет, сто килограма, завършил „Уест Пойнт“, някаква голяма клечка в Министерството на финансите — положи длани върху масата и погледна майка си право в очите.

— Няма ли да ти липсваме, мамо? — запита той.

— Грешен въпрос — отвърна тя. — Аз ще съм умряла. Нищо няма да ми липсва. Аз ще ви липсвам. Така както ви липсва баща ви. Както липсва и на мен. Както ми липсва и моят собствен баща, и майка ми, и баба ми, и дядо ми. Да ти липсват умрелите също е част от живота.

Двамата с Джо мълчахме.

— Ти всъщност ме питаш друго — продължи тя. — Питаш ме: как така мога да ви изоставя? Питаш ме: не ме ли интересувате повече? Нямам ли желание да видя как ще се развие оттук нататък животът и на двама ви? Нищо свързано с вас ли не ме вълнува вече?

Не отговорихме.

— Разбирам ви — рече тя. — Често казано, интересувате ме много. Аз сама съм си задавала неведнъж тези въпроси. Чувствам се, сякаш спирам да гледам филм насред прожекцията и излизам от салона. Сякаш съм принудена да си тръгна от филм, който много бих искала да догледам. И това е, което ме тревожи. Че няма да разбера какво ще стане по-нататък с вас, момчета, как ще се развие животът ви. Тази част наистина ми е противна. Но после си казвам, че все някога, рано или късно, човек излиза от салона. Все пак никой не живее вечно. Аз, така или иначе, няма да дочакам да видя как ще се развие животът ви докрай. И при най-добрите обстоятелства. Сега чак разбирам това. И вече не се притеснявам толкова. Когато и да напусна прожекцията, ще бъде една случайна дата. И все ще ми се гледа още.

Известно време и тримата седяхме безмълвни.

— Колко остава? — запита накрая Джо.

— Не много — отвърна тя.

Ние мълчахме.

— Аз не ви трябвам повече — каза тя. — Вие сте големи мъже. Задачата ми е изпълнена. Това е естествено и няма нищо страшно. Такъв е животът. Така че ме оставете да си ида.

* * *

До шест вечерта се бяхме изприказвали докрай. Вече близо час никой не продумваше. Изведнъж майка ми се надигна в креслото си.

— Да идем на вечеря — предложи тя. — В ресторант „Полидор“, на Рю Мосю льо Пренс.

Повикахме такси и с него отидохме до театър „Одеон“. Оттам продължихме пеша. Така искаше майка ми. Беше загърната в палто, подпираше се на ръцете ни и се движеше бавно и с мъка, но ни се стори, че се радва на свежия зимен въздух. Рю Мосю льо Пренс пресича острия ъгъл между булевардите „Сен Жермен“ и „Сен Мишел“ в Шести район. Може да се каже, че това е най-парижката уличка в цял Париж. Тясна, пъстра, леко позападнала, но кипяща от живот, тя минава между два реда високи фасади на сгради с някога пищни гипсови орнаменти. Самият „Полидор“ е прочут стар ресторант. В него човек има чувството, че на същата маса се е хранил кой ли не — чревоугодници, шпиони, художници, бегълци от закона, ченгета, бандити.

И тримата си поръчахме едни и същи блюда: запечено козе сирене, свинско със сливи, малинови тарталети. И бутилка изискано червено вино. Ала майка ми не яде и не пи нищо. Седеше и ни гледаше. Лицето й беше изопнато от физическата болка. Двамата с Джо се хранехме мълчаливо, усещайки погледа й върху себе си. Тя говореше през цялото време, изключително само за миналото. Но в гласа й нямаше тъга. Сякаш преживяваше отново щастливите моменти в живота си. Смееше се. Потърка с палец белега върху лицето на Джо и ми се скара, също както навремето, задето му го бях причинил. Аз пък си вдигнах ръкава, също както тогава, и й показах къде Джо ме беше намушкал с длетото, за да си отмъсти, и тогава тя се скара и на него, също както навремето. Стана дума за разни неща, който й бяхме изработили като подарък в часовете по ръчен труд. И за рождените ни дни, които бяхме празнували в безрадостната прашна жега или в безмилостния мраз на далечни военни бази. Разказа ни за кой ли път как се е запознала с баща ни в Корея, как са се оженили в Холандия, колко бил несръчен, как за трийсет и три години брачен живот й бил подарил само два букета цветя — единия при раждането на Джо, а другия, когато съм се родил аз.

— Защо не ни каза преди година? — запита Джо.

— Знаеш защо — отвърна тя.

— Защото щяхме да се скараме — казах аз.

Майка ми кимна.

— Решението трябваше да си бъде мое — каза тя.

Поръчахме кафе и двамата с Джо запалихме цигари. Когато келнерът ни донесе сметката, го помолихме да ни повика такси. По обратния път към Авеню Рап и тримата мълчахме. Почти никой не проговори, докато стана време да си лягаме.

На четвъртия ден от новото десетилетие се събудих рано. Откъм кухнята се чуваше гласът на Джо — говореше на френски. Отидох при него и видях, че разговаря с жена. Млада и енергична. С късо подстригана коса и лъчезарни очи. Каза ми, че била личната болногледачка на майка ми, каквато й се полагала според някаква отдавна сключена застраховка. Обясни, че идвала всеки ден, само за вчера майка ми я била помолила да пропусне. Искала да остане насаме със синовете си. Попитах момичето по колко часа дневно прекарва с майка ми. Тя каза, че полицата предвиждала денонощни грижи, ако и когато се наложи, което според нея не било далеч.

Когато момичето с лъчезарните очи си тръгна, аз се върнах в спалнята, взех душ и събрах багажа си. През това време Джо влезе и ме видя какво правя.

— Тръгваш ли си? — запита той.

— И двамата си тръгваме — отвърнах. — И ти го знаеш.

— Редно е да останем.

— Дойдохме да я видим. Тя това искаше. А сега вече иска да си вървим.

— Така ли мислиш?

Кимнах.

— Това снощи, в „Полидор“, беше за сбогом. Сега тя иска да я оставим на мира.

— Как можеш да постъпваш така?

— Това е, което тя иска. И сме длъжни да й го дадем.

Отново отидох да купя кроасани от сладкарницата на Рю Сен Доминик, после и тримата седнахме да закусим заедно, с големи чаши кафе, по френски обичай. Майка ми се беше пременила с най-хубавите си дрехи и, общо взето, се държеше като здрава млада жена, за която счупеният крак е само временно неудобство. Сигурно й бе струвало голямо усилие на волята, но явно, че по този начин искаше да я запомним. Доливахме си един на друг кафе и учтиво си подавахме храната. Закуската премина изискано и церемониално. Както навремето — много, много отдавна.

После майка ми изпълни един друг семеен ритуал — направи нещо, което бе правила десет хиляди пъти преди, когато бяхме деца, и бе продължила да го прави, докато не се почувствахме за пръв път зрели хора. Стана с мъка от стола си, пристъпи зад Джо и положи ръце върху раменете му. После се наведе и го целуна по двете бузи.

— Какво не е нужно да правиш? — запита го тя.

Той не отговори. И преди не отговаряше. Мълчанието му беше част от ритуала.

— Не е нужно да решаваш всички проблеми на света, Джо. Само някои. И без това проблеми има предостатъчно.

И тя отново го целуна по бузата. После, като се подпираше с една ръка на облегалката на стола му, се пресегна с другата и се премести зад мен. Чух зад себе си накъсаното й мъчително дишане. Тя се наведе и целуна и мен по бузата. После, както правеше едно време, преди толкова години, постави ръце отстрани на раменете ми. Сякаш ги мереше на око колко са широки. Една дребна, крехка жена, която се радва и чуди едновременно, че от бебето й е израсъл такъв великан.

— Ти си силен за двама нормални мъже — каза тя.

Мълчах и чаках своя личен въпрос. И тя ми го зададе:

— Какво ще правиш с всичката тази сила?

Не отговорих. Така беше според ритуала.

— Ще направиш каквото е правилно — каза тя. После се наведе и отново ме целуна по бузата.

Дали наистина е за последно? — помислих си аз.

След половин час се сбогувахме и тръгнахме. На излизане с Джо дълго и здраво я прегръщахме и й казахме, че я обичаме, а тя ни отговори, че също ни обича и че винаги ни е обичала. Оставихме я да стои на прага, спуснахме се с малкото асансьорче и поехме пеша към Операта, за да вземем автобуса за летището. Очите ни бяха пълни със сълзи, но и двамата мълчахме. Медалите ми не говореха нищо на чиновничката на „Роаси-Шарл дьо Гол“, която ни сложи чак в опашката на самолета. По средата на полета разгърнах „Льо Монд“ и прочетох, че Нориега е бил заловен в Панама Сити. Само допреди седмица аз бях живял и дишал, лягал и ставал с тази мисия. А сега едва си спомнях за какво ставаше дума. Оставих вестника и се опитах да гледам напред. Да си спомня накъде съм тръгнал и какво се очаква от мен да правя, като стигна там. Но не си спомнях практически нищо. Нямах представа какво ме очаква. Ако бях имал, може би щях да си остана в Париж.

7

Когато човек пътува на запад, от часовата разлика денят става по-дълъг, а не по-къс, както на отиване към Париж. Възстановихме си часовете, които бяхме загубили преди два дни. Кацнахме на летище „Дълес“ в два следобед. Сбогувах се с Джо, който намери пиацата за таксита и потегли към града. Аз тръгнах да търся автобусните спирки, но преди да ги открия, ме арестуваха.

Кой пази пазача? Кой има право да арестува военен полицай? В моя случай това се оказа тройка от Главното комендантство, директно подчинени на началника на военната полиция. По-точно, двама кандидат-офицери и един офицер. Последният ми показа служебната си карта и заповедта за арестуването ми, след което двамата по-младши ми показаха пистолетите и белезниците си, а началникът им ми даде да избирам: или да се държа прилично, или да си нося последствията. Усмихнах се. Човекът си знаеше работата. Държеше се уставно. Съмнявам се дали лично аз бих постъпил по-различно и дали бих могъл да се справя по-добре от него.

— Носите ли оръжие, майоре? — запита той.

— Не — отвърнах.

Ако ми беше повярвал, щях сериозно да се разтревожа за състоянието на армията. Не че нямаше да се намери офицер, който да ми повярва или може би да се притесни от деликатността на ситуацията. Да арестуваш висшестоящ офицер от собствения ти род войска не е лесна работа. Но този наистина знаеше какво прави. Едва бях казал „не“, и той кимна на двамата по-младши, които пристъпиха към мен с такава бързина, сякаш им бях признал, че нося ядрена бойна глава. Единият претърси мен, другият чантата ми. Това им отне цели няколко минути, докато се убедиха, че наистина не съм въоръжен.

— Трябва ли да ви слагам белезници? — запита офицерът.

Поклатих глава.

— Къде ви е колата?

Той не отговори. Двамата кандидат-офицери застанаха от двете ми страни, на половин крачка по-назад, а шефът им поведе групата. Пресякохме тротоара, заобиколихме автобусната спирка и се насочихме към паркинга за служебни автомобили. Там ни чакаше масленозелена кола с четири врати, без отличителни знаци. От тяхна гледна точка това беше най-опасният момент. Един арестант, решен да избяга, би си пробвал късмета именно сега. Както бяхме трима срещу един, шансовете ми бяха около петдесет на петдесет. Но аз се оставих да ме качат в колата. След това доста често се питах какво ли би станало, ако в този момент бях побегнал. Понякога ми се иска да го бях направил.

Колата беше „Шевролет Каприс“, фабрично бял, а военните го бяха напръскали в зелено с пистолет. Оригиналната боя си личеше по рамките на вратите. Тапицерията на седалките беше изкуствена кожа, прозорците се сваляха и вдигаха ръчно. Оборудването беше спартанско, същото като на колите на гражданската полиция. Аз се плъзнах по дължината на задната седалка и се наместих в ъгъла, зад гърба на шофьора. Единият от кандидат-офицерите се натъпка до мен, другият седна зад волана, а шефът се настани до него. Никой дума не обелваше.

Поехме на изток по главната магистрала, водеща към града. Сигурно Джо с неговото такси беше на не повече от пет минути пред нас. Завихме на юг, после отново на изток и минахме през Тайсънс Корнър. В този момент се досетих със сигурност къде ме карат. На няколко километра по-нататък се появиха пътни табели, указващи отклонението за Рок Крийк. Това е малък град на четирийсет километра северно от Форт Белвоар и на около седемдесет източно от базата на морската пехота в Куонтико. А в тази база се намираше щабът на 110-а специална част. Така че знаех накъде ме водят. Само дето не знаех защо.

Щабът на 110-а се състоеше само от канцеларии и складове за снаряжение. Нямаше килии за арестанти. Нито пък други специално укрепени помещения. Затвориха ме в една от стаите за разпити. Просто пуснаха чантата ми на масата, заключиха вратата отвън и ме оставиха. В същата тази стая и аз бях затварял хора. Така че знаех как стават нещата. Единият от кандидат-офицерите щеше да остане на пост в коридора. Може би и двамата. Така че се задоволих да се изтегна назад на простия дървен стол, да вдигна краката на масата и да чакам.

Мина един час. Беше ми неудобно да седя в тази поза, освен това бях гладен и обезводнен от дългия полет. Казах си, че ако бяха съобразили всичко това, може би щяха да ме оставят да чакам два часа. Или повече. Но в случая дойдоха точно след шейсет минути. В стаята влезе офицерът и ми направи знак с брадичка да стана от стола и да го последвам. Двамата кандидат-офицери се строиха на половин крачка зад мен. Изкачихме се по някакви стълби два етажа нагоре. Закриволичихме по боядисани в миши цвят коридори. Вече знаех точно къде отиваме. Отивахме в кабинета на Лион Гарбър. Само дето не знаех защо.

Спряха пред вратата на кабинета. В нея имаше прозорец от армирано стъкло с надпис „Командир“ със златни букви. Много пъти бях минавал през тази врата, но никога като арестант. Офицерът почука, изчака секунда, отвори вратата и се дръпна, за да мина. После затвори зад мен и остана в коридора заедно с хората си.

Зад бюрото на Гарбър седеше някакъв човек, когото никога не бях виждал преди. Полковник. С камуфлажна униформа. И табелка с името: Уилард, Армия на САЩ. Посивялата му коса беше разделена на път по средата, като на ученик. Имаше нужда от подстригване. Беше с очила с метални рамки, с едно от онези подпухнали сивкави лица, които изглеждат състарени и на двайсет години. Беше нисък, сравнително набит, с отпуснати рамене, които подсказваха пълна липса на физически усилия. Явно му беше трудно да седи неподвижен на едно място. Непрекъснато се въртеше на стола, като при всяко движение подръпваше панталона си. През първите десет секунди, откакто бях влязъл в стаята, успя да смени позата си три пъти. Може би имаше хемороиди. Или просто беше притеснен. Ръцете му бяха меки, с изгризани нокти. И безбрачна халка. Положително беше разведен. Имаше такъв вид. Никаква жена не би го търпяла с такъв обрасъл врат. И никаква жена не би издържала на непрестанните му тикове. Във всеки случай не за дълго.

Може би трябваше да застана мирно и да рапортувам: Сър, майор Ричър се явява по ваша заповед. Така изискваше армейският устав и етикет. Но си казах, че за нищо на света няма да го направя. Просто се огледах лениво, пристъпих към бюрото, без да бързам, и застанах пред него в стойка свободно.

— Искам обяснение — каза човекът на име Уилард.

— Кой сте вие? — запитах аз.

— Много добре виждаш кой съм.

— Виждам, че сте полковник от американската армия на име Уилард. Но не мога да ви дам никакви обяснения, докато не се убедя, че съм ви пряко подчинен.

— Подчинен си ми, младежо. Какво пише отвън на вратата?

— Пише „Командир“.

— И къде се намираме?

— В Рок Крийк, Вирджиния.

— Е, добре. Питаш и аз ти отговарям.

— Нов сте — казах аз. — Не се познаваме.

— Поех поста преди четирийсет и осем часа. И току-що се запознахме. Така че искам обяснение.

— За какво?

— Да започнем със самоотлъчката ти.

— Самоотлъчка ли? — казах. — Кога?

— През последните седемдесет и два часа.

— Не е вярно — казах аз.

— Как да не е?

— Имам разрешение за отпуск от полковник Гарбър.

— Не е вярно.

— Обадих му се по телефона.

— Кога?

— Преди да отпътувам.

— И получи ли разрешение?

Не отговорих веднага.

— Оставих му съобщение. Да не искате да кажете, че е отказал да ми разреши отпуск?

— Не е бил тук. Няколко часа преди това е получил заповед за преместване в Корея.

— В Корея ли?

— Командващ военната полиция на американския гарнизон.

— Но това е пост за бригаден генерал!

— Работи се по въпроса. През есента със сигурност ще получи повишение.

Не казах нищо.

— И така, Гарбър го няма вече — каза Уилард. — Сега аз съм тук. Въртележката продължава. Свиквай с това.

В стаята настана тишина. Уилард се усмихна. Усмивката му не беше приятна. По-скоро приличаше на озъбване. Току-що ми беше издърпал килима изпод краката и очакваше да падна на пода.

— Много мило от твоя страна, че си казал къде отиваш и кога се връщаш. Така ни беше по-лесно да те приберем днес.

— Смятате, че за тази самоотлъчка заслужавам арест?

— А ти не смяташ ли?

— Станало е най-обикновено недоразумение.

— Напуснал си поста без разрешение, майоре. Такива са фактите. Само защото си очаквал да получиш разрешение, това не значи, че ти е било дадено. Намираш се в армията. Тук не се действа, преди да си получил заповед или разрешение. Изчаква се, докато въпросната заповед или разрешение бъдат издадени и потвърдени. Другото би довело до анархия и хаос.

Не казах нищо.

— Къде беше?

Представих си майка ми, облегната на алуминиевата си проходилка. После лицето на брат ми, докато ме гледаше как си събирам багажа.

— Взех си малко почивка — казах аз. — Бях на плаж.

— Не си арестуван заради самоотлъчката — каза Уилард. — А защото си бил с парадна униформа на Нова година.

— Че откога това е забранено?

— И си носил табелка с името си.

Не казах нищо.

— И докато си носил въпросната табелка с името си, си пратил двама цивилни в болница.

Стоях и го гледах. И размишлявах напрегнато. Не ми се струваше вероятно дебелакът или оня фермер да са ме наклепали. Не, не беше възможно. Бяха глупави, но не чак дотам. Знаеха, че винаги мога да ги намеря после.

— Кой го казва? — запитах.

— На оня паркинг е имало голяма публика.

— Един от нашите?

Уилард кимна.

— Кой? — запитах аз.

— Не е нужно да знаеш.

Замълчах си.

— Друго имаш ли да кажеш? — запита той.

Помислих си: Тоя няма да даде показания пред военния съд. Това поне е сигурно. Ето какво трябва да му кажа.

— Нямам — отвърнах.

— Какво да те правя сега?

Замълчах.

— Отговори ми, какво да те правя?

Трябва да схванеш разликата между инат и навик, приятел. И то възможно по-бързо.

— Вие решете — казах аз. — Изборът е ваш.

Той кимна.

— Освен това имам два рапорта, от генерал Васел и полковник Кумър.

— Какво пишат?

— Пишат, че си се държал неуважително към тях.

— Не е вярно.

— Както не е вярно и че си се самоотлъчил, така ли?

Не отговорих.

— Застани мирно — каза Уилард.

Изгледах го. Преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди. После застанах мирно.

— Бавно действаш — каза той.

— Не се боря за награда по строева подготовка — отвърнах аз.

— Защо се интересуваш от Васел и Кумър?

— Липсва един екземпляр от дневния ред на конференцията на бронетанковите войски. Исках да знам дали в него не се съдържа поверителна информация.

— Не е имало дневен ред — каза Уилард. — Васел и Кумър са ти го обяснили. Както го обясниха и на мен. Позволено ти е било да запиташ. Формално погледнато, имаш право да ги разпитваш. Но да отхвърлиш съзнателно отговора на висшестоящ офицер като лъжа е проява на неуважение. Нещо повече, доближава се до полицейски тормоз.

— Сър, това ми е работата. Убеден съм, че е имало дневен ред.

Сега той не отговори.

— Мога ли да попитам къде сте служили преди? — казах аз.

Уилард се размърда на стола си.

— В разузнаването — отвърна той.

— Като оперативен агент ли? — попитах аз. — Или като чиновник?

Той не отговори. Явно бе служил като чиновник.

— При вас имаше ли конференции без дневен ред? — попитах.

Той ме погледна право в очите.

— Това е заповед, майоре — каза той. — Първо, преставаш да се интересуваш от Васел и Кумър. Незабавно, считано от този момент. Второ, преставаш да се интересуваш от генерал Креймър. Не искаме да се вдига шум при създалите се обстоятелства. Трето, лейтенант Съмър престава да се меси в делата на специалните части. Незабавно, считано от този момент. Тя е младши военен полицай и доколкото съм запознат с досието й, ако зависи от мен, ще си остане завинаги такава. Четвърто, няма да предприемаш никакви опити за контакт с местните цивилни, които си наранил. И пето, няма да се мъчиш да установявиш самоличността на свидетеля, който те е докладвал.

Мълчах.

— Разбираш ли заповедите, които издадох?

— Бих желал да ги получа в писмен вид.

— Устно ти стига — каза той. — Разбираш ли заповедите?

— Да — отвърнах аз.

— Свободен си.

Преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди. После отдадох чест и се обърнах кръгом. Бях стигнал почти до вратата, когато той изстреля в гърба ми още един залп за сбогом:

— Казаха ми, че си бил голям герой, Ричър. Така че сега имаш избор: или да останеш голям герой, или да се правиш на нагло копеле. Искам да ти напомня, че никой не харесва наглите копелета. Искам освен това да знаеш, че скоро за теб ще има голямо значение дали хората те харесват, или не.

Не отговорих.

— Ясно ли се изразявам, майоре?

— По-ясно не може да бъде — отвърнах.

Посегнах и хванах дръжката на вратата.

— И още нещо — каза той. — Смятам да поприкрия за известно време рапорта за побоя. Колкото е възможно по-дълго. От уважение към досегашната ти кариера. Добре, че е постъпил по вътрешния канален ред. Но не забравяй, че мога да го извадя, когато поискам.

Тръгнах от Рок Крийк малко преди пет следобед. Хванах автобус за Вашингтон и оттам друг на юг, по междущатска магистрала 95. После свалих отличителните знаци от реверите си и последните петдесет километра до Форт Бърд изминах на автостоп. По платното в двете посоки се движеха главно военнослужещи, а и от останалите болшинството бяха пенсионирани военни със семействата си. И едните, и другите не обичаха много-много военната полиция. Опитът ме беше научил, че се пътува далеч по-удобно, ако носиш значките си в джоба.

Последната кола, която хванах, ме закара на двеста метра от главния портал на Форт Бърд. Минаваше единайсет вечерта на 4 януари 1990 г. След Рок Крийк бях прекарал в път малко над шест часа. Щатът Северна Каролина тънеше в мрак и студ. Кучешки студ. Изминах тичешком последните двеста метра, за да се сгрея. Стигнах задъхан до портала. Отметнаха ме и се затичах право към кабинета си. Вътре беше топло. Дежурна беше пак онази сержантка с малкото дете. Машината за кафе беше включена. Тя мълчаливо ми подаде чаша, аз влязох в кабинета и на бюрото заварих бележка от Съмър. Беше защипана с кламер към тънка зелена папчица. Вътре имаше три списъка. Списък на жените с персонални хъмъри, списък на жените, служили във Форт Ъруин, и списък на личния състав, преминавал в двете посоки през портала на Бърд в новогодишната нощ. Първите два списъка бяха сравнително кратки. Но последният беше нещо ужасно. Цяла нощ бяха влизали и излизали хора, отиващи или връщащи се от партита. Но в трите списъка се повтаряше едно-единствено име: подп. Андрея Нортън. Съмър го бе заградила с кръгче и на трите места. Бележката й гласеше: Обади ми се, имам да ти казвам нещо за Нортън. Надявам се, че майка ти е добре.

Най-напред потърсих старата бележка с телефонния номер на Джо и му се обадих.

— Как е, държиш ли се? — запитах го.

— Трябваше да останем в Париж — каза той.

— Тя беше дала на болногледачката един почивен ден. Толкова й е било нужно.

— Въпреки това трябваше да останем.

— Мама не иска зяпачи — казах аз.

Джо не отговори. Слушалката мълчеше и изгаряше ухото ми.

— Имам един въпрос — казах аз. — Когато работеше в Пентагона, познаваше ли едно гадно копеле на име Уилард?

Известно време той мълча, явно ровеше в паметта си, някакви релета прещракваха в мозъка му. Беше минало доста време, откакто бе напуснал разузнаването.

— Дребен и шишкав? — рече най-после той. — Не може да седи на едно място? Все се върти на стола, дърпа крачолите си и се попипва? Помня го. Чиновник. Мисля, че беше майор.

— Вече е полковник — казах аз. — Току-що е преместен в Сто и десета специална в Рок Крийк. Сега ми е командир.

— От военното разузнаване в Сто и десета? Звучи ми логично.

— Не и на мен.

— Това е най-новата им доктрина — каза той. — Опитват се да подражават на частния сектор. Смята се, че хора, които си нямат представа от нищо, са полезни за системата, понеже не са обременени със статуквото. Очаква се да донесат нови виждания.

— Има ли нещо, което трябва да знам за тоя тип?

— Нарече го гадно копеле, значи вече си го опознал достатъчно. Не че беше глупак, но си беше гадно копеле, дума да няма. Дребнав, отмъстителен, брани интересите на покровителите си, много добре усеща политическите настроения, знае кому да се кланя, ненадминат в целуването на задници, винаги усеща накъде духа вятърът.

Не казах нищо.

— Безнадеждно смотан по отношение на жените — добави Джо. — Това го помня.

Продължих да мълча.

— Идеален пример за това, което си говорихме — продължи Джо. — Уилард работеше в отдела за Съветския съюз. Доколкото си спомням, следеше тяхното производство на танкове и потреблението на гориво. Мисля, че беше разработил някакъв алгоритъм, според който по изразходваното гориво можело да се определи колко учения са провели съветските бронетанкови войски. С това успя да привлече вниманието на началниците и в течение на година, година и нещо беше на върха. Но оттогава явно е надушил какво се готви и се е измъкнал навреме. Ти трябва да направиш същото. Или най-малкото да се замислиш. Както си говорихме.

Не казах нищо.

— Междувременно си отваряй очите на четири. Аз лично не бих желал Уилард да ми е началник.

— Ще се оправя — отвърнах аз.

— Трябваше да останем в Париж — каза той и затвори.

Намерих Съмър в бара на офицерския клуб. Беше си взела бутилка бира и се подпираше на стената в компанията на двама кандидат-офицери. Когато ме видя, тя веднага ги остави и тръгна към мен.

— Гарбър е заминал за Корея — казах й аз. — Имаме нов шеф.

— Кой?

— Полковник на име Уилард. От разузнаването.

— Че какво разбира той от военна полиция?

— Нищо. Уилард е гадно копеле.

— Това не те ли дразни?

Вдигнах рамене.

— Имаме заповед да не се занимаваме със случая „Креймър“.

— И ще му се подчиним ли?

— Освен това аз имам заповед повече да не общувам с теб. Молбата ти за преместване в Сто и десета щяла да бъде отхвърлена.

Съмър замълча и извърна поглед встрани. Накрая каза:

— По дяволите!

— Съжалявам — казах аз. — Знам колко го искаше.

Тя ме погледна.

— Ама той сериозно ли ти е казал това за Креймър?

— Уилард е сериозен във всичко. Дори бе пратил хора да ме арестуват на летището, за да ми покаже колко е сериозен.

— Да те арестуват?!

Кимнах отново.

— Някой ме е натопил, че съм отупал ония двамата на паркинга.

— Кой?

— Някой от военните в публиката.

— Някой от нашите? Кой може да е бил?

— Нямам представа.

— Това е подло.

Кимнах.

— Никога не ми се е случвало преди.

Тя отново замълча. После попита:

— Как е майка ти?

— Счупила си е крака. Нищо особено.

— Може да хване пневмония.

Кимнах отново.

— Правили са й рентгенова снимка. Няма пневмония.

Долните й клепачи се присвиха нагоре.

— Мога ли да ти задам логичния въпрос? — запита тя.

— Има ли такъв?

— Побоят на цивилни граждани е сериозно провинение. А тук очевидно имаме рапорт и свидетел. Достатъчно основания, за да бъдеш арестуван.

— Е, и?

— Защо още си на свобода?

— Уилард обеща да прикрие рапорта на първо време.

— Но нали казваш, че бил гадно копеле?

— От уважение към досегашната ми кариера. Така поне каза.

— И ти му повярва?

Поклатих глава.

— В рапорта има нещо гнило — казах аз. — Едно гадно копеле като Уилард би го използвал срещу мен, стига да можеше. Това поне е сигурно. Той пет пари не дава за кариерата ми.

— Едва ли проблемът е в рапорта. За тях най-добрият свидетел е военният. Ще каже каквото му наредят. Все едно, че Уилард сам е писал рапорта.

Не отговорих.

— И защо изобщо си тук?

Спомних си какво ми бе казал Джо: Гледай да научиш кому си бил толкова нужен във Форт Бърд, че да те изтегли от Панама и да те замени с някакво гадно копеле.

— Не знам защо съм тук — отвърнах аз. — Нищо не знам. А сега ми разправи за подполковник Нортън.

— Случаят вече не е наш.

— Тогава просто задоволи любопитството ми.

— Не е тя. Жената си има алиби. Била е на парти в някакъв бар извън базата. Цяла нощ. Поне сто души са я видели.

— Коя е тя?

— Военен психолог. Има докторат по психосексология, като специалността й е да атакува вътрешното емоционално равновесие на врага чрез разколебаване на чувството му за мъжественост.

— Изглежда ми симпатична.

— Била е поканена на парти в бар. Значи все някой я смята за симпатична.

— А провери ли кой е бил шофьор на Васел и Кумър?

Съмър кимна.

— На портала е записан като майор Маршъл. Проверих и се оказа член на щаба на Дванайсети корпус, временно командирован към Пентагона. Минава за изгряваща звезда. Тук е от ноември.

— А успя ли да установиш на кого са се обаждали по телефона от хотела във Вашингтон?

Съмър отново кимна.

— На никого — каза тя. — Има едно обаждане отвън до стаята на Васел, в дванайсет и двайсет и осем след полунощ. Предполагам, че е било от Дванайсети корпус в Германия. Но и двамата не са звънили на когото и да било.

— Нито едно изходящо обаждане?

— Нито едно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Хотелът е с компютърна телефонна централа. За външна линия се набира деветка, като компютърът регистрира всяко обаждане. Заради сметката.

Фалшива следа.

— Е, добре — казах аз. — Забрави всичко.

— Сериозно?

— Заповедта си е заповед. Другото води до анархия и хаос.

* * *

Върнах се в кабинета си и позвъних в Рок Крийк. Очаквах, че Уилард отдавна ще си е тръгнал. Той очевидно беше човек, свикнал на чиновническо работно време. Свързах се с някакъв служител от деловодството и го помолих да ми намери копие от оригиналната заповед, с която бях преместен от Панама във Форт Бърд. Чаках го пет минути да се върне на телефона. През това време прегледах още веднъж списъците на Съмър. Имената в тях не ми говореха нищо.

— Намерих заповедта, сър — чух гласа му в слушалката.

— От кого е подписана? — запитах аз.

— От полковник Гарбър, сър.

— Благодаря — казах и затворих. В течение на десет минути седях и се питах защо разни хора се опитват да ме лъжат. Мислите ми бяха прекъснати от звъна на телефона. Обаждаше се млад редник от военната полиция, за да докладва, че при редовен патрул е открил труп в храстите. По всичко личало, че било убийство, и то твърде жестоко. Човекът на два пъти прекъсва разказа си, за да повръща.

8

Повечето военни бази в провинцията са доста големи. Дори да са застроени сравнително плътно, обикновено около всяка база има заградена значителна по размер празна площ, която й позволява да се разраства при нужда. Това беше първата ми обиколка из Форт Бърд, но не очаквах тя да се отличава много от останалите бази. Очаквах да видя нещо като малък, чистичък и подреден град, заобиколен от три страни от държавна земя с размерите на един окръг — бедна и камениста, с ниски хълмове и плитки речни корита, покрита с хилава растителност, главно от храсталаци и редки дървета. През дългия живот на базата се садят нови и нови дървета, които да служат за заместител ту на сивите ясени на Ардените, ту на могъщите борове на Централна Европа или на полюляващите се от вятъра палми на Близкия изток. Сред тези изкуствени насаждения се раждат, усвояват и умират цели теории за обучение на пехотата. На територията на една база обикновено има старовремски окопи, землянки и картечни гнезда. Има стрелбища и телени заграждения, и усамотени дървени бараки, където психиатри атакуват вътрешното емоционално равновесие на личния състав, за да го калят. Има бетонни бункери, както и точни копия на правителствени сгради, в които специалните части се обучават в спасяване на заложници. Има маршрути за крос, по които отпуснати новобранци мъчително влизат във форма, като се задъхват и препъват, а някои дори падат и умират от изтощение. И цялото това нещо е заградено с десетки километри древни ръждясали телени мрежи, като на всеки трети стълб има заковани табелки, провъзгласяващи го за неотменна собственост на Министерството на отбраната, сега и за вечни времена.

Обадих се на един-двама специалисти и отидох в автопарка, където си избрах един хъмър с изправно фенерче, поставено в специална скоба на арматурното табло. Запалих двигателя и като следвах указанията на редника, поех първо на юг и после на запад от населените части на базата и скоро джипът заподскача по неравен черен път, който сякаш водеше право към нищото. Мракът наоколо беше черен като мастило. Карах така около километър и половина-два, докато различих в далечината фаровете на друг хъмър. Джипът на редника беше паркиран под остър ъгъл на пет-шест метра встрани от пътя; фаровете му на дълги светлини бяха насочени към група дървета, които хвърляха издължени зловещи сенки по неравната земя.

Първи въпрос: как така еданвошнр, извършващ моторизиран патрул в тази тъмница, е могъл да забележи от колата човешки труп, скрит толкова навътре между дърветата?

Паркирах моя джип до неговия, свалих фенерчето от скобата и веднага си отговорих на въпроса. Просто от черния път встрани се отклоняваше пътека от мъжки дрехи, разпилени по земята. Точно по средата на изпъкналото било между двата коловоза имаше ботуш — най-обикновен, каквито носят в пехотата, от черна кожа, доста поовехтял и не особено добре лъснат. На около метър на запад от него — мъжки памучен чорап. После втори ботуш, втори чорап, камуфлажна куртка, масленозелена тениска. Всички тези вещи образуваха ясна следа, която водеше към дърветата в някакво гротескно подобие на сладникавите еротични фантазии, при които човек се прибира вкъщи и намира по пода захвърлени части от дамско бельо, водещи право към спалнята. Само дето по куртката и тениската имаше тъмни петна кръв.

Огледах земята отстрани по протежение на черния път. Беше корава като камък, замръзнала и покрита с бял скреж. Нямаше опасност да наруша целостта на следите, понеже по такъв терен следи нямаше да има. Така че поех дълбоко дъх и проследих пътеката от мъжки дрехи. Когато стигнах края й, разбрах защо онзи младеж бе повърнал на два пъти, докато говореше с мен по телефона. На неговата възраст аз сигурно щях да повърна три пъти.

Трупът лежеше по лице сред замръзнали листа и всякакви други боклуци до дънера на едно дърво. Чисто гол. Среден на ръст, със стегнато мускулесто тяло. Бял, но това едва се виждаше, понеже почти целият беше покрит с кръв. По ръцете и раменете си имаше дълбоки порезни рани, които стигаха чак до костта. И отзад се виждаше, че лицето му е подпухнало и обезобразено. Бузите му, чудовищно отекли, се подаваха отстрани. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези липсваха. Вместо тях около врата му беше нахлузена тънка кожена каишка, пристегната с голяма месингова тока. Краят й се влачеше по земята край главата му. Гърбът му беше залят с някаква гъста розовобелезникава течност. В ануса му беше заврян отчупен клон от дърво. Земята наоколо беше подгизнала от кръв. Готов бях да се обзаложа, че ако го обърнехме по гръб, щяхме да открием, че гениталиите му са отрязани.

Върнах се по следата от разхвърляни дрехи и отново излязох на шосето. Пристъпих към редника от военната полиция. Той стоеше все така неподвижно, с вперен в земята поглед.

— Къде точно се намираме?

— Извинете, сър?

— Няма съмнение, че още сме в периметъра на базата, нали?

Той кимна.

— На километър и половина от оградата сме. Тя ни заобикаля от всички посоки.

— Добре — казах аз. Въпросът с юрисдикцията се изясни. Военен труп на военна територия. — Ще чакаме тук. Никой няма да се доближава до трупа без мое разрешение. Разбрано?

— Тъй вярно, сър — каза той.

— Добре се справяш, момче.

— Наистина ли?

— Щом си още на крака…

Влязох в хъмъра да се обадя по радиостанцията на моята сержантка. Казах й какво става и й поръчах да намери лейтенант Съмър и да й предаде да ме потърси по специалния канал. После зачаках. След две минути пристигна линейка. После с още два хъмъра пристигна екипът от криминолози, който бях повикал от кабинета си, преди да тръгна. Мъжете ме наобиколиха. Казах им да изчакат. Нямахме бърза работа.

След още пет минути Съмър ми се обади.

— Труп в гората — казах й аз. — Искам да намериш оная военна психоложка, за която ми разправяше.

— Подполковник Нортън?

— Намери я и я доведи.

— Уилард ти е казал да не работиш с мен.

— Каза ми да не те намесвам в разследвания на специалната част. Но тук случаят е чисто полицейски.

— Кога да доведа Нортън?

— Сега. Искам да се запозная с нея.

Съмър затвори и аз слязох от джипа. Отидох при екипа от съдебни лекари и криминолози, които търпеливо чакаха на студа. Двигателите на джиповете работеха, за да зареждат акумулаторите и да отопляват колите. Във въздуха се стелеше синкав дизелов пушек като зимна мъгла. Казах на групата за оглед на местопрестъплението да започнат с описа на дрехите, разпилени по земята. Предупредих ги да не пипат нищо и да не напускат очертанията на пътя.

Останалите стояхме и чакахме. Беше безлунна, беззвездна нощ. Наоколо нямаше никаква светлинка и никакъв звук, ако не се смятаха фаровете и работещите на празен ход двигатели. Сетих се за Лион Гарбър. В Корея се намираше един от най-големите задгранични гарнизони на американската армия. Може би не най-известният, но вероятно най-активният и със сигурност най-трудният. Да бъде назначен за командващ военната полиция там беше заветна мечта на всеки полицейски командир. Гарбър можеше да се надява преди пенсионирането си да бъде произведен в генерал-майор — нещо, което при никакви други обстоятелства нямаше да се случи. Ако брат ми се окажеше прав и във войската действително се чакаха съкращения, то Лион добре си бе опекъл работата. Радвах се за него. Радостта ми продължи десетина минути. После погледнах на ситуацията от друга страна. Още десет минути си блъсках главата, но нищо ценно не можах да измисля.

Когато се появи Съмър, още размишлявах. На около метър и двайсет встрани от нея, на другата предна седалка на хъмъра, различих гологлава руса жена с камуфлажна униформа. Джипът спря по средата на пътя, като ни осветяваше с фаровете си. Съмър остана зад волана, а блондинката слезе, огледа се, после през плетеницата от кръстосани лъчи на автомобилни фарове се запъти право към мен. Отдадох й чест по-скоро от любезност, докато търсех с поглед табелката с името й. На нея пишеше Нортън. Върху реверите й бяха пришити дъбови листчета на подполковник. Изглеждаше по-възрастна от мен, но не много. Беше висока и слаба, с лице на фотомодел или холивудска звезда.

— С какво мога да ви бъда от полза, майоре? — запита тя. По произношението прецених, че вероятно е от Бостън, а тонът й издаваше явно неудоволствие от принудителната нощна разходка на студа.

— Искам да ви покажа нещо.

— Защо?

— Може би ще имате професионално становище.

— Защо точно аз?

— Защото точно вие сте в Северна Каролина. Ако трябваше да докарам специалист от друг щат, щеше да ми отнеме часове.

— Какъв специалист ви трябва?

— Някой с вашата професия.

— Знам, че за вас съм обикновена учителка — сопна се тя. — Не е нужно да ми се напомня непрекъснато.

— Моля?

— Тук явно всички са си плюли в устата да повтарят на Андрея Нортън, че е само книжен плъх, докато другите вършат истинската работа.

— Не разбирам от тия неща. Аз съм отскоро тук. Нужно ми е само становище от човек с вашата професия.

— Не се опитвате да се заяждате с мен, нали?

— Опитвам се да ви помоля за помощ.

Тя направи гримаса.

— Е, добре.

Подадох й фенерчето.

— Тръгнете по дрехите и ги проследете до края. Моля, не пипайте нищо. Постарайте се да запечатате в съзнанието си само първоначалните впечатления. После бих желал да ги споделите с мен.

Тя не каза нищо. Взе фенерчето от ръката ми и тръгна. През първите шест-седем метра фаровете на хъмъра на военния полицай я осветяваха в гръб; дългата й сянка танцуваше по земята пред нея. После излезе от обсега на фаровете; отдалеч виждах лъча на фенерчето, който с подскоци се движеше напред и пронизваше мрака. След това загубих от поглед и него. Само бледите отблясъци по голите клони високо над главата й показваха къде се намира.

Около десетина минути не се случи нищо. После видях лъча на фенерчето, който се връщаше по обратния път. Тя излезе от горичката и се насочи право към мен. Беше пребледняла. Угаси фенерчето и ми го подаде.

— В моя кабинет — каза тя. — След един час.

После се качи в хъмъра на лейтенант Съмър, която даде заден ход, обърна джипа и се отдалечи в мрака.

— Е, момчета, на работа — казах аз. После се качих в джипа да наблюдавам стелещия се на фаровете дизелов пушек, лъчите на фенерчетата, пронизващи мрака, и ярките синкави светкавици на фотоапаратите, които караха движещите се сенки да замръзват за миг в пространството.

Обадих се отново на моята сержантка и й наредих да уреди моргата на базата да бъде отворена, за да приеме трупа. Казах й, че рано сутринта искам патоанатом за аутопсия. След половин час линейката се изнесе заднишком към банкета и хората ми натовариха в нея завито в чаршаф човешко тяло. Затвориха задните врати, плеснаха с длани по каросерията и шофьорът потегли. Навсякъде около мен мъже слагаха неща в прозрачни найлонови пликове и им поставяха етикети. Между дънерите бе опъната жълта полицейска лента, заграждаща правоъгълен участък от приблизително четирийсет на петдесет метра.

Оставих ги да довършат огледа и потеглих в мрака към щаба на базата. Попитах един часови и той ме упъти към центъра по психология. Беше ниска сграда от червени тухли, със зелени врати и рамки на прозорците, в която може би някога се бе помещавало интендантството. Намираше се някъде по средата между щаба и спалните помещения на специалните части. Цялата тънеше в мрак, ако не се брояха централният коридор и един от прозорците. Паркирах джипа отпред и влязох. Преминах по няколко унили, застлани с плочки коридора и се спрях пред една врата с прозорче от матирано стъкло, през което се виждаше светлина. Върху стъклото имаше надпис с боя: Подполковник А. Нортън. Почуках и влязох. Кабинетът беше малък и спретнат, идеално чист и с някаква особена, женствена миризма. Не си дадох труд да й отдавам още веднъж чест. Реших, че вече сме минали този етап в отношенията си.

Нортън седеше зад голямо дъбово бюро, отрупано с отворени тетрадки. Толкова много бяха, че не бе останало място за телефона й, който беше поставен на пода. Пред нея имаше бележник с жълти страници, по който си бе водила записки. Бележникът се падаше точно в светлото петно на настолната лампа и цветът му се отразяваше в русата й коса.

— Здравейте — каза тя, като ме видя.

Седнах на стола за посетители.

— Кой е бил? — запита тя.

— Не знам — отвърнах аз. — Не вярвам да го идентифицираме визуално. Лицето му е напълно обезобразено от побоя. Ще трябва да му снемем отпечатъци от пръстите. Или от зъбите. Ако изобщо са му останали зъби в устата.

— Защо толкова държахте да го видя?

— Казах ви. Нужно ми беше вашето становище.

— А кое ви караше да мислите, че ще имам становище?

— Стори ми се, че в цялата история има елементи, които вие най-добре ще разберете.

— Аз не се занимавам с профилиране на престъпници.

— Не очаквам това от вас. Трябват ми само първоначалните ви впечатления, и то колкото се може по-пресни. Искам да знам дали съм избрал правилната посока.

Тя кимна и отметна с ръка косата от челото си.

— Очевидният извод е, че убитият е бил хомосексуалист — каза тя. — Което вероятно е станало и причина за смъртта му. Или най-малкото убийците са знаели това обстоятелство.

Кимнах.

— Налице е генитална ампутация — каза тя.

— Вие сте местили трупа?

— Само леко го понадигнах — каза тя. — Съжалявам. Помня, че ме помолихте да не пипам нищо.

При огледа тя беше без ръкавици. Корава жена. Явно репутацията й на книжен плъх, който не излиза от класната стая, беше незаслужена.

— Не се притеснявайте — успокоих я аз.

— Мога да предположа, че ще откриете пениса и тестисите му, натъпкани в устата. Не вярвам бузите му да са отекли толкова само от побоя. Очевидно става дума за особен вид символично послание от страна на убиец хомофоб. Отстраняване на органа на греха, плюс симулация на орален секс.

Кимнах.

— Това обяснява голотата и липсващите идентификационни плочки — продължи тя. — На символно ниво премахването на отличителните белези на армията от извратения субект е равносилно на отстраняването му от армията.

Кимнах.

— Вкарването на чуждо тяло няма нужда от обясняване кача Нортън. — Особено в ануса.

Кимнах още веднъж.

— Пък и течността, изляна по гърба му… — добави тя.

— Плодово кисело мляко.

— Вероятно ягода — предположи тя. — Или малина. Като в оня стар виц: как един хомосексуалист симулира оргазъм?

— Като пъшка и стене — отвърнах аз. — И после опръсква гърба на любовника си с кисело мляко.

— Точно така — каза Нортън, без да се усмихва. И без да ме изпуска от очи, за да види дали аз ще се усмихна.

— А как ще обясните побоя и порезните рани? — запитах.

— С омраза — отвърна тя.

— А каишката на врата?

Тя сви рамене.

— Това е автоеротична техника за засилване на оргазма. Чрез причиняване на кислородна недостатъчност на мозъка.

Отново кимнах.

— Е, добре — казах.

— Кое е добре? — попита тя.

— Това са вашите първи впечатления. Имате ли становище въз основа на тях?

— А вие?

— Аз имам — казах.

— Е, тогава да чуем първо вашето.

— Мисля, че е инсценировка.

— Защо?

— Престарали са се. Използвали са цели шест елемента на хомофобия: голия труп, липсващите плочки, отрязаните гениталии, клона в ануса, киселото мляко, каишката на врата. Докато само два, които и да са те, биха били напълно достатъчни. Максимум три. Явно е, че не хомосексуализмът му е причина за убийството, а просто убийците целят да създадат такова впечатление. И са се престарали.

Нортън не каза нищо.

— Прекалено е — продължих аз. — Все едно да застреляш някого, да го удушиш, после да го наръгаш с нож, после да го удавиш, после да го обесиш и пребиеш жестоко. Оставили са толкова улики за мотив, че случаят е накичен като коледно дърво.

Нортън мълчеше. Седеше и ме наблюдаваше иззад светлината на настолната си лампа. Може би ме преценяваше.

— Имам известни съмнения по отношение на каишката. Тези автоеротични техники не са присъщи само на хомосексуалистите. На физиологично ниво мъжкият оргазъм при всички случаи си е един и същ.

— Цялото убийство е инсценирано да ни прати по грешна следа.

Най-после Нортън кимна.

— Съгласна съм с вас — каза тя. — Вие сте умен мъж.

— Умен за полицай, а?

Тя не се усмихна.

— Но като офицери и двамата знаем, че на хомосексуалистите е забранено да служат в армията. Така че в стремежа си да защитим армията нека не допускаме грешна преценка.

— На мен работата ми е да защитавам армията.

— Именно — каза Нортън.

Свих рамене.

— Но аз не заемам категорична позиция. Не твърдя, че този тип в никакъв случай не е бил хомо. Може и да е бил. Не е там въпросът. И дори да е бил, може убийците му да са го знаели, а може и не. Аз просто твърдя, че независимо дали са го знаели, те не са го убили заради това. Просто са искали на нас така да ни изглежда. Ето защо уликите, които са оставили, са пресилени и изкуствени. Понеже самите те са искали да бъдат разтълкувани по определен начин.

Спрях за миг, колкото да помисля, после добавих:

— Сякаш са действали по учебник.

Нортън замръзна.

— По учебник ли? — запита тя.

— Вие не преподавате ли нещо подобно на вашите занятия?

— Не учим курсистите си да убиват, ако това имате предвид.

— Нямам това предвид.

Тя кимна.

— Разбира се, споменаваме и тези неща. Няма как иначе. Да отрежеш члена на жертвата си е толкова елементарен акт на омраза, че няма накъде повече. Случвало се е безброй пъти в историята. През цялата Виетнамска война. В Афганистан, където от десет години насам местните жени режат членовете на пленени съветски войници. Така че ние се опитваме да обясним какво символизира този акт, какво послание носи, какъв страх предизвиква у врага. Изписани са цели книги за ужаса от обезобразяването. В подобни гротескни рани винаги се съдържа послание към обекта и неговата среда. При нас често става дума и за оскверняване на трупове с разни предмети. Както и за оставянето на осквернения труп на видно място за назидание. Следата от захвърлени части от облекло е класически пример.

— А за кисело мляко ставало ли е дума?

Тя поклати глава.

— Това е просто един стар виц.

— А за автоеротично удушаване с каишка?

— Не и в курсовете по военна психология. Което не значи, че повечето хора не четат списания. Или не гледат порнокасети.

— Във вашите курсове говори ли се за оспорване сексуалността на врага?

— Да, разбира се. В това е смисълът на курса. Как да поставим под съмнение сексуалността на неприятеля, неговата мъжественост, потентност, самата му сексуална ориентация. Основна тактика в психологическата война. И не от вчера, а от зората на историята. С нея се цели двоен ефект: врагът да бъде унижен, а в сравнение с него ние да изглеждаме още по-могъщи.

Не казах нищо. Тя ме погледна в очите.

— Да разбирам ли, че ме питате дали случайно не съм видяла плодовете на собствените си теории в онази горичка?

— Да, мисля, че и това ви питам.

— Значи не ви е било нужно моето становище — каза тя. — Било е само предисловие. Вие вече сте си направили изводите.

Кимнах.

— Както се разбра, аз съм умен за полицай.

— Отговорът ми е: не, в онази горичка не съм видяла плодовете на собствените си теории. Във всеки случай не конкретно.

— А по принцип?

— По принцип всичко е възможно.

— Срещали ли сте генерал Креймър във Форт Ъруин? — запитах аз.

— Виждали сме се един-два пъти.

— Кога за последен път?

— Не помня — каза тя.

— Но не е било напоследък.

— Не, напоследък не съм го виждала.

— Как се запознахте с него?

— Служебно.

— Вие преподавате и на бронетанковите войски, нали?

— Във Форт Ъруин има не само бронетанкови войски — каза тя. — Там е Националният център за обучение. Преди курсистите идваха при нас. Сега ние отиваме при тях.

Не казах нищо.

— Изненадва ли ви, че сме преподавали и на танкисти?

Вдигнах рамене.

— Ако аз лично се возех на седемдесеттонен танк, едва ли щяха да са ми нужни допълнителни психологически стимули, за да си вдигам самочувствието.

Тя и този път не се усмихна.

— Да, преподавахме и на тях. Доколкото си спомням, генерал Креймър не обичаше пехотата да получава нещо, а неговите хора не. Съперничеството беше голямо.

— А сега на кого преподавате?

— На „Делта“. Само на тях.

— Благодаря ви за помощта — казах аз.

— Днес не забелязах нищо, за което да се чувстваме отговорни — каза тя.

— Не конкретно — съгласих се аз.

— От психологическа гледна точка всичко е много стандартно.

— Добре.

— И не ми е приятно, че ме питате.

— Добре — повторих аз. — Лека нощ, госпожо подполковник.

Станах от стола и тръгнах към вратата.

— А каква е била истинската причина? — запита тя. — Ако уликите са били инсценирани, за да ни подведат, както казвате?

— Не знам — отвърнах. — Не съм чак толкова умен.

Преди да си вляза в кабинета, се спрях при сержантката с детето, за да ми сипе кафе. Вътре заварих Съмър. Беше дошла да си вземе списъците, понеже за нас случаят „Креймър“ беше приключен.

— Провери ли и останалите жени? — запитах я. — Освен Нортън?

Тя кимна.

— Всичките имат алибита. В новогодишната нощ е най-лесно да си намериш алиби. Едва ли някой посреща Нова година сам.

— Аз например — казах.

Тя не отговори. Събрах книжата върху бюрото си на спретнатата купчинка, поставих ги в папката на Съмър и й ги подадох. Преди това свалих кламера с бележката й. Надявам се, че майка ти е добре. Отворих чекмеджето си и я пуснах вътре.

— Какво ти каза Нортън?

— Съгласи се, че е убийство, инсценирано да изглежда, сякаш е на сексуална основа. Попитах я дали някои от елементите не са научени от нейния курс, а тя нито отрече, нито потвърди. Каза ми, че от психологическа гледна точка са елементарни. Каза още, че й е неприятно, дето съм я запитал.

— И сега какво?

Прозях се. Бях уморен.

— Сега действаме както при всяко друго убийство. Та ние дори не знаем кой е убитият. Предполагам, че утре ще се разбере. В седем сутринта на линия, ясно?

— Ясно — каза тя, стана от стола и тръгна към вратата с папката си под мишница.

— Обадих се в Рок Крийк — казах аз. — Помолих един чиновник да намери заповедта за преназначението ми от Панама.

— И какво?

— Той ми каза, че заповедта била подписана от Гарбър.

— Е, и?

— Не е възможно. Гарбър се обади по телефона навръх Нова година и много се изненада, че ме откри тук.

— Защо му е било на чиновника да те лъже?

— Не вярвам да ме е излъгал. По-скоро подписът е фалшив.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Това е единственото обяснение. Гарбър едва ли би забравил, че лично ме е преназначил само преди четирийсет и осем часа.

— Но какво всъщност става тук?

— Нямам представа. Някъде някой играе шах с нас. Брат ми ме посъветва да се опитам да разбера на кого съм притрябвал толкова тук, че да ме изтегли от Панама и да ме замени с някакво гадно копеле. И аз се опитах да проверя това. Сега ми се струва, че би трябвало да си зададем същия въпрос и за Гарбър. На кого му е било толкова нужно да го разкара от Рок Крийк, че и него да замени с гадно копеле?

— Само че постът в Корея би трябвало да се възприема като сериозно повишение, не мислиш ли?

— И няма съмнение, че Гарбър го заслужава — казах аз. — Само дето е твърде рано. Постът е за бригаден генерал. Министерството на отбраната трябва да го предложи за одобрение от Сената. Процедурата се провежда през есента, не през януари. Това е било панически ход.

— Но ако някой играе шах с вас — каза Съмър, — защо му е трябвало да мести теб тук, а него там? Тези два хода се неутрализират взаимно.

— Може би играят двама души. Добрият и лошият. И се борят за надмощие. Когато единият печели, другият губи.

— Ако е така, лошият би могъл много лесно да спечели и двата хода. Можеше да те уволни. Или да те прати в затвора. Заради оная жалба за побой над цивилен.

Не отговорих.

— Нещо не излиза — продължи тя. — Който и да играе на твоя страна, явно е готов да се лиши от Гарбър, като същевременно е достатъчно силен, за да те задържи тук въпреки жалбата за побоя. Достатъчно силен, за да попречи на Уилард да започне процедура срещу теб, колкото и да му се е искало. Знаеш ли какво означава това?

— Да — отвърнах аз. — Знам.

Съмър ме погледна в очите.

— Означава, че за някого ти си по-важен от Гарбър, понеже Гарбър го няма, а ти оставаш.

После сведе поглед и се умълча.

— Имаш разрешение да говориш свободно, лейтенант Съмър — казах аз.

Тя отново ме погледна.

— Не си по-важен от Гарбър. Това не е възможно.

Пак се прозях.

— Няма да споря — казах. — Не и по тази тема. Тук не става дума за избор между мен и Гарбър.

Съмър помисли малко и кимна.

— Така е — каза тя. — Изборът е между Форт Бърд и Рок Крийк. За въпросния някой по-важен е Форт Бърд. Това, което има да става тук, е по-важно от онова, което става в щаба на специалните части.

— Съгласен — казах аз. — Въпросът е: какво, по дяволите, има да става тук?

9

Първата предпазлива крачка към намиране на отговор на този въпрос направих в седем часа и една минута на следващата сутрин, в моргата на Форт Бърд. През нощта бях спал около три часа и не бях закусвал. В наказателното разследване на военната полиция няма кой знае какви писани правила. Всичко почива на инстинкт и импровизация. Един от малкото железни принципи, които е повече от разумно да се спазват, гласи: никога не яж преди аутопсия.

Затова и аз прекарах времето, през което нормално закусвам, в четене на рапорта от мястото на престъплението. Беше доста дебела папка, но в нея не се съдържаше никаква полезна информация. Пълен списък на всички намерени наоколо предмети с най-подробни детайли. Плюс описание на трупа. Плюс часове и температури. Хиляди думи, илюстрирани с десетки моментални снимки. Но нищо в тях, което да отговаря на моите въпроси.

Прибрах папката в чекмеджето на бюрото си и позвъних в Главното комендантство, за да поискам информация за самоотлъчки и бягства от служба. Помислих си, че отсъствието на убития вече е било забелязано някъде и по този начин бихме могли да установим самоличността му. Но точно този ден нямаше рапорти за самоотлъчки и бягства. Нищо нередно. Базата функционираше нормално, всеки си беше на мястото и всички си вършеха съвестно работата.

Станах от бюрото и излязох на утринния мраз.

Макар и строена по времето на Айзенхауер, моргата на Форт Бърд още вършеше работа. Във войската не си падахме особено по луксозните неща. При нас не беше като при цивилните. В края на краищата беше повече от ясно, че снощният мъртвец не се е подхлъзнал на бананова кора. Оттам нататък за мен нямаше особено значение коя от многобройните му рани се е оказала фатална. Интересуваше ме само приблизителният час на смъртта. А също и самоличността му.

През главния вход се влизаше във фоайе с фаянсова настилка, от което врати водеха в три посоки: вдясно, вляво и право напред. Вляво бяха канцелариите. Вдясно се намираха хладилните камери. Тръгнах направо към вратата, зад която се чуваше писък на електрически триони и шуртене на вода.

В средата на помещението бяха монтирани две вдлъбнати метални маси с отточни канали, с ярки лампи над тях. Масите бяха заобиколени с окачени на вериги кантари за претегляне на извадените телесни органи. Отстрани бяха паркирани стоманени колички; върху някои от тях имаше празни стъклени буркани, готови да поемат въпросните органи; върху други, застлани със зелен плат — правилни редици от скалпели, триончета, щипци, клещи и хирургически ножици. Цялото помещение беше облицовано с бели плочки като спирките на метрото; въздухът беше студен и изпълнен със сладникавата миризма на формалдехид.

Масата вдясно беше чиста и празна. Около лявата се бяха събрали хора. Там бяха патоанатомът, асистентът му и една сестра, която водеше протокола; малко встрани беше застанала Съмър и наблюдаваше сцената. Бяха горе-долу по средата на процедурата. Всички налични инструменти бяха в употреба. Някои от стъклените буркани бяха запълнени. Каналът гъргореше с пълна сила. Между надвесените човешки тела се виждаха краката на трупа. Бяха измити и изглеждаха синкаво бели на светлината на лампите. От снощната кръв и кал нямаше и следа.

Застанах до Съмър, за да хвърля поглед. Мъртвецът лежеше по гръб. Цялата горна част на черепа липсваше. По средата на челото беше направен разрез с трион и кожата на лицето му беше отметната надолу, като подгънато одеяло на легло. Веждите му опираха в брадата. Скулите и очните ябълки бяха оголени. Тъкмо в този момент патоанатомът ровеше в мозъка му. Костта отгоре беше изрязана в кръг и отворена като капак на тенджера.

— Е, какво научихте? — попитах го.

— Снехме отпечатъци от пръстите — каза той.

— Изпратихме ги по факса — каза Съмър. — Днес ще знаем кой е.

— Причина за смъртта?

— Ударен е с тъп предмет — каза докторът. — В тила. Три силни удара с щанга за гуми или нещо подобно. Касапските изстъпления са станали посмъртно. Изглежда страшничко, но е само за ефект.

— Някакви рани от самозащита?

— Никакви — каза докторът. — Бил е неподготвен. Дошло му е изневиделица. Затова няма следи от борба.

— Колко нападатели е имало?

— Не съм ясновидец. Фаталните удари по всяка вероятност са нанесени от едно и също лице. Дали и други са се навъртали наоколо, не мога да кажа.

— Какво предполагате?

— Аз съм учен, работя с факти, а не с предположения.

— Сигурно е бил само един — обади се Съмър. — Това ми подсказва вътрешният глас.

Кимнах.

— Точен час на смъртта? — запитах аз.

— Трудно е да се каже със сигурност — отвърна докторът. — Между девет и десет снощи. Но не бих се обзаложил.

Кимнах отново. Между девет и десет звучеше логично. Доста след залез слънце, а същевременно няколко часа преди някой да открие отсъствието му. Извършителят си бе оставил достатъчно време, за да подмами жертвата до онази горичка, а след това, докато се вдигне тревога, да се озове някъде другаде.

— На онова място ли е убит? — запитах аз.

Патоанатомът кимна.

— Да, или някъде съвсем наблизо. Няма следи, които да сочат друго.

— Добре — казах аз. Огледах се. Отчупеният клон беше поставен на една от количките. До него имаше стъклен буркан с пенис и два тестиса.

— В устата ли? — запитах.

Докторът отново кимна. Не каза нищо.

— Какъв нож е използван?

— Пехотен, най-вероятно — отвърна той.

— Страхотно, няма що — казах аз. Комбинираният пехотен нож се произвеждаше от близо петдесет години и по света сигурно имаше няколко десетки милиона. Повече, отколкото медали.

— Порезните рани са нанесени с дясната ръка — каза докторът.

— А ударите с щангата?

— Също.

— Добре — казах аз.

— Течността по гърба е кисело мляко — каза докторът.

— Ягода или малина?

— Не съм го опитвал.

До бурканите с органи имаше купчинка от четири моментални снимки. Всичките бяха на смъртоносната рана. На първата снимка раната се виждаше така, както при откриването на трупа. Косата на мъжа беше въздълга, мръсна и сплъстена от кръв; не се различаваха детайли. Втората беше направена след измиването на полепналата кръв и кал. На третата косата беше остригана грубо с ножици. А на четвъртата темето беше гладко обръснато.

— Дали ударът не е нанесен със стоманен лост? — запитах.

— Възможно е — каза докторът. — Дори е по-вероятно, отколкото с щанга за гуми. Във всеки случай аз снех гипсова отливка. Ако видя оръжието, ще ви кажа дали съвпада, или не.

Пристъпих към масата, за да огледам по-отблизо трупа. Беше много добре измит — белезникаво сив, на места розовеещ. Ухаеше леко на сапун, в допълнение към другите наситени телесни миризми. От слабините не беше останало нищо. Приличаше на изкормено животно. Порезните рани по ръцете и раменете бяха дълбоки и безмилостни. През разрязаните мускули и сухожилия се виждаха костите. Ръбовете на раните бяха студени и синкави. Острието беше минало през една татуировка на левия бицепс — орел с разперени криле, който държеше лента с надпис: Мама. Трупът не беше приятна гледка. Но не беше и толкова обезобразен, колкото се бях страхувал.

— Предполагах, че ще има повече отоци и натъртвания.

Патоанатомът ми хвърли бърз поглед.

— Казах ви, цялата тази касапница е станала посмъртно. Когато трупът е бил вече без пулс, без кръвообращение и кръвно налягане. Затова няма отоци и натъртвания. Не е и кървял особено много. Кръвта просто е изтичала от раните от собствената си тежест. Ако е бил жив, при такива разрези е щяла да шурти като фонтан.

Той ми обърна гръб и отново се зарови в черепната кутия на мъжа; скоро приключи и затвори костното капаче на главата му. Почука го с пръст, за да пасне на мястото си, и забърса ръба с влажна гъба. После изтегли кожата на лицето обратно нагоре, понатисна я тук-там с пръсти и когато най-после отдръпна ръцете си, аз видях сержанта от специалните части, с когото бях разговарял в оня стриптийз клуб, вперил невиждащ поглед в ярките лампи над главата си.

Взех от парка един хъмър и покрай Центъра по психология на Андрея Нортън се насочих към помещенията на специалните части. Сградата беше почти напълно отделена от останалите и навремето бе служила за военен затвор. Но отдавна, преди армията да събере изпадналите си несретници в специалното заведение Форт Левънуърт в щата Канзас. Старите телени заграждения и високите стени и до днес вършеха работа. Малко встрани имаше гигантски самолетен хангар от времето на Втората световна война. Имаше вид, сякаш е довлечен от някъде другаде и е сглобен повторно на това място, за да служи за подслон на военните складове с всичкото им бойно снаряжение, тежки камиони, бронирани хъмъри и дори някой и друг хеликоптер за бързо реагиране.

Часовият на вътрешния портал ме пусна да вляза и аз се запътих право към стаята на помощник-командира. Беше едва седем и половина сутринта, а в помещението светеха лампи и помощник-командирът си беше на бюрото, което за мен означаваше нещо. Беше с чин капитан. В обърнатия наопаки свят на „Делта Форс“ сержантите бяха истинските герои, а офицерите седяха зад бюра и се занимаваха с домакински задължения.

— Липсва ли някой от личния състав? — запитах го аз.

Той извърна поглед встрани, което също значеше нещо.

— Положително сам знаете, че липсва — каза той. — Иначе защо ще ме питате?

— Ще ми кажете ли името му?

— Името му ли? Аз пък си помислих, че вие сте го арестували за нещо.

— Не става дума за арест — казах аз.

— А за какво става дума?

— Защо, този често ли го арестуват?

— Не. Той е добър войник.

— И как се казва?

Капитанът не отговори. Само се наведе напред, отвори едно чекмедже и извади от него папка. Подаде ми я. Подобно на всички досиета на военнослужещи от „Делта“, и това беше силно прочистено за публична употреба. Всъщност състоеше се само от два листа. На първия беше отпечатана кратка лична справка — име, чин, звание, номер на военната книжка и сбито преразказана служебна биография — на човек с име Кристофър Карбоун. Ветеран с общо шестнайсет години служба, ерген. Беше служил четири години в пехотна дивизия, четири във въздушнопреносима, още четири в рейнджърска рота и четири в специалните части, в отряда „Делта“. Беше с пет години по-възрастен от мен. Сержант първи клас. Толкова. Никакви подробности, нито дума за отличия и медали.

На втория лист имаше десет мастилени отпечатъка от пръсти и цветна снимка на мъжа, когото бях заговорил в бара и току-що бях оставил на масата в моргата.

— Къде е той? — запита капитанът. — Какво е станало?

— Убийство — казах аз.

— Какво?

— Някой го е убил — поясних аз.

— Кога?

— Снощи. Между девет и десет часа.

— Къде?

— На края на гората.

— На каква гора?

— Нашата. Гората на базата.

— Господи! Защо?

Прибрах листата в папката и я пъхнах под мишница.

— Не знам защо — казах аз. — Засега.

— Господи! — повтори той. — Кой го е направил?

— Не знам кой — казах аз. — Засега.

— Господи! — възкликна той за трети път.

— Най-близък роднина? — запитах аз.

Капитанът се замисли. Въздъхна шумно.

— Мисля, че има майка — каза той. — Ще проверя и ще ви информирам.

— Няма какво да ме информирате — казах аз. — Вие лично ще й се обадите.

Той не каза нищо.

— Карбоун имаше ли врагове в базата?

— Не съм чувал да има.

— Някакви търкания?

— Какви например?

— Някакви проблеми с начина му на живот?

Той се облещи насреща ми.

— Какво искате да кажете?

— Беше ли хомо?

— Какво?! Не, разбира се.

Аз си замълчах.

— Намеквате, че Карбоун е бил обратен? — прошепна капитанът.

В съзнанието ми отново изплува Карбоун, застанал на метър и половина от сцената в оня стриптийз бар, на по-малко от два метра от голата жена, която се извиваше като змия на лакти и колене, с навирен задник и цици, които се влачеха по пода, Карбоун с ледена бира в ръка, ухилен до уши. Доста странно занимание за един хомосексуалист. Но веднага след това си спомних и разсеяния му поглед, пренебрежителния жест, с който отпрати брюнетката.

— Не знам какъв е бил Карбоун — казах аз.

— Тогава си затваряйте устата — каза той. — Сър.

* * *

Отнесох със себе си досието на Карбоун, минах през моргата, повиках Съмър и заедно отидохме да закусим в офицерския клуб. Седнахме на една усамотена маса в ъгъла, далеч от всички останали. Взех яйца с бекон и препечени филийки. Съмър ядеше мюсли със сушени плодове, като все поглеждаше в досието. Аз пиех кафе, а Съмър — чай.

— Патоанатомът твърди, че убийството било дело на хомофоб — каза тя. — Според него нямало никакво съмнение.

— Греши обаче — казах аз.

— Карбоун не е семеен.

— Нито пък аз — отвърнах. — Доколкото знам, и ти също. Ти лесбийка ли си?

— Не.

— Ето, виждаш ли!

— Но и инсценировка да е, все се основава на нещо — каза тя. — Искам да кажа, ако са знаели, че играе хазарт например, са щели да му наврат подписани полици в задника или карти за игра в устата, за да ни накарат да мислим, че е убит заради дългове. Разбираш ли какво имам предвид? Ако няма никакво реално основание, просто не става. Ако се опитват да инсценират мотив, който може да бъде опроверган за пет минути, значи са глупаци, а не хитреци.

— Какво предполагаш?

— Че е бил хомо и някой го е знаел, но че това не е причината за убийството.

Кимнах.

— Това не е причината — повторих аз. — Да кажем, че наистина е бил хомо. Той е във войската от шестнайсет години. Успял е да отърве кожата през седемдесетте и през осемдесетте. Защо чак сега? Нали уж времената се менят, хората са по-толерантни, пък и той се е научил да го прикрива, да ходи в стриптийз барове с колегите си. Няма причина изведнъж някой да се сети и да го пречука. Ако е било заради хомосексуализма, са щели да го направят отдавна. Преди четири години, преди осем, преди дванайсет или шестнайсет. Всеки път, когато е постъпвал в нова част и се е запознавал с нови хора.

— Та каква според теб е била причината?

— Нямам представа.

— Каквато и да е била, със сигурност има някаква срамна тайна. Също като с Креймър в оня мотел.

Кимнах отново.

— Форт Бърд ми изглежда пълен със срамни тайни.

— Мислиш ли, че може затова да си тук? Заради Карбоун?

— Възможно е. Зависи какво се крие зад него.

Възложих на Съмър да състави и подаде от мое име всички необходими уведомления и рапорти и се запътих към кабинета си. Слухът се бе разпространил бързо. В предната стая чакаха трима сержанти от „Делта“, дошли да търсят информация. Бяха типични служители от специалните части — дребни на ръст, жилави, подвижни, леко неугледни, корави като камък. Двамата бяха по-възрастни, третият по-млад. Младият беше с брада. Имаше тен, сякаш току-що се е върнал от някое място с горещ климат. И тримата крачеха нервно пред вратата на кабинета ми. Сержантката с малкото дете им правеше компания. Видя ми се на тръни. Поглеждаше ги така, сякаш всеки момент очакваше да спрат да крачат и да почнат да я бият. В сравнение с тях ми се стори изтънчена. Направо аристократка. Поканих ги в кабинета, затворих вратата и седнах на бюрото, като ги оставих да стоят прави пред него.

— Вярно ли е това за Карбоун? — попита единият от двамата по-възрастни.

— Карбоун е убит — отвърнах аз. — Не знам от кого и защо.

— Кога?

— Снощи, между девет и десет.

— Къде?

— Тук.

— Това е охранявана база.

Кимнах.

— Извършителят не е цивилно лице.

— Чухме, че яко бил накълцан.

— Доста яко.

— Кога ще установите кой го е направил?

— Скоро. Надявам се.

— Имате ли улики?

— Нищо конкретно.

— Когато научите, и ние ли ще научим?

— Държите ли да знаете?

— И още как!

— Защо?

— Много добре разбирате защо — отвърна мъжът.

Кимнах. Хомо или не, Карбоун беше член на най-страховитата команда в света. Приятелите му щяха да отмъстят за него. За момент ми се стори, че едва ли не му завиждам. Ако бяха пречукали мен предишната вечер в гората, беше малко вероятно трима здравеняци да осъмнат на другата сутрин пред нечий кабинет и да тъпчат нервно, жадни за мъст. После ги погледнах отново и си помислих: Който и да го е направш, спукана му е работата. От мен се иска само да им кажа едно име.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, каквито обикновено се задават на разпит — казах аз. И им ги зададох, без да пропускам нищо: Имал ли е Карбоун врагове? Замесвал ли се е в някакви конфликти? Получавал ли е заплахи? Участвал ли е в сбивания? Тримата само клатеха глави и отговаряха отрицателно на всеки въпрос.

— Нещо друго? — попитах накрая аз. — Нещо, с което да се е излагал на риск?

— Какво например? — отговори ми тихо с въпрос единият от по-възрастните.

— Каквото и да е — отвърнах аз. По-далеч от това нямах желание да отивам.

— Не — отрекоха едновременно всички.

— Имате ли теория по въпроса?

— Проверете при рейнджърите — каза младият. — Търсете човек, който е скъсан на изпита за „Делта“ и му се струва, че още има какво да доказва някому.

Тръгнаха си, като ме оставиха да размишлявам над последната забележка. Рейнджър, който има какво да доказва? Съмнявах се, че е това. Беше твърде неправдоподобно. Един сержант от „Делта“ няма да тръгне да се разхожда в гората с непознати, та да му спукат черепа. Обучават ги дълго и усилено, за да избягват подобни ситуации. Ако ли пък някой рейнджър се беше сбил лице в лице с Карбоун, сега щяхме да открием рейнджъра под онова дърво, а не Карбоун. Ако са били двама рейнджъри, и двамата щяха да са мъртви. Или поне по Карбоун щеше да има множество рани. Той нямаше да се даде толкова лесно.

Така че Карбоун бе отишъл в горичката с някого, който се е ползвал с пълното му доверие. Представих си го спокоен, увлечен в разговор, може би дори усмихнат, както го бях видял в бара. Не беше изключено да е вървял напред, с гръб към нападателя, без да подозира каквото и да било. После си представих как другият вади изпод якето си щанга за гуми или тежък железен лост, замахва, чува се хрущене на кост. Още веднъж. И още веднъж. Карбоун бе убит с три силни удара. Изненадващи. А човек като него не се оставя лесно да го изненадат.

Телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше полковник Уилард, гадното копеле от кабинета на Гарбър в Рок Крийк.

— Къде си? — попита той.

— В кабинета си. Как иначе бих могъл да вдигна телефона?

— Стой там — каза той. — Не ходи никъде, не прави нищо, не се обаждай на никого. Това е заповед. Стой и чакай.

— Какво да чакам?

— Идвам веднага.

И той затвори. Аз върнах слушалката на мястото й.

Никъде не отидох, нищо не направих, с никого не говорих. Сержантката ми донесе чаша кафе. Аз я приех. Уилард не ми бе заповядал да умирам от жажда.

След около час в предната стаичка се чуха гласове и при мен влезе младият сержант от „Делта“, сам. Онзи с брадата и тена. Казах му да седне и се замислих за заповедта, която бях получил. Не ходи никъде, не прави нищо, не се обаждай на никого. Казах си, че да разговарям с човека вече означаваше, че правя нещо, следователно ме поставяше в нарушение на съответната част от заповедта. Но пък, от друга страна, и дишането също беше правене на нещо. Формално погледнато. Също и храносмилането. Да не говорим, че ми растеше коса, брада, и двайсетте ми нокътя също растяха… Човек не може да не върши съвсем нищо. Следователно тази част от заповедта имаше чисто риторичен ефект.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сержант? — запитах.

— Мисля, че Карбоун беше хомо — каза той.

— Мислите?

— Е, добре, знам, че беше.

— Кой друг го знаеше?

— Всички ние.

— И какво?

— Ами нищо. Рекох си, че е редно и вие да го знаете. Това е.

— Мислиш ли, че има връзка с убийството?

Той поклати глава.

— Бяхме го приели какъвто е. Този, който го е убил, не е от нашите. Не е изобщо от частта. Това е невъзможно. Ние не правим такива работи. А извън частта никой не знаеше. Така че няма връзка.

— Защо тогава ми го казваш?

— Защото рано или късно щяхте да го разберете. Исках да сте подготвен. Да не се изненадате.

— Защо?

— За да си мълчите по въпроса. След като веднъж се убедите, че няма връзка.

Не казах нищо.

— Това ще хвърли петно върху паметта му — добави сержантът. — А не бива. Той беше симпатичен човек и добър войник. Да си хомо не бива да се смята за престъпление.

— Съгласен съм — казах аз.

— Армията има нужда от промяна.

— Армията мрази промяната.

— Твърди се, че това увреждало боеспособността на частите — каза той. — Да бяха дошли да видят как тренира моят отряд. И какво правеше Карбоун по време на тренировки!

— Не мога да си замълча — казах аз. — Ако можех, щях да го направя. Но така както беше направено да изглежда местопрестъплението, всички ще го разберат.

— Какво? Убийството е било на сексуална основа? Защо не ни казахте по-рано?

— Опитвах се да го прикрия — отвърнах аз.

— Но никой извън частта не е могъл да знае!

— Все някой е знаел. Иначе убиецът трябва да е един от вас.

— Невъзможно! Изключено! Абсурд!

— Все нещо е възможно на тоя свят — казах аз. — Той срещаше ли се с някого извън базата?

— Не, никога.

— Искаш да кажеш, че от шестнайсет години не е имал сексуален партньор?

Човекът се замисли.

— Струва ми се, че не мога да ви отговоря — каза накрая той.

— Все някой е знаел — повторих аз. — Но съм съгласен, че това не е причина за убийството. Просто някой се опитва да го изкара така. Може би най-после можем да изясним поне тази страна на нещата.

Сержантът поклати глава.

— Това ще е единственото, с което ще го запомнят.

— Съжалявам — казах аз.

— Аз не съм хомо — каза той.

— И да си, не ме интересува.

— Имам жена и дете — каза той. След като ми предостави тази информация, той стана и си тръгна, а аз продължих да изпълнявам заповедта на Уилард.

Времето до идването му прекарах в размишления. На местопрестъплението не бе открито оръжие. Никакъв особен материал за изследване. Никакви нишки от облекло, закачени по околните храсти, никакви стъпки по земята, никакви частици от кожата на нападателя под ноктите на Карбоун. Убиецът бе отнесъл оръжието със себе си. Той положително бе носил камуфлажна униформа, която трябва да отговаря на строгите изисквания на Министерството на отбраната, едно от които е да не се къса лесно и да не оставя конци след себе си. Текстилни фабрики по цялата страна се надпреварват да произведат идеалния плат, който да отговаря на тези изисквания за качество и здравина, за да спечелят военните поръчки. От друга страна, земята беше замръзнала, което изключваше следи от стъпки. Периодът на денонощни минусови температури в Северна Каролина продължава около месец, а в момента бяхме точно по средата му. Освен това ударът явно бе нанесен изненадващо. Карбоун не бе имал време да се обърне с лице към нападателя си, за да се брани с ритници, нокти и зъби.

Ето защо нямаше никакви веществени доказателства. Но и ние имахме някои предимства. Разполагахме с краен брой заподозрени. Базата беше затворена за външни лица, а армията си има своите начини да следи кой кога къде се намира. Можехме да започнем с безкрайните списъци на личния състав и да елиминираме всяко име поотделно по един-единствен признак: възможен или невъзможен извършител. После да съберем на едно място всички възможни извършители и да приложим върху тях светата троица на всеки детектив: средство, мотив, обективна възможност. Наличието на средство и обективна възможност само по себе си не означаваше много. По дефиниция никой не би попаднал в списъка на евентуалните извършители, ако не беше имал обективна възможност да извърши престъплението. Освен това всеки, който служи в армията, би трябвало да е в състояние да замахне с щанга или железен лост и да удари неподозираща жертва по главата. Иначе не би имал място там.

Оставаше значи мотивът — и моето разследване трябваше да започне оттам. Каква беше причината за убийството?

Още един час седях все така на бюрото си. Без да излизам, без да правя нищо, без да се обаждам на никого. Моята сержантка ми донесе още кафе. Споменах й мимоходом да позвъни на лейтенант Съмър и да я помоли да се отбие при мен.

Съмър се яви в кабинета ми точно след пет минути. Имах да й давам дълъг списък от задачи, но тя ги бе предвидила до една. Бе поръчала списък на личния състав на базата и разпечатка с всички отметнати на портала при влизане и излизане, по която да включваме или изключваме имена според случая. Бе разпоредила стаята на Карбоун да бъде запечатана в очакване на обиск. И накрая бе уредила среща с командира на неговата част, на която да поискаме допълнителна информация за професионалната кариера и личния му живот.

— Отлично — казах аз.

— Каква е тази история с Уилард? — запита тя.

— Прави се на важен, доколкото схващам — отвърнах аз. — Случаят е деликатен и явно му се иска да дойде и лично да го поеме. Да не забравям за кого работя.

Оказа се обаче, че греша.

Уилард най-после се появи — точно четири часа, след като ми се бе обадил. Чух гласа му от предната стая. Сигурен бях, че сержантката няма да му предложи кафе. Тя разбираше от хора. Вратата се отвори и той влезе при мен. Не ме погледна. Просто затвори зад себе си, обърна се и седна на стола за посетители. И още със сядането започна да се върти, да се попипва и да подръпва крачолите си, сякаш му пареха на коленете.

— Какво си правил вчера? — каза той. — Искам пълен рапорт за всичките ти действия. От собствената ти уста.

— Дошли сте да разпитвате мен?

— Именно.

Вдигнах рамене.

— До два часа бях в самолета. После до пет бях с вас.

— И след това?

— В единайсет бях в базата.

— Шест часа? Аз стигнах дотук за четири.

— Сигурно сте шофирали. Докато аз сменях автобуси и спирах коли на автостоп.

— И след това?

— Разговарях с брат ми по телефона.

— Помня го брат ти — каза Уилард. — Работил съм с него.

Кимнах.

— И той го спомена.

— После?

— После разговарях с лейтенант Съмър. На лични теми.

— И?

— Към полунощ откриха трупа на Карбоун.

Уилард кимна и се размърда на стола си. Изглеждаше притеснен.

— Пазиш ли автобусните билети?

— Съмнявам се — казах аз.

Той се усмихна.

— А помниш ли кой те докара до базата?

— Едва ли. Защо питате?

— Защото може да ми потрябва да го знам. За да докажа, че не съм направил грешка.

Замълчах.

— Ти определено направи доста грешки — каза Уилард.

— Така ли?

Той кимна.

— Не мога да реша дали наистина си идиот, или правиш всичко, за да приличаш на такъв.

— Какво правя?

— Нарочно ли се опитваш да дискредитираш армията?

— Моля?

— Какво всъщност става тук, майоре?

— Вие ми кажете, полковник.

— Студената война свърши. Задават се промени. Няма начин статуквото да бъде запазено. Затова всяка част от отбранителната система трябва да намери сили и да понесе с достойнство нужните жертви. И знаеш ли още какво?

— Какво?

— Сухопътната войска винаги е най-отдолу. Военновъздушните сили си имат своите страхотни самолети. Военноморският флот си има своите подводници и самолетоносачи. Морската пехота си е все така недосегаема. Докато ние сме натикани в калта, и то буквално. Най-отдолу. Армията не е интересна, Ричър. Така поне мислят във Вашингтон.

— Е, и?

— Тоя Карбоун е педи, Ричър. Той е един извратен тип, по дяволите! В елитна част има извратени типове?! Да не смяташ, че това е нещо, с което армията може да се хвали? И то точно в момент като този? Трябваше да го пишеш злополука.

— Нямаше да отговаря на истината.

— На кого му пука!

— Карбоун не е убит заради сексуалната си ориентация.

— Разбира се, че за това е убит.

— Не, знам го със сигурност — казах аз. — Такава ми е професията.

Известно време Уилард ме гледаше мълчаливо и злобно.

— Е, добре — рече накрая той. — Ще се върнем пак на тази тема. Кой освен теб е виждал трупа?

— Хората ми — отвърнах аз. — Плюс една жена подполковник от Центъра по военна психология. И патоанатомът.

Той кимна.

— Ти ще се заемеш с хората си. Аз ще кажа на тая психоложка и на доктора.

— Какво ще им кажете?

— Че това ще го пишем злополука. Те ще ме разберат. Никаква зла умисъл, никакво престъпление. И никакво разследване повече.

— Вие сигурно се шегувате.

— Ти може би смяташ, че армията иска да се разчуе? И то точно сега? Че в „Делта“ служат сексуално извратени типове, което е противозаконно, и че това е продължавало с години? Да не си се побъркал?

— Сержантите настояват за разследване.

— Сигурен съм, че командирът им е на друго мнение. Можеш да ми вярваш. Можеш да си го запишеш на стената.

— Ще трябва да ми издадете официална заповед — казах аз. — Кратка, ясна и конкретна.

— Гледай ме в устата — каза той. — Престани да се занимаваш с тоя педал. Напиши рапорт, че е умрял при нещастен случай. По време на тренировка, на нощно учение, на маневри, докато е бягал за здраве. Каквото ти дойде на ума. Спънал се е и е паднал на главата си. Случаят е приключен. Това ти е официалната заповед.

— Бих желал да я получа в писмен вид.

— Ти няма ли да пораснеш най-после! — сопна се той.

Няколко мига се гледахме мълчаливо над бюрото. Седях неподвижно, а Уилард подскачаше на стола си, гърчеше се и се пипаше. Без да ме вижда, свих дясната си ръка в юмрук. Представих си, че стоварвам юмрука си точно в центъра на гръдния му кош. Предполагах, че мога да спра сърцето му с един удар. И после да го пиша нещастен случай. По време на тренировка или нещо такова. Можех да пиша, че се е упражнявал да сяда и става от стола, при което се е подхлъзнал и е ударил гръдната си кост в ръба на бюрото.

— Кой е точният час на смъртта? — попита той.

— Между девет и десет снощи.

— А ти си бил извън базата до единайсет?

— Вече ме питахте и аз ви отговорих.

— Можеш ли да го докажеш?

Сетих се за часовите на портала. Те ме бяха отметнали.

— Нужно ли е? — попитах.

Известно време той не отговори. Както си седеше, се наклони наляво.

— Следващ въпрос. Казваш, че оня педал не бил убит, защото е педал, а за друго. Какви доказателства имаш?

— Бяха се престарали с уликите.

— С цел прикриване на истинския мотив?

Кимнах.

— Така мисля.

— А какъв е истинският мотив?

— Не знам. За да бъде установен, е нужно разследване.

— Да поразсъждаваме малко — рече той. — Да предположим, че предполагаемият извършител е щял да извлече полза от убийството. Кажи ми как е щяло да стане това.

— Както става обикновено — отвърнах аз. — Като предотврати някакви бъдещи действия от страна на сержант Карбоун. Или като прикрие престъпление, в което Карбоун е участвал или е знаел за него.

— С други думи, трябвало е да му затвори устата.

— Да прикрие нещо, най-общо казано. Така мисля аз.

— И казваш, че това ти е професията.

— Именно — рекох аз. — Това ми е професията.

— Как би могъл да откриеш този човек?

— Чрез разследване на случая.

Уилард кимна.

— Да предположим, просто като хипотеза, че го откриеш. После какво би направил?

— Бих го арестувал — казах аз. За да му спася живота, добавих наум. Представих си приятелите на Карбоун от неговия отряд как пристъпват нервно от крак на крак, готови да му извият врата.

— И кръгът ти от заподозрени включва всички, които са били в базата по това време?

Кимнах. Сигурно точно в този момент лейтенант Съмър се бореше с разпечатките от портала.

— Определен въз основа на списъците на личния състав и справката за преминалите през портала.

— Дай ми факти — каза Уилард. — Предполагам, че фактите са важно нещо за човек с твоята професия. Площта на тази база е близо четиристотин квадратни километра. За последен път телената ограда е подновявана през 1943 година. Това са факти. Аз лично ги открих без всякакво затруднение, както би трябвало да си ги открил и ти. Не ти ли е хрумвало, че може би не всички, които влизат и излизат от базата, минават през главния портал? Не ти ли е хрумвало, че някой би могъл да се вмъкне през телената ограда, без да бъде отметнат?

— Малко е вероятно — казах аз. — За целта ще трябва да измине пеша между три и четири километра в пълна тъмнина, а в базата цяла нощ има моторизирани патрули, които минават на произволни интервали.

— Ако е бил трениран, може патрулите да са го пропуснали.

— Малко е вероятно — повторих аз. — По какъв начин се е добрал до сержант Карбоун?

— Имали са предварително уговорена среща.

— Трупът не беше открит на място, което подлежи на определяне, а на произволна, с нищо незабележима точка встрани от черния път.

— Тогава са ползвали зададени координати по карта.

— Малко е вероятно — казах аз за трети път.

— Но все пак е възможно.

— Всичко е възможно.

— Включително някой да се е срещнал с вашия педал, да го е пречукал, после да се е върнал през оградата, за да мине официално през главния портал?

— Всичко е възможно — повторих аз.

— Какъв отрязък от време му е бил нужен според теб? Между убийството и минаването през портала?

— Не знам. Трябва да изчисля изминатото разстояние.

— Може да е тичал.

— Може.

— В такъв случай е бил задъхан, когато е минавал портала.

На казах нищо.

— Е, как мислиш? — попита Уилард. — Какъв отрязък от време му е бил нужен?

— Час-два.

Той кимна.

— Така. Ако педалът е очистен между девет и десет, убиецът е могъл спокойно да се отметне на портала в единайсет.

— Възможно е — казах аз.

— А мотивът му е бил да прикрие нещо.

Кимнах, но не казах нищо.

— А пък на теб са ти трябвали шест часа, за да изминеш път, който аз изминах за четири. И разликата от два часа я обясняваш с това, че уж си пътувал бавно.

Не отговорих.

— Ти току-що се съгласи, че два часа са били предостатъчни, за да се свърши тази работа. Имам предвид конкретно времето от девет до единайсет часа, което случайно се оказва същите онези два часа, за които нямаш правдоподобно обяснение.

Не реагирах. Уилард се усмихна.

— Освен това си пристигнал на портала задъхан — добави той. — Така разбрах.

Не отговорих.

— Но какъв мотив би могъл да имаш ти? — запита той. — Предполагам, че не си познавал добре Карбоун. Не си се движил в неговата среда, тъй да се каже. Искрено се надявам да не греша.

— Губите ми времето — казах. — При това правите голяма грешка. Наистина не бива да ме превръщате в свой враг.

— Така ли?

— Да — рекох аз. — Точно така.

— Искал си да прикриеш нещо — подметна Уилард. — Какво ли?

Не отговорих.

— Ще ти кажа още един интересен факт — продължи той. — Сержант Кристофър Карбоун беше този, който подаде рапорта срещу теб.

За доказателство той бръкна в джоба си и извади сгънато копие от рапорта. Изглади го с ръце на бюрото и го плъзна към мен. Най-отгоре имаше входящ номер и дата, място и точен час. Датата беше 2 януари, мястото беше комендантството на Форт Бърд, точният час 08:45. Следваха два абзаца клетвена декларация. Прочетох набързо няколко изречения, написани на оня скован, дървен език, на който се пишат служебните рапорти: Аз лично видях как един действащ майор от военната полиция на име Ричър нападна първото цивилно лице, като му нанесе удар с крак в коляното. Веднага след това свое действие същият нападна и второто цивилно лице, нанасяйки му удар с глава в лицето. Доколкото мога да преценя, и двете нападения бяха предприети без видим повод. Не беше налице обективна обстановка, изискваща самозащита от страна на майора.

Отдолу имаше подпис, а под подписа — изписани с печатни букви на ръка името на Карбоун и личния му номер. Беше същият като в служебното му досие. Вдигнах очи към безшумния стенен часовник и си представих как Карбоун се бе изхлузил от бара към паркинга, как ми бе хвърлил един бърз поглед и после се бе смесил с другарите си, които се облягаха на колите и пиеха бира от бутилки. После отново наведох глава, отворих чекмеджето на бюрото си и плъзнах вътре листа хартия.

— „Делта“ по принцип се грижат за своите — каза Уилард. — Това, предполагам, е част от бойната им слава. Как ли ще постъпят сега? Един от техните хора е пребит до смърт, след като е подал рапорт срещу някакъв нафукан майор от военната полиция, а въпросният майор се грижи само за кариерата си, затова не може да обясни къде му се губят два часа точно по времето, когато е станало убийството?

Не казах нищо.

— Командирът на отряд „Делта“ ще получи екземпляр, разбира се — каза Уилард. — Такава е процедурата при дисциплинарни жалби. И разни други хора ще получат екземпляри. Твърде скоро новината ще се разчуе. И хората ще почнат да ми задават въпроси. Какво да им кажа аз тогава? Бих могъл да заявя, че ти в никакъв случай не си заподозрян. Или пък бих могъл да им кажа, че със сигурност си заподозрян, но поради някаква техническа подробност не мога да те пипна. Много ми е интересно как тяхното чувство за справедливост ще подходи към подобна неправда.

Аз мълчах.

— Това е единствената жалба, която Карбоун е подавал някога — продължи той. — За шестнайсет години служба. И това проверих. Не че ми се струва необичайно. Човек като него трябва да умее да си сдържа нервите. На момчетата от „Делта“ няма да им убегне поуката от станалото. Техен другар надига глава за пръв път от шестнайсет години, и ето какво става. Единственото обяснение е, че вие двамата сте имали сметки за уреждане. От това твоята популярност пред тях едва ли ще нарасне особено.

Продължавах да мълча.

— Е, какво да направя? — запита той. — Да ида при тях и да им намекна за някакви технически пречки? Или да се разберем помежду си? Аз да те отърва от „Делта“, а ти да правиш каквото ти кажа.

Не отговорих.

— Аз лично не мисля, че си го убил — каза Уилард. — Дори и ти не би стигнал чак дотам. Но и да го беше направил, нямаше да ме е яд кой знае колко. Педалите в армията трябва да бъдат избивани. На тях не им е мястото тук. Ти просто си го убил по друга причина, това е всичко.

— Хвърляте празни заплахи — казах аз. — Вие така и не ми казахте за жалбата. Не ми я показахте, когато се видяхме вчера. Не ми споменахте име.

— В сержантската столова няма да се впечатлят от доводите ти. Ти си следовател от военната полиция. Това ти е професията. За теб не представлява нищо да измъкнеш едно име от всичките преписки, които си мислят, че водим.

Не казах нищо.

— Събуди се, майоре — каза Уилард. — Влез в час. Твоят Гарбър го няма вече. Отсега нататък ще правиш каквото аз кажа.

— Допускате грешка — казах аз, — като ме превръщате в свой враг.

Той поклати глава.

— Не съм съгласен. Не допускам грешка. И не те превръщам във враг. Просто въвеждам ред. Един ден ще си ми благодарен. Всички ще сте ми благодарни. Светът се променя. И аз виждам посоката.

Не казах нищо.

— Помогни на армията — каза той. — Така ще помогнеш и на себе си.

Продължих да мълча.

— Е, какво? Споразумяхме ли се?

Не отговорих. Той ми намигна.

— Мисля, че се споразумяхме. Не си бил чак толкова тъп.

Уилард стана, излезе от кабинета ми и затвори вратата след себе си. Седях и наблюдавах как твърдата найлонова тапицерия на стола му възвръща формата си след него. Това ставаше бавно, като поетият въздух тихо съскаше през дупките на шевовете.

10

Светът се променяше. Цял живот се помнех като единак, но изведнъж бях започнал да усещам самота. Смятах се за циник, но точно в този момент се бях почувствал безнадеждно наивен. И двете ми семейства бяха на път да ме изоставят — едното поради простите, неотменими закони на природата; а другото, понеже ценностите, в които вярвах, изведнъж сякаш бяха започнали да се изпаряват. Бях като човек, който една сутрин се е събудил съвсем сам на необитаем остров, след като през нощта всички останали са го напуснали, като са отмъкнали със себе си и последната лодка. И аз стоях на брега и гледах отдалечаващите се сенки на хоризонта. Изведнъж всички около мен бяха започнали да говорят на езици, които не разбирах. Светът се променяше. А на мен това никак не ми харесваше.

Съмър дойде след три минути. Предположих, че се е крила зад ъгъла, чакайки Уилард да си тръгне. Под мишница носеше дебели свитъци компютърни разпечатки; в погледа й се четяха важни новини.

— Васел и Кумър са идвали отново снощи — каза тя. — Отметнати са в списъците на портала.

— Седни — казах аз.

Тя се поколеба за миг зачудена, после седна на стола, където бе седял Уилард.

— Аз съм вреден за здравето — казах. — Трябва да се пазиш от мен. По-добре стой далеч.

— Какво искаш да кажеш?

— Оказахме се прави — продължих. — Форт Бърд е пълен със срамни тайни. Първо Креймър, сега и Карбоун. Уилард приключва и двата случая, за да спести на армията ненужни изчервявания.

— Той не може да приключи с Карбоун просто така!

— Нещастен случай при тренировка — казах аз. — Спънал се и си ударил главата.

— Какво?!

— С това целял да ме изпита — поясних аз. — Да види дали ще му играя по свирката, или не.

— И ти какво? Ще играеш ли?

Не отговорих.

— Тази заповед е противозаконна — каза Съмър. — Това е самата истина.

— И ти ще я оспориш?

Тя не отговори. Единственият практически начин да се оспори противозаконна заповед е да не се изпълни и после неизпълнилият я да си пробва силите пред неизбежния военен трибунал. Това автоматично превръща конфликта в личен двубой, и то срещу противник, намиращ се далеч по-високо в служебната йерархия, и пред съдия, който си дава сметка, че в армията е за предпочитане заповедите да се изпълняват.

— Така че все едно нищо не се е случило — казах аз. — Донасяш цялата документация по случая и забравяш, че изобщо си чувала за мен, за Креймър и Карбоун.

Тя не отговори.

— Освен това искам да говориш с момчетата, които са били на портала снощи. Ще им кажеш да забравят какво са видели.

Тя седеше, забила поглед в пода.

— После отиваш в офицерския клуб и чакаш следващата задача.

Съмър вдигна лице и ме погледна.

— Ти сериозно ли говориш?

— Абсолютно — казах аз. — Това е заповед.

Тя ме гледаше втренчено.

— Ти не си оня, за когото те смятах.

Кимнах.

— Права си — казах. — Не съм.

Съмър излезе, аз изчаках още минута, за да напусне сградата, и разгънах свитъците, които бе оставила на бюрото ми. Бяха дълги, край нямаха. Намерих страницата, която ме интересуваше, и известно време я гледах втренчено.

Понеже не обичам съвпаденията.

Васел и Кумър бяха влезли през главния портал на Форт Бърд в шест и четирийсет и пет същата вечер, в която бе убит Карбоун. Бяха напуснали базата в десет. Три часа и петнайсет минути — и то точно по времето на смъртта му.

Или точно по време на вечеря.

Вдигнах телефона и позвъних в столовата на офицерския клуб. Един сержант ми каза, че дежурният ще ми се обади след минута. Междувременно звъннах по интеркома на моята сержантка и й наредих да изясни кой заема съответстващия на мен пост във Форт Ъруин и да ме свърже с него. Тя влезе в кабинета ми след четири минути с чаша кафе, очевидно за мен.

— Много бил зает в момента. Щял да се освободи до половин час. Казва се Франц.

— Не може да бъде! — казах аз. — Франц е в Панама. Аз лично се видях там с него.

— Майор Калвин Франц — каза тя. — Това е името, което ми дадоха.

— Я им се обади пак — казах аз. — Провери отново.

Тя остави чашата с кафе на бюрото ми и излезе да говори по телефона. След още четири минути се появи на вратата и ме увери, че информацията й е вярна.

— Майор Калвин Франц — повтори тя. — Поел поста на двайсет и девети декември.

Вдигнах очи към календара. Беше пети януари.

— Ти също си тук от двайсет и девети — отбеляза тя.

Погледнах я в очите.

— Обади се на още няколко бази — казах. — Главно на големите. Започни от Форт Бенинг и карай по азбучен ред. Вземи имената на началниците на военната полиция и виж кой откога е на този пост.

Тя кимна и излезе. В този момент звънна телефонът. Беше дежурният от офицерската столова. Попитах го за Васел и Кумър. Той потвърди, че са вечеряли в клуба. Васел си бил поръчал камбала, а Кумър пържола.

— Сами ли се храниха? — запитах аз.

— Не, сър. Бяха в смесена компания на старши офицери — отвърна младежът.

— Предварително уговорена среща ли беше?

— Не, сър, на мен ми се стори, че е импровизирано събиране. Доста странна група. Мисля, че се срещнаха в бара, докато си пиеха аперитива. Във всеки случай нямахме запазена маса за такава компания.

— Колко време продължи вечерята?

— Малко преди седем и трийсет вече бяха седнали на масата, а си тръгнаха точно в десет.

— Никой от тях ли не се отдели от компанията?

— Не, сър. Бяха пред очите ни.

— През цялото време?

— Обслужвахме ги най-внимателно, сър. Заради генерала.

Затворих, после пак вдигнах телефона и позвъних на главния портал. Попитах кой лично бе видял Васел и Кумър да влизат и да излизат. Дадоха ми името на някакъв сержант. Наредих им да го намерят и да му кажат да ми се обади.

После зачаках.

Пръв ми се обади човекът от портала. Потвърди, че е бил на пост през цялата вечер и че с очите си е видял Васел и Кумър да пристигат в шест и четирийсет и пет и после да си тръгват в десет.

— С каква кола?

— Черна, голяма, с четири врати, сър — каза той. — Служебна кола на Пентагона.

— Гранд маркиз?

— Мисля, че да, сър.

— Имаха ли шофьор?

— Полковникът караше колата, сър — каза човекът. — Полковник Кумър имам предвид. Генерал Васел беше на седалката до него.

— Само двамата ли бяха в колата?

— Тъй вярно, сър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, сър. Няма съмнение. Вечерно време използваме фенерчета. Беше черна кола с четири врати, с номера от Пентагона, двама офицери на предната седалка, с удостоверена самоличност, задната седалка незаета.

— Добре, благодаря — казах аз и затворих. В следващия миг телефонът иззвъня отново. Беше Калвин Франц от Калифорния.

— Ричър? — каза той. — Какво, по дяволите, правиш там?

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

Няколко мига в слушалката не се чуваше никакъв звук.

— Нямам представа какво става тук — каза той. — В Ъруин всичко е спокойно. Местните казват, че така си било винаги. Във всеки случай времето е хубаво.

— Ти провери ли от кого е заповедта ти?

— Разбира се — отвърна той. — А ти? Там ни беше толкова добре, аз лично не се бях забавлявал така от Гренада, а изведнъж се озовавам сред пясъците на пустинята Мохаве. Явно на Гарбър му е дошла поредната гениална идея. Мислех си, че на мен ми е бесен нещо. А сега вече не знам какво всъщност става. Не вярвам да е бесен и на двама ни.

— Какво точно гласеше твоята заповед?

— Временно командирован на разположение на комендантството.

— Комендантът там ли е в момента?

— Всъщност не е. Самият той е бил командирован някъде в същия ден, в който пристигнах.

— С други думи, ти си изпълняващ длъжността комендант?

— Така изглежда.

— Аз също.

— Ама каква е тази история?

— Представа нямам — казах аз. — Но ако разбера, ще ти кажа. На първо време обаче искам да ти задам един въпрос. Тук се натъкнах на един полковник и на един бригаден генерал, които уж е трябвало да участват в конференция на бронетанковите войски в Ъруин навръх Нова година. Казват се Васел и Кумър. Те появиха ли се там?

— Конференцията беше отменена — каза Франц. — Чух, че междувременно техният генерал-майор бил гушнал букета някъде. Креймър се казвал. Така че те си казали, че без него няма смисъл да я провеждат. Явно, че не са в състояние да мислят самостоятелно. Или пък сега се боричкат кой да го наследи.

— Искаш да кажеш, че Васел и Кумър изобщо не са идвали в Калифорния?

— Не са идвали в Ъруин — каза той. — Сигурен съм. За Калифорния не мога да кажа. Голям щат е.

— Кой още е трябвало да участва?

— Върховното командване на бронетанковите войски. Някои са базирани тук. Други дойдоха и веднага си тръгнаха. Трети изобщо не се явиха.

— Знаеш ли нещо за дневния ред?

— Не съм длъжен да знам. Важен ли е бил?

— Нямам представа. Васел и Кумър твърдят, че не е имало дневен ред.

— Винаги има.

— И аз така мисля.

— Ще се ослушвам и ако чуя нещо, ще ти кажа.

— Честита Нова година — казах и затворих телефона. Известно време седях мълчаливо. Дълбоко замислен. Калвин Франц беше свестен мъж. Всъщност един от най-добрите. Стабилен, честен и си разбираше от работата. Нищо не беше в състояние да го разколебае. Бях си тръгнал от Панама спокоен, със съзнанието, че той остава след мен. Но не беше останал. Мен вече ме нямаше там, него също. Кой ли беше отишъл на наше място?

Допих си кафето, изнесох чашата в предната стаичка и я сложих до кафе машината. Сержантката говореше по телефона. Пред нея имаше лист хартия, на който си водеше бележки. Като ме видя, вдигна пръст, сякаш имаше важни новини. После продължи да пише. Върнах се на бюрото си. Пет минути по-късно тя влезе с листа в ръка. Беше изписан с тринайсет реда в три колони. Третата колонка беше съставена изцяло от цифри. Вероятно дати.

— Стигнах до Форт Ръкър — каза тя. — Не продължих. Мисля, че се очертава твърде ясна закономерност.

— Разкажи ми — казах аз.

Тя изреди тринайсетте точки от списъка — все имена на военни бази, подредени по азбучен ред. После прочете тринайсетте имена на съответните командири на военната полиция. Всичките ми бяха познати; двамата с Франц бяхме сред тях. Накрая тя прочете и датите, на които тринайсетте бяха поели постовете си. Всичките еднакви — 29 декември. Преди осем дни.

— Я повтори имената — казах аз.

Тя ги прочете още веднъж. Слушах и кимах. Ако някой си поставеше за цел да състави отбор на суперзвезди на военната полиция и ако си дадеше труд да прекара цяла нощ в размишления кого да включи в него, най-вероятно щеше да се спре на тези тринайсет имена. В това нямаше съмнение. Бяха все първодивизионни играчи, една златна тринайсеторка. В системата имаше още десетина от този калибър, от които двама-трима най-вероятно бяха в останалите бази до края на азбуката, а другите седем-осем — разпръснати на стратегически места по земното кълбо. Това беше каймакът. Не се наемам да преценя колко високо или колко ниско в списъка бях аз самият, но нямаше никакво съмнение, че като екип бяхме най-добрите ченгета в американската армия.

— Много странно — казах. Така си беше. За да се преместят толкова много хора на определени длъжности в едни и същ ден, със сигурност се бе изисквало воля и планиране, а за да стане точно по време на операция „Справедлива кауза“, причината наистина трябва да бе важна. В стаята беше тихо; аз мълчах, сякаш се ослушвах някой да ми даде отговор на въпроса.

— Отивам в помещенията на „Делта“ — казах накрая.

* * *

Взех един хъмър от автопарка, понеже не ми се ходеше пеша. Не бях сигурен дали оня кретен Уилард си е тръгнал, а за нищо на света не исках да го срещам. Часовият ме пусна да вляза в някогашния затвор и аз се насочих право към стаята на помощник-командира. Заварих го отново на бюрото му; изглеждаше значително по-уморен, отколкото сутринта.

— Оказа се нещастен случай при тренировка — казах.

Капитанът кимна.

— Така чух и аз.

— Какво е тренирал?

— Нощни маневри.

— Сам?

— Е, тогава укриване и маскировка.

— В базата?

— Добре де, да кажем, че е тичал за здраве. Колкото да изгори калориите от почивните дни. Както щеш го пиши.

— Искам всичко да е изпипано — казах. — Все пак аз подписвам рапорта.

Капитанът кимна.

— Тогава да оставим тичането. Пък и Карбоун не обичаше да тича. Той си падаше по фитнеса. Като повечето…

— Като повечето какви? — запитах аз Капитанът ме погледна право в очите.

— Като повечето от „Делта“ — каза той.

— Имаше ли специалност?

— Те всички разбират от всичко.

— Не са ли профилирани? Да кажем, радиовръзка или медицинска помощ?

— Всички разбират от радиовръзка. Както и от медицинска помощ. За всеки случай. Така всеки от тях, ако го пленят отделно, може да твърди, че е доктор. И да го докаже, за да отърве куршума.

— Нощно време провеждат ли се медицински тренировки?

Капитанът поклати глава.

— Не специално.

— А може би е изпробвал съобщителна техника?

— Или нов джип — каза капитанът. — Карбоун разбираше от коли. Доколкото знам, занимаваше се с поддръжка на джиповете. Ако изобщо е имал специализация, това е тя.

— Е, добре — казах аз. — Приемаме, че е спукал гума, джипът е паднал от крика и му е сплескал главата.

— Става — каза капитанът.

— Неравен терен, може би крикът не е бил закрепен правилно, изплъзнал се е встрани…

— Става — повтори капитанът.

— Ще напиша, че хората ми са докарали джипа на буксир.

— Добре.

— Какъв джип да пиша?

— Какъвто искаш.

— Командирът тук ли е?

— В отпуск е за празниците.

— Кой е той?

— Едва ли го познаваш.

— Ти кажи, пък ще видим.

— Полковник Брубейкър — отвърна капитанът.

— Дейвид Брубейкър? — запитах. — Познавам го. — Което беше вярно донякъде. По-скоро славата му бе стигнала до мен. Брубейкър беше фанатичен поддръжник на специалните части. Ако зависеше от него, всички ние, останалите военни, можехме да си стегнем багажите и да си ходим, оставяйки неговите момчета да бранят света. Може би с няколко хеликоптерни батальона, които да ги разнасят насам-натам. И с една-единствена служба в Пентагона, чиято грижа да бъде да му доставя нужните оръжия.

— Кога ще се върне? — запитах.

— Утре по някое време.

— Ти обади ли му се?

Капитанът поклати глава.

— Той не би пожелал да се замесва в това. Ще откаже да разтоваря с теб. Но след като установим точно какво е естеството на злополуката, ще го накарам да издаде нови правила за безопасност.

— Смазан от джип — казах. — Това е естеството на злополуката. Би трябвало Брубейкър да е доволен. Разделът за безопасност при работа на превозни средства би трябвало да е по-къс от този при боравене с оръжие.

— Къде?

— В полевия наръчник.

Капитанът се усмихна.

— Брубейкър не ползва полеви наръчници — каза той.

— Искам да видя стаята на Карбоун — казах аз.

— Защо?

— За да я прочистя. Ако ще подписвам рапорт за злополука с джип, по-добре да няма изненади после.

Стаята на Карбоун беше като всички останали стаи на хората от отряда му — по същество пригодена за живеене затворническа килия. Представляваше бетонно помещение приблизително два и половина на два, боядисано с латекс, със собствена мивка и тоалетна чиния. Не беше лошо за сержант. Познавах много други сержанти по света, които с удоволствие биха се сменили с него.

Съмър се беше погрижила да опънат полицейска лента пред вратата. Смъкнах я, навих я на руло и я пъхнах в джоба си. После влязох в стаята.

Отряд „Делта“ на специалните части не прилича по нищо на останалите родове войски, що се отнася до дисциплина и униформеност. Отношенията между чиновете са неформални. Отдавна никой не помни как се отдава чест. Спретнатостта не се цени особено. Дори самата униформа не е задължителна. Ако някой си харесва старата, изтъркана камуфлажна куртка, с която е влязъл в казармата, има пълно право да я носи. Ако предпочита маратонки „Найки“ пред войнишките ботуши, негова си работа. Армията може да е закупила четиристотин хиляди пистолета „Берета“, но ако той държи на „Зиг Зауер“, получава „Зиг Зауер“, и толкова.

Така че гардеробът в стаята на Карбоун не беше пълен с чисти, старателно изгладени униформи. В него нямаше купчини тениски, уставно сгънати и подредени под конец. Край леглото не се виждаха лъснати до блясък ботуши. Всичките му дрехи заемаха три четвърти от пространството върху дългия стелаж над войнишкото му легло. Не бяха много. И ако не се брои масленозеленият цвят, те почти по нищо не напомняха на съвременна униформа. Сред тях имаше стари зимни куртки и панталони, войнишки наистина, но каквито отдавна не се ползваха в армията. Части от камуфлажен костюм, силно избелели и без отличителни белези за чин и войскова част. Масленозелена кърпа за глава и няколко зеленикави тениски, станали почти прозрачни от пране. Плюс едно навито МОПОПЛИ — многоцелево олекотено приспособление.

Той пристъпи половин крачка към мен.

— Смяташ, че можеш да ме сриташ, а?

Не се помръднах.

— Мислиш, че съм могъл да пречукам Карбоун. А той е поне два пъти повече войник от теб.

— Няма и да разбереш кога ще ти се случи случка — закани се сержантът с брадата.

Не отговорих.

— Можеш да ми вярваш — каза той.

Извърнах поглед встрани. Вярвах му. Ако от „Делта“ ме бяха набелязали за очистване, нямаше и да разбера кога ще ми се случи случка. Това беше сигурно. Можеше да е след седмици, след месеци, дори след години, но все някога щях да вляза в някоя тъмна уличка, от мрака щеше да се отдели нечия сянка и между ребрата ми щеше да хлътне острието на пехотен нож или вратът ми щеше да изпука и пукотът да отекне между тухлените фасади от двете ми страни, и това щеше да е краят.

— Имаш една седмица — каза сержантът с брадата.

— За какво?

— За да докажеш, че не си бил ти.

Не отговорих.

— Избирай — каза той. — Или ни докажи, че си невинен, или гледай да прекараш пълноценно тези седем дни. Не си поставяй амбициозни цели. Не започвай да четеш дълга книга.

11

Върнах се с хъмъра до службата и го паркирах пред вратата на сградата. Сержантката с малкото дете си беше тръгнала. На нейно място беше дребният мургав ефрейтор, за когото предполагах, че е от Луизиана. Каната за кафе беше студена и празна. На бюрото ми имаше две бележки. Едната гласеше: Обади се майор Франц. Другата: Детектив Кларк позвъни обратно. Вдигнах телефона и най-напред набрах номера на Франц.

— Ричър? — каза той. — Разпитах за дневния ред на танкистите.

— И?

— Нямало такъв. Това е тяхната версия. Сякаш всички са си плюли в устата.

— Но?

— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни глупости. Винаги има дневен ред.

— Е, и? Успя ли да научиш нещо?

— Не бих казал — отвърна той. — Но успях да установя със сигурност, че вечерта на трийсети декември е пристигнал шифрован факс от Германия и че следобед на трийсет и първи са били копирани множество документи, а на първи януари е паднало голямо рязане и изгаряне на хартия. Последното е станало, след като се е разчуло за Креймър. Говорих с човека, който работи на пещта. Изгорил цяло чувалче хартиени ленти, може би около шейсет листа.

— Колко надеждна е линията за шифровани факсове?

— Колко надеждна би трябвало да бъде според теб?

— Извънредно надеждна. Защото единственият начин да си обясня всичко това е, ако дневният ред е бил наистина секретен. Ама наистина, наистина секретен. А ако е бил чак толкова секретен, за какво изобщо им е било да го отпечатват на хартия?

— Това е Дванайсети корпус, Ричър. Тези хора от четирийсет години живеят на фронтовата линия. При тях всичко е секретно.

— Колко души е трябвало да участват в конференцията?

— Проверих в столовата. Поръчани са били петнайсет обяда в хартиени пликове.

— Петнайсет обяда, шейсет нарязани страници, ще рече четири страници дневен ред.

— Така изглежда. И всичко на пепел.

— Не и оригиналът от Германия.

— Оригинала са си го изгорили там, на място.

— Не, аз мисля, че Креймър го е носел със себе си, когато е бил убит.

— Че къде е сега?

— Никой не знае. Изчезнал е.

— Струва ли си да се издири?

— Никой не знае — повторих аз. — Само този, който го е писал, а той е мъртъв. Освен него Васел и Кумър. Те сигурно са го виждали. Може да са участвали в написването.

— Васел и Кумър се върнаха в Германия. Тази сутрин. С първия полет от „Дълес“. Тук, в щаба, стана дума за това.

— Ти срещал ли си някога онзи новия, Уилард? — запитах аз.

— Не.

— Гледай да не го срещаш. Гадно копеле е.

— Благодаря за предупреждението. С какво сме се провинили, та да ни го пратят?

— Нямам представа — казах аз, затворих и набрах номера на детектив Кларк във Вирджиния. Сложиха ме на изчакване. Чу се прещракване, за около секунда чувах глъчка от далечни гласове като в оживен полицейски участък, след което близък глас каза:

— Кларк.

— Ричър — казах на свой ред аз. — От военната база във Форт Бърд. Търсили сте ме.

— Доколкото си спомням, вие сте ме търсили — каза Кларк. — За да ви докладвам докъде сме стигнали. Истината е, че доникъде. Сякаш сме изправени срещу тухлена стена. Бих казал, че се нуждаем от помощ.

— Не мога нищо да направя. Случаят е ваш.

— Така е, уви! — рече той.

— Какво все пак успяхте да научите?

— Нищо и половина. Извършителят е влязъл и излязъл, без да остави каквито и да било следи. Явно е бил с ръкавици. По земята е имало лек скреж. Внесъл е малко кал от пътеката, но няма отпечатъци от подметки.

— Съседите забелязали ли са нещо?

— Повечето не са си били вкъщи или пък са били пияни. Все пак беше Нова година. Пратих хора да поразпитат по улицата, ала засега няма нищо необичайно. Минавали са коли, но това е нормално в новогодишната нощ, когато много хора отиват и се връщат от празненства.

— Някакви следи от гуми по алеята към гаража?

— Никакви, които да ни послужат.

Замълчах.

— Жертвата е убита с железен лост — продължи Кларк. — Вероятно със същия, с който е разбита вратата.

— Така и предположих — казах аз.

— След нанасяне на удара извършителят го е избърсал в килима и го е измил на кухненската мивка. Намерихме следи от кръв в канала. По крановете няма отпечатъци. Пипано е с ръкавици.

Не реагирах.

— И което е по-важно — добави той, — в къщата нищо не подсказва, че вашият генерал изобщо е живял там.

— Защо?

— Направихме пълна експертиза, снехме отпечатъци от всички възможни повърхности, взехме проби от косми, от влакънца и всякаква друга материя, включително от канала и крановете на мивката, както ви казах. Всичко принадлежеше на жертвата освен един-два случайни отпечатъка. Пипнахме те, казахме си ние, но от базата ни съобщиха, че са на съпруга й. А съотношението между нейните и неговите отпечатъци показва, че може би от пет години не се е прибирал вкъщи. Това нормално ли е?

— Доста време е прекарвал по базите в чужбина — казах аз. — Но всяка година по празниците би трябвало да си е бил вкъщи. При нас се говори, че бракът му не е бил много щастлив.

— Такива хора най-добре да се развеждат — отсече Кларк. — Това не е фатално дори за един генерал, нали така?

— Не съм чувал да е фатално — казах аз. — Или поне вече не е.

Кларк се умълча. Явно мислеше.

— Колко нещастен е бил всъщност бракът им? — запита накрая той. — Достатъчно, за да заподозрем съпруга като извършител?

— Часът на смъртта не отговаря — казах аз. — Той е умрял малко преди нея.

— Дали е имало намесени пари?

— Къщата не е лоша — казах аз. — Сигурно е била нейна.

— А може да си имаме работа с наемен убиец, може убийството да е уредено предварително?

Той вече се хващаше за сламки.

— В такъв случай би трябвало да го е уредил от Германия.

Кларк не каза нищо.

— Кой ви е позвънил, за да му докладвате докъде сте стигнали?

— Вие — каза той. — Преди час.

— Нямам спомен за това.

— Не вие лично — каза той. — Хората ви. Онова черно котенце, с което се запознах на местопрестъплението. Вашата лейтенантка. Бях зает и не можех да говоря. Тя ми даде някакъв номер, на който да й позвъня, но аз го загубих и звъннах на оня, който ми бяхте дали тогава. Защо, да не съм сбъркал нещо?

— Не — казах аз. — Постъпили сте правилно. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Затворихме. Няколко минути седях и мислих, после натиснах интеркома и повиках ефрейтора.

— Обади се на лейтенант Съмър и й кажи да дойде.

Съмър се яви в рамките на десет минути. Беше с камуфлажна униформа; нещо в изражението на лицето и в стойката на тялото й ми подсказваше, че едновременно ме презира и леко се притеснява от мен. Изчаках я да седне и започнах направо:

— Обади се детектив Кларк — казах.

Тя мълчеше.

— Нарушила си изричната ми заповед — казах.

Тя мълчеше.

— Защо? — запитах.

— А ти защо изобщо я издаде?

— Защо според теб?

— Понеже слушаш какво ти нарежда Уилард.

— Длъжен съм. Той ми е командир.

— Не съм съгласна.

— Намираш се в армията, Съмър — казах аз. — Началниците се слушат не само когато сме съгласни с тях.

— Но не сме длъжни да прикриваме безобразия само защото ни е заповядано.

— Напротив, длъжни сме. Така е било винаги, така и ще бъде.

— Да, но не е редно.

— Теб да не са те произвели началник-щаб, че знаеш толкова?

— Не е справедливо спрямо Карбоун и мисис Креймър — каза тя. — Те са невинни жертви.

Замислих се за секунда.

— Защо започна от мисис Креймър? — попитах аз. — Да не смяташ, че е по-важна от Карбоун?

Съмър поклати глава.

— Не съм започнала от мисис Креймър. До нея стигнах, след като вече бях започнала от Карбоун. Прегледах списъците на личния състав и разпечатките от портала и си отбелязах кой е бил в базата по време на убийството и кой не.

— Но нали ми даде цялата документация?

— Да, но най-напред я преснимах.

— Съмър, ти си луда.

— Защо? Понеже не ме е страх, нали?

— На колко си години?

— На двайсет и пет.

— Е, добре — казах. — Догодина ще си на двайсет и шест. Една двайсет и шест годишна чернокожа, уволнена дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. Междувременно пазарът на труда ще бъде залят от безработни заради съкращенията в армията, само че безработни, чиито гърди са обкичени с медали, а джобовете им са пълни с препоръки. И какво ще правиш тогава? Ще гладуваш? Или ще идеш в стриптийз бара при Син?

Тя не отговори.

— Трябваше да оставиш нещата на мен — казах аз.

— Но ти нищо не правеше!

— Радвам се, че си останала с такова впечатление — казах аз. — Това беше идеята.

— Какво?

— Смятам да унищожа Уилард — отвърнах. — Или той, или аз.

Съмър не каза нищо.

— Аз работя за армията. Не за Уилард. Вярвам в армията, не в Уилард. Нямам намерение да го оставя да съсипе всичко.

Тя продължи да мълчи.

— Казах му да не ме превръща в свой враг — продължих аз. — Само че той не ме послуша.

— Това е голяма крачка — каза тя.

— И вече съм я направил — отговорих.

— Но защо ме отстрани?

— Защото, ако оплескам нещата, не искам да загазиш и ти.

— Значи ме закриляш.

Кимнах.

— Недей — каза тя. — И сама мога да се опазя.

Не отговорих.

— А ти на колко си години? — попита тя.

— На двайсет и девет.

— Значи догодина ще си на трийсет. Един трийсетгодишен бял мъж, уволнен дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. И докато аз съм достатъчно млада, за да мога да започна живота си отначало, ти не си. Изцяло си сраснат с тази институция, нямаш социални умения, никога не си живял в цивилния свят, не ставаш за нищо. На теб като че ли повече ти отива да се спотайваш в храстите.

Не отговорих.

— Трябваше да се посъветваш с мен — продължи тя.

— Въпрос на личен избор — отвърнах.

— Аз вече съм направила своя избор — каза тя. — Явно и ти си го разбрал. Детектив Кларк ме е изпортил.

— Това е, което имам предвид — казах аз. — Един случаен телефонен разговор и си на улицата. Залозите в тази игра са високи.

— Залозите са еднакво високи и за двама ни, Ричър. Така че ми разправи всичко, което е нужно да знам.

Пет минути по-късно тя знаеше онова, което знаех и аз. А то се състоеше само от въпроси без отговори.

— Подписът на Гарбър явно е фалшив — каза тя.

Кимнах.

— А подписът на Карбоун върху жалбата? И той ли е фалшив?

— Възможно е — казах аз. Извадих от чекмеджето на бюрото си копието, което Уилард ми беше дал. Пригладих го с длани и й го подадох. Тя го сгъна прилежно и го сложи във вътрешния си джоб.

— Ще проверя почерка — рече тя. — Сега за мен това ще е по-лесно, отколкото за теб.

— Вече и за двама ни нищо няма да е лесно — казах аз. — Трябва да го разбереш. И бъди наясно с какво си се захванала.

— Наясно съм. Бъди спокоен.

Известно време седях мълчаливо и я гледах. На лицето й се беше изписала тънка усмивчица. Корава жена. Но пък като си помисля, тя беше израснала в бедна колиба в щата Алабама, докато наоколо бяха горели църкви и избухвали коли. Предполагах, че да си пази гърба от Уилард и шепа жадни за мъст смелчаци от „Делта“ все пак представлява сериозен напредък в живота й.

— Благодаря ти — казах й, — че си на моя страна.

— Не съм на твоя страна — рече тя, — а на своя.

Телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах слушалката.

Беше ефрейторът от Луизиана, звънеше от бюрото си пред вратата.

— Обаждат се от щатската полиция на Северна Каролина — каза той. — Търсят дежурния офицер. Искате ли да говорите с тях?

— Не особено — казах аз. — Но се налага.

В слушалката се чу припукване, после тишина, после отново припукване. И след това гласът на полицейския диспечер, който ми съобщи, че патрул от щатската полиция, минаващ по магистрала 95, бил намерил зелено платнено куфарче, захвърлено на банкета. В него имало портфейл с документи на името на някой си генерал Кенет Р. Креймър от армията на САЩ. Човекът обясни, че решил да позвъни първо във Форт Бърд, понеже бил най-близкият военен обект до мястото, където било намерено куфарчето. Каза ми и къде точно се намира куфарчето в момента в случай, че реша да пратя някого да го прибере.

12

Нямаше време да изписваме специално кола от автопарка, затова се качихме на хъмъра, който бях оставил пред входа. Както винаги караше Съмър. С хъмъра шофьорските й умения някак си не можеха да се изявят докрай. Това е грамаден, бавноподвижен джип, който се справя адекватно с много задачи, но изминаването на големи разстояния за кратко време по гладки пътища не е сред тях. Съмър изглеждаше като джудже зад волана. Возилото вдигаше ужасен шум; двигателят боботеше страховито, тежките гуми свиреха по асфалта. Минаваше четири следобед; денят поначало си беше мрачен, а при това започваше да се смрачава.

Подкарахме на север към мотела на Креймър, на детелината отбихме на изток, докато пресякохме междущатска магистрала 95 и оттам отново свихме на север. След като изминахме около двайсет и пет километра, започнахме да се оглеждаме за сградата на щатската полиция. Оказа се на още двайсетина километра по-нататък. Беше дълга едноетажна тухлена постройка с цяла гора от високочестотни антени по покрива. Изглеждаше строена в началото на петдесетте. Тухлите бяха мръсно бежови. Трудно беше да се каже дали поначало са били жълти и потъмнели от слънцето, или по-скоро бели и зацапани от пушеците на автомобилното движение. По цялата дължина на фасадата с големи четвъртити букви от неръждаема стомана беше написано: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ НА СЕВЕРНА КАРОЛИНА.

Отбихме от шосето и паркирахме пред двойна стъклена врата. Съмър угаси двигателя; двамата изчакахме минута-две, после слязохме от хъмъра, пресякохме тесния тротоар и влязохме вътре. Интериорът беше типичен за полицейски участък, безличен и функционален; подът беше застлан с линолеум, който се излъскваше до блясък всяка нощ, независимо дали имаше нужда от лъскане, или не. Стените бяха от бетонни тухли, с дебело напластена боя. Беше горещо; във въздуха се носеше лека миризма на човешка пот и прясно сварено кафе.

До входа имаше гише с дежурен полицай. И двамата бяхме с камуфлажните си униформи, а паркираният хъмър се виждаше през стъклената врата, така че човекът веднага направи връзката. Не ни попита кои сме и не ни поиска документи за самоличност. Нито пък се поинтересува защо генерал Креймър не се е явил лично. Просто ме погледна за миг, огледа Съмър малко по-подробно, после се наведе зад гишето и се изправи с куфарчето в ръка. Беше поставено в прозрачен найлонов плик. Не от онези, в които криминолозите слагат веществени доказателства, а в най-обикновен плик от универсален магазин, само че прозрачен. Името на магазина беше отпечатано напреко с големи червени букви.

Самото куфарче напълно съответстваше на големия платнен куфар, който бяхме намерили в стаята на Креймър — същият цвят, същият дизайн, същата възраст, същата степен на износеност, без монограм. Отворих го и погледнах вътре. Портфейл. Самолетни билети. Паспорт. Програма за пътуването — три листа, с резервации на хотели и полети. И една книга с твърди корици.

Но не и дневен ред на конференция.

Затворих куфарчето, поставих го върху плота и машинално го изравних с ръба. Бях разочарован, но не и изненадан.

— В найлоновия плик ли го е намерил патрулът? — запитах.

Дежурният поклати глава. Гледаше към Съмър, не към мен.

— Аз го сложих в плика. Да не се цапа. Не знаех колко време ще мине, докато дойде някой да го потърси.

— А къде точно е намерено?

Той помисли малко, с мъка отдели поглед от Съмър и прокара дебелия си показалец по разтворената на бюрото му книга, после се обърна и насочи същия показалец към картата зад гърба си. Беше подробен план на минаващия през Северна Каролина участък от магистрала 95. Проточен като десетсантиметрова панделка, той очертаваше трасето на пътя, от долната граница с Южна Каролина нагоре до Вирджиния. Показалецът на мъжа се поколеба за миг и после решително се заби в една точка по протежение на магистралата.

— Ето тук — каза той. — До банкета на платното в посока север, на километър и половина след този паркинг с бензиностанцията и на осемнайсет километра южно от мястото, където сме сега.

— Може ли да се разбере колко време е лежало край пътя?

— Трудна работа — каза той. — Не се занимаваме специално с боклука по банкетите. Може да е се търкаляло там и цял месец.

— А как са го открили?

— При спиране на кола за дребно нарушение. Патрулният го е забелязал съвсем случайно, докато е вървял от своята към колата на нарушителя.

— Кога точно е станало?

— Днес — каза дежурният. — В началото на следобедната смяна. Малко след пладне.

— Не е било цял месец край шосето — подхвърлих аз.

— Защо, кога е загубено?

— Навръх Нова година.

— Къде?

— Откраднато е от мястото, където е нощувал генералът.

— А къде е нощувал?

— В един мотел на петдесет километра южно оттук.

— Значи крадците са пътували на север.

— Предполагам — казах аз.

Човекът ме погледна, сякаш искаше разрешение, после взе куфарчето в двете си ръце и го огледа внимателно, като познавач, който се е натъкнал на рядък антикварен предмет. Вдигна го към светлината и дълго време се взира в него от всякакви ъгли.

— Януари е — каза той. — Нощем пада роса. Толкова е студено, че за да не се заледят пътищата, ги посипваме със сол. По това време на годината, ако нещо изпадне край пътя, бързо ще се съсипе. А куфарчето може да изглежда старо и износено, но не е повредено. Вярно, в гънките на брезента има мръсотия. Но не кой знае колко. Във всеки случай не се търкаля там от Нова година. Бих казал, че едва ли е било на открито повече от двайсет и четири часа. Една нощ максимум.

— Сигурен ли сте? — запита Съмър.

Мъжът поклати глава. Върна куфарчето на плота.

— Просто предполагам — каза той.

— Е, добре — казах аз. — Благодаря.

— Трябва да се разпишете, за да го приберете.

Кимнах. Той обърна книгата и я побутна към мен. Над десния джоб на куртката ми беше щамповано името ми: Ричър, но буквите бяха избледнели, пък и доколкото можах да забележа, той не ми обръщаше много внимание. Не откъсваше поглед от бюста на Съмър. Тъй че аз написах на съответния ред К. Креймър, взех куфарчето под мишница и се обърнах да си ходя.

— Странен обир — каза дежурният. — В портфейла са оставени пари и кредитна карта. Проверихме съдържанието му.

Не отговорих. Бутнах вратата и закрачих към хъмъра.

Съмър изчака една пролука в потока от движещи се коли, даде газ, пресече трите платна и навлезе право в затревената разделителна полоса. Спусна се надолу, нагази през отточната канавка на дъното, изкачи се по отсрещния склон и изпълзя на магистралата в другата посока. Изчака секунда-две да се поразредят колите, даде газ, излезе на асфалта и пое на юг. Това беше едно от нещата, за които хъмърът ставаше идеално.

— Я чуй тази версия и ми кажи какво мислиш — рече тя. — Снощи Васел и Кумър тръгват от Форт Бърд точно в десет с куфарчето. Поемат на север за летище „Дълес“ или за Вашингтон. Изваждат дневния ред и изхвърлят куфарчето през прозореца на колата.

— Те през цялото време са били в бара и в офицерската столова на Бърд.

— Значи някой от сътрапезниците им го е предал. Трябва да проверим с кого са се хранили. Може някоя от жените в списъка с хъмърите да е била с тях.

— Всички имат алиби.

— Само формално. На едно новогодишно парти обикновено не се знае кой кога пристига и си тръгва.

Погледнах през прозореца на колата. Зимният следобед се изнизваше бързо. Светът изглеждаше студен и неприветлив.

— Това са сто километра — казах. — Куфарчето е намерено на сто километра северно от Форт Бърд. Близо час път. На тяхно място аз бих задигнал дневния ред и бих изхвърлил куфарчето някъде по-наблизо.

Съмър не отговори.

— Можели са да спрат на някой паркинг, за да го пуснат в контейнера за боклук. Да изхвърлиш куфарче през прозореца на движеща се кола изглежда доста подозрително.

— Може пък наистина да не е имало дневен ред.

— Това би било прецедент във военната история.

— Тогава може дневният ред да не е бил важен.

— Във Форт Ъруин са поръчали обяд в хартиени пликове. Значи генералите и полковниците са смятали да работят и през обедната си почивка. Което също щеше да е прецедент в историята. Тази конференция е била важна, Съмър, повярвай ми.

Тя не отговори.

— Я обърни пак както ти си знаеш — казах аз. — През полосата. После ще се върнем на север. Искам да поогледам мястото около онзи паркинг с бензиностанцията.

Паркингът изглеждаше досущ като всички подобни комплекси, които бях виждал по магистралите на Америка. Двете половини на магистралата, отиващи съответно на север и на юг, се раздалечаваха на известно разстояние, образувайки голяма издутина по протежение на разделителната полоса. Едни и същи съоръжения обслужваха пътуващите и в двете посоки, затова сградите имаха по две лица, без гръб. Бяха тухлени, заобиколени от всички страни от зазимени цветни лехи и голи дървета. Имаше бензинови колонки и диагонални места за паркиране пред сградите. В момента тук не беше нито пусто, нито особено оживено. Празниците бяха приключили. Цели семейства се връщаха по домовете си — кой на работа, кой на училище. Около една трета от местата за паркиране бяха заети. Разпределението на колите беше доста любопитно — повечето хора бяха паркирали на първото изпречило им се място, най-близо до входа откъм шосето, сякаш се бяха страхували, че някой може да им го отнеме, докато всъщност около заведенията за хранене и тоалетните имаше много свободни места. Такава е човешката природа, да не вярваш в късмета си.

До главния вход на комплекса имаше площадка с полукръгла форма. В заведенията проблясваха ярки неонови светлини. Отвън, доста близо до вратите, имаше шест кофи за боклук. Наоколо беше пълно с хора, които зяпаха през витрините от вън на вътре и от вътре на вън.

— Тук е прекалено открито — каза Съмър. — Така доникъде няма да стигнем.

Кимнах.

— Нямаше да си давам тоя труд, ако не беше мисис Креймър.

— Карбоун ни е по-важен. Трябва да караме подред.

— Имам чувството, че се предаваме.

Излязохме от комплекса през северния изход, Съмър отново изпълни номера с пресичането на полосата и ние поехме по магистралата на юг. Разположих се на седалката максимално удобно за военен автомобил и се приготвих за дългия път към базата. Вляво небето беше съвсем тъмно. Вдясно над хоризонта се виждаха бледите отблясъци на залеза. Платното беше влажно. Съмър явно не се тревожеше от възможно заледяване.

В продължение на двайсет минути се возих неподвижно. После включих плафониерата над главата си и основно претърсих куфарчето на Креймър. Не очаквах да намеря нищо интересно; така и се оказа. Паспортът му беше обикновен, издаден преди седем години. На снимката той изглеждаше по-добре, отколкото като мъртъв в мотела, но разликата не беше голяма. По страниците имаше много гранични печати от Германия и Белгия. Страните, където се намираха бъдещите бойни полета и щабът на НАТО. Той не беше ходил никъде другаде. Истински специалист, посветил поне седем години от живота си на последното голямо танково полесражение в историята и на командната структура, която щеше да го ръководи.

Самолетните билети бяха точно такива, каквито бе очаквал Гарбър. Франкфурт-Дълес и Вашингтон-Лос Анджелис, и в двата случая отиване и връщане. Всичките полети бяха за икономическа класа, закупени със специална служебна отстъпка три дни преди датата на първия полет.

Програмата на пътуването му съответстваше на данните, отпечатани на билетите. Бяха отбелязани дори местата на седалките. Креймър явно обичаше да сяда до пътеката или пък с възрастта пикочният му мехур беше станал по-активен. Имаше резервация за единична стая в общежитието за командировани офицери във Форт Ъруин, докъдето Креймър така и не бе успял да стигне.

В портфейла му имаше общо трийсет и седем щатски долара и шейсет и седем германски марки на дребни банкноти. Основно платежно средство беше картата му „Америкън Експрес“, която изтичаше след година и половина. В графата член от… пишеше 1964 г. Помислих си, че му е било доста рано за военен. По онова време повечето офицери от армията плащаха в брой или със служебни купони. Явно Креймър беше харчил парите си по по-цивилизован начин.

В портфейла имаше и шофьорска книжка от щата Вирджиния. На постоянен адрес беше вписана къщата в Грийн Вали, макар че Креймър бе избягвал да се прибира там. Имаше още и военна карта за самоличност, а зад найлоново прозорче се виждаше цветна снимка на мисис Креймър. Лицето на снимката беше много по-младо от онова на трупа, който бях открил на пода в къщата. Поне с двайсет години. Навремето мисис Креймър явно е била доста хубава. Имаше дълга кестенява коса, която с избеляването на снимката бе придобила оранжев оттенък.

В портфейла нямаше нищо друго. Нито квитанции, нито сметки от ресторанти, нито отрязъци от чекове, телефонни номера или каквито и да било други хартийки. Не че това ме изненадваше. Генералите по принцип са прибрани хора. Добри воини, но и добри бюрократи. Представих си, че кабинетът на Креймър и апартаментът му в гарнизона са били също толкова подредени, колкото и този портфейл. С всичко необходимо и нищо излишно.

Книгата с твърди корици се оказа научна монография за битката при Курск, издадена от някакъв провинциален университет в Средния запад. Тази битка, която се бе провела през юли 1943 г., беше последната голяма офанзива на хитлеристка Германия във Втората световна война и нейното първо съкрушително поражение в открит бой срещу руснаците. При това тя беше останала в историята като най-голямото танково сражение на всички времена и само хора като Креймър бяха в състояние да променят този факт в бъдеще. Във всеки случай не бях никак изненадан от литературните му интереси. Дълбоко в съзнанието си той сигурно беше съжалявал, че жаждата му за бойни подвизи се ограничава с четене на истории за този величествен двубой между стотиците задъхани, ревящи „Тигри“, „Пантери“ и руските Т–34, разразил се преди толкова години в далечната, изпепелена от слънцето руска пустош.

В куфарчето нямаше нищо друго. Само няколко измачкани късчета хартия, затъкнати в ъглите и по шевовете. По всичко личеше, че Креймър е имал навик преди всяко пътуване да изпразва куфарите си, да ги обръща надолу и да ги изтърсва най-внимателно от всякакви случайно останали боклуци. Поставих всичко обратно вътре, закопчах каишките и сложих куфарчето в краката си.

— Когато се върнем, говори с дежурния от столовата — казах на Съмър. — Опитай се да разбереш кой още е вечерял с тях.

— Ясно — каза Съмър, без да отделя поглед от пътя пред себе си.

Върнахме се във Форт Бърд тъкмо за вечеря. Хапнахме набързо в бара на офицерския клуб заедно с колеги от военната полиция. Дори Уилард да бе поставил свои информатори между тях, те щяха да видят само двама уморени офицери, които се хранят мълчаливо и почти не разговарят. Но между две блюда Съмър все пак успя да се измъкне за малко, а когато се върна, по очите й разбрах, че има да ми казва нещо. Изядох си спокойно десерта и допих кафето, без да бързам, за да не се издам, че имам важна работа. После излязох. Застанах отвън на студа и зачаках. Съмър дойде след пет минути. Усмихнах й се. И двамата се държахме така, сякаш имахме тайна любовна среща.

— Само една жена е вечеряла с Васел и Кумър — каза тя.

— Коя?

— Подполковник Андрея Нортън.

— Психоложката?

— Да.

— През нощта срещу Нова година тя е била на парти.

Съмър направи гримаса.

— Нали ги знаеш тия новогодишни партита. В някакъв бар в града, с още неколкостотин души, през цялото време се влиза и излиза, пиене, шумотевица, бъркотия, хората се изнизват по двойки към хотелите… Спокойно е могла да се измъкне, без да я видят.

— Къде се намира барът?

— На половин час от мотела.

— При това положение е отсъствала поне един час.

— Не е невъзможно.

— Била ли е в бара точно в полунощ? Когато хората се хващат за ръце и пеят „За старото приятелство“? Който е бил край нея, би трябвало да си спомни.

— Присъствалите твърдят, че Нортън била с тях в полунощ. Но тя може да се е върнала дотогава. Оня хлапак от мотела казва, че хъмърът потеглил в единайсет и двайсет и пет. Значи спокойно е могла да се върне, дори е имала пет минути в повече. И всичко е щяло да изглежда напълно естествено. Нали разбираш, малко преди дванайсет всички отново се събират около масата и чакат часовника. И тогава партито започва отначало.

Не казах нищо.

— Тя може да е взела куфарчето, за да го прочисти от улики. Може телефонният й номер да е бил записан на листче заедно с името й. Може Креймър да е носил нейна снимка. Или да си е водил дневник. Във всеки случай тя не е искала да стане скандал. Но след като си е взела онова, което й е трябвало, спокойно е могла да го върне, като са й го поискали.

— Откъде Васел и Кумър са знаели от кого да го поискат?

— В армията е трудно да се прикрие една дългогодишна връзка.

— Нещо не е точно — казах аз. — Ако са знаели за Креймър и Нортън, защо им е трябвало да ходят до къщата във Вирджиния?

— Е, добре, да кажем, че не са знаели със сигурност. По-скоро са го усещали, смятали са го за една възможност. Може би не и първата, която им е дошла наум. Може тогава да са си мислели, че връзката е прекъсната.

Кимнах.

— Какво бихме могли да изкопчим от нея?

— Например да получим потвърждение, че Васел и Кумър са уредили снощи куфарчето да им се предаде. Това ще докаже, че са го търсили, тоест замесени са в убийството на мисис Креймър.

— Но те не са се обаждали на никого от хотела, а не са имали време, за да отидат дотам лично. Така че не виждам как са могли да бъдат замесени. Какво още можем да изкопчим?

— Можем да разберем със сигурност какво е станало с дневния ред. Да кажем, че Васел и Кумър са си го получили обратно. В такъв случай армията поне ще си отдъхне, че някой журналист няма да го изрови от боклука.

Кимнах. Не казах нищо.

— Може и Нортън да го е видяла — продължи Съмър. — Може да го е прочела. И тогава би могла да ни каже за какво е всичко това.

— Звучи примамливо.

— И е.

— Не мога ли просто да ида при нея и да я попитам?

— Ти си от Сто и десета част. Можеш да питаш всекиго за всичко.

— Трябва обаче да се пазим Уилард да не надуши.

— Нортън не знае, че той ти е забранил да ровиш.

— Знае. Казал й е след историята с Карбоун.

— Мисля, че все пак трябва да говорим с нея.

— Няма да е лесно — рекох. — Тя сигурно ще се засегне.

— Само ако възприемем грешен подход.

— А какъв шанс имаме да налучкаме правилния?

— Може да успеем да насочим разговора накъдето искаме. Като се възползваме от чувството й за срам. Тя няма да иска тази история да се разчуе.

— Не бива да я притискаме много, за да не се обади на Уилард.

— Теб страх ли те е от него?

— Страх ме е от това, което може да ни причини от висотата на служебното си положение. Едва ли ще имаме полза, ако ни премести в Аляска.

— Ти решаваш.

Известно време мълчах и мислех. Сетих се за книгата на Креймър. Сега за нас бе настъпил 13 юли 1943 г. В известен смисъл бяхме в положението на Александър Василевски — съветския маршал, решил изхода на битката при Курск. Ако в тази минута вземехме решение за атака, трябваше да нанесем удара с всички сили, да настъпваме решително и да не се отказваме, докато не смажем врага. Ако дори за миг се оставехме да ни завре в калта или се забавехме да си поемем дъх, той щеше да контраатакува и да ни прегази.

— Е, добре — казах аз. — Да действаме.

Открихме Андрея Нортън във фоайето на офицерския клуб и аз я запитах дали би ни отделила една минута за разговор в кабинета си. По погледа й видях, че се чуди защо ли ни е потрябвала отново. Казах й, че въпросът е деликатен и поверителен, от което учудването й само се увеличи. Явно Уилард я бе уверил, че случаят „Карбоун“ е приключен, и тя не се сещаше за какво друго бихме могли да я питаме. Но все пак се съгласи да ни приеме. Щеше да ни чака в кабинета си след трийсет минути.

Двамата със Съмър прекарахме трийсетте минути до срещата в моя кабинет, преглеждайки списъците на лицата, които са били в наличност и в разход по време на убийството на Карбоун. Разпечатката беше поне десетина метра дълга, а нагъната като акордеон беше дебела колкото палеца ми. На всеки ред с бледи мастилени точки от принтерна лента беше отпечатано по едно име със съответния чин и номер. Отстрани почти до всяко име имаше отметка.

— Какво показва този знак? — попитах аз. — В наличност или в разход?

— В наличност — отвърна тя.

Кимнах. Тъкмо от това се бях страхувал. Прекарах палеца си по гънките на акордеона.

— Колко са общо? — запитах.

— Около хиляда и двеста.

Кимнах отново. Не беше кой знае колко трудно да пресееш хиляда и двеста имена, за да откриеш един-единствен убиец. Във всеки полицейски участък списъците със заподозрените са далеч по-дълги. Навремето имаше няколко случая в Корея, при които целият личен състав на американския контингент се бе оказал заподозрян. Разликата беше там, че подобни случаи поглъщаха огромни ресурси, многоброен персонал и практически бездънен бюджет. Те изискваха абсолютно съдействие от страна на всички заинтересовани страни. И в никакъв случай не можеха да се разследват зад гърба на прекия началник, в пълна тайна и от двама души, действащи на своя глава.

— Невъзможно — казах аз.

— Няма нищо невъзможно — отвърна Съмър.

— Трябва да подходим по различен начин.

— Как?

— Какво е носел той на мястото на престъплението?

— Нищо.

— Не е вярно. Носел е себе си.

Съмър вдигна рамене. Прекара върховете на пръстите си по ръбовете на хартията. Акордеонът набъбна за миг, после отново изтъня, когато попадналият между листата въздух излезе с тиха въздишка.

— Избери си едно име — каза тя.

— Носел е пехотен нож.

— Хиляда и двеста имена, това са хиляда и двеста пехотни ножа.

— Освен това е носел щанга за гуми или метален лост.

Съмър кимна.

— А също и кисело мляко — казах аз.

Тя мълчеше.

— Четири неща. Себе си, пехотен нож, тъп метален инструмент и кисело мляко. Откъде е взел киселото мляко?

— От хладилника в стаята си — отвърна Съмър. — Или от някоя столова, от бюфета, от лавката, от супермаркет или от бакалия извън базата.

Представих си напрегнат, задъхан мъж, който подтичва, може би облян в пот, с окървавен пехотен нож и железен лост в дясната ръка и празна кофичка от кисело мляко в лявата, препъва се в тъмното, наближава мястото, за което е тръгнал, изведнъж поглежда надолу, вижда кофичката от кисело мляко в ръката си, замахва и я мята надалеч, прибира кървавия нож и лоста под куртката си.

— Трябва да намерим кофичката — казах аз.

Съмър не отговори.

— Положително я е хвърлил — продължих аз. — Не на самото място на престъплението, но не и много далеч оттам.

— И какво ще ни помогне това?

— На нея ще има стикер с цена или баркод. Може би и дата на трайност. Така ще открием къде е купена.

Помислих малко.

— Освен това може да има и отпечатъци.

— Той е бил с ръкавици.

Поклатих глава.

— Виждал съм как хората отварят запечатана храна. Никога с ръкавици. Просто не става. Отгоре кофичката е с фолио. Има издадено настрани езиче, което трябва да се дръпне.

— Но базата е четиристотин квадратни километра!

Кимнах. Бяхме отново в изходна точка. Обикновено с няколко телефонни разговора бих могъл да събера всички новобранци в базата, да ги строя в редица на метър един от друг, да ги накарам да коленичат и да пропълзят целия участък като гигантски гребен, преобръщайки всяка тревичка и всяко камъче. И така ден след ден, докато не намерят това, което съм ги пратил да търсят. Армията разполага с достатъчно жива сила, за да открие игла в копа сено. Или ако иглата е счупена, да намери и, двете половинки. А също и малката люспица хром, която се е обелила при точката на счупване.

Съмър погледна часовника на стената.

— Трийсетте минути изтекоха.

Взехме хъмъра, за да стигнем до Центъра по психология, и паркирахме на място, вероятно запазено за друг. Беше девет часът. Съмър угаси двигателя, отворихме вратите и слязохме на студа.

Взех куфарчето на Креймър със себе си.

Минахме по покритите с плочки коридори и стигнахме до стаята на Нортън. Вътре светеше. Почуках и влязохме. Тя седеше зад бюрото. Всичките й учебници бяха подредени по лавиците. Пред нея го нямаше познатия жълт бележник. Нито молив или писалка. Светлината на настолната лампа описваше идеален кръг върху голото дърво.

Срещу бюрото имаше три стола за посетители. Тя ни направи знак с ръка да седнем. Съмър седна отдясно, аз отляво. Многозначително подпрях куфарчето на Креймър върху облегалката на празния стол в средата, точно срещу Нортън; набиваше се в очи като призрак, внезапно появил се на семейния пир. Нортън дори не го погледна.

— С какво мога да ви помогна? — запита тя.

С подчертано старание наместих куфарчето така, че да застане изправено върху стола.

— Разкажете ни за вечерята снощи.

— Каква вечеря?

— С висшите офицери от бронетанковите войски, които са били на посещение.

Нортън кимна.

— Васел и Кумър — рече тя. — Е, и?

— Те са работили за генерал Креймър.

Тя отново кимна.

— Да, така е.

— А сега ни разкажете за вечерята.

— За храната ли?

— За атмосферата — казах аз. — За разговорите. З