/ Language: Bulgaria / Genre:antique,

Време за умиране

Лий Чайлд


antiqueЛийЧайлдВреме за умиранеbgЛийЧайлдcalibre 0.8.43.3.2013fd6f6293-fe1c-4c75-a852-6563b6bad9551.0

Лий Чайлд

Време за умиране

Превел от английски Веселин Лаптев

На дъщеря ми Рут

1

Мобилният телефон на Елдридж Тайлър иззвъня. Тайлър се намираше на дълъг прав двупосочен път в Небраска. Беше късен следобед. Прибираше внучката си у дома, след като ѝ беше купил нови маратонки. Пикапът му беше силверадо с двойна кабина и неопределен цвят. Момиченцето лежеше по гръб на тясната задна седалка с вдигнати крака, но не спеше. Широко отворените му очи бяха заковани върху огромните бели маратонки, които се поклащаха на петдесет сантиметра над главата му. От устата му излитаха странни звуци. Беше на осем години. С леко забавено развитие според Тайлър.

Телефонът му беше обикновен и без кой знае какви екстри, но в същото време и достатъчно сложен, за да има различни мелодии за записаните в паметта номера. Повечето от тях бяха вградени фабрично, но четири бяха настроени да издават басов сигнал за тревога — нещо средно между сирена на противопожарен автомобил и на потапяща се подводница. Именно този звук прозвуча в онзи късен следобед, докато пикапът се носеше по двупосочния път в Небраска, на петнайсет километра от голям аутлет и на трийсет от дома му. Той издърпа апарата от поставката, натисна бутона и го притисна до ухото си.

— Ало?

— Може би ще имаме нужда от теб — прозвуча глас насреща.

— От мен? — учуди се Тайлър.

— От теб и от пушката ти. Както преди.

— Може би? — подхвърли Тайлър.

— На този етап е само предпазна мярка.

— Какво става?

— Някакъв тип души наоколо.

— Близо?

— Трудно е да се каже.

— Какво знае?

— Все още не всичко.

— Кой е той?

— Никой. Някакъв непознат. Но е замесен. Според нас е бил в службите. Може би е бил военен полицай, който все още не е изгубил навиците си.

— Кога е напуснал армията?

— Отдавна.

— Връзки?

— Никакви, доколкото ни е известно. Няма на кого да липсва. Отнесен, прилича на скитник. Появи се изневиделица. Сега трябва да изчезне, както се е появил.

— Описание?

— Едър е — отвърна гласът. — Най-малко метър и деветдесет и три, около сто и двайсет килограма. За последен път е забелязан с голяма стара кафява шуба и вълнена шапка. Ходи малко сковано. Сякаш го боли нещо.

— Добре — рече Тайлър. — Кога и къде?

— Искаме от теб да наблюдаваш хамбара. Утре, през целия ден. Той не бива да го вижда. Поне не сега. Не го ли хванем тази вечер, най-вероятно ще разнищи работата и със сигурност ще отиде там да хвърли едно око.

— И ще влезе направо, просто ей така?

— Той знае, че сме четирима. Не подозира, че има и пети.

— Това е добре.

— Застреляй го в мига, в който го зърнеш.

— Добре.

— Гледай да го улучиш.

— Че кога съм пропускал? — извика Тайлър, изключи телефона и го върна на поставката. В огледалото белееха новите маратонки на момиченцето. Пред него се простираше мъртво зимно поле, зад него — също. Отляво цареше мрак, отдясно залязваше зимното слънце.

Хамбарът беше построен отдавна, когато скромните размери и дървената конструкция бяха подходящи за селското стопанство в Небраска. После функциите му бяха иззети от огромни метални депа, построени на далечни места, избирани единствено според изискванията на логистиката. Но старата постройка беше оцеляла, изкривяваше се бавно, гниеше бавно и ставаше все по-наклонена и паянтова. Земята наоколо беше покрита със стар асфалт, напукан от зимните студове и летните жеги. От пукнатините стърчаха бурени. Главният портал, изработен от масивни трупи, свързани с дебели железни скоби, се плъзгаше встрани. Някога металните му колела се бяха движили по желязна релса, но днес бяха блокирали заради изкривената конструкция. Единственият начин за проникване във вътрешността беше малка врата, вградена близо до средата на портала. Размерите ѝ бяха такива, че мъж със среден ръст трябваше да се наведе, за да мине през нея.

Елдридж Тайлър наблюдаваше вратата през оптическия мерник на пушката си. Беше заел позиция рано, доста преди разсъмване. Предпазна мярка, която смяташе за разумна. Той беше търпелив човек. Прецизен и точен. Прекара пикапа си по черния път с дълбоки коловози, оставени от тракторите, а после го паркира в старата барака, построена преди много години за съхранение на тор в големи чували от зебло. Земята беше замръзнала. Нямаше прах и след колата не останаха никакви следи. След като изключи мощния осемцилиндров двигател, той се наведе и опъна тънък кабел на няколко сантиметра навътре в бараката, горе-долу на височината на глезена на висок мъж.

После се качи в каросерията на пикапа, стъпи на покрива на кабината и промуши пушката и брезентовата торба в тесния отвор на нещо като малък таван, скован под наклонения покрив. Набра се на мускули, пропълзя вътре и свали капака на вентилационния отвор. Дупката предлагаше отлична видимост към хамбара, намиращ се точно на сто и двайсет метра северно от бараката. Небето на изток започна да просветлява. Тук късметът не играеше никаква роля. Тайлър беше открил тази позиция преди много години, още когато четиримата му приятели поискаха помощ за пръв път. Тогава беше заковал пироните за кабела, беше измерил с крачки разстоянието до хамбара и беше махнал капака на вентилационния отвор. Сега просто се настани удобно в скривалището си и зачака. Опитваше се да запази топлината на тялото си, докато слънцето изгрее.

Пушката му беше модел „Гранд Аласкан“, произведена от Арнолд Армс Къмпани. Използваше муниции .338 магнум, дължината на цевта ѝ беше 66 сантиметра, а резбованият ѝ приклад беше направен от качествен английски орех. Цената ѝ надвишаваше седем хиляди долара. Вършеше добра работа срещу всичко на четири крака и бе още по-добра срещу двукраки мишени. Оптиката беше оборудвана с електронен мерник за 900 долара, снабден със стандартен визьор. Тайлър го беше нагласил на две трети увеличение, което превръщаше мишената на сто и двайсет метра по-нататък в светъл кръг с диаметър три метра. Бледото утринно слънце висеше ниско на хоризонта, меката му сивкава светлина се плъзгаше почти хоризонтално над замръзналата земя. По-късно щеше да се вдигне и да се измести на юг, след което бавно щеше да се стопи на запад. Всичко това беше благоприятно за изпълнение на задачата, защото означаваше, че мишената с кафява шуба цял ден щеше да изпъква добре на фона на избелелите греди на хамбара.

Тайлър изхождаше от предположението, че повечето хора са десняци, следователно неговата мишена щеше да заеме позиция малко вляво от центъра, за да използва дясната си ръка за отваряне на вратата. После прецени, че човек, който накуцва и изпитва болка, най-вероятно ще застане близо до вратата, за да намали до минимум неудобните движения. Самата врата беше висока около метър и осемдесет, но поради факта, че беше вградена в големия портал, долният ѝ ръб се намираше на двайсетина сантиметра над земята. Черепът на мъж, който е висок над метър и деветдесет, ще се окаже на 185 сантиметра от повърхността на земята, което според вертикалната ос означаваше, че оптималният прицел трябваше да бъде на петнайсетина сантиметра под горната рамка на вратата. А мъж с тегло около 120 килограма положително щеше да бъде широк в раменете и в мига, в който се опиташе да отвори вратата, центърът на черепа му щеше да заеме позиция на петдесетина сантиметра вляво, което според хоризонталната ос означаваше, че прицелът трябваше да бъде на петнайсет сантиметра извън левия край на рамката.

Петнайсет сантиметра надолу, петнайсет сантиметра вляво. Тайлър протегна ръка и измъкна от раницата си два пластмасови пакета с ориз. Запечатани и неотдавна закупени от магазина за хранителни стоки, те тежаха по два килограма всеки. Нагласи ги в Хоризонтално положение и внимателно опря ореховия приклад върху тях. После примижа с едното си око и погледна в окуляра. Визьорът бавно се премести към горния ляв ъгъл на вратата. Ръката му притисна пакетите с ориз надолу и наляво, а пръстът му нежно докосна спусъка. Напълни гърдите си с въздух, после бавно го изпусна. Пикапът под него изстиваше с тихо пропукване. Мирисът на бензин и нагорещен ауспух бавно се смесваше с миризмата на прах и старо дърво. Навън слънцето продължаваше пътя си нагоре, светлината ставаше все по-силна. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Подобен въздух задържаше бейзболните топки в рамките на полето. А също така подпомагаше точността на куршума, поддържайки правилната му траектория.

Тайлър чакаше. Даваше си сметка, че може да чака цял ден и беше готов за това. Той беше търпелив човек. Използваше времето, за да обмисли поредицата на възможните събития. Представи си как едрият мъж с кафявата шуба се появява в обхвата на визьора, спира за момент, а после се обръща с гръб и посяга към ръчката на вратата.

Сто и двайсет метра.

Един-единствен високоскоростен куршум.

Краят на пътя.

2

Едрият мъж с кафявата шуба беше Джак Ричър. За него пътят беше започнал преди шест километра с едно вечерно телефонно обаждане в мотела на кръстопътя, където го беше оставил един шофьор, след като пътищата им се бяха разделили. Земята наоколо беше тъмна, равна и безлюдна. Единствено в мотела имаше признаци на живот. Изглеждаше построен преди четирийсет-петдесет години, по време на някакъв внезапен търговски ентусиазъм. По всяка вероятност очакванията за тези места са били големи, но не се бяха реализирали. А може би са били илюзия още от самото начало. На един от четирите парцела на кръстопътя стърчеше изоставеният скелет на бензиностанция.

На съседния се виждаха излети бетонни основи, може би на голям магазин или дори на малък търговски център, които така и не бяха довършени. Третият парцел беше абсолютно гол.

Но мотелът беше издържал, въпреки че изглеждаше авантюристично начинание. Приличаше на рисунка от комиксите, които Ричър обичаше да разглежда като дете — космическа колония, построена на Луната или на Марс. Основната сграда беше кръгла, с голям купол вместо покрив. Подобни куполи имаха и отделните къщички, които се извиваха встрани от централната сграда и постепенно чезнеха в далечината. Двойните стаи бяха близо до рецепцията, а единичните продължаваха след тях. Всички стени бяха боядисани в сребристо, с вертикални алуминиеви панели по вратите и прозорците. Скрити в куполите луминесцентни лампи хвърляха призрачно синя светлина. Алеите бяха посипани със ситен чакъл и оградени с дебели греди, също в сребрист цвят. Пилонът с табелата беше обкован с боядисан шперплат във формата на ракета, стъпила върху тънък триножник. Името на мотела беше „Аполо Ин“, изписано с букви, наподобяващи цифрите върху банков чек.

Вътрешността на основната сграда представляваше огромно общо помещение, в единия край на който имаше офис и две тоалетни. Край едната стена имаше извита рецепция, а срещу нея на около трийсет метра бе разположен също така извит бар. Мястото се използваше главно за фоайе, в средата му имаше кръгъл дансинг, покрит с паркет. Наоколо се виждаха няколко масички с лампиони, абажури с пискюли и червени плюшени столове. Вътрешността на извития покрив беше оцветена в червено. Непряко осветление — главно в розово и червено, имаше още на много места. От скритите тонколони долиташе тиха музика на пиано. Обстановката беше странна, като Лас Вегас от 60-те години.

Мястото беше безлюдно, ако не се брояха един мъж на бара и друг зад него. Ричър се изправи пред рецепцията и мъжът зад бара побърза да се насочи натам. Изглеждаше истински изненадан, когато чу, че гостът иска стая. Сякаш подобни желания бяха рядкост. Но мъжът бързо възвърна самообладанието си и му подаде ключ срещу трийсет долара в брой. Беше надхвърлил средната възраст, може би бе на петдесет и пет или шейсет, нито висок, нито слаб. Гъстата му коса беше боядисана в червеникав цвят като на французойка, надхвърлила определена възраст. Той пъхна трийсетте долара на Ричър в някакво чекмедже и забързано отбеляза нещо в служебния бележник. Приличаше на наследник на лунатиците, които бяха построили този мотел. Може би това беше единствената служба в живота му и отдавна се беше научил да съвместява длъжностите на мениджър, администратор, барман, момче за всичко и камериер. Свърши с писането, скри бележника в друго чекмедже и се насочи обратно към бара.

— Предлагате ли кафе? — подхвърли след него Ричър.

— Разбира се — обърна се мъжът. В гласа му се долови задоволството на човек, чиято отдавнашна мечта да пуска кафемашината всяка вечер се бе сбъднала.

Ричър го последва през червения неонов сумрак и се настани на бара през три стола от единствения клиент. Той беше четирийсетгодишен, облечен в дебело сако от туид с парчета кожа на лактите. Самите лакти бяха опрени на бара, а дланите му обгръщаха висока чаша, пълна с лед и някаква кехлибарена течност. Очите му бяха заковани в нея, а нефокусираният поглед доказваше, че тя не е първата му за вечерта. Изпотеното му лице издаваше, че може би не беше третата, а дори и четвъртата.

Мъжът с боядисаната коса напълни с кафе една голяма порцеланова чаша с логото на НАСА и гордо я плъзна по плота, сякаш беше някаква безценна антика.

— Сметана, захар? — попита той.

— Не — отказа Ричър.

— Случайно ли минавате оттук?

— Целта ми е да поема на изток колкото може по-бързо.

— Колко далеч на изток?

— Чак до края — отвърна Ричър. — Вирджиния.

— В такъв случай първо трябва да се насочите на юг — мъдро рече червенокосият. — За да стигнете до междущатската магистрала.

— Такъв е планът — кимна Ричър.

— Откъде тръгнахте днес?

— От север.

— С кола ли сте?

— Не, на автостоп.

Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше — достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката.

После телефонът иззвъня.

Всъщност иззвъняха два телефона — единият на рецепцията, а другият на една лавица край бара. Съвместяването на пет длъжности едновременно. Мъжът с боядисаната коса не можеше да бъде навсякъде едновременно. Той се обърна и вдигна слушалката:

— Мотел „Аполо Ин“.

Изрече думите гордо и ентусиазирано, сякаш това беше първото обаждане в нощта на откриването на заведението. Послуша няколко секунди, после притисна слушалката в гърдите си и подхвърли:

— Теб търсят, докторе.

Ричър машинално се обърна да потърси с очи доктора зад гърба си. Но нямаше никой.

— Кой е? — изломоти пияницата до него.

— Мисис Дънкан — отвърна барманът.

— Какъв ѝ е проблемът?

— Тече ѝ кръв от носа и не спира.

— Кажи ѝ, че не си ме виждал.

Мъжът предаде съобщението и прекъсна връзката. Пияният се смъкна на стола си и носът му почти опря в ръба на чашата.

— Лекар ли си? — попита Ричър.

— Какво ти пука?

— Мисис Дънкан е твоя пациентка, така ли?

— Технически погледнато — да.

— Но теб не те е грижа за нея, а?

— Ти да не си от Комисията по професионална етика? Тече ѝ само кръв от носа.

— Но не спира. Нещата могат да станат сериозни.

— Тя е на трийсет и три и е здрава като кон. Няма нито хипертония, нито някакви болести на кръвта. Не употребява наркотици. Не виждам причини за безпокойство. — Мъжът отново посегна към чашата си и започна да пие на големи глътки.

— Омъжена ли е? — подхвърли Ричър.

— Да не искаш да кажеш, че бракът причинява кръвотечение от носа?

— Понякога — отвърна Ричър. — Едно време бях военен полицай. Случваше се да ни викат в къщите на семейни двойки. Когато ги бият, жените вземат много аспирин срещу болката. Но аспиринът разрежда кръвта и при следващия удар в носа кръвотечението не може да спре.

Пияният не отговори.

Барманът погледна встрани.

— Какво? — изгледа ги поред Ричър. — Това често ли се случва?

— Само ѝ тече кръв от носа — повтори пияният.

— Май те е страх да се месиш в семейни скандали, а? — подхвърли Ричър.

Мълчание.

— Може би има и други наранявания — добави той. — По-малко видими. Тя ти е пациентка.

Мълчание.

— Кръвотечението от носа не се различава от кръвотечение от други места — продължи Ричър. — Ако не спре, тя ще припадне. Все едно, че е получила рана от нож. Ти нямаше да я оставиш да стои с прорезна рана, нали?

Мълчание.

— Както и да е — въздъхна Ричър. — Това не ми влиза в работата. А и ти не ставаш за нищо. Дори не можеш да шофираш, за да стигнеш при нея. Поне се обади на някой друг.

— Няма друг — изфъфли пияният. — Има един пункт за спешна помощ, но той е на сто километра от тук. Със сигурност няма да изпратят линейка за някакво кървене от носа.

Ричър отпи още една глътка кафе. Пияният не посегна към чашата си.

— Разбира се, че ще ми бъде трудно да шофирам — про-мърмори той. — Но ако стигна до там, ще бъда окей. Аз съм добър лекар.

— Не мога да си представя как би изглеждал един лош лекар — процеди Ричър.

— Знам какво ти е на теб например — продължи събеседникът му. — Във физически смисъл. Психическия не мога да коментирам…

— Не прекалявай, приятелче — изгледа го намръщено Ричър.

— Иначе какво?

Ричър замълча.

— Нищо и никакво кървене от носа — отново повтори докторът.

— Как ще го спреш?

— С малко местна упойка и памук в ноздрите. Налягането ще спре кръвотечението, независимо дали е вземала аспирин.

Ричър кимна. Беше виждал да го правят по време на военната си служба.

— В такъв случай да вървим, докторе — подхвърли той. — Аз ще карам.

3

Докторът едва се държеше на краката си. Походката му беше характерна за човек на няколко питиета — приведен напред, той крачеше така, сякаш изкачва стръмен баир. Но стигна без проблеми до паркинга, а студеният въздух го отрезви дотам, че почти веднага откри ключовете на колата си. Потупа джобовете си с педантична последователност, след което измъкна голям кожен ключодържател, на който с олющени златни букви пишеше Транспортна компания „Дънкан“.

— Това същият Дънкан ли е? — попита Ричър.

— В областта има само една фамилия Дънкан — отвърна докторът.

— Всичките ли ги лекуваш?

— Само снахата. Синът ходи в Денвър, а бащата и чичовците се лекуват с разни треви и билки.

Колата беше Субару комби. Единственият автомобил на паркинга. Сравнително нова и относително чиста. Ричър натисна бутона на дистанционното. Докторът направи цяло шоу, насочвайки се към шофьорската врата, след което промърмори нещо и смени посоката. Ричър седна зад волана, премести седалката максимално назад, запали двигателя и включи светлините.

— Карай на юг — рече докторът.

Ричър се закашля.

— Опитай се да не дишаш срещу мен — рече той. — Нито пък към пациентката.

Положи длани върху волана като човек, който иска да хване две пръчки с бейзболни ръкавици, после бавно уви пръсти около него. Така успя да намали натиска върху раменете си. Изкара колата от паркинга и пое на юг. Наоколо цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, но той знаеше, че земята е равна и плоска чак до хоризонта.

— Какво расте тук? — попита той, като се опитваше да държи доктора буден.

— Царевица, какво друго — изломоти докторът. — Царевица и пак царевица, докъдето ти видят очите. Шантава работа.

— Ти тукашен ли си?

— Роден съм в Айдахо.

— Значи картофи.

— По-добре картофи, отколкото царевица.

— А какво те доведе в Небраска?

— Жена ми. Тук е родена и израснала.

Настъпи продължителна пауза. После Ричър попита:

— Какво не е наред с мен?

— Какво? — вдигна глава докторът.

— Каза, че знаеш какво не е наред с мен. Във физически смисъл. Дай да го чуем.

— Ти какво, изпитваш ли ме?

— Не се прави на учуден.

— Върви по дяволите. Нищо ми няма.

— Докажи го.

— Знам какво си направил — заяви докторът. — Не знам как, но знам какво.

— Какво съм направил?

— Напрегнал си до крайност всичко от flexor digiti minimi brevis до quadratus lumborem. От двете страни на тялото, горе-долу симетрично.

— Говори на английски, а не на латински.

— Повредил си всеки мускул, става и сухожилие, които имат отношение към движението на ръцете — от кутретата чак до края на дванайсетото ребро. Изпитваш болка и неудобство. Нарушена е работата на вазомоторните центрове, тъй като всички системи в организма ти са увредени.

— Прогноза?

— Ще се оправиш.

— Кога?

— След няколко дни. Може би седмица. Пий аспирин.

Ричър продължи да шофира. Свали с два сантиметра страничното стъкло, за да излетят изпаренията на бърбъна от купето. Минаха покрай три големи къщи, построени плътно една до друга на стотина метра от двупосочния път. Бяха оградени с висока метална ограда. Стари, някога хубави и стабилни, а днес малко занемарени. Докторът извърна глава, огледа ги втренчено, после отново насочи очи към пътя.

— Как го направи? — попита той.

— Какво? — погледна го Ричър.

— Как си увреди ръцете?

— Ти си лекарят, ти ще кажеш.

— Два пъти съм срещал подобни симптоми. Бях доброволец във Флорида след един от поредните урагани. Преди няколко години. Не съм чак толкова лош човек.

— И?

— Когато човек попадне на вятър, който се движи със сто и шейсет километра в час, той или го отнася, или човекът успява да се добере до някой заслон, използвайки силата на мускулите си. Все едно, че преодолява тежестта на тялото си, като се съпротивлява на урагана. Жесток стрес. Оттам идват и уврежданията. Но като те гледам, твоите са на ден-два, не повече. Каза, че идваш от север, но там не е имало ураган. Сега не им е сезонът. Бас държа, че през изминалата седмица не е имало ураган никъде по света. Нито един. Затова не знам как си пострадал, но ти желая бързо оздравяване. Наистина ти го желая.

Ричър не каза нищо.

— На следващия кръстопът вляво — добави докторът.

Пет минути по-късно пристигнаха пред къщата на Дънкан. Тя разполагаше с външно осветление, включително две лампички отстрани на бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“. Общото впечатление беше, че това е една реставрирана стара ферма — Скромна по размери, но в безупречно състояние. На добре поддържаната морава отпред се виждаше старинна конска каруца с големи колела с дървени спици и дълги странични канати. Правата алея свършваше пред помощна постройка, която беше достатъчно голяма за нормално действащ обор — във времето, когато по този край е имало действащи обори. Сега беше превърната в гараж. Едното крило на вратата беше отворено, сякаш някой току-що беше излязъл през него.

Ричър спря пред алеята, която водеше към входната врата на къщата.

— Време е за шоу, докторе — подхвърли той. — Разбира се, ако тя все още е тук.

— Тук е — отвърна онзи.

— Тогава да вървим.

Двамата слязоха от колата.

4

Докторът взе кожената чанта, която лежеше на Задната седалка, след което повтори номера със стръмното изкачване, който беше демонстрирал в бара. Този път с повече основание, защото чакълът по пътеката наистина затрудняваше придвижването. Въпреки всичко той се добра без чужда помощ до входната врата — стара и солидна, боядисана в блестящо бяло. Ричър откри масивния бутон от излъскан месинг и го натисна с кокалчето на показалеца си. Отвътре долетя приглушеният звън на електрически звънец. За момент не се случи нищо, после се чуха бавни стъпки. Вратата се открехна и в процепа надникна някакво лице.

Но какво лице! Бяла кожа и уплашени очи, оградени от черна коса в горната част, подгизнала от кръв носна кърпичка отдолу, плътно притисната към подпухнал триъгълен фонтан, от който бликаше алена кръв, спускаща се надолу към устата и шията. Изцапано с кръв перлено колие, подгизнала чак до талията копринена блуза. Жената отмести кърпичката. Отдолу се показаха полуразтворени устни и окървавени зъби. От носа ѝ продължаваше да тече плътна струя кръв.

— Значи все пак дойде — каза тя.

Докторът примигна, за да се фокусира, устата му се сви в мрачна гримаса, главата му кимна.

— Трябва да я видим тая работа — промърмори той.

— Пил си — отбеляза тя и вдигна глава към Ричър. — А вие кой сте?

— Карам колата.

— Защото той е пиян?

— Ще се оправи. Не бих му позволил да извърши мозъчна операция, но със сигурност може да спре кръвотечението ви.

Жената се замисли за миг, после кимна, притисна кърпичката към носа си и отвори вратата.

Използваха кухнята. Докторът беше пиян до козирката, но процедурата беше проста и той успя да извърши нужните манипулации — може би благодарение на мускулната си памет. Ричър мокреше чисти парцали с топла вода и му ги подаваше. Медикът почисти лицето на жената и запълни ноздрите ѝ с дебели топки памук. За разбитите устни използва парчета марля. Упойката премахна болката и тя постепенно се отпусна в някакво полусънно състояние. Беше ясно, че носът ѝ е разбиван многократно. Иначе имаше хубава кожа, изящни кости и красиви очи. Беше слаба и доста висока, добре облечена и очевидно заможна, което личеше и от обзавеждането на къщата. В кухнята беше топло. Подът беше покрит със солидни широки дъски, излъскани от десетки години добро поддържане. Всичко беше изпипано до последния детайл в пастелни тонове. Отрупани с книги лавици, картини по стените, килими на пода. В дневната имаше голяма сватбена снимка в сребърна рамка. На нея домакинята беше по-млада и без наранявания, изправена до висок и жилав мъж в сив костюм. Той имаше тъмна коса, дълъг нос и лукави очи. Не приличаше на спортист или на човек, който си вади хляба с физически труд, но не приличаше и на учен или поет. Със сигурност не беше и фермер. По-скоро беше бизнесмен, някакъв шеф. Човек, който живее далеч от природата, деликатен и енергичен, но без живец.

Ричър се върна в кухнята. Докторът си миеше ръцете на мивката, а жената се решеше без огледало.

— Сега по-добре ли сте? — попита я той.

— Не толкова зле — отговори бавно и носово тя. Гласът ѝ звучеше равнодушно.

— Съпругът ви не е тук, така ли?

— Излезе да вечеря с приятели.

— Как се казва?

— Сет.

— А вие?

— Аз се казвам Елинор.

— Пиете ли аспирин, Елинор?

— Да.

— Защото Сет често ви причинява това?

Тя дълго мълча, после бавно поклати глава.

— Спънах се в килима.

— Няколко пъти през последните няколко дни? Все в същия килим?

— Да.

— На ваше място бих го махнал.

— Сигурна съм, че няма да се случи повече.

Изчакаха десетина минути в кухнята, докато жената се качи да вземе душ и да се преоблече. Чуха как шурва вода, а после спира. Тя им извика от стълбището, че е добре и смята да си легне. Нямаха причина да останат повече и си тръгнаха. Входната врата меко щракна зад тях. Докторът се запрепъва към колата и тежко се тръшна на дясната седалка. Кожената чанта остана между краката му. Ричър запали двигателя и излезе на заден ход, после направи маневра, натисна газта и пое по обратния път.

— Слава богу — обади се докторът.

— Че тя се оправи?

— Не, че Сет Дънкан не си беше у дома.

— Видях снимката му. Нищо особено. Бас държа, че кучето му е пудел.

— Те нямат куче.

— Казах го фигуративно. Мога да разбера безпокойството на селския лекар, който трябва да се забърка в семеен скандал, а съпругът е пияч на бира, носи тениска без ръкави и държи два бултериера в двора си, който е задръстен от боклуци и повредени коли. Но този Сет Дънкан явно не е от тях.

Докторът не каза нищо.

— Ти обаче се страхуваш от него — подхвърли Ричър. — Това означава, че силата му е другаде. Може би финансова или политическа. Има много хубава къща.

Докторът продължаваше да мълчи.

— Той ли е бил? — обърна се да го погледне Ричър.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Правил ли го е и преди?

— Да.

— Колко пъти?

— Много. Включително ѝ е чупил ребрата.

— Тя не е ли потърсила помощ от полицията?

— Ние нямаме полиция. Най-близкото управление е на сто километра оттук.

— Би могла да се обади по телефона.

— Тя няма да повдигне обвинения срещу него. Никога не го правят. Позволят ли първия побой, всичко е свършено. Просто се примиряват.

— Къде вечеря с приятели тип като този Дънкан?

Отговор не последва и Ричър не настоя.

— В бара ли се връщаме? — попита след известно време докторът.

— Не, мисля да те закарам у дома.

— Благодаря. Много мило от твоя страна. Но от там до мотела разстоянието е доста голямо, за да вървиш пеш.

— Проблемът е твой, защото мисля да задържа колата — отвърна Ричър. — Утре сутринта ще хванеш някой да те докара и ще си я прибереш.

На осем километра южно от мотела докторът отново се втренчи в трите стари къщи край пътя. След известно време извърна глава напред и започна да дава указания. Ричър зави наляво, надясно, после пак наляво. Сред тъмните и пусти ниви бавно изплува ново ранчо, разположено в центъра на парцел от два декара, ограден с мрежа.

— Къде ти е ключът? — попита той.

— На връзката.

— Имаш ли друг?

— Жена ми ще ми отвори.

— Надявай се — промърмори Ричър. — Лека нощ.

Изчака докторът да измине седем-осем метра по алеята пред къщата, после направи маневра и се насочи обратно към двупосочния път, простиращ се от север на юг. Когато се колебаеш, завий наляво, спомни си старото правило той. Това го накара да поеме на север. Измина километър-два, отби на банкета и спря. Къде би могъл да вечеря с приятели тип като Сет Дънкан?

5

В някой ресторант, беше заключението на Ричър. В тази дълбока провинция несъмнено има и богати типове, които се занимават със земеделие, а си почиват на кана домашна бира с мезе говеждо филе алангле — с навити ръкави, разхлабени вратовръзки и насмешливо отношение към женчовците от крайбрежието, които мислят за вредата от холестерола. Отделните окръзи в Небраска разполагат с огромни територии и са рядко населени, което означава, че ресторантите са на минимум петдесет километра един от друг. Но през нощта всички заведения светят с ярките си реклами. Част от местната култура. Табелата е с ясен надпис непосредствено под покрива на заведението, оградена с неон. Или пък е окачена на висок пилон, осветен от силни прожектори.

Ричър изключи двигателя, излезе от колата и се покатери на покрива, използвайки опората на рамките за багажник, фиксирани към купето. Изправи се с цял ръст и се оказа на около три метра над най-плоската равнина в света. Започна бавно да оглежда хоризонта, въртейки се на 360 градуса. Далеч на север се виждаше бледото сияние на мотела. На около петнайсет километра в югозападна посока забеляза друго сияние — този път в розово. Може би беше обикновена бензиностанция, но си заслужаваше да се провери. Слезе, запали двигателя и пое на юг, а после свърна на запад. Спира още два пъти, за да актуализира информацията. Сиянието видимо се усилваше и накрая пред очите му се появи яркочервена неонова реклама, порозовяла в краищата от влажния въздух. Тя можеше да бъде на магазин за алкохол, на друг мотел, на бензиностанция от веригата „Ексън“.

Оказа се обаче, че е ресторант. Най-после. Дълга и ниска сграда със свещи на прозорците, стени като на хамбар и странно извит нагоре покрив, която приличаше на стара кобила в полето. Беше построена в средата на парцел от около четири декара, с ярка неонова реклама под стряхата, която наподобяваше птиче гнездо от стъклени тръби, свързани с метални планки. Наоколо бяха паркирани множество коли, всичките с предницата към стената. Като прасета пред хранилките си. Или като самолети пред терминал. Повечето бяха пикапи и седани, но имаше и автомобили с висока проходимост. Някои бяха нови, други — по-стари, почти без изключение с местни номера.

Ричър паркира субаруто на доктора встрани от тях, по-близо до пътя. Слезе и разкърши рамене, опитвайки да раздвижи горната част на скованото си от студ тяло. Никога през живота си не беше вземал аспирин и нямаше никакво намерение да започне точно сега. Един-два пъти беше лежал в болница на системи, които вкарваха контролирано количество морфин във вените му. Беше запазил приятни спомени от това лечение, но извън спешното отделение продължаваше да разчита на времето и силата на волята си. Друго не признаваше.

Насочи се към входа на заведението. Озова се в малко квадратно фоайе с още една врата в дъното. Близо до нея бе бюрото на метр д'отела с включена лампа и дебела книга за резервации. Вдясно се виждаше малка зала за хранене, в която две двойки довършваха вечерята си. Вляво имаше нейно огледално копие. До основната зала в дъното се стигаше по къс коридор. Ниски тавани, ламперия по стените, много месинг. Топло и интимно местенце.

Ричър подмина бюрото и провери голямата зала. Непосредствено след арката имаше малка маса за двама, заета от някакъв тип с червено футболно яке на „Корнхъскърс“, университета на Небраска. По-голямата част на салона беше запълнена от маса за осем, около която се бяха настанили седем мъже с костюми и вратовръзки. Трима срещу трима по дължината, с мъжа от семейната снимка начело. Без съмнение беше той, макар да изглеждаше малко по-стар, малко по-слаб и дори малко по-самодоволен. Със сигурност беше той. Човек не можеше да го сбърка. Масата беше отрупана с остатъците от богата вечеря. Чинии, чаши, назъбени ножове с дървени дръжки.

Ричър влезе в салона. Мъжът на масичката за двама се изправи и му препречи пътя. Вдигна ръка като пътен полицай и я опря в гърдите му. Беше едър тип. Висок почти колкото Ричър, доста по-млад и малко по-тежък, в добро физическо състояние. Очите му гледаха доста умно. Сила и интелигентност. Опасен микс. Ричър предпочиташе онези от едно време, които бяха само мускули, без мозък. Виновно беше образованието. Трябваше да се плати генетична цена за това, че караха спортистите да ходят на училище.

От голямата маса не му обърнаха внимание.

— Как ти е името, дебелак? — попита Ричър.

— Името ми ли? — зачуди се местната горила.

— Въпросът не беше труден.

— Брет.

— Чуй какво ще ти кажа, Брет — изсъска Ричър. — Или ще свалиш ръката си от гърдите ми, или ще ти откъсна китката!

Мъжът свали ръката си, но остана на пътя му.

— Какво? — навъсено го изгледа Ричър.

— Мистър Дънкан ли търсите? — попита Брет.

— Какво ти пука?

— Аз работя за мистър Дънкан.

— Така ли? И какво работиш за него?

— Уреждам му срещите.

— Е, и?

— Вие нямате среща с него.

— А кога мога да си уредя такава?

— Никога. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че това не ме устройва, Брет.

— Съжалявам, сър. Трябва да си вървите.

— Ти какъв играеш? Охрана, бодигард? Що за птица е той, по дяволите?

— Той е обикновен гражданин, а аз съм негов сътрудник. Позволете да ви изпратя до колата.

— Искаш да ме изведеш на паркинга?

— Върша си работата, сър.

Седмината бяха опрели лакти на масата и водеха задушевен разговор. Шестима от тях слушаха историята, която им разправяше Дънкан, и очевидно се забавляваха. Някъде отстрани долитаха обичайните кухненски шумове. Сребърни прибори потракваха по порцеланови чинии, чаши се връщаха с глухо почукване на покривките.

— Сигурен ли си в това? — попита Ричър.

— Бих бил доволен да се подчините — отвърна младежът.

Ричър сви рамене.

— Добре, да вървим.

Обърна се, мина покрай рецепцията и отвори вътрешната врата. После направи същото с външната и излезе в студената нощ. Едрият тип вървеше по петите му. Ричър се мушна между два пикапа и тръгна към субаруто. Онзи го последва. Ричър спря на три метра от колата и се обърна. Едрият също спря и зачака. Беше спокоен, търпелив и компетентен.

— Мога ли да ти дам един съвет?

— Какъв съвет?

— Ти си умен, но съвсем не си гений. Току-що размени една добра тактическа ситуация за нещо много по-лошо. Вътре имаше куп свидетели, които можеха да се намесят, имаше и телефони. Но тук няма нищо подобно. Току-що ти обърна гръб на едно огромно предимство. Аз мога да отделя достатъчно време, за да те наритам, и никой няма да ти помогне.

— Тази вечер никой няма да бъде наритан.

— Съгласен съм. Но при условие, че предадеш едно съобщение на мистър Дънкан.

— Какво съобщение?

— Той бие жена си, а аз искам да му обясня, че не бива да го прави.

— Сигурен съм, че бъркате.

— Видях последиците с очите си. Затова искам да поговоря с него.

— Осъзнайте се, сър. Няма да говорите с никого. Само един от нас ще се върне в ресторанта и това няма да сте вие.

— Харесва ли ти да работиш за тоя тип?

— Не се оплаквам.

— Може би ще започнеш, но по-късно. Някой ми беше казал, че най-близката линейка е на сто километра от тук. Може би ще лежиш цял час на асфалта.

— Качете се в колата и си тръгвайте, сър.

Ричър пъхна ръце в джобовете на шубата си. Трябваше да ги обездвижи и да ги предпази от нови контузии.

— Давам ти последен шанс, Брет — каза той. — Все още можеш да се оттеглиш. Ще бъде жалко да пострадаш заради онзи боклук.

— Трябва да си свърша работата.

Ричър кимна.

— Виж какво, момче — започна той.

Едрият тип машинално се наведе, за да чуе края на изречението. Десният крак на Ричър се стрелна напред, тежкият ботуш потъна в слабините на младежа. Ричър се отдръпна в мига, в който тялото на противника му политна и се завъртя на деветдесет градуса. От устата му излетя сподавен вик, придружен с остатъци от храна. Направи опит да си поеме дъх, но се задави и се закашля.

Вторият ритник попадна в слепоочието. Ричър го нанесе странично, като футболист, който изпълнява воле пред вратата на противника. Краката на бодигарда се отлепиха от асфалта, тялото му се просна по гръб.

Без да вади ръце от джобовете си, Ричър се обърна и тръгна обратно към ресторанта.

6

Купонът във вътрешната зала продължаваше с пълна сила. Лактите вече не бяха на масата. Всичките седем участници се бяха облегнали назад, с изпънати крака, заемайки цялото свободно пространство, сити и доволни. Лицата им бяха леко зачервени от топлината и бирата. Докато чакаха поредния виц, шестима от тях разсеяно слушаха седмия, който се хвалеше нещо. Ричър се насочи към масата, застана зад стола на Дънкан, извади ръцете си от джобовете и ги постави върху раменете му. В салона настъпи мъртва тишина. Ричър леко подръпна раменете на Дънкан. Столът се люшна назад и застана на два крака. После Ричър го пусна и той с трясък зае нормалното си положение. Дънкан успя да се изправи и рязко се завъртя. Равни порции страх и гняв се изписаха на лицето му. Плюс желанието да запази самообладание пред приятелите си. Очите му бързо огледаха салона, но не откриха бодигарда. Това отне част от неговата самоувереност и гняв за сметка на страха.

— Сет Дънкан? — попита Ричър.

Кльощавият не отговори.

— Имам едно съобщение за теб, приятел.

— От кого? — попита Дънкан.

— От Националната асоциация на брачните консултанти.

— Има ли такава асоциация?

— Вероятно.

— Какво е съобщението?

— То е по-скоро въпрос.

— Добре де, да го чуем.

— Въпросът е как ще ти хареса това! — отвърна Ричър и му нанесе силен удар в носа. Адски силен удар. Кокалчетата му смазаха хрущяли и кости, превръщайки ги в кървава пихтия. Дънкан отлетя назад и се просна върху масата. Разнесе се трясък на счупени чаши и чинии, ножовете се пръснаха по пода.

Дънкан не направи опит да се изправи.

Ричър спокойно се обърна и напусна вътрешния салон. Прекоси коридора, мина покрай рецепцията и излезе на паркинга.

Върху ключа, който му беше връчил червенокосият барман-администратор, беше изписана голяма цифра шест. Ричър паркира пред бунгало номер шест, бутна вратата и изведнъж се оказа в миниатюрно копие на централната сграда. Помещението беше кръгло, с изключение на пространството, определено за банята и гардероба. Куполът на тавана излъчваше мека светлина. Леглото беше монтирано на специален извит подиум. Пред заобления фотьойл имаше малка кръгла масичка. Старомодният телевизор с кинескоп беше поставен на друга масичка. Банята беше малка, но удобна, с вана и душ. Гардеробът имаше почти същите размери.

Тук имаше всичко, от което се нуждаеше. Нищо излишно.

Ричър се съблече, хвърли дрехите си на леглото и взе душ. С наслада подложи тялото си на горещата струя. Врат, рамене, ръце и ребра. Повдигна едната си ръка, после и другата. След това и двете заедно. Движеха се, но като частите на новосглобена машина, които се нуждаят от напасване. Добрата новина беше, че кокалчетата изобщо не го боляха.

* * *

Личният лекар на Сет Дънкан се намираше на повече от триста километра, в Денвър, Колорадо. Несъмнено отлично подготвен медик, който обаче нямаше опит в спешната помощ. Най-близкият рентген беше на един час път, а никой разумен човек не би прибягнал до услугите на някаква местна откачалка. Затова Сет помоли един от приятелите си да го закара до къщата на чичо му Джаспър Дънкан. Главно защото чичото знаеше как да се справя с необичайните ситуации по всяко време. Той живееше на осем километра от кръстопътя с мотела, в най-северната от трите стари къщи в края на общата алея. Вътрешността ѝ беше задръстена от вещи, които чакаха момента да бъдат използвани. Самият чичо Джаспър беше надхвърлил шейсет, но беше здрав като бик и притежаваше разностранни умения — истинска съкровищница на народната мъдрост и отдавна забравени познания.

Джаспър настани племенника си на един кухненски стол и се зае да разглежда раната. След известно време излезе и се върна със спринцовка с местна упойка. По принцип тя беше предназначена за прасета, но млекопитаещите са си млекопитаещи и упойката свърши работа. Когато мястото изтръпна до нужната степен, Джаспър намести костта със силните си пръсти, след което отново изчезна във вътрешността на къщата. Няколко минути по-късно се върна със стара алуминиева шина за лице — едно от нещата, които със сигурност можеха да се открият сред вещите му. Пръстите му сръчно започнаха да огъват шината, за да прилепне към лицевите кости на племенника. После запуши ноздрите с дебели тампони марля и почисти кръвта с гъба, напоена с топла вода.

Дойде време да позвъни на съседите си.

До него живееше брат му Джонас Дънкан. Третата къща беше собственост на другия им брат, Джейкъб Дънкан — бащата на Сет. Пет минути по-късно четиримата седяха около кухненската маса на Джаспър. Военният съвет беше открит.

— Нека караме поред, синко — започна Джейкъб Дънкан. — Кой беше онзи тип?

— Никога не съм го виждал — отвърна Сет Дънкан.

— Тук е мястото да попитам къде, по дяволите, беше твоето момче Брет? — попита Джонас.

— Излезе да го изпрати на паркинга и там онзи го пребил. Шут в топките, последван от шут в главата. След което го зарязал там.

— Брет добре ли е?

— Има мозъчно сътресение. Не знае кой ден сме днес. Безполезен е. Искам да го сменя с някой друг.

— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — каза Джонас.

— И така, кой е този тип? — попита Джаспър.

— Едър мъж с кафява шуба и вълнена шапка. Това е всичко, което видях и което помня. Просто влезе в салона и ме удари.

— Защо?

— Не знам.

— Нищо ли не каза?

— Някакви глупости. Брет каза, че е дошъл с колата на доктора.

— Не знае коя дата сме днес, но помни колата на непознатия?

— Предполагам, че последиците от мозъчните сътресения са непредвидими.

— Но ти си сигурен, че не те е ударил докторът, така ли?

— Казах ти, че никога не съм виждал този тип. А доктора го познавам. Не би посмял да ме удари.

— Какво не ни казваш, синко? — попита Джейкъб Дънкан.

— Боли ме главата.

— Сигурен съм, че те боли. Но аз те попитах нещо друго.

— Не искам да говоря.

— Но знаеш, че трябва. Не можем да оставим подобно нещо без последици.

Сет Дънкан погледна вляво от себе си, после вдясно.

— Добре де, тази вечер с Елинор се скарахме — промърмори той. — Преди да изляза. Нищо особено, но се наложи да я плесна.

— Колко силно?

— Май ѝ разкървавих носа.

— Лошо?

— Знаеш, че е доста крехка.

За миг в кухнята се възцари тишина.

— Нека се опитаме да свържем нещата — обади се Джонас Дънкан. — Жена ти е повикала доктора.

— Бях я предупредил да не го прави.

— Ама тя го е направила. Защото е крехка. Но докторът не си е бил у дома, а в бара на мотела, където е постоянен клиент. На половин бутилка „Джим Бийм“, както обикновено. Елинор вероятно го е намерила там.

— Наредено му е да се държи далеч от нея.

— Но той не се е подчинил. Докторите понякога проявяват странности. Сигурно е бил твърде пиян, за да шофира. Както обикновено. Заради бърбъна. Може би е помолил някой да кара вместо него. Заради чувството на загриженост, което го е обзело.

— Кого би помолил?

— Някой друг клиент на бара.

— Никой не би посмял да направи подобно нещо.

— Прав си, но това се отнася само за местните. Външен човек спокойно би се съгласил. А това там все пак е мотел, в който отсядат всякакви хора.

— Добре, а после?

— Непознатият може би не е харесал онова, което е заварил в дома ти, и е тръгнал да те търси.

— Може би Елинор ме е издала?

— Сигурно. Иначе онзи не би знаел накъде да тръгне. Едва ли познава околността.

— Какво точно ти каза? — попита Джейкъб Дънкан.

— Някакви глупости за брачни консултанти.

— Значи такава била работата — кимна Джонас Дънкан. — Попаднали сме на случаен минувач с морални скрупули. Гост на мотела.

— Искам много да го боли — процеди Сет Дънкан.

— Ще го боли, сине — успокои го баща му. — Ще го смачкаме от бой и ще го пратим да си върви по пътя. С кого разполагаме?

— Надявам се да не е Брет — обади се Джаспър.

— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — повтори Джонас.

— Изпратете двама — разпореди се Джейкъб Дънкан. — Преди да тръгнат, нека се отбият при мен за инструкции.

7

След душа Ричър се облече отново. Включително шубата, защото в стаята беше студено. Изключи осветлението и седна в заобления фотьойл. Сет Дънкан едва ли щеше да се обърне към ченгетата. А и тяхното управление вероятно се намираше на сто километра от тук. Никакви местни връзки или приятелства. Освен това контактът с полицията означаваше някакви обяснения. Които със сигурност щяха да доведат до признанието, че бие жена си. Самонадеян тип като него не би избрал този път.

Но ако наистина бе самонадеян, той положително имаше достъп до хора, които да заменят бодигарда му. Поне двама, а може би и трима. Живата охрана е по принцип реактивна професия, но въпросните двама или трима заместници можеха да бъдат убедени да действат проактивно поне една нощ, особено ако бяха приятели на Брет. Ричър знаеше, че няма да им бъде трудно да го открият. Може би „Аполо Ин“ беше единственото място за подслон срещу заплащане в район от около петстотин квадратни километра. А ако местните познаваха пиянските навици на доктора, никак нямаше да им е трудно да сглобят пъзела — телефонното обаждане, лечението и последвалата интервенция.

Затова той се облече, завърза връзките на обувките си и зачака, наострил уши за пропукване на автомобилни гуми по чакъла.

Границата между Съединените щати и Канада се намираше на повече от седемстотин и двайсет километра северно от мястото, където беше отседнал Ричър. Най-дългата сухопътна граница в света следваше 49-ия паралел, пресичаше планини, пътища, реки и потоци, минаваше през градове, ниви и гори. В западната си част тя представляваше съвършено права линия с дължина около три хиляди километра, започваща от щата Вашингтон и стигаща до Минесота, абсолютно неохраняема от военна гледна точка, на пръв поглед безлюдна и нерегулирана, но едновременно с това наблюдавана далеч по-стриктно, отколкото допускаха обикновените хора. Между щатите Вашингтон и Минесота имаше петдесет и четири официални гранични пункта, седемнайсет от които работеха денонощно, трийсет и шест бяха отворени само през деня, а в един нямаше никакъв персонал. В замяна на това пък имаше телефони за постоянна връзка с отдалечените митнически служби. Останалата част от правата като конец линия се патрулираше от засекретен брой агенти, по нея имаше неуточнено количество видеокамери, а в земята бяха закопани многобройни сензори за движение. Правителствата от двете страни на границата имаха много добра информация за всичко, което се случваше там.

Но това беше само информация, а не доказани факти. Земята в щата Монтана източно от Скалистите планини беше предимно камениста, спускаща се плавно към равнини, залесени с иглолистни гори, сред които бълбукаха кристално чисти поточета и проблясваха девствени езера. Тук-там между дърветата се мяркаха песъчливи, покрити с борови иглички пътеки. Една от тях се виеше в продължение на километри, преди да се влее в черен път. След още много километри на юг въпросната просека опираше в тесен, покрит с чакъл път, който от своя страна свършваше до трудно забележимо сред дърветата шосе, водещо към малкото и забравено от бога градче Хог Париш.

Пикап с боядисана в сиво каросерия направи ляв завой и пое по разбитото, изпълнено с дупки шосе. Амортисьорите му жаловито скърцаха от неравностите. Движеше се на габарити, с изключени фарове. Напредваше бавно, но неотклонно в дълбокия мрак и хапещия студ. В един момент стигна до черния път и пое по меката пръст. Отляво и отдясно се виждаха дълги редици замръзнали стволове. Отгоре се открояваше къс от безлунното нощно небе, обсипано с едри звезди, а джипиес сателитите осигуряваха отлично наблюдение върху площ от хиляди километри, насочваха пикапа и маркираха границите на неговата сигурност.

След още много километри черният път най-сетне свърши, опирайки в песъчливата пътека. Пикапът забави ход, потъвайки в дълбоките коловози, който беше оставил при предишните си пътувания. Водачът предпочиташе да ги следва независимо от острите завои, защото те маркираха най-безопасното преодоляване на камъни и други скрити препятствия. Храсти и клони драскаха по каросерията. След около час машината спря на предварително избраното място, което се намираше на три километра южно от границата. Никой не знаеше къде точно са закопани сензорите за движение, но по единодушно мнение те бяха в рамките на зона от километър и половина, простираща се от двете страни на границата. Нещо като минно поле. За сигурност бяха прибавили още километър и половина. Околните храсти бяха изсечени, за да се осигури пространство за обръщане.

Пикапът даде на заден, обърна и спря напряко на пе-съчливата пътека, с предницата на юг. Габаритите угаснаха, двигателят заглъхна.

Започваше чакането.

Ричър продължаваше да седи във фотьойла. Изтекоха четирийсет минути, после час. През цялото това време той прехвърляше в съзнанието си маршрута, по който щеше да поеме на следващата сутрин. На юг до междущатската магистрала, а после на изток. Междущатската беше лесна — никога не беше имал проблеми да се придвижи на стоп. Тя беше осеяна с паркинги и места за почивка, движението беше оживено. По нея пътуваха както големи камиони, така и частни коли. Голяма част от водачите им се чувстваха самотни и с готовност приемаха компанията на стопаджии като него. Проблем беше отсечката преди нея — един пуст път посред пустошта. Откакто последният шофьор го бе свалил на някакво кръстовище, наоколо цареше пълна тишина. Никакъв шум от трафик. През нощта винаги беше по-зле, отколкото през деня, но въпреки това беше странно, че няма никакво движение. В Америка това се случваше много рядко. На практика не чуваше абсолютно нищо. Нямаше вятър, обичайните нощни звуци също липсваха. Напрягаше слух да чуе пропукването на чакъла под автомобилни гуми. Но не чуваше нищо, сякаш беше оглушал. Вдигна ръка и щракна с пръсти пред ухото си, просто за всеки случай. Не беше оглушал. Стана, отиде до тоалетната и се върна на мястото си.

После долови нещо.

Не беше шум от преминаващ автомобил, не беше вятър, не беше нощен звук.

Не бяха гуми по чакъла.

Бяха стъпки.

8

Стъпки по чакъла. Чифт. Леки и несигурни, приближаващи се. В рамката на прозореца се появи сянка. Крехка и дребничка, сгушена в палтото си.

Жена.

Тихо и колебливо почукване на вратата. От малка и нервна ръка, облечена в ръкавица. Може би бе някакъв номер. Измислен от неособено умен мъж, решил да изпробва за примамка слаба и безобидна жена, която да му вдъхне чувство за измамна сигурност и да го измъкне навън. Съвсем нормално беше жената да се чувства нервна и несигурна в тази роля.

Ричър безшумно прекоси стаята и влезе в банята. Отвори прозореца, откачи комарника и го сложи на дъното на ваната. После надникна навън, прекрачи перваза и стъпи на чакъла. Пое по една от боядисаните в сребристо греди, които рамкираха пътеката. Безшумно и внимателно, като въжеиграч. Движеше се обратно на часовниковата стрелка, обиколи кръглото бунгало и излезе в гръб на жената.

Беше сама.

На алеята нямаше коли, паркингът беше пуст. Никой не се притискаше отстрани на вратата, никой не клечеше под прозореца. Само жената, която видимо трепереше от студ. Беше облечена с вълнено палто, носеше шал. Без шапка. Може би бе четирийсетгодишна, дребна и разтревожена. Вдигна ръка да почука отново.

— Тук съм — обади се Ричър.

Тя ахна и се обърна с ръка на гърдите.

— Простете, че ви изплаших, но не очаквах гости — добави той.

— Би трябвало да очаквате — съвзе се тя.

— Всъщност сте права — кимна той. — Но не очаквах вас.

— Може ли да влезем вътре?

— Коя сте вие?

— Извинете — промърмори тя. — Аз съм съпругата на доктора.

— Приятно ми е — кимна Ричър.

— Може ли да влезем?

Ричър извади ключа от джоба си и отвори вратата. Пропусна жената и заключи отвътре. После прекоси стаята и затвори вратата на банята, през която нахлуваше студен въздух. Жената стоеше в средата на мокета.

— Моля, седнете — махна към фотьойла той.

Тя се подчини, без да разкопчава палтото си. Все още беше нервна. Ако носеше чантичка, вероятно щеше да я притиска към коленете си. Като един вид защита.

— Изминах пеша цялото разстояние до тук — каза тя.

— За да си приберете колата? Трябваше да оставите това на съпруга си. Разбрахме се да я вземе сутринта.

— Той е твърде пиян, за да шофира.

— Но утре със сигурност ще бъде окей.

— Утре ще бъде късно. Вие трябва да изчезнете от тук. Още сега. Намирате се в опасност.

— Мислите ли?

— Мъжът ми каза, че пътувате на юг, към междущатската. Ще ви закарам до там.

— По това време? — вдигна вежди Ричър. — Това са поне сто и шейсет километра.

— Двеста — поправи го тя.

— Посред нощ е — поклати глава той.

— Тук не сте в безопасност — настоя жената. — Съпругът ми ми разказа какво е станало. Забъркали сте се с онези Дънкан. Видели сте. Те със сигурност ще го накажат, но ще дойдат и за вас.

— Те? — вдигна вежди Ричър.

— Фамилията Дънкан. Четирима са.

— Как ще го накажат?

— О, не знам. Последния път му забраниха да стъпва тук за цял месец.

— Тук? Имате предвид бара на мотела?

— Това е любимото му място.

— Как така са му забранили?

— Казаха на мистър Винсънт да не му сервира. Той е собственикът.

— А защо собственикът на мотела трябва да се подчинява на тези Дънкан?

— Те имат транспортна фирма. Мистър Винсънт е подписал договор за доставки с тях. Принудили са го. Те така работят. Ако мистър Винсънт не играе по свирката им, някоя доставка със сигурност ще се забави. Друга ще се загуби, а трета ще пристигне със значителни щети. Той ще фалира. И го знае.

— Какво могат да причинят на човек като мен? — пожела да узнае Ричър.

— Те наемат футболисти, направо от колежа. „Корнхъскърс“. Достатъчно добри, за да получат стипендия, но без качества да пробият в Националната лига. Използват ги за телохранители и биячи. Яки типове.

Брет, помисли си Ричър.

— Бързо ще направят връзката и ще разберат къде сте — продължи жената. — Всъщност къде другаде бихте могли да бъдете? Ще ви посетят. Може би вече пътуват насам.

— Откъде?

— Гаражът им е на трийсет километра от тук. А повече от хората им живеят около него.

— С колко футболисти разполагат?

— С десет.

Ричър замълча.

— Споменали сте на мъжа ми, че пътувате за Вирджиния — добави тя.

— Така е — кимна той.

— Там ли живеете?

— Колкото на всяко друго място.

— Трябва да тръгваме! — настоя тя. — Намирате се в голяма опасност!

— Само ако изпратят всичките деветима — поклати глава той.

— Кои деветима? — погледна го с недоумение тя.

— Футболистите.

— Казах ви, че са десет.

— С един от тях вече се запознах. В момента е извън играта. От тази вечер отборът е с един човек по-малко.

— Какво?

— Изпречи се между мен и Сет Дънкан.

— Какво направихте на Сет Дънкан?

— Счупих му носа.

— Мили боже! Защо?

— А защо не?

— Господи! Къде са ключовете от колата?

— Какво ще стане с мисис Дънкан?

— Трябва да тръгваме. Още сега, в тази минута!

— Първо отговорете на въпроса ми.

— Тя също ще бъде наказана. Защото се е обадила на мъжа ми. Била е предупредена да не го прави. Също като него. Забранили са му да я лекува.

— Той е лекар и няма друг избор. Нали е дал клетва?

— Как се казвате?

— Джак Ричър.

— Да тръгваме, мистър Ричър! Още сега!

— Какво ще направят с мисис Дънкан?

— Това не е ваша работа — отсече жената.

На практика мнението ѝ съвпадаше с неговото. Работата му беше да стигне до Вирджиния, а тази жена му предлагаше транспорт за най-трудната част от пътя. Бърз и безплатен превоз. Магистралата И-80 го очакваше на два часа път от тук. Там щеше да хване някой от нощните тирове, които потегляха от паркинга още в ранни зори. Може би дори щеше да закуси в някое денонощно заведение. Бекон с яйца и голяма чаша кафе.

— Какво ще ѝ направят? — повтори той.

— Може би нищо особено.

— Как така „нищо особено“?

— Вероятно ще ѝ дадат някакъв коагулант. Един от чичовците има доста голям запас от лекарства. А може би просто ще ѝ забранят да взема аспирин. Така няма да кърви толкова силно следващия път. Това е всичко. Нищо особено. Няма за какво да се тревожите. Те са женени от десет години. Ако е искала да избяга, спокойно е можела да го направи. Все пак не е затворничка, нали?

— Но този път е друго — поклати глава Ричър. — Макар и неволно, тя е станала причина за счупения нос на мъжа си. Ако не успее да си го изкара на мен, той най-вероятно ще си го изкара на нея.

Съпругата на доктора не каза нищо, но в мълчанието ѝ прозираше съгласие. В странната кръгла стая настъпи тишина. После Ричър долови скърцането на автомобилни гуми по чакъла.

9

Ричър погледна през прозореца. Гумите бяха четири на брой, огромни и назъбени, монтирани на пикап марка Форд. Имаше усилено окачване и прожектори на покрива. Отпред на бронята имаше лебедка. В мрака на кабината се очертаваха фигурите на двама мъже с дебели вратове и широки рамене.

Пикапът бавно се плъзна покрай редицата бунгала и спря на шест-седем метра зад субаруто. Фаровете останаха включени, двигателят — също. Вратите се отвориха и двамата мъже стъпиха на алеята.

Приличаха на Брет, но бяха доста по-едри от него. Под трийсет, над метър и деветдесет, от сто и трийсет килограма нагоре. Със сравнително тънки талии на фона на широките гърди, яките рамене и огромните бицепси. Къси подстрижки, малки очички и месести лица. Бяха от онези, които лапат по две порции една след друга, но продължават да са гладни. Червените якета на „Корнхъскърс“ изглеждаха сиви на светлината на прожекторите, монтирани над кабината на пикапа.

Съпругата на доктора се приближи до прозореца.

— Мили боже! — прошепна тя.

Ричър не каза нищо.

Горилите затръшнаха вратите и в синхрон се оттеглиха към товарната част на пикапа. Там, прикрепен към кабината, имаше голям метален сандък за инструменти. Резето се отмести, капакът се вдигна. Единият бияч извади тежък чук със заоблена глава, а другият се въоръжи с огромен френски ключ, дълъг близо метър. Оставиха капака отворен и се върнаха в светлината на фаровете. Издължените им сенки подскачаха пред тях. Крачеха леко и гъвкаво за ръста си като повечето спортисти. Спряха за миг и погледнаха вратата на бунгалото, а после ѝ обърнаха гръб и се насочиха към субаруто.

Атакуваха колата с дива ярост и зашеметяваща бързина. Шумът беше оглушителен. Пръснаха предното стъкло на сол и повториха упражнението със задното и страничните, с фаровете и стоповете. После се заеха с каросерията. Покривът, вратите, калниците и багажника се превърнаха в смачкани ламарини. Напъхаха оръжията си в отворите на страничните стъкла и потрошиха уредите на таблото и копчетата на радиото.

Мамка му, помисли си Ричър. Отиде ми превозът.

— Това е наказанието на съпруга ми — прошепна съпругата на доктора. — Този път е доста по-сурово.

Биячите прекратиха акцията си толкова внезапно, колкото я бяха започнали. Останаха край смазаната кола с отпуснати ръце, дишайки тежко.

Хиляди парченца стъкло проблясваха на неоновата светлина. Ехото от ударите върху ламарината бавно заглъхваше в неподвижния въздух.

Ричър съблече шубата си и я хвърли на леглото.

Двамата здравеняци се насочиха към бунгалото. Ричър отвори вратата и излезе да ги посрещне. Не знаеше дали ще победи или ще загуби, но искаше да избегне битката във вътрешността на бунгалото. Собственикът на мотела Винсънт и бездруго си имаше достатъчно проблеми.

Мъжагите спряха на няколко крачки от него. Стояха един до друг, в някаква странна симетрия, с отпуснати оръжия във външните си ръце. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма стегната плът, зачервена и потна в студения въздух.

— Ще ви задам една малка гатанка, момчета — подхвърли Ричър. — Вие сте изкарали четири години в колежа, учейки се да играете футбол. Аз пък съм бил тринайсет години в армията, където ме обучаваха да убивам хора. Въпросът е дали и колко съм уплашен?

Не получи отговор.

— Но вие сте се представили зле и никой не ви е предложил професионален договор — продължи той. — За разлика от вас аз бях толкова добър, че получих пълна колекция медали и повишения. Въпросът е колко уплашени сте вие?

— Не много — отвърна младежът с френския ключ.

Грешен отговор. Но разбираем. Да бъдеш сравнително добър гард или играч в отбора на колежа и да стигнеш до безплатния автобусен превоз до колежа в Линкълн несъмнено бе някакво постижение. Да излезеш на терена на стадион „Мемориал“ дори и като резерва автоматично те доближава до най-добрите. А фактът, че не си успял да сключиш професионален договор с някой отбор от Националната футболна лига, не е чак толкова голям срам. В света на спорта често става така, че линията между успеха и провала е много тънка, а причината да се окажеш от едната или другата ѝ страна — твърде относителна. Тези хора бяха част от елита в продължение на двайсет години — отначало в квартала, после в града, региона, може би и щата. Популярни, глезени от фенове и от момичета, още от осемгодишни забравили какво е да губиш битка.

С тази разлика, че никога не бяха водили истински бой. Бяха безкрайно далеч от битките на хората, на които им плащаха да се бият или да умрат. Перченето и блъскането в училищния двор, на тротоара пред сладкарницата или късно вечерта пред боулинг залата е толкова далеч от истинския бой, колкото са далеч от „Супербоул“ двама дебелаци, разменящи си лениви пасове в парка. Тези момчета бяха аматьори. При това самодоволни аматьори, свикнали да печелят само от репутацията си или от предимството в количествено отношение. В реалния свят щяха да са мъртви още преди да замахнат.

В конкретния случай ставаше въпрос за лош избор на оръжие. Най-добро е стрелящото оръжие. След него идва пробиващото, а на трето място е режещото. Тъпите инструменти са далеч по-назад в списъка, защото забавят бързината на ръката. Неконтролируемата инерция при употребата им е неизгодна, когато се пропусне първият удар. И още нещо: когато се наложи да ги използваш, замахът задължително трябва да бъде отвътре навън, за да слееш ускорението и удара в едно плавно движение. Но тези двамата бяха застанали рамо до рамо и това предполагаше замах отвън навътре, което означаваше чукът и френският ключ да отлетят първо назад, да спрат и едва тогава да се насочат към целта. Първата част на това движение е ясна като телеграфно послание. Най-категоричното предупреждение на света, никаква изненада. Все едно, че пускаш обява във вестника или изпращаш телеграма чрез „Уестърн Юниън“.

Ричър се усмихна. Той беше израснал във военни бази, пръснати по целия свят. Беше се сражавал с твърдото като кремък потомство на морските пехотинци, усъвършенствайки бойните си умения срещу жестоките банди местни хлапаци по прашните улици на Азия и влажните улици на Европа. В сравнение с тях тези типове, помпали мускули из затънтените градчета на Тексас, Арканзас или Небраска, приличаха на пухена възглавница. Докато тях ги бяха учили да тичат и скачат, за да уловят топката, него го бяха размазвали и изправяли на крака професионалисти, които могат да ти строшат врата толкова лесно, че разбираш какво се е случило едва когато решиш да кимнеш и главата ти се търкулне на улицата. Сама, без тялото…

— Носим ти едно послание, приятел — обади се онзи с френския ключ.

— Наистина ли? — погледна го Ричър.

— Всъщност въпрос — уточни младежът.

— Съдържа ли трудни думи? — попита Ричър и направи малка крачка напред и вдясно. — Ще ти трябва ли време да го формулираш?

Застана директно срещу двамата си противници. На равно разстояние от двамата, някъде около два метра и половина, така че, ако неговата позиция отговаряше на шест часа на часовниковия циферблат, позициите на противниците му бяха съответно на единайсет и един. Мъжът с Френския ключ се падаше вляво от него, а другият с чука — вдясно.

Пръв се раздвижи мъжът с френския ключ. Той прехвърли тежестта на тялото си на десния крак и направи къс замах назад с тежкия инструмент, предназначен да освободи силата на свитите мускули, а после да го стовари хоризонтално върху лявата ръка на Ричър — някъде между рамото и лакътя. Не беше пълен идиот, защото направи доста приличен опит за пръв удар.

Но движението така и си остана недовършено.

Прехвърлил тежестта си на левия крак, Ричър нанесе удар с десния. Действието му беше светкавично, в същата посока и със същата скорост, дори малко по-бързо. Още преди френският ключ да прекрати движението си назад и да се стрелне напред, подметката на Ричър потъна в коляното на едрия младеж и му строши капачката. Останките ѝ потънаха дълбоко, разкъсвайки хрущяли и сухожилия. Ставата се измести и се обърна наопаки. Коляното се огъна навътре, заемайки недопустима и дори абсурдна позиция за всяко нормално коляно. Човекът започна да се свлича, но Ричър забрави за него още преди тялото му да измине два сантиметра във вертикална посока и преди в гърлото му да се роди писъкът на болка и ужас. Просто се плъзна от външната му страна и го изтри от паметта си. Той вече беше невъоръжен и еднокрак инвалид, а Ричър никога не обръщаше внимание на еднокраките инвалиди.

Горилата с чука разполагаше с част от секундата, за да вземе решение. Би могъл да се завърти в посока на часовниковата стрелка, но то означаваше да направи нещо като пълен кръг, тъй като Ричър беше почти зад гърба му. Освен това между тях се свличаше тялото на приятеля му, който безпомощно очакваше директния сблъсък. Другата възможност беше да замахне назад на сляпо, с надеждата да има късмет и да улучи противника.

Той избра втората възможност.

Точно както очакваше Ричър. Очите му проследиха движението на ръката. Китката се извъртя назад, лакътят щръкна отвътре навън. В същия миг Ричър се разкрачи за максимална устойчивост, завъртя се в кръста и заби ръба на дланта си в сгъвката на лакътя. Огромната сила на замаха се насочи в една посока, но тежестта на чука я дръпна в обратната. Лакътната става на нападателя пропука, китката му се оказа прекалено изтеглена напред. Чукът започна да се изплъзва от пръстите му и той моментално реагира. Отскочи назад и надясно, търсейки позиция, при която лакътят да заеме нормалното си положение. Но инерцията го тласна в посока, обратна на часовниковата стрелка, и той изведнъж се озова очи в очи с Ричър, олюлявайки се в търсене на изгубения баланс. Още преди чукът да стигне до земята, главата на Ричър се заби в лицето му. Ударът беше страховит. После Ричър отскочи назад към смазаното субару. Секунда и половина му бяха достатъчни да планира следващите си действия.

Мъжът с френския ключ се търкаляше на земята. Зашеметен не толкова от болката, която тепърва щеше да се появи, колкото от ужасното прозрение за край на живота, който познаваше. Сбъднал се беше дълбоко вкорененият страх на спортиста от тежка контузия по време на мач. И мрачно бъдеще с патерици и бастуни, болезнено куцукане и никакви перспективи за работа. Другият нападател все още беше на крака, примигваше и се олюляваше, от носа му шуртеше кръв. С обездвижена ръка, с нефокусиран поглед и изпразнена от съдържание глава.

Цивилизованият човек, който живее в света на киното и телевизията и умее да се държи според правилата на феърплея, несъмнено би казал „стига“. Но Ричър не живееше там. В неговия свят невинаги започваш боя, но задължително го завършваш. Без да го загубиш, разбира се. Той беше наследил трудно събираната мъдрост на няколко поколения, според която най-лесният начин да загубиш една битка е да приемеш, че противникът е капитулирал, преди това да е станало факт. Затова той се обърна и пристъпи към онзи, който доскоро държеше чука, а после рискува да влоши състоянието на ръцете и юмруците си, нанасяйки му светкавичен ъперкът в триъгълника над мускулестия корем. Жесток и безпощаден удар в слънчевия сплит, нанесен бързо и със страшна сила. Противникът му се сгъна на две и политна напред. Ричър изчака главата му да стигне удобното разстояние до земята, след което му нанесе отмерен ритник в лицето. Обзет от известна доза милосърдие, той прецени, че е по-добре да му избие няколко зъба, вместо да му причини необратими мозъчни травми.

После отново насочи вниманието си към онзи, който доскоро размахваше френския ключ. Изчака го да се претърколи в удобна позиция и му нанесе съкрушителен ритник в челото. Наведе се за ключа и с две точни движения строши китките му — раз, два. После направи същото и с мъжа, който държеше чука — три, четири. Тези двамата бяха нечие оръжие. Никой войник не си позволява да зареже изоставените муниции на врага, без да ги обезвреди.

Съпругата на доктора наблюдаваше развоя на събитията от вратата на бунгалото. На лицето ѝ беше изписан ужас.

— Какво? — неприязнено я изгледа Ричър.

10

Пикапът продължаваше да мърка с работещ двигател и запалени фарове. Двете горили представляваха тъмни купчини отвъд обсега на светлината. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма плът, вече в хоризонтално положение. Много трудно щяха да ги преместят.

— Какво ще правим сега? — нервно попита съпругата на доктора.

— Моля? — вдигна глава Ричър.

— Бих желала да не правите това.

— Защо?

— Защото нищо добро не ни чака.

— Защо? Какво става тук, по дяволите? Кои са тези хора?

— Нали ви казах — футболисти.

— Не тези, а Дънкан — поклати глава Ричър. — Хората, които са ги изпратили.

— Видяха ли ме?

— Тези двамата? Съмнявам се.

— Дано. Не искам да се забърквам.

— Защо? Какво става тук?

— Това не е ваша работа.

— Кажете го на тях — промърмори Ричър.

— Изглеждахте бесен — отбеляза тя.

— Аз ли? Нищо подобно. Бях само леко заинтригуван. Ако бях бесен, сега щяхме да почистваме тук с пожарникарски маркуч. Но при създалата се ситуация един повдигач ще ни свърши по-добра работа.

— Какво ще правите с тях?

— По-добре ми разкажете за тези Дънкан.

— Семейство са и това е всичко. Сет, баща му и двамата му чичовци. Едно време се занимаваха със земеделие, а сега имат транспортна фирма.

— Кой от тях наема футболистите?

— Не знам кой взема решенията. Може би ги вземат с мнозинство, а може би всички трябва да са съгласни.

— Къде живеят?

— Къщата на Сет вече я знаете.

— Имам предвид другите трима, по-старите.

— Южно от тук, съвсем наблизо. В три усамотени къщи.

— Видях ги — кимна Ричър. — Съпругът ви ги оглеждаше.

— Погледнахте ли ръцете му?

— Защо?

— Вероятно е кръстосал пръсти за късмет. Нали знаете — подсвиркваш си, докато минаваш покрай гробищата.

— Но защо? Какви са тези типове, по дяволите?

— Гнездо на стършели. Вие го разровихте с пръчка и сега трябва да изчезнете.

— А как трябваше да постъпя? Да ги оставя да ме пребият с онези инструменти?

— Ние правим именно това. Приемаме си наказанието с усмивка и покорно наведена глава.

— Какви ги дрънкате, за бога?

Тя замълча и поклати глава. След кратка пауза добави:

— Нищо особено, казваме си. Когато хвърлиш жабата в гореща вода, тя веднага изскача обратно. Но когато я пуснеш в студена вода и я нагрееш постепенно, тя си стои кротко, докато се свари.

— Това сте вие, така ли?

— Да, това сме ние.

— Искам повече подробности.

— Не — поклати глава жената. — От мен няма да чуете нищо лошо за фамилията Дънкан. Аз съм местно момиче, познавам ги цял живот. Те са чудесна фамилия, нищо им няма. Абсолютно нищо.

Съпругата на доктора изгледа продължително потрошеното субару и си тръгна. Ричър ѝ предложи да я закара с пикапа на футболистите, но тя не пожела дори да го чуе. Прекоси паркинга на мотела и се стопи в мрака. Той насочи вниманието си към двамата, които лежаха на чакъла пред бунгалото. Никога не би могъл да вдигне изпаднал в безсъзнание мъж, който тежи над сто и трийсет килограма. Вероятно би се справил с тази тежест, ако е окачена на щанга. Но не и сто и трийсет килограма инертна плът с габаритите на хладилник.

Отвори вратата на пикапа и влезе в кабината. Вътре миришеше на боров ароматизатор и нагорещено масло. Включи на скорост, описа полукръг и върна назад към мястото, където лежаха двамата мъже. Слезе, мина отпред и огледа лебедката, монтирана към бронята. Беше електрическа. С моторче, свързано към барабан, на който беше навит тънък стоманен кабел с кука накрая. Имаше лост за отключване и бутон за навиване.

Ричър натисна лоста и започна да развива въжето. Три метра, пет метра, десет. Прехвърли го над кабината, а после го издърпа през каросерията към задния край. Свали капака и закачи куката на колана на мъжа, който бе по-близо. Върна се отпред, потърси бутона за навиване и го натисна.

Моторчето се включи и барабанът започна да се върти. Въжето се опъна и затрептя като тетивата на лък, издълбавайки дълбок улей в ламарината на покрива. Барабанът забави ход, но после захапа и продължи да се върти. Пикапът клекна на пружините си. Ричър мина отзад. Първият мъж се влачеше по чакъла с безжизнено отпуснати крайници. Тялото му бавно се насочваше към ръба на каросерията. После въжето зае вертикално положение и застърга по метала. Коланът на мъжа се огъна, но издържа тежестта на тялото, което бавно се вдигна във въздуха. Гърбът му се изви като дъга, ръцете и краката му увиснаха надолу. Ричър изчака още малко, после започна да го бута напред, нагласи го над каросерията и спря лебедката. Протегна ръце и успя да освободи куката. Повтори процедурата и с другия. Приличаше на ветеринар, когото са повикали да прибере две мъртви крави.

Той измина осем километра на юг, после намали и спря пред общата алея, която водеше към трите самотни къщи. Боядисани в бяло от предишни поколения, те все още излъчваха сивкаво сияние под лунните лъчи. Солидни, наредени в полукръг постройки, с малко разстояние между тях. Никакви декоративни храсти. Само подравнен, обрасъл с трева чакъл, на който бяха паркирани три автомобила. Зад тях се виждаше телена ограда с метални стълбове, отвъд която се простираше пусто и равно поле.

Светеше само един от партерните прозорци на къщата вдясно. Всичко друго тънеше в мрак. Ричър изтегли пикапа десетина метра напред, после включи на заден и го вкара в алеята. Гумите заскърцаха по чакъла, достатъчно шумно, за да привлекат вниманието. Измина около петдесет метра, което беше горе-долу половината от разстоянието до къщите. После спря, слезе от кабината и отиде да свали задния капак. Покатери се в каросерията, грабна за колана единия от пребитите бабаити и го повлече към ръба. Там се изправи, опря крак в бедрото му и силно го бутна. Тялото прелетя около един метър и с тътен се стовари на алеята.

Обратна пратка.

Повтори маневрата и с втория, който се стовари върху колегата си. После вдигна капака, скочи от каросерията и се мушна в кабината. Потегли бързо, без да гледа назад.

Четиримата Дънкан все още седяха около масата в кухнята на Джаспър. Това не беше официално заседание, но те се възползваха от обстоятелствата, за да обсъдят дългия списък с предстоящи задачи. Тревожеха се най-вече от извънредната ситуация, възникнала на канадската граница.

— Нашият приятел на юг започва да ни притиска — обяви Джейкъб.

— Няма как да контролираме нещо, което е извън контрол — поклати глава Джонас.

— Опитай се да му го обясниш.

— Ще си получи доставката.

— Кога?

— Когато е възможно.

— Но той плати в аванс.

— Както винаги.

— Много пари.

— Както обикновено.

— Този път е ядосан. Иска действия. Но се случва нещо странно. Когато ми се обади, останах с чувството, че продължава някакъв разговор.

— Какво?

— Явно беше притеснен. Едновременно с това и доста кисел, сякаш не го приемаме на сериозно. Сякаш беше осъществил предварителни, но безплодни контакти. Сякаш сме пренебрегнали предупрежденията. Аз останах с усещането, че е разгърнал на трета страница, докато ние все още сме на първа.

— Май започва да си губи ума.

— Освен ако…

— Освен какво?

— Освен ако не е разговарял веднъж или два пъти с някой от нас.

— Не и с мен — обяви Джонас Дънкан.

— Нито пък с мен — добави Джаспър Дънкан.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Питам, защото няма друго обяснение. Да не забравяме, че не бива да обтягаме отношенията си с тоя тип. Той е безкрайно неприятен и доста опасен.

Братята на Джейкъб едновременно повдигнаха рамене. Наближаваха шейсет, яки и обрулени от живота, солидни като пожарни кранове.

— Хич не гледайте мен — обади се Джонас.

— Мен също — побърза да се обади Джаспър.

Само Сет Дънкан мълчеше. Не беше казал нито дума. Синът на Джейкъб.

— Какво не ни казваш, момче? — попита баща му.

Сет бавно вдигна очи от масата. Алуминиевата шина правеше лицето му странно. Баща му и двамата му чичовци го гледаха втренчено.

— Не аз счупих носа на Елинор тази вечер — промълви той.

11

Джаспър Дънкан отвори един от кухненските шкафове и измъкна начената бутилка уиски „Ноб Крийк“. После пъхна пръсти в четири очукани чаши на плота и ги пренесе на масата. Махна тапата на шишето, наля четири щедри дози и ловко плъзна чашите по издрасканото дърво. Част от малък и познат на всички ритуал. Роднините му го изчакаха да седне и отпиха по глътка. Стъклените чаши изтропаха обратно на масата. Четири глухи почуквания, прозвучали необичайно силно в тишината на нощта.

— Започни отначало, синко — въздъхна Джейкъб Дънкан.

— Сам ще се оправя — поклати глава Сет Дънкан.

— Като те слушам, май няма да се оправиш.

— Той е мой клиент.

— Беше, преди време — поправи го Джейкъб. — Но ние сме семейство и вършим всичко заедно. Няма такова нещо като странични сделки.

— Оставяхме пари на масата.

— Няма смисъл да се връщаме към миналото. Ти откри човек, готов да плати по-висока цена за една и съща стока, и всички бяхме доволни. Но наградата носи рискове. Никой не дава пари за нищо. Няма безплатен обяд. Затова казвай какво се случи.

— Закъсняхме с една седмица.

— Нищо подобно. Никога не работим с фиксирани дати.

Сет Дънкан не отговори.

— Какво? — изгледа го Джейкъб Дънкан. — Да не би да си гарантирал датата на доставката?

Сет Дънкан мълчаливо кимна.

— Направил си грешка, синко — поклати глава Джейкъб. — Отлично знаеш, че не можем да си позволим фиксирани дати. Стотици фактори са извън нашия контрол. Например метеорологичната обстановка.

— Използвах най-лошия сценарий.

— Твърде много мислиш. Винаги има нещо по-лошо от най-лошото, бъди сигурен в това. И тъй, какво стана?

— Двама се появиха у дома. Преди три дни. Негови хора. Опасни типове.

— Къде беше Брет?

— Принудих се да му кажа, че ги очаквам.

— А наистина ли ги очакваше?

— Горе-долу.

— Защо не ни каза?

— Защото ще се оправя сам.

— Май не се оправяш много добре, синко. Какво искаха тези хора?

— Казаха, че носят съобщение от шефа си. Бил много недоволен. Казах, че разбирам. Обяснявах, извинявах се. Но те отвърнаха, че това не е достатъчно. Имали заповед да оставят следи. Казах им да не го правят, защото имам бизнес и се срещам с хора. Те обаче държаха на своето и удариха Елинор.

— Просто ей така?

— Първо попитаха и ме принудиха да се съглася. Принудиха и нея. Накараха ме да я държа, докато я удряха. По-късно ѝ се извиних. А тя рече: „Каква е разликата? Те сега или ти по-късно?“ Знаеше, че съм много ядосан.

— После?

— Помолих за една седмица отсрочка, но те ми дадоха четирийсет и осем часа.

— Значи тази вечер отново са се появили?

— Да. И повториха всичко.

— А кой е онзи тип в ресторанта? Някой от тях?

— Не. Вече ти казах, че го виждам за пръв път.

— Случаен минувач, както предполагахме — обади се Джонас Дънкан. — Защитник на слабия пол.

— Е, добре поне, че той ни се махна от главата — каза Джейкъб.

Миг по-късно дочуха скърцане на гуми по чакъла. Някакъв автомобил влизаше в алеята им. Движеше се бавно, моторът виеше на ниска предавка. Спря на известно разстояние от къщата, без да изключва двигателя. След кратка пауза се разнесе глух тътен, сякаш примесен с изпускането на въздух от гърдите. Нова пауза, после чуха втори подобен тътен. Автомобилът се оттегли. Този път по-бързо, с превключване на скоростите. После отново се възцари нощната тишина.

Джонас Дънкан пръв стигна до вратата. На петдесетина метра надолу по алеята се виждаше странна купчина, осветена от луната. На двайсет започна да му става ясно какво представлява тя. На пет вече можеше да установи и състоянието на младите горили.

— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.

— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.

Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.

Ричър спря пикапа до унищоженото субару и се насочи към вратата на бунгалото, където го чакаше собственикът. Мистър Винсънт. На тъмно косата му изглеждаше черна.

— Патрона ли сменяте? — любезно попита Ричър.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам.

— Но?

— Не можете да останете тук.

— Платих трийсет долара — напомни му Ричър.

— Ще ви ги върна, разбира се.

— Въпросът не е в това. Сделката си е сделка. Не съм повредил обзавеждането.

Винсънт не отговори.

— Те вече знаят, че съм тук — добави Ричър. — Къде бих могъл да отида?

— Преди всичко беше окей.

— Преди какво?

— Преди да ми кажат да не ви оставям тук. Незнанието на закона не е престъпление. Но сега, след като ме информираха, вече не мога да им откажа.

— Кога ви информираха?

— Преди две минути, по телефона.

— Винаги ли изпълнявате онова, което ви наредят?

Винсънт не отговори.

— Тъп въпрос, предполагам — промърмори Ричър.

— Мога да изгубя всичко, което съм изградил със собствените си ръце. Включително и семейството си. След всичките тези години…

— От хиляда деветстотин шейсет и девета насам?

— Откъде знаете?

— Щастливо предположение. Кацането на Луната и всичко останало. Програмата „Аполо“.

— Помните ли шейсет и девета?

— Смътно.

— Най-хубавата година за мен. Случиха се много неща. Не знам какво стана после. Но тогава бях убеден, че сме на прага на нова епоха.

— Така беше — кимна Ричър. — Но не беше епохата, която сте очаквали.

— Съжалявам.

— А сега може би ще предложите да ме закарате до меж-дущатската магистрала?

— Не мога да го направя. Ние не бива да ви подкрепяме по никакъв начин.

— Ние?

— Всеки един от нас. Заповедта вече е издадена.

— По всичко личи, че съм наследил един пикап — рече Ричър. — Мога и сам да стигна до там.

— Недейте — поклати глава Винсънт. — Ще го обявят за откраднат и общинската полиция ще ви хване още преди да сте преполовили пътя.

— Семейство Дънкан контролира и ченгетата, така ли?

— Не съвсем. Но откраднатият пикап си е откраднат пикап, нали?

— Значи искат да остана тук, а?

— Вече да. Започнали сте война, която те искат да до-вършат.

12

Изправен на студа между пикапа и бунгалото, Ричър бавно се оглеждаше. Нямаше кой знае какво да види. Синкавото сияние на неона стигаше само до потрошеното субару. Над главата му светеше ярка луна, небето беше обсипано с милиарди звезди.

— Има ли още кафе в онази кана? — попита той.

— Не мога да ви обслужа — поклати глава Винсънт.

— Няма да те предам — увери го Ричър.

— Сигурно ще ме наблюдават.

— В момента са заети да откарат двама ранени в болницата, която е на сто километра от тук.

— Не всички, сигурен съм.

— Това е последното място, на което ще ме потърсят. Вече са ти наредили да ме разкараш и едва ли допускат, че няма да изпълниш заповедта.

— Не знам.

— Да сключим споразумение — предложи Ричър. — Аз ще се разкарам, за да ти спестя неприятностите. А ти можеш да задържиш трийсетте долара, защото не си виновен за нищо. В замяна ще ме черпиш чаша кафе и ще отговориш на няколко въпроса.

Фоайето беше тъмно. Светеше само малка лампа зад бара. Мекото розово-червено сияние беше изчезнало, заменено от режещата очите зеленикаво-бяла светлина на неоновата тръба. Музиката беше изключена. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на лампата и тихото бучене на въздуха в отоплителната система. Винсънт напълни кафемашината с вода, загреба лъжица кафе от голям почти колкото барабан буркан и го сложи върху хартиен филтър с размерите на шапка. Машината заработи. Ричър слушаше бълбукането на водата и съскането на парата и гледаше как скъпоценната кафява течност започва да пълни каната.

— Започни от самото начало — рече той.

— Началото беше много отдавна — въздъхна Винсънт.

— Винаги е така.

— Те са стара фамилия.

— Винаги има такава.

— Първият, когото познавах, беше старият Дънкан. Фермер, наследник на поколения фермери. Предполагам, че първият от тях се е заселил тук още с раздаването на земята. Може би непосредствено след Гражданската война. Отглеждали царевица и фасул, постепенно разширили обработваемите площи на фамилията. А старецът ги наследил. Той има трима синове — Джейкъб, Джаспър и Джонас. Публична тайна е, че момчетата мразят фермата, но я поддържаха до смъртта на баща си. За да не разбият сърцето му.

После започнаха да продават и се ориентираха към бизнеса с камиони. Далеч по-малко работа. Разделиха имота и го продадоха на съседите си. Което звучеше напълно разумно. Площта, която е била голяма във времето на конете и мулетата, вече не изглежда такава. Трактори, ефективна икономика и още куп нови неща. По онова време цената на земята бе висока, но момчетата ловко подсладиха сделките, като предлагаха отстъпка в цената, ако съседите подпишеха договор да прибират реколтата си с помощта на „Дънкан Транспортейшън“. Което също звучеше разумно. Всички получиха онова, което искаха. Всички бяха доволни.

— Докато?

— Нещата бавно започнаха да се влошават. Възникна спор с един от съседите. Стара история, отпреди двайсет и пет години. Напрежението нарасна. Стигна се дотам, че в края на лятото реколтата на въпросния съсед остана на полето. Фамилията Дънкан просто отказа да я извози и тя изгни. През онази година човекът не получи нищо за труда си.

— Защо не е потърсил друг превозвач?

— По онова време семейство Дънкан вече държаха транспорта в целия регион. Никой превозвач нямаше сметка да бие толкова път само за реколтата от една ферма.

— А защо не я е прибрал със собствени сили?

— Всички си продадоха камионите. След подписания договор не виждаха смисъл да ги запазят, а и ипотеките ги притискаха.

— Би могъл да наеме транспорт еднократно.

— Нямаше дори да излезе през портала. Една от клаузите на договора гласеше, че само камионите на Дънкан могат да извозват стоката от фермата. Нямаше начин да я оспори в съда, а още по-малко извън него. По това време футболистите бяха вече на сцената. Първото поколение. Днес би трябвало да са старци.

— Тотален контрол, а? — подхвърли Ричър.

Винсънт кимна.

— Всичко е много просто. Или работиш цяла година, след което трябва да извозиш реколтата, или си седиш на задника и не отглеждаш нищо. Фермерите живеят от сезон за сезон. Не могат да си позволят тотална загуба на реколтата. А фамилията Дънкан им хвана цаката. Може би случайно, може би в резултат на далновидност. Но в момента, в който осъзнаха какво държат в ръцете си, те с удоволствие започнаха да го използват.

— Как?

— На пръв поглед нищо кой знае колко лошо. Хората плащаха малко над уговорената цена и те се държаха прилично. Всъщност това е всичко.

— И ти правиш същото, нали?

— Ами да — отново кимна Винсънт. — Преди десет години това място се нуждаеше от ремонт. Дънкан предложиха да ми отпуснат безлихвен заем, ако подпиша договор за доставките с тях.

— И продължаваш да плащаш.

— Всички продължаваме да плащаме.

— А защо мълчите?

— Какво да направим? Революция? Няма как да стане. Хората трябва да ядат. А Дънкан са умни и никога не пипат прекалено грубо. Разбираш ли?

— Жабата в топлата вода — кимна Ричър. — Така го обясни съпругата на доктора.

— Всички го обясняваме така.

— Но в крайна сметка пак си сварен, нали?

— Да, ама не веднага — отвърна Винсънт, напълни една чаша с горещо кафе и я плъзна по плота. И тя носеше логото на НАСА. — Майка ми беше роднина с Нийл Армстронг — поясни той. — Първият човек, стъпил на Луната. Далечни братовчеди или нещо такова.

Ричър подуши парата и отпи една глътка. Кафето беше превъзходно. Прясно, горещо и силно.

— Президентът Никсън е имал готова реч, в случай че си останат горе — добави Винсънт. — Ако не успеят да излетят обратно. Представяш ли си? Седиш и гледаш Земята над себе си, докато въздухът ти свършва…

— Няма ли закони? — попита Ричър. — Срещу монополите, възпрепятстването на свободната търговия или други подобни неща?

— Да се обърнеш към адвокат означава да фалираш — въздъхна Винсънт. — Колко се точи едно дело? Две-три години? И през цялото време няма кой да ти извози реколтата. Това си е чисто самоубийство. Работил ли си някога във ферма? Управлявал ли си мотел? В края на деня хич не ти е до разни дебели книги по право, защото просто искаш да си легнеш.

— Потрошената кола на доктора не е дреболия — поклати глава Ричър.

— Съгласен съм. По-лошо е от обикновено. И всички сме разтревожени.

— Всички?

— Говорим помежду си. Главно по телефона. Споделяме информация, когато нещо се случи.

— И какво казват хората?

— Преобладава мнението, че докторът си го заслужава. Стигна твърде далеч.

— Защото е помогнал на пациентката си?

— Тя не беше болна. Тук става въпрос за интервенция.

— Според мен всички сте болни — сопна се Ричър. — Според мен вие сте банда безгръбначни страхливци. Какво трябва да се случи, за да се размърдате? Съгласен съм, че е трудно, когато човек е сам. Но ако се обедините и потърсите друг превозвач, той ще дойде. След като има достатъчно работа за Дънкан, значи ще има и за всеки друг.

— Но те ще ни дадат под съд.

— Нека ви дадат. Това означава три години да плащат съдебни разноски и да нямат приходи. Тогава ще разберат какво е.

— Мисля, че никоя транспортна компания няма да поеме техния бизнес — поклати глава Винсънт. — Нещата са нагласени така, че никой да не си пъха носа на място като това.

— Но все пак можете да опитате.

Винсънт не каза нищо.

— Както и да е — въздъхна Ричър. — Изобщо не ми пука на кого ще му извозят тон царевица, как и кога. Нито пък някой бушел или кварта боб — не знам с какво го измервате. Това сами можете да го решите. От вас зависи. А аз потеглям за Вирджиния.

— Не е толкова лесно — възрази Винсънт. — Тукашните хора са уплашени толкова отдавна, че вече не помнят какво е да не си уплашен.

Ричър не каза нещо.

— Какво мислиш да правиш? — погледна го Винсънт.

— Зависи от фамилията Дънкан. План А е да си тръгна на автостоп. Но ако те искат война, план Б е да я спечеля. Ще продължавам да трупам футболисти на прага им, докато се свършат. А после ще им отида на гости. Изборът си е техен.

— Моят съвет е да се придържаш към план А и да изчезнеш.

— Може и така да направя, но за него ми трябва някакъв трафик.

— Ще те помоля нещо.

— Какво?

— Да ми върнеш ключа от бунгалото. Съжалявам.

Ричър бръкна в джоба си и остави ключа на бара. Тежък къс месинг, маркиран с цифрата шест.

— Къде ще спиш тази вечер? — попита Винсънт.

— По-добре да не знаеш — отвърна Ричър. — Братята Дънкан може да те попитат. И ти със сигурност ще им кажеш, нали?

— Не мога да не им кажа — кимна Винсънт.

С това разговорът приключи. Ричър допи кафето си и излезе при пикапа. Стоманеното въже на лебедката беше изкривило рамката на покрива. Гледан отпред, автомобилът изглеждаше леко кривоглед. Но двигателят запали веднага. Ричър напусна паркинга. Когато се колебаеш, завий наляво, напомни си той и бавно пое на юг с изключени светлини. Очите му постепенно свикнаха с мрака и започнаха да избират посоката.

13

Пътят представляваше тясна и права като конец лента. Пусти и тъмни ниви отдясно, пусти и тъмни ниви отляво. Светлината на луната и звездите беше достатъчна, за да вижда силуетите. Но силуетите бяха малко. Тук-там по някое самотно дърво. Разораната земя се простираше чак до хоризонта. След пет километра на запад се появиха две постройки. Едната голяма, другата по-малка. Самотни сред голото поле. Личеше, че са дървени, въпреки разстоянието и мрака. Не бяха нито съвсем квадратни, нито съвсем прави. Сякаш земята бавно ги засмукваше. Сантиметър по сантиметър, ъгъл след ъгъл.

Ричър намали и пое по черния път, който представляваше два дълбоко изровени от тракторите коловоза със суха трева помежду им. Замръзнала и твърда като тел. Пикапът започна да се люшка. Изпод колелата му се разлетяха ситни камъчета. Коловозът направи завой, после още един, следвайки извивките на терена. Земята беше твърда като камък. Нямаше прах. Двете сгради бавно растяха пред очите му. Едната беше хамбар, а другата — някаква по-малка допълнителна постройка. Разстоянието помежду им беше стотина метра. Може би сто и двайсет. Обрасли със спяща растителност, поникнала от заблудени семена, довени от вятъра. През зимата тази растителност не представляваше нищо повече от голи и сухи пръчки. Но през лятото може би щеше да се превърне в свеж бръшлян.

Той първо надникна в хамбара, който стърчеше самотно, заобиколен от напукан черен асфалт. Беше построен от греди, които изглеждаха здрави като стомана, но всъщност вече бяха изгнили, наклонени на една страна. Плъзгащата се врата беше достатъчно голяма, за да пропусне едра селскостопанска техника. Безнадеждно блокирана от хлътването на цялата сграда. Особено дясната ѝ част, потънала дълбоко в земята. Водещото колело на портала беше изскочило от релсата.

Вградената вратичка в портала имаше нормални размери и беше заключена. Прозорци липсваха.

Ричър се върна обратно и подкара пикапа към другата постройка. Оказа се, че тя е обикновена барака. Отвореният ѝ край гледаше в обратна посока на хамбара. Коловозите влизаха чак вътре. Беше някакъв склад, използван рядко и преди много време. Два пъти по-дълъг от пикапа и малко по-широк от него.

Перфектно.

Ричър вкара машината вътре и спря едва когато кабината се оказа под нещо като полуетаж, запълнил подпокривното пространство. Изключи двигателя, слезе и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Измина двайсетина крачки и се обърна. Пикапът изобщо не се виждаше.

Усмихна се.

Беше време за сън.

Обърна се и продължи да върви.

Пое по коловозите, издълбани от гумите на тежки трактори. Земята под краката му беше твърда и неравна. Със сигурност щеше да му бъде по-лесно да ходи по затревената площ в средата, но това означаваше да остави следи по замръзналата трева. А Ричър беше от хората, които предпочитаха да не оставят следи. След известно време излезе обратно на пътя и се насочи на север, крачейки по средата — там, където би трябвало да има осова линия. Нощта беше тиха и спокойна. Въздухът беше студен, небето беше обсипано с ярки звезди. Нищо не помръдваше. Синкавото сияние в далечината беше изчезнало. Неоновите реклами на мотела бяха изключени.

За по-малко от час той измина пет километра и излезе на кръстопътя, от който можеше да тръгне на юг. След стотина метра в тази посока спря. Вляво стърчаха основите на изоставения търговски център, отвъд тях се виждаше изоставената бензиностанция. Вдясно нямаше нищо. В далечината смътно се очертаваше тъмният силует на мотела.

Нямаше паркирани коли.

Нямаше паркирани пикапи.

Нямаше наблюдатели.

Нямаше признаци за засада.

Ричър пое натам. Не след дълго стигна до задната част на мотела, в края на извитата редица бунгала. Като се придържаше встрани от посипаните с чакъл пътеки, той мина покрай боядисаните в сребристо греди и спря пред прозорчето на банята си, което все още беше отворено. Комарника го нямаше, останал бе във ваната. Ричър седна на перваза, надникна вътре, а после прехвърли краката си. Затвори прозорчето и се огледа.

Кърпите бяха там, където ги беше оставил след душа. Винсънт не беше оправил стаята. Беше оставил това за следващия ден, може би защото наистина нямаше смисъл да бърза. Едва ли някой щеше да се появи посред нощ с молба да бъде настанен. Това трудно можеше да се случи в пустошта на Небраска, и то посред зима.

Ричър влезе в стаята и бавно се огледа. Всичко беше така, както го беше оставил. Не светна лампите и не дръпна пердетата, преди да се мушне в леглото напълно облечен, с обувки на краката. Нямаше да му бъде за пръв път. Понякога си струваше да е готов. Затова остана обут и не си оправи леглото. Повъртя се известно време, за да се нагласи максимално удобно, после потъна в дълбок сън.

Събуди се пет часа по-късно и откри, че беше сбъркал в една от преценките си: Винсънт не съвместяваше пет длъжности, а само четири. Защото имаше камериерка. Жена, която поддържаше бунгалата. Именно нейните стъпки по чакъла отвън го бяха събудили. Зърна я през прозореца. Жената вървеше към вратата, с очевидното намерение да оправи стаята му. Ричър отметна одеялото, спусна крака на пода и примигна. Ръцете му бяха малко по-добре. Или все още бяха изтръпнали от съня. Навън утрото беше мрачно и студено, малко след разсъмване.

Хората виждат онова, което очакват да видят. Камериерката използва резервния ключ, отвори широко вратата и влезе в една стая, която очакваше да е празна. Очите ѝ се плъзнаха по фигурата на Ричър и после по-нататък. Измина цяла секунда, преди да се върнат обратно. Жената не показа кой знае каква изненада. Нито се сепна, нито извика. Явно имаше стабилната психика на човек, свикнал на всичко. Беше шейсетгодишна, а може би и повече. Нормална и здрава бяла жена, с руса коса, леко посребрена в корените. Личеше, че в кръвта ѝ има германски или скандинавски гени.

— Моля да ме извините, но мистър Винсънт каза, че това бунгало е свободно.

— Така трябваше — кимна Ричър. — По-добре е за него. Това, което не знаеш, не може да ти навреди.

— Вие сте човекът, който трябваше да си тръгне по нареждане на фамилията Дънкан — безпогрешно отгатна тя. Не беше въпрос, а заключение. Явно извлечено от многобройните телефонни разговори.

— Тръгвам си още днес — поясни Ричър. — Не искам да му създавам неприятности.

— Страхувам се, че вие ще си имате неприятности. Как възнамерявате да се измъкнете?

— На автостоп. Ще стигна до кръстопътя и ще поема на юг. Правил съм го и преди.

— А дали ще спре първата кола, която ще видите?

— Може би.

— Какви са шансовете ви?

— Малки.

— Първата кола няма да спре, защото почти сигурно ще бъде на някой от местните. А той веднага ще се обади на Дънкан да докладва къде точно се намирате. Вече сме инструктирани. Заповедта е дадена. Затова втората кола, която ще видите, ще бъде пълна с хора на Дънкан. Третата и четвъртата — също. Вие сте в беда, сър. Тук земята е равна, а сега е зима. Няма къде да се скриете.

14

Камериерката се движеше из стаята методично и организирано, без да обръща внимание на нелегалния гост, който седеше на леглото. Тя провери банята, сякаш за да прецени предстоящата работа, след което избута с бедро закръгления фотьойл, намествайки го върху вдлъбнатините на мокета, оставени от крачетата му.

— Имате ли мобилен телефон? — попита Ричър.

— Разбира се — кимна жената. — С няколко минути в картата.

— Ще ме издадете ли?

— Кого да издам? — вдигна рамене тя. — Тази стая е празна.

— Какво се намира на изток от тук? — попита Ричър.

— Нищо, което да заслужава вниманието ви. След километър и половина пътят става черен и не води доникъде.

— На запад?

— Същата работа.

— Защо имате кръстовища на пътища, които не водят доникъде?

— Заради един шантав проект отпреди петдесетина години. Според него тук трябвало да се изгради търговска зона, дълга повече от километър, с къщи на изток и запад. Няколко ферми били продадени заради земята, но всичко спряло дотам. Дори бензиностанцията фалирала. А това си е чиста целувка на смъртта, не мислиш ли?

— Мотелът обаче си стои.

— Държи се на зъби и нокти. Почти цялата печалба на мистър Винсънт идва от уискито, което продава на доктора.

— Забелязах — кимна Ричър. — Голям оборот.

— Всеки бар има нужда от повече клиенти.

— Но на вас ви плаща.

Жената кимна.

— Мистър Винсънт е добър човек. Помага както може. На практика аз съм фермерка. Тук работя през зимата, за да изкарам още нещичко. Всъщност, за да плащам на фамилията…

— За извозване на реколтата? — вдигна вежди Ричър.

— За мен тарифите са най-високите — уточни тя.

— Защо?

— Стара история. Но няма да се предам.

— За какво става въпрос?

— Не мога да говоря — отвърна жената. — Темата е табу. От нея започват всички неприятности. На практика стана така, че сбърках. Обвинението се оказа фалшиво.

Ричър стана от леглото и се насочи към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си. Зад него жената свали завивките от леглото с опитни движения.

Чаршафите отидоха в единия край, а одеялата — в другия.

— Пътувате за Вирджиния — обяви тя.

— Случайно да знаете и номера на социалната ми осигуровка? — подхвърли Ричър.

— Докторът споделил с жена си, че сте работили във военната полиция.

— Някога. Вече не.

— А сега?

— Сега съм гладен.

— Тук не сервираме закуска.

— А къде мога да хапна?

— Южно от тук има закусвалня. На около час път с кола, близо до града. Там общинските ченгета си пият сутрешното кафе и ядат понички.

— Страхотно!

Камериерката излезе от бунгалото и взе комплект чисти чаршафи от количката, която стоеше на алеята. Долни и горни, плюс калъфка за възглавницата.

— Колко ви плаща Винсънт? — подвикна след нея Ричър.

— Минималната заплата — отвърна тя. — Не може да си позволи повече.

— Аз ще ви платя повече, ако ми приготвите закуска.

— Къде?

— В дома ви.

— Рисковано е.

— Защо? Толкова лоша готвачка ли сте?

По лицето ѝ пробяга усмивка.

— Давате ли бакшиш?

— Ако кафето е хубаво.

— Използвам машината на майка ми.

— А нейното кафе добро ли беше?

— Най-доброто.

— Значи имаме сделка.

— Не знам — проточи жената.

— Едва ли ще започнат да обискират къщите една по една — успокои я той. — Очакват да ме спипат някъде на открито.

— А когато не успеят?

— Нямате причини за тревога. Дотогава ще бъда далеч. Обичам закуската като всеки нормален човек, но не ѝ отделям по няколко часа.

Жената се поколеба известно време, притиснала изгладена калъфка към гърдите си. Като знаме. Или като средство за защита.

— Добре — кимна най-сетне тя.

На седемстотин и двайсет километра на север се разсъмна малко по-късно, заради географската ширина. Сивият пикап продължаваше да препречва песъчливата пътека. Притихнал, покрит с ледени капчици роса. Шофьорът се събуди, излезе навън и се облекчи до близкото дърво. После пийна малко вода, хапна едно десертно блокче и се върна в спалния чувал. От там гледаше как зората се промъква над боровите връхчета. Знаеше, че ще остане тук най-малко един ден, може би два, а в най-лошия случай — три-четири. Но после го чакаха цял куп пари и забавления, заради които си струваше да кисне в тая пустош.

Освен това беше търпелив и изпълнителен по природа.

Ричър стоеше в средата на стаята, а камериерката шеташе около него. Леглото беше изпънато като по конец, кърпите в банята бяха сменени, а под огледалото кацнаха неразпечатано флаконче шампоан и сапун в хартиена опаковка. Тоалетната чиния се сдоби със стерилна лента. После жената отиде да докара пикапа си — стар, очукан и ръждив, с износени гуми и раздрънкано окачване. Тя заобиколи потрошеното субару и спря с дясната си врата пред бунгалото. После се огледа и на лицето ѝ се изписа нерешителност. Очевидно ѝ мина през ума да натисне газта и да потегли без Ричър. Но не го направи. Наведе се над седалката, отвори дясната врата и махна с ръка. Побързайте.

Ричър се подчини.

— Ако видим някой по пътя, ще легнете долу, ясно?

Той се съгласи, въпреки че кабината беше доста тясна за подобен вид упражнения. Старият шевролет беше с износена и мръсна тапицерия от винил. Колената на Ричър опираха в арматурното табло, между задното стъкло и облегалката нямаше никакво разстояние.

— Дайте една торбичка — подхвърли той.

— Защо ви е?

— Да я нахлузя на главата си.

— Не е смешно — каза тя и натисна педала.

Износената скоростна кутия изпълни командата с известно закъснение, нещо под капака издаде странен шум. Двигателят затрака като повреден мотоциклет. Колата напусна паркинга, зави наляво и пое на юг. Нямаше никакъв трафик. На дневна светлина земята изглеждаше плоска, безлична, безкрайна и заскрежена. Небето над нея беше безцветно. След пет минути Ричър забеляза двете стари сгради на запад. Наклонения хамбар и ниската барака, в която беше скрил плячкосания пикап. Три минути по-късно минаха покрай трите къщи на фамилията Дънкан, стърчащи самотно в края на общата алея. Ръцете на жената здраво стискаха волана. Той забеляза, че е кръстосала пръстите на дясната си ръка. Тя гледаше не толкова пътя пред себе си, колкото в огледалото за обратно виждане. Така изминаха около километър и половина, после тя най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и видимо се отпусна.

— Те са само хора — успокоително подхвърли Ричър. — Трима старци и един кльощав младок. Не притежават магически сили.

— Те са лоши — отвърна жената.

* * *

Седяха в кухнята на Джонас Дънкан и закусваха, очаквайки Джейкъб да вземе думата. Всички признаци за решението бяха налице. Не за пръв път Джейкъб потъваше в дълбок размисъл, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си, а после изричаше някоя мъдрост или предлагаше задълбочен анализ на ситуацията. А след това правеше предложение, което най-често убиваше няколко заека с един куршум. Затова останалите мълчаха и чакаха. Джонас и Джаспър открито се наслаждаваха на храната, докато Сет изпитваше известни затруднения с нея, тъй като дъвченето му причиняваше болка. Отокът на лицето му беше станал толкова голям, че излизаше извън алуминиевата шина. Сутринта се беше събудил с две огромни синини под очите с размера и цвета на прогнили круши.

Джейкъб остави вилицата и ножа, а после обърса устните си с ръкав. Постави длани на масата и каза:

— Трябва да си зададем един въпрос.

Като домакин Джонас имаше право на първа реакция.

— Какъв въпрос? — попита той.

— Трябва да се запитаме дали не е по-добре да се разделим с част от достойнството и самоуважението си, за да постигнем по-добър резултат.

— Как?

— В момента сме изправени пред една провокация и една заплаха. Автор на провокацията е някакъв непознат, отседнал в мотела, който си пъха носа където не му е работа. Заплахата идва от нашия приятел на юг, който започва да губи търпение. Провокацията може да бъде наказана, но заплахата изобщо не би трябвало да се появява. Точна дата не биваше да има. Но тя вече е определена, следователно трябва да бъде спазена. Няма съмнение, че Сет е постъпил така с убеждението, че това е най-доброто решение за всички нас.

— Как ще се справим? — попита Джонас.

— Нека първо помислим за провокацията. Онзи тип в мотела.

— Искам много да го боли! — изфъфли Сет.

— Всички го искаме, синко. Нали опитахме? Но май не се получи.

— И какво? Нима вече се страхуваме от него?

— Мъничко, сине. Все пак изгубихме трима души. Би било глупаво да не проявим загриженост. А ние не сме глупави, нали? Поне в това никой не би могъл да ни обвини. Оттук и моят въпрос за самоуважението.

— Искаш да го оставим да си отиде?

— Не. Искам да обясним на нашия приятел на юг, че проблемът е именно този непознат. Че той е причината за закъснението. После ще обясним на нашия приятел, че непознатият вече е отстранил двама от хората му, а ако той иска ускоряване на доставката, трябва да им даде шанс да се реваншират. Това ни устройва отвсякъде, нали? Три предимства, напълно самостоятелни. Първо, Сет ще се отърве от въпросните две момчета още сега. Второ, непознатият ще бъде убит или пребит и, трето, временно ще успокоим нашия приятел, който в крайна сметка ще осъзнае, че забавянето не е по наша вина. Ще се увери, че са ни попречили странични обстоятелства, и ще го приеме, защото сигурно и на него му се е случвало. С други думи каузата става обща.

В стаята настъпи тишина.

Пръв я наруши Джаспър Дънкан.

— Предложението ми харесва — обяви той.

— И на мен — рече Джейкъб. — Иначе не бих го направил. Единственият му недостатък е лекият удар по нашето достойнство и самочувствие. Защото не ние ще се справим с човека, дръзнал да се изправи срещу нас, а нашият приятел на юг ще разбере, че на света има проблеми, с които не можем да се справим сами.

— В това няма нищо срамно — поклати глава Джонас. — Става въпрос за изключително сложен бизнес.

— Значи сте на мнение, че неговите хора са по-добри от нашите, така ли? — попита Сет.

— Разбира се, че са по-добри — отвърна Джейкъб. — Не че нашите са лоши, но неговите са наистина големи играчи. Няма място за сравнение. Да забравяме, че нашият приятел на юг трябва да си остане наш приятел. В противен случай може да се превърне в крайно опасен враг.

— Но какво ще стане, ако не успеем с доставката? — попита Джаспър. — Ако нищо не се промени? Ако днес заковем непознатия, но въпреки това не можем да осъществим доставката в рамките на една седмица? Тогава приятелят ни на юг ще разбере, че го мамим.

— Не мисля, че непознатият може да бъде закован за един ден — поклати глава Джейкъб.

— Защо?

— Защото личи, че е опитен. Всички доказателства сочат в тази посока. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да се справим с него. Но през това време камионът ни може да потегли. А дори и да не тръгне, винаги можем да се оправдаем, че мислим за сигурността на стоката, която не бива да напуска страната, преди да решим този проблем. Той може да приеме доводите ни, но може и да не ги приеме.

— Значи трябва да рискуваме.

— Разбира се. Едва ли имаме друг избор. Въпросът е ще поемем ли този риск или не.

— Трябва да предложим помощ и да потърсим информация — обади се Джаспър. — Трябва да си осигурим пълното сътрудничество на населението.

— Естествено — кимна Джейкъб. — Нашият приятел ще го очаква от нас. Ще дадем инструкции и ще обявим санкции.

— Ще поверим операцията на нашите хора. Ще бъдат навсякъде и ще си отварят очите и ушите. Това ще бъде приносът ни.

— Разбира се — кимна Джейкъб. — И така, да или не?

В стаята настъпи тишина.

— Аз съм „за“ — обади се най-накрая Джаспър.

— Аз също — рече Джонас.

Джейкъб Дънкан кимна и вдигна ръце.

— Значи сме мнозинство — обяви той. — Това ми носи огромно облекчение. Трябва да ви призная, че преди два часа се свързах с нашия приятел на юг. Момчетата ни вече се включиха в лова заедно с неговите.

— Искам да бъда там, когато спипат онзи тип! — изсъска Сет.

15

Ричър почти очакваше да види някаква барака, скована от изгнили дъски, но жената вкара пикапа в дълга, покрита с чакъл алея, която свършваше пред спретната двуетажна къща, построена в единия край на огромна ферма с площ от поне четиристотин хектара. Паркира зад къщата до стар схлупен обор и няколко бараки. Ричър долови писукането на пилета в кокошарника, а в ноздрите го удари миризмата на кочина. Останалото беше земя, въздух и простор. Селски свят в цялото си зимно великолепие.

— Дано да не прозвучи грубо, но колко ще ми платиш? — попита жената.

— Искаш да прецениш колко храна да ми предложиш ли? — усмихна се Ричър.

— Нещо такова.

— На запад от Мисисипи закуската ми излиза около петнайсет долара, включително бакшиша — отвърна той.

Жената остана приятно изненадана.

— Това са много пари — рече тя. — Надницата ми за два часа. Все едно, че съм работила девет дни в седмицата.

— Не забравяй, че не всичко ще бъде печалба, защото съм гладен — напомни ѝ Ричър.

Тя го покани да влезе през задната врата. Къщата приличаше на тази на Сет Дънкан, но без скъпите подобрения. Ниски тавани, малки прозорци, неравен под. Стара къща, далеч от съвременната представа за дом, но чиста и подредена. Веднага личеше, че е била добре поддържана в продължение на поне сто години. В кухнята цареше безупречен ред. Печката беше студена.

— Още ли не си закусвала? — подхвърли Ричър.

— Аз рядко закусвам.

— Диета ли пазиш?

Жената не отговори, а той се почувства глупаво.

— Плащам трийсет долара, за да закусим заедно.

— Не искам милостиня.

— Това не е милостиня. Просто се реванширам за услугата. Ти се изложи на риск, за да ме доведеш тук.

— Опитвам се да бъда почтена, нищо повече.

— И аз — рече Ричър. — Можеш да приемеш или да откажеш.

— Приемам.

— Как се казваш? — попита той. — Когато закусвам с дама, предпочитам да знам поне името ѝ.

— Казвам се Дороти.

— Приятно ми е, Дороти. Омъжена ли си?

— Бях. Но вече не съм.

— Знаеш ли моето име?

— Ти си Джак Ричър. Вече бяхме информирани за теб.

— Казах го на съпругата на доктора.

— А тя го е казала на фамилията Дънкан. Не бива да я виниш. Става автоматично. И тя се опитва да им се издължи като всички останали.

— Какво им дължи?

— Преди двайсет и пет години работеше с мен.

Роберто Касано и Анджело Манчини пътуваха на север с взет под наем шевролет импала. За база бяха избрали „Кортярд Мариот“, който беше единственият хотел в селището, което бе определено за средище на окръга и представляваше няколко тесни улички, пресичащи се в центъра на огромна пустош. В Небраска бързо се научиха да следят индикатора за гориво и да пълнят резервоара догоре на всяка бензиностанция, която се изпречваше на пътя им. Защото един бог знаеше къде се намира следващата.

Бяха от Вегас, което автоматично означаваше, че са от някъде другаде. В случая с Касано това беше Ню Йорк, а Манчини беше от Филаделфия. Оставили следи в родните си градове, те се бяха събрали в Маями уж да си починат и да се позабавляват, а после се бяха насочили към голямото шоу насред пустинята Невада. На туристите неизменно се повтаряше, че онова, което се случва във Вегас, си остава там, но по отношение на Касано и Манчини то не беше съвсем вярно. Те винаги бяха в движение и пътуваха непрекъснато, наострили слух за първите предвещаващи неприятности гръмотевици, които впоследствие се стоварваха върху главата на нищо неподозиращия им шеф.

Това беше и причината за пътуването им към земеделските земи, намиращи се на почти хиляда и петстотин километра на североизток от блясъка и сладкия живот. В снабдителната верига бе възникнал някакъв гаф, който заплашваше да стане изключително досаден през следващите един-два дни. Шефът им беше обещал някакви специални неща на някакви специални хора, а неизпълнението на поетия ангажимент щеше да му се отрази изключително зле. Касано и Манчини бяха на сцената вече седемдесет и два часа без прекъсване — време, за което успяха да размажат носа на съпругата на някакъв върлинест селяндур с единствената цел да подчертаят присъствието си. После се обади друг селяндур, роднина на първия, който докладва, че гафът е дело на някакъв непознат, решил да си пъха носа където не му е работа. Пълна измислица със сигурност. Просто оправдание за несвършената работа. Но Касано и Манчини бяха само на сто километра разстояние и шефът им нареди да отидат и да проверят за какво става въпрос. Ако се окажеше, че твърденията на селяндура са лъжа, това щеше да бъде сигнал за уязвимост. А малко помощ на този етап щеше да им осигури по-добра сделка в бъдеще. Ясно като бял ден. В края на краищата така се правеше бизнес по американски.

Стигнаха до някакъв скапан двупосочен път, прекосиха кръстовището и спряха пред мотела. Вече бяха идвали тук. Нощем изглеждаше съвсем наред, но през деня не беше така. През деня изглеждаше тъжен, неугледен и унил. Пред едно от бунгалата видяха някакво напълно потрошено субару. Нямаше нищо друго за отбелязване. Паркираха пред централното фоайе, слязоха от наетата кола и се протегнаха. Две прозяващи се градски момчета, обрулени от нестихващия вятър. Касано беше среден на ръст, мургав и мускулест, с безизразни очи. Манчини беше горе-долу същият. Носеха скъпи обувки, тъмни костюми и шарени ризи без вратовръзка. С вълнени палта. Често ги бъркаха един с друг.

Влязоха да потърсят собственика на мотела и веднага го намериха. Стоеше зад бара и усърдно търкаше лепкавите петна по плота с голям парцал. Тъжен нещастник с боядисана коса.

— Ние представляваме семейство Дънкан — обяви Касано. Бяха му обещали, че тази декларация ще има резултат и наистина се оказа така. Човекът с червеникавата коса пусна парцала, отстъпи крачка назад и сякаш се приготви да им козирува. Като новобранец, скастрен от старши офицер.

— Снощи си дал подслон на някакъв непознат — заплашително добави Касано.

— Не, сър — изпъна се рижият. — Изхвърлих го.

— Студено е — обади се Манчини.

Човекът зад бара озадачено замълча.

— Къде, по дяволите, е спал, ако не тук? — подхвърли Касано. — Наоколо нямаш конкуренция, а той едва ли е прекарал нощта в храстите. Първо, защото в Небраска май няма храсти. И, второ, защото задникът му със сигурност би замръзнал.

— Нямам представа къде е отишъл.

— Сигурен ли си?

— Нищо не ми каза.

— Тук намират ли се състрадателни души, които биха подслонили непознат?

— Не, стига фамилията Дънкан да е забранила подобно нещо.

— Значи е преспал в мотела.

— Вече ви казах, че не е, сър.

— Провери ли бунгалото му?

— Преди да си тръгне, той върна ключа.

— В едно бунгало може да се проникне и по друг начин, задник. Провери ли го?

— Камериерката вече оправи стаята.

— Тя каза ли нещо?

— Не.

— Къде е в момента?

— Свърши тук и се прибра у дома.

— Как се казва?

— Дороти.

— Къде живее тази Дороти? — попита Манчини.

16

Петнайсетдоларовата закуска на Дороти се оказа истинско пиршество. Всичко с изключение на кафето беше приготвено в момента — овесената каша, беконът с яйца, препечените филии. Огромни порции, съдържащи всички хранителни вещества. Горещи, поднесени в дебели порцеланови чинии на възраст най-малко петдесет години. Стари сребърни прибори с тежки закръглени дръжки.

— Чудесно — рече Ричър. — Много ти благодаря.

— Моля. И аз ти благодаря.

— Не е добре, когато хората не ядат заради фамилията Дънкан.

— Хората правят още много неща заради фамилията Дънкан.

— Аз знам какво ще направя.

— Едно време всички казвахме същото — усмихна се Дороти. — Но те ни държаха бедни и уморени, а после просто остаряхме.

— А какво правят младите?

— Махат се при първа възможност. Онези с авантюристични наклонности се пръскат навсякъде. Страната ни е голяма. Останалите предпочитат да са близо до дома — най-често в Линкълн или Омаха.

— И с какво се занимават?

— Там има работа. Някои постъпват в щатската полиция. Тази работа винаги е популярна.

— Някой трябва да ги повика обратно.

Дороти замълча.

— Какво се случи преди двайсет и пет години? — попита Ричър.

— Не мога да говоря за това.

— С мен можеш. Никой няма да разбере. Ако някой ден се срещна с фамилията Дънкан, ще говорим за настоящето, а не за стари истории.

— При всички случаи аз сбърках.

— В какво?

Тя не отговори.

— Била си една от съседките, участвали в спора?

Тя не отговори.

— Да ти помогна ли при разчистването на масата?

Тя поклати глава.

— Когато се храниш в ресторант, не миеш чиниите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— Ти къде беше преди двайсет и пет години?

— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.

— В армията?

— Най-вероятно — кимна той.

— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.

— Не всичките наведнъж.

— Искаш ли още кафе?

— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?

— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.

— Това е много царевица.

— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.

— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?

— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.

— Кога се случи това?

— Трябва да има трийсет години.

— И през първите пет всичко вървеше добре?

— Няма да ти кажа какво се случи.

— Би трябвало да ми кажеш — въздъхна Ричър. — Мисля, че ти се иска.

— Защо питаш всъщност?

— Както сама отбеляза, на мен ми изпратиха трима футболисти. Бих искал да разбера защо.

— Защото си счупил носа на Сет Дънкан.

— Чупил съм много носове, но никой не ми е пращал бивши спортисти.

Тя напълни една чаша с кафе и я постави пред него. Кухнята беше приятно затоплена от печката. Може би цял ден щеше да си остане топла.

— Преди двайсет и пет години Сет Дънкан беше осемгодишно хлапе — каза Дороти.

— И?

— Този край на региона беше една отделна общност. Пак живеехме на голямо разстояние един от друг, но училищният автобус ни свързваше. Всички се познаваха помежду си. Децата играеха заедно. Всеки ден в различна къща.

— И?

— Никой не обичаше да ходи в къщата на Сет Дънкан. Особено момичетата. Но Сет предпочиташе да играе с тях, а не с момчетата.

— Защо не им харесваше да ходят там?

— Никой не го каза открито. В онези години подобни неща не се обсъждаха. Но ставаше нещо неприятно. Или почти ставаше. Усещаше се във въздуха. По онова време дъщеря ми беше на осем години. Връстница на Сет. Рождените им дни бяха един след друг. Но тя ясно даде да се разбере, че не иска да играе в къщата им.

— Какво се е случвало там?

— Нали ти казах, че никой не искаше да отвори уста.

— Но ти си знаела, нали? Имала си дъщеря. Може би не е имало начин да го докажеш, но си знаела.

— Ти имаш ли деца?

— Не, доколкото ми е известно. Но бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години. Освен това съм човек. А понякога хората просто знаят разни неща.

Жената кимна. Шейсетгодишна, едра и здрава, със зачервено от храната и топлината лице.

— Предполагам, че днес ще го нарекат „неприлично до-косване“ — рече с въздишка тя.

— От страна на Сет?

Тя отново кимна.

— А също и от страна на баща му и чичовците му.

— Това е отвратително!

— Да, така е.

— Ти какво направи?

— Дъщеря ми повече не стъпи там.

— Сподели ли го с хората?

— Отначало не. После нещата изведнъж се отприщиха. Всички започнаха да говорят. Никой не искаше да пуска момиченцата си там.

— А някой отиде ли да поговори с майката на Сет?

— Той нямаше майка.

— Как така? Може би е заминала някъде?

— Не.

— Починала?

— Тя никога не е съществувала.

— Е, няма как да не е съществувала — възрази Ричър.

— Имаш право, поне в биологичен смисъл. Но Джейкъб Дънкан никога не е бил женен. Никой не го е виждал с жена. Както него, така и останалите. Тяхната майка отдавна беше починала. Остана само старият Дънкан и те тримата. После и старият почина. Измина известно време, след което Джейкъб изведнъж започна да води едно момченце на детска градина.

— Никой ли не попита откъде се е взело момченцето?

— Е, хората започнаха да говорят, но никой не попита. Бяха прекалено възпитани, прекалено сдържани. Мисля, че всички се обединиха около едно мнение — Сет е някакъв роднина, може би сираче.

— Какво се случи след това? Неприятностите започнаха, след като забранихте на децата си да ходят в къщата им ли?

— Така се започна. Плъзнаха какви ли не слухове. Фамилията Дънкан се оказа изолирана. Това никак не им хареса.

— И отвърнаха на удара, така ли?

— Не веднага.

— А кога?

— След като едно момиченце изчезна.

* * *

Роберто Касано и Анджело Манчини се качиха на наетата импала и запалиха мотора. Срещу няколко долара в повече към дневната такса колата беше оборудвана с навигационна система, но тя се оказа безполезна. На екрана се появяваха само няколко тънки червени линии като редовете в бележник. Пътищата нямаха имена. Само цифри или нищо. По-голямата част от картата представляваше бяло поле. Освен това беше неточна, а може би недовършена. Дори кръстовищата не бяха маркирани. Точно като във Вегас, ако трябваше да бъдат честни. Вегас се разрастваше с такива темпове, че никоя джипиес компания не можеше да навакса. Затова Касано и Манчини бяха свикнали да се ориентират по старомодния начин — просто като си записват указанията на някой от местните хора. А той адски много внимаваше да не сбърка, защото искаше да избегне порцията бой, съпътствала първоначалните им въпроси. След първите два юмрука в лицето собственикът на мотела стана по-усърден от всички. Защото със сигурност не беше герой.

— След паркинга вляво — прочете на глас Манчини.

Касано завъртя волана наляво.

Дороти стана да направи трета кана с кафе. Изплакна машината, зареди кафето и я включи.

— Сет Дънкан имаше трудни моменти в училище — каза тя. — Момчетата го преследваха, вероятно заради онова, което чуваха у дома. Момичетата страняха от него. Не само не искаха и да чуят за посещение в дома му, но и не искаха да разговарят с него. Такива са децата. Изключение правеше само едно момиче. Родителите ѝ я бяха възпитали да бъде състрадателна. Тя също не ходеше в дома му, но поне разговаряше с него. Един ден изчезна. Просто ей така.

— И? — подхвърли Ричър.

— Нямаш представа колко е ужасно, когато се случи подобно нещо. Отначало настъпи пълна лудница. Хората бяха мрачни и разтревожени, но все още не вярваха, че се бе случило най-лошото. В продължение на два-три часа си мислеха, че детето се е заиграло някъде или е изгубило представа за времето. Но скоро щеше да се прибере у дома. Разбира се, по онова време нямаше мобилни телефони. Някои хора не разполагаха дори с обикновени. После стигнаха до решението, че детето се е изгубило, и всички скочиха в колите си и тръгнаха да го търсят. Накрая се мръкна и решиха да се обадят на полицията.

— Какво свършиха ченгетата? — попита Ричър.

— Всичко, на което бяха способни. Много добра работа. Обикаляха от къща на къща, използваха фенерчета и рупори, предупреждаваха хората да огледат хамбарите и допълнителните си постройки. Обикаляха през цялата нощ, а на разсъмване докараха кучета и се обадиха на щатската полиция. Тя пък се свърза с Националната гвардия и поиска хеликоптер.

— Но не откриха нищо, така ли?

— Абсолютно нищо — кимна жената. — После аз им разказах за семейство Дънкан.

— Наистина ли го направи?

— Все някой трябваше да започне. Другите се включиха в мига, в който отворих уста. Сочеха с пръст къщата им. Щатската полиция прие нещата много сериозно. Предполагам, че нямаха друг избор. Арестуваха всички Дънкан и ги откараха в някакво полицейско управление в покрайнините на Линкълн, където ги разпитваха в продължение на няколко дни. Обискираха къщите им, а после поискаха помощ от ФБР. Във фермата им се изсипаха цял куп криминалисти и лаборанти.

— Откриха ли нещо?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Всички тестове бяха отрицателни. Официалното им заключение беше, че детето никога не е било там.

— Какво стана после?

— Нищо. Всичко замря, а онези се прибраха в дома си. Момиченцето просто изчезна. Случаят остана неразрешен. Семейство Дънкан бяха бесни. Поискаха да се извиня за обвинението, но аз отказах. Не можех да се примиря. Съпругът ми също. Някои хора бяха на наша страна като например съпругата на доктора. Но повечето се отдръпнаха, защото разбраха накъде духа вятърът. Дънкан се затвориха в себе си. А след известно време започнаха да ни наказват. За да си отмъстят. През онази година реколтата ни остана на полето. Изгубихме всичко и съпругът ми се самоуби. На стола, на който седиш в момента. Опря пушката си под брадичката и натисна спусъка.

— Съжалявам.

Жената не каза нищо.

— Кое беше момиченцето? — попита Ричър.

Мълчание.

— Твоето, нали?

— Да — промълви Дороти. — Моята дъщеричка, само на осем години. Която винаги ще си остане на осем години.

Тя се разплака.

После телефонът ѝ зазвъня.

17

Телефонът беше стар модел Нокия. Подскачаше и бръмчеше на кухненския плот, издавайки до болка познатата фирмена мелодия, която Ричър беше чувал хиляди пъти — в барове, автобуси или направо на улицата. Дороти го грабна и натисна бутона за разговор. Изслуша някакво забързано и малко объркано съобщение или предупреждение на човека насреща, а после изключи и побърза да остави апарата. Сякаш изведнъж беше започнал да пари в ръцете ѝ.

— Мистър Винсънт, от мотела — обяви тя.

— Какво каза? — изгледа я Ричър.

— Посетили го двама мъже, които в момента пътуват насам.

— Кои са?

— Непознати. За пръв път се появяват тук.

Тя стана, отвори вратата на коридора и погледна към предната част на къщата. В първия момент не се чу нищо, но после Ричър долови далечното съскане на гуми по асфалта, боботенето на намаляващ оборотите двигател, проскърцването на спирачки и пропукването на чакъл под тежки колела. Колата се насочваше към къщата.

— Тръгвай, моля те! — подкани го Дороти. — Няма как да знаят, че си тук.

— Но и ние не знаем кои са.

— Хора на Дънкан, кой друг? Не бива да те заварят тук. Това ще ми струва живота.

— Не мога да се махна — поклати глава Ричър. — Те вече са на алеята.

— Скрий се отзад. Много те моля! Не бива да те заварят тук. Наистина не бива!

След тези думи тя стана и излезе в коридора, готова да посрещне непознатите на входната врата. Бяха наблизо и се движеха бързо. Пропукването на чакъла се усили.

— Може би ще претърсят къщата — добави тя. — Ако те открият, кажи, че си се промъкнал без мое знание. През полето. Моля те! Кажи им, че не знам нищо. Накарай ги да ти повярват. Кажи им, че нямам нищо общо.

В следващия миг вратата се затвори зад гърба ѝ.

* * *

Анджело Манчини сгъна листчето с написаните на ръка инструкции и го прибра в джоба си. Клатушкаха се по неравен селски коловоз, който свършваше пред стара фермерска къща, сякаш излязла от музея или учебниците по история. Навигацията не показваше нищо. Бял екран. Роберто Касано беше зад волана и караше направо през дупките. Не му пукаше. Гумите бяха собственост на „Хърц“, а не негови. Вратата на къщата се отвори и на стъпалата се появи възрастна жена. Ръцете ѝ се бяха вкопчили в перилата, сякаш се боеше да не падне.

— Бас държа, че е гузна — промърмори Манчини.

— Така изглежда — кимна Касано.

Ричър огледа обстановката зад къщата. Двайсетина метра до пикапа и още толкова до подредените един до друг хамбари, бараки и курници. Безшумно отвори вратата и се обърна. Входната врата беше затворена, но колата се чуваше съвсем ясно. Скърцането на чакъла престана, вратите се отвориха. Усети страха на жената, която чакаше на прага. Сви рамене и се приготви да излезе, после очите му се плъзнаха по кухненската маса.

Лоша работа.

Може би ще претърсят къщата.

Кажи им, че нямам нищо общо.

На масата лежаха остатъците от закуската. За двама.

Две панички от овесена каша, две изцапани с яйца чинии, други две с трохи от препечен хляб. Две лъжици, два ножа, две вилици, две чаши за кафе.

Сложи чинийката от препечените филии върху тази от омлета, а върху тях добави паничката от овесената каша. Ножът, вилицата и лъжицата потънаха в джоба му. После вдигна нестабилната купчина порцелан, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Закрепи съдовете на едната си ръка, а с другата затвори вратата и пое през двора. Земята беше отъпкана, осеяна с плоски камъни и изсъхнали бурени. Бе сравнително мека и поглъщаше звука от стъпките. Но ръцете му трепереха и чашата потракваше в купичката. На всяка стъпка. Звукът беше като на включена противопожарна сирена. Той подмина пикапа и се насочи към хамбара. Бе стара паянтова постройка, скована от тънки насмолени дъски. В лошо състояние. С двоен портал, без релси за плъзгане, окачен на нормални панти. Пантите бяха ръждясали и крилата зееха полуотворени. Пъхна крак между тях и се промуши вътре. Първо гърбът, после раменете, а накрая и подрънкващата купчина порцелан.

Вътре беше тъмно. Единствената светлина проникваше от процепите между дъските и чертаеше тънки ивици по пръстения под. Мазен от машинно масло, сред което червенееше ръжда. Той се наведе и остави съдовете. Помещението беше задръстено от някакви покрити с ръжда машини. Той нямаше представа за какво са били използвани. Странно извити зъбци, перки и колела с различни размери и фантастични форми. Явно някаква селскостопанска техника, от която не разбираше абсолютно нищо.

Върна се при портала и надникна през процепа. В главата му машинално изплуваха правилата, задължителни за подобен сблъсък. Не можеше да докосне онези типове дори с пръст, ако не бе готов да стигне докрай. Тоест да ги накара да изчезнат завинаги заедно с колата си, а после да накара Винсънт да си държи езика зад зъбите. Също завинаги. Всичко друго означаваше, че рано или късно Дороти щеше да го отнесе. Благоразумието му сочеше, че тактиката му трябва да бъде друга — да се скрие и да не вдига шум, а поведението му след това може би щеше да зависи от онова, което се разиграва в къщата. Един писък може би щеше да означава опънати до скъсване нерви или просто страх. Втори писък обаче щеше да промени нещата. Той щеше да нахлуе в къщата и вече никой нямаше да може да предскаже какво щеше да последва.

Но той не чу нищо.

И не видя нищо в продължение на десет безкрайни минути. После в задния двор се появи един мъж, следван по петите от друг. Направиха десет крачки и спряха. Сякаш те бяха стопаните. Погледнаха наляво, надясно, а после и напред. Градски момчета. С лъснати обувки, вълнени панталони и вълнени палта. Доста по-ниски от метър и осемдесет, но с широки гърди и рамене. И двамата мургави. Съвсем обикновени типове, като биячите, които показваха в телевизионните сериали.

Направиха няколко крачки наляво към пикапа. Надникнаха в товарния отсек, отвориха едната врата и провериха кабината. После тръгнаха към редицата хамбари, бараки и курници.

Право към него.

Бяха съвсем близо.

Ричър разкърши рамене, изпъна лакти и раздвижи китките си. Бавно сви дясната ръка в юмрук, после лявата.

Двамата продължаваха да се приближават.

Оглеждаха се наляво и надясно, душеха въздуха.

После спряха.

Лъснати обувки, вълнени палта. Градски момчета. Личеше, че никак не им се ще да газят из свинските нечистотии и кокошата перушина. Спогледаха се, после онзи отдясно се обърна към къщата и извика:

— Хей, жено, я си домъкни дебелия задник насам!

Дороти се появи на вратата. Поколеба се само за миг, после бавно тръгна към непознатите. Двамата се приближиха към нея също така бавно. Срещнаха се при пикапа. Мъжът отляво остана неподвижен. Мъжът отдясно сграбчи ръката на Дороти близо до рамото, а с другата си ръка измъкна пистолет от кобура под мишницата си. Полуавтоматичен, никелиран. Или от неръждаема стомана. Ричър беше твърде далеч, за да определи марката. Може би колт. Оръжието бавно се вдигна и опря в слепоочието на Дороти. Мъжът го държеше Хоризонтално като бандитите по филмите. Пръстите му здраво стискаха ръкохватката. По-казалецът легна на спусъка. Дороти инстинктивно направи крачка назад, но онзи грубо я дръпна към себе си.

— Ричър? — подвикна той. — Нали така се казваш? Къде се криеш, Ричър? Слушай ме внимателно: ще броя до три. Ако не се появиш, ще гръмна старата крава. Опрял съм пистолет в главата ѝ. Кажи му го и ти, бабо!

— Тук няма никой — обади се Дороти.

Дворът притихна. Трима души, съвсем сами сред чети-ристотин хектара.

Ричър не помръдваше в мрака.

Видя как Дороти затваря очи.

— Едно — започна онзи с пистолета.

Ричър не помръдваше.

— Две.

Ричър стоеше все така неподвижно.

— Три.

18

Ричър продължаваше да наблюдава през цепнатината, без да помръдва. Настъпи продължителна пауза. После мъжът свали пистолета и го тикна обратно в кобура. Пусна и ръката на жената, която се олюля и направи крачка назад. Двамата непознати извъртяха глави наляво, надясно, спогледаха се и свиха рамене. Тест, който беше успешно издържан. Предпазна мярка, приложена по най-подходящия начин. Обърнаха се и тръгнаха покрай къщата. Фигурите им се стопиха зад ъгъла. Минута по-късно до слуха на Ричър долетя затръшването на автомобилни врати, последвано от ръмженето на включения двигател. Колата пое по разбитите коловози, а после излезе на асфалта.

Ричър чу как се сменят скоростите и шумът постепенно за-глъхна.

Светът отново потъна в тишина.

Ричър остана неподвижен в мрака. Предпазливостта му подсказваше, че единият от бандитите може би е останал зад ъгъла, докато приятелят му прави показно и шумно оттегляне. Тези номера му бяха до болка познати, защото сам беше измислил някои от тях.

Опряна на пикапа, Дороти опитваше да възвърне самообладанието си. Ричър внимателно я наблюдаваше. Жената беше на трийсет секунди от победоносния вик на триумф, след който най-вероятно щеше да го уведоми, че опасността е отминала и той вече може да се покаже. Но миг по-късно с облекчение установи, че двайсетте и пет години предпазливост и страх започнаха да надделяват. Тя се отлепи от пикапа и пое по пътя на непознатите. Изчезна за минута, след което се появи от другата страна на къщата. Беше описала пълен кръг. Земята наоколо беше плоска и равна, без да предлага укритие.

— Отидоха си — подвикна тя.

Ричър вдигна купчината чинии и се промъкна през открехнатите крила на портала. Ярката светлина го принуди да примигне. Тялото му потръпна от студа. Срещнаха се при пикапа и тя пое чиниите от ръцете му.

— Добре ли си? — попита той.

— В един момент доста се поуплаших — призна тя.

— Предпазителят беше спуснат — обясни той. — Палецът му изобщо не го докосна. Беше блъф.

— Ами ако не беше блъф? Щеше ли да се покажеш?

— Вероятно — неохотно призна Ричър.

— Браво за чиниите — похвали го тя. — Спомних си за тях в последния момент и реших, че с мен е свършено. Тези типове не пропуснаха нищо.

— Как ти се сториха?

— Груби и опасни. Казаха, че представляват Дънкан. Не работят за тях, а само ги представляват. Това е нещо ново. Никога досега не са използвали външни хора.

— Накъде тръгнаха според теб?

— Не знам. Мисля, че и те не знаят. Когато няма къде да се скриеш, няма и къде да те търсят, нали?

— Може би у доктора — подхвърли той.

— Може би. Знаят, че той е имал контакт с теб.

— Май трябва да отскоча до там.

— А пък аз мисля да се върна в мотела. Винсънт не ми прозвуча добре по телефона.

— Южно от мотела има изоставен хамбар с допълнителна постройка до него. Изцяло дървени. Знаеш ли на кого са?

— На никого. Останки от една от фермите, които бяха продадени за неосъществения проект преди петдесет години.

— Там скрих пикапа, който ми остана подарък от футболистите — поясни Ричър. — Ще ме закараш ли?

— Не — отсече Дороти. — Не искам дори да се приближавам до земите на Дънкан.

— Те нямат рентген — отбеляза Ричър.

— Напротив, имат. Под формата на стотици очи.

— Значи ще ме оставиш да мина покрай тях пеша?

— Не е нужно. Тръгни на запад, направо през нивите. Ще стигнеш до един ретранслатор на мобилни телефони. Съседът ми е дал два декара на телефонната компания. С парите от наема си плаща извозването на реколтата. От там завиваш на север и стигаш до хамбара, като ще минеш зад къщите на Дънкан, които нямат прозорци от тази страна.

— Какво разстояние трябва да извървя?

— Ще ти трябва цялата сутрин.

— Значи ще изгоря всички калории от чудесната закуска.

— Нали затова е закуската? Не забравяй да завиеш на север. Ако тръгнеш на юг, ще се озовеш твърде близо до фермата на Дънкан. А ти не искаш това, нали? Надявам се, че правиш разлика между север и юг.

— Като вървя на юг, ми става по-топло — кимна Ричър. — На север е обратното. Би трябвало да се справя.

— Говоря ти сериозно.

— Как се казваше дъщеря ти?

— Маргарет — промълви жената. — Казваше се Маргарет.

Ричър мина покрай хамбарите, бараките, курниците и кочината и излезе на полето. Слънцето не беше нищо повече от блед луминесцентен диск в сивото небе, но светлината му беше достатъчна, за да се ориентира. В десет сутринта през зимата в Небраска то се намираше точно на изток, зад лявото му рамо. Задържа го там в продължение на четирийсет минути, след което от мъглата изплува кулата на ретранслатора — висока, скелетоподобна конструкция с рецептор във формата на барабан и многобройни антени. В основата ѝ се виждаха мъртви и почернели от студа бурени, а площадката беше заобиколена от ограда с бодлива тел. В далечината се виждаше селска къща, подобна на тази на Дороти. Вероятно бе на съседа. Земята под краката му беше твърда и неравна, с големи буци замръзнала пръст. Остатъци от миналогодишната реколта. Простираха се вляво и вдясно от него и се ронеха под краката му.

Стигна до кулата и пое на север. Слънцето се премести. Сега беше високо в небето и почти зад гърба му — час преди зимния еквивалент на тукашното пладне. Лъчите му не топлеха. Бяха просто светлина, малко по-силна от дневната. Далеч вдясно на хоризонта се виждаха тъмни петна. Трите къщи на Дънкан, скупчени една до друга в дъното на дългата обща алея. Не се различаваха никакви детайли, нито човешки фигури. Което означаваше, че и от там нямаше как да го видят. Едни и същи километри равна степ от изток на запад и от запад на изток, една и съща влажна мъгла. Но въпреки това той пое наляво, описвайки широк кръг около далечните къщи. Просто за всеки случай.

Камериерката Дороти положи Винсънт на червен плюшен стол и избърса с гъба кръвта от лицето му. Имаше цепната устна, разбита вежда и оток с големината на яйце под окото. Извини се, че се е обадил твърде късно. Обясни, че е припаднал и запълзял към телефона в мига, в който се свестил.

Дороти му каза да мълчи.

Един от високите столове пред извития бар беше преобърнат, а огледалото зад него беше счупено. Между бутилките като ножове стърчаха парчета стъкло. Дръжката на една от чашите с логото на НАСА беше счупена.

Лявата ръка на Анджело Манчини беше сграбчила ризата на доктора, а дясната бавно се свиваше в юмрук. Съпругата му седеше в скута на Роберто Касано. Бяха ѝ заповядали да го направи, но тя отказа. Отказа и след като Манчини стовари юмрука си в лицето на мъжа ѝ. Подчини се едва когато Манчини му нанесе втори, по-тежък удар. Ръката на Касано лежеше на бедрото ѝ, палецът беше потънал на сантиметър-два под ръба на полата. Тя беше скована от страх и трепереше от отвращение.

— Говори ми, скъпа — прошепна в ухото ѝ Касано. — Кажи ми къде каза на Джак Ричър да се скрие.

— Не съм разговаряла с него.

— Снощи си била с него в продължение на двайсет минути. Така твърди онази откачалка от мотела.

— Нищо не съм му казала.

— А какво си правила двайсет минути в негова компания? Да не сте се чукали?

— Не.

— А с мен ще се чукаш ли?

Жената не отговори.

— Срамежлива си, а? — попита Касано. — Стеснителна? Езика ли си глътна?

Ръката му пропълзя два сантиметра по-нагоре. Езикът му близна ухото ѝ и тя инстинктивно се отдръпна. Изви се в кръста и дръпна главата си.

— Хайде, скъпа, върни се — промърмори той.

Тя не помръдна.

Върни се! — повтори малко по-високо той.

Тя изправи гръб, а той си помисли, че ще повърне. Това не биваше да става. Не и върху скъпите му дрехи. Все пак я близна по ухото още веднъж просто за да ѝ покаже кой ко-мандва. Манчини тресна още един юмрук на доктора — ей така, за кеф. Двамата бяха просто пътници, които обикаляха района, за да си свършат работата. Но явно си губеха времето в Небраска. Тук никой нищо не знаеше. Земята наоколо беше гола като лунна повърхност, без следа от някаква дейност. Защо да стоят повече? Явно онзи тип Ричър отдавна си бе плюл на петите и бе стигнал Омаха още преди изгрев слънце. Местните ченгета изобщо не бяха забелязали откраднатия пикап просто защото ги мързеше и по цял ден зяпаха мухите. Както не бяха забелязали и камионите, доставящи месеци наред стоката от Канада до Вегас. Нито един от тях.

Тъпаци.

Селяндури.

Малоумници.

Всичките са такива.

Касано рязко се изправи. Съпругата на доктора изпадна от скута му и се просна на пода. Манчини нанесе един последен удар в лицето на доктора, а после последва колегата си навън, където ги чакаше наетата импала.

* * *

Ричър крачеше напред, като продължаваше да спазва почетно разстояние от тъмнеещите в далечината къщи. Беше свикнал да ходи пеша като всички войници. Понякога, най-вече по време на бързо настъпление, това беше единственият начин да се заемат благоприятни позиции. Войниците го знаеха и бяха обучавани за това. Така беше още от римско време и нещата нямаше да се променят никога. Ричър продължаваше да върви напред с равномерна крачка, доволен от скоростта, с която се придвижваше. Междувременно не пропускаше да се наслаждава на малките компенсации на ходенето — най-вече на чистия въздух и свежата миризма на пръст.

После му замириса на нещо друго.

Пред очите му изплуваха храсти, заемащи площ колкото малка горичка. Къпини и шипки, бог знае защо пощадени от плуговете. Оголени през зимата, но все така трънливи. От тях, леко вдясно се издигаше тънка струйка дим, която ветрецът разстилаше Хоризонтално, правейки я почти невидима. С характерна миризма, която нямаше нищо общо нито с горящи съчки, нито със запалена цигара.

Марихуана.

Ричър познаваше миризмата. Като всички ченгета, включително и военните. Военнослужещите се друсаха като всички други, понякога и на пост. Това, което стигаше до ноздрите му в момента, приличаше на добро домашно производство, което няма нищо общо с боклука, внасян от Мексико. И защо не? Царевичните полета на Небраска със сигурност предлагаха отлични условия за нелегално отглеждане на марихуана. Няколко лехи сред високите човешки бой царевици на стотина метра от пътя са отлично място за тайни насаждения. Далеч по-печеливши от царевицата, дори когато отглеждането ѝ се субсидира от държавата. А местните трябваше да мислят и за транспортните разходи, свързани с прибирането на реколтата. Може би някой изпробваше качеството на реколтата си, изчислявайки наум цената, която щеше да ѝ вземе.

Оказа се, че този някой е хлапе. Момче на петнайсет-шестнайсет години. Ричър го откри сред храсталаците, които стигаха до гърдите му. Височко за възрастта си, кльощаво, с разделена на път коса. Беше облечено с дебели панталони и плътна шуба, останала от някогашната армия на Западна Германия. Седеше върху разгъната найлонова торбичка, опряло гръб на къс скала, стърчащ между шубраците. Коленете му бяха прибрани към гърдите. Камъкът имаше назъбена форма, сякаш се беше откъснал от някоя голяма скала и се беше дотъркалял до тук. Именно той беше причината плуговете да заобикалят храсталаците. Големите трактори завиват трудно, а природата се беше погрижила за останалото. Момчето на свой ред също се беше възползвало и се беше скрило от света, за да се отдаде на забраненото удоволствие. Може би не ставаше въпрос за промишлено отглеждане на марихуана. Може би всичко беше дело на ентусиазиран аматьор, поръчал по интернет тревата от Боулдър или Сан Франциско.

— Здрасти — рече Ричър.

— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: Гепиха ли ме? Вторият беше по-успокоителен: Не, няма начин.

— Знам кой си, пич — добави момчето. — Онзи, когото кланът Дънкан издирва под дърво и камък.

— Така ли?

— Ти си Джак Ричър, метър и деветдесет и три, сто и двайсет килограма, кафява шуба. Търсят те, човече. Адски много им трябваш.

— Не думай.

— Сутринта у дома цъфна половината отбор на „Корнхъскърс“. Предупредиха ни да си държим очите отворени. И изведнъж — хоп, ето те тук. Дошъл си ми на крака. Предполагам, че ти се блещиш, а не аз. Прав ли съм? — Тирадата беше последвана от разпокъсан, някак безпомощен кикот. Май се е надрусал малко повече, отколкото предполагах, рече си Ричър.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.

— Че как да нямам, по дяволите. И мисля да пусна един есемес на приятелите ми. Да им кажа, че съм срещнал въпросния тип, огромен като скала, съвсем на живо. Хей, искаш ли да те свържа с тях? Ще бъде страхотно! Навит ли си? Ще им кажеш само няколко думи, колкото да не си мислят, че ги баламосвам!

— Не — поклати глава Ричър.

— Разбирам, пич — стана сериозен хлапакът. — Аз съм с теб. Трябва да се покриваш. Но не се безпокой, няма да те издадем. Имам предвид аз и приятелите ми. Всички сме на твоя страна, защото си им разказал играта на онези Дънкан.

Ричър запази мълчание. Хлапакът се съсредоточи. Ръката му с джойнта се отлепи от съчките.

— Ще си дръпнеш ли? — попита. — Би било страхотно да си попуша с тип като теб.

Джойнтът беше дебел и добре сгънат в жълта хартия. Половината вече го нямаше.

— Не, благодаря — отказа Ричър.

— Всички ги мразят — процеди хлапакът. — Имам предвид Дънкан. Стиснали са за топките целия регион.

— Покажи ми регион, в който няма такива — поклати глава Ричър.

— Знам какво имаш предвид, пич. Системата е скапана, няма спор. Но тези Дънкан са по-гадни от другите. Знаеш ли, че убиха едно дете? Момиченце, на осем години. Отвлякоха я, направиха я на нищо, а после я убиха.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Сигурен ли си?

— Напълно, приятелю.

— Това се е случило преди двайсет и пет години — подхвърли Ричър. — А ти на колко си? На петнайсет?

— Въпреки това.

— Заключението на ФБР е по-различно.

— И ти им вярваш, а?

— А какво имам в замяна? Твърденията на някакво наркоманче, което по онова време дори не е било родено?

— ФБР не знаят нищо за онова, което съм чувал аз, човече.

— Какво си чувал?

— Призрака ѝ, човече. Той още витае тук въпреки двайсет и петте години. Понякога идвам тук нощем и тогава го чувам. Плаче, човече. Вие, стене и хълца в мрака.

19

Нашият кораб се върна. Стара фраза, останала от времето на първите дълги морски пътешествия, изпълнена с надежда и радостна почуда. За да построят кораб, хората в онези времена давали последните си пари, а за оборудването и набирането на екипаж най-често вземали пари назаем. После корабът вдигал платна и изчезвал в неизвестното, преодолявал огромни разстояния, излагал се на всевъзможни опасности. Без никакви средства за комуникация. Без телефон или телеграф, без поща. Без никакви новини. А после като по чудо се прибирал в родното пристанище. Обрулен от ветровете, с изпокъсани платна, натежал от огромния товар подправки от Индия, коприна от Китай, чай, кафе, ром или захар. Печалбата била достатъчна, за да се покрият заемите и разходите, оставали и още пари, с които семейството можело да живее охолно в продължение на десет години. Следващите курсове вече били чиста печалба и собственикът изведнъж се оказвал притежател на богатство, за което дори не можел да мечтае. Нашият кораб се върна.

Джейкъб Дънкан използва тази фраза точно в единайсет и половина сутринта. Седеше в малка тъмна стая в задната част на къщата в компанията на братята си. Синът му Сет си беше отишъл у дома и бяха само тримата — възрастни мъже, въоръжени с огромно търпение и склонни към размисъл.

— Обадиха ми се от Ванкувър — поясни той. — Нашият човек на пристанището. Корабът ни е акостирал. Забавянето му се дължи на лошото време в протока Лузон.

— Къде е това? — попита Джаспър.

— Там, където Южнокитайско море преминава в Тихия океан. Важното е, че стоката вече е тук. Тази вечер или най-късно утре сутрин можем да изпратим микробуса.

— Което е добре — кимна Джаспър.

— Мислиш ли?

— Защо не?

— Доскоро се тревожеше, че няма да спипаме непознатия преди края на забавянето. Каза, че това ще ни изкара лъжци.

— Вярно. Но проблемът вече е отстранен.

— Дали? На мен ми се струва, че проблемът само се е обърнал наопаки. Какво ще стане, ако микробусът се появи, преди да сме го заковали? И в този случай ще излезем лъжци.

— Можем да задържим микробуса там.

— Не, не можем. Ние сме транспортна компания, а не склад. Не разполагаме с нужната площ.

— Какво ще правим тогава?

— Това, което правим и в момента — ще мислим. Къде се намира този тип?

— Не знаем.

— Но знаем, че от вчера нито е спал, нито е ял. Знаем, че нашите момчета цяла сутрин безрезултатно кръстосват пътищата. Затова питам: къде е?

— Или се е заврял в някой кокошарник, или върви пеш през полето — обади се Джонас Дънкан.

— Точно така — кимна Джейкъб. — Мисля, че е време да се разпоредим момчетата да зарежат хубавите гладки пътища и да започнат да обикалят района по междуселските коловози, като постепенно затварят кръга.

— Разполагаме само със седем души.

— Които притежават мобилни телефони. В момента, в който засекат онзи тип, могат да повикат подкрепление от юг и да оставят проблема в ръцете на професионалистите. Ако се налага, разбира се. А могат и да координират действията си. Затова предлагам да им дадем пълна свобода.

По същото време Ричър се разбърза. Намираше се на около четиристотин метра западно от трите къщи на Дънкан и нямаше намерение да ги доближава повече. Крачеше успоредно на пътя и вече виждаше дървените постройки в далечината — малки точици на хоризонта. От тях го делеше гола и равна земя. Оглеждаше се за пикапи, защото знаеше, че ще се появят. Преследвачите му със сигурност бяха проверили пътищата, без да открият нищо. Логично беше да стигнат до заключението, че той върви направо през полето. И да пуснат пикапите, които имат далеч по-висока проходимост от обикновените коли. Вероятно вече го бяха направили. Това можеше да се очаква. Бързи и мобилни патрули, постоянна връзка с мобилни телефони, а може би използваха и радиостанции. Нещата не вървяха на добре.

Той продължи да крачи напред. Пет минути, после десет, двайсет. Къщите на Дънкан бяха зад гърба му, а дървените постройки си оставаха на хоризонта, макар и малко по-големи. На четиристотин метра пред него се появи още една горичка от високи до кръста храсталаци. Всичко останало беше високо не повече от два-три сантиметра. Фигурата му се виждаше отдалеч, а това беше опасно.

В Лас Вегас ливанецът на име Сафир извади мобилния си телефон и набра един номер. Той принадлежеше на италианец на име Роси, който се намираше на шест преки от него. Размяна на любезности липсваше. Нямаше време за тях.

— Започвам да се ядосвам — обяви Сафир.

Роси не отговори. Не можеше да си го позволи. Въпрос на протокол. Той беше на върха на своето дърво — високо и красиво, с яки корени и разклонения навсякъде, но в гората имаше и по-големи дървета. Това на Сафир беше едно от тях.

— Направих ти услуга в бизнеса — добави Сафир.

— За което съм ти много благодарен — отвърна Роси.

— Но сега започваш да ме ядосваш — заяви мрачно ливанецът.

Според Роси това беше грешка. Признание за слабост, от което ставаше ясно, че независимо колко е голям, Сафир се страхува от някой още по-голям. Законите на хранителната верига в действие. Най-отдолу се намираше фамилията Дънкан, над нея беше Роси, после Сафир, а най-отгоре беше някой друг. Без значение кой. Самото съществуване на такъв човек вкарваше Роси и Сафир в една и съща лодка. Независимо от богатството, властта и славата и двамата си оставаха посредници. Каузата им беше обща.

— Добре знаеш, че стока с такова качество се намира трудно — обади се Роси.

— Обещанията трябва да се спазват — отвърна Сафир.

— И аз мисля така. В случая и двамата сме жертви с тази разлика, че аз все пак правя нещо. Вече изпратих мои хора в Небраска.

— Какъв е проблемът там?

— Твърдят, че някакъв тип си пъха носа в делата им.

— Ченге?

— Твърдо не — отвърна Роси. — Мрежата е сигурна повече от всякога. Просто е някакъв случаен тип.

— Кой е той?

— Никой.

— Как тогава този „никой“ бави операцията?

— Нищо не бави. Убеден съм, че онези типове ме лъжат. Търсят си оправдания, защото са закъснели, и това е всичко.

— Подобен отговор не ме задоволява.

— Мен също. Но този пазар зависи от продавачите.

— Кого си изпратил там?

— Двама от моите хора.

— В такъв случай и аз ще изпратя двама от моите.

— Няма смисъл — рече Роси. — Вече съм на път да реша проблема.

— Не в Небраска, тъпако! — изръмжа Сафир. — Ще изпратя две от моите момчета при теб, за да те дундуркат. И за да поддържат напрежението. Искам да ти е ясно като бял ден какво се случва с онези, които ме провалят.

„Порт Ванкувър“ се беше обединила с „Порт Фрейзър Ривър“ и „Порт Фрейзър Ривър-север“ в нова компания — „Порт-Метро Ванкувър“. Това бе най-голямото пристанище на Канада и северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ, четвърто по големина по западното крайбрежие на Северна Америка и пето по големина за цялата Северна Америка. Простираше се на площ от шестстотин километра по брега на океана и разполагаше с двайсет и пет самостоятелни терминала, които обработваха 3000 кораба годишно с общо карго от сто милиона тона. Което означаваше обработката на повече от четвърт милион тона карго дневно, превозвано почти изцяло в унифицирани контейнери, въведени от Министерството на отбраната на Съединените щати през 50-те години на миналия век.

Унифицираните контейнери представляваха продълговати сандъци от гофрирана ламарина, които можеха да се превозват с различни транспортни средства — кораби, железопътни платформи или автомобилни влекачи. Оттам идваше и наименованието им. Височината и широчината им бяха малко над 2,40 метра, а най-късите от тях рядко бяха под шест метра. Обикновено бяха дълги 12 метра, но се срещаха и такива с дължина от 13,50, 15 или 16,50. Стандартните им размери за нуждите на трафика се изчисляваха на базата на минималната дължина. Това означаваше, че шестметровият контейнер се смяташе за една транспортна единица, 12-метровият — за две, и така нататък. „Порт-Метро Ванкувър“ обработваше по два милиона транспортни единици годишно.

Доставката на Дънкан пристигна в шестметров контейнер. Най-късият възможен — една транспортна единица. С брутно тегло 2771 кг и нетно тегло 2199 кг. Което означаваше, че теглото на стоката в контейнера възлизаше на 572 кг при възможност за превоз на 27 215 кг. Другояче казано, железният сандък беше около 98% празен. Но имайки предвид стоката вътре, прахосничеството не беше толкова голямо, колкото изглеждаше. Защото един килограм от нея струваше по-скъпо от един килограм злато.

Контейнерът беше разтоварен от борда на южнокорейския кораб с помощта на подемен кран, който меко го приземи на канадска територия. От там почти веднага го пое друг кран, който го премести до зоната за проверка. Автоматична камера разчете кода на контейнера, който представляваше комбинация от четири латински букви и седем цифри. Тя съобщаваше на компютрите в „Порт-Метро Ванкувър“ кой е собственикът на контейнера, къде е натоварен, какво има в него и дали съдържанието му е предварително декларирано пред канадската митница. Всичко дотук беше фалшиво. Зрънце истина имаше в транспортната информация, която показваше на компютрите закъде и кога ще отпътува контейнерът — във вътрешността на Канада чрез незабавно прехвърляне на влекач, който вече го чакаше. Затова го прекараха през системата за откриване на радиоактивни материали, която, разбира се, не показа наличието на такива, а после го оставиха в зоната за незабавно транспортиране. На този етап пристанищните компютри автоматично изпратиха есемес до чакащия шофьор на камиона, който запали двигателя и зае мястото си под крана. След минута вече се насочваше към изхода на пристанището, след десет излезе през главния портал и пое на изток. Контейнерът гордо се пъчеше върху два пъти по-дългото от него ремарке, а мощната машина почти не усещаше тежестта му.

Ричър измина още стотина метра по разровената земя, после спря и внимателно се огледа. Пред него всичко беше спокойно. На запад и на изток — също. Само плоска като тепсия земя, стигаща до хоризонта. Но зад него, далеч на юг, се появи пикап. На километър и половина, може би на два. Движеше се направо през нивите и подскачаше по дупките и неравностите. Хромираната му броня хвърляше мътни отблясъци. Не се движеше право към него, но поддържаше приблизително същата посока.

20

Ричър приклекна. Преобладаващите цветове на дрехите му бяха кафяво и масленозелено като тези на зимната степ. Гниещи стебла и листа, бучки плодородна почва между тях, напукани от студа и ветровете. Във въздуха все още се усещаше влага. Увиснала ниско над земята, неподвижна и невидима.

Пикапът на юг от него продължаваше да се движи. Беше приблизително в средата на огромното поле и криволичеше наляво-надясно според неравностите на терена. Правеше го ритмично, като позволяваше на водача да оглежда хоризонта от всички страни, сякаш използваше мощен прожектор.

Ричър остана в клекнало положение. Неподвижните мишени привличат много по-малко внимание от подвижните. Но пикапът рано или късно щеше да го приближи. Това беше неизбежно и означаваше, че в даден момент той трябва да се раздвижи. Но накъде да тръгне? Тук нямаше естествени укрития. Нямаше нито хълмове и гори, нито реки и потоци. Нямаше нищо. А и той не беше от най-добрите бегачи. Липсваше му подвижност. Не че някой бърз и подвижен тип може да спечели надбягването с автомобил, който се движи по плоска и равна до хоризонта земя.

Пикапът продължи да се приближава. Малка точка на хоризонта. Бавна, търпелива и методична. Наляво, направо, после надясно. При завоите надясно се насочваше точно към него. В момента беше на около километър. Ричър все още не можеше да различи водача зад волана. Което означаваше, че и водачът не го виждаше. Засега. Но това беше въпрос на време. Прецени, че приклекналата му фигура ще стане забележима на разстояние от около двеста метра. Или сто и петдесет, ако предното стъкло е зацапано. А може би и сто, ако водачът е късоглед, отегчен или ленив. После щеше да настъпи миг на осъзнаване, последван от рязко увеличение на скоростта. На този терен тя щеше да бъде не повече от петдесет километра в час. Което означаваше между седем и петнайсет секунди до осъществяването на контакта.

Твърде недостатъчно.

По-добре да тръгне рано, отколкото късно.

Но накъде?

Ричър се завъртя бавно и предпазливо. На изток нямаше нищо. На запад — също. Но на около триста метра на север тъмнееха храсталаците, които отдавна беше забелязал. Вторите за три километра. Миниатюрна горичка от високи до гърдите храсти, повечето от тях къпини и шипки. Голи и обезлистени, но обсипани с остри бодли. Пожалени от плуговете. Първата горичка дължеше спасението си на големия камък в средата. По всяка вероятност и тази пред него криеше нещо подобно. На земята едва ли съществуваше фермер, който само от сантиментални чувства щеше да пощади дивите храсти в продължение на години.

Трябваше да стигне до тях.

Триста метра за Ричър. Шейсет секунди, защото се движеше тромаво.

Хиляда метра за пикапа. Седемдесет секунди, защото бе по-бърз.

Разлика от десет секунди.

Ричър се изправи и хукна към храсталаците.

Тичаше на тромави скокове, размахваше ръце и дишаше тежко с отворена уста. Десет, метра, двайсет, трийсет. После четирийсет, петдесет. Далеч зад себе си долови приглушеното ръмжене на дизелов двигател. Не се обърна. Продължи напред. С препъване и подхлъзване. С ужасното чувство, че се движи твърде бавно.

Двеста метра до храстите.

Продължи да тича колкото го държат краката. През цялото време чуваше пикапа зад гърба си. Все още приглушен, все още успокояващо далеч. Но бързо се приближаваше. Двигателят работеше на високи обороти, шумно засмуквайки въздух. Ремъците свистяха, пружините скърцаха, колелата преодоляваха неравностите с глух тътен.

Сто метра до храстите.

Ричър рискува да погледне назад. Пикапът се оказа по-далеч, отколкото беше предполагал. Явно беше попаднал на труден терен. Но разстоянието помежду им стабилно се скъсяваше. Всъщност не беше пикап, а джип. Местно производство. Тъмночервен, доста употребяван. С висока тъпа муцуна и никелирана броня с размерите на вана.

Оставаха петдесет метра. Десет секунди. Ричър спря на двайсет метра от храсталаците и се обърна с лице на юг. Стоеше неподвижно, дишаше тежко. Вдигна ръце на височината на раменете си.

Ела и ме хвани.

Тежката машина продължаваше напред. Право срещу него. Той направи голяма крачка надясно. После втора, трета. Постигна абсолютно права линия между тъпата муцуна и себе си. Скритият в шубраците камък остана точно зад гърба му. Джипът приближаваше. Той започна да отстъпва назад, като подтичваше на пръсти, без да отделя очи от кабината. Джипът неумолимо скъсяваше разстоянието. С ръмжене, подскачане и лъкатушене. Двайсет метра, десет, пет. Ричър се движеше заедно с него. В мига, в който усети докосването на първите бодли по прасците си, той отскочи встрани, претърколи се и зачака предницата да се забие в храстите и да се размаже в скалата.

Но това не се случи.

Човекът зад волана рязко натисна спирачката. Каросерията поднесе, предната броня потъна на около метър в храстите и спря. Местно момче, което знаеше какво крият подобни места. Скоростите изскърцаха. Шофьорът включи на заден и измъкна джипа от храстите. После включи на първа. Джипът се понесе право напред, бърз и огромен. Гумите бяха с дебел грайфер и бели, силно зацапани надписи отстрани. Зад тях се вдигаха малки облачета прах. Четири по четири. Мощният двигател виеше. Проснат на земята, Ричър виждаше пружините и амортисьорите, извивката на ауспусите и големите колкото футболни топки диференциали. В следващия миг се изправи, финтира надясно и се хвърли наляво, като се претърколи на земята. Шофьорът рязко нави волана, но не успя да го уцели, размазвайки кухи буци пръст на трийсет сантиметра от лицето му. Лъхна го миризма на нагорещено масло, бензин и изгорели газове. Връхлетя го какофония от звуци — ревът на двигателя, стърженето на скоростите, скърцането на пружините. Джипът отново включи на заден и се понесе към него със задницата напред. Изправил се на колене, Ричър имаше една секунда да вземе решение. Накъде? Навътре или навън? В шубраците или на открито?

Всъщност нямаше никакъв избор.

Да излезе на открито означаваше самоубийство. Отблизо автомобилът беше относително тромав, но той не можеше да бяга и криволичи до безкрайност. Никой не можеше. Изтощението щеше да си каже думата. Затова Ричър се изправи и потъна в храстите. Тръните се забиха в панталоните му. Задницата на джипа го последва. Шофьорът гледаше през рамо. Едър тип. Дебел врат, широки рамене, късо подстригана коса. Ричър се насочи право към центъра на гъсталака. Дълги, преплетени помежду си и ужасно бодливи клони се увиваха около глезените му. Шофьорът намали радиуса, но не достатъчно. Ричър се възползва от вътрешността на кръга и продължи напред.

Най-после стигна до скалата.

Ама каква скала! Много по-голяма от предишната. Онази беше назъбена, сякаш се беше откъртила от по-солиден къс, а тази беше цяла. Във формата на огромна торта с отчупен край, но не беше плоска, а издута и закръглена. Приличаше по-скоро на портокал с три-четири липсващи парченца, наполовина заровен в земята. Стигнал до тук преди петдесет хиляди години, по време на ледниковия период, чак от Канада, където заледеният сняг натрошава милиарди тонове скали, а после, в продължение на безброй столетия, бавно ги оглажда и ги смъква към равнината. По-големият фрагмент още беше тук, дълбоко потънал в богатата почва — огромна, леко загладена гранитна топка с плитко издълбан триъгълен процеп, наподобяващ захапката на гигантска уста, извърната на юг, към по-малкия си роднина. В единия си край захапката беше широка почти три метра, а в другия се свиваше наполовина.

Ричър спря да си почине, опрял гръб на скалата. Захапката остана вдясно, току зад рамото му. Джипът обърна и излезе от храсталаците. За частица от секундата през главата на Ричър мина абсурдната мисъл, че човекът зад волана се е отказал и е решил да се прибере у дома. Но после го видя да описва широк и ленив кръг и отново да се насочва към него. Движеше се бавно и застрашително. Тъпата муцуна се насочи право към него. Лицето на водача зад челното стъкло разцъфна в широка усмивка. Злобна, тържествуваща, смъртоносна. Първите храсти потънаха под хромираната броня. Шофьорът стискаше волана с две ръце и внимателно насочваше тежката машина към Ричър.

Целта му беше да притисне краката му към скалата.

Ричър запълзя нагоре по наклонената стена. Заднешком, на длани и пети, като огромен рак. Не след дълго се добра до заобления връх и колебливо се изправи. Намираше се на около метър и половина над основите на скалата. Предната броня спря на три сантиметра от камъка. Таванът се озова малко под краката на Ричър, с леко издигнат покрив на кабината. Двигателят остана да работи на празен ход. Разнесе се отчетливо щракане и дебелите палци на вратите потънаха надолу. Противникът му се беше заключил отвътре. Явно идеята да бъде измъкнат от кабината и въвлечен в юмручен бой не му харесваше. Умно от негова страна. Възможностите на Ричър намаляха. Би могъл да скочи върху кабината и да се опита да разбие с ритници челното стъкло. Но от опит знаеше, че автомобилните стъкла са доста по-здрави, отколкото изглеждат. Освен това мъжът в кабината разполагаше с много лесно решение — просто щеше да включи на скорост и да потегли. В този случай Ричър без съмнение щеше да бъде изхвърлен, освен ако не се вкопчеше в металните релси на покрива. Но ръцете го боляха твърде много, за да издържи на евентуалното бясно препускане през степите на Небраска, вкопчен в покрива на автомобил, който се движи поне с петдесет километра в час.

Пълна безизходица.

А може би не. Мъжът в кабината беше разкрил тактиката си. Изобщо не посегна към телефона си, а това означаваше, че е решил да го хване сам, със собствените си ръце. За да обере лаврите. Възнамеряваше да го направи като използва джипа за чук, а скалата — за наковалня. Но едва ли щеше да чака цял век. Със сигурност щеше да звънне на приятелчетата си в момента, в който неудовлетворението му вземеше връх.

Значи бе време за действие.

Ричър се плъзна по обратната страна на скалата и потъна в трънливите храсти. Чу как джипът прави маневра и тръгва да заобиколя препятствието. Минута по-късно муцуната му се появи отдясно. Натрошените трънаци запукаха под колелата. Машината описа къс завой, сякаш навлизаше в кръгово движение. Движеше се бавно и внимателно. Ричър предприе фалшива маневра за отвличане на вниманието — сякаш се готвеше да хукне на открито. Мъжът зад волана се хвана и излезе с десетина градуса от кръга, който описваше. Ричър моментално се върна обратно, заобиколи скалата и се напъха в плитката триъгълна захапка — чак до мястото, където пукнатините се събираха във формата на буквата V. Раменете му опряха в полегатите стени. Джипът се поколеба за секунда, после описа малък кръг в замръзналата земя и отново изскочи пред него. Движеше се напред на ниска предавка, със същата застрашителна скорост. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше. Три метра, два, един, половин…

После предната броня се удари в скалата по цялата си дължина — както с лявата си част, така и с дясната. Джипът спря. Точно на мястото, което искаше Ричър — на трийсетина сантиметра от бедрото му, затваряйки широката част на триъгълника. Усети топлината на радиатора, глухото боботене на мотора резонираше в гърдите му. Отново замириса на моторно масло, бензин, нагорещена гума и изгорели газове. Той опря ръце на закръглената броня и зае седнало положение. Идеята му беше да се плъзне под автомобила с краката напред, а после да се измъкне встрани, пълзейки по гръб.

Не се получи.

Явно желанието на шофьора да го хване беше толкова силно, че беше прежалил бронята си.

Ричър прекрати спускането си и застина на място. До слуха му достигна остро стържене. Шофьорът беше включил на бавна скорост. Идеална за изкореняване на дънери. Или за мачкане на хромирана ламарина. Моторът изрева. Четирите колела захапаха едновременно и каросерията се люшна напред. Съпротивление оказваха единствено собствените ѝ ламарини. Бронята остро изскърца, двата ѝ края се извиха, а после се сплескаха в скалата. Муцуната бавно се придвижваше напред. Два сантиметра, четири, шест… Колелата се въртяха бавно, но неумолимо. Една шарка на гумата, после още една. Бронята се сгъваше навътре с пронизително скърцане. Мощният осемцилиндров двигател с лекота я превърна в парче излъскан скрап.

Сега центърът на бронята се намираше на петнайсет сантиметра от гърдите на Ричър.

И продължаваше да се приближава. Бронята залепна плътно за болтовете, които я крепяха към рамата. И започна да оказва по-голямо съпротивление. Двигателят изрева, колата приклекна и се разклати на пружините си. За миг едно от предните колела изгуби сцепление. Бясното му въртене хвърли купища пръст, камъни и съчки в кухината на калника. Каросерията се разклати и започна да танцува на място. После гумата захапа отново. Ауспухът изхвърли облак черен дим, стоманените куки се сплескаха и машината отново се люшна напред.

Десет сантиметра до гърдите на Ричър.

Седем.

После куките поддадоха още малко и нагорещеният метал опря в шубата му.

Беше крайно време да изчезне.

Той изви главата си на една страна, оттласна се с ръце от бронята и се спусна надолу. Сякаш се потапяше във вода. Стигна някъде до средата, когато ламарината зад бронята започна да се огъва с пронизително скърцане. Двигателят виеше на пълни обороти, тръбите за изгорелите газове свистяха. Предницата преодоля още два сантиметра и средата на смачканата броня опря в бузата на Ричър. Той пропълзя надолу. Едното му ухо се оказа залепено за горещия метал, а другото — за студения гранит. Протегна крака, зарита с всички сили и успя да промъкне таза си през тесния процеп. После се просна по гръб под колата. Миг по-късно калниците се подгънаха, ликвидирайки последния светъл триъгълник над главата му. Остатъците от бронята се извиха назад и предницата се залепи за гранита.

Шофьорът продължаваше да натиска газта. Беше ясно, че не знае къде точно се намира Ричър, защото от мястото си не можеше да види какво става отпред. Очевидно се надяваше, че е успял да го притисне към скалата. Джипът продължаваше да се тресе като жив. Ричър лежеше по гръб под него. От лявата и от дясната му страна се въртяха тежките гуми, над главата му пулсираха тръбите на ауспуха, на сантиметри от лицето му висяха мръсни и очукани метални части. Всичко около него се движеше и тресеше — гайки, болтове, ремъци. Ричър не разбираше от коли. Не знаеше нито как да ги поправя, нито как да ги повреди. Освен това не разполагаше с инструменти.

Всъщност дали бе така?

Опипа джобовете си, колкото по навик, толкова и от отчаяние. В единия от тях имаше нещо твърдо. Сребърните прибори на Дороти, останали от закуската. Нож, вилица и лъжица. Тежки антики, които набързо беше пъхнал в джоба си, а после ги беше забравил. Извади ги. Имаха дълги и солидни дръжки, изработени от някаква стара разновидност на неръждаемата стомана.

Точно над главата му имаше плоска кутия, монтирана в задния край на двигателя. Приличаше на плитък контейнер, гледан отдолу. Черна и мръсна. Картерът, досети се той. Там се събираше маслото на двигателя. В средата му се виждаше голям шестоглав болт. Вероятно за източване на маслото. В сервиза го развиват, за да източат старото масло. А новото наливат отгоре.

Но в сервиза разполагат с гаечни ключове.

Ричър нямаше такъв.

Моторът напрегнато ревеше, каросерията се тресеше. Ричър се изтегли около метър нагоре, вдигна ножа и вилицата и ги кръстоса около болта на картера. Притисна ги здраво с палци и показалци и направи опит да ги завърти обратно на часовниковата стрелка.

Нищо.

Той си пое въздух, стисна зъби и опита отново, без да обръща внимание на болката, която прониза ръцете му. Болтът не помръдна. Реши да опита друга техника. Опря дръжките на приборите от двете страни на шестоъгълния болт, закрепи ги между пръстите на дясната си ръка, а с лявата завъртя цялата нестабилна конструкция.

Болтът помръдна.

Съвсем мъничко. Ричър отново напълни гърдите си с въздух, задържа го там и стисна приборите с цялата си сила. Пръстите му побеляха от напрежение. Лявата му ръка повтори въртеливото движение. Болтът беше стегнат много здраво и се въртеше трудно. Попадналата в резбата мръсотия заплашваше да го запечата завинаги. Но той продължи да го развива, дишайки тежко и напрегнат докрай. След два оборота и половина вероятно поради маслото, което попадна в резбата, солидният болт изведнъж започна да се развива леко, без почти никакви усилия. Ричър захвърли сребърните прибори, изтегли тялото си още малко нагоре и доразви болта с върховете на пръстите си. Двигателят продължаваше да работи на високи обороти. Високото налягане изхвърли маслото наведнъж, под формата на дебела и плътна струя. Без обичайното лениво прокапване. Блестящочерната течност се изстреля навън като къс метал и засъска по замръзналата земя. Премазаните от колелата съчки се оцветиха в черно и запушиха.

Ричър залепи ръце от двете страни на тялото си и запълзя по гръб към задната част на рамата. Бодливите храсталаци пречеха на движението и разкъсваха дрехите му. В крайна сметка успя да се добере до Задната броня, хвана се с две ръце за нея и се изтегли изпод тежкия автомобил. Претърколи се до седнало положение, после бавно се изправи. Очите му се плъзнаха по каменистия терен. Търсеше някой по-голям камък, за да пръсне задното стъкло на кабината. Не намери такъв и се задоволи да заблъска с длани по покрива. Веднъж, втори път, с цялата си сила. После се обърна и побягна.

21

Той пробяга трийсет метра по замръзналата земя и спря. Водачът на тежкия автомобил беше извил врат и гледаше след него. Едната му ръка лежеше на волана, а другата се бореше с лоста на скоростите. Джипът започна да се изтегля назад, все още на бавна предавка. Моторът виеше на високи обороти. Ричър нямаше представа за колко време блокира един двигател, останал без масло.

Надяваше се, че това ще се случи скоро.

Започна да криволичи наляво-надясно по неравното поле, а джипът неотклонно го следваше. Смачканата предна броня му придаваше грозен и заплашителен вид. Бавните предавки му осигуряваха максимално сцепление. Колелата се въртяха стабилно, оставяйки дълбоки коловози след себе си. Шофьорът стъпи на газта и завъртя волана наляво, като се опитваше да разгадае посоката на движенията на жертвата си, да я засече и в крайна сметка да я прегази. Но Ричър го надхитри, като на свой ред отскочи наляво и джипът го пропусна с цели три метра.

После спря. Ричър видя как мъжът зад волана се бори с лостовете и чу прещракването на трансмисията, върнала се в нормално положение. Джипът подскочи и се понесе към него, вече с далеч по-висока скорост. Ричър го изчака да опише широк полукръг, после отскочи вдясно. Повтори движението, а после отново се насочи надясно, като прибягна до троен финт. Онзи вече беше навил волана наляво и отново го пропусна. Размазаната предница се заби в храсталаците, издавайки куп неприятни звуци. Дълбоки и басови, като блокирала църковна камбана. Лагерите на коляновия вал, помисли си Ричър. Беше чувал за тях от механиците във военните бази. Видя как водачът се втренчва в арматурното табло, на което явно беше светнала някоя червена лампичка. Над предния капак се появи пара, която бързо се превърна в плътен синкав дим.

Водачът отново включи на заден.

Джипът успя да опише полукръг по каменистия терен, готов за смяна на скоростите. Но си остана там. Колелата направиха половин оборот напред и блокираха. Двигателят угасна. Изпод капака долиташе силно съскане, димът се сгъсти. Тънка черна струя се проточи под него. Разнесе се странен кашлящ звук, последван от предсмъртна въздишка.

Шофьорът си остана на мястото в заключената кабина.

Ричър отново се огледа за камък и отново не откри такъв, който да му свърши работа.

Безизходица.

Но не за дълго.

Ричър ги видя пръв, благодарение на по-изгодната си позиция. Пламъците се появиха в предната част на джипа, ниско долу. Отначало малки и безцветни, после по-големи и по-ярки. Боята около тях започна да се цепи на ивици. Огънят бързо набра сила. Пламъците станаха синкаво-жълти и започнаха да изпускат черен дим. За броени секунди обхванаха предния капак. Големият квадрат пресована ламарина започна да пуши в краищата, боята завря, превръщайки се в низ ситни мехурчета.

Мъжът продължаваше да седи на мястото си.

Ричър изтича към него и опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Започна да чука по стъклото с безчувствените си пръсти, а после посочи горящия капак. Всъщност човекът вътре нямаше как да не е забелязал пожара. Чистачките на челното стъкло вече изпускаха черен дим, напълно обезформени. Шофьорът втренчено ги погледна, после се извърна към Ричър. В очите му имаше паника.

Страхуваше се както от пожара, така и от врага си.

Ричър отстъпи на около три метра. Вратата се отвори и шофьорът изскочи навън. Едър бял лигльо, много млад, почти хлапе. Почти метър и деветдесет, поне сто и трийсет килограма. Отскочи на два метра встрани и спря. Пръстите му се свиха в юмруци. Изпод калниците зад него започнаха да излитат пламъци. Отначало ниско долу, после и нагоре, алчно захапвайки нагорещения метал. Предните гуми запушиха. Младежът остана вцепенен на мястото си. Ричър се принуди да изтича обратно, изминавайки същите три метра. Онзи замахна, но той избягна удара и на свой ред заби юмрук в корема му, а с другата си ръка го сграбчи за яката. Младежът се преви на две и скри глава между дланите си. Ричър го вдигна на крака и бързо го повлече през полето. Десет метра, петнайсет, двайсет. После спря и го пусна. Младежът отново замахна и отново не улучи. Ричър го финтира с ляво кроше, след което му нанесе десен прав в ухото. Противникът му се олюля, после падна на задните си части. Очите му объркано примигваха. Безпомощен, сам посред нищото. На двайсет метра от тях джипът гореше като факла. Пламъците вече обгръщаха кабината. Предните гуми пламтяха, капакът хлътна.

— Колко бензин имаш в резервоара? — попита Ричър.

— Не ме бий повече — изхленчи онзи.

— Отговори на въпроса!

— Сутринта го напълних догоре.

Ричър отново сграбчи яката му, изправи го на крака и го повлече след себе си. Изминаха десетина метра, после още толкова. Младежът се запрепъва след него, после спря.

— Моля те, не ме бий повече — повтори той.

— Защо? — изгледа го Ричър. — Ти току-що се опита да ме убиеш с джипа си.

— Съжалявам.

Съжаляваш?

— Трябваше да го направя.

— Изпълняваш заповед, така ли?

— Добре де, вече се предадох. Не искам да участвам в боя. Като военнопленниците.

— Ти си по-едър от мен — отбеляза Ричър. — И по-млад.

— Да, ама ти си луд.

— Кой го казва?

— Всички знаем какво си направил снощи. Трима от нашите са в болницата.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Брет.

— Стига бе! Това да не е Зоната на здрача? Всички ли се казвате Брет?

— Не, само трима.

— Трима от десет, така ли?

— Да.

— Това прави трийсет процента. Каква е вероятността да е истина?

Хлапакът не отговори.

— Кой командва тук? — зададе нов въпрос Ричър.

— Не знам за какво говориш.

— Кой ти нареди сутринта да излезеш с джипа и да ме убиеш?

— Джейкъб Дънкан.

— Бащата на Сет?

— Да.

— Знаеш ли къде живее?

Младежът кимна и посочи на югоизток, отвъд пламтящата кола. Огънят вече се беше преместил вътре. Стъклата се пръснаха, седалките горяха. Стълб черен и мазен дим се издигаше право нагоре, към най-ниския атмосферен слой, а после бавно се разпръскваше във формата на гъба.

После резервоарът се взриви.

Над задницата на джипа изригна огромна оранжева топка, която го вдигна във въздуха. Миг по-късно ги връхлетя ударната вълна. Достатъчно силна, за да накара Ричър да се олюлее, и достатъчно гореща, за да го принуди да ѝ обърне гръб. Пламъците се вдигнаха на петнайсетина метра, после изчезнаха. Джипът се стовари обратно на земята, превърнат в обгорял скелет, и захрани нов пожар на трийсет метра над себе си.

Ричър го погледа известно време, после въздъхна.

— Чуй какво искам от теб, Брет — промърмори той. — Ще се разходиш до къщата на Джейкъб Дънкан и ще му предадеш три неща. Слушаш ли ме?

Едрият младеж бавно отмести очи от пожара.

— Да.

— Първо: ако Дънкан желае, може да изпрати останалите шест момчета да ме преследват. Всеки от тях ще ме забави няколко минути, но това няма да ми попречи да се появя там и да му сритам задника. Това разбра ли го?

— Да.

— Второ: ако желае, може да спести страданията на шестте момчета и да дойде да поговори с мен, лице в лице. Още сега. Ясно ли е?

— Да.

— И, трето, ако още веднъж срещна двамата непознати, които му гостуват, те ще се върнат у дома в сандък. Ясно ли е? Запомни ли всичко?

— Да.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

— Дай ми го.

Онзи покорно бръкна в джоба си и извади мобилния телефон — черен и някак крехък в огромната му розова ръка. Ричър свали задното капаче. Беше виждал как подобни апаратчета падат на тротоара и знаеше какво има вътре. Батерия и SIM карта. Извади батерията и я запрати на три-четири метра от себе си. Задържа SIM картата, а останалата част от телефона отлетя в обратна посока. Тънкото парче силикон със златни нишки в средата кацна в отворената му длан.

— Изяж я! — заповяда той.

— Какво?! — стреснато го погледна Брет.

— Казах да я изядеш. Това ти е глобата, защото се представи като безполезна торба лой!

Онзи се поколеба, после посегна с палец и показалец и внимателно положи картата на езика си. Затвори уста, подъвка известно време, за да произведе нужното количество слюнка и с усилие преглътна.

— Покажи! — заповяда Ричър.

Младият мъж отвори уста и изплези език. Като дете в кабинета на доктора. Картата беше изчезнала.

— А сега седни — разпореди се Ричър.

— Какво?!

— Както преди малко.

— Нали каза да тръгвам към дома на Дънкан?

— Казах — кимна Ричър. — Но не веднага. Не и докато съм в района.

Видимо обезпокоен, Брет седна на земята. С лице на юг и изпънати крака. Ръцете му легнаха на коленете, тялото му леко се наклони напред.

— Ръцете назад — заповяда Ричър. — Облегни се на тях.

— Защо?

Боеприпасите на противника.

— Просто го направи.

Брет се подчини. Тежестта на тялото му легна върху изпънатите ръце. Ричър се изправи зад него. Дебелата му подметка смаза десния лакът на младежа. Той падна назад, претърколи се по корем и заскимтя. После отново се надигна до седнало положение, хвана счупената ръка със здравата и му отправи обвинителен поглед. Ричър отново мина зад него и му нанесе силен ритник в тила. Тялото му политна напред, а после бавно се претърколи на една страна. Приличаше на огромна буква Г, изписана върху мръсна кафява страница.

Ричър му обърна гръб и тръгна на север, към двете дървени постройки на хоризонта.

22

Канадският влекач с контейнера на Дънкан напредваше бързо по шосе №3 на Британска Колумбия, което вървеше успоредно с правата като конец държавна граница. Движеше се на изток към Албърта. Шосе №3 не беше особено подходящо за големи тирове, защото беше тясно, изпълнено с остри завои и опасни наклони. Повечето шофьори предпочитаха шосе №1, което тръгваше от Ванкувър право на север, а по-късно поемаше на изток. Беше по-удобно във всяко отношение, но и по-оживено. В сравнение с него шосе №3 беше далеч по-спокойно, с дълги участъци от абсолютно пуст асфалт, пресичащи дивата природа. Имаше и достатъчно зони за почивка, покрити със ситен чакъл.

Една от тези зони се намираше на километър и половина преди националния парк „Уотъртън Лейкс“. От гледна точка на САЩ това място беше точно над границата между щатите Вашингтон и Айдахо, по средата на пътя между Спокейн и Кор д'Ален, приблизително на сто и шейсет километра от двете населени места. Гледката беше възхитителна — безкрайни гори на юг, величествени езера на север, заснежените върхове на Скалистите планини на изток. Шофьорът на влекача спря на паркинга не заради гледката, а защото трябваше да се срещне с пътниците на бял микробус, който вече чакаше там. Благодарение на своята предпазливост и на късмета фамилията Дънкан беше в този бизнес от дълги години. Едно от най-важните ѝ правила гласеше да прехвърлят внесената стока по възможно най-бързия начин. Транспортните контейнери можеха да бъдат проследени. Всъщност индивидуалният код на всеки от тях имаше именно това предназначение. За да не рискуват закъснялата тревога, вдигната от някой подозрителен митнически служител, те предпочитаха да прехвърлят стоката броени часове след освобождаването ѝ, като използваха анонимно, незабележимо и невъзможно за проследяване транспортно средство — обикновено някой от многобройните товарни микробуси, които кръстосваха по пътищата.

Влекачът спря в далечния край на паркинга, а задницата на белия микробус се залепи за него. Шофьорите слязоха. Без да си разменят нито дума, те излязоха на пътя и започнаха да го наблюдават в двете посоки — единият на изток, а другият на запад. Платното беше пусто, нещо обичайно за шосе №3. Двамата се обърнаха, изтичаха при машините и се заловиха за работа. Шофьорът на микробуса отвори Задната врата, а мъжът на влекача се покатери на платформата, счупи пластмасовите печати и отвори вратите на контейнера.

Прехвърлянето отне не повече от минута. В товарния отсек на микробуса намериха място всичките 572 килограма стока, а след още една минута той направи нова маневра и пое на изток. Шофьорът на влекача потегли след него с намерението да завие на север по шосе №95, а после да излезе на шосе №1 и да се върне във Ванкувър за нов товар — най-вероятно напълно законен. Това щеше да се отрази добре на кръвното му налягане, но зле на портфейла му.

В Лас Вегас ливанецът Сафир избра двама от най-добрите си помощници и ги изпрати да наглеждат италианеца на име Роси. Но това се оказа погрешно решение, което стана видно още в рамките на следващия час. Телефонът на Сафир иззвъня. Търсеше го иранец на име Махмейни, който беше негов клиент. Но в деловите им отношения не съществуваше равенство. Махмейни беше клиент на Сафир по начина, по който един крал може да бъде клиент на обущаря си. Много по-властен, строг и надменен, готов да стане опасен, ако поръчаните ботуши се окажат дефектни.

Или бъдат доставени със закъснение.

— Трябваше да си получа стоката още преди седмица — каза Махмейни.

Сафир не отговори нищо, защото устата му пресъхна.

— Моля те да приемеш нещата от моя гледна точка — добави Махмейни. — Стоката вече е разпределена между хора, които чакат на предварително уточнени места и трябва да я използват на точно определени дати. Ако не пристигне навреме, ще регистрирам големи загуби.

— Ще направя всичко възможно — окопити се Сафир.

— Знам. Затова ти се обаждам. Трябва да обсъдим много неща, защото загубите ми няма да бъдат еднократни. Ако репутацията ми рухне, никой вече няма да ме потърси. Ще изгубя завинаги доверието на клиентите си, а това означава да ме компенсираш цял живот. На практика ще се превърнеш в моя собственост. Разбираш ли какво ти говоря?

— Според мен пратката вече пътува насам — измънка Сафир.

— С една седмица закъснение.

— Аз също понасям загуби и правя всичко възможно да променя нещата. Накарах сътрудника си да изпрати двама от хората си на място, а после изпратих двама от моите хора при него. Да му помогнат да се концентрира.

— Какви хора? — попита Махмейни. — Мъже или хлапета?

— Хората ми са добри.

— Така значи… Е, скоро ще имаш възможност да разбереш какво значи да работиш с истински мъже. Ще изпратя двама от моите, които ще ти помогнат да се концентрираш.

Линията прекъсна. Сафир остана да чака появата на двама яки иранци, и то в момент, в който офисът бе останал без най-добрите си охранители.

Както очакваше, Ричър успя да се добере до дървените постройки без никакви инциденти. Шестимата останали футболисти плюс двамата изпратени отвън помагачи правеха общо осем топли тела, но външните със сигурност пътуваха заедно, а това означаваше едва седем автомобила, които трябваше да покрият територия от стотици квадратни километри. Една случайна среща с някой от тях беше чудо, а две просто нямаше как да се случат.

Старият хамбар все още беше заключен, а пикапът чакаше в прилепената до него по-малка постройка.

Недокоснат, доколкото можеше да прецени. Със студени ламарини и скован от студа двигател. Сухият въздух в бараката миришеше на прах и миши изпражнения. Безлюдната земя наоколо тънеше в тишина.

Ричър отвори сандъчето с инструменти в каросерията. Най-голям се оказа никелиран френски ключ, с дължина около трийсет и пет сантиметра и тегло под килограм. С надпис „Произведено в САЩ“. Едва ли беше най-подходящото оръжие, но все пак беше по-добре от нищо. Ричър го пъхна под шубата си и продължи да рови в сандъка. Избра си две отвертки — едната кръстата, с гумена дръжка, марка „Филипс“, а другата обикновена, но доста по-дълга. Прибра ги в джоба си, затвори сандъчето и влезе в кабината. Двигателят запали на половин оборот. Пикапът излезе на заден ход и пое по дълбоките коловози, оставени от неизвестен трактор. Стигна до пътя и пое на север, към мотела.

Здравеняците на Сафир се появиха в офиса на Роси с кобури под мишниците и черни найлонови торбички в ръце, чието съдържание изсипаха направо на бюрото му. Първата съдържаше само един предмет, а втората — два. Шлайфмашина, заредена с лист едра шкурка в първата. Газова горелка и ролка тиксо във втората.

Работните им инструменти.

В света на Роси това беше ясно и недвусмислено послание. В света на Роси тиксото означаваше овързване на голата жертва към стола, а шлайфмашината — обработка на чувствителни части от тялото ѝ като колена, лакти и гърди. Понякога дори и лица. Горелката беше просто за забавление.

Никой не проговори.

Роси вдигна слушалката и набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания. Касано в Небраска.

— Какво става там, по дяволите? — попита Роси. — Работата наистина е неотложна!

— Гоним призраци — отвърна Касано.

— Ами гонете ги както трябва.

— Има ли смисъл? Бог знае дали тоя тип има нещо общо. Ти сам каза, че ще го използваме за оправдание. Каквото и да се случи с него, то няма как да ускори или забави доставката.

— Ти лъгал ли си някога?

— Не и теб, шефе.

— А другите?

— Разбира се.

— Значи знаеш за какво става въпрос. Уреждаш нещата така, че да не те хванат. Според мен точно това правят тия негодници Дънкан. Ще скрият стоката някъде и ще чакат да хванем оня тип. Сякаш през цялото време са казвали истината. Причина и следствие, нали знаеш? Затова трябва да играем тяхната игра, независимо дали ни харесва. Затова трябва да откриеш оня задник, ясно? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма никакво време за губене!

Роси прекъсна връзката. Едната от горилите на ливанеца разви кабела на шлайфмашината и го включи в контакта. После натисна бутона. Съвсем за кратко. Машинката се включи и спря.

Проба.

И послание.

Ричър спря до потрошеното субару на доктора, което продължаваше да стои пред бунгало номер шест. Клекна пред пикапа и свали регистрационния номер с по-малката отвертка. После повтори упражнението и отзад. След минута номерата на субаруто отидоха на пикапа, а оригиналните издрънчаха в каросерията. Ричър прибра отвертките в джоба си и тръгна към фоайето.

Винсънт беше там и усърдно търкаше барплота с някакъв парцал. Окото му беше насинено, устните — подути. На бузата му имаше оток с размерите на бейзболна топка. Едно от огледалата зад гърба му беше счупено. Назъбени късове стъкло покриваха лавиците. На мястото на огледалото се виждаха стари пожълтели дъски. Съвсем прозаични. Жизнерадостната илюзия на помещението беше нарушена.

— Съжалявам за неприятностите ти — рече Ричър.

— Тук ли прекара нощта? — попита Винсънт.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не. Предполагам, че не.

Ричър се огледа в останките от огледалото. На едното му ухо имаше тъмночервена коричка. От одраскването в скалата. Лицето му беше издрано от тръните. Ръцете също. Както и част от гърба — там, където ризата и пуловерът се бяха вдигнали нагоре.

— По план ли работят онези типове? — попита той.

— Предполагам, че ходят от къща на къща — отвърна Винсънт.

— С какво се придвижват?

— С кола под наем.

— Цвят?

— Тъмен. Може би тъмносин. Мисля, че е шевролет.

— Казаха ли кои са?

— Казаха само, че представляват Дънкан. Така се изразиха. Съжалявам, че им казах за Дороти.

— Не се безпокой, тя се справи добре — рече Ричър. — Имала е и по-големи неприятности в живота си.

— Знам.

— Мислиш ли, че онези Дънкан са убили детето ѝ?

— Бих искал. Това отговаря на всичко, което си мислим, че знаем за тях.

— Но?

— Няма доказателства. Абсолютно никакви. Разследването беше много старателно. От различни институции. Много професионално. Съмнявам се, че са пропуснали нещо.

— Значи е било нещастен случай?

— Вероятно.

Ричър замълча.

— Какво ще правиш сега? — погледна го Винсънт.

— Две неща — отвърна Ричър. — А може би три. После изчезвам. Отивам във Вирджиния.

След тези думи той излезе навън, качи се в пикапа и подкара към къщата на доктора.

23

Биячите на Махмейни се появиха в офиса на Сафир около час след като собствените му горили бяха излезли. На външен вид не бяха нищо особено. Никакви опънати до пръсване яки, никакви яки бицепси. Бяха дребни и жилави, тъмнокоси, с безизразни лица и измачкани дрехи. Неособено чисти. Като ливанец Сафир познаваше много иранци. Повечето от тях бяха свестни хора, особено когато живееха другаде. Но имаше и адски гадни типове. Тези двамата не носеха нищо. Никакви торби, никакви инструменти и оборудване. Не им трябваха. Сафир беше сигурен, че носят пистолети под мишниците и ножове в джобовете. Опасяваше се именно от ножовете. Пистолетите са бързи за разлика от ножовете. Двамата пред него със сигурност умееха да боравят с тях много бавно и изобретателно. Сафир беше сигурен в това, защото веднъж му се случи да види една от жертвите им. Далеч в пустинята. Леко разложена. Дори на ченгетата им беше нужно време, за да определят пола на трупа. Което не беше изненада, защото външни полови белези липсваха.

Сафир набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания.

— Докладвай — рече Сафир.

— Бъркотията е голяма — отвърна неговият човек.

— Това е ясно. Трябва ми повече.

— Оказа се, че контактите на Роси са някакви типове в Небраска. Фамилия на име Дънкан, която е в паника заради някакъв тип, който броди наоколо. Това най-вероятно няма нищо общо, но според Роси тези Дънкан ще шикалкавят, докато въпросният тип не бъде отстранен. За да се оправдаят за закъснението, защото вече са обявили, че именно той е виновен. Роси е на мнение, че това са глупости, но нещата се въртят в кръг. Той е убеден, че нищо няма да стане, преди да заловят тоя тип. Изпратил е свои хора на място, които работят по въпроса.

— Добре ли работят?

— Предполагам, че правят всичко, което могат.

— Кажи на Роси да ги притисне. Трябват ни бързи резултати. Гледай да му обясниш, че не се шегувам, ясно? Предай му, че и аз имам гости. Ако пострадам от тая история, той ще пострада два пъти повече.

Ричър помнеше пътя до къщата на доктора от предишната нощ. На светло нещата изглеждаха различни. По-открити, по-малко тайнствени. Тесни ивици асфалт, леко издигнати над околната земя. Незащитени от храсти или дървета. Утринните изпарения се бяха вдигнали и се бяха превърнали в нисък облак на сто и петдесет метра над земята. Небето хвърляше разсеяна светлина върху всичко наоколо без блясък и без сенки.

Но Ричър пристигна без инциденти. Обикновена, с нищо незабележителна фермерска къща в средата на парцел от осем декара, заобиколен от телена ограда. На дневна светлина къщата изглеждаше нова. На покрива имаше сателитна чиния. Нямаше коли на алеята. Нямаше тъмносин шевролет. Съседи също липсваха. Най-близката къща беше поне на километър и половина. Земята зад оградата беше гола и замръзнала в очакване на пролетната оран и сеитба. От двете страни на пътя също нямаше нищо друго освен черна пръст. Равна и безлична чак до хоризонта. Очевидно докторът и съпругата му не обичаха градинарството. Парцелът им беше изцяло покрит с трева — от стълбовете на оградата чак до основите на къщата. Никакви храсти, никакви иглолистни насаждения, никакви цветни лехи.

Ричър паркира на алеята и се насочи към входната врата, оборудвана с шпионка. Малка стъклена леща, наподобяваща едра водна капка. Нещо обикновено за големия град, но не и за усамотените къщи в провинцията. Вдигна ръка и натисна звънеца. Наложи му се да почака доста. Явно не беше първият посетител за деня. По-вероятно бе третият. Това обясняваше неохотата на доктора и съпругата му да отворят вратата. Но все пак я отвориха. Шпионката потъмня за миг, после отново просветля. Вратата бавно се отвори навътре. На прага се появи жената, която беше срещнал през миналата нощ. Изглеждаше малко изненадана и много облекчена.

— Ти ли си — промълви тя.

— Да — кимна той. — Не са те.

— Слава богу.

— Кога бяха тук?

— Тази сутрин.

— Какво стана?

Жената мълчаливо се отдръпна да му направи път. Безмълвна покана. Ричър влезе, прекоси коридора, а после видя доктора и веднага разбра какво е станало. Пораженията не бяха големи, също като тези на Винсънт в мотела. Отоци под очите, подут нос със следи от кръв в ноздрите, разцепени устни. Вероятно и разклатени зъби, ако се съдеше по движенията на езика — сякаш човекът се опитваше да ги притисне обратно или просто да ги преброи. Ударите са били три, прецени Ричър. Еднакви по сила, но на различни места. Нанесени от експерт.

— Знаеш ли кои са? — попита той.

— Не са тукашни — поклати глава докторът. Произнесе трите думички завалено и с усилие. Това се дължеше на избитите зъби и разцепените устни. А може би и на махмурлук. — Казаха, че не работят за Дънкан, а само ги представляват. Което значи, че не са наемници. Не знаем нито кои са, нито какви са им връзките.

— Какво искаха?

— Теб, разбира се.

— Много съжалявам за неприятностите, които ти причиних — въздъхна Ричър.

— Така се стекоха обстоятелствата.

Ричър се обърна към съпругата.

— А ти добре ли си?

— Мен не ме биха — отвърна тя.

— Но?

— Не искам да говоря за това. Защо си тук?

— Имам нужда от медицинска помощ.

— Каква?

— Издраха ме тръни. Драскотините трябва да се почистят.

— Наистина ли?

— Не съвсем — призна Ричър. — Имам нужда от болкоуспокоителни и това е всичко. Надявах се да дам почивка на ръцете си, но не се получи.

— Какво искаш всъщност?

— Да поговорим — капитулира Ричър.

Преместиха се в кухнята и се заеха с драскотините. Не че се налагаше, а по-скоро колкото да се занимават с нещо. Съпругата на доктора се оказа квалифицирана медицинска сестра. Напълни една чаша с някаква щипеща течност и си приготви памучни тампони. Започна от лицето и врата, постепенно премина надолу, към ръцете. Накара го да съблече ризата си. Гърбът му беше силно издран от пълзенето под джипа.

— Сутринта закусвах в дома на Дороти — каза той.

— Не биваше да го казваш — въздъхна съпругата на доктора. — Това може да ѝ навлече неприятности.

— Само ако я издадете на Дънкан.

— Може би ще бъдем принудени.

— Тя каза, че ти е приятелка.

— Не съвсем. Дороти е доста по-възрастна.

— Каза, че преди двайсет и пет години си била неотстъпно до нея.

Жената замълча и продължи да обработва охлузения му гръб. Пипаше много старателно. Разтваряше всяка раничка с палец и показалец, а после обилно я навлажняваше с щипещия разтвор.

— Искаш ли питие? — обади се докторът.

— Рано ми е — отказа Ричър.

— Имам предвид кафе — уточни домакинът. — Снощи пиеше кафе.

Ричър се усмихна. Човекът се опитваше да му каже, че все пак е запомнил нещо. После пристъпи напред, хвана ръката му и започна да опипва и извива дланта му. Като повечето доктори. Ръцете му изглеждаха малки на фона на огромната длан на Ричър. Приличаше на месар, който се бори с говежда плешка. Пръстите на другата му ръка потънаха дълбоко в рамото на Ричър и започнаха да го опипват.

— Мога да ти дам кортизон — обяви той.

— Налагали се?

— Ще ти помогне.

— Колко?

— Малко. А може би и повече. Помисли си. Кортизонът ще облекчи болката, която те мъчи в момента. И която вероятно те кара да се чувстваш уморен.

— Добре, давай — кимна Ричър.

— Ще го направя срещу известна информация — погледна го докторът.

— Каква информация?

— Как получи тези травми?

— Защо искаш да знаеш?

— Наречи го професионално любопитство.

Съпругата му привърши работата си, хвърли на масата последния тампон и подаде ризата на Ричър. Той я облече и започна да я закопчава.

— Стана така, както ти предположи снощи. Попаднах в окото на ураган.

— Не ти вярвам — поклати глава докторът.

— Не беше природно явление — поясни Ричър. — Случи се в една подземна галерия, обхваната от пожар. Имаше отвесно стълбище, заобиколено от две вентилационни шахти. Извадих късмет, защото бях на стълбите, когато пламъците изригнаха през вентилационните шахти. Това ме спаси от изгаряне. Но въздухът, който нахлуваше през шахтата и подхранваше пожара в галерията, беше точно толкова силен, колкото пламъците, издигащи се нагоре през вентилационните тръби. Имах чувството, че се катеря нагоре, блъскан от истински ураган. На два пъти паднах обратно, защото не ме държаха краката. В крайна сметка се наложи да се катеря нагоре само на ръце.

— На какво разстояние?

— Двеста и осемдесет стъпала.

— Предостатъчно. Къде стана?

— Това е извън професионалните ти интереси.

— Какво се случи после?

— И това е извън професионалните ти интереси.

— Но е било наскоро, нали?

— Все едно, че беше вчера — въздъхна Ричър. — А сега хващай иглата.

Беше голяма игла. Докторът излезе за малко и се върна със спринцовка от неръждаема стомана — огромна, като за кон. Накара Ричър да съблече ризата си и да опре лакти на масата. Иглата потъна дълбоко в ключицата му отзад. Ричър усети как пронизва някакви мускули и сухожилия. Докторът натисна буталото, бавно и стабилно. Ричър почувства как течността прониква в тялото му. Ключицата моментално се разхлаби, болката се стопи. В реално време, сякаш с вълшебна пръчица. Докторът се прехвърли на другото рамо и повтори процедурата. Резултатът беше същият.

— Прекрасно! — не се сдържа Ричър.

— За какво искаш да говорим? — безстрастно попита докторът.

— За отдавна случили се събития. Когато жена ти е била още дете.

24

Ричър отново облече ризата. После тримата взеха големите чаши с вряло кафе и се прехвърлиха в дневната — тясно и дълго помещение с разположени под прав ъгъл мебели. Едната стена беше заета от огромен телевизор с плосък екран, стъпил на масивен шкаф с аудио-визуална техника. Отделните компоненти бяха свързани с дебели кабели. От двете страни на телевизора бяха поставени солидни, очевидно професионални тонколони. Другата стена беше заета от широк прозорец с дръпнати пердета, от който се разкриваше прекрасна гледка към безбрежното поле. Морава, потънала в зимен сън, мрежеста ограда на масивни метални стълбове, а след това гола земя. Нищо друго освен гола земя чак до хоризонта. Никакви възвишения, никакви долчинки. Никакви гори и поточета. Но и никакви джипове или пикапи. Нищо не помръдваше. Ричър си избра кресло, от което можеше да наблюдава както вратата, така и панорамата през прозореца. Докторът се настани на канапето, а жена му седна до него. По лицето ѝ личеше, че няма желание за разговор.

— На колко години беше, когато изчезна детето на Дороти? — започна без увертюри Ричър.

— На четиринайсет — отвърна тя.

— С шест години по-голяма от Сет Дънкан — пресметна Ричър.

— Някъде там.

— Не си била от неговото поколение.

— Не.

— Спомняш ли си кога го видя за пръв път?

— Смътно. Била съм девет или десетгодишна. Хората говореха. Помня по-скоро тези разговори, отколкото самото събитие.

— Какво говореха хората?

— Че какво можеха да говорят? Никой не знаеше нищо. Информация липсваше. Мислеха, че е някакъв роднина. Може би сирак след автомобилна катастрофа в някой друг щат.

— А семейство Дънкан не предложи ли някакви обяснения?

— Защо да го правят? Това си беше тяхна работа.

— Какво се случи, когато изчезна детето на Дороти?

— Беше ужасно. Като някакво предателство, от което хората се променят. Такава случка те плаши, но инстинктивно очакваш щастлив край. Трябва да има щастлив край. Но в онзи случай щастлив край нямаше.

— Дороти смята, че това е дело на Дънкан.

— Знам.

— Каза, че ти си я подкрепила.

— Вярно е.

— Защо?

— А защо не?

— Била си на четиринайсет, а тя на трийсет. Може би на трийсет и пет. Два пъти по-възрастна от теб. Едва ли е било солидарност между две жени, две майки или две съседки. Не и в нормалния смисъл на думата. Знаела си нещо, нали?

— Защо питаш?

— Наречи го професионален интерес.

— Това се случи преди четвърт век.

— По-скоро вчера от гледна точка на Дороти.

— Ти не си тукашен.

— Знам — кимна Ричър. — Аз просто пътувам за Вирджиния.

— Ами върви си там.

— Не мога. Все още не. Не и докато подозирам, че това ужасно престъпление е дело на фамилията Дънкан и е останало ненаказано.

— Какво значение за теб има това?

— Не знам, но има. Не мога да го обясня.

— На фамилията Дънкан ѝ се разминават доста неща, повярвай ми. Това се случва всеки ден.

— Не ме интересуват другите неща — поклати глава Ричър. — Пет пари не давам на кого му извозват реколтата и колко му струва. С това и сами може да се справите.

— През онази година аз бях детегледачка у семейство Дънкан — промълви съпругата на доктора.

— И?

— Те нямаха нужда от детегледачка, защото почти не излизаха. Всъщност излизаха често, но бързо се прибираха. Сякаш играеха някаква игра. За камуфлаж. Някак неохотно ме връщаха у дома. Сякаш ми плащаха да остана с тях. С всичките четирима, а не само със Сет.

— Колко време работи при тях?

— Ходих шест пъти.

— И какво стана?

— В какъв смисъл?

— Нещо лошо ли се случи?

Тя се втренчи в лицето му.

— С мен ли имаш предвид?

— Да.

— С мен не се случи нищо.

— Ти чувстваше ли се в опасност?

— До известна степен, да.

— Нещо неприлично в поведението им?

— Не точно.

— Какво те накара да застанеш до Дороти, когато детето ѝ изчезна?

— Някакво чувство.

— Какво по-точно?

— Не забравяй, че тогава съм била само на четиринайсет! — сопна се тя. — Нищо не разбирах. Помня само, че се чувствах неудобно.

— Защо?

— Бавно започна да ми просветва.

— Какво започна да ти просветва?

— Те бяха разочаровани, че не съм по-малка. Караха ме да чувствам, че съм твърде стара за тях, и да тръпна от страх.

— На четиринайсет си се чувствала стара за тях?

— Да — кимна с въздишка тя. — А и бях доста неразвита. Бях дребно момиченце.

— Какво си представяше, че може да се случи, ако беше по-малка?

— Не искам да мисля за това.

— Каза ли на ченгетата как си се чувствала?

— Разбира се. Всички им помагахме. Бяха страхотни. Много съвременни, въпреки че събитията се развиваха преди двайсет и пет години. Приеха ни сериозно, включително и децата. Изслушваха всички. Искаха да знаят какво си мислим, независимо дали е нещо важно или незначителна подробност. И всичко се изясни.

— Но нищо не беше доказано.

— Нищо — поклати глава съпругата на доктора. — Фамилията Дънкан беше чиста като сълза. Като току-що навалял сняг.

— Но въпреки това ти продължи да подкрепяш Дороти.

— Знаех какво изпитвам.

— Нормално ли протече следствието според теб?

— Бях само на четиринайсет. Откъде бих могла да знам? Видях кучета и хора с якета на ФБР. Като по телевизията. Да, за мен всичко беше нормално.

— А сега? Като се обръщаш назад?

— Така и не откриха велосипеда ѝ.

Съпругата на доктора поясни, че повечето фермерски хлапета започвали да карат очуканите пикапи на родителите си на петнайсет, а дори и по-рано — стига да били достатъчно високи. По-малките и по-дребните карали велосипеди. Огромни стари велосипеди марка „Шуин“ с бейзболни карти между спиците и пискюли на кормилото. Ходенето пеша било непопулярно в окръг с толкова голяма територия. Осемгодишната Маргарет потеглила от къщата, която Ричър вече познаваше, с потръпващи от възбуда колене и лакти. Розовият велосипед бил по-голям от нея. Никой повече не ги видял. Нито нея, нито велосипеда.

— През цялото време очаквах, че ще намерят велосипеда — добави съпругата на доктора. — Може би захвърлен в избуялата трева край пътя. Така става по телевизията. С важни улики около него. Стъпки или нещо, което похитителят е изпуснал. Къс хартия или нещо друго. Но не стана така. Не откриха абсолютно никакви улики.

— Какво в крайна сметка беше твоето заключение? — попита Ричър. — Имам предвид за фамилията Дънкан. Виновни или невинни?

— Невинни — отвърна жената. — Все пак фактите са си факти, нали?

— Но въпреки това остана на страната на Дороти?

— Отчасти поради чувствата, които изпитвах. Те нямат нищо общо с фактите. Отчасти и заради последствията. Случило ѝ се беше нещо ужасно. Членовете на фамилията Дънкан се държаха адски самодоволно, а хората започнаха да осъзнават зависимостта си от тях. Очакваха Дороти да им се извини — нещо, което тя не направи, а после да си затвори устата и да се държи така, сякаш нищо не е станало. Не можеше дори да оплаче детето си, защото и това щеше да се изтълкува като скрито обвинение към фамилията. Всички се чувстваха неудобно. Сякаш Дороти беше длъжна да направи тази жертва. Като в една от приказките за чудовището, на което дали дете, за да остави на мира селото…

Разговорът приключи. Ричър събра трите празни чаши и ги понесе към кухнята. Отчасти за да бъде любезен, отчасти за да огледа панорамата от друг прозорец. Всичко беше нормално. Никой не се приближаваше към къщата. Нищо не се случваше. Докторът се присъедини към него минута по-късно.

— И така, какво ще правиш сега? — попита той.

— Заминавам за Вирджиния.

— Ясно.

— С две спирки по пътя.

— Къде?

— Ще се отбия в районното полицейско управление на сто километра от тук. Искам да хвърля едно око на архивите им.

— Дали все още ги пазят?

— Трябва да ги пазят. Следствието е било голямо, с участието на различни правоохранителни органи, които са действали по най-добрия начин. Папката трябва да е доста дебела. Не могат да я изхвърлят, защото, технически погледнато, случаят не е приключил. Значи трябва да пазят материалите, независимо колко са обемисти.

— И ще ти позволят да ги прегледаш? Просто ей така?

— Аз също съм бил ченге. Цели тринайсет години. Обикновено успявам да се разбера с хората, които съхраняват архивите.

— А защо искаш да ги прегледаш?

— За да потърся пропуски. Ако всичко е наред, просто продължавам по пътя си. Ако не е, най-вероятно ще се върна.

— За какво?

— За да запълня дупките.

— Как ще се придвижиш до там?

— С кола.

— Появата с краден пикап едва ли ще ти помогне.

— Сложих му табелите от твоята кола. Те няма как да го знаят.

— Моите табели?

— Не се безпокой. Ще ги върна на мястото им. Ако архивите са наред, ще зарежа пикапа близо до управлението, с истинските му номера. Рано или късно някой ще се сети кои са собствениците и ще докладва на фамилията. Така Дънкан ще разберат, че съм изчезнал завинаги, и ще ви оставят на мира.

— Дано — въздъхна докторът. — А втората ти спирка?

— Втората са ченгетата. Първата е доста по-наблизо.

— Къде?

— Ние с теб ще се отбием при съпругата на Сет Дънкан. Посещение в дома на болния. Нали трябва да провериш състоянието на пациентката си?

25

Докторът категорично отхвърли идеята да отиде в къщата на Сет Дънкан. Той направи няколко крачки напред-назад, опипа нараненото си лице, навлажни устните си и плъзна език по разклатените си зъби.

— Може би Сет Дънкан си е у дома — рече той.

— Разчитам на това — кимна Ричър. — Ще можем да проверим и неговото възстановяване. Ако върви добре, ще го фрасна още веднъж.

— Положително ще бъде в компанията на футболистите си — предупреди го докторът.

— Няма. Те обикалят да ме търсят. Поне онези, които все още са на крака.

— Ох, не знам.

— Ти си лекар. Давал си клетва. Длъжен си.

— Опасно е.

— Опасно е и да станеш от леглото.

— Знаеш ли, че си луд?

— Не — поклати глава Ричър. — Предпочитам да мисля за себе си като за добросъвестен човек.

Качиха се в пикапа, отправиха се към двупосочния път и завиха надясно. На около три километра южно от мотела излязоха на шосето. Къщите на клана Дънкан бяха на още два-три километра, но на север. Две минути по-късно докторът втренчено ги оглеждаше. Ричър също им хвърли един поглед. Вражеска територия. Три бели къщи с три автомобила пред тях. Никакво оживление. Брет номер две сигурно бе предал посланието му. Вероятно прието и отхвърлено като обикновено перчене, въпреки че опожареният джип би трябвало да им говори нещо. Фамилията губеше битката, бавно, но стабилно. Би трябвало да го знаят.

Стигнаха отклонението, по което субаруто беше минало предишната нощ, и завиха наляво. След няколко завоя къщата на Сет Дънкан се появи пред очите им. На дневна светлина изглеждаше почти същата както през нощта. Бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“, заспалата зимен сън морава, старата двуколка. Правата алея, хамбарите — този път с отворени врати. В два от тях се виждаха задниците на автомобили. Червена спортна кола, може би мазда, подчертано дамска. И голям черен кадилак, подчертано мъжки.

— Това е колата на Сет — обади се докторът.

— Коя от двете? — усмихна се Ричър.

— Кадилакът.

— Бива си го — рече Ричър. — Може би трябва да го потрошим. Сега и аз разполагам с френски ключ. Искаш ли?

— Не, за бога! — отвърна докторът.

Ричър отново се усмихна и спря на мястото, където беше паркирал предната нощ. Слязоха едновременно и за миг останаха неподвижни на студа. Облакът над главите им беше все така ниско, мъглата се стелеше под него, готова да се спусне обратно и да влезе в правата си заедно с настъпването на нощта. Въздухът изглеждаше непрозрачен, плътен и сив.

— Време е за шоу — обяви Ричър и тръгна към вратата.

Докторът се повлече на метър-два след него. Ричър вдигна ръка и почука. Измина цяла минута, преди отвътре да се чуят леки и колебливи стъпки. Елинор.

Жената отвори и се изправи под рамката. Лявата ѝ ръка придържаше вратата, а дясната, с разперени пръсти, опираше в насрещната стена. Сякаш имаше проблеми с равновесието. Или пък хоризонталното положение на ръката имаше за цел да предпази вътрешността на къщата от външен достъп. Беше облечена с черна пола и черен пуловер. Без колие. Устните ѝ бяха нацепени, тъмни и подути. Носът ѝ също беше силно подут. Жълтеникавите контузии ясно се виждаха въпреки грима.

— Вие — промълви тя.

— Доведох доктора — рече Ричър. — Искаме да проверим състоянието ви.

Очите на Елинор Дънкан се плъзнаха по лицето на спътника му.

— Изглежда зле, също като мен — констатира тя. — Сет ли го подреди така? Или футболистите? И в двата случая се извинявам.

— Не са били те — поклати глава Ричър. — По всичко личи, че в града гастролират двама здравеняци, появили се бог знае откъде.

Елинор Дънкан не каза нищо. Дясната ѝ ръка се отлепи от стената и с лек жест ги покани да влязат.

— Сет у дома ли си е? — попита Ричър.

— Не, и слава богу — отвърна тя.

— Колата му е тук — обади се докторът.

— Излезе с баща си.

— Колко време ще го няма? — попита Ричър.

— Не знам. Но по всичко личи, че имат да обсъждат много неща.

Поведе ги към кухнята, където бяха обработили раните ѝ през онази нощ. А може би и много пъти преди нея. Седна на един от столовете и обърна лицето си към светлината. Докторът се приближи и я огледа. Докосваше я с върха на пръстите си и питаше за болки в главата или в зъбите. Тя отговаряше така, както отговаряха хиляди хора в нейното положение. Малко дръзко, с оттенък на разочарование от самата себе си. Да, носът и устните все още я наболяваха. Да, имаше леко главоболие и зъбите ѝ не бяха добре. Но дикцията ѝ беше значително по-ясна, нямаше бели петна в паметта и зениците ѝ реагираха нормално на светлината. Очевидно доволен, докторът я увери, че скоро ще се оправи.

— А как е Сет? — обади се Ричър.

— Страшно ви е ядосан — отвърна Елинор.

— Каквото повикало, това се обадило.

— Но вие сте много по-силен от него.

— А той — много по-силен от вас.

Жената го дари с продължителен поглед вместо отговор, после отмести очи. Лицето ѝ издаваше несигурност, ограничена единствено от сковаността на подутите устни и болката в разбития нос. Много я боли, рече си Ричър. Очевидно е била ударена два пъти. Първо в носа, а после по-надолу — в устата. Първият удар е бил достатъчно силен, но без да счупи костта. Също като втория, предизвикал разкървавяване на устните, но запазил зъбите цели.

Два удара, внимателно насочени, точно изчислени, прецизно нанесени.

Удари на експерт.

— Не беше Сет, нали? — подхвърли той.

— Не беше — кимна тя.

— А кой?

— Ще цитирам заключението ви отпреди малко: двама здравеняци, гастролиращи в града.

— Бяха тук, така ли?

— Два пъти.

— Защо?

— Не знам.

— Кои са?

— И това не знам.

— Обявили са, че представляват фамилията Дънкан.

— Едва ли. Фамилията Дънкан не се нуждае от външна помощ, за да ме пребие. Отлично се справят и сами.

— Колко пъти ви е нанасял побой Сет?

— Може би хиляда.

— Това е добре. Разбира се, не и от ваша гледна точка.

— Може би от гледна точка на собствената ви чиста съвест?

— Нещо такова.

— Бийте го колкото искате — обяви тя. — Бийте го ден и нощ. Направете го на пихтия, строшете му костите. Лично аз нямам нищо против.

— А защо търпите всичко това? Защо не си тръгнете?

— Не знам — въздъхна тя. — Много книги са написани на тази тема. Изчела съм повечето от тях. Но къде да отида?

— Където и да е.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Просто ми повярвайте, става ли?

— Какво се случи?

— Преди четири дни се появиха двама мъже. Говореха с акцента на Източното крайбрежие. Приличаха на италианци. Носеха скъпи костюми и кашмирени палта. Сет ги покани в кабинета си. Не чух за какво разговарят, но усетих, че сме в беда. В къщата се появи някаква животинска миризма. Излязоха от кабинета двайсет минути по-късно. Сет гледаше кротко. Единият от мъжете обясни, че имали заповед да пребият Сет, но той ги убедил, че ще е по-добре да си го изкарат на мен. Отначало реших, че ще бъда изнасилена пред очите на съпруга си. Такава беше атмосферата. Онази животинска воня, за която споменах. Но стана нещо друго. Сет ме сграбчи и ме изправи пред онзи мъж. Той ме удари, после отстъпи място на колегата си. Удариха ме само по веднъж. В носа и в устата. Вчера вечерта се появиха отново и повториха операцията. После Сет излезе да хапне с приятели. Това беше всичко.

— Много съжалявам — промълви Ричър.

— Аз също.

— Но Сет не ви каза кои са тези хора, така ли? Нито пък какво искат?

— Не. Сет не ми казва нищо.

— Някакви предположения?

— Те са инвеститори — отвърна Елинор. — Или по-скоро представители на някакви инвеститори. Нищо друго не може да ми хрумне.

— „Дънкан Транспортейшън“ има инвеститори? — вдигна вежди Ричър.

— Предполагам. Не вярвам, че този бизнес е особено печеливш. В момента бензинът е доста скъп, нали? Или по-скоро дизелът, с който се движат камионите им. Зима е, постъпленията им са малки. Няма какво да се извозва. Всъщност какво знам аз? Те непрекъснато се оплакват. От новините разбирам, че времената са тежки, най-вече за обикновените банки и за дребния бизнес. Което означава, че те трябва да потърсят заем от други, по-неконвенционални източници.

— Много по-неконвенционални — кимна Ричър. — Но ако става въпрос за някакви финансови затруднения на „Дънкан Транспортейшън“, защо тези типове търсят мен?

— Наистина ли търсят вас?

— Да, него търсят — намеси се докторът. — Тази сутрин се появиха у дома. Удариха ме четири пъти и заплашиха да се разправят и с жена ми. Единственият им въпрос беше къде е Ричър. Предполагам, че са го задали и в мотела на мистър Винсънт. И на Дороти — жената, която работи там като камериерка.

— Това е ужасно! — прошепна Елинор. — Тя добре ли е?

— Жива е.

— А вашата съпруга?

— Малко е шокирана.

— Не мога да ви дам обяснение — въздъхна тя. — Не знам нищо за бизнеса на Сет.

— А знаете ли нещо за самия него? — попита Ричър.

— Какво например?

— Ами кой е, откъде идва…

— Искате ли нещо за пиене? — смени темата Елинор.

— Не, благодаря — отказа Ричър. — Разкажете ми за Сет. Откъде се е появил?

— Все същият въпрос. Осиновен е, като много други хора.

— Откъде?

— Той няма представа. Подозирам, че и баща му не е много наясно. От някаква фондация за осиновяване. Напълно анонимно.

— Никакви слухове, така ли?

— Никакви.

— А Сет не си ли спомня нещо? Хората казват, че когато се е появил, той вече е бил достатъчно голям, за да ходи на детска градина. Би трябвало да има някакви спомени.

— Той никога не говори на тази тема.

— А какво знаете за изчезналото момиченце?

— Още един изтъркан въпрос. Господ знае, че не съм сляпа нито за грешките на Сет, нито за тези на семейството му. Но по случая е проведено задълбочено федерално разследване, което ги оневинява. Това не е ли достатъчно?

— По онова време вие не сте били тук, нали?

— Не. Израснах в Илиной, съвсем близо до Чикаго. Когато се запознах със Сет, той беше вече на двайсет и две. Тогава се опитвах да стана журналистка, но си намерих работа в един вестник чак тук, в Линкълн. Поръчаха ми материал за цените на царевицата, разбира се. Във въпросния вестник това беше единствената тема заедно със спортните новини. Сет току-що беше станал директор на „Дънкан Транспортейшън“ и аз го помолих за интервю. После изпихме по един коктейл. Отначало бях много хлътнала по него. А после — не толкова.

— Ще се оправите ли?

— А вие? С онези здравеняци, които ви търсят под дърво и камък?

— Аз заминавам — отвърна Ричър. — На юг, после на изток. Към Вирджиния. Искате ли дойдете с мен? Можете да стигнете междущатската магистрала и да не се върнете никога повече.

— Не — отвърна Елинор Дънкан.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— В такъв случай не мога да ви помогна.

— Вече го направихте. Много повече, отколкото съм очаквала. Счупихте му носа и ме направихте адски щастлива.

— Трябва да дойдете с мен — въздъхна Ричър. — Трябва да се махнете от това проклето място. Лудост е да останете тук. И да се чувствате гадно.

— Аз ще го надживея — отвърна жената. — Това е мисията на живота ми: да ги надживея всичките.

Ричър не каза нищо повече. Огледа кухнята, сякаш искаше да провери какво ще ѝ остане, след като ги надживее. Вътре беше пълно със скъпи уреди. Повечето италиански, но имаше и немски, и американски. Автомобилен ключ в стъклена купа на масата.

— Това ли е ключът за кадилака на Сет? — попита той.

— Да — кимна Елинор.

— Редовно ли си зарежда колата?

— Обикновено да. Защо?

— Мисля да я открадна — кротко поясни Ричър.

26

— Имам поне един час път и ми се иска да използвам нещо по-комфортно от пикап — добави Ричър. — А и на доктора ще му трябва кола. За работата.

— Няма да стигнете далече с крадена кола — поклати глава Елинор Дънкан. — Ще се наложи да минете точно покрай ченгетата.

— Ако Сет не се обади, те няма да знаят, че е крадена.

— Но той ще го направи.

— Кажете му да не го прави. В противен случай ще се върна и ще му счупя ръцете. Кажете му да си мълчи до утре. Ще я оставя някъде по пътя да си я прибере.

— Няма да ме послуша.

— Ще ви послуша и още как.

— Той не слуша никого.

— Но това не се отнася до двамата непознати.

— Защото се страхува от тях.

— И от мен се страхува. От всички се страхува, повярвайте ми.

В стаята настъпи тишина. Ричър извади ключа на кадилака от купата, подаде на доктора ключа от пикапа и се насочи към вратата.

Сет Дънкан седеше на кухненската маса срещу баща си, притиснат от двете страни от чичовците си Джонас и Джаспър. Четиримата бяха мрачни и сдържани, защото не бяха сами. Роберто Касано се беше облегнал на мивката, а колегата му Анджело Манчини подпираше вратата. Касано приглаждаше с длани ризата и предната част на панталоните си, въпреки че изглеждаха безупречно изгладени. Манчини беше пъхнал пръсти под колана си, сякаш уморен от шофирането. Но целта им беше да покажат кобурите с пистолетите, които висяха под мишниците им. Колт, модел „Дабъл Игъл“. Полуавтоматици, изработени от неръждаема стомана. Абсолютно еднакви. Мъжете от фамилията Дънкан вече бяха успели да ги разгледат. По тази причина седяха и мълчаха.

— Обяснете ми още веднъж — въздъхна Касано. — Убедете ме. Как непознатият пречи на доставката?

— Аз казвам ли на шефа ти как да си управлява бизнеса? — мрачно попита Джейкъб Дънкан.

— Предполагам, че не.

— Точно така. Защото бизнесът си е негов. Сигурно има хиляди подробности, от които нищо не разбирам. Затова предпочитам да не му се меся.

— Мистър Роси също не се меси във вашия бизнес. Освен ако остане неудовлетворен.

— В такъв случай му пожелавам да си потърси друг източник.

— Със сигурност ще го направи. Но в момента имате договор.

— Ще го изпълним.

— Кога?

— Веднага след като непознатият се разкара.

Касано с досада поклати глава.

— Трябва да смените тактиката, момчета — обади се Манчини. — Ние приемаме, че непознатият е бил някъде из околността, но вече го няма. Използва пикапа на двамата глупаци, които сте му изпратили снощи. Скрил го е някъде. Него трябва да търсите. Налага се отново да проверите пътищата наоколо.

Кадилакът на Сет Дънкан беше достатъчно нов, за да разполага с всички екстри, но и достатъчно стар, за да напомня за едни по-спокойни времена. Изобщо не можеше да се сравнява с последните модели на беемве и мерцедес, предпочитани от юпитата с пари. Но можеше да се конкурира по удобства със самолетите и влаковете за пътуване на дълги разстояния, подобно на всичките си събратя независимо от годината на производство. Ричър много го хареса. Един наистина добър автомобил. Дълъг, широк, тежък почти два тона. С безупречен и почти безшумен двигател и просторно купе, в което имаше всички удобства за пътниците.

Черен на цвят, с черен кожен салон и затъмнени стъкла. Отлична аудиосистема и три четвърти пълен резервоар.

Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и изкара колата от гаража. Направи маневра зад къщата и излезе на двупосочния път. Кадилакът се движеше меко и безшумно. Пейзажът беше непроменен. Прав като стрела път с равна земя от двете страни и облаци отгоре. Липсваше каквото и да било движение. След петнайсет километра се появи изоставена къща, пред която личаха останките от землист паркинг, обрасъл с гъсти шубраци. Прозорците и вратите на къщата бяха заковани с дъски. От там до хоризонта нямаше абсолютно нищо.

Роберто Касано напусна къщата на Джейкъб Дънкан през задната врата и се отдалечи по обраслата със суха трева алея. Далеч на север се издигаше тънък стълб дим. Опожареният джип все още димеше. Дело на непознатия.

Касано се огледа и набра номера на Роси.

— Не отстъпват от версията си, шефе — докладва той, когато насреща вдигнаха. — Няма да получим доставката, преди да хванат непознатия.

— Това е безумие — рече Роси.

— На мен ли го казваш? — изпъшка Касано. — Сякаш съм Алиса в Страната на чудесата.

— Достатъчно ли ги притиснахте?

— Тези Дънкан ли имаш предвид? Точно това щях да те питам. Колко искаш да ги притиснем?

Настъпи продължителна пауза, наситена с напрегнато дишане.

— Работата е там, че стоката им е първо качество — въздъхна Роси. — Никъде няма да ми предложат такава. Не мога да намеря дори два пъти по-лоша от нея. Затова не мога да ги жертвам. Надявам се да ги използвам още дълго време. Няма две мнения по този въпрос.

— И така?

— И така, ще им играем по свирката. Открийте шибания непознат!

Докторът излезе от вратата и закова поглед в пикапа. Не искаше да се качва в него. Не искаше да го кара. Не искаше да го видят в него. Не искаше дори да го приближава. Автомобилът принадлежеше на фамилията Дънкан и бе присвоен по унизителен за фамилията начин. Следователно използването му по какъвто и да било начин щеше да бъде изтълкувано като провокация. Или като пълно безумие. Щяха да го накажат жестоко, веднъж и завинаги.

Но той беше лекар.

И за нещастие трезвен.

С остър ум.

Имаше пациенти и носеше отговорност за тях. Например за Винсънт, собственика на мотела. Или за Дороти, камериерката. И двамата бяха здраво разтърсени. На всичкото отгоре той беше женен. Съпругата му се намираше на дванайсет километра от тук, сама и уплашена.

Той погледна ключа в ръката си, после вдигна очи към пикапа на алеята. Маршрутът автоматично изплува в съзнанието му. Щеше да спре зад къщата на Дороти, където никой не можеше да види колата. Същия резултат би постигнал, ако паркираше от задната страна на мотела. А после щеше да зареже пикапа някъде на север и да се прибере пеша у дома.

Опасността идваше от откритото пространство, което трябваше да преодолее. Три километра черен път, плюс шест километра по шосето.

Десет минути.

Това беше всичко.

Достатъчно кратко, за да бъде сигурно.

Може би.

Той влезе в кабината и завъртя ключа.

Анонимният бял микробус продължаваше да се движи по шосе №3 в Канада, но вече беше напуснал Британска Колумбия и беше навлязъл в Албърта. Поддържаше добра скорост и се отдалечаваше на изток, абсолютно незабелязан. Шофьорът не водеше телефонни разговори, защото мобилният му телефон беше изключен. Беше предупреден, че ретранслаторите в близост до 49-ия паралел са обект на постоянно прослушване и разговорите най-вероятно се записват и анализират. Министерството на вътрешната сигурност от двете страни на границата разполагаше със сложни компютърни системи, оборудвани със специален софтуер. Употребата на определени думи автоматично включваше алармените системи. Но дори без използването на условен език беше по-добре никой да не засича местоположението на човек като него и съдържанието на разговорите му. По същата причина той плащаше в брой на бензиностанциите, в местна валута, с вдигната яка и ниско нахлупена шапка. Така избягваше автоматичните камери, които може би бяха свързани с дигитални рекордери в някоя контролна зала.

Микробусът напредваше стабилно на изток.

Роси прекъсна разговора си с Касано и остана замислен в продължение на цели пет минути. После набра Сафир, който се намираше на шест преки от него. Напълни дробовете си с въздух и попита:

— Някога да си виждал по-добра стока?

— Не се прави на търговец — отвърна ливанецът. — Вече ти знам номерата.

— Но винаги си бил доволен, нали?

— Сега не съм доволен.

— Разбирам — кимна Роси. — Нека поговорим за нещо друго.

— Няма как да стане — отсече Сафир. — Ние не сме колеги. Аз говоря, а ти питаш.

— Добре, нека те попитам нещо. Искам да се обърнеш назад и да помислиш.

— За какво?

— Нуждая се от доставката, ти също. Както и всички останали. Затова ще те помоля да забравиш разликата между нас и да се присъединиш към общата цел. Само за ден-два.

— Как?

— Моите хора в Небраска имат проблем.

— Знам — отвърна Сафир. — Разполагам с подробен доклад от моите хора.

— Искам да ги изпратиш там, за да помогнат.

— Кого да изпратя? Къде?

— Твоите хора, в Небраска. Няма смисъл да висят в офиса ми. Твоите интереси са и мои интереси, а аз правя всичко възможно. Затова си мисля, че твоите момчета могат да помогнат на моите и да решим проблема.

Докторът успя да се добере до фермата на Дороти, без да го забележат, и спря в задния двор непосредствено зад пикапа на стопанката. Откри я в кухнята, заета да мие чинии, вероятно от закуската си с Ричър. Което си беше огромен риск.

— Как я караш? — попита той.

— Добре съм — отвърна тя. — Ти ми изглеждаш по-зле.

— Ще се оправя.

— Този пикап не е ли на фамилията?

— Техен е.

— Глупаво е.

— Също като приготвянето на закуска за пришълеца.

— Беше гладен.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.

— Ще ми се да знам как ще свърши всичко това.

— Вероятно зле. Той е сам срещу всички. Освен това няма гаранции, че ще продължи да се навърта наоколо.

— Знаеш ли къде е в момента?

— Горе-долу.

— Не ми казвай.

— Няма.

— Иди да погледнеш мистър Винсънт — рече тя. — Той доста пострада.

— Натам съм тръгнал — кимна докторът.

Сафир прекъсна връзката с Роси и остави слушалката. След десетминутен размисъл отново я вдигна и набра номера на клиента си Махмейни, който се намираше на осем пресечки от офиса му.

— Някога да си виждал по-добра стока? — попита със затаен дъх той.

— Казвай направо! — извика раздразнено Махмейни.

— Има пропукване по веригата.

— Веригите не се пропукват, а имат слаби звена. Признаваш ли, че ти си слабото звено?

— Изразих се образно и това е всичко. Затруднения по пътя. Някакво препятствие. Откачена работа, истински Параграф двайсет и две.

— И?

— Целта е обща за всички ни. Всички искаме доставката, но няма да я получим, преди да отстраним препятствието на пътя. Такива са фактите за съжаление. Никой не може да направи нищо. Всички сме жертви. Затова те моля да забравим противоречията и да се обединим в името на общата цел. За ден-два, не повече.

— Как?

— Искам да разкараш хората си от офиса ми и да ги изпратиш в Небраска. Аз ще изпратя моите. Ще разрешим проблема само ако работим заедно.

Махмейни замълча. На практика и той беше звено по веригата също като Сафир и Роси, когото познаваше много добре. Също като фамилията Дънкан, която също познаваше. Също като Ванкувър. Познаваше и региона, защото го беше проверил лично. Всички бяха брънки по веригата с тази разлика, че той беше предпоследната и беше подложен на най-голям натиск. Над него бяха единствено саудитците — изключително богати и зли хора. Много лоша комбинация.

— Искам десет процента отстъпка — рече той.

— Имаш я — отвърна Сафир.

— Обади ми се, когато си готов с детайлите.

Докторът паркира зад фоайето на мотела, между закръглените стени и мястото за отпадъците и цистерните с пропан-бутан. Залепи пикапа до задницата на стария понтиак на Винсънт. Не беше най-доброто място. Пикапът лесно можеше да бъде забелязан от север и юг. Но той не разполагаше с друга възможност. Излезе на студа и се зае да оглежда пътя. Нищо. Никакво движение.

Винсънт беше във фоайето и се бе отпуснал в един от червените плюшени фотьойли. Не правеше абсолютно нищо. Окото му беше насинено, долната му устна беше разцепена, а на бузата му се виждаше оток с големината на кокоше яйце. Фактически пораженията му бяха същите като тези на доктора. Бяха като близнаци.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.

— Имам страшно главоболие — промълви Винсънт.

— Искаш ли болкоуспокоителни?

— Никакви болкоуспокоителни няма да помогнат. Искам този кошмар да свърши и нищо друго. Искам този човек да довърши онова, което започна.

— Той вече пътува за Вирджиния.

— Много добре.

— Каза, че пътьом ще се отбие при общинските ченгета. И ще се върне обратно, ако открие нещо нередно в разследването отпреди двайсет и пет години.

— Това е стара история. Сигурно отдавна са изхвърлили папките.

— Той каза, че не са.

— Значи няма да му ги покажат.

— Той каза, че ще му ги покажат.

— Но какво ще открие в тях? Какво може да е пропуснало следствието преди толкова време? Според мен думите му означават, че никога няма да се върне. Просто смекчава удара. Трябва му някакво извинение, че се измъква. На практика просто ни зарязва.

В странното кръгло помещение се възцари тишина.

— Имаш ли нужда от нещо? — повтори докторът.

— А ти? — вдигна глава да го погледне Винсънт. — Може би едно питие?

— Разрешено ли ти е да ме обслужваш?

— Малко късно е да се тревожим за тези неща, не мислиш ли? Казвай искаш ли питие.

— Не — отказа докторът. — По-добре да не пия. — Помълча малко, после добави: — Всъщност налей ми едно. За из път.

Сафир набра номера на Роси.

— Искам двайсет процента отстъпка — обяви той.

— Срещу какво?

— Срещу помощ от моя страна. Ще изпратя хората си там, където поиска.

— Петнайсет, защото помагаш и на себе си.

— Двайсет — остана непреклонен Сафир. — Защото ще изпратя и други хора освен моите.

— Как така?

— И аз имам гости като теб. Двама. В момента са тук и ме дундуркат. Мисля, че вече ти го казах. Нима си въобразяваш, че ще изтегля своите хора от офиса ти, без някой да разкара моите гости? Това няма как да стане. Вече се свързах с клиента си. Той също прие да изпрати част от своите хора. Нещо като саможертва, ама на практика не е така. Всички искаме да участваме в разпределението на тортата.

Роси помълча известно време, после кимна.

— Така да бъде. Това е добре. Даже много добре. На място ще се появят общо шестима от нашите хора, които бързо ще си свършат работата.

— Детайлите — рече Сафир.

— Най-близкото населено място е на сто километра на юг — започна Роси. — Там е общинската администрация. Има само един хотел — „Кортярд Мариот“. Моите хора са отседнали в него. Ще им кажа веднага да се приберат и да резервират още две стаи. Ще започнат акцията в момента, в който всички се съберат там.

Двупосочният път беше прав като стрела. Кадилакът се движеше със сто километра в час. Точно петдесет минути по-късно той мина покрай самотно заведение, кацнало на десния банкет. Малка схлупена дървена постройка с реклами за бира по немитите прозорци. Отпред бяха паркирани три коли, а на табелата над тях пишеше „Килиите“. Доста сполучливо наименование, рече си Ричър. Гледано отдалеч, заведението спокойно можеше да мине за общински затвор — като онези от старите каубойски филми. Той профуча покрай него, без да намалява скоростта. След километър-два на хоризонта се появи водонапорна кула с реклама на „Тексако“ на върха. Ето я цивилизацията. Или поне късче от нея. Населеното място беше малко, с десетина шахматно подредени ниски постройки. Сякаш някой ги беше захвърлил посред пустошта.

Осемстотин метра по-нататък се появи билборд на Търговската камара, който предлагаше на пътника пет различни начина да похарчи малко пари. Два ресторанта, ако е гладен. Единият на самообслужване, другият не. Имената им не му говореха нищо. Не бяха част от големи вериги. Сервиз за дребни услуги и за смяна на гуми. Единствената възможност за преспиване предлагаше хотел на име „Кортярд Мариот“.

27

Ричър профуча покрай билборда, после намали скоростта и се огледа напред. От опит знаеше, че основният бизнес в подобни градчета е разположен някъде около центъра. Общинските служби и полицейското управление трябваше да са някъде там, след две-три пресечки. А може би и повече. Това имаше пряка връзка с местните данъци и такси. Не могат да ти вземат пари за паркинг, ако си оставиш колата в някоя странична уличка.

Той намали още малко и се плъзна край първата сграда от алуминиеви плоскости вляво от пътя. Беше закусвалня. Вероятно онази, за която се споменаваше на билборда. Същата, за която Дороти беше подхвърлила по време на закуската. Тук общинските ченгета пиеха първото си кафе за деня и се тъпчеха с понички. А може би се отбиваха и за следобедната си закуска. Пред вратата беше паркиран черно-бял додж патрулка. Плюс два кални и очукани пикапа, вероятно собственост на местни фермери. От другата страна на улицата имаше бензиностанция на „Тексако“ с три сервизни клетки. От нея започваше поредица от магазинчета, пръснати от двете страни на пътя. Железария, магазин за алкохол, банка, сервиз за гуми, магазин за трактори на „Джон Диър“, бакалница, аптека. Улицата беше широка и кална, с диагонални места за паркиране от двете страни.

Ричър прекоси целия град и излезе на истински кръстопът с указателни табели. Табелата вляво сочеше към фабрика за етанол. Надясно се намираше болницата, а направо, след още сто километра, бе междущатската магистрала И-80. Той направи обратен завой и пое натам, откъдето беше дошъл. На север. Вдясно имаше три пресечки, вляво — също. Всички носеха имената на хора. Вероятно на първите заселници в Небраска или пък на прочути футболисти или треньори. А може би и на шампиони в отглеждането на царевица. Зави по първата вдясно на име „Макнали“. В дъното ѝ се издигаше хотел „Мариот“. Часът беше четири следобед. Лоша работа. Архивните папки трябваше да бъдат или в управлението, или в общинските архиви, където се работеше до пет. Ричър разполагаше само с един час. Това беше всичко. Трябваха му поне трийсет минути, за да получи достъп до тях, но със сигурност те представляваха купища хартия и той едва ли можеше да ги прегледа в рамките на останалите трийсет. По всичко личеше, че операцията трябваше да бъде отложена за следващата сутрин.

А може би не.

Струваше си да опита.

Продължи напред и огледа хотела. Не знаеше каква е разликата между обикновен „Мариот“ и „Кортярд Мариот“. Може би единият беше небостъргач, а другият — ниска постройка. Този тук беше от вторите. Двуетажна сграда във формата на Н, с централно фоайе между двете скромни крила. Паркингът побираше двайсетина коли, но заетите места бяха само две. Същото беше и положението отзад — още двайсет паркоместа, от които само две заети. Така бе през зимата в тази пустош.

Ричър зави наляво и отново се насочи на север, като се движеше успоредно на главната улица. Пред очите му се появи и другият ресторант. На рекламата до вратата пишеше, че специалитетът на заведението са ребърца на скара по рецепта от Канзас. Той направи още един ляв завой, излезе на главната улица и спря пред закусвалнята. Патрулката още беше там. През витрината се виждаше, че вътре няма много клиенти. Две ченгета, трима цивилни и една сервитьорка. Плюс готвачът зад шубера.

Ричър заключи кадилака и влезе. Ченгетата седяха един срещу друг в близкото сепаре. И двамата бяха дебели и заемаха почти цялата пейка, предназначена за трима. Единият беше на възрастта на Ричър, а другият по-млад. Носеха сиви униформи със значки, отличителни знаци и табелки с имената. По-възрастният се казваше Хоуг. Ричър го подмина, после рязко спря и се обърна.

— Ти си Хоуг, нали? — втренчи се в лицето на полицая той. — Не мога да повярвам!

— Моля? — изненадано го погледна онзи.

— Операция „Пустинна буря“, нали? В Залива, през деветдесет и първа? Помня те много добре.

— Съжалявам, приятел, но от деветдесет и първа насам изтече много вода — объркано отвърна ченгето. — Ще трябва да ми помогнеш.

— Аз съм Ричър, от елитната сто и десета специална част на Военната полиция.

Полицаят избърса длан в панталоните си и пое подадената ръка.

— Дори не помня дали сме имали контакт с вас — промърмори той.

— Наистина ли? Мога да се закълна, че сме се срещали. Може би в Саудитска Арабия преди „Пустинна буря“?

— Не, по това време бях в Германия.

— Не мисля, че беше в Германия. Но помня името ти. Лицето също. Да не би брат ти да е служил в Залива? Или някой братовчед?

— Имах един братовчед там — кимна ченгето.

— И си приличате?

— По онова време може би. Но не много.

— Ето откъде ми е позната физиономията ти. Добро момче, нали?

— Аха.

— И добър войник, доколкото си спомням.

— Прибра се у дома с „Бронзова звезда“.

— Знаех си. Седми корпус, нали?

— Не. Втори бронетанков.

— Трета дивизия?

— Точно така.

— Знаех си — повтори Ричър.

Беше прибягнал до древния трик на всички гадатели. Вкарваш събеседника си в безкраен низ от въпроси, изискващи едносрични отговори, да или не. Коригираш погрешните и за нула време създаваш атмосфера на доверие. Прост психологически подход, който изисква внимателно изслушване на отговорите и съответната настройка. Повечето хора с име на ревера обикновено забравят това, поне в началото. Много ченгета са бивши военни. Повечето. А ако не са, все някой от големите им семейства е служил в армията. Брат, братовчед, някой друг роднина. Сигурна работа. „Пустинна буря“ беше главната военна операция на това поколение мъже. Най-голямата бойна част беше Седми корпус, а получилият „Бронзова звезда“ герой почти сигурно бе служил в Трета дивизия, която беше ударният отряд на корпуса. Алгоритъм на шанса. С големи изгледи за успех.

— Братовчед ти с какво се занимава в момента? — попита Ричър.

— Тони ли? Прибра се в Линкълн. Слава богу, че се уволни преди втората мобилизация. Сега работи в железниците. Има две деца — едното в гимназията, а другото в колеж.

— Страхотно. Често ли се виждате?

— От време на време.

— Нали ще го поздравиш от мен? Ричър, от сто и десета елитна част на Военната полиция.

— Сигурно ще попита ти с какво се занимаваш в момента — отбеляза полицаят.

— Аз ли? Все същата работа.

— Какво? Още ли служиш?

— Не. Исках да кажа, че си останах следовател, но вече в частния сектор. Работя за себе си, а не за Чичо Сам.

— Тук, в Небраска?

— Само временно — кимна Ричър, направи нужната пауза и подхвърли: — Хей, знаеш ли, че можеш да ми помогнеш? Ако желаеш, разбира се.

— Какво ти трябва?

— Вие сега ли застъпвате, или приключвате дежурството?

— Застъпваме. Чака ни нощна смяна.

— Може ли да седна при вас?

Ченгето на име Хоуг се отмести встрани. Виниловата седалка проскърца. Ричър седна съвсем накрая. Повърхността беше топла.

— Познавах един човек, който също служеше във Втори бронетанков. Казва се Макнали. Оказа се, че лелята на един от приятелите му живее във вашия регион. Занимава се с фермерство. Преди двайсет и пет години изчезнала дъщеря ѝ. Осемгодишно момиченце. Жената така ѝ не успяла да се примири. Следствието било поето от вашето управление, плюс агенти на ФБР като черешката на тортата. Според приятеля на Макнали именно ФБР оплескало нещата. А той ме нае да погледна архивите.

— Преди двайсет и пет години? — вдигна вежди Хоуг. — Тогава не съм бил тук.

— Точно така — кимна Ричър. — По онова време ние с теб сме били зелени новаци.

— Детето не е намерено, така ли? Това означава, че случаят не е приключен. Стар, но все още открит. Следователно има материали по него и все някой ще си спомни за тях.

— Точно на това се надява Макнали.

— Иска да прецака ФБР, а не на нас, така ли?

— Всички документи сочат, че вие сте си свършили ра-ботата.

— А в какво са сбъркали федералните?

— Не са открили детето.

— Каква е ползата от всичко това?

— Ти ми кажи — въздъхна Ричър. — Знаеш как става. Някои неща просто не ни дават мира, докато не ги разнищим.

— Добре, ще поразпитам в управлението — кимна Хоуг. — Най-късно утре сутрин ще имам резултат.

— А не може ли да го направим още тази вечер? Ако свършим работа до полунощ, това ще му спести хонорар за един ден. Той няма много пари, нали знаеш?

— Отказваш се от пари?

— Няма как. И двамата сме ветерани. Не искам да го товаря. А и имам достатъчно друга работа. Вече трябваше да съм във Вирджиния.

Хоуг погледна часовника си. Четири и двайсет.

— Архивите се съхраняват в мазето на общината. Но те работят до пет.

— Няма ли начин да измъкнем онова, което ми трябва?

— Искаш твърде много.

— Не ми трябват съдебните заключения. Нито физическите доказателства, ако има такива. Искам само работните доклади.

— Това може да ми докара някое наказание.

— Прочитам ги и толкова. Нищо повече. За една нощ. Едва ли някой ще разбере.

— Сигурно става въпрос за много документи, може би няколко кашона.

— Ще помогна за пренасянето.

— Макнали е служил във Втори бронетанков, така ли? Заедно с Тони?

— Точно така. Но не в Трета, а във Втора дивизия.

— Къде си отседнал?

— В „Кортярд Мариот“, къде другаде?

Настъпи продължително мълчание. По-младият полицай не сваляше поглед от колегата си. Ричър наблюдаваше динамиката в поведението на Хоуг. Нормалната предпазливост бавно отстъпваше място на ученическата носталгия по отдавна отминалите „мъжки времена“.

— Познавам един човек, който ще свърши работа — вдигна глава той. — Но ти не бива да се мяркаш там. Прибери се в хотела и чакай. Ще ти се обадим.

И тъй, Ричър отново се насочи към „Кортярд Мариот“ и паркира кадилака зад сградата, където беше скрит от любопитни очи. За всеки случай, ако Сет Дънкан не може да бъде спрян и съобщи за изчезналата кола. После влезе във фоайето и изчака администраторът да приключи разговора си по телефона. По всичко личеше, че някой си резервираше стая. Когато той остави слушалката, Ричър му плати една нощувка в стая на първия етаж. Стаята беше в дъното на голямата буква Н, тиха, чиста и добре обзаведена. Кафяво-зелени завеси и излъскан месинг на фона на бледа ламперия. Четирийсет минути по-късно се появиха Хоуг и партньорът му, натоварили единайсет кашона с документи в микробус К-9, който бяха взели назаем. След още пет минути кашоните бяха прехвърлени в стаята на Ричър.

Пет минути по-късно докторът напусна фоайето на мотела, намиращ се на сто километра в северна посока. Беше поговорил с Винсънт, колкото да го поразсее. Беше гаврътнал три големи чаши „Джим Бийм“ за малко повече от час. Навън беше тъмно, по небето се стелеха тежки облаци. Видимостта беше намаляла значително и той вече не можеше да огледа околността, както би го направил на дневна светлина. Качи се в пикапа и го изкара на заден ход от скривалището. Нави волана, прекоси паркинга и зави надясно по двупосочния път.

28

Последните шестима футболисти на „Корнхъскърс“ се бяха разделили и действаха самостоятелно. Двама бяха паркирали на север по пътя, други двама на юг. Един кръстосваше плетеницата от черни пътища на югоизток, а шестият правеше същото на югозапад.

Докторът налетя на двойката, охраняваща северната част.

Почти в буквалния смисъл на думата. Планираше да зареже пикапа на първото безстопанствено парче земя, а после да се прибере пеша, направо през полето. Ориентираше се в движение и въртеше глава в различни посоки. Бърбънът го правеше бавен и тромав. Очите му се