/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Ана Каренина

Лев Толстой

В романа на Лев Толстой, който отразява злощастната съдба на Ана Каренина, се изобличават същността и последствията от най-висшата духовна човешка ценност — любовта. Много малко са авторите, които могат така майсторски да представят любовния живот на едно руско съсловие. Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици. Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово. В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“. Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289

Лев Николаевич Толстой

Ана Каренина

Мне отмщение, и аз воздам

Първа част

I

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.

В къщата на Облонски всичко се обърка. Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него. Това положение продължаваше вече три дни и измъчваше както самите съпрузи, така и всички членове на семейството, и слугите. Всички членове на семейството и слугите чувствуваха, че няма смисъл от тяхното съжителство и че във всеки хан случайно срещналите се хора са повече свързани помежду си, отколкото те, членовете на семейството и слугите на Облонски. Жената не излизаше от стаите си, мъжа трети ден го нямаше в къщи. Децата тичаха из цялата къща като подплашени; англичанката се скара с икономката и писа до една своя приятелка, молейки я да й намери ново място; готвачът си отиде още вчера, по време на обеда; готвачката на слугите и кочияшът поискаха да им уредят сметката.

На третия ден след скарването княз Степан Аркадич Облонски — Стива, както го наричаха в обществото — в обикновения час, сиреч в осем часа сутринта, се събуди не в спалнята на жена си, а на сахтиянения диван в своя кабинет. Той обърна пълното си, охранено тяло върху пружините на дивана, сякаш искаше да заспи пак за дълго, силно прегърна възглавницата от другата страна и притисна бузата си върху нея; но изведнъж скочи, седна на дивана и отвори очи.

„Да, да, как беше това? — мислеше той, като си припомняше съня. — Да, как беше? Да! Алабин даваше обед в Дармщад; не, не в Дармщад, а нещо американско. Да, но там Дармщад беше в Америка. Да, Алабин даваше обед върху стъклени маси, да — и масите пееха: Il mio tesoro1, и не Il mio tesoro, а нещо по-хубаво, и имаше някакви малки шишенца, а те пък бяха жени“ — припомняше си той.

Очите на Степан Аркадич весело заблестяха и той се замисли усмихнат. „Да, хубаво беше, много хубаво. Там имаше още много прекрасни неща, но не можеш да ги изкажеш с думи и дори не можеш да си ги представиш.“ И като забеляза ивицата светлина, която се процеждаше отстрани на едно от сукнените пердета, той весело отметна крака от дивана, намери с тях извезаните от жена му (подарък за рождения му ден миналата година), украсени със златист сахтиян пантофи и по стар, деветгодишен навик, без да става, протегна ръка към онова място, дето в спалнята му висеше халатът. И тогава в миг си спомни как и защо спи не в спалнята на жена си, а в кабинета; усмивката изчезна от лицето му, той намръщи чело.

„Ах, ах, ах! Аа!…“ — простена той, като си спомняше всичко станало. И във въображението му отново изпъкнаха всички подробности на скарването с жена му, цялата безизходност на положението и най-мъчително от всичко — собствената му вина.

„Да! Тя няма да ми прости и не може да ми прости. И най-ужасното е, че вината за всичко е в мене — вината е в мене, а аз не съм виновен. Тъкмо в това е цялата драма — мислеше той. — Ах, ах, ах!“ — отчаяно нареждаше той, като си припомняше най-тежките за него впечатления от това скарване.

Най-неприятен беше оня първи миг, когато, върнал се от театъра, весел и доволен, в ръката с грамадна круша за жена си, той не я намери в гостната; чудно нещо, не я намери и в кабинета си и най-после я видя в спалнята със злополучното писъмце в ръка, което бе разкрило всичко.

Тя, тая вечно загрижена и улисана, и ограничена, както я смяташе той, Доли, седеше неподвижно с писъмцето в ръка и го гледаше с израз на ужас, отчаяние и гняв.

— Какво е това? Това? — питаше тя, като сочеше писъмцето.

И при тоя спомен, както се случва често, Степан Аркадич се измъчваше не толкова от самото събитие, колкото от това, как той отговори на тия думи на жена си.

В тоя миг с него се случи онова, което се случва с хората, когато неочаквано ги уличат в нещо твърде срамотно. Той не успя да нагласи лицето си за онова положение, в което изпадаше пред жена си, след като откриеха негова вина. Вместо да се оскърби, да отрича, да се оправдава, да иска прошка, да остане дори равнодушен — всичко това би било по-добре от онова, което направи! — лицето му съвсем неволно („рефлекси на главния мозък“ — помисли си Степан Аркадич, който обичаше физиологията), съвсем неволно изведнъж се усмихна с обикновената си, добра и затова глупава усмивка.

Той не можеше да си прости тая глупава усмивка. Като видя тая усмивка, Доли потръпна като от физическа болка, със свойствената й пламенност избухна в поток от жестоки думи и избяга от стаята. Оттогава тя не искаше да види мъжа си.

„За всичко е виновна тая глупава усмивка“ — мислеше си Степан Аркадич.

„Но какво да се прави, какво да се прави?“ — с отчаяние си казваше той и не намираше отговор.

II

Степан Аркадич беше човек правдив към себе си. Той не можеше да се мами и да се уверява, че се разкайва за постъпката си. Не можеше да се разкайва сега за онова, за което се разкайваше преди около шест години, когато за първи път изневери на жена си. Не можеше да се разкайва, че той, тридесет и четири годишен, красив, влюбчив човек, не е влюбен в жена си, майка на пет живи и две умрели деца, която е само една година по-млада от него. Разкайваше се само за това, че не е могъл по-добре да го скрие от нея. Но той чувствуваше цялата тежест на своето положение и съжаляваше жена си, децата и себе си. Може би щеше да успее да скрие по-добре греховете си, ако очакваше, че това известие ще й подействува така. Той никога не бе обмислял ясно тоя въпрос, но смътно му се струваше, че жена му отдавна се досеща, че й изневерява, и гледа през пръсти на това. Струваше му се дори, че тя, изтощена, състарена, вече некрасива жена и с нищо неотличаваща се, обикновена, само добра майка на семейството, от чувство на справедливост трябва да бъде снизходителна. А излезе съвсем обратно.

„Ах, ужасно! Ай, ай, ай! Ужасно! — повтаряше си Степан Аркадич и не можеше нищо да измисли. — И колко хубаво беше всичко преди това, колко добре си живеехме! Тя бе доволна, щастлива с децата, аз не й пречех в нищо, оставях я да се занимава с децата, с домакинството, както си иска. Наистина не е добре, че тя беше гувернантка в къщата ни. Не е добре! Има нещо тривиално, долно в това да задиряш гувернантката си. Но каква гувернантка пък! (Той живо си спомни черните дяволити очи на m-lle Roland и усмивката й.) Та нали, докато тя беше в къщата ни, аз не си позволявах нищо! И най-лошото е, че тя вече… Как можа всичко това да стане сякаш нарочно! Ай, ай, ай! Но какво, какво да се прави?“

Отговор нямаше, освен оня общ отговор, който животът дава на всички най-сложни и неразрешими въпроси. Тоя отговор е: трябва да се живее с нуждите на деня-, сиреч да се забрави. Но той не можеше вече да се забрави със сън, поне докато дойде нощта, не може вече да се върне към оная музика, която пееха шишенцата-жени; и тъй, трябва да се забрави със съня на живота.

„Ще видим какво ще излезе“ — каза си Степан Аркадич, стана, облече сивия халат със синя копринена подплата, преметна пискюлите на възел и като пое достатъчно въздух в широкия си гръден кош, с обикновената бодра крачка на възкривите си крака, които толкова леко носеха пълното му тяло, пристъпи до прозореца, вдигна пердето и силно позвъни. При позвъняването веднага влезе старият му приятел, камериерът Матвей, който носеше дрехите, обущата и една телеграма. След Матвей влезе и бръснарят с принадлежности за бръснене.

— Има ли книжа от съда? — попита Степан Аркадич, като взе телеграмата и седна срещу огледалото.

— На масата са — отвърна Матвей, погледна въпросително, със съчувствие господаря си и като почака малко, прибави с хитра усмивка: — Идваха от страна на файтонджията.

Степан Аркадич не отговори нищо и само погледна Матвей в огледалото; от погледа, който си размениха в огледалото, се виждаше колко се разбират помежду си. Погледът на Степан Аркадич сякаш питаше: „Защо казваш това? Нима не знаеш?“

Матвей пъхна ръце в джобовете на жакета си, отмести крак и мълчаливо, добродушно, лекичко усмихнат, погледна господаря си.

— Поръчах да дойдат идната неделя, а дотогава да не безпокоят вас и себе си напразно — каза той явно предварително приготвена фраза.

Степан Аркадич разбра, че Матвей искаше да се пошегува и да обърне внимание върху себе си. Той разпечата телеграмата, прочете я, като поправяше по смисъл обърканите както обикновено думи, и лицето му светна.

— Матвей, сестра ми Ана Аркадиевна пристига утре — каза той, като спря за миг лъскавата мека ръчица на бръснаря, който разчистваше розова пътека между дългите къдрави бакенбарди.

— Слава Богу — рече Матвей и с тоя отговор искаше да каже, че и той като господаря си разбира значението на това пристигане, сиреч, че Ана Аркадиевна, любимата сестра на Степан Аркадич, може да помогне за помиряването на мъжа и жената.

— Сама или със съпруга си? — попита Матвей.

Степан Аркадич не можеше да говори, понеже бръснарят бе зает с горната му устна, и затова дигна един пръст. Матвей кимна в огледалото.

— Сама. Горе ли да приготвим?

— Доложи на Даря Александровна, където тя нареди.

— На Даря Александровна? — сякаш със съмнение повтори Матвей.

— Да, доложи й. Ето, вземи телеграмата, предай й, да видим какво ще каже.

„Искате да опитате“ — разбра Матвей, но само каза:

— Слушам, господарю.

Степан Аркадич беше вече умит и вчесан и се готвеше да се облича, когато Матвей, пристъпвайки бавно с поскърцващите ботуши по мекия килим, се върна в стаята с телеграмата в ръка. Бръснаря го нямаше вече.

— Даря Александровна ми заповяда да ви доложа, че заминава. Нека прави, казва, както нему, сиреч на вас, ви е угодно — рече той, като се смееше само с очи, пъхна ръце в джобовете, наведе глава настрани и втренчи очи в господаря си.

Степан Аркадич замълча. След това на красивото му лице се изписа добра и донякъде жалка усмивка.

— А? Матвей? — каза той, като поклащаше глава.

— Нищо, господарю, ще се нареди — каза Матвей.

— Ще се нареди ли?

— Тъй вярно, господарю.

— Мислиш ли? Но кой е там? — попита Степан Аркадич, като чу зад вратата шумолене на женска дреха.

— Аз съм, господарю — каза един твърд и приятен женски глас и иззад вратата се подаде строгото сипаничаво лице на Матрьона Филимоновна, бавачката.

— Какво има, Матрьоша? — попита Степан Аркадич, като излезе при нея на вратата.

Въпреки че Степан Аркадич беше напълно виновен пред жена си и сам чувствуваше това, почти всички, в къщи, дори бавачката, най-близкият човек на Даря Александровна, бяха на негова страна.

— Какво има? — унило запита той.

— Отбийте се, господарю, извинете се пак. Дано даде Бог. Много се измъчва, жал ми е дори да я гледам, пък и всичко в къщи е тръгнало наопаки. Трябва да съжалите децата, господарю. Признайте вината си. Какво да се прави. Каквото си дробил…

— Но тя няма да приеме…

— Вие направете своето. Бог е милостив, на Бога се молете, господарю, на Бога се молете.

— Е, добре, върви — каза Степан Аркадич и изведнъж се изчерви. — Тогава дай да се облека — обърна се той към Матвей и решително съблече халата.

Издухвайки нещо невидимо, Матвей вече държеше като хамут приготвената риза и с очевидно удоволствие облече в нея охраненото тяло на господаря си.

III

Като се облече, Степан Аркадич се напръска с парфюм, оправи ръкавите на ризата, с привично движение напъха по джобовете си цигарите, портфейла, кибрита, часовника с двойната верижка и висулките, след това тръсна кърпичката и чувствувайки се чист, благоухаещ, здрав и физически весел въпреки нещастието си, влезе, като потрепваше леко ту на единия, ту на другия крак, в трапезарията, дето го чакаше вече кафето и до него писма и книжа от съда.

Прочете писмата. Едното беше твърде неприятно — от един търговец, който купуваше гора от имението на жена му. Тая гора трябваше да се продаде; но сега, преди да се помири с жена си, не можеше и дума да става за това. Ала най-неприятното в тая работа беше, че с това се примесваше и паричен интерес в предстоящото помиряване с жена му. И мисълта, че може да се ръководи от тоя интерес, че ще търси помирение с жена си заради продажбата на гората — тая мисъл го оскърбяваше.

Когато свърши с писмата, Степан Аркадич издърпа към себе си книжата от съда, бързо прелисти две дела, направи с голям молив няколко бележки и като отмести делата, започна да пие кафето; докато го пиеше, разтвори току-що излезлия утринен вестник и го зачете.

Степан Аркадич получаваше и четеше либерален вестник, не краен, но с оная насока, о която се придържаше мнозинството. И въпреки че нито науката, нито изкуството, нито политиката всъщност го интересуваха, той твърдо се придържаше към ония възгледи върху всички тия неща, към които се придържаше мнозинството и неговият вестник, и ги променяше само когато мнозинството ги променяше или, по-точно казано, не ги променяше, а самите те се променяха незабелязано в него.

Степан Аркадич не избираше нито насоките, нито възгледите, а тия насоки и възгледи сами идваха при него, също както не избираше модела на шапката или сюртука, а вземаше ония, които се носят. А поради необходимостта от някаква дейност на мисълта, която обикновено се развива в годините на зрелостта, за него беше също така необходимо да има възгледи, както да има шапка, понеже живееше в известно общество. Дори и да имаше причина, поради която предпочиташе либералната насока пред консервативната, към която се придържаха също мнозина от неговия кръг, това бе не защото намираше либералната насока за по-разумна, а защото тя подхождаше повече на неговия начин на живот. Либералната партия казваше, че в Русия всичко е лошо, и действително Степан Аркадич имаше много дългове, а парите никак не му стигаха. Либералната партия казваше, че бракът е отживяла институция и че е необходимо да се преобразува той, и действително семейният живот доставяше малко удоволствие на Степан Аркадич и го принуждаваше да лъже и се преструва, което беше толкова противно на природата му. Либералната партия казваше или по-право подразбираше, че религията е само юзда за варварската част от населението, и действително Степан Аркадич не можеше да понесе без болка в краката дори късия молебен и не можеше да разбере защо са всички тия страшни и гръмки думи за оня свят, когато и на тоя свят може много весело да се живее. Същевременно на Степан Аркадич, обичащ веселите шеги, му беше приятно понякога да озадачи някой кротък човек с това, че щом вече се гордеем с произхода си, не трябва да се спираме на Рюрик и да се отричаме от първия си родоначалник — маймуната. И така, либералната насока стана навик за Степан Аркадич и той обичаше вестника си като пурата след обеда заради лекото замайване, което причиняваше в главата му. Той прочете уводната статия, в която се обясняваше, че в наше време е съвсем безполезно да се оплакваме, че уж радикализмът заплашвал да погълне всички консервативни елементи и че уж правителството е длъжно да вземе мерки, за да смаже революционната хидра, че, наопаки, „според пас опасността не е в мнимата революционна хидра, а в упорството на традицията, която възпира прогреса“, и т.н. Прочете и друга една статия, финансова, в която, се споменаваше за Бентам и Мил и се пускаха остроти по адрес на министерството. Със свойствената си бърза съобразителност той разбираше значението на всяка острота: от кого и срещу кого и по какъв случай е насочена, и това нещо както винаги му доставяше известно удоволствие. Но днес това удоволствие се отравяше от спомена за съветите на Матрьона Филимоновна и за това, че в къщи работите са зле. Той прочете още, че граф Бейст, както се чува, минал през Висбаден, прочете и за това, че няма да има вече бели коси, и за продажбата на една лека каляска, и за предложението на една млада особа; но тия сведения не му доставяха както по-рано тихо, иронично удоволствие.

Когато свърши с вестника, с втората чашка кафе и кравайчето с масло, той стана, отърси от жилетката си трохите от кравайчето и като изпъна широката си гръд, радостно се усмихна, но не защото на душата му беше нещо особено приятно — радостната му усмивка бе предизвикана от доброто храносмилане.

Но тази радостна усмивка веднага му напомни всичко и той се замисли.

Зад вратата се чуха два детски гласа (Степан Аркадич позна гласа на Гриша, по-малкото му момче, и на Таня, по-голямото му момиченце). Те возеха нещо и го събориха.

— Казвах ти, че на покрива не трябва да се поставят пътниците — викаше на английски момиченцето, — събирай ги сега!

„Всичко се обърка — помисли Степан Аркадич, — ето децата тичат сами.“ И като пристъпи до вратата, той ги извика. Те оставиха кутията, която представляваше влак, и влязоха при баща си.

Момиченцето, любимка на баща си, се втурна смело, прегърна го и засмяно увисна на врата му, както винаги радвайки се на познатата миризма на парфюма, която лъхаше от бакенбардите му. Най-после, като го целуна по зачервеното поради наклоненото положение и сияещо от нежност лице, момиченцето разтвори ръце и искаше да избяга назад; но бащата го задържа.

— Как е мама? — попита той, като галеше с ръка гладката, нежна шийка на дъщеря си. — Здравей — каза усмихнат на момчето, което се здрависваше с него.

Той съзнаваше, че обича по-малко момчето и винаги се стараеше да се държи еднакво, но момчето чувствуваше това и не отвърна с усмивка на студената усмивка на бащата.

— Мама ли? Тя стана — отвърна момиченцето.

Степан Аркадич въздъхна. „Значи, пак не е спала цяла нощ“ — помисли той.

— Ами весела ли е?

Момиченцето знаеше, че бащата и майката са скарани и че майката не можеше да бъде весела, и че бащата трябва да знае това, и че той се преструва, като пита за това така леко. И то се изчерви заради баща си. Той веднага разбра това и също се изчерви.

— Не знам — каза момиченцето. — Тя не ни каза да учим, а ни поръча да отидем с мис Гул на разходка у бабини.

— Добре, върви, Танурочката ми. Ах, да, почакай — каза той, като все още я задържаше и галеше нежната й ръчичка.

Той взе кутията с бонбоните от камината, дето бе я оставил вчера, и й даде два бонбона, като избра любимите й — шоколаден и фруктов.

— На Гриша ли? — каза момиченцето, като посочи шоколадения.

— Да, да. — И като погали още веднъж раменцето й, той я целуна по косите и врата и я пусна.

— Каретата е готова — каза Матвей. — Има една просителка — прибави той.

— Отдавна ли чака? — попита Степан Аркадич.

— От половин час.

— Колко пъти съм ти казвал да докладваш веднага!

— Но нали трябва да ви оставя да изпиете поне кафето си — каза Матвей с оня приятелски груб тон, за който човек не можеше да му се сърди.

— Добре, покани я по-скоро — каза Облонски, намръщен от досада.

Просителката, щабскапитаншата Калинина, го молеше за нещо невъзможно и безсмислено; Но Степан Аркадич както обикновено я накара да седне, изслуша я внимателно, без да я прекъсва, и й даде подробен съвет към кого и как да се обърне и дори бързо и четливо й написа с едрия си, широк, красив и ясен почерк бележка до лицето, което можеше да й помогне. След като изпрати щабскапитаншата, Степан Аркадич взе шапката си и се спря, припомняйки си дали не е забравил нещо. Оказа се, че не е забравил нищо освен онова, което искаше да забрави — жена си.

„Ах, да!“ Той наведе глава и красивото му лице доби тъжен израз. „Да ида ли, или да не ида?“ — питаше се той. И един вътрешен глас му казваше, че не трябва да отиде, че тук не може да има нищо друго освен фалш, не е невъзможно да се поправят да се закърпят техните отношения, защото е невъзможно тя да стане пак привлекателна и възбуждаща любов или той да стане старец, неспособен да обича. Сега не можеше да излезе нищо друго освен фалш и лъжа; а фалшът и лъжата бяха противни на природата му.

„Все пак, когато и да е, ще трябва да отида; та това не може да остане така“ — каза си той, като се мъчеше да си придаде смелост. Изпъчи гърди, извади цигара, запуши, смукна два пъти, хвърли я в седефената раковина-пепелница, с бързи крачки мина по мрачната приемна и отвори другата врата, за спалнята на жена си.

IV

Даря Александровна — с блузка и със забодени на тила плитки от вече редки, някога гъсти и прекрасни коси, с отслабнало, мършаво лице и големи, изпъкнали от мършавината на лицето, изплашени очи — се бе изправила сред разхвърляните из стаята неща пред разтворената шифониерка, от която избираше нещо. Като чу стъпките на мъжа си, тя прекъсна, погледна към вратата и напразно се опитваше да придаде строг и презрителен израз на лицето си. Тя чувствуваше, че се бои от него и се бои от предстоящата среща. Току-що се опитваше да направи това, което бе се опитвала да направи вече за десети път през тия три дни: да отдели нещата на децата и своите неща, които да отнесе у майка си — и пак не можеше да се реши; но и сега, както толкова пъти вече, тя си казваше, че това не може да остане така, че трябва да предприеме нещо, да го накаже, да го посрами, да му отмъсти поне за една мъничка част от оная болка, която той й беше причинил. Все още си казваше, че ще се махне от него, но чувствуваше, че това е невъзможно; невъзможно беше, защото тя не можеше да отвикне да го смята за свой мъж и да го обича. Освен това чувствуваше, че ако тук, в къщата си, едва успява да се грижи за петте си деца, на тях ще им бъде още по-зле там, където ще отиде с всичките. И без това през тия три дни по-малкият бе заболял, задето го бяха нахранили с лош бульон, а другите вчера бяха почти без обед. Тя чувствуваше, че е невъзможно да замине; но залъгвайки се, все пак отделяше нещата и се преструваше, че ще замине.

Като видя мъжа си, тя отпусна ръка в чекмеджето на шифониерката, сякаш търсеше нещо, и погледна към него едва когато той дойде съвсем близо до нея. Но лицето й, на което тя искаше да придаде строг и решителен израз, изразяваше смущение и страдание.

— Доли! — каза той с тих, плах глас. Той сви глава между раменете и искаше да добие жалък и покорен вид, но въпреки това сияеше от свежест и здраве.

Тя с бърз поглед изгледа от главата до краката неговата сияеща от свежест и здраве фигура. „Да, той е щастлив и доволен! — помисли си тя. — А аз?… И тая противна доброта, за която всички толкова го обичат и го хвалят; мразя тая негова доброта!“ — помисли си тя. Устните й се свиха, мускулът на дясната буза на бледото й нервно лице заигра.

— Какво искате? — каза тя с бърз, не свой, гръден глас.

— Доли! — повтори той с трепет в гласа. — Днес пристига Ана.

— Какво ме интересува? Аз не мога да я приема! — извика тя.

— Но, Доли, все пак трябва…

— Идете си, идете си, идете си! — без да го погледне, изкрещя тя, сякаш тоя крясък бе предизвикан от физическа болка.

Когато мислеше за жена си, Степан Аркадич можеше да бъде спокоен, можеше да се надява, че всичко ще се нареди, по думите на Матвей, и можеше спокойно да чете вестника и да пие кафе; но когато видя измъченото й, страдалческо лице и чу тоя звук на гласа, покорен и отчаян, дъхът му спря, нещо заседна в гърлото му и очите му заблестяха от сълзи.

— Боже мой, какво направих аз! Доли! За Бога!… Та… — Той не можа да продължи, риданието спря на гърлото му.

Тя затръшна шифониерката и го погледна.

— Доли, какво мога да кажа аз?… Само едно: прости, прости!… Спомни си, нима девет години съвместен живот не могат да изкупят тоя миг, тоя миг…

Тя наведе очи и слушаше, като очакваше да чуе какво ще каже той, сякаш го молеше да я разубеди някак.

— Тоя миг на увлечение… — изрече той и искаше да продължи, но при тая дума, сякаш от физическа болка, устните й отново се свиха и отново заподскача мускулът на дясната й буза.

— Идете си, махнете се оттук! — развика се тя още по-пронизително. — И не ми говорете за вашите увлечения и вашите мръсотии!

Тя искаше да излезе, но се олюля и се улови за облегалото на стола, за да не падне. Неговото лице се разшири, устните му подпухнаха, очите му се наляха със сълзи.

— Доли! — промълви той, вече хълцайки. — За Бога, помисли за децата, те не са виновни. Виновен съм аз, накажи мене, накарай ме да изкупя вината си. С каквото мога, на всичко съм готов! Аз съм виновен, думи нямам да изкажа колко много съм виновен! Но, Доли, прости ми!

Тя седна. Той чуваше тежкото й шумно дишане и му беше неизразимо жал за нея. Тя няколко пъти искаше да заговори, но не можеше. Той чакаше.

— Ти мислиш за децата, колкото да си играеш с тях, а пък аз мисля и зная, че сега те са погубени — изрече тя, както изглежда, една от ония фрази, които през тия дни неведнъж си бе повтаряла.

Тя му заприказва на „ти“ и той с благодарност я погледна и пристъпи да я улови за ръка, но тя с отвращение се дръпна от него.

— Аз мисля за децата и затова бих направила всичко на света, за да ги спася; но и аз не зная как бих ги спасила: като ги отнема от баща им или като ги оставя при развратния им баща — да, при развратния им баща… Е, кажете, след онова… което стана, нима можем да живеем заедно? Нима е възможно? Кажете де, нима е възможно? — повтаряше тя, повишавайки глас. — След като мъжът ми, бащата на моите деца, има любовни връзки с гувернантката на децата си…

— Но какво да се прави? Какво да се прави? — каза той с жалък глас, без да знае сам какво приказва, и все по-ниско и по-ниско навеждаше глава.

— Вие сте ми гаден, отвратителен! — развика се тя, като се горещеше все повече и повече. — Вашите сълзи са вода! Вие никога не сте ме обичали; вие нямате ни сърце, ни благородство! За мене вие сте мръсен, долен, чужд, да, съвсем чужд! — с болка и злоба изрече тя тая ужасна за самата нея дума чужд.

Той я погледна и злобата, изписана върху лицето й, го изплати и учуди. Не разбирате, че съжалението му я дразни. У него тя виждате съжаление към нея, но не и любов. „Не, тя ме мрази. Няма да ми прости“ — помисли той.

— Това е ужасно! Ужасно! — рече той.

В това време в другата стая изпищя дете, което сигурно бе паднало; Даря Александровна се ослуша и лицето й изведнъж се смекчи.

Няколко секунди тя видимо се мъчеше да се опомни, сякаш не знаеше де се намира и какво трябва да направи, след това стана бързо и пристъпи към вратата.

„Но тя обича детето ми — помисли той, като забеляза как лицето й се измени след изплакването на детето, — моето дете; тогава как може да мрази мене?“

— Доли, още една дума — каза той, вървейки подире й.

— Ако дойдете след мене, ще извикам слугите, децата! Нека всички знаят, че сте подлец! Аз ще замина днес, а вие живейте тук с любовницата си!

И тя излезе, като затръшна вратата.

Степан Аркадич въздъхна, избърса лицето си и с тихи стъпки тръгна да излезе от стаята. „Матвей казва: ще се нареди; но как? Аз не виждам дори възможност за това. Ах, ах, какъв ужас! И колко тривиално крещеше тя! — казваше си той, като си спомняше нейния крясък и думите «подлец» и «любовница». — И може би прислужничките са чули! Ужасно тривиално, ужасно.“ Степан Аркадич постоя няколко секунди сам, избърса очите си, въздъхна и като изпъчи гърди, излезе от стаята.

Беше петък и в трапезарията немецът часовникар навиваше часовника. Степан Аркадич си спомни шегата си за тоя акуратен плешив часовникар, че немецът „сам е курдисан за цял живот да навива часовници“ — и се усмихна. Степан Аркадич обичаше хубавите шеги. „А може би ще се нареди! Хубави думички: ще се нареди — помисли той. — Трябва да разкажа това някъде.“

— Матвей! — извика той. — Я нагласете там с Маря всичко за Ана Аркадиевна в диванната — каза той на появилия се Матвей.

— Слушам, господарю.

Степан Аркадич облече шубата си и излезе на външната стълба.

— Няма ли да се храните в къщи? — запита изпращащият го Матвей.

— Както се случи. Но ето вземи за харчене — каза той, като му подаваше десет рубли от портфейла си. — Ще ти стигнат ли?

— Стигнат, не стигнат, ще трябва да изкараме някак — каза Матвей, хлопна вратичката на каретата и се отдръпна към входа.

А в това време, след като успокои детето и по шума на каретата разбра, че той е заминал, Даря Александровна се върна пак в спалнята. Това беше единственото й убежище от домашните грижи, които я отрупваха, щом се покажеше навън. Дори и сега, за това късо време, когато бе влязла в детската стая, англичанката и Матрьона Филимоновна успяха да й поставят няколко въпроса, които не търпяха отлагане и на които можеше да отговори само тя: как да облекат децата за разходка? Да им дадат ли мляко? Да изпратят ли да търсят друг готвач?

— Ах, оставете ме, оставете ме! — каза тя и като се върна в спалнята, седна пак на същото място, дето бе говорила с мъжа си, стисна измършавелите си ръце с пръстени, които се изхлузваха от костеливите пръсти, и започна да прехвърля в ума си целия одевешен разговор. „Отиде си! Но как ли е свършил с нея? — мислеше тя. — Дали се срещат? Защо не го попитах? Не, не, не можем се събра вече! Дори и да останем в една къща, ние сме чужди. Завинаги чужди! — повтори тя пак многозначително тая страшна за нея дума. — А колко го обичах, Боже мой, колко го обичах!… Колко го обичах! Нима и сега не го обичам? Не го ли обичам повече от по-рано? Ужасно, главното е…“ — започна тя, но не довърши мисълта си, защото Матрьона Филимоновна подаде глава от вратата.

— Дали да извикаме брат ми — рече тя, — все ще приготви обед; че, знаете ли, вчера до шест часа децата не бяха яли.

— Добре, добре, ей сега ще изляза и ще дам нареждане. Но пратихте ли да вземат прясно мляко?

И Даря Александровна потъна в дневните грижи и временно удави мъката си в тях.

V

Степан Аркадич се учеше добре в училището благодарение на големите си способности, но беше мързелив и палав и затова завърши измежду последните; но въпреки постоянния си гуляйджийски живот, малките чинове и младите си години, той заемаше почетната и добре плащана служба председател на едно от московските съдилища. Тая служба той бе получил чрез мъжа на сестра си Ана, Алексей Александрович Каренин, който беше на една от най-важните служби в министерството, към което принадлежеше съдилището; но дори Каренин да не бе назначил шурея си на тая служба, чрез стотина други лица, братя, сестри, роднини, братовчеди, вуйчовци, лели, Стива Облонски би получил тая служба или друга подобна, около шест хиляди рубли заплата, които му бяха необходими, тъй като работите му, въпреки голямото богатство на жена му, бяха разстроени.

Половината Москва и Петербург бяха роднини и приятели на Степан Аркадич. Той бе се родил в средата на ония хора, които бяха или станаха силни на деня. Една трета от държавниците, старците, бяха приятели на баща му и го познаваха още докато ходеше по ризка; другата трета бяха с него на „ти“, а третата — бяха добри познати; следователно ония, които раздаваха земните блага във вид на служби, аренди, концесии и други такива, бяха все негови приятели и не можеха да отминат своя човек; и нямаше нужда Облонски да се старае особено, за да получи изгодна служба; трябваше само да не отказва, да не завижда, да не се кара, да не се обижда, което, поради свойствената му доброта, той никога и не правеше. Би му се видяло смешно, ако му кажеха, че не ще получи служба с такава заплата, от каквато има нужда, толкоз повече, че и без това не искаше нищо изключително; той искаше само това, което получаваха връстниците му, а можеше не по-зле от другите да изпълнява такава длъжност.

Всички, които познаваха Степан Аркадич, не само го обичаха заради добрия му весел нрав и несъмнена честност, но в него, в красивата му, лъчезарна външност, в блестящите му очи, черни вежди и коси, в белотата и руменината на лицето му имаше нещо, което физически действуваше дружелюбно и весело върху ония, които се срещаха с него. „Аха! Стива! Облонски! Ето го и него!“ — почти винаги с радостна усмивка казваха, когато го срещнеха. Дори и да имаше случай понякога след разговор с него да се разбере, че не е станало нищо особено радостно — на другия, на третия ден пак също така всички се радваха, когато го срещнеха.

Служейки трета година като председател на едно от съдилищата в Москва, Степан Аркадич бе спечелил не само любовта, но и уважението на колегите си, на подчинените, началниците и на всички, които имаха работа с него. Главните качества на Степан Аркадич, с които бе заслужил това общо уважение в службата, се състояха, първо, в извънредната снизходителност към хората, която у него се основаваше на съзнанието за собствените му недостатъци; второ, в изключителната либералност, но не оная, за която той прочиташе във вестниците, а тая, която бе в кръвта му и с която той напълно равно и еднакво се отнасяше към всички хора, каквото и състояние и звание да имаха те, и, трето — главно, — в пълното равнодушие към работата, с която се занимаваше, и поради това никога не се увличаше и не правеше грешки.

Когато пристигна в учреждението, дето служеше, Степан Аркадич, изпратен от почтителния портиер, с чанта под ръка се отби в малкия си кабинет, облече мундира и влезе в заседателната зала. Всички писари и служещи станаха, като весело и почтително се поклониха. Степан Аркадич бързо както винаги мина на своето място, стисна ръка на членовете на съда и седна. Той се пошегува и поприказва, точно колкото това бе прилично, и започна работа. Никой по-правилно от Степан Аркадич не умееше да намери оная граница на свободата, естествеността и официалността, която е необходима, за да бъде работата приятна. Секретарят весело и почтително, както и всички в присъствието на Степан Аркадич, се приближи с книжата и изрече с оня фамилиарно-либерален тон, който бе въведен от Степан Аркадич:

— Все пак получихме сведения от Пензенското губернско управление. Ето ги, ако обичате…

— Получихте ли ги най-после? — каза Степан Аркадич, като сложи пръст върху документа. — Е, хайде, господа… — И заседанието започна.

„Ако те знаеха — мислеше си той, навел важно глава, докато слушаше доклада — какво виновно момче беше преди половин час техният председател!“ И очите му се смееха при четенето на доклада. До два часа трябваше да продължат работата без прекъсване, а в два часа — отдих и закуска.

Още нямаше два часа, когато големите стъклени врати на съдебната зала изведнъж се разтвориха и някой влезе. Всички членове изпод портрета и иззад зерцалото2, зарадвани, че могат да се развлекат, се озърнаха към вратата; но пазачът, който стоеше до входа, веднага изпъди влезлия и затвори стъклената врата след него.

Когато делото бе прочетено, Степан Аркадич стана, като се поизтегна, и плащайки данък на либералността на времето, извади цигара още в заседателната зала и тръгна към кабинета си. С него излязоха двама негови колеги, старият служител Никитин и камерюнкерът Гриневич.

— След закуската ще успеем да свършим — каза Степан Аркадич.

— И още как! — каза Никитин.

— Но тоя Фомин трябва да е голям мошеник — каза Гриневич за едно от лицата, участвуващи в делото, което разглеждаха.

При думите на Гриневич Степан Аркадич се понамръщи, като даваше да се разбере, че е неприлично да се съставя предивременно мнение, и не му отговори нищо.

— Кой беше влязъл? — попита той пазача.

— Влезе един, ваше превъзходителство, без разрешение, едва-що се бях извърнал. Търсеше вас. Казах му: когато излязат членовете, тогава…

— Де е той?

— Май излезе в коридора, ама все тук се разхождаше. Ето го — каза пазачът и посочи здраво сложения широкоплещест човек с къдрава брада, който, без да снеме овчия си калпак, бързо и леко тичаше нагоре по изтърканите стъпала на каменната стълба. Един от слизащите надолу, мършав чиновник с чанта, се поспря, неодобрително погледна тичащия в краката и след това въпросително дигна очи към Облонски.

Степан Аркадич стоеше край стълбата. Добродушно светналото му лице над бродираната яка на мундира светна още повече, когато той позна дотичалия.

— Така си и мислех! Левин, най-после! — рече той с приятелска, иронична усмивка, като оглеждаше идващия към него Левин. — Как не те догнуся да ме търсиш в тоя вертеп? — попита Степан Аркадич и не се задоволи само да стисне ръка на приятеля си, но го и целуна. — Отдавна ли си пристигнал?

— Ей сега и много исках да те видя — отвърна Левин, като се озърташе срамежливо и същевременно сърдито и неспокойно.

— Е, да отидем в кабинета — каза Степан Аркадич, който познаваше самолюбивата и озлобена срамежливост на приятеля си; и като го улови за ръка, той го помъкна след себе си, сякаш го водеше сред опасности.

Степан Аркадич беше на „ти“ почти с всичките си познати: с шестдесетгодишни старци, с двадесетгодишни момчета, с актьори, с министри, с търговци и с генерал-адютанти, така че мнозинството от ония, които бяха с него на „ти“, се намираха в двата крайни пункта на обществената стълба и биха се учудили много, ако научеха, че чрез Облонски имат нещо общо помежду си. Той беше на „ти“ с всички, с които пиеше шампанско, а шампанско пиеше с всички и затова, когато в присъствието на подчинените си се срещаше със своите срамни „ти“, както наричаше на шега мнозина от приятелите си, той със свойствения му такт умееше да смекчи неприятността от това впечатление за подчинените си. Левин не беше срамно „ти“, но със своя такт Облонски почувствува, че Левин мисли, че той може да не иска да прояви близостта си с него пред подчинените си и затова побърза да го отведе в кабинета.

Левин беше почти на едни години с Облонски и беше с него на „ти“ не само поради шампанското. Той беше негов другар и приятел от ранни младини. Те се обичаха въпреки разликата в характерите и вкусовете, както се обичат приятели от ранни младини. Но въпреки това, както става често между хора, които са избрали различни родове дейност, всеки от тях, макар и да оправдаваше, след като размисли, дейността на другия, в душата си я презираше. Всекиму от тях се струваше, че истинските само оня живот, който води той, а животът, който води приятелят му, е само сянка. Когато видеше Левин, Облонски не можеше да сдържи леката си иронична усмивка. Колко пъти вече той го виждаше, че пристига в Москва от село, дето правеше нещо, но какво именно — Степан Аркадич никога не можеше да разбере хубаво, пък и не се интересуваше. Левин идваше в Москва винаги развълнуван, припрян, малко притеснен и раздразнен от това притеснение и повечето пъти със съвсем нов, неочакван възглед за нещата. Степан Аркадич му се смееше за това нещо, но го и обичаше. Също така и Левин в душата си презираше както градския начин на живот на приятеля си, така и службата му, която смяташе за празна работа, и му се смееше. Но разликата беше там, че Облонски правеше онова, що правят всички, и затова се смееше самоуверено и добродушно, а Левин се смееше не самоуверено и понякога сърдито.

— Ние те очаквахме отдавна — каза Степан Аркадич, когато влезе в кабинета и пусна ръката на Левин, сякаш искаше да покаже с това, че тук опасностите са минали. — Много, много ми е драго, че те виждам — продължи той, — Е, как си? Какво правиш? Кога пристигна?

Левин мълчеше, поглеждаше непознатите му лица на двамата колеги на Облонски и особено ръката на елегантния Гриневич, с такива бели тънки пръсти, с такива дълги, жълти, завити на края нокти и такива грамадни блестящи копчета на ризата, че тия ръце явно поглъщаха цялото му внимание и не му даваха свободно да мисли. Облонски веднага забеляза това и се усмихна.

— Ах, да, позволете да ви запозная — каза той. — Моите колеги: Филип Иванич Никитин и Михаил Станиславич Гриневич — и като се обърна към Левин: — Земски3 деец, нов земски човек, гимнастик, който с една ръка повдига сто килограма, скотовъдец и ловджия и мой приятел, Константин Дмитрич Левин, брат на Сергей Иванич Кознишев.

— Много ми е приятно — каза старчето.

— Имам честта да познавам брат ви, Сергей Иванич — каза Гриневич, като подаваше тънката си ръка с дългите нокти.

Левин се начумери, стисна студено ръката и веднага се обърна към Облонски. Макар че хранеше голямо уважение към своя известен по цяла Русия едноутробен брат писател, той не можеше да търпи, когато към него се обръщаха не като към Константин Левин, а като към брата на знаменития Кознишев.

— Не, аз не съм вече земски деец. Скарах се с всички и не ходя вече на събранията — каза той, като се обърна към Облонски.

— Много скоро! — с усмивка каза Облонски. — Но как? Защо?

— Дълга история. Ще ти я разправя някой път — каза Левин, но въпреки това започна да разправя веднага. — Е, накъсо казано, убедих се, че няма и не може да има никаква земска дейност — заприказва той, сякаш някой току-що бе го обидил, — от една страна, играчка, играят на парламент, а аз не съм нито достатъчно млад, нито достатъчно стар, за да се забавлявам с играчки; а от друга (той заекна) страна, това е средство за уездната coterie4 да трупа парички. По-рано имаше опеки, съд, а сега земство; не като рушвети, а като незаслужена заплата — каза той така разпалено, сякаш някой от присъствуващите оспорваше мнението му.

— Ехе! Но ти, както виждам, пак си в нова фаза, в консервативна — каза Степан Аркадич. — Впрочем после за това.

— Да, после. Но аз исках да те видя — каза Левин, като се взираше с омраза в ръката на Гриневич.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна.

— Но защо казваше, че никога вече не ще облечеш европейски дрехи? — попита той, като оглеждаше новите му, шити очевидно от френски шивач дрехи. — Да! Виждам аз: нова фаза.

Левин изведнъж се изчерви, но не така, както се изчервяват възрастните хора — леко, без да усетят, а както се изчервяват момчетата — понеже чувствуват, че са смешни със своята срамежливост и от това се засрамват и се изчервяват още повече, почти до просълзяване. И толкова странно беше да виждаш това умно, мъжествено лице в такова детско състояние, че Облонски престана да го гледа.

— Но къде ще се видим? Искам много, много да си поговорим — каза Левин.

Облонски сякаш се замисли.

— Ето какво: ще идем да хапнем у Гурин и там ще си поприказваме. Аз съм свободен до три часа.

— Не — отвърна Левин, като помисли, — аз трябва да се отбия още на едно място.

— Е добре, тогава ще обядваме заедно.

— Да обядваме ли? Та аз нямам да ти говоря нищо особено, искам да ти кажа само две думи, да те попитам, а след това ще си побъбрим.

— Тогава кажи веднага двете думи, а ще говорим, когато обядваме.

— Ето какви са двете думи — каза Левин, — впрочем нищо особено.

Лицето му изведнъж доби зъл израз поради усилието да преодолее срамежливостта си.

— Как са Шчербацки? Все както преди ли? — попита той.

Степан Аркадич, който отдавна знаеше, че Левин е влюбен в неговата балдъза Кити, едва доловимо се усмихна и очите му весело заблестяха.

— Ти го каза с две думи, но аз не мога да ти отговоря с две думи, защото… Извинявай за момент…

Влезе секретарят с фамилиарна почтителност и с известно, общо за всички секретари, скромно съзнание за своето превъзходство пред началника в познаването на работите, пристъпи с книжата до Облонски и под форма на въпрос започна да обяснява някакво затруднение. Степан Аркадич, без да го изслуша, сложи ласкаво ръка върху ръкава на секретаря.

— Не, вие направете така, както ви казах — рече той, като смекчаваше с усмивка бележката, и след като обясни накратко как той разбира делото, отмести книжата и каза: — Така направете, моля. Моля, така, Захар Никитич.

Сконфузеният секретар се отдалечи. Левин, който през време на съвещанието със секретар, напълно се бе оправил от смущението си, стоеше облакътен с двете си ръце на стола и по лицето му се четеше иронично внимание.

— Не разбирам, не разбирам — рече той.

— Кое не разбираш? — попита Облонски, като изваждаше цигара и също така весело се усмихваше. Той очакваше от Левин някаква странна постъпка.

— Не разбирам какво правите — каза Левин и сви рамене. — Как можеш да вършиш сериозно това? — Защо?

— Защото се занимаваш с това от нямане какво да правиш.

— Ти мислиш така, но ние сме затрупани с работа.

— С писмена работа. Е да, ти имаш дарба за това — каза Левин.

— Сиреч ти мислиш, че ми липсва нещо?

— Може и така да е — каза Левин. — Но все пак аз се любувам на величието ти и се гордея, че приятелят ми е такъв голям човек. Ала ти не отговори на въпроса ми — прибави той и с отчаяно усилие гледаше Облонски право в очите.

— Е добре, добре. Почакай малко, и ти ще стигнеш дотам. Добре е, че сега имаш три хиляди десетини в Каразински уезд и такива мускули и свежест като у дванадесетгодишно момиченце, но и ти ще дойдеш при нас. А сега за това, за което ме питаш: промяна няма, но жалко, че толкова отдавна не си идвал.

— Защо? — плахо попита Левин.

— Нищо — отвърна Облонски. — Ще си поприказваме. Но ти всъщност защо си дошъл?

— Ах, за това също ще приказваме после — каза Левин и пак се изчерви до ушите.

— Е добре. Разбрано — каза Степан Аркадич. — Виждаш ли, аз бих те поканил у дома, но жена ми е нещо неразположена. Но слушай какво: ако искаш да ги видиш, днес от четири до пет сигурно ще бъдат в Зоологическата градина. Кити се пързаля с кънки. Иди там, а аз ще намина и ще идем да обядваме нейде заедно.

— Прекрасно. Хайде довиждане.

— Но внимавай, аз те познавам, сигурно ще забравиш или неочаквано ще си заминеш на село! — засмяно се провикна Степан Аркадич.

— Не, бъди спокоен.

Едва когато стигна вече до вратата, Левин си спомни, че бе забравил да се сбогува с колегите на Облонски и излезе от кабинета.

— Изглежда много енергичен господин — каза Гриневич, когато Левин си отиде.

— Да, бива си го — каза Степан Аркадич, като поклащаше глава, — щастливец! Три хиляди десетини в Каразински уезд, животът е пред него и колко е свеж! Не е като нас.

— Но вие защо се оплаквате, Степан Аркадич?

— Ами че отвратително, лошо — каза Степан Аркадич и въздъхна тежко.

VI

Когато Облонски попита Левин защо всъщност е дошъл, Левин се изчерви и се разсърди на себе си, че се е изчервил, защото не можеше да му отговори: „Дошъл съм да направя предложение на балдъзата ти“, макар че беше дошъл само за това.

Семейства Левини и Шчербацки бяха стари дворянски московски семейства и винаги бяха в близки и приятелски отношения. Тая връзка се бе затвърдила още повече през студентствуването на Левин. Той се готвеше заедно с младия княз Шчербацки, брат на Доли и Кити, и с него постъпи в университета. По това време Левин често ходеше в къщата на Шчербацки и се влюби в тая къща. Колкото и да се види странно, но Константин Левин бе влюбен именно в къщата, в семейството и особено в женската половина от семейство Шчербацки. Самият той не помнеше майка си и единствената му сестра беше по-възрастна от него, така че в къщата на Шчербацки за пръв път видя оная среда на старо дворянско, образовано и честно семейство, от каквато бе лишен поради смъртта на баща си и майка си. Всички членове от това семейство, особено женската му половина, му се виждаха, забулени от някаква тайнствена, поетична завеса и той не само не виждаше никакви недостатъци в тях, но под тая поетична завеса, която ги покриваше, допускаше най-възвишени чувства и всевъзможни съвършенства. Защо тия три госпожици трябваше да говорят през ден френски и английски; защо в известни часове те свиреха една след друга на пиано, чиито звуци се чуваха горе в стаята на брат им, дето се занимаваха студентите; защо идваха тия учители по френска литература, музика, рисуване, танци; защо в известни часове и трите госпожици с m-lle Linon отиваха с каляска до Тверски булевард с атлазените си шубки — Доли с дълга, Натали с по-къса, а Кити в съвсем къса, така че стройните й крачета със силно изопнати червени чорапи се виждаха цели; защо, придружени от лакей със златна кокарда на шапката, те трябваше да се разхождат по Тверски булевард — всичко това и много други работи, които оставаха в тайнствения им свят, той не разбираше, но знаеше, че всичко, което се прави там, е прекрасно и беше влюбен именно в тая тайнственост на всичко, което се вършеше.

През студентството си той за малко не се влюби в по-голямата, Доли, но нея скоро я омъжиха за Облонски. След това започна да се влюбва във втората. Той сякаш чувствуваше, че трябва да се влюби в една от сестрите, само че не можеше да разбере в коя именно. Но и Натали, още щом се яви в обществото, се омъжи за дипломата Лвов. Когато Левин завърши университета, Кити беше още дете. Младият Шчербацки постъпи във флотата и се удави в Балтийско море и Левин все по-рядко се срещаше с Шчербацки въпреки приятелството му с Облонски. Но тая година, в началото на зимата, когато пристигна в Москва, след като цяла година бе прекарал на село, и видя Шчербацки, той разбра в коя от трите наистина му е било съдено да се влюби.

На пръв поглед като че ли не можеше да има нищо по-просто от това той, от добър род, по-скоро богат, отколкото беден човек, тридесет и две годишен да направи предложение на княжна Шчербацкая; по всяка вероятност биха го признали веднага за добра партия. Но Левин беше влюбен и затова му се струваше, че Кити е такова съвършенство във всяко отношение, такова същество, стоящо над всичко земно, а той е такова земно, низко същество, че не можеше дори да се помисли както другите, така и тя самата да го признаят достоен за нея.

След като прекара два месеца в Москва като зашеметен и почти всеки ден се виждаше с Кити в обществото, дето бе започнал да ходи, за да може да се среща с нея, Левин внезапно реши, че това не може да бъде и си замина на село.

Убеждението на Левин, че това не може да бъде, се основаваше на туй, че в очите на близките й той е неизгодна, недостойна партия за прелестната Кити, а самата Кити не може да го обича. В очите на близките й той нямаше никаква позната, определена дейност и положение в обществото, докато другарите му сега, когато той бе на тридесет и две години, бяха вече кой полковник и флигел-адютант, кой професор, кой директор на банка или на железниците или председател на съд като Облонски; а той (той знаеше много добре какъв трябва да изглежда пред другите) беше помешчик, който се занимава с развъждане на крави, със стреляне на бекаси и с постройки, сиреч бездарен момък, от когото не е излязло нищо и който, според разбиранията на обществото, прави това, каквото правят негодните за нищо хора. А и самата тайнствена прелестна Кити не можеше да обича такъв грозник, какъвто се смяташе той, и главно, такъв прост, с нищо неизпъкващ човек. Освен това по-раншните му отношения с Кити — отношения на възрастен човек към дете, поради приятелството му с брат й — му се струваха още една преграда за любовта. Един некрасив, добър човек, какъвто се смяташе той, можеше според него да бъде обичан като приятел, но за да бъде обичан с такава любов, с каквато той обичаше Кити, трябваше да бъде хубавец, а главно — особен човек.

Той бе чувал, че жените често обичат некрасиви, прости хора, но не вярваше на това, защото съдеше по себе си, тъй като самият той можеше да обича само красиви, тайнствени и особени жени.

Но след като прекара два месеца сам на село, той се убеди, че това не е като ония влюбвания, каквито бе изпитвал през ранни младини; че това чувство не му дава нито миг покой; че той не може да живее, ако не разреши въпроса: ще стане или няма да стане тя негова жена; че отчаянието му иде само от въображението му и че той няма никакви доказателства, че ще му откажат. И сега бе пристигнал в Москва с твърдото решение да направи предложение и да се ожени, ако го приемат. Или… той не можеше да мисли какво ще стане с него, ако му откажат.

VII

Левин пристигна в Москва със сутрешния влак и отседна у по-големия си брат по майка, Кознишев, преоблече се и влезе при него в кабинета с намерение да му разправи веднага защо е дошъл и да му поиска съвет; но брат му не беше сам. При него беше един известен професор по философия, който бе пристигнал от Харков, за да изясни изникналото помежду им недоразумение по един много важен философски въпрос. Професорът водеше пламенна полемика с материалистите, а Сергей Кознишев следеше с интерес тая полемика и когато прочете последната статия на професора, му писа в писмо възраженията си; той укоряваше професора, че прави твърде големи отстъпки на материалистите. И професорът веднага пристигна, за да се разберат. Ставаше дума за модния въпрос: има ли граница между психическите и физиологичните явления в дейността на човека и де е тя?

Сергей Иванович посрещна брат си с обикновената си за всички ласкаво студена усмивка и след като го запозна с професора, продължи разговора.

Малкото жълто човече, с очила, с тясно чело, за миг се отвлече от разговора, за да се здрависа, и продължи да говори, без да обръща внимание на Левин. Левин седна и зачака професорът да си отиде, но скоро темата на разговора го заинтересува.

Левин бе срещал в списанията статиите, за които ставаше дума, и ги бе чел, интересувайки се от тях, защото в тях се развиваха познатите за него, естественика по образование, основи на природознанието, но никога не бе съпоставял тия научни изводи за произхода на човека като животно, за рефлексите, за биологията и социологията с ония въпроси за значението на живота и смъртта за самия него, които в последно време все по-често и по-често му идваха на ум.

Като слушаше разговора на брат си с професора, той забелязваше, че те свързват научните въпроси с интимните, няколко пъти почти се приближаваха до тия въпроси, но всеки път, щом дойдеха близо до най-главния, както му се струваше, веднага бързо се отдалечаваха и пак се задълбочаваха в областта на тънките подразделения, уговорки, цитати, намеци, позовавания на авторитети и той мъчно разбираше за какво става дума.

— Не мога да допусна — каза Сергей Иванович о присъщата му яснота, точност на израза и изящна дикция, — не мога в никакъв случай да се съглася с Кайс, че цялата ми представа за външния свят произтича от впечатленията. Самото основно понятие за битието е получено от мене не чрез усещането, защото няма и специален орган за предаване на това понятие.

— Да, но те, и Вурст и Кнауст, и Припасов, ще ви отговорят, че вашето съзнание за битието произтича от съвкупността на всички усещания, че това съзнание за битието е резултат от усещанията. Вурст дори направо казва, че докато няма усещане, няма и понятие за битието.

— Аз ще кажа обратното — започна Сергей Иванович. Но тук на Левин пак му се стори, че приближавайки се до най-главното, те отново се отдалечават и реши да зададе един въпрос на професора.

— Значи, ако моите чувства са унищожени, ако тялото ми умре, вече не може да има никакво съществуване? — попита той.

Професорът с досада и сякаш с умствена болка от прекъсването погледна чудноватия запитвай, приличен повече на бурлак, отколкото на философ, и пренесе погледа си върху Сергей Иванович, като че ли го питаше: има ли смисъл да се говори? Но Сергей Иванович, който говореше далеч не с онова усилие и едностранчивост като професора и който притежаваше достатъчно широта на мисълта, за да може да отговаря и на професора, и същевременно да разбира онова просто и естествено гледище, от което бе зададен въпросът, се усмихна и каза:

— Ние нямаме още право да решаваме тоя въпрос…

— Нямаме данни — потвърди професорът и продължи доводите си. — Не — каза той, — аз посочвам, че дори ако, както направо казва Припасов, усещането има за своя основа впечатлението, ние трябва строго да различаваме тия две понятия!

Левин не слушаше вече и чакаше кога ще си отиде професорът.

VIII

Когато професорът си отиде, Сергей Иванович се обърна към брат си.

— Много ми е драго, че дойде. За дълго ли? Как е стопанството?

Левин знаеше, че стопанството малко интересува по-големия му брат и че той му прави отстъпка, като го пита за това, ето защо отговори само за продажбата на житото и за парите.

Левин искаше да каже на брат си, че има намерение да се жени и да поиска съвета му, той дори твърдо бе решил това; но когато го видя и чу разговора му с професора и след това тоя небрежно-покровителствен тон, с който брат му го разпитваше за стопанските работи (майчиният им имот не беше поделен и Левин управляваше и двете части), Левин почувствува, кой знае защо, че не може да говори с него за решението си да се жени. Той чувствуваше, че брат му ще погледне на това не така, както нему се искаше.

— Е, как е земството по вас, а? — попита Сергей Иванович, който се интересуваше много от земството и му придаваше голямо значение.

— Право да ти кажа, не зная…

— Как? Но нали си член на управата?

— Не, вече не съм член; напуснах — отвърна Константин Левин — и не ходя вече на събранията.

— Жалко! — продума Сергей Иванович, като се начумери.

За оправдание Левин започна да разправя какво ставало на събранията в неговия уезд.

— Но това е винаги тъй! — прекъсна го Сергей Иванович. — Мие, русите, сме винаги тъй. Може би това е хубава наша черта — способността да виждаме недостатъците си, но ние прекаляваме, утешаваме се с ирония, която винаги е на езика ни. Ще ти кажа само едно: ако друг европейски народ имаше права, каквито представляват нашите земски учреждения — немците и англичаните биха създали от тях свобода, а ние само се смеем.

— Но какво да се прави? — виновно каза Левин. — Това беше последният ми опит. С цялата си душа се опитвах. Не мога. Не съм способен.

— Не че не си способен — каза Сергей Иванович, — но гледаш иначе на работата.

— Може би — унило отвърна Левин.

— А знаеш ли, братът Николай е пак тук.

Братът Николай беше роден и по-голям брат на Константин Левин и едноутробен брат на Сергей Иванович, пропаднал човек, който бе пропилял по-голямата част от имота си, движеше се в най-странно и лошо общество и бе скаран с братята си.

— Какво приказваш? — с ужас извика Левин. — Отде знаеш?

— Прокофий го видял на улицата.

— Тук, в Москва ли? Де е той? Знаеш ли? — Левин стана от стола, сякаш се готвеше веднага да върви.

— Съжалявам, че ти казах — рече Сергей Иванович, като поклащаше глава заради вълнението на по-малкия си брат. — Пращах да научат къде живее и му изпратих полицата на Трубин, която платих. Ето какво ми отговори той.

И Сергей Иванович взе една бележка изпод преспапието и я подаде на брат си.

Левин прочете написаното със странен, близък нему почерк:

„Покорно моля да ме оставите на мира. Това е едничкото, което искам от любезните си братлета. Николай Левин“

Левин прочете това и без да вдигне глава, стоеше с бележката в ръка пред Сергей Иванович.

В душата му се бореха желанието да забрави сега нещастния си брат и съзнанието, че това ще бъде лошо.

— Той очевидно иска да ме оскърби — продължи Сергей Иванович, — но не може да ме оскърби и аз от цялата си душа бих желал да му помогна, но знам, че това не може да се направи.

— Да, да — повтаряше Левин. — Разбирам и ценя отношението ти към него; но аз ще отида да го видя.

— Ако искаш, иди, но аз не те съветвам — каза Сергей Иванович. — Сиреч що се отнася до мене, не се страхувам от това, той не ще те скара с мене; но заради тебе съветвам те по-добре да не ходиш. Не можеш му помогна. Впрочем прави каквото щеш.

— Може би не може да му се помогне, но аз чувствувам особено в тоя миг — е, това е вече друго, — чувствувам, че не мога да бъда спокоен.

— Виж, това не разбирам — каза Сергей Иванович. — Разбирам едно — прибави той, — това е урокът на смирението. Аз започнах да гледам иначе и по-снизходително на онова, което се нарича подлост, след като братът Николай стана това, което е… Ти знаеш какво направи той…

— Ах, това е ужасно, ужасно! — повтаряше Левин. След като получи от лакея на Сергей Иванович адреса на брат си, Левин веднага се приготви да иде при него, но обмисли и реши да отложи отиването си до вечерта. Преди всичко, за да има душевно спокойствие, трябваше да реши въпроса, по който бе дошъл в Москва. От брат си той отиде в съда при Облонски и като научи за Шчербацки, запъти се натам, дето му казаха, че може да намери Кити.

IX

В четири часа, усещайки как сърцето му бие, Левин слезе от файтона пред Зоологическата градина и тръгна по една пътечка към хълма и пързалката, като знаеше сигурно, че ще я намери там, защото видя каретата на Шчербацки пред входа.

Беше ясен мразовит ден. Пред входа стояха в редици карети, шейни, файтонджии, стражари. Отбран народ с блеснали на яркото слънце шапки гъмжеше при входа и по разчистените пътечки, между руски къщички, с прозорци, украсени с резба; старите кичести брези, с увиснали от снега клони, сякаш бяха пременени в нови празнични одежди.

Той вървеше по пътечката към пързалката и си казваше: „Трябва да не се вълнувам, трябва да се успокоя. Какво си се развълнувало? Защо? Мълчи, глупчо!“ — обръщаше се той към сърцето си. И колкото повече се мъчеше да се успокои, толкова по-силно секваше дъхът му. Срещна го един познат и му извика на име, но Левин дори не го позна. Приближи се до хълма, дето гърмяха веригите на спущащи се и издигащи се шейни, кънтяха пързалящи се шейни и звучаха весели гласове. Направи още няколко крачки и пред него се откри пързалката, и веднага посред всички пързалящи се позна нея.

Той разбра, че тя е тук по радостта и страха, които обзеха сърцето му. Тя бе застанала, разговаряйки с една дама, на противоположния кран на пързалката. Нямаше сякаш нищо особено нито в облеклото, нито в позата й; но Левин можеше така лесно да я познае сред тая тълпа, както розов храст сред коприва. Всичко се осветяваше от нея. Тя бе усмивка, която озаряваше всичко наоколо. „Нима мога да отида там, на леда, да се приближа до нея?“ — помисли той. Мястото, дето се намираше тя, му се стори като недостъпна светиня и в един миг той за малко не си отиде; толкова страшно му стана. Трябваше да направи усилие над себе си и да размисли, че около нея се движат всевъзможни хора, че и той може да отиде там да се пързаля на кънки. Той слезе долу, като избягваше да я гледа дълго време, сякаш тя беше слънце, но я виждаше, както се вижда слънцето, и без да я гледа.

През тоя ден от седмицата и по това време на деня на пързалката се събираха хора от един кръг, все познати. Тук имаше и майстори на пързалянето, които се перчеха с изкуството си, и такива, които се учеха със столове, с плахи несръчни движения, и момчета, и стари хора, които се пързаляха със здравословна цел; те всички се струваха на Левин избрани щастливци, защото бяха тук, близо до нея. Всички пързалящи се сякаш съвсем равнодушно я надпреварваха, настигаха я, дори говореха с нея и съвсем независимо от нея се веселяха, като използуваха отличния лед и хубавото време.

Николай Шчербацки, братовчед на Кити, седеше с късичко палто и тесни панталони на една пейка, с кънки на краката, и като видя Левин, му извика:

— А, първият руски майстор на кънки! Отдавна ли сте дошли? Ледът е отличен, слагайте кънките!

— Та аз и кънки нямам — отвърна Левин, като се чудеше на тая смелост и безцеремонност в нейно присъствие и не я изпущаше от очи нито за миг, макар че не я гледаше. Той чувствуваше, че слънцето се приближава към него. Тя беше в ъгъла и като стъпи несигурно с тесните си крачка във високи обувки, с явна нерешителност се пързаляше към него. Едно момче с руско облекло, което отчаяно махаше с ръце и се превиваше към земята, я надминаваше. Тя се пързаляше не съвсем сигурно; извадила ръце от малкия си маншон, който висеше на шнурче, тя ги държеше готови и гледаше Левин, когото бе познала, усмихваше се и нему, и на своя страх. Когато завиването свърши, тя се засили с пъргавото си краче и се хлъзна право към Шчербацки; и като се улови с ръка за него, усмихната кимна към Левин. Беше по-хубава, отколкото той си я представяше.

Когато мислеше за нея, той можеше да си я представи живо цялата, особено прелестната й, малка руса главичка с израз на детска яснота и доброта, толкова свободно сложена върху стройните й момински рамене. Детският израз на лицето й, съчетан с изящната хубост на снагата, съставяше особената й прелест, която той добре си спомняше; но онова, което винаги го поразяваше в нея като нещо неочаквано, беше изразът на очите й — кротки, спокойни и правдиви, и особено усмивката й, която винаги пренасяше Левин в един вълшебен мир, дето се чувствуваше умилен и разнежен, какъвто се помнеше в редките дни от ранното си детство.

— Отдавна ли сте тук? — каза тя и му подаде ръка. — Благодаря — прибави тя, когато той вдигна кърпичката, която бе паднала от маншона й.

— Аз ли? Отскоро съм тук, вчера… тоест днес… пристигнах — отвърна Левин, който от вълнение не разбра изведнъж въпроса й. — Исках да дойда у вас — каза той и като си спомни с какво намерение я бе търсил, веднага се смути и се изчерви. — Не знаех, че се пързаляте с кънки, и то прекрасно.

Тя внимателно го погледна, сякаш искаше да разбере причината за смущението му.

— Вашата похвала е много ценна. Тук и досега всички разправят, че сте най-добрият майстор на кънки — каза тя, като отърсваше с малката си ръка в черна ръкавица иглиците от скреж, паднали върху маншона й.

— Да, едно време се пързалях със страст; искаше ми се да стигна до съвършенство.

— Изглежда, че вие правите всичко със страст — каза тя и се усмихна. — Много ми се иска да видя как се пързаляте. Хайде, сложете кънки и елате да се пързаляме заедно.

„Да се пързаляме заедно! Нима това е възможно?“ — мислеше Левин, като я гледаше.

— Ей сега ще сложа — каза той. И отиде да си сложи кънки.

— Отдавна не сте идвали към нас, господине — каза прислужникът на пързалката, като крепеше крака му и завинтваше кънката на тока. — След вас между господата няма вече такъв майстор на пързаляне. Добре ли е така? — каза той, като изопваше ремъчката.

— Добре, добре, но по-бързо, моля ти се — отвърна Левин и едва сдържаше щастливата усмивка, която се появи неволно на лицето му. „Да — мислеше той, — ето това е животът, това е щастието! Заедно, каза тя, елате да се пързаляме заедно. Да й кажа ли сега? Но нали затова се страхувам да й кажа, защото сега съм щастлив, щастлив поне с надеждата… Ами тогава… Но трябва пък! Трябва, трябва! Далеч от мене всяка слабост!“

Левин стъпи на крака, свали палтото си и като се затича по грапавия лед пред помещението, изскочи върху гладкия лед и започна да се пързаля без усилие, сякаш само с волята си ускоряваше, забавяше и насочваше пързалянето. Той се приближи до нея плахо, но пак усмивката и го успокои.

Тя му подаде ръка и те тръгнаха един до друг, като се засилваха, и колкото по-бързо се движеха, толкова по-силно тя стискаше ръката му.

— С вас бих се научила по-бързо; кой знае защо, имам вяра във вас — каза му тя.

— И аз съм уверен в себе си, когато вие се облягате на мене — каза той, но веднага се изплаши от онова, което каза, и се изчерви. И действително, щом той изрече тия думи, изведнъж сякаш слънцето се скри зад облак, лицето й изгуби цялата си ласкавост и Левин съзря познатата игра на лицето й, която означаваше усилие на мисълта: на гладкото й чело се появи бръчка.

— Да не би да ви е нещо неприятно? Впрочем аз нямам право да питам — бързо каза той.

— Защо пък?… Не, не ми е неприятно — отвърна тя студено и веднага прибави: — Не сте ли се виждали с mademoiselle Linon?

— Още не.

— Идете при нея, тя толкова ви обича.

„Какво значи това? Аз съм я обидил. Господи, помогни ми!“ — помисли Левин и се спусна към старата французойка с побелели къдри, която седеше на една пейка. Тя го посрещна като стар приятел, усмихвайки се и показвайки изкуствените си зъби.

— Да, ето на, растем — каза му тя, посочвайки с очи Кити — и стареем. Tinybear5 стана вече голямо! — продължи усмихнато французойката и му припомни неговата шега за трите госпожици, които той наричаше трите мечки от една английска приказка. — Помните ли, някога вие казвахте така.

Той съвсем не помнеше това, макар че тя от десет години се смееше на тая шега и я обичаше.

— Хайде идете, идете се пързаляйте. А нашата Кити започна да се пързаля хубаво, нали?

Когато Левин изтича пак при Кити, лицето й вече не беше строго, очите гледаха все така правдиво и ласкаво, но на Левин се стори, че нейната ласкавост има един особен, умишлено спокоен тон. И му стана тъжно. След като поприказва за старата си гувернантка, за нейните странности, тя го запита за живота му.

— Нима не ви е отегчително зимно време на село? — попита тя.

— Не, не ми е отегчително, аз съм много зает — каза той, чувствувайки, че тя го подчинява на спокойния си тон, от който той не ще има сили да се освободи, също както беше в началото на зимата.

— За дълго ли дойдохте? — попита го Кити.

— Не знам — отвърна той, без да мисли какво говори. Мина му мисълта, че ако се поддаде на тоя неин тон на спокойно приятелство, отново ще си замине, без да е решил нещо, и затова сметна за необходимо да се възмути.

— Как може да не знаете?

— Не знам. Това зависи от вас — каза той и веднага се ужаси от думите си.

Дали не го чуваше, или не искаше да го чуе, но тя сякаш се препъна, тропна два пъти с крак и бързо се понесе далеч от него. Стигна с пързаляне при m-lle Linon, каза й нещо и се запъти към помещението, дето дамите сваляха кънките си.

„Боже мой, какво направих аз! Господи Боже мой! Помогни ми, научи ме!“ — казваше си Левин, като се молеше и същевременно чувствуваше нужда от силно движение и затова се пързаляше бързо и описваше външни и вътрешни кръгове.

В това време един от младежите, най-добрият от новите майстори на пързаляне, с цигара в уста, с кънки, излезе от кафенето, затича се и се спусна надолу по стъпалата, като тропаше и подскачаше. Той се хлъзна надолу и без да измени дори свободното положение на ръцете си, започна да се пързаля по леда.

— А, това е нов номер! — каза Левин и веднага хукна горе, за да направи и той тоя номер.

— Да не се пребиете, за това трябва навик! — извика му Николай Шчербацки.

Левин се изкачи на стъпалата, затича се отгоре о всичка сила и се спусна долу, като пазеше при това необикновено движение равновесие с ръцете си. На последното стъпало той се закачи, но едва докосна леда с едната си ръка, направи силно движение, запази равновесие и засмян полетя нататък.

„Колко е приятен, мил!“ — помисли Кити, която в това време излизаше от помещението заедно с m-lle Linon и го гледаше с кротка, ласкава усмивка, като любим брат. „Нима съм виновна, нима направих нещо лошо? Те казват: кокетство. Аз зная, че не него обичам; но все пак ми е весело с него, той е толкова приятен! Само че защо ми каза такива работи!…“ — мислеше тя.

Като видя, че Кити си отива и майка и я посрещна на стъпалата, Левин, зачервен от бързото движение, се спря и се замисли. Той свали кънките и настигна майката и дъщерята при входа на градината.

— Много ми е приятно, че ви виждам — каза княгинята. — В четвъртък както винаги ние приемаме.

— Значи, днес?

— Много ще ни бъде приятно да ви видим — сухо каза княгинята.

Тая сухота огорчи Кити и тя не можа да сдържи желанието си да заглади студенината на майка си. Обърна глава и каза с усмивка:

— Довиждане.

В това време Степан Аркадич, с накривена шапка, със светнали лице и очи, влизаше в градината като весел победител. Но когато се приближи до тъща си, той с тъжно, виновно лице отговори на въпросите й за здравето на Доли. След като поприказва тихо и унило с нея, той изпъчи гърди и улови Левин под ръка.

— Е, да вървим ли? — попита той. — Все за тебе мислех и много, много ми е приятно, че дойде — каза той, като го гледаше многозначително в очите.

— Да вървим, да вървим — отвърна щастливият Левин, той непрекъснато чуваше звука на гласа, който му каза „довиждане“, и виждаше усмивката, с която бе казано това.

— В „Англия“ или в „Ермитаж“?

— Все ми е едно.

— Добре, в „Англия“ — каза Степан Аркадич, който избра „Англия“, защото там, в „Англия“, бе повече задлъжнял, отколкото в „Ермитажа“. Тъкмо затова той смяташе, че не е добре да отбягва тоя ресторант. — С файтон ли си? Е, чудесно, защото аз освободих каретата.

По целия път приятелите мълчаха. Левин мислеше какво ли значи тая промяна в израза на лицето на Кити и ту се убеждаваше, че има надежда, ту изпадаше в отчаяние и ясно виждаше, че надеждата му е безумна, а същевременно се чувствуваше съвсем друг човек, не такъв, какъвто беше преди нейната усмивка и нейното довиждане.

По пътя Степан Аркадич съчиняваше менюто на обеда.

— Ти нали обичаш тюрбо? — попита той Левин, когато стигнаха до ресторанта.

— Какво? — попита Левин. — Тюрбо ли? Да, ужасно обичам тюрбо.

X

Когато влезе с Облонски в ресторанта, Левин не можа да не забележи особения израз, сякаш на сдържано сияние, върху лицето и в цялата фигура на Степан Аркадич. Облонски съблече балтона си и с накривена шапка мина в салона, като даваше нареждания на лепящите се по нето татари във фракове и с кърпи. Кланяйки се надясно и наляво на радостно посрещащите го познати, каквито се намираха и тук, както навред, той пристъпи до бюфета, пийна водка, взе мезе риба и каза на начервената, накитена с панделчици, дантели и къдрици французойка, която седеше зад тезгяха, нещо такова, че дори тая французойка се засмя искрено. А Левин не пи водка само защото му се виждаше оскърбителна тая французойка, съставена сякаш цялата от чужди коси, poudre de riz и vinaigre de toilette6. Като от някакво мръсно място, той бързо се отдалечи от нея. Цялата му душа беше изпълнена със спомена за Кити и в очите му светеше усмивка на тържество и щастие.

— Заповядайте тук, ваше сиятелство, тук няма да ви безпокоят, ваше сиятелство — каза един особено досадно-любезен стар, беловежд татарин с широк таз и разперени над него поли на фрака. — Заповядайте, ваше сиятелство — обърна се той към Левин, като в знак на почитание към Степан Аркадич любезничеше и с гостенина му.

Той в миг покри с чиста покривка постланата вече кръгла маса под бронзовия светилник, приближи плюшените столове и спря пред Степан Аркадич с кърпа и листа в ръка, очаквайки поръчки.

— Ако желаете, ваше сиятелство, отделна стаичка, ей сега се освобождава: там е княз Солицин с една дама. Получихме пресни стриди.

— А, стриди!

Степан Аркадич се замисли.

— Дали да променим плана си, а, Левин? — попита той, като спря пръста си върху листа. И лицето му изразяваше сериозно недоумение. — Хубави ли са стридите? Само внимавай!

— Фленсбургски са, ваше сиятелство, остендски нямаме.

— Че са фленсбургски, фленсбургски са, но дали са пресни?

— Вчера ги получихме.

— Е, дали да започнем със стриди, а след това вече да променим целия план? А?

— Все едно ми е. Аз бих предпочел зелева чорба и каша; но тук няма тия работи.

— Каша а ла рюс ли ще заповядате? — каза татаринът, наведен над Левин като бавачка над дете.

— Не, без шеги, каквото и да избереш, все ще е хубаво. Аз се попързалях на кънки и съм много гладен. И не мисли — прибави той, като забеляза недоволен израз върху лицето на Облонски, — че не ценя твоя избор. С удоволствие ще си хапна хубавичко.

— То се знае! Каквото и да казват, това е едно от удоволствията на живота — каза Степан Аркадич. — Добре, тогава дай ни, братко, двадесет или малко са — тридесет стриди, супа с корени…

— Прентаниер — подзе татаринът. Но изглежда, че Степан Аркадич не искаше да му достави удоволствието да нарича ястията на френски.

— С корени, нали знаеш? След това тюрбо с гъст сос, после… ростбиф; но внимавай да е хубав. После може петел и такова, консерви.

Като си спомни маниера на Степан Аркадич да не нарича ястията по френския лист, татаринът не повтаряше след него, но си направи удоволствие да повтори цялата поръчка по листа: „Суп прентаниер, тюрбо сос Бомарше, пулард а̀ лестрагон, маседуан де фрюи…“ — и веднага, като върху пружина, остави единия, подвързания лист, грабна другия, листа за вината, и го поднесе на Степан Аркадич.

— А какво ще пием?

— Каквото искаш, само че малко, може шампанско — каза Левин.

— Как? Отначало ли? Впрочем може наистина. С бял печат ли обичаш?

— Каше блан — подзе татаринът.

— Добре, донеси ни от тая марка заедно със стридите, а после ще видим.

— Слушам. С яденето от кое вино ще заповядате?

— Дай ни нюи. Не, по-добре класическо шабли.

— Слушам. От вашето сирене ще заповядате ли?

— Е, да, пармезан. Или ти обичаш друго?

— Не, все едно ми е — каза Левин, който едва сдържаше усмивката си.

И татаринът с разперени поли над широкия си таз се затече и след пет минути долетя с чиния отворени върху седефените черупки стриди и бутилка между пръстите.

Степан Аркадич смачка колосаната кърпа, пъхна я в жилетката си и като сложи спокойно ръце, залови се за стридите.

— Ама не са лоши — каза той, като изчопляше със сребърната вилица лигавите стриди от седефените черупки и ги гълташе една след друга. — Не са лоши — повтори той, като дигаше влажните си и блестящи очи ту към Левин, тук към татарина.

Левин яде и от стридите, макар че белият хляб със сирене му се услаждаше повече. Но той се любуваше на Облонски. Дори татаринът, който бе отпушил бутилката и разливаше пенливото вино в широките тънки чашки, с усмивка на видимо удоволствие поглеждаше Степан Аркадич, който оправяше белия си нагръдник.

— Ами ти не обичаш ли много стридите? — попита Степан Аркадич, като изпразни чашата си. — Или си нещо угрижен? А?

Искаше му се Левин да е весел. Ала Левин не че не беше весел, но беше притеснен. С това, което бе на душата му, на него му бе тежко и неловко в ресторанта между тия отделни стаички, дето обядваха двойки, посред това тичане и суетене; тая обстановка от бронзови украшения, огледала, газово осветление, татари — всичко това беше оскърбително за него. Той се страхуваше да не замърси онова, което изпълваше душата му.

— Аз ли? Да, угрижен съм; но освен това всичко тук ме притеснява — каза той. — Ти не можеш си представи как за мене, селския жител, всичко това е чудно, като ноктите на оня господин, когото видях в кабинета ти.

— Да, видях, че ноктите на бедния Гриневич те заинтересуваха много — каза Степан Аркадич със смях.

— Не мога — отвърна Левин. — Постарай се, влез в положението ми; застани на гледището на един селски жител. Ние на село се стараем да приведем ръцете си в такова положение, че да е удобно да работим с тях; затова изрязваме ноктите си, а понякога запретваме и ръкави. А тук хората нарочно оставят ноктите си, докато могат да се държат, и прикачват на ръкавите си копчета като панички, за да не могат да работят нищо с ръцете си.

Степан Аркадич весело се усмихваше.

— Да, това е признак, че на тоя човек вече не му е нужен грубият труд. Той работи с ума си.

— Може би. Но все пак всичко това ми се вижда чудно, както сега ми се вижда чудно, че ние, селските жители, гледаме по-скоро да се наядем, за да можем да вършим работата си, а ние с тебе се стараем колкото се може по-дълго време да не се наядем и затова ядем стриди…

— Е, разбира се — подзе Степан Аркадич. — Но тъкмо това е целта на образованието, да се направи от всичко наслада.

— Е, щом това е целта, бих желал да съм див.

— Ти и без това си див. Вие, Левиновци, всички сте диви.

Левин въздъхна. Спомни си за брата Николай, стана му срамно и мъчно и той се начумери; но Облонски заприказва за друго нещо, което веднага го отвлече.

— Ще идеш ли довечера у нашите, у Шчербацки де? — попита той, като отместваше празните грапави черупки и приближаваше сиренето; очите му блестяха многозначително.

— Да, непременно ще ида — отвърна Левин. — Макар и да ми се стори, че княгинята ме покани неохотно.

— Какво приказваш! Глупости! Това е нейният маниер… Я ми дай супата, братко!… Това е нейният маниер, grande dame7 — каза Степан Аркадич. — И аз ще дойда, но най-напред трябва да отида на спявка у графиня Банина. Че как да не си див? С какво да се обясни, че ти изведнъж изчезна от Москва? Шчербацки ме разпитваха непрестанно за тебе, сякаш аз съм длъжен да зная къде си отишъл. А аз зная само едно: ти правиш винаги онова, което никой не прави.

— Да — бавно и развълнувано каза Левин. — Прав си, аз съм див. Само че моята диващина не е в това, че си заминах тогава, а че съм дошъл сега. Сега аз дойдох…

— О, какъв щастливец си ти! — подзе Степан Аркадич, като гледаше Левин в очите.

— Защо?

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич. — За тебе всичко е напред.

— А нима за тебе вече е отминало?

— Не, макар и да не е отминало, но ти имаш бъдеще, а моето настояще е объркана работа.

— Защо?

— Ей тъй на, не е хубаво. Но аз не искам да говоря за себе си, и без това не мога да ти обясня всичко — каза Степан Аркадич. — Ами ти защо си дошъл в Москва?… Ей, прибирай! — извика той на татарина.

— Сещаш ли се? — отвърна Левин, без да сваля от Степан Аркадич своите светнали от вътрешен огън очи.

— Сещам се, но не мога да започна да говоря за това. По това вече ти можеш да разбереш дали се сещам, или не — каза Степан Аркадич, като гледаше с тънка усмивка Левин.

— Е, какво ще ми кажеш? — попита Левин с треперещ глас и усети, че всички мускули на лицето му треперят. — Как гледаш на това?

Степан Аркадич бавно изпи нашата си шабли, без да снеме очи от Левин.

— Аз ли? — каза той. — Не бих желал нищо, нищо така много, както това. То е най-хубавото, което може да стане.

— Но дали не грешиш? Знаеш ли за какво говорим? — рече Левин, като впиваше очи в събеседника си. — Мислиш ли, че това е възможно?

— Мисля, че е възможно. Защо да не е възможно?

— Не, мислиш ли наистина, че е възможно? Кажи ми всичко, каквото мислиш! Ами… ами ако ме чака отказ?… И аз дори съм уверен…

— Но защо мислиш така? — каза Степан Аркадич, като се усмихваше на неговото вълнение.

— Така ми се струва понякога. Та това ще бъде ужасно и за мене, и за нея.

— Е, във всеки случай за едно момиче няма нищо ужасно в това. Всяко момиче се гордее, когато му направят предложение.

— Да, всяко момиче, но не и тя.

Степан Аркадич се усмихна. Той познаваше толкова добре това чувство на Левин, знаеше, че за него всички момичета в света се делят на два сорта: първият сорт са всички момичета в света освен нея и тия момичета имат всички човешки слабости и са твърде обикновени момичета; вторият сорт — това е само тя, която няма никакви слабости и стои над всичко човешко.

— Чакай, вземи си сос — каза той, като улови ръката на Левин, който отстраняваше соса от себе си.

Левин покорно си сложи сос, но не остави Степан Аркадич да яде спокойно.

— Не, почакай, почакай — каза той. — Разбери, че за мене това е въпрос на живот и смърт. Аз не съм говорил никога и с никого за това. И с никого не мога да говоря освен с тебе. Наистина ние с тебе сме чужди един на друг въз всичко: различни вкусове, възгледи, всичко; но аз зная, че ме обичаш и разбираш и заради това ужасно те обичам. Но, за Бога, бъди напълно откровен.

— Казвам ти, което мисля — рече Степан Аркадич, като се усмихваше. — Но ще ти кажа и нещо повече; жена ми е просто необикновен човек… — Степан Аркадич въздъхна, като си спомни за отношенията с жена си, помълча за миг и продължи: — Тя има дарба да предвижда. Прониква в душата на хората; нещо повече — тя знае какво ще стане, особено в областта на браковете. Например тя предсказа, че Шаховская ще се омъжи за Брентели. Никой не искаше да повярва това, а така излезе. И тя е на твоя страна.

— Сиреч как?

— Така, че тя не само те обича, но казва, че Кити непременно ще стане твоя жена.

При тия думи лицето на Левин изведнъж светва в усмивка, в такава усмивка, която е близо до сълзи от умиление.

— Тя казва това! — извика Левин. — Аз винаги съм смятал, че твоята жена е чудесна. Е, стига, стига сме приказвали за това — каза той и стана от мястото си.

— Добре, но седни де, ето я и супата.

Но Левин не можеше да се сдържи на стола. Той мина два пъти с твърдите си крачки из малката стаичка, помита с очи, за да не видят сълзите му, и едва тогава седна пак на масата.

— Разбери — каза той, — че това не е любов. Аз съм се влюбвал, но това е друго. Не моето чувство, а някаква външна сила ме е завладяла. Да, аз заминах, защото реших, че това не може да стане, разбираш ли, като щастие, което не съществува на земята; но се борих със себе си и виждам, че без това няма живот. И трябва да реша…

— Защо си заминал, казваш?

— Ах, чакай! Ах, колко мисли! За колко неща трябва да те питам! Слушай. Та ти не можеш си представи какво направи за мене с това, което ми каза. Аз съм толкова щастлив, че ставам дори отвратителен; забравих всичко… Днес научих, че братът Николай… знаеш ли, той е тук… аз забравих и него. Струва ми се, че и той е щастлив. Това е нещо като лудост. Но едно е ужасно… Ето, ти си женен, познаваш това чувство… Ужасното е, че ние, старите, които сме вече с минало… не любов, а грехове… изведнъж се сближаваме с едно чисто, невинно същество; това е отвратително и затова не мога да не се чувствувам недостоен.

— Е, ти нямаш много грехове.

— Ах, все пак — каза Левин, — все пак, „като чета с отврата живота си, треперя и проклинам, и горчиво се оплаквам…“ Да.

— Какво да се прави, светът е нареден така — каза Степан Аркадич.

— Едно е утешението, както в молитвата, която винаги съм обичал: прости ми не по заслугите, а от милосърдие. Само така може да ми прости и тя.

XI

Левин изпи чашата си и те млъкнаха.

— Трябва да ти кажа още нещо. Познаваш ли Вронски? — обърна се Степан Аркадич към Левин.

— Не, не го познавам. Защо ме питаш?

— Донеси още една бутилка — каза Степан Аркадич на татарина, който доливаше чашите и се въртеше около тях тъкмо когато не трябваше.

— Защо ми е дотрябвало да познавам Вронски?

— Трябва да познаваш Вронски, защото той е един от твоите съперници.

— Какъв е тоя Вронски? — попита Левин и детски-възторженият израз на лицето му, на който Облонски току-що се любуваше, изведнъж стана зъл и неприятен.

— Вронски е един от синовете на граф Кирил Иванович Вронски и един от най-добрите представители на петербургската златна младеж. Запознах се с него в Твер, когато бях на служба там, а той идваше за наборната комисия. Страшно богат, красив, с големи връзки, флигел-адютант и същевременно много мил, добър момък. И дори нещо повече от добър. Доколкото го опознах тук, той е образован и много умен; тоя човек ще отиде много далеч.

Левин се мръщеше и мълчеше.

— Та той дойде тук скоро след тебе и доколкото разбирам, влюбен е до уши в Кити, а ти знаеш, майка й…

— Извинявай, но аз не знам нищо — каза Левин и мрачно се намръщи. И веднага си спомни за брата Николай и за това, колко е отвратителен, че е могъл да го забрави.

— Почакай, почакай — каза Степан Аркадич, като се усмихваше и го дърпаше за ръката. — Казах ти това, което зная, и повтарям, че в тая тънка и деликатна работа, доколкото разбирам, струва ми се, шансовете са на твоя страна.

Левин се отпусна назад на стола, лицето му беше бледо.

— Но аз бих те съветвал да решиш работата колкото може по-скоро — продължи Облонски, като му доливаше чашата.

— Не, благодаря, не мога да пия повече — каза Левин и отмести чашата си. — Ще се напия… Ами ти как живееш? — продължи той с явно желание да промени разговора.

— Още една дума: във всеки случай съветвам те да решиш въпроса по-скоро. Днес не те съветвам да говориш — каза Степан Аркадич. — Иди утре сутринта класически да направиш предложение и нека Бог те благослови.

— Но ти нали искаше да дойдеш на лов при мене на село? Хайде напролет, когато птиците се чифтосват — каза Левин.

Сега той от цялата си душа се разкайваше, че бе започнал тоя разговор със Степан Аркадич. Неговото особено чувство бе осквернено от разговора за конкуренцията на някакъв си петербургски офицер, от предположенията и съветите на Степан Аркадич.

Степан Аркадич се усмихна. Той разбираше какво става в душата на Левин.

— Ще дойда някога — каза той. — Да, братко, жените са ос, около която се върти всичко. Ето и моята работа е лоша, много лоша. А всичко идва от жените. Ти ми кажи откровено — продължи той, като извади пура и държеше с една ръка чашата си, — дай ми съвет.

— Но за какво?

— Ето за какво. Да предположим, че си женен, обичаш жена си, но си се увлякъл в друга жена…

— Извинявай, но аз никак не разбирам как може… също както не разбирам как бих могъл, след като съм се наял сега, да мина край някоя фурна и да си открадна кравай.

Очите на Степан Аркадич блестяха повече от обикновено.

— Защо не? Понякога краваят мирише толкова хубаво, че не можеш да се въздържиш.

Himmlisch ist’s, wenn ich bezwungen
Meine irdische Begier;
Aber noch vvenn’s nicht gelungen,
Hatt’lch auch recht hübsch Plaisir!8

Като казваше това, Степан Аркадич леко се усмихваше. Левин също не можа да не се усмихне.

— Да, но без шеги — продължи Облонски. — Разбери, че жената, мило, кротко, любещо същество, е клета, самотна и всичко е пожертвувала. Сега, когато всичко е вече свършено — разбери, — нима трябва да я захвърлиш? Да кажем: ще се разделите, за да не разрушите семейния си живот; но нима не трябва да я съжалиш, да уредиш някак работата, да я смекчиш?

— Е, извинявай за това. Ти знаеш, че за мене всички жени се делят на два сорта… сиреч не… по-право: има жени, има и… Аз не съм виждал красиви паднали създания и не ще видя, а такива, като оная начервена французойка зад тезгяха, с къдриците, са за мене гадини и всички паднали жени са такива.

— А евангелската?

— Ах, престани! Христос никога не би казал тия думи, ако е знаел колко ще злоупотребяват с тях. От цялото Евангелие си спомням само тия думи. Впрочем аз говоря не това, което мисля, а това, което чувствувам. Отвращавам се от падналите жени. Ти се боиш от паяците, а аз от тия гадини. Ти сигурно не си изучавал паяците и не познаваш нрава им; същото е и с мене.

— Добре ти е на тебе да говориш така;, това е все едно, както оня Дикенсов господин, който с лявата си ръка прехвърля през дясното рамо всички трудни въпроси. Но отричането на един факт не е отговор. Какво да се прави, кажи ми, какво да се прави? Жената се състарява, а ти си пълен с живот. Не си успял още да се озърнеш, и вече чувствуваш, че не можеш да обичаш жена си с любов, колкото и да я уважаваш. И ето че изведнъж се влюбиш в някоя — пропадаш, пропадаш! — с мрачно отчаяние рече Степан Аркадич.

Левин се усмихна.

— Да, и пропаднах — продължи Облонски. — Но какво да правя?

— Да не крадеш кравайчета.

Степан Аркадич се засмя.

— О, моралисте! Но разбери, че има два вида жени: едната иска само правата си и тия права са твоята любов, която ти не можеш да й дадеш; а другата жертвува всичко за тебе и не иска нищо. Какво трябва да правиш? Как да постъпиш? Тук е страшната драма.

— Ако искаш да бъда искрен, ще ти кажа, че не вярвам да има тук драма. И ето защо. Според мене любовта… и двата вида любов, които, както си спомняш, Платон определя в своя „Пир“, и двата вида любов служат като пробен камък за хората. Едни хора разбират само едната любов, други — другата. И ония, които разбират само неплатоничната любов, напразно говорят за драма. При такава любов не може да има никаква драма. „Покорно ви благодаря за удоволствието, довиждане“ — ето ти цялата драма. А при платоничната любов не може да има драма, защото при такава любов всичко е ясно и чисто, защото…

В тоя миг Левин си спомни за греховете си и за вътрешната борба, която бе преживял. И той неочаквано прибави:

— Впрочем може би си прав. Твърде е възможно… Но аз не зная, наистина не зная.

— Ето виждаш ли — каза Степан Аркадич, — ти си цялостен човек. Това е твое качество и твой недостатък. Понеже си цялостен характер, искаш целият живот да се състои от цялостни явления, а това не става. Ето ти презираш обществената служебна дейност, защото ти се иска делото постоянно да отговаря на целта, а това не става. Ти искаш също дейността на отделния човек да има винаги цел, любовта и семейният живот да бъдат винаги едно. А това не става. Цялото разнообразие, цялата прелест, цялата хубост на живота се състои от светлини и сенки.

Левин въздъхна и не отговори нищо. Той мислеше за своите работи и не слушаше Облонски.

И изведнъж и двамата почувствуваха, че макар и да са приятели, макар да обядваха заедно и пиха вино, което трябваше да ги сближи още повече, всеки мисли само за своите работи и не го интересува другият. Облонски неведнъж вече бе изпитвал това настъпващо след ядене крайно раздвоение вместо сближение и знаеше какво трябва да се направи в такива случаи.

— Сметката! — извика той и влезе в съседния салон, където веднага срещна един познат адютант и заприказва с него за една актриса и за нейния покровител. И веднага в разговора с адютанта Облонски почувствува облекчение и си отдъхна от разговора с Левин, който винаги го докарваше до твърде голямо умствено и душевно напрежение.

Когато татаринът се появи със сметката от двадесет и шест рубли и няколко копейки плюс бакшиша, Левин, който в друго време, като селски жител, би се ужасил от припадащата му се част от сметката, четиринадесет рубли, сега не обърна внимание на това, плати и тръгна да си върви, за да се преоблече и отиде у Шчербацки, дето щеше да се реши съдбата му.

XII

Княжна Кити Шчербацкая беше на осемнадесет години. Тя се появи, в обществото за пръв път тая зима. Успехите й бяха по-големи, отколкото на двете й по-възрастни сестри, по-големи, отколкото очакваше дори княгинята. Не само че младежите, които танцуваха по московските балове, бяха почти всички влюбени в Кити, но още първата зима се появиха двама сериозни кандидати: Левин и веднага след заминаването му граф Вронски.

Появата на Левин в началото на зимата, честите му посещения и явната му любов към Кити бяха повод за първите сериозни разговори между родителите на Кити върху нейното бъдеще и за споровете между княза и княгинята. Князът държеше страната на Левин, като казваше, че не желае нищо по-добро за Кити. А княгинята, със свойствения на жените навик да заобикалят въпроса, казваше, че Кити е много млада, че Левин с нищо не показва, че има сериозни намерения, че Кити не е привързана към него и други такива доводи; но тя не казваше главното — че очаква по-добра партия за дъщеря си, че Левин не й харесва и че тя не може да го разбере. И когато Левин неочаквано замина, княгинята се зарадва и казваше тържествуваща на мъжа си: „Виждаш ли, аз бях права.“ А когато се появи Вронски, тя се зарадва още повече, като затвърди мнението си, че Кити трябва да се омъжи не само за добър, но и за блестящ мъж.

Според майката не можеше да става дума за никакво сравнение между Вронски и Левин. Тя не харесваше у Левин нито неговите странни и резки съждения, нито непохватността му в обществото, основана, както предполагаше тя, на гордостта му, и неговия, според нейните разбирания, някакъв си див живот на село, дето се занимава с говеда и селяци; тя не харесваше много и това, че той, влюбен в дъщеря й, се влачи в къщата им вече месец и половина, сякаш очаква нещо, колебае се, сякаш се страхува да не би да е голяма чест за тях, ако направи предложение, и не иска да разбере, че когато ходи в една къща, където има момиче за женене, би трябвало да се обясни. И изведнъж, без да се обясни, той си замина. „Добре, че е толкова непривлекателен, та Кити не се влюби в него“ — мислеше майката.

Вронски отговаряше на всички желания на майката. Много богат, умен, знатен, на път към блестяща военно-придворна кариера и очарователен човек. Не можеше да се желае нищо по-хубаво.

На баловете Вронски явно задиряше Кити, танцуваше с нея и ходеше у тях — значи, не можеше и да има съмнение в сериозността на намеренията му. Но въпреки това през цялата зима майката се намираше в страшно безпокойство и вълнение.

Самата княгиня бе се омъжила преди тридесет години чрез посредничеството на леля си. Момъкът, за когото вече знаеха всичко предварително, дойде, видя девойката, видяха и него; сватовницата леля научи и предаде взаимно направеното впечатление; впечатлението беше добро; след това в определен ден бе направено на родителите и бе прието очакваното предложение. Всичко стана много лесно и просто. Така поне се струваше на княгинята. Но сега с дъщерите си тя изпита, че не е никак лесна и проста тая обикновена наглед работа — да омъжиш дъщерите си. Колко страхове бяха изживени, колко мисли премислени, колко пари похарчени, колко спречквания с мъжа й станаха, когато омъжваха двете по-големи дъщери — Даря и Натали! Сега, при задомяването на по-малката, преживяваха същите страхове, същите съмнения и още по-големи от по-рано караници с мъжа. Старият княз, като всички бащи, беше особено строг по отношение на честта и чистотата на дъщерите си; той беше неблагоразумно ревнив към тях и особено към Кити, която беше негова любимка, и на всяка крачка правеше сцени на княгинята, задето компрометира дъщеря си. Княгинята бе свикнала с това още при първите си дъщери, но сега чувствуваше, че строгостта на княза има повече основания. Тя виждаше, че напоследък много неща в обществото са се променили, че задълженията на майката са станали още по-трудни. Виждаше, че връстниците на Кити образуваха някакви компании, посещаваха някакви курсове, държаха се свободно с мъжете, ходеха сами из улиците, много от тях не правеха реверанси и главно, всички бяха твърдо убедени, че да си избират мъже, е тяхна работа, а не на родителите. „Днес вече момичетата не се омъжват така, както по-рано“ — мислеха и казваха всички тия млади девойки и дори старите хора. Но как се омъжват момичетата днес, княгинята не можеше да научи от никого. Френският обичай — родителите да решават съдбата на децата си — не бе възприет и го осъждаха. Английският обичай — да се дава пълна свобода на момичето — също не бе възприет и не бе възможен за руското общество. Руският обичай на сватосване се смяташе за нещо безобразно, всички го осмиваха, та дори и княгинята. Но как трябва да се омъжва едно момиче, никой не знаеше. Всички, с които на княгинята се случваше да говори по тоя въпрос, й казваха едно и също: „Моля ви се, днес е вече време да се оставят тия стари обичаи. Женят се младите, а не родителите им; значи, трябва да се оставят младите сами да се нареждат, както си знаят.“ Но лесно беше да говорят така ония, които нямат дъщери; а княгинята разбираше, че ако оставят дъщеря им свободна, тя може да се влюби, и то да се влюби в такъв, който не ще иска да се жени, или в такъв, който няма да е подходящ съпруг. И колкото да внушаваха на княгинята, че в днешно време младите хора трябва сами да уреждат съдбата си, тя не можеше да повярва това, както не можеше да повярва, че при всяко време най-добрите играчки за петгодишни деца трябва да бъдат заредените пистолета. И затова княгинята се безпокоеше за Кити повече, отколкото за по-големите си дъщери.

Сега тя се страхуваше да не би Вронски да се ограничи само със задиряне на дъщеря й. Виждаше, че дъщеря й е вече влюбена в него, но се утешаваше, че той е честен човек и затова няма да постъпи така. Но същевременно знаеше, че при днешното свободно държане е лесно да се завърти главата на едно момиче и че мъжете изобщо гледат леко на тия работи. Миналата седмица Кити разправи на майка си за своя разговор с Вронски през време на мазурката. Тоя разговор отчасти успокои княгинята; но тя не можеше да бъде напълно спокойна. Вронски казал на Кити, че те, двамата братя, са свикнали дотолкова да се подчиняват във всичко на майка си, че никога не ще се решат да предприемат нещо важно, без да се посъветват с нея. „И сега аз чакам като особено щастие да пристигне майка ми от Петербург“ — казал той.

Кити й разправи това, без да придава някакво значение на тия думи. Но майката ги разбра другояче. Тя знаеше, че очакват всеки ден пристигането на старата, знаеше, че тя ще бъде доволна от избора на сина си и й се виждаше чудно, че той не прави предложение от страх да не обиди майка си; обаче княгинята толкова желаеше както тоя брак, така и преди всичко да се успокои от тревогите си, че вярваше на всичко това. Колкото и тежко да й бе сега, като виждаше нещастието на голямата си дъщеря Доли, която се готвеше да остави мъжа си, вълнението за решаващата се съдба на по-малката й дъщеря поглъщаше всичките й мисли. Днес, с идването на Левин, й се прибави още едно ново безпокойство. Тя се страхуваше да не би дъщеря й, която по едно време, както й се струваше, имаше чувства към Левин, от излишна честност да откаже на Вронски и въобще да не би пристигането на Левин да обърка, да забави тая работа, толкова близка до завършека си.

— Отдавна ли е пристигнал той? — попита княгинята за Левин, когато се върнаха в къщи.

— Днес, maman.

— Искам да ти кажа само едно… — започна княгинята и по сериозно-оживеното й лице Кити отгатна за какво ще стане дума.

— Мамо — каза тя, като пламна и бързо се обърна към нея, — моля ви се, моля ви се, не говорете нищо за това. Аз зная, всичко зная.

Тя желаеше същото, което желаеше и майка й, но мотивите за желанието на майка й я обиждаха.

— Искам да ти кажа само, че след като си дала надежда на единия…

— Мамо, миличка, за Бога, не говорете. Така ме е страх да се говори за това.

— Няма, няма да говоря — каза майката, като видя сълзи в очите на дъщеря си, — но искам едно нещо, миличка: ти ми обеща, че няма да криеш нищо от мен. Няма да криеш, нали?

— Никога нищо няма да крия, мамо — отвърна Кити, като се изчерви и погледна майка си право в очите. — Но сега няма какво да казвам. Аз… аз… дори и да исках, не зная какво да кажа и как… не зная…

„Не, с тия очи тя не може да излъже“ — помисли майката, като се усмихваше на нейното вълнение и щастие. Княгинята се усмихваше, като мислеше колко ли необикновено и значително се вижда на горката й дъщеря това, което става сега в душата й.

XIII

Следобед и преди да почнат да идват гостите, Кити изпитваше чувство, подобно, на онова, което изпитва младежът преди боя. Сърцето й биеше силно и мислите й не можеха да се спрат на нищо.

Тя чувствуваше, че тая вечер, когато двамата ще се срещнат за пръв път, ще бъде решаваща за съдбата й. И непрестанно си ги представяше ту всеки поотделно, ту и двамата заедно. Когато мислеше за миналото, тя с удоволствие, с нежност се спираше върху спомените за отношенията си с Левин. Спомените от детинството и спомените от приятелството на Левин с покойния й брат придаваха особена поетична прелест на отношенията й с него. Любовта му към нея, в която тя бе сигурна, я ласкаеше и радваше. И бе й приятно да си спомня за Левин. А в спомена й за Вронски се примесваше нещо неловко, макар че той беше прекомерно светски и спокоен човек; сякаш имаше нещо фалшиво, но не в него — той беше твърде естествен и мил, — а в самата нея, докато с Левин тя се чувствуваше напълно естествена и открита. Но затова пък, щом си помислеше за бъдещето с Вронски, пред нея се откриваше блестящо-щастлива перспектива, а бъдещето й с Левин й се виждаше мъгляво.

Като се качи горе да се облече за пред гостите и се погледна в огледалото; тя с радост забеляза, че е в един от хубавите си дни и че напълно владее всичките си сили, а това й бе така необходимо за предстоящото: тя чувствуваше в себе си външно спокойствие и свободна грация в движенията.

В седем и половина часа, когато току-що бе слязла в гостната, лакеят доложи: „Константин Дмитрич Левин“. Княгинята беше още в стаята си, а князът не излизаше. „Така си и знаех“ — помисли Кити и всичката й кръв преля към сърцето. Като се погледна в огледалото, тя се ужаси от своята бледност.

Сега тя знаеше сигурно, че той е дошъл по-рано, за да я завари сама и да й направи предложение. И едва в тоя момент за пръв път цялата тая работа й се представи в съвсем друга, нова светлина. Едва сега тя разбра, че въпросът не се отнася само до нея — с кого ще бъде щастлива и кого обича, — но че в тоя миг тя трябва да обиди човека, когото обича. И при това да го обиди жестоко… Защо? Защото той, милият, я обича, влюбен е в нея. Но няма какво да се прави, така е необходимо, така трябва.

„Боже мой, нима аз сама трябва да му кажа това? — помисли си тя. — И какво да му кажа? Нима трябва да му кажа, че не го обичам? Това ще бъде лъжа. Но какво да му кажа? Да му кажа, че обичам другиго? Не, това е невъзможно. Ще избягам, ще избягам.“

Тя вече се бе приближила до вратата, когато чу стъпките му. „Не, не е честно! От какво трябва да се страхувам? Не съм направила нищо лошо. Каквото ще да става, да става! Ще му кажа истината. С него мога да говоря свободно. Ето го!“ — каза си тя, като видя цялата му силна и плаха фигура с блеснали, устремени в нея очи. Тя го погледна право в лицето, сякаш го молеше за милост, и му подаде ръка.

— Изглежда, че съм дошъл не навреме, много рано — каза той, като огледа празната приемна. Но когато разбра, че очакванията му са се сбъднали, че нищо не му пречи да се изкаже, лицето му стана мрачно.

— О, не — каза Кити и седна до масата.

— Но аз исках тъкмо това, да ви заваря сама — започна той, без да седне и без да я гледа, за да не изгуби смелост.

— Мама ще дойде ей сега. Вчера тя беше много уморена. Вчера…

Тя приказваше, без да знае какво говорят устните й, и не снемаше от него своя умоляващ и ласкав поглед. Той я погледна; тя се изчерви и млъкна.

— Бях ви казал, че не зная за дълго време ли съм дошъл… че това зависи от вас…

Тя навеждаше все по-ниско и по-ниско глава, защото не знаеше какво ще отговори на онова, което наближаваше.

— Че това зависи от вас — повтори той. — Исках да кажа… исках да кажа… Дошъл съм… за да… станете моя жена! — изрече той, без да знае какво говори; но като почувствува, че най-страшното е казано, спря се и я погледна.

Тя дишаше тежко, без да го гледа. Изпитваше възторг. Душата й беше препълнена с щастие. Никак не очакваше, че неговото признание в любов ще й направи толкова силно впечатление. Но това продължи само един миг. Тя си спомни за Вронски. Вдигна към Левин светлите си правдиви очи и като видя отчаяното му лице, бързо отговори:

— Това не може да стане… простете ми.

Колко близка, колко скъпа за живота му беше тя преди един миг! И колко чужда и далечна му стана сега!

— Не можеше и да бъде иначе — каза той, без да я погледне.

Той се поклони и искаше да си отиде.

XIV

Но тъкмо в това време влезе княгинята. На лицето й се изписа ужас, когато ги видя сами и с посърнали лица. Левин й се поклони и не каза нищо. Кити мълчеше, без да вдигне очи. „Слава Богу, отказала му е“ — помисли майката и лицето й светна с обикновената усмивка, с каквато всеки четвъртък посрещаше гостите. Тя седна и започна да разпитва Левин за живота му на село. Той седна пак, като чакаше да дойдат гостите, за да се измъкне незабелязано.

След пет минути влезе една приятелка на Кити, графиня Нордстън, която се бе омъжила миналата зима.

Тя беше суха, жълта, с черни блестящи очи, болнава, нервна жена. Тя обичаше Кити и любовта й към нея, каквато е винаги любовта на омъжените жени към момичета, се изразяваше в желанието да омъжи Кити според своя идеал за щастие и затова искаше да я дадат на Вронски. Левин, когото в началото на зимата тя срещаше често у тях, й беше винаги неприятен. Нейното постоянно и любимо занимание, когато го срещнеше, беше да се шегува с него.

— Обичам, когато той ме гледа от висотата на своето величие или прекъсва умния си разговор с мене, защото съм била глупава, или слиза до моето равнище! Много обичам това: слиза до моето равнище! Много ми е приятно, че той не може да ме понася — казваше тя за него.

Тя беше права, защото Левин наистина не можеше да я понася и я презираше за онова, с което тя се гордееше и което смяташе за достойнство — за нервността й, за изтънченото й презрение и равнодушие и към всичко грубо и житейско.

Между Нордстън и Левин се беше установило онова често срещано в обществото отношение, когато двама души външно си остават в приятелски връзки, но се презират до такава степен, че не могат дори сериозно да се отнасят един към друг и не могат дори да се почувствуват оскърбени един от друг.

Графиня Нордстън веднага се нахвърли върху Левин.

— А! Константин Дмитрич! Пак сте дошли в нашия развратен Вавилон — каза му тя, като му подаваше мъничката си жълта ръка и му припомняше думите, които той бе казал веднъж в началото на зимата, че Москва била Вавилон. — Дали Вавилон се е поправил, или вие сте се развалили? — прибави тя, като погледна с насмешлива усмивка Кити.

— Много ме ласкаете, графиньо, че помните така думите ми — отвърна Левин, който бе успял да се опомни и веднага по навик зае своето шеговито-враждебно отношение към графиня Нордстън — Сигурно те ви действуват много силно.

— О, разбира се! Аз си записвам всичко. А ти, Кити, пак ли си се пързаляла с кънки?

И тя заприказва с Кити. Колкото и неловко да беше на Левин да си отиде сега, все пак това му беше по-малка неловко, отколкото да остане цялата вечер и да гледа Кити, която от време на време го поглеждаше и отбягваше неговия поглед. Той искаше да стане, но княгинята го беше забелязала, че мълчи, и се обърна към него:

— За дълго време ли сте дошли в Москва? Струва ми се, че сега вие се занимавате със земска дейност, така че не можете да стоите дълго.

— Не, княгиньо, аз не се занимавам вече със земска дейност — каза той. — Дошъл съм за няколко дни.

„Нещо особено става с него — помисли графиня Нордстън, като се взираше в строгото му, сериозно лице, — нещо не се впуща в своите разсъждения. Но аз ще го разприказвам. Страшно обичам да го представя като глупак пред Кити — и ще го направя.“

— Константин Дмитрич — каза му тя, — обяснете ми, моля, какво значи това — вие знаете тия работи, — в нашето село Калужко всички селяни и селянки са пропили всичко, което са имали, и сега не ни плащат нищо. Какво значи това? Вие винаги хвалите толкова много селяците.

В това време в стаята влезе още една дама и Левин стана.

— Извинете, графиньо, но право да ви кажа, не зная нищо за това и не мога да ви кажа нищо — каза той и изгледа влезлия след дамата военен.

„Тоя трябва да е Вронски“ — помисли Левин и за да се убеди в това, погледна към Кити. Тя бе успяла вече да погледне Вронски и се озърна към Левин. И само по тоя поглед на неволно блесналите й очи Левин разбра, че тя обича тоя човек, разбра го също така сигурно, както ако тя му бе казала това с думи. Но какъв човек е той?

Сега — за добро или за зло — Левин не можеше вече да не остане; той трябваше да научи какъв човек е тоя, когото тя обичаше.

Има хора, които, след като видят, че съперникът им е щастлив в каквото и да било, са готови да си затворят очите за всичко хубаво в него и да виждат само лошо; но има хора, които, наопаки, преди всичко искат да намерят в тоя щастлив съперник ония качества, с които ги е затъмнил, и с остра болка в сърцето търсят в него само добрите качества. Левин принадлежеше към тия хора. Но за него не беше трудно да намери хубавото и привлекателното у Вронски. То изведнъж му се хвърли в очи. Вронски беше среден на ръст, набит брюнет, с добродушно-красиво, извънредно спокойно и твърдо лице. В лицето и фигурата му, от късо подстриганите му черни коси и току-що обръснатата брадичка до широкия му нов-новеничък мундир, всичко беше просто и същевременно изящно. Като направи път на влизащата дама, Вронски пристъпи до княгинята и след това към Кити.

В момента, когато пристъпваше към нея, красивите му очи особено нежно заблестяха и с едва доловима щастлива и скромна тържествуваща усмивка (така се стори на Левин) той се наведе почтително и внимателно над нея и й подаде малката си, но широка ръка.

След като поздрави всички и им каза по няколко думи, той седна, без да погледне нито веднъж Левин, който не снемаше очи от него.

— Позволете да ви запозная — каза княгинята, като посочи Левин. — Константин Дмитрич Левин. Граф Алексей Кирилович Вронски.

Вронски стана и стисна ръката на Левин, като го гледаше приятелски в очите.

— Струва ми се, че тая зима ние с вас трябваше да обядваме веднъж заедно — каза той, като се усмихваше с естествената си и открита усмивка, — но вие сте били заминали неочаквано на село.

— Константин Дмитрич презира и мрази града и нас, гражданите — каза графиня Нордстън.

— Изглежда, че моите думи ви действуват силно, та затова ги помните така — каза Левин и като си спомни, че вече бе казал това по-рано, се изчерви.

Вронски погледна Левин и графиня Нордстън и се усмихна.

— Нима живеете винаги на село? — попита той. — Мисля, че през зимата е скучно.

— Не е скучно, когато човек е зает, пък и сам да е, не е скучно — остро отговори Левин.

— Аз обичам селото — каза Вронски, който схвана, но се преструваше, че не е схванал тона на Левин.

— Надявам се все пак, графе, че не бихте се съгласили да живеете винаги на село — каза графиня Нордстън.

— Не зная, не съм опитвал за дълго време. Но съм изпитал странно чувство — продължи той. — Никога не ми е било толкова мъчно за село, за руското село, с цървулите и селяните, както когато прекарах една зима с майка си в Ница. Вие знаете, че Ница сама по себе си е скучна. Пък и Неапол, и Соренто са хубави само за кратко време. И именно там особено живо си спомня човек за Русия, и тъкмо за селото. Те сякаш са…

Той говореше, като се обръщаше и към Кити, и към Левин, и местеше от единия върху другия спокойния си и приятелски поглед — говореше очевидно каквото му дойде на ума.

Когато забеляза, че графиня Нордстън иска да каже нещо, той спря, без да довърши мисълта си, и я заслуша внимателно. Разговорът не спираше нито за миг, така че старата княгиня, която винаги, в случай че липсваше тема, имаше в запас две тежки оръдия — класическото и реалното образование и общата военна повинност, — не стана нужда да ги употреби, а на графиня Нордстън не се удаде случай да подразни Левин.

Левин искаше и не можеше да се намеси в общия разговор; макар че всеки миг си казваше: „Време е да си отида“, той не си отиваше, сякаш очакваше нещо.

Заприказваха за въртящи се масички и духове и графиня Нордстън, която вярваше в спиритизма, започна да разправя чудесата, които видяла.

— Ах, графиньо, заведете и мене, за Бога, непременно ме заведете. Аз не съм виждал никога нищо необикновено, макар че го търся навред — усмихнат каза Вронски.

— Добре, идната събота — отвърна графиня Нордстън. — А вие, Константин Дмитрич, вярвате ли? — попита тя Левин.

— Защо ме питате? Нали знаете какво ще ви кажа.

— Но аз искам да чуя мнението ви.

— Моето мнение — отвърна Левин — е това, че тия въртящи се масички доказват, че така нареченото образовано общество не стои по-горе от селяните. Те вярват в баене, уроки и магии, а ние…

— Значи, не вярвате?

— Не мога да вярвам, графиньо.

— Но ако ви кажа, че съм видяла с очите си?

— И селянките разправят, че са видели с очите си таласъми.

— Значи, вие мислите, че лъжа?

И тя се засмя невесело.

— Ама не, Маша, Константин Дмитрич казва, че не може да вярва — каза Кити, като се изчерви заради Левин, и Левин разбра това и възбуден още повече, искаше да отговори, но Вронски с откритата си весела усмивка веднага се намеси в разговора, който рискуваше да стане неприятен.

— Никак ли не допущате, че съществуват такива неща? — попита той. — Защо пък? Ние допущаме съществуването на електричеството, което не познаваме; защо да не може да има някаква нова сила, още непозната нам, която…

— Когато електричеството е било открито — бързо го прекъсна Левин, — познато е било само явлението, но не е било известно откъде произлиза то и какво прави и са изминали цели векове, преди хората да помислят за прилагането му. А спиритистите, наопаки, започнаха с това, че масичките им пишат и им се явяват духове, а сетне вече почнаха да разправят, че това е някаква неизвестна сила.

Вронски внимателно слушаше Левин, както слушаше винаги, и очевидно се интересуваше от думите му.

— Да, но спиритистите казват: сега не знаем каква е тази сила, но тя съществува и ето при какви условия действува. Нека учените открият в какво се състои тая сила. Не, аз не виждам защо това да не може да бъде някаква нова сила, щом като тя…

— Затова не може да бъде — прекъсна го Левин, — защото при електричеството винаги когато натъркате смола о вълнен плат, става известно явление, а тук не става всеки път и затова не е природно явление.

Вронски не възрази, като чувствуваше сигурно, че разговорът добива твърде сериозен характер за една приемна, и затова, стараейки се да промени предмета на разговора, весело се усмихна и се обърна към дамите.

— Я да опитаме още сега, графиньо — започна той; но Левин искаше да изкаже докрай това, което мислеше.

— Мисля — продължи той, — че опитът на спиритистите да обяснят своите чудеса с някаква нова сила е най-несполучливият. Те говорят уж за духовна сила, а пък искат да я подложат на опит като материята.

Всички чакаха кога ще свърши и той чувствуваше това.

— А аз мисля, че вие ще бъдете отличен медиум — каза графиня Нордстън, — у вас има нещо възторжено.

Левин отвори уста, искаше да каже нещо, изчерви се и не каза нищо.

— Моля ви се, княжна, я да опитаме още сега една масичка — каза Вронски. — Княгиньо, ще позволите ли?

И Вронски стана, като търсеше с очи някоя масичка.

Кити стана да донесе масичка и когато мина покрай Левин, срещна погледа му. Тя искрено го съжаляваше, толкова повече, че го съжаляваше за едно нещастие, което му бе причинила тя. „Ако можете да ми простите, простете ми — каза погледът й, — аз съм толкова щастлива!“

„Мразя всички, и вас, и себе си“ — отвърна неговият поглед и той посегна към шапката си. Но не му бе съдено да си отиде. Тъкмо се готвеха да се наредят около масичката, а Левин се канеше да си отиде, влезе старият княз и след като поздрави дамите, се обърна към Левин.

— А! — започна той радостно. — Отдавна ли си дошъл? Аз не знаех, че си тук. Много ми е приятно, че ви виждам.

Старият княз се обръщаше към Левин понякога на „ти“, понякога на „вие“. Той го прегърна и говорейки с него, не забеляза Вронски, който бе станал и спокойно чакаше князът да се обърне към него.

Кити чувствуваше, че след всичко станало любезността на баща й тежеше на Левин. Тя видя също колко студено баща й отговори най-сетне на поклона на Вронски и как Вронски го погледна с дружелюбно недоумение, като се мъчеше и не можеше да разбере как и защо можеха да бъдат недружелюбно разположени към него и се изчерви.

— Княже, освободете ни Константин Дмитрич — каза графиня Нордстън. — Ще правим опит.

— Какъв опит? Маси ли ще въртите? Е, извинете ме, дами и господа, но според мен играта на пръстен е повесела — каза старият княз, като гледаше Вронски и се досещаше, че това е измислил той. — В играта на пръстен все още има смисъл.

Вронски погледна учудено княза с твърдите си очи, леко се усмихна и веднага заприказва с графиня Нордстън за предстоящия идната седмица голям бал.

— Надявам се, че ще дойдете? — обърна се той към Кити.

Още щом старият княз се откъсна от него, Левин незабелязано се измъкна и последното впечатление, което отнесе от тая вечер, беше усмихнатото, щастливо лице на Кити, когато тя отговаряше на Вронски на въпроса му за бала.

XV

Когато гостите си отидоха, Кити разправи на майка си за своя разговор с Левин и въпреки всичката жалост, която изпитваше към Левин, тя се радваше, че бе й направено предложение. Не се съмняваше, че е постъпила както трябва. Но в леглото си дълго не можа да заспи. Неотстъпно я преследваше едно впечатление. Това беше лицето на Левин с навъсени вежди и мрачно-унило гледащи изпод тях добри очи, когато той слушаше баща й и поглеждаше към нея и Вронски. Дожаля й толкова за него, че на очите й се появиха сълзи. Но веднага помисли за оня, когото бе предпочела пред него. Живо си припомни мъжественото твърдо лице, благородното спокойствие и лъхащата от всичко доброта към всички; спомни си за любовта към нея на оногова, когото обичаше, и отново й стана радостно на душата и тя с щастлива усмивка сложи глава на възглавницата. „Жалко, жалко, но какво да се прави? Аз не съм виновна“ — казваше си тя; но един вътрешен глас й казваше друго. Тя не знаеше за какво се разкайва — дали задето бе увлякла Левин, или задето бе му отказала. Но щастието й бе отровено от съмнения. „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“ — повтаряше си тя, докато заспа.

В това време долу, в малкия кабинет на княза, се разиграваше една от често повтарящите се сцени между родителите за любимата им дъщеря.

— Какво ли? Ето какво! — викаше князът, като размахваше ръце и веднага след това се загръщаше с халата си, подплатен с кожи от катерици. — Това, че нямате гордост, достойнство, че позорите, погубвате дъщеря си с това подло, просташко сватосване!

— Но моля ти се, княже, за Бога, какво съм направила? — каза княгинята едва ли не през сълзи.

Щастлива, доволна след разговора с дъщеря си, тя беше дошла както обикновено да каже лека нощ на княза и макар че нямаше намерение да му говори за предложението на Левин и за отказа на Кити, загатна на мъжа си, че работата с Вронски й се струва напълно свършена и че ще се реши, щом пристигне майка му. И тъкмо тук, при тия думи, князът изведнъж кипна и започна да крещи неприлични думи:

— Какво сте направили ли? Ето какво: първо, вие подмамвате един кандидат и цяла Москва ще приказва с право за това. Щом давате приеми, канете всички, а не само избрани кандидатчета. Поканете всички ония гаменории (така князът наричаше московските младежи), поканете свирачи и нека танцуват, а не тъй както тая вечер — само кандидатчета, които да примамвате. Мене ме е гнус, гнус ме е да гледам, а вие постигнахте целта си, завъртяхте главата на момичето. Левин е хиляди пъти по-добър човек. А оня е петербургско конте, тях ги фабрикуват с машина, всички са лика-прилика и не струват пукната пара. Дори да беше с княжеска кръв, пак дъщеря ми не трябва да има вземане-даване с него!

— Но какво съм направила?

— Това, че… — ядосан извика князът.

— Зная, че ако слушаме тебе — прекъсна го княгинята, — никога няма да омъжим дъщеря си. Щом е така, трябва да заминем на село.

— Да, по-добре е да заминем.

— Но чакай. Нима аз се подмилквам? Никак не се подмилквам. А че един млад човек, и то много добър, се влюбил в нея и тя, струва ми се…

— Да, вам ви се струва! Ами ако тя наистина се влюби, а той има толкова намерение да се жени, колкото аз?… Ох, да можеха очите ми да не гледат!… „Ах, спиритизъм, ах, Ница, ах, на бала…“ — И като си представяше, че имитира жена си, князът се покланяше при всяка дума. — И виж, че направим Катенка нещастна, виж, че тя наистина си внуши…

— Но защо мислиш така?

— Не мисля, а зная, тия работи ги виждаме ние, мъжете, а не жените. Аз виждам човека, който има сериозни намерения — това е Левин; виждам и тоя хвалипръцко, който гледа само да прекара времето си.

— Ама ти като си втълпиш нещо…

— Ти ще си спомниш, но ще бъде късно, както с Дашенка.

— Е, добре, добре, да не приказваме повече — прекъсна го княгинята, като си спомни за нещастната Доли.

— Чудесно и — лека нощ.

И като се прекръстиха един друг и се целунаха, но чувствуваха, че всеки остана на своето мнение, съпрузите се разделиха.

Отначало княгинята беше твърдо убедена, че днешната вечеринка бе решила съдбата на Кити и че не може да има съмнение в намеренията на Вронски; но думите на мъжа й я смутиха. И когато се прибра в стаята си, тя, също като Кити, с ужас пред неизвестното бъдеще няколко пъти повтори в душата си: „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“

XVI

Вронски никога не бе познал семейния живот. На младини майка му беше блестяща светска жена, която през съпружеския си живот, и особено отпосле, имаше много любовни връзки, известни на цялото висше общество. Баща си той почти не помнеше и бе възпитан в Пажеския корпус.

Завършил училището твърде млад, блестящ офицер, той изведнъж попадна в средата на богатите петербургски военни. Макар че от време на време посещаваше петербургското общество, всичките му любовни интереси бяха извън висшето общество.

В Москва, след разкошния и груб петербургски живот, той за пръв път изпитваше прелестта от сближаването с едно светско, мило и невинно момиче, което се влюби в него. И през ум не му минаваше, че може да има нещо лошо в отношенията му с Кити. На баловете той танцуваше предимно с нея; ходеше у дома им. Приказваше с нея това, което се говори обикновено в обществото, всевъзможни глупости, но глупости, на който той неволно придаваше особен за нея смисъл. Въпреки че не бе й казал нищо такова, което не би могъл да повтори пред всички той чувствуваше, че тя все повече и повече става зависима от него и колкото по-ясно разбираше това, толкова по-приятно му беше и чувствата му към нея ставаха все по-нежни. Той не знаеше, че неговият начин на постъпване спрямо Кити има определено име, че то е занасяне с госпожици без намерение да се ожениш и че това занасяне е една от лошите постъпки, обикновени между блестящите младежи като него. Струваше му се, че той пръв е открил това удоволствие и се наслаждаваше на откритието си.

Ако можеше да чуе какво си говореха родителите й тая вечер, ако можеше да застане на гледището на семейството и да разбере, че ако не се ожени за нея, Кити ще бъде нещастна, той би се зачудил и много не би повярвал това. Не можеше да повярва, че онова, което доставяше такова голямо и приятно удоволствие на него, и главно на нея, би могло да бъде лошо нещо. А още по-малко би могъл да повярва, че е длъжен да се ожени.

Женитбата никога не му се виждаше нещо възможно. Той не само не обичаше семейния живот, но в семейството, и особено в мъжа, според общия възглед на ергенския свят, в който живееше, виждаше нещо чуждо, враждебно и най-вече смешно. Но макар че не подозираше това, което си говореха родителите, излизайки си тая вечер от Шчербацки, Вронски почувствува, че оная тайна духовна връзка, която съществуваше между него и Кити, толкова се е задълбочила тая вечер, че трябва да се предприеме нещо. Но какво би могло и какво трябваше да се предприеме — той не можеше да измисли.

„Тъкмо това е хубавото — мислеше той, когато се връщаше от Шчербацки и отнасяше от тях както винаги приятно чувство на чистота и свежест, което се дължеше отчасти и на това, че не бе пушил цяла вечер, и същевременно едно ново чувство на умиление пред нейната любов към него, — тъкмо това е хубавото, че нито аз, нито тя ми каза нещо и все пак се разбирахме така добре в тоя негласен разговор на погледи и интонации, че тая вечер по-ясно от когато и да било тя ми каза, че ме обича. И колко мило, просто и главно — доверчиво! Самият аз се чувствувам по-добър, по-чист. Чувствувам, че имам сърце и че в мен има много добри неща. Тия мили влюбени очи! Когато тя ми каза: и то много…“

„Е, та какво от това? Нищо. Мене ми е добре и на нея е добре.“ И той се замисли къде да довърши вечерта.

Прехвърли през ума си местата, дето би могъл да отиде. „В клуба? Една игра на безик, шампанско с Игнатов? Не, няма да отида. Château des fleurs, там ще намеря Облонски, куплети, cancan. Не, омръзна ми. Тъкмо затова обичам Шчербацки, че самият аз ставам по-добър. Ще си отида в къщи.“ Той се прибра направо в стаята си у Дюсо, поръча си вечеря, а след това се съблече и още щом сложи главата си на възглавницата, заспа както винаги здрав и спокоен сън.

XVII

На другия ден, в единадесет часа сутринта, Вронски отиде на Петербургската гара да посрещне майка си и първото лице, което срещна по стъпалата на голямата стълба, беше Облонски, който чакаше със същия влак сестра си.

— А, ваше сиятелство! — извика Облонски. — Кого чакаш?

— Чакам майка си — отвърна Вронски, засмян както всички, които се срещаха с Облонски, стисна му ръката и заедно с него се изкачи по стълбата. — Тя трябва да пристигне днес от Петербург.

— А пък аз те чаках нощес до два часа. Къде ходи, след като излезе от Шчербацки?

— В къщи — отвърна Вронски. — Да си призная, след като си излязох от Шчербацки, ми беше толкова приятно, че не ми се ходеше никъде.

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич също така, както по-рано пред Левин.

Вронски се усмихна така, сякаш искаше да каже, че не отрича това, но веднага промени разговора.

— Ами ти кого посрещаш? — попита той.

— Аз ли? Една хубава женичка — каза Облонски.

— А, така ли било?

— Honni soit qui mal y pense.9 Посрещам сестра си Ана.

— А, Каренина ли? — попита Вронски.

— Ти сигурно я познаваш?

— Струва ми се, че я познавам. Или не… Право да ти кажа, не помня — разсеяно отвърна Вронски, който под името Каренина си представяше смътно нещо надуто и досадно.

— Но сигурно познаваш Алексей Александрович, моя знаменит зет. Него го познава целият свят.

— Собствено познавам го по репутация и по външност. Знам, че е умен, учен и някак си божествен… Но ти знаеш, че това не е от моята… not in my line10 — каза Вронски.

— Да, той е твърде забележителен човек; малко консерватор, но е славен човек — забеляза Степан Аркадич, — славен човек.

— Толкоз по-добре за него — каза Вронски, като се усмихваше. — А, ти си дошъл — обърна се той към високия стар лакей на майка си, който се бе изправил до вратата, — влез тук.

Напоследък Вронски се чувствуваше привързан към Степан Аркадич не само защото той беше приятен на всички, по и защото го свързваше в мислите си с Кити.

— Е, в неделя ще дадем ли банкет на дивата11? — каза той и с усмивка го улови под ръка.

— Непременно. Аз ще пусна подписка. Ами ти запозна ли се снощи с моя приятел Левин? — попита Степан Аркадич.

— Разбира се. Но той, кой знае защо, си отиде скоро.

— Той е славен момък. — продължи Облонски. — Нали?

— Не зная защо у всички московчани, разбира се, с изключение на присъствуващия — шеговито вметна той, — има нещо рязко. Все са някак нащрек, сърдят се, сякаш искат да дадат да се почувствува нещо…

— Наистина има такова нещо, има… — каза Степан Аркадич и весело се засмя.

— Скоро ли ще пристигне? — обърна се Вронски към един от служещите.

— Влакът е излязъл от последната гара — отвърна чиновникът.

Приближаването на влака все повече и повече личеше от приготовленията на гарата, от тичането на носачите, от появата на стражари и служещи и от напирането на посрещачите. През мразовитата пара се виждаха работници с полушубки, с меки плъстени ботуши, които преминаваха през релсите на извиващата линия. Чуваше се свирката на локомотив в някоя отдалечена линия и придвижването на нещо тежко.

— Не — каза Степан Аркадич, комуто се искаше много да разправи на Вронски намеренията на Левин към Кити. — Не, ти не си оценил правилно моя Левин. Той е много нервен човек и наистина бива неприятен, но затова пък понякога е много мил. Той е такава честна, правдива натура и златно сърце. Но снощи е имал особени причини — с многозначителна усмивка продължи Степан Аркадич, забравил напълно онова искрено съчувствие, което изпитваше вчера към приятеля си, и сега изпитваше същото чувство, само че към Вронски. — Да, имало е причина, поради която той е могъл да бъде или особено щастлив, или особено нещастен.

Вронски се спря и направо попита:

— Сиреч какво? Да не би снощи той да е направил предложение на твоята belle soeur12?

— Може би — каза Степан Аркадич. — Май че ми се стори такова нещо вчера. А щом си е отишъл рано и при това нямал настроение, сигурно е така… Той е влюбен в нея толкова отдавна и мене ми е много жал за него.

— Я гледай ти!… Впрочем аз мисля, че тя може да разчита на по-добра партия — каза Вронски и като изпъчи гърди, отново закрачи. — Впрочем аз не го познавам — прибави той. — Да, тежко положение! Поради това именно повечето хора предпочитат да имат отношение с Кларички. Там неуспехът показва само, че не са ти стигнали парите, а тук се излага достойнството ти. Но ето го и влака.

И наистина в далечината вече свиреше локомотивът. След няколко минути перонът затрепери и локомотивът, като изпущаше удряща надолу поради студа пара, премина с бавно и равномерно свиване и разпущане лоста на средното колело и с покланящия се, загърнат и побелял от скреж машинист; а след тендера, все по-бавно, като разтърсваше по-силно перона, мина вагонът с багажа и с едно квичащо куче; най-сетне, раздрусвайки се, преди да спрат, се приближиха и пътническите вагони.

Напетият кондуктор свирна със свирката си в движение, скочи и след него един по един започнаха да слизат нетърпеливите пътници: гвардейски офицер, който вървеше изправен и строго се озърташе; припряно търговче с чанта, весело усмихнато; селянин с чувал през рамо.

Застанал до Облонски, Вронски оглеждаше вагоните и излизащите и съвсем забрави за майка си. Това, което научи ей сега за Кити, го възбуждаше и радваше. Гърдите му неволно се изпъчваха и очите му блестяха. Той се чувствуваше победител.

— Графиня Вронская е в това купе — каза напетият кондуктор, като пристъпи до Вронски.

Думите на кондуктора го сепнаха и го накараха да си спомни за майка си и за предстоящата среща с нея. В душата си той не уважаваше майка си и без да си дава сметка за това, не я обичаше, макар че според разбиранията на средата, в която живееше, и поради възпитанието си не можеше да си представи други отношения към майка си освен във висша степен покорни и почтителни, и то толкова повече външно покорни и почтителни, колкото по-малко в душата си я уважаваше и обичаше.

XVIII

Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общество-. Той се извини и понечи да продължи, но почувствува нужда да я погледне още един път — не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скромната грация, които личеха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо особено ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс поглед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту е усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловимата усмивка.

Вронски влезе в купето. Майка му, суха старица с черни очи и буклички, се взираше с присвити очи в сина си и леко се усмихваше с тънките си устни. Като стана от канапето и предаде чантата си на камериерката, тя подаде малката си суха ръка на сина си, сетне подигна главата му и го целуна по лицето.

— Получи ли телеграмата ми? Здрав ли си? Слава Богу.

— Добре ли пътувахте? — попита синът, като сядаше до нея и неволно се вслушваше в женския глас зад вратата. Той знаеше, че това е гласът на оная дама, която бе срещнал при вратата.

— Все пак не съм съгласна с вас — каза гласът на дамата.

— Петербургски поглед, госпожо.

— Не петербургски, а просто женски — отвърна тя.

— Е, позволете да целуна ръчичката ви.

— Довиждане, Иван Петрович. Но вижте дали брат ми не е тук и го пратете при мене — каза дамата до самата врата и отново влезе в купето.

— Е, намерихте ли брат си? — попита графиня Вронская, като се обърна към дамата.

Сега Вронски си спомни, че това е Каренина.

— Брат ви е тук — каза той и стана. — Извинете, аз не ви познах, пък и нашето запознанство беше така кратко — каза Вронски, като се поклони, — че сигурно не ме помните.

— О, не — каза тя, — бих ви познала, защото ние с майка ви май че през целия път говорихме само за вас — каза тя и позволи най-после на напиращото оживление да се изрази в усмивка. — А брат ми все още го няма.

— Извикай го, Альоша — каза старата графиня.

Вронски слезе от перона и извика:

— Облонски! Тук!

Но Каренина не дочака брат си, а като го видя, с решителна лека крачка слезе от вагона. И щом брат й се приближи до нея, тя с едно движение, което порази Вронски с решителността и грацията си, го прегърна с лявата си ръка през врата, бързо го притегли към себе си и го целуна силно. Вронски не снемаше очи, гледаше я и се усмихваше, без сам да знае защо. Но като си спомни, че майка му го чака, той пак влезе във вагона.

— Нали е много мила! — каза графинята за Каренина. — Мъжът й я настани при мене и аз бях много доволна. През целия път си приказвахме. Е, ами ти, разправят… vous filez le parfait amour. Tant mieux, mon cher, tant mieux.13

— Не зная за какво намеквате, maman — студено отвърна синът. — Хайде да вървим, maman.

Каренина отново влезе във вагона да се сбогува с графинята.

— Ето че вие, графиньо, видяхте сина си, а аз — брат си — весело каза тя. — Но и всичките ми истории се свършиха: нямаше вече какво да се разправя.

— О, не, мила — каза графинята, като я улови за ръка, — с вас бих обиколила света, без да ми омръзне. Вие сте от ония мили жени, с които е приятно и да поприказваш, и да помълчиш. А за сина си, моля ви се, не мислете; не може никога да не се разделяте.

Каренина стоеше неподвижно, извънредно изправена, и очите й се усмихваха.

— Ана Аркадиевна — каза графинята, като обясняваше на сина си — има син на осем години, струва ми се, от когото досега не се е делила и все й е мъчно, че го е оставила.

— Да, ние с графинята из целия път говорехме, аз за моя, а тя за своя син — каза Каренина и пак усмивка озари лицето й, една ласкава усмивка, която се отнасяше за него.

— И сигурно това ви е дотегнало много — каза той веднага, набързо, подхващайки подхвърлената му от нея топка на кокетство. Но тя явно не искаше да продължи разговора в тоя тон и се обърна към старата графиня:

— Много ви благодаря. Не усетих как мина вчерашният ден. Довиждане, графиньо.

— Сбогом, миличка — отвърна графинята, — Дайте да целуна хубавичкото ви личице. Аз просто, по старешки, направо ви казвам, че ви обикнах.

Колкото и банална да беше тази фраза, изглежда, че Каренина искрено повярва и се зарадва. Тя се изчерви, леко се наведе, подложи лицето си под устните на графинята, пак се изправи и със същата усмивка, която трептеше между устните и очите й, подаде ръка на Вронски. Той стисна подадената му мъничка ръка и като на нещо особено, зарадва се на това енергично стискане, с което тя силно и смело разтърси ръката му. Тя излезе с бърза походка, с каквато така странно леко се носеше доста пълното й тяло.

— Много е мила — каза старицата.

Същото мислеше и синът й. Той я изпращаше с очи, докато грациозната й фигура не се скри, и усмивката замря на лицето му. През прозореца видя как тя пристъпи към брат си, улови го под ръка и започна да му говори оживено, очевидно за нещо, което нямаше нищо общо с него, с Вронски, и това му се стори неприятно.

— Е, maman, напълно здрава ли сте? — повтори той, като се обърна към майка си.

— Всичко е добре, отлично. Alexandre беше много мил. И Marie е станала много хубава. Тя е много интересна.

И пак започна да разправя за онова, което я интересуваше най-много — за кръщаването на внука й, за което бе ходила в Петербург, и за особената благосклонност на императора към по-големия й син.

— Ето го и Лаврентий — каза Вронски, като погледна през прозореца, — сега да вървим, ако обичате.

Старият слуга, който пътуваше с графинята, дойде в купето да доложи, че всичко е готово, и графинята стана, за да излязат.

— Да вървим, сега навалицата намаля — каза Вронски.

Камериерката взе чантата и кученцето, а слугата и носачът — другите неща. Вронски улови под ръка майка си; но когато вече излизаха от вагона, изведнъж край тях минаха бързо няколко души с изплашени лица. Бързо мина и началникът на гарата със своята фуражка с необикновен цвят. Очевидно бе се случило нещо необикновено. Хората от влака тичаха назад.

— Какво?… Какво?… Къде?… Хвърлил се!… Прегазил го!… — чуваше се сред минаващите.

Степан Аркадич със сестра си под ръка, също с изплашени лица, се върнаха и се спряха пред входа на вагона, като се пазеха от навалицата.

Дамите влязоха във вагона, а Вронски и Степан Аркадич тръгнаха след тълпата да научат подробности за нещастието.

Дали защото е бил пиян, или е бил твърде много увит поради студа, пазачът не чул маневриращия назад влак и бил прегазен.

Още преди да се върнат Вронски и Облонски, дамите научиха тия подробности от слугата.

Облонски и Вронски бяха видели обезобразения труп. Облонски явно страдаше. Той се чумереше и сякаш бе готов да заплаче.

— Ах, какъв ужас! Ах, Ана, да бе видяла само! Ах, какъв ужас! — повтаряше той.

Вронски мълчеше и хубавото му лице беше сериозно, но напълно спокойно.

— Ах, да бяхте видели, графиньо — каза Степан Аркадич. — И жена му е там… Ужасно е да я гледа човек… Тя се хвърли върху трупа му. Казват, че той сам издържал голямо семейство. Ужас!

— Не може ли да се направи нещо за нея? — с развълнуван шепот каза Каренина.

Вронски я погледна и веднага слезе от вагона.

— Ей сега ще дойда, maman — рече той и се обърна към вратата.

Когато се върна след няколко минути, Степан Аркадич вече разговаряше с графинята за една нова певица, а графинята нетърпеливо поглеждаше към вратата, очаквайки сина си.

— Сега да вървим — каза Вронски, влизайки.

Излязоха заедно. Вронски вървеше отпред с майка си. Отзад вървяха Каренина и брат й. При изхода Вронски бе настигнат от началника на гарата.

— Вие сте дали на помощника ми двеста рубли. Моля, посочете за кого са.

— За вдовицата — каза Вронски и сви рамене. — Не разбирам защо има нужда да се пита.

— Дадохте ли? — извика отзаде му Облонски и като притисна ръката на сестра си, прибави: — Много мило, много мило! Отличен момък, нали? Моите почитания, графиньо!

И той се спря със сестра си, като търсеше с очи камериерката й.

Когато излязоха, каретата на Вронски беше вече заминала. Излизащите хора все още приказваха за случилото се.

— Каква ужасна смърт! — каза един господин, който мина край тях. — Казват, на две парчета станал.

— А аз мисля, наопаки, че това е най-леката, мигновена смърт — рече друг.

— Как не вземат мерки! — каза трети.

Каренина седна в каретата и Степан Аркадич видя с учудване, че устните й треперят и тя едва сдържа сълзите си.

— Какво ти е, Ана? — попита я той, когато изминаха няколкостотин метра.

— Лошо предзнаменование — каза тя.

— Глупости! — каза Степан Аркадич. — Главното е, че ти пристигна. Не можеш си представи колко се надявам на тебе!

— А ти отдавна ли познаваш Вронски? — попита го тя.

— Да, знаеш ли, ние се надяваме, че той ще се ожени за Кити.

— Така ли? — тихо каза Ана. — Е, хайде сега да говорим за тебе — прибави тя, като тръсна глава, сякаш искаше физически да отпъди нещо излишно, което й пречеше. — Я да поприказваме за твоите работи. Аз получих писмото ти и ето дойдох.

— Да, цялата ми надежда е в тебе — каза Степан Аркадич.

— Хайде, разправи ми всичко.

И Степан Аркадич започна да разправя.

Когато пристигнаха пред къщи, Облонски помогна на сестра си да слезе, въздъхна, стисна й ръката и се запъти към съда.

XIX

Когато Ана влезе в стаята, Доли седеше в малката гостна с русото си пълничко момченце, което още отсега приличаше на баща си, и слушаше урока му по френски. Момчето четеше и едновременно въртеше с ръка и се мъчеше да откъсне едва крепящото се копче на палтенцето си. Майка му няколко пъти отмахваше ръката му, но пълната ръчичка пак се залавяше за копчето. Майката го откъсна и го сложи в джоба си.

— Пусни си ръцете, Гриша — каза тя и отново се залови за своята покривка, отдавнашна работа, за която се залавяше винаги в тежки минути, и сега плетеше нервно, като отмяташе с пръст и броеше бримките. Макар че вчера бе заръчала да кажат на мъжа й, че не я интересува дали ще пристигне, или не сестра му, тя бе приготвила всичко за пристигането на зълва си и с вълнение я очакваше.

Доли бе убита от скръбта си, цяла погълната от нея. Но тя не забравяше, че Ана, зълва й, е жена на едно от най-високопоставените лица в Петербург и е петербургска grande dame. И благодарение на това обстоятелство тя не направи онова, което бе казала на мъжа си, сиреч не забрави, че ще пристигне зълва й. „Но най-сетне Ана не е виновна в нищо — мислеше Доли. — За нея зная само хубави работи и към мене тя е била винаги мила и любезна.“ Наистина, доколкото бе могла да запомни впечатлението си от Каренини в Петербург, тя не харесваше самия им дом; имаше нещо фалшиво в целия им семеен живот. „Но защо пък да не я приема? Само да не рече да ме утешава! — мислеше Доли. — Всички утешения и уговаряния, и християнски прощавания — всичко това съм премислила вече хиляди пъти и всичко ще бъде напразно.“

През последните дни Доли бе сама с децата. Не искаше да говори за скръбта си, а при тая скръб в душата си не можеше да говори за странични неща. Тя знаеше, че, така или иначе, ще изприкаже всичко а Ана и ту я радваше мисълта, че ще изкаже скръбта си, ту я ядосваше необходимостта да говори за унижението си с нея, неговата сестра, и да слуша от нея готови фрази на уговаряне и утешение.

Както се случва често, тя поглеждаше часовника, очакваше я всеки миг и пропусна тъкмо оня, когато гостенката пристигна, така че не можа да чуе звънеца.

Когато чу шумолене на рокля и леки стъпки вече до вратата, тя се озърна и по измъченото й лице неволно се изписа не радост, а учудване. Стана и прегърна зълва си.

— Как, пристигна ли вече? — каза тя, като я цел у ваше.

— Доли, колко се радвам, че те виждам!

— И аз се радвам — каза Доли, като се усмихваше едва-едва, и по израза на Аниното лице се мъчеше да разбере дали тя знае. „Сигурно знае“ — помисли си тя, доловила съчувствие върху лицето на Ана. — Е, да вървим, ще те заведа в твоята стая — продължи тя, като се стараеше да отдалечи колкото е възможно минутата на обяснението.

— Гриша ли е това? Боже мой, колко е порасъл! — каза Ана, целуна го и без да снема очите си от Доли, спря се и се изчерви. — Не, позволи ми да не ходя никъде.

Тя свали шалчето и шапката си, но понеже я закачи за една къдрица от черните си, виещи се коси, завъртя глава, за да я откачи.

— Но ти сияеш от щастие и здраве! — каза Доли почти със завист.

— Аз ли?… Да — каза Ана. — Боже мой, Таня! Връстница на моя Серьожа — прибави тя, като се обърна към дотичалото момиченце. Взе го на ръце и го целуна. — Прелестно момиченце, прелест! Но покажи ми всичките.

Тя ги наричаше по име и си спомняше не само имената, но и годините, месеците, характерите и боледуванията на всички деца и Доли не можеше да не оцени това.

— Добре, да отидем при тях — каза тя. — Жалко, че Вася спи сега.

След като видяха децата, те седнаха, вече сами, в гостната на кафе. Ана посегна към чинийката, после я отстрани.

— Доли — каза тя, — той ми разправи вече.

Доли погледна студено Ана. Сега тя очакваше престорено-съчувствени фрази; но Ана не каза нищо подобно.

— Доли, мила! — каза тя. — Не искам нито да ти говоря за него, нито да те утешавам; не бива. Но, миличка, аз просто те съжалявам, съжалявам те искрено!

Иззад гъстите ресници на блестящите й очи изведнъж се показаха сълзи. Тя седна по-близо до снаха си и улови ръката й с малката си енергична ръка. Доли не се отдръпна, но лицето й не променяше сухия си израз. Тя каза:

— Не можеш ме утеши. Всичко е изгубено след това, което стана, всичко е изгубено!

И щом каза това, изразът на лицето й изведнъж се смекчи. Ана вдигна сухата, мършава ръка на Доли, целуна я и каза:

— Но, Доли, какво да се прави, какво да се прави? Как да се постъпи по-добре при това ужасно положение? Ето за кое трябва да се помисли.

— Всичко е свършено и повече нищо — каза Доли. — И разбери, най-лошото е, че аз не мога да го напусна; свързана съм с децата. А не мога и да живея с него, измъчвам се, като го видя.

— Доли, миличка, той ми разправи, но аз искам да чуя и от тебе, кажи ми всичко.

Доли я погледна въпросително.

Върху лицето на Ана личаха непресторено съчувствие и обич.

— Добре — изведнъж каза Доли. — Но аз ще започна отначало. Ти знаеш как се омъжих. С възпитанието на maman бях не само невинна, но и глупава. Не знаех нищо. Знам, разправят, че мъжете разказвали на жените си целия си по-раншен живот, но Стива… — тя се поправи — Степан Аркадич не ми каза нищо. Няма да повярваш, но аз досега мислех, че съм единствената жена, която той е познавал. Така живях осем години. Разбери, че не само не подозирах изневяра, но я смятах невъзможна и ето, представи си, при такива разбирания да узнаеш изведнъж целия ужас, цялата мръсотия… Разбери ме. Да си уверена напълно в щастието си и изведнъж… — продължи Доли, като задържаше риданията си — да получиш писмо… негово писмо до любовницата му, до моята гувернантка. Не, това е ужасно, ужасно! — Тя бързо извади кърпичката и закри лицето си с нея. — Разбирам да е било само увлечение — продължи тя, като помълча, — но да ме мами обмислено, хитро… и то с кого?… Да продължава да е мой мъж заедно с нея… това е ужасно! Ти не можеш да разбереш…

— О, не, разбирам! Разбирам, мила Доли, разбирам — каза Ана, стискайки ръката й.

— И мислиш, че той разбира целия ужас на положението ми? — продължи Доли. — Ни най-малко! Той е щастлив и доволен.

— О, не! — бързо я прекъсна Ана. — Той е жалък, убит от разкаяние…

— Способен ли е той на разкаяние? — прекъсна я Доли, като се взираше внимателно в лицето на зълва си.

— Да, аз го познавам. Не можех да го гледам без съжаление. Ние то познаваме и двете. Той е добър, но е горд, а сега е толкова унижен! Главното, което ме повърти… (и в миг Ана отгатна главното, което можеше да покърти Доли) него го мъчат две неща; това, че го е срам от децата, и това, че като те обича… да, да, макар да те обича повече от всичко на света — бързо прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — ти е причинил болка, убил те е. „Не, не, тя няма да ми прости“ — все повтаря той.

Доли замислено гледаше встрани от зълва си и я слушаше.

— Да, аз разбирам, че положението му е ужасно: виновният се чувствува по-зле, отколкото невинният — каза тя, — когато вижда, че цялото нещастие се дължи на вината му. Но как да му простя, как да му бъда пак жена след нея? Сега за мене ще бъде мъка да живея с него тъкмо защото обичам своята по-раншна любов към него…

И риданията прекъснаха думите й.

Но сякаш нарочно, всеки път, след като се успокоеше, тя започваше да говори за онова, което я дразнеше.

— А тя е млада, красива — продължи тя. — Разбираш ли, Ана, кой погуби моята младост и хубост? Той и неговите деца. Аз изпълних службата си и в тая служба изгубих всичко свое, а сега, разбира се, той харесва повече едно по-свежо долно същество. Те сигурно са си говорили за мен помежду си или още по-лошо, не са ме дори поменавали — разбираш ли? — Очите й пламнаха отново от омраза. — И след всичко това той ще ми казва… Нима трябва да му вярвам? Никога. Не, свършено е вече всичко, всичко, което представляваше утешение, награда за труда и мъките… Ще повярваш ли, преди малко учех Гриша: по-рано това беше радост за мене, а сега е мъчение. Защо се мъча, защо се трудя? Защо ми са децата? Ужасното е, че душата ми изведнъж се обърна и вместо нежност и любов изпитвам към него само злоба, да, злоба. Бих го убила и…

— Миличка, Доли, разбирам, но не се измъчвай! Ти си така оскърбена, така възбудена, че много неща виждаш иначе.

Доли утихна и те замълчаха за минута-две.

— Какво да се прави, измисли, Ана, помогни ми. Аз премислих всичко и не виждам изход.

Ана не можеше да измисли нищо, но сърцето й откликваше на всяка дума, на всеки израз върху лицето на снаха й.

— Ще кажа само едно — започна Ана, — аз съм негова сестра, познавам характера му, тая му способност да забравя всичко, всичко (тя направи едно движение пред челото си), тая способност към пълно увличане, но и към пълно разкаяние. Той не знае, не разбира сега как е могъл да направи това, което е направил.

— Не, той разбира, той е разбирал! — прекъсна я Доли. — Но аз… ти забравяш мене… нима на мене ми е по-леко?

— Чакай. Когато той ми разправяше, да си призная, не разбирах още целия ужас на твоето положение. Виждах само него и това, че семейството е разстроено; беше ми жал за него, но след като поприказвах с тебе, аз, като жена, виждам друго; виждам твоите страдания и нямам думи да ти изкажа колко ми е жал за тебе! Но, Доли, миличка, аз разбирам напълно страданията ти, само че не зная едно: не зная… не зная доколко в душата ти има още любов към него. Това знаеш ти — дали има поне толкова, че да можеш да му простиш. Ако има, прости му!

— Не — започна Доли, но Ана я прекъсна, като целуна още веднъж ръката й.

— Аз познавам повече от тебе обществото — каза тя. — Зная как хора като Стива гледат на тия работи. Ти казваш, че той е говорил с нея за тебе. Такова нещо не е имало. Тия хора изневеряват, но домашното огнище и жената за тях са светиня. За тях тия жени остават някак на заден план и те не пречат на семейството им. Тия мъже прокарват някаква ненарушима граница между семейството и онези. Аз не мога да разбера това. Но е така.

— Да, но той я е целувал…

— Доли, почакай, миличка. Аз съм виждала Стива като влюбен в тебе. Помня това време, когато той идваше при мене и плачеше, говорейки за тебе, и каква поезия и висота бе ти за него, и знам, че колкото повече живееше той с тебе, толкова по-високо стоеше ти за него. Та ние му се смеехме някога, че той при всяка дума прибавяше: „Доли е чудесна жена.“ За него ти винаги си била и си остана божество, а това не е увлечение на душата му…

— Но ако това увлечение се повтори?

— Доколкото разбирам, няма да се повтори…

— Да, но ти би ли му простила?

— Не зная, не мога да кажа… Не, мога — каза Ана, като помисли; и като прецени мислено положението и го претегли на везните на сърцето си, прибави: — Не, мога, мога, мога. Да, бих му простила. Не бих била вече същата, да, но бих му простила, и то така, сякаш нищо не е имало, съвсем нищо.

— Е, разбира се — бързо я прекъсна Доли, сякаш казваше онова, което бе мислила, — иначе не би било прошка. Щом трябва да простим, трябва напълно, напълно. Хайде сега да те заведа в стаята ти — каза тя, като стана, и вървешком прегърна Ана. — Мила, колко се радвам, че дойде, колко се радвам! Стана ми по-леко, много по-леко.

XX

Целия тоя ден Ана прекара в къщи, сиреч у Облонски, и не приемаше никого, макар че някои от познатите бяха успели да научат за пристигането й и дойдоха още същия ден. Цялата сутрин тя прекара с Доли и децата. Само изпрати една бележка до брат си, в която му пишеше да обядва непременно в къщи. „Ела си, Бог е милостив“ — писа му тя.

Облонски обядва в къщи; разговорът беше общ и жена му говори с него, като се обръщаше на „ти“, а не както по-рано. В отношенията между мъжа и жената си оставаше същата отчужденост, но вече не ставаше дума за раздяла и Степан Аркадич виждаше, че е възможно да се обяснят и помирят.

Веднага след обеда дойде Кити. Тя познаваше Ана Аркадиевна, но много малко, и идваше сега у сестра си не без страх при мисълта как ще я посрещне тая петербургска светска дама, която всички толкова хвалеха. Но тя се хареса на Ана Аркадиевна — това пролича веднага. Както изглежда, Ана се любуваше на нейната хубост и младост и преди още Кити да се опомни, тя вече се чувствуваше не само под нейното влияние, но чувствуваше, че се е влюбила в нея, както са способни да се влюбват младите момичета в омъжените и по-възрастни дами. Ана не приличаше на светска дама или на майка на осемгодишен син; по гъвкавостта на движенията, по свежестта и постоянното оживление на лицето й, което избиваше ту в усмивката, ту в погледа, тя би приличала по-скоро на двадесетгодишно момиче, ако не беше сериозният, понякога тъжен израз на очите й, който поразяваше и привличаше Кити. Кити чувствуваше, че Ана е съвсем естествена и не крие нищо, но че у нея има някакъв друг, висш мир на недостъпни за нея интереси, сложни и поетични.

След обеда, когато Доли влезе в стаята си, Ана бързо стана и се приближи до брат си, който палеше пура.

— Стива — каза му тя, като смигна весело, прекръсти го и посочи с очи вратата. — Върви и Бог да ти помага.

Той я разбра, хвърли пурата и изчезна зад вратата.

Когато Степан Аркадич излезе, тя се върна на дивана, дето седеше заобиколена от децата. Дали защото децата бяха видели, че майка им обича тая леля, или защото самите те чувствуваха особената прелест в нея, но двете по-големи, а след тях и по-малките, както се случва обикновено с децата, още преди обеда се бяха залепили за новата леля и не се отделяха от нея. И те измислиха нещо като игра, която се състоеше в това, да седнат колкото може по-близо до леля си, да се докосват до нея, да държат малката й ръка, да я целуват, да играят с пръстена й или поне да се докосват до гънките на роклята й.

— Хайде сега да седнем както по-рано — каза Ана Аркадиевна и седна на мястото си.

И Гриша отново завря глава под нейната ръка, допря я до роклята й и засия от гордост и щастие.

— Значи, кога ще бъде балът? — обърна се тя към Кити.

— Идната седмица, и то прекрасен бал. Един от ония балове, на които винаги е весело.

— А нима има такива балове, на които винаги е весело? — с нежна ирония попита Ана.

— Странно е, но има. У Бобришчеви винаги е весело, у Никитини също, а у Межкови винаги е отегчително. Нима не сте забелязали?

— Не, мила, за мене вече няма такива балове, дето да е весело — каза Ана и Кити видя в очите й оня особен мир, който не й бе познат. — За мене има такива балове дето не е толкова тежко и отегчително…

— Как може на вас да бъде отегчително на бала?

— Защо пък на мен е да не може да бъде отегчително? — попита Ана. Кити схвана, че Ана знае какъв отговор ще последва.

— Защото вие винаги сте най-хубава.

Ана лесно се изчервяваше. Тя се изчерви и каза:

— Първо, това не е вярно; и второ, дори да е истина, защо ми е?

— Вие ще отидете ли на тоя бал? — попита Кити.

— Мисля, че не ще може да не отида. На, вземи — каза тя на Таня, която сваляше пръстена, който лесно се изхлузваше от белия й тънък на края пръст.

— Много ще се радвам, ако отидете. Много бих искала да ви видя на бала.

— Ако стане нужда да отида, поне ще се утешавам с мисълта, че това ще ви направи удоволствие… Гриша, не дърпай косата ми, моля ти се, тя и без това се е разрешила — каза тя, като оправяше падналата къдрица, с която Гриша си играеше.

— Представям си, че на бала ще бъдете в лилаво.

— Защо пък непременно в лилаво? — попита Ана усмихната. — Хайде, деца, вървете, вървете. Чувате ли? Мис Гул ви вика да пиете чай — каза тя, като отстраняваше от себе си децата и ги пращаше в трапезарията.

— Аз зная защо ме каните на бала. От тоя бал вие очаквате много нещо и затова искате всички да бъдат там, всички да вземат участие.

— Отде знаете? Да.

— О, колко хубава е вашата възраст! — продължи Ана. — Помня и зная тая светлосиня мъгла, като оная над планините в Швейцария. Тая мъгла, която покрива всичко през онова блажено време, когато още малко и детинството ще свърши и от грамаден кръг, щастлив, весел, пътят нататък става все по-тесен и по-тесен и весело, и страшно ти става да влезеш в тая анфилада, макар че тя изглежда и светла, и прекрасна… Кой не е минал по тоя път?

Кити мълчаливо се усмихваше. „Но как ли е минала тя по тоя път? Колко бих искала да науча целия й роман!“ — помисли си Кити, като си спомняше непоетичната външност на мъжа й, Алексей Александрович.

— Аз зная вече някои работи. Стива ми разправи и аз ви поздравявам, той ми хареса много — продължи Ана. — Срещнах Вронски на гарата.

— Ах, той беше там? — попита Кити и се изчерви. — Но какво ви разправи Стива?

— Стива ми изприказва всичко. И аз бих се радвала много… Вчера пътувахме с майката на Вронски — продължи тя — и майка му непрестанно ми приказваше за него; той е нейният любимец, зная, че майките са пристрастни, но…

— Какво ви е разправяла майка му?

— Ах, много работи! Аз зная, че той е нейният любимец, но все пак се вижда, че е рицар… Например тя разправяше, че той искал да даде целия си имот на брат си, още през детинството си направил нещо необикновено, спасил една жена от удавяне. С една дума, герой — усмихната каза Ана, като си спомни за двестате рубли, които той бе дал на гарата.

Но тя не разправи за тия двеста рубли. Кой знае защо, беше й неприятно да си спомня за това. Чувствуваше, че в тая работа има нещо, което засяга нея, и то такова нещо, което не трябва да бъде.

— Тя ме кани много да й ида на гости — продължи Ана. — Мене ми е приятно да посетя тая старица и затова утре ще отида да я видя. Но, слава Богу, Стива се заседя в кабинета при Доли — прибави Ана, като промени разговора и стана от дивана някак недоволна, както се стори на Кити.

— Не, най-напред аз! Не, аз! — викаха децата, които бяха изпили чая си и тичаха при леля си Ана.

— Всички заедно! — каза Ана и засмяна се затече насреща им и прегърна и повали цялата тая купчина боричкащи се и пискащи от възторг деца.

XXI

За чая на възрастните Доли излезе от стаята си, Степан Аркадич не се показваше Той сигурно бе излязъл от стаята на жена си през задния вход…

— Боя се да не ти е студено горе — каза Доли, като се обърна към Ана, — иска ми се да се преместиш долу, за да бъдем по-близо.

— Ах, моля ти се, не се грижете за мене — отвърна Ана, като се взираше в лицето на Доли и се опитваше да разбере дали е постигнато, или не помирението.

— Тук ще ти бъде светло — отвърна снахата.

— Аз ти казвам, че спя навред и винаги като младенец.

— За какво става дума? — попита Степан Аркадич, който излезе от кабинета и се обърна към жена си.

По тона му и Кити, и Ана веднага разбраха, че помирението е постигнато.

— Искам да преместя Ана долу, но трябва да сложим пердета. Никой не може да свърши тая работа, трябва аз да се заема — обърна се Доли към него.

„Бог знае дали са се помирили напълно“ — помисли Ана, като чу нейния студен и спокоен тон.

— Ах, остави, Доли, стига си се трудила — каза мъжът. — Ако искаш, да свърша аз тая работа…

„Да, сигурно са се помирили“ — помисли Ана.

— Зная как ще я свършиш ти — отвърна Доли, — ще кажеш на Матвей да направи това, което не трябва, а ти ще излезеш и той ще обърка всичко. — И когато Доли казваше това, обикновената иронична усмивка бърчеше краищата на устните й.

„Пълно, пълно помирение — помисли Ана, — слава Богу!“ — И като се радваше, че тя е причината за това, пристъпи към Доли и я целуна.

— Съвсем не, защо ни подценяваш толкова с Матвей? — каза Степан Аркадич, като се обърна към жена си и се усмихна едва доловимо.

Цялата вечер както винаги Доли беше леко иронична към мъжа си, а Степан Аркадич — доволен и весел, но само толкова, колкото да не личи, че е забравил вината си, понеже са му простили.

В девет и половина часа особено радостният и приятен вечерен семеен разговор през време на чая у Облонски бе нарушен от едно най-просто наглед събитие, но това просто събитие, кой знае защо, се стори чудно на всички. Като заприказваха за общите си петербургски познати, Ана бързо стана.

— Имам снимката в албума си — каза тя, — пък и тъкмо ще ви покажа моя Серьожа — прибави с горда майчинска усмивка.

Към десет часа, когато обикновено тя казваше лека нощ на сина си и често пъти, преди да отиде на бал, сама го настаняваше в леглото, стана й мъчно, че е толкова далеч от него; и за каквото и да приказваха, тя току се връщаше мислено към къдрокосия си Серьожа. Поиска й се да види снимката му и да поприказва за него. Като се възползува от първия предлог, тя стана и с леката си, енергична походка отиде да вземе албума. Стълбата за стаята й горе гледаше към площадката на голямата вътрешна стълба.

Тъкмо когато излизаше от гостната, в коридора се чу звънец:

— Кой ли може да е? — каза Доли.

— Да идват за мене, е рано, а за други гости е късно — забеляза Кити.

— Сигурно ми носят някакви книжа — прибави Степан Аркадич и когато Ана минаваше край стълбата, слугата изтича да доложи за дошлия, а самият гост стоеше до лампата. Ана погледна надолу, веднага позна Вронски и странно чувство на задоволство, заедно със страх от нещо, изведнъж обхвана сърцето й. Той стоеше, без да съблече палтото си, и вадеше нещо от джоба си. В тоя миг, когато тя се изравни със средата на стълбата, той вдигна очи, видя я и в израза на лицето му се появи някаква стеснителност и плахост. Тя наведе леко глава и отмина, а зад нея се чу високият глас на Степан Аркадич, който го канеше да влезе, и тихият, мек и спокоен глас на Вронски, който отказваше.

Когато Ана се върна с албума, него го нямаше вече и Степан Аркадич разправяше, че той се отбил да пита за обеда, който те утре даваха на една новопристигнала знаменитост.

— И по никой начин не искаше да влезе. Той е някак странен — прибави Степан Аркадич.

Кити се изчерви. Тя мислеше, че само тя е разбрала защо е дошъл той и защо не влезе. „Той е бил у дома — мислеше тя, — не ме е заварил там и е помислил, че съм тук; но не е влязъл, защото е мислел, че е късно и защото Ана е тук.“

Всички се спогледаха, но не казаха нищо и започнаха да разглеждат албума на Ана.

Нямаше нищо нито необикновено, нито странно в това, че един човек се е отбил у приятеля си в девет и половина часа да научи подробности за замисления обед и не е влязъл; но това се стори странно на всички. Но най-странно и лошо се стори то на Ана.

XXII

Балът току-що бе започнал, когато Кити и майка й се изкачваха по голямата, заляна от светлина стълба, окичена с цветя и напудрени лакеи с червени кафтани. От салоните долиташе изпълващият ги равномерен като в кошер шум от движение и докато на една площадка между саксиите те си оправяха косите и роклите пред огледалото, от салона се чуха отчетливо ясните звуци на цигулките от оркестъра, засвирил първия валс. Едно цивилно старче, което оправяше побелелите си на слепите очи коси пред другото огледало и лъхаше на парфюм, се сблъска с тях на стълбата и им стори път, като се любуваше видимо на непознатата за него Кити. Голобрад младеж, един от ония светски младежи, които старият княз Шчербацки наричаше гаменория, с необичайно отворена жилетка, оправяйки вървешком бялата си връзка, им се поклони и след като мина край тях бързо, върна се и покани Кити за кадрила. Първият кадрил беше вече обещан на Вронски, така че с тоя младеж тя трябваше да играе втория. Един военен, закопчавайки ръкавицата си, се отдръпна при вратата и като гладеше мустаците си, се любуваше на розовата Кити.

Въпреки че тоалетът, прическата и всички приготовления за бала струваха на Кити много труд и грижи, сега, в сложната си тюлена рокля с розова подплата, тя пристъпваше на бала така свободно и естествено, сякаш за всички тия розетки, дантели, за всички подробности на тоалета й тя и домашните й не бяха отделили нито минута време, сякаш тя се бе родила в тоя тюл, в тия дантели, с тая висока фризура, с роза и с две листенца отгоре.

Когато пред входа на салона старата княгиня поиска да оправи подвилата се на колана й лента, Кити леко се отдръпна. Тя чувствуваше, че всичко, на нея трябва от само себе си да бъде хубаво и грациозно и че не бива да се оправя нищо.

Кити беше в един от щастливите си дни. Роклята никъде не я стягаше, дантелената наметка не висеше нийде; розетките не бяха смачкани и не бяха се откъснали; розовите чепици с високи извити токове не я стискаха и кракът стъпваше свободно. Гъстите банда на русите й коси стояха на мястото си върху малката главичка. И трите копчета на дългата ръкавица, която обвиваше ръката й, бяха закопчани, без да се скъсат и без да изменят формата на ръката. Черната кадифена панделка на медальона особено нежно обхващаше шията. Тая панделка беше прелест и като я гледаше на шията си в къщи пред огледалото, Кити чувствуваше, че тя говори. Във всичко друго можеше да има някакво съмнение, но панделката беше прелест. Кити се усмихна и тук на бала, като я погледна в огледалото. В разголените си рамене и ръце Кити чувствуваше студена мраморност, едно чувство, което тя особено обичаше. Очите блестяха и румените й устни не можеха да не се усмихват, съзнавайки своята привлекателност. Тя не бе успяла още да влезе в салона и да стигне до тюлено-дантелено-цветната тълпа от дами, които чакаха да ги поканят да танцуват (Кити никога не се застояваше в тая тълпа) и вече я поканиха за валс, и то покани я най-добрият кавалер, първи кавалер по балната йерархия, знаменитият диригент на баловете, церемониалмайстор, жененият, красив и строен мъж Егорушка Корсунски. Току-що оставил графиня Банина, с която бе танцувал първия тур на валса, той изгледа своето стопанство, сиреч няколкото двойки, които бяха се впуснали да танцуват, видя влизащата Кити и се затече към нея с онова особено, свойствено само на балните диригенти безцеремонно подскачане, поклони се и без дори да я пита дали иска, простря ръка, за да обгърне тънката й талия. Тя се озърна кому да предаде ветрилото си и домакинята го взе, като й се усмихваше.

— Колко е хубаво, че дойдохте навреме! — каза й той, като обгърна талията й. — А то, какъв е тоя навик да се закъснява!

Тя сви лявата си ръка, сложи я на рамото му и малките й крачка в розови чепици бързо, леко и отмерено се плъзнаха в такт с музиката по хлъзгавия паркет.

— Човек си отпочива, когато валсира с вас — каза й той, като правеше първите бавни стъпки на валса. — Каква прелест, лекота, précision14! — повтори той онова, което казваше почти на всички познати хубавици.

Кити се усмихна на похвалата и през рамото му продължаваше да разглежда салона. Тя не се явяваше за пръв път в обществото, така че не беше от ония, за които всички лица на бала се сливат в едно вълшебно впечатление; не беше и от постоянните посетителки на баловете, за които всички лица на бала са толкова познати, че им е омръзнало да ги гледат; тя беше по средата на тия две крайности — беше възбудена, а заедно с това се владееше дотолкова, че можеше да наблюдава. Видя, че в левия ъгъл на салона беше се събрал цветът на обществото. Там беше ужасно разголената хубавица Лиди, жената на Корсунски, там беше домакинята, там лъщеше с голото си теме Кривин, който биваше винаги там, дето е цветът на обществото; натам поглеждаха младежите и не смееха да се приближат; там погледът й откри и Стива, а след това видя прелестната фигура и глава на Ана с черна кадифена рокля. И той беше там. Кити не го бе виждала от оная вечер, когато отказа на Левин. С далекогледите си очи Кити веднага го позна и дори забеляза, че той я наблюдава.

— Да направим ли още един тур? Не се ли изморихте — попита Корсунски, леко запъхтян.

— Не, благодаря.

— Къде да ви отведа?

— Струва ми се, ей там е Каренина… Отведете ме при нея.

— Където заповядате.

И като задържаше стъпките си, Корсунски започна да валсира право към събраните в левия ъгъл, като повтаряше: „Pardon, mesdames, pardon, pardon, mesdames“ и лавирайки сред морето от дантели, тюл и ленти и без да докосне някого, изведнъж рязко обърна дамата си, така че се показаха тънките й крака в ажурни чорапи, а шлейфът й се разпери като ветрило и покри коленете на Кривин. Корсунски се поклони, изпъчи откритите си гърди и й подаде ръка, за да я отведе при Ана Аркадиевна. Кити се изчерви, свали шлейфа от коленете на Кривин и малко зашеметена, се озърна, търсейки Ана. Ана стоеше, заобиколена от дами и господа, и разговаряше.

Тя не беше в лилаво, както непременно искаше Кити, а с черна, дълбоко изрязана кадифена рокля, която откриваше изваяните й като стара слонова кост пълни рамене и гърди и заоблените ръце с мъничка тънка китка. Цялата й рокля бе гарнирана с венецианска дантела. На главата, в черните й коси, естествени, без чужд примес, имаше малка гирлянда от градински теменуги и също такава гирлянда върху черната лента на колана между белите дантели. Прическата й не се забелязваше. Личеха само, като украшения, тия непокорни къси витки на къдравата й коса, които постоянно се спущаха на тила и слепите очи. На изваяната й гъвкава шия имаше бисерна огърлица.

Кити се срещаше всеки ден с Ана, беше влюбена в нея и си я представяше непременно в лилаво. Но сега, като я видя в черно, тя почувствува, че не е разбирала цялата й хубост. Сега тя я видя съвсем нова и неочаквана за себе си. Сега разбра, че Ана не можеше да бъде в лилаво и че хубостта й не зависи от тоалета, че тоалетът никога не може да се забележи на нея. Не се виждаше върху нея и черната рокля с разкошни дантели; тя бе само рамка, в която се виждаше само тя, проста, естествена, изящна и същевременно весела и оживена.

Тя стоеше както винаги необикновено изправена и когато Кити се приближи до тяхната група, приказваше с домакина на къщата, леко извърнала глава към него.

— Не, аз няма да хвърля камък — отговори му тя по повод на нещо, — макар че не мога да разбера — продължи, като сви рамене, и с нежна покровителствена усмивка веднага се обърна към Кити. Като обгърна с бегъл женски поглед тоалета й, тя направи едва доловимо, но разбрано за Кити движение с глава, с което одобряваше тоалета и хубостта й. — Вие и в салона влизате с танцуване — прибави тя.

— Тя е една от най-верните ми помощници — каза Корсунски, като се поклони на Ана Аркадиевна, с която не бе се видял още. — Княжната помага да направим бала весел и прекрасен. Ана Аркадиевна, един тур — каза той, като се поклони.

— А вие познавате ли се? — попита домакинът.

— С кого ли не се познаваме? Ние с жена ми сме като бели вълци, всички ни познават отвърна Корсунски. — Един тур, Ана Аркадиевна?

— Аз не танцувам, когато може да не се танцува — рече тя.

— Но днес не може — отвърна Корсунски.

В това време се приближи Вронски.

— Е, щом днес не може да не се танцува, тогава хайде — каза тя, като не забеляза поклона на Вронски, и бързо сложи ръка на рамото на Корсунски.

„Защо ли е недоволна от него?“ — помисли Кити, като забеляза, че Ана умишлено не отговори на поклона на Вронски. Вронски пристъпи до Кити, като й припомни за първия кадрил и съжаляваше, че през цялото това време не е имал удоволствието да я види. Кити наблюдаваше и се любуваше на танцуващата Ана и слушаше думите му. Тя очакваше, че той ще я покани за валса, но той не я покани и тя учудено го погледна. Той се изчерви и бързо я покани да танцуват, но още щом обгърна тънката й талия и направи първата стъпка, музиката изведнъж спря. Кити го погледна в лицето, което бе на такова близко разстояние от нея, и след това дълго време, след няколко години, тоя поглед, пълен с любов, с който тя го бе погледнала тогава и на който той не отговори, с мъчителен срам късаше сърцето й.

— Pardon, pardon! Валс, валс! — развика се от другата страна на салона Корсунски и като улови първата попаднала насреща му госпожица, започна да танцува.

XXIII

Вронски и Кити направиха няколко тура. След валса Кити се приближи до майка си и едва бе успяла да размени няколко думи с Нордстън, Вронски дойде вече да я кани за първия кадрил. През време на кадрила не си казаха нищо значително, водеха разговор ту за Корсунски, за мъжа и жената, които той описваше много забавно като мили четиридесетгодишни деца, ту за бъдещия обществен театър и само един път разговорът я засегна на болното място, когато той попита за Левин дали е тук и прибави, че много му е харесал. Но Кити и не очакваше нещо повече от кадрила. Със замряло сърце тя чакаше мазурката. Струваше й се, че през време на мазурката всичко трябва да се реши. Тя не се тревожеше от това, че през време на кадрила той не бе я поканил за мазурката. Бе уверена, че ще танцува мазурка с него, както и на по-раншните балове, и затова отказа на петима други, като казваше, че е ангажирана. Целият бал до последния кадрил бе за Кити вълшебен сън от радостни цветя, звуци и движения. Тя не танцуваше само когато се чувствуваше много уморена и молеше да я оставят да си почине. Но когато танцуваше последния кадрил с един от досадните младежи, комуто не можеше да откаже, случи й се да бъде vis-a-vis с Вронски и Ана. Тя не бе се срещала с Ана още от началото на бала и ето изведнъж я видя пак съвсем нова и неочаквана. Видя в нея така познатата на самата нея черта на възбуда от успеха. Видя, че Ана е пияна от виното на предизвиканото от нея възхищение. Тя познаваше това чувство, знаеше признаците му и ги видя у Ана — видя трепетния, пламенен блясък в очите й, усмивката на щастие и възбуда, появила се неволно на устните й, и отчетливата грация, точността и лекотата на движенията.

„Кой е възхитеният? — запита се тя. — Всички или само един?“ И без да помага на слисания младеж, с когото танцуваше и който бе изтървал нишката на разговора и не можеше вече да я улови, привидно вслушана във весело-гръмливите повелителни викове на Корсунски, който увличаше всички ту в grand rond15, ту в chaîne16, тя наблюдаваше, а сърцето й се свиваше все повече и повече. „Не, тя не е пияна от възторга на всички, но от възхищението само на едного. И кой е тоя един? Нима е той?“ Всеки път, когато той заприказваше с Ана, в очите й пламваше радостен блясък и щастлива усмивка се изписваше на румените й устни. Тя сякаш правеше усилие над себе си да не издаде тия признаци на радост, но те сами се появяваха на лицето й. „Но какво мисли той?“ Кити го погледна и се ужаси. Видя у него онова, което така ясно долавяше в огледалото на Аниното лице. Де се бе дянал неговият винаги спокоен, строг маниер и безгрижно спокойният израз на лицето му? Не, сега всеки път, когато се обърнеше към нея, той навеждаше леко глава, сякаш искаше да падне пред нея, и в погледа му се четеше само покорност и страх. „Аз не искам да ви обидя — сякаш казваше погледът му всеки път, — но искам да се спася и не зная как.“ Лицето му имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога по-рано.

Те приказваха за общите си познати, водеха най-незначителен разговор, но на Кити се струваше, че всяка казана от тях дума решава както тяхната, така и нейната съдба. И странното бе, че макар те действително да говореха за това колко е смешен Иван Иванович с френския си език и че Елецка би могла да си намери по-добър кандидат, все пак тия думи имаха за тях значение и те чувствуваха това, както го чувствуваше и Кити. Целият бал, целият тоя отбран свят, всичко се покри с мъгла в душата на Кити. Само строгата школа на възпитание, през която тя бе минала, я крепеше и я караше да прави това, което искаха от нея, сиреч да танцува, да отговаря на въпросите, да приказва и дори да се усмихва. Но преди да започне мазурката, когато бяха почнали вече да нареждат столовете и някои двойки се преместиха от малките салони в големия, Кити бе обхваната един миг от отчаяние и ужас. Тя бе отказала на петима и сега не ще танцува мазурка! Нямаше дори надежда, че ще я поканят тъкмо защото тя имаше голям успех в обществото и никому не би минало и през ум, че досега не е била поканена. Трябваше да каже на майка си, че е болна и да си отиде в къщи, но нямаше сили да направи това. Чувствуваше се убита.

Тя отиде в дъното на малката гостна и се отпусна в едно кресло. Ефирната й рокля се издигна като облак около тънката й снага; едната й оголена, слаба, нежна моминска ръка, безсилно отпусната, потъна в гънките на розовата туника; в другата си ръка тя държеше ветрилото и с бързи, къси движения вееше разгорещеното си лице. Но въпреки че приличаше на пеперуда, току-що кацнала на някоя тревичка и готова ей сега да трепне и разпери дъгоцветните си криле, страшно отчаяние свиваше сърцето й.

„А може би се лъжа, може би не е имало такова нещо?“

И тя отново си припомняше всичко, което бе видяла.

— Кити, какво значи това? — каза графиня Нордстън, която нечуто по килима се приближи до нея. — Не мога да разбера.

Долната устна на Кити затрепери; тя стана бързо.

— Кити, няма ли да танцуваш мазурка?

— Не, не — каза Кити с треперещ от сълзи глас.

— Той я покани пред мене за мазурката — каза Нордстън, която знаеше, че Кити ще разбере кои са той и тя. — Тя му каза: „Нима няма да танцувате с княжна Шчербацкая?“

— О, все едно ми е! — отвърна Кити.

Никой освен нея не можеше да разбере положението й, никой не знаеше, че вчера тя бе отказала на един човек, когото може би обичаше, но му отказа, защото вярваше в друг.

Графиня Нордстън намери Корсунски, с когото бе танцувала мазурка, и му заръча да покани Кити.

Кити танцуваше в първата двойка и за нейно щастие не бе принудена да говори, защото Корсунски през цялото време тичаше нагоре-надолу, като се разпореждаше със стопанството си. Вронски и Ана бяха почти срещу нея. Тя ги виждаше с далекогледите си очи, виждаше ги и отблизо, когато се срещаха на двойки, и колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че нещастието я е постигнало. Тя виждаше, че те се чувствуваха сами в тоя пълен салон. И върху лицето на Вронски, винаги така твърдо и независимо, тя долови оня израз на смущение и покорност, който бе я поразил и който напомняше израза на умно куче, провинено в нещо.

Усмихнеше ли се Ана, усмивката й се предаваше и нему. Замислеше ли се, и той ставаше сериозен. Някаква свръхестествена сила привличаше очите на Кити към лицето на Ана. Тя бе прелестна в семплата си черна рокля, прелестни бяха пълните й ръце с гривни, прелестна гъвкавата й шия с бисерна огърлица, прелестни виещите се коси на развалилата й се прическа, прелестни, грациозните леки движения на малките й крака и ръце, прелестно това хубаво лице в своето оживление; но в нейната прелест имаше нещо ужасно и жестоко.

Кити й се любуваше още повече от по-рано и все повече и повече страдаше. Тя се чувствуваше смазана и лицето й издаваше това. Когато се сблъскаха при мазурката, Вронски я погледна и не можа да я познае изведнъж — дотолкова тя се беше изменила.

— Прекрасен бал! — каза й той, колкото да каже нещо.

— Да — отвърна тя.

По средата на мазурката, като повтаряше една сложна фигура, измислена пак от Корсунски, Ана излезе в средата на кръга, взе двама кавалери и повика една дама и Кити. Кити се приближи, като я гледаше уплашено. Ана я погледна с премрежени очи, усмихна се и стисна ръката й. Но като видя, че лицето на Кити отговори на усмивката й само с израз на отчаяние, и учудване, тя се отвърна от нея и весело заприказва с другата дама.

„Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно“ — каза си Кити.

Ана не искаше да остане на вечеря, но домакинът започна да я моли.

— Останете, Ана Аркадиевна — намеси се Корсунски, като притисна оголената й ръка под ръкава на фрака си. — Каква идея за котильон ми дойде! Un bijou!17

И той тръгна полекичка, като се мъчеше да я повлече. Домакинът се усмихваше одобрително.

— Не, няма да остана — отвърна Ана усмихната; но въпреки усмивката й от решителния тон, с който тя отговори, и Корсунски, и домакинът разбраха, че тя няма да остане.

— Не, и без това само на вашия бал в Москва аз танцувах повече, отколкото цяла зима в Петербург — каза Ана, като поглеждаше застаналия до нея Вронски. — Трябва да си почина, преди да отпътувам.

— Значи, непременно ще заминете утре? — попита Вронски.

— Да, смятам — отвърна Ана, зачудена от смелостта на въпроса му; но неудържимият трепетен блясък на очите и усмивката го парна, когато тя каза това.

Ана Аркадиевна не остана да вечеря и си отиде.

XXIV

„Да, у мене има нещо противно, отблъскващо — мислеше Левин, след като си излезе от Шчербацки и се запъти пешком за брата си. — И не съм дотрябвал на другите хора. Казват, че това било гордост. Не, у мене няма и гордост. Ако имаше гордост, не бих се поставил в такова положение.“ И той си представяше Вронски, щастлив, добър, умен и спокоен, който сигурно никога не се е озовавал в такова ужасно положение, в каквото беше той тая вечер. „Да, тя трябваше да предпочете него. Така трябва и аз няма кому и защо да се оплаквам. Сам съм си виновен. Какво право имах да мисля, че тя ще поиска да свърже живота си с моя? Кой съм аз? И що съм? Нищожен, никому и за нищо ненужен човек.“ И той си спомни за брат си Николай и с радост се спря на тоя спомен. „Нима той не е прав, че всичко в света е лошо и гадно? И ние едва ли съдим и сме съдили справедливо за брата Николай. Разбира се, от гледището на Прокофий, който го е видял пиян и със скъсан кожух, той е изгубен човек; но аз го познавам другояче. Аз познавам душата му и зная, че ние си приличаме. Но вместо да отида да го намеря, аз отидох да обядвам и след това поех насам.“ Левин се приближи до един фенер, прочете адреса на брат си, който носеше в портфейла, и извика файтон. По целия дълъг път до брат си Левин живо си припомняше всички познати нему събития от живота на брата Николай. Спомни си, че в университета и една година след университета, въпреки подигравките на другарите си, брат му живееше като монах, строго изпълняваше всички религиозни обреди, служби, пости и отбягваше всякакви удоволствия, особено жените; и след това той изведнъж се промени, сдружи се с най-долни хора и се отдаде на разгулен живот. Спомни си след това за историята с момченцето, което той бе взел от село да го възпитава и при един пристъп на злоба така го наби, че го дадоха под съд за причиняване на телесна повреда. Спомни си и историята с оня нечестен картоиграч, който бе обрал парите му и комуто той подписа полица, но го даде под съд, като доказваше, че оня го е измамил. (Това бяха ония пари, които заплати Сергей Иванич.) После си спомни как той бе нощувал една нощ в участъка в буйство. Спомни си за заведения от него срамен процес срещу брат му Сергей Иванич, задето уж не му изплатил частта от майчиното му наследство; и последното му дело, когато бе заминал да служи в Западния край и там бе даден под съд за побой, нанесен на кмета… Всичко това беше ужасно гадно, но на Левин то не се виждаше толкова отвратително, както сигурно се виждаше на ония, които не познаваха Николай Левин, не знаеха целия му живот, не познаваха сърцето му.

Левин помнеше, че по онова време, когато Николай бе в периода на набожността, постите, монасите и черковните служби, когато диреше в религията помощ, юзда за страстната си натура, не само че никой не го подкрепи, но всички, дори и той, му се присмиваха. Дразнеха го, наричаха го Ной, калугер; а когато се провали, никой не му помогна, а всички с ужас и погнуса се отвърнаха от него.

Левин чувствуваше, че въпреки цялото безобразие на своя живот в душата си, дълбоко в душата си братът Николай не беше по-лош от ония хора, които го презираха. Той не бе виновен, че се бе родил с неукротим характер и с ограничен поради някакви причини ум. Но той винаги искаше да бъде добър. „Ще му изприкажа всичко, ще го накарам и той да изприкаже всичко и ще му покажа, че го обичам и затова го разбирам“ — реши в себе си Левин, когато в единадесет часа стигна до хотела, на посочения адрес.

— Дванадесета и тринадесета горе — отговори вратарят на Левиновия въпрос.

— В стаята си ли е?

— Трябва да е в стаята си.

Вратата на дванадесети номер беше полуотворена и оттам, в ивицата светлина, излизаше гъст дим от лош и слаб тютюн и се чуваше непознат на Левин глас; но Левин веднага разбра, че брат му е тук, чу неговото кашляне.

Когато той се спря до вратата, непознатият глас казваше:

— Всичко зависи от това, доколко разумно и съзнателно ще се поведе работата.

Константин Левин надникна през вратата и видя, че говори един младеж с грамадна рунтава коса, в дълга дреха, а една млада сипаничава жена, с вълнена рокля без ръкави и яка, седи на дивана. Брат му не се виждаше. Сърцето на Константин се сви от болка при мисълта сред какви чужди хора живее брат му. Никой не бе го чул и докато сваляше галошите си, Константин се вслушваше в думите на господина с дългата дреха. Той говореше за някакво предприятие.

— Е, дяволите да ги вземат тия привилегировани класи! — каза посред кашлица гласът на брат му. — Маша! Приготви ни да вечеряме и дай вино, ако е останало, ако ли не — прати да донесат.

Жената стана, излезе зад паравана и видя Константин.

— Николай Дмитрич, дошъл е един господин — каза тя.

— Кого търсите? — сърдито попита гласът на Николай Левин.

— Аз съм — отвърна Константин Левин и излезе на светлото.

— Кой аз? — още по-сърдито повтори гласът на Николай. Чуваше се как той стана бързо, като се препъна о̀ нещо, и Левин видя отпреде си толкова познатата и все пак поразителна със своята грубост и болезненост грамадна, мършава, прегърбена фигура на брат си, с големите му изплашени очи.

Той беше още по-слаб, отколкото преди три години, когато Константин Левин го бе видял за последен път. Облечен бе с къс сюртук. И ръцете, и широките кости изглеждаха още по-грамадни. Косата му бе станала по-рядка, същите прави мустаци висяха на устните му, същите очи странно и наивно гледаха влезлия.

— А, Костя! — изведнъж рече той, като; позна брат си, и очите му светнаха радостно. Но; в същия миг погледна младежа и направи толкова познатото на Константин конвулсивно движение с главата и шията, сякаш го стягаше връзката; и на измършавялото му лице се изписа съвсем друг израз: див, страдалчески и жесток.

— Аз писах и на вас, и на Сергей Иванич, че не ви познавам и не желая да ви познавам. Какво искаш, какво искате от мене?

Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представяше Константин. Когато мислеше за него, Константин Левин бе забравил и най-тежкото и лошото в неговия характер, онова, което затрудняваше толкова много всяко общуване с него; и сега, когато видя лицето му и особено конвулсивното движение на главата, той си спомни всичко това.

— Не че ми трябваш за нещо — плахо отговори той. — Дошъл съм просто да те видя.

Тая плахост на брат му, както изглежда, смекчи Николай. Той сви устни.

— А, така ли? — каза той. — Е, влез, седни. Ще вечеряш ли? Маша, донеси три порции. Не, почакай.

Знаеш ли кой е тоя? — обърна се той към брат си, като посочи господина в дългото палто. — Това е господин Крицки, мой приятел още от Киев, много забележителен човек. Него, разбира се, го преследва полицията, защото не е подлец.

И той изгледа по навик всички, които бяха в стаята. Като видя, че жената, която стоеше на вратата, се накани да излезе, той й извика: „Казах ти, почакай!“ И е онова неумение, с оная несвързаност в думите, които Константин познаваше така добре, той пак изгледа всички и започна да разправя на брат си историята на Крицки: как го изключили от университета, задето образувал дружество за подпомагане на бедни студенти и неделни училища, как след това постъпил учител в едно народно училище, как го изгонили и оттам и как след това го съдили за нещо.

— От Киевския университет ли сте? — обърна се Константин Левин към Крицки, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание.

— Да, бях в Киевския — сърдито отговори Крицки и се начумери.

— А тая жена — прекъсна го Николай Левин, като посочи жената — е моя другарка в живота, Мария Николаевна. Взех я от публичния дом. — И като каза това, той направи конвулсивно движение с шията. — Но я обичам и уважавам и моля всички, които искат да сме добре — прибави той, като повиши глас и се намръщи, — да я обичат и уважават. Все едно, че е моя жена, все едно. И тъй, сега знаеш с кого имаш работа. И ако мислиш, че ще се унижиш, тогава на добър ти път.

И отново очите му въпросително изгледаха всички.

— Защо пък ще се унижа, не разбирам.

— Хайде, Маша, поръчай да ни донесат вечеря; три порции, ракия и вино… Не, почакай… Не, не трябва… Върви.

XXV

— И тъй, виждаш — продължи Николай Левин, като мръщеше с усилие челото си и правеше конвулсивни движения. Както изглежда, трудно му беше да съобрази какво да каже и да направи. — Ето виждаш ли… — Той посочи в ъгъла на стаята някакви железни пръти, свързани с ремъци. — Виждаш ли това? То е начало на една нова работа, която предприемаме. Това е едно производително сдружение…

Константин почти не слушаше. Той се взираше в болнавото му охтичаво лице, все повече и повече му дожаляваше за него и не можеше да си наложи да слуша това, което брат му разправяше за сдружението. Той виждаше, че за него това сдружение е само една котва, за да се спаси от презрението към себе си. Николай Левин продължи:

— Ти знаеш, че капиталът смазва работника — работниците у нас, селяните, носят цялата тежест на труда и са поставени така, че колкото и да се трудят, не могат да излязат от скотското си положение. Капиталистите им отнемат всички печалби от надниците, всички излишъци от заплатата, с които те биха могли да подобрят положението си, да си осигурят свободно време и следователно и образование. И обществото е така наредено, че колкото повече работят те, толкова повече ще забогатяват търговците и земевладелците, а те ще бъдат винаги работен добитък. Тоя ред трябва да се промени — завърши той и въпросително погледна брат си.

— Да, разбира се — каза Константин, като се взираше в руменината, която се появи под изпъкналите скули на брат му.

— И ето ние организираме едно железарско сдружение, в което цялото производство и печалбите, и главно оръдията на производство, всичко ще бъде общо.

— Но де ще бъде сдружението? — попита Константин Левин.

— В село Воздрем, Казанска губерния.

— Но защо пък в село? Струва ми се, че в селата и без това има много работа. Защо ви е железарско сдружение на село?

— Защото селяните сега са същите роби, каквито бяха и по-рано, и тъкмо затова на тебе и на Сергей Иванич ви е неприятно, дето искат да ги избавят от това робство — каза Николай Левин, ядосан от възражението.

Константин Левин въздъхна; като оглеждаше в това време стаята, мрачна и мръсна. Изглежда, че тая въздишка ядоса още повече Николай.

— Аз познавам твоите и на Сергей Иванич аристократически възгледи. Зная, че той употребява всички сили на ума си, за да оправдае съществуващото зло.

— Не, защо говориш така за Сергей Иванич? — усмихнат рече Левин.

— Сергей Иванич ли? А ето защо! — изведнъж извика Николай Левин, като чу името на Сергей Иванич. — Ето защо… Но какво има да казвам? Само че… Защо си дошъл при мене? Ти презираш всичко това — прекрасно, тогава върви си, сбогом, върви! — викаше той, ставайки от стола. — Върви си, върви!

— Ни най-малко не презирам — плахо каза Константин Левин. — Аз дори не споря.

В това време Мария Николаевна се върна. Николай Левин сърдито я изгледа. Тя бързо пристъпи до него и му пошепна нещо.

— Аз съм болен, станал съм нервен — рече Николай Левин, като се поуспокои и дишаше тежко, — а ти ми говориш за Сергей Иванич и за статията му. Тя е такава глупост, такава лъжа, такава самоизмама. Какво може да пише за справедливостта човек, който не я познава? Четохте ли статията му? — обърна се той към Крицки, седна отново до масата и започна да разчиства разпилените по нея цигари.

— Не съм я чел — мрачно каза Крицки, който очевидно не искаше да влиза в разговор.

— Защо? — ядосан се обърна Николай Левин сега пък към Крицки.

— Защото не смятам за необходимо да си губя времето за това.

— Но, позволете, отде пък знаете, че ще изгубите времето си? За мнозина тая статия е недостъпна, сиреч не е за тях. Но за мене е друго, аз прозирам мислите му и зная защо статията е слаба.

Всички млъкнаха. Крицки бавно стана и взе шапката си.

— Не искате ли да вечеряте? Е, сбогом. Елате утре с железаря.

Щом Крицки си излезе, Николай Левин се усмихна и смигна.

— И него не го бива — рече той. — Нали виждам… Но в това време Крицки го извика от вратата.

— Какво искаш още? — каза той и излезе при него в коридора.

Когато остана сам с Мария Николаевна, Левин се обърна към нея:

— Ами вие отдавна ли живеете с брат ми?

— Втора година вече. Здравето му доста се влоши. Много пие — каза тя.

— Как тъй пие?

— Пие ракия, а тя му вреди.

— А нима пие много? — прошепна Левин.

— Да — каза тя, като се озърташе плахо към вратата, дето се показа Николай Левин.

— Какво приказвахте? — попита той, като се мръщеше и гледаше с изплашени очи ту единия, ту другия. — Какво?

— Нищо — смутено отвърна Константин.

— Щом не искате да говорите, не говорете. Само че ти няма какво да приказваш с нея. Тя е улично момиче, а ти си господар — рече той, като свиваше конвулсивно шията си.

— Както виждам, ти разбра и оцени всичко и се отнасяш със съжаление към моите заблуждения — отново започна той, като повиши глас.

— Николай Дмитрич, Николай Дмитрич — прошепна пак Мария Николаевна, приближавайки се до него.

— Е, добре, добре!… Но де остана вечерята? А, ето я — рече той, като видя лакея с табличка в ръцете. — Тука, тука остави — каза той сърдито и веднага взе ракията, наля си една чашка и жадно я изпи. — Пийни си, искаш ли? — обърна се той към брат си, тутакси развеселен. — Е, стига за Сергей Иванич. Все пак драго ми е, че те виждам. Каквото и да приказват, все сме си наши. Хайде, пийни си де. Разкажи ми, какво правиш? — продължи той, като предъвкваше лакомо един залък хляб и си наливаше друга чаша. — Как живееш?

— Живея сам на село, както по-рано, занимавам се със стопанството — отвърна Константин, като гледаше с ужас как лакомо яде и пие брат му и се мъчеше да прикрие, че го наблюдава.

— Защо не се ожениш?

— Не му е дошло времето — отвърна Константин и се изчерви.

— Защо? За мене е свършено! Аз похабих живота си.

Казвал съм и ще кажа пак, че ако бяха ми дали моята част тогава, когато ми трябваше, целият ми живот сега би бил друг.

Константин Дмитрич побърза да промени разговора.

— Ами ти знаеш ли, че твоят Ванюшка е книговодител при мене в Покровское? — каза той.

Николай направи конвулсивно движение с шията си и се замисли.

— Но разправи ми, какво става в Покровское? Как е, стои ли си къщата, и брезите, и нашата класна стая? А градинарят Филип още ли е жив? Как си спомням беседката и дивана! Слушай, не променяй нищо в къщата, а по-скоро се ожени и пак нареди всичко, както си беше. Тогава ще дойда при тебе, ако жена ти излезе добра.

— Та ти ела сега при мене — каза Левин. — Колко добре бихме се наредили!

— Бих дошъл, ако знаех, че няма да намеря там Сергей Иванич.

— Няма да го намериш. Аз живея напълно независимо от него.

— Да, но каквото и да казваш, ти ще трябва да предпочетеш мене или него — каза той, като гледаше плахо брат си в очите. Тая плахост трогна Константин.

— Ако искаш да знаеш какво мисля по тая работа, ще ти кажа, че във вашата свада със Сергей Иванич аз не вземам нито едната, нито другата страна. И двамата не сте прави. Ти не си прав повече външно, а той — вътрешно.

— А-а! Значи, ти си разбрал това, разбрал си го? — радостно извика Николай.

— Но ако искаш да знаеш, лично аз ценя повече приятелството си с тебе, защото…

— Защо, защо?

Константин не можеше да каже, че цени повече него, защото е нещастен и има нужда от близък човек. Но Николай разбра, че той иска да каже тъкмо това и затова се намръщи и отново се залови за ракията.

— Стига, Николай Дмитрич! — каза Мария Николаевна и протегна пълната си гола ръка към шишето.

— Пусни! Остави ме на мира! Ще те пребия! — викна той.

Мария Николаевна се усмихна с кротката си и добра усмивка, която зарази и Николай, и вдигна ракията.

— А ти мислиш, че тя не разбира нищо? — каза Николай. — Тя разбира всичко това по-добре от нас. Нали в нея има нещо хубаво и мило, а?

— Никога ли по-рано не сте били в Москва? — каза й Константин, колкото да каже нещо.

— Не й говори на вие. Тя се страхува от това. Никой освен мировия съдия, когато я съдиха, задето искаше да напусне публичния дом, никой не й е говорил на вие. Боже мой, какви безсмислици има в света! — изведнъж извика той. — Тия нови учреждения тия мирови съдии, земства, какво безобразие е това!

И той започна да разправя неприятностите си с новите учреждения.

Константин Левин го слушаше и това отричане смисъла на всички обществени учреждения, което той споделяше с него и често го изказваше, сега му бе неприятно да го чуе от устата на брат си.

— Всичко това ще разберем на оня свят — каза той на шега.

— На оня свят ли? Ох, не обичам аз оня свят! Не го обичам — каза Николай, като впери изплашените си диви очи в лицето на брат си. — И макар че, струва ми се, би било добре да се махнем от цялата тая мръсотия, от тая дивотия, и чужда, и своя, но аз се страхувам от смъртта, ужасно се страхувам. — Той потрепера ужасен. — Но пийни си нещо. Искаш ли шампанско? Или да отидем някъде. Да идем да чуем циганите! Знаеш ли, аз обикнах много циганите и руските песни.

Езикът му започна да се преплита и той взе да скача от едно на друго. С помощта на Маша Константин го склони да не ходи никъде и го сложи да си легне съвсем пиян.

Маша обеща да пише на Константин в случай на нужда и да убеди Николай Левин да отиде да живее при брат си.

XXVI

На сутринта Константин Левин си замина от Москва и привечер пристигна у дома си. По пътя, във вагона, той разговаряше със спътниците си за политиката, за новите железопътни линии и също както в Москва го потискаха обърканите понятия, недоволството от себе си, някакъв срам от нещо; но когато слезе на своята гара и позна куция колар Игнат с вдигната яка на кафтана, когато в дрезгавата светлина, която падаше от прозорците на гарата, видя покритата с черга шейна и конете с вързани опашки, в хамути с халки и ресни, когато коларят Игнат, още докато се настаняваше в шейната, му разправи селските новини, че предприемачът е пристигнал и че Пава се отелила — той почувствува, че обърканите понятия постепенно се избистрят, а срамът и недоволството от него самия изчезват. Той почувствува това само като погледна Игнат и конете; но когато облече донесения му кожух, седна загърнат в шейната и потегли, като размисляше върху предстоящите разпореждания на село и поглеждаше логоя, по-рано яздитен, донски, а сега повреден от яздене, но буен кон, започна да разбира съвсем иначе случилото се с него. Чувствуваше се такъв, какъвто си е, и не искаше да бъде друг. Сега искаше да бъде само по-добър, отколкото е бил по-рано. Първо, от днес той реши, че няма вече да се надява на необикновено щастие, каквото трябваше да му даде женитбата, и поради това няма да пренебрегва така настоящето. Второ, никога вече няма да си позволи да се увлече от тая долна страст, споменът за която го измъчваше така много, когато се канеше да направи предложението. След това, като си спомни за брата Николай, той реши в себе си, че никога вече няма да си позволи да го забрави, ще следи и не ще го изпуща из очи, за да бъде готов да му помогне, когато потрябва. А това ще бъде скоро, той го чувствуваше. След това и разговорът на брат му за комунизма, към който тогава той се отнесе така леко, сега го накара да се замисли. Преобразуването на икономическите условия, той смяташе за безсмислено, но като гледаше бедността на народа, винаги чувствуваше несправедливостта на своето богатство и сега реши в себе си, че за да се чувствува напълно прав, той, макар че и по-рано работеше много, а не живееше разкошно, сега ще работи още повече и още по-малко ще си позволява разкош. И струваше му се, че всичко това е толкова леко да се направи, че целия път прекара в най-приятни мечти. С бодро чувство на надежда за нов, по-добър живот към девет часа вечерта той стигна пред къщата си.

От прозорците на стаята на Агафия Михайловна, старата бавачка, която изпълняваше в къщата му ролята на икономка, падаше светлина върху снега на площадката пред къщи. Тя не бе заспала още. Събуден от нея, Кузма, сънлив и бос, изтича на външната стълба. Ловджийското куче Ласка изскочи също, за малко не препъна Кузма и започна да квичи, търкаше се о коленете му, изправяше се и искаше, а не смееше да опре предните си лапи на гърдите му.

— Скоро се върнахте, господарю — каза Агафия Михайловна.

— Домъчня ми, Агафия Михайловна. Добре е на гости, ала у дома е по-добре — отвърна той и влезе в кабинета си.

Кабинетът бавно се освети от донесената свещ. Изпъкнаха познатите подробности: еленовите рога, лавиците с книги, огледалото на печката с вентилатора, който отдавна трябваше да се поправи, бащиният диван, голямата маса, на масата отворената книга, счупената пепелница, тетрадката с неговия почерк. Когато видя всичко това, за миг го обзе съмнение дали ще може да си нареди оня нов живот, за който бе мечтал по пътя. Всички тия следи от неговия живот сякаш го завладяха и му казваха: „Не, не можеш се отърва от нас и няма да бъдеш друг, а ще бъдеш такъв, какъвто си бил: със съмненията, с вечното недоволство от себе си, с напразните опити да се поправиш и с паденията и вечното очакване на щастие, каквото не постигна и не ще постигнеш.“

Но това му казваха нещата, а един друг глас в душата му казваше, че човек не трябва да се подчинява на миналото и че може да направи всичко със себе си. И заслушан в тоя глас, той отиде в ъгъла, дето имаше две шестнадесеткилограмови гири, и започна да прави гимнастика, като се опитваше да си възвърне бодростта. Зад вратата заскърцаха стъпки. Той бързо остави гирите.

Влезе управителят и каза, че всичко, слава Богу, е благополучно, но съобщи, че елдата в новата сушилня се запалила. Това съобщение ядоса Левин. Новата сушилня бе построена и донякъде измислена от Левин. Управителят беше винаги против тая сушилня и сега със скрито задоволство съобщи, че елдата се е запалила. А Левин беше твърдо убеден, че ако тя се е запалила, това е станало, защото не бяха взели ония мерки, за които той сто пъти нареждаше. Стана му неприятно и той се скара на управителя. Но имаше едно важно и радостно събитие: беше се отелила Пава, най-хубавата, скъпата крава, купена от изложбата.

— Кузма, дай ми кожуха. А вие наредете да запалят фенера, ще ида да видя — каза той на управителя.

Оборът за скъпите крави беше току зад къщата. Той мина през двора край една пряспа до люляка и стигна до обора. Когато се отвори замръзналата врата, лъхна го топла пара и тор и кравите, зачудени от необикновената светлина на фенера, се разшаваха върху прясната слама. Мярна се широкият, гладък и черен с бели петна гръб на холандската крава. Беркут, бикът, лежеше с халката си на бърната и поиска да стане, но се отказа и когато минаваха край него, само изпръхтя два пъти. Черната хубавица Пава, грамадна като хипопотам, обърната заднишком, закриваше от влезлите теленцето и го душеше.

Левин влезе в леговището, огледа Пава и изправи червеникавото с бели петна теленце на неустойчивите му дълги крака. Развълнуваната Пава замуча, но когато Левин приближи теленцето до нея, тя се успокои, въздъхна тежко и започна да го ближе с грапавия си език. Като търсеше вимето й, теленцето навираше нос в слабините на майка си и въртеше опашчица.

— Светни тук, Фьодор, дай насам фенера — каза Левин, като оглеждаше теленцето. — Прилича на майка си, макар че козината е като на баща му. Много хубаво теленце. Дълго и стройно. Нали е хубаво, Василий Фьодорович? — обърна се той към управителя и под влияние на радостта от теленцето напълно се помири с него за елдата.

— Та на кого се е метнало, за да бъде лошо? Семьон предприемачът пристигна още на другия ден след заминаването ви. Ще трябва да се разберем с него, Константин Дмитрич — каза управителят. — Аз ви докладвах по-рано за машината.

Само тоя въпрос бе достатъчен да въведе Левин във всички подробности на стопанството, което бе голямо и сложно, и затова от краварника той отиде право в канцеларията и след като поприказва с управителя и предприемача Семьон, върна се в къщи и отиде право в гостната на горния етаж.

XXVII

Къщата беше голяма, старинна и макар че живееше сам, Левин отопляваше и използуваше всички стаи. Той знаеше, че това е глупаво, знаеше, че е дори лошо, и противно на сегашните му планове, но тая къща беше цял свят за Левин. Свят, в който бяха живели и умрели баща му и майка му. Те живяха такъв живот, който се виждаше на Левин идеал на всяко съвършенство и който той мечтаеше да възобнови с жена си, със семейството си.

Левин едва помнеше майка си. Представата за нея беше свещен спомен за него и във въображението му неговата бъдеща жена трябваше да бъде повторение на оня прелестен, свят идеал за жена, какъвто бе за него майка му.

Той не само не можеше да си представи любовта към жената без брак, но най-напред си представяше семейството, а след това вече жената, която ще му създаде това семейство. И затова представите му за женитбата не приличаха на представите у повечето от познатите му, за които женитбата беше една от многото общожитейски работи; за Левин тя бе главна работа в живота, от която зависеше цялото му щастие. И сега той трябваше да се откаже от това!

Когато влезе в малката гостна, дето винаги пиеше чай, и седна в креслото си с книга в ръка, а Агафия Михайловна му донесе чай и с обикновените си думи: „Ще поседна, господарю“, седна на стола до прозореца, той почувствува, че колкото и да бе странно това, не беше се разделил с мечтите си и не може да живее без тях. Дали с нея или с друга, но това ще стане. Той четеше книгата, мислеше върху прочетеното, като прекъсваше, за да чуе Агафия Михайловна, която бърбореше неуморно; и заедно с това във въображението му без всякаква връзка изпъкваха разни картини от стопанството и от бъдещия му семеен живот. Той чувствуваше, че дълбоко в душата му нещо укрепва, успокоява се и се подрежда.

Той слушаше Агафия Михайловна, която му разправяше, че Прохор забравил Бога, пиел до провала с парите, които Левин му бе дал да си купи кон, и набил до смърт жена си: слушаше, четеше книгата и си спомняше целия ход на мислите, породени от четенето. Това бе книгата на Тиндал за топлината. Той си спомняше критиките си върху Тиндал за неговото самодоволство от умението да прави опити и за това, че му липсва философски поглед. И изведнъж изплува радостната мисъл: „След две години в стадото си ще имам две холандски крави. Пава може да е още жива, ще имам дванадесет дъщери от Беркут, а като тръгнат пред тях тия три — чудо ще бъде!“ Той пак се залови за книгата.

„Е добре, електричеството и топлината са едно и също нещо; но може ли в уравнението при разрешаване на въпроса да се постави една величина вместо друга? Не. Тогава? Връзката между всички сили на природата и без това се чувствува инстинктивно… Особено приятно ще бъде, когато дъщерята на Пава стане червеникава крава с бели петна и към цялото стадо се прибавят тия три… Отлично! Да излезем с жена ми и с гостите да посрещнем стадото… Жена ми ще каже: «Ние с Костя гледахме като дете това теленце.» — «Как може това да ви интересува толкова?» — ще попита гостенинът. «Всичко, което интересува него, интересува и мене.» Но коя е тя? — И той си спомни за станалото в Москва… — Е, какво да се прави?… Аз не съм виновен. Но сега всичко ще тръгне поновому. Празна работа е, че животът, че миналото не ще допуснат това. Трябва да се боря, за да мога да живея по-добре, много по-добре…“ Той повдигна глава и се замисли. Старата Ласка, на която радостта от пристигането му още не бе преминала напълно и която тичаше, за да полае навън, се върна, като размахваше опашка, и внесе струя въздух, приближи се до него и пъхнала глава под ръката му, жално квичеше и чакаше да я погали.

— Само дето не може да приказва — каза Агафия Михайловна. — Куче е, но разбира, че господарят му е пристигнал и му е мъчно.

— Защо ще ми е мъчно?

— Та нима аз не виждам, господарю? Отдавна познавам господарите си. От малка още съм расла при господари. Нищо, господарю. Стига човек да е здрав и да е чиста съвестта му.

Левин втренчено я погледна, като се чудеше как е могла да разбере мисълта му.

— Е, да ви донеса ли още чай? — попита тя, взе чашата и излезе.

Ласка все пъхаше глава под ръката му. Той я погали и тя се сви на кълбо в краката му, като сложи глава върху протегнатия си заден крак. И в знак, че сега всичко е хубаво и благополучно, тя леко разтвори уста, помляска и като прилепи по-добре лепкавите си устни около старите си зъби, утихна в блажено спокойствие. Левин внимателно следеше това нейно последно движение.

„Така и аз трябва да направя! — каза си той. — Така и аз трябва да направя! Нищо… Всичко е хубаво.“

XXVIII

Рано сутринта след бала Ана Аркадиевна телеграфира на мъжа си, че си заминава от Москва същия ден.

— Не, трябва, трябва да си замина — обясни тя на снаха си промяната в своето намерение с такъв тон, сякаш си спомни за безброй много работи, — не, по-добре да си замина днес!

Степан Аркадич не обядва в къщи, но обеща да дойде да изпрати сестра си в седем часа.

Кити също не дойде, а съобщи с една бележка, че я боли главата. Доли и Ана обядваха сами с децата и англичанката. Дали защото децата са непостоянни, или пък долавят нещата, та почувствуваха, че тоя ден Ана съвсем не е такава, не се занимава вече с тях както по-рано, когато толкова я бяха обикнали, но те изведнъж прекъснаха играта с леля си и любовта си към нея и никак не ги интересуваше, че тя си заминава. Цялата сутрин Ана бе заета с приготовления за заминаването си. Тя писа писъмца до московските си познати, записваше сметките си и прибираше нещата. Изобщо на Доли се струваше, че тя не е спокойна, а е обзета от такива грижи, които Доли познаваше добре по себе си и които не обземат човек без причина и в повечето случаи прикриват недоволството от себе си. След обеда Ана отиде да се облича в стаята си и Доли тръгна след нея.

— Колко си странна днес! — каза й Доли.

— Аз ли? Така ли намираш? Не съм странна, а лоша. Това се случва с мене. Все ми се иска да плача. Това е много глупаво, но ми минава — бързо каза Ана и наведе почервенялото си лице над малката чантичка, в която прибираше нощната си шапчица и батистените кърпички.

Очите й блестяха особено и непрестанно се забулваха в сълзи. — Така не ми се заминаваше от Петербург, а сега не ми се заминава оттук.

— Ти дойде тук и извърши добро дело — каза Доли, като се взираше изпитателно в нея.

Ана я погледна с мокри от сълзи очи.

— Не говори така, Доли, Не съм направила и не можех да направя нищо. Често се чудя защо хората са се наговорили да ме глезят. Какво съм направила и какво можех да направя? В сърцето ти се намери толкова любов, за да простиш…

— Без тебе Бог знае какво би станало! Колко си щастлива, Ана! — каза Доли. — В душата ти всичко е ясно и хубаво.

— Всеки има в душата си своите skeletons18, както казват англичаните.

— Какви пък skeletons можеш да имаш ти? У тебе всичко е така ясно!

— Имам — изведнъж каза Ана и неочаквано след сълзите хитра, иронична усмивка сви устните й.

— Тогава твоите skeletons са смешни, а не мрачни — усмихната каза Доли.

— Не, мрачни са. Знаеш ли защо заминавам днес, а не утре? Искам да ти направя това признание, което ме потискаше — каза Ана, като се отпусна енергично в креслото и погледна Доли право в очите.

И за свое учудване Доли видя, че Ана се изчерви до ушите, до къдравите черни пръстенчета на врата.

— Да — продължи Ана. — Знаеш ли защо Кити не дойде да обядва тук? Тя ме ревнува. Аз развалих… станах причина тоя бал да бъде за нея мъчение, а не радост. Но, да ти кажа право, аз не съм виновна или съм виновна мъничко — каза тя, като провлече с тънкия си глас думата „мъничко“.

— О, как го каза, също като Стива! — засмяна рече Доли.

Ана се обиди.

— О, не, не! Аз не съм Стива — каза тя намръщено. — Казвам ти го затова, защото нито за миг дори няма да си позволя да се усъмня в себе си — каза Ана.

Но в тоя миг, когато произнасяше тия думи тя чувствуваше, че не казва истината; тя не само се съмняваше в себе си, но изпитваше вълнение при мисълта за Вронски и си заминаваше по-рано, отколкото искаше, само за да не се среща вече с него.

— Да, Стива ми каза, че си танцувала мазурка с него и че той…

— НЕ можеш си представи колко смешно излезе.

Аз мислех само да сватосвам, а стана съвсем друго. Може би против волята си…

Тя се изчерви и не довърши мисълта си.

— О, те веднага чувствуват това! — каза Доли.

— Но аз бих се отчаяла, ако от негова страна има нещо сериозно — прекъсна я Ана. — И съм уверена, че всичко ще се забрави и Кити ще престане да ме мрази.

— Впрочем, Ана, право да ти кажа, аз не желая тоя брак за Кити. И по-добре да се развали, щом Вронски можа да се влюби в тебе за един ден.

— Ах, Боже мой, колко глупаво би било това! — каза Ана и отново гъста руменина от удоволствие заля лицето й, когато чу да изговарят с думи мисълта, която я занимаваше. — И тъй, аз си заминавам, след като си спечелих един враг в лицето на Кити, която обикнах толкова много. Ах, колко е мила тя! Но, Доли, нали ти ще поправиш това? Да?

Доли едва можа да сдържи усмивката си. Тя обичаше Ана, но приятно й беше да види, че и тя има слабости.

— Враг ли? Това не може да бъде.

— Така бих желала всички да ме обичате, както аз ви обичам; а сега ви обикнах още повече — каза тя със сълзи на очите. — Ах, колко съм глупава днес!

Тя избърса лицето, си с кърпичката и започна да се облича.

Тъкмо преди заминаването й пристигна закърнелият Степан Аркадич, със зачервено, весело лице и с дъх на вино и цигари.

Чувствителността на Ана се предаде и на Доли и когато за последен път прегърна зълва си, тя й пошепна:

— Ана, помни: никога не ще забравя това, което ти направи за мене. И помни, че те обичам и ще те обичам винаги като най-добър приятел!

— Не разбирам защо — рече Ана, като я целуваше и криеше сълзите си.

— Ти ме разбра и ме разбираш. Сбогом, миличка!

XXIX

„Е всичко се свърши слава Богу!“ — беше първата мисъл на Ана Аркадиевна, когато се сбогува за последен път с брат си, който до третия звънец й заграждаше пътя към вагона. Тя седна на канапето до Анушка и се озърна в полуздрача на спалния вагон. „Слава Богу, утре ще видя Серьожа и Алексей Александрович и животът ми, добър и спокоен ще потече пак постарому.“

Все в същото угрижено настроение, в което се намираше целия ден, Ана с удоволствие и пресметливост се настани за из пътя; с малките си сръчни ръце отвори и затвори червената чанта, извади възглавничката, сложи я на колене и като зави грижливо краката си, спокойно седна. Една болна дама се гласеше вече да спи. Други две дами се опитваха да я заприказват, а една дебела бабичка увиваше краката си и правеше бележки за отоплението. Ана отговори с няколко думи на дамите, но като видя, че разговорът няма да е интересен, помоли Анушка да й даде фенерчето, закрепи го на облегалото на канапето и извади от чантичката си нож за разрязване и един английски роман. На първо време не й се четеше. Отначало й пречеше влизането и излизането и шетането наоколо й; после, когато влакът потегли, не можеше да не се ослушва в тракането на колелата; след това снегът, който се сипеше по левия прозорец и лепнеше по стъклото, и загърнатият, отрупан от едната страна със сняг кондуктор, който мина край купето, и разговорите за страшната виелица сега навън отвличаха вниманието й. По-нататък беше все същото и същото: същото тракане и друсане, същият сняг в прозореца, същите бързи преходи от топло към студено и пак към топло, все това мяркане на едни и същи лица в полумрака и същите гласове и Ана започна да чете и да разбира прочетеното. Анушка вече дремеше, като държеше на колене червената чанта с широките си ръце в ръкавици, едната от които беше скъсана. Ана Аркадиевна четеше и разбираше, но й беше неприятно да чете, сиреч да се занимава с живота на други хора. На самата нея много й се искаше да живее. Прочетеше ли как героинята на романа гледа някой болен, искаше й се да ходи с тихи стъпки из стаята на болния; прочетеше ли как някой член от парламента произнася реч, искаше й се и тя самата да произнесе тая реч; прочетеше ли как леди Мери препуска на кон след някоя глутница, ядосва снаха си и учудва всички със смелостта си, искаше й се да прави и тя това. Но тя нямаше какво да прави и затова, като прехвърляше гладкото ножче в малките си ръце, мъчеше се да чете.

Героят от романа вече бе започнал да се доближава до английското си щастие, баронство и имение и Ана желаеше заедно с него да замине за това имение, но изведнъж почувствува, че той трябва да се срамува от това и че тя също се срамува. Но защо да се срамува той? „Защо да се срамувам и аз?“ — запита се тя с оскърбено учудване. Остави книгата и се облегна на облегалото на канапето, като стисна здраво в двете си ръце ножчето. Нямаше нищо срамно. Тя прехвърли през ума си всичките си спомени от Москва. Всички бяха хубави, приятни. Спомни си бала, спомни си за Вронски и за влюбеното му покорно лице, спомни си цялото си държане с него; нямаше нищо срамно. А същевременно тъкмо на това място от спомените й чувството на срам се засилваше, сякаш точно когато си спомняше за Вронски, някакъв вътрешен глас й казваше: „Топло е, много топло, горещо е.“ „Но какво е това? — каза си тя решително, като се поразмърда на канапето. — Какво значи това? Нима се страхувам да погледна право в очите? Какво е това? Нима между мене и това момче-офицер съществуват и могат да съществуват някакви други отношения освен ония, каквито човек може да има с всеки познат?“ Тя презрително се усмихна и отново се залови за книгата, но вече никак не можеше да разбере това, което четеше. Пошари с ножа по стъклото, след това допря гладката му и студена повърхност до бузата си и за малко не се засмя с глас от безпричинно обзелата я радост. Чувствуваше, че нервите й се изопват като струни все повече и повече върху някакви винтчета. Чувствуваше, че очите й все повече и повече се отварят, че пръстите на ръцете и краката й нервно се движат, че нещо вътре в нея й спира дъха и че всички образи и звуци в тоя люлеещ се полумрак я поразяват с необикновена яснота. Непрестанно я обземаха мигове на съмнение дали влакът върви напред, назад, или пък е спрял. Анушка ли е до нея или някоя друга? „Какво е това там, на закачалката, шуба или звяр? И какво правя тук аз? Аз ли съм това или някоя друга?“ Страшно й беше да се отдава на тоя унес. Но нещо я въвличаше в него и тя по желание можеше да му се отдава или да се въздържа. Стане, за да се опомни, отметна одеялото и свали пелерината на топлата си дреха. За миг се опомни и разбра, че влезлият мършав селянин с дълго шаячно палто, на което липсваше едно копче, е прислужник по отоплението, че той погледна термометъра, че вятърът и снегът се втурнаха след него в купето; но след това всичко пак се обърка… Тоя селянин с дълга снага започна да стърже нещо в стената, бабичката запротяга краката си по цялата дължина на купето и го изпълни като черен облак; след това нещо страшно заскърца и зачука, сякаш разкъсваха някого; сетне червена светлина заслепи очите й и сетне всичко се закри от стена. Ана почувствува, че пада в някаква пропаст. Но всичко това не беше страшно, а весело. Гласът на един загърнат и покрит със сняг човек извика нещо край ухото й. Тя се изправи и се опомни; разбра, че са стигнали на някоя гара и че това е кондукторът. Помоли Анушка да й даде свалената пелерина и шала, наметна ги и тръгна към вратата.

— Ще излезете ли? — попита Анушка.

— Да, иска ми се да подишам. Тук е много горещо.

И тя отвори вратата. Виелицата и вятърът се втурнаха насреща й и се сборичкаха с нея за вратата. И това й се стори весело. Тя отвори и излезе. Вятърът сякаш я чакаше, радостно засвири и искаше да я грабне и отнесе, но тя се улови с ръка за студената дръжка и като придържаше роклята си, слезе на перона и мина зад вагона. Вятърът беше силен на стълбата, но на перона зад вагоните беше тихо. С наслада, с пълни гърди тя вдишваше снежния, студен въздух и застанала край вагона, оглеждаше перона и осветената гара.

XXX

Страшна буря вилнееше и свиреше между колелетата на вагоните, по стълбовете иззад гарата. Вагони, стълбове, хора, всичко, което се виждаше, беше затрупано от едната страна със сняг и се отрупваше все повече и повече. Бурята стихваше за миг, но след това отново връхлиташе с такава сила, че сякаш не можеше да й се противостои. Между това някакви хора тичаха, приказваха весело помежду си, като скърцаха по дъските на перона и непрестанно отваряха и затваряха големите врати. Приведената сянка на някакъв човек се плъзна под краката й и се чу тракане на чукче по желязо. „Дай сигнал!“ — чу се сърдит глас сред бурния мрак отсреща. „Тук, моля! №28!“ — викаха разни гласове и тичаха хора, загърнати, отрупани със сняг. Двама господа със запалени цигари в уста минаха край нея. Тя пое въздух още веднъж, за да се надиша, и тъкмо бе извадила ръка от маншона, за да се улови за вратата и влезе в купето, когато някакъв друг човек с шинел до самата нея закри трепкащата светлина на фенера. Тя се озърна и в миг позна лицето на Вронски. Опрял ръка до козирката, той се наведе пред нея и попита не й ли трябва нещо, не може ли да й услужи с нещо. Доста дълго, без да отговаря нищо, тя се взираше в него и въпреки че той стоеше в сянка, видя или й се стори, че видя и израза на лицето, и очите му. Това бе пак същият израз на почтителен възторг, който бе й подействувал така много вчера. През последните дни, а и преди малко, тя неведнъж си бе казвала, че за нея Вронски е един от стотиците вечно едни и същи младежи, които се срещат навред, че тя никога няма да си позволи дори да мисли за него; но сега, в първия миг на срещата си с него, я обхвана чувство на радостна гордост. Нямаше нужда да пита защо той е тук. Тя знаеше това също така сигурно, както ако той й кажеше, че е дошъл, за да бъде там, дето е тя.

— Не знаех, че пътувате. Защо пътувате? — попита тя, като отпусна ръката, с която се бе уловила за вратата. И неудържима радост и оживление сияеха на лицето й.

— Защо пътувам ли? — повтори той, като я гледаше право в очите. — Вие знаете, че пътувам, за да бъда там, дето сте вие — каза той, — не мога иначе.

И в същото време, сякаш преодолял препятствията, вятърът издуха снега от покрива на вагона, захлопа с някаква откъсната ламарина, а напред плачливо и мрачно зарева мощната свирка на локомотива. Сега целият ужас на виелицата й се стори още по-прекрасен. Той й каза същото, което искаше душата й, но от което разумът й се страхуваше. Тя не отговори нищо и по лицето й той долови борба.

— Простете ми, ако това, което казах, ви е неприятно — започна той покорно.

Той говореше учтиво, почтително, но така твърдо и упорито, че тя дълго време не можеше да отговори нищо.

— Това, което казвате, е лошо и аз ви моля, ако сте добър човек, забравете какво сте казали, както и аз ще го забравя — най-после каза тя.

— Не ще забравя и не мога да забравя никога нито една ваша дума, нито едно ваше движение…

— Стига! Стига! — извика тя, като се мъчеше напразно да придаде строг израз на лицето си, в което той жадно се взираше. И като се улови с ръка за студената дръжка, тя се качи на стъпалата и бързо влезе в коридорчето на вагона. Но в това малко коридорче се спря, като прехвърляше през ума си станалото. Без да може да си спомни нито своите, нито неговите думи, тя инстинктивно разбра, че тоя минутен разговор бе ги сближил извънредно много; и бе уплашена и щастлива от това. След като постоя няколко секунди, влезе в купето и седна на мястото си. Онова вълшебно напрегнато състояние, което я мъчеше отначало, не само се възобнови, но се засили и стигна дотам, че тя се страхуваше да не би всеки миг да се скъса в нея нещо извънредно обтегнато. Не спа цяла нощ. Но в напрежението и бляновете, които изпълваха въображението й, нямаше нищо неприятно и мрачно; наопаки, имаше нещо радостно, палещо и възбуждащо. На разсъмване Ана задряма, седнала на канапето, а когато се събуди, беше вече бяло, светло и влакът наближаваше Петербург. Веднага я обзеха мисли за дома, за мъжа, за сина й и грижи за предстоящия и следващите дни.

В Петербург, още щом спря влакът и тя слезе, първото лице, което й привлече вниманието, беше лицето на мъжа й. „Ах, Боже мой! Защо ушите му са станали такива?“ — помисли тя, като гледаше студената му и представителна фигура и особено поразилите я сега хрущяли на ушите, които подпираха периферията на кръглата му шапка. Като я видя, той тръгна насреща й, свил устни в свойствената си иронична усмивка и загледан право в лицето й с големите си уморени очи. Някакво неприятно чувство сви сърцето й, когато тя срещна настойчивия му и уморен поглед, сякаш очакваше да го види друг. Най-вече я порази чувството на недоволство от себе си, което изпита при срещата си с него. Това чувство бе отдавнашно, познато чувство, то приличаше на оная престореност, с която тя се отнасяше към мъжа си; но по-рано тя не забелязваше това чувство, а сега ясно и с болка го съзна.

— Да, както виждаш, нежният съпруг, нежен както първата година след женитбата, изгаря от желание да те види — каза той с бавния си тънък глас и с оня тон, с който почти винаги се обръщаше към нея, тон на ирония над ония, които наистина говорят така.

— Серьожа здрав ли е? — попита тя.

— Това ли е — каза той — цялата награда за моята пламенност? Здрав е, здрав е…

XXXI

Вронски не се и опитва да заспи през цялата нощ. Той седеше в купето и ту се взираше право напреде си, ту наблюдаваше пътниците, които влизаха и излизаха, и макар че и по-рано поразяваше и дразнеше непознатите хора със своето непоколебимо спокойствие, сега изглеждаше още по-горд и самодоволен. Той гледаше на хората като на вещи. Седналият срещу него млад нервен човек, чиновник в окръжен съд, го намрази за тоя му вид. Младият човек нарочно запалваше цигара от неговата, заприказваше го и дори го буташе, за да го накара да почувствува, че не е вещ, а човек, но Вронски го гледаше все така, сякаш гледаше фенер, и младият човек правеше гримаси, чувствувайки, че губи самообладание, задето не го признават за човек, и не можеше да заспи от това.

Вронски не виждаше никого и нищо. Той се чувствуваше цар не защото вярваше, че е направил впечатление на Ана — той не вярваше още това, — а защото впечатлението, което тя му бе направила, го изпълваше с щастие и гордост.

Той не знаеше и дори не мислеше какво ще излезе от всичко това. Чувствуваше, че всичките му необуздани, разпилени досега сили бяха събрани наедно и със страшна енергия бяха насочени към една блажена цел. И бе щастлив от това. Знаеше само, че й е казал истината, че отива там, дето е тя, че цялото щастие в живота, единствения смисъл на живота той намира сега в това — да я вижда и да я слуша. И когато излезе от купето в Бологов, за да изпие чаша сода, и видя Ана, без да иска, с първата си дума й каза това, което мислеше. И се радваше, че й е казал, че сега тя знае това и мисли за него. Той не спа цялата нощ. След като се върна в купето, непрестанно прехвърляше през ума си всички положения, в които бе я виждал, всичките й думи, и във въображението му се носеха картини на едно възможно бъдеще, от които сърцето му замираше.

Когато в Петербург излезе от вагона, след безсънната нощ той се чувствуваше оживен и бодър като след студена баня. Спря се край своя вагон и я чакаше да слезе. „Да я видя още веднъж — каза си той и неволно се усмихна, — да видя походката, лицето й; може би ще каже нещо, ще обърне глава, ще ме погледне и ще се усмихне.“ Но преди да види нея, той видя мъжа й, когото началникът на гарата учтиво съпровождаше между навалицата. „Ах, да! Мъжът й!“ Едва сега за пръв път Вронски ясно разбра, че мъжът й бе лице, свързано с нея. Той знаеше, че тя има мъж, но не вярваше в съществуването му и повярва напълно в него едва когато го видя, с неговата глава, рамене и крака в черни панталони; и особено когато видя как тоя мъж с чувство за собственост спокойно я хвана под ръка.

Като видя Алексей Александрович с неговото петербургски-свежо лице и строго самоуверена фигура, с кръглата шапка, малко попрегърбен, той повярва в него и изпита неприятно чувство, подобно на онова, което изпитва човек, измъчван от жажда, след като стигне до извора и намери в него куче, овца или свиня, която хем е изпила, хем е размътила водата. Походката на Алексей Александрович, който въртеше целия си таз и тъпите си крака, особено обиждаше Вронски. Той признаваше само на себе си несъмненото право да я обича. Но тя беше все същата; видът й му подействува пак така, като го оживяваше физически, възбуждаше го и изпълваше душата му с щастие. Вронски нареди на дотичалия от втора класа лакей, немец, да вземе нещата и да върви, а той се приближи до нея. Видя първата среща на мъжа с жена му и с проницателността на влюбен долови признака на леко стеснение, с което тя говореше с мъжа си. „Не, тя не го обича и не може да го обича“ — реши той в себе си.

Още докато се приближаваше отзад до Ана Аркадиевна, той с радост забеляза, че тя усети приближаването му и се озърна, а като го позна, пак се обърна към мъжа си.

— Добре ли прекарахте нощта? — попита той, като се поклони едновременно и ней, и на мъжа й и предостави на Алексей Александрович да приеме тоя поклон за своя сметка и да го познае или да не го познае, както намери за добре.

— Благодаря, много добре — отвърна тя.

Лицето й изглеждаше уморено и върху него не се четеше оная игра на оживление, което избиваше ту в усмивката, ту в очите; но за един миг, когато го погледна, нещо премина в очите й и въпреки че тоя огън веднага угасна, Вронски бе щастлив от тоя миг. Тя погледна мъжа си, за да разбере дали той го познава. Алексей Александрович гледаше с неудоволствие Вронски и разсеяно се мъчеше да си спомни кой е той. Спокойствието и самоувереността на Вронски се сблъскаха тук с хладната самоувереност на Алексей Александрович като коса о камък.

— Граф Вронски — каза Ана.

— А! Струва ми се, че се познаваме — равнодушно рече Алексей Александрович и му подаде ръка. — Натам пътува с майката, а насам със сина — каза той, като изговаряше ясно всяка дума, сякаш подаряваше рубли. — Вие сигурно се връщате от отпуск? — попита той и преди да дочака отговор, се обърна към жена си със своя шеговит тон: — Е, много ли сълзи се проляха при раздялата в Москва?

С това обръщение към жена си той даваше на Вронски да почувствува, че иска да остане сам, сетне се извърна към него и се докосна до шапката си; но Вронски се обърна към Ана Аркадиевна.

— Надявам се, че ще имам честта да ви посетя — каза той.

Алексей Александрович с уморени очи погледна Вронски.

— Много ще се радвам — студено каза той, — ние приемаме всеки понеделник. — И като се отдалечи съвсем от Вронски, той каза на жена си: — И колко е хубаво, че успях да отделя половин час време, за да те посрещна и ти покажа нежността си — продължи той със същия шеговит тон.

— Ти твърде много подчертаваш нежността си, та да мога да я оценя — каза тя със същия шеговит тон, неволно заслушана в стъпките на Вронски, който вървеше след тях. „Но какво ме интересува?“ — помисли тя и започна да разпитва мъжа си как е прекарвал без нея времето си Серьожа.

— О, отлично! Mariette казва, че той бил много мил и… трябва да те огорча… не му било мъчно за тебе, не така, както на мъжа ти. Но още веднъж merci, мила, че ми подари един ден. Нашият мил самовар ще бъде във възторг. (Той наричаше „самовар“ знаменитата графиня Лидия Ивановна, задето тя винаги и за всичко се вълнуваше и горещеше.) Тя разпитва за тебе. И знаеш ли, ако смея да те посъветвам, иди още днес у тях. Нея я боли сърцето за всичко. Сега, въпреки всичките си грижи, тя се интересува от помиряването на Облонски.

Графиня Лидия Ивановна беше приятелка на мъжа й и център на един от кръговете в петербургското общество, с който Ана, поради мъжа си, бе свързана тясно.

— Но аз й писах.

— А тя иска да знае всичко подробно. Иди, мила, ако не си уморена. Хайде, Кондратий ще ти докара карета, а пък аз ще отида в комитета. Пак няма да обядвам сам — продължи Алексей Александрович вече не с шеговит тон. — Няма да повярваш как свикнах…

И като й стискаше дълго време ръката, той с особена усмивка я настани в каретата.

XXXII

Първото лице, което посрещна Ана в къщи, беше синът й. Той хукна към нея по стълбата, въпреки вика на гувернантката, и с отчаян възторг викаше: „Мама, мама!“ Дотича до нея и увисна на шията й.

— Нали ви казах, че е мама! — викна той на гувернантката. — Аз знаех!

И синът, както и мъжът й, пробуди у Ана чувство, което приличаше на разочарование. Тя си го представяше по-хубав, отколкото беше в действителност. Трябваше да слезе до действителността, за да го почувствува такъв, какъвто беше. Но и такъв, какъвто беше, той бе прелестен с русите си къдри, със сините очи и пълните си стройни крачета в силно изопнати чорапи. Ана изпитваше почти физическа наслада, усещайки близостта и ласките му, и нравствено успокоение, когато срещнеше простодушния му, доверчив и любещ поглед и слушаше наивните му въпроси. Тя извади подаръците, които му бяха пратили децата на Доли, и му разправи, че в Москва има едно момиченце Таня и че тая Таня знае да чете и учи дори другите деца.

— Ами аз по-лош ли съм от нея? — попита Серьожа.

— За мене ти си най-добрият в света.

— Аз зная това — усмихнат каза Серьожа.

Ана не бе успяла още да изпие кафето си, когато доложиха, че идва графиня Лидия Ивановна. Графиня Лидия Ивановна беше висока пълна жена с болезнено-жълт цвят на лицето и с прекрасни замислени черни очи. Ана я обичаше, но днес сякаш за пръв път я видя с всичките й недостатъци.

— Е, как е, мила, занесохте ли маслиненото клонче? — попита графиня Лидия Ивановна още щом влезе в стаята.

— Да, всичко се свърши, но то не било така сериозно, както мислехме ние — отвърна Ана. — Изобщо моята belle soeur е твърде решителна.

Но графиня Лидия Ивановна се интересуваше от всичко, което не я засяга, и имаше навик никога да не слуша това, което я интересува; тя прекъсна Ана:

— Да, в света има много мъка и злина, а днес аз съм така съсипана.

— Какво има? — попита Ана, като се мъчеше да сдържи усмивката си.

— Започвам вече да се уморявам от напразното чупене на копия за правдата и понякога съвсем се разстройвам. Делото на сестричките (това беше една филантропична, религиозно-патриотична организация) бе тръгнало уж отлично, но с тия господа не може да се направи нищо — прибави графиня Лидия Ивановна с иронична покорност към съдбата. — Те се уловиха за идеята, изопачиха я и след това обсъждат така дребнаво и нищожно. Двама-трима души, между тях и мъжът ви, разбират цялото значение на това дело, а другите само пречат. Вчера Правдин ми писа…

Правдин беше известен панславист в чужбина и графиня Лидия Ивановна предаде съдържанието на писмото.

След това графинята разправи и за други неприятности и интриги срещу инициативата за обедняване на черквите и си отиде бързо, понеже днес трябвало да ходи още на заседание на едно дружество и в Славянския комитет.

„Такава си беше и по-рано; но защо не съм забелязвала по-рано? — каза си Ана. — Или днес тя е много нервирана? А наистина смешно е: нейната цел е добродетелта, тя е християнка, а все се сърди, все има врагове и враговете й са винаги на почвата на християнството и добродетелта.“

След графиня Лидия Ивановна дойде една приятелка, жена на директор, и разправи всички градски новини. В три часа и тя си отиде и обеща да дойде за обяд. Алексей Александрович беше в министерството. Останала сама, Ана Аркадиевна използува предобедното си време, за да присъствува при храненето на сина си (той обядваше отделно), да си подреди нещата, да прочете и отговори на бележките и писмата, които бяха се натрупали на масата й.

Чувството на безпричинен срам, което изпитваше при пътуването, и вълнението й напълно изчезнаха. В обикновените условия на живота тя се чувствуваше пак твърда и безупречна.

С учудване си спомни вчерашното си състояние. „Какво бе станало? Нищо. Вронски каза една глупост, на която лесно може да се сложи край, и аз му отговорих както трябва. Няма смисъл и не трябва да казвам на мъжа си. Да се говори за това, значи да се придава важност на нещо, което не заслужава.“ Спомни си как бе разправила на мъжа си за едно почти признание, което й направи в Петербург един млад човек от подчинените на мъжа й, и как Алексей Александрович отговори, че всяка жена от висшето общество може да бъде изложена на това, но той има пълна вяра в нейния такт и никога не ще си позволи да унижи и себе си, и нея с излишна ревност. „Значи, няма защо да му казвам? Да, слава Богу, че няма и какво да му казвам“ — рече си тя.

XXXIII

Алексей Александрович се върна от министерството в четири часа, но както се случваше често, не успя да влезе при нея. Той отиде в кабинета си да приеме чакащите просители и да подпише някои книжа, донесени от секретаря му. На обяда (у Каренини обядваха винаги по трима-четирима гости) дойдоха: старата братовчедка на Алексей Александрович, директорът на департамента с жена си и един млад човек, препоръчан на Алексей Александрович да го назначи на служба. Ана отиде в гостната да ги забавлява. Точно в пет часа, още преди бронзовият часовник „Петър I“ да отброи петия си удар, влезе Алексей Александрович с бяла връзка и с фрак с две звезди, тъй като веднага след обеда трябваше да излезе. Всяка минута от живота на Алексей Александрович беше заета и разпределена. И за да успее да направи това, което му предстоеше всеки ден, той се придържаше към най-строга акуратност. „Без бързане и без почивка“ — беше неговият девиз. Той влезе в салона, поклони се на всички и набързо седна, като се усмихваше на жена си.

— Да, свърши се моето уединение. Няма да повярваш колко неудобно (той подчерта думата неудобно) е човек да обядва сам.

На трапезата той поприказва с жена си за московските работи, с иронична усмивка разпитваше за Степан Аркадич; но разговорът беше предимно общ, за петербургските служебни и обществени работи. След обеда той прекара половин час с гостите и като стисна пак с усмивка ръка на жена си, излезе и отиде в съвета. Ана не отиде тоя път нито у княгиня Бетси Тверская, която, след като научи за пристигането й, я покани за вечерта, нито на театър, дето тая вечер имаше ангажирана ложа. Тя не отиде главно защото роклята, на която разчиташе, не беше още готова. Изобщо, когато се залови след излизането на гостите с тоалета си, Ана беше много ядосана. Преди да замине за Москва, тя, която изобщо умееше да се облича не много скъпо, бе дала на една модистка да й преправи три рокли. Роклите трябваше да се преправят така, че да не могат да се познаят, и трябваше да бъдат готови още преди три дена. Оказа се, че две от роклите съвсем не бяха готови, а третата беше преправена не така, както искаше Ана. Модистката дойде да се обяснява, като твърдеше, че така ще бъде по-добре, и Ана кипна дотолкова, че отпосле я беше срам да си спомня за това. За да се успокои напълно, тя отиде в детската стая и прекара цялата вечер със сина си, сама го сложи да си легне, прекръсти го и го покри с одеялото. Доволна бе, че не отиде нийде и прекара така добре тая вечер. Беше й толкова леко и спокойно, така ясно виждаше, че всичко, което във влака й се струваше толкова значително, беше само един обикновен нищожен случай от светския живот и че тя няма за какво да се срамува нито пред себе си, нито пред когото и да било. Ана седна до камината с английския роман в ръка и зачака мъжа си. Точно в девет и половина се чу неговото позвъняване и той влезе в стаята.

— Най-после се върна! — каза тя и му протегна ръка.

Той целуна ръката й и седна до нея.

— Доколкото виждам, пътуването ти се увенча с успех — каза й той.

— Да, наистина — отвърна тя и започна да му разправя всичко отначало: за пътуването си с Вронская, за пристигането, за случката на гарата. След това му разправи за съчувствието си отначало към брат си, а после към Доли.

— Аз не смятам, че може да се прости на такъв човек, макар че той ти е брат — строго каза Алексей Александрович.

Ана се усмихна. Тя разбра, че той каза това тъкмо за да покаже, че роднинските връзки не могат да го спрат да изкаже искреното си мнение. Тя познаваше тая черта у мъжа си и я обичаше.

— Радвам се, че всичко се е свършило благополучно и че ти си дойде — продължи той. — Е, какво се говори там за новата мярка, която прокарах в съвета?

Ана не бе чувала нищо за тая мярка и й стана съвестно, че е могла така лесно да забрави онова, което за него бе толкова важно.

— Тук, напротив, тя вдигна много шум — каза той със самодоволна усмивка.

Тя видя, че Алексей Александрович иска да й съобщи нещо приятно за себе си във връзка с това и с ред въпроси го накара да й разправи всичко. Със същата самодоволна усмивка той й разправи за овациите, които му били направени поради прокарването на тая мярка.

— Много, много ми бе приятно. Това показва, че най-после у нас започна да се затвърдява един разумен и твърд възглед върху тая работа.

След като изпи втора чаша чай със сметана и хляб, Алексей Александрович стана и се запъти към кабинета си.

— Ами ти не си отишла никъде; сигурно ти е било скучно? — каза той.

— О, не! — отвърна тя, като стана след него и го съпроводи през салона до кабинета му. — Какво четеш сега? — попита тя.

— Сега чета Duc de Lille, Poésie des enfers19 — отвърна той. — Много забележителна книга.

Ана се усмихна, както човек се усмихва над слабостите на любими хора, и като пъхна ръка под неговата, изпрати го до вратата на кабинета. Тя знаеше навика му да чете вечер, който бе станал необходимост за него. Знаеше, че макар служебните задължения и да поглъщаха почти цялото му време, той смяташе за свой дълг да следи всички забележителни прояви в областта на мисълта. Знаеше също, че фактически го интересуват политическите, философските и богословските книги, че изкуството бе напълно чуждо за неговия характер, но че въпреки това или по-право тъкмо поради това Алексей Александрович не пропущаше нищо от онова, което вдигаше шум в тая област, и смяташе за свой дълг да чете всичко. Тя знаеше, че в областта на политиката, философията и богословието Алексей Александрович живееше със съмнения или търсеше истината; но по въпросите на изкуството и поезията, и особено на музиката, която съвсем не разбираше, той имаше най-определени и твърди мнения. Обичаше да говори за Шекспир, Рафаел, Бетховен, за значението на новите школи в поезията и музиката, които бяха разпределени у него с много ясна последователност.

— Е, приятно четене — каза тя при вратата на кабинета, дето му бяха приготвили вече свещ с абажур и стъкло с вода до креслото. — А пък аз ще пиша до Москва.

Той стисна ръката й и отново я целуна.

„Все пак той е добър човек, правдив, кротък и забележителен в своята сфера — каза си Ана, когато се върна в стаята си, сякаш го защищаваше пред някого, който го обвинява и казва, че човек не може да го обича. — Но защо ушите му стърчат така странно? Или се е подстригал?“

Точно в дванадесет, когато Ана, все още седнала до писмената маса, довършваше писмото си до Доли, се чуха равномерни стъпки в чехли и Алексей Александрович, измит и сресан, с книга под мишницата, пристъпи до нея.

— Време е, време е — каза той, особено усмихнат, и влезе в спалнята.

„И какво право имаше той да го гледа така?“ — помисли Ана, като си спомни как Вронски бе погледнал Алексей Александрович.

Тя се съблече и влезе в спалнята, но на лицето й не само че нямаше онова оживление, което, докато бе в Москва, току бликаше от очите и усмивката й: напротив, сега огънят изглеждаше угаснал в нея или потулен някъде дълбоко.

XXXIV

Когато си заминаваше от Петербург, Вронски бе оставил голямата си квартира на улица Морская на своя приятел и любим другар Петрицки.

Петрицки беше млад поручик, не особено знатен и не само небогат, но и потънал до гуша в дългове, привечер винаги пиян и често попадаше в ареста заради разни смешни и мръсни истории, но все пак бе любимец и на другарите си, и на началството. В дванадесет часа, когато стигна от гарата в квартирата си, Вронски видя пред входа познат файтон. Още щом позвъни, той чу зад вратата висок смях на мъже и шепот на френски на женски глас и вика на Петрицки: „Ако е някой от негодниците, не го пущайте!“ Вронски не каза на вестовоя да съобщи кой идва и тихичко влезе в първата стая. Пред кръглата маса седеше и вареше кафе баронеса Шилтон, приятелка на Петрицки; тя блестеше с лилавия атлаз на роклята и с руменото си бяло лице и като канарче изпълваше цялата стая с парижкия си говор. До нея седяха Петрицки с палто и ротмистърът Камеровски в пълна униформа, навярно дошъл направо от службата.

— Браво! Вронски! — развика се Петрицки, като скочи и изтрополя със стола. — Самият домакин! Баронесо, едно кафе за него от новия кафеник. Съвсем не те очаквахме! Надявам се, че си доволен от украсата на твоя кабинет — каза той, като посочи баронесата, — нали се познавате?

— Разбира се! — каза Вронски, като се усмихваше весело и стискаше малката ръчичка на баронесата. — Как не! Стари приятели сме.

— Вие идвате от път — каза баронесата — и затова аз трябва да си отида. Ах, ако ви преча, ще се махна още сега!

— Вие сте у дома си, баронесо — каза Вронски. — Здравей, Камеровски — прибави той, като стисна студено ръка на Камеровски.

— Виждате ли, вие никога не умеете да говорите такива хубави неща — обърна се баронесата към Петрицки.

— Защо не? След обеда и аз ще кажа не по-лоши неща.

— Но след обеда това не се смята за заслуга! Е, аз ще ви направя кафе, идете се умийте и се стегнете — каза баронесата и отново седна и грижливо завъртя винтчето на новия кафеник. — Пиер, дайте кафе — обърна се тя към Петрицки, когото наричаше Пиер, по фамилното му име Петрицки, без да крие отношенията си с него. — Аз ще прибавя.

— Ще го развалите.

— Не, няма да го разваля! Е, ами жена ви? — каза изведнъж баронесата, като прекъсна разговора на Вронски с другарите му. — Ние тук ви оженихме. Доведохте ли жена си?

— Не, баронесо. Аз съм роден бохем и бохем ще си умра.

— Толкова по-добре, толкова по-добре. Дайте си ръката.

И без да пусне ръката на Вронски, баронесата започна да му разправя последните си планове за живота, като ги изпъстряше с шеги, и да иска съвета му.

— Той все не иска да ми даде развод. Е, какво да правя? (Той бе мъжът й). Сега аз искам да заведа дело. Какъв съвет ще ми дадете? Камеровски, наглеждайте кафето — изкипя; нали виждате, че съм заета с работа! Искам да заведа дело, за да си взема имота. Вие разбирате ли тая глупост: понеже уж съм му изневерила — с презрение каза тя, — той иска да ползува имота ми.

Вронски слушаше с удоволствие това весело бъбрене на хубавичката жена, съгласяваше се с нея, даваше й полушеговити съвети и изобщо веднага доби обикновения си тон на държане с подобен род жени. В неговия петербургски свят всички хора се деляха на два напълно противоположни сорта. Единият низш сорт: долни, глупави и главно смешни хора, които смятат, че мъжът трябва да живее само с една жена, с която е венчан, че момичето трябва да бъде невинно, жената срамежлива, мъжът мъжествен, въздържан и твърд, че трябва да се възпитават деца, да се изкарва хлябът, да се плащат дълговете — и разни други такива глупости. Тоя сорт хора бяха старомодни и смешни. Но имаше и друг сорт хора, истинските, към които принадлежаха те всички, които трябваше да бъдат главно елегантни, красиви, великодушни, смели, весели, да се отдават на всяка страст, без да се червят, и да се присмиват над всички други.

Само в първия миг Вронски бе зашеметен след впечатленията си от един съвсем друг свят, който бе донесъл от Москва; но веднага, сякаш бе пъхнал краката си в старите пантофи, той навлезе в предишния си весел и приятен свят.

Кафето тъй си и остана недоварено, а опръска всички, изкипя и предизвика тъкмо това, което бе необходимо, сиреч даде повод за крясъци и смях и заля скъпия килим и роклята на баронесата.

— Е, сега сбогом, че иначе няма никога да се измиете и на съвестта ми ще тежи най-голямото престъпление за един порядъчен човек — нечистоплътността. И тъй, вие препоръчвате нож в гърлото?

— Непременно, и то така, че ръчицата ви да бъде по-близо до устните му. Той ще целуне ръката ви и всичко ще свърши благополучно — отвърна Вронски.

— Значи, тая вечер във Френския театър! — И тя изшумоля с роклята си и изчезна.

Камеровски също стана, а Вронски не дочака излизането му, подаде му ръка и отиде в тоалетната. Докато се миеше, Петрицки му описа накратко положението си, доколкото то се беше променило след заминаването на Вронски. Парите му се свършили. Баща му казал, че няма да му даде и не ще изплати дълговете му. Шивачът искал да го прати в затвора, а и другият също го заплашвал да го прати непременно в затвора. Полковият командир му съобщил, че ако тия скандали не се прекратят, ще трябва да напусне полка. Баронесата му е дошла до гуша, особено с това, че все му предлагала пари; а има една друга, той ще му я покаже, чудо, прелест, в строг източен стил, „genre рабиня Ребека, разбираш ли?“. С Беркошев също се скарал вчера и той искал да му изпрати секунданти, но, разбира се, нищо няма да излезе. Изобщо всичко е отлично и извънредно весело. И като не оставяше другаря си да се задълбочи в своето положение, Петрицки започна да му разправя всички интересни новини. Вронски слушаше толкова познатите разкази на Петрицки в тая толкова позната обстановка на тригодишната си квартира и изпитваше приятно чувство на връщане към обикновения и безгрижен петербургски живот.

— Не може да бъде! — викна той, като натисна педала на умивалника, на който обливаше червения си здрав врат. — Не може да бъде! — викна той при съобщението, че Лора е отишла при Милеев и зарязала Фертингоф. — И той все така ли е глупав и самодоволен? Е, а как е Бузулуков?

— Ах, с Бузулуков имаше една история — прелест! — развика се Петрицки. — Нали баловете са негова страст и той не пропуща нито един дворцов бал. Отишъл на един голям бал с нова каска. Виждал ли си новите каски? Много хубави са, по-леки. Та застанал той… Но слушай де…

— Слушам, слушам — отвърна Вронски, като се търкаше с пешкира.

— Минава великата княгиня с някакъв посланик и за негово нещастие заприказвали за новите каски. Великата княгиня поискала да покаже една от новите каски… Гледат, нашият приятел застанал прав. (Петрицки представи как бил застанал с каската.) Великата княгиня поискала да й даде каската — той не я дава. Каква е тая работа? Смигат му, кимат му, мръщят се. Дай я.

Не я дава. Стои като замръзнал. Можеш ли си представи! В това време тоя… как го казваха… иска да му вземе каската… не я дава! Той я грабнал и я подал на великата княгиня. „Това е новата каска“ — казва великата княгиня. Обърнала каската и можеш ли си представи, оттам — бух! — една круша, бонбони, цял килограм бонбони!… Всичко това той бил задигнал, милият!

Вронски се превиваше от смях. И след това дълго време, макар че говореха вече за други неща, като си спомнеше за каската, той се заливаше в здравия си смях и показваше здравите си гъсти зъби.

След като научи всички новини, с помощта на лакея Вронски облече мундира си и отиде да се представи. След представянето имаше намерение да се отбие у брат си, у Бетси и да направи няколко посещения, за да може да се свърже с обществото, където можеше да срещне Каренина. Както винаги в Петербург, той излезе от къщи с намерение да не се връща до късна нощ.

Втора част

I

В края на зимата в къщата на Шчербацки се състоя консилиум, който трябваше да реши в какво положение се намира здравето на Кити и какво трябва да се предприеме, за да се възстановят отслабващите й сили. Тя беше болна и с наближаването на пролетта здравето й се влошаваше. Домашният лекар й предписа рибено масло, след това желязо и най-после лапис, но тъй като нито първото, нито второто, нито третото помогна и понеже той я съветваше напролет да замине за чужбина, извикаха един знаменит лекар. Знаменитият лекар, още млад, много красив мъж, поиска да прегледа болната. Сякаш с особено удоволствие той настояваше, че моминската срамежливост е само остатък от варварството и че няма нищо по-естествено от това един млад още мъж да преглежда младо разголено момиче. Той смяташе това за естествено, понеже го правеше всеки ден и при това, както му се струваше, не чувствува и не мисли нищо лошо, така че срамежливостта на момичето бе за него не само остатък от варварството, но и обида.

Трябваше да се подчинят, защото въпреки че всички лекари бяха учили в едно и също училище, по едни и същи книги и знаеха една и съща наука и въпреки че някои казваха, че тоя знаменит доктор е лош лекар, в къщата на княгинята и в нейния кръг, кой знае защо, смятаха, че само тоя знаменит лекар знае нещо особено и само той може да спаси Кити. След като прегледа и почука внимателно смутената и зашеметена от срам болна, знаменитият лекар грижливо изми ръцете си и остана в гостната да приказва с княза. Князът слушаше лекаря, мръщеше се и покашлюваше. Като преживял доста, умен и здрав човек, той не вярваше в медицината и вътрешно се ядосваше на цялата тая комедия, толкоз повече, че може би само той разбираше напълно причината за болестта на Кити. „Ех, че дърдорко“ — мислеше той, като наричаше с това название от ловджийския речник знаменития лекар и слушаше бръщолевенето му за признаците на болестта на дъщеря му. Между това лекарят едва се сдържаше да не изкаже презрението си към тоя стар богаташ и едва успяваше да слезе до ниското равнище на неговите разбирания. Той разбираше, че няма какво да приказва със стареца и че глава на тая къща е майката. Тъкмо пред нея той възнамеряваше да изсипе бисерите си. В това време княгинята влезе в гостната заедно с домашния лекар. Князът се отдръпна, като се мъчеше да не даде да забележат колко смешна му се вижда цялата тая комедия. Княгинята беше смутена и не знаеше какво да прави. Тя се чувствуваше виновна пред Кити.

— Е, докторе, решавайте съдбата ни — каза княгинята. — Кажете ми всичко. „Има ли надежда?“ — искаше да каже тя, но устните й затрепериха и тя не можа да изрече тоя въпрос. — Е, как е, докторе?…

— Ей сега, княгиньо, да си поприказваме с колегата и тогава ще имам честта да ви кажа мнението си.

— Значи, да ви оставим сами?

— Както обичате.

Княгинята въздъхна и излезе.

Когато лекарите останаха сами, домашният доктор започна плахо да излага мнението си, което се състоеше в това, че има начало на туберкулозен процес, но… и т.н. Знаменитият лекар го слушаше и по средата на обясненията му погледна големия си златен часовник.

— Така — каза той. — Но…

Домашният лекар млъкна почтително, не се доизказа.

— Както знаете, ние не можем да определим началото на един туберкулозен процес, преди да се явят каверни, не може да се каже нищо определено. Но можем да предполагаме. А има указание: лошо хранене, нервна възбуда и пр. Въпросът стои така: когато се предполага туберкулозен процес, какво трябва да се направи, за да се поддържа храненето?

— Но нали знаете, че тук винаги се крият нравствени, духовни причини — с тънка усмивка си позволи да забележи домашният лекар.

— Да, това се разбира от само себе си — отвърна знаменитият лекар, като погледна отново часовника си. — Извинете, направен ли е Яузкият мост, или трябва все още да се заобикаля? — попита той. — А, направен е! Значи, аз мога да отида за двадесет минути. И тъй, ние говорихме, че въпросът стои така: да се поддържа храненето и да се лекуват нервите. Едното е във връзка с другото, трябва да се действува от двете страни на кръга.

— А заминаването в чужбина? — запита домашният лекар.

— Аз съм враг на ходенето в чужбина. И съгласете се: ако има начало на туберкулозен процес, което ние не можем да знаем, заминаването в чужбина няма да помогне. Необходимо е такова средство, което да поддържа храненето и да не вреди.

И знаменитият лекар изложи своя план за лекуване със соденска минерална вода, като я предписваше очевидно защото тя не може да причини вреда.

Домашният лекар внимателно и почтително го изслуша.

— Но в полза на заминаването в чужбина аз бих посочил промяната на навиците, отдалечаването от ония условия, които будят спомени. И после, майката иска това — каза той.

— А! В такъв случай добре, нека заминат; само че тия немски шарлатани ще направят някоя пакост… Трябва да слушат… Е, нека заминат.

Той пак погледна часовника си.

— О! Време е вече. — И тръгна към вратата.

Знаменитият лекар каза на княгинята (чувството на приличие му подсказа това), че трябва да види още веднъж болната.

— Как! Още веднъж да я прегледате! — с ужас извика майката.

— О, не, трябват ми някои подробности, княгиньо.

— Заповядайте.

И придружена от лекаря, майката влезе в гостната при Кити. Отслабнала и зачервена, с особен блясък в очите поради преживения срам, Кити стоеше сред стаята. Когато лекарят влезе, тя пламна и очите й се напълниха със сълзи. Цялата й болест и лекуването й се струваха такова глупаво и дори смешно нещо! Лекуването й се виждаше толкова смешно, сякаш беше сглобяване на парчета от строшена ваза. Сърцето й бе разбито. Защо искат да я лекуват с хапчета и прахчета? Но не биваше да наскърбява майка си, толкова повече, че майката се смяташе виновна.

— Направете си труд да седнете, княжна — каза знаменитият лекар.

Той седна усмихнат срещу нея, провери пулса й и отново започна да задава отегчителни въпроси. Тя му отговаряше, но изведнъж се разсърди и стана.

— Извинете, докторе, но, право да ви кажа, това не ще доведе до нищо. Вие ме питате вече три пъти едно и също.

Знаменитият лекар не се обиди.

— Болезнена нервност — каза той на княгинята, когато Кити излезе. — Впрочем аз свърших…

И пред княгинята, като пред изключително умна жена, лекарят научно определи състоянието на дъщеря й и завърши с наставление как да пие минералната вода, която беше безполезна. На въпроса дали да заминат за чужбина лекарят потъна в размишления, сякаш разрешаваше някой труден въпрос. Най-после той каза решението си: да заминат, но да не вярват на шарлатани, а да се обръщат за всичко към него.

Сякаш нещо весело се бе случило, след като лекарят си отиде. Когато се върна при дъщеря си, майката се развесели, а Кити се престори, че и на нея й е весело. Напоследък често, почти винаги, й се случваше да се преструва.

— Наистина аз съм здрава, maman. Но щом искате да заминем, да вървим! — каза тя и като се мъчеше да покаже, че се интересува от предстоящото заминаване, започна да приказва за приготовленията преди тръгването.

II

След лекаря дойде Доли. Тя знаеше, че тоя ден ще има консилиум и макар че наскоро се бе вдигнала от раждане (в края на зимата тя роди момиченце), макар че тя си имаше много неприятности и грижи, остави кърмачето и болното си момиченце и се отби да научи за участта на Кити, която се решаваше днес.

— Е, какво става? — попита тя, влизайки в гостната, без да свали шапката си. — Всички сте весели. Значи, добре е?

Опитаха се да й разправят какво е казал лекарят, но излезе, че макар лекарят да бе говорил много разбрано и дълго, не можеше никак да се предаде онова, което бе казал. Интересно беше само това, че е решено да заминат в чужбина.

Доли неволно въздъхна. Най-добрата й приятелка, сестра й, заминава. А нейният живот не беше весел. Отношенията й със Степан Аркадич, след като се помириха, бяха станали унизителни. Спойката, направена от Ана, се оказа слаба и семейното съгласие се пречупи пак на същото място. Нямаше нищо определено, но Степан Аркадич почти никога не се свърташе у дома си, пари също почти никога нямаха и Доли постоянно се измъчваше от подозрения в изневяра, макар че вече се стремеше да ги отпъди, понеже се страхуваше от преживените мъки на ревност. Преживяното веднъж първо избухване на ревността вече не можеше да се повтори и дори ако откриеше изневяра, тя не би могла вече да й подействува така, както първия път. Такова откриване на изневяра сега би я лишило само от семейните й навици и затова тя се оставяше да я мамят, но презираше него, а още повече себе си за тая слабост. На всичко отгоре грижите за голямото семейство непрестанно я измъчваха: ту храненето на кърмачето не вървеше, ту бавачката си беше отишла, ту се разболяло, както сега, някое от децата.

— Е, как сте в къщи? — попита майката.

— Ах, maman, малко ли са вашите грижи? Лили се разболя и страхувам се, че е скарлатина. Излязох сега да ви видя, защото ще трябва после да стоя постоянно в къщи, ако, не дай Боже, излезе скарлатина.

След като си бе отишъл лекарят, старият княз също излезе от кабинета си и като подложи бузата си на Доли и поприказва с нея, обърна се към жена си:

— Какво решихте, ще вървите ли? Ами с мене какво ще правите?

— Мисля, че ти трябва да останеш, Александър Андреич — каза жена му.

— Maman, защо татко да не дойде с нас? — попита Кити. — И на него, и на нас ще бъде по-весело.

Старият княз стана и погали Кити по косата. Тя вдигна лице и го погледна, като се усмихваше насила. Винаги й се струваше, че той я разбира най-добре от всички в семейството, макар че приказваше малко с нея. Като най-малка, тя бе любимка на баща си и струваше й се, че любовта му към нея го прави проницателен. Сега, когато нейният поглед се срещна със сините му добри очи, които я гледаха втренчено, струваше й се, че той прониква в душата й и разбира всичко лошо, което става в нея. Тя се изчерви и се протегна към него, очаквайки да я целуне, но той я попипа само по косата и й рече:

— Ах, тия глупави фризури! До истинската си дъщеря не можеш да се докоснеш, а галиш косите на умрели жени. Ами ти, Долинка — обърна се той към по-голямата си дъщеря, — какво прави твоят юнак?

— Нищо, татко — отвърна Доли, която разбра, че става дума за мъжа й. — Все ходи, почти не го виждам — не можа да не прибави тя с иронична усмивка.

— Ами не е ли отишъл още на село да продава гората?

— Не, все се кани.

— Виж ти! — рече князът. — Значи, и аз да се стягам за път? Слушам — каза той към жена си и седна. — А ти, Катя — обърна се той към по-малката си дъщеря, — като се събудиш някой прекрасен ден, кажи си: та аз съм съвсем здрава и весела и ще идем пак с татко сутрин рано да се разхождаме по студа. А?

Изглежда, че това, което каза бащата, беше много просто, но при тия думи Кити се смути и се обърка като заловен престъпник. „Да, той знае всичко, всичко разбира и с тия думи ми казва, че макар да е срамно, трябва да понеса своя срам.“ Тя не можа да се опомни и да отговори нещо. Понечи да заговори, но изведнъж се разплака и изскочи из стаята.

— Такива са твоите шеги! — нахвърли се княгинята върху мъжа си. — Ти винаги… — започна тя укорните си думи.

Князът слуша доста дълго укорите на княгинята и мълчеше, но лицето му все повече и повече се чумереше.

— Тя е за съжаление, горката, за съжаление е, а ти не можеш да разбереш, че й става мъчно при всяко загатване за причината на болката й. Ах, как може човек да се излъже толкова в хората! — каза княгинята и от промяната в тона й Доли и князът разбраха, че говори за Вронски. — Не разбирам как може да няма закони срещу такива долни, неблагородни хора!

— О, да не бях те слушал! — мрачно каза князът, като стана от креслото и сякаш искаше да излезе, но се спря на вратата. — Закони има, майко, и щом ме предизвикваш, ще кажа кой е виновен за всичко: ти, ти и само ти! Закони срещу такива вагабонти винаги е имало и има! Да, ако не беше станало така, както не трябваше да стане, макар че съм стар, бих извикал на дуел тоя франт. Да, а сега я лекувате, мъкнете тия шарлатани.

Изглежда, че князът имаше да каже още много неща, но щом чу неговия тон, княгинята веднага утихна и се разкая, както ставаше винаги при сериозни въпроси.

— Alexandre, Alexandre — пошепна тя, като се поотмести, и се разплака.

Щом тя се разплака, князът също утихна. Той пристъпи до нея.

— Е, стига, стига! Зная, че и на тебе ти е тежко. Какво да се прави? Няма по-голямо нещастие. Бог е милостив… благодари на Бога… — каза той, без да знае вече какво приказва, отвърна на мократа целувка на княгинята, която почувствува на ръката си, и излезе от стаята.

Още щом Кити излезе разплакана от стаята, майчиното чувство на Доли веднага й подсказа, че тая работа е женска и се приготви да я свърши. Тя си свали шапката и като събра моралните си сили, приготви се да действува. Когато майка й се нахвърли върху баща й, тя се опита да я спре, доколкото й позволяваше почтителността на дъщеря. Когато князът избухна, тя мълчеше; срамуваше се заради майка си и изпитваше нежност към баща си за възвърналата се веднага негова доброта; но когато баща й излезе, тя се приготви да направи главното, което бе необходимо — да отиде при Кити и да я успокои.

— Отдавна исках да ви питам, maman: знаете ли, че когато беше тук последния път, Левин е искал да направи предложение на Кити? Той казал това на Стива.

— Е, та какво? Аз не разбирам…

— Но може би Кити му е отказала?… Не ви ли е казала нещо?

— Не, не ми е казвала нито за единия, нито за другия; тя е много горда. Но аз зная, че всичко е от това…

— Да, представете си, ако е отказала на Левин — а тя не би му отказала, ако не беше оня, аз зная… И после той я излъга така ужасно.

На княгинята й бе твърде страшно да си спомня колко много е виновна пред дъщеря си и затова се разсърди.

— Ах, вече не разбирам нищо! В днешно време всички искат да бъдат самостоятелни, не казват нищо на майките си, а след това виж, че…

— Maman, ще отида при нея.

— Иди. Нима ти забранявам? — каза майка й.

III

Когато влезе в малкия кабинет на Кити, една хубавичка, розова, с украшения vieux saxe20, стаичка, също така свежа, розова и весела, каквато бе самата Кити преди два месеца, Доли си спомни с каква радост и любов миналата година подреждаха заедно тая стаичка. Сърцето й изстина, когато видя Кити, седнала на един нисък стол близо до вратата и втренчила неподвижните си очи в ъгъла на килима. Кити погледна сестра си и студеният, донейде суров израз на лицето й не се промени.

— Аз ще си отида ей сега и ще се затворя в къщи, така че не ще можеш да ме видиш — каза Даря Александровна и седна до нея. — Искам да си поговорим.

— За какво? — бързо попита Кити, като вдигна уплашено глава.

— За какво друго, ако не за твоята мъка?

— Аз нямам никаква мъка.

— Стига, Кити. Нима мислиш, че не зная нищо? Аз зная всичко. И, повярвай ми, това е толкова незначително… Ние всички сме минали по тоя път.

Кити мълчеше и лицето й имаше строг израз.

— Той не заслужава да страдаш за него — продължи Даря Александровна, като пристъпи направо към въпроса.

— Да, защото ме пренебрегна — с треперещ глас рече Кити. — Не говори! Моля ти се, не ми говори!

— Но кой ти е казал това? Никой не е казал такива неща. Уверена съм, че той беше влюбен в тебе и си остана влюбен, но…

— Ах, най-ужасното за мене са тия съболезнования! — извика Кити, като се разсърди изведнъж. Тя се обърна на стола, изчерви се и бързо зашава с пръстите си, като стискаше ту с едната си ръка, ту с другата токата на колана, която държеше. Доли познаваше тоя маниер на сестра си да шава с ръце, когато се разсърди; тя знаеше, че когато кипне, Кити е способна да се забрави и да изприказва много излишни и неприятни неща и затова Доли искаше да я успокои; но беше вече късно.

— Какво, какво искаш да ме накараш да почувствувам, какво? — бързо рече Кити. — Това ли, че бях влюбена в един човек, който не искаше и да знае за мене, и че умирам от любов по него? И това ми говори сестра ми, която мисли, че… че… че ми съчувствува!… Не искам тия съжаления и преструвки!

— Кити, ти си несправедлива.

— Защо ме измъчваш?

— Та аз, напротив… Виждам, че си огорчена… Но в своята възбуда Кити не я слушаше.

— Нямам за какво да се отчайвам и да се утешавам. Аз съм толкова горда, че никога не ще си позволя да обичам един човек, който не ме обича.

— Но и аз не казвам… Кажи ми право само едно — рече Даря Александровна и я улови за ръка, — кажи ми, Левин говорил ли ти е?…

Напомнянето за Левин сякаш лиши Кити от последното самообладание: тя скочи от стола, хвърли токата на земята и заприказва, като правеше бързи движения с ръце:

— Какво общо има тук Левин? Не разбирам, защо ти е потрябвало да ме мъчиш? Казах и повтарям, че съм горда и никога, никога няма да направя това, което правиш ти — да се върнеш при човека, който ти е изневерил, който се е влюбил в друга жена. Аз не разбирам, не разбирам това! Ти можеш, но аз не мога да направя това!

И като каза тия думи, тя погледна сестра си и когато видя, че Доли мълчи, тъжно навела глава, Кити, вместо да излезе от стаята, както смяташе, седна до вратата, закри лицето си с кърпичката и наведе глава.

Мълчанието продължи една-две минути. Доли мислеше за себе си. Унижението, което винаги чувствуваше, особено болезнено се обади, когато сестра й напомни за него. Тя не очакваше такава жестокост от сестра си и й се сърдеше. Но изведнъж чу шумолене на рокля и заедно с това сдържано ридание и нечии ръце отдолу прегърнаха шията й. Пред нея стоеше на колене Кити.

— Долинка, аз съм толкова нещастна! — виновно прошепна тя.

И обляното й в сълзи мило лице се скри в полите на Даря Александровна.

Сякаш сълзите бяха оная необходима смазка, без която не можеше да върви добре машината на взаимното общуване между двете сестри — след сълзите те не приказваха вече за онова, което ги занимаваше; но те се разбраха дори когато говореха за странични неща. Кити разбра, че с казаните в гнева си думи за изневярата на мъжа и за унижението бе поразила до дъното на сърцето клетата си сестра, но че тя й прощаваше. От своя страна Доли разбра всичко, което искаше да знае; тя се убеди, че предположенията й са верни, че мъката, неизцеримата мъка на Кити беше тъкмо в това, че Левин бе й направил предложение и тя му бе отказала, че Вронски бе я излъгали, че тя бе готова да обича Левин и да мрази Вронски. Кити не каза нито дума за това; тя приказваше само за душевното си състояние.

— Аз нямам никаква мъка — каза тя, като се успокои, — но можеш ли да разбереш, че всичко ми стана отвратително, противно, грубо и преди всичко самата аз на себе си. Не можеш си представи какви противни мисли ми идват за всичко.

— Но какви противни мисли могат да ти идват? — усмихната попита Доли.

— Най-противните, най-груби мисли: не мога да ти кажа. Това не е тъга, нито скука, а нещо много по-лошо. Сякаш всичко хубаво в мене се изгуби, а остана само лошото. Но как да ти кажа? — продължи тя, като прочете недоумение в очите на сестра си. — Преди малко татко бе започнал да говори… струва ми се, той мисли само за това, че трябва да се омъжа. Мама ме води по баловете: струва ми се, че и тя ме води само за да ме омъжи по-скоро и да се отърве от мене. Зная, че това не е истина, но не мога да прогоня тия мисли. Не мога да гледам вече така наречените кандидати. Струва ми се, че те идват да ме оглеждат. По-рано за мене беше просто удоволствие да отида някъде с бална рокля, аз се любувах на себе си; сега ме е срам, неловко ми е. Е, какво пък! Лекарят… и той…

Кити се запъна; тя искаше да каже по-нататък, че откак бе настъпила тая промяна у нея, Степан Аркадич й е станал непоносимо неприятен и че не може да го гледа, без да си представи най-груби и безобразни неща.

— Да, да, всичко ми се представя в най-груб, отвратителен вид — продължи тя. — Това е болестта ми. Може би то ще мине…

— Но ти не мисли…

— Не мога да не мисля. Добре ми е само при децата у вас.

— Жалко, че не бива да идваш у дома.

— Не, ще дойда. Аз съм прекарала скарлатина и затова ще помоля maman да ме пусне.

Кити настоя на своето, пренесе се у сестра си и докато траеше скарлатината, която наистина бе дошла, се грижеше за децата. Двете сестри благополучно изгледаха и шестте деца, но здравето на Кити не се подобри и през великите пости Шчербацки заминаха за чужбина.

IV

Петербургското висше общество е всъщност едно; всички се познават, дори си ходят на гости. Но тоя голям кръг има своите подразделения. Ана Аркадиевна Каренина имаше приятели и тесни връзки в три различни кръга. Единият беше служебният, официалният кръг на мъжа й, който се състоеше от неговите колеги и подчинени, свързани и разединени от обществените условия по най-различен и капризен начин. Сега Ана едва можеше да си спомни онова чувство на почти набожно уважение, което изпитваше отначало към тия лица. Сега тя познаваше всички, както се познават хората в някои провинциален град; знаеше кой какви навици и слабости има, на кого кой ботуш го стиска; знаеше отношенията помежду им и към главния център; знаеше кой за кого и как и с какво е свързан и кой с кого и в какво е съгласен или несъгласен; но тоя кръг на правителствени, мъжки интереси, въпреки внушенията на графиня Лидия Ивановна, никога не можа да я заинтересува и тя го отбягваше.

Вторият близък на Ана кръг беше оня, чрез който Алексей Александрович бе направил кариерата си. Център на тоя малък кръг беше графиня Лидия Ивановна. Той се състоеше от стари, грозни, добродетелни и набожни жени и от умни, учени и честолюбиви мъже. Един от умните хора, които принадлежаха към тоя кръг, го наричаше „съвестта на петербургското общество“. Алексей Александрович ценеше много тоя кръг и Ана, която така умееше да се сближава с всички, намери на първо време от петербургския си живот приятели и в тая среда. Но сега, след завръщането й от Москва, тоя кръг й стана непоносим. Стори й се, че както тя, така и те всички се преструват и й стана тъй досадно и неловко в това общество, че ходеше колкото може по-рядко у графиня Лидия Ивановна.

Най-после третият кръг, дето тя имаше връзки, беше всъщност висшето общество — обществото на баловете, обедите, блестящите тоалети, обществото, което с едната си ръка се държеше за двореца, за да не изпадне до демимонда, който членовете на тоя кръг мислеха, че презират, но с който имаха не само сходни, но и еднакви вкусове. Връзките й с тая среда се поддържаха чрез княгиня Бетси Тверская, жена на братовчед й, която имаше сто и двадесет хиляди доход и която още с появяването на Ана в обществото я обикна много, угаждаше й и я привличаше в своя кръг, като се присмиваше над кръга на графиня Лидия Ивановна.

— Когато остарея и погрознея, и аз ще стана такава — казваше Бетси, — но за вас, за една млада, хубава жена, е още рано да влизате в тоя приют.

Ана отначало отбягваше, доколкото може, обществото на княгиня Тверская, защото то изискваше разходи, които превишаваха средствата й, пък и вътрешно предпочиташе първия кръг; но след пътуването й до Москва стана обратното. Тя започна да отбягва нравствените си приятели и ходеше във висшето общество. Там срещаше Вронски и при тия срещи изпитваше вълнуваща радост. Особено често тя срещаше Вронски у Бетси, която беше по баща Вронская и му се падаше братовчедка. Вронски беше навред, дето можеше да срещне Ана, и когато можеше, й говореше за любовта си. Тя не му даваше никакъв повод, но всеки път, когато се срещаше с него, в душата й пламваше онова чувство на оживление, което бе я обзело във вагона, когато го видя за първи път. Тя сама чувствуваше, че щом го види, в очите й светва радост и на устните й заиграва усмивка и не можеше да загаси израза на тая радост.

Отначало Ана искрено вярваше, че е недоволна, задето той си позволява да я преследва; но наскоро след връщането си от Москва, когато бе отишла на една вечеринка, дето се надяваше да го срещне, а него го нямаше, по обзелата я тъга тя ясно разбра, че се е лъгала и че това преследване не само не й е неприятно, но съставя целия интерес на живота й.

Една знаменита певица пееше за втори път и цялото висше общество беше в театъра. От стола си на първия ред Вронски видя братовчедка си и без да дочака антракта, влезе в ложата й.

— Защо не дойдохте на обед? — попита го тя. — Учудвам се на това ясновидство у влюбените — прибави тя с усмивка, но така, че да чуе само той. — И нея я нямаше. Но елате след операта.

Вронски въпросително я погледна. Тя наведе глава. Той й благодари с усмивка и седна до нея.

— А като си спомня как се присмивахте! — продължи княгиня Бетси, която изпитваше особено удоволствие да следи успеха на тая страст. — Къде се дяна всичко това? Загазили сте, мили!

— Тъкмо това искам и аз — да загазя — отвърна Вронски със спокойната си добродушна усмивка. — Ако трябва да се оплаквам от нещо, то е, че съм загазил много малко, да си кажа правото. Започвам да губя надежда.

— Но каква надежда можете да имате? — каза Бетси, засегната заради приятелката си. — Entendons nous…21 — Но в очите й проблясваха пламъчета, които казваха, че и тя като него разбира много добре каква надежда може да има той.

— Никаква — каза Вронски, като се смееше и показваше гъстите си зъби. — Извинете — прибави той, взе от ръцете й бинокъла и започна да наблюдава над оголеното й рамо отсрещните ложи. — Боя се, че ставам смешен.

Той знаеше много добре, че в очите на Бетси и на всички светски хора не рискува да стане смешен. Знаеше много добре, че в очите на тия хора може да бъде смешна ролята на един нещастно влюбен в някое момиче или изобщо в някоя свободна жена; но ролята на човек, който се е присламчил към някоя омъжена жена и който си е поставил за цел в живота на всяка цена да я въвлече в прелюбодеяние, тая роля има нещо красиво, величествено и никога не може да бъде смешна и затова той с горда и весела усмивка, която играеше под мустаците му, отпусна бинокъла и погледна братовчедка си.

— А защо не дойдохте на обед? — каза тя, като му се любуваше.

— Трябва да ви разправя. Бях зает и знаете ли с какво? Обзалагам се на каквото искате… не можете да познаете. Помирявах един мъж с оскърбителя на жена му. Да, истина е!

— Е, и помирихте ли ги?

— Почти.

— Трябва да ми разправите тая работа — каза тя и стана. — Елате през следващия антракт.

— Не мога, отивам във Френския театър.

— Зарязвате Нилсон? — попита ужасена Бетси, която никак не би могла да направи разлика между Нилсон и коя да е хористка.

— Какво да се прави? Там имам среща, все във връзка с моето миротворство.

— Блажени са миротворците, те ще се спасят — каза Бетси, като си спомни нещо подобно, чуто от някого. — Е, тогава седнете и ми разправете каква е работата.

И тя отново седна.

V

— Малко е нескромно, но е толкова мило, че ужасно ми се иска да ви го разправя — каза Вронски, като я гледаше със засмени очи. — Няма да назовавам имена.

— Толкоз по-добре, аз ще ги налучквам.

— Слушайте сега: вървят двама весели младежи…

— Разбира се, офицери от вашия полк?

— Аз не казвам офицери, а просто двама похапнали младежи…

— Кажете по-добре: пийнали.

— Така да е. Отиват на обед у един свой другар в най-весело настроение. Гледат, една хубавичка жена ги настига с файтон, озърта се и — поне на тях така им се струва — кима им и се смее. Те, разбира се, подире й. Препускат с всичка сила. За тяхна изненада хубавицата спира пред входа на същата къща, където отиват и те. Хубавицата изтичва на горния етаж. Те виждат само румените устица изпод късия й воал и прекрасните й малки крачка.

— Вие разправяте това с такова чувство, сякаш сте единият от тях.

— А какво ми казахте преди малко? И тъй, младежите влизат у другаря си, той давал прощален обяд. И, разбира се, те си пийват може би повечко, както става винаги на прощалните обеди. През време на обеда разпитват кой живее в горния етаж на същата къща. Никой не знае това и само когато запитват лакея на домакина: живеят ли горе мамзели, той отговаря, че там ги има много такива. След обеда младежите отиват в кабинета на домакина и пишат писмо до непознатата. Написали страстно писмо, признание, и сами занасят писмото горе, та да разяснят това, което в писмото би се оказало не твърде ясно.

— Защо ми разправяте такива мръсотии? Е, и после?

— Звънят. Излиза слугинята, те й дават писмото и я уверяват, че и двамата са толкова влюбени, че ей сега ще умрат пред вратата. Слугинята в недоумение води преговори. Изведнъж идва един господин с бакенбарди като наденички, червен като рак, казва им, че в къщата не живее никой друг освен жена му и ги изгонва и двамата.

— Отде знаете, че бакенбардите му са били, както казвате, като наденички?

— Слушайте сега. Днес ходих да ги помирявам.

— Е, и какво стана?

— Тук е най-интересното. Оказа се, че това е една щастлива двойка: титулярен съветник и титулярна съветница. Титулярният съветник подава жалба и аз ставам помирител, и то какъв!… Уверявам ви, Талейран е нищо в сравнение с мене.

— Но каква трудност има тук?

— Слушайте, слушайте… Ние се извинихме както трябва. „Отчаяни сме, молим да ни простите за злополучното недоразумение.“ Титулярният съветник с наденичките поомеква, но иска също да изрази чувствата си, а когато рече да ги изрази, започва така да се горещи и да говори грубости, че аз отново трябва да пусна в ход всичките си дипломатически способности. „Съгласен съм, че постъпката им е лоша, но моля да вземете под внимание недоразумението и младостта им; при това хората току-що са били похапнали. Нали разбирате? Те се разкайват искрено, молят да простите вината им.“ Титулярният съветник пак омеква: „Съгласен съм, графе, и съм готов да им простя, но, разбирате ли, съпругата ми, моята съпруга, е честна жена и се излага на преследвания, грубости и дързости от страна на някакви си хлапаци, мръс…“ И знаете ли, единият от хлапаците присъствува и аз трябва да ги помирявам. Отново пущам в ход дипломацията и отново, тъкмо когато трябва да се тури край на цялата тая разправия, моят титулярен съветник се горещи, черви се, наденичките му се изправят и отново се впускам в дипломатически тънкости.

— Ах, трябва да ви разправя тая история! — засмяна се обърна Бетси към влязлата в ложата й дама. — Той тъй ме разсмя.

— Е, bonne chance22 — прибави тя, като подаде на Вронски единия си пръст, с който не държеше ветрилото, и с движение на раменете отпусна повдигналия се корсаж на роклята, та когато излезе отпред, до рампата, под газовата светлина и пред очите на всички, да бъде както трябва разголена.

Вронски отиде във Френския театър, дето действително трябваше да се срещне с полковия командир, който не пропущаше нито едно представление в театъра, за да поприказва с него във връзка с миротворството си, което го занимаваше и забавляваше вече трети ден. В тая работа бе замесен Петрицки, когото той обичаше, и един друг, наскоро постъпил на служба, славен момък и отличен другар, младият княз Кедров. И, главно, тук бяха засегнати интересите на полка.

И двамата бяха в ескадрона на Вронски. При полковия командир бе идвал един чиновник, титулярният съветник Венден, с оплакване срещу негови офицери, които оскърбили жена му. Младата му жена, както разправил Венден — той бил женен от шест месеца, — била с майка си на черква и понеже изведнъж почувствувала неразположение, което се дължало на известно състояние, не можела да стои повече и си тръгнала към къщи с първия срещнат файтон. Тогава именно я погнали офицерите, тя се изплашила и като се почувствувала още по-зле, хукнала по стълбата към къщи. Венден, който се бил върнал от учреждението, чул звънеца и някакви гласове, излязъл и като видял пияните офицери с писмото, изпъдил ги. Той молеше да им наложат строго наказание.

— Не, все пак — бе казал полковият командир на Вронски, когато го извика при себе си — Петрицки става невъзможен. Не минава седмица без някоя история. Тоя чиновник няма да се откаже лесно, ще отиде по-далеч.

Вронски виждаше цялата неблаговидност на тая работа, виждаше, че тя не може да се свърши с дуел, че трябва да се направи всичко възможно, за да се укроти тоя титулярен съветник и да се потуши работата. Полковият командир бе извикал Вронски тъкмо защото го познаваше като благороден и умен човек и главно като човек, който държи за честта на полка. Те си поприказваха и решиха, че Петрицки и Кедров трябва да отидат заедно с Вронски да се извинят пред титулярния съветник. И двамата, и полковият командир, и Вронски, разбираха, че името на Вронски и флигеладютантският му вензел могат да помогнат много за укротяване на титулярния съветник. И наистина тия две средства се оказаха донейде ефикасни; но резултатът от помиряването бе останал съмнителен, както личеше от разказа на Вронски.

Когато пристигна във Френския театър, Вронски се уедини с полковия командир във фоайето и му разправи за своя успех или неуспех. След като обмисли всичко, полковият командир реши да остави делото без последствие, но след това вече за свое удоволствие започна да разпитва Вронски за подробностите на срещата и дълго не можеше да сдържи смеха си, като слушаше разказа на Вронски как успокоилият се титулярен съветник изведнъж кипвал отново, като си спомнял подробно станалото, и как Вронски, лавирайки при последните си помирителни думи, се оттеглял, за да избута напред Петрицки.

— Мръсна, но комична история. Как може Кедров да се дуелира с тоя господин! Значи, ужасно се ядосва, а? — отново запита той със смях. — Ами как ти се вижда тая вечер Клер? Чудо! — каза той за новата френска артистка. — Колкото пъти и да я гледаш, все е нова. Само французите са способни на това.

VI

Княгиня Бетси не дочака края на последното действие и излезе от театъра. Тя едва бе успяла да влезе в тоалетната си, да напудри дългото си бледо лице, да избърше пудрата, да оправи прическата си и да нареди да приготвят всичко за чая в голямата приемна, когато каретите започнаха да пристигат една след друга пред грамадната й къща на улица Голяма Морска. Гостите слизаха пред широкия вход и дебелият вратар, който сутрин, за да се докара пред минувачите, четеше вестници зад стъклената врата, безшумно отваряше тая грамадна врата и даваше път на гостите.

Почти в едно и също време влязоха от едната врата домакинята с оправена прическа и освежено лице, а от другата гостите — в голямата приемна с тъмни стени, меки килими и ярко осветена маса, която под светлината на свещите блестеше с бялата си покривка, със среброто на самовара и с прозрачния фарфор на чайния прибор.

Домакинята седна до самовара и сне ръкавиците си. Като придвижваха столовете и креслата, подпомагани от безшумните лакеи, гостите се настаниха, разделени на две — около домакинята при самовара и на отсрещния край на приемната — около хубавата жена на един посланик с черна кадифена рокля и с черни, рязко очертани вежди. Разговорът и в двата центъра, както става винаги в първите минути, вървеше мудно, прекъсван от посрещанията, здрависванията, от поднасянето на чая, сякаш търсеше на какво да се спре.

— Тя е необикновено добра като актриса; вижда се, че е изучила Каулбах — каза един дипломат в кръга на жената на посланика, — забелязахте ли само как падна…

— Ах, моля ви се, да не говорим за Нилсон! За нея не може да се каже нищо ново — каза една пълна, червена, без вежди и без шиньон руса дама със стара копринена рокля. Това беше княгиня Мяхкая, известна със своята простота и груби обноски и наречена enfant terrible23. Княгиня Мяхкая седеше по средата между двата кръга, ослушваше се и вземаше участие в разговора ту на едната, ту на другата група. — Тая вечер трима души вече ми повториха същата тая фраза за Каулбах, сякаш са се наговорили. Кой знае защо тая фраза им се е харесала толкова!

Разговорът бе прекъснат от тая забележка и трябваше пак да се измисли нова тема.

— Разкажете ни нещо забавно, но да не е заядливо — каза жената на посланика, голяма специалистка по изящните разговори, наречени на английски small-talk, като се обърна към дипломата, който също не знаеше отде да започне.

— Казват, че това е много трудно, защото само заядливото е смешно — усмихнат започна той. — Но ще се опитам. Дайте ми тема. Цялата работа е в темата. Щом темата е дадена, лесно е да се бродира по нея. Често си мисля, че знаменитите словоохотливци от миналия век биха били затруднени днес да говорят умно. Всичко умно е омръзнало толкова много…

— Това е казано отдавна — прекъсна го със смях жената на посланика.

Разговорът бе започнал приятно, но тъкмо защото беше твърде приятен, отново се прекъсна. Трябваше да се прибегне към едно сигурно средство, което никога не изневерява — злословието.

— Не намирате ли, че у Тушкевич има нещо от Louis XV? — каза той, като сочеше с очи един хубав рус младеж, застанал до масата.

— О, да! Той е в тон с приемната, затова и често идва тук.

Тоя разговор се задържа, защото се приказваше със загатвания тъкмо за онова, което не трябваше да се говори в тая приемна, сиреч за отношенията между Тушкевич и домакинята.

В това време разговорът около самовара и домакинята, който също за момент се въртеше между трите неизбежни теми: последните обществени новини, театъра и критикуването на близки хора, тръгна както трябва, след като попадна на последната тема, сиреч злословието.

— Научихте ли, че и Малтишчева — не дъщерята, а майката — си шие костюм diable rose24?

— Не може да бъде! Не, това е прелестно!

— Чудя се как с нейния ум — а тя не е глупава — не вижда, че става смешна!

Всеки имаше какво да каже, за да разкритикува или подиграе нещастната Малтишчева, и разговорът весело запращя като разгоряна клада.

Мъжът на княгиня Бетси, добродушен шишко, страстен колекционер на гравюри, като научи, че жена му има гости, преди да отиде в клуба, се отби в приемната. Безшумно по мекия килим, той пристъпи до княгиня Мяхкая.

— Хареса ли ви Нилсон? — попита той.

— Ах, колко ме уплашихте! Бива ли да се приближавате така дебнешком? — отвърна тя. — Моля ви се, не говорете с мене за операта, вие не разбирате нищо от музика. По-добре да се приравня до вашето равнище и да говорим за вашите майолики и гравюри. Е, какво съкровище сте купили напоследък от битпазар?

— Искате ли да ви го покажа? Но вие не разбирате от тия работи.

— Покажете ми го. Аз се научих от ония, как ги казват… банкерите… те имат прекрасни гравюри. Те ни ги показваха.

— Как, вие сте ходили у Шюцбургови? — попита домакинята откъм самовара.

— Ходихме, ma chère. Поканиха ни с мъжа ми на обед и ми разправяха, че сосът на тоя обед струвал хиляда рубли — високо каза княгиня Мяхкая, понеже виждаше, че всички я слушат, — а пък беше един отвратителен сос, нещо зелено. След това трябваше да ги поканим ние, аз направих сос за осемдесет и пет копейки и всички бяха много доволни. Не мога да правя сос за хиляда рубли.

— Няма друга като нея! — каза домакинята.

— Бива си я! — прибави някой.

Ефектът, който правеха думите на княгиня Мяхкая, беше винаги еднакъв и тайната на тоя ефект се състоеше в това, че тя говореше, макар и не съвсем на място, както сега, винаги прости неща, които имат смисъл. В средата, в която тя живееше, такива думи имаха ефект на най-остроумна шега. Княгиня Мяхкая не можеше да разбере защо думите й действуват така, но знаеше, че действуват така и използуваше това.

Понеже, докато говореше княгиня Мяхкая, всички я слушаха и разговорът около жената на посланика бе престанал, домакинята искаше да събере наедно всички гости и се обърна към жената на посланика:

— Никак ли не искате чай? Да бяхте минали насам.

— Не, тук ни е много добре — с усмивка отговори жената на посланика и продължи започнатия разговор.

Тоя разговор беше много приятен. Критикуваха Каренини, мъжа и жената.

— Ана се промени много, откак ходи в Москва. В нея има нещо странно — каза една нейна приятелка.

— Главната промяна е тая, че тя доведе подире си сянката на Алексей Вронски — каза жената на посланика.

— Е, та какво от това? Има една басня от Грим: човекът без сянка, човекът лишен от сянка. Това му била дадено като наказание за нещо. Аз никога не можах да разбера в какво се състои това наказание. Но на жената трябва да е неприятно да бъде без сянка.

— Да, но жените, които имат сянка, обикновено свършват зле — каза приятелката на Ана.

— Пепел ви на езика — изведнъж каза княгиня Мяхкая, като чу тия думи. — Каренина е прекрасна жена. Аз не обичам мъжа й, но нея обичам много.

— Но защо не обичате мъжа й? Той е толкова забележителен човек — каза жената на посланика. — Мъжът ми казва, че такива държавници са малко в Европа.

— И моят мъж казва същото, но аз не вярвам — каза княгиня Мяхкая. — Ако мъжете ни не говореха, щяхме да видим това, което е, а според мене Алексей Александрович е просто глупав. Казвам това шепнешком… Колко ясно става всичко, нали? По-рано, когато ме караха да го смятам умен, все търсех и намирах, че глупавата съм аз, понеже не можех да видя неговия ум; а щом казах: той е глупав, макар и шепнешком — всичко стана толкова ясно, нали?

— Колко сте хаплива днес!

— Ни най-малко. За мене няма друг изход. Единият от двама ни е глупав. А вие знаете, че човек никога не може да каже такова нещо за себе си.

— Никой не е доволен от състоянието си, но всеки е доволен от ума си — цитира дипломатът един френски стих.

— Точно така е — бързо се обърна към него княгиня Мяхкая. — Но работата е там, че аз няма да ви оставя Ана. Тя е толкова добра и мила. Какво да прави, щом всички са влюбени в нея и се влачат като сенки подире й?

— Но аз не съм и мислила да я осъждам — оправдаваше се приятелката на Ана.

— Ако подире ни не ходи никой като сянка, това не значи, че имаме право да осъждаме другите.

И като нахока както трябва приятелката на Ана, княгиня Мяхкая стана и заедно с жената на посланика се присъедини към оная маса, дето се водеше общ разговор за пруския крал.

— За какво клюкарствувахте там? — попита Бетси.

— За Каренини. Княгинята правеше характеристика на Алексей Александрович — отвърна жената на посланика и усмихната седна до масата.

— Жалко, че не можахме да чуем — каза домакинята и погледна към входната врата. — А, ето ви най-после! — обърна се тя усмихната към влизащия Вронски.

Вронски не само се познаваше с всички, но се срещаше всеки ден с присъствуващите тук и затова влезе с оня спокоен маниер, с какъвто се влиза при хора, с които току-що сме се разделили.

— Отде идвам ли? — отговори той на въпроса на жената на посланика. — Какво да се прави, трябва да призная. Идвам от „Буф“. Струва ми се, че ходя там вече за стотен път и все с ново и ново удоволствие. Прелест! Зная, че е срамно, но в операта заспивам, а в „Буф“ седя до последния миг и ми е весело. Тая вечер…

Той спомена една френска актриса и искаше да разправи нещо за нея, но жената на посланика го прекъсна, като се престори на ужасена:

— Моля ви се, не разправяйте за този ужас.

— Добре, няма да разправям, още повече, че всички знаят тия ужаси.

— И всички биха отишли там, ако беше също така прието, както в операта — подзе княгиня Мяхкая.

VII

При входната врата се чуха стъпки и княгиня Бетси, която знаеше, че това е Каренина, погледна Вронски. Той гледаше към вратата и лицето му имаше странен нов израз. Радостно, втренчено и заедно с това плахо гледаше той влизащата и бавно ставаше на крака. В приемната влезе Ана. Изправена както винаги извънредно много, с бърза, твърда и лека стъпка, която я отличаваше от походката на другите светски жени, и без да промени посоката на погледа си, тя направи ония няколко крачки, които я отделяха от домакинята, стисна ръката й, усмихна се и с тая усмивка се обърна към Вронски. Вронски се поклони ниско и й подаде стол.

Тя отговори само с кимане на глава, изчерви се и се начумери. И като кимаше бързо на познатите и стискаше протегнатите ръце, веднага се обърна към домакинята:

— Бях у графиня Лидия и исках да дойда по-рано, но се заседях. Там беше сър Джон. Много интересен човек.

— Ах, оня мисионер ли?

— Да, той разказваше много интересно за индийския живот.

Разговорът, прекъснат от идването на Ана, отново почна да се люшка като пламъка на мъждукаща лампа.

— Сър Джон! Да, сър Джон. Виждала съм го. Той говори хубаво. Власева е истински влюбена в него.

— Ами истина ли е, че по-малката Власева се жени за Топов?

— Да, разправят, че това е окончателно решено.

— Чудя се на родителите й. Казват, че това било брак по любов.

— По любов? Какви допотопни мисли имате! Кой говори днес за любов? — каза жената на посланика.

— Какво да се прави? Тая глупава стара мода още не е минала — каза Вронски.

— Толкоз по-зле за ония, които се придържат към тая мода. Аз зная щастливи бракове само по сметка.

— Да, но затова пък колко често щастието на браковете по сметка се разпилява като прах тъкмо защото се появява същата оная любов, която не са признавали — каза Вронски.

— Но бракове по сметка ние наричаме ония, когато и двамата са вече прекипели. Това е като скарлатината, която всеки трябва да изкара.

— Тогава трябва да се научим да присаждаме изкуствено любовта като едрата шарка.

— На младини аз бях влюбена в един псалт — каза княгиня Мяхкая. — Не зная дали това ми е помогнало.

— Не, без шеги, но аз мисля, че за да се познае любовта, трябва човек да се излъже и след това да се поправи — каза княгиня Бетси.

— Дори след брака ли? — шеговито каза жената на посланика.

— Никога не е късно човек да се разкае — цитира дипломатът една английска пословица.

— Точно така — подзе Бетси, — трябва човек да се излъже и след това да се поправи. Вие как мислите? — обърна се тя към Ана, която с едва доловима твърда усмивка на устните мълчаливо слушаше тоя разговор.

— Мисля — каза Ана, като си играеше със свалената ръкавица, — мисля… че… щом като колкото глави, толкова и умове има, то и колкото сърца, толкова видове любов съществува.

Вронски наблюдаваше Ана и с примряло сърце чакаше какво ще каже. Когато тя изрече тия думи, той въздъхна, сякаш бе минала някоя опасност.

Ана изведнъж се обърна към него:

— Получих писмо от Москва. Пишат ми, че Кити Шчербацкая била много болна.

— Наистина ли? — намръщено попита Вронски.

Ана го погледна строго.

— Не ви ли интересува това?

— Напротив, много ме интересува. Мога ли да науча какво именно ви пишат? — попита той.

Ана стана и пристъпи до Бетси.

— Дайте ми чаша чай — каза тя и се спря зад стола й.

Докато княгиня Бетси й наливаше чай, Вронски пристъпи до Ана.

— Какво ви пишат? — повтори той.

— Често си мисля, че мъжете не разбират кое е благородно и неблагородно, а постоянно говорят за това — каза Ана, без да му отговори. — Отдавна исках да ви кажа това — прибави тя и като направи няколко крачки, седна до ъгловата маса с албумите.

— Не мога да разбера напълно значението на вашите думи — каза той, когато й подаваше чашата чай.

Тя погледна към дивана до себе си и той веднага седна.

— Да, исках да ви кажа — каза тя, без да го гледа. — Вие постъпихте лошо, много лошо.

— Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината, за да постъпя така?

— Защо ми казвате това? — каза тя и го погледна строго.

— Вие знаете защо — отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.

Смути се тя, а не той.

— Това показва само, че нямате сърце — каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.

— Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.

— Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума — каза Ана и потрепери; но веднага почувствува, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. — Отдавна исках да ви кажа това — продължи тя, като го гледаше смело в очите и цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, — а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствувам виновна за нещо.

Той я наблюдаваше и бе поразен от новата духовна красота на лицето й.

— Какво искате от мене? — попита той просто и сериозно.

— Искам да заминете за Москва и да искате прошка от Кити — каза тя и в очите й заигра пламъче.

— Не, вие не искате това — отвърна той.

Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.

— Ако ме обичате, както казвате — прошепна тя, — направете така, че да бъда спокойна.

Лицето му светна.

— Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си… да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. За мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. Може би ни чака отчаяние, нещастие… или то може да е щастие, и то какво щастие!… Нима е невъзможно? — прибави той само с устните си; но тя го чу.

Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов, и не отговори нищо.

„Ето! — с възторг помисли той. — Тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има край — ето! Тя ме обича. Сама признава това.“

— Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели — каза тя с думи; по погледът й казваше съвсем друго.

— Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората — това е във ваша власт.

Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:

— Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, както сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. Вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.

— Аз не искам да ви пъдя никъде.

— Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е — каза той с треперещ глас. — Мъжът ви идва.

И наистина в тоя миг Алексей Александрович влезе в приемната със своята спокойна, тромава походка.

Той погледна жена си и Вронски, пристъпи до домакинята и след като седна да пие чай, заприказва с бавния си, но винаги ясен глас, с обикновения си шеговит тон, като да се присмиваше на някого.

— Вашият Рамбуйе е в пълния си състав — каза той, като изгледа цялото общество, — грации и музи.

Но княгиня Бетси не можеше да търпи тоя негов sneering25 тон, както го наричаше тя, и като умна домакиня, веднага го въвлече в сериозен разговор за общата военна повинност. Алексей Александрович веднага се увлече в разговора и започна вече сериозно да защищава новия указ пред княгиня Бетси, която беше против него.

Вронски и Ана продължаваха да седят до малката маса.

— Това е вече неприлично — пошепна една дама, сочейки с очи Вронски, Каренина и мъжа й.

— Не ви ли казвах аз? — отвърна приятелката на Ана.

Но не само тия дами, а почти всички, които бяха в приемната, дори княгиня Мяхкая и самата Бетси, по няколко пъти поглеждаха към уединилите се от общия кръг, сякаш това им пречеше. Само Алексей Александрович не погледна нито веднъж натам и не се отвлече от започнатия интересен разговор.

Княгиня Бетси забеляза, че това прави неприятно впечатление на всички, и затова незабелязано тикна на мястото си едно друго лице, което да слуша Алексей Александрович, и пристъпи до Ана.

— Винаги се учудвам на яснотата и точността в изразите на мъжа ви — каза тя. — Когато той говори, за мене стават достъпни най-трансцендентните понятия.

— О, да! — каза Ана, светнала в щастлива усмивка и без да разбира нито дума от онова, което й казваше Бетси. Тя се премести до голямата маса и взе участие в общия разговор.

След като поседя половин час, Алексей Александрович се приближи до жена си и я покани да си вървят заедно; но без да го погледне, тя отговори, че ще остане да вечеря. Алексей Александрович се сбогува и си отиде.

Кочияшът на Каренина, стар, дебел татарин с лъскаво кожено палто, едва задържаше левия сив кон, който бе премръзнал и се изправяше на задните си крака пред входа. Лакеят бе отворил вратичката на каляската. Вратарят държеше входната врата. Ана Аркадиевна откачваше с малката си сръчна ръка дантелите на ръкава от копчето на шубката си и навела глава, слушаше с възхищение какво й казва Вронски, който я изпращаше.

— Вие не казахте нищо; да предположим, че не искам нищо — каза той, — но вие знаете, че на мен ми трябва не приятелство, за мен има само едно щастие в живота, тая дума, която вие толкова не обичате… да, любов…

— Любов… — повтори тя бавно, с някакъв вътрешен глас, и изведнъж, в същия миг, когато откачи дантелите, прибави: — Аз не обичам тая дума тъкмо защото за мене тя значи много нещо, много повече, отколкото можете да разберете — и го погледна в лицето. — Довиждане!

Тя му подаде ръка и с бързи и плавни стъпки мина покрай вратаря и се скри в каретата.

Погледът й, докосването на ръката й го изгориха. Той целуна дланта си на онова място, дето тя бе го докоснала, и се прибра у дома си, щастлив от мисълта, че тая вечер се е приближил до постигането на целта си повече, отколкото през последните два месеца.

VIII

Алексей Александрович не бе видял нищо особено и неприлично в това, че жена му седеше с Вронски на отделна маса и разговаряше оживено; но той забеляза, че на другите в приемната то се видя особено и неприлично и затова го сметна неприлично и той. И реши, че трябва да каже това на жена си.

Когато се върна в къщи, Алексей Александрович влезе в кабинета си, както правеше обикновено, седна на стола, разтвори на означеното с ножа за разрязване място книгата за папизма и чете до един часа, както обикновено; само от време на време той търкаше високото си чело и разтърсваше глава, сякаш отпъждаше нещо. В точно определения час стана и направи нощния си тоалет. Ана Аркадиевна я нямаше още. С книгата под мишница той се качи горе; по тая вечер, вместо обикновените мисли и планове за служебните работи, мислите му бяха изпълнени с жена му и с нещо неприятно, което бе се случило с нея. Противно на навика си той не си легна, а сключи ръце на гърба си и закрачи из стаите. Не можеше да си легне, защото чувствуваше, че трябва преди това да обмисли нововъзникналото обстоятелство.

Когато Алексей Александрович реши, че трябва да поприказва с жена си, струваше му се, че това е много лесно и просто; но сега, когато започна да обмисля това нововъзникнало обстоятелство, то му се видя доста сложно и трудно.

Алексей Александрович не беше ревнив. Според него ревността обижда жената, а мъжът трябва да има доверие в жената. Той не се запитваше защо трябва да има доверие, сиреч пълна увереност, че младата му жена ще го обича винаги, но не изпитваше недоверие, защото имаше доверие и си казваше, че трябва да го има. А сега, макар че не бе разклатено убеждението му, че ревността е срамно чувство и че човек трябва да има доверие, той чувствуваше, че се е изправил лице с лице пред нещо нелогично и безсмислено и не знаеше какво трябва да прави. Алексей Александрович стоеше лице с лице пред живота, пред възможността жена му да обича някого другиго освен него и тъкмо това му се струваше твърде безсмислено и необяснимо, защото това беше самият живот. Целия си живот Алексей Александрович бе прекарал в служебни среди, които имаха връзка с отраженията на живота. И всеки път, когато се сблъскваше със самия живот, той се стъписваше пред него. Сега изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който спокойно е минал по мост над някоя пропаст и изведнъж е видял, че мостът е разглобен и отдолу зее бездна. Тая бездна беше самият живот, а мостът — оня изкуствен живот, който бе прекарал Алексей Александрович. За пръв път му мина през ума, че жена му може да се влюби в другиго и той се ужаси от това.

Без да се съблече, той се разхождаше с умерени крачки насам-натам по отекващия паркет на осветената с една лампа трапезария, по килима на тъмната приемна, в която светлината се отразяваше само върху големия му, наскоро нарисуван портрет, закачен над дивана, и в нейния кабинет, дето горяха две свещи, които осветяваха портретите на роднините и приятелките й и красивите, отдавна така добре познати нему дребни украшенийца на писмената й маса. От нейната стая той идваше до вратата на спалнята и се връщаше отново.

При всяко отиване и връщане насам-натам, и най-вече по паркета на светлата трапезария, той се спираше и си казваше: „Да, това трябва да се реши и да се прекрати, трябва да изкажа възгледа си върху тая работа и да взема решение.“ И той се връщаше назад. „Но какво да изкажа? Какво решение да взема?“ — казваше си той в приемната и не намираше отговор. „Пък и най-после — питаше се, преди да завие към кабинета — какво се е случило? Нищо. Тя говори дълго с него. Че какво от това? С малко ли мъже може да говори една жена от обществото? И после, да я ревнувам — това значи да унижа и себе си, и нея“ — каза си той и влезе в кабинета й; ала това разсъждение, което по-рано имаше такава тежест за него, сега не тежеше и не значеше нищо. И от вратата на спалнята той отново се връщаше към салона; но щом се върнеше назад в тъмната приемна, някакъв глас му казваше, че не е така и че щом другите са забелязали това, значи, има нещо. И отново си казваше в трапезарията: „Да, трябва да се реши и прекрати тая работа, трябва да изкажа възгледа си…“ И пак в приемната, преди да завие, се питаше: как да се реши? А после пак се питаше: какво се е случило? И отговаряше: нищо, и си спомняше, че ревността е чувство, което унижава жената, но отново в приемната се убеждаваше, че се е случило нещо. Мислите, както и тялото му, описваха затворен кръг, без да попаднат на нещо ново. Той схвана това, потърка челото си и седна в кабинета й.

Тук, загледан в масата й, върху която имаше малахитов бювар и някакво започнато писмо, мислите му изведнъж се промениха. Той взе да мисли за нея, за това какво мисли и чувствува тя. За пръв път живо си представи личния й живот, нейните мисли, желания, и мисълта, че тя може и трябва да има свой отделен живот, му се видя така страшна, че побърза да я прогони. Това беше оная бездна, дето той се страхуваше да надникне. За Алексей Александрович беше чуждо душевното действие да се пренесеш с мисълта и чувството си в друго същество. Той смяташе това душевно действие за вредно и опасно фантазьорство.

„И най-ужасното е това — мислеше той, — че тъкмо сега, когато работата ми е към края си (той мислеше за проекта, който прокарваше сега), когато имам нужда от цялото спокойствие и всички сили на душата си, тъкмо сега ми се струпва тая безсмислена тревога. Но какво да се прави? Аз не съм от тия хора, които понасят безпокойството и тревогите, а нямат сили да ги погледнат в лицето.“

— Трябва да обмисля тая работа, да я реша и да я отхвърля настрана — гласно каза той.

„Въпросът за нейните чувства, за онова, което е ставало и може да стане в душата й, не е моя работа, то е работа на съвестта й и е от областта на религията“ — каза си той и почувствува облекчение при съзнанието, че е налучкал оная точка от закона, към която спадаше възникналото обстоятелство.

„И така — каза си Алексей Александрович, — въпросът за нейните чувства и така нататък е въпрос на съвестта й, с която аз не мога да имам работа. А моето задължение е ясно определено. Като глава на семейството, аз съм лицето, което е длъжно да го ръководи и следователно съм донейде отговорно лице; аз трябва да посоча опасността, която виждам, да я предотвратя и дори да употребя власт. Трябва да й кажа всичко.“

И в главата на Алексей Александрович се изясни всичко, което той ще каже сега на жена си. Като обмисляше какво ще й каже, той съжали, че трябва да употреби времето и силите на ума си така, за нищо, за домашна употреба; но въпреки това в главата му ясно и отчетливо, като доклад, се очерта формата и последователността на предстоящата му реч. „Аз трябва да кажа и да изложа следното: първо, да обясня значението на общественото мнение и приличие; второ, да дам религиозно обяснение на значението на брака; трето, ако е необходимо, да посоча, че може да се случи някое нещастие на сина; четвърто, да посоча, че и на нея може да се случи нещастие.“ И като сплете пръстите си с дланите надолу, Алексей Александрович ги изопна и пръстите запукаха в ставите.

Това движение, един лош навик — да сплита ръцете си и да изпуква с пръстите, — винаги го успокояваше и го довеждаше до равновесие, което сега му беше толкова необходимо. Пред входа на къщата се чу шум от пристигаща карета. Алексей Александрович се спря посред салона.

По стълбата се чуха женски стъпки. Алексей Александрович, готов да произнесе речта си, стоеше прав, стискаше сплетените си пръсти и чакаше дали не ще изпука още някой пръст. Една от ставите пукна.

Той почувствува приближаването й още по леките й стъпки по стълбата и макар че бе доволен от речта си, обзе го страх от предстоящото обяснение…

IX

Ана крачеше с наведена глава и си играеше с пискюлите на качулката. Лицето й блестеше с ярък блясък; но тоя блясък не беше весел — той напомняше страшния блясък на пожар сред тъмна нощ. Когато видя мъжа си, тя вдигна глава и се усмихна, сякаш се пробуждаше от сън.

— Още ли не си легнал? И таз хубава! — каза тя, свали качулката и без да спре, отиде нататък, към тоалетната. — Време е, Алексей Александрович — рече тя иззад вратата.

— Ана, трябва да поприказвам с тебе.

— С мене ли? — учуди се тя, излезе иззад вратата и го погледна.

— Да.

— Но какво има? Какво има да ми кажеш? — попита тя и седна. — Добре, да си поприказваме, щом е толкова необходимо. Но по-добре е да спим.

Ана говореше, каквото й дойде на езика, и като слушаше себе си, сама се учудваше на способността си да лъже. Колко прости, естествени бяха думите й и как изглеждаше, че наистина й се спи! Тя се чувствуваше загърната в непроницаемата броня на лъжата. Чувствуваше, че някаква невидима сила й помага и я крепи.

— Ана, аз трябва да те предпазя — каза той.

— Да ме предпазиш? — попита тя. — От какво?

Тя гледаше така просто, така весело, че който не я познаваше, както я познаваше мъжът й, не би могъл да забележи нищо неестествено нито в звука, нито в смисъла на думите й. Но за него, който я познаваше, който знаеше, че когато той си легне пет минути по-късно, тя забелязваше това и го питаше за причината, за него, който знаеше, че тя му съобщава веднага всяка своя радост, веселие и мъка, за него сега значеше много това, че тя не иска да види състоянието му, не иска да каже нито дума за себе си. Той виждаше, че дълбината на душата й, която по-рано бе открита винаги за него, сега бе затворена. Нещо повече, по тона й разбираше, че тя не се смущава от това, а сякаш направо му казва: „Да, затворена е, така трябва да бъде и така ще бъде занапред.“ Сега той изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който се е върнал у дома си и е намерил къщата заключена. „Но може би ключът все още ще се намери“ — мислеше Алексей Александрович.

— Искам да те предпазя от това — с тих глас каза той, — че поради невнимание и лекомислие можеш да дадеш повод на обществото да приказва за тебе. Тазвечерният ти твърде оживен разговор с граф Вронски (той твърдо и със спокойна отмереност произнесе това име) обърна внимание на всички.

Той говореше и гледаше засмените й очи, които за него сега бяха страшни със своята непроницаемост, и говорейки, чувствуваше цялата безполезност и безсъдържателност на думите си.

— Ти винаги правиш така — отвърна тя, сякаш съвсем не можеше да го разбере и умишлено разбираше само последните думи от онова, което бе казал. — Ту ти е неприятно, че съм отегчена, ту ти е неприятно, че съм весела. Аз не се отегчавах. Обижда ли те това?

Алексей Александрович трепна и сплете ръце, за да изпука с пръстите си.

— Ах, моля ти се, не пукай, не обичам това! — каза тя.

— Ана, ти ли говориш така? — тихо каза Алексей Александрович, като направи усилие над себе си и прекъсна движението на ръцете.

— Но какво значи всичко това? — каза тя с такова искрено и комично учудване. — Какво искаш от мене?

Алексей Александрович помълча и потърка с ръка челото и очите си. Той видя, че вместо онова, което искаше да направи, сиреч да предпази жена си от грешки пред обществото, неволно се вълнуваше за това, което засягаше съвестта и, и се бореше с някаква въображаема стена.

— Ето какво искам да ти кажа — продължи той студено и спокойно — и те моля да ме изслушаш. Както знаеш, аз смятам, че ревността е обидно и унизително чувство и никога няма да си позволя да се отдам на това чувство; но има известни закони за приличие, които човек не може да престъпва безнаказано. Да не говоря за себе си, но като съдя от впечатлението, направено на присъствуващите, тая вечер всички забелязаха, че ти се държеше и постъпваше съвсем не така, както може да се желае.

— Не разбирам абсолютно нищо — каза Ана и сви рамене. „На него му е все едно — помисли тя. — Но гостите забелязали и това го тревожи!“ — Ти нещо не си добре, Алексей Александрович — прибави тя, стана и искаше да излезе; но той пристъпи напред, сякаш искаше да я спре.

Лицето му беше некрасиво и мрачно, такова Ана никога не бе го виждала. Тя се спря, отметна глава назад, настрани и живо започна да вади фуркетите си.

— Е, добре, слушам какво ще кажеш — рече тя спокойно и иронично. — И дори те слушам с интерес, защото бих желала да разбера каква е работата.

Тя говореше и се учудваше на тоя естествено-спокоен, сигурен тон, с който говореше, и на избора на думите, с които си служеше.

— Аз нямам право да навлизам във всички подробности на чувствата ти и изобщо смятам това за безполезно и дори за вредно — започна Алексей Александрович. — Ровейки се в душата си, ние често пъти изравяме такива неща, които биха останали незабелязани там. Твоите чувства са въпрос на съвестта ти; но аз съм длъжен пред тебе, пред себе си и пред Бога да ти посоча твоите задължения. Нашият живот е свързан, и то не от хората, а от Бога. Тая връзка може да бъде разкъсана само от едно престъпление, а такова едно престъпление влече след себе си тежко наказание.

— Нищо не разбирам. Ах, Боже мой, а на всичко отгоре ми се и спи! — каза Ана, която опипваше с ръка косите си и търсеше останалите фуркети.

— Ана, за Бога, не говори така! — кротко каза той. — Може би се лъжа, но повярвай ми, че това, което казвам, го казвам колкото за себе си, толкова и за тебе. Аз съм твой мъж и те обичам.

Лицето й за миг бе се отпуснало и в погледа й бе угаснала ироничната искра; но думата „обичам“ отново я възмути. Тя помисли: „Обича ме? Нима той може да обича? Ако не е чувал, че съществува любов, той никога не би употребил тая дума. Той дори не знае какво е любов.“

— Алексей Александрович, наистина не разбирам — каза тя. — Кажи, че според тебе…

— Позволи ми, чакай да се изкажа. Аз те обичам, но аз не говоря за себе си; главните лица тук са нашият син и самата ти. Повтарям, твърде е възможно думите ми да ти се сторят съвсем излишни и неуместни; може би те се дължат на моето заблуждение. В такъв случай моля да ме извиниш. Но ако ти самата чувствуваш, че имам поне най-малко основание, моля те да помислиш и ако сърцето ти подскаже, да ми откриеш всичко…

Алексей Александрович, без сам да забележи, говореше съвсем не това, което бе намислил.

— Няма какво да казвам. Пък и… — изведнъж рече бързо тя, като едва сдържаше усмивката си — наистина е време да спим.

Алексей Александрович въздъхна, не каза повече нищо, и отиде в спалнята.

Когато тя влезе в спалнята, той вече бе си легнал. Устните му бяха стиснати строго, а очите му не я гледаха. Ана легна в леглото си и чакаше всеки миг той да я заприказва пак. Тя хем се страхуваше да не я заприказва, хем й се искаше, това. Ала той мълчеше. Дълго чака тя неподвижно и вече забрави, за него. Мислеше за другия, виждаше го и чувствуваше как при тая мисъл сърцето й се изпълва с вълнение и престъпна радост. Изведнъж чу равномерно и спокойно свирене през нос. В първия миг Алексей Александрович сякаш се изплаши от хъркането си и спря; но след две вдишвания свиренето се разнесе с нова, спокойна отмереност.

— Късно е, късно е вече — пошепна тя с усмивка. И дълго лежа неподвижна с отворени очи и струваше й се, че вижда блясъка им в тъмнината.

X

От тая вечер за Алексей Александрович и жена му започна нов живот. Нищо особено не бе се случило. Както винаги Ана посещаваше висшето общество, особено често ходеше у княгиня Бетси и се срещаше навред с Вронски. Алексей Александрович виждаше това, но не можеше да направи нищо. Срещу всичките му опити да я предизвика към обяснение тя издигаше непроницаема стена от някакво весело недоумение. Външно беше същото, но вътрешните им отношения бяха се променили напълно. Алексей Александрович, толкова силен човек в държавническата си дейност, тук се чувствуваше безсилен. Като бик, покорно навел глава, той чакаше удара на брадвата, която чувствуваше надвесена над себе си. Всеки път, когато започнеше да мисли за това, той чувствуваше, че трябва да опита още веднъж, че има надежда да я спаси с доброта, нежност и убеждаване, да я накара да се опомни, и всеки ден се канеше да й приказва. Но всеки път, когато почнеше да говори, чувствуваше, че оня дух на зло и измама, който бе я завладял, завладяваше и него и той казваше съвсем не това и не с оня тон, с какъвто искаше да й говори. Неволно й говореше със своя обикновен тон на присмиване над ония, които биха говорили така. А с тоя тон не можеше да се каже онова, което трябваше да й се каже.

…………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………………

XI

Това, което почти цяла година за Вронски бе единствено желание в живота, изместило всичките му по-раншни желания; това, което за Ана бе една невъзможна, ужасна и тъкмо затова омайна мечта за щастие — това желание бе постигнато. Бледен, с трепереща долна челюст, той стоеше над нея и я молеше да се успокои, без сам да знае от какво и с какво.

— Ана! Ана! — казваше той с треперещ глас. — Ана, за Бога!…

Но колкото по-високо говореше той, толкова по-ниско навеждаше тя своята горда и весела някога, а сега посрамена глава, цяла се свиваше и от дивана, на който седеше, се свличаше на пода, в краката му; тя би паднала на килима, ако той не я държеше.

— Боже мой! Прости ми! — хълцаше тя и притискаше ръцете му към гърдите си.

Чувствуваше се толкова престъпна и виновна, че й оставаше само да се унижава и да моли за прошка; и понеже сега освен него нямаше никого другиго в живота, към него именно отправяше молбата си за прошка. Като го гледаше, тя физически чувствуваше унижението си и не можеше да каже нищо повече. А той чувствуваше същото, което сигурно чувствува убиецът, когато види тялото, което е лишил от живот. Това тяло, което той бе лишил от живот, беше тяхната любов, първият период от любовта им. Имаше нещо ужасно и отвратително в спомена за това, което бе заплатено с тая страшна цена на срама. Срамът пред духовната й голота я потискаше и се предаваше и нему. Но въпреки целия ужас на убиеца пред тялото на убития това тяло трябва да се нареже на парчета, да се скрие, убиецът трябва да използува това, което е добил с убийство.

И както убиецът се нахвърля със злоба и сякаш със страст над това тяло и го влачи, и го реже, така и той покриваше с целувки лицето и раменете й. Тя държеше ръката му и не се помръдваше. Да, тия целувки са онова, което бе купено с тоя срам. Да, и тая ръка, която ще бъде винаги моя, е ръката на моя съучастник. Тя вдигна тая ръка и я целуна. Той коленичи и искаше да види лицето й, но тя го криеше и не казваше нищо. Най-после, сякаш направи усилие над себе си, тя стана и го отблъсна. Лицето й беше все така красиво, но затова пък толкова по-жалко.

— Всичко е свършено — каза тя. — Аз нямам нищо друго освен тебе. Помни това.

— Не мога да не помня това, което е моят живот. За един миг от това щастие…

— Какво щастие! — с отврата и ужас каза тя и тоя ужас неволно обхвана и него. — За Бога, нито дума, нито дума повече!

Тя бързо стана и се отдръпна от него.

— Нито дума повече! — повтори тя и със странен за него израз на студено отчаяние върху лицето се раздели с него. Чувствуваше, че в тоя миг не можеше да изкаже с думи чувството на срам, радост и ужас пред това навлизане в един нов живот и не искаше да говори за това, да опошлява това чувство с неточни думи. Но и после, и на другия, и на третия ден тя не само не намери думи, с които би могла да изрази цялата сложност на тия чувства, но не намираше и мисли, с които да обсъди в себе си всичко, що бе на душата й.

Казваше си: „Не, сега не мога да мисля за това; ще помисля после, когато бъда по-спокойна.“ Но това спокойствие за мислите не настъпваше никога; всеки път, когато й идваше на ум какво е направила, какво ще стане с нея и какво трябва да направи, обземаше я ужас и тя пъдеше от себе си тия мисли.

— После, после — казваше тя, — когато бъда по-спокойна.

Затова пък насън, когато нямаше власт над мислите си, положението й се представяше в цялата си безобразна голота. Почти всяка нощ я навестяваше един и същ сън. Сънуваше, че и двамата едновременно са нейни мъже, че и двамата я отрупват с ласките си. Алексей Александрович плаче, целува ръцете й и й казва; „Колко е хубаво сега!“ Но тук е и Алексей Вронски, и той също е неин мъж. А тя, учудвайки се, че по-рано това й се е виждало невъзможно, засмяна им обяснява, че то било много по-просто и че сега и двамата са доволни и щастливи. Но тоя сън я потискаше като кошмар и тя се събуждаше ужасена.

XII

Още в първите дни след връщането си от Москва, когато всеки път потреперваше и се изчервяваше при спомена за позорния отказ, Левин си мислеше: „Също така се изчервявах, потрепервах и смятах всичко за изгубено, когато получих единица по физика и останах да повтарям втори курс; също така се смятах изгубен, след като обърках възложената ми от сестрата работа. И какво? Сега, когато минаха години, си спомням и се чудя как е могло да ме огорчава всичко това. Същото ще бъде и с тая мъка. Ще мине време и аз ще бъда равнодушен към това.“

Но изминаха три месеца, а той не стана равнодушен и също както в първите дни му беше тежко да си спомня за това. Не можеше да се успокои, защото той, който така дълго бе мечтал за семеен живот и така се бе чувствувал узрял за него, все пак не беше се оженил още и сега, повече от когато и да било, бе далеч от женитбата. Самият той чувствуваше болезнено, както го чувствуваха и всички около него, че за човек на неговите години не е хубаво да бъде сам. Спомни си как, преди да замине за Москва, бе казал веднъж на говедаря си Николай, наивен селянин, с когото обичаше да разговаря: „Е, Николай, искам вече да се оженя!“ и как Николай му отговори веднага, като за някоя работа, в която не може да има никакво съмнение: „Отдавна ви е време, Константин Дмитрич.“ Но сега женитбата беше за него по-далеч от когато и да било. Мястото беше ангажирано и сега, когато той мислено поставяше на това място някое от познатите си момичета, чувствуваше, че е съвсем невъзможно. Освен това при спомена за тоя отказ и за ролята, която бе играл тогава, се измъчваше от срам. Колкото и да си казваше, че в случая не е виновен никак, тоя спомен, наред с други такива също срамни спомени, го караше да тръпне и се изчервява. И той, като всеки човек, имаше в миналото си осъзнати лоши постъпки, за които съвестта сигурно го мъчеше, но споменът за лошите постъпки далеч не го измъчваше така, както тия нищожни, но срамни спомени. Тия рани никога не заздравяваха. И наред с тези спомени сега стояха отказът и онова жалко положение, в каквото сигурно са го виждали другите през оная вечер. Но времето и работата вършеха своето. Незабележими, но значителни събития от селския живот все повече и повече затрупваха тежките спомени. Всяка нова седмица той все по-рядко си спомняше за Кити. С нетърпение чакаше съобщението, че вече се е омъжила или ще се омъжва тия дни, надявайки се, че такова едно съобщение, като изваждането на зъб, ще го излекува напълно.

Между това дойде пролетта, прекрасна, мила, без пролетни очаквания и измами, една от ония редки пролети, на които се радват едновременно и растения, и животни, и хора. Тая прекрасна пролет още повече възбуди Левин и затвърди намерението му да се отрече от всичко по-раншно, за да уреди твърдо и независимо самотния си живот. Макар че не изпълни много от ония планове, с които бе се върнал в село, все пак той запази най-главното — чистотата в живота. Не изпитваше оня срам, който обикновено го измъчваше след всяко падение, и можеше да гледа смело хората в очите. Още през февруари той получи писмо от Мария Николаевна, която му пишеше, че здравето на брата Николай се влошавало, но той не искал да се лекува, и във връзка с това писмо Левин ходи при брат си в Москва и успя да го склони да се посъветва с лекар и да замине на някои минерални бани в чужбина. Така леко бе успял да склони брат си и да му даде назаем пари за заминаването, без да го разсърди, че в това отношение бе доволен от себе си. Освен със стопанството, което напролет изискваше особени грижи, и освен четенето Левин бе започнал тая зима и едно съчинение върху стопанството, чийто замисъл се състоеше в това, че характерът на работника в стопанството се приемаше като нещо абсолютно дадено, също както климатът и почвата, и следователно всички положения на науката за стопанството се извеждаха не само от данните на почвата и климата, а изобщо от данните на почвата, климата и от известен неизменен характер на работника. Така че, въпреки уединението или тъкмо поради уединението, животът му беше извънредно запълнен и само от време на време той изпитваше незадоволеното желание да сподели мислите, които се въртяха в главата му, и с някого другиго освен Агафия Михайловна, макар че и с нея често му се случваше да разсъждава за физика, теория на стопанството и особено за философия; философията беше любим предмет на Агафия Михайловна.

Пролетта се забави много. През последните седмици от постите времето беше ясно и студено. На слънце през деня се размразяваше, а нощем стигаше до седем градуса; имаше такава снежна кора, че колите пътуваха без път. Великден беше със сняг. След това изведнъж, на втория ден, духна топъл вятър, надвиснаха облаци и три дни и три нощи валя бурен и топъл дъжд. В четвъртък вятърът утихна и надвисна гъста сива мъгла, която сякаш скриваше тайната на промените, които ставаха в природата. Посред мъглата рукнаха води, запукаха и се понесоха ледове, потекоха по-бързо мътни, пенливи потоци и на Червена могила още от вечерта мъглата се разкъса, облаците се разпиляха като овце, проясни се и настъпи истинска пролет. На сутринта издигналото се ясно слънце бързо изяде тънкия лед, който бе покрил водата, и топлият въздух затрептя от изпълнилите го изпарения на съживената земя. Раззелени се старата и набола като игли млада трева; наляха се пъпките на калината, на френското грозде и лепкавата спиртова бреза и над обсипаната със златист цвят върба забръмча литналата на простор пчела. Запяха звънливо невидими чучулиги над кадифената зеленина и заледеното стърнище, заплакаха птици-калугерици над залените с мътна придошла вода ниски места и блата и с пролетно крякане се понесоха високо жерави и гъски. Зарева по пасбищата излинелият, само тук-там с неопадала козина добитък, заскачаха кривоноги агнета около своите блеещи, остригани майки, заприпкаха бързоноги деца по съхнещите пътечки, по които оставяха отпечатъци от боси крака, закънтяха край езерото весели гласове на жени, белачки на платна, и по дворовете затракаха брадви на селяци, които стягаха оралата и браните. Настъпи истинска пролет.

XIII

Левин обу големите ботуши, за пръв път облече сукнена антерия вместо кожух и тръгна из стопанството, като крачеше през ручеите, които заслепяваха очите с блясъка си на слънцето, и стъпваше ту върху тънка корица от лед, ту в лепкава кал.

Пролетта е време на планове и кроежи. И излязъл на двора, като дърво напролет, което още не знае накъде и как ще покарат младите му издънки и клонки, затворени в налените пъпки, Левин сам не знаеше добре за какви предприятия в любимото му стопанство ще се залови сега, но чувствуваше, че е изпълнен с най-хубави планове и кроежи. Преди всичко той се отби при добитъка. Кравите бяха пуснати на открито и лъснали с подновената си гладка козина, се приличаха на слънце, мучаха и се озъртаха към полето. След като се полюбува на познатите му до най-малки подробности крави, Левин нареди да ги напъдят в полето, а на тяхно място да пуснат телетата. Говедарят весело хукна да се стегне за полето. Жените-говедарки, със запретнати поли, шляпаха с босите си, още бели, незагорели крака из калта и тичаха с пръчки в ръце след мучащите, разлудували се от пролетната радост телета, които изкарваха на двора.

След като се полюбува на тазгодишния приплод, който беше необикновено добър — ранните телета бяха едри като селски крави, а Павината дъщеря, макар и на три месеца, на ръст беше като годиначетата, — Левин поръча да им изнесат навън коритото и да им сложат сено зад решетките. Но оказа се, че направените през есента решетки, неупотребявани през зимата, бяха счупени. Той изпрати да извикат дърводелеца, който сега трябваше да приготвя вършачката. Но оказа се, че дърводелецът поправя браните, които трябваше да бъдат поправени още по сирница. Това ядоса много Левин. Яд го беше, че се повтаря това вечно нехайство в стопанството, срещу което той толкова години се бореше с всички сили. Както научи, решетките, ненужни през зимата, били пренесени в конюшнята и там се изпочупили, понеже били направени слаби, за телета. Освен това оказа се също, че браните и всички земеделски сечива, за които бе заповядано да се прегледат и поправят още през зимата и за които бяха наети нарочно трима дърводелци, не бяха поправени и ги поправяха сега, когато трябваше вече да брануват. Левин изпрати да извикат управителя, но веднага тръгна сам да го търси. Сияещ, както всичко тоя ден, с обшито с агнешка кожа кожухче, управителят идваше откъм хармана, като чупеше една сламка в ръцете си.

— Защо дърводелецът не поправя вършачката?

— Аз исках да ви кажа още вчера: трябва да се поправят браните. Дойде време за оране.

— А де бяхте през зимата?

— Но защо ви е дърводелецът?

— Къде са решетките от обора на телетата?

— Наредих да ги отнесат по местата им. Какво можеш да направиш с тия хора! — каза управителят и махна с ръка.

— Не с тия хора, а с тоя управител! — кипна Левин. — Ама защо държа вас! — развика се той. Но като си спомни, че с това няма да помогне, прекъсна наполовина думите си и само въздъхна. — Е, може ли да се сее вече? — попита той, след като помълча.

— Отвъд Туркинов дол ще може утре или вдругиден.

— А детелината?

— Изпратих Василий и Мишка, сеят. Само че не зная дали ще могат да минат, кално е.

— Колко десетини ще засеят?

— Шест.

— Защо не цялата нива? — викна Левин.

Още повече го доядя, дето засяваха с детелина шест, а не двадесет десетини. Посевът на детелина — и на теория, и от собствен негов опит — биваше добър само тогава, когато се правеше колкото може по-рано, почти докато има сняг. А Левин никога не можеше да постигне това.

— Няма хора. Какво искате да се направи с тия хора? Трима не дойдоха. Ето и Семьон…

— Но вие да бяхте ги отменили от сламата.

— Та аз и оттам ги отмених.

— Къде са тогава хората?

— Петимата правят компот. (Той искаше да каже компост.) Четирима пресилват овеса — да не се развали, Константин Дмитрич.

Левин много добре знаеше, че „да не се развали“ значеше, че английският овес за семе вече се е развалил — тоест пак не бяха направили това, което бе наредил.

— Но нали ви казах още през постите, простаци!… — извика той.

— Не се безпокойте, всичко ще направим навреме. Левин сърдито махна с ръка, отиде до хамбарите да види овеса и се върна в конюшнята. Овесът не беше се развалил още. Но работниците го пресилваха с лопати, когато можеха да го прехвърлят направо в долния хамбар; след като нареди това и откъсна оттук двама работника, които да отидат да сеят детелина, Левин се успокои след яда си срещу управителя. Пък и денят беше толкова хубав, че не биваше да се сърди.

— Игнат! — извика той на кочияша, който със запретнати ръкави миеше каляската при кладенеца. — Оседлай ми…

— Кой кон ще заповядате?

— Е, хайде Колпик.

— Слушам, господарю.

Докато му оседлаваха коня, Левин отново извика управителя, който се въртеше наблизо, за да се помирят, и му заприказва за предстоящите пролетни работи и стопански планове.

Превозването на тора да започнат по-рано, за да може да се свърши всичко преди ранната коситба. А с плуговете да преорават често далечните ниви, та да останат по за дълго черна угар. Коситбата да стане с работници, а не на изполица.

Управителят слушаше внимателно и, както изглежда, правеше усилие да одобрява кроежите на господаря си; но той пак имаше безнадежден и отпаднал вид, който бе така познат на Левин и който винаги го дразнеше. Тоя вид казваше: всичко това е добре, но пак както Бог даде.

Нищо не огорчаваше така много Левин, както тоя тон. Но тоя тон беше общ за всички управители, каквито той бе имал досега. Те всички имаха същото отношение към кроежите му и затова сега вече той не се сърдеше, а се обиждаше и се чувствуваше още по-възбуден за борба с тая някаква стихийна сила, която не можеше да нарече другояче освен „както Бог даде“ и която постоянно му се противопоставяше.

— Дано успеем, Константин Дмитрич — каза управителят.

— Защо пък да не успеете?

— Трябва непременно да наемем още петнадесетина работника. А не идват. Днес идваха, но искат по седемдесет рубли за едно лято.

Левин млъкна. Тая сила пак се противопоставяше. Той знаеше, че колкото и да се мъчеха, не можеха да наемат на редовна цена повече от тридесет и седем, тридесет и осем до четиридесет работници; до четиридесет наемаха, но повече не. И все пак той не можеше да не се бори.

— Изпратете да търсят в Сури, в Чефировка, ако не дойдат други. Трябва да се търси.

— Че ще изпратя — ще изпратя — унило каза Василий Фьодорович. — Но ето че и конете поотслабнаха.

— Ще купим други. Ама аз зная — прибави той и се засмя, — вие не си давате много зор; но тая година аз няма вече да ви оставя да правите, каквото си знаете. Ще нареждам всичко сам.

— Та вие и без това, струва ми се, малко спите. На нас ни е по-добре, когато господарят следи всичко…

— Отвъд Брезовия дол ли засяват детелина? Ще ида да видя — каза той и се качи на дребния кулест Колпик, който кочияшът му доведе.

— През потока няма да можете да минете, Константин Дмитрич — извика кочияшът.

— Тогава ще мина през гората.

И с пъргав раван на доброто, отпочинало конче, което пръхтеше над локвите и подръпваше поводите, Левин потегли през калния двор към вратнята и оттам за полето.

Ако в обора и в хамбара Левин беше във весело настроение на полето му стана още по-весело. Той се поклащаше равномерно от вървежа на доброто конче, вдишваше топлия въздух, който го облъхна със свеж лъх на сняг, когато навлезе в гората, дето тук-там бе останал още неразтопен сняг, и се радваше на всяко свое дърво с покарал по кората му мъх и с набъбнали пъпки. Когато излезе от гората, пред него на огромно пространство се ширнаха като гладък кадифен килим посевите без никакво голо място и мочурище и само тук-там по ниските места с останки от топящ се сняг. Не го разсърдиха нито селският кон и жребчето, които тъпчеха посевите му (той каза на селянина, когото срещна, да ги прогони), нито ироничният и глупав отговор на селянина Инат, когото срещна и го пита: „Е, Ипат, скоро ли ще сеем?“ — „Най-напред трябва да изорем, Константин Дмитрич“ — отвърна Ипат. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-весело му ставаше и стопанските планове му се виждаха един от друг по-добри: да засади върби около всички ниви, изложени на юг, така че снегът, да не се залежава под тях; да раздели на шест наторените ниви и трите оставени за засяване с трева, да построи обор в далечния край на нивите и да изкопае езеро, а за наторяване да се построят подвижни огради за добитъка. И тогава ще има триста десетини с пшеница, сто — с картофи и сто и петдесет — с детелина и нито една изтощена десетина.

С такива мечти, карайки предпазливо коня по синорите, за да не тъпче посевите, той се приближи до работниците, които сееха детелина. Талигата със семена не беше на междата, а сред нивата, и зимният пшеничен посев бе изровен от колелата и стъпкан от коня. И двамата работника седяха на синора и, изглежда, пушеха с обща лула. Пръстта в талигата, с която бяха размесени, семената, не беше размачкана, а сбита или замръзнала на буци. Като видя господаря си, работникът Василий тръгна към талигата, а Мишка започна да сее. Това не беше хубаво, но Левин рядко се сърдеше на работниците.

Когато Василий се приближи, Левин му каза да отведе коня на междата.

— Няма нищо, господарю, ще се вдигне — отвърна Василий.

— Моля ти се, не разсъждавай — каза Левин, — а направи, каквото ти казвам.

— Слушам, господарю — отвърна Василий и улови коня за главата. — А пък посев ли е, Константин Дмитрич — каза той, като се подмилкваше, — първо качество! Само че мъчно се гази! На цървулите си влачиш по десет оки кал.

— Но защо не сте пресели пръстта? — попита Левин.

— Ние я размачкваме — отвърна Василий, като загребваше от семето и стриваше пръстта в дланите си.

Василий не бе виновен, че му бяха насипали непресята пръст, но все пак беше неприятно.

Левин, който неведнъж бе опитвал с успех едно познато нему средство да потиска яда си и пак да поправя всичко, което му се струваше лошо, и сега употреби това средство. Той погледна как Мишка крачи, като влачи грамадни буци пръст, полепнали по краката му, слезе от коня, взе сеялката от Василий и тръгна да сее.

— Докъде си стигнал?

Василий посочи с крак белега и Левин започна, както знаеше, да сее пръстта със семената. Трудно се вървеше, сякаш из блато, и затова, като измина една леха, Левин се изпоти, спря се и върна сеялката.

— Е, господарю, през лятото няма да ми се карате за тая леха — каза Василий.

— Защо? — весело попита Левин, който вече почувствува въздействието на изпитаното средство.

— Ще видите през лятото. Ще се отличава. Я вижте де съм сял миналата пролет. Колко хубаво съм посял! Та аз, Константин Дмитрич, струва ми се, залягам като за родния си баща. Самият аз не обичам да работя лошо, и на другите не давам. Щом на господаря е добре, и нам е добре. Като погледнеш наоколо — каза Василий и посочи полето, — сърцето ти се радва.

— Хубава пролет, Василий.

— То такава пролет и старците не са запомнили. Аз си ходих у дома, нашият старец също засял три осминника пшеница. Та казва, израснала висока като ръж.

— Ами вие отдавна ли започнахте да сеете пшеница?

— Нали ни научихте по-миналата година: бяхте ми подарили две мери. Една четвърт продадохме и три осминника засяхме.

— Е, внимавай, стривай буците — каза Левин, като пристъпи до коня, — па наглеждай и Мишка. Ако покълне хубаво, ще ти дам по петдесет копейки на десетина.

— Покорно благодарим. Ние и без това сме много доволни от вас.

Левин се качи на коня и тръгна към оная нива, дето бе миналогодишната детелина, и към другата, която бе изорана с плуг за засяване с пролетна пшеница.

Детелината бе покарала по стърнището отлично. Тя бе пораснала вече и ярко се зеленееше между поломените миналогодишни стъбла на пшеницата. Конят затъваше до глезените и краката му с жвакане се измъкваха от полуразмразената земя. По разораното с плуг никак не можеше да се мине; по-устойчиво беше само там, дето имаше лед, а в размразените бразди кракът на коня затъваше над глезена. Оранта беше отлична; след два дни можеше вече да се бранува и да се сее. Всичко беше прекрасно, всичко беше весело. На връщане Левин мина през потока, като се надяваше, че водата е спаднала. И наистина той успя да мине и подплаши две патици. „Сигурно има и бекаси“ — помисли той и тъкмо когато зави към къщи, срещна горския пазач, който потвърди предположението му за бекасите.

Левин подкара в тръс към къщи, за да успее да се наобядва и да приготви пушката си за вечерта.

XIV

Когато наближи до в къщи в най-весело настроение, откъм главния вход на къщата Левин чу звънче на тройка.

„Да, някой идва от гарата — помисли той, — тъкмо е пристигнал московският влак… Кой ли може да е? Дали не е братът Николай? Той ми беше казал: «Или ще замина някъде на бани, или ще дойда при тебе».“ В първия миг му стана страшно и неприятно, че присъствието на брат му ще развали това негово щастливо пролетно настроение. Но го досрамя за това му чувство и веднага той сякаш разтвори душевната си прегръдка и с трогателна радост очакваше и желаеше сега от все сърце пристигналият да е брат му. Той сбута коня и когато зави зад акацията, видя приближаващата пощенска тройка от гарата, а в нея един господин с шуба. Не беше брат му. „Ах, дано е някой приятен човек, с когото бих могъл да си поприказвам“ — помисли той.

— А! — радостно викна Левин, като вдигна и двете си ръце нагоре. — Ето ти приятен гостенин! Ах, как ти се радвам! — провикна се той, като позна Степан Аркадич.

„Сега вече ще разбера сигурно дали се е омъжила, или кога ще се омъжи“ — помисли той.

И в тоя прекрасен пролетен ден почувствува, че споменът за нея не му причинява никаква болка.

— Е, не ме ли очакваше? — попита Степан Аркадич, който излезе от шейната с пръски кал на носа, на бузата и веждите, но грейнал от радост и здраве. — Дойдох, първо, да те видя — каза той, като го прегърна и целуна, — второ, да походя на лов и, трето, да продам гората в Ергушово.

— Прекрасно! А каква пролет, а? Как успя да дойдеш с шейна?

— С талига е още по-трудно, Константин Дмитрич — отвърна познатият файтонджия.

— Е, много, много ти се радвам — каза Левин, като се усмихваше искрено с детски-радостна усмивка.

Левин отведе гостенина си в стаята за гости, дето внесоха и нещата на Степан Аркадич: чанта, пушка в калъф, чантичка за пури, и като го остави да се умие и преоблече, отиде за малко в канцеларията да съобщи за оранта и детелината. Агафия Михайловна, която винаги се грижеше за честта на къщата, го посрещна в коридора с въпроси относно обеда.

— Както искате направете, само че по-скоро — каза той и отиде да търси управителя.

Когато се върна, Степан Аркадич, умит, сресан и светнал в усмивка, излизаше от вратата на стаята си и те заедно се качиха на горния етаж.

— Колко се радвам, че се домъкнах до тебе! Сега вече ще разбера какви са тия тайнства, които вършиш тук. Ама, право да ти кажа, завиждам ти. Каква хубава къща, колко хубаво е всичко тук! Светло, весело — казваше Степан Аркадич, забравил, че не всякога е пролет и не винаги дните са ясни като днес. — Пък и икономката ти каква е прелест! По-добре би било да беше някоя хубавичка камериерка с престилчица; но при твоето монашество и строг стил — и това е много добре.

Степан Аркадич разправи много интересни новини и особено интересната за Левин новина, че брат му Сергей Иванович се канел през лятото да му дойде на гости в село.

Но Степан Аркадич не му каза нито дума за Кити и изобщо за Шчербацки; предаде му само поздрав от жена си. Левин му бе благодарен за неговата деликатност и се радваше много на гостенина си. Както винаги през време на уединението у него се бяха набрали сума мисли и чувства, които той не можеше да сподели с околните, и сега изливаше пред Степан Аркадич както възторжената си радост от пролетта, така и неуспехите и плановете си в стопанството, и мислите и бележките върху книгите, които бе чел, и особено идеята за съчинението си, чиято основа, макар че и сам той не забелязваше това, беше критика на всички стари съчинения върху стопанството. Степан Аркадич, винаги мил, разбиращ всичко само от едно загатване, през това си гостуване беше особено мил и Левин долови нова черта на уважение и сякаш на нежност от страна на приятеля си, която го поласка.

Старанията на Агафия Михайловна и на готвача обедът да бъде особено хубав имаха за последица само това, че двамата изгладнели приятели, като седнаха да закусят, се наядоха с хляб и масло, пушено и солени гъби, а и това, че Левин заповяда да поднесат супата без пирожките, с които готвачът искаше особено да учуди гостенина. Но Степан Аркадич, макар че бе свикнал с други обеди, намираше всичко за отлично: и ракията, и хляба, и маслото, и особено пушеното, и гъбите, и копривената чорба, и кокошката с бял сос, и бялото кримско вино — всичко беше превъзходно и чудесно.

— Отлично, отлично — каза той, като запуши дебела цигара след печеното. — Сякаш съм слязъл от параход след шум и друсане и идвам при тебе като на някакъв тих бряг. Значи, ти казваш, че трябва да се изучава самият елемент — работникът, и да се ръководим от него при избора на стопанските методи. Аз съм профан в тия работи, но струва ми се, че тая теория и нейното прилагане ще упражнят влияние и върху работника.

— Да, но почакай: аз не говоря за политическата икономия, а за науката, за стопанството. Тя трябва да бъде като естествените науки и да разглежда дадените явления и работника от неговото икономическо, етнографско…

В това време влезе Агафия Михайловна със сладкото.

— Е, Агафия Михайловна — каза й Степан Аркадич, като целуваше крайчетата на пълничките си пръсти, — какво пушено имате, каква ракийка!… Но не е ли време, Костя? — добави той.

Левин погледна през прозореца слънцето, което залязваше зад оголените върхари на гората.

— Време е, време е — каза той. — Кузма, впрягай кабриолета! — и се затече в долния етаж.

Степан Аркадич също слезе долу, грижливо свали платнения калъф от лакираната кутия и като я отвори, започна да сглобява скъпата си, нов модел пушка. Кузма, който вече подушваше големичка сума за почерпка, не се отделяше от Степан Аркадич и му обуваше и чорапите, и ботушите, а Степан Аркадич с удоволствие го оставяше да прави това.

— Костя, нареди, ако дойде търговецът Рябинин — аз му съобщих да дойде днес, — да го приемат и да ме почака…

— А ти на Рябинин ли продаваш гората?

— Да. Нима го познаваш?

— Как не, познавам го. Имал съм с него работа „положително и окончателно“.

Степан Аркадич се засмя. „Окончателно и положително“ бяха любимите думи на търговеца.

— Да, той приказва много смешно. Тя разбра къде отива господарят й! — прибави той, като потупа с ръка Ласка, която квичеше, увиваше се около Левин и ближеше ту ръката, ту ботушите и пушката му.

Когато излязоха, кабриолетът стоеше вече пред външната стълба.

— Наредих да впрегнат кабриолета, макар че не е далеко; или да отидем пешком?

— Не, по-добре да се качим — каза Степан Аркадич и пристъпи до кабриолета. Той се качи, седна, зави краката си с тигровата завивка и запуши пура. — Как може да не пушиш! Пурата е не само удоволствие, а и венец и признак на удоволствието. Това е живот! Колко е хубаво! Ето така бих желал да живея!

— А кой ти пречи? — засмян каза Левин.

— Не, ти си щастлив човек. Имаш всичко, което обичаш! Обичаш коне — имаш, кучета — имаш, лов — имаш, стопанство — имаш.

— То е може би защото се радвам на това, което имам, и не скърбя за онова, що нямам — каза Левин, като си спомни за Кити.

Степан Аркадич разбра, погледна го, но не каза нищо.

Левин беше благодарен на Облонски, задето с обикновения си такт не споменаваше нищо за Шчербацки, след като забеляза, че Левин се страхува да заприказва за тях; но сега на Левин му се искаше вече да научи онова, което го измъчваше толкова; само че не смееше да заприказва.

— Е, как са твоите работи? — попита Левин, сметнал, че не е хубаво от негова страна да мисли само за себе си.

Очите на Степан Аркадич весело заблестяха.

— Ти не си съгласен, че човек може да обича кравайчетата, когато си има определена дажба — според тебе това е престъпление; а аз не разбирам живота без любов — каза той, понеже бе разбрал посвоему въпроса на Левин. — Какво да се прави, така съм създаден. И право да ти кажа, с това не причиняваш никому зло, а на себе си доставяш такова удоволствие…

— Пак ли има нещо ново? — попита Левин.

— Има, братко! Виждаш ли, ти познаваш типа на Осиановите жени… ония жени, които виждаш насън… Ето тия жени ги има наяве… и тия жени са ужасни. Жената, знаеш, е такъв предмет, че колкото и да я изучаваш, все ще ти се вижда съвсем нова.

— Тогава по-добре да не я изучаваме.

— Не. Един математик бе казал, че насладата не е в откриването на истината, а в търсенето й.

Левин слушаше мълчаливо и въпреки всички усилия, които правеше над себе си, никак не можеше да се пренесе в душата на приятеля си и да разбере чувството му и удоволствието от изучаването на такива жени.

XV

Мястото на лова беше близо край реката в млада трепетликова гора. Когато наближиха гората, Левин слезе и отведе Облонски на края на една обрасла с мъх мочурлива полянка, на която снегът вече бе се стопил. А той се върна на другия край до две брези-близначки и като опря пушката на едно ниско разклонено сухо клонче, съблече кафтана, препаса се и опита дали ще може да движи свободно ръцете си.

Старата, побеляла Ласка, която вървеше подире му, клекна предпазливо срещу него и наостри уши. Слънцето залязваше отвъд голямата гора; и в светлината на зарята брезите, разпилени из трепетликовата гора, се открояваха ясно с висящите клони с набъбнали, готови да се пукнат пъпки.

От гъстата гора, дето имаше още сняг, в лъкатушил тесни ручейчета едва чуто се стичаше още водата. Дребни птици чуруликаха и от време на време прелитаха от дърво на дърво.

Посред пълната тишина се чуваше шумоленето на миналогодишните листа, които се поклащаха от размразяването на земята и от растенето на тревата.

„Колко интересно! Чува се и се вижда как тревата расте!“ — каза си Левин, като забеляза как един мокър кафяв трепетликов лист се хлъзна край едно стръкче млада трева. Той стоеше, слушаше и гледаше надолу ту мократа, покрита с мъх земя, ту ослушващата се Ласка, ту простиращото се далеч пред него море от оголени върхари на гората, ту тъмнеещото небе, забулено от белите ивици на облаците. Един ястреб, бавно размахвайки криле, излетя високо над далечната гора; друг също така излетя в същата посока и се скри. Птиците все по-високо и по-усърдно чуруликаха в гъстака. Наблизо забуха бухал. Ласка трепна, предпазливо пристъпи няколко крачки и се заослушва, навела глава встрани. Отвъд реката се обади кукувица. Тя изкука два пъти с обикновения си вик, а след това захриптя, прегракна и се забърка.

— Колко интересно! Кукувица кука! — каза Степан Аркадич, като се подаде иззад един храст.

— Да, чувам — отвърна Левин, с неудоволствие нарушавайки тишината на гората със своя неприятен и за самия него глас. — Сега вече наближава.

Фигурата на Степан Аркадич отново се скри зад храста и Левин видя само яркото пламъче на кибрита, което след това бе сменено от червеното въгленче на цигарата и от синия й пушек.

„Чът! Чът!“ — щракна и оправи ударниците на пушката си Степан Аркадич.

— А какво е това, което крещи? — попита той, като обърна вниманието на Левин върху едно провлечено гукане, сякаш някое разиграло се конче бе изцвилило с тънкото си гласче.

— Нима не знаеш? Това е мъжки заек. Но стига сме приказвали! Слушай, лети! — почти извика Левин и приготви ударника.

Чу се далечно, тънко изсвирване, а след две секунди — точно в обикновения такт, така познат на ловците — второ, трето изсвирване и след това започна вече да се чува и къркане.

Левин стрелна очи наляво-надясно и ето че върху мътносиньото небе пред него, над сливащите се като нежни вълни върхове на трепетликите, се показа летяща птица. Тя летеше право срещу него: близкото й къркане, наподобяващо равномерно дерене на кораво платно, се чу над самото му ухо; показаха се вече дългият клюн и шията на птицата и в тоя миг, когато Левин залегна иззад храста, дето стоеше Облонски, блесна червена мълния; птицата като стрела се спусна и отново полетя нагоре. Отново блесна мълния и се чу гърмеж; птицата запляска с криле, сякаш се мъчеше да се задържи във въздуха, спря се, постоя един миг и тежко тупна на калната земя.

— Нима не улучих? — извика Степан Аркадич, който поради дима не можа да види нищо.

— Ето го! — каза Левин, като сочеше Ласка, която, вдигнала едното си ухо и размахала високо края на пухкавата си опашка, с бавни стъпки, сякаш искаше да продължи удоволствието и сякаш се усмихваше, донесе убитата птица на господаря си. — Е, радвам се, че улучи — каза Левин, който същевременно изпитваше и завист, че той не е успял да убие бекаса.

— Колко мръсно ме излъга дясната цев! — отвърна Степан Аркадич, като пълнеше пушката си. — Шш… лети.

И наистина се чуха пронизителни, бързо следващи едно след друго изсвирвания. Два бекаса, които си играеха и се надпреварваха в летенето и само свиреха, а не къркаха, налетяха точно над главите на ловците. Чуха се четири изстрела и бекасите завиха бързо като лястовици и се изгубиха от очи.

…………………………………………………………………………………

Ловът беше отличен. Степан Аркадич уби още две птици и Левин две, но едната от тях не можа да намери. Започна да се стъмва. Ниско на запад ясната сребърна Венера вече светеше иззад брезичките с нежния си блясък, а високо на изток се мержелееше с червените си пламъчета мрачният Арктур. Над главата си Левин ловеше и губеше звездите на. Голямата мечка. Бекасите престанаха вече да летят; но Левин реши да почакат още, докато Венера, която той виждаше под клончето на една бреза, мине над него и когато започнат да се виждат ясно звездите на Голямата мечка. Венера мина вече над клончето, колата на Голямата мечка с процепа си се виждаше вече цяла върху тъмносиньото небе, но той все още чакаше.

— Не е ли време? — попита Степан Аркадич.

В гората беше вече тихо и нито една птичка не помръдваше.

— Да постоим още — отвърна Левин.

— Както искаш.

Сега те бяха на петнадесетина крачки един от друг.

— Стива — изведнъж неочаквано каза Левин, — защо не ми кажеш дали твоята балдъза се е омъжила, или кога ще се омъжва?

Левин се чувствуваше толкова твърд и спокоен и затова смяташе, че никакъв отговор не би могъл да го развълнува. Но той никак не очакваше онова, което му отговори Степан Аркадич.

— Нито е мислила, нито мисли да се омъжва, защото е много болна и лекарите я изпратиха на лечение в чужбина. Дори се страхуват за живота й.

— Какво приказваш! — извика Левин. — Много болна ли? Какво й е? Как тя…

Докато говореха това, Ласка, наострила уши, поглеждаше ту нагоре към небето, ту към тях с укор.

„Ама че намерили време да разговарят! — мислеше тя. — А той си лети… Ето го, бекас е. Ще го изтърват…“ — мислеше Ласка.

Но в същия миг и двамата изведнъж чуха рязко изсвирване, което сякаш ги шибна по ушите, и двамата изведнъж грабнаха пушките, блеснаха две мълнии и се чуха два гърмежа в един и същи миг. Високо летящият бекас за миг отпусна криле и падна в гъсталака, като правеше слаби лъкатушки.

— Това е отлично! Общ е! — извика Левин и хукна заедно с Ласка в гъсталака да търсят бекаса. „Ах, да, за какво ми бе станало неприятно? — мъчеше се да си спомни той. — Да, Кити е болна… Какво да се прави, много ми е жал“ — мислеше той.

— А, намери го! Ех, че умно куче! — каза той, като издърпа от устата на Ласка топлата птица и я сложи в почти пълната чанта. — Намерих го, Стива! — извика той.

XVI

Когато се връщаха в къщи, Левин разпита за всички подробности около болестта на Кити и за плановете на Шчербацки и макар че би му било съвестно да признае, но онова, което научи, му беше приятно. Приятно му беше и защото имаше още надежда, но още по-приятно му беше, защото се измъчваше тъкмо оная, която му бе причинила толкова болка. Но когато Степан Аркадич заприказва за причините на болестта на Кити и спомена името на Вронски, Левин го прекъсна:

— Аз нямам никакво право да зная семейните подробности, а, право да ти кажа, и никакъв интерес.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна, като забеляза мигновената и така позната нему промяна в лицето на Левин, който стана толкова мрачен, колкото бе весел преди малко.

— Ти напълно ли свърши вече с Рябинин по въпроса за гората? — попита Левин.

— Да, свърших. Цената е отлична, тридесет и осем хиляди. Осемте предварително, а останалите на шестгодишно изплащане. Дълго се разтаках с тая работа. Никой не даваше повече.

— Това значи, че си му подарил гората — мрачно каза Левин.

— Защо пък да съм я подарил? — с добродушна усмивка попита Степан Аркадич, понеже знаеше, че сега вече всичко ще се вижда лошо на Левин.

— Защото гората струва най-малко по петстотин рубли десетината — отвърна Левин.

— Ах, тия селски стопани! — шеговито каза Степан Аркадич. — Тоя ваш презрителен тон към нас, гражданите!… А когато дойде да се върши работа, ние я свършваме винаги по-добре. Повярвай ми, аз пресметнах всичко — каза той — и гората е продадена на добра цена, така че дори се страхувам да не би той да се откаже. Та това не е гора за строителен материал — каза Степан Аркадич, който с думите за строителен материал искаше да убеди Левин напълно в неправотата на съмненията му, — а повече са дърва за горене. И тя ще се хване не повече от тридесет сажена на десетина, а той ми даде по двеста рубли.

Левин презрително се усмихна. „Зная — помисли той, — тоя маниер е не само негов, а и на всички граждани, които, след като са били на село един-два пъти на десет години и са научили две-три селски думи, ги употребяват, дето трябва и не трябва, твърдо уверени, че знаят вече всичко. «За строителен материал», «ще се хване тридесет сажена». Говори думи, но не разбира значението им.“

— Няма да седна да те уча на онова, което ти пишеш там в съда — каза той, — а ако трябва, ще питам тебе. А ти си така уверен, че разбираш цялата тая наука за гората. Тя е трудна. Преброи ли дърветата?

— Как ще преброиш дърветата? — със смях каза Степан Аркадич, който все искаше да извади приятеля си от лошото му настроение. — Едва ли някой висок ум би могъл да преброи пясъка, лъчите на планетите…

— Да, но високият ум на Рябинин може. И нито един търговец не купува нищо, без да го брои, ако не му го подарят, както ти. Аз познавам твоята гора. Всяка година ходя там на лов и мисля, че тя струва по петстотин рубли чисти пари, а той ти е дал по двеста на изплащане.

Значи, ти си му подарил тридесет хиляди рубли…

— Е, стига си се увличал — жално каза Степан Аркадич. — Защо никой не ми даваше повече?

— Защото той се е наговорил с търговците; дал е откуп, за да не му пречат. Имал съм работа с всички тях и ги познавам. Това не са търговци, а спекуланти. Той няма да се залови за сделка, от която ще спечели десет-петнадесет процента, а чака да вземе рублата за двадесет копейки.

— Е, стига! Ти нямаш настроение.

— Нищо подобно — мрачно каза Левин, когато наближиха до в къщи.

Пред входа вече стоеше здраво обкована с желязо и кожа талижка, със здраво впрегнат с широки хамути охранен кон. В талижката седеше здраво налян с кръв и здраво препасан домоуправител, който служеше за колар на Рябинин. Самият Рябинин беше вече влязъл в къщата и посрещна приятелите в антрето. Той беше висок, слаб човек на средна възраст, с мустаци и бръсната издадена брадичка и изпъкнали мътни очи. Беше облечен в дългопол син сюртук с копчета по-ниско от задника му и обут с високи, набръчкани при глезените и прави на прасците ботуши, надянати в големи галоши. Той избърса с кърпичка лицето си наоколо, попристегна сюртука си, който и без това му стоеше много добре, и с усмивка поздрави влезлите, като протегна ръка на Степан Аркадич, сякаш искаше да улови нещо.

— Значи, дойдохте — каза Степан Аркадич и му подаде ръка. — Отлично.

— Не се осмелих да не изпълня нарежданията на ваше сиятелство; макар че пътят е много лош. Положително из целия път съм вървял пешком, но дойдох навреме. Константин Дмитрич, моите почитания — обърна се той към Левин, като се опита да улови и неговата ръка. Но Левин се намръщи; той се преструваше, че не вижда ръката му и вадеше бекасите от чантата. — С лов ли се поразвлякохте? Ами какви ли ще са тия птици? — прибави Рябинин, като гледаше презрително бекасите. — Трябва да са вкусни. — И той поклати неодобрително глава, сякаш много се съмняваше дали за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Ако искаш, идете в кабинета — каза на френски Левин на Степан Аркадич, като се чумереше мрачно. — Минете в кабинета, там ще се разберете.

— Може, където обичате — с презрително достойнство каза Рябинин, сякаш искаше да подчертае, че за другите може да има затруднения с кого и как да се постъпва, но за него не може да има затруднения никога и в нищо.

Когато влезе в кабинета, Рябинин се озърна по навик, сякаш търсеше икона, но и след като я видя, не се прекръсти. Той изгледа шкафовете и лавиците с книги и със същото недоверие, както беше и при бекасите, презрително се усмихна и неодобрително поклати глава и вече никак не допущаше, че за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Е, донесохте ли парите? — попита Облонски. — Седнете.

— За парите няма да се караме. Аз дойдох да се видим, да си поприказваме.

— За какво има да приказваме? Седнете де.

— Това може — каза Рябинин, седна и се облакъти на гърба на стола по най-мъчителен за себе си начин. — Трябва да отстъпите малко, княже. Грехота ще бъде. А парите са готови окончателно, до копейка. С парите няма да се бавим.

Левин, който в това време бе прибрал пушката си в шкафа, вече излизаше от вратата, но като чу думите на търговеца, се спря.

— И без това сте купили гората на безценица — каза той. — Късно дойде той при мене, иначе аз щях да определя цената.

Рябинин стана и мълчаливо, с усмивка изгледа Левин отдолу нагоре.

— Константин Дмитрич е голям скъперник — с усмивка каза той, вече обърнат към Степан Аркадич, — от него окончателно нищо не може да купи човек. Пазарих пшеницата, хубави пари му давах.

— Защо ще ви давам стоката си без пари? Не съм я намерил нито на пътя, нито съм я откраднал.

— Моля ви се, в днешно време е положително невъзможно да се краде. В днешно време всичко става окончателно по явното съдопроизводство, всичко днес върви благородно; няма вече кражби. Ние си говорихме честно. Скъпо иска за гората, ще объркаме сметките. Моля да ми отстъпите поне малко.

— Ама вие свършихте ли с пазарлъка, или не? Ако сте свършили, няма защо да се пазарите повече; ако ли не — каза Левин, — аз ще купя гората.

Усмивката изведнъж изчезна от лицето на Рябинин. То доби ястребов, хищен и суров израз. С бързите си костеливи пръсти Рябинин разкопча сюртука, под който се показаха провисналата му риза, медните копчета на жилетката и верижката на часовника, и бързо извади дебелия си стар портфейл.

— Моля, гората е моя — рече той, като се прекръсти бързо и протегна ръка. — Вземи парите, гората е моя. Ето как купува Рябинин, а не да се скъпи за един грош — започна той, като се чумереше и размахваше портфейла.

— На твое място аз не бих бързал — каза Левин.

— Моля ти се — с учудване каза Облонски, — дума съм дал.

Левин излезе от стаята, като тръшна вратата. Рябинин погледна към вратата и усмихнат поклати глава.

— От младост го прави, окончателно само от детинщина. Честна дума, купувам я, така да се каже, значи, само за слава, да се знае, че не друг, а Рябинин е купил гората на Облонски. Дай Боже, дано не объркаме сметките. Вярвайте Бога. Моля. Да напишем сега договорчето…

След един час, грижливо загърнал връхната си дреха, закопчал копчетата на сюртука, с договора в джоба, търговецът се качи в здраво обкованата си талижка и тръгна да си върви.

— Ех, тия господа! — каза той на управителя си. — Всички са една стока.

— То си е така — отвърна управителят, като му подаде поводите и затегна кожения гюрук. — А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?

— Де, де…

XVII

Степан Аркадич, с джоб, подут от банкнотите, които му даде търговецът в аванс за три месеца, се качи на горния етаж. Работата с гората бе свършена, парите са в джоба му, ловът излезе отличен и Степан Аркадич беше в най-весело настроение; поради това особено му се искаше да разсее лошото настроение, което бе обхванало Левин. Искаше му се да завърши деня с вечерята също така приятно, както бе го започнал.

И наистина Левин не беше разположен и въпреки цялото си желание да бъде приветлив и любезен с милия си гостенин, не можеше да си наложи. Съобщението, че Кити не се е омъжила, започваше постепенно да го опиянява.

Кити не се е омъжила и е болна, болна е от любов към човека, който я е пренебрегнал. Тая обида сякаш засягаше него. Вронски бе пренебрегнал нея, а тя пренебрегна него, Левин. Следователно Вронски има право да презира Левин и затова е негов враг. Но Левин съвсем не мислеше за това. Той смътно чувствуваше, че има нещо оскърбително за него, но сега не се сърдеше за онова, което бе го разстроило, а се обиждаше от всичко, което ставаше пред очите му. Глупавата продажба на гората, измамата, в която бе попаднал Облонски и която бе станала в къщата му, го ядосваше.

— Е, свърши ли? — попита той, когато срещна Степан Аркадич в горния етаж. — Искаш ли да вечеряш?

— Да, няма да се откажа. Какъв апетит имам тук на село — чудо! Но защо не покани Рябинин да си хапне?

— Да върви по дяволите!

— Ама как се отнасяш с него! — каза Облонски. — Дори не му подаде ръка. Защо да не му подадеш ръка?

— Защото не подавам ръка на лакея си, а лакеят е сто пъти по-добър от него.

— Какъв ретроград си бил наистина! А къде остана сливането на съсловията? — попита Облонски.

— Комуто е приятно да се слива — на добър му път, а на мен ми е противно това.

— Както виждам, ти си наистина ретроград.

— Право да ти кажа, никога не съм мислил какъв съм. Аз съм Константин Левин и нищо повече.

— И то Константин Левин, който няма никак настроение — засмяно каза Степан Аркадич.

— Да, нямам настроение и знаеш ли от какво? От твоята, извинявай, глупава продажба…

Степан Аркадич добродушно се намръщи, като човек, когото обиждат и дразнят без причина.

— Е, стига вече! — каза той. — Кога е било някой да продаде нещо и да не му кажат веднага след продажбата: „Струва много повече.“ А докато го продава, никой не дава цена… Не, аз виждам, че ти имаш зъб на тоя нещастен Рябинин.

— Може и да имам. А знаеш ли защо? Ще кажеш пак, че съм ретроград или кой знае още каква страшна дума; но все пак мене ме е яд и ми е обидно, като виждам това всестранно обедняване на дворянството, към което принадлежа, и въпреки сливането на съсловията радвам се, че принадлежа… И това обедняване не е поради разкош — то би било нищо; да живееш господарски, е дворянска работа, само дворяните умеят да правят това. Сега селяните закупуват земята наоколо — това не ми се вижда обидно. Господарят не работи нищо, селянинът работи и изтласква излишния човек. Така трябва и да бъде. И аз съм доволен много от селянина. Но мене ми е обидно, като гледам това обедняване поради някаква, не зная как да се изразя, наивност. Тук някой арендатор поляк купува на безценица чудесно имение от някоя дворянка, която живее в Ница. Там дават на някой търговец под наем по една рубла на десетината земя, която струва десет рубли. Тук ти без всякаква причина подари тридесет хиляди рубли на тоя мошеник.

— Но какво да правя? Нима трябва да броя всяко дърво?

— Непременно трябва да се брои. Ето ти не си ги броил, но Рябинин ги е броил. Децата на Рябинин ще имат средства да живеят и да получат образование, а твоите май няма да имат!

— Е, извини ме, но в това броене има нещо мизерно. Ние си имаме своите занятия, те си имат своите, трябва и те да печелят. Впрочем работата е свършена — край. А ето и пържените яйца на очи, които обичам най-много. Агафия Михайловна ще ни даде и от оная чудесна ракийка…

Степан Аркадич седна до масата и започна да се шегува с Агафия Михайловна, като я уверяваше, че отдавна не е виждал такъв обед и такава вечеря.

— Поне вие ме похвалете — каза Агафия Михайловна, — а то на Константин Дмитрич, каквото и да му поднесеш, дори и корица хлебец — хапне набързо и тръгва.

Колкото и да се мъчеше да надвие настроението си, Левин беше мрачен и мълчалив. Трябваше да зададе един въпрос на Степан Аркадич, но не можеше да се реши и не намираше нито форма, нито време как и кога да го зададе. Степан Аркадич беше вече в стаята си в долния етаж, съблече се, отново се изми, облече басмената си нощница и си легна, а Левин все се бавеше в стаята му, приказваше за разни незначителни неща и не намираше сили да пита за това, което го интересуваше.

— Колко чудно правят сега сапуна! — каза той, като разглеждаше и въртеше миризливото късче сапун, което Агафия Михайловна бе приготвила за гостенина, но с което Облонски не си послужи. — Погледни, та това е произведение на изкуството.

— Да, днес всичко вече се усъвършенствува — каза Степан Аркадич, като се прозяваше влажно и блажено. — Например театрите и тия увеселителни… а-а-а! — прозяваше се той. — Навред електрическа светлина… а-а!

— Да, електрическа светлина — каза Левин. — Да. Ами де е Вронски сега? — попита тон, оставил изведнъж сапуна.

— Вронски ли? — прекъсна прозявката си Степан Аркадич. — Той е в Петербург. Замина си наскоро след тебе и след това вече не е идвал нито веднъж в Москва. И знаеш ли, Костя, ще ти кажа истината — продължи тон, като се облакъти на масата и опря на ръката хубавото си румено лице, на което светеха като звезди мазните му добри и сънливи очи. — Вината беше в тебе. Ти се изплаши от съперника си. А аз, както ти казвах и тогава, не зная на чия страна имаше повече шансове. Защо ти не направи решителната стъпка? Тогава аз ти казвах, че… — Той се прозина само с челюстите, без да отвори уста.

„Дали знае, или не, че съм направил предложение? — помисли Левин, като го гледаше. — Да, има нещо хитро, дипломатично в лицето му“ — и чувствувайки, че се изчервява, той мълчаливо гледаше Степан Аркадич право в очите.

— Ако тогава е имало нещо от нейна страна, то е било увлечение от външността — продължи Облонски. — Тоя, знаеш, блестящ аристократизъм и бъдещото положение в обществото са подействували не на нея, а на майка й.

Левин се намръщи. Обидата от отказа, която той бе изживял, загоря в сърцето му като прясна, току-що получена рана. Той беше у дома си, а у дома и стените помагат.

— Чакай, чакай — започна той, като прекъсна Облонски, — ти казваш: аристократизъм. Но позволи ми да те попитам, в какво се състои аристократизмът на Вронски или на когото и да било — тоя аристократизъм, поради който съм могъл да бъда пренебрегнат? Ти смяташ Вронски за аристократ, но аз не го смятам. Човекът, чийто баща се е издигнал с лукавство, чиято майка кой знае с колко души е имала връзки… Не, извини ме, но аз смятам за аристократ себе си и хора като мене, които могат да посочат в миналото три-четири честни поколения от рода си, които са се намирали на най-високо стъпало на образованието (дарбата и умът са нещо отделно) и които никога пред никого не са се подмазвали и от никого не са се нуждаели, както са живели баща ми и дядо ми. И аз познавам мнозина такива. Тебе ти се струва низко, че броя дърветата в гората, а ти подаряваш тридесет хиляди рубли на Рябинин; но ти ще получиш наем от земята и не знам още какво, а аз няма да получа, и затова скъпя онова, що съм наследил или съм спечелил с труд… Аристократи сме ние, а не ония, които могат да съществуват само благодарение на подаянията от силните на тоя свят и които могат да се подкупят за двадесет копейки.

— Но кого нападаш? Аз съм съгласен с тебе — искрено и весело каза Степан Аркадич, макар да чувствуваше, че под името на ония, които могат да се подкупят за двадесет копейки, Левин подразбира и него. Оживлението на Левин искрено му харесваше. — Кого нападаш? Макар много от това, което казваш за Вронски, да не е истина, думата ми не е за това. Казвам ти направо, че ако съм на твое място, бих тръгнал за Москва и…

— Не, не зная дали ти е известно, или не, но мене ми е все едно. И ще ти кажа — аз направих предложение и получих отказ и за мене сега Катерина Александровна е един тежък и срамен спомен.

— Защо пък? Ех, че глупости!

— Но да не говорим за това. Извини ме, моля ти се, ако съм бил груб с тебе — каза Левин. Сега, след като издума всичко, той отново стана такъв, какъвто беше сутринта. — Нали не ми се сърдиш, Стива? Моля ти се, не ми се сърди — каза той и усмихнат го улови за ръка.

— Не, ни най-малко не ти се сърдя и няма защо. Радвам се, че се обяснихме. Знаеш ли, понякога и утринният лов е хубав. Дали да отидем? Аз и без това няма да спя, а ще отида направо оттам на гарата.

— Отлично.

XVIII

Въпреки че целият вътрешен живот на Вронски бе изпълнен от неговата страст, външният му живот неизменно и неудържимо се движеше по предишните, обикновени релси на светските и полкови връзки и интереси. Полковите интереси заемаха важно място в живота на Вронски не само защото той обичаше полка, но най-вече защото и него обичаха в полка. В полка не само обичаха Вронски, но го и уважаваха, и се гордееха с него; гордееха се, че тоя неизмеримо богат човек, с отлично образование и способности, с отворен път към всякакъв род успехи, честолюбие и тщеславие, пренебрегваше всичко това и от всички жизнени интереси вземаше присърце най-вече интересите на полка и на другарството. Вронски схващаше, че другарите му гледат така на него и, освен че обичаше тоя живот, чувствуваше се задължен да поддържа това мнение, което имаха за него.

От само себе си се разбира, че той не говореше с никого от другарите си за своята любов, не се изтърваваше дори при най-големите пиянства (впрочем той никога не се напиваше дотолкова, че да изгуби власт над себе си) и запушваше устата на ония от лекомислените си другари, които се опитваха да му намекнат за любовната му връзка. Но въпреки че любовта му бе известна на целия град — всички, повече или по-малко, сигурно се досещаха за отношенията му с Каренина, — повечето младежи му завиждаха тъкмо за това, което беше най-тежкото в неговата любов — за високото положение на Каренин и поради това за популярността на тая връзка в обществото.

Повечето от младите жени, които завиждаха на Ана и на които отдавна вече бе дотегнало, че нея е наричат вярна, се радваха на онова, което предполагаха, и очакваха само да се уверят, че общественото мнение за Ана се е променило, за да стоварят върху нея цялата тежест на своето презрение. Те приготвяха вече ония буци кал, с които ще я замерят, когато му дойде времето. Повечето възрастни и високопоставени лица бяха недоволни от тоя подготвян обществен скандал.

Майката на Вронски, след като научи за връзката му, отначало бе доволна — не само защото според нея нищо друго не може да даде такава голяма цена на един блестящ млад човек, както връзката му във висшето общество, но и защото Каренина, която толкова бе й харесала, понеже така много говореше за сина си, беше все пак като всички красиви и порядъчни жени според разбиранията на графиня Вронская. Но в последно време тя научи, че синът й се е отказал от предложената му, важна за неговата кариера служба само за да може да остане в полка, дето имаше възможност да се среща с Каренина; научи, че поради това от него са недоволни някои високопоставени лица, и промени мнението си. Не й харесваше и това, че от всичко, което бе научила за тая връзка, личеше, че тя не беше от ония блестящи, грациозни светски връзки, каквито тя би одобрила, а някаква си вертеровска, отчаяна страст, както й разправяха, която можеше да го въвлече в някоя глупост. Тя не бе го виждала след неочакваното му заминаване от Москва и чрез по-големия си син бе поискала той да отиде при нея.

По-големият брат беше също недоволен от по-малкия. Той нямаше представа каква е тая любов, голяма или малка, страстна или нестрастна, порочна или непорочна (самият той, макар че имаше деца, издържаше една танцувачка и затова бе снизходителен към тия работи); но той знаеше, че тая любов не се харесва на ония, на които трябва да се хареса, и затова не одобряваше поведението на брат си.

Освен заниманията в службата и в обществото Вронски имаше още едно занимание — конете, на които бе страстен любител.

И тая година бяха определени да се състоят офицерски конни надбягвания с препятствия. Вронски се записа за надбягванията, купи си една английска породиста кобила и въпреки любовта си беше страстно, макар и въздържано, увлечен от предстоящите конни състезания…

Тия две страсти не си пречеха. Напротив, той имаше нужда от едно занимание и увлечение, независимо от любовта му, с което да се освежава и да си отпочива от силно вълнуващите го впечатления.

XIX

В деня на красноселските конни надбягвания Вронски дойде по-рано от обикновено да изяде бифтека си в общия другарски стол на полка. Нямаше нужда да пази строга диета, понеже теглото му се равняваше тъкмо на необходимите седемдесет и два килограма; но не трябваше и да затлъстява повече и затова отбягваше тестени и сладки неща. Той седеше с разкопчан над бялата жилетка сюртук, облакътен с две ръце на масата, и докато чакаше поръчания бифтек, гледаше във френския роман, разтворен върху чинията му. Гледаше в книгата само за да не разговаря с влизащите и излизащите офицери и мислеше.

Мислеше за тона, че Ана му бе обещала среща днес след надбягванията. Но той не бе я виждал от три дни и понеже мъжът й бе се върнал от чужбина, не знаеше дали срещата ще може да стане днес, или не и не знаеше как да научи това. Последния път се вижда с нея във вилата на братовчедката си Бетси. А във вилата на Каренини той ходеше колкото може по-рядко. Сега искаше да отиде там и обмисляше как да направи това.

„Разбира се, ще кажа, че Бетси ме е изпратила да я питам дали ще дойде на надбягванията. Разбира се, ще отида“ — реши той в себе си и вдигна глава от книгата. И предвкусвайки щастието, че ще я види, лицето му просия.

— Изпрати да съобщят у дома да приготвят по-скоро каляската с три коня — каза той на слугата, който в сребърно горещо блюдо му поднесе бифтека, и като придърпа чинията, започна да яде.

От съседния билярден салон се чуваха удари на топки, говор и смях. На входната врата се появиха двама офицери: единият младичък, със слабо, фино лице, който неотдавна бе постъпил от Пажеския корпус в техния полк, а другият — пълен, стар офицер с гривна на ръката и сплути малки очички.

Вронски ги погледна, намръщи се и уж че не ги е забелязал, наведе се над книгата и започна да чете и да яде едновременно.

— Е, за надбягването ли събираш сили? — попита дебелият офицер и седна до него.

— Както виждаш — отвърна Вронски намръщен, като бършеше устата си и не го поглеждаше.

— Ами не се ли страхуваш, че ще напълнееш? — попита офицерът и приближи един стол за младичкия си другар.

— Какво? — сърдито каза Вронски, като направи гримаса на отвращение и показа гъстите си зъби.

— Не се ли страхуваш, че ще напълнееш?

— Момче, хереско! — извика Вронски, без да отговори, и като премести книгата на другата си страна, продължи да чете.

Дебелият офицер взе листа за вината и се обърна към младичкия офицер.

— Избери какво да пием — каза той, като му подаваше листа и го гледаше.

— Може рейнско — каза младият офицер, поглеждайки плахо към Вронски и мъчейки се да улови с пръсти едва наболите си мустачки. Като видя, че Вронски не се обръща, младият офицер стана.

— Да отидем в билярдния салон — каза той.

Дебелият офицер покорно стана и те тръгнаха към вратата.

В това време в салона влезе високият и строен ротмистър Яшвин, който кимна презрително, отвисоко на двамата офицери и пристъпи до Вронски.

— А! Ето го! — извика той, като го тупна силно с голямата си ръка по пагона. Вронски се озърна сърдито, но веднага лицето му светна от свойствената му спокойна и твърда любезност.

— Умно, Альоша — каза ротмистърът с гръмкия си баритон. — Сега си хапни и изпий една чашка.

— Не ми се яде вече.

— Ей ги тия неразделните — прибави Яшвин, като гледаше подигравателно двамата офицери, които в това време излизаха от салона. И той седна до Вронски, като сви под остър ъгъл твърде дългите си за височината на столовете бедра и пищяли в тесни бричове. — Защо вчера не дойде в Красненския театър? Нумерова съвсем не беше лоша. Ти къде беше?

— Заседях се у Тверски — отвърна Вронски.

— А! — обади се Яшвин.

Яшвин, картоиграч, гуляйджия и не само човек без всякакви принципи, но дори с безнравствени принципи, беше най-добрият приятел на Вронски в полка. Вронски го обичаше както заради необикновената му физическа сила, която в повечето случаи се проявяваше в това, че той можеше да се налива като бъчва, да не спи и да си бъде все същият, така и заради голямата нравствена сила, която проявяваше в отношенията към началниците и другарите си, у които будеше страх и уважение, а също и като играеше на десетки хиляди и въпреки изпитото вино винаги така умело и спокойно, че го смятаха за пръв играч в Английския клуб. Вронски го уважаваше и обичаше особено защото чувствуваше, че Яшвин го обича не заради името и богатството му, а заради самия него. И измежду всички други само с него Вронски можеше да приказва за своята любов. Той чувствуваше, че само Яшвин, макар да изглеждаше, че презира всяко чувство, само той, както се струваше на Вронски, можеше да разбере тая силна страст, която сега бе изпълнила целия му живот. Освен това той беше уверен, че Яшвин сигурно вече не намира удоволствие в сплетните и скандалите, а разбира това чувство както трябва, сиреч знае и вярва, че тая любов, не е шега, не е забава, а нещо по-сериозно и по-важно.

Вронски не бе говорил с него за любовта си, но виждаше, че той знае всичко, разбира всичко както трябва и беше му приятно да чете това в очите му.

— А, да! — каза той, когато Вронски му отговори, че е бил у Тверски; черните му очи светнаха, той улови левия си мустак и по лош навик започна да го засуква към устата.

— Ами ти какво направи вчера? Спечели ли? — попита Вронски.

— Осем хиляди. Но трите са спорни, едва ли ще ми ги даде.

— Е, тогава можеш и да изгубиш заради мене — засмян каза Вронски. (Яшвин бе направил голям облог за него.)

— По никой начин няма да изгубя. Само Махотин е опасен.

И разговорът мина върху очакваните днешни надбягвания, за които само можеше да мисли сега Вронски.

— Да вървим, аз свърших — каза Вронски, стана и тръгна към вратата. Яшвин също стана, като изопна грамадните си крака и дълга снага.

— За мене е още рано да обядвам, но трябва да си пийна нещо. Ще дойда ей сега. Момче, донеси ми вино! — викна той със своя знаменит в командуването плътен глас, от който стъклата трепереха. — Не, няма нужда — веднага извика той пак. — Отиваш ли си? И аз ще дойда с тебе.

И той тръгна с Вронски.

XX

Вронски бе на квартира в една широка и чиста, преградена на две финска къща. Петрицки живееше заедно с него и когато бяха на лагер. Сега, когато Вронски и Яшвин влязоха в квартирата, Петрицки спеше.

— Ставай, стига си спал — каза Яшвин, като мина зад преградката и бутна по рамото чорлавия Петрицки, който бе заврял нос във възглавницата.

Петрицки изведнъж скочи на колене и се озърна.

— Брат ти идва тук — каза той на Вронски. — Събуди ме, дявол да го вземе, и каза, че ще дойде пак. — И той отново дръпна одеялото и се хвърли на възглавницата. — Но остави ме, Яшвин — каза той сърдито на Яшвин, който му дърпаше одеялото. — Остави! — Той се обърна и отвори очи. — По-добре кажи какво да си пийнем; толкова ми горчи в устата, че…

— Най-добре водка — каза басово Яшвин. — Терешченко! Донеси на господаря си водка и краставички! — извика той и явно обичаше да слуша гласа си.

— Водка ли, смяташ? А? — попита Петрицки, като се мръщеше и търкаше очите си. — Ами ти ще пиеш ли? Ако пиеш и ти, добре! Вронски, ще пиеш ли? — попита Петрицки, като стана и се загърна под митниците с тигровото одеяло.

Той излезе през вратата на преградката, вдигна ръце и запя на френски: „Имало един крал в «Ту-у-ла»“.

— Вронски, ще пиеш ли?

— Махай се — каза Вронски. — който обличаше подадения му от лакея сюртук.

— Накъде тъй? — попита го Яшвин. — Ето и тройката — прибави той, като видя пристигналата каляска.

— Отивам в конюшнята, а трябва да се отбия и при Брянски за конете — каза Вронски.

Вронски наистина бе обещал да отиде у Брянски, на десет версти от Петерхоф, и да му занесе пари за конете, и той искаше да свари да се отбие и там. Но другарите му веднага разбраха, че не отива само там.

Като продължаваше да пее, Петрицки смигна с око и нацупи устни, сякаш искаше да каже: знаем кой е тоя Брянски!

— Внимавай да не закъснееш! — каза само Яшвин и промени разговора. — Как е моят дорестият, върви ли добре? — загледан през прозореца, попита той за средния кон, който бе му продал.

— Стой! — извика Петрицки на излизащия вече Вронски. — Брат ти остави писмо и бележка. Чакан, къде ли са?

Вронски се спря.

— Е, къде са?

— Де са? Там е въпросът! — тържествено рече Петрицки, като мръдна показалеца си над носа.

— Но казвай де, това е глупаво! — засмя се Вронски.

— Камината не съм палил. Трябва да са тук нейде.

— Е, стига си лъгал! Де е писмото?

— Не, наистина съм забравил. Или съм сънувал? Чакай, чакай! Защо се сърдиш? Ако ти бе изпил, както аз вчера, четири бутилки, щеше да забравиш дори къде лежиш. Почакай, ей сега ще си спомня!

Петрицки мина зад преградката и легна на кревата.

— Стой! Аз лежах така, а той стоеше така. Да-да-да… Ето го! — И Петрицки измъкна писмото изпод дюшека, дето го бе пъхнал.

Вронски взе писмото и бележката от брат си. Тъкмо това и очакваше той — писмо от майка му с укори, че не я е споходил, и бележка от брат му, в която се казваше, че трябва да си поприказват. Вронски знаеше, че всичко е все за същата работа. „Какво ги интересува тях!“ — помисли той, смачка писмата и ги пъхна между копчетата на сюртука си, за да ги прочете внимателно по пътя. В коридора той срещна двама офицери — единият от техния, а другият от друг полк.

Квартирата на Вронски винаги бе свърталище на всички офицери.

— Къде?

— Трябва да отскоча до Петерхоф.

— Ами коня докараха ли от Царское село?

— Докарали го, но не съм го виждал още.

— Казват, че Махотиновият Гладиатор започнал да куца.

— Глупости! Само че как ще се надбягвате при тая кал? — попита другият офицер.

— Ето моите спасители! — като видя влезлите, развика се Петрицки, пред когото стоеше вестовоят с водка и солени краставички на подноса. — Яшвин ми казва да пийна, за да се освежа.

— Ех, че ни нагласихте вчера — каза единият от дошлите, — не ни оставихте да спим цяла нощ!

— Как я завършихме само! — разправяше Петрицки. — Волков се покатери на покрива и казва, че му е тъжно. Аз викам: музиката да засвири погребалния марш! И той заспа на покрива под звуците на погребалния марш. Но какво да пия? — каза той, като държеше чашата и се мръщеше.

— Пийни, пийни непременно водка, а след това сода с много лимон — казваше Яшвин, изправен над Петрицки като майка, която кара детето си да вземе лекарство, — а след това вече мъничко шампанско, ей тъй, една бутилчица.

— Това е умно. Вронски, чакай да си пийнем.

— Не, сбогом, господа, днес няма да пия.

— Да не би да станеш по-тежък? Добре, тогава ще пием сами. Донеси сода и лимон.

— Вронски! — извика някой, когато той излизаше в антрето.

— Какво?

— Да беше си остригал косата, иначе ще ти тежи, особено на голото ти теме.

Вронски наистина бе започнал да плешивее предивременно. Той весело се засмя, показвайки гъстите си зъби, и като сложи фуражката върху плешивината си, излезе и се качи в каляската.

— Карай за конюшнята! — извика той и понечи да извади писмата, за да ги прочете, но се отказа, за да не се отвлича, преди да прегледа коня. „После!…“

XXI

Временната конюшня, една дъсчена барака, беше построена до самия хиподрум и там вчера трябваше да докарат коня му. Той не бе го виждал още. През последните дни не бе ходил на обяздка, а бе натоварил с това треньора и сега не знаеше в какво състояние беше докаран и се намира неговият кон. Още щом слезе от каляската, конярят му (грумът), така нареченото момче, което бе познало отдалече каляската му, извика треньора. Един сух англичанин с високи ботуши и къс жакет, със снопче косми, оставено само под брадичката, излезе насреща му с несръчна походка на жокей, като разперваше лакти и се поклащаше.

— Е, как е Фру-Фру? — попита Вронски на английски.

— All right, sir — всичко е наред, господине — нейде от вътрешността на гърлото изрече гласът на англичанина. — По-добре е да не отивате — прибави той и повдигна шапката си. — Сложих му намордник и е възбуден. По-добре е да не отивате, това дразни коня.

— Не, ще вляза. Искам да го видя.

— Да идем — все така, без да отваря устата си, намръщен, каза англичанинът и като размахваше лакти, тръгна напред с поклащащата си походка.

Влязоха в дворчето пред бараката. Дежурният, едно пременено, напето момче, в чиста куртка, с метла в ръка, посрещна влизащите и тръгна след тях. В бараката имаше пет коня в отделни преградки и Вронски знаеше, че днес тук сигурно е бил доведен и се намира неговият главен съперник, червеникавият висок Гладиатор на Махотин. Повече, отколкото своя кон, Вронски искаше да види Гладиатор, който не бе виждал; но той знаеше, че според законите на приличието на конния спорт не само не бива да го види, но е неприлично дори да разпитва за него. В това време, когато вървеше из коридора, момчето отвори вратата на втората преградка отляво и Вронски видя един едър червеникав кон с бели крака. Той знаеше, че това е Гладиатор, но с чувството на човек, който махва погледа си от някое чуждо разтворено писмо, се извърна и пристъпи до преградката на Фру-Фру.

— Тук е конят на Ма-к… Мак… никога не мога да произнеса това име — каза англичанинът през рамо, като показваше с големия си пръст с мръсен нокът към преградката на Гладиатор.

— На Махотин ли? Да, той е един от сериозните ми съперници — каза Вронски.

— Ако яздехте него — каза англичанинът, — бих се обзаложил за вас.

— Фру-Фру е по-нервна, но той е по-силен — каза Вронски, като се усмихваше от похвалата на ездата му.

— При надбягванията с препятствия цялата работа е в ездата и в pluck’а — каза англичанинът.

Pluck, сиреч енергия и смелост, Вронски не само чувствуваше достатъчно в себе си, но което е много по-важно, той бе твърдо убеден, че никои в света не можеше да има повече pluck от него.

— А вие сигурно знаете, че не трябва да се слага повече плъст под седлото на коня?

— Не трябва — отвърна англичанинът. — Моля ви се, не говорете високо. Конят се плаши — прибави той, като кимна към затворената преградка, пред която стояха и отдето се чуваше тъпчене с крака по сламата.

Той отвори вратата и Вронски влезе в слабо осветената през едно мъничко прозорче преградка. В преградката тъпчеше с крака по прясната слама дорест кон с намордник. Когато се взря в полумрака в преградката, Вронски отново неволно обгърна с един общ поглед стройния си любим кон. Фру-Фру беше кон със среден ръст и по телосложение не беше безукорен. Той целият беше с тесни кости и макар че гръдният му кош се издаваше силно напред, гърдите му бяха тесни. Задницата му беше малко увиснала и предните и особено задните му крака бяха доста кривички. Мускулите на задните и предните крака не бяха особено големи; но затова пък при колана конят беше необикновено широк, нещо, което особено бе за чудене сега, при слабото хранене и хлътналия корем. Костите на краката му под коленете, гледани отпред, бяха не по-дебели от един пръст, но погледнати отстрани, изглеждаха необикновено широки. Целият кон, освен в ребрата, сякаш бе сплескан в хълбоците и източен надлъж. Но той имаше до голяма степен едно качество, което караше да се забравят всичките му недостатъци; това качество беше кръвта, оная кръв, която според един английски израз личи от пръв поглед. Рязко изпъкващите мускули изпод мрежата от жили, опъната в тънката, подвижил и гладка като атлаз кожа, изглеждаха здрави като кос ги. Сухата глава с изпъкнали, блестящи, весели очи се разширяваше към носа в издадени ноздри с ципа, наляна отвътре с кръв. В цялата фигура и особено в главата му имаше подчертан енергичен и същевременно нежен израз. Той беше едно от ония животни, които, изглежда, не говорят само защото механическото устройство на устата не им позволява това.

На Вронски поне се стори, че конят разбра всичко, което той чувствуваше сега, наблюдавайки го.

Още щом Вронски влезе при него, конят пое дълбоко въздух, изкриви изпъкналото си око така, че бялото се наля с кръв и загледа отсреща влезлите, като тръскаше намордника и пъргаво пристъпваше от крак на крак.

— Е, виждате ли колко е неспокоен? — каза англичанинът.

— О, милият! О! — каза Вронски, като пристъпваше до коня и го успокояваше.

Но колкото повече се приближаваше, толкова повече конят се вълнуваше. Едва когато се приближи до главата му, конят изведнъж се укроти и мускулите му затрепериха под тънката нежна козина. Вронски погали здравата му шия, оправи на острия връх кичура от гривата, който се бе преметнал на другата страна, и приближи лице до разтегнатите му, тънки като крило на прилеп ноздри. Конят звучно пое и изпусна въздух през напрегнатите си ноздри, трепна, притисна острото си ухо и протегна здравата си черна бърна към Вронски, сякаш искаше да го улови за ръкава. Но като си спомни за намордника, той го разтърси и пак започна да разтъпква един след друг изваяните си крака.

— Успокой се, мили, успокой се! — каза Вронски, като го погали пак с ръка по задницата и зарадван, че конят е в най-добро състояние, излезе от преградката.

Вълнението на коня се предаде и на Вронски; той чувствуваше, че кръвта прелива към сърцето му и че и на него, както на коня, му се иска да се движи, да хапе; беше му и страшно, и весело.

— И тъй, разчитам на вас — каза той на англичанина, — в шест и половина на мястото.

— Всичко е наред — каза англичанинът. — А вие къде отивате, милорде? — неочаквано попита той, като употреби названието my-Lord, което почти никога не бе употребявал.

Вронски с учудване вдигна глава и погледна, както той умееше да гледа, англичанина не в очите, а в челото, учудвайки се на смелия му въпрос. Но като разбра, че задавайки тоя въпрос, англичанинът го гледа не като господар, а като жокей, той отвърна:

— Трябва да отида при Брянски, но след един час ще си бъда у дома.

„Колко пъти вече днес ми задават тоя въпрос!“ — каза си той и се изчерви, което рядко се случваше с него. Англичанинът внимателно го погледна и сякаш знаеше къде отива Вронски, прибави:

— Първото нещо е да бъдете спокоен преди ездата — каза той, — да не бъдете в лошо настроение и да не сте развълнуван от нещо.

— All right — усмихнат отвърна Вронски и като скочи в каляската, заповяда да карат към Петерхоф.

Щом той се отдалечи на няколко крачки, и облакът, който от сутринта предвещаваше дъжд, се надвеси и плисна пороен дъжд.

— „Лошо! — помисли си Вронски, като вдигна покрива на каляската. — И без това беше кално, а сега ще заприлича на блато.“ Уединил се в покритата каляска, той извади писмото на майка си и бележката на брат си и ги прочете.

Да, всичко това беше все за същото. Всички, и майка му, и брат му, смятаха за необходимо да се месят в сърдечните му работи. Тая намеса будеше у него злоба — чувство, което той рядко изпитваше. „Какво ги интересува тях? Защо всеки смята за свой дълг да се грижи за мен? И защо ме задяват? Защото виждат, че това е нещо такова, което не могат да разберат. Ако беше някаква обикновена долна светска връзка, биха ме оставили на мира. Но те чувствуват, че е нещо друго, не е игра, че тая жена ми е по-скъпа от живота. И тъкмо това не разбират и затова се дразнят. Каквато и да е и да бъде съдбата ни, създали сме си я ние и не се оплакваме от нея — казваше си той, като под думата ние разбираше себе си и Ана. — Не, те ще ни учат как да живеем! А нямат дори понятие какво е щастие, не знаят, че без тая любов за нас няма нито щастие, нито нещастие — няма живот“ — мислеше си той.

Той се сърдеше на всички, задето му се месят, тъкмо защото в душата си чувствуваше, че всички са прави.

Чувствуваше, че любовта, която го свързва с Ана, не е минутно увлечение, което ще мине, както минават всички светски връзки, без да оставят други следи в живота на единия или другия освен приятни или неприятни спомени. Чувствуваше цялата мъчителност на своето и нейното положение, цялата трудност да крият любовта си, след като тя се развиваше явно пред очите на всички, сред които живееха, да лъжат и да заблуждават, и то да лъжат, да заблуждават, да хитруват и постоянно да мислят за другите, когато страстта, която ги свързваше, беше така силна, че и двамата забравяха за всичко друго освен за любовта си.

Той живо си спомни ония често повтарящи се случаи, когато ставаше нужда да се лъже и заблуждава и които бяха така противни на природата му; спомни си особено живо, че бе забелязал неведнъж и у нея чувство на срам от тая необходимост да се заблуждава и лъже. И изпита странно чувство, което от време на време го обземаше, откак бе започнал връзките си с Ана. Това бе чувство на отврата към нещо: към Алексей Александрович ли, към себе си ли или към целия свят — той не знаеше добре. Но винаги отпъждаше това странно чувство. И сега, като се опомни, продължи хода на мислите си.

„Да, по-рано тя беше нещастна, но горда и спокойна; а сега не може да бъде спокойна и достойна, макар че не се издава. Да, трябва да се тури край на това“ — реши той в себе си.

И за първи път му мина през ума ясната мисъл, че трябва да се тури край на тази лъжа и колкото по-скоро, толкова по-добре.

„И тя, и аз да захвърлим всичко и да се скрием нейде сами с любовта си“ — каза си той.

XXII

Дъждът не бе продължителен и когато Вронски пристигна с пълен тръс на средния кон, повлякъл и страничните два коня, които препускаха из калта вече без подкарване, слънцето отново надникна и покривите на вилите и старите липи в градините от двете страни на главната улица блестяха с мокър блясък, от клонит