/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Синовете на Великата мечка

Синовете на Великата мечка

Лизелоте ВелскопфХенрих


Лизелоте Велскопф-Хенрих

Синовете на Великата мечка

Посвещавам

на онези смели мъже, жени и деца

от племето дакота-оглала,

заели се да строят новия си живот

след много мъки,

при най-тежки условия.

Получаването от тяхното племе

на името

Лакота-Ташина

е голяма чест за мен

и аз искам да бъда достойна за него.

ДЖЕК ОТ ПЛЕМЕТО ПОНКА

Югозападната буря разнасяше пясък и сняг над прерията северно от Ниобрара. Беше едва рано следобед, но надвисналото от снежни облаци небе едва пропускаше слънчева светлина и макар че беше рано, вече се стъмваше. Почти нямаше видимост.

Метър след метър си проправяше път групата от трима драгуни начело с познаващия добре местността свой предводител. Снежните кристали полепваха по кожата, пясъкът се пъхаше в очите. Имаше опасност бурята да се превърне в ураган и по този начин да осуети всякакво напредване. Мощен вихър накара малката група да се спре на място.

— Мор и проклятие! — изкрещя с цяло гърло единият драгун, за да надвика рева и свистенето на бурята и гласът му да стигне до водача им. — Трябваше да сме стигнали вече!

Скаутът изрева в отговор:

— Не сме се отдалечили дори и сто метра от брода, патрави шаренодрешковци, с вашите кьопави кранти! Карайте напред, ви казвам!

Той пришпори своя кон и го насочи отново на югозапад срещу напора на бурята, снежната виелица и носещия се във всички посоки пясък. Тримата униформени мъже го последваха не чак дотам насърчени. Конете им плуваха в пот въпреки студа. Бяха изнурени от няколкодневното напрежение.

Настроението се повиши, когато четиримата конници забелязаха пред себе си широкото пясъчно корито на реката. Бяха стигнали северния бряг. От другата страна на реката, на южния бряг, между навеяните пясъчни и снежни преспи се очертаха силуетите на дървени постройки.

— … По дяволите! Нима стигнахме?

— Да-а-а! — изкрещя радостно предвождащият в кожено облекло. В същност той се бе страхувал повече, отколкото бе склонен да признае пред драгуните. — Ниобрара и фортът! Пристигнахме!

Отново притиснаха шпорите и камшиците изплющяха. Конете закрачиха срещу бурята напреко през пясъчните плитчини на реката. Прецапаха през бързо течащата вода и се покатериха по склона на южния бряг на реката чак до палисадата. Над палисадния обръч стърчаха една наблюдателна кула и острите върхове на два блокхауса. Откъм кулата се разнесе рязко изсвирване, с което постовият съобщаваше за приближаващите се мъже.

Групата ездачи стигнаха до портата, която се намираше на западната страна на палисадния обръч. Двете крила на портата вече изскърцаха в пантите си. Новопристигналите влязоха вътре и се спряха сред двора на издадената далеч напред гранична станция. Драгуните и скаутът им скочиха от конете. Трима мъже в кожено облекло се приближиха, гологлави, с набръчкани слаби лица. И вътре в оградения от палисадата двор също бушуваха пясък и сняг, така че всички трябваше да примижават, та едва можеха да се различат взаимно в сумрака. Новодошлите и излезлите да ги посрещнат първи най-напред се увериха взаимно, че всичко наоколо трябва да върви по дяволите — и местността, и бурята, и пясъкът, и снегът, та и те самите, изпаднали в подобно положение. Когато разбраха, че по този въпрос цари пълно единодушие, те предадоха конете в ограденото за тях място в рамките на кръглата палисада. Отведоха скаута и драгуните в по-големия от двата блокхауса. Това бе стара продълговата ниска постройка без прозорци, само с бойници. Тежката дъбова врата беше на източната й дълга стена. Гредите бяха катраносани, та къщата изглеждаше още по-тъмна. Вътре в нея се помещаваше всичко необходимо за малцината обитатели на пограничната станция: хранителни припаси, завивки, дървени маси и пейки и една зидана печка, в която пламтеше огън. Пит, скаутът, откопча ремъка и смъкна широкополата шапка от главата си.

Тримата драгуни се явиха пред частта, охраняваща пограничната станция с двата блокхауса, която трудно можеше да бъде наречена форт. Пит се отправи към своите колеги, прерийните ездачи без седло, които служеха на границата срещу заплащане. Единият от тях веднага го позна и го поздрави шумно:

— Виж ти, Пит със сплескания нос! Братле! Какво търсиш сред нас в пустошта? Че ти нали беше там навътре край благословената Мисури във форт Рандал?!

Пит затропа с крака, за да се стопли, плю, избърса с опакото на ръката си воднистата слуз от ноздрите си и се строполи върху пейката, опряна на лявата тясна стена на къщата.

— Къде ти е брендито, стари приятелю Бил? Шумен подигравателен смях бе отговорът.

— Какво? Нима нямате дори бренди? Аз плащам! — Пит не беше пияница, но обичаше да харчи на дребно, щом станеше дума за уиски. Сега той измъкна от един от многобройните си джобове една златна пара.

— Можеш да си спестиш жълтичките! Тук те не могат да ти помогнат. Отдавна вече сме изпили и последната капчица! Че кой говори тук въобще за бренди! Патрони искаме ние, патрони! Така е, драги!

Пит барабанеше с пръсти върху масата. Беше преуморен и премръзнал и предварително се беше радвал на брендито.

— Поне ми дай нещо за ядене, Бил Петльоборецо! Назованият с този прякор избута към Пит една консервна кутия.

— … Това ли е всичко?

— Всичко!

— Ама че мизерно живуркате тука!

— Изпратете ни най-после петдесет души подкрепление, за да се променят нещата и да прогоним омразните индианци!

— Индианци! Още не можете да се справите с индианците? — Пит извади с ножа си соленото месо от консервната кутия, излапа го бързо, но без апетит, и продължи критиката си: — Мърльовци сте вие! Защо не вървите да се скриете зад полите на бабите си! Не могат да се справят с индианците! Ние яздим цели пет дни и не видяхме нито един индианец!

— Което съвсем не означава, че те не са ви видели!

— И веднага са избягали! Където се появят ездачите от форт Рандал, там не смее да се мерне никакъв червенокож.

— Пит, чипоноси приятелю, можеш да приказваш като самия полковник Джекмън. Аз обаче едно ще ти кажа: ние се нуждаем от още неколцина истински мъже и от много патрони! Иначе още напролет ще се стопим заедно с леда!

— То си ви личи! Точно така! Но ние ще ви помогнем…

— Това чакаме! Само че с големи приказки няма да ни помогнете!

— … така ще ви помогнем, че ще видите свитки, посред бял ден! Нося писмо за вашия майор. Той може да си го пъхне в рамката на огледалото, та все да му е пред очите!

— Нима ти носиш писмото?!

— Аз, я! Защото аз съм скаутът и всички бяха съгласни, че джобът на моята жилетка от лосова кожа е все пак най-сигурното място за куриерското послание.

— Аха! Значи и вие все пак си имате едно наум за индианците!

— Имат хората уважение към такъв опитен пограничен войник, какъвто съм аз. А къде впрочем ще намеря вашия майор Смит?

— Отсреща в неговото комендантство.

Пит се изправи. Най-старшият по чин от тримата драгуни току-що се бе появил на вратата и му кимна да го последва. Майорът искаше да получи веднага писмото и съобщението.

Когато Пит и драгунът се отправиха през двора към простата дървена сграда с надзирателната кула над нея, отново ги блъсна в очите и в тила вихрушка от пясък и сняг. Те трябваше да стиснат здраво дръжката на вратата, за да не я измъкне бурята от пантите при отварянето и затварянето.

В голата канцелария майорът седеше съвсем сам на една дъбова маса край запалена лампа. Явно бе работил досега и тъкмо вдигна поглед. Пит се изненада. Макар че едва ли беше възрастен, майорът имаше съвсем бели коси. Скаутът извади от вътрешния джоб на кожената си жилетка писмото, което бе донесъл като куриер.

Майор Смит зачете внимателно и на часа нареди куриерът да се яви пред него утре заран, за да отнесе веднага отговора му във форт Рандал.

Перспективата още заранта при изгрев слънце да тръгне по обратния път помрачи и без това влошеното настроение на Пит. Той би предпочел да си излезе с шумна ругатня, дори се извърна наполовина, когато майорът го спря с изненадан, но повелителен поглед.

Комендантът прочете писмото, което бе получил, втори и трети път. После заповяда на драгуна да доведе лейтенант Уорнър и отговорника на прерийните ездачи Адамс.

Драгунът излезе и скоро се върна заедно с лейтенанта и отговорника на ездаческата група. Леко учуден, Пит изгледа само последния. Доста младият мъж беше среден на ръст, набит. Ръцете му не приличаха на ръце на стрелец, а на селянин — груби, с широки длани. Русият кичур коси и светлите очи караха обгарялата му от слънцето кожа да изглежда още по-тъмна, отколкото бе. От пръв поглед Пит все още не можеше да реши дали да приеме този отговорник на ездаческа група за пълноценен пограничен жител, или не.

Майорът бе останал седнал, ала изпъна тялото си и отправи поглед към лейтенанта.

— Лейтенант Уорнър! Адам Адамсън! Писмото, което току-що ми бе предадено, съдържа няколко решителни нови насоки за действие, които незабавно трябва да бъдат разгласени сред частта и сред прерийните ездачи. На ездачите да се съобщи на всекиго поотделно, това въздействува най-добре на тези хора. Ясно ли е, Адамс?

— Да.

Пит се ухили неприкрито, когато чу майорът да се изказва така за нравите на пограничните жители. Той можеше да даде много по-точни сведения на офицера за тези хора.

— Положението коренно се променя — продължи майорът. — Нашите въоръжени експедиции са потвърдили, че златното находище, открито преди две години в северните Блек Хилс1, ще бъде най-рентабилно при минна обработка, та вече е решено до центровете на бъдещите мини да се построят железопътни линии, които ще се разклоняват от пресичащата страната Юниън Пасифик.

Това означава… впрочем какво означава това по отношение на нашите военни задачи?

— Жалко — промълви Пит.

— Какво казахте, моля?

— Казах само — обясни някогашният каубой и сегашен скаут и куриер, — че е жалко за тия мини. Тогава никой човек от народа няма да се докопа повече до златото.

— Забележката не е по същество и затова е излишна… Лейтенант Уорнър?

— Нашата военна задача гласи да отстраним бунтуващите се дакота2 от упоменатите места.

Това беше отговорът, който очакваше да чуе майорът.

— Правилно. От гражданската война вече са минали десет години. Нашите щати нараснаха и укрепнаха, ала хиляди преселници са на път, а армията ни е свободна за изпълнение на нови задачи. Далечният изток ще покаже сега силите си. Ние няма да се боричкаме повече по такъв недостоен начин с червенокожите, както по времето на строежа на Юниън Пасифик и през изминалите две години тук, край Ниобрара. Дакота веднага трябва да бъдат принудени да се заселят в определените вече за тях резервати. Край на техния занаят на убийци и подпалвачи. Те трябва да се цивилизоват. Най-после ще трябва да се научат да работят.

На първо време четиримата слушащи мъже не отвърнаха на тези изявления. Изчакваха какви практически указания ще им даде майорът. Когато паузата продължи твърде дълго, водачът на ездаческата група Адамс отново се обади:

— Срокът, в който хората на дакота трябваше да се преселят в оградените за тях зони, беше 31 януари на настоящата 1876 година. Но как биха успели да се справят с тази задача индианците заедно с жените и децата си посред зима, дори и да бяха съгласни? Те не разполагат с железници, нито пък с шосета! Не може ли да проявим малко повече търпение?

Пит изпрати с презрително изсвирване това съчувствие. Майорът смръщи чело.

— Адамс, аз уважавам свободната реч на свободния човек, ала не мога да понасям вицове в неподходящо време. Главните вождове на дакота бяха предупредени от правителството, че трябва да отведат своето племе в определените им резервати, и тъй като преселението на отделните племенни групи не се провежда достатъчно бързо, ние ще трябва да ускорим темпото със сила. Нашата задача тук е да изтикаме малките племенни групи от горното течение на река Плат и по Ниобрара в резервата. Така че нашата задача тук е странична и ще представлява, в случай че индианците продължат да упорствуват, допълнителна военна арена. Решителните битки ще се проведат много по на север, край Блек Хилс. Това, разбира се, съвсем не означава, че ние тук можем да се откажем или да забавим изпълнението на задачата. Ние ще действуваме.

Младият Адамс прехапа устни. Пит престана да подсвирква, тъй като майорът вече бе разбрал откъде идва свирукането.

— Други въпроси? — Това беше чиста реторика. В същност майорът искаше да приключи разговора.

— Аз имам още един въпрос — рече въпреки всичко Адамс.

— Моля? — Гласът на майор Смит прозвуча раздразнено.

— Дакота сключиха само преди няколко години с нашето правителство договори „завинаги“ относно притежанието на ловните райони от Блек Хилс на юг до Северен Мисури. Какво ще стане с този договор?

Кръвта букна в слепоочията на майора.

— Това не е наша работа! — заяви той достатъчно рязко, за да запази достойнството си пред лейтенант Уорнър и да стресне собствената си неспокойна съвест. — Всички дакота са длъжни да се преселят в определените им резервати и ако отказват, ние ще стреляме.

— В кой резерват трябва да се преселят живеещите на юг племенни групи? — попита Адамс.

Майорът не разбра, че и в този въпрос имаше скрита умисъл. Той го прие като съответно военно любопитство.

— Ето! — Комендантът разстла една географска карта, коя-то стоеше сгъната до ръката му, и я избута пред погледа на лейтенанта и на Адамс. — Ето тук… в оградените с черна линия местности. Там ще се оттеглят всички дакота, ще предадат оръжието си и ще се научат да обработват земята и да отглеждат добитък.

Пит нямаше намерение да поглежда в картата, тъй като и без това не би могъл да се ориентира по нея. Драгунът стоеше съвсем безучастен в дъното на канцеларията; простата му униформа му даваше да разбере, че той няма право дори мислено да се намесва в подобни съвещания с коменданта.

— Резерватът непосредствено на югоизток от Блек Хилс е отдалечен само на един хвърлей камък от нашия форт — допълни обясненията си Смит. — Там ще натикаме племенните групи от горното поречие на Плат и от Ниобрара. Ясно ли е?

— Тъй вярно — отвърна Уорнър, този път съвсем кратко. — Ще получим ли подкрепление?

— Именно това искам да помоля в моите две писма, с които Пит ще потегли утре лично към форт Рандал и към Янктон при полковник Джекмън. Смятам, че ще трябва да придадем към Пит трима от нашите хора, трима опитни погранични жители, които да го защищават сигурно и сами да изложат с устни доклади нашето становище както в Рандал, така и в Янктон. Кого предлагаш от своите хора, Адамс? Кой познава добре прерията, може да се разчита на него и ще се наеме да докладва ясно и кратко?

— Ако нямате нищо против, аз сам ще отида.

— Ти не, ти си ни необходим тук. Може би Джордж?

— Той излезе на разузнаване и още не се е върнал.

— Колко се е забавил?

— Пет часа.

— Търсихте ли го?

— Няма смисъл в тази пясъчна и снежна буря. Тръгнем ли да го търсим, само ще застрелят още някого от нас.

— Как така ще го застрелят? Откъде знаеш, че Джордж е застрелян?

— Така предполагам.

— Не си въобразявай толкова много, Адамс… Значи не можем да разчитаме утре на Джордж. Впрочем защо си го изпратил сам? Нали съм заповядал да вървите винаги по двама или по трима?

— Дейв трябваше да го придружи, но вие знаете, майоре, че той падна в реката, когато вземаше вода, и повече не се върна.

Пит слушаше напрегнато. Изразът на лицето му се беше променил. Той бе втренчил поглед, ъглите на устните му се бяха отпуснали надолу, та заедно с осакатения си нос той приличаше по-скоро на недоверчив булдог.

— Нима още не сте изяснили накъде е отплувал тоя пиян тип? — продължи да пита майорът.

— Той не беше пиян, майоре. Ние нямаме повече бренди. Трябва някой да го е повлякъл на дъното!

— Може би някой рак? Или пък някой индианец? Адамс, вие всички започвате да виждате духове! — Без сам да се усети, майорът бе преминал към приятелски тон. — Щом като не можете да се оправяте на реката, черпете вода от помпата в двора! Ти не можа ли да изпратиш някого заедно с Джордж?

— Ние сме само неколцина души и всеки има определена задача. Нямах нито един свободен.

— Ясно е, че имаме належаща нужда от подкрепление. Все пак ще трябва засега да дадеш двама или трима души, които да придружат Пит. За сметка на това ще задържим тримата драгуни тук.

Лейтенант Уорнър изглеждаше доволен. Адамс обаче възрази:

— Много лоша размяна, майоре. Но щом нямаме друг избор, ще изпратим Бил Петльобореца и мърлявия дребен Джоузеф.

— Прието! — възкликна Пит и потупа Адамс по рамото. — Знам ги тия двамата! Бива си ги.

— Съмнителни местни типове! — отсече критично майорът. — За съпровождачи по пътя са подходящи, но в Рандал и в Янктон те ще ни представят твърде зле. Не можеш ли да предложиш някой по-свестен от твоите хора, Адамс?

— Щом като се налага — тогава Том без шапка и обуща. „Това бил свестният човек“ — помисли си Пит, но не каза нищо, защото притежаваше природната дарба да разбира докъде може да си позволява да стига, за да не си навлече неприятност.

— Странен прякор. За тези толкова изминали години Том трябваше да си попълни досега облеклото. Но впечатлението ми от него не е лошо. Да прибавим и него. — Майорът искаше най-после да приключи въпроса.

— Значи и тримата ще заминат заедно с Пит? — попита още веднъж Адамс.

— Да, и тримата. Тази задача има предимство.

— Има предимство! — допълни като ехо лейтенант Уорнър.

— Щом трябва — трябва! — Адамс се подчини, но без да се въздържи да повдигне доста явно и малко пренебрежително рамене.

Майорът освободи четиримата.

Пит отвори вратата. Бурята се втурна в помещението и навя вътре пясък. Пит и драгунът избързаха да прекосят двора и да се подслонят в стария блокхаус. Уорнър и Адамс вървяха подир тях малко по-бавно и с умерена крачка. Адамс беше последен и затвори вратата зад гърба си. Под надвисналото от облаци небе, сред пясъчната и снежна буря цареше тъмна нощ.

В този миг коленете на лейтенанта се подкосиха. Адамс предположи, че той е стъпил накриво, скочи към него и го сграби под мишницата, за да му помогне да се изправи. Уорнър обаче се строполи на земята. Младият отговорник на ездаческата група се изплаши, отвори бързо вратата зад себе си и вмъкна свлеклия се на земята лейтенант в стаята на коменданта.

Майор Смит бе скочил на крака. Затвори бързо вратата и вдигна лампата от масата, за да освети лежащия на пода лейтенант. Светлината падна върху лицето му. Лейтенантът бе извърнал очи. Младият ездач се зае да прегледа безжизненото тяло и видя, че униформената куртка на лейтенанта е продупчена; кръв бе попила вече в плата. Един удар с кама бе убил лейтенанта на място. Адамс коленичи до мъртвеца и затвори очите му. У дома, във фермата, той бе възпитан от майка си в уважение към човека и да спазва правилата на живота.

Майорът и младият Адамс се спогледаха за миг мълчаливо над тялото на мъртвеца. После, без да чака заповед, Адамс изтича през една вътрешна врата нагоре по стълбичката към кулата, вземайки стъпалата през три, през четири, и стигна до наблюдателния пост на кулата. Искаше да обгледа околността и да нареди на постовия Майк да даде тревога.

Горе Майк не беше на поста си. Тялото му лежеше на пода. Една стрела беше пробила тила и гърлото му. Адамс остана прикрит зад защитната преграда и изрева срещу бурята:

— Индианци във форта!

После изтича по стълбата надолу, за да получи нови нареждания от майора.

— Да се претърсят дворът и сградите!

Адамс се втурна към стария блокхаус и вдигна там хората под тревога.

Сред непрогледния мрак и нощната пясъчна буря мъжете биха предпочели да останат прикрити зад стените на къщата. Пит и Бил Петльобореца побързаха да се обявят сами за пазачи на сградата. Патроните и хранителните припаси не биваше да останат без пазач.

Останалите мъже се подчиниха на заповедта и излязоха несигурни на двора. Адамс ги последва. Крещяха насам и натам. Разпознаваха се взаимно само по гласовете или по това, че докосваха ту униформа, ту кожено яке. Бяха изстреляни излишно доста патрони. Страх сковаваше всички, също и Адамс и коменданта. Търсещите мъже се успокояваха взаимно само с това, че бяха мнозинство. Претърсиха неколкократно всеки квадратен метър от двора, претършуваха всички сгради. А през това време бурята продължаваше да бушува и да навява навсякъде пясък. Злокобна и същевременно неспокойно припряна атмосфера сковаваше способността на хората да разсъждават и наблюдават.

И все пак нищо повече не се случи. Не намериха никакъв враг, никой не бе нападнат. Никъде върху покривите не кацна горяща стрела.

Мъжете се събраха на едно място. Отначало ругаеха тихо, после гласовете им се усилиха. За заместник на убития постови на наблюдателната кула Адамс изпрати индианския съгледвач на форта, който е бил сменен по време на нападението и беше спал. Всички бойници в палисадата бяха заети.

Външно отново настана спокойствие.

Положиха двата трупа, на Уорнър и на Майк, върху пейки в големия блокхаус и ги загърнаха в одеяла. Адамс прибра стрелата, с която бе прострелян постовият на кулата. В ъгъла Бил Петльобореца и мърлявият дребен Джоузеф седяха заедно с Пит на една пейка край стената. Адамс тръгна към тях.

— И тримата сте се събрали! — каза той и преглътна всич-ките си останали чувства. — Останете така заедно. Утре заран ще тръгнете с конете си към форт Рандал, за да отнесете писма на майора.

— Ние? — Тази вечер Бил Петльобореца беше прегракнал и без бренди. — Откъде накъде старият се спря на нас? Ти нищо не си ни казал досега, Пит!

— Трябва да отидат опитни погранични жители — отвърна Адамс вместо Пит — и освен това хора, които ще могат да запознаят началството във форт Рандал с нашето положение. Ние трябва да получим подкрепление, това е съвсем ясно на всички ви.

— И аз така мисля вече. — Пит хапеше горната си устна. — Не ви е добро положението тук. Все още не мога да си обясня как се случи всичко.

— Не можеш ли? Много просто. — Адамс говореше рязко и ядосано. — Най-напред са простреляли със стрела постовия горе на надзирателната кула. Подлост — или както щеш го наречи, но такива са тия ловци на бизони и опитни стрелци сред червенокожите! Ето погледнете дръжката на тази стрела! Виждате ли резбата й?

Бил пое дървената дръжка и я повъртя в ръката си.

— Дакота, подгрупа на дакота-титон, подгрупа на титон-оглала, подгрупа на оглала — Мечата орда, и към нея Съюзът на Червените елени! Много добре ги познавам всичките! От повече от десет години насам.

— След като са убили постовия на кулата, един или двама са се прехвърлили през външната порта — а може би и през палисадата, ако са били повече на брой, та да могат да си помогнат.

— Човече божи! — прекъсна го Пит. — Какви неща стават тук при вас!

— А ти какво си мислиш? Един дакота е два метра дълъг и пъргав като котка. Като нищо може да се прехвърли през портата, щом няма кой да го спре! Така или иначе, тоя червенокож се е промъкнал и е дебнал в двора. Прободе лейтенанта, макар че аз вървях само на три-четири крачки зад него. Индианецът му е забил камата отстрани. После е изчезнал отново, навярно по същия път, по който е дошъл.

— Той спокойно е могъл да наръга и мен с ножа си — изрече на глас мислите си Пит, — ала муската и този път запази сина на баща ми.

— Освен това винаги е голямо преимущество да те смятат за съвсем незначителна личност — подигра го Бил.

— Един ден и една нощ пясъчна буря и — трима убити! — пресметна малкият Джоузеф. Погледна сърдито и възбудено към Адамс. — Не е хубаво това, че сме заседнали тук. Индианците винаги знаят къде могат да ни намерят, докато те самите се стрелкат около нас като комари и никой не може да ги хване. — Трима убити ли, казваш? — повтори Адамс въпросително.

— Ами да, заедно с Джордж! Него забрави ли го? — Може да го е забавила бурята.

— Адамс, не ни будалкай с неща, в които сам не вярваш. — Значи така се отнасят с вас тук тия въшливи червенокожи? — Пит изсумтя под носа си. — А нас ни оставиха на мира през целия път дотук. Чак ни беше страшно.

— Че откъде накъде! То си е съвсем естествено! — подигра го мърлявият малък Джоузеф. — Индианецът храни съответното уважение към господата от форт Рандал!

Гърлата на мъжете останаха сухи, настроението им мрачно, а сънят им беше неспокоен. Бурята продължаваше да се блъска в стените на сградите и в палисадата. Адамс се беше загърнал в своята завивка и лежеше до Том без шапка и обуща. Том не беше вече много млад. Брадата му бе съвсем посивяла. Въртеше се неспокойно насам и натам.

— Ей, Адамс! — започна да досажда той след един час на младия си рус съсед.

— Какво има?

— Трябва ли наистина аз да тръгна утре за Рандал?

— Старият така иска.

— Ако действително получим подкрепление, добре ще бъде. Аз знам какво да им наговоря.

— Най-напред млъкни и спи!

Призори вятърът се успокои. Облаците бяха изчезнали и небесният свод се издигаше син над покритата с пясък и със сняг замръзнала земя.

— Пролетта започва! — рече Пит. Макар че му се удаваше възможност да се върне в свещената земя край Мисури, настроението му беше много мрачно.

Портата се отвори и четиримата ездачи напуснаха форта като куриерска група с двете писма на майора. Прекосиха Ниобрара и поеха към изток-североизток.

Джордж все още не се беше върнал. Всички мислеха за това, ала никой не го споменаваше.

Ездачите оставиха конете да вървят бързо. Покритата с ниска трева земя бе хубава почва за галопиращите коне. Глухо отекваха ударите на копитата им — толкова обичайният шум за прерийните ездачи. Високо горе по небето летяха грабливи птици. Подобната на степ прерия се простираше самотна под утринната светлина. Не се мяркаше нито дивеч, нито ездач, нито се виждаше нечия следа. След като яздиха почти час, четиримата спряха и се огледаха от едно по-високо място наоколо.

Бил Петльобореца посочи към билото на една близка височина:

— Виждате ли да лежи там нещо?

Без да изчака отговор, той се смъкна от коня си, спусна се надолу и после се покатери по склона на близката височинка. Там бързо намери онова, което бе видял вече. Един мъртвец лежеше проснат сред тревата с лице към земята. Върху гърба на кожената му жилетка се виждаше дупка, нагизнала в кръв. Шапката на мъртвеца лежеше до него. Скалпът бе смъкнат от темето му. Върху кожения му елек победителят бе изрязал с нож един четириъгълник.

Бил не се занима повече с мъртвия си другар. Изтича обратно към коня си и своите трима спътници, не каза нито дума, само очерта във въздуха с ръка един квадрат.

— Пак ли?! — стъписа се Джоузеф.

— Да, пак — изръмжа Бил. Той самият също беше станал съвсем неспокоен и се ядоса още повече, когато Джоузеф показа собствения си страх.

— Какво означава това? Този четириъгълник? — попита Пит. Той не познаваше тази област и нравите на местните хора по отношение на приятелството и човешката вражда.

— Това е знак — промълви Джоузеф. — Сигурно е неговият знак.

— Чий знак? — продължи да настоява Пит.

— Дръж си устата! — сряза го Бил. — Не ми е приятно да назовавам това име. Бях там, когато прободоха баща му, и е възможно той да ме е запомнил до ден днешен!

— Говори ти за Хари! — издрънка мърлявият дребен Джоузеф. — Има пред вид Хари, тая червена свиня, тоя мушкач с нож и убиец из засада!

Ездачите скочиха върху конете си и ги подкараха в бесен галоп. Засега нямаха нито време, нито възможност да разговарят повече.

Когато към пладне все пак решиха да починат и задъвкаха взетата за из път храна, без да палят огън, Пит отново подхвана:

— Какъв е този Хари, дето му викаш червена свиня? Някой метис?

— Чистокръвен дакота! Такъв един, какъвто ти не си могъл да срещнеш при твоя спокоен живот там, навътре в страната, във вашия благословен форт Рандал!

— Брей! Че аз познавам и други области, пък и край Рандал се влачат какви ли не хора… Та, казвате, този Хари търси да ви избива?

— Не само търси, ами както виждаш, си върши занаята с голям успех!

— Проклета свиня и предател е той. — Бил, който бе отказал да говори на тази тема, сега все пак се намеси в разговора. — Преди той беше наш съгледвач по време на строежа на Юниън Пасифик, после обикаляше Блек Хилс и погубваше из засада всички златотърсачи, а сега отново се е върнал в своето племе и ни трови тук живота! Дакота го наричат Токай-ихто. Този престъпник за всичко го бива и с всичко може да се справя. Нашият майор не е съгласен, но аз ви казвам, че Хари Токай-ихто води своите хора много по-добре, отколкото нашият майор — нас! Затова именно нас за нищо не ни бива!

— Такава ли била работата? — Пит всмукна от студената си лула. — Значи вие се нуждаете не само от подкрепление, а и от някой по-млад и енергичен офицер!

— Я ни остави на мира с тия ваши млади офицери! Нали видя какво стана с Уорнър! Трупяса! Не, нямаме нужда ние от лейтенанти. Мъже ни трябват, които да оглеждат внимателно местността и да могат да стрелят. Ние трябва да ги превишаваме числено! Само тогава можем да постигнем нещо! При числено надмощие и глупостта минава.

— И трябва да заловим Хари! — допълни мърлявият Джоузеф. — Каква радост би било за мен да го одера жив!

— Продължавай да си мечтаеш за подобна радост! Жив тоя не можеш го улови! — подигра го Бил раздразнен. — Особено пък ти! Не съм виждал досега охлюв да хване скакалец!

Четиримата ездачи привършиха почивката си. Тръгнаха отново ту тръс, ту в галоп в изток-североизточна посока.

Времето беше благоприятно за тях. Макар през последните февруарски дни студът да ги бе затруднил, сега все пак те бяха предпазени от бурята, снега и пясъка. Пред дулата на пушките им не се мяркаше дивеч. Не се виждаха никъде и следи от индиански групи. Сякаш тук наоколо прерията още не бе открита от човека. Наоколо не се чуваше никакъв звук. След като никой не ги откри през цялата нощ и на втория ден, ездачите привикнаха с мисълта, че вече не ги грози никаква опасност, и се почувствуваха съвсем безгрижни сред тишината и самотата. Ако някой смяташе да ги следва незабележимо, можеше да го стори съвсем лесно.

През последната нощ ездачите си позволиха да поспят само за кратко. Прекосиха два почти пресъхнали потока и продължиха да яздят все така бързо, та още с изгрев слънце наближиха форт Рандал и Мисури. Многобройните коловози, които вече се мяркаха пред тях, както и шумовете, които достигаха до ушите им, отново ги приобщиха към околния живот. По тези земи край бреговете на голямата река тревата по полето беше по-сочна и стръковете, подали се изпод топящия се сняг над пясъчната степ, бяха по-жилави. Откъм постройките във форта, както и откъм околността на укрепения военен лагер до ушите на ездачите долитаха шумни викове и многогласна човешка врява. Конете усилиха ход от само себе си.

Въпреки ранното годишно време и царящия наоколо все още зимен студ край форта се бяха разположили вече множество хора. Една част от тях бяха белокожи, ловци с оръжие и с капани, скитници, търговци, повечето обаче бяха индианци, пристигнали тук заедно с шатрите, жените и децата си и сякаш разположили се, за да вършат с много пазарлъци търговски сделки с плячкосани зимни кожи. Повечето индианци още от пръв поглед правеха впечатление на полуцивилизовани. Носеха пъстри кърпи на главата, прости басмени ризи, загръщаха раменете си с евтини одеяла и гледаха с безизразни очи. Някои от тях изглеждаха пияни още рано сутринта. Четиримата ездачи минаха с конете си безогледно през разположилите се на земята хора. Който не искаше да го сгазят, трябваше бързо да отскочи встрани.

Самият форт, до който бяха стигнали ездачите, по всичко личеше още отвън, бе много по-голям, по-обширен и по-добре защитен, отколкото станцията край Ниобрара. Тук атмосферата на постоянна заплаха сред пустошта, където все още властвуваха пушките, стрелите и ножовете на дакота, не се чувствуваше. Хората се движеха уверени и спокойни. Ездачите стигнаха до портата. Стражите познаваха Пит със сплескания нос и пуснаха куриерската група да влезе. Вътре във форта новопристигналите веднага видяха с радост зареденото оръдие. Куриерите се обадиха в дежурната стая и тъй като беше още съвсем рано сутринта, предположиха, че ще трябва да почакат доста. За тяхна изненада обаче много скоро ги отправиха към един лейтенант на име Роуч и само след няколко минути те вече стояха в една отоплена, комфортно обзаведена канцелария, която им се стори съвсем необичайна.

Младият лейтенант седеше зад едно бюро на стол с облегалка. Той пое от ръката на Пит писмото, адресирано до коменданта на форт Рандал, и го отвори, без да се замисли, за което явно бе упълномощен. Докато той четеше, Пит има време да го разгледа по-отблизо. Чипоносият почувствува някак си по-близък този лейтенант Роуч, отколкото саможи-вия и усърден майор Смит. Докато четеше, лейтенантът се бе облегнал спокойно назад. Униформата му бе ушита по поръчка и му стоеше безупречно. Косата му бе старателно разделена на път и загладена с помада. Ноктите на ръцете му бяха добре поддържани. Значи лейтенантът си имаше слабости, от които един умел, дребен по чин човек можеше да се възползува.

Докато лейтенантът четеше писмото на майора, ъглите на устните му се отпуснаха.

— Всичко е напълно ясно. — Той отново сгъна писмото. — Вие имате нужда от подкрепление, патрони и един свестен офицер. Къде е второто писмо, адресирано до полковник Джекмън в Янктон?

Пит извади с готовност и второто облепено с няколко печата писмо от джоба на гърдите си и го показа. Лейтенантът го пое и го повъртя малко в ръцете си. Все пак не посмя да го отвори.

— И неговото съдържание ще е същото — заключи той накрая. — Аз и без това отивам в Янктон и ще предам там лично писмото на полковник Джекмън… Е, добре! — приключи разговора той. — След няколко дни! Ще уговоря всичко с нашия комендант и лично с полковник Джекмън във ваша полза.

Елегантният млад офицер се изправи и нито Пит, нито някой друг от другарите му сметна, че има какво да каже. Пък и за какво ли? Против всички техни очаквания мисията им бе завършила с успех. Още в самото начало им бе обещано подкрепление, което хората край Ниобрара очакваха напразно вече цяла година. Какво можеха да искат повече пратениците? Те вече мечтаеха за дните на почивка, особено пък след този толкова неочакван и бърз успех. Пит, Бил, Джоузеф и Том се оттеглиха в най-добро разположение на духа. Един ординарец на лейтенанта вече бе получил заповед да се погрижи за четиримата мъже.

— Господин лейтенантът ни се подмазва — пошепна Том на Бил Петльобореца. — Сигурно иска да подлее вода на нашия стар честен майор!

Бил, Пит и Джоузеф не споделиха умозаключението на Том.

— Какво ни засяга нас това? Главното е, че тук ще ни хранят, ще ни поят и ще ни дават да пушим няколко дена наред. Роуч, такъв човек ни трябва на нас.

— Дори и да мирише на помада. Какво да се прави, всеки си има слабости.

Ординарецът на лейтенанта беше общително момче и явно достатъчно скучаеше тук, та сега му беше забавно да се занимава с пристигналите от далечната пустош. Напълни им джобовете с тютюн, даде им запаси да се хранят богато, даде им и малко ракия и накрая ги уведоми, че биха могли да се възползуват и от една особена възможност: тъкмо този ден пред портата на форта щяло да се състои състезание на игра на топка със сопи между два отбора на лагеруващите там индианци. Играта на топка със сопи — подобна на хокея — беше обичайна и любима игра за индианските племена, особено за дакота, и те се обучаваха на нея още от малки.

Комендантът бе благоволил да определи парична награда, смятайки, че по този начин ще насърчи желанието за победа на полуцивилизованите индианци и ще създаде още по-голямо забавление на своите отегчени хора. В очакване на състезанието ездачите, дошли от форта край Ниобрара заедно с Пит, бяха оставени да се забавляват сами.

— Кой знае каква гледка ще бъдат тия облечени в парцали червени свине, които има да се щурат и да се блъскат по тревата! — рече отвисоко Пит.

— Дали ще можем да наддаваме? — позаинтересува се мърлявият Джоузеф. — Ако няма да има наддаване, предпочитам да вървя да къркам.

Бил Петльобореца се огледа, търсейки.

— Ето там — впрочем не, там отсреща — нищо ли не забелязваш все още? Мърляво момче Джоузеф, нищо ли не виждаш? Ония двамата там, с окачените през врата табли на корема, там сред тълпата! Изглежда, те събират сумите за наддаването!

Без повече уговорки четиримата мъже се отправиха едновременно към групата, сред която стърчаха двама едри мъжаги. Единият, истински хун, дебел, тлъст, с рядка коса, вече се уговаряше с неколцина кандидати да се включат в наддаването. Той обаче привлече по-слабо вниманието на четиримата ездачи, отколкото вторият търговец и събирач на суми за наддаването, един чернокос тип, който беше навярно около четиридесетгодишен и обявяваше шумно, че той именно е упълномощеният да събира парите за наддаването. Щом отвореше уста, веднага се виждаше, че всичките му зъби бяха изпадали.

— Бен! — извика му Бил Петльобореца. — Беззъби подозрителни приятелю! Нима и ти си се върнал сред тия ловни райони?

— Както виждаш, многократни Петльоборецо. Ще залагате ли?

— Дай ни някакъв ориентир, Бен! — помъчи се да изкопчи нещо от своя стар познат Бил. — Дай ни някакъв ориентир! Кой тим ще спечели?

— Че аз отде да знам! Вие ще залагате, не аз.

— Дърт мошеник! — Бил беше сърдит. — Ти сигурно знаеш за кого ще заложиш, на нас обаче не искаш да кажеш нищо, за да не намалим случайно твоята печалба!

Сборът от заложените суми от всички участници след приспадане на известен процент за събиращия парите се предаваше на онези, които бяха заложили за победителя. Така че колкото по-малко участници бяха внесли пари за победителя и колкото повече участници загубеха внесеното, толкова по-голяма сума щеше да се изплати на печелившите.

— Ориентирай ни малко! — опита се сега и Пит да уговори събирача на суми. — За сметка на това ние пък ще те поздравим от твоя някогашен блокхаус край Ниобрара, където ти така добре печелеше допреди две години.

— Блокхаусът си е все още там — допълни Том.

— Май ще трябва да дойда да го видя! Все още ли си нямате кръчмар?

— Не само кръчмар си нямаме, ами засега и капка бренди няма!

— Тъй, тъй! Ще трябва да опипам почвата… Та сега какво? Ще залагате ли, или няма?

— Ще ни ориентираш ли в обстановката?

— Че как да ви ориентирам?!

Ездачите вече се ядосаха. По време на разговора Пит се бе огледал дебнещо наоколо.

— Я елате! Виждам един мой приятел, по-добър приятел от тоя беззъб мошеник!

Последван от другарите си, Пит се отправи към един дребен мъж, облечен в пъстро бродирано наметало. Изглежда, подвижните черни очи на другия също бяха забелязали вече приближаващия се Пит.

— Пит, мон ами, добри ми приятелю, дай да те прегърна!

— Луи Канадеца — представи го Пит. — Луи, ние имаме нужда от теб! — рече той без заобикалки. — Тук ще има наддаване. Ние всичките сме бедни дяволи, разполагаме с малко пари и трябва да спечелим. Ориентирай ни в обстановката!

— Да ви ориентирам? Ха! Да ви ориентирам? Искате от мен да ви ориентирам? Със сигурност?

— Със сигурност, човече! Хайде да се съюзим и да заложим с обща сума!

— С обща сума? О! Чипоноси Пит, гарантираш ли за приятелите си?

— Гарантирам.

— Много добре, веднага ще се ориентираме! — въодушеви се Канадеца, който говореше доста лошо английски. — Елате, приятели! Ще ви отведа при оня, който знае как ще стане всичко! При капитана на синия отбор!

Малката група мъже отново потегли. Целият лагер пред портата на форта вече беше на крака и петимата мъже се заеха да си проправят път сред навалицата.

Тъкмо размерваха полето за състезанието. Две шатри бяха опънати една срещу друга и щяха да служат за врати. Край вратите вече се събираха двата отбора. Подвижният дребен канадец поведе съпровождащите го мъже към северната врата. Сред група индиански играчи, които се бяха насъбрали вече и държаха сопите си, се виждаше един огромен негър. Той тъкмо инструктираше с буйни ръкомахания съотборниците си индианци.

— Хей! Боби! — подвикна му Канадеца. — Боби! Негърът погледна към приближаващата се група. Том без шапка и обуща ококори широко очи.

— Кого виждам? Та това е… та това е…

При възклицанието на Том мускулите на одухотвореното интелигентно лице на африканеца се раздвижиха за част от секундата, сякаш той беше неприятно изненадан, може би дори силно изплашен. Но всичко трая толкова кратко, че четиримата ездачи, та дори и самият Том нищо не забелязаха.

Взел бързо решение, негърът разбута кръга от заобикалящи го мъже. С един висок скок се прехвърли през още неколцина други, които му препречваха пътя, и вече стоеше пред Том, прегърна със силните си ръце брадатия мъж и го притисна до гърдите си.

— Том без шапка и обуща! Ама наистина! Какво виждат щастливите ми очи? Том е дошъл! Том без шапка и обуща! Том е дошъл с шапка и обуща!

От буйната прегръдка Том едва не се задуши.

— Къдрокоси Чапа — изгъргори той, — Къдрокоси Чапа! Ще ме удушиш! Откъде изникна пък ти? Нима не си вече при…

Негърът продължаваше отново и отново да целува объркания и полузадушаващ се мъж.

— Том, виж, че се видяхме отново! Том си има шапка! Том си има обуща!

— Имам де, имам! — Том се помъчи да се измъкне от тази толкова бурна прегръдка. — Кажи ми най-сетне…

— Том е дошъл! Том е дошъл!

— Вразуми се най-после, Къдрокоси Чапа? — извика Том. — Съвсем ще ме задушиш!

Негърът пусна мъжа от прегръдката си и загледа любезно стария пограничен жител.

— Том е пристигнал!

Том оправи шапката на главата си, пое си дълбоко въздух и попита:

— Значи това наистина си ти, Къдрокоси Чапа! Откъде попадна тук? Мислех, че живееш с Мечата орда?

Пит се сепна.

— Какво чуват ушите ми? С мечите бандити?

— Ние двамата там се запознахме — обясни Том съвсем спокойно. — Когато бях по едно време пленник на това прочуто племе на дакота-титон-оглала.

— А сега? — Пит си остана все така подозрителен.

— О, Том! О, Том! — продължи да възклицава атлетично сложеният негър с любезното лице. — О, Том, наистина, аз вече не мечи бандит! Боби никога вече мечи бандит! Не, не!

— А защо не? — осведоми се Пит все още недоверчиво.

— Непознат бял човек с малък нос не ми вярва? Том обаче вярва мене! Какво видя Том в моята шатра, когато беше при мене? Седем жени! Седем жени и нещастния Боби! Боби избягал!

Ездачите от форта край Ниобрара се разсмяха.

— Така беше — потвърди Том. — Твърде много вдовици и сираци има сред оная прочута банда. Много мъже са избити по време на непрекъснатите боеве и при лов, а гладните гърла си остават в шатрите. Когато мен ме плениха, и аз трябваше да се оженя за такава една вдовица. Но скоро избягах. Значи и ти си избягал от твоите седем баби, лели и племенници, Къдрокоси? Поздравявам те! Значи не си вече хитрият Чапа3, а си станал наш Боби!

Двамата отново се прегърнаха.

— Няма ли най-после да разрешим нашия въпрос? — Пит мислеше за наддаването и вече бе станал съвсем нетърпелив.

— Слушай, Боби, ти си капитан на единия отбор, нали, на сините?

— Капитан съм! Капитан съм!

— Е, и? Твоят отбор ли ще победи?

— Искаш да направя да победи?

— Какво означава това? Нима не играете честно?

— Честно, честно, съвсем истински!

— Знаеш ли как играе червеният отбор? Кой е капитан там? Познаваш ли го?

— Ето го, стои там! Огромен индианец. От племето понка! Погледите се насочиха към индианеца, който стоеше близо до отсрещната врата на игрището. Той беше висок, много строен, облечен в цветни памучни дрехи, ала не без вкус. Дългите си синьочерни коси беше сплел на плитки. Изпитото му лице беше цялото изрисувано. Боите бяха нанесени на толкова дебел слой, че чертите на лицето му изобщо не можеха да се видят. В колана му бе затъкнат револвер. Освен него той нямаше друго оръжие. В ръката си държеше сопата, която бе извита като стик за хокей. Недалеч от него стояха групата индианци от неговия отбор.

— Какво знаеш за него и за хората му? — продължи да разпитва настойчиво Пит негъра.

— Не знам, приятели мои, как ще иска да играе понката Джек. Ако има настроение да играе добре, ще ме победи. Ако настроение лошо, аз вкара топката в неговата врата.

— Лошо настроение! Добро настроение! Лошо настроение, добро настроение! Нима най-напред ще хвърляме заровете, за да разберем какво ще бъде настроението на някакъв индианец?! Нима никой не може да нареди на тоя тип как трябва да играе?!

Атлетът Боби вдигна рамене чак до ушите си.

— Никой не може да му каже! Джек от племето понка прави, каквото той реши. Да го помоля ли да ни ориентира?

— Вие, двамата капитани, трябва да уговорите това помежду си! — предложи Пит. — Печалбата ще делим!

Негърът поклати глава и перлените му зъби блеснаха.

— Индианци винаги упорити! Но вие мои приятели! Ще опитам да говоря с понка!

Така състоящата се вече от шестима мъже група заобиколи игрището и се приближи към другия отбор.

Стройният понка следеше с поглед идващите към него мъже. Държеше сопата за игра в дясната си ръка и леко я полюшваше. От синьочерните рисунки изразът на лицето му беше съвсем неуловим. От играещата си със сопата ръка обаче, от стойката на раменете и от леко наведената на една страна глава се излъчваше подчертано високомерие и доста нехайно любопитство.

— Джек — заговори Къдрокосия Чапа индианеца, — тези петима уважавани джентълмени те молят за малко внимание! Те искат да заложат за един от нас. Да спечелят нещо, да се поразвеселят, преди тези четиримата да се върнат обратно във форта край Ниобрара… Съгласен ли си да им дадеш някакъв съвет?

Стройният понка престана да полюлява сопата си и остана за миг неподвижен. Пит впери поглед в синьочерно изрисуваното лице, в тази маска на човек, зад която дори погледът бе скрит под спуснатите клепачи. Усети неочаквано студени тръпки по гърба си и несъзнателно хвана муската на гърдите си. Не му остана време обаче да се замисли какво го беше изплашило, защото в този миг индианецът отвърна тихо:

— Боби ще бъде победител.

Каза това и като се извърна на другата страна, напусна шестимата мъже и отиде да разпределя играчите от своя отбор.

Четиримата ездачи се спогледаха смаяни.

— Бре, че бързо се уреди всичко! — възкликна дребният Джоузеф. — Тук, в Рандал, всичко ни върви като по вода! Още след изгрев слънце ни прие лейтенантът… Вече ни обещаха подкрепление… И сега пък веднага ни обявиха крайния резултат! Какво преимущество ще има този понка, ако те остави ти да спечелиш, Боби?

Негърът се усмихна смутено.

— Джек от племето понка има добро настроение и е приятел на Боби!

— Иди ги разбери!

— Бързо, бързо! Сега трябва да действуваме веднага! промълви Пит. — Ще трябва да разкажем на всички, че този понка Джек ще победи! Тогава сумата, която ще спечелим, ако заложим за Боби, значително ще нарасне. Боби, ти си истинско злато!

В този миг зеещите ноздри на Пит изглеждаха доброжелателни. Той бе подушил пари.

Шестимата се разделиха, за да отидат да организират измамата за наддаването. Малко преди да започне играта, те се срещнаха отново и събраха всички пари, които изобщо имаха в себе си. Избраха Луи Канадеца за отговорник по залагането на цялата група. Боби даде изненадващо голяма сума.

— Къдрокоси Боби! — възкликна учудено и укоризнено Том. — Откъде имаш толкова много пари? Да не си станал крадец?

— Том без шапка и без обуща! Просто направих малко търговия.

— Бързо си се научил да търгуваш.

Луи Канадеца не отиде със събраните пари при беззъбия Бен, който бе ядосал ездачите от форта край Ниобрара, а внесе цялата сума за залагането при Джони, едрия дебел търговец с рядката коса, и то в последния момент преди започването на състезанието, за да не могат останалите залагащи да се съобразят с тях.

Негърът се отправи към своя отбор, който се състоеше от тридесетима мъже. Състезанието започна. Удариха твърдата малка топка и тя полетя по тревистата почва. Играчите бягаха сръчно и бързо. Прелитаха един край друг и си отнемаха топката изпод сопата. Боби и Джек стояха все още настрана, ала за познавачите вече беше ясно колко много бързина, сръчност и съобразителност се крият у тези двама играчи. Тълпата от зяпачи бързо се увеличи. Заложилите за крайния резултат зрители насърчаваха своите играчи. Подир войниците откъм голямата порта дойдоха и офицерите. Пристигаха един по един, за да проследят все повече оживяващата се игра.

Всички бяха силно изненадани какви добри отбори бяха сформирали Боби и Джек от пъстро облечените, окъсани и пиещи много индианци, разположили се край форта. И сред индианците, които бяха само зрители, неочаквано пламна гордост, като гледаха колко добре играеха техните побратими. Измежду тях спонтанно се оформи група от пазители на реда, които не позволяваха на зрителите да прекрачват границите на игралното поле.

Двамата капитани на отбори се въодушевиха също и играеха превъзходно.

— Боби! Боби!

— Джек! Джек!

— Ама че играят тия! — въодушеви се Луи Канадеца. — Трябваше и аз да участвувам!

След като бяха вкарани първите три гола и резултатът беше 2:1 за червения отбор, почти цели два часа нито един от отборите не можа да вкара гол във вратата на противника.

Беше предвидено състезанието да продължи до смрачаване. Към обяд обявиха първата по — дълга почивка. Резултат все още беше 2:1.

Тъй като стройният понка Джек изчезна още щом обявиха почивката, Боби стана център на вниманието и всеобщото любопитство. Той даваше едно подир друго интервюта на изненаданите зрители и усърдни участници в залагането. Дори комендантът и елегантният лейтенант Роуч не сметнаха, че е под достойнството им да заговорят „негъра“. Всички обсъждаха големите възможности на играчите и от двата отбора. Боби насъбра цял куп пури и цигари и даваше щедро противоречиви предсказания за изхода на състезанието. Когато играчите си отпочинаха и играта трябваше да започне отново, индианецът се появи на минутата на мястото си.

— А Джек и Боби, изглежда, дори не се и запотиха! — възкликна един драгун със завист. — Такова сърце и такива мускули да можеше да има човек! Направо невероятно!

Играта ставаше все по-пристрастена. Зрителите съпровождаха със силни викове бързия бяг на играчите, изненадващите им движения. Комендантът бе заложил за Джек, а лейтенантът — за Боби, тъй като мърлявият Джоузеф му бе издал предвидения резултат. Когато след три часа все още не бе вкаран нов гол и дадоха междинна почивка, възбудените зрители изглеждаха по-изморени от самите играчи.

Боби подскачаше на място, за да се отпуснат мускулите на краката му, и се смееше. Явно беше в добро настроение. Джек се просна в тревата зад вратата на своя син отбор и изчезна по този начин от полезрението на блъскащите се помежду си и говорещи един през друг зрители. Когато отиде зад вратата обаче, Пит не завари там Джек. Огледа се и из един път забеляза индианеца, когото търсеше с поглед, да идва спокойно откъм портата на форта. Цигарата, която той пушеше, разнасяше фин аромат.

— Откъде ли я е задигнал! — рече укоризнено безносият. Не му се удаде да направи друга забележка обаче, тъй като играта започна отново.

Джек тичаше удивително бързо и още в началото неговият отбор вкара два гола. Комендантът на форта аплодира гръмко. След това обаче Боби и червеният отбор побързаха да си наваксат загубата. Негърът беше непрекъснато заедно с отбора си пред вратата на противника.

Съдия на играта нямаше. Пазителите на реда се налагаха на зрителите, ала нямаха никакъв авторитет пред самите играчи. Те сами определяха правилата на играта, Към края страстите се разпалиха. Играчите започнаха да се блъскат и борят и лейтенант Роуч стана доста нервен, когато виковете на играещите мъже преминаха в бойни възгласи на тичащите подир топката противникови отбори. Боби и Джек обаче не загубиха самообладание. Спазвайки явно правилата на играта, те разтърваваха скупчилите се играчи, които направо се бореха.

Когато се смрачи, бе вкаран последният гол. Боби спечели с 5:4.

Последваха доста слаби овации. Твърде много зрители бяха заложили за Джек и сега бяха разочаровани. Съотношението на сумите, заложени за Боби, бе 83:10. Групата от шестимата залагащи прибра с голямо удоволствие полагащите й се пари; лейтенантът също беше доволен. Изморените играчи се прибраха в своите шатри. Войниците и офицерите се оттеглиха във форта.

— Би трябвало да не изпускаме из очи двамата капитани — каза комендантът на Роуч, — може би бихме могли да ги използуваме като бегачи за нас.

Пит също чу тези думи.

В качеството си на подчинен Роуч не изказа гласно мнението си пред своя началник, макар неговото предложение да не му беше приятно. Пит обаче реши да подкрепи предложението на коменданта пред Роуч. След като двамата командири на отборите бяха удържали на думата си и Пит прибра печалбата, той забрави изпитания преди това ужас пред индианеца.

Влачейки парчета лед, Мисури течеше в своето широко легло. Звездите потрепваха, нощният вятър беше леден. Оставените на открито коне се притискаха един до друг, за да се стоплят. Войниците се прибраха в своите помещения. Постовите отново напрегнаха погледи. Лейтенант Роуч разбра с ужас, че беше забравил да заключи стаята си. Ала вътре всичко изглеждаше непобутнато, не липсваше нищо освен една от най-хубавите му цигари. Но може би той не ги бе преброил преди това правилно. Сам си внуши, че действително са му били останали от тази кутия само осем цигари, преди да излезе от стаята, и си отдъхна облекчено.

Срещу Джек бяха отправени многобройни укоризнени и негодуващи забележки, че накрая започнал да играе отпуснато и с това обезсърчил целия си отбор. Стройният понка обаче явно не се интересуваше нито от мнението на своите съотборници, нито пък на зрителите. Прие от Боби още няколко хубави цигари. Отхвърли поканата на Пит да пийнат нещо заедно, отвръщайки, че е уморен и иска да спи. Пари не взе никакви. Изобщо не беше залагал.

— Капризен боядисан чудак! — обобщи Бил всеобщото мнение.

Пит се развихри; държеше се като благодетел и изхарчи в кръчмата на форта цялата спечелена от залагането сума за бренди. След полунощ той и тримата ездачи от форта край Ниобрара се настаниха за нощувка в едно войнишко помещение. Спокойни, че ги очакват няколко дни почивка, те заспаха и захъркаха доволно. За момента ужасите на живота сред прерията бяха далеч от тях.

Когато нощта мина и слънцето изгря наново, малката група драгуни вече чакаха на конете си пред голямата порта, готови да потеглят към Янктон. Пит, който също седеше на коня си, държеше за юздата готов врания кон на лейтенант Роуч. Пред малката група чакаха Джек и Боби. Пит, който се смяташе за куриер и нямаше желание да го изпращат повече на разузнаване, още на закуска бе подхвърлил на лейтенант Роуч, че е добре да последва съвета на коменданта на лагера и да наеме негъра и стройния понка за бегачи и съгледвачи. Макар да предполагаха, че по пътя от форт Рандал до Янктон на брега на Мисури не ги заплашват никакви опасности, все пак докладните записки на майор Смит бяха събудили у елегантния лейтенант чувството, че се намира близо до границата. Затова съветът на Пит тази сутрин бе посрещнат благосклонно от Роуч.

Къдрокосият Боби, атлетично сложеният любезен негър, стоеше в очакване до Пит и до коня на лейтенанта и гледаше към портата, откъдето трябваше да дойде Роуч. В този миг се чуха и стъпките на лейтенанта. Роуч отвърна на поздрава на стражата със своя небрежно разглезен тон, приближи се и скочи върху седлото на врания си кон с леко движение, подчертаващо още по-добре елегантната му външност. Подкарвайки коня, той даде знак с камшика си на двамата съгледвачи да тръгват. Като на роби. У Боб из един път се събудиха спомените от тежкото му детство. Белегът от камшик върху тялото му пламна отново и ако лейтенант Роуч си бе направил труда да погледне в лицето на младия мъж, в същия този миг той нямаше да види в него никаква любезност. Подобен опит да разгадае израза на лицето на стройния понка обаче и сега би останал безуспешен. Индианецът бе изчакал равнодушно идването на лейтенанта. Преди още Роуч да замахне с камшика, той бе започнал да тича. Лицето на индианеца отново старателно бе покрито цялото с гъсто положени черни, сини и бели краски. Докато Боби тичаше гол от кръста нагоре, Джек не беше свалил ризата си и дори се бе наметнал с пончо.

Джек тичаше пръв и Боби го следваше по петите. С дългите си мускулести крака индианецът беше превъзходен бегач, но и негърът не му отстъпваше. Двамата побягнаха с темпото на препускащи коне, което можеха да издържат часове наред. От време на време те изтичваха по-напред, за да обгледат местността, през която трябваше да мине групата ездачи. Пит и Роуч бяха напълно доволни от тези двама бегачи и съгледвачи.

Свежият утринен полъх повяваше над хълмистата местност.

Лейтенант Роуч се наслаждаваше на утрото в най-добро разположение на духа. Надяваше се, че ще има успех пред полковник Джекмън, който беше в добри приятелски отношения с бащата на лейтенанта. Освен това той трябваше да предаде в Янктон поздрави на съпругата на своя непосредствен началник, госпожа Джоунс, и накрая Антъни Роуч знаеше, че неговата годеница Кейт Смит, дъщерята на майор Смит, вече бе пристигнала в Янктон.

Янктон се намираше в южната част на територията на племената на дакота, по североизточното течение на Мисури. Градът беше все още малък и имаше изглед едва след десетина години да се превърне в главен град на новосъздаващия се щат. Заможните и свързани с политическите и военните задължения на съпрузите или бащите си семейства се бяха настанили заедно в един квартал. По това време в една частна къща на този квартал обитателите тъкмо вечеряха. Залязващото слънце все още блестеше над малката градинка, в която лехите с цветя още бяха покрити. Лъчите на слънцето влизаха през блестящите стъкла на прозорците и се плъзгаха по атлазената покривка на масата, по сребърните прибори и по блестящия бял порцелан на софрата. Две възрастни дами и една девойка седяха около кръглата маса.

— Колко много се радвам за теб, мила Кейт, задето ще имаш възможност да се срещнеш тук със своя годеник! — Домакинята госпожа Джоунс беше пълна, хранеща се с апетит жена, обичаща хората.

— Колко е прекрасно от ваша страна, че искате да ми дадете възможност да се видя отново с Антъни! — отвърна девойката чинно и побърза да подаде на втората възрастна и по-малко човеколюбива на вид дама солничката.

— Това съвсем не е сигурно още! — подхвърли втората дама, чието набръчкано лице бе силно напудрено.

— Естествено, лельо Бети — отвърна бледата девойка, — но аз ще понеса твърдо разочарованието, ако не мога да се видя с Антъни.

— Твърдостта е повече мъжка черта, Кейт — рече укоризнено лелята. — Не бих сметнала това за недостойно, ако веднъж поне изразиш като млада девойка някое свое чувство с пролята сълза. Често се държиш твърде студено.

— Естествено, лельо Бети, ще помисля по този въпрос.

— Кейт, не бъди толкова сериозна — възкликна пълната домакиня. — Ако дойде, господин Роуч ще иска да завари тук една весела годеница! И недей да се безпокоиш за нищо! Ако той не може да дойде в Янктон, ще наредя да впрегнат кабриолета и ще заминем за Рандал!

— За бога! — Леля Бети почервеня от уплаха. — Надявам се, няма да минем през прерията?

— Тук отсечката е напълно безопасна, мила братовчедке, и пътуването ни ще бъде чудесно удоволствие! Ние имаме нов кабриолет с четири впряга; сякаш летиш с него!

— Но ние не можем да приемем, мила братовчедке, заради нас вие…

— Но, мила моя Бети, за мен самата ще бъде най-голямо удоволствие да предприема подобно пътуване с новия ни кабриолет и да изненадам своя съпруг във форт Рандал! Да, действително, той много обича такива изненади!

Дамите преминаха към топлия пудинг.

По време на настъпилата поради това пауза в разговора всички наостриха слух към конския тропот, който се разнесе по прашната улица. Кейт седеше с лице към прозореца и можеше да вижда улицата. Тя бе заела това място, защото тук лъчите на вечерното слънце силно дразнеха очите, поради което двете възрастни дами го бяха избягнали. Преди да се появи малката група конници с нейния лейтенант, Кейт забеляза на улицата най-напред двама бегачи.

В очите на девойката все още се четеше истински ужас, когато навън лейтенант Антъни Роуч се наведе малко от врания си кон и поздрави през прозореца седящите вътре жени. Лейтенантът леко се стресна, тъй като не знаеше дали ужасът на годеницата му не е предизвикан от неговата поява. Двете възрастни дами кимнаха и поздравленията им още звучаха, когато драгуните и техният лейтенант отдавна вече бяха изчезнали.

Кейт се бе поовладяла малко, когато вниманието на седящите на трапезата отново се насочи към нея.

— Колко е прекрасно! — възкликна госпожа Джоунс. — Веднага ще наредя да уведомят лейтенант Роуч, че може да дойде да ни посети! — Тя позвъни и даде нарежданията си на една чернокожа прислужница.

— Кейт — попита след това тя, — какво те изплаши така? Ти пребледня изведнъж!

— Нищо…

— Довери ми се, дете!

— Моля да ме извините. Много съм глупава. Преди групата с Антъни минаха двама бегачи. Единият от тях беше индианец.

— Но тук, край Мисури, това е обикновена гледка. — Настроението на домакинята леко се бе помрачило.

— Той така страшно си беше изрисувал лицето!

— Ще трябва да накарат тези хора да се отучат от това! То, разбира се, е езическо невежество. Кажи на своя годеник, мила Кейт, да заповяда на този човек да си измие лицето и той ще го стори. Няма вече „магьосници“. Те съществуват още само в романите на господин Купър! Нима не си истински щастлива, че ще видиш отново своя годеник, Кейт?

— Напълно.

— Кога ще бъде сватбата ви?

Девойката погледна несигурно към леля Бети.

— Не много скоро, не много скоро! — отвърна лелята. — Кейт и Антъни са сгодени едва от една година. Смятам, че най-правилно е срокът на един годеж да бъде три години, така е най-правилно.

Девойката подтисна една въздишка и госпожа Джоунс наблюдаваше Кейт със съчувствие. Девойката беше вече двадесетгодишна. Крайно време беше да се омъжи, ала леля Бети навярно не искаше да се лиши от послушната си безплатна прислужница. Кейт бе станала бедна, откакто фермата на дядо й бе изгорена заедно с нивите и всички сгради по време на въстанието на източните дакота през 1862 година. Бащата на Кейт, майор Смит, не бе успял да направи кариера и заможната собственица на воденица и овдовяла леля Бети изискваше от своята бъдеща наследница да я обслужва от ранно утро до късна вечер. Всичко това мина сега през ума на домакинята, ала тя не каза нищо.

Един час след разговора на дамите по време на вечерята лейтенант Антъни Роуч бързаше окрилен към малката къща. Помоли да го извинят заради посещението му в този необичаен час, представи се за много щастлив, оживен от радостта от срещата, каза няколко подходящи за случая ласкателства на двете възрастни дами, особено на леля Бети с богатото наследство, и чак тогава поздрави годеницата си. Веднага усети колко студена бе ръката на Кейт. Направи му впечатление също така, че девойката изглеждаше бледа и че около устните й се бяха врязали първите малки гънчици на умора и разочарование. Остана недоволен от това, защото искаше заедно с голямото наследство да спечели и една хубава и жизнерадостна булка, която няма да му дотяга с капризи. Реши да разбере повода за бледността и студенината на Кейт и се съюзи за целта с госпожа Джоунс. Домакинята успя да отведе леля Бети за няколко минути в едно друго помещение и годениците останаха за малко сами.

— Кога ще бъде сватбата ни? — попита Роуч веднага годеницата си. — Говори ли вече с леля Бети?

— Да, говорих — отвърна Кейт бавно, със съвсем различен, малко по-дълбок глас, отколкото разговаряше обикновено с леля си. — Леля Бети ще даде съгласието си най-рано след две години.

— Но това е безразсъдство! Щуротия! Затова си толкова бледа, разбирам! Какво можем да сторим ние двамата?

— Не би ли желал да разговаряш сам с леля Бети, Антъни? Ти си по-опитен от мен. Татко би бил съгласен веднага да се оженим.

— Хм, да, да, виждам, че ще трябва сам да се заема с тази работа. Значи баща ти е съгласен? Чудесно! Тогава… хм… вие трите ще дойдете на посещение във форт Рандал, нали?

— Госпожа Джоунс има голямо желание. Иска да изпробва новия им кабриолет и да изненада съпруга си във форта.

— Аз ще се погрижа това посещение да се осъществи. Ще съпроводя колата ви с моите драгуни чак до Рандал. Няколко дни по-късно ще се отправя от форт Рандал с една колона с боеприпаси към Ниобрара при баща ти. Кейт, ще дойдеш ли с мен там? Тъкмо ще вземем благословията на баща ти! Тогава леля Бети няма да може да ни създава повече трудности! Смятам, че няма да те лиши от наследство заради подобна твоя постъпка?

— Антъни! Антъни! — Кръвта букна чак до слепоочията на девойката, фигурата й се изопна. Тя не желаеше нищо по-силно от края на безрадостното си съществуване край богатата леля.

— Ето така ми харесваш, Кейт! Значи решено! Разбира се, леля Бети не бива да подразбере нищо. Няма да си вземаш рокля за езда, като тръгнеш за Рандал; ще пътуваш в кабриолета заедно с двете възрастни дами като покорна племенница, а за всичко останало ще се погрижа аз!

Роуч отстъпи крачка назад, тъй като вратата на съседната стая се отвори. Госпожа Джоунс и леля Бети се върнаха отново.

— Господин Роуч! — подхвана домакинята със своя възбуден глас. — Надявам се, че сте стигнали до съгласие с вашата годеница тя да приеме моята покана и да дойде заедно с нас в Рандал?

— Не само това, госпожо Джоунс, ами аз лично ще придружа вашия кабриолет заедно с моите драгуни до форт Рандал!

— Колко любезно и колко прекрасно! Каква чудесна идея! Нали, Бети?

— Няма да е зле — отвърна запитаната доста по-сдържано, но явно успокоена.

— Впрочем — госпожа Джоунс също се усмихна — ще се наложи, господин Роуч, да заповядате на своя индиански бегач да изтрие боята от лицето си. Изрисуваната му физиономия твърде силно изплаши вашата годеница.

Роуч отвърна с любезна, малко принудена усмивка:

— Кейт е смела по природа. Не се съмнявам, че скоро ще свикне с атмосферата в Дивия Запад!

Сутринта след тази среща лейтенант Роуч се отправи в определения час към полковник Джекмън. Той умееше да се държи коректно, почтително, но не и раболепно и при вида на този лейтенант смръщените черти на лицето на полковника се поотпуснаха. Роуч подаде запечатания с восък и печат плик от майор Смит.

Кабинетът на полковника беше много светъл, все още зимният ден навън беше съвсем ясен и полковник Джекмън нямаше нужда от лупа, за да разчете едрия, ясен и силно заострен почерк на майор Смит. Колкото видът на писмото да му хареса обаче, толкова по-малко му се понрави съдържанието му.

— Постоянно и непрекъснато все същите оплаквания и молби! Аз не съм нито сляп, нито глух. Но и майор Смит трябва да разбере най-после, че чрез непрекъснатото повторение едни и същи оплаквания няма да ми се сторят нито нови, нито по-убедителни. Та какво ще предприемем сега, лейтенант Роуч? Аз имам заповед: хората от племето дакота трябва да бъдат затворени в определените за тях резервати! Значи трябва да ги натикаме там! Също и тия няколко малки банди в околностите на Ниобрара, с които Смит, непонятно защо, все още не може да се справи.

— Тъй вярно. Разрешавате ли едно предложение?

— Моля. И вие там, във форт Рандал, сигурно имате мнение по въпроса.

— Тъй вярно. Ние в Рандал можем сега да се лишим от някой и друг войник и да го изпратим като подкрепление на форта край Ниобрара. Естествено, заедно със съответните муниции и продоволствие. Аз съм готов да поема един такъв транспорт и да остана край Ниобрара, докато най-после се възцари ред и в този несигурен край.

— Браво, Роуч! Такива искам да бъдат нашите млади офицери! Вие напълно приличате на своя високо ценен от мен баща! Ще пиша съответно по този повод на коменданта в Рандал. И още нещо: Как преценявате вие причината за непрекъснатите ни неуспехи във форта край Ниобрара? Хората са малко или… хм… искам да кажа… твърде малка е съобразителността и енергичността на коменданта?

— Не бих си позволил да давам мнение по въпроса! — Роуч гледаше надолу към върховете на ботушите си. — И все пак до известна степен, ако вземем пред вид мнението на обикновените войници и на охраната — хората искат да бъдат командувани по-добре. Та това е същинска лудница! Да оставят един дребен военен вожд, някакъв си индиански предводител на банда, който сигурно не разполага с повече хора, отколкото майор Смит… да оставят такъв един червенокож негодник да се налага с номерата, които непрекъснато ни играе, докато ние от своя страна… какво да ви кажа, се задоволяваме в най-добрия случай да изпровождаме с успех някое и друго молителско писмо през прерията!

— Такова е и моето мнение, Роуч, точно такова! Впрочем напоследък аз спечелих един нов, опитен в живота тук, на Запад, съветник. Нарича се Фред Кларк. Истински хитрец! Но може да ни бъде полезен. Той предлага да подсилим форта, да изпратим там някой млад, енергичен офицер и след това, като стреснем оня дакота, тоя червенокож негодяй, този… Хари, да, Хари, да го заловим! Преди той е бил разузнавач при нас. Ние можем да го обесим за предателство, ако сметнем това за целесъобразно.

— Прекрасно! Аз ще преценя всички възможности в това отношение.

— Добре. Сега ще издиктувам писмата. Моля, елате отново след един час!

Роуч се оттегли. Щом се отдалечи достатъчно, за да не го чуе полковникът, лейтенантът започна да си подсвирква доволен. Пътят на неговата кариера се откриваше чист пред него.

— След един час — каза той на Пит, който го очакваше — ще получим всичко, каквото поискаме! След един час ти ще тръгнеш към форта с писмата на полковник Джекмън. Аз самият ще те настигна след няколко дни заедно с нашите драгуни. Ще трябва да съпроводя съпругата на майор Джоунс до Рандал.

— А кой ще съпровожда мен и писмата, скрити в джоба от лосова кожа на гърдите ми?

Роуч се направи, че не е чул твърде интимния тон, тъй като и неговата съвест не беше съвсем чиста.

— Ти можеш да вземеш двамата бегачи Джек и Боби. И без това дамите са се изплашили от изрисуваното лице на Джек. Те искат индианецът да си измие лицето! — Роуч се закашля, за да не се разсмее непристойно.

Пит изгрухтя от удоволствие.

— А, само това не! — рече той. — Свинята си носи мръсотията, индианецът ходи боядисан. Иначе и двамата стават непоносими. И така, аз ще взема Джек и Боби със себе си.

Един час по-късно изпълниха уговореното. Пит получи две написани от краснописец и подписани от полковник Джекмън, подпечатани на много места писма, които трябваше да отнесе като доверен бърз куриер във форт Рандал.

Чипоносият изкара коня си. Двамата бегачи бяха пренощували в конюшнята и вече бяха готови за път. Пит им заобяснява многословно какви успехи бил пожънал лейтенант Роуч пред полковник Джекмън и че във форта край Ниобрара щяло да пристигне силно подкрепление. Боби приветствува, както се полага, постигнатия успех. Джек от племето понка, изглежда, бе разбрал твърде малко от приказките на Пит или въобще не бе проявил интерес и явно не се засягаше от това, че куриерът ездач може да го сметне за глупав и високомерен.

На идване от Рандал в Янктон куриерската група бе прекосила Мисури при Рандал и бе пресякла по този начин завоя на реката. Сега Пит заяви, че искал да преминат реката близо до Янктон и да заобиколят завоя на Мисури. Тъй като това беше съвсем безполезно и щеше да коства загуба на доста време, той призна накрая на Боб, че се бил нагърбил да извърши някакви дребни лични услуги за градчето Ниобрара и затова избрал този заобиколен път. Бегачите нямаха какво да възразят. Дали се подчиниха доброволно, или не, не се разбра; пък и това никак не интересуваше Пит. Щом като лейтенант Роуч щеше да свърже личните си интереси със служебните, защо и дребната риба Пит със сплескания нос поне за известно време да не бъде господар сам на себе си?

Придружен от двамата бегачи, куриерът стигна до брега на Мисури, където трябваше да се прехвърлят със сал.

По време на престоя на куриерската група в Янктон видът на реката твърде се беше променил, тя беше силно придошла. Глиненожълтите води се плискаха високо нагоре по бреговете. Ледоходът беше застрашителен. И по повърхността на реката се виждаха водовъртежи, които бяха твърде опасни за преминаването на плавателни съдове. Моторният сал беше спрял на източния бряг. Салджията пушеше. Двамата му помощници — високо израсли, съвсем млади момчета, облечени в сини панталони и раирани якета — се изтягаха на тревата край него. Никой не даваше вид, че смята да предприема пътуване.

Когато Пит пристигна заедно с Боб и Джек на брега, там вече чакаха двама пътници. Отначало двете групи мъже стояха спокойно на мостика и чакаха заедно. Двамата пътници, които бяха пристигнали първи, привличаха погледите с външния си вид. Единият от тях беше белокож, другият — индианец. И двамата бяха облечени много изискано и чисто, белият — в каубойски дрехи, ала от скъпа мека кожа, а индианецът — по индиански обичай; той беше обут в кожени панталони с гамаши и с ресни по шевовете, а отгоре имаше дълга кожена, красиво бродирана дреха и огърлица от злато и скъпоценни камъни. Край тях стояха чистокръвните им коне. Индианецът водеше и един катър с багажа им.

— Е — рече най-после салджията, като изгледа петимата клиенти и избута лулата си в ъгъла на устата. — Кой от вас иска непременно да се удави? Аз не.

— Ние трябва да се прехвърлим отсреща! — възкликна Пит. — Военна заповед!

— Предайте заповедта си на реката! — отвърна салджията, несмущаван от нищо. — Може пък ледоходът да ви послуша! — Той посочи с палец през рамото си към носещите се надолу ледени блокове и завирените места. — Вашият военен началник ще плати ли нов сал и пенсия на вдовицата ми?

— Я стига си приказвал глупости! Трябва веднага да се прехвърлим оттатък! — Пит мислеше за своите дребни лични задължения и не искаше да се откаже от тях.

Добре облеченият господин извади портфейла си.

— Колко искате, за да ни прекарате оттатък?

— Хм, хм. — Салджията назова десетократна цена. — И то за всеки поотделно! — добави той и се огледа наоколо.

Несъзнателно всички погледи последваха неговия, за да разберат какво смятат останалите пътници. Всеки от чакащите изгледа изпитателно останалите един по един. При това добре облеченият индианец, чието лице не бе изрисувано, изглежда, неочаквано се изплаши от нещо. Не каза обаче нито дума, само се извърна на другата страна и зарея поглед над водата.

— Хайде, какво чакаме! — настоя Пит. — Боби! Ти спечели от залагането и освен това ти дадоха и награда като победител! Ти ще платиш за трима ни!

— Не, не и не! Не плаща! Всичко изпил.

— Какво, всичко си изпил? Ти с всичкия си ли си?

— Съвсем с всичкия!

— През следващите дни положението за движение по реката ще се подобри ли, или ще се влоши? — попита непознатият господин салджията.

— Ще се влоши. През следващите дванадесет-четиринадесет дни въобще няма да може да се минава оттатък. Нито един организиран кормчия или салджия няма да се съгласи да поеме такъв риск.

— Ти не си ли организиран? Кажи тогава ясно! Аз ще заплатя за всички ни желаната сума.

— И за конете ли? И за катъра?

— Тяхната такса как ще изчислиш?

— Всяко добиче се равнява на четирима души. Те и без това създават много повече грижи!

Господинът с портфейла в ръка не се подвоуми и сега. Това се стори доста странно на всички останали, защото той имаше нежни ръце, болнав вид на лицето, а добре поддържаните му меки коси бяха посивели. Съвсем не приличаше на човек, готов да поема голям риск. Навярно го въодушевяваше някакво силно желание или някаква идея, за да се съгласи да поеме такъв риск, който явно не бе по силите му.

Докато той плащаше, Пит вече откара кафявия си кон на сала, много доволен от развоя на нещата. Не беше лесно да се отведат конете върху сала, защото те предусещаха опасността. Индианецът със скъпоценната огърлица държеше своя собствен пъстър жребец и белия кон на сиви петна на своя бял спътник за юздите. Боб му се притече на помощ и се зае с катъра, натоварен с багажа. С мъка отведоха и тези животни върху люлеещия се сал.

Междувременно господинът в каубойското облекло вече бе платил. Боб му помогна да се качи на сала. Салджията и едно от момчетата също скочиха върху дъските; котелът бе запален, лопатните колела заработиха. Другото момче отвърза въжето и скочи едновременно със стройния понка върху нестабилния вече сал.

Силното течение веднага повлече рязко надолу плавателния съд. Никой не изпитваше желание да разговаря. Всички бяха вперили поглед във водата и в кормчията на кормилото. На брега се насъбраха всички хора, за да наблюдават пътуването. Жителите по брега на реката очакваха с нетърпение да видят как ще се справи салът с тежките условия на придошлите води и силния ледоход.

Когато конете и катърът се поуспокоиха и пътуването сякаш тръгна нормално, господинът с посивелите коси попита любезно Боби:

— Накъде пътувате?

— За форт Рандал!

— Аха. — Господинът размени поглед със съпровождащия го индианец. — С известно леко отклонение!

Салът започна да се върти. Водите си играеха с него. Лицето на кормчията помрачил.

Моторът успя да извлече сала от водовъртежа. Достигнаха средата на реката и я отминаха. Салът се стремеше вече към западния бряг, когато нещо силно го блъсна отдолу под водата. Всичко останало се разигра с ужасяваща бързина.

Моторът престана да работи. Докато салът се носеше неуправляван по течението надолу, нещо го блъсна сега пък отстрани. Той неочаквано заседна и се наклони. Веднага се струпаха парчета лед и се образуваха нови водовъртежи. Течението напрягаше зловещите си сили, за да отстрани препятствието по пътя си.

Двете момчета излязоха от долното помещение, където машината вече бе престанала да работи. Изпълзяха задъхани и плюещи на палубата. Салджията стискаше с ръце неподдаващото кормило. Най-сетне той извика против волята си:

— Да се спасява кой както може! Спасителни лодки нямаше.

Сивокосият пътник смъкна якето си, за да може да плува по-добре. Силна вълна разкъса струпалите се огромни парчета лед, плисна върху палубата, заля всички с ледени пръски и отнесе надолу коженото яке.

Боб откачи единствения спасителен пояс, който се намираше на палубата, и го подаде мълчаливо на непознатия. Човекът се смути, ала го пое.

Пит не мислеше вече за никого. Бе скочил във водата и заплува към брега. Катърът, който не бе завързан достатъчно здраво, последва примера му, спусна се с товара си във водата и също се понесе по течението. Боб и индианецът със скъпоценната огърлица отвързаха останалите коне. Искаха да ги изтикат във водата, ала конете се подхлъзнаха, паднаха от сала, вдигнаха се на задните си крака и заритаха изплашени с предните. Стройният понка, който бе стоял досега встрани, се приближи с дълъг скок. Даде бързо знак с ръка на добре облечения индианец да се погрижи за сивокосия господин, а той и Боб се заеха с конете. Сивокосият скочи едновременно със своя индиански спътник във водата. Джек, който бе изостанал, за да е заедно с Боб, сега напрегна мишци и показа умението си да борави с коне. Не мина и половин минута и трите жребеца вече бяха във водата. Джек също се спусна в калножълтите буйни води и заплува край животните. Не бе сметнал за необходимо да свали някоя от дрехите си; не бе свалил дори и пречещото му при движение пончо.

Заедно с Боб напуснаха сала и двете момчета, които бяха изпълнявали ролята на машинист и огняр.

Салджията обаче все още стоеше пред станалото вече излишно кормило; бързо течащата вода стигаше чак до кръста му. Но той не пускаше кормилото. На източния бряг, откъдето бе отплувал салът, се трупаха все повече хора и размахваха ръце. Те навярно и крещяха, ала гласовете им не можеха да се чуят през широката река. Водовъртежите се засилиха и погълнаха сала заедно с кормчията. Плуващите мъже дори не забелязаха това; твърде много бяха заети сами със себе си.

Пит стигна пръв до западния бряг. Измъкна се целият вир-вода и се огледа назад за останалите. Те плуваха разпръснати из водата. Джек не се отделяше от конете. Двамата непознати плуваха един до друг. Изглежда, индианецът със скъпоценната огърлица и Боб поддържаха с все сили сивокосия господин със спасителния пояс, за да не го отвлече силната вода. Двете момчета бързо настигнаха тази последна група.

Пит изтича към мястото, където конете трябваше да излязат на сушата. Почака съвсем малко и изплашените животни вече започнаха да се катерят по брега и по стръмнината нагоре. Пит успя веднага да хване своя кафяв жребец за юздата. Стройният понка се бе прехвърлил върху гърба на пъстрия кон на непознатия индианец още във водата. Сега той хвана белия жребец за юздата. Пит и Джек видяха надолу по течението катъра, който тъкмо се изкачваше заедно с товара си на брега и после побягна в галоп на юг. Пит се спусна да догони животното.

Сивокосият господин, съпровождащият го индианец и Боб също успяха да се спасят. Те излязоха от водата заедно с двете момчета. Нагизнали, треперещи от студ, те се запрепъваха по стръмния бряг нагоре. Момчетата изтичаха към една колиба, направена от кори на дървета, горе на високото. Към същата барака, която салджията навярно бе използувал за подслон в случай на нужда, се насочиха и двамата непознати мъже.

Стройният понка и Боб останаха сами на открито. Събраха дървета, напалиха огън и се съблякоха, за да изсъхнат заедно с оръжието и дрехите си от вятъра и от огъня. Все пак стройният понка и сега не свали басмената си риза: искаше да я остави да изсъхне на гърба му.

Боби се огледа към колибата и конете. Непознатият индианец тъкмо бе излязъл отвътре и започна да търка техните два коня, които зъзнеха не по-малко от хората. Пит се завърна без успех от опита си да залови катъра с товара. В момента, в който щеше да го хване, хитрото животно навлезе отново във водата. Чипоносият спъна краката на своя кафяв жребец и се скри, целият нагизнал във вода, в колибата. Скоро обаче излезе в сухи дрехи. Явно бе взел някакъв работен костюм на удавилия се кормчия и сега се насочи към Боб.

— Ама че свинщина! — Пит застана широко разкрачен. — Всичко е вир-вода! Дори не можем вече и един изстрел да дадем! Все пак писмата успях да спася. Кожената ми жилетка не пропуска вода! Слушай, Боби, ти наистина ли пропи всичко, или ще можеш да платиш на двете момчета нещо за костюма, който облякох? Удавеният кормчия им бил баща. Господинът с портфейла е пълен фалименто. Парите му били в дрехата, която сега си плува надолу по Мисури. Багажът и оръжията им пропаднаха заедно с катъра! Така че този господин Морис ще може да се свърже с банката си едва в Ниобрара или във форт Рандал! Дотам сега е по-лесно да стигнем, отколкото да се връщаме обратно в Янктон — през тая трижди проклета река!

— А защо ти сам не платиш на сираците дрехата, която си взел? — отвърна Боб.

— Че аз нямам нищо повече. Аз въобще никога нямам пари! Още моят старец ми се сърдеше за това, то беше и причината да дойда тук, в Дивия Запад. Нима ти смяташ да ме научиш тепърва да пестя? Каква полза има бедният човек да пести?

— Некадърник си ти!

— Да изпратя ли все пак момчетата при тебе, Боб, или не?

— Ще видим. Нека дойдат!

— Добре, това е вече мъжка дума.

Пит се отдалечи, за да уведоми момчетата.

Те дойдоха. Бяха израсли много високи, слаби, мускулести. Загарът на кожата им все пак не можеше да скрие пребледняването им.

— И така, баща ви загина — рече Боб. — Той сам така искаше. Къде е майка ви?

— Отсреща, в Янктон.

— Имате ли още един сал? Отговорът бе клатене на глави.

— Майка ви работи ли?

— Пере на хората.

— Колко сте годишни?

— Аз съм на тринадесет, брат ми — на дванадесет.

— Какво смятате да правите сега?

— Ще живеем в колибата, докато спадне водата на реката.

— Има ли какво да ядете дотогава? Отново поклащане на глави.

Боб се обърна към другаря си понка.

— Какво ще правим с двамата хлапаци? От какво ще се хранят, докато стигнат отново при майка си?

Джек не отговори. Изглежда, според него подобен въпрос въобще не можеше да бъде затруднение за едно дванадесет и едно тринадесетгодишно момче. Ала Боби си остана все така загрижен.

— Слушайте! — подвикна той на двете момчета. — Колко е далеч оттук до следващото село?

— Един час на кон.

— Можете да стигнете пеша дотам. Ще ви платя за дрехите на баща ви, които Пит е облякъл, и ще ви дам още малко пари. С тях ще си купите храна и ще се хванете на работа в селото.

Парите, които ще спестите, ще дадете на майка си. Разбрано ли е?

Няколко сълзи се стекоха по бузите на по-малкото момче.

Боб разтвори джоба на колана си. Оказа се, че не бе пропил нито едно пени. Подаде на момчетата един долар. Те се ококориха, сякаш се бе случило истинско чудо. С тези пари можеха да живеят половин месец и ако пестяха много и припечелеха нещо допълнително, можеха да изкарат и по-дълго време. Струваше им се непонятно, че негърът без връхна дреха беше толкова богат и на всичко отгоре — толкова щедър.

— И ти можеш да дойдеш в колибата! — покани го по-голямото момче.

— На мен на открито ми е по-добре. Не ви ли харесва нашият огън? Можете да седнете при нас!

Момчетата се подчиниха.

Откъм колибата от дървесна кора се чу някакъв странен звук. Сякаш някой хлипаше.

— Това е богатият мъж, който вече няма пари — рече Боб.

— Той много добре знае, че салът нямаше да потъне и салджията нямаше да се удави без тия негови пари — отвърна другарят му понка, който обикновено мълчеше.

— Да, така е. Така е. Но кой ще му отнеме вината? Със своите пари той лиши тези две момчета от баща. — Боб бе тъжен и се зае с огъня, за да има да върши нещо.

— На дъното на Мисури има вече стотици салове и малки кораби — промълви тихо по-малкото момче.

Боб кимна.

— Лоша река, буйна река. — Той се обърна към Джек. Досега бе говорил само на английски със своя другар понка, сега обаче заговори на някакъв индиански диалект, който двете момчета не познаваха и не разбираха: — Ти също ли позна двамата чужденци? Това е Прелетната птица Жълтата брада Тайнствения жезъл, който умее да рисува картини, и неговият червен брат Дългото копие от племето чейени, когото той е откупил от един резерват.

Стройният понка само кимна.

— Страхувам се, че Дългото копие те позна — добави съвсем тихо Боб на езика на дакота.

— Той познава белезите по главата ми, които получих като дете в борба с един орел — отвърна Джек. — Но той ще мълчи.

Двамата прекъснаха разговора си, защото Пит отново излезе от колибата и се приближи към Боб и Джек.

— Какво става? Ще тръгваме ли? Моят кон трябва да се движи, иначе ще вземе да ми се разболее след тая баня.

Боб и Джек се изправиха безмълвно.

— Художникът реве там вътре, задето е потънал салът — рече Пит. — Най-добре ще бъде и те да дойдат с нас в Рандал.

— Дай му сухите дрехи — посъветва го Боб, — тогава и той може да дойде с нас.

— Ами аз?

— На теб нищо няма да ти стане от мокрия панталон. В Рандал този човек отново ще стане богат и ще те възнагради!

— Не е лоша идея. Добре.

Така всички спасили се мъже отново тръгнаха на път. Момчетата се запътиха на юг към близкото село. Пит яхна своя кафяв жребец, Дългото копие от племето чейени — своя пъстър кон. Боб държеше за юздата белия жребец на художника, който излезе последен от колибата.

Конете потеглиха в галоп, двамата бегачи тичаха с равно темпо и широки крачки. Вече не им беше студено.

Когато Пит, Боб и Джек пристигнаха във форт Рандал заедно с двамата непознати, и те самите, и дрехите, и конете, и оръжието им отдавна вече бяха изсъхнали. Само по бедните моряшки работни дрехи на художника всеки веднага можеше да прецени, че им се е случило нещо неочаквано.

Малката група се приближи към външната порта. Постовият се двоумеше дали да пусне вътре художника и индианския му спътник и ги попита за имената.

— Дан Морис и Дългото копие от племето чейени. Един ездач без седло избърза по молба на куриера Пит при коменданта и скоро се върна, за да съобщи, че Морис е добре дошъл заедно със своя съпровождач и веднага ще бъде приет. Така двамата влязоха с конете си заедно с Пит във форта.

— Елате и вие! — подкани Пит двамата бегачи Боб и Джек покровителствено. — Вие изпълнихте поставена ви от нас задача, следователно можете да спите в конюшнята ни.

Къдрокосият Боб погледна въпросително своя другар понка. Като забеляза, че той е съгласен, двамата приеха поканата. Двете групи се разделиха. Пит отведе Морис при коменданта. Подпомогнат от двамата бегачи, Дългото копие отведе конете в конюшнята. Двамата индианци и негърът не размениха нито дума. Щом подслониха конете, Дългото копие се отдалечи. Боб и Джек намериха чиста слама и се отпуснаха върху нея в един ъгъл на конюшнята. Бяха уморени.

Беше още рано сутринта. По пладне Дългото копие влезе отново в конюшнята, погрижи се за конете и се запъти към Джек и Боб.

— Прелетната птица Жълтата брада Тайнствения жезъл желае да рисува Джек от племето понка.

— Хартията и боите му се разхождат върху гърба на катъра по брега на Мисури — отвърна Джек. — Дали да отида с един кон и да заловя отново катъра на художника Морис Жълтата брада?

Дългото копие сведе поглед и попита:

— Искаш ли да дойдеш? Стройният понка не се замисли дълго.

— Ще дойда. — Изправи се от пода и последва чейена. Дългото копие преведе младия понка през двора към една сграда с кула и се заизкачваха по вътрешната дървена стълба. Когато той отвори една врата, пред очите им се разкри светла стая, която навярно използуваха като помещение за стражата, сега обаче бе предоставена на художника. Морис седеше пред масата. Беше облечен в чужди, неподходящи за него, ала ушити от най-хубав плат дрехи. Пред него бяха разтворени книжа, които той тъкмо бе чел.

Художникът се изправи, за да посрещне почтително стройния понка, както се полага за гост, поздрави го, предложи му стол и чак когато индианецът седна, и Морис, и Дългото копие се разположиха край него. Морис предложи тютюн. Гостът и чейенът напълниха лулите си. Дори и след като те дръпнаха по няколко пъти от лулите си и художникът запали скъпата пура, навярно подарък от коменданта, не заговориха веднага. От прозореца на стаята се откриваше широк изглед над целия район на форта и още по-нататък към хълмистата местност. Отначало и тримата бяха насочили поглед навън и се поглеждаха взаимно само сдържано, с крайчеца на окото.

Художникът взе едно малко листче, написа нещо върху него и го подаде на госта.

Той прочете: „Хари Токай-ихто“. Смачка листчето, изби искра от огнивото си и изгори хартийката.

— Какво искаш от мен? — попита той художника.

— Ние ще мълчим.

— Знам. Иначе и досега щяхте да плувате по Мисури.

— Аз те помолих да дойдеш. — Художникът явно търсеше подходящи думи, с които да разговаря със своя гост, тъй като от нанесената по лицето му боя не можеше да разбере настроението му. — Ние се видяхме преди тринадесет лета за първи път. Тогава ти беше момче в шатрата на своя баща Матотаупа, когото аз опознах сред вашето племе дакота като един прекрасен човек. След това се видяхме втори и трети път. Баща ти бе прокуден; белите мъже го съсипаха със своето бренди, а ти стана наш съгледвач — като деветнадесетгодишен младеж. Сега ти си на двадесет и четири години и вожд на своето племе. Какво стана с баща ти?

— Белият мъж на име Джим, тая лисица, който се нарича също така Фред Кларк, уби баща ми и смъкна скалпа му. Хвърлиха убития за храна на рибите.

Художникът потрепера.

— Значи такъв е бил неговият край. Отново настъпи мълчание.

Художникът местеше един от листовете, които лежаха пред него на масата, ту насам, ту натам. Изглежда, отново започна да го чете.

— Може би между другото — каза най-после той, все още двоумейки се, — но ще бъде добре ти да го прочетеш. Знаеш ли нещо за племето на шеептините?

— Това е едно малко племе на северозапад. — Индианецът запали отново лулата си, която беше изгаснала.

— Едно храбро малко племе. Шеептините искали да се преселят през границата в Канада, за да не ги принудят да се настанят в резерват у нас в Щатите. Тръгнали на път посред зима, вървели през лед и сняг заедно с жените и децата си през планините. Когато стигнали границата, толкова много хора от техните били измръзнали и се изпогубили, че вождовете им се предали заедно с останалите живи. Ето тук, това е отчет с речта на вожда, която той произнесъл при предаването си. — И художникът побутна листа към индианеца.

Хари зачете бавно, после отново и отново, сякаш искаше да научи наизуст думите на тази реч. Когато върна листа, той каза:

— Великият баща във Вашингтон и многото по-малки бащи, които му помагат да управлява, са странни хора. Те приличат на ездачи, които дърпат силно коня за юздата и същевременно го удрят с камшик. Те държат в подчинение с много усилия червените мъже и ги измъчват в резервати.

— Ти знаеш, че дакота трябваше да се заселят още преди един месец в новите резервати.

— Хау. Посред зима.

Морис сякаш разсъждаваше дали има право да зададе следващия въпрос, който го вълнуваше. Най-после се реши:

— Какво смятат да правят дакота?

— Ще трябва да попиташ главните вождове и съвета на старейшините на нашата племенна общност.

— Ти самият имаш ли някакъв въпрос към нас… Джек?

— Не. Или може би вие бихте ми казали с какво право белите мъже нарушават всички свещени договори?

Художникът сведе поглед.

— Ти знаеш — заекна той, — че аз притежавам тотема на Тасунка-витко, вашия главен вожд, и че никога няма да убия или да предам никой дакота. Не знам дали вие възнамерявате да се биете с нашите войски. Ако мислите да се биете обаче, вие ще изгубите тази битка. Не знам дали…

— Но може би — рече Джек от племето понка, който в същност се наричаше Хари Токай-ихто и беше дакота, — може би ти знаеш, Прелетна птицо, защо същите онези бели мъже, които водиха война, за да освободят от робство негрите, сега се бият, за да затворят дакота в един огромен затвор, който те наричат резерват, и защо искат да се отнасят с тях така, както се отнасят с белите хора, затворени в лудница — без права, без свобода?

Художникът гледаше втренчено индианеца.

— Негрите са работна сила за нашите фермери и предприемачи дори и като свободни хора. Дакота обаче искат да създадат своя държава и да живеят според собствените си закони и принципи, които не носят голяма полза на икономиката.

— Излиза, че хората трябва да живеят или за ваша полза, или да умрат?

— Джек, победителите в гражданската война станаха корумпирани и самонадеяни. Над нас самите републиканските стоманени магнати властвуват днес по един направо нетърпим начин. Може би това някога ще се промени. За вас обаче тогава вече ще бъде късно.

— Чул ли си нещо за хората от племето дакота от Минесота, Прелетна птицо, които се пренесоха преди четиринадесет лета в Канада?

— Те и до днес си живеят край реката Сури. Индианецът се изправи.

— Ти никога няма да нарисуваш моя портрет, Прелетна птицо Тайнствения жезъл. Аз си отивам.

— Ще се видим ли пак?

— Не вярвам.

Когато индианецът посегна към бравата на вратата, художникът го спря още веднъж.

— Джек, спомняш ли си още от времето, когато ти беше наш съгледвач, инженера Хенри Хенри, младия приятел на Джо Браун, този голям пионер на Юниън Пасифик? Тогава се познавахте.

— Спомням си го.

— Той е тук.

Индианецът не показа никакво безпокойство.

— Хенри иска да се придвижи до станцията по горното течение на Ниобрара. Пропил е парите си, претърпял голям служебен неуспех и сега иска да поправи, каквото може. През Блек Хилс ще се строят две отклонения на Юниън Пасифик. Хенри…

— За Хенри ще бъде по-добре, ако се върне обратно в градовете в източните райони.

— Няма ли да го пощадиш?

Индианецът се престори, сякаш въобще не му бяха отправяли такъв въпрос. Тръгна си. Затвори тихо вратата зад гърба си.

Художникът Морис остана в светлата стая, ала имаше чувството, че около него се възцари мрак.

— Дълго копие?

— Да?

— Приятелството на хората, които ценя, ми се изплъзва. Те ще се избият помежду си…

Художникът се изплаши и млъкна, защото чу нечии тежки стъпки, изкачващи се по стълбата. Индианецът се бе отдалечил съвсем тихо и те въобще не го бяха чули.

На вратата се почука и миг след това вътре влезе един около тридесетгодишен мъж. Той затръшна силно вратата зад себе си.

— Морис! — възкликна той. — Преди малко при коменданта успяхме да се поздравим съвсем за кратко! Каква среща след толкова много години, ще трябва да я отпразнуваме! Виж, донесох шише превъзходно уиски!

— Хенри, не бива пак да започваш да пиеш! Ще се съсипеш!

— Само днес и няма вече! Само днес! За раздяла. Утре заминавам за станцията на Смит край Ниобрара. Животът сред пустошта започва отново! Моят стар благодетел и учител в професията, Джо Браун строи на север Нордърн Пасифик, Хенри Хенри обаче ще строи железница към златните мини в Блек Хилс! Елате, вземете чашите!

Морис допря чашата до устните си. Дългото копие избута настрана пълната чаша.

— С кого ще заминеш за Ниобрара? — попита го неспокойно художникът.

— С кого ли? С писмото на полковник Джекмън и ще взема със себе си двама прекрасни скаути, Боб и Джек. На безносия Пит вече му е дошло не до гуша, а до носа и засега не му се ще да се озове отново сред тия дакота.

— Откажи се и ти, Хенри! За бога, откажи се!

— Но какво става с теб, Морис! Нима се страхуваш от нашия някогашен скаут Хари, който сега правел несигурна за нас областта край Ниобрара като вожд на Мечата орда под името Токай-ихто?

— Страх ме е за теб! Честно казано, да. — Художникът почувствува известно облекчение, задето с чиста съвест можа да каже поне половината истина. — Ако твоят стар приятел Джо Браун беше тук, и той би те предупредил като мен!

Хенри гаврътна наведнъж една чаша.

— Какви ли не легенди разправят за нашия някогашен Хари! Не е чак пък толкова страшен нашият приятел; нали се познавахме. Един бърз револверен изстрел и вождът ще забие нос в тревата!

Морис потрепера.

— Морис, художнико, ти си ми чувствителен като най-нежна струна! Щом като тук, във форт Рандал, цял потреперваш само при мисълта за Хари, тогава ще направиш по-добре да тръгнеш веднага обратно към дома си! Защото през това лято тук, в прерията, все пак животът ще стане малко по-неспокоен, отколкото преди!

— Престани да се подиграваш, Хенри! И за бога, недей да тръгваш за Ниобрара сам с двама скаути, които почти не познаваш. Изчакай! Само след четиринадесет дни една кавалерийска рота и една колона с муниции и милиция ще заминат за форта на Смит. Присъедини се към тях!

— Че аз да не съм дете! Тъкмо за пристигането на тази колона с муниции ще трябва да бъдат уведомени хората в станцията на Ниобрара от писмото, което аз ще им отнеса!

— Но това е недопустимо! Да се използува частно лице за куриер! Направо не мога да си обясня колко лекомислено постъпваме понякога!

— Комендантът ще ми даде служещите при него на заплата скаути, това ти го казвам за твое успокоение! Освен това имам и поръчки от някои вестници. Аз ще бъда първият човек, който ще напише дописки на очевидец за живота в Ниобрара.

При този отговор Морис престана да упорствува. Хенри се смееше и изпи още три чаши.

— До следващия път!

— Да се надяваме! — Нервите на Морис бяха съвсем напрегнати. От възбуда чак му се доповръща.

Хенри поклати глава, присви устни и се сбогува.

На излизане от стаята на художника индианецът Джек-Хари видя през прозореца долу идващия насам през двора инженер. Затова той не слезе по стълбите на кулата, а се изкачи малко по-нагоре. Щом Хенри затръшна вратата на стаята зад гърба си, индианецът се смъкна безшумно надолу и остана да подслушва пред вратата.

Така съдържанието на разговора между Морис и Хенри вече му бе известно. Малко преди Хенри да излезе от стаята, индианецът се измъкна от сградата с кулата. Мина отсреща в конюшнята, където бяха преспали заедно с Къдрокосия Боби.

Завари негъра в същия ъгъл върху сламата и седна до него.

— Хенри ще потегли утре заран на кон с едно писмо до Смит във форта на Ниобрара — каза той на езика на дакота. — Ние двамата с теб ще го придружаваме. Писмото няма да стигне до предназначението си.

Боб не отвърна нищо. В неговите очи Хенри беше само дребна риба.

Като бегачи индианецът и негърът имаха право на дажба храна. Къдрокосия Боби бе донесъл вече днешната дажба и за двамата и сега започна да яде парче месо от консерва, докато индианецът глозгаше кокал.

— Тук край форта започва един резерват за дакота. Това е източният му край — рече неочаквано Къдрокосия Боби.

— Нищо повече ли не научи?

— Научих. Ще бъдат направени още няколко такива резервата и племето на дакота ще бъде разпокъсано. Край форт Робинсън строят служебни бараки за агентурата. Занапред там ще живее един от мъжете, които ще командуват бойците на дакота. Тук всички вече са се споразумели как ще разпределчт плячката помежду си. Майор Джоунс ще се пенсионира и и ще стане агент на службата за резерватите. Няма да бъде длъжен да живее постоянно сред пустошта; ще му назначат и заместник. Джони, дебелият събирач на сумите от наддаването с голото теме, се кани да открие кръчма край тази агенция. Антъни Роуч-се вижда вече като капитан и военен командир. Беззъбия Бен се надява да превърне форта край Ниобрара отново в търговска станция, щом няма да има повече защо да се страхува от нас. Границите на резерватите обаче още са открити от всички страни. Засега само драгуни и прерийни ездачи ще обикалят наоколо, за да натикат племената на дакота в тези обори и да ги пазят там.

— Границите се виждат върху картата, но не и сред прерията. Господата са си правили сметките без нас. Само ако бяха дошли осемдесетте бойци, за които бях помолил нашите главни вождове, аз щях да заема по време на играта на топка целия форт Рандал.

— Щеше да го направиш, да. Но осемдесетте бойци не дойдоха и ти се примири само с това, да прегледаш няколко документа по време на почивките и да си вземеш една цигара. Форт Рандал продължава да съществува. Знаеш ли братко мой, страхувам се, че дакота направиха голяма грешка. Те до днес бият бизони. Бизоните стават все по-малко. Хората от племето на дакота обаче не се научиха да отглеждат добитък.

— Какво стана с конете, които ти отглеждаше, Къдрокоси Чала?

— Ами ти го знаеш. Две малки кончета ми умряха, а бойците казват, че твоят кулест жребец, който ти залови див сред прерията, е много по-добър от всички останали мустанги.

— Чапа, ще можем ли ние да се заемем през това лято по-сериозно да отглеждаме питомни бизони?

— Не, през това лято ще говорят оръжията, виждам, че така ще бъде. Но какво ще стане по-нататък с нас?

— В резервата ли? — попита индианецът. Гласът му прозвуча променен; омразата бе пробила през кората на самообладанието му.

— В тези резервати, които ни посочва великият баща, ние не бихме могли да живеем самостоятелно и като фермери. Те са твърде малки и освен това по-голямата част от земята е много лоша. Но ние не можем вечно да живеем от лов на бизони. През последните две лета бизоните намаляха почти наполовина.

Индианецът отговори на тази констатация с мълчание.

— Какво ще правим тогава? — попита Къдрокосия.

— Трябва да останем свободни и да се научим на нещо. Само един свободен човек може да учи добре. Аз си спечелих вече сред нашите мъже достатъчно уважение, за да мога да се застъпя за теб и за твоите планове, щом приключим голямата битка.

Къдрокосия положи ръка върху ръката на своя другар. — Добре, ти правилно го каза. Като дете аз бях роб. Баща ми избяга заедно с мен при вас. Аз не искам отново да стана роб заедно с вас.

— Все още никой не ти пречи да отидеш там, където би желал.

— Братко мой, ти би могъл да кажеш същото и за себе си. Десет лета и зими ти живя далеч от своето племе. Завърна се преди две лета, за да се включиш в най-тежката фаза на нашата борба и да извървиш трудния край на нашия път заедно с нас. Нима смяташ, че аз искам да избягам и да ви забравя? Дори да искам, не бих могъл да го сторя. Аз обичам нашите шатри, нашите жени и деца, обичам моите другари и приятели повече от собствения си живот. — Къдрокосия Чала изрече всичко това съвсем тихо. После впери поглед в една дъска на стената на конюшнята, за да прикрие по този начин израза на своите разнежени, но силни чувства.

Двамата другари останаха почти час така безмълвни.

Когато се стъмни, излязоха пред портата, защото искаха да прекарат нощта вън от стените на форта в индианския лагер и да останат още веднъж заедно с мъжете от своите отбори.

В същия този час Хенри Хенри седеше в своята стая и проверяваше съдържанието на портфейла си. Вечерта, която го очакваше, му се струваше празна и безкрайна. Как да убие времето? Направи си сметка, че парите в портфейла му няма да стигнат за прощална вечер, ако реши да запази част от тях и за черпнята по случай пристигането си във форт Ниобрара. Но кой в същност го караше да мисли за това? Днес си е днес! Хенри излезе на двора, поразходи се насам-натам и покани где когото срещна. Сред убийствената скука, която измъчваше офицерите, инженерът твърде бързо насъбра достатъчно желаещи.

Малкият гуляй започна след вечеря и приключи малко преди изгрев слънце.

За Хенри нямаше смисъл повече да си ляга. Зае се да събере вещите си. С посивяло лице, треперещ от студ, той гледаше пиян през прозореца на стаята си навън към двора. Къде ли се е запилял тоя негър?! Аха, чува се тропот на конски копита! Този тип, когото той вече смяташе да наказва, все пак се бе осъзнал и тъкмо водеше коня на Хенри.

Младият инженер, куриер и дописник на вестник излезе навън и яхна своя жребец. Мина в бърз тръс през двора до портата, която се разтвори за него. Изсвистя северен вятър, ала слънцето грееше ясно и небосводът се извисяваше син над хълмистата прерия. Хенри мина през портата. От стената се отдели една дълга човешка фигура, облечена в басмена риза, кадифен панталон и пончо. Черната, разделена по средата на път коса бе сплетена на две плитки, слабото лице бе боядисано до неузнаваемост.

С движение, наподобяващо жестовете на Роуч, Хенри направи знак на двамата бегачи с камшика си да побягнат пред него. Подкара коня си в галоп и в състоянието, в което се намираше, изпита безумна жестока радост, че бегачите са длъжни да тичат като галопиращия му кон.

Нямаше вид обаче това да ги затруднява.

Върху седлото си Хенри изглеждаше много по-измъчен от тях.

Към пладне пейзажът се измени. Почвата стана по-песъчлива, тревата по-ниска. Форт Рандал отдавна вече се бе скрил от погледите им. Хенри даде почивка и се нахрани. Бегачите го чакаха мълчаливи и сдържани.

Следобед индианецът и негърът станаха по-внимателни в изпълнение на задачата си. Често се изкачваха на някое възвишение и обглеждаха внимателно оттам околността. Неведнъж избираха обиколни пътища през долините на тревната степ, за да останат невидими заедно с ездача. Когато се спусна здрачът, те го отведоха до брега на Ниобрара и го посъветваха да останат да лагеруват тук. Хенри се съгласи.

— Запали огън! — заповяда той на Джек. Мъжът с пончото седна срещу белия мъж.

— Няма да палим огън.

— Ти какво, нахален ли ще ставаш? Говориш ми както някога оня Хари! Само че за вас, индианците, тези времена отминаха. Събери дърва и запали огън! За какво ти плащат?

Реката шумолеше тихо, вятърът свистеше. От една дупка в земята се подаде един гладен хамстер и отново изчезна. Хенри почука с дръжката на камшика си по земята.

— Дълго ли ще чакам?

— Няма защо да чакаш.

Хенри се олюля. Нарастващата му ярост го бодна да удари индианеца с камшика през лицето. Ала те се намираха сред пустошта, вече беше нощ и този индианец не само, че не губеше вледеняващото си спокойствие, ами притежаваше и револвер. Хенри си помисли, че щеше да стори по-добре, ако бе заповядал на Къдрокосия Боби да запали огън, ала го бе поблазнила мисълта да накара високомерния индианец да му се подчинява и сега вече връщане назад нямаше.

Все пак той намери друг начин да излезе от положението.

— Мръсен червенокож с още по-мръсно лице! Кога впрочем си се мил за последен път? Изчегъртай най-после тая боя от мутрата си!

Индианецът не отвърна раздразнено, както бе очаквал Хенри. Изобщо не отговори нищо, само извади една малка кутийка и парченце кожа и започна старателно да смъква обрисовката по лицето си с кожата и мазнината. Не бързаше.

Хенри беше доволен, че втората му заповед бе изпълнена незабавно. Гледаше любопитно как изпод пъстрата маска се появяваха чертите на лицето. Индианецът отстрани старателно и последния остатък от боята. В това време изгря луната, светлината й се плъзна по водата на реката и огря индианеца. Видяха се дълбоко врязани от терзания и грижи застинали черти; те бяха мрачни и съвсем недостъпни. От смяната на лунната светлина и сянката това впечатление се подсилваше още повече.

Хенри впери поглед в човека, който бе смъкнал маската си, и го позна. Долната му челюст увисна, ъглите на устните му започнаха да треперят. Той измъкна рязко револвера от колана си. Преди още да натисне спусъка обаче, падна повален.

Не се бе чул никакъв изстрел. Индианецът се изправи и измъкна камата, която бе хвърлил и пробол с нея врага си. Дръжката на острата, наточена от двете страни кама бе майсторски издялана във формата на птича глава. Стройният дакота изчисти ножа си, като го забоде в земята, и после пъхна лезвието в канията. Подаде револвера на Хенри на Къдрокосия Боб. След това прибра големия портфейл на убития с писмото до майор Смит.

Индианецът свали необичайните си дрехи и изпуши заедно с Къдрокосия една лула в мрака.

Към убития Хенри Хари не погледна повече. Народът му се намираше във война, в която нямаше милост, а и самият той никога не се бе учил да дава милост. Червените и белите мъже го бяха учили още от дете, че е необходимо и че е голяма слава да убиваш враговете. Не взе скалпа на Хенри не защото не скалпираше. Просто Хенри се бе оставил твърде лесно да го убият. Така че не бе никаква заслуга за един дакота, че го бе победил.

— А сега какво? — попита Къдрокосия Чапа своя вожд.

— Нашият съгледвач Ихасапа трябваше да ни чака тук наблизо с коне и новини. Моите пратеници, които изпратих при нашите главни вождове Татанка-йотанка и Тасунка-витко4 и при вождовете на абсарока и на пани, трябва да са се върнали вече.

— Нима ти се доверяваш на тези пани, които убиха майка ти, когато ти беше още момче, и на тия абсарока, срещу които Татанка-йотанка води боеве като млад боец?

— На тези, които ще дойдат, се доверявам. През последните лета аз опознах и сред нашите врагове доверени бойци.

— Както ти смяташ. Не мисля да противореча на твоите велики планове.

Стройният дакота изтича върху най-високото близко възвишение и изви като койот. Повтори воя четири пъти в продължение на половин час.

Скоро след това малко по-нагоре по реката се появи един индианец на кон. Той водеше със себе си два други мустанга, единия от които задържаше с голяма мъка. Това беше кулестият жребец, който се вдигаше на задните си крака, риташе с предните и искаше да се освободи. Вождът махна с ръка; младият боец веднага пусна юздата на жребеца и животното се спусна в галоп към своя обичан ездач, който го поздрави с тихи напевни думи… Младият ездач предаде втория свободен кон на Къдрокосия Чапа. Вождът го подкани да говори.

— По-голям от мен дойде да разговаря с теб, Токай-ихто — отвърна младият мъж. — Нашият главен вожд Тасунка-витко дойде тук за една нощ заедно с трима други бойци. Още при тези първи думи Токай-ихто яхна коня си.

— Води ни при него, Ихасапа!

Яздиха галоп не повече от четвърт час. Мъжете се срещнаха в една обрасла с трева долчинка. Околните ниски баири я криеха в сянка от лунната светлина. И тук не гореше огън.

Когато тримата новодошли ездачи скочиха от конете, от средата на четиримата седящи на земята се изправи един индианец. И неговата осанка беше също така горда, както на младия боен вожд, и той бе облечен почти като него. Чертите на лицето му бяха остри, формата на главата — тясна и продълговата. Под лекия блясък на лунния светлик погледите на двамата мъже се срещнаха. Те се виждаха за първи път отново, откакто Хари се бе върнал в своето племе. Преди те бяха водили война един срещу друг. Накрая по-възрастният и по-младият мъж си бяха премерили силите в мирно състезание по време на едно голямо лятно тържество, за което се бяха стекли няколко племенни групи на дакота. Двамата мъже мълчаха почти една минута.

— Ето те и теб — каза след това плътният, звучащ почти сърдито глас на главния вожд. — Ти ми изпрати вестоносец. Аз сам ти нося отговора. Шестдесетина бойци на дакота ще дойдат във вашите шатри. И петима бойци от племето на пани заедно с един вожд и други петима абсарока със своя млад вожд, които те познават от предишни лета, се обадиха и ние сме съгласни да ги оставим да се бият на наша страна. Всички тези бойци и вождове ще бъдат при вас, щом се смени луната.

— Късно ще бъде. — Отговорът на младия боен вожд беше кратък, трезв, без упрек и без съжаление. — Дългото копие Смит във форта край Ниобрара очаква още преди смяната на месеца шест коли с муниции и продоволствие. Ние трябва да заловим колата с мунициите и дългите копия, които я съпровождат. Те изобщо не бива да стигнат до форта край Ниобрара. Щом нашите братя, които искат да се бият заедно с нас, ще дойдат късно, ние ще трябва да действуваме сами.

— Така ще се наложи и аз вярвам, че ти ще се справиш. Вече две лета и три зими ти бдиш над Смит и неговите хора като орел над стадо хилави антилопи. Ние ненапразно те облякохме с нашето доверие. Ти самият с колко бойци разполагаш?

— Двадесет и четирима мъже от Съюза на Червените елени.

Токай-ихто се обърна отново към Ихасапа.

— Къде са разположени сега нашите шатри? Къде е Четансапа?

Съгледвачът докладва:

— Нашите шатри се смъкнаха вече от планинските гори към Конския поток. Четансапа те чака готов заедно с всичките си мъже от Съюза на Червените елени по средата на пътя между нашия бивак и форта на майор Смит. Те са готови да те последват в боя.

— Това са нашите двадесет и четирима мъже. Достатъчно са, ако действуваме бързо и разумно. Върни се при Четансапа и му кажи, че само след няколко дни ще бъда при него-Къдрокоси Чапа — продължи да дава своите разпореждания младият вожд, — ти ще останеш тук и ще дебнеш какви сведения ще донесат разузнавачите, които спечелихме на своя страна край форт Рандал. Трябва да знаем кой ден ще тръгне лейтенант Роуч с колоната с муниции. През това време аз самият ще отида до Сен Пиер; с кулестия жребец ще се върна много бързо.

Младият вожд пристъпи към своя мустанг.

— Трябва да отида във форт Сен Пиер — повтори той заради своя главен вожд. — Или може би ти имаш възможност да ми дадеш една автоматично зареждаща се пушка? Ще ми трябва за боя с колоната с мунициите.

В гласа на Тасунка-витко сякаш прозвуча лек смях, когато отвърна:

— Не мога да ти дам такава пушка, Токай-ихто, обаче ние ще дойдем с теб в Сен Пиер.

Всички яхнаха конете си. Докато Ихасапа и Чапа тръгнаха да изпълнят възложените им задачи, младият вожд подкара своя кулест жребец в редица заедно с Тасунка-витко и Неговите трима бойци в североизточна посока.

Пътят на вождовете водеше през покрити с трева степи, през голи, изоставени и от хора, и от животни каменливи местности. Никой не спря самотните ездачи. Мустангите бяха неуморими. Кулестият жребец на младия боен вожд дълго бе стоял на едно място; сега се носеше в галоп горд, с неизчерпаемата си енергия през полята и степта, където и той се бе родил и израснал.

Мъжете яздиха цялата нощ и през утринните часове на настъпващия ден. По пладне спряха за по-дълга почивка край един поток, прикрит сред храсталаци и леки възвишения. Изтегнаха се върху завивките си, ала не заспаха, а хапнаха от храната, която си носеха, и запушиха.

Чак сега им остана време да се огледат един друг спокойно. На младия вожд се стори, че за изминалите четири години, през които те двамата не се бяха виждали, неговият главен вожд едва ли бе станал по-стар, но се беше изменил. В смелата твърда увереност в израза на лицето на Тасунка-витко се бе примесила някаква мрачна, отблъскваща решимост. Ъглите на устните му се бяха отпуснали надолу; гънките, които се спускаха от края на носа му надолу, се бяха врязали още по-дълбоко. Очите, които всеки индианец обикновено предпазва от слънцето, вятъра и праха в прерията със спуснати клепачи, Тасунка-витко бе отворил сега широко и срещна погледа на по-младия си другар открито.

Той се зае да уговори някои неща, за които през предишната нощ на първата им среща бе сметнал, че не е подходящо нито времето, нито мястото.

— Уачичун са решили да нарушат всички дадени клетвени обещания и договори — каза той. — Те са лъжци. Ние обаче ще защищаваме прерията и нашите права.

— Ще нападате ли фортовете? С осемдесет мъже аз можех да взема форт Рандал.

— Ние няма да нападаме фортовете. Но щом пролетният лов приключи, тревата потъмнее и слънцето започне да пече по-силно, ще съберем нашите вождове и бойци в прериите на север в Ке сапа5 и край реките, които се вливат в Жълтокаменната река.

И ти си поканен да участвуваш в съвещанието и ще трябва да попиташ твоите мъже дали са съгласни да се бият заедно с всички нас, ако дългите копия не ни оставят на мира.

— Щом плячкосаме колоната с мунициите и ликвидираме станцията на Смит. Там аз трябва да отмъстя за убийството на баща си.

— Знаех, че мислиш и за това, мой по-млади братко. Татанка-йотанка и аз бихме били готови веднага да ти, изпратим шестдесетима бойци, които ще заловят заедно с вас колоната с мунициите. Ала аз имам нужда от група бойци, за да препреча пътя на генерал Крук при Роузбъд, а останалите не искат още да изпушат бойната лула. След зимата жените и децата в много шатри гладуват и бойците искат най-напред да отидат на лов. Освен това те си припомнят, че преди дванадесет зими вашата орда на своя глава слезе много надолу на юг и те очакват, че вие ще се върнете отново през лятото, което идва, в Ке сапа.

— Разбирам. А какво чувате за другите племена?

— Чейените, които са още свободни, са готови да се бият заедно с нас. Абсарока и сиксикау няма да ни нападнат из засада. Само отделни предатели служат на дългите ножове.

Младият боен вожд сведе поглед и кръвта букна в слепоочията му, защото си помисли, че и той самият бе служил някога като съгледвач на враговете. Навярно и Тасунка-витко мислеше през това време за съгледвачите и за съдбата им, защото попита:

— Чух за някакъв съгледвач Тобиас, който служел на Смит. Кой е той? Друго име има ли?

— Шеф дьо Лу.

— А, Шеф дьо Лу! Наблюдавай го!

Разговорът бе приключен. Когато се изправиха, мъжете огледаха околността; това бяха земите, където занапред те трябваше да живеят затворени.

Яхнаха конете и потеглиха отново. Избягваха биваците на други племенни групи по тези места, които вече бяха прибрани в резервати. Прекосяваха следи от кавалерийски части и групи на милицията, без да се оставят някой да ги забележи, и никой от вражеските съгледвачи не можа да ги открие.

Когато за втори път настана утро, група дакотски ездачи стигна голямата търговска станция Сен Пиер, разположена много по на запад по брега на Мисури от форт Рандал. Тук все още господствуваше търговията, а не военната милиция. Тъй като нямаха никакво време за губене, новодошлите дакота веднага завързаха мустангите си пред магазина, заради който бе дошъл младият вожд. Тасунка-витко също влезе вътре, без да се двоуми. В обикновеното му облекло никой неосведомен не можеше да го познае. В обширната търговска станция въпреки ранния час вече се бяха събрали голям брой индианци и ловци, дошли да разменят плячката от зимния си лов срещу оръжие, барут, куршуми и ракия.

Много от купувачите тъкмо се пазаряха за цената на стоката си. Отговорникът на магазина беше дребен мъж с лисиче лице. Той веднага бе забелязал младия вожд на дакота, когото познаваше лично от една дълго уговаряна сделка, и веднага разпространи новината:

— Хари Токай-ихто е дошъл!

Младият вожд нямаше защо да се крие тук. Боевете по поречието на Ниобрара имаха местно значение; дотук, в Сен Пиер, достигаха само анекдоти за тях. Ала тези слухове бяха достатъчни, за да осигурят свободен достъп на младия вожд до отговорника на магазина. Тасунка-витко и съпровождащите го мъже останаха по-назад.

Израслият високо дакота гледаше отгоре надолу към дребния мъж с лисичето лице. В помещението се бе възцарила тишина; това беше най-висшият израз на уважение, което можеха да му окажат дошлите тук да търгуват мъже.

— Какво би желал да купи великият вожд на дакота в моя скромен магазин? Надявам се, че ще успея да задоволя Хари Токай-ихто и днес, както преди две лета.

— Една пушка с автоматично зареждане.

— Великолепно! Разбира се! Моля — ето тук една пушка, която аз мога… — Търговецът вдигна нагоре едно старо оръжие.

— Пушка с автоматично зареждане.

— Не ти харесва пушката с предно зареждане? Имам и със задно… моля… ей сега…

— Пушка с автоматично зареждане.

— Да, да, разбира се, достойна за вожд! Една ловна пушка! Ловна пушка ще трябва!

— Пушка с автоматично зареждане.

— Имаме най-различни видове. Не бих препоръчал някоя с удължена цев. Да, пък и защо ли не? Такава една пушка…

— Пушка с автоматично зареждане.

— Използувано от други оръжие, безупречно поддържано, мога да препоръчам такива… Тази например е за кожи… с кожи ли ще благоволите да заплатите? Това е една прочута пушка…

— Пушка с автоматично зареждане.

— Да, да, полковник Коди, наречен Буфало Бил, има пушка с автоматично зареждане, знам, знам! Тежко оръжие, има нужда от много грижи, трудно за боравене! Непрекъснато прави засечки при зареждането. И сред войската не успя да се наложи особено. Не бих препоръчал такава на вожда! Виж, една прекрасна ловна пушка…

— Пушка с автоматично зареждане.

— Може би ще благоволите да заплатите с долари? Една двуцева пушка с удължена цев? Най-добрата от най-добрите!

— Пушка с автоматично зареждане.

Свидетелите на този пазарлък започнаха да се подхилкват. Само Тасунка-витко и придружаващите го мъже останаха сериозни. Дребният търговец отваряше широко уста, за да си поеме въздух.

— В същност сега не е позволено… искам да кажа, не се гледа с добри очи, когато индианците разполагат с пушки с автоматично зареждане, каквито употребяват военните… искам да кажа, макар и само за ловни цели, нали така…

— Пушка с автоматично зареждане.

— Може би ще благоволите да… да… да платите в злато? Ловната пушка…

— Пушка с автоматично зареждане. — Младият дакота повтаряше като автомат, все със същия тон, без да издава нетърпението и яда си.

Дребният търговец избърса потта от челото си.

— За лов на бизони, нали? За лов на бизони! — От възбуда от устата му хвърчаха пръски. — Все пак най-практично ще бъде…

— Пушка с автоматично зареждане.

— Нека всички дяволи и всички светци да ми бъдат свидетели, искам да направя, каквото е по силите ми, ала великият вожд веднага ли иска да получи оръжието? В такъв случай най-добре ще бъде…

— Пушка с автоматично зареждане.

Всички наоколо вече се смееха. Тасунка-витко следеше разговора с голямо внимание.

Младият вожд отвори една малка кожена кесийка, която отвътре бе наполовина зелена, наполовина червена, и остави върху тезгяха пред търговеца долари, без да каже нито дума.

— Аха, вождът благоволява да заплати с долари… значи ще трябва на всяка цена… искам да кажа, ще трябва на всяка цена…

Младият дакота мълчеше и гледаше дребния мъж пред себе си изненадано и настойчиво.

— Впрочем ние сме поръчали такова оръжие за началника на нашата станция. Не знам бива ли да го дам. Доставките винаги се бавят много дълго! Вождът ще трябва да добави още един долар!

Младият дакота почука с ноктите на двата си пръста върху тезгяха и рече:

— Пушка с автоматично зареждане и триста патрони. Нямам много време.

— Всемогъщи боже! Един момент! Ще извикам началника на станцията.

Младият дакота обаче задържа с поглед мъжа с лисичето лице на място. Лицето на продавача се отпусна и натъжи. Той прекара език през устните си, сякаш бяха засъхнали.

— Щом като е наложително! Само че за мен това е голяма загуба, голяма загуба! Как ще се оправям след това! Подарък е това, истински подарък за един велик вожд!

Той влезе в едно съседно помещение и се върна с желаното оръжие и необходимите патрони. Пушката беше добра и младият дакота чак сега за пръв път стана неспокоен, защото трябваше да внимава как продавачът зарежда оръжието. Взе я от ръката му и си поигра с нея, както дърводелецът си играе с брадвата или зидарят с чука. За един вожд на племе от ловци оръжието беше обичаен и необходим работен инструмент.

Той зареди, изпразни, зареди и каза:

— Ти ми подаряваш оръжието и патроните. Аз ти подарявам доларите. Хау. Шест патрона ще ми дадеш за шест пробни изстрела!

И без да изчака съгласието на търговеца, младият вожд излезе от търговското помещение със заредената пушка в ръка. Тасунка-витко и придружителите му го последваха. Индианците прекосиха бързо двора и излязоха през отворената порта в прерията.

Младият вожд се спря на поляната.

— В какво да се прицеля?

— В ствола на онази брезичка — предложи Тасунка-витко. Дръвчето бе на около петстотин метра разстояние.

— Над горното разклонение на клоните, в черното петно под него — заключи младият боен вожд сам за себе си.

Пробните изстрели отекнаха. Единият от бойците изтича към дървото. Майсторското постижение на стрелеца с все още новото за него оръжие изненада дори Тасунка-витко, който бе видял преди няколко години младия боен вожд да улучи със стрела и лък отдалечената на триста метра цел — постижение, за което се говореше само в легендите.

Търговецът се зададе откъм търговската станция. Притича, крещейки и размахвайки ръце:

— Парите ми!

— Да, парите ти! — Младият дакота му подаде уговорената сума.

— Велик вожд! — възкликна дребният човек. — Парите са точно. Но ти ми унищожи цялата търговия! Сега всички там вътре искат да ми продадат по-скъпо кожите си и не харесват стоката, която им предлагам. Друг път, ако смяташ така да се пазариш с мен, както сега, никога не бива да го вършиш пред други хора. Наистина, не биваше да ми създаваш такива неприятности! Обслужих те така добре само защото ти вече идва при мен преди две години заедно с двама от твоите хора. Пък и освен това ми е мъчно, че се разделяме! Какво ще стане занапред?

— Какво има да става? — попита младият дакота, като продължаваше да се занимава с новата си пушка.

— Ами моята търговия ще се провали! Аз винаги съм имал много индианци за купувачи. Сен Пиер се слави от десетки години насам сред индианците на изток и на запад по течението на Мисисипи. Пък и колко много червенокожи приятели имаше старият началник на нашата станция! И сега из един път на всичко това трябва да се сложи край.

— Че защо?

— Защото вие трябва да отидете в резерватите! Там ще бъдете лишени от всякакви права; ще се отнасят към вас като с ненормални! Няма да имате възможност нито да излизате, нито да се връщате. Няма да имате повече възможност да живеете чрез лов и да продавате кожи! Изобщо няма да ви бъде разрешено повече да посещавате търговските станции! След като ви затворят в резерватите, няма да бъдете нищо повече от стадо гладуващи животни, а аз ще фалирам!

— Гладуващи? — попита младият дакота спокойно, сякаш това не го засягаше.

— Ами да! Нима ти не знаеш какви са условията в другите резервати? За собствено стопанство земята въобще нито стига, нито е пригодна. Ще бъдете принудени да живеете от милостиня, от дажби месо и от консерви… пък и какво ли действително ще стига до вас от дажбите ви… при тая корупция, която цари сега навсякъде… тежко ви!

— Защо не кажеш това на вашия велик баща във Вашингтон?

— Нашият баща действително е велик, но Вашингтон е далече; освен това аз съм съвсем дребен човечец.

— Ти си знаеш.

Търговецът побърза да се върне обратно в своя магазин, за да не пропусне някоя сделка.

Петимата индианци останаха сами. Мислеха мълчаливо за онова, което тъкмо бяха чули. После се върнаха безмълвни при конете си. Тасунка-витко яхна пръв своя мустанг. Младият боен вожд погълна още веднъж изцяло в съзнанието си образа и погледа на този човек. Когато беше още дванадесетгодишно момче на име Харка, Хари Токай-ихто бе видял Тасунка-витко за първи път и впечатлението от него никога повече не бе напускало съзнанието му и му бе вдъхвало по време на живота му на прокуден гордост за собственото му племе. Сега се започваше велика борба, най-великата, която дакота бяха водили някога. Двамата вождове бяха готови да защищават своята свобода и при най-тежки условия. Всякакви допълнителни приказки по този повод бяха ненужни.

Мъжете се сбогуваха. Докато Тасунка-витко пое със съпровождащите го мъже на северозапад, младият боен вожд се насочи на югозапад към своите. Токай-ихто и кулестият му жребец изминаха дългия път почти без почивка, почти без сън, почти без да ядат.

Сърпът на намаляващата луна беше тънък и остър, нощта беше тъмна, когато ездачът стигна групата бойци, които го очакваха в прерията на запад от малкия форт, командуван от Смит. Дори Четансапа, вождът на мъжете от Съюза на Червените елени, не бе предполагал, че неговият вожд ще се върне толкова бързо. Токай-ихто остави кулестия жребец да си почива и да пасе, а сам приседна при бойците, които се бяха разположили в мрака в покритата с трева долчинка в степта. По ниските баири стояха на пост съгледвачи.

Младият боен вожд плъзна незабелязано от никого поглед по всеки от заобикалящите го мъже поотделно. Познаваше всички още от дете: Четансапа, по-стария с пет години приятел, Копиен връх — сина на Чотанка, Сина на Антилопата, Ихасапа и всички останали. Откакто Хари Токай-ихто се бе завърнал преди две години сред своето племе, тези мъже го бяха следвали в боевете. Той ги бе водил поотделно на групи или всички заедно в много смели битки и накрая в нападението, чиято жертва беше лейтенант Уорнър. През последните две години, откакто той носеше отговорността за своето племе, не бе паднал нито един боец от Мечата орда. Главната тежест във всички боеве бе носил лично вождът. А през това време Смит и неговите хора живееха като пленници зад палисадата. Битката, която сега предвиждаше младият вожд обаче, бе много по-голяма и по-трудна от всички предишни.

Четансапа, слаб, висок млад мъж, се присъедини към своя вожд и двамата водачи останаха да разговарят още дълго тихо помежду си в настъпващата нощ. Съобщенията на съгледвачите гласяха, че колоната с мунициите и съпровождащите я войници вече бяха тръгнали и се придвижваха към форта край Ниобрара. Мъжете от Мечата орда възнамеряваха да нападнат и заловят колоната още преди да стигне форта. След това те смятаха да се измъкнат заедно с мунициите, които им бяха толкова необходими, край форта и да стигнат своите ловни райони. Впрочем втората задача никак не беше по-лесна от първата.

КЕЙТ СРЕД ПРЕРИЯТА

Девойката чу собствения си изплашен до смърт вик и после се намери сред непрогледен мрак.

Не смееше да се помръдне. От обзелия я ужас крайниците й бяха като сковани, а слепоочията и дланите на ръцете й бяха покрити със студена пот от страха. Дори не можеше да разсъждава. Едва постепенно нервите й започнаха отново да препращат възприятията от заобикалящата я действителност към съзнанието й. Тя се ослушваше към приглушения шум, който достигаше до ушите й, и усещаше, че нещо под нея я разтърсва и подскача.

Кейт разбра, че бе сънувала страшен сън и че едва сега се бе събудила. Пое си дълбоко дъх и усети сърцето си да бие отново. Вдървените й крайници се отпуснаха. Тя набра смелост да се раздвижи, седна, хвана челото си и оправи шала, който бе прехвърлила през врата и гърдите си. Около нея цареше пълен мрак. Шумът от тръскането и клатушкането се дължеше на движението на покритата с чергило каруца, в която девойката се намираше. Тя извърна глава към предния отвор на чергилото и впери поглед навън. На каруцата нямаше никакъв фенер. Видя големите гърбове и широкополите шапки на кочияша и на седящия до него мъж само като сенки. Опита се да види звездите, надявайки се, че техният светлик ще прогони спомена за ужасните й съновидения. Ала гледката, която се провиждаше през отвора на чергилото, същевременно се ограничаваше от него и тя можа да разпознае в нощния мрак само чергилото и задните колелета на първата кола в колоната, която пътуваше пред тях.

Девойката наостри слух.

И шестте катърени впряга се придвижваха в равномерен тръс. Колелетата подскачаха по поляната без път, съпровождащите колоната ездачи се придвижваха бързо напред, после се връщаха обратно. Ударите на копитата и шумът от колелетата отекваха като нощна музика, подобна на приглушени барабани. Кейт се учуди с каква сигурност се придвижват колите в мрака. Тя също се беше учила да кара кола и затова тайно се бе опасявала как ли ще мине това нощно пътуване. Ала катърите не се препъваха. И животните, и хората, сред които бе попаднала сега, живееха сред различни условия и у тях се бяха развили по-други способности, отколкото у хората, живеещи в града или сред обработваема земя. Кейт почувствува по-силно дъха на прерията. Пое надълбоко леденостудения въздух, който се носеше над безбрежните поля, обрасли само с твърда трева тук, по високото плато. Мястото на девойката в каруцата се бе стеснило, тъй като едно от тежките сандъчета вътре бе започнало да се плъзга при подскачането на колата. Въжето, което го бе прикрепяло, се бе развързало. Кейт знаеше какво има в тези сандъчета: муниции за военната част в станцията с блокхаусите, където отиваше колоната от каруци. Девойката се опита да завърже отново сандъчето, ала ръцете й бяха твърде слаби. Освен това движенията й се затрудняваха от дългата и широка рокля, в която бе облечена според модата. Повече, отколкото през изминалите дни тя почувствува сега, че бе попаднала в една среда, за която нито бе подходящо облечена, нито подготвена. Дори и не се учуди, че бе сънувала такъв страшен сън. Пълното с муниции сандъче, което се плъзгаше край нея, навярно бе предизвикало представите й за чудовища и съня за този така ужасяващо изрисуван индианец, убиващ Кейт с ножа си.

Девойката жадуваше да чуе успокояващ човешки глас. Изпълзя напред до капрата, която се състоеше от една обикновена дъска, и потупа по рамото седящия до кочияша мъж.

— Том!

Назованият извърна глава; посивялата му брада се очерта под слабата светлина на звездите.

— Да, мис?

— Том, колко е часът? И къде се намираме в същност?

— Навярно ще да е десет часът през нощта, малка моя мис. А къде се намираме ли? Вече наближаваме Ниобрара!

— Дано скоро стигнем станцията!

— Утре заран, госпожице Кейт, утре ще пристигнем там. Нали няма да се отпуснете, докато стигнем?

— Ако можете да завържете това сандъче? Тогава бих могла да поспя.

— Какво? Пак ли започна да се плъзга някое? Ей сега ще го оправим.

Том се вмъкна в каруцата и завърза сандъчето.

— Така. Сега отново ще имате мира. И горе главата! Та вие сте смело момиче!

— Действително, аз не бих желала да посрамя баща си и годеника си.

— Това не зависи само от желанието. Човек трябва и да е годен да стори нещо.

След тази критична забележка Кейт се замисли за какво в същност бе подготвена. Беше родена в една ферма в Минесота, майка й бе умряла рано. По време на голямото индианско въстание през 1862 година фермата бе изгорена, когато Кейт беше още малко момиченце. При пожара баба й бе загинала и оттогава Кейт бе отишла да живее в града при своята леля. Да бродира, да свири на пиано, да пише хубави писма, да се облича прилично и да се грижи по цял ден за една придирчива възрастна дама — всички тези умения, на които Кейт бе длъжна да се учи при леля си Бети, тук, сред прерията, не можеха да й бъдат полезни. Ала когато баща й, който през последните години непрекъснато бе изпращан на работа в различни гранични станции, се връщаше на гости, той бе учил дъщеря си — за ужас на леля Бети — да кара конски впряг и да стреля. При сегашното положение това сигурно щеше да бъде от полза, ала четворен впряг Кейт все пак не би могла да управлява, а и никога не се бе целила срещу човек. Но какъв смисъл да мисли за всичко това? Трябваше сама да се справи с положението, в което сама се бе натикала. А в същност тя нямаше и възможност да се откаже от решението си. Животът при леля Бети й бе вече непоносим.

Чу се изсвирване с уста. Кочияшите дръпнаха юздите, спирачките изскърцаха и дългата редица коли се спряха. В мрака се разнесе нечий глас, който разпореди половин час почивка. Кейт помисли и реши да слезе дотогава от колата. Том й помогна и тя тръгна опипом край катърите и колите напред към началото на колоната. Крачеше през локви утаена вода и се препъваше по снопчетата трева.

По едно време долови тих разговор между мъже, които бяха насядали на земята. До тях стояха конете им; те бяха навели глави и скубеха тревата.

— Ехей! — възкликна девойката, малко ядосана, задето веднага не й бяха обърнали внимание.

— Кейт! — отвърна младежки глас и една униформена фигура се изправи.

Двамата тръгнаха пипнешком един срещу друг, докато ръцете им се срещнаха. Девойката усети, че я отвеждат към едно място, където кракът й стъпи върху дебели завивки. Тя се отпусна на земята.

— Какво лудешко пътуване! Приятно ли ти е? — попита я младият лейтенант. — Ще има да разказваме за него и когато станем баба и дядо!

Кейт не отговори веднага. Непознатата околност, която я заобикаляше, както и мракът и все още измъчващият я спомен за ужасния сън я правеха несигурна. В града тя винаги се бе възхищавала от самочувствието на младия офицер, ала тук, сред прерията, тонът на гласа му й се стори неочаквано неподходящ.

— Не знам — отвърна тя само, като се опитваше да разпознае кой още се намира в групата седящи на земята мъже освен Антъни Роуч. Едрият мъж с широкополата шапка беше Бен. Преди малко той именно бе дал заповедта за почивка. Гласът му не можеше да се сбърка с ничий друг, защото той нямаше никакви зъби, та басът му винаги наподобяваше грухтене. Той беше отговорник на групата прерийни ездачи, придадена към малката драгунска част.

— За какво мислите, Бен? — попита го девойката.

— За какво ли не си мисля, малка госпожице. — По време на това пътуване всички ездачи бяха възприели към нея обръщението „малка госпожице“. — За много неща си мисля, но за вас няма да бъде приятно да чуете за никое от тях.

Останалите мъже се разсмяха на думите на своя отговорник по начин, който бе неприятен на Кейт.

— Снощи не разбрах много добре защо трябва да пътуваме през нощта — рече девойката в желанието си да накара прерийните ездачи да заговорят по-делово.

— Няма да пътуваме цяла нощ, малка госпожице — отвърна Бен. — Към полунощ ще спрем, ще направим бивак от колите и вие спокойно ще можете да си легнете, докато нашите пушки ви пазят.

— Така ли мислите? На мен пък ми се струва, че вие имате основание за някакво особено безпокойство, Бен, защото досега винаги спирахме още с падането на мрака.

— Вие умело можете да разпитвате човека, малка госпожице! Но тогава и аз ще ви отговоря направо, без да разкрасявам нещата! В писмото, което Хенри отнесе във форта, се съобщаваше на вашия баща, майора, че трябва да изпрати неколцина мъже да ни посрещнат. И макар ние да позакъсняхме, защото четворният впряг, който трябваше да ви докара от Янктон, не дойде навреме, то именно затова ония приятели от Ниобрара трябваше отдавна вече да ни посрещнат. Не мога да разбера къде се бавят, а всичко, което не разбирам, ме прави недоверчив. Затова именно настоявам да бързаме.

— Не призовавайте напразно дявола и не си внушавайте сами страх — смъмра го лейтенантът. — Въобще нямаме никакво основание да се страхуваме от каквото и да било!

— Шт! Тихо! — изсъска прерийният ездач и се ослуша. Кейт се изплаши. Видя как Бен се хвърли върху тревата и се заслуша с прилепено до земята ухо. Лейтенантът и останалите мъже не казаха нищо повече. Беззъбият отговорник на групата ездачи се изправи след известно време.

— Идват някакви двама. Двама ездачи се приближават. Единият кон куца.

Кейт чу думите, ала все още не можеше да възприеме нищо нито с очи, нито с ушите си. Сърцето й биеше. Кой ли идва? Приятел или враг? Дали да остане в началото на колоната край мъжете, или е по-добре да се върне обратно в своята каруца при верния Том? Мъжете, изглежда, съвсем бяха забравили за девойката. Вниманието им бе насочено само към покритата с мрак долчинка, откъдето трябваше да се появят очакваните конници. Бен държеше пушката си готова за стрелба.

Сега и девойката чу тропот на приближаващи се конски копита.

— Кой идва? — извика Бен.

— Спокойно, спокойно — отвърна нечий прегракнал глас. — Аз съм, вашият добър приятел Бил Петльобореца.

Кейт видя очертанията на двама приближаващи се ездачи. Когато първият скочи и се приближи, тя усети натрапчивата силна миризма на изстинала лула. Вторият кон куцаше, както Бен бе казал вече, а ездачът му висеше на седлото, без да може да седи изправен. Кейт, която по природа винаги бе готова да се притече на помощ, предположи, че мъжете веднага ще изтичат да свалят втория ездач от коня му.

Обаче Бен не прояви никаква любезност, а само се обърна към Бил:

— Ти ли си? Едва-що те изпратихме на разузнаване, и ти отново се връщаш? И кого ни водиш?

— Един ранен.

— О! — възкликна Кейт, без сама да разбере, че от възбуда бе издала глас.

Нейното възклицание обаче привлече отново вниманието на лейтенант Роуч към годеницата му.

— Върни се обратно в твоята кола! — разпореди се мрачно той. — Мястото тук никак не е подходящо за една млада дама.

Девойката вдигна глава, подтикната от някакво неосъзнато още за самата нея непокорство, и не изпълни нареждането.

Междувременно Бил Петльобореца се бе заел — както изглеждаше, с доста мъка — да помогне на втория непознат ездач да се смъкне от коня. Когато Бил постави непознатия на крака и го пусна, раненият започна да търси опипом опора. Кейт потрепера цялата, когато движещата се напосоки ръка на непознатия случайно докосна нейното рамо и се вкопчи в него. Тя сякаш усети как страшното видение, което й се бе присънило, неочаквано я сграби, и трябваше да се напрегне, за да се овладее и да не извика високо. Веднага се засрами сама от себе си.

„Та това е човек — помисли си тя напрегнато. — Само един нещастен човек!“

Пръстите, които се бяха вкопчили в рамото й, започнаха да треперят и се отпуснаха. У девойката отново се надигна присъщата й готовност да се притече на помощ. Тя подхвана с две ръце олюляващото се тяло. Усети платнена дреха, после върху нея се облегна с цялата си тежест един висок мъж, който бе твърде тежък за нейните силици. Ръцете й поддадоха и непознатият се смъкна на тревата. Той или беше тежко ранен, или бе изнурен от глад и жажда.

Бен се наведе над непознатия. Девойката предположи, че той най-после ще се заеме да помогне на изпадналия почти в безсъзнание човек, ала за Бен, отговорника на ездаческата група, изглежда, нещо друго беше много по-важно.

— Говори най-после! — изкрещя той на непознатия. — Кой стреля по теб? Червените кучета наблизо ли са?

Непознатият само изломоти нещо безпомощно. Бен отново се изправи.

— Поне ти говори, Бил — подкани той разузнавача, който бе докарал непознатия. — Успя ли да научиш нещо от тоя приятел?

— Не. Езикът му е прободен. Устата му е пълна със съсирена кръв. Някой е изрязал на дрехата му с нож един малък четириъгълник.

— Проклети да са! — Лейтенантът и Бен бяха изговорили думите като из едно гърло.

— Проклети да са! — повтори Бен. Той из един път бе започнал да говори съвсем тихо, сякаш се страхуваше. — Знаете ли какво означава това?

— Червенокожите убийци! — Роуч изруга. — Нима тая сган наистина се навърта наоколо?

— Този тук вече няма да може да ни каже това, лейтенанте! — В тона, с който Бен произнесе думата „лейтенанте“, бе заложено цялото онова чувство за превъзходство и презрението на един самонадеян благодарение на собствения си опит мъж спрямо един новак в прерийния живот. — Сега ще трябва сами да напрегнем собствените си мозъци!

Роуч се направи, че не е усетил иронията, и опипа непознатия.

— Кой ли може да е този човек? С платнени дрехи в прерията?

Бен бе пристъпил към лейтенанта с тесните рамене и когато офицерът отново се изправи, отговорникът на групата прерийни ездачи стоеше непосредствено пред него, почти застрашителен.

— Роуч, чуй ме добре какво ще ти кажа сега. Искам да ти обясня що за човек е този с неговото платнено облекло. Златотърсач е това, или ако не е, съм готов да изям собствения си мозък. Кой друг би тръгнал с такива дрехи сега към Блек Хилс? Само някой самоубиец или златотърсач, това е ясно. Сега вече той е ням, ням като риба, и те са ни го изпратили именно така! Знаеш ли кой постъпва така в този край? Знаеш ли кой преследва златотърсачите, сякаш са чумави? Мечата орда, тая банда убийци, начело с техния главен бандит, нашия някогашен скаут Хари. Четириъгълникът е неговият знак! Да, именно неговият знак. Където откриете такъв четириъгълник или видите дръжка на нож, издялана във формата на птича глава, да знаете с кого имате работа! Мога да се закълна, че именно тоя гад ни е изпратил този нещастник, след като го е направил ням завинаги! Изпратил ни го е да ни се подиграе и да ни обяви война!

— Бен, дръж си устата! Ти фантазираш! Отговорникът на ездаческата група неочаквано промени държането си. Из един път заговори отново спокойно.

— Слушай, Бил, къде е пушката на тоя приятел? Ти ли я задигна?

— Не.

— Да не би той да яздеше без пушка?

— Да.

— Значи ония дакота са прибрали пушката му. Тия проклети гадове!

— Трябва да решим какво ще правим сега! — рече настойчиво Роуч, явно силно обезпокоен.

— Какво ще правим? Точно това, лейтенанте, което смятахме да правим. Човек не бива толкова бързо да губи самообладание. Ще пътуваме малко допреди полунощ, после ще съберем каруците на стан за пренощуване. Никой червенокож не напада преди полунощ. Те винаги изчакват часовете, когато ние започваме да усещаме силна умора и ни се приспива, към три-четири часа сутрин. Така че до полунощ можем да се придвижваме.

— Добре, да продължим, щом като смяташ, че дотогава няма опасност. Колкото по-близо до станцията се разположим за нощувка, толкова по-добре.

Кейт въздъхна тихо и се извърна, за да стигне, препъвайки се, до своята кола. Лейтенант Роуч не се погрижи за нея, защото вече бе дал заповед за потегляне. Един мъж обаче, който до този момент бе стоял встрани, се притече на помощ на девойката. Беше доста висок и слаб и Кейт реши, че го позна.

— Томъс… какво ще стане сега с ранения?

— Все ще го натикаме някъде.

— Не бива да се отнасяте така коравосърдечно към хората. Донесете го в моята каруца.

— Ако Бен и Роуч разрешат.

— Те сигурно ще се зарадват, че аз предлагам да помогна.

— Винаги грижовна, малка мис!… Почакайте за миг. — Томъс изостави девойката и се върна още веднъж към началото на колоната.

Кейт дочу кратък разговор там, ала не можа да разбере какъв бе въпросът и какъв отговорът, тъй като мъжете тук бяха навикнали да разговарят помежду си на някакъв пограничен език, състоящ се от смесица от английски, френски и индиански думи и словосъчетания, които Кейт можеше да разбира само когато се обръщаха лично към нея.

Най-после Томъс се приближи към нея заедно с още един мъж. Както Кейт предположи, вторият беше Тео, близнакът на Томъс. В отговор на желанието на девойката двамата отнесоха непознатия ранен мъж в каруцата, в която Кейт отново се качи. След това двамата братя близнаци се сбогуваха с нея. Трябваше да препуснат с конете си пред колоната и да помогнат на Бил в съгледваческата му задача.

Дългата колона коли отново потегли. Камшиците на кочияшите заплющяха върху гърбовете на катърите и високите колелета отново заподскачаха през малките снопчета трева.

„Също както преди почивката — помисли си девойката — и все пак съвсем различно.“

Отначало тя само бе сънувала. Сега към нея се приближаваше истинска опасност. При това тя се чувствуваше чужда и несигурна сред тези мъже, на чийто суров нрав вече не се доверяваше, и изпитваше смъртен страх пред индианските врагове. Не й минаваше и през ум да легне да спи. Намери опипом челото и ръката на немия, тежко ранен беглец, когото бяха положили върху сламата. Пулсът му беше съвсем слаб. Кейт не можеше да му помогне с нищо и се зае със себе си. Потърси кожения си колан с кобура за пистолета, отвори копчето и извади пистолета, за да провери зареждането му, после отново върна оръжието на мястото му с някакво странно чувство.

Примъкна се съвсем близо до предния отвор на чергилото, където старият й приятел Том с посивялата брада седеше до кочияша. Кейт притисна глава до твърдия ръкав на кожената му дреха и се изтегли отново назад в колата. Широкият гръб ма Том й се стори желан щит срещу нощния вятър и всички други опасности.

— Том — промълви тя отново страхливо.

— Не се страхувайте, мис.

— Том, да може най-после да се свърши тази нощ! Тя ще бъде последната от нашето пътуване. Утре пристигаме в станцията с блокхаусите, нали?

— Разбира се! Утре вие ще седите край татко си в блокхауса, а блокхаусът има дебели стени. Те са погълнали не един куршум. Поне старият блокхаус беше такъв.

— Защо казвате „старият блокхаус“? Нима вие познавате станцията?

— Не мога да кажа, че я познавам. За новата само съм чувал. Единия стар блокхаус обаче, който нашият беззъб Бен, тоя подозрителен тип, бе построил и се разпореждаше в него като стопанин и търговец и където индианците и ловците на кожи влизаха и излизаха като у дома си, да, този стар блокхаус познавам добре.

— Разкажете ми за него! Моля ви, Том! — Кейт искаше да го поласкае. — Знаете ли, като си представя блокхауса, по-малко ще се страхувам, а и като ми говорите, времето и за двама ни ще мине много по-лесно. Пък и не ми се спи вече. Сигурно пак ще сънувам страхотии.

— Да, май ще бъде по-добре да се поразговорим. Но за стария блокхаус… по-добре да не говорим за него.

— И защо не?

— Ами защото… защото е страшно.

— Том, не искам да чувам за никакви страхотии. И без това достатъчно съм се наплашила. Може би бихте разказали нещо истинско за себе си, нещо, за което си заслужава да ми разкажете?

— Сериозно ли говорите, малка мис? Вие ми легнахте на сърцето, на мен, стария неудачник. Ами ето на, аз обикалям прерията за нищо и никаква заплата и чакам всеки миг да ме направят на решето. Ни имане, ни имот имам вече. — Том се поопери. — Но ако не ви бях видял чак сега, а преди две години, вечерта, когато оня дявол ме подмами — тогава сигурно много неща щяха да бъдат различни.

— Защо? Какво се е случило онази вечер, Том?

— Ако вие бяхте отворили тогава вратата, мис, вратата на моя магазин…

— На вашия магазин? Нима вие не сте били винаги прериен ездач?

— На млади години бях. Тогава работех като съгледвач при строежа на железопътната линия и дори бях пленник, а след това останах и да живея сред Мечата орда. Колко много пясъчни и снежни бури съм преживял! Докато всичко ми омръзна и се върнах обратно в града, където отворих малко магазинче. Да бяхте дошли поне веднъж там, ако ще би дори и с вашата противна леля Бети, да бяхте попитали за някоя индианска завивка или за някой бродиран кожен колан, каквито фините госпожици обичат да купуват като куриози — ако тогава ви бях видял, щях да си помисля за собствената си дъщеря, която прилича малко на вас, — тогава никога не бих се върнал отново в прерията, която така бях намразил, и нямаше да ставам на стари години златотърсач, нито пък да се оставя да ме подмами оня Ред Фокс, тая Червена лисица, в стария блокхаус… в онзи проклет блокхаус!

— Но защо проклет? — Кейт отново бе станала неспокойна и отново я бе обзел страх. — И кой е този Ред Фокс?

— Проклятие… хм… То това е дълга история за разказване. Ред Фокс, или Джим, или Фред, или както се е наричал той през своя бандитски живот, да, кой ли е той в същност? Де да го знаех и аз самият! Тогава той се появи за мое нещастие при мен. Преди повече от две години беше, през една мрачна зимна вечер. Жена ми беше умряла вече, дъщеря ми се беше омъжила и аз седях сам-самичък в магазина си край печката. Бяха дошли малко клиенти, по онова време търговията вървеше лошо. Печката пушеше, а на мене лулата ми угасна и както ругаех самичък и проклинах всички светци и дявола дори, вратата се отвори… да, така беше, госпожице Кейт, така ми се случи тогава на мен, стария глупав човек… та казвам, вратата се отвори и пред мен застана самият дявол, с червени коси, със святкащи очи, облещил вълчите си зъби… едър и силен, удари ме по рамото и започна да ме уговаря с всички онези приказки, които могат да подведат един бедняк… Трябвало да вървим да търсим злато, из един път да забогатеем… с една дума, аз се съгласих и отново продадох магазина си. На края на зимата беше, преди две години, почти по същото време като сега — може дори да беше на същия ден, — тогава именно се събрахме всички в оня проклет блокхаус… — Том млъкна и се плесна с ръка през устата.

Кейт обаче бе решила да научи всичко докрай.

— … се събрахте всички в блокхауса! — повтори тя думите на Том. — Вие самият и…?

Том се остави да го подведат и заговори отново: — Аз и някой си Джордж, и Бил Петльобореца, на когото викат и Бил Кръвожадния, вие го познавате, и мърлявият малък Джоузеф, който седи до кочияша в колата пред нас, и русият Адам Адамсън — не, той не пътува сега с нас. Впрочем той беше най-добрият от всички ни. И той служел сега като прериен ездач в станцията. Беден дявол, който също искаше да търси злато, за да може баща му да си остане във фермата, която фирмата за разпродажба на парцели искаше да му отнеме — да, той също беше с нас, и още някои други бяха дошли, които Ред Фокс беше поканил. Всички се срещнахме на днешния ден точно преди две години в блокхауса на Беззъбия Бен и бяхме готови Ред Фокс, тоя бандит, да ни поведе към голямото богатство! Какви ли не хора се бяхме насъбрали! Повечето от тях вече са покойници. Да, да, отмъщението не дава покой на човека.

— Какво отмъщение? — промълви Кейт.

— Отмъщението на Хари Токай-ихто, чийто баща прободоха тогава, баща му, стария вожд, задето не искаше да ни отведе при златото. Джим, Червената лисица, му смъкна скалпа, а ние хвърлихме трупа му за храна на рибите.

— И вие бяхте там? — попита девойката ужасена.

— Да, да, и аз бях там, и Бен беше там, и Бил Петльобореца, и мърлявият Джоузеф, и Адам Адамсън… Точно на днешния ден преди две години беше.

— И вие не попречихте на това убийство?

— Какво дете сте още, госпожице Кейт!

— И какво наказание наложиха на Ред Фокс?

— На него ли? Никой не го е хванал и никой няма да го съди освен Хари Токай-ихто, синът на убития. Само че тая лисица няма да дойде вече лесно в земите край Плат или край Ниобрара. Съвестта не му е чиста.

— Но ето че вие всички отивате отново там, в тази проклета къща, където е станало убийството? — Кейт усети ледени тръпки по кожата си.

— По-добре да не ви бях разказвал за това, малка мис. Това не е приказка за вашите уши. Но това, което казвате, е вярно. Ние, които все още сме живи, отново се събрахме.

Младият кочияш на капрата, който досега много рядко бе произнасял някоя дума, изведнъж се разприказва:

— Трябваше да знам всичко това, преди да тръгнем! Тогава щяхте да заминете без мене! Оня Пит с късия нос излезе най-умен от всички ни. Измъкна се и си остана в Рандал!

Кейт притисна ръце до тялото си. Ала не каза нито дума повече и Том отново потъна в мълчание. Мислите на Кейт бяха силно напрегнати. Тя мислеше за блокхауса, към който пътуваше колоната, и за индианеца Токай-ихто, който искаше да отмъсти на белите мъже за смъртта на убития си баща. Кочияшът изплющя с камшика си така силно, сякаш изсвистя куршум. След онова, което бе чул от устата на Том, младият мъж бе станал много нервен.

— Карайте по-бързо! — извика той на пътуващата пред него кола. — Карайте, да се махнем най-после от тази дяволска прерия! Защото на Хари Токай-ихто му липсвали още няколко скалпа и те се намирали именно в нашата колона заедно с мунициите!

Нощният пролетен вятър духаше все по-студен и по-остър. Умората пропълзя към хората и животните и натежа в крайниците и в мислите им. Кейт с мъка държеше очите си отворени, макар че още не бе настъпила полунощ. Страхуваше се обаче да легне до хъхрещия ранен мъж, чиято съдба й вдъхваше толкова страх, колкото и разказът на Том. Тя се овладя, седна изправена и се облегна с гръб на пейката, на която седяха Том и кочияшът. Извади с някакво странно чувство пистолета от кожения си кобур, провери го още веднъж дали е добре зареден, прицели се и се опита да си представи, че трябва да стреля върху някой неприятел. Ще успее ли да запази хладнокръвие и да се прицели както трябва? Що за мисъл, да убие човек! Но нима индианците наистина са хора?

„Та те са само жадни за мъст врагове!“ — рече Кейт сама на себе си, повтаряйки онова, което баща й винаги й бе повтарял още от дете.

Тропотът от копитата на катърите заглуши за Том тихо произнесените думи на Кейт. Но той все пак беше чул, че тя си говори нещо.

— Легнете си, мис Кейт, и заспете — посъветва я той. Кейт само поклати глава и закопча колана си с кобура за пистолета. Не се наложи да отговори, тъй като Бен и Роуч долетяха в галоп край редицата от коли и всички чуха всяващите ужас думи на Бен:

— Не заспивайте! Не заспивайте! Щипете се един друг, ако почнете да заспивате! Не затваряйте очи! По-бързо, по-бързо, по-бързо!

Камшиците изплющяха и засъскаха, катърите се понесоха в неравен галоп.

Роуч мина на коня си край колата, в която седеше Кейт, без да се обърне назад, ала Бен позабави малко своя жребец, наведе се над отвора на чергилото и явно успя да види пистолета в ръката на девойката.

— Ехе, мис, нима сте готова за бой? Значи няма повече опасност за нас! Щом жените ни са толкова смели, то ние, грубите мъже, съвсем пък няма да се посра…

Пет изстрела изплющяха непосредствено един след друг.

Гласът на говорещия Бен секна по средата на думата. Кейт се сви в смъртен страх.

Бен изпусна юздите, хвърли ръце във въздуха и падна гърбом от коня си. Животното изтича напред. Без да издаде никакъв звук, и младият кочияш на капрата до Том се гътна назад и падна в тревата. Ничий слух не долови шума от падането на телата, защото отвред се вдигна шумна олелия. Разнесоха се едновременно изстрели от ловните и бойните пушки на прерийните ездачи и от карабините на драгуните заедно със следващите един подир друг изстрели от оръжието на някакъв враг, който явно никога не пропускаше целта си. Кейт видя как всички яздещи в началото на колоната мъже паднаха от конете си. Високи непознати бойни викове и яростните ругатни на драгуните прокънтяха един през друг. Катърите от колите, чиито ездачи бяха избити почти всички, тичаха подплашени. Най-предната кола се катурна и Кейт видя сред смъртен страх, докато колата я носеше напред, как из мрака изплуваха като призраци непознати ездачи.

Още веднъж изплющя поредица от пет изстрела и нови петима ездачи, охраняващи колоната от каруци, паднаха от седлата си. Двама от тях останаха увиснали на стремената и конете продължиха да ги влачат. Драгуни и прерийни ездачи побягнаха в безреда и някой яздеше подире им. Веригата на преследващите се един друг ездачи се разтегли. От страна на белите не се чуваха вече никакви команди.

Колата, в която седеше девойката, продължаваше да се носи напред. Том бе сграбчил юздата и прекара тяхната каруца край друга, съборена на половината склон на обраслата с трева пясъчна височина. Той плющеше с дългия камшик над главите на животните и ги подканяше с крясъци да бързат. Кейт инстинктивно се скри в сламата между стените на чергилото. Вече не я беше страх от тялото на изпадналия в безсъзнание непознат, нито от миризмата на кръв и пот, която се излъчваше от него.

Пистолета си тя бе прибрала отново в кобура.

Леката каруца с четворния впряг сякаш бе успяла да се измъкне със своя яростен бяг от полесражението. Шумът от боя остана някъде назад. Кейт успя да се окопити отново от объркания ужас и надникна внимателно навън в нощта. Отделни ездачи все още минаваха в буен галоп край колата. Пак се чуха изстрели, ала отдалеч. Девойката простена. Сгуши се отново до изпадналия в безсъзнание ранен непознат. Всеки човек с бяла кожа на тялото бе за нея успокоение сред този ужас. Най-много доверие обаче й вдъхваше Том, който направляваше колата със сигурна ръка.

— Кейт! Ела при мен! — прозвуча неочаквано гласът на Том. — Ела при мен на капрата, бързо!

Том отново бе подкарал по-бързо катърите. Четворният впряг галопираше, колата отново летеше, готова всеки миг да се обърне. Девойката се покатери с голяма мъка край стария човек на капрата. Оттук се откриваше поглед над нощната прерия. Ала тук, на капрата, и нея можеше да я види врагът. Защо старият я бе повикал при себе си? Девойката се страхуваше. Нервите й се опънаха до скъсване.

— Том!

— Кейт! Дръжте юздите! Можете ли да карате? Не спирайте колата! Карайте все напред и ще стигнете при баща си! Дръжте здраво! От това зависи животът ви!

Кейт хвана юздата.

— Но какво има? Нима ти си отиваш? Остани тук! Аз не мога да удържа дълго!

— Трябва!

Старият човек млъкна и повърна нещо, което потече топло по ръцете на девойката. Тя разбра какво бе то. Кръв!

— Кейт! И мене ме улучиха. Карай! Внимавай, гледай катърите, а не мен!

Още веднъж от устата на Том изригна кръв. Кейт забеляза чак сега заболата се отстрани в гърдите му стрела. Тялото му изгуби опора и той полетя в тревата.

Кейт седеше като вкаменена върху олюляващата се капра. Стискаше здраво юздите на четворния впряг, който се носеше в непрозрачната новолунна нощ. Отчаяният галоп я носеше по продължение на долината все напред, все напред! Катърите тичаха с всички сили. Те също бяха изплашени и бягаха, гонени от инстинктивен страх. Път нямаше, затова летяха по средата на тясната долина. Кейт можеше да ги остави да тичат сами.

Каруцата летеше и летеше. Локви се пръскаха на всички страни, останалият тук-таме сняг скърцаше. Колелетата се търкаляха. Постепенно девойката започна да се чувствува по-сигурна. Катърите също се поуспокоиха и поеха тръс. Кейт не можеше да размахва дългия камшик, защото управляваше и с двете ръце. Така че животните тичаха, както искаха.

Съзнанието на девойката заработи отново. Как й бяха описали пътя? По долината се стига до брега на реката. А от Ниобрара вече ще може да види станцията с блокхаусите. И щеше да бъде спасена. Спасена! Колко горещи желания, колко боязлив копнеж извикваха отново и отново във фантазията на Кейт гледката на станцията, командувана от нейния баща майор Смит. Неочаквано обаче чувствата й се свиха от страх. В същия този блокхаус, към който се стремеше тя сега, бе убит бащата на онзи индианец… на онзи индианец, който сега бе нападнал заедно със своите хора колоната от коли. Да, дали това беше действително той, смъртният враг, за когото мъжете бяха говорили през нощните часове преди нападението? Кейт усети как започва отново да се сковава от страх и се напрегна да прогони всички мисли. Трябваше да внимава за катърите.

Неочаквано дочу някакъв шум. Тропот от конски копита! Зад каруцата й се приближаваха коне. Нея ли гонеха ездачите? Приятели ли бяха те? Или врагове? Или останали без ездачи коне тичаха наоколо и може би по навик търсеха да се присъединят към колата?

Два коня без ездачи прелетяха край нея. Бягаха галоп.

Преследваше ли ги някой? Когато ударите от техните копита заглъхнаха, Кейт не чуваше повече нищо друго освен шума, вдиган от нейната каруца, и все още далечни изстрели. Леките възвишения, които ограждаха по дължина долината, сега се сближиха съвсем. Кейт се страхуваше от склоновете отляво и отдясно, които можеха да бъдат удобно скривалище за врага. Мислеше за Том. Няма ли отново да прелети някоя безшумна стрела, този път за нея?

Бесният бяг на каруцата продължаваше, без някой да смути бягството на девойката. Струваше й се, че вече е минало много време. Не бе ли започнала да просветва неясна утринна заря над небето и земята? Нима тя действително бе пътувала часове? Бягащата девойка призоваваше с надежда светлия ден. Пренапрегнатото й въображение си представяше, че вече долавя шумоленето на реката, зад чийто брод се намираше малкият форт. Тя плесна с юздите, за да подкара животните още по-бързо.

„Татко — мислеше си, — татко, да можеше да знаеш!“ Неочаквано тя се изплаши. Не бе ли чула отново тропот на конски копита? Кой идва? Кейт не знаеше дали да пусне юздите и да сграбчи пистолета си.

— Ехей! — извика някой зад колата.

— Да! — възкликна ликуващо Кейт. Стори й се, че бе разпознала гласа на своя годеник.

Ездачът изплува от тъмнината до каруцата и девойката видя, че не се бе излъгала. Беше действително лейтенант Роуч. Той яздеше гологлав, косите му бяха залепнали от пот, чертите на лицето му се бяха разкривили. Той дръпна рязко юздата.

— Карай все така! — подвикна той на девойката. — Ние двамата с теб навярно сме единствените останали живи. Аз ще избързам до станцията с блокхаусите и ще те посрещна с подкрепление.

— Вземи ме със себе си!

— Ти луда ли си? Конят ми не може да носи двама души. Дяволът лети подире ми!

— Лейтенантът заби шпорите в слабините на коня си така, че животното се вдигна на задни крака и след един изплашен скок полетя отново напред.

— Помощ! — извика още веднъж Кейт с все сила. Ездачът обаче не се обърна повече.

Девойката го проследи с поглед, обезумяла от страх, докато той изчезна зад следващия завой на прерийната долинка. Скоро заглъхнаха и ударите от копитата на коня му.

Девойката стисна зъби. Подкара отново по-бързо катърите, колкото й държаха силите. Ако добре бе разбрала лейтенанта, значи всички мъже от кервана с каруците бяха избити. А подир Антъни Роуч и следователно и подир нея самата се носеше дяволът.

Минаха минути. Ала в тези минути се криеше безкраен ужас.

На изток бе започнало да се развиделява. На запад гаснеха последните звезди. Неприветлива, страшна се разпростираше степта под светлеещото небе. Стара, презимувала кафява трева, полуразтопен и след това отново замръзнал от нощния мраз сняг — и нищо друго наоколо. Кейт разбра, че е сама, съвсем сама и изоставена сред пустата непозната прерия. Не сещаше нищо друго освен страх.

Катърите започнаха да упорствуват. Беси, послушната Беси, не искаше да тича повече.

— Беси, не съм ли ти давала винаги от собствения си хляб? Беси, бягай, моля ти се, сам дяволът лети подире ни! — Кейт забеляза, че си бе говорила на глас, и се изплаши от собствения си прегракнал говор.

Степта нямаше край. Пясък и трева, трева и пясък, цяла нощ и на сутринта. Нещо злокобно витаеше из тези голи места без нито едно дърво или храст, без човешка душа или животно. Да можеше да чуе поне една човешка дума! Кейт си спомни за златотърсача, който лежеше зад нея в каруцата. Ала той беше все така ням и неподвижен. Веднъж тя се бе обърнала да го види. Той изглеждаше мъртъв. Лицето му беше бледо, очите изцъклени. Кейт беше сам сама сред пустошта и беше уморена, пръстите на ръцете й бяха измръзнали и започнаха да се сковават, а роклята й се бе намокрила от росата. Тя потрепера и се сви от ужас.

Като черни петна започнаха да трептят отново пред очите й призрачните сенки на ездачите, които се бяха появили през нощта. Тя знаеше, че това бяха индианци.

— Беси, ти водиш впряга, бягай, бягай, за да бягат и другите!

Ала катърите можеха да бягат вече само тръс.

Кейт се ослуша. Стори й се, че за трети път дочува удари от конски копита, които се приближават изотзад към колата й. Да можеше поне сърцето й да се поуспокои и да не изблъсква кръвта с всеки удар на пулса й чак горе до слепоочията! Искаше да си наложи да запази хладнокръвие, за да може да се ослушва.

Ако не се лъжеше, към нея отново се приближаваше ездач, а не някой самотен кон. Чу спокойния равномерен галоп. Девойката сама не можеше да си обясни как така из един път надеждата надви страха й. Може би равномерният тропот успокои така нервите й. Който язди така, него не го преследват. Който язди така, насочва коня си според собствената си воля и преценка. Само още няколко секунди и тя ще види своя спасител.

— Стой! — извика нечий глас.

Девойката не познаваше този глас, но тембърът му само подсили доверието й. Тя се опита да изпълни разпореждането и да спре колата. Ала катърите усещаха слабостта и несигурността на ръката, която дърпаше юздите. Те се изправиха на задните си крака, рипнаха с предните и побягнаха. Нищо не помогна това, че Кейт дърпаше с все сила юздата. Тя усети, че яздещият подир нея ездач вече настига колата. В следващия миг той се изравни с катърите и девойката можа да го види.

Кръвта замръзна във вените й. Ездачът беше индианец.

— Татко! — изпищя силно девойката, отпусна юздите, измъкна пистолета си и стреля.

В същия миг индианският ездач се дръпна бързо, така че куршумът изсвистя покрай него. Той беше се изравнил вече с двата предни катъра и сега сграби влачещата се юзда. Добичетата и колата веднага се спряха на място. Кейт още стискаше пистолета в ръка. Индианецът изви своя жребец, спря и погледна надолу към девойката.

Кейт не посмя да даде втори изстрел. Срещна само за миг погледа на две очи, които изглеждаха почти съвсем притворени, и ръката й с пистолета се отпусна.

Макар че съзнанието й сякаш престана да работи, по-късно тя можеше да опише всяка подробност от този страшен миг. Небето вече беше станало светло, слънцето блестеше. Катърите стояха във впряга с наведени глави; единият веднага започна да пасе. Индианецът стоеше на коня си до покритата с чергило каруца. Той яздеше кулест жребец. Животното имаше набито силно тяло, гривата му беше тъмна, а изразът на очите му — буен и див. Мустангът не носеше оглавник. Само за долната му челюст бе захваната свободно висяща кожена юзда. Ездачът изпъна тяло. Беше гол до кръста, кафявата му кожа беше гладка и лъскава. През едното му рамо и напреко през гърдите бе препасан колан с патрони; той много малко прикриваше дълбоките белези върху гърдите и под двете му рамене. Черните плитки на косите му падаха чак до гърба. В превръзката от змийска кожа на челото му бяха затъкнати три орлови пера. Дръжката на ножа му бе издялана старателно и майсторски във форма на птича глава.

Кейт не смееше да погледне още веднъж врага в лицето.

— Милост! — каза тихо тя. Според описанията на мъжете тя бе познала в индианеца Хари Токай-ихто.

Стройният дакота не отговори. Кейт почувствува бързото и точно движение, с което той издърпа пистолета от ръката й. Тя имаше чувството, сякаш я бе докоснало парещо желязо, толкова силно се бе изплашила. Не оказа ни най-малка съпротива и скри лицето си с ръце, за да не вижда нищо повече.

Ала когато колата под нея се разклати и капрата, на която седеше, започна да се изкривява на една страна, тя несъзнателно отново видя какво става край нея. Ездачът върху мустанга бе хванал юздите на катърите и сега извръщаше колата, което никак не беше лесно в тясната долина.

Щом колата и животните застанаха в желаната посока, индианецът скочи от коня си в каруцата. Изхвърли мъртвия златотърсач навън върху тревата, тъй като той сигурно му се бе сторил напълно ненужен товар, и седна след това на капрата до Кейт. Подвикна насърчително на катърите. Животните веднага се подчиниха на новия си кочияш. Той ги подкара тръс и скоро след това галоп, за да върне отново колата там, откъдето бе дошла. Конят на индианеца тичаше край каруцата.

Девойката седеше на тясната дъска до врага си. Беше вперила поглед в сивокафеникавия гръб на Беси и мачкаше с ръце кърпата, която бе превързала на врата си. Първите часове на пролетното утро бяха ледено-студени и Кейт зъзнеше. А в същото време по гръбнака й се стичаше пот, толкова много я беше страх от всичко, което сигурно я очакваше.

Тишината на самотната прерия бе разкъсана от изстрел, който прокънтя някъде зад каруцата. Десният преден катър се сгромоляса, овърза се в коланите и се просна на земята. Беше мъртъв. Тичащият след него катър се стъписа от неочакваното препятствие, препъна се и се оплете също в коланите. Имаше опасност колата да се обърне. Кейт бе скочила на крака. Хвана се за чергилото, за да не падне, и се заслуша силно напрегната. Надежда бликна в душата й. Кой беше стрелял? Дали лейтенант Роуч не се беше върнал? Или може би се приближаваше някой от съгледвачите на колоната от каруци, успял да остане жив след бъркотията през нощта? Девойката се надяваше, че индианецът ще се откаже от плячкосаната каруца и веднага ще побегне. И без това конят му беше подръка.

Стройният дакота обаче направи нещо съвсем различно от това, което Кейт бе желала и си бе представяла. Той скочи от колата върху падналия на земята катър. Сега колата и животните го прикриваха от непознатия враг. Кулестият жребец изчезна зад следващия завой на долината и по този начин също избягна опасността.

Кейт закрещя с цяло гърло за помощ.

Индианецът не й попречи.

Чуха се нови изстрели. Те свистяха край колата; един от тях мина край задния хълбок на единия катър. С неподозирана бързина индианецът бе успял да издърпа първия катър от впряга и да завърже юздите на останалите животни. Така каруцата можеше отново да пътува. Индианецът скочи върху капрата и подкара двата катъра галоп. В този миг младият дакота на капрата до Кейт можеше да бъде напълно спокоен, тъй като преследвачите нямаше да стрелят в каруцата, от която сигурно бяха чули виковете на девойката за помощ.

Сега обаче нападателите промениха тактиката си. Дори със своя непривикнал слух и въпреки голямото си смущение и страх девойката чу, че единият от преследващите ги ездачи се приближаваше към каруцата. Той стреляше. Куршумите профучаваха ту отдясно, ту отляво на чергилото. Междувременно вторият ездач, прикрит от ниския скат на северното възвишение, се приближаваше в галоп към каруцата.

Индианецът пъхна юздата в ръцете на Кейт.

— Карайте! — заповяда той; говореше английски.

Девойката се подчини. Превъзхождащата я воля, превъзхождащата я физическа сила и сигурното му оръжие въобще не допуснаха у нея да се породи и мисъл за съпротива. Но тя продължаваше да стиска юздите с неподвижни пръсти и не можеше да подкара животните. Индианецът се вмъкна с пушката в ръка в колата. Даде един изстрел. Кейт не можа да го види, ала чу изсвирването на куршума непосредствено зад себе си и се сви от страх.

Шумът от конски копита зад каруцата замря.

Стройният дакота излезе отново напред, ала не седна на капрата, а се сви зад нея. Пое юздите от девойката. Катърите усетиха това веднага и отново се понесоха в галоп. Вторият преследвач, който се бе приближил под прикритието на северното леко възвишение на същата височина като каруцата, отново започна да обстрелва колата и животните. Стреляше безогледно. Един куршум профуча досами Кейт.

Двата катъра се строполиха пред каруцата. Единият умря веднага, Беси беше още жива, опита се отново да се изправи, още повече обърка юздата и коланите. Каруцата бе налетяла върху падналите на земята животни, та се олюля, но след това успя да се задържи върху колелетата, наклонена на една страна. Кейт изпита някакъв неконтролиран вече от ясното й съзнание страх, че индианецът ей сега ще я убие, за да си отмъсти.

Ала той се държеше така, сякаш девойката изобщо не бе край него. Предизвика врага си с остър вик и скочи през капрата от колата навън и падна между мъртвия и живия катър. В същия миг скрилият се на билото на възвишението стрелец се прицели в индианеца; изгърмяха два изстрела.

Кейт чу как куршумите се забиха в бедрото на животното. Индианецът се плъзна на земята между двете добичета. Остана легнал с изпънати крайници между двете повалени животни, целият опръскан в кръв; Кейт не можеше да разбере дали от неговата собствена, или от кръвта на застреляния катър. На завоя на долината се появи избягалият кулест жребец. Изглежда, острият вик на господаря му го бе призовал. Животното бе наострило уши.

Откъм склона на възвишението долетяха ругатни. Тъй като край колата, а и наоколо цареше тишина, Кейт се заслуша в тях. Позна гласа на Бил Петльобореца и долови сред многото прошумели неразбираеми край ушите й приказки само няколко думи:

— … Червена свиня… да ти опърля още веднъж кожата, та да пукнеш най-сетне окончателно!

Бил продължи да стреля, ала от мястото, на което стоеше, улучваше само убития катър, зад който и в същност под чието тяло наполовина лежеше индианецът. Вторият катър, Беси, сплашен от изстрелите, отново започна да прави отчаяни опити да се изправи на крака. Приближи се до тялото на падналия индианец, после стъпи на крака и затегли напред. И тъй като колата не се помести, животното тръгна назад. Леката каруца, която и без това вече се беше наклонила, та двете сандъчета вътре, пълни с муниции, се бяха свлекли на една страна, продължи да се накланя.

— Бил! Не стреляй! — извика Кейт. Тя беше събрала полите на дългата си рокля и се мъчеше да скочи от блъскащата се и накланяща се да падне каруца, както бе сторил преди малко индианецът. Скочи върху убития катър, изгуби равновесие и падна.

— Проклета женска! — изкрещя Бил отгоре. — Махай се оттам!

Кейт бързо се изправи. При това успя да види мъртвия дакота съвсем отблизо, видя дръжката на револвера, която стърчеше от колана му, и измъкна оръжието.

— Браво! — изрева Бил. — Много добре! Запрати му няколко патрона в гърдите!

Девойката гледаше чуждото оръжие. Ръцете й трепереха. Тя отмести поглед към индианеца. Очите на младия дакота бяха отворени, ала той не гледаше към девойката. Погледът му беше втренчен, стъклен, извърнат нагоре.

— Той е мъртъв! — извика Кейт нагоре към Бил и отпусна оръжието.

Не посмя да стреля върху мъртвец. Това бе вторият убит човек, когото виждаше днес; първият беше златотърсачът и тя бе дълбоко потресена, когато индианецът изхвърли, без да се замисля, трупа на този човек на поляната. Сега тя самата имаше чувството, че ще оскверни един труп, ако стреля върху него като в мишена, та ръката й продължаваше да трепери.

Тя се извърна с лице към лекото възвишение, където лежеше скрит Бил, и застана с гръб към убития катър и застреляния индианец.

— Не знаеш ли да стреляш?! — скара се Бил.

Той изглеждаше много възбуден и разярен. След това обаче сигурно премисли, че Кейт не би могла при това положение да си служи спокойно с чуждия револвер, а, от друга страна, си помисли, че ако би бил жив, един дакота никога не би се оставил такова момиченце да му изтръгне оръжието от ръцете. Затова Бил извади собствения си пистолет, приготви го за стрелба и се заспуска с големи скокове надолу по склона. Той беше тежък и едър и докато се приближаваше, Кейт отскочи бързо встрани, както би се предпазила от летящ насреща й бик.

Тичайки, Бил стреляше; улучи още два пъти мъртвия катър, докато Беси се дърпаше и удряше с предните си крака. От това тялото на индианеца се откри пред погледа на Бил.

В същия миг младият дакота скочи. Пистолетът на Бил продължаваше да трещи, ала успя само леко да рани индианеца.

С един скок той се озова пред своя враг. Последният изстрел излетя от пистолета на Бил нагоре във въздуха. Бил изпусна оръжието и измъкна ножа си. Успя да избегне удара с нож на младия дакота, отскачайки рязко встрани.

Двамата мъже стояха лице срещу лице.

Кейт се покатери отново на капрата, за да се скрие на сигурно място с револвера на индианеца в ръка. Почти задушавайки се от възбуда, тя следеше двамата врагове, чиято битка трябваше да реши сега съдбата й.

Стройният дакота и Бил Петльобореца все още стояха един срещу друг и се измерваха мълчаливо. Те се познаваха и знаеха, че всеки от тях ще срещне силен отпор у другия.

Бил стоеше разкрачен, за да може лесно да се извърне на всяка страна. Ботушите му с високи кончови, широкополата шапка и дебелата кожена жилетка подсилваха впечатлението на масивност и тежест на фигурата му. На врата си той бе завързал шал, чиито червени краища стърчаха напред.

Гол от кръста нагоре, индианецът беше по-беззащитен, ала същевременно тялото му бе по-гладко и можеше по-трудно да се задържи; беше по-млад и въпреки дълбоките белези на гърдите си беше по-гъвкав от врага си. Очите на индианеца останаха вперени в противника. И той не искаше да изпусне нито частица от секундата, в която двубоят им щеше да продължи. Стискаше камата си в юмрук.

Бил заговори, за да си вдъхне сам смелост и страх у другия:

— Хари — изсъска той. — Коварен страхлив песоглавецо! Добре се скри зад девойката! Защо не си вървиш край полите на баба си? Изобщо върви по дяволите, докато не съм те подбрал сериозно!

Индианецът не отговори нищо.

— Все още ли ти е мъка за твоя старец? — продължи да се заяжда Бил. — Какво съм виновен аз, че Топ толкова обичаше ракийцата и се набоде на ножа на Ред Фокс! Другиму трябва да отмъщаваш за това. Така че прибери скапания си нож и се махай бързо, ако все още ти е мил животецът!

Индианецът гледаше мълчаливо белия мъж. Лицето му си остана все така спокойно.

— Я си погледни ръчичките, жалко хлапе! — Бил слушаше собствените си надути приказки с нарастващо самочувствие. — Нима с тия нежни ръчички искаш да сториш нещо на кръвожадния Бил, на Петльобореца? Само да се вкопчим един в друг, ще те наредя, както си искам. Аз съм излизал победител от двадесет и шест боя на петли и останах жив и след двадесет и седмия. Затова омитай се оттук! Това е наистина най-добрият съвет, който бих могъл да ти дам сега!

С обидите и с нарастващото самочувствие, с което ги бе произнесъл, Бил постигна един успех, за който досега не се бе сетил. Междувременно Кейт бе успяла да се окопити и да се настани върху килнатата на една страна капра. Катърът Беси отново се бе успокоил, след като пукотевицата бе престанала, а и девойката дотолкова се бе окопитила, че можеше да стиска с ръце, без да трепери. Тя измъкна собствения си пистолет, който дотогава бе останал скрит в сеното в каруцата. При първия сблъсък с индианеца тя бе изстреляла само един куршум. Значи вътре трябваше да има още пет. Кейт се смяташе за виновна, задето хитростта на индианеца бе успяла, тъй като тя го бе взела за мъртъв, и сега искаше да помогне на Бил, чиито ругатни я отвращаваха, ала самонадеяността му все пак я насърчаваше.

Девойката се прицели в индианеца. Той стоеше неподвижен като бронзова статуя пред своя враг и представляваше сигурна цел само на няколко метра пред нея. Девойката натисна спусъка.

Затворът изщрака, ала никакъв куршум не излезе.

Пълнителят на пистолета беше изваден.

Кейт отпусна ръка.

— Проклета свинщина — изкрещя Бил, който бе наблюдавал действията на девойката.

Кейт потърси револвера на индианеца, който бе взела. Когато го пое в ръка, индианецът разтвори леко устни.

— Девойката не може да ти помогне! — каза той тихо, ала достатъчно ясно за своя противник. — Затова бий се! Твърде много време изгубих вече с тебе!

Кейт стреля, ала в същия миг индианецът отново нападна Бил. Девойката не беше сигурна бе ли стреляла изобщо и кого бе улучила. Видя само, че Бил и стройният дакота се бяха вкопчили с ножове в ръце, после полетяха към земята и се прехвърлиха два пъти презглава. След това започнаха да се търкалят в тревата. Изглежда, още никой не бе нанесъл удар с ножа си. Девойката замижа. Не искаше да вижда нищо повече.

Тихият шум, който се дочуваше от боричкането на мъжете, тежкото им дишане и шумоленето под телата им скоро заглъхнаха. Какво се беше случило? Кейт разтвори бавно очи. Видя, че Бил и индианецът се бяха разделили и отново стояха един срещу друг, дебнейки се с нож в ръка.

От малки наранявания по тялото на индианеца течеше кръв. Шапката на Бил бе отлетяла нанякъде, връхчетата на шала на врата му бяха обърнати на тила. Косата му бе полепнала от пот.

— Върви по дяволите! — изсъска той срещу индианеца. — Какво се мъкнете наоколо, крадци с крадци? Мръсни плъхове сте вие, смрадливи пияници. Внимавай, ей сега ще те подкарам, за да стигнеш по-бързичко в своите вечни ловни покои!

Кейт слушаше, ала не смееше повече да стреля срещу индианеца.

— Всичките ти приказки са ненужни и затова недостойни за мъж! — Индианецът, изглежда, бе проговорил само за да отвлече вниманието на Бил, защото едва последната сричка заглъхна, и той смъкна на земята с умело движение на крака си своя неприятел; Кейт се преви от ужас, защото видя как индианецът успя да забие ножа си.

Отново стана съвсем тихо.

Девойката не смееше повече да погледне към борещите се мъже. Ослушваше се обаче и й се стори, че край катърите нещо прошумоля. Миг след това колата се раздвижи, сякаш някой я тикаше назад за ока, и каруцата се изправи. Кейт почувствува, че някой скочи върху капрата и седна до нея. Чу как юздата изплющя върху гърба на единствения останал жив катър. Чу се подканващ вик. Девойката познаваше вече гласа, който го нададе. Беше същият глас, който отначало бе извикал „стой“.

Разумът на Кейт й говореше, че Бил сигурно е победен и вече мъртъв, щом като индианецът можа да се заеме, несмущаван от никого, с каруцата. Разумът на Кейт й говореше, че младият дакота изобщо не обръща внимание на девойката до себе си. Не я докосна, не я заплаши, не я пропъди навътре в каруцата. Действуваше така, сякаш тя въобще не седеше до него. Всичко това говореше разумът на Кейт. Чувствата и фантазията й обаче не се съгласяваха да възприемат като действителни фактите. Кейт все още не можеше да се отърве от ужасните видения за собствената си бъдеща съдба и страхът така я бе вкопчил в ноктите си, че тя не можеше и не желаеше нищо да види и нищо да чуе. Седеше на капрата бездейна, безволева, а индианецът водеше колата в светлото утро отново по същите места, които тя познаваше от нощното си бягство. Сега това бягство й се струваше отдавна минало. Съдбата й вече бе решена. Тя беше пленница.

Лъчите на утринното слънце хлуеха през отвора на чергилото вътре в колата и подскачаха на светли петна по тревата, оръжията и хората. Кейт беше смъртно уморена и гладна след прекараната безсънна нощ. Ала тя държеше очите си широко отворени и седеше изправена на капрата на подскачащата каруца. Сега девойката можеше да разчита единствено на себе си и при това сега се решаваше съдбата й. Тя хвърли поглед към автоматичната пушка на врага, върху ловната пушка на Бил и върху неговия и нейния пистолет, които бяха хвърлени зад капрата върху сламата. Можеше да направи опит за съпротива, ала знаеше, че той би бил смешен и предварително осъден на провал. Кой можеше още да й помогне?

Индианецът, в чийто колан отново бе затъкнат револверът, засега бе оставил катъра Беси да върви бавно. Постепенно започна да го подкарва по-бързо. Кулестият жребец тичаше край тях.

Девойката пътуваше с подскачащата олюляваща се каруца през тясната долина и се мъчеше да накара мислите си да продължат да работят. Баща й, единственият човек, който все още можеше да й помогне, беше далеч. Той и не подозираше в какво положение се намира чедото му. Не знаеше, че дъщеря му бе предприела това пътуване заедно с колоната с муниции. Щом помисли за баща си, Кейт несъзнателно се посъвзе.

Макар и да бе загубена, тя все пак не искаше да бъде само едно жалко треперещо същество. Искаше да разсъждава тъй, както подобава на войнишко чедо. Зае се да разгледа внимателно индианеца, който седеше до нея. Сега той бе станал господар на нейната съдба. Тя искаше да разбере дали би могла да поговори с него.

Сякаш усетил погледа й, индианецът извърна наполовина глава към нея.

— Вие сте дъщерята на майор Самюел Смит — каза той отново на английски. — Баща ви ли ви повика в своя блокхаус?

— Не.

— Имаше ли в ешелона един едър мъж с червени коси и със сраснали долу за бузите уши?

Кейт наостри слух.

— Не — отвърна тя, — Ред Фокс не пътуваше с колоната. Индианецът измери девойката с учуден поглед. После отново извърна глава напред към катъра. Разговорът бе приключен.

Кейт се опита да си създаде ясна представа за своето положение. Индианецът бе говорил с нея спокойно, съвсем естествено, с делови тон, който я насърчи и тя от своя страна да започне да разсъждава спокойно и делово. Какво ще стане с нея? Спомените за всичко, което бе преживяла с индианци и което бе чула да се разказва и видяла досега, се стрелкаха безразборно в мислите й. Тя не се страхуваше, че ще я подложат на мъчения. Индианците не измъчват жени. Но защо индианецът, който караше каруцата, не я уби веднага? Това беше съвсем лесно за него. Или може би искаше да я задържи като плячка? Каква съдба можеше да я очаква в някое индианско село? Тя не искаше да става индианска жена. Баща й трябваше да дойде със своята военна част и да я освободи. Щом научи за нападението над ешелона с мунициите, той сигурно ще тръгне на бой със своите драгуни. Навярно индианецът има пред вид това. Кейт погледна още веднъж неприятеля отстрани. В начина, по който той бе говорил с нея, в движенията, в погледа му имаше сигурност и самоувереност, които действително вдъхнаха на девойката страх, но същевременно и уважение, което постепенно преля в известно доверие. Изглежда, можеше да поговори още веднъж с него, може би би могла да стигне до някакво споразумение с този дакота. Ами да, възможно е той дори да очаква това.

Кейт взе решение. Реши да помоли победителя да я отведе при баща й срещу откуп. Щом мислите й стигнаха дотук, неочаквано отново я стресна гърмящ тропот на конски копита. Шумът идваше от североизточна посока и докато тя да го чуе, вече се зададе и група ездачи. Тя се състоеше от седмина млади индианци, които се носеха в буен галоп върху петнисти мустанги. И седмината ездачи учудващо си приличаха. Седяха мускулести и гъвкави върху неоседланите си коне. Правите им коси бяха синьочерни, кожата им беше кафява. Бузите, ръцете и гърдите им бяха изрисувани с червени знаци. Всички млади бойци бяха въоръжени с каменни сопи, ножове, лъкове и стрели. Те сигурно бяха чули изстрелите и се бяха притекли на помощ на Токай-ихто.

Щом видяха плячкосаната кола с муниции и само леко ранения си другар на капрата, младите ездачи нададоха шумни радостни възгласи. Спряха изведнъж конете си току пред каруцата, така че мустангите им се изправиха на задните си крака. Много сила, сръчност и радостна самоувереност имаше в този майсторски ездачески номер, на който Кейт, без да иска, се възхити.

Индианецът на капрата на каруцата с мунициите подвикна и кулестият му жребец веднага дотича край него. Младият дакота грабна своята пушка, прехвърли се направо върху гърба на коня и застана с него пред групата ездачи. По даден от него знак с ръка единият от младите бойци започна да докладва, обаче на език, който Кейт не можеше да разбере. Накрая вождът даде някакви указания.

Трима от младите мъже веднага подкараха мустангите си в кариер натам, където навярно се намираше станцията с блокхауса. Останалите четирима скочиха от конете, разпрегнаха катъра и свалиха чергилото на каруцата. Вождът заповяда на Кейт да слезе от капрата.

Тя се подчини и слезе долу. Застана смутена, стъпила с малките си крачка в една локва. Шапчицата се бе смъкнала от главата й, та пищните й къдрици бяха изскочили навън.

Четиримата млади индианци веднага се заеха да извадят мунициите и оръжията от колата и да ги натоварят върху катъра и мустангите. Работеха бързо и без да се оглеждат. Никой не погледна към девойката, макар че всеки от тези млади дакота сигурно трябваше да изпитва любопитство каква плячка е взел техният вожд. Кейт забеляза, че черните коси на младите мъже бяха украсени с по едно снопче червено боядисани животински косми и си спомни, че бе чувала, че членовете на някои бойни съюзи носели подобни отличителни знаци. Може би именно членовете на някой подобен съюз бяха провели нападението над ешелона с мунициите.

Щом разтовариха и натовариха всичко, вождът отново даде къси разпореждания и младите бойци изчезнаха с конете си в северна посока. Когато те се скриха от погледа, вождът се обърна към Кейт, която все още стоеше в локвата, потънала в мислите си.

— Ела!

Девойката потрепера несъзнателно и разбра, че тъкмо сега трябва да говори, ако въобще смята да направи подобен опит. Вождът не бе наредил на своите бойци да я откарат, а щеше сам да я вземе със себе си. Тя стоеше сама срещу него. Не й беше лесно да запази едва-що наложеното си душевно спокойствие; ужасът отново я заля като силна вълна. Кейт погледна безпомощно към колата с мунициите, към тази последна частица от света, в който бе живяла досега. Колата стоеше с отпуснат ок, сякаш предвиждаше съдбата си да остане тук завинаги. Кейт отвърна поглед.

— Моят баща би ви заплатил откуп — изрече едва тя, мъчейки се напразно да разчете нещо по израза на лицето на индианеца. — Каквото и да поискате, моят баща би ви го дал. — Тя бе измислила да каже точно това, ала сега всичко й прозвуча много по-неубедително, отколкото се бе надявала, и тя зачака със страх отговора.

Индианецът не успя да подтисне една усмивка.

— Изглежда, Кейт Смит не знае, че нейният баща и аз сме предводители на неприятелски групи. Моите бойци се нуждаят от оръжие и муниции. Майор Смит обаче е човек, който държи на честта; той няма да ни даде доброволно никакви патрони и пушки, дори и като откуп за дъщеря си. Ние сами ще си вземем оръжието. — И индианецът посочи с глава към изпразнената каруца.

Кейт бе готова да се разплаче, ала успя да преглътне и подтисне сълзите си и за да се почувствува по-сигурна на краката си и да си придаде по-приемлив вид, излезе от локвата и стъпи върху сухия пясък. Не се опита повече нито да се моли, нито да уговаря, само каза:

— Тогава правете, каквото сметнете за необходимо. При тези свои думи тя несъзнателно си помисли, че стройният дакота не е способен на никаква мерзост.

Вождът докара коня си досами девойката и преди още Кейт да се опомни, я вдигна на коня пред себе си.

— Ще видя какво ще направя — отвърна само той. После подкара своя жребец и те се понесоха в югозападна посока през прерийната долина, към реката, на чийто южен бряг, както бе чула вече Кейт, бе разположен командуваният от баща й форт.

Кейт не можеше да предполага какво смята да прави с нея индианецът. Пък и не се опитваше да мисли за това, а само се остави да я окриля надеждата, че желанието й ще бъде изпълнено и той ще я отведе при баща й. Ездачът я държеше с лявата си ръка; в дясната стискаше готовата си за стрелба пушка. Юздата, която служеше само за водене на животното, той не използуваше; насочваше коня си чрез притискане с бедрата. Кулестата козина на мустанга приличаше на цветовете на покритата с трева пясъчна почва. Тъмната му грива се развяваше на вятъра. Дългата му красива опашка бе завързана горе според индианския боен обичай. Животното се носеше леко в галоп въпреки двойния товар. Той беше истинска рожба на степта, която действително му бе родина. Дали ездачът му го бе заловил див и след това го бе опитомил? Кейт положи ръка върху шията на коня, за да се държи и подкрепя. Мустангът отвърна яростно на непознатото докосване от чужда ръка. Понечи да се вдигне на задните си крака и да захапе, та Кейт се дръпна изплашена назад. Ездачът успокои животното. Нямаше защо да прави забележка на девойката. Тя бе разбрала и вече разчиташе само на това, че ръката на ездача я държи здраво.

Вождът караше коня си все по посока на форта. Кейт се чувствуваше вече по-сигурна и изпълнена с надежда.

Стигнаха отново мястото, където стройният дакота бе настигнал каруцата с Кейт. Индианецът накара коня да тръгне по-бавно и сякаш започна да разглежда следите по земята. Дори девойката разпозна следи от конски копита, водещи встрани по склона на възвишението. Може би някои избягали от колоната бели мъже се бяха измъкнали оттук от долината, а може би дакота бяха се изкачили тук по склона — това Кейт не можеше, разбира се, да разчете по следите, защото не можеше да различи стъпка на неподкован кон от следите на подкован. Индианецът обаче явно разчиташе всичко това по пръстта и вече се бе ориентирал. Подкара коня си отново галоп.

Вляво възвишенията се снишаваха по посока на реката. Огрени от слънчевите лъчи пухести облачета се носеха над заснежените Скалисти планини, които ограждаха западния хоризонт.

Когато наближи пладне и далечната планинска верига изчезна в мараня, ездачът спря коня. Чу се неколкократен грач на лешояд и дакотският вожд отвърна със същия звук. Само след няколко минути се появиха двама от младите дакотски ездачи, които вождът бе изпратил нанякъде. Конете им намалиха ход, встрани от телата им капеше пот, от муцуните им се стичаше пяна. Когато двамата младежи с червените снопчета косми и с гарванови пера, забодени в косите, застанаха пред своя вожд, те сведоха погледи. От рамото на единия се стичаше кръв, чертите на лицето на другия бяха хлътнали. Сигурно и той беше ранен. Устните на вожда бяха стиснати като тънка черта, погледът му бе насочен строго към завърналите се без резултат. Единият от двамата млади ездачи изрече няколко изречения. Девойката разбра една-единствена дума — „Томъс“. Изхождайки от това име и от състоянието на ездачите, мислите й веднага се подредиха.

Двамата млади дакота сигурно са искали да заловят съгледвачите на ешелона с мунициите Томъс и Тео, които бяха изпратени да избързат преди колоната и по този начин сигурно се бяха отървали от битката през нощта. Ала явно Томъс и Тео бяха пуснали двамата млади бойци да се върнат с окървавени глави.

Вождът навярно разсъждаваше.

Кейт също разсъждаваше. Ако баща й в станцията е бил осведомен от успелите да се спасят съгледвачи и навярно и от лейтенант Роуч за случилото се, тогава положението на групата дакотски бойци сигурно бе станало доста сериозно. Индианците бяха нападнали ешелона в гърба на форта и е трябвало да си пробият път съвсем близо до военната станция на запад. Майорът можеше да пресече пътя им със своите драгуни и да ги принуди да влязат в бой. Кейт не знаеше колцина бойци бяха участвували в нападението, ала имаше чувството, че нападението бе проведено от много по-малко бойци, отколкото баща й сигурно разполагаше с драгуни и прерийни ездачи. Какво щяха да предприемат индианците, попаднали сега поради доклада на спасилите се във форта в новото опасно положение?

Вождът смъкна Кейт от коня си, остави я насред степта и изчезна в галоп заедно със своите двама млади бойци между обраслите с трева възвишения.

Кейт чуваше още известно време ударите от копитата на трите коня, после около нея отново настъпи тишина и самота.

Ами сега?

Девойката седна на тревата и тъй като около нея не се случи нищо, не се чуваха вече нито изстрели, нито конски тропот, тя измъкна едно парче сухар от джоба си и го изяде. Беше много жадна, та си взе малко от остатъците сняг, които още се бяха задържали по северните склонове на пясъчните, тук-таме покрити със стара трева баири.

Подкрепила се до известна степен, тя тръгна по долината, за да стигне бреговете на Ниобрара и станцията с блокхаусите, където командир беше баща й. Колко ли път имаше още дотам? И дали върви в правилна посока? Ако сбърка пътя, ще трябва да умре от глад или да стане плячка на вълците през нощта.

Колко бавно напредваше! Дългите поли й пречеха много. Баирите, край които минаваше, си приличаха напълно; девойката възприемаше прерията като някаква огромна враждебна лудница. Продължаваше непрекъснато да вика „Татко!“и „Помощ!“ Най-после се изкачи по един баир, за да огледа от върха му околността и отново да извика.

Местността наоколо беше спокойна, самотна, гола. Кейт се страхуваше.

Колко ли път имаше още пеша до реката?!

И тя продължаваше да вика и да вика от височината към смълчаната прерия.

Докато Кейт се луташе без път през пустошта и после започна да вика за помощ от върха на лекото възвишение, индианският вожд яздеше галоп заедно с двамата си млади бойци в североизточна посока, прикривайки се непрекъснато зад проточилите се надълго леки възвишения. Дори някой неприятел да доловеше тропота от копитата на галопиращите коне, той все пак не би могъл така лесно да различи малката група ездачи, за да насочи дулото на оръжието си към тях. От двамата млади бойци, от чиито гарванови пера в косите за нас е ясно, че са Гарвановите братя, синовете на Стария гарван, вождът бе научил за резултата от нощната схватка с останалите живи мъже от ешелона с мунициите. Само лейтенант Роуч, който бе избягал пръв, вече бил достигнал жив във форта. Близнаците Томъс и Тео все още обикаляли из прерията, за да търсят навярно девойката Кейт. Досега никой още не бил излязъл от форта, за да тръгне да пресрещне бойците на дакота. Третият от младите индиански бойци, Ихасапа, не бе ранен и продължаваше да дебне край форта.

Вождът насочи групата към едно малко възвишение, което и той, и бойците му познаваха като особено удобен наблюдателен пункт. Още в долината и тримата скочиха от конете. По-младият от двамата Гарванови братя остана на пост край мустангите, а по-възрастният пропълзя заедно с вожда нагоре по билото на възвишението, за да огледат оттам околността. И двамата видяха на юг реката и форта, а на североизток забелязаха с острите си погледи своите сънародници, които препускаха с плячкосаните муниции към своите шатри.

Вождът и по-възрастният Гарван забелязаха скоро и девойката Кейт, която махаше отчаяно от едно ниско възвишение към някакъв свой спасител, а накрая двамата индианци разпознаха на няколко мили две движещи се точки: това можеха да бъдат само ездачите Томъс и Тео.

Гарвана не каза нищо. Изчакваше как вождът му ще прецени положението и какво решение ще вземе. Вождът обаче по принцип подкани най-напред своя боец да заговори:

— Ти какво мислиш? Какво ще се случи и какво ще направим ние?

— Сина на Антилопата направи грешка. Той трябваше да убие Роуч, този койот с подвита опашка. Той не го уби. Ние, Гарвановите братя, също допуснахме голяма грешка. Трябваше да заловим Томъс и Тео. Но не ги заловихме. Те продължават да яздят из прерията и ще се погрижат за девойката там, на възвишението. Това ще ни улесни, за да застреляме и Томъс, и Тео, и девойката. Роуч обаче пристигна във форта и трябва да е докладвал на дългия нож Смит за случилото се. Не мога да разбера защо Смит и неговите хора още не са се раздвижили и не мога също така да си обясня защо отново не изпратиха съгледвача Тобиас да ни следи. Той пристигна с коня си във форта и не излезе повече оттам.

— Роуч сигурно е докладвал всичко съвсем неясно, за да няма нужда да признава своята страхливост — оцени положението вождът. — Навярно Смит изобщо не подозира, че ние сме само двадесет и четирима бойци; според думите на Роуч той сигурно се опасява, че ще има да се пребори най-малко с двеста-триста бойци на дакота. Затова именно не излиза бързо. В края на краищата обаче все пак ще трябва да се осмели да ни нападне и да се опита отново да ни отнеме плячката. Ти какво ми предлагаш, Гарване?

— Върни се при нашите мъже, вожде. А на нас ни изпрати Сина на Антилопата. Той и ние двамата, Гарвановите братя, направихме грешки и сме длъжни сами да ги оправим. Ние ще убием Томъс и Тео и девойката и ще обикаляме заедно с Ихасапа около форта, за да не даваме покой на Смит и на неговите хора със своите стрели и да го задържим във форта.

— Аз пък мисля другояче. Ти и твоят брат сте много посериозно ранени от мен. Вие ще се върнете обратно при нашите бойци, преди силите да са ви напуснали съвсем. Със Смит и с форта ще се заема аз сам.

— Във форта има поне петдесет-шестдесет дълги ножове и всички имат пушки и карабини!

— Аз обаче съм дакота!

Докато произнасяше тези думи, вождът си спомни за баща си, който на времето бе дал същия горд отговор.

— Ти ни заповядваш да действуваме според това, което ни каза сега ли?

— Заповядвам ви!

Гарвана не каза нищо повече. Макар че му беше тежко да изостави вожда си сам, той се смъкна мълчаливо и бързо по склона надолу и уведоми по-младия си брат. Двамата Гарванови братя яхнаха мустангите си, недоволни сами от себе си и любопитни какво ще предприеме вождът им, за да осигури възможност на своите бойци да откарат плячкосаните муниции без загуби.

Кулестият жребец стоеше незавързан назад. Всички знаеха, че той никога не се отделяше от своя господар.

Когато в изпълнение на заповедта на своя вожд Гарвановите братя подкараха мустангите си, за да се присъединят към бойците на дакота, Кейт все още стоеше далече на юг на ниския хълм. Гърлото й съвсем бе пресъхнало от напразното викане. Гласът й звучеше все по-слабо и по-прегракнало; махаше с ръка съвсем уморена. Коленете й трепереха. Твърде много я беше страх, за да се осмели да плаче. Очите й бяха сухи и тя гледаше втренчено над пустошта по посока на Ниобрара. Там някъде трябваше да се; намира фортът, фортът, баща й…

Но какво е това? Не се ли чу някакъв шум? Не е ли това човешки глас? Или тя отново бълнува от треска и ужас? Но не! Сънят беше действителност!

Появиха се двама прерийни ездачи и се насочиха с все сили към девойката. Те яздеха почти еднакви коне на петна, бяха облечени съвсем еднакво и имаха еднакви характерни носове.

Кейт замаха с нови сили.

— Томъс! Тео! — завика тя все още прегракнала, ала насърчена.

— Госпожице Кейт! Госпожице Кейт! Но, госпожице Кейт, какво правите съвсем сама тук?! — Близнаците спряха конете си пред девойката.

Кейт въздъхна дълбоко и заразказва припряно. Слушайки я, Томъс и Тео ругаеха като истински каубои.

— Тъй, тъй — заговори Тео, когато Кейт приключи разказа си. — Значи така, тоя проклет вожд сам ви е карал известно време на своя мустанг? Сигурно е смятал да иска откуп и да задържи достатъчно дълго баща ви, докато се пазарят. Но тогава…

— Хайде, хайде, да вървим в станцията! — Томъс беше нервен. — Мястото на девойката е зад палисадата! Дявол знае, или сам господ… може би поне в блокхауса ще бъдем на сигурно място. Защото аз вече очаквам какво ли не от Мечата орда след номерчето, което те ни погодиха отново тази нощ. Напред!

Томъс вдигна Кейт пред себе си върху своя запотен и преуморен кон. Той самият имаше пръски кръв върху кожената жилетка, ала Кейт не посмя да попита от какво са, пък и двамата прерийни ездачи едва ли изпитваха голямо желание да разкажат на девойката много нещо.

Те бързаха заедно с Кейт в тръс на запад през прерийната долина. Сами се учудваха, че никой не ги забелязваше, ала приписаха това единствено на собствения си успех над двамата млади дакотски бойци, с които се бяха сблъскали.

Задминаха и последната заоблена височинка. Широката лента на Ниобрара, чиито води силно бяха придошли след разтопяването на снеговете през последните дни, се откри пред погледите на бегълците. На оттатъшния бряг изплува станцията с блокхаусите. Сега водата се бе изкачила чак до северната страна на скованата от дебели греди стена, заобикаляща сградите. Острите покриви на блокхаусите едва надничаха над върховете на дебелите греди. Само наблюдателната кула стърчеше над всичко наоколо. Чу се остро изсвирване. От кулата бяха забелязали приближаващите се.

Томъс и Тео стигнаха заедно с девойката до северния бряг на реката, там, където личеше, че има брод. На оттатъшния южен бряг вече се появи един млад ездач, който бе излязъл от станцията, за да огледа пристигащите и да ги поздрави. Беше гологлав. Вятърът рошеше светлия му перчем. Той размаха ръка и Томъс и Тео навлязоха с пъстрите си коне в буйно течащите води, викайки шумно и размахвайки ръце. Дори през брода водата стигаше чак до краката на ездачите и Кейт прибра внимателно дългите си поли.

Щом стигнаха до южния бряг, тримата новодошли се оказаха веднага пред кръглата палисада. Излезлият от станцията ездач помогна на девойката да скочи от коня. Беше млад здравеняк. От погледа му се излъчваше учудване и не кой знае какво уважение, когато видя пред себе си девойката с дългата пола, бледа и неспала. Нервите на Кейт вече не издържаха. Тя се разплака, макар че се срамуваше. Долови само с половин ухо веселите възгласи, с които Томъс и Тео поздравиха младия ездач. — Адам! Адам! Адамсън!

— Томъс! Тео! — Русият Адамс отвърна на поздрава объркан, явно изненадан и зарадван, но същевременно и слисан. — Откъде пристигате пък вие? Но да оставим това, после ще поговорим. И вие ли се боричкахте с червенокожите?

— И ние? — възкликна Томъс. — И ние? Та ние с младата дама навярно сме единствените останали живи от вашия ешелон с муниции! Всичко отиде по дяволите — и коли, и муниции, и хора, — всичко е ограбено, всички са избити — боричкахте съвсем не е подходяща дума! Нима освен нас още някой е успял да стигне до вас?

Малката група вече не беше сама. От голямата порта наизлизаха прерийни ездачи и войници, заобиколиха новодошлите и искаха да научат какво се е случило. В станцията явно вече са се готвили да тръгват. Сега обаче се налагаше да разпитат най-напред новодошлите за положението.

— Лейтенант Роуч е тук — осведоми Адам двамата близнаци, докато въвеждаше Кейт през портата в станцията. — Вятърничаво момче ми се струва. Всичко, каквото говори, си противоречи, не се свързва едно с друго. Вие двамата например откъде водите тази девойка?

— Това е дъщерята на вашия майор!

— Ще има да се зарадва майорът — подхвърли Адамс сериозно и с известна ирония.

Кейт чуваше всичко това само наполовина. Усещаше, че по-скоро я тикат, отколкото водят, и така влезе през вратата в сградата с наблюдателната кула. Оказа се в първото помещение — обикновена стая с дървени стени. Някой затвори вратата зад гърба й; различните шумове отвън достигаха вече съвсем приглушено до слуха й.

Кейт се овладя. Видя, че стои пред баща си.

Майорът беше до работната си маса, готов за тръгване; вече беше сложил на главата си униформената шапка с периферия. Без да се отдаде на някакъв силен изблик на чувства от изненадата си и от всеобщото възбудено настроение във форта, отначало той гледаше дъщеря си безмълвен.

— Кейт! Ти! — изрече най-после той със смесено чувство на бащинска любов и войнишко упорство.

— Да, татко.

Кейт би била най-доволна да се хвърли на врата на баща си, ала майорът стоеше някак си скован, нетърпелив и сърдит. Каза нещо, което се стори на девойката съвсем маловажно в този миг:

— Как пристигна тук?

Кейт преглътна и след това отговори също така сдържано и без да дава израз на чувствата си:

— Татко! Много офицерски дами живеят заедно със своите съпрузи или бащи във фортовете. Ти ми беше писал на времето, че и аз мога да дойда при теб.

— Но не в този момент! Дете, какви ги вършиш! Нима си пътувала с ешелона с муниции?

— Да.

— Кейт! Какво ще правим сега? Ела! — Смит подаде ръка на дъщеря си и я отведе в съседната стая, като затвори междинната врата зад себе си.

Девойката седна върху походното легло, което бе единствената възможност за сядане в малкото помещение. Майорът крачеше напред и назад пред дъщеря си.

— Кейт! Какво ти е хрумнало! Как е могла леля Бети да ти разреши! Кой от ешелона се е съгласил да се нагърби с такава отговорност?! Нима в Рандал все още не са наясно… — Майорът се спря насред крачката си. — Антъни Роуч, твоят годеник, е тук. Той не ми каза нито дума, че и ти си пътувала с ешелона. Знаел ли е той… та той е трябвало да знае…

Досега Кейт беше бледа. Сега пребеля като вар.

— Той именно ме помоли да дойда. Татко, нима той действително не ти е споменал нищо за мене?

Майорът потрепера.

— Ще говорим за това по-късно, Кейт. Легни си сега и не ме задържай повече! Трябва да вървя да си върша работата!

Майорът мина през междинната врата в работния си кабинет.

Кейт остана сама. Беше изплашена от държането на баща си и същевременно дълбоко огорчена от мълчанието на Роуч. За да се освободи от мислите си, тя се опита да се ослуша какво става в съседната стая. Явно Томъс и Тео докладваха на майора за нощните събития по-точно и по-достоверно, отколкото го бе сторил Роуч преди тях. Говореше Томъс и майорът не успяваше да накара каубоя да говори стегнато и сбито. Томъс разказваше надълго и нашироко, сякаш се намираше край някой лагерен огън или в търговска станция, с нагледни подробности, които явно доста му допадаха, но от тях косите на майора сигурно се бяха навлажнили от пот. Доколкото Кейт познаваше баща си, тя си представяше, че той се въздържа и оставя Томъс да продължава да говори само защото всички описания и забележки на този простичък човек бяха оцветени с грубата, макар и неприятна истина.

Голямата физическа и душевна преумора надви Кейт още преди Томъс да приключи своя разказ. Тя се отпусна върху походното легло и без да потъне в истински сън, забрави заобикалящата я действителност.

Когато отново започна да разсъждава, тя се учуди къде се намира. Миг след това обаче всички събития и обстоятелства изплуваха живо в съзнанието й.

Девойката се ослуша.

За момента всичко беше съвсем тихо. И от съседното помещение, работния кабинет на баща й, не се чуваше никакъв шум. Кейт се изправи. Чувствуваше се твърде много самотна и изоставена в малката стаичка с походното легло. Мина през междинната врата в кабинета на баща си. Вътре нямаше никой, както тя бе предположила от царящата там тишина. Девойката седна пред голямата дъбова маса и се загледа навън през прозореца. В двора отново бе започнало някакво оживление. Прокънтяха сигнали за тревога. Драгуни и прерийни ездачи се подреждаха в редици.

Кейт се изправи и пристъпи към прозореца. Погледът й се спря върху един драгун, който държеше за юздата червената кобила на баща й. После тя видя младия русокос мъж да разговаря с неколцина прерийни ездачи, готови да потеглят с конете си. Из един път забеляза и лейтенант Роуч.

Косите му отново бяха вчесани гладко, униформата му бе стегната. Той също даваше заповеди, гласът му хриптеше. Изглежда, той щеше да предвожда една сформираща се рота драгуни. Девойката разбра какво става. Баща й искаше, както сигурно бе решено преди пристигането на Кейт, да тръгне заедно с всички налични сили, за да залови крадците на ешелона с мунициите, преди още да достигнат със своята плячка ловните си райони на запад.

В този миг девойката бе изтръгната от своите размисли и наблюдения. На вратата се чукаше. Кейт подкани чукащия да влезе и видя Тео. Той постави със смутена любезна усмивка една чиния с димяща грахова супа на масата и пристъпи до Кейт пред прозореца.

— Похапнете, малка госпожице, за да си възвърнете отново силите!

— Благодаря. Много благодаря. Супата е още гореща. Кажете… баща ми тръгва заедно със своите хора, за да накаже крадците на мунициите?

— Точно така! Сега индианците ще бъдат хванати за гушата. Нали виждате, всички тръгват. Само дванадесет души от нашите ще останем тук, за да отбраняваме станцията и вас.

— Да… да. — Твърде много неща се бяха струпали върху Кейт. Тя сякаш отново се бе унесла в мислите си. Из един път се стресна. — Виждам един индианец!

— Един съвсем безопасен, привързан към нас индианец с християнското име Тобиас. Вие наистина няма защо да се страхувате от него. Не оставяйте супата си да изстине.

Кейт седна послушно на масата и започна да разбърква супата, макар че тя вече не беше топла.

— Защо сте прибрали този индианец? — поиска да узнае тя.

— Хм, той е съгледвач във форта. Досега беше навън на разузнаване, но казва, че въобще не бил забелязал никакъв дакота. Друго сведение не може да се измъкне повече от него. Дори на майора не ще да каже нищо. Сега чака да си получи боя.

Кейт погледна още веднъж през прозореца. Дълъг и слаб, индианецът стоеше приведен, тъй като ръцете му бяха завързани за един нисък кол. Зелена превръзка на челото придържаше черните му коси; той беше обут в кадифени панталони, памучна риза и везана кожена жилетка.

— Трябваше да му смъкнат дрехите — рече Тео, — та да усети по-добре ударите. Но нашият Адамс, който трябва да го накаже, няма желание да играе ролята на бияч.

— Кой е Адамс? — продължи да пита девойката.

— Русият младеж, който ни посрещна на портата… Извинете ме, госпожице Кейт! Трябва да се мярна навън!

Тео бързо се отдалечи. Кейт остави граховата супа, за да продължи да наблюдава от прозореца какво става на двора.

Тъкмо в този момент излезе баща й. Изглежда, той още веднъж бе огледал околността горе от кулата, защото сега излезе от вратата на сградата с наблюдателницата, която извеждаше направо в двора. Отправи се с бързи крачки към червената си кобила и я яхна. Това беше сигнал за тръгване за всички.

Дежурният на портата беше отворил широко и двете й крила.

В този миг от кулата отново се чу предупредителен сигнал.

Кейт вече познаваше това остро изсвирване. Така бяха предизвестили за нейното пристигане. Тя наблюдаваше Адамс, който не беше на кон и следователно щеше да остане в станцията заедно с останалите единадесетима мъже. Русият момък извика нагоре към кулата:

— Хей! Джим! Какво става?

— Един червенокож се приближава към станцията! — гласеше отговорът.

— Приближава се — и нищо повече?

— Нищо повече, като по време на мир или като парламентьор!

— Сигурно ли е, че е сам?

— Сам е.

Кейт видя как Адамс забърза към баща й. Майорът изслуша на кон съобщението и някакво предложение на Адамс с видимо нетърпение.

ПРЕРИЙНИЯТ ЕЗДАЧ АДАМС

— Предлагам — каза Адамс на своя командир, който стоеше на коня си пред портата, — предлагам ви сам да пресрещна с коня си индианеца, преди да е наближил съвсем станцията ни.

Тъкмо в този момент майор Смит нямаше никакво желание да го задържат, но все пак изслуша предложението.

— Добре, върви. И кое е главното: да не губим време и да не дадем възможност на тоя тип да разбере колцина сме ние тук във форта и какви намерения имаме. Постарай се да измъкнеш от него някакви сведения и гледай след това да го очистиш там навън. Всички дакота са ужасно коварни.

При тази заповед Адамс се намръщи, ала не възрази, изведе бързо кафявия си жребец и препусна през разтворената външна порта. Премина реката през брода и подкара тръс надолу по долината, която му бе позната вече от първото му пристигане тук преди две години. Не мина много време и той видя наблюдавания от кулата ездач, който се приближаваше към него в лек галоп. Сега индианецът накара коня си да забави ход. Адамс спря своя жребец и зачака. Разглеждаше много внимателно и напрегнато приближаващия се индианец. Червенокожият яздеше кулест жребец с тъмна грива и тъмна опашка. Самият той беше гол от кръста нагоре въпреки пролетния хлад. В колана му бяха затъкнати нож и револвер. Пушката си носеше затворена в пъстро бродиран кожен калъф, сякаш не очакваше да влиза в бой. Черните му коси бяха разделени на път и сплетени на плитки. Една змийска кожа, превързана на челото му, задържаше три орлови пера на тила му. Индианецът беше висок и строен както всички свои сънародници. От държането му се излъчваха отчуждена затвореност и надменност към белия мъж.

В този миг Адамс потрепера от изненада. Той позна човека, който стоеше пред него.

Ако някой попиташе в този миг младежа какво изпитва, той едва ли би могъл да си даде сметка за своите чувства. През изминалите две години той си бе мислил неведнъж за същия дакота, който сега стоеше пред него. Хари Токай-ихто беше опасен враг. Той се биеше за своята земя, за своя народ и за да отмъсти на убиеца на баща си. Адамс не се съмняваше, че и той самият е запечатан в паметта на дакота като някогашен другар на Ред Фокс.

Индианецът слезе от коня си и Адамс последва примера му. Младият дакота извади лулата си, изби искра от огнивото и всмукна дима от лулата си. Адамс запали цигара. Наистина той бе получил нареждане от майора да не се бави, но майорът не можеше да подозира, че забелязаният от кулата индианец е вождът на всяващата ужас Меча орда. В случая се налагаше спокоен и любезен разговор, ако Адамс изобщо искаше да научи и да постигне нещо.

Адамс не каза нищо. Индианецът пристигаше и бе длъжен да заговори пръв.

— Поздрав на белия човек — поде вождът. — Дойдох да питам защо белите мъже са се разположили в земите на дакота и си доставят оръжия, с които искат да стрелят срещу нас?

Адамс прекара ръка през русия си перчем.

— Да, проклето да е, какво да ти отговоря на този въпрос? Ние сме вече тук. Много сме и у дома няма място за бедняците като нас. Ние гладуваме и мрем. Затова мнозина от нас се качиха на голям кораб и пристигнаха в свободната земя Америка. Ние се надяваме, че ще можем да си извоюваме тук по-добър живот.

Индианецът слушаше. Чертите на лицето му останаха затворени.

— Вие не ни давате земя — каза той. — Защо искате да вземете нашата?

— Защото вие не знаете какво да правите с вашата земя. — Адамс, фермерският син, бе попаднал в свои води. — Какво правите вие от вашите прерии и гори? Нищо. Ловувате, може някъде да позасеете малко царевица, където тя расте, или жънете ориза, който бог е оставил да поникне, но всичко останало си е, както си е — безкрайна пустош. А така не бива. Човек трябва да се хване за плуга и да направи земята обработваема.

Вождът беше свел поглед.

— Ти това ли правиш? Момъкът се изчерви.

— Аз трябваше да се махна — каза той.

— Кой те гони?

— Компаниите на земевладелците… това са нещо като компаниите, търгуващи с кожи, които ти познаваш от граничните райони. Те мамят всички дребни хорица.

— Откъде идват тези търговски компании? И те ли са бедни хора, които не е имало какво да ядат у дома си?

— Не. Ти много добре го знаеш. Ненапразно живя при нас години наред. Търговските компании са собственост на богати хора, които са дошли тук с парите си. После ни изяждат, както големите акули дребните риби.

— Това справедливо ли е?

— Не. Но какво може да се направи срещу това? Аз например искам да намеря злато, за да заплатя своята земя. — Последните думи просто се изплъзнаха от устата на Адамс. Той веднага съжали, ала вече беше късно.

Лицето на младия дакота се превърна в дървена маска, изобразяваща омраза.

— Златотърсачи и крадци на земя!

Индианецът остави лулата си да изгасне, прибра я отново и се изправи. Адамс също стана, без да каже нищо повече, защото много добре усещаше, че никакво обяснение или извинение не можеше вече да поправи нещата.

— Искам да говоря с майор Смит — подхвана индианецът отново разговора със студен и горд глас. — Имам да му кажа някои неща за ешелона, който бе унищожен и разбит.

— Нима искаш да преговаряш със Смит, вожде? — Адамс напразно се опитваше да разбере какво означава пронизващият поглед на събеседника му.

— Искам да разговарям с майор Смит.

— Даваш ли честна дума, че си сам и че няма да използуваш времето за преговорите, за да ни нападнат през това време твоите хора?

— Можете да бъдете сигурни.

— Добре. Тогава ела с мен в станцията.

— Гарантираш ли ми свободно влизане и излизане оттам?

Адамс бе възпитан още от дома, че може напълно да се вярва на дадената от един свободно живеещ индианец дума и че трябва да се удържи на дадената нему дума. Затова той извърна коня си и тръгна пред индианеца към станцията.

Майорът сигурно бе изгубил вече търпение да чака. Адамс мина отново през брода със своя спътник. Портата беше отворена. Когато двамата влязоха с конете си, пазачът не знаеше дали да я остави отворена, или да я затвори. За да не сбърка, притвори само двете крила.

Адамс скочи от коня, за да докладва пред коменданта. Смит беше слязъл от своята златистокафява кобила и стоеше до нея. Прекъсна младия прериен ездач още след първата дума.

— Адамс, защо се забави толкова дълго с този червенокож? Ти никога няма да се научиш да изпълняваш заповеди! Селски ратай си ти, а не войник. На всичко отгоре вкарваш тук вътре един дакота с незавързани очи! Искаш да му дадеш възможност да огледа станцията ни отвътре ли? Прерийният ездач не се смути.

— Майоре! Онова, което този дакота ще види в нашия двор, му е познато още преди две години. Затова няма защо да му завързваме очите. Желаете ли да разговаряте с него, или да го отведа?

Лейтенант Роуч пристъпи към Смит и към Адамс.

— А кой е този червен койот? — попита той шепнешком. — Какъв великолепен кон има тоя тип! Струва ми се, че съм го виждал вече. Адамс трябва да знае кого ни е довел тук.

Докато те разговаряха, индианецът стоеше върху коня си като статуя. Около него се бе образувал свободен плац. Наоколо стояха любопитните служещи във форта.

Адамс изпитваше дълбоко отвращение към лейтенант Роуч, макар че го бе видял за пръв път този ден.

— Точно така — отвърна той без никакво уважение и любезност, — аз знам кого доведох в станцията.

— Е?…

— Вожда на Мечата орда.

Смит и Роуч се сепнаха, както и заобикалящите ги мъже. Сред тях стоеше неприятелският вожд!

— Адамс! — изкрещя Смит. — Това е червеният бандит, който изби толкова много наши мъже и нападна тази нощ нашия ешелон!

— Точно той, майоре, той иска да разговаря с вас. Мисля, че желае да води преговори с нас.

— Адамс, такава огромна глупост все пак не очаквах от тебе! Какво значи да води преговори с нас — този мерзавец е убил из засада не един от нашите хора, ограби нашите муниции и разби нашия ешелон! — Смит се обърна към индианеца: — Дакота! Ти нападна нашия ешелон и разби офицерите и войниците ни. В нашите очи ти си един недостоен крадец и убиец! А сега влизаш тук на кон с непревързани очи. Ти не си боец, ти си шпионин! Според нашите закони… шпионите ги бесят!

Адамс гледаше мрачно към майора. Какво означава всичко това? Майорът явно не познава характера и разбиранията на индианците. За един дакота дадената мъжка дума е мъжка дума, а не игра. Да се обеси човек, за индианците означава ужасен позор. Дори да се говори за такова нещо на младия боен вожд беше обида, която сигурно ще го възбуди до краен предел.

От погледа на младия дакота лумна опасен огън.

— Майор Смит! Аз дойдох тук открито със своя кон. Един от вашите мъже ме доведе. Аз ще напусна този форт също така свободно, както и дойдох, или вие сте подлец и никакъв мъж!

Слепоочията на Смит се зачервиха от ярост, вените му набъбнаха.

— Червен койот! Ти не заслужаваш да се отнасят към теб с дължимата на един офицер чест! Но аз няма да постъпя така, както би желал ти, а както аз самият смятам за необходимо. Щом Адамс ти е обещал свободен достъп… Адамс! Дал ли си такова обещание?

— Да, разбира се — отвърна заинатено момъкът.

— Тогава ти ще си излезеш свободно оттук, червенокожи. При мен няма лъжа и измама. Върви… Но в момента, в който твоят крак престъпи прага на нашата порта, за нас ти вече си обявен извън закона.

Вождът се огледа около себе си, сякаш преценяваше нещо.

— Добре — заговори след това той, — тъй да бъде. Аз ще напусна това място свободен, свободен, както дойдох. В момента, в който кракът ми стъпи извън прага на вашия форт, можете да правите каквото искате и да се опитате да ме убиете. Аз казах, хау!

Стоящите наоколо мъже посрещнаха с одобрение решението на коменданта и на вожда. В техните очи това бе смъртната присъда на индианеца. Само че той бе предпочел куршума пред въжето.

Адамс пристъпи към коменданта.

— Майоре — каза той, — според вас аз направих грешка. Но това, което трябва да се случи сега тук, е убийство.

— Мълчи, прериен ездачо Адамс! Червенокожият достатъчно се чувствува мъж, за да знае какво иска. Той сам избра. Край!

Момъкът погледна към индианеца и видя изписалата се върху лицето му подигравка. За миг погледите на дакотския вожд и на русия бял младеж се срещнаха и индианецът направи почти незабележимо движение с клепките на очите си — „остави ми тази възможност“ — казваше то.

Адамс отстъпи встрани.

В този миг изгърмяха два изстрела. Адамс се извърна. Видя току-що стрелялия пистолет в ръката на майора. На няколко метра от него стоеше лейтенант Роуч с окървавена ръка. Неговият пистолет бе паднал от ръката му и един войник тъкмо го вдигаше.

— Аз попречих да се наруши дадено обещание! — рече белокосият майор. — Лейтенант Роуч, вие знаехте, че току-що бе осигурен свободен излаз на червенокожия до прага на нашия форт!

Разнесе се шепот, в който нямаше добронамереност към лейтенанта. Роуч се отдалечи разярен и изчезна в комендантската сграда. Адамс разбра със закъснение какво се бе случило. Роуч се бе прицелил из засада върху индианеца и Смит бе избил в момента на изстрела пистолета от ръката на лейтенанта, тъй като нямаше възможност да предотврати нападението по друг начин. Адамс беше доволен. Майорът беше честен въпреки обърканите си разбирания.

Смит заповяда да отворят портата. Пазачът изтика бавно двете крила навън. Повечето прерийни ездачи и войници се наредиха до или зад портата. Някои от тях, чиито коне бяха наблизо, излязоха извън портата, за да пресекат на всяка цена пътя на индианеца. Неколцина се отправиха към бойниците на палисадата, но без голямо желание и само за да изпълнят заповедта на майора, тъй като бяха убедени, че няма да могат да вземат участие в стрелбата от тези позиции. Според тях червенокожият трябваше да излезе през портата, за да напусне форта.

Дакотският вожд започна да се приготовлява, макар никой да не разбра какво смята да прави. Той се опита да завърже прибраната си в кожения калъф пушка за въжето от косми, преметнато през холката на жребеца. Животното, изглежда, бе недоволно от постъпката на своя ездач. Отметна неспокойно глава, затанцува насам-натам, започна да бие земята с неподкованите си копита и най-после се опита да захапе пушката. Тъй като не успя и същевременно юздата дръпна назад муцуната му, жребецът се вдигна на задните си крака и застана изправен като свещ. Ездач и кон представляваха гледка, от която всяко сърце на ездач не можеше да не забие лудо. Мустангът бе извърнал очи така, че се провидя бялото им; ушите си бе прибрал назад. Явно не замисляше нищо добро.

Мъжете наоколо започнаха да насърчават с викове „хо“и „хе“и „гръм и мълния“ възбуждащото ги и толкова добре дошло зрелище. Те всички бяха добри ездачи, мнозина бяха работили в мирно време като каубои и умееха да обяздват диви коне. У тях се събуди спортното любопитство и известно другарско чувство, което изпитват помежду си прерийните ездачи, щом видяха ездаческото майсторство на вожда. Без стремена, притиснал само с бедрата си животното, индианецът седеше върху жребеца, който се вдигаше на задни крака, риташе с предните, подскачаше нагоре с четири крака и хапеше край себе си като див тигър.

Най-после кулестият жребец се хвърли на земята и започ-на да се въргаля пред прага на голямата порта. Вождът бе успял да скочи своевременно. С пружиниращи колене той изчакваше мига, в който жребецът, комуто завързаната за холката му пушка не даваше възможност да се въргаля свободно, ще се изправи отново. Ето че необузданият сатана скочи на крака. И в същия миг и ездачът му го възседна.

Войниците и прерийните ездачи очакваха, че индианецът ще се опита в същия миг да препусне през портата. Всички бяха вдигнали пушките си за стрелба. Ала мустангът полетя към задната част на двора. Там животното не намери излаз. Затова полетя и обиколи няколко пъти кулата и блокхаусите. Ездачът му сякаш бе изпуснал властта над него. Жребецът тичаше като луд и никой не се съмняваше, че той най-после ще потърси начин да избяга през разтворената порта в прерията. Прерийните ездачи, които стояха на конете си пред портата, се скупчиха в гъста редица, за да спрат на всяка цена беглеца. И Адамс разсъждаваше като всички останали: че зрелището с разбунения жребец и борещия се с него ездач, което им се представяше сега, действително е било само зрелище и индианецът ще се възползува от него, за да избяга изненадващо в буен галоп през портата.

Очите на мъжете се бяха притворили до тесни цепки и те държаха показалците си на спусъка на своите оръжия.

Горе от кулата прозвуча възглас, по-скоро вик, отколкото дума. Изненада ли бе това, или уплаха, или победен вик, или предупреждение? Изглежда, нещо се бе случило в задния двор. Конският тропот заглъхна, може би конят и ездачът бяха паднали на земята. Постовите на палисадата, които можеха оттам да видят задната част на двора, извикаха високо и едновременно с това буйният галоп прокънтя отново зад комендантския блокхаус. Жребецът се появи… без ездач! Излетя като вятър през портата навън. Силното тяло на животното се изпъна, то се засили и с един-единствен скок побеснелият мустанг успя да разкъса веригата на прерийните ездачи пред портата. Мъжете извърнаха веднага своите коне и се понесоха подир кулестия жребец. Летяха подир него с гърмящ тропот на копита, с готови за хвърляне ласа. Ала ничие ласо не можеше повече да залови кулестия жребец, който превъзхождаше по бързина всички останали коне. Освободен от тежестта на ездача си, мустангът си играеше с преследвачите си, подмамваше ги надменно, като ту спираше, ту отново политаше напред.

— Магарета! — изграчи нечий глас и когато се обърна назад, Адамс видя зад себе си двамата близнаци Томъс и Тео.

Отново се чу вик от кулата, но този път изгърмя и пушка и отново се разнесе вик. Джим така се бе надвесил над своята наблюдателница, сякаш искаше да се хвърли отгоре.

— Внимание! — крещеше той, — ето го във водата! Прехвърли се през палисадата!

Войниците и прерийните ездачи, които бяха останали в двора, се разкрещяха. Малцината постови на палисадата вече се прицелваха и стреляха куршум подир куршум над реката. По заповед на майора повикаха обратно преследвачите на избягалия мустанг, за да помогнат при търсенето на индианеца в реката. Адамс изтича нагоре по стълбата на кулата при Джим.

— Човече божи! — извика той. — Какво се случи? Как успя червенокожият да се прехвърли през острите колове на палисадата?

Джим продължаваше да стреля над реката и разказваше с накъсани фрази:

— Това червено добиче! Можеш ли си представи? Беше паднал в задния двор заедно с дяволския си кон… мисля си, счупил си е врата и крещя, за да не изпуснете вие долу коня… ама вие не внимавате… оня, червеният, лежа за миг като умрял на земята… и изведнъж рипна отново… засили се… скочи нагоре към коловете и аз самият не разбрах как стана това… същинска пантера… вече се бе хванал за коловете и току се прехвърли през тях… но аз не биваше да стрелям още, за жалост не биваше заради майора с неговите шантави принципи… а червеният се пусна да падне зад палисадата във водата… късмет има, дето водата е стигнала чак до коловете. Но там не е много дълбоко… аз веднага стрелях…

— Не го ли улучи?

— Как ще го улуча, драги мой, след като тоя червенокож така умело се спусна досами гредите, че да не мога въобще да го улуча оттук? Защото още не е измислена пушка, която да стреля под ъгъл! Възможно е все пак да съм го пернал с някой куршум по крака или по прасеца. Дори мисля, че така стана.

Адамс наблюдаваше реката. По това време на годината водата беше ледено студена, защото носеше водите от разтопения сняг и дори един дакота не би могъл да издържи дълго вътре, без сърцето му да секне. Той трябва да излезе от реката и тъкмо това беше решаващият миг. Но докъде ли бе успял да доплува вече — нагоре или надолу по течението? Това никой не знаеше. Индианците бяха превъзходни плувци и гмуркачи. Адамс реши, че войниците са обсадили бреговете на твърде късо разстояние; трябваше да се наблюдава по-нагоре и по-надолу по течението. Ала Адамс нямаше желание да даде съвети по този повод на майора. Той бе доволен, задето комендантът бе сложил на място със своя пистолет лейтенант Роуч, но въпреки това се ядосваше на Смит. Старият не беше лош човек по природа, но беше като стегнат в корсет от предвзетите си представи. През последните две години Адамс непрекъснато се бе натъквал на това, непрекъснато се бе мятал между симпатията и антипатията си спрямо майора. Със своите разбирания за честта днес Смит бе седнал между два стола и бе огорчил още повече без нужда един и без това огорчен неприятел, без да успее да го обезвреди.

Дано червенокожият успее да избяга! Адамс щеше да бъде доволен. Той също имаше защо да се страхува от този враг, ала той лично го беше довел във форта и се чувствуваше отговорен вождът да не заплати с живота си за доверието, което бе дал на един бял човек.

— Червенокожият ни изигра лош номер, но ние си го заслужихме! — заключи Адамс размишленията си пред Джим.

После слезе бързо по стълбите на кулата. Кулата имаше врата, която водеше направо в двора, но и втора, която въвеждаше в кабинета на коменданта.

Когато Адамс влезе там през междинната врата, в помещението се оказа, че има човек. Кейт, дъщерята на майора, седеше все още на пейката пред прозореца. „Жалко за момичето! — помисли си Адамс. — Ако знае как изглежда! В прерията с дълга рокля!“

Той нямаше намерение да остане тук, ала девойката го заговори. Естествено, тя се интересуваше какво се бе случило.

— Червенокожият ни избяга, и конят му също — даде Адамс кратък и изчерпателен отговор.

— Това за мен е напълно неразбираемо — рече Кейт. — Нима индианците са по-способни от нас?!

— Понякога така изглежда.

— Наскоро присъствувах на един разговор с генерал Бентин — продължи девойката и на Адамс се стори, че тя иска да му направи впечатление с това познанство. — Той каза, че сиуксите били най-големите бойци под слънцето.

— Значи така ще да е, пък и Бентин ще има възможност още веднъж сам да се убеди в това. Доколкото съм чул, и той щял да командува една военна част в земите на дакота.

— Да, той ще командува една част.

— Да, ще я командува. Но не бих казал, че той сам ще се бие. Макар че в прерията човек никога не може да знае в какво положение ще изпадне. Неочаквано някоя млада дама се оказва с дългата си рокля сред червенокожите ловци на скалпове… Кейт се опита да се усмихне.

— Моята дълга рокля явно никак не ви харесва. Затова ли сте толкова хаплив? Тя и на мен не ми е приятна. Но не биваше да дам повод на леля Бети да се усъмни. Тя не биваше да знае, че имам намерение да пристигна тук заедно с ешелона. Затова не можех да облека ездаческия си костюм, който щеше да й направи впечатление, и затова именно седя тук в дългата си рокля.

— Че вие сте неразумна, това е ясно, вашата леля Бети обаче изглежда доста по-разумна от вас — заключи Адамс. Само това му липсваше, да седне да забавлява разглезени млади дамички!

Кейт го погледна въпросително.

— Виждам, че ви задържам, но вие все пак можете да ми отговорите на един въпрос. Преди малко казахте „се оказва с дългата си рокля сред червенокожите ловци на скалпове“. Индианците скалпират ли жени?

Адамс водеше борба сам със себе си. Дали да й каже истината? Разбира се, истината.

Тъкмо беше и в такова настроение.

— Червенокожите не скалпират жени и деца. Те биха могли да ви пречукат, ако им се удаде такава възможност, но от скалпиране няма нужда да се страхувате. Впрочем това е съвсем безболезнена процедура, тъй като кожата се смъква от главата, след като човек е вече мъртъв. Но ако вие имате желание да видите скалп, помолете баща си да ви покаже. Той събира индиански скалпове на добра цена.

Кейт скочи.

— Кой сте вие?

— Адамс ми е името.

Девойката не можеше да си намери думи.

— Адамс… това… това, което сега казахте, не е вярно. Моят баща е християнин!

— Мисионерите също са били християни и все пак са печелили от скалпове. Индианците скалпират само мъже, и то за чест и слава. Ние скалпираме всичко за пари. Не служебно, но частно, по собствено желание. Вашият баща мрази червенокожите, казва, че те били убили майка му по време на голямото дакотско клане преди четиринадесет години. През 1862 година в Минесота. И той все не може да се насити да отмъщава. Затова плаща, като му носят скалпове… Е, сега вече го знаете. Желая ви още веднъж добър апетит. В чинията ви все още има от супата.

Адамс излезе от помещението, като не забрави да се сбогува любезно. В края на краищата девойката не беше виновна, че е гъска. Просто неправилно я бяха възпитавали.

Навън тъкмо отново дадоха сигнал за сбор. Ездачите и войниците заприиждаха. Майор Смит искаше да изпълни първоначалното си решение и да потегли с цялата си част, за да преследва крадците на мунициите от ешелона. Впрочем достатъчно скъпоценно време бяха загубили вече. Най-напред пристигането на Томъс, Тео и Кейт, които дакотският вожд явно нарочно бе пуснал да си вървят, доста бе забавило изпълнението на намерението му, после самият млад вожд дълго бе забавил частта с безумно смелата си намеса… Адамс отново получи заповед да остане в станцията заедно с единадесет мъже. За лейтенант Роуч повече изобщо не стана дума. Дявол знаеше къде се бе скрил той. Адамс подозираше, че се е сврял в спалната стаичка на коменданта, за да легне там на единственото що-годе удобно легло в цялата станция.

Когато частта, предвождана от майора, излезе през портата и изчезна зад реката между оградените от възвишения долини на прерията, Адамс направи своя обход на цялата станция. Разпредели постовете по бойниците на палисадата и на кулата, смени Джим и нареди на Томъс и Тео да запалят огъня в огнището край помпата за вода и да сварят един голям казан супа за всички. След като даде разпорежданията си и обиколи навсякъде, той сам се приближи до близнаците, които вече бяха напълнили казана и донесли цепениците за огъня.

— Месо няма ли? — попита недоволно Томъс, когато Адамс се приближи.

— Нали има от консервираното.

— Предпочитаме сочни бизонови гърди!

— Такива ще можете сами да си набавите, щом се появят бизони. Цели седмици, че и месеци не сме видели никакъв бизон. Ония от Юниън Пасифик сигурно са избили всички стада.

Адамс запали малката си луличка и настъпи дълго мълчание. Никой не искаше да подхване разговора за онова, което най-много вълнуваше и тримата, много повече от опасността, която заплашваше толкова слабо охраняваната станция.

— Успя ли да спечелиш достатъчно пари? — попита най-после Томъс направо.

— Не. — Адамс гледаше към земята.

— Тогава вече ще стане късно и баща ти ще трябва да напусне своята ферма.

— Знам. Той ли ви изпрати тук?

— Не, ние сами си отидохме, защото не искахме да гледаме какво става там. Срещнахме Червената лисица, та той ни каза, че ти си се заседял тук.

— Аха, значи сте го срещнали. И къде се мотае той сега?

— Навсякъде и никъде. По тия места насам обаче не му се, ще да се мярка повече… така поне той казва.

— Не се учудвам.

— Баща ти вече не е с всичкия си. Казва, че щом дойдели земемерите, щял да стреля. Ти защо не се върна във фермата, Адам Адамсън?

— Има ли смисъл да говорим?

— Докато дакота могат да удържат положението, баща ти ще може да си остане в своята ферма — рече Тео. — Те няма да го прогонят, защото той им е платил.

— Само че те няма да го удържат и когато ги прогонят от Блек Хилс, може би аз ще успея да намеря там злато. Докога трябва да се изплати сумата?

— До есента седемдесет процента. Само че сега цената се е повишила още повече, тъй като решението да се строи северната линия вече е взето.

Адамс остави лулата си да угасне.

— Ще трябва да раздам патрони на хората.

Той измъкна един голям ключ и тръгна към стария блокхаус.

Докато Адамс разговаряше с двамата някогашни каубои и сегашни прерийни ездачи край казана в двора, Кейт отново бе останала сама в кабинета на коменданта. Отначало изкуса послушно остатъка от изстиналата грахова супа. После се облегна на стената и отново загледа през прозореца към двора. При това се ослушваше към шумовете, които сега долитаха от съседната спална стаичка на майора. Лейтенант Роуч сигурно лежеше върху походното легло на коменданта, а някакъв фелдшер му чистеше раната. Думите на лейтенанта не изразяваха задоволство от лечението.

Фелдшерът обаче не се притесняваше много от критиката на своя чувствителен пациент. Той заяви по-скоро мрачно, че превръзката била наред, и се отдалечи. При това мина през работния кабинет на коменданта и поздрави Кейт.

— Не се опасявайте, мис! След няколко дни раната ще се оправи.

Кейт стана тъмночервена. Тя бе видяла как баща й простреля ръката на лейтенант Роуч, за да му попречи да наруши дадената дума, и се срамуваше заради своя годеник.

Лейтенантът, изглежда, бе чул думите, които фелдшерът каза на Кейт. Щом фелдшерът излезе от стаята на коменданта, той се изправи с леко стенание от походното легло и влезе в работния кабинет на коменданта. Бинтованата му ръка висеше в превръзка.

— Как си, Кейт? — осведоми се той по-скоро от любезност, отколкото от съчувствие, и седна срещу годеницата си. — Изглежда, вече напълно си си възвърнала силите!

Девойката не отвърна веднага. Опита се сама да си изясни какви чувства изпитва към Антъни Роуч. Той изглеждаше съвсем блед, озлобен. Само един ден преди това Кейт би преляла от съчувствие и нежност. След всичко, което се бе случило през последните дванадесет часа обаче, тя се страхуваше от Роуч. Той беше изоставил годеницата си и се бе отрекъл от нея, когато животът й бе в опасност, а баща й се бе видял принуден да стреля по него, за да предотврати едно предателство.

— Антъни! — Кейт усети, че не й достига въздух. Възбудата я стисна за гърлото. — Антъни!

— Да, Антъни, Антъни! — Думите му прозвучаха като подигравка. — Твоят стар господин баща, Кейт, явно не беше с всичкия си, когато стреля по мен и даде по този начин възможност на червения убиец из засада и явен престъпник да избяга!

— Антъни! Забранявам ви да говорите в мое присъствие по такъв начин за баща ми! — Кейт бе станала рязка и се изправи.

— Я виж ти! Не бихте ли желали да защитите честта на баща си с шпага? Сигурно ще съумеете да се справите!

— Не можете да ми направите впечатление със своята подигравка, лейтенант Роуч.

— Истинска дъщеря на майора! Нима не ме обичаш вече, Кейт?

Девойката сведе поглед, ала остана с изправена глава.

— Антъни… не знам. Нищо не знам вече. Моля, дайте ми време!

— Още две години, както предлага леля Бети?

— Вие погрешно ме разбрахте, лейтенант Роуч.

— Доста много недоразумения се случиха днес! Ще ви оставя време да си помислите, Кейт. Само че баща ви, който стреля по мен, въпреки това ще настои вие да се омъжите за мен. Та вие пристигнахте заедно с мен тук!

— Пфу, лейтенант Роуч! Отвращавам се от вас!

— Ще се радвам, ако успеете да овладеете отвращението си към мен пред олтара!

Кейт тръгна към вратата, без да бърза, без да търси да се измъкне, а бавно.

— Лейтенант Роуч — рече тя, вървейки, — виждам, че аз самата съм допуснала грешка, съгласявайки се да стана ваша годеница. — Девойката отмести поглед и тръгна все така бавно, както се бе изправила, и излезе от работния кабинет на баща си навън на двора.

На ярката светлина тя се спря. За себе си вече знаеше, че бе взела решение, което щеше да остане непроменено. Кейт Смит нямаше да стане жена на Антъни Роуч. Тя усети някаква спокойна сила в себе си, породена от прекалената подлост, която бе проличала в думите на Роуч, и беше убедена, че е права. Дори и обърканият прилив на мисли и чувства, които все още я вълнуваха, не можеше да я отклони от решението, до което бе стигнала.

Антъни Роуч беше негодник. Кейт Смит обаче беше девойка, чиято баба още бе защищавала на кон с пушка в ръка своята ферма. Дори леля Бети не бе успяла съвсем да прекърши самочувствието на Кейт. Как е могла Кейт да се заблуждава, че би могла да обича човек като Роуч? Дали сама не се беше заблуждавала, дали не бе вярвала на любезностите на Антъни Роуч само за да може да избяга от живота край леля Бети?

Навярно така е било, ала тя самата вече не можеше да се разбере. Булото на заблудата бе разкъсано.

Кейт започна да се разхожда сама из двора. Мина край индианеца съгледвач Тобиас, който все още беше завързан за кола. Той бе седнал на земята и гледаше безизразно пред себе си.

В положението, в което се намираше, девойката изпитваше несъзнателно съчувствие към всяко живо същество, което също й се струваше измъчено. Така тя се спря край индианеца и сякаш за да се оправдае сама пред себе си, а може би и пред останалите, задето се бе спряла край осъден да бъде наказан с бой индианец, каза:

— Тобиас, защо си толкова неразумен и отказваш да дадеш на баща ми, майор Смит, необходимите сведения? Та ти спокойно можеш да разговаряш открито с него, щом като съвестта ти е чиста. Баща ми винаги е справедлив.

Индианецът не вдигна поглед, въобще не даде никакъв знак, че е чул думите й.

Кейт продължи нататък. Неочаквано се озова пред стария блокхаус, за който й бе разказал Том със сивата брада, преди да го убият. Пристъпи към отворената врата, където се сблъска, не съвсем несъзнателно, с Адамс, и застана непохватно на пътя на младия прериен ездач, който тъкмо се канеше да влезе в блокхауса. Той се спря и двамата загледаха смутено един край друг.

— Каква стара сграда! — рече най-после Кейт, за да каже изобщо нещо подходящо. — Тя сигурно си има и история.

„Каква лепка — помисли си от своя страна Адамс, — как ли ще се отърва от нея? Вече бях веднъж достатъчно груб. А дали момата е богата? Ако се съди по роклята й, сигурно.“

Впрочем Смит не се ползуваше с име на притежаващ голямо богатство човек, напротив, но може би леля Бети щеше да остави голямо наследство и девойката по невнимание бе изгубила нейното благоволение. Но все пак леля Бети сигурно ще се придобри накрая? Който се ожени за Кейт, сигурно ще се ожени и за пари. Хубавка е… млада е…

Адамс се опита да си представи как в същност изглежда той самият. Не беше нито едър, нито дребен, здрав и набит. С русия си перчем, с тъмносините очи върху обгарялото от слънцето лице той би могъл в края на краищата да се хареса на една девойка, която няма кой знае каква възможност за избор в момента. Дали някой ден Смит би дал съгласието си — това вече беше друг въпрос. Но нима не съществуват достатъчно момичета, които успяват да осъществят желанието си въпреки всички пречки? Глупава или мекушава Кейт действително не изглеждаше, макар да беше нежна и бледа. От ненужните превземки човек ще успее да я накара да отвикне, след като му стане жена. Тогава защо не? В същност не беше ли длъжен той като временен комендант на станцията да се позанимае малко с младата дама? Адамс не намери нищо лошо в мислите си. Та и кога ли селянин е могъл да се жени, без да се съобразява с пари и имот? За годежа на Кейт с лейтенант Роуч той дори и не подозираше.

Русият момък остана край девойката.

— Да, старият блокхаус — подхвана той нейния въпрос, — страхотна история си има той. Ще ви я разкажа някоя вечер на лампена светлина, когато имаме време. В тази къща именно аз се запознах с индианеца, от чието ездаческо изкуство вие имахте възможност да се възхитите днес в нашия двор. Нали го видяхте?

Кейт кимна.

— И то не за пръв път. Аз го видях още при нападението на ешелона.

Адамс рязко извърна цялото си лице към девойката.

— Ами да, нали и вие бяхте с ешелона! Впрочем разказахте ли всичко на баща си?

— Той още не ме е попитал.

— Истински майор! Не ще да слуша женски брътвежи. Но вие разкажете на мене! Познахте ли вожда при нападението?

Кейт заразказва.

— Боже, боже! — възкликна Адамс. — Всичко това майорът трябва да знае непременно. Що се отнася до мен… да, след последната нощ Ред Фокс и аз сме единствените останали още живи…

— … от всички, които са се били събрали през онази нощ на убийството — допълни Кейт.

— Какво знаете вие за това?

— Каквото ми разказа Том.

— А, той ви е разказал! Тогава аз няма какво да приказвам много-много. Ние се намираме пред блокхауса, където стана убийството. Представете си, мис Кейт, че е вечер и че е тъмно, и че старият блокхаус пред нас е осветен вътре само с катранени факли. Представете си, че вътре седят необуздани мъже, а димът от лулите и смрадта от ракията достигат чак до вратата тук. Назад вляво обаче, на старата пейка до стената, щяхте да видите мен, мен, Адам Адамсън. Там седях аз преди две години с глава, пълна с надежди и мечти за хубав живот. А край старата маса в средата седеше Топ, или по-право Матотаупа, както гласеше индианското му име. Той се наливаше с ракия и играеше, и загуби. Падна от масата. Това направи лошото бренди, с което Червената лисица го унищожи. Докато аз наблюдавах Топ, неочаквано усетих, че някой седна до мен на пейката до стената, и когато се вгледах, видях един млад индианец. Беше Хари, синът на Топ. Той не изпи нито глътка, плати загубата от играта на баща си и отново излезе навън. И на мен не ми се седеше повече сред тая гадна компания. Излязох навън да подишам чист въздух. Видях навън Хари сам, една сянка, неподвижна. Когато отново понечих да се върна в блокхауса, той тръгна подир мен. Аз отворих вратата, погледнах в осветеното помещение и замръзнах. Ей на това място стоях, където стоим сега с вас. Убийството стана пред очите ми. Червената лисица заби ножа си в гърдите на Матотаупа. Зад мене стоеше Хари, синът на Матотаупа. Когато отново се обърнах да го видя, той беше изчезнал, сякаш нощта го бе погълнала.

— Тук, на това място, сте стояли — промълви Кейт тихо. После попита: — Как можа да се стигне до тази трагедия?

— Матотаупа бил отлъчен от своето племе, задето издал пиян тайната на златото в планината, и синът му, който повярвал в неговите уверения, че е невинен, го последвал, когато бил още на дванадесет години. Цяло десетилетие двамата се лутали прокудени и се подвизавали сред нас с имената Топ и Хари. Едва през нощта на убийството си Топ разбрал, че действително е направил предателство — или поне половин предателство. Червената лисица искаше да го принуди да разкрие докрай тайната. Червенокожият отказваше и вдигна каменната си сопа срещу Червената лисица. Само че Лисицата се оказа по-бърз със своя нож, пък и приятелите му се притекоха на помощ. Матотаупа умря. Хари обаче се завърнал сред своето племе и станал там боец и вожд на Мечата орда. Беше изгубил баща си и десет години от собствения си живот. Съдия, който да отмъсти за нанесената му несправедливост, той не може да намери. А дето ще си отмъсти сам — кой може да го съди за това?

Кейт гледаше към мрачното помещение.

— Странно… — Тя се запъна.

— Какво е странно, госпожице Кейт?

— Просто един спомен. — Кейт изглеждаше смутена. — В Минеаполис, когато бях още дете, веднъж ние видяхме един индиански вожд и неговия син — момчето се казваше Хари.

— Та защо двамата, които вие сте видели тогава, да не са били Топ и Хари? През тези десет години те са обикаляли навред из тези земи, от Плат на юг чак до горното течение на Мисури на север. Моят баща и Томъс и Тео също са ги познавали и двамата. Топ и Хари живели известно време при индианците от племето черните ходила. Там Томъс и Тео ги срещнали, когато Хари Токай-ихто бил още дванадесет-тринадесетгодишно момче, и действително, ако чуете Томъс да разказва, ще си помислите, че той и днес още обича този млад човек! По-късно Топ и Хари постъпили на работа като съгледвачи на строежа на Юниън Пасифик; кой знае в противен случай как са щели да преживеят. Така или иначе, днес Хари Токай-ихто е „най-свестният мъж“в земите между Плат и Блек Хилс. Но вие не се безпокойте. При дневна светлина червенокожите не предприемат нищо. През това време можете да се чувствувате спокойна като в скута господен.

— Хубаво успокоение — отвърна иронично Кейт, — до нощта остават само още няколко часа, а вие, изглежда, не вярвате чак дотам на нощните часове?

— Блокхаусите са здрави постройки, мис, особено този старият тук. Не се страхувайте, ние ще ви пазим като зеницата на окото си!

— Същото ми обещаха и през изтеклата нощ в ешелона.

— И сега от опит вие сте вече недоверчива, така ли?

— Моят баща ме остави на вас, Адамс!… Впрочем аз не мога да разбера защо тукашните дакота са толкова враждебно настроени към нас. Ние сме им предложили добри места за живеене, така казва татко, където те могат да се разположат и да се научат на нещо полезно. Но те не искали да се съгласят.

— Гола, неплодородна земя им предлагаме ние и защо изобщо те трябва да се съгласяват, мис Кейт? Та свободното съществуване в безбрежната прерия е много по-приятно. Да, аз също смятах, че червенокожите водят жалък живот. Ала в същност на тях им е много по-добре, отколкото на нас. И аз бих искал да бъда такъв боец и ловец като тях, да си лежа у дома върху кожените завивки, обслужван от някоя булка…

— Нима жените съществуват, за да обслужват мъжете, Адамс?

— Жените не, но червенокожите жени.

Кейт отново се бе успокоила. Миг след това неочаквано се дръпна назад.

— Адамс! Тук има ли плъхове?

— Защо?

— Нещо се раздвижи вътре в блокхауса. Нещо стържеше. Адамс погледна през отворената врата в полутъмното помещение на стария блокхаус. Някои маси стояха все още тъй, както бяха разположени още преди две години по времето на Бен. Пейката край стената също съществуваше още. На пода се валяха безразборно завивки, а в другата половина на помещението — вързопи слама. На задната стена имаше врата, която водеше към малка постройка, служеща за склад за мунициите и хранителните припаси на станцията.

— Стърже ли? Може да има някоя и друга мишка, мис. Единственият плъх тук съм аз самият. Един мисурийски плъх от Запада…

— Нима от толкова далеч сте дошъл? Тогава вие знаете много неща и аз с радост очаквам вечерта, когато ще продължите разказа си. Едно обаче можете да ми кажете още сега: какво мислите за Тобиас, който стои там завързан за кола? Той предал ли ни е?

— Не вярвам… пък и майорът в душата си не го вярва, иначе отдавна щяхме да го пребием. Той трябва само да бъде наказан, задето не иска да се научи на дисциплина и да отговаря на поставен му по военному въпрос като военен.

— Нали всеки добър индианец е приятел на белите хора?

— Всеки добър?… Хм… кой впрочем ви харесва повече, вождът, който ни разиграва тук като марионетки със своя кулест жребец, или Тобиас там край кола?

Кейт вдигна изненадано поглед.

— Честно казано… този вожд. Радвам се и очаквам с нетърпение да ми разкажете още нещо за него…

Адамс се усмихна доволен. После се запъти навътре в тъмното помещение, защото трябваше да вземе патрони от пристройката. Отключи с големия ключ, който беше взел, междинната врата, постави ключа върху едно от буретата край вратата и затърси двете сандъчета с патрони, които искаше да изнесе. В помещението без прозорци беше много тъмно и заради пълните с барут бурета Адамс не искаше да запалва вътре открита светлина Освен това той познаваше това помещение като собствения си джоб, но последния път не той беше раздал патроните и явно другият бе преместил нещата вътре, така че Адамс не можа да се оправи бързо като друг път. Най-после намери търсените сандъчета и тръгна обратно. Забеляза, че Кейт все още стои на вратата. Тя го очакваше! Това му достави удоволствие. Когато посегна, за да вземе ключа от бурето, той не го намери. Погледна отново към Кейт, като продължаваше да търси опипом, ала все още не намираше ключа и постепенно започна да става неспокоен.

— Ама че дяволска работа… та аз… или пък съм го пъхнал в джоба си?

Адамс пребърка джобовете на панталона и на дрехата си, но не намери никъде ключа. Опипа и другите бурета, че накрая и пода. Нищо не можа да намери! Ключът беше голям, дори и в тъмното трябваше да го види.

— Какво, по дяволите, става тук! — извика Адамс към Кейт. — Ключът е изчезнал!

— Да не би да са ви го откраднали?

— Как така ще ми го откраднат? Нали тук няма никой друг освен нас двамата?

— Но нали преди малко нещо стържеше така подозрително!

— Подозрително? — Адамс се изплаши силно. — Аз мислех, че са мишки? Мис Кейт, ако тук е имало скрит човек… нашите последни запаси от патрони се намират в това помещение… но аз веднага ще обявя тревога и ще заповядам да претърсят основно навсякъде!

Младият прериен ездач изтича през двора, крещейки и свирийки. Неочаквано прокънтя пронизителен вик за помощ.

— Адамс! Адамс! Вижте, призрак! — Това беше ясният глас на Кейт.

Веднага подир това последва мощна експлозия и Адамс бе повален на земята от силния въздушен тласък. Той изгуби съзнание.

Когато отново започна да усеща тялото си и да мисли, почувствува силни болки и натиск върху левия си крак. Помъчи се да придърпа крака си към тялото. Не успя. Болката и напрежението обаче го върнаха напълно към съзнание. Отвори очи и отново се изплаши.

Старият блокхаус гореше. Червеножълти пламъци лумтяха нагоре, над тях извираше черен дим и затъмняваше светлото небе. На вси страни летяха искри. Барутът в буретата отдавна вече бе експлодирал. Откъм пожара още гърмяха патроните от подпалените сандъчета с муниции. Северният вятър издигаше пламъците все по-нагоре. Старият катраносан дървен материал представляваше чудесна храна за огъня.

Пламъците вече плъзнаха и към комендантската сграда и наблюдателната кула.

Адамс видя почернелите си от сажди другари да тичат край него. Един от тях бе намерил противопожарна кука и сега се опитваше да отдели горящите греди от останалите. Скоро трябваше да се откаже обаче; старият блокхаус, където допреди малко бяха стояли Адамс и госпожица Кейт, вече не можеше да бъде спасен. Съдовете с вода, които стояха винаги готови, пълни с вода, в станцията, бяха се обърнали от експлозията и излели. Помпата не работеше. Почти всички кофи се намираха в стария блокхаус и вече не можеха да се доберат до тях.

Адамс чу другарите си да ругаят; викаха и неговото име. Той отмести гредата, която бе притиснала крака му, и се изправи. Куцукайки, със слепени от смъдящите сажди очи, той се натъкна на Томъс и Тео. Тримата изтичаха към брега на реката, за да образуват там верига за предаване на кофи с вода. Притичаха и останалите мъже, щом видяха, че се организира борба с огъня. Кейт, която бе стояла непосредствено пред стария блокхаус, не бе засегната от експлозията. Беше избягала от огъня и сега седеше изоставена край реката. Веднага предложи да се включи във веригата за пренасяне на водата, но мъжете я отпратиха, тъй като беше облечена в дълга рокля и имаше твърде нежни ръце.

Наблюдателната кула се сгромоляса като изгоряла факла.

С обгорели дрехи и пламнали лица мъжете се мъчеха да спасят от комендантската сграда каквото имаше още за спасяване.

Ливадите наоколо бяха мокри от разтопените снегове, така че огънят не можа да се разпростре нашироко.

Постепенно силата на пламъците започна да намалява от само себе си. Старият блокхаус и малката пристройка към него бяха изгорели изцяло, наблюдателната кула и комендантската сграда бяха унищожени в по-голямата си част, двете крила на външната порта бяха извадени от пантите си от въздушния натиск, части от палисадата се валяха по ливадата наоколо. Всички коне бяха избягали, нямаше и следа от тях. Дори верният кафяв жребец на Адамс беше изчезнал.

Адамс преброи хората си. И единадесетте прерийни ездачи бяха живи, макар че някои от тях бяха получили наранявания. Само Тобиас, индианският съгледвач, който бе завързан преди това за кола, беше изчезнал.

Лейтенант Роуч се разхождаше с критична физиономия през пепелището. Кейт седеше отново на ливадата край реката. Когато Адамс се приближи към нея, той завари девойката заедно с лейтенант Роуч. Между двамата млади мъже, които бяха почувствували още от пръв поглед неприязън един към друг, веднага избухна спречкване.

— Добре командувахте, много добре запазихте всичко, мистър Адамс! Майорът има да се радва, като се върне!

— Моя работа.

— Ти сигурно реши да си запалиш лулата в склада за мунициите, прерийни ездачо Адамс? Нали ти именно последен беше в стария блокхаус… преди да експлодират буретата с барут?

— Не съм палил никаква лула. Госпожица Кейт може да ми бъде свидетел.

— По-добре ще бъде за теб да не намесваш младата дама в играта! Съветвам те най-сериозно и веднъж завинаги. Ясно ли е?

— Ясно е, но не е прието — заключи Адамс.

Кейт поздрави младия прериен ездач любезно и без никакво хленчене. Той намери няколко завивки, които се бяха запазили, после обходи още веднъж разрушената станция. Искаше да разбере какво бе станало с Тобиас. Индианецът не беше край кола. Веригите висяха празни.

— О, Тобиас ли? — рече Томъс, който бе тръгнал подир Адамс. — Аз го освободих и го изпратих да догони майора и да му докладва какво се случи. Тия червенокожи умеят да разчитат следи и нощем.

— Какви ли не ги вършиш пък ти! Майорът има да ти се чуди.

— Той има да се чуди за много неща. Така че, ако се прибави още нещо, няма да е страшно.

Адамс въздъхна и се почеса зад ухото.

— Всичко отиде по дяволите… станцията пропадна, конете пропаднаха… по-добре и аз да бях пропаднал, та да не съм длъжен да се мяркам повече пред очите на майора. Който може, нека разбере какво се случи. Явно някой се е промъкнал в помещението и го е подпалил… но кой? И ключа ми откраднаха.

— Откраднаха! — възкликнаха Томъс и приближилият се също така Тео като из едно гърло. — Че кой може да открадне ключа? Нали ти беше сам вътре в помещението? Ние можем да докажем това. Тъкмо бяхме дошли насам заради супата…

Адамс повдигна рамене.

— Ще изпратим един постови там, на хълма — разпореди се той, — погрижете се за това. Червенокожите сигурно са надушили и са видели какво става тук чак горе, край Блек Хилс. Проклета история! И на всичко отгоре си имаме и една мис, която сме длъжни да пазим! — Адамс погледна към Кейт. Един прериен ездач, допуснал да изгори цяла станция, нямаше никакви шансове пред бащата на тази девойка.

Адамс отново бе обзет от отчаянието, което бе почувствувал по време на разговора си край помпата с Томъс и Тео. Не го биваше за нищо друго, освен да се остави да го убият заради една жалка заплата. За какво ли друго можеха да послужат бедняците на този свят! Индианците бяха напълно в правото си да се съпротивяват срещу подобен бандитски порядък. Но да избяга при индианците и да не иска да знае повече за нищо? Не, това също нямаше да бъде правилно. Адамс искаше отново да води плуг и да отглежда добитък. Само че къде? И как? И при кого? Ратайският живот беше труден, той бе видял това по Томъс и Тео, които на стари години не бяха постигнали все още нищо.

Адамс се отърси буйно от безплодните си мисли и отиде към Кейт. Лейтенант Роуч, който отново бе пъхнал дясната си бинтована ръка в превръзката, нарочно застана така, че прерийният ездач да не може да пристъпи към девойката.

— Какво искаш? — попита лейтенантът с унизително пренебрежителен тон.

— Да внеса яснота в положението. — Адамс едва успяваше да се овладее. — Мис Кейт е единственият човек, който може да знае нещо. Трябва да говоря с нея.

— За теб въобще не съществува никаква мис Кейт, запомни добре това. Тук е госпожица Смит, дъщерята на майора.

— Спестете си тези излишни приказки, лейтенант Роуч! — намеси се Кейт неочаквано енергично. — Баща ми съвсем не беше доволен от вас… Адамс! Какво искате да знаете от мен?

Адамс пристъпи крачка напред.

— Госпожице Кейт! Вие извикахте: „Призрак! Призрак!“ Какво бяхте видели?

— Видях един призрак! Една голяма призрачна сянка, която изтича безшумно от пристройката в голямото помещение на блокхауса и там изчезна в пода.

— Призрак!… Нима вие вярвате в призраци?

— От днес… да! Толкова безшумно не може да се движи никой човек. И изобщо… как може един човек неочаквано да изчезне в земята?

— Това действително е загадка и за мен.

— Загадките съществуват, за да бъдат разгадани — намеси се отново Роуч. — Как е могъл призракът да влезе в склада за боеприпаси, щом като ти не си го пуснал вътре, Адамс? Нали ключът беше у теб и никой друг освен теб не е влизал в помещението!

Лицето на Адамс побеля.

— За това можем да разговаряме и утре, лейтенант Роуч. Вие имате пистолет и ще съумеете да стреляте и с лявата си ръка. Аз от своя страна съм готов.

— Че какво имам да се занимавам аз с теб, прерийни ездачо Адамс? Ти си длъжен да отговаряш пред онзи, който ти е възложил отговорността.

— В никакъв случай не пред теб, Роуч. Настъпи раздразнително мълчание. Адамс преглътна яда и възбудата си.

— Мис Кейт — поде отново той, — бихте ли дошла още веднъж с мен край останките от стария блокхаус, за да ми покажете мястото, където призракът трябва да е изчезнал в пода?

— Разбира се. Само че не знам дали ще открия отново мястото. Бях много възбудена в момента.

Девойката тръгна заедно с Адамс. Роуч остана на мястото си.

Когато Адамс и Кейт застанаха пред пепелището и последната обгоряла греда, останала единствена от блокхауса на Беззъбия Бен, край тях се скупчиха и останалите мъже. Адамс накара девойката да застане на същото място, където се бе намирала вратата преди това, и тя се опита да се ориентира.

— Вдясно беше — поде тя. — Вдясно край масите… при втората маса непосредствено до тясната стена отсреща, към страната на реката… там изчезна призракът.

— Изчезна безшумно?

— Почти безшумно. Чух само съвсем лек шум… сякаш дърво се удари о дърво.

Адамс наостри слух. Някакъв отдавна забравен спомен отново оживя у него. Какво бе чул той на времето, преди две го-дини, в същия този блокхаус през нощта след убийството, когато Червената лисица и Бен бяха изчезнали незабелязано? И тогава сякаш дърво се бе ударило о дърво. Адамс изтича към указаното място и подпомогнат от Томъс и Тео, разчисти развалините и пепелта. Когато разгледаха пода, тримата мъже се натъкнаха на едно място, което се очерта като голям кръг и кънтеше кухо.

Тео избута пепелта още по-настрана. Пред очите им се разкри огромен кръгъл дървен капак.

Мъжете започнаха да го опипват възбудени. Той се повдигна лесно. Когато Тео го дръпна, пред тях се разкри дупка, в дъното на която блестеше водно огледало.

Мъжете и Кейт наблюдаваха замислени това свое откритие.

— Най-голямото безобразие е, че чак сега откриваме всичко това — рече най-накрая Адамс.

— Смяташ ли, че човек може да се провре оттук? И накъде може да води тази пълна с вода дупка? — попита един от мъжете с къса остра брада.

— Ами сигурно към реката… ще трябва да проверим… не вярвам тук да има подпочвена вода! Когато правехме помпата, трябваше да копаем много по-надълбоко.

— Към реката ли? — рече недоверчиво Томъс. — Слушай, дотам има още няколко метра и би трябвало да се положи доста труд, за да се направи такъв водопровод…

— Че защо пък никой да не е положил този труд? Подобна дупка, пълна с вода, е много практична, в случай че червенокожите те нападнат с огнените си стрели или пък бъчвите с вода се изпразнят и никой не смее да излезе навън от сградата.

— Нима по-рано блокхаусът е бил единствената сграда тук?

— Така беше. И палисада нямаше.

— Тогава въпросът доста се изяснява. Ще трябва някой да се напъха вътре и да разбере дали дупката има излаз някъде!

— Да, ще трябва някой… — Адамс се огледа наоколо.

Никой обаче не изглеждаше готов да се нагърби с подобна задача. Томъс се поразходи и се върна с един голям камък, който завърза за ласото си. Пусна камъка да се потопи във водата. Дълбочината беше няколко метра.

— Хм.

Мъжете стояха наоколо нерешителни. Започна да се свечерява. Небето се разстилаше в различни виолетови отсенки от силуета на Скалистите планини на западния хоризонт чак до тъмнеещия изток. Водата на реката блестеше във вечерния здрач.

Дежурният върху наблюдателния пункт на малкото възвишение даде знак.

— Майорът се връща с хората си!

Приглушеният тропот от конски копита на голямата група ездачи можеше да се долови, ако човек прилепи ухо до земята. Не след дълго на оттатъшния бряг се появи и майор Смит заедно със своите драгуни и прерийни ездачи, прекосиха брода и после той даде заповед на хората си да слязат от конете пред разрушената станция. Само присъствието на майора или може би и задушаващата гърлата им ярост възпря войниците да изрекат ругатните, които сигурно им бяха дошли на езика при вида на изгорелия форт.

Смит попита кратко и Адамс докладва с избила от смущение пот по челото си. Майорът заповяда да го отведат при дупката. После кимна на съгледвача Тобиас, който се бе върнал заедно с войниците.

— Ето тук… ще съединим няколко ласа и ще те завържем на края. Ти ще се потопиш във водата и ще разбереш накъде води дупката… когато не можеш да вървиш по-нататък, ще подръпнеш три пъти въжето и ние ще те изтеглим обратно.

Прерийните ездачи завързаха ласата и Тобиас се подчини. Скочи в дупката презглава и веднага изчезна. Постоянното дърпане на въжето показваше, че той се придвижва напред. След известно време обаче дърпането престана и Адамс, който пропускаше хлабаво ласото през ръцете си, усети трикратното подръпване, което означаваше „дърпайте обратно“.

Отначало се показаха отново краката на Тобиас, а след това цялото му кафяво тяло се измъкна от канала. Раменете му бяха ожулени, той се изкашля и изплю вода.

— По-рано добър водопровод — каза той. — Води към реката. Сега много пясък вътре. Трудно за промъкване. На едно място много тясно. Но един призрак минава отвсякъде.

— Призрак! — промълви ядосано Смит. — Нима ти смяташ, Тобиас, че един призрак… хм, кой ли ще да е бил този призрак… смяташ ли, че този дакота е успял да се промъкне оттам? Когато трябва да спасява живота си или когато иска да подпали цялата ни станция, човек е способен на какво ли не!

— Дакота ще се промъкне. Гъвкав е и силен. Може дълго да стои под вода. Хари е минал от реката през канала в блокхауса, скрил се е, подпалил е огъня и отново се е върнал през канала в реката.

— Ще се промъкне! — извика Смит. — Той се е промъкнал, а неговите червенокожи мъже, натоварени с нашите муниции, също ще се промъкнат, докато ние тук се оставихме той да ни залъгва със своите ментарджийски номера. Този тип много добре е знаел защо идва в нашата станция и защо разигра този театър пред нас… само за да ни задържи, да ни попречи да настигнем неговите хора, които през това време са препускали с мунициите към своите ловни райони! Той се промъква, а ние стоим сега тук с голи ръце пред сринатата със земята станция!

— Хау — изсумтя Тобиас, поради което веднага го стрелна един яростен поглед на коменданта.

Лейтенант Роуч поиска разрешение да каже своето мнение.

— Разрешавате ли няколко въпроса? — попита той мазномазно, като се стараеше да прикрие злорадото си задоволство от неуспеха на коменданта.

Смит кимна.

— Адамс — подхвана Роуч, — ако съм добре осведомен, ти си познавал блокхауса тук още преди да пристигне военната част?

— Да, един ден преди това.

— Значи, така или иначе, отпреди две години. И нищо не си знаел за този канал? Или не си искал нищо да кажеш на нас?

Адамс се извърна от Роуч към Смит.

— Майоре! Аз не съм знаел нищо за тази дупка. До днес тя сигурно е била покрита много добре с пръст. Но аз си спомням, че през нощта, преди вие да пристигнете тук, във форта, двама мъже, именно Бен и Червената лисица, изчезнаха от този блокхаус. И до днес не можех да си обясня тяхното бягство. Сега разбирам как е било извършено. Бен си е бил построил таен проход за бягство, който същевременно му е служил и за водоснабдителен канал. Учудвам се само, че дакотският вожд знае за него. Защото тогава той не можа да залови ония двамата…

— Аз пък се учудвам, че ние до ден днешен не сме знаели за него! — Смит беше много възбуден. — Адамс, след всичко това, което ми разказа сега, ти още повече усложняваш своята вина. От две години насам си имал достатъчно време да размислиш как на времето тези двама типове са успели да изчезнат, цели две години спиш тук върху този под и нищо не си забелязал?! Земеделски ратай си ти, казах ти го вече, и никакъв войник. Много съжалявам, че на теб поверих станцията, и това ще ти бъде за последен път! Да проявиш такава немарливост, такава липса на чувство за отговорност, въобще да не се замислиш над такъв важен въпрос! Ти си виновен за унищожаването на нашата станция!

— Тогава да си вървя.

— Ако имаше поне малко чест, ти щеше да кажеш, че си длъжен да заплатиш това с живота си! Но ти носиш ратайска душа!

Адамс мълчеше и Роуч го наблюдаваше с неприкрита ликуваща насмешка.

Междувременно мракът се бе спуснал. Една след друга затрептяваха звезди над смълчаната сурова местност. Войниците трябваше да се подготвят за нощта. Разпратиха постови в широка окръжност в три редици. След разрушаването на блокхаусите войниците предпочитаха да останат да спят край конете си. За майора и за Кейт приготвиха в някогашния работен кабинет на коменданта две постели от одеялата, които излезлите на поход войници бяха носили със себе си. Тук все още стояха дъбовата маса с обгорял плот и долната част на външната стена. Отначало смятаха Кейт да остане да спи в избата под комендантската сграда; тя не бе пострадала от пожара и представляваше най-сигурното място. Девойката обаче не пожела да остане сред праха, застоялия въздух и безизходния мрак и най-после й разрешиха да остане да спи под открито небе.

Беше вече късна нощ. Адамс стоеше на пост заедно с Томъс. От два часа двамата лежаха мълчаливи един до друг върху пясъчния хълм на юг от станцията.

— Ще трябва да приключиш работата си тук — рече неочаквано Томъс.

— Най-добре би било изобщо да приключа със себе си. За нищо не ме бива.

Томъс дълго не отговори.

— Ще трябва да видим — поде след това отново той — дали все пак няма да можем да намерим злато? Това за фермата не може да ми се побере в главата. Трябва да платим сумата.

— Мълчи. Мечтите не струват нито пени.

— Ти трябва да се върнеш отново към земята, Адамс, и при добитъка. Там ти си „най-свестният“ човек. Не съм виждал във фермата по-свестен от теб.

Двамата мъже млъкнаха, защото вниманието им бе приковано от едно произшествие. Върху една заоблена пясъчна баирчинка далеч на юг се появи кон. Той издаде глава напред и изцвили високо.

Адамс и Томъс забелязаха, че и останалите постови се размърдаха, чуха подвикванията им да приготвят ласата и да се примъкнат към мустанга. Някои отвързаха конете си, за да се присъединят към лова, ако стане нужда. Преди още те да предприемат каквото и да било обаче, се случи нещо, което уби всички надежди. През полята прелетя някаква сянка — дори погледите едва успяваха да я следват — и после върху гърба на жребеца се хвърли един индиански ездач. Той накара животното да стъпи на задните си крака и издигналото се нагоре тяло на животното с ритащите във въздуха предни крака се очерта като дързък силует на възвишението. Ездачът вдигна ръка и размаха бойната си секира за поздрав към своите врагове. После цялото видение изчезна като призрак в нощната прерия.

Десетина ездачи се хвърлиха да го преследват. Разнесоха се изстрели. Ала куршумите биеха напразно и майорът заповяда веднага всички да се върнат. Барутът беше малко, след като врагът бе откраднал пристигащите муниции и бе унищожил с експлозията и последните припаси.

Неспокойно мрачно настроение цареше през тази нощ сред войниците. Никой не спеше. Всеки очакваше някаква нова дяволска шега от страна на избягалия вожд. Адамс несъзнателно си припомни настроението в блокхауса на Бен след убийството на Матотаупа, бащата на Токай-ихто.

Часовете минаваха един след друг. Адамс и Томъс бяха застъпили на второ дежурство до сутринта. Фермерският син не можеше да успокои мислите си. Напразно се мъчеше да си наложи да насочи цялото си внимание към околността, където сред царящия мрак много лесно можеше да се случи нещо съвсем незабелязано. Странно чувство изпитва човек, когато знае, че е последният от една банда, над която са надвиснали дебнещи отмъщението и смъртта. Последният ли?… Самият Ред Фокс, убиецът, беше още жив. Само че се беше скрил на сигурно място. Тук, край Ниобрара, Адамс бе останал единственият жив от златотърсачите. Съвсем непредпазливо той се бе изпуснал да каже на дакотския вожд, че все още не се е отказал да търси злато. Сега вече не можеше да има никаква милост за него. Адамс се ослуша и се опита да пробие мрака с поглед. Но той и сега все още не се бе научил да разпознава в мрака толкова неща, колкото умееше да вижда всеки индианец. Имаше разлика дали човек започва да се упражнява в това изкуство на две, или на двадесетгодишна възраст.

Наоколо всичко беше все така тихо и неподвижно. Само стръковете трева се накланяха от нощния повей.

— Гледай да се върнеш отново в своята ферма — неочаквано поде отново Томъс. — Ти още не знаеш какво означава цял живот да живееш сред вечни дългове като ратай или като ловец с капани. Тео и аз знаем какво означава това. Живо мъчение. Земя трябва да има човек и злато.

— Мълчи! — прекъсна го буйно Адамс. Томъс не млъкна.

— И за да ти кажа най-после истината, Адам Адамсън, твоят старец ни изхвърли, след като десет години му работихме като добичета. Нямал повече пари, така каза, трябвало да продаде и добитъка и да събере всичко, каквото може, та дано успее да плати. Затова ние дойдохме тук при теб. Сега вече го знаеш.

— Какво мога да ви помогна аз? И аз съм само един жалък беден дявол.

— Тогава да си мълчим и да стреляме по индианците, докато нас самите ни улучи някой куршум. И нашето положение не е по-добро, отколкото на червенокожите; всичко е все същото.

С това разговорът бе приключен. Адамс си помисли още веднъж за Токай-ихто, от когото всички се страхуваха и заради когото те стояха сега на пост. Адамс също се страхуваше от враждебността на дакотския вожд, ала въпреки това не можеше да изпитва омраза към него.

Твърде често Томъс и Тео, някогашните ловци на бобри и по-късни каубои, му бяха разказвали за Хари Токай-ихто и за Матотаупа, твърде дълбоко се бе врязал в съзнанието му споменът от онази вечер, когато той срещна за първи път Хари, вечерта, когато убиха Матотаупа. Сега Токай-ихто можеше да вдъхва уважение на високомерните сини мундири и бе успял да устрои на баща си, макар и след две години, погребална церемония, която никой от хората, които я бяха преживели, нямаше скоро да забрави. Това дори удовлетворяваше до известна степен Адамс. Токай-ихто искаше да отмъсти за едно убийство и да защищава своята земя. Така трябва да действува един мъж; Адамс прие враждебността на младия дакота като съвсем естествена, а омразата му — като безсмислена.

Най-после дойде утрото. Топла закуска нямаше. Всички хранителни припаси бяха унищожени от експлозията и войниците хапнаха с къркорещи стомаси от неприкосновения запас, който бяха носили със себе си по време на похода. Единственият от всички, който се нахрани добре, беше Тобиас. Той си беше наловил риба в реката. Кейт следеше жадно от известно разстояние как индианецът пече плячката си в горещата жарава. Ала Тобиас, който веднага би дал да се нахрани на всеки добре настроен към него индианец, не изпитваше никакво кавалерско чувство спрямо всякакви комендантски дъщерички. Изяде сам и последната риба.

Девойката продължи да върви напосоки и Адамс я проследи внимателно, когато тя се приближи към братята Томъс Тео. Двамата гърбоноси близнаци се зарадваха и веднага подхванаха търсения от Кейт разговор. Адамс ги слушаше, докато търсеше подходящи, неизгорели изцяло греди и дъски за временна постройка. В родината си той се бе учил на дърводелство.

— Значи вече нямаме нищо за ядене? — попита девойката Томъс. — Какво ще правим сега? Индианците също живеят по тези места! Следователно все трябва да има нещо за ядене!

— Това не е чак дотам глупаво — рече Томъс, докато почистваше една греда за Адамс. — Само че в тази трижди проклета местност има само едно нещо, от което живеят местните хора, и това са бизоните.

— Значи ще вървите на лов за бизони?

— Да, само че… ако намерим бизони. А тях не можеш да ги привикаш като кокошки… тък-тък-тък, и те ще дойдат! Бизоните си имат свой акъл и вървят по собствени пътища. Никак не изглежда да има наоколо стада.

— Ами вождът и Мечата орда? Те какво ядат?

— Ама че настойчиво разпитвате! Те си имат още запаси за зимата, сушено и замръзнало месо, и когато изядат и него, и все още не се явяват бизони…

— Тогава?

— Тогава започват да танцуват танца на бизоните заедно със своя заклинател: „Покровителю наш, дай ни бизони, бизони, бизони… бизони, бизони, бизони ни дай, покровителю наш.“ Това пеят денем и нощем и танцуват през всичкото време.

— Истина ли е това? Че то е пълна глупост!

— Нима вие никога не сте се молила досега: „Татко наш, който си на небето, хляба наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес“? Вие това си го приказвате току-така на вятъра, защото не сте гладна. Индианците обаче са гладни през пролетта.

— И ако все пак не дойдат бизони?

— Ако бизоните не дойдат при индианците, индианците трябва да отидат при бизоните. Тогава те сбират шатрите си и се преместват в друга местност, а мъжете обикалят с бързите си мустанги и търсят стада… в собствените си ловни райони и ако и там няма нищо, и в чуждите. Тогава обикновено има окървавени глави.

Кейт седеше замислена.

— Но това не е хубав живот — рече най-после тя и погледна към Адамс, който обаче отмести поглед. — Да не можеш да си построиш здрав дом, защото винаги ще трябва да вървиш с шатрата си подир бизоните… изобщо в такъв случай не хората властвуват над животните, а животните над хората! Ние не можем да им подражаваме. Не можем сега да тръгнем нанякъде, за да търсим бизони, и то излагайки се на опасността да ни нападнат индианците!

— Не, госпожице Кейт, не можем. Ние трябва да си помогнем другояче.

— Но как? Томъс сбърчи чело.

— Майорът даде вече заповед Роуч да тръгне обратно с по-голямата част от войниците към форт Рандал и да поискат оттам нови провизии и муниции. Ония ще има да зяпнат от учудване, като разберат какво ни се е случило. Тук ще останат само неколцина мъже. Съществуващите запаси храна ще останат за тях, докато пристигне подвозът. Вие ще заминете заедно с Роуч.

— Не е ваша работа какво ще правя аз! — Кейт отхвърли глава назад. — Естествено, аз ще остана при баща си.

Томъс се усмихна.

— Ако той разреши!

— Кажете ми по-добре, няма ли някой шивач измежду вас? Томъс и Тео се разсмяха.

— За това ще трябва да попитате някой друг, госпожице, ние не познаваме хората тук; да не би да искате да си ушиете ездачески костюм?

— Точно така. Вече съм го намислила.

— Аха! Значи действително искате да останете тук. Не ви липсва смелост!

— Не знам. Така или иначе обаче, не мога да се върна отново при леля Бети, след като избягах веднъж от нея.

— Нима тя е по-лоша и от индианците? Кейт се разсмя отначало принудено, но веднага след това наново стана сериозна.

— Тя по свой начин е по-лоша от индианците. През последната нощ аз преживях нападението над нашия ешелон и ще ви кажа открито, че и днес още треперя, като си припомня за това. Но то е нещо съвсем друго. Това е война и аз бих могла да умра… е… естествено, всеки се надява, и аз също, че няма точно мен да улучат…

— Вече говорите като истински местен кореняк!

— Леля Бети обаче не е открит враг. Тя е олицетворение на прикритата злонамереност от сутрин до вечер. Ние, семейство Смит, вече нямаме пари, тя обаче има, много пари има… и се отнася с мен като с дете, оставено на грижите на социалната помощ. По цял ден съм длъжна да й бъда благодарна за нейната доброта и да я отрупвам с внимание, задето ще трябва да я наследя. Томъс, не мога да издържам и няма да отида повече там. Представете си как ще отида разкайваща се и като развалила годежа си годеница… Не, по-добре някой дакота да ме застреля някога, а леля Бети да си остави парите на някоя фондация. Няма да се старая да заслужа нейното наследство. Никога, никога повече! — Бузите на Кейт бяха станали огненочервени.

Подпрял се на секирата, Адамс наблюдаваше девойката, докато тя говореше. Виж я ти, тая мома, за която той бе помислил, че може да се ожени заради парите й! Как не го е било срам!

Кейт се извърна и забеляза Роуч, който бе дошъл насам и сигурно бе чул думите й.

Девойката се отвърна грубо от него и се запъти към конете.

Настана пладне. Работата по разчистването и построяването на първия временен подслон напредваше. Роуч напусна разрушената станция с по-голямата част от войниците.

Раздялата му с Кейт беше от негова страна хладна и равнодушна. Кейт не каза нито дума.

Майорът остана само с десетина мъже, сред които Тобиас, Адамс, Томъс и Тео. Кейт бе успяла да наложи желанието си. Сега тя стоеше край един дребен човек пред две разстлани на земята одеяла и уговаряше с него кройката за бъдещия си ездачески костюм. Нямаше намерение да се разхожда повече тук с дълга рокля.

Майорът се държеше с Адамс така, сякаш нищо не се беше случило. Селският син обаче не забравяше така лесно. Той отговаряше накратко, само когато беше необходимо, и вложи цялото си честолюбие да докаже, че умее по-добре от сините мундири да рендосва и да строи временни подслони.

Привечер на втория ден животът на малката група хора бе прекъснат от тревога. Тобиас съобщи за приближаването на някакъв ездач откъм юг. Докладвайки, той описа съвсем точно вида му:

— Едър и силен, с червени коси и жълти зъби. Висулките на ушите му са сраснали с бузите. Язди бял кон.

Адамс престана да дъвче, когато чу тези думи.

— Томъс — възкликна той, — та това е Червената лисица, няма никакво съмнение. Вярно е, че висулките на ушите му са сраснали, по това всеки може да го познае. Какво търси този нахалник тук? Трябва да има съвсем особено основание, щом като се е осмелил още веднъж да се приближи към Ниобрара.

Томъс и Тео кимнаха. Бузите на Адамс се бяха изчервили от възбуда. Очакваната среща отново събуди у него всички надежди и разочарования от последните две години.

Ездачът, когото бяха разпознали като Червената лисица, се приближаваше в галоп със своя силен бял жребец на петна. Върху голямата си широкопола шапка той бе пъхнал едно малко бяло знаменце, с което искаше да покаже, че идва да преговаря. Той спря коня си току пред Адамс, без да го поздрави обаче, скочи от коня и потърси с поглед някой ездач, който да се погрижи за жребеца му. Щом откри един готов да се притече момък, той му подаде юздата и тръгна със съзнателно бавна походка към майора.

Смит стоеше сред изгорелите остатъци от блокхаусите и сред издигнатите вече донякъде нови стени сред някогашния плац на станцията. Тъкмо бе дошъл да провери как върви строежът и сега гледаше изпитателно към непознатия. Червената лисица превишаваше офицера с цяла глава; набитата му фигура с широки рамене подсилваше израза на надмощие, който необузданият по-млад човек демонстрираше с цялото си държане към майора.

— Кларк, Фред Кларк — представи се той на Смит. Стоящият наблизо Адамс наблюдаваше сцената. При тези думи Ред Фокс подаде на Смит един дебел плик. Майорът кимна кратко, разтвори плика и зачете писмото.

— На мен съдържанието ми е известно — рече Червената лисица високо, когато майорът започна да сгъва отново листа. — Това е покана до Седящия бик и вожда на Мечата орда Токай-ихто за разговор с полковник Джекмън във вашата станция. Но какво виждам тук? Това не е много подходящо място за водене на преговори! — Червената лисица погледна с подигравателно подсмихващо се лице развалините. — Изглежда, тук се е подвизавал моят приятел Хари!

Майорът държеше нерешително сгънатото писмо в ръка.

— Срещата ще трябва да се проведе на друго място — рече той.

— Не — отвърна грубо Червената лисица, сякаш разговаряше със себеподобен, — срещата ще се състои тук. Станцията трябва да бъде възстановена!

Смит вдигна изненадано вежди. Какъв тон си позволяваше този Кларк с него? В държането на този човек обаче имаше нещо, с което офицерът смяташе, че новодошлият го превъзхожда. Авторитетът и самочувствието на майора се дължаха повече на военния чин, а не на личните му качества. Естествената бруталност на Червената лисица разчупи подпорите на самочувствието на майора й той стана съвсем безпомощен. Адамс наблюдаваше това със съчувствие и същевременно с отвращение.

— Няма да бъде лесно да построим станцията отново, защото наблизо има много малко дървен материал — продължи междувременно Смит, сякаш разговаряше с началник. Може пък Червената лисица да е доверено лице на полковник Джекмън и един дребен майор е длъжен да се съобразява с това.

— Срещата няма да се състои толкова скоро — заяви решително Червената лисица. — Нима смятате, че е проста работа да тръгне човек из прерията и да намери някой дакота? Местността е доста обширничка.

— Вождът Хари Токай-ихто от Мечата орда и Седящия бик… — рече Смит замислено сам на себе си. — Те едва ли се задържат на едно и също място. Ще трябва да ги търсим седмици наред, за да можем да им предадем поканата.

— Значи вие сте наясно? Добре. Ще ви дам един съвет: изпратете да търсят двамата край Блек Хилс. Там най-лесно ще ги откриете.

— Съгласен съм. Фред Кларк, така ли беше? Да. Ти ще заминеш утре, за да отнесеш поканата, нали?

— Аз? Да не съм луд! За мен полковник Джекмън има други задачи. Изпратете Тобиас, той разбира езика на дакота и ще съумее да се справи със задачата.

— Един червенокож? Това ми се струва рисковано. — Смит разтвори отново писмото. — Странно съчетание — добави той. — Най-таченият гадател на всички дакотски племена и младият боен вожд на една малка група от племето? Няма ли да се почувствува засегнат Седящия бик? Не бихме ли могли да поканим вместо този подчинен крадлив вожд от Мечата орда някой по-влиятелен човек… например Крейзи Хорс или Ред Клауд6?

— Какво ли не си въобразявате вие тук сред това пепелище! — отвърна Фред Кларк. — Нима вие си представяте, че Седящия бик ще дойде при вас? Та неговото име е само разкрасяване на поканата, за да има тя все пак някакъв вид. Тук трябва да дойде моят приятел Хари от Мечата орда. Нямаме нужда от големите вождове, с тях нищо не можем да постигнем. Ние искаме с нас да седнат на преговори по-малките вождове. Ще ги напием и ще ги принудим по този начин да подпишат договора за предаване на земята. Не можеш да вземеш наведнъж десет пръчки в ръка, за да ги счупиш. Трябва да ги кършиш една по една.

— Говорят, че Хари не пиел.

— Нима вие мене ще ме учите как да се отнасям с червенокожите! С Хари ще се справя лично аз, съвсем лично, можете да разчитате на това. Важното е той да дойде.

Смит пъхна отново писмото в плика. — Значи за мен остава да приготвя писмата за вождовете, да ги отнесе Тобиас. Могат ли тези двама индианци да четат?

— Ще трябва да дадете да напишат писмата ви с образно писмо. Тобиас ще се справи с тази задача.

— Възможно е Тобиас да търси вождовете седмици наред.

— И Джекмън ще може да дойде след няколко седмици, и то, разбира се, след като възстановите станцията. Или смятате да поканите полковника да преспи в пепелта като риба за печене?

— Нима полковникът наистина ще дойде лично? — попита Смит само, без да обръща внимание на подигравателната бележка. — В писмото… да, в писмото е отбелязано, че полковникът иска да преговаря лично. Това означава, че ние ще трябва доста да побързаме с възстановяването на станцията.

— Добре. Разбрахме се. Аз си отивам.

Странна припряност. Адамс обаче не се учуди. Изненадан беше по-скоро от това, че Червената лисица изобщо се бе осмелил да дойде отново по тези места. Изглежда, Лисицата се надяваше, че флагчето му на парламентьор ще го предпазва от бойците на дакота, макар и не за дълго.

Червената лисица отиде да си вземе пъстрия кон и го отведе към мястото, където Адамс поглъщаше бедната си вечеря заедно с Томъс и Тео.

— … бър вечер — поздрави той Адамс. — Още ли се навърташ тук? Не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?

Адамс погледна за миг Червената лисица, отряза си още едно парче сух салам, пъхна го между устните си и чак после повдигна рамене.

— Защо? — попита само той. Онзи нямаше нужда да знае каква буря от яд и истинска омраза се бе надигнала у Адамс, когато за втори път чу думите „не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?“ Да, за втори път. Адамс си спомняше много ясно онази вечер във форт Сен Пиер, където за първи път се беше срещнал с Червената лисица. Адамс бе отишъл там да търси кредит от богатите търговци, но не го бе получил и когато вечерта след неуспеха си изпи ядосан няколко чаши бренди, неочаквано на масата срещу него седна Червената лисица. „Не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?“ Онази вечер Адамс се бе уговорил с Червената лисица и бе решил да отиде заедно с него и с неговата банда от Ниобрара в Блек Хилс, за да търсят злато. Убийството на Матотаупа бе сложило преждевременен край на това тяхно намерение. Оттогава Адамс беше останал без корени, една тресчица, носена на повърхността на водата.

— Защо? — подхвана Червената лисица единствената дума на Адамс. — Защото си представям, че все още имаш нужда от шепа долари.

Адамс повдигна още веднъж рамене.

— Имам една хубава работа — заразказва Червената лисица, настойчив въпреки несъгласието на Адамс. — Сигурна работа. Ще ми трябват и неколцина здрави момци. Ти какво ще кажеш?

— Пак ли смяташ да убиваш някого? Червената лисица се изсмя грозно.

— Нежните ти нервички още ли не могат да се примирят с това? Не бива да бъдеш толкова чувствителен, защото няма да можеш да просъществуваш дълго така. Имам пред вид една търговия, чудесна търговия. Ще участвуваш ли?

— И с какво смяташ да търгуваш тук? С кожи нищо не може да се спечели. Компаниите за търговия с кожи обсебиха всичко.

— Благодаря за сведението. Колко умно! Струва ми се, че нещо бавно си започнал да вземаш решения. Вземи един кон и тръгвай още сега с мен. Тръгваш ли?

Адамс изгледа Червената лисица отгоре додолу.

— Не — отвърна той.

— Тогава остани да те пречукат като офицерски ординарец тук. Аз ти предлагам нещо по-свястно! Довиждане!

Червената лисица яхна пъстрия си кон и препусна през изчезващата във вечерния здрач прерия. Скоро се изгуби от погледите на тримата.

Когато мъжете се нахраниха и постовите за през нощта бяха разпределени, се оказа, че Тобиас е изчезнал. Никой не знаеше накъде е препуснал с коня си и той се върна чак на обяд на следващия ден. Отново не можаха да чуят никакво обстойно обяснение от него какво е правил през това време.

— Той не може да живее без бой! — рече майорът. — Нямаше никаква полза от това, че му опростих предвидения бой след пожара. — И той лично удари с камшик индианеца през раменете.

Тобиас не каза нито дума и лицето му си остана съвсем непроменено. Когато ядът на майора попремина, индианецът отиде при конете, омота се в завивката си и изглеж-даше, че заспа веднага.

Адамс лежа още дълго буден. Срещата с Червената лисица не му излизаше от мисълта. Но щом като този бандит се бе осмелил още веднъж да дойде по тези места, той сигурно имаше намерение да извърши някакъв голям удар, иначе не си струваше да поема такъв риск. За Червената лисица съществуваха две цели, това беше ясно на Адамс: да стане богат и да убие младия дакота Хари, единствения човек, от когото действително имаше защо да се страхува. А може би искаше да постигне и двете неща. Щеше ли да успее да примами младия вожд на преговори във форта? И каква ли можеше да бъде тази търговия, с която се бе заел сега? За момента най-много се печелеше от тайна продажба на оръжие на индианците, които се подготвяха да защищават земята си. Не само слухове се носеха, че бойците на дакота стрелят с хубави пушки. Те не си ги бяха купували само в мирно време за ловни цели, нито пък всички бяха крадени. Търговците отново печелеха добре. Навярно с една-единствена сделка те правеха по-голям удар, отколкото струваше цялата ферма на Адамс. Дали не трябваше все пак да замине с Червената лисица?

Ала Адамс мразеше дръзкия и необуздан човек, този тип с нахалната брадичка. Мислите на фермерския син се насочиха към младия вожд. Той не можеше да се самозалъгва, че този индианец не му беше направил впечатление, което все още не можеше да избледнее. Адамс бе напуснал със своя кон като осемнадесетгодишен младеж бащината си ферма и сега беше вече двадесет и две годишен. Хари беше на двадесет и четири, пресметна той. Като момче на дванадесет години Хари бе напуснал своето племе, бе живял десет години заедно с баща си в изгнание и от две години насам отново се бе върнал при своите. Сега предвождаше Мечата орда в тяхната безнадеждна война. Въпреки всичката си смелост и съобразителност хората от дакотското племе трябваше да претърпят поражение. Те не можеха да произвеждат плугове, нито пушки, съдбата им беше решена.

Щяха да ги изгонят от тяхната родина, също както Адамс, ще трябва да се преселят в някой резерват и да се оставят там да ги обучават победителите им. Светът бе създаден само за неколцина властимеещи. Останалите трябваше да бъдат доволни, ако имат възможност да преживеят в труд и немотия живота си докрай.

Когато отказа да тръгне с Червената лисица, Адамс си бе помислил и за младия дакотски вожд. Той не желаеше още веднъж да стане съучастник на убиеца на Матотаупа.

„ОЧИТЕ МИ БИЗОНИ ЖЪЛТИ ВИЖДАТ…“

Тобиас тръгна на път с написаното с букви и с образи писмопослание до Седящия бик и Токай-ихто. Напусна изгорелия форт, без да се сбогува с никого. Прекоси брода на реката, после подкара пъстрия си жребец в галоп и скоро се изгуби от погледите.

Мустангът на съгледвача имаше добър ход. Пръхтеше и кихаше, защото ездата в ранното утро през покритата с роса прерия беше еднакво удоволствие и за човека, и за животното. Вятърът галеше нежно цветовете на растенията и тревите. Дребни прерийни кучета изчезваха, квичейки, в дупките си, а отдалеч надничаше любопитна антилопа.

По пладне съгледвачът си даде почивка. Наоколо цареше тишина, нищо не се помръдваше подозрително. Тобиас отвори чантата си за провизии и започна да яде. След като се нахрани, запали лулата си и още веднъж премисли своето решение. Той бе получил заповед от Смит да замине за Блек Хилс и да намери там Седящия бик и Токай-ихто. Никой не попита Тобиас съгласен ли е и той мълча, но в душата си реши какво ще прави. Смит му бе заповядал онова, което го бе посъветвал да стори Червената лисица. Червената лисица обаче не беше човек, на когото можеше да се вярва; Тобиас беше убеден, че в неговите съвети се крие непременно задна мисъл. Когато Червената лисица напусна станцията, Тобиас тайно го проследи. Никой не биваше да знае за това и Тобиас предпочете да го набият, отколкото да каже дори и дума. Отначало Червената лисица бе подкарал коня си на североизток, когато сметна обаче, че никой не го наблюдава, се върна с мустанга си през реката на южния й бряг и се насочи на югозапад. Той криеше нещо. Тобиас бе чул разговора между червенокосия и Адамс. Каква търговия искаше да прави този човек, който преди бе бандит, а сега служеше като куриер? Тобиас нямаше намерение да се съобразява със съветите на Червената лисица, следователно нямаше да изпълни и заповедите на Самюел Смит. Беше решен да действува така, както той смяташе за целесъобразно.

Невъзможно беше да знае къде може да се намират в момента търсените вождове, защото прерията беше безбрежна, а мустангите бяха бързи. Той можеше по-скоро да предполага къде се намира по това време бивакът на дакота с жените и децата. Тобиас знаеше, че през зимата Мечата орда търсеше закрила сред горите на предпланините на Роки Маунтинс (Скалистите планини) и построяваше първия си летен бивак край Конския поток. Той реши да определи като цел на своето пътуване Конския поток и затова отсега нататък щеше да върви в югозападна посока. Това беше същата посока, по която тайно беше тръгнал Червената лисица.

Съгледвачът язди, докато небето притъмня и по него се показаха звездите. Тогава той даде на пъстрия си кон и на себе си заслужената почивка. Нощта беше студена. Жребецът легна на земята; Тобиас се загърна в своята завивка и заспа върху врата на коня. Край краката си той остави да догаря малък огън, който трябваше да пропъжда вълците. Не беше страшно, ако огънят привлечеше съгледвачите на дакота. Тобиас беше защитен от бялата вълча кожа, която представляваше неговият парламентьорски флаг. Никой не можеше да се учуди на това, че като мирен пратеник той носи оръжие, защото то му бе необходимо за лов, когато се свършат провизиите му, и освен това трябваше да може да се брани срещу мечки и вълци.

След като спа несмущаван от нищо, още преди изгрев слънце той тръгна отново на път. И този, и следващия ден никой не го забеляза. По пладне на третия ден според неговите изчисления само още няколко часа езда го деляха от средното течение на Конския поток. Очертанията на Скалистите планини на запад вече се бяха приближили видимо. Тобиас се намираше в една гранична област между земите на отделните племена. По тези места ловуваха дакота и техните смъртни врагове от племето пани. Той трябваше да бъде внимателен.

Спря отново на една малка височинка да огледа околността. Пред него се разкри равна долина, проточваща се от север на юг през хълмистата местност. В малкия поток, който течеше през долината, вода навярно имаше само през този благоприятен годишен сезон. В дъното на долината Тобиас забеляза някаква следа, която веднага прикова вниманието му. На една голяма площ тревата беше утъпкана и опасана, а земята — разровена. Прикривайки се непрекъснато, съгсъгледвачът подкара коня си внимателно и се приближи дотолкова до следата, че да може да я разчете. Тук голямо бизоново стадо бе намерило хубава паша. Пасейки спокойно, то се бе изтеглило по един стар бизонов друм покрай потока от юг на север. Каква огромна следа! Навярно хиляда животни бяха минали оттук. Такива големи стада вече имаше много рядко. Прерията беше разпокъсана от поселища и железопътни линии; от това пътищата за преселване на бизоните от едно място до друго, които на времето водеха от Канада до Мексико, сега бяха прекъснати. Ловците на бизони бяха започнали да ловуват с автоматични пушки.

Тобиас впери възбудено поглед на север. Там земята на долината беше жълтеникавокафява и приличаше на движещо се вълнисто гъмжило. Отделни животни се открояваха сред преливащата се кафява козинява маса: високите им гръбнаци, тъмните гриви, сред които рогата почти се скриваха. Като далечен гръмотевичен грохот кънтеше ревът, с който животните се поздравяваха помежду си. Освен през любовния период, мъжките и женските бизони пасяха разделени. Пред самотния ездач се придвижваше цяло стадо бизони. След тежката зима животните бяха слаби, ала все още носеха ценната си зимна козина. Тобиас стигна с коня си до една широка локва, където мъжкарите се бяха въргаляли. Той разпозна отпечаталите се следи от бизонски гръб. Какъв огромен гръб! Съгледвачът с неудоволствие си спомни счупването на ребрата, с което се бе отървал преди три години при сблъсъка си с един мъжкар. Бизонът, който тогава така го бе подредил обаче, би бил истинско джудже в сравнение с животното, което бе намерило приятно място за „баня“в тази локва. Без да се усети, Тобиас подсвирна леко от възхита и удоволствие. Чертите на лицето му се промениха от прилив на ловна страст. Тобиас беше запален ловец. Още четиринадесетгодишен, той бе убил първия си бизон. Ловът бе единственото нещо, което все още можеше да зарадва останалия без родина индианец, без нещо да го жегне. Съгледвачът знаеше обаче също така, че в никакъв случай няма право във военно време да се намесва в лова на племето. Дори в мирно време ловното право между отделните племенни групи се зачиташе най-строго. Бизони можеше да се ловуват само съвместно и онзи, който нападнеше стадо на своя глава и го подплашеше по този начин, се наказваше строго. Индианците не знаеха що е затвор, те само разрушаваха шатрата на злосторника. Заплахата от наказание, та било то дори смърт, не би могла вече да усмири лумналата ловджийска страст на съгледвача. Мисълта обаче, че ще го презрат като неумеещ да се владее, ако той осуетеше изпълнението на възложената му задача, поддавайки се на личната си страст, го въздържаше.

Там, където пасяха бизоните, там наблизо сигурно бяха и ловците на дакота. Къде ли се криеха ловните съгледвачи, както и надзираващите никой да не стреля, докато не е започнал общият лов?

На дългото възвишение, което препречваше и изгледа на Тобиас на юг, се подаде черен кичур коса. Една кафява ръка се вдигна нагоре и даде знак на Тобиас да стои съвсем спокойно. Съгледвачът държеше юздите на коня си изпънати. Дочу конски тропот. Голяма група ездачи се приближаваше в галоп откъм запад. Тобиас прецени по тропота, че това са най-малко стотина ездачи. Мислено пресметна броя на мъжете в шатрите на Мечата орда. Те не можеха да бъдат повече от тридесет и пет, най-много четиридесет. За лова на голямото стадо сигурно се бяха обединили няколко племенни групи.

Вече се появи и първият ездач. Той прехвърли с неоседлания си кон възвишението на юг, а останалите го следваха в дълга редица един подир друг. Тобиас можеше спокойно да ги преброи, стигна до сто и петнадесет.

По стар обичай ловците на бизони бяха облечени само с набедреник. Кафявите тела, чудесно развитите им и до последния мускул крака изглеждаха като сраснали с мустангите — тези коне, дресирани само за лов на бизони и никога не използувани за носачи. Като оръжие ловците носеха стрела и лък. Някои имаха и копия. Тобиас позна кулестия жребец на Токай-ихто. Младият вожд държеше в ръка половин дузина стрели и един светъл костен лък; през гърба му бе преметнат колчанът с резервните стрели.

Ловците на дакота забелязаха съгледвача и му дадоха знак да се оттегли. Тобиас понечи да подкара своя пъстър жребец, който вече бе станал съвсем неспокоен, нагоре по хълма в източна посока, ала животното вече не му се подчиняваше. Вдигна се на задните си крака и се извърна. Същевременно горе близо до мустанга на вожда конят на един от дакотските ловци също се подплаши. Вече нямаше спиране. Цялата редица полетя с грохот на север към стадото бизони и Тобиас също се остави конят му да го понесе напред. Кулестият жребец на вожда прелетя край него. Тобиас се намираше вече сред летящите дакота. Ръцете му бяха изпуснали юздата. Той бръкна в кесията си за патрони и пъхна няколко патрона в устата си, за да може впоследствие по-бързо да зарежда. Адамс му беше дал една жалка пушка с предно зареждане, която много бавно се обслужваше. Но всичко това нямаше значение — предстоеше ловът на бизони! Това беше наситеният с опасност труд, но същевременно и страстно желано национално развлечение за прерийния индианец. Всеки кафявокож ездач бе готов заради него да постави на карта и живота си. Като буен вятър се носеше групата ездачи през долината. Така си го представяше поне Тобиас. Това нямаше да бъде гонитба, а един бурен двубой с бизоните на живот и смърт. Сърцето му пееше песента за лова на бизони, която той бе научил някога в северните прерии при индианците от племето на черните ходила:

Очите ми бизони жълти виждат,
надушвам прах, раздухван от червени ноздри,
по пясъчния път на родната ни степ.
Мой лък, изпъвай тетивата!
Моя стрела, забий се право във сърцето!

Бизоните бяха наострили слух. Ревът им заглъхна. Те извърнаха огромните си глави и погледнаха към приближаващите се в галоп ездачи. Един грамаден мъжкар стоеше на края на стадото. Върху козината му бе засъхнала кора от кал; явно той се бе въргалял в онази локва. Животното наклони рога, пръхтейки, ала след това все пак побягна и се присъедини към стадото, което се отдалечаваше изплашено. Орляци птици, придружавали досега стадото, размахаха криле и отлетяха.

Като стрела се спусна пъстрият жребец на съгледвача подир бизоните. Прелетя умело край опасния мъжкар и се скри във вдигналия се на кълба прах. Вече беше сред бизоните, тяло до тяло с изплашените, блъскащи се едно в друго животни. Тобиас не знаеше вече какво става с останалите ловци, не знаеше какво става и с него самия. Край него бучеше и трополеше бягащото стадо сред облаци прах. Водата на малкия поток зашляпа под копитата им. Пъстрият жребец галопираше заедно с тях, инак те биха го смачкали. Тобиас държеше пушката си под ръка. Сред праха, който отнемаше всяка видимост, сред блъскането и тласкането на носещите се в галоп бизони той видя съвсем близо пред себе си един млад бизон. Явно добре обученият му мустанг прелетя съвсем близо до животното откъм гърба; куршумът улучи взетото на мушка животно зад плешката, право в сърцето. Тобиас нема време да види как животното полетя към земята. Ловът продължаваше безспир сред летящите бизони, сред галопиращите ловци на дакота. Ръцете на съгледвача заредиха пушката по време на зашеметяващата дива езда. Той гръмна за втори път и извади следващия куршум от устата си. Мъхестите кафяви гърбове се олюляваха до него в изпълнен със страх бяг. Виковете на ловците се чуваха приглушено през мощния гръмотевичен тропот на бизонските копита. Тобиас се прицели и стреля за трети път.

При това му се стори, че кънтенето от тропота на копита бавно започна да заглъхва. Изглежда, бягащото стадо се бе разредило и разделило. Облаците прах станаха по-прозрачни. Тобиас се опита да се ориентира. Продължаваше да галопира сред около тридесет-четиридесет бизона. Искаше да се измъкне от страшната блъсканица. Жребецът му съвсем се беше изморил. Съседите му в яростния бяг, два млади бизона, го притесняваха и го блъскаха с малките си остри рогца. Тобиас реши да освободи мустанга и себе си от нападателите с пушката си и чак тогава забеляза, че кесията му за патрони не е била завързана и сега висеше празна. Той грабна пистолета си, ала този път не успя да улучи и с това само предизвика двата млади бизона за нови нападения. Пъстрият жребец нямаше сили да продължи повече. Падна на земята. Взел светкавично решение, Тобиас скочи. Стъпи на крака и побягна между бизоните на живот и смърт. Докато мускулестите му крака го носеха напред, той успя да запази самообладание и да обмисли положението си. Беше заобиколен от цяла група силни и бързи животни. Откри далече напред огромния бизон, покрития с кора от кал водач на стадото, който бе изпреварил останалите животни и сега намали ход. Групата с Тобиас скоро щеше да го настигне.

Тобиас успя да се измъкне. Дишаше дълбоко и учестено след дивия бяг и се огледа. Стадото и преследващите го ловци се бяха разпръснали нашироко. Отделни бизони, както и малки групи, галопираха без определена посока. Тобиас ги чу, като бягаха. Пред очите му ту изплуваха отделни бизони и изпънали лъковете си ловци, ту отново изчезваха между леките възвишения на почвата. Там самотен улучен бизон мина в галоп край него; един дакота го бе хванал за опашката и искаше да го задържи. Тобиас не можа да не се разсмее, когато видя лудешките високи скокове на ловеца.

После разбра, че и за него ловът още не беше приключил. Стадото, достигнало своя водач, се бе спряло и извърнало назад. Животните гледаха сърдито към индианеца. Бизонът по начало е страхливо животно, което бяга от вълците и ловците, но когато го раздразнят, нападателността му става много опасна. Тобиас се постара да се прикрие колкото е възможно по-добре във високата прерийна трева на един нисък хълм. Той нямаше вече кон, а сега видя, че беше изгубил и пушката, и пистолета си. Не му беше приятно, че водачът на стадото го беше забелязал и явно бе решил в своята объркана ярост да се справи с него. Животното побягна в галоп, с вирната право нагоре опашка към Тобиас. Съгледвачът скочи на крака.

Напъна всички сили, за да хвърли томахавката си, и улучи бизона в челото, ала зверът отърси оръжието като досадна муха. Съгледвачът нямаше друг избор, освен да потърси спасение в бягство, макар предварително да знаеше, че това едва ли ще му се удаде. Бизонът е бърз като мустанг. Тобиас изтича нагоре по едно възвишение, без да се оглежда встрани. Чуваше зад себе си скоковете на наближаващия го бизон. Дишането вече причиняваше болка на Тобиас дълбоко навътре в гърдите; сърцето му биеше на силни тласъци; слабините го боляха, сякаш му забиваха ножове. Той се затича — ха насам, ха натам, — извърна се и отново побягна назад.

Но бизонът бе забелязал обръщането му и се спусна подир него. Тобиас бе изгубил част от предимството си. Наоколо нямаше никакво дърво, дори и храст, зад които можеше да се скрие. След няколко отчаяни зигзагообразни скокове той се просна с изпънати, неподвижни крайници, като гонен до смърт заек.

Бизонът сякаш бе разбрал, че сега няма защо да бърза. Дотича в тръс, орейки земята с единия си рог, така че наоколо се разлетя прах. Когато застана пред Тобиас, за да го стъпче и смачка с копитата си, индианецът успя да запази дотам самообладание, че хвърли жилетката си върху очите на, животното. Опасните рогове се подадоха през дупките за ръкавите. Заслепеният бизон се разяри и блъсна индианеца в гърба. Тобиас усети ужасна болка. Нямаше сили да се помръдне повече и зачака с нож в ръка смъртта си. От галопиращите разпръснато край него дакота никой, изглежда, не го забелязваше.

И все пак…

Прокънтя дивият ловен вик на дакота. Бикът се сепна посред нападението. Изглежда, вражеският вик го бе разколебал. За времето между два удара на сърцето си Тобиас отмести поглед от него и потърси с очи възможния си спасител. По склона на възвишението се спускаше Токай-ихто със своя кулест жребец. Той нададе още веднъж приглушения вик, който бе объркал бизона и бе спрял нападението му срещу Тобиас.

Животното вече бе разкъсало жилетката и сега извърна сърдит поглед към новия си враг, като остави първата си жертва.

Младият дакота се приближаваше. Жребецът му се спря и се вдигна на задните си крака; беше се стреснал от заплашителните рога. Бизонът застана, готов да набоде ездача и коня. Смъртен страх зашемети до такава степен кулестия жребец, че той подскочи с четирите си крака във въздуха. Волята и сръчността на ездача му обаче го принудиха да се подчини отново, целият треперещ. Тобиас не отместваше поглед от вожда и под впечатлението на онова, което се случи сега, забрави за собствената си опасност. Жребецът, който бе оставил съдбата си в ръцете на своя ездач, вече се подчиняваше и на най-лекото притискане. Приближи се с възбудено танцуващи стъпки към дивия звяр, който отхвърли глава назад, сякаш репетираше нападението. Младият дакота искаше да застане отстрани на бизона, за да може да запрати смъртоносната си стрела. Животното обаче знаеше своето предимство и тръгна с изненадваща бързина напред, за да нападне мустанга и ездача. Жребецът направи дързък скок и се прехвърли през главата на бизона. Вождът се извърна веднага и запъна стрелата. Тобиас погледна към колчана му той беше празен; стрелата в ръката на Токай-ихто бе последната. През това време бизонът също се бе извърнал и двамата врагове отново застанаха очи в очи. Ловецът стреля, обаче не успя да улучи животното зад плешката и стрелата остана забодена в огромното туловище на изревалия бизон. Вождът бе останал без оръжие. Разярен от болката, бизонът се понесе към своя враг. Кон и ездач изглеждаха обречени на ужасна смърт.

— Бягай, бягай! — изкрещя Тобиас, без да мисли за себе си.

Дръзкият дакота не побягна. Скочи с кратък боен вик на земята и остави мустанга си да избяга. Случилото се след това се разигра толкова бързо, че Тобиас едва можа да го проследи с поглед. Бизонът тръгна напред. Неочаквано обаче младият дакота го възседна с лице към рогата му — бизонът сякаш се бе вкаменил — и остана мирно, без да се помръдне. Вождът скочи на земята. В ръката си стискаше своя двуостър нож, здрав като къс меч. Колосът се сгромоляса. Един удар в тила го бе умъртвил.

— Победа! — извика Тобиас, все още прегракнал от възбуда. — Вождът на племето дакота е най-големият ловец в прерията и в Скалистите планини!

Оказа се, че не само Тобиас бе наблюдавал тази ловна сцена. Наоколо проехтяха високи възторжени викове и цяла група ловци се приближиха в галоп. Тичащите коне сключиха кръг около убития бизон и ако Тобиас не познаваше много добре възможностите на индианските ездачи, щеше да се изплаши, че ще го смачкат. Конските копита обаче прелетяха само в застрашителна близост край него. Въздухът непрекъснато се изпълваше с възторжени и радостни викове и накрая младите индианци караха своите мустанги да се вдигнат на задните си крака и да спрат.

Един от ездачите, висок слаб мъж, който също като вожда имаше забодени орлови пера в косите на тила си и снопче червено боядисани еленови косми, скочи от своя потънал в пот мустанг. Той огледа раната в тила на бизона и опипа рогата му. През това време Токай-ихто се приближи към ранения съгледвач и Тобиас понечи да се изправи. Напразно! Младият вожд обаче го подкрепи с най-естествена готовност. Помогна му да седне и му подаде бойната секира, която навярно бе вдигнал, идвайки насам, и след това сам седна край съгледвача.

Тобиас благодари с жест и зачака да го попитат за името и за целта и задачата на пътуването му. Но се случи друго. Токай-ихто сам представи съгледвача на окръжилите го ловци:

— Това е Тобиас. Бойците от племето сиксикау го наричат Вълчия вожд, а на един от езиците на уачичун7 неговото име гласи Шеф дьо Лу8.

Тобиас вдигна изненадано глава.

— Откъде вождът на племето дакота знае това име, което аз получих далеч оттук, чак край канадската граница?

Токай-ихто отвърна на въпроса с махване с ръка.

— Името „Шеф дьо Лу“е достатъчно добре познато на всички бойци в районите между Мисури и Скалистите планини. Ти си ни причинил достатъчно вреди досега… Между другото — добави вождът със слаба усмивка — на нас ни струваше доста време и грижи да те заблудим, когато беше изпратен на разузнаване и ние искахме да нападнем ешелона с муниции.

Съгледвачът не поде тази забележка, която събуди у него неприятни спомени. Той сякаш отново бе надянал маска на лицето си.

— Името ми е Тобиас! Аз обичам всички дакота, обичам й смелите мъже сред дългите ножове и желая мир да цари сред моите братя. Така мисли и великият вожд на дългите ножове на име Джекмън, чиито писма до Седящия бик и Токай-ихто нося със себе си.

— Пратеникът на уачичун Тобиас ще има възможност да предаде тези писма на нашите вождове и старейшини.

Токай-ихто също се бе върнал към официалния тон и веднага приключи разговора. Изправи се и се зае да одере кожата на бизона. Ловците му очукаха лулите си и му се притекоха на помощ. Когато одраха кожата, вождът определи неколцина младежи да останат да пазят ловната плячка и се приготви за тръгване. По негов знак слабият боец с орловото перо се приближи към Тобиас и го подкани да седне на коня му.

Съгледвачът се остави с неудоволствие на грижите на слабия индианец. Чертите на лицето на този човек бяха остри и излъчваха желание да изрекат обидна подигравка. Тобиас го бе познал по отличителните му знаци. Това беше Черния сокол — на езика на дакота Четансапа, — вождът на Съюза на Червените елени. Тъй като съгледвачът бе изгубил своя пъстър жребец, сега не му оставаше нищо друго, освен да се остави според нареждането на вожда да бъде подпомогнат от Четансапа9, и се постара да се качи колкото може по-сръчно върху мустанга на слабия дакота.

Той седеше зад водещия коня боец и тъй като краката му не искаха да му се подчиняват напълно, беше принуден да се държи за Четансапа.

Колоната пое на югозапад напреко през обраслите с трева възвишения, явно към бивака си. Скоро към групата около вожда се присъединиха и останалите ловци от различни посоки, докато Тобиас успя отново да преброи сто души. Петнадесет сигурно бяха останали да пазят убитите животни. Местността, през която ездачите се придвижваха ту в галоп, ту ходом, беше твърде еднообразна. Следобедното сльнце добре я бе затоплило, сега обаче излезе хладният северен вятър. Вече се усещаше близостта на планината.

Слънцето потъна зад нарастващите очертания на Скалистите планини, а групата ездачи все още бяха на път. Под нощния, осеян със звезди небесен свод те най-после се приближиха към Конския поток.

Бреговете на реката бяха съвсем голи на дълги разстояния, но на завоя, който сега се откри пред очите им, растяха върби и ниски храсти. Мястото беше много удобно за разполагане на бивак. Край потока бяха издигнати шатри. От бивака излязоха млади ездачи, за да посрещнат и поздравят с остри викове ловците на бизони. Нощта се изпълни с човешка глъч и все повече ездачи се приближаваха буйно, за да съпроводят завърналите се ловци. Глъчката се усили. Шум и радостни възгласи кънтяха на воля.

Ловците и ездачите навлязоха между шатрите.

Потокът описваше открит на юг завой. В извивката му се бе настанил бивакът с шатрите на синовете на Великата мечка, който образуваше ядрото на целия лагер. Типите — както се наричаха кръглите, заострящи се нагоре кожени шатри на дакота — бяха групирани около един площад, в средата на който бе издигнат култовият кол. Земята беше силно утъпкана. Тук бойците танцуваха своите танци и уреждаха празненствата си. Около площада бяха издигнати най-големите шатри — съвещателната, заклинателската и вождо-вата. Трофейният прът пред входа на шатрата на вожда бе окичен с много предмети от ловни и бойни плячки. Двата коня, завързани пред тази типи, се раздвижиха. Кучетата излаяха високо.

Завърналите се ловци се събраха на плаца сред шатрите. Три огъня ги осветяваха с червеникавите си пламъци. По стар индиански обичай старейшините и заклинателите посрещнаха завръщащите се ловци край съвещателните огньове, където всеки ловец разказваше за своята плячка. Тобиас видя старейшините на племето, възрастни и съвсем стари мъже в богато облекло. Те се сляха пред погледа му с блещукащите светлинки на пламъците; той беше изнурен и очните му нерви съвсем отслабнаха. Но той все пак чувствуваше с каква голяма и весела напрегнатост хората в бивака очакваха вожда върху кулестия жребец.

Ездачите се спряха.

Токай-ихто вдигна ръка, за да даде знак, че иска да говори, и настъпи тишина.

— Вождове и бойци на дакота! Добрият дух ни изплати бизони; нашите стрели улучиха. Убихме двеста бизона. Утре, когато изгрее слънцето, нашите жени и девойки ще отидат да приберат месото. В нашите шатри няма да липсва месо.

Съгледвачът също не можа да се въздържи и завика възторжено. Към всеобщата глъч се присъедини и гласът на Тобиас.

Участниците в лова напуснаха редицата. Насочиха мустангите си към своите шатри или отведоха конете на паша край потока. Неколцина хлапаци дотичаха, за да отведат конете без ездачи. Пъстрият жребец, който бе докарал Четансапа и Тобиас, бе отведен за юздата от едно стройно жилесто дакотско момче. Тобиас се бе смъкнал с мъка от гърба на коня и се олюля на краката си и макар да бе напрегнал всичките си сили, се страхуваше, че всеки миг може да се строполи жалък в тревата.

Край огъня старейшините се разделиха на групи. Вождът Токай-ихто се върна на площада. Тобиас потрепера когато той го заговори и го покани с подчертана любезност да бъде гост на неговата шатра. Разбира се, съгледвачът прие поканата. Токай-ихто подаде ръка на ранения гост и го отведе в своята типи. Кожените стени на вождовата шатра бяха изрисувани с големи четириъгълници като закрилящ тайнствен знак. Едно тъмно куче вълча порода подуши Тобиас и той влезе заедно с дакотския вожд през чергилата в помещението.

Беше доволен, че множеството няма да го гледа повече.

Обгърна го обширен сумрак. Краката му стъпваха върху меки завивки и кожи, с които целият под бе постлан, и вождът поведе Тобиас край огнището. Недалеч от него съгледвачът по-скоро се отпусна, отколкото седна на земята.

Преди още да повдигне поглед, той долови прашенето, което се чуваше откъм огнището. Добре изсушени цепеници пукаха и пращяха сред малките пламъци и Тобиас си спомни, че на минаване бе забелязал кръглата плитка вдлъбнатина, в която гореше огънят. Огнището служеше едновременно и за отопление, и за готвене, и за осветление. Когато умореният ловец отвори малко клепачите си, видя излъсканото като огледало котле, което висеше над огъня на два чаталести пръта. Миришеше на тлъсто кучешко месо.

Вождът загърна една завивка от бизонова кожа върху тялото си и излезе от шатрата. Искаше да се изкъпе в потока след разгорещения и прашен лов. Ромонът на потока, който заобикаляше бивака, събуждаше спомена за вълни, които човек с удоволствие би оставил да плискат покритите му с пот и прах крака. Шеф дьо Лу също из един път усети щипещия прах по кожата си и изпита силно желание да последва примера на вожда и да скочи в потока. Но той беше ранен и затова зависим от помощта на други.

Докато очакваше завръщането на вожда, той продължи да оглежда по-нататък шатрата. Тя бе кръгла, както обикновено. Дълги гладки смърчови прътове бяха забити в кръг и се събираха нагоре, за да се срещнат на върха. Прътовете бяха стари и сигурно сред тях бяха израснали и Токай-ихто, и баща му, та може би и неговият баща. Прътовете носеха тежките чергила от бизонова кожа, чийто долен край бе захванат за малки, забити в земята колчета, така че кожата оставаше изпъната. Издръжливата бизонова кожа бе обработвана с голямо постоянство в продължение на две години и така добре ощавена, че издържаше на влага, без да се втвърдява. Тя осигуряваше закрила срещу всякакво лошо време. Тънките облачета дим и парата от котлето се изнизваха през върха на шатрата. Една вятърна клапа, завързана за два пръта, издигнати извън шатрата, осигуряваше димът да не се затиска надолу. Вътре въздухът беше свеж и приятен. Съгледвачът се облегна на плетената рогозка, която висеше просната на един триножник и му предлагаше опора и за главата, и за раменете. Тези подставки обикновено се използуваха за нощуване и в жалкото състояние, в което се намираше сега, на Тобиас, който от години насам бе спал само на гола земя, това приспособление се стори извънредно удобно.

Освен Тобиас в обширната типи имаше още две жени — една по-възрастна и една млада индианка. Двете седяха мълчаливо в дъното на шатрата. Само веднъж по-възрастната пристъпи напред, за да свали свареното вече кучешко месо от огъня и да постави шиша, на който бе набучено бизоново месо за печене.

Прихлупените чергила на входа се разтвориха. Токай-ихто се върна от баня и веднага се зае да обслужи своя гост. Съгледвачът не бе навикнал никой да се грижи за него и сега приемаше всичко изненадан и с благодарност. Токай-ихто му помогна да свали скъсаната си риза и старите кафяви кожени панталони и пое от жените една паничка с меча мас, с която почисти кожата на тялото от праха и потта. Като пипаше леко и внимателно, той провери раната на своя гост.

— Ще оздравее — каза той, — но Шеф дьо Лу се нуждае от почивка в шатра в продължение на месец поне. Веднага ли желае да легне той?

Съгледвачът направи знак, че не иска да ляга; беше твърде горд, за да признае колко е изтощен.

— Тогава аз ще помоля Шеф дьо Лу да вземе участие в угощението, за което съм поканил неколцина гости.

Тобиас не можеше да не приеме поканата. Вождът му помогна да се настани край огъня. Пое една майсторски нашарена бизонова кожа и загърна с нея съгледвача така, че тя закриваше лявото му рамо, а дясната му ръка остана свободна. Кожата бе скроена като наметало и прилепна добре към тялото. Шеф дьо Лу се опита за миг да разчете рисунките върху нея. Изглежда, те разказваха за подвизите на Токай — ихто по време на лов и на война. Тъй като раненият едва можеше да вдига ръцете си, вождът се зае да оправи и коситему. Приглади с една четка от глигански бодли черните коси и използува една змийска кожа вместо зеленото шалче, за да ги превърже през челото.

И докато Токай-ихто се оттегли след това в дъното на шатрата, за да облече и той празничните си дрехи, младата индианка пристъпи напред и подреди пъстри рогозки около огнището. Гостът следеше скришом движенията на девойката. Тя беше облечена в дълга кожена дреха, кръгло изрязана по врата. Ръкавите и полата завършваха с дълги ресни. На колана й висеше нож в кания и везани кесийки, които криеха всевъзможни дреболии. Вместо чорапи индианката носеше везани кожени панталони, които стигаха до мокасините й. Дългите й коприненолъскави, тъмночерни плитки се спускаха от раменете надолу. Пътят по средата на главата й беше боядисан с червен цинобър. Шеф дьо Лу беше чувал, че Токай-ихто има сестра на име Уинона. Тя беше достатъчно млада, за да не е омъжена още, и Шеф дьо Лу не се учуди много, че и самият вожд, изглежда, още нямаше жена. Обичай на свободните дакота бе, щом един боец навърши двадесет и три години, да се огледа, за да си избере някоя от девойките на племето си за своята шатра. Съгледвачът се опита да открие някаква семейна прилика между Уинона и брат й. Меките, забулени от сдържана тъга черти на младата индианка твърде много се различаваха от мъжественото лице на вожда. В държането и на двамата млади хора обаче имаше някакво непристъпно достойнство, което ги свързваше помежду им. Те бяха носили на плещите си в продължение на десет години тежката орис на деца на презрян от племето си човек и това ги бе приучило да се държат на разстояние от околните през годините на детството и на юношеството си, когато човек обикновено най-лесно се сближава с хората. След като младата индианка подреди плетените рогозки в кръг, тя постави за всеки гост по една глинена паница и по две по-малки панички от тъмно твърдо дърво. Към дървените панички прибави малки лъжички, издялани от рог на планински козел. Сега и старата индианка пристъпи към огъня. Тя напълни по една от дървените панички за всеки гост с някаква жълтеникава мазнина и Шеф дьо Лу веднага се досети, че това е сварен бизонски костен мозък, а в другата паничка старата жена сипа някакъв тъмен прах; това беше силно изсушено и стрито на прах бизонско месо, наричано пемикан. Големите глинени паници останаха празни. Девойката принесе още десет кожени пунгии, в които имаше тютюн и по едно парченце втвърдена боброва мас за подправяне вкуса на тютюна. Девет пунгии постави край паниците и една отделно. След това и тя се оттегли като възрастната жена в дъното шатрата. Мълчаливи и неподвижни, двете жени чакаха след-ващите нареждания, които господарят на шатрата би им дал. Сега Тобиас разгледа и лицето на възрастната жена. Очите и лежаха дълбоко в орбитите, челото й беше високо и характерно.

Токай-ихто бе облякъл мокасините си от козя кожа, легините и богато обшитата си дълга дреха от лосова кожа От оръжията си той носеше само ножа с дяланата дръжка Вдигна високо с двете си ръце короната от орлови пера с дъл-гия шлейф от същите пера и я постави на главата си. Нито едно перо на вождовото украшение не беше без определено значение и всяко от тях разказваше за подвизите на своя притежател. Многобройните червени пухести снопчета по върховете им означаваха убитите врагове; резките на дръжките на перата и червените боядисани рисунки говореха на познавачите за това, колко често Токай-ихто бе улучвал известни врагове и колко често той самият е бил раняван Орловите пера бяха особено красиви и всички еднакво големи, Основата на короната от орлови пера бе украсена с бяла хермелинова кожа.

Токай-ихто пристъпи към огнището и Тобиас вдигна възхитен поглед към него. Той видя този млад мъж на фона на плячките, които висяха на подпорните прътове и разказваха за неговите и на баща му ловни и бойни подвизи: бизонски черепи и рога, огромната кожа на една сива мечка с главата огърлици от мечи нокти и зъби, сопи с ластични и твърди дръжки, лъкове и изрисувани колчани, кръгли кожени щитове с дебели стени от седмократно напластени изпънати кожи от бизонов врат, с които можеше да се отбият дори куршуми от пушка. Огнестрелно оръжие Токай-ихто не носеше. Плячкосаното вождът сигурно бе раздал на бойците си за употреба; собственото му, което също не бе взел по време на лова на бизони, сигурно бе скрито.

Щом шатрата и домакинът бяха готови да посрещнат гостите, Токай-ихто излезе, за да доведе лично от собствените им типи онези от поканените, които заслужаваха особено уважение. Шатрата остана отворена и гостът от племето делавари се заслуша в песента на бойците и младежите които се бяха събрали навън около огньовете. Свободните индианци обичаха и пееха много — ловни, бойни, любовни, обредни песни.

Когато се върна в своята типи, Токай-ихто водеше за ръка един старец, притиснат от тежестта на годините така, че раменете му бяха хлътнали и вратът му се беше превил. Старецът със снежно бяла коса беше заклинателят на селото, към когото всички питаеха суеверен страх и който се ползуваше в съвета на вождовете с равностойно, та дори и с по-голямо от тяхното влияние. Край него крачеше друга изразителна личност. Чертите на лицето на този човек излъчваха мъдрост и необикновено силна воля. И този човек бе прехвърлил през раменете си изрисувана завивка от бизонова кожа. И той носеше корона с шлейф от орлови пера, украсена с бизонови рога, който се полагаше само на малцина бойци и вождове, отличили се еднакво в бой и по време на старейшински съвет. Рогата, които бяха закачени за къса качулка от хермелинова кожа не бяха в естествена големина. Те бяха подредени по-скоро по дължина, скъсени и след това изпилени; не бяха захванати неподвижно, а свободно за кожата и се поклащаха с всяко движение на главата на вожда. Шлейфът от орлови пера бе захванат на тила за хермелиновата качулка.

Шеф дьо Лу знаеше и без да чуе пошепнатото му обяснение кой седи пред него: Седящия бик, най-влиятелният по това време вожд и заклинател на дакота. Значи той също бе дошъл тук, а не бе в Блек Хилс. С прикрит и затова още по-голям интерес съгледвачът разглеждаше този човек, чието име за няколко години само бе станало известно от Атлантика чак до Тихия океан.

Токай-ихто съпроводи двамата най-изтъкнати свои гости до почетните места. След тях в шатрата влязоха и останалите поканени и се настаниха край огнището: един пратеник от племето на пани, чийто сноп коса се поклащаше на върха на гладко обръснатия му, лъскав от мазнина череп, един богато облечен абсарока, който носеше разпусната красивата си гъста, изкуствено удължена с друга коса, така че тя стигаше чак до краката му. Домакинът седна в кръга на своите гости. По-възрастната жена му поднесе една дълга лула, върху чиято глава бяха изрязани различни фигури. Токай-ихто я напълни с тютюн от червена върба, с малко боброва мас и щипка изсушен бизонски тор. За прерийните обитатели това беше бедният заместител на тютюна, който индианците на времето бяха отглеждали и пушили в заграбените отдавна от белите мъже плодородни земи. Вождът не се възползува от пламъка на огнището, за да запали лулата си, а както повеляваше обичаят — от огниво. То се състоеше от две малки дъсчици — една твърда и една мека; едната беше издълбана и във вдлъбнатинката й имаше ситни дървени трици. Чрез триене на три-ците с твърдото дърво опитните ръце на индианеца избиваха искра почти толкова бързо, колкото и белите мъже с кремък, стомана и прахан. Леснозапалимият бизонски тор пламна. След две дълбоки всмуквания вождът предаде лулата по-нататък и тя обиколи всички гости и накрая отново се върна при него. Гощавката можеше да започне.

Началото бе жертвоприношението, което Токай-ихто направи, хвърляйки парче месо в огъня. После домакинът измъкна опечените парчета бизонски гърди от шиша и собственоръчно ги раздаде на гостите, които поставиха големите парчета месо в приготвените за целта глинени паници, измъкнаха собствените си ножове, за да разрежат месото, и започнаха да се хранят. Шеф дьо Лу също се зае с удовол — ствие с първото си топло ядене от дни наред. Вместо хляб и картофи прибавка към месото бе насипаният в двете дървени панички сготвен бизонски костен мозък и размесеното с изсушени ягодови плодове стрито изсушено бизоново месо.

Така че гощавката се състоеше от приготвено по различен начин месо. Земята на изложеното на бури високо плато не даваше друг вид храна.

Според индианския обичай Токай-ихто не яде нищо. Цялото му внимание бе посветено на гостите. Когато изядоха бизоновите гърди, дойде ред на специалитета на гощавката, тлъстото кучешко месо, което се поднасяше само при особено тържествени случаи.

Докато гостите още се хранеха, Токай-ихто бе напълнил и запалил отново дългата лула и като завършек тя обиколи още веднъж всички гости. След това всеки посегна към приготвената за него пунгия с тютюн и запали собствената си лула. Сега гостите се разположиха по-удобно и изпънаха крака към огъня. Паниците бяха прибрани веднага от жените и мъжете подеха разговор.

Приказките се въртяха около преживелиците по време на лова на бизони. Всички присъствуващи очакваха с нетърпение разказа на Токай-ихто за приключението му с водача на бизоновото стадо. Ала младият вожд даде думата на Тобиас и го помоли той да разкаже. Гостът не премълча, че той самият бе побягнал от бизона. Когато разказът му стигна до нападението на Токай-ихто, Тобиас се оживи и описа пламенно необикновения двубой и края му. При това доброжелателното отношение на слушателите към разказващия и възхищението им от вожда видимо нараснаха.

Подир разказа на Тобиас последваха преживелиците на останалите гости. Десетки ловни подвизи оживяха и бяха повод за все нови и нови разкази за смели дела и весели случки. Индианците обичаха не по-малко от белите мъже изпълнените с напрежение и весели положения ловни истории. Разликата обаче, която прави най-силно впечатление на слушателя, се състои в това, че белите мъже обичат да разкрасяват своите ловни разкази, докато индианците се придържат към истината, дори и когато тя говори против тях. Един от по-младите гости, наричан Хитрия бобър или също така Къдрокосия Чапа10, се оказа чудесен разказвач.

Той описа с думи и жестове как сграбил за опашката един улучен бизон, който искал да избяга, и как животното го влачило в кръг десет пъти, докато той се мъчел да се запази от копитата му с лудешки скокове, и как най-после успял да победи бизона. Тобиас Шеф дьо Лу си спомни, че бе проследил за миг тази неповторима ловна сцена. Смехът на гостите кънтя дълго.

Чак сега постепенно разговорът се насочи към по-сериозни неща и Тобиас Шеф дьо Лу усети, че Седящия бик все по-често поглежда към него. Най-после главният заклинател всмукна много надълбоко от своята лула и се обърна към пратеника на дългите ножове:

— Моят по-млад брат ни носи говорещи хартии?

От въпроса съгледвачът разбра, че Седящия бик е осведомен вече от Токай-ихто и същевременно веднага разбра от почтителното обръщение „моят по-млад брат“, че влиятелният старейшина е склонен да преговаря.

Уважението, с което Тобиас отвърна, му даде право да се почувствува равностоен партньор на своя събеседник.

— Очите ми са щастливи, че виждат вождовете на смелите дакотски племена. Аз моля вождовете да изслушат посланието на дългите ножове.

— Вождовете на дакота ще съобщят утре заран в съвещателната типи посланието на своите бойци — отвърна Седящия бик с присъщото си достолепие и прибра писмата, които Тобиас му подаде.

— От кое племе са дедите на Вожда на вълците? — попита след това великият заклинател съгледвача.

— Моите бащи и братя принадлежат към племето лени-ленапе, наричано от белите мъже делавари.

— Къде живее това велико и мощно племе? Нашите най-стари мъже са ни разказвали онова, което са чули от устите на своите бащи и на техните бащи, че храбрите мъже на племето лени-ленапе живеят по посока на изгрева на слънцето на брега на голямата вода. Един много мъдър вожд на ленапе на име Таменунд бил сключил договор за вечни времена с уачичун.

— Това е вярно. Ние бяхме сключили договор с един бял вожд и той и неговите хора удържаха на думата си. — Гостът делавари сега също всмукна дима дълбоко навътре в дробовете си. — Но след това започнаха да прииждат все нови и нови чужденци, които нищо не знаеха за този договор, и нашите вождове бяха принудени да сключват все нови и нови договори. Така моите бащи се преселваха от река Делавар чак до река Съскехана, от река Съскехана до Алегейнските планини, от Алегейнските планини до река Охайо, от река Охайо към Илинойс, от Илинойс към Мисисипи, а от Мисисипи най-после ги изтикаха към Мисури! Те трябваше да се преселват от едно място на друго лете и зиме, а нашите жени и деца мряха от студ и глад!

Гостът делавар все повече се вживяваше в разказа си. Слушателите следяха думите му дълбоко развълнувани; последното изречение ги засегна непосредствено, защото и на дакота бе заповядано въпреки всички подписани договори да се преселят посред най-тежката зима, заедно с жените и децата, на стотици мили далеч в резервата.

— Моите бащи — продължи да разказва гостът делавар и, изглежда, възможността след дълги години най-после отново да може да разговаря с мъже, които го разбират, съвсем го бе обладала, — моите бащи последвали вожда Текумсе, който свикал бойците от всички свободни племена, така че към него се присъединили и най-храбрите бойци от племето дакота, и всички заедно участвували в голямата битка при Типекану. Те всички са били там, когато ние сме натъпкали с пръст устите на мъртвите бели мъже, за да се наситят те най-после на нашата земя. Но те не се заситиха. Нашите мъже, жени и деца се преселваха и мряха, а останалите живи започнаха да пият тайнствената вода на белите мъже, за да забравят мъките си. Някои мъже от моето племе сега живеят в резерват. Там те са принудени да се оставят един „бял баща“и пазачите, които са на служба при него, да ги учат как да живеят.

Присъствуващите изслушаха докрай разказа с мълчаливо внимание и вълнение. И когато гостът делавар млъкна, никой не взе веднага думата. Настъпи миг мълчание, което бе израз на почитта към борбата до смърт на един велик и достоен народ.

— Нашият брат Шеф дьо Лу също ли е син на лени-ленапе, които живеят в резерват? — попита Седящия бик с приглушен глас.

— Така е. Аз избягах оттам на четиринадесет години и постъпих на служба при милаханска11, защото обичах свободната прерия.

— Шеф дьо Лу е избягал от един резерват. Съветва ли той племето на дакота да се подчини на заповедта на милаханска и да отиде да живее в резерват?

Лицето на госта отново стана затворено.

— Аз не съм дошъл да давам съвети на великите вождове на дакота, тъй като не мога да посъветвам мъжете на собственото си племе. Ние не можем да победим дългите ножове.

— Нашите врагове също изгубиха много свои мъже и оръжие, когато влизаха в бой с нас. Във войната срещу племето семиноли за всеки убит или пленен семиноли умираха по сто милаханска; дългите ножове се биха седем зими и лета и победиха чак когато успяха да пленят великия вожд Оцеола чрез клетвонарушение и предателство.

— Война ли иска Татанка-йотанка? — Шеф дьо Лу изрече сега съзнателно името на Седящия бик на езика на дакота.

— Ние искаме само нашата прерия и спазване на сключения договор.

— Вождовете на дългите ножове са готови да преговарят с Татанка-йотанка и Токай-ихто.

— Кой иска да преговаря с нас?

— Полковник Джекмън в дома на Самюел Смит на брега на река Миниатанка-вакпала.

— Великият баща от Вашингтон няма да дойде лично да разговаря с Татанка-йотанка, така ли?

— Това няма да му бъде възможно.

— Тогава и на Татанка-йотанка няма да бъде възможно да престъпи прага на къщата на дългите ножове. Защо са необходими двама вождове на дакота, за да се съвещават с един вожд на дългите ножове? Полковник Джекмън ще дойде, добре, ще дойде и един вожд на дакота…

Татанка-йотанка проточи последната дума и погледна Токай-ихто, който го слушаше мълчаливо. Сега и беловласият старец с пронизващия поглед и Шеф дьо Лу също погледнаха към бойния вожд.

Токай-ихто се колебаеше.

— Предателство е възможно… при дългите ножове — изрече приглушено гласът му след дълга пауза. — Както ти сам каза, Татанка, има вождове, които са били пленени по време на преговори.

Гостът от племето делавари сведе поглед и си помисли в този миг за Червената лисица, който бе донесъл посланието на Джекмън в блокхауса. Дали Токай-ихто подозира нещо за него? Шеф дьо Лу остави първоначално съзнателно без отговор подозрението, което бе изрекъл младият вожд. Очите му шареха от единия към другия вожд. Мъжете, изглежда, преживяваха мълчалива борба и Шеф дьо Лу очакваше с нетърпение какво ще се случи по-нататък.

Татанка-йотанка бе един от най-известните главни вождове. Токай-ихто бе изгрял на небето на дакота като комета. Доскоро чужд и мразен до смърт, сега той неочаквано бе застанал в центъра на своето племе, отличил се с нечувани бойни подвизи и мъдри съвети, всички се възхищаваха и същевременно се страхуваха от него. Славата и уважението, с които се ползуваше Татанка-йотанка, сякаш бяха пуснали дълбоки корени като дърво. Младият Токай-ихто, боен вожд на една малка част от племето, трябваше да завоюва всеки ден наново почитта на хората и синът на презрения не биваше да допусне нито за миг силата и смелостта му да отслабнат, или поне да събудят такова подозрение. Защото под завесата на уважението дебнеше омразата срещу този, под чийто нож бе паднал собственият му брат и много други смели бойци. Шеф дьо Лу наблюдаваше един от мълчалите през всичкото време гости, когото му бяха представили с името Шонка-вакон и който, изглежда, беше нещо като помощник на стария заклинател и сигурно бе поканен именно като такъв на гощавката. Гостът делавар се изплаши от омразата, с която този гост наблюдаваше вожда, когато предполагаше, че никой не го забелязва. Изразът на лицето на стария Хавандшита също не беше доброжелателен.

Мълчанието на мъжете продължи подтискащо дълго.

— Значи Токай-ихто не желае… — поде Татанка-йотанка отново разговора, редейки бавно думите една след друга. — … не желае значи да отиде за преговори в къщата на вожда Самюел Смит? Вождовете и бойците на дакота смятат, че ще бъде полезно да оставят преди бойната секира да говори езикът. Те са съгласни да се доверят на мъдростта и на умението на Токай-ихто, който е млад на години, но възрастен по ум.

Бойният вожд погледна въпросително към беловласия заклинател на своя бивак. Хавандшита обаче мълчеше недружелюбно.

— Токай-ихто е готов да извърши онова, което ще реши съветът на вождовете и на старейшините — отвърна накрая вождът кратко и с мъка.

По всичко личеше, че той не желае повече да говори по този въпрос и гостите зачетоха желанието му.

Вече бе минало полунощ, когато мъжете се сбогуваха и напуснаха шатрата. Токай-ихто съпроводи заедно с Хавандшита Татанка-йотанка и останалите пратеници на другите племена на дакота към заклинателската шатра, където те гостуваха на стария заклинател, първия старейшина на бивака.

Когато се върна в своята типи, бойният вожд завари там освен Шеф дьо Лу и жените, също и Къдрокосия Чала и Четансапа. Гостът делавар забеляза как лицето на вожда просветна, щом видя своите приятели.

Токай-ихто пристъпи към Чапа и сложи ръка върху рамото му.

— Как се чувствува моят брат, най-хитрият в племето на дакота? Достатъчна ли бе моята гощавка, за да засити неговия стомах дотолкова, че да може той отново да издържи на гладните дни, които му осигуряват жените в неговата шатра?

Насмешливият дългун се разсмя, ала лицето на Къдрокосия Чапа се помрачи.

— Другарю мой от детските ни игри — отвърна той на вожда, — защо искаш да забиеш копие в сърцето ми след тази толкова приятна гощавка и оставяш езика си да говори за тези жени, които представляват мъката на моя живот?

— Аз съм изненадан! — намеси се ергенът Шеф дьо Лу. — Защо хитрият боец е довел в своята шатра жени, които не са му по сърце? Ами тогава да ги отпрати!

Дългунът се разсмя отново, Чапа обаче погледна госта делавар с очи на умиращ елен.

— Отвел съм ги в шатрата си? О, Шеф дьо Лу, аз изобщо не съм завел още никаква жена в моята шатра, макар очите ми да са видели вече двадесет и четири зими. Аз наследих всички тези жени заедно с шатрата, в която съм израснал — старата майка, трите й дъщери, чиито мъже паднаха в бой, и три дъщери на тези дъщери, които никой боец още не е поискал за жена.

— Тогава в шатрата на Къдрокосия Чапа значи има много ръце, които могат да работят! — отвърна Шеф дьо Лу.

Къдрокосия погледна недоверчиво госта.

— Шеф дьо Лу иска ли една работлива жена? Аз мога да му дам!

Гостът делавар, който беше женомразец, махна с ръка.

— Аз и не съветвам вожда на братята делавари — рече честно Къдрокосия Чапа. — Бойната секира на Токай-ихто е остра, още по-остри обаче са езиците, които властвуват в моята шатра!

През това време вождът пое от ръцете на сестра си една паничка, в която имаше нещо червеникаво, клатушкащо се, и подаде паничката на Чапа.

— Вземи — каза той, — нека с това изкупя вината си, задето припомних на своя гост мъката на неговия живот!

Очите на Къдрокосия блеснаха от шеговития тон.

— О! О! Черните дробове на кучетата! Каква благина! Велики Токай-ихто! Сам ли ще трябва да изям всичко това?

— Да, сам, другарю мой от детските ни игри!

— Ако можеш — подхвърли непитан слабият Четансапа.

— Ако мога? Да изям двата черни дроба на кучетата? Аз ли? Ех ти, хилава тополо!

Чапа се престори на обиден от изказаното съмнение относно издръжливостта на стомаха му. За индианците време на време те се изпробваха кой може да изяде най-много дробове — един обичай, напомнящ по своему състезанието на белите да се напиват взаимно, докато паднат под масите.

— Сега ще видите колко бързо… — Чапа сграби с две ръце черните дробове и ги вдигна високо; отвори уста и нарочно, за смях, се ококори, сякаш очите му щяха да изскочат.

В този миг се случи нещо неочаквано. Черното куче направи висок скок и преди още къдрокосият боец да се опомни, захапа на два пъти, после излетя като светкавица от шатрата навън със свити уши. Отвън се чу сърдитото ръмжене, с което вълчото куче остави на земята останките от своите охранени за целта другари и започна да ги обикаля.

Присъствуващите избухнаха във весел смях, в който и Къдрокосия се включи от сърце.

— Изчезнаха! — рече той и отново и отново избухваше в смях над своето злощастие. — Изчезнаха! Истината е, че действително не можех да ги изям!

Сестрата на Токай-ихто хвърли укоризнен поглед на домакиня към Четансапа. И тя също като Шеф дьо Лу бе видяла как Четансапа бе дал знак на голямото вълчо куче. Сега тя извади в отговор на едно кимване на вожда още едно парче бизонски гърди от шиша, раздели го и подаде половината в една паница на Бобъра. Хитрецът седна още веднъж и веднага изряза месото от кокалите, за да го скрие на сигурно място в стомаха си.

— Ох, ох! — рече при това той, дъвчейки, — Токай-ихто е и си остава велик вожд.

Господарят на шатрата бе нагостил доволно не само старейшините и първенците на племето, но и госта с най-големия апетит. Най-после и двамата приятели Бобъра и Черния сокол напуснаха вождовата типи.

Представителят на племето делавари и Токай-ихто останаха сами.

Докато сестрата подаде на вожда една паница месо, за да се нахрани чак сега и той, гостът запуши лулата си.

Веселостта отново бе изчезнала от лицето на Токай-ихто. Той яде бързо, запуши още веднъж и наблюдаваше госта делавар ненатрапчиво, но Шеф дьо Лу все пак го забеляза и му се стори, сякаш младият дакота иска да му каже или да го попита още нещо. Двамата мъже, които седяха край огъня след голямата гощавка, бяха имали години наред еднаква съдба. Те бяха служили на белите мъже, далеч от своите племена. През това време двамата се бяха видели един-единствен път, и то съвсем за кратко; може би дори индианецът делавар изобщо не подозираше, че дванадесетгодишното момче, което бе видял на времето, е днешният вожд, който седеше срещу него. Ала у Токай-ихто отново изплуваха спомените за неговия живот на прокуден, за който той не разговаряше никога с мъжете от своето племе и със своите приятели. Една особена и извънредно важна обща черта го свързваше с останалия без родина делавар. Токай-ихто се бореше със себе си дали да отвори дума за това сега, но суровата сдържаност, която бе сковала цялото му същество, отново го възпря.

Жените покриха огъня и приготвиха постелите за остатъка от нощта. Шеф дьо Лу се отпусна изнурен и вдървен върху завивките и кожите, които сестрата на вожда преметна върху стойката му за спане. От напрежението през вечерта раната на гърба му се бе разлютила. Жените се оттеглиха заедно за почивка. Спалният триножник на вожда остана неизползуван. Токай-ихто се загърна в една стара, износена завивка от бизонова кожа и легна пред вратата на шатрата. На това място чергилото още беше отметнато нагоре и подпряно високо на един чаталест прът, така че леденостуденият нощен въздух влизаше в шатрата. Охитика, вълчото куче, се беше върнало. Свито на кълбо, то представляваше удобна възглавница за своя господар.

Гостът делавар погледна към спящия домакин. Видя само тъмните очертания на тялото му, дишането му изобщо не се чуваше. Навън шумолеше реката. Две самотни флейти нареждаха в пролетната нощ своята мелодия с прости, повтарящи се непрекъснато звуци. Това беше любовната песен на двамата бойци, които Уинона, сестрата на вожда, не искаше да чуе. Песента беше хубава като чудната прелест на пролетните цветове сред суровата степ и отекна дълбоко в сърцето на госта делавар. Мрачният съгледвач Тобиас отдавна не бе поглеждал никаква жена. Заедно с името Вождът на вълците и спомените за гордото племе делавари обаче у него се събудиха мъжките чувства, предизвикани от обаянието на една истинска дъщеря на прерията. Непризнатите чувства към девойката се прехвърлиха несъзнателно в скрито приятелско чувство към брата, който бе спасил живота на съгледвача. Шеф дьо Лу тайно бе огорчен от натиска, който уважаваните бойци на племето искаха да упражнят върху младия си вожд. Те искаха да го изпратят като парламентьор при белите мъже, на чиито намерения Токай-ихто явно никак не се доверяваше. Шеф дьо Лу се надяваше, че утре съветът на старейшините ще вземе решение в полза на Токай-ихто.

През тази нощ Тобиас не заспа. Той продължаваше да лежи буден, когато първият зрак на утрото проникна в шатрата. Младият вожд беше станал вече и отиде да вземе обичайната си сутрешна баня. Гостът делавар чуваше отдалеч гласовете и смеховете на плувците. Синовете на прерията обичаха веселието. И ако белите мъже не знаеха това, то се дължеше на туй, че те даваха твърде малко поводи за веселие на своите събратя и твърде много основание за сериозност и враждебност… Жените почистиха шатрата и по-възрастната подаде на госта за закуска пемикан. Уинона свика десетина, а може би и повече кучета — черни, кафяви, бели, пъстри, големи и малки. Завърза за гърбовете на неспокойните животни кожени завивки с върви от бизонски черва. Индианците използуваха кучетата като носачи и сега те щяха да помогнат за пренасянето на ловната плячка от предишния ден. Докараха и коне и голям брой жени и девойки се събраха на площада сред бивака. Всички потеглиха, яхнали конете си и предвождани от сестрата на вожда, за да изкормят убитите бизони, да ги нарежат ида докарат месото, кокалите и кожите в бивака. Шеф дьо Лу проследи с поглед заминаващите жени, докато изчезнаха. Токай-ихто се върна от потока и отново облече празничното си облекло и постави короната си от орлови пера, за да отиде в съвещателната шатра и да вземе участие в съвещанието и решението на първенците на племето относно предложенията на Джекмън. Когато той излезе, старата индианка спусна чергилото на входа, сякаш бе предугадила желанието на госта да заспи.

Вече беше вечер, когато Шеф дьо Лу се събуди. Токай-ихто се завърна в своята шатра. Лично Татанка-йотанка го съпровождаше и когато великият заклинател се сбогува с младия вожд край огнището във вождовата типи, той каза:

— Събранието на съвещаващите се реши: Токай-ихто ще отиде във форта и ще преговаря с полковник Джекмън. Ние не желаем война, а мир. Аз не съм срещал обаче досега нито един мъж, който да е дошъл от Вашингтон и да е говорил истината. Затова неколцина от мъжете на Токай-ихто ще го съпроводят въоръжени. Аз казах!

Заклинателят и главен вожд на всички племенни групи на дакота се сбогува, за да се върне в заклинателската типи на Хавандшита, където бе отседнал.

Токай-ихто подаде на своя гост делавар отправеното към Джекмън съгласие; посланието бе изрисувано върху кожа с образно писмо. Сега за пръв път Шеф дьо Лу се зарадва на своите рани, нанесени му от водача на бизоновото стадо. И при най-добро желание той не можеше да отнесе засега писмото в станцията с блокхаусите, пък и нито той, нито Токай-ихто имаха интерес да ускорят срещата с Джекмън.

Ако през изтеклата нощ Шеф дьо Лу не бе спал поради вътрешното си безпокойство, то сега сънят му бе смутен от събитията навън. Донесоха някаква тревожна новина на вожда; той грабна оръжията си, свика неколцина свои бойни другари и всички напуснаха на коне бивака.

Звездната нощ доста бе напреднала, когато ездачките от бивака докараха ловната плячка. Месото, непочистените още кожи, кокалите и вътрешностите бяха струпани на площада сред бивака, където останаха да ги пазят неколцина мъже, за да не се нахвърлят гладните кучета върху тях. На сутринта всички жени излязоха на работа на площада. Почистиха бизоновите кожи от остатъците месо по тях и ги изпънаха да съхнат, овързаха част от месото в кожи, за да го закопаят в студената земя; други части нарязаха на тънки ивици и ги окачиха на високи върви от бизонови черва, за да съхнат на вятъра. Голямата плячка създаде работа за всички работни ръце. Подготвянето на месото за дълготрайна употреба, разпределянето на кожите за ушиване на дрехи и направа на щитове, както и за чергила за шатри, оползотворяването на кокалите — всичко се извършваше по решение на съвета на старейшините. Дребния дивеч всеки можеше да използува в своята шатра, както желае, макар че всеки бе длъжен да уведомява и за такава плячка съвета на племето. Бизоните обаче, които бяха свещени животни и жизнена храна за всяко ловно племе, се използуваха по общо решение и свободно живеещите индианци убиваха само толкова бизони, колкото бяха необходими за изхранване на племето.

Когато ловната плячка бе обработена дотолкова, че да може да изтърпи пренасянето на дълги разстояния, външните за бивака бойци — около седемдесетина дакота, десетина пани и петима абсарока — някои от тях с жените си, които ги бяха съпроводили дотук, напуснаха бивака заедно с товарните коне. Шеф дьо Лу предположи, че тези бойци се бяха обединили край Конския поток, за да нападнат заедно форта, който малко преди това Токай-ихто бе успял да разруши сам. Сега всички се запътиха към своите биваци с добре дошлата плячка бизони.

Вождът и неколцината му бойни другари още не се бяха завърнали.

Докато Шеф дьо Лу прекарваше последните часове на деня в размисъл над всичко случило се, той бе посетен от едно индианско момиче. Нежното девойче, върху чието рамо стоеше една опитомена катеричка, бе на не повече от осем години и следователно вече навлизаше в юношеската възраст. Момиченцето не беше хубаво, ала живите му очи гледаха умно. То не обърна никакво внимание на госта делавар, а избра няколко скроени за ловна дреха кожи от един куп, сякаш си беше у дома във вождовата шатра. После започна да шие сръчно и прилежно. Костеното шило с прокараната през него вместо конец дълга жила непрекъснато пробождаше кожата. Девойчето вдигна поглед от работата си едва когато едно момче с лък и стрела в ръка мина навън край шатрата.

— Хей, Хапеда, майсторе по прическите! — подвикна девойката. — Доста дълго, виждам, си четкал пак косите си и много красиво си сплел плитките си. Но дали и стрелите ти улучиха целта? Или заслужи присмеха на Младите кучета? Момчето се спря и погледна в шатрата.

— Моите стрели улучват винаги! Днес момчетата от Съюза на Младите кучета избраха Часке и мен, Хапеда, Сина на Черния сокол, за свои водачи! — Момчето се подвоуми, ала след това все пак се реши да направи една крачка навътре във вождовата типи.

Отвън се чу изстрел. Разговорите на работещите още на площада жени веднага секнаха. Всички се ослушаха, Шеф дьо Лу и двете деца — също. Колкото по-тихо ставаше в ослушващия се бивак, толкова по-силно отекваше всеки изстрел.

— Далеч от тук гърмят — прецени спокойно гостът от племето делавари. Той се обърна към момчето: — Можеш ли да прецениш кой стреля, Сине на Черния сокол?

— Да, мога — бе самонадеяният отговор на едва единадесетгодишното момче. — Стреляха уачичун. Токай-ихто излезе миналата нощ заедно с неколцина от нашите бойци срещу тях. Те са десетина разбойници и ушите на Вожда на вълците от племето делавари сигурно също са чули, че наведнъж изгърмяха около десет изстрела. Това са „мацаваките“ на уачичун.

Би било твърде жалко да хабим куршумите си за тези мръсни плъхове. Ние ги прогонваме със стрелите си.

— Хау! — възкликна девойчето. — На нас твърде много ни се свидят нашите куршуми и дори Монито да ни донесе и сто тайнствени железа, ние пак няма да стреляме с тях срещу тези койоти!

Шеф дьо Лу се ослуша. Монито? Това беше името на един известен контрабандист на оръжие, на един забулен в тайна мъж, когото почти никой още не беше виждал и с чието име се свързваха разказите за най-дръзки контрабандни сделки.

— Млъкни! — сряза Хапеда девойчето. — Какви ги дрънкаш? Ти си от рода на предателките! — И момчето си отиде.

Девойчето сведе ниско глава. Зае се отново да шие, ала очите му плуваха в сдържани сълзи. Нима толкова дълбоко го бе засегнал упрекът, че бе изговорило в присъствието на чужденец за връзката на Мечата орда с един контрабандист на оръжие? Или в упрека на Хапеда се криеше още нещо? Какво означаваха думите „от рода на предателките“? Шеф дьо Лу се взря по-внимателно в девойчето.

— Ти не си предателка — успокои я той. — Моят език ще мълчи.

Девойчето вдигна облекчено поглед.

— Аз за Шеф дьо Лу шия тази дреха — заговори то. — Моето име е Светкавичен облак.

— Белите момичета са много по-несръчни, отколкото дакотските — рече убедено гостът делавар и си помисли, че Кейт, която бе видяла повече от двойно повече зими от Светкавичен облак, не можеше да си ушие дреха за себе си дори. — Сред уачичун има бойци, които шият дрехи за малките момичета — допълни той.

Светкавичен облак се разсмя звънко.

— Уачичун изобщо са много странни хора — рече тя. — Моят чичо Чапа ми е разказвал, че те си слагали обърнати тенджери на главите и окачвали огъня над главите си. — Светкавичен облак явно имаше пред вид шапките и лампите на белите.

— Да, така правят… Твоят чичо Къдрокосия Чапа е много смел боец.

— Той е смел и аз много го обичам. И затова толкова често ми е тъжно, задето вражеският дух, който се е заселил у майката на моята майка, му създава толкова много грижи. Може ли Шеф дьо Лу да разговаря с духове?

— Не.

— И Хавандшита, нашият заклинател, не може да укроти лошия дух, който живее в нашата шатра — продължи да излива сърчицето си Светкавичен облак. — Този дух лъже много, той винаги казва, че дакота ще бъдат победени. Но това не е вярно. Хавандшита разговаря с духовете. Сигурно е, че ние ще победим и винаги ще успяваме да прогоним всички уачичун от нашите прерии и гори. Лъжовният дух обаче, който се е заселил у нашата стара майка, вече ме би, задето аз не мога да вярвам в него. Ти нали знаеш, че инак момчетата и момичетата от племето дакота никога не се бият?

Шеф дьо Лу почувствува горчив срам, тъй като си припомни ударите, които той самият трябваше да понася от страна на белите мъже… Беше му мъчно за Светкавичен облак. Сега той разбра защо бе говорил Хапеда за „рода на предателките“. Макар гостът делавар да бе убеден, че песимистично настроената баба в шатрата на Бобъра по-правилно предсказва изхода на войната, отколкото Хавандшита с пронизващия поглед, все пак за Чапа и за неговата малка племенница сигурно често бе много трудно да живеят заедно с една обладана от лош дух старица. Проявите на лудост или други тежки нервни страдания се дължаха според индианците, които не можеха да си обясняват тези болести, на влиянието на особени духове и затова те се отнасяха към такива болни с необикновено търпение.

Светкавичен облак продължи да шие мълчаливо.

Тъй като чергилата на входа на шатрата бяха отметнати нагоре, Шеф дьо Лу видя спусналото се над заснежените върхове на Скалистите планини вечерно слънце. Жените на площада сред бивака привършваха работата си за този ден. Дъщерята на вожда се върна в шатрата заедно с по-възрастната жена, чиито големи пронизващи очи и добре очертано чело вече бяха направили впечатление на госта Делавар. Уинона наричаше тази жена Унчида, което означаваше „бабичко“, и тя навярно бе майка на презрения и по-късно убит Матотаупа.

Поднесоха на госта чудесна вечеря от бизонски мозък и бъбреци. Двата ездитни коня, които сега доведоха от паша и ги завързаха пред шатрата, положиха нежно глави една върху друга. Своеобразните ритмични напеви отново прозвучаха в бивака и се понесоха над прерията.

Токай-ихто все още не се беше завърнал. Уинона и Унчида не си легнаха. Те явно очакваха с прикрит страх изхода на боя и завръщането на вожда.

Над бивака отдавна се бяха спуснали пълна тишина и мрак, когато от далечината най-после се разнесе пронизителен победен вик. Жените изтичаха навън, кучетата се разлаяха радостно. Скоро след това бивакът посрещна завръщащия се заедно с малката група бойци Токай-ихто. Четансапа водеше един свободен кон, а Чапа бе взел върху своя мустанг тежко ранения ездач. Последвалите събития гостът делавар не можа да проследи от шатрата.

Скоро Токай-ихто влезе в своята типи, съпроводен от лаещите от радост кучета. И по него се виждаха следите от тежък бой. Полуразпуснатите му черни коси падаха върху голите рамене. Той беше покрит с прах и изпръскан с кръв, а под лявото му рамо кървеше рана… Вождът се приближи веднага към своя гост, поздрави го върху ложето му и се осведоми със сдържана любезност за състоянието му. Чак тогава се остави Уинона да се погрижи за собствената му рана.

— Само ме превържи — каза той, — един залутан куршум ми влезе в месото. Аз го изрязах.

Девойката бе приготвила една широка превръзка от лико, която навлажни и постави върху ръката. Когато изсъхнеше, тази превръзка се втвърдяваше и не се смъкваше. Щом Уинона го превърза, Токай-ихто се почисти от кръвта и праха и седна край огнището. Напълни лулата си, а сестрата набучи парче бизонско месо на шиша.

Шеф дьо Лу разглеждаше лицето на дакотския вожд. Дори и след нараняването и напрежението през последните дни чертите на този човек не издаваха с нищо преумората.

Докато печеното замириса приятно, вождът започна да разказва накратко на своя гост за случилото се. Заедно със своите бойци той бе пресякъл пътя на банда бели разбойници към Скалистите планини и бе ги разпръснал и избил.

— Бяха все опитни ловци — приключи Токай-ихто своя разказ. — Борбата не беше лека, но плячката ни не е лоша: пушки, револвери и патрони към тях.

Вождът всмукна дима от лулата си и чертите на лицето му неочаквано помрачняха.

— Тези уачичун са победени — каза той. — Кога ли ще дойдат следващите обаче?

— Следващите? Това и аз не бих могъл да кажа — отвърна Шеф дьо Лу с подтиснат глас. — Едно обаче знам: колкото и пъти Токай-ихто да прогонва един бял човек, толкова пъти ще има „следващ“, който ще дойде… Техният брой няма да има край и всяка борба е напразна дори и за такъв велик вожд като Токай-ихто. Дори магьосническата сила на Татанка-йотанка не може да победи дългите ножове. Хавандшита се мами и неговите духове го лъжат. Бойците на дакота няма да победят. Защо Токай-ихто продължава да се бие и сам не посъветва своето племе да иска мир?

Бойният вожд на дакота гледаше представителя на племето делавари. Отначало изглеждаше, сякаш смята да приключи разговора с този мълчалив поглед, но той все пак заговори:

— Аз ще се подчиня на решението на старейшините и ще отида във форта, за да преговарям с Джекмън. Какво повече очакваш ти от мен? И защо ти самият, Шеф дьо Лу, се бориш сега на страната на мъжете, които са прогонвали и нападали и отново са прогонвали и нападали твоето племе? Нима не можеш да се откажеш, да грабнеш пушката си и да се оттеглиш? Или толкова силно жадуваш да бъдат подчинени и свободните дакота, след като са били подчинени твоите сънародници делавари? — Въпросът не бе произнесен с подигравка, а със загрижено очакване на отговора.

— Борбата е единственият път, който ми дава възможност все още да бъда свободен — даде отговор гостът делавар пред дакотския вожд и пред самия себе си.

— Дакота също приемат смели мъже като свои бойни братя в своя бивак. И за дакота борбата е единственият път, за да бъдат свободни. Никога досега никой дакотски боец не е бил слуга на някого — нима сега ние трябва да станем слуги на белите мъже? При нас Шеф дьо Лу няма да бъде слуга. Той ще бъде наш брат.

Гостът делавар сведе поглед.

— Аз съм дал клетва да служа на Самюел Смит. Изразът на лицето на вожда изведнъж се промени. Разговорът бе приключен.

Токай-ихто се зае да изкуса пемикана от своята паничка. След дълго мълчание Шеф дьо Лу поде отново първото съобщение на дакотския вожд.

— Сега вече вождът Токай-ихто има повече тайнствени железа, отколкото бойци, това ще му донесе нова слава. Седемдесет пушки той заграби от нас, няколко от десетимата бели ловци и колко още ще му донесе Монито, този загадъчен мъж?

— Монито — повтори вождът, без да издава изненадата си, че Шеф дьо Лу знае за очакваното посещение. — Нашите очи ще видят Монито, той ще дойде в тази шатра. Какво мисли Шеф дьо Лу по този въпрос? Има ли право неговият език да мълчи?

Човекът от племето делавари разбра напълно въпроса на дакотския вожд. Шеф дьо Лу служеше при белите. Токай-ихто имаше намерение да преговаря в своята шатра за една видимо твърде значителна контрабандна сделка с оръжие, за която враговете му, естествено, не биваше да научат.

— Езикът на Шеф дьо Лу ще мълчи за всичко, което бе казано в тази шатра и което въобще ще бъде изречено тук. Тобиас и Шеф дьо Лу са двама различни хора. Никой от двамата не разговаря с другия.

— Добре, тогава Шеф дьо Лу ще види Монито в моята шатра.

На входа на шатрата се появи Четансапа.

— Нашият съгледвач Татокано пристигна — съобщи той. — Иска ли Токай-ихто да разговаря с него? Той ще докладва за Монито.

Вождът изрази съгласие и Черния сокол изчезна отново. Скоро след това в шатрата влезе един момък.

— Монито ще тръгне сигурно утре вечер — докладва той. — Води петнадесет мъже и тридесет катъра. Едър е, пред лицето му виси кожа, на която има само две дупки, за да могат очите му да виждат през тях. Един от неговите мъже, който е съвсем дребен, тръгна напред заедно с още един ездач, за да пристигнат по-рано в нашите шатри. Този дребен човек и неговият придружител могат да пристигнат още тази нощ тук.

— Щом двамата предварителни пратеници на Монито се появят, веднага ги доведете при мен. Чужденците не бива да разберат, че в нашите шатри има толкова малко бойци. Те още не ви познават; всеки от вас може да се явява пред очите им по няколко пъти, за да ги заблудим.

Младият съгледвач се отдалечи, за да предаде по-нататък нарежданията на своя вожд.

Токай-ихто остана край огъня, изчаквайки пристигането на оповестените гости. Уинона се зае да приготви ново ядене.

Шеф дьо Лу лежеше унесен, облегнат на своя триножник. Мислеше върху съобщението, донесено от съгледвача, и убиваше времето за чакане, като започна да разглежда отново плячките на вожда, които висяха по подпорните колове на шатрата. Особено привлекателна отправна точка за въображението на страстния ловец делавар беше кожата на мечката гризли.

Токай-ихто забеляза втренчения поглед на своя гост върху тази плячка.

— Тази мечка навярно е била мощен звяр, какъвто аз никога не съм виждал! — наруши гостът делавар мълчанието.

— Най-голямата мечка от всички, които съм виждал и аз някога! — потвърди вождът. — Бях още момче, когато тя се приближи до нашия бивак, оттогава има дванадесет зими. Матотаупа я уби. Той беше най-добрият ловец от всички виждани досега ловци.

— С изключение на Токай-ихто, вожда на племето дакота. Вождът се усмихна странно.

— Не знам това. Моите ръце още не са удушвали гризли.

— Удушвали?

— Да, удушвали.

Вождът повтори думите си и, изглежда, сам се двоумеше дали да продължи да говори. Шеф дьо Лу не се осмеляваше да го помоли да говори за това, но беше вдигнал глава и гледаше открито към седящия край огъня дакота.

— Бих се разсмял — заяви той, — ако бели мъже ми кажеха, че някой е удушил мечка-гризли. Само че Токай-ихто не лъже.

— Шеф дьо Лу също познава уачичун! — пое вождът страничния удар на делавара. — Те обичат да лъжат и лъжат много.

— Така правят.

— Те лъжат и предателствуват; те измамиха моя баща и аз смятам, че ще нарушат своята дума и ще ме пленят в своя форт, щом отида там.

— Ти трябва да се държиш о Самюел Смит — посъветва го съгледвачът на белите.

— Да, той изглежда честен, макар че мрази дакота. Той простреля ръката на коварния Роуч.

След това отклонение, което между другото бе засегнало един много важен за него въпрос, вождът събра отново мислите си върху спомена за някогашния лов на огромната мечка.

— Матотаупа уби тази голяма мечка. Това беше последната ловна плячка, която баща ми донесе у дома. Когато се върна в нашите шатри, завари в своята типи един гост на име Ред Фокс, който му поднесе в дар омагьосана вода…

Разказващият млъкна. В очите му блесна омраза.

— Ще дойде ден…

Делаварът почувствува помръкването на вождовия глас и мълчеше.

Само огънят продължаваше да пращи и пламъците му хвърляха движещи се на петна отблясъци върху високите кожени стени и висящата отсреща меча кожа.

КОНТРАБАНДИСТИТЕ НА ОРЪЖИЕ

В шатрата беше съвсем тихо. Вождът сякаш беше забравил своя гостенин. Жените излязоха веднъж безмълвни от дъното на шатрата напред, за да завъртят шишовете над огъня и да натикат цепениците по-навътре в пламъците. Шеф дьо Лу стоеше умислен. Стори му се, че тази вечер Уинона беше още по-тъжна и още по-затворена в себе си от обикновено. Разказът на вожда бе събудил отново спомена за онзи ден, в който върху едно гордо семейство се бе стоварило цяло десетилетие нещастие и позор.

Пламъчетата ближеха шиша в шатрата, където някога Матотаупа бе заръчал да опекат мечешките лапи за него и за неговия гост, който му бе донесъл много тайнствена вода.

Шеф дьо Лу се стресна. Навън бе настанало безпокойство. Някой отметна рязко чергилото на входа на шатрата и Черния сокол се появи отново.

— Ха-ха! — разсмя се той към вожда, когато Токай-ихто му даде знак да говори. — Ние доведохме този мъж… този мъж…, но нека Токай-ихто го види сам. Това е предварителният пратеник на Монито. Ако Монито прилича на него — хм, тогава той ще стори добре да ни продаде всичкото си оръжие. Защото той самият едва ли би могъл да го използува! Желае ли вождът да приеме край своето огнище тази изхвърлена на сухо риба? Той не е достоен да пристъпи прага на една вождова типи!

Токай-ихто разсъди кратко.

— Знае ли той нещо?

— Навярно.

Четансапа излезе и скоро се върна заедно с някакво много странно същество. Шеф дьо Лу никога не бе виждал подобен тип сред прерията и сега гледаше учуден от своята постеля към новия гост.

Четансапа бе довел едно малко джудже. Пъстрите му мръсни дрехи, които говореха за странна смесица от суетност и стиснатост, силно контрастираха с бледото лице. Главата му беше голяма, а черепът издаден силно назад. От едно високо, изпъкнало чело започваше остър нос, който висеше ниско над устата. Очите се озъртаха неспокойни.

Четансапа въведе странното създание до огнището и му посочи да седне там. Натруфеният дребосък седна на пода. Цялото му тяло трепереше от студ.

— Ужасна е тази прерия! — изрече той. — Ужасна! Вече три седмици сме на път. Три седмици! Идваме от юг. Въпреки това беше студено. Целият треперя. Дори повръщах! Остана само половината от мене. Не мога да разбера защо живеят хора тук. А конят ми е истински дявол!

— Съжалявам — отвърна хладно Токай-ихто.

— Уачичун не е ли яздил постоянно тази послушна кобила, с която пристигна в нашия бивак? — осведоми се Четансапа.

— Богове! Послушна кобила! — изкрещя дребосъкът. — Мразя я! Отпред хапе, отзад рита, а по средата е гладка! Как да седи човек върху нея?!… В същност вие как успявате да се задържате върху гърбовете на вашите диви коне?

Токай-ихто се усмихна.

— И аз не знам — отвърна честно той. — Трудно би ми било да падна от коня. Пък и бойците ми доста биха се учудили.

— Така е то, така е то! — изхленчи дребосъкът, все още треперещ. — Вас ви раждат на тия четириноги дяволи. Но аз? Аз? Защо ми трябваше да идвам тук на кон? На кон! Мога да ти кажа, вожде Токайец, или както се казваш там, че на света има много по-хубави неща от това, да яздиш и да стреляш!

Дакотският вожд явно беше на друго мнение по въпроса, но бе твърде много любезен, за да противоречи на своя гост.

— Нима хората, които стрелят, не са полезни — попита само той, — щом като са склонни да закупуват оръжие от Монито?

— Монито? — извика ядосано дребосъчето. — Не се осмелявай, червенокожи, да обиждаш човек, който ти носи оръжие, като го наричаш „Маймунка“! Пако Басерико идва при теб, разбираш ли ти това?! Пако Басерико!

Междувременно Токай-ихто бе напълнил и запалил една малка луличка, която подаде на своя гост. Да пуши с него за добре дошъл от една и съща лула, явно не бе приятно на вож — да.

Джуджето протегна ръцете си с дълги слаби пръсти в знак на отказ.

— Аз не пуша! И нищо няма да ям! Нищо! Нищо! Много ми е лошо. Избързах напред с коня, за да намеря най-после спокойствие и топлина. — И той изтегли краищата на кожата, върху която седеше, и се зави с нея.

— Много назад ли остана Пако Басерико с оръжията и катърите? — попита сега вождът.

— Басерико? Ти нима не знаеш, червенокожи, че аз самият съм Басерико? Аз!

Върху лицето на вожда премина светкавица. Той погледна към Четансапа.

— Не мога да повярвам, че тази полусмазана жаба може да бъде Басерико-Монито — отвърна остро Четансапа. — Според сведенията на нашия съгледвач Татокано заповедите край катърите раздавал друг човек… който бил с маска на лицето.

— Брей! — извика джуджето. — Друг раздавал заповедите!

Да, този нахален негодяй, този прериен вълк — дано мечки го разкъсат и лешояди ядат месата му! Това е истинско изчадие на прерията… той ме домъкна тук… Не биваше да му се доверявам! Той иска да ме умори, знам аз! О… толкова ми е лошо! — Дребосъкът се хвана с две ръце за корема, отхвърли кожата, с която се бе загърнал, и изтича право навън. Четансапа избухна в подигравателен смях.

— Монито! — рече той. — Маймунка! Кого чакало племето дакота! Действително този човек добре е сторил, дето не се остави до ден днешен да го видим. Дано само оръжията му да са по-добри от него!

Токай-ихто не се разсмя. Гледаше към огъня, над който се печеше презряното от Монито бизонско месо.

— Какво смята Шеф дьо Лу? — попита той на езика на дакота. — Шеф дьо Лу също познава уачичун.

Гостът делавар сбърчи чело.

— Аз не се учудвам, че този човек на име Басерико-Монито е живял до ден днешен в градовете и се е крил от всички хора. Учудва ме само това, че пристигна днес тук и явно и той самият се учудва на това. Друг някой го е убедил, човекът с маската. Кой ли ще е този човек? Това е важно да се знае! — Да, кой ли е този човек? — поде вождът въпроса на делавара и се обърна към Четансапа. Боецът вдигна рамене.

— Един уачичун, много висок и силен. Татокано мисли, че той е Монито.

— Тогава Четансапа сам ще яхне своя мустанг и ще върви да пресрещне този фалшив Басерико, който води катърите с оръжията, и ще го проследи.

Заместникът на вожда излезе веднага, за да изпълни нареждането.

Известно време, след като бе излязъл от шатрата, натруфеният дребосък се появи отново. Той по-скоро пълзеше, отколкото ходеше, сви се на кълбо на мястото си край огнището и загърна тялото си с кожата.

— Студено! — промълви той, треперейки. — Какъв глупак съм аз! Какъв глупак! — и той се удари няколко пъти с длан по челото.

— Да, глупак! — потвърди Токай-ихто. — Защо Басерико не уреди и тази сделка по същия начин, както всички останали? Защо не си остана у дома и не изпрати своите пратеници?

Дребосъкът сякаш изобщо не чуваше какво говори вождът.

— Глупак! Глупак! — повтаряше само той. — Аз съм богат човек, какво имам да търся тук? Изчадие на ада! Той иска да ме умори!

— Никой не може да бъде убит в шатрата на Токай-ихто — рече само остро вождът. — Пако Басерико има моята дума, че никой няма да посегне с пръст дори върху него и неговите хора.

— Ох! Каква полза имам аз от твоята дума, след като ще умра! Ти нищо не знаеш. Моето тяло се разкривява, краката ми се разкривяват, раменете ми се изкривяват, косите ми дори се кривят от само себе си. Никога ли не те е болял корем? Не? Тогава ти нищо не знаеш! Аз ще умра тук. Да, искам да умра. Ти да не си въобразяваш, че ще тръгна да се връщам още веднъж на гърба на тая кобила през прерията? Не, о, не! По-добре тук да умра!

— Не искаш ли да ми кажеш преди това с каква примамка те подмами това изчадие на ада в прерията и защо иска да те умори?

Монито изпъшка. После вдигна неочаквано глава, изгледа вожда със странен поглед и издаде някакъв звук, подобен на кози врясък.

— Не — изхихика той, — не, това няма да ти кажа. Нека той сам се оправя — сам да си се оправя! — И дребосъкът изхихика и продължи да врещи тихичко, така че върхът на дългия му нос се разтрепера над устата му.

Гостът делавар изпита истинско отвращение, когато видя как хихикащото джудже разгърна отново кожената завивка, пристъпи към вожда и го потупа поверително с дългите си пръсти по рамото.

Вождът бе извадил лулата от устата си и наблюдаваше нахалника като някакъв паяк, сякаш още се двоумеше дали да го смаже с крак, или да го пропъди.

— Ако трябва да кажа истината, в същност той изобщо не искаше аз да идвам тук! — пошепна Маймунката на дакотския вожд. — Той сам искаше да направи сделката. Ти двеста пушки ли си искал, вожде Москито12?

Аз мога да ти дам триста, триста нови армейски пушки и достатъчно муниции за тях, разбираш ли ме? Моето име е Басерико! Триста, рече онова изчадие адово, дай му триста, казва, той добре ще плати. Аз ще ги откарам, ми вика това изчадие, ще ти платя в пари и ще откарам товара, лично поемам риска — но му дай триста. А защо да дам триста? Онова изчадие адово е хитро, но Басерико е още по хитър. Триста, рекох му, добре, триста, но тогава и аз сам ще дойда — та ако ще да пукна! Искам да знам колко ще платят. Добре! И аз ще вървя, му рекох, и тръгнах. А той побесня от яд и изчезна и ме остави да вървя сам. Едва преди четири дни из един път се появи отново и започна да ми се перчи, сякаш и оръжието, и прерията са негова собственост. Истински дявол е това!…

Вождът се изправи и по този начин се отдалечи от докосващите го паяшки пръсти.

— Триста, добре. Каква цена искаш?

Попитаният се разсмя кратко и остро:

— Това ще чуеш по-късно, червенокожи! Шеф дьо Лу се потърси вътрешно от погнуса. Все тия изнудвачески похвати! Индианците, които нямаха възможност сами да си доставят огнестрелно оръжие, бяха принудени по време на война да задоволяват нуждите си чрез грабеж или контрабанда. По време на Индианската война правителството бе забранило най-строго на всички търговци да продават оръжие на червените. Въпреки това те вършеха забранена търговия и пълнеха джобовете си, като пробутваха на индианците стари, почти негодни оръжия на безбожна цена. Но триста нови армейски пушки? Това вече е голяма измама — мислеше си Шеф дьо Лу, — или някаква нечувана сделка. Каква ли цена иска да изсмуче този паяк от своята жертва?

Дребосъкът отново изохка, хвана се за стомаха и веднага изтича за втори път от шатрата навън. Охитика, голямото черно куче, го изпроводи с яростен лай; явно то не смяташе държането на този нов обитател на шатрата за нормално.

Когато Монито се върна отново от своята нощна разходка, върхът на носа му беше съвсем позеленял. Вождът кимна и Унчида се приближи. Тя уви човечето в завивки и кожи и го постави до огъня като пакет, от който се подаваше само необикновената му глава.

Вождът пушеше мълчаливо. Той не отдаваше значение на продължаването на прекъснатия разговор. Монито също не каза нищо повече и току придърпваше по-плътно до тялото си завивките и кожите. Най-после вождът, чиято умора сигурно беше по-голяма, отколкото той даваше външно да се разбере, покани всички да си лягат.

Жените заринаха отново огъня и приготвиха постелите за нощувка. Поднесоха и на Монито триножник, върху който се спускаше плетена рогозка като подпора за гърба и главата.

Шеф дьо Лу гледаше с отворени очи в мрака. От неколкодневното лежане той изобщо не можеше да се измори вече така, че да заспи. Въображението му продължаваше да се занимава с пристигането на смешната и злокобна Маймунка и със сведенията за човека с маската. За него можеха да научат нещо повече най-рано утре вечер от Четансапа, защото според сведенията на съгледвача той беше още далече на запад. Бил много едър и здрав мъж и се присъединил към колоната на контрабандистите едва от четири дни насам…?

Докато гостът делавар лежеше замислен и по равномерното дишане на останалите хора в шатрата можеше да се съди, че вече са заспали, неочаквано един глас изписука в мрака:

— Ей! Ей ти!

— Какво има? — попита Шеф дьо Лу към дребосъка, тъй като искаше да спести разбуждането на ранения Токай-ихто.

— Става течение! — прокънтя откъм завитото на пакет джудже.

— Ти си пакетиран като товар бизонско месо! — отвърна недружелюбно делаварът. — Няма ли да оставиш хората най-после да спят?

— Варварин! — излая оня в завивките. — Щом като не можете да строите къщи, поне затваряйте шатрите си през нощта! Духа като през десет отвора!

— Дано тебе те затворят зад десет отвора! Разговорът все пак събуди останалите обитатели на шатрата. Унчида пристъпи напред, отново облечена.

— Пусни чергилото на вратата! — каза примирено Токай-ихто.

Жената стори, каквото й бяха заръчали. После се върна при джуджето.

— Катеричке моя! — каза тя тихо на дакотския диалект, — завъртяна миша опашчице! Спи спокойно и не мърдай повече!

— Какво казва тя? — извика Маймунката към делавара.

— Каза да си затваряш лешоядската човка!

— Лешоядска човка? Пак ли започвате да ставате невъзпитани? Кой носи в същност триста бойни пушки: аз или вие?

— Какво казва той? — попита благо Унчида.

— Съжалява — преведе Шеф дьо Лу, че е смутил съня ни. Жената галеше с лека ръка големия, покрит с рядка коса череп.

— Прерийна кокошчице моя — говореше тя, — какво да сторя, за да заспиш?

— Сега пък какво казва тя? — искаше да знае Монито.

— Казва, че те обича и иска да те приспи!

— Ех! Най-после една човешка душа сред тая прерия! Кажи й да остане да седи тук, край мен. Ужасно е тъмно тук! Аз съм навикнал да ми свети нощна лампичка. Не може ли да се поразрови малко този огън? Все още е много студено!

— Казва да постъкнеш огъня и да го галиш по плешивата глава — преведе делаварът.

Унчида разкри малко жарава, но се постара шатрата да остане тъмна. После седна отново търпеливо край смутителя на спокойствието и продължи да го гали по главата.

— Кутренцето ми — напяваше тя тихо и приспивно, — малкото ми страхливо койотче! Успокой се, заспи ми! Да можех, бих те отровила, ама не бива! Можеш да бъдеш сигурен в това!

— Тя така нежно ми говори! — рече Монито облекчен. — Толкова е приятно да я слушаш! Да можех само да разбирам всичко!

— Тя би се срамувала да казва всичко, което ти говори, ако ти можеше да я разбираш — увери го Шеф дьо Лу.

— Пършиво мое вълченце с остри зъби — продължаваше да нарежда с приспивен глас Унчида, — няма ли най-после да затвориш смърдящата си паст, та да можем всички да заспим? Де да можех да ти завра някоя цепеничка в устенцата! Но не може, вождът няма да ми разреши! Ти тежиш триста бойни пушки! Подскачаща моя бълхичке! Знам, трябва да бъда нежна с теб като бизонска майка, която ближе бизончето си. Затвори си очичките, бизонче мое, аз ще бдя над съня ти, докато най-после дойде време да се освободим от теб!

Нежно шумолящият глас на Унчида, изглежда, действително подействува. Маймунката замлъкна и се чуваше как дъхът му постепенно започна да става равномерен. Но не мина дълго и джуджето започна да хърка.

— Тлъста моя сланинчице, костено мое мозъче! — изстена Унчида. — Няма ли да затвориш острата си брадичка, та да настъпи най-после тишина и спокойствие в тази шатра?

Тя притегли по-близо триножника и с това повдигна главата на джуджето, за да прекъсне хъркането му. Монито се стресна в съня си.

— Какви ги вършиш! Ето че пак ме разбуди! Ох, отново ме заболя стомахът! Коремът ме боли! — Той пръхтеше сърдито под носа си.

— Какво казва? — попита загрижено Унчида делавара. — Какво иска да му направя?

— Стомахът го боли! Унчида отиде при Уинона.

— Облечи се, дъще — рече тя, — и затопли за това слабо окосмено псе един камък.

— Какво казва тя? — осведоми се Маймунката.

— Ще донесе един камък и ако не млъкнеш веднага, ще ти смаже главата с него! — обясни сухо гостът делавар.

— Аууу! — Монито изкрещя с цяло гърло и се разви от завивките със сръчност, която никой не можеше да очаква от него, скочи и побягна, крещейки, вън от шатрата.

— Убийство! — крещеше той. — Помощ! Убийство!

За кучето Охитика, което бе изръмжало вече на няколко пъти, това беше твърде много. То също скочи и се хвърли по петите на джуджето.

— Ах, какво се случи! — възкликна нещастната Унчида и затича с вдигнати нагоре ръце подир Маймунката и кучето. — Какъв срам! Да се вдига врява във вождовата типи!

Охитика веднага бе хвърлил в тревога всички кучета в бивака. Лаят на полудивите псета прокънтя в ужасяваща смесица от вълчи вой до пискливото джафкане на малките кутрета. А сред кучешкия лай се извисяваха виковете за помощ на Маймунката, обзет от истински смъртен страх.

Шеф дьо Лу се опита да се изправи, ала успя да го стори само наполовина. Токай-ихто бе много по-бърз от него. Вождът отхвърли спалната си завивка, излетя през изхода на шатрата и отвън веднага се разнесе заповедният му глас:

— Тихо!

Кучетата на бивака, изглежда, също познаваха този глас. Нощният концерт на четириногите веднага премина към по-приглушени звуци.

Крясъците на Монито също заглъхнаха. Скоро след това Шеф дьо Лу видя как чергилата на входа отново се разтвориха. Влезе Унчида. Тя бе хванала беглеца и го носеше върху мускулестите си ръце като добър пазач, който връща отново избягалата маймуна в клетката й.

— Легни си, мъхче мое! — шепнеше тя и отново зави стенещото джудже в кожите и завивките.

Междувременно Уинона се бе заела да разпали огъня, така че сега обитателите на шатрата можеха да се видят един друг. Гостът делавар се пъхна с чувство на виновност под завивката си. Токай-ихто пристъпи бавно към Монито.

— Никой няма намерение да ти разбива главата — обясни му той. — Ще ти дадат един топъл камък, за да се стоплиш и да можеш да заспиш. Хау.

Без да дава външен израз на неприязнеността си, вождът се върна към своята постеля, където Охитика отново бе заел мястото си.

Уинона излезе заедно с баба си. Трябваше да отиде в банската шатра за изпотяване край реката, за да донесе оттам един камък за топлене. Когато жените се върнаха, те носеха един не много голям камък и го сложиха в огнището да се затопли.

— О! — въздъхна Монито и издърпа кожената завивка чак до раменете си. — Каква ненормална страна с ненормални хора и подивели животни! Какво нещо преживях! Вече мислех, че песовете ще ме разкъсат! Ужасно, ужасно! А и тук жените са както навсякъде змии! Единственият разумен човек тук, това си ти, вожде Токайец! Топъл камък! За това можеше да се сети само едно златно сърце! Благодаря ти! С теб ще можем да се споразумеем и за бойните пушки. Ти си човек!

— Колко искаш ти за твоята стока? — попита вождът уж между другото и гледаше към върха на шатрата.

Дребосъкът се изкикоти.

— Нищо друго освен и аз да участвувам в концесията, която лично ще ви осигуря.

Тези думи се сториха загадъчни на делаварския гост, който отново бе наострил слух изпод завивката си, но тъй като вождът не запита повече нищо, засега те останаха неизяснени.

Уинона наглеждаше камъка в огнището и когато той се-нагря достатъчно, тя го взе оттам и го постави завит в кожа край дългоносата Маймунка. Монито се сви доволно на кравай.

— Спи, мое лешоядо клюнче, спи! — мълвеше бабата. Този път думите й се увенчаха с успех и в шатрата на вожда отново настъпи желаната тишина.

Следващият ден премина всред всеобщо безделие и вътрешно безпокойство. По пладне отново дойде съобщение, че могат да очакват кервана на контрабандистите на оръжие привечер. За това, кой бе човекът с маската, пратеникът и сега не можа да каже нищо по-точно. Четансапа още не се беше завърнал.

Шеф дьо Лу бе направил първия си опит да се пораздвижи малко повече, но болките бяха големи и опитът му пропадна. Сред принудително настъпилото спокойствие той се отдаде на луличката си и на всевъзможни ненужни размисли и реши да придума Монито,