/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Кълвачът И Бетонният Стълб

Ламар


Ламар

Кълвачът и бетонният стълб

Като провисна гората от сняг, кълвачът се спусна надолу, премина над водениците и се залепи на големия орех. Селото беше потънало в зимна тишина.

Кълвачът познаваше всички дървета и стълбове в тая местност, но сега той за пръв път съгледа нови дървета. Бели, прави и без клони. Каква красота! И си помисли: щом така бързо са израснали, ще крият под кората си едри червеи и в сърцевината си много мравки.

Прикрит в големите клони на ореха, кълвачът наблюдаваше белите дървета, ослушваше се внимателно наоколо и най-после се реши: спусна се като стрела и кацна на бялото дърво. То беше родило три бели ябълки, а на ябълките вятърът свиреше с три струни, дълги до други гори.

Под трите бели ябълки, по-бели от снега и по-твърди от леда, имаше три отверстия към корубата на бялото дърво.

Кълвачът се зарадва и си помисли: „Някой преди мене е продълбал дървото, но не е успял да влезе. Аз съм по-силният от него!“ Погледна в първата дупка — замириса му на скала и малко на сладка папрат. Опита се да пробива, но никога в живота си не беше срещал такова твърдо дърво. Погледна в горната дупка. Долови светлина от по-горната. „Има някаква нова тайна тук — си мислеше кълвачът, — но аз ще я открия.“ Като си пъхна главата в най-горната дупка, стана му ясно, че дървото е кухо. Имаше светлина. Огледа се на изток, огледа се към запад и започна работа. Главата му трепереше от удари, но никаква треска не се отрони.

От двора на Минчо Катерицата излезе черният котарак, загледа се в кълвача и му рече:

— Добър ден!

Кълвачът го изгледа отвисоко, усмихна се и не отговори.

— Добър ден! — повтори котаракът. — Слез да те изям!

— Покачи се на дървото! — отвърна му кълвачът и се готвеше да продължи своята работа.

— Ако е дърво, аз ще се кача и ще те разперушиня, но ти не виждаш ли, че това е бетонен стълб за електричество?

Кълвачът знаеше какво е това електричество, но само по облаците. Не разбираше, че човекът го е уловил и по тия бели ябълки и жълти жици. Щъкна още веднъж с човка по стълба и отлетя към манастирската гора.

Там го чакаше брат му на един стар бук и като го съзря толкова уморен, се зачуди.

— На какво дърво си работил тоя ден? — го запита той.

— Работил съм на бяло дърво с три отвора и с три бели ябълки.

— А черният котарак на Катерицата не ти ли каза, че това е бетонен стълб?

— Той ме спаси от тоя труд: искаше да ме прелъже и да ме изяде.

— Той и на мене така се молеше. Колко се промени светът! — добави старият брат, по-мъдрият кълвач.

— Какво се е променил! Вместо дървета садят камъни.

— Камъните са за човеците, а за нас, птиците, има много гори, дървета и клони.

И така кълвачът не кацаше вече по тия бели дървета. Само понякога, като съзираше тия три отверстия към корубата на стълбовете, му се искаше да надникне дали някоя мравка не е заселила гнездо за отхрана и на кълвачите. Но той намрази тая циментова гора и си каза: „Човекът нека си помага сам, а аз ще му помогна в ябълковите градини!“

Информация за текста

© Ламар

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8893]

Последна редакция: 2008-08-18 08:00:00