/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Слово За Балмонт

Марина Цветаева


Марина Цветаева

Слово за Балмонт1

Трудно е да се говори за такава неизмеримост, каквато е поетът. Откъде да се започне? Къде да се свърши? И може ли изобщо да се започва и свършва, щом като онова, за което говоря, е: Душа — всичко — навсякъде — вечно.

Затова ще се огранича с лични неща, а от тях — с най-важните, с онова, без което Балмонт не би бил Балмонт.

Ако трябва да назова Балмонт само с една дума, без да се замислям бих казала: „Поет.“

Не се усмихвайте, господа, не бих казала така нито за Есенин, нито за Манделщам, нито за Маяковски, нито за Гумильов, нито дори за Блок. Защото във всеки от тях освен поета имаше и нещо друго — по-голямо или по-малко, по-добро или по-лошо, но още нещо. Дори и у Ахматова я имаше молитвата — извън стиховете.

У Балмонт освен поета няма друго. Балмонт и поет — са равнозначни. И затова, когато го потърсите, а близките му отговарят: „Поетът спи“ или „Поетът излезе за цигари“, няма нищо смешно или претенциозно, защото тъкмо поетът спи и сънищата му са сънища на поет, и именно поетът, и никой друг, е излязъл за цигари, в което не би се усъмнил нито един лавкаджия, виждайки го до тезгяха.

Всеки балмонтовски жест, всяка дума са белязани с клеймото — печата — звездата — на поет.

И Аполон към жертва свята
не го ли призове — сломен
във грижите на суетата
е малодушно потопен.
Мълчи свещената му лира,
душата сладостно скърби,
и сред чедата на всемира
най-жалък той е може би2.

Тези стихове не се отнасят за Балмонт. Аполон винаги е призовавал Балмонт и Балмонт никога не е бил потопен в грижите на суетата, свещената му лира никога не е мълчала, душата му никога не е вкусвала „сладостна скръб“, сред чедата на всемира Балмонт не само че не е бил най-жалък, той изобщо не е бил сред тях и не е познавал такива, както не е познавал и самото понятие „жалък“…

Да вземем действителността. Балмонт напълно и в най-висша степен е освободен от нея така, както и в деловите си разговори. „Марина, донесох ти монета.“ За него парите са тъкмо монета, дори нищожните хартиени банкноти за него са — жълтица. А колкото до франковете и рублите, той просто не благоволяваше да им обърне внимание. Нещо повече ще кажа: той изобщо не познаваше живота…

Кламар, предградие на Париж, преди две години. Срещам Балмонт след доста дълга раздяла… Радост, ръкостискане, упреци, че не сме се виждали толкова време, учудване, как сме могли толкова дълго един без друг… „Но как живя през всичкото това време? Лошо ли?“ — „Марина! Бях напълно щастлив: два месеца бях в старата Индия.“

Бил. И толкова.

С Балмонт всичко е като в приказките. „Богати са пътищата на живота“ — както сам казва в „Планински върхове“3. „Да, но ако вървиш по тях с Балмонт“ — ще добавя аз.

Често слушам за балмонтовската високопарност.

Да — в хубавия, в изначалния смисъл на думата.

Той се рее4 във висините и не желае да се спусне. Не желае ли, или не може? Аз бих казала, че земята под нозете на Балмонт винаги е приповдигната, т.е. той вече ходи по първото ниско небе над земята.

Когато Балмонт е в стаята, в стаята е страховито.

Веднага ще обясня.

В живота си, откакто съм се родила, не съм се бояла от никого. Освен от двама души: от княз Сергей Михайлович Волконски5 (на него са посветени и за него са написани стиховете ми от цикъла „Ученик“) и от Балмонт.

Бояла съм се, боя се и съм щастлива, че се боя.

Какво означава „боя се“ за такъв свободен човек като мен.

Моето „боя се“ е страх да не доразбера нещо, да не навредя на самата себе си, да не падна в очите на по-големия. Но какво общо има тук между княз Волконски и Балмонт. Нищо освен моя страх. Страх, който е възхищение…

Деветнадесет години са минали от първата ни среща. И никога, нито за миг в присъствието на Балмонт не съм се чувствала делнично. За деветнадесет години общуване с Балмонт не можах да свикна с него. Трепетът на благоговение през тези деветнадесет години не намаля. В присъствието на Балмонт винаги се чувствам като пред по-висш. В присъствието на Балмонт аз и по-иначе ям, съвсем друго ям. Хлябът с Балмонт е истински хляб насъщен, а картофите — московски или кламарски — съвсем не са картофи, а разкошен пир…

Защото присъствието на Балмонт е високо присъствие…

Често чувам за позата у Балмонт. Дори от литератори. Дори от добри. Ще започна с общото опровержение веднъж и завинаги: първо — поетът няма пред кого да позира. Къде са живописците му? Второ — няма за какво: той е толкова забележим, че единственото му насъщно желание е да мине незабележимо…

Онова, което така често приемат за поза, е самата природа на поета, странна за обикновения човек, като например носовите an и en у Балмонт.

Да, Балмонт ги произнася не като другите, да, неговите en и an имат тигров призвук, но той не само тях произнася по-иначе, той и крачи по-иначе, той целият е по-друг. Би било учудващо, ако произнасяше думите като всички — той, който и в най-обикновената дума винаги внася нещо особено.

И още нещо, господа, у поета по-силно от когото и да било говори кръвта: предците. Почти като у овчарката.

Литовските извори — ето с какво, наред с лирическата особеност, се обяснява „позата“ у Балмонт.

А стойката на главата му? Но така му я е поставил господ бог. Не може смирено да носи главата си човек, който на двадесет години пише:

Аз виждам, аз зная как бурята тук
приижда, руши и ечи.
И щом във очите погледна на друг,
той мигом затваря очи.

Оттук — и погледът на Балмонт, най-неустрашимото, което съм виждала в живота си. По-точно: от погледа са и стиховете. И още: онова, което с думите на персийския поет е казал слънчогледът: „Високо държи главата си онзи, който често гледа слънцето“…

И още нещо: позата е противопоказна на природата. А ето думите на Балмонт за природата във важна и дори страшна минута на живота му.

Преди две години. Същият Кламар. Балмонт се оплаква от зрението си: трепти, мержелее се, танцува…

— Андре Шепие. Отдавна мечтаех за тази среща! Но моят приятел, издателят от 1830 година, не се е съобразил с очите ми от 1930 година.

Слънчев ден. Стоим на моята портичка.

— Марина! Не ме мисли за безумец. Но ако ми е съдено да ослепея — и това ще приема. Защото това е природата. А аз винаги съм живял по нейните закони.

И като вдига лице, подлагайки го на слънцето, с движение на свещеник-жрец (но вече и на слепец) :

— Слепотата е удивителна печал… И… — тайнствено — аз не съм самотен. Аз имам велики предшественици: Омир, Милтън…

Балмонт заслужава нашата всеобща благодарност…

Господа. Ще минат години. Балмонт е литература. А литературата е история…

Информация за текста

© 1936 Марина Цветаева

© 1993 Андрей Андреев, превод от руски

1936

Сканиране и разпознаване: sir_Ivanhoe, 2009

Редакция: NomaD, 2010

Издание:

Константин Балмонт. Дойдох да видя слънцето. Избрана лирика

Рецензент: Милена Лилова

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Мила Томанова-Димитрова

Издателска къща „Христо Ботев“, София, 1993

ISBN 954-445-053-X

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14896]

Последна редакция: 2010-01-10 18:20:00