/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Шестте свещени камъка

Матю Райли

Краят на света е тук! Разгадаването на тайната на Седемте древни чудеса на света беше само началото… След вълнуващите подвизи в „Седемте смъртоносни чудеса“ свръхвойникът Джак Уест младши и верният му екип от търсачи на приключения са отново на ход. Тайнствена церемония, извършена на неизвестно място, стартира обратното броене преди катастрофа, която ще доведе до унищожаване на живота на Земята. Но има една последна надежда… Ако Джак и отрядът му успеят да намерят и възстановят древно устройство, известно като Машината. Само че единствените данни за Машината се съдържат в митичните Шест свещени камъка, отдавна загубени в мъглата на историята. Така започва надпревара за Камъните и критично важното знание, съдържащо се в тях. Но в хода на страхотното приключение Джак и хората му ще открият, че не са единствените, които търсят Камъните и че има други играчи, чиято цел съвсем не е спасението на света. От Стоунхендж в Англия, през пустините на Египет до живописните Три клисури в Китай, „Шестте свещени камъка“ ще ви грабне в задъхващо препускане през древната история и съвременните оръжия на страниците на най-изумителния екшън, който сте разлиствали. „Неудържимо лудуване по следите на «Седемте смъртоносни чудеса». Само не забравяйте да си вземете парашута“ Джеймс Ролинг „Древна история, спиращи сърцето капани и безумно приключение — никой не пише екшън като Матю Райли!“. „Пъблишърс Уикли“

Матю Райли

Шестте свещени камъка

На Джон Шрутън, един голям и верен приятел

pic.1_shestte_kamyka.jpg

pic.2_misteriqta_na_krygovete.jpg

Мистерията на кръговете

Увод

Загадъчната церемония

0:00 Полунощ

20 август 2007

Място — неизвестно

В тъмна крипта под голям остров в най-отдалеченото кътче на света се провеждаше тайнствена церемония.

Поставяше се на мястото му безценен златен камък с пирамидална форма и кристал на върха.

Във въздуха се разнесе древно заклинание, чиито думи не бяха изговаряни от хилядолетия.

В мига, в който заклинанието бе изречено, мощен син лъч раздра звездното небе и освети Пирамидиона.

Единствените свидетели на церемонията бяха петима гневни мъже.

Когато всичко свърши, водачът на групата съобщи по сателитното радио:

— Ритуалът е извършен. На теория силата на Тартар е пречупена. Това обаче следва да се провери. Убийте един от тях утре в Ирак.

На следващия ден, на другия край на света, в разкъсвания от войната Ирак, командосът от австралийските специални сили Стивън Оукс бе прострелян от метежници. Шестима маскирани нападатели го издебнаха от засада в джипа му на един контролно-пропускателен пункт и буквално го разкъсаха с автоматни откоси.

Убийците му така и не бяха открити.

Това че войник на съюзническите сили е загинал по време на окупацията на Ирак, не бе нищо ново. Вече над 3200 американски войници бяха намерили смъртта си там.

По-необичайното в случая бе, че ставаше дума за австралиец.

А беше необичайно, защото куриозно или не, но след март 2006 не бе имало нито един случай на загинал австралиец по време на сражение, където и да било по света.

В действителност сред бойците на съюзническите сили в Ирак се знаеше, че австралийските войници имат свръхестествен късмет. През последните пет месеца те бяха оцелели до един при всички атаки и засади… в някои случаи просто като по чудо.

В действителност тази им способност да оцеляват във всякакви обстоятелства бе толкова добре известна на американските им колеги, че те смятаха за проява на здрав разум да стоят до австралиец по време на битка.

Но със смъртта на Стив Оукс на 21 август 2007 на този свръхестествен късмет бе сложен кървав и окончателен край.

На другия ден на един от най-влиятелните мъже в света бе предадено шифровано съобщение. Текстът му беше:

РАЗШИФРОВКА 061–7332/1A

НИВО: АЛФА-СУПЕР

САМО ЗА А–1

22 АВГУСТ 2007–10–24

НАЧАЛО НА ШИФРОГРАМАТА:

Обърни внимание на смъртта на австралийския войник Оукс в Ирак. Силата на Тартар е неутрализирана. Някой притежава другия Пирамидион.

Играта започва отново.

Сега трябва да намерим камъните.

КРАЙ НА ШИФРОГРАМАТА.

pic.3_vhodnata_zala.png

Входната зала

Пролог

Магьосническата планина

Недалеч от клисурата Ву,

Районът на Трите клисури

Провинция Съчуан, Централен Китай

1 декември 2007

Седнал на седалка, окачена на дълги въжета, и увиснал в почти пълен мрак, професор Макс Епер отчупи върха на сигнална ракета и освети подземната камера, в която се намираше.

— О… боже… — ахна той. — О… боже… мой…

Гледката наистина бе такава, че можеше да ти спре дъха.

Камерата представляваше почти идеален куб, изсечен в недрата на скалата, с размери може би 15 х 15 х 15 метра. И всеки квадратен сантиметър от стените беше покрит с издълбани надписи: знаци, символи, изображения и фигури.

Трябваше да внимава.

Кехлибарената светлина на ракетата разкриваше, че в пода точно под него има шахта, идеално подравнена с отвора в тавана. Зееше застрашително, а дълбочината на кладенеца не можеше да се определи.

В някои среди Макс Епер бе известен с позивната Магьосника — доста сполучливо избрано прозвище.

Беше на шейсет и седем, с развяваща се бяла брада и воднисти сини очи, които излъчваха топлина и интелигентност, и приличаше на съвременен Мерлин. Беше професор по археология в дъблинския Тринити Колидж и се говореше, че бил в състава на таен международен екип, който намерил и отново издигнал Златния пирамидион на Голямата пирамида в Гиза.

Магьосника отпусна въжетата, стъпи на пода, разкопча карабините и със страхопочитание загледа изписаните стени.

Някои от символите познаваше… китайски и дори тук-там египетски йероглифи. Това не бе неочаквано — преди много години собственик и проектант на тази тунелна система бе великият китайски философ Лао Дзъ. Освен че бил почитан мислител, Лао Дзъ бил още и велик пътешественик: беше известно, че през 4-ти век преди новата ера стигнал чак до Египет.

В центъра на стената имаше голям барелеф. Магьосника го бе виждал и преди:

pic.2_misteriqta_na_krygovete.png

Известен бе като Мистерията на кръговете, а смисълът му досега не бе разгадан. По-невнимателните наблюдатели допускаха, че това е представяне на Слънчевата система, но в това предположение имаше един малък проблем — обикалящите около слънцето планети бяха с една повече.

Магьосника бе виждал Мистерията на кръговете много пъти навсякъде по света — в Мексико и Египет, дори в Уелс и Ирландия — при това в различни форми, като се започне от грубо надраскани схеми върху гола скала и се стигне до изкусни гравюри в древни коридори, но нито един от тези варианти не можеше да се сравнява по изящество и сложност с този.

Защото този бе просто замайващ.

Беше инкрустиран с рубини, сапфири и нефрит и всеки от концентричните кръгове бе с позлатени ръбове. Барелефът блестеше под ярката светлина на сигналната ракета.

Точно под Мистерията на кръговете започваше нещо като тясна ниша. Широчината й бе към половин метър, а височината малко под два, но беше плитка — влизаше в плътната скала на около половин метър. Напомняше на Магьосника на вертикално разположен ковчег, взидан в скалата. Странното бе, че задната му стена бе гравирана. Над нея в скалата се виждаше малък символ, който накара Магьосника да се ококори от радост.

pic.4_filosofskiq_kamyk.png

— Символът за Камъка на Лао Дзъ — възкликна той. — Философският камък. Господи! Намерихме го.

Заобиколен от това хранилище на древно знание от безценни съкровища, Магьосника извади напълно съвременно високотехнологично УКВ радио на „Моторола“ и каза по него:

— Танк. Няма да повярваш. Открих преддверието. Изумително е. Има запечатан вход, зад който, предполагам, е системата с капани. Близко сме. Много близко. Искам да слезеш и…

— Магьосник — разнесе се в отговор, — току-що ни се обадиха от наблюдателния пост на кея, по-надолу по Яндзъ. Китайската армия слухти наоколо. Патрул от девет канонерки наближава нашата клисура. Идват насам.

— Това е Мао. Как ли ни е открил?

— Може и да не е той. Възможно е да се окаже редовен патрул — каза Йобу Танака по прякор Танка.

— Което може да е и по-лошо. — Китайските военни патрули бяха известни с безцеремонното си отношение към всякакви археологически експедиции из тези части на страната и с откровеното искане на по-голям или по-малък подкуп.

— С колко разполагаме, преди да се изтърсят тук? — попита Магьосника.

— Час… а може и по-малко. Струва ми се разумно да ни няма, когато пристигнат.

— Съгласен съм, приятелю — въздъхна Магьосника. — По-добре да побързаме. Слизай тук и донеси повече средства за осветяване. Кажи на Чоу да пусне компютъра — започвам да записвам тези изображения и ще му ги изпращам горе.

Подземната пещера, в която бе попаднал Магьосника, се намираше в района на Трите клисури в Китай — място, което особено го устройваше.

Причината за това бе, че китайският йероглиф „ву“ означава според контекста „магьосник“ или „вещица“ и е често използван в имената на обектите в тази област: клисурата Ву — втората от прочутите Три клисури, Вушан — древният град крепост, намирал се някога на брега на Яндзъ, и разбира се, планината Вушан, високият три километра връх, издигащ се точно над подземната пещера, където се намираше Магьосника.

В превод: Магьосническата планина.

Клисурата Ву беше известна с историята си — храмове, пагоди, надписи като например плочата Конг Мин, и издълбаните в камъка пещери като Зелената пещера — почти всичко вече потопено под водите на дългото близо 600 километра езеро, образувано пред гигантската стена на язовира Трите клисури.

Но тази местност беше известна още и с необичайните събития, които ставаха в нея.

В подобие на някакъв китайски вариант на Розуел, тук в продължение на стотици години бяха виждани странни неща — необяснени небесни феномени, метеоритни дъждове и призрачни сияния като полярното. Твърдеше се дори, че в един ужасен ден през 17-и век от облаците над Вушан завалял кървав дъжд.

Изобщо местността около клисурата Ву имаше особена история.

Но днес, през 21-ви век, тази история бе потопена в името на прогреса, погълната от водите на Яндзъ — великата река, усмирена в прегръдката на най-големия строеж, създаван от човешка ръка. А някогашният град Вушан сега лежеше на 100 метра под вълните.

Бързите планински притоци, изливали се някога в Яндзъ през зрелищни странични ждрела, вече също бяха усмирени от водата, която продължаваше да пълни язовира — някогашните високи над 120 метра водопада сега едва разклащаха от 30 метра водите в основата на скалите.

Малките села с каменностенни къщи по бреговете на тези малки реки — още тогава намиращи се твърде далеч от погледа на останалия свят — вече бяха напълно изчезнали за историята.

Но не и за Магьосника.

В една частично запълнена клисура, врязана дълбоко в планината на север от Яндзъ, той бе открил изолирана планинска махала, построена във високата част на склона, и в нея — вход за тази система пещери.

Махалата бе древна и както можеше да се очаква, примитивна — само няколко къщи, иззидани от камъни с неправилна форма и с наклонени сламени покриви. Беше изоставена пред триста години и местните смятаха, че е обитавана от духове.

Сега, благодарение на ултрамодерната язовирна стена на сто и петдесет километра от това място, изоставената махала вече бе залята почти до коляно.

Входът към пещерната система не се охраняваше от капани и не бе защитен от сложен портал. Ако нещо можеше да обясни как е останал тайна в продължение на над две хилядолетия, това бе именно неговата невзрачност.

Магьосника намери входа във вътрешността на малка каменна хижа, опряла гръб в скалата. В тази непривличаща погледа малка хижа, обитавана някога от великия китайски философ Лао Дзъ — основателя на даоизма и учител на самия Конфуций, — имаше каменен кладенец, чийто отвор бе иззидан с тухлен перваз.

А в дъното на кладенеца, скрит под слой воняща черна вода, имаше фалшив под, под който бе входът за тази великолепна пещера.

Магьосника се залови за работа.

Извади от раницата си лаптоп Asus, свърза към него цифрова камера с висока разделителна способност и започна да натиска бутона, правеше снимки на стените на камерата.

Докато камерата снемаше изображенията, на екрана на лаптопа светкавично протичаха сложни обработки.

Извършваше ги програма за превод, използваща база данни, която Магьосника попълваше от години. В нея се намираха записи за хиляди древни символи от много страни и култури, заедно с общоприетия им превод. Програмата можеше да извършва „размити“ преводи — нещо от рода на най-добро предположение за символи с нееднозначен смисъл.

Всеки път, когато цифровата камера уловеше някакъв символ, той се сканираше от компютъра и за него се предлагаше превод. Например:

ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА ПРЕВОД НА ЕЛЕМЕНТА:

ши тоу (камък) си (храм)

ПРЕВОД НА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТТА:

„Каменният храм“

РАЗМИТИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПРЕВОД:

„Каменната пагода“, „Каменният храм на тъмното слънце“,

„Стоунхендж“ (съответствие със запис ER:46–2B)

Сред другите йероглифи и релефи по стената компютърът намери и най-знаменитото философско откритие на Лао Дзъ, тайджиту:

pic.5_simvol_za_dualnost.png

Преводът на компютъра беше:

Тайджиту, вж. Тао те чин, известно в западната култура като „Ин-Ян“. Общоприет символ за дуалността на всички неща: всяко нещо съдържа малка част от своята противоположност, напр. в злото има малко добро и в доброто има малко зло.

В други случаи компютърът не можеше да намери вече установено съответствие:

НЯМА СЪОТВЕТСТВИЕ

ПРЕВОД НА ПОСЛ.: НЕИЗВЕСТЕН

СЪЗДАДЕН Е НОВ ФАЙЛ

В тези случаи компютърът създаваше нов файл и го добавяше към базата данни, така че ако символът се срещнеше пак, в базата данни да има препратка към него.

Но какъвто и да бе случаят, компютърът на Магьосника тихо бръмчеше и гладно поглъщаше изображенията.

След около три минути сканиране един от преводите привлече вниманието на Магьосника. Гласеше:

ПЪРВИЯТ СТЪЛБ# ТРЯБВА ДА БЪДЕ ВЛОЖЕН

ТОЧНО СТО ДНИ ПРЕДИ ЗАВРЪЩАНЕТО.

НАГРАДАТА Е ЗНАНИЕ##.

НЕЕДНОЗНАЧНИ ТЕРМИНИ:

# „пръчка“, „диамантено блокче“

## „мъдрост“

— „Първият Стълб“ — прошепна Магьосника. — О, господи…

След десетина минути — Магьосника продължаваше да въвежда все нови и нови снимки в компютъра — в пещерата се спусна втори човек.

Това бе Танака — Танка: здраво сложен японски професор от Токийския университет, научен партньор на Магьосника в този проект и стар приятел. С изразителни кафяви очи; симпатично овално лице и снопчета сива коса по слепоочията, Танка бе олицетворение на мечтания професор за всеки студент по история.

Той се залюля, за да стъпи край отвора на кладенеца, и в същия момент компютърът на Магьосника издаде звуков сигнал, за да сигнализира за следващ превод.

Двамата се взряха в екрана. На него пишеше:

Пристигането на унищожителя на Ра

ПРИСТИГАНЕТО НА УНИЩОЖИТЕЛЯ НА РА

ЩЕ ОЗНАМЕНУВА ПУСКАНЕТО# НА

ВЕЛИКАТА МАШИНА##,

А С НЕЯ И ИЗКАЧВАНЕТО НА СА-БЕНБЕН.

ВЪЗВЕЛИЧАЙ СА-БЕНБЕН,

НЕКА Е БЛИЗО, НЕКА Е СКОРО,

ЗАЩОТО ЕДИНСТВЕН ТОЙ ВЛАСТВА НАД ШЕСТТЕ,

А САМО ОВЛАСТЕНИТЕ ШЕСТ МОГАТ

ДА ПОДГОТВЯТ СТЪЛБОВЕТЕ,

ДА ТЕ ОТВЕДАТ ДО ХРАМА И ТАКА

ДА ЗАВЪРШАТ МАШИНАТА

ПРЕДИ ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ###.

НО БЛИЗКО Е КРАЯТ НА ВСИЧКО.

НЕЕДНОЗНАЧНИ ТЕРМИНИ:

# „започване“, „запускане“ „стартиране“

## „механизъм“, „свят“

### „завръщане“

СЪОТВЕТСТВИЕ СЪС ЗАПИС:

XR:5–12 Частично възстановен надпис, намерен в манастира Жоу-зу, Тибет (2001)

— Са-Бенбен? — каза Танака.

Магьосника се беше ококорил от вълнение.

— Това е рядко използвано име за най-горната и най-малка част на Златния пирамидион на Голямата пирамида. Целият Пирамидион се нарича Бенбен. Но върхът му е много специален, защото за разлика от останалите части, които имат формата на пресечени пирамиди, той представлява малка пирамида и по този начин е малък Бенбен. Оттук и името му Са-Бенбен. Източното му име е Огненият камък. — Магьосника погледна символа над превода: — Машината… — прошепна той. — Прочете още веднъж превода внимателно и забеляза малката препратка най-долу. — Да, да… виждал съм това. Върху една натрошена каменна плоча, изровена в Северен Тибет. Само че поради лошото й състояние можеха да се четат само първият и третият ред: „Пристигането на унищожителя на Ра“ и „А с нея и възкачването на Са-Бенбен“. Тук обаче имаме пълния текст. Велико откритие. — И Магьосника започна бързо да мърмори под нос: — „Унищожителят на Ра“ е Тартар, слънчевото петно Тартар… Но Тартар бе предотвратен… Само че… Дали Тартар не е задействал нещо друго, нещо, което не сме очаквали… И ако Огненият камък контролира шестте свещени камъка, ако ги „овластява“, тогава той е фундаментален за всичко… за Стълбовете, за Машината и за завръщането на Тъмното слънце… о, боже! — Той рязко се изправи. — Танк… Събитието Тартар при Голямата пирамида е било свързано с Машината. Никога не съм допускал… не че не трябваше да съм по-подозрителен… че… да, трябваше да предвидя всичко, но… Кога изчислихме, че е Завръщането?

Танка сви рамене.

— Не преди пролетното равноденствие следващата година: 20 март 2008.

— А какво беше онова за поставянето на Стълбовете? Имаше тук нещо за първия Стълб. А, ето го: „Първият Стълб трябва да бъде вложен точно сто дни преди завръщането. Наградата е знание“.

— Сто дни — повтори Танака. — Това е… по дяволите… на 10 декември тази година.

— С други думи, след десет дни — уточни Магьосника. — Господи, знаехме, че моментът наближава, но това просто е…

— Макс, да не ми казваш, че разполагаме със само девет дни да поставим на място първия Стълб? Та ние дори още не сме го намерили…

Но Магьосника не го слушаше. Погледът му се бе зареял в безкрайността.

— Танк… Кой друг знае за това?

Танка сви рамене.

— Само ние двамата. Всъщност… може би и онези, които са виждали този надпис. Знаем за плочата в Тибет, но ти спомена, че била реставрирана частично. Къде се озова тя в крайна сметка?

— Китайското бюро за културни паметници се самообяви за собственик и я прибра в Пекин. Оттогава никой не я е виждал.

Танка се взря в смръщеното лице на Магьосника.

— Допускаш ли, че китайските власти са намерили останалите парчета на натрошената плоча и са сглобили „пъзъла“? Дали вече не знаят за това?

Магьосника внезапно попита:

— Колко канонерки каза, че идват насам?

— Девет.

— Девет… Кой изпраща девет канонерки на рутинен патрул? Не, китайците знаят и идват за нас. Но ако знаят за това, знаят и за Пирамидиона. Проклятие! Трябва да предупредя Джак и Лили.

И бързо извади от раницата си книга. Колкото да бе странно, това не бе справочно издание, а добре известен роман. Започна да прелиства страниците и да записва в бележника си някакви числа.

После сграбчи радиото и се обади на лодката горе:

— Чоу! Бързо запиши едно съобщение и веднага го изпрати до центъра за уведомяване. — И издиктува на Чоу дълга поредица числа. — Окей, това е всичко, действай! Качи го веднага, в момента, на секундата!

На трийсет метра над тях една очукана стара речна лодка подскачаше сред полузалетите къщи на древното планинско село. Беше закотвена до старата хижа с входа към подземната пещера.

В кабината на лодката изпълнителният студент Чоу трескаво набираше шифрограмата на Магьосника, за да я изпрати — от милионите други възможности — до уебсайт, посветен на филмите от поредицата „Властелина на пръстените“.

Щом приключи, съобщи на Магьосника по радиото:

— Изпратена е, професоре.

— Благодаря ти, Чоу. Отлично. Сега искам да препратиш с имейл до Джак Уест всички изображения, които вече ти изпратих. След това ги изтрий от твърдия диск.

— Да ги изтрия? — повтори Чоу, решил, че не е разбрал правилно.

— Да, всички. До последното. Или поне колкото успееш до идването на китайските ни приятели.

Без повече да се двоуми, Чоу се залови първо да препрати, а после и да изтрие невероятните снимки, направени от Магьосника.

Докато чукаше по клавиатурата, така и не забеляза първата канонерка на Народната освободителна армия да се плъзва зад него — бе влязла по ръкава над наводнената централна улица на селото.

Остър глас в мегафон го накара да вдигне сепнато глава:

— Е! Зоу чу лай дао жиа бан шан! Во яо кан де дао ни. Ба шоу жу же гао гао де!

В превод това означаваше: „Ей! Излез на палубата! Така, че да те виждаме. Вдигни високо ръце!“.

Чоу приключи с последния файл, подчини се на заповедта и излезе на откритата предна палуба.

Челната канонерка се извисяваше до него. Беше модерна, бърза, с боядисани в защитен цвят бордове и оръдие на носа.

Китайските войници бяха насочили късоцевните си автомати „Колт Командо“ право срещу Чоу.

Това, че държаха съвременно американско оръжие, бе лош знак, защото означаваше, че става дума за елитна част на специалните сили. Обикновените китайски пехотинци носеха стари автомати „Тип 56“ — китайският вариант на АК–47.

Тези явно не бяха от обикновените.

Чоу вдигна ръце… и след секунда в гърдите му цъфнаха кървави дупки. Куршумите го запратиха назад със страшна сила.

Магьосника натисна бутона на радиото.

— Чоу? Чоу, чуваш ли ме?

Но отговор нямаше.

Внезапно седалката, която висеше от дъното на кладенеца в тавана, се вдигна нагоре като изплашена змия.

— Чоу! — извика Магьосника. — Какво правиш…

Миг по-късно седалката отново се показа…

… а в нея седеше Чоу.

Кръвта на Магьосника се вледени.

— О, господи, не… — Той се затича към нея.

Обезобразеното от многобройните рани тяло на Чоу се спусна до пода.

В същия миг радиото оживя.

— Професор Епер — чу се в него глас на английски, — аз съм полковник Мао Гонли. Знаем, че сте долу, и слизаме. Не правете глупости, за да не ви сполети съдбата на вашия помощник.

И като по сигнал в камерата с отработена прецизност се заспускаха китайски войници.

Преди да бяха изтекли и две минути, Магьосника и Танка бяха заобиколени от десетина въоръжени с автомати мъже.

Полковник Мао Гонли слезе последен. Беше на петдесет и пет и вече понатежал, но се държеше с достойнство и с характерната за военен вдървеност. Като много други от неговото поколение, и той бе кръстен в чест на Председателя Мао. И нямаше оперативна позивна освен прозвището, което му бяха дали след действията му на площад Тянанмън през 1989 — Касапина от Тянанмън.

Възцари се тишина.

Мао гледаше Магьосника с очи, в които нямаше и капчица живот. Когато проговори, се разнесе вече познатият прецизен отсечен английски:

— Професор Макс Т. Епер, позивна Мерлин, известен за някои и като Магьосника. Канадец по рождение, професор в Тринити Колидж, Дъблин. Имащ отношение към доста необичайния инцидент, разиграл се на върха на Голямата пирамида в Гиза на 20 март 2006 година… И професор Йобу Танака от Токийския университет. Несвързан с инцидента в Гиза, но експерт по древни цивилизации. Господа, помощникът ви беше надарен и интелигентен младеж. Можете да се уверите какво мисля за такива като него.

— Какво искаш? — попита хладно Магьосника.

Мао се усмихна, но в извивката на тънките му устни нямаше никакво веселие.

— Ами, професор Епер… искам вас.

И пристъпи напред, и огледа пещерата.

— Настават велики времена, професоре. През идните месеци ще се извисят империи и ще се сринат нации. Във времена като тези Китайската народна република има нужда от знаещи хора, хора като вас. Поради това вече работите за мен, професоре. И съм сигурен, че с подходящо мотивиране — в една от моите килии за изтезания — в крайна сметка ще ми помогнете да намеря Шестте камъка на Рамзес.

Първото изпитание

Полетът на огнения камък

pic.8_karta_Avstraliq.jpg

Австралия

1 декември 2007

9 дни преди първия краен срок

Голямата пясъчна пустиня

Северозападна Австралия

1 декември 2007, 08:00

В деня на атаката срещу фермата му Джак Уест-младши се успа до седем.

Обикновено ставаше към шест, по изгрев, но напоследък животът бе спокоен. В света му цареше мир вече почти единайсет месеца, така че реши веднъж да пропусне проклетия изгрев и да се наслади на един час сън в повече.

Децата, разбира се, бяха станали. Лили имаше компания за лятната ваканция — момче от нейното училище, казваше се Алби Калвин.

Шумни, възбудени и винаги готови за пакости, децата бяха играли неспирно през последните три дни: през деня изследваха всяко достъпно кътче на огромната пустинна ферма, а нощем наблюдаваха звездите през телескопа на Алби.

Това, че Алби бе частично глух, не смущаваше Лили и не означаваше нищо за Джак. В училището им в Пърт за надарени деца Лили бе звездата лингвист, а Алби — звездата математик и нищо друго нямаше никакво значение.

На единайсет години Лили знаеше шест езика, два от тях древни, а един — езикът на жестовете — не бе никакъв проблем за нея и всъщност бяха го учили двамата с Джак. Днес връхчетата на красивата й дълга коса бяха оцветени в „електрическо розово“.

Алби бе на дванайсет, чернокож, и носеше очила с дебели стъкла. Имаше имплант на Кохлиър — чудото на съвременната технология, позволяващо на глухите да чуват — и говореше малко завалено, всъщност жестомимичният език му бе необходим, когато трябваше да разбере крайна емоция или наложителността на нещо, но глух или не, Алби беше напълно равностоен на най-добрите ученици.

Уест седеше на верандата без риза и пиеше кафе. Лявата му ръка блестеше под сутрешното слънце — от бицепса надолу бе изцяло от метал.

Беше се загледал в безкрайния пустинен пейзаж, потрепващ в утринната омара. Среден на ръст, със сини очи, той беше привлекателен по типично грубоватия мъжки начин. Някога бе четвърти сред най-добрите представители на специалните сили — единственото име на австралиец в списък, доминиран от американци.

Но бе приключил с армията. След като бе оглавявал десетгодишна мисия, чиято задача бе намирането на знаменития Златен пирамидион на Голямата пирамида сред останките на Седемте чудеса на света, Уест бе станал повече търсач на съкровища, отколкото воин, и беше по-способен да избегне заредена с капани система от пещери и да дешифрира древни загадки, отколкото да убива хора.

Приключението с Пирамидиона, завършило на върха на Голямата пирамида, бе заздравило взаимоотношенията между Джак и Лили. Джак я бе отгледал след смъртта на родителите й с помощта на наистина уникален екип бойци, събрали от различни страни. А скоро след финала на мисия „Пирамидион“ я бе осиновил официално.

След този ден — преди почти две години — се бе оттеглил в усамотение на прекрасно място, далеч от мисии, далеч от света; пътуваше до Пърт и обратно, когато учението на Лили го изискваше.

А самият Златен пирамидион — в целия си блясък и великолепие — лежеше в изоставената никелова мина зад фермата му.

Преди няколко месеца една вестникарска статия бе разтревожила Джак.

Боецът от австралийските специални сили Оукс бе убит в Ирак — застрелян от засада: първият австралиец, загинал при изпълнение на дълга си по време на военен конфликт, от почти две години.

Случаят бе обезпокоил Джак, понеже той бе един от малцината на света, които знаеха истинската причина за неуязвимостта на австралийците в сражение през последната година и половина. Този невероятен късмет беше свързан със завъртането на Тартар през 2006 и с Пирамидиона: благодарение на древния ритуал, който бе изпълнил тогава, Джак бе гарантирал на Австралия неуязвимост, която трябваше да продължи много дълго.

Но смъртта на войника в Ирак означаваше, че този дълъг период е приключил преждевременно.

Още по-необичайна бе датата на инцидента: 21 септември.

Денят след есенното равноденствие.

Уест лично бе извършил ритуала Тартар на върха на Голямата пирамида на 20 март 2006, т.е. в деня на пролетното равноденствие.

Пролетното и есенно равноденствия са две астрономически събития, които възникват в противоположни моменти на годината.

„Противоположни, но еднакви — помисли си Джак. — Ин и ян“.

Някой някъде беше направил в деня на есенното равноденствие нещо, което бе неутрализирало Тартар.

Джак бе изтръгнат от замислеността си от малка кафява топка, която се стрелна от небето право към него.

Беше птица, кръжала допреди малко грациозно високо в прашната синева с широко разперени криле. Това бе Хор — неговият ловен сокол и верен спътник. Птичата кацна на перилата до него и изписка. Гледаше на изток.

Уест погледна натам и видя в небето няколко летящи във формация черни точки.

На 500 километра оттук, в околностите на крайбрежния град Уиндъм, военните веднъж на две години провеждаха съвместно с американците учението „Бумеранг“. Беше всеобхватно мероприятие и включваше всички родове войски на двете страни: флота, пехота и въздушни сили.

Тази година обаче в „Бумеранг“ имаше една особеност — за първи път участваха и китайците. Не че някой хранеше особени илюзии. Под егидата на неутрална Австралия (която поддържаше с Китай значителни търговски връзки, а с американците дългогодишно военно сътрудничество) Китай и Америка — „двете най-яки момчета в квартала“ — искаха да оценят взаимно потенциала си. Първоначално американците бяха отхвърлили китайското участие, но на свой ред китайците бяха упражнили върху Австралия значителен търговски натиск да се включат и на свой ред австралийците бяха измолили американците да се съгласят.

„Какъв късмет — мислеше си Джак, — че всичко това вече не ме засяга“.

Хвърли поглед към Лили и Алби, които лудуваха пред обора — ровеха с крака, за да видят кой ще вдигне повече прах. В този момент се обади компютърът му в кухнята.

Пинг, пинг, пинг, пинг…

Имейли.

Много при това.

Джак взе кафето, влезе в кухнята и погледна екрана.

Над двайсет имейла от Макс Епер току-що бяха постъпили в пощенската му кутия „Входящи“. Джак щракна с мишката върху едно от електронните съобщения и пред погледа му се появи цифровата снимка на издълбан в някаква стена древен символ. Доколкото можа да прецени, беше китайски.

— О, Магьосник — въздъхна той, — какво има пък сега? Да не би пак да си забравил да си вземеш резервен твърд диск?

Защото това се бе случвало на Магьосника. Трябваше да архивира някаква информация, но бе забравил да вземе втори твърд диск, така че бе изпратил снимките си на Джак под формата на електронна поща.

Джак изпъшка, влезе в интернет, отиде на страницата на чат рума „Властелинът на пръстените“ и се регистрира с потребителското си име там: STRIDER101.

Появи се малко използваното от другите табло за обяви. Това бе начинът, по който той и Лили комуникираха с Магьосника — чрез предлаганата от интернет анонимност. Щом Магьосника изпращаше имейли в голям обем, то сигурно бе изпратил и обяснение за това чрез функциите на чат рума.

И наистина, последното оставено на таблото съобщение бе от GANDALF101 — Магьосника.

Уест превъртя надолу, за да разгледа съобщението, очакваше да прочете обичайното притеснено извинение от Магьосника…

… но се изненада от това, което видя.

Защото видя числа.

Много числа, сред които имаше скоби и наклонени черти:

(3/289/5/5) (3/290/2/6) (3/289/8/4) (3/290/8/4) (3/290/1/12)

(3/291/3/3) (3/187/15/6) (3/168/9/11)

(3/47/3/4) (3/47/4/12) (3/45/163) (3/47/1/5)

(3/305/3/1) (3/304/8/10)

(3/43/1/12) (3/30/3/6)

(3/15/7/4) (3/15/7/3)

(3/63/20/7) (3/65/5/12)

(3/291/14/2) (3/308/8/11) (3/232/5/7) (3/290/1/9)

(3/69/13/5) (3/302/1/8)

(3/55/4/11–12) (3/55/3/1)

Джак се смръщи. Работата изглеждаше сериозна.

Това бе шифровано съобщение от Магьосника — специален код, известен само на членовете на най-вътрешния кръг съмишленици.

Да, явно ставаше дума за нещо сериозно.

Джак взе от лавицата роман с меки корици — същата книга, която Магьосника бе използвал, за да шифрова съобщението си в Китай — и бързо запрелиства страниците, за да дешифрира.

Вписваше думите под всяка числова препратка. Накрая можа да прочете цялата шифрограма… и кръвта му изстина.

(3/289/5/5)(3/290/2/6)(3/289/8/4)(3/290/8/4)(3/290/1/12)
МАХНИСЕМАХНИСЕСЕГА
(3/291/3/3)(3/187/15/6)(3/168/9/11)
ВЗЕМИОГНЕНИЯКАМЪК
(3/47/3/4)(3/47/4/12)(3/45/163)(3/47/1/5)
ИМОЯТАЧЕРНАКНИЖКА
(3/305/3/1)(3/304/8/10)
ИБЯГАЙ
(3/43/1/12)(3/30/3/6)
НОВАКРИЗА
(3/15/7/4)(3/15/7/3)
КРАЙНООПАСНА
(3/63/20/7)(3/65/5/12)
ВРАГОВЕТЕИДВАТ
(3/291/14/2)(3/308/8/11)(3/232/5/7)(3/290/1/9)
ЩЕСЕСРЕЩНЕМПРИ
(3/69/13/5)(3/302/1/8)
ГОЛЯМАТАКУЛА
(3/55/4/11–12)(3/55/3/1)
НАЙ-ЛОШОТОПРЕДСТОИ

— Проклет да съм — прошепна Джак.

Хвърли поглед през прозореца. Лили и Алби все още лудуваха пред обора. После погледна оранжевото небе зад тях, така прекрасно в утринното слънце…

… а небето започваше да се изпълва с падащи фигурки… десетки и десетки… фигурки, над които разцъфваха парашути.

Десантчици. Стотици десантчици.

Идваха във фермата му.

pic.9_atakata_vyv_fermata.png

Атаката срещу фермата на Джак

Джак изскочи от къщата и извика:

— Деца! Бързо тук! Бързо!

Лили се обърна озадачена. Алби също — след миг.

Джак едновременно говореше и обясняваше с жестове:

— Лили, събери си нещата в куфара! Алби, ти също! Тръгваме след две минути!

— Тръгваме? Защо? — попита Алби.

Лили обаче познаваше това изражение върху лицето на Джак.

— Защото трябва — каза/показа тя. — Хайде.

Джак изтича в къщата и удари с юмрук по вратите на двете стаи за гости:

— Зоуи! Скай Монстър! Събудете се! Загазихме!

От стаята за гости номер 1 излезе Скай Монстър — космат новозеландец, приятел на Джак и дългогодишен пилот.

С голяма черна брада, увиснало бирено шкембе и рошави вежди, Скай Монстър не беше най-приятната първа гледка рано сутрин. Имаше си нормално име, но то, изглежда, бе известно само на майка му.

— Не викай толкова, Ловецо — изръмжа той. — Какво става?

— Нападат ни. — И Уест посочи през прозореца.

Все още с насълзени очи, Скай Монстър погледна, видя рояка спускащи се парашути, които изпълваха утринното небе, и се ококори.

— Нападат Австралия?

— Не, само нас. Само фермата. Обличай се и слизай при „Халикарнас“. Почни подготовка за незабавно излитане.

— Ясно — каза Скай Монстър и тръгна да изпълнява задачата. В този момент се отвори и вратата на спалнята за гости номер 2 и разкри далеч по-приятна гледка.

От нея излезе Зоуи Кисейн, облечена в една от пижамите на Уест. С небесносините си очи, късата руса коса и покритото си с фини лунички лице тя беше истинска ирландска красавица. Беше в отпуск от Скиатан фианоглах ан Ейрм — прословутия корпус командоси на ирландската армия. Зоуи бе ветеран от приключението с Пирамидиона и оттогава с Джак бяха близки, според някои ставаха още по-близки. И нейните връхчета на косата бяха в „електрически розово“ — спомен от фризьорската сесия с Лили предния ден.

Тя отвори уста да попита какво става, но Джак я изпревари, като й посочи през прозореца.

— Е, това определено не можеш да го видиш всеки ден — беше коментарът й. — Къде е Лили?

Джак се вмъкна в стаята си, навлече едно брезентово миньорско яке, сложи си пожарникарска каска и препаса на кръста си колан с два кобура.

— Събира си нещата. Алби е с нея.

— О, боже… Алби. Какво ще…

— Вземаме го с нас, разбира се.

— Имах предвид какво ще кажем на майка му? „Здрасти, Лоуис, децата прекараха страхотно лято в надбягване с атакуващи ни десантчици“.

— Нещо подобно — каза Джак, хвърли се в кабинета си и миг по-късно изскочи оттам с голяма черна кожена папка. Изтича покрай Зоуи към задната врата. — Събери си нещата и вземи децата. Тръгваме след две минути. Аз отивам да взема върха на Пирамидиона.

— Кое? — попита Зоуи, но Джак вече беше изскочил на двора. Вратата с мрежата против мухи се затвори зад него.

— Вземи и кодовата книга! — извика той отвън. — И твърдите дискове!

В следващия миг Скай Монстър изскочи от своята спалня, хванал пилотския си шлем. Стрелна се покрай Зоуи с едно дрезгаво „Добрутро, принцесо“ и също изтрополи през задната врата.

Това вече напълно я разбуди.

— Мамка му! — прошепна и изтича в стаята си.

Джак Уест изтърча през задния двор на фермата и се хвърли във входа на старата изоставена мина.

Тръгна бързо в тъмната шахта, ориентираше се само по тънкия лъч на фенерчето, закрепено към пожарникарския му шлем. След стотина метра излезе в разширение, където се намираше…

… Златният пирамидион.

Два и седемдесет висока, блестяща и златна, пирамидата, някога увенчавала Голямата пирамида в Гиза, внушаваше респект и излъчваше нещо, което винаги бе карало Джак да притихва, когато я погледне.

Около Пирамидиона имаше и други артефакти от предишното му приключение — неща, които по един или друг начин имаха отношение към седемте чудеса на древността: огледалото на Фара в Александрия, главата на Родоския колос…

Джак от време на време идваше тук и просто седеше, загледан в безценната колекция от съкровища, прибрани в пещерата.

Но не и днес.

Днес той сграбчи стоящата наблизо стълба, подпря я на Пирамидиона, изкачи няколко стъпала по нея и внимателно свали най-горната му част, която сама по себе си също беше пирамида — Огнения камък.

Огненият камък беше малък — квадратната му основа бе колкото книга с твърди корици. На върха му имаше прозрачен кристал, голям само два-три сантиметра. Останалите части на Пирамидиона също имаха подобни кристали в центъра — те се съединяваха в колона при сглобяването на седемте части.

Уест пъхна Огнения камък в раницата си и затича по тунела към изхода.

Докато тичаше, щракна ключовете на няколко черни кутии, сложени на дървени поставки покрай стената. Светнаха червени лампички. Когато стигна при последната подпорна греда, щракна и нейния ключ и взе дистанционното управление, оставено върху капака на кутията за точно този случай.

После излезе от старата мина и каза тъжно:

— Не вярвах, че ще се наложи да го направя.

И натисна бутона на дистанционното. Откъм тунела се разнесоха няколко приглушени експлозии, забавени във времето, защото най-вътрешните експлодираха по рано.

От входа на мината с тежка въздишка изпълзя прашен облак. Експлозията на последния заряд бе изчислена така, че да предизвика свличане на земя от ниския хълм над мината — лавина от камъни, пясък и прах.

Джак се обърна и затича към къщата.

Ако бе имал време да погледне назад, щеше да види как прашният облак бързо се сляга. След секунди единственото, което остана, бе могила — обикновен нисък хълм, покрит с камъни и пясък, с нищо неразличаващ се от десетките като него наоколо.

Скай Монстър прелетя покрай него с един пикап — караше бясно на юг към хангара.

Парашутите продължаваха да се сипят от небето — някои вече бяха съвсем ниско над земята. Бяха буквално стотици. Под куполите на повечето съвсем ясно се виждаха въоръжени мъже, но имаше и по-големи — за джипове и камиони.

— Дево Марийо… — прошепна Джак.

Зоуи тъкмо дърпаше Лили и Алби през задната врата.

— Взе ли кодовите книги? — извика Джак.

— У Лили са!

— Към обора! — Той им махна да тичат натам.

Затичаха заедно — двама възрастни и две деца. Хор летеше над тях.

Алби видя пистолетите на Уест и насмалко не се спъна.

— Спокойно, момче — викна Джак. — На нас тези неща ни се случват доста често.

Джак почти натика децата и Зоуи в обора и се обърна да хукне след пикапа на Скай Монстър, който се носеше на юг, като оставяше след себе си прашен облак…

И този момент един напълно екипиран китайски десантчик се приземи между него и пикапа, ловко се претърколи, освободи се от ремъците на парашута и вдигна автомата си.

И затича право към къщата.

Последва го друг. След това трети…

Уест преглътна. Бяха отрязани от Скай Монстър.

— По дяволите, по дяволите…

Хвърли се обратно в обора. Вече над стотина десантчици кацаха от всички страни на фермата му.

Източният път

След броени секунди вратите на обора се разтворил ха с трясък и две компактни многоколесни машина излетяха отвътре като изстреляни.

Изглеждаха като извадени от филмите за „Лудия Макс“.

Бяха модифицирани високопроходими коли на „Лонглайн“ — олекотени двуместни бъгита за придвижване по дюни, с масивни гуми за всъдеход, Y-образно окачване с висока устойчивост и издължени корпуси.

Джак и Алби бяха в първото бъги, Зоуи и Лили — във второто.

— Скай Монстър! — извика в микрофона на гърлото си Джак. — Отрязани сме от теб! Ще се срещнем на шосето! Тръгваме по източния път и ще пресечем реката.

— Разбрано — отговори Скай Монстър. — Шосето.

— Джак — обади се Зоуи. — Кои са тези и как, по дяволите, са ни намерили?

— Не знам — каза Джак. — Наистина нямам представа. Но Магьосника е знаел, че идват. Изпрати ми предупреждение и…

В същия момент дъжд от куршуми проряза линия в черния път пред колата на Джак. Той рязко завъртя волана и мина през облака прах.

Обстрелваха ги от голям всъдеход, който с гръм и трясък се носеше през равната пустиня северно от тях.

Машината бе триосна, бронетранспортьор WZ–551, построен от китайската корпорация „Северна индустрия“ за китайската народна армия. Имаше тежка броня и френска оръдейна кула „Драгар“ и приличаше на кутия с плосък нос. Оръдейната кула бе оборудвана със застрашително изглеждащо 25-милиметрово оръдие и 7,62-милиметрова коаксиална картечница.

И това бе само един от многото бронетранспортьори, които се задаваха от север. Джак преброи седем… не, девет… машини зад първата, в добавка към няколко по-малки превозни средства — джипове и камиони, — всичките натъпкани до максимум с въоръжени войници.

Подобна бе картината и на юг: там небето също бе изсипало товар от коли и мъже, които трескаво се освобождаваха от въжетата на парашутите и вече се отправяха на север към източния път.

Армада тежки машини напираше към тях както от север, така и от юг.

— Джак! Тези бронетранспортьори ми приличат на китайски! — викна Зоуи.

— Позна — отвърна той, извади радиото си и набра честотата, на която се провеждаше учението „Бумеранг“. Някакъв глас крещеше:

— „Ред форс три“! Обади се! Приземихте се на грешно място! Какво правите, по дяволите?

Умно, прецени Уест. Нападателите полагаха усилия всичко да изглежда като сгрешен десант.

Прецени какви са възможностите им.

Източният път водеше към Фицрой — река, течаща в посока север-юг; в момента бе пълноводна, понеже бе дъждовният сезон. През нея имаше един-единствен мост. От другата й страна имаше старо шосе, което — в единствения си прав участък — играеше ролята на частна самолетна писта, обслужваща нуждите на Джак.

Ако успееха да прекосят реката, преди наближаващите ги нападатели да им отрежат пътя, можеше и да се доберат до шосето, където беше срещата със Скай Монстър.

Но бърз поглед назад към двете колони военни коли, които ги преследваха от север и от юг, разкриваше една проста математическа истина: успехът висеше на косъм.

Бъгито на Уест се носеше по източния път за коли.

На седалката до него Алби стискаше с всички сили дръжката, беше се облещил от ужас.

Уест го погледна и подметна:

— Май никога не си участвал в такова надбягване, а?

— Не съм! — извика Алби; вятърът свистеше в ушите им.

— Бойскаут ли си, Алби?

— Да!

— И какъв е девизът на бойскаутите?

— Бъди готов!

— Точно така! Сега, младежо, ще разбереш защо не ви позволявах да си играете на моста за добитък.

Двете бъгита летяха по пътя, следвани от двете страни от приближаващите преследвачи. Двата лъча щяха да се съберат точно при моста. Зад преследвачите се развяваха гигантски облаци прах.

— Зоуи! Мини отпред! — извика Уест.

Зоуи даде газ и задмина бъгито на Уест точно когато наближаваха моста.

Бъгито й се стрелна по моста. Уест обаче зави наляво и блъсна със своето пътния знак „За добитък“.

Колът на знака — никой, освен Уест не го знаеше — бе свързан с жица, която се скъса в мига, в който бъгито мина през него, и задейства скрит механизъм, който изхвърли на пътя зад тях стотици заварени един за друг и извити пирони.

Алби се обърна и видя как импровизираните „таралежи“ подскачат по черния път и се разпиляват по цялата му широчина точно когато първият преследващ ги джип — войниците на него вече ги обстрелваха — нагази в тях.

И четирите гуми се спукаха, джипът се завъртя и войниците изпопадаха на пясъка.

Вторият джип пострада по същия начин. Останалите обаче имаха време да реагират и заобиколиха опасния участък.

Каращият малко по-бавно бронетранспортьор обаче стигна опасния участък и с безкамерните си гуми най-невъзмутимо мина през пироните.

Преследването продължаваше.

Зоуи караше бъгито и продължаваше да следи радиочестотите със скенера на колата. Малко след като двата джипа се преобърнаха, устройството улови разговор на мандарин по шифрован радиоканал.

— Джак! — извика тя в микрофона. — На 610.15 са!

Джак превключи на посочения канал и чу гласовете на враговете:

— Отиват на изток с две коли…

— Наземна група седем преследва…

— Наземна група шест приближава моста…

— Командване, тук Наземна група две. Точно зад тях сме. Моля, повторете инструкциите за вземане в плен…

Разнесе се нов глас, по-спокоен, глас, който явно бе свикнал да заповядва:

— Наземна група две, тук Черен дракон. Инструкциите за вземане в плен са следните: приоритет номер едно е Огненият камък, приоритет номер две са момичето и Уест — и двамата трябва да бъдат заловени живи, ако е възможно. Всички останали пленници да се екзекутират. Не трябва да останат свидетели.

Уест погледна за миг Алби. После погледна напред към Зоуи, която водеше пред него.

Едно е да знаеш, че дори всичко да завърши лошо, все пак ще оцелееш, съвсем друго е да знаеш, че това не се отнася до скъпи за теб хора.

— Чу ли? — попита Зоуи по радиото.

— Аха — отговори Уест и стисна зъби.

— Ако обичаш, Джак, измъкни ни оттук.

Голямата бронирана машина спря с поднасяне и от нея слязоха двама души — китаец и американец. Китаецът беше видимо по-възрастен, но и двамата носеха майорски нашивки. До тях спряха няколко джипа.

Китаецът беше Черния дракон — онзи, който бе издавал заповеди по радиото. Стриктен и напрегнат, Черния дракон бе известен със студената си методичност — бе от онези хора, които довеждат започнатото докрай.

Американецът, висок и широкоплещест, бе с униформата на командос от американските специални сили. Имаше ниска подстрижка и непримигващия поглед на психопат. Позивната му бе Рапирата.

— Отцепете къщата — нареди Черния дракон на десантчиците. — Внимавайте обаче да няма някакви импровизирани адски машини. Капитан Уест определено е човек, който би се подготвил за евентуалности като тази.

Рапирата не каза нищо. Просто гледаше втренчено къщата и се опитваше да попие в съзнанието си всички подробности.

През реката

Мостът вече се виждаше на около километър и половина пред тях — стар дървен тесен мост.

В момента обаче три китайски бетеера и пет джипа заковаха точно пред него и блокираха пътя им.

Бяха ги изпреварили!

Проклятие!

Водещият бетеер заплашително наклони оръдието си. В същия момент четири други китайски джипа настигнаха бъгитата и подкараха от двете им страни.

Войниците в джиповете — ядосани и изнервени след подскачането по неравния терен — без замисляне насочиха автоматите към гумите на Джак.

— Джак! — извика по радиото Зоуи. — Джак!…

— Остани на пътя! Каквото и да става, на всяка цена остани на пътя, докато не минеш между вятърните агрегати!

Пред тях, на половината разстояние до моста, от двете страни на черния път имаше два ветродвигателя.

Зад бъгито — на малко повече от метър — на Джак се разнесе експлозия и цъфна кратер. Предупредителен изстрел от оръдието на бетеера.

— Мамка му! — Джак се обърна към Алби. — Обещай ми нещо, хлапе: няма да казваш на мама на какво сме си играли тук, нали?

Бъгито на Зоуи стигна до ветродвигателите и се стрелна между тях, бъгито на Джак и Алби го последва, зад тях ревяха четирите китайски джипа.

Джак също се промуши между агрегатите, но четирите джипа зад тях се разделиха: първият го последва, но останалите три ги заобиколиха и…

И първият просто изчезна. Същото се случи и с втория, който го следваше, както и с третия, който бе заобиколил от другата страна на пътя.

Трите джипа сякаш бяха погълнати от земята.

Всъщност точно това се бе случило. Те бяха пропаднали в индийски „тигрови капани“ — големи замаскирани ями, подготвени от Джак за случай на бягство като сегашния.

— Зоуи! Бързо! Пусни ме да те задмина, после карай точно по следите ми!

Джак заобиколи бъгито на Зоуи, зави наляво и подкара през шубраците. Зоуи го последва. Преследваше ги единственият останал китайски джип.

Летяха през ниските храсти. Реката беше точно пред тях. Блокираният мост бе останал вдясно.

— Следвай ме точно по следите! — повтори Джак на микрофона.

И се спусна по крайбрежния склон право към река Фицрой — маршрутът изглеждаше самоубийствен. Нямаше никакъв начин да пресече бързото течение с ниското бъги.

Но въпреки това той влезе право в реката. При това на пълна скорост.

Бъгито изхвърли зрелищни струи от двете си страни и заразсича водите… странно плитките води… и мина по необичайно равна част на дъното, всъщност скрит брод.

После изскочи от другата страна на реката. Зоуи го последва. В следващия момент на брега пристигна и китайският джип.

Като следваше максимално точно маршрута на Джак, Зоуи излезе след него на другия бряг. Преследващият ги джип обаче нямаше същия късмет, защото бродът съзнателно бе направен колкото по него да минат тесните бъгита. Джипът беше по-широк, така че се заби са носа надолу и спря, заливан от срещналите непредвиденото препятствие в коритото води на реката.

Щом видяха, че двете бъгита пресичат успешно реката на север от тях, китайските войници, блокиращи началото на моста, скочиха в трите си джипа и двата бетеера и тръгнаха да минат по моста.

Мостът обаче рухна още под тежестта на първия джип — гредите му бяха предвидливо подсечени.

На преследвачите им се наложи да спрат.

А двете бъгита вече се носеха към шосето.

Бягство със самолета

Докато Джак и Зоуи се носеха на изток, ръсеха след себе си заварени пирони и търсеха спасение по безумно тесния речен брод, Скай Монстър също не бе останал без работа.

Стигна до най-южната точка на фермата и изчезна в един хълм — хълм, който всъщност представляваше огромна и умело камуфлирана с мрежа постройка. Или по-точно хангар.

В който се намираше голям черен „Боинг“ 747.

Ако човек се вгледаше внимателно в корема на самолета, може би все още щеше да види там полуизтрит надпис на арабски: „ПРЕЗИДЕНТ 1 — ВОЕННОВЪЗДУШНИ сили НА ИРАК: ХАЛИКАРНАС“.

Това бе самолетът, укриван на тайни места из Ирак, готов в случай на нападение над страната да прехвърли Саддам Хюсеин в безопасно убежище някъде из Източна Африка. Събитията обаче се бяха развили така, че Саддам така и не бе могъл да се възползва от този самолет. За разлика от него, през 1991-ва, заобиколен от врагове и изоставен от своите, Джак Уест-младши бе успял.

И сега самолетът — прекръстен на по-простото „Халикарнас“ — бе негова собственост.

„Халикарнас“ излезе с рев от хангара и пое по широкия път, който също пресичаше реката по скрит бетонен брод на няколко мили на юг от моста.

Гигантският самолет пое по пустото шосе като огромно чудовище, тръгнало по изпечената от слънцето пустиня. След малко Скай Монстър видя двете бъгита да наближават асфалта на няколкостотин метра пред него.

От задницата на самолета падна наклонена рампа, задра настилката и почна да хвърля искри. Макар Скай Монстър да не намали, двете бъгита с лекота се центрираха зад него и се качиха в търбуха на чудовището. Хор влетя след тях.

В мига, в който и втората кола се озова вътре бе пристегната надеждно намясто, рампата шумно се вдига на и се затвори, а самолетът ускори, набра скорост за отделяне и бавно и грациозно се отлепи от пустинната „писта“, като остави далече зад себе си фермата — вече изцяло на разположение на сновящите из нея китайци!

Уест влезе с широка крачка в кабината на „Халикарнас“.

— Още не сме се измъкнали от кашата, шефе — предупреди го Скай Монстър. — Засичам четири приближаващи цели. Приличат ми на изтребители Джей девет, китайският вариант на МИГ.

Уест бързо се върна в салона. Зоуи все още слагаше коланите на децата.

— Зоуи — каза той, — при оръдията.

След секунди двамата със Зоуи бяха на седалките на оръдейните кули в крилата на „Халикарнас“. Самолетът разполагаше и с въртящи се оръдия на покрива и под корема на фюзелажа — Скай Монстър можеше да стреля с тях от пилотската кабина.

— Едва ли ще стрелят по нас — каза Скай Монстър по интеркома. — Нали може да унищожат Огнения камък.

— Той е почти изцяло от злато — отговори му Уест. — Ще оцелее след всичко освен възпламеняване на горивото. Ако бях на тяхно място, щях да ни сваля и да се надявам да го намеря сред останките.

— Уф! Е, съвсем скоро ще разберем какво са решили…

Четирите китайски J–9 се стрелнаха в преследване на „Халикарнас“. Носеха се с рев над пустинята и когато наближиха, изстреляха ракетите си.

Четири стрели излетяха със съскане изпод крилата им, оставяха след себе си спирални следи от изгорялото гориво.

— Средствата за противодействие! — каза Уест.

— Средствата за противодействие! — отвърна веднага Скай Монстър.

Натисна няколко бутона и няколко диполни отражателя излетяха от търбуха на „Хали“. Три от ракетите захапаха стръвта и безопасно за бегълците се взривиха в тях.

Уест се прицели в четвъртата, последната, и я пръсна на парчета с оръдието си.

— Скай Монстър! Насочи се към каньона Роусън! Да видим дали „Супер Бети“ все още работи. Давай! Давай! Давай!…

„Халикарнас“ направи вираж и се спусна към плоския терен на пустинята. Два от прихващачите се впуснаха в преследване, другите два останаха високо горе.

„Халикарнас“ наближи каменистия каньон, който лъкатушеше между хълмовете, и се стрелна в извития улей, завършващ внезапно с отвор между две плата. Формално погледнато, това бе терен, притежаван от военните, но никой освен Джак Уест-младши не бе припарвал тук от години.

„Халикарнас“ полетя на пределно ниска височина — следваше релефа на някакви трийсетина метра над каньона, — преследван от двата китайски изтребителя.

Китайците започнаха да ги обстрелват.

Джак и Зоуи отговориха на огъня от въртящите се оръдейни кули.

Засвистяха трасиращи куршуми. Земята изчезваше назад, размита от скоростта.

Трасиращите куршуми на Зоуи напипаха левия китайски самолет и с лека корекция тя го улучи в двигателя. Изтребителят се разтресе, изхвърли черно кълбо дим, наклони се опасно наляво, пилотът катапултира и самолетът се разби в стената на каньона със скорост 800 км/час.

Другият изтребител продължаваше да ги обстрелва, но Скай Монстър ловко следваше извивките на каньона, така че куршумите безопасно прелитаха край тях. Имаше все пак няколко попадения в краищата на крилата.

„Халикарнас“ излетя от каньона и в същия миг Джак извика в микрофона:

— Скай Монстър! Супер Бети!

И Скай Монстър мигновено натисна един бутон на пулта пред себе си. На бутона пишеше „Суп. Бети“.

На трийсет метра под и зад тях се задейства соленоидът на мощен експлозив, чакал невъзмутимо своя час, заровен под повърхността на пустинята.

Експлозивът бе на принципа на мината „Скачащата Бети“. Щом се задействаше, тя възпламеняваше малък подготвителен заряд, който изстрелваше самата мина на трийсет метра във въздуха.

След три секунди — точно както при „Скачащата Бети“ — се разнесе тътенът на основния заряд, само че този беше много по-мощен. Пригоден за самолети. И зареден с шрапнели.

„Супер Бети“.

Мощна насочена експлозия раздра въздуха зад измъкващия се „Халикарнас“ точно на пътя на преследващия го втори прихващач.

Част от шрапнелите улучи кабината и образува паяжина от пукнатини в армираното стъкло. Други попаднаха в засмукващите въздуховоди на самолета и разкъсаха вътрешностите му на парчета.

Пилотът катапултира частица от секундата, преди експлозията да направи изтребителя на парчета.

— Не бях проверявал „Бети“ от месеци — призна си Уест. — Радвам се, че сработи.

„Хали“ започна да набира височина.

Горе обаче го дебнеха другите два изтребителя.

Скай Монстър вече летеше на северозапад, над Индийския океан. Изтребителите се залепиха зад него.

Ракети, картечници — вложиха всичко от себе си.

Уест и Зоуи отговориха с не по-малка огнева мощ. Уест улучи единия прихващал, но… свърши мунициите.

— Дясното оръдие е без муниции — съобщи той по интеркома. — Как е при теб, Зоуи?

— Имам още малко… — отговори тя, без да спира стрелбата по последния изтребител. — Мамка му! И аз свърших!

Нямаха муниции, а оставаше още един преследвач.

— Ъъ… Ловецо! — обади се Скай Монстър. — Какво ще правим сега, ще ги замеряме с камъни ли?

Изтребителят се носеше зад тях, изчакваше и ги наблюдаваше, сякаш доловил, че нещо не е наред.

— Мамка му… мамка му… мамка му… — промърмори Джак.

Разкопча се от седалката на стрелеца и бързо отиде в салона. Мислеше трескаво.

И изведнъж го осени.

— Скай Монстър! Започни изкачване — колкото можеш по-остро.

— Какво си намислил?

— Ще видиш. Отивам в товарното отделение отзад.

„Халикарнас“ насочи нос към небето.

И започна да набира височина.

Прихващачът ги последва.

Джак почти се свлече в задното товарно отделение, закачи осигурително въже към колана си и отвори товарната рампа.

В отделението нахлу студен въздух, но той видя зад отвора прихващача — под тях! — на фона на синия океан.

Нажежени от триенето във въздуха трасиращи куршуми зачаткаха в метала около Джак, но в същия мил той ритна заключващия лост, който задържаше задното от двете бъгита.

Пружината мигновено прибра лоста и колата налетя в небето.

Гледана отстрани, ситуацията сигурно би изглеждала много странно.

„Халикарнас“ се носеше нагоре, преследван отблизо от последния J–9. Бъгито — а макар и малка, това си беше истинска кола — полетя надолу от „Хали“ и…

… прелетя покрай изтребителя, защото китайския пилот отклони машината си в последния възможен миг.

И се усмихна сурово, горд с рефлексите си.

Те обаче не се оказаха достатъчно бързи, за да му позволят да избегне и второто бъги, което излетя от товарния отсек на самолета и с превъртане се заби в носа на преследвача. Той се превъртя и полетя надолу към океана. Пилотът катапултира миг преди самолетът и бъгито да се забият във водата и да вдигнат два огромни фонтана от пръски.

Високо над тях „Халикарнас“ изравни, затвори задната рампа и продължи на северозапад в пълна безопасност.

— Ловецо? — разнесе се по интеркома гласът на Скай Монстър. — А сега накъде?

Джак — тъкмо си поемаше дъх — си спомни съобщението от Магьосника: „ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРИ ГОЛЯМАТА КУЛА“.

Натисна бутона за предаване и каза:

— Дубай, Скай Монстър. Курс към Дубай.

Във фермата на Джак китайските войници стояха на пост на всеки вход.

Двамата майори, Черния дракон и Рапирата, чакаха на предната веранда. От небето се спусна хеликоптер и кацна на прашната земя пред тях.

От хеликоптера слязоха двама души — възрастен американец и неговият телохранител, двайсетинагодишен морски пехотинец от азиатски произход.

Възрастният мъж се отправи към верандата уверен, че никой няма да го спре.

И наистина, никой не посмя да му попречи. Всички знаеха кой е той и с каква власт разполага.

Беше висш служител на Пентагона, полковник, към шейсетте, в отлична физическа форма, с огромен гръден кош и сини очи с пронизващ поглед. Косата му бе руса, макар и посивяваща, лицето му бе обветрено и с дълбоки бръчки. Стойката му бе достойна за Джак Уест след двайсет години.

Бодигардът му беше известен с прозвището Ножа. Изглеждаше като куче убиец в човешка форма.

Черния дракон посрещна полковника с поклон.

— Сър — започна китайският майор, — изплъзнаха ни се. Пристигнахме с огромна военна сила и извършихме десанта по всички правила, но те… те бяха…

— Те бяха подготвени — довърши вместо него американецът. — Били са подготвени за именно такова развитие на нещата.

Мина покрай двамата майори и влезе в къщата.

Разходи се бавно из изоставения дом, разгледа всичко, спираше често, за да огледа по-подробно една или друга дреболия — окачената в рамка на стената снимка на Уест в компанията на Лили и Зоуи на фона на някаква водна пързалка, наградата от балетен конкурс на Лили. Най-дълго се задържа пред една снимка на Голямата пирамида в Гиза.

Черния дракон, Рапирата и Ножа го следваха дискретно и търпеливо чакаха евентуалните му инструкция.

Военният взе снимката на тримата. Лицата им бяха щастливи, усмихнати, огрени от слънцето.

— Добре, Джак — каза полковникът сякаш на себе спа — Този път ми се изплъзна. Явно не си загубил бдителността си и си имал план за спасение. Но започваш да допускаш грешки. Откри ни късно и несъмнено си разбрал пропуска си. — Погледа още няколко секунди усмихнатите лица на снимката и изви горната си устна в подобие на озъбване. — О, Джак, домашният живот, изглежда, ти се е понравил. Изглеждаш ми дори щастлив. И това е слабостта ти. Слабост, която ще ти донесе провал. — Той пусна снимката на пода — стъклото от пръсна — и се обърна към двамата майори. — Черен дракон, обади се на полковник Мао. Кажи му, че все още не разполагаме с Огнения камък. Но нека това не го спира в задачите му. Кажи му да започне разпита на професор Епер и да го направи без никакво снизхождение.

— Слушам. — Черния дракон се поклони и отстъпи няколко крачки, за да се обади по сатфона си.

Военният го изчака да свърши, без да го изпуска от поглед. След минута Черния дракон приключи и се върна.

— Полковник Мао изпраща поздравите си и казва, че ще направи както нареждате.

— Благодаря — каза полковникът. — Сега, Дракон, ако не възразяваш, се застреляй в главата.

— Какво!?

— Застреляй се в главата. Джак Уест се измъкна заради некадърно проведената под твое командване атака. Забелязал те е да се приближаваш и е организиращ изтеглянето си. Аз обаче не мога да толерирам провала на тази акция. Ти си отговорен и трябва да понесеш максималното наказание.

— Аз… не мога да го направя — заекна Черния дракон.

— Рапира — само каза полковникът.

Бърз като светкавица, грамадният мъж извади пистолета си и стреля в слепоочието на китаеца. Пръсна кръв. Черния дракон се свлече на пода в дневната на Джак Уест.

Полковникът дори не мигна.

Извърна се, сякаш не се бе случило нищо особено.

— Благодаря, Рапира. Обади се на хората ни в Диего Гарсия. Кажи им да предприемат общо сателитно наблюдение на цялото южно полукълбо. Целта е въздушен обект — „Боинг“ 747, черен, със стелт профил. Да използват всички сигнатури за разпознаване: транспондер, инверсна следа, инфрачервено наблюдение и така нататък — всичко. Самолетът да бъде открит. Когато го намерят, да бъда известен веднага. Изгарям от желание да събера капитан Уест с ямайския му приятел.

— Слушам, сър. — Рапирата бързо излезе.

— Нож — обърна се полковникът към телохранителя. — Искам да остана замалко сам.

Младият американец от азиатски произход почтително кимна и напусна стаята.

Останал сам в дневната на Джак Уест, полковникът извади сатфона си, набра един номер и докладва:

— Сър, обажда се Вълка. Те разполагат с Огнения камък и ни се изплъзнаха.

По време на всички тези събития в Австралия на другата страна на света ставаха други неща.

В Дубай един американец на средна възраст беше брутално удушен в хотелската си стая.

Бори се с тримата си нападатели, мята се и се извива в леглото, но всичко се оказа напразно.

Когато се отпусна безжизнен, един от убийците набра някакъв номер на мобилния си телефон и докладваш.

— Пилотът е готов.

Отговориха му:

— Уест е тръгнал. Ще продължим да го наблюдаваме и ще ви кажем кога да действате.

Убитият бе Ърл Макшейн от Форт Уърт, Тексас — пилот на товарен самолет за транспортната компания „Трансатлантик Еър Фрайт“. Беше най-обикновен човек — може би най-голямото нещо, което бе направил през живота си, бе след 11 септември, когато бе писал до местния вестник: осъждаше „мръсните мюсюлмани извършили това“ и настояваше за възмездие.

По същото време в Ирландия — по-точно в графство Кери — ударна група от 12 души в черно крадешком напредваше към една усамотена ферма.

След седем минути всичко бе свършило.

Бяха постигнали целта си.

Всичките шестима телохранители в къщата лежаха мъртви, а в центъра на изтеглящата се група бе единайсетгодишният Александър.

Що се отнася до „Халикарнас“, самолетът се носеше над Индийския океан на път за Дубай. Но не попадна там направо. Вместо това избра заобиколен курс, включващ кацане с нощувка за една нощ на изоставена самолетна писта в Шри Ланка, просто като предпазна мярка в случай, че китайците бяха предугадили крайната им цел.

Това означаваше, че наближиха Дубай по тъмно, късно в нощта на 2 декември.

В „Халикарнас“ всичко бе тихо и спокойно. Светеха само няколко лампи. Двете деца спяха в отделна каюта, Зоуи клюмаше на дивана в основния салон, а Скай Монстър бодърстваше в кабината, загледан към звездите. Лицето му бе осветено от индикаторите на таблото пред него.

В кабинета отзад обаче една лампа продължаваше да свети.

Лампата на Джак Уест.

Още щом излетяха от Шри Ланка — едва тогава малко се бе поотпуснал, — Уест почна да чете черната папка, която бе взел със себе си, преди да напуснат фермата му: стара кожена папка със спирали, натъпкана с бележки, чертежи, изрезки и фотокопия.

Това бе „черната книжка“ на Магьосника — онази, която му бе заръчал да вземе.

Очите на Уест се отваряха все по-широко и по-широко от удивление.

— Боже господи, Магьосник. Защо не си ми казал всичко това?! Господи…

Среща на нациите

pic.10_karta_Dubaj.jpg

Дубай,

Обединени арабски емирства

2 декември 2007

8 дни преди първия краен срок

Небостъргачът Бурж ал Араб

Дубай, Обединени арабски емирства

2 декември 2007, 23:30

Бурж ал Араб е една от най-зрелищните сгради на света.

Оформена като гигантско триъгълно платно, тя е изумителна във всяко отношение. Висока е 81 етажа и в нея се помещава единственият седемзвезден хотел на света. На осемдесетия й етаж, издаваща се изпод основите на въртящ се панорамен ресторант, се разстила огромна хеликоптерна площадка, на практика създадена, за да се правят снимки. Тайгър Удс е изпращал във въздуха голф топки от нея, Андре Агаси и Роджър Федерер са играли тенис на нея.

Това е най-добре познатият строеж на най-съвременната арабска нация на света — Обединените арабски емирства.

Велик небостъргач биха казали някои.

Голямата кула би казал Магьосника.

Малко след пристигането им в Дубай — „Хали“ кацна в една военновъздушна база — Уест и групата му бяха прехвърлени с хеликоптер в Бурж ал Араб, където ги съпроводиха до президентския апартамент, огромен луксозен комплекс от спални, дневни и гостни, заемащ целия седемдесет и девети етаж.

Това кралско посрещане не бе случайно. Емирствата бяха партньор в предишното приключение на Уест, свързано с Пирамидиона — приключение, в което бе взела участие коалиция от малки държави, надделяла над мощта на Съединените щати и Европа.

Един от най-големите герои в екипа на Уест бе вторият син на един от най-високопоставените шейхове на Емирствата, шейх Анзар ал Абас.

Така че Уест, Зоуи, Скай Монстър и най-вече Лили бяха винаги добре дошли в Дубай.

Алби обаче бе силно впечатлен и извика:

— Леле!

Лили само сви рамене. Вече беше отсядала тук.

На вратата се позвъни, макар да наближаваше полунощ.

Уест отвори и видя шейх Анзар ал Абас и антуража му.

С величествената си брада, издутия корем, тъмната кожа и националното облекло — пустинна роба и парче плат около главата, излъчващият царственост шейх беше като изваден от филма „Лорънс Арабски“.

— Късен час, а капитан Уест идва забързан — каза шейхът с плътния си глас. — Надушвам неприятности.

Уест кимна навъсено, но каза кротко:

— Благодаря ви за гостоприемството, повелителю. Моля, заповядайте.

Абас влезе с развяваща се роба, следван на почтително разстояние от шестимата в свитата си.

— Синът ми Захир ви изпраща поздравите си. В момента той работи като старши инструктор в базата за подготовка на специалните ни сили в пустинята, обучава най-добрите ни пилоти на много от стратегиите, която е научил от вас. Помоли ме да ви съобщя, че е на път за тук по най-бързия начин.

Уест тръгна редом с шейха.

— Опасявам се, че обстоятелствата са тревожни… много, много по-обезпокоителни, отколкото когато и да било. Преди време се бяхме съюзили срещу посегателствата на себични хора, но сега — ако проучванията на Магьосника са верни — сме изправени срещу много по зловеща заплаха. Магьосника още не е пристигнал, но предполагам, че когато дойде, ще ни информира за подробностите.

Нещо в погледа на Абас трепна и той каза:

— Значи не знаете?

— Какво да знам?

— Какво се случило с Макс Епер.

Уест замръзна.

— Какво се е случило?

— Снощи прихванахме фрагмент от китайски сателитен радиообмен. Магьосника е арестуван преди двайсет и четири часа от китайски военни недалеч от язовира „Трите клисури“. Опасявам се, че няма да може скоро да се появи тук.

Уест нямаше отговор на това.

— Магьосника е оставил този файл в дома ми — започна Уест, след като двамата с шейха седнаха в една от гостните на апартамента. Зоуи и Скай Монстър също присъстваха, както и Лили, и малко обърканият Алби. Антуражът на Абас бе останал във външната стая. — Файлът резюмира неговото проучване на набор от шест камъка, наречен Камъните на Рамзес, и тяхната връзка с шест издължени паралелепипеда, известни днес като Стълбовете на света, а някога — като Стълбовете на Вишну.

— Вишну? — повтори Абас. — Като в…

— Да — потвърди Уест. — Като в „Аз съм Вишну, унищожителят на света“. Изследването на камъните на Рамзес е нещо, с което Магьосника се е занимавал през целия си живот. Десетгодишната ни мисия, имаща за цел да намерим Седемте чудеса на света и чрез тях да стигнем до Златния пирамидион, за него не е било нищо повече от странично занимание. Това, за което говоря, го е вълнувало винаги… само че сега е арестуван в Китай и по същото време китайците нападнаха моята никому неизвестна ферма в Австралия. Китайците знаят.

Знаят за работата му и знаят, че ние притежаваме Огнения камък — най-горната част на Пирамидиона.

Абас се намръщи.

— Пирамидионът е имал по-голямо значение? Бил е свързан с нещо повече от Тартар?

— От онова, което прочетох снощи, има по-голямо значение, отколкото изобщо бихме могли да си представим — уточни Уест. — Слънчевият лъч през Пирамидиона по време на завъртането Тартар е бил само началото. — Замълча за миг и се замисли. — Трябва ми още малко време да прегледам бележките на Магьосника да позвъня тук-там. След това трябва да свикаме съвещание. Нова среща на ангажираните нации. Дайте ми ден да науча каквото мога и нека след това се съберем пак тук за може би най-важната среща в историята и човечеството.

Уест прекара целия следващ ден в четене и подреждане на обстойните записки на Магьосника.

Сред тях имаше споменати някои имена, които му бяха познати, както и други, които не бе чувал.

Например познаваше Танака Танка. Танка беше стар колега на Магьосника и Уест се бе срещал с него по много поводи.

За други само бе чувал, например за ужасните близнаци, т.е. Лаклан и Джулиъс Адамсън — двама гении математици от Шотландия, следвали при Магьосника в Дъблин. Темпераментните и обожавани от Магьосника близнаци говореха скорострелно, действаха като общ мозък и представляваха най-забележителната некомпютърна сила на света. В свободното си време се забавляваха, като разбиваха казината в Лас Вегас на блекджек просто като „смятаха наум“.

Вниманието му обаче бе привлечено от един лист, на който Магьосника бе резюмирал нещата. Това беше визуално възпроизвеждане на мислите на Магьосника, комбинация от чертежи, списъци и бележки, направени от ръката на стария професор.

Уест разпозна някои от термините на листа: Са-Бенбен, Огнения камък и Абидос.

Абидос бе малко известна, но изключително важна египетска археологическа площадка. Това бе място, свещено за древните египтяни от самото начало до края на тяхната цивилизация — период, обхващащ три хилядолетия. Там имаше храмове на Сети I и сина му Рамзес II, там бяха и едни от най-ранните светилища на Египет.

Джак вече бе виждал Мистерията на кръговете, но нямаше ни най-малка представа какво означава тя.

pic.11_belegkite_na_Magiosnika.png

Други неща обаче бяха напълно нови за него.

Великата машина.

Шестте стълба. Възможността те да са нешлифовани диаманти му се стори крайно интригуваща.

Загатнатите препратки към „яйцата на Фаберже“, Великден и потъването на „Титаник“ в долната част на листа… е, това вече бе крайно озадачаващо.

И разбира се, необичайните чертежи, „разхвърляни“ по листа.

Уест реши да използва този лист като основа и продължи да чете.

На други места из бележките на Магьосника намери цифрови снимки на издялани в камък надписи на език, който не бе виждал от времето на мисията „Седемте чудеса“.

Беше древно писмо, известно като Словото на Тот — на името на египетския бог на знанието.

Мистериозен и непонятен, този език се противопоставяше на опитите да бъде разчетен дори от съвременни суперкомпютри. Но за клиновидните знаци се смяташе, че съдържат тайно древно познание.

Исторически погледнато, един-единствен човек на земята можеше да го чете: Оракулът на оазиса Сива в Египет. Това лице, по силата на някаква магия, се раждаше способно да чете Словото на Тот. Родословието на оракулите датираше от най-ранни времена, за да стигне до наши дни, и макар това да бе неизвестно за учителите на Лили и приятелите й в училище, тя бе една от наследниците.

Тя беше дъщеря на последния Оракул на Сива — гаден покварен тип, умрял скоро след раждането й.

Крайно необичайно за Оракул обаче, Лили имаше близнак. Както Джак бе открил по време на мисията „Пирамидион“, тя имаше брат, Александър — неприятно разглезено дете, — който също можеше да чете Словото на Тот. След онази мисия Александър бе отведен на уединено място в Ирландия, в графство Кери.

Джак накара Лили да му преведе някои от бележките в „книжката“ на Магьосника. Много от тях нямаха никакъв смисъл за него, а други бяха откровено озадачаващи: например в един от надписите се твърдеше, че древномесопотамският град Ур, знаменит с огромния си зикурат, бил точно копие на „Втория голям Храм светилище“, каквото и да означаваше това. Джак показа на Лили един открояващ се надпис на езика на Тот, който се намираше сред бележките на Магьосника:

pic.12_nadpis_na_ezika_na_Tot.png

Лили погледна подредените йероглифи, сви рамене и преведе текста моментално. В него се казваше:

С моята любима Нефертари

аз, Рамзес, син на Ра,

се грижа за най-свещения храм.

Ние ще бдим над него вечно.

Велики часови,

с третото ни око ние виждаме всичко.

— С третото ни око? — Джак се намръщи.

— Така пише тук.

— Нефертари е била любимата жена на Рамзес II — каза Джак. — И двамата заедно са бдели над най-свещения храм, каквото и да е това. Благодаря, фъстък.

Лили се усмихна. Харесваше й, когато я наричаше и така.

По-късно същата вечер външната врата на президентския апартамент се отвори и Лили се хвърли в ръцете на застаналия на прага мъж.

— Мечо Пух! Мечо Пух! Ти дойде!

Мъжът беше по-ниска и по-яко сложена версия на шейх Абас. Беше вторият син на шейха, Захир ал Анзар ал Абас, позивна Саладин, но прекръстен от Лили на Мечо Пух. Нисък, топчест, с буйна брада, той имаше глас, голям като сърцето му… а то бе много голямо.

Придружаваше го по-висок и по-слаб мъж, почти скелетоподобен: изключителен снайперист, някога известен като Стрелеца с лък, а сега — просто като Стреч, след като също бе прекръстен от Лили.

Евреин по рождение, Стреч някога беше агент на Мосад, но след известен… конфликт… с тях по време на търсенето на Пиримидиона, сега бе обявен за персона нон грата в Израел. Нещо повече, знаеше се, че заради действията му тогава Мосад е обявила награда за главата му.

Появиха се Зоуи и Скай Монстър, всички започнаха да се поздравяват и накрая извадиха Уест от кабинета му.

— А това е моят приятел Алби — каза Лили на Мечо Пух. — Гений с компютрите и в математиката.

— Приятно ми е да се запознаем, Алби — изгърмя Мечо Пух. — Надявам се намеренията ти по отношение на моята малка Лили да са почтени. Не, нека го кажа по друг начин: ако я разстроиш, момченце, ще те преследвам до края на земята.

— Ама ние сме само приятели. — Алби преглътна тежко.

Мечо Пух се усмихна, намигна на Лили и попита:

— И така, млади Алби, ще се присъединиш ли към нас в това начинание?

— Родителите на Алби в момента са в Южна Америка — обясни Лили — и не можем да се свържем с тях по телефона. Алби трябваше да ми гостува във фермата. Но ми се струва, че сега ще трябва да дойде с нас, където и да отидем.

— Е, Ловецо! — възкликна Мечо Пух. — Какво те мъчи сега?

— Възможно е да се окаже нещо много лошо, Пух, много, много лошо. Тартар е неутрализиран и някоя хора са готови на всичко, за да се доберат до Огнения камък. Едва се измъкнахме.

— Намерили са ви в Австралия?

— Да. Свиках среща, която трябва да призове обратно стария екип. Фъзи е последният. Той е на път от Ямайка.

— А Магьосника?

— Магьосника за момента е извън играта, но ми изпрати информация, която е достатъчна, за да започнем. С помощта на Лили успях да разшифровам някои от последните му открития.

Пух погледна Лили.

— Така ли? Колко езика станаха вече, дребосък?

— Пет, плюс езика на знаците.

— Браво, което момиче. Никога не спирай да учиш. Никога не преставай да шлифоваш уменията си. — Пух пак се обърна към Уест, вече сериозен. — Баща ми ти изпраща съобщение. Утре сутринта тук ще има представени и няколко нови страни. Някои, които не бяха сред първоначалните седем. Доколкото разбирам, започва да се разчува.

Уест се намръщи. Нещата се движеха прекалено бързо и то със скорост, върху която нямаше контрол. Струваше му се, че започват да му се изплъзват.

Извади няколко копия на петстраничното резюме, което бе намерил сред бележките на Магьосника, и ги раздаде на останалите.

— Това е изложението, което ще направя утре сутринта. Свързано е изцяло с труда на Магьосника. Запознайте се с него предварително. Така изумлението ви ще е по-малко. — Погледна ги всичките, неговите стари приятели, хора, с които бе създал здрави връзки по време на трудна, опасна и понякога изглеждаща напълно невъзможна мисия, и се усмихна. — Доволен съм, че отново сме заедно.

Срещата

Небостъргачът Бурж ал Араб

4 декември 2007

На следващия ден при пристигането на всяка делегация в президентския апартамент всички участници получиха петстраничното резюме.

Беше странен сбор от национални представителства.

От първоначалните седем нации, спонсорирали мисията на Уест по издирването на Златния пирамидион, сега присъстваха само четири: Австралия (Уест), Ирландия (Зоуи), ОАЕ (Мечо Пух) и Нова Зеландия (Скай Монстър).

Канадският представител — Магьосника — отсъстваше.

Испания, която бе загубила своя участник по време на първата мисия, бе отклонила поканата да изпрати нов представител. А представителят на Ямайка, Фъзи, закъсняваше — нещо нетипично за него.

— Все още чакаме Фъзи и няколко други — обяви Уест. — Така че, ако обичате, докато чакате, се запознайте с раздадения ви материал.

И те го направиха.

Материалът бе озаглавен: „Шестте камъка на Рамзес и Стълбовете на света…“.

ШЕСТТЕ КАМЪКА НА РАМЗЕС И

СТЪЛБОВЕТЕ НА СВЕТА

от професор Макс Епер,

Тринити Колидж, Дъблински университет

Мистерията на кръговете

Краят на света е тема, която ангажира вниманието на човечеството, откакто свят светува.

Според хиндуистите Вишну ще унищожи Земята. Християните се страхуват от Апокалипсиса, предсказан в последната книга на Библията. Самият свети Петър е написал: „Но близо е краят на всичко“.

Страхувам се, че може да се окаже по-близо, отколкото всички сме смятали.

Съюз на светлина и мрак

Малката ни планета не съществува в празно място.

Тя съществува в хармония със Слънцето и останалите планети на Слънчевата система.

Някои древни цивилизации са знаели за тези връзки: майте, ацтеките, египтяните и дори хората от неолита на територията на Великобритания — всички те са виждали в нощното небе повтарящи се неща.

И както самият аз открих за себе си по време ни Тартар през 2006, Земята е пряко свързана с нашето слънце.

Слънцето ни ражда живот. То осигурява нужната за фотосинтезата светлина и топлината, позволяваща на човешките ни тела да съществуват, без кръвта във вените ни да замръзне или да закипи.

Ситуацията обаче е доста по-деликатна, отколкото много хора съзнават.

Ако перифразирам китайския философ Лао Дзъ, нищо не съществува само за себе си. За да съществува живот, трябва да има баланс. Балансът предполага хармоничното съществуване на две неща, което философите наричат „дуализъм“.

Не само е нужно от всичко да има по две — мъж/ жена, топло/студено, светлина/тъмнина, добро/лошо, — но и вътре в доброто трябва да има малко лошо, точно както и в лошото трябва да има малко добро. Това е най-добре изразено в прословутия тайджиту — „ин и ян“.

Какво означава тази концепция за дуализма в контекста на слънчевата ни система? Означава следното: Слънцето не съществува само.

То има близнак, обратна страна. Невидимо тяло от тъмна материя, известно като „поле с нулева енергия“. Това сферично поле се носи по периферията на нашата Слънчева система като масивна черна дупка, в която се съдържа не толкова негативна енергия, а по-скоро няма никаква енергия. То поглъща светлината. То е невероятно студено и разлага кислорода на молекулно ниво. Накратко казано, то представлява разновидност на енергия, която е анатема за познатия ни живот.

И ако това поле с нулева енергия — това Тъмно слънце, ако предпочитате — нахлуе във вътрешността на нашата Слънчева система, това ще унищожи целия живот на Земята.

Обърнете внимание на изображението в началото на този материал. Това представлява стенен надпис, открит в Абу Симбел в Египет, но намерен още в Нюгрейндж, Ирландия, и в Перу в Южна Америка.

Нарича се Мистерията на кръговете.

Бърз поглед върху него води наблюдателя до заключението, че това е изображение на Слънчевата система, като в центъра се намира Слънцето, заобиколено от девет планети.

Само че не е така.

Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че Мистерията на кръговете съдържа десет планети, обикалящи около Слънцето в центъра. На рисунката има също — донякъде необяснимо — странно черно кълбо, намиращо се извън орбитите на десетте планети, равно по размер на Слънцето в центъра.

Аз мисля, че Мистерията на кръговете наистина е изображение на Слънчевата система, но не както я виждаме днес. Това е картина на Слънчевата система такава, каквато е била преди много години.

Забравете планетите за момент и задръжте поглед върху черното кълбо, реещо се извън кръговете.

Това е фокусът на нашето разследване.

Защото то изобразява тъмния близнак на нашето слънце, който сега се приближава и носи разрушение.

Машината

Но ние разполагаме и с механизъм да избегнем разрушението.

За нещастие знанието, нужно за спасението ни — за работата на тази Машина, — което е било притежание на древните, отдавна е загубено поради войни, преследвания на вещици и холокости.

Обаче през историята е имало велики мъже и жени, притежавали частици от това знание: Лао Дзъ и най-знаменитият му ученик Конфуций, могъщият фараон Рамзес II и неговият жрец строител Имхотеп II. Клеопатра VII — обречената египетска царица, великият вожд на майте Пакал и в по-късни времена Исак Нютон, който маниакално търсел тайните на алхимията.

В техните писания има една обща черта. Машината е представена по следния начин:

Какво точно обаче означава това изображение остава тайна.

Шестте камъка на Рамзес

Един от най-впечатляващите индивиди, които са знаели за Машината, е Рамзес II — най-великият сред фараоните, по-велик дори от Хеопс, строителя на Голямата пирамида, — оставил ни най-много информация за нея и всъщност дал ключа за разрешаване на загадката.

Шестте свещени камъка.

Шестте камъка, които в негова чест, днес наричаме Камъните на Рамзес, са:

1. Философският камък

2. Олтарният камък от Храма на тъмния близнак на Ра (Стоунхендж)

3. Двете плочи на Тутмос

4. Жертвеният камък на майте

5. Прорицателският камък на Южното племе (Делфи)

6. Чашата на Рамзес II

В своя храм в Абидос, намиращ се в отдалечено кътче на Южен Египет — но не толкова далече от знаменития му списък от 76 фараона, изписани на стена, — Рамзес е оставил плоча, на която се говори за Шестте пътеводни камъка на тъмния близнак на Ра.

Макар да не е невъзможно Рамзес да е виждал всички тези камъни, това изглежда малко вероятно. Смята се обаче, че е имало период, когато и шестте камъка са се намирали в Египет, дори този от Стоунхендж и другият — на майте. Каквато и да е истината, Рамзес, изглежда, е притежавал някакво допълнително познание за тях и от всички фараони единствен той оставя писмено доказателство за това знание.

Тези пътеводни камъни, казва той, „заченати някога от Са-Бенбен“, щели да ни осигурят „нужната мъдрост“, когато „тъмният близнак на Ра се върне, за да си отмъсти на света“.

Както можете да си представите, в продължение на много години тази фраза озадачавала египтолозите. Ра е Слънцето. Но кой или какво тогава е „тъмният близнак на Ра“? Друго слънце?

Откриването му стана възможно само благодарение на техническото развитие на съвременната астрономия: тъмното слънце в момента се приближава към слънчевата ни система.

Но какво стои зад Шестте камъка на Рамзес? Защо Рамзес ги е нарекъл „пътеводни“?

Отговорът е съвсем прост: те ни водят до Машината.

А Машината спасява нашата планета.

Ние смятахме, че проблемите ни свършват с издигането на Пирамидиона на върха на Голямата пирамида, но се оказа, че изобщо не е така, понеже с това само сме изпълнили едно от предварителните условия за основното събитие: зареждането на Са-Бенбен.

Сега Са-Бенбен е зареден от Слънцето. По този начин е готов за взаимодействие с Шестте. Аз смятам, че когато Са-Бенбен започне да взаимодейства с всеки от Шестте камъка, съответният камък ще ни позволи да надникнем по уникален за него начин в приближаването на Тъмното слънце и в спасителната за Земята работа на Машината.

Близо е краят на всичко…

… но още не е настъпил.

Някъде се затръшна врата. Събраните делегати вдигнаха поглед от материала, който четяха.

— Аха! Синът ми! — Шейх Абас скочи от мястото си и прегърна симпатичния младеж, който бе влязъл в помещението.

Това бе капитан Рашид Абас — командир на елитния Първи десантен полк на ОАЕ. Първородният син на шейха бе изключително симпатичен: твърда, сякаш изсечена от камък челюст, мургава арабска кожа и тъмносини очи. Позивната му също звучеше величествено — Ятагана на Аллах, макар да го наричаха само Ятагана за по-късо.

— Татко — каза той и прегърна Абас. — Извинявам се за закъснението, но трябваше да изчакам моя приятел.

И посочи придружителя си, който бе влязъл почти незабелязано и бе останал в сянката на Ятагана. Беше фин акуратен човек с плешива глава и подчертано дълъг нос. Неспокойният му поглед обгърна стаята, попиваше всяка подробност. Изглеждаше и се държеше като невестулка — напрегнат и неспокоен, подозрителен.

— Татко — продължи Ятагана, — позволи ми да ти представя Абдул Рахман ал Сауд от кралство Саудитска Арабия и по-точно от тяхната високоуважавана Кралска разузнавателна служба. Позивната му е Лешояд.

Лешояда се поклони на шейх Абас — ниско и бавно.

Лили не хареса Лешояда от пръв поглед. Поклонът му бе прекалено нисък, твърде раболепен, ненужно подчертан.

Що се отнася до Ятагана, тя го бе виждала един-два пъти и бе забелязала, че Мечо Пух се отдръпва в мига на появата на своя красив по-голям брат — сега направи същото. Според Лили самото присъствие на красивия елегантен брат потискаше по-младия и пълен Мечо Пух, което допълнително я караше да не харесва Ятагана.

Джак също бе обезпокоен, но по-различни причиня Беше очаквал Ятагана, но не и появата на саудитския шпионин като първи от непоканените гости на шейх Абас.

— Лешояда? — попита той. — Да не става дума за Кървавия лешояд, станал известен покрай затвора Абу Гариб?

Лешояда видимо замръзна. Както и Ятагана.

По време на официалното разследване на варварщината в печално известния иракски затвор се бе разбрало, че агенти на саудитското разузнаване са провеждали изтезанията, в които на американските войници бе забранено да участват. Изтезанията, извършвани от един от тези агенти, били толкова брутални, че агентът заслужил прозвището Кървавия лешояд.

— Посетих затвора на няколко пъти, капитан Уест — тихо отговори Лешояда, без да отмества погледа си от очите на Уест, — но не по времето на тези ужасни престъпления.

— Готов съм лично да гарантирам за този човек — раздразнено се намеси Ятагана. — Заедно с него сме изживели доста неща по време на двете войни в Залива и още повече между войните. Слуховете за Абу Гариб са безпочвени лъжи. Той е практически мой брат.

Лили видя, че при тези думи Мечо Пух сведе поглед.

Лешояда отново се обади:

— Нося информация, за която съм уверен, че ще бъде полезна на вас и вашата кауза. Например… знам какви са плановете на китайците.

Това привлече вниманието на Уест.

— Така ли?

Телефонът иззвъня. Зоуи вдигна слушалката и се обърна към Уест:

— Джак. Обажда се мениджърът на хотела. Казва, че долу има двама души, които искат среща с теб. Американци.

След малко вратата на апартамента се отвори и на прага застанаха двама мъже: единият висок и сивокос, с костюм, вторият — по-млад, облечен в обикновени дрехи, които не можеха да скрият физиката му на добре трениран военен.

Шейх Абас позна по-възрастния.

— Аташе Робъртсън? Какво правите тук?

Джак остана да стои на пътя на двамата американци към вътрешността на помещението.

— Имената. Веднага.

По-възрастният не трепна дори за миг.

— Капитан Уест, казвам се Пол Робъртсън и съм специален аташе на американския посланик в Обединените арабски емирства. Това е лейтенант Шон Милър от американската морска пехота, позивна Астро. Тук сме във връзка със… загрижеността… на нашата страна от определени действия на китайците, както чисто военни, така и в сферата на археологията, и да изразим надеждата си да ви помогнем по някакъв начин.

„Специален аташе — помисли си Джак, — разбирай «агент на ЦРУ»“.

Личните отношения на Джак със Съединените американски щати бяха до известна степен напрегнати. Мисията му, имаща за задача да се открият седемте чудеса на древността, беше в пряко противоборство с групата „Колдуел“, в която участваха влиятелни американци и която по онова време се бе ползвала с доверието на президента. Всичко това бе довело до няколко смъртни случая, сред които на скъпи за Джак хора.

Робъртсън остана безстрастен, беше ясно, че е изключително хладнокръвен човек.

— Знаем например къде китайците държат вашия приятел професор Епер.

Джак веднага отстъпи встрани.

— Влезте и седнете.

В точно същия този момент голям транспортен „Боинг“ 767 без прозорци излиташе от международното летище на Дубай.

На едната му страна бе изписано „Трансатлантик Еър Фрайт“.

В документите на пилота пишеше: капитан Ърл Макшейн.

Така в президентския апартамент на Бурж ал Араб седяха представители на шест нации: Австралия, Ирландия, Нова Зеландия, Емиратите, Саудитска Арабя и Съединените щати.

— Всички сте прочели документа за начално запознаване — започна Уест. — Ето сега и превод на надписа, който Магьосника ми прати от Китай малко преди да го пленят китайските военни.

Уест раздаде на всички нов материал от три страници. Първият лист съдържаше споменатия превод:

ПРИСТИГАНЕТО НА УНИЩОЖИТЕЛЯ НА РА

ПРИСТИГАНЕТО НА УНИЩОЖИТЕЛЯ НА РА

ЩЕ ОЗНАМЕНУВА ПУСКАНЕТО# НА ВЕЛИКАТА МАШИНА##,

А С НЕЯ И ИЗКАЧВАНЕТО НА СА-БЕНБЕН.

ВЪЗВЕЛИЧАЙ СА-БЕНБЕН.

НЕКА Е БЛИЗО, НЕКА Е СКОРО,

ЗАЩОТО ЕДИНСТВЕН ТОЙ ВЛАСТВА НАД ШЕСТТЕ,

А САМО ОВЛАСТЕНИТЕ ШЕСТ МОГАТ

ДА ПОДГОТВЯТ СТЪЛБОВЕТЕ,

ДА ТЕ ОТВЕДАТ ДО ХРАМА И ТАКА

ДА ЗАВЪРШАТ МАШИНАТА

ПРЕДИ ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ###.

НО БЛИЗО Е КРАЯТ НА ВСИЧКО.

НЕЕДНОЗНАЧНИ ТЕРМИНИ:

# „започване“, „запускане“, „стартиране“

## „механизъм“, „свят“

### „завръщане“

СЪОТВЕТСТВИЕ СЪС ЗАПИС:

XR: 5–12 Частично възстановен надпис, намерен в манастира Жоу-зу, Тибет (2001)

Уест продължи:

— Както ще видите, в разшифровката се споменава за Великата машина и значението на Са-Бенбен. „Второто пришествие“, за което също става дума, се отнася до пристигането на Тъмното слънце.

— Това Тъмно слънце или Звезда, този приносител на Апокалипсиса… защо астрономите досега не са го забелязали? — поинтересува се шейх Абас.

— Според Магьосника — обясни Уест — то съществува само в неизвестен на човечеството спектър на светлината, така че няма как да го видим през нашите телескопи, в който и да е от известните ни спектри, например инфрачервения, ултравиолетовия или ултравиолетовия. Неговото наличие е засечено само благодарение на това, което то блокира за погледа ни… От онова, което знам, то като че ли обикаля в периферията на Слънчевата система по свръхиздължена елиптична орбита. Когато се приближи, а това става много рядко, веднъж на шест милиона години, движението на Юпитер го скрива от нас и за наше щастие блокира убийственото му излъчване. Но дори това да не ставаше, простото наблюдаване на Тъмното слънце би било невъзможно… Във всеки случай то отново се намира близко и този път — поне така изглежда — ще се покаже иззад Юпитер, така че има предпоставки нещата да загрубеят. Този път постоянно излъчваната от него нулева енергия ще залее планетата ни и ще убие всякакъв живот на нея… ако не възстановим тази Машина. Машината, изглежда, излъчва неутрализираща енергия, която противодейства на потока от Тъмното слънце и по този начин спасява Земята. Както може да се очаква, отговорът е в баланса, хармонията.

— Господи, Джак — не се сдържа Зоуи, — чуй се само какво говориш. Сериозно ли ни убеждаваш, че съществува някакво зло небесно тяло, което има за цел да унищожи Земята?

— Не е зло, Зоуи. То е такова, каквото е. Наречи го антивещество. Наречи го сингуларност или движеща се черна дупка. В крайна сметка това е празно място с отрицателна енергия. Плътна движеща се дупка във въздуха. Не е зло и не ни мрази. Просто сме на пътя му.

Обади се Стреч:

— И все пак някъде, някога, някой е построил тук на Земята, Машина, която по някакъв начин е свързана с това Тъмно слънце. За висша технология ли говориш, Джак? Извънземна технология?

Джак наведе глава.

— Не знам. Магьосника не казва нищо по този въпрос.

Лешояда вметна цитат:

— „Всяка достатъчно развита технология е неотличима от магия“ — Артър Кларк.1

— И как ще построим наново тази Машина? — попита шейхът, деликатно напомняше на всички да говорят по същество. — И защо китайците толкова силно желаят да направят това сами? Струва ми се, че дори за тях би трябвало да е напълно ясно, че най-сигурният начин да се постигне успех е чрез глобална коалиция.

— Както винаги, повелителю, вие стигнахте до същността на проблема — отбеляза Джак. — Моля обърнете на втора страница.

Всички се подчиниха. Там имаше фотокопие на резюмето на Магьосника.

pic.11_belegkite_na_Magiosnika.png

Уест насочи вниманието им към центъра на страницата:

— На първия ви въпрос. — И погледна шейха. — Как да построим наново Машината? Забелязахте ли шестте Стълба и описанието им от Магьосника като „нешлифовани диаманти с форма на паралелепипед“. На друго място в бележките си той споменава, че всеки от тези Стълбове е с размерите на тухла. Казва освен това, че…

— Диамант голям колкото тухла? — недоверчиво го прекъсна Ятагана. — Дори само един такъв би бил по-голям от Кулинан — най-големия намиран някога диамант. Да не говорим, че би бил безценен. А ти твърдиш, че има шест такива.

— Да, шест. Магьосника уточнява още, че всеки от тях трябва да бъде „пречистен“ с помощта на Философския камък, преди бъде сложен в Машината, като дори стига дотам да заяви, че това трябва да стане „както от Са-Бенбен, така и от Философския камък! Те имат централно значение за всичко“… Аз виждам задачата така: за да се построи Машината, трябва да сложим шестте Стълба — „пречистени“ от Философския камък — на мястото им в тази загадъчна всемогъща Машина… Което ни води до втория ти въпрос, Абас: защо Китай иска да постигне това сам? Искат да го направят, понеже, каки то изглежда, онзи, който постави Стълб в Машината, ще бъде възнаграден… Вие виждате изброените от Магьосника награди: знание, топлина, зрение, живот, смърт и власт. Какво точно представляват те, аз не мога да кажа. Допускам, че Магьосника знае, но в бележките му не се съдържа нищо конкретно по този въпрос. Но като се има предвид онова, което китайците вече направиха — че са пленили Магьосника в Китай и се опитаха да вземат от мен Са-Бенбен, — имам чувството, че тези награди дяволски си заслужават.

Уест хвърли поглед на двамата американци — Робъртсън и Астро.

— Не съм посветен в резултатите от проучването, проведено от моята страна по този въпрос, така че няма никакъв смисъл да ме питате — каза Робъртсън. — Но, да, по принцип Съединените щати не изгарят от желание да позволят на Китай да се сдобие с описаните от вас блага.

— Скоро ще искаме да говорим с някой ваш сънародник, който знае повече за споменатите от вас резултати — натърти Уест.

— Момент, момент, момент — намеси се Зоуи. — Да се върнем на нещо за момент. Шестте камъка на Рамзес плюс Са-Бенбен ни дават информация за тази Машина. Философският камък, след като бъде зареден от Са-Бенбен, „прочиства“ шестте Стълба, които след това трябва да бъдат сложени в Машината. Но какво представлява самата Машина? И колко голяма би могла да е тя?

Уест почука с пръст върху стилизираното изображение на Машината:

pic.7_mashinata.png

След като бе чел в продължение на два дни бележките на Магьосника, той бе размишлявал върху Машината доста време, както и върху горното изображение и драсканиците на Магьосника около него.

Накрая каза:

— Магьосника не разкрива какво е Машината или колко е голяма. Но аз имам теория.

— И?

Уест се обърна към Зоуи.

— Мисля, че Машината е другото име на нашата планета. — И посочи изображението. — Този кръг символизира Земята. Тъмните триъгълници са площадки, разположени по Земята — шест площадки, където — подходящо „пречистени“ или активирани — трябва да бъда сложени шестте Стълба, което ще възстанови Машината в работещо състояние, преди Тъмното слънце да излъчи фаталния си импулс.

— Мили боже… — каза някой.

— Да — съгласи се Джак. — И ако не построим тази Машина за нужното време, планетата ни ще бъде унищожена. Повярвайте, краят на света действително се задава.

Шейх Абас въздъхна:

— Краят на света…

Огледа стаята и видя, че американецът Робъртсън не е впечатлен от заключението на Джак — впрочем същото се отнасяше до Ятагана и саудитския му партньор Лешояда.

— Спомнете си, че Магьосника споменава за черното кълбо, изобразено в Мистерията на кръговете. Изказва предположението, че това е тъмна звезда — близнак на нашето Слънце, негова противоположност. Споменава още, че Мистерията на кръговете изобразява Слънчевата система с десет планети вместо с девет.

— Да…

— Днес Слънчевата система се състои от девет планети и астероиден пояс между Марс и Юпитер — продължи Джак. — Но е възможно невинаги да е било така. По-нататък в статията си Магьосника стига до извода, че астероидният пояс между Марс и Юпитер някога е бил малка планета, не много по-различна от нашата. Така… Ако на това място някога е имало планета и тя е била унищожена, парчетата от нея биха образували именно нещо като астероидния пояс, който днес наблюдаваме между Марс и Юпитер. — В стаята се бе възцарила абсолютна тишина. — Да — каза Джак, сякаш четеше мислите им. — Онова, което ни застрашава днес, вече се е случвало в миналото.

— Дами и господа — продължи той, — трябва да обединим ресурсите си и да се борим срещу тази заплаха, жизненоважно е да възстановим Машината, преди да се Доближи Тъмното слънце… За беда в момента липсват много парчета от пъзъла, например кога ще пристигне Тъмната звезда, което на свой ред определя срока, в който трябва да бъде възстановена Машината. Магьосника знае много от отговорите на тези въпроси, но аз предполагам, че и вашите учени знаят поне някои на тях. Да не говорим за възнаграждението и интереса на Китай в създалата се ситуация, каквото и да им е известно. — Джак помълча и огледа събралите се. — Искам да знам какво мисли всеки един от вас.

Възцари се тишина. Беше време някои хора да разкрият тайните си.

Някой се изкашля.

Беше саудитският шпионин, Лешояда:

— Моята фамилия, домът Сауд, притежава един от описваните от теб Стълбове — каза той. — Това действително е огромен нешлифован диамант с форма на паралелепипед, полупрозрачен, но спиращ дъха с великолепието си. Имаме го от поколения и го държим на сигурно място. Два други идентични диамантени Стълба се държат от два велики европейски дома — Сакс-Кобург-Гота и Олденбург. За останалите три обаче нямам никаква представа.

— Благодаря — отвърна Джак.

Беше ред на американския „аташе“ Робъртсън.

— Упълномощен съм да разкрия, че Съединените американски щати притежават един от описваните от вас камъни на Рамзес — Жертвения камък на майте. Упълномощен съм още да направя този камък достояние на всяко международно усилие, насочено срещу ефекта от наближаващото Тъмно слънце.

Имаше и други не толкова съществени разкрития, но в крайна сметка се разбра, че най-големият източник на важна информация по въпросите на Машината, Камъните и Стълбовете си остава професор Макс Т. Епер.

— Трябва да си върнем Магьосника от китайците — каза Джак. — Господин Робъртсън, време е да платите таксата за влизане.

— Професор Епер е в затвора Синтан, на отдалечено планинско място в провинция Съчуан, Централен Китай — каза Робъртсън. — Категоризиран е като затворник Клас Д — крайно ценен, но подлежащ на динамичен разпит.

— Искате да кажете с изтезания — уточни Мечо Пух.

Ятагана допълни:

— Освен всичко друго Синтан е и крепост. Никой, който е влизал в него непоканен, не е излизал жив.

— Е, тази статистика е на път да се промени — сурово каза Уест.

Лешояда подкрепи Ятагана:

— Човек не може просто ей така да влезе в крилото за изтезания на Синтан и да си тръгне, сякаш нищо не се е случило. Говорим за укрепена… непревземаема сграда.

Робъртсън сметна за уместно да заяви официално:

— Съединените щати биха имали сериозни възражения срещу участието ни във враждебен спрямо Китай акт, особено такъв, който може да се възприеме като форма на агресия. Ако присъстващият тук лейтенант Милър би бил пленен при участие в такава акция, този факт ще намери място на челните страници на всички сериозни вестници по света…

— Тогава не участвайте — спря го Стреч с нескривана неприязън от другия край на стаята. Ветеран от първата мисия, Стреч се отнасяше с подозрение към всички привидно добронамерени натрапници.

— Ще решаваме проблемите, като възникнат — каза Джак. — Има ли още нещо? Някой да има да предложи още нещо?

Всички мълчаха.

Срещата беше приключила…

И изведнъж във въздуха се вдигна ръка — плахо, неуверено. Мъничка ръчичка — в дъното на стаята.

Алби.

Пол Робъртсън се обърна и каза:

— Е, добре, щом е ред на въпросите от деца, аз съм дотук. Имам по-важна работа.

Джак обаче не бе толкова пренебрежителен. В действителност той смяташе, че Алби е наистина смел, за да вдигне ръка, особено в тази компания.

— Какво има, Алби?

— Мисля, че мога да помогна с нещо от страницата на Магьосника — каза момчето, като си помагаше с жестове.

— И какво по-точно? — Джак се изненада, че Ал използва жестомимика, още повече че тук не се налагаше.

— Ето тук — каза Алби. — Където казва „Потъването и изплуването на «Титаник» (дек. 2007)“. Това не се отнася до кораба „Титаник“. Става дума за залязването и изгряването на Титан — луната на Сатурн — зад Юпитер, Това е използван от астрономите жаргон: „потъване на Титаник“ и „изплуване на Титаник“. Събитието е доста рядко наблюдавано, но когато Юпитер и Сатурн са подравнени — а това ще се случи отново следващия март, — става два пъти седмично.

— И кога по-точно ще бъдат Земята, Юпитер и Сатурн отново подравнени? — попита Зоуи.

Алби сви рамене и отвърна:

— Може би след триста-четиристотин години.

— Това е важно уточнение — отбеляза Абас.

— Несъмнено — съгласи се Джак и хвърли поглед на Алби… той го гледаше втренчено, право в очите. После направи бързо знак „Има още нещо“.

Джак кимна едва забележимо — „По-късно“ — и каза:

— Благодаря ти, Алби. Помогна ни много с това уточнение — надявам се Магьосника скоро да ни го разясни допълнително.

Седналата до Алби Лили гордо бутна с рамо своя приятел.

В този миг се случиха едновременно две неща: на вратата се позвъни и телефонът на шейх Абас иззвъня. Старият шейх отговори с тих глас:

— Да…

… а Джак отиде да отвори вратата.

Там чакаше камериер: носеше за Джак пакет… кутия от модна шапка. Върху нея имаше картичка: „За Джак Уест. От Ямайка“.

Джак отвори кутията и като видя съдържанието й, се вкамени от ужас. Лицето му пребледня.

— О, Фъзи…

В кутията имаше отрязана човешка глава.

Беше на приятеля му от Ямайка и ветерана от мисията „Пирамидион“ — В. Дж. Уедърли, позивна Фъзи.

В същия момент Абас смръщено каза по телефона:

— Обади се на хотела. Да се евакуира. Веднага!

Всички се извърнаха към него. Брадатият шейх затвори телефона и каза високо:

— Трябва незабавно да напуснем сградата. Всеки момент в нея ще се забие самолет.

Джак примигна и бързо затвори кутията, преди някой друг да е видял какво има в нея.

Прозвуча сирена.

В хотела се обявяваше тревога.

Започнаха да мигат червени светлини, а по вътрешната аудио система се разнесе глас, който първо на арабски, а след това и на английски съобщи: „Умоляваме всички гости да се евакуират от хотела. Това не е учение. Умоляваме всички гости да напуснат хотела и да се съберат на паркинга“.

Гласът продължи на други езици.

В този момент зазвъняха много телефони.

Първо този на Робъртсън, след това на Лешояда.

— Какво става? — обърна се Джак към Абас.

Лицето на шейха беше мъртвешки бяло.

— От международното летище съобщили, че някакъв самолет се отклонил от регистрирания полетен план и напуснал въздушния си коридор. Сега се насочва към нас… към тази сграда.

Джак замръзна.

— Това не може да е съвпадение. Всички навън! Бързо! Среща при „Халикарнас“. Действайте!

Всички напуснаха стаята… Абас бе буквално изнесен от телохранителите си. Робъртсън излезе сам. Астро остана и се обърна към Джак:

— С какво мога да помогна?

Джак обаче вече бе поел нещата в ръцете си:

— Зоуи! Мечо Пух! Изведете децата! Аз отивам да вземе нещата на Магьосника. Стреч, помогни ми. Лейтенанте — обърна се той към Астро, — и вие можете да помогнете. Трябват ми двама.

С тези думи Джак машинално погледна през широкия панорамен прозорец на президентския апартамент.

И челюстта му увисна.

Един транспортен „Боинг“ 767 се насочваше по курс, който свършваше право в небостъргача Бурж ал Арав.

— Сега вече я закъсахме… — прошепна той.

Макар вписаният в полетния план пилот да беше Ърл Макшейн, в кабината изобщо не бе той. Там седеше самотник, подготвен да умре. И за него това бе въпрос на чест.

Боингът се бе прицелил точно в небостъргача.

Хората в хотела тичаха във всички посоки.

Всички асансьори бяха претъпкани до краен предел. Стълбището за евакуация в случай на пожар бе пълно с тичащи надолу гости, някои във фракове, други по пижами.

От хеликоптерната площадка на покрива се отлепи хеликоптер и се отдалечи от обречената сграда.

Оповестителната система гърмеше: „Това е истинска тревога. Умоляваме всички гости незабавно да напуснат хотела…“

Зоуи и Мечо Пух изскочиха от стълбищната шахта във фоайето, хванали Лили и Алби за ръка.

— Това е лудост — прошепна Зоуи. — Просто лудост.

После изскочиха навън под утринното слънце, повлечени от тълпата.

Джак, Стреч и Астро бяха останали в президентския апартамент.

Бързо събираха багажа в няколко големи сака, обръщаха основно внимание на бележките на Магьосника.

Щом се увериха, че не са пропуснали нищо важно, изскочиха от апартамента; обърнаха се за последен път към прозореца — самолетът видимо растеше, приближаваше с всяка секунда.

После пропадна под нивото на прозореца и в следващия миг Джак усети как цялата сграда се разтърсва по Пачин, който си пожела никога повече да не изпитва.

Ускоряващият боинг се заби в небостъргача Буржал Араб на около една трета от височината му, смяташ отгоре надолу, т.е. около петдесетия етаж.

Целият самолет избухна в огнена топка, превърна се в пламтящ метеор, който изхвърли огнен език от другата страна на величествената сграда.

Сградата се разтресе, разлюля се и изплю нагоре колона дим. Гледката поразително напомняше за ужасния последен миг преди рухването на небостъргачите на Световния търговски център на 11 септември 2001 година.

— Откъснати сме! — извика Стреч от стълбищната площадка. — Не можем да слезем по стълбите!

Уест се извърна. Светът около него в буквалния смисъл на думата се рушеше. Небостъргачът се поклащаше. Покрай прозорците се издигаше димна стена, която скри слънцето.

— Нагоре — реши той. — Отиваме нагоре.

След няколко минути тримата изскочиха на хеликоптерната площадка на обхванатия от пламъци Буря ал Араб.

Пред тях се разкриваше гледка на крайбрежната ивица на Дубай — абсолютно равната пустиня се срещаше с водите на Персийския залив. Слънцето бе кървавочервено и забулено от дим.

— Това е абсурдно! — изкрещя Астро.

— Добре дошъл в моя свят — извика в отговор Уест и отвори вратите на малкото сервизно помещение в края на площадката.

Изведнъж сградата се наклони. Носещите елементи оглушително изскърцаха.

— Ловецо! Няма време! — извика Стреч. — Хотелът всеки момент ще рухне.

— Знам! Знам! — Уест продължаваше да рови в малкото помещение. — Ето!

И хвърли през вратата нещо в ръцете на Стреч — някаква раница.

Беше парашут.

— Стандартни мерки за безопасност по отношение на хеликоптерна площадка, намираща се на тази височина — обясни Уест и се измъкна с още два парашута. Хвърли единия на Астро. — Още веднъж добре дошъл в моя свят.

Затегнаха коланите на парашутите и изтичаха към края на площадката. Нямаше перила, а височината бе замайваща — цели осемдесет етажа над земята.

Стоманеният скелет на сградата изкрещя предупредително. Въздухът около тях започваше да трепти от горещината. Всеки момент щяха да рухнат…

— Скачайте! — викна Уест.

И те го направиха — скочиха едновременно от горящата сграда…

… миг преди горната третина на Бурж ал Араб да прекъсне връзката си с останалата част на небостъргача и да падне!

Величествената игла, хеликоптерната площадка и горните двайсет етажа се наклониха като едно цяло и паднаха на една страна като в каданс, огънаха се на мястото, където се бе разбил самолетът, преди да се откъснат напълно и да полетят надолу, сякаш преследвайки трите фигурки, които бяха скочили само миг преди това.

Но в следващата секунда над фигурките разцъфнаха куполите на парашутите и смелчаците умело се насочиха встрани от пъкъла. След няколко секунди се разнесе оглушителният грохот на стоварващата се върху земята горна част на изящния допреди малко най-красив хотел на света.

Невероятната гледка щеше да се появи във всички вестници по света на следващия ден, редом с изображенията на обезглавения небостъргач.

За извършител бе обявен самотникът Ърл Макшейн, който изгарял от желание за мъст след катастрофата на 11 септември. По дяволите, той дори беше писал до местния си вестник след трагичната дата и бе призовал за възмездие.

Така че в един момент явно бе решил да вземе нещата в свои ръце и да отмъсти на една ислямска страна по абсолютно същия начин, по който ислямските терористи бяха атакували Америка: чрез забиване на самолет в най-големия им и най-известен небостъргач.

За щастие — и това бе съобщено от всички вестници — благодарение професионализма на хотелския персонал, на безукорната процедура по евакуация и бързото реагиране на съобщението от летището за отклонилия се самолет, кошмарната атака не бе отнела нито един човешки живот.

Всъщност единственият живот, който Ърл Макшейн бе успял да отнеме, бе неговият.

Естествено в часовете след събитието бе спрян целият въздушен трафик.

Небето над Емирствата остана празно през цялото следващо денонощие. Нямаше нито един полет.

Не, имаше един.

На един самолет бе дадено разрешение да излети от строго охранявана самолетна писта в периферията на Дубай.

Черен 747, който отлетя на изток… към Китай.

Първият самолет на следващия ден бе частен „Лиърджет“, собственост на Шейх Анзар ал Абас, и на борда му имаше трима пасажери — Зоуи, Лили и Алби.

След къс разговор между Уест и Алби на пистата на военната база предния ден беше взето решение екипът да се раздели на две, така че Зоуи и децата отлетяха в точно противоположната посока — към Англия.

Второто изпитание

Измъкването от Китай

pic.13_karta_Kitaj.jpg

Китай 5 декември 2007

5 дни преди първия краен срок

Въздушното пространство

над Югозападен Китай

5 декември 2007

„Халикарнас“ мина високо над Хималаите и навлезе в китайското въздушно пространство.

Черната му абсорбираща лъчите на радара боя и начупеният многостен на фюзелажа гарантираха, че няма да се покаже на екрана на нито една радарна система. Тези характеристики обаче не означаваха, че няма да бъде засечен от по-съвременна сателитна система за наблюдение.

Малко след излитането им от Дубай Джак се бе обърнал към двамата нови членове на екипа — американския десантник Астро и саудитския шпионин Лешояда:

— Окей, господа. Време е да ми разкажете каквото знаете. Темата е ясна — затворът Синтан.

Младият американски лейтенант отговори с въпрос:

— Сигурен ли си, че онова, което смятаме да направим, е разумно? — попита с основание. — Струва ми се, че се справяш отлично и без този… Магьосник. Защо не тръгнем веднага по следите на Камъните и Стълбовете? Магьосника може само да стане повод да изострим отношенията си с китайците.

— Аз знам само онова, което Магьосника ми е казал или е написал черно на бяло — отговори Джак. — Единствено необятните му познания по тази тема могат да ни дадат някакъв шанс да стигнем до успех. И дори само това съображение е предостатъчно да се изправим срещу китайците. Но… има и друга причина.

— И тя е?

— Магьосника е мой приятел — отсече Джак. „Точно както и Фъзи беше мой приятел, а ето какво му се случи. Господи…“

— И си готов да рискуваш живота ни и репутацията на нашите нации, за да спасим твоя приятел?

— Абсолютно. — Джак даже не примигна. Картината на главата на Фъзи в онази кутия не можеше да напусне съзнанието му. Това бе приятел, когото не бе съумял да спаси.

— Не мога да не призная, че подобна лоялност е забележителна — каза Астро. — А дали би рискувал по същия начин и за мен?

— Все още не те познавам толкова добре — откровено отговори Джак. — Ще ти кажа по-нататък… ако оцелееш. А сега — затворът.

Лешояда разгърна някакви карти и сателитни снимки, които беше донесъл от саудитското разузнаване.

— Китайците държат професор Епер и Танака в китайския затвор за изтърпяване на присъди в условия на принудителен труд Синтан, който спада към така наречената Категория 4 и се намира в отдалечения западен регион на провинция Съчуан… Сега, Синтан е специален затвор за политически затворници и такива изтърпяващи присъди при строг режим. Затворниците копаят тунели и работят на проходите, през които минава високопланинската жп система на Китай, каквато е например линията Цингхай-Тибет, известна още като Покрива на света. Китайците са най-добрите жп строители в света — построили са линии над, под и през най-планинските терени на планетата и много от тях свързват равнинните провинции с Тибет.

В този момент в разговора се намеси Ятагана — братът на Мечо Пух:

— Използват новите линии, за да залеят Тибет с китайски работници. Опитват се да заличат местните със самия факт на многочисленото си население. Това е просто нова форма на геноцид. Геноцид чрез помитаща емиграция.

Джак изгледа Ятагана. Беше просто невъзможно да е по-различен от по-младия си брат. Докато Мечо Пух бе закръглен, направо топчест, брадат и земен, Ятагана беше строен, гладко избръснат и с изтънчени маниери. Имаше бледосини очи, мургава кожа и оксфордски акцент — класически съвременен арабски принц. А и се бе изказал за китайското железопътно строителство в политически контекст.

— Във всеки случай — каза Лешояда — строежът на жп линии е опасна работа. Много затворници измират по време на този робски труд и биват погребвани направо в бетона. Епер обаче е отведен в Синтан, защото там има крило за разпит и снемане на показания.

— Килии за изтезания? — попита Уест.

— Килии за изтезания — потвърди Лешояда.

— Синтан е печално известен с крилото си за изтезания — намеси се Астро. — Последователи на Фалун Гонг2, протестиращи студенти, тибетски монаси. Всички те биват превъзпитавани, както се изразяват китайците, в Синтан. Истината е, че благодарение на необичайния си терен Синтан има уникалното местонахождение да бъде идеалният център за разпити. Разбираш ли, Синтан е построен върху не един, а два разположени в непосредствено съседство планински върха, известни като Рогата на дявола… Синтан Едно — основният затвор, е на основния връх и до него се стига по високопланинска жп линия, която влиза направо в затвора през огромен железен портал.

— Истински Аушвиц — подметна Стреч.

— Подобен, но не съвсем — подчерта Астро. — След като разтовари новопостъпилите затворници, влакът минава през цялата територия на основния затвор и излиза през друг портал от другата страна. Там линията минава по дълъг мост и едва тогава пристига в Синтан — по-малкия комплекс, където е крилото за изтезание разположено на другия връх. Линията влиза в Синтан Две през трети масивен портал и там свършва. Единственият изход от Синтан Две е отново през този портал.

— Като в Аушвиц — повтори Стреч.

— В този смисъл — да, така е, евреино — каза Лешояда.

Седящият наблизо Мечо Пух вдигна поглед и каза остро:

— Лешояде, аз те уважавам като приятел на брат ми. Бих искал да те помоля да уважаваш моя приятел. Той е известен като Коен, Стрелеца с лък или Стреч. Не го наричай отново „евреино“.

Лешояда се поклони ниско в знак на извинение и с бавна, премерена реч — в която имаше повече презрение, отколкото съжаление, — каза:

— Смирено моля за прошка.

Астро разчупи неловката тишина с допълнителна информация:

— Според нашите разузнавателни данни, китайците разполагат в Синтан с хеликоптер за преследване в случай, че някой от затворниците избяга.

— Какъв модел? — поинтересува се Джак, наклонил глава на една страна.

— Голяма шибана тежковъоръжена летяща машина „Хайнд“ — обясни Астро. — От онези, с които не ти се иска да се забъркваш. Капитан Уест, говори се, че затворниците в Синтан Едно чуват писъците на жертвите на изтезания в Синтан Две през цялата планинска клисура. Ако има място в Китай, където никой не би желал да бъде, това е Синтан Две. Никой никога не се е измъквал оттам жив.

— Никога?

— Никога — твърдо отговори Астро.

* * *

Този разговор бе проведен преди няколко часа.

Сега, докато навлизаха в китайското въздушно пространство, Ятагана влезе без почукване в кабинета на Уест и каза:

— Ловецо! Получихме нещо от американците. Разшифровка от АНС. Китайците преместват приятеля ти днес. След един час.

Уест скочи от креслото.

Новината не беше добра.

Никак не беше добра.

Магьосника и Танака щяха да бъдат преместени от Синтан 2 в Синтан 1. А оттам щяха да бъдат откарани с влак във Вушан. Съпровождани от тежка охрана. Присъствието им там се изискваше лично от полковник Мао Гонли.

— Кога? — попита Уест и тръгна към основния салон.

— Влакът тръгва от Синтан Две по пладне! — съобщи Астро от стола си пред главния пулт.

— Възможно ли е да са разбрали, че идваме? — попита Ятагана.

Уест си мислеше за абсолютно същото.

— Напълно е възможно — каза Лешояда. — След доста шумното напускане на Австралия от капитан Уест преди три дни и след вчерашния атентат в Дубай може да са заподозрели, че сме намислили нещо.

— Не вярвам китайците да допускат сериозно, че някой може да атакува Синтан — възрази Ятагана.

— Скай Монстър! — извика Уест към тавана. — Предполагаемо време на пристигане в Синтан?

По интеркома се разнесе гласът на Скай Монстър:

— Но косъм е, но мисля, че ще успеем да стигнем до пладне.

— Постарай се да стигнем — отново извика Уест.

Нещата се развиваха доста по-бързо, отколкото бе допускал. Беше разчитал да има повече време за планиране.

Отиде при централната маса и се загледа в картите на Астро — карти на планинския комплекс Синтан.

— Слабото им място е в прехвърлянето… мостът между Синтан Едно и Синтан Две. Там ще ги атакуваме.

— Мостът ли? — попита Астро. — Ти не чу ли, капитане? Въпросният мост е в очертанията на комплекса. Няма ли да е по-правилно да се опитаме да измъкнем Епер и Танака по-късно, когато вече пътуват във влака извън периметъра на комплекса?

Уест продължаваше да разглежда картите; в главата му вече се формираше план.

— Не… Тази отсечка от пътуването ще е под контрола на допълнителна охрана… може би военна част. Но за вътрешното прехвърляне ще използват само обикновена затворническа охрана. — Джак прехапа устна. — Няма да стане красиво… всъщност ще е доста грозно, ако изобщо сработи… но това е единственият ни шанс да ги измъкнем, стига изобщо да е възможно.

pic.14_zatvoryt_Sintan.jpg

Затворът „Синтан“

Провинция Съчуан,

Югозападен Китай

11:59

Двете сиви бетонни постройки бяха кацнали на съседните планински върхове като два замъка във фантастичен свят, извисени високо в облаците над суровата планинска пустош.

По-голямата постройка, Синтан 1, бе на шест етажа. Беше се разположила лениво на своя връх, издадеш над пропастта, сякаш някакъв бог бе пуснал отвисоко парче пластилин върху най-високата част. Построен изцяло от мръсносив бетон — комунистическия принос в архитектурата, — сградата имаше четири високи кули, забити в небето.

По-малката сграда, Синтан 2, се намираше южно от голямата си сестра. Тя бе само на три етажа и имали само една кула. По-компактният й размер я правеше да изглежда по-непристъпна, по-уверена в непристъпността си всъщност. Беше си живо доказателство, че не е нужно да си голям, за да вдъхваш страх.

Двете постройки бяха свързани с мост, дълъг почти километър — прехвърляше страховита планинска клисура, дълбока поне сто метра. Този ден клисурата бе затисната от ниски облаци, които се промъкваха из планината като река от бяла мъгла.

Потъналата в тишина — ако се изключеше свистенето на планинския вятър — сцена можеше да бъде възприета и като красива, ако не бе усещането на смърт и отчаяние, надвиснало над това място.

Точно в дванайсет по обяд големият железен портал на Синтан 2 се разтвори с грохот и се видя затворническият влак.

С черните си железни вагони и подсилените с решетки прозорци по всичките пет вагона на композицията с изключение на онези на локомотива, влакът наподобяваше озъбен брониран звяр. Задържан сякаш насила на прага на портала, той пуфтеше като бик и изпускаше пушек.

Затворниците вървяха към средния вагон на композицията.

Бяха с разпокъсани дрехи и превръзки на очите и едва влачеха окованите си крака. Впрочем и ръцете им бяха в окови. Бяха само двама — Магьосника и Танка.

Подкарваха ги строги надзиратели — дванайсет на брой, точно колкото се полагаше за вътрешно прехвърляне. Всички надзиратели знаеха, че в Синтан 1 ги чакат два взвода на китайската армия, готови да поемат затворниците за пътуването им извън затвора.

Магьосника и Танка бяха вкарани в третия вагон. Заключиха оковите на краката им в метални полупръстени, заварени към пода.

Плъзгащата се врата на вагона се затвори с трясък, разнесе се пронизително изсвирване и бронираният влак излезе през портала: приличаше на зло изчадие, изтръгнало се на свобода от дълбините на пъкъла.

Влакът започна късото си пътуване по моста — нищожен на фона на величествената планина — и в същия миг в небето над него се появиха два летящи обекта, които бързо пикираха, загубиха всякаква прилика с птици и се видя, че са… хора, и по-точно двама облечени в черно мъже с криле.

Джак Уест-младши се стрелна надолу със скоростта на куршум. На лицето му имаше кислородна маска, а на гърба — свръхлеки криле от въглеродно влакно, известни като „Гълуингс“3.

„Гълуингс“ бяха СВП — средство за внезапно проникване, — разработено преди много години от Магьосник за американската армия. Бързи, безшумни и трудни за откриване, те представляваха едноместни планери, но с малки двигатели на сгъстен въздух, позволяващи продължителен полет с постоянна скорост. Американската армия в крайна сметка се бе въздържала от използването им, но Магьосника бе задържал за себе си няколко прототипа и Уест ги държеше на „Халикарнас“ за подобни ситуации.

Редом с Уест, екипиран по същия начин, пикираше Стреч.

Двамата бяха въоръжени до зъби, препасани с множество кобури с пистолети, автомати и гранати, и — това се отнасяше до Стреч — с компактно изглеждащо противотанково устройство за изстрелване на ракети „Предатор“4

Влакът громолеше по високия мост.

На по-малко от километър от него се извисяваше грамадата на Синтан 1: жп линията опираше във високата 30 метра стена, единственият вход, през която бе внушителен железен портал.

Но докато влакът се носеше по моста, двете крилати фигури се спуснаха над него, полетяха хоризонтално над петте бронирани вагона и увиснаха над локомотива.

Появата им остана незабелязана дори от пазачите на Синтан 1 — за тях вътрешното прехвърляне на затворници не бе нищо повече от безинтересна рутинна процедура. В крайна сметка историята на затвора не познаваше такова нещо като успешно бягство. И поради тази причина никой нямаше за задача да наблюдава преминаването на влака.

В мига, в който се изравниха с локомотива, Уест и Стреч прибраха крилата и кацнаха меко отгоре му.

Трябваше да действат без забавяне. Влакът вече бе изминал две трети от късото разстояние и порталът на основния комплекс вече се виждаше съвсем ясно.

Уест извади двата си пистолета „Дезърт Игъл“, залегна на предницата на локомотива и стреля в двата прозореца на машинистите.

Прозорците се пръснаха на парчета и той се плъзна през единия и скочи на пода на кабината.

Машинистите изкрещяха изненадано и посегнаха към пистолетите си, но ръцете им така и не стигнаха до тях.

Стреч също се плъзна ловко като гимнастик в кабината — и видя труповете на двамата китайци. Уест вече стоеше пред лостовете за управление.

— „Предатор“ — извика Уест с цяло гърло, понеже вятърът нахлуваше със свистене през пръснатите прозорци.

Стреч зареди противотанковото устройство, вдигна го и се прицели през дупката в предното стъкло.

— Готов! — извика на свой ред той.

В същия миг железният портал на Синтан 1 започна да се отваря, за да приеме приближаващия влак.

А Уест натисна лоста на скоростта докрай.

Докато порталът се отваряше, двата взвода китайски войници, строени на перона на Синтан 1, се обърнаха към бронирания влак — очакваха да намали скорост.

Онова, което видяха, бе точно обратното.

Бронираният влак нахлу през огромния портал на пълна скорост, без изобщо да намалява.

И от разбитото предно стъкло излетя струйка дим — следата на противотанковата ракета „Предатор“, насочена към…

… външния портал на Синтан 1.

Към външния!

Ракетата се заби в желязната врата. Дим и прах обгърнаха перона и скриха всичко.

Грамадният портал изстена, вратите се огънаха — а това беше всичко, от което се нуждаеше Уест, понеже в следващия момент влакът се заби в тях с феноменална скорост, разби ги и ги изтръгна от масивните им панти… и изскочи от затвора.

В първия момент китайците бяха изумени, но последвалата реакция бе енергична.

След четири минути два компактни хеликоптера руски машини, модел „Камов“ Ка–50, известни като „Уерулф“5 — се издигнаха над Синтан 1 и се насочиха след влака беглец.

А след още една минута излетя и много по-голям хеликоптер. Той също бе руски, но от несравнимо по-високо качество. Това бе бойна машина Ми–24 „Хайнд“ — един от четирите най-опасни хеликоптери на света. „Обрасъл“ с оръдия, стрелкови установки, дюзи за изхвърляне на различни видове химическо оръжие и ракети, хеликоптерът разполагаше с уникална двукуполна кабина. На всичко отгоре в него имаше достатъчно място, за да помести десет напълно въоръжени китайски десантници.

В мига, в който се издигна над стените на затвора, машината наклони нос напред и с рев се понесе след измъкващия се влак.

Последната реакция на китайците имаше електронен характер.

В комплекса на затвора влизаха два караулни помещения, разположени на жп линията на няколко километра северно от затвора — караулки, покрай които влакът не можеше да не мине.

До караулните бяха направени няколко трескави телефонни обаждания, но странно… никой не вдигна.

И на двете места сцената бе идентична — всички войници от караула лежаха на пода в несвяст, с оковани на гърба ръце.

Хората на Уест вече бяха минали оттук.

Бронираният влак се носеше през планината с главозамайваща скорост, а през разбитото предно стъкло навяваше сняг.

Влакът прелетя покрай първата караулка и отнесе бариерата й като счупена кибритена клечка.

Стреч управляваше локомотива и внимателно наблюдаваше местността — покрити със сняг планински склонове отляво и тристаметрова пропаст отдясно.

Влакът взе на скорост остър ляв завой и изведнъж пред тях се показа втората караулка и дълъг висящ железен мост зад нея.

— Виждам външния мост! — извика Стреч.

Уест се бе измъкнал до кръста през разбития прозорец и монтираше подобно на минохвъргачка устройство. На няколко пъти тревожно погледна назад към затворническия комплекс. Вмъкна се обратно и каза:

— Преследват ни хеликоптери. Два малки „Камов“ и един голям „Хайнд“…

— Три хеликоптера! — възкликна Стреч. — Астро нали каза, че в Синтан държали само един, онзи големия?

— Оказва се, че разузнавателните им данни не са точни — навъсено констатира Уест. — Питам се в какво ли още е сбъркал. Както и да е, вече е късно да се безпокоим за това. Мрежата е монтирана и е в ръцете ти. Дано само се доберем до моста, преди някой в онзи звяр да е разбрал кои сме и да реши, че може да го пожертва, ако това ще ни спре. Дръж ме в течение. Имам още работа.

Уест взе от таблото микрофон, включи оповестителната система на влака и заговори на мандарин:

— Внимание! До цялата охрана на този влак! Внимание! Влакът е под наш контрол. Единственото, което искаме, са затворниците…

* * *

Всички китайски надзиратели в петте вагона на влака вдигнаха глави към високоговорителите в тавана.

Един друг човек също погледна нагоре, но за разлика от другите, ахна. Това бе единственият човек, който позна гласа.

Магьосника. Беше окървавен и пребит. Но очите му светнаха, като чу гласа на своя приятел.

— Джак… — дрезгаво изграчи той.

— Няма да ви направим нищо лошо. Разбираме, че вие просто изпълнявате задълженията си и че сте хора със семейства и с деца. Но ако ни се противопоставите, ще пострадате. Сега ще минем през влака, така че ви давам избор: оставете оръжията си на пода и няма да пострадате. Вдигнете ли оръжие срещу нас, ще умрете.

Гласът по високоговорителите заглъхна.

В кабината на локомотива Уест отвори свързващата врата към първия вагон.

След това влезе във влака с автомат МР7 в едната ръка и „Дезърт Игъл“ в другата.

Тримата надзиратели в първия вагон се бяха вслушали в съвета му: стояха с вдигнати ръце, опрели гръб до стената и оставили автоматите си „Тип 56“ в краката си. Уест внимателно мина покрай тях, готов да стреля. Един от надзирателите измъкна пистолет и…

Бам!

Надзирателят се блъсна в стената, закован от куршума на мощния „Дезърт Игъл“.

— Казах да не се вдига оръжие — заплашително съобщи Уест на останалите двама. След това направи знак с брадичка към близката килия. — Вътре, веднага!

Четиримата надзиратели във втория вагон се оказаха по-умни. Бяха заложили капан. Първо бяха изгасили лампите и вагонът бе потънал в мрак; след това бяха скрили един от своите на тавана, над свързващата врата, а тримата се престориха, че се предават.

Уест влезе във вагона, поклащаше се в синхрон с движението на влака, и видя трима вдигнали ръце мъже.

— Милост! Милост! Не ни застрелвай! — викаха те, за да отклонят вниманието му от скрития в сянката над вратата.

А той протегна ръка и почти опря пистолета си в главата на стоящия под него Уест…

… Уест вдигна поглед, но беше прекалено късно…

… само че точно тогава вагонът се разлюля под напора на дълъг откос, изстрелян от тежка картечница.

Преследвачите ги бяха настигнали и започваха да обстрелват влака.

Надзирателят над него се изпусна от скривалището си и се стовари на пода.

В същия момент тримата надзиратели извадиха своите оръжия и мракът във вагона се разкъса от проблясъците на изстрели. Джак Уест-младши бе в центъра на престрелката и също стреляше във всички посоки, отскачаше встрани и не спираше да стреля наляво, надясно и надолу… Накрая отново се възцари мрак. После димът се разсея. Джак бе единственият останал прав.

Тръгна към поредната врата.

Към вагона със затворниците.

Междувременно двата по-малки хеликоптера от Синтан бяха настигнали влака и го обстрелваха с 30-милиметрови картечници.

Стреч мина покрай втората караулка, като разби и нейната бариера, и пое по дългия извит мост.

Само че на моста не разполагаха с никакво естествено прикритие.

Един от преследвачите се спусна над локомотива… и в същия миг Стреч задейства подобното на минохвъргачка устройство.

То издаде приглушен звук и изхвърли нещо високо над движещия се влак.

Беше широка найлонова мрежа с тежести в четирите краища. Разтвори се над локомотива като гигантска паяжина — паяжина, създадена за сваляне на хеликоптери.

Обхвана перките на водещия хеликоптер и се омота около тях.

Витлото заяде, раздруса се и спря, а пикиращият хеликоптер изведнъж се превърна в планер с аеродинамиката на тухла.

Понесе се към речното корито под моста, превъртя се няколко пъти във въздуха, падна и се разби в титанична експлозия.

Стреч за миг погледна встрани и видя грамадния „Хайнд“ — летеше успоредно на дългия мост и на локомотива.

— Мамка му…

Хеликоптерът изстреля ракета от една от страничните си установки. Ракетата обаче беше насочена не към влака, а по-скоро към моста — ракета, имаща за цел да попречи на Уест да измъкне Магьосника и Танка. Фактът, че това щеше да доведе до смъртта на десетина надзиратели, изобщо не смущаваше китайските генерали, които бяха заповядали стрелбата.

— Проклет да съм! — изруга Стреч и повика Уест по радиото: — Ловецо! Взривяват моста…

— Ами карай по-бързо! — беше отговорът.

— Прав си всъщност!

Ракетата улучи моста точно в средата… само секунда след като през тази точка бе минал носещият се като стрела влак.

Детонацията разпиля на парчета железните ферми и към дъното на клисурата полетяха натрошени носещи греди.

Но мостът устоя… поне за момента.

Влакът се носеше напред, до отвора на тунела в склона на планината му оставаха само стотина метра.

И тогава се разнесе протяжен стон. Прощалният писък на огъващи се стоманени греди.

Величественият мост бавно се разлюля и започна да се разпада от средата към двата края.

Гледката бе невероятна.

Бавно рухващият мост, който пропадаше в центъра, и бронираният влак — по някакво чудо все още върху моста, — който се носеше към източния му край, преследван от разширяващата се празнина, пълзяща към склоновете.

Само че влакът бе със съвсем мъничко по-бърз.

Стрелна се по края на моста и изчезна в зейналия тунел само секунда преди релсите зад последния вагон — всъщност това бе локомотивът, използван при движение в обратна посока, — да изчезнат завинаги в пропастта.

Джак стигна до третия вагон — онзи със затворниците — в момента, когато изведнъж настъпи мрак.

Надзирателите не желаеха да отстъпят без борба, особено в тъмнината на тунела, погълнала в себе си целия влак.

Джак смъкна върху очите си очилата за нощно гледане и влезе във вагона. Пред него се разкри гледка във фосфоресциращо зелено и той видя…

… двама яки китайски надзиратели. Държаха пред себе си Магьосника и Танка, опрели пистолети в главите им. Върху очите на двамата професори имаше превръзки. Нито един от пазачите не разполагаше с очила за нощно виждане, така че те изплашено се оглеждаха… но пък нямаха никаква нужда от висши технологии, за да пръснат мозъците на заложниците си.

Щом чуха шума от отварящата се врата, единият пазач извика:

— Хвърли оръжието или ще им…

Бум-бум!

И двамата надзиратели се свлякоха на пода. В челата им имаше дупки — на едно и също място, в центъра.

Джак дори не забави ход.

Другите двама надзиратели във вагона не се оказаха толкова смели и Джак бързо ги затвори в една от резервните килии, после залости задната врата с брадвичката от противопожарното табло: не искаше да се занимава с други противници.

Върна се при Магьосника, дръпна превръзката от очите му и ужасен погледна подутото му лице.

— Магьосник, аз съм… Господи, какво са ти направили…

Лицето пред него бе плетеница от порезни рани и смъкната кожа. По ръцете и гърдите на Магьосника се виждаха характерните белези от изгаряне с електричество. Дългата му бяла брада бе сплъстена от засъхнала кръв.

— Джак! — изпъшка Магьосника. — Джак… Съжалявам! Съжалявам, че те забърках в това. Мислех, че ми е дошъл краят. И през ум не ми мина, че ще дойдеш…

— Ти нали щеше да направиш същото за мен — каза Джак и огледа дебелите халки в пода, за които бяха заключени оковите на двамата. — Но да не бързаме да празнуваме. Още не сме се измъкнали.

После свали от колана си с инструменти малка горелка, запали я и се залови за работа.

Влакът се носеше в мрака.

В същото време вторият атакуващ хеликоптер заобикаляше планината, за да стигне изхода на тунела.

Много по-високата му скорост му позволи да изпревари влака и той увисна във въздуха с готови за стрелба оръдия, насочени срещу тъмната дупка.

Но нещо съвсем друго излетя от тунела малко преда влака.

Ракета „Предатор“.

Ракетата остави права като стрела струя дим след себе си, заби се в увисналия пред входа хеликоптер и го взриви на милиони парчета.

След това с гневен рев от тунела изхвръкна и влакът, и като следваше трасето на жп линията, остро зави наляво.

Само че оставаше най-гадният от всичките му преследвачи.

Тежкият хеликоптер „Хайнд“.

Той вече летеше успоредно на влака, следваше Стреч по всички извивки и не му даваше и миг покой. Обстрелваше локомотива с безмилостен огън.

Но изведнъж огънят престана.

Стреч се намръщи. Не бе очаквал това.

Какво ставаше?

Чу тропот по покрива.

И в следващия миг през един от разбитите прозорци скочи тъмна фигура.

Два тежки ботуша се забиха в гърдите на Стреч и го запратиха на пода.

„Проклятие! Какъв глупак съм! — помисли, докато падаше. — Това са надзирателите от задните вагони. Промъкнали са се по покрива…“

Надзирателят, който го бе повалил, вдигна пистолета си, но Стреч го изрита жестоко в капачката на коляното. Китаецът изквича от болка, залитна и така даде на Стреч секундата, нужна му, за да извади своя пистолет и да го простреля веднъж, два пъти, три пъти… в гърдите.

Но трополенето откъм покрива не спираше.

Стреч стана… точно навреме, за да види три нови чифта ботуши да се смъкват пред прозореца. Вече почти скриваха гледката напред — дълга права отсечка, свършваща с ляв завой. От другата страна на завоя се виждаше стръмен планински склон, скрит под снега.

— Ловецо! — извика той в микрофона. — Как е отзад?

— Намерих Магьосника и Танка. Сега им режа оковите.

— Атакуват ме! Дойдоха по покрива от задните вагони! Налага се да ни изстрелям…

— Действай — със спокоен глас каза Уест. — После ела отзад.

— Разбрано.

Стреч знаеше какво трябва да направи.

Без да намалява максималната скорост, на която бе способен влакът, той залости една граната между лоста за скоростта и този на спирачките и изтегли щифта.

Това беше еднопосочен билет.

После се хвърли назад, скочи в първия вагон, затръшна вратата…

… и в този миг граната експлодира и…

… взриви лостовете за управление…

… миг преди цялата кабина на машиниста да бъде направена на парчета от всепомитащ картечен откос и сред останките й да скочат нови трима надзиратели.

Бяха извадили пистолетите си, готови да посрещнат всяка изненада. Капитанът им — възрастен мъж, явно по-опитен от останалите, по-закоравял в битки, капитан от гвардията, бесен на наглия опит да отвлекат неговия влак — се огледа да намери противника.

Влакът се носеше неудържимо към наближаващия ляв завой — бе невъзможно да го вземе при тази безумна скорост.

Стреч влезе в третия вагон и видя Уест, коленичил до Магьосника и Танка. Горелката съскаше в ръката му.

Танка вече бе свободен, но Уест още не бе свършил с оковите, задържащи Магьосника към халките в пода.

Капитанът от гвардията гневно нахлу в първия вагон. Изобщо не се интересуваше какво става с влака — след като нямаше как да го управлява, му оставаше само да накаже натрапниците.

Видя двама от хората си сгушени в клетка номер 3, изслуша жалките им обяснения и заби по куршум в главите им като наказание за страхливостта им.

След това продължи назад към следващите вагони.

Горелката на Уест прегризваше остатъка от оковите на Магьосника.

— Още колко? — неспокойно попита Стреч.

— Свършвам… — отговори Уест, лицето му бе осветено от магнезиевия пламък на горелката.

Люшкането на влака ставаше все по-застрашително.

— Нямаме много време, Джак…

— Само… още… секунда…

Но в същия миг вратата на вагона се отвори с трясък и нахлу капитанът от гвардията!

Стреч се извърна.

Уест също.

Капитанът стоеше и зловещо се усмихваше. После стисна дръжката на пистолета си по-здраво.

Което изобщо не бе необходимо, защото вече бе твърде късно.

Понеже в следващия миг влакът стигна до завоя.

Набраната скорост бе огромна за влак, а инерцията — чудовищна.

Можеше да се случи само едно — дерайлиране.

Локомотивът излетя от релсите и задра по права линия стръмния снежен склон.

Останалата част от черния влак последва примера му и също изскочи от релсите.

Локомотивът започна да се плъзга надолу. Решетката на носа му беше като снегорин. Вагоните го следваха като извит по невъзможен начин акордеон. Цялата композиция започна да се свлича неумолимо към скалния откос и тристаметровата пропаст.

Над всичко това бе увиснал хеликоптерът „Хайнд“.

Във влака светът налудничаво се превърташе.

Тласъкът при излитането им от релсите бе забил гвардейския капитан в дясната стена на вагона, която след миг се превърна в под, и тялото му се свлече.

Уест и Стреч се оказаха по-добре подготвени: вкопчиха се в решетката на най-близката затворническа клетка и като използваха всичките си сили, успяха да се задържат на крака през цялото време на лудешкото подскачане след дерайлирането. Стреч държеше Танка, Уест — Магьосника.

Колкото и безконтролна да изглеждаше ситуацията, тя бе част от плана на Уест. Още от самото начало той бе възнамерявал да дерайлира именно тук. Да свърши на снежната планина, затрупан под дебелия сняг.

Защото му трябваше още нещо.

Искаше китайците да…

Само че в този миг с шокираща внезапност се случи нещо, което не беше планирал.

Влакът стигна до ръба на снежния склон.

За нещастие снегът не се бе оказал достатъчно дълбок, а ледът под снежната покривка стана причина извиващият се като змия влак да се плъзне до самия ръб на пропастта.

Така че плъзгащият се странично и назад влак започна да пропада в пропастта. През ръба премина най-напред задният вагон с локомотива за движение в обратна посока, после свързаният с него следващ вагон, след това третият…

Уест усети какво ще стане част от секундата преди то да се случи.

Съзнанието му регистрира отчетливото дръпване при пропадането на всеки от трите вагона миг преди собственият им вагон да се наклони застрашително и…

— Дръжте се! — изкрещя той на другите, включително на Магьосника, който все още не бе напълно освободен от оковите си.

И тогава вагонът им мина през ръба.

Светът стана вертикален.

Всичко незакрепено полетя по дължината на вагона, в това число един от хората на гвардейския капитан.

С ужасен вик нещастникът прелетя по станалия вертикален коридор и с гаден звук на смазвана човешка плът се натресе във вратата на дъното.

Гвардейският капитан и другият му подчинен се оказаха с по-бързи рефлекси — когато вагонът започна да пада, те захвърлиха пистолетите си в полза на възможността да използват и двете си ръце и съобразително се изтърколиха в най-близката до тях клетка в горния край на вече вертикалния вагон.

Уест и Стреч държаха едновременно решетката на клетката до тях и заедно с това Магьосника и Танка. И тогава… падането на вагона престана.

По някаква причина целият влак преустанови скока си от скалата и застина. Чуваше се само затихващо скърцане.

Те не можеха да видят това, но локомотивът се бе плъзнал покрай грамадна канара на самия ръб на пропастта и се бе заклинил там, и сега държеше под себе си целия увиснал влак, който се поклащаше над зейналата тристаметрова пропаст!

Уест бързо прецени особеностите на новата ситуация, в която се бяха озовали: той, Стреч, Магьосника и Танка бяха по средата на вагона. Капитанът и подчиненият му бяха близко до върха, стъпили върху сега хоризонталната стена на клетката, недалеч от вратата — а вратата бе единственият път към спасението.

Раздиращо слуха скърцане.

С нов тласък влакът пропадна още метър. Зад решетките на прозорците се посипа сняг. Локомотивът над тях се плъзгаше. Метър по метър…

Уест и Стреч се спогледаха.

Нов стон на протестиращ метал, този път малко по-различен — това бе звукът на разкъсващи се метални свръзки: тежестта на цял влак се оказваше непосилна за тях.

— Ще паднем — каза Уест на Стреч. — Нагоре! Давай!

— А ти? — Стреч кимна към халката в пода. Оковите стареца продължаваха да са заключени.

— Тръгвай! — каза Уест. — Не мога да го оставя. Върви! Все някой трябва да се измъкне оттук жив!

Стреч не влезе в спор. Просто сграбчи Танка и започна да го тегли след себе си, използваше решетките на клетките вместо стъпала.

Изкачваха се от лявата страна на централния коридор и подминаха гвардейския капитан, който тъкмо излизаше от клетката си замаян и невъоръжен.

Уест отново насочи пламъка на горелката към веригите на Магьосника. Трябваше да се справи много бързо.

Нов стон на метал. Ново посипване на сняг отгоре.

Ново пропадане с метър.

Пламъкът бързо прерязваше остатъците от веригата. След секунди Магьосника най-сетне бе свободен.

— Хайде, приятелю — каза Уест. — Да се размърдаме.

Погледнаха нагоре. Стреч и Танка вече изчезваха през вратата в горния край на вагона. А след това… след това гвардейският капитан застана на пътя им, пронизваше Уест с поглед.

— Насам — каза Уест и повече Магьосника надолу.

— Надолу? — озадачи се Магьосника.

— Довери ми се.

Стигнаха до вратата в дъното на третия вагон точно когато със силно издрънчаване двата най-долни висящи вагона плюс задния локомотив полетяха в пропастта.

Като че ли падаха цяла вечност, преди да се разбият в назъбените скали в облак от пламък и черен дим.

— Нямаме време — викна Уест. — Насам.

Увиснаха под дъното на вагона. Под краката им зееше бездънната пропаст. После се прехвърлиха до стената и започнаха да се катерят нагоре, като използваха всяка издатина, всеки ръб за захващане, включително решетките от външната страна на прозорците, всички скоби, дръжки, панти и каквото друго имаше.

Уест подкрепяше Магьосника. Стигнаха до междината между техния вагон и този над тях едновременно с капитана и подчинения му — те се качваха от вътрешната страна. Джак и Магьосника продължиха да се изкачват по втория вагон с максималната възможна скорост и в един момент стигнаха до горния му край. Стъпиха на хоризонталната плоскост да си отдъхнат…

… и видяха, че капитанът влиза в най-горния от трите останали вагона, а последният останал жив надзирател го чака, за да се изкачи след него.

Капитанът видя Уест… и в очите му проблесна зъл пламък.

Той посегна към съединителя, въпреки че неговият човек все още се намираше в по-долния вагон. Когато видя какво ще стане, надзирателят изкрещя: „Не!“, но Уест, без да чака, скочи към решетката на по-горния вагон и извика на Магьосника:

— Макс! Хвани ме за краката!

Капитанът от гвардията разкачи съединителя.

Вторият вагон полетя надолу…

… и отнесе със себе си надзирателя: невярващите му ококорени очи се отдалечаваха в пропастта, устата му бе отворена в безмълвен писък до самата среща с дъното.

Но Уест и Магьосника все още бяха в играта: Уест висеше на дъното на първия вагон, а Магьосника висеше, хванат за колана му!

— Макс… изкатери се по мен! — извика Уест и Магьосника непохватно залази по тялото му; в един момент дори се хвана за крилете от въглеродно влакно на гърба му.

Погледът на капитана изразяваше най-точно какво изпитва — беше бесен. И нямаше да си позволи втори пропуск.

Хвърли се обратно във вагона и бързо започна да се катери.

Джак веднага разбра какво предстои.

Предстоеше надпревара кой ще стигне пръв до следващия съединител.

— Бързо, Джак! Бързо! — извика Магьосника. — Аз ще те настигна!

Уест се хвърли нагоре по външната стена на последния вагон. Капитанът правеше същото отвътре.

И двамата се катереха ловко нагоре.

— Стреч! — каза Джак в микрофона, докато се изкачеше. — Къде си?

— Горе сме, на ръба на пропастта, но имаме проб…

Джак знаеше какъв е проблемът. Всъщност вече го виждаше.

Хеликоптерът висеше точно над тях, съвсем ниско над ръба на пропастта и недалече от наклонения под остър ъгъл вагон. Явно ги чакаха, ако успееха да се спасят.

„Остани жив — каза си Джак. — Докато си жив, има надежда“.

И продължи да се катери по външната страна на вагона с ловкостта на маймуна.

Стигна до края на вагона и се изправи… в мига, в който гвардейският капитан се показа през свързващата врата.

Джак го беше победил в съревнованието с цели две секунди. Пристъпи напред, за да изрита безмилостно капитана…

… и видя в ръката му незнайно откъде появил се пистолет.

Замръзна, внезапно осъзнал всичко: бе стигнал пръв, защото капитанът се бе забавил за миг, за да вземе нечий захвърлен пистолет.

„Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му…“

Стоеше замръзнал, струята леден въздух от перките на хеликоптера се опитваше да разкъса дрехите му. Без да мисли, вдигна ръце.

— Губиш! — кресна на английски капитанът и се ухили зловещо. Магьосника надникна над ръба зад обувките на Уест и видя каква е ситуацията.

Капитанът вдигна пистолета към главата на Уест.

— Магьосник… — каза Джак. — Време е да полетим.

И докато капитанът натискаше спусъка, Джак хвана с вдигнатите си ръце подсигуряващия щифт на съединителя точно над главата си и го изтегли…

… и вагонът се откачи от локомотива!

Очите на капитана щяха да изхвръкнат. Джак току-що бе обрекъл всички на смърт.

Вагонът полетя надолу покрай скалата.

Джак не изгуби нито миг. Сграбчи Магьосника, извика му: „Дръж се за мен!“, натисна нещо на гърдите си и крилете „Гълуингс“ изскочиха от раницата на гърба му. За момент двамата продължиха да падат, но после пропадането им премина в красиво планиране. Под тях неистово крещящият капитан летеше към смъртта.

Джак улови възходяща термала и се понесоха встрани от планинската жп линия и двата върха, на които се намираше затворът Синтан, все едно не забелязваше увисналия на гърдите му Магьосник.

— Астро? — спокойно каза Джак в микрофона. — Ще трябва да ни вземете малко по-надолу по жп линията. Да кажем в околностите на фермата, която видяхме.

— Разбрано, Ловецо. Първо вземаме Стреч, после идваме за вас.

Стреч стоеше до колене в снега, Танка бе до него. Зад тях бе локомотивът на затворническия влак, на ръба на пропастта. Единствено той бе оцелял от цялата композиция.

За нещастие пред тях във въздуха висеше зловещо изглеждащият „Хайнд“.

От машината се разнесе усилен в мегафон глас, който изкомандва на английски:

— Не мърдайте!

— Щом толкова държите — измърмори Стреч.

Хеликоптерът кацна. Перките му вдигнаха снежна вихрушка.

Десетимата китайски десантници изскочиха от транспортното отделение, хвърлиха се през снега и обкръжиха Стреч и Танка в полукръг.

Седящите в кабината двама китайски пилоти видяха Стреч да вдига ръце, миг преди вихрушката да обгърне всичко в бял облак.

Именно поради това пилотите така и не забелязаха как снежната равнина около тях оживява и от нея се надигат три призрачни фигури, облечени в бяло камуфлажно облекло и стиснали автомати МР7: Астро, Ятагана и Лешояда.

Тримата превзеха неохранявания хеликоптер с лекота, след което Лешояда насочи шестцевната картечница към десетимата десантници и им нареди веднага да хвърлят оръжието. Което те побързаха да направят.

След няколко минути пилотите и десантниците зъзнеха в студа по бельо, а хеликоптерът се издигна отново във въздуха, този път без тях, пилотиран от Астро и Ятагана, с Лешояда на основното оръдие и Стреч и Танка в транспортното отделение.

Това беше финалният щрих в плана на Джак — те се нуждаеха от кацането на голямата машина… за да могат да я отвлекат за следващата фаза на мисията в Китай.

Една древна мистерия

Камъните от Солсбъри

pic.15_karta_Solsbyri_Angliq.jpg

Равнината Солсбъри, Англия

5 декември 2007

5 дни преди първия краен срок

Равнината Солсбъри, Англия

5 декември 2007, 03:05

Наетата „Хонда Одисей“ се носеше по А303 самотна в нощта.

Безкрайните ниви на Уилтшир се простираха до хоризонта от двете страни на шосето, окъпани в призрачната светлина на ярката пълна луна.

Зад волана бе Зоуи, Лили и Алби бяха до нея.

На задната седалка на джипа седяха двамата млади мъже, които я бяха посрещнали с децата на летище „Хийтроу“ — уникалните братя Адамсън, Лаклан и Джулиъс.

Бяха високи и стройни, с дружелюбни луничави лица, морковена коса и силен шотландски акцент.

И двамата бяха облечени в прости тениски — едната бяла, другата черна. На черната тениска на Лаклан пишеше малко загадъчно „Виждал съм нивото с кравата“6, докато бялата на Джулиъс гръмко обявяваше: „Няма ниво с крава“.

Освен това двамата имаха навика да довършват взаимно изреченията си.

— Зоуи! — възкликна Лаклан, когато я зърна.

— Прекрасно е да те видим пак! — добави Джулиъс. — Хей… това ми намирисва на тайна мисия.

— Тайна мисия ли е? — попита Лаклан.

Джулиъс:

— Ако е, не смяташ ли, че с Лаки трябва да имаме кодови имена? Нали се сещаш, например Бунтаря или Гъската?

— Бих предпочел да ми казват Острието — уточни Лаклан.

— Аз пък харесвам Тореро — не остана назад Джулиъс!

— Острието? Тореро?

— Сурово и героично, а? — каза Джулиъс. — Обмисляхме го, докато те чакахме.

— Това ми е ясно — каза Зоуи. — А защо не Ромул и Рем? Кастор и Полукс?

— О, не! — възрази Лаклан. — Не и кодови имена на близнаци. Всичко друго само не имена на близнаци.

— Съжалявам, момчета, има едно важно правило, когато става дума за позивни.

— И то е?

— Не можеш да избираш сам — усмихна се Зоуи. — Освен това понякога прозвището ти може да се промени. Аз например бях Блъди Мери, преди да срещна това мъниче. — Тя кимна към Лили. — Сега вече всички ме наричат Принцесата. Имайте търпение, стане ли необходимо, ще си получите позивните. Освен това… да, тази мисия е тайна, толкова тайна, че просто не може повече…

И ето че в момента се носеха по А303 на път за едно място, което им бе подсказано от Алби.

Военновъздушната база край Дубай. Два дни по-рано. Веднага след забиването в Бурж ал Араб на пилотирания от Ърл Макшейн транспортен самолет.

Джак Уест стоеше на пистата, надвесен над Лили и Алби. Около тях разни въоръжени мъже и агенти на ЦРУ, наричащи себе си „аташета“, говореха в мобилните си телефони, а в далечината над Бурж ал Араб се издигаше черна колона дим.

— Казвай, Алби — нареди Джак.

По време на срещата Алби бе дешифрирал една от по-неясните бележки на Магьосника: „Потъването и изплуването на «Титаник»“. Но едновременно с това бе показал само на Джак, че това не е всичко.

Алби обясни:

— Знам също какво означава един от символите в резюмето на Магьосника. — Джак извади резюмето и Алби продължи: — Символът най-долу вдясно, до фразата „Потъването и изплуването на «Титаник»“.

— Да? — подкани го Джак.

— Това не е символ. Скица е.

— На какво?

Алби го погледна съвсем сериозно.

— На Стоунхендж.

pic.11_belegkite_na_Magiosnika.png

pic.16_Stounhendg.jpg

Стоунхендж

Хондата се изкачи на билото на поредния хълм и пред тях се разкри гледката на величествените камъни.

Зоуи изненадано ахна — разбира се, вече бе идвала тук. При това неведнъж. Всички във Великобритания бяха идвали. Но винаги ахваше от изненада.

Стоунхендж!

Казано съвсем просто, Стоунхендж бе поразителен.

И понеже я бе запленил веднъж завинаги още преди много време, Зоуи знаеше всички митове около него: че този пръстен от извисяващи се камъни е древен календар, че е древна обсерватория, че сините камъни — по-малките двуметрови долеритови камъни образуваха подкова в очертанията на много по-известните трилити7 — са докарани в равнината Солсбъри около 2700 пр. н.е. от неизвестно племе от хълмовете Пресели, намиращи се на 250 километра в съседен Уелс. И до днешен ден много хора вярваха, че сините камъни са топли на пипане, дори в най-студените зимни дни.

Но сто и петдесет години по-рано, около 2850 г. пр. н.е., египетският фараон Хеопс завършил забележителното си дело на платото Гиза в Египет — Голямата пирамида.

Зоуи знаеше, че най-различни астрономи и космолози безуспешно са се опитвали да свържат по някакъв начин Стоунхендж с Голямата пирамида. Единствената потвърдена връзка бе близката датировка на създаването им.

Но около Стоунхендж имаше други необичайни и интригуващи неща.

Например рядката цианобактерия, която живееше в самите величествени трилити. Разновидност на лишеите, тя бе крайно необичайна, нетипичен хибрид между водорасли и гъби, които се намираха само на голите морски брегове… само че Стоунхендж беше на 80 километра от най-близкото море — Бристолския канал. Подобната на мъх субстанция правеше камъните да изглеждат пъстри.

Или пък необяснените теории за местоположението на площадката: уникалният начин, по който Слънцето и Луната изгряват над 51-вия паралел и необикновено големият брой неолитни площадки по дължината на британските острови, намиращи се на географската дължина на Стоунхендж.

В крайна сметка за Стоунхендж можеше да се каже със сигурност само едно: в продължение на вече над 4500 години той бе устоял на дъжд, на вятър и на самото време, като поставяше много въпроси и предлагаше много малко отговори.

— Окей — каза Зоуи, без да спира да шофира, — как ще подходим? Някакви идеи?

— Идеи? — повтори Лаклан. — Мога да предложа следната мисъл: за онова, което предстои да направим, не съществува прецедент. През годините и учени, и побъркани са свързвали Стоунхендж със Слънцето и Луната, с девици и друиди, с равноденствия и затъмнения, но никога с Юпитер. Ако хипотезата на Магьосника е вярна и този Огнен камък наистина съществува, значи ще видим нещо, което не е виждано от 4500 години.

Намеси се и Джулиъс:

— Мога ли да допълня, че милите души в служба „Английско наследство“ не гледат с добро око на разни хора, които прескачат въжетата около Стоунхендж и се разхождат сред камъните, да не говорим за ненормалници като нас, които са решили да изпълнят древен окултен ритуал? Там ще има охрана.

— Остави охраната на мен — каза Зоуи. — Вие се оправете с окултния ритуал.

Близнаците отново извадиха бележките на Магьосника и се загледаха в скицата на Стоунхендж:

pic.17_skica_Stounhendg.png

— В тези бележки Магьосника пише, че камъкът на Рамзес при Стоунхендж е Олтарният камък — обади се Джулиъс. — Но защо да не е Големият трилит? Та нали олицетворява Стоунхендж.

— Не, не… и аз бих избрал Олтарния камък — отговори Лаклан. — Той е във фокуса на композицията. Направен е от син камък, сложен е заедно с оригиналния пръстен от сини камъни, така че е по-стар от трилитите. И за наше щастие си е все още на мястото.

В продължение на четири и половина хилядолетия Стоунхендж бил разграбван от местните жители, които търсели строителен материал за домовете си. Така че от вложените първоначално сини камъни бяха останали съвсем малко. По-големите трилити бяха оцелели — високи по пет и половина метра (почти шест и половина на Големия трилит), те просто се бяха оказали прекалено тежки.

Лаклан се обърна към Алби:

— А ти какво мислиш, хлапе?

Алби вдигна поглед, изненадан, че някой се интересува от мнението му. Беше решил, че понеже са деца двамата с Лили са тук само за разходката и са поверени на Зоуи да се грижи за тях.

— Е? — Лаклан го гледаше очаквателно. — Джак Уест смята, че си умен, а той е дяволски критичен съдник и Зоуи не обича компанията на загубеняци… ха-ха, след като ние сме в тази компания, това е повече от ясно.

Лили повдигна вежди.

Джулиъс допълни:

— И не си ли точно ти онзи, дето е видял връзката между „изплуването на Титаник“ и Стоунхендж?

Алби преглътна. Лили му се усмихна окуражително. Лично тя отдавна бе свикнала с подобно отношение от страна на възрастните.

— Ами… добре… — заекна Алби. — Камъкът, който ни трябва, трябва по някакъв начин да съответства на Огнения камък. Аз специално не виждам по какъв начин Огненият камък може да съответства на Големия трилит. Но Олтарният камък — ако бъде издигнат отново — ще се окаже в самото сърце на композицията. Другото, което трябва да си спомним, е изгряването на Титан на североизток…

— А, да, да. Много уместно съображение — одобри Джулиъс.

Вече бяха говорили за това.

Както Алби бе обяснил накратко на срещата в Дубай, изплуването и потъването на Титаник, т.е. изгряването и залязването на Титан, възникват само когато Земята, Юпитер и Сатурн са подравнени, което се случва веднъж на всеки 400 години и което — очевидно съвсем не случайно — се наблюдаваше точно сега.

„Изгряването“ на най-голямата луна на Сатурн в действителност се предшества от преминаването на самия Сатурн, който се издига над грамадния Юпитер. Скоро след това изгряване Сатурн залязва зад Юпитер. Поради наклонените орбити и на двете планети спрямо еклиптиката на Слънцето, това изкачване и спускане става осем пъти месечно през времето, когато планетите са подравнени.

Ако се наблюдава от Стоунхендж, над североизточния хоризонт първо се издига Юпитер, след това Титан й накрая Сатурн.

— Но защо е толкова важно изплуването на Титаник? — попита Зоуи. — Какво общо имат Титан, Юпитер или Сатурн със Са-Бенбен и Тъмната звезда?

— Връзката със Са-Бенбен е пряка — отговори Джулиъс. — Това е търсената от векове връзка между Стоунхендж и Голямата пирамида. Теорията ни е проста: пирамидата е храм на Слънцето. Стоунхендж е храм на Тъмната звезда.

— А двата паметника почти сигурно са свързани географски — добави Лаклан. — Нали знаеш как сините камъни са били донесени в равнината Солсбъри от хълмовете Пресели в Уелс?

— Да, Лаклан — търпеливо отговори Зоуи. — Все пак имам две научни степени по археология. Просто обаче не съм вземала изпитите по налудничава британска неолитна космология, на които вие явно сте се явявали.

— В такъв случай знаеш за четириъгълника, образуван от оригиналните четири ъглови камъка на Стоунхендж?

— Да.

— Аз не знам — обади се Лили.

За да илюстрира, Лаклан разтвори една книга и показа на Лили разположението на камъните на Стоунхендж. Около кръга в ъглите на правоъгълник бяха разположени четирите Ъглови камъка. Отношението на раните беше 5:12.

pic.18_yglovite_kamyka.png

— Ако сега прекараш диагонала на този правоъгълник, най-обикновената геометрия ни казва, че ще получи правоъгълен триъгълник със съотношение на страните 5:12:13. — Той очерта правоъгълника с молив и попита:

pic.19_skica_s_triygylnik.png

— Ясно ли е дотук?

— За момента — отговори Лили.

— Хубав триъгълник, нали?

— Не знам… предполагам.

Лаклан извади карта на Великобритания, показа мястото на Стоунхендж в долната част на картата и после начерта подобен триъгълник 5:12:13, като използваше Стоунхендж за връх на триъгълника и хоризонталния катет, успореден на екватора.

pic.20_karta_Velikobritaniq1.jpg

— Този триъгълник със съотношение на страните 5:12:13 разкрива оригиналното местонахождение на сините камъни в Уелс — разясни Лаклан. — Изключителни познания по геометрия за едно примитивно племе. Толкова изключителни, че според някои изследователи на древните са им помогнали.

— Мислех, че ще доказваш връзката между Стоунхендж и Голямата пирамида — напомни Зоуи.

Лаклан се усмихна и намигна на Лили.

— Помниш, че го нарекох „хубав триъгълник“, нали?

— Да.

— Ами… ако сега продължим хипотенузата на този чудесен триъгълник ето по този начин…

— … да видим през къде ще мине.

pic.21_karta_Velikobritaniq2.jpg

Лаклан прелисти на карта на света и направи каквото казваше.

— Не е възможно… — ахна Лили, като видя крайния резултат.

Стрелата минаваше точно през Египет… делтата на Нил и… Гиза.

— Стоунхендж и Голямата пирамида в Гиза — гордо заключи Лаклан. — Най-сетне обединени.

pic.22_tochka_Giza.png

— Което ни довежда до втората връзка — каза Джулиъс. — Връзката между всичко това и Титан, Сатурн и Юпитер. Разбираш ли… не са важни нито Титан, нито Сатурн, нито Юпитер. Важно е онова, което се намира зад тях.

— Зад тях? — не разбра Лили.

Лаклан се усмихна.

— Да. Проверихме данните, които ни изпратихте от Дубай, данните от бележките на Магьосника във връзка с Тъмната звезда и скоростта на нейното приближаване. Оказва се, че тя идва към нас иззад Юпитер. Оттук и важността на онова астрономическо събитие — изгряването на Сатурн над Юпитер. Просто казано, то е изключително важно, понеже ни позволява — за пръв път! — да видим тази страховита Тъмна звезда.

— Как? — попита Зоуи и дори се извърна от шофьорската седалка.

— Известна ли ти е концепцията за пространство-времето? — попита Джулиъс.

— И по-конкретно кривината на пространство-времето? — допълни Лаклан.

— Да, много уместно уточнение, брат ми — похвали го Джулиъс.

— Благодаря.

— Донякъде — отговори Зоуи. — Гравитационното поле на дадена планета изкривява пространството около нея. Чух веднъж да го сравняват с опъната гумена мембрана, върху която са сложени камъни…

— Точно така — каза Лаклан. — И всеки камък прави вдлъбнатина в гумената мембрана, което олицетворява кривината на пространство-времето. Така че ако се намираш в космически кораб и летиш покрай тези планети, траекторията ти ще се изкривява при преминаване в близост до всяка от тях, освен, разбира се, ако не използваш повече мощност.

— Да…

— Е, същото се получава и със светлината — каза Джулиъс. — Светлината също се изкривява при преминаване през гравитационните полета на планети и звезди.

Лаклан:

— А големите планети като Юпитер изкривяват траекторията й в по-голяма степен от малките планети като Меркурий, да речем.

— Правилно — отново подхвана Джулиъс. — Така че тази нощ, като погледнем към Юпитер от Стоунхендж, ще видим изгряването на Сатурн над него и — макар и само за момент — благодарение на особеното изкривяване на светлината в пътя й около тези две планети, ще зърнем част от пространството, скрито зад Юпитер.

Зоуи се намръщи.

— И ако в този момент е поставен Са-Бенбен… примерно върху един от камъните на Рамзес в Стоунхендж… какво ще стане тогава?

Джулиъс погледна Лаклан.

Лаклан погледна Джулиъс.

След това двамата се обърнаха към Зоуи и едновременно свиха рамене.

— Именно това предстои да установим — каза Джулиъс.

Стоунхендж

5 декември 2007, 03:22

Паркираха на чакъления банкет на няколкостотин метра от хенджа.

Луната светеше над широката равнина като прожектор — осветяваше скучния равен пейзаж чак до хоризонта.

Стоунхендж се намираше на отклонението от А303 към малък страничен път.

Под лунната сянка на величествените камъни се открояваха силуетите на двама пазачи. Те видяха хондата, но не се заинтересуваха какво става — пътуващите от Лондон често спираха да огледат камъните, докато се поразтъпчат.

Зоуи се приближи на петдесетина метра до пазачите, и бързо вдигна нещо, което приличаше на голям пистолет, насочи го към тях и извика:

— Ей!

Пазачите се обърнаха към нея.

Зоуи натисна спусъка. Устройството проблесна ослепително, разнесе се нисък вибриращ звук и двамата пазачи паднаха на земята като марионетки с прерязани конци.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джулиъс.

— И откъде можем да се снабдим с него? — добави Лаклан.

— ЛаСон-V — обясни Зоуи. — Несмъртоносно парализиращо оръжие. Комбинация от лазерен и звуков импулс. Създадено е с идеята да се използва по време на полет от охранителите, за да се справят с евентуални похитители, без да се рискува със стрелба и разхерметизиране на салона. Смята се, че дори само звукът е достатъчен, за да нокаутира агресивен нападател, но лазерният импулс ги заслепява допълнително. Никакви вредни последствия с изключение на разцепваща главата болка. Някои смятат, че точно това е било използвано срещу шофьора на принцеса Даяна малко преди фаталната катастрофа.

— Леле! — впечатлено каза Джулиъс. — Е, след тази жизнерадостна нотка нека се хващаме на работа.

Срязаха отвор в теленото заграждение около Стоунхендж и Зоуи и близнаците бързо вкараха през него количка с разнообразно оборудване. Децата ги последваха.

Приближиха се до камъните и спряха в напълно обяснимо благоговение.

Каменните колони се извисяваха в небето над тях, сякаш увеличени от лунната светлина. Излъчваха сила и бяха застрашителни и… древни. Най-впечатляващият — самотната колона на Големия трилит — се издигаше на почти осем метра. На върха му имаше коничен каменен „език“, подсказващ, че някога там е лежала хоризонтална каменна греда.

— Кога е „изплуването на Титаник“? — попита Зоуи.

— Юпитер вече би трябвало да е над хоризонта — отговори Алби и разгъна триножника на доста сериозно изглеждащ телескоп между древните камъни. — Титан ще се покаже в нула три четирийсет и девет, Сатурн — две минути по-късно. При неговото изгряване между Сатурн и Юпитер ще се покаже междина.

— И тогава ще видим Тъмната звезда?

— Точно така.

На светлината на тънко като химикалка фенерче Джулиъс разгледа една по-нова скица на Стоунхендж, На която се виждаше точното разположение на камъни — тези, които бяха останали изправени:

pic.23_nova_skica_Stounhendg.png

— Три от петте централни трилита са си непокътнати — каза той. — Един подпорен до Големия трилит, който е все още изправен, и друг подпорен ето тук, долу също вдясно. Може да е проблем.

— А Олтарният камък? — попита Лаклан.

— Паднал е.

— Но кой е той? — попита Зоуи.

— Този. — Лаклан изтича между извисяващите се камъни, стигна до един от падналите — голяма плоча в кръга, очертан от централния пръстен камъни. Беше дълга около два и половина метра. Земята до единия й край бе хлътнала.

Лаклан огледа плочата и извика:

— Тук има дупка! Квадратна. Някъде… двайсет на двайсет сантиметра.

— Точно като за Са-Бенбен — каза Зоуи. Погледна падналата плоча и сама се удиви на думите, които произнесе в следващата секунда: — Ами… да я вдигнем, а?

Започнаха работа веднага, като действаха много внимателно.

Преметнаха през Олтарния камък въжета и бавно го вдигнаха с помощта на окачена на тринога система от макари, задействана от дизелов двигател, който навиваше макарата.

Докато се занимаваха с всичко това, Лили разчисти дупката до основата на Олтарния камък. Междувременно Алби бе насочил телескопа към североизточния хоризонт и след малко извика:

— Виждам Юпитер!

И наистина през телескопа се виждаше малка оранжева точка, увиснала над хоризонта, идеално подравнена с външния кръг подпорни камъни и най-известния сред тях — Петата.

— Побързайте! — каза Зоуи на близнаците.

— Не можеш да ме пришпорваш, когато работя с национално съкровище — възмути се Джулиъс.

Бавно, безкрайно бавно, макарата повдигна голямата каменна плоча… после още по-нагоре, и изведнъж… с изненадващ глух звук, от който Джулиъс подскочи, внезапно се плъзна надолу и се намести в квадратната дупка, където бе стояла преди 4500 години.

Зоуи си погледна часовника.

3:48.

Оставаше им само една минута.

Зоуи бръкна в раницата си и извади от нея…

… горната част на Златния пирамидион.

Са-Бенбен.

Огненият камък.

Самият факт, че го държеше в ръцете си, я изпълваше с удивление. Са-Бенбен блестеше в нощта, златните МУ стени отразяваха лунната светлина, кристалният му връх блещукаше.

Зоуи се качи на разгъваемата стълба и погледна върха на вече издигнатия Олтарен камък.

Видя вдлъбнатината в горната му част и видя, че… тя идеално съответстваше на основата на Огнения камък.

— Добре… — прошепна тя. — Голямата пирамида и Стоунхендж. Да видим какво ще стане.

И сякаш свещенодействайки, постави квадратната основа на Огнения камък във вдлъбнатината на Олтарния камък… и изведнъж Олтарният камък сякаш смени облика си: сега приличаше на малък обелиск, заобиколен от застаналите като стражи в нощта трилити.

В този момент стрелките на часовника й показаха 3:49.

— Виждам Титан… — каза Алби.

В мощния телескоп най-голямата луна на Сатурн изглеждаше като обикновена точка, едва показваща се зад оранжевото кълбо на Юпитер. Точка, която бавно се издигаше.

Изминаха две минути.

— А сега виждам и Сатурн… Леле!

Една по-голяма точка се издигна зад Юпитер, движеше се почти забележимо. Пръстените едва се забелязваха. После Сатурн изплува над хоризонта на Юпитер и между двете планети се образува междина.

И в същия миг Стоунхендж, останал мълчалив и загадъчен цели четиридесет и пет столетия, внезапно оживя.

Невидим лъч с източник Тъмната звезда се стрелна над хоризонта, разряда небето над Петата, премина през външния кръг от подпорни камъни и се заби в Огнения камък, поставен върху Олтарния камък.

Огненият камък засия.

Ослепителна виолетова светлина се разля около него и освети с призрачното си сияние пръстена от трилити.

А после мечове от същата тази виолетова светлина — ярки, мощни лъчи, шест на брой — разсякоха пространството около Огнения камък като спици на колело и… улучиха няколко от върховете на изправените трилити.

И се случи още нещо.

Мъхът по повърхността на трилитите — странната комбинация от водорасли и гъби, която просто нямаше място тук, толкова далеко от морето — започна да излъчва бледозелено сияние.

И внезапно слабото сияние на мъха се комбинира с пукнатините и вдлъбнатините по повърхността на трилитите и върху тях се появиха изображения… изображения, за чието съществуване никой не бе подозирал.

Зоуи се вторачи онемяла в тях.

Изображенията върху трилитите изглеждаха странно познати, донякъде подобни на земните континенти… но не точно като тях. Различаваха се в известна степен, а познатите очертания на бреговите им линии бяха странно изкривени. На два от трилитите имаше нещо, което приличаше на граници на континенти.

— Това е светът — ахна Лаклан. — Всички те комбинирано показват карта на Земята, каквато е била преди милиони години.

— Какво? — прошепна Зоуи, без да съзнава, че шепне.

Лаклан кимна към сияещите изображения върху камъните.

— Това са континентите на нашата планета. Те са на сегашните си места, но преди издигането на нивото на океаните да им придаде познатите ни очертания. Създателят на това чудо го е направил както е било преда: много време.

Зоуи се завъртя, за да огледа всички изображения, и осъзна, че той е прав. Ето там беше Африка…

pic.24_seans_pri_Stounhendg.jpg

А това изглеждаше донякъде като Азия…

Камъкът, изобразяващ Африка, бе пронизан от два от виолетовите лъчи: единият се забиваше в близост до северния му край, а вторият попадаше в най-южната му точка.

— Снимайте! — заповяда Зоуи. — Бързо, преди всичко да свърши!

Близнаците светкавично измъкнаха цифровите си фотоапарати и започнаха да снимат осветените камъни и светлинните лъчи.

— А тези? — попита Зоуи и посочи два от изправените камъни, на които се изобразяваха границите на континенти.

— Предполагам, че са океани — каза Джулиъс, — но е трудно да се каже кои точно при тези променени очертания. На света има три основни големи океана — Тихия, Индийския и Атлантическия. Възможно е на един от падналите подпорни камъни да е имало трети океан. Би било логично. В крайна сметка никой така и не е могъл да обясни защо в Стоунхендж има десет подпорни камъка. Е, това би го обяснило: седем континента и три океана.

Зоуи примигна.

„Господи!“

В този момент Алби извика:

— Залязва… Сатурн залязва!

И в следващия миг настъпи тъмнина.

Виолетовата светлина на Огнения камък изгасна и величественият кръг от камъни се скри в мрака.

Зоуи се обърна към близнаците и децата и изхъмка:

— Доста впечатляващо, нали? Хайде… — тя бързо се качи по стълбата, за да прибере Огнения камък, — свършихме. Лаклан, Джулиъс: свалете Олтарния камък както си беше. И изчезваме. Магьосника и Джак направо няма да повярват…

След два часа двамата пазачи се свестиха, замаяни и зашеметени, и установиха, че Стоунхендж си е на мястото и съвсем същият — нищо не бе пипнато.

Имаше наистина човешки следи около централните камъни, но пък нищо не липсваше. Единствената забележима промяна бе с дупката, в която някога се бе намирал Олтарният камък — пръстта в нея бе разчистена, — но слава богу, самият камък си бе на мястото.

На следващия ден се появиха съобщения от местните за някаква виолетова светлина, излъчвана от този район, но те решително бяха отхвърлени като недостоверни. Всяка година имаше поне по десетина съобщения за НЛО над Солсбъри, но пък тоя свят е пълен с откачалници.

Още повече, че когато се зазори, Стоунхендж си бе същият както от хиляди години — висок и смълчан, многовековен страж, изправил се сред древния пейзаж.

Третото изпитание

Джак Уест-младши и Философският камък

pic.13_karta_Kitaj.jpg

Китай 5 декември 2007

5 дни преди първия краен срок

Планината Съчуан

5 декември 2007,17:35

Горе-долу по същото време, когато Зоуи и близнаците наблюдаваха удивителното светлинно шоу край Стоунхендж, Джак и Магьосника се носеха над дивите зъбери на планините в Централен Китай в пътническото отделение на откраднатия хеликоптер „Хайнд“. Бяха съвсем наясно, че значителна част от Китайската народна армия — някъде 1,2 милиона души — в този момент се вдига по тревога някъде там долу с единствената задача да ги издири и залови.

С тях бяха Стреч, Астро, Ятагана, Лешояда и раненият Танк Танака.

Скай Монстър бе отлетял с „Халикарнас“ на юг, през границата с Бирма, и сега търпеливо чакаше указания за изваждането на групата.

— Абсолютно важно е да се сдобием с Философския камък — каза Магьосника на Джак в един момент, когато бяха останали сами в отделението. Беше изгладел и дъвчеше, докато се преобличаше.

— И аз останах с това усещане, след като прочетох жежките ти — съгласи се Джак. — Значи сега отиваме там. И това е причината, поради която ни трябваше хеликоптерът.

Джак разказа на Магьосника за срещата в Дубай и за новата коалиция от нации, която сега им помагаше в мисията сред тях Америка и Саудитска Арабия, — но най-вече какво бяха успели да разберат от проучването на Магьосника.

— Трябва да знам повече, Макс — завърши той. — Бележките ти са добри, но от тях е невъзможно да се досетим за всичко.

— Да, да…

— Например онази част, където споменаваш, че Бенбен и Философският камък имат централно значение за всичко. Добре, но защо?

Магьосника рязко вдигна глава.

— Божичко, Джак, нали не си взел със себе си Огнения камък? Не можем да позволил на враговете ни да притежават едновременно него и камъка на Лао Дзъ.

— Не, не съм го взел — отговори Джак. — У Зоуи е. А тя замина за Стоунхендж с камъка, близнаците и децата.

— Свързал си се с близнаците? О, чудесно! — каза Магьосника и въздъхна облекчено. — И Стоунхендж. Стоунхендж и Са-Бенбен. Но почакай, то трябва да се направи по време на изплуването на Тива…

— Погрижил съм се да стане.

Магьосника се загледа в пространството и се усмихна.

— Какво не бих дал да съм там и да го видя. Радвам се, че си се досетил за това.

— Не бях аз. Трябва да благодарим на приятеля на Лили — Алби.

— А, Алби. Умно момче. И толкова верен приятел на Лили. Нещата стават все по-трудни и тя ще има нужда от приятели като него… — Гласът на Магьосника заглъхна и погледът му се замъгли от безмерна тъга.

Джак огледа белезите от изтезания по измъченото лице на възрастния мъж, синините, порязванията, засъхналата по брадата му кръв. Всичко говореше, че Магьосника е оцелял след опасно премеждие в затвора.

— О, Джак — проговори отново Магьосника, — ситуацията е бедствена. Почти отчайваща. Несравнима е с нищо, което сме преживявали.

— Разкажи.

— Светът е достигнал критична фаза в съществуването си. Намираме се в повратна точка, точка на изпитание, момент, когато Земята или ще се обнови, или ще загине. Завъртането на Тартар беше само началото, само първата стъпка в несравнимо по-голяма драма.

— Появата на Тъмното слънце? — подсказа му Джак.

— Появата на Тъмното слънце е само част от надвисналата трагедия. В нашия свят има много необяснени неща, Джак, и с появата на полето с нулева енергия, на тази Тъмна звезда, много от тях ще разкрият истинската цел на съществуването си. Голямата пирамида и нейният Пирамидион са просто началото. Стоунхендж… Наска… Великденският остров. Всичко ще се сглоби в едно с появата на Тъмното слънце. Древните неща ще се слеят. Но най-голямата опасност — онова, от което трябва най-много да се страхуваме, — както винаги е самият човек.

— Защо?

— Нека се върна малко назад — каза Магьосника.

Извади от бележките си лист и показа на него чертеж, който Джак вече бе виждал:

pic.7_mashinata.png

— Това е общоприетият символ за Великата машина — каза Магьосника. — Сега, както правилно си разбрал от бележките ми, Машината е просто нашата планета. Както показва скицата, на шест места по планетата има шест подземни светилища, с пирамидална форма, но обърнати, гигантски и сочещи надолу, към центъра на земята. Забележи шестте сочещи надолу пирамиди и обърни внимание на белите правоъгълни стълбчета във върховете им… Макар Машината на този чертеж да е обикновена двуизмерна рисунка, представи си я в три измерения, като шестте върха се намират точно под повърхността на Земята и са пръснати по сферичната планета. Ето така… — И той начерта груба скица.

pic.25_skica_Zemqta.png

— Във всяко от тези места трябва да бъде сложен пречистен Стълб, като самите стълбове представляват нешлифовани диаманти с форма на паралелепипед, чието местонахождение общо взето ни е неизвестно.

— Не съвсем — поправи го Джак. — Работим по въпроса.

— О… добре. Нека сега обясня за Камъните на Рамзес и уникалната им роля в това предизвикателство. Наричаме ги Рамзесови, но точното им наименование би трябвало да е пътеводни: Шестте пътеводни камъка на Тъмния близнак на Ра. Защото когато всеки от тях влезе в контакт със заредения от Слънцето Са-Бенбен, те ще ни разкрият нещо за тази Машина… Например, когато Са-Бенбен бъде сложен на върха на пътеводния камък, който се намира в Стоунхендж, това ще ни покаже местонахожденията на шестте Върха. Дали това вече се е случило при Стоунхендж — не знам. Но искрено се надявам Зоуи вече да знае.

— А Философският камък? — попита Джак.

Магьосника отново разрови бележките си и извади друга картина:

pic.4_filosofskiq_kamyk.png

— Това е издълбано изображение на Камъка на Лао Дзъ — обясни Магьосника, — известен още под името Философски. Обърни внимание на пирамидиона, който се рее отгоре, и на вдлъбнатината в него… За да се пречисти Стълб, са нужни три неща: Са-Бенбен, Философският камък и един от Стълбовете. Стълбът се поставя във вдлъбнатината на Философския камък, капакът се затваря и върху него се поставя зареденият Са-Бенбен. Това пречиства Стълба и той става готов за поставяне в един от шестте върха.

— Поради което Са-Бенбен и Философският камък са с ключово значение за всичко — довърши Джак.

— Именно. Следващият по важност Камък на Рамзес е Жертвеният камък на майте: събран със Са-Бенбен, той ще ни съобщи астрономическите дати, към които Стълбовете трябва да са на местата си във върховете. Аз вече знам, че поставянето на шестте Стълба е разделено в два различни периода — първите два трябва да бъдат на местата си горе-долу до края на следващата седмица, а останалите четири трябва да се сложат по-късно, приблизително след три месеца, преди равноденствието на 20 март 2008, когато Тъмното слънце ще направи отдавна очакваното си завръщане.

Джак усещаше някакво замайване. Всичко това бе прекалено голямо и значимо: звезди, камъни, стълбове, върхове, астрономически дати. В някакво ъгълче на мозъка му се събуди споменът, че американците притежават Жертвения камък на майте.

Разтърси глава, за да прочисти мислите си, и върна Магьосника назад:

— Но защо трябва най-много да се страхуваме от самия човек?

Магьосника въздъхна:

— Заради възнагражденията — простичко обясни той. — Възнагражденията. „На онзи, който сложи всеки Стълб, се полага баснословна награда“ — така е изписано на стените на Абидос. Там намерих списък на шестте награди, изброени под гравюра на Рамзес II и баща му Сети I — издълбан в камъка надпис, който археолозите отдавна са решили, че е само за украса. Но шестте изброени награди са: знание, топлина, зрение, живот, смърт, власт. — Лицето на Магьосника потъмня. Джак… Никой не знае какви точно са наградите, но те определено са безценни. Например аз вярвам, че „топлина“ означава източник на енергия — забележи, неизчерпаем източник на енергия, а „знание“ означава някакво велико проникновение, до което още не сме достигнали.

Джак слушаше внимателно. Изведнъж интересът на Съединените щати в успеха на мисията ставаше съвсем обясним, да не говорим за възмутителното нападение на китайците срещу фермата му и опита им да сложат ръка на Огнения камък.

Магьосника продължи:

— При този залог, пристигането на Тъмното слънце и възможния край на нашия свят мога да разбера поемането на риск от страна на някои нации, за да се сдобият със Стълбовете и да ги сложат, където трябва. Ако не друго, историята ни е научила на едно: когато залогът е голям, хората са способни на всичко.

В този миг пътническото отделение на хеликоптера потъна в мрак, но веднага се освети от червеникавата светлина на резервното осветление. Едновременно с това се разнесе звън на предупредителна аларма. Високоговорителят на интеркома над главата на Джак изпука.

— Ловецо, наближаваме системата на клисурата Ву — разнесе се гласът на Астро. — Приблизително време на пристигане — девет минути. И ще цъфнем на техните радари като голяма шибана коледна свещ. Надявам се, че си бил прав.

— Хайде — каза Джак и стана. — Да се облечем. Целта ни е под охрана, ние оглавяваме местния списък на най-издирваните лица, така че трябва да влезем дръзко и най-вече да го направим бързо. Просто стой близко до мен. Време е да свършим започнатото от теб и да се сдобием с Философския камък.

pic.3_vhodnata_zala.png

Входната зала

Системата от капани на Лао Дзъ под Магьосническата планина,

провинция Съчуан, Централен Китай

5 декември 2007

Полковник Мао Гонли изруга гръмогласно.

За четирите дни, откакто бе пленил Макс Епер и го бе изпратил в Синтан за разпит, неговият отряд бе напреднал съвсем малко в системата подземни тунели, защитаваща легендарния камък на Лао Дзъ.

Напредването им бе затруднено от многобройните препятствия срещу неканени гости — капаните.

Мао отново изруга. Трябваше да предвиди това.

В продължение на над 3000 години китайските гробници бяха известни с изобретателните си защитни механизми: например комплексът от гробници на император Цин в Сиан — домът на забележителните китайски теракотени воини — беше оборудван с автоматични арбалети и „убиващи дупки“, от които непредпазливите археолози бяха поливани с масло и течен катран.

Но клопките, защитаващи тази система, бяха на порядък по-сложни и надминаваха всичко, което Мао бе виждал — изобретателни, но едновременно с това непрощаващи.

Вече бе загубил деветима… и всички по ужасяващи начини.

Първите трима, на които бе писано да умрат, така и не бяха влезли много навътре след мястото, където бе монтиран капанът — цилиндричен вход в стената. Вратата внезапно се завъртя, заключи ги… а после от една кухина в тавана бликна жълта течност с гадна миризма, която обля залостените в капана нещастници. По-късно установиха, че става дума за примитивна форма на сярна киселина.

Това накара хората му да взривят вратата с пластичен експлозив С–2, за да влязат по този начин във вътрешната зала, единственият изход, от която бе ниско разположен тесен тунел в отсрещната стена.

Следващият обречен легна по корем, за да може да пълзи в тунела, само че преди да се придвижи в него, беше промушен в сърцето от желязно острие, подало се от невинно изглеждаща дупка в пода; то бавно и болезнено проби тялото на мъжа и се показа откъм гърба му.

Двама други пострадаха по аналогичен начин — от други дупки в пода на тунела, — преди на заместника на Мао, млад лейтенант, да му хрумне идеята да залеят тунела и гадните му дупки с бързо втвърдяващ се цимент, който да ги запечата.

Така че изпратиха за цимент до отстоящия на над 150 километра язовир „Трите клисури“ и след двудневно чакане най-сетне успяха да преодолеят тунела.

Тук един от войниците на Мао умря, когато теракотен войник с разтворена в широка прозявка уста внезапно повърна струя живак в лицето му. Войникът загина по отвратителен начин, крещеше до побъркване. Гъстата течност бе задръстила всяка пора на лицето му и бавно се просмукваше в кръвта му. Няколко часа след инцидента войникът умря в агония.

Това доведе до докарването на още бързо втвърдяващ се цимент.

Наляха го в устата на всеки теракотен войник в голямата зала, което ги забави допълнително, но в крайна сметка отново можеха да продължат напред.

Което почти веднага доведе до поредната смърт, този път в резултат на изстрелването на стрела от един от теракотените войници — стрела, която излетя от очната му ябълка.

Друг войник, който наливаше цимент в съседната статуя, едва успя да отбегне нейния защитен механизъм: оловни сачми, изстреляни от барут, скрит в очите на статуята. Смъртоносните топченца пропуснаха войника по чудо, понеже той инстинктивно се изви настрани…

… и се подхлъзна в наклонения проход и безконтролно полетя надолу, проснат в цял ръст, а после буквално излетя отвъд края на коридора в тъмнината и изчезна от погледите на другарите си. След това разбраха, че е паднал в непрогледно тъмна и неизвестно колко дълбока пропаст — коридорът свършваше над нея като отсечен с нож.

Пропаст, която все още не можеха да преодолеят.

И точно това бе причината рано тази сутрин да се обадят в Синтан и да поискат докарването на Магьосника и Танка с надеждата, че те ще измислят начин да преодолеят това препятствие и да разкрият тайните на системата от капани на Лао Дзъ.

Залятото село

При звука на приближаващия се хеликоптер четиримата китайски войници, оставени на повърхността на подземната система от капани, погледнаха към небето, но се отпуснаха, щом видяха, че е от техните — тежковъоръжен „Хайнд“ с обозначенията на Китайската народна армия.

Грамадният хеликоптер се спусна на плаващата върху понтони площадка, носеща се между полупотопените каменни къщи, и издуха боклуците по страничните улички на древното село.

Часовите тръгнаха към хеликоптера, метнали безгрижно автоматите си на рамо… и зяпнаха, когато една от плъзгащите се врати се отвори и се озоваха пред насочени към тях автомати.

Джак Уест-младши и хората му бяха пристигнали, облечени в униформи на китайската армия, взети „назаем“ от екипажа на хеликоптера.

Входната зала

Във входната зала — същата, на която Магьосника се бе удивявал само преди четири дни, малко преди Мао да убие кроткия му помощник Чоу — имаше още двама китайски часови.

Изведнъж през кладенеца в залата влетя странно изглеждаща сребриста граната.

Гранатата се изтърколи по пода на залата, подскочи няколко пъти, пропусна широката дупка в центъра, но накара часовите да се обърнат.

И след това избухна.

Непоносимо ярко проблясване изпълни древната зала и часовите паднаха на колене с ръце върху очите, крещяха от болка, защото ретината им беше почти изгоряла. Слепотата нямаше да е трайна, но щеше да продължи поне два дни.

След това през вертикалната шахта се смъкна Джак, залюля се над пода и се пусна. Държеше пистолет.

— Пазачите са обезвредени — съобщи той в микрофона на радиостанцията си. — Залата е чиста. Слизайте.

И едва тогава забеляза чувалите за трупове.

Бяха девет на брой и в тях бяха войниците, загубили живота си заради капаните.

След малко към него се присъединиха и останалите. Стреч бързо завърза и запуши устата на двамата хлипащи часови. Магьосника поемаше с труд въздух през стиснати зъби, заради вонята, разнасяща се от чувалите. Междувременно Джак изучаваше изписаната стена на входната зала.

Огледа величественото триметрово изображение на Мистерията на кръговете.

Точно под него се виждаше нишата на тесен вход с извити стени. Над входа бе изписан вече познатият му символ на Философския камък, оформен с висящия над него Са-Бенбен:

Почти цилиндричната ниша бе приблизително с размерите на ковчег, а от едната й страна имаше три лоста и беше изписан китайският йероглиф за „жилище“:

pic.27_kitaiski_ieroglif.png

Таванът на тясната ниша бе грубо замазан с цимент — очевидно с идеята да се запуши тръба, от която се бе изливала някаква явно неприятна течност.

— Не бих казал, че решението е елегантно — коментира Уест. — Но е ефективно.

Магьосника поклати глава и каза:

— Тази система е проектирана от великия китайски архитект Сун Май — съвременник на Конфуций и също като него някогашен ученик на Лао Дзъ. Сун Май бил истински гений в занаята. Освен това строил замъци, крепостни укрепления и други подобни, така че е бил особено подходящ за тази задача. И как Мао се опитва да се пребори с него? С цимент. Цимент, моля ви се. Колко се е променил Китай през вековете!

— Тази система от капани… — сериозно каза Уест, загледан в тъмнината отвъд входната ниша. — Проучена ли е? Известен ли е примерно редът на отделните капани?

— Няма как да се изследва предварително — отговори Магьосника. — В нея има множество точки на задействане, които могат да се преодолеят само чрез намиране отговора на някаква загадка в естественото й обкръжение.

— Решаване на загадки в естественото им обкръжение. Любимото ми занимание…

— Само че тези загадки са свързани с трудовете на Лао Дзъ.

— О, става все по-интригуващо.

Магьосника огледа циментираната ниша и залата от другата й страна, после кимна към чувалите с трупове и каза:

— Виждам, че китайските ни съперници са се сблъскали със сериозни затруднения. Ако по време на разпита ми бяха задали правилните въпроси, може би щях да им бъда повече в помощ.

— Какъв е номерът? — поинтересува се Уест.

Магьосника се усмихна.

— Какъв е най-известният принос на Лао Дзъ във философията?

— Ин-ян.

— Да — концепцията за дуализма. Идеята е, че всичко съществува или в две разновидности, или има съставни части: добро и зло, светло и тъмно и т.н. Но нещата са малко по-сложни: компонентите на чифта са свързани. В доброто винаги има малко зло и в злото — малко добро.

— Което означава? — подкани го Уест.

Магьосника не отговори. „Сети се сам“.

— Че ако от всичко има по две неща, то и към тази зала има два входа — изхъмка Уест.

Магьосника кимна и каза само:

— И?

Уест се смръщи.

— Вторият вход е свързан с този?

— Браво, приятелю. Отличен.

Магьосника тръгна към широката кръгла шахта в пода, която съответстваше на входния кладенец в тавана, и надникна в нея.

— Действително има втори вход в системата от капани. Ето тук — надолу. Системата от тунели, която се разклонява нататък след тази зала, се нарича Пътят на Учителя. Втората тунелна система под нас е Пътят на Ученика.

— И как са свързани двете?

— Много просто. Трябва да бъдат преодолявани едновременно: двама души, всеки в своя тунел, преминават алтернативно през своите капани, като всеки обезврежда капаните на другия.

— Ти да не се шегуваш с мен? — Уест бе преодолявал най-различни системи от капани, но досега не се бе натъквал на такава.

— Това е върховното изпитание в доверие — обясни Магьосника. — Аз поемам по горния тунел и задействал капан. Но той се деактивира не от мен, а от теб — в долния тунел. Моят живот е в твоите ръце. После става обратното — ти задействаш капан, а аз трябва да те спася. Това обяснява затрудненията на китайските ни приятели — те не са знаели за долния маршрут. Затова са използвали цимент и груба сила и по типично китайски начин — той кимна към деветте чувала — са претърпели сериозни загуби и са се придвижили съвсем малко напред. Да, в крайна сметка ще преминат, но това ще им струва много жертви и значително забавяне.

pic.28_sistema_ot_kapani.jpg

— Уест замислено захапа устна.

— Добре тогава. Стреч… Вземи Ятагана и намерете долния вход. Аз влизам тук с Астро и Магьосника. Танк, ти оставаш тук с Мечо Пух. Поддържайте връзка с Лешояда в хеликоптера — предполагам, че ще ни се наложи бързо да се евакуираме. Окей… до всички: затегнете коланите. Влизаме.

pic.29_kapani_vhoden_tunel.jpg

Системата от капани на Лао Дзъ

Входните тунели

Долният цилиндричен коридор

След няколко минути в слушалката на Уест се разнесе гласът на Стреч:

— Намерихме втория вход. Намира се на около осемнайсет метра под вас. Тесен е и е издълбан в стената на шахтата. Същият като вашия. Но е непокътнат — никакви циментови тапи в дупките по тавана.

— Влизайте — нареди Уест.

Стреч и Ятагана висяха на отделни въжета пред тесен цилиндричен вход, изсечен в камъка на вертикалната шахта.

Тя продължаваше под тях в непрогледния мрак и беше невъзможно да се определи дълбочината й. Като си светеше със закрепената към каската му лампа, Стреч стъпи в отвора и влезе във входа…

… и целият вход внезапно се завъртя заедно с него около оста си: извитите му стени се завъртяха на 90 градуса, така че входният отвор бе запечатан и той се озова в помещение с размера на ковчег без никакъв изход.

Обхвана го пристъп на клаустрофобия. Пулсът заби оглушително в ушите му. Изведнъж светлината на лампата му стана непоносимо силна в тясното пространство.

После нещо забълбука някъде над него и кръвта на Стреч се вледени.

— Ъъ… Джак…

* * *

Горе, във входа на Пътя на учителя, Джак разглеждаше разположените един над друг три железни лоста в стената: намираха се непосредствено до китайския йероглиф за „жилище“. На нито един от тях нямаше никакъв надпис, нито се виждаше нещо изгравирано — бяха възможно най-безличните железни лостове.

— Ъъ… Джак — разнесе се гласът на Стреч. — Каквото и да правиш там горе, моля те, направи го бързо…

— Изтегли долния лост — подсказа Магьосника. — Веднага.

И Джак без колебание дръпна долния лост…

… и в същия миг долу, в тунела на Стреч, от тавана се плъзна каменна плоча, цилиндърът се завъртя на нови 90 градуса и Стреч видя от другата страна нова зала — издълбана в камъка стая с кубична форма.

Той бързо изскочи от смъртно опасния цилиндричен вход и каза:

— Минах. Благодаря, момчета. Ятаган — твой ред е.

В горния тунел Уест се обърна към Магьосника и попита:

— Как се сети?

— Лао Дзъ има прословут цитат: „В мисленето се придържай към простотата. В конфликтите бъде справедлив и щедър. В жилището си живей близко до земята“. Нашият ключ бе „жилище“, затова избрах най-близкия до пода лост.

— Чудесно.

След като вкараха Ятагана по същия начин, Уест, Магьосника и Астро минаха без проблеми през своя вход — неговият капан вече беше обезвреден с цимент от войниците на Мао.

Тесният тунел

И двата екипа се намираха в идентично изглеждащи кубични стаи.

В четирите ъгъла на всяка имаше по един теракотен воин — статуите бяха изработени с всички подробности. В стаята на Уест устите на всичките бяха запълнени с цимент, но в тази на Стреч зееха широко разтворени и зад тях не се виждаше нищо, освен мрак.

— Не пристъпвайте към статуите — предупреди Магьосника.

В дъното на всяка стая, почти при пода, се виждаше нисък тунел. Отворът бе квадратен — половин метър на половин метър — и приличаше на тръбопровод. По-важното бе, че предлагаше единствен изход от стаята.

Уест надникна в техния — тунелът продължаваше напред стотина метра, може би дори повече. По дължината му се виждаха многобройни дупки с размер, колкото през тях да мине топка за тенис — всичките запълнени с цимент.

— Дупки за остриета — досети се Магьосника. — Стреч?

— При нас има тунел, близко до пода… изглежда дълъг и доколкото мога да преценя, можем да минем през него само с пълзене по корем. В пода му има много дупки.

— Внимавайте — предупреди го Уест. — Крият железни остриета.

Магьосника забеляза над тунела надпис, този път придружен от единствен лост, който можеше да бъде натиснат нагоре или надолу. Надписът гласеше:

pic.30_nadpis_v_tunela.png

— Гений — каза Магьосника. — Това означава на китайски „гений“.

В двата края на лоста имаше по две изображения: горното бе на издълбано в камъка дърво, долното — на съвсем обикновено семе.

— Аха… — каза Магьосника. — „Да види нещата в семето може само геният“. Друга максима на Лао Дзъ. Натисни лоста надолу, Джак.

И Уест го направи.

— Окей, Стреч, при вас би трябвало всичко да е наред — съобщи в микрофона си Магьосника.

— Би трябвало?! — озъби се Ятагана и погледна Стреч.

— Тази ситуация започва да ме тревожи все повече и повече.

— Това е изпитание в доверие. Тревожно може да е само ако нямаш доверие на приятелите си.

Ятагана го изгледа продължително.

— От моите източници знам, че лично Стария господар е определил голяма награда за главата ти.

Стреч замръзна. „Стария господар“ бе прозвище на легендата на Мосад генерал Мордехай Мюниц — бивш директор на Мосад, за когото се говореше, че дори след пенсионирането си остава най-влиятелната фигура в организацията — майстор кукловод, който дърпа конците на подчинените си, без да се двоуми.

— Шестнайсет милиона долара — проточи замислено Ятагана. — Добро възнаграждение. Може да се каже, че е едно от най-солидните, предлагани някога. Изглежда, Стария господар иска да станеш за урок на останалите.

— Предпочетох да съм лоялен към брат ти, отколкото на Мосад — отговори Стреч.

— Затова значи сте толкова големи приятели. Брат ми често мисли със сърцето си, вместо с главата си, което е глупаво и е признак на слабост. Виж докъде те доведе същото.

Стреч се замисли за Мечо Пух във входната зала.

— Бих жертвал живота си за твоя брат, защото му вярвам. Но ти, изглежда, не му вярваш. Което ме кара да се запитам, сине първородни на шейха, в какво вярваш ти?

Ятагана не отговори на въпроса му.

Стреч поклати глава, приклекна, вмъкна се в тесния тунел и залази по корем. Мокрите стени сякаш го натискаха.

Плъзна се над първата дупка в пода и затаи дъх в очакване на…

… но отдолу не изскочи нищо.

Ятагана го следваше. Пълзяха сякаш вечно. Накрая излязоха в следващата стая и се озоваха в горната част на плавно спускащ се коридор.

На стената зад тях, точно над изхода на тунела, имаше лост, подобен на онзи, който бе натиснал Уест, а до него се виждаше йероглифът за „знание“.

Над лоста имаше рисунка на ухо, а под него — на око.

Стреч предаде тази информация на Магьосника и Уест.

— Правилният отговор е „ухо“ — веднага отговори Магьосника. — Понеже сте в Пътя на ученика, вашите загадки са конфуциански — Конфуций е бил най-талантливият ученик на Лао Дзъ. Той казва „Чувам и зная, виждам и помня“. В такъв случай знанието е слушане. Що се отнася до нас, благодарение на зидарите на Мао ние засега нямаме нужда от помощ.

Залата на славата

Отне им известно време, но скоро групата на Уест също мина през тесния тунел. Така че сега те, също като Стреч и Ятагана, се намираха в горната част на величествен спускащ се надолу коридор.

Беше изумително красив, със стъпаловидни тавани, поне шест метра високи, а отстрани бяха подредени гигантски статуи на двуметрови воини, всеки въоръжен с различно оръжие.

Коридорът продължаваше сякаш поне сто метра и се спускаше надолу, но не предлагаше стъпала за задържане на движението. Навлизаха сякаш в търбуха на Земята. Подът беше влажен и определено хлъзгав. Покрай стените продължаваха да светят оставените от хората на Мао лампи на батерийно захранване — създавала впечатлението за самолетна писта нощем.

И в този момент Уест долови нещо в края на дългия коридор.

Гласове.

А едновременно с това движение на лампи и светещи палки.

Бяха полковник Мао и хората му, спрени от пропастта в края на коридора. Бяха ги настигнали.

Астро се изправи до Уест и двамата се взряха в тъмнината.

Без да каже дума, Астро извади граната, маркиращ с жълта лента.

Уест се обърна и я видя.

— Направо не ми се ще да знам какво е това.

— Разновидност на сълзотворно-нервнопаралитичен газ и едновременно с това димка — обясни Астро. — Малко по-силен е от обикновения газ, който се използва в ситуации със заложници. Този е специално създаден за ситуации като нашата, когато трябва да се премине през враг, блокиращ вход, но без да се ликвидират всички. Което ми напомня да попитам дали не искаш последното…

— Сълзи и безсъзнание са предостатъчни, капитане — отвърна Уест. — Не искам да убивам никого, докато не се налага. Макс, слагаме кислородните маски…

След няколко секунди надолу по коридора се затъркаляха три от специалните гранати на Астро с жълта лента и се пръснаха сред събраните пред пропастта войници на Мао.

Сух пукот…

Съскащият газ и гъстият дим обгърнаха китайците. Те веднага се разкашляха задавено и от очите им рукнаха сълзи.

Бездната и стената

Тримата пристъпиха в задушливия облак като призраци.

С кислородните маски на лицата Уест, Астро и Магьосника вървяха сред крещящите и гърчещи се китайци, които един по един рухваха в безсъзнание на пода… макар че Джак не пропусна възможността да счупи носа на полковник Мао с дръжката на пистолета си и да го повали в безсъзнание.

А после стигна до мястото, където подът на коридора пропадаше… в нищото.

— Дево Марийо… — прошепна на себе си.

Мао и хората му бяха монтирали дизелов генератор и прожектори, за да осветят мястото, така че сега, в мъглата на задушливия газ, огромното пространство пред тях имаше мистичен, почти извънземен вид.

Бездънна пропаст — трийсетина метра широка и неизвестно колко дълбока. Отсреща се виждаше стена от гладък камък, буквално надупчена от стотици кръгли дупки, подредени в решетка, всяка с размерите на човешка длан.

Малко над центъра на стената имаше тунел с малък квадратен отвор.

pic.31_kvadraten_otvor.png

Застанал на ръба на пропастта, Джак ритна в нея един изпуснат китайски автомат.

Той полетя надолу в мрака.

Дълго не се разнесе никакъв звук.

Най-накрая дълбоко под тях нещо изтрака.

— Виж ти… — прошепна Джак.

— Джак! — разнесе се глас едновременно в слушалката му и някъде наблизо. — Гледай надолу!

Джак погледна и видя Стреч и Ятагана да гледат нагоре. Стояха на подобен перваз на осемнайсет метра под тях.

Единствената връзка между техните тунели и невероятната надупчена стена бяха два тесни корниза — по един за всеки коридор: по-високият на Уест минаваше по късата лява свързваща стена, а по-долният, на Стреч, беше отдясно.

Покрай корнизите имаше още дупки — бяха за захващане, досети се Джак, но от тях дебнеше смърт. Над всяка дупка без изключение, забеляза той, имаше изгравиран малък китайски йероглиф.

— Класическа китайска гробница капан — каза Магьосника. — Най-лесният начин да различиш грабител на гробове в Древен Китай било да гледаш за мъже без ръка. Това са дупки за отрязване на ръката. Някои позволяват да бръкнеш в тях, за да се хванеш по-здраво. Но в другите има задействана с пружина ножица. Ако; знаеш кои са безопасните, нямаш проблем да минеш. Но ако не знаеш… ще загубиш ръката си и най-вероятно ще паднеш в пропастта.

— И какъв е ключът? — попита Джак.

— Ключът е това. — И Магьосника отиде до стената, на която беше написано:

pic.32_nadpis_na_stenata.png

— „Най-голямото съкровище“ — преведе Магьосника. — Какво според Лао Дзъ е било най-голямото съкровище? — запита той на глас. — Аха… — И се усмихна.

Беше се сетил за древната аксиома на великия мъдрец:

Здравето е най-голялото притежание,

удовлетворението е най-голямото съкровище,

увереността е най-големият приятел,

самоотричането е най-голямата радост.

— Удовлетворението е — каза той на Джак.

И наистина, една от дупките по дължина на левия корниз бе надписана със съответния символ. Така бе и с петата, седмата и още няколко.

— Давай! — извика Магьосника. — Давай! Давай! Давай!

Без да губи време, напълно доверявайки се на своя приятел, Джак бръкна в първата дупка…

… и напипа ръб, за който да се вкопчи.

След това тръгна по корниза над бездънната тъмнина на подземната пропаст.

— И при нас има надпис — извика Стреч: — „Най-благородният път към мъдростта“.

Магьосника, който вече следваше Джак, обясни:

— Това поне е лесно. Търсете китайския йероглиф за „размишление“. Става дума за поговорка, която дължим на Конфуций: „Има три пътя към мъдростта: първият е чрез размисъл, който е най-благородният; вторият — чрез подражание, който е най-лесният, и третият — чрез опита, който е най-горчивият“.

Стреч изслуша обяснението на Магьосника и каза:

— Ясно… виждам го тук през една-две дупки.

— Използвайте само тях, Стреч — предупреди го Джак. — Ако бръкнеш в някоя от другите, ще си изгубиш ръката. Хайде… ще се видим от другата страна.

В крайна сметка Джак се добра до надупчената стена и видя вече отблизо, че и там дупките са надписани.

Гледката беше много объркваща и със сигурност ще — 1116 Да е абсолютно неразбираема за непосветения в тайната.

Но като избираше само дупките, надписани с „удовлетворение“, той откри, че съществува път, който свършва до квадратния отвор на тунела.

Този път водеше нагоре, но след това се спускаше надолу. Междувременно Стреч и Ятагана следваха сходен път от техния корниз от дясната страна на коридора.

През това време Мао и хората му лежаха на пода на коридора; само неколцина тежко пъшкаха на ръба на съзнанието. Другите бяха отпуснати като трупове.

pic.33_pyt_v_tunela.png

Уест, Магьосника и Астро стигнаха до отвора. След малко към тях се присъединиха Стреч и Ятагана.

— Както изглежда, оттук нататък ще продължим заедно — отбеляза Джак.

Пречупи светеща палка, за да я запали, и я хвърли в тъмната дупка. Разкри се нов дълъг тунел, с квадратно сечение, достатъчно голям, за да може да се пълзи.

— Имаме ли избор? — добави риторично.

После се изкатери до отвора, вмъкна се в него и воден от светлината на лампата на каската си и нова светеща палка, запълзя напред.

pic.34_peshterata.jpg

Пещерата на кулата

Пещерата на кулата

След като пропълзя около двеста метра, Джак излезе в някаква тъмна зала, където можа да се изправи. Свали си маската и се огледа.

По някаква причина светлината на лампата му не можеше да разпръсне тъмнината. Виждаше някакво езеро право пред себе си, но не и стени. Единствено тъмнина, непрогледно черна тъмнина. И все пак около него определено беше просторно.

Запали палка, но и тя не разкри кой знае какво повече.

Затова изстреля ракета…

… и ахна.

Джак Уест-младши бе виждал доста големи пещери, включително една в югозападните планини на Ирак, където някога се бяха намирали Висящите градини на Вавилон.

Но дори онази пещера бледнееше пред тази.

Наложи се да изстреля още няколко ракети, за да я освети изцяло.

Пещерата бе необятна — невъобразимо огромна, приблизително кръгла и почти половин километър в диаметър.

И бе шедьовър на строителното инженерство: несъмнено представляваше природно образувание, макар и дооформена с помощта на човешки труд — тук бяха работили десетки хиляди работници, прецени на око Джак, — за да стане още по-впечатляваща, отколкото я бе създала природата.

Осем извисяващи се каменни колони подпираха високия таван. Това явно бяха някогашни варовикови сталактити, които с течение на хилядолетията се бяха срещнали със съответните им сталагмити и бяха образували масивни носещи колони. Но по време на този процес цели армии китайски труженици бяха вложили огромен труд, за да ги оформят в красиво орнаментирани колони, окомплектовани с декоративни балкони.

А над всичко това доминираше колоната в самия център на пещерата.

По-дебела от останалите и изцяло дело на човешка ръка, тя изглеждаше като изящна кула, величествена двайсететажна подсилена кула, стигаща до самия таван на пещерата, където се съединяваше с него.

Това определено бе най-украсената от всички колони — по нея имаше много балкони, фортифицирани входове, сводести процепи, а в основата й се виждаха четири каменни стълбища, които водеха до четири каменни портала.

Тази кула и останалите колони бяха заобиколени от широко застинало езеро, запълнено с тъмна маслоподобна течност, която определено не бе вода. Изглеждаше матова под светлината на изстреляните от Уест ракети. От тунела към кулата в центъра се простираше редица издигащи се на два метра височина стълбове с плочи за стъпване — несъмнено нещо като мост, само че мост, който очевидно криеше неприятни изненади.

— Живак — каза Астро, като отдръпна за миг маската от лицето си, за да подуши парите на езерото. — Издава го миризмата. Силно токсичен. Задръства порите и е способен да причини отравяне дори през кожата. Само не падайте в него.

Магьосника се присъедини към Джак и останалите и изрецитира:

В най-високата стая на най-високата кула

в най-ниската част на най-долната пещера

ще ме намериш.

— От Конфуций — поясни. — Книга трета на вечните максими. Досега не можех да си обясня смисъла.

От мястото, където се намираха, започваше сводест път от ковано желязо, който стигаше до първата плоча за стъпване. В нея бе издълбано ново послание на древнокитайско писмо:

Дългото пътуване

започва с една крачка.

Така и това последно предизвикателство

започва и свършва с една крачка.

Магьосника кимна и каза:

— Подходящ цитат. „Всяко пътуване започва с една крачка“ е цитат, приписван едновременно на Лао Дзъ и Конфуций. Историците просто не могат да решат на кого е тази мисъл. Така и тук, където двата пътя най-сетне се събират, има само един цитат.

— Къде е тогава уловката? — попита Ятагана.

Уест разглеждаше плочите, кулата и величествената пещера. Замисълът постепенно му се изясняваше.

— Това е капан за време и скорост — тихо каза той.

— Господи, прав си — съгласи се Магьосника.

Астро обаче се намръщи.

— Какво? Какъв е този капан?

— Голям — загадъчно отговори Магьосника.

— Този вид капани обикновено започват с първата стъпка — поясни Уест. — Тя задейства капана. След това трябва да влезеш и да излезеш, преди капанът да е сработил. Трябва ти бързина и точност — иначе няма да преминеш. Предполагам, че в мига, в който някой от нас стъпи на първата плоча, това включва механизма на капана. — Обърна се към Магьосника. — Макс?

Магьосника помисли малко:

— „В най-високата стая на най-високата кула в най-ниската част на най-долната пещера“. Предполагам, че е там горе — в най-високата стая на онази кула. Мисля, че е дошъл моментът за твоята скорост и умения, Джак.

— Не знам защо и на мен ми се върти същата мисъл — подхвърли Уест.

Той започна да сваля тежката си екипировка и накрая остана по тениска, панталоните си от здрава тъкан, обущата и долната половина на кислородната си маска, така че очите му не бяха скрити. Металната му лява ръка блестеше под мъждивата светлина. Сложи си пак пожарникарската каска и хвана в едната си ръка намотано катераческо въже. Запази колана си с двата пистолета.

— Да не отива сам? — попита изненадано и донякъде подозрително Ятагана.

— За това изпитание най-важното качество е бързината — отговори Магьосника, — а в такива места няма по-бърз на света от Джак. Оттук нататък той е сам. Понеже е единственият, който би могъл да го направи.

— Добре, ясно — прекъсна го Уест. — Стреч, ако прецениш, че съм в опасност, няма да се разсърдя на малко помощ.

— Разбрано, Ловецо.

Джак се обърна към дългата редица плочи за стъпване, която водеше към колосалната кула.

Пое дълбоко дъх.

Засили се и скочи на първата плоча.

Надпреварата

В мига, в който кракът му докосна плочата, в огромната пещера се размърдаха различни неща.

Първо от тавана се посипа откос от сталактити — всеки с човешки ръст; заваляха като дъжд по петите на бягащия Джак Уест.

Джак скачаше от плоча на плоча на два метра над повърхността на мъртвото живачно езеро, а зад него се сипеха островърхи варовикови снаряди. Някои се разбиваха в плочите, по които току-що бе минал, други се забиваха в езерото около тях. Но той съумяваше да изпреварва смъртоносния дъжд.

Най-лошото бе, че канонадата го разсейваше, но точно такъв бе замисълът — да накара стигналия толкова далеч натрапник да сбърка, — само че Джак запазваше концентрация и сили за последния двестаметров спринт.

Стигна до стъпалата в основата на кулата, без да намалява ход, изкачи ги, като прескачаше по две, и се изправи пред високия сводест портал в същия миг, в който на прага му се изсипа малък водопад киселина с кехлибарен цвят.

Джак се гмурна под струята и се претърколи с кълбо напред буквално част от секундата, преди киселината да образува непроходима завеса.

Хвърли поглед назад и видя, че дългата редица плочи за стъпване бавно потъва в езерото.

— Това вече е прекалено…

При тази скорост на потапяне разполагаше с около пет минути, за да се върне, преди единственият му изход от кулата да му бъде отнет.

— Джак! — тревожно извика Магьосника.

— Видях! — извика му в отговор той.

Погледна нагоре и под светлината на лампата в каската си видя, че кулата е изцяло куха — извисяваща се цилиндрична шахта, чезнеща в мрака над него. И тук имаше засечки за хващане с ръце и стъпване с крака.

Задъхан, той започна да се катери по стената. Минаваше покрай ниши с човешки размер. По-странното бе, че над всяка ниша бе издълбан китайският символ за „убежище“.

Протяжен като стон звук го накара да вдигна глава.

Беше характерният стържещ звук на търкалящ се голям камък, после… тихо изсвистяване.

Джак се шмугна в най-близката ниша и покрай него тежко прелетя двутонна канара: така запълваше почти целия диаметър на шахтата, че едва не му отнесе носа.

Джак поднови катеренето, но вече бе готов и предугади следващите два камъка. За щастие „убежищата“ бяха начесто, така че не беше проблем да се скрие навреме.

— Защо, за бога, са положили чак такива усилия да скрият съкровищата си… — измърмори под нос.

В следващия миг, след близо минута катерене, се озова на върха на кулата, там, където тя се съединяваше с тавана на суперпещерата, и влезе в някакво помещение точно под тавана й.

Намираше се в красива квадратна камера, не много по-различна от входната, през която бяха влезли в цялата тази подземна система от пещери и тунели.

Стените бяха сложно орнаментирани: бяха изписани с изображения на Мистерията на кръговете и символа, изобразяващ Машината, а на една от тях, точно над ниска ниша, бе изобразен Философският камък.

Имаше и други гравюри, включително една на четирима царе в тронове, седнали рамо до рамо и заобиколени от петима прави воини, но Джак нямаше време за разглеждане.

Пресече помещението, стигна до нишата и се изправи над малък каменен олтар, на който бе положен изключително красив, изумително изящен и невъобразимо великолепен артефакт — най-забележителният, който бе виждал през живота си.

Философският камък.

Не беше голям, но чистотата на формите му внушаваше благоговение.

Страните му бяха идеално лакирани по характерния за Древен Китай начин — блестящите черни стени бяха покрити с червен лак и напръскани със златни точки.

Философският камък бе направен от две части, напречното му сечение беше трапецовидно, а в горната му повърхност беше издълбан триъгълен отвор. Втората част, капакът, бе идеално гладък квадратен блок и — Джак не пропусна да забележи това — бе с абсолютно същия размер като основата на Огнения камък.

Джак предпазливо надникна в нишата и видя, че тя няма таван, а прилича на нещо като комин над камина. Без да се бави, той бързо бръкна, грабна Философския камък и веднага се измъкна от нишата…

… буквално секунда преди тя — но не и олтарът, на който бе стоял камъкът — да бъде залята от сярна киселина, която бързо се оттече през решетката в пода.

Джак се отдръпна от нишата, напъха скъпоценната реликва в раницата си и пое по обратния изпълнен с рискове път.

Заслиза по вътрешната стена на шахтата, като се пазеше от падащите канари — те като че ли бяха повече, отколкото на качване… сякаш системата от капани бе разбрала по някакъв начин за вземането на Камъка и сега правеше всичко по силите си, за да спре измъкващия се крадец.

Джак вече се приближаваше към дъното… и в този момент отгоре отново със свистене полетя камък.

Уест скочи под главния портал — киселинната завеса вече бе спряла, — погледна за миг продължаващите да потъват пилони с плочите за стъпване… и това за частица от секундата отклони вниманието му и канарата се затъркаля към него, той отскочи, загуби равновесие, тя го забърса по рамото… и за свой ужас Джак видя как пада… пада… трескаво търсеше за какво да се хване, но нямаше… и той полетя в мрака на кладенеца при основата на кулата.

Но в следващия миг една ръка го улови за китката и я стисна здраво.

Увиснал над тъмната бездна, Джак вдигна поглед и видя изпотеното лице на Стреч.

— Подкрепата, която пожелахте, капитан Уест — мрачно каза той. — Хайде. Чака ни финалният спринт.

Измъкнаха се от кулата и видяха, че двуметровите пилони с плочите над притихналото живачно езеро вече стърчат само трийсетина сантиметра.

— Давай! — изкрещя Стреч.

И двамата се затичаха през езерото, скачаха в перфектен синхрон от плоча на плоча… а стълбовете продължаваха да потъват.

Когато им останаха десетина метра, долната страна на плочите вече опираше в живака и Стреч извика:

— Давай! Още малко, Джак… още съвсем малко!

Джак едва пазеше равновесие, беше изтощен до крайност, сърцето му пулсираше, в гърлото му се надигаше нещо гадно, кислородната маска го задушаваше.

И изведнъж краката му се подхлъзнаха в живака и с ужасно и непознато чувство на безпомощност той усети, че залита, неспособен да направи нищо… щеше да падне по лице в живака на някакви три крачки от спасението!

Залитащ, останал без дъх, той политна напред… но усети, че Стреч скача до него, хваща го под мишницата и го извлачва последните метри… и се проснаха на твърда земя точно пред краката на Магьосника.

— Господи! — възкликна той и помогна на Джак да се изправи.

Потен и задъхан, придържан едновременно от Магьосника и Стреч, Джак дишаше като риба на сухо.

А когато усети, че отново може да говори, изрече само две думи, две славни думи:

— Взех го!

Джак и отрядът му бяха на път да напуснат Китай преди края на деня. Бяха се измъкнали от подземната система капани през долния път — като по този начин заобиколиха хората на Мао — и отиваха на среща с „Халикарнас“ при границата с Бирма.

След като най-сетне се качиха на борда на „Хали“, Магьосника и Танка веднага влязоха в болничното отделение, за да бъдат обработени от Стреч.

Скай Монстър се обърна към Джак:

— Ловецо… обади ми се Зоуи. Каза, че мисията при Стоунхендж е протекла много успешно. Спомена, че разполага с маса данни, които Магьосника непременно ще иска да види.

— Отлично — отговори Джак; дрехите му бяха целите в кръв, пръст и капки живак. — Поеми курс към Англия и се обади на Зоуи. Кажи й да ни изпрати без забавяне всички данни, които смята, че заслужават да бъдат анализирани предварително.

— Къде ще я вземем?

— Кажи й, че идваме и че допълнително ще уточним времето и мястото допълнително. Ще трябва да използваме дългия маршрут.

— Разбрано.

— Астро, обади се на твоите началници и им кажи да изпратят в Англия Жертвения камък на маите. И ако са им известни местонахожденията на които и да било Стълбове — а нещо ми подсказва, че те знаят много неща, — нека добавят и тях.

— Ясно.

— О, кажи на твоя приятел от ЦРУ Робъртсън, че очакваме от него да използва влиянието си върху старите приятели на Америка, Сакс-Кобург-Гота, и да ги накара да донесат техния Стълб.

— Сакс кой?… — обърка се Астро.

— Той ще разбере.

— Окей… — каза Астро и тръгна към комуникационната конзола.

Джак се обърна към Лешояда, който седеше наблизо.

— Ще ми трябва и Стълбът на дома Сауд, Лешояд.

— Известна ми е репутацията ти на безразсъден човек, капитане, но това граничи с чиста проба наглост — отвърна Лешояда. — Изглежда, наистина си много смел.

— Да, адски смел. — Уест тръгна към кабинета си. — Сега, ако никой не възразява, безразсъдно смело ще взема душ, след което не по-малко решително ще поспя. Събудете ме, когато навлезем над Източна Европа.

След няколко минути Джак вече беше чист и лежеше с отворени очи в каютата си. Изведнъж се сети за още нещо.

Той натисна бутона на интеркома над леглото си.

— Да, Ловецо? — разнесе се гласът на Скай Монстър от пилотската кабина.

— Говори ли вече със Зоуи?

— Преди секунда приключих.

— Обади й се отново от мое име и й кажи да предаде следното съобщение на Лили: „Тате казва, че те обича и че му липсваш. Лека нощ“.

— Разбира се, приятелю.

Джак изключи интеркома и след секунда вече бе дълбоко заспал.

Сънува много неща — основно разни спомени, повечето хубави, други ужасяващи, — но най-вече сънува Лили, ведрото й усмихнато личице и дома, който заедно си бяха създали в едно отдалечено ъгълче на Северозападна Австралия…

Момичето, наречено Лили

Трета част

pic.8_karta_Avstraliq.jpg

Австралия

Март 2006-декември 2007

Месеците след Тартар

Голямата пясъчна пустиня

Северозападна Австралия

Март 2006-декември 2007

През месеците след завъртането на Тартар през март 2006 хората на Джак Уест се бяха върнали в страните си… с изключение на Стреч, понеже родната му страна, Израел, го бе обявила за персона нон грата, след действията му по време на мисията. И той бе стоял при Джак, Магьосника и Мечо Пух.

Трябваше да се пишат отчети, трябваше да се подновяват кариери. В крайна сметка не беше много типично за един професионален войник да изчезне в десетгодишна мисия и подобно отсъствие трябваше по някакъв начин да бъде обяснено пред различни администрации. Една от положителните страни бяха дължимите повишения, които сега влизаха в сила със задна дата.

Разпускането на отряда естествено се отрази на Лили, защото тези воини бяха най-близкото нещо до семейство, което някога бе имала.

Тя се чувстваше като Фродо в края на любимата й книга „Властелинът на пръстените“. След като бяха изпълнили успешно мисията, променила Земята, сега всички трябваше да се върнат към ежедневието… но възможно ли бе да намери удовлетворение в него след задъхващото приключение, което бяха изживели? И нещо още по-лошо: как да се държиш с обикновените хора, които не знаеха — дори не подозираха и нямаше как да узнаят — за великите дела, които си извършил за тяхното добро?

За щастие старите приятели често ги посещаваха във фермата на Джак, а след като получи като подарък свой собствен мобилен телефон — велик ден в живота й — Лили поддържаше връзка с тях чрез SMS-и. И разбира се, винаги когато бе възможно, пътуваше, за да ги види: Мечо Пух в Дубай, Магьосника — навсякъде по планетата, Фъзи в Ямайка и Зоуи в Ирландия.

Зоуи.

Любимите моменти на Лили бяха свързани с посещенията на Зоуи в Австралия. Отначало това ставаше доста трудно, понеже един безчувствен дръвник, подполковник в ирландската армия — напълно неосведомен за героичната роля, изиграна от Зоуи по време на мисията „Седемте чудеса“ — бе настоял тя да бъде преобучена и преназначена в Сиатан Фиалноглах ан Ейрм.

„Обикновени хора. — Лили въздъхна. — Ужас!“

Уест естествено усещаше всичко това. Истината бе, че понякога и той се чувстваше по подобен начин.

Решението бе просто.

Трябваше да намерят нови предизвикателства, които да ги ангажират.

Най-хубавото за Уест, смяташе Лили, бе, че Магьосника често го питаше разни неща и му поставяше по имейла за решение разни ребуси. Например: „Джак, би ли проучил за мен племето неета от Конго?“ или „Можеш ли да ми намериш експертен превод на гатанки на Аристотел?“ или „Би ли разбрал какви са имената на всички хора птици от Великденския остров?“.

Но един ден, точно когато се чудеше как да подходи към една адски интересна загадка, Джак измисли Лили една изненадващо нова, за която тя се оказа и тотално неподготвена.

Училище.

Тъй като из северните пустини на Австралия не е като да не се разминеш от училища, Лили отиде в престижния пансион за надарени деца.

Престижен или не, децата са си деца, и за едно момиченце, израснало сред закоравели воини в отдалечена ферма в Кения, училището се оказа объркващо и сложно преживяване.

Джак, разбира се, знаеше, че ще се окаже именно така… но едновременно с това бе убеден, че това е абсолютно необходимо.

Колко трудно се бе оказало обаче стана ясно на първата родителска среща.

Облечен в джинси и сако, скриващо мускулестата му фигура, и с ръкавици, прикриващи изкуствената му лява ръка, Джак Уест-младши — командос, авантюрист и собственик на две дипломи по история на античността — седеше на нисък пластмасов стол пред мъничък пластмасов чип лице в лице с личната наставница на Лили — жена с очила, казваше се Брук. „Наставник“, бяха обяснили на Джак, означаваше просто учител, имащ за задача да следи изкъсо развитието на Лили в училище.

Дългият списък от забележки на Брук накара Джак да се усмихне в себе си — запази обаче загриженото си изражение.

„Лили излага учителката си по латински в клас. Позволява си да я поправя пред останалите ученици“.

„Представя се отлично по всички предмети и има средна оценка в тестовете над 90%, но оставам с убеждението, че може още повече. Струва ми се, че прави само колкото е нужно, за да заслужи «чавка» в графата, без да показва онова, на което е способна. Нашата учебна програма е възможно най-натоварената в страната, а на нея — представяте ли си! — й е скучно“.

„Много е придирчива по отношение на приятелите си. Сдружила се е с Алби Калвин, което е чудесно, но доколкото знам, няма нито една приятелка“.

О, накара малкия Тайсън Врадли да се разплаче, като му изви китката със странна хватка. Училищната лекарка каза, че едва не му е счупила ръката.

Уест знаеше за този случай.

Малкият Тайсън Врадли — калпазанин и грубиян — един ден се опитал да тормози Алби: поискал му парите за обяд.

Лили се намесила и когато Тайсън посегнал към гърлото й, го сграбчила за китката и я извила, принудила го да падне на колене и едва не му счупила ръката… точно както я бе научил да прави Уест.

Тайсън повече не бе посмял да се занимава нито с Алби, а още по-малко с Лили.

На тази родителска среща Уест се запозна с майката на Алби, Лоуис Калвин.

Симпатична плаха женица от Америка, тя живееше в Пърт със съпруга си — директор на минна компания бе разтревожена и неспокойна и просто не можеше да не се безпокои за даровитото си дете.

— Този ужасен учител по физкултура просто го тероризира — оплака се тя пред Джак на чаша кафе. — Наистина не разбирам защо нежно дете като Алби трябва да се занимава със спорт. Ами ако някой го удари по главата? Синът ме е способен на забележителни неща в математиката — неща, които учителите дори не се сещат, че може да бъдат направени — и всичко това може да отиде нахалост заради една-единствена травма в главата по време на футболен мач. Само че ужасният учител по физкултура твърди, че спортът е задължителен, и не мога да го разубедя.

Лоуис беше прекрасна жена и явно обожаваше Алби, но Джак подозираше, че малко пресилва нещата… да като по-късно същия следобед не се запозна с учителя по физкултура г-н Найсмит.

Г-н Тод Наймист се оказа як мъжага с впити тенис гащета и подчертаваща мощните му бицепси фланелка. Нямаше никакво съмнение, че за едно дете той изглежда истински гигант. Но за Джак това бе само по-голяма версия на Тайсън Врадли — възрастен грубиян.

Якият учител по физкултура, изглежда, оцени по достойнство габаритите и позата на Уест, когато той седна пред него. Извади папка с името на Лили. Разсеяно стискаше с другата си ръка тенис топка.

— Лили Уест… — започна той и запрелиства папката. — А, да. Та значи тя отказа да участва в игра на народна топка. Заяви, че е глупост, а аз съм „безмозъчен тъпанар, който не знае нищо за реалния свят“, ако си спомням правилно.

„О, боже!“, помисли Джак. Този случай не му беше известен.

— Божичко — каза на глас. — Наистина съжа…

— Вашето момиче не е много атлетично — продължи г-н Найсмит, като го прекъсна. — Но според другите учители е много умна. Сега, читанките са едно и аз разбирам, че училището ни наистина се съсредоточава върху академичните качества. Но между нас казано, аз обичам спорта. И знаете ли защо го обичам?

— Не мога да си представя…

— Защото той възпитава екипното мислене. Екип. Идеята за самоотвержеността. Ако нещата се обърнат и гърбовете им бъдат опрени в стената, ще излезе ли Лили пред редицата заради своите приятели? Аз бих го направил и знам, че съм способен на това, от изживяното в спорта.

Джак почти изскърца със зъби, защото прекрасно знаеше какво бе направила Лили заради лайнари като този пред него.

— Така ли било? — бавно попита той.

— Абсолютно — отговори Найсмит и подхвърли топката във въздуха.

Бърз като светкавица, Джак я улови под носа му с лявата си ръка, забил леденостудения поглед на сините си очи в лицето на физкултурника.

— Господин Найсмит… Тод. Дъщеря ми е добро дете. Аз Нямам никакъв проблем с нейната представа за лоялност и работа в екип. Извинявам се, че ви е нагрубила. Този неин инат… предполагам, че го е възприела от мен. Но… — Джак без видимо усилие стисна топката с механичната си лява ръка и тя с гръм се спука. Той я хвърли на пода. Г-н Найсмит разшири очи и от увереността му не остана и следа. — Но може би трябва да опитате да я заинтригувате на малко по-интелектуално ниво. Струва ми се, че реакцията й ще ви хареса повече. О… и, господин Найсмит… Тод… ако малкият й приятел Алби Калвин не иска да играе мач, не го насилвайте. Така тревожите майка му. Това, мисля, е всичко.

С тези думи Джак стана и остави Тод Найсмит да седи с провиснала челюст.

По този начин Лили заживя с мисълта за ваканциите и уикендите, когато можеше да се върне във фермата и да се срещне със старите си приятели.

Посещенията на Магьосника бяха особено специални, макар че с времето ставаха все по-редки. Имал работа, оправдаваше се той, работел върху много важен проект — проект, на който бил посветил живота си.

Лили изпитваше особена тръпка да чете бележките му, изпълнени както винаги с древни загадки и разни символи. В няколко случая дори помогна на Магьосника с превода на надписи, написани със Словото на Тот — древен език, който единствено тя и още един човек можеха да декодират.

На два пъти Магьосника доведе своя партньор в изследванията Танака.

Лили веднага хареса Танка. Умен, внимателен и забавен, той още при второто си посещение й донесе играчка от Япония — малко кученце робот, създадено от „Сони Корпорейшън“, казваше се Айбо. Лили бързо го прекръсти на сър Лайселот и също толкова бързо се научи да го използва, за да тероризира Хор. Елементарна пренастройка от Магьосника подобри инфрачервените датчици на сър Лайселот, които се използваха при движение — промяната доведе до това, че играчката започна да лае при разпознаване на движение дори на тъмно. Това даде повод за няколко страхотни игри с Алби, в които задачата беше да се промъкнеш покрай свръхнаблюдателното куче робот, като лазиш по корем.

На дясната ръка под лакътя Танка имаше татуировка, която заинтригува Лили: изобразяваше японски йероглиф, скрит зад знамето на Япония. Вечно любопитна относно всичко, свързано с езиците, един ден тя се опита да открие в интернет значението на символа, но не го намери никъде.

Но у Танка имаше и нещо друго, което впечатляваше Лили още по-силно: в него се долавяше огромна тъга, в погледа му имаше празнота, която Лили бе доловила още при първата им среща.

Когато го попита защо, той й разказа за детството си.

— Бях малко момченце, горе-долу на твоята възраст, когато моята страна влезе във война с Америка. Живеех в Нагасаки — много красив град. Но когато американските самолети започнаха да бомбардират градовете ни, без да подбират, родителите ми ме изпратиха при баба ми и дядо ми в провинцията… И когато американците хвърлиха над Нагасаки ужасната си бомба… родителите ми бяха унищожени… превърнати в пепел.

Лили знаеше отлично какво означава да нямаш родители — тя така и не бе видяла своите, — поради което между нея и Танка се установи много особена връзка.

— Аз не съм много голяма — съвсем сериозно му каза тя, — но едно от най-важните неща, които научих в този живот, е следното: макар да е невъзможно то да замени истинското, винаги можеш да намериш ново семейство сред приятелите си.

Танка я погледна нежно и почти се просълзи.

— Ти си много мъдра за възрастта си, мъничка Лили бих искал да мога да виждам света с твоите очи.

Лили не разбра смисъла на коментара му, но вежливо се усмихна. На него това, изглежда, му допадна.

След всяко посещение на Магьосника бялата дъска в кабинета на Уест се изпълваше с бележки.

След едно от поредните му гостувания на нея беше изписано следното:

Тутмос VМестонахождение на двойката плочки на Тутмос
Жрец ренегат по време на Акенат; съперник на Рамзес II — прокуден в изгнание от него под заплаха от екзекуция.Кой би могъл да каже!! →
Храмът на Соломон →
area foederis →
Да се обърне внимание на египетското име — „мос“ означава „син на“ — този елемент обикновено бива последван от теорифичен или „свещен“ елемент.Менелик — Етиопия →
Мисията на тамплиерите в Етиопия през 1280 г. →
Така че: „мос“ (в различните му варианта на изговаряне) = син на; Рамзес = Ра мзес; = син на Ра.Църквите в Лалибела?
Тутмос = Тот-мос = син на Тот!В тях има много тамплиерски символи
В Етиопия ли са плочките?

Племето неета

• Изолирано племе в Демократична република Конго/Заир; войнствено; другите племена се страхуват от него; канибали.

• Вродени уродства във всички членове, разновидност на синдрома на Протей (уголемени костни образувания по черепа, като при елефантиазиса)

• Открито е случайно от Хенри Мортън Стекли през 1876; воините на неета избили 17 души от експедицията му, а Стекли едва се измъкнал жив; години по-късно се опитал да ги намери пак, но не открил мястото.

• Може би на същото племе се е натъкнал гъркът Йероним по време на своята експедиция в Централна Африка (Йероним) споменава за племе с ужасни деформации по лицата в джунглата южно от Нубия. Точно от неета той открадва прозрачното кълбо, използвано по-късно от Делфийския оракул)

Най-добрият експерт: д-р Даян Касиди, антрополог от Университета в Южна Калифорния. Цялата й 20-членна експедиция изчезва през 2002 по време на търсене на неета в Конго.

• Касиди намерила тази скална рисунка в пещера в Северна Замбия и я приписала на предците на неета:

• Тя като че ли изобразява кух конус на вулканичен кратер, на чийто връх е Делфийското кълбо, но смисълът не е ясен.

Но Лили се заинтригува най-много от следните бележки:

Великденският островГатанките на Аристотел
(известен още и като Пасха и Рапа Нуи — Пъпът на света)Няколко странни аксиоми, оставени от Аристотел на учениците му като „указатели в живота“
Координати: 27°09′S 109°27″
Култ към Птицечовека (Тангата ману)
• Ежегодно съревнование, провеждано до Рано Кау най-южния вулкан на Велик. о-в, където млад, мъж се представя от името на вождаАвторството на Аристотел се оспорва, понеже те не се споменават никъде в трудовете му Започват така: Кой е най-добрият брой лъжи?
• Всеки от тези младежи трябва да преплува до о-в Моту Нуи, да вземе там първото яйце на птицата рибарка за сезона и да са върне пак с плуване, без да стане жертва на акулите. Подкрепилият победителя става Птицечовек или Вожд на вождовете за следващата година(Една, понеже за да подкрепиш една лъжа, трябва да кажеш още Кой е най-добрият брой очи? (Отново едно, по примера на Всевиждащото око на Египет) Кой е най-добрият живот? (Онзи след смъртта — ключов постулат на християнската теология) Каква е посоката на Смъртта? (Запад — египетски произход)

Най-много от всичко Лили обичаше да чете книгите на Уест за Великденския остров — можеше да гледа с часове снимките на величествените статуи, забележителните „моаи“, зареяли поглед над пустия пейзаж на далечния остров — най-отдалечения на Земята.

Уест често я намираше заспала в ъгъла на кабинета си с разтворена в скута книга. В такива случаи нежно я вдигаше, отнасяше я в стаята й и я слагаше в леглото.

Влизането на Алби в живота на Лили донесе не само забавления и нови възможности за приятни моменти, но и нови неща за четене.

Лили беше заклет фен на „Властелинът на пръстените“, но Алби я запозна с момчето магьосник Хари Потър.

Лили погълна поредицата за Хари Потър и не спираме да я препрочита. Всъщност, където и да пътуваше — от или за училище, или в друга държава, за да гостува на приятелите си от експедиция „Пирамидион“ — цялата поредица за Хари Потър неизменно беше до нея. Винаги.

Но както винаги досега най-голямата мистерия за Лили — дори след като я бе осиновил — си оставаше Джак Уест-младши.

Джак отговори на генерала, че не е виждал Морския рейнджър от години.

Но най-интригуващото в Джак за Лили бяха взаимоотношенията му със Зоуи.

Когато най-после стана възможно Зоуи да идва в Австралия по-често, Лили бе като наелектризирана от перспективата най-сетне да види колко близки са станали с Джак.

Двамата бяха винаги усмихнати, когато говореха на верандата или се разхождаха по залез-слънце.

Лили също много се наслаждаваше на „момичешките“ моменти в компанията на Зоуи: лакирането на ноктите, взаимното оправяне на прически, боядисването на връхчетата на косата в хармониращо електрическо розово. Но повече от всичко й харесваше, че Зоуи прави Джак щастлив.

Веднъж я попита дали е влюбена в Джак. Зоуи само се усмихна и каза:

— Обичам го от първия миг, когато го видях. Но…

— Но какво? — внимателно подпита Лили, само че Зоуи не отговори. И очите й май се наляха със сълзи.

Лили не я попита пак, но често си мечтаеше Зоуи и Джак да се оженят. Много й се искаше Зоуи да й стане майка.

Коледата на 2006 година бе събитие, което Лили щеше да помни дълго, много дълго.

С Джак посрещнаха празника в Дубай, в небостъргача Бурж ал Араб, с всички членове на отряда, намерил Седемте чудеса и Пирамидиона.

Там бяха Мечо Пух и Стреч, както и Фъзи, дошъл чак от Ямайка. Присъстваха естествено Зоуи и Скай Монстър, Магьосника и Танка.

Тоест събра се цялото семейство. Лили беше във възторг.

Прекара по-голямата част от следващата седмица с Мечо Пух и Стреч, посети и двореца на бащата на Мечо Пух.

Там се запозна с по-големия брат на Пух — Ятагана, — но той разговаряше с нея като с дете, поради което тя не го хареса много.

Онова, което й хареса най-много, бе малкият полигон на Пух за експериментиране с експлозиви, разположен зад конюшнята на имението. Пух беше експерт в тези неща и разполагаше с всякакви муниции. Дори й показа странна подобна на пяна смола, дадена му от Магьосника — наричаше я „антиексплозивна пяна“; беше от световноизвестната Лаборатория Скандия в Съединените щати. Пяната се разпръскваше от малък спрей около граната, след което можеше да абсорбира взрива й.

Мечо Пух й показа как да използва пластичния експлозив С–2, специално взривно вещество с малък радиус на действие, но голяма мощност, предпочитано от археолозите при разкопки на малки площадки. С негова помощ можеше да се взривяват части от твърди скали и камъни, без това да повреди намиращите се близо до тях антики.

— Може също така да взривява ключалки — прошепна й Мечо Пух. — Точно затова Ловеца винаги си носи по малко в специално отделение на изкуствената си ръка. Аз също държа по мъничко ето тук… — И пипна орнаментирания бронзов пръстен, с който стягаше рошавата си брада. — Никъде не ходя без него.

Лили широко се усмихна. Мечо Пух беше просто жесток.

След седмица екипът отпразнува настъпването вя новата година на хеликоптерната площадка на покрива на Бурж ал Араб. Наслаждаваха се на фойерверките над Арабско море в компанията на много от заможните и могъщи съдружници и приятели на шейх Абас.

Макар че трябваше да е в леглото, Лили се измъкна по нощница и гледа партито от складовото помещение до площадката.

Жените бяха с блестящи рокли — Зоуи също, разбира се; според Лили тя бе най-красивата, — а всички мъже бяха с фракове или арабски роби. Дори Джак бе облякъл по изключение фрак, което го правеше адски смешен в очите на Лили, защото изобщо не му отиваше, а и той явно се чувстваше много неудобно в него… но пък го правеше да изглежда крайно симпатичен.

Малко преди полунощ към новогодишното парти се присъедини пристигналият за целта зет на Джак, Джей Джей Уикам.

Уикам се оказа няколко години по-възрастен от Джак, и несъмнено бе страшно привлекателен с късата си кестенява коса и твърдата линия на небръснатата си челюст — и определено адски секси. Нито една от присъстващите жени не пропусна възможността да го изгледа крадешком, докато минава покрай нея.

Уикам дойде с един изключително висок и кльощав чернокож — Соломон Кол. Кожата му беше във възможно най-тъмния оттенък, но погледът му бе приветлив. Вървеше с дълги крачки, походката му бе пружинирай ща и стоеше леко прегърбен, сякаш за да не притесняла околните с ръста си.

Лили ги гледаше смръщено, неспособна да отмести поглед, поразена от необичайното усещане, че вече ги е виждала. Определено смяташе, че ги е виждала, но нямаше никакъв спомен къде би могло да стане това.

— Да пукна, ако това не е Морския рейнджър! — възникна Мечо Пух и топло стисна ръката на Уикам.

— Здрасти, Захир — тихо го поздрави Уикам. — Извинявам се, вече си Мечо Пух, така ли беше?

— Точно така и това е име, което нося с гордост. Голяма чест е да бъдеш кръстен от Лили. Надявам се един ден и ти да имаш тази чест.

Лили се усмихна. Как можеше човек да не обожава Мечо Пух?

— Уик. — Джак също се здрависа със зет си. — Радвам се, че можа да дойдеш. Соломон, приятелю, как я караш?

Върлинестият африканец се усмихна широко.

— Липсваш ни в Кения, Ловецо. Трябва скоро да ни посетиш пак. Магдала ужасно тъгува за Лили. Умира от желание да я види пораснала.

— О, мога да потвърдя, че наистина порасна — засмя се Джак. — А освен това точно в момента се крие в онзи склад, ето там. Лили! Вече можеш да излезеш.

Лили излезе с наведена глава, по нощница и пантофи.

Джак сложи ръка на рамото й.

— Лили, не съм сигурен спомняш ли си Соломон. Беше ни съсед в Кения и често ни посещаваше. Сега наглежда фермата ни там, просто в случай, че някога се върнем.

— Боже, боже… колко сме пораснали — възкликна Соломон. — Та ти скоро ще ме стигнеш на ръст!

Уикам също разглеждаше Лили, но мълчеше. Беше видимо тъжен.

После се обърна към Джак.

— Не мога да остана много, Джак. Отново са ми по Петите. Все пак реших да се отбия и те поздравя.

— Миналия месец идваха и ме разпитваха за теб — каза Джак. — Контрабанда на оръжие. Казаха ми, че по погрешка си присвоил американска пратка оръжие.

— О, не беше никаква грешка. Знаех точно за какво става дума — призна Уикам. — Както знаех и закъде пътува пратката.

— Внимавай, Уик. — Джак го погледна загрижено. — Онзи, който за едни е рицар, за други е пират.

— Вече пират ли ме изкараха?

— Ако продължиш да си присвояваш оръжие на ЦРУ предназначено за африканските главорези, скоро ще пратят по следите ти целия Седми флот в Индийския океан.

— Голяма работа! — Уикам сви рамене. — Американските военни могат да бъдат победени. Виж какво направи дори ти, да не говорим за мен.

Джак се усмихна.

— Казах само да внимаваш.

— Обещавам. Обади ми се, ако някога минаваш покрай Занзибар — каза Уикам. — Бирата е от мен.

В полунощ небето се озари от празничните илюминации. От покрива на Бурж ал Араб гледката бе поразяващо красива. Всички охкаха и ахкаха. Пустинното небе светеше в милиони цветове.

А когато фойерверките спряха и Лили се обърна Джей Джей Уикам си беше тръгнал.

След няколко дни, когато бяха сами, Лили попита Джак за него.

— Той е добър човек — обясни Джак. — Свестен мъж. В Съединените щати обаче го съди военен съд за това, че е направил каквото е трябвало.

— А какво е направил?

— По-важно е какао не е направил. Уик беше помощник-капитан на подводница в състава на американския флот — малка подводница, клас „Стърджън“, действаща в района на Диего Гарсия — американска база в Индийския океан — със задачата да патрулира по крайбрежието на Източна Африка… Както и да е, няколко дни след инцидента със сваления „Блек Хок“ в Сомалия подводницата му прихванала нерегистрирана подводница, клас „Кило“ на път за частен пристан на сомалийски главатар — руски пирати в стара руска подводница, контрабандиращи оръжие. Капитанът на Уик му заповядал да се качи на борда на руската подводница и да я откара в Диего Гарсия… Само че когато се качил на борда, Уик намерил там сандъци с американски ракети „Стингър“ в компанията на един разярен агент на ЦРУ. Оказало се, че ЦРУ било в процес на дестабилизиране на Източна Африка по пътя на въоръжаването на всички местни главатари.

— И какво направил?

— Изпълнил заповедта, обезвредил с малък отряд руските пирати, поел командването на подводницата и поел по курс към Диего Гарсия… Само че по средата на пътя получил нова заповед, този път от щаба на флота, да предаде подводницата на американския агент и да забрави, че изобщо я е виждал… Уик бил поразен. Зад тази операция наистина стояли големите клечки. Затова взел решение. Било му писнало, а понеже вече нямаше семейство, за което да се безпокои, решил да направи друго. Спрял насред Индийския океан и изхвърлил зад борда целия екипаж заедно с разярения агент — дал им надуваем спасителен сал все пак… Понеже знаел, че го чака трибунал, дал възможност на подчинените си в отряда, с който превзел подводницата, да се оттеглят — всъщност настоял да го направят, да помислят за кариерите си. Повечето го послушали и той отпратил и тях на салове, дал им и предаватели, та да ги открият по-бързо… С останалата шепа хора задържал подводницата и оттогава я използва — патрулира на своя глава по източноафриканското крайбрежие и има за бази няколко станции за зареждане от времето на Втората световна война. Съдиха го задочно за неизпълнение на заповед и го осъдиха на двайсет и пет години военен затвор. Все още има валидна заповед за задържането му.

— Пират ли е? — Лили не разбираше.

— За африканския народ е герой — единственият, който се противопоставя на местните главорези, като им спира пратките с оръжие. Освен това снабдява безплатно хората с храна, без да иска нищо в замяна. Наричат го Морския рейнджър. За нещастие краде прекалено много от храната, изпращана от западни компании, така че за Съединените щати и Великобритания е пират.

Лили смръщи вежди.

— Когато го видях на Нова година, ми се стори… някак познат. Имам чувството, че вече съм го виждала.

— Да. Наистина си го виждала.

— Така ли? Къде?

— Когато беше много мъничка и още живеехме в Кения. Ти беше още бебе, а Уик едва бе започнал новия си живот. Криеше се, така че аз го подслоних при нас за известно време… Играехте си на криеница. Много ти харесваше. Сега вече официално си моя дъщеря, а това го прави официално твой вуйчо. Живее основно на остров Занзибар — намира се в океана близо до Кения и Танзания. Но където и да е той, и където и да сме нивя… винаги ще сме семейство.

Така протичаше животът на Лили — във фермата с Джак, в училище с Алби, и със Зоуи и Магьосника, когато им дойдеха на гости — до онзи чудесен летен ден, когато небето над фермата потъмня от парашути.

Втората среща

Откриване на храмовете светилища

pic.36_karta_Angliq.jpg

Англия

9 декември 2007

1 ден преди първия краен срок

База за подводници К–10

Остров Мортимър

Бристол Чанъл, Англия

9 декември 2007, 21:45

— Тате!

Лили скочи в ръцете на Уест в мига, в който той влезе в централната лаборатория на базата за подводници К–10, след като му бе отнело цели три дни да се добере до Англия.

Разположената на помитан от ветровете остров в устието на Бристол Чанъл К–10 бе служила като място за зареждане и ремонт на американските военноморски съдове по време на Втората световна война. След войната, като жест на благодарност от страна на американците, на британците било разрешено да продължат да използват острова. И до ден-днешен обаче той си остава американска база на английска територия.

По американската класификационна система това е база „ниво Алфа“ — с най-висок коефициент на секретност — и заедно с Диего Гарсия в Индийския океан е единствената база извън континентална Америка, на която се поддържат и съхраняват така наречените SLBM — балистични ракети с ядрено оръжие, изстрелвани от подводници.

В напълно съвременната лаборатория имаше десетина души: Зоуи и децата, близнаците с техните тениски с надпис „Нивото на кравата“, двама саудитски командоси, които охраняваха малко кадифено куфарче, оставено помежду им (Лешояда веднага отиде при тях), и Пол Робъртсън — американският дипломат/шпионин, с когото се бяха запознали в Дубай и който бе пристигнал със значително по-голям куфар марка „Самсона“ Щом зърна Магьосника — белезите по лицето още розовееха, — Лили пусна Джак и прегърна възрастния мъж.

Уест веднага отиде при Зоуи.

— Здрасти. Казвай…

— Докато те чакахме, не стояхме със скръстени ръце. Данните от Стоунхендж са просто поразителни.

Джак хвърли поглед към Робъртсън.

— Той донесе ли жертвения камък на маите?

— Пристигна сам само преди половин час. С Камъка на маите в онзи куфар.

— Не носи ли и Стълб?

— Не. Каза, че Америка не притежава такъв.

— Хмм… А какво каза за Стълба, който е притежание на Сакс-Кобургите?

— Разбрах, че предстои да се появи не кой да е, а лично член на британското кралско семейство — и ще го донесе. Господин Робъртсън има известно влияние.

— Има си хас! А онези саудитци там?

— Те донесоха Стълба на дома Сауд — обясни Зоуи и неспокойно помръдна рамене. — Джак, можем ли наистина да се доверим на тези хора?

— Не — без колебание заяви Джак. — Изобщо. Но точно в момента те се проявяват като необичайно услужливи, а ние имаме нужда от помощта им. Големият въпрос ще дойде по-късно — доколко лоялни могат искат да бъдат? Засега просто стой с ръка близо до пистолета.

В този момент се отвори външната врата на лабораторията и влезе изключително привлекателна млада жена, следвана от двама охранители със заплашителни габарити, очевидно от британските Специални въздушни сили.

Пол Робъртсън веднага възкликна:

— А… Йоланте! Тъкмо се питах дали няма да изпратят теб…

И протоколно опря буза в бузата на младата жена — имитация на целувка. Жената носеше алена кадифена кутия с размера на ковчеже за бижута… или на Стълб.

Лили гледаше влязлата, онемяла от възхищение, защото бе малко да се каже, че тя е красива. Беше към 35-годишна, с черна коса, падаща върху раменете й и очевидно професионално оформена; гримът й бе поставен от експерт в занаята, а зелените й очи явно не пропускаха нищо.

Най-впечатляващото в тази млада жена обаче бе увереността й — небрежната й, но абсолютна вяра, че има право да е тук. Лили не бе виждала досега човек с подобно властно излъчване.

Пол Робъртсън се нае със задължението на домакин.

— Госпожице Йоланте Комптън-Джоунс, позволете ми да ви представя капитан Джак Уест.

Джак забеляза, че Робъртсън представя него на нея — тънкост в дипломатическия протокол, която освен кавалерството предполагаше и че жената е високопоставено лице.

Йоланте Комптън-Джоунс стисна ръката му здраво, по мъжки. Не скри, че го разглежда с интерес, и показа с усмивката си, че онова, което вижда, й харесва.

— Ловеца — каза тя, сякаш вкусваше думата. — Репутацията ви ви прехожда.

— Благодаря, госпожице Комптън-Джоунс.

— Казвайте ми Йоланте. Аз съм официалният Пазител на Личния кралски архив на дома Уиндзор — длъжност, съществуваща от седемстотин години, която може да се заема само от роднина по пряка линия на монарха.

— При това само от талантлив такъв — допълни Робъртсън. — Човек, на който кралицата вярва абсолютно.

Йоланте игнорира комплимента и подаде на Джак Кадифената кутия.

— Инструктирана съм да ви връча това лично.

Той отвори кутията, за да види Стълба в нея.

И трябваше да положи максимални усилия, за да не ахне.

Виждаше Стълб за първи път в живота си и величественото му великолепие не можеше да не го изненада.

В подходящо оформената кухина на кутията лежеше нешлифован диамант с големината и размера на тухла. Не блестеше като диамантите, които бе виждал. Беше замъглен, полупрозрачен, и приличаше по-скоро на парче лед, отколкото на диамант. И въпреки това беше смайващ.

— Принцеса Йоланте е емисар на дома Уиндзор по въпроса — уточни Робъртсън.

— Принцеса Йоланте? — не се сдържа Лили. — Ти си истинска принцеса?

Йоланте се обърна и сякаш чак сега видя Лили. Усмихна се мило и се поклони по възможно най-женствения начин, който Лили бе виждала.

— Здравей. Ти трябва да си Лили. Чувала съм много за теб. Ти си също от кралски род, при това много по-стар от моя. За мен е удоволствие да се запозная с теб.

Двете се здрависаха. Бузите на Лили пламнаха, розовите връхчета на косата й затрептяха.

— И да, предполагам, че формално съм принцеса продължи Йоланте. — По-скоро съм далечен член на кралското семейство, втора братовчедка на принцовете Уилям и Хари.

— Не е възможно…

Стоящата до Лили Зоуи завъртя поглед към тавана и в този момент Йоланте „забеляза“ и нея и вежливо се осведоми:

— А вие сте?

— Зоуи Кисейн, ирландски десантчик. Опасявам се, без кралска кръв.

Лили не пропусна да се намеси:

— Зоуи също е принцеса. Искам да кажа — прозвището й е такова.

— Така ли било? — прошепна Йоланте и не пропусна да погледне розовите връхчета на русата коса на Зоуи, преди да коментира съвсем спокойно: — Колко чудно, наистина.

Джак забеляза, че очите на Зоуи пламват, и побърза да се намеси:

— Вие много по-добре от нас знаете, Йоланте, че имената са важни. Човек може да направи много неща с едно име, включително да скрие миналото си. Днес вие ни донесохте Стълба, принадлежащ на вашия род — предмет, който той съхранява много по-дълго, отколкото разполага с името си.

Сега проблесна погледът на Йоланте — тя веднага се досети накъде бие той.

Джак се обърна към Лили:

— Разбираш ли, домът Уиндзор — името, под което светът познава британското кралско семейство — фактически съществува от 1914 година. Но макар името да е отскоро, самият род е много, много стар. Първоначално са били известни като Тюдори, после Стюарт, през деветнайсети век стават Сакс-Кобург-Гота — съвсем немско звучащо име, което не само издава силните връзки на британското кралско семейство с европейската аристокрация, но и било доста притеснително през Първата световна война. За да запази престижа си, британското кралско семейство сменило името на своя род и се прекръстило на любимото си имение — Уиндзор.

— Наричате се на името на къща? — недоверчиво попита Лили.

Йоланте стисна челюсти.

— Симпатичният капитан в действителност е напълно прав. — После допълни малко по-тихо: — И освен това е лоялен на своите хора… — Последва кимване към Зоуи. — Както вече казах, репутацията ви е легендарна, капитане.

Джак също кимна. Малката битка за контрол в помещението беше приключила.

Уест се обърна към останалите.

— Окей. Да почваме — да отворим нашите сандъци със съкровища.

В базата имаше няколко изследователски лаборатории, две от които — известни с безличното Лаборатория 1 и Лаборатория 2 — представляваха стерилни помещения, позволяващи наблюдение през стъклени стени.

В Лаборатория 1 Магьосника беше поставил Философския камък на работна маса.

В Лаборатория 2 на работната маса лежеше Жертвеният камък на майте. Ръбат и масивен, с триъгълна засечка най-отгоре — съответстваща по форма на острието, отсичащо глава — изписан от всички страни с доста страховити надписи, разказващи за човешки жертвоприношения, камъкът сякаш излъчваше заплаха.

В Лаборатория 3 пък близнаците бяха разположен няколко проектора, готови да покажат изумителния материал, заснет при Стоунхендж.

Уест взе от Зоуи Огнения камък и обясни:

— Преди да пречистим, който да било от Стълбовете, трябва да знаем къде и кога трябва да бъдат сложени, така че започваме в Лаборатория 3. Лаклан, Джулиъс — ваш ред е.

Изгасиха осветлението и всички затаили дъх загледаха вълнуващия видеозапис на ритуала при Стоунхендж, заснет от Лаклан и Джулиъс.

Виолетова светлина обля лицето на Джак, докато наблюдаваше как Огнения камък избухва за живот в центъра на тъмния кръг от древни камъни.

Джулиъс коментираше:

— Обърнете внимание на изображенията върху камъните, получаващи се благодарение на вдлъбнатините по тях, на лишеите и на светлината, хвърляна от Огнения камък. По-късно ще разгледаме тези изображения в по-големи подробности, но сега…

В този момент Огненият камък излъчи шестте меча виолетова светлина и заби един по един тънките като от лазер лъчи в няколко от подпорните камъни.

Малко по-късно всичко свърши и Стоунхендж отново потъна в тъмнина. Джулиъс спря възпроизвеждането и започна да показва на екрана различни цифрови снимки.

— Окей — започна той отново. — Нека сега анализираме всичко това малко по-методично. Ето как изглежда един от трилитите преди светлинното шоу.

И показа следната цифрова снимка:

pic.37_trilit1.jpg

— По време на ритуала обаче, когато бе осветен от лъча на Огнения камък и лишеите по него оживяха, изглеждаше така:

pic.38_trilit1_osveten.jpg

— Погледнете десния подпорен камък — каза Лаклан — и вижте колко ясно различим е контурът на африканския континент. Отгоре дори се различава Средиземно море. Червено море, което се е образувало от разлив в по-скорошни геоложки епохи, още не съществува.

Лаклан набързо изложи теорията на близнаците, че изображенията върху камъните представляват континентите и океаните такива, каквито са били преди милиони години, много преди разтопяването на ледените шапки и повишаването на нивото на Световния океан, довело до оформяне на съвременните брегови линии.

— А какво представлява изображението върху левия подпорен камък? — разнесе се в тъмнината гласът на Робъртсън.

— При него нещата са малко по-трудни — каза Джулиъс. — Както можете да видите, то показва къс земя отдясно и горе, така че според нас става дума за част от океана, но все още не сме определили географското място.

Лаклан продължи:

— На десния подпорен камък може още да се видят три осветени звездообразни обекта. Това са точките, в които попаднаха лъчите от Огнения камък. Номерирали сме ги 1, 2 и 4, докато 6 — както ще видите — е на левия подпорен камък. Това беше редът, в който лъчите попадаха върху тях.

— Редът, в който трябва да бъдат сложени Стълбовете — обади се Магьосника.

— Да — съгласи се Джулиъс, — точно така. Така мислим.

— Радвам се, че годините, които съм вложил в изследване на този въпрос, заслужават одобрението ви. — Магьосника се подсмихна.

— О, извинете — каза Джулиъс. — Ето сега и другия трилит, който бе осветен от лъчи с номера 3 и 5.

pic.39_trilit2.jpg

— Отново трябва да поясня, че работим върху точните координати на тези точки. Виждате, предполагам, че бреговите линии са много стари — изобразени са очертанията отпреди може би стотици милиони години — и нямат почти нищо общо със съвремието. Така че, както и на предишната снимка, засега не разполагаме с точните съответствия на тези места.

Разказа пое Лаклан:

— Във всеки случай, според изследването на професор Епер, всяка от тези осветени точки представлява врях или ъгъл на една гигантска шествърха Машина.

Намеси се Джулиъс:

— Представете си две пирамиди със залепени основи, образуващи диамант във вътрешността на Земята.

Магьосника го прекъсна:

— Нека изясним нещо, момчета. Тези точки представят местоположенията на шест храма, или светилища може би гробници: изобщо — подземни съоръжения, чието великолепие ни е трудно дори да си представим. И във всяко едно от тези свещени места ние трябва да поставим по един пречистен Стълб.

— Да. — Джулиъс кимна. — Това уточнение е много важно.

— Но къде са те? — сопнато попита Пол Робъртсън. — Първото място, изглежда, е някъде из Египет…

— Доста добро предположение — одобри Лаклан. — Африканските места са най-лесни за уточняване благодарение на относителната неизменност на контура на континента през геоложките епохи. Използването на джипиес в комбинация със спътникови снимки се оказа доста ефективно.

— Да не говорим за Google Earth — напомни Джулиъс.

— О, да, и Google Earth също — съгласи се Лаклан. — В крайна сметка съгласно данните първото място се намира в Южен Египет, недалеч от границата със Судан, само че…

— Само че какво? — не се стърпя Ятагана.

Джулиъс примигна.

— Само че има малък проблем с анализа ни. Обработихме данните неколкократно, но проблемът не можа да се изчисти. Както изглежда, първото място се намира под вода.

— Под вода? — повтори Лешояда.

— Да, в язовир „Насър“ в крайния юг на Египет — уточни Лаклан. — Един от най-големите язовири на света.

— Колкото и да е неприятно — каза Джулиъс, — наличните данни не ни позволяват да прецизираме повече от това. И изобщо не сме сигурни как да намерите точното място на храма светилище, ако е под вода, да на говорим за входа му.

Разнесе се неодобрителен шепот и близнаците — Лили го видя съвсем ясно — се смутиха, че не могат да помогнат повече. Съчувстваше им.

Но тогава в мрака се разнесе глас.

Гласът на Джак Уест-младши.

— За кой край на язовира става дума?

— Най-южния — побърза да отговори Лаклан.

— Благодаря ви — каза Джак. — Отлична работа. Мисля, че знам къде се намира първият храм.

— Къде? — веднага попита Лешояда.

— Да, къде? — рязко се обади и Йоланте.

Джак стана и внимателно разгледа изображението на екрана.

— Строго казано, язовир „Насър“ си е част от Нил — простира се на над триста километра на юг от стената. Напълно възможно е водата да е заляла входа към древен подземен строеж… Освен това язовирът е построен от Съветите, при това след като американците се оттеглили в последния възможен момент. — Той погледна Пол Робъртсън. — Построяването му се превърнало в битка на Студената война за Египет. След големия първоначален ентусиазъм и многото обещания — фаза, по време на която американците направили мащабни геодезични проучвания на региона, — Съединените щати внезапно решили, че не искат проектът да премине към изпълнение. Може би американските геодези просто не са намерили онова, което са търсили. — Пол Робъртсън се беше намръщил. Джак го погледна открито и попита: — Вашите хора се занимават с Тъмното слънце отдавна, нали?

Робъртсън сви рамене:

— Всички имаме своите тайни.

Джак го гледа още няколко секунди, после извади от дебелата черна папка на Магьосника един лист и го сложи в проектора:

pic.12_nadpis_na_ezika_na_Tot.png

— Това е сканирано от бележките на Магьосника. Представлява надпис на Словото на Тот върху саркофага на Рамзес II. Преведен е благодарение на уважавания ми колега — кимване към Лили — и гласи:

С моята любима Нефертари

аз, Рамзес, син на Ра,

се грижа за най-свещения храм.

Ние ще бдим над него вечно.

Велики часови,

с третото ни око ние виждаме всичко.

„С третото ни око ние виждаме всичко“ — до днес този ред нямаше смисъл за мен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Астро.

— В най-южния край на язовира „Насър“ се намира един от най-великите паметници на Египет — четирите колосални седящи статуи на Рамзес II при Абу Симбел. Всяка е висока над осемнайсет метра. Те са просто гигантски… По времето на Рамзес се намирали на брега на Нил при границата между Египет и Нубия и представлявали предупреждение срещу евентуалния нашественик: „Виж мощта на царя на Египет. Помисли отново, преди да навлезеш в земите ни“… Абу Симбел — така се нарича паметникът — е най-старият в цял Египет: той е на огромно разстояние от основните египетски центрове Тива и Кайро. Освен това е и предмет на най-различни предположения. Защо например е трябвало да се строи толкова зашеметяващ паметник толкова далеч от центровете на цивилизацията? Работата е в това — уточни Джак, — че в Абу Симбел има втори комплект статуи на стотина метра от четирите добре известни статуи на Рамзес. Става дума за изсечен в скалата храм, посветен на любимата му жена — Нефертари. В този втори комплекс има няколко гигантски статуи на Нефертари и всички те гледат над езерото… Тези два комплекта огромни статуи и днес са там, разположени на бреговете на Нил, сега язовир „Насър“. Но те не само съзерцават старата граница. Според този надпис, снет от саркофага на самия Рамзес, те наблюдават храма светилище.

В помещението се възцари абсолютно мълчание. Всички осъзнаваха изключителния смисъл на думите му.

— И по какъв начин тези статуи ни разкриват место, нахождението на светилището? — наруши тишината Лешояда.

— С третите си очи — усмихнато отговори Джак.

— О, Джак… — промълви Магьосника. — Ти си гений!

— Какво… Какво означава това? — не се стърпя Ятагана.

Джак заговори със светнал поглед:

— Предполагам, че ако отидем в Абу Симбел и внимателно продължим линията на погледа, започващ от третото око на всеки комплект от статуите — говоря за статуите на Рамзес и Нефертари, — те ще се пресекат в мястото на първия храм светилище.

pic.41_kamyk_na_maite.jpg

Жертваният камък на майте

Групата се прехвърли в Лаборатория 2, където на работна маса лежеше Жертвеният камък на майте. Всички се събраха в отделената със стъклена стена стая за наблюдение.

Магьосника започна да обяснява:

— В допълнение към местонахожденията на храмовете светилища трябва да знаем и датите, до които в тях трябва да бъдат сложени Стълбовете… Във входната зала на Лао Дзъ в Китай с Танка открихме следната препратка за поставянето на първия Стълб:

ПЪРВИЯТ СТЪЛБ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ВЛОЖЕН

ТОЧНО 100 ДНИ ПРЕДИ ЗАВРЪЩАНЕТО.

НАГРАДАТА Е ЗНАНИЕ

Ние вече бяхме изчислили Завръщането — така се нарича пълното завъртане на Тъмното слънце, когато орбитата му го доведе до периферията на нашата слънчева система — и това е денят на пролетното равноденствие идващата година, т.е. 20 март 2008. Като отброяваме назад, не е сложно да се установи, че първият Стълб — подходящо пречистен — трябва да бъде сложен на мястото му на 10 декември тази година, на светлината на Тъмното слънце, което означава по време на „изплувана Титаник“.

— Десети декември — сухо отбеляза Стреч — е утре.

— Да.

— Не пришпорваме ли малко нещата?

Магьосника сви рамене.

— Когато бъде изгубено, древното знание не винен бива намирано своевременно. До момента имахме късмет. С Танка знаехме за крайния срок през 2008-а, затова смятахме, че разполагаме с предостатъчно време. Изненадахме се, че слагането на първите два Стълба трябва да е толкова скоро и толкова по-рано от останалите четири. Зоуи? Огненият камък в теб ли е?

Зоуи извади Огнения камък от раницата си и му го подаде.

Старият професор излезе от стаята за наблюдение, мина пред къс коридор, ограничен с две херметично затварящи се врати тип въздушен шлюз, и влезе в Лаборатория 2, където бе Жертвеният камък.

Всички напрегнато наблюдаваха как Магьосника поднесе малката златна пирамида над Жертвения камък. Две видеокамери с висока разделителна способност тихо бръмчаха в тишината — запечатваха изображението на Жертвения камък от две страни.

Трудно беше да се намерят два по-различни камъка: Огненият беше много гладък, златен и блестящ, докато Жертвеният бе грапав, надраскан и целият в червеникави петна.

Но въпреки това те изглеждаха някак… свързани. Сякаш бяха изработени от един и същи майстор.

В една от двете плоски части отгоре на Жертвения камък бе издълбан квадратен отвор, който идеално съответстваше на основата на Огнения камък.

— Окей — разнесе се от говорителите гласът на Магьосника. — Сега ще поставя Огнения камък върху Жертвения…

Бавно и много почтително той поднесе Огнения камък над вдлъбнатината в Жертвения…

… и спусна основата на пирамидата в нея.

Затаил дъх, Джак напрегнато гледаше през стъклената стена.

Огненият камък влезе във вдлъбнатината. Вече свързан с Жертвения.

Магьосника отстъпи крачка назад.

Не стана нищо.

А после кристалът на върха на Огнения камък започна да блещука.

От сдвоените камъни се разнесе засилващо се басово бучене.

Магьосника гледаше невярващо.

Бръмченето внезапно спря.

Тишина.

Никой не помръдваше.

В следващия момент — тишината беше просто красива — върху повърхността на Жертвения камък започнаха един след друг да просветват ослепителнобели символи — различни и един по един.

Най-напред светваше по-ярко един символ — все така в абсолютната тишина, — после потъмняваше, за да светне следващ, и така нататък.

Беше някаква поредица.

Близнаците записваха всичко.

— Числа и епохите на майте — каза Магьосника по интеркома. — Светят само числовите символи, изобразяващи дати. Критичните дати.

Възпроизвеждането продължи общо около четиридесет секунди, после просветването престана и двата древни камъка се върнаха към предишния си вид.

Половин час по-късно — след като Магьосника, Танка и близнаците наблюдаваха неколкократно видеозаписа на събитието и след като обработиха числата — Магьосника обяви:

— Датата от залата на Лао Дзъ е вярна. Първият Стълб трябва да бъде вложен на мястото му по време на „изплуването на Титаник“ преди изгрев-слънце утре, 10 декември. Вторият Стълб трябва да бъде сложен след една седмица, на 17 декември, отново по време на „изплуването на Титаник“.

— Абсолютно сигурни ли сте в тези изчисления? — настоя да знае Робъртсън.

— Да — отговори Танка. — Календарът на маите отдавна е синхронизиран с нашия. В интерес на истината, това е един от лесните за пресмятане древни календари.

— А как стоят нещата с останалите четири дати? — пак попита Робъртсън.

— Те засега не ни притискат — разясни Магьосника — Датите са след три месеца, но са струпани в десетте дни преди Завръщането в края на март 2008-а. По всичко личи, че сме изправени пред два отделни период на напрегната активност — единият сега, другият по-късно. Ако оцелеем след поставянето на първите два Стълба в предстоящата седмица, ще разполагаме с време за възстановяване и ще можем да се поотпуснем преди, след три месеца, отново да настъпи период на активност, свързан с поставянето за десетина дни на другите четири Стълба.

— С други думи, ако не се справим тази седмица — отбеляза Джак, — няма какво да се безпокоим за следващата година.

— Именно — потвърди Магьосника.

Отново се възцари кратко мълчание.

— Окей… — проговори пръв Джак, — в такъв случай следващата ни стъпка е да пречистим Стълбовете, с която разполагаме… Което ни води в другата лаборатория.

pic.42_filosofskiq_kamyk.png

Философският камък

Групата тръгна към Лаборатория 1, където на работната маса гордо и мълчаливо лежеше Философският камък.

Магьосника, Лешояда и Стреч влязоха. Магьосника носеше Огнения камък, Лешояда — кадифеното ковчеже със Стълба на саудитите, а Стреч — другото кадифено ковчеже с донесения от Йоланте британски Стълб.

Отново всичко се записваше.

Но макар никой да не забеляза това, камерата на охранителната система в ъгъла наблюдаваше всички.

В тъмна зала на друго място на островната база други хора също наблюдаваха.

Лешояда отвори своето ковчеже и внимателно постави на работната маса Стълба на дома Сауд. Стреч направи същото със Стълба на Йоланте. Сега двата Стълба лежаха един до друг.

Бяха почти идентични: два нешлифовани диаманта с размерите на тухла, необикновени с големината си, мътни, полупрозрачни.

Джак добре знаеше, че всички диаманти изглеждат по същия начин, преди да бъдат оформени от майстор и шлифовани до искрящ блясък.

Знаеше също, че тези два необработени диаманта са много по-големи от всички намирани някога на земята.

Всъщност най-големият досега беше Кулинан, огромен скъпоценен камък, намерен в Южна Африка през 1905 година. Бил разрязан на девет по-малки камъка, наречени от Кулинан I до Кулинан IX, най-големият от които — Кулинан I, — с размерите на бейзбол на топка, в момента бе част от Кралските диаманти на Британската корона.

Едва сега Джак забеляза нещо особено в Стълбовете. Всеки от тях имаше в центъра овална кухина, малка почти кръгла камера, в която като че ли имаше някаква… течност.

Прозрачна безцветна течност.

— Но как е възможно това… — прошепна той.

— Не може да се обясни — проговори стоящата до него Йоланте. — Не подлежи на обяснение.

— Какво не може да се обясни? — обади се Лили.

Уест търпеливо обясни:

— Диамантите са от въглерод, който кристализира под огромно налягане и при висока температура. Това прави диаманта едно от най-твърдите и плътни известни вещества.

— Самата дума „диамант“ — намеси се Зоуи — идва от гръцката „адамас“ и латинската „диамас“, които означават…

— Непобедим. — Лили знаеше.

Уест продължи:

— Което означава, че в един истински диамант, след като е бил подложен на такова изключително налягане, просто не може да има кухини, да не говорим за кухини, пълни с течност. — Той натисна бутона на интеркома. — Лешояд, имаш ли някаква представа каква е течността в диаманта?

От лабораторията Лешояда отговори:

— Анализ на нашите изследователи подсказва, че това е форма на течния хелий, известна като хелий три.

Лаклан прошепна:

— Който не може да се намери на Земята. Макар да е намерен в твърда форма на Луната. „Аполо 15“ донесе образци от него.

— Ин-те-рес-но — проточи Джак.

После забеляза в Стълбовете още нещо необичайно. На горната плоска страна и на двата имаше някаква маркировка.

При Стълба на Лешояда това бе една права линия.

При този на Йоланте линиите бяха четири.

Дори Джак можеше да брои на Словото на Тот: това бяха първият и четвъртият Стълбове.

В лабораторията Магьосника се приближи до Философския камък, носеше Огнения. Със същата почтителност, както преди, той сложи Огнения камък върху капака на Философския камък.

Огненият камък залепна на мястото си.

— Окей. — Магьосника кимна на Лешояда. — Сложи твоя Стълб във Философския камък.

Лешояда пристъпи напред и поднесе диаманта над вдлъбнатината в основата на Философския камък. Размерите й съвпадаха съвсем точно с тези на Стълба.

С две ръце Лешояда спусна Стълба във вдлъбнатината.

После отстъпи назад и двамата с Магьосника внимателно взеха капака с намиращия се върху него Огнен камък и бавно го поставиха върху основата.

Джак напрегнато наблюдаваше.

Не по-малко напрегнато гледаха стоящите до него Йоланте и Робъртсън.

Капакът скри под себе си Стълба.

Сега двете части на Философския камък бяха едно цяло — заедно със заредения Огнен камък и изпълвалия кухината в основата му Стълб.

Всички чакаха затаили дъх.

Никой нямаше представа в какво се състои така нареченото „пречистване“…

Ослепително проблясване стресна всички и ги накара за миг да затворят очи. Макар да проникна само през процепа между капака на Философския камък и основата му с форма на пресечена пирамида, проблясването озари цялата лаборатория.

Всички инстинктивно отстъпиха назад и вдигнаха ръце пред очите си.

От вътрешността на Философския камък продължаваше да се излъчва ослепително сияние.

Кристалът на върха на Огнения камък светеше като виолетов маяк.

Танка тихо каза:

— От незнайни времена Философският камък винаги е бил свързван с някаква трансформация. Според някои той бил способен на алхимия или както учените се изразяват днес, „превръщане на елементите“. Исак Нютон бил особено заинтригуван от това му свойство. Други твърдят, че той можел да променя водата в еликсир, който дарява дълъг живот. Но всички го свързват с думата „промяна“ — невероятна, изумителна промяна.

В следващия миг — също така внезапно, както се бе появило — яркото сияние изгасна. Помръкна и виолетовата светлина на върха на Огнения камък.

Отново се възцари тишина. Осветлението беше нормално.

Всички примигнаха.

Философският камък стоеше мястото си привидно безжизнен, но всички усещаха от него да струи невидима енергия.

Магьосника и Лешояда внимателно подхванаха капака му с щипци.

Капакът се отдели от основата…

… и под него се показа все така лежащият в предназначената за него вдлъбнатина Стълб.

Магьосника го извади и ахна.

Полупрозрачният нешлифован диамант сега беше прозрачно чист — като сълза. А безцветната течност, която само допреди минута се бе намирала в него, сега представляваше капка блестящо сребро.

Първият Стълб бе трансформиран.

Вече бе пречистен.

— Нямаме време за губене — каза Джак, докато бързаха по коридорите на базата. — До изгрев трябва да сме занесли пречистения Стълб в светилището при Абу Симбел.

Йоланте — мъчеше се да го настигне — се примоли:

— Капитане! Капитане, ако обичате! Около Стълбовете има други проблеми, които се налага да обсъдя с вас.

— Можем да ги обсъдим на път за Египет — отговори Джак, без да се обръща.

— Да дойда с вас?

— С нас ли ще дойде? — поиска да се увери Зоуи.

— Тя вече е с нас.

Нещата започнаха да се развиват скорострелно бързо.

„Халикарнас“ чакаше в един хангар в съседство с базата в цялото си великолепие — грамаден и величествен, окъпан в светлината на прожекторите.

Порталът на хангара се разтвори и в него нахлу леден порив. Вятърът облиза носа на самолета и остави по него капки дъжд.

Отрядът на Джак бързаше към стълбите, опрени в корпуса на чудовището.

Тук бяха всички, на които Уест се бе осланял досега: Магьосника, Зоуи, Мечо Пух и Стреч.

Съпровождаха ги новите играчи: Лешояда, Ятагана, Астро, а сега и Йоланте.

Тук бяха и децата: Лили и Алби. Този път Джак бе решил да ги вземе. Предчувстваше, че в Египет, родила на Словото на Тот, уникалните лингвистични умения на Лили може да му потрябват.

Единствените, които не идваха с тях, бяха Танка и близнаците Лаклан и Джулиъс. Те щяха да останат на остров Мортимър и да продължат научните си изследвания — и да търсят местонахожденията на останалите храмове светилища.

В офис на друго място на острова американският полковник, известен като Вълка, наблюдаваше на екрана на монитор единайсетте члена на екипа на Уест да се приближават към „Халикарнас“.

До него както винаги неотлъчно стояха двамата му помощници: Рапирата и Ножа.

Вратата зад тях се отвори и Пол Робъртсън влезе и попита:

— Е, какво ще кажете, полковник?

Вълка не отговори веднага, продължаваше да наблюдава Джак на монитора.

— Джуда беше прав за него — каза накрая. — Уест е добър. Сглобява добре ребусите… находката му с Абу Симбел е достойна за уважение. Освен това умее да се изплъзва. Надделя над Джуда при Гиза и се измъкна от атаката на Черния дракон в Австралия.

— Йоланте? — поинтересува се Робъртсън.

— Тя трябва зорко да бъде наблюдавана — отговори Вълка. — Макар в момента да изглеждат услужливи, големите европейски родове действат само в свой собствен интерес. И имат свои агенти тук. Изобщо не трябва да си правим илюзии: кралските особи ще ни зарежат в мига, в който това им стане изгодно.

— Да предам ли на Астро или Лешояда някакви по-специални инструкции? — попита Робъртсън.

— Що се отнася до Астро — определено не. На този етап действията му трябва да са максимално разграничени от нашите. Астро трябва да остане в неведение за ролята си, защото в противен случай Уест непременно ще надуши нещо нередно. Що се отнася до саудитеца… той знае, че наблюдаваме всичко.

А тази експедиция до Абу Симбел с цел поставяне на първия Стълб? — зададе последен въпрос Робъртсън. — Не трябва ли да се намесим?

— Не, засега не. Първата награда не ни вълнува. Нашата цел е втората. Следователно в наш интерес е капитан Уест да успее да сложи първия Стълб. Още повече, че ние също можем да се поучим на база на неговия опит. — Вълка се обърна към Робъртсън с остър блясък в очите. — Нека младият Уест го сложи, а след това хванете това малко нищожество и хората му и ми ги доведете.

Под проливния дъжд „Халикарнас“ се издигна над остров Мортимър и полетя над Бристол Чанъл.

И докато поемаше по курс, който водеше към Египет, друг шифрован сигнал напусна островната база — сигнал, който нямаше нищо общо с Джак, Вълка или Йоланте. За онези, който можеха да го дешифрират, текстът гласеше:

ПЪРВИЯТ СТЪЛБ Е УСПЕШНО ПРЕЧИСТЕН.

УЕСТ Е НА ПЪТ ЗА АБУ СИМБЕЛ, ЮЖЕН

ЕГИПЕТ, ЗА ДА ГО СЛОЖИ НА МЯСТОТО МУ.

НАПРАВЕТЕ КАКВОТО ТРЯБВА.

Четвъртото изпитание

Първият връх

Абу Симбел, Египет

10 декември 2007

Денят на първия краен срок

pic.43_hramyt_na_Ramzes.jpg

Храмът на Рамзес II в Абу Симбел

pic.44_hramyt_na_Nefertari.jpg

Храмът на Нефертари в Абу Симбел

Въздушното пространство

над пустинята Сахара

10 декември 2007, 01:35

„Халикарнас“ се носеше в нощното небе към Южен Египет.

Въпреки късния час навсякъде из самолета кипеше трескава активност: Джак и Йоланте изучаваха разположението на Абу Симбел и прилежащия район; Магьосника, Зоуи и Алби извършваха математически астрономически изчисления; Лили, Стреч и Мечо Пух разглеждаха картата на язовир „Насър“.

— И така — каза Джак, като се приближи до бюрото на Магьосника, — от какво точно имаме нужда, за да поставим Стълба на мястото му?

Магьосника почука с молив астрономическите карти пред себе си.

Отново всичко зависи от Юпитер. Според тези карти „изплуването на Титаник“ трябва да стане в шест и дванайсет местно време, което означава по зазоряване… Това означава, че заради светлината на изгряващото слънце ще е трудно да се наблюдава Юпитер… затова ще се наложи да използваме инфрачервен телескоп. Продължителността на „изплуването“ също ще е по-кратка, отколкото е видяла Зоуи при Стоунхендж, защото сме на различна географска широчина — на голямата широчина на Стоунхендж Огненият камък е получил тангенциален лъч от Тъмното слънце. Но при Абу Симбел ще сме много по-близко до екватора, а следователно лъчът от Тъмното слънце ще ни достигне почти перпендикулярно, с други думи, пряко, но и за по-кратко време… примерно около минута.

Джак кимна и каза:

— Значи в шест и дванайсет.

— Как се развиват нещата с местонахождението храма? — попита Магьосника.

— Мисля, че разполагаме с кандидат.

И показа на Магьосника и другите една отворена книга със снимки на двата храма в Абу Симбел, посветени на Рамзес II и жена му Нефертари.

На фасадата на по-големия храм имаше четири седящи на тронове осемнайсетметрови статуи на Рамзес, а на фасадата на втория — на стотина метра от първия — бяха разположени шест деветметрови статуи: четири на Рамзес и две на любимата му съпруга. И десетте статуи гледаха към странно струпване на пирамидални острови, подаващи се от гладките води на язовира.

— Онова, което трябва да имаме предвид във връзка с Абу Симбел — продължи Джак, — е, че той не се намира на първоначалното си място. Когато Съветите построили Асуанския язовир през 60-те години на миналия век, се знаело, че водата ще залее статуите. Затова от ЮНЕСКО организирали преместването им блок по блок, парче по парче. Така ги пренесли и ги сглобили наново на по-високо място, разположени една спрямо друга почти както дотогава.

— Почти както дотогава? — обезпокоено повтори Астро. — Искаш да кажеш, че статуите вече не са ориентирани както ни трябва? Но тогава…

— Има отместване от няколко градуса — спокойно отговори Джак. — Но разликата е известна, така че можем да я отчетем. Самата разлика се вижда на ето тази снимка, на която е изобразено оригиналното и днешното разположение на статуите.

pic.45_razpologenie_na_statuite.jpg

— Не изглеждат чак толкова големи — коментира Астро.

— Повярвай ми, огромни са.

Самолетът летеше на юг.

В един момент Йоланте отиде в задната кабина за екипажа, за да се преоблече в нещо по-непретенциозно.

Щом тя излезе, Лешояда попита:

— Ловецо, можем ли да имаме доверие на британска кралска особа?

Джак се обърна към задната секция на самолета.

— Не бих казал — отговори след секунда. — Тя е тук като представител на своя род, кралската фамилия, точно както ти представляваш твоето кралство — Саудитска Арабия… така че й вярвам толкова, колкото вярвам я на теб. Засега ние сме нужни на нея, а тя на нас. Но в момента, когато тази взаимна необходимост престане да съществува, тя ще ни зареже.

— Или ще ни пререже гърлата — сухо коментира Зоуи.

Американският командос Астро се смръщи, явно объркан.

— Съжалявам, но просто не ви разбирам. Какво общо имат пък кралските родове?

Намеси се Стреч:

— Когато тръгнахме да издирваме Седемте чудеса на древния свят, го направихме в конкуренция със Съединените щати, от една страна, и Стара Европа — от друга: Франция, Германия, Италия, Австрия. Католическата църква, която е по правило добре осведомена за всичко, имащо отношение към древността, също бе част от коалицията на Стара Европа.

— По-ясно е, ако се разглежда като противопоставяне на Старите пари и Новите пари — обясни Джак. — Америка е Новите пари, парите, натрупани относително наскоро. Европа е Старите пари — богатството, формирано чрез наследяване, собственост върху земя и просто заради името на рода. Спомнете си Джейн Остин: джентълменът не работи — той получава доход от земите си.

— Не сме изучавали Джейн Остин в гимназията! — Астро почервеня.

— Макар да има тенденция днешна Европа да се разглежда като мозайка от съвременни демокрации, управлявани от и в името на народа, всичко това е само илюзия — продължи Стреч. — Почти петдесет и пет процента от континентална Европа е в ръцете на три фамилии: Сакс-Кобургите във Великобритания, които — чрез войни и бракосъчетания — на практика са придобили земите на Хабсбургите; руските Романови и датските Олденбург — най-лукавата и предпазлива кралска линия в историята. Чрез множество кралски бракосъчетания датската синя кръв сега тече в почти всички европейски дворове и по този начин датската кралска фамилия контролира самостоятелно една четвърт от континентална Европа.

— Романови? — недоверчиво повтори Астро. — Но нали царското семейство е избито до крак през 1918 от Съветите.

— Нищо подобно — спокойно възрази Стреч. — Оцелели са две от децата, Алексей и едно от момичетата8. А кралските особи не обичат да бъдат свидетели на детронирането на други кралски особи — те се грижат едни за други. Оцелелите деца на цар Николай II намерили подслон при датската кралска фамилия в Копенхаген и в крайна сметка се оженили за други семейства от сой. И макар да не могат да използват официални титли, като „цар“ например, Романови определено продължават да съществуват, без да застават под светлината на прожекторите. — Стреч погледна за миг Лешояда, който мълчаливо стоеше в ъгъла. — Има обаче и един доста стар владетелски род, който продължава да има огромно влияние в съвременния свят — родът Сауд в Арабия. Той обаче не се смята за особено престижен в Европа. След изплуването му от неизвестността през осемнайсети век европейците гледат на него като на странна банда съплеменници, които се държат като кралски особи. Дори откриването на петрола през двайсети век, благодарение на което Саудите се сдобиват с огромно богатство и голяма власт, не им е донесло уважението, към което те така упорито се домогват.

— Старите пари признават само Стари пари — отбеляза Джак.

Лешояда не каза нищо, но погледът му издаваше, че е съгласен с това.

— Та значи тези… кралски домове… каква е връзката им с Машината? — зададе основния въпрос Астро.

— Помисли за кралската институция през историята — опита се да обясни Магьосника, — до самото й начало в примитивните племена. Какво прави един племенен род по-уважаван от другите в племето?

— Силата… способността им да се сражават от името на племето.

— Понякога да — съгласи се Джак. — Но невинаги.

— Какво друго може да има? — Астро сви рамене.

Отговори Магьосника:

— Най-често това е родът, притежаващ някакъв свещен талисман. И затова го смятали за достоен да застане начело на племето. Това можело да е жезъл, корона или свещен камък. Способността да се биеш често била свързвана със способността да запазваш притежанието на свещен предмет.

— Макбет убива Дънкан и му отнема жезъла — даде пример Джак. — И точно по този начин, като притежател на жезъла, става крал.

— А трите владетелски рода на Европа винаги са притежавали нещо, което ги е правело по-велики от другите благороднически фамилии… — подметна Магьосника.

— Стълбовете — досети се Астро, явно започваше да се ориентира.

— Именно — одобри Магьосника. — Както и знанието, което ги съпровожда: предаваното от поколение на поколение наследствено знание за предназначението и употребата на тези Стълбове.

Джак допълни:

— И фактът, че нашата принцеса Йоланте е текущият Пазител на Личния кралски архив, предполага, че тя е ключовият притежател на това знание.

— Но щом има само три европейски рода, означава ли това, че те притежават само три Стълба? — досети се да направи връзката Астро.

— Смятам, че е така — въздъхна Магьосника. — Но…

— … но това не означава, че не знаем къде са останалите три — разнесе се зад тях гласът на Йоланте.

Всички се извърнаха — тя стоеше на вратата на задната кабина.

Бе олицетворение на спокойствието и не изглеждаше ни най-малко засегната, че я обсъждат в нейно отсъствие.

Вече бе облечена в кремав жакет, боти „Оукли“ и тесни панталони от видимо здрава материя. Бавно се приближи и седна на един от незаетите дивани.

— Надявам се, бих могла да допринеса с нещо към дискусията — продължи спокойно. — В историята на човечеството хората от простолюдието винаги активно са търсили някой, когото да поставят на пиедестал. Някой по-знатен, с по-благородна кръв или с по-изтънчена чувствителност. Кралска особа. Лица, готови да поемат бремето да защитават хората и… определени важни предмети. И понеже открай време е известно, че кралските особи се придържат към по-висше понятие за чест, на тях винаги им се е поверявало това бреме… От друга страна, простолюдието — което усещало в сърцето си, че е твърде ненадеждно и прекалено алчно, за да остане вярно на този идеал за чест, — търсело фамилия, която е готова да поеме въпросното бреме. По този начин силните управлявали, а слабите само избирали да бъдат управлявани. Това е естественото състояние на нещата. И така е ставало от момента, когато човекът тръгнал изправен на два крака.

Лили внимателно гледаше Йоланте.

Силните управляват, слабите са управлявани. Беше чувала тези думи преди, изречени от побъркания ватикански свещенослужител Франческо дел Пиеро, човека, отгледал брат й, Александър, по такъв начин, че от него да стане деспотичен и жесток управник.

И Магьосника бе чувал същото, така че също наблюдаваше Йоланте крайно внимателно.

— След като хората толкова много обичат кралските особи, защо приемат демокрацията с разтворени обятия — осмели се да попита Астро. — Вижте Америка.

Йоланте насмешливо се усмихна.

— „Вижте Америка“? Нима не забелязвате, капитане, че през последните двеста години страната ви плавно и неумолимо върви към монархията? Проблемът ви е, че вашите управници не разполагат с талисман, някакво съкро