/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Вълкодав

Вълкодав

Мария Семьонова

Решен да оцелее, за да отмъсти, Вълкодав от рода на Сивите песове се оказва обвързан с живота на новите приятели, които намира. Оцелял след ужасните мъчения на каторгата в Скъпоценните планини, той се сблъсква отново със своя смъртен враг, за да въздаде справедливост и да посрещне смъртта. Но се оказва, че това е само началото на нови приключения и изпитания за неговата издръжливост и невероятни умения. Пътят ще отведе Вълкодав и новите му приятели в Галирад, където след множество изпитания той ще спечели доверието и любовта на кнесинята. След безброй премеждия и кървави битки, след предателства и коварства, Вълкодав и другарите му най-сетне ще намерят своето място под слънцето.

Мария Семьонова

Вълкодав

АВТОРКАТА СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРИ НА:

филолога и етнографа Елена Всеволдовна Перехвалская

фантаста Павел Вячеславович Молитвин

лекаря Павел Лвович Камиков

сенсей Владимир Тагирович Тагиров

опитния човек „Мечката“

и компютърния инженер Хокан Норелиус

Без дейната им помощ тази книга никога нямаше да стане такава, каквато е!

Самотна птица кръжи над полето.
Догарящо слънце си тръгва от небето.
Макар и с кожа сива и като ножове зъби,
не ме наричай вълк, що към гората се стреми.

Млякото обича клепоухото кутре,
а не кръвта, която от раните тече.
Ако съм настръхнал и съм озверял,
първо ме попитай — как ли съм живял.

Във непрогледна нощ потъвах като в блато.
Забравих как изглежда небосвода над земята.
От собствената кръв опитах най-напред,
на чуждата додето също дойде ред.

Бил съм окован, капани ме затискаха,
да свикна със хомота не можех и не исках.
Не съм видял нашийник, който да ми устои.
Не съм видял верига, дето да ме задържи.

Пътища безкрайни няма на земята.
Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.
И не съм видял до днес мерзавец
дето да не мога да го стигна и накажа.

Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.
И от стрелите, от четири крачки изстреляни.
Боя се от едно — пред скок да не умра,
и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.

Виж, ако във някой дом прозорец свети,
ако ме чака някой — там, далече,
ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,
личицето детско тихо ще досегна.

Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,
тези, що ми се усмихват — зарад любовта.
Но никой не ме чака — продължава самотата.
И все така желая да вия към луната.1

1. Замъкът на Човекоядеца

Залезът изгасна и сребърникът на луната освети леса със зеленикавата си призрачна светлина. Човекът, когото наричаха Вълкодав, вървеше неуморно през гората — от хълм до хълм, без път и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше, без да се крие зад дърветата и да заобикаля осветените от луната поляни, без да привежда глава, макар че по стар навик стъпваше безшумно с босите си нозе. През едното си рамо бе преметнал връвта с ботушите. На другото, леко впило нокти, седеше пухкаво черно зверче с големи уши. Когато Вълкодав прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под някой провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. Тогава си проличаваше, че е прилепче, а едното му крило е разкъсано, почти разполовено.

Вълкодав помнеше тази местност, познаваше я като дланта си. Знаеше, че ще достигне целта преди да превали полунощ. В ръката му се поклащаше копие, проблясващо на лунния светлик. Късо копие със здрава дръжка и широк, остро наточен накрайник, което имаше и кръстачка за лов на едър дивеч.

Вълкодав спира само на два пъти. Първия път — при голямата изсъхнала трепетлика, на мястото, където се кръстосваха отдавна занемарените горски пътеки. Вълкодав извади големия боен нож от канията, прободе пръста си и изписа с кръв върху обеления дънер на дървото свещения Знак на огъня — колело с три спици, сочещи пътя на слънцето. На студената мъртвешка светлина кръвта изглеждаше черна. Вълкодав долепи чело и длани до дънера и постоя така като в унес. Устните му беззвучно изреждаха нечии имена. После смъкна торбата от гърба си, пусна копието долу и премести своя верен приятел Прилепчо върху гладката дръжка, като първо грижливо откачи от ризата ноктите на зверчето. Ала то не пожела да се раздели с Вълкодав: подскочи, ловко се покатери по дрехите на господаря си и пак се настани на рамото му, но този път захапа здраво дебелия ленен плат, за да осуети поредния опит да бъде отскубнато. Вълкодав му хвърли кос поглед и мълчаливо започна да се изкачва на дървото.

Достигна първия клон, хвана се за него и увисна на двете си ръце, после се залюля. След малко клонът изпука и се счупи под тежестта му. Вълкодав се приземи с ловкостта на звяр върху меката горска морава. Подпря клона на едното си коляно и го счупи без да го е еня дали някой ще чуе пращенето. Пак извади от канията тежкия боен нож и започна да дялка парчетата. Направи снопче подпалки. После навлажни една по една клечките с кръв от палеца си и прибра снопчето в кесията на пояса. Изправи се, стори нисък поклон на дървото и продължи по пътя си.

За втори път се спря, когато от един висок и стръмен хълм пред него изникна село. Погледът на Вълкодав на мига откри къщата със схлупения покрив и не се отлепи от нея.

Насред покрива, до дървената фигурка на пазителя на домашното огнище, светеше отворът на димника. Навремето в тази къщурка бе живяло едно момче от рода на Сивия пес. От раждането та до дванайсетата си година. До онази дванайсета пролет, когато мъжете от рода трябваше да го отведат в мъжката къща, да го подложат на изпитания, за да го назоват мъж, а след извършването на обредите да го нарекат с ново име. Не с детски прякор, а с истинско име, което не бива да се казва на чужд човек. Име, което ще знаят само най-близките му хора. И жената, щом му дойде времето за женитба. А преди да поведат момчето по горските пътеки, бяха се наканили да спретнат богата гощавка за всички: и за родата, и за съседите, а защо не и за чуждоземците — сегваните на кунса Винитарий, дето се бяха заселили зад завоя на реката…

Ала момчето така си и остана ненаречено с име. Защото в нощта преди празненството наемниците на кунс Винитарий, въоръжени с мечове, нападнаха спящото село подмолно, като крадци. Според мълвата набегът бил замислен за заграбване на обработените и уредени за живеене земи и за сплашване на околните племена, а не заради пленници и плячка. Дошъл тук като гост, Винитарий бе решил да се установи задълго…

Момчето, което се прояви в битката като истински мъж, не изгуби живота си, благодарение на гламавата прищявка на победителите. Хвърлиха го на кучетата, но колкото и да ги насъскваха, тези инак зли и яки песове така и не го разкъсаха: само притичваха до него, колкото да го подушат със състрадание и да се отдалечат… После дойдоха и по-тежки времена. Осем неуспешни опита за бягство, четири търга за роби, безброй унижения. И накрая опакото кутре от кучилото на Сивия пес се озова в страшния подземен рудник в Скъпоценните планини…

Вратата на къщата се отвори. Зорките очи на Вълкодав различиха момински силует, който се мерна на фона на осветения правоъгълник. Девойката притвори вратата и пое по пътечката към брега на реката — към ковачницата, над която, въпреки късния час, се виеше дим и отекваха ритмичните удари на чука. Вълкодав бе готов да се закълне, че момата носи вечеря на окъснелия ковач.

Също както навремето майка му носеше вечеря на неговия баща…

Какви бяха хората, които живееха сега в родната му къща? При кого бързаше да отиде момичето — при баща, брат, годеник?…

Изведнъж Вълкодав седна, обгърна с ръце коленете си и като потрепера с цялото си тяло, положи върху тях глава. Прилепчето се пъхна под ръката на човека, източи вратле и успя да го близне по бузата. Вълкодав конвулсивно въздъхна, захлупи зверчето с широката си длан и го погали по меката козинка. После надигна глава. Върху кожата на закърпения му панталон личаха две мокри петна.

Вълкодав се изправи, понамести торбата на гърба си, взе копието и закрачи надолу по хълма.

Ковачът тъкмо бе поел кошницата с храната от ръцете на годеницата си, когато вратата отново изскърца.

Извърна се с недоумение — кой ли иде по никое време? — видя новодошлия… и грабна чука, а годеницата дръпна зад гърба си.

Застаналият на прага човек се приведе. Гъстата му руса и вече прошарена коса покриваше раменете и беше пристегната с ремъче на челото. Лицето му беше изпито, обрулено като елхова кора от вятъра, а сиво-зелените очи пламтяха заплашително. Като пламъците в ада, поне така се стори на ковача. Носът на този човек беше счупен, а през лявата му страна, от клепача до челюстта, минаваше белег, който свършваше някъде под брадата. Грабител, насилник, убиец?… Всичко можеше да се очаква.

Неканеният гост огледа ковачницата, уж без да забелязва стопаните. После обаче погледът му се плъзна по вдигнатия за отбрана ковашки чук. Плъзна се и се отдръпна. И каквито и да бяха намеренията на пришълеца, той забрави за какво е дошъл. Вдигна бавно ръка и се пресегна за чука.

— Дай ми го.

Тихият, му глух глас би смразил кръвта всекиму. Не се знаеше какво би предприел ковачът, ако бяха насаме с Вълкодав. Ала зад гърба му хлипаше ужасено луничавата му годеница, така че ковачът само стисна още по-здраво дъбовата ръкохватка.

— Махай се!

— Дай ми го — повтори Вълкодав на езика на сегваните, без да помръдва от мястото си. — Не е твой.

— Върви си с добро! — сопнато каза ковачът, съвзел се от първоначалния уплах. Вече виждаше, че си няма работа с човек на кунса. Нито с бродещ наемник-обирджия на замъци, от оная пасмина, дето не се свени да заграби лесна плячка при сгоден случай. Освен това си личеше, че нощният гост е сам, така че ковачът, най-личният момък в селото, посъбра кураж. Той ли няма да защити себе си и своята изгора?

Вълкодав направи само крачка напред — и ковачът изхвърча встрани, така и не разбрал откъде идва ударът. Хлапачката извика, с един скок се озова при него и го прегърна в жалък опит да уварди любимия си от пердаха. Ала Вълкодав вече нехаеше за тях. Наведе се и вдигна чука, с който баща му толкова години бе изковавал лемежи и сърпове. Върху наковалнята и сега имаше недоправен сърп. Вълкодав го отмести и сложи отгоре копието си, после с премерено движение стовари чука върху лъскавия му накрайник. Дори не се извърна, когато ковачът се размърда до стената, а след това дръпна за ръка годеницата си, за да изскочи навън.

Скоро пред ковачницата се струпа с вили и брадви половината село. Не бяха забравили и магьосника, взел гърненце с жарава и снопче билки, обичани от Боговете — за прогонване на зли духове, ако се окаже, че неканеният гост е такъв.

Ударите на чука бяха затихнали, ала непознатият си стоеше там. Зад вратата на ковачницата тихо дрънчеше метал — изглежда, мъжът се ровеше из сечивата. Хората започнаха да се споглеждат, поглеждаха и подутата челюст на ковача, явно липсваха желаещи да нахълтат вътре. Но в този миг вратата се отвори и на прага застана Вълкодав — черен силует, открояващ се върху жарките отблясъци на ковашкото огнище. Лунната светлина падаше отстрани и не огря лицето му, а само запали бледи пламъчета в очите. Хората започнаха да си шушукат. Вълкодав ги премери с поглед и внезапно попита на сегвански:

— Кой живее в замъка зад завоя на реката?

Впоследствие очевидци се кълняха, че гласът му раждал ехо. Изминаха няколко мига в мълчание преди някой да отговори:

— Благородният кунс Винитарий…

А зад гърбовете им присмехулен момчешки глас извика:

— Човекоядеца!…

Защото никаква сила не удържа хлапетиите вкъщи, ако бащите и братята им хукнат навън въоръжени. И няма сила, която да им забрани да изкрещят прякора на жестокия кунс, въпреки че щяха да отнесат най-малкото як пердах, ако ги чуеха копоите му.

Огънят лумна още по-ярко зад гърба на Вълкодав. Плътната му сянка се стрелна по тревата, очите светнаха. Хората се отместиха още крачка назад. А когато по косите на главата на Вълкодав се покатери Прилепчо и със заканително съскане разпери криле — селяните хукнаха да бягат. Изпари се дори магьосникът. Мъдър бе той и бе разбрал преди останалите, че срещу този дух не помагат ни въглени, ни свещени билки.

После младият ковач все пак се върна в опустялата ковачница, отново разпали огъня и огледа такъмите си. Липсваше само старият едновремешен чук. Дълго се чудиха с годеницата му каква ли е тая работа.

Кунсът Винитарий се появи при Сивите песове в края на лятото. Пристигна с обрулен от битките кораб и стъпи на брега, начело на три дузини сурови, опитни моряци. Каза на Сивите песове, че идел с мир. Търсел нова родина за племето си. На острова на предците им животът ставал невъзможен заради плъзналите из него ледници, които завземали все по-големи пространства.

Сивите песове не се изненадаха от приказките му. Вяните знаеха, че от сто години насам островните сегвани наистина теглят доста. Да не би от хубаво да се преселваха все по-често на сушата. Цяло нещастие е, когато внуците не се заселват там, където са умрели дедите! След кратко умуване Сивите песове отредиха на светлокосия кунс ничиите земи на другия бряг на река Светин. Страната на вяните стигаше на отсамния. А и границите на солвяните на запад бяха далеч.

Винитарий сърдечно им благодари за добрината…

Откъде можеха да знаят Сивите песове, че островното племе вече отдавна нарича грижливия си вожд с прозвището Човекоядеца…

Вълкодав стоеше в сянката на гъстия върбалак и гледаше отвъд реката към замъка, извисен над стръмния, почти отвесен бряг. Виждаше добре комесите — хората от воинската дружина на Людоеда, които се разхождаха напред-назад по дървеното забрало на крепостта. Знаеше, че те няма как да го забележат. Освен това виждаше, че господарят си е у дома. Над островръхия покрив лениво се полюшваше знамето. Същото знаме, което сънуваше от цели единайсет години.

Сне торбата от гърба си и я пусна на земята. Прилепчо вече го нямаше с него. Преди малко Вълкодав го беше зарязал до входа на пещерата, на чийто таван гнездяха съплеменниците на зверчето. То се разврещя и направи опит да тича след човека, с когото винаги се чувстваше под закрила, но Вълкодав си тръгна без да се обръща. Може би Прилепчо все още пълзеше по дирите му с жален плач, заплитайки къси лапички в тревата. Вълкодав се отърси от тази мисъл.

След кратко ровене в торбата, извади малка питка и със замах я запокити далеч в реката. Дори да забележи плисъка, стражата ще реши, че е някоя риба. В рода на Сивия пес не беше прието да пренебрегват прамайката-река, като я оставят без приношение. Особено преди да започнат нещо важно. Вълкодав изхлузи през главата си ризата и я сложи на торбата. Може пък някой да си я хареса. Върза копието за китката си, като направи здрава примка, за да не се изгуби. Нагази без плисък във водата и се гмурна, преди да го забележат от крепостните стени.

Плуваше главно под вода, само понякога се издигаше до повърхността. За да му помогне, Светин надипляше ситно вълните си: къде го тоя, дето ще различи главата на плувеца, мернала се сред непостоянните лунни отблясъци…

Принуден да внимава, Вълкодав плува дълго, докато високият бряг най-после го скри от очите на нощните стражи. Тогава напусна дълбините и безшумно заплува покрай брега към тайния водоснабдителен канал. Всяка крепост, издигната близо до езеро или река, на всяка цена имаше таен водоизточник. Инак би отпаднала нуждата от щурм. Една обсада би била достатъчна, за да се предаде без бой поради непоносимата жажда.

Вълкодав знаеше къде точно в подножието на брега излиза цевта на канала, който бе прокаран успоредно на стените на замъка. Който е петимен да разучи как стоят нещата, той си намира начини да разузнае. Иска се само време.

Когато стигна до мястото, където на брега се забелязваха пръснати камъни, Вълкодав започна гмурканията и на петото или шестото напипа устието на подземния ход. Изплува, няколко пъти дълбоко вдиша и издиша. После пак напълни с въздух дробовете си и пое към дълбокото.

„Бягай, мамо! — Сивият пес, който тогава беше на дванайсет години, грабна от земята хвърленото там късо копие и се хвърли да пресече пътя на младия комес, изскочил зад хамбара. — Бягай, мамо!…“

Опитният воин, без да гледа, небрежно го отпъди с окървавения си меч. Оръжието изсвистя на косъм над русата глава на хлапака, който се шмугна под ръката на сегванина и заби острото жило на копието в лицето му, право под веждата.

„Бягай, мамо…“

Когато го заловиха, братът на оня комес сам насъска кучетата срещу хлапака. И бясно оспори решението на вожда си, но Винитарий твърдо отказа да убият пребития пленник. „На хаир да ни е, рече той. На хаир.“

Замъкът на Човекоядеца бе строен от майстори-разбирачи. Излишно бе човек да се надява да не срещне прегради по пътя си из цевта. И наистина, ръцете на Вълкодав скоро докоснаха желязна решетка, между чиито пръти нямаше как да се мине. Вълкодав я дръпна няколко пъти. Нищо. Тогава напосоки здраво хвана средния прът, запря се с крака и напъна с все сила. В рудника бе въртял тежкия скрипец, който служеше за вадене на вода от подземната река. Нечовешкото усилие за миг изгори остатъците от въздух в дробовете му, но накрая прътът все пак поддаде и със скърцане излезе първо от едното, после и от другото гнездо. Пътят бе разчистен, ала Вълкодав направи завой и бързо заплува назад за поредната глътка въздух. В тунела можеше да има още решетки, че и други неприятни изненади. Струваше ли си да рискува?

След като вкара в ред дишането си, той се гмурна отново и след като подмина решетката, продължи бързо и предпазливо напред, като опипваше с ръка каменния свод над главата си. Когато според всички сметки излизаше, че вече е зад стените на замъка, зачака появата на бледата светлинка, показваща, че е наближил кладенеца. Замъкът не беше голям, но светлинката не се появяваше. Вълкодав не успя да възпре мисълта за лошия късмет на стотиците отмъстители, загинали кой на деветото царство, кой пред прага на целта. Колцина такива се падаха на един успял, за чието отмъщение се носеха легенди? А сигурно всички тия каръци са си въобразявали, че лошото ще се размине, че точно на тях няма как да де случи…

Парещата болка в дробовете стана мъчителна. Вълкодав разбра, че няма да успее да се върне назад, и реши: какво пък, ако се заклещи тук, трупът му поне ще отрови кладенеца на Човекоядеца. Ускори движенията на краката — нали този тунел все свършва някъде. И тогава ръката му проби повърхността на водата. Вълкодав светкавично я отдръпна. Близостта на въздуха правеше липсата му още по-непоносима. Все пак той се превъзмогна и бавно, съвсем бавно надигна глава над водата.

Виждаше добре в тъмното. В рудника нехаеха дали за робите има достатъчно светлина. С лекота различи каменните стъпала и колелото с дебела ръждива верига, хлътваща в някаква тръба, и разбра къде се е забутал.

Нищо не струва оня замък, който си няма таен изход, а още по-добре да са няколко. Веригата на колелото, изглежда, служеше за повдигане на решетката. А дължината на тунела бе изчислена така, че да ти стигне въздухът да го преплуваш. Значи водоснабдителният канал вършеше работа и за изпращането на вестоносец, и за спасяването на безценния живот на господаря. Интересно. И едва ли всички в замъка знаеха за него. По-скоро само най-приближените.

Тунелът продължаваше, вече явно към кладенеца, но Вълкодав предпочете да не го използва. Далеч по-големи бяха изгледите да проникне незабележимо в замъка през подземията, а не през двора. Всяко подземие все някога бива отключено. Ако не тази нощ — на следващата. Или след седмица. Ще изчака. Той знае да чака.

Вълкодав излезе от водата, добре изстиска косата и панталона, за да не се издаде с мокра диря или звук от случайно паднала капка. Отвърза копието от ръката си и пое напред по тесния каменен ходник.

Скоро на пътя му се изпречи тежка дъбова врата. Заключена. То се знае. Редно е да се обособи тайният проход от останалите мазета тъкмо с наглед обикновена, но здрава и винаги заключена врата. Не я ли отвори, няма друг изход, освен да се върне в тунела и да пробва пътя през кладенеца. Така че ще е по-добре да успее тук.

Вълкодав не се учуди особено, когато не откри нито дръжка, нито ключалка. Само това оставаше, да търсиш забуталия се някъде ключ в бързането и суматохата на бягството. Което, между другото, означаваше и, че едва ли ще има си има работа с още много врати.

Как ли се отваря?

През дебелите дъски минаваха безчет бронзови нитове. Три от тях при силен натиск леко хлътнаха под пръстите му. Вълкодав долепи ухо до вратата: пълна тишина. Започна да натиска нитовете по ред, после безразборно. Нищо. Тогава натисна ония два нита с ръце, а третия — с глава. В дълбините на стената заромоли вода, която пълнеше някакъв съд. Вратата трепна и се отмести. Личеше си, че не са я отваряли от памтивека: скрибуцаше отвратително. Вълкодав реши, че при този шум сто на сто ще дотърчат половината вардачи. Но когато надникна в коридора, готов да развърти копието, там нямаше жива душа. Само зад завоя мъждиво тлееше една от факлите, забучени в скоби на стената.

Вратата зад гърба на Вълкодав започна да се затваря. Тайният проход сам се грижеше да опази тайната си. Вълкодав си спести времето за разгадаването на нитовете от тази страна. Връщане назад не се предвиждаше.

Първо усети миризмата. Смрад на мъртвец, който от десет години лежи в гроба, при това налегнат от болести и телесни нужди. Което означава, че вонята се носи от жив човек, реши Вълкодав. Значи някъде зад завоя на коридора сигурно има заточеник. И срещата е неизбежна.

Някой откачил от дългия престой в килията несретник, който така ще се разкрещи при вида на нечакания посетител, че този път стражите, проспали стърженето на вратата, със сигурност ще дотърчат…

Животът отдавна бе отучил Вълкодав да се замисля над пречки като тази. Ако лудият отвореше уста, щеше да бъде зашеметен с юмрук преди да гъкне. При липсата на друг изход, щеше да го промуши с копието. Оня едва ли щеше да загуби много от това. Вълкодав излезе зад завоя.

Строителят, който толкова добре се беше погрижил за сигурността на замъка, кой знае защо бе пропуснал да го уреди със свестни килии и кътчета за изтезания. Изглеждаше, че Човекоядеца е бил принуден набързо да скалъпи нещо впоследствие, за да навакса пропуска. До стената на коридора се мъдреше желязна клетка, която очевидно имаше двойно предназначение. В клетката неподвижно лежеше страшно слаб човек, същински скелет, окован във вериги. Тъмните му очи гледаха право във Вълкодав, който веднага разбра, че си няма работа с луд. Малко встрани от нея се виждаше друга врата: стъпките в прахта показваха, че води навън. Вълкодав предпазливо тръгна да подминава клетката, но в този миг затворникът заговори.

— Почитаеми… — едва чуто каза той на сегвански и Вълкодав със закъснение се усети, че обитателят на клетката е сляп. Един зрящ веднага би разбрал на кой език да му заговори. — Струва ми се, че си външен човек — продължи затворникът. — Промъкваш се като котка, значи не си вестоносец на Винитарий. Кажи ми, кое годишно време е горе?

— Пролет — неочаквано за себе си отговори Вълкодав. Затворникът безпогрешно долови лекия акцент и премина на родния му език, езикът на вянското племе.

— Пролет… — повтори той и въздъхна. — Дърветата сигурно цъфтят.

Където не беше скрита под вонящи дрипи, плътта му бе жива рана. Под изопнатата върху костите нечиста кожа се четяха ребрата и едва пулсираше сърцето. Той заговори пак:

— Стори ми още едно добро, младежо. Вземи ми живота. Ще е лесно, така че няма да те забавя…

Какво пък, Вълкодав бе виждал осакатени бойци да молят другарите си за бърза смърт. Едного бе мъкнал два дни на гръб, без да слуша нито клетвите, нито молбите му.

Забеляза, че слепецът изведнъж застана нащрек, а след миг и той долови нечии бавни стъпки. После от другата страна на вратата някой превъртя ключа в ключалката. Вълкодав заднешком се върна зад ъгъла преди вратата да се открехне. Останалото зависеше от това дали заточеникът ще реши да го издаде. Вълкодав би предпочел до последно да не вдига шум.

Ами ако Човекоядеца бе благоволил лично да дойде тук?… Не, глупаво е да се надява, в живота просто няма толкова вървеж накуп. Пък и оня едва ли ще дойде сам, без охрана. Макар че…

— Господарят заръча да те питам пак — долетя зад ъгъла. Гласът не беше на Човекоядеца. Говорещият май не си падаше по приказките. За сметка на това явно обичаше пиячката и мазната, обилна храна. Вратата изтрака и се затвори.

— За кой ли път идваш тук — с безкрайна умора каза човекът в клетката. — Можеше да запомниш какво ти отговарям винаги.

Нещо изтропа на пода и пришълецът изломоти:

— С вас, магьосниците, никога нищо се не знае.

Вълкодав нечуто излезе от скривалището си зад ъгъла.

На ниската пейка до клетката се наместваше човек със закриваща лицето му качулка. Връзките на кожената престилка едва се срещаха на месестия му гръб. Наведен над дървена кутия, той вадеше сечивата на своя занаят. Сепнато се надигна чак след като Вълкодав остави копието си до стената, като преднамерено дрънна по нея с металния накрайник. В рода на Сивия пес се смяташе за срамно да нападаш в гръб. Дори човекоядци. Или палачи.

От пояса на палача висеше къса брадвичка, оръжие за касапи. Мускулестата му ръка понечи да я сграбчи, но беше късно. Пръстите на Вълкодав го стиснаха за гърлото и го смачкаха. Палачът забрави за брадвичката и се опита да разтвори пръстите-менгемета, после спря да се мята и се отпусна. Вълкодав разтвори ръце. Тежкото туловище се свлече като чувал на пода и остана да лежи там с неестествено извит врат. Вълкодав се наведе и сряза от пояса на мъртвеца голямата връзка с ключове.

— Ако искаш, ще ти кажа как се стига до съкровищницата — долетя от клетката. — Само те заклевам в името на твоите богове, млади човече… изпълни молбата ми. Вратът ми е пилешки, не като неговия…

Вълкодав приклекна пред решетката на вратата и се зае да изпробва ключовете.

— По-добре ми кажи как да намеря Човекоядеца — измърмори той.

Не очакваше смислен отговор, но затворникът откликна веднага:

— Ще го намериш най-горе, в спалнята… стига, разбира се, да стигнеш чак дотам. Днес са подарили робиня на кунса и сигурно вече е станал от трапезата.

Третият или четвъртият ключ пасна. Вратата се отвори на отдавна несмазваните си панти.

— Да не лъжеш? — сряза го Вълкодав. — Ти пък откъде ще знаеш.

— Казах ти истината — отговори затворникът и вирна глава, подлагайки кльощав, немит и покрит със струпеи врат. Вълкодав погледна, видя как пулсират под кожата набъбналите вени. Народът му смяташе смъртта чрез удушаване за нечиста. Несретникът май бе стигнал до дъното, щом го устройваше и такъв край. Вълкодав мълчаливо хвана изсъхналата ръка на затворника — оня трепна от докосването му — и безпогрешно улучи ключа за прангите. Добре знаеше кои ключове са за тях. Това, което го учуди, бе красотата на китката и дългите пръсти, чиито нокти бяха изтръгнати.

— Благодаря — прошепна затворникът, трогнат. — Значи няма да умра окован…

Очевидно не бе разчитал на подобна милост.

— В оня край на коридора има врата — каза му Вълкодав. — Смятам, че ще ти стигне умът да разбереш кои железа се натискат. После има стълби и тунел с вода. Вдишай дълбоко, скочи във водата и плувай наляво. Ще стигнеш до една решетка, но аз съм махнал средния прът. Оттам реката е близо. Ако ти се живее, ще оцелееш.

Не беше свикнал да приказва толкова дълго. Надигна се, взе копието си и излезе през същата врата, през която бе довтасал палачът. Нямаше как да чуе тихото мърморене на затворника, който опипваше с немощна ръка отворената врата на клетката:

— Знам… Нали аз съм построил замъка.

Вълкодав вървеше крадешком по коридорите на спящия замък и се питаше защо палачите на всички известни нему народи обикновено ходят да изтезават жертвите си нощем. Сигурно за да не съгледа безчинствата им пресветлото Слънце, всевиждащото Око на Боговете, за което няма прегради, дори да става дума за дебели каменни зидове. Още не бе срещал нито един палач, който да не е страхливец.

Вярно, в замъка на Човекоядеца само подземията, основите на защитните стени и приземието бяха изградени от камък. Останалото бе изработено от здравата дървесина на добрите дъбови дървета, красели навремето родните хълмове на Вълкодав.

Наближаваше краят на тежката им орисия… От време на време Вълкодав изваждаше от кесията на пояса си подпалките от трепетлика и ги забиваше де що може, във всяка пролука между гредите. Подпалките бяха влажни, следите от кръв бяха размити, почти не личаха. Нищо. Пак ще свършат работа.

Все така никой не се изпречи на пътя на Вълкодав. По време на изкачването си срещна само неколцина воини. Трима сегвани, съплеменници на Човекоядеца. Другите бяха наемници, отдавна забравили за кой народ са позор. Според Вълкодав, само едно пеленаче не би успяло да се скрие от тях. Дребна работа за човек като него, нагледал се на преследвачи за тия единайсет години…

На два пъти подмина нещо като казармени помещения, където след юнашка веселба спяха мъртвешки сън комесите. И на двата пъти се изкуши да им свети маслото, като го ливне от малкия светилник, или да намести факлата така, че огънят да стигне до завесите на стената. Но точно толкова пъти се сдържа и продължи да се приплъзва като сянка напред. Изобщо не го устройваше олелията без време.

И се питаше от какъв зор палачът наричаше човека в клетката магьосник. Доколкото бе наясно с тия работи Вълкодав, един оправен магьосник отдавна да се е пренесъл на другия край на света, след като направи на бъз и коприва душманина си и нацепи замъка на трески. Макар че знае ли се — ами ако са го сгащили неподготвен и веднага са му турили веригите, а после са го държали дълго жаден? За какви магии може да става дума, щом си с вързани ръце и пресъхнала уста.

Значи и магьосниците се дънят понякога. Досущ като обикновените хорица. Изключено е Човекоядеца да си е послужил с магия при залавянето…

Сега бившият пленник сигурно вече плува през реката. А там вода колкото щеш…

Ами ако Човекоядеца се занимава с магии? Ами ако от самото начало знае за появата на Сивия пес и го пуска до прага си, само за да го спипа там?

Вълкодав си забрани подобни мисли. Досущ като ловеца, който на път за гората пропъжда всяка мисъл за мечката.

Извади от кесията последната подпалка и я заби между долните греди на стената. Независимо от края на цялото начинание, Човекоядеца няма да пребори тази сила. Няма муска, няма начин да се предпази. Само боговете могат да я възпрат. Тъй че, ако кунсът Винитарий още не се е научил да лети…

Пред Вълкодав се изви тясна стълба. Водеше нагоре. Той съпостави височината й с тази на кулата, както я беше видял от реката. Май тази ще е последната за изкачване. Магьосникът каза — най-горе. Значи вратата на спалнята е близо и със сигурност е завардена от стража.

Неистовият женски писък и поскърцването на пода под нечии ботуши потвърдиха правотата на Вълкодав.

И още нещо. Дори Човекоядеца наистина да умееше да прави магии, сега бе зает с друго.

Вълкодав се заизкачва нагоре. Той умееше да омайва да не издават нито звук всякакви скърцащи стъпала, дори най-гласовитите.

Момата горе пак закрещя — проточен, пълен с отчаяние вик. Вълкодав неведнъж бе чувал такива викове. Продължи да се приплъзва нагоре, все по-нависоко. Много се надяваше той да види стража пръв. Измина приведен последната спирала на стълбата и се изправи в цял ръст.

Отпред, на около десет крачки разстояние, се виждаше якият гръб на охранителя, изопнал кожената куртка. Под нея бе щръкнала ризницата. Долепен до вратата, стражът се опитваше да види или да подслуша какво става вътре при господаря.

Вълкодав тихо потропа с кокалчето на пръста си по външната стена. Стражът трепна и се извърна. Дори не посегна към меча си, понеже беше сигурен, че някой от началниците го е хванал на местопрестъплението и сега ще последва четене на конско.

Метнатият от Вълкодав тежък нож се заби в окото му до дръжката.

С един скок Вълкодав са озова при него, прихвана омекналото тяло, лекичко го остави на пода и издърпа ножа. После внимателно прецени къде да удари с рамо вратата. Както се очакваше, тя беше заключена.

Кунсът Винитарий, едър мъж с руса брада, стоеше до ложето и намотаваше на юмрука си гъстите гарвановочерни, меки като коприна коси. На пода в нозете му се гърчеше гола робиня — петнайсетгодишна хубавица с нежно, непокътнато тяло и поглед на дива котка. Ботушът на Винитарий притискаше кръста й, ръката му дърпаше косата, за да принуди тънката снага безпомощно да се избие. Човекоядеца я гледаше от високо като че беше вкусна гозба, току-що поднесена на трапезата.

Този израз не изфиряса от лицето му веднага, след като вратата изпука и се стовари вътре. Рухна отведнъж, най-неочаквано за Винитарий, който със сигурност би чул долитащо отвън дрънчене на оръжие или шум от схватка.

Той можеше да се закълне, че за пръв път вижда изправения на прага мъж. Най му приличаше на полудиво, освирепяло куче от ония, дето не ще подвият опашка дори пред цяла глутница вълци. В ръцете си държеше късо копие с широк, остро наточен накрайник. Лявото му рамо, с което бе избил врата, кървеше.

— Ти кой си? — изръмжа кунсът. Впрочем, вече бе забелязал стърчащите зад вратата ботуши на стража и беше наясно, че непознатият не се е отбил току-така. За миг Винитарий дори се ослуша дали не щурмуват замъка. Да, ама не. Човекът с копието беше сам. Само Хег знаеше, как се е прехвърлил през стената, как е минал покрай бдителната охрана и без нито звук е видял сметката на стража пред спалнята. При всички случаи беше много, много опасен. А дружината, колкото и да крещи, вече нямаше да успее да дотича.

Човекоядеца не беше страхливец.

— Кой си? — повтори той, за да спечели време.

Вълкодав мълком пое напред през някога великолепните, а сега мръсни, сплъстени и изпъстрени с мазни лекета мономатански килими. Въздържа се да подсети кунса за рода на Сивия пес и за момчето, което не беше доубил навремето, изпитвайки съдбата. Заговориш ли на врага, опъваш между него и тебе невидима, но здрава нишка, която прави убийството невъзможно. Нито пък предложи на Винитарий двубой. Нямаше защо да моли за справедливост боговете. Той бе дошъл да накаже Човекоядеца. За това не се иска божи съд.

Винитарий пусна косите на девойчето. То светкавично се изтърколи встрани, в ъгъла и се надигна на колене, забравило за голотата си, и започна да наблюдава двамата мъже, защото изведнъж реши, че единият може да е нейният дългоочакван спасител.

Винитарий беше опитен воин и не бе изгубил някогашната си вещина, въпреки че доста се беше освинил. Стрелна се към окаченото на стената оръжие със смайваща бързина. Обаче междувременно Вълкодав метна копието си, което прониза тумбака на Човекоядеца, отхвърли го назад, със страшна сила го стовари върху стената и заседна в дървото.

Ударът, за който се готвиш единайсет години, не подминава целта. А подмине ли я — значи е бил нанесен от друг, не от Вълкодав.

Броени мигове Човекоядеца недоумяващо гледаше корема си и кръстачката на забитото в плътта му копие. После се вкопчи в ръкохватката и изрева като смъртно ранен звяр.

Ревът на Човекоядеца отекна на талази из целия замък — само глух или мъртвец не би го чул.

Но Вълкодав знаеше, че комесите няма да дотичат.

Босите му нозе вече усещаха мощния тътен, прииждащ през дъбовото дюшеме и дебелите килими. Сетне се чуха уплашени възгласи. Някъде там, долу, се клатеха стени, люлееха се тавани, диплеха се подове, разместваха се с чудовищен трясък грижливо напасвани ъгли. Няма сила, дето ще надвие избуялата мощ на дървото, расло до кръстосващи се в гората пътеки и пак там изсъхнало. Само Боговете биха могли да я спрат. Но нямаше да пожелаят се месят. В това Вълкодав беше сигурен.

Макар и прикован, Човекоядеца все още мърдаше и хриптеше, опитвайки се да издърпа копието. Долу на килима се разстилаше черна локва. Вълкодав не гледаше него. Извърнал бе лице на юг, натам, откъдето преминаваше животворният път на Слънцето, дето се извисяваше вечното Дърво, съграждащо световете, дето във вишния океан зеленееше Островът на живота, свещеното Обиталище на Боговете. Там, на този остров, се бяха преселили децата на Сивия пес. Само Вълкодав бе надживял всички, за да се върне и да отмъсти за изтребения си род, за поругания дом, за осквернените домашни огнища. И ето, възмездието бе осъществено. Какво друго оставаше за вършене? Малко неща. Да изпее Песента на смъртта и да тръгне към предците от погребалната клада, в която всеки миг ще се превърне замъка на Човекоядеца…

Вълкодав затвори очи, отпусна ръце и запя.

С тези думи далечните му предци бяха изпращали и напътствали мъртвите. Изговаряли ги бяха воините от неговото племе, останеха ли сами срещу стотици врагове. Вълкодав само на два пъти бе слушал тази песен: когато погребваха прабаба му и прадядо му. Услужливата момчешка памет бе запазила и съхранила чутото. А после бе разполагал с цели единадесет години, за да наизусти без грешка всяка дума. Да нарежда стократно Песента за всички заедно и за всеки поотделно…

Бърза времето, като пясък изтича,
Неканената Гостенка към прага тича.
Мразът от дърветата премените съблича,
ала листата млади от пъпките надничат.

Докато зората се усмихва и на други,
Гостенко Неканена, напразно ликуваш!
Докато устните други устни целуват,
над живота ти не ще възтържествуваш!

Дали сега я знаеше поне още една жива душа? Или днес древната песен звучеше за последен път, защото Сивия пес вече нямаше да дочака да му се родят кутрета?

Неканена Гостенко, в битката тежка, велика
ти също майстора ще си намериш по света,
при мнозина съня последен ще привикаш,
ала зърната спящи ще дочакат пролетта.

Подът се разтърсваше и се люлееше все по-силно. Мазният дим на започналия пожар, просмукал се през процепа на вратата дращеше гърлото. Душите на тези, за които е отмъстено, ще могат да се въплътят отново и да заживеят на земята.

Вълкодав се запита дали ще допее Песента…

Не я допя.

Към коленете му се притисна някаква живинка. Трепереща. Плачеща. Вълкодав с неохота отвори очи, погледна надолу и видя девойчето. Несретното голишарче го гледаше с ужас и надежда. Устните мълвяха нещо, по нежните детски страни се стичаха сълзи, в сините очи се четеше молба за спасение. От Човекоядеца, берящ душа до стената. От похотливите наемници, за които трябваше да стане утрешна плячка. И от замъка, които беше на път да се разпадне под нозете им…

В този миг откъм отворения прозорец-бойница прозвуча оглушително писукане. Вълкодав вдигна глава тъкмо навреме, за да види как в стаята, усърдно размахали криле, влетяха два едри прилепа. В лапичките си носеха пръчка, от която с главата надолу висеше Прилепчо. Когато зърна Вълкодав, той радостно се разцвърча. Приятелите му се стрелнаха към тавана, а Прилепчо се пусна и се стовари право върху главата на мъжа.

— Ще загинеш! — каза Вълкодав и се опита да го отскубне от косите си, за да го върне на пръчката и да го разкара оттук. Прилепчо го ухапа силно и изписука нещо на приятелчетата, изглежда им благодари. Ония хвърлиха пръчката и изфирясаха през прозореца.

— Е, твоя си работа… — измърмори Вълкодав, който започваше да проумява, че няма да го оставят да умре така, както бе мечтал. Още две жертви на погребалната му клада му идваха в повече. Наведе се и сряза въжето, стягащо лактите на робинята зад гърба й. Дръпна от ложето плътната покривка, разпори я така, че направи дупка в средата и я нахлузи през главата на хлапачката. Сграбчи я за ръката и хукна надолу по стълбите.

Вълкодав никога не забравяше местата, откъдето е минал дори само веднъж. Носеше се като вихър по обратния път с вътрешната сигурност на ловджийско куче, летящо по прясна диря. Помнеше къде е втъквал клечките си, къде е видял факлите и светилниците, причинили пожара. Когато огънят прегради пътя му, той се замисли само за миг, за да прецени дали ще им се удаде да преминат до следващите стълби. Миг, който се оказа достатъчен насреща му да изскочи от пламъците обезумял страж. Вълкодав направи скок встрани, но оня ги подмина слепешката, като ръсеше от горящите на тялото му дрехи димящи парчета. Хлапачката ужасено изврещя. Вълкодав я грабна, бутна в ръцете й Прилепчо, когото най-после бе изскубнал от косата си, омота и двамата с покривката и хукна приведен през пламъците.

Влажните коси и коженият панталон предпазваха от огъня само донякъде. Почувства се така, сякаш някой почва да одира кожата му от кръста нагоре и от босите стъпала. Криво-ляво затулил с лакът очите си, прелетя десет крачки като стрела и вече тичешком излизаше от другата страна, когато стената отдясно тежко изпъшка и пропадна надолу. Изхвърчалата димяща и овъглена греда се извъртя към коридора и халоса Вълкодав по хълбока с такава сила, че го просна на пода. Той веднага скочи на крака, като създаваше само, че още е жив и още може да тича. Другото стълбище беше отпред, сметките му бяха верни. Хвърли се натам и хукна надолу, като прескачаше по четири стъпала наведнъж. Нейде от високото долетя поредния кански вой на Човекоядеца. Вой, който се чуваше, въпреки бученето на пожара и крясъците на панически бягащите хора. Сигурно огънят бе обхванал и спалнята. После воят утихна — този път завинаги.

Вълкодав още няколко пъти се натресе на воини, като цяло улисани само в търсенето на най-близкия изход и нехаещи за всичко останало. Само един реши да прояви бдителност при вида на полуголия, оплескан със сажди непознат, влачещ за ръка разревана хлапачка. Наемникът грабна меча си, но Вълкодав в движение, с точен ритник в слабините, го отказа да се меси в чуждите работи. Оня се присви и загреба със зейнала уста въздух и сажди. Вълкодав го подмина и се шмугна през вратата, водеща към подземието. Затръшна я и за по-сигурно завъртя ключа, който още стърчеше в ключалката от вътрешната й страна.

В мазето се стелеше на талази сивкав задушлив пушек, но май друг не се беше досетил да намине тук. Не се дишаше, факлата на стената едвам тлееше, съскаше и изплюваше синкави пламъчета. Момичето нададе слаб вик при вида на мъртвия палач. После пак извика — когато зърна клетката.

Вълкодав ядосано изруга. Освободеният от него затворник дори не бе изпълзял като хората от нея. Силиците му бяха стигнали колкото да се подаде от кръста навън през прага. Лежеше, проснат по очи, с потреперващи от поредното усилие да се придвижи кльощави ръце.

Вълкодав пак изруга и почти без да забави крачка се наведе, за да го грабне със свободната си ръка. Кокалестото, чудовищно мръсно тяло беше почти безтегловно. Затворникът трепна, изохка, измърмори „благодаря“ и увисна като мокър вонящ парцал. След броени мигове Вълкодав стоеше пред вратата, водеща към тайния проход, и опипваше пантите с надеждата някоя да поддаде.

Нямаше пълна сигурност, че ще успее да избие тази врата, ако не разгадае къде са скритите пружини.

— Остави на мен, млади момко… — прошепна заточеникът. — Аз знам…

Вълкодав не му възрази. Хвана го под мишниците и го вдигна с лице към вратата. В края на краищата, тоя човек го беше упътил без грешка при Човекоядеца. Може и сега да не лъжеше.

Лявата ръка на Вълкодав долавяше туптенето на сърцето, лудешки пърхащо в мършавите гърди. Дългите пръсти се плъзнаха по гладките рендосани дъски, напипаха една от пантите и започнаха, донякъде учудващо за Вълкодав, да я натискат в завързана последователност. Почти веднага в недрата на зида заромоли вода и вратата се отмести с познатия, вече непоносимо стържещ звук.

Обаче междувременно нейде горе проехтя страшен удар, последван от тежък, ленив грохот. Замъкът на Човекоядеца се превръщаше в пламтящи руини. Подът и стените на мазето се разтресоха, каменната плоча падна, отгоре се изсипаха пясък и камъчета, факлата изсъска и угасна и бегълците се озоваха сред пълна тъмнина. Но най-лошото бе, че вратата се отмести само на три длани от стената и спря. Колкото и да напъваше, Вълкодав не успя дори да я помръдне.

Нямаше нужда да премерва процепа, за да разбере, че е прекалено тесен само за него от тях тримата. Сви рамене и се усмихна за пръв път от цяла вечност насам. И така, Песента на смъртта все пак няма да остане неизпята. Сега ще разполага с цялото време на света. Питаше се само защо й бе притрябвало на Господарката на съдбите да затръшне капана точно в мига, в който наистина бе повярвал, че ще оцелее.

Защо не му отредиха бърза и честна смърт в рушащия се замък, ами го затвориха като плъх в едно зловонно мазе заедно с трупа на удушен палач?…

Дали Боговете не бяха отсрочили гибелта му, за да спаси тия двамата? Каква ли ще е тяхната участ?…

А може би не току-така наричаха магьосник оня в клетката? Ами ако той така се е опетнил като страшен помагач на Тъмата, че оня, който го бе пуснал на свобода, сега неизбежно трябваше да заеме неговото място, за да изтърпи той избегнатите от вещера неден адски мъки?

Вълкодав изскубна от косата си врещящия и хапещ Прилепчо и отново го даде на момичето, увит в единия край на покривалото, за да не изподраска ръцете й. Заведе я до вратата — хлапачката не виждаше в тъмното и уплашено се притискаше към Вълкодав — и я избута през процепа. Гъвкавото тяло с лекота се озова от другата страна.

— Внимавай да не се подхлъзнеш по стъпалата — предупреди я той, вдигна безпомощния магьосник и го прати при нея. — Влез във водата и плувай наляво, през тунела. Не се бой от решетката, счупена е. Измъкни и тая торба заедно с Прилепчо, стига да можеш. Хайде, шавай.

Оказа се съвсем неподготвен за това, което последва. Хлапачката ревна, изскочи обратно през процепа и непохватно го прегърна в тъмното, долепила мокрото си от сълзи лице до гърдите му. Вълкодав смаяно замря и постоя като дърво, изгубил ума и дума. После я отлепи от себе си и пъхна обратно, като за довиждане я плесна под кръста:

— Хайде, къш!

Колкото и да беше кощунствено, все пак си помисли дали да не се пробва през другата врата, през която бяха стигнали тук. Проходът сигурно е затрупан, ама знае ли човек…

Защо трябваше тези двамата — че и Прилепчо — отново да пробуждат у него желанието за живот, щом бе писано всичко да свърши точно така?

— Чедо… — чу се тихият глас на магьосника и Вълкодав се обнадежди, че оня ще успее с добро да постигне непостигнатото с грубост. Обаче магьосникът каза: — Чедо, ще стигнеш ли третия камък отгоре на отсрещната стена? В ъгъла, срещу вратата.

— Защо? — изхлипа девойчето.

— Работата е там — с немощен глас обясни магьосникът, — че трябва да помогнем на нашия добросърдечен приятел да се присъедини към нас… Ако стигнеш камъка, натискай долния ъгъл…

Човек с ръста на Вълкодав би изпълнил задачата без да има нужда да се надига на пръсти. Робинята бе с две глави по-ниска от него. Тя опипа стената и заподскача — мълком, упорито, сред пълния мрак, като всеки път се опитваше да удари с юмруче посоченото място. Вълкодав уморено седна на пода и си наложи да не мисли за неочакваната прегръдка, за допира на тънката трепереща снага. Възбудата от битката отзвучаваше, обгорената кожа болеше непоносимо, десният хълбок пареше и май отичаше.

— Трябваше по друг начин да разположа сензорите — измърмори магьосникът. — Въпреки че…

Вълкодав не схвана смисъла на странната дума. Но се въздържа от въпроси.

— Стига! — изръмжа той в тъмата. — Пръждосвайте се!

Магьосникът и момичето обаче изобщо не се впечатлиха.

— Чедо — с учудващо спокойствие рече магьосникът. — Ела тук. Седни. Ето така. Дай си ръката… Знам, че сега ще успееш. Ти можеш. Опитай.

И тя успя. На сто и първия, а може би на двеста и първия път. Силните крака изхвърлиха нагоре лекото тяло и разкървавеният юмрук уцели точния камък. Отначало не стана нищо особено. Ала после някаква непреодолима сила напъна вратата, за да помете с лекота и дъбовите дъски, и масивните бронзови панти. Вълкодав се изправи на крака, вдигна виждащите си в тъмното очи и видя как горният каменен праг на касата бавно се свлича. Чу изохкването на магьосника, ударен от изхвърчала отломка. Прагът се спусна приблизително до средата на вратата, като я направи на трески, и спря. Вълкодав изби с крак останалите дъски и бързо се озова от другата страна. Отново вдигна на ръце магьосника и мълчаливо закрачи напред, към стъпалата и студената вода в каменния тунел, които бяха техния залог за спасение.

Слънцето наближаваше чертата, отвъд която почваше пладнето. Вълкодав седеше на брега на речното заливче, прегърнал коленете си, и за нищо не мислеше.

Вчера се бе наканил по собствена воля да прекъсне нишката на живота си. Независимо от изхода, за такива решения винаги се плаща, дори да са плод на моментен порив. А при Вълкодав ставаше дума за цел, която бе преследвал единайсет години. Заради която бе живял. Заради която бе оцелявал безброй пъти. Никога не се беше питал какво го чака после. После?… След кое? За кого и защо? Просто нямаше никакво „после“.

Вчера животът му беше свършил. А оттук насетне…

Вълкодав седеше неподвижно, загледан право напред с невиждащ поглед, а главата му беше празна като гроб, в който са забравили да положат мъртвеца. Магьосникът лежеше наблизо, подложил на лъчите на слънцето щастливото си лице на слепец — чисто изкъпан и увит в скъсаната покривка. Прилепчо, винаги недоверчив към чуждите, най-спокойно седеше на корема му и хич не се дърпаше, докато внимателните пръсти опипваха разкъсаното му крило.

На Вълкодав му беше все тая всъщност, но все пак усети как в душата му шава сянката на празното любопитство. До вчера бе сигурен, че е измъкнал от подземието вехт старец, а сега виждаше, че се е лъгал. Сплъстените белезникави и гъмжащи от паразити мръсни кичури благодарение на отварата от корените на билката сапунче и на кокаления гребен, изровен от торбата на Вълкодав, се бяха превърнали в пухкави пепеляворуси къдрици, израсли по време на затворничеството до кръста. Магьосникът все се молеше да ги скъсят с ножицата, ала Вълкодав категорично отказа. Простено бе на човек да оглупее от толкова клечане в клетката. Ама не чак дотам. Веднага след като излезеш на свобода да хвърлиш косата си поврага, за радост на нечистите сили и злите магьосници!… Само това липсваше!…

Пък и очите му… Вълкодав за пръв път виждаше такива очи: теменужени, леко просветляващи при зениците. Когато се усмихваше — а той го правеше често, — в тях светваха златисти, слънчеви пламъчета. А и тялото му, въпреки грозната мършавина, също не беше като на старец.

Вълкодав нямаше намерение да го разпитва за нищо…

Хлапачката газеше до колене из водата, пременена с другата риза на Вълкодав, чиито ръкави бяха въздълги за нейните ръце. С пръстите на краката си ловко напипваше ланшните водни орехи, вадеше ги от дъното и ги трупаше да съхнат на брега. Орехите ставаха за ядене, дори бяха вкусни, а сокът им се смяташе за лековит. С този сок те двамата с Вълкодав вече няколко пъти мазаха от главата до петите магьосника, изтърпял безропотно процедурата. После Вълкодав се зае да цери така и собствените си изгаряния. Хлапачката предлагаше помощта си, но той отказа.

Тя беше не просто хубава. Защото няма грозни петнайсетгодишни момичета, стига съдбата да е поне малко благосклонна към тях. Тя беше невероятно, просто безсрамно хубава. Вълкодав току я поглеждаше скришом. Такава като нея лесно си я представяше да води вързана с копринена панделка кротка сърна. А защо не и царствен леопард.

За да посегнеш на такава хубост, наистина трябва да си човекоядец…

Само като си помислиш: ако вчера не бе изтръгнал оня прът от решетката… Или не беше отворил вратата на мазето. Ако стражите не бяха кьоркютук пияни и го бяха заловили преди да стигне горе. Или не беше уцелил с копието… не, това последното нямаше как да се случи…

Само като си помислиш, че сега би се мятала в лапите на кикотещи се мръсници. Или би лежала свита на кълбо в някой килер, измъчена до смърт…

— На какво мирише тук? — обади се внезапно магьосникът. — Толкова ми е позната тая миризма…

Вълкодав дълго мълча, после отвърна:

— Дивата череша цъфти.

Най не му се говореше в момента. Пък и всяка дума му причиняваше болка: натъртените ребра непоносимо го боляха при всяко движение, при всяка въздишка.

— Дивата череша — повтори магьосникът и блажено се усмихна.

Момичето хвърли още един орех да съхне и излезе от водата:

— Да ти откъсна ли букет, господарю?

— Недей — сащисано каза слепецът. — Тя е жива… нека си цъфти.

И двамата говореха вянски: магьосникът — безукорно, момичето — със силен южняшки акцент. Брътвежите им дразнеха Вълкодав. Той се извърна, обаче не пропусна да забележи как момичето се настани до магьосника, взе гребенчето и се залови да разресва и приглажда дългата му брада.

Вчера един голям и силен мъжага насмалко не бе останал в подземието да чака сигурната си смърт — е, как да не се метне с плач на врата му? За сметка на това, днес друг имаше нужда от помощ и грижи, като другият, за разлика от него, беше приказлив и добър.

— Вълкодав е прав, а Човекоядеца — не — отново най-неочаквано се обади магьосникът. Май се обръщаше към момичето, но Вълкодав чак трепна — първо от изненада, после от болката в хълбока:

— Какво?

Не им беше споменавал името си, в това беше напълно сигурен.

— Нищо — без да крие учудването си, отвърна магьосникът. — Прощавай, ако съм те засегнал. Само се сетих за поговорката на твоя народ за Човекоядеца, май единствената… А ти кой си, момче?

Никой зрящ не би употребил тази дума в разговор с Вълкодав. Интересно какво би казал магьосникът, ако можеше да види белезите, прошарените коси и счупения му нос. Вълкодав нямаше желание да отговаря и си затрая. Но от бившия затворник, който се беше наситил на мълчание в клетката си, нямаше лесно отърваване.

— Първо те взех за крадец — продължи онзи. — Когато се върна с момичето, реших, че си неин роднина. Но вие сте от различни племена, пък и не смятам, че си неин годеник. Ще ме прощаваш за любопитството, ама кой си ти?

Вълкодав мълчаливо се извърна настрана. Би дал и мило, и драго, за да остане отново насаме.

— Ами ти, чедо? — попита магьосникът. — Ти как се казваш?

Вълкодав наостри уши.

— Ниилит, господарю…

Вълкодав си помисли, че името много й подхожда. Като шепот на полски камбанки, полюшвани от вятър по залез: Ниилит…

— А откъде си?

— От Сакарем, господарю… Сираче съм.

Не може да бъде, каза си Вълкодав. Сирак е онзи, който си няма никого, никакви сродници — нито по бащина, нито по майчина линия… оня, дето си няма нито един закрилник…

— Родителите ми умряха по време на мора… нека е кратък пътят им и да е широк мостът — продължаваше тихо да говори тя. — Отгледаха ме чичо и леля. Добре се държаха с мен. Искаха да ме продадат за жена на съседа. После дойдоха търговците на робини и бях продадена на тях…

Племето на Вълкодав от памтивека смяташе сакаремците за разюздан, безчестен народ, недостоен за щедрото слънце, плодородната земя и другите извънмерни блага, които им се бяха паднали без никакво право, сигурно по недоглеждане на Боговете. Но да постъпят така!… Със собствената си плът и кръв!… С най-святото нещо на света!…

Такива роднини са за убиване.

— Би ли искала да се върнеш там, Ниилит? — попита магьосникът.

— Не, не! — изтръгна се от гърдите й. — Искам да бъда с теб… и с теб, господарю… — Последното се отнасяше до Вълкодав и на устните му за миг цъфна крива усмивка. — Дъжд да ороси земята под нозете ви…

— Минали сме покрай господарите — каза с тих смях магьосникът и веднага се поправи. — Поне що се отнася до мен е така. Името ми е Тилорн.

Вълкодав изпърво не повярва на ушите си, а после разбра, че от дългия престой в клетката тоя човек наистина леко се е чалнал. Лично Вълкодав изобщо нямаше човешко име, но и прякора си не би казал за нищо на света на всеки срещнат. Врагът може да отнеме живота само на тялото, а злият вълшебник — да отмъкне за поругаване душата. Не се стърпя и каза:

— Ти сигурно си някой бог! Чувал съм, че те не се бояли да назовават имената си!

— Бог ли?… — в незрящите очи заблещукаха слънчеви искрици. — Не, бъркаш. Дори магьосник не съм, макар някои да ми викат така. Просто… вярата ми учи, че калта не полепва по чистия човек, дори да се знае неговото име.

Нищо чудно заради тая си вяра да си се озовал в клетката, понечи да му каже Вълкодав, но си затрая. Първо, чуждата вяра е много тънка работа, там е грехота да се пипа. Второ, Боговете на собствения му народ си бяха патили много по-зле от Тилорн. Трето, калта май наистина не се лепеше за него.

И последно, на Вълкодав просто му беше все тая.

— А ти, храбро сърчице? — продължи Тилорн, почесвайки по вратлето жумящия от удоволствие Прилепчо. — Аз бих излекувал крилото ти. Трябва ми само остър нож, игла с копринен конец и силно вино — за дезинфекция…

Виж сега равнодушието на Вълкодав изфиряса, като издухана от вятъра мъгла.

— Какво?

— За дезинфекция — ясно повтори Тилорн. — Виждаш ли, друже мой, инфекцията е зараза, която прониква в раните и ги кара да се възпаляват и гноясват. Силното вино я убива. Значи дезинфекцията е нещо, което…

— Питам те дали наистина можеш, или само дрънкаш? — прекъсна го Вълкодав. — Нали си сляп. Пък и той ще откачи от болка, докато го шиеш!

Тилорн леко сви костеливите си рамене:

— Набави необходимото и се убеди лично. — И след кратък размисъл с въздишка допълни: — А сега, ще ми помогнеш ли да се изправя, момче? Краката, уви, не ме държат, пък аз… хм-м… не бих искал да оскверня покривката, с която толкова грижовно сте ме завили…

Вълкодав се наведе и го взе на ръце като малко дете. Болката в ребрата стана влудяваща, а пред очите му заплуваха зелени кръгове. Хайде, стига, не му е за пръв път. Нито за последен, Боговете виждат. Стори му се, че бавно се пробужда от дълъг, много дълъг сън. Вятърът бе топъл и наистина довяваше аромата на цъфнала дива череша. Трябваше да направи всичко Прилепчо отново да лети. Да купи силно вино и копринени конци. Освен това и нова премяна за Ниилит, пък и поне някакво герданче. Ако ще да са само нанизани топчета от оцветено стъкло, които уличните търговци пробутват за халисунски сапфири. Няма да е зле да осигури и силна храна за Тилорн, че как ли се крепи тая негова душа…

Зейналата отпреде му пустота постепенно се запълваше.

Той занесе болника в храстите, помогна му да се изправи на крака и измърмори:

— Викай ми Вълкодав.

Защо да не тръгна на поход,
и на подвизи да не се посветя,
защо да не странствам с години,
щом имам къде да се прибера?

Защо да не вдигна платната
за да откривам далечни страни,
щом го има туй щастие земно —
бряг роден, затулен от гъсти мъгли.

Защо да не дрънкам оръжие,
за да се сражавам за нечия чест,
щом някому аз съм потребен,
щом чака от мен някой вест?

А когато пътеката в трева е обрасла
и не се вижда на раздялата краят,
изведнъж ще усетиш леден полъх в гърба:
„За какво е всичко?…“ И ще се отчаеш.

2. Кристалното мънисто

Пещера. Зловонен пушек на съскащи факли. Стрелкащи се под тавана крилати сенки. Стените и подът са опръскани с кръв.

Високият кокалест момък е проснат по очи. С пранги на ръцете и краката. Надзирателят с прякор Вълка хвърля настрана окървавения камшик, гребва шепа едра сол и я изсипва върху голия гръб на момъка, който се гърчи от болка, но не издава нито звук. Притиснато до рамото на човека, хълца от болка и страх черно зверче с големи уши и крило, току-що разкъсано от удар с камшик.

Прангите в рудника бяха от камък, полирани до блясък от плътта на безбройните и безименни роби…

Вълкодав се събуди от трепването, разтърсило тялото му и разбра, че работата е лоша.

Над хълмовете мрачно се съмваше. От ръба на покривалото лениво се отронваха капки дъжд и цопваха в локвата, от която стърчаха мокри главни. Същите, дето снощи ги бяха дарили с чудна топлина. А сега от нея нямаше и помен.

В целия свят нямаше повече топлина, освен жалките трохи, все още скътани под старата наметка… Във всеки случай откъм оная страна, където рамото на Вълкодав се допираше до хърбавия гръб на Тилорн…

По тялото му от кръста нагоре сякаш се разхождаха мравки, пукналите се мехури на мястото на изгарянията бяха хванали корички. Сивият полумрак му се стори заслепяващ, до болка и сълзи в очите. Паметта на плътта, която се пробуждаше всеки път, когато Вълкодав се чувстваше наистина много зле. Десният хълбок беше отекъл безобразно, а човъркащата го болка беше отвратителна.

Хлапачката Ниилит спеше от другата страна на Тилорн: нейните гарвановочерни къдрици се преплитаха над наметката с неговите пепеляворуси. Вълкодав внимателно се отмести, седна, задъхан от болка, и подпъхна овехтялата вълнена завивка, за да ги предпази от студа.

Прилепчо по стар навик висеше на пръта, който поддържаше завесата на навеса. Скоро ще полетиш, мислено му обеща Вълкодав. Зверчето тутакси отвори светещите си очички мъниста и след сладка прозявка отново скри дългоуха главица под крилото си. То отдавна се бе отказало от нощния си начин на живот, свикнало да заспива по всяко време, когато не става нищо интересно. Вълкодав се измъкна под студения ръмящ дъждец и първата му работа беше да огледа кръга, начертан от него снощи около малкия бивак. Нощес никой не бе припарвал, не се беше опитвал да наруши кръга. Вълкодав погледна летвата на обтегача и преброи резките. Две резки — два дни. Днешният ще е третият.

Знаеше, че нощес ще завали и се беше погрижил да се запаси със сухи дърва. Студът тормозеше Вълкодав, нещо противно стягаше гърдите му, пречеше му да диша. Той отново разпали огъня, донесе вода и окачи над пламъците котлето. Още веднъж прекрачи отвъд кръга и приведен започна да бере млади листенца от горска ягода.

Навремето, много отдавна, малкото момче от рода на Сивия пес видя по заснежения път към селото да се задава човек с торба на гърба и на ски. Човекът седна на снега в покрайнините и зачака, без да приказва с никого и да вдига поглед, докато от общинния дом не излезе големката и след кратка раздумка не го преведе през вратника.

„Какъв е тоя човек?“ — попита момчето майка си.

„Сирак — отговори майката. — От племето на велхите. Останал е без роднини. А цялото му имане е в торбата.“

Цял ден момчето копня да влезе в голямата къща и да огледа по-добре този чудат човек, който — я виж ти! — няма нито род, нито своя къща. Значи ако си сирак, можеш да правиш каквото си поискаш и никой няма да те наказва.

Обаче всеки може да ти стори зло, без да го е страх от мъст, защото няма кой да отмъщава…

И момчето се размисли колко ли е интересно да си сирак, но после се сети как за първи път бе отишло само на лов — и се ужаси, защото проумя, че връщащите се у дома от заснежената гора сираци никой не ги чака пред запаленото огнище, с паница гореща зелева чорба на масата.

А след няколко месеца, в навечерието на същата нощ, когато предстоеше да нарекат момчето с мъжко име, сиракът велх се сражаваше за седмина с велхска песен на уста — до последно, докато не го съсякоха с меча.

Изглежда, велхите също си имаха Песен на смъртта…

Котлето забълбука. Вълкодав го сне от огъня, хвърли във водата шепа ароматни листа, захлупи го с капака и тръгна към ручея да се умива.

Хубавата миризма пробуди Ниилит. Когато видя, че хлапачката е будна, Вълкодав извади ножа и направи още една резка на обтегача. И реши, че днес няма да е грехота вече да сплете плитките си. Синовете на Сивия пес ги разплитаха само пред съдбовни начинания, изискващи висока вглъбеност на духа. Да речем, преди лов на мечка.

Или преди мъст…

Подръпвайки ризата си надолу, Ниилит се измъкна под завивката, поклони се на Вълкодав и изчезна зад мокрите храсти. Вълкодав се разреса на път и сплете две плитки, като плъзгаше кичурите между пръстите си отдолу нагоре в знак на успешен завършек на голямото дело. На деветия ден плетката ще е различна от днешната, за да прати стореното в миналото…

— Гази те болест, господарю — каза върналата се Ниилит и Вълкодав с неудоволствие си помисли, че треската, която го тресе, очевидно не убягва и на чуждите погледи. С неохота вдигна глава и хлапачката тутакси се пресегна да опипа челото му. Вълкодав не понасяше да му се натрапват. Едва се сдържа да не я отблъсне. Но пръстите на Ниилит бяха толкова леки и хладни — не студени, а успокоително прохладни.

— Ама ти изгаряш — каза момичето и отдръпна ръката си.

Той кимна мълчаливо. Сякаш и сам не беше наясно, че изгаря. За какво са всичките тия дрънканици? Сякаш с приказки нещо се лекува. Или отпада нуждата да се тръгва нанякъде.

— Де да имах малко повече силици, щях тогава… — обади се Тилорн. Вълкодав не го удостои с отговор. Тилорн поднесе длан към лицето си, кой знае защо я размърда пред очите си и с въздишка я скри под завивката.

Бяха им останали няколко печени риби. На първия ден, още при реката, Ниилит помоли Вълкодав да й направи копие от една пръчка, откъртена от лещака. Макар молбата й да му се видя странна, Вълкодав я изпълни, и Ниилит, израсла сред лъките на Сакарем, със смайваща вещина и търпение се зае да лови в малкия вир шарани, за да намаже люспите им с глина и майсторски да ги опече на жаравата.

Докато Вълкодав помагаше на сакатия да се умие, Ниилит извади една дебела риба и се залови да я чисти. На Вълкодав му се повдигна само от миризмата. Ниилит му поднесе парчето върху свежо листо от репей. Той мълчаливо поклати глава и се извърна. Момичето не посмя да настоява и се отдръпна, за да храни Тилорн. Вълкодав равнодушно слушаше похвалите му и за гозбата, и за готвачката. Прилепчо, слязъл от високото на земята, също вече се бореше с перките и месестата опашка малко встрани от хората.

Нащърбената глинена чаша беше една и за тримата. Вълкодав последен отпи от билковата отвара и установи, че е бая изстинала. С погнуса я погълна и изплю озовалото се в устата му меко листо. Още веднъж косо погледна третата резка, изправи се и отиде в гората, за да се върне оттам с тънко, добре подострено в единия край равно стебло на млада трепетлика. Обгори копието в припламващата жарава и го подаде на Ниилит:

— Дръж!

Заля огъня с вода. Знае се, че отъпкването обижда до смърт Бога на огъня. Жаравата изсъска — първо сърдито, сетне жално. А когато се смълча, Вълкодав я покри с приготвените от предния ден чимове трева. Окото на случаен горски пътник едва ли щеше да забележи следите от бивака.

До завесата на навеса стоеше големия кош, изплетен от Вълкодав пак там, на речния бряг, докато Ниилит ловеше шарани. Той настани в коша Тилорн, увит в покривката, предпазваща го от дъжда, и оня вече по навик подви колене до брадичката си. Вълкодав промуши ръцете си през въжените презрамки, взе и торбата си, после кимна на Ниилит:

— Да тръгваме.

— Гложди ме съвестта, че ти тежа като камък на врата, Вълкодаве — каза Тилорн. — Но щом това е положението, поне кажи накъде сме се запътили?…

Вълкодав изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се сети как двамата с Ниилит бяха помагали на сакатия мъдрец при една най-обикновена човешка нужда, как бяха мили безпомощното му голо тяло, за да намажат с мехлем безбройните му рани, а Тилорн само благодареше, въздишаше с покруса и засрамено правеше опити да се шегува. Иска се мъжество да приемаш така помощта, Вълкодав ги разбираше тия работи.

— Към пътя, по който минават търговците — отвърна той. — Наблизо има село… казва се Велики хан. Там отсядат онези, които пътуват за Галирад.

— Галирад… — повтори Тилорн, названието явно го подсети за нещо. И уточни: — Дето е в страната на солвяните, нали?

Кошът се полюшваше. Прилепчо дремеше на рамото на Вълкодав, а Ниилит вървеше до него, здраво стиснала малките копия, ореховото и трепетликовото.

— Точно така — каза Вълкодав. И за пръв път не изчака да го разпитват, а сам поясни: — Най-добре беше да вървим покрай Светин… но ако ни търсят някъде, то ще е при реката.

— Към търговците ли искаш да се присъединиш? — поинтересува се Тилорн.

— Не да се присъединя — измърмори Вълкодав. — А да се цаня. На търговците често им трябват воини… да ги пазят. Нека първо стигнем до Галирад, после ще видим.

Вървяха почти целия ден без почивка. Вълкодав не искаше да губи време. Направи бивак само веднъж, при малко изворче. Ниилит, Тилорн и Прилепчо доядоха шарана. Вълкодав отново отказа да яде.

— Ама, господарю… — жално каза Ниилит, но дългите пръсти на Тилорн легнаха върху дланта й:

— Недей, дете — тихо рече той. — Нашият спасител сигурно знае какво прави.

Вълкодав коленичи до изворчето и пи дълго, с наслада. Когато се изправи, стори нисък поклон, сякаш изворчето беше стопанка, щедро нагостила уличен минувач.

Щом надникналото привечер слънце започна да закача върховете на далечните хълмове, Вълкодав започна да търси място за нощувка. Тази вечер избираше особено придирчиво. Равнодушно подмина няколко наглед доста приятни кътчета, където имаше и вода, и простор за ветреца, прогонващ комарите. Накрая избра мястото под клонестия стар дъб, което бе на цели двеста крачки от най-близкия ручей. Вълкодав остави коша досами корените на дървото, разрови шумата и направи легло за Тилорн, който благодарно се усмихна и с въздишка на блаженство изопна хилавите си крака.

Слънцето залязваше зад прозрачна дъждовна завеса: половината небосвод гореше, обзет от студени малиновочервени пламъци, а на изток на склона на хълма се беше подпряла къса червеникава дъга.

Вълкодав довлече дебел, съборен от вятъра клон и дълго си игра с ножа, докато оголи сухата бяла сърцевина. Накладе огъня по-далеч от дъба, за да не притесни и да не обиди чудесното дърво. Когато слънцето потъна наполовина зад залезните натежали от дъжд облаци, той се измъкна от самоделната шатра и се залови да чертае кръга, и както обикновено обхвана с него и огъня, и колчетата на обтегачите, и приютилото ги дърво. Само че този път черта не с ножа, а с бащиния си чук, който влачеше по земята.

Все така имаше треска, затова дълго не можа да се сгрее и да заспи. Но най-после под широкия стар плащ, достатъчен да се завият и тримата, стана малко по-топло. Вълкодав слушаше как равномерно диша Ниилит и си мислеше за старците, в чиито легла лягат млади момичета — не за друго, ами за да стоплят завивките, защото есента на живота изстудява кръвта им и те все зъзнат… После все пак заспа.

Огънят бавно оглозгваше дългия прът, осветявайки очертанията на кръга.

Събуди го дрезгав, пропит със страх писък, който бе проехтял наблизо. В момента, в който се поотърси от мътилката на съня, Вълкодав се изправи с нож в юмрука. Адската болка в хълбока, причинена от рязкото движение, шибна като огнен бич съзнанието му и той забеляза, че мястото на Ниилит под завивката е празно. Забеляза трепетликовия колец, подпрян на дървото… После видя и самата Ниилит.

Вълкодав веднага разбра какво се е случило. На път насам минаха през торфено блато и момичето набра няколко шепи ланшни боровинки с едри, тъмночервени плодчета на дългите изсъхнали дръжки. Вечерта пуснаха боровинките в котлето. Напитката стана чудно хубава. Ниилит все надигаше котлето, изпи почти половината от него сама. Нищо чудно, че й се е наложило да притича до храстите. И още сънена, разбира се, е забравила строгата заръка на Вълкодав да не напуска кръга…

Ама на ти сега…

С отчаяни писъци Ниилит тичаше през поляната към огъня. С очи като два бели кръга. А подире й…

Подире й вървеше Човекоядеца. Именно вървеше, тромаво и уж бавно местейки сковани в коленете крака. Но Вълкодав веднага разбра, че Ниилит няма да му избяга.

Значи, още веднъж Човекоядеца…

Вянинът дообмисляше тази мисъл в движение, вече устремен с огромни скокове напред. Не, изродът, който вървеше насреща му, не беше живият Човекоядец, успял по чудо да се измъкне от горящите развалини и да изцери раната си. Сега Човекоядеца беше мъртъв. Гледаше с мъртвешки оцъклен поглед, неподвижната му озъбена паст на хищник се бе разтворила с лъщящ овал сред развятата брада, а полите на ризата, крачолите и ботушите бяха плътно покрити с черна слуз. Убиецът е нечист и неговата нечистотия привлича душите на убитите, помага им се сдобият с подобие на плът.

Мъртвецът бе дошъл за живите…

Силите и разумът напуснаха Ниилит едновременно — тя падна и остана да лежи неподвижно. Вълкодав прелетя над нея и влезе в схватка с чудовището.

Ръцете и краката правеха всичко сами. Само с три бързи движения вянинът сграбчи Човекоядеца и го притисна към земята, придържайки го за извитата ръка. Сега трябва да обезглави и…

Човекоядеца се надигна.

Жив човек не би могъл да го стори. Мъртвецът можеше.

Под пръстите на вянина изпукаха сухожилия и стави: Човекоядеца равнодушно чупеше собствената си плът. В този миг Вълкодав го достраша. Истински го достраша. Потрепервайки от отвращение той започна да кълца с ножа студената, разлагаща се плът. Дано успее! Според вярата на сегваните на оживелия мъртвец първо му се отсича главата, после се долепва до задника. А според вяните…

Освестилата се Ниилит пак се разпищя. В този миг Вълкодав чу изненадващо силния вик на Тилорн:

— Удари го с кола, момичето ми! С трепетликовия!…

Ножът не пускаше кръв, просто режеше на парчета мъртвата плът. Човекоядеца все така неумолимо продължаваше да се надига. Силите му нямаше да намалеят, докато главата е свързана с трупа. Май Тилорн извика още нещо, но Вълкодав вече нищо не чуваше от страх и напрежение.

После покрай лявото му рамо се плъзна нещо и се заби в мъртвеца. Колът от трепетлика!… Човекоядеца се замята в опит да се отърве от ужасния кол, но Вълкодав хвърли ножа, стисна заострения прът и започна да го забива все по-дълбоко, докато острието не докосна земята.

И тогава… На вянина му се стори, че полегналата трева се отдръпна, а трупът внезапно се срасна с пръстта, без да може да отлепи от нея крайниците си. После земята, въпреки съпротивата на Човекоядеца, започна да го всмуква, за да се затвори над лактите, коленете, лицето…

Вълкодав пусна кола едва когато на повърхността не остана нищо, освен изправилата се отново трева. Колът обаче продължи да потъва, за да изчезне и той.

Сега вече край. Човекоядеца нямаше да се върне повече.

Вълкодав вдигна омърсения нож и грижливо го избърса. Ръцете му трепереха. Дано не забрави да обгори острието на огъня, за да премахне остатъците от всичко скверно… Ниилит бе закрила лицето си с длани и ридаеше.

— Господарю… — опита се да каже нещо девойчето. — Госпо…

Вълкодав се наведе и я вдигна на ръце. В натъртения му хълбок сякаш се бяха забили няколко стрели наведнъж. Ниилит поривисто го прегърна и ризата на гърдите му веднага подгизна от нейните сълзи.

— Ех, пиле шарено — тихо каза той с цялата нежност, на която беше способен. И понесе Ниилит обратно към огъня.

Когато Вълкодав се втурна към страшния гостенин, Прилепчо, разбира се, незабавно хукна подире му. Но с тия къси лапички бе стигнал само до чертата на нарушения кръг. Сега светкавично се покатери на рамото на Вълкодав и ухапа ухото му от яд, че е бил пренебрегнат като съратник в битката срещу злото.

Тилорн ги чакаше, надигнал се на лакът. Немощните пръсти на учения мъж стискаха малкото орехово копие. Какво пък, и то щеше да е от помощ, помисли си Вълкодав.

Лещакът е свещен. Но колът от трепетлика все пак си е по-сигурно нещо.

— Какво беше това?… — шепнешком попита Тилорн, когато Вълкодав с мъка откопчи ръцете на Ниилит от врата си и я накара да се пъхне под завивката. Вянинът извади от торбата си чука, поднови очертанията на кръга, седна до Ниилит и каза:

— Идат убитите от мен преди три дни.

В този миг му се стори, че дясната му ноздра мокрее и той побърза да прокара ръка по мустаците си, за да провери дали от носа му не тече кръв. Откакто бе счупен в каторгата, това се случваше често. Не, май сега му се беше разминало.

— Господарю… — Ниилит отново се разплака, притиснала лице до коляното му.

— Стига, ама и аз съм един — измърмори Вълкодав и непохватно я погали по главата. Косата й беше гъста и мека като коприна. Дори кошничка диви ябълки да изсипеш в тези пуснати коси, една няма да се търкулне долу, помисли си Вълкодав. — Не исках да те плаша, ама трябваше. Ако кръгът… — Той махна с ръка, отчаян от неумението си да обясни как стоят работите в действителност. Прекалено дълго бе за разправяне, че воинът, убил враг, задължително трябва поне три дни поред добре да се напари в банята, да пости и да не стъпва на земята, да не се показва на слънце и, то се знае, да не приказва с никого. И всичко това се прави, за да се попречи на отмъстителните души да открият погубилия ги.

Ала Вълкодав нито умееше, нито обичаше да разказва.

— Може и още да довтасат — промълви той накрая. — Ще ни стигне друг път.

След малко дойде палачът — грозно подут и поради това по-дебел, отколкото изглеждаше приживе. Главата под качулката се кандилкаше на счупения врат. Тогава, в подземието, Вълкодав така и не беше видял лицето му. А сега пък хич и не искаше да го зърва.

Когато се натъкна на кръга, палачът вдигна ръце и заопипва невидимата преграда. После заситни на една страна все покрай чертата, като търсеше пролука. Прекрачи сянката на дъба, ала веднага изскочи обратно, като попарен.

Ниилит тихичко заскимтя и пълзешком се скри под завивката. Според Вълкодав вече можеха спокойно да си легнат и да спят до сутринта: мъртвият палач и останалите натрапници щяха да се развяват безпомощно покрай свещената черта — като конски фъшкии в дупка, пробита в леда на реката, а в ранни зори щяха да изфирясат от само себе си. Но Ниилит, обзета от ужас, не спираше да трепери до тях двамата с Тилорн. Шумът на стъпките отвъд кръга направо я подлудяваше. Тилорн си траеше, но Вълкодав виждаше, че и пишман-магьосникът хич не е спокоен. Мърморейки, Вълкодав стана от леглото, отново извади чука и се извърна към мъртвеца, за да изпише във въздуха Знака на гръмотевицата: шест островърхи листенца, затворени в кръг-колело.

— В името на Бурята! — повелително каза той на палача. — Пръждосвай се!

Струята виолетов пламък безшумно се стовари може би от клоните на дъба или пък от самото небе и заля трупа. Палачът започна да се гърчи, сякаш го разчекваха. Милосърдната земя го дръпна за краката и бързо го скри. Майката Земя винаги жали своите чеда, дори най-калпавите.

Вълкодав се върна под дъба и си легна, като безуспешно внимаваше да не притиска хълбока си. Тилорн галеше Ниилит по главата и не спираше да повтаря:

— Не плачи, мъниче… всичко е наред… Не плачи…

Вълкодав си спомни допира до тежката коприна на косите й… и как се беше притиснала до него, докато я носеше на ръце… А горе блещукаха зениците на Прилепчо, увиснал надолу с главата от дървения обтегач. Постепенно Ниилит се стопли, престана да хлипа и заспа, свита на кълбо.

Току преди зазоряване Вълкодав се събуди от тихото, но бясно, кръвожадно съскане на Прилепчо. Той отвори очи и видя, че покрай чертата безмозъчно тъпчат още двама мъртъвци, неспособни да преодолеят забраната на пустотата. Вместо дясно око единият пришълец имаше зейнала безформена дупка, а другият бе омазан със сажди и почти гол, ако не се брояха овъглените, опърлени от огъня дрипи. Тия са лесни. Вълкодав не чака дълго, за да не се събуди и да не се уплаши пак Ниилит. Само надигна глава и шепнешком изрече най-гнусните ругатни, които знаеше. Мъртъвците моментално избледняха и се стопиха, смесиха се с гъстата студена мъгла…

Велики хан се намираше в изконните земи на племето на солвяните.

Навремето тук имало най-обикновена махала, в която, както във всяка друга махала, живеел един-единствен род. На широката поляна в гората била издигната голяма общинна къща, заобиколена от по-малки къщи, обитавани от жени и мъже, които наричали себе си Славеи. Местното предание гласеше, че още в началото на времената прародителката на племето се прехласнала по славеевите трели и обикнала прекрасния момък, в който се бил превърнал неугледният сладкогласен певец. Другите славеи запомнили и научили изпятата от него за любимата му песен, която и до ден-днешен огласява напролет ухаещите на цъфнала дива череша гори. Старите хора още помнеха как през лунните нощи девойките отивали голи в горския гъстак, за да сбъднат мечтите си да омаят хубавеца. Какво пък, след прекараната в гората нощ коремите на някои от тях наистина започвали да наедряват…

Всичко това любопитният Тилорн бе успял лека-полека, дума по дума, да измъкне за няколко дни от мълчаливия Вълкодав, който отговаряше или откъслечно, или едносрично и с неохота. А когато го подпитваше за рода му — млъкваше и половин ден дума не обелваше. Но времето, пък и търпението на Тилорн бе повече от достатъчно: вървяха до Велики хан още четири дни.

Докато крачеше напред, Вълкодав отначало все поглеждаше към Ниилит — дали ще издържи дългия преход. Но хлапачката шляпаше неуморно с босите си пети и дори се изхитряше пътьом да набере киселец или още нещо вкусно за готвене.

След сражението с мъртъвците цялата риба, която носеха, отведнъж се вмириса и Вълкодав почна да се замисля дали да не претараши някое изоставено катериче скривалище. Но вечерта спряха при малко езеро и Ниилит смайващо бързо налови жаби, които майсторски опържи.

— Туй са жаби, господарю — смутено предложи тя вкусното ястие на Тилорн. — Ние ги ядем. Ако вярата ти не забранява…

— Не забранява — с усмивка каза той. — Макар че моят народ, честно казано, отдавна не убива живи същества, за да засити глада си.

Вълкодав най-после се бе отървал от треската, така че и той пое подадената му храна. Вярата на Тилорн му се видя доста странна, но се беше нагледал на далеч по-особени обичаи. На каторгата бе ловил плъховете, които се въдеха в подземията, за да ги яде сурови. А сред робите някои предпочитаха да умрат от глад, но не и да погазят вярата си, осъждаща приемането на нечиста храна…

Вълкодав сдъвка крехкото жабешко бутче и взе следващото.

Много неща се бяха променили при Славеите през последните сто години.

Родът, който си стоеше в непроходимата гора и общуваше само със съседите си от близката околност, ненадейно се бе озовал на оживен търговски път. В безименното селце започнаха да отсядат пътници и то се сдоби с името Велики хан. Някои славееви чеда, наистина нечувана работа, бяха излетели от родните гнезда, за да свият своите в незнайни земи. А пък близо до старите гнезда се заселваха чужди хора, пришълци. Появиха се дори такива, дето не ловуваха и не бяха хващали рало. Някои, ама че луда работа, отваряха странноприемници, готвеха ястия, точеха бира на гостите и им постилаха постели, като така се прехранваха от пролет до пролет. И най-чудното бе, че добре си живееха…

Скоро като нищо можеше да дойде начело на храбрата си бойна дружина и някой напет галирадски болярин, за да построи малка крепост-градче и да почне да събира от търговците мито…

Ето защо минувачите не се извръщаха след Вълкодав, който вървеше по улицата, нарамил кош и с Прилепчо на рамо. Велики хан се беше нагледал на какви ли не хора, поради което вече бе превъзмогнал любопитството си. Тук не биха се впечатлили особено дори на чернокож от Мономатана само с препаска от пъстра питонска кожа. Много важно, че някакъв бродяга вянин носи на гръб космат и сакат несретник. Ако някой от тримата изобщо привличаше погледите, това бе хубавицата Ниилит, която плахо държеше Вълкодав за ръката и носеше — брей, че срамота! — мъжка риза.

Вълкодав се спря пред вратника на странноприемницата. Над тях, подета от вятъра, се клатеше и поскърцваше рисувана табела: як кон, теглещ натоварена догоре шейна. Бялата боя, с която навремето е било изографисано товарното добиче, се беше поолющила, но не съвсем.

— „Белия кон“! — без запъване прочете Ниилит. Вълкодав я погледна леко накриво. Магьосник и хубавко девойче, което може да чете. Добре се беше подредил, няма що.

Дворът зад дувара се оказа почти празен, ако не се брояха неколцината снажни халисунци с бронзов загар, които оживено си приказваха и редяха някакви вързопи на масивната, покачената на високи колела каруца. Вълкодав им кимна любезно, както подобава на учтив гостенин. Халисунците се умълчаха за миг и кимнаха в отговор.

Вратата бе гостоприемно отворена. Вълкодав отметна пъстрата завеска и влезе вътре.

Наближаваше пладне и кръчмата, меко казано, не беше претъпкана. Слугинята бършеше масите, а на поръсения със слама под се бе разположил млад работник и грижливо напасваше новото краче към дългата пейка.

Вълкодав свали долу коша, извади Тилорн и го настани на пейката до вратата. Ниилит веднага седна до него, за да хване килналото се тяло и да го подпре. Тилорн също като младенец тепърва трябваше да се учи да сяда. Мъдрецът се усмихна на Ниилит и виновно въздъхна.

Вълкодав се отправи към тезгяха. Кръчмарят, който бършеше глинените халби с бродирана кърпа, веднага заряза заниманието си и учтиво се приведе напред. Беше от племето на източните велхи. Вълкодав разбра това, като видя лентата с шевица, опасала челото му.

— Сполай ти, стопанино, под покрива на тоя дом — обърна се той към велха на родния му език. — Добре ли се пени бирата в казаните ти?

— Хвала на Боговете, хубаво си живеем — отвърна гостилничарят и сложи длан върху дървения тезгях, за да се предпази от предполагаеми уроки. — Реколтата на ечемика беше богата, по волята на Трирогия, и пак по негова воля не секват запасите ни от малц… — Той млъкна и изпитателно огледа снажния клиент от глава до пети. — … в което господарят може да се убеди и сам, ако пожелае да се освежи след дългия път. Намират ни се и чудесни печени прасенца, храна за истински воини. Има каша, мляко и извара за болника, че и сладкиши за хубавицата. Какво ще обича господарят?

Вълкодав се подсмихна и потупа с ръка отънялата кесия на колана си. Тя не иззвънтя веднага, защото на трите медни гроша им трябваше време, за да се съберат в един и същи ъгъл.

— Късметът ми днес е такъв — рече Вълкодав, — че търся не печени прасенца, а работа. Дали ти, почитаеми, няма да ме насочиш към някой търговец, пътуващ за Галирад, който има нужда от охранител?

— Боя се, че днес нямам с какво да те зарадвам — отвърна велхът. — Впрочем, утре пристига почитаемият Фитела, който винаги отсяда в моята гостилница, с което с право се гордея. Опитай късмета си при него. Но имай предвид, че керваните му винаги се охраняват много добре. Ако желаеш, горе имам стаи за нощувка…

— Влезли сме в дома на достоен мъж. — Вълкодав се поклони тържествено. — Ще пренощуваме при езерото. А на сутринта, стига да не възразяваш, пак ще наминем при теб.

И той се извърна да си върви, ала домакинът се приведе над тезгяха и го хвана лекичко за ръкава.

— Защо ще ходите при езерото, щом можете да пренощувате тук? Няма да ви взема пари.

Стаята беше повече от скромна, но пък имаше легло — истинско дървено легло с одеяло, възглавница и чисти чаршафи, макар и от небелено платно.

— Нека Ниилит… — колебливо поде Тилорн, ала Вълкодав мълчаливо го сложи да легне и го зави с одеялото. — Невероятно… — прошепна ученият, като галеше меката завивка. — Невероятно… Вече бях забравил какво е това…

Вълкодав си помисли същото, но разбира се, не каза нищо. Медните грошове иззвънтяха след поредната случайна среща в кесията и той внезапно се подвоуми дали да не купи сладкиши на Ниилит?… Или чаша мляко и комат бял хляб за Тилорн…

В този миг на вратата се почука. Вълкодав кимна на стоящата при прага Ниилит да отвори.

Влезе кръчмарят с плетена табла в ръце. А на таблата имаше дървена чиния с голямо парче свинско печено, голяма паница с млечна пшеничена каша, халба бира, хляб и няколко курабии. Кръчмарят с усмивка погледна Вълкодав.

— Реших, че все пак няма да е зле да похапнете. Не мога да оставя гладни гостите си.

— А с това, че може да си на загуба, наясно ли си, почитаеми стопанино? — мрачно попита Вълкодав, който явно не бързаше да приеме гощавката. — Щото не се знае кога ще ти се издължа…

— … и дали ще можеш да се издължиш — додаде кръчмарят и остави таблата на перваза. Отчупи залче хляб, топна го в мазнината и почерпи Прилепчо. Черното зверче първо заплашително разпери криле, но после размисли, взе залъчето и лакомо започна да яде. — От години живея и въртя търговия тук — продължи домакинът. — Познавам твоя народ и отдавна съм разбрал, че вяните никога не забравят да уредят сметките си… — Погледът му уж случайно се плъзна по сплетените плитки на Вълкодав, белег за скорошна мъст. — Наясно съм и с това, господарю, че хората всичко виждат и забелязват. Скоро навред ще се разчуе, че кръчмарят Айр-Дон не е отказал храна и подслон на един храбър мъж от племето на вяните, който временно е обеднял поради извършеното от него достойно дело. Ако беше живял колкото мен на тоя кръстопът…

Не довърши думите си, пак се усмихна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата зад себе си.

— Благодарим ти за добрината, Айр-Дон — закъсняло се обади Тилорн.

Прилепчо дояде залъка и погъделичка Вълкодав с крило, за да си поиска още.

Вечерта Вълкодав излезе на въздух на двора и се загледа в старата ябълка до външната стълба, водеща към входа на къщата. Нежнорозовите цветчета я обгръщаха като облак до самия връх, но възлестият дънер и чепатите клони говореха за изпълнен с несгоди живот.

Сякаш бе жена не в първа младост, притиснала към гърдите си извадената от раклата сватбена рокля в бяло и червено — разхубавена от спомена, тя отново заприличва на някогашната млада хубавица, каквато е била…

— Хей!… — От високия прозорец на къщата се показа някакъв хлапак и явно за да впечатли непознатия, скочи от перваза право на дървото. Разхвърчаха се обрулени цветчета, стогодишните клони жално изохкаха. Големият клон не издържа тежестта, пречупи се и увисна, между него и дънера се отвори бяла цепнатина.

Вълкодав хвана скокльото за ухото и го свали на земята.

— Бързо донеси вряла смола и въже…

— От какъв зор!… — ядосано изкрещя хлапакът, като избяга встрани. — Та тя вече и ябълки не ражда!

— Прави каквото ти се казва — строго отбеляза Айр-Дон, който бе излязъл от къщата и стоеше пред врата. — Слушай възрастните! — Когато дребосъкът избяга, обясни на Вълкодав, който се беше загледал подире му. — Това е синът ми. Голям палавник е, няма оправия. А ябълката, почитаеми, наистина е ялова. Всяка година се каня да я отсека, ама като я видя така нацъфтяла, ми дожалява. Да раждаше и плодове…

Хлапакът донесе заръчаното и Айр-Дон го отведе в къщата да събира празните халби от масите и да помага при миенето на съдовете. Останал сам, Вълкодав привърза здраво клона и замаза раната, за да не загнива. После седна на земята и се облегна на изкривения дънер. Из двора щъкаха хора, от кръчмата се носеше глъчка. Цъфналите клонки руменееха над главата на Вълкодав и тихо пръскаха светлина към розовеещото предзалезно небе…

Същите ябълкови дървета растяха край бащината му къща…

Както винаги при спомена за родния дом отляво в гърдите се появи оная пуста тежест и болка. Вълкодав затвори очи и отметна глава, притисна тила си към дървото. Какви ябълки само имаше в общинния зимник, чак до новата реколта — големи плетени кошници с румени, сочни кюлчета благословено слънце… А как ухаеше в мазата — дъхът им беше благ като майчина целувка… Нито един Сив пес не би дръзнал да обиди старата ябълка. Та това е същото като да наскърбиш жена, която с годините е станала безплодна и вече носи скромна забрадка, а не украсена с бисерни мъниста двурога кика…

Кой разхвърля сега кофите тор под дърветата, кой подпира с пръти техните натежали от плод клони и им благодари за щедростта?

Старото мъдро дърво с грижовна нежност гледаше младия мъж, който тепърва имаше да се учи на толкова много неща…

Отдавна никой не беше доближавал незабелязан Вълкодав. Обаче тия стъпки той не беше чул. Дали пък защото не таяха нито зло, нито заплаха. Нечии копринени пръстчета го погалиха по ръката и той трепна, вдигна глава и отвори очи. Пред него стоеше момиченце на около десет години. Стоеше и го гледаше без капка страх, може би защото наоколо нямаше възрастни, които до й обясняват, че широкоплещестите мъже със счупени носове и дълги ножове в каниите понякога са твърде, твърде опасни. Дребосъчката носеше дълга до петите ленена ризка без пояс, прекроена от бащината. Такива носят всички вянски деца, докато не пораснат. Рядката й светла косица, прихваната с тясна лента на челото, се спускаше до раменете. Само увисналото на нишката между ключиците мънисто издаваше, че пред него не стои момче.

— Здравей, Сив пес — каза момиченцето. — Защо си толкова тъжен?

— Здравей и ти — бавно отвърна Вълкодав, който се почувства наистина като грамаден зъл пес, внезапно заобиколен от боричкащи се глупави кутрета. И също като старото куче замря, не смееше да помръдне, за да не бутне, да не уплаши… А в съзнанието му натрапчиво туптеше мисълта: и аз можех да си имам дом… и дъщеричка…

— Не бива да се разхождаш сама — каза най-сетне той. — Хората… има ги всякакви…

Тя сведе глава към слабичкото си рамо и свенливо се усмихна. Сиреч, прав си, но аз знам, че ти си от добрите. Вълкодав непохватно се усмихна в отговор и веднага се сети за белезите си и за липсващия преден зъб: усмивката никак не го разхубавяваше. Но вълшебното същество все така го гледаше с бистрите си очи и упорито не желаеше да се плаши. После вдигна ръце към вратлето си:

— Искаш ли на теб да си подаря мънистото?

В този миг Вълкодав най-сетне проумя, че е заспал под ябълковото дърво и сънува приказен сън. Вянските жени подаряваха своите мъниста на годениците и съпрузите, за да ги нанижат на ремъчетата, с които пристягат плитките си. Празни бяха ремъчетата само на вдовците и на пренебрегваните, нехаресваните мъже. Изгубил дар-слово, Вълкодав мълчаливо кимна в знак на съгласие. Момиченцето бързо свали от нишката кристалното мънисто, наниза го на ремъчето на Вълкодав, закрепи го и с възелче. Хитрушата се засмя от удоволствие, че е успяла в начинанието си.

— А всички ми разправяха, че съм грозничка и никой няма да ми поиска мънистото…

— Гледай бързо голяма да пораснеш — прошепна Вълкодав. — Тогава ще стане, каквото има да става.

И горчиво съжали, че е оставил преялия Прилепчо да си отспи на забития в стената дървен пирон. Щеше голяма радост да падне — дай ми да погаля мишлето…

— Ти къде живееш, а? — попита той и се изправи. — Хайде да те изпратя до вас. Майка ти сигурно вече е полудяла от притеснение.

И забеляза, че момиченцето наистина е слабо и дребничко за годините си. Докато седеше до дънера, се бяха гледали с очи в очи, но когато се изправи, малката едва стигаше до кожения ремък на пояса му. Вълкодав предпазливо хвана топлата доверчива длан и изведе момиченцето от двора.

Оказа се, че и нейното семейство, също като Вълкодав и неговите хора, само пътьом се е отбило във Велики хан. Отседнали бяха при далечни роднини в другия край на селището. Когато Вълкодав и момиченцето наближиха двора, насреща им изтича красива пълна жена. Като ги видя, плесна с ръце и замръзна намясто. На Вълкодав му беше достатъчен един поглед към бродираната кика и червено-синята пола с бяла нишка, за да разбере, че жената е дъщеря на Петнистите елени, взела за съпруг мъж от рода на Борсуците.

— Здрава бъди, Борсучке — с поклон рече Вълкодав.

— И ти здрав бъди… — смутено отвърна тя, късогледо опитвайки се да разпознае неговия род по знаците върху ризата или ремъка му. Впрочем, занимаваше я друго. Пристъпи напред и хвана дъщеря си за ръката. — Благодаря ти, добри юначе, че доведе тази лудетина! Ще видиш сега, мъко моя…

И в този миг, като капак на всичко, забеляза искрящото сред косите на Вълкодав мънисто.

— Ах ти, безсрамнице!

Майката е тази, която има власт над чедото си: по своя воля ще го накаже, дори ще го прокълне, тук дори Боговете нямат право да се месят. Но плесницата, предназначена за дъщерята, удари дланта на Вълкодав, който се бе пресегнал да предпази детето.

— Бий мен — спокойно каза той.

Зад портата надникна, привлечен от гълчавата, напет мъж с посребрена огърлица на врата. Когато забеляза при семейството си снажния непознат, той се отправи с бърза стъпка към тях.

— Нещо да си забравил тук, добри ми юначе? — каза и застана между Вълкодав и жена си. Не му убягна, че плитките на мъжа са сплетени като след скорошно убийство. Вълкодав погледна мъничето. То стоеше с наведена глава, а в прахоляка до босите крачета капеха сълзи. Без да обръща внимание на ядосаните родители, Вълкодав коленичи пред момиченцето.

— Не ме помни с лошо — тихо рече той. — Трябва да слушаш майка си, а аз ти благодаря за честта.

После се изправи в цял ръст и пое обратно към белеещата в здрача табела на странноприемницата на Айр-Дон. Зад гърба му жената обясняваше на съпруга си, че наглед свирепият юначага не е сторил нищо лошо нито на нея, нито на рожбата им. А оня сучеше мустаци и мълчаливо се питаше дали някой разбойник от бандата на Жадоба не е довтасал във Велики хан.

— Поне от кои е? — попита жената. — Дали видя?

— От Сивите песове — отвърна мъжът, все така умислен.

Жената не повярва.

— Че тях преди дванайсет години ги изтребиха до крак.

Той сви рамене и каза:

— Излиза, че не са.

След няколко дни те щяха да разберат, че на Светин е изгорял замъкът на кунса Винитарий с прякор Човекоядеца и да се сетят за плитките на Вълкодав — и имаше да се чудят дали да се радват, или да се страхуват.

На кой му се иска във битки да загива?
Как влажно диша разораната нива,
толкова щедрост във висинето откриваме,
защо ни е под това небе да се избиваме?…

Рояк пчели жужи над ябълковите дървета,
деца се смеят сред храстите малинови —
в страната, дето не се сражават мъжете,
където беззащитното добро властва.

Където кротко достойнство струи
от лицата ласкави на прекрасни жени.
До смъртта ще ми се присънва тази страна —
страна на тишина, свещена тишина.

Ще вървя ден и нощ, без умора да знам,
забравил глад и жажда, ще крача.
Как искам някой ден да стигна до там,
и на ремък ножница да окача.

Но дълъг е пътят и яростни — враговете.
И само сила може силата да спре.
Как през локвите кръв да стигна до Тишината,
без да изпускам меча от ръце?…

3. Пътешествието на търговеца до големия град

Търговецът Фитела произхождаше от рода на крайбрежните сегвани. Той бе строен мъж с черна брада и умно лице с фини черти, имаше добре поддържани, навикнали да боравят с перото и мастилницата ръце. Осем талиги, натоварени с негова стока, влязоха в двора на Айр-Дон на заранта на идния ден, точно както бе обещано. Редом с талигите яздеше на ниски издръжливи кончета охраната — четиринайсет юнаци, все лика-прилика. Когато ги преброи, Вълкодав се натъжи и със свито сърце си помисли, че няма да е лесно да придума Фитела да наеме още един охранител. Знаеше, че сегваните много почитат числото седем. И кой друг, ако не един търговец, ще се придържа към числата, носещи късмет!

Въпреки това Вълкодав бе длъжен да опита. Нещо повече, длъжен бе да постигне целта си.

Отиде при Фитела, когато оня вече бе привършил закуската си и облегнат на дървената стена, прясно рендосана до блясък в негова чест, с удоволствие си пийваше от сакаремското вино, поднесено на скъпия гост от Айр-Дон.

— Леки да са пътищата ти, почитаеми Фитела — поздрави Вълкодав.

— И твоите, сине на юнашка майка — учтиво отвърна търговецът. При сегваните за родоначалник се смяташе бащата, ала Фитела знаеше как да разговаря с един вянин.

— Хората разправят, че в тукашните гори пак било неспокойно — рече Вълкодав.

Тънък сребърен обръч с инкрустиран малък изумруд опасваше челото на Фитела и пристягаше косите му. Изумрудът заискри, когато търговецът поклати глава:

— Не наемам нови охранители само на десет дни път от Галирад.

Вълкодав се усмихна:

— Мъдрият Храмн не препоръчваше да се сваля ризницата веднага след сражението. Знае ли се кой враг се спотайва в храстите.

Ако Фитела пак откажеше, не му оставаше друго, освен да си върви. Но сегванинът го погледна със зараждащ се интерес.

— Мъдростта на Храмн стои над скромните възможности на простосмъртните да я проумеят — каза той и отпи от виното. — Може би имаш право. Но не виждам да си въоръжен подобаващо за наемник, пък моите хора не забелязаха в обора да е вързан боен кон.

— Надявам се ти да ми дадеш и оръжие, и кон — спокойно рече Вълкодав. — Ще ми трябва място и на една от талигите ти: за младата девойка и болния другар, които водя със себе си.

— Я виж ти! — възхити се Фитела и остави чашата си на масата. Двама от охранителите му, млад и възрастен, които пиеха бира на съседна маса, се изкикотиха. — И все пак — продължи търговецът, — не разбирам защо да давам грешни пари на още един воин, па бил той и вянин?

Вълкодав сви рамене и каза:

— Като не ти се дават грешни пари, заповядай на онези, на които плащаш, да ме изхвърлят оттук.

Това бе изпитана хитрина, действала безотказно винаги досега. Двамата пиячи на бира явно бяха от по-личните воини в отряда, инак едва ли щяха да седят до търговеца. Косите им бяха вързани на пищна опашка на тила. Островни сегвани, разпозна ги веднага Вълкодав. С крайчеца на окото си улови притеснения поглед на Айр-Дон. Кръчмарят вече пресмяташе какви ще са щетите на заведението от юнашката веселба.

— Какво пък, ще им заповядам — весело отвърна търговецът и повика единия: — Авдика!

Младият воин остави халбата, взе подпряното на стената копие и се доближи.

— Да, господарю?

— Изхвърли този човек оттук.

— Сега. — И Авдика тръгна към Вълкодав, като държеше копието с дръжката напред. Ако не броеше ножа, имаше си работа с невъоръжен човек. Не би му направило чест да пусне в ход острието. Авдика бе по-млад от вянина и малко по-нисък на ръст, но як и мускулест левент, който очевидно не беше новак в сбиванията. — Махай се оттук! — изкрещя той и замахна.

Вълкодав дори не трепна. Когато Авдика го удари — трябва да се отбележи, не с всичка сила — той вдигна ръка и копието отхвърча встрани.

— Така значи… — измърмори младият войн. И обърна копието, чийто остър връх заплашително се насочи към корема на Вълкодав. После направи крачка напред…

Впоследствие мненията на малобройните зяпачи се разминаваха. Някои се кълняха, че Вълкодав светкавично се навел и сграбчил противника си под коленете. Други твърдяха, че дръпнал младия левент към себе си и го преметнал през рамо. В действителност вянинът направи нещо трето, но не това бе същественото. Младият сегванин се превъртя във въздуха и се стовари с трясък на пода, като насмалко не изхвърча през прага. Вълкодав стоеше все на същото място с копието на противника си в ръка.

— Колцина от воините ти се налага да победя, за да не ме броиш за излишен, почитаеми търговецо? — тихо попита той, като междувременно се бореше с жестоката болка в десния си хълбок.

— Май двама стигат. — Фитела говореше съвсем сериозно. — Охранителите му, привлечени от шумотевицата, дотичваха един по един и се спираха при входа, недоумявайки каква е тая работа. — Хайде, Аптахар, сега си ти на ред!

Аптахар беше набит и широкоплещест мъжага с прошарена къдрава брада. Липсваше му стремителната гъвкавост на младока, но широките длани и дебелият врат говореха достатъчно за качествата му на боец.

И пак малцина разбраха какво точно става. Уж Аптахар пръв блъсна вянина в гърдите и оня ужким се олюля.

Ама после Аптахар, нечувана работа, кой знае защо изгуби равновесие. След малко вече лежеше на пода, а Вълкодав го беше яхнал и лекичко придържаше дясната му ръка. Аптахар кротуваше, защото лакътят му бе извит така, че аха-аха да изпука. Вълкодав го пусна и се изправи. От болката в хълбока по челото му се стичаше пот и му се гадеше. Оставаше му само надеждата, че никой няма да забележи колко му е зле. За щастие, вътре в кръчмата беше полутъмно…

Станалият от пода Авдика застана пред търговеца със сведена глава.

— Е, какво ще кажеш? — попита го Фитела. — Да деля ли вашите надници на петнайсет наместо на четиринайсет дяла?

По лицето на младия воин избиха червени петна, но отговорът му бе честен:

— Този човек можеше да ме осакати, господарю.

— Можеше — кимна Фитела. И се обърна към Аптахар: — А ти какво ще кажеш?

Този май нямаше нужда да се притеснява за репутацията си. Като разтриваше и опипваше лакътя си, измърмори:

— Не знам кой го е учил да се бие, но според мен, за чий Хег ни е петнайсетият надник, ако тоя момък не е с нас, а с Жадоба, когато стане напечено.

Фитела доизпи виното, остави бокала на масата и попи устни с кърпичка, обточена с дантела. После попита Вълкодав:

— От какво е болен приятелят ти? Надявам се, не от проказа, а?

Набитото конче с мъхнати крака ситнеше в тръс до колелото на талигата, в която лежеше Тилорн. Ниилит седеше до магьосника и държеше юздите, а доволният от неочакваната помощ колар клюмаше сънливо, облегнат на обшитите с кожи денкове. Вълкодав не знаеше какво точно има в денковете, пък и не искаше да знае.

Фитела беше дал на новия си охранител три сребърни монети, ала Айр-Дон въпреки това отказа да вземе и грош.

— Един ден ще платиш — рече кръчмарят. — Когато наистина забогатееш.

Така че се наложи Вълкодав да купи бяла боя и да освежи олющената табела. Не вървеше да си тръгне, без поне малко да се отблагодари за добрината. Боята се оказа много трайна: така и не можа да я изтърка от ръцете и от ноктите си. За сметка на това парите му стигнаха да напазарува за Ниилит хубава риза от фин лен, вълнен солвянски елек, плетено шарено коланче и плетени обувки от истинска кожа. Нямаше да е зле да й вземе и една наметка, но тази покупка, както и набавянето на синия гердан щяха да останат за друг път. След обстойно умуване Вълкодав използва остатъка от парите, за да купи подходяща риза на Тилорн, че и се спазари и за обрезките мек като коприна плат, подходящи за превръзки. Раните и болежките на бившия затворник заздравяваха бавно.

Тилорн ликуваше дори повече от хлапачката заради придобивките. Набитото око на Вълкодав забеляза как се радва магьосникът на всяка дреболия, което си беше белег за завръщане към достоен човешки живот. И това беше разбираемо. Озадачаваше го нещо друго. След като бе ощастливил с тези най-обикновени подаръчета спътниците си, той усети, че и у него самия напира желанието да се усмихва без причина.

— А ти няма ли да си купиш нещо, господарю? — смутено попита Ниилит. Той сви рамене.

— Имам си всичко.

Наистина дрехите му още не бяха одрипавели, а що се отнася до оръжието, Фитела изпълни обещанието си и го сдоби с такова. Вълкодав лично избра здравото копие с широко острие, могъщия вянски лък и двете брадви: едната с дълга дръжка, за ръкопашен бой, а другата — с къса, за хвърляне. Добре би му дошъл и един меч, но това бе особено оръжие, което нито се дава, нито се отнема просто така.

Навремето, много отдавна, малкото момче от рода на Сивия пес за пръв път се замисли колко горчива и страшна е участта на бездомните сираци, чиято покъщнина се побира в полупразна торба на гърба. А сега вече дванайсета година и той живееше същия живот и нямаше кого да попита дали все така ще е занапред…

Яхнал послушната си кобилка, Вълкодав придържаше копието с ръка, като го подпираше на стремето, и си мислеше, че по време на поредния бивак трябва да измайстори за оръжието си същата примка, каквито използваха останалите. Лъкът в калъфа се поклащаше отляво на седлото, отдясно висеше колчанът от брезова кора с две дузини стрели. Вълкодав лично избира и стрелите, като внимаваше цветовете им да са различни, според вида на накрайника. За да дръпне в боя, без да се замисля, точно тази, която му е необходима, в зависимост от целта.

Денят премина спокойно, без никакви произшествия. Пътят, чист от всякакви пречки — липса на брод, повалени от бурята дървета, — лъкатушеше между песъчливи хълмове, обрасли със снажни борове. Вятърът люлееше пухкавите им клони, а върху горската морава и по денковете в талигите танцуваха петната от светлина и сянка, които се приплъзваха и по лицето на Тилорн. След известно време, прекарано в напрегнато мръщене, той радостно заяви:

— Вече различавам светлината от сянката! Понякога дори очертанията!

— Мислех, че са те ослепили — каза Вълкодав. Тилорн се усмихна.

— Не. Това е от лошата храна и ъъъ… от тревогите. Обаче ако ти, друже мой, все така щедро ме хрантутиш, току-виж не само прогледна, но и надебелея…

Вълкодав изведнъж се почувства така, сякаш на него, а не на Тилорн му предстоеше скоро да прогледне. Необичайното усещане пусна здрави корени в душата му. И чак до вечерта, докато не излязоха на широката поляна при езерото и докато Аптахар не заповяда да спретнат бивака, Вълкодав незнайно защо не спря да се вълнува и да умува какво да направи, че Тилорн да прогледне час по-скоро. Като се ядосваше на себе си, че той, старото куче, май на нищо не е научен в тоя живот…

За нощувката разположиха талигите в кръг, като от външната страна на всяка закрепиха по два щита. В центъра на кръга опънаха шатрата на Фитела. Накладоха огън и окачиха над него железния казан. Вълкодав не се учуди особено, когато Ниилит грабна големия черпак и зашета около огнището.

Той опъна своя навес при колелото на каруцата, постла покривалото, после свали Тилорн от талигата и го отнесе на ръце извън кръга.

— И смях, и грях — каза недъгавият, след като свърши работата и се опита да дръпне надолу дългата си риза. Дланите на Вълкодав обгръщаха ребрата му, с лекото придържайки хилавото тяло. — И смях, и грях! — повтори Тилорн и сконфузено въздъхна. — Когато си лежа, или ти ме държиш като сега, сякаш съм готов планини да преобърна. Но понеча ли… Вълкодаве, приятелю, моля те, пусни ме сам да стъпя на земята.

След кратко колебание, Вълкодав леко раздалечи длани. Тилорн постоя изправен, олюляваше се и размахваше ръце. После коленете му се подвиха. Вълкодав не го остави да падне — прихвана го и го занесе обратно при огъня, като пътьом го посъветва:

— Не бързай. За къде си се разбързал?

— Много ме е срам, че съм ти в тежест — бе отговорът. — Как ли бихме се оправили без теб, приятелю, направо умът ми не го побира! Макар че, да си кажа правичката, отначало доста се притеснявах за момичето…

Вълкодав насмалко не се препъна. Сякаш бяха плиснали лицето му с вода, студена и мръсна.

— Какво? — попита той, с надеждата ушите му да го лъжат.

— Засегнах ли те? — усети нещо и с неподправена уплаха попита Тилорн. И на скоропоговорка заобяснява: — Аз… ами нали ти… млад и силен мъж си, а Ниилит, доколкото разбирам, е много красива… нали изобщо не те познавах… страхувах се, че ти… Вълкодаве! Май те засегнах, а?

Вълкодав мълчаливо премина през кръга на талигите, сложи учения мъж да легне под навеса и го зави с вълнения плащ. Оня продължи нещо да обяснява, дори го хвана за ръката. Вълкодав издърпа дланта си и прекоси лагера, за да се усамоти на брега на езерото, където пасяха спънатите за през нощта коне. И дълго стоя там, загледан в диплещата се над водата тънка мъгла.

Далеч над езерото аленееха зареяните из прозирния въздух заснежени планински зъбери, огрени все още от слънцето, прекрачило отвъд хоризонта. Вълкодав добре помнеше как го бяха изблъскали от пещерата върху синкавата гърбица на ледника, под безмилостното зимно слънце — дрипав, целият в белези от веригите на врата, китките и глезените. На си ти свободата, казаха. Върви. И той тръгна, залитащ, бос, хлъзгайки се по коравия сняг, притиснал длан към раната на хълбока си…

Отзад изшумоляха нечии стъпки. Вълкодав позна Авдика по походката и не извърна глава.

— С момата ли се сдърпахте? — попита младият сегванин и разбиращо кимна. — Случва се.

— Случва се — каза Вълкодав.

— Слушай, вянино… — Авдика замълча, погледна встрани, после изплю камъчето: — Така и не разбрах как ме тръшна тогава, при Айр-Дон. Дали няма да ми покажеш, стига да не ти се свиди?

Вълкодав сви рамене. Не му се свидеше. Хватката не беше от онези, които е забранено да се показват на други хора. Той премести Прилепчо на гърба на коня си, който зобеше трева наблизо. Конят извърна глава, кротко подуши Прилепчо, с когото вече се бяха поопознали, изпръхтя и пак заби муцуна в тревата. Прилепчо изприпка, впивайки нокти, в гърбината му, шмугна се в гъстата грива и се зае да облизва избилата по нея сол.

Авдика вдигна копието си и както тогава, в кръчмата, го насочи към Вълкодав. На вянина кой знае защо му се привидя, че има някакво сходство между него и комеса, когото бе убил преди единайсет години… Сигурно защото и двамата бяха руси, пък и косите им бяха прибрани еднакво.

— Гледай сега — започна да обяснява той. — С лявата ръка отместваш острието, ей така. С дясната хващаш дръжката и…

Ръкохватката пак се изплъзна от дланите на младия сегванин. Авдика се опита да задържи копието, но вместо това неволно започна да подтичва в кръг около Вълкодав. После изгуби равновесие. „Вихърът сграбчва и отнася сламката“. Авдика със смях се просна на земята, споменавайки тристенния кремък на Тунворн.

— Как ме подреди, а? Хайде още веднъж…

А на Вълкодав му се привидя, че до поляната спира кротко сиво магаренце, а от богато избродираното седло в тях двамата с Авдика зорко се взира мургава белокоса старица.

Кан-киро веддаарди лургва, мислено й рече Вълкодав. В името на Богинята, нека любовта властва над света. Виждаш ли, Майко Кендарат, вече и аз се сдобих с ученик…

Когато Ниилит ги повика за вечеря, Вълкодав отиде до огъня с котле — и за Тилорн. Младата готвачка бе спретнала гъста супа от ечемик със сланина, пържен лук и някаква ароматна подправка, сготвена по сакаремска рецепта. Ниилит имаше позволение да използва хранителните запаси както намери за добре и май нямаше да има недоволни.

Търговецът Фитела, както подобава на всеки вожд, пръв опита гозбата, след него и Аптахар. Фитела не каза нищо, само се усмихна и кимна в знак на задоволство. Аптахар обаче примижа от наслада, приглади мустаците си и одобрително потупа Ниилит по рамото с думите:

— Трета година пътувам с теб, Фитела, нито веднъж не съм си лягал гладен, но кълна се в пазвата на чедолюбивата Родана, нищо по-вкусно не бях ял досега!

— Ще вземеш да разглезиш тия юнаци — подметна търговецът на Ниилит. — Току-виж им се прище да ги храня с печена есетра и солени орехчета.

Ниилит притеснено се размърда и запримигва, смутено, дори леко уплашено. Как да разбира чутото — като похвала или упрек?… Воините със смях и закачки насядаха в кръг и започнаха да гребват с лъжиците от котела един подир друг, по старшинство. Когато дойде редът на Вълкодав, той напълни котлето си и го занесе на Тилорн.

— Вълкодаве… — разкаяно поде Тилорн, но не дочака отговор. Вълкодав го тури да седне, връчи му лъжицата и котлето, сетне мълчаливо се оттегли. Отиде при огъня и започна да се храни. Може супата да беше гъста и вкусна, но той така и не усети вкуса й.

Когато Фитела раздаде хляба, на Вълкодав му се падна голям крайшник. Той го разчупи и изяде половината, а другата скъта. След вечерята, когато двамата с Ниилит миеха опразнения казан, той със замах запокити останалото парче почти насред езерото, за да му се отблагодари за гостоприемството.

— Поплувай, ако искаш — предложи той на Ниилит. — Аз ще те пазя.

Там, където бе цопнал хлябът, от водата шумно изскочи едър рибок. После настана тишина. Обитателите на езерото бяха приели приношението и обещаваха да не плашат Ниилит.

— Благодаря, господарю — тихо каза тя и отиде да се съблича зад един храст. Вълкодав седна с гръб към езерото, обгърна с ръце коленете си и вторачи поглед в сгъстяващата се тъма.

Окото на Боговете виждаше, Боговете знаеха: той се радваше като паленце, че е оцелял… че изведнъж вече не е сам-самин…

Ниилит плискаше в езерото зад гърба му. Плуваше като жабче, без страх от тъмната вода с нейните студени подмолни течения и обитаващи дълбините твари. Да не говорим, че той, Вълкодав, я варди на брега.

Топлата тиха вечер бе толкова хубава, че пътниците останаха до късно край огъня. Авдика изрови от багажа арфата си — куха дървена кутия с пръстеновидно извити рога, също направени от дърво. Оказа се, че младият сегванин го бива да подръпва петте струни, че и сума ти песни знае — от героични до смешни, чак непристойни. Пяха почти всички, дори Фитела, даже Вълкодав изпитваше от време на време желание да им приглася. Донякъде бе изненадан от себе си, когато осъзна и този си порив, и собствената си нерешителност. Не го биваше да се весели.

— Веднъж сам Бог яви се на Комгала в съня. Той бе могъщ и страшен, ала красив в мъдростта… — жално редеше Авдика велхска балада от времената на Последната война. Вълкодав неволно се разрови из паметта си за песни, с които да смае спътниците си, но упорито се сещаше само за една. За измислената от робите в Скъпоценните планини Песен на отчаянието.

За какво ще ни попееш, струно златна?…

Каторжниците, които от години се бъхтеха под земята, нямаха никакви златни струни. Но в песента трябваше да има златни струни, инак няма защо да я пее човек.

За какво ще ни попееш, струно златна?…
Тук е камъкът студен, безгласен и сляп
тук е вечна нощ и никога не зазорява,
тук напразната надежда всуе изтлява,
доживотно затворена в каменен гроб…

Вянинът изговаряше мислено едновремешните думи, превърнали се в погребална молитва за стотици хора. В Скъпоценните планини живите живееха в гробница, а мъртвите, тъкмо обратното, отиваха на светло. Само мъртвите. И той, Вълкодав. Единствен. Черният мрак на забоите и косматото сивкаво слънце, увиснало досами входа на пещерата…

Във рудника дълбок ще свърши твоят път.
Там, дето мъртвите сънуват последния си сън.
И планинското слънце, студено що свети.
От висинето ще надникне в очите ти слепи…

Измъкнал се беше оттам, от себе си нямаше как да избяга. Душата на оногова, дето седем години е пял Песента на отчаянието и Песента на Смъртта, се превръща в буца лед. Може да се намират хора, които дори след преживяното там биха запазили радостта и доброто в сърцата си. Но Вълкодав не беше от тях. След ония седем години бе посветил още четири на заличаването на човещината у себе си. Длъжен беше да стане воин. Да убие Човекоядеца. И да умре. Това е. Въпреки всички приказки, които издума, въпреки цялата обич, която му даде Майка Кендрат, не успя да постигне нищо. Сега… Сега сигурно беше прекалено късно.

Неговият ред да застъпи на стража щеше да дойде след полунощ, когато най ти се спи. Вълкодав не си легна. Пролетната нощ бе прозрачна и светла за човек, чиито очи са навикнали на мрака на подземията. Отначало изпробва лъка, изопвайки тетивата до дясното си ухо първо с четири пръста, после с три, а накрая — с два. Лъкът, изработен от бреза, смрика и жили на лос, беше много як. Роговете му се огъваха напред, ако махнеш тетивата. Вълкодав заби няколко пръта на едно тревисто хълмче и постреля, за да нагласи мерника си за точна стрелба. Сега вече щеше да действа без грешка по време на битка. Прибра лъка и взе брадвата с късата ръкохватка. Залови се да я подхвърля, докато усети, че дръжката ляга сигурно на дланта му, после замери на няколко пъти стърчащите от земята отломки на прътите. Авдика, който си беше легнал, се надигна на лакът и не спря да го наблюдава до последно. Вълкодав хич не го беше еня.

Не се изненада особено, когато видя, че ще пазят заедно с Аптахар. Ясно е, че Фитела не би се доверил изцяло на един нов охранител, нает от един ден. При това вянин. Сегваните невинаги се разбираха с вяните.

— Не обичам племето ви! — измърмори Аптахар. — Имам с вас една сметчица за уреждане!

Вълкодав се подсмихна под мустак. При тях се смяташе за връх на неприличието да се усъмниш в човека, с когото си делял залък и покрив. Хлябът е свят. Вкусилите от един и същи хляб са роднини. Друг е въпросът как скъпо се плаща понякога за тази доверчивост, Вълкодав ли не знаеше това… Но не смяташе да разказва на Аптахар за някогашното си отношение към сегваните.

— Твойта мома си я бива — рече Аптахар, след като направиха няколко обиколки на талигите. — Хубавица!

— Може и така да е — каза Вълкодав.

— Ама не съм видял да я целуваш и прегръщаш — продължи Аптахар. — Слушай, вянино, защо не я отстъпиш на сина ми? Много се е прехласнал по нея моят Авдика. Пък ние ще ти се отблагодарим. Два коня в сребро, става ли?

— Не е робиня, за да я продавам, а ти да я купуваш — спокойно каза Вълкодав. — Тя сама решава с кого да се целува. — Реши да не споменава за грозната смърт, която бе сполетяла човека, домогващ се до Ниилит. — От сина ти ще излезе добър воин — допълни той след кратък размисъл. — Помоли ме да го науча на хватката, с която го преборих.

Аптахар засука мустаци, личеше си, че е горд.

— Със същата хватка ще те надвие, когато се сбиете за момичето.

— После може би ще ме моли да му обяснявам друга — каза Вълкодав.

Аптахар първо се начумери, после прихна, но навреме се усети, че ще събуди целия отряд, и само се ухили до ушите, като добродушно сръчка с юмрук Вълкодав право в незаздравелите ребра.

Когато Аптахар събуди двамата им заместници, Вълкодав не отиде при своето навесче. Настани се до угасналия огън, долепи болния си хълбок до земята и затвори очи. Вече се унасяше, когато по рамото го докосна малка ръка. До него бе коленичила Ниилит.

— Господарю — прошепна тя, — ела с мен!

Вълкодав мълчаливо я гледаше и не помръдваше. Ниилит го дръпна за ръката и каза:

— Тилорн много моли да му простиш, господарю…

Аз също си имам име, ама нейсе, помисли си Вълкодав. А на глас каза:

— Не познавам никакъв Тилорн.

Ниилит изхлипа, притисна лице към дланта му и занарежда, треперейки и задъхвайки се от плач:

— Господарю… студено ни е без теб, ела…

Нямаше как, Вълкодав си наложи да стане и да я последва. Добре поне, че на Тилорн му стигна ума да не го заприказва. Сигурно бе разбрал, че вече е казал всичко. Той само жално въздъхна, когато Вълкодав легна на мястото си и го загърби, като внимаваше да не го докосне нито с рамо, нито с коляно.

Розовият отблясък на зората се приплъзваше по северния край на небесата. Прилепчо седеше на най-горния денк в талигата. Току разперваше криле и се въртеше натам-насам, като издаваше тихи, наподобяващи чуруликане звуци и наостряше уши в очакване на отговор. Знаеше, че в близката гора гнездят негови сродници и явно се надяваше да долети някоя дружка?…

На сутринта Вълкодав отиде при Аптахар с Прилепчо на китката си.

— Какво има? — сърдито измърмори Аптахар. Ония, които добре го познаваха, се шегуваха, че сутрин е по-хубаво да не го закачаш за нищо, защото Аптахар се весели цяла нощ и за сметка на това се буди чак по пладне.

— Той се тревожи — каза Вълкодав. Наистина черното зверче се суетеше и се озърташе, съскаше и разперваше от време на време криле.

— Е, и? — раздразнено попита Аптахар.

— При него са идвали дивите прилепи — обясни Вълкодав. — Май са видели някого в гората.

— Да слагаме ли ризниците? — попита Авдика и Вълкодав си помисли, че младият левент май няма нищо против да се сприятелят. Заради Ниилит. А може би заради кан-кирото.

— Върви си на мястото, вянино! — заповяда Аптахар. Нямаше намерение да се вслушва в думите на новака само защото нощес са били заедно на стража. Вълкодав сви рамене и се отдалечи. Но чу как Фитела, яхвайки коня си, отбеляза:

— Подсещам те, Аптахар, че ти плащам, за да бъдат доставени непокътнати стоките, а не ризниците.

Аптахар, изчервен, помълча малко, смутено засуквайки дълъг мустак. После кресна:

— Слагайте броните!

Набитата кобилка тичаше в равен тръс до колелото на талигата. Само дето днес Вълкодав не яздеше като вчера от оная страна, където лежеше Тилорн. Горското слънце пак се плъзгаше по лицето на болника, но той вече не го търсеше с очи, радостен, че светлината се завръща, и не разпитваше Вълкодав за тукашните гори и горяни… Ниилит пак държеше юздите като вчера, но вече не си тананикаше сакаремски песнички. Вълкодав гледаше жилавия крайпътен треволяк и се опитваше да убеди сам себе си, че не е прав.

Ако тук беше Майка Кендарат сигурно хубавичко щеше да му се накара…

Всъщност откъде можеше да знае Тилорн, че думите му са най-тежката обида за мъж от рода на Сивия пес? Че Правдата на вяните отреждаше на гнусния насилник наказанието да измери със стъпки дължината на собствените си черва? Че набеденият за гавра с жена не приема от онзи, който го е набедил, като отплата за несправедливото обвинение нито злато, нито сребро — само живота си?…

Тилорн говореше вянски без грешка, едва ли не по-добре от Вълкодав. Значи знаеше. Длъжен бе да знае. Но тогава защо? Защо? И как се уплаши, когато се усети какви ги е надрънкал. Не беше възможно да се преструва толкова сполучливо. Или не?…

И как да си го върнеш на един сакат, нали съвсем ще ти отмилее животът. Вълкодав продължи да го къпе и да го храни, да го носи при нужда зад някой храст или дърво. В края на краищата, без Тилорн не би се спасил от подземията на изгорелия замък. И нещо повече — едва ли би открил Човекоядеца. Вяните не забравяха да връщат и тези си дългове.

Вълкодав добре знаеше що е оскърбление и що е мъст, що е отплатата за пролята кръв. Виж обидата… Само на приятел е позволено да те обиди. Като смъртоносен удар е обидата от човек, към който си се привързал…

Подобно нещо му се случваше за пръв път.

Денят бе горещ и задушен: охранителите се потяха заради ризниците и шлемовете и се надпреварваха да подкачат Вълкодав. Че се бил уплашил от една сянка, и то не от собствената си, а на някакво мишле. Той беше наясно, че трябва да отвръща с шега на шегата. Истинският воин никога не се ядосва за подобни дреболии и най-много да отговори подобаващо на шегаджията за забавление на останалите. Но Вълкодав не ги можеше тия работи, затова си траеше.

Двете гъсти ели започнаха да падат едновременно: едната пред талигите, а другата малко зад тях. И веднага се изсипа дъжд от стрели — почти от упор, и от двете страни.

Добре че охранителите на Фитела носеха ризници, инак щяха здравата да си изпатят. Извадиха късмет, че нападателите не очакваха от тях подобна предвидливост и се бяха запасили предимно с така наречените „срезвачи“ — стрели с широки накрайници, които пронизват гърдите на ездача и тежко раняват коня. Но такава стрела засяда в ризницата и макар да ранява, не е смъртоносна. Керванджиите се спешиха, побързаха да прехвърлят щитовете си в лявата ръка и с гръмогласни ругатни отвърнаха на стрелбата.

Вълкодав светкавично извади лъка от калъфа и без да гледа, издърпа първата стрела от колчана от брезова кора. След миг тя се устреми към пролуката между младите дървета на горичката, където се мерна някой. От гъсталака долетя вик.

Вълкодав нямаше шлем и Прилепчо скочи от рамото върху тила на господаря си, като се вкопчи с мъртва хватка в преметнатите на гърба плитки. Не му беше за първи път да участва в подобни премеждия.

Според Вълкодав нападателите бяха горе-долу толкова, колкото хората от кервана. Значи всичко зависеше от броя на стрелите. Ако разбойниците имаха по два пълни колчана — лоша работа.

Стрелите и на едните, и на другите свършиха по едно и също време. И ето че в гъсталака глухо затръби рог и разбойниците с рев се изсипаха на пътя. Носеха маски от брезова кора и бяха учудващо добре въоръжени. Единият от тримата, завтекли се към каруцата на Вълкодав, дори размахваше меч. Другият имаше копие, а третият се пресягаше за брадвичката, която се полюшваше в платнен калъф на колана му. Този явно преценяваше в движение дали да се бие с единствения охранител, или веднага да грабва някой чувал. Приятелчето му обаче, без да се замисля, нанесе удар с копието. Вълкодав отблъсна с щита смъртоносното острие, отскочи и с все сила изрита в ребрата третия обирник, който вече се беше хванал за ръба на талигата. Усети, как костите на оня изпращяха — разбойникът падна с вик. А да видим дали ще има ищах да се изправи. До талигата нямаше достатъчно място, пък и храстите пречеха на тримата разбойници да нападнат Вълкодав вкупом. Той избегна удара на изсвистелия меч, навреме забеляза опасния замах на копието и без много да му мисли, удари и той. Разпарял бе и ризници, обаче хълбокът все още страшно го болеше и се прицели в гръкляна. Широкият наточен накрайник почти преряза врата на разбойника. Тежкото туловище се свлече безжизнено в храстите. Вълкодав изтръгна копието си и веднага отскочи назад към талигата. При повече късмет оня с меча ще забие острието в дървената преградка и това ще го забави за миг…

Но противникът му изненадващо спря на около пет крачки от него, за да е извън обсега на копието.

— Чуй, вянино — рече той. Намести леко килналата се маска и свали малко по-надолу щита, за да се предпази от удар в корема. — Огледай се и виж, че нашите довършват твоите хора. Много те бива, защо да погива залудо юнак като тебе? Ще те препоръчам на Жадоба. Няма да сбъркаш!

В този миг от каруцата долетя викът на Тилорн и почти едновременно — отчаяният писък на Ниилит.

Вълкодав скочи напред като ловуващ рис и ритна долния край на щита на разбойника. От такъв удар нямаше спасение. Противникът му отхвръкна назад и умря още преди да докосне земята. Изглеждаше така, сякаш е захапал щита си с широко отворена уста, но Вълкодав вече не видя това. Нямаше време да заобикаля талигата. Хвана се за преградката и скочи вътре, като се прехвърли над денковете, в които стърчаха гроздове заседнали стрели.

Успя да обгърне с поглед сражението, което все още кипеше тук-там при каруците, видя колко умело борави с дългия си меч Фитела. Видя как Тилорн притиска длани към окървавеното си лице. И яздещия разбойник, който вече изчезващ сред елака. На седлото пред него крещеше и се мяташе Ниилит.

Вълкодав грабна една от двете си брадви, оная, по-късата — и я хвърли.

Брадвата изсвистя и се преобърна във въздуха… но конят рязко подметна задницата си, прескачайки повалено дърво, и тежкото острие, което целеше гърба на ездача, посече добичето.

Конят изцвили ужасяващо и рухна. Вълкодав скочи от талигата, прелитайки над сгърчилия се Тилорн, някакъв разбойник и един от охранителите — май Авдика — които се търкаляха, вкопчени един в друг до колелата. Меката горска почва омекоти приземяването му. Той пъргаво се изправи и хукна към ранения кон, който цвилеше и риеше с копита земята. Ездачът не беше пострадал. Вече беше скочил на крака бягаше към гората, задърпал Ниилит. Хлапачката се съпротивляваше отчаяно — запъваше крака, опитваше се да сграбчи някой клон, да ухапе разбойника по ръката. И крещеше:

— Вълкодав!… Вълкодав!…

— Викай по-силно — посъветва я похитителят. После се извърна и видя преследвача. — Ето го и твоят ухажор.

Видял бе кристалното мънисто, красящо косите на Вълкодав.

Вянинът най-много се страхуваше разбойника да не се уплаши и да не тръгне да крие зад хлапачката. Не че това би смутило Вълкодав, но Ниилит вече беше си изпатила достатъчно, нямаше нужда от ново премеждие… Ала боговете не дремеха. Злодеят само за миг се отплесна, за да огледа противника си — и острите зъби на Ниилит се впиха в китката му.

— Хапеш, а, кучко!…

Дръжката на меча я халоса по тъмнокосото теме. Не смъртоносно, само колкото да я зашемети, докато довършват приятелчето й.

Секирата на Вълкодав пресрещна и отхвърли свистящия меч. По острието му имаше кръв. Кого ли бе успял да посече? Тилорн?

— Северно изчадие! — изсъска разбойникът на солвянски на Вълкодав, който не се усъмни, че го чува да говори на родния си език. — Ти прекосяваш земите ни заедно с велхите и сегваните. И ще пукнеш заедно с тях!

Вълкодав не отвърна. Дългият меч изсвистя отново, насочен към нозете му. Той с лекота избегна удара, прескачайки острието. Мечът бе великолепен. Притежателят на подобно чудо би следвало да борави с него по-подобаващо. Свестилата се Ниилит се надигна и поради липсата на друго оръжие запокити една шишарка по похитителя си. Шишарката безобидно отскочи от изопналото ризницата рамо.

Вянинът бе наясно, че си има работа с опитен воин. Опитен и жесток, но високомерен. Свикнал бързо да побеждава. Значи можеше да се пробва да го направи на балама.

Отблъсквайки поредния удар, Вълкодав закачи с крак коренището на смриката и падна на едно коляно, като насмалко не изтърва брадвата. Противникът му с едно движение развъртя тежкия меч и с пъшкане стовари сабления удар. Ниилит неистово изпищя. Разбойникът бе почти сигурен, че е разполовил противника си, но мечът със стържещ звън се плъзна по тъпата страна на брадвата. Острието й се стрелна напред и разбойникът нададе див вой: мечът и два пръста от дясната му ръка паднаха в тревата.

Стигна му умът да хукне да бяга. Криволичейки покрай елите, потъна в гъсталака. Вълкодав можеше с лекота да го догони или да проследи кървавите дири. Дори направи крачка напред, но се спря. Не вървеше да зареже уплашената хлапачка. Жива е, здрава е — и това стига.

Ниилит се овеси на врата му. Не плачеше, а цялата трепереше. Вълкодав я галеше по разчорлените черни къдрици и си мислеше, че непременно ще й намери дом, където към тези коси никога няма да се пресегне нечия граблива ръка. А ако на земята няма такъв дом, ще го построи.

Вдигна меча на разбойника от земята и пое назад, към пътя. Щом конникът бе сграбчил хлапачката, за да препусне накъдето му видят очите, значи работата е станала напечена и не може да става и дума за някаква победа. Точно така — Вълкодав чу подвикванията на другарите си от кервана. Нападението бе отблъснато.

В суматохата на преследването той се беше заблудил, че се е отдалечил само на броени крачки от пътя. Оказа се, че са поне сто. Ниилит подтичваше подире му, препъвайки се в ниските храсти. Все гледаше да се хване за колана му, но пръстите й се плъзгаха.

Ако главорезът е сторил нещо на Тилорн, мислеше си Вълкодав, ще тръгна по дирите му. И ще го изкормя.

Поспря се при падналото животно. Щом видя хора, то повдигна глава, изстена и направи опит да стане, но не успя. Задните му крака не се движеха.

За зла участ конят бе бял, без нито едно петънце. Вяните знаеха, че точно такива коне теглят по небето слънчевата колесница. Вълкодав коленичи до благородното животно, махна седлото и разкопча юздата с фин сребърен обков, преди да го освободи.

— Тичай на Небето, конче — тихо каза той, галейки меките ноздри. — Качи се по вечното Дърво на небесата, отвъд синия океан, за да тичаш из сребърните поляни. Там Майките ще изтъкат новото ти тяло, ще ти скроят ново, още по-хубаво кожухче. Пак ще се превърнеш в жребче, за да се родиш на този свят. И кажи на Стария Кон, че един зъл човек те е повел към мъките, а Сивия пес те е пуснал на свобода.

Ниилит не забеляза кога е успял да измъкне ножа. Конят потрепери за последен път и утихна…

Тя рязко се отдръпна, изхлипа и хукна към пътя. Вълкодав взе меча, седлото и юздата и тръгна подире й.

Камък му падна от сърцето, щом зърна Тилорн, който не само беше жив, но и за пръв път бе успял да седне в талигата без чужда помощ. Лицето на недъгавия бе изцапано с кръв и в опитите си да я избърше, той, разбира се, още повече я размазваше. Ниилит вече се суетеше около него и мокреше парцалчето с вода от манерката.

Вълкодав хвърли на земята плячката си, отмести ръцете на учения мъж и лично се зае бързо и внимателно да опипва главата му. Оня обгърна китките му с дългите си пръсти, на които вече имаше зародиши на нокти, и Вълкодав отбеляза, че мъдрецът показва наченки на сила.

— Вълкодаве! — със страдалчески глас промълви Тилорн. Говореше с мъка, защото устата му беше разбита. — Заслужавам жив да ме одереш! Не познавам обичаите ви и сам не знам какви ги плещи проклетият ми език. Хайде, удари ме! Наругай ме!… Само не си тръгвай!

Вълкодав си спомни как същият този човек бе разговарял с палача и се учуди. Но най-учудващото бе, че в неговото собствено гърло бе заседнала някаква буца.

— Я се разкарай… — измърмори той накрая. Остави Ниилит да направи необходимото, да спре течащата от носа на Тилорн кръв, заобиколи каруцата и се зае да сваля оръжието и дрехите от тримата убити разбойници, натръшкани до колелата.

При схватката бяха ранени няколко души от кервана, с което общо взето загубите се изчерпваха, ако не се брояха разпраните денкове. Вечерта до разпаления огън Вълкодав чистеше отнетия от разбойника меч и с половин ухо слушаше разсъжденията на Фитела, че при следващото пътуване трябва да вземат и кучета, защото отдалеч надушвали опасността.

— Сега ни беше достатъчен Вълкодав — каза Авдика и здравите му зъби блеснаха на светлината на огъня. Охранителите се разсмяха така, че Аптахар дори изръчка сина си с лакът и хвърли бърз поглед към вянина — дали пък не се е засегнал. Вълкодав не се засегна. Неговият прародител наистина беше куче, отървало прамайката на племето от злите вълци, а после, както си му е редът, се беше превърнало в снажен мъж. За какво имаше да се обижда?

За стотен път бършеше с мека кърпа острието, лежащо в скута му. Мечът бе вянски, отлична старовремска изработка. Незнайният майстор дълго беше пречиствал на огън желязото от мазния черен камък, а после грижовно го бе оставил да изстине, без да го излага на въздействието на студено въздушно течение или вода. Полека го беше ваял с чука върху наковалнята, за да го окъпе накрая със специално приготвена парлива билкова отвара, та да се надиплят върху острието кафеникаво-сребристите ивици, които образуваха фантастични повтарящи се рисунки от ръкохватката та до самия връх на острието. Вълкодав не откри върху меча никакво клеймо. Това само по себе си говореше много. Чувал бе от баща си, че великите майстори от миналите векове не са поставяли своя знак върху изработените от тях оръжия, защото са смятали, че хората и така ще ги отличат измежду останалите. С крайчеца на окото си Вълкодав долавяше завистливите погледи на охранителите. Всички виждаха, че върху тъпото на секирата му се мъдреше същинска бразда, а мечът изобщо не бе пострадал. Това бе оръжие, което се търгува срещу теглото му в злато, а купувачите не се оплакват от скъпотията.

Трябва да набави за него и подобаваща ножница…

— Ниилит ми каза — тихо рече Тилорн, — че ти си… че се е наложило да умъртвиш коня.

— Наложи се — каза Вълкодав и удари с нокът по острието. То иззвънтя — звукът бе силен и бистър.

— Нямаше ли начин да бъде излекуван? — попита Тилорн. — Ако беше счупил крак, щях да се опитам…

Вълкодав извърна глава и го погледна. Ученият мъж лежеше по корем, подпрял с юмрук брадичката си, и гъделичкаше с пръст заровилия се в брадата му Прилепчо.

— Гръбнакът му беше счупен — каза Вълкодав. — Целех се в ездача, но пострада конят.

Тилорн въздъхна.

— Да беше довършил и мен.

— Трябваше, да — измърмори Вълкодав. Постави меча върху главата си и силно притисна дръжката и острието към раменете си. Щом отпусна ръце, мечът се изопна като пружина. Няма да се счупи, дори да го пъхнеш в цепнатина на скала и да увиснеш с цялото си тяло на него. Сега бе сигурен, че рисунките не са имитация, че мечът разсича гвоздей и разрязва паднало върху острието му пухче.

Тилорн дълго събира кураж и накрая се реши.

— Моля те, не ми се сърди — виновно поде той. — Аз съм невеж човек, който тепърва има да се учи. Имай тази добрина… обясни ми все пак с какво те засегнах.

— Нарече ме човекоядец, ето с какво — каза Вълкодав.

— Как? — ужаси се Тилорн. — Аз…

Вълкодав подпря лакти на меча, който се огъна едва забележимо. Мълчанието се проточи. Как да разясни на чуждия човек, че там, горе, има една Велика Майка, Вечно Съществуваща Отвъд, която в деня на пролетното равноденствие е родила този свят заедно с Боговете, хората и деветте небеса? Как да му разкаже, че Господарката на съдбите, Богинята на закона и правдата е жена? И за това, как от другия свят е долетяла пламтящата планина, а Бащата Небе се е изпречил между нея и Майката Земя?

Впоследствие Тилорн щеше да го разпитва и лека-полека да задоволи любопитството си. Да узнае, например, че никой вянин няма да легне на земята и да притисне тяло към нея така, както го прави, когато ляга с жена, освен по време на обреда по случай първия посев. Може би само по време на война или на лов, когато няма друг изход. Но щеше още много вода да изтече дотогава, а сега Вълкодав мрачно мълчеше, отчаян, че не намира най-точните думи.

— Жените са свещени! — най-после каза той. И сложи край на разговора.

… В четата на Фитела освобождаваха от нощна стража отличилите се в боя воини. Но след като прегледаха ранените, стана ясно, че Вълкодав няма да може да се наслади на заслужения сън.

Той мълчаливо сви рамене и легна под навеса: нека да го събудят, когато му дойде редът…

— Май си убивал днес? — плахо подхвърли Тилорн.

— Така е — рече Вълкодав, недоумявайки накъде бие ученото му приятелче.

— Значи ония пак ще дойдат на третата нощ? — бе следващият въпрос.

Стори му се, че Ниилит затаи дъх в мрака, защото отново изживява оня кошмар и се страхува да чуе неговото „да“.

— Няма да дойдат — отвърна той.

— Защото е имало битка, така ли? Прави ли разлика вярата ти между нея и убийството?

— Не е там работата — измърмори Вълкодав. — През нощта ще има буря… никой не идва след буря.

— Извинявай за любопитството — продължи след кратко мълчание Тилорн. — Там, под дъба… Когато се развъртя с трепетликовия кол… Това какво беше?

— Душите им — рече Вълкодав.

— Ама на мен ми се стори, че ти се сражаваше с нещо материал… с нещо истинско…

Вълкодав дълго мисли, преди да отговори.

— Има различни души — каза най-сетне той. — Праведната е като светло облаче… Боговете я призовават и тя отлита. А на изедници като Човекоядеца или оня палач и душите им са като леш.

Пчелите, скрити в дупките на дънерите, пръхтящите и душещи въздуха коне и Прилепчо, който все гледаше да се сгуши в пазвата му, не го излъгаха. Късно през нощта, точно когато Вълкодав и Аптахар обикаляха талигите, от запад, откъм Морето на залеза, изпълзя огромен дъждовен облак. В недрата му беззвучно трептяха червеникави мълнии. После заприижда глух тътен. Събудилите се керванджии със страх и благоговение се загледаха в пламналите небеса. За да се предпази, единият от воините, млад велх, почна да изписва с длан пред гърдите си свещения знак на разполовения кръг. Ниилит се сви на кълбо и зашепна нещо, затворила очи и затулила с длани ушите си. Народът й смяташе бурята за знак, че Великата Богиня се гневи.

Когато плисна дъждът, Аптахар се мушна под една от каруците и повика при себе си Вълкодав, но оня не го последва. Вянинът се отдалечи от наредените една до друга талиги и се обърна натам, където най-често шибаха камшиците на мълниите. Вдигна глава към зейналите небеса и тихо се примоли.

— Господи мой, Повелителю на Бурята — шепнеха устните му. — Ти, който поразяваш студения Змей със златната си брадва… Мъртва е душата ми, Господи, празнота зее в гърдите ми… Защо съм тук? Защо не ме взе при себе си?…

Живите струи окъпваха белезите на обърнатото към небето лице, стичаха се по страните, по брадата и стегнатите плитки. Близките мълнии запалваха огньове в кристалното мънисто. Гръмотевичното колело се търкаляше зад облаците. За миг бръчките на разкъсаните от вятъра облаци се подредиха и образуваха сурово мъжко лице, обрамчено от черни, леко посребрени коси и огненозлатиста брада. В сините очи пламтеше небесен огън.

— ВЪРВИ — рече то гръмотевично. — ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ.

На другия ден край пътя все по-начесто започнаха да се нижат села. Дъхът на северния вятър стана осезаемо солен. Сетне гората свърши и талигите се изтърколиха на голям равен път, по който сновяха конници и пешаци. Към пладне далеч на хоризонта се показа безкрайното синьо море, а отпред се извисиха кулите на престолния Галирад.

„Върколако, върколако, с козина сива,
защо започна да страниш от хората, кажи?“

„Хората постилат меко, но да спиш не бива;
размахаш ли опашка — очакват те беди.“

„Върколако, върколако, та всички ли са зверове?
По селата има и гостоприемни къщи.“

„Може и да има, но не се намират лесно те;
а и там от страх за брадвите се хващат също.“

„Върколако, върколако, със кожухче меко!
Как изтрайваш зиме леда и студовете?“

„Не ще пропадна, докато съм със зъбите-кинжали.
А и да пропадна — никой няма да ме жали.“

„Върколако, върколако, ами ако те застигне
ловец и копието си за удар вдигне?“

„Без милост ще му прегриза гръкляна,
и нека да ликуват над трупа му враните.“

„Върколако, горски мой спасител,
прогонил в мрака подлия грабител,
защо реши да ми помогнеш — или не видя,
че и самата аз към хората принадлежа?
Върколако, за патиците дай да се погрижа!
Не са ли ти противни женските ръце?
Не си чак толкоз страшен, както виждам.
До огъня легни, наливам ти млекце.
Тук остани…“
                … а козината сива

от раменете бавничко започва да се свлича,
и ето — звярът тихо, тихо си отива…

„Сега кажи ми как да те наричам…“

4. Старият майстор

Вълкодав вървеше по улицата с увития в парче плат меч под мишница. Оръжието все така си нямаше ножница, но бива ли човек да се разхожда из града с оголен меч? Аптахар му беше препоръчал един занаятчия и Вълкодав се отправи натам, като остави своите хора в странноприемницата, но първо строго заръча на Ниилит да не си подава носа навън от вратника. Нощувките бяха предплатени за цяла седмица, Фитела удържа на думата си и се издължи до грош.

Градът не се нравеше на Вълкодав. Голяма навалица и шумотевица, а под нозете ти наместо мека горска трева — дървена настилка, обсипана с два пръста орехови черупки. Не можеш да шляпаш бос. Всичко живо, от мало до голямо — жени, мъже, дечурлига — дъвчеше орехи. Вълкодав отначало хвърляше осъдителни погледи към лакомниците, а после неочаквано омекна и реши да купи една шепа, за да поглези Ниилит.

Минувачите се обръщаха подире му, като се заблуждаваха, че погледите им остават незабелязани. Солвяните смятаха вяните за горски диваци и тайничко ги презираха донякъде, но не забравяха да внимават с тия опасни хора. Зад гърба им плещеха разни врели-некипели, но не смееха да им се подиграват открито, което все беше нещо. Вяните пък смятаха солвяните за хаймани и безсрамници, отметнали се от завещания от предците закон.

И което бе интересното: нито един солвянин не би позволил на някой сегванин, да речем, да започне да хули в негово присъствие вяните. Същото важеше за всеки вянин, който би оскубал мустаците на дръзналия да очерня солвяните. Двете племена още не бяха забравили за родството си, така че въпреки техните си взаимни разправии и сметки за уреждане, тачеха правилото: когато нашите помияри се сдавят, чуждите кучета да подвиват опашки и да мълчат.

И двата народа говореха на почти един и същи език, само че тук, в Галирад, казваха, да речем, на стълбата възходище, на петела — герчо, а на канията — калъфка. Малко особено звучеше, но за разбиране — разбираше се. По-лошо бе, че казваха „млеко“ и „бело“ и подигравателно се мръщеха на вянското „мляко“ и „бяло“. Все неща в изговора, за които Вълкодав бе готов пак да отиде на каторга.

Градът се бе разпрострял между малкия залив, приютил шумното пристанище, и каменистия хълм с извисяващия се на него прикът — съградената от дърво крепост. В прикъта обитаваше заедно с цялата си дружина владетелят-кнес Глузд. Освен кнеса в града управляваше и съвет на мъдрите старци, избрани от всички краища. На този съвет бе подчинена стражата, която поддържа реда в Галирад.

Улиците се спускаха към посърналата синева на морето, което лениво се плискаше се под жаркото неподвижно небе. В далечината се виждаха обвитите с лека мъгла гористи гърбици на островите. Най-далечните сякаш се рееха над водата, без да се докосват до собствените си отражения. Местните влъхви, доколкото бе известно на Вълкодав, тълкуваха този знак ту като добър, ту като лош, в зависимост от разположението на звездите. От морето лъхаше аромат на водорасли, риба, насмолено дърво… и на още нещо, което навява мисли за далечни страни и чужди небеса. Вълкодав обичаше морето. Но още по-мили му бяха горите на родния край.

Колкото повече приближаваше пристанището, толкова по-шарена ставаше навалицата. Веднага разпознаваше племенната принадлежност на някои от минувачите по цвета на кожата, говора и облеклото, но имаше и такива, каквито виждаше за пръв път. Тук, близо до устието на Светин, където се кръстосваха безброй удобни пътища, търговията вървеше, както се казва, откак свят светува.

Настилката на улиците в долния град беше много по-хубава от тази в покрайнините: с гладки, добре напаснати дъски. Никакви орехови черупки — тук улиците се метяха. Вълкодав невъзмутимо крачеше сред шумния водовъртеж на разноезичната пъстра навалица, но копнееше да се озове на брега на някое езеро в гората, до уютно припламващия огън. Там най-малкото няма кой да ти кресне право в ухото натраплива възхвала на стоката си…

Дюкяните, кръчмите и работилниците се бяха сбутали в плътна върволица. Като поглеждаше изложената стока, Вълкодав недоумяваше от какъв зор сегванинът го беше пратил в тоя гмеж — ясно беше като бял ден, че някой майстор от покрайнините би свършил същата работа срещу доста по-малко пари… Аптахар подробно му беше обяснил пътя, но Вълкодав недолюбваше градовете и се чувстваше леко несигурен. Предпочиташе да се върне обратно, наместо да разпитва. Само това липсваше — някой солвянин да му обяснява с подигравателна усмивчица, като на див селяндур, как да стигне до работилницата на стария Варох. Когато най-после с огромно облекчение зърна сред шаренилото на тълпата нужната табела — с червения щит и празните ножници — Вълкодав бутна вратата и влезе вътре. Навремето трудно се бе научил да не престъпва свещената граница на чуждите домове без покана. Нищо, животът го беше вразумил…

Вътре в къщата звънко се обади камбанка и домакинът — мрачен сегванин на доста години, закуцука към новодошлия. Вълкодав веднага разбра, че си има работа с вдовец. Зад гърба на майстора любопитно надничаше момченце с буден поглед. Сигурно внукът му. Или изтърсачето — свидната последна рожба от дългия съвместен живот с покойната съпруга…

— Добро утро, почитаеми — рече Вълкодав и се поклони. — Много работа ли имате?

Личеше си, че не са затрупани. Какво пък, още по-добре, поне няма да му одерат кожата.

— Бог Храмън е милостив, не се оплакваме — накратко го осветли по въпроса домакинът. — Господарят витяз сигурно желае ножница за меча си?

Вълкодав едва се стърпя да не му възрази. Не беше никакъв витяз, защото не влизаше в никоя дружина. Но се досети, че майсторът ще назове и един сополанко достоен мъж, само и само да го прикотка да купи от стоката. Опасни хора са това гражданите — веднага хващат коня за юздите, без никакви сладки раздумки! Друго си беше при Айр-Дон в „Белия кон“. Вълкодав разви меча:

— Да ти се намира подходяща ножница, за това нещо, почитаеми?

Прекрасното оръжие неволно притегли погледа, накара Вълкодав отново да огледа като омагьосан острието от върха та чак до ръкохватката… И пропусна да забележи как потрепери дългата брада на стария майстор. От унеса го изтръгнаха думите му:

— Купешка ножница за този меч е досущ като да подариш на лична хубавица износена премяна, за да се нагизди… Един витяз не би му нанесъл подобна обида. Нека по-добре да взема мярката и утре привечер ножницата ще е готова.

Вълкодав се замисли. Дълбоко в себе си бе убеден, че мечът ще го разбере за всичко и няма да му се разсърди… но… защо пък да не го поглези, добро е оръжието, сигурно ще му се отплати за добрината. Ала най го подкупи искреността на стареца, който явно беше голям майстор и не си кривеше душата, макар и с риск да изгуби може би единствения си за днес купувач.

— А колко пари искаш за ножицата? — попита Вълкодав.

— Зависи от материала, от украсата… — поде старецът, но веднага млъкна и почти го удари на молба: — Ще ти направя чудно хубава ножница. Срещу толкова пари, колкото другаде ще дадеш за купешка: половин четвърт от цената на кон в сребро.

Всеки път, колчем се озовеше в голям град, Вълкодав повтаряше грешката да влезе в първото срещнато дюкянче, без да обиколи и съседните. И като съвестен вянин нямаше очи да си тръгне с празни ръце след разговора с продавача. Дали поради същата причина от вяните рядко излизаха търговци?

— Дадено, почитаеми — рече Вълкодав и отброи предплатата. — Вземай мярката.

Кой знае защо, майсторът реши да се заеме първо с него, а не с меча.

— Как ще го носиш? Запасан или преметнат през гърба?

— Преметнат.

— Отляво или отдясно ти се пада ръкохватката?

— Отдясно.

Старецът бавно си водеше бележки с писалото върху покритата с восък дъсчица, така наречената „цера“. Междувременно Прилепчо бдително се озърташе, а когато майсторът извади шнура с възелчетата и понечи да измери рамото на Вълкодав — бясно изсъска и насмалко не ухапа натрапника по пръста. Вълкодав взе в дланта си ядосаното зверче, а дядото ненадейно се сопна на хлапака:

— Какво се помайваш? Тичай да викнеш на гости чичо Бравлин, че той съвсем ме забрави… Къде да сложа токата, господин витяз?

Вълкодав показа къде, но не му убягна, че хлапето изчезна мълком с бързината на стрела — сякаш работата не търпеше миг отлагане. Прилепчо съскаше и правеше опити да се измъкне. Дядото погледна записките си, намръщи се, пресметна нещо наум и помоли Вълкодав да се обърне с гръб към него:

— Как ще легне, извънмерно е дълъг…

Вълкодав послушно загърби куция стар човек, за да го улесни, но не остави меча на тезгяха. И тъкмо това го спаси.

… Когато вратата се отвори с трясък и вътре с крясъци „Смърт на крадеца!“ нахлуха четирима пазители на реда, Вълкодав с един скок се озова в празния ъгъл, преди умът му да роди осъзната мисъл за опасността. И само това бе причината жилавите ръце на стария майстор да сграбчат наместо гръкляна му празния въздух.

Стражите така се бяха засилили, че насмалко да подминат Вълкодав, вече подготвен за подобаващо посрещане. Стоеше в ъгъла разкрачен, с леко свити колене и меч в ръце, а покатерилият се на главата му Прилепчо войнствено размахваше крилете си.

— Е? — изръмжа Вълкодав и хищно изкриви уста, показвайки липсата на един преден зъб. — Поне ми кажете от какъв зор ще ме очистите?

Тримата юнаци насреща му се спогледаха. Вече бяха наясно, че противникът не се шегува и като нищо ще види с меча сметката на всеки, който си го изпроси. Четвъртият беше здравеняк с побелели мустаци — носеше на врата си вита гривна от бронз, а по сребърната украса на колана му личеше, че е старшият. Той отвори уста за отговор, но старецът го изпревари.

— Може да забравя лицето, но никога няма да сбъркам меча — рече той и прокара трепереща ръка по брадата си. Личеше си, че отдавна е чакал този миг. — Ти си главатарят Жадоба!… Аз нямам сили да ти отмъстя, но за щастие в този град все още е на почит правдата…

— Аз не съм Жадоба! — каза Вълкодав.

— Лъжеш — с равен глас отвърна старецът. — Малцина са виждали лицето ти, защото туряш маска, преди да се емнеш да насилваш и убиваш. Но аз знам, че това е мечът ти и че ти за нищо на света не ще го повериш на друг, та било то за миг. Дошъл си в моя дюкян, защото тук почти никой не наминава…

— Аз не съм Жадоба! — мрачно повтори Вълкодав и за кой ли път прокле наум разбойниците. Не бяха успели да го убият там, на пътя, но май се канеха да го довършат тук, с чужда помощ. Дори да се справеше и с четиримата пазители на реда, нямаше да избяга далеч.

Мъжът с побелелите мустаци най-после се обади:

— Имаш мутра на разбойник, честно казано — уведоми той Вълкодав. — Обаче може ли някой да потвърди думите ти, че не си Жадоба?

Най-после Вълкодав дочака разумна приказка от умен човек, затова не забави отговора си:

— В хана на Любочада е отседнал Фитела, сегвански търговец. Неговите хора ще ти обяснят кой съм.

— Върви в хана — нареди мъжът на един от хората си и зае мястото му, като държеше под око вянина, да не се изниже изневиделица през вратата.

— Не се бой, няма да избягам — каза Вълкодав. — Гузните да бягат!

Очакваше търговецът, твърде зает с делата си, най-много да изпрати Авдика, ако стражът, разбира се, изобщо свареше някого в хана. За най-голяма негова изненада Фитела благоволи да дойде лично, при това не сам, а с Аптахар… и с Ниилит. Хлапачката веднага се хвърли към вянина. Стражите се опитаха да я възпрат, но гъвкавата Ниилит се изплъзна като змиорка под ръчищата им и се озова до Вълкодав.

— А-ха, тука била и никаквицата му… — изсъска старецът и се изплю.

— Виж, за това ще ти оскубя брадата, старче — обеща му Вълкодав. — Нищо че е побеляла. — И изръмжа на Ниилит: — Какво ти казах — да си стоиш у дома!…

А наум съжали, че се беше стиснал за синия гердан. Виж за себе си не забрави да се погрижи, веднага се затърча да си поръчва ножница…

— Здрав бъди, почитаеми Бравлин — обърна се междувременно Фитела към старшия и Вълкодав изпърво се учуди, а после се досети, че търговецът не за пръв път се отбива тук и кажи-речи половината град сто на сто го познава. — Какво е станало с моя човек?

— Здрав бъди и ти, Фитела, заможен гостенино — отвърна Бравлин. — И ти, Аптахар. За ставането, засега нищо не е станало. Само че майсторът Варох е познал меча му и твърди, че това е Жадоба.

— Я виж ти! — възхити се Аптахар и звучно се плесна по бедрото. — Не, друже Бравлин, разбира се, хубаво би било да сгащите Жадоба, ама днес сте на грешен път.

— Така излиза — обади се и търговецът.

— Какво можете да кажете за този човек? — поинтересува се Бравлин и кимна към Вълкодав.

— Само добро — отвърна Фитела, без да се замисля.

Аптахар допълни:

— Той е вянин, наричаме го Вълкодав.

Бравлин със съжаление погледна почервенелия като цвекло Варох. После попита:

— А отдавна ли го познавате?

Аптахар започна да свива пръсти и отвърна:

— Четиринайсет дни.

Фитела кимна в знак на съгласие.

— Тъй-тъй! — живна старецът. Бравлин с въздишка разпери ръце:

— Нищо не може да се направи. Трябва да идем в прикъта, нека кнесинята отсъди.

— Кнесинята ли? — отговори с въпрос на въпроса Аптахар.

— Ами да, кнесинята Еленя. Кнесът отсъства, пътува по важни дела — кимна Бравлин. И се извърна към Вълкодав — Дай меча, момко. Ако те оневини господарката — ще си го получиш обратно.

— Не го давам! — рече Вълкодав и погледна към своите хора, пък Аптахар успя да улови погледа на старшия.

— Не те съветвам, Бравлин — спокойно каза той. — Виждал съм го как се бие… ще погубиш момчетата, а и него не ще заловиш жив. Нека по-добре аз да съм поръчител, че няма да ви избяга по пътя. Нали няма да избягаш, Вълкодаве?

— Да бягат гузните! — рече Вълкодав.

— Моят човек иска да каже — намеси се Фитела, — че докато не бъде доказано, че е престъпник, той няма защо да бяга, нито да сдаде оръжието си. С радост ще се изправи пред кнесинята, в чиято мъдрост и справедливост е убеден, но дотогава никой няма право да му отнема свободата. Така ли е, Вълкодаве?

Вълкодав кимна. А мислено за сетен път се изуми от дарбата на учените люде да кажат с няколко думи онова, което би му коствало половин ден разсъждения.

Наричат крепостта прикът, защото огражда най-закътаната част от града, пък и е съградена от най-хубавата, твърда като камък горска дървесина, която се къта само за построяването на непревземаеми дворци. Галирадският прикът беше издигнат на непристъпно скалисто възвишение и бе защитен с широк ров и стръмен вал, над който се извисяваха масивните стени от дърво. Ако някой враг си наумеше да превземе града и пробиеше пръстена на външните укрепления, защитниците на Галирад можеха да се укрият в просторния прикът, докато бързоногите вестоносци извикат на помощ подкрепления. Вълкодав отбеляза наум, че ровът е грижливо поддържан, а насипът е здраво укрепен с глина, изпечена на огън. Май не току-така бяха кръстили кнеса Глузд, сиреч Разумния. Сега щеше да си проличи дали дъщеря му се е метнала на него…

Ако предстоеше да го съди, да речем, синът на кнеса, Вълкодав не би могъл да очаква нищо добро от някакъв младеж с едва наболи мустаци, който ще повярва на одумките и ще се поблазни от честта да залови Жадоба… Кнесинята е друго нещо. Присъдата на една жена е равносилна на свещената присъда на Господарката на съдбите.

Наложи им се доста да почакат в двора, докато Бравлин най-после намери старшия на дружината, сне шапка в знак на почит и му разправи за случилото се. Якият като канара побелял болярин го изслуша и изчезна зад вратата. Вълкодав забеляза, че броят на момците при вратника веднага започна да нараства. Лошо му се пишеше, ако кнесинята отсъди, че той е Жадоба…

После слугите постлаха пред стъпалата, водещи към входа, дебел мек килим и поставиха на него дървено кресло, украсено с резба — същински трон. Вълкодав предпочиташе да го съдят, както бе прието при вяните — под дървото на истината или на брега на река, почитана за свещена. Намръщи се. Тия солвяни с тяхната Правда не му вдъхваха особено доверие.

Но в този миг излезе кнесинята Еленя и Вълкодав на мига забрави за всичко останало.

Кнесинята беше прекрасна. Дъщерите на вождовете винаги са прекрасни. Това е също толкова вярно, както и твърдението, че жените на големците винаги са разумни и справедливи, а техните мъже са най-добрите ловци и най-храбрите воини в рода. Вождовете са най-голямото богатство на народа, който чрез тях се представя пред Боговете…

Наглед Еленя и Ниилит бяха почти на едни и същи години. Кнесинята имаше руса коса, сплетена на тежка плитка, сиви очи, навяващи мисли за бистри горски извори. На главата — сребърно венче, украсено със зелени камъчета, чийто цвят бе досущ като цвета на каретата, изпъстрили полата й. Чудо на чудесата, невиждана е моминската хубост!… Ниилит бе като фиданка, а кнесинята имаше налята снага. Ниилит бе като диво и палаво коте, а кнесинята, навикнала на почит и любов, се носеше плавно като бял лебед…

— Добра среща, почитана господарке — казаха новодошлите и сториха дълбок до пояса поклон.

— Добра да е и за вас — отвърна приветливо тя и се настани на креслото. Погледът й се задържа върху лицето на Вълкодав. После кимна към снажния беловлас войн, застанал от дясната й страна, и продължи: — Боляринът Серт Милованич ми рече, че тук имало някой човек, когото друг човек смятал за Жадоба, вярно ли е?

— Истина е, почитана господарке — веднага откликна Варох. — Ей го на Жадоба! — И посочи с възлестата си старческа ръка Вълкодав. — Познах го по меча!

— Покажете ми меча — нареди кнесинята. Вълкодав мълчаливо разгърна парчето плат и се доближи до нея с меч, положен върху дланите си. Забеляза как младият хубавец — болярина, застанал отляво на креслото, плъзна длан към ножницата на кръста си. Вълкодав дори не го удостои с поглед и отстъпи назад, като остави оръжието с извезаното с чудно красиви плетеници острие на килима пред нозете на Еленя.

— Дойде при мен да поръчва ножницата — продължи старият майстор. — Смятал е, че понеже за стоката ми няма навалица, няма да се изложи на опасност! Ама аз веднага го познах!

Вълкодав се бе втренчил мрачно в меча, проблясващ на килима.

— А какво ще кажат застъпниците му? — кнесинята Еленя се извърна към Фитела. — Нека чуем думите и на нашия почитан гост.

Фитела се поклони и пристъпи напред.

— За пръв път видях този човек във Велики хан, в кръчмата на Айр-Дон, преди две седмици. Дошъл беше да го наема за мой охранител.

— Самичък ли беше? — попита кнесинята.

— Не, почитана господарке, веднага ме предупреди, че води още двама: девойката, дето я виждаш тук, и болният им приятел, който е сляп и има язви по кожата. Наех го и…

— Във Велики хан? Толкова близо до Галирад?

— Не исках да го наемам, почитана господарке, но той доказа, че ще ми е от полза.

— Като ми тегли як пердах — вметна Аптахар. — Да ме прощава господарката кнесиня.

— И още тогава ли носеше този меч? — продължи да разпитва кнесинята.

— Не, сдоби се с меча след два дни, когато ни нападнаха хората на Жадоба.

— Ами да!… — вклини се разгорещено старият Варох. — Нали той им е бил съгледвачът!…

— Не — отсече Фитела. — Напротив, той ни предупреди за нападението.

— Как? — попита кнесинята.

— Има си питомен прилеп — ей го там, същия, дето седи сега на рамото му. Мишката обаче нещо почнало да не я свърта и Вълкодав ни рече, че сигурно в гората ни причакват лоши хора. Наредих на всички да турят ризниците и само затова разбойниците не ни избиха като зайци… Вълкодав натръшка трима в ръкопашен бой и още един — с изстрел от лъка.

— Вълкодав ли? — попита кнесинята.

— Да, той, ние така му викаме… И се сдоби с меча след оня бой, почитана господарке.

Междувременно се насъбраха любопитни зяпачи: витязи от дружината, градски стражи, обикновени граждани и търгаши, дошли в прикъта по търговските си дела.

— Някой да е видял как точно се е сдобил с меча? — попита кнесинята.

— Срещнал се с аверите си и те са му го дали — рече Варох.

— Аз не съм видял — каза Фитела и разпери ръце.

— И аз — рече Аптахар и се почеса по брадата.

— Аз видях как стана всичко!… — внезапно се намеси Ниилит и смело пристъпи напред. — Дано благодатен дъжд ороси пътя пред нозете ти, венценосна шадат…

— Отдавна ли си с него, девойко? — попита я кнесинята. — Твоето мънисто ли блести в косите му?

— Не, венценосна шадат — отвърна Ниилит. — Срещнах го преди месец… той ме спаси от един насилник и оттогава бди над мен като брат! Там, на пътя, един от разбойниците ме метна на седлото в опит да ме отвлече… Господарят Вълкодав настигна разбойника… и посече ръката му, така че оня изпусна меча си и избяга. Заклевам се, че казвам истината, почитана господарке! Ако лъжа, дано… дано никога не ми се родят деца!

— Ей, момко! — рече Аптахар. — Ти май си ограбил баш самия Жадоба!

— Как е бил ранен разбойникът? — намеси се в разговора боляринът, който стоеше вдясно от креслото. Вълкодав мълчаливо сви в шепата си два пръста на десницата си — палеца и показалеца — и показа на питащия юмрука си.

— Пък аз казвам, че всичко е лъжа!… — затропа с крака старият Варох. — Заповядай да донесат железата, господарке!… Да си премерим с него силите пред Боговете, както повелява вашата Правда!

— Защо не — каза боляринът, който стоеше отляво. — Нека си премерят силите, сестро. Веднага ще разберем кой е крив, че и ще ни дойде добре за разтуха.

Сестра значи, рече си Вълкодав.

— Почакай, старче — изненадващо се надигна от креслото кнесинята. — Кажете ми, мъдри боляри, сподвижници на моя баща! И вие, разсъдливи граждани! Бил ли е пленяван Жадоба, носил ли е окови?

— Не, господарке — каза боляринът, който стоеше отдясно, а оня от лявата й страна кимна в знак на съгласие.

Господарката Еленя внимателно погледна Вълкодав, който така и не разбра дали погледът й е насочен към неговото мънисто, към шията му или към Прилепчо… Смутено понечи да оправи ризата на врата си и в този миг кнесинята се обърна към него:

— Ела тук, Вълкодаве. Запретни ръкави и ми покажи китките си.

Той се доближи и развърза връзките на ръкавите си. После оголи ръце и ги изпъна напред. Ръцете му бяха кокалести, с плетеници от изпъкнали тъмни жили, покрити с мазоли, белези и петна. Малко над китките се мъдреха две широки ивици — белезите от прангите. Вълкодав най-после схвана какво има предвид мъдрата девойка. Той носеше същата следа и на врата си. От нашийника.

— Този човек не е Жадоба! — високо изрече присъдата си кнесинята Еленя и дори Варох бе принуден да си замълчи. — Ти, майсторе — обърна се тя към Варох, — нямаш причина да се караш с него. Чуй ме: направи му ножница, както сте се договорили, при това на същата цена. А ти, Вълкодаве, си в правото си да поискаш да ти бъде възмездена обидата с четвърт цена на един кон в сребро…

Вълкодав сви рамене. Едничкото му желание беше час по-скоро да се махне оттук и да умие лицето и ръцете си. Права беше майка му, като не допускаше веднага баща му общата трапеза след връщането му от пазарището, където бе продал ябълките и меда, и му поднасяше храната в отделна съдина. Какво друго, освен осквернение можеше да се случи в града, където престъпилият прага гостенин бива обвинен без причина и предаден на стражите?!…

— … Моля те, благородни храбрецо, да простиш на майстор Варох — продължи кнесинята. — Вярно, пренебрегнал е светостта на гостолюбивия подслон… но ако ти знаеше мъката му, непременно би му простил…

Вълкодав кимна в знак на съгласие, макар че според него за прошка не можеше и дума да става. А кнесинята допълни:

— Не смея да го съдя, защото не съм изпитала същото. Тъй че аз ще те обезщетя! Нека нашите братя, храбрите вяни, знаят, че и в Галирад има Правда.

Боляринът й подаде шепа сребърни монети. Кнесинята се наведе и вдигна меча.

— Знам, че тепърва ще чувам за този меч — рече тя и върна на Вълкодав оръжието. — Сигурна съм, че сега е в ръцете на достоен човек.

Бравлин ги изпрати до портите.

— Ако решиш да припечелиш нещо, докато твоят търговец не потегли обратно есента — ела ме потърси… ще ми е драго — рече той на изпроводяк на Вълкодав.

Вълкодав благодари, както си му е редът. Ала наум си каза, че по-скоро би се обесил.

— И ние с Авдика винаги се наемаме — каза му Аптахар. — Сега накъде — към дома ли? Дали да не пийнем нещичко в кръчмата, а? След всичките тия ядове…

Вълкодав погледна слънцето, което бавно клонеше на залез зад далечните планини.

— Не, трябва да ида и до пазара… хайде, Ниилит.

— Ножницата ще е готова утре — измърмори Варох, като избягваше да го гледа в очите. — Ела вечерта.

— Ще се оправя и без твоята ножница — каза Вълкодав.

— Пък аз — без грошовете ти!… — не му остана длъжен старецът.

С трепереща ръка сегванинът изрови от торбата си предплатата и я запокити на земята пред Вълкодав, който мълчаливо му обърна гръб и си тръгна заедно с Ниилит, хванала го плахо за лакътя. Внукът на стария майстор понечи да събере търколилите се на всички посоки сребърници и моментално бе халосан от дядовата си патерица по гърба, но Вълкодав вече беше далеч и случката му убягна.

Пазарният площад се бе ширнал до самия бряг. Всяка сутрин към дъбовите галирадски кейове прииждаха рибарските лодки, пълни с шаващо люспесто сребро, търговията кипеше от зори до мрак, а пролет и лято, по време на светлите нощи, без нито час прекъсване. Нещо, което Вълкодав не проумяваше. Древният закон не признаваше сделките, сключени след залез-слънце, без надзора на справедливото Око на Боговете. Никой вянин не би купил или продал каквото и да било нощем, докато солвяните… Нищо чудно този народ за наказание да престанеше да дарява света с такива жени като кнесинята Еленя…

— Какво искаш да купиш, господарю? — събра кураж и се обади Ниилит. Вълкодав пак се почуди защо тя толкова се притеснява от него… Сигурно съм лош човек, рече си той. От добрите хора не се боят нито малките котета, нито момите…

— Искам да купя гердан — измърмори той. — На една синеока, тъмнокоса сакаремска хубавица. Какво ще й отива най-много според теб?

Закова се намясто от смайване, когато Ниилит насмалко не зарони сълзи.

— Господарю… не ме обиждай, моля ти се…

Вълкодав забеляза с крайчеца на окото си, че хората започват да се извръщат към тях. Нека се извръщат. Той хвана Ниилит за раменете и лекичко я разтърси:

— Какво има?

Тя закри лицето си с длани.

— Ама аз само казах истината за теб, господарю…

Вълкодав безпомощно я пусна и едва се сдържа да не плюе на дървената улична настилка. Значи, тя е решила, че той смята да й се отблагодарява за честността пред съдниците му. Отдавна не се беше чувствал такъв глупак. И нямаше на кого да се сърди — сам си бе крив за всичко. Няма що, хубаво временце бе избрал да прави подаръци.

За кой ли път съжали, че Господарката на Съдбите, дето дава всеки смъртен отредения за него дял, не го е дарила с умението да приказва красиво. Той накара Ниилит да открие лицето си и каза:

— От самото начало исках да ти купя гердан. Хубаво е всяка мома да го има. Как да покажеш на бъдещия си годеник, че го харесваш, като няма какво да му подариш… а днес насмалко да ме съсекат стражите… при тоя, как му беше името… та затова реших: щото знае ли се, току-виж до утре пак съм се забъркал в поредната каша…

Недодялаността на собствените му приказки направо го отчая, но Ниилит го гледаше право в очите и навярно прочете там всичко, което той напразно се опитваше да изрази с думи. Тя отново заподсмърча, но вече поради съвсем друга причина.

— Прости ми, господарю…

Вълкодав я придърпа към себе си и с голямо облекчение прокара длан по нежните й страни, за да избърше сълзите й.

— Стига, сестрице… Да вървим да избираме гердана, а?

— Да вървим — прошепна Ниилит и го хвана за ръката, като за пръв път забрави да го нарече господар.

Имаше безчет дюкяни и лавки за какви ли не накити. Утрепваш цял ден, решиш ли да ги обиколиш всичките. По вратите на някои от тях се мъдреха изрисувани, че и резбовани змии.

— Знаеш ли защо е така? — попита Вълкодав. Ниилит поклати глава и той й обясни: — Това е знак за крадците, че нощем дюкянът се охранява от отровни змии пепелянки, така че всеки да си прави сметката…

Ниилит се засмя, а Вълкодав усети, че за пръв път разговаря с нея с лекота и спокойствие. Съвсем като Тилорн.

— Да идем там, където няма змии пепелянки — предложи Ниилит.

— Не обичаш ли змиите?

В сините очи на Ниилит блесна лукаво пламъче.

— Където не ползват змии, сигурно държат по-ниски цени…

Момичето беше наясно, че парите ще стигнат на Вълкодав колкото за евтини стъклени гиздила.

— Някой ден ще ти купя истински, от сапфири — рече Вълкодав.

Тя, кой знае защо, застана нащрек. После попита:

— Ти харесваш сапфири, така ли?

Вълкодав сви рамене и честно отвърна:

— Понеже така и не ги видях на онова място, дето ме държаха вързан с верига.

* * *

В края на краищата, те си харесаха уличната сергия на един млад солвянин, който неясно защо се беше предрешил като кореняк арантянин.

— Здрав бъди, почитаеми — поздрави го Вълкодав.

— Благословена да е пътният прахоляк, довел те тук, славен боецо — отвърна церемониално продавачът, старателно подражавайки на говора и маниерите на чедата на Арантиада. Вълкодав го досмеша. Какво пък, рече си той, някои хорица по-чевръсто развързват кесията, ако си мислят, че купуват чуждоземска стока. Нали не всички забелязваха като него, от пръв поглед, че баснословните камъчета водят произхода си от стъкларската занаятчийница зад ъгъла.

— С какво би желал да зарадваш хубавицата, доблестни боецо? — осведоми се търговецът. — Това тук е несравнима огърлица от мономатански черни елмази. Ето ти и чисти изумруди от тайните рудници на Вечната степ. Бих ти разкрил лъкатушните и наистина странни пътища, по които всяко камъче е стигнало до мен, ала се боя, че разказът ми ще те задържи тук до заранта…

Междувременно Прилепчо слезе от рамото на своя господар и понечи да захапе мънистото с наситено вишнев цвят, защото го бе сметнал за твърде апетитно. Насмалко не счупи зъб и плюейки оскърбено, бързо се покатери по ръката на Вълкодав, за да се настани на обичайното си място, по-далеч от изкушението.

— Сапфирите — каза Вълкодав. — Ей тия, дето, ако съм те разбрал правилно, са от истинските, халисунските?

— О, да! — с благоговение долепи длани към гърдите си търговецът и едва не забрави за правилния акцент, зарадван от лековерието на баламурника горянин. — Щастливите жители на Халисун ги намират на дъното на дълбоките езера… Някои ги смятат за сълзи на двойки райски птици, безутешно оплакващи раздялата си. Ти несъмнено знаеш, че цветът на камъка зависи от дълбочината, на която е роден. По-светлите лежат досами повърхността, почти са невидими във водата. Затова струват евтино. За сметка на това, тъмните и най-прекрасните са извадени от самите дълбини и почти всеки камък е платен с кръвта на гмуркача, защото в мрака на подводните пещери се въдят твари със страшни нокти…

Вълкодав търпеливо слушаше брътвежите на лъжеарантянина, като поглеждаше изпод вежди Ниилит. Видя как тя се наведе над нишката с дребни сини мъниста — малко по-тъмни от очите й. Хлапачката имаше безпогрешен усет за хубавото. Ниилит дори понечи да вземе наниза от сергията, но последните думи на продавача я втрещиха. Тя уплашено погледна Вълкодав: нима той наистина си е наумил да й купува истински скъпоценни камъни?…

— Дали да не потърсим гердан със стъклени мъниста?… — шепнешком се примоли тя.

Вълкодав сложи ръка на рамото й и каза, посочвайки сергията:

— Избирай каквото ти душа иска.

Уплахата в очите на Ниилит премина в неподправен ужас. Тя мълчаливо посочи най-евтината купчинка воднистосини, почти безцветни мъниста с неправилна форма. Те дори не бяха направени на гердан.

— Тая няма да я бъде — рече Вълкодав и се извърна към търговеца. — Ей онези там, сините, по колко ги даваш?

Лъжеарантянът простря ръце към небето.

— О, горкият аз!… Неизбежната потреба да отпътувам по спешност ме принуждава да разпродавам на безценица наистина чудни съкровища… Три четвърти кон в сребро. Продавам на загуба…

Когато чу изречената непосилна цена, Ниилит ахна и понечи да се изплъзне под ръката на Вълкодав, но, разбира се, безуспешно. А пък той полека остави на сергията меча си, като го стори така, че острието да се оголи наполовина, и се залови да развързва кесията си, без да бърза особено.

— Ние, вяните, предпочитаме да купуваме от достойни люде — със задоволство рече той. — Ако аз бях владетелят тука, бих заповядал да отсичат ръката на всеки, дръзнал да търгува със стока-менте. Лично аз точно така постъпих с един търгаш, дето ми продаде ужким златна гривна с измислени рубини. След половин година научих, че съм изръсил тримесечна надница за евтин бакър и мизерни стъкълца. Дълго търсих негодника, обаче когато го открих…

Търговецът се замята като риба на сухо. Вълкодав таеше големи надежди, че отраканият мошеник ще намери единствено правилния изход от положението — и не остана излъган. Търговецът грабна гердана, легнал на сърце на Ниилит, и се вторачи в него така, сякаш за сефте вижда накита.

— О, горкият аз! — отново възкликна той, ала този път без ни най-малко да си криви душата, за най-голямо удоволствие на Вълкодав. — Тази огърлица я имам едва от вчера и съм пропуснал да забележа, че едното камъче е леко одраскано, ето тук, на ръбчето. Излиза, че за тези най-истински, изумителни камъни…

— … Ще е предостатъчен сребърник и половина — назова Вълкодав точната цена. И се усмихна.

— Ах, доблестен боецо — с въздишка промълви лъжеарантянинът и подаде на Вълкодав гердана. — Боговете виждат, че съм на голяма загуба…

Вълкодав плати и закопча миниатюрната халка на шията на Ниилит. Погледна я право в засмените, сияещи очи и ръката му сама се протегна да погали копринените коси, сплетени на дебела, стегната плитка.

— Да вървим — рече той и взе меча от сергията. — Нашият мъдрец сигурно вече място не си намира от притеснение.

Накрая свиха и към пристаните: Ниилит беше морско чедо и я теглеше натам, да погледа корабите. На ръката й бе увиснал Прилепчо. Дългоушкото се беше хванал с лапичка за единия й пръст и си помагаше с криле да се задържи, докато се тъпчеше с маринованата ябълка, харизана му от една жалостива търговка.

След кратък размисъл Вълкодав купи на Ниилит сладка кифличка.

— А ти няма ли да си отчупиш? — тутакси попита тя. Вълкодав отвърна с усмивка:

— Не съм по сладкишите.

Ниилит обаче настоя и накрая той се предаде и си щипна едно парченце, колкото да не е без хич. Кифличката много му се услади.

А наоколо продаваха какво ли не! Ланшни круши и ябълки, така грижовно кътани в зимника, че бяха запазили и вкуса, и вида си. Ранни зеленчуци, сочни и налети, благодарение на това, че бяха отгледани в слънчеви, затулени от вятъра кътчета. Деветдесет и девет вида рибоци и рибки, приготвени по също толкова рецепти. Гъби, нанизани на конец или мариновани в бъчви, затиснати с тежки камъни. Пушени патици и живи гъски и гъсоци в клетки, изплетени от ивови пръти. Пирожки, ухаещи така, че дори без да ги опиташ, свят ти се завива…

Вълкодав копнееше да купи от всичко наведнъж и да спретне голяма гощавка, за да поглези Тилорн и Ниилит, пък и себе си… Но все пак отдръпна ръката си, вече посягаща към кесията. Рано беше за глезотии. Редно е още утре да отиде на улицата на ковачите и да поразпита дали някой няма нужда от калфа, научен да борави с чука…

Солвянските и сегванските ладии стояха върху пясъка, изтеглени по дъбови пръти зад линията на прибоя. За тежките кораби, пристигащи от Арантиада, бе уредена истинска пристан от побити в дъното колове, покрити със здрава дървена настилка. Благодарните мореплаватели дори бяха издигнали на пазарния площад бронзова статуя на своя бог. Грамаден чорлав гол мъжага, забил пети в морената от гранит, възнамеряващ гневно да запокити с яка десница високо вдигнатия харпун. При разправии между солвянските и арантянските търгаши понякога се стигаше дотам, че Бакъреният бог осъмваше с надянат на главата чувал. Или с излъскани до весел слънчев блясък деликатни части от тялото.

Днес до статуята на Бакърения бог се неуморно потропваха с брадви дърводелци, съграждащи насред пазара дъсчено възвишение.

Ниилит се любуваше на корабите с платна, като уверено изреждаше откъде произхожда всеки плавателен съд.

Два или три от красивите големи платноходи вече бяха акостирали и в нейната родина и сега им се радваше като на стари познайници.

Вълкодав насочи вниманието си към оня, който бе доплавал наскоро. Екипажът беше зает да прибира платната, край борда се суетяха хамали, а по стълбата слизаха неколцина мъже с дългополи одежди, ушити от две половини: отдясно сивата тъкан преливаше в червено, а отляво — в зелено. Дрехите на онези, които предвождаха върволицата, бяха по-ярки на цвят от одеждите на сподирящите ги.

— Сигурно идват от остров Толми — каза Ниилит. — Там живеят жреците на Боговете Близнаци.

… Навремето, когато Вълкодав беше още съвсем малък, в тяхното село дойде висок белобрад старец, нарекъл себе си Ученик на Близнаците, и помоли за позволение да се засели наблизо.

„Старите хора не бива да живеят сами — каза големката. — Как стана така, че си решил да заживееш като сирак?“

Пришълецът обясни, че така повелявала вярата му. Канеше се да построи в гората къщичка от клони или да прокопае над брега на Светин малка пещера. Но още на заранта го налегна кашлица и се принуди да остане в големия дом, под грижите на бабите и дечурлигата. А когато оздравя, дойде зимата и не пуснаха жреца да си върви. Бива ли в най-големите студове и виелици да изпроводиш госта си, за да го обречеш на сигурна смърт…

Вълкодав добре помнеше сбръчканите ръце, добрите очи и дългата пищна брада на стареца. Колкото бяха косъмчетата в тази брада, толкова бяха и разказите за Близнаците, скътани в паметта му. Сивите песове го слушаха с любопитство, докато запълваха с къщна шетня часовете на зимния здрач. А понякога жрецът на свой ред ги молеше да му разказват за вярата си. Веднъж помоли хлапетиите да му измайсторят кокалено писало и да обелят гладка кора за писане от брезовите дърва за огрев.

„Защо са ти тези неща?“ — попитаха го те.

„За да запиша сказанията ви“ — отвърна старецът. Къдели се бяха дянали онези листове, покрити с чуждоземни писмена? В нощта на разгрома старият мъдрец призоваваше към милосърдие, чертаеше във въздуха свещения знак и се опитваше да затули с тялото си ранените и децата. Докато някой от копоите на Човекоядеца не отсече главата му…

Вълкодав се отказа от мисълта, да разкаже тази история на Ниилит.

… Сладката кифличка все пак му приседна. А вече би трябвало да си научи урока, че след всяко погалване по настръхналата козина, кучето може да отнесе ритник. При това много здрав и болезнен.

Вълкодав бе обзет от направо осъдително благоразположение, което му попречи да разбере веднага точно с какво са заети момчетиите, които с увлечение хвърляха камъни в морето.

И чак когато от водата долетя тънкото жално скимтене, Вълкодав зажумя срещу светлината и на мига застана нащрек. Залязващото слънце заслепяваше очите му, но той все пак видя, че на десетина стъпки от кея, обсипвано с град от камъни, отчаяно се бори с водата клепоухо кутре.

По-нататък събитията протекоха по-бързо, отколкото времето за разказване. Вълкодав бутна в ръцете на Ниилит увития в парцал меч и без дума да продума, се хвърли напред. Прилепчо се задави с ябълката, изпусна я, разпери криле и се опита да излети от ръката на момичето, но за кой ли път разкъсаната ципа на крилото му попречи да осъществи намерението си. Мишлето се пльосна на дървената настилка и с пронизващи крясъци запроклина пустата си недъгавост.

Междувременно над пристана се извиси кански рев. Вълкодав беше разхвърлял малолетните палачи без пощада, а ръката му беше много тежка. След като натръшка момчетиите, той бързо погледна надолу. Вълните лениво се поклащаха между хлъзгавите подпори. Там, където току-що бе ритало с лапички горкото мъниче, бавно се разширяваха кръгове.

Без да се замисля, Вълкодав скочи в ледената вода.

Косите лъчи се отразяваха от повърхността, почти без да стигат до дълбокото, но той бе пресметнал точно мястото. Изпънатите му ръце почти веднага напипаха още мърдащото телце. Вълкодав се оттласна с крака от каменистото дъно и изплува от водата, след което хвана нагълталото се с вода кутре за задните лапички и силно го раздруса. Кученцето с кашляне и скимтене се върна при живите песове. Вълкодав се върна с плуване на пристана. Извади късмет — водата бе придошла заради прилива и краят на настилката не беше недостижим. С едно изтласкване успя да се хване със свободната ръка за дъските, набра се на мускули и се покачи на пристана.

— Я си ми дай псето!

Насреща му вече се задаваше широкоплещестият баща на единия от злосторниците. Синчето страхливо се криеше зад гърба на ядосания родител. Лявото око на хлапака все повече се затваряше поради отока, обаче дясното зяпаше Вълкодав с неприкрито злорадство. Строгият татко явно не жалеше ударите с камшик за наследника си. Обаче имаше як гръб, зад който се изпаряваше страхът от всичко. И от всекиго.

От събралата се тълпа се отделиха двама пазители на реда и се спряха на две крачки, за да видят каквото има да става.

Вълкодав подаде кученцето на Ниилит и се зае да изстисква долнището на ризата си.

— Много на воля се шириш нещо, вянино! — изръмжа мъжът с почервеняло от гняв лице и дръпна Вълкодав за рамото, за да го извърне към себе си. — Тук да не ти е гората!… На когото е псето, той ще му бере грижата! Дай ми го, чуваш ли!

Вълкодав го изгледа мълчаливо и доста продължително. После се усмихна. Познаваше си добре усмивката. Караше някои хорица да се замислят дали си заслужава да продължат разговора.

— Сина си — рече той на наперения солвянин — си го възпитал така, че да е способен да измъчва по-слабите. Затова да не се сърди, когато го насметат: каквото повикало, такова се обадило.

Мократа дреха бе прилепнала плътно към тялото му. Не му се наложи да размърдва рамо, за да отръска чуждата длан, защото мъжът сам я махна. Подви опашка като зло дворно куче, свикнало да лае по всеки, но ненадейно отвързало се от веригата и хукнало на улицата, за да налети за зла чест на един мълчалив вълкодав. Да, точно така. Струваше ли си човек да си навлича белята заради едно нищо и никакво кутре и да се забърква с някакъв див вянин, целият в белези и с ръчища, които сигурно чупеха и конски подкови… Все пак в следващия миг уязвената гордост надделя над страха.

— Кой си ти, че да превъзпитаваш сина ми!

— Като гледам, наистина, друг освен тебе не го е възпитавал — рече Вълкодав. — Същински бащичко е. А ти, какво, да не смяташ да ме извикаш на двубой?

И погледна към Ниилит, притиснала към гърдите си раненото кученце. Между другото, тя беше вдигнала от земята и меча, него го стискаше под мишница.

Солвянинът не пожела да извика на двубой Вълкодав. Загърби го и се пръждоса, като се мъчеше да запази поне малко достойнството си пред смаяния поглед на синчето, осъзнало, че от известно време насам е изложено на опасността безнаказано да го превъзпитават разни хаймани в присъствието на собствения му родител.

Личеше си, че с всяка крачка обидата шепне все по-високо в ухо на солвянина, за да заглуши изцяло гласа на предпазливостта. Когато се отдалечи на около десет крачки, той се извърна.

— На такива като тебе в Скъпоценните планини им е мяс…

Впоследствие зяпачите твърдяха, че вянинът бил преодолял делящото ги разстояние като звяр, с един скок.

— А-ах!… — изумено издиша червендалестият и прелетя четири-пет стъпки назад, за да се стовари по гръб във водата. Стражите хукнаха към Вълкодав, но когато се доближиха, спряха — той не се и опитваше да избяга, а стоеше спокойно, отпуснал ръце. Солвянинът плюеше на поразия и правеше опити да се вкопчи в хлъзгавите подпори на пристана. Като редовен участник в юмручни боеве, все дотолкова разбираше от ръкопашни схватки, че да е наясно — редно е да благодари на всички Богове наведнъж.

— Защо наемете добрия човек? — попита старшият от стражите Вълкодав. — Какво толкова ти рече?

— Този добър човек рече, че такива като мене трябва да ги пращат в Скъпоценните планини.

Стражът се обърна към тълпата:

— Хора, вярно ли е?

— Вярно е — отзоваха се неколцина наведнъж, най-вероятно отнесли навремето як бой от червендалестия. На Вълкодав му се стори, че стражът въздъхна облекчено. Личеше си, че няма желание да си създава излишни грижи.

— Върви си по живо по здраво, момко — каза той, преценил, че един як удар с юмрук заради пожелание, свързано със Скъпоценните планини, наистина не е голямо нарушение на реда.

Ниилит вдигна ябълката от земята, подаде я на Прилепчо, после му поднесе разтворената си длан, ала той не пожела да приеме поканата й: само това липсваше, да зареже Вълкодав и онзи без него пак да ги надроби едни… Мокрото патиланче скимтеше и трепереше в ръцете на Ниилит. Вълкодав взе от девойката меча си и без да се отклоняват повече от пътя си, те се отправиха към гостилницата на Любочада.

Ухилени, приятелите на червендалестия го издърпаха от водата. И той, без много да му мисли, изкара яда си на синчето с един звучен плесник по здравата буза.

Вълкодав знаеше, че случката си беше направо срамота. Достатъчно беше да сръга в ребрата недоносчетата, а не да им посяга. Ама не беше успял да се овладее — както си е редно за един зрял мъж.

Обаче тия, за които, въпреки невръстната възраст, плачът на едно ранено кученце нищо не означава, тия, дето са способни весело да го замерват с камъни…

* * *

Деца. Гладни, въшлясали дрипльовци пълзят на четири крака по заледения планински път. Изподраните им ръце пресяват всяко парченце рудоносна скала, паднала от количките и кошниците на другите, възрастните роби. Да не би да останало мъничко късче скъпоценен камък или полепнала прашинка злато?…

И други деца. Тези са съвсем различни. Сити, поруменели от студа. Потропват с кожени ботушки и носят дълги камшици. И те също са роби като въшльовците. Всеки невръстен надзирател знае, че ако се провини, като нищо може да се озове при тях и те още на първата нощ почти със сигурност ще издерат очите на новия. Всеки от полуголите знае, че при голямо желание може да се сдобие с кожени ботушки и с бич. Стига, разбира се, да им позволят онези, които вече са се уредили…

Малцина решават да се домогват до свободата: някои бързо затъпяват, започват с безразличието на животни да възприемат нещата от живота, други се крепят, благодарение на страха или на безсилието, гордостта, злобата…

През онази есен, точно преди снегът да затрупа проходите, търговецът на роби докара в рудника две вянски момчета, които бяха връстници и докато пътуваха, заедно направиха опит за бягство. Едното от тези момчета стана надзирател и се сдоби с прякора Вълка. Другото след седем години нарекоха Вълкодав…

Едва стъпил на най-долното стъпало на стълбите, Вълкодав замря и наостри уши. В стаята ставаше нещо. През процепа на вратата проникваха отблясъците на запалена борина. Виждаше се как се движи нечия несигурна сянка. Острият му слух долови някакви тежки въздишки…

Наоколо, насядали край масивните дървени маси, здраво си хапваха и пийваха някои от гостите, отседнали в гостилницата, както и обикновени посетители. Там бяха и тримата охранители на Фитела. Вълкодав знаеше, че това не означава почти нищо. И сред най-оживената и весела тълпа беше възможно безнаказано да отвлечеш или да убиеш човек, стига да си достатъчно умел. И никой няма дори да забележи станалото…

Вълкодава дръпна Ниилит за ръката и с жест й заповяда да остане долу, а той тръгна по стъпалата — достатъчно бързо, но съвсем безшумно. Дори не докосна увития в парцал меч, но когато отвори широко вратата, ръката му лежеше върху дръжката на бойния нож.

И пръстите, готови да измъкнат оръжието, веднага се разтвориха, а заелият войнствена стойка на рамото му Прилепчо разочаровано се отръска и заоблизва болното си крило.

Насред стаята, с лице съм вратата, стоеше разкошен среброкос мъдрец. Пепелявите му къдрици, които изглеждаха побелели на оскъдната светлина на борината, се спускаха по гърба и раменете, а връз гърдите се стелеше пухкавата брада. Бялата ленена риза стигаше до петите му. Теменуженосините очи уплашено гледаха Вълкодав…

— Станал си, значи — измърмори Вълкодав и скри ножа.

— Та това си бил ти, друже мой!… — ахна Тилорн и направи крачка към него, с протегнати за поздрав ръце. — Друже мили!… Разбираш ли, днес окончателно прогледнах…

И Вълкодав със закъснение схвана, че макар да живеят от цял месец заедно, сакатият го е познавал само по гласа. И, разбира се, се е уплашил до смърт при вида на появилия се на прага страховит непознат. Толкова се е втрещил от гледката, че не е разпознал дори кацналия на рамото му Прилепчо.

— Друже мили — повтори Тилорн и се люшна към Вълкодав, за да го прегърне. — Как се притеснявах за теб…

— И за девойката — измърмори Вълкодав. Тилорн вдигна очи и в тях трепна издайнически блясък, после се усмихна.

— Да. И за девойката… Ама ти си вир-вода! Как се подреди така?

Той тихо ахна, когато зад гърба на Вълкодав внезапно се появи Ниилит и му подаде едва шаващото кутре. Две глави, пепеляворуса и чернокоса, се наведоха над клетото мъниче.

Вълкодав остави меча на полицата над пейката и слезе долу. Кухнята, където се варяха, пържеха и задушаваха ястията за гостите, беше като ненаситна паст, която гълта дърва, поради което малобройната прислуга изнемогваше. Затова всички тия отрудени хорица само се радваха на прищявката на отседналия гостенин, колчем той решаваше да се пораздвижи, а съпругата на господаря Любочада лично възнаграждаваше доброволеца за помощта, поднасяйки му пълна догоре паница. Щедрост, която, то се знае, никак не беше излишна…

Вълкодав с отмерено движение вдигаше над главата си за пореден път тежката брадва и си мислеше за дома, който нямаше. Едва след убийството на Човекоядеца бе започнал да си представя, че и той би могъл да има свой дом. Толкова ясно го виждаше. Цъфнали ябълкови дървета, протягащи розови клони към напечения покрив. Пухкаво сиво куче, което спи пред прага, огрян от лъчите на предвечерното слънце. Пътечка между малинака, отъпкана от босите нозе на децата. И жена, която излиза от къщата и стои пред прага. Тази жена е прекрасна, защото е обичана. Тя бърше с бродирана кърпа мокрите си ръце и вика на вечеря мъжа, който цепи дърва…

Вълкодав въздъхна. Преди известно време бе започнало да му се привижда, че жената ще е синеока, с гарвановочерна коса, но той вече виждаше, че много е бъркал. Ниилит ще излезе от съвсем друга къща и ще извика да седне на трапезата съвсем друг мъж. Който по-скоро ще остави настрана гъше перо и мастилница, а не брадва…

Ниилит на няколко пъти притича през двора, сновейки между перачницата и къщата. Сигурно пере изцапаните с кръвта на кученцето парцали. Няма да го бъде, помисли си Вълкодав, стоварвайки шумно брадвата върху поредния възлест, чепат пън от купчината, насъбрала се поради нехайството на слугите, които сигурно не един ден ги бяха оставяли настрана. Само не ми говорете за безгрешни малки рожбички, дето са станали на единайсет години и не разбират, че удареното боли. На чужд гръб и сто тояги са малко, обаче когато дряновицата заиграе по твоя собствен, тутакси ти просветва. Може пък да им дойде умът в главата като пораснат и се налудуват. Виждали сме и други като тях. Дори се е случвало да извием на тоя-оня пилешкия врат…

Смолистите цепеници, преполовени на дръвника, се удряха с кух звънтеж в дървената ограда. Изтезаваният в подземието от дебеловратия палач Тилорн поне е знаел защо търпи всичките тия мъки. Ами това кутре, измъчвано за разтуха от жестоките невръстни боклуци? Какво ще каже то на Стария пес, когато над него зашуми короната на вечното Дърво?…

Вълкодав се изкачваше нагоре по стълбите с издърпани върху дланите ръкави, за да не пари дланите му тумбестата паница, пълна догоре със задушен грах със свинско. Не би се учудил, ако чуеше долитащо зад вратата сърцераздирателното хлипане на Ниилит… Но когато от стаята долетя жизнерадостен лай и задружен смях, той едва не изпусна паницата. Като напук врата се отваряше навън. Парейки се, Вълкодав притисна паницата към гърдите си и я отвори със свободната ръка.

Ниилит и Тилорн седяха един до друг на дървения миндер, а на пода пред тях си играеха Прилепчо и кученцето. Малкият глупчо приклякаше с предните лапички и весело скачаше напред, опитвайки се да хване Прилепчо. В отговор опитният боец съскаше и го удряше със здравото си крило, отскачайки настрана.

Върху меката козина на кутрето не само нямаше рани, ами не личеше и петънце от кръв.

— Знаеш ли защо са искали да го удавят? — попита Тилорн. — Коремчето му е било болно… непрекъснато е цапал. Сега вече няма да се изпуска.

— Така — рече Вълкодав. Сложи паницата на масичката до прозореца и се извърна към Тилорн. — Значи ти наистина си магьосник.

Онзи махна с ръка.

— Как пък не, хич не ме бива за…

— А защо ти треперят ръцете? — попита Вълкодав. Ученият наистина приличаше на човек, който наместо Вълкодав бе нацепил току-що цяла камара дърва.

— Аз… — смути се Тилорн. — Виждаш ли, лечението… ъъъ… ми костваше известни усилия. А понеже аз, за съжаление, още не съм съвсем…

— Ами яж тогава — рече Вълкодав и сложи лъжиците на масата. После кимна към Прилепчо. — Ти и него ли смяташ пак така да го оправяш?

— С него ще е по-сложно — сериозно отвърна Тилорн. — Той, както разбрах, е бил ранен преди доста години…

— Преди пет.

— Със старите рани винаги е по-лошо — въздъхна мъдрецът. — Ще се наложи да го зашия… Не, няма да го боли, обещавам… А как се случи това с крилото? Или белята вече е била станала, когато го намери?

— От удар с камшик е — измърмори Вълкодав.

— И през ум не би ми минало — изуми се Тилорн. — Прилепите са толкова ловки и бързи…

За да уважат своя закрилник, който освен това осигуряваше и прехраната на всички, те се хранеха както е прието при вяните: по ред загребваха от паницата, а после оставяха лъжиците с дъното нагоре върху масата, та да не ги омърси някоя скверна.

— Мене бранеше и затова пострада — каза Вълкодав. И тутакси съжали за реченото. Защото Тилорн и Ниилит веднага заразпитваха какво и що. Вълкодав не умееше да разказва. Пък и не обичаше. Ала Тилорн май имаше дарбата да разприказва дори някой пън. Или вянин, което беше само мъничко по-трудно. Паницата бе опразнена само наполовина, когато Вълкодав за свое учудване доста свързано разправи, че в рудниците е въртял колелото, с което се вади вода от подземната река. И тъй като за промиването на рудата имало нужда от много вода, тия колела скърцали денонощно, заглушавайки дори писъка на прилепите, гнездящи под тавана. Веднъж в съседна пещера рухнала канара и всичко се разтресло, поради което от тавана паднало цяло кълбо новородени прилепчета — право върху механизма. Не било лесно да се спре колелото, но Вълкодав го сторил. И го удържал на едно място. И не мръднал оттам, докато възрастните животинки не пренесли малките си. Пръв нахлул в пещерата надзирателят с прозвището Вълка…

— Това глупаче все се въртеше там, докато ме съдираха от бой — каза Вълкодав. — Затова и то го отнесе.

— Едва днес научих, че си бил на каторга — след кратко мълчание отбеляза Тилорн. Вълкодав сви рамене.

— То не е за хвалба…

Остави лъжицата и премести голямата паница пред Тилорн и Ниилит, сега беше техен ред да се хранят.

Тилорн предпазливо промълви:

— Трудно ми е да си представя, че ти си способен да извършиш престъпление…

— Нищо не съм извършвал — заяви Вълкодав. Тилорн се отказа от по-нататъшни въпроси. „Сигурно е решил, че съм бил пленен в някоя битка, помисли си Вълкодав. И сега не иска да ме подсеща за безчестието…“

Не тръгна да разубеждава Тилорн и да му обяснява. От какъв зор?…

Дъждът, пришпорван от камшика на вятъра, оросяваше в здрача подгизналите поляни, тихо шепнеше над гробищата, пазени от брезите, и поливаше покритите с чимове покриви на малкото горско селце. В селцето живееха вяни от рода на Петнистите елени.

В една глуха предутринна доба набъбналата от влагата врата на дома за гости се отвори и оттам крадешком надникнаха двамина. Навън нямаше жива душа! Двамата излязоха в двора и предпазливо тръгнаха покрай стената. Нищо не предвещаваше лош късмет: на разсъмване доверчивите Елени не ще намерят и следа от онези, които бяха пуснали да пренощуват заради лошото време. После някой ще надникне за нещичко в склада и ще намери опразнените сандъци. Хората, видели с очите си вянските бродерии с мъниста, обещаваха за тях планини злато. Само че да ги изтъргуваш от вяните беше не по-лесно, отколкото да пазариш техните девойки за робини.

А, да, в складището май спяха децата на гостоприемните стопани. Не е голяма пречка! Децата няма дори да гъкнат…

Но крадците не успяха да стигнат до мястото, което си бяха набелязали. Отпред, сред влажната мъгла внезапно пламнаха злокобно две ярки светлинки. После небето бе разкъсано от първата за тази нощ мълния. Пред вратата на складището, сякаш за да закрие някого с мускулестото си тяло, стоеше куче. Грамадно, едро колкото голям вълк. С яки гърди. И смайващо страховито. Кучето не лаеше, дори не ръмжеше, но козината му бе настръхнала като четина, а от озъбената паст стърчаха остри като ножове зъби.

Двамата врели и кипели мъжаги и общо взето големи куражлии не помнеха как са се озовали задъхани там, откъдето бяха дошли и как с мокри, треперещи ръце бях щракнали резето. Когато престанаха да дишат като охтичави, направиха опит да се сетят защо са брали толкова страх. Голяма работа, някакво си псе!… После се сетиха и тръпки ги полазиха. ОЧИТЕ. Те не бяха налетели на обикновено псе. Страшният сив звяр имаше ЧОВЕШКИ ОЧИ.

Вълкодав се събуди, защото Ниилит, която обикновено зъзнеше дори завита с одеяло, се беше притиснала към хълбока му, търсейки топлинка. Преди в тези случаи тя също се будеше и ужасно смутена му се извиняваше, отместваше се по-настрана. После свикна и сега в такива случаи се будеше само Вълкодав.

Да. А като се върнеше назад, в самото начало се беше размечтавал…

Ниилит не се разделяше с подарения гердан, дори спеше, без да го сваля. Вянинът вече знаеше, че без да иска, страшно й е угодил. В нейното семейство се била предавала от поколение на поколение прекрасна огърлица от сапфири, завещана на Ниилит от умиращата й майка. А сега с накита се кипрела дъщерята на чичото, който я беше продал в робство.

Вълкодав обърна глава и погледна ивицата мътна синкава светлина, която се процеждаше през капаците на прозореца. Над Галирад бавно плуваше бледа лятна нощ. Ако можеше само да разбере дали и някой друг е сънувал през тази нощ същите странни сънища?… Дали, освен него, и друг се е сънувал като куче, застанало пред прага на някакво складище?…

Вянинът дълго се взира във финия профил на спящия на леглото Тилорн и за пръв път си помисли, че мъдрецът е красив. Мъдрост, мъжественост, красота… И Людоеда е държал затворен в клетка човек като този, домогвайки се… до какво? За да му прави елмази с баене и варене от конски фъшкии?…

Ще съградя къща, мислеше си Вълкодав. За него и Ниилит. Ще се изкачим до горното течение на Светин, там, където е същинският корен на вянското племе… И точно там ще издигна къщата.

Има ли място по света, където може да се построи дом, без да се бои мъжът на излизане, че в негово отсъствие вътре ще нахлуят врагове, за да грабят и палят? Където не замерват малките кученца с камъни, а при среща в гората красивата мома поздравява без капка страх непознат мъж? Където цъфтят ябълкови дървета и зреят малини, шуми вековна борова гора, а по скалите се стичат с кристален звън леденоструйни ручеи…

Вълкодав си помисли за Боговете, които май единствени знаеха отговора. Беше му речено ВЪРВИ. ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ…

После си спомни за жреците, които бе видял на пристана.

Веднъж в рудниците пристигна ученик на Близнаците с цел да откупи роби, които да изведе на свобода. Със злато и скъпоценни камъни трудно би смаял господарите на подземните рудници, ала жрецът бе донесъл нещо с далеч по-голяма стойност за разбирачите: наглед невзрачни сиви кристалчета. Разтворени в голяма чаша вино, те даряваха на хората два-три дни пълно блаженство.

Слухът за жреца светкавично обиколи подземията. А когато робите научиха, че той откупва само едноверци, всички се заеха да разпитват ония що почитат Близнаците, за тънкостите на тяхната вяра. На някои не им се свидеше да учат приятелите си на свещените знаци и на правилните отговори на въпроса „Защо, признавайки Единния, ние се молим на Близнаците?“, а пък други си траеха. От страх, че жрецът първо ще откупи лъжевярващите, а после няма да сколаса да освободи правоверните последователи.

Сивия пес хабер си нямаше за суетнята в пещерите. Той се рееше несигурно нейде между живота и смъртта, а надзирателят се питаше заслужава ли си да се похабява за него дневната дажба вода, цяла чаша.

Жрецът дойде, съпровождан от Вълка, комуто бе заръчано да го развежда из пещерите. Сивия пес не ги забеляза веднага, защото пред погледа му се нижеха безплътни върволици от сенки, обагрени в кървавочервено и черно, които тържествено се сурваха в същата двуцветна трептяща бездна. Вълка го ръчна с дръжката на копието си и робът бавно извърна глава.

Жрецът се оказа учудващо млад. Горе-долу на същата възраст, на която бе Вълкодав сега. Ала двуцветните му одежди се преливаха в ярки багри, което бе знак за висок сан. Той внимателно погледна роба и моментално прецени по сплетените му на плитки и овързани с парцалчета мръсни коси, че си има работа с вянин. Светлината на факлата заслепи роба, който уморено склопи очи. На жреца му се стори, че до покритото със струпеи рамо дрипите се размърдват и оттам за миг надникват две светещи очи колкото топлийки. Впрочем това по-скоро бяха парченца руда, блеснали на огъня…

„Свети са Близнаците, почитани в три свята!“ — бавно и ясно произнесе жрецът. Вълка го бе предупредил, че полумъртвият роб е върл езичник. Сивия пес доста дълго мълча. Ала после все пак отвърна:

„И Техният Отец, Предвечният и Нероденият…“

Той добре помнеше на какво го бе учил старият жрец и знаеше как се поздравяват помежду си учениците на Близнаците. Старецът винаги се радваше, когато децата му отправяха точно тези думи при среща…

Вълка безмълвно стоеше зад гърба на жреца и почукваше с навития камшик по дланта си.

„Няма други Богове, освен Близнаците и Техния Отец, Предвечен и Нероден!“ — провъзгласи напевно жрецът.

Сивия пес нищо не знаеше за откупванията, ала безпогрешният нюх му подсказваше, че от неговите отговори на тези въпроси зависи нещо много важно. Може би дори свободата му. Или животът.

След толкова години той с нежелание и срам си спомняше обзелото го изкушение и мига на колебание, който — щеш, не щеш, това е положението — все пак бе настъпил.

„Аз обаче се моля на своите си богове…“ — бавно изговори той. И се закашля, забил лице в пода.

„Гний си тогава в мръсотията, нищожен езичнико!“ — Дланта на жреца начерта помежду им във въздуха свещеното знаме — Разделения Кръг. Надзирателите бяха виждали, как същият, при освобождаването на свои едноверци, сам промива гнусни циреи и превързва рани. Ала от този езичник се отдалечи с погнуса, прихванал с пръсти полите на двуцветната си дреха. Вълка мълчаливо го последва.

Откъде би могъл да знае Сивия пес, че Боговете, които не беше предал тогава, само след година ще го изведат от мрака на подземията…

Отвън все повече се съмваше. Ето бавно затракаха копитата на кобилката на водоносеца. После вратникът на двора изскърца и пусна някого. Вълкодав чу как се разръмжа свирепата кучка, дето пази двора, но почти веднага прозвуча умилкващо се скимтене. Сигурно е дошъл свой. Стига съм се търкалял, каза си той. Някои хора май се канеха да си търсят работа. Нищо не струва оня работяга, дето спи до обяд…

Стана беззвучно, зави с одеялото свилата се на кравай Ниилит и с тиха стъпка пое към вратата. Прилепчо тутакси отвори очички и напусна гвоздея, за да дойде при господаря си. Вчера за кой ли път се бе убедил какви поразии стават, когато поне замалко изпусне Вълкодав от поглед, и нямаше намерение да повтаря грешката си. Вълкодав разбра, че няма измъкване, инак Прилепчо като нищо ще вдигне на крак цялата къща, понеже ще се разврещи като луд. Вълкодав му подложи длан, после се наведе и лекичко потупа по вратлето събудилото се кутре. Виж с кучетата се разбираше за чудо и приказ. Много по-добре, отколкото с хората. Спи, мислено заповяда на мъничето Вълкодав. Пухкавата опашчица на няколко пъти помете пода и съненото мъниче пак отпусна главица върху лапите. Вълкодав взе ботушите си, излезе и притвори вратата.

Когато излезе навън, той веднага разбра кого бе поздравил с мелодично изскърцване вратникът. На дебелия пън, търкулнат до дъсчената ограда тъкмо за гости, седеше и се припичаше на слънчице старият Варох. Внучето се бе настанило до нозете му и галеше кучето, опитвайки се да извади от косматото му ухо насмукал се с кръв кърлеж. А върху коленете на стареца лежеше дълъг и тесен пакет. Вълкодав лесно се досети какво криеше от уроки плътната рогозка.

Спря на горното стъпало, чудеше се как да се държи с госта. А онзи отвори очи и го погледна.

— Здрав бъди, майсторе — с половин уста го поздрави Вълкодав. Ако сегванинът бе по-млад, като нищо можеше да не дочака и тази приказка.

— Здрав бъди и ти — отзова се Варох. И след кратко мълчание допълни: — Ела тук, момко. Стори тази добрина на стареца.

Нямаше как, Вълкодав се доближи до отправилия подканата.

— Седни — рече майсторът и потупа с длан гладкото дърво до себе си. — Искам да ти разкажа нещо…

Вълкодав седна, току поглеждайки към внучето, което бе яхнало легналата по корем кучка и я дърпаше за дългата козина, молейки я да стане и да го повози из двора. Животното не желаеше да става и само беззлобно бърчеше нос.

— Сигурно си забелязал, че работилницата ми не е това, което е била преди — поде старият сегванин. — Някога редом с мен се трудеха двамата ми синове. Даже витязите от прикъта идваха да си поръчват при нас щитове и ножници за мечовете…

Вълкодав мълчаливо го слушаше и хвърляше коси погледи към отблясъците на бронза, прозиращ между прокъсаните тук-там нишки на рогозката.

— Дойдох тук, в Галирад, още преди великата битка при Трите Хълма, когато на алчността на островните кунсове беше турена граница — продължаваше майстор Варох. — Ти, момко, сигурно си се сражавал тогава?

— Не — каза Вълкодав.

— И аз не се сражавах — с въздишка рече старецът. — Синовете ми бяха наполовина солвяни, а пък самият аз смятах така — щом сме дошли от нашия остров не на див бряг, трябва да приемем тяхната вяжеска вяра… — Варох отново въздъхна, потърка с длан коляното си и изведнъж рече: — Е, за Жадоба ти май знаеш всичко…

Вълкодав поклати глава.

— Откъде бих могъл — отвърна той на майстора. — Знам само, че уж бил от знатен род… и се държал зле с вас, сегваните.

— Така е — потвърди с усмивка старецът. Прилепчо, който бе слязъл на гредата, с любопитство душеше ръката му — този път без никаква враждебност и страх. — Така е — повтори Варох. — Неговият бащичко бе един от тези, които след Трите Хълма се надигнаха, за да натирят всинца ни да си вървим отвъд морето. А като не стана — отиде в гората и започна сам да воюва… Бащата мразеше само нас, а синът започна да избива всичко живо, без да подбира… — Възлестите пръсти на Варох заопипваха рогозката. — Един път отидохме на панаир при западните велхи — със сдавен глас проговори той. — Ние имахме цели три каруци… Синовете взеха жените и децата, искаха… да ги зарадват… И при това не пътували сами, керванът бил голям… Кой да знае, че половината разбойници са се наели да го охраняват… Жадоба… Двамата с внука ни помислиха за мъртви, хвърлиха ни на зверовете край пътя…

Гласът на Варох секна, старецът не се доизказа. Вълкодав мълчеше.

— Сега разбираш защо вчера… така ми се щеше ти да си Жадоба — след като превъзмогна мъката си, продължи старият сегванин. — Прости ми, момко. Ето, вземи… — Той махна рогозката: в скута му лежеше прекрасна ножница с цвят на старо дърво, опасана с дълъг ремък. — Цяла нощ съм се трудил — рече старецът и в гласа му се долавяше гордост. — Боях се… да не вземеш да идеш при някой друг… От сърце те моля, вземи… не ме обиждай…

— Сега ще донеса меча — каза Вълкодав.

Тилорн, комуто лечението на кученцето явно бе коствало много, продължаваше да спи все така непробудно. Ниилит сплиташе косата си, приседнала на ръба на дървения миндер до нозете му. Тя се усмихна на Вълкодав и лекичко му се поклони, ала тутакси скочи уплашено: той протегна ръка към лежащия на полицата меч.

Вълкодав допря пръст до устните си и махна, като така й даде знак, че няма защо да се притеснява. Взе меча и кесията с парите и се върна на двора.

Украсеното с фина плетеница острие влезе в ножницата както кракът влиза в носен ботуш. Точно, до косъм. Кръстовината лекичко щракна при допира до украсения с фигурен орнамент обков на устието, към което бе прикрепено ушенце за „ремъчето на добрите намерения“. Вълкодав обърна ножницата наопаки и на няколко пъти със сила я тръсна. Мечът хич не си й помисли да се изръси оттам. Вълкодав тури ремъка през рамо и закопча токите. После се пресегна назад и ръкохватката сама легна право в дланта му. Вълкодав издърпа меча навън. Острието излезе спокойно и плавно, без да запира, с едно движение, което обещаваше възможност за незабавен удар. Вълкодав с усмивка върна меча обратно в ножницата, като без усилие уцели отвора с върха на острието.

— Ти си истински майстор, Варох — с уважение каза той. — Ама я почакай! Вчера взе само на мен мярката, а на меча, доколкото се сещам…

Хромият сегванин се усмихна в отговор и поклати побелялата си глава.

— Каква мярка? Само един поглед ми стига…

Вълкодав развърза кесията си:

— Цената в сребро си е същата, нали?

Майсторът чевръсто се надигна и задържа ръката му.

— Не ме обиждай, момко — тихо каза той. — Посякъл си трима разбойници, разправят, че в още един си забил стрела, а на Жадоба си взел меча и си осакатил дясната му ръка… с която ръка той… Ето защо на теб не само ножницата… Целия дюкян…

— Благодаря ти за добрите думи, старче — каза Вълкодав. — Само че все пак вземи парите. Нали гледаш внуче… пък и ти трябва да ядеш и пиеш… Ако не ги вземеш, излиза, че Жадоба пак те е ограбил.

Той изброи монетите и без да слуша възраженията на Варох, ги изсипа в дланта му. Старият сегванин дълго гледа блестящото сребро, а бялата му брада потреперваше все по-начесто. После направи крачка към Вълкодав и го прегърна.

— Наминавай към нас… синко — рече той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка, докато се опитваше безуспешно да прикрие напиращите в очите му сълзи. — Намини някой път, а? На твоето момиче ще му стъкмим коланче… плетено… с везани илици…

Изгубила в неволята за слънчев лъч надежда,
замира душата и млъква сърцето в твоите гърди.
„Все едно, няма спасение…“ — някой нарежда.
Сломените, погинали в тъмницата, не ги съди.

Не съди и онези, не издържали тежестта на своите окови,
неспособни да се спасят, дето в опит палачите да прекършат
с всички сметки приключват в някой от дните сурови…
Не е ли по-добре веднага и с теб, и с оковите да се свърши?

Не смей да ги укоряваш, задето не са били способни
да се справят с неща, които не си и сънувал даже.
Върху своята собствена кожа първо прангите пробвай.
Впрочем това на никого не пожелавам.

Познавах и други — които едва забелязват оковите,
и в прахта на рудника ред след ред съчиняват трактат —
на вселенските начала за битката, и за любовта…
Тези хора са светли и в мрака, като слънца…

Аз не бях такъв. Аз бях зъл и отчаяно горд.
Знаех, че от смъртта Боговете ме пазят.
Първо да отмъстя за измяната, за всички беди,
едва тогава ще ме приемат с почести моите предци…

Със смърт за смъртта разплатих се, и с кръв — за кръвта,
за всички, които без време погълна безкрайна тъма.
За всички, превърнати в топки от нокти и зъби…
И това също на никого не пожелавам.

5. Наддумване с жрец

Мечът бе легнал на плещите в новата ножница, прихваната за кръстовината с „ремъчето на добрите намерения“. Прилепчо вече бе успял да проучи из основи придобивката и бе стигнал до извода, че за ядене не става, обаче е много удобна за катерене нагоре-надолу.

Вълкодав вървеше бавно по улицата и настроението му изцяло отговаряше на сивотата на небето, затлачено от мрачни облаци. Вече цели три дни обикаляше залудо различните занаятчийски работилници. Ковачите, кожарите и майсторите, дето изправяха гърбиците на дървената улична настилка, поглеждаха с уважение широките му рамене и отрудени мазолести длани. Ала разбойническата му, по думите на Бравлин, муцуна, и белезите от оръжие и пранги, всеки път си свършваха работата. Никой не бързаше да наеме на работа бивш каторжник, явен размирник, че и опасен… пък и вянин на всичкото за капак. Вълкодав знаеше, че винаги може да намери мустакатия старейшина, който сигурно ще помогне, щом е дал дума. Но при мисълта, че ще трябва да се юрка като гламав и по заповед на същия Бравлин да вади меча срещу разни „крадци“, дето впоследствие ще се окажат без никаква вина… Не, тая няма да я бъде.

Вълкодав вървеше по улицата, мислеше за родните си гори и му ставаше все по-чоглаво. У дома му стигаше да носи само обикновен, втъкнат зад пояса нож, разбира се, и лък със стрели, за да ловува. Мечът е оръжие за воини, непотребно в гората. А тук?… След случката при Варох Вълкодав не си показваше носа на улицата без меча. И ремъчето бе така прехвърлено през ръкохватката, че ако се наложи, да не забави удара.

Мислеше си още колко хубаво би било да скъта останалите парици и да купи лодка-платноходка, за да отплава с нея към горното течение на Светин, към изконните земи на вяните… стига да не беше случката със замъка на Човекоядеца, чиито овъглени развалини мърсяха брега в самото начало на пътя.

Ако беше сам-самин като преди, с лекота би заобиколил замъка, минавайки през горите. Със спътници като Тилорн и Ниилит ще трябва да изчака есента, когато търговците се наканят да си тръгнат от Галирад.

Не, все пак, слава на Боговете, че сега не е самичък…

Понякога му се струваше, че така и няма да намери изход. А друг път — че все някак нещата ще подредят, иска се само мъничко търпение.

Днес сутринта Тилорн за пореден път бе прегледал крилото на Прилепчо и беше заръчал на Вълкодав да купи от силното вино, което убива заразата. Вянинът обикаляше града и се оглеждаше за някоя по-чиста гостилница, като усещаше, че леко го дострашава. Сякаш в купуването на виното се таеше нещо непоправимо като първия разрез на ножа. Тилорн бе обещал, че Прилепчо няма да усети болката. Но каква е гаранцията?…

Прилепчо долавяше тревогата на своя човек и без да разбира причината, му се умилкваше. Поради това съвестта загризваше душата на господаря му още по-болезнено. След като най-после си хареса една врата, зад която ухаеше на пресни пирожки, Вълкодав приведе глава и влезе.

Веднага забеляза стражите, които — цяла дузина, начело с Бравлин — се бяха разположили на масата до вратата. По-младите се забавляваха, като мереха силата на десниците си. Запретваха ръкави, опираха лакти на масата и с ругатни и гръмогласен смях посрещаха всяка победа и поражение.

Вълкодав изпита момчешкото желание да позяпа борците, но първо трябваше да изпълни намисленото. Ограничи се с поклон пред Бравлин и веднага се отправи към тезгяха.

Кръчмарят не му се понрави. Един поглед бе достатъчен, за да прецени Вълкодав, че тоя търгаш диша прахта на Айр-Дон. Случва се човекът, дето си има вземане-даване повече с чуждоземци, да се замисли за необхватната шир на света и да се сдобие с мъдрост, че и с повечко добрина. Става и обратното: човечецът вземе че навири носа до небето, че и почне да се срамува от собствената си кръвна рода.

С такъв не можеш да си кажеш приказката, да не говорим, че по-скоро ще се обеси, ама няма да приюти без наброен звонк пътник, озовал се в беда…

— Какво ще заръчаш, почитаеми? — попита кръчмарят Вълкодав.

Уж въпросът беше зададен с почит, пък вянинът веднага се подсети и за кръпките на лактите си, и за уродливия белег на бузата, и за прашните си ботуши.

— Малка стъкленица прозрачно вино. Много силно, такова, дето чак пари на гърлото — отвърна той.

Кръчмарят леко повдигна вежди. Или молбата на Вълкодав му се стори малко странна, или вянският изговор на думата „вино“ го беше подразнил. Така или иначе, той кимна и се гмурна през ниската врата зад тезгяха.

— … жреците на Боговете Близнаци — долови с крайчеца на ухото си Вълкодав откъслеците от случаен разговор — проповядват на стъргалото. Що не се разходим до площада да ги чуем?…

Вълкодав загърби тезгяха, подпря се на плота с лакти и се загледа в борбите на масата на стражите. Надделяваше някакъв русоляв дангалак с рамене, които едва ли минаваха през всяка врата. Младите здравеняци гръмогласно подкрепяха приятелите си в завързалия се оспорван двубой. Някой вече разгорещено залагаше свалената от ухото си обеца…

Мустакатият Бравлин улови погледа на Вълкодав и май понечи да каже нещо, ала не успя: кръчмарят се върна и постави с лек замах на тезгяха изящна стъкленица, в която се плискаше към половин чаша безцветна течност. Вълкодав извади запушалката и помириса. Да, намерил бе търсеното. Любопитният Прилепчо също бутна носле в гърлото на стъкленицата, кихна и се отдръпна с погнуса.

— Колко имам да давам? — попита Вълкодав.

— Шест медни монети. Надявам се, че знаеш да броиш до шест — отвърна кръчмарят малко по-високо, отколкото подобава. Вълкодав забеляза с крайчеца на окото си, че няколко глави се извърнаха към тях. — Но аз — продължи собственикът на заведението — с удоволствие ще ти дам без пари виното, ако ни покажеш ей сегичка как го пият там при вас, във вянските гори. Наистина само един дивак е способен да налее в гърлото си…

— Бих показал, ама не го взимам за пиене — бавно и много спокойно промълви Вълкодав. — Ти си просветен човек, сигурно знаеш какво означава „дезинфекция“…

Развърза кесията си и се зае да отброява монетите. Ако се съдеше по израза, цъфнал на лицето на кръчмаря, оня чакаше горянинът да се разбеснее, че и да тресне стъкленицата на пода — дузината яки стражи сигурно за миг биха го укротили.

Или пък си въобразяваше, че Вълкодав наистина ще изпие виното, за да развесели гостите му…

— Не знаеш какво означава — със задоволство кимна Вълкодав. И го посъветва: — Прочети някоя книга, може и да ти просветне.

Грижливо подреди една до друга на тезгяха шест медни монети, взе стъкленицата и пое към вратата.

Този път обаче не устоя на изкушението и се позабави при масата, край която се бяха скупчили стражите. Единият от младите войни тутакси отбеляза:

— Я виж какъв чуден меч има вянинът! Интересно дали умее да го върти?

Дългите езици на мига се развързаха:

— Едва ли, и той, като всички вяни сигурно по-често върти сопата…

— Значи затова са му изкривили носа.

Бравлин сметна, че няма да е зле да намекне на юначагите леко да се поусетят.

— По-тихо, момчета. Няма нужда от излишни разправии.

Вълкодав мълком ги загърби и си тръгна, а Прилепчо с презрение заплю злите езици.

— Ей, вянино! — незабавно проехтя нечий глас зад гърба му. — Накъде си се запътил?

Вълкодав се спря. После бавно се обърна.

— Засега май няма защо да ви натривам муцуните — замислено промълви той и сви рамене. — Не съм длъжен да слушам и дивотиите ви…

Някой от стражите се разкикоти, макар че според Вълкодав не беше чул от него нищо смешно. Обади се поредният веселяк:

— Нищо не очаквай от баламурници, командвани от женорята.

Това изказване бе съпроводено от задружен смях и Вълкодав се позамисли дали не е избързал със забележката си за натриването на муцуните.

— Ела, момко — рече му Бравлин. — Покажи на моите балъци какви мъже раждат вашите жени.

Напускането се оказа невъзможна работа. Вълкодав се навъси и пристъпи обратно към масата.

Общо взето, вяните не обичаха състезанията, понеже смятаха, че те дават излишни поводи за сръдни. „Ако аз те надвия — ти ще си огорчен. Ако ти ме надвиеш — аз ще съм огорченият. От какъв зор?“ Навремето Вълкодав си беше изкарвал прехраната като страж, телохранител и кръчмарски бияч. То е ясно, че при всеки нов господар изпърво го посрещаха с отказ. И с косия поглед на вече наетия юначага. Тогава, вдъхновен от отчаянието, Вълкодав за пръв път приложи онази стара като света хитрина, която му бе свършила чудна работа във Велики хан. Започна да предлага на съперниците си да премерят ловкост и сила — разбира се, пред очите на господаря. Това действаше безотказно. Често сблъсъкът беше болезнен, а боят жесток. Но Вълкодав не се кахъреше. Умееше да търпи. Учеше се на търпение, благодарение и на това, че Кен-Кендарат тогава още бе с него. Той знаеше, че тепърва има на много неща да се учи, ако наистина иска да се върне у дома и да открие Човекоядеца…

Бравлин му стори място до себе си. Вълкодав понамести меча зад гърба си и седна на пейката. Насреща му се хилеше оня русоляв дангалак с длани като тигани и навит над лакътя десен ръкав. Ако се съблечаха двамата както ги е майка родила, би изглеждал доста по-страховито от Вълкодав. Вянинът също развърза връзките на ръкава си. При вида на белезите от прангите отзад проехтя одобрителен възглас „Ооо!“. Вълкодав винаги се дразнеше от подобни изблици. Младоците, дето не са и помирисвали неволя, незнайно защо умираха да се правят на големи познавачи, да пускат мъгляви намеци. Будали. Глупави кутрета.

Двамата опряха лакти в масата и стиснаха длани. Със свободната си ръка Вълкодав за всеки случай похлупи Прилепчо, който неспокойно се разшава на рамото му. Откъде можеше да знае мъничкото зверче какво се започва — безобидна разправия или сериозен двубой? Току-виж ухапе някого.

… Съперникът на Вълкодав учудващо дълго се наместваше и преценяваше, все се въртеше неспокойно на пейката. И едва когато руменината му премина в червенина и той задъхан, налегна с гърди ръба на масата, вянинът със закъснение осъзна, че младият страж всъщност от сума ти време се бори с него не на шега. Просто защото дори отдалеч не бе зървал Скъпоценните планини. Какво оставаше да е търкалял там огромните камънаци. И най-важното, не беше наясно на какво са способни хората, за които вече отдавна е избледняла разликата между това дали да живееш, или да умреш. Вълкодав въздъхна. Не му се щеше да унижава така младия юначага.

— Край — рече той и разпери пръсти.

Съперникът му продължи да натиска още миг. После се усети. Дланта му омекна и той си пое дъх. С голямо облекчение, както се стори на Вълкодав.

При вида на това чудо едната половина стражи потъна в дълбок размисъл и се умълча. А другата, тъкмо обратното, се разшумяха: всеки напираше лично да се пробва срещу вянина.

Вълкодав се надигна и прекрачи пейката, за да стане от масата.

— Почакай, момко — подхвърли му Бравлин.

Вълкодав рязко поклати глава.

— Край, стига. Много работа ме чака.

Този път никой не го изпроводи с отровни подмятания или подигравки за мъжете, които слушали жените си. Въпреки това Вълкодав почти го загриза съвестта. Честта на племето не се отстоява в глупави борби на маса в кръчма. И силата, ако я има, не се прилага за всяка дреболия. Оставаше му единствената утеха, че, общо взето, не той стоеше в дъното на цялата работа. И да се надява, че случката няма да се отрази на лековитите свойства на виното…

На излизане забеляза с крайчеца на окото си, че Бравлин е станал от масата и се е запътил подир него.

Нозете сами го поведоха към пазарния площад, при изваянието на Бакърения бог. Все пак често се сещаше за белобрадия жрец, с когото отдавна, в детството, го беше събрал животът. По думите на стареца излизаше, че на всички девет небеса няма по-великодушен, по-милостив и по-мъдър от неговите Близнаци. Той говореше за тях като баща за отишли си без време синове. Вече единайсет години Вълкодав напразно се мъчеше да проумее какво общо имаха Боговете на стареца с онези злопаметни и лошави създания, с които единоверците му, също като него пременени с двуцветни одежди, плашеха хората…

Площадът бе залят от любопитна тълпа, но за кой ли път Вълкодав се благодари на високия си ръст, който му позволяваше да вижда над главите на останалите.

Недалеч от Бакърения бог се издигаше дъсчен подиум, измайсторен от дърводелците предния ден. Пред възвишението рамо до рамо се бяха изправили пазителите на реда, а зад яките гърбове на стражите, заобиколена от бащината си дружина, в резбовано кресло се бе настанила кнесинята Еленя. Насаждането на новата вяра често се започва от владетелите. Възприетото от вожда, рано или късно ще бъде възприето и от людете. А освен това, присмехулно си помисли Вълкодав, в присъствието на кнесинята възмутените граждани едва ли ще скочат срещу жреците, за да ги метнат от пристана във водата, както честичко се случваше в Галирад.

На подиума стояха неколцина свещенослужители, но погледът на Вълкодав първо бе привлечен от друго. Вниманието му прикова воинът, застанал зад жреците, сякаш в очакване да удари неговият час. Същински гигант в двуцветна броня. Лицето му бе скрито от кована маска, която повтаряше чертите на мустакато човешко лице и също бе оцветена в два цвята. Вълкодав знаеше, че учениците на Близнаците твърде придирчиво подбираха воините, достойни да носят двуцветни брони. И не е като да нямаха избор. Наемниците се рояха около тях като мухи, примамени от каца мед. Ами да! Жреците плащаха добре, пък и за надяналите осветената ризница всеки юмручен удар се превръщаше в подвиг от свещената битка за вярата.

Какво прави тоя? Жреците ли охранява?…

После Вълкодав съгледа на възвишението още един човек. Този бе предрешен като арантянин — носеше сандали и фина ленена риза до коляното, без ръкави. Беше горе-долу на годините на Вълкодав, но за разлика от връстника си беше голям хубавец. Само дето изглеждаше изпосталял и гладен — веднага се набиваха в очи синините по голите му нозе и подозрителните петна върху мръсната риза. Юношата стоеше неподвижно, с ниско наведена къдрава глава и здраво притискаше към гърдите си няколко дебели, оръфани книги…

А отпред на дъсчения под, почти на ръба, над навалицата се извисяваше проповедникът. Той дишаше тежко — изглежда, току-що приключил вдъхновената си реч. Вълкодав със съжаление се досети, че е закъснял. Какво пък, едва ли са доплавали тук само заради една-единствена проповед. Ще почакаме и пак ще ги чуем.

— Твърде почитан Ученико, моля те кажи ми пак — заговори кнесинята Еленя. — Сигурно не съм чула добре. Ти разказваше, че твоят Бог е един. Как стана така, че почитате Близнаци?

— Аз съм този, който поради оскъдния си разум не съм се изразил разбираемо, многоуважаема владетелко — с поклон отвърна жрецът. — Когато Бог е решил да се яви на хората, човешката плът била измерена и призната за твърде крехък съд, неспособен да вмести Неговия дух. Била избрана земна жена, очакваща раждането на близнаци. И над нея засияла…

Вълкодав се отказа да слуша по-нататък. Усети как над горната му устна внезапно избиха капчици пот и бързо прокара ръка по мустаците си. Никога не забравяше местата, видени от него поне веднъж. Много по-зле запомняше лица. Но този глас се беше врязал завинаги в паметта му. „Гний си тогава в мръсотията, нищожен езичнико…“

Черната козинка на Прилепчо настръхна и той тихо, но предизвикателно изсъска. Да се знае, че всеки, който си науми да причини зло на господаря, първо ще си има работа с него!

Вълкодав отново погледна арантянина. Онзи внезапно вдигна златокосата си глава и погледите им за миг се срещнаха. Само за миг, ала Вълкодав трепна. В зелените очи на момъка му се привидя отчаян зов, едва ли не вик: „Помощ!“. Зов, който впрочем тутакси бе прекъснат. Арантянинът знаеше, че спасението му е твърде опасно начинание.

Вълкодав се позамисли и започна да си проправя път напред.

След известно време дойде редът и на юношата с книгите.

— А ето го живото свидетелство за падението на оногова, който е пренебрегнал свещените истини на Близнаците — провъзгласи жрецът, сочейки младия арантянин. — Този човек се опитваше да спаси от пречистващия огън книгите на лъжепророците и лъжеучителите, за да размътва и да вкарва в изкушение умовете и душите на непосветените… — Проповедникът се предпази чрез знамението на Разделения Кръг. — Ето ги тия книги: той сам ги носи, защото за благочестивите люде е грях дори да ги докосват…

— Всяко учение е скъпоценно! — неочаквано високо и убедено го прекъсна пленникът. Зелените очи проблеснаха непокорно. — Унищожиш ли ги, светът ще обеднее!

— Ученията, за които брътвиш, ти, неразумний, са като калта по нозете. — И жрецът поклати глава едва ли не съжалително. — Трудно е да не се окаляш, докато крачиш по пътя. Но преди да влезеш в дома си и да стъпиш върху прекрасните килими, калта е редно да се измие.

— Ти наричаш мръсна кал златния прах, сбран от човешкия разум зрънце по зрънце! — не се предаваше арантянинът.

— Откога божествените истини се сбират от нашия разум, беден и невеж? — поинтересува се жрецът.

Вълкодав, който бе успял да се добере до предните редици на зяпачите, само въздъхна. Станеше ли дума за някое щуро, съвсем неизпълнимо начинание, вяните предлагаха да се донесе вода с решето, сегваните съветваха да се изчерпи водата от морето, а пък арантяните — да надприказваш жрец. Изглежда момъкът бе забравил поговорката. А може би просто нямаше какво да губи…

Проповедникът бе вперил изпълнения си със скръб и съжаление поглед в юношата с книгите, сякаш си имаше работа с опасен болник.

— Ако се подхожда с нищожното мерило на разума към божествените откровения, значи може да се подходи към тях и с не по-малко нищожното мерило на силата… Ще се осмеля да нарека последното дори по-оправдано, защото в своето могъщество Боговете даряват победата не на по-силния телом, а на онзи, зад когото стои истината. Ето го нашият воин…

Ръката с червения ръкав се простря към обкования в стомана дангалак. Така си е, помисли си Вълкодав. Боговете са могъщи и справедливи, но друго си е, ако борецът за правда е ловък, сит и як.

— Благородният му меч е под благословията на Близнаците — продължаваше да реди жрецът. — Знам, че племето ви почита праведността на двубоя. Ще се намери ли тук някой, който ще дръзне…

— Ще се намери! — почти веднага откликнаха от тълпата. Към дъсченото възвишение вече си пробиваше път светлокос юначага с тежка солвянска ризница. Дори с нещо да отстъпваше на двуцветния исполин, то не се забелязваше много.

— Не бих искала да се осквернява с убийство днешният ден, добри ученико — отбеляза кнесинята.

— Минали сме вече през седем града, владетелко — с поклон отвърна жрецът. — Нашият воин само ще даде на поданиците ти да се убедят в могъществото на правата вяра. За целта не е нужно да се отнема човешки живот.

Светлокосият подмина стражите и се покатери на поскърцващото възвишение. Развърза ремъчето и извади от ножницата дълъг прав меч. Неук невежа, каза си Вълкодав и се смръщи. Мечът беше хубава нарлакска изработка, красив и скъп, с два червени камъка, инкрустирани в ръкохватката.

— Твоите Близнаци не чинят добра дума! — дръзко подметна на жреца солвянинът. Проповедникът се подсмихна.

— Ще видим как ще го докажеш…

И се отдалечи, за да благослови за праведна битка своя воин.

Вълкодав погледна към галирадските влъхви, насядали малко по-назад от резбованото кресло на кнесинята Еленя. Те слушаха мълчаливо, с безизразни лица. Не се намесваха в спора. В Галирад бяха разпространени безчет вероучения — колкото бе броят на чуждите страни, от които пристигаха търговци в града, а те прииждаха тук наистина от всички краища на света. И никой не дръзваше да прогони или да сваля от пиедестала чуждите богове, да не говорим, че дори Бакърения бог, арантският Господар на Моретата, търпеливо понасяше невинаги изпълненото с почит отношение…

Двубоят започна и Вълкодав веднага разбра, че противниците са напълно равностойни. Тежките мечове сякаш пърхаха в яките им ръце и проблясваха като сребристи рибки, гонещи се из езеро. Вълкодав дочу какво си шепнеха двете девойки, които стояха наблизо. И двете искаха солвянинът да се изхитри и така майсторски да светне двуцветния, че да му хвръкне шлема. Та да го видят дали е хубав в лицето…

Вълкодав внимателно следеше двубоя, като придържаше с една ръка кесията с парите. Винаги правеше така, колчем се озовеше сред тълпа.

Междувременно случващото се на дъсчения подиум му се нравеше все по-малко. Отначало той и не схващаше защо. После разбра. И отново започна лека-полека да си пробива път сред навалицата.

Боят беше нагласен. Нагласен бе от началото, та чак до края. Обаче майсторски. Вълкодав забеляза измамата само защото за четири години не се бе нагледал на друго, освен на сражения и двубои.

Все още обмисляше догадката си, когато великанът нанесе удара. Беше хем висок и масивен, хем бърз. Много бърз. За сметка на това солвянинът сякаш изобщо не забеляза заплахата. Вълкодав, хилядократно спасяван именно от бързината, разпозна смъртоносния замах още в зародиша му. Той видя как наточеният меч припламна на слънцето, чертаейки великолепна дъга. И как в последния миг острието така се извъртя, че ударът, който би трябвало да разполови хулителя на Близнаците, само го стовари на колене.

Настана тишина. Нито тракане на остриета, нито викове на зрители. Солвянинът изохка, изпусна меча си. И обори глава, унизено застанал на четири крака. Боговете Близнаци бяха възтържествували.

— Само чистата вяра освещава меча на воина, като дарява победата! — тържествено провъзгласи жрецът. И се обърна към тълпата: — Нека този човек си върви с мир. Ние не търсим хорска гибел, само искаме да ги вразумим. Ще дръзне ли още някой от вас да се срази с боеца, осенен…

— Ще дръзне — обади се Вълкодав. Проби си път между извърналите се към него стражи и се озова лице в лице с жреца.

Онзи го гледаше с презрение от висотата на възвишението:

— Кой си ти, та въставаш срещу Тези, чиито имена са прославени в Трите свята?

Не ме позна, помисли си Вълкодав. Освен това нямаше нищо против да разбере защо жрецът не бе задал същия въпрос на първия участник в двубоя. Впрочем, дали не беше все тая.

— Аз се моля на моите богове и не въставам срещу чуждите — мрачно рече той. — После кимна към арантянина. — Я по-добре ми кажи ще ми дадеш ли тоя човек, ако победя твоя юначага?

Жрецът го огледа преценяващо.

— Не си ли твърде самонадеян, езичнико?

Вълкодав учтиво си замълча.

— Ти няма да победиш — рече жрецът. — Макар че… нима аз, незабележимият, ще съдя за пътищата на Близнаците? Ако победиш — добави жрецът и се усмихна, — прави с него каквото пожелаеш.

Вълкодав кимна и свали препаската с ножницата. Отиде при кнесинята и с поклон й подаде ръкохватката:

— Развържи ремъчето, владетелко.

Кнесинята Еленя разплете възела и тихо каза:

— Гледай да не се погубиш, Вълкодаве.

Запомнила ме е, радостно се изуми той. А гласно каза:

— Както се получи, почитана господарке.

После погледна мястото в тълпата, където бе стоял току-що, и не се учуди особено, когато зърна там Бравлин. Вълкодав отиде при него, пъхна в ръцете му ножницата и стъкленицата с виното и го помоли:

— Подръж!

Стъкленицата можеше да се счупи, а с новата ножница просто още не беше свикнал и се страхуваше, че ще му пречи. Бравлин взе и двете неща и колебливо се пресегна за Прилепчо.

— Ами зверчето…

Прилепчо високо изщрака със зъби и старшината с побелелите мустаци побърза да отдръпне дланта си. Наоколо се разсмяха с облекчение. Бравлин изпърво се намръщи и почервеня, а после засука мустаци и също се усмихна.

— Давай, момко! — рече той. — Да не ни посрамиш!

Вълкодав вече вървеше към подиума, а обръгналият в битките Прилепчо се катереше по плитките му, за да се прехвърли от рамото на тила.

Когато се покатери на възвишението, Вълкодав усети с цялата си кожа погледите на тълпата. Не е най-голямото удоволствие да те зяпа половината град. Дивият вянин, който, както винаги, се пъха там, където не му е работата. Намръщи се и пропъди излишните мисли.

Извади от джобчето на пояса си ширит и превърза челото си, за да не му пречи потта, която ще започне да се стича по време на двубоя. Двуцветният войн коленичи и жрецът, шепнейки нещо, начерта във въздуха над шлема му Разделения Кръг. Вълкодав се извърна с лице към слънцето, надничащо през процепа на облаците, и мислено се обърна към него с думите:

„Око на Боговете, Даряващо Всички Блага, пресветло Слънце. Нека Близнаците мирно управляват онези, които им се кланят. Но защо този човек ми разправя, че Те няма Теб?…“

Някои впоследствие твърдяха, че сребристата плетеница върху острието на меча му блестяла учудващо ярко.

— Призовавай, призовавай своите идолчета — прекъсна молитвата му присмехулният глас на жреца.

Тълпата откликна със засегнат ропот, а кнесинята Еленя се навъси и хвърли бърз поглед към могъщите боляри, застанали вляво и вдясно от креслото й. Сиреч, не е ли време да се намекне на пътуващия проповедник да се изразява по-учтиво?…

Благослови меча на своя потомък, прародителю Слънце — продължи наум Вълкодав, без да благоволи да удостои с подобаваща препирня жреца. — Искам да освободя оня млад човек: бива ли да втълпяваш на някого да повярва в Боговете по принуда…

— Той не ти пречеше, когато ти заклеваше Близнаците — безстрашно се обади арантянинът.

— Когато се разговаря с истинните Богове, нищо не може да попречи — каза жрецът и се отдръпна, за да освободи място за двубоя.

Наддумване с жрец, вбесен си помисли Вълкодав и се обърна към съперника си.

Човекът, способен да склони на нагласен бой, не му внушаваше нито доверие, нито уважение. Но с него можеше поне да се спори на разбираем език, без мъгляви фрази и словесни плетеници…

Поздравиха се със замахване на мечовете, след което започнаха битката и народът се разгълча отново. Двуцветният бе толкова як и силен, пък и жилав като ремък, че редом с него Вълкодав приличаше на недохранен хлапак.

— Тоя е за никъде — долиташе откъм тълпата. — Ще го изядат с парцалите!

— Върви ли се срещу такава сила…

Младият арантянин скръбно поклати глава и по-здраво притисна книгите към гърдите си…

Тоя е сит и силен, помисли си Вълкодав, като пресрещаше и отбиваше удар след удар. Много е силен. И винаги е бил сит. Само дето е свикнал да показва силата си, като се перчи пред беззащитните. Като тоя момък, дето сега е стиснал книгите. А навремето сигурно е бил доблестен войн…

Вълкодав бавно отстъпваше по края на подиума, за да прецени съперника си, да му свикне и да се приспособи към него. Площадът зад гърба му разочаровано въздишаше. Направо не е истина, ама, вярно, не е ли нечувана работа?… Вълкодав знаеше: в очите на обикновените хора той изглеждаше далеч по-непохватен от светлокосия солвянин. Защото онзи беше наясно какъв ще е всеки следващ удар, а Вълкодав се биеше не на ужким, без подсказвания, и двуцветният беше рядко достоен противник. Траеха си само опитните бойци и малобройните вяни в тълпата. Защото те виждаха, че двуцветният се ядосва и влага все повече сила в ударите, като напада все по-устремно и опасно. Само дето нападенията му кой знае защо не достигаха целта.

После Вълкодав ясно чу гласа на Бравлин, който се обръщаше към някой от гражданите:

— На колко се обзалагаме, че вянинът ще победи?

— Май си завъдил лесни пари, старшина — прозвуча в отговор. Вълкодав нямаше време да поглежда с кого се договаря случайният му познат.

— Вчера ми платиха надницата за две седмици — с усмивка рече Бравлин.

Събеседниците подеха спор и накрая се спогодиха за прилична сума в сребро, от което Вълкодав си направи извода, че стражите не мизеруват. Или Бравлин просто разчиташе, че няма да му се наложи да се бръкне…

Междувременно двуцветният освирепя. Тоя луд вянин с великолепен меч просто нямаше откъде да се вземе. Ама ето, че се беше взел. И се биеше не на шега. Дори сериозно. Двуцветният си знаеше цената. Освен това предварително бе изучил любимите похвати на галирадските витязи и бе напълно готов, ако не за лесна победа, то поне за равностоен двубой с всеки тукашен боец. Русолявият Плишка също беше силен, но него би победил и в истински бой. Кои мътни бяха върнали вянина от гората, дето го бяха взели? Този се сражаваше така, сякаш е пръв роднина на забравения от Боговете хулител на вярата. Биеше се майсторски! Целият натиск на гиганта сякаш потъваше в пустотата на въздуха, само върху меча му по незнаен начин се множаха резките.

Двете тежки остриета политаха нагоре, кръжаха и стремително изтъкаваха сребриста паяжина над подиума. После работата отиде към своя край.

Двуцветният се вбесяваше все повече и губеше търпение и предпазливост. При всяко съприкосновение с оръжието на Вълкодав мечът му излизаше от контрол и сякаш по своя воля чертаеше във въздуха осморки в опит да изхвърчи от дланта му. Воинът на жреците беше готов да изяде вянина жив. Всички уговорки за недопускане на кръвопролитие бяха забравени. Щеше да убие този дивак, който го подлагаше на истинско унижение с майсторството си. Лошото бе само едно: след всяко нападение се налагаше да дири вянина с поглед — онзи всеки път успяваше да му убегне. Двуцветният така се вбеси, че пред очите му почна да пада кървавочервено перде. Никога досега не беше търпял поражение в двубой. Поредният му свистящ замах потъна в нищото, а масивното му туловище се завъртя в кръг. И право пред себе си той видя уплашените очи на пленника-книжовник. Зад изрисуваната маска се разнесе сподавено ръмжене. Мечът устремно и кръвожадно се изви над главата му…

Вълкодав изникна между него и арантянина като по чудо. Гравираният меч излетя нагоре и пресрещна безпощадния удар.

Вянският ковач, живял в стари времена, не подведе далечния си потомък. Чу се звън и в лапите на двуцветния остана само ръкохватката със стърчащо половин педя парче от острието на меча. Още не осъзнал случващото се, обезоръженият войн отново се опита да развърти остатъците от меча. После с ругатни запокити безполезната дръжка в лицето на Вълкодав.

Изписаният с чудни плетеници меч я отблъсна във въздуха — да не вземе да рани някого — и тя издрънча на две крачки от подиума. После мечът се стрелна напред, повдигна плетивото на ризницата, която висеше от маската и покриваше гърдите на противника, и опря в ремъка на шлема под брадичката му.

— Сваляй ръкавиците — тихо заповяда Вълкодав. Ризата му беше подгизнала от пот. Той дишаше тежко, но се стараеше да говори, без да се запъва. Никой не биваше да се усъмни в това кой е победителят.

Двуцветният, трябва да му се признае дължимото, се поколеба… Ала мечът на Вълкодав се махна от ремъка и докосна податливата кожа, а в сините очи зад процепите на маската яростта и непокорството отстъпиха място на самосъжалението. Чудна работа, помисли си Вълкодав, колко треперят за животеца си всички хора, навикнали с безнаказана лекота да отнемат чуждия…

Двуцветният бавно смъкна едната ръкавица, после и другата. Хвърли ги на дъсчения под.

— А сега шлема — нареди му Вълкодав.

Под шлема се появиха гъсти мустаци и къдрава черна коса, сплъстена от лепкава пот. Победеният не беше никак грозен. Сигурно наистина се харесваше на момите. Вълкодав махна меча от шията му и се извърна към проповедника. Прилепчо бе успял пак да заеме поста си на рамото му и гордо пъчеше пухкави гърдички, смятайки победата поне наполовина за своя.

— Та така, аз вземам със себе си ей този човек — каза Вълкодав и кимна към арантянина. Оня го гледаше ококорено, явно не можеше да повярва на очите си.

Вълкодав се поклони ниско на кнесинята, скочи от възвишението и отиде да си вземе стъкленицата и ножницата. Бравлин го посрещна с широка усмивка: спечеленият облог си беше як сребърен звонк. Арантянинът се огледа със страх за скорошните си мъчители, после притисна книгите към гърдите си и слезе непохватно от подиума, за да последва Вълкодав.

Тълпата весело шумеше и дюдюкаше, като отправяше непристойни шеги по повод Боговете Близнаци и техните слуги. Сигурно жрецът бе произнесъл достатъчно заплашителна проповед. Хората винаги с радост осмиват онова, с което са възнамерявали да ги уплашат.

Но светът неизбежно би се преобърнал, ако ученикът на Близнаците бе позволил другиму да си присвои последната дума. Той простря тържествено ръце към небето и обиграният му глас, привикнал към кънтящата празнота на храмовете, с лекота се разнесе над площада.

— Нека са благословени премъдрите Близнаци, прославяни в Трите свята, и Техният Отец, Предвечен и Нероден! Чуйте, неверници, какво наказание са отредили на вероотстъпника, предпочел здрача на отрицанието пред светлината на истинната вяра. Те са го превърнали в роб на дивия варварин, закостенял в езичеството. Има ли по-тежка участ за еретика, който си въобразява, че е просветен?…

Да, уморено си каза Вълкодав, като закопча катарамата на препаската и прибра в кесията си крехката стъкленица. Можеш ли наддума жрец!

* * *

Вълкодав и момъкът тръгнаха по улицата.

— Къде отиваме? — попита арантянинът. Вълкодав не отвърна веднага и юношата погледна крадешком страшния си избавител, после съкрушено се поправи: — Накъде ме водиш, господарю?

— В една странноприемница — измърмори Вълкодав. — Ще се измиеш, ще похапнеш… а после ако искаш остани, ако искаш си върви, не те задържам.

На арантянина му бе необходимо време да повярва на ушите си. После той колебливо отрони:

— Брат Хономер ме даде, за да…

Гласът му трепна.

Брат Хономер, мислено повтори Вълкодав.

— Мен… ме викат Еврих — след кратко мълчание продължи юношата. — А тебе, чух… как кнесинята те нарече Вълкодав…

— Може и да ме е нарекла — измърмори Вълкодав. Ако Еврих не се бе представил сам, той никога не би го попитал как се казва. Изтрябвало му е да знае името на човека, с когото най-късно утре заран щеше да се сбогува завинаги. А пък да разкрива своето…

— Благодаря ти — продължи междувременно Еврих. — Май не са се свършили още благородните люде…

Няма ли да млъкнеш най-сетне, помисли си Вълкодав.

… После се питаше дали злостната му нетърпимост не беше урочасала Еврих. Те бяха на две крачки от странноприемницата на Любочада, когато насреща им се появи минувачът: среден на ръст мъж с учудващо безлична външност, каквито можеш да видиш в изобилие сред всяка навалица. Той ги подмина от страната, от която вървеше Еврих…

Изпърво на Вълкодав му се стори, че арантянинът се е препънал. Хвърли кос поглед към непохватния си спътник… и тутакси се извърна с цяло тяло. Безличният непознат не се виждаше никъде. А Еврих се беше втренчил невиждащо във Вълкодав и върху лицето му бе изписано изумление, примесено с някак детска обида. Накланяше се бавно напред и най-горната книга започна да се плъзга от купчинката. По късата му риза бързо се разтече гъста алена кръв, чиито капки се зарониха по дървения паваж.

Вездесъщите момчетии подскачаха на едно място и сочеха към ъгъла:

— Там, там избяга!…

Трябва да го догоня, бе мисълта, която жегна светкавично Вълкодав. И да го убия. Да, той ще настигне убиеца. И онзи ще съжали, че се е родил на тоя свят. Ала арантянинът дотогава със сигурност ще се обезкърви.

Еврих така и не успя да падне. Вълкодав го прихвана и го вдигна на ръце. Той тихичко изстена и притихна. Кръвта бликаше на тласъци от широката рана ниско на корема. Книгите с тежки кожени подвързии се пръснаха по паважа…

— Съберете ги! — изрева Вълкодав на момчетиите и се втурна през глава към отворения вратник, после през двора. Хората, които срещаше, ужасено се отдръпваха от пътя му.

Вълкодав се изкачи до входната врата, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж, отвори я с ритник и нахлу в стаята. Тилорн, застанал до перваза на прозореца, от който щедро струеше слънчева светлина, се извърна стреснато.

— Спаси го, ако можеш — задъхано каза Вълкодав.

От коридора дотича и Ниилит. Тя вече втори ден се трудеше в кухнята, като помагаше ту на готвачката, ту на миячката на съдове. Съглеждайки в двора Вълкодав, бе зарязала всичко и веднага бе хукнала подире му. Ниилит грабна сгънатото покривало — същото, което бе взето от замъка на Човекоядеца — и бързо го разстла на пода. Вълкодав внимателно положи върху него умиращия. Лицето на Еврих бе станало прозирно, устните — сиви, само вената на шията му все още слабо пулсираше.

Тилорн вече бе коленичил до него. Дългите пръсти на учения докоснаха челото на арантянина — бледо, покрито с бисерни капчици пот.

— Може да бъде спасен, но се боя, че няма да се справя сам — рече той. — Помогнете ми, приятели…

— Какво трябва да се прави? — дрезгаво промълви Вълкодав.

— Прегърнете ме. И в никакъв случай не пускайте ръце…

Вълкодав и Ниилит се хвърлиха до него на пода и здраво го обгърнаха с ръце. Дланите на Тилорн легнаха около раната на окървавения корем на Еврих.

Сега ще почне да се моли, помисли си Вълкодав. Ще извика някого на помощ… Но грешеше: Тилорн не отправи никаква молитва, поне не на глас. За сметка на това пред очите на Вълкодав затрепкаха светлинки. Така се случва, когато дълго стоиш клекнал и после веднага скочиш на крака. Усети как изстиват ушите и носът му. Тилорн бе взел част от жизнените му сили, за да ги прелее по някакъв начин в тялото на Еврих. Сигурно точно по същия начин бе постъпил и с кученцето. Само дето мъничето се побираше в шепа, а днес се опитваха да спасят човек.

Вълкодав понечи да отблъсне Ниилит, но за това трябваше да освободи поне едната си ръка, а той не се решаваше да го стори.

Светлинките пред погледа му все повече се множаха. Е, не, помисли си Вълкодав, стиснал зъби, потта се стичаше по слепоочията му. Само да си ми умрял, човече. Какво си намислил, а! Затова ли те измъкнах от жреците?… Богове, къде е вашата Правда?… Защо всеки задник, навлякъл жречески одежди, може от ваше име…

— Край — със слаб и безкрайно уморен глас произнесе Тилорн. — Ако това не помогне… Ниилит, виж, момичето ми…

Вълкодав отвори очи. За негов ужас ръката на учения, изцапана с кръв, слепешката шареше във въздуха. Ниилит я сграбчи с две ръце.

— Виж как е той — помоли я Тилорн.

— Ти… — подхвана тя, ала Тилорн я прекъсна.

— На мен нищо няма да ми се случи. Погледни как е раната му.

Ниилит се наведе над Еврих. С Вълкодав повдигнаха арантянина и смъкнаха ризата от отпуснатото му тяло.

Вълкодав забеляза, че Еврих диша равномерно и уверено, а и устните му вече не са сиви, а просто бледи. Арантянинът имаше вид на гладен, измъчен и немощен човек, но изобщо не приличаше на смъртник. Вянинът се намръщи. Дали пък преживяното напрежение не си правеше с него шега, като му позволяваше да види точно онова, което копнееше?… Ниилит сръчно размота набедрената препаска на арантянина. Голотата на един болник слабо я впечатляваше.

Широката рана, зееща допреди малко върху хлътналия корем на Еврих, почти се беше затворила. Дълбока драскотина, от която сълзи кръв — и нищо повече. Ако не се брояха отпечатъците от дланите на Тилорн върху бледата кожа като две зачервявания от слънчево изгаряне. Сигурно кожата му ще се обели, помисли си Вълкодав…

Извърна се към учения мъж, при това тъкмо навреме: онзи полека се смъкваше на пода. Грабна го в прегръдките си и изпита голямо изкушение да удари на калпавия магьосник здрав шамар. Колкото и да му беше мътна тая работа, той разбра едно: преди да прибегне до жизнената сила на приятелите си, мъдрецът бе изчерпил почти до дъно своята собствена.

— Какво си сторил?… — изръмжа Вълкодав. Боговете виждаха, че ако беше наполовина толкова ядосан по време на двубоя с двуцветния, оня щеше да бъде размазан като кайма върху подиума, след накълцването му на четиридесет и девет парченца. — Тебе питам! Пак ли ослепя?…

— Не. Тоест аз… — заоправдава се Тилорн. — След няколко дни ще съм добре…

— Сега — рече му през зъби Вълкодав. — Ще го направиш сега.

Най-много от всичко се боеше, че Тилорн ще му откаже и че всичко ще свърши по този начин. Защото си познаваше човека — не беше от хората, които можеш да накараш насила.

— После… — отвърна ученият мъж с умолителен глас, като неуспешно се мъчеше да разтвори пръстите на Вълкодав, стиснали раменете му. — После… Когато се наспиш и хапнеш както трябва…

— Казах сега — повтори Вълкодав. Той знаеше, че постъпва глупаво, че Тилорн е прав… че такива неща е по-добре да се правят, когато си сит и имаш сили… Но не можеше да се спре. Само като си помислеше, че едва живналият Тилорн отново ще стане безпомощен… сляп… — Сега, казах!

Тилорн явно го досрамя. Сигурно се беше усетил, че ще е прекалено да кара приятелите си отново да се грижат за един недъгав слепец. Слабите му пръсти обгърнаха китките на Вълкодав… Някога в ръцете на Сивия пес бе умирал човек, когото вянинът смяташе за свой приятел. Също арантянин, между другото. Умираше, измъчен от непосилния труд и от разяждащата дробовете му кашлица, с която се беше сдобил в мините. Как бе молил Сивия пес боговете, как само ги бе умолявал да вземат частица от неговата сила и да я вдъхнат на двайсетгодишния старец, който така и не успя да види слънцето преди смъртта си… И той самият кашляше след побоищата, но не смяташе да мре. То се знае, не умееше и до ден-днешен не се бе научил нито да лекува с помощта на магия, нито да разговаря с небесата. Ала да допусне, че Тилорн… Че той отново…

Този път не зажумя и видя как лека-полека бледите страни на Тилорн придобиват цвят, как в очите му пламва пълна с живот светлинка. Той самият не усети нищо особено, ако не се брояха растящата слабост и леката студенина в гръбнака. Сигурно Тилорн до смърт се боеше да не му навреди. Ето сега той ще отвори уста и ще каже: „Хайде, стига“. Като разбра това, Вълкодав по-здраво стисна китките му и напрегна, както умееше, волята си, за да предаде на учения… неизвестно какво…

— Край, стига — тихо промълви Тилорн. — Аз не съм някакъв вампир все пак. — И разтвори дланите си.

— Я стани — заповяда Вълкодав. — Направи няколко крачки.

Тилорн послушно се изправи, отиде при прозореца и се върна.

— Ти още от самото начало ли го можеше това? — попита Вълкодав. Още седеше на пода, не му се ставаше оттам. — Защо тогава не го направи веднага?…

— Аз — притесни се Тилорн. — Сметнах, че не е удобно…

— Предпочете да ме яздиш, като че съм магаре.

Тилорн отначало се смути и почервеня, но после тръсна глава.

— Мисля, друже мой, че това би ти коствало доста повече усилия, отколкото да носиш товара на тленното ми тяло.

Вълкодав с презрение изкриви устни. Обаче все така не му се ставаше от пода. Не беше сигурен дали ще успее ли да се надигне. За последен път му се беше случило нещо подобно, когато се измъкна от замъка на Човекоядеца — с натъртени ребра и мехури от изгарянията. Тогава също му се искаше само едно… да затвори очи и да спи, спи…

Внезапно го жегна мисълта: ами ако и Ниилит споделя неговата участ?… Отвори с мъка натежалите си клепачи. За негово учудване Ниилит беше на крак и бодро сновеше из стаята. Той чу как се почука леко и извърна глава. Ниилит леко открехна вратата. В процепа се мярнаха цели три любопитни момчешки муцунки, но изразът на ненаситно любопитство моментално бе заличен от ужас. Децата обичат страшните приказки, обичат някой да ги посплаши. Но когато страшното се случи в живота… Книгите с грохот се стовариха на пода и топуркането на босите пети стремително се отдалечи по коридора. После долетя гласът на Авдика. Младият сегванин помогна на Ниилит да събере книгите и ги внесе в стаята. Тя приличаше по-скоро на бойно поле, но Авдика бе свикнал на подобни гледки. Ниилит грабна парцала и изчезна зад вратата. Хукна да почисти, досети се Вълкодав. Навсякъде има петна от кръв — и на стъпалата, и в двора, и на паважа… Авдика изпрати девойката с поглед.

— Не, всичко е наред — долетя гласът на Тилорн. — Сега те двамата само трябва да се наспят и…

В съня възприемаш всичко като даденост и Вълкодав не се учуди особено, когато видя самия себе си. Ала после забеляза, че онзи, другият, е облечен някак смешно: с цяла кожена дреха, а не с риза и панталони, че и отгоре на всичко е без пояс.

— Е? — с усмивка рече незнайният гост. — Позна ли ме?

Вълкодав го гледаше мълчаливо, без да знае какво да отвърне. И трябва ли изобщо да му отговаря.

Оня въздъхна, направи някакво движение… и пред Вълкодав се озова мечът му, облечен с новичка ножница от кожа.

— Сега позна ли ме? — отново превръщайки се в човек, попита мечът.

На Вълкодав му хрумна само един въпрос:

— Защо приличаш на мене?

— А на кого трябва да приличам? — попита онзи. — На Жадоба ли?… — И след кратък размисъл допълни: — Ако искаш да знаеш, ние с теб си приличаме. Аз също живях дълго под земята.

— Бил си в гроб — веднага се досети Вълкодав. — Чий беше гробът?

Мечът кръстоса нозе, за да седне по-удобно.

— На сина на старата господарка от рода на Таралежа. На дванайсет години му дадоха име и двамата с неговия баща се отправиха при рода на Скореца — да искат гердана на дъщерята на тамошната господарка. През онази пролет момичето тъкмо бе надянало вълнената пола…

Вълкодав се сети за русото момиченце, което му бе подарило искрящото кристално мънисто, и се усмихна. На това мъничкото ще изтъкат вълнена пола след около три години. И тогава ще й дойде времето да дари красивото мънисто на достойния за нея. Дали ще се сети за онази случайна среща в „Белия Кон“? Или ще послуша майка си, която със сигурност ще й каже, че онова мънисто не се брои? А може би все пак няма да забрави старото ябълково дърво и Сивия пес, от когото не е трябвало да се бои?

Някой ден той ще я открие…

— Таралежчето се харесало на девойчето от рода на Скорците — продължи мечът. — Приели ги добре. Ала на третия ден в селото се появил бесен вълк. Таралежчето било яко и храбро момче. То защитило момичето, ударило звяра с нож, но вълкът успял да го ухапе.

Вълкодав кимна. Виждал бе побеснял вълк и помнеше как и той самият насмалко не умря от страх.

— След смъртта му девойката се омъжи за неговия брат — каза мечът. — Защото сега Скорците вече бяха опознали Таралежите. Но първо двата рода заръчаха на великия ковач да изкове меч, от който да не се срамува дори един кнес.

Най-добрите ковачи винаги сме били ние, Сивите песове, помисли си Вълкодав.

— Най-добри ковачи тогава били Сивите песове — каза мечът. — Те дори не поставяли върху остриетата клеймото си, познавачите и без това били наясно от чия ръка са изковани оръжията. Така се появих на света аз. Погребаха ме заедно с Таралежчето и прекарах двеста години под земята. Жадоба разрови гроба — и в неговата ръка за пръв път опитах вкуса на кръвта.

Тези думи бяха изречени с такава погнуса, че Вълкодав не се стърпя и каза:

— Всички мечове проливат кръв.

— Мечовете изпълняват това, за което са били изковани — бе отговорът. — Аз съм бил направен, за да пропъждам злото.

— Аз също се бих с теб — отбеляза Вълкодав. — Дали не трябва… да те върна обратно?

— За мен онзи гроб значи същото каквото е за тебе бившият ти зачернен дом — отвърна мечът. — Ти нали не ще се върнеш да живееш там… Жалко, че не аз отсякох пръстите на гробищния крадец — допълни той с въздишка. — Добре, нека благодарим на нашите Създатели, че ти се биеш не по-зле от останалите…

Вълкодав си замълча.

— Ние, мечовете, не обичаме ръцете, които не са праведни — каза странният му събеседник. И отново възприе истинския си облик, ала гласът, звънкият глас на изрисуваната с изящество стомана, не спря да звучи: — Ти сам видя как изоставих Жадоба. А теб не ще те изоставя, докато и ти не почнеш да ме позориш…

Всичко се разми. Вълкодав се обърна на другата страна и повече никакви сънища не го споходиха.

* * *

Още в просъница Вълкодав разбра, че е останал сам в стаята. И че времето е доста напреднало. Ухаеше на вкусни гозби, дъските на пода поскърцваха под нечии стъпки, някой се смееше, от време на време долиташе лаят на кучетата, петелът кукуригаше. Животът в гостилницата си течеше по реда си.

Не му се ставаше от леглото до смърт. Вълкодав си достави рядкото удоволствие да прекара няколко блажени мига между бодърстването и съня…

И моментално го налегна кашлицата.

Седна, побърза да вдигне длани към лицето си и веднага си помисли, че вчерашната самонадеяност може да му струва скъпо. Кашлицата изобщо не беше същата, с която наказва човека случайната настинка. Обаждаха се влагата и тъмнината от рудниците. Вълкодав знаеше, че само още година-две на каторгата биха му коствали живота — отдавна да е изгнил в някоя шахта, сред вечните планински студове. Беше му провървяло. Боговете го бяха извели на свобода. Ала пак те, чиито умения го бяха спасили от смъртта, предупреждаваха, почти като кнесинята Еленя: пази се, Вълкодаве. Той само кимаше. Малко неща му оставаха за вършене в този живот. Да стане воин. И да намери Човекоядеца. А после…

Той прокара длан по устните си и я погледна. Засега нямаше нищо. Засега.

Значи все пак се беше повредил вчера. И то заради собствената си глупост. Влезе в двубой. Помогна на магьосника да върне от оня свят ранения арантянин. А и на самия магьосник помогна да заприлича отново на човек. И всичко това — само за една-едничка утрин. Никой не му е виновен.

Прилепчо скочи от дебелия дървен пирон и жално запищя, притискайки се към гърдите на Вълкодав. Вянинът се усмихна и погали зверчето, което се опитваше да му даде от топлината си. Съвсем като едно време.

— Така… — рече той на Прилепчо. — Ще трябва по-скоро да излекуваме крилото.

* * *

Както и очакваше, намери Тилорн, Еврих и Ниилит долу. Те седяха на маса до прозореца, отворен към озарения от слънцето двор, улисани в сладки приказки. Кутрето лежеше до нозете на Ниилит. Вълкодав кимна и излезе навън.

Изми се ожесточено, като неведнъж се обля със студена кладенчова вода и всеки път се търкаше до почервеняване с вехтия пешкир. После се върна в кръчмата.

— Яли ли сте? — попита той своите хора, като спря до масата им.

— Благодарим!… — хорово откликнаха Ниилит и Тилорн. Еврих плахо се усмихна. Той още не беше наясно как да се държи с Вълкодав.

Вянинът свали Прилепчо на масата и се насочи към тезгяха. Навремето дълго бе размишлявал дали е редно да пуска зверчето на масата, почитана от неговия народ като Божа Длан, или трябва да го храни на пода. После се нагледа как в крайпътните ханове пиянски удряха същата тази Длан с юмрук, дращеха по нея с нож, че и просто я скверняха… и реши, че със сигурност чистоплътното мъничко прилепче с нищо няма да я засегне. Пък и нима всяка жива твар не се храни от Божията Длан…

Слугинята зад тезгяха стоеше с гръб към него, облегната на гладката излъскана с восък дъска, и си приказваше с миячката на съдове, която бе решила да си отдъхне.

— Тия, дето са докарали трупите от Зелените езера — обясняваше тя на приятелката си, изглежда преразказвайки дочутото от някой отседнал в странноприемницата пътник. — Разправят, че здравата се веселят! Дано не ни закачат. Тамошните каруцари…

Вълкодав порови из кесията си и тихо каза:

— Бъди така добра да ме нахраниш, хубавице.

— Господарят не се е показвал от онзи ден заранта — каза, извръщайки се към него, розовобузестата млада слугиня и игриво се засмя. Вълкодав със закъснение осъзна, че е прекарал в сън почти две денонощия. — Той сигурно е бил зает с нещо… много уморително…

— Дай чаша мляко, ако има — рече Вълкодав. — Освен това комат хляб и малка чинийка.

— Може би пържени яйца със сланина? — попита слугинята.

При мисълта за яйцата с пукащите се по тях мехурчета и за цвърчащата върху жежкия тиган сланина, на Вълкодав направо му потекоха лигите. Мислено претегли кесията си. Наброените от Фитела пари се топяха бавно, но безвъзвратно.

— Мляко и хляб — повтори той. — За два медни гроша.

Прилепчо се закрепи на ръба на чинийката, помагайки си с криле, потопи муцунка в любимата си млечна попара, и започна лакомо да нагъва. Вълкодав задъвка своя комат, отпивайки мляко от чашата. Много обичаше мляко. И винаги се сещаше как се беше напил с мляко до насита, когато излезе от рудника. Млякото беше чудно, от крава, пасла на тучни планински поляни — току-що издоено, лековито, маслено. Но какво стана после със стомаха му, отвикнал от човешка храна…

— Как се чувстваш? — попита Тилорн. Вълкодав нямаше нужда да се поглежда в огледало. И без това знаеше, че изглежда зле. Сви рамене. Така и не се беше научил да лъже, значи разговорът трябваше да бъде насочен в друго русло. Той приповдигна с пръст отсрещния край на чинийката, за да улесни сладко мляскащия Прилепчо, и каза:

— Купих игла и конец, донесох и вино. Кога ще шиеш?

Тилорн прокара длан по брадата си и Вълкодав забеляза, че той вече има нокти. Почти не личеше, че навремето са били изтръгнати от палача. След кратък размисъл Тилорн кимна:

— Може и днес.

Вълкодав също кимна утвърдително. Какво друго му оставаше, нали не можеше да си признае, че изведнъж е усетил някаква пустота и хлад в стомаха.

— Позволете ми да попитам… — внимателно се изкашля Еврих. — За какъв шев става дума?

— Става дума ей този малък храбрец отново да започне да лети — рече Тилорн. — Както сигурно си забелязвал, крилото му е разкъсано. Сега, като се нахрани, ще ти покажа.

Прилепчо наистина не понасяше да го притесняват, когато си хапва. Но ето от чинийката изчезна и последната капка — и зверчето позволи на учения да разпери върху масата осакатеното му крило. Тилорн прокара пръст по разкъсаната ципа и се зае да обяснява на Еврих по какъв начин възнамерява да прекрои и да снади парченцата кожа. Еврих слушаше внимателно и явно разбираше за какво иде реч, като само от време на време напрегнато мръщеше златисти вежди.

— Просветеният Аледан — отбеляза той накрая — съветва за по-бързо зарастване раните да се мажат с мед.

— Особено старите и неизлечимите — изведнъж се обади Ниилит. От вълнение сакаремският й акцент се усещаше повече от обикновено. — Виж, за скорошните Зелхат Мелсински препоръчва налаганията с пресен черен дроб, за да не се разпространи треската по кръвен път из цялото тяло…

Тя изрече всичко това на един дъх и поруменя от смущение. Вълкодав погледна Еврих и видя как по лицето му премина сянка на раздразнение. Сиреч, бива ли едно хубаво младо момиче да се меси в разговора на двама учени мъже? Девойките трябва да са красиви. И това им стига.

После раздразнението изчезна и беше заместено от изумление и любопитство.

— Познато ти е името на великия Зелхат, рожбо? — попита Еврих. — Но откъде?…

Ниилит още повече поруменя и дори се премести по-близо до Тилорн. Не по-близо до мен, а до Тилорн, помисли си Вълкодав, който седеше от другата й страна. Ами ако насреща й не беше безобиден учен, а истинска заплаха? Нещо подсказваше на Вълкодав, че и в този случай тя би се хвърлила към Тилорн. Дори би го закрила с тялото си. Макар че Тилорн едва ли би го позволил. Мъдрецът прегърна девойката през раменете и никой не би нарекъл това му движение чисто бащинско.

— Чела съм книгите на благородния Зелхат… — едва чуто проговори Ниилит.

— Сигурно „Лековитият извор“? — заразпитва я Еврих.

— И тая също…

Тилорн се усмихна така гордо, сякаш лично той е ограмотил Ниилит и е изградил навика й да чете книги. Докато слушаше как си приказват тримата спасени от него човеци, Вълкодав си мислеше за книгите. Той самият не бе прочел нито една в живота си. А те? Всеки най-малкото по десет. Като нищо и повече. От учтивост те говореха на солвянски, ала Вълкодав, който знаеше този език не по-зле от родния си, скоро изгуби нишката на разговора, а после изобщо престана да разбира каквото и да било.

Досущ като хищен сом под потънало, обрасло с водорасли дърво, дълбоко в него се пробуди неясна обида. Сигурно така се обижда младокът, когато могъщият болярин небрежно избие меча от ръцете му и побърза да се срази за разтуха с равен на себе си в бойното изкуство.

Прилепчо лежеше вирнал корем, наслаждавайки се на нежните и внимателни докосвания на човешките ръце. Вълкодав остави чашата на масата и излезе от гостилницата. Странно. Никога не бе завиждал на богаташите и на знатните големци, на които бе служил. Ала на тези тримата, които, общо взето, той хранеше и обличаше… почти им беше сърдит, че те просто така разсъждаваха за нещо, съвсем недостъпно нему…

След известно време вратата зад него изскърца и излезе Еврих.

— Къде тръгна, благородни варварино? — весело попита той Вълкодав. — Сигурно ти се стори безинтересен разговорът ни?

Вълкодав не отговори, но козината на спящия в него пес настръхна. Еврих въздъхна дълбоко, с наслада и седна до него на топлите, учудващо гостоприемни дъски на стъпалата.

— Какъв човек само!… — рече той и сложи дланта си върху коляното на Вълкодав. — Само да знаеше, варварино, на какво светило на науката ти се е паднало щастието да служиш!… Подобни умове идват веднъж на пет века, за да оправдаят съществуването на света…

Вълкодав пак си направи оглушка, като поглеждаше с неприязън ръката на Еврих върху коляното си. Онзи, без нищо да вижда и да забелязва, вдъхновено продължи:

— … И такъв човек е бил държан от един неук дивак в клетка и изтезаван по всякакъв начин! Друже мой, варварино, ти не знаеш що е робия и изтезание. Моли се на твоите Богове никога да не ти се…

— Защо ме наричаш варварин? — мрачно попита Вълкодав.

Еврих млъкна сащисан.

— Аз… — Той забележимо се смути, по скулите му изби руменина. — Повярвай ми, нищо лошо не съм… Аз съм арантянин, а при нас е прието да наричаме с тази дума всички, които не принадлежат…

— Как пък не — отвърна му Вълкодав на чист арантски, какъвто говорят в столицата. — Така наричат и онези, дето принадлежат, ала ги бива само да се млатят помежду си, да пият вино и да гонят фустите. Не съм ли прав?

Еврих попита с непресторена изненада:

— Къде си овладял така добре божествения ни език?…

Отговор не последва.

Еврих се повъртя, помълча и накрая предложи с извинителен тон:

— Искаш ли да те науча да четеш?

— Не! — каза Вълкодав.

Еврих въздъхна, помълча и накрая стана да си върви.

— Сигурно съм злоупотребил с гостоприемството ти, благородни воине — тихо каза той. — Надявам се, че ще ми позволиш да взема книгите със себе си…

Вълкодав вдигна глава и навъсено го изгледа.

— И далеч ли се каниш да вървиш? — попита той арантянина. — До първия или до втория ъгъл?

— Аз съм се обучавал на воинско изкуство — обидено заяви Еврих. — Мога…

Вълкодав спокойно се изправи и отупа кожените си панталони.

— Хайде — подкани го той. — Покажи какво можеш. Стига да не те боли раната. Ако успееш да ме подминеш и да слезеш по стълбите — ще те пусна да си вървиш.

… Хайде, давай, мислеше си той, докато оглеждаше арантянина, който тъпчеше на едно място и се чудеше какво да прави. Изпосталял е, докато е бил в плен на жреците, и сигурно силите му са изчерпани, но е повече от добре скроен. Веднага си личи, че този народ не само е възпявал красотата на тялото, но се е грижил и да облагороди дареното от природата…

Вълкодав мислено се сравни с Еврих и реши, че двамата се различават кажи-речи така, както пухкавият домашен любимец се различава от лютия, вързан на верига звяр, от когото се бои дори стопанинът. Златистият къдравелко също би могъл да загази, да изпосталее и да завъди бълхи. Но ако го нахраниш, ако разрешеш козинката му и го приласкаеш, той си става същото пухче. А уж и той е куче, дето си има и здрави зъби, и остри нокти…

Еврих колебливо тръгна надолу, слезе едно стъпало и се опита да отстрани Вълкодав от пътя си. Вянинът рязко вдигна ръка и пръстите му леко се впиха във врата на младежа, от двете страни на гръкляна.

— Никъде няма да вървиш — с безразличие в гласа каза Вълкодав. — Ти си убит.

Долу в двора, зарадвани от възможността да се развличат за чужда сметка, вече стояха неколцина зяпачи.

— Как така съм убит?… — отдръпна се като попарен арантянинът. Вълкодав сви рамене, без да отмества ръката си.

— Какво ще стане според теб, ако стисна с все сила? А после те дръпна към себе си?

Еврих позеленя и се опита да разтвори пръстите му. Със същия успех би могъл да отмести стена.

— Не е честно — засегна се той. — Аз не успях…

Вълкодав кимна.

— Кажи това на причакващия те убиец.

Еврих прехапа устна. Нямаше никакво намерение да се предава, въпреки че вянинът бе прав. Освен това наистина знаеше някои хватки. Ако вместо мен пред него стоеше сламено плашило, сигурно би си изпатило, помисли си Вълкодав. Той хвана ръката на Еврих в мига на светкавичния замах и изви леко китката му навътре. Арантянинът тихо изохка и се сгърчи, а главата му легна върху сгънатата свободна ръка на Вълкодав.

— Пак си убит — каза вянинът. Ако боят бе истински, гръбнакът на Еврих отдавна би изпращял. Вълкодав пусна арантянина и се подсмихна. — Поне да беше скочил през парапета. Ама не, ти пердашиш направо през…

Не се надяваше особено Еврих да се възползва от съвета му. Ала онзи веднага стрелна поглед встрани и така се издаде.

Слугинчето, което надникна от къщата, първо се уплаши, после прихна да се смее: красивият млад арантянин беше застинал в нелепа поза, прикован към резбования парапет от коравото коляно на Вълкодав. Вянинът се отдръпна, за да може девойчето да мине и пусна Еврих.

Онзи беше на път да се разплаче от безсилен гняв и унижение.

— Стига ли ти толкова? — попита Вълкодав. — Или се каниш още някъде да вървиш?

— Ти… — каза Еврих и дъхът му секна. — Е, да, ти си по-силен… И си мислиш, какво от това…

Аха, по-силен съм, помисли си Вълкодав. И то доста. А освен това съм по-бърз. И по-издръжлив. И съм научен да се бия. Именно затова те няма да успеят да те докопат…

— Отиди при стопанката, нацепи й дърва — каза Вълкодав. Според него арантянинът имаше нужда от две неща — здраво да работи и да яде на корем.

Еврих изкрещя с омраза право в лицето му:

— Няма да ида!

Извърна се и тичешком се прибра в къщата.

Вълкодав въздъхна и отиде да цепи дърва в усамотение. Нямаше значение дали с Еврих се харесваха, длъжен бе да осигури прехраната за още едно гладно гърло.

Застана до дръвника така, че да вижда едновременно и вратника, и вратата и се залови за работа. Никой нямаше да влезе в двора незабелязано. Нито пак да излезе. Само това липсваше — засегнатият арантянин наистина да избяга. И да го намерят как се търкаля под някоя ограда пак пронизан с нож в корема. Или със стрела в тила…

Що се отнасяше до изхода, минаващ през кухнята, Вълкодав не се притесняваше: из задното дворище денем и нощем се разхождаше една много злобна и страшно бдителна кучка. Той самият се бе сприятелил с нея веднага. Овладял бе умението, на което го бяха учили в неговия род, мислено да навлича кучешката сива козина. Благодарение на него дори най-злите кучета не само не го нападаха, но дори не го лаеха, надушвайки, че си имат работа с водач на глутница. Можеше дори да заповядва на кучетата и те разбираха заповедите му…

… Дали пък не му отмъщавах, запита се Вълкодав. За това, че се пресилих, докато спасявах живота му. За това, че е научен да чете, за разлика от мене. Много си умен, така да се каже… И изобщо, гледай да не забравиш, че си ми голям длъжник… че аз тебе от жреците те… че си ми като трън в петата…

Вълкодав сложи поредния пън на дръвника и вдигна високо брадвата.

Ама я да си гледа работата, помисли си той и се дръпна, за да не го удари отхвръкналата цепеница. Нека си мисли каквото ще. Нищо няма да му обяснявам. Пък и да тръгна да му обяснявам, все едно, няма да ме разбере. Бива ме да убеждавам само по един начин… Но няма да те пусна да излезеш от двора, умнико. Никъде няма да те пусна.

Вратата се отваряше и затваряше със скърцане, хората влизаха и излизаха. Когато от къщата се показа Еврих, Вълкодав продължи да си върши работата. Арантянинът не носеше книги. Значи все пак бе решил да остане.

Донякъде се изненада, когато онзи се насочи право към него. Като избягваше да го поглежда, многознайкото взе другата брадва и отиде при свободния дръвник. Изглеждаше леко засрамен. Кой ли го бе вразумил? Ниилит, Тилорн, Авдика или самата госпожа Аюбочада, която надникна от кухнята?… Вълкодав не си направи труда да попита.

След като насече към две дузини цепеници, Еврих остави брадвата, погледна съжалително дланите си и седна да си отдъхне. Вълкодав продължи да работи. Дръжката на сечивото можеше да хване мазоли от неговите длани, но не и обратното. Двамата с Еврих не си размениха нито дума.

По пладне Тилорн поиска от Вълкодав ножа му и докосна с пръст острието — то бе наточено като бръснач. Здравите конци от халисунска коприна заедно с тънката игла вече плуваха във виното, сипано в чашчица. Тилорн се настани удобно до малката маса, взе Прилепчо и го положи на дланта си, погледна го внимателно в очите и лекичко духна в муцунката му. Блестящите мъниста тутакси се затвориха. Зверчето се прозя сладко, но вместо да увисне с вирнати лапички и да се увие в крилете си, просто се отпусна върху дланта на човека. Тилорн остави внимателно Прилепчо на чисто изстърганата маса, след което ученият мъж изопна болното му крило, заръча на Еврих да го придържа и започна да почиства ципата с меко парцалче, напоено преди това с вино…

Вълкодав смяташе, че на сума ти работи се е нагледал в този живот. Беше убивал. Спасявал бе от смърт. Ранявал бе и беше зашивал рани. Но при мисълта, че наточеното острие всеки миг ще разсече тънката, беззащитна кожа на Прилепчо…

— Мога ли някак да… — с прегракнал глас рече той. — Ами… като оня път…

— Не — каза Тилорн. — Ние ще се справим, нали е мъничък.

Ние, помисли си Вълкодав.

— Ние с Ниилит — допълни Тилорн, сякаш бе подслушал мислите му. И погледна към смутената девойка. — Да знаеш само с какви сили има досег тя…

Вълкодав излезе от стаята и затвори вратата.

Известно време стоя неподвижно, опрял гръб на вратата, и очакваше с тръпки на ужас всеки миг да чуе отчаяния вик на Прилепчо. Същият като навремето, когато го бе халосал бичът. Но Прилепчо мълчеше. В стаята бе тихо, само Тилорн се обаждаше от време на време. Не говореше високо и Вълкодав чуваше гласа му, но не различаваше думите. Съжали, че не попита мъдреца дълго ли ще продължи всичко. Но сърце не му даваше да се върне в стаята.

Междувременно подозрителната шумотевица долу, в кръчмата, нарасна. Вълкодав неволно се ослуша и чутото не му хареса. Твърде рано е още за вечерна почерпка. Значи просто някой не е допаднал някому. Случва се, каза си и хвърли бегъл поглед към стълбите. Не се иска много ум, за да се почне кавга. Ако сега започнат да се замерват и с пейки…

На пода тежко се стовариха две пейки наведнъж. Проехтяха писъците на слугините, мъжки глас изръмжа нещо неясно и се чу глухият барабанен звук на юмручни удари. Вълкодав въздъхна, сви вежди и пое по посока на шумотевицата. При госпожа Любочада работеха двамина яки слуги, обаче тя не наемаше охранители. Нейната странноприемница бе на почит, мнозина обичаха да отсядат тук. Наминаваха и търговци, вардени от въоръжени юначаги, които разбираха от кьотек. Винаги се намираше кой да укроти побойниците или да изхвърли през вратника прекалено развилнели се бабаити…

Вълкодав още не бе стигнал до стълбите, когато насреща му изхвърча, придържайки полите си, уплашена до смърт слугиня. Същата, която му предлагаше пържени яйца със сланина. След момичето, бълвайки ругатни, търчеше непознат мъжага с бяла брада, на възраст кажи-речи два пъти по-стар от девойката. Гиди дърт пергишино, каза си с презрение Вълкодав. Хайде, приятел. Успя да уплашиш момичето — стига толкова. Сега пробвай да уплашиш мен.

Когато забеляза вянина, слугинята изписка и се скри зад гърба му. В юмрука на преследвача й проблясваше нож, а на колана му бе закачен навит камшик. Каруцар, досети се Вълкодав. От оная тайфа, за която бе чул да се говори заранта в кръчмата.

Общо взето, не беше против юнашките забавления, макар никога да не вземаше участие в тях. Щом те сърбят юмруците, защо, в края на краищата, да не си начешеш крастата, като се сбиеш с някой, който има същото желание? Но от какъв зор ще ми трошиш пейки и ще ми преобръщаш маси — да става зян хубавата храна и да се стряскат хората? А да ми хукнеш с нож в ръка след една хлапачка — това вече на нищо не мяза.

— Мирясай — посъветва той мъжагата. Не че се надяваше оня да го послуша, заприказва го по-скоро, за да му покаже, че няма намерение да го убива. Каруцарят му се нахвърли, размахал ножа. Широкоплещест бик, пийнал точно толкова, колкото Светин да му бъде до коленете. Нищо чудно, че момичето бяга, като че го преследва самата Смърт. И Вълкодав би се уплашил. В далечното минало.

Той не го удари — просто без никакво бързане се поотмести, дръпна леко скандалджията за ръкава и онзи заби чело в стената. Свлече се на пода и остана да лежи там.

Така ли използвам дадените от теб познания, Майко Кендрат?…

Вълкодав вдигна търкулналия се на пода нож, свали от побойника колана с ножницата и даде всичко на слугинчето:

— Пази ми ги.

Отнетото по време на сбиване оръжие по право ставаше притежание на съумелия да го отнеме. Взетото в боя е свещено.

Вълкодав седна на гърба на зашеметения си противник и сръчно омота китките му с дългите връзки на собствените му обуща. За да не може нито да се освободи, нито да стане. А после се изправи и тръгна към стълбата.

Долу видя Авдика и Аптахар. Бащата и синът стояха близо до тезгяха, препречили пътя на вилнеещите юначаги, напиращи към вратата на кухнята, зад която, както добре знаеха всички, се съхраняваха запасите от пиене и мезета. И където се криеха младите готвачки. Двамината сегвани действаха ловко и съгласувано — да ти е драго да ги гледаш. Авдика забеляза Вълкодав и му махна радостно. Сигурно вече бяха пратили някой да извика градските стражи, но докато те дойдеха, всяка помощ беше добре дошла.

След кратък размисъл Вълкодав слезе долу, но не се отдалечи много от стълбите. Само това липсваше, сганта да се юрне нагоре и да се разюзда, да уплаши отседналите в странноприемницата гости…

Междувременно към стълбите се устреми млад здравеняк, който не отстъпваше по ръст на Вълкодав. Сигурно възнамеряваше да разбере къде се е дянал неговият приятел, преследвачът на момичето. А може би просто бе видял нов човек и за всеки случай беше решил като начало да го светне между очите?… Вълкодав бе наясно с външността си. Трезвите хора обикновено гледаха да го отбягват. Докато пияните, тъкмо обратното, му налитаха като мухи на мед. Поне при първа среща. Отдавна се бе отказал да разбере защо.

Като хвана юмрука на бабаитина, устремен към лицето му, Вълкодав лекичко дръпна каруцаря напред, за да му помогне да се олюлее, та да го подпре с рамо. И да го насочи в полета му през прохода между стълбите и масите така, че да се сгромоляса на пода. В честна битка сигурно би помел с него стълбите и като нищо би му счупил гръбнака, но това си беше най-обикновено кръчмарско сбиване. Временно се беше наемал на работа и като охранител в крайпътни кръчми. Местните побойници бързо проумяваха, че е за тяхно добро да сменят заведението, за да си начетат крастата. Нищо че за разлика от други охранители, не беше спукал нито една твърда кратуна.

Вълкодав предвидливо остана на мястото си при стълбите, ей така, за всеки случай. И не сбърка: след малко поваленият каруцар се освести, че и се поизправи. Нещо повече. Ръката му упорито се насочи към ножницата на колана.

Чудна работа, каза си с въздишка Вълкодав, защо ли повечето хорица си въобразяват, че стават дваж по-важни и застрашителни, щом се хванат за ножа?… Добре, да заповяда, щом толкова няма ум…

Онзи му налетя с безбожни ругатни и — както му се струваше на него самия — с твърде майсторски прицел на замаха с наистина впечатляващия с размерите си касапски нож. Този млад човек беше от ония безпаметни пияндета, които не знаят какви ги дробят, когато се натряскат. А веднъж изтрезнели и принудени да си плащат за дивотиите, почват да се сополивят и да се тръшкат, ужасени от собствените си зверски свинщини. За които дори нямат спомен. Пък жалостивите хорица с охота ронят сълзи и молят строгите съдии да не турят грях на душата си, да не погубват „чедото“, дето стърчи с една-две глави над тях, да пожалят младостта му и да не опозоряват белокосите им родители.

Какво би станало, ако оня, дето лежеше вързан горе, беше успял да докопа слугинята…

Все пак Вълкодав не осакати нападателя си, макар да смяташе, че онзи заслужава подобна участ. Избегна удара с едно движение (при липса на проявената от него ловкост дългото острие би се забило право в корема му), после изви лакътя на хубостника и улови падащия от ръката му нож. „Черно-бяла лястовица пие в полет от планинска река.“ Тази хватка изтръгна вик на болка от каруцаря, който направи опит да халоса с юмрук вянина, но само бе тръшнат от Вълкодав с две ръце на пода. Този път му предстоеше да кротува дълго.

Вълкодав сне от зашеметения каруцар колана и го метна на горната площадка на стълбата, откъдето вече нечленоразделно ръмжеше вързаният. Вянинът видя как бледата раздърпана слугиня надникна от тъмата на коридора и прибра колана. Интересно, колко ли колани ще успее да събере, докато най-сетне се дотътрят стражите? Или те не винаги са толкова бързоноги, както когато дотърчаха в дюкяна на Варох да залавят мнимия Жадоба?…

Несправедливо беше отсъдил. Едва помисли за стражите, и в същия миг те с тропот нахлуха през кухнята: изглежда право от задната улица, по която бяха дотичали за по-пряко. Бяха най-малко дузина, все млади исполини, настроени решително за битка. Пийналата компания се изнесе навън, сякаш пометена от вълна. Вълкодав изпроводи с поглед и едните, и другите, и си помисли, че сега работата все някак ще приключи и без него. Извърна се към стълбите, възнамерявайки да се качи горе и да види как вървят работите при тримата лечители… Но се закова намясто, а кръвта му се вледени от внезапно обзелия го страх. Сбиването го беше отвлякло за кратко, но ако междувременно… ако Прилепчо вече…

В това време отвън долетяха крясъци. В тях звучеше злоба и болка и Вълкодав се огледа. Крясъците бяха съпроводени от силни изплющявания, каквито можеше да издава само камшик. Камшик, с който борави опитна и умела ръка. Вълкодав се намръщи. После мрачно стисна зъби и тръгна към изхода. Мразеше камшиците. И ударите им, които те карат да крещиш.

На двора наистина се отбраняваше един от пияниците. Обграден в кръг от стражите, каруцарят не ги пускаше да припарят, като мяташе тежък и дълъг бич — от онези, който оставят резки дори върху щита. Пиян или трезвен, той боравеше с него като със собствената си ръка. Стражите, разбира се, можеха да го прегазят, защото бяха много на брой, но все някой трябваше да направи първата крачка. И да си изпати. Да рискува през корема му да мине кървава бразда или дори да се лиши от едното си око. Всички разбираха това и желаещите да се пробват бяха малцина. Ето, Аптахар отскочи встрани и седна тежко на земята, като сипеше ругатни на сегвански и на солвянски: по крачола му под коляното изби кръв. Авдика също спомена Хег и се хвърли да отмъщава за баща си, но последва мълниеносен удар, който разкъса ризата му на хълбока. Младият сегванин изкрещя с пълно гърло и побърза да се търколи встрани. Вълкодав смяташе двамата потърпевши за свои приятели. Не особено близки, но все пак приятели. Видя как единият от стражите вдигна от земята лъка и извади стрела от колчана.

Вълкодав тръгна напред и стражът свали лъка, а останалите се обърнаха. Каруцарят явно беше способен да убие стършел, кацнал на ухото на някое от впрегатните си добичета. Удрял ли е някога конете си, запита се Вълкодав. Не, едва ли. Тях сигурно ги обича и пази. В Скъпоценните планини надзирателите понякога също глезеха присламчилата се към хората заблудена живинка…

Вълкодав усети, че озверява. Осъзнаваше, че ще стори поредната глупост, но тази мисъл мина някак покрай съзнанието му, а краката вече го носеха напред, към плющящия камшик. Понякога надзирателите влизаха в двубой с някой снажен роб, въоръжени само с камшик. И обикновено това им вършеше работа. Ако каруцарят не беше чак толкова пиян, може би щеше да се вгледа в лицето на Вълкодав и да търти да бяга. Но той не го стори, нещо повече — избухна в смях и понечи да халоса вянина. Ала уцели само въздуха. Вълкодав летеше към него. Лявата му ръка, протегната напред, стисна дръжката на камшика. А дясната бе свита в юмрук…

Пред мисления му поглед се появи дребна старица, яхнала кроткото сиво магаренце. Тя погледна строго Вълкодав и му се закани с пръст, поклащайки с укор глава.

Вянинът се спря. Беше на косъм от това да убие човек. Още по-зле отколкото тогава, на пристана. Нещо ужасяващо се бе опитало да се изтръгне от тъмната част на душата му, но спряно на ръба, отново беше пропълзяло обратно. Срам и позор. И урок за в бъдеще.

Май само каруцарят не разбра колко близо е бил до смъртта. Наистина, той нямаше и кой знае колко време да разсъждава за тези неща, защото Вълкодав не използва юмруците си, а просто го ритна по коляното и го събори. Притичаха неколцина стражи и извиха ръцете на прострения.

— А ти, вянино, можеш и да убиеш — замислено каза на Вълкодав старшината. Вълкодав със закъснение съобрази, че диша като риба на сухо, и се замисли как би трябвало да разбира тези думи. Като похвала? Или като предупреждение? И от двете нямаше нужда. Впрочем, сигурно свестните хора не случайно не желаеха да го наемат на работа.

— Може и да мога — измърмори Вълкодав и се извърна да си върви.

— Почакай, вянино — спря го старейшината. И му подаде сваления от каруцаря колан.

— Дръж. Ти го победи и това е твое.

Вълкодав миеше пода. Още един сигурен начин да отбие доста от сметката за храната и престоя. Със сигурност стопанката щеше да е умилостивена от неговия доброволен труд, едва ли стореното щеше да убегне на вниманието й. Освен това знаеше, че рано или късно ще завалят почти неизбежните подигравки за мъжете, които дотолкова са свикнали да слушат женорята, че вече се нагърбват вместо тях и с домакинстването. Един закоравял каторжник трудно можеше да се засегне от забележки за неподходящата работа. Ако обаче злите езици прекаляха, имаше си изпитан, много обикновен и също толкова сигурен начин да ги накара да млъкнат. Обръщаше се с лице и се изправяше в цял ръст. Действаше безотказно. Поне при трезви хора.

След като свали ризата си и нави панталоните до колене, Вълкодав измете навън сламата, с която по солвянски обичай бе посипан подът. Намокри парцала и се залови да търка дъските под една от масите в ъгъла. И почти веднага, твърде несвоевременно, някакъв мъж прекрачи прага.

Само бегъл поглед бе достатъчен, за да разбере, че е дошъл един от вчерашните гуляйджии. Оня здравеняк, дето трябваше да бъде укротяван два пъти. Под окото му се мъдреше чудна синина, пък и внимаваше как върти врата си. Какво търсеше тук тоя? Да не беше решил да си разчиства сметките?… Вълкодав равнодушно се извърна и продължи да си върши работата.

Известно време каруцарят мълчаливо пристъпваше от крак на крак, загледан в ритмичните движения на загърбилия го домакин, който не му обръщаше никакво внимание. Най-накрая събра смелост и каза плахо:

— Ей, вянино…

Вълкодав бавно извърна глава. Здравенякът мачкаше в дланите си кожената шапка и си личеше, че едната ръка още го боли. Очевидно не бе дошъл да се перчи. Тъкмо обратното — изглеждаше смутен, дори имаше молещ вид. За всеки случай Вълкодав се въздържа от отговор, но остави парцала. Какво ли имаше да казва тоя?

И момъкът, без да вдига поглед, помоли:

— Дай ми колана с ножа, вянино.

През кафявия слънчев загар на лицето му избиваше ярка, малинова на цвят руменина. Като се поколеба още малко, той съвсем тихо допълни:

— Моля ти се…

Вълкодав клекна, отпусна ръце на коленете си и попита:

— И от какъв зор?

Оня така и не посмя да го погледне в очите и Вълкодав си помисли, че човек е способен да се изчерви така само от срам.

— Ами… от баща ми е… — отвърна солвянинът, като отмести поглед встрани.

На дъното на раницата си Вълкодав бе скътал съкровище: вехтият чук, с който някога бе работил баща му. Единственото наследство, останало му от родата. По-скоро бе съгласен да отсече ръката си, отколкото да го изгуби. А тоя глупак тепърва щеше да се върне у дома и да обяснява как е пазил дареното му от неговия родител. Как не го е изгубил в честен бой, бранейки живота на приятел или нечие имане. А се е напил и от глупост е посегнал със свидния нож на някакъв случайно срещнат вянин, който се е оказал прекалено добър боец…

Вълкодав насмалко не заповяда на юнака да се маха по живо по здраво от гостилницата. Но погледна още веднъж малиновата червенина, избила по муцуната му… и размисли. Младокът, изглежда, бе запазил чувството си за срам — и нещо трепна в гърдите на Вълкодав, който инак не беше мекушав. Той хвърли парцала, изправи се в цял ръст, като не пропусна да забележи как се дръпна назад нещастникът, дето си бе въобразил, че е голямата побойническа работа, и тръгна нагоре по стълбите. Понеже помнеше кой точно от трите колана беше отнет от молителя.

Прилепчо спеше на възглавницата, грижливо завит с чисто парцалче. Навън се показваха само главата с големите уши и задните лапички. Зашиването на крилото бе минало успешно, но за всеки случай Тилорн почти не позволяваше на животинчето да се събужда, освен за да яде. Съненият Прилепчо гълташе хляб и мляко и отново сладко заспиваше, без да обръща ни най-малко внимание на превръзката. Вълкодав понечи да погали с пръст черната муцунка, но не се реши. Взе колана и излезе също толкова тихо, колкото бе влязъл.

Най-обидното беше, че ножът бе очевидно по-добър от останалите два, със здраво острие, хубава изработка и гладка кокалена дръжка. Честно казано, тази ръкохватка даваше повод за известни съмнения. Изглеждаше така, сякаш не ставаше дума за бащино наследство, а по-скоро за стока, купена от пазара преди седмица. Личеше си, че тая дръжка е поставена на мястото на старата, вероятно пукната ръкохватка. Вълкодав се вгледа в острието. Сръчният ковач беше разположил между железните ленти тънка стоманена ивица: след износване този вид остриета сами се наточваха. Само дето го нямаше онова изтъняване или разяждане при основата, каквото имат старите ножове.

Вълкодав сви рамене. Момъкът едва ли лъжеше. Ако пък лъжеше, значи или беше глупак, или смяташе другите за пълни балами. Не приличаше нито на едното, нито на другото. По-скоро старият баща наистина бе подарил нож на наследника си. Само че не наследен от прадедите, а още топъл, току-що свален от наковалнята. В тоя живот се случва какво ли не. Вълкодав взе колана и заслиза по стълбите.

Докато вървеше надолу, си мислеше, че сигурно би трябвало да каже нещо на оня. Нещо за нуждата да не става повече за срам. Но знаеше, че ще си замълчи. Нямаше смисъл да си хаби приказките. Щом човек няма акъл по рождение, поучения не помагат. А ако е умен, сам ще разбере всичко.

Върна ножа на притежателя му и оня насмалко не падна на колене:

— Благодаря, Вянино…

Вълкодав му обърна гръб и извади парцала от кофата.

В малката стаичка, предназначена само за един-единствен човек, те бяха станали вече четирима на брой. Времето се задържа топло и Вълкодав реши, че някой трябва да се премести да нощува в двора. А още по-добре, ако го сторят двама. По негова преценка, единият щеше да е той самият… А Вторият… Вълкодав свали от дървения пирон старата си вълнена наметка и повика Еврих:

— Да вървим.

Младият арантянин се отзова послушно, макар и без особено желание. Но не направил още и крачка, бе изпреварен от плъзналата се покрай него Ниилит.

— По-добре аз да дойда… — рече тя, почти просълзена от смущение, и наведе ниско глава. Еврих я зяпна изумено, но си замълча. Вълкодав погледна девойката, после развеселено вдигна очи към Тилорн. Кимна и преметна през ръка наметката.

Еврих ги изпрати с поглед…

— Какво съкровище! — каза той, смятайки, че Вълкодав вече няма как да го чуе. — Какво съкровище! И да се падне на такъв звяр!…

Тилорн седна на леглото и широко се усмихна. За разлика от Еврих, те двамата с Вълкодав добре знаеха сакаремския закон: едно младо момиче в никакъв случай не бива да нощува насаме с човек, когото смята за свой бъдещ съпруг.

— Ниилит наистина е съкровище — каза той на Еврих. — Но за останалото се заблуждаваш, приятелю. И то много!

Вълкодав донесе няколко наръча слама, която да поръсят на другия ден по пода на кръчмата. Ниилит постла топлата стара завивка, изу обувките си и бързо заспа, свита, както обикновено, на кравай. Вълкодав лежеше до нея и гледаше към избледнялото небе, заслушан в неясния шум на утихващия град. С хълбока и бедрото си усещаше нежната, доверчива топлина на тялото й и в спомените му изникна картината, видяна някога в детството: огромно страшно куче, проснало се на пек при дървените стълби, водещи към входната врата на къщата… и малкото трицветно котенце с къса щръкнала опашчица, блажено настанило се до самата муцуна на песа, почти на косъм от страшните зъби…

После Вълкодав за кой ли път се сети за момиченцето, чието кристално мънисто продължаваше да виси на ремъчето в косите му. Усмихна се. На всяка цена щеше да я открие. След няколко години, когато тя се замоми. Е, ако не го убият дотогава. Пък и тя вече може би ще е забравила намръщения момък, седнал под цъфналата ябълка. А може и да го помни. Нека всичко се сбъдне така, както е отмерено от Господарката на Съдбите. Нека се омъжи за когото пожелае. Вълкодав знаеше, че все едно, ще е благодарен на това момиченце до края на дните си. Защото тъкмо благодарение на него бе проумял, че все пак е жив. Единайсет години до този миг той бе мъртъв. Даже по-лошо. Как още трябва да бъде наречен човекът, който хиляди пъти се е изплъзвал от смъртта единствено за да убие друг човек и да умре той самият?… И едва нея вечер в гърдите му за пръв път бе трепнало замръзналото парче лед, наричано от другите хора душа, за пръв път бе усетил там да шавне някаква топлинка…

Мъжът на двайсет и три години, който заради побелелите коси и белезите изглеждаше като на четирийсет, унесен в спомени за дребосъчката, която тепърва ще порасне голяма мома, погледна към високото небе и кой знае защо се усмихна.

Къде си, Майко?
Как да те срещна, как да те позная?
Защо съм тъй далеч от родното огнище?
Защо дори лицето ти не мога да си спомня?…
Кой ни ориса да се търсим с тебе по света?

Къде е нашият дом?
Отразяват се звездите в реката, под леда.
Отдавна се отучих загубите да броя.
Ни следа не откривам и в сърцето е тъма…
На живота ни кой бе жесток, беззаконен съдия?

Отзови се!
Може би родени сме в различни племена?
Или различни Богове са призовавали предците ни във битки?
Все едно — ще те позная. И пред теб ще коленича.
И ще кажа: „Здрасти, Майко. Аз дойдох. Ето ти ръката ми,
да се опреш…“

6. Старецът и старицата

На Вълкодав му беше потръгнало.

Първо, крилото на Прилепчо заздравяваше бързо и добре и нещата отиваха натам, че щеше да стане по-яко и от чисто ново. Тилорн обещаваше скоро да махне конците и твърдеше, че зверчето ще може отново да лети.

Второ, Вълкодав намери време да намине при майстора Варох. Все пак бе обещал на стария сегванин на всяка цена да се отбие да се видят: дадената дума си беше хвърлен камък. Имаше и достоен предлог — канеше се да помоли Варох да тури на ножницата специално кацало за Прилепчо. Гостуването му завърши с това, че майсторът не само изпълни молбата му, но покани Вълкодав да се премести при него, заедно с останалите.

— Къщата е голяма, а семейството ми — сам виждаш… Двамата с внучето сме, като в гроб…

След кратък размисъл Вълкодав прие поканата, разбрал, че по-скоро старецът има нужда от това, отколкото те четиримата. Още същия ден той се прости с госпожа Любочада — добрата жена бе искрено огорчена от напускането им — и след като взе оскъдните си вещи, все със същата лекота побиращи се в старата бойна торба, заведе така да се каже челядта си в дома на стареца.

Тилорн, за когото това беше първата разходка от сума ти време насам, се радваше като дете. Любопитството на учения мъж не знаеше граници. Ако го бяха оставили да се вихри на воля, сигурно не им мърдаше пренасяне на новото място след месец. Вълкодав прекрасно го осъзнаваше, затова неумолимо теглеше приятеля си напред, като из корен предотвратяваше всякакви опити за раздумки с продавачи на орехи, конници с червени като бакър лица от страната Шо Ситайн и други подобни минувачи. При това за вянина не остана тайна раздразнението, с което го поглеждаше Еврих. Ами да. Бива ли някакъв невеж, неграмотен варварин да дава указания на един мъдрец. Интересно, мислеше си Вълкодав, какво ли ще ми запееш, ако пак те пресрещне оня убиец с ножа. Не, едва ли ще запееш, щото сигурно няма да кажеш и гък. Ти дори няма да забележиш. За разлика от мен. Може би. Защото не лапам мухите като теб…

За голямо облекчение на Вълкодав, пристигнаха в работилницата без всякакви премеждия. Варох ги прие най-гостоприемно и Вълкодав, комуто се бе случвало от време на време да живее при добри хора, за пореден път сравни мислено живота в един семеен дом с живота в чужда къща под наем. Странноприемницата си е хан, каза си вянинът. Един отпътува, друг пристига, никой за никого пет пари не дава. А домът затова е дом, за да е един за всички. И всички — за един… Ниилит тутакси помете от кухнята наплодилите се в изобилие паяци. Вълкодав, който й помагаше при разтребването, още веднъж се почуди колко бързо западат мъжете без мъдрата женска грижа. Скоро в къщата, май за пръв път от година и половина насам, се разнесе приказното ухание на пирожки. Тилорн и Еврих след кратко съвещание склониха домакина си да закачат до старата табела на дюкяна нова, по-малка и скромна, с нарисувани на нея мастилница и гъше перо. И още на другия ден вече се сдобиха с първия си посетител — търговец, замислил да напише писмо. След като човекът си тръгна, двамата само дето не танцуваха, победоносно размахали двата големи сребърника.

Обзети от радост, учените мъже се заеха да ограмотяват невръстното внуче на стареца. Съобразителното хлапе, в чиито жили течеше само една четвърт сегванска кръв, носеше солвянското име Зуйко.

— Нали няма да ни изгониш, Варох, ако започнат да идват и други деца?… — попита Тилорн. Наситилият се в усамотение Варох не възрази. А пък Вълкодав гледаше как оправното внуче вещо усвоява невъобразимо сложното изкуство да чете и мълчаливо завиждаше. Нямаше нищо против да седне до него да се учи и той на четмо. Стига там да беше само Тилорн. Без Еврих. Който или веднага ще изтърси нещо такова, че няма да остави на Вълкодав друг изход, освен да му извие врата, или ще си трае, но радостта все да седиш като на тръни в очакване на изцепките му не е голяма…

Впрочем, късметът не спря да съпътства Вълкодав, който скоро срещна майстор на ризници, склонил да смени двете разбойнически брони за една, която да е по мярка на вянина.

Уж би трябвало да е доволен, но Вълкодав помръкна. От опит знаеше, че големият му късмет обикновено предвещава големи беди.

От деня на схватката на горския път пленените ризници си стояха прибрани. Сега, като ги извади и разгледа, забеляза петната от ръжда и засъхнала кръв. Наложително бе хубавичко да почисти ризниците, преди да ги занесе на майстора. Набави креда и дървени въглища и се запъти към морския бряг, за да накладе там огъня. Писнало му беше да клечи все в града.

— Може ли да дойда с теб?… — примоли му се Ниилит.

Вълкодав не се възпротиви. Защо да не поглези едно момиче, което толкова обича морето?

Двамата вървяха по градското стъргало, задръстено със суетен и щъкащ насам-натам народ. Вълкодав поглеждаше ту наляво, ту надясно към шарените табели, които бележеха кръчма, лавка, железарски дюкян, пекарна, в която тъкмо се допичаха кравайчетата, ако се съдеше по долитащия сладък аромат. Той подуши уханието на сладкиша и въздъхна. Едно от вянските проклятия гласеше: „Цял живот да ядеш хляб, който не е изпечен от майка ти“…

Отдавна беше обърнал внимание, че на някои табели освен красноречивите и понятни на всеки рисунки с бои, дърворезби или медни обкови, тук-там имаше изписани букви. Внезапно го осени смайващо хрумване. Ами то излиза, че и Ниилит знае да чете. И не само на сакаремски. „Белия кон“ на Айр-Дон се намираше вече в земите на солвяните, значи и надписът на табелата е бил изписан на техния език…

— Чети ми какво пише на табелите, Ниилит — помоли я той. — На всичките, дето има букви…

Ниилит се учуди на молбата му, но послушно я изпълни. Вълкодав се мръщеше от напрежение, за да запомни чутото. Запаметяването се каза ненадейно мъчна работа, макар че досега не бе имал поводи да се оплаква от паметта си. Буквите не са като дирите в гората и като силуетите на птиците, летящи над главата ти. Ограмотяването като наука му приличаше по-скоро на усвояването от тялото на хватките на ръкопашния бой или на похватите с оръжие, които то използва от себе си в нужния момент. Вълкодав бе виждал как четат учените хора. Те не се замисляха над всяко ченгелче, а веднага схващаха смисъла на казаното на половин страница. Точно както той самият отразяваше вражеските нападения с меч или с голи ръце, без да се замисля над всяко свое движение…

Но най-лошото бе, че солвянските букви бяха драсканици, напълно лишени от разбираем смисъл. Вълкодав се беше нагледал на какви ли не писмена, виждал бе и такива, където с една буква се изписваше цяла дума. И сега реши, че те сигурно са много по-лесни за запомняне. Не като тези…

— Колко букви има всичко? — попита той Ниилит.

— Солвянски ли? Трийсет и шест.

След кратък размисъл Вълкодав коренно промени мнението си. В езиците, които му бяха известни, броят на думите беше много, ама много по-голяма от тридесет и шест. Залови се да смята колко различни думи може да се сглобят три дузини букви… и тутакси се отказа, защото разбра, че дори да се посвети на тази задача до края на живота си, пак няма да ги преброи.

Ниилит бегло поглеждаше спътника си и бавно, ясно четеше на глас всички надписи на всички табели, като проявяваше особено старание в онези случаи, в които буквите се изговаряха не така, както се пишеха. Веднага беше разбрала какво цели той. И в същия миг насмалко не сглупи, но благодарение на милостивата Богиня овреме си прехапа езика и не се възпря да му дава съвети да се обърне към Еврих или Тилорн. Вече беше разбрала, че Вълкодав е много горд човек и страшен инат. Щом е решил точно от нея да попива знания, значи си има причина за това. За която й се искаше до го поразпита, но не събра кураж. С Вълкодав трябва да се боиш само от гръм небесен, но що се отнася до приказките, не беше лесен и за най-обикновена раздумка, това да не ти е Тилорн. Вянинът повече й приличаше на водното растение сарсан, виреещо в нейния роден край. Още при първото докосване бодливото листо веднага се свиваше като някакъв воден таралеж с настръхнали зелени иглички…

Вълкодав изведнъж я спря, като я хвана за рамото.

— Почакай… ще опитам сам.

Не си направи никакви отстъпки при избора на изпитание. Табелата над вратата на кръчмата съдържаше цели две думи, до които бе изографисан мощен човек с огромен нож, сграбчил за рогата един оказващ яростна съпротива овен.

— „Овнешката плешка“ — предпазливо, сякаш газеше из тресавище, прочете Вълкодав. — Така ли е?

— Точно така! — радостно потвърди Ниилит и надникна в очите му. После искрено допълни: — Много добре ти се получава. Толкова си умен!

Само не казвай това на Еврих, помисли си вянинът. Че ще вземе да падне. Въодушевен от успеха, той от раз прочете още два надписа и нито веднъж не сбърка, макар че в единия срещна непозната буква. Е, да, чувстваше се така, сякаш цял ден е гребал, и то срещу течението. Спомни си как Еврих, като цепи дърва, веднага се сдоби с мазоли поради липсата на опит. Излизаше, че умът също хваща мазоли.

— Някой път ми нарисувай всички букви — помоли той Ниилит. — Бива, нали?

След малко, когато и двамата решиха, че като за първи път стига, Вълкодав попита:

— А ти самата как се ограмоти?

Кой знае защо Ниилит сведе глава.

— Научи ме нашият почитаем съсед… дано дъждът се излее под нозете му, ако само Лан Лама не е отнесъл душата му на праведните небеса…

Вълкодав се сети:

— Оня, същия, дето е искал да те купи за жена?

Ниилит само кимна.

Бива си го съседа, помисли си вянинът. Ниилит разправи веднъж за сиромашкото градче между лъките и океана, където бе преминало детството й. В такава дупка ще мине за велик книжовник всеки, способен да си изпише името. Ама чак пък да дава уроци… И то на дъщерята на съседа! Вълкодав познаваше Сакарем, страната на плахите жени и надутите като пуяци мъже, които се имаха за голяма работа, каквато не са. Не, тук със сигурност се криеше някаква тайна. И преди му се беше случвало да замисли за това, ама първо не го беше еня, а после го емна животът и се беше отказал да мисли по въпроса.

— Сигурно такива съседи са рядкост — предпазливо подхвана той. Мразеше до смърт, когато го караха да разправя за себе си. Значи не беше изключено и другиму да не допадне проявеното любопитство.

— Той приличаше на Тилорн — тъжно отвърна Ниилит. — Ако се бяха срещнали, със сигурност биха се сприятелили. Те дори малко си приличат… същите бради, дълги коси… Само дето Тилорн в действителност е млад, а учителят беше стар…

— И искаше да те купи за жена? — подозрително попита Вълкодав.

Погледът му накара Ниилит да поруменее.

— Всичко… е много по-различно, отколкото си мислиш — обясни тя на вянина. — Живееше в страната ни, понеже го бяха прокудили, и нямаше нищо, освен знанията си. Той самият така казваше. Искаше да ме научи на много неща. Той просто нямаше друг начин да ме отърве от родата…

— Той ли ти е давал книгите? — попита Вълкодав. — На оня великия лечител. Белкат ли беше… нали така се казваше?

— Зелхат — каза Ниилит. — Благородният Зелхат беше изпратен при нас в изгнание, след като младият шад го прогони от Мелсина…

— Така ли било — измърмори Вълкодав. И замълча.

Галирадците, разглезени от щедростта на Морския Господар, отдавна бях свикнали да попълват запасите си от дърва за огрев на морския бряг. След всяка буря вълните изпълнително изхвърляха ту обелени клони, ту отломки от разбити корабни обшивки, та дори и цели трупи. Всичко това до последната треска изгаряше в ненаситните огнища и печки на Галирад и доста подпомагаше неговите граждани. В града докарваха дървата отдалеко, защото още от памтивека влъхвите бяха забранили да се изсича гората в близост до него.

Освен това големият град помнеше как преди пет години в крайбрежните скали бе заседнал исполински дънер с опоскана от вълните черна кора, който бе толкова масивен, че не подлежеше на превоз дори с помощта на впряг от могъщи тежковози. Тогава започнаха да го пилят, но пилите и брадвите го надвиваха с мъка. А дървесината му се оказа с цвят на есенно кленово листо. Породата на дървото бе разпозната от чернокож мономатански търговец:

— Това е благословен маронг, също толкова скъпоценен като слоновата кост. Той не гние, почти не гори и прогонва болестите. Черен е отвън и червен отвътре, също като човека. Отсичането му е равносилно на човекоубийство. Дърварят, отсякъл маронг, цяла година живее в отделна колиба, не се храни на общата трапеза и е под забрана дори да докосне жената…

Цяло лято, та чак до есента дърводелците разкрояваха чудовищното стъбло, досущ като ловците на китове — туловището на своя улов, а влъхвите обикаляха с молитви всяка дъска, за да прогонят възможното зло. Защото никой не може да бъде напълно сигурен в онова, което не се знае.

През същата тази година градът на търговците, Галирад, бе подложен на голяма боязън. Никой така и не разбра каква участ би споходила града при друг изход на великата битка при Трите Хълма. Сигурно сега в него щеше да се шири някой сегвански кунс, пристигнал от далечния остров, за да си разиграва на воля сегванския кон. Някои мърмореха, че подобен развой не би бил чак толкова лош. Ама тия приказки бяха след дъжд качулка, понеже изживяният страх бе преминал и вече не държеше влага. Знайно е, че след като битката всички копнеят да раздават акъл, особено ако не са яко бити. Обаче тогава, преди пет години, същите мърморковци бяха готови на ръце да носят и най-обикновения воин, какво да говорим за дружинните витязи и за самия владетел кнес. Галирадските старци се събраха на съвещание и решиха да закарат скъпоценния маронг в крепостта, за да го подарят на владетеля Глузд — за да обнови царските си палати…

Близо до града пестеливите галирадци омитаха брега като с метла. Вълкодав и Ниилит дълго крачиха успоредно на прибоя, преди да зърнат няколко що-годе сухи пръчки, които вършеха работа за наклаждането на огъня. Градските кули още се виждаха като на длан, но местното население избягваше да се отдалечава толкова. Вълкодав бе наясно защо. Тук морето се врязваше в сушата като тесен залив: а на стотина крачки от мястото на разпаления малък огън крайбрежните камъни се превръщаха в истински скали. Заливът бе обрамчен от гористи възвишения, които се извисяваха с увеличаване на разстоянието все по-непристъпно. А на върха на най-високото към небесата сочеше исполински каменен пръст, величествен дори на фона на островърхите заснежени хребети. Разправяха, че по време на морските бури прибоят се устремявал на страшна височина. Вълкодав се вгледа: въпреки яркото слънце в топлите сини небеса, досами основата, от която пръстът израстваше от скалната верига, се диплеха дрипите на белезникава мъгла. Тя винаги се таеше там — нали не току-така наблюдателните галирадци от памтивека бяха кръстили този гол каменен монолит Мъглявата скала. И пак оттогава смятаха същото това място за особено. Със сигурност също не току-така. Вече и в паметта на сегашното поколение се бе запечатало безследното изчезване на двама души едновременно. Потънали бяха в мъглата и не бяха излезли повече оттам. Макар че други хора преминаваха през нея без никаква вреда за себе си. Лудите глави проучиха канарата от основите до самия връх, за който се закачаха облаците. Но така и не откриха нито пукнатини и пролуки, нито дълбоки пещери. Докато влъхвите твърдяха, че усещали присъствието на сила. Освен това разправяха, че има пещери, които не могат да бъдат видяни от всички и по всяко време. Накратко казано, благоразумните галирадци се стараеха да заобикалят отдалеч Мъглявата скала и сигурно постъпваха правилно. Има святи места. Има лоши места. А има и такива места, които просто не са предназначени за хора. И туй то.

Вълкодав пърлеше ризницата над припламващия малък огън и си мислеше, че спокойно би могъл да свърши тази работа и у дома. При това дори без да си създава толкова грижи. Щукнало му било да се разходи, виждаш ли. За сметка на това Ниилит се радваше на свободата като дете, свали дрехите си зад големия камък и се цамбурна във водата. Вълкодав поглеждаше с половин око как чернокосата й глава ту изчезва, ту изплува сред ситнежа на вълните. Ниилит се гмуркаше учудващо смело, без ни най-малко да се страхува от дълбокото. Морето тук беше доста по-студено, отколкото в Сакарем, но хлапачката беше изпаднала в блаженство. Вълкодав не би се учудил, ако й хрумнеше да събере морски звезди и да ги обяви за деликатес, след което незабавно да ги опече на спретнатия огън. Освен това и на него му се прииска да поплува. Реши да го направи непременно, но след като довърши онова, за което се беше захванал.

Той веднага забеляза конниците, задали се от гората между тях и града. Трима мъже, които яздеха едри, охранени жребци. Потърси с поглед Ниилит: тъкмо бе изплуваха на повърхността и държеше във всяка ръка по една ми да, голяма колкото паница. Конниците яздеха бавно. Насочили се бяха към тях, но без да си дават зор. Чертите на лицата им още му убягваха и Вълкодав се вгледа в плащовете. Не са витязи. Нито са градски стражи. Жадоба с неговите разбойници?… Комесите на Човекоядеца?…

Той повика тихичко девойката:

— Ниилит. — Над водата се подаваше само главата й: той виждаше само лицето, белите рамене, шията с наниза от мъниста и ръцете с мидите. Всичко останало се мержелееше като размазано петно през прозрачните ситни вълни.

— Вземи си дрехите — без да повишава глас, каза Вълкодав. — И плувай към отвъдната страна. Ще доплуваш ли?

Тук заливът беше широк към шестстотин стъпки. Стане ли нещо, едва ли тя ще е лесна мишена за техните лъкове.

— Ще се опитам да подплаша конете им… — обади се Ниилит. — Тилорн ми обясни как. Ще се справя…

— Ще се справиш, обаче я зарежи тая работа — каза и отсече Вълкодав. — Нека първо видим какво са си наумили.

Ниилит хвърли мидената си плячка на брега:

— Може пък да не идват с лошо?

— Може — каза Вълкодав. — Хайде, отплувай.

Ниилит се скри от погледа му зад големия камък… Вянинът не се учуди особено, когато тя цъфна до него облечена. Може би щеше да я хвърли обратно във водата барабар с дрехите, ако не знаеше, че е напълно безполезно да се хаби. Понякога нечия кучешка вярност може да е по-лоша от всяко предателство. Ниилит жално го погледна със сините си очи, в които се плискаше отчаян страх. Взе си мидите, настани се до огъня и зачовърка с треска затворените черупки. От мократа й плитка върху ризата между слабичките й плешки се разрастваше петно морска влага. Вълкодав й подаде ножа. Ако му притрябваше, винаги ще успее да го грабне от ръцете й…

В същото време тримата конници се приближаваха. Двамина яки мъжаги, очевидно запознати с тънкостите на ръкопашните схватки. И мършав старец, почти невъоръжен, ако не се брои късата кама на пояса му, но и тя приличаше по-скоро на скъпоценна играчка, отколкото на воинско оръжие. Тия не бяха от хората, с които работата става дебела. След като стигна до този извод, Вълкодав донякъде се успокои. Най-вероятно висш сановник с телохранителите си. А щом е така, следва да се очаква не сбиване, а размяна на думи.

Поне в началото…

Той поглеждаше към пристигащите ездачи и продължаваше невъзмутимо да почиства ризницата. Само се измести на ръбчето на камъка, на който седеше, и така намести краката, че при нужда да рипне веднага. Не личеше непознатите да са въоръжени с лъкове, а конете няма да се емнат по камънаците, за да се доближат плътно до огъня. А дойдат ли пеша, при очерталата се битка с мечове, не бяха голяма заплаха.

— Здрав бъди, Вълкодаве — учтиво поздрави старецът, спрял жребеца си на десетина стъпки разстояние.

След кратко мълчание Вълкодав отвърна:

— Здрав бъди и ти, добри човече. Само дето, без да ми се обиждаш, нещо не се сещам кой си.

Ниилит вече беше отворила двете миди и ловко разрязваше бледорозовото им месо, като набождаше парченцата на една пръчица.

— За сметка на това тебе те знаят мнозина, Вълкодаве — с усмивка рече старецът. — Мнозина са чули, че си посякъл главорезите на Жадоба, а после си надвил платения воин на жреците… между другото, били го изгонили и сега му търсели заместник. Още ли не са наминавали при теб?… Впрочем всичко това е без значение. Важното е, че малцина могат да си мерят силите с теб в един двубой, Вълкодаве.

— Благодаря за добрите думи — бавно изрече вянинът. Тази известност не го устройваше твърде, но размисълът по въпроса трябваше да бъде отложен за после, за някой по-сгоден и спокоен миг.

Едва ли старият пръч се е дотътрузил тук само за да ме хвали, помисли си той, като напразно се мъчеше да определи племенната принадлежност на събеседника си. Широки сегвански гащи, велхски ботуши с добра изработка, солвянски елек от боядисано сукно… а върху всичко това — скъп плащ, изтъкан в Арантиада. И вянски говори като вянин, нищо че косата му е подстригана. Това му е лошото на големия град, че всичко живо там се смесва в гмеж, по външността на човека не можеш разбра кой и откъде е. Остава ти само да гадаеш как подобава да се държиш с него. Може ли така?…

— Мнозина са чували, че хората на Жадоба са ти предлагали да се присъединиш към тях срещу дял от плячката, но ти си им отказал — продължаваше непознатият. — Във всички времена предаността е била оценявана достатъчно високо…

— Заповядай при огъня — покани го Вълкодав. — Гощавай се с каквото са ни изпратили Боговете, пък и ще си поприказваме… ако има за какво… — Старецът се подвоуми на седлото, погледна назад към телохранителите си, и вянинът се подсмихна: — Нали уж си чувал за мене някои неща…

Единият от юначагите скочи от коня си, за да придържи стремето на господаря си, а после застана зад гърба на стареца, когато онзи отиде да седне до огъня. Докато Вълкодав прецени, че ако нещо стане, ще си има страшен противник в лицето на могъщия телохранител, като го видя как скача от камък на камък. Силен като мечка и дарен с пъргавината на котка.

— Познавам добре твоя народ — изненадващо каза старецът. — При вас се смята за неуважение подхващането на приказка за работата, която те води, без предходна раздумка за работите от живота. Народът ти е мъдър, ала този негов обичай е хубав, ако не бързаш за никъде и срещаш непознат веднъж на половин година…

Чак пък половин година, помисли си Вълкодав. Как пък не. Поне веднъж в месеца, ако не и по-често!

— Обичаят се нагажда според живота — продължи старецът. — Аз, да речем, се срещам с много хора и с всекиго трябва да намеря общ език. Така че не ме съди строго… Дойдох да ти кажа, вянино, че в този град има можещи хора, които знаят как да оковат със злато меча ти.

— Кои са тия хора? — спокойно попита Вълкодав. А наум си каза: един честен човек, нуждаещ се, да речем, от охранител, би дошъл да го цани в странноприемницата или при Варох, без да се крие от никого.

— Това са хора, умеещи да обогатяват и себе си, и другите — отвърна старецът. — Много, много разумни хора. — И допълни след кратко мълчание: — Надявам се, вянино, че не си се врекъл във вярност на никой друг, освен на тази хубавица?

Ниилит свенливо се усмихна.

— Врекъл съм се — каза Вълкодав. — На моите приятели и на човека, който ме прибра под покрива си.

— А сега чуй аз какво ще ти кажа — рече непознатият и се приведе напред. — На света има много влиятелни и богати люде, на които им се пречкат враговете. Разбираш ли за какво ти приказвам?

— Разбирам — спокойно отвърна Вълкодав. Не му беше за пръв път да чува разсъждения, че реши ли да стане наемен убиец, няма да има цена.

— Освен това — продължи старецът — мнозина познавачи на воинското изкуство са готови да наброят големи пари само за да погледат битките между истински бойци. Зрителите се обзалагат, а воините са възнаградени щедро. Особено победителят…

— Знам — кимна Вълкодав. — Благодаря ти и се надявам, че скоро ще се намерят воини, готови да ти служат.

— Но не и ти?

Защото на мен не ми е все едно кого ще убивам, помисли си Вълкодав. И заради кого. Вече се бе наканил да отвърне: „Не, не аз“ и не се знаеше какъв би бил развоят на разговора при това положение, но в същия миг Вълкодав усети познатото парене в гърдите. И се задави от неудържим пристъп на кашлица, като изтърва на земята ризницата.

— Искам да доизживея спокойно дните, които ми остават… — с мъка изговори той, след като овладя дишането си и схвана, че тежкото наследство от рудниците поне веднъж може да му влезе в работа.

На стареца не му убягна погледът на вянина към дланта, с която бе обърсал устните си. И тревогата, с която хубавицата се бе привела към него. Вянинът не се преструваше и веднага стана напълно безинтересен на работодателя.

Той със съжаление стана от мястото си и снажният телохранител грижовно поотупа с длан скъпо извезания му плащ. Вълкодав все нещичко разбираше от хора и наум се зарадва, че си беше спестил отказа с „не“.

Вече яхнал коня, старецът бръкна в кесията на пояса си и извади каквото му попадна — една голяма монета от злато. Колко ли жълтици разнася всеки ден? И колко такива монети още тук щяха да станат притежание на Вълкодав, ако беше склонил да стане негов наемен боец?… Старецът небрежно хвърли монетата в скута на Ниилит. Подръпна юздите и се оттегли по пясъка в лек тръс.

Когато ездачите отново се изгубиха в леса, Ниилит подаде на Вълкодав монетата и кой знае защо попита шепнешком:

— Да не се разболяваш?…

— Не — равнодушно отвърна Вълкодав, като продължи да почиства ризницата.

— А кой беше този?…

Вълкодав поклати глава.

— Не знам. Само ще ти кажа, че Жадоба най-много да му е момче за всичко на тоя.

На връщане, когато подминаваха Бакърения бог и наполовина разградената платформа на пазарния площад, Вълкодав свърна в една от пътеките между сергиите. Помнеше, че беше мярнал там някакъв мъж да продава книги.

Същият продавач и сега седеше до затрупаната с четива сергия. За разлика от останалите, той не се дереше, за да хвали стоката си, не дърпаше минувачите за ръкавите и плащовете. Седеше си на сгъваема, майсторски изработена пейчица и подпрял с ръка брадичката си, четеше книга. По всичко личеше, че за него книжната търговия не е работа, а по-скоро нещо като развлечение. От какво ли се издържаше, да му се чуди човек?

Преди да го заприказва, Вълкодав огледа сергията. Книгите бяха на различни езици и животът на почти всяка, ако се вярваше на вида й, бе дълъг и изпълнен с опасности. Вълкодав бегло плъзна поглед по дебелите като тухла томове с дървени и кожени подвързии, които сигурно струваха цяло имане, и се пресегна за невзрачното книжле-сивушко, като реши, че ако се съди по големината, ще струва най-евтино. Остави до нозете си подгизналата торбичка с мидите, взе книжката и внимателно я разлисти: дали ще срещне поне една позната дума?… Понеже, както се казва, за гледането не се плаща. Успя да види само, че буквите вътре все пак са солвянски.

— На доблестния воин му е присърце поезията? — внезапно се поинтересува търговецът, вдигнал глава от четмото, и заплесналият се в заниманието Вълкодав насмалко не изпусна книжката. Не беше човек, когото можеш да изненадаш неподготвен: ето докъде води учеността! А търговецът не миряса: — Ще се съгласите, че стиховете на Видоха Бортник са неравностойни, но сред тях има и чудесни попадения?

Докато Вълкодав се чудеше как да натамани така отговора, че да не урони достойнството си, на помощ му се притече Ниилит. Грамотността на вянина бе достатъчна да не държи книгата наопаки. Ниилит надникна зад лакътя му и прочете с напевен глас:

Завършвайки вековния си кръговрат,
небето тихо сипе сняг със пълни шепи,
обгръща с някакво блаженство чудно
Земята, побеляла под покрова занемял.
Да ги сравня ли с двама,
що и в старостта са неразделни?
И тях ги свързва с ласка кротка
все същата любов…

Вълкодав беше слушал пътуващи разказвачи на приказки и легенди. Ниилит спокойно можеше да си изкарва прехраната с четене на стихове. Готов беше да се обзаложи, че освен това знае и безчет наизуст. Като нищо и тя самата съчинява. Така напевно може да изговаря думите само онзи, който владее словото.

— Пък аз смятах, че нашето време съвсем е обедняло откъм даровити люде! — възхити се книготърговецът. — Да си кажа правичката, дори не се надявах, че последният труд на любимеца на Боговете Видоха ще намери тук достойни ценители… Предполагам, че купуваш, славни боецо. Вярно, подвързията е мижава работа, не съответства на нивото на съдържанието. За сметка на това цената в сребро е само кон и половина…

Вълкодав поклати глава и мислено изохка, а на глас попита:

— Нямаш ли някоя съвсем обикновена книжка, почитаеми? С най-прости думи…

— За такива, дето тепърва ще овладяват изкуството на четенето?

— Да.

Продавачът се наведе и отвори опърпана кутия от брезова кора и измъкна оттам, нещо, представляващо по-скоро тетрадка от няколко зашити с дебел конец кожени страници. Подаде я на Вълкодав, който я взе. Още на първата страница зърна красиво изписани солвянски букви. Всичките трийсет и шест. Наредени по девет в четири колонки.

— Вирунтата! — каза продавачът.

Вълкодав не разбра и за всеки случай си затрая. На втората страница вече имаше думи. Отгоре бяха наредени късите, а долу — по-дългите. После имаше думи, които се нижеха на върволица, като товарни коне или талиги на търговски керван. В края на книжката те ставаха толкова много, че на Вълкодав леко му причерня пред очите.

— Благородният воин е не само ценител на стихове, но и грижовен родител, който учи сина си на четмо и писмо?

Вълкодав затвори кожената тетрадка. В края на краищата, Тилорн и Еврих наистина ограмотяваха луничавия Зуйко, така че не се налагаше особено…

— Не, аз самият не владея четмото — спокойно каза той. — И за твоя Видоха не бях чувал досега. Но искам да се науча да чета. Колко искаш за тази книга?

— Равностойността на три четвърти кон в сребро — усмихна се търговецът. — Наистина ще ти се изплатят разходите, воине.

— Ще си помисля — рече Вълкодав. — Благодаря, почитаеми.

Те купиха от сладкия лук за запръжката с конопено олио, с която Ниилит си бе намислила да приготви мидите, и закрачиха към дома си. Вълкодав с мрачно упорство четеше надписите на всички табели и, разбира се, бъркаше „Рижавия котак“ с „Рижавия читак“ и обратното. И скастряше Ниилит при всеки опит да му подсказва.

— Какво е това „вирунтата“? — попита я, когато съвсем наближиха работилницата на Варох.

Ниилит помисли и отвърна:

— Така солвяните наричат подредбата на буквите си. По първите седем.

Вълкодав не се сдържа:

— И на това ли те научи съседът?

Ниилит му хвърли лукав поглед.

— Не, просто го видях в книжката, която ти разглеждаше… — После стана сериозна и каза: — Сигурно все пак си настинал. Така кашляше…

— Може и да съм кашлял — не отрече Вълкодав.

— Нека те полекуваме тогава…

Вълкодав си замълча. Ниилит само въздъхна и не посмя да настоява повече.

След като я изпрати до вкъщи, Вълкодав се запъти при майстора на ризници. Пак му се налагаше да мине през пазарния площад и покрай най-различните кръчми, с които заобикаляха тържището в изобилие. Макар че денят едва бе превалил отвъд пладнешката черта, никак не беше изключено да налети на подранил пияница. Вълкодав ускори крачка, за да си спести някоя-друга беля.

Но не му беше писано да премине тази отсечка бързо. Тъкмо бе завил зад ъгъла, когато насреща му се зададоха конници, яздещи в тръс — изглежда, се бяха запътили към прикъта. На най-личното място в средата се кипреше младият болярин, напето яхнал вран халисунски жребец. Вълкодав веднага позна благородника: същият, дето бе застанал отляво на кнесинята, когато тя ги съдеше двамата със стария Варох. Името на болярина беше Лъчезар, но Вълкодав наум му викаше Левака. С прекалена според вянина показност бе плъзнал ръка към ножницата си, когато кнесинята бе наредила на Вълкодав да направи крачка напред. Има ли за какво да го заобича човек?…

Вянинът погледна приближаващите се конници и се усмихна под мустак. Пред болярина и от двете му страни препускаха оправни младоци, стиснали в десниците си заканително поклащащи се копия. Да не би някой да дръзне да скочи на велможата! Е, от какъв зор тогава онзи е обучаван да се сражава откакто е проходил? Тия момчетии май даже бяха петимни да се намери някой достатъчно гламав ахмак. Поне един в цял Галирад. За да му разкажат това-онова…

Вълкодав се отдръпна заднишком досами стената на някаква къща и си помисли, че галирадските солвяни поне не свалят шапки при среща с витязите на своя кнес. Засега. Сигурно скоро и те ще се отракат…

В този миг покрай него тичешком премина някаква бедно облечена, неугледна, старица и с плач се устреми към болярина, като се опитваше да го хване за стремето, за да го спре. Молителка за Правда, заключи Вълкодав. Иска този болярин да я раздаде. Или търси защита от силен човек…

Момците не изтърваха дългоочаквания сгоден случай да покажат на какво са способни. Не пуснаха бабата да припари не до стремето, ами дори до сянката на коня на техния господар. Единият от младите воини веднага насочи коня си така, че да я събори на земята. После се наведе от седлото, за да халоса нахалната парцалана с дръжката на копието си… Но не го стори, защото над старицата, приклекнал на едно коляно, вече се беше надвесил снажен вянин с белег, минаващ през лявата страна на лицето. Вянинът не каза нито дума, просто вдигна глава и погледна младока, който осъзна, че само още едно движение ще му коства живота. При това животът му ще бъде пропилян по особено мъчителен начин. Младият човек побърза да смуши коня с пети и препусна да догонва своите хора.

След като се убеди, че никой няма намерение да се връща, Вълкодав вдигна старицата от земята и я попита:

— Много ли се удари, бабо?

Тя само плачеше, закрила лицето си с длани. Плачеше така, сякаш пред очите й избиваха цялата й рода. Вълкодав оправи кърпата, срамно оголила проскубаните побелели коси. По всичко личи, жената беше от източните велхи, но прекалено отдавна живееше в чужбина: едничкото нещо, което се беше запазило от живота в родината, бе фината плетеница на зелената татуировка върху изсъхналата кафява китка. И беше загърната с плащ, прихванат на рамото с голяма топлийка, наместо сегванска носия. Избелялата й, явно прекроена от чужда, риза беше грижливо и красиво закърпена, а върху лактите личаха кръпки, явно пришити от същата сръчна ръка. Слугиня, реши Вълкодав. Или пък направо робиня.

— Успокой се, вамо — рече Вълкодав на нейния роден език. — Кажи ми, кой те наскърби?

Когато чу велхска реч, бабичката вдигна глава, погледна го в лицето с подутите си от плач черни очи и понечи да каже нещо, но сълзите я бяха оставили без глас.

— Над… моят Над… Колко зими… — бе единственото, което успя да разбере Вълкодав.

Той се огледа наоколо. Хората ги подминаваха и понеже повечето не бяха станали свидетели на случилото се, с любопитство се оглеждаха към старата жена, ридаеща в прегръдките на въоръжен мъж. Майка, която посреща сина си. Или го изпраща? Макар че, не, по-скоро го посреща.

Погледите на зяпачите не се понравиха особено на Вълкодав и той поведе бабичката натам, където гостоприемно се мержелееше широко отворената врата на кръчмата. Това беше същата „Овнешка плешка“, чиято табела бе сричал тази заран. Вълкодав прекрачи високия праг и почти пренесе през него старицата: онази не отлепи длани от лицето си и покорно се тътреше след него. Едва ли имаше причини за подобна доверчивост към един вянин, който мяза на пладнешки разбойник, но Вълкодав разбираше, че тя не го е загледала с нужното внимание. Личеше си, че нехае за всичко на света: държеше се като човек на ръба на отчаянието, който чувства, че животът е изгубил всякакъв смисъл. Той знаеше какво е усещането.

Кръчмата се оказа учудващо просторна. Точно на това се беше чудил отначало Вълкодав в големите градове: защо къщите са така накамарени и плътно долепени, само дето не се катерят една връз друга, за да надникнат поне с половин оченце, поне с ъгълче, ама да се покажат и те на главната улица. Влизаш вътре, примирен с мисълта, че ще стоиш на един крак, а от тезгяха до вратата те делят цели двайсет стъпки разстояние…

Вътре имаше сума ти народ. Тъкмо бе време за вечеря, сиреч да се запладни, защото слънцето е хванало юга. Всички, които нямаха собствено огнище в града, се емваха към гостилниците да похапнат. Насам се забързваха и поне половината от онези, които биха могли да вечерят вкъщи. Защото гостилницата е нещо повече от зелева супа, каша и бира. Тя е мястото да срещнеш стари приятели, да завържеш нови познанства, често твърде полезни за един деен гражданин. Или да чуеш свежа приказка от речовити зевзеци, с техните понякога твърде интересни и чудни лакърдии…

Вълкодав обгърна кръчмата с набито око и видя дълга, може да се каже празна пейка, на която седеше само някакъв младеж с външност на чирак на майстор-кожар. Вянинът заведе старицата при далечния ъгъл на неговата маса, но момъкът направо подскочи и побърза да се премести:

— Заето е… всеки момент ще дойдат едни хора.

Вълкодав изпита желание да натири чирака на кожаря, като първо забърше с него гладката бащина Божия Длан, но каза само:

— Ще се сместят.

— Заето е, казах! — недоволно повтори чиракът.

Вълкодав също повтори, този път през зъби:

— Ще се сместят.

Оня не посмя да продължи спора и обидено си затрая. Вълкодав спря подминаващата ги тичешком хубавелка слугиня:

— Красавице, донеси на бабата студено кисело млекце…

В галирадските кръчми бе прието да се поднасят вода, мляко, квас и дори бира без пари — но само на гостите, поръчали нещо за хапване. Затова Вълкодав подаде на девойката един грош и тя кимна, после бързо се отдалечи.

— Сега, вамо — рече Вълкодав.

Утоляването на жаждата отвлича човека, кара го да мисли не само за патилата си, но и за други неща, като по този начин спомага ако не за неговото успокоение, то поне за подреждането на мислите. Слугинята се върна от зимника и постави запотената чаша на масата — пред Вълкодав. Вълкодав я премести пред жената:

— Пий.

Старицата равнодушно взе чашата и я поднесе към устните си.

— … и точно тогава тя насъска срещу нас своите вяни — достигна до ушите на Вълкодав високият глас на подпийнал младеж, долетял от дъното на кръчмата оттам, където вече не достигаше дневна светлина от вратата, а само мъждукаха в жълто малките светилници с потопени в олио фитили, които бяха наслагани по дългите рафтове, заковани по стените. Гласът беше познат и Вълкодав веднага застана нащрек. Друг е въпросът, че с нищо не издаде своята заинтересованост и не се извърна към говорещия.

— Същински селяндури — продължи своя разказ онзи. — Петима или шестима с ей такива зурли, че и високи, и с плещи като скринове. Да пукна, ако лъжа!… И откъде ги беше изкопала!… Е, ние първо ги разпръснахме като пилци, обаче после двама от абдалите ме сграбчиха за ръцете, а третият ме светна право в окото…

Това беше единият от каруцарите. Същият, комуто Вълкодав бе върнал ножа. Не беше много ясно защо изобщо е тръгнал да се хвали с едно сбиване, свършило безславно. В което на всичкото отгоре на пияна глава сметнал за петима единствения си противник. Но виж, заради тия приказки, че двама ВЯНИ го били държали за ръцете, за да може трети вянин да кове с юмрук безпомощната муцуна на беззащитен пияндур…

Междувременно младежът съвсем отпусна юздите.

— И точно тогава ми взеха хубавия нож — осведоми той слушателите си. — Вярно, че са същински бараби, ама аз им натрих носовете. Силата си е сила, така е, ама и акъл се иска. Отивам аз, значи, на другия ден, откривам техния главатар… Да ви кажа ли какво правеше? Бършеше пода там, където ние бяхме плюли…

Последните му думи бяха съпроводени от дружен кикот.

— Значи така, отивам при него и се правя на чиста кладенчова вода ненапита, почвам да му разправям врели-некипели: ножът, значи, е на тейко ми, дарен ми е от скъпия ми родител. Смили се, за да не погина от срам. Той, нали си е прост, веднага се разкисна и на бегом ми изнесе ножа от кучешката си колиба. Поне да беше погледнал, че ножът е нов-новеничък, ама откъде толкова ум…

Този път не падна чак толкова задружен смях. Не всички в Галирад бяха забравили, че е редно да имаш свян от родителите си, не всички ги досмеша от тази каруцарска история. Друго нещо е да вземеш на подбив вяните, виж това бива!

На Вълкодав не му убягна опасението в погледа, който му хвърли скришом чирака на кожаря. Той с кимване му посочи бабата и каза:

— Имай грижата никой да не я закача.

А сам се изправи на крака и бавно пое по посока на тезгяха.

Почти веднага забеляза каруцаря. Онзи седеше с гръб към него на трапеца, отрупана с празни халби. При неколцина местни младежи, които с наслада си пийваха биричка. Някой пусна поредната шега: „… и ето веднъж един вянин дошъл в града“ — и всички се засмяха. Вълкодав не се спря и каруцарят най-после забеляза, че седящите срещу него един по един престават да го слушат и млъкват, загледани някъде над главата му. Той ядосано се обърна…

И срещна погледа на същия оня вянин от гостилницата на Любочада, който го гледаше, без да мига. И мълчеше. И горе-долу отговаряше на пресъздадената от каруцаря картина. Снажен исполин с железни възлести ремъци наместо мускули. А над рамото му матово проблясваше тежката кръстачка на меча. Вянинът търпеливо изчака да настане гробна тишина. И на тази, и на съседните трапези. После заговори. Не с много висок, но доловим от всички глас.

— Ако се смяташ за мъж, стани и отговаряй за думите си — каза Вълкодав. — А ако не станеш, значи си просто чувал с фъшкии. Нищо повече.

Пак настана тишина. Вече цялата кръчма ги гледаше.

— Ей, я по-кротко, вянино… — изръмжа някой зад гърба на Вълкодав. Той нито се обърна, нито отвърна.

Стоеше много спокойно и неподвижно, с отпуснати ръце. И чакаше. И не сваляше поглед от нанеслия оскърблението.

Онзи, разбира се, беше пресушил доста халби, но сегашното му пиянство беше нищо в сравнение с безпаметното насвяткване от деня на сбиването. Определено не му се умираше. Наведе глава и се прегърби на пейката, за да скрие очите си.

Като видя, че каруцарят няма никакво намерение да става, Вълкодав рязко и светкавично издърпа от пояса на седящия ножа. Същият онзи нож. Хвана с три пръста масивното острие и го счупи като дялана подпалка. Хвърли на пода парчетата и мълчаливо, без да се оглежда, се насочи към масата, на която бе оставил бабата. Той знаеше, че ще успее да долови всеки звук, ако каруцарят все пак сглупи. Или не каруцарят, а който и да било от останалите.

Но не последва нищо повече. Когато стигна до масата, в кръчмата вече бе настанала съвсем същата врява като преди.

Риданията, пораждани от всяка, дори най-безутешната мъка, си имат край. В душата настава нещо като препълване и раздиращото я отчаяние отстъпва място на тъпото безразличие. Така и старата велхиня, свита над чашата, от която киселото мляко бе изпито, бършеше зачервените си очи, но вече не плачеше.

Чиракът на кожаря, видял похода на Вълкодав към тезгяха, го посрещна с всичкото си уважение и дори му посочи с ръка бабата: демек, увардих я. А когато след малко в кръчмата нахълта шумната дружина на приятелите му и се развайка, че на масата е възтясно, той красноречиво размаха ръце за да ги вразуми и рече:

— Нищо, ще се сместите…

— Бабо, разкажи ми за мъката си, стига да искаш — каза Вълкодав.

… Нарекли я Кирен. Преди четиридесет зими младата девойка споделила с любимия честното брачно ложе. Противно на всички обичаи, отпразнували насрочената за есента сватба в края на пролетта, понеже съседите сакаремци заплашвали с война и мъжете на племето, децата на Сребърния облак, поемали към бойното поле. Нека младият годеник има любимата и поне да продължи себе си чрез потомството, ако му бъде писано да загине. И той тръгнал, нейният Над кланд Аркатнейл, строен като млада топола, силен като сто бика и румен като утринна зора. Тръгнал, за да не се върне…

Съдбата вече не била благосклонна към младата му жена. Боговете не я дарили с наследник, а втори път не се омъжила, защото според разказите на воините нейният Над не бил сред загиналите. Един ден Кирен излязла от вратника и също не се върнала повече у дома. Поела към Сакарем с надеждата да открие там съпруга си. И не само не го открила, ами и тя била поробена. Дълго я влачил животът като тресчица, носена от придошла река, и накрая я изхвърлил на брега: преди девет зими тук, в Галирад, добросърдечните земляци-велхи откупили Кирен от робство. Понеже вече била остаряла и без зъби, вече не вдигали безбожно цената. Ето така станало, че заживяла тук — като прислужница на една добра вдовица…

И днес, когато била поела към пазара за зарзават, предназначен за господарската трапеза, минала покрай хамалите, които товарели арантски кораб, преди да отплава. И там… на рампата, по която търкаляли към борда бъчвите с прочута галирадска сельодка… стоял… с писало в ръка и с окачена на гърдите с ширитче навощена дъсчица… с робски нашийник на врата…

— Той си е все същият, моят Над… — гладката Божия Длан отново бе оросена от прозрачни сълзи. — Все същият хубавец… само дето е съвсем побелял…

Когато я зърнал, старият Над се хванал за сърцето и насмалко не умрял намясто. А после се хвърлил към нея, но не успял да я грабне на ръце, както тогава, навремето. Сега имал само една ръка, а втората бил изгубил на младини, в оня най-първи и последен бой. Но колко здраво я бил прегърнал с тази си единствена ръка!…

Така стояли двамата, забравили за целия свят. Докато строгият вик на надзирателя не ги накарал да се опомнят и да се върнат на земята от щастливите небеса…

— А после какво? — попита Вълкодав.

А после тя подбила от тичане петите на съсипаните си от възрастта крака, обикаляла из града в опит да събере откуп за мъжа си. Корабът щял да отплава още днес, а арантянинът Дарсий, господаря на Над, нямал никакво намерение да чака. След като обиколила всички земляци-велхи, Кирен хукнала към пазарния площад, при звънката кленова бухалка, с която от памтивека оскърбените и страдащите призовавали честните хора. Понеже не била родом от Галирад и дори не била солвенка по произход Кирен нямал на какво особено да се надява. От какъв зор гражданите ще склонят да слушат приказките на някаква чорлава бабичка?… Обаче те не само я изслушали, но дори започнали да хвърлят в нозете й пари. Е, не жълтици, а медни грошове, но имало и някой друг сребърник.

Събраното било сравностойност два и половина коня.

Недостигащото — четири коня и половина…

Дали арантянинът-господар се е пошегувал, или пък наистина цени извънмерно едноръкия Над, който като предан роб не допускал някой с пръст да докосне господарското имане? Пред свидетели обещал да пусне роба срещу седем коня в сребро. Нито повече, нито по-малко, ако ще да е меден грош. Не знаел кога ще се веене отново в Галирад. Може да не благоволи повече никога…

— Значи затова ти се завтече към болярина… — рече Вълкодав.

Кирен кимна. Какво са седем коня за един болярин? За един витяз, който стои начело на дружина, възнаграден с безмерна плячка, извоювана в битките, и с благоволението на кнеса?… Само едното му сребърно стреме, до което не бяха пуснали бабата да припари, струваше повече. Но Левака си е левак. Няма начин да мине вдясно, ако ще само дясното да е вярната посока и страна. Дали пък ненапразно го следваше бдителната охрана. Да видиш сметката на такъв едва ли е грях…

— Да вървим — рече Вълкодав. Стана и хвана Кирен за рамото. — Хайде, вамо, отиваме да откупим твоя дядо.

Невярваща на ушите си, велхинята огледа кърпената му, небоядисана риза и опърпаните кожени гащи и почти се разсмя.

— Ама ти… Ама ти самият, синко…

— Аз имам с какво да платя — каза Вълкодав. И от безвъзвратния смисъл на казаното сърцето глухо отекна в гърдите му. — Да вървим, почитаема Кирен кланд Аркатнейл.

За малко да закъснеят.

Големият, дълбоко нагазил под тежестта на товара си кораб на арантяните още стоеше на пристана, но последните приготовления за отплаването бързо приключваха. Всеки миг на двете мачти щяха да се издигнат пъстрите квадратни платна. После щяха да политнат към водата здравите пристанищни въжета. За да отплава бавно корабът, като прибере в движение котвата на въже от усукан халисунски коноп…

Вълкодав веднага видя едноръкия Над. Несретният старец пристъпваше от крак на крак до корабната стълба и се взираше в тълпата. Наистина бе висок и широкоплещест, личеше си, че е бил голям хубавец на младини. А на врата му се поклащаше бронзов нашийник. Просветените арантяни слагаха на робите нашийници със здрава халка за верига, за да улеснят оковаването, предвидено като наказание на опърничавите. Ето че Над видя своята Кирен, сетне вървящия подире й снажен вянин… Едноръкият Над очевидно сметна Вълкодав за син на бабата. Може би дори за свой собствен. Можеше да е син, израснал сред всяко племе… После обаче робът осъзна грешката си и само тежко въздъхна.

В това време Вълкодав и Кирен бяха изпреварени от набит здравеняк с рижава брада, който с бърза крачка се завтече към стълбата.

— Качвай се! — заповяда той на стареца и повелително махна с ръка. — Че корабът ще отплава!

— Моля те, Накар… — сгъна се на две робът. — Много те моля, извикай господаря…

— Дали пък да не ти доведа направо Царя-слънце? — скастри го Накар. — Я по-живо се качвай, че току-виж съм ти отскубнал и втората ръка!…

Вълкодав погледна снежнобялата захапка на ширналия се до чертата на хоризонта буреносен облак. Арантските мореплаватели обичаха да отплават преди буря — трябваше само навреме да подминат скалистите острови, а сетне попътният вятър ги отвеждаше почти до самия им дом. Те бяха отлични моряци и в открития океан не се страхуваха дори от най-силните бури.

Старият Над отчаяно се извърна към жена си…

— Почитаема шенвна Кирен — обади се Вълкодав, — кажи на червенобрадия, че аз го моля да извика тук своя господар.

Малцина бяха толкова недолюбвани от него колкото надзирателите.

— Господарят легна да си почива! — изрева Накар, като не позволи на жената дори да отвори уста. И отново подхвана Над: — А ти по-добре не ме ядосвай, велхо…

— Почитаема шенвна Кирен — бавно, с тежка омраза повтори Вълкодав, — нека този позор на своя род, тоя заченат на сметището изрод доведе тук господаря си. И му кажи така, почитаема Кирен: ако той още веднъж отвори смрадливата си паст, ще се задави със собствените си черва.

Досетливият Накар, схвана защо вянинът бе предпочел да се обръща към него чрез старицата. Не беше лесно да се вземе страхът на якия надзирател, обаче работата беше там, че Вълкодав нямаше намерение да го сплашва. Той просто смяташе да го убие.

Това подейства по-добре от всякакви заплахи. Мърморейки нещо под носа си, Накар тичешком се качи на кораба. След известно време до борда се появи господарят — млад арантски търговец с кожени сандали и хубав син плащ върху късата риза от златиста коприна. Същата лента придържаше над челото му красиви тъмни къдрици.

— Ооо, Над! — учуди се той. — Нима наистина събраха пари за твоя откуп?

Старецът се разтрепери и хвърли безпомощен поглед на Вълкодав.

— Ти ли си обещал в присъствието на хора да го пуснеш срещу откуп от седем коня? — попита Вълкодав арантянина на неговия език.

Дарсий се прехвърли през борда и тръгна надолу по стълбите. Накар сподиряше господаря и го предупреждаваше в движение:

— Това е много опасен мръсник, господарю… — Дарсий само махна с ръка. При това под наметката се показа късият крив меч, който се поклащаше до левия му хълбок. Изглежда, той смяташе, че майсторски владее това оръжие. Може би не беше далеч от истината.

— В името на Всевишния, колко добре говориш нашия език, варварино! — каза той на Вълкодав. — Кой си? Прекалено правилен е говорът ти за обикновен наемник…

— Ти ли си този, дето е обещал да пусне едноръкия срещу откуп от седем коня? — повтори Вълкодав.

— Аз — кимна Дарсий. — И не се отричам от думите си. Само че, любезни варварино, да ме прощаваш, но с този външен вид не би накарал никого да се усъмни, че твоята кесия тежи и четвърт кон, за седем да не говорим. Да не би да ми предлагаш да заменя него срещу тебе?… — Кирен ахна, а търговецът огледа Вълкодав от глава до пети с поглед на познавач и поклати глава. — Не, дано Боговете на Небесната планина ме опазят от роби като теб. Така че…

— Имам с какво да се разплатя — рече Вълкодав. Разкопча новичката лъскава тока на гърдите си, измъкна от кукичките дългия ремък и свали меча от гърба си. В този миг зад гърба му сякаш подухна леден ветрец. Когато взе ножницата в лявата си ръка и с дясната извади чудесното кафеникаво-сребристо острие, той усети, че го прави за последен път. — Вземи — каза Вълкодав на арантянина. Дарсий го погледна леко опулено.

— Ти си техен син, така ли? — смаяно попита той.

— Не, не съм им син — отвърна Вълкодав.

— Тогава кой си?…

— Донесох ти откупа — рече Вълкодав. — Вземи го.

Търговецът сякаш се освести от някакъв сън и без да откъсва поглед от меча, небрежно кимна на надзирателя.

— Накар, свали нашийника на Над. Давам роба на този човек.

Той май наистина разбираше от оръжие и беше наясно, че си няма работа с имитация. Арантянинът взе меча и Вълкодав почти чу беззвучен вик, изпълнен с ярост и отчаяние, от който усети хлад и празнота в гърдите си. Навъсеният Накар се поклони на господаря, тичешком се качи на кораба и доста се бави там. По всичко личеше, че ключът за нашийниците не се използваше често, което означаваше, че е добре скрит.

— Варвари, диво племе, ама умеят… какъв бисер за сбирката ми! — полугласно каза Дарсий. Той въртеше меча на различни страни и с обич галеше лъскавото острие. Вълкодав разбра, как се чувства един мъж, когато започват да опипват жена му пред собствените му очи. — Този меч струва много повече от седем коня — каза му Дарсий. — Ще заповядам да повикат майстор-оръжейник и той ще назове точната цена. Всичко, което надвишава стойността, ще ти бъде върнато. Какви монети предпочиташ? Или може би скъпоценни камъни? Тъкмо имам едни хубави изумруди от Скъпоценните планини…

— Няма да го разменям срещу сребърници — рече Вълкодав. — Та ще пуснеш ли роба?

— Разбира се, че го пускам, но…

Вълкодав кимна, подмина го мълчаливо и се доближи до стария Над. Може би трябваше да дочака завръщането на Накар и онзи, както си е му е редът, да отключи нашийника на врата на стареца, който вече бавно го извърташе с катинарчето напред и гледаше невярващо. Сигурно трябваше. До катинарчето личеше добре познатата на Вълкодав халкичка, предназначена за веригата. Вянинът хвана с две ръце нашийника, който изскърца, а после се разкъса, заедно с кожената подплата. Вълкодав го направи на пръчка, която метна във водата.

— Добре, че мечът ти струва толкова скъпо! — с весел смях каза арантянинът и на шега се закани на Вълкодав с пръст. — Ти съсипа моя собственост, варварино. Та аз ти дадох само роба, но не и нашийника.

— На добър ти час, търговецо — рече Вълкодав. В това време сред мореплавателите, зяпащи захласнато през борда, цъфна червенобрадият Накар.

— Много си бавен! — отбеляза Дарсий и му махна. В другата си ръка държеше меча на Вълкодав. — И на теб наслука, варварино — каза той и се качи на стъпалата. Когато се озова на борда, яките мореплаватели побързаха да издърпат стълбата, а бреговите хамали се заловиха да размотават пристанищните въжета. Ярките карирани платна затрептяха на вятъра, обличайки мачтите под дружните викове на екипажа. Посоката на вятъра беше благоприятна за отплаващите и той сигурно щеше да ги отведе отвъд островите, преди бурята да се е развихрила.

Вълкодав не сподири с поглед кораба. Гледаше прегръщащите се плачещи старци и си мислеше дали тези двамата имат къде да пренощуват. И какво ще каже Варох, ако доведе в дома му Над и Кирен…

В този миг забеляза, че коленете на стареца се прегъват, и си помисли, че когато щастието те връхлети така внезапно, не е лесно да го понесеш, наистина може свят да ти се завие… Прихвана Над и видя, че старецът не диша.

Вянинът бързо го сложи да легне по гръб върху дървената настилка, огладена от безчет хорски стъпала. Знаеше как да даде тласък на замрялото сърце, как да раздуха отново гаснещия живот…

— Не го буди — тихо му рече Кирен. — Нека спи…

Вълкодав понечи да й възрази, но размисли. Кирен седна до мъжа си и започна да гали с пръсти лицето му, от което бръчките започваха да изчезват.

— Сега ние с теб не ще се разделим — тихо повтаряше тя. — Ние с теб няма да се разделим никога… Почакай ме, ей сега идвам…

Слънчевата светлина внезапно помръкна и Вълкодав неволно се извърна към морето, но почти веднага чу зад гърба си тиха въздишка и видя, че Кирен вече не седи, а лежи до мъжа си, положила глава върху гърдите му. Бяха се срещнали, за да не се разделят никога вече.

Буреносният облак се издигаше все по-високо на небосклона като гигантски пестник, вдигнат зад хоризонта. Той обещаваше на арантския кораб хубав вятър и не беше ясно дали проклина, или благославя… Върхът му пламтеше като обсипан с бели перли, а при подножието нечуто припламваха червеникави светкавици. Ето че слънцето съвсем се скри и скупчените лилави облаци се превърнаха в тъмносива стена, която бавно се свлече към града…

Сигурно душите на Над и Кирен вече крачеха прегърнати по прозрачните морски вълни към залеза, там, където като крепост от стъкло над мъглите се издигаше Островът на ябълките, велхският рай на Трирогия — на Ойлен УА…

Предусещайки близкия дъжд, търговците прибираха сергиите и шатрите, а купувачите бързаха да се сдобият със стоките, за които бяха дошли на пазара; нямаше кой знае колко време да се пазарят, така че и едните, и другите се възползваха до край от създалото се положение. Хората поглеждаха към двамата неподвижно лежащи старци и Вълкодав, който бе коленичил до тях. Някои поклащаха глави и отминаваха, други се спираха. Особено дарителите на Кирен, не пожалили медните си грошове и сребърните си монети.

— Значи все пак е успяла да откупи мъжа си? — питаха те Вълкодав.

И той отговаряше:

— Успя.

Междувременно къдрещият се край на облачния капак вече бе надвиснал над главите на минувачите, из морето се стрелкаха оловни отблясъци. Площадът бързо опустяваше, само Морският бог на арантяните все така заплашваше незнайно кого с харпуна си. Вълкодав срещна погледа на красив юноша велх, който явно не бързаше да си тръгва, и му каза:

— Иди при вашия старейшина, нека прати хора…

Когато тръгна да се прибира, рукна порой. Вълкодав крачеше бавно из празните улици, по които не се виждаха дори кучета. Мълниите разпаряха с трясък мокрото сиво небе, но той не се молеше. Богът на бурята и без това знаеше какво става в душата му. Значи затова му е бил поверен този чуден меч, оставен в древността на поколенията от майстора ковач. Вярно, по сметките на Вълкодав излизаше, че само два пъти е бил използван както подобава, но пък от полза за трима човеци. Мечът му бе помогнал да освободи Еврих от жреците. И така да уреди нещата, че двамата старци да успеят да се прегърнат тук, на земята, преди навеки да се съберат на небето. Вълкодав познаваше велхската вяра. Онзи, който е умрял като роб, ще слугува някому и на Острова на ябълките. Над и Кирен си бяха отишли свободни. Тръгнаха си ръка за ръка. Може би през следващия живот нямаше да им се наложи да се търсят толкова дълго.

Нали казват, че е добра поличба да потеглиш на път в дъждовно време…

На остров Ойлен УА Над ще изгради къща за своята любима и там ще си живеят чудесно. А после като нищо ще се намери момък, който ще поиска да им стане син. Наистина си заслужаваше да се раздели с меча за всичко това, така че няма за какво да съжалява. Вълкодав бе дълбоко убеден, че новият притежател е човек, който не заслужава и една добра дума, така че умното оръжие едва ли дълго щеше да остане негово притежание. Мечът не беше от ония, дето са съгласни безропотно да висят на стената. А може би ще му хрумне да потъне заедно с кораба в зелената морска бездна, изпълнил всичко, предопределено му на земята?…

Няма за какво да съжалява.

Вълкодав стана вир-вода, която се стичаше на ручеи по косата и лицето му и се спускаше надолу, вече без да попива в полепналите по тялото дрехи. След като велхите според своя обичай бяха отнесли починалите, вървейки по сухото, в лодката, той дълго седя на кея, загледан в сивата стена на дъжда, която губеше прозрачност на десетина крачки от него. Беше му все едно.

Няма за какво да съжалява. Защо ли тогава Вълкодав изпита желание да завие като вързано на верига гладно куче, зарязано от заминалите далеч стопани?…

Денят, притиснат от канарите на облаците, угасна по-рано отколкото се полагаше. Когато Вълкодав се дотътри в работилницата на Варох, синкавият сумрак вече се сгъстяваше. Вълкодав спря под навеса пред входната врата, изхлузи ризата си, обърса се с нея и се залови да я изстисква. Първо го надуши кученцето. Зад вратата долетя звънко джавкане, после се чу драскането на лапичките. Сигурно мъничето се бе изправило на задни крачка и въртеше пухкава опашка, за да приветства Водача на глутницата. Вълкодав посегна към вратата, обаче в този миг тя сама се отвори. Кученцето се търколи с радостно скимтене в нозете му, но той веднага забрави за него и втренчи смаян поглед в мъжа, който стоеше на прага.

Този човек подозрително приличаше на Тилорн. Същият ръст, същата болезнена кльощавина и дълги, фини пръсти. И чертите на бледото лице с хлътнали страни бяха същите. Както и очите с теменужен цвят, в които почти винаги трептяха готовите да пламнат златисти шеговити искрици. Но това не беше Тилорн. Вместо мъдреца с разкошни сребристи къдри, пред Вълкодав стоеше много млад мъж с равно и късо подстригани коси, без брада и мустаци. Освен това не носеше бяла риза до петите, а обикновени мъжки дрехи, който му стояха като чувал, толкова беше слаб.

— Виждаш ли колко е опасно да ме оставяш самичък — произнесе човекът с гласа на Тилорн. Личеше си, че се кани да се посмее от сърце, но гледката, която представляваше вкамененото лице на Вълкодав, вселяваше у него все по-голям смут. — Направихме както повелява обичаят ми — побърза да го увери той. — Всичко изгорихме, а онова, което остана, заровихме в земята…

Можеше и да ми спести разказа си, помисли си с безкрайна умора Вълкодав и леко се учуди на собственото си равнодушие. Хубаво, подстригал си се. Щом си толкова глупав и не разбираш, че сам си окастрил половината си жизнена сила — твоя работа. Ако смяташ, че заради някаква моя прищявка не ти позволявах да махнеш брадата…

От къщата изникна Еврих и веднага попита:

— А къде е мечът ти, Вълкодаве?…

— Да, наистина?… — усети се и Тилорн. Вълкодав мълчаливо ги заобиколи и пресече работилницата, като внимаваше да не цапа пода. Като излезе през задния вход, той седна на влажното от капчука стъпало и се заслуша в шума на дъжда. Тилорн остана в къщата и заразправя нещо на Еврих, но Вълкодав не нададе ухо. Не мислеше за нищо, а главата му беше празна като изровен гроб.

… Пещера. Въздухът е задимен от горящите факли. Под тавана се щурат крилати сенки. Космата, подрънкваща с окови тълпа…

Понякога на надзирателите им щукваше да се развличат и тогава някой от тях предлагаше на робите двубой, защото опасността е подправката, придаваща на удоволствието истински вкус. Отзовалия се на поканата роб освобождаваха от веригите, за да се бие с голи ръце или с грабнат от земята камък срещу надзирателя, който беше въоръжен с камшик и кинжал, а често слагаше и ризница. Въпреки това винаги се намираха желаещи, защото на успелия да надвие надзирателя обещаваха свобода за награда. А самият двубой траеше до смърт, така че онзи, чиито окови сваляха, знаеше, че повече няма да ги носи. Или ще излезе на свобода, или ще загине. Надзирателите побеждаваха винаги, така че в историята на Скъпоценните планини още нямаше случай някой да излезе на свобода по този начин. Но винаги се намираше роб за двубоя. Някои си мислеха, че за всяко нещо си има пръв път, защо пък късметът да не се усмихне първо на тях?… За други схватката с надзирателя се превръщаше в начин за самоубийство…

И ето че настъпи онзи ден — или не ден, знае ли се кое време е в подземната нощ? — когато напред излезе надзирателят по прякор Вълка:

„Ей, плъхояди! Има ли желаещи да излязат на свобода?“

„Аз“ — моментално се отзова нисък, сподавен глас. Говореше младият роб, смятан от всички за твърде опасен, затова постоянно му намираха работа в усамотение, като скъсяваха веригите му така, че да не може да замахне или да направи свястна крачка. Той и сега, за пръв път от половин година насам, вървеше заедно с всички в робската тълпа само защото го преместваха в друг забой.

„Ти ли? — с престорено учудване му каза Вълка. — Още ли не си пукнал?“

Сивия пес не му отвърна нищо, защото не е редно да се разговаря с враг, когото се каниш да убиеш.

А двубоят обещаваше да се превърне във впечатляващо зрелище, което ще се помни. И двамата бяха вяни, а вяните се славеха като неукротими воини, способни и с голи ръце да вършат чудеса. Някои знаеха, че тези са били докарани навремето в рудника заедно от търговеца на роби. И са направили опит за бягство задно. После обаче пътищата им се разделили и сега, след седем години, в кръга на светлината на факлите бяха застанали върли врагове. И двамата млади мъже, и двамата пленници. Сивия пес, изтезаван до смърт преди една година, но все пак оцелял. И Вълка, неговият палач…

С уплаха в погледа единият от работниците-занаятчии махна веригите на Сивия пес. Първо освободи краката му, после се пресегна към нашийника, но отдръпна ръката си с вик. Прилепчо беше докопал пръста му с острите си като игли зъби. Тълпата на робите се отзова със злорад кикот и подмятания на няколко езика:

„Гризни го другаде, малки отмъстителю…“

„Нас с нажежено желязо ни дамгосваше, пък той квичи като недоклано прасе!…“

А някой вече пускаше фитили:

„Сив пес, разкажи му играта, дай му да се разбере…“

Но Сивия пес не обърна капка внимание на нещо толкова дребно като един рудничен лакей, който по погрешка се именуваше ковач. Захлупи с длан злобно съскащия Прилепчо и позволи на оня да свали нашийника и да освободи накрая и ръцете. После занаятчията се пръждоса и застана встрани, засмукал ухапания си пръст. Сивия пес разкърши рамене, за да усети отново тялото си, отвикнало от свободата на движенията. И направи крачка напред. Вълка го чакаше с камшик в дясната и дълъг остър кинжал в лявата ръка. Вълка боравеше добре и с двете оръжия. Уменията му бяха доказани неведнъж и на каторжниците, и на другите надзиратели — сиреч на всички, които бяха имали куража или глупостта да се сдърпат с него.

„Е? — рече той, като потропваше с камшика. — Ела тук“

Той беше сит и силен. Сит, силен и самоуверен. Сивия пес стоеше пред него, леко приведен, и го гледаше, без да откъсва погледа си.

Всички очакваха лъскавият камшик на Вълка да се стрелне като отровна змия към жертвата и да шибне съперника по очите… Но не познаха. Вълка се върна напред, за да забучи кинжала в стомаха на роба.

Оня светкавично се отдръпна назад и избегна неизбежната смърт.

Тълпата каторжници се размърда и сподавено зашумя. Притиснатите към далечната стена се покатериха на каменните издатини. Някой се подпря на чуждо рамо, друг падна, сипейки ругатни. Кой знае защо всички копнееха да видят с очите си този бой, за който впоследствие се носеха легенди.

Двамата противници пак стояха неподвижно един срещу друг и сега вече малцина се съмняваха, че Вълка ще използва бича. Отново развоят бе друг. Вълка направи пореден опит да довърши Сивия пес с кинжала, сигурно залагайки на очакването ударът да не се повтори.

Робът пак се отдръпна и запази живота си, но в нападението се криеше измама: камшикът все пак се стрелна напред. Прелетя със съскане над самия под, за да се усуче около крака на Сивия пес, като го обездвижи и остави завършека на кинжала. Макар и с мъка, робът все пак прескочи змийската опашка. Вълка обаче донякъде успя да постигне целта си. След леко движение с лакътя камшикът се стрелна нагоре и сряза рамото на противника. Сивия пес не трепна. Вместо него изохка тълпата.

„Ела тук! — ревна Вълка, след като избълва яка ругатня. — Ела тук, страхливецо!“

Сивия пес с нищо не показа, че е чул тези думи. Отдавна се беше научил да не кълве на такива въдици. Как пък не. Да, ще се бие с Вълка гърди в гърди, но по своя си начин и тогава, когато той реши. Не и по прищявка на Вълка. И ако загине, неговата смърт ще е достойна за един свободен човек. Значи ще се бие като свободен човек, а не като заврян в ъгъла плъх.

Камшикът на Вълка все пак изсвистя нагоре, прицелен в лицето, но Сивия пес вдигна ръка и той разкъса кожата, омота се около ръката му и се запъна. Сега противниците бяха свързани здраво, защото Вълка нямаше намерение да пуска камшика. Острието на кинжала разсече гъстия спарен въздух в плавното си движение напред. Червеникавите отблясъци на факлите се стичаха по него като разтопен пламък. Върхът целеше да прониже гърдите на Сивия пес, там, където дупката на дрипите разкриваше ребрата, изопнали немитата кожа и опънатите струни на мускулите. Десницата на роба се насочи нагоре и встрани и успя да сграби жилавата китка на надзирателя със сила, която троши кости…

Същевременно много по-опитният в такива битки Вълк жестоко го ритна. На Сивия пес тепърва му предстоеше да се научи да предусеща дори лекото помръдване, при това не само на един съперник. Обаче това засега беше бъдеще далечно, докато понастоящем, поради липсата на такива умения, срещу ловкостта на Вълка разполагаше само със силата на звяр и със зверска воля да убие, пък ако ще да го стори с цената на живота си. Изненадващият удар уцели корема, сви тялото на две и с отвратително пращене кинжалът хлътна точно в целта, набелязана от Вълка. Сивия пес проумя, че умира, и не се лъжеше: при опита за въздишка от носа му рукна кръв. Но животът още не го бе напуснал. И докато още диша…

Вълка късно разбра, че е сбъркал смъртоносно, като е скъсил толкова разстоянието между себе си и умиращия роб. Тържеството на победата му беше попречило да отскочи назад, наместо да се кани да забучи кинжала до дръжката и за тази си грешка той плати първо с ослепяване, а миг след това — и с живота си. Ръката на Сивия пес, уж отплеснала се към раната на хълбока, полетя напред и разперените пръсти, устремени като железни гвоздеи към очите му, бяха последната гледка, отредена на Вълка приживе. Със страшен вик той насочи длани към лицето си, като помогна на Сивия пес да вдигне втората си ръка, понеже усуканият около китката му камшик свързваше противниците като пъпна връв. Сивия пес хвана Вълка за гърлото и изстиска от него живота. Мъртвият Вълк се свлече на нащърбения каменен под и едва тогава от лявата ръка на победителя се изхлузи кожената примка, за да остави спирала, по която изби кръв.

„Вълкодав!…“ — дивашки изрева от недрата на тълпата някой, който се беше сетил как наричат големите сиви кучета, които надвиват и вълк. А от страничните тунели заприиждаха надзиратели, за да усмирят със сила разбеснелите се каторжници: невероятният изход от двубоя като нищо можеше да прерасне в бунт.

Вълкодав стоеше от другата страна на непробиваемата стена от гърбове, изопнали ръждясали ризници, която го делеше от доскорошните му събратя по участ, все още изправен, упорито не желаещ да пада, макар че отдавна му се полагаше да се строполи и да хвърли топа. Запушваше раната с длани, а между пръстите му се пукаха лепкави балончета. Знаеше, че силите ще му стигнат да се дотътри до портала, зад който го чакаше свободата — където и да се намираше този портал. Освен това знаеше, че надзирателите ще го пуснат да излезе и да си върви