/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: В градината

Черна роза

Нора Робъртс


Нора Робъртс

Черна роза

Пролог

Мемфис, Тенеси

Декември 1892 г.

Облече се много внимателно. Погрижи се за всяка подробност от външността си, както не бе правила от месеци. Личната й камериерка бе избягала преди няколко седмици и тя нито се сети, нито имаше желание да си намери друга. Затова се мъчи сама с ролките цял час — както в годините преди да получава щедра издръжка — и старателно подреди оформените масури на измитата си коса. Бе загубила златистия си блясък през дългата мрачна есен, но тя знаеше с какви лосиони и балсами да я направи отново лъскава и с какъв грим да придаде цвят на страните и устните си.

Владееше това изкуство до съвършенство. Как иначе би привлякла вниманието на мъж като Реджиналд Харпър? Как успя да разпали страстта му и стана негова държанка?

„Отново ще ги използвам, всичките — помисли си Амелия. — Отново ще го съблазня и ще го накарам да направи всичко необходимо“.

Не беше дошъл при нея нито веднъж през всичките тези месеци. Затова тя се принуди да изпраща бележки във фирмите му, да го моли да я посети, а в отговор получи пълно пренебрежение.

Чувстваше се забравена — след всичко, което бе сторила, и всичко, което бе загубила.

Какъв избор бе имала, освен да продължи да изпраща бележки и до дома му? До великолепната Харпър Хаус, където властваше невзрачната му съпруга. Където една любовница никога не би могла да стъпи.

Нима не му беше дала всичко, което искаше той? Бе продала тялото си за тази уютна къща, за удобството да има прислуга и за дрънкулки — като обиците с перли, които сега сложи на ушите си.

Нищожна цена за мъж с неговото обществено положение и богатство, но достатъчна за тогавашните й амбиции. Беше искала само мъж и това, което може да изкопчи от него. Но той й бе дал повече от очакваното. Преживяната загуба бе непоносима за Амелия.

Защо не идваше да я утеши? Да скърби заедно с нея?

Нима някога бе мърморила? Нима го бе отблъсвала в леглото? Или споменала дори веднъж за другите му държанки?

Беше му дала младостта и красотата си, а, изглежда, и здравето си.

Защо я изоставяше точно сега? Защо странеше от нея точно сега?

Бяха й казали, че бебето е мъртвородено. Момиченце, умряло вътре в тялото й.

Но… но…

Нали бе усещала как се движи, как рита, как живее? Беше го чувствала със сърцето си. Това отначало нежелано дете стана целият й свят. Целият й живот. Синът, който растеше в нея.

„Синът ми, синът ми“. Докато пръстите й сръчно закопчаваха роклята и докато слагаше червило на устните си, тези думи звучаха в съзнанието й.

Бе чула плача му. Да, да, със сигурност. Понякога все още го чуваше да плаче нощем, да я умолява да дойде при него, за да го утеши.

Но когато влизаше в детската стая, откриваше креватчето празно. Като празната й утроба.

Говореха, че е полудяла. О, чуваше какво си шушукат прислужниците, виждаше как я гледат. Но не беше луда.

„Не съм луда, не съм луда“, каза си тя, когато закрачи из спалнята, за която някога се бе грижила като за храм на чувствеността.

Сега чаршафите рядко се сменяха, а пердетата винаги стояха плътно спуснати, за да я скриват от града. И често изчезваше по нещо. Знаеше, че прислужниците й са крадли и лъжкини. И шпионки.

Наблюдаваха я и си шушукаха.

Някоя нощ щяха да я убият, докато спи. Някоя нощ.

Не можеше да спи от страх. И заради плача, който звучеше в съзнанието й. Синът й я викаше. Викаше я.

Бе отишла при вуду магьосница, за да потърси закрила и да узнае нещо. Бе платила скъпо с един подарък от Реджиналд — гривната с рубини във формата на сърце, обградени от бляскави диаманти.

В замяна получи амулет, който държеше под възглавницата си, и копринена кесийка с дрънкулки, която слагаше до сърцето си. Още по-скъпо плати, за да поръча магия. Магия, оказала се безсмислена.

Защото детето й беше живо. Това й разкри магьосницата, а то струваше повече от десет хиляди рубина.

Детето й беше живо, живо, и сега трябваше да го открие. Трябваше да се върне при нея, където бе мястото му.

Реджиналд щеше да го намери и да плати колкото е нужно.

„Спокойно, спокойно“, каза си Амелия, когато в гърлото й се надигна вик. Той щеше да й повярва само ако тя запазеше спокойствие. Думите й щяха да постигнат въздействие само ако изглеждаше красива.

Красотата покоряваше мъжете. С красота и чар една жена можеше да получи всичко, което пожелае.

Застана срещу огледалото и остана доволна от това, което видя. Не забеляза, че червената рокля е провиснала на гърдите и ханша й, а бледата й кожа има жълтеникав оттенък. Огледалото отразяваше заплетени къдрици, блуждаещ поглед и нескопосано нанесен ярък руж на бузите, но очите на Амелия я видяха такава, каквато изглеждаше някога.

Млада и красива, желана и хитра.

Слезе на долния етаж и тихо запя:

— Синя лавандула, дили-дили-дили. Зелена лавандула…

Камината и газената лампа в приемната бяха запалени.

Прислужниците щяха да са любезни, защото пристигаше господарят, а той държеше кесията с парите.

Но тя щеше да каже на Реджиналд, че трябва да уволни всичките и да назначи нови.

Искаше и бавачка за сина си Джеймс, когато се върне при нея. „Млада ирландка“, помисли си Амелия. Предполагаше, че ще бъде забавна. Искаше Джеймс да има весела бавачка.

Въпреки че забеляза бутилката уиски на бюфета, си наля чаша вино. И седна да чака.

Колкото повече часове минаваха, нервите й ставаха все по-обтегнати. Изпи втора чаша вино, после трета. Когато видя през прозореца пред къщата да спира файтон, забрави, че трябва да се държи спокойно, и изтича да отвори сама.

— Реджиналд! Реджиналд!

Скръбта и отчаянието изскочиха от нея като змии, извиващи се и съскащи. Хвърли се към него.

— Опомни се, Амелия. — Ръцете му обхванаха костеливите й рамене и я побутнаха назад. — Какво ще кажат съседите?

Бързо затвори вратата, хвърли смразяващ поглед към една от слугините и тя веднага дотича да вземе шапката и бастуна му.

— Не ме е грижа! Защо не дойде по-рано? Толкова се нуждаех от теб. Получи ли писмата ми? Прислужниците лъжат. Не са ги изпратили. Като затворничка съм тук.

— Не говори глупости. — За миг на лицето му се изписа презрение и той избегна новия й опит да го прегърне. — Разбрахме се никога да не се свързваш с мен в дома ми, Амелия.

— Ти не идваше. Чувствах се самотна. Аз…

— Бях зает. Хайде седни. Успокой се.

Тя не пусна ръката му по пътя към приемната.

— Реджиналд, бебето. Бебето…

— Да, да. — Освободи се и я блъсна към един фотьойл. — Голямо нещастие — каза той, докато отиваше към бюфета да си налее уиски. — Докторът ми съобщи, че било невъзможно да се направи нещо и че трябва да си почиваш. Чух, че не си добре.

— Лъжат. Всичко е лъжа.

Обърна се към нея, огледа лицето й и провисналата рокля.

— Очевидно не си добре, Амелия. Може би малко морски въздух ще помогне. — Усмихна й се равнодушно и се облегна на полицата над камината. — Какво ще кажеш за едно презокеанско пътешествие? Ще успокои нервите ти и ще възвърнеш здравето си.

— Искам детето си. Нямам нужда от нищо друго.

— Детето е мъртво.

— Не, не, не! — Амелия скочи и отново се хвърли на врата му. — Откраднаха го! Живо е, Реджиналд! Нашето дете е живо. Докторът и акушерката са били в заговор. Вече разбирам всичко. Трябва да отидеш в полицията, Реджиналд. Ще те изслушат. Трябва да платиш откупа, който искат, какъвто и да е.

— Това е лудост, Амелия. — Той отмести ръката й от ревера си и приглади гънките, оставени по материята от пръстите й. — Няма да отида в полицията.

— Тогава аз ще отида. Утре ще съобщя на властите.

Дори хладната усмивка изчезна и лицето му стана сурово — като изсечено от камък.

— Няма да направиш нищо подобно. Ще заминеш за Европа с десет хиляди долара, за да можеш да се устроиш в Англия. Това ще е прощалният ми подарък за теб.

— Прощален? — Тя потърси облегалката на фотьойла с ръка. — Ти… ще ме изоставиш точно сега?

— Между нас вече не може да има нищо. Ще се погрижа да си осигурена и вярвам, че ще се възстановиш с едно пътуване отвъд океана. В Лондон ще си намериш друг покровител.

— Как да замина за Лондон, когато синът ми…

— Ще заминеш — прекъсна я той и отпи глътка. — Или няма да ти дам нищо повече. Нямаш син. Нямаш нищо, освен това, което си получила от мен. Тази къща и вещите в нея, дрехите на гърба ти, бижутата, които носиш — всичко е мое. Бъди разумна и не забравяй колко лесно мога да ти ги отнема.

— Да ми ги отнемеш — повтори тя шепнешком и по нещо в изражението му с онази част от разума си, която бе успяла да запази, прозря истината. — Искаш да се отървеш от мен, защото… знаеш. Ти си откраднал бебето.

Реджиналд допи уискито си и я погледна. Остави празната чаша на полицата.

— Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?

— Моят син!

Амелия скочи на крака и сви пръсти като котка с наострени нокти.

Плесницата я накара да застине. През двете години като негова държанка никога не бе вдигал ръка срещу нея.

— Изслушай ме внимателно. Синът ми няма да отрасне като копеле, родено от уличница. Ще бъде отгледан в Харпър Хаус като мой законен наследник.

— Жена ти…

— Тя прави каквото й се нареди. Ти също ще направиш това, което искам от теб, Амелия.

— Ще отида в полицията.

— И какво ще им кажеш? Лекарят и акушерката ще свидетелстват, че си родила мъртво момиченце, а други хора ще потвърдят, че съпругата ми е родила здраво момченце. С твоята репутация, Амелия, думата ти не струва пукната пара срещу моята или тяхната. Собствените ти прислужници ще заявят под клетва, че напоследък си болнава и се държиш странно.

— Как можеш да постъпиш така?

— Имам нужда от син. Нима си въобразяваш, че съм те избрал от симпатия? Ти си млада и здрава… поне беше. Плащаше ти се добре за услугите. Ще получиш компенсация и за тази.

— Няма да го държиш далеч от мен. Той е мой.

— Нямаш нищо свое, освен това, което аз ти давам. Ти щеше да се отървеш от него, ако ти бях позволил. Няма да се доближаваш до него — сега или когато и да било. Ще пътуваш след три седмици. Ще внеса в сметката ти депозит от десет хиляди долара. Дотогава всичките ти разходи ще бъдат за моя сметка. Това е всичко, което ще получиш.

— Ще те убия! — извика тя, когато го видя да се отправя към вратата.

За първи път от пристигането си Реджиналд се засмя, сякаш му бе забавно.

— Толкова си жалка. Като всяка уличница. Бъди сигурна, Амелия, че ако се доближиш до мен или до дома ми, ще те арестуват и ще те изпратят в приют за опасни душевноболни. — Махна на прислужницата да донесе шапката и бастуна му. — Никак няма да ти хареса.

Амелия започна да крещи и да скубе косите си и раздра роклята си, а от раните, нанесени от собствените й нокти, потече кръв.

Когато нещо щракна в съзнанието й, спокойно тръгна нагоре по стълбите, раздърпана и тананикаща приспивна песен.

Първа глава

Харпър Хаус

Декември 2004 г.

Призори, когато денят се раждаше, беше любимото й време за сутрешен крос. Самото бягане представляваше просто досадно задължение, което трябваше да изпълнява, както всички други, по три пъти в седмицата. Розалинд Харпър винаги правеше всичко, което се изисква от нея.

Бягаше за здраве. Жена, която наскоро бе отбелязала — на този етап едва ли би могла да каже отпразнувала — четиридесет и петия си рожден ден, трябваше да мисли за здравето си. Тичаше, за да се чувства и изглежда във форма, защото искаше и трябваше да е силна. Тичаше и от суетност. Тялото й никога вече нямаше да изглежда така както на двадесет или дори на тридесет, но бе забележително стройна за четиридесет и пет годишна жена.

Нямаше нито съпруг, нито любовник, но трябваше да поддържа имидж. Тя произлизаше от рода Харпър, а всички от него бяха пазили достойнството си.

Но, господи, поддържането на форма се оказваше трудна работа.

Облечена с памучен екип заради утринния хлад, излезе от спалнята си през вратата за терасата. Всички други в къщата все още спяха. Доскоро пустият й дом отново имаше обитатели и рядко беше напълно тих.

Дейвид, на когото гледаше като на свой син, поддържаше ред, забавляваше я, щом се нуждаеше от компания, и не й се пречкаше, когато предпочиташе уединение.

Никой не умееше да отгатва настроенията й като Дейвид.

Там бе и Стела с двете си безценни момчета. „Благословен да е денят — помисли си Роз, докато правеше разгрявка на терасата, — когато я назначих за управител на градинарския център“.

Разбира се, скоро Стела щеше да се премести заедно с онези двама сладури, но и след като се омъжеше за Лоугън, с когото изглеждаха идеална двойка, щяха да живеят само на няколко километра разстояние.

Оставаше Хейли, която щеше да продължи да изпълва къщата с младост и енергия. Бременна в шестия месец, пристигането й при нея като при далечна роднина също се бе оказало голям късмет за Роз. Виждаше в Хейли дъщерята, за която тайно бе мечтала, и като премия бе приела ролята на почетна баба на прелестното момиченце Лили.

Не беше осъзнавала колко е самотна, преди да се появят двете момичета и да запълнят празнотата в живота й. След като двама от тримата й синове я бяха напуснали, къщата й се бе струвала твърде огромна и тиха. Дълбоко в себе си с ужас очакваше деня, в който и първородният й син, Харпър, нейната опора, щеше да се изнесе от къщата за гости, на две крачки разстояние от голямата.

Но това представляваше животът. Никой не знаеше по-добре от един градинар, че нищо в живота не е постоянно. Циклите бяха необходими, защото без тях нищо не можеше да разцъфти.

Тичешком слезе по стъпалата и се наслади на леката мъгла, забулваща зимните й градини. Сребристите листенца на рожеца, покрити с роса, изглеждаха прекрасно. А птиците все още не бяха изкълвали всички плодове на аронията.

Повървя покрай къщата, за да доразгрее и да се наслади на градините, и излезе отпред.

Ускори темпото, когато стигна до пътеката — висока и стройна жена с къси, сресани надве-натри черни коси. Очите й с топъл цвят на мед огледаха имението — великолепните магнолии, младите дрянови дръвчета, декоративните храсти, цяло море от теменужки, които бе засадила само преди седмица, и лехите, които трябваше да почакат доста, докато отново се изпълнят с цветове.

Според Роз нямаше градина в Югозападен Тенеси, която можеше да се сравни с тази на Харпър Хаус. Нямаше и къща достойна да съперничи на внушителното изящество на нейната.

За разлика от друг път, в края на алеята направи кръгом и потича на място, загледана в сградата, обвита в перлена мъгла.

Бе величествено съчетание на ренесансова и готическа архитектура, с каменни зидове в топъл жълт цвят и снежнобяла дограма. Двойното стълбище водеше до балкон, приличащ на театрален, който образуваше корона над фоайето.

Обичаше високите прозорци и сложната резба на парапета на третия етаж, простора и спомените, свързани с тази къща.

Ценеше я и полагаше грижи за нея, откакто бе станала нейна собственичка след смъртта на родителите си. Тук отгледа синовете си и изживя скръбта, когато загуби съпруга си.

Един ден на свой ред щеше да я предаде на Харпър. Благодареше на Бога за искрената си вяра, че синът й ще се грижи за нея със същата любов.

Това, което й струваше, изглеждаше нищо в сравнение с всичко, което й даваше — дори в този единствен миг, докато стоеше в края на алеята и се взираше през завесата от утринна мъгла.

Но ако не продължеше кроса си веднага, нямаше да измине петте километра. Отправи се на запад по банкета край шосето, въпреки че толкова рано почти нямаше движение.

За да не мисли за усилието, започна да си припомня предвидените за деня задачи.

Чакаха я няколко чудесни издънки, на които трябваше да отстрани долните листа. Щеше да прегледа разсада за признаци на изсъхване. Навярно вече имаше растения, готови за преместване в отделни саксии.

Спомни си, че Стела бе помолила за още амарилис, сандъчета за луковици, венци и коледни звезди за празничните разпродажби. Младата жена разбираше от професията си.

След това идваше ред на живите елхи и чемшири. Слава богу, че можеше да разчита на Лоугън за тях.

Трябваше да провери дали Харпър има още от коледните кактуси, които наскоро беше добил с поставяне на присадки. Искаше няколко за себе си.

Докато минаваше покрай „В градината“ и размишляваше за бизнеса, Роз се изкуши да свие от пътя по чакълената алея към входа и да си позволи самотна обиколка на всичко, което беше изградила от нулата.

Със задоволство забеляза, че Стела се е престарала преди празниците. Бе поставила безброй коледни звезди пред входа на ниската постройка, която служеше като преддверие към търговската част на центъра. Беше закачила още един венец на вратата и аранжирала малки бели лампички около него и бе украсила борче, пресадено от градината в саксия, поставена на площадката.

Бели теменужки, лъскави чемшири и градински чай щяха да привличат по-голям интерес към празничните разпродажби.

Роз устоя на изкушението и продължи по шосето.

Трябваше да намери малко време — ако не днес, в близките няколко дни, — за да довърши коледното си пазаруване. Или поне по-голямата част от него. Беше получила покани за доста коледни тържества, а и самата тя искаше да устрои прием. Отдавна не беше канила много гости в къщата.

Трябваше да признае, че една от причините бе разводът. Нямаше желание да става домакиня на приеми, когато се чувстваше — засрамена и наранена след лекомисления си, за щастие кратък брак е един лъжец и измамник.

Но дойде време да сложи край на това, както на връзката си с него. Фактът, че Брайс Кларк се е върнал в Мемфис, само я караше да си напомня колко важно е да живее личния си и професионален живот така, както самата тя избере.

Когато стигна до ударения от гръм орех, който отбелязваше два километра и половина разстояние от къщата, Роз тръгна обратно. Косите и горнището й бяха влажни от леката мъгла, но чувстваше мускулите си загрети и отпуснати. Колкото и неприятно, всичко, което беше чувала за бягането, се оказваше истина.

Видя един елен да прекосява шосето, с дебела зимна козина и уплашени очи, навярно усетил присъствието на човек.

„Красив си — помисли си Роз, леко задъхана при последния половин километър. — Но стой далеч от градините ми“. Мислено си отбеляза да поръча ново напръскване, преди той и събратята му да наминат и да си устроят угощение.

Тъкмо свиваше по алеята към къщата, когато чу приглушени стъпки и видя нечий силует да се приближава към нея. Въпреки мъглата, веднага позна другия ранобудник.

Двамата продължиха да тичат на място и тя се усмихна на сина си.

— Тази сутрин си станал с кокошките.

— Реших да изляза рано, за да те хвана. — Харпър прокара ръка през тъмните си коси. — Толкова празници. Денят на благодарността, после рожденият ти ден. Не е зле да сваля килограмите, които понатрупах, преди Коледа.

— Никога няма да бъдеш над нормата. Завиждам ти.

— Отпуснал съм се. — Разкърши рамене, завъртя очи, кехлибарени като нейните, и се засмя. — Освен това, не бива да излагам мамчето.

Приличаше на нея. Никой не би могъл да отрече, че е одрал кожата й. Но когато се усмихваше, Роз сякаш виждаше баща му.

— Не можеш да се мериш с мен, приятел. Колко ще изминеш?

— Ти колко пробяга?

— Пет километра.

Чаровно й се усмихна.

— Аз ще пробягам шест.

Закачливо докосна бузата й, когато мина покрай нея.

— Трябваше да кажа седем само за да те ядосам — засмя се тя, забави темпото и постепенно премина в ходене.

Мъглата около къщата се разсейваше. „Слава богу, че свърших за днес“, помисли си Роз. Заобиколи, за да влезе оттам, откъдето бе излязла.

Къщата все още изглеждаше тиха и спокойна. И тайнствена.

Вече бе взела душ и се бе облякла за работа, когато чу първото раздвижване.

Момчетата на Стела се подготвяха за училище, а Лили настояваше да получи закуската си. „Приятни звуци“, каза си Роз. Характерни звуци за къща, обитавана от семейство, които й бяха липсвали.

Разбира се, само преди две седмици домът й бе пълен. Всичките й синове бяха пристигнали за рождения й ден. Остин и Мейсън щяха да дойдат отново за Коледа. Една майка на пораснали синове не би могла да иска повече.

Докато бяха малки, неведнъж бе копняла за малко тишина. Само час пълно спокойствие, който да прекара отпусната в гореща вана.

После беше имала много свободно време. Безкрайна тишина и пустота. Затова прибързано се бе омъжила за хитър кучи син, който се домогваше до парите й, за да впечатлява с тях празноглавите кукли, с които й изневеряваше.

„Не мога да променя миналото“, напомни си Роз. Нямаше смисъл да се терзае заради него.

Влезе в кухнята, където Дейвид вече бъркаше нещо в купа и въздухът беше изпълнен с аромат на кафе.

— Добро утро, красавице. Как е моята любимка?

— Чудесно. — Роз си взе чаша от бюфета. — Как мина срещата снощи?

— Обещаващо. Той си пада по мартини и филмите на Джон Уотърс. Ще му се обадя отново този уикенд. Седни. Ще направя пържени филийки.

— Пържени филийки? — Бяха нейна слабост. — За бога, Дейвид, току-що пробягах пет километра, та задникът ми да не увисне до коленете, а ти ме изкушаваш с пържени филийки.

— Имаш страхотен задник, който никога няма да увисне.

— Да се надяваме — промърмори тя, но седна. — Разминах се с Харпър в края на алеята. Ако разбере какво е менюто, ще започне да души до задната врата.

— Ще направя предостатъчно.

Роз отпи глътка кафе, докато той загряваше олио в тигана.

Беше красив като филмова звезда, само с година по-голям от Харпър, и една от насладите в живота й. Като малък бе тичал из тази къща, а сега въртеше цялото домакинство.

— Дейвид… тази сутрин на два пъти се сетих за Брайс. Какво мислиш, че означава това?

— Означава, че трябва да хапнеш пържена филийка — отвърна той, докато топеше дебели парчета хляб във вълшебната си смес. — Може би те наляга предпразнична тъга.

— Изритах го точно по Коледа. Мисля, че е заради това.

— Весело беше, докато онзи мръсник зъзнеше навън. Жалко, че колелата не беше мразовита — добави Дейвид. — Да бяха завалели ледени късове.

— Ще ти задам един въпрос, който никога досега не съм ти задавала. Защо не ми каза колко го презираш?

— Може би поради същата причина, поради която ти не ми каза, че ненавиждаш безработния актьор с престорен британски акцент, по когото бях хлътнал преди няколко години. Защото те обичам.

— Добра причина. — Беше запалил камината и тя се настани до нея, продължи с наслада да пие кафе и се почувства спокойна и уверена. — Знаеш ли, ако можеше да станеш с двадесет години по-стар и хетеросексуален, щяхме да живеем в грях. Мисля, че би било чудесно.

— Сладурана. — Дейвид плъзна филийките в тигана. — Ти си единственото момиче на света, което би ме изкушило.

Роз се усмихна и се подпря с лакът на масата.

— Слънцето изгрява — каза тя. — Ще бъде хубав ден.

Хубав ден в началото на декември означаваше оживление в градинарския център. Роз се оказа много заета и се радваше, че не е устояла на изкушението, поднесено й от Дейвид на закуска. Пропусна обяда.

В оранжерията имаше цяла маса касетки с разсад. Вече беше отбелязала твърде младите за разсаждане растения. Сега се залови с онези, които смяташе за готови.

Подреди кофичките, чувалите с пръст и отделните саксии или чимове. Едно от любимите й занимания бе да поставя здравите издънки там, където щеше да е домът им, докато дойде време за засаждане на открито.

Дотогава щяха да са само нейни.

Тази година експериментираше със своя смес от почва и тор. Вече над две години изпробваше рецепти и вярваше, че най-сетне е открила сполучливата комбинация и за оранжерия, и за градина. Рецептата се бе оказала добра за градините и би трябвало да е подходяща и за оранжериите.

Напълни кофичките от чувала с разбъркана смес, провери влажността и остана доволна. Внимателно отдели младите растения, захващайки ги за долните листа. Пръстта трябваше да стига до същото ниво на стъблата, както в общата тавичка, и да бъде добре отъпкана около корените от опитните и ръце.

Пълнеше саксия след саксия, поставяше етикети и си тананикаше заедно с музиката на Ениа, която звучеше тихо от музикалната уредба, съществена част от оборудването на оранжерията.

Поля ги с ниско процентен разтвор на изкуствен тор.

Доволна от напредъка, тръгна към задната врата, през която се влизаше в сектора за многогодишни растения. Нагледа наскоро поставените в почва резници, както и онези, които подготвяше повече от година и след няколко месеца щеше да изложи за продан. Поля ги, разрохка пръстта и отиде да вземе нови. Тъкмо започваше с тавичка анемони, когато Стела влезе при нея.

— Свършила си доста работа. — Стела, с вързани на опашка къдрави червени коси, огледа масите. — Очевидно.

— И оптимистично. Имахме страхотен сезон и очаквам и следващият да е такъв. Ако природата не си направи лоша шега с нас.

— Предположих, че ще искаш да видиш новите венци. Хейли се занимаваше с тях цяла сутрин. Мисля, че надмина себе си.

— Ще намина да погледна, преди да си тръгна.

— Пуснах я рано, дано не възразяваш. Все още й е трудно да свикне да оставя Лили при детегледачка, въпреки че жената е клиентка, която живее на по-малко от километър оттук.

— Всичко е наред — Роз премина на купидоновите стрели. — Не е нужно да ми докладваш за всяко свое решение, Стела. Управляваш този кораб от близо година.

— Това беше претекст да дойда тук.

Застана неподвижно, с нож в ръка, над корените на растението, от което се готвеше да вземе резник.

— Някакъв проблем ли има?

— Не. Исках да те попитам… зная, че това е твоя територия, но когато нещата се поуспокоят след празниците, мога ли да прекарвам известно време в сектора за разсаждане? Липсва ми тази част от работата.

— Добре.

Сините очи на Стела заблестяха, когато се засмя.

— Очевидно се безпокоиш, че ще се опитам да променя рутината ти, да организирам всичко по свой начин. Обещавам, че няма да го правя. Няма да ти се меся.

— Ако се опиташ, ще те изритам.

— Разбрано.

— Всъщност и аз исках да поговорим за нещо. Нужен ми е доставчик на чували качествена и евтина пръст. От половин, един, пет и десет килограма за начало.

— За какво? — попита Стела и извади бележник от задния си джоб.

— Ще започна да произвеждам и продавам своя смес за саксии. Създадох я и искам да я патентовам.

— Страхотна идея! Ще донесе добра печалба. Клиентите ще се радват да купуват пръст, смесена по тайната рецепта на Розалинд Харпър. Но трябва да предвидим някои неща.

— Вече помислих за тях. Няма да се втурна напред с главата. Ще се ориентираме към малък пазар. — С все още изцапани ръце Роз взе бутилка вода от етажерката. Припряно изтри пръсти в ризата си, преди да развърти капачката. — Искам персоналът да знае как да я пакетира, но ще пазя рецептата в тайна. Ще дам на теб и Харпър съставките и пропорциите, но не и на останалия персонал. Засега ще извършваме процедурата в главния склад. Ако потръгне, ще построим специална сграда.

— Правителствените разпоредби…

— Запозната съм с тях. Няма да използваме пестициди и съдържанието на подхранващи вещества ще бъде в нормите. — Докато отпиваше голяма глътка Роз забеляза, че Стела все още пише в бележника си. Кандидатствах за лиценз за произвеждане и продаване.

— Не си споменала.

— Не се чувствай засегната. — Роз остави бутилката и постави резника в почва за захващане. — Не бях сигурна дали да се заловя сериозно, но исках да разбера, че няма да имам проблеми с документацията. Посветих доста време на този проект. Отглеждам няколко вида върху такава почва и засега резултатът ми харесва. Изпробвам я и с други и ако отново съм доволна, ще действаме. Затова искам да добия представа колко ще ни струват чувалите с пръст и опаковките. Искам класически вид. Предполагам, че ще измислиш някакво лого. Бива те за това. „В градината“ трябва да се прочуе.

— Безспорно.

— Знаеш ли какво ще ми хареса най-много? — Замълча за минута и си го представи. — Кафяви чували. Нещо, което да наподобява зебло. Старомодно и традиционно, сякаш казваме: „Най-доброто за добрата стара земя на Юга“. Мисля за картинка на скромна къщичка с цветя отпред.

— Сякаш казваме: „Непретенциозна е, използването й е просто и за вас ще бъде лесно да отглеждате цветя в градините си“. Ще поработя върху идеята.

— Мога да разчитам на теб, нали, да провериш как стоят нещата с цените, печалбата и пазара?

— Аз съм твоят човек.

— Зная. Ще приключа с тези резници и също ще си тръгна рано, ако не изникне нещо друго. Искам да отскоча до магазините.

— Роз, вече наближава пет часът.

— Пет? Не е възможно да е пет. — Повдигна ръка, погледна часовника си и се намръщи. — По дяволите! Отново се увлякох. Знаеш ли какво — ще си взема почивка утре следобед. Ако не изляза, ела да ме измъкнеш.

— Няма проблем. Трябва да се връщам на мястото си. Ще се видим в къщата.

Когато най-сетне стигна до дома си, Роз видя проблясващи коледни светлини по ръба на покрива, трептящи венци на всички врати и запалени свещи на всички прозорци. От двете страни на входа имаше две борчета целите в бели лампички.

Веднага щом прекрачи прага, я завладя празничната атмосфера.

Целият парапет на стълбището бе увит с червени панделки и примигващи лампички, а до колоните грееха коледни звезди в червени саксии.

Сребърната купа на прабаба й бе лъсната до блясък и пълна с примамливи червени ябълки.

В приемната триметров смърч — несъмнено от нейната градина — закриваше предните прозорци. Над камината стояха подредени дървените фигурки на Дядо Коледа, които бе започнала да колекционира, докато бе бременна с Харпър, а от краищата на полицата висяха свежи клонки зеленина.

Двамата синове на Стела седяха на пода под елхата с кръстосани крака и я гледаха ококорено.

— Страхотно е, нали? — Хейли люлееше тъмнокосата Лили в скута си. — Върхът!

— Дейвид здравата се е потрудил.

— И ние помагахме!

Момчетата заподскачаха.

— След училище помогнахме за лампичките и всичко останало — каза Люк, по-малкият. — Скоро ще му помагаме, когато прави сладки, и ще се научим да ги украсяваме.

— И горе има елха. — Гевин извърна глава към смърча. — Не е голяма колкото тази, защото трябваше да я качим по стълбите. Помогнахме на Дейвид и за нея и ще я украсим сами. — Знаеше кой е шефът в къщата и я погледна, очаквайки потвърждение. — Той каза, че можем.

— Значи можете.

— Пече нещо в кухнята за почерпка по случай украсяването. — Стела застана до Роз, за да погледне елхата оттук. — Явно тази вечер ще празнуваме. Вече е казал на Лоугън и Харпър да дойдат до седем.

— Е, тогава трябва да се преоблека за купона. Но първо дай да гушна това бебе. — Взе Лили от скута на Хейли и потърка нос в нея. — За толкова голяма елха си струва всички да се издокараме. Какво мислиш за първата си коледна елха, момиченце?

— Вече се опита да допълзи до нея, когато я сложих на пода. Нямам търпение да видя какво ще направи, когато я види украсена.

— Ще побързам. — Роз целуна Лили и я подаде на майка й. — Все още е топло, но ще бъде хубаво да имаме огън в камината. Кажете на Дейвид да охлади шампанско. Идвам след малко.

„Отдавна в къщата не е имало деца по Коледа“, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. Колкото и да изглеждаше невероятно, присъствието им караше и нея да се чувства като дете.

Втора глава

В празнично настроение Роз тръгна към магазините. В градинарския център щяха да се справят и без нея половин ден. Всъщност под ръководството на Стела биха се справили дори седмица. Ако имаше желание, би могла да си позволи първата си истинска почивка от… колко време насам? Три години, осъзна тя.

Но нямаше желание.

У дома се чувстваше най-щастлива, така че защо да си прави труда да опакова багаж и да понесе изнервящо пътуване само за да отиде на друго място?

Докато синовете й бяха деца, ги водеше на екскурзии всяка година. В „Дисни Уърлд“, до Гранд каньон, във Вашингтон, в градчето Бар Харбър и къде ли не. Кратък отдих сред природата, понякога на място, избрано спонтанно, а друг път — след дълго планиране.

Една година направиха триседмична обиколка из Европа. Незабравимо пътуване.

Беше трудно, понякога до паника и дори до истерия, да води три палави момчета, но си струваше.

Помнеше колко се бе радвал Остин, когато се качиха на комета в Мейн да погледат китовете в океана, как Мейсън бе настоял да си поръчат охлюви в Париж, а Харпър се бе загубил в „Адвенчърленд“.

Не заменяше тези спомени за нищо. Самата тя бе видяла доста от света.

Вместо да мисли за отпуск, искаше да се съсредоточи върху други идеи. Навярно беше време да открие цветарски магазин в градинарския център. Букети и украси от свежи цветя. Доставки до клиента. Разбира се това означаваше още една постройка, още материали, още персонал. Но проектът можеше да се осъществи в близките една-две години.

Щеше да прегледа някои цифри, да види дали инвестицията ще си струва.

Беше вложила значителна част от личните си авоари, за да създаде градинарския център, но тогава имаше готовност да рискува. Първата й грижа винаги бе децата да са осигурени и в безопасност, следващата — поддръжката на Харпър Хаус и запазването й за семейството.

Бе постигнала това. Въпреки моментите, в които се бе налагало да проявява голяма изобретателност, а понякога и безсънните нощи. Парите не представляваха толкова трудно разрешим проблем, както за повечето самотни родители, но все пак бяха важни.

Откриването на „В градината“ не беше просто прищявка. Бе имала нужда от свежи приходи и се бе пазарила, рискувала и хитрувала, за да ги получи.

За нея нямаше значение дали хората я смятат за богата като Крез или бедна като църковна мишка. В действителност не беше нито една от двете крайности, а успя да изгради добър живот за себе си и децата си със средствата, с които разполагаше.

Сега можеше да си позволи малка лудост и да влезе в ролята на Дядо Коледа, защото го заслужаваше.

Премина като хала през търговския център и два пъти се наложи да отнася торби с покупки до колата си. Но не видя причина да спре дотук и се отправи към „Уолмарт“, където възнамеряваше да опустоши щанда за играчки.

Както обикновено, в мига, когато мина през вратите, се сети и за десетки други неща, които нямаше да са излишни. Напълни половината количка, четири пъти се спря на пътеката между гондолите да побъбри с познати и най-сетне стигна до играчките.

След пет минути се запита дали няма да й трябва още една количка. Задържайки с мъка две огромни кутии върху купчината други покупки, сви покрай един ъгъл.

И се блъсна в друга количка.

— Извинявайте. Толкова съм… О, здравей!

Не бе виждала доктор Мичъл Карнеги, специалиста по родословия, от няколко седмици. Имаха кратки телефонни разговори и разменяха съобщения по електронната поща, но рядко се срещаха лице в лице след вечерта, когато бе дошъл в дома й. И бе видял призрака на Печалната невеста.

Струваше й се интересен човек и високо бе оценила това, че не дезертира след случилото се през пролетта.

Според нея той притежаваше всички необходими професионални качества, както и смелост, и отворено съзнание. Все още нито за миг не бе почувствала отегчение по време на разговорите им за семейната история и стъпките при разкриване самоличността на една покойница.

Сега той изглеждаше небръснат от няколко дни, което придаваше суровост на лицето му. Зелените му очи имаха уморен и измъчен израз. Косата му отчаяно се нуждаеше от подстригване.

Бе облечен почти като при първата им среща, със стари джинси и избелял памучен пуловер. За разлика от нейната, в кошницата му нямаше нищо.

— Помогни ми — промълви той с умоляващ той на човек, който се държи за ръба на пропаст само със запотените си, треперещи пръсти.

— За какво?

— Шестгодишно момиченце. Рожден ден. Отчаян съм.

— О! — Роз усети, че мелодичният му глас, който се лееше като топъл бърбън, й харесва дори когато издава паника. Нацупи устни. — Чие дете е?

— Моя племенница. Неочаквано, късно бебе на сестра ми. Добре че имаше благоразумието първо да роди две момчета. Лесно се справям с тях.

— Е ако момиченцето е истинска малка госпожица… Той издаде звук, сякаш ръбът на пропастта е започнал да се рони. — Добре, добре — Роз махна с ръка, остави своята количка и тръгна по пътеката — Можеше да си спестиш стреса като попиташ майка й.

— Сестра ми все още ми е сърдита, защото миналия месец забравих рождения й ден.

— Разбирам.

— Всъщност миналия месец забравих почти всичко, включително и името си няколко пъти. Казах ти, че правя последна редакция на книгата. Крайният срок наближаваше. Господи, тя е на четиридесет и три. И една. Или може би и две. — Безпомощно потърка слепоочията си. — Нали вашата порода престава да празнува рождените си дни на четиридесет?

— Преставаме да ги броим, доктор Карнеги, но това не означава, че не очакваме подходящ подарък по повода.

— Ясно — отвърна той, докато Роз оглеждаше рафтовете. — Щом отново ме наричаш „доктор Карнеги“, предполагам, че си на нейна страна. Изпратих цветя — добави той малко обидено и от това устните й трепнаха. — Е, със закъснение, но все пак изпратих. Двадесет и четири рози. Но тя отказва да ми прости. — Пъхна ръце в джобовете си и се намръщи при вида на кукла „Барби в Малибу“. — Не можах да им отида на гости за Деня на благодарността. Нима това ме превръща в демон от ада?

— Мисля, че сестра ти много те обича.

— Веднага ще започне да планира кончината ми, ако не купя подаръка днес и не го изпратя утре с „Федерал Експрес“.

Роз взе куклата и отново я остави.

— Това означава, че рожденият ден на племенницата ти е утре, а ти си отлагал до последния момент да изтичаш и да й купиш нещо.

Мич помълча малко, а после сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.

— Розалинд, желаеш ли смъртта ми?

— Признавам, че не бих имала угризения. Но ще намерим нещо, ще го опаковаш и след малко ще тръгне на път.

— Да го опаковам? Всемогъщи боже, задължително ли е да се опакова?

— Разбира се. Освен това трябва да купиш хубава картичка, подходяща за годините й. Хм! Това ми харесва. — Роз потупа една голяма кутия.

— Какво е?

— Сглобяема къщичка за кукли. Виж, има елементи, които децата могат да комбинират по различни начини и да я проектират, препроектират и обзавеждат както искат. Продава се заедно с кукли и кученце. Забавно и образователно. Ценно и от двете гледни точки.

— Чудесно. Добре. Страхотно. Дължа ти живота си.

— Защо си дошъл толкова далеч? — попита тя, докато Мич сваляше кутията от рафта. — Живееш в центъра на града, където има предостатъчно магазини.

— Това е проблемът. Твърде много са. А търговските центрове? Приличат на лабиринти или кръгове на ада. Изпитвам ужас от тях. Затова си казах: „Хей, ще отскоча до «Уолмарт». Там поне всичко е под един покрив. Мога да се погрижа за подаръка на детето и…“ Какво друго се канех да купя? Сапун за пране. Да, трябва да купя сапун за пране и още нещо… записал съм си. — Извади електронен бележник. — Ето.

— Е, тогава побързай. Не забравяй фолиото, панделката и картичката.

— Почакай, почакай. — Той добави и тези неща към списъка. — Панделка. Мога да поискам да го опаковат тук, нали?

— Да, така е най-добре. Късмет.

— Не, не бързай. — Мич пъхна електронния бележник обратно в джоба си и завъртя кутията. Зелените му очи вече изглеждаха по-спокойни и съсредоточено се взираха в нея. — И без това щях да ти се обадя. Приключи ли тук?

— Не съвсем.

— Добре. Ще взема каквото ми трябва и ще се срещнем на касата. Ще ти помогна да натовариш багажа в колата си и ще те заведа на обяд.

— Наближава четири. Малко е късно за обяд.

— О! — Той нехайно погледна часовника си, за да се увери. — На подобни места човек така се увлича, че може да прекара остатъка от живота си в безцелно шляене, без да го осъзнае. Както и да е. Тогава да пийнем по нещо. Искам да поговорим за проекта.

— Добре. В другия край на улицата има заведение, наречено „При Роза“. Ще се видим там след половин час.

Но Мич я изчака на касата. За това бе нужно забележително търпение. После настоя да й помогне да отнесе чантите до колата. Хвърли поглед към вече натоварените покупки на задната седалка и си каза: „Света дево!“.

— Не пазарувам често, но изляза ли по магазините, нямам спирачка.

— Личи си.

— Остават по-малко от три седмици до Коледа.

— Моля те, не ми го напомняй. — Мич вдигна последната чанта. — Моята кола е насам. — Вяло махна наляво. — Ще се срещнем в заведението.

— Добре. Благодаря за помощта.

Неуверената му походка й подсказа, че не е напълно сигурен къде е паркирал. Би трябвало да запише и местоположението на колата си в машинката, която носеше е джоба си. Роз се усмихна на тази идея, докато шофираше към малкия ресторант.

Можеше да прости известна разсеяност. За нея това означаваше, че умът му е зает с твърде много неща и му трябва малко повече време, за да открие това, което търси. Все пак не го нае случайно. Преди това проучи Мичъл Карнеги и неговите книги. Беше добър в професията си, местен жител и макар да вземаше скъпо, не бе отказал да разкрие самоличността на един призрак.

Роз паркира и влезе в предния салон на ресторанта. Мислеше да си поръча чай с лед или кафе. Но реши, че след толкова сполучлива търговска експедиция заслужава чаша хубаво вино.

Докато чакаше Мич, позвъни в градинарския център от мобилния си телефон и предупреди, че ще закъснее, освен ако нямат нужда от нея.

— Всичко е наред — успокои я Хейли. — Сигурно си решила да изкупиш магазините.

— Вече ги опустоших. Случайно се сблъсках с доктор Карнеги в „Уолмарт“…

— Доктор Секси? Защо аз никога не се сблъсквам с готини гаджета в „Уолмарт“?

— И твоят късмет ще излезе, сигурна съм. Впрочем ще пийнем и ще поговорим с него за нашия проект.

— Супер! Трябва да последва и вечеря, Роз.

— Това не е романтична среща. — Но тя все пак извади червилото си и придаде бледо коралов цвят на устните си. — Ще бъде импровизиран делови разговор. Ако изникне нещо, можеш да ми се обадиш. Ще тръгна към дома най-много след час.

— Не се тревожи за нищо. Хей, и двамата трябва да хапнете някъде, така че защо не…

— Вече идва, трябва да затварям. Ще ви разкажа всичко, когато се прибера. Чао засега.

Мич се настани в сепарето срещу нея.

— Тук е удобно, нали? Какво искаш?

Роз поръча вино, а той кафе без захар. Отвори менюто и добави предястие. После се обърна учтиво към нея:

— Сигурно имаш нужда от подкрепление след толкова изтощително сафари по магазините. Как си?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Е, най-сетне се отървах от книгата.

— Никога не съм те питала за какво става дума в нея.

— Историческо и биографично проучване за Шарл-Пиер Бодлер — Замълча за миг и забеляза въпросително повдигнатите й вежди. — Поет от деветнадесети век. Скандална личност в Париж — морфинист, с много противоречива, драматична съдба. Бил е осъден за богохулство и непристойно поведение, пропилял е наследството си, превеждал е По, писал е мрачни, въздействащи стихове и дълго след като е починал от венерическа болест, е смятан от мнозина за поет на съвременната цивилизация… а от други — за извратен тип.

Роз се усмихна.

— Към кой лагер би се причислил ти?

— Бил е и гениален, и луд. Повярвай ми, ако започна да говоря, няма да можеш да ме спреш, затова ще кажа само, че беше интересен и труден проект.

— Доволен ли си от свършената работа?

— Да. Още по-доволен съм — сподели той, когато донесоха питиетата им, — че вече не живея денем и нощем с Бодлер.

— Това е като да живееш с призрак, нали?

— Добро сравнение. — Мич повдигна чашата си с кафе за тост. — Първо, държа да изтъкна, че оценявам търпението ти. Надявах се да приключа с тази книга преди седмици, но все попадах на нови и нови неща.

— Още в самото начало ме предупреди, че известно време няма да бъдеш на разположение.

— Не предполагах, че ще се наложи да чакаш толкова дълго. Доста поразмишлявах върху ситуацията. Беше неизбежно след преживяното през пролетта.

— Срещата с Печалната невеста се оказа по-лична, отколкото предвиждах.

— Казваш, че оттогава е… кротка — отбеляза той.

— Все още пее на момчетата и на Лили. Но от онази вечер никоя от нас не я е виждала. Честно казано, не проявих търпение, пък и също бях затрупана с работа. Работата, къщата, плановете за сватбата, бебето. А и след онази вечер всички чувствахме нужда от почивка.

— Искам вече да се заема сериозно с това, ако нямаш нищо против.

— Предполагам, било е писано да се срещнем днес, защото и аз си мислех същото. Какво ще ти е необходимо?

— Всичко, с което разполагаш. Документирани факти, архиви, дневници, писма разкази, предавани от поколение на поколение. Благодаря за семейните снимки, които ми изпрати. Образите и собственоръчно написаните писма ми помагат, така да се каже, да навляза в живота на хората, за които правя проучване.

— Няма проблем. С удоволствие ще ти предоставя още.

— Успях да направя някои изводи в промеждутъците, когато си почивах от Бодлер. Започнах да скицирам основното родословно дърво и да добивам представа за хората и връзките помежду им. Това са първите стъпки.

— Ще се радвам в края на всеки ден да научавам какво ново си открил.

— Има ли помещение в къщата ти, където бих могъл да работя? Ще пренасям по-голямата част от документацията в апартамента си, но ще е добре да разполагам и с някакво подобие на офис у вас. Къщата играе съществена роля в проучването и има значение за резултатите.

— И това няма да е проблем.

— Искам списък с имената на всички, които са имали срещи с Амелия. Ще трябва и да поговоря с обитателите на къщата.

— Добре.

— Ще ми е нужно и писменото разрешение за достъп до семейните архиви, за което вече говорихме, актовете за раждане и смърт, брачните свидетелства и други документи.

— Ще ги получиш.

— И разрешение да опиша в книга етапите на проучването и фактите, до които се добера.

Роз кимна и уточни:

— Но настоявам да прегледам ръкописа и да имам право на одобрение.

Мич й се усмихна чаровно.

— Няма да го получиш.

— Е, всъщност…

— С удоволствие ще ти изпратя копие, ако и когато го завърша, но ще предложа ръкописа за публикуване, независимо дали го одобряваш. — Взе пшенична пръчица от широката купа на масата и й я предложи. — Каквото и да открия и опиша, ако книгата се продава, няма да ми дължиш нищо за труда.

Роз се облегна назад и дълбоко си пое дъх. Небрежният му чар и разрошените черни коси, покоряващата усмивка и овехтелите дрехи — зад всичко това се криеше проницателен ум и упоритост.

Винаги бе уважавала упоритите и умни мъже.

— А ако не я издадеш?

— Ще спазим условията, за които се разбрахме при първата среща. Тридесет часа безплатно, а после по петдесет на час, плюс разходите. Можем да оформим писмен договор.

— Мисля, че ще е разумно. — Сервираха им предястието, Роз отказа втора чаша вино и нехайно си взе маслина от чинията — За да издадеш книга няма ли да ти трябва в разрешение от всеки, с когото разговаряш?

— Ще се погрижа за това. Исках да те попитам, защо не си предприела подобно проучване по-рано? Прекарала си целия си живот в тази къща, а никога не си се ровила в архивите, за да откриеш самоличността на привидението, което живее в нея заедно с теб. Признавам, че дори след като я видях с очите си, ми е трудно да повярвам в съществуването й.

— Не мога да кажа точно. Може би съм била твърде заета или твърде свикнала с нея. Но започнах да се питам дали просто… не е било писано да не се сетя до сега. Никой от семейството ми не си е направил труда. Мога да споделя с теб всички подробности, които зная за предците си, странни семейни анекдоти, откъслечни факти от историята на фамилията, но що се отнася до нея, изглежда никой не е узнал или не е опитал да открие нещо повече. Включително и аз.

— Вече го правиш.

— Колкото повече се замислях за това, което не зная толкова по-силно ставаше желанието ми да го науча. След като отново я видях онази вечер в началото на юни, реших, че на всяка цена трябва да разбера коя е била.

— Виждала си я като дете — подкани я той.

— Да. Идваше в стаята ми и пееше приспивни песни. Никога не съм се страхувала от нея. После, както става с всяко дете в къщата, когато бях на около дванадесет години, престанах да я виждам.

— Но след време отново си я видяла.

Очите му издадоха съжалението му, че няма в себе си бележник или касетофон. Съсредоточеният му поглед, прикован в нея, й се струваше невероятно секси.

— Да. Явяваше ми се отново, докато бях бременна с всяко от момчетата. Но по-скоро усещах присъствието й. Сякаш стоеше наблизо, защото знаеше, че в къщата ще се появи още едно дете. Имаше и други случаи, разбира се, но предполагам, че би предпочел да поговорим за тях в по-подходяща обстановка.

— Обстановката тук не е неподходяща, но бих искал да записвам разговора ни. Ще започна с нахвърляне на основните факти. Стела твърди, че е видяла написано на стъклото името Амелия. Ще потърся в семейния ви архив сведения за жена на име Амелия.

— Вече го направих. — Роз повдигна рамене. — Помислих си, че ако се окаже толкова просто, ще се справя и сама. Не попаднах на това име нито в актовете за раждане и смърт, нито в брачните свидетелства, поне в тези, с които разполагам.

— Аз ще направя ново проучване, ако не възразяваш.

— Имаш пълна свобода. Очаквам да бъдеш изчерпателен.

— Когато си поставя цел, Розалинд, винаги я преследвам като хрътка. Още преди да свърша проекта, ще ти писне от мен.

— Аз съм опърничава жена с труден характер, Мичъл. Предупреждавам те, че и на теб няма да ти е лесно да ме търпиш.

Той й се усмихна.

— Бях забравил колко си красива.

— Така ли? — Тонът й бе удивително хладен и учтив.

Мич избухна в смях.

— Сега осъзнавам колко съм бил погълнат от Бодлер. Обикновено не бих забравил нещо подобно. А в неговата поезия напълно липсва възхвала на красотата.

— Така ли? Би ли цитирал някой стих?

С ледено сърце и плът от сняг,
седя като загадъчния сфинкс,
изпълнен с жлъч, която формите изменя;
не зная що е смях и що е плач.

— Сигурно е бил ужасно тъжен човек.

— Сложен — каза Мич — и роден егоист. Но в теб няма никаква студенина.

— Очевидно не си разговарял с доставчиците ми. — „Или с бившия ми съпруг“, мислено добави тя. — Ще се погрижа за оформянето на договора и ще ти издействам писмените разрешения, които искаш. Що се отнася до мястото за работа, мисля, че библиотеката е най-подходяща. Когато имаш нужда от нещо, винаги ще можеш да се свържеш с мен на един от телефонните номера, които ти дадох. В наши дни всеки има по няколко номера. Ако не успееш, можеш да кажеш на Харпър, Дейвид, Стела или Хейли какво да ми предадат.

— Искам да започна в близките няколко дни.

— Ще имаме готовност. Време е да тръгвам. Благодаря за питието.

— За мен беше удоволствие. Дължа ти много повече, след като ми помогна за подаръка.

— Мисля, че ще бъдеш герой в очите на племенницата си.

Мич сложи няколко банкноти на масата, стана и хвана ръката й, преди Роз да стане и да излезе сама от сепарето.

— Има ли кой да ти помогне да разтовариш всичкия този багаж у дома?

— Носила съм и повече сама, но да, Дейвид ще е там.

Мич пусна ръката й, но я изпрати до колата.

— Скоро ще ти се обадя — каза той, когато отвори вратата.

— С нетърпение ще очаквам да ми разкажеш какъв коледен подарък си измислил за сестра си.

Лицето му отново доби измъчен израз.

— О, по дяволите, защо трябваше да развалиш настроението ми?

Роз се засмя, затвори вратата и смъкна стъклото на прозореца.

— В „Дилардс“ има страхотни кашмирени пуловери. Всеки брат, избрал някой от тях, напълно би заличил един забравен рожден ден.

— Гарантираш ли? Това женски закон ли е?

— Подарък от съпруг или любовник трябва да блести, но за подарък от брат кашмирът е идеален избор. Уверявам те.

— „Дилардс“.

— „Дилардс“ — повтори тя и запали. — Чао.

— Чао.

Потегли и докато се отдалечаваше, в огледалото за обратно виждане го видя да се люлее на пети, с ръце в джобовете.

Хейли беше права. Наистина изглеждаше секси.

Щом стигна до дома си. Роз свали част от покупките и ги отнесе направо в своето крило. Подвоуми се за кратко, струпа чантите в хола и се върна за още.

Чу как в кухнята момчетата разказват на Дейвид подробностите от деня си. Най-добре бе да качи всичко сама и да го скрие, преди някой да разбере, че се е прибрала.

Щом свърши, тя се спря в средата на стаята и погледна втренчено.

Очевидно бе загубила ума си. Сега, когато видя покупките накуп, разбра защо Мич се ококори при срещата им. Можеше да отвори магазин с това, което бе купила за един следобед в пристъп на лудост.

Как, за бога, щеше да опакова всички подаръци?

„По-късно“, каза си Роз, след като прокара пръсти през косите си. По-късно щеше да се погрижи за тази важна подробност. Сега щеше да се обади на адвоката си в дома му — като негова съученичка от гимназията имаше тази привилегия — и да поиска оформяне на договора с Мич.

Но именно защото се познаваха от ученическите години, разговорът продължи двойно по-дълго от необходимото. Когато Роз затвори, въведе все пак някакъв ред в хола си и се отправи към стълбите. В къщата бе настъпила тишина.

Знаеше, че Хейли е в стаята си с Лили, а Стела е при момчетата. От бележката върху кухненския плот разбра, че Дейвид е отишъл на фитнес. Хапна вечерята, оставена за нея в захлупен съд, и реши спокойно да се поразходи в градината. Лампите в къщата на сина й светеха. Навярно Дейвид му се бе обадил, за да му каже, че е приготвил от любимия му пай. Ако Харпър искаше да хапне от него, знаеше къде да го намери.

Промъкна се обратно в къщата и си наля чаша вино с намерението да му се наслади в гореща вана.

Но когато се върна на горния етаж, усети движение в хола. Цялото й тяло се напрегна, докато вървеше към вратата, и отново се отпусна, щом видя Стела.

— Здравата ме изплаши — каза Роз.

Но не тя, а Стела подскочи като ужилена, завъртя се и сложи ръка на сърцето си.

— Господи! Крайно време е всички да престанем да се стряскаме. Мислех, че си тук. Отбих се да те попитам дали искаш да чуеш седмичния ми отчет, но видях това. — С широк жест посочи всички торби и кутии покрай едната стена. — Роз, да не би да си изкупила целия търговски център?

— Не успях, но прекарах един приятен следобед и съм доволна. Затова нямам настроение за слушане на отчети. Искам чаша вино и гореща вана.

— Очевидно заслужаваш. Ще го отложим за утре. Ако имаш нужда от помощ за опаковането…

— Не бих отказала.

— Можеш да почукаш на вратата ми всяка вечер, след като момчетата си легнат. А, Хейли спомена, че си се видяла с доктор Карнеги.

— Да. Сблъскахме се в „Уолмарт“, както се случва на мнозина в Тенеси. Завършил е книгата си и явно няма търпение да се захване с нашия проект. Иска да поговори с теб, Хейли и всички останали. Нали няма да бъде проблем?

— Не. Аз също нямам търпение. Ще те оставя да вземеш вана. Довиждане до утре сутринта.

— Лека нощ.

Роз влезе в спалнята си, после напълни ваната в банята с ароматна пяна и запали свещи. Поне веднъж нямаше да използва личното си време, за да чете градинарска или бизнес литература. Просто щеше да прекара вечерта в приятна почивка.

Реши да направи и маска на лицето си.

На слабата, трептяща светлина на свещите тя се плъзна в ароматната вода. Издаде тиха, протяжна въздишка. Отпи глътка вино, остави чашата на ръба и се потопи почти до брадичката.

„Защо не го правя по-често?“ запита се Роз.

Повдигна едната си ръка от пяната и огледа издължените си тънки пръсти, загрубели от работа. Ноктите й бяха изрязани, без лак. Защо да си прави труда да ги лакира, когато цял ден щяха да ровят в калта?

Имаше силни, закалени и сръчни ръце. Нямаше нищо против, че на тях не блестят пръстени.

Но се усмихна, когато погледна пръстите на краката си. Малката й слабост бе да ги разкрасява. Тази седмица ноктите им бяха лакирани в лилаво с металически блясък. През повечето дни оставаха скрити под работните чорапи и ботуши, но тя знаеше, че има секси пръсти. Едно от дребните, глупави неща, които й напомняха, че е жена.

Гърдите й не изглеждаха стегнати както някога. Беше благодарна, че са малки и увисването не е твърде очевидно. Все още.

Не се тревожеше за състоянието на ръцете си, гледаше на тях като на инструменти, но полагаше големи грижи за кожата си. Не можеше да спре бръчките, но си позволяваше да направи нещо за лицето си винаги, когато намери време.

Не би допуснала косите й да посивеят и се грижеше и за тях. Фактът, че наближава петдесетте, не означаваше, че не може да тропне с крак и да направи каквото е по силите й, за да забави неизбежните поражения, които времето нанася.

Някога бе красавица. Млада булка, свежа, невинна и сияеща от щастие. Господи, сега разглеждаше снимките и сякаш виждаше на тях непозната.

Кое бе това миловидно момиче?

„Близо тридесет години“, помисли си тя. Отминали като един миг.

Откога не беше получавала комплимент от мъж, че е красива. Брайс я бе обсипвал с безброй, но той бе ласкател, от когото бе чувала какви ли не лъжи.

А Мич го бе подхвърлил нехайно, почти между другото. Затова можеше по-лесно да повярва, че е искрен.

Всъщност какво значение имаше това за нея?

Мъже. Поклати глава и отпи още глътка вино. Защо мислеше за тях?

Защото, осъзна Роз с усмивка, отдавна не бе имало на кого да покаже своите секси пръсти. Нямаше кой да я докосва така, както й се искаше, да я изпълва с вълнение, да я притиска в прегръдката си нощем.

Досега се бе чувствала щастлива и без тези неща. Но понякога копнееше да има човек до себе си. Вероятно точно сега осъзна колко й липсва това, защото бе прекарала един час в компанията на привлекателен мъж.

Когато водата изстина, Роз излезе от ваната, тананикайки си, подсуши тялото си, втри крем в кожата си и изпълни вечерния ритуал с овлажняващ гел. После тръгна към стаята си, загърната в халата си.

Почувства студа още преди да съзре силуета пред вратите на терасата.

Този път не беше Стела. Срещу нея стоеше Печалната невеста в семплата си сива рокля и с корона от руси къдрици.

Роз преглътна и заговори със спокоен тон:

— Отдавна не си ме навестявала. Зная, че не съм бременна, така че поводът със сигурност е друг. Амелия — нали това е името ти?

Не последва отговор, но не го и очакваше. Привидението се усмихна съвсем леко за миг и постепенно изчезна.

— Е — с въздишка разтри ръцете си, — предполагам, по този начин изразяваш одобрението си, че най-сетне ще се заловим сериозно с проучването.

Върна се в хола си и извади календара, на който през отминалата зима бе започнала да отбелязва появите на призрака. Подчерта днешната дата.

Вярваше, че доктор Карнеги ще оцени съобразителността й.

Трета глава

Не разбираше от градинарство. Бе прекарал по-голямата част от живота си в апартаменти. Все пак обичаше да вижда красиви растения и цветя и се възхищаваше на хората, които знаят как да се грижат за тях.

Розалинд Харпър очевидно беше експерт в това отношение.

През юни бе видял част от градините й. Но впечатлението от изящната им красота бе останало на заден план след срещата с Печалната невеста. Той вярваше, че всяко живо същество притежава дух. Иначе не би се посветил на семейните истории и проследяването на родословия. Смяташе, че духът може да влияе върху съдбите на следващите поколения векове наред.

Но никога не бе вярвал в осезаемото му, физическо присъствие.

Вече знаеше, че то е възможно.

Трудно бе за човек с академични наклонности като него да проумее и приеме нещо толкова невероятно като съществуването на призраци.

Но след всичко, което бе видял, усетил и преживял, не можеше да отрече фактите.

Осъзна, че вече е обсебен от тази мисъл. Най-сетне завърши книгата си и бе готов да вложи цялата си енергия, време и способности, за да разкрие чий е духът, който упорито бродеше из коридорите на Харпър Хаус повече от столетие.

Оставаше само да уреди някои правни подробности и можеше да се потопи в работа.

Сви към паркинга на „В градината“.

„Интересно“, отбеляза той. Удиви се, че засадените площи, великолепни през пролетта и лятото, изглеждаха атрактивно и в последните дни на декември.

В небето се виждаха надвиснали облаци, които предвещаваха студени и грозни дъждовни дни. И все пак имаше живи растения. Мич не знаеше как се наричат, но му се струваха красиви. Ръждивочервени и буйни вечнозелени храсти с едри плодове, сребристо-зеленикави ниски треви, ярки теменужки. Разпозна поне теменужките.

Имаше купчини материали, навярно необходими за оформянето на градини, което несъмнено бе доста уморителна работа. Дълги маси отстрани, върху които стояха подредени студоустойчиви растения, малка горичка от дръвчета и храсти.

На широката площадка пред ниската постройка видя коледни звезди и малко борче, украсено с лампички.

На паркинга имаше няколко други коли. Двама мъже товареха в пикап фиданка с чувал около корените. Млада жена буташе надолу по рампата червена количка, пълна с коледни звезди и пазарски чанти.

Мич се размина с нея, прекоси площадката и влезе.

Забеляза, че търговската част е заредена със стока. Повече, отколкото очакваше. Саксии, декоративни градински конструкции, украсени малки елхички, книги, семена, инструменти. Някои бяха поставени в кошници за подаръци. Великолепна идея.

Забравил за намерението си веднага да потърси Роз, той разглеждаше наоколо. Когато една от консултантките го попита дали му трябва помощ, се усмихна, поклати глава и продължи бавно да върви през салона.

„Нужен е огромен труд за изграждането на такъв център — помисли си Мич, докато оглеждаше рафтовете с добавки за почва, торове на гранули и пестициди. — Време, работа, познания, а безспорно и кураж“.

Това не приличаше на хоби или каприз на аристократка от Юга, не беше малка фирма, а сериозен бизнес. Още една страна на жената, чиято дълбока същност все още не познаваше.

Красивата, загадъчна Розалинд Харпър. Кой мъж не би изпитал желание да достигне до тази дълбока същност и да разбере коя е истинската Роз?

Дължеше голяма благодарност на сестра си и племенницата си, заради които бе хукнал към магазина. Случайната среща блъсването в пълната й количка и разговорът в заведението оставаха най-вълнуващите му лични преживявания от месеци насам.

Надяваше се на продължение и бе предприел това посещение в градинарския център главно за да я види в нова светлина.

Премина между широки остъклени врати и попадна сред екзотична маса от стайни растения. Имаше и водоскоци, и градински шадравани. Кошници с папрат и декоративни лози стояха върху пиедестали или висяха, окачени на куки.

През следващата двойна врата се влизаше в оранжерия с десетки дълги маси. Повечето бяха празни, но върху някои имаше теменужки и други, непознати за него растения. Забеляза етикетите с надпис „Издръжливо на зимен студ“.

Двоумеше се дали да продължи, или да изчака и да попита къде е Роз, когато синът й се върна в оранжерията.

— Добър ден. Имате ли нужда от помощ? — Докато вървеше към Мич, Харпър го позна. — О, здравейте, доктор Карнеги.

— Казвай ми Мич. Радвам се да те видя отново, Харпър. — Той му подаде ръка.

— Аз също. Мачът срещу „Литъл Рок“ миналата седмица беше страхотен.

— Да. Значи си бил там?

— Пропуснах първата четвъртина, но второто полувреме беше супер. Джош е цар! — възкликна Харпър.

Мич бе обзет от бащинска гордост.

— Миналата седмица направи голям мач в Мисури. Трябва да гледам репортажа по ESPN — отвърна той.

— И този си го биваше. Когато се видите със сина си, кажете му, че кошът, с който отбеляза три точки в последната минута, беше много красив.

— Ще му кажа.

— Търсите ли нещо или някого?

— Някого. Всъщност майка ти. — „Имаш нейните очи — помисли си Мич. — Нейните устни и цвят на кожата“. — Реших да поразгледам, преди да се видя с нея. — Хвърли поглед наоколо и пъхна ръце в джобовете си. — Впечатлен съм от всичко тук.

— Пада доста работа. Тя е в оранжерията за разсаждане, ще ви заведа.

— Благодаря. Не очаквах в един градинарски център да цари такова оживление по това време на годината.

— Винаги се намира нещо за вършене, ако имате двор или градина. — Харпър проследи погледа му. — Всеки иска да купи нещо за празниците, а и подготвяме разсад за март.

Когато излязоха навън, Мич се спря, с палци в джобовете на якето си. Пред погледа му се простираха дълги оранжерии, разделени на два сектора от широка пътека, където под стъклен навес имаше още маси. На откритата площ някакъв мъж работеше с машина, за да изкорени млад бор — или може би смърч, или ела. По какво ли можеше да ги разпознае човек?

Забеляза малко езеро, поток и гора, която отделяше градинарския център от къщата.

— Трябва да призная, че не очаквах да видя нещо толкова забележително.

— Майка ми никога не би се задоволила с малко. Отначало имахме само няколко оранжерии. Преди две години добавихме нови, допълнителна площ и търговска част.

„Не е просто бизнес — осъзна Мич, — а целта на един живот“.

— Сигурно е нужен огромен труд.

— Да. И много любов.

— Ти обичаш ли работата си?

— Да. Ето там е моята крепост. Оранжерията за присаждане. Занимавам се главно с поставяне на присадки и отглеждане на разсад. Но през този сезон съм зает с други неща, например коледни елхи. Канех се да занеса още десетина, преди да продължа към градината, когато ви срещнах.

Докато падаха първите капки дъжд, Харпър кимна към една от оранжериите.

— Тази е за разсаждане. Откакто назначи Стела, мама прекарва повечето време там.

— Ще я намеря, не е нужно да идваш е мен. Позволи си още малко почивка.

— Най-добре е да тръгвам към градината. — Заваля по-силно и Харпър придърпа козирката на шапката си надолу. — Ще отскоча да взема онези дръвчета, преди дъждът да изплаши клиентите. Влезте направо. Довиждане.

Харпър се отдалечи, подтичвайки, и сви към градината, където го пресрещна Хейли.

— Почакай! Харпър, почакай само минута.

Той се спря и леко повдигна козирката си, за да я огледа по-добре. Бе облечена с късо червено яке и дънки и носеше една от шапките с емблемата на центъра, поръчани от Стела за персонала.

— За бога, Хейли, влизай вътре. Всеки момент ще плисне порой.

— Това доктор Карнеги ли беше?

— Да. Търсеше шефката.

— Завел си го до сектора за разсаждане? — Гласът прозвуча пискливо, надвиквайки все по-силно барабанящите капки. — Оглупял ли си?

— Защо? Търсеше мама, а тя е в оранжерията. Оставих я там преди пет минути.

— Завеждаш го и просто му казваш да влезе. — Енергично размахваше ръце. — Без да я предупредиш?

— За какво?

— Че е дошъл. Сега ще я види мръсна, плувнала в пот, негримирана и с работни дрехи. Не можа ли да го задържиш пет минути, за да й дадеш време?

— Защо? Изглежда като всеки ден. Какво значение има, по дяволите?

— Щом не се досещаш, значи наистина си глупак. Вече е твърде късно. Трябва да се запишеш в курс за бавно загряващи, Харпър Ашби.

— Мамка му! — промърмори той, когато Хейли го перна леко по ръката и се втурна обратно вътре.

Мич намери подслон от дъжда в оранжерията. Секторът със саксиите го беше впечатлил, но бледнееше пред този. Помещението изглеждаше изпълнено с живот, който струеше от растенията в различни стадии на развитие. Топлият и влажен въздух напомняше за тропически рай и докато дъждовните капки удряха по стъклата, му се струваше, че е попаднал в приказна пещера.

Носеше се мирис на растения и пръст и звучеше приятна, спокойна музика. Не беше нито класическа, нито нюейдж, а странно, завладяващо съчетание между двете.

Видя маси и инструменти, кофи и чували. В плитки черни кутийки трептяха нежни млади растения.

Роз работеше в далечния край, до едната стена. Стоеше с гръб към него.

Имаше прелестна шия. „Странна мисъл — каза си той, — може би глупава“. Но не можеше да го отрече. Косите й бяха прави и късо подстригани и според него тази прическа съвършено разкриваше красивата й дълга шия.

Цялото й тяло бе издължено и стройно. Имаше изваяни ръце, крака и ханш. В момента впечатляващата й фигура бе скрита под широк панталон и безформен пуловер с навити ръкави. Но Мич отлично си спомняше как изглеждаха.

Спомни си и неповторимите й издължени очи, преди тя да чуе стъпките му и да се обърне. С дълги мигли и топъл цвят на тъмен кехлибар.

— Извинявай, че прекъсвам работата ти — усмихна й се той.

— Няма проблем. Не очаквах да те видя тук.

— Получих документите и ми хрумна да намина да ти кажа, че са подписани, подпечатани и вече на път към адвоката ти. Освен това, исках да разгледам фирмата ти. Впечатлен съм. Въпреки че не разбирам нищо от градинарство, истински съм впечатлен.

— Благодаря.

Мич хвърли поглед към работния й плот. Имаше саксии, някои — все още празни, други — с пръст и крехки зелени стъбла.

— Какво става тук?

— Разсаждам целозия — петльов гребен.

— Нямам представа какво е.

— Сигурно си го виждал. — Роз нехайно потърка бузата си и остави на нея петно от кал. — Цветовете изглеждат точно като петльови гребени, яркочервени. Много популярно цвете.

— Аха. И ги слагаш в тези малки саксийки, защото…?

— Защото не обичат да пипат корените им, след като се развият. Засаждам ги съвсем млади, за да разцъфтят за клиентите през пролетта. Ще трябва да понесат само едно пресаждане. Едва ли проявяваш интерес.

— Не очаквах да проявя, но сякаш съм се озовал в напълно нов свят. Какво е това тук?

Роз повдигна вежди.

— Е, добре тогава. Нарича се матиола — летен шибой. Много е ароматно. Онези там, с жълтеникавите листа, са култивирани и ще разцъфнат през пролетта. Клиентите предпочитат да ги купуват с цвят и затова планирам разсаждането така, че да мога да им предложа избор. Този сектор е за едногодишни. Многогодишните са ето там.

— Дарба ли е нужна или дълги години учене и усъвършенстване? Откъде знаеш какво трябва да правиш? Как различаваш… петльов гребен от шибой, когато са още малки и неразцъфтели?

— И двете, плюс любов и натрупан опит. Занимавам се с градинарство още от дете. Спомням си как баба ми по бащина линия държеше ръката ми и ми показваше как да отъпквам пръстта около растенията. Най-ясните ми спомени за нея са свързани с градините на Харпър Хаус.

— Елизабет Маккинън-Харпър, съпруга на Реджиналд Харпър-младши — допълни Мич.

— Имаш добра памет.

— Прегледах някои списъци. Какъв човек беше тя?

Въпросът я изпълни с умиление и сантименталност.

— Добра и търпелива, стига да не я ядосваш. Тогава ставаше страховита. Наричаха я Лизи или Лизабет. Винаги носеше мъжки панталони, стара синя риза и сламена капела. Всички жени от Юга на определена възраст започват да носят капели, когато работят в градината, така е прието. Миришеше на евкалипт и мента от отварата, която използваше като средство против насекоми. Все още прилагам тази рецепта. — Роз взе друга саксия. — Липсва ми, въпреки че минаха близо тридесет години, откакто си отиде. Просто заспа в градината в един горещ летен ден. Подрязвала храстите и седнала да си почине. Вече не се събуди. Според мен това е идеалният преход.

— На колко години беше?

— На осемдесет и четири. Баща ми е бил късно родено дете, както и аз за него. Прекъснах тази семейна традиция, като родих и трите си деца млада.

— Разказвала ли ти е някога за Печалната невеста?

— Да. — Докато говореше, Роз продължи с разсаждането. — Тя беше Маккинън по рождение, не бе отраснала в къщата. Но твърдеше, че е видяла Невестата в деня, когато е починал свекърът й. Дядо ми беше Харпър, разбира се и бе отраснал в къщата. Ако сме определили правилно кога е живяла Амелия, навярно е бил бебе, когато е починала. Но тогава аз бях на осем години и не си спомням да съм го чувала да говори за нея.

— А родителите ти или пък други роднини?

— Отсега ли започват да текат безплатните часове, доктор Карнеги?

— Извинявай.

— Нямам нищо против. — Роз сложи етикет на новозасаденото растение и взе следващото. — Като се замисля, не съм научила много от баща си. Изглежда, мъжете от фамилията Харпър, а може би всички мъже, не обичат да говорят за подобни неща. Майка ми пък беше от жените, които драматизират твърде много и живеят с илюзията, че животът им е мъчение. Твърдеше, че я е виждала много често и че винаги изживявала голям стрес. Но мама непрекъснато се чувстваше стресирана от нещо.

— Водила ли е някакъв дневник? Или баба ти?

— Да, и двете. Още една стара традиция, която аз не следвам. Когато баща ми се оженил и довел съпругата си у дома баба ми се преместила в къщата за гости. След смъртта й той прегледа всичките й вещи. Помня, че го попитах за дневниците й, но каза, че са изчезнали. Не зная какво е станало с тях. Що се отнася до майка ми, пазя нейните. Ще ти ги дам, но не мисля, че ще откриеш нещо ценно.

— Все пак ще ги прочета. Лели, чичовци, братовчеди.

— О, цяла армия. Сестрата на майка ми се омъжи за трети път за някакъв британски лорд… или граф, преди няколко години. Живее в Съсекс и не се виждаме често. Има деца от първите си два брака, а те също имат деца. Баща ми беше единствено дете. Но неговият баща е имал четири по-големи сестри… дъщерите на Реджиналд.

— Да, имената им са в списъка ми.

— Не ги помня всичките. Имали са деца. Да видим дали ще се сетя — братовчедите ми Франк и Естер… и двамата са покойници от години, и децата им Лусърн, Боб и Миранда. Боби е загинал през Втората световна война. Лусърн и Миранда също отдавна не са между живите. Но и двете са родили деца, и някои от тях имат свои. После Оуен, Янси и… Мерилу. Мерилу живее в Билокс. Страда от старческа деменция и децата й се грижат за нея, доколкото могат. За Янси не бих могла да кажа нищо. Преди години се присъедини към пътуваща клоунска трупа и оттогава никой няма вести от него. Оуен е пламенен проповедник, чух, че сега живеел в Мейкън, Джорджия. Мога да те уверя, че ще откаже да разговаря с теб за призраци.

— Човек никога не знае.

Роз издаде неразбираем звук, продължавайки да работи.

— А братовчедка ми Кларис никога не се е омъжвала. Стигна преклонна възраст. Упорита сприхава старица. Живее в старчески дом в покрайнините на града. Не ми говори.

— Защото…?

— Наистина ставаш досаден.

— Неизбежно е.

— Не си спомням точно защо престана да ми говори. Не одобряваше това, че дядо ми и баба ми завещаха всичко на баща ми и мен. Все пак беше техен син, а тя е само племенница. Веднъж ни гостува, когато момчетата бяха още малки. Мисля, че тогава се отрече от мен, или по-точно, и двете се отрекохме една от друга. Не й харесваше как възпитавам децата си, а аз не можех да търпя критиката й и към тях, и към мен.

— Преди да се отчуждите, спомняш ли си някога да ти е говорила за Печалната невеста?

— Не, не си спомням. Братовчедка ми Риси главно се оплакваше или сърдито мърмореше. И съм сигурна, че задигна няколко вещи от къщата. Дребни неща. Не съжалявам, че не разговаря е мен.

— А дали ще поговори е мен? — попита Мич.

Роз се обърна и замислено се вгледа в лицето му.

— Може би, особено ако я накараш да мисли, че аз няма да одобря това. Ако решиш да посетиш старата сухарка не е зле да й занесеш цветя и шоколад. Избери „Годайва“ и със сигурност ще я впечатлиш. После заложи на чара си. Наричай я „мис Харпър“, докато не ти каже, че предпочита друго обръщение. Използва моминското си име и държи на етикета. Ще те разпитва за семейството ти. Дали имаш предци, участвали във войната между Севера и Юга. Ако в рода ти има някой янки, не споменавай за него.

Мич не можа да сдържи смеха си.

— Добих представа какъв тип жена е. Имам една стара леля, която е също като нея.

Роз посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки вода.

— Сигурно ти е горещо. Аз така съм свикнала с жегата, че не я усещам.

— Очевидно влажният въздух, сред който работиш всеки ден, се отразява добре на кожата ти. Нежна е като английска роза. — Мич нехайно протегна ръка и докосна бузата й. Когато я видя да повдига вежди, бързо се отдръпна крачка назад. — Извинявай. Имаше малко кал…

— Още нещо, с което съм свикнала.

— Е… — Ръцете му трябваше да са заети с нещо, за да стоят далеч от нея. — Съдейки по това, което видях онзи ден, вече си готова за Коледа.

— Почти. А ти?

— Никакъв напредък. Чувствам се длъжен да ти благодаря още веднъж за съвета относно подарък за сестра ми.

— Значи си купил кашмирен пуловер.

— Нещо, което продавачката нарече „жилетка“ и каза, че колкото и да има една жена, никога няма да й бъде в повече.

— Напълно вярно.

— Добре. Е, ще положа още усилия през следващите няколко дни. Ще извадя елхата, ще сложа лампичките.

— Ще я извадиш?! — Погледът, който Роз му хвърли, издаде съжаление, а може би презрение. — Това означава, че имаш изкуствена.

Той пъхна ръце в джобовете си и бавно се усмихна.

— Най-лесно е. Удобно за апартамент.

— Като си спомня в какво състояние беше дифенбахията ти, може би наистина така е най-добре.

— В какво състояние?

— На растение, което ти бавно убиваше. Онова, което взех, когато дойдох в апартамента ти за първата ни среща.

— Аха, ясно. — Тогава тя носеше елегантен костюм и обувки с висок ток, с които краката й изглеждаха безкрайно дълги. — Оправи ли се?

— Вече е добре, но няма да ти я върна.

— Бих искал поне да я виждам понякога.

— Това може да се уреди. Следващата събота в къщата ще има тържество. В девет. Заповядай, ако желаеш. Можеш да си доведеш и компания, разбира се.

— С удоволствие. Имаш ли нещо против да отида до къщата, за да разгледам библиотеката? Или не е удобно?

— Разбира се, че нямам. Само ще се обадя на Дейвид да го предупредя, че ще наминеш.

— Добре. Тогава ще те оставя да работиш. Благодаря, че ми отдели време.

— Имам предостатъчно.

Трудно му бе да повярва.

— Ще ти се обадя. Всичко тук е чудесно, Розалинд.

— Така е.

Когато Мич излезе, тя остави инструментите и отпи голяма глътка вода. Не беше наивно младо момиче, което се изчервява и тръпне от вълнение при допира на мъжка ръка до лицето си. Но я бе обзело странно, приятно чувство, когато пръстите му леко докоснаха бузата й и срещна погледа му.

„Като английска роза“, повтори си тя и се усмихна. Преди време би могла да се сравни е това цвете, крехко и обсипано с капчици роса. Обърна се и погледна едно от жилавите растения, от които вземаше резници и издънки. Сега по-скоро приличаше на тях — силна и издръжлива.

„Добре че съм такава“, каза си тя, когато отново се залови за работа.

Въпреки силния дъжд, Мич се поразходи между постройките и започна да изпитва още по-голямо уважение към Роз и създаденото от нея. „Изградила го е почти сама“, помисли си той. Несъмнено бе наследила прилично състояние от фамилията Харпър, но за постигането на всичко това не трябваха само пари.

Нужни бяха идеи и упорита работа.

Нима наистина бе изрекъл онзи глупав, банален комплимент за кожата й? „Английска роза“, мислено повтори Мич и поклати глава. Едва ли тя го чуваше за първи път.

Във всеки случай не се оказа особено уместен. Сравнението с нежна английска роза не й подхождаше. „По-скоро черна роза — реши той, — висока, стройна и екзотична. Малко надменна и невероятно секси“.

Бе научил доста за живота й от разговора в оранжерията. Както и за характера й. Бе загубила обичната си баба в крехка възраст. По всичко личеше, че не е била близка с родителите си, които също бе загубила. Живите й роднини се намираха далеч и, изглежда, не поддържаше връзка с никого от тях.

Освен синовете си, нямаше други близки.

След смъртта на съпруга си бе разчитала единствено себе си при отглеждането на трите момчета.

Но не бе доловил в нея никакво самосъжаление и определено — никаква слабост.

Независима, пряма, силна. Но имаше и чувство за хумор и добро сърце. Спаси го в трудната ситуация да избере играчка за малко момиченце и прие дилемата му с насмешка.

Сега, когато най-сетне бе започнал да я опознава, нямаше търпение да разбере повече.

Например историята с втория й съпруг и развода. Не го засягаше, разбира се, но любопитството му бе оправдано. Искаше да се добере до подробностите. Нямаше да е трудно. Хората бяха словоохотливи.

Трябваше само да им задава въпроси.

Импулсивно тръгна обратно към градинарския център. Няколко клиентки разговаряха и кимаха към коледните звезди и някакво кактусоподобно растение с розови цветове. Мич едва успя да прокара пръсти през вече мокрите си коси, когато погледът на Хейли се насочи право към него.

— Доктор Карнеги, каква приятна изненада!

— Казвай ми Мич. Как си, Хейли, как е бебето?

— И двете сме добре. Но… вие сте вир-вода! Да ви донеса ли кърпа?

— Не, няма нужда. Не можах да сдържа любопитството си и поразгледах.

— Аха! — Лицето й засия, по детински невинно. — Роз ли търсехте?

— Намерих я. Ще отскоча до къщата, за да видя мястото, на което ще работя. Но бих избрал някоя от тези малки елхички. От вече украсените.

— Много са сладки, нали? Идеални са за малък апартамент или офис.

— По-красиви са от старата изкуствена елха, която с мъка сглобявам всяка година.

— И носят уханието на Коледа. — Придружи го до тях. — Коя ви харесва най-много?

— Ами… ето тази.

— Обожавам червените панделки и малките фигурки на Дядо Колела. Ще ви донеса кутия.

— Благодаря. Как се наричат тези цветя?

— Коледни кактуси. Нали са прекрасни? Харпър ги добива с присаждане. Някой ден ще ми покаже как. Трябва да вземете поне един. Изглеждат толкова празнично. И цъфтят по Великден и Коледа.

— Не умея да се грижа за растения.

— Е, не изискват много грижи. — Големите й бледосини очи не се откъсваха от него. — Живеете в апартамент нали? Ако вземете елха, кактус и няколко коледни звезди, ще имате чудесна украса за празниците. Ако решите да поканите някого, няма за какво да се безпокоите.

— Не мисля, че синът ми ще обърне внимание на някакъв кактус.

Хейли се усмихна.

— Може би, но ако някоя дама намине за по едно питие по празниците?

— А… напоследък бях твърде зает с книгата.

— Навярно привлекателен необвързан мъж като вас не може да се отърве от обожателки.

— Не. Отдавна… Хм!…

— Трябва да вземете и венче за вратата си.

— Венче.

Усетила, че го обзема отчаяние, тя докосна ръката му.

— Да ви покажа ли какви имаме? Сама украсих някои от тях. Виждате ли това? Ухае толкова приятно на бор. Какво е Коледа без венец на вратата?

Мич се предаде.

— Умееш да убеждаваш.

— Добра съм — засмя се тя и избра едно венче. — Най-много ще подхожда на елхичката ви.

Придума го да купи и венчето, и три малки коледни звезди, и кактуса. Изглеждаше развеселен и малко замаян, докато Хейли му издаваше касова бележка и опаковаше покупките.

Когато той излезе, реши, че е узнала достатъчно.

Втурна се в офиса на Стела.

— Мич Карнеги не се вижда с никого.

— Да не би наскоро да е ослепял?

— Стига, Стела, знаеш какво имам предвид. Няма приятелка. — Хейли свали шапката си и прокара пръсти през светло кестенявите си коси, достатъчно дълги, за да ги връзва на стърчаща конска опашка. — И прекара повече от половин час в оранжерията при Роз, преди да дойде да си купи коледна елхичка. Харпър го изпрати при нея, без да я предупреди. Просто му казал да влезе и не й дал време поне да сложи червило.

— Просто така — да влезе? Как може да е толкова глупав?

— Точно това го попитах. Както и да е… Мич дойде тук мокър до кости, защото решил да поразгледа центъра. Каза, че ще отскочи и до къщата.

— Хейли — Стела откъсна поглед от монитора на компютъра си, — за какво намекваш?

— Просто споделям това, което узнах. Няма приятелка, както и тя няма приятел. — Хейли разпери ръце, насочи палците си един срещу друг и ги преплете. — Ще се виждат често. Освен секси, е и много мил. Убедих го да купи едно венче, три коледни звезди и кактус, плюс елхичката.

— Браво, Хейли!

— Най-хубавото беше, че не можа да ми откаже. Ако Роз не си пада по него, може би аз ще го хвана. Е, добре де — няма. — Тя се засмя, когато срещна укорителния поглед на Стела. — Би могъл да ми бъде баща, дрън-дрън. Но е идеален за Роз. Казвам ти — разбирам от тези неща. Не се ли оказах права за теб и Лоугън?

Стела въздъхна и се загледа в аквамарина на годежния си пръстен.

— Няма да споря по този въпрос. Въпреки че държа ние с теб просто да наблюдаваме, без да се бъркаме, признавам, че навярно ще стане доста забавно.

Четвърта глава

Докато работеше, Мич се сещаше да почисти апартамента си чак когато не остане свободно място за сядане или за чашите с кафе. Между отделните проекти се стараеше малко повече, поне да прибере и подреди дребните неща.

Ползваше услугите на почистваща фирма. Всъщност често се налагаше да търси нова. Никоя чистачка не издържаше дълго и колкото и да се срамуваше да го признае, вината бе главно негова.

Забравяше в кой ден да я очаква и избираше точно този ден, за да прави проучване, да се види със сина си за мач на „Хорс“ или кратко състезание по отбелязване на кошове. Може би Фройд имаше обяснение за това, но той не желаеше да се задълбочава твърде много.

Или пък чистачката пристигаше и се ококорваше, щом видеше колко работа я очаква. Първото й посещение оставаше и последно.

Но човек трябваше да положи усилия поне за празниците. Прекара целия ден в разместване на мебели, чистене и търкане и бе принуден да признае, че ако някои му плащаше за тази работа, и той щеше да напусне.

Все пак трябваше да въведе известен ред в апартамента си, за да може да вижда плотовете, тапицериите и столовете. Макар и да не се надяваше да ги запази живи за дълго, растенията, които Хейли го убеди да купи, наистина създаваха празнична обстановка.

А идеята за елхичка в саксия се оказа гениална. Сега, вместо да измъкне кутията с изкуствената елха от килера, дълго да се бори със заплетения кабел на лампичките и накрая да открие, че половината са изгорели, трябваше само да сложи веселото дръвче на високата декоративна поставка до прозореца си и да запали свещичките.

Закачи венчето на входната врата, сложи цъфналия кактус на масичката в хола и подреди трите коледни звезди на перваза над тоалетното казанче. Струваше му се добро място.

Тъкмо взе душ и нахлузи стари джинси и риза, когато гостът му за вечеря почука на вратата.

Бос, с все още мокра коса, Мич забърза през хола да отвори. И се усмихна на единствения човек, когото обичаше безрезервно.

— Ключа ли забрави?

— Исках да се уверя, че не съм сбъркал апартамента. — Джошуа Карнеги докосна с пръст зелените клонки. — Сложил си венец на вратата.

— Коледа е.

— Така казват.

Влезе и очите му, зелени като на баща му, се разтвориха широко.

Беше с няколко сантиметра по-висок от Мич, но също толкова слаб. Тъмните му коси бяха разрошени, но не защото бе забравил да ги подстриже като баща си, а защото се харесваше с тази прическа.

Носеше сив памучен пуловер с качулка и широки дънки.

— О! Наел си нова чистачка? Доволна ли е от заплащането?

— Нямах време да потърся. А и мисля, че вече всички почистващи фирми в Тенеси ме познават.

— Почистил си сам?! — Джош сви устни и направи кратка обиколка из хола. — Имаш кактус и е цъфнал даже.

— Ще ти го дам.

— Добре.

— Аз ще го уморя. Вече се задушава при мен. Не мога да се грижа за цветя.

— Е — Джош нехайно пощипна ухото си, — ще освежи обстановката в общежитието. Хей, готина елхичка. Със свещи.

— Коледа е — повтори Мич, когато синът му се наведе да помирише голямата червена свещ.

— Ароматизирани свещи. Освен това, ако не се лъжа, дори си минал с прахосмукачката. — Погледна баща си с присвити очи. — Срещаш се с жена.

— Не, нищо подобно. Искаш ли кока-кола?

— Да — Джош поклати глава и тръгна към банята. — Трябва да отида до тоалетната, ще поръчаме ли пица?

— Ти избираш.

— Пица — извика Джош. — С пеперони и салам. И много сирене.

— Артериите ми се запушват само като чуя за това — отвърна Мич, докато изваждаше две кутии кока-кола от хладилника. От опит знаеше, че момчето може да погълне почти цял пай само, но оставаше слабо като хрътка.

Толкова му се искаше и той отново да бъде на двадесет.

Позвъни в близката пицария, поръча голяма пица за Джош и средна вегетарианска за себе си.

Когато се обърна видя сина си облегнат на касата на вратата, с кръстосани крака обути в маратонки „Найк Зуум“.

— Имаш цветя в тоалетната.

— Коледни звезди. За празника.

— Виждаш се с жена. Може би все още не си я свалил, но със сигурност си набелязал някоя. Действай.

— Няма никаква жена. — Мич подхвърли едната кутия кока-кола на Джош. — Просто искам да посрещна празниците в чист апартамент.

— Има начин да те накарам да проговориш. Къде я срещна? Млада мацка ли е?

— Нищо няма да изкопчиш — засмя се Мич и отвори кутията си.

— Ще изплюеш камъчето.

— Няма камъче. — Влязоха заедно в хола. — Все още.

— Аха!

Джош се промъкна зад гърба му, отпусна се на дивана и повдигна крака на масичката.

— Повтарям, нищо няма да изкопчиш. Не бързай да казваш „аха“. Просто съм в празнично настроение. Завърших книгата, което означава, че скоро ще получа чек. Започвам нов интересен проект…

— Вече? Без да си отдъхнеш?

— Поех го преди доста време и най-сетне мога да му се посветя. По-добре е, отколкото да мисля за коледно пазаруване.

— Какво има за мислене? Остават две седмици.

— Е, това е моето момче. — Мич повдигна чашата си за тост. — Как са майка ти и Кийт?

— Добре. Чудесно. — Джош отпи голяма глътка от кутията си. — Тя е в предпразнична треска. Нали знаеш как е?

— Да. — Мич леко го потупа по коляното. — Няма за какво да се безпокоиш, Джош. Майка ти иска да бъдеш при нея за празниците. Нормално е.

— Заповядай и ти. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш.

— Зная и го оценявам. Но е по-добре да си остана тук. Ще разменим подаръците си по-рано. За майка ти е важно да посрещнеш Коледа с нея. Заслужава го. Важно е и за теб.

— Ще ми бъде мъчно, че ти си сам.

— Сам, с купа овесена каша.

Винаги болеше, но Мич го бе заслужил.

— Можеш да отидеш при баба — предложи синът му.

— Моля те! — промълви той с измъчено изражение. — Как можа да го кажеш?

Джош самодоволно се усмихна.

— Не би било зле да облечеш костюма на елен, който ти подари преди няколко години.

— Съжалявам, но го подарих на един бездомник, който ще припечели нещо с него през този празничен сезон. Кога заминаваш?

— На двадесет и трети.

— Да се видим на двадесет и втори, ако е удобно за теб.

— Добре. Само трябва да предупредя Джули. Тя ще празнува или с майка си в Охайо, или в Ел Ей с баща си. Раздвоена е. Двамата я притискат и я карат да се чувства виновна и разкъсвана от чувство за дълг. Понякога казва, че й е писнало и не иска да вижда никого от тях. Или плаче, или е раздразнителна, или и двете.

— Ние, родителите, често караме децата си да страдат.

— Вие не ме карате. — Джош отпи още една глътка и разклати кутията. — Не желая да ставам сантиментален, но трябва да кажа, че двамата с мама никога не сте ме въвличали в личните си битки. Напоследък се замислям за това покрай ада, през който преминава Джули. Никога не сте ми причинявали нищо подобно. Не съм се чувствал раздвоен и никой от вас не ме е използвал като оръжие срещу другия. Това, което преживява Джули, ме накара да осъзная какъв късметлия съм. Просто исках да го споделя.

— Е… радвам се да го чуя.

— След тази сцена като във филм на „Холмарк“ искам още една кока-кола. След малко започва „Пригейм“.

— Ще го гледаме.

Мич взе дистанционното управление на телевизора. Запита се под каква ли звезда се е родил, за да го дари съдбата с такъв син.

— Супер! Чипс със сол и оцет!

Чу се отварянето на пакета и почукване на вратата. Мич се усмихна широко, стана и извади портфейла си, за да плати пиците.

— Не разбирам, Стела, просто не разбирам.

Хейли нервно крачеше из спалнята на Стела, а момчетата се плискаха с вода в банята.

— Тези секси сандали, от които ще ми излязат мазоли, или по-елегантните обувки с дебели подметки? — попита Стела и й показа краката си с по една обувка от двата чифта.

Тя се спря, за да ги огледа.

— Тези са секси. — Хейли посочи левия й крак.

— Боях се, че ще се спреш на другите. Е, добре.

Стела свали и двете обувки и прибра отхвърления чифт в гардероба си. Тоалетът й за вечерта бе сложен върху леглото, а предварително избраните бижута бяха на тоалетката.

Трябваше само да сложи момчетата да спят, да се облече, да се погрижи за прическата и грима си, отново да нагледа момчетата, да провери бебефоните и… Неспокойните стъпки и мърморенето на Хейли привлякоха вниманието й и я накараха да се обърне.

— Какво има? Защо си толкова нервна? Да не би да очакваш гадже тази вечер, за което не си ми казала?

— Не. Но има нещо общо с гаджета. Защо Роз е казала на Мич да си доведе компания за партито? Може би наистина ще го направи, защото, ако дойде сам, биха го взели за смотаняк. И двамата ще пропуснат страхотна възможност.

— Нещо ми убягва. — Стела сложи обиците си и се огледа. — Откъде знаеш, че Роз му е казала да си доведе компания? Как разбра?

— Имам си начини. Както и да е. Какво й става? Среща толкова привлекателен свободен мъж, кани го на парти в дома си… дотук — страхотно… Но му казва, че може да си доведе компания. Господи!

— Решила е, че трябва да го каже — от учтивост, предполагам.

— В любовта е като на война — няма място за учтивост, за бога! — С дълга въздишка Хейли се отпусна в единия край на леглото и повдигна крака, за да огледа своите обувки. — „Любов“, „война“ — и двете думи са от женски род. Ние, жените, трябва да владеем положението.

Стела потърка очи.

— Къде си чувала тези неща? Нима е възможно някой да знае как трябва да бъде?

— Продавала съм книги години наред. Чета много и не зная защо запаметявам и най-глупавите подробности. Но да си дойдем на думата — тук ще има парти, в нейния дом, и тя ще изглежда изумително. А той ще се появи с друга жена и ще провали всичко.

— Не мисля, че има какво да провали на този етап.

Хейли отчаяно задърпа косите си.

— Но би могло да има. Зная го. Просто ги наблюдавай тази вечер и ще доловиш вибрациите.

— Добре, ще видим. Но сега трябва да измъкна децата от ваната и да ги накарам да се пъхнат в леглата. После да се облека и да подложа краката си на мъчение с тези обувки, и то с единствената цел да подлудя Лоугън.

— Искаш ли помощ? За децата, не за да подлудиш Лоугън. Лили вече спи.

— Не, ще намокриш и измачкаш тоалета си, а изглеждаш фантастично. Иска ми се и аз да можех да нося такова червено. Много е секси.

Хейли сведе поглед към искрящо червената си къса рокля.

— Не мислиш ли, че е твърде…

— Не, смятам, че е страхотна.

— Е, ще сляза да видя дали мога да помогна на Дейвид с доставчиците или с нещо друго. Ще поискам да чуя неговото мнение за тоалета си. Разбира от мода.

Роз вече се намираше на долния етаж и се питаше дали е взела правилно решение. Може би трябваше да отвори балната зала на третия етаж. Беше просторна, разкошна и изискана. Но на първия, където имаше множество, по-малки стаи със запалени камини, бе по-топло и по-уютно.

Има достатъчно място, каза си тя, докато проверяваше разположението на масите, столовете, лампите и свещите. Остави всички врати широко отворени и знаеше, че гостите ще се разхождат из стаите и ще се възхищават на дома, който тя обожаваше.

Небето беше ясно и щяха да излизат и на терасите. Ако станеше твърде хладно, имаше калорифери. Имаше и маси, столове, свещи и коледни лампички по дърветата, а и прожекторите край пътеките в градината светеха.

За бога, човек би си помислил, че това е първият прием, който организира.

От доста време в тази къща не бе имало толкова разточително празненство. Въпреки че бе свела списъка на гостите до възможно най-малко имена, знаеше, че ще стане претъпкано.

Размина се с доставчиците и допълнителния персонал, които сновяха навътре-навън, и излезе. Да, светлините наистина изглеждаха прекрасни. Харесваха й десетките коледни звезди, подредени във форма на елха.

„Харпър Хаус е създадена за приеми“, напомни си тя. Нямаше смисъл да изпълнява дълга си към своя дом, лишавайки се от удоволствието да кани в него хора, чиято компания й допада.

Обърна се, когато чу вратата да се отваря. Дейвид излезе с две чаши шампанско в ръце.

— Здравей, красавице. Ще привлека ли вниманието ти с чаша шампанско?

— Разбира се. Въпреки че е по-добре да вляза, за да ти помогна да се справиш с лудницата вътре.

— Всичко е под контрол. — Докосна чашата й със своята. — Още двадесет минути и ще стане идеално. Погледни ни! Изглеждаме страхотно, нали?

Роз се засмя и му подаде ръка.

— Ти, както винаги.

— Ти също, съкровище. — Дейвид хвана ръката й и направи крачка назад. — Просто си неотразима.

Бе избрала матовосребриста рокля, дълга и прилепнала с голи рамене, а над деколтето блестяха рубините на прабаба й.

Тя прокара пръсти по платиненото колие с малки червени камъчета.

— Рядко имам повод да нося семейните бижута. Тази вечер ми се струва подходяща.

— Истинска наслада за окото, а и чудесно подчертават извивката на ключицата ти. Но говорех за твоята естествена красота. Какво ще кажеш да избягаме в Белиз?

Шампанско и компанията на Дейвид — нищо не би могло да я накара да се отпусне и разбъбри така, както тази комбинация.

— Предпочитам Рио.

— Не и преди карнавала. Ще се получи страхотен купон тази вечер, Роз. Просто забрави за всички грижи.

— Четеш мислите ми, нали? — Тя поклати глава и се загледа в градината, докато отпиваше шампанско. — Последния път, когато организирах подобно събиране, влязох в спалнята да сменя гривната си, защото закопчалката се бе разхлабила, и заварих съпруга си да вкусва от прелестите на една от гостенките ни, вместо от мезетата. — Отпи по-голяма глътка — Най-унизителният момент в живота ми.

— По дяволите! Справи се с положението, нали? Все още не мога да проумея как си събрала сили да излезеш, да ги оставиш там, да се върнеш при другите гости и чак след края на приема да хванеш онзи кучи син за ушите. — Говореше разпалено и гласът му звучеше леко пискливо, с нотки на ярост. — Имаш железни нерви. И невероятна смелост.

— Не са необходими нито железни нерви, нито смелост, а единствено самообладание. — Роз сви рамене. — Ако бях вдигнала скандал пред всички, щеше да стане още по-унизително.

— На твое място бих издрал очите и на двамата и бих ги прогонил от къщата с някой от мускетите на прапра… все едно колко пъти прапрадядо си.

Тя въздъхна и отново отпи.

— Щях да се почувствам доволна. Честно казано, хрумна ми да използвам мускет, когато гостите си тръгнат. Е, не допуснахме да съсипе онова тържество, няма да провали и това. — Пресуши чашата си и се обърна към Дейвид с решително изражение на жена, готова за битка — Да запалим и останалите свещи, да пуснем музика. Време е купонът да започне.

Да, чудесно бе вратите на къщата отново да са отворени. Да има вино и музика, вкусна храна, добри приятели. Докато преминаваше от група на група и от стая в стая, Роз надаваше ухо за клюките, политическите спорове и разговорите за спорт или изкуство.

Хвана под ръка стария си приятел Уил Дули, баща на Стела и бъдещ тъст на специалиста й по оформяне на градини Лоугън Кътридж.

— Не те посрещнах.

— Току-що пристигнахме. — Той леко докосна бузата й с устни. — Джо се сети да избира обувки в последния момент. Качи се горе с Хейли. Искаше да види бебето.

— Ще я намеря. Годеницата си ли търсиш, Лоугън?

— Тя не се спира на едно място. — Лоугън сви рамене и отпи глътка бира. — Трябва да провери лично всяка подробност. Чудесно парти, Роз.

— Ти мразиш подобни събирания.

Широката му усмивка придаде още чар на мъжествените му черти.

— Много хора. Но почерпката е превъзходна, бирата е студена, а гаджето ми е най-красивата жена на света. Няма от какво да се оплача. Не казвай на баща й, че възнамерявам да я примамя в градината малко по-късно. — Намигна на Уил, после отмести поглед. — Твоят доктор Карнеги току-що влезе. Изглежда, търси теб… или някой друг.

— Така ли?

Роз се огледа и повдигна изразителните си вежди. Мич бе облечен с тъмносив костюм, който стоеше чудесно на високото му слабо тяло. Беше се подстригал след последната им среща и имаше вид по-скоро на джентълмен, отколкото на професор.

Трябваше да признае, поне пред себе си, че гледката е приятна за окото.

Но изглеждаше малко стъписан от множеството хора и поклати глава, когато един от пъргавите сервитьори му предложи от подноса чаша с шампанско.

— Извинете ме за момент — каза Роз на Уил и Лоугън.

Започна да си проправя път между гостите и се спря, когато той я съзря и прикова поглед в лицето й.

Усети леко трепване в сърцето и учестяване на пулса, което й се стори едновременно странно и смущаващо.

„Направо ме хипнотизира“, помисли си тя. Тези очи се взираха в нея така, че се почувства… и всяка друга жена на нейно място би се почувствала, сякаш е единственият човек в стаята. Добър номер в помещение, пълно с хора и шум, и мъничко коварен.

Но изразът на лицето й остана спокоен и приветлив, когато тръгна към него.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Когато даваш прием, нямаш равна. Видях светлините от километри. Нима познаваш всички тези хора?

— Не съм ги виждала никога през живота си. Какво да ти донеса за пиене?

— Газирана вода с лимон.

— Барът е ето там. — Сложи ръка на рамото му и леко го побутна — Ще те заведа да си вземеш.

— Благодаря. Слушай, имам нещо за теб. Подарък.

Пъхна ръка в джоба си, докато вървяха към бара, и й подаде малка опакована кутийка.

— Не беше необходимо, но е много мило.

— Просто знак на благодарност за помощта с подаръка за племенницата ми. — Мич поръча питието си. — Изглеждаш… зашеметяващо е думата, която ми хрумва първа плътно следвана от великолепно.

— Благодаря.

— От главата — погледът му се плъзна до сребристите й сандали — до петите.

— Мама казваше, че една жена не може да изглежда съвършено, докато не лакира ноктите на краката си. Това е един от малкото нейни съвети, в които винаги съм се вслушвала. Сега ли да го отворя?

Мич само бегло бе хвърлил поглед към рубините, но набитото му око на ценител на антики бе преценило, че са доста скъпи. А пръстите на краката й бяха страхотни.

— Какво?

— Подаръка — усмихна се тя. Не можеше да не се почувства поласкана и малко самодоволна, щом един мъж бе така впечатлен от пръстите й. — Сега ли да го отворя?

— О, не, предпочитам да го отвориш по-късно, за да имаш време да съчиниш учтива лъжа, ако не ти хареса.

— Не ставай глупав. Ще го отворя сега.

Дръпна панделката и повдигна капака. Вътре имаше миниатюрен часовник с филигранна рамка.

— Прекрасен е! Наистина е прекрасен.

— Хобито ми е да колекционирам антики. Нищо чудно, като се замисли човек. Предположих, че собственичката на такава къща си пада по старинните неща. На гърба има посвещение. То ме привлече.

Роз обърна часовника и го прочете.

Л., брой часовете. Н.

— Трогателно. Романтично. Чудесен е, Мич. Определено не го заслужавам за това, че просто избрах една играчка.

— Когато го видях, веднага се сетих за теб. Роз го погледна и той поклати глава. — Долавям дяволит блясък и очите ти. Не мога да отрека. Видях го и си помислих за теб.

— Често ли се случва?

— Да мисля за теб ли?

— Не, да си спомниш за някоя жена и да решиш да й направиш романтичен подарък.

— Понякога. Всъщност не беше се случвало от доста време. А на теб?

Роз леко се усмихна.

— Също. Много ги благодаря. Искам да го занеса горе. Какво ще кажеш да те запозная с… а, ето я Стела. Никой не може да ти помогне да намериш мястото си на прием така добре, както нашата Стела.

— Здравей, Мич. — Стела му подаде ръка. — Радвам се да те видя отново.

— Аз също. Цялата сияеш — отбеляза той. — Сигурно е от любов.

— Мога да го потвърдя.

— Как са момчетата?

— Чудесно, благодаря. Вече спят горе и… О!… — възкликна тя, когато видя часовника. — Толкова е сладък. Романтичен и нежен.

— Прекрасен подарък, нали? — съгласи се Роз. — За една съвсем дребна услуга.

— Нямаше да кажеш, че е дребна, ако беше чула реакцията на сестра ми и племенницата ми по телефона — възрази Мич. — Не само официално ми простиха, а и сега се радвам на ролята на любим вуйчо.

— Е, тогава очевидно го заслужавам. Стела, нали ще разведеш Мич из стаите? Искам да оставя това горе.

— Разбира се.

Стела забеляза, че погледът му проследи Роз до вратата.

— Ще ти задам само един въпрос, преди да започнем обиколката. Тя среща ли се с някого? — тихо попита Мич.

— Не.

Той се усмихна и я хвана под ръка.

Роз се придвижи до фоайето и продължи нагоре по стълбите. Спомни си как бе изкачила същите стъпала по време на друг прием, заслушана в гласовете и музиката зад гърба си, и секунди по-късно бе сложила край на един брак.

Не беше наивна и отлично знаеше, че Мич цели тя да се замисли дали би проявила интерес към нова връзка. Струваше й се странно, че отговорът й не бе категорично „не“. „Странно е — каза си Роз, докато вървеше към спалнята си, — че не съм сигурна в отговора“.

Влезе в стаята и сложи малкия изящен часовник на тоалетката. Не можа да сдържи усмивката си, когато прокара пръсти по него. „Много оригинален подарък — помисли си тя. — И много хитър“, добави циничната й страна. Но жена, преживяла два брака, имаше право на известна доза цинизъм.

Навярно един флирт с него би бил интересен, дори забавен, а и тя изпитваше нужда от страст в живота си. Но същевременно щеше да се окаже и сложна, напрегната връзка. А можеше и да попречи на работата, за която го беше наела.

Щеше да му позволи да публикува книга за историята на семейството й и бе неизбежно до известна степен да се сближат. Но нима би рискувала да влезе в интимни отношения с мъж, който, ако страстта охладнееше, има възможност да очерни нея и семейството й в печатно издание?

От горчивия си опит с Брайс Кларк знаеше какво може да загуби.

„Трябва сериозно да помисля“, каза си тя и вдигна поглед към огледалото.

Видя не само своето лице, поруменяло от мислите, които се въртяха в главата й, а и нечий блед силует зад себе си.

Затаи дъх, но не подскочи от уплаха. Не се обърна. Просто остана там и погледът и срещна този на Амелия.

— Не сме се виждали от доста седмици — спокойно каза Роз. — Предполагам, че би ме посъветвала да го разкарам. Не обичаш мъжете, а, Амелия? Момчетата, децата — да, но мъжете са нещо друго. Само мъж може да изпълни една жена с толкова гняв. Зная. Някой от рода ми ли го е събудил у теб?

Не последва отговор, но не го и очакваше.

— Ще довърша монолога си, като кажа, че трябва сама да взема решение, както винаги. Ако допусна Мичъл в живота си и в леглото си, и приятните изживявания, и последиците ще бъдат за мен. — Бавно си пое дъх. — Но ще ти обещая едно. Каквото и да се случи между нас, няма да се откажем да разкрием истината за теб. Не и сега, когато най-сетне започнахме да я търсим.

Силуетът започна да чезне, но Роз усети как нещо докосна косите й, сякаш нечии пръсти леко ги погалиха и стоплиха, макар да я лъхна хлад.

Подпря се с две ръце на тоалетката, за да възвърне равновесието си. После старателно освежи устните си с червило, сложи още парфюм на шията си и се отправи обратно към компанията.

Мислеше, че ласката на един призрак е достатъчен шок за една вечер, но я очакваше нов.

Във фоайето стоеше Брайс Кларк.

У нея се надигна ярост, гореща и неудържима. Представи си как се нахвърля върху него с обиди и ругатни, пребива го до безсъзнание и го изхвърля през вратата.

За миг това видение беше толкова ясно и натрапчиво, че реалността около нея започна да избледнява и да се губи. Не чуваше нищо, освен нахлуващата в главата и кръв.

Той изглеждаше безкрайно щастлив, докато помагаше на нейна позната от градинарския клуб да свали наметката си. Роз се притисна към колоната до стълбището, успя да обуздае гнева си и вече бе почти сигурна, че ще се сдържи да не размаха юмруци.

Направи последната крачка.

— Здравей, Манди — каза тя.

— О, Роз! — глуповато се засмя Аманда Оувърфийлд и я целуна няколко пъти по двете бузи. Бе на възрастта на Харпър и Роз знаеше, че е кротка, наивна и богата жена. Наскоро разведена, от лятото живееше отново в Мемфис. — Къщата ти е разкошна. Ужасно закъсняхме, но се увлякохме в… — Тя отново се засмя и Роз стисна зъби. — Няма значение. Толкова се радвам, че ме покани. Умирах от любопитство да видя дома ти. Господи, забравих за добрите маниери. Нека те запозная с кавалера си. Розалинд Харпър, това е Брайс Кларк.

— Познаваме се.

— Роз, изглеждаш великолепно, както винаги.

Той опита да се наведе към нея, сякаш за да я целуне. Знаеше, че всички разговори край тях са замлъкнали и гостите ги наблюдават, слушат и очакват развитието.

Роз прошепна съвсем тихо:

— Докосни ме и ще напъхам топките ти в гърлото.

— Поканен съм като гост в дома ти. — Брайс говореше с любезен тон, но достатъчно силно, за да го чуят всички любопитни. На лицето му се изписа учудване и обида. — Грубостта не ти отива.

— Не разбирам. — Кършейки пръсти, Манди гледаше ту него, ту нея. — Не разбирам.

— Не съм изненадана. Манди, би ли излязла заедно с кавалера си и с мен за момент?

Роз чу гневна ругатня зад гърба си и положи неимоверно усилие да остане със спокойно изражение. Обърна се и сниши глас:

— Харпър, моля те, недей.

Когато направи крачка встрани, за да препречи пътя му, Харпър отмести поглед от Брайс към нея.

— Да приключим веднъж завинаги.

— Аз ще се погрижа. Остави ме да се справя сама. — Роз потърка рамото му и усети, че мускулите му треперят. — Моля те!

— Не сама.

— Само две минути. — Целуна сина си по бузата и прошепна в ухото му: — Той иска да стане скандал. Няма да му доставя това удоволствие. Две минути, скъпи. — Обърна се. — Манди, да поизлезем на чист въздух, а?

Тя хвана другата жена под ръка.

Брайс не се предаде.

— Много подло от твоя страна, Розалинд. Ставаш за срам пред гостите си. Надявах се поне да бъдем учтиви.

— Тогава надеждите ти са разбити.

Забеляза промяната в изражението му, когато надникна над рамото й. Проследи погледа му и видя Мич да застава до Харпър, а Лоугън и Дейвид да се придвижват към фоайето. Лицата им определено бяха далеч по-малко приветливи от нейното.

— Кой е негодникът? — Въпросът на Мич бе почти прошепнат, но достигна до нея, както и отговорът на Харпър:

— Брайс Кларк. Боклукът, който майка ми изхвърли оттук преди няколко години.

Роз придърпа Манди навън. Брайс беше идиот, който с радост би влязъл в схватка с Харпър пред гостите. Но не би дръзнал да предизвика четирима силни и разгневени мъже дори заради удоволствието да я злепостави в собствения й дом.

Убеди се в това, когато той сковано излезе през вратата зад нея. Роз я затвори.

— Манди, това е бившият ми съпруг. Онзи, когото заварих в спалнята по време на подобно тържество, с ръце върху голите гърди на обща позната.

— Това е долна лъжа. Не е имало нищо…

Роз рязко извърна глава.

— Можеш да разкажеш на Манди своята версия, когато не стоиш на прага ми. Не си добре дошъл тук. И никога няма да бъдеш. Ако отново влезеш в имота ми, ще повикам полицията и ще бъдеш арестуван за незаконно проникване в чужда собственост. Можеш да заложиш жалкия си измамнически задник, че ще те осъдя. А сега ти давам точно една минута да се качиш в колата си и да изчезнеш. — Обърна се и се усмихна на ужасената млада жена. — Манди, ти можеш да останеш, разбира се. Ще се погрижа някой да те изпрати, ако желаеш.

— Мисля… мисля, че трябва да тръгвам.

— Е, добре тогава. Ще се видим на сбирката в понеделник. Весела Коледа. — Отдръпна се назад, но не отвори вратата. После отново се обърна към Брайс: — Мисля, че ти остават около четиридесет секунди, преди да вляза и да позвъня на полицията.

— Вече всички вътре знаят каква си — извика той и повлече Манди към колата си.

— Сигурна съм, че знаят.

Роз изчака, докато запали и потегли с бясна скорост.

Едва тогава сложи ръка на свития си стомах и стисна клепачи, за да овладее напиращия гняв и да преглътне срама.

Два пъти си пое дълбоко дъх, вдигна глава и се върна във фоайето.

Усмихна се чаровно и подаде ръка на Харпър.

— Е — каза тя и леко стисна пръстите му, докато оглеждаше любопитните лица, — чувствам нужда да пийна нещо.

Пета глава

Тържеството свърши и гостите си тръгнаха, но Роз все още не можеше да се успокои. Ако се прибереше в спалнята си, щеше само да крачи нервно, да си припомня случката и да се терзае заради личното си унижение.

Вместо това, излезе на терасата с голяма чаша кафе, за да се наслади в уединение на хладната нощ. Седна между включените калорифери, загледа се в примигващите лампички и докато отпиваше, дълбоко се замисли.

Знаеше, че Харпър й е сърдит, защото му бе попречила да изхвърли Брайс от къщата. Типично за млад мъж на неговата възраст, той вярваше, че грубата сила може да реши проблема. Но я обичаше достатъчно, за да обуздае гнева си след молбата й. Поне този път го бе потиснал.

При единствения предишен опит на Брайс да влезе в дома й неканен, Роз се оказа твърде шокирана, за да спре Харпър или Дейвид. Тогава двамата насиниха жалкия му задник, а тя прояви слабост, като си позволи да изпита задоволство, че синът й е дал добър урок на негодника. Но какво бе решил с това?

Брайс бе постигнал своето, както и този път. Бе успял да я разстрои.

Колко дълго трябваше да плаща за една-единствена глупава грешка?

Когато чу вратата зад гърба си да се отваря, Роз се напрегна. Не желаеше да разговаря за грозната сцена с Дейвид или Харпър, не желаеше никой мъж да милва косите й и да я успокоява.

Искаше да поседи и поразмишлява сама…

— Не знам за теб, но аз бих хапнала шоколад.

Изненадана, Роз проследи Стела с поглед, докато слагаше подноса на масата.

— Мислех, че си легнала.

— Винаги се помотавам след голям купон. Тези шоколадови петифури привлякоха вниманието ми, когато надникнах в кухнята.

Роз забеляза, че е сварила чай, и си спомни, че Стела не е от хората, свикнали да пият кафе късно вечер. Бе подредила няколкото останали петифури в изящна чинийка.

— И Хейли щеше да слезе, но Лили се събуди. Сигурно й пониква зъбче, защото не се успокоява. Красиво е тук навън. Средата на декември е, а е прекрасно. Студът все още не хапе.

— Да не би да си посещавала курс по празни приказки, на който са те учили, че първата тема трябва да е времето?

Преди този ироничен тон щеше да накара Стела тактично да замълчи, но тези дни бяха минало.

— Мисля, че времето винаги е подходяща тема, особено за разговор между градинари — продължи тя. — Следващата ми реплика щеше да е за прекрасните коледни звезди тази година, но ще я пропусна. — Избра си петифура и отхапа от нея. — Шоколадът е натурален. Господи, трябва да канонизират за светец човека, който е измислил тези неща.

— Попитай Хейли. Ако не знае кой е направил първите петифури, ще проучи.

Щом малките шоколадови сладкиши се намираха там, Роз не виждаше причина да не си вземе от тях.

— Тук съм от около година — заговори отново Стела.

— Обикновено след подобни думи следва намек за повишение.

— Нямах предвид това, но е добра идея. Работя за теб от близо година, живея в дома ти. Второто вече продължава по-дълго, отколкото възнамерявах.

— Няма смисъл да се местиш сега, а после, когато се омъжиш за Лоугън, още веднъж.

— Оценявам разбирането ти и съм ти благодарна, че спестяваш на децата ми стреса от преместването. Честно казано, въпреки че с нетърпение очаквам да се омъжа и да се настаня у Лоугън… особено откакто се заех с къщата, всичко тук ще ми липсва. Както и на момчетата.

— Радвам се да го чуя.

— Въпреки случилото се през пролетта, а може би донякъде заради него, се привързах към тази къща. И към теб.

— Радвам се да чуя и това. Освен ум на организатор, имаш и добро сърце, Стела.

— Благодаря. — Тя се отпусна на стола и хвана чашата си с две ръце. Теменуженосините й очи гледаха право в тези на Роз. — За една година успях да опозная твоя ум и сърце. Поне доколкото е възможно. Зная, че въпреки щедростта и гостоприемството, ти си жена, която държи на личното си пространство. Осъзнавам, че ще навляза в него, като кажа, че съжалявам за това, което се случи тази вечер. Ядосана съм и съм изумена, че един негодник си позволи да нахълта в дома ти, неканен и нежелан, с единствената цел да те постави в неудобно положение.

Когато Роз не каза нищо, Стела въздъхна дълбоко.

— Е, ако си в настроение да хапнеш петифури и да излееш гнева си към онзи кучи син, с удоволствие ще те изслушам. Ако предпочиташ да седиш сама и да се измъчваш, ще взема чая си и сладките и ще отида горе.

За още миг Роз остана мълчалива и отпи глътка кафе. Но си каза: „По дяволите!“, и отново си взе петифура.

— Знаеш ли, след като съм прекарала тук целия си живот, имам няколко стари приятели и безброй познати, и никога не съм имала приятелки, с които да споделям всичко. Давам си сметка за причините… — Повдигна пръст и го размаха. — До известна степен, това е мой личен избор, но има нещо общо и с факта, че рано останах вдовица. Тогава много от жените в средата, в която се движех, станаха предпазливи. Бях млада, привлекателна, доста заможна и… свободна. Или поне така предполагаха. В другия лагер се намираха онези, които се чувстваха длъжни да ме сватосат с някого. Приятел, брат, братовчед или друг роднина. И двете отношения ме дразнеха. В резултат, престанах да поддържам приятелски отношения с жени. Позабравила съм какво е да имам приятелка, но гледам на теб като на най-близката за мен жена.

— Аз изпитвам същите чувства към теб и искам да ми позволиш да ти помогна. Дори само като изрека гадни думи по адрес на онзи шибаняк Брайс Кларк и ти донеса шоколад.

— О, Стела! — Гласът на Роз бе като топящия се в устата й шоколад. — За първи път те чувам да употребяваш нецензурни думи.

Стела леко се изчерви — неизбежното проклятие за червенокосите.

— Запазвам ги за специални случаи.

— Този определено е такъв. — Роз отметна глава назад и се загледа в звездите. — Не го направи, за да ме постави в неудобно положение. Беше страничен ефект.

— Тогава защо? Нима е толкова глупав, че наистина да си въобрази, че ще го пуснеш вътре да се забавлява?

— Решил е, че щом държа на имиджа си, ще успее да ме изнуди да го подпомогна за далаверите, които е замислил.

— Ако е така, значи не те познава добре и те е подценил.

— Знае достатъчно, за да постигне целта, която си бе поставил тази вечер. Видя ли младата дама с него? Много е богата и е много наивна. Има шанс да събуди съчувствието й, макар и сега да му е малко сърдита.

— Тогава значи е не просто наивна, а е родена глупачка.

— Може би, но той е изпечен лъжец, коварен като змия. Аз не съм глупава, а се хванах.

— Обичала си го и…

— О, скъпа, не, не го обичах, Слава богу! — Роз потръпна при тази мисъл. — Харесваше ми да ме обгражда с внимание, чувствах се поласкана и поне в началото сексът бе страхотен. Като добавим към това и мъчителната самота, се оказах идеалната жертва. Сама съм си виновна, че се омъжих, вместо да спя с него, докато ми омръзне или прозра какво се крие зад лъскавата му обвивка.

— Не зная дали така е по-добре или по-зле — каза Стела след миг.

— И аз не зная, но това е истината. Във всеки случай, сега той искаше да ми напомни, че съществува и плува в същите социални води, в които и аз. Главната му цел бе да ме разстрои и да ме накара да мисля за него. Изпълни мисията си. Изпитва нужда от внимание, да става център на внимание… независимо по добър или лош повод. Най-тежкото наказание е да се държа с безразличие към него, а се справям доста добре, откакто той се завърна в Мемфис. Тази вечер намери много хитър начин да застане на пътя ми, и то в собствения ми дом, пред гостите ми.

— Съжалявам, че не успях да дойда по-бързо. Намирах се почти в другия край на къщата, когато чух суматохата. Но не виждам как човек може да си тръгне доволен, след като е бил публично отблъснат, както чух, че е станало.

— Не познаваш Брайс. Случката ще подхранва самочувствието му седмици наред. Притежава невероятната способност да се възползва от всичко, за да привлича внимание. Ще се изкара невинна жертва. Просто наминал да ми честити празниците и да ми пожелае всичко хубаво, а аз съм го изгонила и съм направила гаджето му, поканена гостенка, за смях. — Замълча за миг и преглътна отново надигналия се гняв. — Хората ще си кажат „Господи, колко грубо, студено и коравосърдечно от нейна страна“.

— Значи хората са идиоти.

— Е, такива са. Затова рядко общувам с тях. И затова съм толкова предпазлива при завързване на приятелства. Благодарна съм, че има кой да поседи при мен по това вре ме на нощта и да хапваме петифури, докато се самосъжалявам. — Роз издаде дълга въздишка. — По дяволите наистина ми олекна. Да се прибираме. Трябва да поспим. Утре ни предстои напрегнат ден, а покрай редовните клиентки ще дотичат и всички местни клюкарки.

Някои биха го нарекли вглъбяване в работа, ала Роз смяташе, че просто изпълнява задълженията си, но така че всяка минута да й носи удовлетворение. Обичаше зимните дейности, обичаше да се затваря в оранжерията за часове и дори за цели дни, да създава и подхранва нов живот. По разсада вече се появяваха зелени пъпки. Обичаше да долавя мириса на почва и влага и да проследява всеки етап от развитието на растенията.

Имаше вредители и проблеми, от които трябваше да се пази, както в живота. Когато забележеше признаци на загниване или ръжда откъсваше засегнатите листа и напръскваше с препарат. Проверяваше вентилацията, регулираше температурата.

Всяка издънка, започнала да гние или нападната от вирус, бе старателно отстранявана и изхвърляна. Нямаше да допусне инфекция тук, както не допускаше натрапници в живота си.

Работата я успокояваше — тя си напомняше това. Навремето изхвърли Брайс и избави живота си от тази зараза. Може би не бе проявила достатъчно бързина и бдителност, а дори и сега бе принудена да стои нащрек и да държи нещата под контрол.

Но тя се чувстваше силна и бе изградила достатъчно стабилен живот, който щеше да устои на подобни малки, разтърсващи удари.

С тази мисъл довърши задачите от списъка си за деня и потърси Харпър.

Когато влезе в оранжерията за присаждаме, знаеше, че той няма да я чуе веднага — не заради музиката на Бетовен, която звучеше за растенията, а заради тази, която слушаше на уокмена си толкова силно, че да проглушава ушите му.

За миг я обзе умиление, докато го гледаше как работи. Стар памучен пуловер, вехти дънки и изтъркани ботуши… явно беше прекарат по-голямата част от деня навън.

Наскоро бе ходил на фризьор и лъскавите му кестеняви коси бяха оформени и пригладени. Роз се запита докога. Доколкото познаваше сина си, а тя го познаваше доста добре, щеше да забрави да се погрижи за прическата си със седмици и накрая щеше да връзва косите си отзад с лико, докато работи.

Проявяваше толкова компетентност и изобретателност тук. Всеки от синовете й притежаваше талант в своята област — остави ги сами да направят избора си, — но единствено Харпър бе наследил безкрайната й любов към градинарството.

Придвижи се между масите, отрупани с растения, инструменти и материали, за да види отблизо как умело слага присадка на миниатюрна роза.

Когато свърши с растението, той посегна към кутията кока-кола и Роз застана така, че да я види.

Отпивайки глътка срещна погледа й.

— Добра работа — каза тя. — Рядко се занимаваш с рози.

— Експериментирам с тези. Хрумна ми, че можем да започнем да ги предлагаме в саксии. Работя върху катерлив трендафил и няколко ниски сорта. Искаш ли кока-кола.

— Не, благодаря. — „Толкова прилича на мен“, помисли си тя. Колко ли пъти бе чувала себе си да говори с този учтив, хладен тон, когато е ядосана? — Зная, че си ми сърдит, Харпър.

— Няма смисъл да ти се сърдя.

— Не е важно дали има смисъл, нали?

Искаше й се да погали раменете му, да потърка буза в неговата. Но би застинал, както самата тя, когато някой я докосне неочаквано.

— Сърдит си ми заради реакцията ми снощи. Защото не позволих да се справиш така, както ти се искаше.

— Изборът е твой. — Харпър сви рамене. — Не съм ти ядосан. Просто съм разочарован, това е.

Ако грабнеше ножа и го забиеше в сърцето й, едва ли тя щеше да изпита по-голяма болка и ужас.

— Харпър!

— Защо трябваше да се държиш толкова учтиво? Не можа ли да му дадеш заслуженото, вместо да ме караш да си трая и да излезеш навън?

— Какво бих постигнала с…

— Не ми пука какво би постигнала, мамо! — В очите му гореше пословичната непримиримост на рода Харпър. — Трябваше да размажа физиономията му на място. Трябваше да ми позволиш да се застъпя за теб. Но ти държеше да стане на твоето, да стоя там и да не мога да сторя нищо. Какъв е смисълът, по дяволите?

Искаше й се да му обърне гръб, докато синът й се успокои, но той заслужаваше да приеме думите му, гледайки го в очите.

— Никой на света не може да ме нарани така, както ти.

— Не съм искал да те нараня.

— Зная, че не си искал. Но е очевидно колко си ми сърдит и разбирам защо. Навярно съм сгрешила. — Роз прокара ръка по лицето си. — Трябваше да се отърва от него и това бе единственият начин, който ми хрумна. Моля те да се опиташ да разбереш, че исках да го накарам да напусне къщата бързо, преди отново да я опетни. — Отпусна ръце и на лицето й се изписа разкаяние. — Аз допуснах тази грешка, не ти.

— Това не означава, че трябва да се самообвиняваш, за бога, или да се справяш сама. Ако не желаеш да разчиташ на мен да ти помагам, да се застъпвам за теб…

— Господи, Харпър, как можеш да мислиш, че не си ми нужен? Аз се безпокоя, че разчитам на теб твърде много и не се чувстваш свободен. Не зная какво бих правила без теб. Не искам да се караме заради него, той е просто един нагъл тип.

— Не съм малко момче, което трябва да защитаваш от побойници, мамо. Вече съм мъж и сега аз съм длъжен да те закрилям. Независимо дали желаеш. И независимо дали смяташ, че имаш нужда от закрила.

Роз отново отпусна ръце и този път се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Ако той отново се появи на прага ни, няма да ме спреш.

Тя си пое дъх и обхвана лицето му с длани.

— Зная, че вече си мъж. Понякога е мъчително за мен, но зная, че си мъж, който има право на собствен живот. Зная, че си мъж, Харпър, който би застанал до мен, когато го помоля, въпреки че би предпочел да води моите битки вместо мен. — Макар и да не очакваше да й прости напълно, притисна устни към челото му. — Отивам у дома, да поработя в градината. Нали няма да ми се сърдиш твърде дълго?

— Вероятно.

— Остана малко печена шунка от партито и доста друга храна ако решиш да наминеш за вечеря.

— Може би.

— Е, добре тогава. Знаеш къде да ме намериш.

В огромна градина като нейната винаги имаше нещо за вършене. Роз чувстваше нужда да е заета с работа и неуморно разпръскваше тор, проверяваше компоста и засаждаше млади растения, отгледани за лична употреба в малката оранжерия до къща.

Грабна ръкавици и градинарски ножици и се отправи към храстите, за да довърши последното подрязване за годината.

Когато Мич я откри, тя пускаше клонки в малка червена мелачка, която, тракайки, ги поглъщаше и сдъвкваше с настървение.

Роз работеше усърдно, облечена с изтъркано кафяво яке, черна шапка, дебели ръкавици и очукани ботуши. Очите й бяха скрити зад тъмни очила и той се запита дали ги е сложила заради силното слънце или като защита от хвърчащи трески.

Мич знаеше, че не го чува заради шума на мелачката, и се спря само за да я погледа. И да слее в съзнанието си образа на бляскавата дама с рубини и този на опитната градинарка с овехтели джинси.

И на деловата жена с елегантен костюм, която бе дошла на първата им среща в апартамента му. И Роз в оранжерията с тропически растения, с петното от кал на бузата. И нехайната Роз с чувство за хумор, която бе отделила време, за да му помогне да избере детска играчка.

„Толкова много лица — каза си той, — а навярно има и още“. Най-странното бе, че всяко от тях го привличаше.

Пъхнал палци в предните си джобове, застана пред погледа й. Роз надникна под козирката на бейзболната си шапка и изключи машината.

— Няма нужда да спираш заради мен — каза той. — За първи път виждам такова нещо в действие, освен във филма „Фарго“.

— Не би могла да послужи за отърваване от труп, но в градината върши добра работа.

Знае за „Фарго“, установи той с наивно задоволство. Още една тема, интересна и за двамата.

— Аха. — Погледна към отвора, който бе погълнал почти цял клон. — Значи просто натъпкваш отрязаните клонки вътре и машината ги смила.

— Горе-долу.

— Какво правиш с остатъците?

— Сдобивам се с цяла торба ситна смес за подхранване на почва.

— Удобно. Е, нямах намерение да те прекъсвам, но Дейвид каза, че си тук. Реших да намина и да се поровя в архивите няколко часа.

— Чудесно. Не предполагах, че имаш толкова свободно време преди празниците.

— Имам време. Ще поискам копия от обществените архиви, но трябва да прегледам семейната ви Библия и да нахвърлям бележки. Да създам ред, преди да задълбая под повърхността.

Мич отстрани голяма треска от рамото й. Искаше му се да свали очилата й. Изгаряше от желание да зърне очите й.

— Искам и да уговоря часове за разговори с хората от къщата след празниците.

— Добре.

Стоеше срещу нея, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. Търсеше повод да се помотае още малко, за да се наслади на уханието й. Лек полъх на женственост, примесен със свежия мирис на гора.

— Може би ще ми се смееш, но не предполагах, че по това време на годината може да се върши градинарска работа.

— Винаги има какво да се прави.

— Няма повече да ти преча. Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм. Чудесно.

— Глупаво е да се преструвам, че не съм чул слуховете какво се криеше зад снощната сцена. Или че не си представям каква трагикомедия би се разиграла, ако ти не беше държала толкова… достойно.

— Старая се да запазвам достойнството си, доколкото е възможно.

— Ако ставаш сприхава всеки път, когато разговорът засегне лична тема, ще ми бъде трудно да проуча историята на семейството ти.

Наблюдаваше я внимателно и вече се учеше да отгатва мислите й. Забеляза гримасата на раздразнение, която за миг се появи на лицето й.

— Случилото се снощи няма нищо общо с историята на семейството ми.

— Не съм съгласен. Свързано е с теб, както и… всичко друго, което става в тази къща.

Можеше да го отпрати достойно, както Брайс Кларк, но не биваше да постъпва така с него само защото бе искрен и прям.

— Ще човъркам, Роз. За това си ме наела и невинаги ще бъда тактичен. Ако искаш да постигна някакъв напредък, трябва да свикнеш.

— Не виждам как злополучният ми и за щастие кратък втори брак би могъл да има нещо общо с Печалната невеста.

Нямаше нужда да вижда очите й, за да усети студенината. Долови я в гласа й.

— Невеста. Независимо дали е била такава, всички от семейството ти са я наричали така. Когато тя се… разкри пред нас миналата пролет — каза той, — ти сподели, че никога не те е тормозила заради връзките ти с мъже и втория ти брак, както тормозеше Стела.

— Стела има малки деца. Моите са пораснали.

— Все пак са твои деца.

Раменете й се отпуснаха, когато се наведе да събере няколко малки клонки и да ги пъхне в устата на мелачката.

— Разбира се.

— Тогава можем да направим извода, че не се е чувствала застрашена от Брайс… що за глупаво име е това впрочем? Или е смятал, че вече си изпълнила майчинския си дълг и сексуалният ти живот не я засяга. Или след определен момент престава да се явява на когото и да било от къщата.

— Със сигурност не е третото, защото наскоро я видях.

— След месец юни?

— Само преди няколко дни, а снощи отново.

— Интересно. Какао правеше ти? А тя? Трябва да взема бележника си.

— Нищо особено. Просто се появи и изчезна. Не очаквам да разрешиш загадката защо се явява и на кого. Искам само да разбереш коя е.

— Едната загадка е свързана с другата. Наистина трябва да поговорим в удобно за теб време. Сега явно не е подходящ момент. Бихме могли да вечеряме заедно утре, когато си свободна.

— Не е нужно да ме каниш на вечеря, за да узнаеш това, което ти е необходимо.

— Ще е приятно, освен ако нямаш строг принцип да не смесваш бизнеса и удоволствието и се наложи да чакам, докато завърша този проект, за да те поканя.

— Приключих със срещите, Мич. Завинаги.

— Думата среща ме кара да се чувствам, сякаш съм се върнал в колежа или още по-лошо — в гимназията. — Протегна ръка и вдигна очилата й. Погледна я право в очите. — Добре, да кажем, че просто искам да излезем заедно.

— Това е моето определение за среща. — Но Роз се усмихва, преди да намести очилата си. — Все пак съм поласкана.

— Засега ще се разберем само кога да поговорим във връзка с проучването. През следващите две седмици ще съм свободен, така че ми кажи кога ще имаш възможност за продължителен разговор. Или ми се обади у дома.

— Добре.

— Ще вляза да свърша малко работа и ще те оставя да довършиш своята — Щом Мич тръгна, тя посегна към ключа на мелачката. — Роз, ако някога промениш решението си за вечерята, кажи ми.

— Обещавам.

Включи машината и пъхна поредната клонка.

Роз работи до здрач и подреди инструментите си, преди да изкачи стъпалата до терасата на втория етаж и външната врата за стаята си.

Искаше да вземе дълъг горещ душ, да облече чисти дрехи и да си налее чаша студено вино. „Не — каза си, — по-добре мартини“. От превъзходното мартини на Дейвид — с екзотични маслини, с които криеше откъде се снабдява. После щеше да си направи сандвич с онази страхотна шунка, останала от предишната вечер. Може би щеше да прекара по-голямата част от вечерта да скицира идеи за цветарския магазин. После щеше да разгледа мострите на чували за пръст с фирмени емблеми, които Стела бе подготвила за нея.

„Любовни срещи“, помисли си тя, когато свали дрехите си и пусна душа. Нямаше време, а определено нямаше и желание за това на този етап от живота си. Дори при покана, отправена от много привлекателен, интелигентен и интересен мъж.

При това, когато я бе видял цялата в трески.

Защо не можеха просто да правят секс, за да разсеят напрежението?

„Защото не съм устроена така“, призна си тя. Нямаше за какво да съжалява. Трябваше да има нещо… повече, за да се разголи пред мъж, в буквален и преносен смисъл.

„Харесвам го много“, помисли си Роз, докато стоеше с отметната назад глава и горещата струя обливаше лицето и раменете й. Впечатли се от реакцията му при страховитата сцена през пролетта, възхищаваше му се — особено сега, след като ме минало време, — че се притече на помощ без колебание и преценяване на риска.

Повечето мъже щяха да се оттеглят и напълно да отхвърлят идеята да работят за нея в къща, обитавана от дух, който може да стане опасен.

Е, спечели симпатията й и когато го видя да се измъчва заради един подарък на дете. Виждаше се, че отчаяно желае да направи верния избор, и това се оказа точка в негова полза.

Ако Роз броеше точките.

Ако решеше отново да нагази във водите на интимните отношение, щеше да е с мъж като него. С човек, с когото може да води интересни разговори, който я привлича и вълнува.

Не бе за пренебрегване и фактът, че е „секси гадже“, както го определяше Хейли.

Но отново си спомни как приключи последната й връзка.

Знаеше, че е глупаво да има скрупули заради нищожество като Брайс. Тогава защо се колебаеше заради него? Може би отказът й да се впусне в нова връзка бе малка победа за Брайс. Ако не друго, можеше поне да положи усилия да го прогони от мислите си. И щеше да го стори.

Вън.

„Добре“, каза си, когато спря водата и посегна да вземе кърпа. Може би щеше да помисли, само да помисли върху поканата на Мич за вечеря. С единствената цел да докаже на себе си, че няма да позволи на Брайс да влияе върху живота й по какъвто и да било начин.

Просто вечеря, непринуден разговор, съчетаване на работата с удоволствието. Щеше да прекара приятна вечер, ако се решеше на тази стъпка. Не би имала нищо против лично сближаване с него. Всъщност би могло да се окаже и полезно да го опознае по-отблизо.

Щеше да си помисли.

Уви кърпата около тялото си и машинално посегна към лосиона си. Ръката й застина на сантиметри от флакона.

На огледалото, сред ситните капки пара, бяха изписани две думи: Мъжете лъжат!

Шеста глава

Роз прогони от съзнанието си мислите за мъже, призраци и послания, изписани с пара. Синовете й си бяха у дома.

Гласовете им, енергията им и безпорядъкът около тях изпълваха къщата. Някога разхвърляните обувки, шапки и други неща я подлудяваха, а сега й носеха радост — като доказателства за присъствието им. Някога бе искала тиха подредена къща, а сега се наслаждаваше на шума и суматохата.

Скоро щяха да си тръгнат и да се върнат към живота, който изграждат. Затова всеки миг, прекаран под един покрив с тях през тези два дни, щеше да е съкровен за нея.

Забавно беше да гледа как се закачат с момчетата на Стела или как Харпър люлее капризничещата Лили на ръце. Струваше си да стои начело на този дълъг семеен влак.

— Искам да ти благодаря, че позволи Лоугън да остане тук тази нощ. — Стела се настани на дивана до нея.

— Бъдни вечер е. Обикновено в хана ни се намира място за всеки.

— Знаеш какво имам предвид и може би е глупав каприз от моя страна, но наистина искам да прекараме първата си Коледа заедно в неговата… в нашата къща, когато станем истинско семейство.

— Намирам това за много трогателно и сантиментално и егоистично се радвам, че всички сте тук тази вечер. — Загледа се в Хейли, която вдигна Лили от пода преди тя да допълзи до елхата. — Радвам се, че в къщата има деца. Остин! — извика, когато средният й син започна да жонглира с три ябълки от купата. — Не в приемната.

— Позната песен, чувал съм я толкова пъти, че мога да я изтананикам по всяко време. — Високият и строен млад мъж с чупливи руси коси като на баща си намигна на Гевин и завъртя ябълките още веднъж. — „Не в приемната Остин, не в приемната“ — напевно занарежда той, докато синовете на Стела се заливаха от смях, после им хвърли по една ябълка и захапа третата.

— Заповядай, мамо. Опитай това вино. — Най-малкият Мейсън, седна на страничната облегалка и й подаде чаша. В сините му очи имаше дяволит блясък, който бе предупреждение, че брат му си търси белята. — Остин, знаеш, че приемната е свещена територия. Не бива да жонглираш тук. Особено с нещо като, да кажем, обувки.

— Можеш да жонглираш с обувки?! — Поразен, Люк се ококори срещу Остин.

— Мога с всичко. За това се изисква изключителен талант и ловкост.

— За съжаление, не можах да го убедя да избяга от къщи и да стане циркаджия, когато беше на осем години.

Харпър пое Лили, щом детето се раздвижи в скута на Хейли и протегна пълните си ръчички към него.

— Ще пожонглираш ли с моите? — попита Люк.

— Дай едната.

— Остин! — Роз въздъхна примирено и отпи глътка вино. — Ако счупиш нещо, ще те накажа да не излизаш.

— Още една позната песен. Да видим дали ще се справя с предизвикателството. Лоугън, тази обувка изглежда достатъчно голяма, за да побере четиричленно семейство. Дай ми я.

— Ако ти я дам, ще те накажат, а мен ще ме уволнят. Наречи ме страхливец, но скоро ще трябва да храня две подрастващи момчета. — Протегна ръка и смушка Гевин в ребрата. — А те ядат като прасенца.

— Грух! — Имитирайки лакомо животно, Гевин грабна бисквита и я пъхна цялата в устата си. — Грух-грух.

— О, дай му я, Лоугън. — Роз махна с ръка. — Иначе остане недоволен.

— Да потърсим и трета. — Огледа всички и се спря на Хейли. Какви хубави, нежни крачета, ще ми дадеш ли една от своите, сладурче?

Хейли се засмя.

— Нежни колкото издути наденички. — Но свали обувката си.

— Харпър, отнеси стъкления сервиз на баба си на безопасно място — нареди Роз. — За да не пострада от перченето на брат ти.

— Предпочитам термина представление.

— Спомням си как подобно представление коства на мама една лампа — каза Харпър, докато преместваше ценните чупливи вещи. — А на нас тримата и на Дейвид, ако паметта не ми изневерява, домашен затвор.

— В буйната ми зелена младост — потвърди Остин. След като подхвърли трите обувки няколко пъти за проба, започна да жонглира. — Както виждате, след онзи срамен инцидент развих уменията си.

— Не е зле човек да има резервен вариант за кариера — отбеляза Мейсън. — Би могъл да припечелваш добре на Бийл Стрийт.

Въртящите се обувки разсмяха Лили и тя заподскача в скута на Харпър. Роз остана със затаен дъх до дълбокия поклон на Остин.

Той хвърли обувката обратно на доволния Люк.

— Можеш ли да ме научиш?

— И мен! — настоя Гевин.

— Тя ще каже „не в приемната“ — заяви Остин, преди Роз да отвори уста. — Ще ви преподам първия урок утре, но навън, далеч от гнева на мама.

— Тя е шеф на всички — каза Люк със сериозен тон.

— Скъперници. Щом никой не е в настроение да хвърля пари, ще се задоволя с една бира. — Остин върна обувката на Лоугън и се приближи към Хейли. — Е, Пепеляшке да видим дали е по мярка. — Артистично се наведе, за я сложи на крака й, и намигна на Харпър над главата й. — Пантофката пасна. — Хвана ръката й и я целуна. — Трябва да се оженим веднага щом се върна от кухнята.

— Така казват всички. — Хейли кокетно завъртя очи срещу него.

— Ще донесеш ли една бира и за мен? — попита Мейсън.

— Приемам и други поръчки. — След като чу още няколко желания. Остин отново погледна Харпър. — Нали ще ми помогнеш да ги донесем?

— Разбира се.

Подаде Лили обратно на Хейли и тръгна след брат си към кухнята.

— Няма да пропусна това — прошепна Мейсън на майка си и затътри крака след тях.

— Хубавица е тази наша братовчедка Хейли, а? — подхвърли Остин.

— Винаги си имал навик да изтъкваш очевидното.

— Тогава мога да добавя, че си пада по мен.

— Друг твой навик е да преценяваш жените погрешно.

— Почакайте — намеси се Мейсън. — Трябва да намеря нещо за писане, за да отбелязвам точките.

— Има най-сладките устни на света. Едва ли си ги забелязал, братко, щом не е нещо, което расте в саксия.

Взе бутилка бира и отпи направо от нея, въпреки че Харпър извади халби.

— Би ти позволила да впиеш дебелите си устни в нейните само ако е припаднала и се нуждае от дишане уста в уста.

— Който стреля, той улучва. Впрочем аз съм лекарят тук — напомни им Мейсън. — Ако се нуждае от изкуствено дишане, на мен се полага да бъда първи. Намира ли ни се някакъв чипс?

— Обзалагам се на десет долара, че Хейли не мисли така. — По стар навик Остин седна на плота. — Какво ще кажеш да влезеш в ролята на бавачка, докато аз се поразходя с младата ни гостенка в градината? Досега не съм те чул да казваш, че си й хвърлил око.

— Не е единственото момиче на света. — Харпър грабна бирата от брат си с гневен жест и отпи голяма глътка. — Какво ви прихваща, та говорите така за нея? Трябва да проявявате малко повече уважение. Щом сами не го осъзнавате, да поизлезем навън и да ви дам един урок.

Остин се усмихна и повдигна пръст срещу Мейсън.

— Казах ли ти? Набелязал я е.

— Да, очевидно е хлътнал по нея. Що за кухня е това, щом няма чипс?

— В килера, на горния рафт — подвикна Роз от прага. — Как можа да си помислиш, че съм забравила за вродената ти слабост? Остин, ще престанеш ли да дразниш брат си, поне засега?

— Едва започвам.

— Ще се наложи да отложиш тази част от празничните си развлечения. — Надникна в кухнята и се усмихна, когато Мейсън издаде радостен вик при вида на пакетите чипс. — Имаме гости и би трябвало поне да създадем илюзията, че съм отгледала трима отговорни, зрели млади мъже.

— Тази илюзия е разбита, след като той жонглира с обувки — промърмори Харпър.

— Все пак има смисъл. — Роз влезе и докосна бузата на Харпър, след това на Остин, а накрая пристъпи към Мейсън. — Може и да не сте отговорни и зрели, но и тримата сте красавци. Радвам се, че имам такива синове. Хайде, Харпър, да занесем питиетата на гостите. Остин, разкарай задника си от плота ми. Това е къща, а не селска кръчма. Мейсън, сипи чипса в купа и внимавай да не падат парченца, докато го занесеш.

— Да, шефе — казаха тримата в един глас и я разсмяха.

Коледният ден отмина неусетно. Роз се опита да запечата в съзнанието си най-ярките моменти: искрената радост на Мейсън от старинната чанта с медицински принадлежности, която му бе подарила; оспорвания мач на масата с пластмасови футболисти между Харпър и Остин, предвидимия интерес на Лили към кутиите и опаковките вместо към играчките; и задоволството, с което Хейли позираше с новите си обици.

Радваше се, докато гледаше Лоугън, седнал с кръстосани крака на пода, да показва на момчетата на Стела — които вече приемаше като свои синове — малките градинарски инструменти в кутии, изработени специално за тях.

Искаше й се да забави часовника поне в този ден, в този единствен ден, но стрелките препускаха — от сутрешното вълнение при отварянето на подаръците до разточителната вечеря, която Дейвид бе приготвил и сервирал в най-красивите й порцеланови съдове.

Преди да усети, къщата отново стана тиха.

Слезе на долния етаж, за да погледне елхата за последен път и да поседи сама в приемната с чаша кафе и спомените от деня, както и от всички предишни Коледи.

Изненадана да чуе стъпки, вдигна очи и видя синовете си.

— Мислех, че сте отишли у Харпър.

— Чакахме да дойдеш — каза той.

— Да дойда?

— Винаги слизаш долу на Коледа, след като всички си легнат.

Роз повдигна вежди срещу Мейсън.

— Нямам тайни в тази къща.

— Имаш много — възрази той. — Но не и тази.

Остин се приближи, взе кафето й и го замени с чаша шампанско.

— Какво е това?

— Малък семеен тост — отвърна синът й. — Но след като ти поднесем подаръка, който имаме за теб.

— Още един? Трябва да освободя цяла стая в къщата, за да побера всичко, което получих тази сутрин.

— Този е специален. Вече имаш място за него — или поне преди време имаше.

— Не ме дръжте в напрежение. Какво сте намислили?

Харпър се върна в коридора и донесе кутия, опакована със златисто фолио. Сложи я до краката й.

— Отвори го и ще видиш.

Обзета от любопитство, тя остави чашата си и започна да се бори с опаковката.

— Не казвайте на Стела, че съм я разкъсала ще бъде ужасена. Не мога да повярвам, че тримата сте се наговорили да направите нещо заедно, още по-малко, че сте го крили досега. Мейсън трудно държи езика си зад зъбите.

— Мога да пазя тайна, когато се налага. Не знаеш, че веднъж Остин взе колата ти и…

— Млъкни! — Остин грубо побутна брат си. — Не съм извършил тежко нарушение и не подлежа на наказание. — После чаровно се усмихна на Роз, която го гледаше навъсено. — Въпреки че е идиот, мамо, знаеш, че не бих го наранил.

— Предполагам.

Но се запита дали наистина е така, докато разтваряше фолиото. Сърцето й направо замря, когато извади старинно огледало с резбован капак.

— Много прилича на онова, което счупихме. Резбата е почти същата, както и формата — каза Харпър.

— Кралица Ан — добави Остин, — около 1700-та година, със златист лак и зелени шарки до скосените ъгли. Сравнихме спомените си за огледалото, което Мейсън счупи, и решихме, че това най-много се доближава до него.

— Хей! Харпър даде идеята да го използваме като сандъче за съкровище. Не съм виновен, че го изпуснах от проклетото дърво. Аз бях най-малкият.

— О, господи, толкова побеснях, че едва не одрах и трима ви живи.

— Пазим мъчителни спомени за това — увери я Остин.

— Беше наследство от семейството на баща ви — промълви Роз с пресипнал глас и докато в гърлото й напираха сълзи, прокара пръст по лакираното дърво. — Подари ми го в деня на сватбата ни.

— Заслужавали сме да ни одереш живи. — Харпър седна до нея и потърка ръката й. — Знаем, че не е същото, но…

— Не, не, не! — В изблик на чувства, тя извърна глава и за миг докосна лицето си до ръката му. — Чудесно е, че сте си спомнили. Че сте се сетили и сте го сторили.

— Тогава ти заплака — прошепна Мейсън, наведе се и потърка буза в косите й. — Това е единственият път, когато съм те виждал да плачеш. Никой от трима ни не ще го забрави, мамо.

Роз едва се сдържа да не заплаче и сега, прегръщайки синовете си.

— Това е най-красивият подарък, който съм получавала и ще го ценя повече от всичко, което имам. Всеки път, когато го погледна ще си ви спомням такива, каквито бяхте тогава и каквито сте сега. Толкова се гордея с момчетата си. Винаги съм се гордяла. Дори когато ми се искаше да ви одера.

Остин й подаде чашата и донесе още три — за себе си и братята си.

— Честта се пада на Харпър, като най-голям син. Но държа да бъде изтъкнато, че аз съчиних тоста — каза той.

— Заедно го съчинихме — възрази Мейсън.

— Главно аз. Давай, Харпър.

— Ще го произнеса, ако замълчите за пет секунди. — Харпър повдигна чашата си. — За нашата майка, за всичко, което означава тя за нас, и за всичко, което прави за нас всеки ден.

— О, не мога повече! — Напиращите сълзи бликнаха от очите й. — Предавам се.

— Поплачи си. — Мейсън се наведе и целуна влажната й буза. — Винаги се отразява добре.

Съсредоточаването върху работата й помогна, както обикновено, да запълни празнотата, останала в сърцето и, след като се бе сбогувала с двама от синовете си.

Почивните дни щяха да се нижат бавно, както всяка година, затова — по примера на Стела — се залови с организиране. Почисти инструментите си, лъсна плотове, поработи върху каталозите и най-сетне стигна до приемлив дизайн на торбите за пръст.

Остана й малко време да помогне на Хейли да напълни няколко калъпа за отливане на бетонни сандъчета.

— Не мога да повярвам, че Коледа отмина. — Хейли приклекна и започна да заглажда бетона, който Роз сипваше. — Толкова очакване и подготовка, а всичко свърши като един миг. Миналата година, първата след смъртта на татко, беше ужасно и празниците сякаш нямаха край.

— Когато скърбим, ни се струва, че времето тече бавно, а радостните мигове отлитат неусетно. Не знам защо е така.

— Спомням си само колко много исках да свършат… за да престана да чувам Jingle Bells всеки ден, когато отида на работа. Бях бременна, чувствах се самотна и бях решила да обявя къщата си за продан. Прекарах повечето дни по Коледа в опаковане на багаж и умуване какво да продам, за да мога да напусна Литъл Рок. — Седна на петите си и блажено въздъхна. — А тук, само година по-късно, всичко е толкова весело и вълнуващо. Знам, че Лили не разбира какво става, но беше толкова забавно да я гледам как си играе с подаръците, по-скоро с опаковките им.

— Нищо не може да ангажира вниманието на едно дете така, както картонена кутия. За мен и за всички нас беше истинско щастие да станем част от първата й Коледа.

Хейли допълни калъпа.

— Зная, че я обичаш, Роз, но просто се чувствам неудобно, че ще стоиш у дома с нея в новогодишната вечер, докато аз се забавлявам.

— Предпочитам да си бъда у дома на Нова година. Лили ми дава най-удобното оправдание. Нямам търпение да остана насаме с нея.

— Навярно си поканена поне на десет купона.

— Повече. — Роз изправи гръб и потърка кръста си. Но не проявявам интерес. Ти върви с Деймиз и с други млади хора. Сложи обиците си и танцувай. Ние с Лили ще се радваме да посрещнем Нова година заедно.

— Дейвид казва, че никога не ще успее да те придума да отидеш на това парти, въпреки че е дългогодишна традиция — Хейли взе бутилка вода и отпи. — Може и Харпър да намине.

— Предполагам. Имат много общи приятели. — Роз закачливо я потупа по рамото. — Да довършим това и да обявим края на работния ден.

Прибра се уморена, но доволна, че е отметнала няколко досадни задължения в списъка си. Забеляза колата на Мич и се изненада, че й се прииска да се качи горе и да се преоблече, преди да го потърси в библиотеката.

Но си каза, че ще е губене на време и не в неин стил. Затова влезе при него с работните си дрехи.

— Имаш ли всичко, което ти е необходимо?

Мич вдигна очи от купчината книги на масата и я погледна през очилата си за четене с рогови рамки.

— А?

— Влязох да попитам дали имаш нужда от още нещо.

— Трябват ми няколко десетки години, за да организирам всичко това, чифт нови очи и… — Той повдигна каничката от бюрото — още кафе.

— Мога да се погрижа за последното.

Роз се приближи и изкачи стъпалата до подиума.

— Не, всичко е наред. Сигурно нивото на кофеина в кръвта ми е достигнато деветдесет процента. Колко е часът?

Роз забеляза часовника на ръката му и погледна своя.

— Пет и десет.

— Сутринта или следобед?

— Толкова време ли си прекарал тук?

— Достатъчно, за да загубя представа, както обикновено. — Мич потърка едното си рамо и завъртя глава, за да раздвижи врата си. — Имала си интересни роднини, Розалинд. Събрах достатъчно изрезки от вестници за семейство Харпър от средата на деветнайсети век насам, за да напълня цял банков сейф. Знаеше ли например, че си имала прадядо, който е яздил за „Пони Експрес“ през 1860, а двадесет години по-късно е пътувал с Бъфало Бил и неговото шоу „Героите на Дивия запад“?

— Прадядо Джеремая, който избягал от къщи като момче и станал куриер на „Пони Експрес“. Бил се с индианци, разнасял пратки за армията, оженил се за индианка от племето команчи, а както е известно, имал и друга съпруга в Канзас Сити почти по същото време. Яздил коне в шоуто на Бъфало Бил и по-консервативните членове на фамилията по негово време го смятали за черната овца.

— А Люсибел?

— Ааа…

— Хванах те натясно. Омъжила се за Даниъл С. Харпър през 1858-а и две години по-късно го напуснала. — Столът проскърца, когато Мич се облегна назад. — Появява се отново през 1862-а в Сан Франциско, където открила собствена кръчма и публичен дом.

— Това ми е убягнало.

— Е, Даниъл твърдял, че я е изпратил в клиника за душевноболни в Ню Йорк, където е починала. Така му се е искало, предполагам. Но с малко труд и някоя и друга магия открих, че нашата Люсибел е забавлявала яки мъжаги в Калифорния, където е живяла — очевидно в цветущо здраве — още двадесет и три години.

— Обожаваш подобни истории, а?

— Да. Представям си как петнадесетгодишният Джеремая галопира през пустошта, за да достави писмо. Хилав младеж, смел и дързък. Назначавали са слаби момчета, за да не тежат много на конете.

— Умно.

Роз се облегна на ръба на бюрото.

— Приведен на седлото, препуска напред, по-бърз от кавалерист, прашен и плувнал в пот или полузамръзнал от студ — продължи Мич.

— Но на върха на щастието както личи от тона ти.

— Постигнал е нещо, нали? А Люсибел, бивша светска дама от Мемфис, с червена рокля и пистолет в жартиерата…

— Явно си голям романтик.

— Трябвало е да има оръжие, докато е работела на бара и зорко е следяла с поглед миньорите, играещи на карти, вечер след вечер.

— Дали пътищата им някога са се пресекли?

— Ето — каза той със задоволство, — ето как човек се увлича. Всъщност не е изключено. Възможно е някога Джеремая да е влязъл в кръчмата й да пийне уиски.

— И да вкуси от другите удоволствия, предлагани в менюто, докато благопристойните му роднини си веят с ветрила на верандата и се оплакват заради войната.

— Имало е както много благопристойни, така и много черни овци. Имало е пари и престиж. — Прелисти книжата и извади изрезка от вестник. — И неподправен чар.

Тя проучи снимката от годежа си — седемнайсетгодишна, свежа и изпълнена с трепет.

— Все още не бях завършила училище. Млада, зелена и упорита като магаре. Никой не би могъл да ме разубеди да не се омъжвам за Джон Ашби през юни, малко след като бе направена тази снимка. Господи, нима изглеждам готова за това?

— Имам снимки и на родителите ти. Не приличаш на никого от двамата.

— Така е. Винаги са ми казвали, че приличам на дядо си по бащина линия. Почина, когато бях дете, но съм виждала негови снимки и мисля, че имаха право.

— Е, и аз се натъкнах на няколко и съм съгласен. Реджиналд Едуард Харпър, роден през… 1892-а година, най-малкото дете и единствен син на Реджиналд и Беатрис Харпър. — Мич погледна записките си. — Оженил се е за…

— … Елизабет Маккинън. Спомням си я много добре. От нея наследих любовта си към градинарството, тя ме учеше за растенията. Баща ми твърдеше, че съм нейна любимка, защото приличам на дядо си. Защо не пийнеш билков чай, за да разредиш кофеина?

— Не, благодаря. Нищо че няма да мога да заспя. Довечера очаквам гост.

— Тогава тръгвай.

— Синът ми — добави той. — Пица и ESPN. Стараем се да прекарваме по една вечер в седмицата заедно.

— Това е чудесно. И за двама ви.

— Да. Слушай, имам още няколко задачи и места, които трябва да посетя, но ще дойда отново във вторник следобед и ще поработя вечерта, ако те устройва.

— Във вторник е Нова година.

— Така ли? — Озадачен, той погледна часовника си. — Често забравям коя дата е и празниците отминават, без да разбера. Предполагам, че ще имаш гости.

— Не.

— Тогава, щом ще излизаш, дано нямаш нищо против аз да работя тук.

— Няма да излизам. Ще се грижа за Лили, бебето на Хейли. Придумах я да отиде на купон, а Стела и момчетата ще си устроят малко семейно тържество в къщата на Лоугън.

— Сигурно са те поканили поне на десетина купона, а двойно повече мъже искат да посрещнат Нова година с теб. Ако не е така — ще изям тези изрезки от вестници.

— Цифрите ти са преувеличени. Но важното е, че отказах всички покани. Предпочитам да съм си у дома.

— Ще ти преча ли, ако работя в библиотеката?

Роз наклони глава встрани.

— Предполагам, че и ти си поканен на не един купон.

— Ако бебето е спокойно, мога да ти отделя част от вечерта за първото интервю.

— Идеално.

— Е, добре. Напоследък бях заета — каза тя след миг. — По Коледа къщата се напълни: и тримата ми синове си бяха у дома. Това е само една от причините да не спомена за нещо, което ми се случи.

— Какво ти се случи?

— Преди две седмици Амелия ми остави послание.

— Преди цели две седмици?

— Казах ти, че бях заета. — В гласа й се прокрадна раздразнение. — Освен това не желаех да мисля за нея по празниците. Не виждам момчетата си много често и имаше безброй неща, които исках да свърша, преди да пристигнат.

Мич не каза нищо, просто извади касетофона си, приближи го към нея и го включи.

— Разкажи ми.

Раздразнението и стана още по-очевидно и между изразителните й вежди се появи дълбока бръчка.

— Тя ми каза: Мъжете лъжат.

— Само това ли?

— Да точно тези думи. Написа ги на огледалото.

— Кое огледало? Снима ли го?

— Не. — Ядосваше се на себе си, че не го е сторила. — Не разбирам какво значение има кое огледало. В банята ми. Току-що бях взела горещ душ. Огледалото беше запотено от парата и посланието се четеше сред капките.

— Печатно или ръкописно?

— Печатно, с удивителна на края. Ето така. — Роз взе една от химикалките му и демонстрира. — Не беше заплаха или съществена информация, затова реших, че може да почака.

— Следващия път не решавай. А какво прави, преди… — „Не си я представяй гола под душа“, заповяда си той. — … преди да влезеш под душа?

— Бях в градината и разговарях с теб.

— С мен?

— Да, в деня, когато дойде и ме завари да пъхам клони в мелачката.

— Точно след партито — отбеляза той и го записа в бележника. — Поканих те на вечеря.

— Спомена нещо за…

— Не, не, поканих те да излезем заедно. — Въодушевен, Мич заобиколи масата, облегна се на ръба й и погледна Роз право в очите. — После тя ти казва, че мъжете лъжат. Много интересно. Предупреждава те да стоиш далеч от мен.

— Аз дори не клоня към тази посока, така че едва ли има за какво да ме предупреждава.

— Явно това, че работя тук, не я дразни. — Той свали очилата си и ги остави на масата. — Очаквах и дори се надявах да се появи или по някакъв начин да изрази неодобрение. Ала досега, изглежда, нямаше нищо против присъствието ми. Но когато отправих лична покана, тя ти е оставила послание. Получавала ли си и други?

— Не.

— Хм! — Бе доловил в изражението й известно колебание. — Какво? Сети се за нещо.

— Просто странно съвпадение. Наскоро я видях, след като бях взела гореща вана. Душ, вана. Странно.

„Не си я представяй гола във ваната“.

— Какво прави, преди да влезеш във ваната?

— Нищо. Просто свърших малко работа.

— Добре. За какво си мислеше, докато лежеше във ваната?

— Не виждам какво общо има това. Беше вечерта след щурото ми коледно пазаруване. Исках да се отпусна.

— В онзи ден също се бе срещнала с мен.

— Твърде много ласкаеш егото си, Мич. Може би имаш проблем с него.

— Фактите са си факти. Навярно се е заинтригувала или обезпокоила от мислите ти. Щом може да прониква в сънищата на Стела — продължи той, когато Роз нехайно махна с ръка, — защо да не може да чете и твоите мисли?

— Идеята не ми допада. Никак.

— На мен също, но не бива да я отхвърляш. Гледам на този проект от две страни, Роз. От гледна тока на сегашните събития и на онова, което се е случило тогава. Какво, кой и защо. Всичко е свързано. Това е работата, която ти ме нае да свърша. Трябва да ми съобщаваш, когато стане нещо. И то не с две седмици закъснение.

— Добре. Следващи път, когато тя ме събуди в три през нощта, ще ти се обадя.

Мич се усмихна.

— Не обичаш да ти нареждат, нали? Свикнала си ти да даваш заповеди. Добре. Не те упреквам, затова просто учтиво ще помоля да надникна в банята ти.

— Освен че звучи доста глупаво в този момент, не трябваше ли да се прибираш, за да вечеряш със сина си?

— Джош? Какво? О, по дяволите, забравих! Наистина трябва да тръгвам. — Той хвърли поглед назад към масата. — Ще го оставим за следващия път. Би ли ми направила една услуга? Не я разтребвай.

— Не страдам от мания за подреждане.

— Слава богу! — Грабна якето си и очилата си за четене. — До вторник. Обади ми се, ако се случи нещо дотогава — Забърза към вратата, но се спря и се обърна. — Розалинд, трябва да ти кажа, че на седемнадесет си била прелестна напъпила роза, която сега цъфти в цялото си великолепие.

Тя леко се засмя и се облегна назад, когато остана сама. Вяло огледа старите си ботуши и широкия си работен панталон, изпоцапан с кал и засъхващ цимент. Предполагаше, че вълнената блуза, с която бе облечена, е на достатъчно години, за да получи шофьорска книжка.

„Мъжете лъжат — помисли си, — но понякога е приятно да го чуеш“.

Седма глава

Градинарският център щеше да затвори рано заради празника и Роз бе решила да отдели време за своите стайни растения. Имаше няколко, които се нуждаеха от пресаждане или разделяне, и други, които искаше да подготви за подаръци.

Навън беше хладно и свежо, но тя се наслаждаваше на влажния и топъл въздух в оранжерията си. Работеше върху едно от любимите си растения — огромна африканска теменужка, чийто вид бе съхранила от завещани от баба й издънки. Докато край нея звучеше чувственият глас на Нора Джоунс, внимателно избра шест нови листа и ги отдели за резници. Сложи ги в силно наторена почва в саксията. След месец щяха да пуснат коренчета и да образуват нови издънки. Тогава щеше да ги пресади поотделно в бледозелените саксии, които бе приготвила.

Щеше да ги подари на Стела — за новата й къща и новия й живот.

Радваше се, че може да предаде тази съкровена част от наследството си на жена, на която истински държи и която ще оцени този дар.

Един ден, когато синовете й се оженеха, също щяха да получат жива частица от нейното наследство. Щеше да обикне избраниците им. Ако имаше късмет, съпругите им щяха да са жени, които истински харесва.

„Снахи — помисли си — и внучета“. Струваше й се невъзможно тези събития да са толкова близо. Още по-странно бе, че започваше да копнее за тях. Реши, че това донякъде се дължи на присъствието на Стела, Хейли и децата им в дома й.

Все пак можеше да почака. Обичаше промените, но това не означаваше, че трябва да бърза.

Точно сега в живота й имаше съвършен ред. Бизнесът й процъфтяваше, което представляваше не само личен триумф, а огромно облекчение.

Навремето Роз пое голям риск със създаването на „В градината“. Но трябваше да го поеме — заради себе си и всичко, оставено й в наследство.

Поддръжката на Харпър Хаус — дома, от който никога не би се отказала, й струваше доста. Напълно осъзнаваше, че според някои хора тя разполага с достатъчно пари, за да живее в разкош, но преди имаше момент, когато — макар и да не се бе налагало да търпи лишения — не можеше да се нарече заможна.

Отгледа три деца, покривайки всички разходи по прехраната, облеклото и образованието им. Благодарение на наследството си имаше възможността да стои у дома с тях, вместо да ходи на работа, и с малко хитрост успяваше да си осигурява приходи с инвестиции.

Но учението на тримата в колеж и медицинското образование на Мейсън не се оказаха евтини. А когато къщата се нуждаеше от подмяна на водопроводни тръби, пребоядисване и поправка на покрива, тя бе длъжна да се погрижи за това.

Принуди се тайно да продаде някои вещи. Честно казано, не държеше особено на тези картини и бижута, но все пак изпита известна вина при раздялата с неща, наследени от предците й.

Жертвайки малки части, успя да спаси цялото.

Но и когато се увери, че е направила всичко възможно за бъдещето на синовете си и сигурността на дома си, нуждата от пари не изчезна. Дори за кратко време обмисляше идеята да започне работа.

Мич имаше право — тя не обичаше да изпълнява нареждания. Но безспорно бе много добра в даването им. „Залагай на силните си страни“, каза си тя с усмивка. Точно това бе направила.

В едни момент трябваше да направи избор — да събере смелост да започне собствен бизнес или да преглътне гордостта си и да работи за някой друг.

Разбира се, надделя първата възможност.

Заложи всичко на една карта и през първите две години преживя доста трудности. Но й потръгна. Двамата с Харпър успяха.

Разводът се оказа голям удар за нея. Заради една-единствена наивна грешка. Брайс не спечели нищо, освен малкото, което Роз му позволи да отмъкне, но жестоко засегна гордостта й и тя похарчи доста, за да се отърве от него.

Но го преживяха. Синовете й постигаха целите си, домът й бе безупречно поддържан, а бизнесът й процъфтяваше. Можеше да мисли за промени. За разширяване на дейността, а и в личния си живот. Както и да се наслаждава на настоящия си успех.

Премина от африканските теменужки към бромелиите и щом приключи с разсаждането на розетките им, реши да подари на Стела и една от тях. Доволна от резултата, поработи още час, а после надникна при пролетните цветя, които бе отгледала от луковици в оранжерията. Нарцисите щяха да разцъфнат след седмица.

Когато реши, че е свършила достатъчно работа, натовари саксиите на количка, внесе ги в къщата и ги подреди, както й харесваше, част от тях — като гора в зимната градина, а останалите — из стаите.

Най-накрая отнесе три луковици в облагородена почва на топло в кухнята.

— Какво ми носиш? — попита Дейвид.

— Дейвид, отчайвам се. Явно няма да успея да те науча на нищо за отглеждането на растения. Очевидно е, че това са лалета. — Подреди ги на перваза над страничния плот. — Ще разцъфнат след няколко седмици.

— А аз се отчайвам, че не ще успея да те науча нещо за стилното градинарско облекло. От кога е тази блуза.

— Нямам представа. Какво правиш тук? — Роз отвори хладилника и извади каната със студен чай, която винаги стоеше там. — Не трябваше ли вече да се разкрасяващ за купона?

— Ще направя хубаво плато с резени бекон, щом отказваш да дойдеш с нас и да се позабавляваш тази вечер. Днес си позволих да прекарам няколко часа в салон за масаж и сауна, докато ти се ровеше в калта, така че вече съм започнал с разкрасяването.

— Не си прави труда с това плато, Дейвид. Ще намеря с какво да си направа сандвич.

— Така е по-приятно, особено когато имаш компания — засмя се той. — Професорът вече е в библиотеката. Ще сложа две бутилки шампанско да се охлаждат, за да… както се казва, да го гръмнете.

— Дейвид! — Роз леко докосна слепоочието му, преди да си налее чай. — Няма да гърмя шампанско. Ще се грижа за бебето.

— Бебетата спят в полунощ. Роз, съкровище, той е голям сладур. От небрежните, секси учени. Действай, но, за бога, първо се преоблечи. Приготвих белия ти кашмирен пуловер и онзи черен панталон с ликра, който те придумах да си купиш, както и страхотните обувки „Джими Чу“.

— Разбира се, че няма да бъда с кашмирен пуловер, прилепнал панталон, който никога не бих си купила, ако ти не ме беше омагьосал, и обувки с десетсантиметров ток, докато се грижа за седеммесечно бебе. Не отивам на среща.

— Какво ще кажеш за роговите рамки? Защо мъжете с такива очила са толкова чаровни?

Роз си взе маслина от купата.

— Тази вечер си непоносим.

Дейвид покри подноса и купите с пластмасови капаци.

— Готово. Двамата с очилатия красавец ще си направите хубав новогодишен пикник.

— Дейвид, защо си въобразяваше, че имам нужда от мъж, по дяволите?

— Скъпа Роз, всеки се нуждае от някого до себе си.

Преоблече се, но категорично отхвърли избора на Дейвид и предпочете семпла памучна блуза, дънки и любимите си вълнени чорапи вместо чехли. Все пак прояви суетност и се гримира.

В детската стая търпеливо изслуша всички инструкции на неспокойната майка, увери я, че всичко ще е наред, и се закле, че ще й се обади, ако има проблем. Най-сетне успя да накара Хейли да излезе.

Проследи през прозореца отдалечаващата се кола. След това с усмивка се обърна към Лили, която гукаше от столчето си.

— Сега си само моя. Ела при леля Роз, за да те схруска като захарче.

В библиотеката Мич се преструваше, че чете и нахвърля бележки, а всъщност слушаше гласовете от бебефона, закачен на стената срещу него.

Във всяка стая имаше такъв, поне във всяка, в която той бе влизал. След преживяното през пролетта му се струваше разумна предпазна мярка.

Но точно сега не мислеше за предпазни мерки. Бе впечатлен и заинтригуван, докато слушаше първо тревожния глас на Хейли, а сега — любовните словоизлияния на Роз към бебето.

Никога до момента не я бе чувал да говори с този тон и не предполагаше, че е способна на такава нежност, сякаш бавно се разтапяше като ароматна свещ от уморена топлина. Не очакваше тя да обсипе едно дете с ласки.

Говореше безсмислици, гушкаше, смееше се и издаваше глуповати звуци, обичайни за възрастните, които са край бебе, и по реакциите на Лили личеше, че детето е щастливо колкото бавачката си.

Още едно лице на уверената, сурова и хладнокръвна, нехайна и изключително пряма Роз. Всички тези страни вече се преливаща в образа на сексапилна зряла жена. Сега тази… сантименталност, би казал, бе неочаквана глазура на вече примамливата торта.

Чу смеха й, заразителен и искрен, и се отказа дори да се преструва, че работи.

Звучеше дрънчене на играчки, радостно детско гукане и неподправено задоволство в плътния женски глас. По-късно я чу да пее, за да приспи детето.

Скоро дочу шепот и въздишка — и най-сетне настъпи тишина.

Самият той въздъхна съжалявайки, че интересната сцена е свършила. Посегна към каничката с кафе, но се оказа празна. За кой ли път.

Отнесе я в кухнята, за да си свари пак, и тъкмо се бе загледал навън, когато Роз влезе.

— Здравей — каза той. — След малко ще се махна от пътя ти. Дейвид каза, че мога да си варя кафе, когато пожелая.

— Разбира се. Канех се да си взема от студеното плато, което той приготви преди малко. Искаш ли да го опиташ?

— Да благодаря. Спомена, че има нещо за хапване, когато ми показваше къде да намеря кафе. И… — Той широко отвори очи, когато Роз извади подноса и купите. — Престарал се е.

— Бои се, че ще умра от глад, ако не ми остави достатъчно храна за шестима. — Извърна глава към него. — И?

— Моля?

— Искаше да кажеш още нещо. За Дейвид ли?

— А, имах чувството, че ме сваля.

Роз извади няколко пресни дълги хлебчета.

— Сигурна съм, че не е бил твърде нахален.

— Не, не беше. Всъщност… просто любезничеше.

— Дано не се чувстваш обиден.

— Не. Дори бих казал, че съм поласкан, като се има предвид възрастовата разлика.

— Харесва те с очилата за четене.

— С… какво?

— Онези очила с роговите рамки. Явно го карат да се разтапя. На едно място ли да сложа всичко, или ще си избереш в отделна чинийка?

— На едно място. Благодаря.

— Не ми коства нищо, защото и бездруго се канех да взема за себе си.

Тя рязко вдигна глава, когато в бебефона зазвуча гласът на Амелия.

— Кара те да подскочиш, нали? — каза Мич. — Всеки път.

— Не идва в стаята на Лили всяка вечер, както при момчетата. Предпочита момчета. Предполагам, знае, че Хейли е излязла, и иска…

Роз замълча. Когато се сети за бебефона в библиотеката, пръстите й трепнаха, което рядко се случваше. Спомни си как се бе държала с Лили преди малко.

— Сигурно бебефонът ти е пречил, докато работеше.

— Не, ни най-малко.

— Можеш да го изключваш, когато си там. Господи, сложихме навсякъде. Хейли дори купи един с видеоекран за своята стая. Има страхотни неща за улеснение на майките.

— Ти си била добра майка. Пролича си — добави той, — докато беше горе с малката.

— Да. Все още съм. Това е най-важната ми кариера.

Но си бе въобразявала, че е насаме с Лили. Колко ли пъти бе изпяла глуповатата песничка на Елмо?

Най-добре да не мисли.

— В библиотеката ли ще вземеш тези неща, за да хапваш, докато работиш, или ще ги изядеш тук?

— Тук, ако нямаш нищо против.

— Нямам. — Роз се поколеба, но отново отвори хладилника и извади шампанското. — Тъй като е Нова година ще го отворя. Не е зле все пак да почувстваме, че е празник, вместо да се задоволим със сандвичи и кафе.

— Благодаря, но не пия. Не мога.

— О! — Как можеше да е толкова глупава и бавно загряваща? Нима не бе забелязала, че той никога не пие алкохол? Защо не напрегна ума си да събере две и две, вместо да постави госта в неудобно положение? — Е, добре, тогава кафе.

— Моля те. — Мич се приближи и сложи ръка на рамото й, преди тя да прибере бутилката обратно. — Отвори я, не се лишавай от това удоволствие. Не се дразня, когато някой друг си пийва. За мен е важно околните да не се чувстват неловко. Особено ти. Дай ми я, нека ти помогна. — Взе бутилката. — Не се безпокой, отварянето на бутилка не е отклонение от правия път.

— Честна дума, не исках ти да се почувстваш неловко. Трябваше да се досетя.

— Защо? Да не би на врата ми да виси табела „Излекувал се алкохолик“?

Роз леко се усмихна и отиде до бюфета, за да си вземе чаша.

— Не.

Мич бързо освободи тапата със силен празничен пукот.

— Започнах да пия, когато бях на около петнадесет. Отмъквах по някоя и друга бира, както правят повечето момчета. Нищо страшно. Просто обичах леденостудената бира. — Сложи двете чинии на масата и си наля кафе, докато Роз сервираше останалата част от скромната вечеря. — В колежа участвах в щури запои, но мнозина го правят, а и не съм имал проблеми заради това. Получавах високи оценки и завърших с отличие, като първенец на курса. Обичах лекциите почти толкова, колкото студената бира. Отегчавам ли те с този разказ?

— Не — отвърна тя, гледайки го в очите, — не ме отегчаваш.

— Добре. — След първата хапка Мич кимна. — Приготвяте страхотни сандвичи, госпожо Харпър.

— Благодаря.

— И така… завърших университет, а после и магистратура. Станах преподавател, ожених се и защитих докторат. Роди ми се прекрасен син. Но пиех. Бях… от кротките пияници, ако разбираш какво имам предвид. Никога не съм обиждал, посягал физически на някого или размахвал юмруци. Но би могло да се каже, че никога не изтрезнявах напълно, откакто се роди Джош… честно казано, дори малко по-отрано. — Опита от картофената салата на Дейвид. — Работех, преподавах, пишех и осигурявах приличен живот на семейството си. Пиенето не пречеше и на работата ми, както преди на следването. Но заради него загубих съпругата и сина си.

— Съжалявам, Мич.

— Не заслужавам. Сара, бившата ми съпруга, правеше всичко, което бе по силите й. Обичаше ме и искаше живота, който й бях обещал. Остана с мен по-дълго, отколкото би ме търпяла, която и да е друга. Умоляваше ме да престана, а аз обещавах и я уверявах, замазвах очите й. Плащах сметките, нали? Имахме хубава къща и никога не сме закъснявали с ипотечните вноски. Не бях вечно залитащ, пропаднал пияница. Само по няколко чашки за освобождаване от напрежението. Вече започвах от десет сутринта, но имах право. — Замълча и поклати глава. — Лесно е да се самозаблуждаваш, че имаш право, че всичко е наред, когато през повечето време се луташ като в мъгла. Лесно е да пренебрегваш факта, че разочароваш съпругата и детето си по десетки пъти на ден. Забравяш за тържествени вечери и рождени дни, измъкваш се от леглото, където си безполезен, за да пийнеш само още едно, задрямваш, когато трябва да наглеждаш собственото си дете. Просто не си там, не и напълно. Никога.

— Трудно е, предполагам, и за всички около теб.

— По-трудно е за онези, които повличаш със себе си, повярвай ми. Отказвах да ходя с нея при брачен консултант, отказвах да говоря с когото и да било за проблема, който очевидно имах. Дори когато ми каза, че ме напуска, когато събра вещите си и тези на Джош, почти не забелязах, че са си отишли.

— Постъпила е много смело.

— Да. — Съсредоточено се загледа в лицето на Роз. — Да предполагам, че жена като теб би могла да разбере каква смелост е проявила. Измина още цяла година, докато стигнах до дъното, огледах се и осъзнах, че животът ми е празен. Бях загубил най-ценното и бе твърде късно да си го възвърна. Започнах да посещавам сбирки.

— И за това е необходима смелост.

— На първата сбирка бях изплашен до смърт. — Отново отхапа от сандвича си. — Седях на най-задния ред в сутерена под малката църква и треперех като дете.

— Голяма смелост.

— Издържах трезвен три месеца, десет дни и пет часа, но отново посегнах към бутилката. Следващото ми постижение беше единайсет месеца, два дни и петнайсет часа. Разбира се, тя не можеше да се върне при мен. Беше срещнала друг мъж, а и бях загубил доверието й. Използвах това като повод пак да се напия и през следващите два месеца отново затънах, но и отново изпълзях от дупката — Мич повдигна чашата си с кафе. — През март ще станат четиринайсет години оттогава. Пети март. Сара ми прости. Освен смела тя е и много великодушна жена, която заслужаваше нещо по-добро от това, което получаваше от мен. И Джош ми прости — и от четиринайсет години насам съм добър баща. Поне така мисля.

— Човек трябва да е смел и силен, за да се изправи срещу демоните си, да ги победи и да продължи да се среща с тях всеки ден. И много добър и мъдър, за да поеме вината върху своите плещи, вместо да я прехвърля на други, дори отчасти.

— Не съм герой само защото вече не пия, Роз. Но се радвам, че съм трезвен. Да можех да откажа и кафето.

— Ставаме двама.

— Е, след като продъних ушите ти с разказа си, ще те помоля да ми върнеш услугата и да ми дадеш първото интервю, когато свършим с вечерята.

— Добре. Ще записваш ли на аудиокасета?

— Отначало — да. После ще водя бележки.

— Тогава най-добре е да отидем в гостната, там е малко по-удобно.

— Дадено.

Роз нагледа Лили и отговори на първото обаждане на Хейли. Мич пренасяше всичко необходимо от библиотеката, а тя извади купата с пресни плодове — Дейвид се бе погрижил за всичко, — нарязаното сирене и бисквитите.

Докато буташе количката към гостната, Мич се промъкна зад нея.

— Дай на мен.

— Не, мога и сама. Но не е зле да запалиш камината. Ще бъде приятно. Вечерта е хладна, но, слава богу, ясна. Няма да се безпокоя, че пиленцата ми ще карат по хлъзгаво шосе към дома.

— Преди малко и аз си помислих същото за своето. Тревогите нямат край, нали?

— Никога.

Роз подреди храната и чашите, седна на дивана и инстинктивно опря крака на масичката. Изненадано погледна ходилата си. Знаеше за навика си, но не си го позволяваше пред гости. Загледа се в гърба на Мич, докато той слагаше подпалки, приклекнал пред камината.

Навярно това означаваше, че се чувства спокойна в негово присъствие. Не трябваше да гледа на него просто като на гост, щом му бе позволила да разкрие всички тайни на семейството й.

— Права си, приятно е да има огън.

Мич се върна, нагласи касетофона си, разтвори бележника си и се настани в другия край на дивана, обърнат с лице към нея.

— Искам да започнем от първия път, когато си видяла Амелия.

„Направо по същество“, отбеляза тя.

— Не зная дали си спомням точно първия път. Била съм твърде малка. Помня гласа й, песента й и успокояващото й присъствие. Ако не ме лъже паметта, отначало мислех… че е майка ми. Но тя не се числеше към майките, които бдят над децата си нощем, и не помня някога да ми е пяла. Спомням си, че тя… Амелия, дойде при мен няколко пъти, когато боледувах. Имах настинка, температура. Появите й бяха нещо, с което бях свикнала.

— Кой ти е разказвал за нея?

— Баща ми, баба ми. Повече баба ми, предполагам. Близките ми говореха за нея някак нехайно и неясно. Едновременно се гордеехме, че имаме призрак, и се срамувахме от това. Зависеше кой говори. Баща ми смяташе, че е една от невестите на семейство Харпър, а дядо ми твърдо вярваше, че е била слугиня или гостенка, жена, наранена по някакъв начин. Че е починала тук, но не е от рода ни.

— Споделяли ли са баща ти, баба ти и майка ти свои лични преживявания с нея?

— Майка ми получаваше пристъп на мигрена винаги, когато някой засегнеше тази тема.

Суховатият й той накара Мич да се усмихне, докато гледаше как си намазва бисквита с топено сирене.

— Имах възрастна леля, която се държеше по подобен начин. Твърдеше, че някой й е направил магия. Не можеше да не го спомене поне по веднъж на ден.

— Не мога да проумея защо някои хора изпитват удоволствие да занимават околните със здравословното си състояние. Майка ми не просто се оплакваше от своето, а го правеше като мрачно предвещание, нещо, към което имаше слабост. Предупреждаваше ме, че един ден ще наследя това бреме. Надявала се да не съсипе здравето ми както нейното.

— Значи се е страхувала от Амелия.

— Не, не. — Роз махна с ръка и захапа бисквита. — Харесваше й ролята на страдаща, крехка жертва. Не звучи никак ласкаво от устата на единственото й дете.

— Да кажем, че просто си откровена.

— Едно и също е. Друг път твърдеше, че моето раждане е съсипало здравето й. Понякога — че като дете е боледувала от пневмония. Едва ли има значение.

— Всъщност може да се окаже полезно. Всяко сведение, всяко лично наблюдение и спомен биха помогнали като част от общата картина. А баща ти?

— По-скоро се забавляваше от идеята за призрака и пазеше съкровени спомени за нея от детството си. Но се дразнеше и срамуваше, ако тя изплашеше някой гост. Баща ми беше много гостоприемен и изпитваше огромно неудобство, ако гостите ни са имали неприятно изживяване в къщата.

— Какви бяха неговите спомени?

— Нещата, които вече си чувал. Всички си спомнят почти едно и също. Приспивна песен, посещения в стаята на детето и майчинско присъствие до дванайсетата му година.

— Никакъв страх?

— Не, доколкото съм чувала от баща си. Но баба ми споменаваше, че като момче е имал кошмари. По един-два пъти в годината сънувал жена в бяло, с блеснали очи, и чувал писъците й в съзнанието си. Понякога се намирала в стаята му, понякога навън, както и самият той… в съня си.

— Това означава, че сънищата са още една обща нишка. Ти сънувала ли си я?

— Не, но…

— Какво?

— Мислех, че причината са тревогите ми. През седмиците преди сватбата ни с Джон имах странни сънища. За буря, притъмняло небе, гръмотевици и студен вятър. Яма в градината, подобна на гроб, а в нея — увехнали цветя. — Беше ужасно, но свърши, когато се омъжих. Скоро почти забравих.

— А от тогава?

— Не, никога. Баба ми я е виждала по-често от всички, поне доколкото другите си признаваха. В къщата, в градината, в детската стая на баща ми. Никога не ми е разказвала за страховити преживявания. Но може би не е искала да ме плаши. От всичките ми близки тя говореше за Амелия с най-дълбоко съчувствие. Но честно казано, това не бе честа тема за разговор. Просто я приемахме и не й обръщахме внимание.

— Тогава да поговорим за предците ти. — Мич извади очилата от джоба на ризата си, за да прочете записките си. — Най-отдавнашните й появи, за които си чувала лично, са били при баба ти, Елизабет Маккинън-Харпър.

— Не съвсем точно. Казваше ми, че дядо ми, нейният съпруг, е виждат Невестата като дете.

— Били са разкази, които тя е чувала, а не нейни преживявания. Като заговорихме за това, помниш ли някой да е споменават за срещи на поколението преди дядо ти с нея?

— А… тя казваше, че свекърва й, моята прабаба, отказвала да влиза в някои стаи.

— Кои стаи?

— Ами… трябва да помисля. Детската, която в онези дни се е намирала на третия етаж. Главната спалня. Явно се е изнесла оттам. Кухнята. Заявявала, че кракът й няма да стъпи в гаража за файтони. Съдейки по описанията на баба ми, не мисля, че е била симпатична жена. Всички предполагаха, че е виждала Невестата. Ако е имало по-ранни появи, не зная. Но е малко вероятно. Установихме, че е живяла около 1890-а.

— Предположение, основано само на кройката на роклята и прическата й — каза той, докато пишеше. — Не е убедително.

— Но определено звучи разумно и логично.

Мич вдигна поглед, усмихна й се и зад очилата очите му добиха замислен израз.

— Може би. Възможно е да сте прави, но искам да разполагам с малко повече информация, преди да го приема за факт. Какво е станало с твоите пралели, по-големите сестри на Реджиналд-младши?

— Не мога да кажа. Не съм познавала никоя от тях, не ги помня. Не са били близки нито с баба ми, нито с баща ми. Баба ми е опитвала да заздрави семейните връзки и баща ми да се сближи с техните деца като с братовчеди. Все още се чувам с някои от тях.

— Биха ли се съгласили да разговарят с мен?

— Не всички. А някои вече са покойници. Ще ти дам имената и номерата им.

— На всички живи — настоя Мич. — Мога да бъда убедителен. Пак ли? — промърмори, когато приспивната песен отново зазвуча от бебефона на отсрещната стена.

— Да. Искам да нагледам Лили.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Не. Ела. — Тръгнаха заедно нагоре по стълбите — Най-вероятно ще спре, преди да стигнем там. Така става обикновено.

— Между 1890-а и 1895-а е имало две дойки, три гувернантки, една помощник-икономка, дванайсет прислужници, лична камериерка и три готвачки. Издирих някой имена, но тъй като не е отбелязана възрастта, трябва да поровя доста архиви, за да отсея вероятностите. Ако и когато успея, ще се заема със смъртните актове и ще проследя произхода им.

— Доста ще трябва да се потрудиш.

— Важно е човек да обича работата си. Права си, пеенето престана.

Но те продължиха по коридора към детската стая.

— Все още е студено — отбеляза Роз. — Но и студът бързо изчезва.

Застана до креватчето и придърпа одеялцето под брадичката на спящото дете.

— Толкова кротко бебе — тихо каза тя. — Спи непробудно почти през цялата нощ. Никое от моите не беше така спокойно на тази възраст. Всичко е наред. Да тръгваме.

Излезе и остави вратата отворена. Бяха стигнали до площадката на стълбите, когато часовникът започна да бие.

— Полунощ ли е? — Роз погледна ръчния си часовник, за да се увери. — Не предполагах, че е толкова късно. Е, честита Нова година.

— Честита Нова година. — Мич хвана ръката й, преди да продължат по стъпалата, докосна бузата й и попита: — Имаш ли нещо против?

— Не.

Устните му погалиха нейните съвсем леко — като изтънчен кавалерски жест за отбелязване на празника. Откъм източното крило на къщата като изстрел отекна затръшване на врата.

Въпреки че сърцето й подскочи, гласът й остана спокоен, когато отбеляза:

— Явно тя не одобрява.

— Ядосана е. Е, щом ще се сърди, нека й дадем основателна причина.

Този път, без да пита, Мич плъзна ръка към тила й. И сега допирът на устните му не беше лек и изтънчен. В корема й се надигна прилив на топлина, когато целувката стана дълбока и страстна и тялото му се притисна към нейното. Усети как топлината нахлу в кръвта й като бърз, неудържим поток и в миг на лудост се понесе с него.

Вратата в източното крило се затръшваше отново и отново, а часовникът продължаваше да бие непрестанно след дванайсетте удара.

Бе очаквал вкусът й да бъде точно такъв — издаващ зрялост и сила, по-скоро тръпчив, отколкото сладък. Бе копнял да усети как тези устни се движат заедно с неговите, да почувства допира на стройното й тяло до своето. Сега, когато изживяваше това наяве, искаше то да продължи.

Но Роз се отдръпна назад, отвори широко очи и срещна погледа му.

— Е, вече я вбесихме.

— Това е само началото.

— Мисля, че с най-добре да… успокоим нещата за тази вечер. Трябва да вдигна съдовете от масата в гостната и да легна при Лили.

— Добре. Ще събера записките си и ще си тръгна.

В гостната Роз струпа съдовете на количката, докато той събираше нещата си.

— Наистина си трудна за разбиране жена, Розалинд.

— Сигурно е така.

— Знаеш, че бих искал да остана и да те отнеса до леглото.

— Да, зная. — Тя прикова поглед в него. — Не водя любовници… бих излъгала, ако кажа, че не водя любовници в спалнята си, но истината е, че не го правя прибързано или лекомислено. Ако се реша на тази стъпка с теб, ще бъде сериозно, Мичъл. Много сериозно. И двамата трябва да помислим.

— Никога ли не си се втурвала слепешком към пропастта, Роз?

— Правила съм го. Но винаги искам да съм сигурна, че ще се приземя на крака. Ако не проявявах интерес към теб, щях да ти го кажа откровено. Не обичам да разигравам мъжете. Вместо това ще споделя, че съм достатъчно впечатлена, за да си помисля. И да съжалявам, че вече не съм млада и безразсъдна и не действам импулсивно.

Телефонът звънна.

— Отново е Хейли. Трябва да се обадя, иначе ще изпадне в паника. Карай внимателно.

Отиде да вдигне слушалката и докато уверяваше Хейли, че детето й е добре, спи като ангелче и не е създавало никакви проблеми, входната врата се затвори зад гърба на Мич.

Осма глава

„Няма нищо лошо в малко сдържаност“, реши Мич. Тази жена бе загадка и тъй като една загадка не можеше да се тълкува ясно и категорично, най-добре беше човек просто да я приеме, вместо да си блъска главата, докато полудее.

Той също щеше да се опита да се държи сдържано и да насочи енергията си към разбулване на други мистерии, освен загадъчната Розалинд Харпър.

Предстоеше му доста ходене по мъките и ровене в книжа. С няколко часа работа на компютър щеше да свери рождените и сватбените дати от семейната Библия на рода Харпър. Вече бе направил родословното дърво, използвайки информация от интернет и съда.

Клиентите обичаха схемите. Освен това те бяха неговите инструменти, както и копията от семейни снимки и писма. Закрепваше всичко на голямо табло. В този случай — на две, в домашния си офис и в библиотеката на Харпър Хаус.

Портрети, стари снимки, писма, дневници и нахвърляни семейни рецепти — с всички тези вещи хората оживяваха. Когато си ги представяше живи, с всекидневните им занимания, навици, недостатъци и оплаквания, те означаваха за него повече, отколкото всеки проект или работа на света.

Можеше да прекара часове в прелистване на градинарските записки на Елизабет Харпър и бебешкия й албум за бащата на Роз, който тя бе запазила. Как иначе би разбрал, че мъжът, чиято кръв тече във вените на Роз, се е разболял от цьолиакия1 на три месеца, а десет месеца по-късно е направил първите си крачки?

Подробностите, малките парченца, изграждаха цялостната картина на миналото и настоящето.

На сватбената снимка на Елизабет и Реджиналд-младши забеляза приликата на Розалинд с дядо й. Тъмните коси, издължените очи, изпъкналите скули.

Какво ли друго бе предал на нея и децата й мъжът, когото тя почти не помнеше?

На първо място — усета за бизнес, заключи Мич. От други подробности, открити в изрезки от вестници и семейни архиви, успя да си изгради представа за човека с остър усет за печелене на пари, избегнал съдбата на мнозина свои съвременници, пострадали от срива на борсата. Предпазлив човек, запазил семейния дом и спестяванията си.

„Но като че ли в излъчването му има нещо хладно“, помисли си Мич, докато разглеждаше снимките на таблото. В очите му личеше сдържаност. Това не беше илюзия, създавана от фотографската техника в онези дни.

Може би се дължеше на факта, че е произхождал от заможно семейство и е останал единствен наследник, носещ цялата отговорност на плещите си.

— Какво ли си знаел за Амелия? — запита се Мич на глас. — Срещал ли си я някога приживе? Или вече е била покойница, призрак, бродещ из къщата, когато си се появил на бял свят?

„Някой я е познавал — помисли си той. — Някой е разговарял с нея, докосвал я е, познавал е лицето й, гласа й“.

И този човек със сигурност е живял или работил в Харпър Хаус.

Мич продължи с проучване за прислужниците, чиито пълни имена бе открил.

Отне му време. Не включваше многобройните други възможности — Амелия да е била гостенка, слугиня, чието име не е записано или е заличено от архива, далечна роднина, приятелка на семейството…

Предполагаше, разбира се, че ако някоя гостенка, приятелка или далечна роднина е починала в къщата, информацията би се предала на поколенията и самоличността й щеше да е известна. Но това отново бе догадка и изключваше вероятността от скандал и опити да го потулят.

А ако не е представлявала важна личност за семейство Харпър и е починала в съня си, всеки би решил, че не си струва да споменава за нея.

„Още един парадокс“, помисли си Мич, прекъсна работата си и се облегна назад. Той, разумен и логично разсъждаваш мъж, влагаше доста време и усилия да проучва самоличността на един призрак.

Номерът бе да не мисли за нея като за привидение, а като за жива дишаща жена, която е била родена, живяла е, обличала се е, хранела се е, смяла се е, плакала е, ходела е и е говорела.

Тя бе съществувала. Имаше име. Неговата задача бе да открие коя е и къде и кога е живяла. Ако разбереше и защо, щеше да е плюс.

Извади скицата от папката си и погледна образа, нарисуван от Роз — млада, много слаба жена с буйни руси къдрици и очи, изпълнени с печал. „По това са определили кога е живяла — помисли си той и поклати глава. — По роклята и прическата“.

Не че скицата не беше добра. Бе видял Амелия само веднъж, но тогава изглеждаше гневна, а не така спокойна и тъжна.

Може би роклята бе носена десет или дори двадесет години. Или беше съвсем нова. Прическата беше личен избор или мода. Изключено бе да се направи извод за възраст или епоха въз основа на подобна откъслечна информация.

Все пак от досегашните си проучвания заключаваше, че са на прав път.

Разказите за сънища, отделните сведения и самата легенда датираха от времето на Реджиналд Харпър.

Реджиналд Харпър, замисли се Мич, залюля се на стола си и се загледа в тавана. Реджиналд Едуард Харпър, роден през 1851-а, най-малкото от четирите деца на Чарлс Даниъл Харпър и Кристабел Уесли Харпър. Втори и единствен жив син. По-големият му брат — Натаниъл, загинал през юли 1864-а, на осемнадесет години, в битката при Блъди Бридж в Чарлстън.

Оженил се за Беатрис… Отново прелисти записките си. Да, през 1880-а. Пет деца. Шарлот, родена през 1881-а Едит Ан — през 1883-а, Катрин — през 1885-а, Виктория — през 1886-а, и Реджиналд-младши — през 1892-а.

„Значителна разлика между последните две деца в сравнение с тази между четирите сестри“, констатира Мич и отбеляза вероятността от помятания и мъртвородени бебета.

Доста голяма, като се имаше предвид ненадеждният контрол на раждаемостта и естественото предположение, че Реджиналд е искал син, който да продължи името му.

Прегледа схемата на родословието на Беатрис, която бе съставил. Една сестра, един брат, една снаха. Но всички роднини от женски пол бяха починали далеч след началото на явяванията и сънищата, поради което бяха малко вероятни кандидатки. И никоя от тях не се казваше Амелия.

Не бе открил и слугиня с това име. Все още.

Засега отново се върна на Реджиналд Харпър, глава на семейството през най-вероятния период.

Кой си бил ти, Харпър? Преуспял, влиятелен наследник на семейното имение и пари, защото по-големият ти брат е избягал, за да постъпи в армията, и е загинал в сражение за каузата. Освен това, най-малкото дете в семейството.

Бракът ти е бил сполучлив и по време на него си натрупал още пари. Разширил си и си модернизирал къщата според бележките на Роз. Имал си щастлив брак, щастлив живот и не си се боял да харчиш състоянието си. Но в годините на твоето господство е имало постоянно текучество на камериерки и друг женски персонал.

Може би Реджиналд е обичал да се забавлява с прислужниците. Или съпругата му се е държала като тиранка.

Дали дългото очакване на син го бе разочаровало и изнервило, или се бе радвал на дъщерите си? Щеше да е интересно да узнае това.

Нямаше жив човек, който да каже.

Мич отново се втренчи в монитора и за момента се зае с фактите, а не с предположенията.

Роз имаше предостатъчно свои видове стайни растения и реши да разсади и изложи някои от тях. По предложение на Стела включи други в интересни аранжировки.

Приятно й беше да работи със Стела, но се случваше рядко, главно защото предпочиташе само компанията на растенията и музиката, докато се занимаваше в оранжерията.

— Удоволствие е отново да заровя ръце в пръстта — отбеляза Стела, избирайки сансевиера за аранжировката си.

— Предполагам, че скоро няма да ти липсва, когато се заемеш с новата градина.

— Нямам търпение. Зная, че вбесявам Лоугън с множеството промени в проекта. — Подухна немирната къдрица, която се бе спуснала пред лицето й, и погледна към Роз. — Но това, което правеше той преди, едва ли можеше да се нарече проект. Беше по-скоро концепция.

— Която ти доразвиваш.

— Мисля, че ако му покажа още една скица, ще ме накара да я изям. Тази копривка е страхотна.

— Съсредоточаването върху градинарството помага да преодолееш предсватбения стрес.

За миг Стела остана неподвижна, с ръце в пръстта.

— Именно. Кой би предположил, че ще съм толкова неспокойна? Не ми е за първи път и ще направим малко, скромно тържество. Планирах го месеци наред, което доста ядоса Лоугън. Но трябваше да боядисаме и обзаведем поне хола и детската стая. Знаеш ли колко красиви неща му е дала майка му, а той ги е оставил на склад.

— Тази драцена ще стои добре тук. Мисля, че е нормално да се чувстваш неспокойна. Булката си е булка, независимо дали й е за първи път.

— Така ли се чувстваше и ти при втората си женитба? Зная, че се е оказала грешка, но…

— Не — каза Роз равнодушно. Тонът й не издаде огорчението, а пълно безразличие. — Това трябваше да ми подскаже нещо. Преживяваш стрес, защото си развълнувана и щастлива и защото си от типа хора, които се тревожат за всяка подробност. Особено когато се отнася за нещо важно.

— Искам всичко да изглежда специално. Съвършено. Навярно съм полудяла, щом реших венчавката да се състои в задния двор, преди да завършим градината. Имаме време само до април.

— Ще успеете. И двамата с Лоугън знаете достатъчно за засаждането, един за друг и всички важни неща.

— Ще ми го напомняш, нали?

— С удоволствие. Тези изглеждат чудесно. — Роз се отдръпна назад и сложи ръце на кръста си. — Определи ли цени?

— Тридесет и четири и петдесет. Четиридесет и пет и деветдесет и пет за големите.

— Звучи добре. Хитър начин да си осигурим още малко приходи, като разсаждаме вече готови растения.

— И добра цена за клиентите, защото никъде другаде няма да намерят толкова богати стайни украси. Ще ти помогна да внесеш някои от тях и ще ги включа в каталога.

Натовариха количка с касетки и я закараха до главната постройка. Когато Стела започна да размества другата стока, за да ги подреди, Роз я побутна.

— Върви в офиса си и оформи документацията. Ако се заемеш с преподреждане, ще се забавиш тук повече от час. Щом свърша, можеш да се върнеш и да преместиш това-онова.

— Мислех си, че ако групираме част от по-малките ето там и използваме няколко от онези маси с теракотени плотове…

— Ще измисля нещо, а после ти ще дойдеш да доразвиеш идеята ми.

— Ако сложиш една от по-големите на онази масичка от ковано желязо и наоколо разположиш малки месингови фенери, а до нея — широка керамична саксия със стредиция, ще се получи въздействаща гледка. Отивам в офиса си.

Роз се усмихна и смести новата стока сред другата. Не можеше да отрече, че идеята на Стела е чудесна, както обикновено. Подреди масичката според предложението й.

— Розалинд Харпър, ето къде си била!

Роз стоеше с гръб към вратата и успя да прикрие гримасата на раздразнение и придаде по-приветлив израз на лицето си.

— Здравей, Сиси.

Изтърпя обичайния поздрав — въздушна целувка на близо сантиметър от бузата й, и се примири, че ще загуби половин час в празни приказки.

— Много си хубава — каза Роз. — Нов тоалет ли имаш.

— Това ли? — Сиси превзето махна с ръка, показвайки френския си маникюр в тон с тъмночервения й костюм. — Измъкнах го от гардероба си тази сутрин. Господи, Роз, никога няма да качиш дори грам. Всеки път, когато те видя, се чувствам длъжна да се потя с двайсет минути повече на фитнес уреда си.

— Изглеждаш чудесно, Сиси.

Казваше самата истина. Едно от най-забележителните умения на Сесилия Прат бе да се разкрасява. Косите й бяха чудесно изрусени на кичури, изправени и подстригани на черта, която подхождаше на младежкото й и закръглено лице с трапчинки и кафяви очи.

Съдейки по тоалета й, Роз предположи, че е обядвала с приятелки или е имало среща на женския комитет и тя е наминала да посее и пожъне клюки.

Това бе другото развито до съвършенство умение на Сиси.

— Не зная как е възможно, толкова съм изтощена. Тази година празниците почти ме довършиха. Накъдето и да се обърнеш — парти. Не съм си поела дъх от Деня на благодарността. Преди да усетя, ще дойде време за пролетния бал в клуба. Нали ще дойдеш тази година, Роз? Без теб не е същото.

— Не съм мислила за това.

— Е, помисли си. Поседни за минута да си поговорим. Не мога да стоя на краката си нито миг повече. — За да й докаже, Сиси седна на пейката до масичката, върху която Роз току-що бе подредила стока. — Невероятно е. Сякаш седя сред тропическа градина. Следващата седмица с Ханк заминаваме за Каймановите острови да се попечем на слънце. Имам нужда от почивка, честна дума.

— Сигурно ще прекарате забавно.

Добрите маниери задължаваха Роз да седне до нея.

— Трябва и ти да отидеш на почивка на някой тропически остров, скъпа. — Сиси докосна ръката й. — Слънце, синьо море, полуголи красавци. Билет за рая. Знаеш ли, тревожа се, че ти стоиш тук като прикована с вериги към фирмата. Но вече можеш да разчиташ на онова момиче от Севера. Как се справя тя впрочем?

— Казва се Стела, Сиси, и работи при мен повече от година. Това е ясно доказателство, че и двете сме доволни.

— Радвам се да го чуя. Трябва да се възползваш и да заминеш някъде за известно време.

— Няма място, къде го бих искала да отида.

— Е, ще ти донеса брошури, обещавам. Не бих могла да преживея още ден, ако не ме крепеше мисълта, че скоро ще седя на плажа и ще пия май-тай. Умно постъпваш, като пропускаш повечето партита, но ми беше мъчно, че не те видях на Нова година у Джан и Куил. Хубаво събиране, но не може да се сравнява с онова, което организира ти. Цветята бяха оскъдни, а храната — нищо особено. Не бих казала на Джан. Знаеш ли, че след седмица тя ще се подложи на липосукция?

— Не, не знаех.

— Е, беше поредната зле опазена тайна. — Сиси се приближи, заговорнически й намигна и трапчинките й се появиха. — На задника и бедрата, доколкото разбрах. Преди малко обядвах с нея и тя каза, че заминава за център за отслабване във Флорида, но всички знаят, че ще източат тлъстините й, а после ще стои затворена в дома си, докато посмее да се покаже пред хора. Господи, задникът й е толкова голям, че можеш да сервираш на него вечеря за четирима, така че едва ли ще може отново да ходи изправена след по-малко от седмица.

Роз се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— За бога, Сиси, на мен ми се струва нормален.

— Не и в сравнение с този на секретарката, на която според слуховете Куил е хвърлил око. Двайсет и осем годишна, а вечерята за четирима може да бъде сервирана върху малко по-висока част от тялото й, стига да не ти е неприятно да се храниш върху силикон.

— Дано това за Куил да не е вярно. Винаги съм смятала, че с Джан са чудесна двойка.

— Някои мъже просто губят разсъдъка си при вида на две големи гърди, независимо дали са божие или човешко творение. Това ме подсеща за нещо, което исках да ти кажа, но не знам как да започна.

— Ще намериш начин.

— Чувствам се длъжна да… Откога сме приятелки Розалинд?

— Не мога да кажа.

„От времето, когато да се познаваш с някого от гимназията не означаваше непременно да се смяташ за негов приятел“, помисли си тя.

— На нашата възраст е най-добре да не броим годините — продължи Сиси. — Но тъй като се познаваме от по-дълго време, отколкото и на двете ни се иска да признаем, се чувствам длъжна да ти разкажа за нещо, което се случи. Нямах време да поговоря с теб дори за минута след… инцидента и първо ще споделя, че никога не съм била толкова изумена и потресена, колкото когато онова ужасно създание Брайс Кларк влезе в къщата ти по време на твоя прием, сякаш има пълното право.

— Всичко е наред, Сиси. Веднага си тръгна.

— Слава богу, защото не зная дали бих се сдържала. Просто не зная. Не мога да повярвам, че Манди ходи с него. Всеизвестно е, че момичето има ум на бавноразвиваща се бълха, но това не е оправдание, че не си е направила труда да проучи кой е този мъж, преди да се появи с него в дома ти. — Махна с ръка. — Не ми се говори на тази тема.

— Тогава да престанем. Трябва да работя.

— Но не съм ти казала всичко. Губя мисълта си, когато съм разстроена. Той беше там, Роз, с онази безмозъчна хлапачка. Беше у Джан и Куил, със самочувствие до небесата, съвършено спокоен. Пиеше шампанско, танцуваше и пушеше пури на верандата. Говореше за собствената си консултантска компания. Стомахът ми се разбунтува. — Сиси притисна ръка към корема си, сякаш отново има същото неприятно усещане. — Джан каза, че си изразила съжаление, че не можеш да дойдеш, но се ужасява, че ще промениш решението си и всеки момент ще дойдеш. Не бях единствената.

— Не се и съмнявам. — Роз знаеше със сигурност, че е имало трепетно очакване и безброй погледи към вратата, изпълнени е надежда. — Джан има право да кани когото пожелае в дома си.

— Определено не съм съгласна. Това е въпрос на лоялност, а може би и на добър вкус. Днес я поканих на обяд, за да й го кажа. — Докато говореше, Сиси извади пудриерата си и потупа носа си с тампона. — Оказа се, че Куил го е допуснала дома си. Имали някакъв общ бизнес, за който Джан нямала представа. Тази жена никога не се интересува от нищо, свързано с пари. За разлика от теб и мен.

— Хм! — бе най-учтивият отговор, хрумнал на Роз за Сиси, която не бе работила нито ден в живота си.

— Самата тя умираше от срам, докато си говорехме по време на обяда. — Сиси извади червило и подсили цвета на устните си, същия като този на костюма й. — Но имаше и хора, които изразиха съчувствие към него. Наистина вярват, че си се отнесла несправедливо, което, ако питаш мен, е ужасно нелепо. Най-лошото са измислиците, че си прибягнала до физическа саморазправа, когато той дошъл на приема. Изгонила си го, вместо да изслушаш молбата му за прошка, така да се каже. Заплашвала си и него, и глупавата му приятелка дори след като напуснали къщата ти. Разбира се, всеки път, когато чуя нещо подобно, се старая да разсея заблудите. Все пак бях там.

Роз познаваше този разпален тон. „Дай ми още нещо за подклаждане на огъня“. Но нямаше да й достави това удоволствие, колкото и ядосана и озлобена да се чувстваше.

— Хората могат да говорят или мислят каквото искат. Няма повод за безпокойство.

— Е, някои твърдят, че не си дошла у Джан и на няколко други събирания, защото си знаела, че той ще е там с жена на половината от твоите години.

— Изненадана съм, че някой се е загрижил как ще реагирам при среща с мъж, който отдавна вече не е част от живота ми. Ако се видиш с Джан, кажи й да не си създава излишни тревоги заради мен. — Роз стана. — Радвам се, че си поговорихме. Но имам още малко работа тук.

— Искам да знаеш, че не преставам да мисля за теб. — Сиси се изправи и отново доближи устни до бузата и. — Трябва да обядваме заедно някой ден, аз черпя.

— Приятно прекарване с Ханк на Кайманите.

— Благодаря. Ще ти изпратя онези брошури — извика тя, докато се отдалечаваше.

— Направи го — промърмори Роз.

Тя тръгна в противоположната посока, ядосана на себе си, че се е почувствала обидена и разстроена. Знаеше, че не си заслужава, но все пак гордостта й бе наранена.

Отправи се към оранжерията за разсаждане, но в последния момент сви покрай нея. В това настроение по-скоро би навредила на растенията, вместо да се погрижи за тях. Заобиколи, навлезе в гората, която разделяше градините на фирмата и личните й владения, и продължи по дългата пътека към дома си.

Не искаше да вижда и да разговаря с никого, но Дейвид бе навън и играеше с момчетата на Стела и кучето им.

Кучето я забеляза първо, заподскача с весел лай към нея и опря предни лапи на краката й.

— Не сега, Паркър. — Роз се наведе да го почеше зад ушите. — Моментът не е подходящ.

— Търсим заровено съкровище. — Люк дотича, със смешна черна брада, закачена с ластик за ушите, която скриваше половината от луничавото му лице. — Имаме карта и всичко останало.

— Съкровище?

— Аха. Аз съм пиратът Черната брада, а Гевин е Дългия Джон Силвър. Дейвид е Капитан Морган. Казва, че капитан Морган може да накара слънцето да изгрее в мрачен ден. Но не разбирам как.

Роз се усмихна и разроши косите на момчето и козината на кучето. „Не е лоша идея да пийна ром «Капитан Морган» — реши тя. — Двоен“.

— Какво е съкровището?

— Изненада е, но Дейвид… Капитан Морган каза, че ако не го намерим, значи сме негодници и ще чистим палубата.

Тя хвърли поглед към Гевин, който куцаше с пръчка от метла, вързана за крака, и към Дейвид — с черна превръзка на окото и голяма шапка с перо, навярно част от карнавален костюм.

— Тогава е най-добре да продължиш с търсенето.

— Не искаш ли да поиграеш с нас?

— Не точно сега, момчето ми.

— Намери жълтиците ми — извика Дейвид, докато се приближаваше — или ще те обеся на оградата.

С неподобаващи за пират писъци Люк се отдалечи, за да отброи следващите крачки по картата заедно с брат си.

— Какво има, скъпа?

— Нищо. — Роз поклати глава. — Малко главоболие, реших да се прибера по-рано. Дано не си заровил нещо наистина. Не искам да те уволня.

— Нова игра „Плейстейшън“ в извивката на най-ниския клон на онзи чинар.

— Вие сте истинско съкровище, Капитан Морган.

— Един на милион. Познавам това изражение. — Повдигна ръка към лицето й. — Би могла да заблудиш всекиго, но не и мен. Какво те е разстроило и защо си вървяла пеш дотук без яке?

— Забравих го и наистина имам главоболие. Причината е една глупава клюка, която Сиси Прат се почувства длъжна да ми съобщи.

— Някой ден ще се задави с този свой неуморен език. — Дейвид повдигна превръзката си. — Когато я откарат в погребалното бюро, ще се погрижа да бъде облечена в старомодна, залежала рокля от „Уолмарт“. Полиестер.

Роз успя да се усмихне.

— Това е жестоко.

— Да влезем вътре. Ще ти приготвя от прочутото си мартини. Можеш да ми разкажеш и да позлословим по адрес на онази кучка.

— Въпреки че звучи забавно, мисля, че имам нужда от два аспирина и двайсет минути сън. И двамата знаем, че не бива да разочароваш момчетата. Хайде, капитане. — Целуна го по бузата. — Върви да ги командваш.

Влезе в къщата, направо на горния етаж. Изпи аспирина, който сама си бе предписала, и се изтегна на леглото.

Докога грешката, която бе допуснала с втория си брак, щеше да тежи като камък на шията й? Колко пъти съдбата щеше безмилостно да й напомня за нея?

Край на суеверните надежди, че с петнайсетте хиляди долара, които му бе позволила да отмъкне от банковата й сметка, е платила цената и възстановила равновесието в живота си.

Беше се простила с парите и нямаше смисъл да съжалява за това свое наивно решение. Бракът оставаше факт от миналото й, който не можеше да заличи, колкото и да се самонаказва.

Рано или късно той отново щеше да стъпи накриво, да подцени жената, чиято глава е завъртял, или да се опита да измами някого, след което щеше да офейка от Мемфис, далеч от нея.

И хората щяха да намерят друга тема за обсъждане, както ставаше винаги.

Не проумяваше как е успял да убеди някого, че тя го е нападнала, при това в собствения си дом. Но доста умело се преструваше на наранен и беше най-убедителният лъжец, когото познаваше.

Не можеше и нямаше смисъл да се защитава, по какъвто и да е начин. Така само би наляла масло в огъня. Щеше да постъпи както винаги, да стои далеч от хорските клюки — физически и емоционално.

Можеше да си позволи да е сърди за известно време. Все пак и тя не бе идеална. После щеше да продължи да живее живота си както по-рано.

Както самата тя желае.

Затвори очи. Не очакваше да заспи, но се унесе в онова полусънно състояние, което често й се струваше по-успокояващо.

В унеса си се озова сред своята сенчеста градина, където се наслаждаваше на пролетния полъх и вдъхваше уханията, носещи се във въздуха.

Виждаше голямата къща и ярките цветя в сандъчетата на терасите. И някогашния гараж за файтони, с леха лилии отпред, готови всеки момент да разтворят широко цветове.

Долавяше уханието на трендафила, с който бе обрасла беседката, озарена от златисти слънчеви лъчи. Белите рози, засадени от самата нея в памет на Джон.

Радко ходеше до гроба му, но често наобикаляше тази беседка.

Загледа се отвъд розариума, в лехите с летни цветя и пътеките, виещи се между храстите и дърветата на мястото, където Брайс бе искал да изкопае плувен басейн.

Бяха се скарали за това и Роз вдигна грандиозен скандал, когато той, въпреки възраженията й, се свърза със строителна фирма и сключи договор зад гърба й.

Тогава тя се обади на строителния предприемач и се закани, че ако направи и една копка в градината й, полицията трудно ще събере останките му от земята.

Още по-гневно напомни на Брайс, че къщата и имението са нейни и единствено тя има право да взема решения, свързани с тях.

Той си тръгна сърдит, но само няколко часа по-късно довтаса да й се извинява, падайки на колене, с букетче диви теменужки в ръка.

Грешката й беше, че прие извиненията и цветята.

Сама е по-добре.

Роз потръпна в сянката.

— Може би да, а може би не.

Постигнала си всичко сама. Веднъж сгреши и виж какво ти струва. Все още плащаш скъпо. Не допускай нова грешка.

— Това няма да се случи. Каквото и да правя, няма да допусна грешка.

Сама е по-добре. Гласът звучеше по-настойчиво и я обгърна вледеняващ студ. Аз съм сама.

За миг, само за миг, Роз зърна жена със захабена бяла рокля, лежаща в изровен гроб. Долови мириса на смъртта под розите си.

Очите на жената внезапно се отвориха и втренчиха поглед в нейните, изпълнени с дива ярост.

Девета глава

Роз се прибра в къщата заради поройния дъжд, който плющеше навън. Свали якето си и седна на пейката в преддверието, за да събуе ботушите си. Дейвид излезе от кухнята, настани се до нея и й подаде чаша кафе.

— Доктор Сладур е в библиотеката.

— Зная, видях колата му.

Тя отпи глътка и задържа чашата между двете си ръце, за да ги стопли.

— Харпър е при него, на разпит. Пийнахме кафе със сметана и хапнахме сладкиш с ябълков сос.

— Сладкиш с ябълков сос?

— Запазих ти голямо парче. Зная всичките ти слабости. Казаха, че може би тези дни ще завали сняг.

— Чух.

— Стела и момчетата са у Лоугън. Тя ще приготви вечеря, а децата се надяват да започне снежна виелица, за да останат да пренощуват там.

— Чудесно. Трябва да взема душ. Горещ. — Подаде чашата обратно на Дейвид.

— Защо и ти не поканиш привлекателния професор да остане за вечеря? Ще приготвя апетитно пилешко с кнедли, за да имаме сили да издържим на студа.

— Добра идея… за пилешкото. Разбира се, Мич е добре дошъл да ако пожелае да остане и няма други планове.

— Няма — увери я Дейвид. — Вече го попитах.

Роз се засмя, забелязвайки широката му усмивка.

— С кого искаш да го сватосаш, Дейвид? С мен или със себе си.

— Знаеш, че съм напълно безкористен човек, а и докторът е абсолютно хетеросексуален, така че — с теб.

— Ти си непоправим романтик.

Роз се изпрани и завъртя очи, когато го чу да се провиква:

— Облечи нещо секси.

В библиотеката Харпър държеше полагащата му се след работно време бира. Не мислеше, че може да каже на Мич нещо, което той все още не знае, но отговаряше на въпросите и запълваше дребни пропуски в разказите на майка си и Дейвид.

— Записах спомените на Дейвид за нощта, когато като момчета сте я видели навън, в градината.

— Спахме на палатка. Дейвид, двамата ми братя и аз — потвърди Харпър. — Една нощ.

— Дейвид каза, че ти си я видял пръв и си го събудил.

— Видях, чух, почувствах. — Харпър сви рамене. — Подробностите ми се губят, но да, събудих го. Не мога да кажа по кое време. Късно. Бяхме се наплюскали до пръсване и бяхме стояли будни до късно да си разказваме страховити истории. Тогава я чух, поне така мисля. Не знам защо, но бях сигурен, че е тя. Не звучеше като друг път.

— Какво беше различно?

— Не пееше. По-скоро… стенеше или издаваше нечленоразделни звуци. По-подобаващи на призрак в гореща лунна нощ, според представите на едно хлапе. Затова погледнах и тя стоеше там. И не изглеждаше като преди.

„Смело момче — помисли си Мич. — Да погледне, вместо да скрие глава в спалния чувал“.

— Как изглеждаше?

— Носеше нещо като бяла нощница. Както миналата пролет, когато се появи горе. Косите й бяха заплетени и мръсни. Лунната светлина преминаваше през нея, беше прозрачна. Господи! — Той отпи голяма глътка бира. — Побутнах Дейвид, Остин и Мейсън също се събудиха. Не исках да тръгват с нас, но нямаше как, и всички я проследихме.

Мич си представи картината съвсем ясно. Група момчета, лунна светлина и светулки в гореща лятна нощ. И силует на призрак, бродещ из градината.

— Вървеше към игликите на мама, между ружите. Направо през тях. Бях толкова развълнуван, че не чувствах уплаха. Тя не преставаше да издава онзи звук, нещо средно между тананикане и скимтене, бих казал. Мисля, че долавях и думи, но не можех да ги разбера. Движеше се към гаража за файтони. Обърна се и погледна назад. Лицето й…

— Какво?

— Изглеждаше като миналата пролет — каза Харпър и въздъхна. — Сякаш е полудяла. Като същество от филм на ужасите. Обезумяла и бясна. Усмихваше се, но някак зловещо. За малко срещнах погледа й и стана толкова студено, че дъхът ми се издигаше като пара. После отново се обърна и продължи да върви, а аз се взирах след нея.

— Да се взираш след обезумял призрак? Би трябвало да си изплашен.

— Всъщност не бях или не го осъзнавах. Мисля, че съм се увлякъл. Трябваше да узная къде отива. Но Мейсън се разпищя. Тогава едва не умрях от страх. Помислих, че му е сторила нещо, което бе глупаво, защото аз вървях най-отпред, а той — далеч зад мен. Неусетно бях избързал доста. Затова се затичах обратно и го видях да седи на земята с порязан крак, а Остин тичаше към палатката за тениска или нещо друго, с което да спрем кървенето, защото всички бяхме само по бельо. С Дейвид се опитахме да го отнесем до къщата, но мама се втурна навън като фурия. — Харпър се засмя и очите му светнаха срещу Мич. — Да можеше да я видиш тогава. Беше по тесни памучни шорти и прилепнала блуза. Косата й бе по-дълга и се развяваше назад, докато фучеше към нас. Само аз забелязах, че е взела пистолета на дядо. Ако по петите ни имаше призрак или каквото и да е друго, щеше да побегне. Но когато горе-долу разбра какво е станало, пъхна пистолета отзад в колана на шортите си. Грабна Мейсън на ръце и ни каза да се облечем. Всички се натоварихме в колата и отидохме до спешното отделение да го зашият.

— Никога не си ми казвал, че си видял пистолета. — Роз влезе в библиотеката.

— Не мислех, че би искала другите да узнаят. — Тя се приближи, наведе се и го целуна по главата.

— Не исках и ти да знаеш. Винаги си бил много наблюдателен. — Потърка буза в косите му и погледна Мич. — Прекъсвам ли ви?

— Не. Можеш да поседиш тук, ако имаш време. Вече чух две версии за тази история и нямам нищо против да изслушам и твоята.

— Няма какво да добавя. Момчетата искаха да спят навън. Бог знае откъде им хрумна в онази адска жега, когато навън беше пълно с комари. Но разпънаха палатка. Исках да ги държа под око и да ги чувам, затова се лиших от климатика и широко отворих вратите на стаята си.

— Бяхме в двора — възрази Харпър. — Какво страшно можеше да ни се случи?

— Много неща. Оказа се, че решението ми да се потя цяла нощ е било разумно. Тъкмо се бях унесла, когато писъците на Мейсън ме събудиха. Грабнах пистолета на баща си, който в онези дни държах на горния рафт в гардероба. Извадих патроните от кутията с бижута и го заредих в движение. Когато стигнах там, Харпър и Дейвид носеха Мейсън и от крака му течеше кръв. Всички говореха в един глас и едва ги накарах да замълчат. Внесох малкия вътре, почистих раната му и видях, че се нуждае от зашиване. Пътувайки за болницата, ми разказаха цялата история.

Мич кимна и вдигна поглед от записките си.

— Кога отиде в гаража за файтони?

Роз се усмихна.

— На разсъмване. Едва тогава успях да ги успокоя.

— Взе ли пистолета?

— Да, в случай че онова, което са видели, се окаже от плът и кръв, а не призрак.

— Бях достатъчно голям, за да дойда с теб — промърмори Харпър. — Не биваше да тръгваш сама.

Роз самоуверено вдигна глава.

— Аз командвах парада. Както и да е, не видях нищо и честно казано, не знам дали наистина почувствах нещо или все още съм била толкова напрегната, че съм си въобразила.

— Какво си помисли?

— Че е необичайно студено. Усетих… ще прозвучи мелодраматично, но имах чувството, че смъртта витае около мен. Претършувах цялата постройка, но не открих нищо.

— Кога е била превърната в къща за гости?

— О… Хм! — Роз притвори очи и се замисли. — Около началото на двайсети век. Реджиналд Харпър е обичал всички модерни неща и автомобилите са били едно от тях. Известно време е държал колата си в гаража за файтони, но после е започнал да използва конюшните за тази цел, а другата сграда — за склад, на втория етаж, над който е живеел градинарят. Но по-късно, вероятно през двайсетте години, дядо ми я обзавел, за да настанява гостите си в нея.

— Значи е изключено да е отсядала там или да е гостувала на градинаря, защото тогава тя вече се е появявала като призрак. Какво може да са държали там, когато в още е била гараж за файтони?

— Резервни части, предполагам. Инструменти…

— Странно е защо е вървяла към това място.

— Винаги съм се питал дали не е умряла там — сподели Харпър. — Очаквах да ми го каже по някакъв начин, когато се нанесох.

Мич насочи вниманието си към него.

— Имал ли си срещи с нея там?

— Не. Престава да навестява момчета след определена възраст. Хей, заваля сняг! — Скочи и застана до прозореца. — Може би ще натрупа. Имаш ли още нужда от мен? — попита той Мич.

— Не точно сега. Благодаря, че ми отдели време.

— Няма проблем. Чао.

Роз поклати глава, когато синът й излезе.

— Ще се опита да събере достатъчно сняг, за да замери Дейвид с топка. Има неща, които никога не се променят. Като споменах за Дейвид, той ще приготви пилешко с кнедли, ако искаш да останеш, вместо да пътуваш в този сняг.

— Само глупак би отказал да хапне пилешко с кнедли. От седмица насам постигнах известен напредък, ако елиминирането на вероятности може да се нарече така. Зачеркнах повечето кандидатки от списъка си с възможни самоличности на Амелия, поне документираните.

Роз пристъпи към работната му маса и разгледа снимките, схемите, бележките.

— А когато зачеркнеш всички документирани?

— Ще търся извън затворения кръг. Впрочем падаш ли си по баскетбола?

— Защо?

— Ходи ли ти се на мач? Спечелих два билета за срещата на сина ми утре вечер. Ще играят срещу „Олд Мис“. Надявах се да приемеш поканата ми да отидем заедно.

— На баскетболен мач?

— Просто вид развлечение сред множество хора. — Погледна я с усмивка. — Струва ми се добро начало. Предположих, че е по-вероятно да предпочетеш такава среща, вместо романтична вечеря за двама. Но ако избираш второто, следващата вечер съм свободен.

— Може би мачът ще е интересен.

Лили седеше върху килима в спалнята на Роз и удряше по бутоните на телефончето си играчка с пластмасово кученце. Майка й бе пъхнала глава в гардероба.

— Само пробвай тези сенки Роз. — Гласът ма Хейли звучеше приглушено, докато ровеше из дрехите. — Знаех, че цветът не е подходящ за мен, когато ги купих, но не устоях. На теб страхотно ще ти отиват, нали, Стела?

— Да.

— Имам свой грим, достатъчен за три жени — възрази Роз и се опита да се съсредоточи върху нанасянето му. Не проумяваше как е допуснала двете нашественички в личното ся пространство. Не бе свикнала с женска компания.

— Господи! Трябва да сложиш това!

Хейли извади панталона, който Дейвид бе убедил Роз да си купи и, който до този ден никога не бе обличала.

— Трябва да сложиш това.

— За нищо на света!

— Роз, шегуваш ли се? — Младата жена го развя срещу Стела. — Виж.

Стела погледна.

— Аз не мога да натъпча задника си в него.

— Разбира се, че можеш, разтяга се. — Хейли демонстрира. — Впрочем задникът ти е идеален, защото имаш гърди. Но крачолите са твърде дълги за теб. Сещаш ли се за пуловера от червена ангорска вълна, който Дейвид ми подари за Коледа? Би се съчетал чудесно с този панталон.

— Тогава можеш да го вземеш — предложи Роз.

— Не, ти ще го сложиш. Нали ще наглеждаш малката за минута? Ще отскоча да взема пуловера — въодушеви се Хейли.

— Няма да облека твоя пуловер. Имам предостатъчно свои. За бога, отивам на баскетболен мач.

— Това не означава, че не трябва да изглеждаш секси.

— Ще бъда с дънки.

Разочарована, Хейли се отпусна на леглото до Стела.

— Тежък случай.

— Ето, ще ползвам твоите сенки. Можем да го сметнем за компромис.

— Ще ми позволиш ли да ти избера обици?

Роз срещна погледа на Хейли в огледалото.

— Ще престанеш ли да ми досаждаш?

— Добре. — Хейли подскочи, когато Лили протегна ръчички към нея, и я грабна от пода. Придържайки детето в скута си, започна да рови в кутията с бижута на Роз с една ръка. — Каква блуза ще облечеш?

— Не зная. Някакъв пуловер.

— Зеления кашмирен пуловер — предложи Стела. — Тъмнозеления, с поло яка, и онова черно кожено яке. Дългото.

Роз се замисли.

— Добре, става.

— Тогава… ето тези. — Хейли повдигна чифт сребърни обици със спираловидни висулки. — А обувки? — обърна се тя към Стела.

— Черните полуботуши с дебел ток.

— Донеси ги, а аз ще донеса пуловера и…

— Момичета — прекъсна ги Роз, — разкарайте се. Мога да се справя и сама. — Наведе се и целуна Лили. — Вървете да си поиграете другаде.

— Да тръгваме, Хейли, преди да е решила да излезе с памучна блуза и градинарски ботуши, напук на нас. Права беше за сенките — добави Стела и задърпа Хейли към вратата.

„Може би“, съгласи се Роз. Имаха интересен кафеникав оттенък и съвсем лек златист блясък. Знаеше как да постигне най-добър ефект е тях. Беше опитна в гримирането и достатъчно суетна, за да полага усилия да изглежда добре, когато си заслужава.

Но имаше известни предимства в това, че дели дома си с по-млади жени и може да получава съвети от тях относно гардероба си, които бе готова да приеме.

Освен за панталона.

Отвори средното чекмедже на скрина, където държеше най-хубавите си пуловери. Обичаше меките матерни и се наслади на допира им, пъхайки ръце между сгънатите дрехи. Кашмир, фин памук и коприна.

Извади тъмнозеления пуловер и го разпъна.

Студът я връхлетя внезапно — като плесница — и я накара да се отдръпне назад. Застина, когато пуловерът бе изтръгнат от ръцете й и за нейно изумление полетя към отсрещната стена и падна на пода.

Коленете й се подкосиха, но запази самообладание и бавно прекоси стаята да го вдигне.

Предницата бе нацепена, сякаш някой гневно я бе раздрал с нож. Дъхът й замръзна във въздуха, докато се бореше с паниката.

— Гаден номер. Толкова си подла и жалка. Обичах този пуловер. Много. Но мога и без него, по дяволите! — Вече ядосана, тя се завъртя и зачака с надеждата да види някого или нещо, готова да се бори. — Имам и други, а ако се каниш да сториш същото и с останалите ми дрехи, ще ти кажа, че предпочитам да тръгна гола и боса, отколкото да се поддам на това изнудване. Изливай гнева си другаде.

Роз метна пуловера върху леглото си. Напосоки грабна друг от скрина и го нахлузи. Пръстите й трепереха от непримирим гняв, докато обуваше дънките.

— Сама вземам решения — гневно изръмжа тя, — никога не съм позволявала друг да ги взема вместо мен. Опитай още веднъж и ще спя с него само за да те ядосам.

Дооблече се, обу ботушите си, грабна коженото яке едва се сдържа да не затръшне вратата.

Облегна се на нея от другата страна и дълго вдишва и издишва, докато се успокои. В едно можеше да е сигурна: с Мич имаше за какво да разговарят по пътя към спортната зала.

Но изчака докато светлините на Харпър Хаус останаха далеч зад тях.

— Има няколко неща, които трябва да ти кажа, а после и за двама ни ще е най-добре да оставим бизнеса настрана за няколко часа.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Първо, наскоро имах неприятна среща със стара позната, достойна за олимпийски медал с клюкарските си способности, развивани повече от двадесет години.

— Страхотен рекорд.

— И се гордее с това. Каза ми нещо, свързано с бившия ми съпруг, което не беше никак важно, но ме разстрои и ми причини силно главоболие, затова се прибрах, взех аспирин и реших да полежа няколко минути. Не бях заспала, а просто потънала в приятен унес… и в съзнанието си седях на пейка в градината. Беше късна пролет.

— По какво разбра, че е пролет?

— Началото на юни. Познах по разцъфналите цветя. После стана студено.

Разказа му останалото, споделяйки всяка подробност.

— Това е първият сън, за който споменаваш.

— Не беше сън. Не спях. — Роз нетърпеливо махна с ръка. — Зная, че хората често твърдят това, а само са си мислели че не спят. Но наистина бях будна.

— Добре. Щом си толкова убедена.

— Тя мислено ме пренесе там. Усещах студа. Долавях мириса на цветята… белите рози край беседката. Вятърът галеше кожата ми. Част от мен осъзнаваше, че се намирам в стаята си и лежа в леглото си с пулсиращо главоболие.

— Озадачаващо.

— Проницателен си — отбеляза тя. — Да, дезориентиращо и изнервящо. Не обичам някой да направлява мислите ми. А погледът й, когато отвори очи срещу мен в онзи гроб, бе изпълнен със странна… обич. Никога не ме е наранявала и до тази вечер не вярвах, че ще се опита да го стори.

Мич сви в една отбивка, рязко натисна спирачките и се обърна към нея. Спокойствието, което почти винаги излъчваше, бе заменено с очевиден гняв.

— Какво искаш на кажеш? Нападна ли те? За бога!

— Не мен, а хубавия ми кашмирен пуловер. Беше подарък за рождения ми ден. Имах го едва от ноември и все още съм бясна, че го съсипа.

— Опиши ми как точно стана.

Когато Роз завърши разказа си, той се облегна назад и забарабани с пръсти по волана.

— Не е искала да излезеш с мен тази вечер.

— Очевадно, но така не постигна нищо. Тук съм.

Мич отново я погледна.

— Защо?

— Казах, че ще дойда, а аз държа на думата си. Можеш да добавиш и това, че тя ме ядоса и че никога не се подавам на натиск. Накрая ще споделя, че бях любопитна да разбера дали общуването с теб в личен план ще ми допадне.

— Стреляш право в целта.

— Така е. Това не се харесва на някои хора.

— Аз не съм от тях. Съжалявам за пуловера.

— Аз също.

— Бихме могли да поразсъждаваме върху…

— Да, бихме могли — прекъсна го Роз, — но не точно сега. Да спрем за тази вечер, нека не допускаме тя да я развали. Защо не сменим темата?

— Добре. За какво искаш да разговаряме?

— Като за начало ще попитам докога смяташ да стоим тук, край пътя, и колко ще закъснеем за мача на сина ти.

— Е, добре. — Мич отново потегли. — Какво ще кажеш да започна с новината, че си наех нова чистачка?

— Така ли?

— Приятелка на приятелка на приятелка, така да се каже. Запалена е по фън шуй и се е заела да преподрежда всичко… зона на кариерата, зона на здравето, нищо не разбирам от тези неща. И ми съставя списъци с неща, които трябва да си купя, например жаба-касичка за зоната на просперитет… или нещо подобно. Китайски монети. И твърди, че трябва да имам поне едно зелено растение. Мисля, че в зоната на здравето, но не съм сигурен, а се боя да я попитам. Спомних си за онова, което ти взе от дома ми миналата пролет. Мога ли да го получа обратно?

— Спасих го от сигурна гибел.

— Не знаех, че го убивам. Дори не знаех, че се намира там.

— Няма оправдание за липсата на грижи.

— Не бъди толкова сурова. Какво ще кажеш да положа писмена клетва, че ще се грижа по-добре за него? Всъщност ще разчитам на нея да го наглежда, поне веднъж на две седмици. Ще имаш право да го посещаваш ако се безпокоиш за него.

— Ще си помисля.

Когато пристигнаха, залата вече бе пълна и витаеше атмосфера на очакване. Придвижиха се сред шумната, развълнувана публика и си проправиха път до своите места, докато двата отбора тренираха подавания на терена.

— Джош е онзи там, с номер осем.

Роз проследи с поглед високото момче в бял екип със сини кантове, което скочи напред, силно удари по таблото и я вкара в коша.

— В добра форма е.

— Достигна до десето място в листата на най-ценните млади играчи на NBA. Догодина ще играе в „Селтикс“. Трудно ми е да повярвам. Няма да се хваля цяла вечер, но имам право да го спомена.

— Преминава в професионалната лига? „Селтикс“? Хвали се колкото искаш. На твое място не бих престанала.

— Няма да прекалявам. Впрочем Джош е пойнтгард — позицията, която ръководи атаката на отбора от центъра.

Докато Мич я запознаваше с основните баскетболни термини, Роз го слушаше и отпиваше от газираната вода.

Същевременно следеше светкавичните движения на терена, бурните възгласи и отекващите удари на топката.

По време на първата четвъртина той се приближаваше да й обясни някое съдийско решение, тактика или отиграване.

До момента, в който тя скочи на крака заедно с всички останали фенове от Мемфис, които освиркаха съдията, и закрещя:

— Тези рефери имат нужда от очен хирург! Бяхме завладели позиции, нали? С три крака ли трябва да стъпим на земята? Ощетени сме, за бога!

Когато отново седна с гневна въздишка, Мич се почеса по брадичката.

— Е, или съм изключителен учител, или ти разбираш от баскетбол.

— Имам трима сина. Разбирам и от баскетбол, и от футбол, и от бейзбол. Преди време знаех доста и за професионалната борба. Но и за тримата тези етапи са минало. — Роз откъсна поглед от терена за миг и му се усмихна. — Но очевидно ти бе толкова приятно да образоваш непросветената дама, че не исках да развалям удоволствието.

— Благодаря. Искаш ли царевични пръчици?

— Не бих отказала.

Играта бе интересна. Роз искрено се засмя, когато на полувремето Джош забеляза баща си сред публиката и се усмихна широко. Още по-забавно й стана, когато момчето отмести поглед към нея, а след това отново към Мич и въодушевено вдигна палци срещу него.

„Мемфис Тагърс“ победи „Олд Мис Ребълс“ с три точки и тя реши, че почти си е струвало да се прости с хубавия си кашмирен пуловер заради това преживяване.

— Ще изчакаш ли да поздравиш сина си?

— Не тази вечер. Ще се забави в съблекалнята повече от час, а после ще бъде заобиколен от обожателки. Но искам да те запозная с него някой ден.

— Ще се радвам. Истинско удоволствие е човек да го гледа на терена — не само заради стила и техниката му, въпреки че и двете са завидни, а защото играе с хъс. Личи си колко обича този спорт.

— Запален е по него от съвсем малък.

Мич обгърна талията й и я преведе между оттеглящите се зрители.

— Ще ти бъде трудно, когато той се премести в Бостън.

— Винаги е мечтал за това. Донякъде ми се иска и аз да отида там с него, но рано или късно човек трябва да позволи на децата си да поемат по свой път.

— Когато по-малките ми синове заминаха, мислех, че няма да го преживея. Струваше ми се, че до вчера са били на пет години.

Докато вървяха през паркинга, Мич хвана ръката й.

— Би ли приела покана за вечеря?

— Не днес. Трябва да стана рано сутринта. Все пак благодаря.

— Тогава утре вечер.

Роз го стрелна с поглед и отвърна:

— Трябва да те предупредя, че обикновено дори стадо диви коне не би ме накарало да изляза две поредни вечери. Освен това утре има сбирка на градинарския клуб, която не мога да пропусна поради лични причини.

— А вдругиден?

— Не се отказваш лесно.

— Имам ли шанс?

— Да. — „Доста голям“ призна тя пред себе си, докато се наслаждаваше на хладния вятър, който галеше лицето й, и на допира на топлата му длан. — Каня те на вечеря у дома вдругиден, но те предупреждавам, че аз ще готвя. Дейвид има почивен ден.

— Можеш да готвиш?

— Разбира се. Кухнята е недостъпна територия, когато Дейвид е в къщата, но съм добра готвачка.

— В колко часа е вечерята?

Роз се засмя:

— Нека бъде в седем.

— Ще дойда.

Когато стигнаха до колата му, Мич заобиколи от нейната страна, нежно я обърна с лице към себе си, плъзна ръце около тялото й и я притегли. Устните му се сляха с нейните в дълга, бавна целувка.

Роз обгърна раменете му и се предаде на опиянението от топлината на тялото му, хладния въздух и желанието, намерило сдържан израз в целувката.

Той се отдръпна, прикова поглед в очите й и протегна ръка да отвори вратата пред нея.

— Направих го сега, защото реших, че ако изчакам, докато те изпратя до вратата на дома ти, ще го предвидиш. Надявам се, че успявам да те изненадвам понякога. Едва ли това е от най-лесните неща на света.

— Досега успя няколко пъти.

Когато се настани на седалката, Мич си каза, че не е зле да измисля по няколко изненади в аванс за всяка среща.

Десета глава

Харпър прекарваше часове наред всеки ден в оранжерията за присаждане, без да се отегчи или почувства нужда от компанията на други хора. Растенията, с които работеше, му носеха безкрайно очарование и удовлетворение. Независимо дали поставяше стандартна присадка, или експериментираше с нов хибрид, вършеше нещо, което обожаваше.

Обичаше и работата на открито, ашладисването и засаждането на млади фиданки. Вече бе избрал дръвчетата, които искаше да ашладиса, и щеше да прекара част от седмицата в подрязване на засадените през миналата година и събиране на калеми.

Майка му оставяше на него да взема решения какво, как и кога да прави. Знаеше, че е забележителна проява на доверие от нейна страна да се оттегли и да му позволи да ръководи тази дейност.

Не само го бе научила на най-основните неща, а бе възпитала у него любов към всичко, което отглежда.

Като малък прекарваше безброй часове заедно с нея в градините и оранжериите. Тя учеше и братята му, но техните интереси се отклониха в други посоки, а неговите останаха съсредоточени в Харпър Хаус, градините и работата в тях.

Годините в колежа само затвърдиха убедеността, че бъдещето му е тук.

Чувството за отговорност към градините, къщата, работата и жената, научила го на всичко, стоеше на първо място.

Смяташе се за късметлия, че любовта и дългът са така тясно свързани за него.

За растенията звучеше Чайковски. А за себе си бе избрал рок. Нагледа саксиите си и сложи отметки в множеството си бележници.

Изпитваше особено задоволство от далиите, които бе създал през миналата пролет по молба на Лоугън. След две седмици щеше да подхрани презимувалите грудки и да се сдобие с достатъчно издънки. Градинарският център щеше да предложи в изобилие от сорта „Сънят на Стела“ — яркосинята далия, измислена от него.

„Интересно развитие на събитията“, помисли си той. Безупречно организираната Стела се бе влюбила в Лоугън, които пък бе разкрил сантименталната си страна с идеята за тази далия, видение от неин сън. „Сън, внушен от Печалната невеста“, напомни си Харпър. Странно как всичко се въртеше около къщата и онова, което витаеше в нея.

„Сънят на Стела“ нямаше да съществува, ако не съществуваше Печалната невеста, а тя нямаше да присъства в живота им, ако не бе Харпър Хаус. А всичко се случваше благодарение решимостта на майка му да запази къщата и да развива собствен бизнес.

Стоеше с лице към вратата и я видя да се отваря. Загледа се в Хейли, която влезе и тръгна към него.

И тя нямаше да е тук, ако не беше майка му. През миналата зима на вратата на Харпър Хаус нямаше да почука красива бременна жена, търсеща жилище и работа.

Когато му се усмихна, сърцето му замря за миг, а после пулсът му отново стана нормален. Тя посочи слепоочията си и той свали слушалките.

— Извинявай, че те прекъсвам. Роз каза, че имаш няколко достатъчно пораснали стайни растения, които мога да изложа. Стела е решила да организира зимна разпродажба.

— Да. Да ги донеса ли?

— Ще ги взема сама. Имам количка с касетки пред вратата.

— Почакай първо да ги отметна в каталога. — Харпър тръгна към компютъра си. — Искаш ли кока-кола?

— С удоволствие бих пийнала, но все още внимавам с кофеина.

— А, вярно. — Тя кърмеше Лили и мисълта за това го накара да почувства странна топлина. — Имам и минерална вода в хладилната чанта.

— Благодаря. Ще ми покажеш ли как се слага присадка, когато имаш време? Стела каза, че главно ти се занимаваш с това, поне с ашладисването на дръвчета през този сезон. Много бих искала сама да създам нещо, а после да се грижа за него.

— Разбира се, щом толкова искаш. — Подаде й бутилка вода. — Може да пробваш с върба. Това беше първото растение, с което мама ме учеше как се прави, и е най-подходящо да се упражняваш.

— Чудесно. Мисля си, че когато намеря самостоятелно жилище за себе си и Лили, няма да е зле да засадя нещо, създадено от самата мен.

Той седна и се опита да се съсредоточи върху компютърната програма. Нежното ухание на Хейли съвършено се съчетаваше с мириса на влажна почва и растения.

— В къщата има достатъчно място за вас.

— Предостатъчно — засмя се тя и надникна над рамото му. — Живея там от цяла година и все още не мога да свикна с толкова пространство. Наистина ми харесва и е чудесно, че Лили расте, заобиколена от много хора. А майка ти е изключителна жена. Най-страхотният човек, когото познавам. Но рано или късно с Лили ще трябва да потърсим нещо свое.

— Мама се радва, че живеете при нея, иначе досега да ви е изритала.

— Не се и съмнявам. Знае как да организира нещата, нали? Урежда ги така, както й харесва. Не искам да кажа, че в това има нещо лошо. Просто е силна, умна и явно не се бои от нищо.

— На теб също не ти липсва смелост и ум.

— Смелост — може би, но напоследък осъзнавам, че ако имах представа какво ме очаква, не бих се решила на много стъпки. — Нехайно взе ивица лико и я усука около пръста си. — Като се обърна назад, не мога да повярвам, че съм поела към неизвестното, бременна в шестия месец. Сега, когато имам Лили, разбирам… всичко. Ще бъда задължена на Роз до края на живота си.

— Тя не би искала това.

— Няма избор. Моето бебе има хубав дом, в който е обградено с обич. Аз имам работа, която с всеки ден ми харесва все повече. Имаме приятели и семейство. Щяхме да се справим и сами, бях готова да се погрижа. Но нямаше да се намираме тук, ако не беше Роз.

— Странно, преди малко си помислих как почти всичко — къщата, фирмата и дори любовта на Лоугън и Стела — щеше да е невъзможно без майка ми. Навярно дори присъствието на Печалната невеста.

— Защо?

— Ако мама бе продала къщата… със сигурност е имало моменти, когато щеше да е по-лесно да я продаде, тогава може би Невестата вече нямаше да витае из нея. Може би трябва да я обитава поне един наследник на рода Харпър. Не зная. — Той повдигна рамене и стана да избере растения. — Просто се замислих.

— Навярно си прав. И ти няма да я продадеш, когато всичко зависи от теб, нали?

— Разбира се. Всеки път, когато ми хрумне, че е време да се изнеса от къщата за гости и да намеря свое жилище, накрая решавам, че не мога да го направя. Първо, защото искам да живея тук. Второ, защото колкото и умна и силна да е майка ми, ми се струва, че е по-добре да съм наблизо. Мисля, че ще се чувства тъжна и самотна, ако вие с Лили се преместите някъде другаде, особено когато Стела и момчетата се нанесат при Лоугън след няколко месеца.

— Сигурно. Все още не кроя подобни планове, но ако връзката й с Мич продължи, няма да й липсва компания.

— Какво? — Харпър застина, с малък фикус в ръце. — За каква връзка говориш? Тя няма връзка с него.

— Когато двама души излязат заедно няколко пъти — на баскетболни мачове, вечери и какво ли не, и или тя готви, или той черпи, бих нарекла това връзка.

— Работят по проект. Срещат се, за да се… съвещават.

На лицето й се появи хитрата женска усмивка, която той вече познаваше. Гледаше го с пренебрежение, сякаш го смяташе за нещастник, който нищо не схваща.

— Обикновено деловите срещи не завършват с дълга, страстна целувка… поне аз не съм имала този късмет от доста време насам.

— Целувка? Какво…

— Не съм ги шпионирала — припряно заговори Хейли. — Просто една вечер, докато приспивах Лили, случайно погледнах през прозореца и го видях да я изпраща. Е, донякъде проявих любопитство, защото чух колата и тогава надникнах. Ако целувката, на която станах свидетел, означава нещо, то двамата ходят сериозно.

Харпър стовари саксията на масата.

— Господи!

Хейли примигна.

— Харпър, не можеш да имаш нещо против майка ти да се среща с мъж. Би било глупаво.

— Последния път, когато имаше подобна връзка, накрая се оказа омъжена за кучи син.

— Допуснала е грешка — разпалено отвърна Хейли. — Мич не е като онова копеле Брайс Кларк.

— Откъде да знаем?

— Просто знаем.

— Не е достатъчно убедително.

— Определено не е недостоен за нея.

— Не съм казал това. Казах…

— Не бива да си враждебно настроен към него само защото не е богат и във вените му не тече синята кръв на семейство Харпър. — Хейли го смушка в гърдите. — Засрами се, говориш като сноб.

— Не съм казал нищо подобно, не се дръж като глупачка.

— Не ме наричай глупачка.

— Не съм те нарекъл глупачка. Господи!

— Точно сега нямам желание да разговарям с теб.

Тя се завъртя на пети и тръгна към вратата с гневна походка.

— Аз също не желая да разговарям с теб — извика той зад гърба й. Веднага се упрекна, но не можа да се отърси от тревожните си мисли, докато товареше касетките и буташе количката.

Настроен за кавга, потърси майка си. Откри я в градината, където наглеждаше парниците и розите, на които той бе поставил присадки по-рано през сезона.

Беше с тъмносин анорак, ръкавици без пръсти и ботуши, толкова стари и изтъркани, че цветът им вече не личеше. Приличаше по-скоро на извадена от музея, отколкото на неговата майка.

— Намери ли те Хейли? — извика тя.

— Да. Стоката е откарана.

— Знаеш ли, не е зле да направя още една оранжерия за разсаждане и да отглеждам палми. Скъпи, не мога да ти опиша колко се вълнувам за новите ти дръвчета. Клиентите много ще ги харесат. Мисля да взема една нектарина и една праскова за себе си. — Огледа фиданките, които синът й бе ашладисал и прикрепил с ветрилообразно поставени колчета. — Добра работа, Харпър, а онази круша там…

— Мамо, спиш ли с Мич Карнеги?

— Какво? — Изведнъж се обърна с лице към него и доволната й усмивка застина, а гордостта, която проблясваше в очите й, изчезна. — Какво ме попита?

— Чу ме. Искам отговор.

— И защо да отговарям на въпрос, който не е твоя работа?

— Искам да знам колко сериозни са отношенията ви. Имам право.

— Определено нямаш.

— Мълчах си за Кларк и това се оказа грешка. Няма да я повторя. Загрижен съм за теб, независимо дали ти харесва или не. Затова, ако ти не ми кажеш, ще попитам него.

— Няма да правиш нищо подобно, Харпър. — Роз се отдалечи на няколко крачки и застана с гръб към него. Познаваше я добре и беше сигурен, че тя полага усилия да потисне гнева си. И двамата имаха избухлив темперамент, който трябваше да овладяват. — Кога за последен път съм те питала с кое момиче излизаш или спиш?

— Кога за последен път съм се оженил за златотърсачка?

Роз се обърна рязко, а напиращият гняв гореше в очите й.

— Не ми натяквай за това! Няма да търпя!

— Не искам да ти натяквам. Колкото и да ми се сърдиш, докато съм наблизо, няма да допусна отново да те нарани някой. Какво знаем за него? Струва ми се, че вече прекрачва границата, като започва интимни отношения с клиентка.

— Много си проницателен в някои отношения — въздъхна дълбоко тя, — но нека те попитам нещо. Помниш ли някога да съм допуснала една и съща грешка два пъти?

— Не, поне досега.

— Вярата ти в мен е трогателна. — Роз свали едната ръкавица и я изтупа в крачола си. — Слушай какво ще ти кажа. Той е интересен и привлекателен мъж, с когото прекарах няколко приятни вечери. Има силна връзка със сина си, основана на взаимна обич, и тъй като самата аз се гордея със същото, печели симпатиите ми. Разведен е и поддържа добри отношения с майката на сина си и втория й съпруг. Това невинаги е лесно. Не е сторил нищо непочтено, дори според твоите високи стандарти.

— Високи са, щом става дума за теб.

— О, Харпър! Не съм прекалено взискателна.

— Кой иска да бъдеш? Желая само сигурността и щастието ти.

— Скъпи! — Роз пристъпи към него, обхвана лицето му с длани и леко раздвижи главата му. — Това би трябвало да е моя реплика. Ако положа тържествена клетва пред теб, че съм извлякла поука от грешката си с Брайс, ще се успокоиш ли?

— Само ако обещаеш да ми кажеш, ако той се опитва да те повлече в нежелана от теб посока.

— Чуй се какво говориш. Е, добре, обещавам.

След разговора Роз определено имаше повод за размисъл. Познаваше първородния си син твърде добре и все пак се изненада от опасенията му, които чу следобед.

Но нима на някоя майка й хрумваше, че децата й се тревожат за нея? В ума и сърцето й не оставаше място за тази мисъл, защото беше твърде заета с тревоги за тях.

Освен това едва сега осъзна напълно колко много го е разочаровала с Брайс. Беше наранила Харпър толкова дълбоко, колкото самата тя бе наранена, но навярно за него бе още по-тежко.

Дали бе извършила грях пред любимите си същества, който трябваше да изкупи, или времето щеше да излекува тази рана?

Търсейки уединение, влезе в стаята си през външния вход и свали работните си дрехи.

Тръгна към хола си с намерението да пусне музика и да прекара известно време в скициране, за да се отърси от напрежението. Но видя купчинките писма на бюрото си. Както винаги, Дейвид бе отделил личната й кореспонденция — напоследък оскъдна, защото повечето й познати вече ползваха електронната поща — от деловата и сметките.

Тъй като предпочиташе да получава първо лошите новини, седна и се залови да прегледа сметките. Сумата на разходите за къщата я накара да потръпне за миг, но това бе цената, която трябваше да плаща за толкова пространство, обитавано от толкова хора.

Извади чековата си книжка и си обеща, че скоро, най-късно през следващия месец, ще се регистрира за плащане на сметки по интернет. Разбира се, всеки месец си обещаваше същото. Но този път реши най-сетне да го изпълни. При първа възможност щеше да помоли Стела да й покаже как.

Подписа чекове за електричеството, газта, телефона и задължението по кредитната си карта. Намръщи се при вида на писмо от друга кредитна компания. Понечи да го изхвърли, предполагайки, че е рекламна брошура, но размисли и го отвори за всеки случай.

Разтвори широко очи, когато прочете общия размер на дълга. Над осем хиляди долара. Осем хиляди? Това изглеждаше нелепо, абсурдно.

Не бе ползвала кредит от тази компания и определено не бе натрупала осем хиляди задължение. Ресторанти, електроника, мъжки облекла от „Дилардс“.

Озадачена посегна към телефона, за да съобщи за недоразумението и загуби половин час в подробно преглеждане на разпечатки.

После се обади на адвоката си.

Щом задейства машината, най-сетне си отдъхна, но неприятното чувство на стягане в стомаха остана. Картата бе издадена на нейно име, с нейните данни, адрес, номер на социална осигуровка и дори моминското име на майка й. Другият потребител беше регистриран като Ашби Харпър.

„Хитро — помисли си. — Дяволски хитро“.

Не бе използвал собственото си име и не бе натрупал дълга на обичайните места, които посещаваше. Несъмнено картата вече беше унищожена. Последното плащане с нея бе извършено три дни преди блокирането й.

Проклетият Брайс бе предвидил всичко, както винаги.

„Парите не са били главна го му цел“, осъзна тя. Всичко, което си бе позволил за нейна сметка, му доставяше допълнително удоволствие, но го бе сторил, за да й създаде неприятности, да я изнерви и най-вече да й напомни за себе си. Чувстваше се почти безсилна да го спре.

Не се и надяваше да се докаже, че потребителят на картата е той и че е измамил кредитната компания. Тя щеше да загуби време и усилия, за да докаже злоупотребата, а може би и да плати съдебни такси.

Дребна, подла хитрина, напълно в негов стил.

А Харпър, горкият Харпър, се боеше, че отново може да допусне същата грешка. Не и в близките милион години.

За да има малко повече време да се опомни, пропусна вечерята и написа дълги, подробни писма на по-малките си синове, преди да се обади на Харпър.

Когато разбра, че децата са си легнали, повика Харпър, Дейвид, Стела и Хейли в главната приемна.

— Съжалявам — започна тя, — навярно някои от вас имат планове за вечерта, но няма да ви отнема много време.

— Не се безпокой — обади се Стела. — Станало е нещо. Просто ни кажи какво.

— Вече предприех някои стъпки, за да се справя с положението, но вероятно на всеки от вас ще бъдат зададени поне по няколко въпроса. Тази вечер, докато преглеждах сметките, попаднах на писмо за задължение, което не съм натрупала, по кредитна карта, каквато нямам. Но в молбата за издаването й са били попълнени важни мои лични данни. Разбира се, компанията ще разкрие измамата. Но изискаха от мен списък на всички лица, които живеят в къщата, и трябва да го знаете. Убедена съм, че е дело на Брайс. Той разполага с информацията и е напълно способен да го стори.

— Не си длъжна да плащаш — припряно вметна Хейли. Веднъж се случи нещо подобно в книжарницата, където работех. Не си длъжна.

— Разбира се, че няма да платя. Но ще ми коства време и енергия, а и успя да ме разстрои, какъвто безспорно е бил мотивът му. Освен това наруши спокойствието в дома ми, което му доставя огромно удоволствие, сигурна съм. Съжалявам. — Роз погледна Харпър. — Искрено съжалявам.

— Не го казвай отново — тихо отвърна той. — Не искам да чувам безброй пъти колко много съжаляваш, мамо. А полицията?

— Навярно ще се размърдат, обаче ще споделя какво ми каза адвокатът. Кредитната компания ще проведе разследване, но трудно ще докаже кой е ползвал картата. Не се е представил със своето име при издаването й и не е похарчил достатъчно голяма сума на едно място, за да събуди подозрение. Никой не може да запомни всеки, влязъл в „Дилардс“, за да си купи няколко ризи и чифт обувки. Отлично знае как да действа. — Не я свърташе на едно място и стана да сложи още дърва в огъня. — Най-добрата тактика е да си траем, доколкото е възможно, и да изчакаме следващия му ход. Рано или късно, със сигурност ще направи едно от следните три неща: ще му омръзне и ще престане, ще си намери друга жертва, която да тормози, или ще стигне твърде далеч и ще се обеси.

— Бих гласувал за изход номер три — каза Дейвид.

— От твоята уста — в божите уши — одобрително отвърна Роз и отново седна. — Писах на Остин и Мейсън, защото искам и те да бъдат нащрек, както и всички вие. Може би ще му хрумне да си направи подобна шега с някого от вас. — При тази мисъл напрежението в раменете и нарасна и почувства мускулите си твърди като желязо. — Стела, двете с теб трябва да внимаваме за злоупотреби с името на фирмата.

— Не се безпокой, няма да ни накисне. Роз, съжалявам за положението, в което си изпаднала. Има ли нещо, с което бих могъл да помогна… с което някой от нас може помогне?

— Ако има, веднага ще ви кажа, обещавам. — Роз се изправи. — Е, това е всичко. Ще се кача горе да свърша малко работа, която отложих.

— Не си вечеряла — напомни й Дейвид. — Да ти донеса ли нещо?

— Не сега. По-късно ще си взема.

Той остана прав и я проследи е поглед. Когато Роз се отдалечи достатъчно, за да не чуе, промърмори:

— Кучи син. Мазен, лукав кучи син!

— Какво ще кажеш двамата с теб да го навестим? — Гласът на Харпър беше тих, но в него се прокрадна яростна, хищническа нотка.

— Адски добра идея! — Хейли скочи на крака и сложи юмруци на кръста си. — Да му отидем на гости още сега.

— Кротко, амазонке. — Дейвид я потупа по рамото. — Въпреки че ще е забавно да му строшим някой и друг крайник, това не е решение.

— Просто събираме две и две — и отговорът е четири — възрази Харпър. — Не виждам друго решение.

— Дейвид е прав — изтъкна Стела. — Роз ще се разстрои и ще се почувства неудобно, а вече е достатъчно разстроена и засрамена.

— Тогава няма да й казваме. — Хейли тръсна ръце. — Не можем просто да седим тук.

— Ти ще седиш, но не и аз — каза Харпър.

— Чакай малко, по дяволите…

— Стига! — Дейвид застана между тях като рефер. — Обуздай гнева си, Харпър, и помисли. Ще нанесем няколко заслужени удара на Кларк и синините му скоро ще изчезнат. Но ще остане задоволството, че я е засегнал и я накарал да се измъчва. Това е последното, което би искала Роз, и двамата го знаем. Най-ценното й оръжие срещу него е безразличието. Няма да понесе, ако се наложи да те измъква под гаранция заради обвинение в побой.

— Ще добавя още нещо. — Стела седна и сплете пръсти в скута си. — Колкото повече обсъждаме това, толкова по-мъчително е за Роз. Най-доброто, което можем да направим за нея, е да затворим тази страница. Да приемем случилото се спокойно и трезво и да не забравяме, че колкото и тежко да е за нас, за нея е несравнимо по-тежко.

— Неприятно ми е да призная — гневно заговори Хейли — но си права и ми се иска да го бе казала, след като сме пребили онзи негодник. За да бъдеш готов да се застъпиш за Роз, е нужен силен характер, Харпър. Както, предполагам, и за да осъзнаеш, че не това е начинът.

Навярно беше така, но Харпър не можеше да заличи от съзнанието си размазаната физиономия на Брайс. Май беше добре, че не знаеше точно къде да го открие. О, няколко телефонни обаждания щяха да са достатъчни, но новината за тях щеше да стигне до негодника преди него.

Най-сетне призна, че Дейвид е прав.

Но не можеше да стои у дома и да нервничи. Трябваше да се погрижи за още един проблем, независимо дали майка му ще одобри това.

Все още готов за кавга, почука на вратата на Мич.

Донякъде се надяваше да го завари с друга жена. Тогава щеше да даде воля на напиращия гняв и да разбие носа му.

Мич отвори, но беше сам. Ако не се броеше звукът на телевизора, по който вървеше баскетболен мач.

— Здравей. Как си? Заповядай — покани го той.

— Искам да говоря с теб.

— Добре. Почакай — Вниманието на Мич отново бе привлечено от огромния телевизионен екран, монтиран на стената. — Остава по-малко от минута до края на полувремето. Губим с две точки. По дяволите! Скапана телевизия.

Харпър, неволно погълнат от играта, извика, когато номер осем отне топката от противниковия отбор и с изключителна грация я изстреля към коша.

— Три! Три точки. — Мич приятелски го перна по рамото. — Ето го и последния съдийски сигнал. Искаш ли нещо за пиене?

— Не бих отказал една бира.

— Нямам, съжалявам. Кока-кола?

— Става, благодаря — Харпър пъхна ръце в джобовете си, щом остана сам в стаята. Разгледа я и вдигна вежди при вида на няколко метални диска, висящи на червени панделки. — Страхотен телевизор — каза той, когато Мич се върна с кутии кока-кола.

— Най-голямата ми гордост и радост след сина ми. Седни.

— Ще карам направо. Докъде ще стигнат отношенията ви с майка ми?

Мич седна и го изгледа изпитателно.

— Не мога да ти отговоря, защото до голяма степен това зависи от нея и нейните желания. Очевидно, тъй като не съм нито глух, нито сляп или мъртъв, я намирам за много привлекателна. Възхищавам й се за това, което е постигнала, и компанията й ми е приятна.

— Ако интересът ти към нея има нещо общо с парите или общественото й положение, още сега ще те принудя да се откажеш.

Със забележително спокойствие Мич взе дистанционното управление, натисна бутона за изключване на звука и го остави.

— Прозвуча много грозно.

— Неотдавна тя преживя нещо наистина грозно.

— Затова няма да те изритам от дома си. Заради тези обстоятелства. — Мич положи усилие да преглътне обидата и да прояви търпение. — Майка ти не се нуждае от пари и обществено положение, за да бъде привлекателна. Тя е една от най-красивите и очарователни жени, които съм срещал. Изпитвам нещо към нея и вярвам, че чувствата ми са споделени. Надявам се тези чувства да се задълбочат.

— Първият ти брак се е провалил.

— Да. По моя вина. — Мич завъртя кутията в ръката си. — В хладилника ми няма бира, защото от четиринадесет години насам вече не пия алкохол. Бях алкохолик и провалих първия си брак. Разказах за това на майка ти с повече подробности, отколкото бих споделил с теб. Защото смятах, че трябва да го знае, преди да направим първите крачки към нещо, което се надявам да прерасне в трайна връзка.

— Извинявай, че те обидих.

— Не си ме обидил. Но малко ме ядоса.

— Не съжалявам за това. Става дума за майка ми, а ти нямаш представа какво преживя тя. Все още носи последиците.

— Какво искаш да кажеш, как така все още?

— Тази вечер разбра, че онзи тип си е извадил кредитна карта на нейно име… засега не може да го докаже, но със сигурност е бил той. Натрупал е дълг, за да й създаде главоболия, докато тя я закрие и се погрижи за правните подробности… и беше принудена да каже на всички ни.

Мич остави питието си, стана и закрачи в кръг из стаята. Струящият от него гняв вдъхна спокойствие на Харпър.

— Хрумна ми да го намеря и да го пребия.

— Идвам с теб.

Свитият на топка стомах на Харпър се отпусна. Това бе реакцията, с която един мъж можеше да спечели уважението му.

— Дейвид ме убеди да не го правя. Дейвид и Стела. Мама няма да го одобри за нищо на света. Това е едно от нещата, които смята за… недостойни. Ако го бях сторил, щяха за тръгнат клюки. Затова реших, вместо при него, да дойда при теб, за да излея яростта си.

— Изпълни ли мисията си?

— Струва ми се, че да.

— Това е добре. — Мич прокара пръсти през косите си. — Добре ли е тя? Как го приема?

— Както всичко. Веднага предприе стъпки, за да се справи с положението. Но е изнервена. Тревожи се, че той може да скрои номер на мен или братята ми. И се срамува. Подобни неща я карат да се чувства неловко.

Изражението на Мич стана мрачно.

— Той го знае, нали? Това е била целта му, не толкова да се поглези за нейна сметка с фалшивата кредитна карта.

— Именно. Досетлив си. Затова искам да знаеш, че ако я нараниш — по какъвто и да е начин, — ще си платиш. Струва ми се честно да те предупредя.

— Добре. — Мич се върна на креслото си. — Нека те осведомя как стоят нещата, за да бъдем наясно. На четирийсет и осем години съм и печеля добре. Не живея нито в разкош нито в лишения. Обичам работата си, добър съм в нея и за свой късмет, изкарвам достатъчно, за да покривам разходите си и да си осигурявам прилично съществуване. — Побутна пакета чипс на масата към Харпър. — Бившата ми жена и вторият й съпруг са свестни хора и с общи усилия, почти липсващи от моя страна през първите шест години, отгледахме страхотен син, с когото се гордея. След развода си имах две сериозни връзки и няколко кратки. Харесвам майка ти, уважавам я за това, което е постигнала, и нямам никакво намерение да й причиня болка или страдание. Ако го направя, самата тя би ми го върнала тъпкало и без твоята намеса. — Замълча за миг и отпи глътка. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш.

— Точно сега — само едно. — Харпър пъхна ръка в пакета. — Мога ли да остана да догледам мача?

Единадесета глава

С ръце на кръста, Роз разгледа новоподредения сектор за подготовка на пръст за саксии. През последните два дни едва бе успяла да отдели време между останалите си задължения, за да поработи с безупречно организираната Стела.

Преценяваше, че сама би свършила това за двойно по-малко време, но не би създала такива идеални условия за работа. Имаше два големи контейнера, в които вече бе смесила пръст, удобни плотове, кътче за складиране на чували, кантар, лопати, уред за запечатване, табуретки — всичко поставено така, че да гарантира максимална ефективност.

Инвентарът бе сравнително скромен, за радост на Стела, която освен от организация, разбираше и от спестяване на разходи. Роз бе уверена, че със семплия дизайн на чувалите, малко хитър маркетинг и безспорно качествена продукция ще имат успех. Голям успех.

В приповдигнато настроение тя се обърна и поздрави току-що влезлия Харпър.

— Какво мислиш за новото ни начинание? — засмя се Роз и разпери ръце. Вдигна два и половина килограмово чувалче, вече напълнено и запечатано, и му го подхвърли.

— Добре изглежда — отбеляза той и го огледа от всички страни. — Не е натруфено, което говори за качествено съдържание. Като от скъп градинарски бутик.

— Именно. Отначало ще поддържаме ниска цена, докато потръгне. Препълвам чувалите с по десетина грама за застраховка. Мисля да възложим това на Руби засега. Ще попитам Стив дали е съгласен да поработи няколко часа извънредно. Не е трудно и няма да отнеме много време.

— Гениална идея, мамо. — Харпър остави чувалчето. Имаш усет за тези неща.

— Така мисля. Все още ли си ми сърдит?

— Не, но може би ти ще ми се разсърдиш, когато ти кажа, че отскочих до Мемфис, за да поговоря с Мич Карнеги.

Лицето й застина и тонът й стана хладен:

— Защо си го направил, Харпър?

— Първо, защото бях ядосан. Второ, Дейвид и Стела ме убедиха да не търся Кларк, за да го пребия. Трето, исках да чуя лично от Мич какви са намеренията му относно теб.

— Напълно те разбирам за първото. Оценявам второто до известна степен. Но не мога да си обясня каква работа си имал да разпитваш мъжа, с когото се срещам. Това е непростима груба намеса в личния ми живот. Аз не ходя да досаждам на жените, с които ти излизаш.

— Не съм му досаждал и никога не съм се обвързвал с жена, която краде от мен и прави всичко възможно да вгорчава живота ми и да опетнява репутацията ми.

— Все още си млад. — Думите й се отронваха като късчета лед. — Нима мислиш, че съм единствената жена, проявила глупост и допуснала да я омае един негодник?

— Не, не мисля. Но не ме е грижа за другите. Ти си единствената ми майка.

— Това не ти дава право да…

— Обичам те.

— Не използвай това като начин да ме трогнеш.

— Не мога. Няма друг начин.

Роз притисна пръсти до челото си и силно го разтърка.

— Няма да е зле да добавиш към тази обич и малко доверие и уважение, Харпър.

— Изпитвам цялото доверие и уважение на света към теб, мамо. Но не съм сигурен какви цели преследват мъжете. Ако това ще те успокои, снощи Мич спечели доверието и уважението ми. Струва ми се достоен да ухажва майка ми.

— Той не ме ухажва, за бога! Откъде ти хрумна… отидохме заедно на колежански баскетболен мач и на вечеря.

— Мисля, че е хлътнал по теб.

Роз втренчи поглед в сина си и този път вдигна и двете ръце към слепоочията си.

— Завива ми се свят — иронично каза тя.

Харпър се приближи, прегърна я и я притегли към себе си.

— Не бих понесъл отново да те видя да страдаш.

— Брайс просто нарани гордостта ми.

— Това е смъртоносна рана за всеки от рода Харпър. Беше жестоко от негова страна. Не мисля, че Мич би го сторил, поне не и съзнателно.

— Значи го одобряваш?

Той се усмихна, когато Роз наклони глава, очаквайки отговор.

— Това е подъл въпрос, а майка ми не е отгледала глупаци. Ако отвърна „да“, ще ми натякваш, че не се нуждаеш от одобрението ми. Затова просто ще кажа, че го харесвам. Много.

— Голям хитрец си, Харпър Ашби. Знаеш ли какво — потупа го по гърба тя и се отдръпна на крачка от него, — можеш да ми помогнеш малко. Искам да подготвя по двадесет чувалчета от всеки размер.

— Мислех, че Руби ще свърши това.

— Промених решението си. Малко проста и монотонна работа ще ти даде време да осъзнаеш собствените си грешки.

— Пък уж аз съм бил хитрец.

— Ако някой ден успееш да ме надхитриш, малкият, ще си помисля, че е време да отида в старчески дом. Да започваме.

След работа Роз се прибра у дома и влезе направо на втория етаж, за да се измие. Плахо прегледа купчината писма и сметки на бюрото си. Не можеше да се каже, че изпита облекчение, когато не откри нищо необичайно. Знаеше, че е неизбежно да последва нов удар.

След развода бе изтърпяла подобен тормоз, а после бе настъпил дълъг период на спокойствие. Предполагаше, че тогава е водел друга жертва за носа и е бил твърде зает да използва козовете си, за да се занимава с бившата си съпруга.

Тогава бе издържала, щеше да издържи и сега. Докато се обличаше, телефонът зазвъня. Вдигна на третия път, предполагайки, че Дейвид е зает с нещо друго.

— Добър вечер. Мога ли да разговарям с Розалинд Харпър?

— На телефона.

— Госпожо Харпър, обажда се Дерек от галерия „Каринттън“ в Ню Йорк. Потвърждаваме, че утре ще ви доставим картината на Вергано.

— Не мисля, че е добра идея, Дерек. Не съм поръчвала нищо от вашата галерия.

— Творбата на Кристина Вергано, госпожо Харпър. Представителят ви разговаря лично с мен миналата седмина.

— Нямам представител.

— Госпожо Харпър, много съм объркан. Цената вече е заплатена от вашата банкова сметка. Вашият представител твърдеше, че сте много впечатлена от картината и държите да я получите веднага щом изложбата приключи. Доста хора проявиха интерес към нея, но вече бе продадена на вас…

Роз разтърка тила си, където усещаше силно напрежение.

— Струва ми се, че и двамата имаме проблем, Дерек. Ще ви съобщя лоша новина.

Обясни му положението накратко и неволно закрачи докато говореше. Отново почувства главоболие.

— Това е ужасно.

— Да — съгласи се тя, — разбира се. Съжалявам за неудобството, което е било причинено на вас и галерията ви. Бих искала просто от любопитство да чуя заглавието на картината.

— Вергано има въздействащ, динамичен стил. Тази творба е с маслени бои върху платно и издава уникален почерк. От серията „Кучки“. Наречена е „Неотразимата кучка“.

— Разбира се — отбеляза Роз.

Предприе вече познатите стъпки: да се обади на кредитната компания и на адвоката си, а след това да съобщи с писма за инцидента.

После взе аспирин и слезе в кухнята да си налее голяма чаша вино.

Намери бележка от Дейвид, оставена върху плота.

Имам среща със страхотно гадже. Превъзходната лазаня е във фурната. Хейли и бебето отидоха у Лоугън със Стела и момчетата. Ще боядисват и после ще си устроят купон. Има предостатъчно лазаня за двама. Доктор Сладур е в библиотеката. Само препечи хляба, сипи салата — в хладилника е — и си готова. Buon appetito!

Дейвид.

P.S. Заредил съм подходяща музика в CD плейъра. Моля те, сложи онези обувки „Джими Чу“ поне тази вечер.

— Добре. — Тя забеляза подредените в кухненския ъгъл луксозни съдове, дебелите свещи на масата, бутилката минерална вода „Сан Пелегрино“, бледозелените чаши. На плота се мъдреше бутилка добро италианско вино. — За лазанята — чудесно, но няма да сложа онези обувки, за да се измъчвам, докато ям.

Доволна, с удобните сиви вълнени чорапи, които по навик носеше у дома, тръгна към библиотеката.

Той седеше на масата, с очила и памучен пуловер с емблемата на „Мемфис Тайгъро“. Пръстите му препускаха по клавишите на лаптопа. На бюрото имаше голяма бутилка вода, несъмнено донесена от Дейвид. Навярно не бе оставил Мич на мира, докато не го бе убедил да пийва по глътка от нея между чашите кафе.

Изглеждаше дълбоко замислен и… изключително секси, призна Роз, с тези интелектуални очила и буйни разрошени коси, почти черни, с лек кестеняв оттенък.

Зад стъклата се криеха страхотни очи. Не само заради уникалния им яркозелен цвят, а защото бяха откровени и проницателни. Не можеше да отрече въздействието, което имаха върху нея.

Докато го наблюдаваше, той престана да пише за момент и прокара пръсти през косите си, промърморвайки си нещо.

Интересно бе да го чуе да мърмори под носа си, както самата тя често правеше.

Интересна бе и дългата, бавна тръпка в корема, и приятният гъдел по гръбнака, който почувства. Нима не беше приятно да се увери, че инстинктите й все още работят и една искра е достатъчна, за да ги събуди? Нима нямаше да е любопитно да види какво ще се случи, ако рискува и позволи на тази искра да запали фитила?

Когато тези мисли преминаха през съзнанието й, книгите от няколко рафта полетяха, удариха се едни в други, после в стената и накрая се озоваха на пода. Пламъците в камината се издигнаха като дълги огнени езици, а въздухът в стаята стана леденостуден.

— Господи!

Мич се изправи така внезапно, че столът му се залюля и падна назад. Успя да се наведе, за да избегне една книга и да хване друга. Когато Роз се втурна напред, всичко замря.

— Видя ли това? Видя ли? — Той се наведе, вдигна един том и бързо го остави на масата. В мелодичния му глас не се долавяше страх, а удивление. — Студена е като леден къс.

— Гневни изблици.

И тя взе книга от пода, а пръстите й почти се вкочаниха от студ.

— Страховито. Работя тук от около три. — С невинна усмивка Мич погледна часовника си. — Близо четири часа. Беше тихо, извинявай за израза, като в гробница. Досега.

— Сигурно аз съм я предизвикала. Канех се да те попитам дали искаш да вечеряш. Дейвид е сготвил.

Започнаха заедно да събират останалите съборени книги.

— Безспорно това, че се срещаме, не й харесва.

— Очевидно.

Той върна последната книга на мястото й.

— Е… какво има за вечеря?

Роз го погледна и му се усмихна. В този миг осъзна, че освен сексапил, открива у него и много други неща, които я привличат.

— Лазаня, която Дейвид характеризира като „превъзходна“. Опитвала съм я и мога да потвърдя.

— Звучи чудесно. Господи, ухаеш страхотно! Извинявай — промълви Мич, когато тя повдигна вежди, — просто изрекох мисълта си на глас. Слушай, успях да елиминирам още имена и в момента свалям от касетофона записаните досега разговори. Ще ти дам копие от файла.

— Добре.

— Ще се опитам да открия потомци на персонала и да се свържа с наследниците на — така да се каже — по-младите издънки на родословното дърво. Но най-възрастният жив член на фамилията е братовчедка ти Кларис. За щастие е местна и бих искал да разговарям с нея.

— Дано имащ успех.

— Все още живее в…

— „Ривърбенк Сентър“. Да, зная.

— Тя е с поколение по-близо до Амелия. Струва ми се, че би било по-просто, ако първо ти поговориш с нея.

— За съжаление, с братовчедка ми Кларис отдавна не си говорим и не поддържаме никакви отношения.

— Знам, че сте се скарали, но нима не би проявила интерес към работата ми, свързана с вашето семейство?

— Може би. Но със сигурност няма да отговори на обаждането ми.

— Зная доста за семейните вражди, но в този случай…

— Не знаеш нищо за Кларис Харпър. Преди години официално се отказа от фамилното си име и предпочете да се представя с първото и второто. Толкова държи на потеклото си. Никога не се е омъжвала. Според мен просто не се е намерил достатъчно мекушав и глупав човек, за да се обвърже с нея.

Мич смръщи вежди и се облегна на ръба на масата.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не желаеш да й се обаждам, защото…

— Наех те да свършиш работа и не възнамерявам да те уча как да подхождаш към нея, така че няма за какво да ме упрекваш. Просто ти казвам, че тя реши да прекъсне връзка с мен и децата ми, което за мен не е трагедия. Бих могла да кажа едно-единствено добро нещо за нея: когато си науми нещо, е непреклонна.

— Но нямаш нищо против да поговоря с нея, да включа и нейните спомени.

— Не. Най-голям шанс ще имаш, ако й напишеш много официално писмо и се представиш — задължително с докторската си титла. Всички препоръки, които можеш да посочиш, ще са от полза. Ако й кажеш, че пишеш книга за историята на семейство Харпър и за теб би било голяма чест да я интервюираш, може и да се съгласи.

— Това е жената, която си изритала от къщата си, нали.

— Би могло да се каже. Не си спомням да съм ти разказвала, това?

— Разговарям с хората. И нея ли подгони с култиватора?

По лицето й пробяга лека насмешка.

— Значи разговаряш с хората?

— Това е част от работата.

— Предполагам. Не, не съм я подгонила с култиватора, както градинарите. Впрочем не беше култиватор, а най-обикновени ръчна косачка, която не може да нанесе сериозна телесна повреда на никого. Ако не бях толкова бясна и разсъждавах по-трезво, щях да грабна ножиците за подрязване, с които онези идиоти обезобразиха мимозите ми. Поне щях да надупча задниците им, преди да офейкат.

— Ножици. Онези големи…

Мич имитира движения на ножица е ръце.

— Да, точно така.

— Ох! Да се върнем на братовчедка ти. Защо я изрита?

— Защото преди години я поканих, за което все още съжалявам, на семейно барбекю, а тя започна да нарича синовете ми „малки хулигани“ и без заобикалки заяви, че ако имали по-отговорна майка, щели редовно да отнасят по някой шамар за държанието си. Нарече Харпър „роден лъжец“, когато той забавляваше по-малките си братовчеди с истории за Печалната невеста, и му нареди да млъкне.

Мич наклони глава.

— И все още е жива?

Страните й бяха поруменели от гняв, но забележката му я накара леко да се усмихне.

— И по-рано не хранех особени симпатии към нея, защото постоянно критикуваше родителските ми подходи, поддържането на къщата, начина ми на живот и понякога морала ми. Но никой няма право да стои на моя територия и да обижда децата ми. Макар и мисълта за убийство да не ми беше съвсем чужда, познавайки жертвата си, реших, че доживотна забрана да посещава Харпър Хаус е по-жестоко наказание.

— За пореден път се убеждавам, че не си поплюваш. Това ми харесва.

— Добре, защото вече е твърде късно да се променя. Но докато вървеше към вратата, тя прокле името ми и деня, в който къщата е попаднала в некадърните ми алчни ръце.

— Симпатяга. Ще й пиша утре.

— Само не споменавай, че работиш за мен.

— Няма да е трудно да ме разкрие.

— Вярно е, но ще е по-добре да не ме споменаваш. Има ли още нещо, което искаш да споделиш?

— Не, поне за момента не се сещам. Освен че се питам как можеш да работиш цял ден и все пак да изглеждаш прелестна.

Роз помълча няколко секунди и кимна.

— Разбира се, че няма да ми кажеш.

— За кое?

— За посещението на сина ми при теб снощи.

— О! — Тя не откъсваше поглед от лицето му и забеляза изненадата, която се изписа върху него, докато той забърсваше стъклата на очилата в пуловера си. — Казал ти е?

— Да. Беше ядосан и е постъпил импулсивно.

— Като да грабне косачка вместо градинарски ножици.

Роз се засмя.

— Почти същото. И двамата имаме ужасно избухлив характер. Налага се да полагаме усилия, за да се владеем, невинаги успяваме. Бих искала да се извиня за държанието му.

— Не мога да приема извиненията ти.

Долови в очите й отчаяна молба, нещо, което му се стори необичайно за нея.

— Мич, зная, че е преминал границата, но той е млад и…

— Не ме разбра правилно. Не мога да приема извиненията ти, защото не са необходими. От никого от двама ви. Синът ти е загрижен за теб.

— Нямам нужда от ничия загриженост.

— Може би, но това не би възпряло човек, който държи на теб и е готов да те закриля. Поговорихме, постигнахме взаимно разбирателство и това е всичко.

— И не желаеш повече да го обсъждаш?

— Беше между него и мен.

— Въпрос на мъжка чест.

— А ти не възнамеряваше да ми кажеш за тормоза, на който си подложена.

Роз се сети за обаждането от Ню Йорк, но запази спокойствие.

— Няма смисъл да те занимавам с това. Ще се справя.

— Какво ново се е случило от снощи?

— Още една неприятна случка, но вече владея положението. Не е важно. По-точно, няма да позволя да се превърне в нещо съществено. Ако го допусна, аз ще бъда жертва, а той — победител. Няма да стана негова жертва. Никога не съм играла тази роля и никога няма да я играя.

— Ако ми разкажеш и се освободиш от част от стреса, няма да се превърнеш в жертва.

— Не съм свикнала да товаря други хора с проблемите си. Все пак благодаря за предложението.

Мич хвана ръката й и я задържа.

— Остава в сила. Следващото е за концерта на „Чикаго“ в „Орфеум“ другата седмица. Да отидем заедно, а после да вечеряме в ресторант.

— Може би ще го приема. Ухажваш ли ме, Мичъл?

Палецът му се плъзна по ръката й.

— Предпочитам да кажа, че ти предлагам романтика, Розалинд.

— Красива дума — романтика. Тактичен си и не настояваш тази романтика да прерасне в интимност.

— Ако настоявам, няма да бъде нито романтика, нито интимност. Освен това навярно вратата ще сплеска задника ми, когато я затръшнеш след мен.

На лицето й се появи насмешка.

— Интересен отговор. Мисля, че си доста умен.

— Но адски забавен.

— Още една хубава дума.

— Трябва да внимавам с думите. Те са едно от нещата, които събуждат недоверие у теб.

— Да, наистина си умен. Е… — Роз имаше избор и го направи. — … ела с мен горе.

За втори път тази вечер на лицето му се изписа изненада. Повдигна ръката й към устните си.

— Бизнес преговори ли ще водим?

— Да. Много сериозни.

— Тогава с удоволствие ще дойда.

Тя го поведе към вратата, после по коридора.

— Къщата е изцяло на мое разположение тази вечер. Само двамата сме. Е, тримата. — Извърна глава към него, докато се изкачваха по стълбите. — Ще те смущава ли това?

— Фактът, че Амелия ни наблюдава? — Мич въздъхна. — Ще разберем. Била ли си… — Замълча и поклати глава.

— Какво?

— Да оставим този въпрос за друг път.

— Добре. Дано нямаш нищо против да отложим вечерята за малко по-късно.

В отговор той се обърна към нея, притисна я с гръб към стената и сля устните си с нейните.

Целувката започна с топлота и нежност и прерасна в горещо желание. Тя потръпна за миг, вълната на очакване се разля из тялото й и й напомни какво е да започне да се издига към гребена.

Мич вдигна глава.

— Какво се канеше да кажеш?

Въпросът му я накара да се засмее и да почувства приятна лекота. Хвана ръката му и го притегли в спалнята си. Затвори вратата.

Той се спря за миг, впечатлен от великолепното голямо легло и високите прозорци, през които се виждаше нощното небе.

— Подхожда ти. Стаята — обясни той, докато оглеждаше бледозелените стени, антиките, изчистените линии фините детайли. — Красива и изискана, със семпла елегантност, която показва вроден усет за изящество и стил.

— Караш ме да съжалявам, че не отделих малко време да се издокарам.

Мич погледна домашното й облекло — пуловер и удобен панталон.

— Изглеждаш чудесно.

— И да е вярно, и да не е, вече е твърде късно. Мисля, че няма да е зле да гори огън.

Роз пристъпи към камината, но той сложи ръка на рамото й.

— Аз ще го запаля. Имаш страхотен изглед към градините — отбеляза Мич, когато приклекна.

Вратите на терасата се отвориха с трясък от вледеняващ порив на вятъра.

— Да, така е. — Тя спокойно прекоси стаята и напрегна мускули, за да ги затвори отново. — Понякога, ако имам време сутрин, сядам да пийна кафе на терасата.

Мич сложи подпалките и отговори също със спокоен тон:

— Не ми хрумва по-приятен начин да започнеш деня си.

Роз пристъпи към леглото и повдигна юргана.

— Или да го завършиш. Друг път пийвам по чаша вино или кафе навън, преди да си легна. Помага ми да се освободя от напрежението от деня.

Протегна ръка и угаси лампата.

— Защо не я оставим запалена? — попита той.

Роз поклати глава.

— Първия път предпочитам светлината на огъня. Не прави някои недостатъци твърде очевидни, а аз съм суетна жена.

Тя остана на мястото си и изчака Мич да дойде при нея. Когато сложи ръце на раменете й, вратата на спалнята рязко се отвори и затвори.

— Предполагам, че това няма да бъде последната проява на неодобрение.

— Няма да ме уплаши. — Той вдигна ръце към лицето й. После решително добави: — Няма да ме спре. — И впи устни в нейните.

Пулсът й запрепуска. Усещането бе несравнимо, всички клетки на тялото й се пробудиха за вълнуващо изживяване. Отвърна на прегръдката му, раздвижи глава и целувката стана по-дълбока.

Часовниците започнаха да бият като полудели. В израз на копнеж и дързост, притисна тялото си към неговото.

— Искам да ме докосваш прошепна Роз до устните му. — Да усещам допира на ръцете ти.

Мич бавно я положи на леглото и тя издаде въздишка на наслада под тежестта на мъжественото му тяло. Когато желанието й бе изпълнено простена.

От нея струеше топлина. Бе доловил огъня, който гореше зад маската на ледена красота и самоувереност. Кожата й беше като кадифе, което обвиваше изваяните й форми, обвиваше неустоимата извивка на гърдите й.

Тялото й бе стройно, но не крехко, а атлетично и закалено. „Като характера й — помисли си Мич. — И също толкова впечатляващо“.

Усети вкуса на забранения зрял плод и уханието на среднощната градина.

Ръцете й се плъзгаха по гърба му под ризата, силни, тренирани ръце, във възбуждащ контраст с женствената фигура и нежната кожа.

Тя издърпа ризата над главата му, надигна се и засмука кожата на голото му рамо. Въздействието на тази изненадваща ласка премина през тялото му като електрически ток, насочен право към слабините му.

Вратата на терасата отново се отвори и затръшна и брулещият вятър го връхлетя. Мич протегна ръка, придърпа юргана над главите им и се сгуши до нея. Роз се засмя и намеря устните му в непроницаемия мрак. Опиянен от вкуса й, той свали пуловера й.

— Кажи ми, ако ти е студено.

— Не, не усещам студ.

Цялата гореше от желание. Копнееше за ръцете му, за устните му. Надигна се под него, обзета от жажда, когато тези ръце и устни достигнаха гърдите й. Тръпката на споделено блаженство прониза тялото й.

Претърколиха се заедно и по голата им плът избиха капки пот от напиращата страст.

Завивките паднаха и светлината от пламъците заигра по телата им. В далечно кътче на съзнанието й звучаха нечии ридания, но в момента за нея съществуваше единствено нарастващата възбуда. Виждаше само него, озарен от огъня и надвесен над нея.

Надигна се, задъхана и готова да го приеме в себе си.

Останаха загледани един в друг, със слети тела. Бавните, мощни движения я увлякоха във вълна от наслада и заслепена от нея, затаи дъх.

Погледът му се плъзна по шията й, по лицето, към премрежените й очи. Ръцете и краката й се увиха около него и почувства мига, в който тя полетя. Искаше му се по-дълго да се наслади на усещането, което го завладя, когато тя затаи дъх и с дълъг, тих стон се отпусна изтощена под него.

Отново се наведе към нея за една страстна целувка преди последния тласък.

Вратите бяха затворени, както преди. Огънят тлееше. В къщата цареше тишина, спокойствие и топлина.

Роз лежеше сгушена до него в средата на леглото и се наслаждаваше на блажената умора и играта на пламъците. Ако затвореше очи, само след миг би потънала в дрямка.

— Изглежда, тя се предаде — отбеляза Мич.

— Да. Поне засега.

— Права беше за огъня. Чудесно е. Фантастично. — Надигна се и погледна лицето й. — Да съм с теб. Това е фантастично — добави и докосна челото й с устни.

— Да. — Роз се усмихна и бавно прокара пръсти през косите му. — И за мен беше фантастично. Отдавна не бях изпитвала толкова силно желание да съм с някого. Знаеш ли, имаш доста силни ръце за учен. — Леко притисна бицепсите му. — Харесвам мъже с развити мускули. Не искам да ме сметнеш за повърхностна, но няма да крия колко е приятно да лежа гола до мъж, който поддържа тялото си в добра форма.

— И аз бих споделил същото за жена с атлетично тяло. След първата ни среща те проследих с поглед, когато си тръгна. Имате страхотен задник, госпожо Харпър.

— Зная. — Роз се засмя и закачливо го шляпна отзад — Да се облечем и да слезем долу, преди всички да се приберат.

— След минута. Още в първия миг бях покорен от очите ти… никога не бих могъл да ги забравя.

— Очите ми?

— О, да. Хрумна ми, че е заради интересния им цвят на отлежало малцово уиски… някога обичах доброто уиски. Но не беше това, а съсредоточеният поглед, дързък и съвсем леко надменен.

— Моля те!

— О, да, сякаш казват: „Аз съм господарката на замъка“, и не мога да си обясня защо ги намирам за толкова секси. Би трябвало да ме вбесяват или поне да ме изпълват със страхопочитание. А не е така, всъщност ме… възбуждат.

— В такъв случай ще нося тъмни очила, за да не се възбудиш в неподходящ момент.

— Няма да има голяма полза. — Мич леко я целуна, а после се отдръпна и хвана ръката й. — Това, което изживяхме заедно, е важно за мен. Неповторимо.

Сърцето й трепна и тя отново се почувства млада и малко лекомислена.

— Да, и за мен е важно. Неповторимо.

— Положението е сериозно — каза той и доближи ръката й до устните си. — Отново ще разпалиш желание у мен и то много скоро.

Роз притисна ръката му.

— Ще видим какво можем да направим по въпроса.

Дванадесета глава

Роз последва аромата на кафе и шума, който идваше от кухнята. Мрачното, дъждовно време беше провалило сутрешният й крос и вместо това бе изминала пет километра на бягащата пътечка. Обикновено тази алтернатива й се струваше ужасно отегчителна, но днес неволно запя заедно с рекламите в паузите на „Тъдей Шоу“.

В кухнята Лили удряше по таблата пред високото си столче с ентусиазма на хевиметъл барабанист, а синовете на Стела се мръщеха над зърнената си закуска.

— Да — заяви Стела с наставническия той на сърдита майка, — и двамата трябва да сложите дъждобраните си, защото съм лоша и тиранична и искам да ви бъде гадно.

— Мразим тези дъждобрани — осведоми я Гевин.

— Така ли? Тогава защо ме умолявахте да ви ги купя?

— Тогава бяхме малки.

Сякаш в израз на съчувствие, а може би просто за забавление, Лили престана да удря с дрънкалката си и я хвърли, олигавена и изпоцапана с бебешка каша. Зорките очи на Паркър я засякоха и кучето се опита да я хване с уста, преди да падне на пода, но успя само да я отбие, така че тя се приземи в купата на Люк и разплиска съдържанието й.

Пръските мляко, които полетяха, накараха Лили да се разпищи от задоволство. Като верижна реакция, Паркър нададе пронизителен лай и започна да изпълнява кучешки номера, а Гевин се превиваше от смях.

Стела бе бърза, но Люк я изпревари, извади дрънкулката от купата и я хвърли в скута на брат си, цялата в мляко.

— Господи! — Стела грабна салфетка с една ръка, а другата повдигна предупредително, за да предотврати отмъщението на Гевин. — Не си го и помисляй.

— Съжалявам. Съжалявам. — Хейли вдигна купата и още салфетки, докато момчетата разменяха заплашителни погледи.

Запазил спокойствие, Дейвид се приближи с влажен парцал.

— Ще почистим. Калпазанка — каза той на Лили, която широко му се усмихна в отговор с пълна уста.

Роз наблюдаваше хаоса, истински развеселена.

— Добро утро — поздрави тя. Всички извърнаха глави към нея.

— Роз? — Стела я погледна учудено. — Какво правиш тук?

— Тъй като живея тук, хрумна ми да сляза, за да си взема чаша кафе. — Наведе се и закачливо целуна Лили по главичката. — Здравейте, момчета. Това момиченце има точен мерник, а? Улучва от рикошет.

Думите й им се сториха толкова интересни, че двамата престанаха да се гледат враждебно.

— Направи го пак, Лили. — Люк задърпа ръкава на майка си. — Върни й играчката, мамо, за да я хвърли още веднъж.

— Не сега. Трябва да довършите закуската си или ще закъснеете за училище.

Стела погледна часовника си и се увери, че наистина минава осем — доста след обичайния час, в който Роз излизаше от къщи.

— В купата ми има бебешки лиги — промърмори Люк.

— Тогава можеш да хапнеш кифла.

— И аз искам кифла. — Гевин побутна купата си със зърнена закуска. — Щом той може да яде кифла, и аз ще ям.

— Добре, добре.

— Ще ги донеса. — Хейли даде знак на Стела да остане на мястото си. — Това с най-малкото, което мога да направя.

— Мм, ухаят чудесно, нали? — Роз вдъхна от аромата на пресните кифли с ябълков пълнеж. Взе една за себе си и се облегна на плота, с чаша кафе в другата ръка. — Няма по-приятен начин да започнеш деня при такова време навън. Освен до вечерта да киснеш във ваната.

След като раздаде кифлите, Хейли се приближи към Стела и прошепна в ухото й:

— Някой е заредил батериите на една от нас.

Стела едва сдържа смеха си и се обърна към Роз:

— След минута ще те оставим на мира.

— Няма нужда да бързате — отвърна Роз и захапа кифлата.

— Обикновено вече си излязла преди това нашествие.

— Днес реших да поспя до малко по-късно.

— Значи онова, което чух в сутрешния репортаж — че е дошъл краят на света, — е истина. — Дейвид не се опита да прикрие самодоволната си усмивка, когато донесе каничка с кафе и допълни чашата й.

— Тази сутрин си изпълнен със злоба.

— Не съм единственият, изпълнен с нещо. Как беше… лазанята?

— Превъзходна.

Роз му хвърли одобрителен поглед над ръба на чашата си и се запита дали на челото й пише: „Наскоро ощастливена“.

— Трябва да хапваш от нея по-често. Бузите ти поруменяват.

— Ще го запомня.

— И аз с удоволствие бих хапнала една топла порция лазаня — отбеляза Хейли. — Хайде, кукличке, да те измием.

Тя вдигна Лили от високото столче.

— Вие двамата вървете горе да вземете нещата си, включително и дъждобраните — нареди Стела. — Почти стана време да тръгвате.

Помота се още минута и се обърна към Роз:

— Искаш ли да се повозиш с колата ми и да отидем заедно на работа?

— Мисля, че да.

Стела изчака, докато тръгнаха по алеята. По нейни изчисления, щяха да имат време да се отбият и до детегледачката, при която Хейли оставяше Лили.

— Снощи постигнахме голям напредък с боядисването. Ще стане страхотно, ако успеем да завършим хола преди сватбата. Много искам да си устроим малко тържество, когато сме готови. Дейвид, всички ние, Харпър, родителите ми. А, и Мич, разбира се.

— Ще бъде чудесно.

— Напоследък прекарва толкова време в къщата… имам предвид Мич, че вече е почти част от домакинството.

Роз промърмори уклончиво и Стела надникна в огледалото за обратно виждане. Видя Хейли да завърта очи и да я подканва с жест да продължи.

— Е… снощи вие с Мич… по проекта ли работихте, или се възползвахте, че сте сами в къщата, и просто си почивахте.

— Стела, не можеш ли направо да ме попиташ дали съм правила секс с него, вместо да подхвърляш намеци? От всичко на света най-много мразя заобикалките.

— Просто съм тактична — отвърна Стела.

— Не, не си.

— Казах й, че не е нужно да започва толкова отдалеч — обади се Хейли от задната седалка. — Освен това знаем, че си правила секс. Не можеш да скриеш това изражение на жена, която е имала вълнуващо изживяване.

— Господи! — възкликна Роз.

— Разбира се, не е наша работа — намеси се Стела и укорително погледна Хейли в огледалото.

— Разбира се, че не е — нехайно се съгласи Роз.

— Просто търсехме начин да ти кажем, че се радваме за теб. Смятаме, че Мич е страхотен, и одобряваме…

— Мили боже! — Хейли се наведе напред, доколкото позволяваше предпазният колан. — Това, което Стела се опитва да каже със своя характерен начин на изразяване, е: „Давай“.

— Не е така. Не точно. Опитвам се да кажа, с известна доза тактичност…

— По дяволите тактичността! Хей, това, че хората са малко по-възрастни, не означава, че не желаят и не заслужават толкова нежност и страст, колкото всички останали.

— О, господи! — повтори Роз.

— Ти си красива и секси — продължи Хейли. — Той е много привлекателен. Струва ми се, че сексът е… Нали тя не разбира? — Прехапа устни и погледна към Лили, заета да играе с пръстчетата си. — Чела съм теории, че бебетата възприемат всички дразнения, включително гласове и думи, запечатват ги в подсъзнанието си и след време най-неочаквано ги изстрелват.

Взе торбата с пелените за смяна и слезе от колата в дъжда. Изтича до другата врата, разкопча каишките на Лили и метна одеялце върху главата й.

— Не казвай нищо интересно, преди да се върна, моля те.

Когато тя се втурна към къщата, Роз издаде прочувствена въздишка.

— Понякога това момиче ме кара да се чувствам стара и изостанала, а друг път млада и зелена, сякаш съм на осемнайсет.

— Напълно разбирам какво имаш предвид. Знам, че звучи, сякаш се бъркаме в личния ти живот, но го правим само защото те обичаме. Освен това се питахме кога отношенията ви с Мич ще стигнат до този етап.

— Питали сте се значи.

Стела направи гримаса.

— На шега си зададохме този въпрос един ден.

— Не е зле да ви осведомя дали бих искала подобни шеговити разговори на тази тема.

— Разбира се.

Хейли дотича обратно и рязко отвори вратата. Стела прочисти гласа си, многозначително поклащайки глава. Чу въздишката й на негодувание зад гърба си, докато потегляше от отбивката край пътя, и весело заговори:

— Е, обмислих няколко идеи за излагането на чувалите с пръст за саксии.

„Животът ми не се е променил — напомни си Роз — само защото съм легнала е привлекателен мъж“. Животът продължаваше с всички задължения и дейности, досадни и приятни.

Когато тръгна за ежемесечната сбирка на градинарския клуб, се запита към коя категория да я причисли.

От времето на баба й в този клуб винаги бе членувала представителка на семейство Харпър. Всъщност баба й бе участвала в основаването му през 1928-а и много от първите сбирки се бяха провели в Харпър Хаус.

Като собственичка на местния градинарски център смяташе за свой двоен дълг да поддържа тази група и да се изявява като неин активен член. Това имаше и добри страни. Обичаше да разговаря с хора, споделящи нейните интереси, и да помага за събирането на средства за благоустройствени проекти.

Но много от жените, които посещаваха сбирките, гледаха на тях само като на повод да се издокарат и възможност да разменят клюки по време на обяд.

Влезе в заседателната зала на кънтри клуба, гъмжаща като кошер от женски гласове. Четвъртити гледжосани сандъчета с оранжерийни нарциси празнично сияеха на масите с тъмнозелени ленени покривки. На подиума в единия край имаше катедра със столове за активистки на различни комитети, които щяха да изнасят доклади.

Можеше само да благодари на Бога, че в момента не председателства нито един комитет.

Когато влезе в залата, всички впериха погледи в нея и гласовете затихнаха.

Почти веднага отново се разбъбриха, но с твърде приповдигнат тон. Роз издигна леден щит около себе си и продължи към една от масите.

— Тези цветя са много красиви, нали? — Тя застана с лице срещу Джан Форестър и спокойно я погледна в очите, сякаш не забелязваше шепота и престорено шеговитото бърборене. — Приятно напомняне, че пролетта наближава. Как си, Джан?

— Добре. Чудесно. А ти, Роз?

— Много добре. Как е Куил?

Жената се изчерви.

— О, значи познаваш Куил?

— Разбира се. Предай му много поздрави от мен.

Гордостта я задължаваше да върви напред, да се смеси с хората и да размени поздрави с десетина от тях, докато стигне до каничките с кафе и чай. Този път избра студен чай вместо обичайното кафе. Гърлото й бе пресъхнало.

— Роз, скъпа, изглеждаш великолепно. — Сиси се приближи към нея, силно напарфюмирана с „Обсешън“ и усмихната до уши. — Кълна се, че не познавам друга жена, която да се облича толкова добре. Как се нарича цветът на костюма ти?

Роз сведе поглед към елегантното си сако и панталон.

— Нямам представа.

— Кайсия. Така изглежда, като хубава узряла кайсия. Онази малка празноглавка Манди разнася клюки за теб с бясна скорост — задъхано зашепна Сиси. — Трябва да поговорим на четири очи.

— Няма нужда, всичко ми е ясно. Извини ме.

Роз решително тръгна към Манди и изпита леко злорадство, когато тя пребледня и изведнъж замлъкна.

— Как си Манди? Не сме се виждали от Коледа. Миналия месец не дойде на сбирката.

— Бях заета.

Роз отпи глътка чай и продължи:

— Животът е като цирк, а?

— Ти също си заета понякога. — Манди вирна нос.

— Не с едно, а с десетки неща.

— Може би, ако по-често гледаше работата си, нямаше да имаш време за заплахи по телефона и долни лъжи.

Всички, които се преструваха, че водят разговори, замълчаха, сякаш някой беше изключил звука.

— Не ме познаваш достатъчно добре — каза Роз със същия тон. — Иначе щеше да знаеш, че се обаждам по телефона само когато е необходимо. Не си падам по дългото бъбрене. И не лъжа. Просто не виждам смисъл в това. Обикновено няма нищо по-ценно от истината.

Манди скръсти ръце и предизвикателно издаде хълбок.

— Всички знаят какво вършиш, но просто се страхуват от теб и не смеят да го кажат в лицето ти.

— Но не и ти. Е, добре, кажи на глас какво те смущава. Ако ще ти бъде по-леко, сподели го с мен насаме.

— Ти предпочиташ така, нали?

— Нямам нищо против да го обсъдим тук, пред всички.

— Това, че семейството ти се е заселило в Шелби Каунти преди бог знае колко време, не ти дава право да се държиш като господарка. Моето семейство е влиятелно колкото твоето и имам не по-малко пари и престиж от теб.

— Добрите маниери не се купуват с пари и престиж. Държанието ти в момента не издава, че ги притежаваш.

— Имаш наглостта да говориш за добри маниери, когато правиш всичко, на което си способна, за да съсипеш репутацията на Брайс, а и моята.

— Репутацията на Брайс си е негова собствена заслуга, що се отнася до твоята, скъпа, досега не те бях виждала в подобна светлина. Струваше ми се симпатично момиче. Нямам нищо против теб.

— Разправяла си, че съм евтина уличница, която се опитва да си купи малко класа с парите на татко си.

— И къде чу това? От Брайс, предполагам.

— Не само от него.

Все още с вирнат нос и леко поруменели бузи, Манди хвърли поглед към Джан.

— Джан? — изненадано промълви Роз и в сърцето й се прокрадна съжаление, щом видя жената да се изчервява. — Не го очаквах от теб. Има от какво да се срамуваш.

— Чух го от надежден източник. — Джан плахо сви рамене.

— Надежден източник? — Роз не се опита да прикрие презрението в гласа си. — Кога стана разследваща журналистка, която издирва източници? Можеше просто да ме попиташ. Би било лесно и почтено да го направиш, преди да разпространяваш подобни глупости.

— Всички знаят какво си сторила, когато Брайс се е появил на партито ти с Манди. Тук не е мястото да го обсъждаме.

— Права си, но вече е твърде късно. Поне това момиче прояви смелостта да каже каквото има в лицето ми, за разлика от теб.

Роз обърна гръб на Джан и отново заговори на Манди:

— Манди, изглеждах ли ядосана, когато пристигнахте с Брайс в къщата ми?

— Разбира се. Ти ни изгони, а той всъщност искаше да се помирите.

— Не съм съгласна, че това е била целта му. По какво пролича, че съм ядосана? Да съм крещяла и да съм ви обиждала?

— Не, но…

— Да съм ви ругала и блъскала към вратата?

— Не, защото си студена, както казва той. Както и мнозина други, когато не си наблизо, за да чуеш. Изчакала си да си тръгнем и си наговорила ужасни неща за нас.

— Така ли? — Роз се обърна към всички присъстващи твърдо решена да сложи край. — Повечето от вас бяха там. Може би някой ще опресни паметта ми, защото аз не си спомням да съм говорила каквото и да било за тях, след като си тръгнаха.

— Вярно е. — Госпожа Хагърти, една от най-старите клиентки, стълб на градинарската общност, си проправи път до нея. — Интересувам се от пикантни клюки като всички вас и нямам нищо против малки изопачавания, но не понасям откровени лъжи. Розалинд се държа съвършено достойно при изключително трудни обстоятелства. Млада госпожице, със собствените си очи видях колко великодушно постъпи с вас. Когато се върна, не каза нито дума за теб или жалкото копеле, което имаш глупостта да защитаваш. Ако някой тук смее да твърди друго, нека заповяда.

— Не е изрекла нито една лоша дума за теб — обади се Сиси с хитра усмивка. — Дори когато аз казах няколко.

— Той ме предупреди, че ще започнеш да настройваш хората против мен.

— Защо да го правя? — попита Роз с безразличие. — Можеш да вярваш, в каквото искаш. Лично аз нямам желание повече да разговарям на каквато и да е тема с теб.

— Имам същото право да бъда тук, както и ти.

— Разбира се.

Роз тръгна към една маса в другия край на залата да допие чая си.

Последваха няколко секунди тихи шушукания, а Манди побягна от стаята, обляна в сълзи. Няколко жени хвърлиха злобни погледи към Роз и затътриха крака след нея.

— Господи! — възкликна Роз, когато госпожа Хагърти седна до нея. — Просто е твърде млада, нали?

— Това не е оправдание за очевидно слабоумие. И невъзпитано държане — възрази жената, вдигна поглед и кимна на Сиси, която дойде при тях. — Изненадана съм от теб.

— От мен? Защо?

— Беше пряма, както никога досега.

Сиси сви рамене и седна.

— Не мога да отрека, че обичам подобни грозни сцени — продължи госпожа Хагърти. — Правят деня ми по-интересен. Никак не харесвам Брайс Кларк. А и понякога се налага човек да бъде прям. Щеше да стане още по-интересно, ако бе зашлевила плесница на онази вироглава глупачка Манди — обърна се тя към Роз и леко докосна ръката й. — Ако искаш да си тръгнеш, ще те изпратя.

— Благодаря, но ще остана.

Роз изтърпя сбирката. Бе въпрос на достойнство и дълг. Когато се прибра у дома и се преоблече, излезе в градината да поседи на пейката си в хладната сянка и да се порадва на признаците на приближаващата пролет.

Пролетните й цветя бяха поникнали — нарциси и зюмбюли, и скоро щяха да разцъфнат. Минзухарите вече имаха цвят. Появяваха се и изчезваха толкова рано.

Загледа се в здравите пъпки на азалиите и ефирната мъгла, която забулваше форзицията.

Вече не полагаше усилия да запази самообладание и най-сетне се предаде на яростта и болката от засегнатата гордост. Позволи си да се потопи в морето на тези мрачни емоции, седейки сама в тишината.

Гневът се надигаше и отшумяваше и дишането й постепенно се успокои.

Реши, че е постъпила правилно. Смело се бе изправила срещу проблема, макар и да й бе неприятно, че се наложи да го разреши в присъствието на толкова хора. Винаги се чувстваше по-добре да влезе в битката, отколкото да избяга.

Нима Брайс си въобразяваше, че тя ще стори друго? Нима бе очаквал да избухне в плач и да си тръгне унизена да ближе раните си?

Доста вероятно. Никога не я бе разбирал.

„А Джон ме разбираше“, помисли си тя и огледа беседката, около която през пролетта и лятото за нея щяха да растат и цъфтят неговите рози. Той я бе разбирал и обичал. Поне като младо момиче.

Дали би обичал жената, в която се бе превърнала?

„Странна мисъл“, каза си тя, отметна глава назад и затвори очи. Навярно нямаше да е същата жена, ако той беше жив.

Щеше да те изостави. Всички постъпват така. Ако беше жив, щеше да ти изневерява и да те кара да страдаш. Да ходи при уличници, докато ти го чакаш. Всички мъже са такива.

Трябваше да го зная.

„Не, не и Джон“, помисли си тя и стисна клепачи, докато гласът шепнеше в съзнанието й.

По-добре е за теб, че загина, отколкото да остане жив и да съсипе живота ти. Както другият. Както онзи, с когото спиш сега.

— Толкова си жалка — прошепна Роз. — Опитваш се да опетниш паметта и честта на един почтен мъж.

— Роз… — Ръката, която докосна рамото й, я накара да подскочи. — Извинявай — каза Мич. — Говореше насън.

— Не. — Не усещаше ли студа, или той бе само в нея, сковал цялото й тяло? — Не, не спях. Просто си мислех. Откъде разбра, че съм тук?

— Дейвид каза, че те видял през прозореца да се отправяш насам. Преди повече от час. Малко е хладно да седиш навън толкова дълго. — Хвана дланта й, разтри я между своите и седна до нея. — Ръцете ти са студени.

— Добре са.

— Но ти не си. Изглеждаш тъжна.

Роз се поколеба, но си напомни, че има лични неща, които не бива да крие от него. Трябваше да му съдейства.

— Да, наистина съм малко тъжна. Тя ми говореше. В главата ми.

— Сега ли?

Мич притисна ръцете й.

— Мм! Ти прекъсна разговора ни, който всъщност представляваше старите натяквания от нейна страна, мъжете са измамници.

Той огледа градините.

— Съмнявам се, че дори Шекспир би могъл да сътвори по-твърдоглав призрак от твоята Амелия. Надявах се да се отбиеш в библиотеката поради няколко причини. Ето едната.

Приближи лицето й към своето и долепи устни до нейните.

— Нещо друго те измъчва — заяви той. — Нещо по-сериозно.

Възможно ли беше вече да я познава толкова добре? Да долавя неща, които тя успява да скрие почти от всички?

— Не, просто не съм в настроение. — Тя отскубна ръката си от неговата. — Малка женска свада по-рано днес. Мъжете не си падат по подобни драми, нали?

— Ще ми разкажеш ли?

— Не си струва усилието.

Мич опита да възрази, но явно потисна желанието си и посочи рамото си.

— Отпусни глава тук.

— Какво?

— Ето тук. — За да се увери, че ще го стори, обви ръка около талията й и я притегли по-близо до себе си. — Какво ще кажеш сега?

— Не е зле.

— Земята няма да престане да се върти само защото за минута си се облегнала на нечие рамо.

— Разбира се. Благодаря ти.

— На твоите услуги. Впрочем другата причина да се надявам да дойдеш в библиотеката бе, че изпратих писмо на братовчедка ти Кларис Харпър. Ако не отговори до седмица, ще изпратя второ. Освен това направих подробно родословно дърво на фамилията Харпър, на семействата на майка ти и съпруга ти. Попаднах на една Амелия Ашби. Не, не вдигай глава — каза той и я прямо, когато тя се опита да изправи гръб. — Няма връзка, защото открих, че е живяла и починала в Луизиана, при това твърде скоро. Отделих известно време да проуча потеклото й и да потърся връзка с твоята Амелия… освен съвпадението на имената. Но не стигнах доникъде. Размених няколко съобщения по електронната поща с правнучката на икономката, работела тук от 1887-а до 1912-а. Адвокатка е в Чикаго и беше толкова заинтригувана от това че се занимавам с проучване на родословия, че ми оказа пълно съдействие със сведения за своето. Може би съм открил ценен източник, поне в тази насока. — Мич бавно галеше ръката й.

— Свършил си доста работа.

— Повечето неща са стандартни. Но мислех и за по-необичайните страни на нашия проект. Когато се любихме…

— Към коя част от работата причисляваш това?

Той се засмя на суховатия й тон и потърка лице в косите й.

— Към графа „строго лично“, която искрено се надявам да запълня с интересно съдържание. Но имам предвид нейното… негодувание. Така би трябвало да го нарека, нали?

— Не мога да измисля по-подходяща дума.

— Тя отваряше врати с трясък, затръшваше ги, караше часовниците да бият и прочее. Ясно показваше мнението си за това, което се случва между нас, и то не за първи път, откакто отношенията ни започнаха да стават лични.

— Е, и?

— Не съм първият мъж, с когото си имала интимни изживявания в къщата.

— Не си.

— Но не си споменавала за подобно негодувание заради близостта ти с Джон Ашби и Брайс Кларк… или някого от другите мъже, с които си имала връзки.

— Защото никога преди не се е случвало.

— Добре, добре. — Мич стана и закрачи. — Живяла си в тази къща, когато сте се срещали с Джон Ашби и когато сте били сгодени.

— Да, разбира се. Това е моят дом.

— След като сте се оженили, отново сте живели главно тук, а след смъртта на родителите ти сте останали за постоянно.

Явно в главата му се въртеше нещо. Не, по-скоро вече бе направило изводи за себе си и разсъждаваше на глас, за да й покаже как е стигнал до тях.

— Прекарвахме доста време тук. Майка ми имаше крехко здраве и баща ми често не можеше да се справя сам. Когато той почина, неофициално заживяхме тук. След нейната смърт окончателно се нанесохме в къщата.

— И през цялото това време Амелия не е негодувала срещу Джон?

— Не. Престана да идва при мен, когато бях на около… единайсет, и я видях отново едва малко след като се омъжих. Вече се опитвахме да имаме деца и предполагах, че съм бременна. Една нощ не можех да заспя, излязох в градината и тя се появи. Щом я зърнах, разбрах, че наистина ще имам дете. Видях я и в началото на другите си две бременности. После чувах пеенето й, докато момчетата бяха малки.

— Съпругът ти виждал ли я е?

— Не. — Роз се намръщи. — Никога. Чуваше я, но не се е появявала пред него. Видях я и в нощта, когато той загина.

— Не си ми казала това.

— Не съм ти описвала всяка нейна проява… — Замълча и поклати глава. — Съжалявам, че не ти казах. Не съм го споделяла с никого. Твърде лично е и все още е мъчително.

— Не зная какво е да обичаш някого и да го загубиш, както ти си загубила Джон. Навярно се опитвам да надникна твърда дълбоко в душата ти, но всичко е свързано Роз. Трябва да знам, за да мога да свърша работата си.

— Когато те наех не предполагах, че ще се наложи да знаеш толкова лични неща. Почакай. — Вдигна ръка преди Мич да проговори. — Мисля, че вече разбирам — най-важното е да си изградиш цялостна представа за нещата. За хората. Слагаш снимките на таблото, за да виждаш образите им, докато добавяш малки подробности. Не мога да очаквам повече.

— Трябва да се потопя в техния свят.

— Както в света на гениалния извратен поет — кимна Роз. — Мисля, че трябва да го споделя с теб и заради това, в което се превръщаме един за друг. От друга страна, именно затова ми е толкова трудно. Не мога лесно да се сближа с някого. Да имам доверие на мъж и да желая близост.

— Нима си искала да ти бъде лесно?

Тя поклати глава.

— Как успя толкова бързо да ме опознаеш? Не, не съм искала. Ако беше лесно, щеше да ми се струва подозрително. Караш ме сериозно да се замисля, Мичъл. Това е комплимент за теб.

— Благодаря. Ти мен също.

Изгледа го изпитателно, докато стоеше там, жив и изпълнен с енергия, на фона на беседката и спящите рози. Топлината на слънцето скоро щеше да ги събуди. Но нейният Джон никога нямаше да се върне.

— Джон пътуваше към дома от офиса си в Мемфис. Щете да се прибере късно след съвещание. Беше валяло, пътищата бяха хлъзгави и имаше мъгла. — Сърцето й се сви, както винаги, когато си спомняше. — Станала катастрофа. Някой карал твърде бързо и навлязъл в насрещното движение. Бях будна и успокоявах момчетата. Харпър бе сънувал кошмар, а Мейсън и Остин имаха настинка. Тъкмо ги приспах и се канех да си легна, малко ядосана, че Джон все още не се е прибрал. Заварих я в стаята си. — Тихо се засмя и прокара ръка по лицето си. — Потръпнах и си помислих: „Да не съм отново бременна?“. Честно казано, нямаше да се зарадвам на подобна вест, след като едва бях приспала три неспокойни деца. Образът й бе твърде ярък и долових някакво злорадство, което ме изплаши. След малко дойдоха полицаи и напълно забравих за нея.

Гласът й не затрепери нито за миг, но очите й, красивите й издължени очи, издаваха дълбока скръб.

— Тежко е. Дори не мога да си представя колко.

— Животът ти просто спира. Когато отново започне, вече е различен. Нищо не може да е същото, както преди. Никога.

Мич не я докосна, за да я утеши и да й вдъхне кураж. Това, което изживяваше в този момент тя, в тази зимна градина, принадлежеше на друг.

— Не си имала никого. Нито майка, нито баща, нито брат или сестра.

— Имах синовете си. Имах къщата. Имах себе си. — Роз извърна глава, мислено се обърна и затвори вратата към миналото зад гърба си. — Разбирам накъде биеш и не мога да си го обясня. Никога по-рано не е негодувала — нито срещу Джон, нито срещу мъж, с когото съм имала връзка след смъртта му, нито срещу Брайс. Както съм ти казвала, даваше малки знаци на неодобрение, но нищо толкова страховито, колкото проявите й напоследък. Каква ли е причината?

— Опитвам се да отгатна. Имам няколко теории. Но първо да влезем вътре, вече се стъмнява, а и ще замръзнеш. Нямаш тлъстини, които да те топлят. Не че това не ми харесва — добави Мич, когато я видя да присвива очи.

Роз съзнателно заговори със силен южняшки акцент.

— Всички жени от рода ми са били с крехко телосложение.

— Но в теб няма нищо крехко — изтъкна той и хвана ръката й, докато вървяха към къщата. — Ти си като висока дива роза, черна роза с множество бодли.

— Няма диви черни рози. Трябва да се култивират и никой не е постигнал съвършено черен цвят.

— Черна роза — повтори той и повдигна ръце към устните си. — Рядка и уникална.

— Ако продължиш да говориш така, ще се почувствам задължена да те поканя в личните си покои.

— Помислих си, че няма да го направиш.

Тринадесета глава

— Мисля, че трябва да ти кажа — започна Роз, преди да стигнат до къщата, — че хората, които живеят в къщата ми, проявяват голям интерес към личните ми отношения с теб.

— Всичко е наред. Аз също съм любопитен как ще се развият тези отношения.

Роз сведе поглед към преплетените им пръсти и си помисли колко е прекрасно, че двама души могат така съвършено да съединят ръцете си.

— Твоята ръка е значително по-голяма от моята. Имаш по-широка длан и по-дълги пръсти. Върховете им са плоски, а моите са леко заоблени, виждаш ли? — Повдигна ръцете им до нивото на очите си. — Но толкова добре си пасват.

Той се обърна към нея с тих смях и нежно произнесе името й: Розалинд. Спря е за миг и леко докосна устните й със своите.

— Както и това.

— И аз си помислих същото. Но предпочитам да запазя тези мисли и този личен интерес между двама ни.

— Трудно е, защото в живота ни има други хора. Синът ми ме разпитва кое е тъмнокосото гадже, с което бях на мача срещу „Олд Мис“.

— Каза ли му?

— Похвалих се, че съм успял и привлека вниманието на Розалинд Харпър.

— Успя, и още как — потвърди тя и го погледна, когато тръгнаха по стъпалата към терасата. — Но имам навик егоистично да запазвам личния си живот за себе си. Искам да прекараме приятна мигове заедно, без да изнасяме редовен информационен бюлетин за сексуалния ни живот.

Роз протегна ръка към вратата за спалнята си, но тя внезапно се отвори и едва не удари лицето й. Лъхна я леден вятър, толкова силен, че я тласна назад. Мич я сграбчи, а после, застанал на пътя на стихията, я закри с тялото си.

— Браво! — каза той, надвиквайки свиренето на вятъра.

— Няма да търпя това. — Роз бързо се освободи и решително прекрачи прага. — Няма да търпя подобно нещо в къщата си!

Снимките полетяха от масите като крилати ракети, а лампите запримигваха. Един стол бе тласнат към другия край на стаята и се удари в скрина с такава сила, че вазата с орхидеи върху него се завъртя. Когато видя изящното огледало, получено като подарък от синовете й, да се разклаща, тя скочи напред, за да го задържи.

— Престани с тези идиотщини веднага! Няма да се отървеш безнаказано.

Последваха удари на яростни юмруци по стените и подът под краката й затрепери. Голям кристален флакон с парфюм се разби на парчета, които се разхвърчаха като шрапнели.

Роз остана непоклатима сред вихрушката, притискайки огледалото, и надвика свистящите във въздуха кристални късове и нестихващия трясък с леден глас.

— Ще прекратя всякакви опити да разбера коя си и да поправя злото, което ти е било причинено. Ще направя всичко възможно, за да те прогоня от тази къща. Няма да си добре дошла тук. Това е моят дом — продължи тя, когато в камината се надигнаха пламъци, а свещникът над нея описа спирала във въздуха. — Кълна се в Бога, че ще те разкарам от него дори с цената на живота си.

Изведнъж всичко затихна и предметите, които се въртяха във въздуха, паднаха на пода с тупване или трясък.

Вратата се отвори със замах и през нея влязоха Дейвид, Лоугън и Стела, а след миг откъм терасата влетя и Харпър.

— Мамо! — той я сграбчи в прегръдката си и леко я повдигна от пода. — Добре ли си?

— Да, да, нищо ми няма.

— Не можехме да влезем. — Стела докосна гърба й с трепереща ръка. — Не можехме да отворим вратите.

— Всичко е наред. Къде са децата?

— На долния етаж, с Хейли. Когато чухме… Господи Роз, беше като бомбардировка!

— Отиди да й кажеш, че всичко е наред. — Тя потърка буза в лицето на Харпър, преди да се отдръпне. — Върви веднага.

— Какво стана тук? — настойчиво попита Дейвид. — Роз, какво стана по дяволите?

— Искахме да влезем тук, но Амелия се разбунтува.

— Майка ти й даде да разбере — каза Мич на Харпър. — Напомни й коя е господарката на тази къща.

— Пострадал си — отбеляза Харпър.

— О, господи!

Роз подаде огледалото на Харпър, приближи се бързо към Мич и докосна драскотината на бузата му.

— От парче стъкло. Нищо сериозно — отвърна той.

— Имаш и няколко рани по ръцете. — Отпусна своите, преди да затреперят. — Да ги почистим.

— Аз ще разтребя тук — предложи Стела.

— Не, остави всичко така. Върви долу при Хейли и децата. Лоугън, най-добре е да отидете у вас.

— Няма да те оставя — възрази Стела. — Това не подлежи на обсъждане.

— Аз ще остана тук. — Лоугън обви ръка около раменете на Стела. — Стига да нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. — Роз въздъхна и взе огледалото си от Харпър. — Нямаше да се отърве само със словесни заплахи, ако беше счупила това. — Сложи го обратно на мястото му и стисна ръката на сина си. — Всичко ще бъде наред скъпи. Обещавам.

— Ако направи нещо, с което да ти причини болка, ще намеря начин да я прогоня от къщата.

— Каквато майката, такъв и синът — усмихна се тя. — Казах й същото и така я накарах да престане, а навярно знае, че никога не говоря празни приказки. Върви при Хейли. Не може да остави децата, а сигурно е полудяла от притеснение. Мич, ела в банята, ще почистя тези рани.

— Не искам да стои тук сама тази нощ — каза Харпър, когато майка му излезе от стаята.

— Няма да е сама — увери го Мич.

Когато влезе в банята, Роз вече напояваше марля с кислородна вода.

— Това са само няколко драскотини.

— Все пак трябва да се погрижа за тях и тъй като досега не ми се е налагало да лекувам рани, причинени от разгневен призрак, ще процедирам по обичайния начин. Седни.

— Добре, госпожо. — Мич седна и се вгледа в лицето й. — Ти нямаш нито една драскотина.

— Хм? — Хвърли бегъл поглед към ръцете си и към отражението си в огледалото. — Мисля, че си прав.

— Не е искала да те нарани. Не че не е способна да го стори, преднамерено или не, като се има предвид лудостта й. Но е предупреждение. Интересно!

— Възхищавам се на мъж, който е пострадал от гнева на едно привидение, а заявява, че намира това за интересно.

— А аз се възхищавам на жена, която има смелостта да застане лице в лице с това привидение и да спечели двубоя.

— Къщата е моя. — Роз сниши глас и повдигна брадичката му. — Няма да боли.

— Така казват всички.

Тя почисти раните сръчно и уверено, докато Мич не откъсваше поглед от лицето й.

— Търсиш ли нещо? — попита тя.

— Питам се дали вече съм го намерил.

— Едва не е пострадало и окото ти. — По-разтърсена, отколкото би признала, Роз се наведе и докосна драскотината с устни. — Готово. — Отдръпна се крачка назад. — Ще оживееш.

— Благодаря. — Той хвана ръцете й и проницателните му зелени очи приковаха поглед в нейните. — Имам някои теории.

— Изгарям от нетърпение да ги чуя. Но първо искам да разчистя онази бъркотия и да пийна чаша вино. Голяма чаша.

— Ще ти помогна.

— Не, предпочитам да го свърша сама. Чувствам нужда.

— Трудно е за мен винаги да ме молиш да се отдръпна.

— Сигурно. — Роз прокара пръсти през косите му. — Може би ще представлява утеха за теб, ако споделя, че се отдръпваш с достатъчно увереност в себе си, а това ми носи успокоение.

— Ето още една причина да смятам, че си пасваме добре.

— Съгласна съм. Ще ти бъда благодарна, ако слезеш при другите и ми дадеш половин час да въведа ред. Ще се поуспокоя поне малко.

— Добре. — Мич се изправи. — Ще остана да пренощувам тук. Както се изрази Стела, това не подлежи на обсъждане. Имаш половин час на разположение да решиш дали ще спя при теб или в някоя от стаите за гости.

Излезе и я остави да гледа след него, смръщила вежди.