/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: В градината

Червена лилия

Нора Робъртс

В завладяващата заключителна част от трилогията „В градината“ на най-популярната авторка на „Ню Йорк Таймс“ Нора Робъртс три жени научават, че тайната на миналото се крие в сърцето на старата им къща… От векове голямата стара къща в покрайнините на Мемфис е обитавана от фамилията Харпър. Откакто се помнят всички, из коридорите й броди призракът на Печалната невеста, която пее приспивни песни нощем… Хейли Филипс пристига в Мемфис с надеждата за ново начало за себе си и нероденото си дете. Не иска подаяния от далечната си роднина Роз, а само работа в процъфтяващия й градинарски център „В градината“. Намира дом, в който е заобиколена от красота и най-добрите приятели на света — сред тях е и Харпър, синът на Роз. За радост на младата жена, малката й дъщеричка Лили силно се привързва към него. Но фантазиите на Хейли за Харпър като нещо повече от приятел я изпълват с тревога… Бои се, че ако се предаде на желанието, основите, които са поставили с него, ще рухнат. Особено когато започва да подозира, че чувствата й вече не са изцяло нейни. Проблясъци от миналото и поредица странни прояви я карат да повярва, че Печалната невеста е намерила начин да прониква в съзнанието и тялото й. Време е Невестата най-сетне да намери покой, за да може Хейли отново да опознае собственото си сърце и да реши дали е готова да го изложи на риск…

Нора Робъртс

Червена лилия

НА КЕЙЛА,

дете на детето ми,

и на всички малки пламъчета,

които все още очакваха да засияят,

докато пишех този роман.

От автора

СКЪПИ ЧИТАТЕЛЮ,

Към края на лятото, в последните му знойни дни, обичам да внасям част от градината в дома си. Маргаритки и карамфили, стръкове астри, китки равнец, високи изящни лилии. Винаги се колебая, жал ми е да ги отрежа. Но в дълъг дъждовен ден или когато жегата ме принуди да си стоя у дома, е прекрасно да бъда заобиколена от цветя, които съм отгледала сама.

Ако съм навън и съм приключила с плевенето и подрязването на връхчета за деня, мога да поседна под сянка, на пейката, на люлката в градината и просто да се наслаждавам… Или да изведа внучката си на разходка, да й показвам цветята и да я уча как се наричат, както родителите ми са учили мен. Приятно ми е, докато се опитвам да й вдъхна тази любов към отглеждането на растения, както я предадох на синовете си, както я унаследих от мама и татко. Семейството е другата ми страст, другата градина, изпълнена с пъстрота и разцъфнали цветове.

Всяка година — от засаждането през пролетта до цъфтенето през лятото и цялата есен, когато се любувам на циниите и хризантемите си, а дърветата пламват в ярки багри — сезоните са дар за мен. През дългата студена зима, докато градината ми спи, мисля за това, което ще ми даде тя, когато се събуди напролет, и което аз ще й дам. Щом първият минзухар смело подаде главица от замръзналата земя, зная, че скоро ще започна да изравям камъни, да скубя плевели и да обикалям из градинарския център в търсене на цвете, на което не ще мога да устоя. И още докато го засаждам, да гледам как животът се възражда, а надеждата разцъфтява.

В градината човек намира радост и красота, работа и отплата. Надявам се и ти, читателю, да създадеш своя.

Пролог

Ашладисването и присаждането на пъпки е съединяване на две отделни растения, така че да заживеят като едно силно, здраво растение, притежаващо само най-добрите характеристики на двамата си родители.

СДРУЖЕНИЕ НА АМЕРИКАНСКИТЕ ГРАДИНАРИ „РАЗСАЖДАНЕ НА РАСТЕНИЯ“

Младостта отминава, любовта замира, за приятелството настъпва есен. Съкровените майчини надежди надживяват всичко.

ОЛИВЪР УЕНДЪЛ ХОЛМС

МЕМФИС, ТЕНЕСИ

ЯНУАРИ 1893 г.

Бе отчаяна, самотна жена със замъглен разсъдък.

А някога бе красавица с остър ум и една огромна амбиция — охолния живот. Постигна го, използвайки тялото си, за да съблазнява, и пресметливия си ум, за да получава това, което желае. Стана държанка на един от най-богатите и влиятелни мъже в Тенеси.

Къщата й бе разкошна, обзаведена по неин вкус, но с парите на Реджиналд. Имаше прислужници, готови да изпълнят всяка нейна прищявка; тоалети — съперничещи на тези на най-известните куртизанки в Париж; бижута, забавни приятели, собствена карета…

Устройваше разточителни приеми и събуждаше страстни желания и завист.

Тя, дъщерята на жалка домашна прислужница, притежаваше всичко, което ненаситното й сърце поиска.

След това роди син.

Нежеланият нов живот, който носеше в себе си, я промени. Стана център на нейния свят, единственото, което обичаше повече от себе си. Кроеше планове за сина си, представяше си бъдещето му и му пееше, докато спеше в утробата й.

Изживя мъчителните болки при появата му на бял свят, но и радостта, че щом отминат, ще държи своето скъпоценно дете в ръцете си.

Казаха й, че е родила момиченце. Твърдяха, че е мъртво.

Това бяха лъжи.

Дори в дните на безумна скръб, докато потъваше в бездната на отчаянието, тя го знаеше. Дори в лудостта си бе уверена, че са я излъгали. Синът й бе жив.

Бяха откраднали бебето от нея, навярно за откуп. Нима бе възможно истината да е друга, щом беше чувствала ударите на сърцето му, както тези на своето?

Но не й го бяха отнели акушерката и лекарят, а Реджиналд, който купи мълчанието им с парите си.

Толкова ясно си спомняше как той влезе в приемната й след месеци безутешна скръб и тревоги. „За да приключи с мен завинаги, след като се сдоби с това, което винаги е искал — син и наследник“, помисли си тя, докато закопчаваше сивата си рокля с треперещи пръсти. Синът бе единственото, което коравосърдечната му съпруга бе неспособна да му даде.

Реджиналд я използва, а сетне й отне единственото съкровище, сякаш имаше пълното право на това. В замяна й предложи пари, за да замине за Англия.

„Ще си плати, ще си плати! — повтаряше съзнанието й, докато тя стоеше пред огледалото. — Но не с пари. О, не, не с пари“.

Бе останала без пукната пара, но щеше да намери начин отново да уреди живота си веднага щом си върне своя скъп Джеймс.

Прислужниците — като плъхове, напускащи потъващ кораб — бяха отмъкнали част от бижутата й. Знаеше това. Принуди се да продаде повечето от останалите, но я измамиха с цената. Ала какво можеше да очаква от хитрия грозноват бижутер? Все пак и той бе мъж.

Лъжци, измамници и крадци — всичките бяха еднакви!

Щеше да накара всеки от тях да си плати.

Не можа да открие гривната с диаманти и рубини — сърцевидни камъчета с цвят на кръв и лед, която Реджиналд й бе подарил по повод новината, че е бременна.

Всъщност това бе дрънкулка, твърде дребна и незабележима за нейния вкус, но на всяка цена трябваше да я намери. И тя преобърна наопаки цялата си спалня при упоритото търсене.

Заплака като дете, когато вместо на гривната, попадна на брошка със сапфири. Но скоро сълзите й пресъхнаха, стисна накита в шепа и забрави за гривната и отчаяното си желание да я открие. Забрави, че я е търсила. Усмихна се при вида на бляскавите сини камъчета. Щеше да получи за тях достатъчно, за да издържа себе си и Джеймс в началото. Щеше да го отведе някъде, може би извън града. Докато отново стъпи на крака.

„Всъщност всичко е много просто“, помисли си тя с усмивка, докато се взираше в отражението си. Сивата рокля бе семпла, елегантна, подходяща за майка. Корсажът бе леко провиснал, но не можеше да стори нищо. Вече нямаше прислужници или шивачки, които да го преправят. Щеше да възстанови заоблените си форми, когато намери красива къща за себе си и Джеймс.

Нави русите си коси на масури, които прихвана високо, но за жалост трябваше да се откаже от ружа. Реши, че е по-добре да изглежда скромно. Негримираното лице би вдъхвало повече спокойствие на едно дете.

Просто щеше да отиде да го вземе. Да посети Харпър Хаус и да поиска това, което й принадлежи.

Пътуването от града до великолепната къща бе дълго, студено и скъпо. Вече нямаше собствена карета, а много скоро агентите на Реджиналд щяха да я изхвърлят и от дома й, както вече бяха заплашили.

Но си струваше да плати за файтон. Как иначе щеше да отнесе своя Джеймс обратно до Мемфис, за да го сложи нежно в бебешкото креватче и да му попее приспивна песен?

— Синя лавандула, дили-дили-дили… — тихо запя тя и като преплете тънките си пръсти, се загледа в заскрежените дървета край пътя. Бе взела одеялцето, поръчано от Париж, и малката сладка шапчица и терлички. В мислите й детето й все още бе новородено. В замъгленото й съзнание шестте месеца, изминали от раждането му, не съществуваха.

Файтонът се спусна по дългата алея и пред погледа й се разкри Харпър Хаус в цялото си великолепие.

Жълтата каменна фасада и бялата дограма се открояваха, топли и изящни на фона на сивото зимно небе. Триетажното здание се издигаше гордо сред дърветата, храстите и обширните морави.

Беше чувала, че някога из имението са бродели пауни, разперили прелестни опашки, но писъците им дразнели Реджиналд и когато станал господар на къщата, наредил да бъдат убити.

Властваше като крал. И тя му бе дарила принц наследник. Но един ден нейният син щеше да свали баща си от трона. Тя щеше да властва над къщата заедно с Джеймс. Нейният скъп, сладък Джеймс.

Стъклата на огромните прозорци блестяха от слънцето и се взираха в нея като страховити очи. Гледайки ги, тя продължи да си представя, че живее там със своя Джеймс, грижи се за него, разхожда го из градината и слуша звънливия му смях, отекващ в коридорите.

Един ден това щеше да бъде реалност. Къщата бе негова, което означаваше, че е и нейна. Щяха да живеят там щастливо, само двамата. Както би трябвало да бъде.

Слезе от файтона — бледа, слаба жена в провиснала сива рокля, и бавно запристъпва към главния вход.

Сърцето й биеше неудържимо. Джеймс я очакваше.

Почука и за да накара ръцете си да престанат да треперят, силно ги притисна към талията си.

Мъжът, който отвори, бе с черна униформа и макар да я огледа от главата до петите, изражението му не издаде нищо.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?

— Дойдох за Джеймс.

Веждите му съвсем леко се повдигнаха.

— Съжалявам, госпожо, но сред обитателите на тази къща няма човек на име Джеймс. Ако питате за някого от прислугата, входът е отзад.

— Джеймс не е прислужник! — кипна тя и ядно си помисли: „Как смее да ми говори така!“ После обясни: — Той е синът ми, вашият господар. Дойдох за него. — Дръзко пристъпи към вратата. — Донесете ми го веднага!

— Мисля, че сте сбъркали къщата, госпожо.

— Няма да ми попречите да стигна до него. Джеймс! Джеймс! Мама е тук — развика се тя.

Втурна се към стълбището и бе готова да драска и хапе, когато икономът сграбчи ръката й.

По широкия коридор забърза жена, също със слугинска униформа, която попита отдалеч:

— Данби, някакъв проблем ли има?

— Тази… жена. Изглежда разстроена.

— Очевидно. Госпожице? Моля ви, госпожице, аз съм Хейвърс, главната домашна помощница. Успокойте се и ми кажете какво има.

— Дойдох за Джеймс. — Ръцете й затрепериха, когато ги повдигна към къдриците си. — Трябва да ми го донесете веднага. Време е за следобедния му сън.

Лицето на Хейвърс имаше приветлив израз, а сега към него се прибави и топла усмивка.

— Разбирам. Може би е най-добре да поседнете за малко, за да се успокоите.

— И тогава ще донесете ли Джеймс? Ще ми дадете ли моя син?

— В приемната има чудесен огън. Днес е доста хладно, нали? — Жената настойчиво погледна Данби, давайки му знак да пусне ръката й. — Последвайте ме, ще ви заведа.

— Измама! Още една измама! — разкрещя се Амелия и побягна към стълбите.

Викайки Джеймс, стигна до втория етаж, но слабите й крака не издържаха повече и тя се строполи на площадката.

Отвори се врата, през която излезе господарката на Харпър Хаус. Позна съпругата на Реджиналд. Беатрис. Беше я виждала веднъж в театъра и в магазините.

Бе красива, но студена, с очи, напомнящи за синкави късчета лед, с тънък нос и месести устни, които сега бяха презрително смръщени. Дневната й рокля бе от тъмнорозова коприна с висока яка и пристегната талия.

— Кое е това създание?

— Съжалявам, госпожо. — Хейвърс, по-пъргава от иконома, първа стигна до вратата на всекидневната. — Не каза името си. — Инстинктивно се наведе и закрилнически обгърна раменете на Амелия. — Изглежда много разстроена и премръзнала.

— Джеймс! — Амелия протегна ръце нагоре и Беатрис рязко отдръпна полите си. — Дойдох за Джеймс, моя син.

Изражението на Беатрис за миг се промени, преди да процеди през стиснати устни:

— Да влезе тук. — Обърна се и закрачи обратно към всекидневната. — И да почака.

— Госпожице — тихо заговори Хейвърс, докато помагаше на разтрепераната жена да се изправи, — не се бойте, никой няма да ви нарани.

— Моля ви, донесете бебето ми. — Амелия отчаяно се втренчи в очите й и сграбчи ръката й. — Моля ви, донесете ми го!

— Вървете, поговорете с госпожа Харпър. Да сервирам ли чай, госпожо?

— Не, разбира се. Затвори вратата! — сопна се Беатрис.

После се отправи към красивата камина от гранит и се обърна с гръб към тлеещия огън. Изразът на очите й остана хладен, когато вратата тихо се затвори.

— Ти си… била си — поправи се тя с присвити устни — една от курвите на съпруга ми.

— Казвам се Амелия Конър. Дойдох…

— Не съм те питала за името ти. Не ме интересува, нито пък ти. Мислех, че жени като теб, които предпочитат да се смятат за държанки, а не за обикновени уличници, имат достатъчно благоразумие и достойнство да не стъпват в домовете на мъжете, които наричат свои покровители.

— Тук ли е Реджиналд?

Трескаво се огледа, бегло забелязвайки красивата обстановка в стаята, изрисуваните лампиони и кадифените тапицерии. Не си спомняше напълно как се е озовала тук. Яростта й бе отшумяла и сега чувстваше студ и празнота.

— За твой късмет не е у дома — отвърна й Беатрис. — Знам всичко за вашата… връзка, както и че той я е прекратил и че си получила щедро обезщетение.

— Реджиналд?

В откъслечните проблясъци в съзнанието си тя го виждаше застанал пред камина. Но не тази, а камината в нейния дом, в приемната й…

Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?, спомни си ядно тя думите му.

— Дойдох за сина си, за Джеймс. Одеялцето му е във файтона. Ще го отведа у дома.

— Ако си въобразяваш, че ще изкопчиш пари и от мен за мълчанието си, жестоко се лъжеш.

— Аз… дойдох за Джеймс. — На устните й затрептя усмивка, когато пристъпи напред с протегнати ръце. — Той има нужда от майка си.

— Роденото от теб копеле, което ми бе натрапено, носи името Реджиналд, като баща си.

— Не, аз го нарекох Джеймс. Казаха ми, че е мъртъв, но чух плача му. — Лицето й издаде тревога, докато оглеждаше стаята. — Чувате ли го? Трябва да го намеря, да му попея, докато заспи.

— Мястото ти е в приют за душевноболни. Почти изпитвам съжаление към теб. — Огънят запращя зад гърба на Беатрис. — И двете нямаме избор. Но аз поне съм невинна. Аз съм неговата съпруга, майката на децата му, родени в законен брак. Преживяла съм загубата на дете и поведението ми винаги е било безукорно. Преструвах се на сляпа и глуха за извънбрачните връзки на съпруга си и не съм му дала нито един повод за недоволство. Но не му родих син и това е смъртният ми грях. — Страните й поруменяха от ярост. — Нима мислиш, че се радвам, задето ми натрапиха твоето копеле? Детето на една уличница да ме нарича своя майка! Кой ще наследи всичко това? — Тя тръсна гневно ръце. — Иска ми се да бе умряло в утробата ти, а и ти заедно с него.

— Дай ми го, върни ми го! Нося му одеялце — продължи да нарежда Амелия, свела поглед към празните си ръце. — Ще го отведа…

— Всичко е свършено! Двете с теб сме в един и същ капан, но ти поне заслужаваш наказанието си, а аз не съм сторила нищо.

— Не можеш да го задържиш, та ти не го искаш! Не може да бъде твой…

Втурна се напред, широко отворила очи и оголила зъби. Ударът, който се стовари върху скулата й, я тласна назад и я повали по гръб на пода.

— Ще напуснеш тази къща. — Беатрис говореше тихо, със спокоен тон, сякаш възлагаше дребна задача на някоя от прислужниците си. — Ако пророниш и дума на някого за това, ще те пратя в лудница. Няма да допусна брътвежите ти да опетнят репутацията ми, уверявам те. Нито ще стъпиш отново в Харпър Хаус или имението, нито някога ще видиш детето си. И това ще бъде твоето наказание, въпреки че според мен съвсем не е достатъчно.

— Ще живея тук с Джеймс…

— Ти си луда — каза Беатрис с известно злорадство. — Захвани се отново със занаята си. Сигурна съм, че ще намериш мъж, който с удоволствие би посял друго незаконно семе в утробата ти. — Отправи се към вратата и енергично я отвори. — Хейвърс! — Изчака, без да обръща внимание на жалните ридания зад гърба си. — Кажи на Данби да изхвърли това същество от къщата.

Но тя все пак се върна. Избутаха я навън и наредиха на кочияша да я откара, но тя отново дойде в имението в мразовитата нощ. Проблясъците на разум бяха все по-откъслечни, но за сетен път успя да измине разстоянието с открадната каруца. Беше с мокри от дъжда коси и прилепнала към тялото бяла нощница.

Искаше да ги убие. Всичките. Да ги нареже на парчета, да ги накълца. Тогава, с окървавени ръце, щеше да отнесе своя Джеймс със себе си.

Но нямаше да й позволят. Никога нямаше да държи своето бебе в ръцете си, никога нямаше да види сладкото му личице.

Освен ако…

Когато слезе от каруцата, Харпър Хаус бе потънала в призрачни сенки. Тъмните прозорци проблясваха на лунната светлина. Всички вътре спяха.

Дъждът бе спрял, небето се бе прояснило. Над земята пълзяха мъгли, които обгръщаха премръзналите й боси крака като сиви змии. Подгъвът на нощницата й се влачеше в размекнатата кал, докато вървеше, тананикайки си приспивната песен.

Щяха да си платят — скъпо и прескъпо!

Беше посетила вуду магьосницата и знаеше какво трябва да стори, за да получи веднъж завинаги това, което искаше.

Продължи през градините, сковани от студ, към гаража за файтони, за да намери това, което й бе нужно.

Отново запя, докато крачеше с него във влажната нощ към великолепната къща с каменни зидове, озарени от луната.

— Синя лавандула — пееше тя. — Зелена лавандула.

Първа глава

ХАРПЪР ХАУС

ЮЛИ 2005 г.

Уморена до мозъка на костите, Хейли се прозя така широко, че челюстите й изпукаха. Главата на детето тежеше на рамото й, но всеки път, когато престанеше да я люлее, Лили се раздвижваше и захленчваше и малките пръстчета стискаха памучния потник на майка й.

„Опитвам се да спя“, мислено си каза Хейли и прошепна успокояващи думи, докато люлеещият се стол отново проскърцваше.

Знаеше, че наближава четири сутринта, а вече бе ставала два пъти, за да приспива капризната си дъщеричка.

Около два часа бе направила опит да я сложи в креватчето и двете да поспят, но Лили упорито искаше на стола.

Сега Хейли я люлееше и се унасяше в дрямка, люлееше я и се прозяваше, и се питаше дали някога през този живот ще може отново да става от сън бодра в осем часа.

Не знаеше как се справят другите хора. Особено самотните майки. Как успяваха да оцелеят под натиска на грижите върху сърцето, ума, тялото… и портфейла?

Как би издържала тя, ако живееше съвсем сама с Лили? Какъв живот щяха да имат, ако нямаше с кого да споделя тревогите, досадните задължения и забавните мигове?

Мисълта бе ужасяваща.

Едва сега осъзнаваше каква наивна и вироглава оптимистка — и глупачка — е била.

Спомни си как реши да тръгне на път, бременна в шестия месец, как напусна работа, продаде голяма част от имуществото си и натовари останалото в старата си таратайка.

„Господи, ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше да го направя“.

Но вероятно беше по-добре да не го знаеше. Защото сега не бе сама. Затвори очи и потърка лице в меките тъмни коси на Лили. Имаше приятели… не, семейство, хора, привързани към нея и Лили, които винаги бяха готови да помогнат.

Двете имаха не просто покрив над главите си, а разкошния покрив на Харпър Хаус. Роз, нейна далечна роднина по линия на съпруга си, й бе предложила дом и шанс в живота. До нея се нареждаше Стела, най-добрата приятелка, на която Хейли се доверяваше за всичките си страхове и тревоги и от която се учеше.

„И Роз, и Стела също са се грижили сами за децата си, а са се справили“, напомни си тя. Стела бе възпитавала сама две малки момчета, а Роз — три.

А тя се питаше как ще отгледа едно дете — дори с всичката помощ, за която бе достатъчно само да помоли.

След тях идваше Дейвид, който поддържаше домакинството, готвеше и просто бе незаменим. Как ли щеше да се справи, ако всяка вечер след работа трябваше да готви? Ако трябваше сама да пазарува, чисти и премества тежки предмети, освен да пази работното си място и да се грижи за четиринайсетмесечно дете?

Слава богу, че никога нямаше да узнае.

Можеше да разчита и на Лоугън, чаровния втори съпруг на Стела, който не би отказал да се позанимава с колата й, когато проявява капризи. А синовете на Стела — Гевин и Люк, не само си играеха с Лили, а и даваха на Хейли известна представа с какво ще се сблъска през следващите няколко години. Тук бе и Мич, толкова умен и мил. Той обичаше да носи Лили на „конче“, карайки я да се залива от смях. Скоро щеше да се установи в къщата за постоянно, след като двамата с Роз се завърнеха от сватбеното си пътешествие.

Много се бе забавлявала, наблюдавайки как и Стела, и Роз се влюбват. Беше се чувствала част от всичко — вълнението, промените, разширяването на семейния кръг. Разбира се, след женитбата на Роз тя не трябваше повече да отлага търсенето на свое жилище. Младоженците имаха право да бъдат насаме.

Искаше й се да живее съвсем наблизо. Дори в самото имение. В къщичка като някогашния гараж за файтони. Домът на Харпър. Тихо въздъхна и прокара ръка по гърба на Лили.

Харпър Ашби. Първородният син на Розалинд Харпър-Ашби, който бе истинска наслада за окото. Разбира се, тя не гледаше на него по този начин. Не често. Приемаше го като приятел и колега. Беше луд по малкото й момиченце и очевидно любовта бе взаимна. Хейли отново се прозина, унесена колкото детето от ритмичното проскърцване на стола и утринната тишина.

Харпър се държеше страхотно с Лили. Бе търпелив и забавен, спокоен и ласкав. Тя тайно си го представяше като неин татко… но без привилегията да спи в едно легло с майка й.

Понякога си мислеше… нима имаше нещо лошо?… Какво ли щеше да е, ако той беше истинският татко на Лили. И ако спи в леглото на майка й. Кое нормално американско момиче, от доста време лишено от секс, не би фантазирало за високия тъмнокос красавец с чаровна усмивка, кафяви очи с разтапящ поглед и задник, който те изкушава да го щипнеш?

Не че някога би направила последното. Просто на теория.

Освен това имаше и забележителен ум. Знаеше всичко за растенията и цветята. Хейли обичаше да го гледа, докато поставя присадки в градинарския център, с нож или лико за връзване в ръка.

Учеше я и тя му бе благодарна. Толкова благодарна, че й се искаше лакомо да впие устни в него.

Нямаше нищо лошо в това, че понякога й хрумваха подобни мисли.

Сдържайки дъха си, изчака столът да спре да се поклаща. Гърбът на Лили се надигаше и спадаше ритмично под ръката й.

Слава богу!

Стана бавно и безшумно се придвижи до креватчето, сякаш подготвяше бягство от затвора. Чувствайки болка в ръцете и световъртеж от усилието, внимателно се наведе над креватчето и положи детето. Докато я завиваше с одеялцето, Лили се раздвижи, рязко надигна главица и захленчи.

— О, Лили, моля те, миличко! — Хейли я потупа, погали и залюля. — Шшт! Тихо. Дай на мама малко почивка.

Изглежда, имаше ефект… ако ръката й докосваше гърба на Лили, главата на детето оставаше на възглавницата. Затова седна на пода и провря ръка между решетките на креватчето. Потупа я отново. И отново.

Постепенно задряма.

Събуди я приспивният напев. Ръката й бе отпусната и не помръдна, когато очите й се отвориха. В стаята беше студено и мястото на пода, където седеше, приличаше на ледена пързалка. Ръката й бе изтръпнала от рамото до върховете на пръстите, закрилнически обхванали гърба на Лили.

Силуетът със сива рокля седеше на люлеещия се стол и бавно пееше стара приспивна песен. Жената срещна погледа на Хейли, но продължи да пее и да се поклаща на стола.

Шокът разсея унеса й и сърцето й подскочи.

Запита се какво да каже на призрак, когото не е виждала от няколко седмици. „Здравей, как си? Добре дошла у дома?“ Каква беше най-подходящата реплика, особено когато призракът е напълно смахнат?

С настръхнала кожа, Хейли бавно се изправи и застана между стола и креватчето. За всеки случай. Защото имаше чувството, че в ръката й са забодени няколко хиляди иглички. Притисна я към тялото си и енергично я разтри.

„Запомни всички подробности — каза си тя. Мич щеше да настоява да ги узнае. — Изглежда доста спокойна за призрак психопат“, констатира Хейли. Спокойна и тъжна, както когато я бе видяла за първи път. Но я бе виждала и с разтворени широко, безумно святкащи очи.

— Хм! Вчера й направиха инжекция. Имунизация. Винаги капризничи през нощта, след като я боцнат. Но мисля, че вече се успокои. След два часа трябва да ставаме и сигурно ще тормози детегледачката, докато не я сложи да поспи. Но… сега вече задряма, така че можеш да си тръгваш.

Силуетът избледня и изчезна няколко секунди преди пеенето да затихне.

Дейвид й приготви палачинки с боровинки за закуска. Беше му казала да не готви специално за нея и Лили, докато Роз и Мич отсъстват, но той всяка сутрин се престараваше. Понеже й харесваше да гледа как се суети из кухнята, не настояваше да престане.

А и палачинките бяха превъзходни.

— Изглеждаш малко напрегната.

Дейвид леко я щипна по бузата, а после направи същото с Лили и тя се засмя.

— Напоследък не мога да се наспя. Снощи имах гост. — Поклати глава, когато той повдигна вежди и се усмихна. — Не беше мъж, за мое най-голямо съжаление. Амелия.

Насмешката му изчезна и на лицето му се изписа загриженост, сядайки срещу нея в кухненския ъгъл.

— Изплаши ли те? Добре ли си?

— Просто седеше на люлеещия се стол и пееше. Казах й, че Лили е добре, така че може да си върви, и тя изчезна. Беше напълно безобидна.

— Може би се е успокоила. Да се надяваме. Затова ли си разтревожена? — Вглеждайки се внимателно в лицето й, забеляза тъмните кръгове под нежносините й очи и бледите бузи под старателно нанесения руж. — Затова ли си недоспала?

— Донякъде — да. Няколко месеца тук беше истинска лудница. Непрекъснато живеехме в страх заради нея. А сега — затишие. Струва ми се още по-зловещо.

— Татко Дейвид е насреща. — Той докосна ръката й с дългите си пръсти на пианист и леко я потърка. — Освен това, Роз и Мич се връщат днес. Къщата вече няма да изглежда толкова голяма и пуста.

Хейли издаде дълга въздишка на облекчение.

— Значи и ти си се чувствал така. Не исках да ти казвам, за да не си помислиш, че не си достатъчно добра компания или нещо подобно. Защото наистина ми е приятно с теб.

— На мен също, съкровище. Но сме твърде разглезени, нали? Свикнали сме тук да е пълно с хора. — Дейвид погледна празните столове около масата. — Липсват ми и онези хлапета.

— О, стига сантименталности! Виждаме ги често. Просто е странно да е толкова тихо.

Сякаш разбрала думите, Лили хвърли чашката си така, че тя се удари в преградния плот и тупна на пода.

— Умно момиче — отбеляза Дейвид.

— И знаеш ли какво? — Хейли стана, за да вдигне чашата. Беше висока и слаба и за нейно съжаление, гърдите й отново имаха големината отпреди бременността. Смяташе се за твърде плоска. — Май изпадам в някакво особено настроение. Не че работата в градинарския център ми е омръзнала, защото наистина ми харесва, а снощи, когато Лили се събуди за милионен път, отново си помислих каква късметлийка съм, щом съм тук, заобиколена от всички вас. — Разпери ръце и ги отпусна. — Но не зная, Дейвид, чувствам се някак… тъпо.

— Имаш нужда от терапевтична разходка по магазините.

Тя се усмихна и взе кърпа, за да забърше изпоцапаното със сироп лице на Лили.

— Това е лекарство номер едно за почти всичко. Но мисля, че се нуждая от промяна. Нещо по-голямо от нови обувки.

Силно озадачен, Дейвид я погледна с широко отворени очи и зяпнала уста.

— Какво например?

— Може би да се подстрижа. Дали ще ми отива къса коса?

— Хм! — Той наклони глава встрани и отново се вгледа в нея с красивите си сини очи. — Имаш прекрасни коси, светлокестеняви и лъскави. Но повече ми харесваха, както изглеждаха, когато дойде тук.

— Наистина ли?

— На пластове с различна дължина. Весело, небрежно, шик. И секси.

— Е…

Хейли прокара ръка по косите си. Бяха пораснали почти до раменете й. Лесно бе да ги връзва отзад, когато работи или изпълнява майчинските си задължения. Навярно в това се криеше проблемът. Беше започнала да търси лесното, вместо да намира време и сили да се грижи за външността си. Свали Лили от високото й столче и я пусна да походи из кухнята.

— Може би ще отида на фризьор. Може би.

— Не се отказвай и от новите обувки, скъпа. Никога не са излишни.

В разгара на лятото бизнесът в градинарския център замираше. „В градината“ никога не оставаше без клиенти, но през юли пролетната треска отдавна бе отшумяла. Жегата в Югозападен Тенеси ставаше непоносима и само най-страстните градинари бяха готови да я изтърпят, за да влеят нов живот в лехите си.

Възползвайки се от спокойствието и настроението си, Хейли си записа час в салона за красота, след като получи разрешение от Стела за по-дълга обедна почивка.

На връщане имаше нова прическа, два чифта нови обувки и много по-положителна нагласа.

„Доверявай се на Дейвид“, каза си тя.

Обичаше „В градината“. През повечето дни дори не усещаше, че работи. Според нея едва ли на света съществуваше по-приятна работа.

Обичаше да съзерцава красивата бяла сграда, която повече приличаше на добре поддържан дом, отколкото на фирмена собственост, с цветните лехи, които се простираха край полегатата рампа, и саксиите с разцъфнали цветя до вратата.

Харесваше й секторът за материали от другата страна на широката чакълена алея — купчините пръст и тор, плочките и дървените греди; оранжериите, пълни с растения и нов живот, складовите помещения.

Когато гъмжеше от клиенти, които пристъпваха по пътеките или бутаха колички, натоварени с касетки и саксии, всеки от тях зареден с планове, градинарският център напомняше по-скоро за малко село, отколкото за търговски обект.

И тя беше част от всичко това.

Влезе и се завъртя пред Руби, белокосата служителка, която работеше на касата.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Руби.

— И се чувствам така. — Хейли прокара пръсти през филираните си къси коси. — Не се бях подстригвала от година. Дори повече. Почти бях забравила какво е да седя във фризьорски салон и някой да ме разкрасява.

— Всяка жена позанемарява външността си покрай грижите за бебе. Как е нашето сладко момиченце?

— Снощи капризничеше след инжекцията. Но тази сутрин е бодра. Задникът ми беше увиснал. Най-сетне се стегнах.

За доказателство повдигна ръце и показа малки бицепси.

— Добре. Стела иска всичко да се полее, до последната саксия — осведоми я Руби. — Очакваме голяма доставка на нови сандъчета. Ще трябва да им поставим стикери и да ги подредим веднага щом пристигнат.

— Можеш да разчиташ на мен.

Хейли започна с поливането навън, в летния зной, от младите едногодишни и многогодишни градински цветя, които все още очакваха да намерят дом. Напомняха й за плахите деца в училище, с които дълго време никой не желае да дружи. Това събуждаше у нея умиление и й се искаше да има свое кътче, където да може да ги засади и да гледа как разцъфтяват и разкриват красотата си постепенно.

Един ден щеше да има свой дом. Щеше да приложи усвоените тук знания, за да оформи градината си. Да създаде нещо красиво, нещо специално. Щеше да има лилии, разбира се. Червени — като онези, които Харпър й бе донесъл по време на раждането. Голям, ярък остров от червени лилии, свежи и ароматни, които щяха да разцъфват отново и отново всяка година и да й напомнят каква късметлийка е.

По тила й потече пот, а водата намокри равните й платнени обувки. Леката струя изплаши рояк пчели, кацнали върху дебелеца. „Елате пак, когато свърша“, помисли си Хейли, докато те се отдалечаваха със сърдито бръмчене.

Придвижи се бавно, почти сънено, покрай масите с пикирания разсад.

Ако един ден имаше своя градина, Лили щеше да играе на тревата. „С кученце“, реши тя. Трябваше да има кученце, пълничко, пухкаво и игриво. Ако можеше да има това, защо да не добави и мъж? Някой, който обича нея и Лили, умен и забавен мъж, който само с един поглед кара сърцето й да се разтупти?

Трябваше да е красив. Какъв смисъл да фантазира, ако мъжът няма да е адски привлекателен? Висок, не би било зле да е висок, със силни рамене и дълги крака. Кафяви очи, наситено кафяви, и буйни тъмни коси, в които тя с наслада ще заравя пръсти. Красиви скули, от които да й се иска да измине с целувки пътя до чувствените му, секси устни. А после…

— За бога, Хейли, ще удавиш жълтичките!

Тя подскочи, пусна пръскалото на маркуча и с тих уплашен вик рязко го отмести. Но преди това струята здравата опръска Харпър.

„Право в десетката“, помисли си Хейли, засрамена, но едва сдържайки неуместния си смях. Той сведе поглед към мократа си риза и джинси с мрачен израз на примирение.

— Имаш ли разрешително за този вид оръжие?

— Извинявай. Толкова съжалявам! Не биваше да се промъкваш така зад мен.

— Не съм се промъкнал. Просто минавах.

Гласът му издаваше раздразнение, а говорът му бе типичен за Мемфис, както нейният ставаше носов, когато бе ядосана или разстроена.

— Е, следващия път не минавай толкова безшумно. Наистина съжалявам. Бях се замислила.

— В тази жега е нормално човек да стане разсеян и да му се иска да подремне. — Харпър повдигна мократа риза над корема си. Присви очи и в крайчеца им се появиха леки бръчки. — Какво си направила с косата си?

— Какво? — Хейли инстинктивно прокара пръсти през нея. — Подстригах я. Не ти ли харесва?

— Не, добре е. Отива ти.

Ръцете я засърбяха отново да натисне пръскалото.

— Стига, моля те! Главозамайвам се от подобни комплименти.

Той й се усмихна. Имаше невероятна усмивка — устните му бавно се повдигаха, чертите на лицето му се променяха и покоряващите тъмнокафяви очи засилваха. Почти му прости.

— След малко си тръгвам. Мама си е у дома — съобщи Харпър.

— Вече са пристигнали? Как са? Добре ли са прекарали? О, и ти все още не знаеш, защото не си ходил до къщата. Кажи им, че нямам търпение да ги видя и че тук всичко е наред. Не е нужно Роз да идва и да запрята ръкави, след като току-що се е завърнала. И…

Харпър пъхна палци в предните джобове на изтърканите си дънки.

— Да извадя ли бележник, за да записвам?

— О, върви тогава — засмя се тя и махна с ръка. — Сама ще им кажа.

— Чао засега.

Мъжът от фантазиите й се отдалечи, все още малко мокър.

„Наистина трябва да прогоня Харпър от мислите си — каза си Хейли. — Веднъж завинаги“. Не беше за нея и тя го знаеше. Отиде да полее храстите и катерливите растения в саксии.

Все още не беше сигурна дали желае мъж до себе си. Лили стоеше на първо място за нея, след това — работата й. Искаше детето й да расте щастливо, здраво и осигурено. Искаше тя да продължи да учи и да става все по-полезна в градинарския център. Колкото повече научаваше, толкова по-малко щеше да гледа на това като на работа и толкова повече щеше да вярва, че е направила верния избор за кариера.

Засега се справяше добре, но искаше да постигне повече.

След Лили, работата и семейството, от което бе станала част, идваше интересната и малко страховита задача да разкрият самоличността на Амелия — Печалната невеста, душата й да почива в мир.

Мич бе поел по-голямата част от отговорността. Той бе специалист по родословия и най-организираният ум в групата след Стела. Двамата с Роз се бяха срещнали и открили любовта, когато Роз го нае да проучи историята на семейството й и да се опита да установи коя е Амелия. Не че самата Амелия одобряваше случилото се помежду им. Господи, беше се държала като коравосърдечна кучка с тях.

„Възможно е отново да стане страшна“, помисли си Хейли. Сега, когато Роз и Мич се бяха оженили и щяха да заживеят в Харпър Хаус. От известно време беше кротка, но това не означаваше, че ще остане такава.

Ако отново се надигнеше вихрушка, Хейли възнамеряваше да е подготвена за нея.

Втора глава

Хейли влезе в Харпър Хаус, едва придържайки Лили към скута си. Лъхна я благословена прохлада. Остави детето и пусна дамската си чанта и торбата с памперси на долното стъпало, за да ги хване по-удобно и да ги отнесе горе. Искаше й се да се вмъкне под душа, а сетне да изпие на един дъх бутилка леденостудена бира.

Но преди да направи каквото и да било, трябваше да се види с Роз.

В същия миг Роз излезе от приемната. Двете с Лили едновременно нададоха викове на радост. Когато детето се отправи към нея, Роз се завтече и го грабна на ръце.

— Ето го моето сладурче! — Силно притисна малката в прегръдката си, потърка нос в шията й и след като се усмихна широко на Хейли, отново се загледа в детето, слушайки с удивление неразбираемото му развълнувано бърборене. — О, не мога да повярвам, че само за една седмица са се случили толкова много неща! Не зная какво бих правила, ако не беше ти, за да ми разкажеш всички местни клюки. — Отново се усмихна на Хейли. — А ти как си?

— Добре съм, чудесно. — Младата жена забърза към тях и прегърна и двете. — Добре дошла у дома. Липсваше ни.

— Радвам се, че съм липсвала на някого. Я виж ти! — Роз прокара пръсти през косите й.

— Преди малко се върнах от фризьор. Днес ми бе влязла някаква муха в главата. Но ти изглеждаш прекрасно!

Това бе самата истина. След едноседмичното сватбено пътешествие из Карибско море вродената красота на Роз бе добила нова свежест и блясък. Слънцето бе променило нежния светъл цвят на кожата й в бледозлатист, който още повече подчертаваше тъмните й издължени очи. Късо подстриганите прави коси обграждаха лице с класическа, неувяхваща хубост, за която Хейли можеше само да й завижда.

— Харесва ми прическата ти — отбеляза Роз. — Изглежда толкова младежка и небрежна.

— Поне ме настрои по-оптимистично. С Лили прекарахме тежка нощ: вчера я ваксинираха.

Роз отново притисна Лили.

— В това няма нищо забавно. Да видим какво можем да направим. Да влезем тук, миличко. — Носейки я на ръце, тръгна обратно към приемната. — Ела да видиш какво съм ти донесла.

Първото, което Хейли зърна, бе огромна кукла с буйни огненочервени коси и миловидно, глуповато усмихнато лице.

— О, страхотна е! Голяма е почти колкото Лили.

— Това беше идеята. Мич я забеляза пръв и не ни оставаше друго, освен да я вземем за нея. Какво ще кажеш, сладурче?

Лили пъхна пръстче в окото на куклата, дръпна косите й и преливайки от радост, седна на пода да се запознае с нея.

— Ще й даде име още преди втората си годинка и ще я запази в стаята си, докато стане време да учи в колеж. Благодаря, Роз.

— Не сме свършили. В един малък магазин имаше най-прекрасните дрешки на света. — Роз започна да ги изважда една по една от чантата пред смаяния поглед на Хейли. Меки памучни роклички с къдрички и дантели, от дънков плат с бродерии… — Погледни това гащеризонче, кой би могъл да му устои?

— Красиви са, прелестни! Не зная как да ти благодаря. Тя няма… баба или някой друг, който да я глези така.

Роз повдигна вежди, сгъна гащеризончето и се пошегува:

— Харесва ми да се смятам за почетна баба. Няма да припадна от ужас, ако малката ме мисли за такава.

— Такава късметлийка съм. И двете сме късметлийки.

— Тогава защо не се радваш?

— Не зная. Напоследък в главата ми се въртят толкова въпроси. — Хейли повдигна ръка, за да изтрие влагата в очите си. — Къде се намирам, как се озовах тук и какъв би бил животът ни, ако бях сама с Лили, както очаквах.

— С умуване какво можеше да се случи няма да стигнеш далеч.

— Зная, просто се чувствам толкова добре при теб. Но знам, че трябва да потърся свое място.

— Място за какво?

— За живеене.

— Не ти ли харесва тук?

— Това е най-прекрасната къща, която съм виждала.

Тя, Хейли Филипс от Литъл Рок, живееше тук, в къща с приемна, обзаведена с изящни антики, с дълбоки меки мебели и големи прозорци, от които се разкриваше красивото имение.

— Помислих си, че трябва да си потърся жилище, но поне засега нямам желание. — Сведе очи и се загледа в Лили, която се опитваше да влачи куклата из стаята. — Ала искам да ми кажеш, когато сметнеш, че е време да започна да търся. Знам, че сме достатъчно близки, за да бъдеш откровена с мен.

— Добре, значи се разбрахме.

— Да.

— Не искаш ли да видиш какво съм донесла и за теб?

— Купила си ми подарък? — Бледосините очи на Хейли засияха в очакване. — Обожавам подаръци. Не се срамувам да го призная.

— Надявам се, че този ще ти хареса.

Роз извади от чантата кутийка и й я подаде.

Без да губи време, младата жена повдигна капачето.

— О, великолепни са!

— Реших, че червен корал ще ти подхожда най-много.

— Страшно ми харесват! — Хейли извади обиците, повдигна ги към ушите си и се втурна към едно от старинните огледала на стената, за да види как й стоят. Трите екзотични камъчета на всяка от тях висяха на лъскави триъгълни пластинки от сребро. — Фантастични са! Господи, подарък за мен от Аруба! Не мога да повярвам. — Изтича обратно при Роз, която я прегърна, заливайки се от смях. — Много са красиви. Благодаря ти. Нямам търпение да ги сложа.

— Можеш да се похвалиш с тях довечера, ако искаш. Стела, Лоугън и момчетата ще дойдат за вечеря. Дейвид настоява за тържествено посрещане.

— Но вие сигурно сте уморени…

— Уморени ли? На колко години съм? На осемдесет? Все пак се върнах от почивка.

— Меден месец — поправи я Хейли с дяволита усмивка. — Едва ли сте си почивали.

— Спяхме до късно всяка сутрин, умнице.

— В такъв случай ще има купон. С Лили ще се качим да се издокараме.

— Ще ти помогна с всичкия този багаж.

— Благодаря. Роз? — Хейли вече бе напълно спокойна и сияеше. — Много се радвам, че се върнахте.

Забавно бе да сложи новите си обици, да облече Лили с един от красивите й нови тоалети, да се посуети и за себе си, и за дъщеря си. Завъртя глава само заради удоволствието да усети как косите й се развяват и обиците й се поклащат.

„Ето — помисли си тя, — край на празнотата и апатията“. Тържествувайки, обу и новите си обувки. Черните сандали с тънки каишки й паснаха идеално.

— А и бяха с намаление — каза тя на Лили. — Това означава, че са по-интересни от някакъв транквилант или нещо подобно.

Чувстваше се страхотно с късата си секси рокля, високи обувки и нова прическа. Сложи си червило.

Завъртя се пред огледалото и зае поза като фотомодел. Може би бе твърде слаба, но не можеше да промени теглото си. Все пак дрехите й стояха добре. Не висяха като на закачалка. В съчетание с нова прическа, обувки и обици се получаваше нещо. Тя се усмихна и бодро изрече на глас:

— Дами и господа, вече наистина се върнах към предишния си образ.

На долния етаж Харпър се бе изтегнал в едно кресло, отпиваше бира и гледаше как Мич докосва ръцете на майка му, докато двамата разказваха подробно за пътуването си на Лоугън, Стела и момчетата.

Вече бе чул голяма част при едночасовия телефонен разговор, когато бе позвънил у дома следобед. Всъщност не ги слушаше, а загледан в тях, си мислеше колко е хубаво, че майка му най-сетне е намерила човек, който очевидно я боготвори.

Радваше се за нея… и изпитваше облекчение. Колкото и добре да можеше да се грижи за себе си — а майка му наистина се справяше доста добре, — за него бе утеха да знае, че има до себе си разумен мъж, способен да й бъде опора.

След случилото се през изминалата пролет, ако Мич не се бе преместил в къщата, самият той би го направил. Но би се чувствал малко неловко, защото Хейли живееше тук.

„За всички бе по-удобно да си остана в някогашния гараж за файтони“, помисли си Харпър. Може би се намираше малко далеч, но това го устройваше.

— Казах му, че е полудял — продължаваше да говори Роз, жестикулирайки с чашата вино в ръка и потупвайки Мич по раменете. — Уиндсърфинг? Какъв смисъл има човек да се мъчи да се задържи върху плаваща дъска с прикрепено платно? Но той просто трябваше да пробва.

— Веднъж и аз опитах. — Стела седеше до тях, с разпилени по раменете червени къдрици. — През пролетната ваканция в колежа. Щом схванеш какво трябва да правиш, става забавно.

— Чувал съм това — промърмори Мич и накара Роз да се усмихне широко.

— Стъпва върху сърфа и след две секунди — цоп! Отново се качва, задържа се и тъкмо мисля, че се е научил, за пореден път се преобръща във водата!

— Дъската беше дефектна — оплака се Мич и я смушка закачливо в ребрата.

— О, разбира се! — съгласи се шеговито Роз. — Но едно мога да ви кажа за нашия Мичъл: не се отказва лесно. Не зная колко пъти се нагълта с вода и с мъка се довлече обратно до сърфа.

— Шестстотин петдесет и два.

— А ти, Роз? — попита Лоугън. Едрият мускулест и як мъж седеше до Стела, повдигайки чашата си с бира.

— О, не обичам да се хваля — отвърна скромно тя и погледна ноктите на ръцете си.

— Напротив. — Мич отпи голяма глътка сода и изпъна дългите си крака. — Обича, и още как. — Той прокара ръка през въздуха. — Просто фучеше, сякаш се е родила върху някоя от онези проклети дъски.

— Всички от рода Харпър сме атлетични и с вродена дарба за пазене на равновесие.

— Наистина не обича да се хвали — отбеляза ехидно Мич. Сетне погледна в посоката, от която се чуваше тракане на токчета по паркета.

Харпър стори същото и почувства как вродената дарба за пазене на равновесие му изневери.

Хейли изглеждаше зашеметяващо с прилепналата червена рокля и обувките с твърде висок ток. Краката й му се сториха безкрайно дълги. По тях един мъж би плъзгал поглед с часове. Прическата й бе дяволски секси, а устните — яркочервени и горещи.

„И тази жена е майка!“, напомни си той. Не биваше да си представя как би докосвал тези устни, докато я гледаше да се приближава, носейки Лили. Просто такива фантазии бяха непочтени.

Лоугън, който седеше срещу него, подсвирна от удивление. Лицето на Хейли засия.

— Здравей, красавице. Всеки, който те види, би те схрускал!

При тези думи тя избухна в характерния си закачлив смях, раздвижи ханш и остави Лили в скута му.

— Благодаря, но искам да си остана цяла.

— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи й Роз.

— Честно казано, пийва ми се студена бира.

— Ще ти донеса. — Харпър скочи от креслото си и се запъти към вратата, преди Хейли да каже нещо. Надяваше се разходката до кухнята и обратно да възстанови нормалния му пулс.

„Тя е твоя далечна братовчедка — напомни си той. — И работи за теб. И е гостенка на майка ти. Освен това има дете. Всяко от тези неща означава: долу ръцете! А събереш ли ги накуп, Хейли е недостъпна територия.

Всъщност тя и не гледа на теб по този начин. Ни най-малко. А и един мъж не предприема ход към жена при тези обстоятелства, защото само би рискувал да провали доброто приятелство“, разсъждаваше трескаво Харпър.

Извади бира и халба, но докато наливаше, чу писък и бързо тракане на токчета по пода. Вдигна поглед и видя Лили да тича към него, а Хейли да я следва по петите.

— И тя ли иска бира?

Хейли със смях се наведе да вдигне момиченцето, но то се зачерви и започна да се дърпа от нея.

— Това е моето момиче! — Харпър я вдигна на ръце и я залюля.

Намръщеното личице мигновено доби лъчезарен израз. Преструвайки се на нацупена, Хейли доля бирата си.

— Ето на кое място съм аз в списъка на любимците й.

— За теб бирата, за мен хлапето.

Лили обви ръчички около врата му и потърка глава в бузата му. Хейли кимна, докато повдигаше чашата си:

— Така изглежда.

Чудесно бе всички отново да се съберат около масата. „Цялото семейство на Харпър Хаус“, както мислено ги наричаше Хейли, пак седеше заедно и лакомо хапваше от залятата с апетитен сос шунка на Дейвид.

Винаги й се бе искало да има голямо семейство. Беше отраснала само с баща си. Не се бе чувствала лишена от нещо, двамата се разбираха чудесно. Той бе най-забавният, най-сърдечният човек, когото бе познавала.

Но й бяха липсвали подобни вечери, голяма компания около масата, много гласове… Липсваха й дори споровете и драмите, които знаеше, че неизбежно се разиграват в големите семейства.

Лили щеше да расте в такова семейство благодарение на Роз, която ги прие в дома си. В живота й щеше да има безброй подобни вечери с лели, чичовци и братовчеди. „Баба и дядо“, помисли си Хейли и крадешком погледна към Роз и Мич. Когато им гостуват и другите синове на Роз или синът на Мич, семейната компания щеше да бъде още по-пъстра.

Един ден и синовете на Роз, и Джош, синът на Мич, щяха да се оженят. В къщата щеше да се събира цяла детска градина.

Хвърли поглед към Харпър и си заповяда да потисне леката болка, която изпита, щом си го представи женен и баща на децата на жена, чието лице не можеше да види.

Разбира се, щеше да бъде красавица, може би блондинка със синя кръв. Кучка!

Но както и да изглеждаше тя и каквато и да бе по характер, Хейли бе твърдо решена да се сприятели с нея. Въпреки че щеше да е мъчително.

— Не ти ли харесват картофите? — тихо попита Дейвид. — Превъзходни са, а ти изглеждаш така, сякаш с мъка преглъщаш горчиво лекарство, скъпа.

— О, замислих се за нещо, което скоро ще трябва да направя, колкото и да не ми се иска — отвърна Хейли. — Животът е пълен с такива неща. Но тези вкусни картофи не са едно от тях. Всъщност хрумна ми да те помоля да ми дадеш някоя и друга рецепта. Умея да готвя доста добре. С татко си поделяхме домакинските задължения, и двамата се справяхме с най-обикновените ястия… Дори от време на време импровизирах. Но Лили свиква с твоите вкуснотии, така че не е зле и аз да се науча да приготвям това-онова, когато се наложи.

— Хм, кухненска помощничка, която мога да моделирам по свой образ и подобие! С голямо удоволствие.

Когато Лили започна хитро да пуска на пода парчетата храна, останали в чинийката й, Хейли скочи.

— Е, някои от нас вече се наядоха.

— Гевин, защо не излезете с Люк и Лили да си поиграете навън?

Хейли поклати глава, когато чу предложението на Стела.

— Не искам да ги карам да й бъдат бавачки.

— Лесна работа — извика Гевин. — Тя обича да гони топка и фризби.

Десетгодишният Гевин бе доста висок за възрастта си. А току-що навършилият осем години Люк вече го настигаше. Можеха да наглеждат Лили, докато играят на тревата в задния двор, а те неведнъж го бяха правили.

— Щом нямате нищо против, аз съм съгласна, а и на нея ще й хареса. Но когато се уморите, просто я доведете тук — каза Хейли.

— А за награда по-късно ще хапнете мелба — тържествено съобщи Дейвид. Новината бе посрещната с радостни викове.

След играта и мелбите Хейли отнесе Лили горе, за да я приготви за спане, а Стела заведе момчетата във всекидневната на втория етаж, която по-рано бяха споделяли с нея, да гледат телевизия.

— Роз и Мич искат да поговорим за Амелия — прошепна й Стела. — Не знам дали са ти казали.

— Добре, ще сляза веднага щом я приспя.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Този път не, но ти благодаря. Клепачите й вече натежават.

Приятно бе да чува приглушените гърмежи и трясъци на космическата война, която даваха по телевизора във всекидневната, и развълнуваните коментари на момчетата. Тези звуци й липсваха, откакто Стела се омъжи.

Сложи Лили в креватчето й, надявайки се да заспи бързо, и провери бебефона и дали нощната лампа свети. Остави вратата открехната, преди да слезе отново на долния етаж.

Откри възрастните в библиотеката — обичайното място за разговори за призрака. Слънцето все още не бе залязло и стаята бе изпълнена с леко розовееща светлина. Отвъд стъклата, градините бяха в най-внушителния си вид. Лилави стръкове напръстник танцуваха над море от бели импациенси, сред които се издигаха елегантни пурпурни циклами.

Виждаха се нежните зелени облачета на ранилиста, очарователните восъчни бегонии, виолетовите ехинацеи със стърчащи надолу венчелистчета и кафяви главици.

Тъй като Хейли пропусна вечерната разходка с Лили, си напомни да я изведе в градината на следващия ден.

Нямаше навик да проверява дали бебефонът, свързан със стаята на детето й, работи, но сега забърза към масата, върху която бе сложен до ваза с червени лилии. И едва когато се увери, че е включен, се присъедини към останалите в стаята.

— Е, щом всички сме тук — започна Мич, — реших да ви осведомя за последните си изводи.

— Нали няма да разбиеш сърцето ми, като кажеш, че по време на медения ви месец си се занимавал с проучвания — намеси се Дейвид.

— Е, намирахме по малко време да обсъдим някоя и друга теория. Но най-важната новина е, че получих няколко имейла от нашия човек в Бостън. Наследницата на главната домашна помощница в Харпър Хаус по времето на Реджиналд и Беатрис.

— Намерила ли е нещо?

Харпър бе предпочел да се настани на пода, вместо на някой от диваните и фотьойлите, и сега седеше с изправен гръб и сгънати колене.

— Осведомявам я за всичко, до което се доберем. Разказах й за дневника на Беатрис Харпър и бележките във връзка с твоя прапрадядо, Харпър. Доказателството, че не е неин син, а извънбрачно дете на Реджиналд от любовница, която предполагаме, че е била Амелия. Не й е провървяло в търсенето на писма или дневници на Мери Хейвърс — домашната помощница. Но е открила снимки, от които ни изпраща копия.

Хейли погледна към библиотеката, отрупаната с книги маса и лаптопа на Мич. По плота имаше безброй снимки, копия от писма и бележки от дневници.

— С какво могат да ни помогнат?

— Колкото повече лица, толкова по-добре — каза той. — Жената е говорила и с баба си, която не е с всичкия си, но има известни проблясъци. Старицата твърдяла, че помни разказите на майка си и нейна далечна братовчедка, също работила тук по онова време, за дните им в Харпър Хаус. Често разказвали за приемите и суетнята около тях. Братовчедката споменавала и за „младия господар“, както наричала Реджиналд-младши. Твърдяла, че щъркелът доста е забогатял, когато е донесъл това бебе. Майка й казвала да замълчи, защото въпреки някакво проклятие и пари, изцапани с кръв, детето било невинно. Когато питала какво иска да каже с това, майка й отговаряла само, че е изпълнила дълга си към семейство Харпър и трябва да живее с тази мисъл. Но най-щастливият ден в живота й бил, когато прекрачила прага на тази къща за последен път.

— Знаела е, че дядо ми е бил отнет от майка си! — Роз протегна ръка и докосна рамото на Харпър. — Ако тази жена си спомня правилно, изглежда, Амелия не се е отказала от него доброволно.

— Проклятие и пари, изцапани с кръв — повтори Стела. — Кой е получил пари и какво е било проклятието?

— Имало е акушерка и лекар, които са помогнали на Амелия при раждането. — Мич разпери ръце. — Почти е сигурно, че им е било платено, за да запазят тайната. Може би и някои от прислугата са били подкупени.

— Зная, че звучи ужасно — намеси се Хейли, — но не бихме могли да говорим за пари, изцапани с кръв. А по-скоро за мълчание, купено с пари.

— Именно — каза Мич. — Ако обаче е била пролята кръв, чия е?

— На Амелия. — Лоугън се размърда и се наведе напред. — Щом духът й витае в тази къща, значи е умряла тук. Няма сведения за това, но можем да предположим, че смъртта й е била потулена. Най-лесният начин да се скрие нещо е с пари.

— Съгласна съм — кимна Стела. — Но как е попаднала тук? В никой от дневниците на Беатрис не се споменава за Амелия. Държанката на Реджиналд не е назована по име, нито пък става дума за нейно посещение в Харпър Хаус. Писала е за бебето и за чувствата си, когато Реджиналд го е донесъл, очаквайки от нея да се преструва, че тя го е родила. Нима не би побесняла и написала нещо, ако бе довел и Амелия в къщата?

— Едва ли го е направил — тихо заговори Хейли. — Съдейки по всичко, което научихме досега за него, не би довел жена от нейната класа в къщата, с която толкова се е гордял. Гледал е на любовницата си като на вещ, като средство за постигане на една цел. Не би искал тя да бъде близо до сина, когото е представял за свой законен наследник. Присъствието й непрекъснато би му напомняло истината.

— Добър довод. — Харпър изпъна крака и въздъхна: — Но за да повярваме, че е умряла тук, трябва да приемем, че е идвала.

— Може би е дошла като прислужница — предположи Стела. Махна с ръка и златната й венчална халка проблесна на чезнещата светлина. — Ако Беатрис не я е познавала и не е знаела как изглежда, възможно е Амелия да е постъпила на работа в къщата, за да бъде близо до сина си, към когото е изпитвала силна привързаност.

— Това е една възможност — отбеляза Мич. — Не попаднахме на сведения за нея в архивите на къщата, но звучи правдоподобно.

— Или е дошла, за да се опита да си го вземе. — Роз погледна Стела и Хейли. — Отчаяна, скърбяща майка, полудяла от мъка. Едва ли е полудяла след смъртта си, в това не бих повярвала. Не е ли логично да е пристигнала и нещо да се е объркало? Не бива да изключваме вероятността да е дошла тук и да е била убита. Престъпление, прикрито с пари.

— Затова къщата е прокълната. — Харпър повдигна рамене. — И духът на Амелия ще витае тук, докато постигне възмездие? Но как?

— Може би докато самоличността й бъде разкрита — предположи Хейли. — Докато й бъде отдадено дължимото. Ти си нейна кръв — обърна се тя към Харпър. — Може би й е нужна кръвта на рода Харпър, за да намери покой.

— Трябва да призная, че звучи логично. — Дейвид леко потръпна. — Но малко страховито.

— Ние сме трезво разсъждаващи възрастни хора, а седим на тази маса и разговаряме за призраци — напомни му Стела. — Едва ли може да стане по-страшно от това.

— Снощи я видях.

С тези думи Хейли привлече погледите на всички.

— И не си ни съобщила? — укорително попита Харпър.

— Разказах го на Дейвид сутринта — отвърна тя. — Ето, сега казвам на всички. Не исках да говоря пред децата.

— Почакай да включа на запис.

Мич стана, за да вземе касетофона си.

— Не се случи нищо особено.

— През пролетта се разбрахме, че след двете й прояви на необуздана ярост всичко ще бъде записвано. — Върна се при тях и сложи касетофона на масата. — Разкажи ни.

Хейли бе малко смутена от това, че всяка нейна дума се записва, но подробно описа случката.

— Понякога я чувам да пее, но обикновено, когато надникна в стаята си, изчезва. Знаете, че се е появявала там. Друг път пеенето идва от стаята на момчетата — онази, в която спяха Гевин и Люк. Понякога плаче. А веднъж ми се стори…

— Какво ти се стори? — подкани я Мич.

— Сякаш я видях да се разхожда навън. В нощта, след като заминахте на сватбено пътешествие, след тържеството тук. Събудих се с главоболие, навярно съм пийнала повечко вино. Затова взех аспирин и нагледах Лили. Стори ми се, че зърнах някого през прозореца. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да различа русата коса и бялата рокля. Вървеше към къщата за гости. Но изчезна, когато отворих вратите на терасата, за да я видя по-ясно.

— Нали се разбрахме да записваме всичко след онзи момент, когато мама най-сетне реши да сподели с нас, че Амелия едва не я е удавила във ваната? — В гласа на Харпър се долови гняв. — Не да чакаме по цяла седмица да съобщим за случилото се.

— Харпър! — сухо го смъмри Роз. — Станалото — станало, не започвай отново да раздухваш тази история.

— Но бяхме се разбрали! — настояваше той.

— Не бях сигурна — хладно изрече Хейли и рязко изправи гръб. Сетне укорително погледна Харпър. — И все още не съм. Стори ми се, че виждам жена да върви към къщата ти, но това не означава непременно, че е била призрак. Реших, че е по-вероятно… да е същество от плът и кръв. Какво трябваше да направя, Харпър, да ти се обадя, за да попитам дали имаш компания?

— Господи! — изстена той.

— Е, сега разбра ли? — попита тя, доволна от прозрението си. — Нали не е възможно никога да не каниш жени в дома си?

— Добре де, добре… Но за твое сведение, точно в онази нощ нямах гостенка от плът и кръв. Следващия път не мълчи.

— Колеги! — любезно се провикна Мич и потупа с химикалката по бележника си като професор пред студенти. — Можеш ли да ни опишеш по-подробно какво видя, Хейли?

— Всъщност беше само за няколко секунди. Просто стоях и се надявах аспиринът да ми подейства до сутринта, когато долових някакво движение. Съзрях жена с дълга руса или светла коса, облечена в бяло. Първата ми мисъл беше, че на Харпър му е излязъл късметът.

— О, по дяволите! — промърмори отново той.

— После се сетих за Амелия, но когато излязох, за да я огледам по-добре, вече я нямаше. Споменавам го само защото, ако е била тя — а все повече се убеждавам в това, — вече я виждам за втори път от седмица насам. А това е твърде много за мен.

— Ти беше единствената жена в къщата през това време — изтъкна Лоугън. — А Амелия по-често се явява на жени.

— Звучи разумно.

Предположението я накара да се почувства по-спокойна.

— Освен това е било в нощта, след като се венчах за Мич — добави Роз. — Сигурно е била сърдита.

— За втори път някой от нас я е видял с очите си да върви към постройката, която е била гараж за файтони. Там има нещо, Харпър — каза Мич.

— Досега не ми е разкрила какво.

— Продължаваме да търсим. Щом приемаме, че е живяла в този район, най-вероятно Реджиналд я е настанил в някой от имотите си. — Мич повдигна ръце. — Все още проследявам тази нишка.

— Ако открием фамилията й — заинтересува се Хейли, — ще можеш ли да направиш проучване за нея, както за рода Харпър?

— Би било добро начало.

— Може би тя ще ни го каже, ако намерим начин да я попитаме… — Хейли замълча, защото изведнъж от бебефона зазвуча приспивната песен. — При Лили е! Тази вечер е подранила. Отивам горе!

— Ще дойда с теб. — Харпър се изправи.

Тя не възрази. След повече от година тъжният напев все още я караше да чувства хладни тръпки, пълзящи по гърба й. По навик включи лампите в своето крило, за да не се качва по стълбите в мрак. Слънцето почти бе залязло и светлината й вдъхна увереност, както и гласовете на Гевин и Люк от всекидневната.

— Знаеш ли, ако се страхуваш да си сама в тази част на къщата, можеш да се преместиш в другото крило, по-близо до мама и Мич.

— Точно това биха искали двама младоженци — майка с малко дете в съседната стая! — заядливо подхвърли Хейли. — Впрочем вече свикнах. — Сетне се ослуша и прошепна напрегнато: — Не престава да пее! Почти винаги млъква, когато стигна до вратата, която винаги оставям леко открехната.

Инстинктивно посегна към ръката на Харпър, докато отваряше.

Вътре бе студено, но бе очаквала това. Дори след като Амелия изчезнеше, след нея оставаше хлад. Ала Лили сякаш не го усещаше. Хейли въздъхна и дъхът й се издигна като уплашено облаче във въздуха, когато чу характерното проскърцване на люлеещия се стол.

„Боже мой, това е нещо ново“, помисли си тя.

Видя я да се поклаща на стола, облечена със сивата си рокля. Ръцете й стояха отпуснати в скута, докато пееше. Гласът й бе приятен — нежен и мелодичен. Успокояващ глас, подходящ за приспивни песни.

Но щом извърна глава и погледна към вратата, кръвта на Хейли изстина като хладния въздух в стаята.

На лицето й нямаше усмивка, а ужасяваща гримаса. Очите й бяха изпъкнали и зачервени от гняв.

Ето как постъпват те. Ето какво ти дават.

Докато говореше или предаваше мисли, силуетът започна да се разпада. Плътта по костите се стопи и на стола остана скелет в дрипи, който продължи да се поклаща.

В следващия миг и той изчезна.

— Моля те, кажи ми, че и ти си видял и чул същото!

— Да. — Харпър стисна ръката й и я повлече към креватчето. — Тук е по-топло. Усещаш ли топлината около детето?

— Досега не е направила нищо, с което да изплаши Лили, но не ми се иска да стои сама. Ще бъда по-спокойна, ако остана при нея. Нали ще кажеш на другите какво се случи?

— Мога да пренощувам тук, в някоя от стаите за гости.

— Няма нужда. — Хейли придърпа одеялцето на детето по-плътно до брадичката му. — Не се безпокой за нас.

Харпър настойчиво стисна ръката й и я подкани да излезе в коридора с него.

— Беше за първи път, нали?

— За мен — определено. Ще сънувам кошмари — прошепна Хейли.

— Сигурна ли си, че всичко ще е наред?

Той докосна бузата й и за миг й хрумна, че това също се случва за първи път. Стояха близо един до друг, държеше ръката й, а пръстите му галеха лицето й.

Трябваше само да каже: „Остани при мен“.

А после какво? Можеше да сложи начало на нещо или да разруши всичко.

— Да. Не изглежда да ми е сърдита, а и няма причина. Оставам при малката, а ти най-добре слез да разкажеш на другите.

— Ако призракът те изплаши през нощта, обади се. Ще дойда.

— Благодаря за загрижеността.

Отскубна ръката си от неговата, отдръпна се и се прибра в стаята си.

Не, Амелия нямаше причина да й бъде сърдита. Хейли нямаше нито съпруг, нито любовник, а единственият мъж, когото желаеше, бе недостъпен.

— Бъди спокойна — промърмори тя. — Изглежда, още доста време ще бъда сама.

Трета глава

Харпър издири Хейли на следващия предобед, но трябваше да подходи внимателно към нея. Познаваше я достатъчно добре, за да е сигурен, че ако тя разбере, че той се опитва да й помогне, да разсее тревогите й, веднага ще го отпрати.

Хейли Филипс бе от момичетата, които държат да се справят сами и се дразнят от всяка проява на загриженост.

„В това няма нищо лошо“, помисли си Харпър. На нейно място много жени биха злоупотребили с щедростта на майка му или поне биха се възползвали от нея, без никаква благодарност. Хейли не постъпваше по този начин и заслужаваше уважението му. Възхищаваше се на упоритостта й, макар че често граничеше с безсмислен инат.

Затова се престори на безгрижен и нехаен, когато надникна в двете оранжерии и прекоси главната постройка, докато най-сетне я откри да аранжира нови стайни растения в търговската част.

Беше сложила една от градинарските престилки върху черните си бермуди и горнището с триъгълно деколте. По престилката, както и по ръцете й до лактите, имаше засъхнала кал. Това му се стори невероятно секси. Дали не беше само дълго потискана страст…

— Здравей, как е?

— Не е зле. Аранжировките за вътрешна декорация се харчат като топъл хляб. Преди малко влезе клиентка, която поиска пет от тях за украса — имала обедна среща на випуска си от колежа. Придумах я да вземе и палма за верандата си.

— Значи нещата вървят добре. Сигурно ти се струпа доста работа?

Хейли извърна глава към него.

— Не е много. Стела иска да направи още аранжировки, но е твърде заета с Лоугън, и то не в сексуален смисъл, за съжаление. Получихме сериозна заявка и те са се затворили в офиса й, за да обсъдят подробностите по договора. Когато влязох там за последен път, той не изглеждаше особено доволен.

— Значи няма да свършат скоро. Канех се да събирам пъпки за присаждане. Чужда помощ не би ми била излишна…

— Наистина ли? Аз мога да се справя! Ще взема малката радиостанция, в случай че Стела или Руби имат нужда от мен.

— Още една работна ръка винаги е ценна.

— Е, имаш моите две. Само ме почакай.

Хейли се втурна през двойната остъклена врата и се върна след минута без престилката и с малка радиостанция на колана. Над него се разкриваше приятна гледка на гола плът.

— Прочетох доста, но не си спомням точно как се събират пъпки.

— Стар метод — обясни й Харпър, докато вървяха към вратата. — Напоследък се прилага по-често. Ще се заемем с някои от младите дръвчета и декоративни храсти. Средата на лятото е най-подходящото време за това.

Жегата навън ги връхлетя като гореща вълна.

— Сега определено е средата на лятото! — въздъхна Хейли.

— Ще започнем с магнолиите. — Мъжът взе кофата с вода, която бе оставил до вратата. — Винаги ще бъдат търсени.

Продължиха по застланата с чакъл алея между оранжериите към откритите площи.

— Спокойно ли мина нощта?

— Нямаше никакви проблеми след малкото представление, на което бяхме свидетели. Дано тя не възнамерява да повтори този номер. Но знае ли човек?

— Определено е наясно как да привлече вниманието ти. Е, ето какво ще направим първо. — Харпър застана пред висока разлистена магнолия. — Ще отчупя няколко тазгодишни клонки. Избират се малко по-дебели от молив, с добре развити пъпки. Виждаш ли тази?

Той протегна ръка и внимателно придърпа клонката надолу.

— Какво следва сега?

— Отрязвам я. — Харпър извади градинарските ножици от чантата си. — Ето тук, близо до основата, където е започнала да става по-жилава. Това място търсим. Зелените все още са твърде слаби. — След като отряза клонката, той я натопи в кофата с вода. — Държим ги натопени, защото, ако изсъхнат, не се прихващат. А сега ти отрежи една.

Харпър хвана ръката й, когато тя понечи да заобиколи дървото.

— Не, по-добре е да работим откъм слънчевата страна.

— Добре. — Хейли прехапа устни, докато оглеждаше и избираше. — Какво ще кажеш за тази?

— Става. Сега направи разреза.

Тя взе ножиците и застана толкова близо до него, че той долови аромата на парфюма й — както винаги, лек и екзотичен, примесен с мириса на зеленина в градината.

— Колко искаш да събереш?

— Десетина. — Той пъхна ръце в джобовете си и се наведе — уж да погледне, а всъщност искаше да вдъхне от уханието й. Каза си, че си струва усилието. — Хайде, отрежи още една.

— Рядко работя навън. — Хейли придърпа друга клонка, погледна към него и изчака одобрителното му кимване. — Тук е различно, не е като да продаваш и аранжираш или да разговаряш с клиентите.

— Бива те за тези неща.

— Тук човек може да опознае същинската част от работата. Стела знае всичко това, а Роз е експертка. Обичам да се уча. Колкото по-компетентен си, толкова повече можеш да продаваш.

— По-скоро бих избол очите си с тази клонка, отколкото всеки ден да продавам — възрази Харпър.

Тя се усмихна, докато работеше.

— Ти си самотник по природа, нали? Аз бих полудяла, ако прекарвах ден след ден затворена в оранжерията като теб. Обичам да бъда сред хора и да ги изслушвам какво търсят и защо, харесва ми и да продавам. „Ето, вземете това прекрасно цвете и ми дайте парите“. — Засмя се и потопи поредната клонка в кофата. — Вие с Роз имахте нужда от човек като мен, за да можете да се криете в бърлогите си и да работите с растенията часове наред, а аз да ги продавам.

— Изглежда, този план е сполучлив.

— Ето десет. А после?

— Това тук са резници, които взех от оранжерията за разсаждане.

— Знам какво е резник. — Хейли сведе поглед към съвършената редица изправени, стройни растения. — Забождаш го и отъпкваш пръстта, за да стимулираш вкореняването, а през зимата отрязваш листа на това, което се нарича растение майка, и засаждаш новото растение с коренчета навън.

— Доста си прочела.

— Обичам да научавам нови неща.

— Личи си. — Харпър внезапно осъзна още нещо: никога не бе срещал жена, която да го привлича физически и емоционално и същевременно да споделя любовта му към градинарството. — Добре. Използваме остър и чист нож. Ще съберем всички пъпки от клонките, които току-що отрязахме. Но ще вземаме съвсем малка част — около три милиметра, от стъблото.

— Зная — промърмори тя, докато й показваше, преди да й позволи да опита.

„Страхотни ръце — помисли си Хейли. — Бързи, опитни, уверени. Изглеждат красиви въпреки драскотините или може би благодарение на тях“.

Хрумна й, че отразяват цялата му същност — аристократично потекло с работнически начин на живот.

— Отрязва се меката част. Виждаш ли как? — Харпър се извърна, за да може тя по-добре да го наблюдава. Главата му почти докосна косите й. — Искаме да вземем първата пъпка от основата и там ще направим разрез в стъблото, точно под нея. Ето какъв трябва да е наклонът, един разрез надолу и един започващ малко над него, от другата страна на пъпката, към първия.

Внимателно хвана отрязаната пъпка и й я подаде.

— Мога да направя това.

— Опитай тогава!

Харпър пъхна отрязаната пъпка в найлонова торбичка и проследи движенията й. Бе внимателна, за негово облекчение, и дори я чу шепнешком да си повтаря указанията му.

— Успях!

— Добра работа. Да продължим с останалите.

Той отдели седем пъпки за времето, което на нея й бе нужно за три. Показа й как да застава над лехата със засаден разсад и да отделя резници от долната част на младите растения.

Хейли предприе хитър ход, за който навярно по-късно щеше да съжалява — нарочно сбърка при първия опит.

— Не, трябва да го нагласиш между краката си, ето така. — Както се бе надявала, той застана зад нея и ръцете му я обгърнаха. Тя почувства гореща тръпка, кога то пръстите му обхванаха китките й. — Наведи се малко, отпусни коленете, това е… — Направляваше ръката й за разреза. — Само тресчица от кората — почти прошепна и дъхът му докосна ухото й. — Виждаш ли, трябва да остане вдлъбнатина в основата, където ще бъде поставена пъпката.

Ароматът от тялото му й напомняше за този на дърветата — топъл и земен. Тя усещаше допира на стегнатата му снага. Искаше й се да се обърне, за да се озоват притиснати един към друг, лице в лице. Нужно бе само да се повдигне на пръсти, за да достигне с устните си неговите.

Би трябвало да се срамува от себе си заради този ход, но тя извърна глава и го погледна през рамо право в очите.

— Така по-добре ли е?

— Да, много по-добре.

Както се бе надявала, погледът му се плъзна надолу и се задържа върху устните й.

„Е, постигнах класически резултат“, помисли си Хейли.

— Ще ти покажа какво се прави по-нататък — рече Харпър, но за миг остана загледан в нея с безизразни очи, сякаш изведнъж бе забравил какво прави в момента.

Тя се почувства безкрайно щастлива. После се отдръпна назад и посегна към чантата си за лепенки.

„Беше толкова хубаво — каза си Хейли. — Един срещу друг, слели топлината на телата си, макар и само за няколко секунди“. Разбира се, сега щеше да й бъде още по-трудно да овладее поривите си, но усещането, че всичко в нея се носи във волен полет, бе приятно.

Реши вече да бъде послушна като самонаказание за хитрината си. Вживя се в ролята на любознателна ученичка, докато слагаше парченцето кора с пъпката на стъблото така, че да прилепне плътно към вдлъбнатината, както тялото на Харпър към нейното.

Прикрепи присадката към стъблото с лепенка, следвайки инструкциите му.

— Добре, идеално. — Все още малко задъхан, Харпър изтри длани в дънките си. — След около шест седмици присадката ще се прихване и ще свалим лепенката. В края на зимата ще отрежем горната част на стъблото, малко над тази пъпка, и през пролетта новото растение ще започне да се развива за наша радост.

— Забавно е, нали? Вземаш две парченца от различни растения, сливаш ги в едно цяло и създаваш нещо ново.

— Това е целта.

— Ще ми покажеш ли и други техники? От онези, които прилагаш в оранжерията? — Бе наклонила тяло и навела глава над следващото засадено растение. — Роз и Стела ми показаха начини за разсаждане. Сама подготвих няколко касетки с разсад. Искам да се пробвам и в присаждането.

Насаме с нея в горещия влажен ден… Би могъл да се удави в морето на собствената си страст.

— Разбира се, няма проблем.

— Харпър? — Хейли се наведе да постави поредната присадка. — Мислеше ли, че ще постигнете всичко това, когато майка ти реши да създаде градинарски център?

Трудно му бе да се съсредоточи върху думите й, без да обръща внимание на тръпките, обхванали цялото му тяло. Това го измъчваше.

„Майката на Лили, гостенката в дома ми, моята подчинена… Нима е възможно нещата да бъдат по-сложни? Бог да ми е на помощ!“, помоли се мислено той.

— Харпър?

— Извинявай. — Уви лепенката около стъблото, после вдигна очи и се огледа наоколо. Погледът му стигна отвъд моравите и лехите до оранжериите и бараките и най-сетне се успокои. — Вярвах, че ще успеем, защото това беше и моето желание. А и зная, че когато мама си науми нещо, влага цялата си енергия, за да го постигне.

— А ако тя не се бе впуснала в това начинание с цялата си енергия, с какво щеше да се занимаваш ти?

— Със същото. Ако не беше тя, сам щях да създам градинарски център. Щом желанието ми е толкова силно, мама със сигурност щеше да ме подкрепи, така че навярно щяхме да имаме почти същото, което е и сега.

— Роз е най-добрата, нали? Хубаво е, че осъзнаваш какъв късметлия си. Виждам колко сте близки и сигурни, че можете да разчитате един на друг. Надявам се един ден двете с Лили да имаме такива взаимоотношения.

— Струва ми се, че вече ги имате.

Тези думи я накараха да се усмихне, докато се изправяше, за да отиде до следващото растение.

— Мислиш ли, че близостта помежду ви и с братята ти се дължи на факта, че през по-голямата част от живота си сте били без баща? Искам да кажа… Мисля, че аз бях толкова близка с баща си, защото бяхме само двамата.

— Може би. — Тъмните му коси паднаха на челото му, докато работеше. Отметна ги назад, леко раздразнен, че бе забравил да сложи шапка. — Помня как мама се държеше с баща ми, а и той с нея. Беше нещо специално. Има нещо подобно между нея и Мич, но не е същото. Мисля, че никога не става същото, а и човек не бива да го очаква. Но двамата изживяват нещо прекрасно. Тя го заслужава.

— Иска ли ти се и ти да откриеш своя специален човек?

Харпър тръсна глава и едва не поряза пръста си с ножа.

— Не, не. Е, може би някой ден. Защо, на теб нужен ли ти е?

Чу въздишката й, докато пристъпваше покрай лехата.

— Някой ден.

Когато приключиха и тя си тръгна, Харпър отиде до малкото езеро. Извади всичко от джобовете си, остави слънчевите очила на тревата и се гмурна във водата.

Не бе правил това отдавна, от детските си години. Нищо не действаше така освежаващо в горещ летен ден, както едно къпане в прохладното езеро.

Едва се бе сдържал да не я целуне. „И не само това“, призна си той и се потопи под повърхността, до водните лилии и жълтите диви ириси. Беше си представил нещо повече — най-горещата и страстна целувка…

Трябваше да се отърси от тези мисли, както правеше всеки път, когато го връхлитаха подобни фантазии. Тя искаше приятелство. Бог да му е на помощ — може би гледаше на него като на брат!

Затова просто трябваше да продължи да потиска неподобаващите на брат чувства, докато разсее и последната искра от тях. Или я угаси.

Най-доброто, което можеше да стори, бе отново да започне да излиза извън имението. Прекарваше твърде много време у дома и голяма част от него — сам. Може би тази вечер щеше да отскочи до града, да се обади на приятели. А още по-добре — да си уговори среща с момиче. Щяха да вечерят някъде, да послушат музика. С чара си щеше да завоюва място в леглото на някоя страстна жена.

Проблемът бе, че не се сещаше за никоя, с която би искал да прекара вечерта. Това го накара да осъзнае окаяното положение, в което бе изпаднал.

Просто не бе в настроение за танци, завършващи между чаршафите. Нямаше желание да се обади на някоя жена, да я омайва с чара си и да се преструва, докато онази, която истински желае, спи в собствения му дом.

А тя бе недостижима като луната.

Излезе от водата и разтърси ядно глава, разпръсквайки облак от капчици. Може би все пак щеше да отскочи до града. Събра нещата си и ги пъхна в мокрите си джобове. Вероятно някой от необвързаните му приятели щеше да поиска да отидат на кино, да хапнат печено, да посетят някой клуб. Да направят каквото и да е, стига да се отклонят мислите му в друга посока поне за една нощ.

Но когато се прибра у дома, не бе в настроение за излизане. Намери си оправдание: навън бе твърде горещо, беше преуморен, а трябваше да шофира. Това, което искаше всъщност, бе хладък душ и студена бира. Почти бе сигурен, че сред опакованите порции храна, които Дейвид му даваше всеки ден, е заровено парче замразена пица. По телевизията имаше бейзболен мач. Какво друго му беше нужно?

Едно високо горещо тяло с невероятно дълги крака и гладка кожа. Чувствени устни и големи сини очи.

Тъй като това не бе в менюто, реши да вземе студен душ.

Нахлузи старите си отрязани джинси и влезе в кухнята за бира с все още мокра коса.

Както останалите помещения, и тя бе с малки размери. Нямаше нужда от простор. Къщата, в която бе отраснал, бе твърде голяма. Харесваше му уютът и удобството на малките стаи. Двуетажната постройка, която някога бе представлявала гараж за файтони, приличаше на скромна вила. Намираше се недалеч от голямата къща, заобиколена от градините и криволичещите пътеки през тях, потънала в сенките на стари дървета. Всичко това й придаваше очарованието на уединението, което му допадаше. И все пак бе достатъчно близо до голямата къща, за да може да дотича, ако майка му се нуждае от помощ.

Ако искаше компания, трябваше само да отскочи дотам. Ако предпочиташе да бъде сам, оставаше тук. Истината бе, че прекарваше повечето вечери напълно самотен.

Помнеше деня, в който реши да се нанесе в тази постройка с намерението да боядиса стените в бяло и това да е целият ремонт. Но майка му и Дейвид не го оставиха на мира, докато не възприе идеите им за цялостно обновяване на сградата.

Трябваше да признае, че са били прави. Харесваше сребристосивите стени на кухнята си, плотовете от сив мрамор, дървените шкафове. Предполагаше, че този цвят го е вдъхновил да освежи обстановката със старинни керамични и порцеланови съдове и сандъчета с подправки на первазите.

Бе приятно място дори като хапваш сандвич над мивката. Харесваше му да стои тук, да гледа към малката си лична оранжерия и летните градини, сияещи в целия си блясък.

Тази година хортензиите избуяха много, а с присадките, които им бе сложил, постигна съвършено наситено синьо. Може би щеше да отреже няколко и да ги постави някъде в къщата.

Пеперуди пърхаха над лехата, която бяха засадили с майка му, за да ги привличат. Летяха над примамливите лилави ехинацеи, жълтите маргарити, ароматната върбинка и издръжливите астри, зад които като в танц се поклащаха прелестни лилии.

Може би щеше да отреже и от тях и да ги занесе в голямата къща за стаята на Лили. Тя обичаше цветята, харесваше й да се разхожда с него из градините и да ги докосва.

Сините й като на майка й очи ставаха големи и сериозни, докато слушаше имената им. Сякаш поглъщаше всичко и го запечатваше в паметта си.

Господи, кой би предположил, че той ще се привърже толкова силно към едно дете?

Но бе неповторимо изживяване да я води, хванал малката й ръчичка, а когато спре, да вижда красивото й личице, засияло в радостно очакване да я вдигне и завърти във въздуха. Обвиваше ръчички около врата му или заравяше пръстчета в косите му, а Харпър просто не бе на себе си от щастие.

Удивително бе, че му се искаше да бъде обичан така искрено и безусловно.

Отпи глътка бира и отвори хладилника да потърси парчето пица, когато чу бързо почукване на входната врата. След миг вътре нахълта Дейвид с нехайна походка, наклонил глава встрани.

— Дано не прекъсвам оргия? — извика той, поглеждайки хитро към Харпър. — Няма ли танцуващи мацки?

— Току-що си тръгнаха.

— Очевидно първо са разкъсали дрехите ти.

— Знаеш какви са танцьорките. Искаш ли бира?

— Изкушавам се, но не. Тази вечер ще пия превъзходно мартини „Грей Гуус“. Днес е почивният ми ден и ще отида до Мемфис да се срещна с някои хора. Защо не покриеш тези мъжествени гърди с нещо и не дойдеш с мен?

— Много е горещо.

— Аз ще карам. Хайде, сложи си удобни обувки и ще посетим няколко клуба.

Харпър повдигна бирата към приятеля си.

— Всеки път, когато обикалям клубовете с теб, някой се опитва да ме сваля. И невинаги е жена.

— Така е, защото си разбивач на сърца! Ще те пазя, ще сритам всекиго, който дръзне да те ощипе отзад. Какво ще правиш тук, Харп? Ще киснеш с бира и чийзбургер „Крафтс“ ли?

— Сандвичите „Крафтс“ са пакетирана храна за шампиони, но тази вечер ще се задоволя със замразена пица. Освен това по телевизията има мач.

— Наистина разбиваш сърцето ми, Харпър! Виж, млади сме и жадни за развлечения. Ти си хетеро, а аз съм гей, което означава, че можем да опитаме късмета си и в двете територии и да удвоим шансовете си. Или пък да се поразходим само двамата по Бийл Стрийт. Не помниш ли, Харп? — Сграбчи го за раменете и силно го разтърси. — Не помниш ли, някога целият град беше наш.

Харпър не можа да сдържи усмивката си.

— Бяха страхотни дни.

— Все още не са отминали.

— А ти сещаш ли се как веднъж изповръщах червата си в канавката?

— Сладки спомени. — Дейвид се повдигна на пръсти, седна на плота и отпи от бирата на Харпър. — Трябва ли да се тревожа за теб?

— Не. Защо?

— Кога за последен път си чукал?

— За бога, Дейвид!

Харпър отпи голяма глътка бира.

— Преди време момичетата се редяха на опашка в три колони на пътеката пред вратата ти, а сега единственото ти развлечение е да хапваш замразени пици.

Това бе твърде близо до истината, за да го приеме спокойно.

— Взех си отпуск. Мисля, че съм се уморил от тях — каза той, свивайки рамене. — А и напоследък тук се случиха доста неща. Историята с Печалната невеста и особено откритието, че е била моя прапрабаба. Някой я е използвал и се е подиграл с нея. Била е изоставена и напъдена жестоко. Не искам повече да бъда нехаен с момичетата.

— Никога не си бил. — Вече по-сериозен, Дейвид скочи от плота. — Откога сме приятели? Почти от цяла вечност. Не помня някога да си проявявал нехайство към когото и да било. Ако става дума за секс, ти си единственият човек, когото познавам, дето поддържа приятелства с бивши любовници. Не си нехаен по отношение на хората, Харпър. Това, че Реджиналд е бил мръсник, не означава, че е писано и ти да бъдеш такъв.

— Да, зная. Нямам подобни натрапчиви мисли. Просто реших да я карам по-кротко. Да си почина известно време, докато реша какво искам на следващия етап.

— Имаш нужда от компания. Мога да остана да пийна бира с теб и да спретна нещо по-свястно за хапване.

— Обичам замразена пица — рече Харпър. После си помисли: „Готов е да го направи, да се откаже от плановете си само за да постъпи като добър приятел“. Той сложи ръка на рамото му и го побутна към входната врата. — Върви, мартинито те чака. Хапни, пийни, намери си гадже.

— Имаш номера на мобилния ми, ако промениш решението си.

— Благодаря. — Харпър отвори вратата и се подпря на касата. — Но докато се вихриш на „Бийл“, аз ще си седя тук на хладно и ще гледам как „Брейвс“ натриват носа на „Марийнс“.

— Жалко, приятел, наистина жалко.

— И ще пия бирата си по бельо, а това също не е за подценяване.

Изведнъж млъкна и се взря навън, забелязал Хейли и Лили да свиват по една от алеите в градината.

— Ето какво се казва красива гледка.

— Да, добре изглеждат.

Момиченцето бе с гащеризонче на розови и бели райета и с малка розова панделка в тъмните коси.

А Хейли бе обула къси сини панталони, изпод които дългите й боси крака просветваха между храстите. Беше нахлузила тясно бяло горнище и сложила извити слънчеви очила.

Когато Харпър повдигна бирата, за да накваси пресъхналото си гърло, Лили го забеляза. Издаде нещо средно между писък и радостен възглас, отскубна се от майка си и се втурна към малката къща толкова бързо, колкото можеха да тичат крачетата й.

— По-бавно, сладурче! — Дейвид я пресрещна, повдигна я и я залюля във въздуха. Тя докосна лицето му с ръчички, а после ги протегна към Харпър. — Както винаги, аз не съм никак интересен, щом ти си наблизо.

— Дай ми я. — Харпър я обгърна, докато риташе с крачета от радост и го гледаше със светнали очи. — Здравей, хубавице.

В отговор Лили отпусна глава на рамото му.

— Каква флиртаджийка е само! — отбеляза Хейли, когато стигна до тях. — Разхождаме се, говорим си по женски, а тя изведнъж забелязва двама красиви мъже и ме зарязва.

— Какво ще кажеш да я оставиш при Харпър, да се издокараш за купон и да дойдеш с мен в Мемфис? — въодушевено предложи Дейвид.

Хейли не очакваше подобна покана и млъкна смутено.

— Разбира се. — Харпър полагаше усилия да запази неутрален тон, докато гъделичкаше Лили. — Може да остане при мен. Донеси онова сгъваемо креватче и ще я сложа да спи, когато се умори.

— Много мило, благодаря ти, но имах уморителен ден и не ми се ходи в Мемфис.

— Заобиколен съм от мърморковци, Лили! — Дейвид се наведе и я целуна. — Тогава излитам сам. Най-добре е да тръгвам. Довиждане на всички.

— Нямам нищо против да я погледам, ако искаш да излезеш една вечер — отново се обади Харпър.

— Не. След малко ще я сложа в креватчето, аз също ще си легна. А ти защо не отидеш? — попита Хейли.

— Горещо е — прибягна той до най-лесното извинение.

— А държиш вратата отворена, за да влиза жега — скара му се тя. — Хайде, Лили.

Но когато понечи да вземе детето, то се вкопчи в Харпър. Звуците, които издаде, бяха отчетливо та-та.

Страните на Хейли поруменяха и тя се засмя притеснено:

— Това не означава нищо, просто е най-лесно за произнасяне. Напоследък доста неща са „та-та“. Хайде, Лили.

Този път малката обви ръце около врата му като примка и захленчи.

— Искаш ли да останеш за малко? — покани я Харпър.

— Не, не — припряно заговори Хейли. — Тъкмо щяхме да се прибираме. Трябва да я изкъпя преди лягане.

— Тогава ще дойда да ви изпратя.

Целуна Лили по бузката и прошепна в ухото й нещо, което я накара да се засмее и да се сгуши до него.

— Не може да получава всичко, което поиска.

— Скоро ще го научи.

Харпър протегна ръка и затвори вратата зад себе си.

Докато къпеше Лили и я слагаше да спи, Хейли бе твърде заета, за да мисли за други неща.

После опита да почете, да погледа телевизия, но тези занимания не укротиха неспокойните й мисли. Извъртя касета с йога упражнения, която си бе купила от търговския център. Слезе на долния етаж да хапне бисквити. Пусна музика, но я спря.

В полунощ все още бе напрегната и не можеше да си намери място. Накрая излезе да поседи на терасата в топлата вечер.

Прозорците на къщата му светеха. „В спалнята си е“, предположи тя. Никога не се бе качвала на втория етаж, който той наричаше „мансарда“. Там спеше. Сигурно точно сега четеше книга в леглото си, навярно гол.

Не биваше да тръгва натам с Лили. Имаше толкова много други места, а тя се запъти право към някогашния гараж за файтони. Заслепена като дъщеря си.

Господи, краката й се бяха подкосили, когато стигна до онзи завой на пътеката и го зърна.

Облегнат на вратата, само по стари отрязани дънки, с разрошени и влажни коси. Мускулестите му гърди имаха златист загар. Усмихна й се загадъчно, когато отпи глътка бира.

В рамката на вратата на къщата си, заобиколен от цветя, изглеждаше секси, като модел от рекламен билборд. Излъчваше гореща чувственост и цяло чудо бе, че тя успя да изрече няколко смислени думи, докато всичко в нея тръпнеше.

Не биваше да изпитва подобно вълнение заради Харпър. Това трябваше да престане. Защо не можеше нещата отново да станат както преди? Докато беше бременна, не се чувстваше неспокойна в негово присъствие. Дори през първите месеци след раждането на Лили не се смущаваше в компанията му. Кога настъпи промяната?

Не знаеше, не би могла да посочи точния момент. Просто се бе случило.

А не биваше. Лили не бе единствената, която не можеше да получава всичко, което поиска.

Четвърта глава

На работа Хейли се чувстваше странно. Сякаш не се побираше в кожата си, а главата тежеше на раменете й.

„Упражнявах твърде много йога за новачка“, реши тя. Освен това преумората и недоспиването също си казваха думата. Може би трябваше да си вземе кратък отпуск, да си позволи няколко дни почивка. Да отскочи до Литъл Рок, да се види със стари приятели и бивши колеги, да поразходи Лили.

Но това би намалило спестяванията, които бе започнала да заделя за пътуване до Дисни Уърлд за третия рожден ден на Лили. Все пак колко би струвало? Няколкостотин долара, а промяната на обстановката щеше да й се отрази добре.

Потърка чело с опакото на ръката си. В оранжерията бе задушно. Пръстите й бяха отекли и ги движеше все по-трудно, докато се опитваше да оформя малки цветни градини в сандъчетата. Не знаеше защо й бяха възложили тази работа. Можеше да я свършат Стела или Руби, а тя да стои на щанда… „Дори маймуна би се справила като продавачка по това време на годината“, помисли си Хейли с раздразнение.

Трябваше да поиска почивен ден, сега нямаха голяма нужда от нея. Поне днес можеше да си остане у дома, на хладно, а не да стои тук, плувнала в пот, и да засажда растения в сандъчета, защото Стела бе наредила така. Всички я командваха. Кога най-сетне щеше да прави каквото пожелае?

Гледаха я отвисоко, защото не бе потомка на известен род, нямаше образованието и потеклото, които им даваха превъзходство. Но бе добра колкото тях, дори по-добра, защото постигна всичко сама. Започна от нулата, готова да си проправя път със зъби и нокти, защото…

— Хей! Ще пречупиш корените на тази лудизия!1

— Какво? — Сведе поглед към растението и пръстите й застинаха, когато Стела го дръпна от ръцете й. — Съжалявам, нараних ли го? Не знам защо съм толкова разсеяна.

— Няма страшно. Но изглеждаш потисната. Какво има?

— Нямам представа — отвърна тя и поклати глава, изчервявайки се от срам заради мислите, които я спохождаха. — Сигурно е от жегата и главоболието. Съжалявам, че толкова се забавих с тези цветя, но не мога да се съсредоточа.

— Не се тревожи. Дойдох да ти помогна.

— Не е нужно, сама ще се справя.

— Хейли, знаеш, че обичам да заравям ръце в калта, когато мога. Готово! — Стела посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки минерална вода. — Почини си пет минути.

„Как можа да ми хрумне онази мисъл?“, запита се тя, докато отпиваше. Нима бе способна на такава неблагодарност? Не можеше да си обясни как нещо подобно се бе прокраднало в съзнанието й. Не изпитваше такива чувства, просто я бяха връхлетели за минута-две и сега се чувстваше ужасно.

— Не зная какво става с мен.

Стела се намръщи и докосна челото й с майчински жест.

— Може би се разболяваш от летен грип.

— Не, мисля, че е по-скоро униние. Не тъга, просто униние. Обзема ме от време на време, без да зная защо. Имам най-прекрасното дете на света, обичам работата си, около мен са добрите ми приятелки…

— Човек може да има всичко това, но пак да бъде потиснат. — Стела свали престилка от закачалката и докато я препасваше, продължи да наблюдава Хейли. — Не си излизала с мъж повече от година.

— Близо две. — Отпи отново голяма глътка вода. — Мислила съм по въпроса. Получих няколко покани за срещи. Нали познаваш Уайът — сина на госпожа Бентли? Преди няколко седмици намина да купи висяща кошница за рождения й ден и откровено флиртуваше с мен. Попита ме дали бих искала да излезем на вечеря.

— Доста е симпатичен.

— Да, сексапилен е. Поколебах се дали да приема, но тогава просто не ми се излизаше, затова отказах.

— Случайно си спомням как ти ме избута до вратата, когато се чудех дали да изляза с Лоугън за първи път.

— Направих го, нали? — Хейли леко се усмихна. — Ах, тази моя голяма уста!

Преди да избере нови растения, Стела пристегна ластика, с който бе вързала на опашка буйните си къдрави коси.

— Може би просто си малко нервна. Трудно ти е отново да започнеш да се срещаш с мъже.

— Никога не съм се смущавала да общувам с тях. Това е едно от най-забележителните ми умения. Обичам срещите. Зная, че ако имах желание, Роз или Дейвид щяха да се погрижат за Лили. — Това я накара отново да се почувства виновна заради прокрадналото се у нея негодувание. — Знам, че тя не би имала нищо против, така че това не е оправдание. Просто не мога да се реша.

— Може би все още не си срещнала подходящия човек.

— Да… може би. — Хейли отпи още една голяма глътка вода и опита да се стегне. — Проблемът, Стела, е, че…

Когато паузата стана твърде дълга, Стела вдигна глава от сандъчето, което запълваше, и я изгледа въпросително.

— Какъв е проблемът?

— Първо ми обещай… закълни се, че няма да кажеш на никого. Дори на Лоугън. Нито дума!

— Добре.

— Заклеваш ли се в живота си?

— Ще трябва да се задоволиш с честната ми дума, Хейли!

— Добре, добре. — Тя закрачи напред-назад по пътеката между масите. — Проблемът е, че харесвам Харпър.

Стела кимна одобрително:

— И аз го харесвам.

— Не! — Ужасена, че го изрече на глас, Хейли остави бутилката и обхвана лицето си с ръце. — Господи!

Нужна бе минута, докато Стела получи просветление.

— О! — промълви тя с широко отворени очи. — О! — повтори задъхано и нацупи устни.

— Ако не можеш да кажеш друго, ще те ударя.

— Опитвам се да го проумея. Да реша как да реагирам.

— Това е лудост, зная, лудост е. — Хейли отпусна ръце. — Наясно съм, че не бива дори и да си го помислям. Но… Забрави, че съм ти казала! Просто го изтрий от съзнанието си.

— Не е лудост, просто е неочаквано. Но не съм съгласна с теб, че даже не бивало да си го помисляш.

— Той е синът на Роз, жената, която ме прибра от улицата!

— А, искаш да кажеш, която ти предложи подслон, когато беше гола, боса и без пукната пара и страдаше от рядка смъртоносна болест. Истинска светица е, защото те прие в дома си, облече те и те хранеше с лъжичка нощ след нощ.

— Позволено ми е да преувеличавам, когато се държа като глупачка — сопна се Хейли. — Тя наистина ме подслони, даде ми работа. Осигури дом за мен и Лили, а аз си представям, че лежа гола в леглото с първородния й син.

— Щом Харпър те привлича…

— Иска ми се да полея цялото му тяло с мед и да го оближа сантиметър по сантиметър. Иска ми се…

— Стига, стига! — Стела протегна едната си ръка напред и сложи другата на гърдите си. — Моля те, не споделяй повече от фантазиите си. Да кажем просто, че изпитваш страстно влечение към него.

— Адски страстно! Но не мога да сторя нищо, защото сме приятели. Виж как в телевизионния сериал всичко се обърка при Рос и Рейчъл. С Моника и Чандлър беше различно, ала…

— Но, Хейли…

— Знам, че това не е телевизионно шоу — промърмори тя, докато Стела се заливаше от смях. — Но нали изкуството отразява живота? А и Харпър не изпитва същото към мен.

— Не желае да те полее с мед и да те оближе ли?

Погледът на Хейли се премрежи при тази перспектива.

— Господи, накара ме да си го представя!

— Така ти се пада. Впрочем сигурна ли си, че не изпитва нещо подобно към теб?

— Досега не го е издал по никакъв начин. А е имал възможности. Как да направя първата смела крачка? Ами ако той просто изпадне в ужас и ме отблъсне?

— А ако не реагира така?

— Може да стане и по-лошо. Да се отдадем на необуздан животински секс, а после… — Тя вдигна ръце и енергично ги размаха. — После и двамата да си речем: „Господи, какво направих!“. Ще се чувстваме неловко заедно и ще трябва да грабна Лили и да замина за Джорджия или някъде другаде. А Роз никога вече не ще ми проговори.

Стела я потупа успокоително по рамото и се усмихна:

— Може би съм си създала погрешно впечатление, но съм почти сигурна: Роз знае, че Харпър прави секс.

— Искам да кажа, че е различно, когато той го прави с жени, които тя не познава.

— О, да, сигурно е безкрайно доволна, когато синът й си ляга с непознати. Непознати за нея — добави Стела със смях. — И естествено би се ужасила да узнае, че е в интимни отношения с жена, която тя познава и обича. Би било като нож, забит в сърцето й.

— Това е нещо като предателство.

— Никакво предателство не е! Той е пълнолетен мъж, Хейли. Интимният му живот си е негова работа. Роз първа би ти го казала и без съмнение първа би заявила, че не желае да застава помежду ви.

— Е, може би, но…

— Може би! — Стела така енергично махна с ръка, че Хейли примигна. — Щом проявяваш интерес към Харпър, трябва да му го кажеш. Да видиш какво ще стане. Освен това мисля, че той хлътна по теб от пръв поглед.

— Не е вярно.

Стела сви рамене.

— Е, това просто е мое мнение. Мое впечатление.

— Наистина ли? — Сърцето й внезапно подскочи, което бе и мъчително, и приятно. — Всъщност не зная… Мисля, че ако е хлътнал по някого, това е Лили. Но може би ще събера смелост, да видим какво ще излезе.

— Мисли положително. Е, да довършим сандъчетата.

Хейли пъхна ръце в пръстта.

— Закълни се, че няма да кажеш нищо на Роз.

— О, за бога! — изстена Стела.

После обърна ръка с дланта нагоре и имитирайки свещения ритуал, който бе виждала да изпълняват синовете й, плю върху нея. След това заговорнически я протегна към Хейли.

Вече се чувстваше по-добре. Утешаваше я мисълта, че и някой друг знае за чувствата й. Особено когато това бе Стела. „И не беше шокирана — напомни си Хейли. — Изненадана, да, но не и шокирана, което е добър знак“.

Идеята да си вземе няколко дни отпуск и да поразмишлява върху съдбата си не бе лоша. Замисли се върху нея, докато си почиваше пред телевизора във всекидневната, след като бе сложила Лили да спи в креватчето й.

Вяло превключваше каналите и си казваше колко хубаво е да помързелува поне за час. Но повторенията на предавания, сериалите и другите скучновати летни програми не бяха развлечението, което й бе нужно сега.

Спря се на непознат черно-бял филм. Изглежда, бе от романтичните драми, в които всички носят великолепни тоалети и всяка вечер ходят на танци в луксозни клубове с оркестри и певици с пищни форми.

Героите пиеха уиски със сода от високи чаши.

Откъде ли идваше традицията това питие да се поднася във високи чаши? Трябваше да направи справка.

Какво ли би било да се носи из салон, обзаведен в стил арт деко, в който всичко блести, облечена с някоя от тези невероятни рокли? Той щеше да бъде със смокинг, разбира се. Сигурна бе, че Харпър би изглеждал страхотно в смокинг.

А какво би станало, ако и двамата са дошли с партньори, но изведнъж се видят? Сред целия блясък и коприна погледите им се срещат. И просто разбират, че това е съдба.

Танцуват и всичко около тях изчезва. Така е в черно-белите филми. Нищо не е твърде сложно: всичко, което разделя двама души, може да бъде отстранено или преодоляно. Накрая целият фон изчезва и остава само влюбената двойка, докато звучи финалната музика.

В последния кадър момичето е в прегръдките на любимия. То повдига лице и устните им се сливат в онази съвършена филмова целувка, която не оставя и следа от съмнение, че им е писано да се обичат вечно.

Бавна, безкрайно нежна целувка, докато той ласкаво докосва косите й. И по-дълбока и страстна, щом ръцете й обгърнат врата му. Повдига се на пръсти и тялото й се притиска към неговото.

Линия, наклон, извивки — всичко е идеално съчетано.

Екранът постепенно ставаше черен, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й към местата на трепет и желание. Галеха копринената й рокля и голата й плът, а от сливащите се устни се изтръгваха тихи въздишки и стонове.

Вкусът на тази целувка бе неповторим. Толкова силен, че се разля из цялото й тяло, събуди и извиси всичко у нея.

И всяка следа от студ и умора изчезна, заличена от насладата да желае и да бъде желана.

Свещите затрептяха и угаснаха. Остана дим и сенки. Стаята се изпълни с ухание на цветя. Лилии, разбира се. Цветята, които й бе донесъл — яркочервени и страстни. Очите му — тъмнокафяви, безкрайно дълбоки, казваха всичко, което би искала да узнае: за него е прелестна и единствена.

Когато свалиха дрехите си, разкошната й рокля заблестя на пода като малко искрящо езеро до черния му смокинг.

Най-сетне допир на гола плът. Гладка и съвършена. Златист прах до млечна белота. Прокара ръце по раменете му, по гърба му и усети как изваяните му мускули се стегнаха от възбуда.

Жаждата, с която я докосваше, събуди у нея такова вълнение, че когато се озова притисната в прегръдката му, вече тръпнеше. Отпусна я върху леглото — огромно бяло легло с ефирни като вода чаршафи, и заедно потънаха в него.

Устните му проследиха шията й, обхванаха зърната на гърдите й и още повече разпалиха желанието й. Онази дълга, разтапяща тръпка, обхванала цялото й тяло, я накара да изрече името му като задъхан стон.

Свещи, светлина на огън, цветя. Не лилии, а рози. Неговите ръце бяха гладки — ръце на изтънчен, богат мъж. Изпъна тялото си под тях, надигна се и застена. Мъжете обичаха любовниците им да стенат. Прокара ръка по мускулите му. „Неустоим е“, помисли си тя, но реши да го подразни малко по-дълго. Съпругите бяха тези, които лежаха отпуснати и оставяха мъжете да правят каквото желаят, очаквайки по-скоро да свършат.

Затова те идваха при нея, затова имаха нужда от нея. Затова си плащаха.

Повдигна рамене от купчината възглавници и водопадът от златисторуси къдрици се разпиля по тях. Пищните й гърди щръкнаха, раздвижи ханша си, повали го по гръб и пропълзя с устни и език надолу по тялото му, за да му достави удоволствието, което никога не би могъл да получи от студената си благоразумна съпруга. Стоновете и въздишките му бяха наслада за нея. Ръцете му бяха заровени в косите й, усукваха ги и ги стискаха в шепи, докато го задоволяваше. Тялото му бе стегнато, но дори и да беше някой дебелак, би успяла да го накара да се почувства като бог. Толкова бе лесно.

Когато го възседна и сведе поглед към красивото му лице, долови ненаситността и отчаянието в очите му и се усмихна. Пое го в себе си бързо и страстно и си помисли, че нищо на света не може да й донесе по-голяма радост от мисълта, че един богат мъж е в нейната власт…

Хейли рязко се надигна от дивана, сякаш събудена от сън. Сърцето й препускаше, гърдите й бяха изтръпнали, сякаш някой ги бе докосвал. Устните й пареха. Обзета от паника, сграбчи косите си и едва не заплака от облекчение, когато се увери, че са нейните.

Някой се засмя и я накара да политне назад и да се удари в дивана. Осъзна, че смехът идваше от телевизора. Уплашено скръсти ръце. От черно-бялата драма с изтънчени герои…

Господи, какво се бе случило с нея?

„Не беше сън. Не е възможно да е било само сън“, помисли си тя.

Втурна се към вратата да нагледа Лили. Детето спеше, прегърнало плюшеното си кученце.

Заповяда си да се успокои и тръгна към стълбите. Но когато стигна до библиотеката, се поколеба. Мич седеше на масата и бързо движеше пръсти по клавишите на лаптопа си. Не искаше да го смущава, но трябваше да узнае, да бъде сигурна; изключено бе да чака до сутринта…

Прекрачи прага.

— Мич?

Той вдигна унесен поглед и примигна зад очилата си.

— А, здравей.

— Извинявай, работеше ли?

— Само няколко съобщения. Имаш ли нужда от нещо?

— Просто исках… — Не бе нито срамежлива, нито старомодна, но не бе сигурна дали няма да се почувства неловко, докато разказва за преживяването си на съпруга на работодателката си. — Роз заета ли е?

— Защо не й се обадиш и не я попиташ?

— Не бих я безпокоила, ако не трябваше. Би ли я помолил да слезе?

— Добре. — Мич посегна към телефона и натисна бутона за спалнята. — Случило ли се е нещо?

— Да, може би.

За да престане да крачи нервно, Хейли се загледа в снимките върху бюрото му.

За дълго се спря на портрет на мъж в официално облекло — строги черти, тъмни коси, хладен израз на очите.

— Това е Реджиналд Харпър, нали? Първият.

— Точно така. Роз, би ли слязла в библиотеката? Хейли е тук, иска да говори с теб. — Мич затвори. — Слиза. Искаш ли нещо? Вода, кафе?

— Не, благодаря. — Хейли поклати глава. — Добре съм. Просто се чувствам малко странно. Скоро след пристигането ми тук Стела имаше съновидения. Така започна всичко, нали? Искам да кажа, преди… инцидентите. Призракът се е появявал, но не е правел нищо опасно, поне доколкото си спомня Роз.

— Така изглежда. Когато Стела е пристигнала тук с момчетата, са започнали някакви изпълнения от Невестата.

— А след няколко седмици дойдох и аз. Събрахме се трите тук, под покрива на Харпър Хаус. — Все още я побиваха хладни тръпки. Потърка голите си ръце и съжали, че не бе облякла блуза с ръкави. — Аз бях бременна, Стела имаше две деца, а Роз… Е, Роз е кръвната връзка.

— Продължавай — кимна той.

— Стела имаше сънища. Ярки сънища, които решихме, че по някакъв начин са били втълпени в подсъзнанието й от Амелия. Не мога да се изразя по-научно, но…

— Така е добре.

— А когато Стела и Лоугън… — Хейли млъкна, защото в този миг се появи Роз. — Извинявай, че те накарах да слезеш.

— Няма нищо. Какво се е случило?

— Първо довърши мисълта си — подкани я Мич. — Изреди всичко.

— Е, добре. Стела и Лоугън започнаха да се виждат и това не се хареса на Амелия. Сънищата на Стела ставаха все по-натрапчиви и обезпокояващи и последваха прояви на агресивност, кулминацията на която бе вечерта, когато тя заключи стаята на момчетата и не ни пускаше вътре… При първото ти посещение тук, Мич.

— Никога не ще го забравя.

— Тогава ни каза името си — изтъкна Роз. — Стела успя да я трогне и тя ни разкри първото си име.

— Да. Но оттогава почти е оставила Стела на мира. Ако имаше нови сънища или й се бе случило нещо ново, щеше да го сподели.

— Пренасочи агресивността си към Роз — каза Мич.

— Да. — Хейли кимна, доволна, че следват една и съща нишка. — Ала стана още по-страховита. Онези видения в будно състояние, нали, Роз?

— Да, агресивното й поведение ескалира.

— Колкото повече се сближавахте с Мич, толкова повече Амелия полудяваше. Изглежда, това е, което я вбесява. Едва не те уби. Притече ти се на помощ веднъж, когато бе изпаднала в беда, но преди това те нападна. После, след като с Мич се сгодихте и се оженихте, като че ли се укроти.

— Очевидно, поне за момента. — Роз се приближи и погали ръката й. — А сега е набелязала теб, така ли?

— Да. Струва ми се, че присъствието на нас трите в къщата — ти, Стела и аз, може би я е накарало да промени поведението си. — Погледна към Мич и повдигна ръце. — Не знам как точно да се изразя, но тогава лавината започна да набира скорост, ако ме разбираш.

— Разбирам. И теорията ти е интересна. Вие сте три жени на различни етапи от живота. Когато сте се срещнали, сте били необвързани. Би могло да се каже, че със сближаването си по някакъв начин сте се оказали свързани с нея. А когато първо Стела, а после и Роз започна емоционална сериозна връзка, това доведе до опасна промяна в поведението на Амелия.

— Скъпа, нарани ли те? — попита загрижено Роз.

— Не. — Хейли прехапа устни и отмести поглед към Мич. — Знам, че трябва да съобщаваме за всичко, за да бъде записано от теб. Но просто не зная как да го разкажа. Не мога да намеря деликатен начин. Малко е неловко…

— Искаш ли да изляза, за да поговориш насаме с Роз? — попита Мич.

— Не, просто е глупаво от моя страна. Така или иначе, тя ще ти каже. — За да се успокои, Хейли въздъхна дълбоко. — Е, добре. Реших да погледам телевизия във всекидневната горе. Даваха някакъв стар филм и аз започнах да си фантазирам за онези прекрасни дрехи, светлините и разкошните клубове, в които хората са ходели да танцуват и да се забавляват. Представих си, че съм там, облечена с прелестна рокля, и срещам някого. — Замълча за миг. Нямаше нужда да споменава, че това е Харпър, не бе толкова съществено. — Както и да е, танцуваме, влюбваме се и следва онази дълга филмова целувка… нали се досещате за какво говоря?

Роз се усмихна:

— Разбира се.

— Е, предполагам, че съм задрямала, докато си мислех какво става след надписа „Край“. Сексуални фантазии — призна тя и се покашля. — Светлина на свещи, цветя, огромно бяло легло, влюбени, изгарящи от страст. — Наведе глава и обхвана лицето си с длани. — О, умирам от срам!

— Стига глупости! Ако здраво момиче като теб не мислеше за секс, бих се разтревожила — скастри я Роз.

— Беше прекрасно, романтично и вълнуващо — продължи унесено Хейли. — После всичко се промени. Или аз се промених. Станах пресметлива. Мислех какво ще направя по-нататък. Усещах страстта, допира и топлината. Ухаеше на рози. Във фантазиите ми цветята бяха лилии, а сега имаше рози и светлина на огън. И ръцете му бяха различни — меки и гладки. „Ръце на богаташ“, помислих си. Следващата ми мисъл беше, че съпругата му не е способна да му даде това, което му давам аз, и затова идва при мен. И плаща добре. Усещах косите си, гледах ги — бяха дълги, руси и къдрави. Падаха пред лицето ми. Не наблюдавах сцената, а бях част от нея. Жената бях аз. И го виждах, виждах лицето му. — Обърна се към масата и посочи портрета на Реджиналд. — Неговото лице. Усещах го в себе си и виждах този образ. — Отново въздъхна дълбоко: — Това е.

След няколко секунди мълчание Роз заговори:

— Не ми се струва необичайно съзнанието ти да е породило подобна фантазия, Хейли. Прекарваме доста време в размисли за тези хора и опити да подредим пъзела. Знаем, че е била негова държанка, че му е родила дете, така че със сигурност са правили секс. Що се отнася до нея, можем да стигнем до извода — или поне да предположим, че това е било нещо като бизнес.

— Знаеш как се чувства тялото ти след интимно преживяване. Не просто онази замаяност от сексуална фантазия, а физическите усещания, след като си била с мъж. Аз не съм била отпреди раждането на Лили, но една жена не забравя какво е. В този миг се събудих или дойдох на себе си. Роз, долавях мириса на онези рози! Зная, че е имал стройно тяло… — Хейли почувства нужда да си поеме дъх и да преглътне. — Той беше в мен. Всъщност — в нея, но сякаш аз бях тя, докато това се случваше. Харесваше й да бъде с красив и опитен любовник. За нея не би имало значение дори и да бе грозник и нещастник в леглото, но все пак бе доволна. Зная го, защото сякаш бях в съзнанието й. Или тя в моето. Не съм си го въобразила.

— Вярвам ти — каза Мич.

— И двамата ти вярваме — увери я Роз. — Ти си най-близо до възрастта, на която тя е умряла или поне на която предполагаме, че е била. Може би ти разкрива това, за да ни покаже чрез теб какво е означавало за нея.

— Възможно е. — Мич се отпусна в стола си. — Но твоето преживяване би могло да ни даде по-ясна представа какво се е случило и защо. Какво друго можеш да ни кажеш за нея?

— Не мисля, че е изпитвала голяма наслада от секса. По-скоро от властта, която е имала над мъжете. Гледала е на него като на занаят и съдейки по реакциите, които събуди у мен, била е изключително добра. Тялото й беше много по-надарено от моето. — С дяволита усмивка Хейли сложи ръце пред гърдите си, имитирайки пищни форми. — Но душата й бе студена. През цялото време, докато бяха заедно, си мислеше какво да изкопчи от него. Присмиваше се на съпругата му, която не можеше да му даде подобни ласки.

— Определено това не е най-добрата й страна. А може би е, от нейна гледна точка — замислено каза Мич. — Държала е съдбата си в свои ръце. Сама е направила избор как да живее. Млада, красива, желана от влиятелен мъж, над когото е упражнявала власт чрез секс. Интересно.

— Тръпки ме побиват. Ако имам късмета да спя с мъж, предпочитам да съм в собственото си тяло. Все пак ми олекна, че го споделих. Ще се върна горе, може да се позанимавам с йога. Не мисля, че тя ще ме безпокои повече през тази вечер. Благодаря ви, че ме изслушахте.

— Ако се случи още нещо, държа да го чуя — предупреди я Роз.

— Обещавам.

Роз изчака, докато Хейли излезе, и се обърна към Мич:

— Има причина да се безпокоим за нея, нали?

— Да не прибързваме. — Мич хвана ръката й. — Засега просто ще я държим под око.

Пета глава

През прозореца на кухнята на Стела Хейли виждаше обширния заден двор, верандата, беседката и дървената къщичка, която Лоугън и момчетата бяха построили сред клоните на един чинар.

Гледаше как Лоугън люлее Лили на червена люлка, окачена на друг клон, а Паркър гони старата топка, подхвърляна от момчетата.

Всичко наподобяваше приказна сцена на идеална лятна вечер: спокойствието и насладата, които човек може да изпита само в края на натоварен летен ден, преди децата да бъдат повикани за вечеря и лампата на терасата да светне; жълтеникавата светлина прогонва нощните пеперуди и образува кръг, който сякаш казва: „У дома сме“.

Толкова ясно си спомняше какво е да бъдеш дете през август. Да се радваш на топлото време и да тичаш под слънцето, опитвайки се да поемеш и съхраниш цялата му светлина, преди да залезе.

Сега се надяваше да узнае и какво е да бъдеш майка. Да стоиш от другата страна на мрежата против насекоми и включването на лампата да бъде твоя грижа. Хейли въздъхна и се обърна към Стела:

— Свиква ли се с това, или никога не преставаш да си казваш: „Аз съм най-щастливата жена на света“?

Стела се приближи към прозореца и се усмихна.

— И да, и не. Искаш ли да поседнем отвън с тази лимонада?

— След малко — отвърна Хейли. — Не исках да говорим за това на работа. Не само защото имахме задължения, а защото се намирахме в земите на имението Харпър. А тя е там. Тук не може да дойде.

— Роз ми каза какво си преживяла. — Стела сложи ръка на рамото й.

— Премълчах от нея, че мъжът беше Харпър. Искам да кажа, във фантазиите си бях с Харпър. Все още не мога да й кажа, че си се представям гола в леглото със сина й.

— Мисля, че на този етап това е важна подробност. Случило ли се е нещо друго оттогава?

— Не, нищо. Ала не зная дали да се надявам да се случи или не.

Видя как Лоугън хвана омърляната топка, която се търкаляше към него, запрати я далеч и накара момчетата и кучето да хукнат да я гонят. През това време Лили подскачаше на люлката и пляскаше с ръце.

— Ще ти призная нещо — рече Хейли. — Ако мога да се пренеса за малко в живота на друга жена, бих избрала твоя.

— Ценя приятелската ти откровеност, но не бих ти позволила да правиш секс с Лоугън! — престорено възропта Стела.

Хейли прихна и вдигна ръце, сякаш да се предпази.

— Не се сърди. Нямам подобни намерения, макар и да се обзалагам, че…

Приятелката й се усмихна лукаво.

— Можеш да се обзаложиш.

— Както и да е. Просто си мисля какво би било да имам до себе си мъж, който да е луд по мен, както Лоугън по теб. И две страхотни деца, и прекрасен дом, който сте създали заедно… За какво повече би могла да мечтаеш?

— Един ден и ти ще откриеш това, което търсиш.

— Ако ме слуша човек, би казал, че съм черногледа. Не зная какво ми става напоследък. — Раздвижи рамене, сякаш за да се освободи от товар. — Често се самосъжалявам, но това не е характерно за мен, Стела. Весел човек съм. Дори когато съм в лошо настроение, търся начин да го подобря. Не мърморя и не се оплаквам.

— Така е, или пък го правиш много рядко.

— Може би въздишам по Харпър, но една несподелена любов не може да ме накара да се чувствам така потисната. Следващия път, когато ме чуеш да хленча колко съм нещастна, зашлеви ме здравата!

— На твоите услуги съм. Нали за това са приятелите?

На всяка цена трябваше да излезе от това състояние. Не беше от хората, които изброяват отрицателните неща в живота си и се опитват да докажат, че са повече от положителните. Ако нещо не бе наред, ако нещо й липсваше, тя действаше. Решаваше проблема и продължаваше напред. Или ако не може да бъде решен, намираше най-добрия начин да свикне да живее с него.

Когато майка й ги напусна, Хейли се разстрои, почувства се изплашена и наранена. Но не можеше да стори нищо, за да я върне. Не й оставаше друго, освен да се научи да се справя без нея. „Не беше толкова трудно“, каза си тя, докато шофираше към Харпър Хаус.

Усвои всички домакински умения и двамата с баща й заживяха приличен живот. Дори бяха щастливи. Чувстваше се полезна и обградена с обич.

Успехът й в училище бе доста добър. Започна работа, за да помага с пари. Знаеше как да работи и да изпитва удоволствие от заниманието си. Обичаше да се учи как да продава на хората неща, които им носят радост.

Ако бе останала в Литъл Рок, в книжарницата, би се издигнала до длъжността управител. Заслужаваше го.

Но баща й почина и загубата разтърси живота й до основи, както нищо друго, преживяно преди и след това. Той бе нейната опора, както и тя неговата. Чувството за сигурност и стабилност напълно я напусна, скръбта я завладя като неизменна остра болка.

Затова потърси помощта на приятел. „Наистина беше само приятел“, призна си тя, докато завиваше по алеята към къщата. Беше добро момче, което й донесе утеха.

Лили бе плод на тази връзка и сега Хейли се срамуваше от това. Утехата й бе, че все пак бе постъпила благородно. Та как би могла да принуди момчето да се обвърже в нежелан брак и да поеме отговорност, когато вече бе продължило напред по пътя си, преди тя да узнае, че е бременна?

Ала не потъна в самосъжаление, не взе да проклина нито съдбата си, нито мъжете. Поне не за дълго. Пое отговорността за действията си, както бе възпитана. Направи избора, който смяташе правилен за себе си — да задържи детето и да го отгледа сама.

„Но нещата се развиха по съвсем различен начин“, помисли си тя с усмивка, докато паркираше пред къщата. Литъл Рок, книжарницата и домът, в който бе живяла с баща си, престанаха да бъдат нейно убежище и утеха, когато бременността й взе да личи. Скоро започнаха въпросите и шушукането зад гърба й.

Затова трябваше да постави ново начало в живота си… Слезе от колата, заобиколи я, за да отвори задната врата и да разкопчае предпазните колани на Лили.

Спомни си как тогава продаде всичко, което можеше да се продаде, и натовари останалото в багажника. „Мисли положително, продължи напред“, окуражаваше се сама. При пристигането си тук се надяваше да получи единствено работа. А ето че се сдоби със семейство.

Според нея, това бе още едно доказателство, че когато човек е решителен и полага усилия, му се случват и хубави неща… Помага и късметът да срещне хора, готови да му дадат шанс да покаже най-доброто от себе си.

— Това е истината, Лили. — Тя повдигна детето си и обсипа лицето му с целувки. — С теб сме страхотни късметлийки.

Преметна чантата с пелени на рамо и затвори вратата на колата. Но преди да тръгне към къщата, я осени една идея.

Може би бе време отново да опита късмета си.

Човек не губеше и не печелеше нищо, ако просто чакаше нещата да се случват, без да предприема никакви стъпки. А ако действаше — или се проваляше, или постигаше успех. Което и да е от двете бе за предпочитане, вместо да тъпче на едно място.

Заобиколи къщата, без да бърза, за да види дали ще се разколебае. Но идеята се бе загнездила в съзнанието й и тя не можеше да намери основателна причина да се откаже от нея.

Може би той щеше да бъде смаян, шокиран или дори ужасен. Е, това щеше да си е негов проблем! Поне тя щеше да узнае истината и да престане да се самоизмъчва.

Когато сви по обиколната пътека, пусна Лили да изтича до входната врата на Харпър.

Може би го нямаше у дома, може и да бе излязъл с жена. Или по-лошо — имаше гостенка. Е, добре, ще понесе и това неприятно изживяване!

Крайно време бе да изясни въпроса.

Въпреки че не се бе стъмнило напълно, фенерите вече хвърляха нежна зеленикава светлина върху плочите на пътеката. Няколко подранили светулки примигваха над цветята, прелитаха отвъд моравите и се скриваха в сенките на дърветата.

Хейли вдъхна от уханията на хелиотроп, ароматен грах и рози, примесени с по-острия мирис на пръст. Заедно със свежестта, която лъхаше от зелената трева, те винаги щяха да й напомнят за Харпър и това кътче.

Настигна Лили, но инстинктивно се отдръпна встрани, оставяйки дъщеря си да барабани с длани по входната му врата. Лампата на верандата бе запалена и около нея трептеше кръг от жълта светлина.

Когато вратата се отвори, прозвуча обичайният поздрав на Лили — нещо средно между възклицание и вик на радост.

— Виж ти, какво намирам пред прага си! — изненада се Харпър.

Хейли видя как ръцете на Лили се повдигнаха, а мъжът я взе в прегръдката си. Детето забъбри въодушевено на неразбираемия си език.

— Така ли? Просто реши да наминеш и да ми кажеш „здрасти“? Ще те поканя да влезеш и да хапнеш бисквитка, но първо трябва да открием мама — заговори Харпър.

— Е, тя е тук. — Хейли се засмя и се показа иззад вратата. — Извинявай, но знаеш, че всеки път, когато минаваме наблизо, малката хуква към къщата ти, за да те види. И този път реших да я оставя сама.

Посегна да я вземе, но както обикновено, когато трябваше да избира между нея и Харпър, Лили се притисна към своя любимец.

— Влезте, ще намеря някоя и друга бисквитка за нея.

— Не си ли зает?

— Не, тъкмо се канех да си взема бира и да свърша малко канцеларска работа. Но предпочитам да отложа втората част за по-късно.

— Винаги ми е приятно да се отбивам тук. — Хейли огледа хола, докато той носеше Лили към кухнята. — Доста добре е подредено за ергенско жилище.

— Добил съм домакински навици, докато живеех с мама. — Харпър задържа Лили с една ръка и извади кутия бисквити с форма на животинчета, които пазеше за нея. — Какво ще кажеш за тези? — Отвори кутията и остави момиченцето да си вземе една. — Искаш ли бира, Хейли?

— Бих пийнала. Отскочих до Стела след работа. Хапнахме бургери на скара, но се въздържах от виното. Не пия, когато шофирам дори на кратко разстояние, особено ако возя Лили.

Подаде й бутилка бира и взе една за себе си. После я погледна изпитателно.

— Как си днес? Клюките се разнасят бързо, чух какво ти се е случило. Всъщност всички сме въвлечени в тази история, така че трябва да знаем.

— Малко е смущаващо, че се одумват сексуалните ми фантазии.

— Не е точно така. А и няма нищо лошо в едно еротично видение.

— Да, но предпочитам следващото да бъде плод на собственото ми съзнание. — Повдигна бирата си и го погледна. — Знаеш ли, малко приличаш на него.

— На кого? — недоумяващо попита Харпър.

— На Реджиналд. Особено сега, след като го видях в… интимен момент. Нещо по-лично от онази стара снимка. Имаш същия цвят на кожата, същата форма на лицето и устните… Но по фигура не би могъл да ти съперничи.

Харпър отпи голяма глътка бира. Явно бе изненадан от откровенията й.

— Беше строен, но изнежен — продължи Хейли. — Както и ръцете му. И изглеждаше по-възрастен от теб, с леко прошарени коси. Имаше няколко дълбоки бръчки около устата и очите. Но все пак беше красавец, много мъжествен.

Тя извади чашката за сок на Лили и музикалната й кутийка от чантата с пелени. Успя да отвлече вниманието й и да я свали от ръцете на Харпър.

— Имаш по-широки рамене, а тук си по-стегнат. — Докосна корема му с пръст.

Лили седна на пода с музикалната си кутийка и смени мелодията.

— Забелязах всичко това — продължи Хейли, — докато лежахме голи и плувнали в пот.

— Не се и съмнявам, че е било така…

— Запомних толкова подробно приликите и разликите, защото, когато в началото започнах да си фантазирам, изживяването беше с теб.

— Било е с… кого?

„Е, шокирах го, но ми изглежда по-скоро объркан“, реши тя и отново заговори:

— Започнах с теб. Ето така.

Плъзна ръка зад тила му и се повдигна на пръсти. Спря се, преди устните й да достигнат неговите, за да се наслади на вълнуващия миг, в който една жена затаява дъх и сърцето й замира. Най-сетне ги докосна.

Изпълни се с нежност, както бе очаквала. И с топлина. Косите му бяха като коприна в ръцете й, а допирът на тялото му я опияняваше.

Той стоеше неподвижен и притихнал и само сърцето му биеше учестено до нейното. След миг ръката му се плъзна по гърба й и събра блузата й…

В този миг музикалната кутийка на Лили издрънча на пода и последва какофония от звуци.

Това накара Хейли да се отдръпне крачка назад. „Не прибързвай“, каза си тя. Въпреки горещите тръпки, които я завладяха, положи усилие да отпие глътка бира с привидно нехайство. Харпър се взираше в нея с неустоимите си тъмни очи. Той повдигна ръка и отново я отпусна. И едва отрони:

— Изглежда, съм загубил способността си за трезво мислене.

— Когато я възвърнеш, кажи ми.

Хейли започна да събира нещата на детето си. Той обгърна кръста й.

През тялото й отново премина гореща тръпка. Погледна към него.

— Какво означава това?

— Казано накратко, не можеш просто да влезеш тук, да ме целунеш и да си тръгнеш. Това нагледна демонстрация на преживяването ти ли беше или нещо друго?

— Питах се какво би било и реших да разбера.

Харпър я накара да се обърне, погледна към Лили, за да се увери, че е увлечена в играта си, и притисна Хейли с гръб към плота.

Докосна ханша й, когато устните им отново се срещнаха. Докато езикът му навлизаше дълбоко в устата й и той жадно поглъщаше дъха й, ръцете му се придвижиха нагоре и по кожата й сякаш пропълзяха искри.

После той се отдръпна назад и погали с пръсти изтръпналите й устни.

— Аз също се питах какво би било. Е, сега вече и двамата знаем.

— Предполагам — едва успя да промълви тя.

Лили задърпа крачола на Харпър и той я вдигна на ръце.

— Може би нещата са твърде сложни.

— Да, така е. Трябва да бъдем внимателни, да обмисляме всичко — въздъхна Хейли.

— Разбира се. Или да кажем: „По дяволите!“, и по-късно тази вечер да дойда в стаята ти.

— Да… иска ми се да кажа „да“. Изкушавам се — припряно заговори Хейли. — Съзнанието ми крещи „да“, но не зная защо устата ми не го изрича.

— Добре — кимна той. — Ще изчакаме известно време, за да бъдем сигурни.

— Да бъдем сигурни — повтори тя и бързо вдигна нещата на Лили. — Трябва да тръгвам, иначе ще забравя за решението да изчакаме… Господи, наистина умееш да целуваш! А трябва и да приготвя Лили за лягане. Не искам да постъпвам глупаво и да проваля всичко.

— Ще бъдем разумни.

— Да, така трябва. — Тя взе Лили, въпреки че детето жално хленчеше, отказвайки да се отдели от Харпър. — Ще се видим на работата.

— Все пак ще ви изпратя до къщата.

— Не. — Хейли забърза към вратата с момиченцето, което плачеше в ръцете й. — Ще се укроти.

Но плачът й ставаше все по-силен, докато прерасна в пронизително пищене.

— За бога, Лили, утре ще се видите отново! Харпър не заминава на война.

Чантата с пелените се плъзна от рамото й и увисна на ръката й, докато сладкото й детенце се преобразяваше в демон със зачервено лице. Малките обувчици нанасяха болезнени удари по корема и бедрата й и тя едва успя да отнесе десеткилограмовата фурия до къщата в задушната лятна вечер.

— И на мен ми се иска да остана — отчаяно говореше Хейли на дъщеричката си. — Но не мога при тези обстоятелства, така че и ти трябва да се примириш.

Капките пот, които се стичаха по челото й и влизаха в очите й, за миг така замъглиха погледа й, че голямата стара къща затрептя пред нея като мираж. Недостижима илюзия…

Образът щеше да се отдалечава, колкото и дълго да върви към него, защото не беше реален. Не бе за нея. Тук никога нямаше да се чувства напълно в своя територия. Би било по-добре, по-разумно и по-лесно да опакова багажа си и да замине. И къщата, и Харпър бяха недостижими като мираж, неща, които никога нямаше да бъдат нейни. Колкото повече останеше, толкова по-трудно щеше да бъде да се избави от тези илюзии.

— Ей, какво става тук?

Видя Роз през вечерната мараня и цялото й тяло потрепери, когато погледът й отново се проясни. Обляна в сълзи, Лили се изтръгна от ръцете й и се хвърли към Роз.

— Сърдита ми е — промълви Хейли. В очите й запариха сълзи, когато дъщеричката й обви ръце около врата на жената.

— Няма да бъде за последен път. — Роз прегърна детето и го залюля, докато се взираше в лицето на Хейли. — Какво я разстрои така?

— Искаше да остане при Харпър.

— Трудно е да се разделиш с любимеца си.

— Има нужда от баня и сън. Вече трябваше да съм я сложила да спи. Извинявай за безпокойството, сигурно писъците й са се чували чак до Мемфис.

— Не сте ме обезпокоили. Не е нито първото сърдито хлапе, с което съм си имала работа, нито ще е последното.

— Ще я заведа горе.

— Остави я на мен. — Роз пое по стъпалата към втория етаж. — В момента и двете сте ядосани една на друга. Така става, когато децата искат едно, а майките им знаят, че им е нужно друго. Чувстваш се виновна, защото започват да се държат, сякаш е дошъл краят на света.

По бузата на Хейли се търкулна сълза и тя я изтри.

— Не искам да я разочаровам.

— Как можеш да мислиш, че си я разочаровала, когато си направила това, което е най-добро за нея? Малката е уморена — каза Роз, докато отваряше вратата на детската стая, и светна лампата. — Плувнала е в пот, трябва да бъде изкъпана, облечена с нощничката си и сложена в креватчето. Хайде, върви да приготвиш ваната. Аз ще я съблека.

— Не е нужно, мога и сама…

— Скъпа, трябва да свикнеш да приемаш помощ.

Докато Роз носеше вече успокоената Лили, Хейли влезе в банята. Пусна водата и направи пяна, с чиито балончета Лили обожаваше да си играе. Докато вадеше гуменото й пате и жабчета, с мъка преглътна напиращите сълзи.

— Имам си голо бебче — глезено бърбореше Роз. — Да, да, я какво коремче, само за гъделичкане.

Смехът на Лили накара Хейли отново да заподсмърча, когато по-възрастната жена влезе при нея.

— Защо не вземеш душ? Уморена си и си разстроена. С Лили ще се позабавляваме във ваната.

— Не искам да правиш всичко това заради мен.

— Познаваш ме от достатъчно дълго време, за да знаеш, че никога не правя нещо, което не желая. Сега върви, измий се и се разхлади.

— Добре.

Обзета от страх, че всеки момент ще избухне в плач, Хейли забърза към вратата.

Чувстваше се по-чиста, по-свежа и доста по-уверена, когато се върна и завари Роз да облича сънената Лили с памучна нощничка.

В стаята ухаеше на пудра и бебешки сапун, а детето бе спокойно.

— Виж кой идва те нацелува за лека нощ. — Роз повдигна Лили и тя протегна ръчички към майка си. — Ела във всекидневната, когато я приспиш.

Хейли притисна дъщеря си и вдъхна от аромата на косите й, на кожата й.

— Благодаря, Роз. — Остана неподвижна няколко секунди, прегърнала малкото си момиченце. — Мама съжалява, миличко. Бих ти дала всичко на света. Ако можех, бих ти го подарила в сребърна кутийка.

Последваха целувки и нежен шепот, докато слагаше Лили в креватчето с плюшеното й кученце. Остави нощната лампа включена, преди да излезе и да тръгне по коридора към всекидневната.

— Донесох минерална вода от твоите запаси. — Роз й подаде бутилка. — Искаш ли?

— Чудесно. Знаеш ли, чувствам се толкова глупаво. Не знам какво бих правила без теб.

— Би се справила страхотно. — Роз седна и изпъна крака. Тази вечер бе боса и ноктите й бяха лакирани в бонбоненорозово. — Ако се самообвиняваш всеки път, когато детето ти капризничи, ще станеш мрачна и черногледа още преди да закръглиш тридесет.

— Зная, че Лили беше уморена. Трябваше да я доведа направо в къщата, вместо да се отбиваме на гости у Харпър.

— Обзалагам се, че се е радвала толкова, колкото и той. Сега спи като ангелче и всичко е наред.

— Не съм лоша майка, нали?

— Разбира се, че не си. Детето ти расте щастливо, здраво и обичано. Сладурана е и знае точно какво иска, а това според мен е признак на характер. Има право да се сърди понякога, както всеки друг, нали?

— Господи, разбира се. Не зная какво става с мен, Роз. — Хейли остави бутилката, без да отпие. — В един миг ставам раздразнителна, а в следващия се чувствам на седмото небе. Човек би помислил, че отново съм бременна, но това е изключено. Освен ако е писано скоро да настъпи Второто пришествие.

— Може би именно тук се крие отговорът, който търсиш. Ти си млада и здрава. Имаш желания, които остават незадоволени. Знаеш, че сексът е нещо важно.

— Може би, но за жена в моето положение не е нито лесно, нито безопасно да започне връзка с някого.

— Ако пожелаеш да отидеш на среща, имаш предостатъчно кандидат детегледачки.

— Зная.

— Всъщност, Хейли, мисля, че може би сексът е един от ключовете към Амелия.

— Съжалявам, Роз, готова съм на всичко, за да помогна, но край със секса в тялото на Амелия. Тя е друга жена. При това призрак. И психо. Три основателни причини да й тегля чертата.

— Ето го нашето момиче! — засмя се Роз. — С Мич разговаряхме за случилото се с теб снощи, изложихме теориите си. Сексът е бил средството, чрез което приживе Амелия е получавала всичко, което поиска. Това е било нейното оръжие. Най-важният извод, до който стигнахме, е, че тя е била държанка на Реджиналд и е заченала дете от него.

— Може би го е обичала. Възможно е да е била прелъстена. Имаме само гледната точка на Беатрис за нея от дневниците, а тя не е обективна.

— Да, възможно е. — Роз замислено отпи глътка вода. — Но това отново води към секса. Дори и да е била влюбена и използвана, всичко се свежда до секса. Реджиналд е ходел при нея, за да търси удоволствие, но е преследвал и своята цел — да се сдобие с наследник от мъжки пол. Не би било пресилено да кажем, че отношението на Амелия към секса далеч не е било еднозначно.

— Съгласна съм.

— А ето че сега ние трите се срещаме и заживяваме заедно в тази къща. Стела чува Амелия, вижда я, което не е необичайно, щом край нея има деца. Но се появява Лоугън и помежду им пламва не само емоционална искра, а и сексуална. И епизодите с нея започват да стават страшни. Продължават с мен и Мич. Друга сексуална връзка и ново ескалиране. А сега и с теб.

— Аз не правя секс — възрази Хейли. Но си помисли: „Все още…“

— Да, ала фантазираш. Представяш си, че го правиш, както Стела, както мен.

— Значи мислиш, че тя насочва вниманието си към мен, понеже сексуалната енергия е нещо като магнит. И нещата отново ще ескалират.

— Според мен е възможно, особено ако сексуалната енергия е съчетана с искрена привързаност. С любов.

— Ако се обвържа с някого емоционално и сексуално, Амелия може да му навреди, така ли? Или на Лили…

— Не, никога не би наранила дете. — Роз сложи ръка върху нейната. — Поне досега не го е правила, за толкова години. Няма причина да се тревожиш, че може да стори нещо лошо на Лили. Виж, за самата теб нещата са различни.

— Може би ще се опита да ме нарани. — Хейли плахо въздъхна. — Значи трябва да внимавам да не й дам повод. Би могла да навреди и на другиго. На теб, Мич или на Дейвид, на когото и да е от нас. А ако аз проявя интерес към някого, ако пожелая някого, нима той няма да бъде най-вероятната й мишена?

— Може би. Но знаеш, че не можеш да прекараш живота си в страх от това, което би могло да се случи. Имаш право да живееш, Хейли. Не искам да се чувстваш длъжна да останеш тук и да работиш в градинарския център.

— Искаш да напусна ли?

— Не. — Роз стисна ръката й. — От чисто егоистични подбуди те искам тук. Ти си дъщерята, която никога не съм имала, това е самата истина. А онова дете в съседната стая е една от най-големите радости в живота ми. Казвам ти — заради всичко, което означаваш за мен, — че можеш да си тръгнеш.

Хейли въздъхна дълбоко, изправи се и отиде до прозореца. Загледа се в летните градини, пълни с ярки цветове, които се открояваха в мрака. И отвъд тях, в малката къща, на чиято веранда лампата светеше.

— Мама ни напусна. Двамата с татко не успяхме да я задържим. Не ни обичаше достатъчно. Когато той почина, дори не знаех на какъв адрес да й пиша, за да й съобщя. Никога няма да види внучката си. Мисля, че е жалко за нея. Но не и за Лили. Лили има теб, както и аз. Ако ти поискаш, ще си тръгна. Ще си намеря друг дом, друга работа и ще стоя далеч от Харпър Хаус, докогато е необходимо. Но първо трябва да ми кажеш нещо. Зная, че ще бъдеш откровена, както винаги.

— Добре.

Хейли се обърна към нея и срещна погледа й.

— Ти как би постъпила, ако беше на мое място и трябваше да решиш дали да изоставиш хората, които обичаш, защото така би могла да им помогнеш? Щеше ли да напуснеш дома и работата си, ако беше изправена пред тази дилема, заради нещо, което би могло да се случи? Може би е по-добре човек да се сблъска с трудностите в живота си и да ги преодолее, отколкото да избяга от тях. Но как би постъпила ти?

Роз стана.

— Надявам се, че ще останеш.

— Да.

— Дейвид е приготвил пай със сладко от праскови.

— Господи…

Роз й подаде ръка.

— Да слезем да хапнем по едно голямо парче и ще ти разкажа за цветарския магазин, който възнамерявам да открия догодина.

В своята къща Харпър опустошаваше запасите си от храна. И докато хапваше от пърженото пиле на Дейвид, мислеше за Хейли.

Тя беше оставила нещата в неговите ръце, а той не бе наясно какво да прави. През последната година и половина бе потискал чувствата си и поривите, събуждани от Хейли. Съдейки по отношението й, по всеки знак, който тя му даваше, бе предполагал, че за нея той е просто приятел. Дори — бог да му е на помощ — нещо като брат…

Беше се старал да изпълнява добре тази роля. А ето че сега тя сама дойде при него и направи първата крачка към нещо друго. Накара го да загуби разсъдък с една целувка… И то на фона на мелодия от детска музикална кутийка.

Отсега нататък, всеки път, когато чуе тази глуповата песничка, щеше да се вълнува.

Какво би трябвало да направи сега? Да я покани да излязат заедно ли? Подобна стъпка бе съвсем нормална, безброй пъти бе канил момичета на срещи. Но нима имаше нещо нормално в тази ситуация, след като толкова дълго си беше внушавал, че тя не проявява интерес към него, че той не бива да има чувства към нея…

Освен това работеха заедно. И Хейли живееше в голямата къща при майка му, за бога! Не биваше да забравя и Лили. Жалният й плач, докато майка й я отвеждаше от него към къщата, бе разкъсал сърцето му. Ако двамата с Хейли се съберат, но нещата не потръгнеха, как би се отразило това на момиченцето?

Трябваше да внимава да не се случи нещо, което би накарало детето да страда. Налагаше се да действа бавно и предпазливо.

Напълно зачеркна идеята да се промъкне в стаята на Хейли през нощта и да даде воля на това, което и двамата жадуваха.

Разчисти кухнята по навик и се качи в мансардата, където се помещаваха спалнята му, банята и малкият му домашен кабинет. Прекара един час в ровене из документи и си заповядваше да се съсредоточи върху работата всеки път, когато мислите му се отнесяха към Хейли.

Включи телевизора, избра книга и се посвети на едно от любимите си занимания в самотните вечери — да гледа бейзболни мачове и да чете в паузите. Задряма, когато „Бостън“ изоставаха с две точки от „Янкис“.

Сънува, че се люби с Хейли във Фенуей Парк. Бяха се вкопчили голи на тревата, докато край тях се играеше мач. Знаеше, че батерът е отбелязал три и две, докато дългите крака на Хейли обгръщаха тялото му и той потъваше в нея, в горещата й плът, а погледът му се губеше в нежните й сини очи.

Събуди го силен трясък и в просъница осъзна, че е удар на бухалка по топка. Надигна се и разтърси глава, за да се разсъни.

„Господи, странен сън, много странен… Макар че съчетаваше две от любимите ми занимания — спорт и секс“, присмя се на себе си той. Понечи да остави книгата, когато втори трясък от долния етаж отекна като изстрел. И това съвсем не беше сън.

Светкавично скочи на крака и грабна бухалката „Луисвил Слъгър“, която имаше от дванайсетия си рожден ден. Докато тичаше към стълбите, първото му предположение бе, че Брайс Кларк, бившият съпруг на майка му, е избягал от затвора. И сега е дошъл да причинява нови неприятности. „Ще съжалява за това“, мрачно си помисли Харпър и сграбчи бухалката по-здраво. В главата му нахлу кръв, когато се втурна към шумотевицата.

Миг след като включи лампата, към него полетя чиния. Инстинктивно се наведе и чинията се разби в стената зад гърба му на безброй остри парчета.

После настъпи тишина.

Стаята, която старателно бе почистил и подредил, преди да се качи горе, изглеждаше като след нашествие на вандали. Подът бе покрит с натрошени съдове и парчета от бирени бутилки. Хладилникът му зееше отворен и цялото му съдържание бе изсипано. Плотовете и стените бяха изпоцапани с ужасяваща смес от кетчуп и горчица.

В кухнята нямаше друг, освен него. Виждаше само дъха си да се издига като пара във все още леденостудения въздух.

— Мамка му, дяволска работа! — Той прокара ръка през косите си и застина.

Бе използвала кетчуп… Беше така милостива да изпише посланието си към него на стената не с кръв, а със сос:

Няма да се примиря.

Харпър огледа безпорядъка в стаята и ядно въздъхна:

— Нито пък аз.

Шеста глава

Мич намести очилата си, огледа снимките по-внимателно и си помисли: „Много съобразително от страна на Харпър да направи снимки от всеки ъгъл в близък и далечен план“.

Наистина бе проявил забележително хладнокръвие.

— Но трябваше да ни се обадиш, когато се случи!

— Беше един през нощта, какъв смисъл имаше? Ето така изглеждаше всичко.

— Явно си я предизвикал с нещо. Имаш ли представа с какво?

— Не.

Мич подреди снимките, докато Дейвид надничаше над рамото му.

— Успя ли да разчистиш боклуците? — попита Дейвид.

— Да. — Напрегнатите рамене на Харпър затрепериха от гняв. — Изпотрошила е всички съдове в къщата.

— Не е голяма загуба, бяха похабени. Но какво е това? — Дейвид грабна една от снимките. — Десертчета „Туинкис“? На колко години си, Харпър, на дванайсет? — С израз на съжаление поклати глава. — Плашиш ме.

— Е, просто обичам „Туинкис“.

Мич повдигна ръка примирително.

— Да оставим вредните храни настрана…

— „Туинкис“ са бомби от захар, мазнини и консерванти — продължи да негодува Дейвид.

Гневът му накара Харпър да се усмихне.

— Момчета — тихо промърмори Мич. — Да се върнем на въпроса. Това е нова промяна в поведението на Амелия. Никога досега не е идвала в гаража за файтони и не те е безпокоила.

Харпър за миг зърна снимките, които бе направил, и си спомни за шока, яростта и времето, което му бе отнело разчистването на безпорядъка. После въздъхна:

— Беше страхотен дебют!

— Майка ти трябва да узнае.

Все още бесен, Харпър тръгна към задната врата и намръщено се загледа в утринната мъгла. Бе решил да изчака, докато види майка си да излиза за сутрешния крос.

— Мил ми е животът. Но исках първо да го обсъдя с вас, преди да й кажем. — Вдигна поглед нагоре, където предполагаше, че Хейли се приготвя за работа. — И на нея ли трябва да съобщим?

— Да заговорничим и да държим жените настрана ли? — възропта Дейвид. — Не че аз имам нещо против, но това никак не би се харесало на Роз. — Повдигна палец към тавана. — Нито пък на нея.

— Просто не искам да изпаднат в паника, това е. Да смекчим нещата, доколкото е възможно. Имаше само няколко счупени чинии в края на краищата.

— Това е вандалщина, Харпър! Посегнала е на дома ти. Така стоят нещата и те ще го разберат. — Мич махна с ръка успокоително. — Но вече сме се сблъсквали и с по-страшна нейна агресивност, ще се справим и с това. Важното е да разберем защо се е случило.

— Може би защото е луда — отвърна Харпър раздразнено. — Малка, но не и маловажна подробност.

— Когато е ядосан, прилича на майка си — отбеляза Дейвид. — Непоправим инат.

— И друг път Амелия е вървяла към гаража за файтони. — Мич се облегна на масата. — Самите вие сте я видели като деца. Можем да предположим, че и приживе е била там. Вероятно, след като Реджиналд Харпър е донесъл детето, плод на тяхната любов, за да го представи за свой законен наследник.

— Можем да предположим, че е била и напълно смахната! — добави Дейвид. — Съдейки по вида й.

— От друга страна, доколкото знаем, никога не е издавала присъствието си в гаража за файтони, поне откакто Харпър живее там. Откога всъщност се премести?

— Не знам, по дяволите. — Той сви рамене и забарабани с пръсти по крачолите на изтъркания си работен панталон. — Откакто завърших колежа, преди шест-седем години.

— А сега това опустошение. Може би е проява на лудост, но не е без причина. Всичко, което е правила до днес, е имало обяснение. Занасял ли си нещо там наскоро, нещо ново?

Предположението, което го осени, го накара да замълчи и да се замисли.

— Растения. Отглеждам малко разсад там, но го правя от години. Внасял съм най-обикновени неща — храна, дрехи. Нищо особено или необичайно.

— А водил ли си някого в къщата си?

— Моля?

— Имал ли си гост, който не е идвал друг път? Някоя жена?

— Не.

— Е, това наистина е жалко. — Дейвид го потупа по рамото. — Нима вече си загубил чара си?

— Чарът ми е страхотен, както винаги. Просто напоследък съм малко зает.

— Какво правеше, преди призракът да се развилнее?

— Гледах мач горе в спалнята, четях. По някое време съм задрямал и следващото, което си спомням, е адски трясък. — В този миг Харпър дочу веселия вик на Лили и потръпна. — По дяволите, слизат! Мич, нека да изчакаме, докато…

Замълча и мислено се упрекна, че не бе действал по-бързо, когато Лили се затича пред Хейли право към него, с широко разперени ръце.

— Чу гласа ти — каза Хейли, щом настигна детето. — И лицето й сякаш светна…

— Това е заради страхотния му чар — ехидно промърмори Дейвид. — Омайва малките момиченца.

— Със сигурност е най-приятното начало на деня за нея. — Хейли тръгна към хладилника за сок, но когато се обърна с бутилката и чашката на Лили в ръце, съзря снимките. — Какво е това?

— Нищо. Просто малко среднощно приключение.

— Господи, каква разтурия! Имало е купон в къщата ти и не си ни поканил? — Но когато се наведе и се вгледа по-отблизо, примигна. — О, господи — Амелия! Добре ли си? Нали не си пострадал? — Остави чашата на Лили и пристъпи към Харпър. — Нали не те е наранила?

— Не, не. — Той хвана ръката й, която докосваше лицето му. — Изпочупи само тези съдове.

Дейвид се наведе да вземе пластмасовата чашка и когато вдигна глава, се спогледа многозначително с Мич.

— Но това са всичките неща от твоята малка кухня — продължи да се вайка Хейли. — Какво я прихваща! Откъде е цялата тази злоба?

— Може би се ядосва, че не е между живите — рече Дейвид и допълни: — Мисля, че Лили иска сока си.

— Добре, добре, човек може да очаква всичко от нея. От Амелия, не от Лили. Писна ми! — Хейли наля сока, нагласи капачето и подаде чашата на дъщеричката си. — Заповядай, миличко. — После гневно се обърна към Мич: — Какво ще правим по въпроса?

— Аз съм просто невинен наблюдател — напомни й той.

— Всички сме невинни, но очевидно това не означава нищо за нея. Кучка!

Хейли седна и скръсти ръце.

— Успокой се — каза Дейвид, докато й наливаше кафе.

— Само няколко чинии! — Харпър настани Лили на високото й столче. — Според Дейвид — похабени.

Това накара Хейли да се усмихне.

— Не бяха твърде грозни. Съжалявам, Харпър. — Тя докосна ръката му. — Толкова съжалявам.

— За какво? — попита Роз, която току-що влезе в стаята.

— Удари гонгът за втори рунд! — Дейвид направи широк жест с ръката, в която държеше каничката с кафе. — Настръхвам!

Хейли не можеше да се съсредоточи. Машинално изпълняваше задълженията си да продава цветя на клиентите и да издава касови бележки. Когато реши, че не би изтърпяла още един банален разговор с друго човешко същество, влезе в офиса на Стела с отчаяна молба за милост:

— Възложи ми някаква физическа работа, нещо, от което да плувна в пот! Моля те, измъкни ме от мястото зад щанда. Вандалщината на онази кучка не ми дава покой, а не искам да излея гнева си върху някой клиент.

Стела се залюля на стола си и я изгледа с присвити очи.

— По-добре си почини.

— Ако не съм заета с нещо, няма да престана да мисля за това. Сякаш онези снимки от поломената кухня на Харпър все още са пред очите ми.

— Знам, че си разстроена, Хейли, но…

— Аз съм виновна!

— Какво общо имаш пък ти! Може би си виновна и за счупената ваза в моята всекидневна, защото никой в къщата не си признава?

Хейли въздъхна и се отпусна на един стол.

— Добре, ще си почина, но само за минута. Можеш ли и ти да прекъснеш работата си за малко, за да поговорим?

— Разбира се.

Стела откъсна поглед от таблицата на монитора си.

— Когато снощи си тръгнах от къщата ви, отидох при Харпър. Събрах смелост да предприема нещо, нали разбираш? Казах си: ако гледа на мен като на своя братовчедка или ме възприема само като мамчето на Лили — добре! Реших да опитам и да видя как ще реагира…

— О, набрала си кураж! — възкликна Стела.

— Целунах го. Стоях точно там, в кухнята, и му се нахвърлих с една от онези целувки, за които казват: „ако се дърпаш, никога няма да разбереш какво изпускаш“.

На устните на Стела затрептя усмивка.

— Какво направи той? Предаде ли се?

— Би могло да се каже. Неговата целувка в отговор беше нещо като „ти започна играта, но сега е мой ред да ти покажа нещо незабравимо“. Страхотен е. Предполагах, че умее да целува, но тогава разбрах, че значително съм го подценявала.

— Доволна ли си? Нали това искаше?

— Важното е не какво искам. Или може би е именно това. — Хейли стана, но офисът бе твърде тесен, за да закрачи из него. — Целунах го в неговата кухня, Стела. А няколко часа по-късно тя я е опустошила. Не е нужно човек да е гениален математик, за да събере две и две. Аз изпуснах духа от бутилката.

— Стига метафори! — Стела протегна ръка към хладилната си чанта с минерална вода. — Не твърдя, че не си права, но държа да ти кажа, че според мен нямаш вина. Амелия е непредсказуема и никой от нас не носи отговорност за действията й. Нито пък за онова, което някога я е сполетяло.

— Разбира се, но опитай да го кажеш на нея!

Стела й подаде бутилка и рече:

— Това, което трябва да сторим, е да разкрием истината. И ако можем, да поправим несправедливостта. Но междувременно трябва да живеем живота си.

— Сексуалната енергия и емоциите на другите вбесяват Амелия. Така мисли Роз и според мен е на прав път.

— Казала си й за теб и Харпър ли?

Хейли отпи голяма глътка.

— Не, имам предвид, като обобщение. Освен това, между мен и Харпър няма нищо. Роз и Мич смятат, че сексуалните тръпки и силните чувства събуждат гнева й. Затова трябва да се освободя от тези тръпки и чувства.

— Дори и да можеше, забравяш, че и Харпър изпитва същото към теб.

— Мога да реша този проблем. Причината е, че чувствата му са насочени към мен, иначе тя би го нападнала и по-рано. — Хейли стисна нервно бутилката. — Със сигурност е целувал жени в онази къща, преди да се появя, ала не я е вбесявал така.

— Дори и така да е, но ако поведението й има връзка с теб и Харпър, то е знак за нещо, може би важно. Както с мен и Лоугън, както с Мич и Роз и всичко, което означават един за друг.

— Не мога да мисля за това. Не и сега. Искам само да се заловя за работа, за да разсея напрежението. Дай ми някаква трудна задача.

— Искам всичкият разсад в излишък да бъде изнесен от оранжерията и изложен отпред за продан. На различни маси за едногодишните и многогодишните и с етикет за тридесет процента отстъпка.

— Веднага ще се заема. Благодаря.

— Не забравяй, че си ми била благодарна, когато припаднеш от жегата — извика Стела след нея.

Хейли натовари касетките и саксиите на количка и ги пренесе пред сградата. Четири курса бяха достатъчни. Напрегна се да размести масите и да ги подреди така, че да привлекат вниманието на пътуващите шофьори.

Налагаше се да поспира и да упътва клиенти, но през повечето време се радваше на блажено уединение.

Въздухът бе тежък и душен — като пред буря. Надяваше се да притъмнее, да загърми и затрещи, в хармония с настроението й.

Все пак, докато работеше, умът й бе зает да разпознава имената на всички видове, от които товареше разсад. Скоро щеше да разбира от растения колкото Роз и Стела. А щом приключеше с работата, със сигурност щеше да е твърде изтощена, за да мисли за каквото и да било.

— Хейли, търсех те. — Харпър смръщи вежди, когато се приближи до нея. — Какво правиш, по дяволите?

— Работя. — Тя попи потта от челото си. — Изпълнявам задълженията си.

— Твърде горещо е за подобна работа. Не се диша. Влез вътре.

— Ти не си ми шеф.

— Началник съм ти поне на книга. Нали съм съсобственик на всичко тук.

Хейли се задъхваше и не смогваше да изтрие потта от лицето си. Това само засили раздразнението й.

— Стела ми каза да подредя този разсад и аз изпълнявам нареждането й. Тя е прекият ми началник.

— Не съм чувал по-глупава заповед!

Харпър влезе в сградата и веднага се отправи към офиса на Стела.

— Какво става, за бога? Защо си накарала Хейли да влачи разсад навън в тази жега?

— Мили боже, значи не се е отказала? — Разтревожена, Стела стана от бюрото си. — Нямах представа, че…

— Дай ми бутилка вода.

Стела грабна една от хладилната чанта.

— Харпър, не мислех, че тя ще…

Но той повдигна ръка и я прекъсна:

— Недей, стига!

Отново се втурна навън към Хейли. Сграбчи ръката й и въпреки опита й да се отскубне, я задърпа покрай страничната стена.

— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да те отведа на сянка.

Заобиколиха сградата, масите и храстите в саксии и продължиха между оранжериите, докато стигнаха до сенчестия бряг на езерото.

— Седни и пийни вода.

— Не ми харесваш такъв.

— Същото се отнася и за теб. А сега изпий тази вода и се радвай на късмета си, че няма да те хвърля в езерото, за да се охладиш. Очаквах повече съобразителност от страна на Стела — каза той, докато Хейли жадно пиеше. — Но макар и да е тук вече второ лято, тя си остава янки. А ти си родена и отраснала на юг. Знаеш какво може да причини жегата.

— Свикнала съм с нея. Не обвинявай Стела за нищо. — Но Хейли не можеше да отрече, че сега, когато бе прекъснала работата си, се чувстваше леко замаяна. Предаде се и се изтегна на тревата. — Може би прекалих. Увлякох се, това е. — Извърна глава към него. — Неприятно ми е да ме влачат из алеите, Харпър.

— И аз не обичам да мъкна хората насила, но понякога се налага. — Той свали бейзболната си шапка и я размаха пред лицето й като ветрило.

Изведнъж Хейли се почувства добре — изтегната на тревата, наслаждаваща се на полъха от развятата му, влажна от пот шапка.

Слънчевата светлина се процеждаше между гъстите клони на дърветата и листата им хвърляха шарена сянка върху тялото на Харпър. Изглеждаше й нереален, като нарисуван върху платно…

Тези буйни тъмни коси, леко чупливи от топлия влажен въздух. Дълбоките му кафяви очи бяха… неустоими. Изпъкналите скули, чувствените извивки на устните му я караха да потръпва.

Би могла да лежи така с часове и да го съзерцава. Тази идея я накара да се усмихне.

— Този път ще се отървеш безнаказано. Измъчваха ме много тревоги, а тежката физическа работа винаги ми помага да се отърся от тях.

— Имам друга идея как да ги разсееш.

Наведе се, но се спря, когато тя сложи ръката си пред лицето му.

— В работно време сме — пошегува се Хейли. Но истината бе, че работата, макар и изтощителна, бе й помогнала да вземе решение: важни бяха не желанията й, а изборът, който бе най-добър за всички. — Осъзнах, че това не е добра идея — прошепна тя.

— Кое? — попита объркан Харпър.

— Подобни неща между теб и мен. — Надигна се, отметна коси назад и му се усмихна. Целият й свят би рухнал, ако престанеха да бъдат приятели. — Харесвам те, Харпър. Означаваш много и за мен, и за Лили, и искам да запазим приятелството си. Ако легна с теб, известно време ще бъде забавно, но после и двамата ще се чувстваме странно и неловко.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Да, но е вероятно. — Тя докосна с ръка коляното му. — Случилото се вчера бе лудост. Макар че целувката ми хареса, беше приятна.

— Само това ли?

— Да. — Хейли знаеше, че изразът на лицето му, привидно равнодушен, е знак за потиснат гняв, и усмивката й стана по-приветлива. — Целувката с красив мъж винаги е приятно изживяване. Но трябва да гледаме в по-далечно бъдеще и най-доброто за нас е нещата да си останат такива, каквито са.

— Вече не са каквито бяха. Ти ги промени.

— Харпър, две целувки между приятели не са нещо съществено.

Хейли понечи да се изправи, но той обхвана китката й и я притисна.

— Беше нещо повече от това.

Очевидно бе, че негодуванието му нараства. Беше го виждала да избухва и знаеше колко страховит може да бъде. „По-добре да е сърдит. По-добре да се държи враждебно и дори да страда известно време“, каза си тя.

— Харпър, знам, че навярно не си свикнал една жена да поставя бариера пред теб, но няма повече да стоя тук и да споря дали да правим секс или не.

— Има и още нещо…

Тези думи накараха сърцето й да трепне.

— Няма и не искам да има!

— Какво е това? Някаква игра ли? Идваш при мен, целуваш ме, а сега ми казваш: „Беше ми приятно, но не проявявам интерес“.

— В общи линии нещата стоят точно така. Трябва да довърша работата си.

Тонът му остана спокоен и уверен, което беше опасен знак.

— Знам какво изпитваше, докато те докосвах.

— Разбира се, Харпър, та нали не съм имала интимни изживявания от месеци.

Пръстите му се отпуснаха и той освободи ръката й.

— Значи просто си търсела другарче за секс.

— Постъпих импулсивно, ала осъзнах, че не трябваше да го правя. Но щом искаш да бъдеш вулгарен, давай! — Погледът й се премрежи, виждаше Харпър като през димна завеса. У нея се надигна гняв, толкова силен, че усети парене в гърлото. — Мъжете мислят само как да си купят поредното чукане и да прикрият лъжите и изневерите си с пари. Щом постигнат своето, за тях жената е просто уличница, която могат да използват отново и отново, а накрая да я захвърлят. Мъжете са долните уличници, които винаги кроят планове как да спечелят нов трофей.

Изразът на очите й се бе променил. За него бе необяснимо как стана това, но знаеше, че през тях не го гледа Хейли. Гневът му внезапно бе изместен от смразяващ страх.

— Хейли…

— Това ли искате, господарю Харпър? — С лукава усмивка тя обхвана гърдите си и ги погали. — А това? — Плъзна ръка между бедрата си. — Колко ще платите?

Харпър обхвана раменете й и силно я разтърси.

— Хейли, престани!

— Искате да се правя на дама ли? И в това ме бива. Достатъчно, за да ме използвате като кобила за разплод.

— Стига! — Трябваше да запази самообладание, въпреки че пръстите му затрепериха. — Искам те точно такава, каквато си, Хейли. — Обхвана брадичката й и се вгледа в очите й. — На теб говоря. Трябва да довършим работата тук, а после да отидеш да прибереш Лили. Не би искала да закъснееш, нали?

— Какво? — Тя се намръщи и отблъсна ръката му. — Казах, че не…

— Какво каза? — Той отново разтърси раменете й. — Повтори последното, което ми каза.

— Казах… казах, че постъпих импулсивно. И още… Господи! — На лицето й не остана и капка руменина. — Не исках… Не го изрекох аз…

— Изобщо помниш ли какви ми ги наговори?

— Не зная. Не се чувствам добре. — Хейли притисна потната си длан към стомаха си и се присви. — Малко ми се гади.

— Ще те откарам у дома.

— Не мислех онези неща, Харпър. Бях разстроена. — Коленете й се подкосиха, докато той й помагаше да стане. — Когато съм разстроена, говоря глупости, които не мисля. Не знам откъде ми дойдоха наум.

— Всичко е наред — мрачно каза той, докато я носеше на ръце към главната постройка. — Аз зная.

— Не разбирам.

Искаше й се отново да полежи на тревата, докато световъртежът й изчезне.

— Първо ще те отведа у дома, а после ще поговорим.

— Трябва да кажа на Стела…

— Аз ще й кажа. Само че колата ми не е тук. Къде са ключовете от твоята?

— В чантата ми, зад щанда. Харпър, наистина се чувствам… зле.

Той отвори вратата на автомобила и я настани на седалката.

— Ще донеса чантата ти.

Стела бе застанала на щанда, когато той нахълта вътре.

— Трябва да откарам Хейли у дома!

— Прилоша ли й? Толкова съжалявам…

— Не е от жегата. Ще ти обясня по-късно. — Грабна чантата от ръката й. — Кажи на мама да дойде, имам нужда от нея у дома.

Въпреки възраженията на Хейли, че вече се чувства по-добре, Харпър я внесе на ръце в къщата.

— Дейвид, донеси й чай — викна той от вратата.

— Какво става с нашето момиче?

— Просто донеси чай. И повикай Мич. — После помоли Хейли: — Хайде, легни тук.

— Харпър, не съм болна. Няма страшно, просто ми прилоша от жегата. Или дявол знае от какво…

Но бе трудно да спори с него, когато я остави на дивана.

— Именно това ме безпокои — че дявол знае от какво е! Все още си бледа.

Докосна бузата й с пръсти.

— Адски се срамувам заради онова, което изрекох. Не биваше да казвам онези неща, Харпър, колкото и да съм ядосана.

— Не беше чак толкова гневна.

Мич влезе в стаята и попита:

— Какво има?

— Имахме… инцидент — отвърна Харпър.

— Хей, малката, какво става с теб?

Мич се приближи към дивана и приклекна.

— Призля ми от жегата. — Чувството й на отпадналост отшумяваше и тя събра сили смутено да се усмихне. — Сякаш полудях за миг.

— Не беше от жегата — възрази Харпър. — И полудялата не си ти. Сега ще изчакаме да дойде мама.

— Извикал си Роз заради това? Знаеш ли колко виновна ме караш да се чувствам?

— Тихо — нареди Харпър.

— Слушай, не те упреквам, че си ми сърдит, но няма да лежа тук и…

— Ще полежиш. Трябва да приберем Лили чак след два часа. Някой от нас ще отиде.

Хейли го погледна учудено, но той извърна глава към Дейвид, който влезе в стаята с подноса за чай.

— Можеш да вземеш Лили от детегледачката, нали?

— Няма проблем.

— Като нейна майка, аз съм тази, която решава кой да я вземе — сопна се Хейли.

— Руменината ти се възвръща — отбеляза Харпър. — Изпий си чая.

— Не искам чай, по дяволите!

— Ето, сладурче, хубав зелен чай — ласкаво каза Дейвид, когато остави подноса и напълни чашата й. — Бъди добро момиче.

— Престанете да се суетите около мен и да ме карате да се чувствам като идиотка! — Хейли се намръщи, но взе чашата. — Щом ти настояваш, Дейвид, ще го изпия.

Все още бе намръщена, докато отпиваше, но съвсем се ядоса, когато в стаята влезе Роз и попита:

— Какво има? Какво се е случило?

— Харпър е обхванат от някаква лудост — каза Хейли.

— Харпър? — Роз потърка ръката му, докато минаваше покрай него, приковала поглед в младата жена. — Кога най-сетне ще пораснеш?

— Съжалявам за безпокойството — заговори Хейли. — Малко ми прилоша от жегата, това е. Утре ще поработя извънредно, като компенсация за днес.

— О, добре, тогава няма да те уволня. Ще ми каже ли някой какво става, за бога?

— Първо, работила е в жегата до пълно изтощение — започна Харпър.

— Просто се поувлякох…

— Би ли замълчала за момент?

Хейли стовари чашата си върху чинийката и порцеланът издрънча.

— Кой ти дава право да ми говориш така?

Погледът, който Харпър й хвърли, бе спокоен, но заплашителен като тона му.

— Тъй като не мирясваш, просто ще ти кажа: млъкни, по дяволите! Отведох я на сянка и я накарах да пийне вода — продължи той. — Поприказвахме си няколко минути и започнахме да спорим. Тогава забелязах, че вече не говори тя. Беше Амелия.

— Не. Това, че казах неща, които не бива…

— Хейли, не ги каза ти! Говореше различно. — Харпър се обърна към Мич: — Тонът й беше необичаен, а акцентът — типичен за Мемфис. Нямаше и следа от арканзаския говор. А очите й… не знам как да го обясня. Имаха по-хладен израз.

Цялото й тяло затрепери.

— Не е възможно!

— Знаеш, че се случи точно това.

— Добре. — Роз седна до Хейли. — От твоя гледна точка, какво се случи?

— Не се чувствах добре… заради жегата. После с Харпър се скарахме. Той ме предизвика, а аз му отвърнах троснато. Казах нещо, което… — Посегна с трепереща ръка към Роз. — О, господи, почувствах се някак… отдалечена. Не знам как да се изразя. В същото време бях изпълнена с гняв. Не знаех какво изричам. Сякаш бях престанала да говоря. После го чух да казва името ми, но все още бях ядосана. За миг не можах да си спомня нищо. Питах се къде се намирам, както при събуждане от сън. Бях леко замаяна.

— Хейли — спокойно каза Мич, — случвало ли ти се е и друг път?

— Не. Всъщност не зная, може би… — Тя затвори очи за миг. — Напоследък ме спохождат мисли и настроения, които са необичайни за мен. Често съм мрачна, без да има причина. Господи, какво да правя?

— Запази спокойствие — посъветва я Харпър. — Заедно ще го измислим.

— Лесно е да го кажеш — разгневи се отново тя. — В теб не се е вселил дух.

Седма глава

— Като в доброто старо време — отбеляза Стела, докато седеше във всекидневната на горния етаж с Роз и Хейли пред бутилка охладено бяло вино.

— Трябва да нахраня Лили.

Роз наля виното и избра едно от захаросаните зърна грозде, които Дейвид бе подредил във фруктиера.

— Хейли, знаеш, че не само ще бъде нахранена, а и ще си прекара приятно в компанията на онези мъже.

— Лоугън ще се поупражнява. Може би ще се опитаме да си направим бебе.

— Наистина ли? — За първи път от няколко часа настроението на Хейли се подобри. — Това е чудесно. Ще бъде красиво бебче, а и Гевин и Люк ще се радват да си имат още едно братче или сестриче.

— Все още го обсъждаме, но скоро ще пристъпим към действие.

— Хейли, по-добре ли се чувстваш? — попита я Роз.

— Да. Извинявайте, че бях сприхава.

— Всеки има право на това понякога. А сега е време да изплюеш камъчето. Не искаше да говориш за какво точно сте спорили с Харпър. Дадохме ти достатъчно време да превъзмогнеш паниката и да си поплачеш.

— Благодарение на това останахме насаме. Нищо не прогонва мъжете от стаята по-бързо от женска истерия.

— Мисля, че ти искаше точно това. — Роз повдигна вежди и си взе още едно зърно. — Не желаеше да го обсъждаш с Мич. Нито за какво сте спорили, нито какво си казала на Харпър… Или по-скоро, какво е казала Амелия.

Хейли избегна погледа на Роз и остана загледана във фруктиерата, сякаш лъскавите гроздови зърна сега бяха най-важното нещо за нея.

— Не разбирам защо толкова се интересувате какво сме си казали. Важно е случилото се.

— Стига глупости — ласкаво я прекъсна Роз. — Всяка подробност е от значение. Не се опитах да го изкопча от Харпър, но ще го направя. Ала предпочитам да го чуя от теб, защото ние трите сме преките участнички в тази история. Затова преглътни гордостта си или каквото те възпира и бъди откровена.

— Съжалявам. Злоупотребих с добротата ти.

— И как стана това?

Хейли отпи глътка вино за кураж.

— Започнах да свалям Харпър.

— Е, и какво от това?

— Не разбираш ли? — Трудно й бе да проумее тази реакция. — Ти ме прие в дома си, с Лили станахме част от семейството ти. Нещо повече, ти…

— Не ме карай да съжалявам, като драматизираш нещата. Харпър е пълнолетен мъж, който сам взема решения за безброй неща, включително и за жените в живота си. Щом го сваляш, не се и съмнявам, че той знае как да ти устои или да отвърне на чувствата ти. — Хейли остана безмълвна, а Роз се настани удобно на дивана с подвити крака и чашата с вино в ръка. — Доколкото познавам сина си, а аз поне мисля, че го познавам, бих заложила на второто.

— Случи се в кухнята. Аз направих крачката. Просто го целунах — припряно добави Хейли, когато осъзна как са прозвучали признанията й за свалката. — Лили беше там и за първи път…

— В кухнята ли? — промърмори Роз.

— Да, сега разбираш ли? — Хейли потръпна. — През същата нощ тя опустоши кухнята му. Реших, че не бива да допускам да се случват подобни неща само защото изпитвам… влечение към Харпър. Нарочно му казах, че всъщност не проявявам интерес към него. И може би засегнах чувствата му. Но по-добре да го нараня, отколкото да предизвиквам гнева на Амелия към него.

Роз кимна замислено, докато се взираше в Хейли:

— Представям си как го е приел.

— Не особено добре. Казах му нещо от рода на „какво толкова е станало между нас“. — Хейли остави чашата си, за да жестикулира свободно с ръце. — Отговорът му прозвуча доста вулгарно и ме разстрои. Защото не беше честно. Просто една целувка… Е, две — поправи се тя. — Но не сме разкъсали дрехите си и не сме се любили ненаситно на пода в кухнята.

— Би било трудно, когато Лили е там — отбеляза Роз.

— Да, но все пак аз не съм такава, въпреки че забременях с Лили по този начин. Може би изглежда, че съм леко момиче, но…

— Нищо подобно — прекъсна я Стела. — Дори за миг не би ни хрумнало. Всички знаем какво е да се нуждаеш от някого, независимо дали е за момента или за повече време. Лично на мен не ми харесва да говориш по този начин за моя приятелка или да намекваш, че аз имам подобно мнение за нея.

Роз се усмихна, наведе се напред и докосна чашата на Стела със своята.

— Добре казано.

— Благодаря.

— Забравих докъде бях стигнала — обади се Хейли след миг.

— До спора ти с Харпър — услужливо й напомни Стела. — И до лекото момиче.

Това я накара да се засмее и да се почувства по-спокойна.

— Добре. Скарахме се и тогава се случи онова, за което вече ви казах. Сякаш се отдалечих, а от устата ми започнаха да излизат думи, които не бяха мои. Че всички мъже лъжат и изневеряват, че искат само да те изчукат и да се държат с теб като с уличница. Беше грозно, а не го мислех. Особено за Харпър.

— Първото, което трябва да запомниш, е, че това не са били твои думи — изтъкна Стела. — И второ — че се връзва с нещата, които знаем за Амелия и модела й на поведение. Мъжете са врагът, а сексът е искрата, която разпалва гнева й.

— По време на спора ви обаче, преди да се намеси призракът, Харпър е казал нещо, което е засегнало достойнството ти.

Хейли отново повдигна чашата си и погледна Роз.

— Не искаше да прозвучи така, както го приех.

— Не оправдавай сина ми. Децата ми не са съвършени. Важното е, че си се почувствала засегната и тогава тя се е намесила.

— Роз, искам да знаеш, че в личен план няма да стигна по-далеч с Харпър.

— Нима? — Роз повдигна вежди. — Какво не харесваш в него?

— Харесвам го. — Хейли примигна и се спогледа със Стела, очаквайки подкрепа, но получи само усмивка и свиване на рамене. — И то много.

— Значи той те привлича, ти него — също, но слагаш край на интимните ви отношения още преди да са започнали. Защо постъпваш така?

— Ами понеже той е…

— Мой син — довърши Роз. — А какво лошо намираш в мен?

На границата на търпението си, Хейли размаха ръка пред лицето си.

— Не мога да повярвам в колко неудобно положение изпаднах!

— Очаквам двамата с Харпър да вземете решение, без да ме намесвате в отношенията си. Като негова майка, просто ще наблюдавам отстрани. Ако той знаеше, че ти затръшваш вратата, за да го предпазиш от нещо, което може да го сполети, веднага би я разбил с ритник. И аз бих му ръкопляскала.

— Няма да му кажеш, нали?

— Това не е моя работа, а твоя. — Роз енергично се изправи. — Сега слизам долу и ще го обсъдя с Мич, докато вечеряме. Междувременно имаш още един час на разположение да се цупиш. После очаквам да се стегнеш.

Когато Роз се отправи към вратата, Стела повдигна чашата си и със задоволство отпи.

— Невероятна е, нали?

— Ти не ми помогна много — промърмори Хейли.

— Всъщност ти помогнах. Съгласна съм с всичко, което тя каза накрая, но не го споменах. Реших, че е най-добре да държа езика си зад зъбите. Хей, имаш цял час за цупене, а са изминали едва няколко минути.

— Може би трябва отново да замълчиш.

— Обичам те, Хейли.

— О, по дяволите!

— И се тревожа за теб. Всички сме разтревожени. Затова заедно ще потърсим изход от положението. В това време ти трябва да решиш кое е най-добро за теб и за Харпър. Не бива да позволяваш на Амелия да ви подчини.

— Трудно е, след като тя вече проникна в съзнанието ми. Макар че не зная как.

Стела стана, настани се на дивана до приятелката си и я прегърна през раменете.

— Има сериозна опасност да се побъркам — промълви Хейли.

— Аз също.

Чувстваше се, сякаш пристъпва боса по разпалени въглени. Внимаваше, подлагаше всяка своя мисъл, дума или постъпка на съмнение.

„По всичко изглежда, че съм самата аз“, реши Хейли, докато се събличаше, за да си легне. Ето — беше усетила вкуса на спагетите и салатата от пресни домати на вечеря. Почувства как собствените й слепоочия пулсират от болка. Собствените й ръце бяха сложили Лили в креватчето й.

Но колко дълго щеше да издържи да бъде нащрек във всеки миг, без да полудее?

Имаше неща, които би могла да стори. И щеше да се залови с тях на следващия ден. Първата точка от плана й бе да опразни кредитната си карта с покупка на лаптоп. Навярно в интернет бе пълно с информация за вселяването на духове в живи хора.

Нали така се наричаше това, което се бе случило с нея?

Всичко, което знаеше по този въпрос, бе научила от романите. Не й се вярваше, че някога подобни истории са я карали да изживява приятно вълнение. Може би трябваше да приложи част от прочетеното в своя случай, въпреки че първото, което й дойде наум, бе от „Кристин“ на Стивън Кинг. Но разбиването на колата на парчета не й се струваше разумно решение. А това и в книгата не бе помогнало.

Следващото бе от „Екзорсистът“, но тя не бе католичка, а там се говореше за демони. Все пак бе готова да се обърне към свещеник и да хукне към най-близката църква, ако станеше още по-страшно.

„Може би преувеличавам“, каза си тя, докато нахлузваше памучните си шорти. Това, че се бе случило веднъж, не означаваше, че ще се повтори. Особено сега, когато вече знаеше, може би щеше да успее да го предотврати със силата на волята си.

Трябваше по-често да практикува йога. Вероятно това бе средство за избавяне от зли духове.

Или пък просто се нуждаеше от малко чист въздух? Очакваната буря се надигаше точно сега. Вятърът ставаше все по-силен, зад прозорците проблясваха светкавици. Щеше да отвори вратите на терасата, за да се наслади на прохладата. После щеше да почете нещо леко, може би романтична комедия, и да се унесе в сън.

Пристъпи към вратите и рязко ги отвори.

И изпищя.

— Господи! — Харпър я сграбчи, преди да издаде следващия ужасен вик. — Не съм убиец, успокой се!

— Да се успокоя ли? Да се успокоя?! Промъкваш се тук като крадец, плашиш ме до смърт, а искаш да се успокоя?

— Не съм се промъкнал, тъкмо се канех да почукам, когато ти отвори вратите. И така изпищя, че сигурно си спукала тъпанчето ми.

— Дано съм успяла. Какво правиш на терасата? Всеки миг ще се разрази буря.

— Видях, че прозорците ти светят, и исках да разбера дали си добре.

— Е, бях, преди сърцето ми да изскочи от страх.

Погледът му се плъзна по тялото й.

— Хубави дрешки.

— О, престани — промърмори тя с раздразнение и скръсти ръце. — Стават само за тичане след децата из двора.

— Да, виждал съм те да тичаш след тях… Знаеш ли, дълго размишлявах за случилото се днес следобед.

— Харпър, аз не мога да мисля за нищо друго от часове насам. — Хейли уморено прокара пръсти през косите си. — Просто не бих понесла повече размисли тази вечер.

— Не е нужно, само трябва да ми отговориш на един въпрос.

Той понечи да влезе, но тя грубо му препречи входа.

— Не съм те канила. И не мисля, че е добра идея да идваш в стаята ми, когато съм разсъблечена.

Той повдигна вежди и спокойно се облегна на вратата. „Сякаш е господар на тази къща“, помисли си Хейли. Но разбира се, че бе такъв.

— Позволи ми да ти напомня, че живееш тук от година и половина. През цялото това време някак успявах да сдържам чувствата си към теб. Мисля, че ще мога да поддържам това отношение още няколко минути.

— Малко си разочарован, нали?

— Бих казал, че съм вбесен. Особено защото се правиш на кралица от някаква мелодрама и ме караш да стоя на прага, докато разговарям с теб.

Когато паднаха първите едри капки, Харпър отново повдигна вежди. „Точно като майка си“, помисли си Хейли.

— Е, добре, влез. Няма смисъл да стоиш отвън в дъжда.

— Благодаря.

— И остави тези врати отворени! — Посочи с пръст към тях и този жест я накара да се почувства по-властна. — Защото няма да останеш дълго.

— Добре — съгласи се той.

Вятърът нахлуваше, следван от тътена на гръмотевиците. А Харпър стоеше, пъхнал небрежно ръце в предните джобове на изтърканите си дънки.

— Знаеш ли — започна той, — след като се успокоих, доколкото бе възможно, премислих случилото се няколко пъти и ми хрумна нещо интересно.

— Реч ли ще произнасяш, или ще зададеш въпроса си?

Той наклони глава с изражение, което му придаде достолепност въпреки дънките, тениската и босите крака.

— Откакто пристигна, ти често се заяждаше с мен. Търпях това поради определени причини. Край с търпението, но да се върнем на въпроса ми. Интересното нещо, което ми хрумна, е свързано с хронологията на събитията. Ето как се развиха те според мен. Идваш в къщата ми, правиш решителна крачка и аз отвръщам. Изживяваме няколко мига близост. Не желаеш да прибързваме, а аз проявявам разбиране. Но следващия път, когато оставаме насаме, започваш да твърдиш, че не проявяваш интерес, а е било импулсивна постъпка, така че нека си останем просто приятели.

— Точно така. Ако въпросът ти е дали съм променила решението си…

— Не, но между двете ни срещи при мен нахълта призрачната обитателка на нашето имение, която реши да опустоши дома ми. По-точно кухнята ми, мястото на първата ни целувка. Е, въпросът ми е как това събитие повлия върху твоята роля през втората ни среща?

— Не знам за какво говориш…

— Е, сега ме лъжеш право в очите.

Обзе я отчаяние. Усети как то се изписа на лицето й, но не успя да го прикрие.

— Искам да си тръгнеш, Харпър. Уморена съм. Днес не беше най-спокойният ден в живота ми.

— Желанието ти да станем по-близки се изпари, защото очевидно на нея не й харесва да бъдем заедно. Достатъчно беше да ни сплаши.

— Не е в това причината!

— Ако нещата стояха така, не бих настоявал пред жена, която не ме желае. Твърде горд съм за това, а и така съм възпитан. — Харпър пристъпи към нея. — Поради същите причини не напускам бойното поле и не позволявам някой друг да ме защитава, ако стане напечено. Дори не си помисляй да заставаш на пътя ми, Хейли, само за да ме предпазиш от нея!

Хейли скръсти ръце.

— Казваш, че не би настоявал, а в момента правиш точно това.

— Желая те, откакто пристигна тук, от първия миг, в който те видях.

Ръцете й безпомощно се отпуснаха.

— Не е вярно.

— Щом те зърнах, сякаш бях заслепен от светлина, която ме прониза. — Взирайки се в очите й, Харпър притисна длан към сърцето си. — Започнах да страдам, едва говорех…

— О, господи! Престани!

Устните му трепнаха, очите му се изпълниха с топлота.

— Тогава ще извърша поредната глупост.

Протегна ръце и я притегли към себе си.

— Харпър, наистина не бива…

Беше едно-единствено движение и тя щеше да си го спомни, когато отново дойдеше на себе си. Изведнъж се озоваха плътно притиснати един към друг. Тялото му следваше всяка извивка на нейното и общата им тръпка завладя сърцето й. Хейли простена…

Устните му леко се разтвориха миг преди да се впият в нейните. Сладостната им топлина напомняше за разтопена захар. Целувката бе бавно, неустоимо опиянение, което замъгляваше сетивата й, докато ръцете му я обгръщаха леко и плавно. Ласки на мъж, който е достатъчно самоуверен, за да не бърза, сигурен, че разполага с цялото време на света…

Горещите му устни се плъзгаха по нейните като закачливи пламъчета.

Сякаш постепенно, умело я разтапяше и завладяваше тялото, волята, сърцето и ума й, докато не й остана друг избор, освен да се предаде.

Тя издаде безпомощен стон, когато попадна в плен на възбудата. Пръстите й, впити в раменете му, се отпуснаха.

Той леко се отдръпна назад, взирайки се в премрежените й очи.

— Хейли, това не е отговор на жена, която е безразлична.

Тя успя отново да сложи ръка на рамото му.

— Не беше честно.

— Защо?

— Тези устни… — Погледът й неволно се спря на тях. — Трябва да поискаш разрешение, за да целуваш така.

— Кой казва, че нямам?

— Е, в такъв случай ще го направиш ли отново?

— Със сигурност.

При следващия порив на вятъра, който нахлу през вратата, устните му разпалиха в нея безброй малки пожари. Те обхванаха всички части на тялото й, сякаш за да я разтопят напълно.

— Харпър. — Изрече името му с треперещи устни, едва отлепяйки ги за миг от неговите. — Наистина трябва да спрем! Е, все някога…

— По-добре по-късно, да кажем, след седмица.

Хейли не можа да сдържи смеха си, но той прозвуча колебливо и завърши като въздишка, щом устните му се плъзнаха към шията й.

— Всичко това е страхотно… Но наистина смятам, че трябва да почакаме. Поне до… — Инстинктивно наклони глава назад, когато безмилостните му устни достигнаха до друго вълшебно място.

Хейли извърна глава, натежалите й клепачи изведнъж се повдигнаха и тя отвори широко очи:

— Харпър!

Когато се раздвижи в ръцете му, той я притисна по-силно.

— Какво, нали все още не е изминала една седмица?

— Спри, за бога, погледни!

На прага стоеше Амелия, а бурята бушуваше зад гърба й. През силуета й Хейли виждаше разлюлените от вятъра дървета и сиво-сините облаци в небето, подобни на огромни изранени юмруци.

Косите й бяха разрошени и сплъстени. Бялата й нощница бе изпоцапана с кал, която се стичаше по окървавените й боси крака. В едната си ръка държеше дълго извито острие, а в другата — въже. Лицето й бе разкривено от безумна ярост.

— Виждаш я, нали?

Хейли потръпна от студ и страх.

— Да, виждам я. — Харпър застана спокойно пред нея.

— Трябва да го приемеш — каза той на Амелия. — Ти си мъртва, а ние сме живи.

Ударът бе така силен, че го издигна във въздуха и го тласна с гръб към стената. Усещаше вкус на кръв дори когато успя отново да стъпи на крака.

— Престани, престани! — крещеше Хейли.

Ужасът я накара да се втурне към нея през вледеняващия вятър.

— Той е твой праправнук. Твоя кръв. Пяла си му приспивни песни, когато е бил дете. Не можеш да го нараниш сега.

Продължи напред, макар и да нямаше ясна представа какво ще направи, когато стигне до Амелия. Преди Харпър да я издърпа назад, нов порив на вятъра я повали на пода. Стори й се, че дочу нечий вик — на ярост или скръб. Но звучеше само тътенът на бурята.

— Полудяла ли си?

Харпър коленичи до нея, за да й помогне да се надигне.

— От устата ти тече кръв! — извика ужасено Хейли.

Той я изтри с ръка.

— Отиде си. Засега… Господи, Харпър, та тя имаше нож!

— Държеше сърп. Да, това е нещо ново.

— Не е възможно да е истински, нали? Тя не е материална, така че и нещата, които държи, не са, нали? Мислиш ли, че би могла да ни накълца с него?

— Не, успокой се!

Но Харпър се запита дали Амелия не е способна да накара човек да изживее агонията на подобна насилствена смърт. Или да се нарани, докато се самозащитава.

Хейли седеше на пода и дишаше учестено. Беше загледана навън през отворените врати.

— Когато пристигнах бременна тук, призракът понякога идваше в стаята ми. Вярно, беше малко страшничко, но ми носеше и утеха. Сякаш просто ме наглеждаше, за да се увери, че съм добре. Излъчваше някаква тъга. А сега е…

Скочи на крака и побягна, когато чу приспивната песен да звучи по бебефона. Тичаше като обезумяла, но Харпър я изпревари и стигна до вратата на Лили преди нея. Успя да протегне ръка и да препречи пътя й.

— Всичко е наред. Да не я будим.

Лили спеше в креватчето си, сгушена под одеялцето, с плюшената си играчка. Седнала на люлеещия се стол, Амелия пееше. Бе облечена в сивата рокля, с коси, навити на масури, и със спокоен, благ израз на лицето.

— Толкова е студено! — прошепна уплашено Хейли.

— Лили не усеща студа. И аз никога не съм го усещал като дете. Не знам защо.

Амелия извърна глава към тях. На лицето й се изписа мъка, но тя продължи да пее тихо и ласкаво. Постепенно погледът й се спря на Харпър.

Когато песента свърши, образът й избледня:

— Пееше за теб — каза Хейли. — Може би си спомни кой си и съжалява. Какво ли е да прекараш сто години в умопомрачение?

Заедно отидоха до креватчето и тя нагласи одеялцето.

— Всичко е наред, Хейли. Няма никаква опасност за Лили. Да вървим.

— Понякога ми се струва, че няма да издържа повече да се возя в това влакче на ужасите. — Тя приглади косите си назад, докато вървяха към нейната спалня. — Идва при нас, обезумяла от ярост, а след минута пее приспивни песни.

— Вероятно това е начин да ни покаже, че каквото и да е способна да стори на теб или мен, не би посегнала на Лили.

— А ако аз го направя? Ако отново се всели в мен и ме накара да нараня Лили или друг близък човек?

— Няма да й го позволиш. Поседни за малко. Искаш ли нещо? Вода?

— Не.

Двамата приседнаха на ръба на леглото.

— Досега Амелия не е успяла да нарани никого в тази къща. Искаше, дори се опита, но не успя. — Харпър хвана ръката й, все още леденостудена, и я разтри между дланите си. — Едно е сигурно: ако някаква луда беше посегнала на живота на някой Харпър или дори на човек от прислугата в този дом, не би могло да й се размине. Щяла е да прекара живота си в затвор или в приют за душевноболни.

— Може би. А какво ще кажеш за сърпа и въжето?

— Никой не е бил нарязан на парчета в Харпър Хаус.

Той стана и затвори вратите за терасата.

— Сигурен ли си?

— Доколкото знам, така е. — Отново седна. — Но ще кажем на Мич. Ако се порови в полицейските архиви, може би ще попадне на нещо.

— Изглеждаш толкова спокоен — каза Хейли след миг. — Но това е заблуда. Сега разбирам, че не те познавам толкова добре, колкото си мислех.

— Същото се отнася и за теб.

Тя въздъхна и сведе поглед към ръцете си.

— Не мога просто да преспя с теб. В началото мислех, че ще мога, но после си казах: „Не бива да се втурвам така слепешком“. Защото знаех, че ще пострадаш. Че тя ще те нарани.

Харпър се усмихна:

— Е, значи бях прав…

Хейли го изгледа раздразнено.

— За много умен ли се мислиш?

— Наистина съм такъв. Можеш да попиташ мама, когато е в добро настроение.

— Приятно е човек да разговаря с теб, освен когато си гневен. — Тя се вгледа изпитателно в него. Поклати глава, стана и закрачи из стаята. — Таях тези чувства у себе си и потисках поривите си, защото лесно бих могла да им се предам, когато съм край теб.

— Не си спомням някога да съм те отблъснал.

— Не предполагах, че гледаш на мен по този начин. Сега, когато го зная, не се смущавам да говоря. Никога не са ме целували така… Ако Амелия не се бе появила точно в онзи момент, вероятно сега щяхме да бъдем в леглото и да изживяваме това, до което води подобна целувка.

— Така няма да ме накараш да изпитам по-дълбока симпатия към прапрабаба си.

— И аз не изпитвам симпатия към нея. Но имах време да помисля, преди да се предам на желанията си. — Хейли беше твърдо решена да бъде разумна и заради двамата. Тя седна на страничната облегалка на дивана. — Никога не съм била срамежлива и мисля, че ако се бяхме срещнали другаде, при други обстоятелства, щяхме да бъдем любовници, и то без всички тези усложнения.

— Защо хората винаги си мислят, че в една връзка не трябва да има усложнения?

Тя поклати глава неуверено:

— Не зная…

— Струва ми се — заговори той и се приближи към нея, — че когато двама души просто търсят кратко приключение, не виждат нищо сложно или нередно. Но когато става дума за връзка, траеща повече от една-две нощи, вече е сериозно и възникват трудности.

— Прав си, не мога да го отрека. Но има доста неща за предвиждане, преди да се решим на подобна стъпка.

Мисля, че трябва да бъдем сигурни, че това е правилният избор и за двама ни. Има неща, които не знаем един за друг, а може би са важни.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Хейли вдигна поглед към него.

— Гладен ли си?

— Не сега, Хейли. Каня те на среща. Да отидем на ресторант в града, да хапнем и да послушаме музика.

Раменете й се отпуснаха.

— Добре.

— Утре става ли? — попита Харпър.

— Добре, но ако майка ти и Стела са съгласни да бъдат бавачки на Лили. Трябва да им кажем и за случилото се сега с Амелия. Макар че ще бъде малко неловко да обясняваме как ти се озова тук и какво правехме, когато тя се появи.

— Това ще го премълчим. — Той обхвана лицето й с длани и докосна устните й със своите. — Ще се успокоиш ли сега?

Хейли погледна към вратите, които той току-що бе затворил.

— Бурята затихва, побързай, преди дъждът отново да се усили.

— Ще спя в стаята, където живееше Стела.

— Не е нужно да оставаш тук.

— Така и двамата ще бъдем по-спокойни.

Хейли наистина се почувства по-добре. Но мисълта, че той спи през няколко врати, не бе предпоставка за спокоен сън. Неизбежно бе да си представи колко лесно би било да се промъкне при него на пръсти и да се пъхне в леглото му.

Не се и съмняваше, че тогава и двамата биха заспали доста по-спокойно.

Ужасно бе да се старае да бъде отговорна и зряла.

И още по-ужасно бе да осъзнае, че държи на него повече, отколкото би й се искало. „Това е добър знак“, каза си тя, докато се въртеше в леглото. Означаваше, че не е леко момиче, което би легнало с някого само защото изглежда секси.

Естествено някои хора биха си помислили друго заради дъщеричката й, но нямаше да бъдат прави. Тя бе държала на бащата на Лили, бе го харесвала. Може би постъпи безразсъдно, когато забременя, но тя искаше детето. Не от самото начало, признаваше си тя, но след паниката и самосъжалението, гнева и отрицанието, реши, че го иска. Никога в живота си не бе желала нещо толкова силно.

Нейното прекрасно бебе.

Не получи нищо от бащата. Безволев и себичен, той се възползва от скръбта й, за да задоволи своите желания. Но тя не постъпи като глупачка. Най-разумно бе да не му каже, да замине и да задържи детето само за себе си. Завинаги.

Но би могла да получи нещо повече. Бе мислила напълно погрешно за положението си. Защо бе нужно да работи? Да робува на тези хора срещу подслон в огромната им къща? Би могла да има всичко на света. Детето й можеше да има всичко.

Той я желаеше. А тя щеше да използва своя коз по най-добрия начин. О, да, кой по-добре от нея знаеше как да върти един мъж на пръста си? Щеше да го накара да пълзи на колене пред нея и да успее да го впримчи.

Харпър Хаус щеше да принадлежи на нея и на детето й.

Най-сетне.

Осма глава

В оранжерията за разсаждане Хейли наблюдаваше как Роз поставя резник от люляк в кофичка с пръст.

— Наистина ли нямаш нищо против да гледаш Лили?

— Защо да имам? С Мич ще я глезим цяла вечер, докато те няма да ни пречиш.

— Тя обича да бъде с вас. Роз, чувствам се толкова странно заради всичко.

— Не разбирам какво странно има да излезеш на среща с Харпър. Той е хубав, чаровен млад мъж.

— Но е твоето момче.

— Да. — Роз се усмихна, докато слагаше друг резник в облагородена почва. — Късметлийка съм, а? Имам още двама хубави сина и не бих се изненадала, ако някой от тях има среща тази вечер.

— С Харпър е различно. Той ти е първородният, както и твой партньор в бизнеса, а аз работя за вас.

— Вече говорихме за това, Хейли!

— Зная. — Този тон на раздразнение й бе добре познат. — Ала все пак не ми е толкова лесно да го приема.

— Ще можеш, ако се отпуснеш и просто се забавляваш. — Роз вдигна поглед, преди да забие поредния резник в пръстта. — Не е зле да подремнеш, преди да излезете. Тези тъмни кръгове под очите ти ме безпокоят.

— Не спах добре.

— Нищо чудно, след вчерашния ден…

Музиката, която се разнасяше в оранжерията днес, бе виртуозна пиеса за пиано с романтично звучене. Но Хейли бе по-добра в разпознаването на растения, отколкото на класически композитори.

— Отново ме споходиха странни сънища, поне ми се сториха такива. Не запомних никой от тях ясно. Роз, страхуваш ли се?

— Загрижена съм. Ето, ти сложи следващия резник. — Роз се отдръпна и й отстъпи мястото си. — И съм ядосана. Никой, освен мен, няма право да удря момчето ми. Ще го кажа на Амелия при първа възможност, без колебание! Така е добре — кимна тя, докато Хейли поставяше резника. — Тези храсти се нуждаят от суха почва, за да пуснат корени, иначе загниват.

— Може би е взела сърпа и въжето от гаража за файтони. Искам да кажа — приживе. Вероятно се е опитала да ги използва, но някой й е попречил.

— Има много възможни версии, Хейли. Беатрис не споменава за Амелия в никой от дневниците си, така че никога не ще узнаем всичко.

— Ако не разкрием истината, няма да се избавим от призрака. Роз, има експерти по паранормални явления, които прогонват зли духове от жилища. — Хейли вдигна глава, но като зърна лицето й, се намръщи. — Не разбирам какво те кара да се усмихваш! Не е толкова странна идея.

— Току-що си представих как банда откачалки тичат из дома ми, въоръжени с кофи, метли и лазерни пистолети като онзи на Бил Мъри в „Ловци на духове“.

— Протонови лъчи… нямам представа откъде го зная. Честно казано, Роз, има сериозни проучвания с доказани резултати. Може би се нуждаем от външна помощ.

— Ако се стигне дотам, ще решим какво да правим.

— Вече прегледах няколко сайта в интернет.

— Хейли!

— Зная, зная. Не се ядосвай, направих го за всеки случай.

И двете се обърнаха, когато вратата се отвори. Мич влезе и нещо в изражението му накара Хейли да затаи дъх.

— Мисля, че я открих! Колко бързо можете да довършите тук и да дойдете?

— За около час — прецени Роз. — Но, за бога, Мичъл, не ни оставяй в неведение. Коя е била?

— Казвала се е Амелия Елън Конър, родена в Мемфис на 12 май 1868-а. В архивите няма смъртен акт.

— Как успя…

— Ще ви разкажа у дома. — Чаровно й се усмихна. — Събери войската си, Роз. Ще се видим там.

— О, за бога — промърмори тя, когато Мич излезе. — Типично за мъж, нали? Хейли, кажи на Харпър и Стела да приключат с работата си. Стела може да се обади на Лоугън, ако и той желае да присъства. Ще трябва да изпрати Руби на щанда и да й остави ключовете. Днешният ни работен ден свършва с два часа по-рано.

Амелия Елън Конър. Хейли затвори очи и мислено повтори името, докато стоеше във фоайето на Харпър Хаус. Не последва нищо — нито зловещи разкрития, нито нова поява на призрака или внезапно прозрение. Почувства се малко глупаво, защото се бе надявала да се случи нещо, ако се съсредоточи върху името, докато стои вътре в къщата.

Опита се да го изрече тихо, но резултатът бе същият. „Искаше самоличността й да бъде разкрита — помисли си Хейли. — Да бъде призната“. Добре тогава.

— Амелия Елън Конър! — извика тя. — Признавам те за майка на Реджиналд Едуард Харпър.

Но отговор не последва. Само гласът й отекна в тишината, наситена с аромат на лимоново масло и летни рози.

Хейли реши да не споделя за несполучливия си експеримент и се отправи към библиотеката.

Роз вече бе там, а Мич чаткаше по клавишите на лаптопа си.

— Бърза да нахвърли някои неща, докато още ги помни — каза Роз с известно раздразнение. — Стела е в кухнята с Дейвид. Днес момчетата са при дядо си. Лоугън ще дойде след малко. Предполагам — и Харпър.

— Каза, че ще дойде. Трябвало да довърши нещо… — Хейли присви рамене.

— Седни. — Роз я покани с жест. — Явно доктор Карнеги е решил да ни държи в напрежение.

— Чай с лед и бисквити с лимонов крем — съобщи Дейвид, когато влезе с количката пред Стела. — Успя ли вече да изкопчиш нещо? — попита той и кимна към Мич.

— Не, но не е нужно да ме убеждаваш да опитам. Мич!

— Пет минути.

— Толкова обикновено име, нали? — Хейли сви рамене, когато срещна погледа на Роз. — Извинявай, просто мислех на глас. Името Амелия звучи мелодично и женствено, но Елън Конър — кратко и просто. Човек би очаквал и другите две имена да бъдат мелодични или дори екзотични. Освен това Амелия означава „усърдна“, проверих го.

— Не се и съмнявам — шеговито вметна Роз:

— Мисля, че Елън е версия на Елена, което ме подсеща за Хубавата Елена, така че може би се оказва по-женствено и екзотично, отколкото човек си мисли в първия момент. Но всичко това са маловажни подробности.

— Интересно разсъждаваш — каза Роз. — А, ето ги и последните двама от компанията ни.

— С Харпър се срещнахме пред вратата. — Лоугън се спря до Стела и я целуна. — Извинявай, че съм потен, идвам направо от обекта.

Грабна чашата чай с лед, която Дейвид му подаде, и я пресуши до капка.

— Е, какво има? — Харпър спря погледа си върху бисквитите, взе си три и се отпусна на един стол. — Вече знаем цялото й име. И какво следва от това?

— Голям успех е, че Мич се е добрал до името й, разполагайки само с оскъдни сведения — укорително рече Хейли.

— Не го отричам, но се питам какво ще правим сега.

— Първо, бих искала да узная как го е открил. Разкажи ни, Мичъл — нетърпеливо го подкани Роз.

Мич повдигна ръце от клавиатурата пред монитора, свали очилата си и забърса стъклата им в ризата си.

— Реджиналд Харпър е имал доста имоти — земя и къщи, тук, в Шелби Каунти, но и другаде — каза той. — Разбира се, някои от тях са били отдавани под наем. Но докато прелиствах старите архиви, попаднах на няколко, които са били обитавани известно време, но не са носели приходи.

— Може би е укривал доходи? — предположи Харпър.

— Възможно е. Или в тези жилища е настанявал любовниците си.

— Повече от една ли са били? — възкликна Лоугън и си наля още чай. — Не си е губил времето!

— В дневниците на Беатрис се говори за жени, следователно са били поне няколко. Освен това той е бил човек с ясни цели и щом е искал син на всяка цена, навярно е издържал повече любовници, докато е получил своето. Беатрис споменава още, че Амелия е била местна, така че се съсредоточих върху близките имоти.

— Едва ли би регистрирал държанките си като наемателки — отбеляза Роз.

— Права си. Порових се и в списъците от преброявания на населението. Много имена, много години, но изведнъж ми светна лампичката и сведох проучването си до онези, през които Реджиналд е поддържал имотите си в района, преди 1892 г. Отново имаше доста за отсяване, но се насочих към преброяването от 1890-а. — Мич плъзна поглед из стаята и се спря на количката. — Това бисквити ли са?

— За бога, Дейвид, подай му ги, преди да съм го убила. На какво попадна в списъците от 1890-а?

— Амелия Елън Конър, пребиваваща в една от къщите на Реджиналд Харпър в Мемфис. Имот, който не е донесъл приходи от втората половина на годината до март 1893-а. В неговите книжа се е водел необитаван през този период.

— Почти е сигурно, че е била тя — каза Стела. — Изглежда твърде добре изпипано, за да не е.

— Тя разбира от добре изпипани неща — подметна Лоугън. — До последната подробност.

— Ако не е нашата Амелия, значи е невероятно съвпадение. — Мич остави очилата си на масата. — Счетоводителят на Реджиналд е бил много старателен по отношение на документацията и е отразил значителни разходи за периода, в който имотът се е водел празен, а Амелия Конър е била записана на този адрес при преброяването. През февруари 1893-а са били направени доста по-големи разходи за преобзавеждане и подготовка за нови наематели. Къщата е била продадена през 1899-а.

— Значи знаем, че е живяла в Мемфис поне няколко месеца след раждането на бебето — отбеляза Хейли.

— И още нещо. — Мич отново сложи очилата си, за да прочете записките. — Амелия Елън Конър е родена през 1868-а в семейството на Томас Едуард Конър и Мери Катлийн Конър, по баща Бингам. Амелия е записала, че и двамата й родители са покойници, но това е било вярно само за баща й, починал през 1886-а. Майка й е била жива и вероятно здрава. Датата на смъртта й е едва през 1897-а. Работела е за семейство Лусърн като домашна прислужница, в имение край реката, наречено…

— Уилоус! — довърши Роз. — Знам тази къща, по-стара е от нашата. В момента е хубав частен хотел. Беше купена и реставрирана преди двайсетина години.

— Мери Конър е работела там — продължи Мич. — И въпреки че в списъците от преброяванията не се споменава за деца, има няколко важни документа, от които става ясно, че е имала дъщеря — Амелия Елън.

— Отрекла се е от нея, предполагам — каза Стела.

— Достатъчен е фактът, че дъщерята я е смятала за мъртва, а майката не е съобщавала за нея. Има още нещо интересно: липсват сведения Амелия да е родила дете. Няма и смъртен акт на нейно име.

— Понякога парите отварят врати, а друг път ги затръшват — изтъкна Хейли.

— Какво следва от всичко това? — попита Лоугън.

— Ще прегледам старите вестници още веднъж и ще потърся съобщение за смъртта й… жена с неустановена самоличност или нещо подобно. И отново ще дирим информация чрез наследниците на прислугата. Ще помоля сегашните собственици на Уилоус да ми позволят да надникна в документи или други книжа от онзи период.

— Ще ти помогна — предложи Роз. — Известните фамилии също отварят врати.

Натъжи я мисълта, че това бе първата й романтична среща от много време насам. „Все пак изглеждам доста добре“, каза си тя. Оскъдното червено горнище разкриваше ръцете и раменете й, които бяха добили приятен загар между заниманията с йога, тичането до детегледачката на Лили и работата в градината.

Срещу нея, на масата в оживения ресторант на Бийл Стрийт, седеше привлекателен мъж. А тя не можеше да се отърси от натрапчивите мисли и да се наслади на мига.

— Да поговорим за това, което те мъчи — настоя Харпър, повдигна недокоснатата й чаша вино и й я подаде. — Ще се почувстваш по-добре, ако го споделиш, вместо упорито да го таиш в себе си.

— Не мога да престана да мисля за нея. Родила е син, а той просто й го е взел. Не е трудно за разбиране защо толкова ненавижда мъжете.

— Не ставай адвокатка на дявола. Тя се е продавала.

— Но, Харпър…

— Произхождала е от бедно семейство. Вместо да работи, е предпочела да бъде държанка. Неин избор, за който не мога да я съдя. Но е плащала със секс за къща с прислуга.

— И това ли му дава право да отнеме детето й?

— Не съм казал нищо подобно, за бога! Просто ти напомням, че не е била излъгана невинна девойка. Живяла е в онази къща като негова любовница повече от година, преди да забременее.

Хейли не бе съгласна изцяло с тезата му.

— Може би го е обичала…

— А може би е обичала охолния живот — поправи я Харпър.

— Не знаех, че си толкова циничен.

Той само се усмихна.

— А аз не знаех, че си такава романтичка. Най-вероятно истината е някъде по средата между цинизма и романтиката. Така че и двамата сме прави.

— Струва ми се, че така е по-честно — успокои се Хейли.

— Както и да е… Знаем, че тази жена е провалила живота си, вероятно още преди да я сполети тази трагедия. Това не означава, че я е заслужавала, но бих се обзаложил, че е била коравосърдечна. Човек трябва да е такъв, за да обяви майка си за мъртва, когато тя живее само на няколко километра от него, нали?

Хейли решително отпи глътка вино.

— Добре, стига сме говорили за нея.

— Съгласен съм.

— Трябва да направя само още нещо.

Харпър посегна към джоба си и досетливо й подаде своя телефон.

Тя се засмя и го взе.

— Знам, че малката се чувства добре с Роз и Мич, но просто искам да се уверя.

Хапнаха сом и бухти от царевично брашно и изпиха по две чаши вино. Удивително бе колко освободена се почувства, докато седяха тук, без да мислят за времето, и разговаряха за каквото им дойде наум.

— Бях забравила какво е да си безгрижен — въздъхна Хейли и спокойно се облегна на стола си. — Радвам се, че най-сетне ме покани да излезем.

— Най-сетне ли?

— Имаше предостатъчно време — изтъкна тя. — Тогава нямаше да се наложи аз да действам първа.

— Тази първа крачка ми хареса.

Харпър хвана ръката й.

— Беше една от най-смелите ми постъпки. — Леко замаяна, тя се наведе напред и го погледна право в очите. — Наистина ли мислеше за мен по този начин през цялото време?

— Положих доста усилия да престана. И успях, но за известно време.

— Защо положи тези усилия?

— Струваше ми се… нередно — не му хрумна по-подходяща дума — да си представям как прелъстявам гостенка в дома ни, особено бременна. Нали се сещаш, че веднъж ти помогнах да слезеш от колата, в деня на партито в твоя чест.

— О, да, спомням си. — Хейли не можа да прикрие усмивката си, въпреки че сложи свободната си ръка пред лицето си. — Държах се ужасно с теб. Чувствах се толкова изтощена от жегата, надебеляла и отчаяна.

— Напротив, изглеждаше поразително. Беше толкова жизнена — това бе първото ми впечатление за теб. Излъчваше някаква светлина и енергия… Разбира се, и сексапил, но се опитвах да не мисля за него. Но в онзи ден, когато ти помогнах да слезеш, неволно докоснах корема ти и усетих помръдването на бебето. Беше…

— Страшно ли?

— Не, бе вълнуващо. Да, и малко страшничко. А сетне те гледах, докато раждаше.

Хейли застина. Почувства как лицето й се изчерви.

— Господи, бях забравила. — Стисна очи. — О, не!

Той сграбчи ръцете й, повдигна ги към устните си и ги целуна.

— Невъзможно е да се опише. След като превъзмогнах първоначалния шок, бях просто поразен. Видях как дъщеричката ти се появи на бял свят. Оттогава съм влюбен в нея.

— Зная. — Срамът отшумя и очите й засияха. — Но никога не си ме питал за баща й.

— Не е моя работа.

— Ако стигнем по-далеч, ще бъде. Трябва поне да знаеш кой е той. Ще се поразходим ли сега?

— Разбира се.

Отдалечиха се от светлините и оживлението на Бийл Стрийт, поемайки към реката. Там също бе пълно с туристи, които се шляеха из парка или съзерцаваха водата, но бе значително по-тихо. Така на Хейли й бе по-лесно мислено да се върне назад във времето и да го поведе със себе си в спомените си:

— Не бях влюбена в него. Държа да изтъкна това още в началото, защото някои биха казали: „Горкото момиче, завъртял му е главата, а после я е изоставил. Сърцето й е било разбито от някой мръсник“. При мен не беше така.

— И това е добре. Жалко ще е, ако бащата на Лили е мръсник.

Хейли поклати глава и въздъхна:

— Беше мило момче, студент в последен курс, с когото се запознах, докато работех в книжарницата в родния си град. Флиртувахме, няколко пъти излязохме заедно. Тогава баща ми почина. — Минаха по малък мост и продължиха покрай няколко двойки, седнали до каменни маси. — Бях толкова сломена, толкова тъжна…

Харпър обгърна раменете й.

— Мисля, че ако нещо се случи с майка ми, бих се чувствал, сякаш съм ослепял. Имам братята си, на чиято подкрепа разчитам, но не мога да си представя света без нея.

— Точно така е, сякаш загубваш способността си да виждаш. Не знаеш какво да правиш по-нататък, не знаеш какво да кажеш. Колкото и внимателни да са с теб, не преставаш да се луташ в мрак. Хората обичаха баща ми, просто не можеха да не го обичат. Подкрепяха ме съседи, роднини и приятели, моите и неговите колеги. Но той бе центърът на живота ми до такава степен, че се чувствах самотна, попаднала в бездна от скръб.

— Бях много по-малък, когато баща ми загина. Зная, че има етап, през който човек трябва да премине, докато повярва, че може да възстанови равновесието си и да продължи.

— Да, но когато този етап отмине и отново започнеш да чувстваш, болката е непоносима. Онова момче беше до мен тогава. Държеше се много мило, утешаваше ме… И едното доведе до другото. — Извърна глава и срещна погледа му. — Но не бяхме нищо повече от приятели. Не беше лекомислено увлечение, а…

— Утеха.

При този спомен сърцето й се изпълни с топлота.

— Да, той се върна в колежа, а аз продължих напред. Отначало не знаех, че съм бременна. Не забелязвах признаците. А когато разбрах…

— Беше изплашена ли?

Хейли поклати глава.

— Бях ядосана. Побеснях. Защо, по дяволите, се бе случило точно на мен? Нима нямах достатъчно проблеми? Не спях с този и онзи, не бях безотговорна. Какво бе това, шега ли? Господи, Харпър, не треперех от страх, а от ярост. В един момент изпаднах в паника, но бързо се отърсих от нея и отново ме завладя гневът.

— Било е голямо изпитание, Хейли. Била си сама.

— Не ме изкарвай светица. Беше просто нежелана бременност. Не исках бебе. Трябваше да работя, да изживея скръбта си и да имам малко спокойствие, по дяволите!

Вървяха към реката и тя говореше тихо, взирайки се във водата.

— Реших да направя аборт, но трябваше да намеря начин да се освободя от работа и да събера пари.

— Но не си го направила.

— Снабдих се с литература и намерих клиника, но започнах да мисля, че може би е по-добре да дам детето за осиновяване. Регистрирах се в агенция. Има толкова много бездетни двойки, които биха дали всичко за едно бебе. Може би щях да ощастливя някого.

Той прокара ръка по косите й и тихо каза:

— Но не си направила и това.

— Набавих си литература и по този въпрос. Започнах да се ровя. През цялото време не можех да си намеря място и проклинах Бога. Питах се защо онзи негодник — бащата, не идва отново в книжарницата и не ми се обажда. Когато бях малко по-спокойна, се двоумях дали да не му кажа, дали не е редно да узнае. Не бях забременяла сама, така че би трябвало и той да поеме своята част от отговорността. Но най-сетне приех реалността. Щях да имам бебе, а когато то се появи, вече нямаше да съм сама. Беше егоистично от моя страна, но тогава за първи път осъзнах, че клоня към решението да задържа детето. За себе си. — Въздъхна дълбоко и се обърна с лице към него. — Реших да стана майка, защото бях самотна. Това наклони везните.

Той остана за миг мълчалив, после попита:

— А студентът?

— Отидох да се срещна с него. Открих го в колежа и бях готова да кажа: „Виж каква я забъркахме и ето какво решение взех“.

Лек порив на вятъра развя косите й. Хейли се наслади на топлия влажен въздух, който обливаше лицето й.

— Зарадва се да ме види, но изглеждаше малко смутен. Предположих, че е, защото не ми се бе обаждал. Но се оказа, че е открил жената на живота си — голямата, изпепеляваща любов! — Прочувствено размаха ръце. — Беше толкова щастлив и въодушевен, че докато говореше за нея, сияеше.

— И ти не му каза, че си бременна?

— Не. Какво трябваше да сторя? Да кажа: „Добре, радвам се, че си намерил своята половинка, но как би приел факта, че си ме зарязал бременна? Жалко за теб, но провали живота си, защото ме подкрепи, когато се нуждаех от приятел“. Освен това не исках да бъда с него, не исках да се женим, така че какъв смисъл имаше?

— Значи той не знае за Лили?

— Още едно егоистично решение, може би оправдано от мисълта, че така е най-добре за него. Борех се със себе си по-късно, когато бременността напредна, започна да ми личи и вече усещах бебето. Но не се разколебах.

Хейли замълча за миг. Оказа се по-трудно да довърши разказа си, отколкото бе очаквала. Но продължи да говори, защото той я слушаше внимателно.

— Наясно съм, че той има право да знае. Но отново бих постъпила така. Чух, че през април се е оженил за онова момиче и са се установили във Вирджиния, където живеят родителите му. Вярвам, че каквито и да са били подбудите ми, решението, което взех, е най-доброто за всички ни. Може би той щеше да обикне Лили, а може би щеше да гледа на нея като на своята най-голяма грешка. През първите няколко месеца и за мен беше така, сега се срамувам от това. Започнах да я обичам истински едва когато влязох в петия месец. Тогава сякаш светът се разтвори пред мен и тя го изпълни… Тогава разбрах, че трябва да напусна родния си град. Да дам и на двете ни шанс за ново начало, в друг щат.

— Било е смело и правилно.

Простичкият му отговор я изуми. Нямаше нищо общо с нещата, които се бе подготвила да чуе.

— Не, беше лудост — въздъхна Хейли.

— Смело — повтори той, съзнателно спирайки до дребни жълти лилии. — И правилно.

— Е, така се и оказа. Щях да я кръстя Елиза. Това беше името, което бях избрала за момиченце. Но ти донесе онези червени лилии. Бяха толкова красиви и толкова ярки, че когато тя се роди, си помислих: „Прелестна е като тях. Трябва да бъде Лили“. — Въздъхна дълбоко. — Това е цялата история, от игла до конец.

Харпър се наведе и нежно я целуна по устните.

— Можеш да продължиш с историята си.

— Нима искаш да кажеш, че не си отегчен от моята сапунена сага и би слушал още?

— Никога не си ме отегчавала. — Харпър преплете пръсти с нейните.

— Да не бързаме да се връщаме в къщата. При Амелия — прошепна Хейли.

— Ще се забавим още малко. Но проблемът е, че живеем и работим там. Не можем да се отървем от нея.

„Определено е така“, помисли си Хейли, когато влезе в спалнята си. Всички чекмеджета на тоалетката й стърчаха отворени. Дрехите й от гардероба бяха струпани върху леглото. Приближи се, повдигна една риза и чифт дънки и се успокои, че поне са здрави.

По-важно бе, че в стаята на Лили всичко бе непокътнато. Обзета от любопитство, надникна в банята. Тоалетните й принадлежности бяха струпани на купчина върху плота.

— Това ли е начинът ти да ми напомниш, че мястото ми не е тук? — извика Хейли. — Че всеки момент мога да бъда принудена да стегна багажа си и да си тръгна? Може и да си права. Но ако това стане, ще се справя с положението. Единственото, което можеш да ми причиниш, е час досадно шетане преди лягане.

Започна да прибира кремовете и парфюмите, червилата и спиралите си. Повечето бяха евтини, имаше само няколко маркови. Искаше й се да може да си позволи и по-добри, просто за да се поглези.

„Същото се отнася и за дрехите“, призна си тя, когато влезе в спалнята да се заеме с тях. Какво лошо имаше да помечтае да може да си купува качествени материи и известни марки?

Не страдаше от мания да изглежда шик, но все пак би било чудесно да носи разкошни рокли вместо скромни тоалети, купени с намаление. Коприна и кашмир — допирът им до кожата й би бил толкова приятен.

Роз имаше гардероб, пълен със страхотни дрехи, а през повечето време носеше стари ризи. Какъв бе смисълът човек да притежава толкова много, а да не държи на тях? Да ги оставя да висят на закачалки, когато някой друг би могъл да ги използва, при това по-добре? Някоя по-млада жена, която знае как да живее. Която е положила усилия, за да ги заслужи, а не ги е получила наготово.

А всички онези бижута, които стояха забравени в сейфа? Те биха изглеждали толкова добре на шията й! Бляскави…

Просто щеше да си вземе това-онова. Кой би забелязал липсата?

Всичко, което искаше, бе пред очите й. Така че защо да не…

Хейли захвърли ризата, която бе задържала пред гърдите си, сякаш беше красива рокля. Олюля се пред огледалото… Как бе възможно да й хрумват подобни мисли!

„Не са мои“, реши тя и се втренчи в отражението си.

— Това не съм аз — извика Хейли. — Нямам нужда от това, от което ти си имала. Не искам нещата, които ти си искала. Можеш да проникваш в съзнанието ми, но не и да ме накараш да извърша нещо подобно!

Стовари останалите дрехи на едно кресло и си легна, без да се преоблече. Спа на запалена лампа.

Девета глава

Хейли бе доволна, че днес работеше на щанда, и благодарна за непрестанния поток от клиенти, които не й даваха нито миг покой. Изглежда, Амелия не проявяваше интерес към нея, когато бе на работа. Поне досега.

Беше документирала всеки инцидент, който ясно си спомняше. Щеше да предаде записките си на Мич. Бе отбелязала местата: край езерото, в спалнята й, в детската стая. Не беше напълно сигурна, но мислеше, че е имало и други моменти, в които мислите й не са били изцяло нейни — в градината на Харпър Хаус и веднъж, когато се бе унесла в размисли по време на работа.

След като ги видя на хартия, реши, че положението не изглежда толкова страшно.

Поне през деня, когато бе заобиколена от хора.

Вдигна поглед, щом влезе нова клиентка. Млада, с хубави обувки и модна прическа. „Има солидни доходи“, прецени Хейли. Надяваше се да я убеди да се раздели с част от тях.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами… извинявай, забравих името ти.

— Казвам се Хейли.

Непознатата присви очи, но запази приветливото си изражение. Беше с филирани коси, изрусени на кичури, имаше издължено лице и красиви очи. Изглеждаше малко срамежлива.

Изведнъж очите на Хейли широко се отвориха.

— Джейн? Братовчедката на Роз? Господи, едва те познах!

Страните на младата жена поруменяха.

— Подстригах се — обясни тя и прокара ръка по филираните краища на косите си, които страшно й отиваха.

— Наистина изглеждаш страхотно.

Хейли бе видяла Джейн за последен път, когато помогна на Роз и Стела да изнесат малкото й вещи от претъпкания задушен апартамент, владение на Кларис Харпър. Момичето, което бяха измъкнали — заедно с дневниците, които Кларис бе задигнала от Харпър Хаус, — беше твърде скромно, почти незабележимо.

Сега невзрачните й кестеняви коси бяха изсветлени до пепеляворусо и подстригани до дължина, която не подчертаваше изпитото, продълговато лице.

Дрехите бяха семпли, но памучната риза и панталонът с ниска талия бяха доста далеч от старомодната пола, с която бе облечена при бягството си.

— Сякаш си участвала в някое от онези предавания за цялостно преобразяване! Като „Какво не трябва да носим“. Боже мой, това, което казах току-що, беше ужасно грубо.

— Не се безпокой — усмихна се Джейн, но руменината й стана още по-силна. — Чувствам се преобразена. Нали познаваш Джолийн, мащехата на Стела?

— Да, страхотна е.

— Тя ми помогна да получа работата в галерията и в деня, преди да започна, дойде в апартамента ми. Просто… ме отвлече. Каза, че ще бъде моята добра фея поне за ден. Преди да се усетя, вече бях подстригана и това, което бе останало от косата ми, беше увито във фолио. Бях толкова смаяна, че не можах да откажа.

— Сега сигурно се радваш, че си постъпила така?

— Бях като зашеметена. Тя ме замъкна в търговския център и заяви, че за начало ще ме издокара с три тоалета от главата до петите. Занапред очаквала сама да допълня гардероба си. — Джейн се усмихна, въпреки че в очите й проблеснаха сълзи. — Беше най-прекрасният ден в живота ми.

— Трогателна история — въздъхна Хейли и също се просълзи. — Заслужаваш една добра фея, след като си била тормозена от онази вещица. Знаеш ли, че много от приказките всъщност са разкази за съдбите на жени, когато те не са имали много права.

— Така ли?

— Извинявай, главата ми е пълна с излишна информация. Просто искам да кажа, че всички момичета се вълнуват от подобни неща. Трябва да съобщя на Стела.

— Не исках да ви притеснявам. Просто се надявах да се срещна с братовчедка си Розалинд, за да й благодаря.

— Ще повикам и нея. — Хейли забърза към офиса на Стела. — Но тя ще иска да види това на всяка цена. — Надникна вътре, без да почука. — Трябва да дойдеш веднага.

— Проблем ли има? — попита Стела.

— Не, просто ме послушай и ела.

— Хейли, трябва да се обадя на още пет-шест души, преди да… — Стела замълча и по навик си придаде приветливото изражение, с което посрещаше клиенти, когато видя Джейн. — Извинявайте. Има ли нещо… О, боже мой, това е Джейн!

— В нова, подобрена версия! — изтърси Хейли, но в миг прехапа устни. — Извинявай.

— Няма за какво. Точно така се чувствам.

— Джолийн каза, че се е погрижила да получиш от нейната запазена марка. — Обзета от искрена радост, Стела възкликна: — Господи, постарала се е, прическата ти е върхът!

— И аз я харесвам. Мащехата ти е толкова добра с мен.

— За нея е било удоволствие. Чух някои неща за теб, но е друго човек да се увери с очите си. Надявам се, че продаваш картини толкова добре, колкото и изглеждаш.

— Обичам работата си. И апартамента си. Наистина ми харесва да се чувствам хубава.

Очите на Стела се навлажниха от умиление.

— Същото се случи и с мен — каза Хейли, докато вземаше малката радиостанция от касата. Изключи я след троснатия отговор на Роз, че е заета.

— Не искам да я откъсвам от работата й.

— Но тя ще се зарадва. А и толкова ми се иска да те види. Господи, това е чудесно!

— Кажи ни още нещо за себе си — настоя Стела.

— Обожавам работата си, научавам толкова много. Намерих си и две приятелки там.

— А приятел? — полюбопитства Хейли.

— Все още не съм готова за това. Но има един симпатичен съсед…

— Сладур ли е? По дяволите, клиентка! — промърмори Хейли, когато влезе поредната жена с натоварена количка. — Не говорете за секси мъже, докато съм заета.

— Мислех, че ще се срамувам отново да разговарям с вас двете — сподели Джейн със Стела, докато Хейли обслужваше клиентката.

— Защо?

— При първата ни среща се държах като хленчеща глупачка.

— Не е така, просто беше уплашена и разстроена. Ала си имаше причини. Направи голяма крачка, като помогна на Роз да се добере до онези дневници.

— Принадлежаха на нея. Кларис не е имала право да ги отмъква от Харпър Хаус.

— Разбира се. Но все пак беше много смело от твоя страна да позволиш на Роз да ги вземе, да се изнесеш от апартамента й и да започнеш нова работа, нов живот. Знам колко е трудно. Хейли също е наясно.

Джейн погледна към щанда, където Хейли издаваше касова бележка и бъбреше с клиентката.

— Изглежда толкова уверена, сякаш не би се изплашила от нищо. Това си помислих, когато се запознах и с нея, и с теб. Двете никога не бихте се страхували да отстоявате своето. И да търпите да бъдете унижавани като мен.

— Всеки преживява моменти на страх. И невинаги се решава да предприеме нещо, за да го превъзмогне.

Роз влезе, потупвайки с градинарските ръкавици по бедрата си, което бе единственият признак на раздразнение.

— Проблем ли има?

— Абсолютно никакъв — успокои я Стела. — Джейн искаше да се види с теб.

Роз повдигна вежди и на лицето й бавно се появи усмивка.

— Да, Джолийн държи на думата си. Просто цъфтиш! — Пъхна ръкавиците в задния си джоб и затаи дъх, когато Джейн я прегърна. — Радвам се да се видим.

— Толкова съм ти благодарна… Никога не ще мога да ти се отплатя.

— На твоите услуги съм.

— И съм щастлива…

— Личи си.

— Извинявай. — Подсмърчайки, Джейн продължи: — Нямах намерение да правя това. Исках да дойда, да ти благодаря и да ти кажа, че работата ми потръгна. Вече получих повишение и ще постигна нещо в живота си.

— Не се и съмнявам. Радвам се за теб. Впрочем, колкото и подло да ти се струва, безкрайно съм доволна да те видя толкова хубава и въодушевена, защото съм сигурна, че братовчедката Кларис ще изяде кльощавия си задник от яд.

Джейн се засмя горчиво:

— Да, така е. Тя дойде да ме види.

— Какво пропуснах? — попита задъхано Хейли, докато бързаше към тях. — Повторете всичко интересно.

— Мисля, че току-що стигнахме до най-интересната част — заяви Роз. — Значи Риси извади метлата си от килера, яхна я и дойде да те види?

— В апартамента ми. Предполагам, че майка ми й е дала адреса, въпреки че я помолих да не го прави. Беше преди месец. Надникнах през шпионката и я видях. В първия миг реших да не отварям.

— Никой не би те упрекнал.

Хейли приятелски сложи ръка на рамото й.

— Но си помислих, че не мога да се крия в бърлогата си като заек. Затова отворих и тя нахълта вътре. Нареди ми да й донеса подсладен чай и седна.

— Непоправима е — въздъхна Роз. — Самочувствието й няма граници.

— На кой етаж се намираше апартаментът ти? — Хейли присви очи. — Третия или четвъртия, доколкото си спомням. Хубаво щеше да се размаже долу, ако я бе хвърлила през прозореца.

— Съжалявам, че не го направих, а отидох да й донеса чай. Цялата треперех. Когато се върнах, тя ме нарече неблагодарница и никаквица. Каза, че мога да се подстрижа, да се настаня в този мизерен апартамент и да убедя някой празноглавец да ме назначи на работа, за която определено не притежавам квалификация, но ще си остана същото нищожество. Избълва доста неласкави думи за теб, Роз.

— И какви бяха те?

— Нарече те интригантка и блудница.

— Отдавна си мечтаех някой да ми каже, че съм блудница. Тази дума е рядко използвана в наши дни.

— Тогава нервите ми не издържаха. Помислих си, че може би има право да ме обвини в неблагодарност. — Джейн сложи ръце на кръста си и вирна брадичка. — Апартаментът ми не е мизерен, а доста уютен, но за човек с нейния вкус може би изглежда такъв. Тя не познава Кери — шефката ми, и може да си въобразява, че е празноглава, щом ме е назначила. Но как смее да те обижда, когато тя е тази, която е откраднала от теб? — Джейн решително кимна. — Казах й го!

— Право в очите. — Роз се засмя гръмогласно и обхвана лицето й с длани. — Гордея се с теб.

— Тя едва не припадна. Не зная откъде ми хрумнаха думите. Не съм избухлива, но бях бясна. Просто скочих срещу нея и изрекох неща, които не смеех дори да си помисля, докато живеех в дома й и зависех от прищевките й. Казах й, че е подла и злобна и никой не изпитва капка симпатия към нея. Че е крадла и лъжкиня и има късмет, че не си повикала полицията, за да я арестува.

— Браво! — възкликна Хейли. — Това е по-добро, отколкото да я хвърлиш през прозореца.

— Но не беше всичко… Обясних й, че бих предпочела да прося на улицата, отколкото отново да се превърна в нейна изтривалка. После й посочих вратата. — Джейн повдигна ръка. — Ето така. Може би съм прекалила, но бях насъбрала твърде много гняв. Тя ме предупреди, че ще съжалявам. Дори добави, че ще проклинам този ден, но не обърнах особено внимание на думите й. После си тръгна.

— Джейн, ти си истински боец. — Роз хвана ръката й и силно я притисна в своята. — Кой би предположил?

— И това не беше краят. Тя се опита да издейства уволнението ми.

— Кучка! — Лицето на Хейли помръкна. — Какво направи?

— Отишла при Кери, казала й, че съм леко момиче, което е имало връзка с женен мъж, и че съм откраднала нейни вещи, след като тя благосклонно ме е приела в дома си. Смятала за свой християнски дълг да предупреди Кери за мен.

— Винаги съм вярвала, че в ада има запазени места за добри християни като Кларис — отбеляза Роз.

— Когато Кери ме повика в офиса си и ми каза за посещението й и нещата, които й е наговорила за мен, бях сигурна, че ще ме уволни. Вместо това, тя ме попита как съм издържала да живея при онази ужасна стара гъска. Така я нарече. Прие го като доказателство, че притежавам търпение и забележително самообладание, които според нея са ценни качества на работното място. Каза, че щом ги притежавам и вече съм показала, че имам огромно желание да работя упорито и да уча бързо, заслужавам повишение.

— Тази Кери ми харесва — реши Хейли. — С удоволствие бих я почерпила.

— Няма нищо по-хубаво от щастливия край — рече Харпър.

„Освен да седя на сянка с теб, да пийвам студено питие и да гледам как Лили си играе на тревата“, мислено добави Хейли, докато се поклащаше на люлката с него.

— Не може да има по-щастлив край от това братовчедката Кларис да си получи заслуженото. Тя ме тормозеше, когато бях дете, при всяко свое гостуване. Преди мама да я изрита.

— Знаеш ли как е нарекла майка ти пред Джейн? Спокойното му изражение изведнъж стана леденостудено.

— Как?

— Казала, че е блудница.

— Блуд… — Искреният му смях накара Лили да запляска с ръце. — Блудница ли? Господи, това страшно би харесало на мама.

— Наистина й допадна. Добре я познаваш, а? Когато Джейн дойде, беше хубава сутрин. За известно време бях забравила за всичко лошо. Страшно се зарадвах да видя някого, който е преоткрил себе си, както Джейн.

Когато се срещнахме за първи път, беше почти незабележима. А сега е доста секси.

— Така ли? И колко точно?

Хейли се засмя и го смушка закачливо с лакът.

— Не е твоя работа. Една братовчедка ти е достатъчна.

— Какви братовчеди сме с теб всъщност? Никога не съм се замислял.

— Доколкото знам, бащите ни са били трети братовчеди, което означава, че ние сме пети. Поне така мисля. Или четвърти, през едно поколение. Или трети — през две. Ох, никога не съм разбирала от роднински връзки! Освен това имам полуроднини — заради втория брак на прабаба ми…

Той прекъсна думите й с устни.

— Целуваш се с братовчед, макар и далечен — пошегува се Харпър.

— Това ми харесва.

Тя се наведе към него, за да отвърне на целувката.

В този момент Лили започна да дърпа крачолите му и не престана, докато не я взе в скута си. Обви ръка около врата му и побутна Хейли назад.

— Мисля, че всичко е ясно — засмя се младата жена и понечи отново да се приближи към Харпър, но Лили се притисна по-силно към него.

— Момичетата се избиват заради мен — каза той. — Както винаги.

— Не се и съмнявам. Онази, с която беше на Нова година, изглеждаше готова да откъсне главата на съперничките си.

Той се усмихна на Лили.

— Не зная за какво говори майка ти.

— О, напротив! За блондинката с коси до задника и съвършени гърди — като от реклама на сутиени.

— Да, не мога да ги забравя.

— Как можа да изречеш нещо толкова ужасно?

— Ти започна — каза той с шеговит тон и задържа момиченцето високо над главата си, за да го разсмее. — Блондинката се казваше Амбър.

— Разбира се, отива й такова име.

— Корпоративен адвокат е.

— Шегуваш се.

— Честна дума! — Харпър сложи ръка на гърдите си. — Не всички красиви жени са глупави, за което ти си живо доказателство.

— Заслужаваш прошка. Сериозно ли ходехте? Не, всъщност не отговаряй. Мразя, когато жените любопитстват за предишни връзки.

— Ти ми разказа за своите. Но при мен не беше сериозно. Нито тя искаше да се обвързва, нито аз. Сега се е съсредоточила върху кариерата си.

— Имал ли си някога сериозна връзка?

— Няколко пъти съм достигал границата на сериозното обвързване, но не съм я прекрачвал.

Настани Лили между тях, за да се полюлеят тримата.

„Най-добре е да се задоволя с това“, помисли си Хейли. Остана мълчалива и се наслади на мига, докато лениво се поклащаха на люлката, а в трептящата омара около тях жужаха пчели и сияеха цветя в ярки багри.

— Това е най-хубавата част от лятото — каза тя: — Привечер ти се иска да седиш така с часове, без да имаш никакви грижи.

— Не искаш ли да се поразходим някъде?

— Не бива да оставям Лили две поредни вечери.

— Мислех си да отидем заедно с нея да хапнем сладолед след вечеря.

Изненадана, тя извърна глава към него.

— Много ще й хареса. На мен също.

— Тогава да вървим. Всъщност какво ще кажеш за хамбургери и сладолед за десерт?

— Още по-добре.

Знойният юли неусетно премина в задушния август, с прежурящо слънце през деня и горещи вечери. Дните, нижещи се един след друг, бяха почти напълно спокойни.

— Започвам да се питам дали беше достатъчно да разкрием името й. — Хейли засаждаше розови и жълти звездици2 в сандъчета. — Може би фактът, че положихме усилия, за да стигнем до него, и й разкрихме, че е прабаба на Роз, й е донесъл удовлетворение и най-сетне е намерила покой.

— Мислиш, че всичко е свършило ли? — попита Стела.

— Все още я чувам да пее в стаята на Лили почти всяка вечер. Но не ми е сторила нищо лошо. Само понякога се усъмнявам дали отново не се е вселила в мен, но подозренията ми бързо отминават. Напоследък не съм вършила странни неща, нали?

— Онзи ден слушаше Пинк и говореше за някаква татуировка, която искаш да си направиш.

— Това не е странно. Мисля, че и двете трябва да си татуираме цветя. За мен червена лилия, а за теб синя далия. Обзалагам се, че Лоугън ще я намира за страшно секси.

— Тогава нека той си направи татуировка.

— Мъничка. Женска.

— Няма женски татуировки.

— Не е така — възрази Хейли. — Цветя, пеперуди, еднорози, такива неща. Сигурно ще успея да придумам и Роз.

Идеята накара Стела да тръсне червените си къдрици назад и да избухне в смях.

— Знаеш ли какво, ако убедиш Роз да си направи… Не, забрави, няма да участвам.

— Татуирането е древна форма на изкуство, датираща от времето на египтяните. Татуировките често са били използвани за овладяване на свръхестествените сили. Ние определено си имаме работа с нещо свръхестествено, така че ще бъдат нещо като талисмани и същевременно символи на индивидуалността ни.

— Моята индивидуалност не би приела някакъв странен тип да ме изрисува. Наречи ме страхливка, ако щеш.

— Стела се усмихна и погледна към цветята. — Тези изглеждат чудесно, Хейли. Много са сладки.

— Клиентката искаше нещо подобно, защото цветовете, които дъщеря й избрала за сватбена украса, били розов и жълт. Ще стоят добре в средата на стаята за предсватбеното парти. Аз бих се спряла на нещо по-ярко и екзотично — може би с нюанси на скъпоценни камъни.

— Какво премълчаваш от мен? — изненадващо я попита Стела. — Мислиш за сватба ли?

— О, не. — Хейли се засмя и остави пълното сандъче. — Нищо подобно. С Харпър напредваме много бавно и предпазливо — добави с въздишка.

— Нали ти искаше да бъде така?

— Да, все още го искам. Всъщност не зная… — Отново въздъхна и тръсна коси. — По-разумно е да не бързаме с обвързването. Залогът е много по-висок, отколкото при повечето хора. Приятелството ни, работата ми и отношенията ни с Роз… Не можем да се втурнем слепешком напред само защото изпитваме влечение един към друг.

— Но ти се ще да се втурнеш, нали?

Хейли неспокойно срещна погледа й.

— Понякога ми хрумва да направя нещо безразсъдно.

— А защо просто не му кажеш?

— Първата крачка беше моя. Негов ред е да направи тази. Адски много се надявам скоро да се реши.

— Не искам да я притискам — рече Харпър.

В кухнята той изпи повече от половин кутия кока-кола. Рядко ползваше обедна почивка, но знаеше, че в ранния следобед в къщата няма никого, освен Дейвид.

— Познавате се от близо две години, Харп. Не е просто изчакване, а тъпкане на едно място.

— Преди беше различно. Едва наскоро започнахме да се виждаме по този начин. Тя каза, че не иска да избързваме. Мисля, че това просто ще ме убие.

— Не съм чувал някой да е умрял от незадоволено сексуално желание.

— Добре де, аз ще съм първият. Посмъртно ще вляза в медицинските списания.

— А аз ще се гордея, че съм те познавал. Ето, хапни.

Харпър колебливо отчупи от сандвича, който Дейвид бе сложил пред него.

— Какво е това?

— Вкусно е.

Харпър си взе без особен интерес.

— Какво е? — отново попита той след първата хапка. — Агнешко? Студено агнешко ли?

— С кисел нектаринов сос.

— Наистина е страхотно. Но, по дяволите, да не се отклоняваме от темата. Мислех, че имам добър подход към жените, но с нея съм нерешителен. Никога по-рано не ми се е струвало толкова важно какво ще последва… Затова не се осмелявам да действам.

Дейвид седна срещу него.

— Добре направи, като се обърна към мен, млади ученико, защото маестрото ще ти даде ценен съвет.

— Зная. Хрумна ми да почукам на вратата й някоя вечер, с бутилка вино. Директен подход.

— Ненапразно го наричат класически.

— Но тя се безпокои заради Амелия й не иска да я посещавам в къщата. Поне това е моето обяснение.

— Под „посещение“ имаш предвид страстен секс ли?

— По дяволите, няма смисъл да говоря завоалирано пред теб. Впрочем мога да я поканя на вечеря заедно с Лили. И когато детето заспи, малко вино, малко музика…

Сви рамене, осъзнал, че отново стига до същия проблем, сякаш се върти в кръг.

— Ненапразно в изисканите хотели има рум сървис и табелки: „Моля, не безпокойте“.

— Румсървис ли?

— Слушай ме, Харп. Ще я заведеш на вечеря в ресторанта на луксозен хотел, да кажем, „Пийбоди“. Там има безупречно обслужване и превъзходна храна, доставяна и по стаите.

Харпър се замисли.

— Да я поканя на вечеря в хотел… Не ти ли се струва малко… О, гениално е! — възкликна той след миг.

— Разбира се. Вино, свещи, музика — всичко това сред разкоша на хотелски апартамент. На сутринта ще й сервираш закуската в леглото.

Харпър облиза соса от пръста си.

— Ще се наложи да наема двоен апартамент, за да има къде да спи Лили.

— Майка ти и Мич с удоволствие ще позабавляват малката чаровница една вечер. За да впечатлиш Хейли с невероятната си съобразителност — или по-точно с моята, ще приготвя тоалетни принадлежности за нея, а ти трябва само да резервираш стаята, да занесеш багажа й и да поръчаш да подготвят обстановката. После просто ще я грабнеш и ще я отнесеш на ръце.

— Добра идея, Дейвид. Трябваше да се сетя сам, което само показва колко замъглен е разсъдъкът ми заради нея. Ще поговоря със Стела да промени графика, за да уредя всичко това. Благодаря ти.

— Винаги съм готов да помогна, когато става дума за истинска любов. Или поне за страстен секс в хотелска стая.

Хейли облече червената си рокля. Бе най-хубавата и й стоеше отлично. Жалко, че Харпър не й даде време да излезе и да си купи нещо ново. На всички досегашни срещи бе излизала със семпло ежедневно облекло.

Вече я бе виждал с тази рокля. Всъщност беше я виждал с всеки тоалет, който притежаваше.

Но обувките й бяха страхотни. Сандали „Джими Чу“, които Роз бе отказала да носи и й бе подарила. Цената им навярно бе тройно по-висока от тази на роклята. „Страхотни са!“, реши тя, когато се завъртя пред голямото огледало. С тях краката й изглеждаха неустоими.

Може би не бе зле да повдигне косите си. Наклони глава първо на едната, а после на другата страна, за да прецени въздействието.

— Какво мислиш? — попита тя Лили, която седеше на пода, заета да пъха куп играчки една след друга в най-старата дамска чанта на майка си. — Вдигнати или пуснати? Може би е най-добре да ги прихвана и да оставя няколко свободни кичура, за да изглеждат небрежно. Ще сложа онези прекрасни обици. Да опитаме.

„Когато един мъж иска да те заведе на специална вечеря, най-малкото, което можеш да направиш, е да се постараеш да изглеждаш подобаващо“, каза си тя, докато прихващаше косите си по различни начини.

Бельото й бе ново, купено наскоро с мисълта, че Харпър най-сетне ще я види с него. Само трябваше да прогони Амелия от мислите си и да забрави, че майка му е в другото крило на къщата. Както и че собствената й дъщеря си играе в съседната стая.

Защо всичко трябваше да е толкова сложно?

Желаеше го, а двамата бяха млади, свободни и здрави. Не би трябвало да има никакви пречки.

Но започването на интимна връзка бе нещо сериозно. Помнеше думите на Харпър. Е, тази специална вечеря можеше да е чудесно начало. Крайно време бе да погледне на нея от добрата страна.

— Аз съм тази, която усложнява нещата, Лили. Струва ми се, че не мога да престана, но поне ще се опитам.

Сложи обиците с дълги златисти висулки. Хрумна й да добави и колие, но се отказа. Самите обици бяха достатъчно впечатляващи.

— Какво ще кажеш? Добре ли изглежда мама?

В отговор Лили й се усмихна до уши, изсипвайки цялото съдържание на чантата.

— Ще го приема за „да“ — рече Хейли и застана пред огледалото за последен път.

Дъхът й секна внезапно. Зави й се свят.

Бе облечена в червено, но не с прилепналата къса рокля с тънки презрамки, която имаше повече от две години.

Роклята й бе дълга и пищна, с толкова изрязано деколте, че гърдите й се издуваха над коприната, а над тях висяха множество бляскави рубини и диаманти.

От върха на главата й се спускаха изящни златисти масури, част от които обграждаха прелестно лице с чувствени червени устни и сиви очи с премрежен поглед.

— Това не съм аз — прошепна Хейли. — Не съм аз.

Стреснато извърна глава, приклекна и започна да събира разпилените играчки с треперещи ръце.

— Знам коя съм аз и коя е тя. Толкова сме различни. Никак не си приличаме.

Потръпна от обзелата я внезапна паника, че ще види Амелия да излиза от огледалото и да се превръща в създание от плът и кръв. Но този път видя собственото си отражение — разширените й очи изглеждаха твърде тъмни на пребледнялото й лице.

— Хайде, миличко.

Повдигна Лили и въпреки сърдитото хленчене на детето, грабна старата и новата си чанта.

Положи усилие да успокои крачките си, но когато наближи стълбите, за миг се спря. Роз щеше да види ужаса, изписан на лицето й, а не желаеше да говори за преживяното. Искаше да поддържа илюзията, че всичко отново е нормално. Поне още една вечер.

Продължи бавно, докато успя да овладее дишането си и да си придаде спокоен израз. Влезе в приемната с Лили в ръце и усмивка на лицето.

Десета глава

Августовското небе изглеждаше като нажежено, когато стигнаха до Мемфис. Движението в задушната вечер бе мудно, но Харпър сякаш не забелязваше това. С мъка успяха да навлязат в града, но в колата бе прохладно и от тонколоните звучеше музиката на „Колдплей“.

На всеки няколко минути той отместваше ръка от волана и докосваше пръстите й. Този небрежен жест я караше да затаява дъх.

Правилно бе решила да не казва на никого за видението, което бе имала в спалнята си. За призрака в огледалото или каквото и да беше… Можеше да почака до утре.

— Никога не съм вечеряла тук — каза тя, когато спряха на паркинга пред хотела. — Сигурно е чудесно.

— Това е една от перлите на Мемфис.

— Влизала съм във фоайето. Когато човек дойде тук, не бива да пропуска да види шадравана в „Пийбоди“. Все едно да не посети „Грейсланд“ или да не повърви по Бийл Стрийт.

— Не спомена за „Сън Рекърдс“.

— О, това е най-страхотното място! — Хейли го изгледа строго. — Не си мисли, че не разбирам как ми се присмиваш.

— Може би мъничко, без злонамереност.

— Е, както и да е, „Пийбоди“ има чудесно фоайе. Знаеш ли, че са го строили повече от седемдесет и пет години?

— Това истина ли е?

Докато вървяха към хотела, тя го погледна нацупено.

— Наясно съм, че като местен жител знаеш повече от мен за забележителностите на града.

— Човек не престава да научава нови неща.

Харпър я поведе през фоайето.

— Бихме могли да пийнем нещо тук преди вечеря, до шадравана. — В съзнанието й се въртеше нещо изискано и екзотично, подобаващо на настроението й. Коктейл с шампанско или нещо класическо. — Имаме ли време?

— Да, но мисля, че моята идея е по-добра.

Продължиха към асансьорите.

Хейли погледна назад с известно съжаление. Цялото това великолепие от мрамор и цветно стъкло остана зад тях.

— И горе ли има ресторант? Не и на покрива, нали? Винаги съм смятала ресторантите под открито небе за много шик, освен когато вали или е ветровито. Или твърде горещо — добави тя със смях. — Във филмите винаги са изискани.

Харпър само се усмихна и й направи път да влезе пред него.

— Казах ли ти, че тази вечер изглеждаш страхотно?

— Да, но нямам нищо против да го повториш.

— Прелестна си — докосна устните й със своите. — Винаги трябва да носиш червени дрехи.

— И ти не изглеждаш зле — Хейли прокара пръсти по реверите на тъмното му сако. — Другите жени в ресторанта няма да могат да хапнат от завист за късмета ми.

— В такъв случай няма да ги измъчваме — той хвана ръката й, когато вратите се отвориха, и я поведе по коридора. — Ела с мен.

— Какво си намислил?

— Нещо, което се надявам да ти хареса — спря пред една врата и извади ключ. Когато отвори, с артистичен жест я покани да влезе. — Моля, след теб.

Тя прекрачи прага и остана без дъх при вида на просторната стая. Неволно повдигна ръка към шията си, докато вървеше по шахматно наредената черна и бяла теракота към салон със запалени свещи и безброй стъклени вази с червени лилии.

Цветовете бяха богати и наситени, през високите прозорци нахлуваха светлините на града. А на масата в сребърна кофа се охлаждаше бутилка шампанско.

Звучеше тиха музика, бавен и нежен блус. Замаяна, Хейли се завъртя в кръг и видя витата стълба към горния етаж.

— Направил си го за мен?

— За двама ни.

— Значи тази прекрасна стая е само за нас! Цветя, свещи и… господи, шампанско! Възхитена съм.

Харпър се приближи към нея и нежно хвана ръцете й.

— Искам тази нощ да бъде специална, незабравима. — Доближи пръстите й до устните си. — Съвършена.

— Никой не е полагал толкова големи усилия за мен. Никога не съм се чувствала толкова специална.

— Това е само началото. Вече поръчах вечерята. Ще я донесат след петнайсетина минути. Достатъчно време за едно питие. Какво ще кажеш за шампанско?

— Точно сега не бих поискала нищо друго. Благодаря.

Хейли се приближи и впи устни в неговите за дълга, гореща целувка.

— Най-добре да отворя тази бутилка, преди да съм забравил реда на събитията.

— Има определен ред ли?

— Донякъде. — Харпър тръгна към масата, за да извади бутилката от сребърната кофа. — Просто се отпусни. Дадох телефонния номер тук на мама, има и мобилния ти, и моя. Накарах я да обещае, че ще се обади дори само ако Лили се разхълца.

Отстрани тапата, докато тя се заливаше от смях.

— Добре, имам доверие на Роз. Зная, че ще държи нещата под контрол. — После погледна щастливо. — Чувствам се като Пепеляшка! Без злите доведени сестри и тиквата.

— Дано пантофката ти става.

— Ще ме разглезиш, Харпър, предупреждавам те. Не знам дали ще мога да се държа като изискана дама, когато ми се прииска да заподскачам, да тичам и разглеждам всичко. Обзалагам се, че банята е разкошна. Мислиш ли, че можем да запалим тази камина? Зная, че времето е горещо, но не ме е грижа.

— Ще я запалим. Заповядай. — Подаде й чаша и я докосна със своята. — За незабравимите моменти.

За миг Хейли се загледа в искрящата течност.

— И за мъжете, които ги превръщат в реалност. — А след първата глътка възкликна: — Наистина е превъзходно. Струва ми се, че сънувам.

— Ако е така, аз също сънувам.

Плъзна пръсти по изящната й шия под високо прихванатите коси. С омайваща нежност я притегли към себе си. Почукване на вратата го накара да се усмихне със съжаление.

— Точни са. Аз ще отворя. Щом сервират вечерята, ще бъдем съвсем сами.

„Погрижил се е за всичко, до последната подробност“, помисли си тя. Цялостната картина се разкриваше пред нея постепенно, като страници от увлекателна история. Благодарение на него седеше в луксозен апартамент, пиеше шампанско на романтичната светлина на свещи и трептящи пламъци в камината. Във въздуха се носеше ухание на цветя. Едва усещаше вкуса на превъзходната вечеря, тръпнейки в очакване на това, което щеше да последва.

Тази нощ щяха да се любят.

— Разкажи ми за детството си — помоли го тя.

— Бях щастлив, че имам братя, въпреки че понякога ме ядосваха.

— Но сега сте много близки. Виждам го всеки път, когато гостуват. Въпреки че живеят далеч от Мемфис, тримата сте сплотен отбор.

Харпър доля чашата й.

— Искаше ли ти се да имаш братя или сестри, когато беше малка?

— Да. Имах приятели и братовчеди, с които често играех, но не беше същото. Мечтаех за сестра. Момиче, с което да споделям тайните си нощем или дори да се карам. А ти си имал всичко това.

— Като деца бяхме страхотна банда, особено когато и Дейвид се присъедини към нас.

— Сигурно четиримата сте подлудявали Роз.

Той се усмихна и повдигна чашата си.

— Правехме всичко възможно. Летата бяха дълги, каквито изглеждат на всяко хлапе. Дворът и горичката бяха целият свят за нас. Помня как ухаеха на буйна свежа зеленина. По цяла нощ слушахме щурците.

— Аз държах прозореца си отворен, за да ги чувам по-добре. Навярно често сте правели пакости?

— Доста често, но никой не можеше да заблуди мама, треперехме от страх пред нея. Тя сякаш имаше радар. Помня как, докато вършеше нещо в къщата или градината, още щом усетеше, че се приближавам, знаеше, че съм направил пакост.

Хейли се подпря с лакът на масата и положи брадичка върху дланта си.

— Разкажи някоя случка.

— Най-големият ми срам беше след първата ми среща с момиче. — Той потопи ягода в разбита сметана и й я подаде да отхапе. — Прибрах се у дома, за първи път вкусил от рая на задната седалка на любимото си камаро, около шест месеца след шестнайсетия ми рожден ден. На следващата сутрин мама влезе в стаята ми и сложи кутия презервативи на тоалетката. Все още си го спомням съвсем ясно. Говори ми за секса и отговорността, за безопасност и разумно поведение. Каза, че не се и съмнява, че съм ползвал предпазно средство и ще продължа да ползвам. После ме попита дали имам някакви въпроси.

— Какво каза ти?

— Отвърнах: „Не, шефе“. Когато мама излезе, се завих презглава и се запитах откъде, за бога, е разбрала, че съм правил секс с Джени Проктър в камарото си. Беше едновременно озадачаващо и унизително.

— Надявам се и аз да бъда такава майка.

Харпър повдигна вежди, докато потапяше поредната ягода в сметана.

— Която кара детето си да се чувства объркано и засрамено?

— Не, мъдра като нея. Да постъпвам толкова разумно, когато Лили порасне.

— Лили няма да прави секс, преди да стане на трийсет, а ще се омъжи едва няколко години по-късно.

— О, разбира се — усмихна се Хейли и захапа подадената й ягода. После попита: — А какво стана с Джени Проктър?

Леката му усмивка го издаде, че се връща назад в спомените си.

— Поболя се от мъка по мен, когато се наложи да замине за Калифорния, за да учи в колеж. Бе принудена да остане там и да се омъжи за сценарист.

— Горката, имала е незавидна участ — въздъхна Хейли, а той отново доля чашата й. — Вече съм полузамаяна.

— Няма смисъл да оставяме нещата наполовина.

Леко накланяйки глава, тя го изгледа предизвикателно.

— Значи следващата точка от дневния ред, за който спомена, е да ме напиеш и да се възползваш от безпомощното ми състояние ли?

— Такъв беше планът.

— Слава богу! Скоро ли ще бъде това събитие, защото не знам дали бих издържала и миг по-дълго тук, без да ме докосваш?

Изразът на очите му стана сериозен, когато се изправи и й подаде ръка.

— Планът ми беше следният: да те поканя на танц, за да обвия ръце около тялото ти. Ето така.

Хейли се плъзна в обятията му.

— Не откривам нито един недостатък в този план.

— После щях да те целуна тук. — Прокара устни по слепоочието й. — И тук. — По бузата. — И тук…

Бавно докосна устата й, докато слетите им устни се превърнаха в центъра на света.

— Толкова силно те желая! — Тя се притисна към него и потърка лице в гърдите му. — Неудържимо е, Харпър, ще полудея…

Той я завъртя в кръг към стъпалата, спря се до тях и я погледна в очите.

— Ела горе с мен.

Хейли отпусна ръката си в неговата и понечи да пристъпи, но задъхано се засмя:

— Краката ми се подкосиха. Дори не мога да кажа дали е от вълнение или от притеснение. Толкова пъти съм си представяла, че съм с теб, но не предполагах, че ще бъда толкова нервна.

— Успокой се… Няма да бързаме.

Сърцето й биеше все по-учестено, но трябваше да спомене за още нещо.

— Знаеш ли, вземам противозачатъчни, но мисля, че… Не съм донесла презервативи.

— Аз ще се погрижа.

— Наистина си предвидил всичко.

— Човек трябва да бъде подготвен.

— Бил ли си скаут?

— Не, но съм излизал с няколко момичета скаути.

Това я накара отново да се усмихне.

Затаи дъх, когато влезе в спалнята. Имаше свещи, които очакваха да бъдат запалени, и лампа с дискретна светлина. Леглото бе готово и върху възглавницата бе поставена една-единствена червена лилия.

Цялата тази романтика бе опияняваща.

— О, Харпър!

— Почакай.

Той обиколи стаята, запали свещите и угаси лампата. След това взе цветето и й го поднесе.

— Донесох ти от тези лилии, защото ми напомняш за тях от самото начало. Никога не съм гледал на друга жена по този начин.

Хейли прокара листенцата по лицето си, вдъхна аромата им и остави лилията.

— Съблечи ме.

Той повдигна ръка, отмести презрамката от рамото й и го докосна с устни. С разтуптяно сърце тя плъзна сакото му надолу.

След миг устните им се срещнаха, докато пръстите й разкопчаваха ризата му, а неговите трескаво разтваряха ципа на гърба на роклята й. Ръцете му обходиха голия й гръб, а нейните — гърдите му. Роклята й се свлече на пода и дъхът й спря, когато той се отдръпна назад и остана загледан в нея с възхищение.

Стоеше срещу него по оскъдно червено бельо, проблясващо на светлината на свещите върху гладката й светла кожа. Върху високите й обувки краката й изглеждаха още по-дълги. Тялото му затрепери от желание, вече неописуемо силно.

— Невероятна си!

— Ами, толкова съм кльощава.

Той проследи с пръст леката извивка на гърдите й.

— Ти си стройна и нежна като стъбло на лилия. Ще разпуснеш ли косите си?

Гледайки го съсредоточено в очите, тя бавно отмести шнолите, прокара пръсти през косите си и зачака.

— Невероятна си… — повтори той. Хвана ръката й и я притегли към леглото. Тя приседна, а той застана на колене, за да свали обувките й.

Устните му се плъзнаха нагоре по крака й и я накараха да се вкопчи в ръба на леглото.

— Господи! — простена тя.

Нямаше думи, с които би могла да опише пороя от усещания, който я завладя. Езикът му се плъзна по бедрото й и остави горещи следи по кожата й, докато ръцете му се придвижиха нагоре и докоснаха гърдите й.

С треперещ глас тя прошепна името му и се отпусна на леглото, когато той се надигна и се озова до нея.

Вече можеше да се притисне към него, да отвръща на ласките му, да усеща вкуса му, както и той нейния. Насладата се разля из тялото й, разпалена от нежния допир на ръцете му, от горещите му устни, от учестеното му дишане, докато се притискаха ненаситно.

„Няма да бързаме“, бе казал, но ръцете му нетърпеливо се плъзгаха по кожата й. Гърдите й — малки, стегнати и копринено гладки, тръпнеха под дланите и устните му. Докато жадно вкусваше от тях, тя се изви към него и откри дългата си прелестна шия.

Най-сетне бе негова.

Ноктите й се впиха в гърба му и го накараха да почувства лека, но сладостна болка. След миг бе върху него, докосваше го с устни, жадни като неговите. Тихите й задъхани стонове нахлуваха в съзнанието му като порой.

Кожата й проблясваше на светлината на свещите. Беше влажна от капчиците пот, избили по нея от изгарящата топлина, която бе завладяла и двамата. Златистите отблясъци се отразяваха в сините й очи, чиито ириси станаха по-тъмни, когато той плъзна ръка до най-горещото й място. Усети влажната й мекота.

Оргазмът бе като изблик на светлина, ослепителна светкавица, от която плътта й пламна в неудържим пожар. Изживя миг на забрава и се завърна в прекрасния светъл свят на опияняващите усещания. Всяка частица на тялото й се бе пробудила и оживяла.

Езикът му между бедрата й я накара да полети във вихъра на насладата. Горещите вълни, които преминаваха през тялото й, ставаха все по-силни и тя се чувстваше изтощена и замаяна, когато той я притегли на колене.

Взираше се в нея и й се струваше, че цялата й същност се разкрива пред него, сякаш е прозрачна. Устните му се впиха в нейните в целувка, от която сърцето й замря.

„Значи това е любовта — помисли си тя. — Това безкрайно доверие и себеотдаване. Да разтвориш сърцето си за някого, докато се почувстваш напълно разголена и беззащитна. И преливаща от щастие“.

Докосна лицето му, присви устни и с чувствено движение обви крака около тялото му.

— Да — промълви тя, докато телата им се сливаха.

Отново се изви назад и издаде стон, когато вълната на блаженство я заля.

Той я притискаше все по-силно и усещаше ударите на сърцето й до своето. „Още по-близо“, помисли си, усещайки жадната й плът.

Ръцете й го обгърнаха и устните й потърсиха неговите, докато заедно се залюляха, носейки се към върха и отвъд.

Може би не съществуваше нещо по-приятно от това да лежи изтегната в огромно легло, с крака, преплетени с тези на любимия си, след вълшебното страстно изживяване.

Всички романтични нощи, които бе преживяла по-рано, бледнееха в сравнение с тази. Замаяна от спомена за усещанията, тя се сгуши до него и сънено се усмихна, когато той погали гърба й.

— Беше чудесно — промълви Хейли. — Ти си страхотен, всичко е приказно. Усещам, че ако сега изляза навън, светлината, която струи от мен, ще заслепи цялото население на Мемфис.

— Ако излезеш точно сега, ще бъдеш арестувана — усмихна се той и ръката му се плъзна по-надолу. — По-добре остани тук с мен.

— Може би си прав. Толкова съм изтощена. — Тя се протегна гъвкаво като котка. — Мисля, че бях забравила какво е… Насладата от самозадоволяването не може да се сравни с… Господи, не мога да повярвам, че го казах!

Харпър се усмихна, обви ръка около нея и рязко я притегли към себе си.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Понякога говоря, без да мисля. Не мисли, че съм сексманиачка.

— Късно е, вече разби фантазиите ми.

Притисна се по-силно към него и наклони глава назад.

— Толкова ми харесва да лежа така. — Прокара пръсти през косите му. — Отпусната и затоплена, сгушена до теб. Иска ми се да останем тук и тази нощ да няма край.

— А когато нощта свърши, ще закусим в леглото.

— Звучи примамливо, но знаеш, че не мога. Заради Лили…

— Тя спи дълбоко в сгъваемото креватче, което сложихме в стаята на майка ми днес. — Когато видя учудения й поглед, Харпър притисна устни към челото й. — Мама едва не подскочи от радост, задето малката ще остане при нея цяла нощ.

— Майка ти… — Хейли се надигна на лакти. — Господи, значи всички са знаели за плановете ти, освен мен?

— Е, почти всички.

— Роз знае, че ние… Струва ми се много странно. Не мисля, че е редно…

— Мама каза да ти напомня, че е отгледала три момчета, които са живи и здрави и не са попаднали в затвора.

— Но… аз съм ужасна майка.

— Напротив, справяш се чудесно. — Той обгърна раменете й. — Знаеш, че Лили е добре, както и че мама я обожава.

— Да. Знам това, но… Ако се събуди и заплаче за мен? Добре — въздъхна тя, когато го видя да повдига вежди, — ако се събуди, Роз ще се справи. А и Лили обича да бъде с нея и Мич. Наистина вече ставам банална.

Хейли огледа стаята — красота, разкош, пълна свобода…

— Значи можем да останем?

— Надявам се да се съгласиш.

Тя го погледна притеснено.

— Но аз нямам нищо тук, дори четка за зъби.

— Дейвид опакова една чанта багаж за теб.

— Дейвид ли? Е, добре тогава. Сигурна съм, че се е досетил какво ми е нужно. — После огледа щастливо стаята и повтори: — Значи оставаме?

— Такъв е планът, стига да ти харесва.

— Да ми харесва ли? — повтори тя с дяволит блясък в очите и бавно се притисна към него. — Нека ти покажа какво мисля за тази идея.

По-късно Хейли излезе тичешком от банята.

— Харпър, видя ли тези халати? Толкова са големи и пухкави. — Застана на прага и потърка буза в ръкава. — Има два, по един за всеки.

Той лениво отвори очи. „Господи, тази жена е ненаситна“, каза си.

— Всичко тук е прекрасно.

— Апартаментът се нарича „Ромео и Жулиета“.

— Да, но това е… — Тя се съсредоточи за миг. — Всъщност, като си помисли човек, те са били просто двама наивни тийнейджъри. И то самоубийци.

Харпър се засмя на разсъжденията й и съвсем се разсъни.

— Щом казваш.

— Никога не съм смятала историята им за особено романтична. Трагична — да, но глуповата. Не пиесата — побърза да добави тя, завъртя се и развя краищата на халата. — Гениална е, но двамата герои? „О, тя е мъртва, ще изпия отровата“. „О, той е мъртъв, ще забия ножа в сърцето си“. Господи, каква бърборана съм.

— Чаровница си — промълви Харпър, загледан в нея.

— Когато става дума за книги, винаги имам собствено мнение. Но както и да са го нарекли, този апартамент е божествен. Иска ми се да танцувам из него съвсем гола.

— Знаех си, че трябваше да донеса фотоапарат.

— Не бих имала нищо против. — Хейли повдигна халата като пелерина и отново се завъртя. — Мисля, че би било вълнуващо да се снимаме голи. След години, когато стана сбръчкана старица, ще мога да поглеждам снимката и да си спомням каква съм била на младини.

С игрива походка тръгна към леглото и седна на ръба.

— Имаш ли свои голи снимки?

— Не, поне засега.

— О, каква физиономия! — Погледна го закачливо. — Изглеждаш засрамен.

„Наистина е неотразима“, помисли си той.

— А ти имаш ли?

— Не съм се доверявала на никого до такава степен. А и съм твърде слаба, но на теб, изглежда, ти харесвам такава.

— Мисля, че си прелестна.

Сигурна бе, че е искрен, и това й се струваше чудо. Долавяше го в очите му. И в допира му.

— Тази нощ наистина се чувствам харесвана. — Изправи се и се загърна с халата. — Сред толкова лукс и изобилие.

— Да поръчаме десерт.

— Десерт ли? Но сега е почти два през нощта.

— Съществува гениално изобретение, наречено денонощен рум сървис.

— Цяла нощ? Такава глезла съм. Е, нека ме смятат за такава. — Отново седна на леглото. — Можем ли да го хапнем тук, на чаршафите?

— Правилата, свързани с денонощното обслужване, са: щом поръчваш след полунощ, задължително е да хапваш в леглото. Гола.

Хейли се усмихна дяволито.

— Правилата трябва да се спазват.

Лежаха по корем, с лица един към друг и поднос с шоколадов сладкиш между тях.

— Може би ще ми прилошее от преяждане — каза тя след поредната хапка. — Но не мога да устоя.

Харпър протегна ръка и й подаде една от чашите на пода.

— Ето, пийни.

— Не мога да повярвам, че си поръчал още една бутилка шампанско.

— А как да ядем сладкиш голи, без да го полеем с шампанско? Нецивилизовано е.

— Щом казваш. — Тя отпи глътка, набоде ново парче сладкиш и му го подаде. — Знаеш ли… За да можеш да ме впечатлиш след тази среща, ще трябва да надминеш себе си. Не бих се задоволила с нещо по-малко от щур уикенд в Париж! Или частен полет до Тоскана за страстен секс сред лозята.

— А какво ще кажеш за екскурзия до Римини? Слънце, секс и солена вода.

Хейли сънено се засмя:

— Звучи като скоропоговорка. — Претърколи се по гръб. — Още една хапка и цял живот ще съжалявам.

— Няма да го допусна.

Той отмести подноса. След това се наведе над нея и последва безкрайно дълга целувка.

Тя облиза устни, когато Харпър повдигна глава.

— Имаш неустоим вкус.

— Да, със силен привкус на шоколад.

Усмихна се, когато той се плъзна надолу и ръцете му докоснаха гърдите, ханша и корема й. Когато устните му стигнаха бедрата й, тя затаи дъх и се предаде на ласките му.

— О, за бога, Харпър… — простена Хейли.

— Забравих да спомена за тази част от среднощния десерт. — Той протегна ръка към подноса, потопи пръст в сметаната с шоколада и нежно го намаза върху зърната на гърдите й…

Чувстваше се толкова доволна и самоуверена, когато излезе от асансьора във фоайето с чантата на рамо. Наближаваше обяд, а денят й едва започваше. Бе закусила в леглото. Закуската й съдържаше почти от всяка храна, която можеше да се намери в щата Тенеси.

Струваше й се, че сияе от главата до петите.

— Аз ще оставя ключовете — рече Харпър и леко я целуна по устните. — Защо не седнеш?

— Ще поразгледам. Искам и да купя нещо от магазина за сувенири.

— Веднага се връщам.

Хейли издаде въздишка на щастие. Искаше да запомни всичко: хората, шадравана, пиколото с безупречна униформа, лъскавите витрини с произведения на изкуството и бижута.

Купи малко гумено пате за Лили и сребърна рамка — подарък за Роз. Имаше сладки сапунчета с форма на патета и прекрасна жълта шапчица, която толкова би подхождала на дъщеричката й.

— Никой разумен мъж не би оставил една жена сама в магазин за подаръци — каза Харпър зад нея.

— Не мога да устоя. Всичко е толкова красиво. Не — рече тя, когато го видя да посяга към портфейла си, — аз ще ги платя. — Сложи избраните предмети на касата и след като се разплати с касиерката, му подаде една кутийка. — Това е за теб.

— Сапун с форма на пате ли?

— За спомен от престоя ни тук — усмихна се Хейли. — Прекарахме чудесно — обясни тя на касиерката.

— Радвам се, че ви е харесало. По работа ли сте в този хотел или за удоволствие?

— За удоволствие. — Хейли взе чантата си. — И то несравнимо. — Хвана Харпър за ръка и поеха обратно към фоайето. — Най-добре е да се приберем у дома, преди Лили да е забравила как изглеждам… Господи, виж тази гривна!

Всичко на рекламната витрина на бижутерския магазин блестеше, но единственото, което Хейли забеляза, бе изящна гривна със ситни бели диаманти, обграждащи ярки рубинени сърца.

— Поразителна е, нали? Толкова е нежна, а сърцата я правят и романтична. Но нещо в нея сякаш казва, че е безкрайно ценна. Може би е семейно наследство. Антика — това е точната дума. Сигурно има висока художествена стойност.

— Хубава е.

— Не просто хубава. — Хейли погледна строго Харпър. — Мъжете нищо не разбират. Зашеметяваща е. Някои от другите бижута тук са с по-големи камъни и с повече диаманти, но тази се откроява сред тях. Поне според мен.

Той погледна името и адреса на магазина.

— Да отидем да я вземем.

— Разбира се — засмя се Хейли. — Защо не минем да си купим и нова кола на връщане?

— Тази гривна ще ти отива. Рубините са най-подходящият камък за теб.

— Истинските камъни не са за мен.

Задърпа ръката му, но той продължи да разглежда гривната. Колкото повече се взираше в нея, толкова по-ясно си я представяше на нейната ръка.

— Ще отскоча до портиера.

— Харпър! — Хейли смутено се отдръпна. — Просто гледах, така правят всички момичета. Обичаме да разглеждаме витрините.

— Искам да ти я подаря.

Смущението й вече граничеше с паника.

— Не можеш да купиш нещо подобно. Дори не смея да гадая колко струва…

— Тогава да разберем.

— Харпър, почакай. Просто… не искам да ми купуваш скъпи бижута. Не очаквам подобно нещо от теб. — С разперени ръце посочи обстановката в хотела. — Прекарах най-невероятната нощ в живота си, но не затова… Харпър, не затова съм с теб.

— Хейли, ако мислех, че това е причината да си с мен, нямаше да си тук. Нощта беше специална колкото за теб, толкова и за мен. Достатъчно приличам на майка си, за да знаеш, че щом съм решил да направя нещо, то е, защото го искам. Държа да я купя за теб и ако е във възможностите ми, ще я купя. — Целуна я по челото. — Почакай само минута.

Тя го проследи с удивен поглед, докато се отдалечаваше към кабината на портиера.

По пътя към дома не можа да продума, сякаш бе онемяла при вида на рубинените сърца, обградени с бляскави диаманти, на китката си.

Единадесета глава

Следобед посвети цялото си внимание на Лили. Странно бе как успяваше да балансира емоциите си: малкото й момиченце й бе липсвало, докато прекара най-вълнуващата нощ в живота си без него.

„Вината приема много различни форми“, помисли си тя. Преди Роз да се прибере от работа, в главата й вече се въртяха куп причини, за да се чувства смутена…

— Добре дошла у дома. — Роз я изгледа изпитателно, докато стоеше срещу нея във фоайето. — Хубаво ли прекара?

— Да, чудесно. Отгледала си и си възпитала страхотен мъж. Роз, никога не ще мога да ти се отблагодаря за това, че се грижи за Лили. — Несъзнателно закри гривната на китката си с ръка. — Не мога да искам толкова много от теб.

— За всички ни беше удоволствие. Къде е тя?

— Изтощих я с игри — отвърна Хейли с лека усмивка. — И с целувки. Сложих я да поспи малко. Донесох ти подарък.

— Много мило. — Роз взе кутийката и влезе в приемната да я отвори. Лицето й засия, когато видя рамката, в която вече бе поставена снимка на нея и Лили. — Обичам тази снимка. Ще я сложа на бюрото си във всекидневната.

— Дано малката не ви е създавала проблеми снощи.

— Напротив, здравата се позабавлявахме.

— Аз… Ние… Харпър… Може ли да поседнем за минута?

Роз послушно се настани на дивана.

— Дали Дейвид е приготвил лимонада? Бих изпила цели пет литра.

— Ще ти донеса.

— Сама ще си взема. Кажи ми какво те безпокои.

Хейли седна срещу нея, положила ръце в скута си.

— Запознах се с майките на няколко от момчетата, с които излизах. Но никога… Необичайно е да поддържам толкова добро приятелство с майката на мъжа, с когото съм близка.

— Мисля, че при всички положения това е предимство.

— Няма да го отрека. Може би не бих се чувствала така странно, ако се бях сприятелила с теб, след като се стигне до…

— Романтичната близост ли?

— Да. Не зная как точно да разговарям с теб за това, защото отношенията ми с двама ви така се преплитат. Исках само да ти кажа, че си възпитала чудесен човек. Зная, че се повтарям, но държа да го кажа отново. Харпър е положил толкова усилия, за да ми даде нещо специално. Няма много такива мъже, поне сред онези, които познавах.

— Той е чудесен мъж, радвам се, че си го разбрала.

— Така е. Беше резервирал онзи прекрасен апартамент и поръчал цветя, свещи и шампанско. Никой друг не е правил подобно нещо за мен. Нямам предвид само разкоша, бих се задоволила и с порция ребърца в някой мотел. О, прозвуча ужасно — промърмори Хейли и притвори очи.

— Не. Беше искрено. И забавно.

— Искам да кажа, че никой не е посвещавал толкова време и усилия да планира една вечер специално за мен.

— Всичко това води до главозамайване.

— Така е. — През нея премина вълна на облекчение. — Все още ми се вие свят. Държа да знаеш, че никога не бих се възползвала от неговата щедрост и внимание.

— Подарил ти е тази гривна.

Хейли отново я закри с ръка.

— Да, Роз…

— Не мога да откъсна очи от нея, откакто влязох. Забелязах колко виновно я прикриваш. Сякаш си я откраднала.

— Така се чувствам.

— О, не ставай глупава, че ще ме ядосаш. — Роз махна с ръка.

— Не съм я поискала. Казах му да не го прави. Просто се загледах в нея на една витрина и след минута той беше при портиера и разговаряше по телефона с бижутерския магазин. Отказва да ми каже колко е струвала.

— Разбира се — одобрително рече Роз. — Така съм го възпитала.

— Но това са истински скъпоценни камъни! Антика е, ценна антика.

— Уморена съм, не ме карай да ставам, за да я разгледам по-отблизо.

Обзета от противоречиви емоции, Хейли се приближи и протегна ръка.

— Прекрасна е и определено ти отива. Колко рубинени сърца има?

— Не съм ги броила — отвърна тя, но срещна строгия поглед на Роз. — Четиринайсет — призна. — С по десет малки диаманта наоколо и два помежду им. Господи, колко съм подла!

— Не, обикновено момиче си, при това с отличен вкус. Не я носи на работа, колкото и да ти се иска. Ще се замърси.

— Не си ли обезпокоена?

— Харпър е свободен да харчи парите си, както намери за добре, а е достатъчно разумен, за да не ги пилее безогледно. Направил ти е красив подарък. Защо не му се радваш?

— Мислех, че ще се ядосаш.

— Значи ме подценяваш.

— Не. — С насълзени очи, Хейли се притисна към Роз. — Обичам те. Съжалявам, толкова съм объркана. Щастлива съм, но и изплашена. Влюбена съм в него. В Харпър.

— Да, скъпа, зная. — Роз обви ръка около раменете й.

— Знаеш ли? — попита смаяно Хейли.

— Не гледай така учудено! — Роз леко се усмихна и отмести кичур коса от лицето й. — Седиш тук и рониш сълзи на щастие и уплаха. Една жена плаче така само когато е осъзнала, че е лудо влюбена в някой мъж и се пита как, по дяволите, се е случило.

— Не го осъзнавах до снощи. Знаех, че го харесвам, че държа на него, но мислех, че главното, което изпитвам, е желание за секс. После… Господи, наистина го казах! — Отчаяна, Хейли потърка очите си. — Сега разбираш ли защо се чувствам странно? Току-що казах на майката на Харпър, че съм искала да спя с него.

— Признавам, че ситуацията е уникална. Но мисля, че сме достатъчно разумни, за да се справим с нея.

— Снощи цялата ми същност се разтвори… Никога не съм се чувствала така. — Хейли сложи ръка на гърдите си и рубините заблестяха. — Никога преди не съм се влюбвала, не и така всеотдайно. Когато се случи, си помислих точно това: „Така се чувства човек, когато е влюбен“. Не му казвай. — Сграбчи ръката на Роз. — Моля те, не му казвай!

— Не е моя работа. Сама ще му съобщиш, когато си готова. Любовта е дар, Хейли, трябва просто да го приемеш.

— Любовта е заблуда, илюзия, създадена от слаби жени и безволеви мъже. Оправдание за средната класа да се множи, а за богатите — нещо незначително, което напълно пренебрегват, за да сключват бракове само помежду си и да трупат още богатство.

Роз почувства как през тялото й премина хладна тръпка. Остана без дъх, но продължи да се взира в очите, които вече не бяха на Хейли.

— Така ли оправдаваш избора, който си направила?

— Живеех доста добре благодарение на този избор. — Тя повдигна ръка и се усмихна, докато прокарваше пръст по гривната. — Охолно. По-добре от онази, която ме е родила. Беше доволна да слугува и раболепничи. Аз предпочитах да изкарвам прехраната си по гръб. А можех да живея тук. — Изправи се и закрачи из стаята. — Затова останах завинаги.

— Но не си щастлива. Какво ти се е случило? Защо си толкова нещастна?

— Дадох живот. — Завъртя се и положи длани на корема си. — Познаваш силата на това преживяване. Животът нарастваше в мен, роди се от утробата ми. А той ми го отне. Моя син. — Огледа се с блуждаещ поглед. — Моя син. Дойдох за сина си.

— Вече го няма. — Роз бавно се изправи. — Много отдавна. Дядо ми беше добър човек.

— Едно бебе, моето бебе. Малко момченце, малко и сладко. Моето дете. Мъжете са лъжци, крадци и измамници. Трябваше да го убия.

— Детето ли?

Очите й святкаха, ярки и искрящи като диамантите на китката й.

— Не, бащата. Трябваше да намеря начин да убия и него, и цялото му семейство. Да изгоря къщата до основи и да пратя всички ни в ада.

Настъпи вледеняващ студ. Съжалението, което Роз бе изпитвала някога, не можа да го разчупи.

— Какво направи?

— Дойдох през нощта, промъкнах се безшумно. — Докосна устните си с пръст и избухна в истеричен смях. — Няма го. — Завъртя се в кръг, високо вдигнала ръката, на която блестяха диамантите и рубините. — Всичко е изчезнало. Не е останало нищо за мен.

Рязко вдигна глава и втренчи поглед в бебефона, откъдето звучеше плачът на Лили.

— Бебето. Бебето плаче.

Главата й клюмна и тя се свлече на пода.

— Мич! Дейвид!

Роз се втурна през стаята и коленичи до Хейли.

— Зави ми се свят — промълви младата жена и прокара пръсти по лицето си. След това се огледа и потърси ръката на Роз. — Какво става?

— Всичко е наред. Просто полежи за минута. Дейвид! — Роз погледна двамата мъже, които дотичаха в стаята.

— Донеси ни малко вода и бренди.

— Какво стана? — попита Мич.

— Беше като омагьосана, духът на Амелия пак я облада.

— Лили плаче — прошепна Хейли.

— Аз ще отида. — Мич докосна рамото й. — Ще я доведа тук.

— Помня донякъде… Боли ме главата.

— Спокойно, скъпа. Ще те отнесем на дивана.

— Малко съм замаяна — едва успя да промълви Хейли, докато Роз й помагаше да се изправи. — Не усетих какво става. Този път беше по-силно.

Дейвид донесе вода и бренди, седна от другата й страна и сложи чаша в ръката й.

— Ето, пийни си.

— Благодаря. Вече се чувствам по-добре. Само съм поразтърсена.

— Не си единствената — каза Роз.

— Ти разговаря с нея.

— Беше доста интересно.

— Задаваше й въпроси. Не знам как успя да запазиш самообладание.

— Пийни малко бренди — предложи Роз, но Хейли смръщи нос.

— Не ми харесва. А и вече съм по-добре.

— Тогава аз ще пийна вместо теб.

Роз вдигна чашата си и отпи, когато Мич влезе с Лили.

— Дъщеря ми ще поиска сок. Винаги пие сок, когато стане от сън.

— Ще й донеса — каза Мич.

— Не, аз ще й донеса. Ще ми се да се позанимавам с нещо нормално няколко минути. — Тя скочи на крака и двете с Лили протегнаха ръце една към друга. — Ето го моето момиченце. Връщаме се веднага.

Роз стана, когато Хейли излезе от стаята.

— Ще се обадя на Харпър. Трябва да научи за това.

— Аз също трябва да зная — напомни й Мич.

— Ще имаш нужда от бележника и касетофона си.

— Просто седяхме тук и разговаряхме. Тъкмо казвах на Роз, че снощи беше най-вълнуващата вечер в живота ми, и й показвах гривната. И… съжалявам, Харпър, но споделих с нея колко виновна се чувствам, че даде толкова пари заради мен. Разчувствах се. — Хвърли умоляващ поглед към Роз, очаквайки да й вдъхне кураж. — И Амелия просто влезе в мен. Внезапно. Не мога да го опиша съвсем ясно. Сякаш слушах разговора… като дете, опряло чаша на стената, за да подслушва какво се говори в съседната стая. Гласовете звучаха приглушено, като ехо.

— Според мен говореше някак злобно и цинично — започна Роз и им преразказа разговора.

— За нея е било нещо обичайно да получава скъпи подаръци срещу секс. — Мич драскаше в бележника си. — Така е приела гривната на Хейли. Тя не разбира — продължи той, когато чу въздишката й на отчаяние — какво е да проявиш щедрост само заради удоволствието да зарадваш някого. Когато е получавала нещо, било е размяна, никога дар от обич.

Хейли кимна и продължи играта си с Лили на пода.

— Дошла е тук — продължи Мич. — Самата тя е казала, че е дошла през нощта. Искала е да навреди на Реджиналд, а може би и на всички в къщата. Възможно е дори да е имала план. Но не го е осъществила. Можем да предположим, че е била сполетяна от нещо. Казала е, че е останала завинаги.

— Тук е намерила смъртта си — кимна Хейли. — И духът й все още витае в къщата. Да, почувствах нещо. Вече зная точно какво е изпитвала, когато се е случило. Умряла е тук и затова е останала. И все още мисли за детето си като за бебе. Вижда себе си такава, каквато е била, когато го е родила, а вероятно и него.

— Това обяснява привързаността й към малките — довърши Харпър. — Щом пораснат, вече не могат да бъдат заместители на нейното дете. Особено щом се превърнат в мъже.

— Притече ми се на помощ, когато се нуждаех от нея — изтъкна Роз. — Осъзнава кръвната връзка. Зачита я, когато пожелае. Силните емоции на Хейли я призоваха. Но отговаряше смислено на въпросите ми.

— Значи аз съм нещо като проводник — въздъхна объркано Хейли. — Но защо точно аз?

— Може би защото си млада майка — предположи Мич. — На възраст, близка до тази, на която тя е умряла. Отглеждаш детето си, а това е нещо, от което самата тя е била лишена. Създала е живот, който й е бил отнет. Какво е възмездието за откраднат живот?

— Смърт — отвърна Хейли, разтреперана. Остана неподвижна, докато Лили тичаше към Харпър с протегнати ръце. — Става все по-силна, чувствам го. Харесва й да се вселява в тяло от плът и кръв, да казва думата си. Но не й е достатъчно. Иска още… — Несъзнателно бе усукала гривната и сведе поглед към нея. — Забравих — прошепна тя. — Господи, забравих! Снощи, докато стоях пред огледалото, тя се появи.

— Снощи пак ли си имала преживяване с нея?

— О, не като това. Просто вместо себе си, видях нея в огледалото… — Тя нервно поклати глава. — Бях в собственото си тяло, само отражението беше нейното. Не казах на никого, защото не исках да развалям вечерта. Реших да се поразсея, а после случката напълно изветря от съзнанието ми. Не изглеждаше каквато сме я виждали друг път.

— Какво искаш да кажеш?

Мич седна и зачака с химикалка в ръка.

— Беше издокарана с червена рокля, но различна от онази, с която бях аз. Разкошен вечерен тоалет с изрязано деколте и голи рамене. Бална рокля, предполагам. Беше окичена с бижута. Рубини и диаманти. Огърлицата й беше…

Хейли замълча и втренчи смаян поглед в гривната си.

— Рубини и диаманти — повтори тя. — Носеше тази гривна. Сигурна съм! Когато я видях в хотела, нещо ме привлече към нея. Не виждах нищо друго на витрината. Беше на дясната й китка. Била е нейна, принадлежала е на Амелия!

Мич стана от мястото си и коленичи на пода до Хейли, за да огледа гривната.

— Не разбирам от стилове и епохи в ювелирното изкуство. Харпър, узна ли нещо за историята й от бижутерския магазин?

— Изработена е около 1890-а — отвърна той с неохота. — Не обърнах особено внимание.

— Може би тя те е подтикнала да ми я купиш! — възкликна Хейли.

— Не, просто исках да ти подаря нещо. Ако се чувстваш виновна или нервна, когато е на ръката ти, можем да я пазим в сейфа.

„Пълно доверие — напомни си Хейли. — Това е любовта“.

— Не — отвърна тя. Приближи се и го целуна. — Амелия да върви по дяволите!

— Това е моето момиче.

Лили заудря с ръчичка по гърдите на Харпър, докато не й обърна внимание.

— Едното от двете — добави той.

До вечерта Хейли успя да възвърне спокойствието си. Още повече се успокои, щом седна с Лили на люлеещия се стол. Обожаваше тези мигове, когато в стаята настъпваше тишина и можеше да люлее детето си, докато заспи. Пееше й и явно на Лили й харесваше.

За това копнееше Амелия, този копнеж се криеше зад нейната лудост. Само тези мигове на единение и спокойствие — майката, люлееща дете в скута си, пеейки приспивна песен.

„Ще се опитам да мисля за тях винаги когато съм изплашена или ядосана“, обеща си Хейли. Щеше да си напомня какво е загубила Амелия, какво й е било отнето.

Запя „Спи, детенце сладко“, защото й харесваше и знаеше всички думи. А и обикновено главицата на Лили натежаваше на рамото й преди края на песента.

Докато детето се унасяше, Хейли долови движение откъм вратата и сърцето й подскочи. После замря, когато Харпър й се усмихна. С леко дрезгавия глас, с който пееше, го предупреди:

— Веднага ще се разсъни, ако те види тук.

Той кимна, изчака няколко секунди и безшумно се оттегли.

Тананикайки, Хейли отнесе Лили до креватчето, зави я и сложи плюшеното й кученце достатъчно близо, за да може да го достигне с ръце.

— Когато станеш на три годинки, мама ще ти купи истинско кученце. Е, добре, на две, но това е последното ми предложение. Лека нощ, миличко.

Остави нощната лампа запалена и излезе от стаята. Харпър се обърна към вратите на терасата, когато я чу да влиза в спалнята си.

— Двете с Лили на люлеещия се стол бяхте красива гледка. Мама често е приспивала мен и братята ми така.

— Затова е толкова приятно човек да седи на този стол. Запечатал е огромна любов.

— Тази вечер е по-хладно. Бихме могли да поседнем отвън.

— Добре.

Хейли взе бебефона от нощното си шкафче и излезе на терасата.

Пред парапета имаше три големи медни сандъчета, пълни със свежи цветя. На нея бе поверена задачата да ги засади тази година и винаги се любуваше на съчетанието от цветове и форми, което бе създала.

— Нямам нищо против жегата по това време на деня. — Наведе се да помирише лилав цвят. — След малко слънцето ще залезе, ще полетят светулки и ще запеят щурци.

— Изплаших се, когато мама ми се обади по телефона.

— Нищо чудно.

— Ето какво предлагам. — Харпър взе ръката й в дланите си. — Не бива да оставаш тук след случилото се днес. Не е зле утре да се пренесеш у Лоугън и да вземеш отпуск — продължи той, доловил недоумението й.

— Отпуск ли?

— Все едно е дали си в центъра или в Харпър Хаус. Най-добре е да постоиш далеч и от двете известно време. С Мич ще се опитаме да проследим историята на гривната.

— Просто да събера багажа си и да се пренеса у Стела ли? Да напусна работа!

— Не съм казал да напуснеш, а да вземеш отпуск. — Говореше с такова търпение, че тонът му я накара да настръхне. — Поговорих с мама и попитах Стела дали ще има нещо против да им погостуваш.

— Вече си разговарял с тях? — ядоса се Хейли.

— Няма смисъл да упорстваш, така е най-разумно.

— Щом смяташ, че най-разумно е ги да вземаш решения вместо мен, обсъждай ги с други хора и накрая ми ги поднеси на тепсия. — Хейли решително се отдръпна крачка назад, сякаш да покаже колко здраво е стъпила на земята. — Няма да ми нареждаш какво да правя, Харпър. Няма да напусна тази къща, освен ако Роз не ми посочи вратата.

— Никой не те гони. Какво лошо има да погостуваш на приятелка, по дяволите?

Звучеше толкова разумно. Но изнервящо.

— Защото тук е моят дом. Живея в тази къща и работя тук.

— Ще си остане твой дом. По дяволите, не бъди толкова твърдоглава!

Този изблик на гняв я накара да изпита задоволство. Означаваше, че може да отвърне със същата язвителност.

— Престани да ругаеш и да ме обиждаш.

— Не съм… — Харпър премълча следващите думи, гневно пъхна ръце в джобовете си и закрачи по терасата, борейки се със своята избухливост. — Самата ти каза, че Амелия става все по-силна. Защо да оставаш тук? Рискуваш да ти се случи нещо, когато можеш просто да се преместиш на няколко километра. И то временно.

— За колко време, обмисли ли и това? Нима искаш да досаждам на Стела и да седя със скръстени ръце в дома й, докато решиш, че мога да се върна?

— Докато опасността премине.

— Как ще разбереш, че е преминала, и откъде можеш да бъдеш сигурен, че ще премине? Щом си толкова изплашен, защо ти не се изнесеш?

Харпър впери гневен поглед в градината.

— Много хитър ход. Сдържаш злобните си забележки и се перчиш със самообладанието си. Но това, което не изрече, е изписано на лицето ти. — Тя грубо го блъсна. — Не мисли, че не съм отгатнала какво беше на върха на езика ти.

— Не ми приписвай неща, които не съм казал. Искам да отидеш някъде, където няма да се тревожа за теб.

— Никой не те кара да се тревожиш. От доста години се грижа сама за себе си. Не съм нито глупава, нито толкова твърдоглава, че да отричам колко съм обезпокоена от случилото се. Но притежавам достатъчно разум, за да се досетя, че може би аз съм тази, която трябва да води последната битка. Може би аз ще сложа край на цялата история. Роз успя да разговаря с нея, Харпър! Следващия път може би ще стигне до отговорите, които ще ни разкрият какво точно се е случило и какво трябва да сторим, за да поправим несправедливостта.

— Следващия път ли? Какво говориш? Не искам тя да те докосва.

— Ти не си този, който решава, а аз не съм страхлива. Нима ме познаваш толкова слабо, че очакваш веднага да заприпкам като послушно кученце?

— Не се опитвам да управлявам живота ти, по дяволите! Просто искам да те предпазя.

Изглеждаше толкова съкрушен, че Хейли почти изпита съжаление към него.

— Не можеш, не и по този начин. Единственото, което ще постигнеш, като кроиш подобни планове зад гърба ми, е да ме вбесиш.

— Добре тогава, дай ми една седмица. Позволи ми да опитам…

— Харпър, те са отнели детето й. Довели са я до лудост. Може би и вече е била на ръба на умопомрачението, но те определено са я довършили. Вече цяла година съм част от всичко това. Не мога просто да избягам. — Вдигна ръка и потърка гривната, която все още бе на ръката й. — Тя ми я показа по някакъв начин. Нося бижу, което е принадлежало на нея. Но ти ми го подари, а това означава нещо. Трябва да разбера какво. Затова е важно да остана тук с теб. — Внезапно обзета от нежност, докосна лицето му. — Трябваше да знаеш, че ще предпочета да остана. Какво отговори майка ти, когато й каза, че ще ме убеждаваш да се преместя при Стела?

Харпър сви рамене и бавно запристъпва към парапета.

— Така и предположих. Навярно и Стела е реагирала по същия начин.

— Лоугън е съгласен с мен.

— Не се и съмнявам. — Хейли застана до него и обви ръце около кръста му. Имаше силен, мускулест гръб. Закален от работа мъж и същевременно принцът на замъка. Неустоима комбинация… — Оценявам загрижеността ти, но не одобрявам методите. Това успокоява ли те донякъде?

— Не особено.

— Признавам, че съм поласкана от тази загриженост, но не искам да се опитваш да се разпореждаш с живота ми.

— Не се разпореждам… — Харпър въздъхна и когато се обърна към нея, долови твърдостта в очите й. — Непоправима си.

— Държа на своето. Мисля, че инатът е в кръвта на рода Ашби, въпреки че съм наследила малка част от нея. На всяка цена трябва да участвам в търсенето на отговори, Харпър. Важно е за мен, може би още повече сега, когато двете с Амелия имаме общо съзнание. Господи, колко налудничаво звучи, но не зная как иначе да се изразя.

— Тя просто се вселява в теб.

Изражението й стана по-сериозно.

— Да, мисля, че би могло да се нарече така. Имаш право да бъдеш ядосан. Разбирам защо си разтревожен и ти е трудно да се примириш с отказа ми.

— Ако продължиш да излагаш толкова разумни доводи, наистина ще ме вбесиш. — Той сложи ръце на раменете й. — Държа на теб, Хейли, затова се тревожа.

— Зная, но не забравяй, че и самата аз държа на себе си, безпокоя се и се старая да бъда възможно най-предпазлива.

— Ще остана при теб тази нощ. И аз няма да отстъпя.

— Добре, аз също искам да останеш. Знаеш ли… — Хейли плъзна ръце около врата му и преплете пръсти.

— Ако опитаме да се държим, сякаш тя не съществува, може би ще направи нещо. Мисля, че трябва да я подложим на това изпитание. — Повдигна се на пръсти и го погледна в очите. — Малък експеримент.

— Човек с моята професия живее, за да експериментира.

— Влез. — Отдръпна се назад да му стори път. — Да подготвим лабораторията.

По-късно, докато лежаха с лица един към друг в тъмнината, тя погали косите му.

— Този път, изглежда, не прояви интерес.

— Действията на призрак, който би трябвало да витае в приют за душевноболни, са непредсказуеми.

— Предполагам, че си прав. — Хейли се притисна към него. — Ти си нещо като учен, нали?

— Може да се каже.

— Обикновено учените провеждат един експеримент няколко пъти, с леки изменения. Поне така съм чувала.

— Напълно вярно е.

— Тогава — затвори очи тя и се остави на ласките му — трябва да опитаме отново. Не мислиш ли?

— Съгласен съм. Ето, отдава ни се възможност. Хейли отвори очи и се засмя:

— Там, откъдето идвам, не го наричат „възможност“.

Дванадесета глава

Дейвид обърна картата наопаки и прокара пръст по следващия участък от шосето.

— Същински детективи сме. Като Батман и Робин.

— Те не бяха детективи, а борци срещу престъпността — поправи го Харпър.

— Всезнайко! Е, добре, като Ник и Нора Чарлз.

— Кажи накъде да завия, Нора?

— Надясно след около три километра. — Дейвид остави разгънатата карта в скута си и извърна глава да посъзерцава пейзажа. — Попаднахме на гореща следа към произхода на мистериозното бижу. Но какво ще правиш, когато стигнеш до мястото, където е изработена гривната?

Харпър сви рамене.

— Ще измисля. Омръзна ми да стоя и да чакам нещо да се случи. Бижутерът каза, че е получена от имението Хопкинс.

— Стана като по мед и масло…

— Какво, гладен ли си?

— Така прозвуча историята ти — обясни Дейвид. — Приятелката ми страшно хареса гривната. Скоро е рожденият й ден и щом толкова си пада по подобни бижута, реших да попитам дали имате и други. Нещо, принадлежало на същата фамилия, нали? Живели са в имението Кент? Онзи тип така се разбърза да ти предостави информация и дори се опита да ти пробута два кичозни пръстена. Етел Хопкинс не е имала безупречен вкус. Все пак трябваше да се бръкнеш и за обиците. Хейли щеше да ги хареса.

— Скоро й купих гривна. Би било прекалено да добавя и обици точно сега.

— Наближаваме десния завой. Никога не е грешка да подариш обици — увери го Дейвид, след като Харпър зави. — На около осемстотин метра по тази улица. Трябва да се намира отляво.

Харпър паркира на широка алея до последен модел „Таун Кар“ и забарабани с пръсти по волана, загледан в обширните земи на имението.

Къщата бе голяма и добре поддържана, в богаташки квартал. Представляваше двуетажна сграда в английски стил Тюдор, а в градината отпред растяха стари дъбове и красиво оформени дрянове. Тревата бе окосена и свежа, личеше си, че се поддържа от опитен градинар, а има и напоителна система.

— Е, какво узнахме дотук? — запита Харпър. — Заможно семейство, над средната класа…

— Единствената жива наследница е Мей Хопкинс Айвс-Фицпатрик, дъщеря на Етел — прочете Дейвид от записките, които бе водил в съдебния архив. — На седемдесет и шест години е, два пъти се е омъжвала и е овдовявала. Можеш да ми благодариш, че успях да извлека тази информация с методите на Мич, които старателно наблюдавам и усвоявам.

— Да видим дали чарът ти ще ни помогне да узнаем кога майка й се е сдобила с гривната.

Позвъниха на вратата и зачакаха в следобедната жега.

Жената, която отвори, бе с късо подстригани, лъскави кестеняви коси и избледнели сини очи зад очилата с модерни позлатени рамки. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, елегантно облечена с тъмносин памучен панталон и снежнобяла риза. На врата си носеше перлена огърлица, на ръцете — пръстени със сапфири, а на ушите — изящни златни халки.

— Нямате вид на хора, които се занимават с разносна търговия — каза тя с дрезгав глас и задържа ръката си на дръжката на остъклената врата.

— Не сме търговци, госпожо — потвърди мъжът с най-чаровната си усмивка. — Казвам се Харпър Ашби, а това е приятелят ми Дейвид Уентуърт. Бихме искали да разговаряме с Мей Фицпатрик.

— Вече го правите.

Жената изглеждаше поне с десет години по-млада от истинската си възраст — седемдесет и шест. „Дължи се на гените й или по-вероятно на пластичната хирургия“, помисли си Харпър.

— Приятно ми е, госпожо Фицпатрик. Осъзнавам, че ще прозвучи малко нахално, но може ли да влезем и да поговорим с вас?

Колкото и слаби да бяха бледите й очи, погледът им го прониза като стрела.

— Нима приличам на слабоумна старица, която би допуснала непознати мъже в дома си?

— Разбира се, че не, госпожо — успокои я Харпър. Но се запита защо жена, която твърди, че е разумна, вярва, че стъклената врата е достатъчно надеждна преграда. — Тогава, ако нямате нищо против, ще ви задам само няколко въпроса…

— Ашби ли казахте?

— Да, госпожо.

— Имате ли някаква връзка с Мириам Норууд Ашби?

— Да, госпожо. Беше моя баба по бащина линия.

— Бегло я познавах.

— Аз не мога да кажа същото.

— Не бих и очаквала, тя почина твърде отдавна. Значи ти си момчето на Розалинд Харпър.

— Да, госпожо, най-големият й син.

— Срещали сме се няколко пъти. Първият беше на сватбата й с Джон Ашби. Приличаш на нея, нали?

— Да, така е, госпожо.

Тя отмести поглед към Дейвид.

— Но това момче не е твой брат.

— Приятел на семейството съм, госпожо Фицпатрик — каза Дейвид с ослепителна усмивка. — Живея в Харпър Хаус и работя за Розалинд. Може би ще се почувствате по-спокойна, ако се обадите на госпожа Харпър, преди да разговаряте с нас. С удоволствие ще ви дадем номер, на който можете да се свържете с нея, и ще почакаме тук, докато позвъните.

Вместо това, тя отвори вратата.

— Не вярвам внукът на Мириам Ашби да е способен да ме халоса по главата. Влезте.

— Благодарим ви.

Къщата бе безупречно чиста и поддържана като собственичката си. Минаха по лъснат дъбов паркет край бледозелени стени. Госпожа Фицпатрик ги покани в просторния хол, обзаведен в съвременен, почти минималистичен стил.

— Предполагам, че бихте пийнали нещо, момчета.

— Не искаме да ви притесняваме, госпожо Фицпатрик — каза Харпър.

— Ще ви почерпя само с подсладен чай. Седнете, идвам след минута.

— Изискана е! — отбеляза Дейвид, когато тя излезе от стаята. — Малко остаряла, но от класа.

— Къщата или жената?

— И двете. — Той се настани на дивана. — Правилно заложи на името Ашби-Харпър. С чар не би успял да я предразположиш.

— Интересно е, че е познавала баба ми. Доста по-млада е от нея. Както, че е била поканена и на сватбата на майка ми. Толкова преплетени пътища… Може би някой от предците й е познавал Реджиналд или Беатрис.

— Съвпаденията са случайност само ако нямаш отворено съзнание.

— Когато живееш в къща, обитавана от призрак, съзнанието ти е като портал. — Харпър скочи на крака, щом Мей влезе с поднос и чаши. — Благодарим ви, че се съгласихте да ни отделите време, госпожо Фицпатрик. — Взе подноса и го сложи на масичката. — Ще се постараем да бъдем кратки.

— Баба ти беше добра жена. Не бяхме близки приятелки, но дядо ти и първият ми съпруг имаха малко съвместно начинание преди години — търговия с недвижими имоти. Това донесе значителни приходи на всички. Е, защо внукът й потропа на вратата ми? — попита накрая тя.

— Става дума за една гривна от имението на майка ви.

Старицата наклони глава — учтив знак, че се е заинтересувала.

— От имението на майка ми ли?

— Да, госпожо. Случайно купих тази гривна от бижутер, който я е получил оттам.

— Нещо нередно ли има?

— Не, не, госпожо. Надявам се, че може би си спомняте историята на гривната, тъй като много се интересувам от произхода й. Открих, че е изработена около 1890-а. Представлява редица рубинени сърца, обградени с диаманти.

— А, да, спомням си това бижу. Продадох го наскоро заедно с няколко други, които не ми допадаха, затова не виждах смисъл да ги държа в сейфа, където се пазеха от няколко години, след смъртта на майка ми. — Отпи чай, без да откъсва поглед от Харпър. — Любопитен си да узнаеш историята й?

— Да, госпожо.

— Но не желаеш да споделиш защо.

— Вярвам, че някога е принадлежала на моето семейство… поради доста заплетени причини. Когато открих това, реших, че е интересно и си струва времето и усилията да задоволя любопитството си.

— Така ли? Е, и аз мисля, че е интересно. Гривната е била подарена от дядо ми на баба ми през 1893-а по случай годишнина. Възможно е навремето да са били изработени няколко със същия дизайн.

— Да, възможно е.

— Но зад нея наистина се крие необичайна история, ако желаеш да я чуеш.

— Разбира се.

Тя повдигна чинийката със сладки, които бе донесла с чая, и изчака, докато двамата си вземат от тях. След това се облегна назад с лека усмивка.

— Баба ми и дядо ми не са имали щастлив брак. Дядо ми е бил нещо като дребен мошеник. Често играел комар, сключвал съмнителни сделки и обичал компанията на леки жени. Така било поне според баба ми, която доживя до деветдесет и осем години, така че я познавах доста добре. — Стана и взе от една етажерка снимка в тънка сребърна рамка. — Тук са с дядо ми. — Подаде снимката на Харпър. — Портрет, направен през 1891-а. Мошеник или не, очевидно е бил хубавец.

— И двамата са изглеждали добре.

Харпър забеляза, че дрехите, прическите и дори жълтеникавият оттенък на снимката са същите като онези, които Мич бе закачил на работното си табло.

— Била е красавица. — Дейвид вдигна поглед. — Приличате на нея.

— Казвали са ми го. И физически, и по темперамент!

— С явно задоволство тя върна снимката на мястото й.

— Баба ми споделяше кои са били двата най-щастливи дни в живота й. Първият е бил този на сватбата й, когато била твърде млада и наивна, за да знае какво я очаква. А вторият — когато овдовяла, около дванайсет години по-късно, и вече можела да се радва на живота, без да е принудена да търпи мъж, отдавна загубил доверието й.

Отново седна и повдигна чашата си.

— Привлекателен мъж, както видяхте. Чаровен, според всички, които са го познавали, и със завиден успех в комара и тъмните сделки. Но баба ми беше жена с висок морал. Все пак е направила доста компромиси и се е възползвала от успехите на съпруга си, въпреки че не ги е признавала. — Старата жена остави чая и се облегна назад, очевидно доволна, че слушат разказа й с интерес. — Неведнъж е споменавала как при една от пиянските изповеди на дядо ми чула, че подаръкът й по случай годишнина — гривната с рубинените сърца, има съмнителен произход. Била спечелена на комар от търговец на бижута, който ги купувал на безценица от отчаяни хора, изпаднали в нужда и принудени бързо да продадат всичко ценно, което притежават. Често и от крадци, които прикривал.

Тя се усмихна широко на нещо, което внезапно й хрумна.

— Гривната била собственост на любовницата на доста богат мъж и била открадната от една от слугините й, след като той зарязал държанката си. Историята, която баба ми твърдеше, че е чула, е, че жената напълно полудяла, а после безследно изчезнала. — Отново посегна към чашата си и отпи глътка. — Винаги съм се питала дали е истина.

Харпър отиде първо при майка си и коленичи до нея в градината пред къщата. Разсеяно започна да й помага да плеви.

— Чух, че днес си прекъснал работата си за няколко часа — започна тя.

— Исках да свърша нещо. Защо си без шапка?

— Забравих я. Излязох за малко, а се залових с това.

Той свали бейзболната си шапка и я сложи на главата й.

— Помниш ли колко пъти, когато се прибираше от училище и ме заварваше да работя тук, сядаше до мен? После ми помагаше да плевя или засаждам и ми разказваше за неприятностите и победите си през деня?

— Винаги беше готова да ме изслушаш. И мен, и Остин, и Мейсън. А понякога — и тримата наведнъж. Как успяваше?

— Една майка има уши за гласа на всяко от децата си. Тя е като диригент, който чува всеки отделен инструмент от оркестъра — дори при изпълнение на симфония. Какво терзае малкото ми момче този път?

— Права беше за Хейли.

— Опитвам се, това е политиката ми. Но за какво поточно съм права?

— Че не би се съгласила да се пренесе у Лоугън, ако я помоля да го стори.

Роз повдигна вежди и очите й проблеснаха в сянката под козирката.

— Помоли ли я?

— Да, казах й, че така е най-добре. — Харпър сви рамене. — Какво значение има, когато мислиш доброто на някого?

С непринуден смях Роз закачливо докосна бузите му с изцапаните си ръце.

— Истински мъжкар!

— Нали преди минути бях малкото ти момче?

— Моето момче е станало истински мъжкар. Не виждам нищо лошо в това. Понякога ми е забавно, както сега, друг път ми е трудно да повярвам, а в редки случаи не мога да се примиря. Скарахте ли се? Не изглеждахте сърдити един на друг сутринта, когато слязохте заедно за закуска.

— Не, всичко е наред. Ако ти е неприятно да спя с нея в къщата, ще проявя разбиране.

— Значи ще зачетеш светостта на този дом и ще спиш с нея другаде?

— Да, така ще сторя.

— И аз съм спала с мъже в Харпър Хаус, без да съм омъжена. Това не е катедрала, а къща. Колкото моя, толкова и твоя. Щом правиш секс с Хейли, можеш да бъдеш спокоен. Стига да внимавате — добави тя и го стрелна с поглед.

Раменете му потръпнаха — дори след толкова години…

— Вече сам си купувам презервативи.

— Радвам се да го чуя.

— Исках да поговорим за нещо друго. Проследих историята на гривната до Амелия.

Роз широко отвори очи и се отпусна на колене.

— Успял си? Това се казва бърза работа.

— Може и да е съвпадение или късмет, не съм сигурен как, но се получи. Била е купена от имението на Етел Хопкинс. Починала преди няколко години, а дъщеря й решила да продаде част от нещата, които не харесвала или не искала да пази. Мей Фицпатрик каза, че те познава.

— Мей Фицпатрик ли? — Роз притвори очи и мислено прелисти безкрайния списък на познатите си. — Съжалявам, но не мога да се досетя коя е тя.

— Имала е предишен брак. Тогава фамилното й име е било… Айвс.

— Мей Айвс също не ми говори нищо.

— Е, тя каза, че сте се срещали само няколко пъти. Първият е бил на сватбата ти с татко. Била е сред гостите.

— Е, това е интересно, но никак не ми помага. Мисля, че тогава майките ни бяха поканили всички от Шелби Каунти и половината щат Тенеси.

— Познавала е баба Ашби.

Харпър седна до нея на пътеката и й разказа за разговора си с Мей Фицпатрик.

— Колко удивително! — замисли се Роз. — Толкова криволици и обрати и най-сетне парчетата пасват…

— Мамо, тя се досети. Възпитана жена като нея не би го изрекла, но събра две и две и стигна до извода, че Реджиналд Харпър е богатият покровител, подарил гривната на любовницата си. Доста вероятно е да се разприказва.

— Нима мислиш, че ме е грижа? Скъпи, фактът, че прадядо ми е имал държанки, които периодично е захвърлял, и е водел живот, пълен с изневери, няма никакво значение нито за мен, нито за теб. Не носим отговорност за поведението му. И това е нещо, което искрено се надявам Амелия да проумее. — Тя продължи да изтръгва плевели. — Що се отнася до другите му постъпки, които също са непростими, отново нямаме вина. Мич пише книга. Ако ти или братята ти смятате, че доколкото е възможно, тайната трябва да остане в семейството — добре! Но иначе искам да я публикува.

— Защо?

— Ние нямаме вина и не носим отговорност за поведението му. Това е самата истина — каза тя. После се облегна назад и го погледна съсредоточено. — Но мисля, че ако се разчуе, ще можем да кажем, че сме й отдали дължимото. Така ще проявим уважение към своята прабаба, която — независимо от начина си на живот — е била най-малкото унизена и жестоко наранена. — Повдигна ръка и притисна калната си длан към неговата. — Тя е наша кръв.

— Безсърдечен ли съм, щом искам да си отиде веднъж завинаги заради всичко, което причини на теб, а сега и на Хейли?

— Не, но това означава, че двете с Хейли сме ти скъпи. Достатъчно за днес. — Роз изтри ръце в крачолите на работния си панталон. — Ще се сварим в тази жега, ако стоим тук твърде дълго. Ела с мен да поседнем на хладно и да пийнем бира.

— Кажи ми още нещо. — Харпър се загледа в къщата, докато вървяха по пътеката към нея. — Как разбра, че татко е мъжът на живота ти?

— Видях звезди посред бял ден! — шеговито се засмя тя и го хвана под ръка. — Кълна се! Бях толкова млада, а той сякаш сваляше звездите за мен. Но мислех, че е просто увлечение. Разбрах, че сме родени един за друг една вечер, когато разговаряхме с часове. Измъкнах се от къщи, за да се срещна с него. Господи, татко щеше да ме одере жива! Но само си говорихме дълги часове под една върба… Беше юноша, а вече знаех, че ще го обичам цял живот. И наистина е така. Разбрах го, защото седяхме там почти до зори, а той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. Не вярвах, че ще мога отново да обикна някого. Но се случи. Все пак никога не ще забравя баща ти, Харпър.

— Зная, мамо. — Той сложи ръката си върху нейната. — А как го разбра за Мич?

— Мислех си, че вече съм твърде препатила, за да видя звездите, които някой би ми свалил… Поне в началото. Беше по-бавно и плахо. И той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. В един миг от това бавно и плахо изкачване го погледнах и отново почувствах топлота в сърцето си. Бях забравила какво е да я усещаш.

— Мич е добър човек. Обича те, гледа те, когато влизаш или излизаш от стаята. Радвам се, че го намери.

— Аз също.

— А срещата ти с татко? Под коя върба беше?

— О, беше под едно голямо, красиво старо дърво отзад, до някогашните конюшни. — Роз замълча, погледна към руините и посочи натам. — Скоро Джон дойде отново и издълба инициалите ни в кората му. Но следващата нощ мълния порази върбата и я разцепи надве… Господи!

— Амелия… — тихо промълви той.

— Най-вероятно. Досега не ми бе хрумвало, но си спомням, че нямаше буря. Прислужниците говореха за дърво, ударено от гръм, без да е имало буря.

— Значи още тогава е показвала нрава си — замислено рече Харпър.

— Колко подло от нейна страна! Плаках за тази върба. Бях се влюбила под нея и заплаках, докато градинарите разчистваха останките й.

— Не се ли питаш дали Амелия не е имала и други агресивни прояви, когато мислехме, че е добронамерена? Дребни, незначителни събития, на които не сме обръщали внимание и сме ги смятали за резултат от нелепи случайности. — Той отново се загледа в къщата и се замисли за това, което означаваше тя за него… и за онази, която бе бродила из нея дълго преди раждането му. — Никога не е била добронамерена.

— Таяла е в себе си целия този гняв, потискала го е.

— Понякога е бликвал като вода през пролука в бент. Ала стихията става все по-неудържима. Не можем да я обуздаем, мамо! Трябва да я отприщим и оставим да изтече до капка.

— И как ще стане това?

— Като разрушим бента.

По здрач Хейли се разхождаше в градината. Детето бе заспало, а бебефонът бе при Роз и Мич. Видя колата на Харпър, което означаваше, че той е някъде наблизо. Но не беше в къщата си, защото тя бе почукала и надникнала през прозорците.

„Не сме сиамски близнаци“, напомни си Хейли. Той не бе останал за вечеря, каза, че се налагало да излезе за нещо, но щял да се върне, преди да се стъмни.

Е, вече почти се беше мръкнало и тя просто се питаше къде е Харпър.

Освен това обичаше да се разхожда в градината привечер. Дори при сегашните обстоятелства. Действаше й успокояващо, а тя определено се нуждаеше от утеха, след като безброй пъти мислено си преповтори историята, която й бе разказал за гривната.

Сигурна бе, че все повече се приближават към отговорите. Но вече не бе толкова уверена, че всичко ще свърши, щом ги открият.

Може би Амелия нямаше да се задоволи и да се откаже от последните си връзки с този свят, за да се пресели в… отвъдния.

Явно се чувстваше добре, щом се вселяваше или въплъщаваше в чуждо тяло от плът и кръв? Хейли бе убедена, че както и да се наричаше това, то й доставяше удоволствие. Но това бе ново преживяване не само за Амелия, но и за самата нея.

„Ако се случи отново… Всъщност, когато се случи — поправи се тя и си заповяда да приеме неизбежното, — тогава ще бъда по-бдителна и по-подготвена“.

Нима целта й не бе именно такава, докато бродеше тук сама в полумрака? Нямаше смисъл да се самозаблуждава, че не е съзнателен ход. Беше отправяне на предизвикателство: Хайде, ела, кучко! Искаше да види доколко ще може да владее положението и как ще се справи с него, когато няма кой да я защити. Или щеше да пострада?

Но нищо не се случваше. Хейли се чувстваше съвсем нормална, беше на себе си…

Дори когато идващ от сенките шум я накара да подскочи. Спря се, раздвоена между мисълта за бягство и готовността за битка. Напрегнато се ослуша, долавяйки ритмично повтарящите се звуци, докато плахо пристъпваше напред.

Приличаха на… Не, не беше възможно! Все пак сърцето й се разтуптя, когато си представи призрачния силует, копаещ гроб.

Гробът на Амелия. Струваше й се правдоподобно. Може би това бе отговорът, най-сетне! Реджиналд я бе убил и погребал някъде в имението. Сега щеше да узнае мястото на гроба в едно от малкото неразровени кътчета. Тогава щяха да сложат някакъв знак или паметна плоча… или каквото се правеше в подобен случай.

Тогава Харпър Хаус щеше да престане да бъде къща, обитавана от призрак.

Безшумно се придвижи между руините на някогашните конюшни, приближавайки се, доколкото й достигаше смелост. Дланите й бяха влажни, а учестеното й дишане сякаш кънтеше в ушите й.

Сви покрай постройката по посока на звука, очаквайки да изживее миг на ужас и изумление.

Но видя Харпър, гол до кръста и хвърлил тениската си на земята, да копае дупка.

Разочарована, Хейли шумно въздъхна:

— За бога, Харпър, адски ме изплаши! Какво правиш тук?

Той продължи да забива лопатата и да хвърля пръст върху купчината до дупката. Макар и все още разтреперана, тя вдигна поглед към небето и тръгна към него с гневна походка.

Харпър подскочи стреснато, когато Хейли го побутна с пръст по гърба. Сякаш не чул учудения й вик, той рязко се завъртя и повдигна лопатата като бухалка. В последния миг успя да овладее замаха си и изрече куп ругатни, когато я видя как залитна назад и тупна на земята.

— Всемогъщи боже! — Харпър свали слушалките на раменете си. — Защо се промъкваш така по тъмно, по дяволите?

— Не съм се промъкнала, извиках ти! Ако музиката не гърмеше в ушите ти, щеше да ме чуеш. Едва не ме халоса с тази лопата! — Хейли избухна в нервен смях, но опита да се овладее. — Да можеше да видиш физиономията си — така ококори очи!

Тя сложи ръце пред лицето си и сви пръсти като пред огромни очни ябълки. А после отново не можа да сдържи смеха си, когато той изръмжа срещу нея.

— Добре, добре, спокойно — рече тя помирително. — Но можеш поне да ми помогнеш да се изправя, след като ме повали на земята.

— Не съм те повалил, но малко оставаше…

Подаде й ръка и я издърпа.

— Взех те за Реджиналд, който копае гроба на злочестата Амелия — призна си Хейли.

Харпър поклати глава, подпря се на лопатата и втренчи поглед в нея.

— И какво, реши да му помогнеш ли?

— Е, трябваше да проверя. Впрочем какво правиш тук по мръкнало, каква е тази дупка?

— Още е светло!

— Самият ти каза, че е тъмно, когато ми се разкрещя. Какво правиш?

— Играя бейзбол.

— Не виждам причина да се заяждаш. Аз съм тази, която едва не се гътна от страх.

— Извинявай. Удари ли се?

— Не. Ще засадиш дръвче ли? — Най-сетне Хейли забеляза върбовата фиданка. — Защо точно тук, Харпър, и защо по това време?

— За мама е. Днес ми разказа как една нощ се измъкнала от къщи, за да се срещне с баща ми. Седели под върба, която се намирала тук, и разговаряли с часове. Тогава се влюбила в него. На следващия ден дървото било поразено от гръм. Амелия го е направила… — каза Харпър и извади поредната лопата пръст. — Или поне е доста вероятно да е била тя. Затова реших да засадя нова върба на същото място.

Хейли остана мълчалива, докато той оглеждаше дупката и корените, вързани в чувалче. Сетне Харпър отново загреба пръст.

— Това изпълва сърцето ми с умиление — въздъхна тя. — Мога ли да ти помогна, или държиш да го засадиш сам?

— Дупката е почти готова. Сега заедно ще поставим фиданката.

— Никога не съм засаждала дръвче.

— Както виждаш, дупката трябва да е широка три пъти колкото чувалчето, но не по-дълбока. Нужно е достатъчно място около корените, за да се разпрострат. — Той взе дръвчето и го положи в дупката. — Как ти се струва?

— Чудесно е.

— Сега леко разхлаби чувалчето и го дръпни надолу, за да видим докъде е стигала пръстта. Но преди това включи онова фенерче ей там, защото вече наистина се стъмни. Трябваше ми малко време да набавя всичко необходимо.

Хейли включи фенерчето, приклекна и го насочи в дръвчето.

Харпър насипа около стъблото пръст, малко над корените.

— Трябва да го засадим на същата дълбочина, докъдето е била пръстта в чувалчето — рече той. — Има няколко стърчащи коренчета за подрязване. Подай ми градинарските ножици.

Тя посегна към тях и въздъхна:

— Шумът от копаене на дупка за дръвче е същият като от копаене на гроб.

Харпър я изгледа учудено.

— Виждала ли си някого да копае гроб?

— Само във филмите.

— Добре, ще запълним дупката и малко ще отъпчем почвата. Нямам други ръкавици, вземи тези.

— Недей! — Хейли махна с ръка, когато той понечи да свали своите. — Няма страшно, ако се поизцапам. Добре ли се справям?

— Да, чудесно. Просто запълвай и отъпквай навътре към стъблото, като оставяш лека вдлъбнатина по края.

— Обичам допира на пръстта.

— Знам за какво говориш. — Когато най-сетне привършиха, той извади ножчето си, отряза стърчащите над пръстта краища на чувалчето и се изправи. — Ще го полеем обилно, като сипваме вода в улея около могилката, ето така.

Довлече една от пълните кофи, които предварително бе донесъл, и кимна, щом тя повдигна другата.

— Ето, ти засади дръвче.

— Поне помогнах. — Хейли се отдръпна и огледа върбичката. — Изглежда прекрасно, Харпър. Този жест ще означава много за майка ти.

— За мен също. — Той се наведе да събере инструментите си. — Може би трябваше да почакаме до пролетта, но исках да го направя веднага. За да натрия носа на онази натрапница. Нека поразява дървета, колкото си иска, но аз винаги ще засаждам нови. Държах да й дам да разбере това още сега.

— Здравата те е ядосала.

— Вече не съм хлапе, което може да омайва с приспивни песни. Прозрях истинската й същност.

Хейли поклати глава и леко потрепери от вечерния хлад.

— Не мисля, че досега е разкрила цялата си същност пред когото и да е от нас.

Тринадесета глава

Оранжерията за разсаждане бе нещо повече от работно място за Харпър. Той гледаше на нея като на къщичка за игри, светилище и лаборатория. Често се потапяше часове наред в топлия, изпълнен с музика въздух, работеше, експериментираше или просто се наслаждаваше на удоволствието да бъде единственото човешко същество в този свят на растения.

Често предпочиташе тяхната компания пред тази на хората. Не беше сигурен дали това е правилно, но не го беше и грижа.

Бе намерил своето призвание. Смяташе се за късметлия, че може да изкарва прехраната си с нещо, което го кара да се чувства толкова щастлив.

Братята му бяха напуснали родния дом, за да открият своите поприща. Той бе имал предимството да остане на мястото, което обича, и да се занимава с любимата си дейност.

Имаше дома, работата и семейството си. През целия си зрял живот бе излизал с жени, които харесваше, но никоя от тях не го бе карала да се замисли за следващата стъпка по пътя към далечното и неясно бъдеще.

Нямаше повод за тревога. Представата му за брака бе изградена върху спомените за отношенията, които имаха родителите му. Любов, всеотдайност и уважение, слети в едно неразрушимо приятелство.

Разбираше, че майка му е открила този свят за втори път с Мич. Не бе станало внезапно, а по-скоро като внимателно съединяване на присадка с растението майка до получаване на съвършен резултат.

Според него, само нещо толкова силно и важно би си струвало времето и риска.

Изживя приятни мигове с жените, преминали през живота му, но не си представяше никоя от тях като единствената.

Преди да срещне Хейли.

Сега голяма част от света му се бе променила, докато останалата си бе все същата, за негово успокоение.

Днес бе избрал музика на Шопен за настроението на растенията, докато в слушалките му гърмеше рок.

Работното му място не бе добре подредено. Едни до други стояха растения в различни стадии на развитие, кофи с чакъл или с дървени стърготини, разпилени ролки тиксо и връзки, щипки и етикети. Въргаляха се парчета от чували, саксии, торбички с пръст и заплетени ластици, тавички с ножове и ножици. Но той винаги знаеше къде да открие това, което му е нужно.

Случваше се безуспешно да търси два еднакви чорапа в скрина си, но винаги намираше необходимия инструмент.

Както всяка сутрин, тръгна по пътеката да проветри тентите, под които бяха приютени растенията му. Няколко минути повече без покривалата и всяка капка влага по тях щеше да пресъхне, което би увредило растенията майки. Гъбичните заболявания бяха друг неизменен проблем. Все пак при твърде сух въздух имаше опасност да загинат. Докато ги проветряваше, прецени напредъка им и огледа за признаци на болест или загниване. Беше особено доволен от камелиите, които присади през зимата. Нужна им бе още една година, може би две, за да започнат да цъфтят, но той вярваше, че си заслужава чакането.

Трябваше да влага в работата страст, но и търпение, и цялата си вяра.

Водеше записки, които щеше да въведе в компютъра си. Имаше активен, стабилен растеж на разсада от астрофитум3, който бе успял да запази под стъклени похлупаци. А и присадките на клематиса също изглеждаха силни и здрави.

При повторната обиколка отново зави растенията. По-късно трябваше да се отбие до езерото да нагледа водните лилии и ирисите, от които искаше да направи хибрид. Страничен личен експеримент, който се надяваше да се окаже сполучлив.

Освен това щеше да има повод за разхлаждащо потапяне във водата в горещия ден.

Но първата му грижа бяха няколко култивирани растения.

Беше събрал нужните инструменти и избрал здраво растение майка от саксийната си лантана4. Направи напречния разрез и я съедини с присадка от вибурнум5. Дебелината на стъблата бе почти еднаква и лесно успя да ги съедини така, че камбият от двете страни да се срещне.

Използваше ластици, но прилагаше съвсем лек натиск дори докато ги привързваше едно към друго. Когато прецени, че връзката е достатъчно здрава, я поля с восък за спояване. Сложи растението в тавичка, зарови корените и присадката в специалната влажна пръст, приготвена от майка му, и постави етикет.

След като повтори процедурата няколко пъти, покри тавичката и седна пред компютъра си, за да опише извършените операции.

Преди да се заеме със следващия вид стайни растения, смени музиката с Мишел Бранч и извади кутия кока-кола от хладилната чанта.

Когато приключи със сутрешната си задача, концертът на Мишел бе свършил.

Взе чанта с инструменти и материали, остави слушалките си в оранжерията и излезе да види растенията, отглеждани на открито и във водата.

Няколко клиентки обикаляха и избираха от стоката, предлагана с намаление, или надничаха в отворените за посетители оранжерии. Знаеше, че ако не се измъкне бързо, някоя от тях ще го забележи.

Нямаше нищо против да разговаря с клиенти и да ги упътва към това, което търсят. Просто предпочиташе да не отклонява вниманието си от целта — да провери състоянието на своите растения на открито.

Тъкмо бе минал покрай калдъръмчетата, когато някой го повика по име. „Трябваше да остана със слушалките“, каза си той, но се обърна, готов да се усмихне учтиво.

Бе дребничка брюнетка със закръглено тяло, което неведнъж бе имал късмета да види голо. В момента тя показваше част от него между ниската талия на късите си панталони и оскъдното горнище, чийто модел сякаш бе измислен, за да кара всеки мъж да благодари на Бога за августовск