/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Далеч на север

Нора Робъртс

Градчето Лунаси e последният шанс на Нейт Бърк. Като полицай в Балтимор той вижда как партньорът му умира на улицата и вината още му тежи. Няма къде да отиде, затова приема мястото на началник на полицията в това малко, отдалечено градче в Аляска. Освен сблъскванията между коли и лосове, други вълнения няма. И точно когато се чуди дали не e направил голяма грешка, неочаквана целувка навръх Нова година под омагьосващото Северно сияние повдига духа му и го убеждава да остане още малко. Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце. A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!

Нора Робъртс

Далеч на север

ПРОЛОГ

Из един дневник 12 февруари 1988

Кацнахме на Слънчевия ледник по обяд. Полетът дотук премахна махмурлука ми и преряза задушаващите корени на реалността, която царува в долния свят. Небето сияе като син кристал. Такова небе докарват винаги на пощенските картички, за да примамва туристите, заедно с блестящото „лъжливо слънце“ — разноцветен ореол около студеното бяло светило. Приемам това за знак, че ми е било писано да се изкача дотук. Вятърът е около десет възела. Температурата — само десет градуса под нулата. Ледникът е огромен като задника на Кейт Курвата и леден като сърцето й.

Все пак Кейт ни изпрати подобаващо снощи. Дори ни направи нещо като групово намаление.

Не знам защо сме тук, може би защото човек все трябва да е някъде и да прави нещо. А зимното изкачване на Безименната е не по-лошо занимание от всяко друго, дори по-добро от повечето.

От време на време мъжът има нужда от една седмица приключения, които не включват силен алкохол и леки жени. Как ще оцениш пиенето и жените, ако от време на време не ги оставяш?

Срещата ми с няколко сродни откачалки промени не само късмета ми на игралната маса, но и настроението ми като цяло. Малко са нещата, които мразя повече от това да тегля всеки ден хомота като всички останали, но на този свят все жените дърпат конците.

За щастие извадих късмет и това ще задоволи моите момичета за известно време, така че мога да прекарам седем дни в мъжка компания заради самия себе си.

Да се боря със стихиите, да рискувам живота и здравето си заедно с неколцина също толкова луди мъже, е нещо, което ми напомня, че съм жив. Да го направя не за пари, не по задължение, нито защото някоя жена ме е стиснала за топките, а заради чистата лудост, която кара духа ми да заискри.

Долу стана прекалено претъпкано. Пътищата стигат до места, които доскоро са били непристъпни, хората живеят там, където никога преди това не е стъпвал човешки крак. Когато за пръв път дойдох тук, почти нямаше жива душа и проклетите федерални власти не си пъхаха носа навсякъде.

Разрешение за изкачване? За да се разходя в планината? Майната му, майната им на тъпите чиновници, на правилата и бумащината им. Планините са били тук много преди някой правителствен бюрократ да реши да печели от тях. И ще останат дълго след като той отиде да бюрократства в ада.

И ето ме тук, на тази ничия земя. Свещените територии не принадлежат на никого.

Ако можех да живея в планината, щях да си опъна палатката и никога да не се върна. Но свещена или не, тя може да те убие по-бързо и безмилостно от заядлива съпруга.

Затова ще прекарам една седмица с мъже като мен, изкачвайки Безименната планина, която се издига над града, реката и езерата и пресича границите, начертани от чиновниците. Тази земя се надсмива над опитите им да я укротят и консервират.

Аляска принадлежи само на себе си, независимо колко пътища са прокарани, колко знаци са поставени или какви закони са гласувани. Тя е последната от неукротимите жени и Бог я обича заради това. Аз също.

Построихме базовия си лагер. Слънцето вече потъна зад големите върхове и зимният мрак ни обгърна. Сгушени в палатката, хапваме здраво, предаваме си джойнта и разговаряме за утре.

Утре тръгваме нагоре.

1.

На път за Лунаси 28 декември 2004 г.

Пристегнат с колана в тресящата се консервна кутия, която някой на шега беше нарекъл самолет, наблюдавайки на оскъдната зимна светлина как въздушните течения ги подмятат през пролуките между заснежените върхове към градче на име Лунаси1, Игнейшъс Бърк получи прозрение.

Оказа се, че далеч не е готов да умре, както си мислеше.

Беше неприятно да го осъзнаеш, когато съдбата ти виси на косъм в ръцете на непознат в яркожълта парка, чието лице е почти напълно скрито от изтъркан кожен калпак, нахлупен върху пурпурна плетена шапка.

Непознатият му се беше видял достатъчно компетентен в Анкъридж, когато го беше плеснал по дланта, преди да посочи с палец към консервната кутия с витла.

После беше казал на Нейт: „Наричай ме просто Джърк2.“ Май тогава го загриза нещо подобно на съмнение.

Що за идиот би се качил на летяща консерва, пилотирана от човек на име Джърк?

Но толкова късно през годината до Лунаси можело да стигне безопасно само по въздуха, поне така му беше казала кметът Хоп, когато бяха разговаряли за пътуването му.

Самолетът рязко зави надясно, последван от стомаха на Нейт, и той се зачуди какво ли означава за Хоп думата безопасно.

Беше си мислил, че му е все едно. Дали ще живее, или ще умре, какво значение имаше за останалия свят? Когато се бе качил на големия самолет от Балтимор за Вашингтон, си беше казал, че така или иначе краят на живота му наближава.

Полицейският психиатър го беше предупредил да внимава с важните решения, когато е в депресия, но той бе подал молба за мястото на полицейски началник в Лунаси само заради името на градчето.

И беше приел работата с непукистко свиване на раменете.

Дори сега, замаян от гаденето и треперещ от прозрението си, Нейт осъзна, че го притеснява не самата смърт, а начинът, по който тя ще настъпи. Не му се искаше да си отиде от този свят, блъскайки се по тъмно в някоя планина.

Ако беше останал в Балтимор и се бе държал по-любезно с психиатъра и началника си, можеше да загине при изпълнение на служебния си дълг. Това нямаше да е толкова лошо.

Но не, той беше захвърлил значката си и не само беше изгорил мостовете, а направо ги бе изпепелил. Затова щеше да свърши като кърваво петно някъде из аляските планини.

— Сега ще се пораздрусаме — предупреди Джърк с провлечен тексаски акцент.

Нейт преглътна яда си.

— Щото досега летяхме съвсем гладко.

Джърк се усмихна и му намигна.

— Това нищо не е. Трябва да пробваш срещу вятъра.

— Не, благодаря. Колко остава още?

— Не много.

Самолетът подскачаше и се тресеше. Нейт примирено затвори очи. Молеше се само да не се опозори напълно, като повърне върху ботушите си, преди да умре.

Никога вече нямаше да лети със самолет. Ако оживееше, щеше да си тръгне от Аляска с кола. Или да върви пеша. Или да пълзи. Но със сигурност нямаше да лети.

Самолетът подскочи и Нейт отвори очи. И видя през прозореца триумфалната победа на слънцето — мракът чудодейно се разпръсна и въздухът стана прозрачен. Светът отдолу се очерта — дълги синьо-бели гънки, стръмни възвишения, блестящи рояци заледени езера и километри заснежена гора.

Само на изток небето бе скрито от огромната маса, която местните жители наричаха Денали или просто Планината. Дори повърхностното му проучване беше показало, че само загубеняците използваха името Маккинли.

Докато се друсаха напред, единствената му свързана мисъл беше, че нищо съществуващо не може да е толкова голямо. Когато слънчевите лъчи докоснаха мрачния й връх, сенките постепенно се разстлаха върху грамадата, придавайки синкав оттенък на белотата, и ледената й повърхност заблестя.

Нещо в него трепна толкова силно, че за миг забрави гаденето, постоянния рев на мотора и дори студа, който изпълваше самолета като мъглица.

— Едро копеленце, а?

— Да. — Нейт шумно издиша. — Бива си го.

Насочиха се на запад, но той не изпускаше от поглед планината. Сега видя, че онова, което беше взел за заледен път, беше лъкатушеща замръзнала река. Близо до брега й се беше сгушило селище. Постройките и колите по улиците ясно се различаваха.

Беше тъй тихо и бяло, че му заприлича на вътрешността на кристално кълбо, което някой всеки миг ще разтърси, за да се разлетят снежинките.

— Нещо под пода издрънча.

— Какво е това?

— Колесникът. Стигнахме Лунаси.

Самолетът се снижи с рев толкова рязко, че Нейт трябваше да се вкопчи в седалката и да се запъне с крака.

— Какво? Кацаме ли? Къде? Къде?

— На реката. По това време на годината е замръзнала здраво. Не се притеснявай.

— Но…

— Ще се попързаляме със ските.

— Ски? — Нейт внезапно си припомни, че мрази зимните спортове. — Не е ли по-добре с кънки?

Джърк се изсмя налудничаво, точно когато самолетът се устреми към ивицата лед.

— Представяш ли си? Самолет на кънки. Страхотна идея.

Самолетът подскочи, поднесе и се плъзна по леда заедно със стомаха на Нейт. После грациозно спря. Джърк изключи моторите и във внезапно настъпилата тишина Нейт чу как ударите на сърцето му отекват в ушите.

— Едва ли ти плащат достатъчно за това — успя да каже той. — Не могат да ти платят достатъчно.

— По дяволите! — Джърк го потупа по ръката. — Не го правя заради парите. Добре дошъл в Лунаси, шерифе.

— Нямаш представа колко се радвам.

Все пак реши да не целува земята. Не само щеше да изглежда нелепо, но и сигурно устните му щяха да залепнат за леда. Вместо това спусна омекналите си крака и излезе в неописуемия студ навън, като се помоли да го издържат, докато стигне на някое тихо, топло и спокойно място.

Важното беше да прекоси леда, без да си счупи крак или ръка.

— Не се тревожи за багажа си, шерифе! — извика Джърк. — Ще ти го донеса.

— Благодаря.

Когато успя да запази равновесие, Нейт забеляза една фигура насред снега. Беше с кафява парка с качулка и подплата от черна кожа и дърпаше от цигарата рязко и нетърпеливо. Използвайки я като ориентир, Нейт тръгна по неравния лед колкото се можеше по-внушително.

— Игнейшъс Бърк.

Гласът беше дрезгав и женски, и достигна до него на облаче пара. Той се подхлъзна, успя да се закрепи и с бясно биещо сърце се изкатери на заснежения бряг.

— Анастасия Хоп. — Тя протегна облечената си в ръкавица с един пръст ръка, успя някак си да хване неговата и я стисна здраво. — Виждам, че си позеленял от пътуването. Джърк, да не си си правил майтап с новия ни шериф по пътя?

— Не, госпожо. Просто имаше въздушни течения.

— Тук винаги е така. Все пак, личи си, че си хубавец. Ето, удари една глътка.

Тя извади от джоба си плоска сребриста бутилка и му я подаде.

— Аз…

— Давай. Още не си на работа. Малко бренди ще те съживи.

Той реши, че едва ли ще му стане по-зле, отвори бутилката, отпи бавно и почувства как глътката се търкаля към тръпнещия му стомах.

— Благодаря.

— Ще те настаним в „Хижата“ и ще ти дадем възможност да си поемеш дъх. — Тя го поведе по пъртината. — Ще те разведа из града по-късно, когато главата ти се проясни. Пътят от Балтимор е дълъг.

— Така е.

Градчето приличаше на снимачна площадка. Вечнозелени дървета, побелели от снега, реката, постройките от разцепени трупи, димът, който се виеше от комини и тръби. Всичко се размазваше пред погледа му и той разбра, че е ужасно изтощен. Не беше успял да поспи през никой от полетите и пресметна, че са минали почти двадесет и четири часа, откакто за последен път беше лягал.

— Случил си ясен ден — каза жената. — В планините падна още сняг. Тази гледка води туристите насам.

Изгледът наистина приличаше на пощенска картичка и той се почувства малко неловко. Все едно беше влязъл във филм или в нечий сън.

— Радвам се, че си се облякъл добре — тя го огледа, докато говореше. — Много от туристите от Долните щати3 идват с модерни палта и лъскави ботуши и задниците им замръзват.

Той беше поръчал всичко, което носеше — чак до термобельото, — както и по-голямата част от съдържанието на куфара си от „Еди Бауер“ по интернет, след като получи имейл с предложение от кмет Хоп.

— Много точно ми описахте какво ще ми трябва.

Тя кимна.

— Да, както и онова, което ще трябва на нас. Не ме разочаровай, Игнейшъс.

— Казвайте ми Нейт. Нямам намерение, кмет Хоп.

— Само Хоп. Всички ме наричат така. — Тя се качи на дълга дървена тераса.

— Това е „Хижата“. Хотел, бар, ресторант, обществен клуб. Имаш стая тук, включена е в заплата ти. Ако решиш да живееш на друго място, ще си плащаш сам. Собственичка е Чарлийн Хайдъл. Яденето е добро и мястото е чисто. Тя ще се погрижи за теб. Освен това ще се опита да ти бръкне в панталоните.

— Моля?

— Ти си хубав мъж, а Чарлийн има слабост към другия пол. Твърде стара е за теб, но това няма да я спре. Каквото и да мислиш по въпроса, решението си е твое.

После тя се усмихна и Нейт видя, че лицето й е червено и кръгло като ябълка. Имаше живи кафяви очи и голяма уста с тънки устни с извити нагоре ъгълчета.

— И тук, както в цяла Аляска, мъжете преобладават. Но това не значи, че местното женско население няма да дойде да те огледа. Ти си прясно месо и много от тях ще искат да го опитат. Когато си свободен, прави каквото искаш, Игнейшъс, но недей да чукаш момичета в работно време.

— Ще си го запиша.

Смехът й прозвуча като сирена за мъгла, докато го тупаше дружески по ръката.

— Няма да е зле.

После отвори вратата и го въведе в благословената топлина.

Замириса му на дим от дърва, кафе, пържен лук и съблазнителен женски парфюм.

Помещението беше широко и символично разделено на ресторант с маси за двама и четирима, пет сепарета и бар със столчета, чиито червени седалки бяха протъркани в средата от множеството задници, седели върху тях през годините.

Отдясно имаше широк отвор, през който се виждаха маси за билярд и ярките светлини на джубокс.

През вратата вляво се влизаше във фоайето. Той видя част от плота на рецепцията и прегради, между които бяха пъхнати ключове, пликове и сгънати листове със съобщения.

Гореше буен огън и предните прозорци бяха разположени така, че да се вижда прекрасният изглед към планината.

Келнерката беше една и в силно напреднала бременност. Косата й беше прибрана в дълга и лъскава черна плитка. Лицето й поразяваше с нежната си красота и той примигна от удивление. С топлите си тъмни очи и златиста кожа тя му заприлича на местна версия на Мадоната.

В момента доливаше кафе на двама мъже, седнали в сепарето. Момченце на около четири години седеше на една маса и оцветяваше книжка. Мъж в туидено сако пушеше и четеше опърпан екземпляр на „Одисеи“.

На маса в отсрещния край друг мъж с кестенява брада, която се стелеше върху предницата на избелялата му карирана риза, гневно мърмореше нещо.

Някои от посетителите обърнаха глави към тях и поздравиха Хоп, която отметна качулката си и разкри рошава посребрена коса. В погледите, които се насочиха към Нейт, се четеше любопитство, само в очите на мъжа с брадата имаше открита враждебност.

— Това е Игнейшъс Бърк, новият началник на полицията — обяви Хоп, докато разкопчаваше ципа на парката си. — В сепарето са Декс Трилби и Ханк Финкъл, а онзи намръщеният е Бинг Карловски. Келнерката се казва Роуз Иту. Как е днес бебето, Роуз?

— Неспокойно. Добре дошли, шериф Бърк.

— Благодаря.

— Това е Професора. — Хоп отиде до бара и потупа човека с туиденото сако по рамото. — Откри ли нещо по-различно в тази книга от последния път, когато я чете?

— Винаги намирам нещо ново. — Той смъкна очилата си за четене с метални рамки, за да огледа Нейт по-добре. — Дълъг път.

— Да — съгласи се Бърк.

— И това е само началото.

После Професора намести очилата си и се върна към четивото си.

— А този непослушен хубавец е Джеси, синът на Роуз. Момчето не вдигна глава от книжката, но погледна нагоре и под гъстите му черни къдрици проблеснаха големи тъмни очи. То се протегна и дръпна Хоп за парката, за да й прошепне нещо.

— Не се тревожи. Ще му дадем.

Вратата зад бара се отвори и един едър тъмнокож мъж с бяла престилка излезе оттам.

— Големия Майк — представи го Хоп. — Готвачът. Бил моряк, докато едно от нашите момичета не му хванало окото, когато отишло до Кодиак.

— Хвана ме като пъстърва — усмихнато потвърди Големия Майк. — Добре дошъл в Лунаси.

— Благодаря.

— Искаме нещо вкусно и топло за новия началник на полицията.

— Днес рибената чорба си я бива — каза Големия Майк. — Ще му дойде добре. Освен ако не искаш да хапнеш червено месце, шерифе.

Нейт не разбра веднага, че се обръщат към него. Едва когато усети, че всички в помещението го гледат, се обади:

— Рибената чорба е добра идея.

— Веднага я нося.

Майк се обърна, влезе в кухнята и Нейт дочу как дълбокият му баритон затананика „Скъпа, навън е студено“.

Снимачна площадка, картичка, помисли си той. Или пиеса. Както и да го погледнеше, чувстваше се като прашасал реквизит.

Хоп го повика с пръст, преди да излезе във фоайето. Той я видя да се пъха зад плота и да взима един от ключовете между преградите. В този момент вратата отново се отвори и оттам се появи истинска сексбомба.

Беше руса — според Нейт така беше най-подходящо за сексбомбите, — с гъста чуплива коса, която се спускаше над впечатляващите гърди, надничащи от дълбокото деколте на прилепналата й синя блуза. Едва след минута той погледна към лицето й, защото синята блуза беше пъхната в толкова тесни джинси, че сигурно бяха увредили няколко вътрешни органа.

Не че се оплакваше.

Лицето можеше да се похвали с ясносини очи, които гледаха невинно, в контраст с пълните червени устни. Беше попрекалила с червилото и му напомни на кукла Барби.

Барби Мъжеядката.

Докато заобикаляше плота, тя полюшваше всички части от тялото си, които можеха да помръднат, въпреки прилепналите дрехи и тънките токчета. После се подпря лениво на бара.

— Здравей, красавецо.

Гласът й напомняше гърлено мъркане — сигурно го беше упражнявала, — предназначено да спре притока на кръв към мъжкия мозък и да сведе коефициента му на интелигентност до този на зелена ряпа.

— Чарлийн, дръж се прилично. — Хоп издрънка с ключа.

— Момчето е уморено и още му е зле. Точно сега няма сили да се справи с теб. Шериф Бърк, Чарлийн Хайдъл. Хотелът е неин. Стаята и храната ти се плащат от градския бюджет като част от заплата ти, затова не се чувствай длъжен да й предлагаш нещо допълнително.

— Хоп, ужасна си. — Но докато го казваше, Чарлийн се усмихваше като котенце, плеснато през лапите. — Да ви заведа ли горе, шериф Бърк? Ще ви помогна да се настаните, а после ще ви донеса нещо топло за хапване.

— Аз ще го заведа. — Хоп демонстративно стисна ключа в юмрук и разлюля голямата черна плочка, на която беше написан номерът на стаята. — Джърк ще му донесе багажа. Няма да е зле Роуз да качи рибената чорба, която Майк ще му сипе. Хайде, Игнейшъс. Ще си общувате, когато събереш малко сили.

Той би могъл да възрази, но не виждаше смисъл. Затова послушно последва Хоп през вратата и нагоре по стълбите като кученце господаря си.

Чу Чарлийн да мърмори „чичако“ с тона на човек, който току-що е вкусил развалено месо. Явно беше обида, но той я пропусна покрай ушите си.

— Чарлийн не ти мисли злото — казваше в това време Хоп, — но ако й дадеш възможност, ще те изтормози до смърт.

— Не се тревожи за мен, мамо.

Тя пусна отново сирената и отключи вратата на стая 203.

— Мъжът й избяга преди петнадесет години и я остави да отгледа сама дъщеря си. Много добре се справи с Мег, макар че през повечето време фучат като котки една срещу друга. Оттогава е имала много мъже, а с всяка година стават все по-млади. Казах ти, че е твърде стара за теб. — Хоп го погледна през рамо. — Всъщност, както се държи, ти си прекалено стар за нея. На тридесет и две си, нали?

— Бях, когато тръгнах от Балтимор. Преди колко години беше това?

Хоп поклати глава и отвори вратата.

— Чарлийн те води поне с десетина години. Има голяма дъщеря, почти на твоята възраст. Може би не е лошо да го имаш предвид.

— Мислех, че жените се радват, когато някоя от тях забърше по-млад мъж.

— Това показва колко разбираш от жени. Напротив, вбесяваме се, че ни е изпреварила. Е, това е.

Той влезе в облицована с ламперия стая, в която имаше железен креват, гардероб, огледало, кръгла масичка, два стола и малко бюро. Беше чиста, оскъдно обзаведена и интригуваща колкото чувал бял ориз.

— Тук има малка кухня. — Хоп дръпна синята завеса и разкри малък хладилник, два котлона и мивка, голяма колкото дланта на Нейт. — Но ако готварството не ти е страст или хоби, по-добре се храни долу. Храната е хубава. Не е „Риц“, но има и по-хубави стаи, ала бюджетът ни стига за тази. — Тя прекоси стаята и отвори една врата. — Баня. Тази е с вътрешен водопровод.

— Охо! — Той надникна вътре.

Мивката беше по-голяма от кухненската, но не много. Вана нямаше, но и душът щеше да му свърши работа.

— Донесох ти багажа, шерифе. — Джърк внесе двата куфара и сака сякаш бяха празни. Хвърли ги на леглото и матракът изскърца под тежестта им. — Ако ти потрябвам за нещо, долу съм и хапвам. Довечера ще спя тук, а утре сутрин летя обратно за Талкийтна.

Той допря пръст до челото си за поздрав и си тръгна.

— По дяволите. Чакай. Нейт зарови из джоба си.

— Аз ще му дам бакшиш — спря го Хоп. — Докато си на работа, си на издръжка на градския съвет на Лунаси.

— Оценявам жеста.

— Смятам да те накарам да си го отработиш, така че не бързай с благодарностите.

— Румсървис! — напевно изчурулика Чарлийн, внасяйки поднос в стаята. Бедрата й се поклащаха като метроном, докато вървеше към масата. — Нося ти вкусна рибена чорба, шерифе, и сандвич за голям гладен мъж. Кафето е топло.

— Ухае чудесно. Благодаря, госпожо Хайдъл.

— За теб съм Чарлийн. — Бебешко-сините очи премигнаха и Нейт си помисли: „Наистина се е упражнявала“. — Тук всички сме едно голямо щастливо семейство.

— Ако беше така, нямаше да ни трябва началник на полицията.

— Не го плаши, Хоп. Харесва ли ти стаята, Игнейшъс?

— Нейт. Да, благодаря, хубава е.

— Хапни си и си почини — посъветва го Хоп. — Когато си готов, обади ми се. Ще те разведа наоколо. Първото ти официално задължение е да присъстваш на събранието утре следобед в кметството, където ще те представим на всички, които си дадат труда да дойдат. Преди това ще трябва да видиш полицейския участък, да се запознаеш с двамата си заместници и с Пийч. И да ти дадем звездата.

— Звездата ли?

— Джеси специално ме помоли да ти дадем звезда. Хайде, Чарлийн, да оставим човека да си почине.

— Ако имаш нужда от каквото и да било, обади се долу — отправи му Чарлийн подканяща усмивка. — От каквото ида е.

Зад гърба й Хоп присмехулно забели очи. За да приключи с въпроса, тя сложи ръка на рамото на Чарлийн и я побутна към вратата. Чу се тракане на токчета, женски кикот и вратата се тръшна зад тях.

Въпреки това Нейт чу приглушения глас на Чарлийн, която обидено казваше:

— Какво ти става, Хоп? Просто се държах дружелюбно.

— Може да се държиш дружелюбно като собственичка на хотел, а не на бардак. Кога ще проумееш разликата?

Той изчака, за да се увери, че са се отдалечили, преди да заключи вратата. После съблече парката си и я остави да падне на пода, свали плетената си шапка и я захвърли. Същото направи и с шала си. Терможилетката му ги последва.

Останал по риза, панталони, термофланелка и ботуши, той отиде до масата, взе супата и лъжицата и ги отнесе пред тъмния прозорец.

Според часовника на нощното шкафче беше три и половина следобед, а навън бе тъмно като в полунощ. Уличните лампи светеха, отбеляза той, докато сърбаше супата, и в светлината им се виждаха очертанията на сгради. Бяха украсени за празниците с цветни крушки, а по покривите имаше фигури на Дядо Коледа и елените му.

Но не се виждаха хора, нямаше движение или каквито и да било признаци на живот.

Ядеше механично, прекалено уморен и гладен, за да усети вкуса на чорбата.

„През този прозорец се вижда само снимачната площадка — помисли си. — Сградите са сигурно фалшиви фасади, а шепата хора, които срещнах долу — персонажи от илюзията ми.“

Може би това беше просто халюцинация, породена от депресия, гняв и мъка — от ужасната смесица на чувства, която го беше запратила в бездната.

Утре щеше да се събуди в апартамента си в Балтимор и да се опита да събере сили, за да преживее още един ден.

Взе сандвича и го изяде до прозореца, загледан в пустия черно-бял свят, украсен с гирлянди от разноцветни лампички.

Може би трябваше да се потопи в него. Да стане част от тази странна илюзия, а после да потъне в мрака като последната сцена от стар филм. И всичко щеше да свърши.

Докато стоеше и мислеше, че донякъде се надява това да се случи, на улицата се появи силует. Беше облечен в червено — ярко и дръзко — и сякаш изникна от безцветната сцена долу, за дай вдъхне живот.

Движенията му бяха сигурни и бързи. Живот с мисия, движение с цел. Бързи, уверени крачки върху белотата, които оставяха следи като сенки върху снега.

Тук съм. Тук съм и живея.

Не знаеше дали е мъж, жена или дете, но яркият цвят и уверената походка привлякоха вниманието му.

Сякаш усетила, че я наблюдават, фигурата спря и погледна нагоре.

Нейт отново имаше чувството, че е попаднал в черно-бял филм. Бяло лице, черна коса. Но заради мрака и разстоянието те изглеждаха някак размазани.

Настъпи дълъг миг на неподвижност и тишина. После фигурата отново се раздвижи, тръгна към „Хижата“ и изчезна от погледа му.

Нейт дръпна пердетата и се отдалечи от прозореца.

След миг колебание свали куфарите от леглото и ги остави на пода, без да ги отваря. Съблече се, без да обръща внимание на студа, и се пъхна под купчина одеяла, както мечка влиза в пещера за зимния си сън.

Лежеше там — мъж на тридесет и две години с разрошена кестенява коса, която се виеше около продълговато слабо лице, изпито от умората и отчаянието, замъглило очите му с цвят на дим. Макар че храната беше поуспокоила стомаха му, организмът му се възстановяваше бавно — като на човек, прекарал тежък грип.

Щеше му се Барби — Чарлийн — да му беше донесла бутилка пиене вместо кафето. Не пиеше много, което му беше попречило да затъне и в алкохолизъм, освен всичко останало. И все пак няколко хубави глътки щяха да му помогнат да изключи съзнанието си и да заспи.

Сега дочу вятъра. Преди този звук го нямаше — това стенание зад стъклата. Освен него чуваше как сградата скърца и собственото си дишане.

Три самотни звука, които звучаха още по-самотно като трио.

Изключи ги, каза си той. Изключи всичко. Щеше да поспи няколко часа, после да измие под душа мръсотията от пътуването и да се налее с кафе.

След това щеше да мисли какво да прави, по дяволите. Угаси лампата и стаята потъна в мрак. След секунди съзнанието му я последва.

2.

Мракът го обграждаше и всмукваше като кал, когато изплува от съня. Когато излезе на повърхността, пробил си път към въздуха, пое дълбоко дъх. Докато се мъчеше да се измъкне изпод одеялата, усети, че кожата му лепне от пот.

Въздухът миришеше необичайно — на кедър, на студено кафе, долавяше се и лек лимонов аромат. После си спомни, че не е в апартамента си в Балтимор.

Беше откачил и заминал за Аляска.

Луминесцентният циферблат на часовника показваше пет и четиридесет и осем.

Значи беше успял да поспи, преди сънят да го върне обратно в реалността.

В съня му също винаги беше тъмно. Тъмна нощ и сив мръсен дъжд. Миришеше на кордит и на кръв.

Исусе, Нейт, божичко. Улучиха ме.

Студен дъжд се стича по лицето му, а между пръстите му капе топла кръв. Неговата и на Джак.

Да спре кръвта, се беше оказало също толкова невъзможно, колкото да спре дъжда. И двете неща бяха свръх силите му и на онази балтиморска уличка пороят отми всичко, което беше останало от приятеля му.

„Аз трябваше да умра — помисли си той, — а не Джак. Той трябваше да се прибере при жената и децата си, а аз да умра на мръсната уличка под мръсния дъжд.“

Но той се беше отървал с куршум в крака и още един, който беше преминал малко над кръста му — достатъчно, за да го свали и забави, и Джак да влезе пръв.

Няколко секунди, дребна грешка и един добър човек беше мъртъв.

А сега трябваше да живее с вината. Беше мислил за самоубийство, но това беше егоистично решение и с нищо нямаше да помогне на неговия приятел и партньор. Да живее с вината, беше много по-трудно, отколкото да умре.

Да живееш, беше по-голямо наказание.

Той стана и влезе в банята. Почувства се безкрайно благодарен за тънката струя гореща вода, която потече от душа. Щеше да мине доста време, преди тя да отмие пластовете пот и мръсотия, но това нямаше значение. Не бързаше за никъде.

Щеше да се облече, да слезе долу и да пие кафе. Можеше да се обади на кмет Хоп и да отиде да разгледа участъка. Да се постарае да се държи по-нормално и да поправи донякъде първото впечатление за глупак със замъглен поглед.

Щом се изкъпа и избръсна, се почувства по-добре. Извади чисти дрехи и се преоблече.

Взе шапката, шала и палтото си и се огледа в огледалото.

— Началник на полицията Игнейшъс Бърк, Лунаси, Аляска. — Той поклати глава и едва не се усмихна. — Е, шерифе, да идем да ти вземем звездата.

Тръгна надолу, изненадан от тишината. От онова, което беше чел за града, смяташе, че в места като „Хижата“ се събират повечето жители. Зимните нощи бяха дълги, тъмни и самотни и очакваше да чуе шум от бара, тракане на билярдни топки, някоя стара кънтри мелодия от джубокса.

Но когато влезе в ресторанта, красивата Роуз пак наливаше кафе. Може би дори на същите двама мъже, но Нейт не беше сигурен. Момченцето й седеше на масата и оцветяваше книжката си с пълна пара.

Той погледна часовника си, сверен по местно време. Седем и десет.

Роуз се обърна и му се усмихна.

— Шерифе.

— Тази вечер е доста спокойно.

Лицето й се озари от усмивка.

— Сутрин е.

— Моля?

— Седем часът сутринта. Сигурно ще искате да закусите.

— Аз…

— Ще ви трябва време, за да свикнете. — Тя кимна към тъмните прозорци. — След няколко часа ще се съмне за малко. Защо не седнете? Като начало ще ви донеса кафе.

Беше спал повече от дванадесет часа и не знаеше дали да се притеснява или да се радва. Не си спомняше кога за последен път е прекарал в неспокойна дрямка повече от четири-пет.

Остави палтото си на пейката в едно от празните сепарета, но после реши да поработи върху социалните си контакти. Приближи се до масата на Джеси и почука по гърба на стола.

— Свободно ли е мястото?

Момчето го погледна преценяващо изпод вежди и кимна. Прехапало език, то продължи да оцветява, докато Нейт сядаше.

— Много хубава лилава крава — отбеляза той, наблюдавайки работата му.

— Кравите не са лилави, освен ако не ги боядисаш.

— Чувал съм нещо такова. Учиш ли рисуване в гимназията?

Очите на Джеси се разшириха.

— Още не ходя на училище, само на четири съм.

— Сериозно? На четири? Аз пък помислих, че си поне на шестнайсет.

Нейт се облегна и намигна на Роуз, която донесе бяла чаша с дебели стени и му наля кафе.

— Имах рожден ден с торта и един милион балона. Нали, мамо?

— Да, Джеси. — Тя постави менюто до лакътя на Нейт.

— Скоро ще си имаме и бебе. А у дома си имам две кучета и…

— Джеси, остави шериф Бърк да прегледа менюто.

— Всъщност се канех да попитам Джеси какво ще ми препоръча. Какво е най-вкусно тук?

— Палачинките.

— Да бъдат палачинки тогава. — Той върна менюто на Роуз. — Всичко е наред.

— Ако има проблем, само ми кажете.

Но бузите й бяха поруменели от удоволствие.

— Какви кучета имаш? — попита Нейт и докато ядеше, беше затрупан с разкази за постиженията на домашните любимци на Джеси.

Чинията палачинки и симпатичното момченце бяха много по-приятен начин да започнеш деня, отколкото повтарящите се кошмари. Настроението му се подобри. Нейт тъкмо се канеше да се обади на Хоп, когато тя влезе през вратата.

— Чух, че вече си станал — каза тя и отметна качулката. От парката й се посипа сняг. — Изглеждаш по-добре от вчера.

— Съжалявам, че не се появих.

— Няма нищо. Наспал си се и си закусил добре в приятна компания — добави тя и се усмихна на Джеси. — Готов ли си за обиколка?

— Разбира се. — Той стана и посегна към дрехите си.

— По-слаб си, отколкото очаквах.

Той я погледна намръщено. Знаеше, че не е във форма. Когато атлетичен мъж, висок един и осемдесет, свали повече от пет килограма, винаги изглежда мършав.

— Няма да е за дълго, ако продължавам да ям палачинки.

— И имаш много коса.

Той нахлузи плетената си шапка.

— Просто си расте на главата ми.

— Обичам мъже с гъсти коси. — Тя отвори вратата. — И то червени.

— Кестенява е — автоматично я поправи той и нахлупи шапката още повече.

— Добре. От време на време си почивай, Роуз — извика Хоп и излезе сред вятъра и снега.

Студът го блъсна като бърз влак.

— Исусе Христе, очите ми ще ми замръзнат.

Той скочи във форда, който тя беше паркирала до бордюра.

— Кръвта ти още е рядка.

— И да е гъста като тесто, пак си е шибан студ. Извинявай.

— Не се изчервявам от прям език. Естествено, че е шибан студ — декември е. — Хоп се изсмя гръмовито и запали мотора. — Ще започнем обиколката с кола. Няма смисъл да се препъваме в тъмното.

— Колко души умират от настинка и измръзване годишно?

— Повечето загиват в планината, но те са предимно туристи или откачалки. Преди три години мъж на име Тийк се напи и замръзна във външната си тоалетна, четейки „Плейбой“. Но той беше идиот. Хората, които живеят тук, знаят как да се грижат за себе си, а чичако, ако преживеят една зима, се научават или си тръгват.

— Чичако?

— Новаците. С природата шега не бива, човек трябва да се научи да живее с нея, а ако си умен, можеш дори да я използваш. Да се скиташ наоколо — със ски, снегоходки, да се пързаляш с кънки по реката, да ловиш риба в леда. — Тя сви рамене. — Бъди предпазлив и се наслаждавай, докато имаш възможност.

Хоп караше уверено по заснежената улица.

— Това е болницата. Имаме лекар и медицинска сестра.

Нейт огледа малката сграда.

— А ако не могат да се справят?

— Откарваме пострадалия в Анкъридж. Имаме тукашен пилот, който живее в покрайнините на града. Мег Галоуей.

— Жена?

— Сексист ли си, Игнейшъс?

— Не. — Може би. — Просто питах.

— Мег е дъщерята на Чарлийн и е дяволски добър пилот. Малко е луда, но ако питаш мен, за да пилотираш при такива условия, трябва да си малко луд. Тя щеше да те докара от Анкъридж, но ти пристигна един ден по-късно, отколкото очаквахме, а тя имаше друг ангажимент, затова повикахме Джърк от Талкийтна. Сигурно ще се запознаеш с Мег на срещата в кметството.

Колко ли ще е забавно, помисли си Нейт.

— Това е магазинът „На ъгъла“ — в него има всичко, което ти трябва, а ако го няма, ще намерят начин да ти го доставят. Най-старата сграда в Лунаси. Построен е от трапери в началото на XIX век. След като го купиха през 1983-а, Хари и Деб доста го разшириха.

Беше два пъти по-голям от клиниката и на два етажа. Прозорците вече светеха.

— В момента пощата се намира в банката, но това лято ще й построим отделна сграда. Малкото здание до нея е „Италианското“. Правят вкусна пица, но не доставят извън града.

— Пицария?

— На италианец от Ню Йорк е. Пристигна тук преди три години на лов. Влюби се и не си тръгна. Джони Тривани. Отначало нарече заведението „Тривани“, но всички го наричат „Италианското“. Смята да добави и пекарна. Казва, че ще си поръча по интернет булка рускиня. Може и да го направи.

— Ще има ли тогава пресни блини?

— Да се надяваме. Градският вестник се намира тук — показа тя. — Хората, които го издават, не са в града. Заведоха децата в Сан Диего за коледната ваканция. А от тази сграда предава местната радиостанция КЛУН. Мич Даубър се справя почти без помощ. През повечето време е много забавен, макар да си е кучи син.

— Ще го запомня.

Тя зави и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

— На около половин миля западно от града е училището — от детска градина до дванадесети клас. В момента имаме седемдесет и осем ученици. Там се провеждат и курсове за възрастни. Спортуват, рисуват, такива неща. От разпукването до замръзването ги провеждаме вечер. През останалото време са дневни.

— Разпукване? Замръзване?

— Когато ледът на реката се разпука, идва пролетта. Когато реката замръзне, вади дългите гащи.

— Ясно.

— На територията на града живеят петстотин и шест души, а още около сто и десет — извън него, но в нашия район. Твоя район.

Градът все още му приличаше на декор и му се струваше нереален. И в никакъв случай не можеше да го възприеме като „свой“.

— Пожарната команда — само от доброволци — се намира тук. А това е кметството. — Тя спря колата пред голяма постройка, изградена от трупи. — Съпругът ми помогна да го построим преди тринадесет години. Беше първият кмет на Лунаси и остана на този пост до смъртта си — през февруари ще станат четири години.

— От какво почина?

— От сърдечен удар. Докато играеше хокей на езерото. Вкара гол, падна и умря. Типично в негов стил.

Нейт замълча за миг.

— А кой победи?

Хоп изрева от смях.

— Неговият гол изравни резултата. Така и не завършиха мача. — Тя отново пое напред. — А ето го и твоето работно място.

Нейт надникна през мрака и сипещия се сняг. Сградата беше спретната, дървена и очевидно по-нова от съседните. Приличаше на бунгало, с малка веранда и два прозореца от всяка страна на вратата, закрити с тъмнозелени капаци.

От улицата до вратата водеше утъпкана пътека, а късата алея за коли, която явно наскоро беше изрината, вече беше покрита с няколко сантиметра пресен сняг. На нея беше паркиран син пикап и друга тясна пътека водеше от него до вратата.

И двата прозореца светеха, а от черния комин на покрива се издигаше дим.

— Отворено ли е?

— Да. Знаят, че днес встъпваш в длъжност. — Тя спря зад пикапа. — Готов ли си да се запознаеш с екипа си?

— Напълно.

Той излезе и откри, че и този път студът го изненада. Дишайки през зъби, тръгна след Хоп по тясната пътека към външната врата.

— На това му викаме арктическо преддверие. — Тя пристъпи в преддверието, където не валеше и беше завет. — Помага да намалим загубата на топлина от главната сграда. Чудесно място да си окачиш парката.

Тя съблече своята и я закачи до другата, която вече висеше там. Нейт я последва, после свали ръкавиците и ги пъхна в един от джобовете си. Продължи с шапката и шала. Чудеше се дали някога ще свикне да се облича като покорител на Северния полюс всеки път, когато трябва да излезе.

Хоп бутна вътрешната врата и ги лъхна мирис на дим и кафе.

Стените бяха боядисани в бежово, подовете — покрити с пъстър линолеум. Голяма печка за дърва стоеше в десния ъгъл. Върху нея масивен чайник от лято желязо изпускаше пара през чучурчето си.

В дясната половина на стаята едно до друго стояха две метални бюра, а в другата — ниска масичка със списания и редица пластмасови столове. До задната стена имаше масивен плот, на който бяха поставени радиостанции, компютър и керамично коледно дърво, боядисано в такъв нюанс на зеленото, какъвто природата не си беше дала труд да създаде.

Той забеляза вратите от двете му страни и дъската за обяви, където бяха забодени бележки.

А също и тримата души, които се преструваха, че не го зяпат.

Предположи, че двамата са заместниците му. Единият изглеждаше сякаш едва ли още има право да гласува, а другият — достатъчно стар, за да е гласувал за Кенеди. И двамата носеха дебели вълнени панталони, здрави ботуши и фланелени ризи, на които бяха забодени значките им.

По-младият беше коренен жител, имаше черна права коса почти до раменете и хлътнали бадемовидни очи, тъмни като нощта, а красивото му лице изглеждаше болезнено младо и невинно.

Възрастният беше с обрулено от вятъра лице, късо подстриган, с увиснала гуша и бледи сини очи, заобиколени от дълбоки бръчки. Набитата му фигура контрастираше с крехкото тяло на колегата му. Нейт си помисли, че сигурно е бивш военен.

Жената беше закръглена като ябълка, с пухкави розови бузи и пищна гръд, която издуваше розовия пуловер, избродиран с бели снежинки. Посребрената й коса беше хваната на кок високо на тила. От него стърчеше молив, а в ръцете й се виждаше чиния с пресни кифли.

— Е, цялата банда е тук. Шериф Игнейшъс Бърк, това са подчинените ти. Заместник-шериф Ото Грубер.

Късо подстриганият мъж пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е.

— На мен също.

— Заместник-шериф Питър Ноти.

— Здравейте, шериф Бърк.

Нещо в колебливата му усмивка му се стори познато.

— Роднини ли сте с Роуз, заместник-шерифе?

— Да, сър. Тя ми е сестра.

— И последна, но не по важност, твоята диспечерка, секретарка и снабдителна с канелени кифлички — Мариета Пийч.

— Радвам се, че сте тук, началник Бърк. — Гласът й беше типично южняшки и навяваше представи за веранда, на която пият ментов сироп. — Надявам се, че сте по-добре.

— Да, благодаря, госпожо Пийч.

— Ще покажа на шерифа останалата част от участъка и после ще ви оставя да се опознаете. Игнейшъс, защо не хвърлим поглед на… стаите ви за гости.

Тя го поведе през дясната врата. Вътре имаше две килии с тесни легла, които приличаха на нарове. Стените изглеждаха прясно боядисани, подът — мит наскоро. Замириса му на лизол.

— Вътре нямаше никого.

— Използвате ли ги изобщо? — попита я Нейт.

— Главно за пияни и нарушители на обществения ред. Трябва да си много пиян и да се държиш ужасно непристойно, за да излежиш една нощ в затвора в Лунаси. Има сбивания, понякога хулигански прояви, но обикновено виновниците са отегчени хлапаци. Ще оставя екипа да ти опише престъпленията в Лунаси. Нямаме адвокат и ако някой много се нуждае от такъв, трябва да отиде в Анкъридж или във Феърбанкс, освен ако не познава някого другаде. Имаме един пенсиониран съдия, но той по-скоро ще лови риба на леда, отколкото да отговаря на правни въпроси.

— Ясно.

— Ей, не мога да взема думата от теб.

— Така и не успях да се науча да си държа устата затворена.

Полуусмихната, тя поклати глава.

— Ела да разгледаме кабинета ти.

Минаха отново през общата стая, където всички се преструваха, че работят. От другата страна на бюрото на госпожа Пийч, точно до вратата, се намираше шкафът за оръжия. В него имаше шест ловни пушки, пет винтовки, осем револвера и четири зловещи на вид ножа.

Пъхна ръце в джобовете и стисна устни.

— Какво? Няма саби?

— Добре е човек да бъде подготвен.

— Да. За предстоящото нашествие.

Тя се усмихна и мина през вратата до шкафа.

— Ето го и кабинета ти.

Беше квадратна стая с дължина около три метра и прозорец зад сивото метално бюро. На него имаше компютър, телефон и черна настолна лампа. Две картотеки бяха опрени на страничната стена, а до тях имаше малък плот. Върху него стояха кана за кафе — вече пълна — две кафяви керамични чаши и кошничка с пакетчета сметана и захар. Имаше коркова дъска — празна, два сгъваеми стола за посетители и закачалка за връхните дрехи.

Светлините, които се отразяваха в тъмното стъкло на прозореца, придаваха на стаята още по-безличен и чужд вид.

— Пийч ти подреди бюрото, но ако имаш нужда от още нещо, шкафът с материалите е в коридора. Тоалетната е срещу него.

— Добре.

— Имаш ли въпроси?

— Много.

— Защо тогава не ги задаваш?

— Добре. Ще ти задам един, защото останалите произтичат от него. Защо ме нае?

— Добър въпрос. Може ли? — тя посочи към каната с кафе.

— Заповядай.

Хоп наля и на двамата, подаде му чашата, после седна на един от сгъваемите столове.

— Имахме нужда от шериф.

— Така ли?

— Градчето е малко, отдалечено и сами се справяме доста добре, но това не значи, че не ни трябва структура, Игнейшъс. Задължително е да има граница между правилно и погрешно и някой, който да следи за прекрачването й. Съпругът ми работи за това години наред, преди да вкара последната си шайба.

— А сега го правиш ти.

— Така е. Сега го правя аз. Освен това, щом имаме собствено полицейско управление, ще можем да провеждаме разследванията сами и да държим федералните и щатските власти по-надалеч. Градчета като нашето често се пренебрегват, защото са с малко жители и са труднодостъпни. Но сега тук имаме полиция и пожарна. Разполагаме с добро училище, хубав хотел, седмичен вестник, радиостанция. Лошото време понякога ни откъсва от света, но вече можем да бъдем самостоятелни. Трябва ни само ред и тази сграда заедно с хората в нея символизира този ред.

— Значи си наела символ.

— От една страна е точно така. — Кафявите й очи не се откъсваха от неговите. — Със символите хората се чувстват по-сигурни. От друга, очаквам да си вършиш работата, а голяма част от нея е свързана с хората тук, защото опазването на реда е обществен проблем. Затова ти показах някои от предприятията в града и ти казах имената на собствениците им. Има и други. Бинг има гараж и поправя всякакви превозни средства. Той кара и снегорина, багера и влекача. „Лунатик Еър“ превозва хора и товари, кара запаси в града и ги разнася из отдалечените райони.

— „Лунатик Еър“?

— Компанията на Мег — поясни Хоп, леко усмихната. — Тук сме на ръба на цивилизацията. Превърнахме се от селище на бунтари и хипита в солиден град. Ще опознаеш хората от този град, отношенията им, враждите и връзките им. Така ще знаеш как да се справяш с тях.

— Което ме връща на въпроса защо ме нае? Защо не назначи някого, който вече знае всичко това?

— Струва ми се, че онзи, който вече знае всичко това, ще си е изградил предварително мнение. Ще мрази едни и ще харесва други. А когато идваш отвън, нищо не знаеш. Ти си млад и това наклони везните в твоя полза. Нямаш съпруга и деца, които може да не се приспособят към живота тук и да те принудят да се върнеш обратно на континента. Имаш над десетгодишен опит в полицията. Притежаваш квалификацията, която търсех, и не се пазари за заплатата.

— Разбирам те, но има и нещо друго. Не знам какво да правя, по дяволите.

— Аха. — Тя допи кафето си. — Струваш ми се досетлив младеж. Ще разбереш — подметна и се изправи. — А сега ще те оставя да започнеш. Срещата е в два в кметството. Ще трябва да кажеш няколко думи.

— Божичко!

— Още нещо. — Тя бръкна в джоба си и извади една кутийка. — Това ще ти трябва. — Отвори я, извади сребърната звезда и я забоде на ризата му. — Ще се видим в два, шерифе.

Нейт остана на мястото си в средата на стаята, наслаждавайки се на кафето си, докато чу приглушените гласове навън. Честно казано, не знаеше какво да прави, затова реши просто да започне от някъде.

Хоп беше права. Той нямаше съпруга и деца. Никой и нищо не го привързваше към континента. Към света. Ако смяташе да остане, трябваше да се прояви добре. Ако провалеше този необичаен шанс на края на вселената, нямаше къде другаде да отиде. Нито какво да прави.

Докато отиваше с кафето си към общата стая, стомахът му се бунтуваше нервно, както когато беше в самолета.

— Ще ми отделите ли няколко минути?

Не знаеше къде да застане, после осъзна, че не е нужно да стои прав. Остави кафето си и взе два пластмасови стола. Приближи ги до бюрата и успя да се усмихне на Пийч.

— Госпожо Пийч? Моля елате и седнете. — И макар че палачинките натежаха в корема му, той се усмихна още по-широко. — Не е зле да донесете онези канелени кифлички. Миришат много вкусно.

Очевидно поласкана, тя донесе чинията и купчина салфетки.

— Вземете си, момчета.

— Предполагам, че се чувствате поне толкова неудобно, колкото и аз — започна Нейт, след като сложи една кифла на салфетката си. — Вие не ме познавате. Не знаете нито какъв полицай съм, нито какъв човек съм. Не съм тукашен и нищичко не зная за тази част на света. А се предполага, че трябва да изпълнявате заповедите ми. Че ще изпълнявате заповедите ми — поправи се той и захапа кифлата. — Невероятно вкусна е, госпожо Пийч.

— Цялата работа е в свинската мас.

— Обзалагам се. — Той си представи как артериите му се запушват. — Трудно е да изпълняваш заповедите на човек, когото не познаваш и на когото не вярваш. Нямате причина да ми вярвате. Поне засега. Ще правя грешки. Нямам нищо против да ми ги посочвате, стига това да става насаме. Освен това ще разчитам на вас, на всички вас, за да навляза в работата. Неща, които трябва да знам, хора, които трябва да познавам. Но засега ще ви попитам имате ли проблем с мен. Ако е така, кажете го и нека се изясним.

Ото отпи от кафето си.

— Не знам дали имам проблем, докато не разбера колко струвате.

— Струва ми се съвсем честно. Ако решиш, че имаш нещо против, кажи ми. Може би ще се съглася с теб, може би ще те пратя по дяволите. Но ще знаем кой какво мисли.

— Шериф Бърк?

Нейт погледна към Питър.

— Наричай ме Нейт. За бога, надявам се, че няма като кмет Хоп да ме наричате Игнейшъс през цялото време.

— Мислех си, че може би в началото аз или Ото трябва да идваме с вас при повиквания. Докато не започнете да се ориентирате.

— Добра идея. Госпожа Пийч и аз веднага ще направим график със смените ви по седмици.

— Можете да ме наричате Пийч. Искам само да кажа, че очаквам помещението да се поддържа чисто и че поддържането му — включително, миенето на тоалетната, Ото — се прави по график, както всичко останало. Парцалите, кофите и метлите не са само за жените.

— Аз съм помощник-шериф, а не чистачка. — Тя имаше добродушно, майчинско лице. И като всяка добра майка можеше да пробие дупка в стомана само с един поглед.

— На мен пък ми плащат, за да работя като диспечер и секретарка, а не за да мия тоалетни. Но онова, което трябва да се свърши, трябва да се свърши.

— Защо засега не се редуваме? — прекъсна я Нейт, като видя по лицата на двамата, че спорът ще се разгорещи. — Ще говоря с кмет Хоп за бюджета ни. Може би ще има достатъчно средства, за да наемем чистачка, която да идва веднъж в месеца. У кого са ключовете за шкафа с оръжието?

— Заключени са в чекмеджето ми — отвърна Пийч.

— Бих искал да ми ги дадете. И да знам с какви оръжия може да си служи всеки от заместниците.

— Щом е огнестрелно оръжие, мога да стрелям с него — отвърна Ото.

— Може и да е така, но ние носим значки. — Нейт отмести стола си назад, за да види пистолета, който заместникът носеше в кобура на кръста си. — 38-и калибър ли искаш да е служебният ти револвер?

— Той е лично мой и съм свикнал с него.

— Това е хубаво. Аз ще взема 9-милиметровия зигзауер от шкафа. Питър, ти доволен ли си от твоя?

— Да, сър.

— Пийч, можеш ли да стреляш?

— В бюрото ми е заключен колтът на баща ми. Научи ме да стрелям, когато бях на пет. Мога да стрелям с всичко, което е в шкафа, също като войник.

— Аз съм служил в армията — разпалено се обади Ото. — Аз съм морски пехотинец.

— Добре. — Нейт прочисти гърлото си. — Според вас, колко жители от района имат оръжие?

Тримата се втренчиха в него, докато най-накрая устните на Ото трепнаха.

— Почти всички.

— Страхотно. Имаме ли списък на онези, които имат разрешително да го носят?

— Аз мога да го направя — предложи Пийч.

— Чудесно. Има ли копие от правилника на града?

— Ще ви дам.

— И последно — каза Нейт, когато Пийч се изправи, — ако се наложи да арестувам някого, кой определя гаранцията, решава какво е наказанието, какъв е размерът глобата и така нататък?

Настъпи продължителна тишина, после Питър се обади:

— Мисля, че вие, шерифе.

Нейт шумно издиша.

— Добре ще се позабавлявам.

Той се върна в кабинета си с папките, които Пийч му даде. Не му беше нужно дълго време, за да прочете правилника, освен това можеше да го забоде на дъската.

Точно подреждаше страниците, когато влезе Пийч.

— Тези ключове са за теб, Нейт. От шкафа с оръжието, предната и задната врата на участъка, килиите и колата. Всички имат етикети.

— Колата ми? Каква е?

— „Чероки“. Паркирана е на улицата. — Тя сложи ключовете в ръката му. — Хоп каза някой от нас да ти покаже как да включваш отоплителя на мотора.

Беше чел и за това. Отоплители, които да поддържат мотора топъл в режим на почивка при минусови температури.

— Ще стигнем и дотам.

— Слънцето изгрява.

— Какво? — Той се обърна и погледна през прозореца. После застина, отпуснал ръце, докато оранжевото светило се издигаше в небето. Под него планините оживяха, масивни и внушителни, прорязани от златисти нишки. Те изпълниха прозореца и го оставиха без дъх.

— Нищо не може да се сравни с първия зимен изгрев в Аляска.

— Предполагам.

Очарован, той пристъпи по-близо до прозореца. Виждаше реката, където се беше кацнал самолетът — дълъг, хлътнал участък, който не беше забелязал преди това, — и блясъка на леда под изсветляващото небе. Имаше хълмове от сняг, сгушени къщи, горички и хора. Хора, които се бяха струпали така нагъсто, че приличаха на цветни топки, които се плъзгат по белия сняг.

Виждаше се и дим. Господи, а това над главата му не беше ли орел? Докато наблюдаваше, група деца се затичаха към заледената река, понесли на гръб стикове и кънки.

А планините се извисяваха над всичко това като богове.

Докато ги гледаше, той забрави за студа, вятъра, изолацията и собственото си безмълвно страдание.

Докато ги гледаше, се почувства жив.

3.

Може би беше прекалено студено, може би хората се държаха по-добре от всякога или може би заради коледния дух, който витаеше през седмицата между Коледа и Нова година, беше почти обяд, когато получиха първото повикване.

— Нейт? — Пийч приближи до вратата му с куки за плетене и кълбо пурпурна прежда в ръка. — Обади се Чарлийн от „Хижата“. Май две момчета са се скарали заради игра на билярд. Налитали на бой.

— Добре. — Той се изправи, извади четвърт долар от джоба си и излезе навън. — Избирайте — каза на Ото и Питър.

— Ези. — Ото остави „Поля и потоци“, докато Нейт хвърляше монетата във въздуха.

После я обърна върху опакото на ръката си.

— Тура. Добре, Питър, ти идваш с мен. Дребно търкане в „Хижата“.

Той грабна радиостанция и я закачи на колана си. Излезе в преддверието и започна да се облича.

— Ако не са се сдобрили, преди да стигнем там — каза той на Питър, — искам да ми кажеш кои са и да оцениш ситуацията. Дали ще свърши зле, или ще се справим с няколко по-силни думи.

Той бутна вратата и излезе на студения въздух.

— Това мое ли е?

— Да, сър.

— А кабелът, включен в онзи стълб, сигурно е свързан с отоплителя на мотора.

— Ще ви трябва, ако я оставите с изключен мотор. Отзад има полиестерно одеяло, което покрива мотора и запазва топлината му до 24 часа. Но понякога хората забравят да го свалят след това и моторът прегрява. Отзад са и кабелите за изтегляне — добави той, докато вадеше щепсела. — Освен това има аптечка, аварийни светлини и…

— После ще ми обясниш всичко — прекъсна го Нейт и се зачуди дали карането по улица на име „Лунатик“ ще доведе до нужда от аварийни светлини и аптечка. — Да видим дали мога да ни закарам цели до „Хижата“.

Той седна зад волана и запали мотора.

— Седалките са затоплени — отбеляза. — Има Господ.

Несъмнено на дневна светлина градчето изглеждаше различно. Някак по-малко, мислеше си Нейт, докато маневрираше по утъпкания сняг. Отработените газове бяха изцапали бордюрите и витрините на магазините не блестяха от чистота, а по-голямата част от коледната украса изглеждаше доста по-зле на светло.

Не приличаше на пощенска картичка, освен ако не погледнеш към планините, но не можеше да се каже и че селището е непривлекателно.

По-скоро думата беше грубовато, реши той. Селище от лед, сняг и камък, сгушено до лъкатушещата река, отвъд която лесно можеше да си представи, че бродят вълци.

Чудеше се дали в гората има мечки, но реши, че няма смисъл да се тревожи за това до пролетта. Освен ако всички приказки за зимния им сън не се окажеха измислици.

Отне им по-малко от две минути, за да стигнат от участъка до „Хижата“. Видя общо десет души на улицата, задмина кафяв пикап и голям джип и преброи три паркирани снегомобила и един чифт ски, подпрян на стената на „Италианското“.

Каквото и да правеха мечките, очевидно хората в Лунаси не спяха зимен сън.

Стигна до главния вход на „Хижата“ и влезе преди Питър.

Боят не беше свършил. Това ясно си личеше от окуражителните викове: „Сритай му дебелия задник, Маки“, звука от блъскане на тела и сумтенето. Според стандартите на Лунаси това беше навярно тълпа — петима мъже във фланелени ризи, един от които при по-внимателен оглед се оказа жена.

Заобиколени от тях, двама мъжаги с рошави кестеняви коси се търкаляха по пода и се опитваха да си нанасят юмручни удари отблизо. Единственото оръжие, което видя, беше счупена щека от билярд.

— Братята Маки — уведоми го Питър.

— Братя?

— Да. Близнаци. Откакто са се родили, непрестанно се бият. Но рядко посягат на някой друг.

— Добре.

Нейт си проби път през обръча от тела. Появата му накара виковете да се снижат до шепот, особено когато се приближи и отдели горния Маки от долния.

— Хайде, престанете. Остани на земята — нареди той, но Маки номер две вече се беше изправил и отскочи назад. После нанесе силен удар в челюстта на брат си.

— „Червената река“, тъпако! — извика той, после затанцува танца на победата, вдигнал високо юмруци, а брат му се свлече в ръцете на Нейт.

— За бога, Питър! — възкликна Нейт, забелязвайки, че заместникът му не помръдва.

— Съжалявам, шефе. Джим, успокой се.

Вместо да престане Джим Маки продължи да тропа под одобрителните възгласи на тълпата.

Нейт видя, че зрителите си разменят пари, но реши да пренебрегне за момента този факт.

— Вземи този — бутна той изпадналия в безсъзнание близнак към Питър, после тръгна към самообявилия се шампион. — Заместник-шерифът ти нареди нещо.

— Така ли? — Побойникът се усмихна. По зъбите му имаше кръв, а едното му око беше насинено. — И какво от това? Не съм длъжен да се подчинявам на този глупак.

— Напротив и сега ще ти покажа защо. — Нейт го завъртя, хвана ръцете зад гърба му и ги заключи о белезниците за по-малко от десет секунди.

— Ей! — беше най-доброто, което шампионът успя да каже.

— Ако ми създаваш проблеми, ще прибавя към обвиненията и съпротива при арест. Питър, доведи другия, когато се свести.

Тълпата набързо се преориентира и подкрепи Нейт с подвиквания и подсвирквания, докато той водеше Джим Маки към вратата.

Нейт спря, когато видя Чарлийн да излиза от кухнята.

— Искаш ли да предявиш обвинение? — попита.

Тя го погледна неразбиращо и най-накрая примигна.

— Ами… не знам. Досега никой не ме е питал такова нещо. Какви обвинения?

— Изпочупили са доста неща.

— Те винаги си ги плащат. Но изгониха двойка туристи, които се канеха да си поръчат обяд.

— Бил започна.

— Стига, Джим, и двамата сте еднакво виновни. И така е всеки път. Казах ви, не искам, когато идвате тук, да се биете и да предизвиквате скандали, които прогонват клиентите ми. Няма да повдигам обвинение. Просто искам тази глупост да спре. И да ми платят щетите.

— Ясно. Да вървим, Джим.

— Не разбирам защо трябва да…

Нейт реши въпроса, като го избута на студа.

— Ей, за бога, трябва да си взема палтото.

— Заместник Ноти ще го донесе. Качвай се в колата или остани тук и замръзни. Както решиш. — Той отвори вратата и бутна Джим вътре.

Когато Нейт седна зад волана, близнакът вече си беше възвърнал част от достойнството въпреки кървящата уста и насиненото око.

— Не е справедливо да се отнасяте така с хората. Не е честно.

— А аз не мисля, че е честно да удряш брат си, когато някой му държи ръцете.

Джим прояви достатъчно благоприличие, за да се престори на разкаян, и сведе брадичка към гърдите си.

— Бях се разгорещил. Действах импулсивно. А и копелето ме вбеси. Ти си пришълецът, дето е дошъл да стане шериф, нали?

— Бързо схващаш, Джим.

По време на краткото пътуване до участъка Маки се цупеше, но после покорно тръгна с Нейт.

— Този е пришълец — каза той в мига, когато видя Ото и Пийч. — Не разбира как стоят нещата в Лунаси.

— Защо тогава не му обясниш? — В очите на Грубер проблесна нещо, което приличаше на злорадство.

— Трябва ми аптечката. Джим, заповядай в кабинета ми.

Нейт го вкара в стаята, бутна го на един стол и заключи едната му ръка за облегалката.

— Я, стига. Ако искам да отида някъде, просто ще взема този скапан стол със себе си.

— Да, можеш. Но ще прибавя и кражба на полицейско имущество към обвиненията.

Джим отново се нацупи. Беше костелив мъж на около тридесет години с рошава кестенява коса и тясно лице с хлътнали бузи. Очите му бяха кафяви и лявото все повече се издуваше в резултат на разменените с брат му удари. Устната му беше цепната и от нея продължаваше да тече кръв.

— Не ми харесваш — реши накрая той.

— Това не е противозаконно за разлика от нарушаването на обществения ред, унищожаването на имущество и побоя.

— Тук, при нас, когато някой иска да набие глупавия си брат, никой не му се меси.

— Вече няма да е така. Тук, при вас, хората ще проявяват уважение към частната и обществената собственост. Както и към пълноправните служители на закона.

— Към Питър? Този малък глупак?

— Сега той е заместник-шериф.

Джим издиша така рязко, че кръвта от сцепената му устна се разпръсна във въздуха.

— Исусе, че аз го познавам още отпреди да се е родил.

— Когато носи значка и ти каже да се успокоиш, ще го слушаш, дори да го познаваш ин витро.

Джим изглеждаше едновременно заинтригуван и объркан.

— Да ме вземат дяволите, ако знам за какво говориш.

— Убеден съм, че е така.

Той вдигна глава, когато Пийч влезе в стаята.

— Донесох аптечката и малко лед. — Тя хвърли пликчето с леда на Джим и сложи аптечката на бюрото пред Нейт. После застана с ръце на кръста. — Джим Маки, няма ли да ти дойде умът?

Бил започна пръв. — Той се изчерви и притисна леда до кървящата си устна.

— Така казваш ти. А къде е Бил?

— Питър ще го доведе — отвърна Нейт. — Когато се свести.

Пийч изсумтя.

— Майка ти ще ти насини и другото око, когато дойде да те вземе.

След това предсказание тя излезе и блъсна вратата зад себе си.

— Исусе! Нали няма да ме арестуваш, задето съм се сбил с брат ми!

— Бих могъл. Но може да бъда по-снизходителен, тъй като това ми е първият работен ден. — Нейт се облегна. — За какво се бихте?

— Само чуй. — Докато обмисляше защитата си, Джим се плесна по коленете. — Това безмозъчно магаре твърдеше, че „Дилижансът“ бил най-хубавият уестърн, правен някога, когато всички знаят, че това е „Червената река“.

Дълго време Нейт не проговори.

— И за това ли беше всичко?

— Не ме ли слушаш, за бога!

— Просто исках да се уверя. Значи с брат ти сте се сбили, защото сте имали несъгласие по отношение на достойнствата на „Дилижансът“ и „Червената река“ от репертоара на Джон Уейн?

— От какво?

— Скарали сте се заради филмите на Джон Уейн?

Джим се размърда на стола.

— Ами, да. Ще се разплатим с Чарлийн. Сега може ли да си ходя?

— Ще се разплатите с Чарлийн, освен това глобявам всеки по сто долара за нарушение на обществения ред.

— По дяволите! Не можеш…

— Мога. — Нейт се приведе напред и Джим срещна студените му сиви очи, които го накараха да потръпне от неудобство. — Джим, чуй какво ще ти кажа. Не искам ти или Бил да се биете в „Хижата“. По принцип не искам да се биете никъде, но за момента ще започнем оттам. Едно малко момченце стои в ресторанта през по-голямата част от деня.

— Роуз винаги води Джеси в кухнята, ако стане разправия. А ние с Бил никога не бихме посегнали на детето. Просто сме избухливи, това е.

— Тогава ще трябва да се сдържате, докато сте в града.

— Сто долара?

— Можете да платите на Пийч до двадесет и четири часа. Ако не го направите, ще удвоявам глобата всеки ден, с който закъснеете. Ако продължите да упорствате, ще прекарате следващите три дни на гости при нас.

— Ще си платим — промърмори той, раздвижи се на стола и въздъхна. — Но, за бога — „Дилижансът“!

— Лично аз предпочитам „Рио Браво“.

Джим отвори уста и пак я затвори. Очевидно обмисляше последствията от отговора си.

— Дяволски добър филм — каза най-накрая, — но не може да се мери с „Червената река“.

Нейт реши, че ако единственото престъпление тук беше нарушаване на обществения ред, е постъпил правилно като е дошъл в Лунаси. Навярно кавгите между братя щяха да бъдат единственото му занимание тези дни. И по-добре.

Не му трябваха предизвикателства.

Братята Маки не му създадоха проблеми. Разговорът му с Бил беше почти същият, макар че той не по-малко страстно и артистично защити мнението си за „Дилижансът“. Ударът в лицето не го беше разстроил толкова, колкото отричането на любимия му филм.

Питър подаде глава през вратата.

— Шефе, Чарлийн се обади да ви покани на обяд за сметка на заведението.

— Благодаря, но трябва да се подготвя за събранието. — Беше забелязал блясъка в очите на Чарлийн, докато извеждаше Джим Маки от ресторанта. — Погрижи се за този случай, Питър. Иди при нея, опиши щетите и цената им. Постарай се братята Маки да бъдат уведомени и да платят в рамките на четиридесет и осем часа.

— Готово. Много добре се справи, шерифе.

— Не беше трудно. Аз ще напиша доклада. После искам да го прегледаш и да добавиш каквото намериш за нужно.

Внезапно прозорците се разтърсиха от силен рев и той се огледа.

— Какво е това? Земетресение? Вулкан? Ядрена война?

— „Бобър“ — отвърна Питър.

— Дори в Аляска не може да има бобри, които да реват така.

Питър се засмя и посочи към прозореца.

— Самолетът на Мег Галоуей е марка „Бобър“. Кара провизии.

Нейт се обърна и видя червен самолет, който му се стори не по-голям от детска играчка. Когато си спомни, че беше долетял тук с такъв, коремът му се стегна и той бързо се извърна от прозореца.

Интеркомът избръмча и той го включи, доволен, че го откъсват от неприятния спомен.

— Да, Пийч?

— Деца замеряли със снежни топки прозорците на училището. Счупили един и избягали.

— Знаем ли кои са?

— Разбира се. И трите.

Той помисли за миг.

— Провери дали Ото ще се заеме. — После погледна към Питър. — Имаш ли въпроси?

— Не. Не, сър. — После младежът се усмихна. — Обичам да работя.

— Да. Приятно е да работиш.

И Нейт се задълбочи в работа, докато не стана време да тръгва за събранието. Щяха да разискват само поддръжката на участъка и организационни въпроси, но все пак се почувства по на място.

Колкото и малко да останеше тук.

Договорът му беше за година, но и той, и кметството имаха шестдесет дни, за да решат дали да влезе в сила.

Харесваше му мисълта, че ако реши, може да си тръгне още утре. Или другата седмица. Ако след два месеца още беше тук, щеше да знае дали ще остане до края на годината.

Реши да отиде пеша до кметството. Струваше му се глезотия да кара на такова близко разстояние.

Небето беше ясно и яркосиньо, заснеженият масив на планината изпъкваше на фона му като изрязан с нож. Температурите все още бяха нечовешки, но той видя няколко деца да изскачат от магазина „На ъгъла“ с шоколади в ръка. В очите им се четеше лакомия и предвкусвано удоволствие — като на всички децата по света в подобна ситуация.

Когато хукнаха по тротоара, нечия ръка обърна табелката „Отворено“ на вратата на магазина и сега тя гласеше „Затворено“.

На улицата имаше паркирани повече коли и камиони, още се задаваха по заснежения път.

Изглежда на събранието щеше да има много хора.

Той почувства как стомахът му се присвива, познато усещане още от курса по риторика в колежа. Беше направил огромна грешка, като се записа за него. Но човек се учи, докато е жив.

Той обичаше да разговаря. Нямаше проблеми да разпитва престъпници или свидетели — или поне така беше някога. Но да го накарат да излезе пред публика и да говори свързано? По гърба му вече се стичаше струйка пот.

„Просто го направи — нареди си той. — Издръж следващия един час и вече няма да ти се наложи да го правиш. Вероятно.“

Влезе в кметството и веднага беше обгърнат от топлина и жужене на гласове. Няколко души стояха във фоайето, в което централно място заемаше огромна риба. Той изумено се втренчи в нея, чудейки се дали не е някакъв малък кит мутант и как, за бога, някой го беше уловил, да не говорим как го бяха окачили на стената.

Разсейването му помогна да не се притесни прекалено от множеството хора, които го оглеждаха, както и от онези, които вече бяха насядали по сгъваемите столове с лице към сцената и катедрата върху нея.

— Кралска сьомга — чу гласа на Хоп зад себе си.

Той продължи да се взира в огромната сребриста риба, оголила тъмните си венци в злорада усмивка.

— Искаш да кажеш, че това е сьомга? Ял съм сьомга в ресторант. Тя е ей толкова голяма.

И той показа с ръка.

— Значи не си ял кралска сьомга от Аляска. Но честно казано, тази е бая едро парче. Съпругът ми я улови. Излезе към четиридесет и две кила. Не можа да бие щатския рекорд, но е дяволски добро парче.

— С какво я извади? С кран?

Тя отново пусна сирената и развеселено го потупа по рамото.

— Рибар ли си?

— Не.

— Никога ли не си ходил за риба?

— Нямам нищо против риболова, но не съм опитвал.

Той най-после се обърна и веждите му подскочиха към челото. Тя се беше пременила в елегантен делови костюм на ситни черно-бели карета. Носеше обици с перли, а устните й бяха подчертани плътно с червено червило.

— Изглеждаш… внушително, кмете.

— Внушителни са двестагодишните секвои.

— Канех се да кажа, че изглеждаш секси, но реших, че не е прилично.

Тя се усмихна широко.

— Ти си умно момче, Игнейшъс.

— Не съвсем. Не много.

— Щом аз мога да изглеждам секси, и ти можеш да си умен. Въпрос на излъчване. А сега, защо да не започнем, като те представя на членовете на градския съвет? После ще произнесем речите си. — Тя го хвана за ръката и го поведе, сякаш бяха на коктейл. — Разбрах, че вече си се справил с братята Маки.

— Имаха малък спор за уестърните.

— Аз лично харесвам филмите с Клинт Истууд. Ранните. Ед Улкът, ела да се запознаеш с новия началник на полицията.

Той се ръкува с Улкът, здрав петдесетинагодишен мъж, който стисна ръката му с маниера на политик. Гъстата му посивяла коса беше сресана назад и откриваше острите черти на лицето му. През лявата му вежда минаваше тънък бял белег.

— Аз ръководя банката — каза той на Нейт. Това обясняваше морскосиния му костюм и вратовръзката на тънки райета. — Очаквам скоро да си откриете сметка при нас.

— Ще ми се наложи.

— Не сме тук, за да набираш клиенти, Ед. Нека представя Игнейшъс и на другите.

Той се запозна с Деб и Хари Майнър, които държаха магазина, с пенсионирания съдия Алън Б. Ройс и с бащата на Питър, Уолтър Ноти, гъбар и дресьор на впрегатни кучета. Всички те бяха членове на градския съвет.

— Кен Дарби, нашият лекар, ще дойде, когато успее.

— Чудесно. И без това ще ми трябва време, докато запомня всички.

После дойде ред на Бес Маки — висока и слаба като колец, с буйна къносана коса, която се изправи срещу него, скръсти ръце върху малките си гърди и изсумтя.

— Ти ли разтърва момчетата ми днес?

— Да, госпожо, може и така да се каже.

Тя си пое рязко дъх през изящните ноздри и кимна два пъти.

— Добре. Другия път бъди така добър да ги напердашиш, ще ми спестиш труда.

Когато тя се отправи към мястото си, Нейт реши, че предвид обстоятелствата това би могло да се нарече топло посрещане.

Хоп го поведе към сцената, където бяха наредени столове за нея, Нейт и Улкът, който беше заместник-кмет.

— Първо Деб ще говори по някои от проблемите на града и ще направи няколко съобщения — обясни му тя. — После ще се изкаже Ед и ще ми даде думата. Аз ще те представя и след това е твой ред. След като си кажеш речта, ще приключим. Може да има и въпроси.

Нейт почувства, че стомахът му се свива.

— Добре.

Тя го покани да седне и също зае мястото си, после кимна на Деб Майнър.

Собственичката на магазина, пълна жена с хубавичко лице, обградено от рядка руса коса, застана зад катедрата. Микрофонът забръмча и запищя, докато го наместваше, и кашлицата й прозвуча гръмко из залата.

— Добър ден на всички. Преди да минем към главното събитие от дневния ред, имам няколко съобщения. Новогодишното тържество в „Хижата“ ще започне около девет часа. Ще свири група „Карибу“. Ще им заплатим с волни пожертвувания, затова не се стискайте. Училището организира благотворителна вечеря другия петък, за да наберем средства за униформи на хокейния отбор. Имаме добри шансове да станем районни шампиони, затова да ги облечем така, че да се гордеем с тях. Начален час — пет часът. Вечерята включва ордьовър, салата, основно ястие и безалкохолно. Вход за възрастни — шест долара, за деца между шест и дванайсет години — четири долара. За по-малките от шест години вечерята е безплатна.

Тя продължи с предстоящата кинопрожекция в кметството. Нейт я слушаше с половин ухо и се опитваше да не се притеснява от факта, че му предстои да се изправи пред микрофона.

И тогава я видя да влиза.

Червената парка и нещо в походката й му подсказа, че вижда същата жена, която бе забелязал през прозореца предишната вечер. Беше свалила качулката си. На главата си носеше черна плетена шапка.

Изпод нея се подаваше гъста черна коса.

На фона на червеното и черното лицето й изглеждаше много бяло, подчертано от високите скули. Дори от това разстояние различи, че очите й са сини. Ледено сини.

Тя носеше през рамо раница и беше обута в торбести панталони и изтъркани черни ботуши.

Студените й сини очи се насочиха право към него, докато вървеше към редиците сгъваеми столове, после тя седна до един жилав мъж, който очевидно беше местен жител.

Макар да не разговаряха помежду си, нещо подсказа на Нейт, че са много близки, но не интимно. Тя съблече парката си, докато Деб съобщаваше кога ще се проведе следващият хокеен мач.

Отдолу носеше маслиненозелен пуловер. А под него, доколкото Нейт можеше да прецени, се криеше здраво тяло на спортистка.

Той се опита да прецени дали е красива. Не би казал — веждите й бяха прекалено прави, носът й — леко крив, а устата с несъразмерно широка горна устна.

Но дори докато изброяваше наум недостатъците й, той усети тръпки в корема. Интересна, помисли си. През последните няколко месеца странеше от жените, което предвид душевното му състояние не беше никак трудно. Но тази студена на вид жена раздвижи кръвта му отново.

Тя отвори раницата и измъкна кафява кесия. После за негово учудване бръкна в нея и извади шепа пуканки. Лапна няколко и предложи на съседа си, докато Деб довършваше съобщенията си.

След като Ед започна да изброява постиженията на градския съвет, новодошлата извади сребрист термос от раницата и си наля нещо, което приличаше на кафе, в капачката му.

Коя беше тя, по дяволите? Баща ли й беше мъжът до нея? Възрастовата разлика изглеждаше подходяща, но не намираше физическа прилика.

Докато я гледаше, тя не се изчерви, нито притесни. Хапна пуканки и отпи от кафето си, а после отвърна на погледа му.

Когато дадоха думата на Хоп, се чуха аплодисменти. Нейт с усилие се съсредоточи върху сцената.

— Няма да ви губя времето с политиканстване. Всички искаме нашият град да се грижи за жителите си възможно най-добре, следвайки великите традиции на нашия щат. Гласувахме да построим полицейски участък и да формираме собствена полиция. Дискутирахме дълго, чухме всякакви мнения и всички разумни доводи бяха взети предвид. Накрая решихме заедно да назначим външен човек, който няма връзка с Лунаси. Справедлив и умен човек, който да прилага закона без предразсъдъци и еднакво спрямо всички. Той го доказа днес, когато сложи белезници на Джим Маки, задето се е бил с брат си в „Хижата“.

Думите й предизвикаха смях, а братята Маки се усмихнаха от столовете, въпреки наранените си лица.

— И ни глоби! — извика Джим.

— А това са двеста долара в градския бюджет. Както я карате вие двамата, сами ще изплатите новата пожарна машина, която се каним да закупим. Игнейшъс Бърк идва при нас от Балтимор, Мериленд, където е служил в полицейското управление в продължение на единадесет години, осем от които като детектив. Доволни сме да назначим човек с неговия опит, който да се грижи за гражданите на Лунаси. Затова — аплодисменти за новия началник на полицията в нашия град.

Докато му ръкопляскаха, Нейт изруга наум и се изправи. Тръгна към катедрата със съзнание, изпразнено от всякаква мисъл, като чиста черна дъска. Някой от тълпата подвикна: „Чичако“.

Чу шепот, мърморене и гласове, които се извисиха в спор. Раздразнението, което го обхвана, надделя над притеснението.

— Така е, аз съм чичако. Човек от Долните щати. Пришълец.

Шепотът стихна, когато погледът му се плъзна по събралите се.

— Повечето от нещата, които знам за Аляска, съм научил от туристически справочници, интернет и филмите. Не знам много и за този град, освен че е дяволски студен, че братята Маки обичат да се пердашат, а изгледът към планините направо ми спира дъха. Но знам какво е да си полицай и затова съм тук.

„Знаех — помисли си той. — Знаех какво е.“ И дланите му овлажняха.

Усещаше, че ще се провали, но в този миг погледът му срещна ледено сините очи на жената с червената парка. Тя почти незабележимо изкриви устни и продължи да го гледа, докато отпиваше от капачката на термоса.

Изведнъж той дочу гласа си. Може би говореше само на нея.

— Моята работа е да защищавам и да служа на този град и точно това ще направя. Може би ще ме мразите, тъй като идвам отвън и ви казвам какво не можете да правите, но всички ще трябва да свикнем с това. Ще положа всички усилия, а вие сте тези, които ще решат, дали те са достатъчни. Само това имам да кажа.

Няколко души изръкопляскаха, после останалите се присъединиха. Нейт усети, че отново гледа синеоката жена. Стомахът му се сви на възел, отпусна се, после отново се сви, когато устата й леко се изкриви в странна усмивка.

Чу как Хоп закрива събранието. Няколко души се спуснаха да говорят с него и той изгуби жената от поглед. Когато отново я видя, червената парка излизаше през задния вход.

— Коя беше тази? — той се облегна назад, за да потупа Хоп по ръката. — Жената, която влезе по-късно — с червена парка, черна коса и сини очи.

— Трябва да е била Мег. Мег Галоуей. Дъщерята на Чарлийн.

Беше й се приискало да го огледа хубаво, по-добре от предишния ден, когато го бе зърнала да стои на прозореца като мрачен и обезверен герой на готически роман.

Реши, че е достатъчно хубав за тази роля, но отблизо изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото разочарован.

Жалко. Разочарованите мъже й допадаха повече.

Трябваше да признае, че се бе справил добре. Макар и засипван от обидите на онзи нещастник Бинг, беше произнесъл речта си само с едно леко запъване.

Реши, че щом в Лунаси трябва да има полицейско звено, можеше да случат и на по-калпав началник на полицията. Не я засягаше, стига да не си пъха носа в нейните работи.

Тъй и тъй беше в града, затова реши да попълни запасите си.

Видя табелата „Затворено“ на вратата на магазина „На ъгъла“ и въздъхна. После изрови връзката ключове от чантата си. Откри този с инициалите на магазина и влезе.

Взе два кашона и тръгна между рафтовете. Овесени ядки, макарони, яйца, консерви, тоалетна хартия, брашно, захар. Остави първия на тезгяха и напълни втория.

Точно вдигаше един двадесет и пет килограмов чувал с кучешка храна, когато вратата се отвори и влезе Нейт.

— Затворено е — раздразнено каза Мег, докато оставяше чувала до тезгяха.

— Виждам.

— Тогава какво правите вътре?

— Странно, мислех да ви питам същото.

— Трябват ми провизии. — Тя мина зад тезгяха, извади голяма счетоводна книга и започна да я прелиства. — Обзалагам се, че за такова нещо на континента арестуват.

— Да. Редовно.

— И възнамерявате да прилагате тази мярка и в Лунаси?

— Да. Със сигурност.

Тя се изсмя кратко — бледо подобие на сирената на Хоп, — намери химикалка и започна да пише в книгата.

— Добре, оставете ме да приключа, после можете да ме арестувате. За днес ще ви станат три ареста. Това си е направо рекорд.

Той се наведе над тезгяха и видя, че тя описва съдържанието на двата кашона.

— Само ще си загубя времето.

— Тук ще имате много време. По дяволите, забравих течния сапун. Ще ми го подадете ли? Ето там е.

— Разбира се. — Той се отдалечи, огледа рафтовете и взе едно шише. — Снощи ви видях през прозореца.

Тя записа сапуна.

— И аз ви видях.

— Разбрах, че сте пилот.

— И още много неща. — Вдигна поглед към лицето му. — Това е едно от тях.

— С какво друго се занимавате?

— Като ченге от големия град сигурно ще откриете много бързо.

— Вече разбрах едно-друго. Готвите. Имате куче. Може би дори няколко големи кучета. Обичате уединението. Честна сте, поне когато ви изнася. Пиете кафето черно и ядете пуканки с много масло.

— Доста повърхностни наблюдения. — Тя почука с химикалката по книгата. — Смятате ли да задълбаете повече, шериф Бърк?

Пряма е, помисли си той. Беше подходил директно и тя му бе отвърнала със същото.

— Мисля по въпроса.

Жената се усмихна по същия странен начин, както в кметството — дясното ъгълче на устата й се повдигна преди лявото.

— Чарлийн скочи ли ви вече?

— Моля?

— Чудех се дали нощес ви е оказала специално гостоприемство за добре дошъл.

Не беше сигурен кое го подразни повече — въпросът или начинът, по който го наблюдаваше, докато отвърна отрицателно.

— Не е ли ваш тип?

— Не съвсем. И не ми е много приятно да обсъждаме майка ви по този начин.

— Колко сме чувствителни! Не се притеснявайте. Всички знаят, че Чарлийн обича да се хвърля в кревата с всеки хубав мъж, който мине оттук. Просто аз предпочитам да стоя настрана от онези, които са минали през нея. Но щом засега не сте в това число, може би ще ви дам шанс да ме опознаете.

Тя затвори книгата и я върна на мястото й.

— Ще ми помогнете ли да натоваря тези неща в колата?

— Разбира се. Но мислех, че сте дошла със самолета.

— Така е. С един приятел си разменихме транспортните средства.

— Ясно.

Той нарами чувала с кучешката храна.

Навън я чакаше червен пикап, покрит с брезент, в който имаше оборудване за къмпинг, снегоходки и няколко бутилки газ. В кабината се виждаше стойка за оръжие, от която стърчаха ловна пушка и винтовка.

— Ходите ли на лов? — попита той.

— Зависи от дивеча. — Тя затвори капака на багажника и му се усмихна. — Какво изобщо търсите тук, шериф Бърк?

— Нейт. Когато разбера, ще ви кажа.

— Става. Може да се видим на новогодишното празненство. Ще видите как общуваме тук.

Мег се качи в пикапа и включи двигателя. Под звуците на „Аеросмит“, които пееха за една стара песен и един стар танц, колата излезе на платното. Насочи се на запад, където слънцето вече потъваше зад върховете, обливайки ги със златисто сияние, преди светлината му бавно да прелее в здрача.

Беше три и четвърт следобед.

4.

Из един дневник 14 февруари 1988

Шибан студ. Не говорим за него, защото ще полудеем, но сега ще го опиша. Може някой ден да препрочета написаното — да речем през юли, когато седя с бира в ръка, облян в пот и гоня комари колкото врабчета — и да си припомня този бял негодник.

Ще знам, че съм бил тук, че съм успял. И бирата ще ми е по-сладка.

Но сега е февруари и до юли има цяла вечност. И студът царува навсякъде.

Заради вятъра температурите са между 30–40 градуса под нулата. При такива стойности няколко градуса в повече или по-малко не са от значение. Един от фенерите се спука от студа, а ципът на парката ми замръзна.

При шестнадесетчасова нощ вдигаме и събираме лагера по тъмно. Дори да се изпикаеш е истинско изпитание, граничещо с изтощение и болка. Но засега духът ни оцелява, поне до голяма степен.

Подобно преживяване не може да се купи с пари. Когато студът е като счупено стъкло, което реже гърлото ти, усещаш, че си жив така, както е възможно само в планината. Когато рискуваш да излезеш за миг навън и да погледаш Северното сияние — толкова ярко и изумително, та ти се струва, че можеш да го докоснеш и да се заредиш с енергията му, — разбираш, че не искаш да живееш никъде другаде.

Напредваме бавно, но не се отказваме да изкачим върха. Забавиха ни останки от лавина. Чудя се колко души са лагерували тук, под този вече затрупан и загладен склон, и колко скоро планината ще се разтърси и ще зарови снежната пещера, която дълбаем в нея.

Имахме кратък и разпален спор откъде да заобиколим останките. Аз поведох групата. Отне ни време, което ни се стори като цели два живота, докато успеем да преминем, но не можеше да стане по-бързо, каквото и да си мислят другите. Това е опасно място, наречено Проходът на плаващите пясъци, защото ледникът се движи под теб. Не го виждаш, не го усещаш, но това става непрекъснато. И може да те засмуче в себе си, защото под този свят от белота се крият цепнатини, които само дебнат да се превърнат в твой ковчег.

Изкачихме Самотния рид сред звън на пикели, със заскрежени мигли. След като успяхме да си пробием път покрай Дяволския комин, обядвахме на одеяло за пикник върху девствения сняг.

Слънцето приличаше на топка златист лед.

Рискувах да направя няколко снимки, но се боях, че студът ще повреди фотоапарата.

Следобедното изкачване не се отличаваше с особена сръчност, но затова пък беше изпълнено със страст. Може би се дължеше на метедрина, който глътнахме вместо десерт, но вървяхме и ругаехме планината и всички наоколо. Часове наред набивахме крак в снега, докато златистата топка започна да се снижава, стана ярко оранжева и подпали всичко наоколо. После ни заряза в убийствен мрак.

С помощта на фенерчетата за глава успяхме да изкопаем площадка за палатката. Пренощувахме там, заслушани във вятъра, който напомняше на прибой в бурен ден, преодолявайки изтощението с помощта на малко първокласна трева и спомена за успешния дневен преход.

Започнахме да се наричаме помежду си с имена от „Междузвездни войни“. Сега сме Хан, Люк и Дарт. Аз съм Люк. Забавляваме се, като си представяме, че се намираме на заледената планета Тот и трябва да унищожим крепостта на Империята. Разбира се, в такъв случай Дарт работи срещу нас, но това прави всичко още по-забавно.

Важното е да вървим напред.

Днес напреднахме доста, но се изнервяме. Беше ми приятно да забивам пикела си в корема на Безименната, напредвайки бавно нагоре. Крещяхме си и се обиждахме, което в началото ни мотивираше, но нещата се влошиха, когато няколко ледени парчета удариха Дарт в лицето. Той не спря да ме псува цял час.

За миг си помислих, че ще избухне и ще се опита да разкървави лицето ми, както аз направих с неговото. Дори сега усещам, че е бесен и ми хвърля по някой убийствен поглед, докато хъркането на Хан се опитва да заглуши вятъра.

Ще му мине. Ние сме екип и животът на всеки е в ръцете на другите. Когато започнем да се изкачваме, ще го е преодолял.

Може би трябва да намалим метедрина, но две дози ти връщат енергията и ти помагат да се пребориш със студа и умората.

Нищо на този свят не може да се сравни с това. Заслепяващият блясък на белотата, звукът от пикелите, които удрят леда или минават през снега, стърженето на скоба по скалата, свободното падане на въжето и пламтящият лед на залеза.

Дори сега, когато пиша, сгушен в палатката, и коремът ми се бунтува срещу вечерята от замразено задушено, а тялото ме боли от усилията, докато страхът, че мога да замръзна и умра, се таи някъде дълбоко в ума ми, не бих предпочел да съм където и да било другаде.

Към седем часа Нейт реши, че е работил достатъчно. Носеше радиотелефон. Ако някой се обадеше в участъка след работно време, обаждането щеше да бъде прехвърлено на него.

Би предпочел да вечеря в стаята си, сам в тишината, за да може умът му да се прочисти от всички подробности, натрупани през деня. И защото обичаше да е сам.

Но знаеше, че няма да постигне нищо в този град, ако се изолира, затова седна в едно празно сепаре на „Хижата“.

Чуваше тракането на билярдни топки и сълзливата кънтри мелодия от джубокса в съседното помещение. Няколко мъже седяха на бара и пиеха бира, гледайки хокеен мач. Ресторантът беше доста пълен. Не познаваше келнерката, която обслужваше клиентите.

Мъжът, когото Хоп му беше представила като Професора, си проби път между масите към сепарето на Нейт. Носеше туиденото си сако, от чийто джоб стърчеше „Одисеи“, и държеше халба бира.

— Мога ли да седна при вас?

— Заповядайте.

— Джон Малмонт. Ако искате да пийнете нещо, по-добре си го вземете от бара. Но ако чакате за храна, Сиси всеки миг ще дойде.

— Ще вечерям, но не бързам. Тази вечер е доста оживено. Винаги ли е така?

— В града има само две места, където можеш да хапнеш топла храна. И само едно, където продават концентрати.

— Това обяснява всичко.

— Ние в Лунаси сме дружелюбни хора, общуваме много помежду си. На празник масите са винаги пълни. Тази вечер камбалата е хубава.

— Така ли? — Нейт взе менюто. — Отдавна ли живеете тук?

— Вече седемнадесет години. Роден съм в Питсбърг — каза той, изпреварвайки въпроса. — Работех в „Карнеги Мелън“.

— Какво?

— Преподавах английска литература на амбициозните млади умове. Много от които предпочитат самодоволно да дисектират и критикуват отдавна умрелите хора, чиито произведения са дошли да изучават.

— А сега?

— Сега преподавам литература на отегчени тийнейджъри, повечето от които предпочитат да се опипват, вместо да изучават чудесата на писменото слово.

— Здравей, Професоре.

— Здравей, Сиси. Шериф Бърк, запознайте се със Сесилия Фишер.

— Приятно ми е, Сиси.

Тя беше кльощава като върлина, имаше къса, щръкнала коса в няколко оттенъка на червеното, а от лявата й вежда стърчеше сребърна обица.

Усмихна му се сияйно.

— И на мен. Какво да ви донеса?

— Ще взема камбала. Чух, че е хубава.

— Разбира се. — Тя започна да драска върху кочана си. — Как искате да я приготвят?

— На скара.

— Добре. Гарнитурата е салата със заливка по избор. Домашната е много хубава. Големия Майк я приготвя сам.

— Чудесно.

— Можете да избирате между печени картофи, пюре, пържени картофи и ориз.

— Предпочитам ориз.

— Нещо за пиене?

— Кафе.

— Веднага идвам.

— Мило момиче — отбеляза Джон, забърсвайки бързо чашата си със снежнобяла носна кърпичка. — Пристигна в града преди няколко години с група младежи, за да изкачат планината. Приятелят й я ударил и я зарязал само с раницата й. Нямаше пари да се прибере — каза, че и не иска. Чарлийн й даде подслон и работа.

Той отпи от бирата си.

— Момчето се върна след седмица. Чарлийн го изгони.

— Чарлийн?

— Държи двуцевка отзад в кухнята. След като си разменило един поглед с дулата, момчето решило да замине без Сиси.

Джон обърна глава и веселите искрици в очите му за миг се смениха с копнеж.

Нейт видя обекта на възхищението му да минава през помещението с кана кафе.

— Виж ти, двамата най-хубави мъже в Лунаси на една и съща маса. — Чарлийн наля кафе на Нейт, после небрежно се вмъкна в сепарето до него. — За какво си говорите?

— За хубави жени, естествено. — Джон взе бирата си. — Добър апетит, шерифе.

— Е… — Чарлийн се наведе и гърдите й леко се отъркаха в рамото на Нейт. — За коя жена ставаше дума?

Джон ми разказваше как Сиси е започнала работа при теб.

— Така ли? — Тя облиза прясно начервената си долна устна. — Да не си хвърлил око на келнерката ми, Нейт?

— Само с надеждата, че скоро ще ми донесе вечерята. — Не можеше да се отдръпне, без да изглежда и да се почувства като глупак. Не можеше да помръдне, без да докосне някоя част от тялото й. — Братята Маки платиха ли си щетите?

— Дойдоха преди около час и уредиха всичко. Искам да ти благодаря, че се погрижи за мен, Нейт. Чувствам се по-сигурна, когато знам, че е нужно само едно телефонно обаждане, за да дойдеш тук.

— Пушката в кухнята би трябвало да те прави достатъчно сигурна.

— Стига — тя наклони глава и се усмихна, — тя е само за парлама. — Приведе се още по-близо до него, така че възбуждащото ухание на парфюма й сякаш заструи измежду гърдите й. — В град като този е трудно за сама жена. Зимните нощи са дълги, студени и самотни. Приятно ми е да знам, че мъж като теб спи под същия покрив. Може би по-късно двамата с теб ще си направим компания.

— Чарлийн, това е… чудесно предложение. — Ръката й се плъзна по бедрото му. Той я хвана и я притисна към масата, макар че възбудата му не закъсня. — Задръж една минута.

— Надявам се, че ти ще издържиш повече от минута.

Да, бе! Ако продължаваше да търка тялото си в неговото, напомняйки му колко отдавна не е бил с жена, можеше да не издържи и тридесет секунди.

— Чарлийн, харесвам те, ти си истинска наслада за очите, но не мисля, че е добра идея ние двамата да… си правим компания. Още се ориентирам в обстановката.

— Аз също. — Тя усука кичур от косата му на пръста си. — Ако довечера не можеш да заспиш, само ми се обади. Ще ти покажа какво имам предвид, когато казвам, че заведението предлага пълно обслужване.

Докато гъвкаво се измъкваше от сепарето, тя не свали от него бебешко сините си очи и успя отново да плъзне многозначително ръка по бедрото му. Нейт изчака да прекоси помещението с предизвикателната си походка и едва тогава издиша хрипливо.

Не спа добре. Мисълта за редуващите се срещи с майката и дъщерята го безпокоеше и той цяла нощ се мята в леглото. А мракът беше непрогледен и безкраен. Първичната тъмнина, която е карала човек да се заравя в топлата си пещера — с темпераментна жена.

Стоя буден до късно — чете градския правилник, мисли върху него и най-после заспа.

Започна деня си по същия начин като предишния — закуси с малкия Джеси.

Имаше нужда от режим. Или по-скоро от привично всекидневие, което да не му създава необходимостта да мисли; от рутина, която да става все повече част от него, за да не се налага да вижда какво има отвъд нея. Тук можеше да не се задълбочава в работата си — тя и без това се състоеше от разрешаване на дребни спорове, да преживява деня, заобиколен от едни и същи лица, едни и същи гласове, едни и същи задачи.

Като мишка, която върти колело. Може би безмилостният студ щеше да му попречи да се разложи. Така никой нямаше да разбере, че вече е мъртъв.

Обичаше да седи в кабинета си след работно време, разпределяйки между Ото, Питър и себе си редките повиквания. Когато той се заемаше с някое от тях, взимаше един от заместниците си, за да му опише ситуацията и да му подскаже стратегията.

Поне се разбираше добре с подчинените си. Питър беше на двадесет и три, беше живял в района цял живот и изглежда познаваше всички. А всички, които познаваше, явно го обичаха.

Ото — щабен сержант от морската пехота на САЩ — беше дошъл в Аляска заради лова и риболова. Преди осемнадесет години, след като се развел за пръв път, решил да заживее тук постоянно. Имаше три деца и четири внучета в Долните щати.

Оженил се повторно — според Пийч за блондинка, чиято гръдна обиколка била по-голяма от коефициента й за интелигентност — и след две години пак се развел.

Двамата с Бинг смятали, че са достатъчно квалифицирани, за да заемат сегашния пост на Нейт. Но докато Бинг бил вбесен от решението на градския съвет да наеме външен човек, Ото — може би по-привикнал да се подчинява на заповеди — беше приел работата на заместник.

Колкото до Пийч, източник на повечето му информация, тя беше живяла над тридесет години в Аляска, още откак избягала с едно момче от Макон чак във Ситка. Горкичкият загинал, изчезнал с рибарски траулер по-малко от шест месеца след бягството им.

Тя се омъжила отново и заживяла със съпруг номер две — едър красив мъж, който приличал на гризли и я отвел в пущинака, където се изхранвали със земеделие и от време на време правели набези до новосъздадения град Лунаси.

Когато и той умрял — паднал в едно езеро и измръзнал до смърт, преди да успее да се върне в колибата им, — тя си стегнала багажа и дошла в Лунаси.

Омъжила се отново, но това било грешка и изритала пияния му, лъжлив задник чак до Северна Дакота, откъдето бил дошъл.

Смяташе да се омъжи и за четвърти път, стига да се появи подходящ кандидат.

Тя му беше разказала накратко и за другите. Ед Улкът искал да стане кмет, но трябвало да изчака, докато Хоп реши, че постът й е омръзнал. Съпругата му Арлийн била високомерна, но произлизала от богато семейство и тази й черта не била изненадваща.

И Бинг — син на руснак и норвежка — бил прекарал тук целия си живот като Питър. Майка му избягала с един пианист през 1974-та, когато той бил тринадесетгодишен. Баща му, който пиел по половин литър водка на сядане, се върнал в Русия преди дванадесет години, взимайки по-малката сестра на Бинг, Надя, със себе си.

Говорело се, че е бременна и че бащата е женен. Съпругът на Роуз, Дейвид, работел като планински водач и бил дяволски добър, а когато имал време, се хващал на допълнителна работа.

Хари и Деб имали две деца — момчето им създавало проблеми — и вкъщи командвала Деб.

Имаше и още. Пийч винаги имаше какво да добави. Нейт пресметна, че след седмица-две ще знае каквото му е нужно за Лунаси и жителите му. Тогава работата му щеше да се превърне в рутина и да следва спокойно коловоза.

Но когато застанеше пред прозореца, гледайки как слънцето изгрява над планините и ги позлатява, той усещаше онази искрица у себе си. Мъничко пламъче, което му казваше, че у него все още има живот.

Уплашен да не се разпали, той се обръщаше към голата стена.

На третия ден трябваше да се справи с пътнотранспортно произшествие, включващо пикап, джип и лос. Лосът се беше отървал най-леко и стоеше на петнайсетина метра от купчината метал, сякаш се забавляваше от случилото се.

Тъй като Нейт за пръв път виждаше истински лос — бе по-голям и по-грозен, отколкото си беше представял, — се заинтересува повече от него, отколкото от двамата мъже, които се ругаеха и обвиняваха взаимно.

Беше осем и двайсет сутринта и на шосето, което местните наричаха Лейк Драйв, цареше непрогледен мрак.

Заместник-кметът и планинският водач Хоули се бяха сблъскали челно. Джипът се беше килнал в канавката, колелата от едната му страна бяха затънали в снега и капакът на двигателя беше нагънат като акордеон, а пикапът лежеше настрани, сякаш беше решил да подремне.

Двамата мъже имаха кръв по лицата и се гледаха на кръв.

— Успокойте се. — Нейт умишлено светна с фенерчето си в очите им. Забеляза, че и двамата щяха да имат нужда от няколко шева. — Казах, успокойте се. Ей сега ще оправим всичко. Ото, някой има ли влекач?

— Бинг. Той се занимава с тези неща.

— Добре, обади му се. Накарай го да дойде и да изтегли двете коли до града. Искам да се махнат от пътя веднага. Застрашават движението. А сега… — Той отново се обърна към мъжете. — Кой от двама ви може да ми каже какво се случи, ясно и спокойно?

И двамата заговориха едновременно, но Нейт усети, че Хоули дъха на уиски, вдигна ръка и посочи към Ед Улкът.

— Започнете вие.

— Отивах на работа спокойно и с нормална скорост…

— Глупости! — обади се Хоули.

— Изчакайте си реда. Господин Улкът, продължете.

— Видях фарове да се движат към мен с опасна скорост.

В мига, в който Хоули отвори уста, Нейт заби показалеца си в гърдите му.

— После внезапно изскочи лосът. Намалих и завих, за да избегна сблъскването. В следващия миг тази таратайка връхлетя върху ми. Опитах се да завия към канавката, но той не ме остави на мира. Изблъска ме от пътя и смачка колата ми. Този джип е само на шест месеца! Той караше с превишена скорост и е пил. — Ед кимна рязко, скръсти ръце и загледа мрачно към противника си.

— Добре.

— Бинг идва насам — съобщи Ото.

— Добре. Господин Улкът, идете Ото да запише показанията ви. Хоули? — Той тръсна глава и отиде до пикапа. Известно време си разменяха заплашителни погледи с лоса. — Пили ли сте?

Хоули беше висок около метър и седемдесет и пет и имаше златисто кестенява брада. Кръвта, която се беше стекла от раната на челюстта му, бе замръзнала.

— Да, пийнах две набързо.

— Срамота е, в девет сутринта.

— По дяволите! Бях на риболов на леда. Не ми пука кое време е. В хладилната чанта в колата имам хубава риба. Канех се да се прибера у дома, да хапна нещо и да си легна. И тогава банкерът видя проклетия лос и обезумя. Въртеше се по цялата ширина на пътя, а лосът стоеше там — ако питате мен, тези животни са безмозъчни — и аз трябваше да завия. Колата поднесе и Улкът се блъсна право в мен. Здравата се ударихме и с това всичко приключи.

Беше минало много време, откакто беше работил като транспортен полицай, а и никога не беше правил възстановка на тъмно, в сняг и температура под нулата. Но когато освети пътя с фенерчето и проучи следите, разказът на Хоули му прозвуча по-достоверно.

— Факт е, че сте пил. Ще трябва да ви вземем алкохолна проба. Застрахован ли сте?

— Да, но…

— Ще оправим всичко — повтори Нейт. — Да влезем на топло.

Той подкара към града. Ед и Хоули седяха смълчани на задната седалка. Спря пред клиниката, прати Ото с тях, за да ги зашият, и се върна в участъка за „балона“.

Докато беше там, провери шофьорските досиета на двамата. Обмисли решението си и се върна в клиниката.

В чакалнята имаше двама души. Млада жена със заспало бебе и старец в мръсен кафяв гащеризон, който смучеше празната си лула.

Жената зад ниското бюро четеше любовен роман с полугола двойка, вкопчена в страстна прегръдка на корицата, но когато той влезе, вдигна поглед.

— Шериф Бърк?

— Да.

— Аз съм Джоана. Докторът каза да влезете, когато се върнете. Той преглежда Хоули. Нита шие Ед.

— Ами Ото?

— В канцеларията е. Проверява какво става с Бинг и влекача.

— Ще отида при Хоули. Къде е той?

— Ще ви покажа. — Тя отбеляза страницата с лъскава метална линийка, изправи се и го заведе до вратата отдясно. — Тук е — каза и почука на вратата. — Докторе? Шериф Бърк е тук.

— Влезте.

Беше стандартна стая за прегледи — с маса, малка мивка, стол на колелца. Докторът, който носеше разкопчана фланелена риза над термофланелката, вдигна очи от раната над окото на Хоули.

Беше около тридесет и пет годишен, строен и атлетичен на вид, с пясъчноруса брада и къдрава коса. Носеше малки кръгли очила с метални рамки, през които се виждаха зелените му очи.

— Кен Дарби — представи се той. — Бих се ръкувал, но ръцете ми са заети.

— Приятно ми е. Как е пациентът?

— Има няколко одрасквания. Късметлия си, Хоули.

— Кажи го, когато видиш пикапа ми. Проклетият Ед кара като осемдесетгодишна баба, която е изгубила очилата си.

— Трябва да духнете ето тук.

Хоули погледна с подозрение апарата.

— Не съм пиян.

— Тогава няма да е проблем, нали?

Хоули изсумтя, но отстъпи, докато Кен превързваше раната му.

— На границата сте. Аз трябва да реша дали да ви обвиня в шофиране след употреба на алкохол или не.

— По дяволите!

— Тъй като не сте минали допустимата граница и не се държите като пиян, само ще ви отправя предупреждение. Следващия път, когато отидете на риба и пийнете две, не сядайте зад волана.

— Вече нямам волан, зад който да седна.

— Тъй като не мога да призова лоса, застрахователната ви компания ще трябва да се пребори с тази на Ед. Имате две глоби за превишена скорост, Хоули.

— Полицаите ме издебнаха. Искаха да припечелят нещо.

— Може и така да е. Когато си върнете колата, спазвайте ограниченията за скоростта и пиете ли, си вземете трезвен шофьор. Така ще се разбираме отлично. Да ви закарам ли у дома?

Хоули почеса врата си, докато Кен промиваше драскотината на челото му.

— Ще се наложи. Но първо трябва да погледна пикапа, да говоря с Бинг.

— Елате в участъка, като свършите. Ще ви откарам у дома.

— Бива.

Ед не беше доволен от решението. Седеше на масата за прегледи; по лицето му имаше драскотини и устните му бяха подути там, където въздушната възглавница го беше ударила при сблъсъка.

— Но той е пил.

— В границите на законното. Фактът е, че виновник в случая е лосът, а него не мога да го глобя. Просто лош късмет. Две коли срещат лос по пътя. И двамата сте застраховани, а лосът не е. Нито един от вас не е сериозно ранен. Общо взето, и двамата сте се отървали леко.

— При положение, че блъснаха новата ми кола в канавката и лицето ми е сплескано от възглавницата, не се смятам за късметлия, шериф Бърк.

— Въпрос на гледна точка.

Ед слезе от масата и вирна брадичка.

— Така ли се очаква да ръководите полицията в Лунаси?

— До голяма степен.

— Струва ми се, че не ви плащаме само за да си седите в кабинета.

— Дойдох с колата да видя катастрофата.

— Не ми харесва отношението ви. Бъдете сигурен, че ще обсъдя инцидента и вашето поведение с кмета.

— Добре. Имате ли нужда да ви закарам у дома или в банката?

— Мога да се оправя и сам.

— Тогава ще ви оставя.

Пред стаята за прегледи Нейт срещна Ото. Единственият признак, че е чул разговора, беше повдигане на веждите. Но когато излязоха заедно навън, той се изкашля.

— Май си спечелихте враг.

— А пък аз си мислех, че се държа дружелюбно. — Нейт сви рамене. — Не можеш да очакваш някой да е в добро настроение, когато колата му е смачкана и му шият лицето.

— Така си е. Но Ед си пада самохвалко и обича да се налага. Има повече пари от всички останали в града и не му харесва да го забравяш.

— Добре, че ми каза.

— Хоули е свестен човек. Добър водач е и се катери отлично. И е достатъчно колоритен, за да му се радват туристите, които води в планината. През повечето време е сам. Пие, но не се напива. Ако питате мен, взехте правилно решение.

— Държа на мнението ти и се радвам, че мислиш така. Ще напишеш ли доклада? Аз ще отида да видя какво става с влекача.

Това беше извинение, но не бе нужно никой да го знае.

Намери Бинг и един жилав дребен мъж да вадят джипа от канавката. Дългът му повеляваше да отиде при тях и да ги пита дали имат нужда от още помощ.

— Знаем какво правим. — Бинг изтърси лопата сняг върху ботушите на Нейт.

— Тогава ще ви оставя да го правите.

— Глупак — промърмори Бинг под нос, когато Нейт тръгна към колата си.

Шерифът се обърна и се замисли за миг.

— Това по-добро ли е, или по-лошо от чичако?

Дребният мъж се засмя, но после заби лопатата в снега и я натисна, докато Бинг оглеждаше Нейт от главата до петите.

— Съвсем същото е.

Шерифът се върна в колата под подигравателния му поглед.

И подкара около езерото.

Беше разбрал, че Мег живее някъде насам, и когато видя самолета й върху замръзналата писта, разбра, че е на прав път.

Зави по някакво подобие на път между дърветата и стигна до една къща.

Не знаеше какво бе очаквал, но определено не беше това. Не се изненада от уединеното местенце, нито от поразителния изглед във всички посоки. Те си вървяха с географското положение.

Но къщата беше чудесна — нещо като луксозна колиба, реши той. Дърво и стъкло, покрити веранди, яркочервени капаци на прозорците.

От алеята до верандата имаше разчистена пъртина. Виждаха се и други — до външните постройки. Една от тях, по средата на разстоянието от къщата до гората, беше издигната върху колове.

На верандата имаше спретнато подредена купчина нацепени дърва.

Слънцето бе на път да изгрее и великолепната гледка бе обляна в мистичната светлина на зората. Дим се издигаше от трите каменни комина към просветляващото небе.

Омаян, той изключи мотора.

И тогава чу музиката.

Тя изпълваше пространството. Силен и нежен женски глас се преплиташе със звън на струни и ручене на гайди, издигайки се заедно с изгрева над безкрайната белота.

Когато излезе от колата, потъна в нея и му се стори, че тя извира от въздуха, от земята и от небето.

И тогава я видя — в яркочервената си парка, която рязко изпъкваше на фона на снега, тя приближаваше откъм замръзналото езеро, придружавана от две кучета.

Той не й извика — не беше сигурен дали трябва. Просто се наслаждаваше на невероятната картина — тъмнокоса жена в червено, която върви през девствената белота между две красиви кучета, на фона на пробуждащите се планини.

Кучетата първи го видяха или подушиха. Лаят им отекна във въздуха и се вряза в бликащата мелодия. Спуснаха се към него като два сиви куршума.

Той обмисли варианта да се върне в колата и се зачуди дали това ще затвърди репутацията му на чичако и глупак.

Остана на място, повтаряйки наум: „Добри кучета, хубави кучета“ отново и отново, като мантра.

Приготви се за скока им, надявайки се, че няма да е към гърлото му. Песовете спряха на половин метър пред него с треперещи тела и оголени зъби. Готови да нападнат.

Очите им бяха сини, леденосини като на господарката им.

Нейт издиша и във въздуха увисна облаче пара.

— Мили Боже — промърмори той, — истински красавци.

— Рок! Бул! — извика Мег. — Приятел.

Кучетата моментално се успокоиха и се приближиха да го подушат.

— Ще ми отхапят ли ръката, ако ги погаля? — попита той.

— Вече не.

Приемайки го на вяра, той погали главите на двете кучета и тъй като това явно им хареса, клекна и здраво ги разтри, докато те се притискаха към него.

— Имаш здрави топки, Бърк.

— Надявах се, че няма да отхапят точно тях. Впрегатни кучета ли са?

— Не. — Когато тя приближи, Нейт забеляза, че бузите й бяха порозовели от студа. — Не ги използвам за това, но родословието им е добро. Извадиха късмет и си живеят с мен като царчета.

— Очите им са като твоите.

— Може би в предишното си прераждане съм била хъски? Какво правиш тук?

— Ами аз… Каква е тази музика?

— Лорийна Маккенит. Харесва ли ти?

— Изумителна е. Прилича на… Бог.

Тя се разсмя.

— Ти си първият мъж, който признава, че Бог е жена. За празниците ли заминаваш?

Той се изправи.

— Какви празници?

— Нова година.

— О, не. Имаше леко произшествие на Лейк Драйв. Търся главния свидетел. Може би си го виждала. Едър тип на четири крака, носи смешна шапка. — Той имитира рога.

Сладурче, чудеше се тя, защо очите ти са толкова тъжни, дори когато се усмихваш?

— Честно казано, видях няколко такива типа в околността.

— В такъв случай ще вляза, за да снема показанията ти.

— Би ми било приятно, но ще трябва да го отложим. Имам полет. Точно прибирам кучетата и се канех да спра музиката.

— Къде отиваш?

— Ще карам припаси до едно отдалечено село. Трябва да побързам, ако искам да се върна навреме за празненството. — Тя наклони глава. — Искаш ли да дойдеш?

Нейт погледна към самолета и си помисли: „На това? За нищо на света.“

— Дежурен съм. Може би друг път.

— Добре. Рок, Бул, у дома! Веднага се връщам — каза тя на Нейт.

Кучетата затичаха и Бърк осъзна, че една от външните постройки е просторен кучкарник, украсен с тотеми, изрисувани в примитивистичен простонароден стил.

Определено си живееха като царчета.

Мег изчезна в къщата. Миг по-късно музиката спря.

Тя излезе отново, преметнала раница през рамо.

— Довиждане, шерифе. Някой друг път ще ми снемеш показанията.

— Очаквам го с нетърпение. Приятен полет.

Мег отметна косата си и се отправи към самолета. Той я наблюдаваше.

Видя я как хвърли раницата вътре и се качи. Чу запалването на двигателя, чийто внезапен рев взриви тишината. Перката се завъртя и самолетът се плъзна по снега. Обикаляше, завиваше само на една ска, докато най-накрая се издигна в небето.

Отначало виждаше червената й парка и черната коса през прозореца на кабината, после всичко се сля.

Вдигна глава, за да проследи как самолетът направи кръг полегна на крило за поздрав. После се издигна над бялата равнина и се стопи в синевата.

5.

Нейт чуваше, че празненството долу набира скорост. Музиката, която напомняше джаз, свирен на раздрънкано кръчмарско пиано, проникваше по стълбището, дори през вентилационните шахти в стаята му. Жуженето на гласове сякаш издуваше стените и дъските на пода. Понякога избухваше смях или се чуваше тропот, вероятно от танци.

Той стоеше сам в мрака.

Депресията го бе захлупила без предупреждение. Седеше на бюрото си и четеше досиетата, когато кошмарната й тежест се стовари върху него като могъща вълна от мрак и го погълна. Сякаш някой внезапно угаси лампите.

Не беше безнадеждност. За да изгубиш надежда, първо трябва да си я имал. Не беше мъка, отчаяние или гняв. Би могъл да се справи или пребори с всяка от тези емоции.

Беше бездна. Неизмерима, черна, задушаваща бездна, която го засмука неотвратимо.

Това не му пречеше да работи — беше се научил да се справя в такива моменти. Ако не вършиш онова, което се очаква от теб, хората не те оставят на мира и тяхната загриженост те вкарва още по-надълбоко в бездната.

Можеше да ходи, да говори, да съществува. Но не можеше да живее. Когато пропаднеше в копринените й обятия, се чувстваше като ходещ мъртвец.

Както се беше чувствал в болницата след смъртта на Джак, когато болката надвиваше обезболяващите, а съзнанието за случилото се му пречеше да потъне в забрава.

Но да работи можеше.

Беше заключил участъка след края на работния ден и се бе прибрал в „Хижата“. Беше разговарял с хора. Не помнеше с кого или за какво, но знаеше, че от устата му бяха излизали думи.

Беше се качил в стаята си и бе заключил вратата. И сега седеше, погълнат от зимния мрак.

Какво, по дяволите, правеше тук — на това студено, тъмно и пусто място? Толкова ли беше елементарен и жалък, че бе избрал този град на вечната зима, защото беше огледално отражение на онова, което цареше в душата му?

Какво очакваше да докаже, идвайки тук, закачайки си значка, преструвайки се, че все още го е грижа достатъчно, за да си върши работата? Всъщност, просто се криеше. От онова, което беше преди, от онова, което бе изгубил. Но не можеш да се скриеш от нещо, което е с теб всеки миг от деня и само чака удобния миг, за да изскочи и да ти се изсмее в лицето.

Разбира се, имаше хапчета. Беше ги донесъл със себе си. Хапчета против депресия, против стрес. Хапчета, които да му помагат да спи дълбоко, да не сънува кошмари.

Бе спрял да ги взима, защото с тях по-лесно губеше усещането кой е, отколкото с депресията, стреса или безсънието.

Не можеше да се върне назад, не можеше да продължи напред, защо тогава да не потъне тук? Все по-дълбоко, докато най-накрая вече не може, нито иска да изпълзи от бездната. Част от него знаеше, че там се чувства добре, сгушен в тъмнината и празнотата, валяйки се в собственото си нещастие.

По дяволите, би могъл да се приюти в нея като някой от смахнатите, които живееха в кашони от хладилници под моста. Животът в кашон е простичък и от теб не се очаква нищо.

Сети се за старата сентенция за дървото и гората, и я извъртя така, че да приляга за неговия случай. Ако изгубеше ума си в Лунаси, дали изобщо бе имал какво да губи?

Мразеше онази част от себе си, която мислеше по този начин, която искаше да се приюти в бездната.

Ако не слезеше на празненството, някой щеше да се качи при него, а това щеше да бъде по-лошо. Мразеше усилието, което трябваше да положи, за да стане. Дали раздвижването в душата му — онези кратки проблясвания на живот — беше поредната гавра на съдбата? Начинът, който бе избрала, за да му покаже какво е да си жив, преди отново да го запрати в бездната?

У него все още имаше достатъчно гняв, за да изпълзи навън и този път, поне този път. Щеше да преживее и тази нощ, последната от годината. И ако до следващата нищо не се променеше, това със сигурност поне нямаше да влоши нещата.

Но тази вечер имаше задължения. Той посегна към значката, която бе свалил, и осъзна колко нелепо е, че това парче евтин метал би трябвало да го накара да се стегне. Но беше готов да се хване дори за нея, за да се държи както се очакваше от него.

Когато запали лампата, светлината опари очите му и той отстъпи встрани, за да се пребори с изкушението да я угаси отново и да се сгуши уютно в мрака.

Влезе в банята и пусна студената вода. Наплиска лицето си, внушавайки си, че така ще отмие умората, която беше част от депресията.

Дълго време се гледа в огледалото, търсейки някакви външни белези за състоянието си. Но видя само един обикновен човек, без особени проблеми. Може би очите му бяха малко уморени и бузите — леко хлътнали, но нищо по-сериозно.

Щеше да е хубаво, ако всички останали видеха същото.

Когато отвори вратата, шумът го заля като вълна. Също като със светлината, трябваше да се насили, за да продължи напред, вместо да се върне в пещерата си.

Беше дал почивка на Ото и на Питър, за да ядат, пият и се веселят. И двамата имаха семейства и приятели, хора, с които да изпратят старата година. Тъй като Нейт от месеци се опитваше да го направи сам, не виждаше защо това трябва да се промени точно тази вечер.

Докато слизаше по стълбите, имаше усещането, че тялото му е пълно с олово.

Музиката беше жизнерадостна и по-хубава, отколкото беше очаквал. И ресторантът беше пълен. Масите бяха разместени, за да се отвори място за дансинг, и клиентите с радост го използваха. От тавана висяха гирлянди и балони, хората бяха облечени празнично.

Видя, че част от присъстващите носеха онова, което Пийч беше нарекла „аляски смокинг“ — здрави работни дрехи, почистени за случая. Някои ги бяха комбинирали с вратовръзки тип шнур и празнични шапки от хартия.

Много от жените носеха блестящи рокли или поли и високи обувки, а косите им бяха прибрани. Видя Хоп, пременена в пурпурна рокля за коктейли, да танцува — може би фокстрот — с елегантния Хари Майнър. Роуз седеше на стол с висока облегалка зад бара, а един мъж, който вероятно беше съпругът й Дейвид, стоеше до нея и разтриваше гърба й.

Чу я да се смее на нещо, което й разказваше жената от рецепцията на клиниката. Видя как погледна в очите на съпруга си. Долови искрата, която премина между тях, и почувства самота и студ.

Никога жена не го беше поглеждала така. Дори когато беше женен, съпругата му никога не бе отправяла към него взор, изпълнен с такава открита и безусловна любов.

Отвърна очи от тях.

Огледа тълпата с погледа на полицай — измерващ, отбелязващ подробностите, проучващ. Това бе нещо, което го отдалечаваше от другите, и той го знаеше, но не можеше да спре.

Видя Ед и надутата, според слуховете, Арлийн. Мич от местната радиостанция беше прибрал прошарената си коса на опашка и прегръщаше едно хубаво момиче. Кен носеше хавайски венец и водеше оживена дискусия с Професора, облечен в обичайния си туиден костюм.

Всички се разбират добре, помисли си Нейт, макар че някои вече са пийнали. Те бяха свои, а той — пришълец.

Долови уханието на парфюма на Чарлийн, но тя го последва прекалено бързо, за да му даде възможност да я избегне или да се овладее. Гъвкавото й тяло се притисна към него, топлите й устни се плъзнаха по неговите, усети лекото докосване на езика й. Ръцете й погалиха и стиснаха задника му, докато зъбите й леко гризнаха долната му устна.

После тя се отдръпна и му се усмихна морно.

— Честита Нова година, Нейт. Това беше в случай, че не мога да стигна до теб в полунощ.

Той не можеше да отрони и дума и се боеше, че се е изчервил. Чудеше се дали явното и неприлично опипване беше предизвикало някакво раздвижване в мрака, който го душеше.

— Къде се беше скрил досега? — Тя обви ръце около врата му. — Празненството започна преди повече от час, а ти още не си танцувал с мен.

— Имах… да свърша нещо.

— Работа, работа и пак работа. Защо не дойдеш да се повеселиш с мен?

— Трябва да говоря с кмета. — Моля те, Господи, помогни ми.

— Сега не е време за политика. Празник е. Хайде, ела да танцуваме. После ще пийнем шампанско.

— Трябва да свърша това.

Той сложи ръце на бедрата й, опитвайки се да я избута по-далеч от себе си, и се огледа за Хоп — своята спасителка. Но вместо нея очите му срещнаха погледа на Мег.

Тя му се усмихна с обичайната си крива усмивка и насмешливо вдигна чашата си за наздравица.

После танцуващите двойки я скриха от очите му.

— Ще танцуваме по-късно. Аз… — Той забеляза познато лице и се вкопчи в него като удавник. — Ото, Чарлийн иска да танцува.

Преди някой от двамата да успее да каже нещо, Нейт се беше отдалечил. Стигна чак до другия край на залата, преди да се осмели да си поеме дъх.

— Интересно, нямаш вид на страхливец.

Мег застана до него. Сега държеше две чаши.

— Значи външността лъже. Тя ме плаши до смърт.

— Няма да твърдя, че Чарлийн е безобидна, защото е всичко друго, освен това. Но ако не искаш да си пуска езика в гърлото ти, трябва да й го кажеш. Високо и ясно, с едносрични думи. Заповядай, нося ти питие.

— Дежурен съм.

Тя изсумтя.

— Едва ли чаша евтино шампанско ще ти завърти главата. По дяволите, Бърк, почти всички от Лунаси са тук.

— Има логика.

Той взе чашата, но не отпи. Все пак, успя да съсредоточи погледа си върху Мег. Носеше рокля. Или поне това беше общоприетото наименование на червеното нещо, прилепнало върху тялото й като втора кожа. То разкриваше стегнатото, атлетично тяло, което си беше представял в пози, незаконни поне в няколко щата. Косата й не беше прибрана и падаше като черен дъжд върху млечнобелите й рамене. Обувки с невероятно високи токчета привличаха погледа върху стройните й мускулести крака.

Ухаеше на нещо хладно, загадъчно и непознато.

— Изглеждаш невероятно.

— Обичам да се кипря, ако случаят го позволява. А ти ми изглеждаш уморен. — И наранен, помисли си тя. Това я беше поразило, когато го видя да слиза по стълбите. Приличаше на човек, който знае, че някъде в тялото му зее огромна рана, но няма сили да я потърси.

— Още не мога да свикна с часовата разлика.

Той отпи от шампанското. Имаше вкус на оцветена газирана вода.

— Да се забавляваш ли дойде, или да гледаш отстрани с мрачен и официален вид?

— Предимно второто.

Мег поклати глава.

— Опитай за известно време първото. Да видим какво ще стане. — Тя протегна ръка и свали значката му.

— Ей…

— Ако ти потрябва щит, можеш да я сложиш — каза тя, докато я пъхаше в джоба на ризата му. — Но сега ще танцуваме.

— Не знам как да танцувам тукашните танци.

— Няма нищо. Аз ще те водя.

И тя го направи, а това го разсмя. Гърлото му беше пресъхнало, но част от товара на раменете му олекна.

— Местен ли е оркестърът?

— Всички са местни. На пианото е Минди. Преподава в началното училище. Китаристът се казва Парго. Работи в банката. Цигуларят е Чък. Той е рейнджър в Денали. Федерален служител е, но е толкова мил, че всички го харесват. А на барабаните е Големия Майк. Той е готвач тук. Вкарваш ли всичко това в компютъра?

— Моля?

— Виждам, че им правиш досиета наум.

— Струва си да помниш.

— Понякога си струва да забравиш. — Погледът й се отклони вдясно. — Правят ми знак. Макс и Кери Хоубейкър. Те издават „Лунатик“, седмичния ни вестник. През по-голямата част от седмицата отсъстваха. Но са планирали интервю с новия началник на полицията.

— Мислех, че това е празненство.

— Ще те подгонят в мига, когато музиката спре.

— Не и ако се измъкнеш с мен и си направим празненство някъде другаде.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Ако говориш сериозно, може и да се съглася.

— И защо да не говоря сериозно?

— Точно в това е въпросът. Някой път ще те попитам.

Мег не му даде възможност да избира, а тръгна през тълпата, влачейки го след себе си към края на импровизирания дансинг. След като го представи, се измъкна и го остави да се справя сам.

— Много се радвам да се запознаем. — Макс ентусиазирано разтърси ръката му. — С Кери току-що се върнахме в града, затова не сме имали възможност да ви поздравим с добре дошъл. Ще ви помоля да ни отделите малко време за интервю за „Лунатик“.

— Ще се уговорим за ден и час.

— Можем още сега да седнем във фоайето и…

— Не сега, Макс. — Лицето на Кери се озари от усмивка. — Тази вечер не е за работа. Но преди да се върнем отново към празненството, бих искала да ви попитам, шериф Бърк, дали имате нещо против да включим полицейска рубрика във вестника. Според мен тя ще покаже на града какво правите и как се справяте. Сега, когато вече имаме полицейски участък, искаме „Лунатик“ да отразява дейността му.

— Можете да получите тази информация от Пийч.

Мег си проби път до бара и взе нова чаша шампанско, преди да седне на едно столче, откъдето можеше да наблюдава танцуващите.

Чарлийн се присъедини към нея.

— Аз го видях първа.

Мег не откъсна поглед от дансинга.

— По-важно е кого гледа той, нали?

— Хвърлила си му око само защото аз го искам.

— Чарлийн, ти искаш всичко живо, което има пенис. — Мег отпи от шампанското. — Пък и не гледам него. — Тя се усмихна. — Но не се притеснявай, играй си игричката. Няма да попречиш на моята.

— Първият интересен мъж, който идва в града от месеци. — Изпаднала в откровение, Чарлийн се приведе по-близо. — Знаеш ли, че всяка сутрин закусва с Джеси? Не е ли мило от негова страна? А да беше видяла как се справи с братята Маки. Освен това си има тайна. — Тя въздъхна. — Умирам си за мъже с тайни.

— Умираш си за всеки мъж, който може да го вдигне.

Чарлийн изкриви уста в гримаса на отвращение.

— Защо трябва да си толкова груба?

— Ти седна тук, за да ме уведомиш, че се надяваш да изпукаш началника на полицията. Както и да го сучеш, това е грубо, Чарлийн. Аз просто го казах направо.

— Същата си като баща си.

— Така казваш винаги — промърмори Мег, докато майка й се отдалечаваше.

На нейно място седна Хоп.

— Вие двете бихте се скарали и за това колко дъжд е валяло последния път.

— Това е прекалено философска тема за нас. Какво пиеш?

— Канех се да си взема още една чаша от това ужасно шампанско.

— Аз ще ти донеса. — Мег мина зад бара, наля една чаша и допълни своята. — Тя умира от желание да схруска Бърк.

Хоп погледна към Нейт и видя, че е успял да се отърве от семейство Хоубейкър, но сега е приклещен от Джо и Лара Уайз.

— Тяхна си работа.

— Тяхна си работа — съгласи се Мег и се чукна с Хоп.

— Фактът, че той явно се интересува повече от теб, едва ли ще подобри отношенията ви с майка ти.

— Права си. — Мег замислено отпи от чашата. — Но може да разнообрази живота ми. — Видя, че Хоп вдигна очи към небето, и се разсмя. — Какво да направя, като обичам да си търся белята.

— А с него определено ще си я намериш. — Хоп се обърна, когато видя, че Чарлийн измъква Нейт на дансинга. — Приказката за тихите води не е случайна. Разочарованите мъже са трудни.

— Той е най-тъжният човек, когото съм виждала. По-тъжен дори от онзи скитник, който се отби тук преди няколко години. Как му беше името? Маккинън. Пръсна си мозъка в склада на Хоули.

— Беше ужасно. Игнейшъс може да е достатъчно наранен от нещо, за да налапа дулото на служебния си пистолет, но е прекалено силен, за да дръпне спусъка. Освен това е твърде възпитан.

— На това ли залагаш?

— Да, на това. По дяволите, ще направя последното си добро дело за тази година и ще го спася от Чарлийн.

„Тъжните, възпитани мъже изобщо не са мой тип“, каза си Мег. Тя обичаше безгрижни, безразсъдни мъже. От тях не очакваш да останат през нощта. С такъв мъж можеш да пийнеш едно-две, да се потъркаляте между чаршафите, ако ви дойде настроение, и после да продължиш по пътя си.

Без проблеми, без душевни рани.

Ала мъж като Игнейшъс Бърк? Връзката с него нямаше да бъде гладка и рани със сигурност щеше да има. И все пак, може би си заслужаваше.

Във всеки случай й беше приятно да разговаря с него, а това за нея беше показателно. Често прекарваше седмици наред, без да говори с друго човешко същество, затова ценеше интересните разговори. Харесваше й да гледа как тъгата се появява и изчезва от погледа му. На няколко пъти бе видяла това да се случва. Когато стоеше пред къщата й тази сутрин, заслушан в Лорийна Маккенит, и за няколко секунди, докато танцуваха.

Обградена от музиката и топлотата на човешкото общуване наоколо, тя осъзна, че отново иска да види как тази тъга се стапя. И че има добра идея как да го постигне.

Намери зад бара отворена бутилка и две чаши и се измъкна от залата.

Хоп рязко потупа Чарлийн по рамото.

— Извинявай, имам официална работа с шериф Бърк.

Чарлийн се притисна още по-плътно до Нейт и той изпита чувството, че след малко ще излезе през гърба му.

— Кметството е затворено, Хоп.

— Кметството никога не е затворено. Хайде, ще удушиш момчето.

— Добре, добре. Очаквам да довършим този танц, красавецо.

— Да си намерим някое тихо ъгълче, Игнейшъс. — Хоп си проби път през тълпата. Седна на една маса, която някой беше избутал в билярдната. — Искаш ли нещо за пиене.

— Не, искам да избягам през задната врата.

— Можеш да избягаш, но не и да се скриеш в такова малко градче. Рано или късно ще трябва да се разбереш с нея.

— По-добре да е късно. — Искаше му се да се качи горе и отново да се приюти в мрака. Главата му пулсираше, стомахът му беше свит от стреса и усилието да съществува.

— Не те извиках само за да те спася от Чарлийн. Направо си вбесил заместника ми.

— Знам. Разреших случая така, както беше най-разумно и в рамките на закона.

— Не се съмнявам, че си вършиш добре работата, Игнейшъс. Просто ти споменах факта. Ед е надут, самовлюбен и досаден през повечето време. Но е добър човек и дава много на този град.

— Това не значи, че шофира добре.

Тя се усмихна.

— Винаги е бил слаб шофьор. Но за сметка на това е влиятелен, богат и злопаметен. Няма да забрави, че си се изпречил на пътя му. За теб може да е дребна работа в сравнение с нещата, с които си свикнал, но в Лунаси това е сериозно нещо.

— Едва ли съм първият.

— Не си. С Ед постоянно се караме. Но според него, ние сме на едно и също ниво. Дори може би аз стоя малко по-високо. Ти си пришълец и той очаква да му се подмазваш. От друга страна, аз щях да бъда много разочарована, ако го беше направил. Така че си между чука и наковалнята.

— Случвало ми се е и преди. Чудя се с каква ли мазнина се подмазва човек.

Тя го изгледа за миг, после избухна в смях.

— Учтив и заобиколен начин да ми кажеш да си гледам работата. Но преди да го направя, ще ти кажа нещо. Да застанеш между Чарлийн и Мег, означава, че и чукът, и наковалнята ще бъдат много горещи, лепкави и гадни като адски демони.

— В такъв случай по-добре да не съм там.

— Умна мисъл. — Тя вдигна вежди, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Обажданията в управлението се прехвърлят на моя телефон — обясни той, докато го вадеше от джоба си. — Бърк.

— Вземи си палтото — каза Мег. — Ще се срещнем навън след пет минути. Искам да ти покажа нещо.

— Добре. — Той пъхна телефона отново в джоба си под изпитателния поглед на Хоп. — Нищо важно. Мисля, че ще изляза навън.

— Използвай онази врата, мини през кухнята.

— Благодаря. И честита Нова година!

— На теб също. — Когато той се отдалечи, Хоп поклати глава. — Ще си имаме проблеми.

Отне му повече от пет минути да отиде до стаята си, да се облече, да излезе навън и да заобиколи до предния вход на „Хижата“. На половината път осъзна, че изобщо не се беше изкушил от мисълта да заключи вратата след себе си и да потъне в мрака.

Може би това беше напредък. Или просто похотта беше по-силна от депресията.

Тя го чакаше, седнала на един от сгъваемите столове, които беше сложила в центъра на улицата. Бутилката шампанско беше забучена в купчина сняг. Тя отпиваше от чашата си, завита с дебело одеяло.

— Не можеш да седиш тук в тази рокля, въпреки че си с палто и одеяло…

— Преоблякох се. Винаги си нося дрехи за смяна в раницата.

— Жалко. С нетърпение очаквах отново да те видя по нея.

— По друго време и на друго място. Сядай.

— Добре. Защо седим насред улицата в… десет минути преди полунощ?

— Не обичам особено тълпите. А ти?

— Никак.

— За известно време е забавно, и то при специален повод. Но след няколко часа ми омръзва. Освен това — тя му подаде чаша — това шампанско е по-хубаво.

Учуди го, че не е замръзнало.

— Мисля, че е по-добре, ако влезем вътре, където няма риск да измръзнем.

— Навън не е толкова студено. Няма вятър. Температурата е около нула градуса. Пък и отвътре не можеш да видиш това.

— Кое?

— Погледни нагоре, пришълецо.

Той погледна натам, накъдето сочеше, и дъхът му спря.

— Свети Боже!

— Да, винаги съм мислила, че това е нещо свято. Природен феномен, предизвикан от географската дължина, слънчевите петна и тъй нататък. Научните обяснения не намаляват нито красотата, нито вълшебството му.

Светлината в небето беше зелена, с проблясъци от златисто и намеци за червено. Дългите фосфоресциращи ивици сякаш пулсираха и дишаха, оживявайки мрака.

— Северното сияние се вижда най-добре през зимата, но обикновено е твърде студено, за да му се наслаждаваме. Тази нощ е изключение.

— Само съм чувал за него и съм виждал снимки. Не е същото.

— Както всички хубави неща. Вън от града се вижда по-добре. А най-красиво е, ако лагеруваш на някой от ледниците. Една нощ, когато бях седемгодишна, с баща ми се изкачихме в планината и спахме на открито, за да можем да го видим оттам. Лежахме часове наред и гледахме небето, едва не замръзнахме.

Свръхестественото зелено продължаваше да трепти, да искри, да се разпръсква и да сияе. От него валяха разноцветни искри като дъжд от скъпоценни камъни.

— Къде е той сега?

— Би могло да се каже, че един ден отново пое на път и не се върна. Ти имаш ли семейство?

— В известен смисъл.

— Няма да разваляме тази вечер, като си разказваме тъжните си съдби. Просто ще се наслаждаваме на гледката.

Седяха мълчаливо в средата на улицата под пламтящото небе.

Пламъците му разпалиха нещо в него, прогониха напрегнатото главоболие, докараха го до ръба на чудото, където отново можеше да диша.

Тя погледна към „Хижата“, откъдето шумът нарастваше. Започнаха да отброяват последните секунди до полунощ.

— Май ще посрещнем сами Новата година, Бърк.

— Значи ще изпратя старата по-добре, отколкото очаквах. Искаш ли да се престоря, че те целувам, защото традицията е такава?

— Майната им на традициите.

Тя стисна главата му в ръцете си и го придърпа към себе си.

Устните й бяха студени и усещането как се затоплят под неговите беше странно и завладяващо. Яростта на целувката го разтърси и го върна към живот, разбърка стомаха му и ускори кръвообращението му.

Чу викове — но далечни, приглушени и неясни, — когато Удари полунощ. Зазвъняха камбани, засвириха клаксони, прозвучаха аплодисменти. И през всичко това той долови ясно биенето на сърцето си.

Пусна чашата си и отметна одеялото, за да стигне до нея. Разочаровано изсумтя, когато видя колко е навлечена. Желаеше това силно и гъвкаво тяло, искаше да види извивките му, да усети вкуса и мириса му.

Изведнъж звук от изстрели го накара рязко да се отдръпне.

— Празнични залпове, това е всичко.

Дъхът и излизаше на облаци, докато ръцете й го привличаха обратно. Този мъж определено можеше да се целува и тя искаше да задържи опияняващото усещане как устните, езикът и зъбите му я поглъщат.

На кого му трябваше евтино шампанско?

— Може би, но… трябва да проверя.

Тя се изсмя кратко, после посегна към чашите.

— Да, така е.

— Мег…

— Давай, шерифе. — Приятелски го потупа по коляното и се усмихна на загадъчните и тревожни сиви очи. — Работата си е работа.

— Няма да се бавя.

Тя беше сигурна в това. Обичайно беше някой да стреля във въздуха на празници, на сватби, раждания, дори на погребения, в зависимост от чувствата си към покойника.

Но не й се струваше разумно да го изчака. Вместо това остави столовете, чашите и бутилката на предната веранда и хвърли одеялото в колата си.

После подкара към къщи, докато зелените светлини се вихреха по небето. Знаеше, че Хоп е права. Нейт Бърк щеше да се окаже голяма беля.

6.

Вестник „ЛУНАТИК“

Полицейска хроника

Понеделник, 5 януари, 8,03 ч. Повикване за липсващи снегоходки от верандата на жилището на Ханс Финкъл. Заместник-шериф Питър Ноти се отзова. Твърдението на Финкъл, че (пропускаме няколко цветисти фрази) „Трилби пак се е върнал към старите си номера“ не можа да бъде потвърдено. Впоследствие снегоходките се намериха в колата на самия Финкъл.

9,22 ч. Съобщиха ни за пътнотранспортно произшествие на Ранкор Роуд. Шериф Бърк и заместник Ото Грубер се отзоваха. Участниците са Брет Трупър и Виргиния Ман. Нямат наранявания, освен натъртения палец на крака на Трупър в резултат на многократното ритане на собствения му смачкан амортисьор. Не бяха повдигнати обвинения.

11,36 ч. Съобщение за сблъсък между Декстър Трилби и Ханс Финкъл в „Хижата“. Спорът, който включваше разнообразни и цветисти ругатни, очевидно беше последствие на предишния инцидент със снегоходките. Отзова се шериф Бърк и след известен дебат беше решено кавгата да се реши чрез турнир по дама. В определеното време Трилби водеше с 12 на 10 игри. Не бяха повдигнати обвинения.

13,45 ч. Съобщение за силна музика и движение на коли с превишена скорост по „Карибу“. Шериф Бърк и заместник Ноти се отзоваха. Джеймс и Уилям Маки бяха открити да се състезават със снегомобили и да слушат „Роден да бъдеш свободен“ много силно. След кратко и, според думите на свидетелите, забавно преследване последва разгорещена конфронтация с полицаите, по време на която дискът с въпросната мелодия беше конфискуван, а Джеймс Маки заяви, че „в Лунаси вече изобщо не е забавно“. И двамата братя бяха глобени за превишена скорост.

15,12 ч. Съобщение за крясъци на Ранкор Ууд, на 3,3 км от града. Отзоваха се шериф Бърк и заместник Грубер. Оказа се, че група момчета играят на война, въоръжени с детски пушки и бутилка кетчуп с пръскалка. Шериф Бърк обяви незабавно примирие и ескортира войниците — живи, мъртви и ранени — по домовете им.

16,58 ч. Съобщение за нарушение на обществения ред на „Муус“. Шериф Бърк и заместник Ноти се отзоваха. Спорът между шестнадесетгодишно момиче и неин връстник, включващ обвинения за флирт с друго момче на същата възраст, беше разрешен. Не бяха повдигнати обвинения.

17.18 ч. Шестнадесетгодишно момче глобено за безразсъдно шофиране и надуване на клаксона нагоре-надолу по „Муус“.

19,12 ч. В отговор на различни молби шериф Бърк отстрани Майкъл Съливан от бордюра на пресечката на „Лунаси“ и „Муус“, където пееше високо и фалшиво версия на „Уиски в буркан“. Съливан прекара нощта в участъка заради собствената си безопасност. Не бяха повдигнати обвинения.

Нейт препречете случките от всеки ден, а после остатъка от втората си седмица във вестник „Лунатик“. Очакваше оплаквания, когато излезе първият брой с полицейската статистика, но не получи нито едно. Очевидно хората нямаха нищо против да видят имената си отпечатани, макар и във връзка с провиненията им.

Пъхна вестника в чекмеджето на бюрото при първия брой. Вече минаха две седмици, помисли си.

И все още бе тук.

Сари Паркър се приведе над тезгяха в „На ъгъла“. Беше свалила ботушките си от заешка кожа и парката на вратата, после беше грабнала пакетче дъвка от рекламната поставка.

Беше дошла да поклюкарства, не да пазарува, а дъвката беше най-евтиното възможно извинение. Погали лекичко по главата Сесил, шпаньола на Деб. Както всеки ден той лежеше в подплатената си кошничка на тезгяха.

— Шериф Бърк не се мярка често в ресторанта на „Хижата“

Деб продължи да подрежда пакети цигари и тютюн за дъвчене. В магазина най-напред се научаваха всички новини в града. Щом тя не знаеше нещо, значи още не се беше случило.

— И тук не идва често. Самотник е.

— Всеки ден закусва с момчето на Роуз и повечето пъти вечеря там. Но ако питаш мен, няма особено добър апетит.

Тъй като и без това беше взела пакетчето дъвки, Сари го отвори.

— Всяка сутрин разтребвам стаята му, не че има кой знае какво да се подрежда. Не носи нищо друго, освен дрехи и несесер за бръснене. Няма нито снимки, нито книги.

Тъй като разтребваше повечето стаи в „Хижата“, Сари се смяташе за експерт по човешко поведение.

— Може би тепърва ще му изпратят багажа.

— Не мисли, че не го попитах. — Сари размаха дъвката, преди да я пъхне в устата си. — Казах му: „Шериф Бърк, сигурно очаквате да ви пратят останалия багаж от континента?“ А той ми отвърна: „Донесох всичко със себе си.“ Не се е обаждал и на никого по телефона, поне от стаята си. Нито някой го е търсил. Доколкото разбирам, единственото нещо, което прави в стаята си, е да спи.

Макар в момента в магазина да нямаше никой друг, Сари понижи глас и се наведе напред.

— И въпреки че Чарлийн му се пуска, той спи сам. — Тя рязко кимна. — Когато сменяш чаршафите на един мъж, знаеш какво прави през нощта.

— Може би го правят в банята или на пода. — Деб с удоволствие забеляза изненадата, която се изписа по бузестото катериче лице на Сари. — Не е речено, че непременно трябва да се чукаш на леглото.

Тъй като беше професионалистка в размяната на клюки, Сари бързо се възстанови.

— Ако Чарлийн се чукаше с него, нямаше още да го преследва като хрътка заек, нали?

Деб замълча, докато чешеше Сесил зад копринените уши, но трябваше да отстъпи.

— Вероятно не.

— Човек, който идва тук едва ли не само с дрехите на гърба си, крие се часове наред в стаята си, отказва на навита жена и почти нищо не казва, ако не го приклещиш, със сигурност е странен, ако питаш мен.

— Не може да се каже, че е първият подобен тип, който се появява тук.

— Може би. Но е първият, когото правим началник на полицията. — Още беше бясна, че предишната седмица глоби сина й. Сякаш доларите растяха по дърветата. — Този човек крие нещо.

— За бога, Сари. Всички тук правят същото.

— Не ме интересува кой какво крие, освен ако няма властта да хвърли мен и семейството ми в затвора.

Деб нетърпеливо натисна клавишите на касовия апарат.

— Ако не смяташ да излезеш оттук, без да си платиш дъвката, не си нарушила никакви закони. Така че на твое място не бих се притеснявала.

Човекът, когото обсъждаха, още седеше на бюрото си. Но сега беше притиснат. От две седмици беше успявал да избегне, отклони или отложи срещата с Макс Хоубейкър. Не искаше да го интервюират. Всъщност беше уплашен — пресата си беше преса, независимо дали ставаше дума за седмичния вестник в малък град или за „Балтимор Сън“.

Гражданите на Лунаси може би нямаха нищо против да видят имената си във вестника по каквато и да било причина, но той още имаше неприятен вкус в устата от опита си с репортерите след престрелката.

Беше разбрал, че ще трябва да преглътне още от същото, когато Хоп влезе в кабинета му с Макс.

— Макс иска интервю. Градът трябва да знае нещо за човека, когото сме избрали да следи за реда и спазването на законите. Добре е интервюто да излезе в следващи брой на „Лунатик“. Затова… захващай се.

И тя излезе със същата маршова походка, затваряйки енергично вратата след себе си. Макс се усмихна дръзко.

— Срещнах кмета по пътя насам, за да видя дали имате сега няколко свободни минути, в които да поговорим.

— Аха. — След като се чудеше дали да убие малко време с пасианси на компютъра, или да поиска от Питър да му даде поредния урок по използване на снегоходки, нямаше как да каже, че е много зает.

Беше преценил Макс като амбициозен зубрач, от онези, които прекарват по-голямата част от времето си в гимназията, изолирани от останалите. Той имаше кръгло приятно лице, върху което падаше светло кестенява коса. За ръста си от метър и седемдесет той имаше около пет излишни килограма, натрупани главно в областта на корема.

— Кафе?

— Не бих имал нищо против.

— Нейт стана и наля две чаши.

— Как го пиете?

— С две сметани и две пакетчета захар. Какво смятате за новата ни рубрика? За полицейската хроника?

— За мен това е нещо ново. Изложили сте фактите. Струва ми се, изчерпателно.

— Кари много искаше да я включим. Ако позволите, ще запиша разговора ни. Ще си водя и бележки.

— Добре. — Той приготви кафето на Макс и го донесе. — Какво искате да знаете?

Макс се намести удобно и извади касетофон от платнения си сак. Сложи го на бюрото, отбеляза времето и го включи. После извади бележник и молив от джоба си.

— Мисля, че нашите читатели биха искали да знаят нещо за човека със значката.

— Звучи като заглавие на филм. Съжалявам — добави той, когато видя, че Макс се намръщи. — Няма кой знае какво за знаене.

— Да започнем с основните неща. Ще ми кажете ли на колко сте години?

— Тридесет и две.

— И сте били детектив в балтиморската полиция?

— Точно така.

— Женен ли сте?

— Разведен.

— Случва се и на най-добрите от нас. Деца?

— Не.

— В Балтимор ли сте роден?

— Прекарал съм там целия си живот с изключение на последните три седмици.

— И защо детектив от Балтимор става началник на полицията в Лунаси, Аляска?

— Наеха ме.

Лицето на Макс си остана приветливо и тонът му не се промени.

— Но все пак е трябвало да се кандидатирате.

— Исках промяна. — Ново начало. Последен шанс.

— Някои хора биха могли да нарекат това доста драматична промяна.

— Ако търсиш нещо различно от обичайното, защо да не е много по-различно? Хареса ми описанието на работата, на града. Имам възможност да върша нещо познато, но в различна обстановка, в друг ритъм.

— Току-що говорихме за полицейската рубрика. Това едва ли може да се сравни с онова, с което сте свикнали. Не се ли боите, че ще се отегчите, след като сменяте ритъма и мащабите на големия град с общност, в която живеят по-малко от седемстотин жители?

Внимавай, помисли си Нейт. Не беше ли седял тук допреди малко, отегчен до смърт? Или депресиран? Трудно беше да се открие разликата. Имаше моменти, в които не беше сигурен, че изобщо има разлика, тъй като и двете състояния го караха да се чувства ужасно ненужен.

— Балтимор не е от най-големите градове. Но фактът е, че през по-голямата част от времето работата е доста анонимна. Полицаите си приличат, случаите се трупат един след друг.

И никога не можеш да приключиш всичките, помисли си Нейт. Колкото и часове да им отделиш, не можеш да приключиш всички и в крайна сметка се ограничаваш само с ясните и новите случаи.

— Ако някой се обади тук — продължи, — този човек знае, че или аз, или някой от двамата заместници, ще отиде да поговори с него, да му помогне да разреши проблема си. След известно време ще знам кой има нужда от помощ, когато се обажда. Няма да бъде просто име в папката, а човек, когото познавам. Мисля, че това ще добави още едно ниво на удовлетворение към работата, която върша.

Изненада го, че беше казал самата истина, макар досега да не я беше осъзнал напълно.

— Ловувате ли?

— Не.

— Ходите ли на риба?

— Засега не.

Макс стисна устни.

— Хокей? Ски? Планинско катерене?

— Не. Питър ме учи да се движа със снегоходките. Казва, че ще ми свърши работа.

— Прав е. Ами хобита, развлечения за свободното време, интереси?

Работата не му беше оставяла достатъчно време. Или по-скоро, поправи се Нейт, той беше позволил на работата да погълне цялото му време. Не беше ли това причината Рейчъл да си потърси друг?

— Засега не знам към какво ще се ориентирам. Нека първо да видим какво ще стане със снегоходките. А вие как се оказахте тук?

— Аз ли?

— Бих искал да знам нещо за човека, който задава въпросите.

— Справедливо е — съгласи се Макс. — През 60-те години учех в Бъркли. Секс, наркотици и рокендрол. Влюбих се в една жена — както винаги става — и отпътувахме на север. Прекарахме известно време в Сиатъл. Там се срещнах с един човек, който се занимаваше с алпинизъм. И аз се запалих. С жената продължихме да мигрираме на север. Бяхме вегетарианци, интелектуалци и хора, които мразят институциите.

Той се усмихна — пълен и оплешивяващ мъж на средна възраст, който сякаш се забавляваше от мисълта какъв е бил някога и какъв е сега.

— Тя искаше да рисува, а аз — да пиша романи, които изваждат наяве скритата същност на човека. Оженихме се, което провали всичко. Тя се върна в Сиатъл, а аз се озовах тук.

— И издавате вестник, вместо да пишете романи.

— Все още работя по онези романи. — Той вече не се усмихваше, изглеждаше сдържан и малко разстроен. — От време на време ги изваждам. Слаби са, но продължавам да работя по тях. Още не ям месо и съм природозащитник, което дразни много хора. Запознах се с Кари преди около петнадесет години. Оженихме се. — Усмивката му се върна. — Този път изглежда се получи.

— Деца имате ли?

— Момче и момиче. На десет и дванадесет. А сега да се върнем на вас. Работили сте в балтиморската полиция единадесет години. Когато говорих с лейтенант Фостър…

— Говорили сте с моя лейтенант?

— Бившият. Той ми разказа нещичко за вас. Описа ви като задълбочен и упорит полицай, който приключва успешно случаите си и работи добре под напрежение. Не че не бихме искали нашият полицейски началник да притежава такива качества, но определено сте прекалено квалифициран за тази работа.

— Това си е мой проблем — каза Нейт с равен глас. — Не мога да ви отделя повече време.

— Само още няколко минути. Били сте два месеца в отпуск по болест след инцидент миналия април, по време на който партньорът ви Джак Биън и заподозреният са били убити, а самият вие — ранен. Върнали сте се на работа за четири месеца, после сте напуснали. Струва ми се, че този случай е натежал в полза на решението ви да приемете службата при нас. Прав ли съм?

— Вече ви съобщих причините, поради които съм тук. Никой от Лунаси не се интересува от смъртта на партньора ми.

Лицето на Макс се беше вкаменило и Нейт разбра, че го е подценил. Журналистът си е журналист, напомни си той, където и да се намира. А този беше подушил сензация.

— Но хората се интересуват от вас, шерифе. От вашия опит и мотивация, от професионалната ви биография.

— Това са минали неща.

— „Лунатик“ може да е малък вестник, но като издател аз трябва да представям точни факти и пълни сведения. Знам, че престрелката е била разследвана и са открили, че вие сте стреляли с основание. Но онази нощ сте убили човек и това сигурно ужасно ви тежи.

— Да не мислите, че нося значка и пистолет за забавление, Хоубейкър? Че те са само реквизит? Всеки ден, когато взима оръжието си, полицаят знае, че може би ще му се наложи да го използва. И да, това наистина му тежи.

Гневът го заля и гласът му стана студен като януарския вятър, който блъскаше по прозорците.

— Оръжието тежи, както и онова, което ще направиш с него — това е истина. А дали съжалявам, че съм го използвал тогава? Не. Съжалявам, че не бях по-бърз. Ако бях стрелял по-рано, един добър човек още щеше да бъде жив. Жена му нямаше да е вдовица, а двете му деца щяха да имат баща.

Докато го слушаше, Макс се облегна назад и на няколко пъти облиза устните си, но не се предаде.

— Обвинявате ли се?

— Аз съм единственият, който излезе жив от онази алея — Гневът секна и без него очите му изглеждаха уморени и безизразни. — Кого друг да виня? Изключете касетофона. Интервюто свърши.

Макс се наведе и изключи касетофона.

— Съжалявам, че засегнах чувствително място. Тук не живеят много хора, но колкото и да са, те имат правото да знаят истината.

— Да, вие винаги казвате така. Имам работа.

Макс прибра касетофона и стана.

— Трябва ми и снимка за статията.

Безмълвният поглед на Нейт го накара да прочисти гърлото си.

— Кари може да дойде малко по-късно. Тя е фотографът. Благодаря за отделеното време. И… успех със снегоходките.

Когато остана сам, Нейт дълго време не помръдна. Очакваше гневът да се завърне, но това не стана. Би посрещнал с радост дивата му, заслепяваща сила. Но усещаше само студ.

Знаеше какво ще последва, ако това продължи. Изправи се с бавни, овладени движения и взе полицейската радиостанция.

— Трябва да изляза за малко — каза на Пийч. — Ако нещо се случи, свържи се с мен по радиостанцията или по мобилния ми.

— Времето се разваля — предупреди го тя. — Изглежда бурята ще е силна. Не ходете много далеч, за да можете да се върнете за вечеря.

— Ще се върна.

Той излезе в преддверието и се облече. Не позволи на нито една мисъл да проникне в ума му, докато не подкара колата. Пред къщата на Хоп спря и почука на вратата.

Отвори му тя. Очила за четене висяха на верижка върху дебелата й рипсена риза.

— Игнейшъс, заповядай.

— Не, благодаря. Никога вече не ме притискай така.

Ръцете й се заиграха с верижката, докато се взираше в лицето му.

— Влез, ще поговорим.

— Само това имам да ти кажа. Нищо повече.

Обърна се рязко, а тя остана на прага, загледана в гърба му.

Излезе от града и спря, когато къщите свършиха. На езерото се пързаляха хора. Вероятно скоро щяха да си тръгнат, защото вече се смрачаваше. Отзад се виждаше нечия паянтова къщичка за риболов върху леда.

Не видя самолета на Мег. Не бяха се срещали, откакто наблюдаваха Северното сияние.

Трябваше да се върне и да се заеме с онова, за което му плащаха. Макар и да не беше много. Вместо да го стори, той подкара нататък.

Когато стигна до къщата на Мег, завари кучетата да стоят нащрек и да я пазят. Слезе от колата и изчака да види как ще се отнесат към неочаквания посетител.

Почти едновременно те вирнаха глави, после хукнаха към него с дружелюбен лай. След като поскачаха и се повъртяха наоколо му, едното хукна към кучкарника, изкачи стъпалата и влезе вътре. След миг затича обратно, понесло огромен кокал.

— От какво е? От мастодонт ли?

Беше надъвкан и олигавен, но Нейт го взе и го хвърли надалеч.

Кучетата затичаха след него, блъскайки се като футболисти, борещи се за топката. Потънаха в пряспа и изскочиха целите в сняг. Сега и двете стискаха кокала в зъбите си. След бърза и въодушевена схватка отново хукнаха към Нейт, все едно бяха впрегнати заедно.

— Работите в екип, а?

Той взе кокала, хвърли го и изгледа представлението още веднъж.

Канеше се да го хвърли за четвърти път, когато кучетата хукнаха напряко към езерото. Секунди по-късно Нейт разбра причината. Докато шумът от самолета се засилваше, той тръгна по следите им.

Видя червена светлина и слабия отблясък на залязващото слънце върху стъкло. Според него, тя се спускаше твърде бързо — в най-добрия случай ските на самолета щяха да докоснат върховете на дърветата, а в най-лошия — да забие нос в леда.

Ревът на двигателите удави всички звуци. С опънати нерви той наблюдаваше как самолетът завива, снижава се и се плъзга по леда. После настъпи такава пълна тишина, че му се стори как чува изместения въздух да се връща на мястото си.

До него кучетата потръпнаха и се сгушиха, после хукнаха към ледената площадка. Там се запързаляха с разкрачени крака и залаяха с дива радост, когато вратата се отвори. Мег скочи долу и ботушите й изтропаха. Приклекна и позволи да бъде облизана, докато енергично галеше козината на посрещачите си. Когато се изправи, извади един пакет от самолета. Едва тогава погледна към Нейт.

— Пак ли някой е сгазил лука? — попита го.

— И да е така, аз не знам.

Тя премина по леда и изкачи лекия заснежен склон, докато кучетата танцуваха от радост край нея.

— Отдавна ли си тук?

— От няколко минути.

— Още не си свикнал с този студ. Да влезем.

— Къде беше?

— Къде ли не. Преди няколко дни ходих да прибера една група. Ходили да дебнат карибу — за да ги снимат. Днес ги закарах обратно до Анкъридж. Точно навреме — добави тя с поглед към небето. — Наближава буря. Горе беше започнало да става интересно.

— Страхуваш ли се там?

— Не. Но от време на време става прекалено интересно.

В преддверието тя свали парката си.

— Катастрофирала ли си някога?

— Не, но съм кацала принудително. — Събу ботушите си, после извади кърпа от една кутия и клекна, за да избърше краката на кучетата. — Влизай. Бързо ще свърша, а за четирима ни е възтесничко.

Той влезе и затвори вътрешната врата, за да не излиза топлината, както го бяха научили.

През прозорците навлизаха последните слънчеви лъчи на късия ден и стаята беше смесица от светлина и сенки. Усети мирис на цветя — не рози, а нещо по-първично и земно. Комбинацията с миризма на кучета и дъх на дим беше много приятна.

Беше очаквал провинциално обзавеждане, но на слабата светлина установи, че изобщо не беше познал.

Стените на просторната всекидневна бяха бледожълти. За да наподобяват слънцето, помисли си той, да прогонват мрака. Камината беше от дялани камъни в златист оттенък, които сякаш преливаха в пламъка на дърветата. На полицата бяха наредени дебели сини и жълти свещи. Дългото канапе беше синьо и засипано с възглавничките, които жените държат да разхвърлят навсякъде. Дебело одеяло в преливащо се синьо и жълто беше метнато върху облегалката му.

Имаше лампи с рисувани абажури, полирани масички, килим с шарки и два големи стола.

Акварели, картини с маслени бои и пастели, изобразяващи аляски пейзажи, украсяваха стените.

Отляво имаше стълби, които водеха нагоре, и той усети, че се усмихва при вида на колоната в основата им, в която беше издялан тотем.

Вратата се отвори. Кучетата влязоха първи и всяко се настани на един от столовете.

— Не е каквото очаквах — отбеляза той.

— Прекалено много предсказуемост води до отегчение. — Тя прекоси стаята, отвори големия резбован сандък и извади няколко цепеници.

— Нека ти помогна.

— Вече ги взех. — Тя ги сложи в камината, после се обърна към него, греейки гърба си. — Гладен ли си?

— Не.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Мег запали една от лампите.

— А секс?

— Аз…

— Защо не се качиш горе? Втората врата вляво. Трябва да дам храна и вода на кучетата.

И тя излезе, оставяйки го с кучетата, които го гледаха с кристално сините си очи. Би се обзаложил, че се подсмихваха.

Когато се върна, той не бе помръднал от мястото си.

— Не намери ли стълбите? И това ми било детектив.

— Слушай, Мег… аз просто дойдох, за да… — Той прокара ръка през косата си, осъзнавайки, че няма представа защо. Беше излязъл от града, усещайки, че черната дупка се разтваря пред него, но още докато си играеше с кучетата, тя се бе затворила.

— Не искаш ли секс?

— Знам кога един въпрос е подвеждащ.

— Е, докато мислиш как ще отговориш, аз отивам горе да се съблека. — Тя отметна косата си на гърба. — А ако се чудиш, изглеждам много добре гола.

— Сигурен съм.

— Ти си малко кльощав, но това не ми пречи. — Тя отиде до стълбите, усмихнато наклони глава и сви показалец.

— Хайде, хубавецо.

— Просто така ли?

— Защо не? Няма закон, който да го забранява, нали? Сексът е просто нещо, Нейт. Всичко останало е сложно. Нека оставим нещата простички, поне засега.

Мег тръгна нагоре. Нейт погледна към кучетата и шумно издиша.

— Да видим дали още помня как се правят простички неща. — Качи се по стълбите и спря до първата врата. Стените на стаята бяха огненочервени, като се изключи една — тя беше облицована с огледала. Срещу нея имаше шкаф с телевизор, стереоуредба и дивиди плейър. Наоколо стояха скъпи тренировъчни уреди. Велометър — срещу телевизора, боуфлекс и стойка с щанги срещу огледалото.

Вероятно в минихладилника имаше вода и ободряващи напитки за спортисти.

Стаята говореше, че тялото, което щеше да види голо, сериозно се упражнява.

Мег бе оставила вратата на спалнята отворена и разпалваше камината. Леглото беше огромно като тепих, с изящна резба от черно дърво. Картини и лампи подчертаваха отсенките на зелено и слонова кост.

— Видях какво имаш.

Тя бавно се усмихна през рамо.

— Още не си.

— Говорех за частната ти фитнес зала в другата стая.

— А ти тренираш ли, шерифе?

— Някога тренирах редовно. — Преди Джак да умре. — Напоследък не толкова.

— Харесва ми потта и прилива на ендорфини.

— И на мен.

— Тогава го прави.

— Добре. Къщата ти е чудесна.

— Четири години ми трябваха, за да я обзаведа според вкуса ми. Имам нужда от пространство, иначе се изнервям. Да оставя ли лампата, или да я угася? — Тъй като Нейт не отговори, тя се изправи и пак го погледна през рамо. — Спокойно, шерифе. Няма да те нараня, освен ако не си го поискаш.

Отиде до нощното шкафче и отвори чекмеджето.

— Най-важна е сигурността — заяви и му хвърли презерватив в станиолена обвивка. — Мислиш прекалено много — каза след миг, защото той не помръдна. „И си прекрасен с разрешената си кестенява коса и тези трагични очи на герой“, помисли си. — Но сега ще оправим нещата. Явно имаш нужда от подходяща обстановка. Нямам нищо против.

Тя запали свещите из стаята.

— А сега малко музика.

Отвори един шкаф и характерният мелодичен глас на Аланис Морисет запя колко се бои от щастието.

— Може би трябваше да ти сипя едно, но вече е късно.

— Ама че си терк — промърмори Нейт.

— Можеш да се обзаложиш. — Тя съблече пуловера си и го хвърли на един стол. — Термобельото лишава стриптийза от очарование, но ще бъдеш компенсиран.

Внезапно той усети, че е твърд като скала.

— Ще си свалиш ли дрехите, или искаш аз да го направя?

— Нервен съм. А това, че го казвам, ме кара да се чувствам пълен идиот.

„Да — помисли си тя. — Наистина си очарователен. Мъж, който е откровен, е истинско чудо.“

— Само защото се замисляш. — Мег смъкна панталоните си и ги прекрачи. После седна на леглото и свали чорапите си. — Ако на Нова година не бяха те повикали, щяхме да свършим в леглото.

— Когато се върнах, теб те нямаше.

— Защото се замислих. Сега разбираш ли, че е ужасно? — Тя дръпна завивката.

Нейт сложи ризата си върху пуловера й. Когато извади мобилния си телефон от джоба и го изключи, потръпна.

— Дежурен съм.

— Тогава да се надяваме, че всички ще се държат прилично. — Мег свали термофланелката си и тялото му се вкорави като юмрук.

Порцеланово бяла кожа покриваше стройното й тяло. Но в него нямаше нищо крехко. Пламъците от камината позлатяваха контурите на една скулптура, която излъчваше самоувереност и страст.

Когато тя се обърна, за да угаси лампата, Нейт усети как възбудата му нараства при вида на малката татуировка във форма на разперени червени криле на дупето й. Сега останаха само огънят и свещите.

— Половината мисли в главата ми току-що се изпариха.

Тя се разсмя.

— Време е да се погрижим и за другата половина.

Сваляй гащите, Бърк.

— Слушам, госпожо.

Той разкопча колана си и пръстите му изтръпнаха, когато тя му помогна да разкопчее ципа си. Устата му беше пресъхнала като пустиня.

— Беше права. Гола наистина изглеждаш прекрасно.

— Надявам се и аз да кажа същото за теб, ако изобщо решиш да свалиш тези дрехи. — Тя се плъзна в леглото и се опъна.

— Хайде, красавецо. Хвани ме.

Докато той се събличаше, Мег прокара пръст по гърдата си.

— Плещите ти определено не са зле за човек, който не се упражнява редовно. А… — Тя се усмихна и се подпря на лакът, когато той събу бельото си. — Явно си спрял да мислиш. Облечи войника и да влезем в битка.

Той се подчини, но когато седна на леглото, само лекичко погали рамото й.

— Позволи ми първо да планирам стратегията си. Не съм виждал толкова гладка кожа като твоята.

— Не оценявай книгата по корицата й.

Тя го сграбчи за косата и го притегли към себе си.

— Дай ми тази уста, на която не можах да се наситя.

Изведнъж всички негови нужди, отчаянието и мъката му се превърнаха в чиста похот. Видът й го подлуди, неустоимата жажда на тялото й разпали кръвта му. Устата му се сля с нейната, изпивайки я, докато желанието, което бе смятал за забравено, не го завладя напълно.

Не можеше да се насити да целува устните й, шията, гърдите. Въздишките и стоновете й разпалваха страстта му И той искаше все повече и все повече.

Промъкна ръка между бедрата й, полудял от желание да усети влажната й топлина; и навлезе в нея тъй бързо и стремително, че и двамата потръпнаха.

Сякаш изкачваше тих, зелен хълм, който внезапно се превърна във вулкан. Това е част от него, осъзна тя. Опасната изненада, скрита зад самоконтрола, който прикрива болката. Беше го искала заради тъжните му очи и привидното спокойствие. Но не беше предполагала какво ще стане, когато маската падне.

Тялото й се изви, докато той нахлуваше в нея с яростната си топлина, и Мег изкрещя, забравила се от удоволствие. После се вкопчи в него, одра го, засмука го и ръцете й жадно и обсебващо забродиха по влажната му кожа.

Всяко поемане на дъх изгаряше дробовете й.

Той искаше да я погълне, да я подчини, да я обладае. Проникна дълбоко в нея и понечи да зарови лице в косата й, но тя вдигна ръце към него. Втренчи странните си сини очи в лицето му, докато той я изпълваше, докато търсеше забрава в нея. И го гледа, докато се изля в нея.

Чувстваше се изпразнен, кожата му бе само обвивка, пълна с въздух. Беше забравил какво е да усещаш онази притискаща и повличаща тежест, която мачкаше ума му и издуваше тялото му така, че дори ставането сутрин се превръщаше в изпитание за волята.

Беше сляп, глух и преситен. Ако можеше да изживее живота си докрай в това състояние, не би се оплакал изобщо.

— Да не заспиш, докато сме още зацепени.

— Какво?

— Изкарай тласкащото устройство, сладурче.

Значи, все пак не беше сляп. Виждаше светлина, сенки, форми. Не различаваше нищо ясно, но съзираше преливащи се очертания. Явно и чуваше, защото гласът й проникваше през лекото бучене в главата му.

Усещаше как тялото й поддава под неговото — меко, стегнато и гъвкаво, влажно от пот, ухаещо на сапун, секс и жена.

— По-добре ме бутни — каза той след миг. — Имам чувството, че съм парализиран.

— На мен не ми се струва така. — Но тя сложи ръка на рамото му и го преобърна с известно усилие. После си пое дълбоко дъх, издиша и каза: — Мили Боже!

— Мисля, че го зърнах неясно очертан за миг. Усмихваше се.

— Аха.

Тя нямаше сили да се протегне, затова само се прозя.

— Някой дълго време се е сдържал. Какъв късмет.

Веригите в мозъка му започнаха отново да се свързват. Почти чуваше как пращят, когато възстановяха контакта.

— Не съм бил скоро с жена.

Любопитна, тя се обърна настрани. Видя белезите, които пръстите й бяха напипали. Набръчкани следи от куршуми отстрани на тялото и на бедрото му.

— Дефинирай скоро. Месец ли? — Очите му останаха затворени, но устата му се изкриви. — Два месеца? Исусе, повече ли? Три?

— Мисля, че е по-скоро година.

— Леле мале! Нищо чудно, че видях звезди.

— Нараних ли те?

— Не ставай глупав.

— Не съм толкова глупав, та да не си давам сметка, че се възползвах от теб.

Мег умишлено прокара пръст по белега, който се виеше по тялото му. Той не трепна, но тя усети, че се напряга, и реши да не задълбава.

— Бих казала, че се използвахме взаимно, и то толкова старателно, та вероятно всички на радиус от сто мили от това легло сега лежат и пушат.

— Добре ли ти беше?

— Да нямаш къса памет, Бърк? — Тя се протегна и леко го сръга с лакът. — Не помниш ли чия беше идеята?

За миг той не отговори.

— Бях женен пет години. Бях верен на жена си. Последните две години от брака ни бяха тежки. Всъщност през последната всичко се разпадна. Сексът стана проблем. Бойно поле. Оръжие. Всичко друго, освен естествена наслада. Така че съм поръждясал, а и не знам какво търсят жените в този район.

„Тогава няма да ти се размине“ — обеща си тя.

— Аз не съм жените. Аз съм аз. Съжалявам, че бившата ти съпруга те е водила за оная работа, но мога да потвърдя, че въпросният придатък е в добро състояние. Може би е време да забравиш миналото.

— Отдавна съм го забравил. — Той се размърда и провря ръка под нея. Почувства как тя се стегна, после колебливо се отпусна и му позволи да положи главата й на рамото си. — Не искам това да бъде краят. За нас двамата.

— Ще видим какво ще мислим другия път.

— Иска ми се да остана, но трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Не съм те поканила да оставаш.

Нейт обърна глава към лицето й. Бузите й бяха поруменели, очите — сънени. Но той беше твърде добър полицай, за да не долови, че зад непринудеността й се крие предпазливост.

— Бих искал да ме поканиш, ала след като трябва да ти откажа, няма смисъл. Но бих искал да се върна.

— Довечера няма да можеш да дойдеш. Започне ли бурята, ако стигнеш дотук — а едва ли ще успееш, — ще бъдем затрупани. Може да трае дни наред. А това не би ми харесало.

— Ако ще е толкова зле, ела с мен в града.

— Не. Това пък съвсем няма да ми хареса. — Успокоена, тя прокара пръсти по гърдите и челюстта му, и ги зарови в косата му. — Тук съм си много добре. Имам достатъчно припаси, дърва, кучетата. Обичам силните бури и усамотението, което носят.

— А когато разчистят пътя?

Тя сви рамене, после се претърколи встрани. Отиде гола до гардероба. Светлината на огъня озари бялата й кожа и червените крила ярко се откроиха върху нея, докато вадеше дебел фланелен халат.

— Ако ми се обадиш и съм тук, можеш да ми донесеш пица. — Облече халата и се усмихна, докато връзваше колана. — Ще ти дам голям бакшиш.

7.

Първите снежинки паднаха още докато караше към града. Едри и меки, те не изглеждаха особено заплашителни. Всъщност му се сториха дори красиви. Напомниха му за детството му, за снега, който падаше през нощта, и когато погледнеше през прозореца на спалнята си, кръвта му закипяваше от радост.

Няма да ходя на училище!

Споменът за дните, когато снегът беше приятна изненада, а не затруднение или опасност, го накара да се усмихне. Може би щеше да е добре, ако успееше да почувства отново част от онова детско благоговение.

Да се огледа, да види безкрайния океан от белота и да обмисли възможностите. Учеше се да ходи със снегоходки, може би щеше да се научи да кара и ски. Карането из околността може би щеше да бъде интересно. Пък и през последните няколко месеца беше отслабнал много. С такива упражнения и редовното хранене, щеше бързо да се възстанови.

Може би трябваше да си купи някоя от онези моторни шейни и да фучи из снега на воля. За бога, имаше нужда да се позабавлява. Пък и щеше да огледа наоколо и от нещо друго, освен от кола.

Спря, за да погледа как малко стадо елени се вие между дърветата отляво. Козината им беше рошава и тъмна на фона на снега, който им стигаше до коленете. Ако елените имаха колене.

Това бе един напълно нов свят за градското момче, чиито единствени приключения сред природата се състояха от няколко летни пътувания до Западен Мериленд с преспиване на открито.

Паркира пред участъка, като не забрави да включи отоплителя в контакта, после се загледа как Ото и Пит опъват въже с възли по дължината на тротоара на височина около кръста. Сложи дебелите си ръкавици и отиде при тях.

— Какво става тук?

— Слагаме насочващо въже — отговори Ото и го завърза около един стълб.

— За какво?

— При виелица човек може да се изгуби на крачка от дома си.

— Не ми изглежда толкова зле. — Нейт погледна към улицата и пропусна погледа, който Ото и Пит си размениха. — Колко казаха, че ще натрупа?

— Може да е над метър.

Нейт рязко се обърна.

— Будалкате ме.

— Ще има вятър, а тогава преспите могат да бъдат и два-три пъти по-дълбоки. — В гласа на Ото се долавяше удоволствие. — Това не ти е снегът в Долните щати.

Той си спомни как само петнадесетина сантиметра сняг в Валтимор задръстваха движението.

— Искам паркираните коли да се махнат от улицата и да се провери състоянието на снегорините.

— Повечето хора оставят колите си, където са — каза му Пит. — После ги изравят.

Нейт се замисли, напомняйки си поговорката „Ако си в Рим, дръж се като римлянин“, после поклати глава. Плащаха му, за да наложи ред, и ей богу, щеше да го направи.

— Махнете ги от улицата. Ако след час има още коли, ще ги вдигнем с „паяка“. Независимо къде сме, говорим за сняг над метър. Докато бурята не отмине, всички ще работим без почивка. Никой от нас няма да излиза от участъка без радиостанция. Какво ще правим с хората извън града?

Ото се почеса по брадата.

— Обикновено нищо не правим.

— Ще накараме Пийч да се свърже с всички. Ще осигурим подслон за онези, които поискат да дойдат тук.

Този път видя разменените погледи. Пит се усмихна леко.

— Никой няма да дойде.

— Може би, но ще имат избор. — Помисли си за Мег, която се намираше на шест мили оттам, и реши да не настоява. Тя нямаше да помръдне от къщата си, това вече му беше ясно. — Колко въже имаме?

— Много. Хората обикновено опъват и свои.

— Трябва да се уверим, че са го направили. — Той влезе, за да даде нареждания на Пийч.

Отне му час, за да организира работата, и още десет минути, за да се справи с Кари Хоубейкър, когато тя нахлу с цифровия си фотоапарат. За разлика от съпруга си беше бърза и енергична. Просто му махна да продължи работата си, за да го снима непринудено.

Той я остави да снима и обсъди с Пийч мерките за сигурност по време на бурята. Нямаше време да се тревожи, нито да мисли как е минало интервюто му с Макс.

— Свърза ли се с някого извън града?

— Остават още дванадесет.

— Някой иска ли да дойде тук?

— Засега никой. — Тя отметна поредното име. — Хората живеят извън града, защото така им харесва, Нейт.

Той кимна.

— Все пак им се обади. После искам да се прибереш и да ми позвъниш, когато стигнеш.

Пухкавите й бузи се повдигнаха с усмивка.

— Истинска квачка си.

— Грижата за обществото е моят живот.

— Изглеждаш по-весел от преди. — Тя извади молива от косата си и го размаха към него. — Радвам се да го видя.

— Сигурно предстоящата виелица кара сърцето ми да пее.

Погледна към вратата и се учуди, когато тя отново се отвори. Никой ли в Лунаси не си стоеше у дома по време на буря?

Хоп бухна косата си.

— Вече вали сериозно — обяви тя. — Чух, че разчистваш колите от улицата, шерифе.

— Скоро снегоринът ще мине да почисти главните улици.

— Ще трябва да мине много пъти.

— Предполагам.

Тя кимна.

— Имаш ли една минута?

— Горе-долу толкова. — Той посочи към кабинета си. — Трябва да сте у дома си, кмете. Ако натрупа над метър, ще затънете до раменете.

— Ниска съм, но съм здрава и ако не изляза поне за малко по време на буря, получавам колибна треска. Януари е, Игнейшъс. Бурите са нормални.

— Въпреки това минава пет, тъмно е като в корема на мъртво куче и вече натрупа почти тридесет сантиметра при вятър със скорост над 60 километра в час.

— Виждам, че си в курса на нещата.

— Слушам радио. — Той посочи портативния апарат на бюрото си. — Обещаха да предават денонощно, докато трае бурята.

— Винаги е така. И като стана дума за медиите…

— Дадох интервюто. Кари ме снима.

— И още си бесен. — Тя се наведе към него. — В града за пръв път имаме официален полицейски участък и назначаваме шериф отвън. Това е новина, Игнейшъс.

— По този въпрос спор няма.

— Ти водеше Макс в този танц.

— По-скоро обратното, както ми се струва.

— Както и да е, аз спрях това. Ако начинът, по който го направих, е прехвърлил някаква граница, се извинявам.

— Извинена си.

Когато тя му подаде ръка, той я изненада, стискайки я приятелски.

— Прибирай се, Хоп.

— Бих ти препоръчала същото.

— Не мога. Първо трябва да осъществя детската си мечта. Ще се повозя на снегорин.

При всяко поемане на дъх сякаш остри парчета лед нахлуваха в дробовете му. Промъкваха се и под очилата, проникваха в очите му. Всеки сантиметър от тялото му беше опакован в дебели дрехи и все пак му беше ужасно студено.

Всичко му се струваше нереално. Свирепият вятър, оглушителният шум на мотора на снегорина, бялата стена, през която фаровете не можеха да проникнат. От време на време виждаше блясъка на лампа от някой прозорец, но по-голямата част от света се беше свела до петнадесетината сантиметра светлина пред снегорина.

Не се опита да поведе разговор. Едва ли Бинг би имал такова желание, но оглушителният шум го правеше безпредметно.

Трябваше да признае, че Бинг управляваше машината с точността и прецизността на хирург. Не ставаше дума просто да загребеш снега от едно място и да го изсипеш на друго, както бе очаквал Нейт. Имаше маршрути и сметища, изкопи край бордюра, отклонения от шосето. И всичко това почти без всякаква видимост и със скорост, от която му идеше да закрещи.

Несъмнено Бинг би се зарадвал да го чуе как пищи като момиче, затова Нейт стискаше зъби, за да не издаде нито звук, който би могъл да се изтълкува по подобен начин.

След като изхвърли поредния си товар, Бинг взе кафявата бутилка, която бе скрил под седалката, отвинти капачката и отпи голяма глътка. Миризмата, която блъсна Нейт, беше толкова остра, че очите му се насълзиха.

Тъй като седяха и наблюдаваха растящата планина от сняг, шерифът реши да се обади.

— Чувал съм, че алкохолът понижава телесната температура — извика той.

— Шибана пропаганда! — за да го докаже, Бинг отново отпи от шишето.

При положение, че бяха сами в мрака насред виелицата, че Бинг беше по-тежък от него поне с трийсетина килограма и със сигурност не би имал нищо против да го зарови под купчина сняг, докато открият студения му труп през пролетта, той реши да не продължава спора. Нито да споменава за закона, който забраняваше да се носят незапечатани бутилки алкохол в превозни средства, или за опасността от пиенето, когато управляваш тежка машина.

Бинг извърна масивните си рамене. Нейт виждаше само очите му, които блестяха между плетената шапка и шала.

— Сам опитай. — И той пъхна бутилката в ръцете на Нейт. Моментът не изглеждаше подходящ да спомене, че не е много по пиенето. Реши да бъде дипломатичен и достатъчно дружелюбен, за да изпие глътка. Когато го направи, главата му избухна, а гърлото и стомахът му се превърнаха в пепел.

— Милостива Богородице! — Задави се, а когато си пое дъх, усети пламъци вместо късчета лед. През звъненето в ушите си дочу смях. Или може би бе воят на някой огромен, обезумял вълк. — Какво е това, по дяволите! — Продължи да хрипти, докато от очите му се стичаха сълзи и замръзваха по лицето му. — Киселина? Течен адски огън?

Бинг взе обратно бутилката, отпи и я затвори.

— Уиски от конски фъшкии.

— Идеално.

— Мъж, който не държи на уиски, не е мъж.

— Ако това е критерият, предпочитам да съм жена.

— Ще те откарам у дома, Мери. Направихме всичко възможно засега.

— Слава на младенеца Исус!

Около очите на Бинг се появиха бръчици, което може би показваше, че се усмихва. Той даде на заден и обърна снегорина.

— Заложил съм двадесет долара, че ще си стегнеш багажа преди края на месеца.

Нейт стоеше неподвижно, с горящо гърло, парещи очи и крака като ледени блокове, въпреки двата чифта топли чорапи и ботушите.

— Кой държи залозите?

— Кльощавия Джим, работи на бара в „Хижата“.

Нейт кимна.

Не знаеше как се ориентира Бинг, но реши, че би могъл да води и Магелан. Той уверено профуча със снегорина през заслепяващия сняг и спря точно до бордюра на „Хижата“.

Коленете и глезените на Нейт изстенаха, когато скочи на земята. Снегът на тротоара стигна до замръзналите му колене, а вятърът грубо навя сняг в лицето му, когато се хвана за насочващото въже и се придърпа към вратата.

Горещината вътре беше почти болезнена. Гласът на Клинт Блек изскочи от джубокса и замени бученето в ушите му.

Вътре имаше десетина души, седнали на бара или по масите. Ядяха, пиеха и разговаряха, сякаш божият гняв не се бе стоварил от другата страна на вратата.

Лунатици, помисли си той. Всички до един.

Искаше да пие вряло кафе и да яде червено месо. С удоволствие би го изял и сурово.

Кимаше, когато го поздравяваха, и точно се бореше със закопчалките и циповете, когато Чарлийн забърза към него.

— Горкичкият! Сигурно си замръзнал. Нека ти помогна с палтото.

— Справям се. Аз…

— Пръстите ти сигурно още са вкочанени.

Струваше му се прекалено странно и сюрреалистично майката на жената, с която беше преспал следобеда, да разкопчава заснежената му парка.

— Готов съм, Чарлийн. Но бих пийнал кафе. Ще ти бъда благодарен.

— Веднага ще ти го донеса лично. — Тя го потупа по студената буза. — Сядай.

Но когато успя да съблече всичко, освен ризата и панталоните си, той отиде до бара. Извади портфейла си и направи знак на мъжа, когото наричаха Кльощавия Джим.

— Ето ти стотачка — каза му достатъчно високо, за да го чуят наоколо. — Сложи я при залозите. Залагам, че ще остана.

После прибра портфейла си и седна при Джон.

— Професоре.

— Шерифе.

Нейт се наведе, за да прочете заглавието на книгата му.

— „Улица «Консервна»“. Хубава е. Благодаря, Чарлийн.

— Няма защо. — Тя остави кафето му. — Тази вечер има много вкусно задушено. Ще те стопли. Освен ако не искаш аз да го направя.

— Задушеното ще свърши работа. Имаш ли свободни стаи, в случай че някой от тези хора поиска да пренощува тук?

— В „Хижата“ винаги има места. Ще ти донеса задушеното.

Нейт се завъртя на стола и заоглежда помещението, отпивайки от кафето си. Някой беше пуснал старо парче на Спрингстийн, в което се пееше за щастливите дни, когато в джобовете му подрънквали топки за билярд. Познаваше всички лица — бяха редовни посетители, хора, които виждаше почти всяка вечер. От мястото си не виждаше кой играе билярд, но чуваше гласовете им. Бяха братята Маки.

— Има ли опасност някой от тези хора да се напие и да се опита да се прибере? — попита той Джон.

— Може би братята Маки, но Чарлийн ще ги разубеди. Повечето ще си тръгнат след около час, а най-упоритите ще бъдат тук и сутринта.

— Ти от кой лагер си?

— Зависи от теб. — Джон надигна бирата си.

— В смисъл?

— Ако приемеш предложението на Чарлийн, ще се прибера сам в стаята си. Ако не, ще отида в нейната.

— Дойдох само за задушеното.

— Тогава ще прекарам нощта в нейната стая.

— Поведението й не те ли притеснява?

Професора се взря в чашата си.

— И да ме притеснява, нищо не мога да променя. Такава си е тя. Романтиците казват, че човек не избира кого да обича. Не съм съгласен. Всеки има избор. И тя е моят.

Чарлийн донесе задушеното, панерче с пресен хляб и дебело парче ябълков сладкиш.

— Човек, който работи навън в това време, трябва да се храни добре. Не оставяй нищо, Нейт.

— Обещавам. Чу ли се с Мег?

Чарлийн премигна, сякаш си превеждаше името от чужд език.

— Не, защо?

— Мислех, че може би сте се чули. — За да остави задушеното да поизстине, той започна с хляба. — Като се има предвид, че е сама в тази буря.

— Мег се справя прекрасно сама. Няма нужда от никого. Нито от мъж, нито от майка.

И тя се отдалечи, а после тресна вратата на кухнята след себе си.

— Болно място — отбеляза Нейт.

— И то какво! И я боли още повече, защото смята, че се интересуваш от дъщеря й, а не от нея.

— Съжалявам, че съм причина за това, но наистина е така. — Той опита задушеното. Беше с картофи, моркови, фасул и лук, както и с вкусно месо, което едва ли беше от крава. Ястието затопли корема му и го накара да забрави за студа.

— Какво е месото?

— Навярно лос.

Нейт набоде парче и го огледа.

— Добро е — каза той и го лапна.

Валя цяла нощ и той спа като къпан. Когато се събуди, изгледът навън приличаше на телевизионен екран след края на програмата. Чуваше как вятърът вие и блъска по стъклата.

Нямаше електричество, затова запали свещи и те му напомниха за Мег.

Облече се и погледна към телефона. Вероятно той също беше прекъснат. Пък и не се обаждаш на една жена в шест и половина сутринта, само защото си спал с нея. Нямаше нужда да се тревожи за Мег. Беше живяла тук през целия си живот. Беше си вкъщи заедно с двете кучета и достатъчно дърва.

Все пак се притесняваше за нея, докато слизаше по стълбите, осветявайки пътя си с фенерчето.

За пръв път виждаше ресторанта празен. Масите бяха разчистени, барът — измит. Не се усещаше миризма на кафе, нито на пържен бекон. Не се чуваше сутрешното тракане на съдове и жуженето на разговорите. Нямаше малко момченце, което да му хвърли бърз поглед от масата си.

Имаше само мрак, вой на вятър и… хъркане. Последва звука и освети братята Маки. Лежаха с глави към краката на другия върху масата за билярд и хъркаха под купчина огледала.

Влезе в кухнята и след известно търсене успя да намери една кифла. Взе я и отиде да се облече. Пъхна я в джоба си и отвори вратата.

Вятърът едва не го събори. Той напълни очите, устата и носа му със сняг, докато се опитваше да излезе навън.

Фенерчето беше почти безполезно, но той го насочи напред, докато стигна до въжето. След това го прибра, хвана се с две ръце и започна да се придърпва.

Снегът на тротоара стигаше до бедрата му. Помисли си, че човек може да се удави в него безшумно, още преди да умре от студ.

Успя да си пробие път до платното, където благодарение на снегорина и уискито от конски фъшкии на Бинг, снегът стигаше едва до глезените, освен ако не попаднеш в пряспа.

Трябваше да прекоси улицата почти слепешком и да стигне до страната на участъка без помощта на въжето. Затвори очи и си представи улицата и разположението на сградите. После се прегърби срещу вятъра, пусна въжето, извади отново фенерчето и тръгна.

Все едно се намираше сред пустошта, а не в град с павирани улици и тротоари, където хората спяха в къщите си. Вятърът нахлу в ушите му като бурна вълна, която се опитваше да го повали, докато си пробиваше път напред.

Много хора умират, докато се опитват да прекосят улицата, напомни си той. Животът беше пълен с неприятни рискове и още по-неприятни изненади. Двама души можеха да излязат от някое кафене и един от тях да умре на алеята отпред.

Някой глупак би могъл да върви из виелицата, опитвайки се да прекоси улицата, и да се лута безцелно с часове, докато не падне мъртъв от изтощение на две крачки от подслона.

Вече ругаеше, когато ботушите му се блъснаха в нещо твърдо. Представяйки си бордюра, Нейт размаха ръце като слепец, докато не напипа въжето.

— За следващия ни чутовен подвиг! — промърмори си той, докато вървеше по затрупания тротоар.

Най-после стигна до мястото, където въжетата се пресичаха, смени посоката и си проби път до външната врата на участъка.

Чудейки се защо са си дали труда да заключват, той извади ключовете си и с помощта на фенерчето откри ключалките. В антрето се изтърси от снега, но не се съблече. Както и очакваше, вътре цареше студ. Толкова силен, че прозорците бяха замръзнали отвътре.

Някой по-предвидлив от него беше струпал купчина цепеници до печката. Запали ги и протегна ръце, както бяха още с ръкавици, към пламъка. Когато отново успя да си поеме дъх, затвори вратичката на печката.

Когато намери свещи и лампа с батерия, реши, че е готов за работа.

Откри радиото с батерии, което беше нагласил на местната радиостанция. Както бяха обещали, те предаваха и някой с извратено чувство за хумор беше пуснал „Бийч Бойс“.

Седнал на бюрото си, той слушаше с едно ухо КЛУН, а с другото радиостанцията на Пийч и жалейки за липсата на кафе, ядеше кифлата си.

В осем и половина все още беше сам. Реши, че часът е вече подходящ и се настани пред любителското радио. Пийч му беше показала как се използва и той реши да направи първия си самостоятелен опит.

— Тук КЛПД, КУНА, обади се. Мег, там ли си? Вдигни, отзови се или каквото му казвате. — Дочу шум от статично електричество, бръмчене и няколко изскърцвания. — Тук КЛПД, КУНА, обади се. Хайде, Галоуей.

— Тук КУНА. Имаш ли право да работни с това радио, Бърк? Край.

Той знаеше, че е нелепо, но при звука на гласа й го заля облекчение. А после го завладя удоволствие, че я чува.

— Упълномощен съм. Върви със значката.

— Кажи „край“.

— Добре, край. Не, чакай, ти добре ли си? Край.

— Потвърждавам. Тук е топло и уютно. Сгушили сме се и слушаме таку. А ти? Край.

— Успях да прекося улицата. Какво е таку? Име на рок-група? Край.

— Не, гаден вятър, Бърк. Онзи, който хлопа и по твоите прозорци в момента. Какво правиш в участъка, по дяволите?

— Дежурен съм. — Той се огледа и осъзна, че вижда дъха си. — При теб токът спря ли?

Тя изчака за миг.

— Ще кажа „край“ вместо теб. Разбира се, в такава буря. Включих генератора. Добре сме, шерифе. Не се тревожи. Край.

— Обаждай се от време на време и няма да се тревожа. Знаеш ли какво опитах вчера? Край.

— Освен мен ли? Край.

— Ха! — „Божичко, чувствам се добре“, помисли си той. Не го интересуваше дали е студено. — Да, освен теб. Пих уиски от конски фъшкии и ядох задушен лос. Край.

Тя се разсмя, силно и продължително.

— Ще направим от теб кореняк, Бърк. Трябва да стъкна огъня и да нахраня кучетата. Довиждане. Край на връзката.

— Край на връзката — промърмори той.

Сега беше достатъчно топло, за да съблече парката, макар че остави шапката и дебелата жилетка. Ровеше из папките, търсейки си работа, когато Пийч надникна през вратата.

— Чудех се дали някой е бил толкова луд, че да дойде днес — каза тя.

— Само аз. Как, по дяволите, се добра до тук?

— Бинг ме докара със снегорина. — Тя отръска с ръка бебешко синия си пуловер.

— Снегорин вместо такси. Чакай, дай ми това. — Той побърза да вземе големия сак от ръката й. — Не трябваше да идваш.

— Работата си е работа.

— Да, но… Кафе? Това кафе ли е? — Той извади термоса от сака.

— Не бях сигурна дали вече си включил генератора.

— Не само не съм го включил, но и не знам къде да го намеря. И тъй като техниката не е силната ми страна, не знаех какво да правя с него, дори да го намеря. Това наистина е кафе. Омъжи се за мен и нека имаме много-много деца.

Тя се разкикоти като момиче и го плесна лекичко.

— Внимавай с тези предложения. Това, че вече съм се омъжвала три пъти, не значи, че няма да го направя и четвърти. Хайде, пийни си кафе и си хапни кифличка с канела.

— Можем и да живеем заедно в грях. — Той сложи сака на плота и веднага си наля кафе. Ароматът го удари в носа като красив юмрук. — Завинаги.

— Ако се усмихваш по-често така, може и да ти напомня за предложението ти. Виж ти, какво донесе таку — добави тя, когато Питър влезе, препъвайки се.

— Леле, бива си я бурята. Говорих с Ото. Идва насам.

— Бинг ли те докара?

— Не, с татко дойдохме с шейната.

— С шейната? — „Наистина съм в друг свят“, помисли си Нейт. Но Пийч беше права — работата си беше работа. — Питър, включи генератора. Пийч, свържи се с пожарната. Да съберем хората си и да разчистим тротоарите, когато стане достатъчно светло, за да могат хората да се придвижват, ако им се наложи. Най-важните места са клиниката и участъка. Когато Ото дойде, кажи му, че братята Маки спят на масата за билярд в „Хижата“. Нека се погрижи да се приберат живи и здрави.

Той облече парката си, докато си припомняше задачите.

— Да видим дали ще можем да разберем кога ще поправят повредата в електроснабдяването. Хората сигурно се интересуват. Ще проверим и за телефоните. Когато се върна, ще систематизираме фактите и ще пуснем съобщение по радиото. Искам хората да знаят, че сме тук, ако имат нужда от помощ.

Нейт откри, че това също му харесва.

— Питър.

— Зад теб съм, шерифе.

Из един дневник 18 февруари 1988

Днес едва не изгубихме Хан в една цепнатина. Вече се катерехме и ни оставаха няколко часа до билото. Бяхме измръзнали, гладни и изнервени, но нахъсани. Само един алпинист познава вкуса на тази комбинация. Дарт води, това е единственият начин да му попречим да изпадне в поредния си пристъп на ярост, а Хан и аз вървим по фланговете.

Но аз забравих за вчера. Дните започнаха да се преливат. Всеки прилича на ледена врата, която се отваря само за да разкрие следващата.

Бях унесен в ритъма на пулсиращата в главата ми кръв, погълнат от магията на изкачването, от заобикалящата ни белота. Пълзяхме с мърморене по един скален комин, движехме се с добро темпо, устремени към небесата.

Чух Дарт да вика: „Камък!“ Огромно парче скала, което той беше откъртил, изскочи от комина и профуча покрай главата на Хан. За миг си помислих: „Не, не искам да си отида така — смачкан от юмрука на Бог, като глупак, съборен от планината.“ Камъкът ме подмина на сантиметри и падайки, повлече със себе си цял порой от други парчета.

Наругахме Дарт, но ние вече се ругаем за всичко. Повечето пъти е дружелюбно и с чувство за хумор. Това ни помага да си вдигнем адреналина, когато се качваме все по-високо. Въздухът е толкова рядък, че всяко вдишване е ритуал, изпълнен с болка и разочарование.

Знаех, че Хан е уморен, но продължихме нагоре. Напредвахме, водени от манията си и жестоките обиди на Дарт.

Зад очилата очите му гледаха диво. В тях гореше лудост, фикс идея. Макар че, докато дълбая корема на планината с пикела и замръзналите си пръсти, смятам планината за кучка, аз обичам тази кучка. Но мисля, че за Дарт тя е демон, когото е решил да победи на всяка цена.

Тази нощ спахме, увиснали на карабините, между черното небе горе и черния свят отдолу.

Гледах светлините, които се лееха като течен нефрит върху черно огледало.

Днес Дарт отново застана начело. Изглежда това е поредната му мания, а спорим ли, само си губим времето. Във всеки случай бях прекалено загрижен за Хан, затова реших да оставим най-слабия от нас по средата.

Така че нуждата на Дарт да бъде пръв и решението ми да остана последен, спаси живота на един от нас.

Бяхме прибрали въжето. Вече писах, че беше прекалено студено за него, нали? Придвижвахме се с прилична скорост в ярката светлина на краткия ден, а ревът на вятъра отнасяше дори ругатните ни.

Изведнъж видях, че Хан се спъна и започна да се хлъзга надолу. Сякаш земята се разтвори под него.

Миг небрежност, шепа твърд сняг в лицето и той вече се плъзгаше към мен. Кълна се, не знам дали аз го улових, или му поникнаха криле и полетя. Но ръцете ни се сплетоха и аз забих пикела си в леда с надеждата, че ще издържи, молейки се кучката да не изплюе и двама ни в пропастта. Цяла вечност стоях по корем, държейки го за ръце, докато той висеше през ръба. И двамата крещяхме, аз се опитвах да забия пръстите си в леда, но продължавахме да се плъзгаме надолу. Още няколко секунди и щеше да се наложи да решавам дали да го пусна, или и двамата да полетим в бездната.

Тогава пикелът на Дарт се заби в земята до мен — на сантиметри от рамото ми — и сърцето ми заби като парен чук. Той успя да хване ръката на Хан. Когато пое част от тежестта му, можах да се закрепя. Двамата издърпахме Хан, докато сърцата ни се блъскаха в гърдите и кръвта бучеше в ушите ни.

Когато се отдръпнахме от ръба, легнахме на снега, треперещи под студеното жълто слънце. Имам чувство, че останахме там часове наред — на няколко крачки от смъртта и нещастието.

Не се смяхме. Дори по-късно никой от нас не намери сили да обърне този кратък кошмар в шега. Бяхме прекалено потресени, за да се катерим, а и глезенът на Хан беше изкълчен. Той никога няма да стигне до билото и всички го знаем.

Нямаме избор, освен да изсечем платформа и да пренощуваме, поделяйки си храната от намаляващите запаси, докато Хан се тъпче с болкоуспокояващи. Той е слаб, но не толкова, че очите му да не шарят от страх, когато вятърът блъска с убийствените си юмруци по тънките стени на палатката си.

Трябва да се върнем.

Трябва. Но когато го предложих, Дарт избухна, скара се на Хан и ми се разкрещя с тънък като на жена глас. Изглежда наполовина луд — или може би повече от половината — както стои в мрака със заскрежена брада и вежди, и горчив блясък в очите. Злополуката с Хан ни струвала цял ден и проклет да бъдел, ако му попречи и за изкачването на билото.

Не мога да отрека, че в думите му има логика. Намираме се на нищожно разстояние от целта. Пък и Хан може би ще се оправи, след като преспи.

Утре ще се изкачим, а ако Хан не може да се справи, ще го оставим, ще свършим онова, за което дойдохме, и ще го вземем на връщане.

Разбира се, това е лудост, а дори след като се натъпка с наркотици, Хан изглежда изтощен и уплашен. Но вече нямам избор. Минах точката, от която няма връщане.

Вятърът вие като сто бесни кучета. Само това може да те подлуди.

8.

Тридесет часа вятърът ви и валя сняг. Светът приличаше на бял леден звяр, който вилнее ден и нощ с оголени зъби и извадени нокти, готов да захапе и разкъса всеки достатъчно смел или глупав, за да излезе и се изправи срещу него.

Генераторите бръмчаха или ревяха, връзките се осъществяваха само по радиото. Беше невъзможно да се пътува, докато звярът върлуваше във вътрешността и над югоизточната част на Аляска. Коли и камиони бяха затрупани, самолети — заземени. Дори впрегатните кучета чакаха бурята да отмине.

Малкото градче Лунаси беше откъснато от света, замръзнал остров по средата на ослепително бяло море.

Твърде зает, за да размисля, и твърде удивен, за да ругае, Нейт се справяше със спешните случаи — дете, ударило главата си в масата, което трябваше да бъде откарано до клиниката, за да го зашият; мъж, получил сърдечен пристъп, докато се опитвал да разкопае камиона си, подпален комин, семейна кавга.

Майк Пияницата — за да се различава от готвача Големия Майк — беше прибран в незаключена килия и спеше, за да изтрезнее, а Мани Озенбъргър — в заключена, за да преосмисли решението си да прегази с пикапа си моторната шейна на съседа си.

Екипи непрестанно почистваха снега по главните улици и сега Нейт се отправи през дълбоките снежни каньони до магазина „На ъгъла“.

Хари и Деб играеха джин-руми на масичка пред консервените кутии, а Сесил се беше сгушила в кошчето си.

— Ужасна буря! — извика Хари.

— Направо ад.

Нейт отметна качулката на парката си и се наведе да погали набързо кученцето. Беше останал без дъх и се чудеше как още е жив.

— Трябват ми провизии. Ще стоя в участъка, докато бурята свърши.

Очите на Деб проблеснаха.

— Да не би да има някакъв проблем в „Хижата“?

— Не. — Той свали ръкавиците си и започна да подбира основните продукти, които щяха да му помогнат да задържи душата и тялото си заедно. — Някой трябва да стои на радиото, а и имаме двама гости.

— Чух, че Майк Пияницата вързал кънките. Джин.

— Джин? По дяволите, Хари.

— И то здраво — съгласи се Нейт, слагайки хляб, консерви и чипс на тезгяха. — Мотаеше се наоколо, пеейки песни на Боб Сигар. Екипът по разчистването го забелязал и го доведе, когато паднал по лице по средата на проклетата улица. — Нейт взе шест коли. — Ако не го бяха видели, щяхме да го намерим през април, мъртъв като Елвис.

— Ей сега ще ти ги запиша, шерифе. — Хари извади книгата и отбеляза покупките. — Освен това не съм убеден, че Елвис е мъртъв. Това ще ви стигне ли?

— Ще трябва. Да го занеса дотам, ще си е цяло приключение.

— Защо не пийнете малко кафе? — Деб вече ставаше. — Ще ви направя и сандвич.

Нейт я погледна с удивление. Обикновено хората не се отнасяха така с полицаите.

— Благодаря, но трябва да се връщам. Ако имате нужда от нещо, изстреляйте ракета.

Той сложи ръкавиците и качулката си, после вдигна чантата с припасите.

Навън не беше по-приятно, отколкото преди пет минути. Почувства как зъбите и ноктите го сграбчиха, докато използваше въжето и инстинктите си, за да стигне до участъка.

Беше оставил всички светлини включени, за да се ориентира.

Чуваше приглушения рев на снегорина на Бинг и се надяваше, че не кара към него и няма да го прегази — случайно или нарочно. Звярът, както беше започнал да нарича бурята, правеше всичко възможно, за да се подиграе с усилията на екипите по почистването, но от работата им имаше резултат.

Вместо да плува през снега, той все пак газеше през него.

Чу изстрели. Три бързи изстрела. Спря и се ослуша, за да определи посоката, от която бяха дошли, после поклати глава и продължи да крачи. Искрено се надяваше, че никой не лежи прострелян в снега, защото не можеше да направи нищо, за да му помогне.

Беше на около три метра от участъка и се съсредоточи върху светлината, предвкусвайки удоволствието от топлината вътре, когато снегоринът на Бинг изскочи от виелицата.

Сърцето му спря. Чу как ревът се засилва и кръвта му сякаш се смръзна. Снегоринът изглеждаше огромен като лавина, която се търкаляше към него.

Спря на косъм от върховете на ботушите му.

Бинг се наведе през прозореца. Със замръзналата си брада приличаше на смахнат Дядо Коледа.

— На разходка, а?

— Да. Не мога да се наситя на това временце. Чу ли изстрелите.

— Да. И какво?

— Нищо. Трябва да си починеш. Вътре е топло. Можем да си направим сандвичи.

— Защо си затворил Мани? Тим Бауър обикаля със скапания си снегомобил по улиците като някакъв див тийнейджър при всеки удобен случай. На всички им е писнало.

Тъй като замръзваше, Нейт реши да пропусне частта за у унищожаването на частна собственост и небрежното шофиране.

— Тим Бауър бил в скапания си снегомобил, когато Мани го блъснал.

— Доста бързо се е измъкнал, нали?

Въпреки всичко Нейт осъзна, че се усмихва.

— Скочил с главата напред в една пряспа. Кльощавия Джим го видял. Каза, че май направил задно салто.

Бинг изсумтя, прибра главата си и подкара снегорина.

Вътре Нейт направи сандвичи, занесе един на недоволния Манн и провери как е Майк Пияницата.

Реши да изяде своя пред радиото. Обичаше да слуша гласа на Мег, усещаше странна еротична връзка. Отдавна нямаше с кого да споделя как е минал денят му, отдавна нямаше човек, с когото да му се иска да говори. Разговорът с нея беше подправка към простия му обяд, утеха в самотата.

— Тим е блъскал този снегомобил повече пъти, отколкото си спомням — каза тя, след като й разказа за последния му подвиг. — Мани е направил услуга на всички. Край.

— Може би. Мисля, че ще убедя Тим да не повдига обвинения, ако Мани си плати. Ще дойдеш ли в града, когато всичко това свърши? Край.

— Не ме бива по плановете. Край.

— Скоро ще прожектират филм. Надявах се да опитам от пуканките ти. Край.

— Възможно е. Когато бурята утихне, ще имам няколко полета. Но обичам да ходя на кино. Край.

Той отпи от колата си и си я представи седнала пред радиото с кучетата в краката й и пламтящия огън зад нея.

— Защо не си определим среща? Край.

— Не ходя по срещи. Край.

— Изобщо? Край.

— Ако има нещо да става, то ще стане. След като и на двамата ни хареса сексът, сигурно ще се получи.

Тъй като тя не каза „край“, Нейт реши, че си мисли по въпроса. Поне той определено го правеше.

— Ето какво, Бърк, другия път, когато се видим, можеш да ми разкажеш дългата си и тъжна история. Край.

Той си представи червената татуировка на дупето й.

— Защо си мислиш, че имам такава? Край.

— Сладурче, ти си най-тъжният мъж, когото някога съм виждала. Ще ми разкажеш историята и ще видим какво ще стане после. Край.

— Ако… по дяволите.

— Какъв е този шум? Край.

— Изглежда Майк Пияницата се е събудил и повръща в килията. Мани, естествено, има възражения — добави. — Трябва да отида. Край.

— Животът на полицаите наистина е изпълнен с опасности. Край на връзката.

При тези обстоятелства Нейт реши да пусне и двамата си арестанти да се приберат със снегорина. Предизвиквайки стихиите, той излезе да сипе още бензин в генератора.

След кратък размисъл извади едно от походните легла и го сложи близо до радиото. После бръкна в чекмеджето на Пийч и извади един от любовните й романи.

Легна си с книгата, напомняйки си да я остави на мястото й, преди някой да е разбрал, че я е взимал. Освен кока-колата, компания му правеше шумът на бурята.

Книгата беше по-добра, отколкото беше предположил, и го отведе в тучните зелени поля на Ирландия в дните на замъците и крепостите. В нея имаше солидна доза магия и въображение, така че той следеше приключенията на вълшебницата Мойра и принц Лиам със значителен интерес.

Първата любовна сцена го накара да спре и да се замисли за Пийч с майчинския вид, която чете за секс — между обажданията по телефона и раздаването на кифли. Постепенно се унесе.

Заспа с книгата, разтворена върху гърдите си, и на запалена лампа.

Магьосницата имаше лицето на Мег. Мастилено-черната й коса се вееше във въздуха като криле. Стоеше на един бял хълм в ярката слънчева светлина, която струеше през прозрачната й червена роба.

Тя вдигна ръце, смъкна я от раменете си и я остави да се свлече по тялото й. Гола пристъпи към него. Очите й бяха като син лед, когато разтвори ръце и го прегърна.

Почувства устните й върху своите, горещи и жадни. Тя беше върху него, навсякъде около него. Когато се изправяше, силен вятър разрошваше косата й. Когато се снижаваше, топлината й го изгаряше.

Внезапно през удоволствието се промъкна рязка, пронизваща болка. Той изстена и тялото му се скова. Усети как в плътта му се впиват куршуми.

Но тя само се усмихна.

— Щом кървиш, значи си жив.

— Прострелян съм. Исусе, улучиха ме.

— Но си жив — каза тя, докато кръвта му капеше от ръката й върху лицето му.

Сега беше в алеята и усещаше мириса на кръв и барут. На боклук и смърт. Влагата от дъжда. Беше студено за април. Студено, мокро и тъмно. Всичко беше размазано — виковете, изстрелите, болката от куршума в крака му.

Той беше изостанал и Джак беше влязъл пръв.

Не трябваше да става така. Какво, по дяволите, правеха там?

Още изстрели, още проблясвания в мрака. Удари. Беше ли това звук на стомана, която се удря в плът? И онази зашеметяваща, гадна болка в тялото му. Трябваше да пълзи по мокрия бетон към мястото, където партньорът и приятелят му лежеше и умираше.

Но този път Джак обърна глава и очите му бяха червени като кръвта, която шуртеше от гърдите му.

— Ти ме уби. Ти, глупав кучи сине. Ако някой трябваше да умре, това си ти. Да видим ще можеш ли да живееше това.

Събуди се, облян в студена пот, гласът на партньора му все още звучеше в ушите му. Изправи се и седна на леглото, после скри глава в ръцете си.

„Засега — помисли си, — не се справям особено добре с живота.“

Наложи си да стане и върна леглото в килията. Помисли си за хапчетата в чекмеджето на бюрото, но отмина кабинета си и излезе, за да долее последния бензин в генератора.

Едва когато тръгна да влиза, осъзна, че снегът беше спрял.

Въздухът беше напълно тих и неподвижен. Бледите отблясъци на луната върху купчините сняг им придаваха бледосин оттенък. Докато стоеше, дъхът му го обви в пара. „Приличам на буболечка — помисли си той, — само че запечатана в кристал, а не в кехлибар.“

Бурята беше отминала, а той още беше жив.

Да видим ще можеш ли да живееш с това. Щеше да опита. Щеше да продължава да се опитва да живее с това.

Влезе вътре, направи си кафе и пусна радиото. Сънлив глас, който се представи като Мич Даубър, гласът на Лунаси — зачете местните новини, съобщения и прогнозата за времето.

Хората започнаха да излизат навън като мечки, които се измъкват от пещерите. Гребяха и разчистваха снега. Разговаряха, хранеха се, вървяха, спяха.

Живееха.

Вестник „ЛУНАТИК“

Полицейска хроника

Сряда 15 януари

9,12 ч. Съобщение за пожар в комина на къщата на Бърт Майърс. Пожарникарят доброволец Мани Озенбъргър и шериф Игнейшъс Бърк се отзоваха. Пожарът беше причинен от натрупване на креозот. Майърс получил леко изгаряне на ръката, докато се опитвал да извади горяща цепеница от огнището. Озенбъргър окачестви това действие като „кретенско“.

12,15 ч. Джей Финкъл, петгодишен, се наранил при падане от триколката си в спалнята. Шериф Бърк помогна на Пол Финкъл, бащата на Джей, да закара раненото момче до клиниката на Лунаси. Джей получи четири шева и близалка с аромат на грозде. Скоростната триколка не беше пострадала и Джей заяви, че в бъдеще ще кара по-внимателно.

14,00 ч. Тимоти Бауър подаде оплакване срещу Мани Озенбъргър. Свидетели потвърдиха, че Озенбъргър блъснал с камиона си моторната шейна на Бауър, докато последният я карал. Макар неофициалната анкета да показва, че според 52% от гражданите Бауър си го е заслужавал, Озенбъргър беше задържан. Повдигнати са обвинения. Доброволци от пожарната команда в Лунаси организират безплатен бюфет за всички, които искат да участват в подписка за освобождаването на Мани.

14,55 ч. Кейт Д. Айгълбери съобщи, че била нападната от партньора си Дейвид Бънч в дома им на Ранкор Роуд. В същото време Бънч твърдеше обратното. Шериф Бърк и заместник Ото Грубер се отзоваха на повикването. И двамата тъжители предоставиха доказателства във вид на наранявания по лицето и тялото, а Бънч и следа от ухапване по левия бут. Обвинения не бяха повдигнати.

15,40 ч. Джеймс и Уилям Маки бяха обвинени в небрежно шофиране и нарушаване на скоростните ограничения с моторни шейни. Уилям Маки твърди, че „шейните не са скапани коли“. Той смята, че като превозни средства за забавление, те трябва да бъдат освободени от наложените ограничения, и възнамерява да повдигне въпроса на следващото общоградско събрание.

17,25 ч. Екипите за разчистване на снега открили мъж, който се движел дезориентирано по пътя близо до Ранкор Уудс. Чули го да пее „Да станем отново една нация“. Впоследствие идентифициран като Майкъл Съливан, мъжът бил откаран до полицейския участък на Лунаси и предаден на шериф Игнейшъс Бърк.

Сам в участъка, Нейт прегледа останалата част от хрониката. Тя продължаваше със съобщения за пияници и нарушители на обществения ред, за загубването и намирането на изчезнало куче, за обаждането на един от извънградските жители, който страдаше от тежък пристъп на колибна треска и беше казал по телефона, че вълци играели покер на верандата му.

Във всеки случай имената бяха отпечатани изцяло, независимо колко притеснително можеше да се окаже това за собствениците им. Чудеше се какво ли би станало, ако „Балтимор Сън“ беше толкова точен и безмилостен при изброяването на произшествията, имената и действията, предприети от полицията в Балтимор.

Сигурно щеше да е много забавно.

Макс и Кари сигурно бяха подготвили броя и го бяха отпечатали в мига, когато бурята беше свършила. Снимките по време на виелицата и след това също бяха дяволски добри. А статията, написана от Макс, беше почти поетична.

Отпечатването на неговата история не го разстрои толкова, колкото беше предполагал. Всъщност се канеше да запази и този брой, заедно с предишните два.

Когато успееше да стигне до къщата на Мег, щеше да й занесе един.

Седмица след началото на бурята пътищата бяха достатъчно разчистени. Това, че щеше да мине да й остави вестника, не можеше да се брои за среща.

Да й се обади, за да се увери, че е там, а не лети нанякъде, не можеше да се нарече правене на планове.

Беше просто практично.

Тъй като очакваше колегите си всеки момент, той пъхна вестника в чекмеджето и отиде да зареди печката. Хоп влезе през външната врата.

— Имаме проблем — каза тя.

— По-голям от метър и четиридесет сняг?

Тя отметна качулката си. Лицето й беше пребеляло.

— Три момчета са изчезнали.

— Разкажи ми подробно — настоя Нейт. — Кои са, кога са изчезнали и къде са ги видели за последен път?

— Стивън Уайз, синът на Лара и Джо, братовчед му Скот °т Талкийтна и един от съучениците им от колежа. Джо и Лара мислели, че Стивън и Скот са в „Принц Уилям“ за зимната ваканция. Родителите на Скот — също. Лара и майката на Скот се свързали снощи по радиото, за да си побъбрят, и се оказало, че някои от нещата, които момчетата им казали, не се връзват. Заподозрели нещо и Лара се опитала да телефонира на Стивън в колежа. Така разбрала, че не се е връщал, нито пък Скот.

— Къде е колежът, Хоп?

— В Анкъридж. — Тя прокара ръка по лицето си.

— Тогава трябва да уведомят тамошната полиция.

— Не. Лара открила приятелката на Стивън. Тези идиотчета решили да направят зимно изкачване по южния склон на Безименната.

— Какво е Безименната?

— Шибана планина, Игнейшъс. — В очите й се четеше страх. — Огромна проклета планина. Няма ги от шест дни. Лара направо е откачила.

Нейт отиде в кабинета си и отвори картата.

— Покажи ми планината.

— Ето. — Тя заби пръст в картата. — Любима е на местните, а много алпинисти от други места я използват за забавление или тренировка преди изкачването на Денали. Но да се опитваш да я изкачиш през януари е пълна глупост, особено ако става дума за три неопитни момчета. Трябва да се обадим на спасителните служби. И да пуснем самолети във въздуха, веднага щом се съмне.

— Значи имаме три часа. Ще се свържа със спасителната служба. Вземи една радиостанция и повикай Ото, Питър и Пийч тук. После искам да знам кои са другите пилоти, освен Мег, в района.

Той прегледа телефонните номера, които Пийч четливо му беше написала.

— Какви са шансовете да са още живи?

С радиостанция в ръка, Хоп тежко се отпусна на стола.

— Трябва да стане чудо, за да се спасят.

Пет минути след като й се обадиха, Мег беше облечена и товареше самолета. Беше изкушена да не отговори на радиоповикването от полицейския участък в Лунаси, но реши, че може да има нови сведения за изчезналите катерачи.

— Тук КУНА. Край.

— Идвам с теб. Вземи ме от реката като идваш. Край.

Докато пъхаше допълнителни лекарства в чантата си, тя почувства, че я обхваща раздразнение.

— Не ми трябва помощник-пилот, Бърк. И нямам време да ти показвам забележителностите. Ще се свържа с теб, когато ги открия. Край.

— Идвам с теб. Тези момчета заслужават още чифт очи, а моите са добри. Ще бъда готов, когато пристигнеш. Край на връзката.

— По дяволите! Мразя героите.

Тя нарами раницата и следвана от кучетата, излезе навън. Взе останалата част от багажа и като запали фенерче, тръгна със снегоходките надолу към езерото.

След като бурята беше спряла, беше излитала два пъти и поблагодари на Бога, че няма да й отнеме цял час, за да изрови самолета си. Не мислеше дали момичетата са живи или мъртви в планината. Просто си вършеше работата.

Свали покривалата от крилата и ги сгъна. Беше трудоемко, но не колкото да стържеш леда от непокрити криле. След като пресуши водните филтри на резервоарите, тя се качи да провери на око нивото на бензина и доля гориво.

След това обиколи самолета и огледа задкрилките, опашката, всяка част на самолета, която се движеше, за да се увери, че всичко е наред.

Знаеше, че много хора са умрели заради някой разхлабен болт.

После подреди багажа и се качи в кабината.

Натисна стартера и включи двигателя. Витлото се завъртя, отначало бавно, после моторът изпусна облак дим. Докато загряваше, тя погледна уредите.

С тяхна помощ контролираше всичко, което можеше да се контролира.

Зората още не беше се показала, когато отпусна спирачките.

Пусна задкрилките, за да се подготви за излитане, дръпна лоста и погледна навън, за да се убеди, че елероните се движат и стабилизаторите реагират. Доволна, се изправи на седалката.

Целуна пръсти и докосна с тях прикрепената с магнит снимка на Бъди Холи върху контролното табло. И разтвори дроселите.

Още не беше решила дали да мине през Лунаси. Докато обикаляше езерото, за да набере скорост за излитането, размисляше.

Може би трябваше да го направи, а може би не.

Самолетът се издигна във въздуха точно когато на изток просветляваше. После носът му рязко се насочи към Лунаси.

Беше там, където й бе казал. Стоеше на ръба на леда, на фона на заснежената планина. На гърба си имаше раница, Можеше само да се надява, че някой е посъветвал чичако какво да си носи в такъв случай. Видя, че Хоп е с него, и стомахът й се сви, когато разпозна в другите фигури Джон Лара.

Това я принуди да се замисли какво ли е станало. За телта, които беше превозвала преди. И за онези, които може би щеше да превозва днес.

Кацна на ивицата лед и зачака Нейт да я прекоси, без да изключва двигателите.

От движението на витлото палтото и косата му се развяха. После той се качи, остави багажа си и закопча колана.

— Надявам се, че знаеш какво те чака — каза тя.

— Нямам и представа.

— Може би така е по-добре. — Тя целуна пръсти и отново докосна Бъди. Без да поглежда към ужасеното лице вдясно, се подготви за излитане.

Използвайки ръчния микрофон, се свърза с контролната кула в Талкийтна и съобщи координатите си. После се из дигнаха над дърветата и се понесоха на изток-североизток към бледото изгряващо слънце.

— Ти си очи и баласт, Бърк. Ако Джейкъб не беше на гости при сина си в Ноум, не бих те взела.

— Ясно. Кой е Джейкъб?

— Джейкъб Иту. Най-добрият пилот на малък самолет, когото познавам. Той ме е учил.

— Човекът, с когото ядохте пуканки на събранието в кметството?

— Точно той. — Пропаднаха във въздушна яма и тя видя как ръката му се сви в юмрук. — Ако страдаш от въздушна болест, ще бъда много нещастна.

— Не, просто мразя да летя.

— И защо?

— Заради гравитацията.

Мег се усмихна, защото продължиха да се друсат.

— Ако турбулентността ти пречи, те чака наистина тежък ден. Още има време да те върна.

— Кажи го на трите деца, които търсим.

Усмивката й изчезна. Загледа се в стръмните очертания на планините, докато земята под тях се размазваше от скоростта и ниските облаци.

— Затова ли си станал ченге? За да спасяваш хора?

— Не. — Той не реагира, когато самолетът се разтресе за пореден път. — Защо пилот би сложил в кабината си снимка на Бъди Холи?

— За да му напомня, че се случват всякакви гадости.

Когато слънцето се засили, тя извади тъмни очила от джоба си и ги сложи. Отдолу видя криволичещи следи от шейна, димни спирали, малка горичка, възвишение. Използваше ориентирите на земята почти толкова, колкото и уредите.

— Бинокълът е в онова отделение — посочи му Мег. После намали скоростта на пропелера и бутна напред ръчката на дросела.

— Нося си свой. — Той разкопча парката си и извади бинокъла, който висеше на врата му. — Кажи ми накъде да гледам.

— Ако са се опитали да се изкачат по южния склон, трябва да са ги свалили на Слънчевия ледник.

— Свалили са ги? Кой?

— Никой не знае, нали? — Челюстта й се стегна. — Някой глупак, който се интересува само от парите. Много хора имат самолети и ги управляват. Това не ги прави пилоти. Който и да е, не е съобщил за тях, когато започна бурята, и със сигурност не ги е извозил обратно.

— Шибан откачалник.

— Да си откачен не е зле, но не бива да си глупак. А той попада точно в тази категория. Когато наближим планините, въздухът ще е по-неспокоен.

Той погледна надолу — малко дървета, океан от сняг, ледена плоча, която представляваше замръзнало езеро, няколко колиби — всичко ту изчезваше, ту се появяваше през облаците. Гледката би трябвало да му се струва пуста и гола, но беше поразителна. Жестоката красота на планините гравирана върху яркото наситеносиньо небе.

Помисли си за трите момчета, които бяха от шест дни пленници на това сурово място.

Самолетът рязко се наклони вдясно и той трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не затвори очи. Планините — синьо-бели и чудовищни — изпълваха цялото му полезрение. Минаха през един пролом. От двете страни имаше само лед, скали и смърт.

Някакъв тътен заглуши виенето на двигателите и той видя как снегът се завихри в планината.

— Какво…

— Лавина. — Когато самолетът започна да се тресе, тя му каза със спокоен глас. — Не е лошо да се хванеш за нещо.

Снегът бликаше, наслагвайки нови пластове белота — сякаш леден вулкан изригваше, изпълвайки въздуха с рева на хиляди влакове. Самолетът подскачаше наляво и надясно, нагоре и надолу.

Стори му се, че чува Мег да ругае и нещо, което му заприлича на залп от зенитни оръдия, удари самолета. Бурята, която изригна от планината, блъвна купчина останки върху предното стъкло. Но той не почувства страх, а благоговение.

Металът свистеше и звънеше, докато скални и ледени куршуми удряха самолета. Вятърът го подхвана, завъртя го и го заподхвърля във всички посоки. Изглеждаше неизбежно, че ще блъснат в скалата или ще бъдат разбити от шрапнелите.

И тогава заходиха между стени от лед над тясна замръзнала долина и се издигнаха към синевата.

— Цуни ме отзад! — извика тя възторжено, отметна глава и се разсмя. — Това си го биваше!

— Беше грандиозно — съгласи се Нейт и се размърда в седалката, опитвайки се да се извърне достатъчно, за да види останалата част от представлението. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Планината е променлива. Човек никога не знае кога ще му вдигне мерника. — Мег се обърна към него. — Не губиш хладнокръвие, когато си под обстрел, шерифе.

— Ти също. — Той отново се обърна. Чудеше се дали бясно биещото му сърце не му е счупило някое ребро. — Идваш ли често тук?

— При всяка възможност. Вече можеш да ползваш бинокъла. Трябва да покрием определен район и няма да сме единствените. Бъди нащрек. — Тя сложи слушалките. — Ще се свържа с въздушния контрол.

— Накъде да насоча орловия си поглед?

— Натам — посочи с брадичка. — На един часа.

В сравнение с Денали тази планина изглеждаше почти кротка и красотата й бе някак обикновена в сравнение с величието на първата. Между Безименната и Денали имаше по-малки и по-големи върхове, заоблени в задната си част и стръмни в предната, които се сливаха в една назъбена слоеста стена на фона на небето.

— Колко е висока?

— Към 4000 метра. През април и май изкачването е стимулиращо, а през зимата е доста трудно, но не невъзможно. Освен ако не сте група колежанчета, които са решили да полудуват — тогава си е почти самоубийство. Когато разберем кой е превозил три непълнолетни хлапета и ги е пуснал тук през януари, скъпо ще си плати.

Той познаваше този тон — равен и студен.

— Мислиш, че са мъртви.

— Така е.

— И все пак си тук.

— Не ми е за пръв път да търся тела и да ги намирам.

Тя си помисли за припасите и екипировката в самолета. Извънредни дажби храна, лекарства, термични одеяла. Молеше се дай се наложи да ги използва.

— Търси палатки, екипировка, тела. Тук има много пукнатини. Ще се доближа колкото мога.

Нейт се молеше момчетата да са живи. Дошло му беше до гуша от смърт и загуби. Не беше дошъл да търси тела, а живи хора. Уплашени, изгубени, може би ранени момчета, които да върне на обезумелите им родители.

Погледна през полевия бинокъл. Виждаше убийствените склонове, тънките корнизи, гладките ледени стени. Нямаше смисъл да се чуди защо някой би рискувал да си счупи крайниците или да изгуби живота си, да се пребори с кошмарните условия, да гладува и да страда, за да стигне до върха. Хората правеха и по-шантави неща за забавление.

Усети шибащите ветрове и неприятната близост на малкия самолет с безжалостните стени, после бързо потисна страха си.

Оглежда, докато очите го заболяха, после свали бинокъла, за да проясни зрението си.

— Дотук нищо.

— Планината е голяма.

Нейт продължаваше да търси, докато Мег съобщаваше координатите им на въздушен контрол. Той забеляза друг самолет — малка жълта птичка, която пикираше на запад, както и корпуса на хеликоптер. Планината смаляваше всичко. Тя вече не му изглеждаше малка, не и след всичко, което беше съзрял на нея.

Релефът й беше образуван от различни форми — плочи от вълнист лед, снежни полета, юмруци от черен камък, които стърчаха от скалните стени, покрити с по-тънки реки от лед, които приличаха на блестяща глазура.

Видя сенки, които слънцето никога не разсейваше, и зловещи бездни. От една от тях изскочи лъч — сякаш слънчевата светлина се бе отразила в кристал.

— Там долу има нещо — извика той. — Метал или стъкло. Отразява светлината. В онази пукнатина.

— Ще покръжа наоколо.

Той свали бинокъла и потърка очите си, ядосвайки се, че не си е взел тъмните очила. Блясъкът беше убийствен.

Самолетът се издигна, после се снижи и докато кръжеше, Нейт съзря цветно петно върху снега.

— Чакай. Ето там. Какво е това? На четири часа. Исусе, Мег, на четири часа.

— Кучият му син! Един от тях е жив.

Сега и той го видя, светлосиньото петънце, движението, фигурата, която смътно напомняше човешка и размахваше ръце, за да сигнализира. Самолетът полегна наляво, после надясно и се отправи назад.

— Тук Бобър 9 0 9 Алфа Танго. Открих единия — каза тя в микрофона. — Жив е. Точно над Слънчевия ледник. Слизам, за да го взема.

— Ще кацнеш ли? — попита Бърк, когато тя повтори обаждането и съобщи координатите. — Върху това?

— Ти ще свършиш работата — отвърна тя. — Ще слезеш долу. Аз не мога да оставя самолета — ветровете тук бързо се променят, освен това няма нито време, нито място, където да го закрепя.

Той погледна надолу и видя как фигурата се спъна, падна, претърколи се и се подхлъзна, преди да спре, почти невидима сред бялата пяна.

— По-добре ми обясни какво да направя и как, и то по-бързо.

— Ще кацна, ти ще се изкачиш до момчето и ще го доведеш. После всички ще се приберем и ще пием по една голяма бира.

— Кратък урок.

— Няма време за по-дълъг. Накарай го да върви. Ако не може, влачи го. Вземи очила, ще ти трябват. Не е сложно. Все едно да пресечеш езерце и да изкачиш няколко скали.

— Само че на няколко хиляди метра над морското равнище. Нищо работа.

Зъбите й проблеснаха в усмивка, докато водеше малките си битки, за да стабилизира самолета.

— Ето на това му викам дух.

Вятърът понесе самолета и тя отново се впусна в сражение, вдигна носа и изравни крилете. Зави към целта си, пусна колесника и затвори дроселите.

Нейт реши да не затаява дъх, защото много скоро вдишването и издишването може би щяха да бъдат невъзможни. Но тя успя да намести самолета върху ледника между стената и пропастта.

— Хайде! — нареди му, но той вече разкопчаваше колана си.

— Навън сигурно е двайсет под нулата, затова побързай. Ако междувременно не се наложи да излетя, не му оказвай медицинска помощ, докато не го качим на самолета. Просто го вземи, довлечи го и го пъхни вътре.

— Ясно.

— И още нещо — извика тя, когато отвори вратата и вятърът нахлу вътре. — Ако се наложи да излетя, не се паникьосвай. Ще се върна за вас.

Той скочи. Сега не беше време да се съмнява, нито да премисля. Студът го преряза като множество ножове, а въздухът беше толкова рядък, че обгори гърлото му. Имаше възвишения, които се издигаха над други възвишения, вълнисти морета, километри сянка, океани белота.

Той се придвижваше по ледника, тътрейки се, вместо със спринт, както се бе надявал.

Когато стигна скала, продължи по инстинкт, изкачвайки се като коза, и потъна до колене в сняг, когато преодоля ниската стена.

— Чуваше шума на двигателите, вятъра и собственото си тежко дишане.

Въпреки инструкциите на Мег, коленичи до момчето и потърси пулса му. Лицето на хлапака беше посивяло, по бузите и брадата му имаше лишеи.

Но очите му се отвориха.

— Успях — дрезгаво прошепна той. — Успях.

— Да. Да се разкараме оттук.

— Те са горе в пещерата. Не успяха да се изкачат, не могат и да слязат. Скот е болен, а на Брад май му е счупен кракът. Дойдох за помощ. Дойдох…

— И успя. Ще ни покажеш къде са, щом се качим в самолета. Можеш ли да вървиш?

— Не знам. Ще опитам.

Нейт с мъка го изправи и го подпря.

— Хайде, Стивън. Просто слагаш единия крак пред другия. Стигнал си чак дотук.

— Не си усещам краката.

— Просто ги вдигай подред. Ще ти се подчинят. Трябва да слезеш долу.

Нейт вече усещаше как студът прониква през ръкавиците му и се ядосваше, че не се е сетил да сложи още един чифт.

— Не съм достатъчно опитен, за да те нося. Дръж се за мен и ми помогни да слезем. Трябва да стигнем до самолета, за да помогнем на приятелите си.

— Трябваше да ги оставя, за да потърся помощ. Трябваше да ги оставя при мъртвеца.

— Няма нищо. Ще се върнем за тях. А сега ще слезем. Готов ли си?

— Ще се справя.

Нейт тръгна пръв. Ако хлапето паднеше, припаднеше или се подхлъзнеше, щеше да спре падането му. Продължи да му вика, докато слизаха. Викаше, за да го държи в съзнание, искаше да му отговаря, за да е сигурен, че ще бъде нащрек.

— Преди колко време остави приятелите си?

— Не знам. Два или три дни. Хартборн не се върна. Или… Мислех, че съм го видял, но не беше така.

— Добре. Почти стигнахме. След няколко минути ще ни покажеш къде са приятелите ти.

— В ледената пещера с мъртвеца.

— Кой е мъртвецът? — Нейт скочи върху ледника. — Кой е мъртвецът?

— Не знам. — Гласът беше сънен. Стивън се подхлъзна и се свлече в ръцете на Нейт. — Открихме го в пещерата. Леден човек с отворени очи. И те гледа. В гърдите му е забита брадва. Зловещо.

— Обзалагам се. — Къде с влачене, къде с носене, успя да закара момчето до самолета.

— Той знае къде са останалите. — Нейт отвори вратата, качи се и издърпа Стивън вътре. — Може да ни покаже.

— Сложи го отзад и го завий с одеялата. Аптечката е в сака. В термоса има горещо кафе. Не му давай да пие твърде много.

— Още ли съм жив? — Сега момчето трепереше и тялото му се тресеше от студа.

— Да, жив си.

Нейт го сложи на пода между седалките и го зави с одеялата, докато Мег излиташе.

Чу воя на вятъра и двигателите и се зачуди дали все пак няма да се разбият.

Трябва да ни кажеш къде са приятелите ти.

— Мога да ви покажа.

С тракащи зъби момчето се опитваше да вземе чашата кафе, която Нейт му бе налял.

— Остави, аз ще я държа. Просто отпий.

Когато преглътна, от очите му потекоха сълзи.

— Не вярвах, че ще успея. Щяха да умрат там, защото аз не можах да стигна до самолета.

— Но ти успя.

— Самолетът го нямаше. Нямаше го там.

— Но ние бяхме там.

Опитвайки се да запази равновесие въпреки друсането на самолета, Нейт отново му поднесе чашата.

— Почти стигнахме до върха, но Скот беше зле, а Брад падна. Кракът му пострада. Стигнахме до пещерата и влязохме вътре, преди да започне бурята. Стояхме там. Вътре има мъртвец.

— Така казваш ти.

— Не си измислям.

Нейт кимна.

— Ще ни го покажеш.

9.

Нейт мразеше болниците. Те бяха едно от нещата, които го връщаха в мрака. Беше прекарал твърде дълго време в болница, след като го раниха. Достатъчно време, за да могат болката, скръбта и вината да се слеят в бездната на депресията.

Не беше успял да го избегне. Беше мечтал за забравата на съня, но насън го преследваха кошмари, а те бяха по-лоши от мрака.

Апатично се беше надявал, че ще умре. Че кротичко ще премине отвъд. Не беше мислил за самоубийство. Това щеше да изисква прекалено много усилия, прекалено много труд.

Никой не го беше обвинил за смъртта на Джак. Искаше му се да го направят, но вместо това колегите му идваха и му носеха цветя, бяха изпълнени със съчувствие и дори с възхищение. А това му бе тежало като олово.

Едва дочуваше приказките за терапия, консултации с психолог и антидепресанти. Беше правил всичко отгоре-отгоре, само за да се отърве от докторите и загрижените приятели.

Беше го правил месеци наред.

А сега отново се намираше в болница и усещаше как меките лепнещи пръсти на безнадеждността се вкопчват в него. Беше още по-лесно да се откаже, да се предаде и да потъне в мрака.

— Шериф Бърк?

Нейт погледна към кафето в ръката си. Черно кафе. Не го искаше. Не си спомняше как е попаднало там. Беше твърде уморен за кафе. Но и твърде уморен, за да стане и да го изхвърли.

— Шериф Бърк?

Вдигна поглед и успя да различи едно лице. Жена, на петдесет-шестдесет години, с кафяви очи зад малки очила с черни рамки. Не си спомняше коя е.

— Да, извинете.

— Стивън иска да ви види. Буден е и в съзнание.

Истината бавно стигна до ума му като вода, процеждаща се през кална почва. Трите момчета, планината.

— Как е той?

— Млад и здрав е. Беше обезводнен и може би ще изгуби няколко пръста от краката си, но може и да ги запази. Така че има късмет. Другите двама скоро ще пристигнат. Надявам се и с тях да е така.

— Свалили ли са ги от планината?

— Така ми казаха. Може да влезете за няколко минути при Стивън.

Последва я, долавяйки познатите миризми и звуци на реанимацията. Гласове, бръмчене, капризен плач на бебе.

Влезе в стая за прегледи и видя момчето на леглото. Бузите му имаха същия цвят като превръзките. Косата му беше руса и заплетена, очите — замъглени от тревога.

— Вие ме свалихте долу.

— Нейт Бърк. Новият шериф на Лунаси. — Тъй като Стивън протегна ръка, Нейт я пое, като внимаваше да не натисне иглата от системата. — Приятелите ти идват насам.

— Чух. Но никой не ми казва как са.

— Ще разберем, когато пристигнат. А това нямаше да стане, ако не ни беше казал къде да ги търсим, Стивън. Това почти компенсира факта, че си направил глупостта изобщо да отидеш там.

— Когато тръгвахме, ми се стори добра идея. — Той се опита да се усмихне. — Всичко се обърка. Мисля, че нещо е станало с Хартборн. — Дадохме му само половината пари, за да сме сигурни, че ще се върне.

— Проверяваме. Защо не ми дадеш пълното му име и каквато информация имаш за него?

— Брад го познаваше. Всъщност не лично него, а някакъв негов познат.

— Добре. Ще поговорим с Брад.

— Нашите ще ме убият.

„Да си на двадесет — помисли Нейт, — и да се боиш толкова от родителите си, след като едва не си умрял.“

— Със сигурност. Разкажи ми за мъртвеца в пещерата, Стивън.

— Не съм си го измислил.

— Не съм казал, че си.

— Всички го видяхме. Не можехме да напуснем пещерата заради крака на Брад. Решихме, че аз ще сляза долу, Ще посрещна Хартборн и ще доведа помощ. Те трябваше да останат там с него. С Ледения човек. Той седеше там и гледаше с брадва в гърдите. Направих снимки.

Очите му се разшириха, докато се опитваше да се изправи.

Направих снимки — повтори той. — Фотоапаратът е… Мисля, че го сложих в джоба на терможилетката. Сигурно е още там. Можете да проверите.

— Почакай малко. — Нейт отиде до купчината дрехи, порови в нея и извади жилетката. Във вътрешния джоб, закопчан с цип, имаше един от онези цифрови фотоапарати, които бяха малко по-големи от кредитна карта.

— Не знам как се работи с него.

— Ще ви покажа. Трябва да го включите и след това… Виждате ли екранчето? Можете да намерите снимките в паметта. Последните, които направих, бяха на мъртвеца. Бяха поне три, защото ми се стори интересен. Ето ги!

Нейт изучаваше лицето на мъртвеца на малкия екран. Косата може би е била черна или кестенява, но беше покрита със скреж и лед, които я посребряваха. Беше дълга почти до раменете, а върху нея беше нахлупена плетена шапка. Лицето беше тясно, бяло, разделено от заледените вежди. Беше виждал смъртта достатъчно често, за да я разпознае в очите. Широко отворени и сини.

Изтегли предишната снимка.

— Тялото беше на мъж на възраст — по грубата му преценка — между двадесет и четиридесет години. Седеше, облегнат на ледената стена, с протегнати крака. Носеше жълто-черна парка, грейка, алпинистки обувки, дебели ръкавици.

В гърдите му беше забито нещо, което приличаше на малка брадвичка.

— Докоснахте ли тялото му?

— Не. Е, само го пипнах с пръст. Беше солидно замръзнало.

— Добре, Стивън, ще трябва да взема фотоапарата. Ще ти го върна.

— Разбира се. Няма проблеми. Може би човекът е там от години. Дори от десетилетия. Честно казано, изкара ни ума, но поне отвлече мислите ни от положението, в което се намирахме. Мислите ли, че вече има сведения за Брад и Скот?

— Ще разбера. Ще ида да попитам доктора. Ще се наложи пак да поговорим.

— Когато кажете. Благодаря, че ми спасихте живота.

— Грижи се по-добре за него.

Той излезе, пускайки фотоапарата в джоба си. Трябвали да се свърже с щатската полиция. Убийствата в планината бяха извън неговата юрисдикция. Но това не означаваше, че не може да направи копия от снимките за собствения си архив.

Кой беше този човек? Как беше стигнал до пещерата? Колко дълго беше прекарал там? Защо беше мъртъв? Докато си задаваше тези въпроси, мина през реанимацията и стигна до стаята на сестрите точно когато спасителните екипи внесоха другите две момчета.

Реши, че най-добре е да им направи път, и когато видя Мег най-отзад, отиде при нея.

— Днес е щастливият им ден — каза тя.

Нейт мерна лицето на едно от момчетата и поклати глава.

— Още не е сигурно.

— Всеки ден, в който планината не те убие, е щастлив. — Фактът, че бе върнала живи хора, когато бе очаквала да намери трупове, я ентусиазираше. — Навярно ще изгубят по няколко пръста, а момчето със счупения крак ще понесе сериозни болки и ще го измъчат с физиотерапия, но поне не са мъртви. Слънцето залезе и не виждам причини да излитаме толкова късно. Няма да се върнем тази вечер. Ще запазя стая в „Пътешественикът“. Цените са прилични, а храната — добра. Готов ли си?

— Трябва да свърша едно-две неща. Ще те намеря.

— Ако се забавиш повече от двадесет минути, ще бъда в бара. Искам алкохол, храна и секс. — Тя му се усмихна многозначително. — Може и да не е в този ред.

— Звучи интригуващо. Ще дойда.

Мег закопча якето си.

— А, онова отражение, което видя… Било е част от самолет Вероятно на онзи тип, който е закарал момчетата там. Все пак планината е взела един.

Забави се по-скоро деветдесет, а не двадесет минути и както Мег му беше казала, я откри в бара.

Помещението беше облицовано с дървена ламперия и украсено с глави на животни. На масата имаше бира, уиски и чиния с чипс, гарниран с гъст сос. Беше качила краката си на другия стол, но когато Нейт пристъпи до масата, ги свали.

— Ето те и теб. Ей, Стю, донеси същото за приятеля ми.

— Само бира — поправи я Нейт. — Вкусни ли са? — попита, грабвайки си едно чипсче.

— Стават за мезе. Когато пийнем добре, ще хапнем пържоли. За да наглеждаш момчетата ли остана?

— Да, и за още някои неща. — Той свали шапката и прокара ръка през косата си. — Спасителният екип не е ли влязъл в пещерата?

— Момчетата се измъкнали навън сами, когато чули шума от двигателите. — Тя обра соса от сирене, месо и салца с резенче картоф. — Приоритетът е бил да ги свалят от планината и да им окажат медицинска помощ. Вероятно някой пак ще отиде дотам, за да им вземе багажа.

— А също и мъртвеца.

Тя вдигна вежди.

— Повярва ли им?

— Да. Освен това хлапето го е снимало.

Мег сви устни, после лапна следващото парче картоф, надлежно загребало от соса.

— Сериозно?

— Бирата — чу се глас от бара.

— Почакай — каза тя на Нейт. — Аз ще я взема.

— Искаш ли още едно, Мег? — попита Стю.

— Нека първо ме настигне. — Взе кафявата бутилка и я отнесе на масата.

— Значи го е снимал?

Нейт кимна и отпи от бирата.

— С цифров апарат, беше в джоба му. Помолих един човек в болницата да ми извади снимките. — Почука с пръсти по жълтия плик, който беше оставил на масата. — Трябваше да предам апарата на щатската полиция. Те може да ме включат в разследването, но може и да не го направят. — Нейт сви рамене.

— А ти искаш ли?

— Не знам. — Отново сви рамене и забарабани с пръсти по масата. — Не знам.

„Иска му се“, помисли си тя. Почти виждаше как той съставя списък в ума си. Някакъв полицейски списък. Ако това можеше да върне блясъка в тези тъжни сиви очи, то се надяваше щатските момчета да го включат в играта.

— Сигурно не е там от много отдавна.

Тя вдигна чашата си.

— Защо мислиш така?

— Някой щеше да го намери.

Мег поклати глава и отпи от уискито си.

— Не е задължително. Такива пещери могат да бъдат затрупани след буря, от лавина или просто да са неизвестни за алпинистите. После идва друга лавина и — я, виж ти, пещера. Зависи и къде се е намирал в пещерата. Колко навътре. Може да е там от миналия сезон или от петдесет години.

— При всички случаи ще го дадат на съдебните лекари. Те ще определят кога е умрял и може би ще го идентифицират.

— Май вече се опитваш да разрешиш случая. — Заинтригувана, тя посочи към плика. — Дай да го видя. Може би ще станем като Ник и Нора Чарлс.

— Това не е филм и гледката не е красива, Мег.

— Както и да кормиш лос. — Тя лапна още едно картофче, после придърпа плика и го отвори. — Ако е местен, някой ще го разпознае. Макар че на Безименната всяка година се изкачват и много външни. По екипировката му ще…

Нейт видя как Мег пребледня и очите й блеснаха — и се наруга. Но когато посегна да вземе снимката от ръцете й, тя я дръпна и отблъсна ръката му.

— Не е нужно да ги гледаш. Да ги приберем.

Но тя настоя да ги види. Може би въздухът беше замръзнал в дробовете й, може би стомахът бе слязъл в краката й. Все едно, трябваше да ги види. Тя извади останалите снимки и ги подреди върху масата. После взе чашата с уиски и я пресуши.

— Аз знам кой е той.

— Познаваш ли го? — Без да се замисля, Нейт приближи стола си до нейния, за да разгледат снимките заедно. — Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Това е баща ми.

Тя скочи от масата. Лицето й беше много бледо, но не трепна.

— Ще платиш ли за питиетата, шерифе? Ще трябва да отложим вечерята.

Нейт бързо прибра снимките и извади банкноти, за да ги остави на масата, но тя вече беше минала през фоайето и се качваше по стълбите, когато я настигна.

— Мег.

— Остави ме за малко.

— Трябва да поговорим.

— Ела след час. Стая 232. А сега се махни, Игнейшъс. — Тя продължи нагоре, без да си позволява да мисли или да чувства. Още не, не и докато не се озове зад заключената врата. Имаше неща, които не би споделила с никого.

Той не я последва. Част от ума й регистрира този факт и му даде точки за сдържаност и може би чувствителност. Качи се в стаята, където се беше преоблякла, заключи вратата и сложи веригата.

После влезе право в банята и дълго и мъчително повръща.

Когато свърши, седна на студения под и опря чело на коленете си. Не плака. Надяваше се да успее да го направи по някое време. Но не сега. Сега се чувстваше наранена, потресена и — слава богу — ядосана.

Някой беше убил баща й и го беше оставил сам. Години наред. През всички години, когато тя бе живяла без него. Когато беше вярвала, че я е изоставил, без да се замисли. Когато се укоряваше, че не е била достатъчно добра или значима за него. Достатъчно умна, достатъчно хубава. Всичко, за което се сетеше, когато липсата му пробиваше дупка в стомаха й.

Но той не я беше изоставил. Беше се качил в планините — нещо, което за него бе също тъй естествено, както дишането, и беше умрял там. Планината не беше го убила. Тя би приела това като съдба, като предопределение. Но го беше убил човек и това не можеше да бъде преглътнато. Нито простено. Нито оставено безнаказано.

Мег стана, съблече се, пусна студената вода и застана под душа. Остана под него, докато главата й се проясни. После се облече отново, легна на леглото в тъмното и се замисли за последния път, когато бе видяла баща си.

Беше влязъл в стаята й, докато тя се преструваше, че учи за теста по история. Правеше се, че учи, за да не я карат да върши домакинска работа. Беше й писнало от нея.

Дори сега си спомняше как трепна сърцето й, когато видя, че не майка й, а баща й идва да я провери. Той никога не й мърмореше за къщната работа или за ученето.

Смяташе го за най-красивия мъж на света с дългата му черна коса и топлата му усмивка. Смяташе, че я е научил на всичко, което беше наистина важно. За ориентирането по звездите, за катеренето в планината, за оцеляването в пустошта. Как да запали огън, как да лови риба, как да почисти и сготви улова.

Беше я завел да лети с Джейкъб и тяхна тайна бе, че пилотът я учи да лети.

Баща й погледна към учебника, отворен на леглото, над който се беше проснала по корем, и извърна очи.

— Ама че досадно.

— Мразя историята. Утре имам тест.

— Спокойно, ще се справиш. Винаги успяваш. — Седна на леглото и леко я смушка в ребрата. — Трябва да замина за известно време.

— Защо?

Той вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Нали вече не ни трябват пари?

— Майка ти казва, че ни трябват, а тя знае по-добре.

— Чух ви да се карате сутринта.

— Не беше нещо сериозно. Ние обичаме да се караме. Ще поработя тук-там, ще изкарам малко пари и всички ще бъдат щастливи. Само две седмици, Мег. Или три.

— Когато те няма, се чудя какво да правя.

— Ще си намериш някакво занимание.

И макар да беше само на тринадесет години, Мег усети, че в ума си той вече беше заминал. Погали я по главата, но разсеяно, като някакъв далечен роднина.

— Когато се върна, ще идем на риболов на леда.

— Добре.

И тя се надули, готова да се откъсне от него, преди той да я е отблъснал.

— Довиждане, тарталетке.

С мъка се въздържа да не скочи, за да изтича след него и да го прегърне силно, преди да е заминал.

Стотици пъти след онзи следобед си беше пожелавала да се беше предала, да беше дарила и двама им с тази последна прегръдка.

Желаеше го и сега, докато лежеше в мрака и си припомняше.

Остана там, докато чу почукване на вратата. Примирено стана, запали лампата и прокара ръка през косата си, която още не беше изсъхнала.

Когато отвори вратата на Нейт, той носеше поднос, а на пода до вратата бе оставен още един.

— Трябва да хапнем.

Може и да не му беше харесало, когато хората му предлагаха храна или някаква друга утеха, когато бе страдал най-много, но важното беше, че от тях имаше полза.

— Добре. — Тя посочи към леглото — единствената достатъчно голяма повърхност в стаята, която можеше да послужи за маса. После се наведе и вдигна втория поднос.

— Ако след това поискаш да останеш сама, ще си взема друга стая.

— Няма смисъл. — Тя седна с кръстосани крака на леглото и без да обръща внимание на салатата, впи зъби в пържолата.

— Тази е моята. — Той смени подносите. — Казаха ми, че предпочиташ недопечени. Аз — не.

— Нищо не пропускаш, а? Само дето си донесъл кафе вместо уиски.

— Ако имаш нужда от бутилка, ще ти донеса.

Мег въздъхна и продължи да се храни.

— Обзалагам се. Как успях да го докарам до вечеря в Ан-Къриджс такъв мил тип?

— Не съм особено мил. Дадох ти час, за да можеш да се съвземеш. Донесох ти храна, за да се подкрепиш и да можеш да ми разкажеш за баща си. Съжалявам, Мег, знам, че е голям удар за теб. След като поговорим, ще трябва да разкажем всичко на дежурния детектив.

Тя отряза нова хапка от пържолата и набоде един от разварените картофи.

— Кажи ми нещо, Бърк. Беше ли добро ченге там, откъдето идваш?

— Това е почти единственото, в което някога съм бил добър.

— Занимаваше ли се с убийства?

— Да.

— Ще говоря с дежурния, но искам ти да разследваш този случай.

— Не мога да направя кой знае колко.

— Винаги може да се направи нещо. Ще ти платя.

Той замислено се хранеше.

Знам, че е тежък удар — повтори. — Затова няма да те зашлевя за тази обида.

— Не познавам много хора, които да намират парите за обидни. Но добре. Искам някой, когото познавам, да открие негодника, който е убил баща ми.

— Но ти почти не ме познаваш.

— Знам, че си добър в леглото. — Тя леко се усмихна. — Добре де, един мъж може да е глупак и пак да е жребец. Но освен това знам, че запазваш самообладание в трудни положения и си достатъчно всеотдаен или глупав, за да изкачиш един ледник, само за да спасиш едно хлапе, което не познаваш. Освен това си достатъчно съобразителен, за да се сетиш да попиташ в ресторанта как обича пържолата си Мег. Кучетата ми те харесват. Помогни ми, шерифе.

Той се протегна и погали косата й.

— Кога го видя за последен път?

— През февруари 1988. На 6 февруари.

— Знаеше ли къде отива?

— Каза, че ще си търси работа. Реших, че ще дойде тук — в Анкъридж, или ще отиде във Феърбанкс. С майка ми се караха — за пари и за още много неща… Беше типично за тях. Каза, че ще се върне след няколко седмици. Но повече никога не го видях.

— Майка ти съобщи ли за изчезването му?

— Не. — Тя смръщи чело. — Поне така мисля. Решихме, всички решиха, че просто е избягал. Тогава се караха — добави — повече от обичайното. Той беше неспокоен. Дори аз го усещах. Не беше много свестен. Не можеше да се разчита на него, макар винаги да беше добър с мен и да ни осигуряваше необходимото. Но това не беше достатъчно за Чарлийн и те се караха.

Мег се овладя и продължи да яде, защото храната беше пред нея.

— Той пиеше, пушеше трева, играеше комар, работеше, когато си поиска, и изчезваше, когато му хрумне. Обичах го — може би точно заради това. Онзи следобед беше на тридесет и три — и когато сега гледам назад, разбирам, че се е страхувал, че остарява. Вероятно не е могъл да понесе, че е баща на голямо момиче и че живее с една и съща жена вече толкова години. Може би е бил на кръстопът. Може би е тръгнал на това изкачване, възприемайки го като последна младежка лудория, а може би никога е нямало да се върне. Но някой друг е решил вместо него.

— Имаше ли врагове?

— Сигурно, но не познавам човек, който би му навредил. Вбесяваше хората, но нищо повече.

— Ами пастрокът ти?

Тя разрови салатата с вилицата си.

— Какво за него?

— Колко време, след като баща ти изчезна, се омъжи Чарлийн? Как й дадоха развод?

— Първо, развод не й трябваше. С баща ми не бяха женени. Той не вярваше в законния брак. Тя се омъжи за Стария Хайдел около година по-късно — малко по-малко от година. Но ако си мислиш, че Карл Хайдел е изкачил Безименната и е забил пикел в гърдите на баща ми, забрави. Когато Чарлийн го върза, той беше на шейсет и осем и имаше поне двайсет и пет кила наднормено тегло.

Мег разсеяно взе купата със салата и заяде.

— Пушеше като комин. Едва изкачваше стъпалата, да не говорим за планина.

— Кой може да е тръгнал с баща ти?

— Господи, Нейт, може да е всеки. Всеки, който е искал да избяга. Нали знаеш какви са днешните деца? Почакай малко и ще чуеш как Стивън и приятелите му говорят за премеждието си като за едно от най-вълнуващите събития в живота им. Алпинистите са по-луди и от пилотите.

Когато той не каза нищо, Мег тихичко въздъхна и хапна още салата.

— Беше добър катерач, имаше солидна репутация. Може би е водил група на зимно изкачване. Или се е хванал с няколко приятели, смахнати като него, и е решил да предизвика смъртта.

— Взимаше ли по-сериозни наркотици от тревата?

— Може би. Вероятно. Чарлийн сигурно знае. — Тя потърка очи. — По дяволите. Трябва да й кажа.

— Мег, имаше ли някой от тях друга интимна връзка, докато живееха заедно?

— Ако това е деликатният начин да попиташ дали са си изневерявали, не знам. Питай нея.

Усещаше, че я губи. След малко гневът и нетърпението й щяха да направят разпита невъзможен.

— Каза, че играел комар. Сериозно ли?

— Не. Не знам. Не съм чувала. Ако печелеше, носеше чекове. Или натрупваше дългове, тъй като по-често губеше. Но не бяха кой знае какви суми. Поне в града. Не съм чувала да се е занимавал с нещо незаконно, освен със стимулиращи наркотици. А има много хора, които с радост биха ми казали, ако го е правел. Не защото не го харесваха. Напротив. Просто хората ти казват такива неща.

— Добре. — Той погали бедрото й. — Ще задам няколко въпроса и ще бъда мил с онзи, който поеме случая, за да ме държат в течение.

— Е, да се махаме оттук. — Тя се претърколи от леглото, оставяйки вечерята си недоядена. Ръцете й ритмично потропаха по бедрата. — Знам едно чудесно място. Музиката е хубава. Може да пийнем, а после ще се върнем и ще правим секс, увиснали на полилея.

Вместо да коментира промяната в настроението й, той хвърли поглед към старата очукана лампа на тавана.

— Не ми изглежда много здрав.

Това я разсмя.

— Трябва да се живее опасно.

10.

Когато се събуди, сънят избледняваше, оставяйки горчиво-солен вкус в гърлото му. Сякаш бе преглътнал сълзите си. Чуваше как Мег диша тихо и равномерно. Част от него, която се бореше с отчаянието, искаше да се сгуши в нея. Да поиска утехата и забравата на секса.

Тя щеше да бъде топла и да оживее в прегръдките му.

Но вместо това се обърна с гръб. Знаеше, че е отстъпление, че е поражение да се поддадеш на нещастието. Но стана в тъмното и откри дрехите си. Облече се и я остави да спи.

В съня си изкачваше планината. Беше си пробил път през леда и скалите на хиляди метри над света. В небето без въздух, където всеки дъх беше агония. Трябваше да се изкачи, беше се принудил да върви нагоре сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, докато под него беше останало само бушуващо бяло море. Ако паднеше, щеше безшумно да се Удави в него.

Затова се изкачваше, докато пръстите му се разкървавиха и започнаха да оставят червени следи върху заледените скали.

Изтощен, но и странно бодър, той се изкачи на един корниз. И видя входа на пещерата. Светлината, която излизаше от нея, му вдъхна надежда и той пропълзя навътре.

Там тя се разтвори и извиси като някакъв приказен леден дворец. Огромни образувания се спускаха от покрива и издигаха от пода, оформяйки колони и арки в бяло и мъртвешко синьо, а ледът искреше като хиляди диаманти. Стените, гладки и полирани, блестяха като огледала, отразявайки многократно образа му.

Изправи се и заразглежда леденото великолепие, замаян от блясъка и пространството.

Би могъл да живее тук сам. В своята собствена самотна крепост. Би могъл да намери покой тук, в тишината, красотата и самотата.

И тогава видя, че не е сам.

Тялото беше подпряно на блестящата стена, прилепнало за нея с годините безмилостен студ. Дръжката на пикела стърчеше от гърдите му, а замръзналата кръв блестеше яркочервена върху черната парка.

И сърцето му подскочи, когато разбра, че все пак не е дошъл да търси покой, а за да изпълни дълга си.

Как щеше да свали тялото долу? Как би могъл да понесе тежестта му по дългия страшен път към света? Не знаеше начина. Не притежаваше нито умения, нито похвати, нито сила за това.

Когато тръгна към тялото, стените и колоните на пещерата отразиха фигурата му. Стотици негови образи, стотици мъртъвци. Където и да погледнеше, смъртта го придружаваше.

Ледът започна да се пука. Стените се затресоха. Оглушителен рев се понесе из залата и той падна на колене в краката на трупа. Мъртвото лице на Галоуей се обърна към него, зъбите се разтвориха в кървава гримаса.

Това беше лицето на Джак и неговият глас прозвуча, докато ледените колони трепереха и подът на пещерата се надигаше.

— Няма път навън за никой от нас. Тук всички сме мъртви.

Беше се събудил в мига, когато планината го беше погълнала.

Мег не се изненада, когато видя, че го няма. Минаваше осем, когато отвори очи, затова предположи, че му е доскучало или пък е огладнял, докато е чакал да се събуди.

Беше му благодарна за компанията и за прямотата, съчетана със съчувствие. Беше я оставил да се справи с шока и мъката — и каквото още изпитваше — както реши. За нея това беше ценно качество у приятел или любовник. А за нея той беше и двете.

Предстоеше й да се занимава с много хора — със себе си, с майка си, с всички в града. С полицаите.

Не виждаше смисъл да мисли за това отсега. Щеше да има достатъчно време, когато се прибереше в Лунаси.

Реши, че ще намери Нейт или че той ще я намери, преди да стане време да поемат обратно. А междувременно й се пиеше кафе.

Ресторантът беше подреден за закуска и пълен с посетители. Евтиният подслон и добрата храна привличаха много от пилотите и планинските водачи, за които Анкъридж беше начална точка. Тя съзря няколко познати лица.

И тогава видя Нейт.

Седеше сам в ъгловото сепаре. Тъй като бе любимо място за мнозина, предположи, че отдавна седи там. Пред него имаше чаша кафе и вестник, но той не пиеше, нито четеше. Беше някъде далеч, потънал в мислите си. Мрачни и тъжни мисли.

На фона на оживеното заведение изглеждаше най-самотният човек на света.

Каквато и да беше дългата му и тъжна история, сигурно щеше да бъде ужасна.

Когато тръгна към него, някой я повика по име. Докато му отговаряше с помахване, забеляза, че Нейт се върна на земята. Видя как съзнателно се отърсва от мислите, как взима кафето си и се стяга, преди да се огледа. После й се усмихна.

Непринудена усмивка и потайни очи.

— Добре си поспа.

— Така е. — Тя седна срещу него. — Яде ли?

— Още не съм. Знаеш ли, че хората са идвали от Монтана всеки ден, за да работят в консервните фабрики тук.

Тя хвърли поглед на вестника и статията.

— Всъщност, да. Заплащането е добро.

— Но не и ако всеки ден се бориш с пиковия час. Мислех, че хората живеят в Монтана, защото искат да отглеждат коне или крави. Или за да си правят полувоенни лагери. Добре де, сигурно пресилвам, но все пак…

— Личи си, че си от източното крайбрежие. Ей, Уанда.

— Мег. — Келнерката, която изглеждаше двадесетинагодишна и нахакана, донесе още една чаша кафе и извади кочана си. — Какво да бъде?

— Две яйца, рохки. Канадски бекон, пържени картофи и бял препечен хляб. Как е Джоко?

— Зарязах го.

— Казах ти, че е негодник. Ти какво искаш, Бърк?

— Ами… — Той потърси апетита си и реши, че видът и мирисът на храната може да му помогнат да го открие. — Омлет с шунка и сирене и бял препечен хляб.

— Ясно. Сега излизам с едно момче на име Байрън — каза тя на Мег. — Пише поезия.

— Какъвто и да е, ще е по-добър от Джоко. — Когато Уанда се отдалечи, Мег се обърна към Нейт. — Родителите на Уанда бяха сезонни работници. Познавам я от малка. Прекарваше лятото тук, докато те работеха в консервните фабрики. Хареса й и миналата година се премести за постоянно. Обикновено излиза с какви ли не нещастници, но иначе си я бива. За какво мислеше, преди да дойда?

— За нищо особено. Просто си четях вестника.

— Не, не го четеше. Но тъй като снощи ми направи услуга, няма да те притискам.

Той не отрече, тя не настоя. И макар много да й се искаше, не го погали по бузата. Когато беше в мрачно настроение, не обичаше да я утешават. Затова се въздържа, както и той бе постъпил с нея.

— Има ли нещо друго, което трябва да направим, преди да тръгнем обратно? Ако ще се бавим, искам да пратя някого да види как са кучетата ми.

— Бях в щатската полиция. Някой си сержант Кобън поел случая — поне засега. Сигурно ще иска да говори с теб и майка ти по някое време. Но едва ли ще има голям напредък преди да изпратят екип да го свали оттам. Позвъних в болницата. И трите момчета са в задоволително състояние.

— Свършил си доста работа. Кажи ми, шерифе, за всички ли се грижиш така?

— Не, аз се занимавам само с подробностите.

Беше чувала и по-големи глупости в живота си, но все пак живееше в Лунаси.

— Номер ли ти спретна бившата ти съпруга?

Той се размърда на мястото си.

— Възможно е.

— Искаш ли да си излееш мъката? Да я оплюеш на закуска?

— Не особено.

Мег изчака, докато Уанда им сервира и доля кафе. Наряза яйцата и остави жълтъка да потече.

— В колежа спах с едно момче — започна тя. — Беше голям хубавец. Малко тъпичък, но беше невероятно издръжлив. Непрекъснато ми опяваше. Как трябвало да нося повече грим, да се обличам по-добре, да не споря толкова много с хората. Дрън-дрън. — Махна с вилицата във въздуха. — Не че не съм била красива, секси и умна, не, но ако малко съм се понагласяла, щяла съм да стана направо върха.

— Но ти не си красива.

Тя се разсмя с блеснали очи и захапа филията си.

— Млъкни. Това си е моята история.

— Ти си много повече от красива. Красотата е само въпрос на ДНК. Ти си… ослепителна — реши се да го изрече най-накрая. — Неустоима. Това е нещо, което идва отвътре, затова е по-добро от красива. Ако питаш мен, разбира се.

— Брей! — Тя се облегна, толкова изненадана, че забрави за закуската си. — Ако бях някоя друга, след такава забележка щях да онемея. Но аз просто си забравих мисълта. За какво говорех, по дяволите?

Този път, когато се усмихна, усмивката стигна до очите му и ги стопли.

— За тъпия колежанин, с когото си спала.

— Да, да. — Тя се нахвърли на картофите. — Не беше само един, но както и да е. Бях на двадесет и пасивно-агресивните обиди на този тип взеха да ме изнервят — особено когато открих, че засипва една тъпа мацка с чували пари и силиконови имплантанти.

Мег млъкна и се концентрира върху закуската си.

— И какво направи?

— Какво направих ли? — Ти отпи от кафето. — Следващия път, когато си легнахме, направо го побърках, а после му пробутах две хапчета приспивателно.

— Дрогирала си го?

— Да, и какво?

— Нищо. Нищо.

— Платих на няколко момчета да го занесат до една от аудиториите. И облякох онзи нещастник в секси дамско бельо — сутиен, колан с жартиери, черни чорапи. Не беше лесно. Гримирах го, накъдрих му косата. Направих няколко снимки и ги пуснах по интернет. Той още спеше, когато първата група дойде за лекциите в осем. — Тя хапна от яйцата. — Беше страхотно зрелище — особено когато той се събуди, разбра какво става и се разпищя като момиче.

Наслаждавайки се на разказа й, оценявайки решимостта й и изобретателното отмъщение, Нейт вдигна чашата с кафето като за наздравица.

— Можеш да се обзаложиш, че никога няма да коментирам гардероба ти.

— Поука: вярвам в отплатата. И за малките, и за големите неща. И за всички на този свят. Да оставяш хората да те прецакат, означава, че си мързелив и ти липсва въображение.

— Не си го обичала.

— Не, разбира се. Ако го обичах, нямаше само да го изложа. Щях да му причиня и силна физическа болка.

Той зачопли остатъка от омлета.

— Ще те попитам нещо. Това между нас… нещо по-специално ли е?

— Това ли търсиш?

— Не търсех нищо. Ти просто се появи.

— Аха. — Тя издиша продължително. — Добре казано. Явно имаш цяла торба с уместни изрази. Нямам нищо против да вися на полилея само с теб, докогато и на двамата ни е приятно.

— Съгласен съм.

— Мамеше ли те тя, Бърк?

— Да. Мамеше ме.

Мег кимна и продължи да се храни.

— Аз не мамя. Е, само понякога на карти, но просто за забавление. И лъжа, ако се налага. Или когато да излъжеш е по-забавно, отколкото да кажеш истината. Мога да бъда нечестна, когато ми е изгодно, а така е в повечето случаи.

Млъкна и докосна ръката му за миг, за да запази връзката помежду им.

— Но не ритам паднал човек, освен ако аз не съм го повалила. А не го повалям, ако не го е заслужил. И не нарушавам думата си. Затова ти давам дума — няма да те мамя.

— Освен на карти.

— Ами, да. Скоро ще съмне. Трябва да тръгваме.

Тя не знаеше как да подходи към Чарлийн. Откъдето и да подхванеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Истерия, обвинения, гняв, сълзи. С Чарлийн винаги беше трудно.

Нейт сякаш прочете мислите й, защото я спря на вратата на „Хижата“.

— Може би аз трябва да й съобщя. Налагало ми се е и друг път.

— Налагало ти се е да казваш на някого, че любимият му сбил убит и е престоял в ледена пещера петнадесет години?

— Обстоятелствата не влияят особено върху силата на шока.

Гласът му беше спокоен, в контраст с нейния нервен тон. Това я успокои. Дори нещо повече, осъзна тя. Прииска й се да се опре на него.

— Колкото и да ми се иска да ти прехвърля това неприятно задължение, по-добре е аз да се заема. Но нямам нищо против после да събереш парчетата.

Влязоха в ресторанта. Малцината посетители пиеха кафе или похапваха ранен обяд. Мег разкопча палтото си и повика Роуз.

— Къде е Чарлийн?

— В кабинета си. Чухме, че Стивън и приятелите му ще се оправят. Пътищата още са затрупани, но Джърк откара самолета си Джо и Лара тази сутрин. Искаш ли кафе?

Загледан в Мег, която излизаше през вратата, Нейт отвърна:

— Разбира се.

Мина през фоайето, зави и влезе в кабинета, без да чука. Чарлийн седеше на бюрото си и говореше по телефона, затова само махна нервно с ръка на Мег да се приближи.

— Слушай, Били, ако ще ме работиш така, поне ме покани на вечеря преди това.

Мег се обърна. Щом майка й се пазареше за доставките, трябваше да я остави да довърши. Кабинетът нямаше делови вид. По-скоро приличаше на Чарлийн — женствен, крещят и натруфен. С прекалено много сладникаво розово в тъканите и претрупан с излишни неща. С картини, изобразяващи цветя, в позлатени рамки по стените и копринени възглавнички, натрупани върху канапето.

Миришеше на рози от ароматизатора, с който Чарлийн пръскаше винаги когато влезеше в стаята. Бюрото й беше имитация на антика, закупена по каталог, и според Мег, прекалено скъпо. С извити крака и изобилие от дърворезба.

Писмените принадлежности бяха розови, както и листата и пликовете. На всички тях беше изписано „Чарлийн“ с изящен, почти неразбираем шрифт.

До канапето имаше помпозен лампион — позлатен и с розов абажур — който, според Мег, повече подхождаше на бардак, отколкото на кабинет.

Както обикновено се запита как е възможно да е родена от жена, чиито вкусове са напълно противоположни на нейните. Но пък може би целият й живот беше единствено противопоставяне на утробата, от която бе излязла.

Когато чу Чарлийн да мърка: „Дочуване“, Мег се обърна към нея.

— Ще се опитва да ми качи цените. — Чарлийн се изсмя подигравателно и си наля чаша вода от каната на бюрото.

„Не изглежда практична — помисли си Мег, — но външността лъже.“ Когато ставаше дума за делови въпроси, майка й изчисляваше печалбите и загубите си до стотинка по всяко време на деня или нощта.

— Чух, че си нашата героиня. — Чарлийн погледна дъщеря си, докато отпиваше от чашата. — Заедно с готиния шериф. Сигурно сте останали в Анкъридж, за да го отпразнувате.

— Вече беше тъмно.

— Да, де. Но чуй съвета ми. Човек като Нейт пътува с много багаж, а ти си свикнала да отпрашваш бързо и само с най-необходимото. Не си подхождате.

— Ще го имам предвид. Трябва да поговоря с теб.

— А аз трябва да се обаждам по телефона и да се справя с документацията. Знаеш, че по това време на деня съм много заета.

— Става дума за баща ми.

Чарлийн остави чашата. Лицето й се изпъна, пребледня, после бузите й рязко порозовяха. В тон със стаята.

— Обадил ти се е? Видяла си го в Анкъридж! Този мръсен негодник! Изобщо да не си мисли, че може да се върне и да поправи нещата. Няма да получи нищо от мен, а ако имаш капка здрав разум — и от теб.

След тези думи се изправи и лицето й почервеня.

— Никой не може да ме зареже и после да се върне! Никога. Пат Галоуей може да си го начука?

— Той е мъртъв.

— Сигурно си е измислил някаква сълзлива история. Винаги го е бивало в… Как така е мъртъв? — По-скоро ядосана, отколкото учудена, Чарлийн отметна косата си назад. — Това е нелепо. Кой ти каза тази гнусна лъжа?

— Мъртъв е. Изглежда от дълго време. Може би е умрял съвсем скоро, след като замина оттук.

— Защо говориш така? Защо ми казваш подобно нещо? — Червенината по лицето й изчезна и го остави бледо, изтощено и внезапно остаряло. — Не е възможно да ме мразиш чак толкова.

— Не те мразя. Винаги си грешила за това. Вярно е, че през повечето време ти се ядосвам, но не те мразя. Онези момчета открили пещера в леда. Там се подслонили. И той бил вътре. Той бил вътре.

— Това са глупости. Махни се оттук! — изкрещя дрезгаво Чарлийн. — Веднага се разкарай!

— Снимали са го — продължи Мег, дори когато майка й грабна едно от преспапиетата си и го запрати към стената. — Видях снимките. Аз го разпознах.

— Не е вярно! — Чарлийн се обърна рязко, грабна една статуетка от рафта и я тресна в пода. — Казваш го само за да си отмъстиш.

— За какво? — Мег не се впечатли от трошащите се около нея джунджурии, дори когато едно парче одраска бузата й, Обикновено Чарлийн така си избиваше нервите.

Счупи, унищожи. После някой ще го измете. И ще си купиш ново.

— Защото си била лоша майка? Защото си откачалка? Защото спа с мъж, с когото спях аз, само за да докажеш, че не си стара и че можеш да ми го отнемеш? Или защото през неголямата част от живота ми ме упрекваше колко съм те разочаровала като дъщеря. За какво точно си отмъщавам?

— Отгледах те сама. Жертвах се, за да получиш онова, което искаш.

— Жалко, че не ме записа на уроци по цигулка. Точно в този момент щеше да ми свърши работа. Я, стига, Чарлийн! Аз или ти не сме важните. Става въпрос за него. Той е мъртъв.

— Не ти вярвам.

— Някой го е убил. Затрил го е. Забил е пикел в гърдите му и го е зарязал в планината.

— Не, не, не! — Сега лицето на Чарлийн беше студено и бяло като небето зад нея. После тя се свлече на пода между парчетата порцелан и стъкло. — О, Господи, не. Пат. Пат.

— Стани, за бога, ще с нарежеш. — Все още ядосана, Мег заобиколи бюрото и я хвана за ръцете, за да я изправи.

— Мег. Меган. — Чарлийн дишаше с мъка. Големите й сини очи бяха забулени от сълзи. — Наистина ли е мъртъв?

— Да.

Сълзите се отрониха по бузите й и тя внезапно прегърна дъщеря си и отпусна глава на рамото й.

Мег овладя първоначалния си импулс да се отдръпне. Остави майка си да се наплаче, да я притиска и ридае. И осъзна, че от години не са се прегръщали тъй искрено.

Когато бурята отмине, бе казала на Чарлийн, докато я водеше към стаята й. „Все едно играя с кукла“, помисли си, докато събличаше майка си. Дезинфекцира драскотините и нахлузи нощницата през главата й.

— Значи не ме е зарязал.

— Не.

Мег влезе в банята и огледа аптечната на майка си. Там винаги имаше много хапчета. Намери успокоителните и й наля чаша вода.

— Мразех го, задето ме напусна.

— Знам.

— И ти ме мразеше заради това.

— Може би. Глътни това.

— Убит ли е?

— Да.

— Защо?

— Не знам. — Когато Чарлийн глътна хапчето, тя взе чашата. — Сега лягай.

— Аз го обичах.

— Може и така да е било.

— Обичах го — повтори Чарлийн, докато Мег я завиваше. — Мразех го, защото ме остави сама. Не понасям да бъда сама.

— Хайде, поспи.

— Ще останеш ли при мен?

— Не — промълви Мег в сянката на завесите, които дърпаше. — Аз обичам да бъда сама. И имам нужда. Така или иначе, когато се събудиш, няма да имаш нужда от мен.

Но остана, докато Чарлийн заспи.

По стълбите надолу се размина със Сари Паркър.

— Остави я да поспи. И се погрижи да почистят кабинета й.

— Чух. — Сари вдигна вежди. — Сигурно си й казала нещо, което я е вбесило.

— Просто се погрижи да го почистят, преди да влезе отново в него.

Тя грабна пътем палтото си, преди да влезе в ресторанта.

— Трябва да тръгвам — каза на Нейт. Той я настигна на вратата.

— Къде?

— У дома. Имам нужда да се прибера.

Мег с удоволствие се остави на поредния порив на вятъра.

— Как е тя?

— Дадох й успокоително. Когато действието му премине, ще си го изкара на теб. Съжалявам. — Сложи ръкавиците си и скри очи с ръцете си. — Господи, беше точно както очаквах. Истерия, гняв, защо ме мразиш толкова… Както обикновено.

— Лицето ти е порязано.

— Нищо ми няма. Шрапнел от порцеланово кученце. Като побеснее, хвърля неща. — Тя си пое предпазливо дъх и пое към реката. Загледа се как облачето пара постепенно изчезна. — Но когато включи, когато осъзна, че не я лъжа, направо рухна. И тогава видях нещо, което не очаквах. Беше изписано на лицето й. Тя го е обичала. Не го знаех. Винаги съм мислила, че ней е пукало за него.

— Струва ми се, че в такъв момент нито за една от двете ви не е добре да е сама.

— Тя няма да бъде, а аз искам точно това. Дай ми няколко дни, Бърк. И без това тук ще имаш много работа. Няколко дни, за да свикна с мисълта поне донякъде. После ела. Ще ти сготвя и ще легна с теб.

— Телефоните работят. Можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.

— Да, бих могла, но няма да го направя. Не се опитвай да ме спасяваш, шерифе. — Сложи си тъмните очила. — Погрижи се само за подробностите.

Обърна се, придърпа главата му и го целуна страстно. После се отдръпна и го потупа по бузата с облечената си в ръкавица ръка.

— Дай ми само няколко дни — повтори и тръгна към самолета си.

Не се обърна, но знаеше, че той стои край реката, че наблюдава как излита. После го изтри от ума си, заедно с всичко останало и се зарея над върховете на дърветата, на ръба на небето.

Едва когато видя дима от комина на къщата си и кучетата, които като космати куршуми затичаха през снега към езерото, тя усети как гърлото й се присвива.

Но чак когато от къщата й се появи познатият силует и бавно тръгна по пъртината, направена от кучетата, почувства в очите й да напират сълзи.

Ръцете й трепереха и трябваше да положи усилие, за да ги успокои и да кацне. Той я чакаше — мъжът, заместил баща й.

Тя слезе и с мъка овладя гласа си.

— Не знаех, че ще се връщаш.

— Имах чувството, че се нуждаеш от мен. — Той се взря в лицето й. — Нещо е станало.

— Да. — Кимна и се наведе, за да погали възторжените кучета. — Случи се нещо.

— Да влезем и да поговорим.

Едва когато пристъпи вътре, отпусна се на топло, направи чай и даде вода на кучетата, едва когато той я изслуша, без да я прекъсва, Мег си позволи да заплаче.

11.

Из един дневник 18 февруари 1988

Стоях над облаците. За мен това е върховният момент при всяко изкачване. Изтощението, болката, дори убийственият студ сякаш изчезват, когато застанеш на върха. Чувстваш се прероден и отново невинен. Не се боиш от смъртта или от дивота. Няма гняв или съжаление, нито минало и бъдеще. Съществува само този миг.

Направил си го, значи си живял.

Танцувахме върху девствения сняг, почти на четири хиляди метра над земята, а слънцето заслепяваше очите ни и вятърът разнасяше дивите ни песни. Крясъците ни отекваха в ледените скали и се блъскаха в небето, а веселбата ни завихряше скупчените облаци.

Когато Дарт каза, че трябва да скочим, едва не се хванах. Какво пък толкова, ние бяхме богове!

Но той говореше сериозно! Стреснах се — не беше точно уплаха, — когато разбрах, че говори сериозно. Да скочим. Да полетим! Очевидно беше прекалил с декстроамфетамина. Дори след като беше стигнал финала, трябваше да направи още нещо.

Всъщност Дарт ме сграбчи за ръката и ме предизвика. Трябваше да се откопча и да го издърпам по-далеч от ръба. После той ме напсува, но се смееше. И двамата се смеехме. Налудничаво.

После Дарт каза нещо странно, но признавам, на място. Ругаеше късмета ми и се кикотеше като маниак! Пипнал съм бил най-сексапилната жена в Лунаси и си съм си гледал кефа, докато тя изкарвала пари. Когато съм поискал, съм изчезвал и не само съм чукал каквото ми падне, не само съм печелел на комар, но и съм стоял на върха на света, само защото съм решил така.

А сега дори не искам да скоча.

Но нещата ще се променят, заяви той. Нещата щели да се обърнат. Той щял да има жена, която всички други мъже желаят, щял да направи голям удар. И щял да живее нашироко.

Оставих го да дудне колкото си ще. Моментът беше прекалено велик, за да го запълвам с дребнавост. Ние не сме богове, а просто хора, успели да стигнат до поредния връх. Знам, че много от нещата, които съм правил, вероятно са незначителни. Но не и това. То ме издига.

Ние не покорихме планината, а се сляхме с нея.

Мисля си, че може би защото постигнах това, съм вече по-добър човек. По-добър партньор, по-добър баща. Знам, че част от брътвежите на Дарт са истина. Не съм припечелил лично всичко, което имам, не и по начина, по който стигнах до този миг. Знам, че желанието да бъда нещо повече ме обзема винаги, когато стоя под убийствения вятър, далеч над света, изпълнен с болка и красота, сега закрит от облаци, които ме изкушават да се гмурна в тях, за да се върна по-бързо сред тази болка и красота.

Странното е, че стоя тук, където тъй отчаяно исках да стигна, а копнея за онова, което оставих след себе си.

Нейт изучаваше снимките от ледената пещера. Не забеляза нищо ново, защото ги беше разглеждал през всеки свободен миг от последните три дни и всяка подробност се бе запечатала в ума му.

Беше получил няколко лаконични съобщения от щатската полиция. Ако времето позволявало, щели да изпратят съдебен лекар и екип през следващите четиридесет и осем часа. Знаеше, че са разпитвали неведнъж трите момчета, но повечето от онова, което бяха узнали, разбра от слуховете, а не по официален път.

Искаше му се да се заеме със случая, но той не беше негов.

Нямаше да му позволят да огледа пещерата, нито да присъства на аутопсията, когато свалят тялото. Информацията, която щеше да получи, зависеше изцяло от благоволението на щатските следователи.

Може би, когато категорично идентифицираха тялото като Патрик Галоуей, щеше да има повече основания да разпитва. Но така или иначе, нямаше да участва в разследването на случая.

Изненада се, когато осъзна колко много му се иска да го включат. От години не беше се амбицирал така. Искаше да работи по този случай. Отчасти може би, защото беше свързан с Мег, но много повече заради снимките. Заради човека, когото беше видял на тях.

Замръзнал преди седемнадесет години. Запазен идеално заедно с жестоките подробности на смъртта си. Мъртвите говореха, стига да знаеш какво да търсиш.

Беше ли се борил? Изненадали ли са го? Познавал ли е убиеца си? Или убийците?

Защо беше мъртъв?

Когато почукаха на вратата на кабинета му, той прибра в чекмеджето папката, в която бе започнал да описва случая. Пийч подаде глава през вратата.

— Деб е хванала две деца да крадат от магазина. Питър е свободен. Да го изпратя ли да се оправя?

— Добре. Уведомете родителите и ги извикайте там. Какво са откраднали?

— Опитали се да измъкнат комикси, сладкиши и безалкохолни. Да им се неначудиш. Деб има орлов поглед. Току-що дойде Джейкъб Иту. Иска да поговори с теб, ако имаш време.

— Разбира се, нека влезе.

Нейт стана и отиде до кафе-машината. След час щеше да се мръкне, а и целият ден бе мрачен и влажен. Погледна през прозореца, откри Безименната и се загледа в нея, докато отпиваше от кафето си.

Обърна се, когато чу, че Джейкъб влиза. Мъжът притежаваше класическите черти на жителите на Северна Аляска — скулесто лице и тъмни, проницателни очи. Посребрената му коса бе сплетена на плитка. Ботушите Му бяха здрави, а дрехите — удобни за работа при този климат.

Нейт реши, че е към шестдесетгодишен, но здрав и жилав.

— Господин Иту. — С жест го покани да седне. — С какво мога да ви помогна?

— Патрик Галоуей ми беше приятел.

Нейт кимна.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Тялото още не е свалено, изследвано или разпознато със сигурност — каза Нейт иззад бюрото си. Това беше речта, подготвена за всички, които бяха идвали при него, бяха го срещнали на улицата или в „Хижата“ през изминалите няколко дни. — Щатската полиция пое разследването. Те ще уведомят най-близките му роднини официално, когато трупът бъде идентифициран.

— Мег не би могла да сбърка баща си.

— Съгласен съм.

— Не можете да оставите правосъдието на други.

Някога и той мислеше така. И точно това беше изпратило него и партньора му в онази ужасна алея в Балтимор.

— Случаят не е мой. Не е нито в моята юрисдикция, нито в моя район.

— Той беше един от нас, както и дъщеря му. Когато дойдохте, вие излязохте пред хората тук и обещахте, че ще изпълнявате задълженията си към тях.

— Така е. Ще го направя. Не се отказвам от думите си, но по този въпрос не мога да направя нищо.

Джейкъб пристъпи по-близо — единственото му движение, откакто бе влязъл в стаята.

— Преди сте се занимавали с убийства.

— Така е, но вече не съм в Балтимор. Видяхте ли се с Мег?

— Да. Тя е силна. Ще преодолее мъката си, няма да се остави тя да я завладее.

Както преодоля мен ли? — помисли си Нейт. Но този мъж с проницателни очи и безмилостно контролиран гняв не би могъл да знае какво става в душата му.

— Разкажете ми за Галоуей. С кого би тръгнал да изкачва онзи връх?

— С познати хора.

— Много ли?

— Зимното изкачване на Безименната трябва да се прави поне от трима. Той беше див и импулсивен, но не би тръгнал с по-малко. Не би се катерил с непознати. Или поне — само с непознати. — Джейкъб се усмихна леко. — Но той лесно печелеше приятели.

— А врагове?

— Човек, който има онова, което останалите желаят, си създава врагове.

— И какво имаше той?

— Красива жена. Умно дете. Непринудено поведение и липса на амбиции, които му позволяваха да прави каквото си иска — поне през повечето време.

— Да желаеш жената на друг мъж, често беше мотив за убийство от приятел.

— Чарлийн имаше ли връзка с някой друг?

— Не мисля.

— А той?

— Може би от време на време е преспивал с някоя жена, когато е бил далеч от дома си, както повечето мъже биха направили. А ако си е имал някоя в града, не го е споделил с мен.

— Не би било нужно да го прави — отвърна Нейт. — Сам щяхте да разберете.

— Да.

— Другите също. В град като този може и да има тайни, но те не остават тайни за дълго.

Нейт се замисли за миг.

— Употребяваше ли наркотици?

— Отглеждаше си малко марихуана. Но не я продаваше.

Нейт вдигна вежди.

— Само трева?

Когато Джейкъб се поколеба, той добави:

— Вече няма да го арестуват за това.

— Главно трева, но едва ли би отказал, ако му падне нещо друго.

— Имаше ли си дилър? В Анкъридж, да речем?

— Не мисля. Рядко имаше пари за такива удоволствия. Чарлийн държеше кесията и я стискаше здраво. Той обичаше да се катери, да ходи за риба и да пътува. Харесваше му и да лети, но не искаше да стане пилот. Работеше само когато му трябваха пари. Мразеше ограниченията, законите, правилата. Както повечето хора, които идват тук. Вас, например, не би ви разбрал.

Според Нейт, по-важното беше той да разбере Патрик Галоуей.

Зададе още няколко въпроса и записа новата информация в папката за случая, когато Джейкъб си тръгна.

След това настъпи моментът, когато трябваше се справи с далеч по-земния проблем с малолетните крадци. Те, чифт изчезнали ски и едно леко пътнотранспортно произшествие му създадоха работа до края на смяната.

Тази вечер щеше да почива. Ото и Пит поеха дежурството. Ако не се стигнеше до масово убийство, щеше да бъде свободен до сутринта.

Беше дал на Мег няколкото дни, които му бе поискала. Надяваше се, че е готова да го види.

Сам си беше виновен, че се върна в „Хижата“, за да си вземе дрехи за смяна — в случай че преспи у Мег.

Чарлийн нахълта в стаята му.

— Трябва да говоря с теб.

Тя седна на леглото. Беше облечена в черно — с прилепнал пуловер и още по-прилепнали панталони, както и тънките токчета, с които ходеше винаги.

— Добре. Защо не слезем долу да пийнем кафе?

— Разговорът е личен. Ще затвориш ли вратата?

— Добре. — Но той се подпря на нея — за всеки случай.

— Ще те помоля да направиш нещо. Да отидеш до Анкъридж и да кажеш на онези хора, че трябва да предадат тялото на Пат на мен.

— Чарлийн, те още не са го свалили от пещерата.

— Знам. Нали говоря с тези бюрократи и безчувствени типове всеки ден! Просто ще го оставят там горе.

Когато очите й се напълниха със сълзи, стомахът на Нейт се сви.

— Чарлийн. — Той се огледа отчаяно за кърпичка, хавлия или стара тениска, но накрая отиде в банята. Върна се с рулото тоалетна хартия и го пъхна в ръцете й. — Трудно е да се качат хора там и да донесат тялото.

Не искаше да добавя, че няколко дни така или иначе нямаше да са от значение.

— Там има бури и силен вятър. Но аз говорих днес със сержант Кобън. Ако времето е ясно, се надяват да пратят екип утре сутринта.

— Казаха, че не съм му най-близката роднина, защото не сме били законно женени.

Тя откъсна парче хартия и зарови лице в него.

— О! — Нейт изду бузи и изпръхтя. — Мег…

— Мег е незаконно дете. — С треперещ глас Чарлийн размаха мократа хартия. — Защо да го дадат на нея? Ще го пратят на родителите му, на изток. Това не е честно! Не е правилно! Нали ги заряза! Мен не ме е изоставил. Не е изчезнал нарочно. Но те ме мразят и никога няма да ми го оставят.

Той беше виждал и преди хора, които се карат за трупове, и гледката не беше приятна.

— Говори ли с тях?

— Не, не съм — отсече тя и очите й станаха студени. — Те дори не ме признават. Говорили са с Мег няколко пъти, да й дадат пари, когато стана пълнолетна. Трохи в сравнение с богатството, в което се къпят. Не ги беше грижа за Пат, докато беше жив, но можеш да се обзаложиш, че сега, когато е мъртъв, ще го поискат. Но той е мой. Искам го тук.

— Добре, да решаваме проблемите един по един. — Нямаше избор, освен да седне до нея и да я прегърне, за да може да поплаче на рамото му. — Ще поддържам връзка с Кобън. Трябва да знаеш, че тялото няма да бъде върнато известно време. Може би доста време. Струва ми се, че като негова дъщеря Мег има поне толкова права, колкото и родителите му.

— Тя няма да се бори за него. Не се вълнува от такива неща.

— Ще поговоря с нея.

— Защо някой би убил Пат? На никого не е причинил зло. Освен на мен. — Тя се засмя с неубедителен смях, който прозвуча едновременно тъжно и горчиво. — Но не го правеше нарочно. Никога не те вбесяваше или разплакваше умишлено.

— Много ли хора вбесяваше?

— Главно мен. Подлудяваше ме. — Тя въздъхна. — Бях луда по него.

— Ако те помоля да се върнеш назад към седмиците около заминаването му, би ли могла? Интересуват ме всички подробности, дори най-дребните.

— Мога да опитам, но беше толкова отдавна, че ми се струва нереално.

— Искам да опиташ. Няколко дни мисли за това. Записвай си каквото се сетиш. Какво с говорил, с кого се е виждал, всичко, което ти се струва необичайно. После ще поговорим.

— Бил е там през цялото време — прошепна тя. — Сам на студа. Колко ли пъти съм поглеждала тази планина през годините! Сега, когато го направя, виждам Пат. Беше ми по-лесно, когато го мразех, нали ме разбираш?

— Мисля, че да.

Тя подсмъркна и се изправи.

— Трябва да донесат тялото му тук. Искам да го погреба тук. Той би го одобрил.

— Ще направим всичко, за да стане така. — Тъй като беше омекнала от сълзите и не проявяваше интерес към него, може би беше време да научи нещо. — Чарлийн, разкажи ми за Джейкъб Иту.

Тя попи очите си.

— Какво?

— Каква е историята му? Как се сприятелиха с Пат? Така ще си създам по-добра представа за нещата.

— За да разбереш какво е станало с Пат?

— Точно така. Бяха ли приятели с Джейкъб?

— Да. — Тя отново подсмъркна, малко по-деликатно. — Джейкъб е донякъде… загадъчен. Поне аз никога не съм го разбирала.

Съдейки по нацупения й вид, това означаваше, че не е успяла да го вкара в леглото си. Интересно, реши Нейт.

— Струва ми се самотник.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — С Пат се разбираха. Мисля, че намираше Пат за забавен. А и двамата обичаха да са на открито. Дни наред чезнеха из пустошта, а аз трябваше да гледам бебето, да работя и…

— Значи това ги свързваше? — прекъсна я Нейт.

— И двамата мразеха правителството, но това важи за всички тук. С Пат обичаха природосъобразния начин на живот, но в дъното на всичко беше Мег.

— В какъв смисъл?

— Ами…

Тя се наведе към него, сякаш се канеше да му подшушне клюка. Нейт остана на мястото си, близо до нея, защото искаше да разбере онова, което го интересуваше.

— Джейкъб бил женен.

— Така ли?

— Много отдавна. Преди векове. Когато бил на осемнадесет-деветнадесет и живеел в малко селце близо до Ноум. — Лицето й се бе оживило и тя отметна косата си, преди да му разкаже подробностите. — Знам всичко това от Пат и от слуховете. С Джейкъб никога не сме имали кой знае какво да си кажем.

Чарлийн отново се нацупи.

— Значи е бил женен — насърчи я Нейт.

— Да, за някакво момиче от същото племе. Отраснали заедно, били създадени един за друг. Тя умряла при раждането. Заедно с бебето — момиченце. Родила два месеца преждевременно и имало усложнения. Не помня какво точно се объркало, но не могли да я заведат в болница навреме. Тъжно е — додаде тя след малко и очите, лицето и гласът й се изпълниха с искрено съчувствие. — Много тъжно.

— Така е.

— Пат каза, че затова станал пилот. Ако тогава имал самолет или са успели да хванат някой навреме, може би… Затова се премести тук, не можел да остане на мястото, където животът му бил свършил. Когато се появихме ние и той видя Мег, каза, че духът й говорил с неговия. Дори не беше друсан — тя вдигна очи към тавана. — Той не се дрогираше. Но каза на Пат, че Мег била негово духовно дете, а Пат реши, че това е страхотно. На мен ми се струваше странно, но за него беше нещо съвсем естествено. Смяташе, че това ги прави братя с Джейкъб.

— Карали ли са се двамата за нещо? За Мег, например.

— Никога не съм чувала. Пък и Джейкъб не се кара. Просто те смразява с тези продължителни — как се наричат… непроницаеми — рече тя. — С един от продължителните си непроницаеми погледи. Мисля, че той се сближи с Мег, след като Пат ни напусна. Ала всъщност не ни е напуснал. — Очите й отново се насълзиха. — Умрял е.

— Много съжалявам. Благодаря за информацията. Винаги е полезно да си създадеш представа за нещата.

— Говори с Мег. — Чарлийн се изправи. — Кажи й да убеди онези хора от Бостън, че мястото на Пат е тук. Накарай я да разбере. Мен няма да послуша. Не го е правила досега, няма да го стори и в бъдеще. Разчитам на теб, Нейт.

— Ще направя каквото мога.

Изглежда това й беше достатъчно, защото си тръгна и остави Нейт да си мисли как е притиснат между две трудни жени.

Не й се обади. Можеше да отклони идването му или да не вдигне телефона, а най-лошото, което можеше да направи, ако се появеше на вратата й, беше да го отпрати. Но поне щеше да се увери, че е добре.

Подкара по пътя, който приличаше на тунел със стени от сняг от двете страни. Небето се беше поизчистило, както гласеше прогнозата, и се виждаха луната и звездите. Светлината им посребряваше планините, които изпълваха полезрението му, и блестеше върху реката, която от време на време зърваше.

Чу музиката, преди да завие към къщата й. Тя изпълваше мрака, рееше се из него и го поглъщаше. Също както светлините прогонваха нощта. Бе запалила всички лампи, така че къщата, дворът и близките дървета сияеха като подпалени. И всичко това огласено от музиката.

Помисли си, че навярно е някаква опера, макар че не беше много силен в този жанр. Беше въздействаща — от онези мелодии, които разкъсват сърцето, но повдигат духа.

Беше разчистила пъртина, широка около метър. Той си представи времето и усилията, които й беше струвало това. Верандата беше почистена от сняг, а сандъкът за дърва до вратата беше пълен.

Накани се да почука, после реши, че едва ли някой ще го чуе от музиката. Натисна бравата и когато разбра, че е отключено, отвори вратата.

Кучетата, които спяха въпреки музиката, скочиха от килимчето. След като излаяха няколко пъти предупредително, Размахаха опашки. За облекчение на Нейт, явно го помнеха.

— Добре, добре. Къде е майка ви?

Извика, после тръгна из долния етаж. Във всекидневната и в кухнята горяха буйни огньове, а на печката къкреше нещо, което ухаеше приятно.

Понечи да надникне в тенджерата и може би да опита гозбата, когато видя през прозореца някакво движение.

Приближи се. Сега я виждаше съвсем ясно на ярката светлина. Беше здраво навлечена и се връщаше през снега на плоски, равни снегоходки, които тук наричаха „мечи лапи“, Докато я наблюдаваше, тя спря и вдигна глава към небето. Стоеше, загледана нагоре и потопена в музиката. После отметна ръце назад и падна по гръб.

Нейт се озова до вратата с една крачка. Отвори я, хукна по стъпалата и се подхлъзна по заледената пътека.

Когато извика името й, тя се надигна.

— Какво? Здрасти, откъде изскочи?

— Какво стана? Удари ли се?

— Не, просто исках да полежа в снега за миг. Небето се прояснява. Е, щом си тук, подай ми ръка.

Когато посегна към нея, кучетата изтичаха отвътре и скочиха върху двамата.

— Оставил си вратата отворена — успя да каже Мег, докато се търкаляше с едно от хъскитата в снега.

— Съжалявам. Забравих да я затворя, защото реших, че си припаднала. — Той й помогна да се изправи. — Какво правиш навън?

— Бях в бараката и поправях стария снегомобил, който купих преди няколко месеца. От време на време ходя да свърша това-онова по него.

— Можеш да поправяш снегомобили?

— Талантите ми са безброй и най-различни.

— Обзалагам се. — Докато я гледаше, забрави всички проблеми от деня. — Мисля да си купя снегомобил.

— Сериозно? Е, когато поправя моя, ще ти направя предложение. Да влизаме. Иска ми се да пийна нещо. — Когато тръгнаха към къщата, тя го погледна под око. — Значи просто минаваше оттук?

— Не.

— Проверяваш ли ме?

Да, с надеждата за безплатна храна.

— Само на това ли се надяваш?

— Не.

— Добре. Защото съм готова и за това. — Взе метлата, подпряна до вратата. — Ще ме отупаш ли от снега?

Когато той направи каквото беше по силите му, Мег свали снегоходките.

— Свали си палтото — подкани го и започна да съблича своето.

— Ей, косата ти.

Тя я потърка с ръка, докато окачваше парната и шапката си.

— Какво й е?

— Доста по-къса е.

Сега тя стигаше малко под челюстта й — права, гъста и бухнала — и леко разрошена.

— Беше ми нужна промяна и я направих. — Тя извади от килера бутилка. Докато пълнеше чашите, погледна към него и видя, че й се усмихва. — Какво?

— Харесва ми. Така изглеждаш мъничка и сладка.

Мег наклони глава.

— Да не искаш да облека престилка и ниски обувки и да ти викам „татенце“?

— За другото не съм сигурен, но частта с „татенцето“ можеш да я пропуснеш.

— Както наредиш. — Тя сви рамене. — Приятно ми е да те видя, Бърк.

Нейт приближи, взе чашите от ръцете й и ги остави на плота. После отметна назад гъстата й коса, наведе се бавно и я целуна с отворени очи. Нежно и спокойно, докато топлината се разливаше по тялото му. Гледаше как тя го наблюдава по време на целувката и видя как съвършените й очи потрепнаха веднъж.

Когато я пусна, вдигна чашите и й подаде едната.

— Приятно ми е и да те целуна.

Мег потърка устни и се изненада, че топлината им не предизвика светкавици.

— Трудно е да се отрече.

— Тревожех се за теб. Знам, че не искаш да го чуеш и че те Дразни. Но това е истината. Няма да говорим за това, ако не си готова.

Тя отпи глътка, после още една. Много е търпелив, реши най-накрая. А мъж, който е прекалено търпелив, лесно се превръща в лепка.

— Може и да го направим. Знаеш ли как се прави салата?

— Ами отваряш пликчето, което си купил от магазина, и го изсипваш в купата.

— Май не обичаш да стоиш в кухнята, а?

— Не.

— Но на този етап от връзката ни, когато още ме желаеш, ще се научиш да режеш салата, без да мърмориш. Някога белил ли си морков? — попита, докато отиваше към хладилника.

— Да.

— Е, и това е нещо. — Струпа продуктите на плота и му подаде морков и белачка. — Давай.

Докато той белеше, Мег изми марулята.

— В някои култури жените режат косите си в знак на траур. Но аз не го направих за това. Той замина отдавна и бях свикнала с отсъствието му — по мой собствен начин. Но сега е друго.

— Убийството променя всичко.

— Повече от смъртта — съгласи се тя. — Смъртта е естествена. Да, неприятна е, защото никой не иска да умре, но това е цикъл и не можеш да я прескочиш.

Мег подсуши марулята. Дългите й пръсти с къси равни нокти се движеха бързо и сръчно.

— Можех да приема смъртта му, но няма да приема убийството. Затова ще притискам и щатските ченгета, и теб, докато не разбера истината. Това може да охлади мераците ти към мен, но това е положението.

— Не мисля. Отдавна не съм желал жена.

— Защо?

Той й показа моркова за оценка.

— Какво защо?

— Защо не си желал жена?

— Ами аз…

— Проблеми със секса ли?

Той премигна и успя да се засмее неловко.

— Исусе, на това му викам въпрос. Прекалено странен разговор по време на приготвяне на салата.

— Тогава да се върнем на марулята — предложи тя.

— Кой ги е откарал там? — попита Нейт.

— Какво?

— Имали са нужда от пилот, нали? Кой ги е откарал до базовия лагер или както го наричате?

— О! — Тя спря да реже и почука с ножа по дъската. — Ти си ченге, нали? Не знам и може би ще е трудно да разбера след толкова много време. Но се надявам с помощта на Джейкъб да успея.

— Който и да е бил, върнал е един човек по-малко, отколкото е оставил. Би трябвало да съобщи, но не го е направил. Защо?

— Всичко това трябва да се разбере тепърва. Добре. Поне имаме насока.

— Следователите ще задават въпроси в тази насока. Може би ще ти трябва малко време, за да се справиш с личните си проблеми.

— Говориш за битката за тялото и погребението, което Чарлийн планира. — Тя започна да реже една червена зелка на интересни фигурки. — Вече ми писна, затова от вчера не вдигам телефона. Да се караш за труп, ми се вижда прекалено глупаво. Особено след като тя няма представа дали семейството му изобщо ще възрази да бъде погребан тук.

— Познаваш ли ги?

Мег извади тенджера и я напълни с вода за спагетите.

— Да. Майка му ми се обади няколко пъти и когато предложи да ми плати пътуването, за да се запозная с тях. Бях достатъчно любопитна, за да отида. Бях на осемнадесет. Чарлийн побесня, което само изостри желанието ми.

След като тенджерата беше сложена на печката, тя разбърка соса, после се върна да довърши салатата.

— Свестни хора. Надути, сноби и не от онези, с които бих излизала или които биха ме търпели дълго край себе си. Но се държаха добре с мен. Дадоха ми пари, което определено спечели няколко точки.

Взе бутилката, допълни чашата си и я вдигна. После погледна въпросително Нейт.

— Не, имам си.

— Парите бяха достатъчни, за да си купя самолет на изплащане и тази къща, затова съм им благодарна.

Отпи замислено от виното си.

— Не мисля, че ще се борят с Чарлийн и ще настояват да го завлекат обратно на изток. Тя предпочита да мисли така, защото обича да ги мрази. Както те обичат да я пренебрегват. Така всички могат да изкарат баща ми нещо повече, отколкото всъщност беше.

Извади чинии и ги подаде на Нейт, за да ги отнесе на масата.

— Да мълчиш, част от техниката на разпит ли е?

— Може да бъде. Или пък го наричат „изслушване“.

— Има само един човек, когото познавам — е, с когото имам желание да прекарам повече време, — който умее да слуша като теб. Джейкъб. Това е хубаво и полезно качество. Баща ми понякога ме слушаше. Но си личеше как се разсейва, когато говорех прекалено дълго. Седеше докрай, но не ме чуваше. Джейкъб винаги ме изслушва. Както и да е — продължи тя след приглушена въздишка, — Патрик Галоуей не беше грижовен човек. Обичах го и към мен се опитваше да се държи добре. Но към родителите си не беше внимателен, макар че каквито и да са недостатъците им, те не са заслужили синът им да замине, без да им каже дума, точно преди осемнадесетия си рожден ден. Не беше внимателен и с Чарлийн, оставяше я да го издържа и сама да се разправя с повечето неприятни проблеми. Мисля, че тя го обичаше, което беше — или е — нейният кръст. Но не знам дали той я обичаше.

Мег извади чист стъклен буркан ротини, изсипа част от тях във врящата вода и продължи да говори, докато ги бъркаше.

— Не мисля, че щеше да остане с нас, ако някой не го беше убил, преди да ни зареже. Но вече няма как да разбера, както и той няма възможност да избира. Важното е, че някой го е убил. Това е най-важното за мен. А не къде ще го заровят.

— Разумно.

— Аз не съм разумна жена, Бърк, а егоистка. Сам ще го разбереш скоро. — Извади пластмасова кутия от хладилника, разклати я и поръси салатата със съдържанието й. — В онова чекмедже има прясна франзела.

Нейт го отвори и извади хляба.

— Не знаех, че си ходила в града.

— Не съм. Реших да се скрия за няколко дни. — След като разви хляба, тя отряза няколко дебели филии. — Когато се крия в дупката си, обичам да пека хляб. Това ми пречи да се отдам изцяло на мъката.

— Можеш да печеш хляб? — Той го помириса. — Не познавам човек, който умее да пече хляб. Или да кара самолет. Или да поправи двигателя на снегомобил.

— Както казах, аз съм жена с многобройни и необичайни дарби. Ще ти покажа още някои от тях след вечеря. В леглото. Би ли ми налял още вино? Почти сме готови.

Може би заради атмосферата или заради жената, но не си спомняше да се е хранил по-непринудено.

Тя беше казала, че не е разумна, но начинът, по който живееше и се грижеше за дома си, говореше обратното. Както и умението й да се справя с шока, с мъката, дори с гнева.

Джейкъб беше казал, че е силна. Нейт започваше да вярва, че тя е най-силната личност, която е срещал.

И най-доволната от себе си.

Мег го разпитваше как е минал денят му. Отне му известно време, за да свикне с това. По време на брака си беше свикнал да оставя работата си пред вратата.

Но на Мег й харесваше да го слуша, да коментира, да клюкарства, да се смее.

И все пак под непринудеността, която усещаше в компанията й, се криеше възбуждаща тръпка на очакване, онова сексуално привличане, което разгорещяваше кръвта му всеки път, когато беше близо до нея.

В един миг тя се протегна и сложи краката си в скута му, докато отпиваше от виното си. Устата му пресъхна, умът му се замъгли.

— На времето задигах разни неща от магазините. — Докато говореше, хвърли по една хапка хляб на всяко куче и това го накара да се замисли как майка му би пощуряла, ако види подобно нещо.

И колко му беше приятно да гледа как кучетата скачат към хляба като бейзболисти, които гонят висока топка.

— Ти… си крадяла?

— За мен това не е кражба.

— Взимала си неща, без да платиш за тях.

— Добре, добре. — Тя завъртя очи към тавана. — Но го възприемах по-скоро като ритуал на съзряването. Бях прекалено хитра, за да ме хванат като хлапетата, които си пипнал днес. Никога не взимах нещо полезно. По-скоро се питах: дали ще мога да се измъкна с това? После криех плячката в стаята си, а през нощта я вадех и злорадствах. След няколко дни я връщах обратно, което беше също тъй вълнуващо и опасно. Мисля, че ако живеех някъде другаде, щях да стана хитър престъпник, защото въпросът не е колко, а как ще вземеш.

— Но вече не го правиш, нали?

— Не, но сега, когато го спомена, сигурно ще е забавно да проверя бива ли ме още. А ако ме арестуват, имам връзка с началника на полицията. — Спусна крака, наведе се и го плесна по бедрото, докато той я изучаваше със сериозните си сиви очи. — Не гледай толкова разтревожено. Всички в града знаят, че съм луда, и няма да ми се разсърдят.

Тя се изправи.

— Да приберем тези чинии. Защо не пуснеш кучетата? По това време на деня обичат да потичат.

Когато кухнята беше разтребена и кучетата се укротиха на пода с няколко сурови кокала, Мег отиде във всекидневната и се зарови между дисковете.

— Мисля, че Пучини няма да подхожда на следващата част от вечерта.

— Това ли слушахме? Негова ли е операта?

— Предполагам, че това отговаря на въпроса какво мислиш за този жанр.

— Просто нищо не знам за него. Хареса ми как звучеше навън, когато идвах насам. Някак цялостно, странно и сърцераздирателно.

— Може би за теб все още има надежда. Хм, бих могла да пусна Вари Уайт, но ми се струва прекалено конвенционално. Какво мислиш за Били Холидей?

— Аха, мъртвия певец на блусове.

Мег се обърна към него.

— Добре де, какво знаеш за музиката?

— Знам някои парчета. Тези, които пускат по радиото или по VH–1. — Развеселеният й поглед го накара да пъхне ръце в джобовете. — Харесвам Нора Джоунс.

— Тогава да бъде Нора Джоунс. — Тя откри номера на диска, после програмира уредбата да го включи.

— И „Блек кроус“ — продължи той защитата си. — А и новият албум на Джуъл си го бива. Спрингстийн все още е върхът. Има и…

— Не се напъвай. — Мег се засмя и стисна ръката му. — Джоунс ми харесва. — И го затегли нагоре по стълбите. — Хайде, шерифе. Искам те.

— Мисля за теб през цялото време. В най-неподходящи моменти.

Тя го прегърна през кръста. Беше имала нужда от него и го беше желала. Беше толкова странно и ново да има нужда и да желае някого.

— Например?

— Представих си те гола, когато преглеждах седмичния график с Пийч. Изобщо не можех да се концентрирам.

— Харесва ми да си ме представяш гола, особено в неподходящи моменти. — Лекичко го ухапа по брадичката. — Защо сега не ме съблечеш?

— За твое сведение, харесваш ми и облечена — отвърна той, докато изхлузваше пуловера й.

Харесваше му да докосва тялото й, да сваля пласт след пласт дрехи, за да стигне до кожата. А колко топла и гладка беше тази кожа. Въпреки практичното бельо от памук и вълна от него се носеше тайнственият й съблазнителен аромат.

Мег го докосваше без свян и нетърпеливо го събличаше. Пробуждаше у него нещо повече от желание. Нещо, което бе потискал прекалено дълго.

Можеше да потъне в нея, без да се чувства изгубен. Да се отпусне, без да се тревожи дали ще намери обратния път. Когато устните му покриха нейните, вкуси едновременно желание и отдаване — това беше всичко, от което имаше нужда.

Те отстъпиха до леглото и легнаха на него. Чу я да въздиша и се зачуди дали може да бъде толкова спокойна и същевременно жадна като него. Тя го привлече върху себе си, гънеше се и се отдаваше, докато устата му обхождаше шията, докато зъбите му лекичко гризяха тила й. Почувства как сърцето й бие срещу неговото и силния, приятен натиск на ръцете й по гърба си.

Мег искаше той да вземе онова, от което се нуждае. Това бе рядко за нея — жена, която предпочиташе да задоволи първо собствените си нужди. Но на него искаше да даде, за да изтрие мъглата от скръб, която забулваше очите му. Освен това знаеше, че ако му дава, той няма да я остави незаситена.

В горещината на устните и жаждата на ръцете му се криеше нещо повече от стремеж към удоволствие. Силата на чувствата му я обезпокои за миг, но потисна тревогата. Знаеше, че след това ще има достатъчно време да се тревожи и съжалява.

Затова се надигна към него, погали лицето му с ръце и устни и позволи на нежността да се смеси със страстта.

Нейт се движеше върху нея, предизвиквайки леки тръпки, подпалвайки малки огньове и най-накрая притисна ръцете й, за да не го възбужда прекалено много и прекалено бързо.

Искаше да опита вкуса й. Раменете, гърдите, прекрасното й гъвкаво тяло. Докато устните му я обхождаха, тя потръпна, изстена и пръстите й се преплетоха с неговите.

Той продължаваше да я вкусва с устни и език и това я влудяваше.

Свърши бързо и тялото й стана горещо и влажно, когато удоволствието я заля. Викът на облекчение бързо премина в отчаян стремеж към повече.

И той й даваше още и още, докато й се прииска да го погълне целия, докато тялото й се отпусна, отмаляло от наркотика, който бе влял в кръвта й.

— Мег. — Той притисна устни към корема й, под сърцето, върху него.

Когато ръцете й го стиснаха за бедрата, повдигна краката й.

И най-после влезе в нея. Бяха свързани. Съединени. Отпусна чело върху нейното, борейки се да си поеме въздух, и изчака главата му да се проясни, за да усети всяка секунда, всяко движение, всяка тръпка.

Тя го притисна по-здраво, телата им се сляха, умовете се замъглиха. Нейт отново повтори името й, миг преди да свърши.

12.

Тя нямаше нищо против да лежи мълчаливо в мрака. Всъщност, дори й харесваше, особено когато тялото й беше отпуснато от секса.

Чу как кучетата влязоха и се свиха на обичайното си кълбо до леглото.

Стенният часовник от кабинета отмери девет.

Твърде рано е, за да се спи, помисли си. И бе прекалено отпусната, за да се надигне.

Но пък беше идеалното време, за да задоволи част от любопитството си към мъжа до нея.

— Защо ти изневери?

— Какво?

— Жена ти? Защо ти изневери?

Усети, че той се размърда и леко се отдръпна от нея. Един психиатър, помисли си, би си направил някои заключения от това.

— Предполагам, че ней давах онова, което търсеше.

— Добър си в леглото. Дори повече от добър. Чакай малко.

Изправи се и тъй като беше решила да изтръгне някаква информация, облече халата си.

— Веднага се връщам — каза му и тръгна надолу, за да донесе виното и чисти чаши.

Когато се върна, той беше станал, беше обул панталоните си и хвърляше цепеници в камината в стаята.

— Може би трябва…

— Ако следващите думи са „да си тръгна“, забрави. Не съм приключила с теб. — Мег седна на леглото и напълни чашите. — Време е за онази дълга и тъжна история, Бърк. Можеш да започнеш с нея, тъй като вероятно оттам започва всичко.

— Не знам каква е тя.

— Бил си женен — подсказа му Мег. — Тя ти е изневерявала.

— Общо взето, това е всичко.

Но тя наклони глава и му подаде чашата. Нейт се поколеба, но протегна ръка. Взе виното и седна на леглото до нея.

— Просто не я направих щастлива, това е всичко. Не е лесно да си омъжена за ченге.

— Защо?

— Защото… — „Сега ще ти изброя“ — помисли си. — Работата те притиска непрекъснато. Никога не свършваш в края на работното време. Всеки втори път, когато планираш нещо, трябва да го отлагаш. Прибираш се късно, а умът ти е още зает със случая. Когато разследваш убийство, донасяш смъртта със себе си, дори и да не искаш.

— Струва ми се съвсем логично. — Тя отпи от виното си. — Кажи ми нещо. Беше ли ченге, когато тя се омъжи за теб?

— Да, но…

— Не, не, тук аз задавам въпросите. Колко време се познавахте, преди да се ожените?

— Не знам. Година. — Нейт отпи от виното и се загледа в огъня. — По-скоро две.

— Тя беше ли глупава? Или бавноразвиваща се?

— Не. Господи, Мег.

— Просто искам да изтъкна, че трябва да бъдеш едното или другото, за да имаш връзка с ченге повече от година и да не ти е ясно с какво се хващаш.

— Да, може би. Но това не значи, че правилата ти харесват или искаш да живееш с тях.

— Разбира се, понякога хората променят решенията си. Няма закон срещу това. Искам само да кажа, че е знаела за какво става дума, когато се е омъжила за теб. Така че да го използва като извинение, за да ти изневери, или да хвърля вината върху теб, ако отношенията ви куцат, не е честно.

— Тя се омъжи за копелето, с което ми изневеряваше, така че това сигурно има значение.

— Добре, влюбила се е в някой друг. Стават такива гадости. Но това е нейна вина. Да я прехвърля върху теб, е подло.

Сега той я погледна.

— Откъде знаеш, че го е правила?

— Нали те гледам, сладурче. Греша ли?

Той отпи от виното.

— Не.

— И ти я оставяше да го прави.

— Обичах я.

Прекрасните й очи се замъглиха от съчувствие, когато докосна бузата му и погали разрошената му коса.

— Горкият Нейт. Значи тя ти разби сърцето и те срита в топките. Какво по-точно стана?

— Знаех, че нещо не е наред. Не обърнах внимание, затова вината си е моя. Реших, че всичко ще се оправи от само себе си. Трябваше да се постарая повече.

— Трябваше, можеше, щеше.

Той се засмя с половин уста.

— Жестока си.

Мег се наведе и го целуна по бузата.

— А това как беше? Значи не обърна достатъчно внимание на пукнатините в леда, както, според теб, е трябвало. А после?

— Станаха по-големи. Мислех да си взема отпуска, за да заминем извън града и да преоткрием чувствата си. Но тя не пожела. Исках деца. Бяхме говорили за това, преди да се оженим, но тя бе охладняла към идеята. Карахме се по този повод. Карахме се за много неща. Вината не е само нейна.

— Никога не е само на единия.

— Веднъж се прибрах. Беше тежък ден. Падна ми се случай на стрелба от кола. Жена и двете й деца. Тя ме чакаше, Каза ми, че иска развод, че й е омръзнало да чака да се прибера вкъщи. Че й е писнало нуждите, желанията и планове те й винаги да бъдат след моите, и така нататък. Аз избухнах, тя избухна и стана ясно, че е влюбена в друг — в скапания ни адвокат — и се вижда с него от месеци. Призна си всичко. Бил съм я зарязал емоционално, никога не съм се съобразявал с нейните нужди и желания, очаквал съм да променя плановете си в последния момент. И без това не съм й п