/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Море от обърнати сърца

Нора Робъртс


Нора Робъртс

Море от обърнати сърца

На Дан и Стейси

Нека платното на живота ви бъде изтъкано с розовите нишки на любовта, тъмночервеното на страстта, умиротворяващото синьо на разбирателството и удовлетворението и блестящото сребро на хумора.

Част първа

Запридането

„О, каква объркана паяжина заплитаме, когато се опитваме да измамим за първи път.“

Сър Уолтър Скот

Глава 1

7 май, 1915

Блажено неподозиращ, че ще е мъртъв след двадесет и три минути, Хенри У. Уайли си представяше как ощипва чудесно закръглените задни части на младата блондинка, които се намираха точно пред очите му. Фантазията му беше абсолютно безвредна и не можеше да притесни блондинката или жена му, а допринасяше за прекрасното настроение на Хенри.

С хавлия, усукана около месестите му колене и издутото от обилния и скъп обяд шкембе, той седеше и дишаше свежия морски въздух със съпругата си Едит, чийто задник беше плосък като палачинка, и се наслаждаваше на кръглото дупе на блондинката и чаша хубав „Ърл Грей“.

Хенри, едър мъж с гръмък смях и вкус към хубавите дами, не си направи труда да се присъедини към останалите пътници до парапета, вторачени в живописния бряг на Ирландия. Беше го виждал и преди и предполагаше, че ще има доста възможности да го види отново, стига да поиска.

А и не можеше да си обясни какво толкова привличаше хората към скалите и тревата. Хенри беше заклет градски жител, който предпочиташе солидността на стоманата и бетона. А в този момент се интересуваше много повече от шоколадовите бисквити, поднесени с чая, отколкото от панорамата.

Особено след като блондинката застана пред него.

Без да обръща внимание на Едит, която го укоряваше, че се тъпче като прасе, Хенри погълна светкавично три бисквити и се ухили доволно. Едит се въздържа, което си беше типично за нея. Беше глупаво да си отказва подобни дребни удоволствия в залеза на живота, но щеше да умре както бе живяла — притеснена за наднормения тонаж на мъжа си и вечно почистваща трохите, посипани небрежно по предницата на ризата му.

Хенри обаче бе човек, петимен за удоволствия. Какъв беше смисълът да си богат, ако не се наслаждаваш на хубавите неща? В миналото той бе познал бедността и глада. Да бъде богат и нахранен определено му харесваше повече.

Никога не се беше смятал за красив, но когато един мъж има пари, той е наричан едър, а не дебел, интересен, а не прост. Хенри оценяваше абсурда на тази тънка разлика.

Малко преди три часа в този чудесен майски следобед, вятърът подухна гарвановочерната перука на темето му и зачерви дебелите му бузи. Хенри имаше златен часовник в джобчето на жилетката си и рубинена игла на вратовръзката. Едит, мършава като пиле, бе издокарана според най-изисканата парижка мода. Хенри притежаваше около три милиона. Е, не колкото Алфред Вандербилт, който също прекосяваше океана, но достатъчно да задоволят Хенри. Докато поглъщаше четвъртата бисквита, той си помисли гордо, че парите му бяха повече от достатъчно, за да платят първокласните условия в този плаващ дворец. Достатъчно, за да осигурят идеално образование на децата, а и внуците му.

Вероятно първа класа бе по-важна за него, отколкото за Вандербилт. Все пак на Алфред никога не му се бе налагало да се примирява с втора класа.

Хенри слушаше с половин ухо как жена му бърбори за плановете им, след като пристигнат в Англия. Да, щяха да направят няколко посещения, а и да приемат гости. Той нямаше да прекарва цялото си време с деловите си партньори или в проучване на нови възможности за бизнес.

Увери я във всичко това с обичайната си кротост, а тъй като след почти четиридесет години брак много държеше на жена си, щеше да се погрижи да й осигури забавления по време на престоя им в Англия.

Но Хенри си имаше и собствени планове и те бяха движещата сила, която го бе подтикнала към това пролетно прекосяване на океана.

Ако информацията му беше точна, скоро щеше да се сдобие с втората орисница — трите древногръцки богини на съдбата. Малката сребърна статуетка бе нещо като кръстоносен поход за него и той се стремеше към нея още откак бе купил първата от трите фигурки.

Хенри разполагаше с информация и за третата статуетка и щеше да се заеме с нея веднага щом се сдобиеше с втората. А когато станеше собственик на целия комплект… е, това наистина щеше да е първокласно.

„Антики Уайли“ нямаше да отстъпят първото си място на никого.

Лично и професионално задоволство. И всичко това само заради трите малки сребърни дами, всяка от които струваше доста пари. Човек дори не можеше да си представи колко щяха да струват заедно. Вероятно Хенри щеше да ги даде на заем на „Метрополитън“ за известно време. Да, тази идея му допадаше.

„ТРИТЕ ОРИСНИЦИ. ВКЛЮЧЕНИ ВРЕМЕННО В ЕКСПОЗИЦИЯТА ОТ ЧАСТНАТА КОЛЕКЦИЯ НА ХЕНРИ У. УАЙЛИ“

Едит щеше да получи новите си шапки, вечерните приеми и следобедните разходки, а той — наградата на живота си.

Хенри въздъхна доволно и се отпусна назад, за да се наслади на поредната чаша чай.

Феликс Грийнфилд беше крадец. Не се срамуваше и не се гордееше с това. Просто си беше такъв. И както Хенри Уайли предполагаше, че ще има други възможности да види ирландския бряг, така Феликс предполагаше, че ще си остане крадец и за в бъдеще.

Беше добър в работата си. Е, признаваше, че не е гений, но бе достатъчно добър, за да свързва двата края.

Докато се движеше бързо из коридорите на първа класа, издокаран в открадната стюардска униформа, той си помисли, че е наистина достатъчно добър, за да събере средства за билет трета класа до Англия.

В професионално отношение нещата в Ню Йорк се поусложниха, тъй като ченгетата започнаха да му дишат във врата заради онзи провален обир. Не че вината беше негова. Или поне не изцяло. Основната му грешка бе, че наруши собствените си правила и си взе помощник за работата.

Лошият избор на временния му партньор наруши още едно от правилата му. Никога не кради нещо, което не може да се продаде дискретно, бързо и лесно. Алчността заслепи стария кретен Двете Халби, каза си Феликс с въздишка, докато влизаше в апартамента на Уайли. Какво ли си бе мислил глупакът, когато бе гепил украсената с диаманти и сапфири огърлица? А после бе постъпил като скапан аматьор — напи се с обичайните си две халби светла бира и започна да се перчи с удара.

Е, Двете Халби вече щеше да се перчи само в затвора, макар че там нямаше да има бира, която да развърже идиотския му език. Но копелето се бе раздрънкало като проклет предател, какъвто си беше, и бе дало името на Феликс на ченгетата.

Поради тази причина Феликс реши, че най-разумният му ход ще бъде да предприеме пътешествие през океана, а нямаше по-добро място, където да се скриеш, от кораб, голям като шибан град.

Феликс бе леко разтревожен заради войната в Европа и слуховете, че немците устройвали засади из моретата. Но тези заплахи бяха смътни и далечни. А полицията в Ню Йорк и мисълта за дълъг престой зад решетките бяха много по-личен и сериозен проблем.

Във всеки случай, Феликс не можеше да повярва, че величествен параход като „Лузитания“ ще отплава, ако съществува някаква опасност. Не и с всички тези богаташи на борда. Все пак това беше цивилен кораб и той бе убеден, че немците имат по-важни неща наум, отколкото да заплашват луксозен лайнер, особено когато на борда му присъстват известни американски граждани.

Да, наистина имаше късмет, че бе успял да се снабди с билет, да се изгуби сред пътниците и да се измъкне от ченгетата, които всеки момент щяха да затворят кръга около него.

Но му се бе наложило да потегли бързо и бе похарчил всичките си пари за билета.

Разбира се, имаше безброй възможности да гепиш туй-онуй на такъв прекрасен, луксозен кораб, пълен с прекрасни, луксозни хора.

Естествено, най-добри бяха парите в брой, тъй като те никога не бяха погрешен размер или цвят.

След като влезе в апартамента, той подсвирна леко и спря да помечтае. Какво ли би било да пътуваш в подобна стилна обстановка?

Феликс познаваше архитектурата и дизайна колкото бълхата познава породата на кучето, което хапе, но разбираше, че това е правилният избор. Богати коприни в цветове на скъпоценни камъни, дебели възглавници, върху които и най-претенциозният задник би се проснал с удоволствие. Той предположи, че картините по стените бяха със значителна стойност. Направо бе срамно, че нямаше възможност да ги превърне в ликвидни активи.

Всекидневната бе по-голяма от цялата му каюта в трета класа, а спалнята бе нещо невероятно.

Хората, които спяха тук, не знаеха нищо за теснотията, праха и миризмите в трета класа. Феликс обаче не изпитваше омраза към тях заради възможностите им. Все пак, ако не бяха те, той нямаше да има от кого да краде, нали?

Но какво ли беше да живееш като крал, когато пътуваш? Това бе нещо, което той никога нямаше да може да провери лично. Но поне бе приятно да видиш как става, да си представиш как полягаш на меките възглавници, докато сервитьорът ти налива шампанско.

Не трябваше да си губи времето в зяпане и мечти. Вече минаваше три и ако семейство Уайли спазеха графика си, жената щеше да се върне преди четири за следобедната си дрямка.

Феликс имаше деликатни ръце и внимаваше да не разхвърля, докато търсеше пари. Според него, големите мангизи сигурно бяха предадени на съхранение в трезора. Но богатите дами и господа обичаха да разполагат с пари, за да могат да се фукат с тях.

Той намери плик с надпис „Стюард“, отвори го и се ухили на новичките банкноти, приготвени за щедър бакшиш. После ги прибра в джоба на униформата.

След десет минути вече бе намерил и прибрал сто и петдесет долара и чифт красиви гранатови обици, оставени небрежно в копринена вечерна чантичка.

Не докосна кутиите с бижута. Това означаваше да си проси неприятности. Но докато ровеше из чекмеджетата за бельо (Господи, мъжът имаше огромен задник!), пръстите му докоснаха нещо солидно, увито в кадифен плат.

Със стиснати устни, Феликс се поддаде на любопитството си и разви плата.

Не разбираше нищо от изкуство, но можеше да разпознае чистото сребро, когато го видеше. Дамата, тъй като това беше фигурка на жена, бе достатъчно малка, за да се събере в ръката му. Държеше нещо като вретено и бе увита в роба.

Имаше прекрасно лице и форми. Беше много хубава, макар да изглеждаше прекалено студена и пресметлива за неговия вкус.

Феликс предпочиташе жени с не много бърз ум и жизнерадостно излъчване.

До статуетката имаше листче с име и адрес и надраскана бележка: „Връзка за втората орисница“.

Феликс се замисли и запамети бележката по навик. Това можеше да се окаже ценна информация, когато стигнеше до Лондон.

Той я уви в кадифето и се приготви да я върне на мястото й, но я задържа в ръцете си. През цялата си дълга кариера на крадец — над двадесет години, тъй като бе започнал с джебчийство още на осем години — той никога не си бе позволявал да завижда, да копнее за нещо, да си пожелае да остави някой предмет за себе си.

Нещата, които крадеше, бяха само средство към целта и нищо повече. Но Феликс Грийнфилд, жител на Хеле Кичън в Ню Йорк, отправил се към евтините квартири и улици на Лондон, сега стоеше в луксозната каюта на величествения параход, през чиито прозорци се виждаше ирландския бряг, и му се искаше да остави малката сребърна жена за себе си.

Беше толкова красива. И прилягаше така добре в ръката му. А и беше съвсем дребна. Кой щеше да усети липсата й?

— Не ставай глупав — промърмори той, като я зави с кадифето. — Взимай парите, приятел, и изчезвай.

Преди да успее да я върне на мястото й, Феликс чу нещо, което му заприлича на гръмотевица. Подът под краката му затрепери. Той едва не загуби равновесие, когато корабът се разлюля, и се запрепъва към вратата със статуетката в ръка.

Без да мисли, Феликс я пъхна в джоба на панталона си и изскочи в коридора. Подът се надигна към него.

Отново се чу силен звук, но този път не като гръмотевица, а по-скоро като тежък чук, който се стоварваше от небесата върху кораба.

Със сребърната Орисница в джоба си, Феликс побягна да спаси живота си.

И попадна в истинска лудница.

Предната част на кораба се наклони рязко надолу и Феликс се затъркаля по коридора като зарче в чаша. Чуваше викове и тропот на крака. Секунди преди всичко да потъне в мрак, усети кръв в устата си.

Първата му дива мисъл беше: „Айсберг!“ Нали точно това бе сполетяло величествения „Титаник“. Но пък на ярката слънчева светлина в този пролетен следобед, близо до ирландския бряг, това просто не бе възможно.

Той въобще не се сети за немците. Не си спомни за войната.

Феликс се опита да се изправи, като се удряше в стените на тъмния коридор, после се запрепъва надолу по стълбите и се изсипа на палубата заедно с огромната тълпа хора. Спасителните лодки бяха вече спуснати във водата. Чуваха се ужасени викове и заповеди жените и децата да се качат първи в лодките.

Много ли е зле, зачуди се той уплашено. И колко лошо можеше да е, след като виждаха зеления бряг? Феликс се опита да се успокои, но корабът се залюля отново и преобърна една от спасителните лодки. Пищящите пътници паднаха в морето.

Той видя маса от лица, някои разкъсани, други кървящи, но всичките — ужасени. По палубата имаше купчини отломки, затиснали пътници, които кървяха и крещяха. Феликс шокирано отбеляза, че някои от тях вече бяха преминали етапа на писъците.

И там, на палубата на величествения кораб, Феликс усети познатата му от Хеле Кичън миризма.

Миризмата на смърт.

Жени притискаха децата си към себе си и плачеха или се молеха. Мъже тичаха паникьосано или се мъчеха да извадят ранените изпод отломките.

Из хаоса тичаха стюарди и стюардеси и подаваха на хората спасителни жилетки. Изглеждат така спокойни, сякаш поднасят чаши с чай, помисли си Феликс преди един от стюардите да профучи покрай него.

— Давай, човече! — извика му той. — Действай! Погрижи се за пътниците!

Мина цяла секунда преди Феликс да си спомни, че все още бе облечен в откраднатата униформа. И още една, преди да осъзнае, че потъват.

Мамка му, помисли си той, застанал сред писъците и молитвите. Умираме!

Откъм водата се чуваха отчаяни викове за помощ. Феликс отиде до парапета и видя тела, които се носеха по обсипаната с отломки вода и се давеха.

Видя как спускат нова спасителна лодка и се зачуди дали щеше да успее да скочи в нея и да се спаси. Помъчи се да се вдигне нагоре и да се задържи прав. Трябваше да го направи, за да може да скочи в лодката и да остане жив.

Забеляза елегантно облечен мъж, който свали спасителната си жилетка и я сложи на разплакана жена.

Значи богатите могат да се проявят и като герои, помисли си Феликс. Е, те можеха да си го позволят. Той лично би предпочел да остане жив.

Палубата се наклони отново и го метна към отломките заедно с безброй други хора. Феликс протегна ръка, успя да стисне парапета с ловките си пръсти на крадец и се задържа за него. Пръстите на свободната му ръка се сключиха като по чудо около спасителна жилетка, която се плъзна покрай него.

Феликс започна да я нахлузва, като мърмореше благодарствени молитви. Според него това бе знак, че Господ иска той да оцелее.

Докато треперещите му пръсти се бореха с жилетката, той видя жената, заклещена между преобърнатите шезлонги. И детето. Малкото, ангелско личице на детето, което тя притискаше към себе си. Жената не плачеше и не пищеше. Просто държеше и люлееше малкото момченце, сякаш искаше да го приспи.

— Света Богородице! — изохка Феликс и като се проклинаше за глупостта си, изпълзя по наклонената палуба и започна да отмества столовете, затиснали жената.

— Нараних си крака — каза тя, като продължаваше да гали косата на детето.

Пръстените й проблеснаха на силното пролетно слънце. Макар гласът й да беше спокоен, очите й бяха ококорени и замъглени от шока и паниката, както и от ужаса, който задушаваше Феликс.

— Мисля, че не мога да ходя. Ще вземете ли детето ми? Моля ви, занесете момченцето ми до спасителната лодка. Погрижете се да оживее.

Феликс разполагаше само с миг, за да направи избора си. И докато около тях бушуваше истински ад, детето се усмихна.

— Облечете това, госпожо, и дръжте здраво детето — каза Феликс.

— Ще облечем сина ми с жилетката.

— Прекалено голяма е за него. Няма да му помогне.

— Загубих съпруга си — заговори жената с ясен, културен тон и макар очите й да бяха замъглени, тя не ги свали от неговите, докато Феликс пъхаше ръцете й в спасителната жилетка. — Падна в морето. Страхувам се, че е мъртъв.

— Но вие не сте, нали? Нито пък детето.

Феликс усети приятната миризма на бебешка пудра, младост и невинност, която надви вонята на паника и смърт.

— Как се казва?

— Името му? Стивън. Стивън Едуард Карингтън Трети.

— Е, позволете ми да отведа вас и Стивън Едуард Карингтън Трети до спасителната лодка.

— Потъваме.

— Това е абсолютната истина.

Феликс я повлече напред и отново се опита да достигне високата страна на кораба. Той запълзя енергично по мократа, надигаща се палуба.

— Дръж се здраво за мама, Стивън — каза жената, после изпълзя до Феликс. — Не се плаши — промълви нежно тя, макар че едва успяваше да си поеме дъх.

Тежката й пола бе прогизнала от водата. Бляскавите камъни на пръстените й бяха изцапани с кръв.

— Бъди смел. Не пускай мама каквото и да стане. Феликс видя как момченцето, което не бе на повече от три годинки, висеше като маймунче на врата на майка си. Наблюдавайки лицето й, докато се мъчеше да се издигне нагоре, той си помисли, че отговорите на всички въпроси на света са изписани на него.

Шезлонги, маси и бог знае какво още валяха върху тях от горната палуба. Феликс напредна още няколко сантиметра.

— Малко остава — изстена той, без въобще да има представа дали това е вярно.

Нещо го удари силно в гърба. И той изпусна жената.

— Госпожо! — изкрещя Феликс и диво протегна ръка, но хвана само красивия копринен ръкав на роклята, а когато той се откъсна, се вторачи в нея безпомощно.

— Бог да те благослови — промълви тя и притискайки здраво сина си към себе си, се плъзна във водата.

Феликс едва имаше време да изругае, преди палубата да се надигне и да го хвърли след жената.

Студената вода спря дъха му. Заслепен и полуобезумял от шока, той зарита диво, за да се издигне на повърхността. Когато изскочи горе и си пое дъх, откри, че е хвърлен в по-ужасен ад, отколкото си бе представял.

Смъртта беше навсякъде около него. Бе попаднал в остров от зловещи бели лица и писъци на давещи се. Водата бе обсипана с трески, столове, разбити спасителни лодки и сандъци. Крайниците му бяха вкочанени от студа. Той се помъчи да качи колкото се може по-голяма част от тялото си върху един сандък, за да се измъкне от ледената вода.

Това, което видя, беше ужасно. Стотици трупове плаваха по водата. Стомахът му се сви и той повърна погълнатата вода, после се насочи към една спасителна лодка.

Вълните разнасяха смъртта из цялото море и го теглеха с безмилостни ръце все по-далеч от лодката.

Величественият параход, плаващият замък, потъваше пред очите му. Спасителните лодки висяха безполезни като играчки. По палубите все още имаше хора. Някои стояха на колене, други бягаха паникьосано от съдбата, която ги връхлиташе.

Феликс загледа шокирано как хората падат в морето като кукли. Огромните черни комини се наклониха към водата близо до мястото, където той се бе вкопчил в счупения сандък.

Когато комините докоснаха морето, водата нахлу в тях и повлече много хора със себе си.

Не по този начин, помисли си той и зарита диво. Човек не трябва да умира по този начин. Но морето го повлече навътре. Водата сякаш закипя около него. Феликс се задави. Усети сол, нефт и дим. Тялото му се удари в солидна стена и той осъзна, че е заклещен в един от комините и ще умре като плъх.

Дробовете му запламтяха от болка и той си помисли за жената и детето. Смяташе, че е безсмислено да изрича молитви за себе си, затова реши да помоли Господ да позволи на майката и детето да оцелеят.

По-късно му се струваше, че нечии силни ръце го бяха хванали и освободили. Феликс излетя нагоре заедно с огромно количество чернилка. Когато комините потънаха, той бе изхвърлен навън. Изкензан съм, диво си помисли той, като напълни агонизиращите си дробове с въздух. Изкензан като лайно от великански задник.

Въпреки силната болка, която го разкъсваше, Феликс успя да се вкопчи в една дъска и вдигна горната част на тялото си върху нея. Положи бузата си на дървото, вдиша дълбоко и захлипа тихо.

После видя, че „Лузитания“ бе изчезнала.

На мястото й сега имаше бесен водовъртеж, от който излизаше дим. Феликс ужасено видя, че от водовъртежа изскачат тела. И той бе едно от тях само преди секунди. Но съдбата го бе пощадила.

Докато се мъчеше да не обръща внимание на писъците, за да запази разсъдъка си, водата изведнъж стана гладка като стъкло. С последни сили Феликс се метна на дъската. Чуваше резките крясъци на чайките, отчаяните молитви и писъците на хората, които се носеха по водата около него.

Вероятно ще замръзна до смърт, помисли си той, докато губеше съзнание. Но това все пак е по-добре от удавянето.

Студът го извади от припадъка му. Тялото го болеше и всеки полъх на вятъра предизвикваше нова агония. Едва посмял да помръдне, той задърпа прогизналото сако на стюардската униформа. Силна болка сви стомаха му. Той прокара трепереща ръка по лицето си и видя, че ръката му е мокра от кръв, а не вода.

Смехът му беше див и отчаян. Е, какво щеше да бъде? Смърт от удавяне или кървене до смърт? Удавянето все пак можеше да се окаже по-доброто. Всичко вече щеше да е свършило. Феликс бавно свали сакото (очевидно рамото му не беше наред) и използва съсипаната униформа, за да избърше кръвта от лицето си.

Вече не се чуваха много викове. Все още някои пищяха измъчено или се молеха и стенеха, но повечето пътници бяха мъртви. И безмълвни.

Някакъв труп мина покрай Феликс. Минаха няколко секунди, преди той да разпознае мъртвешки бялото, покрито с рани лице.

Уайли. Мили боже!

За първи път от началото на кошмара, Феликс опипа тежестта в джоба си. Усети твърдия предмет, който бе откраднал от вторачения в небето труп.

— Няма да имаш нужда от нея — каза Феликс с разтреперан глас. — Но, кълна се в Бога, ако можех да направя всичко отначало, никога нямаше да я открадна от теб в последния момент на живота ти. Имам чувството, че съм ограбил гроб.

Отдавна забравеното му религиозно възпитание го накара да сключи ръце в молитва.

— Ако умра днес тук, ще ти се извиня лично, ако и двамата се озовем на едно и също място. А ако живея, кълна се, ще се опитам да се поправя. Няма смисъл да обещавам, че ще го направя, но ще положа усилия.

Феликс отново припадна и се събуди от звука на двигател. Повдигна глава замаяно и със замъглените си очи видя малко корабче. После, въпреки бученето в ушите си, чу мъжки гласове.

Опита се да извика, но успя само да се закашля.

— Жив съм — изхъхри той. — Още съм жив.

Не усети ръцете, които го вдигнаха на рибарското корабче, наречено „Дан О’Конъл“. Беше изгубил съзнание от студ и болка, когато го увиха в одеяло и наляха горещ чай в гърлото му. Никога нямаше да си спомни спасението си, нито пък щеше да научи имената на мъжете, които го бяха извадили от водата.

Нищо не му беше ясно, когато се събуди, двадесет и четири часа след като торпедото бе ударило кораба, на тясно легло в малка стаичка, през чийто прозорец струеше слънчева светлина.

Никога нямаше да забрави първата гледка, която го приветства, когато зрението му се проясни.

Тя беше млада и красива, с наситено сини очи и златисти лунички по малкото носле и страните. Косата й беше светла и вдигната на кок, който едва се крепеше. Устата й помръдна леко, когато очите й се спряха върху него, и тя се надигна бързо от стола, където седеше и кърпеше чорапи.

— Събудихте се значи — каза тя. — Чудех се дали ще останете с нас този път.

Той долови силния ирландски акцент в гласа й и усети как здравата й ръка повдига главата му. После усети аромат на лавандула.

— Какво…

Зловещото скърцане на гласа му го отврати. Имаше чувството, че гърлото му е изгорено, а главата — натъпкана с мръсни парцали.

— Вземете първо това. Лекарство е. Докторът го остави за вас. Каза, че имате пневмония и рана на главата, която вече е зашита. А и май сте скъсали нещо в рамото си. Но преживяхте най-страшното, господине. Сега трябва само да си почивате, а ние ще се погрижим за вас.

— Какво… стана? Корабът…

Красивата уста се изкриви гневно.

— Проклети немци! Торпилираха ви. И ще горят в ада заради това. Заради всички, които избиха. Заради малките бебета, които загубиха живота си…

Очите й овлажняха, докато говореше, и сълзите й потекоха. Но младата жена успя да му даде лекарството без проблеми.

— Трябва да си почивате. Оцеляването ви е истинско чудо. Има повече от хиляда загинали.

— Хи… — Той я сграбчи за китката ужасено. — Хиляда умрели?

— Повече. Сега сте в Куинсланд и сте добре — утеши го тя и наклони леко глава. — Американец сте, нали?

Той реши, че това отговаря на истината, тъй като не бе виждал бреговете на родната си Англия повече от дванадесет години.

— Да. Имам нужда от…

— От чай — прекъсна го тя. — И гореща супа.

Младата жена отиде до вратата и извика:

— Мамо! Той е буден и изглежда ще остане така. После се обърна към Феликс и каза:

— Ще се върна след минута с нещо топло.

— Моля ви. Коя сте вие?

— Аз? — усмихна се тя лъчезарно. — Аз съм Мег. Мег О’Райли. А вие сте в дома на родителите ми, Пат и Мери О’Райли, където сте добре дошъл, докато се оправите. А вашето име, господине?

— Грийнфилд. Феликс Грийнфилд.

— Господ да ви благослови, господин Грийнфилд.

— Почакайте… Имаше една жена и малко момченце. Карингтън.

Лицето й помрачня от жалост.

— Сега проверяват имената. Ще потърся някаква информация колкото се може по-скоро. Сега си починете, а аз ще ви донеса чай.

Младата жена излезе от стаята, а той завъртя лице към прозореца и слънцето. На масата под прозореца бяха подредени парите, които бе откраднал, и гранатовите обици. Слънцето огряваше и малката сребърна статуетка.

Феликс се разсмя силно, после заплака.

Научи, че семейство О’Райли си изкарват хляба от морето. Пат и двамата му синове бяха част от спасителната група. Той се запозна с всички тях, както и с най-малката сестра. През първия ден той не можа да запомни ясно никой от тях. Освен Мег.

Феликс се държеше за нея така, както се бе държал за дъската, за да не потъне отново в мрачната бездна.

— Кажи ми какво знаеш — помоли я той.

— Ще ти бъде много трудно да чуеш това. Трудно е дори да се каже.

Тя застана до прозореца и се загледа навън към селото, където бе живяла през всичките си осемнадесет години. Оцелелите като Феликс сега се лекуваха в хотелските стаи и в домовете на съседите. А мъртвите, мир на праха им, бяха положени във временни морги. Някои щяха да бъдат погребани, а други — изпратени у дома. Трети щяха да останат завинаги във водния си гроб.

— Когато чух за това — започна Мег, — почти не повярвах. Как може да стане такова нещо? В морето имаше рибарски лодки и те веднага се отправиха към мястото, за да се опитат да спасят оцелелите. Още няколко корабчета тръгнаха оттук. Ала повечето закъсняха и прибраха само трупове. О, Господи, видях някои от хората, които стъпиха на твърда земя. Жени и бебета, мъже. Бяха полуголи и едва ходеха. Някои плачеха, други само гледаха, без да виждат, както прави човек, когато се загуби. Казаха, че корабът потънал за по-малко от двадесет минути. Възможно ли е това?

— Не знам — промърмори Феликс и затвори очи.

Тя го погледна внимателно. Надяваше се, че е достатъчно силен, за да чуе останалото.

— След докарването им тук умряха още няколко човека. Раните им бяха прекалено сериозни, а някои бяха прекарали часове във водата. Списъците се променят непрестанно. Не мога да си представя в какъв ужас живеят семействата им, които очакват да разберат какво е станало с близките им. Или пък каква е мъката на онези, чиито близки са загинали по този начин. Вие казахте, че никой не чака новини за вас…

— Не. Никой.

Мег се приближи към него. Беше се грижила за раните му, бе страдала с него по време на комата му. Бяха минали само три дни, откакто Феликс бе поверен на грижите й, но и за двама им това изглеждаше като цял живот.

— Нищо срамно няма да останеш тук — тихо каза тя. — Не е срамно да не отидеш на погребението днес. Все още не си добре.

— Трябва да отида — каза той и погледна взетите назаем дрехи, в които се чувстваше кльощав и крехък, но жив.

Тишината беше непоносима. Всички магазини в Куинсланд бяха затворени този ден. По улиците не играеха деца. Съседите не спираха да си побъбрят или поклюкарстват. Тишината бе нарушена само от глухия звук на камбаните на „Сейнт Коулман“, църквата на хълма, и тъжните звуци на погребалния марш.

Феликс знаеше, че дори да живее сто години, никога няма да забрави звуците на тази печална музика, глухия ритъм на барабаните. Той видя как слънцето се отразява в медните инструменти и си спомни как същото слънце бе огряло медните парапети, когато „Лузитания“ се наклони, за да изчезне в морето.

Беше жив. Бе видял и двете отражения на слънцето, но бе жив. Ала вместо облекчение и благодарност, Феликс изпитваше само чувство за вина и отчаяние.

Главата му беше сведена надолу, докато вървеше бавно зад свещениците, опечалените и мъртвите по почтително смълчаните улици. Мина повече от час, докато стигнат до гробището и Феликс усети леко замайване от умора. Когато съзря трите масови гроба под високите брястове, където стояха момчетата от църковния хор със свещи в ръце, той бе принуден да се облегне на Мег.

Очите му се изпълниха със сълзи при вида на малките ковчези, в които почиваха мъртвите деца.

Феликс се заслуша в тихия плач, в надгробните слова на католическите и протестантските свещеници. Никос от тях не достигаше до него. Чуваше и смяташе, че завинаги ще чува само виковете на хората, които зовяха Господ, докато се давеха. Но Господ не се бе вслушал в молитвите им й ги бе оставил да загинат от ужасна смърт.

После Феликс вдигна глава и над зловещите ями на гробовете видя лицето на жената и малкото момченце от кораба.

Сълзите потекоха по бузите му като порой и той се втурна през тълпата. Стигна до жената, когато първите звуци на „Остани с мен“ изпълниха въздуха. После падна на колене пред инвалидната й количка.

— Страхувах се, че сте мъртъв — каза тя, като докосна лицето му с ръка. — Но не знаех името ви и не можех да проверя списъците.

— Жива сте — промълви Феликс.

Лицето на жената бе покрито с рани и бе зачервено, сякаш бе трескава. Единият й крак и ръка бяха в гипс.

— И момченцето е живо.

Детето спеше в ръцете на друга жена. Феликс си помисли, че момченцето прилича на ангел. Спокойно и кротко.

Отчаянието, което го бе обзело, понамаля. Поне на една от молитвите му Господ бе откликнал.

— Той не ме пусна — каза жената и захлипа беззвучно. — Не ме пусна нито за миг. Той е добро момче. Счупих си ръката при падането. Ако не ми бяхте дали спасителната си жилетка, щяхме да се удавим. Съпругът ми… — Гласът й секна, когато очите й се насочиха към гробовете. — Не го намериха.

— Съжалявам.

— Той щеше да ви е благодарен — каза тя, като се протегна и докосна крачето на момиченцето с ръка. — Много обичаше сина си. — Жената си пое дъх дълбоко и продължи: — От негово име ви благодаря за живота на сина си и за моя собствен. Моля ви, кажете ми името си.

— Феликс Грийнфилд, госпожо.

— Господин Грийнфилд — наведе се тя и го целуна по бузата. — Никога няма да ви забравя. Синът ми също няма да ви забрави.

Забутаха инвалидната й количка настрани. Жената седеше, изправила рамене с кротко достойнство, което накара Феликс да се изчерви от срам.

— Ти си герой — прошепна Мег.

Феликс поклати глава и се отдалечи колкото можеше по-бързо от тълпата и гробовете.

— Не. Тя е герой. Аз съм нищо.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Чух думите й. Спасил си живота на детето й, а и нейния.

Мег забърза загрижено след него и го хвана за ръката.

Той би се откопчил от нея, ако имаше сили, но вместо това се свлече на тревата и зарови лице в ръцете си.

— О, недей така — каза Мег, обзета от съчувствие, като седна и го прегърна. — Недей така, Феликс.

Той не можеше да мисли за друго, освен за силата, изписана по лицето на вдовицата, и за невинността на сина й.

— Тя беше ранена и ме помоли да взема момченцето и да го спася.

— Спасил си и двамата.

— Не знам защо го направих. Мислех само как да спася себе си. Аз съм крадец. Онези неща, които си извадила от джобовете ми… Откраднах ги. Крадях ги, когато улучиха кораба. Мислех само как да спася собствената си кожа.

Мег се размърда неспокойно и скръсти ръце.

— Но си й дал спасителната си жилетка, нали?

— Не беше моя. Намерих я случайно. Не знам защо й я дадох. Беше заклещена между шезлонгите и държеше момченцето. Мъчеше се да запази разума си сред целия онзи ад.

— Можел си да й обърнеш гръб и да спасиш само себе си.

Феликс избърса очи.

— Искаше ми се да го направя.

— Но не го направи.

— Никога няма да разбера защо.

Той знаеше само, че нещо в него се промени, след като видя, че майката и детето са живи.

— Важното е, че съм второкласен крадец. Бях на кораба, защото бягах от ченгетата. Откраднах нещата на един човек минути преди той да умре. Хиляди хора загинаха. Видях как някои от тях умират. А аз съм жив. Какъв свят е този, в който крадците се спасяват, а дечицата умират?

— Кой би могъл да отговори? Но днес едно дете е живо, защото ти си бил там. Мислиш ли, че щеше да си там, точно на онова място, ако не беше крал?

Феликс изсумтя.

— Такива като мен няма и да помиришат първа класа, ако не са решили да откраднат нещо.

— Видя ли! — каза Мег, като извади кърпичка от джоба си и попи сълзите му. — Кражбата е лошо нещо. Грях. В това няма съмнение. Но ако не го беше направил, тази жена и детето й щяха да са мъртви. Ако грехът спасява невинен живот, тогава не е чак толкова страшен грях. А и трябва да кажа, че не си откраднал много — само чифт обици, малка статуетка и няколко американски долара.

По някаква причина думите й го накараха да се усмихне.

— Е, аз тъкмо започвах.

Усмивката й беше прекрасна и уверена.

— Да. И аз бих казала, че едва започваш.

Глава 2

Хелзинки, 2002

Тя не отговаряше на очакванията му. Беше разучил снимката й, отпечатана на корицата на книгата и на програмата за лекцията (нямаше ли най-после да свърши?), но в действителност имаше разлика.

Беше по-дребна, отколкото си бе представял. Деликатна в скромния сив костюм, полата, на който, според него, трябваше да е няколко сантиметра по-къса. Краката й изглеждаха доста добре.

В действителност не изглеждаше толкова компетентна и заплашителна както на снимката. Малките очила с телени рамки, които носеше на подиума, й придаваха вид на интелектуалка.

Имаше хубав глас. Може би дори прекалено благ, приспиващ. Но все пак, за това основно бе виновна темата. Той се интересуваше от древногръцката митология, всъщност само от една от легендите, но беше ужасно отегчително да изслушаш едночасова лекция върху всички митове.

Той се поизправи на стола и направи всичко възможно да се съсредоточи. Не толкова върху думите, разбира се. Не му пукаше дали Артемида е превърнала някакъв смотаняк Актеон в елен само защото я видял гола. Това само доказваше, че жените, богини или не, бяха странни създания.

За него, доктор Тия Марш беше особено странна. Тази жена произхождаше от богато семейство. И то много богато. А вместо да седи и да се наслаждава на богатството си, тя прекарваше живота си сред отдавна забравени древногръцки богове. Пишеше за тях, изнасяше лекции. Неуморно и непрестанно.

Имаше поколения изтънчени предци зад себе си. Кръв, синя като езерото Кери. Но ето я тук, унесена в безкрайната си лекция във Финландия, дни след като бе говорила абсолютно същото в Швеция и Норвегия. Книгата й се продаваше из цяла Европа и Скандинавските страни.

Определено не беше заради парите. Може би тя просто обичаше да слуша звука на собствения си глас. Много хора обичаха това.

Според неговата информация, тя беше на двадесет и девет години, неомъжена, единственото дете на семейство Марш от Ню Йорк. И най-важното — праправнучка на Хенри У. Уайли.

„Антики Уайли“, вече почти сто години, бе една от най-престижните антикварни и аукционни къщи в Ню Йорк.

Не бе странно, че праправнучката на Уайли бе развила такъв силен интерес към древногръцките богове. Неговата задача бе, с най-подходящите възможни средства, да открие какво знаеше тя за трите орисници.

Предполагаше, че ако тя бе по-благосклонна, можеше да опита (при това с удоволствие) да я съблазни. Беше невероятно какво си споделяха хората, когато изпитваха удоволствие от секса. Тя беше достатъчно привлекателна, но той не знаеше кое копче да натисне при интелектуалните.

Той се намръщи леко, завъртя книгата в скута си и отново погледна снимката. На нея лъскавата й руса коса бе вдигната в нещо като кок. Усмихваше се, но сякаш по задължение. Усмивката не достигаше до очите й — трезви и сериозни сини очи, които подхождаха на трезвата и сериозна извивка на устните й.

Лицето й бе леко заострено към брадичката. Би го определил като на сирена, ако не бяха трезвият поглед и строгата прическа.

Според него тя приличаше на жена, която се нуждае от добро забавление… или добро чукане. И майка му, и сестра му биха го шамаросали заради подобно изказване, но мислите на един мъж са си лично негова работа.

Той реши, че е най-разумно да подходи към доктор Марш цивилизовано и делово.

Когато избухнаха овациите, много по-ентусиазирани, отколкото бе очаквал, той се ухили доволно. Но когато реши, че всичко е приключило, видя вдигнати ръце.

Той завъртя очи и погледна часовника си, после се настани удобно, за да изтърпи въпросите и отговорите. Тъй като тя работеше с преводач, му се стори, че сеансът ще продължи цяла вечност.

За тази част тя си свали очилата и примигна като бухал на слънце, после си пое дълбоко дъх. Той си помисли, че така постъпваха гмуркачите, преди да се хвърлят в морето.

Осени го вдъхновение и той вдигна ръка. Според него винаги беше хубаво да почукаш учтиво на някоя врата, за да видиш дали няма да се отвори, преди да я изриташ.

Тя му махна и той се надигна и й прати ослепителна усмивка.

— Доктор Марш, първо бих искал да ви благодаря за впечатляващата лекция.

— О!

Тя примигна и той усети, че е изненадана от ирландския му акцент. Добре, това също можеше да бъде използвано по-късно. По някаква странна причина янките се впечатляваха от чужд акцент.

— Благодаря ви — каза тя.

— Винаги съм се интересувал от орисниците и се чудя дали, според вас, силата им е индивидуална или се дължи на съюза им.

— Орисниците са били троен съюз — започна тя. — Всяка е имала определена задача. Клото предяла нишката на живота. Лахезис я отмервала, а Атропа я прерязвала. Нито една от тях не можела да действа сама. Нишката може да бъде изпредена, но безкрайно и безцелно, без да следва естествения ход на живота. А пък без преденето няма какво да се отмерва и прерязва. Три фактора — добави тя, като сключи пръсти, — една цел. Поотделно всяка от тях би била безполезна. Заедно, те са най-могъщите и почитани богини — богините на съдбата.

Точно така, помисли си той, като се настани обратно на стола си. Точно така.

Беше ужасно изморена. Когато въпросите и отговорите приключиха, Тия се учуди, че успя да се върне на мястото си, без да се препъне. Въпреки предпазните мерки с мелатонин, диета, ароматотерапия и подходящи упражнения, организмът й бе скапан от часовата разлика.

Но се бе почувствала изморена чак в Хелзинки, а това все пак бе нещо. Всички тук бяха изключително любезни и заинтересувани. И така бе на всяко място, откакто бе напуснала Ню Йорк.

Колко отдавна беше това, зачуди се тя, като седна, взе химикалката и наложи авторската усмивка на лицето си. Двадесет и два дни. Важно беше да помни дните, както и факта, че бяха изминали три четвърти от самоналоженото изтезание.

— Как да се справиш с фобията? — бе попитал доктор Лоуенстайн. — Като я атакуваш фронтално. Страдаш от хронична свенливост с пристъпи на параноя. Излез навън и се срещни с публиката.

Тя се зачуди дали ако някой пациент на доктор Лоуенстайн страдаше от страх от височина, разрешението на проблема щеше да е да скочи от Бруклинския мост. И дали лекарят въобще я бе изслушал, когато му обясни, че изпитва страх от открити пространства с много хора? Може би агорафобията се съчетаваше по абсурден начин с клаустрофобията.

Не, не я беше изслушал. Просто бе настоял, че е срамежлива, а после й бе предложил да остави на него психологическите преценки и диагнози.

Стомахът й се сви, когато първите от публиката се приближиха към нея, за да получат автограф и да си побъбрят. Искаше й се доктор Лоуенстайн да е пред нея в този момент, за да може да го фрасне по носа.

Все пак бе принудена да признае, че се чувстваше по-добре. Наистина. Беше преживяла лекцията, при това, без да се успокоява с хапчета или набързо изпита чаша уиски.

Проблемът бе, че изнасянето на лекции беше много по-лесно, отколкото този директен диалог. При лекциите имаше разстояние и спокойствие. Разполагаше с бележки и ясен план от Ананке — богинята на световния ред, до Зевс.

Но когато хората се приближаваха към масата за автографи, очакваха от нея спонтанност, разговор и чар.

Ръката й не трепереше, докато се подписваше. Гласът й бе спокоен и докато говореше. Това беше солиден напредък. На първата спирка в Лондон почти бе изпаднала в кататония в края на програмата. А когато се върна в хотела, трепереше и се тресеше от нерви. Разреши проблема, като взе приспивателно и потъна в безопасния пашкул на предизвикания от лекарството сън.

Господи, колко беше искала да се прибере у дома! Беше желала да побегне като заек към жилището си в Ню Йорк и да се заключи в прекрасния си апартамент. Но бе дала дума.

А една Марш никога не нарушаваше даденото обещание.

Сега можеше да се радва, дори да се гордее, че бе удържала. Беше изтърпяла първата седмица със стиснати зъби. Беше треперила през втората и леко се бе поотпуснала през третата. Сега, на този етап, бе прекалено изтощена, за да се плаши от перспективата да говори с непознати.

Лицето й бе изтръпнало от усмивки, когато забеляза, че тълпата започва да оредява. Тя вдигна глава и срещна зелените очи на ирландеца, който я бе разпитвал за орисниците.

— Вълнуваща лекция, доктор Марш — каза той с чудесния си акцент.

— Благодаря ви. Радвам се, че ви е харесала.

Тя вече се канеше да вземе книгата му, когато осъзна, че й бе протегнал ръка. Марш се поколеба за момент, прехвърли химикалката в лявата си ръка и се ръкува с него.

После се зачуди защо хората винаги искаха да се ръкуват. Не знаеха ли колко микроби се прехвърлят по този начин?

Ръката му беше топла и твърда и се задържа върху нейната достатъчно дълго, за да я накара да се изчерви.

— Като говорим за съдбата — каза той, като й се усмихна ослепително, — бях изключително доволен от моята, когато разбрах, че ще сте тук, докато съм в командировка в Хелзинки. От доста време се възхищавам на работата ви.

Мъжът лъжеше, без да му трепне окото.

— Благодаря ви.

О, Господи, разговор! Първо правило: остави останалите да дрънкат.

— От Ирландия ли сте? — попита тя.

— Да. Област Корк, провинция Мунстър. Но сега пътувам, също като вас.

— Да, така е.

— Пътуванията са вълнуваща част от живота, нали?

Вълнуващи ли?

— Да. Много — на свой ред излъга тя.

— Струва ми се, че ви задържам — каза той и й подаде книгата. — Казвам се Мълаки. Мълаки Съливан.

— Приятно ми е да се запознаем.

Тя подписа книгата му с хубавия си почерк, като се мъчеше да измисли как най-тактично да сложи край на разговора.

— Благодаря ви, господин Съливан — каза тя и се изправи. — Надявам се, че командировката ви в Хелзинки ще бъде успешна.

— Аз също, доктор Марш.

Не, тя определено не отговаряше на очакванията му и това го накара да обмисли отново подхода си към нея. Би могъл да я приеме за сдържана и хладна снобка. Но я бе видял да се изчервява и бе доловил паниката в очите й. Накрая, докато се мотаеше на ъгъла и наблюдаваше входа на хотела, реши, че е просто срамежлива.

Не разбираше как една жена с високо социално положение, потънала в богатство и привилегии, може да бъде срамежлива. Но пък по света имаше какви ли не хора.

Той си призна, че съществуваше и въпросът защо един напълно нормален мъж с хубав живот и прилични доходи бе решил да пътува до Хелзинки заради минималния шанс една жена, която никога не бе виждал, да го отведе до съкровище, в чието съществуване никой не бе сигурен.

Но пък на този въпрос нямаше изобщо лесен отговор. Ако трябваше да изтъкне такъв, вероятно би споменал семейната чест.

Не, не беше съвсем точно. Втората част бе, че беше държал орисницата в ръката си и нямаше да се успокои, докато не я пипнеше отново.

Тия Марш беше свързана с миналото му, а според него и с бъдещето му. Той погледна часовника си и реши, че съвсем скоро трябва да предприеме първата стъпка.

Усмихна се доволно, когато догадката му се оказа вярна. Тия Марш се върна направо в хотела. И то съвсем сама.

Той тръгна по тротоара, като преценяваше внимателно колко време ще й трябва, за да слезе от таксито. Стигна до нея в момента, когато тя се обърна към входа на хотела. Отново застанаха лице в лице.

— Доктор Марш!

Тонът и широката му усмивка бяха предназначени да изразят изненада и задоволство.

— И вие ли сте отседнала тук?

— Да, господин Съливан — бързо си припомни името му тя.

Всъщност, докато седеше в таксито и втриваше антибактериален лосион в ръцете си, тя си бе помислила колко привлекателен мъж бе ирландецът.

— Чудесен хотел. Отлично обслужване.

Той тръгна напред, за да й отвори вратата, после спря.

— Доктор Марш, надявам се да не ме помислите за прекалено нагъл, но се чудех дали бих могъл да ви почерпя едно питие.

— Ами аз…

Мислите й запрепускаха лудо. Всъщност в таксито си бе пофантазирала добре. Беше си представила как се държи изискано и остроумно по време на разговора с ирландеца и как приключват вечерта с диво приключение.

— Аз… аз не пия — успя да промълви тя.

— Така ли? — изненада се той. — Е, това отхвърля първата стъпка, която един мъж може да предприеме, за да прекара известно време с интересна и привлекателна жена. Бихте ли искала да се поразходим?

— Моля?

Това не беше възможно. Нямаше начин да е решил да я сваля. Мъжете не ухажваха жени като нея. Особено такива хубави мъже с рядък акцент.

— Едно от най-хубавите неща в Хелзинки през лятото е слънцето.

Той се възползва от объркването й, за да я хване нежно за ръката и да я отдалечи от входа на хотела.

— Ето, вече е девет и половина, а е светло като ден. Направо е жалко да похабим завършека на такъв ден, нали? Ходихте ли долу на пристанището?

— Не. Аз…

Объркана от хода на събитията, тя хвърли поглед към входа на хотела. Уединение. Безопасност.

— Аз наистина трябва…

— Имате ли ранен полет сутринта?

Той знаеше, че няма, но се зачуди дали Марш щеше да го излъже.

— Не. Всъщност не. Тук съм до сряда.

— Добре тогава. Позволете ми да взема чантата ви.

Той свали елегантното куфарче от рамото й и го прехвърли на своето. Направи го небрежно и изискано, макар тежестта да го учуди.

— Сигурно е сериозно предизвикателство да изнасяте лекции в страна, където не говорят езика ви.

— Имах преводачка.

— Да. И тя беше доста добра. Но все пак не е лесно, нали? Изненадана ли сте от интереса, който проявяват тук към древногръцката митология?

— Има много общи неща между древногръцките богове и скандинавската митология. Божества с човешки пороци и добродетели, авантюри, кръвосмешения, предателства.

Мълаки си помисли, че ако не започне да направлява разговора, щеше да му се наложи да изслуша нова лекция.

— Права сте, разбира се. Аз също съм от страна, която цени легендите си. Била ли сте някога в Ирландия?

— Веднъж, когато бях много малка. Нищо не помня.

— Жалко. Трябва да се върнете. Да не ви е студено?

— Не. Чувствам се чудесно.

В мига, когато го каза, тя осъзна, че трябваше да се оплаче от студа и да се измъкне. Следващият проблем бе, че заради объркването си не бе обърнала внимание накъде отиват. Сега нямаше абсолютно никаква представа как да се върне до хотела. Но надали щеше да е трудно. Хелзинки бе лесен за ориентиране и спретнат по скандинавски.

Улиците бяха прави и чисти и, макар да бе почти десет вечерта, изпълнени с хора. Беше съвсем светло, разбира се. Тази неописуемо ярка лятна светлина, която обливаше града с пленително сияние.

Тя осъзна, че досега дори не се бе оглеждала наоколо. Не се бе разхождала безцелно, не бе пазарувала, не беше пила кафе в някоя сладкарница на тротоара.

Беше живяла тук така, както в Ню Йорк. Стоеше в безопасното си гнездо, докато й се наложеше да излезе и да изпълни задълженията си.

Той си помисли, че Марш прилича на лунатик, който излиза от транс и оглежда околността. Ръката й все още бе скована, но надали щеше да побегне. Наоколо имаше достатъчно хора, които да я накарат да се почувства в безопасност с него. Тълпите, влюбените двойки и туристите се наслаждаваха на безкрайния ден.

От площада долиташе музика и там тълпата бе още по-плътна. Той я заобиколи и се насочи с Марш към пристанището, където палаво подухваше лек бриз. Там, до тъмносинята вода, където се люлееха белите и червени лодки, той я видя да се усмихва за първи път.

— Много е красиво — каза тя, като повиши глас, за да надвика музиката. — Идеално подредено. Иска ми се да бях взела ферибота от Стокхолм, но се страхувах, че ще хвана морска болест. Но пък щях да се разболея в Балтийско море, а това е нещо друго.

Той се засмя, а тя вдигна глава и се изчерви. Почти беше забравила, че говори с непознат.

— Звучи адски глупаво.

— Не, звучи чаровно — каза той и се изненада на искреността си. — Хайде да направим онова, което правят финландците по това време.

— Да отидем на сауна?

Той се засмя отново и я стисна нежно за ръката.

— Да пием кафе.

Струваше й се невъзможно. Нямаше начин да седи в претъпканото кафене на тротоара под перлената светлина в единадесет вечерта, на хиляди километри от дома си. И със сигурност не бе възможно да седи срещу толкова хубав мъж. Тя едва успяваше да удържи желанието си да се огледа наоколо, за да се увери, че той не говори с някой друг.

Хубавата му кестенява коса потрепваше около лицето му от постоянния бриз. Беше вълниста и отразяваше отблясъците на слънцето. Лицето му беше гладко и тясно с почти незабележимо хлътвали бузи. Устата му бе с твърдо очертание, но можеше да се извие в усмивка, която да накара всяко женско сърце да запърха.

Поне с нейното ставаше така.

Очите му бяха обрамчени от гъсти, тъмни мигли под изразителни вежди. Но тя се почувства запленена най-вече от самите му очи. Бяха тъмнозелени като пролетна трева с ореол от златисто около зениците. И бяха приковани в нейните, докато тя говореше. Не по досаден и натрапчив начин, а с интерес.

И преди някои мъже я бяха наблюдавали с интерес. Все пак не беше Горгона. Но някак си бе успяла да навърши двадесет и девет години, без някой мъж да я погледне така, както я гледаше Мълаки Съливан.

Вероятно трябваше да е нервна, но не беше. Ни най-малко. Каза си, че е така, защото Съливан очевидно беше изискан джентълмен — личеше и по маниерите, и по дрехите му. Говореше добре и изглеждаше уверен в себе си. Светлосивият делови костюм подхождаше идеално на високата му, слаба фигура.

Баща й, чийто вкус беше безукорен, щеше да го одобри.

Тя отпи от втората чаша безкофеиново кафе и се зачуди какъв ли щедър жест на съдбата я бе срещнал с него.

Отново заговориха за трите орисници, но тя нямаше нищо против. Беше по-лесно да говори за богове, отколкото за лични неща.

— Никога не успях да реша дали е удобно или страшно животът ти да бъде предопределен от три жени, и то още преди да си поемеш дъх за първи път.

— И не само продължителността на живота — додаде Тия и едва се сдържа да не го предупреди за вредността на рафинираната захар, когато той сипа щедра лъжичка от бялата отрова в кафето си. — А и хода му. Доброто и злото у човека. Орисниците разпределят доброто и злото справедливо. Зависи от самия човек какво ще направи с онова, което е заложено у него.

— Значи това не е предопределено?

— Всяко действие е волево или продиктувано от липсата на воля — отвърна тя, като сви рамене. — И всяко действие си има последици. Зевс, върховният гръцки бог, и доста голям женкар, пожелал Темида. Орисниците предрекли, че синът й ще стане по-прочут и по-могъщ от самия Зевс. Тогава Зевс, който си припомнил какви били отношенията му със собствения му баща Кронос, се уплашил да стане баща на такова дете. Затова се отказал от Темида. Мислел само за собственото си благополучие.

— Глупаво е да се откажеш от любимата жена само заради онова, което може да стане в бъдеще.

— Бездруго това не му е помогнало, тъй като Темида родила Ахил. Вероятно ако Зевс беше последвал сърцето си вместо амбициите, беше се оженил за нея и бе обичал сина си и бе се гордял с него, съдбата му щеше да е различна.

Какво, по дяволите, се бе случило със Зевс, зачуди се Мълаки, но реши, че е по-разумно да не пита.

— Значи той е избрал собствената си съдба, като е огледал тъмната си страна и я е проектирал върху незаченатото си дете.

Лицето й засия от отговора му.

— Може и така да се каже. Миналото безспорно влияе върху бъдещето. Ако опознаеш митологията, виждаш, че дори един пръст, потопен в морето, предизвиква вълни, които догонват потомците. Поколение след поколение.

Мълаки реши, че очите й са прекрасни, когато ги погледнеш по-отблизо. Ирисите бяха ясни и идеално сини.

— Същото е и с хората, нали? — попита той.

— Да, така мисля. Това е една от основните теми на книгата ми. Не можем да избегнем съдбата, но можем да я обърнем в своя полза или вреда.

— Струва ми се, че моята съдба се обърна благоприятно от това, че уредих командировката си точно в този момент.

Тя усети, че по страните й се разлива червенина и вдигна чашата си с надеждата да я прикрие.

— Не ми казахте с какво се занимавате.

— Корабоплаване.

Това беше достатъчно близо до истината.

— Семеен бизнес от няколко поколения. Избор на съдбата — небрежно подхвърли той, но я наблюдаваше внимателно като ястреб жертвата си. — Особено ако се вземе предвид, че прапрадядо ми е бил един от оцелелите след корабокрушението на „Лузитания“.

Очите й се отвориха широко и тя остави чашата на масата.

— Така ли? Това е много странно. Моят прапрадядо е загинал при потъването на „Лузитания“.

— Наистина ли? — изрази с мнимо учудване той. — Такова съвпадение. Чудя се дали са се познавали. Тия — каза той, като докосна ръката й нежно, — започвам да вярвам сляпо в съдбата.

Докато вървяха към хотела, Мълаки се чудеше дали да каже още нещо и как да го каже. Накрая реши да сдържи нетърпението си. Ако заговореше за статуетките прекалено рано, тя можеше да усети, че не става дума за съвпадения, а за добре подготвен план.

— Имаш ли планове за утре? — попита той.

— За утре ли? — повтори тя учудено, тъй като още не можеше да повярва, че тази вечер не си е седяла в хотела. — Не, всъщност нямам.

— Искаш ли да те взема към един? Ще обядваме — усмихна се той и я въведе във фоайето. — А после ще видим как ще тръгнат нещата.

Тя бе възнамерявала да си събере багажа, да се обади у дома, да поработи малко върху новата си книга и да прави упражнения поне един час. Но не виждаше смисъл във всичко това.

— Да, би било чудесно — отговори Тия.

Идеално, помисли си Мълаки. Щеше да я зарадва с романтика и малко приключение. Разходка по море. А по някое време щеше да спомене за първи път сребърните статуетки.

Преди Тия да успее да се протегне за ключа си, той вече го държеше в ръка, а с другата, притискайки леко към кръста й, я насочи към асансьора.

Чак когато вратите се затвориха и двамата останаха сами в асансьора, тя усети първия пристъп на паника. Какво правеше? Ами той какво правеше? Беше натиснал копчето само за нейния етаж.

Беше нарушила всички правила от „Ръководство за пътувания на деловата дама“. Очевидно грижливото заучаване на всяко правило е било напразно?! Той знаеше номера на стаята й, както и че пътуваше сама.

Можеше да нахлуе вътре, да я изнасили и убие. Или пък в момента правеше отпечатък на ключа й и щеше да влезе и да я изнасили и убие по-късно.

И всичко това, защото не бе обърнала достатъчно внимание на втора глава.

Тя се изкашля нервно.

— И ти ли си на четвъртия етаж?

— Моля? Не. Аз съм на шестия. Ще те изпратя до вратата, както ме е учила майка ми. Трябва да купя някакъв подарък за нея. Мислех, че може би нещо от стъкло ще е подходящо. Вероятно ти ще ми помогнеш да избера най-доброто.

Споменаването на майка му я успокои, точно както бе очаквал.

— Ще трябва да ми кажеш какво харесва майка ти.

— Харесва всичко, което получава от децата си — отговори той.

Вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж.

— Децата й?

— Имам брат и сестра. Гидиън и Ребека. Майка ми се спряла на библейски имена, но не знам защо.

Той спря пред вратата й и пъхна ключа в ключалката. Натисна бравата, открехна вратата леко и отстъпи назад.

Едва не се засмя на облекчената й въздишка. И тъй като се бе развеселил, я хвана отново за ръката.

— Трябва да благодаря и на теб, и на боговете за прекрасната вечер.

— Аз също прекарах чудесно.

— До утре тогава.

Той прикова очи в нейните, повдигна ръката й и леко я докосна с устни. Едва доловимото й потрепване повдигна безкрайно самочувствието му.

Свенлива, деликатна и сладка, помисли си той. И абсолютно различна от неговия тип жени. Но все пак не беше лошо да експериментираш с нови неща от време на време.

Можеше да опита нейния вкус утре.

— Лека нощ, Тия. Лека нощ.

Леко изчервена, тя отвори вратата и пристъпи заднишком в стаята, без да сваля очи от неговите. После се обърна. И изпищя.

Той профуча покрай нея като куршум. При други обстоятелства Тия щеше да забележи и да се възхити на бързината и сръчността, с която ирландецът се движеше. Но в момента единственото, което виждаше, бе хаосът в стаята й.

Дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Куфарите й бяха нарязани на парчета, леглото — преобърнато, а всички чекмеджета — извадени. Съдържанието на кутията й за бижута бе разпръснато, а подплатата — разкъсана.

Бюрото във всекидневната също бе преровено. А лаптопът й бе изчезнал.

— По дяволите — промърмори Мълаки.

Първата му мисъл беше, че кучката го бе изпреварила.

Той се завъртя яростно, но само един поглед към лицето на Тия го накара да преглътне ругатните си. Тя беше бяла като платно, а очите й бяха помътнели от шока.

Тия не заслужаваше подобно нещо. А несъмнено неговото домогване до нея бе довело дотук.

— Трябва да седнеш.

— Какво?

— Седни.

Той я хвана за ръката и я настани на стола.

— Ще повикаме охраната. Смяташ ли, че нещо липсва?

— Компютърът ми.

Тя се опита да си поеме дъх, но не успя. Уплаши се, че получава астматичен пристъп и зарови в куфарчето си за инхалатора.

— Лаптопът ми е изчезнал.

Той се намръщи леко, когато Тия вдъхна от инхалатора.

— Какво беше качено на него?

Тя махна с ръка, докато вдишваше лекарството.

— Работата ми — едва успя да промълви Тия. — Новата ми книга. Електронна поща. Сметки.

Тия започна да търси хапчетата си в куфарчето.

— Имам копие от книгата на диск — каза тя, но извади само флакон с лекарства.

Мълаки го дръпна от ръката й.

— Какво е това?

Той прочете етикета и се намръщи още повече.

— Ще се въздържим от това засега. Няма да изпадна в истерия.

— Няма ли?

— Няма.

Тя усети издайническото гъделичкане в гърлото си, което предхождаше паническите кризи.

— Мисля, че грешиш.

— Престани. Просто хипервентилираш или нещо подобно — каза той, като коленичи пред нея търпеливо. — Погледни ме. Дишай бавно! Дишай бавно!

— Не мога.

— Можеш. Не си наранена, нали? Само стаята ти е разхвърляна.

— Някой е проникнал в стаята ми.

— Точно така, но вече е свършено. Няма да промениш нищо, като поглъщаш успокоителни. Какво е положението с паспорта ти? Ценни предмети? Важни документи?

Той я накара да мисли, вместо да реагира и желязната хватка, стиснала гърдите й, се отпусна. Тя поклати глава.

— Паспортът ми е винаги у мен. Не пътувам с нищо ценно. Но лаптопът…

— Ще си купиш друг.

Тя не можа да възрази на логиката в думите му и кимна.

— Да.

Той стана и затвори вратата.

— Искаш ли да повикам охраната?

— Да, разбира се. И полицията.

— Изчакай една минута, за да си сигурна в това. Намираш се в чужда страна. Полицейската процедура ще отнеме доста време и ще ти създаде неприятности. А и историята ще се раздуха.

— Но… някой е влязъл с взлом в стаята ми!

— Би трябвало да провериш нещата си.

Гласът му звучеше спокойно и практично, защото това му се струваше най-добрият начин да се справи с нея. По този начин майка му се справяше с темпераментните избухвания, а истерията не се различаваше много от тях.

— Виж какво е откраднато — продължи той, като се огледа наоколо, после докосна с крак малка бяла машинка. — Какво е това?

— Устройство за пречистване на въздуха.

Мълаки взе машинката и я остави на бюрото, а Тия се надигна с разтреперани крака.

— Не мога да разбера защо някой би направил всичко това само заради един лаптоп — каза тя.

— Може би са се надявали на нещо повече.

Ирландецът отиде до вратата на банята и надникна вътре. Вече беше стигнал до извода, че финландците заслужаваха награда за луксозните си бани. Тия бе настанена в една от най-скъпите стаи, затова банята й беше по-просторна от неговата.

Затоплени плочки по пода, джакузи, душ с шест струи и хавлии, дебели и големи като одеяла. На дългия плот стояха пет-шест шишенца с хапчета, най-вече витамини и билкови препарати. Имаше и електрическа четка за зъби, свещ, туба антибактериален крем, пакети с нещо, наречено „Енерджи“, и няколко с надпис „Стрес“. Мълаки преброи и осем бутилки минерална вода.

— Ти си нещо невероятно, скъпа — отбеляза той.

Тия прокара ръка по лицето си.

— Пътуванията са сериозен стрес за мен. Имам алергии.

— Така ли? Искаш ли да ти помогна да пооправим това място, а после можеш да глътнеш хапче и да поспиш.

— Не мога да спя. Трябва да повикаме охраната на хотела.

— Добре.

Всъщност това можеше да създаде повече неприятности за нея, отколкото за него. Той се подчини на молбата й, отиде до телефона и се обади на рецепцията, за да им обясни случилото се.

Дори остана при нея, когато управителят и охраната се появиха. Галеше ръката й, докато тя говореше с тях и с готовност изложи събитията от вечерта и им съобщи името, адреса и номера на паспорта си.

Нямаше какво да крие.

Беше почти два сутринта, преди да се върне в собствената си стая. Сипа си щедра доза уиски и се замисли.

На следващата сутрин, когато Тия се събуди със замаяна глава, той бе изчезнал. Единственото, което я увери, че той въобще съществуваше, бе пъхнатата под вратата й бележка.

„Тия, надявам се, че тази сутрин се чувстваш по-добре. Съжалявам, но се наложи да променя плановете си и вече ще съм напуснал Хелзинки, когато прочетеш бележката. Пожелавам ти късмет за останалата част от пътуването. Ще се свържа с теб при първа възможност.

Мълаки“

Тя въздъхна, седна на леглото и реши, че никога вече няма да го види.

Глава 3

Мълаки свика събрание в мига, когато се върна в Коув. Поради важността на темата, графиците бяха променени бързо и замесените страни се отзоваха на поканата.

Той застана до масата и разказа събитията, случили се по време на престоя му във Финландия.

Когато приключи с историята, седна и взе чашата си с чай.

— Е, тъпчо, защо не остана да я попритиснеш още малко?

Въпросът излезе от устата на най-младия партньор — сестра му, и Мълаки не се обиди. По традиция мястото за събрания бе кухненската маса на семейство Съливан. Преди да отговори, той се изправи отново, извади кутията с бисквити от шкафа и си взе няколко.

— Първо, защото натискът би навредил, вместо да помогне. Жената не е глупава, Бека. Ако бях започнал да я разпитвам за статуетките веднага след обира в стаята й, можеше да заподозре, че аз имам нещо общо с това. Всъщност — добави той намръщено, — предполагам, че отчасти е така.

— Не можем да обвиняваме себе си за това. Все пак не сме хулигани, нито крадци.

Гидиън беше средното дете, две години по-млад от Мълаки и почти две години по-голям от сестра им. Това често го караше да влиза в ролята на помирител.

Приличаше на брат си по ръст и фигура, но бе наследил чертите на майка им. Типичните за семейство Съливан леко хлътнали бузи, при него бяха подчертани от гарвановочерна коса и викингски сини очи.

В известни отношения той бе най-придирчивият в семейството. Предпочиташе всичко да е спретнато и подредено, и поради тази причина, макар Мълаки да имаше повече талант с числата, Гидиън изпълняваше задълженията на семеен счетоводител.

— Пътуването не е било загуба на време — продължи той. — Нито пък разходите и времето. Установил си контакт с нея и сега имаме основателна причина да вярваме, че тя може да има някаква връзка с орисниците.

— Не сме сигурни дали е така — възрази Ребека. — Ясно е като бял ден, че Мълаки ги е отвел до нея. Трябваше да останеш и да потърсиш хората, проникнали в стаята й, вместо да се връщаш тук.

Мълаки повдигна леко вежди и макар тонът му да бе мек, очите му проблеснаха.

— И как, Мата Хари, би предложила да подходя към това?

— Търси следи — отговори тя, като размаха ръце. — Разпитай хотелския персонал. Направи нещо.

— Да бе, само дето забравих да си взема лупата и карираната шапка.

Ребека завъртя очи. Разбираше смисъла на извършеното от Мълаки, но когато ставаше дума за избор между разум и действие, тя винаги забравяше разума.

— Виждам само, че от пътуването ти не спечелихме нищо и не сме по-добре, отколкото, преди да започнеш флирта с американката.

— Не е имало никакъв флирт — отвърна Мълаки леко раздразнен.

— Добре, а кой е виновен за това? — извика Ребека. — Мисля, че щеше да научиш повече, ако я беше вкарал в леглото.

— Ребека!

Тихият укор дойде от майка им. Айлин Съливан бе родила трудно трите деца, но завинаги щеше да си остане истинската сила в семейството.

— Мамо, човекът е на тридесет и една години — сладко се усмихна Ребека. — Не може да не си наясно, че е правил секс и преди.

Айлин беше красива, спретната жена, която се гордееше със семейството и дома си. И ръководеше и двете с желязна ръка.

— Това не е обсъждане на личния живот на брат ти, а делово събрание. Споразумяхме се, че Мъл ще отиде да види как стоят нещата и той го направи.

Ребека притихна, но не й беше лесно. Обожаваше братята си, но на моменти й се искаше да им фрасне главите една в друга, за да им налее малко разум.

Тя също бе с типичната висока и слаба фигура на семейство Съливан и човек можеше да я сметне за крехка, ако не обърнеше внимание на силните рамене и здравите мускули под нежната кожа.

Косата й беше няколко нюанса по-светла от тази на Мълаки, по-скоро златисточервена, а не кестенява. Очите й бяха нежно зелени, обрамчени с гъсти мигли. Широка, упорита уста красеше ъгловатото й лице.

Зад зелените очи се криеше бърз, остър и често нетърпелив ум.

Ребека бе настоявала тя да е човекът, който да замине за Хелзинки и да осъществи първоначалния контакт с Тия Марш и още бе ядосана, че Мълаки бе спечелил.

— Нямаше да се справиш по-добре с нея — отбеляза Мълаки, който четеше мислите й с лекота. — А и сексът нямаше да съществува като възможност, нали? Така или иначе, сега сме по-добре. Тя ме хареса, а Тия не е контактна личност. Не прилича на теб, Бека — усмихна се Мълаки, като заобиколи масата и подръпна дългата къдрава коса на сестра си. — Не е дръзка и изпълнена с желание за приключения.

— Не се опитвай да ми се подмажеш.

Той се ухили и отново я дръпна за косата.

— И най-бавните ти ходове щяха да са прекалено бързи за нея. Щеше да я уплашиш. Тия е много срамежлива, а и смятам, че си пада леко хипохондричка. Няма да повярвате какви неща носи със себе си. Шишенца с хапчета, малки машинки. Пречистватели за въздух и какво ли не. Пътува дори със собствената си възглавница, тъй като страдала от алергия.

— Звучи като ужасна досадница — промърмори Ребека.

— Не, не е — отвърна Мълаки, като си припомни леката, трезва усмивка. — Само нервна. Но когато ченгетата се появиха, се стегна. Помогна им с протокола хладнокръвно и им предаде всяка стъпка от момента, когато бе напуснала хотела, за да отиде на лекцията, до завръщането си.

При това не бе пропуснала нито една подробност.

— Умна жена е — замислено додаде той. — Мозъкът й запечатва всичко, а под всичките й нерви и притеснения се крие силен характер.

— Харесваш я — отбеляза Ребека.

— Да. Съжалявам, че й причиних неприятности. Но ще ги преживее.

Мълаки седна и сипа малко захар в изстиналия си чай.

— Ще оставим нещата на спокойствие за момента. Поне докато Тия се върне в Щатите. А после мога да направя едно пътуване до Ню Йорк.

— Ню Йорк! — скочи Ребека. — Защо винаги ти ходиш навсякъде?

— Защото съм най-големият. И защото, за добро или за лошо, Тия Марш е моя. Но ще трябва да внимаваме повече, тъй като изглежда, че следят действията ни.

— Някой от нас трябва да се справи бързо с онази кучка — промърмори Ребека. — Тя ни окраде. Открадна нещо, което е било в семейството повече от седемдесет и пет години, а сега се опитва да ни използва, за да се добере и до останалите две статуетки. Трябва да разбере ясно, че семейство Съливан няма да търпи подобно нещо.

— Тя ще си плати — каза Мълаки и се облегна на стола си. — И то скъпо, когато ние имаме другите две орисници, а тя само една.

— Едната, която открадна от нас.

— Трудно ще е да обясним на властите, че е откраднала нещо, което вече е било откраднато — обади се Гидиън и повдигна ръка, преди Ребека да успее да му възрази. — Преди осемдесет години Феликс Грийнфилд наистина е откраднал първата от орисниците. Мисля, че това няма да ни създаде проблем, тъй като никой, освен нас не го знае. Но пък нямаме и доказателство, че статуетката е била наша собственост, а жена, с репутацията на Анита Гай, ни я е измъкнала изпод носа.

Ребека въздъхна.

— Ужасно е, че успя толкова лесно, сякаш ние бяхме тъпи малки агънца, припкащи весело към кланицата.

— Сама статуетката не струва повече от неколкостотин хиляди лири — каза Мълаки, като се опита да забрави колко лесно го бяха измамили. — Но трите заедно са безценни за колекционерите. Анита Гай го знае, но накрая ще си плати за номерата.

Седнал в жизнерадостната жълта кухня с пъстри завеси на прозорците и ароматите на лятото, танцуващи около тях, Мълаки си помисли какво точно би искал да направи на жената, която бе откраднала семейния символ от глупавите му ръце.

— Не мисля, че би трябвало да чакаме дълго, преди да предприемем втория ход — реши той. — Тия няма да се върне в Ню Йорк още няколко седмици, а не искам да се появявам на прага й прекалено рано. Сега трябва да се заемем със следата, която води към втората статуетка.

Ребека поклати глава.

— Някои от нас не са си губили времето с разходки из чужди страни. Открих доста неща през последните няколко дни.

— Защо, по дяволите, не ни каза?

— Защото ти не спря да дрънкаш за нюйоркската си любима.

— О, за бога, Бека.

— Не споменавайте напразно божието име — сгълча ги Айлин. — Ребека, престани да дразниш брат си и да се перчиш.

— Не се перча. Все още. Рових се из Интернет, правих генеалогични проучвания и така нататък. Денем и нощем. Жертвах личния си живот. Е, това вече беше перчене — ухили се тя на майка си. — Но все пак работата не е лесна, тъй като разполагаме само със спомените на Феликс за написаното на бележката, която била прикачена към статуетката. Дългият престой в океана размил мастилото и сега ни остава да се надяваме, че Феликс не е забравил онова, което е прочел, преди най-драматичното събитие в живота си. Разчитаме на неговата… честност — реши накрая тя. — Макар че човекът е бил крадец.

— Но се поправил — добави Айлин. — Благодарение на бога и любовта на една добра жена. Или поне историята е такава.

— Така е — съгласи се Ребека. — Феликс видял на бележката име и адрес в Лондон. Твърдял, че ги запаметил, тъй като си помислил да се отбие там някой ден и да сключи изгодна сделка. А когато си запретнах ръкавите и се залових здраво с клавиатурата, открих, че наистина е имало Саймън Уайт — Смит, който е живял на номер 1915 на Мансфилд Парк.

— Намерила си го! — усмихна се Мълаки. — Страхотна си, Ребека!

— Така е, защото открих и още нещо. Имал син на име Джеймс, който имал две дъщери. И двете се омъжили, но едната загубила съпруга си във Втората световна война и умряла бездетна. Другата се преместила в Щатите, а съпругът й бил известен адвокат във Вашингтон. Имали три деца, две момчета и едно момиче. Загубили единия си син, когато бил съвсем млад. Загинал във Виетнам. Другият се покрил в Канада и не успях да го открия. Но дъщерята се омъжвала три пъти. Сега живее в Ел Ей. Има едно дете от съпруг номер едно — дъщеря. Открих и нея. В момента живее в Прага и работи в някакъв клуб там.

— Е, Прага е по-близо от Ел Ей — промърмори Мълаки. — Не можеха ли просто да си останат в Лондон? Рискуваме доста тук. Дали този човек Уайт — Смит въобще е разполагал със статуетката? Дали ако е била у него, е останала в семейството? Или пък можем да разберем къде е отишла? И дали въобще ще можем да се доберем до нея?

— Рисковано е било и когато прапрапрадядо ти е дал спасителната си жилетка на една непозната и детето й — обади се Айлин. — Според мен, имало е причина той да бъде пощаден, след като толкова много хора са се издавили. Причина малката статуетка да е била в джоба му, когато е бил спасен. И заради това, тя принадлежи на семейството ни — продължи Айлин с необорима логика. — А тъй като е част от колекция, и останалите трябва да дойдат при нас. Не заради парите, а заради принципа. Можем да си позволим билет до Прага, за да видим дали там има някакви отговори.

Айлин се усмихна мило на дъщеря си.

— Как е името на клуба, скъпа?

Името на клуба беше „Там, долу“. Мястото бе избягнало хлъзването по наклонената плоскост благодарение на енергията на собственицата си, Марсела Лубриски. Ако клубът започнеше да се срива, Марсела щеше да го върне на мястото му, като го срита с острите си токчета.

Тя беше продукт на страната и времето — славянка, с капки руска и немска кръв. Когато комунистите бяха получили пълна власт в страната, тя бе взела двете си малки деца и бе заминала за Австралия, която й се бе сторила достатъчно далеч от комунизма, като бе казала на съпруга си да избере дали да остане в Прага, или да потегли с нея.

Тя не знаеше английски и нямаше връзки. В сутиена й бяха скътани двеста долара, а тъй като мъжът й бе решил да не напуска Прага, децата й останаха без баща.

Но Марсела имаше кураж, остър ум и тяло, създадено да изкушава. Тя се възползва от всичко това и започна работа в стриптийз клуб в Сидни, където се събличаше за пияните и самотните и спестяваше малката заплата и щедрите бакшиши.

Марсела се научи да обича австралийците заради щедростта, чувството им за хумор и това, че приемаха приятелски аутсайдерите. Грижеше се децата й да са добре нахранени, а ако от време на време приемаше по някоя частна работа, за да се погрижи и за обувките им, това си беше само секс.

След пет години бе спестила достатъчно, за да инвестира в малък клуб с партньори. Все още правеше стриптийз и продаваше тялото си, когато й изнасяше. След още пет години, изкупи дяловете на партньорите си и се оттегли от сцената.

Когато Берлинската стена падна, Марсела притежаваше един клуб в Сидни, друг в Мелбърн, процент от офис сграда и голяма част от жилищен блок. Беше доволна, че свалиха комунистите от власт в родната й страна, но не се замисли сериозно по въпроса.

Отначало.

Ала за нейна изненада, постепенно закопня да чуе майчиния си език из улиците, да види куполите и мостовете на родния си град. Остави сина си и дъщеря си да се разправят с австралийските имоти и отлетя за Прага. Смяташе, че това ще е само едно сантиментално пътуване.

Но деловата жена усети възможностите, а те не бяха за изпускане. Скоро Прага отново щеше да е град, където успешно се съчетават старото и новото — Париж на Източна Европа. А това означаваше търговия и луди пари от туризъм.

Марсела купи малък хотел със старинна атмосфера и хубав традиционен ресторант. А после отвори и клуба.

Управляваше чисто заведение със здрави момичета. Нямаше нищо против, че приемат и частни поръчки.

Знаеше много добре, че сексът плаща екстрите, които правят живота поносим. Но ако заподозреше употреба на дрога, провинилата се на мига изхвърчаше навън.

В „Там, долу“ не се даваше втори шанс.

Марсела поддържаше чудесни отношения с местната полиция, посещаваше операта редовно и стана меценат на изкуствата. Наблюдаваше с радост как градът й се съживява и се изпълва с цветове и музика. И пари.

Макар да твърдеше, че възнамерява да се върне в Сидни, минаха години, а тя си стоеше тук.

На шестдесет години, Марсела поддържаше тялото, което я бе направило богата, облечено по последна парижка мода, и бе в състояние да забележи потенциален проблем отдалеч.

Когато Гидиън Съливан влезе в клуба, тя се вторачи в него. Реши, че е прекалено хубав за негов късмет. После забеляза, че младежът оглежда по-скоро помещението, отколкото сцената и търси нещо по-различно от красивите гърди.

Очевидно му трябваше някой.

Клубът бе по-лъскав, отколкото Гидиън си го бе представял. Гърмеше силна музика и проблясваха цветни светлини. На сцената три жени изпълняваха някакъв номер на дългите сребристи пилони.

Гидиън предполагаше, че някои мъже обичат да си представят собствените си членове като тези пилони, но той би предпочел да използва своя по друг начин.

Имаше много маси и всичките бяха заети. Онези, най-близо до сцената, бяха претъпкани с мъже и жени, които пиеха и наблюдаваха голите акробатки.

Във въздуха висеше облак синкав дим, но миризмата на уиски и бира не беше по-силна, отколкото в местната кръчма в квартала на Гидиън. Мнозина от клиентите бяха в черно, и то кожа. Имаше достатъчно двойки, които го накараха да се зачуди защо един мъж би довел приятелката си да гледа как се събличат други жени.

Макар мястото да бе средна класа, а не като дупката, където двамата с Мълаки бяха прекарали незабравима вечер по време на едно пътуване до Лондон, Гидиън се зарадва, че майка му го бе изпратила тук въпреки яростната съпротива на Ребека.

Това не беше място за млада жена от добро семейство. Но очевидно Клио Толивър го намираше достатъчно подходящо.

Гидиън застана до бара и си поръча бира. Загледа се в танцьорките, останали само по прашки и татуировки, които се люлееха в синхрон около пилоните.

Той извади цигара, запали и се замисли за най-добрия подход. Предпочиташе директните пътища винаги когато е възможно.

Аплодисментите и подсвиркванията утихнаха и той се обърна към бармана.

— Клио Толивър на работа ли е тази вечер?

— Защо?

— Семеен въпрос.

Мъжът не отвърна на широката усмивка на Гидиън, а продължи да бърше бара.

— Някъде тук е — каза той и се отдалечи, преди Гидиън да успее да попита къде.

Гидиън реши да почака. Имаше и по-лоши начини за един мъж да си прекарва времето, отколкото да наблюдава как съблазнителни жени си събличат дрехите.

— Търсите едно от момичетата ми?

Гидиън обърна гръб на изпълнителката, която пълзеше по сцената като котка. Жената, която стоеше до него, бе почти с неговия ръст. Косата й беше платиненоруса и вдигната в сложна прическа. Беше облечена в делови костюм без блуза и снежнобелите й гърди се показваха между реверите.

Гидиън изпита срам от вторачения си поглед, когато видя лицето на жената и осъзна, че е достатъчно стара, за да му бъде майка.

— Да, госпожо — отговори той. — Търся Клио Толивър.

Марсела повдигна вежди, впечатлена от учтивостта му, и махна на бармана да й донесе питие.

— Защо?

— Извинете ме, но бих предпочел да говоря с госпожица Толивър по въпроса.

Без да погледне към бара, Марсела вдигна чашата със скоч, поставена пред нея от бармана. Помисли си, че младежът е греховно красив и има вид на човек, който би победил в схватка, но бе възпитан да уважава по-възрастните.

Макар и невинаги да се доверяваше на подобни учтивости, Марсела ги оценяваше.

— Ако създадеш неприятности на някое от момичетата ми, аз ще ти създам още по-големи.

— Бих предпочел напълно да избегна неприятностите.

— Погрижи се за това. Клио е следващата изпълнителка.

Марсела допи скоча, остави празната чаша на бара и се отдалечи на тънките си, остри токчета.

Отиде зад кулисите сред миризма на парфюм, пот и грим. Танцьорките й споделяха просторна стая с дълга редица огледала и плотове. Всяка си бе направила свое собствено гнезденце и плотовете бяха покрити с козметика, плюшени играчки и бонбони. Снимки на гаджета, филмови звезди и тук и там по някое бебе бяха закачени по огледалата.

Както винаги, в стаята бърбореха на няколко езика, клюкарстваха и се оплакваха. Оплакванията варираха от малки бакшиши, изневеряващи приятели и менструални болки до изморени и подути крака.

В средата на цялата лудница, сякаш на самотен остров, стоеше Клио и слагаше последната шнола в дългата си, самурено черна коса. Клио се държеше дружелюбно с останалите момичета, но не бе приятелка с нито едно от тях. Вършеше си работата добре, прибираше си парите и си отиваше у дома.

Както и самата Марсела бе постъпвала навремето.

— Един мъж разпитва за теб.

Тъмнокафявите очи на Клио срещнаха погледа на Марсела в огледалото.

— Какво разпитва?

— Просто разпитва. Много хубав. На около тридесет години. Ирландец. Тъмна коса. Сини очи. Отлични маниери.

Клио сви раменете си, покрити със строго, раирано сако в сиво.

— Не познавам такъв човек.

— Потърси те по име. Казал на Карл, че имате семейни връзки.

Клио се наведе напред и начерви устните си в убийствено червено.

— Не мисля така.

— Неприятности ли имаш?

— Не.

— Ако се опита да ти създаде някакви, просто махни на Карл и той ще го изрита навън — усмихна се Марсела. — Ирландецът е до бара. Няма начин да не го забележиш.

Клио кимна и обу черните обувки с остри токчета, които допълваха костюма й.

— Благодаря. Мисля, че мога да се справя с него.

— Да. Убедена съм, че можеш — кимна Марсела, като постави ръка на рамото й за момент, а после отиде да разреши спора за лъскавия червен сутиен, който водеха две от момичетата.

Ако се притесняваше, че някой е влязъл в бара, за да разпитва за нея, Клио не го показа. Все пак тя беше професионалистка. Независимо дали танцува в „Лебедово езеро“, или се съблича за европейските боклуци, за всеки изпълнител има определени стандарти.

Клио не познаваше никакъв ирландец. И определено не вярваше, че някой свързан със семейството й, би си направил труда да разпитва за нея. Това не можеше да стане, дори ако се спънеха в кървящия й труп на улицата.

Накрая стигна до извода, че мъжът сигурно е някакъв досаден задник, научил името й от друг клиент и решил да си опита късмета и да изчука евтино американската стриптийзьорка.

Но щеше да се прибере у дома разочарован.

Музиката започна, тя затвори очи и пропъди всички мисли от главата си. Съсредоточи се върху ритъма, а когато светлините проблеснаха, изскочи на сцената.

Гидиън замръзна с вдигната към устата бира.

Тя беше облечена като мъж, макар че никой не можеше да я обърка с такъв. Дори и ако си сляп, на гърба на галопиращ кон. В начина, по който се движеше в традиционния раиран костюм, имаше нещо невероятно еротично.

Музиката беше буйна, американски рок, а осветлението — ярко. Гидиън реши, че от страна на жената е много духовито да избере „Прикрий ме“ на Брус Спрингстийн за стриптийза си.

Жената определено знаеше какво прави. Свали сакото от рамената си, без да спре да се движи и за миг.

Останалите на сцената се въртяха, пързаляха или тресяха, а тя танцуваше. Резки и сложни движения, които показваха отличен стил и талант.

С едно от тези резки движения, Клио свали панталона си и Гидиън забрави за стила й.

Господи, тази жена имаше невероятни крака!

Тя използваше и пилоните, като се завърташе около тях с високо вдигнати нагоре крака. Косата й се люшкаше свободно по рамената в гъст кестеняв водопад. Гидиън не я забеляза кога разкопча ризата си, но сега тя се вееше около нея и разкриваше нежна дантела върху високи, стегнати гърди.

Той се опита да си каже, че гърдите й вероятно са силиконови, а и бездруго нямаха нищо общо с него, но усети как в устата му се събира слюнка, когато жената свали ризата си.

За да прочисти гърлото си, той отпи от бирата, после продължи да я наблюдава внимателно.

Беше го забелязала още в самото начало. Не го виждаше ясно заради светлините в очите си, но това не я притесняваше. Знаеше, че е там и вниманието му е съсредоточено върху нея.

Това не беше проблем. Нали по този начин си изкарваше парите.

Обърнала гръб на публиката, тя разкопча сутиена си. Скръсти ръце върху гърдите си и се завъртя. По кожата й блестяха капчици пот, а на устните й играеше студена усмивка, докато оглеждаше мъжете и преценяваше кои биха се разделили най-лесно с парите си.

Тя отметна коса назад и облечена само по черна прашка и високи токчета, се изви съблазнително, за да покаже на публиката за какво плаща.

Клио не обръщаше внимание на пръстите, които се плъзгаха по бедрата й, но забелязваше пъхнатите в бикините й пари.

Тя се отдръпна назад, когато един прекалено ентусиазиран клиент се протегна да я хване. Размаха пръст към него с движение, което би могло да бъде сбъркано със закачливо, и го изгледа презрително. Пълен кретен!

После изпълни същия номер от другата страна на сцената. Оттам виждаше по-добре мъжа до бара. Очите им се срещнаха. Той вдигна високо една банкнота и й кимна.

След това спокойно отпи от бирата си.

Искаше й се да бе видяла стойността на банкнотата, но си помисли, че си заслужава да отдели пет минути от времето си, за да разбере колко е готов да плати.

Тя се изкъпа спокойно и без да бърза, облече джинси и фланелка. Рядко влизаше в клуба след изпълнението си, но имаше доверие на Карл и останалите биячи на Марсела, които нямаше да позволят някой да я тормози.

А и обикновено клиентите обръщаха повече внимание на сцената и въображаемия секс, отколкото на жените наоколо.

С изключение на ирландеца до бара. Той не наблюдаваше сцената, макар че според нейното професионално мнение това бе едно от най-добрите изпълнения. Очите му останаха приковани в нея, докато тя вървеше към бара. И то на лицето, а не на гърдите й.

— Искаш ли нещо, готин?

Гласът й го изненада. Беше мек и нежен без грубостта, която очакваше от жена с нейната професия.

Лицето й не отстъпваше на тялото. Пищно и красиво с тъмни бадемовидни очи и пълни червени устни. Точно под дясната й вежда имаше малка бенка.

Кожата й беше мургава, гладка и съблазнително мека.

Ухаеше на сапун — още една изненада. Тя отпиваше лениво от висока бутилка с вода.

— Да, искам, ако вие сте Клио Толивър.

Тя се облегна на бара. Беше обута в маратонки, а не с високи токчета, но джинсите й бяха черни и прилепваха по краката й.

— Не изпълнявам частни поръчки.

— А говорите ли?

— Когато имам какво да кажа. Кой ти даде името ми?

Гидиън само повдигна банкнотата отново и забеляза как очите й се свиват замислено.

— Мисля, че това би могло да ми купи един час разговор.

— Възможно е.

Още не беше решила дали мъжът е кретен или не, но поне не беше стиснат. Тя се протегна към банкнотата и се подразни, когато той я дръпна далеч от ръката й.

— В колко часа свършвате тук?

— В два. Защо просто не ми кажеш какво искаш, а аз ще ти отговоря дали ме интересува.

— Разговор — повтори той, като скъса банкнотата наполовина, подаде й едната и прибра другата. — Ако искате другата половинка, елате да се видим, след като приключите. В кафенето в хотел „Венцеслав“. Ще чакам до два и половина. Ако не дойдете, и двамата губим по петдесет лири.

Той допи бирата и остави чашата си.

— Изпълнението ви беше чудесно, госпожице Толивър, а и доста печелившо, но все пак не всеки ден можете да спечелите петдесет лири само като седнете и изпиете чаша кафе с някого.

Тя се намръщи, когато ирландецът се приготви да тръгва.

— Имаш ли си име, готин?

— Съливан. Гидиън Съливан. Ще ви чакам до два и половина.

Глава 4

Клио никога не пропускаше изгодни предложения. Но пък и не показваше на публиката, че бърза да не изпусне някое. Театърът съществуваше благодарение на илюзията. А както онзи известен тип бе казал, животът е сцена.

Тя влезе в кафенето две минути преди уречения час.

Ако някакъв кретен с красиво лице и секси глас искаше да й плати, за да си поговорят, от нейна страна нямаше проблеми. Вече бе сметнала колко щеше да спечели, като обмени ирландските лири в чешки крони, използвайки малкото калкулаторче, с което никога не се разделяше. В момента тези пари щяха да й дойдат доста добре.

Тя не възнамеряваше да си изкарва вечно хляба, като се съблича за тълпа идиоти. Всъщност никога не бе възнамерявала да печели със стриптийз в някакъв клуб в Прага.

Но трябваше да признае, че бе постъпила глупаво. Беше се забъркала в сериозна измама, заслепена от ума и хубавия външен вид на изнудвача. А когато едно момиче се набута в неприятности в Източна Европа, в град, където не може да изрече и най-простата фраза от разговорника, то все пак трябва да преживява по някакъв начин.

Но тя имаше едно предимство. Никога не допускаше една и съща грешка два пъти.

Поне в това отношение не приличаше на майка си.

Малкият ресторант бе ярко осветен. Около масите седяха хора, които пиеха кафе или вечеряха. Това бе плюс. Не че тя се страхуваше от ирландеца. Можеше да се справи с него.

Забеляза го в ъгловото сепаре. Красавецът пиеше кафе и четеше, а в пластмасовия пепелник до него димеше цигара. Клио си помисли, че благодарение на мургавия си, романтичен вид, той можеше да мине за художник или писател. Не, по-скоро поет. Обещаващ млад поет, който пише мрачни стихове, пристигнал в старинния град, за да търси вдъхновение, както и много други преди него.

Външният вид обаче обикновено лъжеше.

Ирландецът вдигна глава, когато тя се настани срещу него. Наситено сините му очи със сигурност тутакси впечатляваха жените.

Добре че тя самата бе имунизирана срещу това.

— Едва успя — отбеляза той и продължи да чете.

Клио сви рамене, после се обърна към келнерката.

— Кафе. Три яйца. Бъркани. Бекон. Препечен хляб. Благодаря.

Усмихна се, когато видя как Гидиън я наблюдава над книгата си.

— Гладна съм — обясни тя.

— Предполагам, че от работа като твоята доста се огладнява.

Той отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и остави книгата настрани. Йейтс, забеляза Клио. Да, можеше да се очаква.

— Това е идеята, нали? Да имаш добър апетит.

Тя протегна крака, докато келнерката й наливаше кафе.

— Как ти хареса изпълнението ми?

— По-добро е от останалите.

Клио не беше свалила сценичния си грим. На ярката светлина лицето й изглеждаше едновременно секси и опасно. И тя очевидно го знаеше. Беше го планирала.

— Защо се занимаваш с това? — попита Гидиън.

— Освен ако не си някой известен продуцент от Бродуей, готин, това си е моя работа — отвърна тя, красноречиво потри палеца и първите си два пръста.

Гидиън извади половинката банкнота от джоба си и я пъхна под книгата.

— Първо ще поговорим.

Вече бе решил как да действа с нея. Директният подход щеше да свърши най-добра работа.

— Имаш един прадядо от страна на майка ти. Саймън Уайт — Смит.

Повече озадачена, отколкото заинтересувана, Клио отпи от силното черно кафе.

— Е, и?

— Бил колекционер. Предмети на изкуството. В колекцията му имало една малка сребърна статуетка на жена. Древногръцки стил. Представлявам човек, който иска да се сдобие с тази статуетка.

Клио не отговори. Закуската й пристигна. Апетитният мирис на храна, особено на храна, за която нямаше да плаща, подобри настроението й.

Тя набоде парче бекон и попита:

— Защо?

— Защо ли?

— Да. Този клиент има ли причина да иска някаква си сребърна статуетка?

— Най-вече сантиментални причини. През 1915 един мъж пътувал за Лондон, за да купи статуетката от прадядо ти. Но изборът му на транспорт се оказал недостатъчно мъдър — каза Гидиън, като си взе от бекона на Клио. — Купил си билет за „Лузитания“ и потънал заедно с нея.

Клио разгледа конфитюрите и се спря на касис. Намаза щедро филията си, докато размишляваше върху историята.

Баба й от майчина страна, единственият член на семейството, който имаше чувство за хумор и човечност, бе родена като Уайт — Смит. Дотук в историята нямаше нищо странно.

— Значи твоята заинтересована страна е чакала над осемдесет години, за да открие статуетката?

— Някои хора са по-сантиментални от останалите — отвърна той. — Може да се каже, че съдбата на този човек е била предопределена от малката статуетка. Задачата ми е да я открия. А ако е останала в семейството ти, ще ти предложа добра цена за нея.

— Защо на мен? Защо не се свържеш с майка ми? Тя е едно поколение по-близо до статуетката?

— Ти беше по-близо в географско отношение. Но ако не знаеш за какво става дума, ще се опитам да се свържа с майка ти.

— Клиентът ти звучи доста странно, готин — отбеляза Клио, като отхапа от филията и повдигна вежди. — Какво е неговото определение за добра цена?

— Упълномощен съм да предложа петстотин.

— Лири?

— Лири.

Господи, помисли си тя, но продължи да се храни спокойно. Тези пари щяха да увеличат сериозно фонда й за измъкване от Додж Сити. И щяха да й помогнат да се върне в Щатите, без да се срамува.

Но той сигурно я мислеше за идиот, ако смяташе, че е повярвала на историята му.

— Сребърна статуетка, а?

— На жена — потвърди той. — Висока около двадесет сантиметра. Държи нещо като вретено. Знаеш ли я или не?

— Не ме карай да бързам.

Клио махна да й сипят още кафе и продължи с яйцата.

— Може и да съм я виждала. В семейството ми има безброй предмети, които събират прах къде ли не, а баба ми държеше първо място по събиране на боклуци. Мога да проверя за сребърната жена, ако добавиш още петдесет към това — каза тя, като кимна към банкнотата, която стърчеше под книгата.

— Не прекалявай, Клио.

— Едно момиче трябва да си изкарва хляба. А допълнителният петдесетак ще е по-евтин за клиента ти, отколкото да те изпрати до Щатите.

Тя, разбира се, знаеше, че това въобще не отговаря на истината.

Гидиън обмисли възможностите си и плъзна половинката банкнота по покривката.

— Ще получиш останалите петдесет, ако и когато ги спечелиш.

— Ела утре вечер в клуба — каза Клио, като взе банкнотата и я пъхна в джоба на джинсите си.

Гидиън реши, че и пръстите й бяха доста ловки, тъй като джинсите й бяха толкова тесни, че изглеждаха като излети върху нея.

— Донеси парите — добави тя. — Благодаря ти за яйцата, готин.

— Клио — спря я той, като сложи ръка върху нейната и я стисна достатъчно силно, за да привлече вниманието й. — Ако се опиташ да ме измамиш, много ще се ядосам.

— Ще го запомня.

Тя му се ухили широко, издърпа ръката си, после си тръгна, като полюляваше бедра.

Според Гидиън това си беше чиста демонстрация. Всеки нормален мъж, в чиито вени течеше кръв, щеше да поиска да я изчука. Но само глупак би й се доверил.

Но Айлин Съливан не беше отгледала глупаци.

Клио отиде направо в апартамента си, макар че да наречеш малката стаичка апартамент, бе равносилно на това, да обявиш „Сникърс“ за най-изискания десерт. Трябваше да си или прекалено млад, или малоумен оптимист.

Част от дрехите й висяха на желязна пръчка, забита в мърлявата стена, по която пълзеше мухъл. Други бяха напъхани в малък скрин или оставени там, където бяха паднали. Клио смяташе, че когато човек израсне в къща, където има слугиня, никога не се научава да се грижи сам за себе си.

Единствените мебели в стаята бяха малкия скрин, тясното легло и масичката, но въпреки това помещението изглеждаше задръстено. Но пък беше евтино и си имаше собствена баня.

Стаята не беше по вкуса й, тъй като Клио не беше нито толкова млада, нито преливаща от оптимизъм, но пък можеше да плати едноседмичния й наем само с бакшишите от една вечер.

Беше инсталирала резето сама, след като един от съседите й се опита да нахлуе в стаята й, за да получи безплатно шоу. Сега вече се чувстваше много по-спокойна.

Клио светна лампата и метна чантата си настрани. Отиде до скрина и зарови из горното чекмедже. Беше пристигнала в Прага с невероятен гардероб, който се състоеше основно от ново, скъпо бельо.

Купено, за да достави удоволствие на онзи кретен, Сидни Уолтър. Мръсното копеле! Но пък, когато една жена похарчеше две-три хилядарки за бельо, защото е влюбена в някой мъж, тя заслужаваше да бъде прекарана. Във всяко отношение.

Сидни я беше подлъгал с нежностите си. Беше затоплил чаршафите в най-скъпия хотел в Прага, а после се бе измъкнал с всичките й пари и бижута и я бе накиснал с кошмарната хотелска сметка.

Беше я оставил разорена и ужасена.

Но все пак Сидни не беше единственият, който можеше да се възползва от предоставените му възможности. Тя се усмихна доволно, когато извади чифт спортни чорапи и ги разви.

Малката сребърна статуетка беше ужасно почерняла, но Клио я помнеше как бе изглеждала като чиста и излъскана. Усмивката й се разшири и тя потърка главата на фигурката обичливо.

— Не изглеждаш съвсем като билета, с който да се измъкна от това дяволско място — промърмори тя. — Но ще видим.

Тя не се появи чак до два часа на следващия следобед. Гидиън почти се бе отказал да чака. А сега, когато Клио излезе на ярката дневна светлина, едва я позна.

Беше облечена в джинси и черен потник, който откриваше корема й. Гидиън разпозна първо тялото й. Беше си прибрала косата в дебела плитка и скрила очите си с тъмни очила. Вървеше бързо, обута в черни ботуши с дебели подметки, и след секунди се сля с пешеходците.

Крайно време беше, помисли си той, като тръгна след нея. Беше я чакал търпеливо в продължение на часове. Намираше се в един от най-красивите културни центрове на Източна Европа, а не можеше да види нищо.

Искаше да се отбие и да разгледа изложбата на Алфонс Мука, да види фоайето в стил арт нуво на гарата, да се разходи сред художниците на Карловия мост. А тъй като проклетата жена спа половината ден, сега трябваше да се задоволи само с туристическата брошура.

Клио не се заглеждаше във витрините на магазините, не спираше пред елегантно декорираните кристални сервизи, които блестяха на яркото слънце. Вървеше уверено по павираните площади, а сянката й се издигаше към куполите и готическите кули.

Тя спря пред малка будка, купи си голямо шише с вода и го пъхна в чантата на рамото си.

Гидиън съжали, че не бе постъпил по същия начин, когато по гърба му започна да се стича пот.

Той се пооживи, когато разбра, че Клио вървеше към реката. Може би все пак щеше да успее да види Карловия мост.

Подминаха пъстри магазинчета, претъпкани с туристи, ресторанти, където хората седяха под чадъри и се разхлаждаха с ледени напитки или сладолед, а дългите й крака продължаваха неуморно напред по стръмния склон към моста.

Бризът, който подухваше от водата, не намаляваше жегата, а гледката, макар и впечатляваща, не обясняваше какво, по дяволите, бе намислила Клио. Тя дори не погледна величествения замък, нито катедралата, не се облегна на парапета, за да погледа водата и лодките по нея. И категорично не спря да се пазари с художниците.

Клио прекоси моста и продължи напред.

Гидиън се опита да определи дали се бе отправила към замъка и, ако бе така, защо не бе взела проклетия автобус. В този момент тя се отби от пътя и тръгна надолу по хълма към улицата с малки къщички, където навремето бяха живели кралските златари и алхимици.

Сега повечето къщи бяха магазини, но това не нарушаваше чара на ниските врати, тесните прозорци и избелелите цветове. Клио си проправи път сред туристите и продължи нагоре по улицата.

Зави отново, качи се на терасата на малък ресторант и се настани на една маса.

Преди Гидиън да успее да реши как да действа нататък, тя се завъртя на стола си и му махна.

— Черпи една бира — извика му тя.

Той стисна зъби, а тя се завъртя отново, протегна дългите си неуморни крака и махна на келнера, като вдигна два пръста.

Гидиън седна срещу нея и тя му се усмихна широко.

— Горещичко е днес, а?

— За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Кое? О, това ли? Реших, че ако ще ме следиш, мога поне да ти покажа част от града. Възнамерявах да отида до замъка, но…

Тя свали тъмните си очила и се вгледа в лицето му. Беше леко запотено, доста гневно и неотразимо красиво.

— Реших, че вече имаш нужда от една бира — добави тя.

— Ако искаше да се правиш на екскурзовод, можеше да избереш някой хубав прохладен музей или катедрала.

— Сгорещени и заядливи сме днес, а? — усмихна се подигравателно тя и отново си сложи очилата. — Щом се чувстваше задължен да ме държиш под око, защо не ми предложи да те разведа из града и да ме черпиш един обяд?

— Мислиш ли за нещо друго, освен за храна?

— Нуждая се от много белтъчини. Казах ти, че ще се видим довечера. Но след като ме следиш, очевидно не ми се доверяваш много.

Той не отговори, само я погледна ледено, когато донесоха бирите им и погълна половината от своята на един дъх.

— Какво знаеш за статуетката? — попита Гидиън, като остави чашата си на масата.

— Достатъчно, за да разбера, че нямаше да ме следиш по целия дълъг път в този горещ летен ден, ако не струваше много повече от петстотин лири. Ето какво искам.

Тя замълча за момент, повика келнера и поръча още две бири и ягодова мелба.

— Не можеш да ядеш сладолед с бира — отбеляза Гидиън.

— Разбира се, че мога. Това му е хубавото на сладоледа — върви с всичко и по всяко време. Както и да е, да се върнем на бизнеса. Искам пет бона в щатски долари и билет първа класа до Ню Йорк.

Гидиън вдигна чашата си и допи бирата.

— Няма да ги получиш — отговори той.

— Добре. А ти няма да получиш мадамата.

— Мога да ти дам хиляда, след като видя статуетката. И може би още петстотин, когато вече е в ръцете ми. Това е окончателното ми предложение.

— Не мисля така — каза Клио и зацъка неодобрително, когато Гидиън извади цигарите си. — Заради този лош навик имаше проблеми със следобедната разходчица.

— Следобедна разходчица друг път — изсумтя той и издуха струя дим, докато им сервираха вторите бири и сладоледа. — Ако се храниш винаги така, ще станеш дебела като прасе.

— Метаболизъм — отвърна тя с пълна уста. — Изгарям абсолютно всичко. Как се казва клиентът ти?

— Не се нуждаеш от имена. И недей да си мислиш, че някой ще преговаря директно с теб. Можеш да сключиш сделка само с мен, Клио.

— Пет бона — повтори тя и облиза лъжичката си. — И билет първа класа до дома. Щом ми осигуриш това, ще ти дам статуетката.

— Казах ти да не се опитваш да ме мамиш.

— Облечена е в хитон. Дясното й рамо е голо. Косата й е вдигната в изкусно преплетен кок — каза Клио, без да сваля очи от неговите. — Обута е в сандали и се усмихва. Лекичко. Сякаш колебливо.

Гидиън стисна китката й.

— Няма да преговарям, докато не я видя.

— Няма да я видиш, докато не приключим с преговорите.

Гидиън имаше хубави силни ръце. Клио харесваше такива. Бяха достатъчно груби, за да й покажат, че се труди с тях, а не си изкарва хляба като издирва предмети на изкуството за сантиментални клиенти.

— Трябва да ме закараш до вкъщи, ако я искаш, нали? — запита тя.

Това звучеше разумно. Клио бе обмислила всичко внимателно.

— За да се прибера у дома, трябва да напусна работата, затова имам нужда от достатъчно пари, с които да живея, докато си намеря нова работа в Ню Йорк.

— Предполагам, че в Ню Йорк има доста стриптийз барове.

— Да — отговори тя, но макар да продължи да се усмихва, гласът й стана леден. — Предполагам, че има.

— Това е твоя избор на професия, Клио, затова не ме будалкай с наранена невинност. Имам нужда от доказателство, че статуетката съществува, а ти знаеш къде е и можеш да се сдобиеш с нея. Не можем да преговаряме по-нататък, докато не се уверя в това.

— Чудесно, ще си получиш доказателството. Плати сметката, готин. Имаме доста път обратно.

Гидиън махна на келнера и извади портфейла си.

— Ще вземем такси — решително каза той.

Клио гледаше през прозореца на таксито, докато пътуваха из града. Чувствата й не можеха да бъдат наранени. Трудеше се нали? Тежка, честна работа. Какво й пукаше дали някакъв ирландски кретен я гледа от високо?

Той не знаеше нищо за нея — нито коя беше, нито от какво се нуждаеше. Ако си мислеше, че чувствата й са наранени заради една груба забележка, определено я беше подценил.

Почти през целия си живот тя бе била аутсайдер в собственото си семейство. Мнението на един непознат нямаше абсолютно никакво значение за нея.

Щеше да му покаже доказателството, а той да си плати цената. Щеше да му продаде статуетката. Бездруго не знаеше защо бе пазила проклетото нещо през всичките тези години.

Но все пак извади късмет, че я бе запазила. Малката дама щеше да я отведе у дома и да й осигури прехрана, докато си намери подходяща работа.

Трябваше да излъска фигурката. После щеше да помоли Марсела да й позволи да използва дигиталната камера и компютъра. Щеше да направи снимка и да му я изпрати. Съливан нямаше да разбере откъде е снимката и никога нямаше да отгатне, че желаната статуетка се намира в чантата й.

Явно смята, че си има работа със загубенячка, помисли си тя. Е, щеше да му покаже, че греши.

Клио се размърда. Биха стигнали до входа й.

— Ела в клуба — каза тя, без да го погледне. — Донеси мангизи. Ще сключим сделка.

— Клио — спря я той, като хвана ръката й. — Извини ме.

— За какво?

— За обидната забележка.

— Забрави.

Тя излезе от таксито и тръгна към сградата. Странно! Извинението я бе впечатлило повече от обидата.

Но и двете бяха без значение. Тя наостри уши, за да чуе дали таксито се отдалечава, спря до вратата и погледна небрежно назад, точно навреме, за да види как таксито се влива в движението.

Клио се завъртя на пети и тръгна надолу по улицата — беше решила да не се връща в апартамента си. Щеше да отиде в клуба по-рано. След като първо се отбие да купи препарат за почистване на сребро.

Още нямаше седем, когато влезе в клуба. Около половината маси бяха заети и ранното шоу бе започнало. Момичетата се въртяха енергично около пилоните. Клио кимна одобрително на музиката. Марсела бе послушала предложението й и използваше парчета на „Нейкид Деймс“ — голите дами.

Клио заобиколи сцената и се отправи по късия коридор към кабинета на Марсела, която отговори на почукването с кратко излайване. Клио се намръщи.

Да молиш Марсела за услуга, винаги си беше проблем, но да я молиш, когато беше в лошо настроение, беше направо опасно.

Все пак Клио си наложи дружелюбна усмивка на лицето и надникна в педантично подредения кабинет.

— Съжалявам, че те прекъсвам.

— Ако съжаляваше, нямаше да ме прекъсваш — отвърна Марсела и продължи да трака по клавишите на компютъра. — Имам работа. Аз съм делова жена.

— Да. Знам.

— Какво знаеш? Танцуваш и се събличаш. Това не е бизнес. Бизнесът са документи, цифри и мозък — каза Марсела и почука челото си. — Всеки може да се съблича.

— Вярно е, но не всеки може да се съблича така, че хората да плащат, за да го гледат. Клиентите ти се удвоиха, откакто аз се качих на сцената.

Марсела я погледна над очилата си.

— Увеличение ли искаш?

— Разбира се.

— Много е глупаво да молиш за увеличение, когато съм заета и в лошо настроение.

— Но аз не те помолих — каза Клио и затвори вратата зад себе си. — Ти ме попита. Аз просто искам една услуга. Съвсем дребна услуга.

— Не мога да ти дам почивен ден тази седмица.

— Не искам почивен ден. Всъщност ще поработя допълнително за услугата.

Марсела насочи вниманието си към Клио. Документите можеха да почакат.

— Мислех, че услугата е дребна.

— Такава е, но може да се окаже важна за мен. Искам да взема назаем дигиталната ти камера, за да направя една снимка, а после и компютъра, за да мога да я изпратя. Всичко това ще отнеме не повече от десет минути. А аз ще поработя един час допълнително. Мисля, че сделката е добра.

— Ще изпращаш снимки, за да търсиш нова работа? Искаш да използваш моите неща, за да си намериш работа другаде?

— Не. Не е за работа. Господи! — въздъхна Клио. — Слушай, ти ми помогна, когато имах неприятности. Даде ми професионални съвети и беше честна с мен. Всъщност си честна с всички. Никога не бих отишла при конкуренцията ти. Не се отплащам за добрините по този начин.

Марсела стисна начервените си устни и кимна.

— Какво ще снимаш?

— Един предмет. Става дума за сделка — отговори Клио и завъртя очи, когато забеляза недоверчивия поглед на Марсела. — Не е незаконна. Имам нещо, което един човек иска да купи, но му нямам достатъчно доверие, за да го уведомя, че предметът е у мен.

Под ледения поглед на Марсела, Клио зарови в чантата си и промърмори нещо под нос.

— Знаеш, че и слухът, и английският ми са наред.

— Ето — каза Клио и вдигна статуетката.

— Дай да я видя — каза Марсела.

Клио се приближи и й я подаде.

— Сребро. Много е хубава. Трябва да се излъска.

— Свалих по-голямата част от мръсотията.

— Трябва да се грижиш по-добре за нещата си. Не бъди мърлява. Това е красиво — кимна тя и почука по фигурката с лакирания си в червено нокът. — Масивно сребро ли е?

— Да. Масивно.

— Откъде я взе?

— Принадлежи на семейството ми. Имам я още от дете.

— И този човек… ирландецът — сети се Марсела, — той я иска.

— Очевидно.

— Защо?

— Не съм сигурна. Разказа ми една история, която може и да я вярна, но това няма значение за мен. Фигурката е моя и той ще ми я плати. Мога ли да използвам камерата и компютъра ти?

— Да, да. Това е семейна реликва, нали? — попита Марсела и леко се намръщи, докато въртеше статуетката в ръката си. — Ще продадеш наследството си?

— Семейните реликви имат значение само когато семейството ти има значение за теб.

Марсела остави фигурката на бюрото.

— Не звучи уважително, Клио.

— Може би — съгласи се Клио и зачака търпеливо, докато Марсела отваряше чекмеджето на бюрото си и вадеше камерата. — Но е истина.

— Направи снимката, после си облечи костюма. Можеш да си изработиш допълнителния час сега.

След тридесет минути Клио закопча ципа на тясната пола от черна кожа, която вървеше с бюстието и черното яке, украсено със сребърни капси. Малкият камшик отиваше чудесно на тоалета и Клио изплющя с него, за да го изпробва. Останалите момичета подскочиха стреснато и я наругаха.

— Съжалявам.

Тя се обърна към огледалото и оправи кучешкия нашийник около врата си, после прокара ръка по косата си, която бе вдигнала в стегнат кок.

Няколко силни разтръсквания щяха да освободят косата й, така че трябваше да внимава да не я разпусне прекалено рано. Тя добави малко черен молив на очите си, после опита няколко пируета и подскока на високите токчета.

Клио тъкмо правеше шпагат, когато Гидиън нахлу в съблекалнята. Няколко от момичетата подсвирнаха и започнаха да му изпращат въздушни целувки.

— Да вървим — каза той, като сграбчи Клио за ръката и я изправи.

— Да вървим?

— Да тръгваме. Ще ти обясня по-късно.

— Номерът ми започва след три минути.

— Тази вечер няма да участваш в програмата. Гидиън я повлече към вратата. Клио се сниши и го удари силно с лакът в стомаха.

— Махни си ръцете от мен.

— По дяволите!

Гидиън реши, че по-късно щеше да мисли за болката и как да й се отплати за нея. Сега само си пое дъх, докато момичетата в съблекалнята ръкопляскаха и подсвиркваха.

— Вече са били у вас. Хазайката ти е в болница с мозъчно сътресение. Не са на повече от пет минути след нас.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Клио и отстъпи назад. — Кой е бил в квартирата ми?

— Някой, който иска нещо и не се притеснява по какъв начин ще го получи — отговори Гидиън и отново я хвана за ръката. — Първо са пребили хазайката ти, а после са й разбили главата. Искаш ли да чакаш да опитат същото и с теб, или ще дойдеш с мен? Разполагаш с десет секунди, за да вземеш решение.

Клио си помисли, че импулсивните действия винаги й бяха носили неприятности. Тази вечер надали щеше да е различно. Тя грабна чантата си.

— Да вървим.

Той бързо тръгна по коридора и я дръпна надясно.

— Не, няма да минаваме отпред — каза Гидиън. — Те може вече да са там. Ще излезем отзад.

— Задната врата се заключва отвътре. Ако излезем оттам и имаме неприятности, няма да можем да се върнем.

Той кимна, отвори задната врата и погледна навън. Вляво алеята беше без изход, а вдясно не се виждаше никой.

— Колко бързо можеш да се движиш с кокили? — попита той, като посочи ботушите й.

— Няма да изоставам, готин.

— Тогава давай.

Той я дръпна, стиснал ръката й като в менгеме, и се втурна навън. Когато изскочиха на улицата, Гидиън се огледа бързо, изруга и сви бързо надясно. После обгърна талията й с ръка.

— Продължавай да вървиш. Двама мъже стоят на отсрещната страна на улицата. Единият тръгва към клуба, а другият — към алеята. Не поглеждай назад!

Но тя вече бе погледнала и ги бе фиксирала.

— Можем да се справим с тях — каза Клио.

— Господи! Продължавай напред. Ако имаме късмет, може и да не ни забележат.

На ъгъла той погледна назад.

— Дотук с късмета. Сега ще имаш възможност да ми покажеш колко си бърза.

Гидиън се затича, като я влачеше след себе си. Когато стигнаха до средата на улицата, той я дръпна към осевата линия. Изскърцаха спирачки и засвириха клаксони. Клио усети как една от колите минава на милиметри от нея.

— Смахнато копеле! — изруга тя, но когато погледна назад, видя как единият мъж се опитваше да мине сред колите.

Клио не намали скоростта, с която се движеше. Токчетата на ботушите й се плъзгаха по неравните павета. Ако имаше десет секунди, щеше да ги свали и да тича боса.

— Той е само един — извика тя. — А ние сме двама.

— Другият е някъде наблизо.

Следвайки инстинкта си, Гидиън я набута в един ресторант, където профучаха покрай стреснатите клиенти и през кухнята, а оттам изскочиха на тясна улица.

— Господи!

Лъскавият черен мотор, паркиран до сградата, бе сякаш отговор на молитвите му.

— Дай ми една фиба.

— Ако запалиш това нещо с фиба, ще те целуна по задника — отвърна Клио, но му подаде фиба.

Косата й се разпиля свободно. След десет секунди Гидиън вече бе запалил мотора и прехвърляше крак върху него.

— Качвай се — нареди й той. — Можеш да ме целунеш по задника в по-спокоен момент.

Късата й пола се вдигна нагоре, когато се качи на мотора. Гидиън се опита да не обръща внимание на това, както и на гърдите, притиснати към гърба му. Той подкара мотора и изфуча от уличката.

Клио го прегърна и извика уплашено, когато се понесоха по улицата. На ъгъла, Гидиън едва не премаза краката на мъжа, който ги преследваше. Клио погледна отблизо шокираното му, разгневено лице и се изсмя неистово, когато Гидиън зави рязко.

— Имат кола! — извика тя, като се мъчеше да гледа назад. — Другият сигурно е бързал да я докара, а онзи, когото едва не сгази, сега се качва.

— Няма проблеми — отвърна Гидиън, като зави отново и се понесе по друга странична улица. — Благодарение на мотора ще им избягаме.

Той се отправи извън града. Искаше открит път, тъмнина и спокойствие. Трябваха му пет минути, за да помисли.

— Хей, готин.

Устните й бяха съвсем близо до ухото му. Гидиън усещаше мириса й, еротична комбинация от жена и животинска кожа. Вече бе сигурен, че великолепните й гърди са същите, с които я бе дарил Господ.

— Какво? Трябва да се съсредоточа.

— Давай. Просто исках да ти кажа, че вече не се интересувам от петте бона.

— Ако не ми продадеш статуетката, те ще продължат да те преследват.

— Ще поговорим за това, когато не сме толкова заети — каза тя, като погледна зад себе си към светлините на Прага. — Но категорично забравяме за петте бона, защото току-що станах твоя шибан партньор.

За да скрепи сделката, тя го целуна леко по ухото и се засмя.

Глава 5

— Ти… си ги загубил.

Анита Гай се облегна на мекия кожен стол и се вторачи в маникюра си. Телефонното обаждане никак не я бе зарадвало.

— Неясни ли бяха инструкциите ми? — попита тя с нисък, копринен глас. — Коя част от „Открийте жената и проверете какво знае“ не разбрахте?

Тъпи извинения, помисли си тя, докато слушаше оправданията на служителя си. Некадърници.

— Господин Джаспър — прекъсна го тя с мил глас, — мисля, че ви казах „с всички средства“. Имате ли нужда от допълнителни обяснения? Не? Добре тогава, предлагам ви да ги намерите. И то незабавно! Иначе ще реша, че не сте и наполовина толкова умен, колкото един второкласен ирландски екскурзовод.

Тя прекъсна връзката и за да се успокои, се завъртя на стола и се загледа във величествената панорама на Ню Йорк. Приятно й беше да наблюдава шума и суматохата в града, като в същото време бе далеч от тях.

А още по-приятна й беше мисълта, че можеше да излезе от елегантната си къща направо на авеню „Медисън“, да обиколи изисканите магазини и да задоволи всичките си капризи.

И да й се възхищават и завиждат, докато го прави.

Не беше отдавна времето, когато тя се скиташе из улиците, притеснена от мисълта как ще плати наема и сметките си и как ще успее да си купи нови обувки.

Стоеше пред магазините нещастна, забила нос във витрините, макар да знаеше, че е по-добра, по-умна и по-хитра от дамите, които пазаруваха в прохладния ухаещ въздух и прокарваха нежните си пръсти по ръчно тъканите коприни.

Никога не се беше съмнявала, че ще застане от другата страна на витрината. Никога не се беше съмнявала, че ще успее.

Притежаваше нещо, което липсваше на повечето хора от работническата класа. Безкрайна амбиция и абсолютна вяра в себе си. Никога не бе възнамерявала да работи цял живот, за да си осигури покрив над главата.

Освен ако покривът бе нещо по-особено.

Винаги беше имала план. Според нея жената беше играчка, изтривалка или боксова круша за мъжа. А най-често — комбинация от трите.

С добър план и мозък, който да го изпълни, тя можеше да обърне нещата.

Труди се усърдно, за да достигне положението, в което се намираше днес. Ако женитбата с мъж, достатъчно стар да ти бъде дядо, не се наричаше работа, то какво тогава бе значението на думата? Когато двадесет и пет годишна жена прави секс с шестдесет и шест годишен мъж, то тази жена наистина работи.

Беше се отплатила на Пол Морнингсайд за парите му. В продължение на дванадесет дълги и трудни години. Прилежна съпруга, вярна помощничка, изискана компаньонка и идеална курва. Той умря щастлив. И никак не побърза с това.

Но сега „Антики Морнингсайд“ й принадлежеше.

Разходката из кабинета винаги й доставяше удоволствие. Токчетата й потъваха в избелялата вълна на старинния килим и тракаха леко по излъскания дървен под. Беше избрала всички мебели лично, от канапето в стил „Джордж III“ до порцелановия кон в бюфета „Шератон“.

Харесваше смесицата от стилове и епохи, елегантна и женствена. От всичко лъхаше изтънчен вкус. Пол наистина я бе научил на много неща.

Цветовете бяха меки. Тя пазеше яркото и дръзкото за други места, а офисът й в центъра бе обзаведен в нежни пастелни тонове, които привличаха клиентите.

А най-хубавото бе, че всичко в стаята някога бе принадлежало на някой друг. Толкова бе вълнуващо да притежаваш нещо, което е било собственост на друг човек! Според нея това си беше нещо като кражба. Но съвсем законна. Дори изискана. А какво би могло да бъде по-вълнуващо?

Освен самата кражба, разбира се. Тя затвори очи и се усмихна. О, да, кражбата и възможността да я извършиш бяха още по-вълнуващи.

Тя беше наясно, че след петнадесет години, три, от които като управител на „Морнингсайд“, някои хора все още я смятаха за нагла използвачка.

Те определено грешаха.

Навремето, когато Пол Морнингсайд се влюби в жена над четиридесет години по-млада от него, хората повдигаха вежди учудено и си шепнеха възмутено. Повечето я смятаха за обикновена курва.

Но отново грешаха.

Тя беше красива жена, която знаеше добре как да използва предимствата си. Косата й беше огненочервена и сега, на четиридесет години, я носеше в елегантна прическа до ушите, за да подчертае гладките си, закръглени страни и пълните, измамно нежни устни. Очите й бяха сини и кръгли като на кукла. Мнозина, когато се вглеждаха в тях, ги намираха наивни.

Те отново грешаха.

Тя имаше бледа, гладка кожа и малък фин нос. И тяло, което един от бившите й любовници бе описал като „ходещ еротичен сън“.

Целият този пакет бе представян грижливо. Идеално скроени делови костюми, модни рокли за светски събития. През целия й брак поведението й беше безукорно. Някои хора си шепнеха злобно по неин адрес, но с името на Анита Гай не бе свързан нито един скандал.

Дори да продължаваха да я гледат с подозрение, те приемаха поканите й и самите те я канеха на приемите си. Радваха се на компанията й и си плащаха за тази привилегия.

А в пакета се криеше мозъкът на роден мошеник. Анита Гай беше почтена вдовица, обиграна светска дама и уважавана делова жена. И възнамеряваше да играе тази многопластова роля до края на дните си.

Тя си помисли развеселено, че това бе най-дълго продължилата измама на света.

Златотърсачка, каза си тя и се усмихна доволно. О, не. Никога не бе ставало дума само за пари, а и за положение, власт, престиж.

Доларите и центовете не бяха по-важни от притежанието на нещо, поставено на рафта. Но най-важното беше статусът.

Анита отиде до пейзажа на Коро на стената и натисна скрития в рамката механизъм. Натрака бързо кода по клавишите и отвори сейфа. После доволно извади сребърната орисница.

Самата съдба я бе накарала да отиде в Дъблин и да прекара там няколко седмици заради откриването на клона на „Морнингсайд“ там. И същата тази съдба я бе накарала да си уреди среща с Мълаки Съливан.

Още тогава Анита знаеше за трите орисници. Пол й бе разказал историята им. Той вечно разправяше дълги и отегчителни истории, но тази бе приковала вниманието на Анита. Три сребърни статуетки, според някои, изработени на самия Олимп. Това, разбира се, беше пълна дивотия, но легендата вдигаше неимоверно цената на фигурките. Три сестри, разделени от времето и обстоятелствата, попаднали в различни ръце през годините. А разделени те не представляваха нищо повече от красиви предмети на изкуството.

Но ако и когато се съберяха… Анита прокара пръсти по плитката вдлъбнатина в основата, където Клото навремето била свързана с Лахезис. Заедно те бяха безценни. И не само това. Имаха невероятна сила. Носеха несметно богатство и власт над човешките съдби.

Пол не беше вярвал в съществуването им. Според него това беше само една хубава история. Нещо като Светия Граал за колекционерите на антики. Анита споделяше мнението му до момента, когато Мълаки Съливан поиска професионалното й мнение.

Беше детска работа да го съблазни, а после и да го заслепи със страст, докато той й се довери достатъчно, за да сложи статуетката в ръцете й. Беше му казала, че иска да я вземе, за да я провери и оцени. Да я проучи.

Беше й разказал повече от достатъчно и Анита се увери, че може да му отнеме статуетката безнаказано. Какво можеше да направи някакъв си задръстен ирландец, произлязъл от обикновен крадец, срещу жена с нейната безукорна репутация?

Кражбата й достави невероятно удоволствие.

Мълаки, разбира се, бе вдигнал шум, но парите и положението й, както и океанът между тях, я предпазиха от неприятностите. А както Анита бе очаквала, той се успокои след няколко седмици.

Не беше очаквала обаче, че ще я изпревари, дори и само временно, за останалите две фигурки. Тя си беше губила времето да разпитва деликатно сегашните собственици на „Антики Уайли“, докато Мълаки се бе насочил направо към Тия Марш.

Но пък не бе получил нищо от нея. Не беше имал време. В хотелската й стая и в лаптопа нямаше нищо, свързано със статуетките или с прапрадядо й.

А и по-дискретното претърсване на апартамента й в Ню Йорк не бе разкрило нищо интересно. Но Анита вярваше, че Тия е ключът поне към една от фигурките.

Анита реши да се заеме лично с проблема. Щеше да издири нюйоркските наследници на Уайт — Смит лично и да остави служителите си да проследят черната овца на семейството, докато тя ухажва каймака му.

А след като се сдобиеше с втората орисница, щеше да използва всичките си възможности и средства, за да открие третата.

Тия прекара първите двадесет и четири часа след завръщането си у дома в сън и в разходки по пижама из апартамента. Два пъти се събужда в тъмнината, без да осъзнава къде се намира. А когато си спомни, се отпусна доволно на възглавницата и заспа отново.

На втория ден си достави удоволствие с дълга вана, пълна с топла вода и лавандулово масло, после облече чиста пижама и отново си легна.

Събуди се късно и тръгна из апартамента, като спираше от време на време, за да докосне нещо — облегалката на стол, масата, тежкото преспапие на бюрото й. И през цялото време мислено си повтаряше: „Мое. Моите неща. Моят апартамент. Моята страна.“

Можеше да дръпне завесите и да се наслади на гледката към реката, на водата, която винаги я успокояваше и вълнуваше. Или да ги спусне отново и да си представи, че е в приятно, уютно убежище.

Никой не я чакаше. Нямаше нужда да се облича, да си прави прическа, да се подготвя психически и емоционално за обществени изяви.

Можеше да си остане по пижама цяла седмица и да не говори с никого. Можеше да си лежи в леглото — нейното собствено прекрасно легло — и да не прави друго, освен да чете и да гледа телевизия.

Разбира се, това нямаше да се отрази добре на гърба й. А и трябваше да започне да си готви и да се върне към обичайния си начин на живот. Витамините й свършваха, а и нямаше да е лошо да си купи банани, ако не искаше нивото й на калий да спадне прекалено много.

Но можеше да изкара още един ден. Само още един. Перспективата да не говори с никого, дори с продавачката в магазина, бе толкова чудесна, че си заслужаваше риска от недостига на калий.

За да успокои чувството си за вина, задето не бе звъннала на семейството си и не си бе направила труда да измине няколко пресечки до дома им, тя им изпрати писмо по електронната поща. После потвърди и следващия си сеанс с доктор Лоуенстайн по същия начин.

Обичаше електронната поща и благодареше на бога, че живее във време, когато бе възможно да комуникираш с някого, без да говориш.

Въпреки всички предпазни мерки обаче, бе почти сигурна, че е настинала. Гърлото й дращеше, а синусите й бяха запушени. Но когато измери температурата си — два пъти — тя бе абсолютно нормална.

За всеки случай Тия взе малко цинк, витамини и си направи чаша билков чай. Тъкмо се бе настанила с леглото с чая и книга по хомеопатия, когато някой звънна.

Тя реши да не обръща внимание на звъненето, но чувството за вина я накара да остави настрани чашата и книгата. Можеше да е майка й, която имаше навика да идва, без да се обади предварително. И която щеше да влезе със собствения си ключ, ако Тия не отвореше.

Същото чувство за вина я накара да се огледа наоколо и да се намръщи. Майка й щеше да види, че бе мързелувала в продължение на три дни. Нямаше да я критикува или пък щеше да маскира критиката си зад загриженост. А това щеше да накара Тия да се чувства като разглезено, мързеливо дете.

А още по-лошо щеше да е, ако майка й усетеше, че е настинала, нещо, в което Тия вече бе напълно сигурна. Тогава щеше да настъпи абсолютна суматоха.

Тия надникна примирено през шпионката и възкликна.

Не беше майка й.

Притеснена, тя оправи косата си с ръка и отвори вратата на мъжа, за когото бе почти сигурна, че съществува само във въображението й.

— Здрасти, Тия.

Дори и Мълаки да намираше за странно, че Тия е по пижама в три следобед, усмивката му не го показваше.

— Ъъъ…

Нещо у него сякаш караше бушоните в мозъка й да прегряват. Тя се зачуди дали предизвиква някаква химична реакция у нея.

— Как…

— … те намерих? — довърши той вместо нея.

Мълаки забеляза, че Тия изглежда доста бледа и сънена. Тази жена определено се нуждаеше от свеж въздух и слънце.

— Открих те в указателя. Трябваше да ти звънна, но минавах оттук.

— О. Добре. Аха.

Езикът й отказваше да сглоби повече от една дума. Тия махна безпомощно с ръка, за да го покани вътре и вече бе затворила вратата зад него, когато си спомни, че е по пижама.

— Аз само…

— Предполагам, че се възстановяваш от пътуването. Сигурно е чудесно да си у дома.

— Да. Аз… аз не очаквах гости. Ей сега ще се преоблека.

— Не, недей — спря я той и я хвана за ръката, преди тя да успее да избяга. — Изглеждаш чудесно и няма да се задържам дълго. Тревожех се за теб. Неприятно ми беше, че се наложи да те оставя толкова бързо. Откриха ли кой е влизал в хотелската ти стая?

— Не. Не откриха. Или поне засега. Не успях да ти благодаря за това, че остана с мен през цялото време.

— Иска ми се да бях направил повече. Надявам се, че останалата част от пътуването ти е минала добре.

— Да, но се радвам, че свърши.

Тя се зачуди дали трябваше да му предложи питие. Но пък как можеше да го направи, когато бе по пижама?

— Ти… отдавна ли си в Ню Йорк?

— Току-що пристигнах. По работа.

Мълаки забеляза, че завесите бяха спуснати. Стаята беше тъмна като пещера, с изключение на малката лампа до канапето. Но онова, което се виждаше, бе спретнато като в църква и красиво, успокояващо като обстановка.

Каквато беше и самата Тия, въпреки строгата си пижама от фин памук.

Това го накара да се усмихне отново. Мълаки осъзна, че наистина се радваше да я види.

— Исках да видя как си — каза той. — Мислех за теб през последните няколко седмици.

— Наистина ли?

Тя изглеждаше толкова изненадана от думите му, че той се усмихна още по-широко.

— Да, наистина. Би ли искала да вечеряме заедно днес?

— Да вечеряме? Днес?

— Знам, че те каня в последния момент, но ако не си заета, бих искал да вечеряме заедно. Днес. Е, в краен случай и утре. Веднага щом си свободна.

Тия би сметнала всичко това за халюцинация, но усещаше лекия аромат на афтършейва му. Нямаше как да халюцинира и миризма.

— Нямам никакви планове — отговори тя.

— Чудесно! Да мина ли да те взема към седем? — попита той, като пусна ръката й и благоразумно реши да се оттегли, преди тя да измисли някакво извинение. — Очаквам вечерята ни с нетърпение.

Тия застина на място, вторачена в него, а той напусна тихо апартамента.

— Това е само една вечеря, Тия. Успокой се.

— Кари, помолих те да дойдеш и да ми помогнеш, а не да ме съветваш да направя невъзможното. Какво ще кажеш за това? — попита Тия, като извади тъмносин костюм от гардероба.

— Не.

— Какво не му е наред?

— Всичко.

Кари Уилсън, елегантна брюнетка с кожа като разтопен карамел и черни очи, наклони глава.

— Върши работа, ако отиваш да докладваш пред борда на директорите новата фискална политика. Но е абсолютно неподходящ за романтична вечеря.

— Не съм казвала, че вечерята ще е романтична.

— Излизаш с красив ирландец, с когото си се запознала в Хелзинки. С човека, останал до теб по време на полицейското разследване и появил се на прага ти в Ню Йорк веднага след пристигането си в Щатите.

Гласът на Кари прозвуча като откос от картечница и тя се просна на леглото.

— Положението би могло да е по-романтично само ако той се бе появил на бял кон с кръвта на дракона по меча си.

Тия въздъхна.

— Искам само да изглеждам привлекателна.

— Скъпа, ти винаги си привлекателна. Хайде сега да направим нещо по-предизвикателно — каза тя, като скочи от леглото и пъхна глава в гардероба на Тия.

Кари беше брокер на борсата. Брокерът на Тия. През шестте години, в които се познаваха, бяха успели да станат приятелки. Кари въплъщаваше идеята на Тия за модерната, независима жена от типа, който по принцип я ужасяваше. Но страховете й траяха само докато откри, че и двете се интересуват от алтернативна медицина и италиански обувки.

Тридесетгодишна, разведена, преуспяла в кариерата, Кари се срещаше с интересни мъже, можеше да анализира индекса Дау Джоунс или Кафка авторитетно и всяка година отиваше на почивка сама, като избираше мястото, забождайки напосоки карфица в атласа.

Нямаше човек, на когото Тия да се доверява повече по отношение на финанси, мода или мъже.

— Ето, класическата малка черна рокля — каза Кари, като извади семпла рокля без ръкав. — Трябва само да я направим малко по-секси.

— Не търся секс.

— От години вече ти повтарям, че това ти е основният проблем.

Кари извади глава от гардероба и огледа Тия проницателно.

— Иска ми се да имахме повече време. Щях да звънна на фризьора ми и да го накарам да те смести между клиентките си.

— Знаеш, че не ходя във фризьорски салони. Всички онези химикали и косми, които хвърчат наоколо. Не знаеш какво можеш да хванеш.

— Единственото, което можеш да получиш там, е добра прическа. Казвам ти, наистина ще откриеш лицето си и ще подчертаеш скулите и очите си, ако разкараш цялата тази коса от главата си.

Кари метна роклята на леглото, после хвана дългата коса на Тия в ръката си.

— Позволи ми да го направя.

— Не и докато съм още с акъла си — усмихна се Тия. — Само ми помогни да изкарам вечерта, Кари. А после той ще се върне в нормалното си русло.

Кари се надяваше, че няма да стане така. Според нея животът на приятелката й бе прекалено нормален.

Мълаки реши, че цветята са подходящи. Розови рози. Тия имаше вид на жена, която би харесала рози. Страхуваше се, че му се налага да я попришпори и съжаляваше за това. Тия беше от жените, които сваляш бавно и нежно. А и това би му доставило голямо удоволствие.

Но не можеше да отдели толкова време. Въобще не беше сигурен дали трябва да предприеме това пътуване, особено преди завръщането на Гидиън. Фактът, че Анита бе успяла да открие госпожица Толивър, го тревожеше.

Дали отново беше по петите им или просто пътищата им се пресичаха? При всички положения, той бе абсолютно сигурен, че Анита скоро щеше да се заеме с Тия. Ако вече не го беше направила, разбира се.

Налагаше се да действа бързо и да привлече Тия на своя страна, преди Анита да обърка нещата.

И ето, сега стоеше с дузина рози пред вратата на наследницата на Уайли, докато брат му беше, един Господ знае къде, с наследницата на Уайт — Смит.

Би предпочел да отиде и да срита вратата на Анита с всичка сила. И щеше да го направи, ако не беше обещал на майка си, която не искаше големият й син да гние в чужд затвор, да се въздържа.

Все пак, да прекараш вечерта в компанията на хубава жена, бе по-приятно, отколкото да влачиш някого из цяла Европа както правеше Гидиън в момента.

Мълаки почука, изчака и остана като зашеметен, когато Тия му отвори.

— Изглеждаш прекрасно! — възкликна той.

Тия се въздържа да не подръпне надолу малката черна рокля, която Кари безмилостно бе скъсила с пет сантиметра. Кари бе избрала и дългия като за опера наниз от перли и бе отговорна за прическата й. Сега Тия имаше леко къдрав бретон, а останалата коса падаше като водопад по гърба й.

— Благодаря ти. Цветята са чудесни.

— Реших, че са най-подходящите за теб.

— Би ли искал да седнеш? Да пийнеш нещо, преди да тръгнем? Имам малко вино.

— Да, благодаря ти.

— Ще отида да сложа цветята във вода.

Тия си забрани да споменава, че вероятно бе наследила алергията на майка си към рози и вместо това извади старинна кристална ваза „Бакара“ от бюфета. После занесе цветята в кухнята и ги остави настрани, докато вадеше бутилката с бяло вино, която бе отворила за Кари.

— Харесвам апартамента ти — каза Мълаки зад нея.

— Аз също.

Тия сипа чаша вино и се обърна, за да му я подаде. Мълаки бе застанал по-близо до нея, отколкото очакваше и тя едва не изсипа чашата върху гърдите му.

— Благодаря. Мисля, че най-неприятното при пътуванията е, че собствените ти неща са далеч от теб. Нещата, които те успокояват.

— Да — кимна тя и въздъхна леко. — Точно така е.

Тия реши да се заеме с нещо, за да се успокои, затова напълни вазата с вода и започна да подрежда розите една по една.

— Това беше причината да ме завариш по пижама днес следобед. Радвах се, че съм у дома. Всъщност ти си първият човек, с изключение на шофьора на лимузината, с когото говорих, откакто съм се върнала.

— Така ли?

Значи Анита не бе успяла да го изпревари.

— Поласкан съм.

Мълаки взе една от розите и й я подаде.

— Надявам се, вечерята да ти хареса.

Хареса й. И то много.

Ресторантът, който Мълаки бе избрал, бе тих, с приглушено осветление и дискретно обслужване. Толкова дискретно, че окото на келнера дори не трепна, когато тя си поръча салата без подправки, помоли да сварят рибата й и да й я сервират без сос.

Мълаки бе поръчал бутилка вино и тя прие да изпие една чаша. Позволяваше си го много рядко. Беше чела, че алкохолът унищожава мозъчните клетки. Разбира се, чаша червено вино беше полезна за сърцето. Тия никога не бе успяла да реши кое е по-важно в крайна сметка — сърцето или мозъкът.

Но Мълаки бе поръчал бяло вино.

Виното беше леко, а той се държеше толкова мило, че тя дори не забеляза колко често доливат чашата й.

— Толкова е интересно, че живееш в Коув — каза тя. — Още една връзка с „Лузитания“.

— И непряко с теб.

— Е, моите прапрародители били върнати тук за погребението им. Но предполагам, че отначало са били занесени в Коув. Всъщност, било е доста глупаво от страна на всички тези хора да предприемат подобно пътуване по време на война. Излишен риск.

— Никога не можем да сме сигурни кое останалите хора смятат за излишно или за риск. Или пък защо някои са оживели, а други — не. Моят прапрадядо не е бил от Ирландия.

Тя почти не обърна внимание на думите му. Когато й се усмихна, бавно и интимно, очите му изглеждаха невероятно зелени.

— Така ли? — попита тя.

— Да. Бил е роден в Англия, но прекарал по-голямата част от живота си тук, в Ню Йорк.

— Наистина ли?

— След трагедията бил лекуван от млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. А страшното преживяване го променило. Преди това бил доста див. Е, поне тази история се разказва в семейството ми. Той очевидно се интересувал от един предмет, за който чул, че е в Англия. Тъй като си експерт по гръцка митология, може и да си чувала за него. Сребърните орисници.

Тия изненадано остави вилицата си.

— Статуетките ли имаш предвид?

Пулсът му се ускори, но той кимна небрежно.

— Да.

— О, сребърните фигурки. Трите орисници. Три отделни статуетки, които са били свързани някога в основата.

— Подобни истории често са доста поукрасени, нали? — каза той, като набоде парче телешко. — Три статуетки. Значи знаеш за тях?

— Разбира се. Хенри Уайли бил собственик на едната и тя потънала заедно с „Лузитания“. Според дневника му, той отивал в Англия, за да купи втората и да издири третата. Когато бях малка, тази история ми се стори толкова интересна, че реших да науча нещо за орисниците.

Мълаки изчака за момент.

— И какво откри?

— О, за статуетките — почти нищо. Всъщност, доста хора са на мнение, че те въобще не са съществували. Доколкото знам, Хенри Уайли може да е притежавал нещо съвсем друго — отвърна тя и сви рамене. — Но научих много за митичните орисници и продължих да чета. А колкото повече четях, толкова повече започвах да се интересувам от боговете. Нямах никакъв талант за семейния бизнес, затова превърнах собствения си интерес в кариера.

— Значи трябва да благодариш на Хенри за това.

Тия се усмихна. И тя самата винаги бе мислила същото.

— Прав си. Благодарна съм му.

Мълаки вдигна чашата си и я чукна в нейната.

— Да пием за Хенри и страстта му към орисниците.

Той остави разговора да се насочи на другаде. По дяволите, Тия беше много приятна компания, когато се отпуснеше. Виното накара очите й да заискрят, а страните й да порозовеят. Мисълта й скачаше бързо от тема на тема, а и остроумието й бе завидно, когато забравеше да се притеснява за онова, което излиза от устата й.

Мълаки си позволи цял час да се наслаждава на компанията й и не се върна към разговора за орисниците, докато се качиха в таксито.

— Хенри беше ли записал в дневника си как възнамерява да се сдобие с другите статуетки? — попита небрежно той, като се заигра с краищата на косата й. — Не те ли гризе любопитство дали наистина не съществуват?

— Хм. Не помня.

Главата й се въртеше леко от виното и тя се отпусна на гърдите му. Той обви ръка около раменете й.

— Бях на тринадесет, не на дванадесет, когато прочетох историята за първи път. Онази зима боледувах от бронхит — произнесе тя. — Май винаги съм имала по някоя болест, която да ме държи в леглото. Както и да е, бях прекалено малка, за да мисля как да тръгна към Англия, за да намеря някаква статуетка.

Мълаки се намръщи. Според него, едно дванадесетгодишно момиче трябваше да си помисли точно това. Приключението и романтиката биха превърнали историята в идеалната фантазия на едно приковано в леглото дете.

— А след това бях прекалено увлечена в митологията, за да мисля за предмети на изкуството. Това е специалността на баща ми. Аз съм безнадеждна, не притежавам никакъв бизнес нюх — не разбирам нищо от цифри или хора. Ужасно разочарование съм за татко.

— Не е възможно.

— Възможно е, но е много мило от твоя страна да го отречеш. „Антики Уайли“ плати образованието, начина ми на живот, уроците ми по пиано, а аз не се отплатих с нищо. Предпочитам да пиша книги за въображаеми същества, отколкото да приема отговорностите и товара на наследството си.

— Писането на книги на митологична тема е изкуство, а и уважавана професия.

— Не и ако си на мястото на баща ми. Той ме смята за безнадежден случай, а тъй като все още не съм намерила мъж, с чиято помощ да му осигуря внук, той се страхува, че след като се пенсионира, „Уайли“ ще премине в чужди ръце.

— Една жена не е задължена да ражда само заради проклетия семеен бизнес.

Тия примигна, когато долови раздразнението в гласа му.

— „Уайли“ не е само бизнес, а традиция. О, Господи, не трябваше да пия толкова много вино. Говоря глупости.

— Не е вярно.

Той плати на шофьора и слязоха от таксито.

— Не трябва да се тревожиш толкова дали ще доставиш удоволствие на баща си, след като той не те оценява по достойнство.

— О, той не е…

Тия се зарадва на здравата ръка на Мълаки, която й помогна да слезе от таксито. Виното я караше да се чувства така, сякаш някой бе отделил крайниците й от тялото.

— Той е чудесен човек. Невероятно мил и търпелив.

Просто се гордее с „Уайли“ прекалено много. Ако имаше син или дъщеря с по-добри бизнес способности, нямаше да му е толкова трудно.

— Но нишката на живота ти е вече запредена, нали? — каза той, като я поведе към асансьора. — Ти си такава, каквато си.

— Баща ми не вярва в съдбата — отвърна Тия, като тръсна косата си и се усмихна. — Но вероятно би се заинтересувал от орисниците. Сигурно би било чудесно, ако се заема с проучвания и успея да открия една от тях. Или две. Разбира се, те не са особено ценни, ако не са в комплект.

— Може би трябва отново да прочетеш дневника на Хенри.

— Прав си. Чудя се къде ли е.

Тия се засмя весело, когато стигнаха до вратата на апартамента й.

— Прекарах великолепно. Вече бяхме два пъти заедно, и то на два различни континента. Чувствам се като истински космополит.

— Да се видим утре — предложи той, като плъзна ръка по гърба й.

— Добре — отговори Тия, а очите й запърхаха, когато Мълаки я привлече към себе си. — Къде?

— Където и да е — промърмори той и притисна устни към нейните.

За един мъж е съвсем просто да задълбочи целувката, когато жената се разтапя. Лесно му е да вземе колкото си иска, когато тя въздиша и обвива ръце около него.

А когато му отвръща с нежност, топлота и мекота, му е невъзможно да не поиска повече.

Би могъл да получи много повече. Просто трябваше да отвори вратата й и да влезе вътре с нея. Тя вече мъркаше нежно, а кожата й бе настръхнала.

Но Мълаки не можа да го направи. Тия бе доста пийнала и прекалено уязвима. А още по-лошо бе, че желанието му към нея бе много по-силно, отколкото му се искаше.

Той я отпусна и внезапно осъзна, че плановете му току-що бяха понесли сериозен удар. А когато очите й, натежали и замъглени, се отвориха, Мълаки реши, че положението се е усложнило неимоверно.

— Прекарай целия ден утре с мен.

Тия имаше чувството, че се рее в облаците.

— Не трябва ли да работиш?

— Прекарай деня с мен — повтори той и макар да изпитваше угризения, я притисна към вратата и я целуна страстно. — Кажи да.

— Да. Какво?

— В единадесет. Ще бъда тук в единадесет. Влизай вътре, Тия.

— Къде да вляза?

— Вътре.

Господ да ми е на помощ, помисли си той.

— Вътре — повтори Мълаки и пъхна ключа в ключалката. — По дяволите, още веднъж! — извика той, като я дръпна към себе си и я зацелува лудо. — Заключи вратата — нареди й той и я побутна навътре, а после бързо затвори вратата, преди да е променил решението си.

Глава 6

Тия не беше сигурна дали любопитството или страстта я накараха да потърси стария дневник. Но което и от двете да беше, то бе достатъчно силно, за да я накара да се изправи срещу майка си на следващия ден.

Тя искрено я обичаше, но всяка среща с Алма Марш й действаше на нервите. Вместо да рискува да се качи в някое пълно с микроби такси, Тия измина пеша осемте пресечки до красивата старинна къща, където бе прекарала детството си. Чувстваше се толкова енергична и изпълнена с радост последните два дни в компанията на Мълаки, че дори не си помисли за алергията си от пухчетата на тополите.

Въздухът беше тежък и толкова ужасно горещ, че ленената й блуза подгизна от пот още преди да измине краткото разстояние до Парк Авеню. Но тя вървеше спокойно и си тананикаше наум.

Обичаше Ню Йорк. Защо никога преди не бе осъзнавала колко много харесва родния си град с целия му шум, задръствания и претъпкани улици? Това е животът. Човек можеше да види толкова много неща, ако си направеше труда да погледне. Млади жени, които бутаха бебешки колички. Момче, което водеше шест малки кученца, подскачащи палаво около него. Елегантните черни лимузини, които водеха изискани дами на обяд или ги връщаха у дома след дълги обиколки из магазините. А и цветята в средата на улицата бяха толкова красиви. Също и издокараните в елегантни ливреи портиери, които стояха пред парадните входове на хотелите.

Един от тях, с плувнало в пот лице, я поздрави дружелюбно, когато мина покрай него.

Как съм могла да пропусна всичко това, зачуди се Тия, когато зави по хубавата сенчеста улица на родителите си. Съвсем просто. В редките случаи, когато излизаше от къщи, вървеше с наведена надолу глава, стискаше чантата си здраво и си представяше, че всеки момент ще я нападнат или ще бъде прегазена от автобус, поднесъл към тротоара.

Но вчера се бе разхождала с Мълаки. Бяха вървели по авеню „Медисън“. Бяха седнали в малко кафене на тротоара, където пиха студени напитки и си бъбриха небрежно. Мълаки говореше с всички. С келнера, с жената до тях, гушнала миниатюрно пуделче в скута си, което едва ли бе много хигиенично.

Той си побъбри с продавачите в „Барни“, обсъди качествата на различните шалове в един от ужасните бутици, които Тия обикновено избягваше, започна разговор с един от пазачите на „Метрополитън“, също и с продавача на хотдог.

Тия дори бе яла хотдог! И то насред улицата. Направо не можеше да повярва.

В продължение на няколко часа тя бе гледала града с неговите очи. Бе видяла красотата и величието, хумора и мръсотията на Ню Йорк.

И тази вечер отново щеше да ги види. С него.

Тя почти подскачаше от радост, когато стигна до дома на родителите си. От двете страни на входа имаше саксии с цветя. Тили, икономката, ги садеше и се грижеше за тях. Тия си спомни, че веднъж бе поискала да й помогне. Беше на около десет години, но тъй като майка й живееше в непрестанен страх от мръсотията, алергиите и насекомите, тя се бе отказала от идеята си.

Може би щеше да си купи един здравец, когато се прибираше у дома. Просто за да види какво щеше да стане.

Макар да имаше ключ, Тия винаги звънеше. Ключът беше за спешни случаи и използването му означаваше да декодира алармата, а после да обясни защо го е направила.

Тили, яка, набита жена със стоманеносива коса и меки кафяви очи, отвори вратата след секунда.

— О, госпожице Тия! Каква приятна изненада. Починахте ли си от пътуването? Много се зарадвах на картичката, която ми изпратихте. Всички онези красиви места…

— Да, много места — усмихна се Тия, като влезе в прохладното, тихо фоайе и целуна Тили по бузата с нежност, каквато изпитваше към малко хора. — Радвам се, че съм си у дома.

— Една от най-хубавите страни на пътуванията е прибирането у дома, нали? Изглеждате много хубава днес — отбеляза Тили с леко изненадан глас, като се вгледа в лицето на Тия. — Мисля, че пътуването ви се е отразило добре.

— Не би твърдяла същото преди един-два дни.

Тия остави чантата си на масичката във фоайето и се погледна във викторианското огледало над нея. Наистина изглеждаше хубава. Жизнерадостна и щастлива.

— Мама тук ли е?

— Горе е. Във всекидневната. Качете се, а аз ще ви донеса да пийнете нещо студено.

— Благодаря ти, Тили.

Тия тръгна по широкото красиво стълбище. Винаги бе обичала тази къща с елегантното й достолепие, съчетание от вкусовете на родителите й — любовта на баща й към антиките и нуждата на майка й от добре подредено пространство. Без този баланс, къщата вероятно щеше да представлява нещо като склад на „Уайли“. А сега обзавеждането бе стилно и красиво. Всяко нещо си беше на мястото и това място рядко се променяше.

Имаше нещо успокояващо в тази стабилност и дългогодишна традиция. Цветовете бяха светли и студени. Според майка й, това се отразявало добре на очите. Вместо букети с цветя, навсякъде се виждаха старинни купи, пълни с искрящи цветни стъкла.

Дамски ръкавици, украсени със скъпоценни камъни, вечерни чантички, игли за шапки, ръкавели, лорнети и кутийки за енфие бяха подредени зад идеално чисти стъкла. Температурата и влажността на въздуха се поддържаха стриктно от климатичната инсталация. В дома на семейство Марш винаги бе двадесет и два градуса с десет процента влажност.

Тия спря пред вратата на майка си и почука.

— Влез, Тили.

В момента, когато Тия отвори, настроението й се развали. Тя усети слабия мирис на розмарин, което означаваше, че майка й преживява една от тежките си сутрини. Макар стъклата на прозорците да бяха специално обработени, за да не пропускат ултравиолетови лъчи, завесите бяха спуснати. Още един лош знак.

Алма Марш лежеше на една от кушетките „Рекамие“, скрила очите си под тъмна маска.

— Мисля, че започва едно от ужасните ми главоболия, Тили. Не трябваше да се мъча да отговарям на цялата тази кореспонденция наведнъж. Но какво можех да направя? Хората ти пишат и ти нямаш друг избор, освен да им отговориш. Би ли ми дала отварата от лайка? Вероятно бих могла да се предпазя от пристъп.

— Мамо, аз съм, Тия. Сега ще ти дам отварата.

— Тия? — извика Алма и свали маската. — Детето ми! Ела да ме целунеш, скъпа. Това е най-доброто лекарство.

Тия се приближи до нея и я целуна по бузата. После си помисли, че макар и да се чувстваше зле, майка й изглеждаше перфектно както винаги. Косата й, почти същия деликатен нюанс като тази на дъщеря й, беше лъскава и обрамчваше лице като от старинна миниатюра. Нежно и красиво, без всякакви бръчки. Макар и доста слабо, тялото й бе облечено в мека розова блуза и отлично скроен панталон.

— Ето, вече се чувствам по-добре — каза Алма със смела усмивка и се надигна да седне. — Толкова се радвам, че вече си у дома, Тия. Нямах и една спокойна минутка, докато отсъстваше. Ужасно се тревожех за теб. Надявам се, че си взимала витамините си и не си пила вода от чешмата. А също и че си настоявала за апартаменти за непушачи в хотелите, макар всички да знаем, че не са особено стриктни в това отношение. Само влизат в стаята след някой ужасен човек и пръскат с препарати, за да обезмирисят, а канцерогенните вещества си остават във въздуха. Дръпни завесите, скъпа, едва те виждам.

— Сигурна ли си?

— Не мога да се глезя повече — геройски каза Алма. — Имам да върша безброй неща днес. А сега, след като си тук… Е, ще си оставим време да се видим на спокойствие, а ще поработя усърдно по-късно. Ти сигурно си изтощена. За деликатен организъм като твоя пътуванията са цяло изпитание. Искам веднага да отидеш на пълен медицински преглед.

— Добре съм — отвърна Тия и се насочи към прозорците.

— Когато имунната система е застрашена, както е твоята в момента, понякога минават няколко дни преди симптомите да се проявят. Моля те, иди на лекар. Поне заради мен.

— Разбира се — съгласи се Тия, като дръпна завесите и изпита облекчение, когато слънчевата светлина нахлу в стаята. — Не се тревожи. Грижих се чудесно за себе си.

— Дори и да е така, не можеш… — започна Алма, но млъкна рязко, когато Тия се обърна. — Господи, толкова си зачервена! Да нямаш температура?

Тя скочи от леглото и залепи ръка на челото на Тия.

— Да, струва ми се, че гориш. О, знаех си! Знаех си, че ще пипнеш някакъв чуждестранен бацил!

— Нямам температура. Сгорещих се леко по време на разходката дотук.

— Ходила си пеша? В тази жега! Искам да седнеш. Седни ето тук. Обезводнена си, а това създава опасност от инфаркт.

— Не съм обезводнена — отвърна Тия, като си помисли, че след всичко това наистина може да усети замайване. — Напълно съм добре. Никога не съм се чувствала по-добре.

— Една майка знае тези неща — каза Алма и накара Тия да седне, сетне тръгна към вратата. — Тили! Донеси ни кана с лимонада и студен компрес. После се обади на доктор Риалто. Искам веднага да прегледа Тия.

— Нямам нужда от лекар.

— Не бъди упорита.

— Не съм — отговори Тия и усети леко раздразнение. — Мамо, моля те, седни, преди главоболието ти да се е усилило. Тили ще ни донесе нещо студено за пиене. Обещавам ти, че ако се почувствам зле, веднага ще се обадя на доктор Риалто.

— Е, каква е тази суматоха? — попита Тили, като влезе в стаята с табла.

— Тия е болна. Трябва само да я погледнеш, за да разбереш, но не иска да я прегледа лекар.

— На мен пък ми изглежда съвсем добре. Цъфти като роза.

— Това е треска.

— О, стига, госпожице Алма, момичето просто е позачервило бузи, това е всичко. Седнете и пийнете малко чай с лед. Приготвила съм от жасминовия — вашия любим чай. Нося ви и чудесно грозде.

— Изми ли го с антитоксичния разтвор?

— Разбира се. Ще ви пусна и Шопен — добави тя, като остави таблата. — Съвсем тихо. Знаете, че това винаги успокоява нервите ви.

— Да, така е. Благодаря ти, Тили. Какво бих правила без теб?

— Само Господ знае — промърмори Тили под носа си, после намигна на Тия и излезе от стаята.

Алма въздъхна и седна.

— Нервите ми не са много добре напоследък — призна тя. — Знам, че според теб пътуването бе полезно за кариерата ти, но никога не си отсъствала от дома толкова дълго.

Докато наливаше чая, Тия си помисли, че според доктор Лоуенстайн това бе част от проблема й.

— Е, вече съм си у дома. А пътуването беше чудесно. Лекциите ми се радваха на голяма посещаемост, а и направих чудесна реклама на новата си книга. Мамо, запознах се с един мъж…

— Мъж? Запознала си се с мъж? — извика Алма разтревожено. — Какъв мъж? Къде? Тия, знаеш много добре колко опасно е за една млада жена да пътува сама. А какво остава да води разговори с непознати мъже.

— Мамо, не съм малоумна.

— Не, но си доверчива и наивна.

— Да, права си, затова, когато той ме покани да отида в хотела му, за да обсъдим съвременното звучене на Омир, аз тръгнах като агне на заколение. Той ме изнасили, после ме предаде на партньора си, който също си поигра с мен. Сега съм бременна и не знам кой от двамата е бащата.

Тия не знаеше защо издрънка всичко това и как въобще думите бяха изскочили от устата й. Почувства начален пристъп на главоболие, когато Алма пребледня и се хвана за гърдите.

— Съжалявам, съжалявам. Не трябваше да го казвам. Просто ми се иска да повярваш в здравия ми разум. Виждам се с един чудесен човек. Имаме интересна връзка, която стига чак до Хенри Уайли.

— Не си бременна?

— Не, разбира се. Само се виждам с човек, който споделя интереса ми към древногръцката митология. А и един от неговите прадеди е пътувал на „Лузитания“. Но е оживял.

— Женен ли е?

— Не! — извика Тия и скочи нервно. — Не бих се срещала с женен мъж.

— Да, ако знаеш, че е женен — отвърна Алма. — Къде се запозна с него?

— Той посети една от лекциите ми, а после имаше работа тук, в Ню Йорк и ми се обади.

— Каква работа?

Тия раздразнено опипа косата си. Струваше й се ужасно тежка, сякаш смазваше мозъка й.

— Корабоплаване. Мамо, важното е, че докато говорехме за древните гърци и „Лузитания“, стана дума за трите орисници. Статуетките. Чувала си татко да ги споменава, нали?

— Не, мисля, че не съм, но някой ме разпитваше за тях онзи ден. Кой ли беше?

— Някой те е разпитвал за тях? Странно…

— Не мога да се сетя — раздразнено каза Алма. — Беше на някакво светско събиране, на което насила ме заведе баща ти, макар да не се чувствах добре. О, да! Онази жена Гай — спомни си Алма. — Анита Гай. Според мен е доста неприятна. И има защо. Омъжи се за четиридесет години по-стар мъж само заради парите му, независимо какво твърдят някои. Разбира се, тя успя да заблуди баща ти. Жени като нея винаги заблуждават мъжете. Глупакът твърди, че била много добра в бизнеса. Била полезна за антикварното дело. Ха! Докъде бях стигнала? Не мога да се съсредоточа. Толкова съм разсеяна.

— Какво те пита тя?

— О, за бога, Тия, неприятно ми е да говоря с тази жена, така че не можеш да очакваш да помня някакъв досаден разговор за глупави статуетки, за които никога преди не съм чувала. Ти просто се опитваш да промениш темата. Кой е този мъж? Как се казва?

— Съливан. Мълаки Съливан. От Ирландия е.

— Ирландия? Не знам нищо кой знае какво за Ирландия.

— Това е остров. На северозапад от Англия.

— Не бъди саркастична. Не ти отива. Какво знаеш за него?

— Знам, че ми е приятна компанията му, а и на него моята.

Алма въздъхна страдалчески — едно от най-силните й оръжия.

— Но не знаеш нищо за семейството му, нали? Е, сигурна съм, че той знае за твоето. Убедена съм, че е наясно с предците ти. Ти си богато момиче, Тия. Живееш сама, което ужасно ме тревожи, и си идеалната мишена за безскрупулни типове. Корабоплаване? Ще видим дали е така.

— Не смей! — рязко каза Тия и Алма изненадано се отпусна назад в креслото си. — Не го прави. Няма да го проучваш. Няма отново да ме унизиш по този начин.

— Да те унизя? Как можеш да кажеш такова нещо? Ако имаш предвид онзи… онзи учител по история… Е, той нямаше да се ядоса и разстрои толкова, ако нямаше какво да крие. Една майка има право да се грижи за благополучието на единственото си дете.

— Единственото ти дете е вече на тридесет години, мамо. Невъзможно ли ти се струва, че по каприз на съдбата един привлекателен, интересен и интелигентен мъж може да иска да се вижда с мен, тъй като ме намира за привлекателна и интересна? Трябва ли да има някакъв скрит мотив? Толкова ли съм загубена, че никой мъж да не иска нормални и естествени отношения с мен?

— Загубена? — шокирано повтори Алма. — Не мога да разбера откъде в главата ти идват такива квалификации.

— Да — въздъхна Тия и се обърна към прозореца. — Обзалагам се, че не можеш. Но няма нужда да се тревожиш. Той е в Ню Йорк само за няколко дни. Скоро ще се върне в Ирландия и надали някога ще се видим отново. Обещавам ти, че ако ми предложи да ми продаде мост над река Шанън или измисли друга велика възможност за инвестиция, ще я отхвърля. А междувременно, чудех се дали знаеш къде е дневникът на Хенри Уайли. Бих искала да го проуча.

— Откъде да знам? — попита Алма, като взе носна кърпичка и попи очите си. — Попитай баща си. Очевидно моите грижи и съвети са безполезни за теб. Не знам защо въобще си правиш труда да идваш тук.

— Съжалявам, че те разстроих — извини се Тия, като се приближи до майка си и отново я целуна по бузата. — Обичам те, мамо. Много те обичам! Почини си.

— Искам да се обадиш на доктор Риалто — нареди Алма, докато Тия се отдалечаваше.

— Добре, ще го направя.

Тия реши да живее рисковано и взе такси до „Уайли“. Познаваше се достатъчно добре, за да е сигурна, че ако се прибере у дома в сегашното си настроение, щеше да започне да нервничи и накрая да реши, че майка й е права. И за здравето й, и за Мълаки, и за отношението на противоположния пол към нея.

Най-лошото бе, че й се искаше да се прибере у дома. Да дръпне завесите и да се сгуши в пещерата си с хапчетата, ароматотерапията и хладен компрес върху очите.

Точно като мама, отвратено си помисли тя.

Трябваше да е заета с нещо, да се съсредоточи върху някакъв проблем, а дневникът и орисниците бяха ребус, който щеше да поддържа мозъка й ангажиран.

Тя плати на таксито, слезе и застана на тротоара пред „Уайли“. Както винаги, Тия изпита гордост и благоговение. Красивата старинна къща с оловни стъкла на прозорците и витраж на вратата стоеше тук от сто години.

Когато Тия беше малка, баща й, въпреки мрачните предсказания и предупреждения на Алма, я водеше тук със себе си веднъж седмично. В тази вълшебна съкровищница, в пещерата на Аладин. Говореше й търпеливо за епохи, стилове, дърво, керамика и стъкло, за изкуство и за събираните от хората ценни старинни предмети, които с времето добиваха още по-голяма стойност.

Тия беше учила с охота, защото много искаше да го радва, но никога не бе успяла да достави удоволствие и на двамата си родители, да балансира в постоянната битка, която водеха за нея.

Беше се страхувала да не допусне грешка и да го изложи, затова езикът й се връзваше пред клиентите, а инвентарната система я хвърляше в ужас. Накрая баща й я обяви за безнадеждна и тя не го обвиняваше за това.

И все пак, когато влезе вътре, отново изпита гордост. Всичко беше толкова красиво, а въздухът ухаеше на цветя и препарат за полиране на мебели.

За разлика от дома на родителите й, нещата тук се сменяха непрекъснато. Тия винаги се изненадваше, когато виждаше, че липсва някой познат предмет, на чието място сега стоеше нов. Промените тук й действаха вълнуващо. Тя тръгна през фоайето, като се възхити на извивките на канапето, което вероятно бе френско и датираше от деветнадесети век. Страничните масички с позлата също бяха нови, но Тия помнеше свещниците в стил рококо от последното си посещение тук, преди да потегли за Европа.

Тя влезе в първата зала и видя баща си.

Неговият вид също винаги я изпълваше с гордост и възхищение. Беше толкова хубав и елегантен. Косата му беше сребриста и гъста, а веждите му — катраненочерни. Носеше малки квадратни очила, зад които се виждаха тъмни, умни очи.

Костюмът му беше италиански, тъмносиньо райе, скроено специално за стройната му фигура.

Той се обърна и погледна към нея. След почти незабележимо колебание, й се усмихна широко. Подаде фактурата на продавача, с когото говореше, и тръгна към нея.

— Е, пътешественицата се завърна — каза той, като се наведе и я целуна леко по бузата.

Тия си припомни как навремето баща й я подхвърляше във въздуха и тя пищеше от удоволствие, как големите му, силни ръце я хващаха.

— Не искам да те прекъсвам.

— Не се притеснявай. Как мина пътуването?

— Добре. Много добре.

— Ходи ли да се видиш с майка си?

— Да — отговори тя, като се загледа мрачно в изложения старинен бюфет. — Идвам направо оттам. Съжалявам, но имахме известни разногласия. Страхувам се, че мама ми е доста ядосана.

— Имала си разногласия с майка си? — попита той учудено, като присви очи, а после свали очилата си и ги избърса със снежнобяла носна кърпа. — Мисля, че това се случи за последен път в началото на деветдесетте години. За какво беше разправията?

— Всъщност не беше разправия. Но тя вероятно ще е разстроена, когато се прибереш у дома довечера.

— Ако майка ти не е разстроена, когато се прибера у дома, ще реша, че съм сбъркал къщата.

Той я потупа разсеяно по гърба, което й показа, че мислите му вече бяха далеч от нея.

— Чудех се дали мога да поговоря с теб за минута. За трите орисници?

Вниманието му се насочи обратно към нея.

— Какво за тях?

— Онзи ден водих интересен разговор, който ми напомни за тях. И за дневника на Хенри Уайли. Той събуди интереса ми, когато бях малка, и бих искала да го прочета отново. Всъщност, смятах, че мога да включа част от легендата за тези статуетки в новата си книга.

— Този интерес май идва съвсем навреме. Анита Гай ми говори за тези статуетки преди няколко седмици.

— Да, мама ми каза. Мислиш ли, че тя знае нещо за фигурките?

— Ако е така, то аз не успях да измъкна нещо съществено от нея — отвърна той, като сложи очилата си и се усмихна широко. — А се опитах. Ако Анита открие една от статуетките, това ще предизвика страхотен интерес в нашите среди. С две ще е направо фурор. Но трябва да имаш комплекта от трите, за да направиш истински удар.

— А според дневника, третата може да е изгубена в Атлантическия океан. Но все пак съм заинтересувана. Имаш ли нещо против да взема дневника?

— Дневникът е много ценен за семейството — започна баща й. — А и има огромна историческа и парична стойност, като се има предвид възрастта му, а и авторът.

В друг случай Тия вероятно щеше да се откаже.

— Ти ми позволи да го прочета, когато бях на дванадесет години — напомни му тя.

— Надявах се, че ще проявиш интерес към семейната история и бизнес.

— А аз те разочаровах. Съжалявам. Но много бих се радвала да го видя. Мога да го прочета тук, ако предпочиташ да не го нося у дома.

Баща й направи нетърпелив жест.

— Ще отида да ти го донеса. В сейфа е.

Тия затвори очи, когато баща й тръгна, после се върна във фоайето и седна на канапето да го изчака.

Тя се надигна от мястото си, когато баща й се върна.

— Благодаря ти — каза Тия и притисна меката избеляла кожа към гърдите си. — Ще бъда много внимателна с дневника.

— Ти си много внимателна с всичко, Тия — отвърна баща й, като й отвори вратата. — И затова мисля, че ще се разочароваш.

— Къде ходи? — попита Мълаки, като я погали по ръката.

Тия отново насочи вниманието си към него.

— О, нищо интересно. Съжалявам. Не съм много добра компания тази вечер.

— Аз би трябвало да реша това.

Тази вечер Тия бе разсеяна. Едва бе докоснала храната си, макар Мълаки да бе сигурен, че беше приготвена точно според инструкциите й. Явно мислите й я унасяха нанякъде и тогава в очите й се появяваше тъга, която свиваше сърцето му.

— Кажи ми какво те притеснява, скъпа.

— Нищо.

Приятно й беше, когато я наричаше „скъпа“.

— Наистина, нищо сериозно. Само семейна…

Не, не можеше да каже „разправия“. Никой не бе повишил тон, не си бяха разменили гневни думи.

— Семейно недоразумение. Успях да разстроя майка ми и да раздразня баща ми, при това за рекордно кратко време.

— И как го постигна?

Тия зарови из чинията си. Още не му беше казала за дневника. Докато се прибере в апартамента си, вече се чувстваше прекалено изморена и потисната, за да отвори овехтелия дневник. Беше го увила грижливо и го бе пъхнала в чекмеджето на бюрото си. А и всъщност не дневникът бе причинил проблемите, а тя самата.

— Майка ми не се чувстваше добре, а аз й оказах отпор.

— Аз винаги оказвам отпор на майка ми — утеши я Мълаки. — А тя ме поглежда гневно и после се захваща със собствената си работа.

— Това не помага при майка ми. Тя се тревожи за мен.

Тревожи се за здравето ми. Тревожи се, че се интересувам от мъж, когото почти не познавам, помисли си тя.

— Имах много проблеми със здравето, когато бях малка.

— Сега изглеждаш съвсем здрава — каза Мълаки, като целуна пръстите й с надеждата да я накара да се усмихне. — Определено се чувствам… превъзходно, когато се приближа до теб.

— Женен ли си?

Шокът, изписан на лицето му, й даде нужния отговор и я накара да се разгневи на себе си, че му бе задала такъв въпрос.

— Какво? Женен? Не.

— Съжалявам, съжалявам. Такава идиотка съм. Споменах на мама, че се виждам с мъж и преди да се усетя какво става, тя твърдеше, че си женен и се стремиш само към парите ми, а пък аз се наслаждавам на неприлична и незаконна връзка, която ще ме остави с разбито сърце и без грош, вероятно дори и готова на самоубийство.

Мълаки въздъхна.

— Не съм женен и не се интересувам от парите ти. Що се отнася до връзката, мислих доста по въпроса, но ще трябва да променя плановете си за вечерта, ако фактът, че ще те вкарам в леглото, ще те остави с разбито сърце, без грош и с мисълта за самоубийство.

— Господи! — изстена Тия и затвори очи. — Защо просто не ме застреляш и не ме спасиш от самоокайване?

— А защо вместо това не пропуснем вечерята и не отидем в апартамента ти, за да се любим? — попита Мълаки и й се усмихна, когато тя отвори очи. — Обещавам ти, че когато приключим, няма да имаш желание да скочиш през прозореца.

Тия се изкашля нервно. Изпитваше огромно желание да се наведе и да го целуне.

— Ще искам писмено обещание.

— Ще ти го дам с радост.

— О, това е Тия Марш, нали? Дъщерята на Стюарт Марш.

Беше глас, който Мълаки никога нямаше да забрави. Пръстите му стиснаха конвулсивно китката на Тия, когато той вдигна очи и срещна ослепителната усмивка на Анита Гай.

Глава 7

Силните пръсти на Мълаки накараха Тия да подскочи. Тя бързо забрави за тях, притеснена от факта, че не можеше да си спомни името на жената, която й се усмихваше толкова широко, че я хвърли в паника.

— Здравейте — промълви Тия, като се мъчеше упорито да направи връзката. — Как сте?

— Чудесно, благодаря. Надали ме помните. Аз съм Анита Гай, една от конкурентките на баща ви.

— Разбира се.

Заля я вълна на облекчение, в която се прокраднаха противоречиви емоции. Мълаки отпусна леко пръстите си, но все още я държеше за китката. Очите на Анита грееха като слънца, а придружителят й изглеждаше любезно отегчен.

Тия се зачуди дали задушаващото напрежение, което изпитваше, бе в резултат на светската й непохватност или на нещо друго.

— Радвам се да ви видя. Това е Мълаки Съливан, госпожице Гай — започна Тия, като се обърна към Мълаки. — Антики… всъщност… — Тия едва сдържа стона си, когато Мълаки отново стисна ръката й. — Тя е една от най-прочутите търговки на антики в Щатите — завърши Тия притеснено.

— Ласкаете ме. Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан.

В гласа на Анита имаше смях, но тонът й накара Тия да потрепери.

— И вие ли се занимавате с антики?

— Не.

Едносричната дума прозвуча рязко като плесница. Анита само изхъмка и леко докосна рамото на Тия.

— Масата ни е готова и няма да ви задържам. Трябва да обядваме заедно, Тия. Прочетох последната ти книга и я намирам великолепна. Бих искала да я обсъдя с теб.

— Разбира се.

— Предай много поздрави на родителите си — добави Анита, хвърли последен развеселен поглед на Мълаки и се отдалечи.

Тия издърпа ръката си от неговата и взе чашата с вода, за да успокои пламналото си лице.

— Познавате се.

— Какво?

— Недей — спря го тя, като остави чашата и сви ръце в скута си. — Сигурно и двамата ме смятате за пълна глупачка. Тя не ми е казвала и две думи някога. Жени като нея не забелязват такива като мен. Не мога да й бъда конкуренция.

Кръвта му кипеше и му пречеше да разсъждава трезво.

— Това е абсурдно!

— Престани — повтори Тия и въздъхна. — Познавате се. Ти беше изненадан и ядосан, когато тя застана до нас. И се страхуваше да не спомена орисниците.

— Сериозно заключение за толкова кратка среща.

— Хора, които обикновено стоят отзад, развиват отлични способности за наблюдение — каза Тия, без да го погледне. — Права съм, нали?

— Да. Тия…

— Тук не е мястото, където да обсъждаме подобен проблем — каза тя решително и също така решително се отдръпна, когато Мълаки докосна ръката й. — Искам да ме заведеш у дома.

— Добре — кимна той и махна на келнера. — Съжалявам, Тия, това е…

— Не искам извинения. Искам обяснение — спря го Тия и се надигна с разтреперани крака. — Ще те чакам отвън.

Тя не проговори в таксито, което всъщност беше добре дошло. Мълаки се нуждаеше от време да помисли, за да реши как и откъде да започне. Трябваше да предвиди, че Анита ще се намеси. Трябваше да очаква, че тя ще предприеме някакъв ход. Бе загубил ценно време. Направо го беше прахосал, тъй като му бе приятно да е с Тия и не я бе притиснал силно, за да постигне целта си.

А и защото колкото повече я опознаваше, толкова повече му се искаше да бе подходил по друг начин, вместо да се оплете в лъжи.

Но Тия беше разумна жена. Той просто трябваше да я накара да разбере как стоят нещата.

Тя пренебрегна протегнатата му ръка, когато слизаше от таксито, и тръгна към входа, без да го погледне. Мълаки се почувства ужасно зле. Когато стигнаха до апартамента й, той се подготви да бъде прогонен, но Тия влезе, остави вратата отворена и отиде до прозореца, сякаш все още се нуждаеше от въздух.

— Цялата работа е много сложна, Тия.

— Да. Обикновено е така с лъжите и измамите.

Беше имала достатъчно време да помисли. Съсредоточаването върху загадката й помагаше да се дистанцира от болката.

— Всичко е свързано с орисниците. Ти и госпожица Гай ги искате. А аз съм връзката. Тя се е заела с родителите ми, а ти… — Тия се обърна към него със студен поглед. — Ти трябваше да поработиш върху мен.

— Не е така. Ние с Анита не сме партньори.

— О — кимна Тия, — значи сте конкуренти. Работите един против друг. Да, това е по-логично. Имате ли и любовни разправии?

— Господи — изстена Мълаки и разтри лицето си с ръце. — Не. Чуй ме, Тия, тя е опасна жена. Безмилостна и абсолютно безскрупулна.

— А ти страдаш от скрупули? Предполагам, че точно скрупулите са те накарали да ме подмамиш далеч от хотела ми в Хелзинки и да прекараш цялата вечер в опити да ме очароваш и да ме накараш да повярвам, че се интересуваш от мен, за да дадеш възможност на съучастника си да проникне в хотела и да претърси стаята ми. Наистина ли вярваше, че нося със себе си нещо, свързано с орисниците?

— Нямам нищо общо с влизането с взлом в стаята ти. Това е била Анита. Аз не съм престъпник.

— О, извини ме. Значи си само лъжец?

Мълаки сдържа гнева си. Какво право имаше да й се ядосва?

— Не мога да отрека, че те излъгах. Съжалявам за това.

— О, съжаляваш? Е, тогава всичко е съвсем различно. Всичко е простено.

Мълаки пъхна ръце в джобовете си и стисна юмруци. Жената срещу него не беше милото, сладко и леко невротизирано създание, което му бе влязло под кожата. Тази жена бе леденостудена, разгневена и по-сурова, отколкото бе смятал за възможно.

— Искаш ли обяснение или предпочиташ само да ме ругаеш?

— Бих предпочела първото, а за второто си запазвам правото за по-късно.

— Добре. Можем ли да седнем?

— Не.

— Щеше да е по-лесно, ако първо ме бе наругала, за да си излееш гнева — промърмори той. — Казах ти част от истината.

— Ще ти се наложи да чакаш доста дълго, за да получиш ордена на честта, Мълаки. Всъщност така ли се казваш или и името ти е измислено?

— Това е истинското ми име, по дяволите. Искаш ли да видиш шибания ми паспорт? — извика той и се заразхожда нервно, докато Тия стоеше неподвижна и спокойна. — Наистина един от предците ми е пътувал с „Лузитания“. Феликс Грийнфилд, който оцелял и се оженил за Мег О’Райли и се установил в Коув. Преживяването променило живота му и го направило човек. Работил по рибарските корабчета заедно със семейството на жена си, отгледал децата си и станал ревностен католик.

Мълаки замълча и прокара пръсти, както Тия си бе представяла, че прави, през гъстата си кестенява коса.

— А преди това, преди корабът да потъне, не бил толкова свестен човек. Качил се на кораба, защото бягал от полицията. Бил крадец.

— Да, кръвта вода не става.

— Престани! Никога в живота си не съм откраднал нищо!

Обидата го жегна и го накара да скочи срещу нея.

Тия си помисли, че ирландецът вече не изглеждаше като безукорен и културен джентълмен. Въпреки елегантния костюм, приличаше на скандалджия.

— Мисля, че нямаш основание да си толкова докачлив — отбеляза тя.

— Аз съм от добро семейство. Може да не сме богати и префинени като вас, но не сме крадци и бандити. Феликс е бил крадец, но аз не мога да бъда обвиняван за това. А и той самият се променил. Но преди корабът да потъне, той откраднал няколко неща от каютата на Хенри Уайли.

— Орисницата — произнесе Тия зашеметена. — Взел е орисницата. Никога не се е била губила.

— Щеше да е загубена, ако той не я беше гепил. Не знаел какво всъщност представлява фигурката, но била красива и лъскава и много я харесал. А после била предавана от поколение на поколение заедно с историята на Феликс и пазена като амулет.

Невероятно! Фантастично! Под болката и гнева, Тия усети как интересът й отново се пробужда.

— И така стигнала до теб.

— До майка ми, а чрез нея — до мен, брат ми и сестра ми.

Мълаки вече беше по-спокоен. Беше достатъчно съвестен католик, за да почувства как част от бремето на лъжите пада, след като се бе изповядал.

— Изпитвах огромно любопитство към тази статуетка и заради това допуснах фатална грешка. Занесох я в Дъблин. Възнамерявах да я дам да я оценят. Сестра ми, която си пада по такива неща, каза, че ще види какво може да открие из библиотеките и Интернет. Но бях нетърпелив, взех статуетката с мен и се набутах като теле в „Антики Морнингсайд“.

— Показал си я на Анита!

— Отначало не. Разказах й за нея. А и защо да не го направя? — попита той и се ядоса отново. — За нея се говореше, че е експерт в това отношение и уважавана делова дама. Не й разказах цялата история веднага, но в следващите няколко дни…

Той замълча и се изчерви.

— Да. Мога да запълня празните места — каза Тия, като изпита перверзно удоволствие от мисълта, че тя не е единствената глупачка, оставила се да бъде заслепена от хормоните си. — Анита е много красива.

— Тя е бяла акула.

В гласа му се долавяше горчивина заради жената, която го бе измамила, и заради другата, която стоеше кротко пред него.

— Е, тя изтръгна предостатъчно неща от мен, преди да забележа острите й зъби. Дойде в хотела ми, за да види статуетката. Решила, че така е най-добре. Естествено, аз се съгласих, тъй като Анита вече бе проявила сериозен личен интерес към мен. Тя използва секса така, както другите жени червилото — промърмори Мълаки. — А аз, като последен глупак, й дадох статуетката.

Тия се замисли за Анита Гай. Умна, секси, самоуверена. Хищна. Да, можеше да разбере защо дори един умен мъж се превръщаше в глупак покрай нея.

— Без разписка ли й я даде?

— Може би щях да се сетя да й поискам разписка, ако в този момент не разкопчаваше панталона ми. Правихме секс и пихме вино. Или по-точно аз пих вино. Кучката сигурно беше сложила нещо в него, защото се събудих чак следобед на следващия ден. Тя беше изчезнала, а също и орисницата.

— Упоила те е?

Мълаки усети недоверието й и стисна зъби.

— Няма начин иначе да спя над дванадесет часа само заради едно чукане и две чаши вино. Аз самият не можах да повярвам отначало. Отидох до „Морнингсайд“, но ми казаха, че била заета. Оставих й няколко съобщения там, а също и в хотела й. Тя изобщо не ми отговори. Най-после успях да се свържа с нея, след като се беше върнала в Ню Йорк. Каза ми, че нямала представа кой съм и за какво говоря и ме помоли да не я безпокоя отново.

Не й беше лесно да прогони картината с Мълаки и Анита в хотелското легло, но се налагаше да го направи, за да може да разсъждава трезво.

— Значи Анита Гай от „Антики Морнингсайд“ те е упоила, след като е преспала с теб, откраднала е от теб, а после е отрекла, че въобще някога те е виждала?

— Току-що го казах, нали? Направи ме на пълен глупак. Използва секса и се престори, че държи… — Мълаки замълча, когато видя повдигнатите вежди на Тия.

— Да, ужасно е, нали?

— Сега не беше същото — отговори той притеснено. — Въобще не беше същото.

— Само защото не стигнахме до… чукането. Но това не променя нито намерението, нито резултата. Можеше да се приближиш към мен директно и честно, но ти предпочете другия начин.

— Така е. Не можех да знам дали не си пресметлива като Анита. А и как можех да съм сигурен, че нямаше да ти хрумне да поискаш статуетката за себе си?

Мълаки вдигна ръце безпомощно. Онова, което му се беше струвало разумно и необходимо преди, сега изглеждаше нечестно и ужасно грозно.

— Може да не сме получили статуетката по най-почтения начин, Тия, но тя е в семейството ни от почти деветдесет години. А когато научихме, че фигурките са три и какво означава това, нещата се промениха. Искаме да си върнем онова, което ни принадлежи, а за другите… По дяволите, говорим за адски много пари. Невероятна сума. Бихме могли да я използваме добре. Ирландия е в подем в момента и ако имаме повече капитали, бихме могли да разширим бизнеса си.

— Бизнеса с корабоплаването? — сухо запита Тия и забеляза, че Мълаки се изчерви.

— Е, все пак са корабчета. Правим туристически обиколки от Коув до Кинсейл. А и се занимаваме с риболов. Просто си мислех, че ще се чувстваш по-удобно с мен, ако съм от твоя кръг.

— Значи ме смяташ за доста повърхностна.

Мълаки въздъхна и я погледна в очите.

— Очаквах, че си такава, но сгреших.

— И тази вечер щеше да дойдеш тук и да си легнеш с мен. Това е адски подло. Отвратително е! Използва ме още от самото начало. Бях само средство за постигане на целта ти, сякаш не съм човек и не изпитвам чувства. Никога въобще не си се интересувал от мен.

— Не е вярно! — извика Мълаки, като се приближи стремително към нея и я хвана за ръцете. — Не мога да ти позволя да мислиш така.

— Когато дойде при мен за първи път, усмихна се и ме покани да отидем на разходка, това не означаваше нищо за теб. Аз не означавах нищо за теб. Искаше само да видиш дали би могъл да ме използваш. Нищо повече.

— Не те познавах. Отначало ти беше само едно име. Само една възможност. Но…

— Моля те. Сега ще ми кажеш, че всичко се е променило, след като си ме опознал. Започнал си да държиш на мен. Спести си клишето.

— Хареса ми да съм с теб, Тия. Това не влизаше в плана ми.

— Планът ти е пълен провал. Пусни ми ръцете.

— Съжалявам, че те нараних.

Звучеше ужасно, но нищо друго не му идваше наум.

— Кълна се в Бога, не исках да те нараня.

— Пусни ми ръцете — повтори Тия, а когато той го направи, отстъпи назад. — Не мога да ти помогна, а и дори да можех, вече не бих го направила. Но можеш да се утешиш с мисълта, че няма да помогна и на Анита Гай. Безполезна съм и за двама ви.

— Не си безполезна, Тия. Не е вярно. И не говоря за орисниците.

Тя поклати глава.

— Няма какво повече да си кажем. Уморена съм. Искам да си тръгнеш.

— Не искам да те оставям по този начин.

— Страхувам се, че ще ти се наложи. Наистина нямам какво повече да ти кажа. Или поне нищо смислено.

— Хвърли нещо тогава — предложи й той. — Удари ме. Развикай ми се.

— Така само ще те улесня — отвърна Тия, като си помисли, че се нуждаеше от усамотение в пещерата си, както и да запази остатъците от гордостта си. — Помолих те да си тръгнеш. Ако съвестта те гризе поне малко заради това, което ми причини, ще уважиш желанието ми.

Останал без избор, Мълаки се запъти към вратата. Обърна се и се вгледа в застаналата до прозореца Тия.

— Когато те погледнах за първи път — каза той тихо, — имам предвид, когато наистина те погледнах, единственото, за което мислех, бе, че имаш най-прекрасните и тъжни очи на света. И оттогава непрестанно мисля за тях. Това не е краят. Със сигурност не е краят.

Тия въздъхна тежко, когато вратата се затвори зад него.

— Това ще реша само аз.

Улиците в Коув бяха стръмни. Също като в Сан Франциско, тръгваха от залива и продължаваха нагоре под изморителен за краката ъгъл. На хълма, към който водеше една от уличките, бе кацнала красива къща, боядисана в бледозелено, с пъстра градина зад ниската каменна ограда.

Вътре имаше три спални, две бани, всекидневна с телевизор, който се нуждаеше от подмяна, и удобно канапе, тапицирано с дамаска на сини и бели карета. Имаше и малка гостна и трапезария, където мебелите бяха излъскани до блясък, а дантелените завеси бяха поизлинели с годините.

На стената висяха снимки на Джон Кенеди, папата и една на „Святото сърце на Иисус“. Това трио винаги бе потискало Мълаки толкова много, че той сядаше в стаята само ако нямаше друга възможност.

Докато навърши двадесет и четири години и се премести в апартамента на пристанището, той бе живял в същата тази къща, бе споделял една от спалните с брат си и се беше борил за надмощие в банята със сестра си.

Откакто се помнеше, кухнята бе мястото за сбирки. Сега той се разхождаше нервно там, докато майка му белеше картофи за вечеря.

Беше се върнал преди два дни, а през първия бе затрупан от работа. Беше изкарал едно от двете корабчета за обиколки, тъй като Ребека му натякваше, че през по-голямата част от лятото не се бе занимавал с тази работа. А после бе преглеждал документи, докато очите го засмъдяха.

Беше изкарал двадесет и четири часов работен ден и още десет тежки часа през втория ден. Но не бе успял да прогони нито чувството за вина.

— Измий картофите — нареди му Айлин. — Това ще ти осигури друго занимание, освен нервниченето.

— Не нервнича. Мисля.

— Да бе!

Тя отвори фурната и погледна печеното. Беше любимото ядене на Мълаки. Айлин бе приготвила неделното меню в средата на седмицата с надеждата да го разведри.

— Момичето е имало пълно право да те изрита, а ти просто ще трябва да се примириш с тази мисъл.

— Знам, но си мислех, че ще разбере мотивите ми, след като се успокои. И поне ще ми даде шанс да се реванширам. Но не отговаря на проклетия телефон, нито отваря вратата. Вероятно е изхвърлила цветята, които й изпратих — промърмори той намръщено. — Кой би могъл да си помисли, че има такъв характер!

— Твърд друг път. Просто чувствата й са наранени. Така е, когато смесваш работата с личните ангажименти.

— Случайно станаха лични.

Айлин се обърна към него и го погледна с обич.

— Да, така е. Това е чудото на живота. Никога не знаеш кога някой или нещо ще те накара да смениш посоката.

Тя започна да бели морковите, които щяха да допълнят гарнитурата на печеното.

— Цветята не вършеха работа и при мен, когато баща ти ме вбесеше.

Мълаки се усмихна.

— А какво вършеше работа?

— Преди всичко времето. Една жена има нужда да се цупи известно време и да види, че мъжът страда заради греховете си. А след това е нужно да й падне на колене. Обичам мъже, които знаят как да молят за прошка.

— Никога не съм виждал татко да пада на колене.

Айлин му намигна.

— Е, няма как да си виждал всичко, нали?

— Нараних я, мамо — каза Мълаки и остави картофите настрани. — Нямах право да действам по този начин.

— Вярно е, но пък не си започнал тази история с подобно нещо наум — утеши го Айлин и избърса ръцете си с кърпата за чинии. — Мислеше за семейството и за собствената си гордост. А сега трябва да мислиш и за нея. Следващия път, когато я видиш, ще знаеш какво да направиш.

— Тя няма да иска да ме види.

— Ако наистина вярвах, че синът ми ще се предаде толкова лесно, щях да го фрасна по главата с чука за пържоли. Нямам ли си достатъчно грижи с Гидиън и онази танцьорка?

— Гидиън си е добре. Поне все още си говорят с момичето.

— Мръсно копеле!

Е, да, говореше му. С нисък, заплашителен глас. А в следващия момент го халоса с юмрук в челюстта. Ударът просна Гидиън на мърлявия килим пред вратата на скапаната хотелска стая в последния мизерен хотел, където бяха отседнали.

Гидиън усети вкус на кръв, видя звезди посред бял ден и чу ангелски хор да звучи в ушите му.

Избърса устната си и се вторачи злобно в Клио, която стоеше по черен сутиен и бикини, а косата й още капеше от онова, което хотелът гръмко наричаше душ.

— Край — каза Гидиън и бавно се изправи. — За доброто на човечеството, сега ще трябва да те убия. Ти си заплаха за обществото.

— Хайде де — подкани го тя, като се залюля на пети и вдигна юмруци. — Опитай най-добрия си удар.

Искаше му се. О, Господи, как му се искаше. В продължение на пет кошмарни дни бе кръстосвал из Европа с нея. Беше спал в легла, пред които мизерните кушетки в младежките общежития, където бе спал по време на ваканцията си, след като завърши гимназия, приличаха на пухкави облаци. Беше търпял капризите, въпросите и оплакванията й.

Беше се постарал да не обръща внимание на факта, че споделя стаята си с жена, на която й плащаха, за да танцува гола, и чието тяло й осигуряваше добри пари. Беше се държал като изряден джентълмен, дори когато тя нарочно го провокираше.

Беше я хранил, а тя ядеше като ламя, и беше направил всичко възможно да й осигури най-добрия подслон, който скромните средства му позволяваха.

А как му се отплати? Фрасна го с юмрук в лицето.

Гидиън пристъпи към нея, отпуснал ръце безпомощно.

— Не мога да ударя жена. Неприятно ми е да го кажа, но не мога да го направя. А сега се разкарай.

— Не можеш да удариш жена — повтори тя, като повдигна брадичка предизвикателно. — Но нямаш проблеми да откраднеш от жена. Гепил си ми обиците.

— Точно така.

Не можеше да я удари, но я бутна силно настрани, за да може да влезе и да затръшне вратата.

— Получих двадесет и пет лири за тях. Ядеш за трима, а аз не бъкам от пари.

— Двадесет и пет? — възмутено изкрещя тя. — Платих триста шейсет и осем долара за тях, след тежък едночасов пазарлък на Пето Авеню. Ти си не само крадец, но и пълен тъпак.

— Е, нямам твоя опит в пазарлъците със заложни къщи.

Всъщност нямаше, но беше сигурна, че би се справила по-добре.

— Бяха осемнадесет карата. Италианско злато!

— А сега ще са риба и чипс в кръчмата и нощувка в тази дупка. Вечно дрънкаш, че трябва да сме партньори, а не допринасяш с нищо за съдружието.

— Можеше да ме попиташ.

— Да бе! И ти щеше да ми ги дадеш. Кой си взима шибаната чанта, когато влиза под душа?

Пълните й, съблазнителни устни се изкривиха.

— Да. И ти току-що ми доказа, че съм била права да постъпвам така.

Гидиън отвратено грабна една риза и й я метна.

— Облечи се, за бога. Прояви малко самоуважение.

— Предостатъчно се самоуважавам.

Беше забравила, че е по бельо. Пропускаше някои дребни подробности, когато темпераментът й се възпламенеше. Но сега, презрението в тона му я накара да хвърли ризата в другия край на стаята.

— Искам тези двадесет и пет лири.

— Няма да ги получиш. А ако искаш да ядеш, облечи се. Давам ти пет минути.

Той тръгна към банята. Беше адски глупаво от негова страна да й обръща гръб.

Клио се хвърли върху него. Обви дългите си крака като стоманени обръчи около кръста му, хвана го за косата и дръпна главата му назад. Пред очите му заиграха цветни петна.

Гидиън се завъртя и се опита да я отхвърли. Клио се държеше здраво и успя да обвие ръка около гърлото му. Той се уплаши, че ще се задуши, протегна ръка и също я хвана за косата. Изпита невероятно задоволство, когато чу воя й.

— Пусни ме! Пусни ми косата!

— Ти пусни моята — изхъхри той. — Веднага. Въртяха се в кръг, като всеки ругаеше ожесточено и скубеше другия. Гидиън се удари в леглото и загуби равновесие. Приземи се върху нея и й изкара въздуха. Преди Клио да успее да се съвземе, той се обърна и я прикова под себе си.

— Хлопа ти дъската — промърмори той, като се мъчеше да задържи ръцете й. — Всичките ти дъски хлопат. Двадесет и пет лири, за бога! Ще ти дам петдесет щом си толкова смахната.

— Обиците си бяха мои — изохка тя. — Парите са си мои.

— А аз съм отчаян тип. Мога да те фрасна по главата и да взема много повече от чифт скапани обици.

Клио подсмръкна презрително, после реши да опита нова стратегия. Големите й кафяви очи се напълниха със сълзи. Пълните устни затрепериха.

— Не ме наранявай.

— Няма да те нараня.

Миглите й заблестяха от сълзите, които се стекоха като сребро по златистите й страни.

— За какъв ме взимаш? Не плачи. Хайде, престани, скъпа.

Той пусна ръката й, за да избърше сълзите й.

Клио го нападна като дива котка. Зъби, нокти, размахани крайници. Удари го в слепоочието, после заби лакът в ребрата му. В отчаян опит да се защити, Гидиън се изтърколи от леглото с Клио върху себе си.

Сумтящ, потен, зашеметен от болка, той успя да я прикове под себе си за втори път, преди да осъзнае, че Клио не може да си поеме дъх от смях.

— Защо една-две сълзи винаги карат мъжете да се разтопят? — ухили му се тя.

Господи, беше толкова сладък. Разгневен и поетичен.

— Устата ти кърви, готин.

— Знам.

— Предполагам, че това си струваше двадесет и петте лири — каза Клио, като затвори очи за миг и си пое дъх. — Но няма да се примиря с риба и чипс. Искам месо.

Когато отвори очи, тя забеляза промяната в неговите. Онзи съсредоточен поглед, който означаваше само едно нещо. Мускулите й потръпнаха в отговор.

— Охо! — промърмори тя.

— По дяволите, Клио.

Гидиън притисна кървящата си уста в нейната. Клио имаше вкуса на грях и аромата на пролетна градина след дъжд. Устните й се отвориха и тя отвърна жадно на целувката му. Крайниците й отново се обвиха около него, но този път нежно. Тя изви гръб в съблазнителна покана.

Той вдигна глава и я огледа. Гъстата, самурено черна коса бе разпиляна по вехтия, прогорен от цигари килим. Миглите й още блестяха от лъжовните сълзи. Очите й бяха замъглени. Искаше му се да я погълне. Беше твърд като скала и гореше от желание.

Но откри, че е блокиран от същите скрупули, които му бяха попречили да я удари.

— По дяволите — изстена Гидиън, като се отдръпна от нея и се облегна на леглото.

Объркана, Клио се повдигна на лакти.

— Какво става?

— Облечи се, Клио. Казах ти, че няма да те нараня. Няма и да те използвам.

Тя седна и се вторачи в него. Очите му бяха затворени, а дишането — тежко. Знаеше, че е възбуден. Но беше се спрял. Защото, въпреки суровия характер и хладната пресметливост, той бе почтен. Почтен до мозъка на костите.

— Ти си нещо невероятно — каза Клио.

Гидиън отвори очи и я видя как се усмихва замислено.

— Какво?

Вероятно тя просто беше луда по красиви сини очи и твърди мъжествени устни.

— Само един въпрос — каза Клио. — Какво те спря? Това че в момента съм безработна стриптийзьорка?

— Спрях, защото каквото и да говорим за партньорство, съм отговорен за това, че сега си тук — отговори Гидиън, като се опита да издуха косата от лицето си, а когато не успя, я отмести с ръка. — Отговорен съм за това, че трябваше да напуснеш Прага, да обиколиш целия континент и да стигнеш до Англия само с дрехите на гърба си. Аз реших да открия статуетките и бях готов да си понеса последствията, тъй като знаех, че някой щеше да се опита да ме спре, независимо по какъв начин. А ти нямаше избор.

— И аз така си помислих — кимна Клио и отметна коса назад. — А това означава, че просто ще трябва да те просна отново.

— Престани — предупреди я той, когато Клио се плъзна като змия в скута му.

— Можеш да се отпуснеш и просто да ме приемеш — каза тя и облиза брадата му. — Можеш да участваш. Зависи от теб, готин. Но при всички положения ще те имам. Хм, толкова си разгорещен и изпотен.

Гидиън стисна китките й и тя продължи да използва устата си.

— Това ми харесва. Но ще ти е по-лесно, ако ми сътрудничиш.

Клио се залюля върху него и притисна устни в неговите. Гидиън изстена.

— Докосни ме.

Беше минало толкова дълго време, откакто мъжки ръце я бяха докосвали за последен път.

— Докосни ме.

С едно бързо движение, той я просна отново по гръб и ръцете му се втурнаха по нея. Подът беше твърд като камък и миришеше на застоял дим, но те се затъркаляха диво върху него. Клио задърпа ризата му и впи нокти в гърба му.

Искаше го. Може и да беше глупаво или неразумно, но го искаше. Всеки път, когато усещаше погледа му върху себе си, всяка нощ, когато лежеше будна с мисълта, че той е само на метър от нея, го искаше.

Гидиън я притисна върху твърдия под и силните му ръце продължиха да шарят по нея. Клио изви гръб, когато й свали сутиена. Устните му се плъзнаха по гърдите й и тя изстена от удоволствие.

Тялото й беше истински пир за сетивата. Гладко и закръглено, с пищни гърди и безкрайно дълги крака. Искаше му се да го погълне още откакто я бе видял за първи път на сцената в мъжкия костюм и многозначителната усмивка на красивото лице.

Не можеше да мисли дали допуска грешка или не. Единствената мисъл в главата му беше, че изпитва силна нужда от нея.

Отново впи устни в нейните и се предаде на болката и удоволствието. Клио смъкна джинсите му и прокара нокти по бедрата му. Сърцето му лудо заби.

След миг той проникна дълбоко в нея. В същия момент тя свърши с бурен оргазъм.

— Господи! — извика Клио и отвори очи, потъмнели от изненада. — Господи, какво беше това?

— Не знам, но хайде да опитаме отново.

Тя потрепери, а Гидиън проникна още по-дълбоко в нея с бързи, почти жестоки тласъци. Чу как Клио си поема дъх и видя червенината по бузите й. После тя започна да се движи в ритъм с него.

В мига, когато Гидиън бе почти обезумял от удоволствие, Клио отново притисна устни в неговите.

Глава 8

Клио лежеше по корем на твърдия матрак. Дишането й се бе нормализирало, а бученето в ушите й се бе превърнало в приятно жужене.

Първото й сексуално преживяване бе на шестнадесет години, след една разправия с майка й. Беше позволила на Джими Мофет да направи онова, за която я молеше вече три месеца.

Земята не беше потреперила, но все пак Джими ставаше за любовник.

През изминалите оттогава единадесет години бе имала и по-добри, и недотам добри любовници и се бе научила да подбира. Знаеше какво й доставя удоволствие и как да помогне на един мъж да я задоволи.

Беше допускала и грешки, разбира се. Сидни Уолтър бе последната и най-скъпата от тях. Но като цяло, имаше нормален и здрав сексуален апетит и сравнително изтънчен вкус в избора на партньори в леглото.

Наистина апетитът й бе намалял значително по време на работата й като стриптийзьорка в „Там, долу“, но пък стриптийз клубовете показваха мъжете и секса откъм най-първичната им страна. А в същото време този опит вероятно бе направил вкуса й още по-изтънчен.

Поне така изглеждаше този път.

Гидиън Съливан знаеше не само как да накара земята да се раздвижи, но дори и да танцува меренге. И танго. И румба. Този тип беше истински Фред Астер в леглото.

Клио реши, че това ще внесе нещо ново и приятно в странното им делово партньорство.

Е, той не го смяташе за партньорство, но не беше прав. Важното беше какво мисли тя. А и тя криеше още един коз в ръкава си. Клио отвори очи и погледна чантата, която лежеше върху грозното шкафче. Да. А козът бе дама. Сребърна дама.

Клио възнамеряваше да е честна с Гидиън, когато му дойдеше времето. Може би. Но опитът я бе научил, че е разумно да пази някой скрит коз. Все пак не познаваше Гидиън толкова добре и ако му разкажеше за статуетката, той можеше да я гепи, както бе направил с обиците й.

По дяволите, тя наистина си харесваше обиците.

Разбира се, той не изглеждаше пълен кретен. Беше адски етичен, когато ставаше дума за секс, и Клио уважаваше това. Но парите бяха нещо друго. Едно беше да загрееш чаршафите с мъж, когото познаваш от по-малко от седмица, но съвсем друго бе да му се довериш относно потенциална златна мина.

Много по-разумно щеше да е да си мълчи и да изстиска още малко информация от него.

Клио се претърколи и го захапа за задника, тъй като й беше подръка.

— Не знаех, че ирландците са толкова издръжливи.

— Пием гинес, за да сме силни — промърмори той със затворени очи. — Господи, наистина имам нужда от една бира.

— Имаш доста добра фигура, готин — отбеляза тя и прокара пръст по крака му. — Тренираш ли?

— Фитнес ли имаш предвид? Не. Банда потни типове и зловещи машини.

— Тичаш ли?

— Когато бързам.

Тя се засмя и се плъзна по гърдите му.

— С какво се занимаваш в Ирландия?

— Имаме корабчета — отговори Гидиън и прокара пръсти през гъстата й, тъмна коса. — Туристически корабчета, рибарски също. Понякога разхождам туристи, друг път ловя риба, а повечето време поправям някое от проклетите корабчета.

— Това обяснява мускулите ти — погали го тя. — Разкажи ми нещо за орисниците.

— Вече ти разказах.

— Разказа ми само част от историята. Но това не ми обясни защо си толкова сигурен, че струват много пари, а и време, за да ги откриеш. Аз също имам инвестиция тук, а дори не знам кой, по дяволите, ме подгони в Прага.

— Знам, че струват много пари, защото сестра ми, Ребека, проучи въпроса. Бека е страхотна с проучванията, фактите и информацията.

— Не се обиждай, приятел, но не познавам сестра ти.

— Прекрасна е. В мозъка й има толкова много информация, че понякога очаквам да избликне от ушите й. Тя измисли бизнеса с туристическите корабчета. Беше само на петнадесет години, когато застана пред мама и татко с всички онези числа, проекти и системи, които беше натъкмила. Беше сигурна, че местната икономика тепърва ще процъфтява. Коув вече беше станал интересен за туристите заради „Титаник“ и „Лузитания“, красивата си природа и пристанището. С течение на времето щяха да пристигат все повече и повече туристи.

Клио забрави за момент, че се канеше да му изтръгва информация.

— И те я послушаха?

Мисълта, че родители биха обърнали внимание на идеите на детето си, й се стори едновременно вълнуваща и абсурдна.

— Разбира се, че я послушаха. Защо да не го направят? Е, не заподскачаха ентусиазирано още от първия момент, но въпросът бе обсъден, проучен и се стигна до извода, че идеята й е добра и си заслужава да се осъществи.

— Родителите ми никога не биха ме послушали — каза Клио, като положи глава на гърдите му. — Разбира се, докато навърша петнадесет, вече бяхме приключили с това, което бих определила като нормални разговори.

— Защо така?

— Чакай да видим… О, да, помня! Не си допадахме особено.

Любопитен и впечатлен от горчивината в тона й, Гидиън се завъртя, за да вижда добре лицето й.

— Защо мислиш, че не сте си допаднали?

— Защото съм дива, заядлива, лоша и похабих многото възможности, които ми предложиха. Защо се смееш?

— Мислех си, че те харесвам точно заради първите три. А какви възможности си похабила?

— Образование, положение в обществото, неща, от които се отказах или отхвърлях презрително в зависимост от настроението ми.

— Хм. А на теб те защо не ти допадаха?

— Защото не ме забелязваха.

В мига, когато го каза, Клио се смути. Как, по дяволите, му разказваше всичко това? За да сложи край на неудобния разговор, тя се размърда под Гидиън и прокара пръсти по задника му.

— Хей, след като сме тук…

— Какво искаше да забележат?

— Няма значение.

Тя потърка глезена му с крака, като се надигна леко и го целуна по устата.

— Спасихме се един от друг преди много време. Просто си измихме ръцете. А и те престанаха да се преструват на женени. Разделиха се, когато бях на шестнадесет. Майка ми се жени два пъти оттогава. А баща ми скита по курви. Дискретно.

— Сигурно ти е било доста трудно.

— Това няма нищо общо с мен — сви рамене тя. — А и бездруго повече се интересувам най-вече от настоящето и от това дали имаш сили за още едно, преди да отидем да пием бира.

Гидиън не се разсейваше лесно, когато захванеше някоя тема.

— Как се озова в Прага и в онзи клуб?

— От тъпотия.

Той повдигна глава.

— Доста общо казано. Какво по-точно имаш предвид?

Клио въздъхна.

— Ако няма да се чукаме отново, искам да отида да си взема душ.

— Искам да знам повече за жената, с която се любя, а не само името и цвета на очите й.

— Късно е, готин. Вече ме изчука.

— Първият път те изчуках — отвърна той с хладен тон, който я накара да се засрами, — но вторият път е нещо различно. А ако продължаваме по този начин, ще има много пъти. Така стават нещата.

Това звучеше малко като заплаха.

— Всичко ли усложняваш?

— Да. Имам талант в това отношение. Каза, че те не те забелязвали. Е, аз те гледам, Клио, и ще продължа да гледам, докато ми просветне. Хайде да видим дали можеш да се справиш с това.

— Не обичам да ме притискат.

— Тогава имаме проблем, защото аз не се отказвам лесно — каза той и се отдръпна от нея. — Можеш да си вземеш душ, но го направи по-бързо. Ужасно съм гладен и умирам за една бира.

Гидиън скръсти ръце на корема си и затвори очи.

Намръщена, Клио се надигна от леглото. На път към банята, тя го погледна любопитно, после грабна чантата си и се затвори вътре.

Обърках я, помисли си Гидиън доволно. И това беше чудесно, тъй като самият той се чувстваше ужасно объркан от нея.

Изчака да се настанят удобно на една от ниските масички в кръчмата — тя с жилавия си стек, а той с по-разумния избор от риба и пържени картофи.

— След като семейството ти е от нюйоркското общество, познаваш ли Анита Гай?

— Никога не съм я чувала.

Стекът изискваше усилена работа, но Клио не възнамеряваше да се оплаква.

— Коя е тя?

— Чувала ли си за „Антики Морнингсайд“?

— Разбира се. Едно от онези стари, снобски места, където богатите плащат адски много пари за предмети, които са принадлежали на други богаташи — презрително каза тя и отметна назад косата си. — Аз лично обичам яркото, лъскавото и новото.

Гидиън се ухили.

— Страхотно определение, особено от устата на богат човек.

— Аз не съм богата. Семейството ми е богато.

Той лично смяташе, че всеки, готов да плати над триста долара за нещо, което висеше на ушите, е или богат, или глупав. Или и двете.

— Нямаш ли наследство?

Тя сви рамене и отряза парче от телешкото.

— Ще получа добра сума, когато навърша тридесет и пет. Но няма да ми стигне за бира и соленки през следващите осем години.

— Къде се научи да танцуваш?

Клио задъвка енергично.

— Какво общо има „Морнингсайд“ с нашите проблеми?

— Е, добре. Анита Гай е шефката на „Морнингсайд“. Вдовица е на бившия собственик на магазина.

— Чакай, чакай малко — размаха вилицата си Клио. — Спомних си нещо. Дърт козел се жени за хитро младо гадже. Работила за него или нещо такова. Майка ми беше адски възмутена от тази история и дрънкаше за нея в продължение на седмици. После, когато той ритна петалата, всичко се повтори. Тогава все още си говорех в редки случаи с майка ми — беше се върнала в Ню Йорк между Стиснатия задник — съпруг номер две, — и Тъпака — съпруг номер три. Споменах нещо от рода, че ако мадамата се е погрижила дъртия пръч да умре щастлив, значи всичко е наред. Майка ми ужасно се ядоса. Май това беше една от последните ни разправии, преди да постъпим като Пилат Понтийски.

— Преди да си измиете ръцете една от друга?

— Точно така.

— Заради нечий умрял съпруг?

— Всъщност, раздялата настъпи, когато Тъпака реши да си поиграе с циците ми, а аз се ядосах и й разказах.

— Доведеният ти баща те е опипвал?

Възмущението в гласа му и гнева в красивите му сини очи я накараха да се усмихне.

— Тогава още не ми беше доведен баща. И просто ме хвана за гърдите и ме стисна, а аз го сритах в топките. Казах на майка ми, че ми се е нахвърлил. А той, проявявайки разум като по чудо, отвърна, че аз съм му се метнала на врата. Майка ми взе неговата страна и си разменихме доста остри думи. Аз напуснах къщата, а тя се омъжи за Тъпака и се преместиха в родния му Ел Ей — Клио сви рамене и вдигна бирата си. — Край на сантименталната семейна история.

Гидиън я погали по ръката.

— Предполагам, че майка ти си заслужава смотания съпруг.

— Вероятно е така — съгласи се Клио и си допи бирата.

— Значи Анита Гай е свързана с това, защото… Чакай. Тя командва горилите, които ни подгониха в Прага, нали? — извика Клио и стисна устни. — Май не е само хубава кукла.

— Тя е пресметлива и зла жена. И крадла. Притежава една от орисниците, защото я открадна от нас. По-точно от брат ми. Иска да се добере и до трите и не подбира средства, за да постигне целта си. А това е нещо, което ще използваме срещу нея. Първо трябва да намерим останалите две статуетки, а после ще преговаряме.

— Значи няма клиент. Става дума за брат ти.

— За семейството ми — поправи я той. — Мълаки, брат ми, работи по друга следа, а сестра ми проучва трета. Проблемът е, че накъдето и да се обърнем, Анита Гай е там. Стъпка по-напред или назад, но винаги някъде наблизо. Или предвижда ходовете ни, или разполага с друг източник на информация. Или просто има начин да ни държи под око.

— И затова ние с теб отсядаме в мизерни хотели, плащаме в брой, а ти използваш чуждо име.

— Това не може да продължи много дълго — каза Гидиън, като отпи от бирата си, докато оглеждаше претъпканата, шумна кръчма. — Почти сигурен съм, че засега сме се отървали от нея. Време е да се захванеш за работа — добави той и се усмихна, — партньоре.

— Какво да правя?

— Каза, че си виждала орисницата, а това означава, че тя все още принадлежи на семейството ти. Мисля, че най-разумно е да започнеш с едно обаждане по телефона. Мило обаждане до майка ти, с лек намек за извинение и сдобряване.

Клио яростно набоде пържен картоф с вилицата си.

— Не е смешно.

— Не исках да те разсмивам.

— Няма да звъня у дома като някоя блудна дъщеря.

Той й се усмихна леко.

— Няма да го направя — упорито повтори тя.

— След като чух историята, не си падам по майка ти повече, отколкото самата теб. Но трябва да й се обадиш, ако искаш една пета от печалбата.

— Една пета? Провери си математиката, готин.

— В сметките ми няма нищо грешно. Ние сме четирима, а ти си само една.

— Искам половината.

— Е, може да поискаш и целия свят, но няма да го получиш. Една пета от няколко милиона лири ще ти помогне да се справиш с живота, докато достигнеш до зрялата тридесет и пет годишна възраст. Толкова лоши ли са отношенията ви, че тя да откаже да плати едно обаждане за нейна сметка? Или ще имаш повече шансове с баща си?

— Нито един от двамата няма да плати разговора, дори да звънна от третия кръг на ада. Но аз така или иначе няма да им звъня.

— Ще го направиш. Просто ще трябва да използваме кредитна карта. Какво е положението с твоята?

Клио упорито скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи ледено в него. Гидиън сви рамене.

— Добре де, ще използваме моята.

— Няма да го направя.

— Най-добре ще е да намерим телефонна кабина — реши той. — Ако Анита има някакъв начин да проследи картата ми, бих предпочел да не превръщам гърба си в мишена. Е, надявам се, че утре вече ще сме напуснали Лондон. Трябва да поработиш за статуетката, затова си мислех, че не е лошо да подходиш сантиментално. Липсват ти познатите и обичани неща от дома и разни подобни. Ако си изиграеш картите добре, някой от двамата може дори да ти изпрати малко пари.

— Чуй ме внимателно. Ще говоря бавно, с кратки думи. Те няма да ми дадат и цент, а аз по-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да ги моля за нещо.

— Не си сигурна в това, докато не опиташ, нали? — попита той и метна малко пари на масата. — Хайде да намерим телефонна кабина.

Как да спориш с човек, който не ти възразява, а просто продължава напред като валяк?

Вече се бе забъркала в кашата и не разполагаше с много време да се измъкне от нея.

Клио не губи време да спори с него, докато вървяха под ръмящия дъжд. Трябваше да помисли как най-добре да използва главата си и да прецени какви са възможностите й.

Не можеше да му каже: „О, няма смисъл да звъня на мама и татко, защото статуетката случайно е в чантата ми.“

Ако се обадеше у дома, а тя предпочиташе да я набият на кол, родителите й вероятно щяха да говорят с нея. Студено, но учтиво, което само щеше да я вбеси. А ако сдържеше темперамента си и заговореше за статуетката, щяха да я попитат дали е дрогирана. Съвсем небрежно. После щяха да й напомнят, че малката сребърна статуетка стоеше в стаята й от години. Факт, който те знаеха твърде добре, тъй като ежеседмично претърсваха стаята й за дрога, каквато тя никога не бе взимала, или за някакви други следи от неморално, незаконно или светски неприемливо поведение. Никоя от тези възможности не я привличаше, следователно трябваше да измисли трета.

Все още мислеше, когато Гидиън я дръпна в лъскава червена телефонна кабина.

— Помисли една минута какво ще кажеш — посъветва я той. — С кого би могла да се разбереш по-добре? С мама в Ел Ей? Или с татко в Ню Йорк?

— Не е нужно да мисля, тъй като няма да се обадя на нито един от двамата.

— Клио — нежно каза той и погали косата й. — Те наистина много са те наранили, нали? Думите му бяха толкова мили и нежни, че Клио едва събра сили да се отдръпне от него и да впери очи навън в дъжда.

— Няма нужда да им се обаждам. Знам къде е.

Гидиън се наведе и я целуна по косата.

— Съжалявам, че те затруднявам, но не можем да обикаляме от място на място по този начин.

— Казах ти, че знам къде е. Заведи ме в Ню Йорк.

— Клио…

— По дяволите, престани да ме галиш по главата като кученце. Направи ми малко място — извика тя, като го бутна назад и зарови в чантата си. — Ето виж — добави тя и пъхна сканираната снимка в ръцете му. Той се вторачи изненадано в нея, после вдигна глава и погледна Клио в очите.

— Какво, по дяволите, е това?

— Чудесата на новите технологии. Звъннах един телефон от клуба след разходката ни из града. Помолих да направят снимка на статуетката и да я изпратят на компютъра на Марсела. Реших, че ще дадеш парите, които исках, а и билета, след като ти докажа, че мога да се сдобия с фигурката. Но историята с преследването промени нещата. Онези кретени, които се втурнаха по петите ни, вдигнаха мизата.

— Защо досега не ми я показа?

— Едно момиче трябва да се застрахова, готин.

Беше усетила ледения гняв в гласа му и нямаше нищо против.

— Когато се запознахме в Прага, не знаех дали не си Джак Изкормвача. Трябваше да съм адски тъпа, за да си хвърля всичките карти на масата, преди да науча нещо за теб.

— И научи ли вече? — меко попита той.

— Достатъчно, за да знам, че си адски вбесен, но ще ти мине. Първо, защото майка ти е възпитала добър син, който не удря момичета — каза Клио и се усмихна. — Второ, защото се нуждаеш от мен, ако искаш да се добереш до истинската фигурка, а не само до снимката й.

— Къде е?

Клио поклати глава.

— Заведи ме в Ню Йорк.

— Колко пари имаш?

— Не плащам…

Той просто сграбчи чантата й. Клио заби пръсти в нея и я дръпна назад. Ако не беше видяла яростния блясък в очите му, вероятно щеше да допусне грешка и да повярва, че тя ще спечели мача.

— Добре, добре. Имам около хиляда.

— Крони?

— Не. Американски долари. Но трябва да ги обменим.

— Имаш хиляда шибани долара и не можа да се разделиш с един шибан цент, когато изчезнахме от Прага?

— С двадесет и пет лири — поправи го тя. — Обици.

Гидиън я избута от телефонната кабина.

— Току-що си увеличи инвестицията, Клио. Ще платиш, за да стигнем до Ню Йорк.

Когато Анита Гай забавляваше клиент, тя го правеше превъзходно. Смяташе подобни неща за делова инвестиция. А когато клиентът беше привлекателен и хубав мъж, когото възнамеряваше да вкара в леглото си, смяташе това за предизвикателство.

Джак Бърдит я интригуваше в много отношения. Не беше лустросан като мъжете, които Анита обикновено избираше за кавалери.

Но бе точно от типа, който тя предпочиташе за любовник.

Тъмнорусата му коса падаше по силното, грубовато лице, което беше по-скоро властно, отколкото хубаво. Очите му бяха сиви, с тежки клепачи и изглеждаха сънливи, докато човек не го погледнеше достатъчно отблизо, за да забележи енергията, стаена в тях.

Тези очи умееха да се приковат в твоите и да те уловят като животно в капан.

Отстрани на устата му личеше малък белег. Носеше се слух, че го е получил по време на побой в някакъв бар в Кайро. Устата му имаше чувствена извивка, която подсказваше на Анита, че Джак ще предяви доста изисквания в леглото.

Мощната фигура подхождаше отлично на грубото му лице. Широки рамене и дълги ръце. Тя знаеше, че Джак се боксира за удоволствие и бе убедена, че когато се съблече, ще бъде твърде привлекателна гледка.

Семейството му бе имало пари навремето, преди няколко поколения, но ги бе изгубило по време на борсовата криза през 1929. Джак не беше отгледан в лукс и бе натрупал собственото си състояние с фирми за електроника и охрана.

Истински мъж, помисли си Анита, като отпи от виното си. Мъж, който на тридесет и четири години печелеше седемцифрена сума годишно. Достатъчно, за да се радва на любимото си хоби — колекционерството.

Джак беше разведен. Притежаваше реставриран и превърнат в жилище склад в Сохо и живееше там, когато беше в града. Живееше сам и пътуваше много. И по работа, и за удоволствие.

Колекционираше старинни предмети на изкуството с добре документирана история.

Сега, след като първата орисница бе на сигурно място в сейфа й, Анита се надяваше, че Джак Бърдит може да й предложи някаква следа към другите.

— Е, разкажи ми за Мадрид — измърка тя нежно на фона на нежната музика на Моцарт.

Беше накарала прислужниците си да подредят маса за двама на голямата, превърната в градина, тераса на третия етаж на къщата й.

— Никога не съм ходила там, а винаги ми се е искало.

— Беше много горещо — отговори Джак и лапна нова хапка от шатобриан.

Беше идеален, разбира се, както и виното, музиката, лекия аромат на рози и върбина. А също и лицето и формите на жената срещу него.

Джак винаги изпитваше недоверие към идеалното.

— Нямах много време за забавления — отговори той. — Клиентът се грижеше да съм непрестанно зает. Още няколко такива параноици и ще съм готов за пенсия.

— Кой беше клиентът ти?

Тя се нацупи обидено, когато Джак само се усмихна и продължи да яде.

— Прекалено дискретен си, Джак. Не възнамерявам да потегля за Испания, да пробия охраната ти и да обера човека.

— Клиентите плащат за дискретността ми. И получават онова, за което плащат — добави той. — Би трябвало да го знаеш.

— Да, но намирам работата ти за толкова вълнуваща. Всички онези сложни алармени системи, инфрачервени лъчи, детектори за движение. Всъщност, като се има предвид опита ти, от теб би излязъл страхотен крадец, нали?

— Престъпленията носят пари, но недостатъчно.

Джак реши, че Анита иска нещо от него. Интимната вечеря у дома беше първият сигнал. Анита обичаше да излиза и да ходи по места, където да види повече хора и те да я видят.

Ако егото му беше прекалено силно, може би щеше да повярва, че основната й идея е сексът. Макар да не се съмняваше, че Анита се наслаждава на секса така, както на ползата, която извлича от него, той предполагаше, че тук има и нещо друго.

Жената беше опитна използвачка. Ледена кръв под меката кожа. Той нямаше нищо против това, но не възнамеряваше да се превръща в един от трофеите в претъпканите й шкафове, нито в оръдие от впечатляващия й арсенал.

Джак я остави да води разговора. Не бързаше за никъде. Анита беше добра компания, знаеше много неща за изкуство, литература и музика. И макар той да не споделяше част от вкусовете й, поне ги оценяваше.

А и къщата му харесваше. Беше я харесвал повече, докато Пол Морнингсайд беше жив, но пък къщата си е къща, а тази беше истинско бижу.

Бижу, което бе запазило достолепието си в продължение на дълги години. И което щеше да продължи да го пази въпреки господарката си. Мраморните камини винаги щяха да са красив декор за буйните огньове. Полилеите „Уотърфорд“ щяха да продължат да хвърлят феерични отблясъци върху полираното дърво, искрящите стъкла и рисувания на ръка порцелан, независимо кой се топлеше на пламъците или включваше осветлението.

Венецианските кресла щяха да си останат великолепни, независимо чий задник седеше на възглавниците им.

Това бе един от аспектите на старинното и красивото, който Джак ценеше най-силно.

Не че не одобряваше вкуса на Анита. Стаите бяха все още елегантно обзаведени с антики, картини и цветя в подходящи вази.

Надали някой би могъл да нарече мястото уютно, но като галерия, в която се живее, бе едно от най-хубавите, в града.

Тъй като бе проектирал и инсталирал алармената система, Джак познаваше всеки сантиметър от къщата. Като колекционер, одобряваше начина, по който бе използвано пространството, за да се изпъкнат красивите и ценни предмети, и рядко отказваше поканите на домакинята.

Но докато стигнат до десерта и кафето, мислите му вече го носеха към дома му. Искаше му се да се просне на канапето и да погледа телевизия.

— Онзи ден един клиент ми зададе въпрос, който би могъл да те заинтересува — каза Анита.

— Така ли?

Тя усети, че го губи. Беше вбесяващо и в същото време странно възбуждащо да се мъчи да задържи вниманието на един мъж по този начин.

— Ставаше дума за трите орисници. Знаеш ли историята?

Джак разбърка кафето си бавно.

— Трите орисници?

— Мислех, че може да си чувал за тях, тъй като колекционираш подобни неща. Три малки сребърни статуетки, изобразяващи трите орисници от древногръцката митология.

Той я загледа учтиво и Анита му разказа историята подробно с надеждата да събуди интереса му.

Джак изяде лимоновата торта, като я слушаше внимателно и задаваше въпроси от време на време. Но мислите му бяха другаде.

Разбра, че Анита иска да й помогне да открие орисниците. Той знаеше за статуетките, разбира се. Бе слушал разкази за тях още като дете.

Ако Анита се интересуваше достатъчно, за да започне да ги издирва, значи вярваше, че и трите фигурки могат да бъдат намерени.

Той довърши кафето си. Анита щеше да остане ужасно разочарована.

— Естествено — продължи тя, — обясних на клиента, че ако въобще някога са съществували, едната е потънала заедно с Хенри Уайли, което прави невъзможно получаването на целия комплект. Другите две, изглежда, са се загубили някъде из лабиринта на историята, така че дори откриването на две трети от комплекта ще отнеме значителни усилия. Жалко е, когато си помислиш какво откритие би могло да бъде това. Не само във финансово отношение, но и за историята и изкуството.

— Да, жалко. Значи няма следи към другите две?

— О, чува се по нещо от време на време — отговори Анита, като помръдна леко голите си рамене и завъртя чашата с коняк. — Както ти казах, те са легенда, поне сред известните търговци и сериозните колекционери, така че понякога се чуват слухове за тях. А като знам колко често пътуваш и колко връзки имаш навсякъде по света, сметнах, че може да си чул нещо.

— Може би не съм питал подходящите хора.

Тя се усмихна и се наведе напред. Някои мъже можеха да си помислят, че трепкащата светлина на свещите прави очите й нежни и романтични, но за Джак те бяха изпълнени само с алчност.

— Може би е така — съгласи се тя, — но ако го направиш, ще се радвам да чуя отговорите.

— Ти ще си първата — увери я той.

Когато се прибра в апартамента си, Джак съблече ризата си, включи телевизора и хвана последните десет минути от мача, в който „Брейвс“ смазаха „Мете“ жестоко. Истинско разочарование, тъй като бе заложил двайсет кинта на „Мете“, а това само показваше какво става, когато се ръководиш от сантименталности.

Джак изключи звука, взе телефона и набра някакъв номер. Зададе някои въпроси на подходящия човек, но не понечи да сподели отговорите.

Глава 9

Тия откри, че Хенри Уайли е бил човек с разностранни интереси и огромно желание за живот. Вероятно поради работническия си произход бе обръщал голямо внимание на положението си в обществото.

Не бил пестелив и макар според собственото му признание да благовеел пред прелестите на млади, закръглени дами, останал верен на съпругата си си през почти четиридесетгодишния им брак.

Според Тия, това също се дължеше на работническия му произход.

Като писател обаче Хенри търпеше редакция.

Беше безкрайно обстоятелствен относно разни вечери и описваше храната толкова подробно, че Тия едва ли не усещаше вкуса на омарите или телешкото. Говореше за другите гости също така подробно и Тия започваше да си представя музиката, тоалетите и разговорите. И точно когато се почувстваше увлечена, той започваше да говори за бизнес, за инвестиции и лихви, както и да излага собственото си мнение за политиката.

Но все пак, докато четеше дневника, Тия усети симпатия към Хенри. Той бе готов да набие на кол президента Уилсън, когото не одобряваше, или да възхвалява до небесата Чърчил, когото боготвореше, а между двете мнения можеше да се прочете ода за агнешката плешка, която бе ял предишната вечер.

В същия пасаж той хвалеше внуците си или цитираше статия от вестник, която обсъждаше вечерната рокля на някоя от дъщерите му. Описваше с удоволствие вилата, която строеше, и добавяше щастливо, че ще е по-грандиозна и по-скъпа от къщата на Вандербилт.

Тия научи, че Хенри обичал да харчи пари, да се грижи за децата и внуците си и смятал добрата храна за едно от най-големите удоволствия на света.

Гордостта му от „Антики Уайли“ бе неимоверна, а амбицията му да го направи най-престижния антикварен магазин го бе ръководила цял живот. От тази амбиция произлизаха и интересът, и желанието му да притежава трите орисници.

В това отношение бе свършил доста добра работа. Беше открил Клото във Вашингтон през есента на 1914. Солидна част от дневника бе посветена на доволните му хвалби от сделката и покупката на сребърната орисница само за четиристотин двадесет и пет долара.

Хенри беше нарекъл това „пладнешки обир“ и Тия бе съгласна с него.

Самият той почти бе откраднал статуетката, която щеше да бъде открадната от самия него след по-малко от година.

Но старият Хенри, без да може да предвиди собствената си съдба, продължил да се ослушва. Издирването на статуетките му доставяло същото удоволствие както обилна вечеря от седем блюда.

През пролетта на следващата година, открил Лахезис у богат адвокат на име Саймън Уайт — Смит от Лондон.

Купил билети за себе си и за жена си, Едит, за прокълнатия кораб с вярата, че ще успее да придобие втората орисница за себе си и за „Уайли“, а след това да тръгне по следващата следа — към Атропа.

Събирането на трите орисници било най-голямата му амбиция. В името на изкуството, а и за да направи „Уайли“ още по-известна и уважавана фирма.

Тия си водеше бележки, докато четеше. После щеше да провери фактите и да използва подробностите от дневника, за да открие нови факти.

Самата тя вече имаше амбиция и желание и макар те да произлизаха от наранената й гордост и гняв, бяха не по-слаби от тези на прапрадядо й.

Щеше да открие орисниците и да си възвърне собствеността на Хенри.

Щеше да ги открие с грижливи проучвания, логика и справки, точно както бе постъпил Хенри. А после щеше да изненада баща си, да победи хитрата Анита Гай и да прецака проклетия Мълаки Съливан.

Когато телефонът й звънна, Тия седеше до бюрото с очила на носа и пиеше хранителна добавка с протеини. Както винаги когато работеше, тя си каза, че трябва да остави телефонния секретар да се включи. Но както винаги, се притесни, че може да е нещо спешно, с което само тя би могла да се справи.

Тия издържа две позвънявания, после вдигна.

— Ало?

— Доктор Марш?

— Да.

— Бих искал да поговоря с вас за работата ви. За определени области от работата ви.

Тия се намръщи, объркана от непознатия мъжки глас.

— Моята работа? Кой се обажда?

— Мисля, че имаме общи интереси. Е… с какво сте облечена?

— Моля?

— Обзалагам се, че носите копринени бикини. Червена коприна…

— О, за бога! — извика Тия и затръшна телефона. Притеснена и уплашена, тя се сви и се залюля напред-назад.

— Перверзник. Ще си взема нов номер, който да не е вписан в указателя — промърмори тя нервно.

Взе дневника и бързо го върна на мястото му. Всяка жена би си помислила, че когато е вписана в указателя като Т. Дж. Марш, това би я предпазило от обажданията на разни извратени типове.

Тя се замисли и извади указателя, за да потърси номера на телефонната компания, когато на вратата й се позвъни.

Първата й реакция беше раздразнение от натрапничеството, последвано след миг от парализиращ страх. Беше мъжът от телефона. Щеше да нахлуе в апартамента й и да я нападне. Да я изнасили. А после щеше да пререже гърлото й от ухо до ухо с огромен нож.

— Не ставай глупава, не ставай глупава — промърмори си тя, като притисна ръка към устата си и скочи на крака. — Типовете, които дрънкат мръсотии по телефона, са идиоти, ненормалници, криещи се зад анонимността. Сега може би звъни майка ти или госпожа Локли от долния етаж. Няма нищо страшно.

Тя излезе предпазливо от кабинета и пристъпи безшумно към вратата. Повдигна се на пръсти с разтуптяно сърце и надникна през шпионката.

Видът на едрия мъж с грубо лице, издокаран в черно кожено яке, я накара да изохка и да се завърти нервно с ръка на гърлото. Тя се огледа наоколо диво и грабна най-близкото оръжие. Въоръжена с бронзовата статуетка на Цирцея, Тия затвори очи.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Доктор Марш? Доктор Тия Марш?

— Ще се обадя на полицията.

— Аз съм полицията. Детектив Бърдит, госпожо, полицейско управление Ню Йорк. Ще сложа значката си на шпионката.

Веднъж Тия бе чела книга, в която убиецът прострелва една от жертвите си през шпионката. Куршум в окото и оттам — направо в мозъка. Разтреперана, тя се приближи към шпионката и се опита да погледне, без да рискува да загине от жестока смърт.

Значката й се стори съвсем истинска, така че тя рискува и залепи око на шпионката.

— За какво става дума, детектив Бърдит?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, доктор Марш. Ще ми позволите ли да вляза? Можете да оставите вратата отворена, ако така ще се чувствате по-добре.

Тия прехапа устни и си каза, че ако човек не може да се довери на полицията, тогава какво му остава. Сложи бронзовата статуетка на мястото й и отключи вратата.

— Проблем ли има, детектив?

Той й се усмихна дружелюбно и мило.

— Бих искал да поговорим.

Влезе вътре доволен, че Тия се почувства достатъчно в безопасност, за да затвори вратата.

— В сградата ли има някакви проблеми?

— Не, госпожо. Можем ли да седнем?

— Да, разбира се — махна му тя към едно кресло и седна на крайчеца на друго.

— Хубаво място — каза полицаят.

— Благодаря ви.

— Предполагам, че сте наследила от баща си вкуса към антиките.

Лицето й пребледня.

— С баща ми ли е станало нещо?

— Не. Но е свързано с работата на баща ви, а и с вашата. Какво знаете за комплекта от сребърни статуетки, наречени трите орисници?

Той забеляза, че зениците й се свиват. Резултат от шока. Инстинктът му не бе го подвел.

— За какво става дума? — попита тя. — За Мълаки Съливан ли?

— Той има ли нещо общо с орисниците?

— Надявам се, че сте го арестували — горчиво каза тя. — Надявам се, че в момента гние в затвора. А ако ви е дал името ми, с надеждата, че ще му помогна да се измъкне, само си губите времето.

— Доктор Марш…

Той веднага усети, че е разкрит. Чу тихото й ахване в мига, преди Тия да се опита да скочи от креслото. Беше по-бърз и я върна на мястото й.

— Успокойте се.

— Вие сте онзи, който ми звъня по телефона. Въобще не сте ченге. Той ви е изпратил, нали?

Джак беше очаквал сълзи и писъци и се впечатли, когато, вместо да изпадне в истерия, тя го погледна разгневено.

— Не познавам вашия Мълаки Съливан, Тия. Казвам се Джак Бърдит. Собственик съм на охранителна фирма „Бърдит“.

— Вие сте просто един лъжец. И перверзник при това. — Яростта й понамаля и тя усети, че гърлото й се свива.

— Трябва да си взема инхалатора — каза Тия.

— Трябва да се успокоите — поправи я той. — Работил съм с баща ви. Можете да го попитате.

— Баща ми не работи с перверзници.

— Слушайте, съжалявам за това. Телефонът ви е подслушван. Когато усетих това, издрънках първото, което ми дойде наум.

— Телефонът ми не е подслушван.

— Скъпа, работата ми е да знам такива неща. А сега, искам да се успокоиш. Ще ти дам телефона си. Обезопасен е. Искам да се обадиш в шестдесет и първи участък и да потърсиш детектив Робинс. Боб Робинс. Попитай го дали ме познава и дали ще гарантира за мен. Ако не го направи, кажи му веднага да изпрати патрулна кола тук. Съгласна ли си?

Тия стисна устни. Помисли си, че ръцете му бяха твърди като камък, а студеният блясък в очите му я предупреди, че няма да се измъкне.

— Дайте ми телефона.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък телефон и визитна картичка.

— Това е компанията ми. Бих ти предложил да се обадиш на баща си, за да ти даде препоръка за мен, но не знам дали и неговите телефони не са подслушвани.

Тия не свали очи от Джак, докато говореше по телефона.

— Искам номера на шестдесет и първи участък в Манхатън. Свържете ме с него, моля.

Джак кимна.

— Търсете детектив Боб Робинс — посъветва я той.

Тия го послуша и се опита да възстанови нормалното си дишане.

— Детектив Робинс? Обажда се Тия Марш.

Говореше ясно и му съобщи внимателно адреса си. Джак одобри действията й и си помисли, че жената не беше глупава.

— В апартамента ми е един мъж, който проникна тук под предлог, че е полицай. Твърди, че името му е Джак Бърдит. Посъветва ме да поискам от вас препоръки за него — каза Тия, после повдигна вежди. — Около метър и деветдесет, сто килограма. Тъмноруса коса. Сиви очи. Да, малък белег от дясната страна на устата. Разбирам. Да, разбирам. Съгласна съм с вас. Благодаря ви.

Тя отдръпна за момент телефона от ухото си.

— Детектив Робинс потвърди, че ви познава и не сте психопат. Увери ме, че с радост ще ви срита в задника, задето се представяте за полицай. Готов е да издаде заповед за ареста ви, ако реша да предявя обвинения. Освен това каза, че му дължите двадесет долара и би искал да говори с вас.

— Благодаря — каза Джак и взе телефона. — Да, да. Ще ти обясня всичко при първа възможност. Каква фалшива значка? Не знам за какво говориш. Ще се чуем по-късно.

Той прекъсна връзката и прибра телефона.

— Добре ли е така? — попита той Тия.

— Не, не е добре. Определено не е добре. Извинете ме.

Тя скочи от креслото и излезе от стаята. Тъй като не беше напълно сигурен дали Тия не се кани да грабне някакво оръжие, Джак я последва.

Тия отвори един от шкафовете в кухнята, а Джак повдигна вежди учудено, когато видя редиците с шишета с хапчета. Тя взе аспирин и отвори хладилника.

— Получих главоболие от напрежението. Много ви благодаря.

— Извинете ме. Не можех да рискувам с телефона. Вижте.

Джак взе кухненския телефон и отвъртя долната му част.

— Виждате ли това? Микрофон с доста добро качество.

— Не мога да различа подслушвателно устройство от жаба, така че просто се налага да ви повярвам, нали?

Той се усмихна. Проучванията не му бяха показали, че Тия е с толкова бързи реакции.

— Предполагам, че е така. Трябва да внимавате какво казвате, когато говорите по телефона.

— И защо трябва да се доверя на думите ви, господин Бърдит?

— Джак. Наричайте ме Джак. Имате ли кафе?

Леденият й поглед го накара да свие рамене.

— Добре. Анита Гай.

Той се усмихна, когато Тия бавно отпусна шишето с пода.

— Да, мислех си, че това ще ви прозвучи познато. Смятам, че точно тя е човекът, който подслушва телефона ви. Анита иска трите орисници, а вие и семейството ви сте връзката към тях. Статуетката на Хенри Уайли, Клото, не е била загубена при потъването на „Лузитания“, нали?

— Щом сте приятел на Анита, попитайте я за това.

— Не съм казвал, че сме приятели. Аз съм колекционер. Това е нещо, което баща ви би могъл да потвърди, но бих предпочел да го попитате лично, защото не искам Анита да следи ходовете ми. Купувал съм доста хубави неща от „Уайли“. Последната ми придобивка беше ваза на Лалик. Изключителна. Шест голи девици, които наливат вода. Е, обичам голи жени — каза той с бърза, весела усмивка. — Съдете ме.

— Мислех, че обичате червени копринени бикини.

— Нямам нищо против тях.

— Не мога да ви помогна, господин Бърдит. Върнете се при госпожица Гай и й кажете, че си губи времето с мен.

— Не работя с или пък за Анита. Работя за себе си, а храня личен интерес към орисниците. Анита ми подхвърли стръвта, с надеждата, че ще й свърша работата и ще я отведа до тях. Но не си е направила добре сметката. В същото време не иска да ви изпуска от погледа си — добави той, като махна към телефона. — Обзалагам се, че вие знаете нещо, което Анита не знае. Мисля, че бихме могли да си помогнем един на друг.

— Защо да ви помагам? Дори и да можех.

— Защото съм адски добър в работата си. Кажете ми какво знаете и аз ще ги намеря. Точно това искате, нали?

— Не съм съвсем наясно какво точно знам.

— Кой е Мълаки Съливан?

— Е, той е нещо, в което съм сигурна.

Беше сигурна, тъй като само споменаването на името му предизвикваше неприятно стягане в гърдите й.

— Той е лъжец и мошеник. Твърди, че Анита измамила и него, но доколкото знам, може да са близки като… като крадци — довърши Тия.

— Къде мога да го намеря?

— Предполагам, че се е върнал в Ирландия. Коув. Но бих предпочела да се пържи в ада.

— Каква е неговата връзка?

Тия се поколеба, но не можа да намери основателна причина да не отговори.

— Твърди, че Анита откраднала една от орисниците от него. Но тъй като вероятно езикът му би изсъхнал, ако опиташе вкуса на истината, силно се съмнявам дали това е вярно. Е, всичко това беше много интересно, но прекъснахте работата ми.

— Имате визитната ми картичка. Помислете по въпроса и се свържете с мен.

Джак се приготви да си тръгне, после се обърна и я погледна.

— Ако знаете нещо, внимавайте къде стъпвате. Анита е змия, Тия. От онези, които обичат да поглъщат меки, красиви създания.

— А вие какъв сте, господин Бърдит?

— Аз съм човек, който цени и уважава капризите на съдбата.

Мълаки Съливан, повтори си Джак, докато излизаше. Изглежда, щеше да му се наложи да предприеме пътешествие до Ирландия.

Пътуването от Лондон до Ню Йорк е дълго и на човек му се струва още по-дълго, когато е заклещен на средна седалка с размера на пощенска марка между една жена, чиито крака са дълги почти колкото неговите, и мъж, който използва лактите си като тесли.

Всичко това, съчетано с групата младежи, развилнели се във второкласната кабина, и бебето два реда пред тях, което счупи световния рекорд за непрекъснат плач, правеше съня невъзможен.

Гидиън се опита да се съсредоточи в книгата си, но дори великолепната проза на Стайнбек не можеше да го завладее достатъчно. Затова прекара часовете в размисъл и огледа от всички страни кашата, в която той и семейството му се бяха забъркали.

Оцеля от полета, после изтърпя агонията на митническата проверка и прибирането на багажа. Беше готов на убийство, за да може да положи измъченото си тяло на равна повърхност.

— Сигурна ли си в този твой приятел? — обърна се той към Клио.

— Слушай, помоли ме да се сетя за някой приятел в града, който да ни подслони за няколко дни, без да задава излишни въпроси, тъй като си прекалено стиснат, за да извадиш пари за хотел. Е, този приятел е Мики.

— На този етап не мога да си позволя да платя проклетия хотел. А и не знам дали мога да се доверя на човек, наречен Мики — промърмори Гидиън.

— Успокой топката.

Клио си пое дълбоко въздух, когато тръгнаха към изхода. Вече бяха в Ню Йорк.

— Трябваше да поспиш в самолета — добави тя. — Аз спах като заклана.

— Знам. И заради това ще те мразя до края на живота си.

— Мрън, мрън, мрън. Хич не ми пука — ухили се тя, като излезе навън в адския шум и миризмата на изгорели газове. — О, Господи, върнах се!

Гидиън се надяваше да подремне в таксито, но шофьорът бе пуснал някаква умопомрачителна индийска музика по радиото.

— Откога познаваш Мики?

— Не знам. Шест-седем години. Не съм сигурна. Имахме няколко номера заедно.

— И той ли е стриптийзьор?

Клио завъртя очи.

— Не, не е стриптийзьор. Балетист е. Също като мен. Слушай, приятел, танцувала съм на Бродуей.

Това беше вярно, макар и за съвсем кратко време.

— Бяхме партньори в новата постановка на „Брилянтин“. Ходихме заедно по турнета.

— Имахте ли интимни отношения?

— Не — отговори тя и се ухили. — Много по-вероятно е Мики да налети на теб, отколкото на мен.

— О, страхотно!

— Не си хомофоб, нали?

— Не мисля — отвърна Гидиън, който се чувстваше прекалено изморен, за да анализира вижданията си по въпроса. — Просто запомни легендата ни и се придържай към нея.

— Млъкни, готин. Скапваш завръщането ми у дома.

— Ама че жена — промърмори той и затвори очи. — За цяла седмица нито веднъж не каза името ми.

Клио го погледна и се усмихна. Гидиън беше смачкан и изморен, но изглеждаше ужасно сладък. Щеше да се почувства много по-добре след един-два дни. След като тя изпълнеше плана си.

Той не бе единственият, който бе мислил в самолета.

Първата й задача беше да занесе статуетката на безопасно място. Да речем, в банков сейф. После щеше да се свърже с Анита Гай и да започне сериозни преговори.

Реши, че може да поиска цял милион за фигурката. А тъй като беше почтено момиче, щеше да раздели парите с Гидиън.

Шестдесет на четиридесет.

Е, той щеше да мрънка, но тя щеше да се справи с него. Все пак му предлагаше нещо сигурно. Никога нямаше да може да изтръгне първата орисница от жена като Анита. Не и в този живот. А ако искаше да се втурне в търсене на третата фигурка, щеше да има поне финансова подкрепа.

Правеше му услуга. Отплащаше му се за това, че я доведе в Ню Йорк и й показа пътя към солидна банкова сметка. Шестстотин хиляди долара щяха да й свършат добра работа.

А след като се успокоеше, Гидиън вероятно щеше да остане в Ню Йорк няколко седмици. Клио искаше да го разведе из града, а и да се изфука с него.

Въпреки жегата, Клио отвори прозореца, за да усети въздуха на Ню Йорк. Непрестанното свирене на клаксони й се стори ангелска музика.

Докато стигнат до сградата на Мики, тя беше в такова прекрасно настроение, че дори не се възпротиви, когато Гидиън я накара да плати на таксиджията.

— Е, какво мислиш? — попита го тя.

Гидиън беше скапан и очите го смъдяха.

— За кое?

— За Ню Йорк. Каза, че идваш тук за първи път.

Той се огледа зашеметено наоколо.

— Претъпкано. Шумно и всички изглеждат раздразнени от нещо.

— Да — кимна Клио и усети сълзи на умиление в очите си. — Ню Йорк е върхът.

Тя затанцува към домофоните и натисна копчето за апартамента на Мики.

След секунда се чу дълъг, леко неприличен звук като от смукане и Клио се засмя.

— Мики, перверзнико. Отвори вратата. Клио е.

— Клио! По дяволите! Донеси красивия си задник тук.

Домофонът избръмча и вратата се отвори. Видяха тясно фоайе и сив асансьор, който издаде подозрителен звук, когато вратите му се отвориха. Но Клио не се разтревожи, а влезе вътре и натисна копчето за третия етаж.

— Мики е от Джорджия — каза тя на Гидиън. — От фино семейство, пълно с лекари и адвокати. А понеже и двамата се оказахме черните овци в семействата си, се разбираме адски добре.

В момента Гидиън не се интересуваше дали Мики е от Джорджия или от Луната, дали е гей или има три глави. Важното бе само да има душ с гореща вода и легло.

Вратите на асансьора се отвориха и Гидиън видя висок, тъмнокож мъж, облечен в червен потник, тесен черен панталон и лъскави плитчици по главата. Мъжът изрева диво и Гидиън настръхна в очакване да бъде нападнат. Мики профуча покрай него като светкавица.

Сграбчи Клио и я завъртя лудо. Преди Гидиън да успее да реагира, Клио и Мики се понесоха във вихрен танц по тесния коридор.

Клио танцуваше прекрасно и приключи импровизирания номер, като прегърна партньора си през врата и обви крака около кръста му.

— Кукличке, къде се изгуби?

— Къде ли не. Господи, Мики, изглеждаш великолепно.

— Права си, по дяволите — ухили се той, като я целуна шумно по бузите, а после и по устата. — А ти изглеждаш, сякаш си била влачена по улицата и захвърлена на тротоара.

— Да, един душ би ми свършил чудесна работа — каза тя и облегна глава на рамото му. — А също и на приятеля ми.

Мики изви врат и огледа Гидиън внимателно с черните си кадифени очи.

— Ммм, какво си ми донесла, Клеопатра?

— Казва се Гидиън — весело отговори Клио, като прокара език по горната си устна. — Ирландец е. Забърсах го в Прага. Мисля да го задържа известно време.

— Той е прекрасен.

— Да. Има някои недостатъци, но по отношение на външния вид е върхът. Хайде, готин, не се срамувай.

— Това означава ли, че шоуто приключи поне за момента?

— Движи се добре — отбеляза Мики, когато Гидиън се приближи към тях. — И акцентът му е страхотен.

— Също и твоят.

Когато чу отговора на Гидиън, Мики се ухили широко.

— Влизайте вътре. Искам да чуя всичко.

Според Гидиън, Мики бе слаб като клечка, но въпреки това той внесе Клио в апартамента си с лекота.

— Скромно — добави Мики, като пусна Клио и я потупа по задника, — но е дом.

Гидиън не забеляза скромното. Видя само цветове. От сините стени с бели корнизи и дузините театрални плакати до геометричните шарки на килима. Канапето беше от бяла кожа, огромно като лодка и отрупано с шарени възглавници.

Гидиън си представи как се просва върху него и спи до края на живота си.

— Коктейли — заяви Мики. — Високи, ледени коктейли.

— Мисля, че готиният първо би искал висок, леден душ — каза Клио. — Давай, готин. Мини пред спалнята и завий надясно.

Гидиън погледна Мики, който му махна дружелюбно.

— Действай, красавецо.

— Благодаря — отвърна Гидиън и ги остави сами.

— Джин с тоник — каза Мики и отиде към лъскавия бял бар. — Много лед, много джин и съвсем мъничко тоник. А после ще разкажеш всичко на татенцето.

— Звучи чудесно. Мики, можем ли да се приютим при теб за няколко дни?

— Иска ли питане, сладурче.

— Историята е невероятна.

Клио отиде до вратата на спалнята и се вслуша внимателно да чуе душа. После се върна до бара и разказа на Мики цялата история.

Гидиън беше още гол и мокър, когато Клио влезе в банята с джина в ръка и широка усмивка.

— Реших, че това ще ти свърши работа — каза тя.

— Благодаря.

Гидиън пое чашата и изгълта съдържанието й благодарно.

— Оставаме ли тук?

— Оставаме — потвърди Клио. — Всъщност Мики дори щедро ти предлага леглото си.

Гидиън си спомни леглото, покрай което бе минал на път към банята. Голямо, меко, червено. В този момент му изглеждаше толкова съблазнително, че въобще не му пукаше за огледалата на тавана.

— Трябва ли да спя с него?

Клио се засмя.

— Не, само с мен. Давай, поспи няколко часа.

— Ще го направя. А на сутринта ще помислим как да се доберем до орисницата. В момента съм прекалено скапан, за да мисля.

— Тогава отивай да спиш. Ние с Мики ще си побъбрим няколко часа, преди той да тръгне към театъра. Мики участва в хора на „Целуни ме, Кейт“.

— Браво на него. Кажи му, че съм му адски благодарен за гостоприемството.

Гидиън се събуди от звуците на клаксони и тракането на боклукчийски коли. Докато мозъкът му се ориентира, той се загледа изненадано в отражението си в огледалото на тавана. Червените чаршафи се бяха смъкнали до кръста му и той изглеждаше така, сякаш бе прерязан на две през нощта.

Клио се бе проснала върху него, отметнала коса назад. Гъстата й черна грива изпъкваше на фона на червените чаршафи. Кожата й бе малко по-тъмна от неговата, така че ръката, която бе преметнала през гърдите му, и извивката на рамото й приличаха на златен прах върху неговата белота и лъскавите алени чаршафи.

Той си припомни как Клио се бе плъзнала в леглото по някое време през нощта и го бе прегърнала. А той се бе плъзнал в нея.

Не беше проговорила. Нито дума. Той не бе успял да я види. Но бе познал формите и вкуса й. Дори аромата. Какво ли означаваше това, щом я познаваше толкова добре в тъмнината?

Щеше да помисли за това по-късно. Както и да анализира защо, в легло, огромно като езеро, се бяха сгушили един в друг и бяха спали цяла нощ така.

Но засега имаше други грижи. Един човек не можеше да се довери на мозъка си, преди да го е подкрепил с кафе.

Гидиън се опита да се надигне от леглото и бе изненадан и странно трогнат, когато Клио се премести по-близо и се сгуши в него. Искаше му се да я прегърне и да я събуди, за да се възползват както трябва от огледалата на тавана.

Не, не трябваше да го прави. Той я целуна по главата и се надигна.

Обу джинсите си и тръгна да търси кухнята.

Първото му разтърсване за деня дойде не от кофеина, а от вида на Мики, проснат на бялото кожено канапе сред пъстрите възглавници, покрит с изумруденозелен чаршаф.

Макар да му беше неудобно, желанието му за кафе бе по-силно от чувството за благоприличие. Гидиън заобиколи канапето и влезе колкото се може по-тихо в кухнята.

Беше като от каталог — лъскава и безукорно чиста, със сложни уреди, спретнато подредени на плота. Гидиън отвори шкафа и откри чинии в бяло и синьо, подредени в идеални купчини според цвета, чаши, подредени според вида и размера. И накрая, когато вече бе готов да захлипа, откри плик с кафе.

Отвори го и изруга под нос, когато видя зърната.

— Какво, по дяволите, да правя с тези зърна? Да ги дъвча? — промърмори той ядосано.

— Можеш, но е по-добре да ги смелиш.

Гидиън се стресна и се завъртя назад.

Мики бе издокаран със сънлива усмивка и златисти гащи, които едва покриваха топките му.

— О, съжалявам, не исках да те събудя — извини се Гидиън.

— Спя леко като котка — обясни Мики, като сипа малко кафе в кафемелачката. — Нищо не може да се сравни с аромата на прясно смляно кафе — надвика той шума. — Добре ли спа?

— Да, благодаря. Не трябваше да те изритваме от собственото ти легло.

— Вие сте двама, а аз само един — отвърна той, като хвърли бърз поглед на Гидиън, докато отмерваше нужното количество вода. — Сигурно умираш от глад. Какво ще кажеш да закусим нещо? Аз съм в настроение за френска закуска.

— Великолепно. Адски мило беше от твоя страна да ни подслониш.

— О, ние с Клио сме приятели от години — махна Мики небрежно и се обърна към хладилника, за да извади яйца и мляко. — Обичам това момиче. Толкова се радвам да я видя у дома, и то свързана с човек със стил. Предупредих я за онзи кретен — Сидни. Изглеждаше готин, разбира се, но само блясък и никакво съдържание. И какво направи? Открадна й парите и я остави на сухо — неодобрително зацъка Мики, докато разбъркваше яйцата в купа. — И не къде да е, а в Прага! Но тя сигурно ти е разказала за това.

— Всъщност не — отговори Гидиън. — Познаваш Клио. Обикновено не обръща внимание на подробностите.

— Нямаше да избяга с онова копеле, извини ме за израза, ако баща й не й беше казал отново, че си губи времето и срами семейството и себе си.

— Как?

— С танците и театъра — отговори Мики драматично, като протегна крак елегантно. — С дружбата си с хора като мен. Не само чернокож, но и гей. Чернокож балетист хомосексуалист. Господи! Сметана? Захар?

— Не, благодаря. Чисто — каза Гидиън.

— Аз пък го пия с много захар — усмихна се Мики. — И теб нямаше да те хареса — добави той, като подаде чаша на Гидиън. — Имам предвид бащата на Клеопатра.

— Така ли? Майната му — каза Гидиън, вдигна чашата си като за тост и отпи. — Господ да те благослови.

— Пий, скъпи.

Мики натопи филии френски хляб в яйцата и добави:

— Ние с теб ще се разберем чудесно.

Така и стана. Унищожиха половин хляб, кана кафе и почти цял литър портокалов сок.

Докато Клио се присъедини към тях, Гидиън вече не виждаше нищо странно в златистия слип, татуировката на дракон на лявото рамо на Мики, нито в това, че друг мъж го наричаше „скъпи“.

Част втора

Отмерването

„Измервах живота си с чаени лъжички.“

Т. С. Елиът

Глава 10

— Сладурче, не съм сигурен, че постъпваш правилно.

— Постъпвам умно — настоя Клио, — а това винаги е правилно.

— Ще прецакаш нещата с Гидиън — каза Мики, като поклати глава.

Вървяха по оживения Бродуей и си проправяха път през тълпата.

— Имам добро предчувствие за вас двамата, а ти ще прецакаш нещата още преди да са започнали.

— Прекалено си романтичен.

— Романтиката превръща секса в изкуство. Без нея, би било чисто животинска история.

— Затова сърцето ти е разбито толкова често, Мики, а моето — не.

— Би ти се отразило добре.

— Не се цупи — помоли го Клио, но тъй като знаеше, че той и бездруго ще го направи, го прегърна през кръста, когато завиха на ъгъла на Седмо авеню и Петдесет и втора улица и се отправиха на север. — А и правя това не само за себе си, но и заради него. След като Анита получи орисницата, ще го остави намира, а той ще спечели много пари. Все пак статуетката е моя. Не съм длъжна да деля парите с никого, но ще го направя.

Клио го стисна за ръката и влязоха в банката.

— Да действаме колкото се може по-бързо. Ако не се видя с него до един, ще започне да задава въпроси. А и — добави тя, като сниши глас, когато влязоха в тихото фоайе, — той самият се занимава с нещо в момента, иначе никога нямаше да ми позволи толкова лесно да отида някъде сама.

— Проблемът ти, Клеопатра, е, че си циничка.

— Опитай да работиш няколко месеца в стриптийз клуб в Чехия — промърмори тя — и ще видим дали няма да се върнеш с един куп комплекси.

— Но ти потегли без такива, скъпа — посочи Мики.

Тя завъртя очи и се приближи до чиновничката.

— Искам да наема сейф.

Когато излязоха обратно на Седмо Авеню, орисницата бе заключена на сигурно място в сейфа. И тя, и Мики имаха ключове за него. Според Клио, така беше най-разумно. Ако се случеше нещо лошо, което тя не очакваше, той можеше да вземе статуетката вместо нея.

— Добре, сега ще се обадя и ще уредя срещата. Някъде на обществено място — добави тя, като протегна ръка към мобифона на Мики. — Където обаче няма вероятност да се появи някой, който би могъл да ни познае.

— Звучи като шпионски трилър — ухили се Мики, който обичаше мелодрамите, и й подаде телефона.

— Това е само бизнес. А аз имам подходящата стока. Клио извади листчето, където бе записала номера на „Антики Морнингсайд“, и набра, докато вървяха към Шесто авеню.

— Анита Гай, моля. Обажда се Клио Толивър. Мисля, че тя знае името ми и ще поиска да говори с мен. Веднага. Ако не се съгласи, кажете й, че се обаждам, за да обсъдим цената на съдбата. Да, точно така.

Взела собствената си съдба в ръце, Клио зави наляво по Пето авеню и загуби Мики за момент, когато той се залепи за витрината на бижутерски магазин.

— Стой при мен и не бъди такава глезла — каза тя и го дръпна за косата. — Това е сериозен бизнес.

— О, а ти звучиш сурово и решително — отбеляза Мики. — Като Джоан Крауфорд, не, не, като Барбара Стануик в „Двоен удар“. Жена с топки.

— Млъкни, Мики — нареди му Клио и едва сдържа смеха си, когато Анита Гай се обади.

— Клио? — Гласът не звучеше сурово и решително, а мек и топъл като кадифе. — Нямаш представа колко се радвам да те чуя.

Според Клио, лекотата, с която Анита се съгласи с условията на срещата, беше добър знак. Тя си припомни дивото препускане из Европа и поклати глава. Мъже. Вечно трябваше да надуват мускули и да превръщат една обикновена делова сделка в кавга.

Нищо чудно, че всичко в света беше толкова объркано.

Тя се почувства малко глупаво заради избора на мястото, но пък Мики изпитваше такова удоволствие, че все пак си заслужаваше.

— „Връзка, която да запомниш“. Кари Грант и Дебра Кер — каза Мики, който стоеше до телескопа на Емпайър Стейт Билдинг, размахваше ръце и друсаше плитчиците си. — Това се казва романтика, бебче!

Клио си помисли, че това бе и разликата между тях. На нея мястото й напомняше не за страстна връзка, а за смахнатото катерене на Кинг Конг, стиснал в лапите си Фей Рей.

Винаги бе смятала героинята на Фей Рей за абсолютна тъпанарка. Висеше и пищеше на ръба на бездната и чакаше големия, силен мъж да я спаси, вместо да си размърда задника и да изчезне, когато малоумната маймуна я остави намира.

Е, имаше всякакви хора.

— Иди и застани там — нареди тя на Мики. — Дръж ме под око. Ще ти дам знак, ако тя започне да ми създава проблеми. Тогава можеш да застанеш до нас и да изглеждаш зъл и опасен.

Клио се вгледа в нежното лице, меките кафяви очи и веселата усмивка. Мики никога не би могъл да изглежда зъл.

— Добре де, забрави за зъл. Пробвай само опасен — посъветва го тя, като погледна ексцентричния часовник, който Мики й бе дал. — Тя ще дойде всеки момент. Ако е навреме, всичко ще е наред. Имам над половин час до срещата с Гидиън.

— Какво ще му кажеш?

— Все ще измисля нещо, докато се сдобия с мангизите. Ще го накарам да почака още двадесет и четири часа. Това е крайният срок, който ще дам на Анита.

— Не е лесно да събереш цял милион за един ден, Клио.

— Говорим за „Антики Морнингсайд“. А това означава големи мангизи. Ако наистина иска орисницата, ще намери начин. Сега ще отида там и ще си придам отегчен вид.

Тя отиде до парапета, облегна се и загледа асансьора през стъклото. Пред магазина за сувенири се тълпяха туристи — или стояха наоколо и правеха снимки, или пускаха монети в телескопа.

Клио се зачуди дали някой, който живееше в града, идваше някога тук, освен ако не бъде довлечен от гостите си от провинцията. След това си помисли, че никой не би изпитал желание да дойде тук, когато животът и всичко интересно бяха долу, из улиците.

Стомахът й се сви, когато видя елегантната жена, която слезе от асансьора. Анита беше казала, че ще бъде облечена в син костюм. И наистина беше син. Гълъбовосин с дълго елегантно сако и пола с консервативна дължина.

Клио реши, че костюмът е от Валентино. Изключително скъп и висока класа.

Тя изчака търпеливо Анита да сложи тъмните си очила и да огледа района. След секунда, погледът на Анита спря върху нея. Тя нагласи кожената чанта на рамото си и тръгна към нея.

— Клио Толивър?

— Анита Гай.

Двете се ръкуваха учтиво и взаимно се прецениха с очи.

— Очаквах, че едва ли не ще се наложи да си разменяме пароли — развеселено каза Анита. — Знаеш ли, това е първият път, когато идвам тук. Какъв е смисълът?

Тъй като думите на Анита отразяваха собственото й мнение, Клио кимна.

— Няма смисъл, права сте. Но ми се стори хубаво и удобно обществено място за сключването на малка сделка. Място, където и двете ще се чувстваме удобно.

— И двете бихме се чувствали удобно на някоя маса в „Рафаел“, но предполагам, че Гидиън ти е напълнил главата с предупреждения — отвърна Анита, като разпери ръце в елегантен жест. — Както виждаш, не представлявам заплаха.

— Горилите, които изпрати по петите ни в Прага, не бяха особено дружелюбни.

— Да, неприятно недоразумение. Често се случва така, когато си имаш работа с мъже — оправда се Анита, като прибра косата си зад ушите. — Представителите ми бяха инструктирани да се отбият в работата ти и да поговорят с теб. Нищо повече. Очевидно Гидиън, също като тях, се е развълнувал прекалено силно. Всъщност, Клио, моите хора си помислили, че той те отвлича и затова се втурнали след вас.

— Наистина ли?

— Да, неприятна грешка, както вече ти казах. Във всеки случай, радвам се, че се върна в Ню Йорк и си в безопасност. Сигурна съм, че двете бихме могли да обсъдим въпроса без излишни преструвки — каза тя и се огледа наоколо. — Гидиън не е ли с теб?

— Не, доведох друг човек… в случай че пак има недоразумения.

Клио видя Мики над рамото на Анита. Той стоеше на няколко метра от тях и раздвижваше мускулите си.

— Първо, какво въобще те накара да ме издириш и да инструктираш… представителите си да говорят с мен?

— Интуиция. След дълго проучване. И двете са жизненоважни в моя бизнес. А срещата ни днес ми показва, че съм била права. У теб ли е орисницата, Клио?

Ако разполагаше с повече време, Клио щеше да я накара да се поизпоти.

— У мен е. На безопасно място. Готова съм да я продам. За един милион долара. В брой.

Анита се засмя.

— Милион долара? Очевидно Гидиън ти е разказал интересна приказка.

— Не се опитвай да ме измамиш, Анита. Ако искаш статуетката, това е цената. И не подлежи на пазарлък. По този начин ще се снабдиш с две от трите фигурки, като се има предвид и онази, която си откраднала от брата на Гидиън.

— Откраднала? — извика Анита раздразнено и се заразхожда нервно.

Докато се разхождаше, тя оглеждаше хората на терасата и се опитваше да разбере кой бе помощникът на Клио.

— Тези нагли Съливановци. Трябва да ги осъдя за клевета. Репутацията на „Морнингсайд“ е безукорна. А също и моята — добави тя ядосано, като спря и изгледа Клио. — Купих статуетката от Мълаки Съливан и с удоволствие бих ти показала подписаната от него разписка. Е, възможно е той да е разказал на брат си някаква измислена история и да е запазил парите за себе си. Но няма да им позволя да разпространяват долни лъжи за компанията ми.

— Колко му плати?

— По-малко — отговори Анита лаконично. — Много по-малко от цената, която искаш.

— Значи първият път си извадила страхотен късмет. Ако искаш да получиш номер две, ще трябва да платиш. Можеш да я вземеш в ръцете си утре в три часа, точно на това място. Донеси парите, а аз ще донеса сребърната дама.

— Клио — каза Анита и стисна устни. — Имах си работа със семейство Съливан. Как мога да съм сигурна, че не си мошеничка като тях? Нямам никакво доказателство, че орисницата е у теб.

Без да отговори, Клио бръкна в чантата си и извади снимката.

— Лахезис — промърмори Анита, докато проучваше снимката. — Откъде да знам, че е истинска?

— Нали действаш по интуиция? Баба ми я подари, когато бях малка. Тя не беше съвсем с всичкия си и смяташе фигурката за хубава кукла. Допреди една седмица аз самата я смятах за нещо като семеен амулет. Но пък един милион ще ми донесе достатъчно късмет.

Анита продължи да разглежда снимката, докато внимателно обмисляше възможностите. Срещата бе потвърдила онова, което бащата на Клио й бе казал по време на дългата вечеря с приготвен по специална рецепта фазан, великолепно вино „Пино Ноар“ и посредствен секс. Макар и да звучеше странно, онзи кретен не знаеше, че дъщеря му е в Ню Йорк, нито че е била в Прага. Всъщност нямаше никаква представа дори дали е жива, а очевидно и въобще не се интересуваше от благополучието на единственото си дете.

А това пък означаваше, че никой няма да се заинтересува, ако Клио Толивър внезапно изчезнеше.

— Предполагам, че орисницата е законно твоя — каза Анита.

Клио повдигна вежди.

— Нейна собственица съм от години.

— Да — усмихна се Анита доволно. — Разбира се.

Клио взе снимката и я прибра в чантата си.

— Ти си на ход, Анита.

— Искаш да събера много пари за адски малко време. Можем да се срещнем утре на маса в „Рафаел“. Донеси статуетката, за да мога да я проверя, а аз ще донеса четвърт милион като депозит.

— Не. Пълна размяна. Тук в три. Или ще я предложа на пазара.

— Аз съм професионален търговец…

— Аз пък не съм — прекъсна я Клио. — Имам и друга среща, така че решавай.

— Добре. Но няма да донеса толкова много пари на това място — каза Анита и се огледа намръщено. — Ресторант, Клио. Да бъдем цивилизовани. Ако ми нямаш доверие, ти избери мястото.

— Добре. Звучи разумно. „Тереза“ в Ист Вилидж. Бих хапнала малко гулаш. В един часа.

— Един часа — протегна й ръка Анита. — А ако решиш да се откажеш от театъра, бих могла да използвам човек като теб в „Морнингсайд“.

— Благодаря, но предпочитам да се занимавам с онова, което харесвам. Ще се видим утре.

Тя изчака Анита да се качи в асансьора. После преброи бавно до десет. Когато се обърна към Мики, се ухили широко и затанцува към него.

— Целуни ме, сладурче, богата съм!

— Хвана ли се?

— Напълно. Опита се да се бори, но слаба работа. Реагира прекалено силно на някои неща и прекалено слабо на други — каза тя и хвана Мики подръка. — Не е толкова добра, за колкото се смята. Ще изкашля мангизите, защото притежавам онова, което иска.

— Нямах възможност да се правя на зъл и опасен.

— Съжалявам. Все пак беше страхотен.

Тръгнаха през магазина за сувенири към асансьорите.

— Знаеш ли какво е първото, което ще направя, когато получа мангизите? Ще направя страхотен купон. Не, първо ще си купя жилище, а после ще направя див купон.

— Предполагам, че вече няма да ходиш по прослушвания.

— Шегуваш ли се? — извика Клио. — Ще помързелувам една-две седмици, а после ще отида на всяко прослушване, което агентът ми, онзи кретен, успее да ми осигури. Знаеш как е, Мики. Човек трябва да танцува.

— Може би ще успея да ти осигуря участие в хора на „Целуни ме, Кейт“.

— Наистина ли? Страхотно! Кога?

— Ще поговоря с режисьора довечера.

— Казах ти, че късметът ми се усмихва.

Тази мисъл не я напусна през цялото време, докато се возиха в асансьора.

— Трябва да изчезвам — каза тя, когато излязоха на улицата. — Отивам да се видя с Гидиън.

— Защо не дойдете на представлението довечера? Ще ви запазя две места и ще мога да те запозная с режисьора.

— Добре. Обичам те, Мики! — извика тя и го целуна шумно. — Слушай, ще се видим у вас след един-два часа. Ще купя огромна бутилка шампанско.

— Купи две. Ще се напоркаме след представлението.

— Готово. Обичам кльощавото ти черно тяло, Мики.

— А аз обичам закръгленото ти бяло тяло, Клеопатра.

Той се отправи на запад, а тя — на изток. Докато пресичаше улицата, Клио погледна назад и се захили като луда, когато Мики й изпрати въздушна целувка. После тръгна напред с пружинираща стъпка. Точно навреме. Щеше да се види с Гидиън на ъгъла на Петдесет и първа улица и Пето авеню. Можеха да хапнат по една пица. Щеше да му каже, че се нуждае от още един-два дни, за да вземе статуетката.

Това нямаше да му хареса, но тя щеше да го успокои. А когато на следващия ден му връчеше четиристотин хиляди долара, Гидиън нямаше да има право да мрънка.

Щеше да го убеди да остане в Ню Йорк известно време. Може би Мики беше прав за отношенията им. Не за романтичната страна, разбира се, тя не влизаше в плановете й. Но Клио се чувстваше добре, когато беше с Гидиън. Харесваше и солидната, и неспокойната му страна. Нямаше нищо лошо в това да прекара известно време с него, нали?

Блясъкът от витрина на бижутерски магазин привлече вниманието й и я накара да се приближи до стъклото. Искаше да купи на Мики нещо, за да му благодари за помощта. Нещо екстравагантно.

Клио разгледа златните верижки — прекалено обикновени, после камъните — прекалено натруфени. После премина към следващата витрина и възкликна леко, когато видя тънка златна верижка за глезен, украсена с рубини.

Реши, че верижката бе направена сякаш за Мики и наклони глава, за да види цената й.

Замръзна в тази поза, приведена леко и почти залепила нос във витрината, когато улови отражението в стъклото.

Познаваше това лице. Макар да беше в профил и да се правеше, че оглежда колите, тя го позна. Едва не го бяха прегазили на улицата в Прага.

Мамка му! Мамка му! Мамка му! Тя се изправи, после тръгна небрежно към следващата витрина. Той не я последва, но се изви към нея.

Шибаната Анита Гай! Деловата професионалистка. Беше изпратила горилите си след Клио. Е, това беше направо страхотно. Сега бяха в Ню Йорк. Това беше територията на Клио.

Тя тръгна напред бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света. Мъжът пое след нея, като внимаваше да не се приближи прекалено много. Тя влезе в международната бижутерска борса и тръгна по претъпканите пътеки сред сергиите. Той вървеше упорито след нея, като клатеше глава и се мръщеше на търговците, които му предлагаха стоката си.

Клио спринтира. Дългите й крака взеха за миг разстоянието до страничната врата. Тя профуча през нея и до отсрещната страна на улицата, където блъсна един мъж, който се канеше да се качи в такси.

Той се препъна назад и изруга, но тя вече беше в таксито.

— Настъпи газта! Вземи пет пресечки за минута и ще получиш двайсетак.

Тя извади банкнотата от джоба си и я размаха. В същия момент видя преследвача си, който тичаше през улицата. Клио бутна в процепа банкнотата и извика:

— Мърдай!

И таксито изфуча.

— Мини през Парк — нареди му тя, като се завъртя, за да може да наблюдава задното стъкло. — Карай към Петдесет и първа и оттам към Пето. Да, страхотно — ухили се тя и махна на мъжа, който се втурна след таксито. — Вече е побеснял от ярост.

Все още гледаше назад, когато стигнаха до „Медисън“. Завиха надясно по Парк Авеню и тя се отпусна на седалката.

— Петдесет и първа и Пето — повтори тя спокойно. — Остави ме на източния ъгъл.

— Страхотно возене, госпожице. Само няколко пресечки.

— Получавам онова, за което си плащам.

Тя изскочи на ъгъла и грабна ръката на Гидиън.

— Закъсня — започна той, но Клио вече тичаше.

— Какво става?

— Ще се повозим на метрото, готин. Не си видял Ню Йорк, докато не се качиш на влака.

Около Рокфелер Сентър се бяха струпали безброй туристи. Още по-добре — осигуряваха им чудесно прикритие. Клио се втурна надолу по стълбите към спирката на метрото.

— Аз черпя — каза тя и зарови в чантата си за дребни.

Когато най-после стъпиха на перона, тя си пое дъх.

— Ще слезем на площад „Вашингтон“. Ще пообиколим Вилидж. Ще те разведа по всички интересни места и ще обядваме някъде.

— Защо?

— Защото човек трябва да яде.

— Защо тичаме като луди към метрото, за да се метнем на влак към някакво си село1?

— Става дума за Гринич Вилидж, глупчо. А ще се повозим с метрото, за да съм сигурна, че съм се отървала от сянката. Зяпах в една витрина на Пето Авеню, когато забелязах един от приятелите ни от Прага.

Гидиън я стисна за ръката. Грохотът на наближаващия влак разтърси въздуха.

— Сигурна ли си? — извика Гидиън.

— Абсолютно. Има лице като тава. Плоско, кръгло и лъскаво. Отървах се от него, но може да се върти наоколо, затова по-добре да не рискуваме.

Клио влезе във влака и се просна на една от седалките. Потупа мястото до себе си и се ухили.

— Хей, нови реклами!

Тя кръстоса крака и посочи към реклама на испански за лекарство за кашлица.

— Ще мога да си поприпомня испанския.

— Какво си направила, Клио?

— Какво имаш предвид? Току-що ти казах. Представи си само! Онзи задник си мислеше, че може да ме проследи в собствения ми град.

— И той съвсем случайно вървеше по същата улица по същото време като теб? Не мисля така.

— Всъщност, Пето е авеню, а не улица и…

Той стисна ръката й.

— Какво си направила? Къде е Мики?

— Ей, приятел, я се успокой. Свършихме малко работа, поразходихме се малко. Това е свободна страна. Реших да позяпам по витрините на път за срещата с теб, а Мики се прибра да подремне. Той не е свикнал да става рано, а ти го събуди призори.

— Как е знаел къде да те намери?

— Слушай…

— Каза, че си се отървала от него. Само от единия? Ами другия?

Гидиън успя да скапе доброто й настроение.

— Откъде, по дяволите, да знам? Да не са сиамски близнаци?

— Колко време след като се разделихте с Мики го видя?

— Господи, няколко минути. Една-две пресечки. Какво толкова…

Клио замълча стреснато, когато се усети.

— Мислиш, че другият е тръгнал след Мики? Това е лудост. Той не участва в това.

Но тя осъзна, че бе направила Мики съучастник в историята и ръката, която Гидиън беше хванал, затрепери.

— Добре де, може да са решили да проследят и него. Ще слезем на следващата спирка и ще му звънна на мобифона, за да го предупредя. Той ще се отърве от опашката лесно, също като мен. Даже ще се изкефи.

Но ръцете й бяха ледени, когато излязоха на Тридесет и четвърта улица и най-после намериха телефон. Тя набра номера с разтреперани пръсти.

— Изкара ми акъла — промърмори тя. — Почакай само да кажа на Мики. Ще се побърка от смях. Отговори, по дяволите! Вдигни телефона.

След две позвънявания се обади записаният жизнерадостен глас на Мики.

— Зает съм, скъпи. Надявам се с нещо хубаво като правенето на любов. Остави съобщение и Мики ще ти звънне.

После се чу прочутата му целувка.

— Изключил си е телефона — каза Клио, като си пое дъх, за да се успокои. — Прибрал се е у дома и си е легнал, затова е изключил телефона.

— Пробвай домашния му телефон.

— Ще го събудя, а той мрази да го вдигаш от сън — каза Клио, но набра номера.

Телефонът звънна четири пъти. Клио се подготви да чуе поредния запис, но Мики отговори. В мига, когато чу гласа му, тя разбра, че приятелят й си има големи неприятности.

— Мики…

— Не се връщай тук, Клио! — извика той, после се чу вик, трясък и отново името й. — Бягай!

— Мики…

Втори трясък и кратък писък накараха ръцете й да се изпотят. Телефонът заглъхна, но Клио продължи да вика името му.

— Престани! Престани! — изтръгна Гидиън слушалката от ръката й.

— Измъчват го. Трябва да отидем там. Трябва да му помогнем.

— Обади се в полицията, Клио — стисна я той за раменете. — Обади им се веднага. Дай им името и адреса му. Прекалено далеч сме, за да му помогнем.

— Полицията.

— Не си давай името — добави Гидиън, докато Клио, набираше 911. — Само неговото. Накарай ги да побързат.

— Свържете ме с полицията. Имам нужда от помощ — извика Клио, без да обръща внимание на спокойния глас на телефонната операторка. — Мики… Майкъл Екс, 445 Западна Петдесет и трета улица, апартамент 302. Точно до Девето авеню. Трябва да побързате. Помогнете му! Измъчват го. Нараняват го.

Гидиън затвори телефона, а Клио се разплака.

— Стегни се, Клио. Само се стегни. Отиваме там. Кой влак да вземем? Кой е най-бързият начин да стигнем там?

Нищо не можеше да бъде достатъчно бързо, не и след този писък, изпълнен с нечовешка болка. Клио почти прелетя разстоянието до спирката на метрото, но това не беше достатъчно бързо.

Заля я вълна на облекчение, когато видя двете патрулни коли пред сградата на Мики.

— Тук са — едва промълви тя. — Най-добрите в Ню Йорк.

Униформени ченгета поставяха заграждения, зад които се бе струпала малка тълпа.

— Не казвай нищо — предупреди я Гидиън шепнешком. — Остави ме да попитам.

— Трябва да дойде линейка. Мики трябва да отиде в болница. Знам, че са го наранили.

— Стой мирно, а аз ще разбера — каза Гидиън, като я прегърна през кръста. — Какво става? — обърна се той към куриер на колело, който ожесточено дъвчеше дъвка.

— Убили един тип там.

— Не — заклати глава Клио. — Не…

— Ей, знам това със сигурност. Отивах да си направя доставката, когато ченгетата излязоха оттам. Казаха ми, че трябвало да остана тук, за да ме разпитат, защото имало убийство на третия етаж. Чакат костюмарите сега. Нали знаете, като онези от филмите? Един от униформените пичове ми каза, че намерили някакъв чернокож с разцепена глава и лице на пихтия.

— Не, не, не — повтори Клио и повиши глас, без да се усети.

Гидиън я дръпна настрани.

— Продължавай напред, Клио. Налага се да изчезнем оттук.

— Не е мъртъв! Това е лъжа. Гадна, шибана лъжа. Довечера ще ходим на представлението му. Ще ни уреди билети. А после ще се напием с шампанско. Мики не е мъртъв. Ние само… Беше само преди час. Връщам се. Трябва да се върна.

Трябваше да я отведе на някое спокойно място. Гидиън я прегърна здраво. Къде, по дяволите, можеше да намери спокойно място в този град?

— Клио, чуй ме. Само ме изслушай. Не можем да останем тук. Не е безопасно.

Тя изстена тежко, а колената й се подгънаха. Гидиън я задържа, после я повлече по улицата.

— Ще влезем някъде. Трябва да поседнеш.

Той огледа улицата и магазините и забеляза някакъв бар. Реши, че нямаше нищо по-хубаво от подобна градска пещера, където да си осигурят малко усамотение.

Вкара я вътре, без да я пуска. В бара имаше само трима посетители, всичките седнали до бара. Никой дори не си направи труда да ги погледне. Гидиън настани Клио в тъмно ъглово сепаре.

— Две уискита — поръча той. — Двойни — добави Гидиън и остави парите на бара.

Занесе чашите до сепарето, където Клио се бе свила в ъгъла. Седна до нея, хвана брадичката й и наля половината уиски в гърлото й.

Тя се задави, закашля, после сложи глава на масата и се разплака като бебе.

— Аз съм виновна. Аз съм виновна.

— Трябва да ми разкажеш какво стана.

Гидиън вдигна главата й и отново поднесе чашата към устните й.

— Пийни още малко и ми разкажи какво си направила.

Очите й бяха мокри и подути от плача.

— Аз го убих. О, Господи, Мики е мъртъв!

— Знам.

Той взе недокоснатото си питие и й го подаде. Реши, че е по-добре Клио да се напие, отколкото да изпадне в истерия.

— Какво направихте двамата с Мики?

— Помолих го, а той би направил всичко за мен. Обичах го, Гидиън. Много го обичах.

Гидиън си помисли горчиво, че Клио за първи път използваше името му.

— Знам, че го обичаше. Той също много те обичаше.

— Мислех се за адски умна — изхлипа Клио, а сълзите й намокриха ръката му, когато я накара да отпие отново. — Бях планирала всичко. Щях да продам орисницата на онази кучка, да й изтръгна един милион долара, да ти дам половината, за да те направя щастлив, а после да затанцувам из улиците.

— Господи!

Той затвори очи за момент и си обеща, че ще й се кара за глупостта друг път, когато не е толкова съсипана.

— Свързала си се с нея?

— Обадих й се и уредих среща. На моя територия. На върха на шибания Емпайър Стейт Билдинг — продължи Клио с надебелял от алкохола език. — Като шибания Кинг Конг. Мики дойде с мен. В случай, че тя изгладнее. Но тя не го направи. Гласът и любезността й можеха да разтопят масло. Не каза нищо хубаво за теб и брат ти, но това е без значение. Обеща да ми даде един милион долара утре. В брой. А аз трябваше да й дам малката дама. Разумна сделка. Безопасна. Двамата с Мики се посмяхме добре. Нали разбираш, разказах му цялата история.

— Да, знам.

— Щях да разделя парите с теб, готин. Шестдесет на четиридесет — каза Клио, като избърса сълзите си и размаза спирала по бузата и ръката си. — Щеше да получиш четиристотин хиляди долара. Защо да не си доволен, а?

Гидиън не можеше да й се ядоса. Не и когато беше в такова състояние. Той отмести косата от мокрите й страни.

— Да, предполагам, че е така.

— Но тя въобще не се е готвела да ми даде парите. Изигра ме. Мики е мъртъв, защото бях прекалено тъпа и не се усетих. Никога няма да си го простя. Не и докато съм жива. Той беше толкова мил, Гидиън. Сладък и нежен, а те го убиха.

— Знам, скъпа — кимна Гидиън, като привлече главата й към себе си и започна да я гали по косата.

После се замисли за човека, който му бе направил закуска тази сутрин и бе отстъпил леглото си на един непознат, защото приятелката му го бе помолила.

Гидиън си обеща тържествено, че Анита Гай ще си плати за това. Вече не ставаше дума само за пари и принципи, а и за справедливост.

Той продължи да гали косата на Клио и допи остатъка от уискито.

Сещаше се само за едно място, където можеха да отидат.

Глава 11

Доктор Лоуенстайн си имаше свои собствени проблеми. Те включваха бивша съпруга, която го бе одрала жестоко при развода, две деца в колеж, останали с погрешното впечатление, че баща им притежава гора, където вместо листа растат пари, и помощничка, която настояваше да получи увеличение.

Шийла се бе развела с него, тъй като прекарваше повече време в работата си, отколкото с нея. А после бе изсмукала финансовите облаги от работата му като прахосмукачка.

А и въобще не бе забелязала иронията в това абсурдно положение. Според Лоуенстайн това само доказваше, че бе имал късмет да се отърве от алчната кучка, която нямаше никакво чувство за хумор.

Но това не оправяше нещата. Както казваше синът му, който си сменяше специалностите по-често, отколкото баща му чорапите си: „Това са само пари.“

Тия Марш имаше пари. Сериозен финансов поток от лихви, дивиденти и ценни книжа. Вероятно и значителна сума от хонорари за книгите й.

А Господ му бе свидетел — жената имаше проблеми.

Сега тя седеше в креслото срещу него и му разправяше объркана история за подли ирландци, древногръцки митове, исторически събития и кражби. Когато историята приключи с частно ченге, представило се за детектив от полицията, и подслушвани телефони, докторът облегна брадичка на сключените си пръсти и се изкашля.

— Е, Тия, определено си била заета с доста неща. Кажи ми, какво, според теб, представлява съдбата в този контекст?

— Представлява?

Събирането на смелост да разкаже историята бе изразходило голяма част от енергията й. За момент Тия се вторачи в него, без да може да проговори, после каза:

— Доктор Лоуенстайн, това не е метафора. Става дума за статуетки.

— Определянето на собствената ти съдба винаги е било един от основните ти проблеми — започна той.

— Смятате, че си измислям? Мислите, че халюцинирам?

Обидата от тази мисъл възвърна енергията й. Разбира се, тя бе имала халюцинации — иначе нямаше да идва тук. Но те бяха много по-прости и обикновени.

А доктор Лоуенстайн, на когото плащаше седемстотин и петдесет долара за петдесетминутен сеанс, би трябвало да го знае.

— Не съм чак толкова луда. В Хелзинки имаше един мъж.

— Ирландец — търпеливо каза лекарят.

— Да, ирландец. Но това е без значение — би могъл да е еднокрак шотландец.

Лоуенстайн се усмихна мило.

— Прекараният в пътуване месец бе сериозна стъпка за теб, Тия. Вярвам, че ти е помогнало да се отвориш към себе си. А и към въображението си, което обикновено потискаш. Сега предизвикателството е да канализираме това въображение. Вероятно, като писателка…

— В Хелзинки наистина имаше един мъж — прекъсна го Тия, готова да заскърца със зъби. — Той дойде в Ню Йорк да ме види. Престори се, че изпитва личен интерес към мен, когато се интересуваше единствено от връзката ми с трите орисници. Тези орисници са истински. Съществуват. Документирала съм го. Прапрадядо ми е притежавал една от тях. Плавал към Англия с „Лузитания“, за да се сдобие с втората. Това е факт. Документиран факт.

— И този ирландец твърди, че неговият прапрадядо, който също бил на „Лузитания“, откраднал статуетката?

— Точно така — въздъхна Тия. — А после Анита Гай откраднала статуетката от него. От ирландеца. Не мога да докажа това. Всъщност изпитвах сериозни съмнения по въпроса, докато Джак Бърдит не дойде да се види с мен.

— Онзи, който се представил за полицай.

— Да. Виждате ли? Не е чак толкова сложно, когато проследите действията внимателно. Проблемът ми е, че не съм сигурна каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Ако телефонът ми се подслушва, би трябвало да съобщя в полицията за това. Но тогава ще започнат да ми задават неудобни въпроси. А ако след това телефонът ми вече не се подслушва, Анита Гай ще разбере, че съм знаела за микрофоните, а тогава ще изгубя предимството си да работя тайно, за да намеря останалите две орисници.

Тия си пое дълбоко дъх.

— А и бездруго не говоря много по телефона, така че вероятно би трябвало да оставя засега нещата такива, каквито са.

— Тия, мислила ли си по въпроса, че нежеланието ти да съобщиш всичко това в полицията произлиза от подсъзнателното ти знание, че няма нищо нередно с телефона ти?

— Не — отговори тя, но този спокоен въпрос пося първите семена на съмнение у нея. — Това не е параноя.

— Тия, помниш ли как ми се обади от хотела си в Лондон в началото на пътешествието си и ми каза, че се страхуваш от мъжа, който е отседнал на твоя етаж, тъй като два пъти сте се возили в асансьора заедно и ти смяташе, че те преследва?

— Да — отговори тя засрамено и сведе очи към ръцете си. — Но онова беше различно. То си беше параноя.

Само дето можеше и да е била права и да бе имала късмет да се измъкне от смахнатия английски престъпник.

— Ти постигна сериозен напредък — продължи Лоуенстайн. — Много важен. Изправи се срещу фобията за пътуване. Справи се със страха си от срещи с публиката. Прекара четири седмици в проучване на собствените си възможности и разшири зоната, в която се чувстваш в безопасност. Би трябвало да се гордееш със себе си.

За да й покаже, че и той се гордее с нея, Лоуенстайн се наведе и я потупа по ръката.

— Промените, Тия, пораждат нови предизвикателства. Както сме говорили и преди, тенденцията при теб е да си измисляш сценарии. Сложни, необичайни сценарии, според които си заобиколена от опасности и заплахи. Фатална болест, международна конспирация. И в подобни случаи се оттегляш в безопасността на апартамента си. Не съм изненадан, че когато се отзовеш отново в познатата среда и се наложи да се справяш с физическото и психично изтощение, предизвикано от дългото пътуване, имаш нужда да се обърнеш към познатата схема.

— Не правя подобно нещо — промърмори Тия под носа си. — Вече дори не виждам схемата.

— Е, ще поработим по това следващия път — каза докторът и отново я потупа по ръката. — Може би ще е най-добре да се върнем към сеансите два пъти седмично. Не мисли за това като за стъпка назад, а като за ново начало. Анджела ще ти запише час.

Тия се вгледа в любезното лице, добре подстриганата брада и леко посивелите слепоочия. Внезапно осъзна, че се чувства така, сякаш говореше с някой от родителите си.

Ако въобще имаше някаква схема в живота й, то тя бе точно това.

— Благодаря ви, докторе.

— Искам да продължиш упражненията за отпускане и фантазиране.

— Разбира се — кимна Тия, като взе чантата си и тръгна към вратата. — Значи всичко, което ви разказах, е халюцинация според вас?

— Не, Тия, разбира се, че не. Вярвам, че всичко това е съвсем реално за теб. — Комбинация от действителни случки и богатото ти въображение. Ще го проучим внимателно. А междувременно, бих искал да помислиш защо ти е по-удобно да живееш във въображението си, отколкото в истинския живот. Ще поговорим за това следващия път.

— Не живея във въображението си — тихо каза Тия и излезе от кабинета.

Лоуенстайн не бе повярвал на нито една от думите й. А най-лошото бе, че беше посял съмнения в главата й, така че и тя самата вече не беше сигурна на какво да вярва.

Но всичко това се беше случило. Не беше луда, по дяволите! Не беше откачалка, която носи алуминиево фолио на главата си, за да се предпазва от гласовете на извънземните. Беше учен, популярен автор, нормално реагиращ зрял човек. Чувстваше се по-нормална, стабилна и силна, откогато и да било преди.

Не се криеше в апартамента си. Работеше там. Имаше цел, вълнуваща цел. Щеше да докаже, че няма халюцинации. Щеше да докаже, че може да стои непоколебимо на краката си и е здрава, е, сравнително здрава, жена с богат ум и силна воля.

Тия излезе на улицата, извади мобифона си и набра.

— Кари? Тия е. Уреди ми спешен час във фризьорския ти салон. Кога? Сега. Веднага. Махам косата.

— Сигурна ли си? — попита Кари, която още дишаше тежко от препускането от Уолстрийт до „Бела дона“.

— Да. Не.

Тия стискаше здраво ръката на Кари, докато седяха в две от елегантните кожени кресла в чакалнята на салона. Гърмеше техно музика, нещо, което звучеше прекалено зомбиращо за ушите на Тия. Беше видяла една от фризьорките — слаба като клечка жена, издокарана в черно, с облак от ужасяващо лилава коса.

Вече усещаше, че не може да си поеме въздух, задушена от миризмата на кислородна вода, лакочистител и парфюм.

Воят на сешоарите й напомняше реактивни самолети. Щеше да получи мигрена, обрив и да се задуши. Какво правеше тук?

— По-добре е да си ходя. Веднага — каза тя и затърси инхалатора в чантата си.

— Ще остана с теб, Тия. През цялото време — успокои я Кари, която бе отменила две от срещите си, за да се погрижи за приятелката си. — Джулиан е гений. Кълна ти се.

Тя стисна свободната ръка на Тия и се загледа в ококорените й очи, докато Тия вдъхваше от инхалатора.

— Ще се почувстваш нов човек. Какво? — попита тя, когато Тия промърмори нещо неразбираемо.

Тия свали инхалатора и опита отново.

— Казах, че тъкмо започнах да свиквам със старата си личност. Това е грешка. Направих го само защото бях ядосана на доктор Лоуенстайн. Виж, ще платя на фризьора, но…

— Джулиан е готов за вас, доктор Марш — съобщи им друга слабена, също облечена в черно.

Тия се зачуди дали някой във фризьорския салон тежеше повече от петдесет килограма. И дали някой бе над двадесет и три години.

— Аз ще я заведа, Миранда — каза Кари с жизнерадостния глас на майка, която дърпа детето си към зъболекарския стол. — Ще ми благодариш за това, Тия. Довери ми се.

Зрението на Тия се замъгли, когато минаха покрай фризьори и клиенти, блестящи черни умивалници и искрящи стъклени витрини с дузини луксозно опаковани продукти. Тя едва дочу веселото бърборене и смях, които й се сториха леко налудничави.

— Кари.

— Бъди смела. Бъди силна — каза Кари и я насочи към просторна кабина в черно и сребристо.

Мъжът, който стоеше до големия кожен стол, беше нисък, стегнат като хрътка, с яркосини очи и изрусена до бяло коса, подстригана късо.

По някаква причина той й заприлича на Ерос и това никак не я успокои.

— Е — започна той с говора на роден нюйоркчанин. — Значи най-после виждаме Тия.

Той погледна за миг пребледнялото й лице и усети страха й.

— Луиз! Донеси малко вино. После се обърна към Тия и добави:

— Седнете.

— Мислех си, че…

— Седни — прекъсна я той, после се наведе да целуне Кари по бузата. — Морална подкрепа?

— Точно така.

— Двамата с Кари планираме от дълго време как да ви настаним на стола ми — каза той и най-после успя да я настани, като просто я бутна да седне. — И като гледам това… — опипа той падналия от кока й кичур, — определено не сме прибързали.

— Наистина не мисля, че се нуждая…

— Нека аз преценя от какво се нуждаеш — прекъсна я той, като й подаде една от чашите с вино, които бе донесла Луиз. — Когато ходиш на лекар, казваш ли му от какво се нуждаеш?

— Всъщност, да. Казвам му. Но…

— Имаш прекрасни очи.

Тия примигна нервно.

— Така ли?

— Красиви вежди, фини скули — добави той и докосна лицето й с хладни пръсти. — Секси уста. Червилото ти не е подходящо, но ще оправим и това. Да, великолепно лице. Но старомодна и скучна коса.

С няколко бързи движения, той свали фибите и тежката й коса падна свободно.

— Въобще не ти отива. Криеш се зад косата си, Тия.

Той завъртя стола, така че тя застана срещу огледалото, после приближи глава до нейната.

— А аз ще те покажа на света.

Очите му, обрамчени с бели като косата му мигли, я гледаха хипнотизиращо.

— Наистина ли? Но не мислите ли… Ами ако няма нищо интересно, което да бъде показано?

Той й се усмихна толкова дружелюбно, че тя усети как собствените й устни се разтягат в усмивка.

— Мисля, че се подценяваш. И очакваш всички други да постъпят по същия начин.

Докато размишляваше по въпроса, Тия откри, че слаба асистентка, облечена в черно, мие косата й на един от лъскавите черни умивалници. Когато най-после се сети да я попита дали използваха антиалергични продукти, вече беше прекалено късно.

После бе отново на кожения стол с чаша бяло вино в ръката. Джулиан я разпитваше с какво се занимава, с кого се среща, какво харесва. Всеки път, когато му отговореше лаконично или го попиташе какво прави с косата й, той й задаваше нов въпрос.

С помощта на Кари, която запълваше празнините, скоро историята на живота й бе разказа до край. Тия се почувства като глупаво пуделче на киноложка изложба.

В един момент, направи грешката да погледне надолу. Когато видя купчините коса, засипали пода, дъхът й секна. Малки точки затанцуваха пред очите й и отдалеч чу разтревожения глас на Кари.

В следващия миг, Джулиан натискаше главата й между коленете, където я задържа, докато лудото биене на сърцето й се нормализира.

— Спокойно, скъпа. Луиз! Имам нужда от студена кърпа.

— Тия, Тия, съвземи се.

Тя отвори очи и видя Кари, коленичила на пода пред нея.

— Какво? Какво?

— Това е само прическа, за бога. Не е мозъчна операция.

— Травматичното събитие си е травматично събитие — каза Джулиан, като постави студената влажна кърпа на тила на Тия. — Сега искам да седнеш по-изправена и да затвориш очи. Поеми си дълбоко дъх. Точно така. Още веднъж. Добре. Разкажи ми сега за онзи ирландец, когото Кари спомена.

— Той е мръсно копеле — едва промълви Тия.

— Всички сме такива.

Ножицата затрака отново, опасно близо до лицето й.

— Разкажи ми за него.

И тя го направи. Реакцията на Джулиан беше шок, вълнение и възбуда — толкова различни от отношението на Лоуенстайн, че Тия забрави за косата си.

— Невероятно! Знаеш какво трябва да направиш, нали?

Тя се вторачи в него.

— Какво?

— Да отидеш в Ирландия. Намери онзи Мълаки и го съблазни.

— Така ли?

— Това е идеалното разрешение. Намираш го, съблазняваш го, изтръгваш му нужната информация за статуетките, а после я стиковаш с онова, което вече знаеш. И се озоваваш пред всички. Ще направим няколко кичура и ще поосвежим косата, особено около лицето.

— Но не мога просто да… отида. Освен това, той не се интересува от мен по този начин. А и не е правилно да използваш секса като оръжие.

— Сладурче, когато една жена използва секса срещу мен, аз обикновено съм й благодарен за това. Имаш великолепна кожа. Какво използваш?

— В момента използвам нова серия, за която четох. Естествени съставки. Но продуктите трябва да се държат в хладилника, което не е много удобно.

— Имам нещо по-добро. Луиз! „Биодерм“. Пълната серия. За нормална кожа.

— Ама аз винаги си правя проба, преди да използвам нещо ново и…

— Не се тревожи — каза Джулиан, като натопи плоска четчица в малка купичка и я извади оцветена в бледолилаво. — Просто се отпусни назад спокойно.

Не беше много лесно да се отпуснеш спокойно, когато непозната жена втрива крем в лицето ти, а косата ти, или по-точно онова, което е останало от нея, е покрито с мазила и фолио. А и никой не ти позволява да се погледнеш в огледалото.

Но Джулиан й подаде нова чаша вино, а Кари стоеше лоялно на една ръка разстояние.

Убедиха я по някакъв начин да изскубят веждите й и да ги боядисат, за да ги подчертаят, а после, след като изплакнаха косата й, да й направят пълен грим. По времето, когато Джулиан размаха сешоара около нея, Тия вече бе толкова изморена, че едва не заспа на стола.

Онзи, който беше казал, че цял следобед, прекаран във фризьорския салон, е лукс, имаше извратено чувство за хумор.

— Дръж си очите затворени — нареди й Джулиан.

Стори й се, че виното се разплиска леко из главата й, когато столът се завъртя.

— А сега, отвори очи и виж новата Тия Марш.

Тя отвори очи, погледна в огледалото и изпадна в паника.

Къде беше отишла?

Жената, която я гледаше в огледалото, имаше блестяща каска от коса с елегантен бретон над драматично извитите вежди. Очите й бяха огромни и наситено сини, устата й — широка и дръзко червена. А когато долната челюст на Тия увисна, същото стана и с жената.

— Приличам… приличам на сирена.

Джулиан отново приближи глава до нейната.

— Не грешиш. А сирените са прекрасни същества, нали? Умни, красиви и непредвидими. И точно такава изглеждаш.

Кари доближи лице до нея и за момент на Тия й се стори, че има три глави, нито една, от които всъщност не бе нейната.

— Изглеждаш прекрасно — каза Кари и по бузата й се търколи сълза. — Толкова съм щастлива, Тия! Виж се само.

— Добре — отвърна Тия, като си пое дъх и докосна предпазливо тила си. — Чувствам се странно — поклати глава тя и се засмя. — По-леко ми е. Но не приличам на себе си.

— Не е вярно, приличаш. Просто преди се криеше. Дай ми някакъв документ със снимка — помоли я Джулиан.

Озадачена, Тия зарови в чантата си и извади банковата си карта.

— Коя от двете искаш да бъдеш? — попита я Джулиан.

Тия се вторачи в снимката, а после — в огледалото.

— Ще купя всичко, което използвахте върху мен днес. И искам нов час след четири седмици.

Беше похарчила хиляда и петстотин долара. Хиляда и петстотин долара само от суета. И въобще не се чувствам виновна за това, помисли си Тия, докато седеше в таксито до пазарските чанти, претъпкани с продукти за разкрасяване.

Чувстваше се щастлива и развълнувана.

Нямаше търпение да се прибере у дома и отново да се погледне в огледалото. Отново! А тъй като засега не можеше да го направи, бръкна в чантата си и извади малка пудриера. Като държеше огледалцето в скута си, за да не изглежда глупаво пред шофьора, тя го повдигна леко, за да се види и се усмихна.

Не беше обикновена. Не беше и красива, но в никакъв случай обикновена. Беше дори хубава.

Унесена в мисли, тя не забеляза, че бяха спрели пред дома й, докато записаният глас на Рози О’Донъл не й напомни да вземе всичките си вещи. Засрамена, Тия пусна пудриерата в чантата си, извади парите, които в друг случай вече щеше да е приготвила, и изскочи навън.

В резултат на забързаните движения, тя изпусна чантата си на тротоара и се наведе да събере съдържанието й. Когато се изправи и пристъпи към входа, едва не се сблъска с двойката, която стоеше на пътя й.

— Доктор Марш?

— Да?

Тя отговори, без да мисли, загледана в жената — красива, висока брюнетка, която очевидно бе плакала.

— Трябва да поговорим с вас — обади се мъжът.

Ирландският му акцент прикова вниманието й. Тя вдигна очи към лицето му и веднага забеляза семейната прилика.

— Вие сте Съливан — каза тя, произнасяйки името с горчивина.

— Да. Аз съм Гидиън. А това е Клио. Може ли да се качим в апартамента ви за минута?

— Нямам какво да говоря с вас.

— Доктор Марш — каза той и сложи ръка на рамото й.

Тия се обърна рязко назад и ги изненада с бързината и гнева си.

— Свалете си ръката от мен или ще започна да крещя. Мога да крещя много силно и продължително.

Гидиън беше човек, който разбираше и оценяваше темперамента на жените, затова вдигна ръце в жест на примирие.

— Знам, че сте ядосана на Мъл и не ви виня за това. Но факт е, че в момента нямаме към кого друг да се обърнем, а сме в опасност.

— Това не ме интересува. Нито пък вие ме интересувате.

— Остави я, готин — каза Клио изморено, леко замаяна от уискито. — И бездруго вече сме прецакани.

— Пила сте!

Възмутено забравила двете чаши вино във фризьорския салон, Тия започна да души наоколо.

— Невероятно нагли сте. Идвате тук пияни и ме спирате насред улицата. Изчезнете, господин Съливан, иначе ще повикам полицията.

— Да, тя наистина е пила — потвърди Гидиън, който усети, че собственият му гняв може да избухне всеки момент. — Аз се погрижих за това, тъй като тя не можеше да се справи по друг начин с мисълта, че току-що са убили най-добрия й приятел. А той бе убит заради трите орисници, убит заради Анита Гай. Можете да ни обърнете гръб, доктор Марш, но все пак и вие сте замесена в тази история.

— Той е мъртъв — обади се Клио с безизразен глас, в който Тия долови искрена мъка. — Мики е мъртъв. Няма да го върнеш, ако продължиш да й досаждаш. Хайде да си ходим.

— Тя е зле и е изморена — каза Гидиън на Тия. — Моля ви заради нея. Пуснете ни да влезем. Тя се нуждае от скривалище, докато реша какво да правим.

— Не се нуждая от нищо — упорито повтори Клио.

— Влезте, по дяволите — изруга Тия и прокара ръка през новата си прическа. — Хайде, елате.

Тя тръгна пред тях и натисна копчето за асансьора. По дяволите, Мълаки Съливан бе намерил начин да съсипе триумфалния й ден.

— Много ви благодаря, доктор Марш.

— Тия. А след като приятелката ви вероятно ще припадне на пода ми, защо да се държим официално? Между другото, ненавиждам брат ви.

— Разбирам. Ще му съобщя това следващия път, когато го видя. Едва не ви пропуснах навън. Мъл ми каза, че имате дълга коса.

— Имах — отговори тя, като ги поведе по коридора към апартамента си. — Как ме познахте?

— Ами той ми каза, че сте руса, фина и много хубава.

Тя изсумтя презрително и отвори вратата.

— Можете да останете тук, докато тя се почувства по-добре — каза Тия и остави чантата си. — А междувременно ми разкажете какво правите тук и защо очаквате да повярвам, че Анита Гай е убила някого.

Лицето му се скова и Тия отново забеляза приликата. Същото изражение се бе изписало и по лицето на Мълаки, когато видя съсипаната й стая в хотела в Хелзинки.

Тия си помисли, че братята бяха изключително привлекателни мъже с мелодични гласове, но това не означаваше, че не са опасни.

— Тя не го направи лично, но е отговорна за убийството. Има ли място, където Клио може да полегне?

— Няма нужда да лягам. Не искам.

— Добре тогава, седни.

Тия се намръщи, когато Гидиън завлече Клио до канапето. Гласът му беше груб и не особено любезен, въпреки приятния акцент. Но той докосваше брюнетката нежно, както човек би докосвал крехка старинна ваза.

И беше прав да я накара да седне. Жената беше бяла като платно и трепереше.

— Студено ти е — каза Гидиън. — Моля те, поне веднъж направи онова, което ти казвам. Вдигни си краката.

Той ги вдигна на канапето вместо нея, взе метнатото на облегалката одеяло и я зави.

— Съжалявам за това — обърна се той към Тия. — Не можех да рискувам с хотел, дори и да имах достатъчно пари за такъв. Нямах време да помисля, откакто се случи всичко това. Смятахме го само за приключение и мислехме, че рискуваме не повече от юмрук в носа. Но сега е различно. Вече има убийство.

— Ще повърна — каза Клио и скочи от канапето. — Съжалявам. Лошо ми е.

— Там — посочи Тия към вратата вляво и усети как собственият й стомах се свива конвулсивно, когато Клио се втурва натам.

Гидиън се затича след нея, но тя му затръшна вратата в лицето.

Той застана пред вратата, безпомощно вторачен в нея.

— Предполагам, че е от уискито. Налях й го в гърлото, защото това бе единственото, за което се сетих.

Тия разбра, че той също страдаше.

— Ще направя чай — предложи тя.

Гидиън кимна.

— Ще ви бъдем много благодарни.

— Ела в кухнята, за да мога да те виждам, и започни да обясняваш.

— Брат ми каза, че си нежно и крехко създание — отбеляза Гидиън, докато вървеше след нея към кухнята. — Обикновено не греши толкова.

— Той е човекът, който твърдеше, че една от най-уважаваните антикварки в Ню Йорк е крадла. А сега ти добавяш и убийство.

— Това не е измислица, а факт.

Гидиън се заразхожда неспокойно из кухнята, като поглеждаше от време на време към вратата на банята.

Тия си помисли, че брат му определено бе по-въздържан. Или поне доколкото го познаваше.

— Тя взе нещо, което не й принадлежеше — продължи Гидиън, — но иска повече и е готова на всичко. Един човек е вече мъртъв. Човек, с когото се запознах едва вчера. Човек, който ми отстъпи леглото си. Човек, който ми направи закуска тази сутрин. Човек, който е мъртъв само защото беше лоялен приятел.

— Как се запозна с Клио?

— Открих я в Европа.

— Какво общо има тя с цялата история?

— Свързана е с втората орисница.

Тия присви очи.

— Как?

— По наследство. Тя е от семейство Уайт — Смит. Един от предците й бил колекционер в Лондон.

Ясно, помисли си Тия. Още едно парченце от мозайката си идваше на мястото.

— Позна името, нали? — запита Гидиън и това доказа на Тия, че трябва да поработи върху актьорските си умения. — Значи си проучвала историята.

— Мисля, че при тези обстоятелства, аз би трябвало да задавам въпросите.

— И аз ще ти отговоря. Но може ли първо да използвам телефона ти, за да се обадя на семейството си?

— Не, съжалявам.

— Ще звънна за тяхна сметка.

— Не можеш да използваш телефона. Подслушва се. Или пък аз наистина имам халюцинации.

— Моля? Подслушва се? Телефонът ти се подслушва?

— Според друг неочакван посетител — отвърна Тия, като се обърна към него. — Мисля, че приемам нещата доста добре, нали? Имам предвид, стоя с двама непознати в апартамента си, единият, от които драйфа в банята, а другият ми разказва фантастични истории в кухнята. А аз правя чай. Мисля, че дори доктор Лоуенстайн би се съгласил, че постигам напредък.

— Не разбирам.

— И няма защо. Кажи ми защо смяташ, че Анита е отговорна за смъртта на този човек.

— Аз съм отговорна — каза Клио, която бе застанала до вратата.

Тия забеляза, че лицето й все още е изключително бледо, но очите й бяха ясни.

— Щеше да е жив, ако не бях аз. Убиха го заради мен. Аз го замесих в историята.

— А аз замесих теб — напомни й Гидиън. — Така че вината е моя.

— Иска ми се да ти повярвам, но няма начин. Аз те предадох. Оправдавах се пред себе си с мисълта, че ще си получиш дела, но забърках всичко и замесих Мики. Тя сигурно е накарала копоите си да наблюдават улицата. След като си въобразих, че съм сключила сделката с нея, излязохме навън. Мики си тръгна към къщи, а аз поех към теб. Те са се разделили и са ни проследили. Аз забелязах моята опашка и се отървах хитро от нея. Но Мики нямаше представа какво става, затова се е прибрал спокойно у дома. А онова мръсно копеле го е пипнало там. Ако Мики не беше с мен, те дори нямаше да знаят, че съществува.

— Никой от нас не си представяше, че Анита е способна на убийство — каза Гидиън.

— Е, вече знаем — отвърна Клио и погледна Тия.

— Ако това е вярно, защо не отидете в полицията? — учуди се Тия.

— И какво да им кажем? — попита Гидиън, като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Да споделим с тях подозренията си, че една уважавана делова дама е отговорна за убийството на млад чернокож балетист? Убийство, което със сигурност е станало, докато тя се е намирала на обществено място или събрание? Да им обясним, че знаем това, тъй като преди време е откраднала една статуетка в Дъблин и се е съгласила да купи друга? А после, когато ченгетата поискат някакви доказателства от нас, да ги убедим, че трябва да вярват само на думите ни? Е, да, несъмнено ще й сложат белезниците в такъв случай.

— А независимо от всичко, очаквате аз да повярвам — посочи му Тия, като свали чайника от котлона.

— Вярваш ли? — попита я Гидиън.

Тя го погледна, после се обърна към Клио.

— Да, мисля, че ви вярвам, но възнамерявам да проверя дали в семейството ми има наследствена лудост. В кабинета ми има разтегателно канапе. Можете да го използвате тази вечер.

— Благодаря.

— Не е безплатно — каза тя на Гидиън. — От този момент нататък, спирам да играя ролята на инструмент и ставам активен участник в този… кръстоносен поход.

Клио се усмихна, когато Тия внесе таблата с чая във всекидневната.

— Готин, преведено това означава, че доктор Марш току-що те уведоми, че става твой партньор.

— Точно така — потвърди Тия. — Лимон или захар?

Глава 12

— Инцидент? — попита Анита, като се вгледа в двамата мъже, които бяха влезли през задния вход в кабинета й.

Е, заслужаваше си го, след като бе избрала мускули вместо мозък. Но пък им бе дала толкова проста задача с ясни инструкции.

— Онзи тип побесня — оправда се Карл Дубровски, по-ниският и як кретен, на чието белязано от шарка лице се мъдреше недоумяващо изражение.

Преди Анита да го вземе на работа, за да изпълнява някои от не съвсем законните й задачи, Карл бе работил като бияч в клуб.

Анита бе имала причина да вярва, че Карл се нуждае отчаяно от работа. Той бе арестуван два пъти за побой и едва се бе отървал от обвинение в убийство. А подобни действия не изглеждаха добре в документите за работа.

Тя го изгледа внимателно. Беше облечен в тъмен костюм, купен от „Савил Роу“, който тя бе платила. Да, човек можеше да облече тези типове, но не можеше да се покаже с тях навън.

— Господин Дубровски, инструкциите ви бяха да проследите госпожица Толивър и човека, когото бе довела със себе си на срещата. Да ги задържите само ако това стане наложително. И най-вече, да възвърнете имуществото ми, като използвате физическа принуда, ако подобно действие е оправдано. Но не ви дадох инструкции да разбивате нечий череп.

— Стана случайно — упорито повтори Карл. — Проследих чернокожия, а Джаспър се зае с момичето. Черният се върна в апартамента си, а аз влязох след него. Наложи се да го понабия, за да ми обърне внимание, когато го питах за статуетката. Прерових апартамента му, но не я намерих, затова го понабих още малко.

— И му позволихте да вдигне телефона.

— Реших, че може да е момичето. Мислех, че ако го попритисна, докато говори с нея, тя може да се раздрънка и да ни предаде фигурката, която вие искате, за да спаси приятеля си. Но той започна да крещи и я предупреди, затова го фраснах. И той падна лошо. Това е всичко. Падна лошо и се прееба.

— Предупредих ви за неприличния език, господин Дубровски — ледено каза Анита. — Проблемът е, че сте се опитал да направите нещо, за което нямате никакви способности. Опитал сте се да мислите. Не го правете отново. А вие, господин Джаспър — въздъхна тя страдалчески. — Силно ме разочаровахте. Имах повече доверие във вас. Това е вторият път, когато не успявате да се справите с една второкласна стриптийзьорка.

— Много е бърза. И не е толкова глупава, колкото си мислите.

Марвин Джаспър имаше плоско лице и носеше косата си късо подстригана, както я бе носил като военен полицай. След като се бе уволнил от армията, той се бе надявал да стане ченге, но се бе провалил на психотеста. Това все още го измъчваше.

— Да, очевидно има достатъчно мозък, за да измами вас двамата. Сега би могла да е къде ли не. А с нея и орисницата.

Анита си помисли, че на всичкото отгоре вече и полицията бе замесена. Не се съмняваше, че Дубровски бе достатъчно тъп, за да остави някакви улики след себе си. Отпечатъци, косъм, нещо, което впоследствие би го свързало с убийството. А потенциално би свързало и нея.

Това не можеше да бъде допуснато.

— Господин Джаспър, искам да се върнете и да наблюдавате апартамента, където е станал инцидентът с господин Дубровски. Вероятно тя ще се върне там. Ако я видите, искам да я хванете. Тихо и бързо. После се свържете с мен. Имам едно местенце, където можем да обсъдим сделката насаме. Господин Дубровски, вие ще дойдете с мен. Ще отидем да се подготвим за срещата.

Едно от предимствата на женитбата с богат стар мъж беше, че богатите стари мъже обикновено имаха безброй имоти. Опитните бизнесмени често се освобождаваха от тях и ги запокитваха в някое корпоративно блато.

Складът в Ню Джърси бе един от тези имоти. Анита го бе продала само преди ден на предприемач, който планираше да отвори един от онези огромни евтини магазини, където семействата от предградията можеха да си купят всичко от гуми за кола до кашон с банани.

Анита подкара по напукания цимент и си помисли, че е крайно време да се погрижи за делото си лично.

— Ама че шибано място — промърмори Дубровски и се ухили при мисълта, че Анита отново щеше да се ядоса на просташкия му език.

— Можем да я задържим тук няколко дни, ако се наложи — каза Анита и тръгна към огромните врати, като внимаваше да не закачи токчетата на обувките си „Прада“ в пукнатините на цимента. — Искам да провериш дали всичко е обезопасено. Трябва да сме сигурни, че тя няма да може да се измъкне оттук.

— Няма проблеми.

— Тези врати се отварят електронно и изискват код. Тревожа се повече за страничните врати и прозорците.

Дубровски стисна устни и огледа запусналата сграда.

— Трябва да е сръчна като маймуна, за да се покатери на прозорците, а и на тях има решетки.

Анита ги огледа внимателно, сякаш премисляше думите му. Пол й беше оставил много имоти, но тя си бе направила труда да ги обиколи всичките. Отвътре и отвън.

— Ами страничните?

Дубровски се затътри след нея зад ъгъла. През напуканите камънаци бяха избуяли плевели. Шумът от магистралата се чуваше съвсем слабо. Шибано място, помисли си той отново и поклати глава.

— Ключалката на страничната врата е счупена — извика той.

— Така ли?

Анита знаеше това, разбира се. Протоколът за оценката на склада бе изчерпателен.

— Това е проблем. Чудя се дали е заключена отвътре.

Той бутна силно и сви рамене.

— Може и да е заключена. Или пък се е заклещила.

— Ами… ние… — замислено каза Анита. — Най-добре е да видим дали можем да влезем оттук. Можеш ли да я бутнеш или сриташ?

Дубровски имаше телосложението на бик и се гордееше с това. Гордееше се повече от достатъчно, за да не си зададе въпроса защо Анита просто не отключеше проклетата врата.

Силният удар в дебелата дървена врата поукроти егото му, наранено в кабинета на Анита. Мразеше кучката, но тя плащаше добре. Това, разбира се, не означаваше, че той щеше да търпи да му се кара някаква жена.

Представи си, че Анита е вратата, срита я с всичка сила и разби ключалката.

— Детска работа — доволно промърмори той. — Трябва да поставите стоманена врата тук, за да не влизат разни хулигани.

— Прав си. Вътре е тъмно. Имам фенерче в чантата.

— Тук има ключ за осветлението.

— Не! Не искаме целият свят да разбере, че сме тук, нали?

Анита насочи тънкия лъч навътре и огледа помещението. Циментова килия, тъмна, прашна, вмирисана на плъхове.

Идеално, помисли си тя.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова в ъгъла — отговори тя, като насочи лъча натам.

Дубровски отиде в ъгъла и срита купчината небрежно.

— Стар брезент. Ако искаш да я държиш тук известно време, трябва да помислиш как ще й осигуряваме храна.

— Не се тревожи за това.

— На ъгъла няма китайски ресторант — започна той и се обърна към нея.

Видя пистолета в ръката й, но бе заслепен от насочения в очите му лъч.

— Какво, по дяволите…

— Ужасен език, господин Дубровски — каза Анита и стреля.

Оръжието подскочи в ръката й, изстрелът отекна и тя потръпна доволно. Дубровски се хвърли към нея и тя го простреля втори път, после трети. След като той се просна на пода, тя заобиколи внимателно кръвта, която бе образувала малка вадичка на цимента. Наклони глава като жена, която оглежда интересна витрина, и прати още един куршум в тила му.

Убиваше за първи път. Добре свършена работа. Ръката й потрепери леко, а дишането й се ускори. Освети очите му отново, за да се увери, че е мъртъв. Очите му бяха изцъклени, вторачени в небитието. Празни.

Пол изглеждаше по същия начин, след като бе дочакала последния му инфаркт, стиснала лекарството му в ръка. Анита не смяташе това за убийство. Просто търпението й и се бе изчерпало след дванадесетте години брак.

Тя отстъпи назад, взе старата метла от ъгъла и грижливо замете отпечатъците от обувки, като отстъпваше заднишком към вратата. Извади дантелена кърпичка от чантата си и избърса дръжката на метлата, преди да я хвърли настрани, после уви ръката си с нея, за да затвори вратата.

Разбитата от Дубровски ключалка се виждаше отдалеч. Явно проникване с взлом, явно убийство.

Накрая, тя избърса нерегистрираната берета на покойния си мъж и я запокити с всичка сила в храстите зад склада. Ченгетата щяха да намерят оръжието, разбира се. Тя искаше да го намерят.

Нищо не я свързваше с това място, освен факта, че навремето съпругът й бе притежавал склада. Нищо не можеше да я свърже с гадния дребосък, който си бе изкарвал хляба с чупенето на ръце и крака. Нямаше никакви документи за назначението му, нито свидетели на разговорите им. С изключение на Джаспър, усмихнато си помисли тя. А Джаспър със сигурност нямаше да се втурне към ченгетата, когато разбереше, че партньорът му е бил застрелян.

Анита бе сигурна, че Марвин Джаспър щеше да стане отличен служител. Дребните стимули водеха до лоялност и усърдна работа.

Тя тръгна към колата си. Настани се вътре и оправи косата и червилото си. Потегли към града и си помисли, че ако човек иска дадена работа да бъде свършена добре, трябваше да си я свърши сам.

Джак се събуди от църковните камбани. Ясният им звън го изкара от дълбокия сън и той усети полъха на бриза, който нахлуваше през широко отворения прозорец.

Харесваше му мирисът на море, който бризът носеше. Той полежа още известно време. Постепенно звукът на камбаните замря.

Беше пристигнал в Коув прекалено рано, за да свърши нещо по-полезно от това, да се възхищава на живописното пристанище и да се ориентира в новата обстановка.

Старото пристанище, откъдето навремето имигрантите бяха поглеждали родната си страна за последен път, сега бе превърнато в курортен град, красив като картичка. От прозорците на Джак се разкриваше чудесна гледка към улицата, площада и морето. При други обстоятелства би разгледал градчето с радост, би се запознал с местните жители и с ритъма на живот в него. Той винаги се наслаждаваше на този аспект от пътуванията си.

Но в този случай имаше само един местен човек, от когото се интересуваше. Мълаки Съливан.

Джак възнамеряваше да научи всичко, което искаше да знае, да се отбие на втората си спирка и да се върне в Ню Йорк след три дни. Анита Гай трябваше да бъде наблюдавана, а за тази цел се налагаше той да се върне в Ню Йорк.

Планираше да се свърже и с Тия Марш, след като приключеше тук. Тя може би знаеше повече, отколкото си даваше сметка. Или, отколкото показваше.

След приключването на работата, щеше да си остави време за поклонение, преди да напусне Коув. Джак погледна часовника си и реши да си поръча кафе и лека закуска, преди да се изкъпе.

Келнерът имаше луничаво лице и широка усмивка.

— Прекрасен ден, нали? — попита той, като остави таблата на масата. — Идеален за разглеждане на забележителности. Ако се нуждаете от организиране на обиколката ви, господин Бърдит, хотелът с радост ще се погрижи за вас. Утре може да вали, така че ще е разумно да се възползвате от хубавото време днес. Мога ли да направя още нещо за вас?

Джак взе сметката.

— Познавате ли Мълаки Съливан?

— А, значи искате разходка с корабче?

— Моля?

— Искате да обиколите залива и да видите мястото, където е потънала „Лузитания“. Чудесна гледка, макар събитието да е било изключително тъжно. По това време на годината има обиколки три пъти дневно. Пропуснал сте първото корабче, но второто тръгва по обяд, така че ще имате предостатъчно време за него. Искате ли да ви резервираме място?

— Благодаря — каза Джак и остави щедър бакшиш. — Самият Съливан ли отговаря за обиколките?

— Да, единият или другият Съливан — жизнерадостно отговори момчето. — В момента Гидиън го няма — това е вторият син, — така че ще ви води или Мъл или Бека. Или пък някой от екипажа на Къри, които са братовчеди на семейство Съливан. Това е семеен бизнес и носи добри пари. Ще се погрижим да ви резервираме място. Трябва да сте на пристанището в дванадесет без петнадесет.

Е, значи все пак щеше да има време да се поразходи.

Джак взе билета за обиколката от рецепцията, прибра го в джоба си и излезе навън. Тръгна по стръмната уличка към площада, където ангелът на мира се извисяваше над статуите на рибарите, които оплакваха загиналите от „Лузитания“.

Джак си помисли, че паметникът бе изключително внушителен с грубо издяланите мъжки фигури с тъжни лица. Мъже, които си изкарваха хляба от морето и бяха скърбили за непознатите, извадени от него.

Това му се стори типично ирландско.

На следващата пресечка имаше паметник на „Титаник“ и на загиналите при потъването му ирландци. Около него имаше магазини, украсени с кошници с цветя, които превръщаха тъжното в живописно. Вероятно и това бе типично ирландско.

По улиците и из магазините се разхождаха хора или бързаха нанякъде да си свършат работата. Джак видя млади майки с бебешки колички, които спираха да разменят по няколко думи или сядаха някъде да побъбрят.

Страничните улички се издигаха стръмно нагоре към хълмовете. Вратите на живописно боядисаните къщи се отваряха направо към тесните тротоари или в миниатюрни предни градинки.

На кея поправяха кораби и лодки. Брошурата му каза, че това бе същият кей, на който Бялата звезда и Кюнард бяха закотвяли величествените си кораби.

Джак тръгна към дока и видя туристическото корабче на Съливан.

Имаше около двадесет места. Яркочервен навес предпазваше пътниците от слънцето. Или пък от дъжда. Седалките също бяха червени и жизнерадостно контрастираха на бялата кърма. Името на корабчето също бе изписано с червени букви — „Девицата от Коув“.

На борда вече стоеше някаква жена. Джак я видя как проверяваше спасителните жилетки, възглавниците по седалките и отбелязваше всеки предмет в тефтера си.

Жената беше облечена в избелели джинси и яркосиня фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. Изглеждаше слаба и елегантна. Изпод синята й барета се подаваха гъсти къдрици. Майка му би определила цвета им като ягодово рус.

Тъмни очила и капитанска фуражка, която тя междувременно бе сложила, закриваха по-голяма част от лицето й, но онова, което се виждаше — пълни устни и волева брадичка, подхождаше отлично на хубавия й външен вид.

Тя пристъпи напред уверено и спокойно, въпреки полюляването на корабчето и продължи проверката.

Джак си помисли, че красивото момиче със сигурност не беше Мълаки Съливан, но вероятно имаше връзка с него.

— Хей! — извика Джак и зачака търпеливо, докато тя се обърне и го забележи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще пътувам с вас — каза той, като извади билета от джоба си и й го показа. — Може ли да се кача на борда сега?

— Разбира се. Качете се, ако искате, но няма да тръгнем още двадесет минути.

Тя стисна бележника си подмишница и тръгна, за да му подаде ръка, но осъзна, че мъжът нямаше нужда от нея. Движеше се с лекота и беше в отлична форма. Тя се усмихна леко и се загледа с възхищение в силната му фигура.

Възхити се и на коженото му яке, меко и леко овехтяло. Ребека имаше слабост към хубави дрехи.

— На вас ли трябва да дам ваучера? — попита той.

— Да — отговори тя и взе документа, после отвори бележника си и провери списъка с пътниците. — Господин Бърдит, нали?

— Да. А вие сте…

Тя вдигна глава и премести бележника си в лявата ръка, за да му подаде дясната.

— Аз съм Ребека, вашият капитан и екскурзовод днес. Трябва да сложа чая, но ще го направя след малко. Настанете се удобно. Днес е чудесен ден за плаване и ще се погрижа да прекарате добре.

Обзалагам се, че е така, помисли си той. Ребека, накратко Бека, Съливан. Тя имаше твърда ръка и глас като сирена.

Ребека пъхна бележника в една скоба и тръгна към кърмата. Джак я последва и тя му се усмихна дружелюбно през рамо.

— За първи път ли сте в Коув?

— Да. Великолепно е.

— Така е съгласи се тя, като постави чайника на котлона. — Едно от бижутата на Ирландия. Или поне така обичаме да си мислим. Ще научите част от историята му по време на обиколката. Ще бъдете само дванадесет пътници, така че ще имам предостатъчно време да отговоря на всичките ви въпроси. От Америка ли сте?

— Да. От Ню Йорк.

Устата й се изкриви леко.

— Имам чувството, че всички пътуват до или идват от Ню Йорк тези дни.

— Моля?

— О, няма нищо — сви рамене тя. — Брат ми тъкмо потегли