/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: В смъртта

Предателство в смъртта

Нора Робъртс

В Ню Йорк се е появил хладнокръвен и жесток убиец, който винаги действа по един и същ начин — нанася жесток побой на своите жертви, изнасилва ги и ги удушава със сребърна жица. Той е толкова уверен в своята недосегаемост, че не крие лицето си от охранителните камери. Ив Далас, най-доброто нюйоркско ченге се заема да разследва поредицата от убийства, всичките извършени в най-богатите квартали на града. Много скоро тя проумява, че убиецът изпълнява нечия мокра поръчка с една-единствена цел — да бъде дискредитиран, а вероятно и убит, любимият й съпруг, баснословният богаташ Рурк. Вроденото й чувство за справедливост и страхът да не загуби най-обичното си същество, мобилизира цялата й воля и енергия, за да може по-бързо да открие истинския подбудител, още повече, че агенти на ФБР се опитват да й отнемат случая.

Нора Робъртс

Предателство в смъртта

Пред убиеца и труповете кървят.

Робърт Бъртън

Понякога има и честни крадци.

Уолтър Скот

Пролог

Извършваше се убийство.

Отвъд прозорците със спуснати щори, четирийсет и шест етажа по-долу от мястото, където властваше смъртта, животът продължаваше — шумен и забързан, безразличен и сприхав.

Ню Йорк беше най-красив през пролетните вечери, когато от цветята, разцъфнали в мраморните сандъчета от двете страни на булевардите, и отрупали сергиите на уличните продавачи, се разнасяше зашеметяващо ухание, което почти прогонваше миризмата на изгорели газове от превозните средства, задръстващи улиците и небето над метрополиса.

По тротоарите се блъскаха и разминаваха тълпи от минувачи — едни бързаха, други се разхождаха безгрижно, трети от време на време се прехвърляха на конвейерните ленти или на ескалаторите, които водеха към други нива на улиците. Повечето бяха по ризи или носеха неоновосини тениски — последен писък на модата през пролетта на 2059 година.

На подвижните павилиони се предлагаха газирани напитки със същия крещящ неонов цвят, а димът от соевите наденички, печащи се върху скарите, се губеше сред здрача на топлата вечер.

Младите хора, които въртяха обръчи, играеха баскетбол и крикет на обществените спортни игрища, гледаха да използват последните минути преди падането на мрака. Залите за видеоигри на Таймс Скуеър бяха празни, тъй като любителите на това забавление бяха примамени от шумните улици, но търговията в секс магазините процъфтяваше, а баровете, посещавани от несемейни мъже и жени, бяха претъпкани.

През пролетта много изискани киносалони сваляха от програмата си престижните филми и ги заменяха с порнографски.

Въздушни автобуси обслужваха многобройните клиенти на търговски център „Скай“, а от рекламните дирижабли се разнасяше безспирен поток от думи, целящи да примамят купувачите да посетят някой от луксозните магазини.

Пазарувай и бъди щастлив! А какво ще правиш утре? Отново ще пазаруваш.

Влюбени двойки седяха на масите пред ресторантите, вечеряха или отпиваха от аперитивите си, като крояха планове за бъдещето, обсъждаха хубавото време или споделяха моменти от ежедневието си.

А високо над улиците и парковете, изпълнени с глъч на безгрижни и весели хора, гаснеше един човешки живот.

Той не знаеше името й. Не го беше грижа какво име й е дала майка й, когато малката с писък е дошла на този свят. Още по-малко го интересуваше името, което тя ще отнесе със себе си, когато с писък се пресели в отвъдното, изпратена там от него.

Важното бе, че му е под ръка, и то тъкмо когато му е необходима.

Търпеливо бе изчакал появяването й и не след дълго тя влезе в апартамент 4602, за да приготви леглото за през нощта.

Носеше спретната черна униформа и шикозна бяла престилчица като всички камериерки в хотел „Палас“. Лъскавата й кестенява коса беше грижливо вчесана и прибрана на опашка с елегантна черна шнола, както подобава на служителка в един от най-престижните хотели в града.

Понрави му се, че е млада и хубава, въпреки че щеше да изпълни замисъла си дори жената да беше грозна деветдесетгодишна старица. Все пак задачата му ставаше далеч по-приятна, тъй като мургавата девойка с искрящи черни очи бе изключително привлекателна.

Преди да влезе в стаята, тя позвъни два пъти с интервал между позвъняванията, както изискваше правилникът, което му даде възможност да се скрие в големия вграден гардероб. Сетне младата жена си отключи с резервния ключ и напевно извика „Камериерката!“ като всички от обслужващия персонал, влизащи в стая, за която предполагат, че е празна.

Прекоси спалнята и отиде в банята, за да смени хавлиените кърпи, които клиентът, който се бе регистрирал под името Джеймс Прайъри, бе използвал след настаняването си в хотела.

Докато почистваше банята, непрекъснато си тананикаше някаква игрива мелодия. „Подсвирквай си, докато работиш“ — одобрително си помисли човекът, скрит в дрешника — и той обичаше да си подсвирква по време на работа. Освен това беше търпелив и умееше да изчаква подходящия момент.

Младата жена приключи с банята и хвърли на пода използваните кърпи, за да ги вземе на тръгване, сетне се върна в спалнята, приближи се до леглото и грижливо сгъна тъмносинята кувертюра.

„Малката обича работата си — помисли си той, като забеляза колко внимателно камериерката прегъна левия ъгъл на завивката, за да образува триъгълник. — Е, аз също!“

Изскочи от дрешника толкова бързо, че стъписаната камериерка го видя едва когато връхлетя върху нея. Тя нададе пронизителен писък, ала стаите в хотел „Палас“ бяха звукоизолирани.

Приятно му беше да слуша писъците й — тъкмо щеше да се настрои за работата, която му предстоеше.

Младата жена се помъчи да се освободи от хватката му и посегна към пейджъра в джоба на престилката си. Нападателят хладнокръвно изви ръката й. Тя престана да крещи и изстена от болка.

— Не бива да си играеш с това, нали? — иронично подхвърли той, извади пейджъра от джоба й и го захвърли встрани. — Знаеш ли, онова, което ще ти сторя, няма да ти хареса — промърмори в ухото й, — но на мен ще достави удоволствие, което всъщност е най-важното.

Обгърна с ръка шията й и повдигна младата жена — беше дребничка, едва ли тежеше повече от петдесет килограма, — докато тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. За всеки случай беше взел спринцовка със силно упойващо вещество, но не му се наложи да я използва. Пусна жената, която падна на колене, а той доволно потри ръце и широко се усмихна, сетне нареди да се включи музиката.

Стаята се изпълни със звуците на ария от операта „Кармен“, която предварително беше програмирал в стереоуредбата.

„Прекрасно!“ — помисли си той и дълбоко си пое въздух, сякаш вдъхваше аромата на мелодията.

— Е, да се залавяме за работа — промърмори.

Подсвиркваше си, докато нанасяше жестоки удари на жената. Тананикаше си, докато я изнасилваше, а когато започна да я души, запя с пълен глас.

Първа глава

Смъртта е многопластова, а насилствената смърт се състои от още повече пластове.

Работата на Ив Далас, лейтенант от нюйоркската полиция, бе да проникне през тези пластове, да открие мотива за престъплението и да предаде виновника на правосъдието. Независимо дали убийството бе извършено хладнокръвно или в прилив на безразсъдство, неин професионален дълг беше да установи причините за извършването му. И да отмъсти заради мъртвите.

Тази вечер тя не носеше значката си. Заедно със служебното й оръжие и с комуникатора значката беше прибрана в елегантната й копринена чантичка, която според Ив беше нелепа и безполезна.

Не носеше и униформата си, а изискана рокля в прасковен цвят с дълбоко деколте на гърба, която подчертаваше стройното й тяло. На шията й блестеше огърлица с диаманти, диамантени бяха и обиците й — съвсем наскоро в момент на слабост бе позволила да я убедят да пробие ушите си. Същите скъпоценни камъни красяха късата й коса, оформена във възхитителна прическа, и я караха да се чувства нелепо.

Но въпреки че вместо униформата си носеше копринена рокля и украшения с диаманти, очите й с цвят на уиски си оставаха очи на ченге. Оглеждаше огромната бална зала, взираше се ту в едно, ту в друго лице, в елегантно облечените мъже, в жените, окичени със скъпи бижута и преценяваше мерките за сигурност.

Чрез камерите, които бяха монтирани в пищните гипсови орнаменти на тавана така, че да останат незабележими се осигуряваше наблюдение на всяко кътче от залата. Хората от охраната щяха да забележат всеки гост или служител от персонала, който скрито носи оръжие. Освен това шестима полицаи, преоблечени като сервитьори, сновяха сред шумната тълпа под предлог, че поднасят напитки. В залата се допускаха само гости с покани, а самите покани бяха с холограмен печат, който служителите на входа внимателно проверяваха.

Извънредните мерки за сигурност бяха абсолютно наложителни, тъй като в залата бяха изложени бижута, произведения на изкуството и антикварни вещи на стойност петстотин седемдесет и осем милиона долара.

Бижутата и предметите бяха майсторски подредени така, че да привличат вниманието. Всяка експозиция се охраняваше от сензори, отчитащи движенията, промяната в температурата, в светлината и в тежестта. Ако някой от гостите или от хората от персонала се съблазнеше да открадне дори малка обица, алармата щеше да се включи, всички врати автоматично да се заключат и за броени секунди на помощ на цивилната охрана да се притекат опитни командоси от елитните части на нюйоркската полиция.

Ала блясъкът и разкошът не можеха да замаят главата на Ив. Според нея това светско събитие бе абсурдно — подлагаше на голямо изкушение прекалено много хора, организаторите бяха избрали прекалено голяма зала, поканените бяха прекалено много. Все пак не биваше да си криви душата, че обстановката е стилна и елегантна, но всъщност друго и не можеше да се очаква от Рурк.

— Какво ще кажеш, лейтенант? — Насмешливият глас с едва доловим ирландски акцент привлече вниманието й към мъжа, който стоеше до нея. Тя кисело си каза, че не само гласът, а всичко, свързано с Рурк, като с магнит привлича вниманието на жените.

Невероятните му сини очи красяха лице, което Творецът бе изваял в мига на най-голямото си вдъхновение. Когато Ив се извърна и се втренчи в съпруга си, устните му на поет, които понякога й идваше да захапе, се разтегнаха в иронична усмивка, той повдигна вежда и фамилиарно прокара дългите си пръсти по голото й рамо.

Бяха женени почти от година, но уж небрежните му ласки все още караха сърцето й лудо да тупти.

— Мероприятието си го бива — промърмори тя, а Рурк още по-широко се усмихна:

— И аз съм на същото мнение. — Без да свали ръка от рамото й, огледа залата, а Ив продължи да го наблюдава, сякаш го виждаше за пръв път.

Дългата му коса беше черна като смола и падаше до раменете, придавайки му вид на воин от древно ирландско племе. Впечатлението се подсилваше от стройното му мускулесто тяло, подчертавано от елегантното вечерно облекло. Тя забеляза колко много жени скришом или явно наблюдават съпруга й — очевидно и те се възхищаваха от външността му. Ако беше ревнива, сигурно щеше да се изкуши да ритне отзад някоя важна персона заради страстните погледи, които дамата хвърля на Рурк.

— Доволна ли си от мерките за сигурност? — попита той и прекъсна размишленията й.

— Още съм на мнение, че е крайно рисковано разпродажбата да се състои в балната зала на хотел… дори този хотел да е твоя собственост. Изложени са вехтории за стотици милиони долари.

Рурк смръщи вежди:

— Не говори така, скъпа. Хората от рекламата ще се ужасят, ако чуят как наричаш изложените предмети и вещи. Едва ли някога е организирана разпродажба на толкова скъпа колекция от бижута, произведения на изкуството и тоалети.

— А собственичката им Магда Лейн ще получи астрономична сума.

— Искрено се надявам пророчеството ти да се сбъдне, защото като посредници и организатори на разпродажбата „Рурк Индъстрийз“ ще вземат солиден дял от печалбата. — Очите му обхождаха залата и въпреки че той не беше полицай, погледът му беше не по-малко проницателен от погледа на Ив. — Дори фактът, че вещите са собственост на Магда Лейн, ще повиши цената им. Обзалагам се, че получената сума ще бъде два пъти по-висока от очакваната.

„Говори така спокойно, сякаш става въпрос за стотици, не за милиони долари“ — помисли си Ив и скептично промърмори:

— Нима вярваш, че присъстващите ще дадат половин милиард за нечии предмети?

— Разбира се — та това на се обикновени предмети, а вещи и скъпоценности на прочутата Магда Лейн.

— Главата ми не го побира — промърмори тя. — Толкова пари за вехтории! — Видя погледа на съпруга си и побърза да вдигне ръка, за да предотврати гневния му изблик: — Извинявай. Забравих с кого разговарям. Все пак е изумително колко струват тези… вещи и предмети.

— Благодаря, че пощади чувствата ми, скъпа — усмихна се той и реши да премълчи, че възнамерява да наддава за някои от „вехториите“.

Направи знак на един сервитьор, който забърза към него с поднос, отрупан с изящни кристални чаши с шампанско. Рурк взе две, подаде едната на съпругата си и добави:

— Дано си се убедила, че мерките за сигурност са на необходимото ниво. Поне за малко забрави, че си полицейска служителка и гледай да се отпуснеш, да се позабавляваш.

— Защо мислиш, че не се забавлявам? — намусено попита тя. Знаеше, че присъства на блестящото светско събитие не в ролята си на служителка от нюйоркската полиция, а като съпруга на Рурк, което означаваше, че трябва да се движи сред важните персони. И още нещо, което за нея бе равнозначно на изтезание — да води светски разговор с тях.

Рурк, който я познаваше толкова добре, че умееше да чете мислите й, хвана ръката й, нежно я целуна и промълви:

— Правиш толкова голяма жертва заради мен.

— Благодаря за признанието. Не забравяй на какво съм способна за теб. — Отпи глътка шампанско с надеждата алкохолът да я окуражи. — Е, с кого трябва да разговарям?

— Предлагам да започнеш със звездата на вечерта. Ела да те запозная с Магда. Сигурен съм, че взаимно ще си допаднете.

— А пък аз не съм сигурна. Имам особено мнение за филмовите звезди — избърбори Ив.

— Не предполагах, че робуваш на предразсъдъците и съм малко разочарован — промълви Рурк, хвана я под ръка и я поведе към другия край на грамадната зала. — Освен това Магда Лейн е нещо повече от филмова актриса — тя е легенда. Вече петдесет години упражнява професия, която често съсипва мъжете и жените, дръзнали да посветят живота си на тази кариера. Задържала се е на върха, независимо от промените във филмовата индустрия и на вкуса на зрителите. За това се иска нещо повече от талант — необходимо е да имаш силен характер.

Ив никога не го беше чувала да говори толкова ласкаво и толкова възторжено за някого.

— Май си влюбен в нея — подхвърли усмихнато.

— Не отричам. В паметта ми завинаги се е запечатал случай от ранните ми години в Дъблин, когато бях осем-девет годишен. Една вечер отчаяно търсех да се скрия някъде, защото в джобовете ми имаше няколко откраднати портфейла, а служителите от гвардията бяха по петите ми…

Плътните й устни, които беше забравила да начерви, се разтегнаха в иронична усмивка:

— На тази възраст всички момчета са нехранимайковци, нали?

— Може би. Та както вече споменах, търсех убежище и по неволя влязох в някакъв киносалон. Предпочитах да умра от скука, докато гледам някаква историческа драма, отколкото да попадна в ръцете на преследвачите. Сгуших се на един стол в тъмната зала и тогава за пръв път видях Магда Лейн. Спомням си, че играеше ролята на Памела в „Падението на горделивката“.

Той посочи дроид-двойник на великата актриса, облечен с пищна бяла рокля, обсипана с брилянти, блещукащи като леден водопад, който грациозно се въртеше, правеше реверанси и деликатно размахваше бяло ветрило.

— Да не повярваш, че изобщо е могла да се движи с тази дреха — подхвърли Ив. — Роклята сигурно тежи един тон.

Репликата й накара Рурк да се изсмее с глас — типично за Ив бе да обърне внимание на неудобството, вместо да бъде заслепена от разкоша.

— Говореше се, че костюмът й за този филм е тежал петнайсет килограма, но тя с нищо не показа, че се чувства неудобно. Вече ти казах, че е жена със силен характер… И така, когато за пръв път я видях на екрана, тя носеше тъкмо тази рокля. Бях омагьосан — в продължение на един час забравих кой съм и къде се намирам, не ме беше грижа, че като се прибера вкъщи най-вероятно ще ям здрав пердах, ако в откраднатите портфейли няма много пари. Жената от екрана ме накара да изляза от черупката си. Малцина са надарени с такъв магнетизъм… — Той усмихнато махна на неколцина души, които очевидно искаха да разговарят с него, защото не желаеше да го прекъсват. — През онова лято гледах още четири пъти „Падението на горделивката“, и то като си плащах… е, не съвсем, но поне единия път си купих билет. От този ден нататък ходех на кино винаги, когато исках да забравя действителността.

Ив машинално се беше вкопчила в ръката му. Сърцето й се свиваше при мисълта за осемгодишното момченце, което седи в тъмната зала и се пренася във въображаемия свят на големия екран, така различен от заобикалящия го свят на бедност и жестокост. Внезапно й хрумна, че на осемгодишна възраст бе изживяла нещо, което я бе накарало да потисне спомена за предишния си живот, и което донякъде напомняше на преживяването на малкия Рурк.

Тя веднага позна актрисата. Напоследък съпругът й не ходеше на кино, а само инспектираше многобройните кинотеатри, които бяха негова собственост, ала притежаваше дискове със записи на хиляди филми. През годината, откакто беше станала негова съпруга, тя беше изгледала повече филми, отколкото през предишните трийсет години от живота си.

Магда Лейн носеше огненочервена рокля, която прилепваше към тялото й и подчертаваше пищните й форми. Беше шейсет и три годишна и едва сега навлизаше в средната възраст. Външността й подсказваше, че тя не възнамерява да вдигне бял флаг и да се предаде на старостта.

Косата й беше с цвета на узряла пшеница, а спираловидните й къдрици се спускаха до раменете й. Чувствените й устни бяха подчертани от червило в същия цвят като роклята. Лицето й беше бяло като мляко и без нито една бръчица, веждите й бяха гарвановочерни, а над едната имаше бенка, която само подчертаваше красотата й. Най-запомнящи се бяха яркозелените й очи, които контрастираха с тъмните й вежди. Актрисата пренебрежително измери с поглед Ив, но когато зърна Рурк, ледените й очи заблестяха като слънца. Усмихна се разсеяно на хората, с които разговаряше, обърна им гръб и тръгна към Рурк с протегнати ръце:

— Здравей, скъпи. Зашеметяващ си.

Той хвана ръцете й, галантно ги целуна и нежно промълви:

— Взе ми думите от устата, Магда. Ослепителна си както винаги.

— Няма да скромнича и да отричам, но професията ме задължава да поддържам външността си. А на теб Господ ти е дал всичко на тепсия. Винаги съм казвала, че си късметлия. Дамата с теб навярно е съпругата ти.

— Да. Ив, запознай се с Магда Лейн.

— Лейтенант Ив Далас — промълви актрисата. Гласът й беше като мъгла — леко дрезгав и загадъчен. — Отдавна исках да се запозная с вас. Бях съкрушена, че не можах да присъствам на сватбата ви.

— Е, изглежда, че и без вашата благословия бракът ни ще оцелее — подхвърли Ив.

Актрисата вдигна вежди, сетне очите й проблеснаха — явно обичаше словесните битки и достойните противници.

— Така е. Поразходи се, Рурк. Искам да опозная твоята симпатична и загадъчна съпруга, но присъствието ти ме разсейва.

Тя го прогони с повелителен жест, а светлината се отрази от големия пръстен с диамант на безименния й пръст, създавайки илюзия за падаща комета. Хвана Ив под ръка и добави:

— Да се скрием някъде, където ще бъдем в безопасност от онези, които настояват да разговарят с нас. Според мен няма нищо по-досадно от глупавите светски разговори, нали, миличка? Между другото, толкова съм слушала за вас, пък и вие сигурно ме познавате от разказите на Рурк, затова предлагам да си говорим на „ти“. Е, Ив, сигурно си мислиш, че и аз ще ти губя времето с безсмислени брътвежи, но дълбоко грешиш. Предлагам да бъдем максимално откровени една с друга и за да не бъда голословна, като начало ще призная колко съжалявам, че абсурдно красивият ти съпруг е прекалено млад за мен.

Ив се настани на масата в дъното на залата, до която актрисата неусетно я беше отвела, и иронично отбеляза:

— Разликата във възрастта едва ли е била пречка за интимните ви отношения.

Магда гръмко се изсмя, взе две чаши шампанско от подноса, който сервитьорът побърза да й поднесе, и му направи знак да се отдалечи.

— Всъщност вината е изцяло моя, задето не стигнахме по-далеч от обикновено приятелство. Зарекла съм се никога да нямам любовник, който е с двайсет години по-млад или по-възрастен от мен. Жалко, че не съм от хората, които нарушават принципите си. Но… — Тя отпи от шампанското и изпитателно изгледа по-младата жена. — Истината е, че искам да поговорим не за Рурк, а за теб. Винаги съм смятала, че когато реши да надене брачния хомот, той ще избере жена като теб.

Ив се задави от шампанското и глуповато примигна:

— А пък ти си първият човек, който ми го казва. — Не й се щеше да насърчава актрисата към интимен разговор, но любопитството й надделя: — Защо мислиш, че съм най-подходящата жена за него?

— Не отричам, че си много привлекателна, но външността ти едва ли го е заслепила. Хм, забележката ми не те подразни, забелязвам, че дори те развесели — одобрително кимна актрисата. — Браво на теб. Всяка жена трябва да притежава чувство за хумор, за да се справя успешно с представителите на противоположния пол, но това качество е задължително за съпругата на Рурк.

Докато говореше, Магда безцеремонно оглеждаше младата жена. Забеляза, че макар Ив Далас да не е зашеметяващо красива като филмова звезда, има миловидно лице с правилни черти, красиви очи и симпатична трапчинка на брадичката.

— Да… външността ти може би го е привлякла, но не е бил запленен от красотата ти. Честно казано, отначало останах учудена от избора му, като знам, че е ценител на женската хубост. И тъй като искрено го обичам, си поставих за цел да следя телевизионните репортажи за „подвизите“ ти и материалите за теб, които се публикуват в пресата.

Ив предизвикателно вирна брадичка:

— Е, достойна ли съм за съпруга на ненадминатия Рурк?

Актрисата развеселено се усмихна, прокара пръст по високото столче на чашата си, при което Ив забеляза, че и ноктите й са лакирани в същия крещящ червен цвят като роклята и червилото й, и отново отпи от шампанското си.

— Мисля, че си интелигентна и решителна жена, която не само здраво е стъпила на земята, но и не се колебае да изрита отзад онези, които са си го заслужили. Наблюдавах те и забелязах закачливите искрици в погледа ти, сякаш ти идва да възкликнеш: „Това светско събитие ми се струва нелепо. Защо си губим времето с глупости, нима нямаме по-полезни занимания?“

Думите на актрисата възбудиха любопитството на Ив и тя за пръв път внимателно изгледа събеседничката си, осъзнавайки, че прочутата Магда Лейн не е само една празноглава филмова звезда.

— Ти актриса ли си или психоаналитичка? — избърбори смутено.

— Според мен двете професии са свързани — за да ги упражняваш, трябва да притежаваш определени качества. — Магда отново замълча и замислено отпи от чашата си. — Предполагам, че не си била привлечена… че не си привлечена от богатството му, нито пък че си била лесна плячка за него, което положително го е заинтригувало. Иначе щеше да се позабавлява с теб и да те захвърли.

— Не спадам към проклетите му играчки, които отнемат толкова голяма част от времето му.

— Разбира се! — Магда вдигна чашата си като за тост. — Рурк е лудо влюбен в теб — приятно ми е да го наблюдавам. А сега ми разкажи малко повече за професията си. Никога не съм се превъплъщавала в полицейска служителка. Играла съм само роли на жени, които са готови да нарушат закона, за да защитят любимия човек или онова, което притежават. За пръв път разговарям с човек, чиято работа е да защитава другите. Интересна ли е професията ти?

— Възприемам я като обикновена работа — има и преимущества, и недостатъци като всяка професия.

— Мисля, че скромничиш. Занимаваш се с разкриването на убийства. За нас, цивилните, полицейското разследване и дори самото убийство е някак… вълнуващо.

— Защото нещастието да бъдеш убита не те е сполетяло — сухо отбеляза Ив.

— Именно! — Магда отметна глава и избухна в смях. — Харесваш ми, Ив! Толкова се радвам, че се запознахме. Ясно е като бял ден, че не желаеш да говориш за работата си. Знаеш ли, много добре те разбирам. Хората мислят, че моята професия е най-вълнуващата на света, но за мен това е само работа, която има и преимущества, и недостатъци.

— Гледала съм те в много роли. Мисля, че Рурк притежава дискове със записи на всички филми с твое участие. Най-много ми допада онзи за мошеничката, която се влюбва в жертвата си.

— Нарича се „Да се хванеш на собствената си въдица“. Да, прекрасен филм. Ролята на „жертвата“ изпълняваше Чейс Конър и аз наистина се влюбих в него. Прекарахме много щастливи мигове, после всичко свърши. На днешната разпродажба се предлага костюмът, който носех по време на сцената на празненството. — Тя се огледа и иронично се усмихна, когато погледът й попадна на вещи и дрехи, които някога й се бяха стрували толкова ценни. — Дано всичко изложено да се продаде, за да осъществя идеята си за създаване на театрална фондация „Магда Лейн“. Знаеш ли, всяка вещ, всяко бижу, всяка рокля представлява частица от живота ми, а само след няколко минути всичко ще бъде обявено за продан… — Извърна се и се загледа в една от изложбените площи, подредена като дамски будоар. На леглото небрежно беше захвърлена тънка копринена нощница, на тоалетката стоеше отворено сандъче за бижута, а съдържанието му беше изсипано върху блестящата дървена повърхност. — Тази професия е много подходяща за жена, не мислиш ли?

— Разбира се, стига да си падаш по това…

Марта рязко се обърна и се усмихна:

— Навремето обичах разкоша и славата. Но знай, че е невъзможно да се задържиш на върха в професия като нашата, ако непрекъснато не се преобразяваш.

— В какъв образ си се превъплътила сега?

— Да, определено ми допадаш — промърмори Магда, вместо да й отговори. — Най-често хората ми задават въпроса защо се отказвам от толкова скъпи и ценни вещи, свързани с много спомени. Знаеш ли какво им отговарям?

— Не, но ми е любопитно да го чуя.

— Заявявам, че възнамерявам да живея и да работя още дълги години, през които ще създам нова, още по-богата колекция. — Тя отново гръмко се засмя и добави: — Това е самата истина, но има и друга причина. Отдавна мечтая да основа фондация за подпомагане на млади и талантливи актьори. Иска ми се да им предам знанията си, докато още съм достатъчно млада да изпитвам удоволствие от работата си. Фондацията ще отпуска стипендии и ще осигурява условия за работа на талантливите творци. Лаская, се от мисълта, че млади актьори или режисьори ще получат възможност за изява благодарение на мен. Сигурно ще ме помислиш за суетна.

— Напротив — според мен си много мъдра.

— О! Сега ми допадаш още повече! А, ето че Винс ми прави знаци, за да привлече вниманието ми. Винс е моят син — поясни актрисата. — Натоварила съм го с нелеката задача да отговаря на въпросите на репортерите, освен това той много помогна при организирането на охраната на това… мероприятие. Ама че настойчив младеж — усмихна се тя и направи знак на Винс да изчака. — Един Бог знае на кого се е метнал… Е, време е да се включа в представлението. — Изправи се и добави: — Няколко седмици ще бъда в Ню Йорк. Дано отново да се видим.

— Ще ми бъде много приятно — заяви Ив.

— Рурк, идваш тъкмо навреме! — възкликна актрисата и широко се усмихна на младия мъж, който се приближи до масата. — Дългът ме зове, налага се да прекъсна разговора с възхитителната ти съпруга. И запомни, че в най-скоро време очаквам да ме поканите на вечеря, за да си побъбрим на спокойствие. Отсега предчувствам какви шедьоври на кулинарното изкуство ще ни приготви твоят иконом… как му беше името?

— Съмърсет — намръщено отвърна Ив.

— Точно така — Съмърсет. Този човек е истински гений! Е, доскоро. — Тя разцелува Рурк и се отдалечи с царствена походка.

— Оказа се прав — промълви Ив. — Магда Лейн наистина е много симпатична.

— Сигурен бях, че ще ти хареса — отговори той и я поведе към изхода. — Съжалявам, че те занимавам с полицейска работа през почивния ти ден, но намесата ти е наложителна.

— Проблеми с охраната ли имате? Да не би някой да е натъпкал джоба си с блестящи дрънкулки и да се е опитал да избяга?

— Не, не става въпрос за кражба, а за убийство.

Ив мигом се преобрази от светска жена в ченге с проницателен поглед:

— Кой е убит?

— Доколкото разбрах, жертвата е една от камериерките. — Той я хвана под ръка и я поведе към редицата асансьори. — Случило се е на четирийсет и шести етаж в южната кула. Подробности не са ми известни — побърза да добави, преди Ив да го е прекъснала. — Шефът на охраната на хотела току-що ми съобщи за инцидента.

— Свързахте ли се с полицията?

— Свързах се теб, нима не е достатъчно? — Той мрачно стисна устни, докато асансьорът с шеметна скорост се изкачваше към южната кула. — От охраната са знаели, че двамата с теб сме в хотела, затова решили първо да съобщят на мен… и на теб, разбира се.

— Добре, престани да се заяждаш. Още не знаем точно какво се е случило. Когато някой умре внезапно, винаги се предполага, че е бил убит. В повечето случаи обаче смъртта е естествена или е настъпила при злополука.

Щом слезе от асансьора, Ив гневно присви очи. В коридора гъмжеше от хора — някаква жена с униформа на камериерка истерично ридаеше, около нея се бяха струпали костюмирани мъже и гости на хотела, които бяха наизлезли от стаите си да разберат какво е предизвикало суматохата.

Тя отвори безполезната си вечерна чантичка, извади значката си, вдигна я високо и си запробива път сред зяпачите:

— Полиция, отдръпнете се! Гостите на хотела да се приберат в стаите си, хората от охраната — веднага при мен! Някой да се помъчи да успокои онази жена. Кой е шефът на охранителите?

— Аз. — Към нея се приближи висок и строен цветнокож мъж с гладко избръсната глава, която блестеше като огледало. — Казвам се Джон Бригам.

— Бригам, идваш с мен.

Тъй като не носеше шперца си, тя му направи знак да отключи вратата и го последва в апартамента.

Озоваха се в просторна дневна, обзаведена с елегантни мебели. До едната стена беше монтиран барплот с високи столчета. В помещението цареше идеален ред, сякаш в него не беше стъпвал човек. Щорите на големите прозорци бяха спуснати, осветлението бе включено.

— Къде е мъртвата? — обърна се Ив към чернокожия.

— В спалнята — ето там, вляво.

— Когато дойде на местопроизшествието, забеляза ли дали вратата е затворена както в момента?

— Да, беше затворена. Но със сигурност го знае само госпожа Хайло, която е намерила мъртвата.

— За жената, която плаче в коридора ли говориш?

— Да.

— Добре… — замислено промълви Ив. — Да огледаме местопроизшествието.

Приближи се до вратата отвори я и машинално отстъпи крачка назад, когато отвътре се разнесе оглушителна музика. И тук всички лампи бяха включени. Под ярката им светлина на леглото бе проснат труп на млада жена, все едно разглезено дете бе захвърлило куклата си, след като механизмът й се е повредил.

Едната ръка на мъртвата беше извита под неестествен ъгъл, лицето й беше покрито с рани и синини от безмилостния побой, който й е бил нанесен, полата й беше запретната до кръста. Тънката сребърна жица, с която убиецът я бе удушил, се беше врязала в шията й като смъртоносна огърлица.

— Мисля, че отпада вероятността за естествена смърт — промърмори Рурк.

— Имаш право. Бригам, кой освен теб и камериерката е влизал в апартамента, след като тя е намерила трупа?

— Никой.

— Докосвал ли си мъртвата или каквото и да било, освен вратите?

— Известно ми е как се постъпва в подобни случаи, лейтенант. Дванайсет години работих в Отдела за борба с престъпността към чикагската полиция. Отначало не разбрах какво се е случило. Госпожа Хайло се свърза с мен по комуникатора, но само пищеше и не можеше да каже и дума. Накарах да я доведат — в паниката си тя беше изтичала до стаята за персонала, която е на четирийсетия етаж. Влязох в апартамента, приближих се до тази врата и от пръв поглед разбрах, че жената е мъртва. Тъй като знаех, че двамата с Рурк в момента сте в балната зала на хотела, веднага се свързах с него, заключих външната врата, изпратих да доведат Хайло и изчаках да дойдете.

— Браво на теб, Бригам. Добре, че си бивш полицай и знаеш колко често важни улики са били заличени от ръцете на „усърдни помощници“. Познаваш ли жертвата?

— Не. Хайло я нарече Дарлийн… малката Дарлийн. Нищо повече не можах да науча от нея.

Ив се огледа, опитвайки да си представи как е било извършено убийството. Засега не можеше да предприеме нищо, дори не биваше да се доближава до трупа.

— Бригам, направи ми една голяма услуга. Отведи госпожа Хайло в някоя празна стая и се погрижи да не разговаря с никого, докато не я повикам. Ще се обадя в управлението — не искам да вляза в стаята, преди да напръскам дланите и обувките си със специалния спрей.

Чернокожият извади от джоба си флакон:

— Заповядай. Помолих един от хората ми да донесе и записващо устройство. — Подаде й приспособлението, което се прикрепваше към ревера, и добави: — Досетих се, че не носиш чантата с необходимите пособия за оглед на местопрестъплението.

— Поздравявам те за предвидливостта. А сега те моля да отведеш Хайло и да я държиш под око.

— Бъди спокойна, ще имам грижата да не разговаря с никого. Повикай ме по пейджъра, когато решиш да я разпиташ. Ще наредя на двама от моите служители да охраняват апартамента, докато пристигнат „метачите“.

— Благодаря. — Тя машинално разклати флакона. — Защо си напуснал полицията?

За пръв път Бригам се усмихна:

— Сегашният ми шеф ми направи много изгодно предложение.

— И не си сгрешил — подхвърли тя на Рурк, когато чернокожият излезе. — Този човек носи умна глава на раменете си и има набито око. — Понечи да напръска подметките си, но изведнъж реши, че ще й бъде много по-удобно без обувки. Събу ги, напръска стъпалата и дланите си, сетне подаде на съпруга си флакона и записващото устройство: — Налага се да ми помогнеш и да заснемеш местопрестъплението.

— Името на жертвата е Дарлийн Френч — задиктува той данните, изписващи се на монитора на джобния му компютър. — Назначена е била при нас преди малко повече от дванайсет месеца. Била е двайсет и две годишна.

— Много съжалявам за случилото се. — Ив го хвана за рамото и изчака той да извърне гневния си поглед към нея. — Сега тя е моя грижа. Ще ми помогнеш, нали?

— Добре — въздъхна той, прибра компютъра в джоба си и прикрепи записващото устройство към ревера си.

— Говори лейтенант Ив Далас — задиктува Ив. — Очевидно е извършено убийство. Жертвата е идентифицирана като Дарлийн Френч, от женски пол, двайсет и две годишна, работила е като камериерка в хотел „Палас“, собственост на Рурк. Намирам се на местопрестъплението в апартамент 4602. Присъства и Рурк в ролята на временен помощник. Диспечерската служба е уведомена за произшествието.

Тя пристъпи към трупа и продължи да диктува:

— Няма признаци жертвата да се е съпротивлявала, но ако се съди по синините и нараняванията, жената е била жестоко пребита, като най-силните удари са били нанесени по лицето й. Пръските кръв свидетелстват, че побоят е бил нанесен, докато жертвата е била на леглото.

Отново огледа помещението и едва сега забеляза пейджъра, захвърлен на пода до вратата на банята.

— Дясната ръка е счупена — продължи. — Нараняванията от вътрешната страна на бедрата и около влагалището говорят, че жената е била изнасилена, преди да бъде убита. — Повдигна безжизнената ръка на младата жена и я разгледа — за съжаление нямаше под ръка микрохирургически очила. — И с просто око се вижда, че под ноктите има кожа — промърмори. — Успяла си да го одраскаш, Дарлийн. Браво на теб… Под ноктите на жертвата има тъкан и косми — каза в микрофона, сетне продължи огледа на трупа. Забеляза, че униформената дреха на младата жена е закопчана на гърдите. — Убиецът е действал брутално и безцеремонно. Не е разкъсал дрехите й, нито си е направил труда да я съблече. Смазал я е от бой, изнасилил я е и я е удушил със сребърна жица, която е използвал като гарота. Краищата на жицата са усукани отпред, което означава, че е извършил убийството, докато жената е лежала по гръб под него. — Обърна се към Рурк и попита: — Засне ли трупа от всички ъгли?

— Да.

Ив кимна, повдигна главата на мъртвата и се наведе да разгледа жицата около врата й.

— Приближи се да я заснемеш от близък план — нареди. — Възможно е примката да се поизмести, когато обърнем трупа. Отзад металната жица не е прекъсната… изтекла е малко кръв. Удушил е жената, след като я е пребил и изнасилил. — Присви очи, възстановявайки сцената във въображението си. — Възседнал я е… навярно тя вече не се е съпротивлявала. Пъхнал е жицата под главата й, кръстосал е краищата отпред и с все сила е стегнал примката. Смъртта е настъпила бързо.

Представи си как младата жена се мята, като инстинктивно се опитва да отхвърли от себе си убиеца, а металната жица безмилостно се впива в гърлото й и не й позволява да изкрещи от ужас и болка. Сърцето й бие до пръсване, поради липсата на кислород звукът, напомнящ на рева на бурно море, отеква в ушите й.

Краката й барабанят по леглото, тя безпомощно размахва ръце, опитвайки да си поеме глътка въздух. Сетне кръвта нахлува в мозъка й и сърцето й престава да тупти.

Ив тръсна глава, за да прогони ужасяващата картина, и отстъпи назад. Невъзможно й бе да продължи огледа без специалните пособия.

— Засега толкова — обърна се към съпруга си. — Докато чакам пристигането на колегите, искам да разбера на чие име е регистриран апартаментът и по какъв график работят камериерките. Спешно трябва да разпитам и Хайло — добави, тя приближи се до вградения гардероб и дръпна плъзгащата се врата. — Ще ми бъде от помощ да разговарям с някого от персонала, който е бил в приятелски отношения с жертвата или поне я е познавал добре. — Надникна в гардероба и замислено промърмори: — Никакви дрехи… личи си, че изобщо не е използван. Само на пода има две хавлиени кърпи, които Дарлийн е изпуснала или е хвърлила на излизане от банята. Някой изобщо бил ли е настанен в този апартамент?

— Ще проверя на регистратурата. Предполагам, ще уведомиш близките й.

— Да — въздъхна Ив. — Ще се свържа със съпруга й, ако е била омъжена. Ако ли не, ще потърся приятеля й, любовника й или бившия й съпруг. Деветдесет процента от убийствата се извършват поради сексуални подбуди. Но ми се струва, че този случай е съвсем различен — в действията на престъпника липсват интимност и страст. Не я е убил в пристъп на гняв, а е действал… като робот.

— В изнасилването няма нищо интимно — промърмори Рурк.

— Грешиш — поправи го тя, знаеше го от собствен опит. — Когато нападателят и жертвата се познават или пък убиецът си е представял как осъществява полов контакт с жената, която не подозира за съществуването му, това придава интимност на насилническия акт. В този случай престъпникът само е вкарвал и изкарвал члена си. Обзалагам се, че е отделил повече време на побоя, отколкото на изнасилването. На някои мъже първото доставя по-голямо удоволствие и го смятат за нещо като любовна прелюдия към половия акт…

Рурк изключи записващото устройство и промълви:

— Ив, нека друг поеме този случай.

— Какво? — Тя примигна и се върна към действителността. — Защо?

— Не се подлагай на това изтезание. — Той нежно докосна страната й. — Ще бъде много мъчително за теб.

Сърцето й се сви от умиление, задето той не спомена кошмарното й детство, когато собственият й баща я беше пребивал от бой и я бе изнасилвал.

— Ако позволя на чувствата ми да надделеят, всеки случай, който разследвам, ще ми причинява болка — каза простичко, обърна се и погледна Дарлийн Френч. — Няма да поверя разследването другиму, Рурк. Нямам право… този случай е мой.

Втора глава

От регистратурата съобщиха на Рурк, че апартамент 4602 е бил запазен три седмици предварително от някой си Джеймс Прайъри от Милуоки, който заявил, че ще остане в хотела две нощи.

Клиентът пристигнал в петнайсет часа и двайсет минути и се регистрирал на рецепцията. Заявил, че разходите ще плати с дебитната си карта, чиято валидност била удостоверена от дежурния служител.

Докато полицейският екип и „метачите“ извършваха огледа на местопрестъплението, Ив преглеждаше видеозаписите от охранителните камери, които Бригам й беше изпратил.

На записа, направен по време на постъпването на Прайъри в хотела, се виждаше петдесетинагодишен мъж от смесена раса, издокаран с консервативен тъмен костюм. „Типичен преуспяващ бизнесмен, който може да се позволи да отседне в скъп апартамент в луксозен хотел — помисли си Ив. — Накратко, висш служител, чиито разноски се плащат от фирмата.“ Ала елегантният му костюм и стилно подстриганата коса не можеха да я заблудят — набитото й око веднага съзря в непознатият опасен главорез.

Беше широкоплещест и набит и вероятно тежеше два пъти повече от жертвата си. Имаше големи длани, пръстите му бяха дълги, с четвъртити нокти. Очите му бяха студени и мръсносиви като тънкия слой лед, който през януари се образува върху локвите по улиците. Лицето му също беше четвъртито, носът му беше голям, устните му — тънки. В сравнение с грубоватата му външност стилно подстриганата тъмнокестенява коса, прошарена на слепоочията, изглеждаше не на място, като че ли беше някаква маскировка.

Джеймс Прайъри не се опита да скрие лицето си от камерата, дори се усмихна на служителя на рецепцията, сетне последва пиколото към асансьорите. Ив забеляза, че момчето носи само един куфар.

На следващия видеозапис видя как пиколото отключва вратата на апартамента и отстъпва, за да пропусне пред себе си госта. Записът доказваше, че така нареченият Прайъри не е излизал от апартамента, преди да извърши убийството.

Беше използвал автоготвача в кухненския бокс, за да си приготви пържола алангле, печени картофи, кафе и сладкиш с извара, вместо да си поръча вечеря по телефона. От барчето в дневната липсваха само няколко бутилки с газирани напитки.

„Не е пил нито капка алкохол — помисли си Ив. — Сигурно е искал да действа на бистра глава.“

На третия диск беше записано как Дарлийн Френч, бутайки пред себе си количката с чистото спално бельо и хавлиени кърпи, се приближава до вратата на апартамент 4602. Беше красива млада жена с големи кафяви очи и със замечтано изражение. Униформата й блестеше от чистота и беше идеално изгладена. Беше дребничка, с крехко телосложение, а пръстите й машинално подръпваха златния медальон във формата на сърчице, окачен на тънка златна верижка, който бе извадила изпод блузата си.

Позвъни и докато чакаше да й отворят, сложи ръка на кръста си, сетне отново позвъни и пъхна медальона под дрехата си. Едва след второто позвъняване извади кодовата карта от джоба на престилката си, пъхна я в процепа и притисна десния си палец към специалната вдлъбнатина за идентифициране. Отвори вратата, с напевен глас извика: „Камериерката!“ и взе от количката чисти кърпи.

Влезе в апартамента и затвори вратата в двайсет часа и двайсет и шест минути.

В двайсет часа и петдесет и осем минути Прайъри излезе в коридора. Носеше куфара си и две хавлиени кърпи. Затвори вратата, хвърли кърпите в количката и я заобиколи, сетне преспокойно тръгна към стълбището.

Само за трийсет и две минути беше пребил, изнасилил и удушил Дарлийн Френч.

— Какво чудовище — промълви Ив. — Какво потресаващо хладнокръвие!

Чу гласа на помощничката си, която току-що беше дошла, но й направи знак да изчака.

Пийбоди се подчини. Вече цяла година помагаше на лейтенант Ив Далас при разследването на кървави убийства и се надяваше, че от един поглед разбира желанията й.

Очите й, тъмни като правата й коса, подстригана на черта, се втренчиха в монитора, на който бе застинало лицето на убиеца. Помисли си, че този човек изглежда като опасен престъпник, но предпочете да замълчи. Най-сетне началничката й извърна поглед от монитора и попита:

— Научи ли нещо, което да ми е от полза?

— Джеймс Прайъри, началник на търговския отдел на застрахователната компания „Ълайънс“ със седалище в Милуоки, на пети януари тази година е загинал при автомобилна злополука.

— Е, този тук е жив и здрав! Има ли нещо съмнително около злополуката?

— На пръв поглед няма, лейтенант. В рапорта е отбелязано, че водачът на тежкотоварен камион заспал на волана и убил Прайъри и още един шофьор на лека кола. В Милуоки открихме още няколко души със същата фамилия, но това беше единственият Джеймс Прайъри.

— Не бързай да ги проверяваш. Сигурна съм, че този тип има полицейско досие. Обади се на Фийни и по електронната поща му изпрати снимката на престъпника. Помоли го да го издири в новия мощен компютър, с който наскоро се сдоби Отделът за електронна обработка на информацията. Обзалагам се, че Фийни ще се справи много по-бързо от когото и да било. — Погледна часовника си и добави: — Време е да разпитам Хайло. Дано да се е посъвзела и да е в състояние да отговаря на въпросите ми… Между другото, къде е Рурк?

Пийбоди сви рамене, втренчи се в стената и отвърна:

— Не зная.

— Да му се не види! — възкликна Ив и се обърна към служителя от охраната, който стоеше до вратата: — Къде е Хайло?

— В апартамент 4020, лейтенант.

— Отивам да я разпитам. А ти пускай да влизат само полицаи, и то след като ти покажат значките си. Ясно ли е?

Без да дочака отговора му, тя измарширува до асансьора и гневно натисна бутона за повикване, фактът, че съпругът й незабелязано е напуснал местопрестъплението, означаваше само едно — че е намислил нещо, което няма да й хареса.

Гневът й премина щом влезе в апартамента, в който Бригам беше завел Хайло, и видя, че камериерката се е поуспокоила. Още беше бледа като платно и клепачите й бяха подпухнали от плач, но седеше до масата в малката дневна и пиеше чай.

— Здравейте, госпожо Хайло. Аз съм лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция.

— Да, да, знам. Рурк ми каза да ви чакам тук заедно с господин Бригам.

Ив изгледа чернокожия, който с огромен интерес изучаваше картината на отсрещната стена.

— Рурк ви е казал, така ли? — повтори, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ами да, той дойде да поседи при мен и дори поръча чай. Никога не съм виждала толкова мил и любезен човек.

— О, да, върхът е! Госпожо Хайло, разговаряли ли сте с някого освен с Рурк и с Бригам?

— Не. Наредено ми беше да не обелвам дума пред никого. — Тя доверчиво впери в Ив очите си с цвят на лешник: — Госпожо Рурк…

— Фамилията ми е Далас — тросна се Ив и едва се въздържа да не скръцне със зъби. — Ако обичате, обръщайте се към мен с „лейтенант Далас“.

— Разбира се… Лейтенант, моля да ме извините, задето изпаднах в истерия, когато… — Тя млъкна и изхлипа, сетне добави: — Обаче не зависеше от мен, просто не можех да престана. Като намерих малката Дарлийн… бях толкова потресена, че сълзите ми рукнаха като порой и…

— Не се извинявайте.

— Постъпих ужасно! — възкликна камериерката и закри с длани лицето си. Ив забеляза, че жената е дребничка, но набита, и си помисли, че с напредването на възрастта хората с подобно телосложение се оказват много по-издръжливи от онези, които поддържат елегантните си фигури с бягане на дълги разстояния. — Като видях милата Дарлийн на леглото, побягнах и я изоставих. Разбирате ли, това се случи по времето на моята смяна, аз отговарям за тези момичета, а вместо да се помъча да й помогна, избягах. Дори не докоснах Дарлийн, не я покрих с чаршаф…

— Госпожо Хайло…

— Говорете ми на „ти“, лейтенант Далас. — Жената се помъчи да се усмихне, при което изражението й стана още по-печално. — Името ми е Натали, но всички ме наричат Хайло.

— Добре. — Ив седна, но не включи записващото устройство. — Постъпила си много правилно. Ако беше докоснала мъртвата или я беше покрила, щеше да заличиш важни улики, което щеше да ме затрудни при издирването на убиеца. Моята задача е да го заловя и да го изправя пред съда, за да си получи заслуженото.

— Същото каза и Рурк. — Очите й отново се насълзиха, тя извади от джоба си носна кърпичка и си избърса сълзите. — Каза, че ще намерите изверга, който е сторил това на милата ми Дарлийн, че няма да прекратите работата си, докато не го арестувате.

— Точно така. А ти можеш да ми помогнеш да открия убиеца на Дарлийн. Бригам, ще ни оставиш ли да си поговорим насаме?

— Разбира се. Ако ти потрябвам, потърси ме на номер 90 по вътрешния телефон.

Когато останаха сами, Ив се обърна към Хайло:

— Разговорът ни ще се записва. Съгласна ли си?

— Да. — Жената вдигна глава и се намести на стола. — Готова съм.

Ив постави на масата записващото устройство и издиктува формалните фрази, с които започваше всеки протокол, сетне се обърна към камериерката:

— Първо ми разкажи какво се случи. Защо отиде в апартамент 4602?

— Дарлийн изоставаше от графика. След като приключи с оправянето на леглото за през нощта в дадена стая, всяка камериерка натиска синия бутон на пейджъра си. По този начин следим работата на персонала и броя на апартаментите и стаите, които са били обслужени. Методът допринася за подобряване на ефективността на работата, освен това е предохранителна мярка за сигурността на гостите на хотела и на персонала.

Тя тежко въздъхна, отпи глътка чай и продължи:

— Обслужването на всеки апартамент обикновено отнема от десет до двайсет минути в зависимост от големината на помещението и от сръчността на камериерката. Разбира се, в определени случаи допускаме известно забавяне на темпото. Понякога след напускането си гостите оставят пълен хаос. Не е за вярване как някои хора се отнасят към хотелското имущество. Понякога се питам дали и у дома постъпват по същия начин.

Поклати глава и отново въздъхна:

— Май се поувлякох… Та както ви казвах, в момента хотелът е препълнен и не можем да си вдигнем главите от работа. Може би затова не забелязах веднага, че Дарлийн не е сигнализирала от апартамент 4602. После си казах, че забавяне от четирийсет минути е нормално за толкова големи помещения, пък и тя не беше от най-бързите. Не казвам, че не си вършеше работата, но го правеше доста мудно…

Хайло отново наведе глава и закърши ръце:

— Не биваше да казвам, че е била мудна, защото ще си помислите, че я критикувам. Всъщност тя беше много прилежна, кротка като мушица и всички я обичахме. Няма значение, че работата й отнемаше повече време. Предпочиташе да обслужва по-големите апартаменти, харесваше й да поддържа красиви мебели, килими, предмети…

— Разбирам, Хайло. Обичала е професията си и с удоволствие е вършила работата си.

— Точно така. — Жената притисна длан до устните си и кимна.

— Какво направихте, когато забелязахте, че не е спазила правилото да се обажда след почистване на всяка стая?

— Ами… — колебливо проговори Хайло, сетне се взе в ръце. — Потърсих я чрез пейджъра. Правилникът изисква камериерката веднага да сигнализира или да се свърже с началничката си по вътрешния телефон. Разбира си, случва се някой гост на хотела да забави момичето, като поиска допълнителни кърпи или нещо друго. Стараем се да изпълняваме желанията на гостите, дори ако някой от тях иска да си побъбри, защото се чувства самотен. Това нарушава графика на камериерките, но ние сме първокласен хотел и както вече казах, се стремим да задоволяваме капризите на гостите. — Остави чашата си на масата, замисли се, сетне продължи: — Реших да поизчакам и след пет минути отново потърсих Дарлийн. Откровено казано, като не се обади, много се ядосах. Божичко, срам ме е, като си спомня какво ми идваше да й наговоря…

— Престани! — прекъсна я Ив. Безброй пъти бе ставала свидетел на самообвиненията на хората, загубили близък човек. — Реакцията ти е била съвсем естествена и ако беше жива, Дарлийн нямаше да ти се разсърди. Разбери, че тогава си била безсилна да предотвратиш смъртта й, но сега можеш да й помогнеш, като разкажеш с най-големи подробности за случилото се.

— Да… добре… — Хайло печално въздъхна и помълча, опитвайки да събере мислите си. — Както вече споменах, имахме много работа, защото всички апартаменти в хотела бяха заети. Реших да намеря Дарлийн и да й издърпам ушите, задето действа толкова мудно. Все се надявах пейджърът й да се е повредил, което е почти невъзможно, но все пак понякога се случва. Като стигнах до апартамента и видях количката й пред вратата, побеснях от гняв. — Тя замълча и наведе глава — явно си спомняше как е възнамерявала да се скара на момичето и я измъчваха угризения на съвестта. — Позвъних и след като никой не ми отвори, използвах моята карта. Като влязох в дневната, ми направи впечатление, че цари идеален ред. Отворих вратата на спалнята и…

— Сигурна ли си, че вратата е била затворена? — прекъсна я Ив.

— Сигурна съм… дори си спомням, че извиках името на Дарлийн, преди да натисна дръжката. Влязох и… на леглото видях горкичката Дарлийн. Лицето й беше толкова подуто и посиняло, че беше почти неузнаваемо, яката на униформената й блуза беше окървавена, кръвта се беше стекла по шията й и по прилежно сгънатата завивка. Мръсникът, който и да е бил, я е изненадал, докато е вършела работата си…

— Дарлийн е оправяла леглото за през нощта — прекъсна я Ив. — Това ли е било първото й задължение?

— Всяка камериерка има свой метод на работа. Доколкото знам, Дарлийн предпочиташе да започне от банята и да смени използваните хавлиени кърпи, след което да оправи леглото. Някои гости настояват спалното бельо да се сменя всяка вечер, ако следобед са подремнали или са… използвали леглото. В такъв случай камериерката сваля чаршафите и заедно с кърпите ги оставя в количката, взема чисто спално бельо и така нататък. Нейно задължение е да отбележи в електронния бележник допълнителната смяна на чаршафите. По този начин се извършва ефикасно контролиране на инвентара и на работата на персонала.

— Разбирам — кимна Ив. — Казваш, че момичето тъкмо е било оправило леглото за през нощта. Преди малко спомена, че музикалната система е била включена. Възможно ли е Дарлийн да я е включила?

— Да, възможно е, но никога не би си позволила звукът да е толкова висок. Ако гостът не присъства по време на „вечерната процедура“, както я наричаме ние, камериерката програмира музикалната система според неговото изрично желание. В противен случай настройва системата на станция, излъчваща само класическа музика, но никога не усилва звука.

— Може би е възнамерявала да го намали, преди да излезе от апартамента.

— Дарлийн харесваше модерната музика — тъжно се усмихна Хайло. — Също като повечето нейни колежки, които са млади момичета. Оперната музика определено не беше по вкуса й.

— Добре… — промълви Ив и си помисли: „Значи престъпникът убива под звуците на оперна ария. За разлика от Дарлийн той е поклонник на класическата музика.“ — Какво се случи после?

— Ами… отначало останах като ударен от гръм, не можех да помръдна. Смътно си спомням как побягнах, като блъснах вратата на спалнята. Пищях като обезумяла, но чух как се тресна зад мен. Изтичах в коридора, затворих вратата на апартамента и тогава краката ми се подкосиха. Облегнах се на стената и се обадих на охраната. От тях разбрах, че още съм пищяла истерично.

Тя млъкна и притисна длани до лицето си, докато се овладее, сетне продължи:

— От съседните апартаменти наизскочиха хора, втурнаха се по коридора, настъпи суматоха… после дойде господин Бригам и влезе при Дарлийн. Зави ми се свят, не си спомням кога ме е довел тук. Като се поокопитих, ми каза да легна и да се успокоя, но бях толкова изнервена, че останах да седя до масата и да плача. После дойде Рурк и нареди да донесат чай. Господи, лейтенант Далас, кой и защо би могъл да стори зло на милото дете, което на мравката път правеше?

Ив мълчеше. Знаеше, че дори след като заловят престъпника, никога няма да научат отговора на този въпрос. Изчака Хайло да се поуспокои и поднови разпита:

— Дарлийн винаги ли е подготвяла този апартамент за през нощта?

— Почти винаги. По принцип на всяка камериерка се пада да поддържа апартаментите на два етажа, като от време на време разменяме местата на момичетата. Откакто премина курса на обучение, Дарлийн отговаряше за 45 и 46 етаж.

— Знаеш ли дали е имала приятел?

— Мисля, че имаше. Персоналът ни е предимно от млади хора и помежду им се създават романтични връзки. Не си спомням с кого… Бари! — с облекчение възкликна тя и дори леко се усмихна. — Да, сигурна съм, че тя имаше приятел на име Бари, който е пиколо в хотела. Спомням си, че беше на седмото небе от радост, когато Бари се прехвърли да работи нощна смяна. Казваше, че така щели да бъдат заедно повече време.

— Знаеш ли фамилното му име?

— Не, съжалявам. Лицето й винаги грейваше, заговореше ли за този Бари.

— Знаеш ли дали напоследък са се карали за нещо?

— Не. Повярвайте, че щях да науча, ако помежду им е имало скандали. Винаги се разчува, когато някой от персонала се скара с приятеля или с приятелката си. Убедена съм, че… Майчице! — внезапно възкликна тя и отново пребледня като платно. — Лейтенант, да не мислите, че той… Не го познавам добре, но съдейки по онова, което Дарлийн разказваше за него, реших, че момчето е добро и симпатично.

— Не го подозирам, Хайло, поне засега. Ще си съставя мнение за него, след като го разпитам. Може би той ще ни подскаже кои са били враговете на мъртвата, кой би могъл да я убие.

— Ясно… разбира се.

Двете вдигнаха поглед и се втренчиха в Рурк, който в този момент влезе в апартамента.

— Извинете, прекъсвам ли разговора ви? — попита той.

— Не, засега приключихме — отговори Ив, стана и се обърна към камериерката: — Може би ще се наложи отново да разговаряме, но засега си свободна. Ако искаш, ще помоля някого от колегите да те отведе до дома ти.

— Вече уредих този въпрос. — Рурк прекоси дневната и хвана ръката на жената: — Пред входа на хотела чака кола, която ще те отведе вкъщи при съпруга ти. Вземи успокоително и си легни. Ще се върнеш на работа едва когато се успокоиш напълно.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Но мисля, че работата ще ми помогне да забравя преживяното.

— Постъпи както намериш за добре. Най-важното е да се успокоиш — повтори Рурк и стана да я изпрати.

Хайло кимна, но преди да отвори вратата, се обърна към Ив:

— Лейтенант, Дарлийн беше толкова кротка, че и на мравката път правеше. Убиецът й трябва да бъде наказан! Знам, че това няма да я възкреси, но извергът трябва да си получи заслуженото. Друго не можем да направим за бедното момиче.

„Това е единственото, което можем да направим заради жертвите — с горчивина си помисли Ив, — но никога не е достатъчно.“

Изчака го да даде наставления на човека, който навярно бе шофьорът, натоварен със задачата да закара Хайло до дома й, сетне затвори вратата и попита:

— Къде изчезна?

— Трябваше да уредя нещо. — Той наклони глава и добави: — Знам колко мразиш цивилни лица да ти пречат, докато си на местопрестъплението. И без това не можех да ти бъда полезен.

— А-ха, разбрах намека — ако за мен си бил безполезен, другаде помощта ти е била необходима.

— Длъжен ли съм да отговоря какво съм правил и къде съм бил, лейтенант? — Обърна й гръб, приближи се до хладилника, извади малка бутилка бяло вино и си наля в кристална чаша.

Ив осъзна, че заядливият й тон го е засегнал, затова побърза да се поправи:

— Не се сърди, само се питах къде си бил…

— И какво съм правил — иронично подхвърли Рурк. — Не забравяй, че хотелът е мой, лейтенант. Имам право да давам нареждания по свое усмотрение.

— Съгласна съм. Не искам се караме. — Ив машинално прокара пръсти през косата си, а съпругът й спокойно отпи от чашата си, без да откъсва поглед от лицето й. — Разбирам чувствата ти. Оправдано е да си разстроен, след като е извършено посегателство върху твой служител. Естествено, като се има предвид, че притежаваш половината град…

— Само половината ли? — прекъсна я той и устните му се разтегнаха в иронична усмивка. — Ще поискам справка от моя счетоводител.

— Престани да се шегуваш. Дори да опитам да те убедя, че смъртта на твой служител не е по твоя вина и че не трябва да я приемаш толкова лично, знам, че ще си хвърля думите на вятъра, защото трагедията дълбоко те е развълнувала. Разбирам го и много съжалявам.

— Аз също, Ив. Заради онова, което се е случило, и задето едва не си изкарах яда на теб. Моля да ме извиниш за резкия тон. А сега, след като буреносните облаци си разсеяха, повтарям, че трябваше да се погрижа за това-онова, включително за разпродажбата, организирана в балната зала. — Подаде на Ив чашата с вино, но както бе очаквал, тя поклати глава. — Убийството на тази млада жена ще ни създаде много неприятности с репортерите от медиите. Известно ти е, че като лешояди се нахвърлят на всяка история, а тази е особено пикантна, тъй като престъплението е извършено в известен хотел, в който в същото време се е провеждал аукцион на вещите на прочута филмова звезда. Налагаше се да реагирам мигновено, за да предотвратя скандала. Освен това се погрижих за бедната Хайло.

— Горката жена, беше трогната от грижите ти. Сигурна съм, че благодарение на вниманието ти е приела по-леко трагедията.

— Тя работи за мен от десет години — каза Рурк, сякаш това обясняваше всичко. — Хората от персонала вече бяха разбрали за убийството, налагаше се да предприема спешни мерки за предотвратяване на паниката. Разбрах, че някой си Бари Колинс, който работи като пиколо, е бил приятелят на мъртвата. Беше в много тежко състояние. Уредих да го закарат с кола до дома му. Почакай, преди да ме наругаеш — добави той, като видя как в очите й проблеснаха гневни искрици. — Младежът има желязно алиби. По времето, когато е било извършено убийството, заедно с двама колеги са пренасяли багажа на лекарите, пристигнали за някаква медицинска конференция.

— А ти как разбра кога е било извършено убийството?

— Бригам ме осведоми какво е имало на видеозаписите от охранителните камери. Предполагам, че нямаш нищо против, задето е уведомил собственика какво се случва в хотела.

— Нямам — кисело промърмори тя. — Все пак държа да разпитам приятеля на момичето.

— Тази вечер нямаше да изкопчиш нищо от него. — В гласа му се прокрадна нежност, която му придаде още по-голяма мелодичност. — Младежът е едва двайсет и две годишен, Ив, и е бил лудо влюбен в Дарлийн. Буквално беше съсипан от новината за смъртта й. Господи! — Лицето му се изкриви от мъка, като си припомни в какво състояние беше заварил Бари. — Непрекъснато повтаряше, че иска да бъде с майка си, затова го изпратих право при нея.

— Навярно и аз щях да сторя същото — примирено въздъхна тя. — Ще го разпитам по-късно.

— Предполагам, че вече сте проучили Джеймс Прайъри.

— А пък аз предполагам, че вече си научил резултатите от проучването, затова само ще добавя, че ще помоля Фийни да потърси сведения за него в новия свръхмодерен компютър на Отдела за електронна обработка на информацията. Обзалагам се, че извергът има досие — това не е първото му престъпление.

— Много добре знаеш, че ако възложиш работата на мен, по-бързо ще получиш необходимата информация.

„Разбира се — помисли си тя. — Нали и ти имаш свръхмодерен компютър в помещението, което държиш под ключ. Само дето техниката е незаконна, защото не е регистрирана в службата за компютърна охрана!“

— Засега ще действаме според моите указания. Убиецът преспокойно е напуснал хотела, следователно разполага със сигурно скривалище. Много скоро ще знам кой се крие под името Джеймс Прайъри. Но много по-важно е да разбера мотива за престъплението. Убиецът е действал според грижливо обмислен план. Приел е самоличността на мъртъв човек, три седмици предварително е запазил апартамента в хотела, като е обявил, че ще остане две нощи. Искал е да се застрахова в случай, че не изпълни намеренията си още първата нощ. Затворил се е в стаята си и търпеливо е зачакал жертвата си. Дали е искал да убие тъкмо Дарлийн? И ако тя е била набелязаната жертва, защо се е спрял на нея? Може би ще поуча отговор на някои от въпросите, когато се запозная с досието му. Но една загадка не ми дава покой — този тип пет пари не даваше, че ще видим лицето му… Освен ако греша и той няма полицейско досие. В противен случай щеше да вземе мерки да не го разпознаем.

— Все едно, че показва среден пръст на теб… или на мен.

— Да, понякога разрешението на загадката е съвсем елементарно. — Тя въздъхна. — Предстои ми неприятното задължение да уведомя близките на мъртвата, които живеят в Ню Джърси. После трябва да се върна в управлението и да напиша рапорт за произшествието. Съгласен ли си да те използвам като шофьор?

— Смайваш ме, лейтенант! — вдигна вежди той. — Да не би с времето да си започнала да се размекваш?

— Може би искам да те държа под око — не му остана длъжна тя.

— Приемам обяснението. — Рурк остави чашата на масичката, приближи се до съпругата си и с длани обгърна лицето й, сетне я целуна по челото. — Предчувствам, че случилото се ще създаде неприятности и на двама ни. Предварително ти поднасям извиненията си за обидните думи, които ще чуеш от мен, докато провеждаш разследването.

— Хубаво — усмихна се тя и си помисли, че все пак бракът е нещо прекрасно. На свой ред обгърна с длани лицето му и впи устни в неговите. — Приеми това като извинение за още по-обидните думи, с които ще те наричам.

Рурк я притисна в обятията си и прошепна:

— Настоявам още сега да ме обидиш, и то много жестоко. Така и така сме в хотелска стая, имаш всички условия да се извиниш за грубостта си.

— Извратен тип! — засмя се Ив и го отблъсна.

— Ох! — престорено извика той и я последва в коридора. — Ще си платиш за обидата!

Ив често си казваше, че най-неприятният аспект от професионалните задължения на служителя от отдел „Убийства“ е уведомяването на роднините на жертвата. Само няколко думи безвъзвратно променят съдбата на много хора. Дори след като болката от загубата намалее, животът им вече не е същият, липсва парченце от мозайката, шаблонът завинаги е променен.

По обратния път от Ню Джърси тя се мъчеше да забрави неописуемата скръб на майката и сестрата на Дарлийн Френч, които бяха съсипани от новината. Казваше си, че сега е още по-важно да предприеме мерки за залавянето на убиеца, което ще донесе на двете жени, ако не утеха, то задоволство от справедливото възмездие.

— Щях да знам, ако в Ню Йорк или в окръга е било извършено подобно престъпление — замислено промърмори тя, но все пак използва компютъра в колата на Рурк, за да провери в информационната система на щатската полиция. — Жената е била пребита, изнасилена и удушена…

— Обичам този град — иронично подхвърли Рурк.

— Аз също. Мисля, че цялото ни общество е болно… Но да не се впускам във философски разсъждения. От справката в компютъра се вижда, че през последните шест месеца са били извършени множество изнасилвания и побои над жени, имаме и няколко удушени, но при нито едно от престъпленията не са съчетани трите елемента, нито пък е използвана като гарота сребърна жица. Нито едно от произшествията не се е случило в хотелска стая, но щом престъпникът е извършил убийството в „Палас“, може би е оставил след себе си жертви в други градове или държави, дори на други планети. Ще разширя обсега на проучванията и…

Комуникаторът в чантичката й избръмча и тя побърза да го извади:

— Далас!

— Не можеш ли да си вземеш почивка поне една вечер и да ме оставиш на спокойствие? — с плачевен глас попита Фийни. На монитора изплува лицето му, печалните му очи досущ приличаха на очите на куче.

— Работя по въпроса — кисело промърмори тя.

— Изглежда, не полагаш достатъчно старание. Ако си вземеш отпуск поне двайсет и четири часа, може би всички ние също ще имаме почивен ден. Тъкмо се бях настанил пред телевизора с бутилка хубаво питие и цяла купа чипс, за да гледам мач на „Янките“, Пийбоди ми се обади и ми развали удоволствието.

— Искрено съжалявам.

— А пък аз два пъти повече, защото „Янките“ загубиха позорно. Ще пукна от мъка. — Ирландецът въздъхна и зарови пръсти в гъстата си червеникава коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. — Майната им на тези нещастници! Знаеш ли кое е най-интересното? Когато Пийбоди ми изпрати снимката на извършителя, лицето му ми се стори познато. Отначало не се досетих къде съм го виждал. Проверих го в компютъра само по снимката. От „метачите“ разбрах, че на местопрестъплението не са намерили отпечатъци от пръстите на убиеца — навярно е напръскал дланите си със защитен спрей. Но парченцата кожа под ноктите на жертвата и проби от семенната течност ще ни помогнат да определим неговата ДНК. Не е напръскал със защитен спрей оная си работа. След няколко часа ще имаме резултатите.

— Потърси ли информация за престъпника в новия компютър?

— Брей, много си нетърпелива! Вече споменах, че започнах проверката само по снимката. Като включих програмата, която показва какво е било лицето преди извършване на някаква пластична операция, попаднах на позната физиономия. Спомних си какво е било оръжието на убийството и в паметта ми изплува името Силвестър Йост или Слай Йост. Подвизава се под различни псевдоними, но това е истинското му име.

— Досега използвал ли е псевдонима Прайъри?

— Не. Прибавих го към дългия списък… А сега слушай внимателно. Преди петнайсетина години работех по проследяването на масов удушвач — оръжието на престъплението беше сребърна жица, а петте жертви бяха намерени в различни краища на планетата. Една от тях беше открита в Ню Йорк — лицензирана компаньонка, свързана с престъпния свят. Същото се отнасяше и за останалите жертви, които не принадлежаха към същата организация, но бяха ключови фигури в конкурентни престъпни картели. Добрахме се до информация, според която извършителят на престъпленията бе Слай Йост, но поради липса на доказателства не успяхме да го задържим. Убийствата престанаха и разследването бе прекратено.

— Според мен той е бил само наемник.

— И ние стигнахме до същото заключение, но кой е бил поръчителят на убийствата? Жертвите са били членове на пет големи престъпни картела. Най-вероятно този Йост е удушил поне двайсет души, а през трийсетте е лежал в затвора заради въоръжено нападение.

— Знаех си, че е виждал как изглежда килията отвътре. Само веднъж ли е задържан?

— Да. Бил е едва на двайсет, когато ченгетата от Маями са го окошарили. Изглежда, с течение на времето е станал истински професионалист.

— На път съм към управлението. Препрати ми там сведенията.

— Вече го направих. А пък аз ще поровя още в компютъра — все ми се струва, че съм пропуснал нещо. Ако открия нови сведения, ще ги имаш рано сутринта.

— Дадено. Много ти благодаря.

— До утре… Хей, Далас!

— Казвай.

— Какво е това по косата ти?

— Моля? — Ив машинално вдигна ръка и пръстите й докоснаха малките диаманти, умело вплетени в прическата й. — Ами… бях на едно светско празненство и… — Тя се изчерви като рак и гласът й за миг пресекна. Като си възвърна дар слово, промърмори „Няма значение“ и прекъсна връзката.

Човекът, на когото родителите бяха дали името Силвестър Йост, който се беше регистрирал в хотел „Палас“ като Джеймс Прайъри, за да удуши младата камериерка, и който сега имаше лична карта на името на Джорджо Масини, отпи от втората си чаша скоч и продължи да наблюдава записа на мача на „Янките“, който се беше играл същата вечер.

Ако убиваше, за да задоволи своя вътрешна потребност, щеше да издебне питчъра на отбора и да го изкорми като риба. Но тъй като за него убийството беше само занаят, седеше пред телевизора и ругаеше. Гласът му беше изненадващо тънък и писклив, почти като на жена.

Мнозина му се подиграваха заради гласа. Ако се случеше, докато изпълняваше поръчка, той се преструваше, че не е чул презрителните думи. Ако беше в свободното му време, смазваше от бой подигравчията, но не защото го беше яд на него, а заради принципа. Беше безчувствен като робот, за него нямаше нищо свято, поради което бе идеална машина за убийства.

Хонорарът за мократа поръчка, която бе изпълнил тази вечер, вече беше преведен в банкова сметка на съвсем друго име. Нямаше представа поради каква причина момичето — защото камериерката беше толкава млада, че приличаше на момиче — е била набелязана за жертва. Беше приел поръчката, бе я изпълнил и парите вече го чакаха в банката. Той доволно се усмихна — новите му работодатели бяха доста щедри. Напоследък сериозно обмисляше да се откаже от този занаят и тлъстата сума, която му бяха обещали, щеше да му осигури безгрижни старини.

По принцип „работата“ му беше добре платена, което с течение на времето му позволи да развие изтънчен вкус. Можеше да си позволи най-доброто, затова си постави за цел да опита най-изисканите ястия и напитки, да притежава произведения на изкуството от прочути майстори, да се наслаждава на музиката на най-великите композитори, да се облича с дрехи, създадени от най-известните модни дизайнери.

Беше пътувал до всички точки на планетата, предприемал бе и няколко междупланетни пътувания. Беше едва петдесет и шест годишен, но свободно говореше три езика (което беше голямо предимство при упражняване на тази „професия“), когато имаше настроение, можеше да готви като майстор кулинар, виртуозно свиреше на пиано.

Не беше заможен аристократ, роден със сребърна лъжица в устата, но сребърната жица му беше помогнала да стане изтънчен и богат.

Първото убийство извърши, когато бе едва двайсетгодишен. Платиха му и той разбра, че съществува лесен начин да изкарва пари. По онова време беше най-обикновен главорез, принадлежащ към изметта на обществото. Вече се обличаше като джентълмен и се гордееше с изтънчените си обноски, ала изпод лустрото прозираше предишният Слай Йост, който Ив беше видяла на видеозаписа.

Сега беше убиец-виртуоз, който никога не разочароваше клиентите си и оставяше своя индивидуален печат върху жертвите.

Побоят символизираше болката, изнасилването — унижението, а сребърната жица бе символ на убийство от висока класа. За Слай това беше пиеса в три действия, в която главната роля неизменно беше поверена на него. Сменяха се само декорите и жената, изпълняваше другата роля.

Обичаше да пътува и притежаваше няколко албума с пощенски картички, които купуваше по време на пътешествията си. От време на време ги разглеждаше, като с наслада отпиваше от уискито си, усмихваше се, спомняйки си градовете, които бе посетил, и предметите, които бе добавил към богата си колекция.

Никога нямаше да забрави изисканото меню в парижкия ресторант, който бе посетил, след като беше очистил собственика на заводите за електроника, нито приказната гледка, разкриваща се от прозореца на хотелската му стая в Прага през онази дъждовна вечер, когато бе удушил американския емисар.

Ах, колко приятни бяха тези спомени!

Новата поръчка, която беше получил, не беше свързана с пътувания — напротив, налагаше се да остане в Ню Йорк, докато приключи със задачата, — но той бе сигурен, че ще съхрани прекрасни спомени от престоя си в многомилионния град.

Трета глава

Беше ранно утро, но Ив вече седеше в мъничката си канцелария в централното полицейско управление и проучваше сведенията, които Фийни й беше изпратил предишната вечер. Чувстваше се освежена, тъй като беше поспала няколко часа, а преди да се залови за работа, бе изпила три чаши кафе. Постепенно в съзнанието й се оформи образът на закоравелия престъпник Силвестър Йост.

От справката, която й беше изпратил Фийни, ставаше ясно, че бащата на Слай е бил дребен търговец на оръжие, който бе изчезнал и се смяташе за убит по време на Гражданските войни. Майката пък била умствено изостанала жена, която имала слабост да краде коли и да убива с автоматичен нож нещастните им собственици. Когато синът й бил тринайсетгодишен, починала от свръхдоза наркотици, докато била в отделение за лекуване на пристрастени към дрогата.

Очевидно Слай от малък беше решил да запази семейната традиция, създавайки свой собствен стил.

Ив прегледа досието му от времето, когато бил приет в приют за малолетни. Само две седмици след настаняването си в приюта той отрязал с нож ухото на социалния работник, който се занимавал с неговия случай. По-късно пребил и изнасилил момиче от своята група.

Но истинското му призвание очевидно бе удушването, което той бе упражнявал върху кучета и котки, преди да се прехвърли на човешки същества.

На петнайсетгодишна възраст беше избягал от приюта, сега беше на петдесет и шест. Лежал бе само една година в затвора и бе заподозрян в извършване на четирийсет и три убийства.

Информацията за него беше доста оскъдна, въпреки че беше събирана от служители на ФБР, Интерпол, Международната база данни и Бюрото за разследване на престъпления на други планети.

Подозираха го, че е наемен убиец, който нямаше нито един жив родственик, никакви приятели и познати, нито пък постоянен адрес. Предпочиташе да убива с гарота от чисто сребро, но някои от жертвите си бе удушил с голи ръце, с копринен шал или със златен синджир. Ив забеляза, че това се бе случвало в „ранния му период“, преди да избере сребърната жица, която бе станала негов своеобразен подпис.

Жертвите му бяха мъже и жени от всички раси, на различна възраст и с различно финансово положение. В много случаи преди да ги убие, той ги подлагал на изтезания или ги изнасилвал.

— Професионалист си, Слай. Обзалагам се, че не взимаш евтино за услугите си — промърмори Ив. — Облегна се назад и се втренчи в монитора, на който се виждаше Йост в момента на влизането си в хотел „Палас“. — Не мога да си представя кой би те наел да убиеш някаква млада камериерка, която живее в Ню Джърси с майка си и със сестра си.

Тя стана и закрачи напред-назад в тясната си канцелария. Хрумна й, че може би убиецът е допуснал грешка, после си каза, че това е почти невъзможно. Онзи, който убива не когото трябва, не оцелява цели четирийсет години в този бизнес. Следователно бе логично да се предположи, че Йост е направил онова, за което му е било платено.

Но тогава коя е Дарлийн Френч и с кого е била свързана?

И този път Рурк беше замесен, тъй като убийството беше извършено в неговия хотел. Той очевидно дълбоко скърбеше за младата жена, но смъртта й изобщо нямаше да се отрази на финансовите му дела. Глупаво е да се мисли, че хората, които са наели Йост, се опитват да навредят на съпруга й.

„Да се върнем към жертвата — каза си. — Може би Дарлийн Френч неволно е видяла или е чула нещо, заради което е била убита. Понякога бизнесмените сключват важни сделки именно в хотелите.“

Но ако девойката случайно е научила опасна тайна, защо е била убита по такъв показен и дори драматичен начин? Спокойно биха могли да я очистят, без да се вдига много шум. Достатъчно е било да инсценират нападение с цел обир, при което Дарлийн загива. Ченгетата оглеждат трупа, изказват съболезнованията си на близките на жертвата и въпросът е приключен.

Въпреки че предположението изглеждаше невероятно, Ив реши да отиде в хотела и да провери какви хора са отсядали през последните две седмици в апартаментите, за чието поддържане е отговаряла Дарлийн.

Застана пред мъничкия си прозорец и се загледа навън, където цареше хаосът, обичаен за утрините в Ню Йорк. Задръствания имаше не само в уличното, но и във въздушното движение. Край прозореца бавно премина въздушен автобус, претъпкан с пътници, които не можеха да си позволят или не искаха да работят у дома. Появи се и хеликоптер, чийто пилот заснемаше с видеокамера движението на превозните средства по време на пиковия час, анализираше данните и ги съобщаваше на онези, които бяха потърпевши от задръстването.

„Навярно по този начин медиите запълват програмата си“ — помисли си тя и се намръщи, като си спомни, че вече я бяха търсили половин дузина репортери, за да коментира убийството или да им съобщи за залавянето на извършителя. Ала тя нямаше намерение да задоволи любопитството им… поне до момента, в който прекият й началник не я накараше да го стори. Дотогава предпочиташе да остави на Рурк да се занимава с представителите на медиите. Никой не се справяше с тях по-добре от него.

Чу звук от тежки подметки, които се плъзгаха по протрития линолеум, но не се обърна, а продължи да се взира през прозореца.

— Лейтенант, добро утро — колебливо каза Пийбоди.

— Погледни какъв огромен букет държи жената в онзи въздушен трамвай! Къде ли е тръгнала с толкова много цветя?

— Наближава Денят на майката, лейтенант. Може би тази жена е решила малко по-рано да направи задължителното посещение.

— Х-м-м, така ли мислиш? Всъщност няма значение. Искам да съберем информация за приятеля на убитата, Пийбоди. Името му е Бари Колинс. Ако наистина Дарлийн е станала жертва на наемен убиец, все някой му е платил. Не мисля, че едно пиколо получава достатъчно висока заплата, за да наеме скъпо платен главорез като Йост, но може би младежът ще ни насочи към евентуалния поръчител.

— Кой е този Йост?

— Извинявай, забравих, че още не съм ти съобщила най-новата информация. — Продължавайки да се взира през прозореца, Ив й разказа какво е научила от сведенията, които й бе изпратил ирландецът.

— Значи капитан Фийни ще се включи в разследването — промърмори Пийбоди. — Ще повикате ли на помощ и Макнаб?

Ив се обърна и учудено я изгледа. Помощничката й се мъчеше да симулира безразличие, но чувствата й бяха изписани на лицето й.

— Доскоро щеше да протестираш и да се цупиш, ако предложех да включим и Макнаб в нашия екип.

— Не, лейтенант, щях да се опитам да протестирам, а вие щяхте на бърза ръка да ме укротите. След това щях да протестирам мислено. — Пийбоди широко се усмихна и добави: — Но времената се менят. Сега с Макнаб се разбираме по-добре, най-вече откакто започнахме да правим секс. Само че…

— Моля те, спести ми подробностите за сексуалните ви преживявания! — прекъсна я Ив.

— Исках само да кажа, че напоследък той се държи някак странно.

— Ако погледнеш в речника, дефиницията за „Макнаб“ е „странен“.

— Познавам го добре и виждам, че е някак… различен — отговори Пийбоди и си каза, че трябва да запомни сравнението на Ив, за да го използва при първа възможност. — Той е… много мил и внимателен. Непрекъснато ми поднася цветя — мисля, че ги бере в парка, но все пак жестът му е изключително трогателен. Представете си, преди няколко дни дори ме заведе на кино, след като месеци наред го молих да гледаме този филм. Разбира се, после заяви, че едва не е умрял от скука, но все пак хвърли сума пари за билети и за пуканки по време на прожекцията.

— Не може да бъде!

— Затова си мисля, че… — Пийбоди избухна в смях, като видя как смелата и хладнокръвна лейтенант Далас запуши ушите си и нададе пронизителен писък, след което заповтаря:

— Не те чувам! Не желая да те чуя! Нямам намерение да те изслушам. Отивай да събереш информация за Бари Колинс! Веднага! Чуваш ли?

Помощничката й само помръдна устните си.

— Какво?

— Казах „Слушам, лейтенант“ — обясни Пийбоди, когато Ив отмести длани от ушите си. Тръгна към вратата, но миг преди да излезе, се обърна и добави: — Мисля, че си е наумил нещо за мен. — Сетне побягна.

— Не знам дали той си е наумил нещо за теб — промърмори Ив и седна зад бюрото си, — но аз със сигурност имам нещо наум — да изритам и двама ви отзад.

Беше в отвратително настроение, затова се обади в лабораторията и вдигна скандал на главния лаборант, че още не й е изпратил резултата от ДНК пробите.

Когато се срещна с Фийни, вече беше получила от лабораторията данни, потвърждаващи, че човекът, който е изнасилил и удушил Дарлийн Френч, е именно Силвестър Йост.

След като внимателно я изслуша, ирландецът извади от джоба на развлеченото си сако обичайното пликче със захаросани бадеми и отбеляза:

— Изобщо не се съмнявах, че подозренията ми ще се потвърдят. Проверих в компютъра за престъпления, извършени по подобен начин, но не открих нито едно през последните седем-осем месеца. Нашият човек сигурно е бил на почивка.

— Или поръчителят не е искал труповете да бъдат намерени. Откри ли нещо, което да ни подскаже, че този тип не е наемен убиец, а действа по свое усмотрение? Например, че убива, за да си отмъсти на някого.

— Не се натъкнах на нищо от този род. — Фийни схруска едно бадемче. — Всички данни говорят, че го прави срещу заплащане. Помолих Макнаб да направи справка за престъпленията, които са били извършени на други планети. Може би ще се натъкнем на нещо интересно.

— Възнамеряваш да включиш Макнаб в разследването, така ли? — попита Ив.

Тонът й накара ирландецът учудено да я изгледа:

— Разбира се. Имаш ли нещо против?

— Не, той е способно и трудолюбиво момче — промърмори тя и забарабани с пръсти по бюрото. — Притеснява ме само връзката му с Пийбоди.

Фийни смръщи вежди и се прегърби:

— Не ми се ще да говоря по този въпрос.

— На мен също не ми се мисли за сексуалната им връзка — промълви тя, после си каза, че щом е подложена на мъчения, няма да ги спести и на ирландеца. — Известно ли ти е, че я завел на някакъв филм, по който припадат само момичетата?

— Какво? — Той пребледня и замалко не глътна цял бадема, който се канеше да схруска. — Отишъл е да гледа някакъв лигав филм и отгоре на всичко е завел Пийбоди, така ли?

— Точно така.

— Господи! — изстена ирландецът. Смъкна се от бюрото, на ръба на което беше приседнал, и направи няколко обиколки на канцеларията, като се клатушкаше на късите си крака. — Това е краят, разбираш ли? Свършено е с момчето! Ако не се случи чудо, скоро ще започне да бере цветя и да й ги поднася.

— Вече е на този етап.

— Не ми го казвай, Далас! — Той умоляващо я изгледа и погледът му стана още по-печален. — Не ми го набивай в главата! Стига ми да знам, че се търкалят голи в леглото.

— Никой не ми обръща внимание, когато зачекна този въпрос — заяви тя и доволно кимна — най-сетне беше намерила сродна душа, пред която да излее негодуванието си. — Оплаках се на Рурк, той обаче намира, че връзката им е много романтична.

— Но те не са негови колеги, нали? — гневно възкликна Фийни, в чиито жили течеше кръвта на буйните му ирландски предтечи. — Не му се налага да работи, докато онези двамата си намигат, пощипват се и правят още Бог знае какво зад гърба му! Пустата Пийбоди, смятах, че си пада по онова жиголо Мънроу.

— Тя върти и двамата на малкия си пръст.

Фийни гневно изсумтя, отново седна на ръба на бюрото, предложи на Ив пликчето с бадеми и промърмори:

— Жени! Можеш ли да разбереш какво им се върти в главите?

— Имаш право — съгласи се тя. Внезапно настроението й се повиши, тя изсипа в шепата си няколко бадема и с удоволствие ги схруска. — Но да говорим делово — възложих на Пийбоди да проучи приятеля на Дарлийн Френч. Едва ли ще открием нещо важно, но след като разполагаме със сведения за него, ще го разпитам. Опитвам се да избегна срещата с представителите на медиите. Засега Рурк успешно отбива атаките им. Намислила съм да се върна на местопрестъплението и да огледам другите апартаменти в хотела. След около час ще получа сведенията от токсикологичната експертиза на убитата. Предполагам, че Дарлийн не е взимала дрога, но понякога тихите води са най-опасни.

— Същото се отнася и за твоята помощничка — промърмори той.

— Имаш право. От справката за Дарлийн научих, че родителите й са се развели преди осем години. Бащата се казва Хари Д. Френч и в момента живее в Бронкс с втората си съпруга. Дано да ти остане време да тръгнеш по тази следа. Ако убийството е било поръчано на професионалист, може би някой си отмъщава на бащата на момичето.

— Ще проуча този Хари Д. Френч. А ти научи ли нещо повече за майката?

— Името й е Шери Тайдс Френч. Още снощи направих справка за нея. Работи като управителка на магазинче за шоколадови и сладкарски изделия в транспортния център в Нюарк. Репутацията й е безупречна. Едва ли момичето е загинало заради нея. — Тя му подхвърли обратно пликчето с бадемите, грабна якето си от закачалката и добави: — След като Макнаб вече участва в разследването, нека се позанимае със сребърната жица. Дано да разберем откъде убиецът се снабдява с „оръжието“ си. До обяд ще получа резултатите от лабораторните анализи.

— Хареса ми идеята ти да товаря Макнаб с повече работа. Дано отклони мислите му от онова, дето е в панталона му.

— Разчитам на теб — подхвърли Ив, облече якето си и излезе.

Първата й работа беше да се срещне с управителя на „Палас“. Помоли го да й предостави копия от регистъра на гостите на хотела, списък на персонала, както и на служителите, които през последната година са били уволнени или са напуснали по свое желание.

Преди да подхване обичайната лекция, опитвайки да убеди управителя, че е негов дълг да помогне на полицията при разследването на убийство, той й подаде запечатан плик, в който бяха всички необходими документи. Сетне й съобщи, че хората от персонала са предупредени от Рурк да й оказват пълно съдействие и да й предоставят всякаква информация.

— Поднесоха ви всичко на тепсия — подхвърли Пийбоди, докато пътуваха с асансьора към четирийсет и шестия етаж.

— Да, Рурк явно не си е губил времето. — Ив подаде плика на помощничката си, разкодира заключващото устройство, поставено от полицията на вратата на апартамента и влезе. Докато оглеждаше помещението, разсъждаваше на глас:

— Как ли убиваш няколко часа в хотелската стая, докато чакаш подходящия момент да удушиш някого? Наслаждаваш се на гледката през прозореца, гледаш телевизия или може би вечеряш. Направих справка и установих, че убиецът не е получил нито едно съобщение по факса или по електронната поща, не е разговарял с никого по телефона. Може би прави проучванията през свободното си време. След като е отседнал в хотела вече е знаел, че набелязаната жертва е тук.

Тя отиде в кухненския бокс и огледа плота, който беше почернял от праха, използван от криминолозите за откриване на отпечатъци от пръсти. В умивалника имаше няколко чинии, прилежно поставени една върху друга.

— Използвал е автоготвача в шест часа. Разполагал е с повече от час, докато започне вечерната обиколка на камериерките. Може би е знаел графика на Дарлийн, известно му е било, че тя влиза в този апартамент приблизително в осем часа. Навярно е прегледал календара за мероприятията, провеждани в хотела, и е разбрал за разпродажбата, организирана в балната зала, за предстоящата лекарска конференция, както и за онази, която се е провеждала в момента. Преценил е, че камериерката няма да се появи по-рано, отколкото я очаква, защото хотелът е препълнен и тя ще бъда претрупана с работа. Казал си е, че няма да е зле да хапне една пържола.

Ив се приближи до умивалника, разгледа чиниите, които прилежно бяха поставени една върху друга, и продължи да разсъждава:

— Най-вероятно е гледал телевизия, докато се е хранил. Седял е на канапето или до масата. Едва ли някой би пренебрегнал удобствата, които предлага луксозният хотел, за да се храни на крак в кухненския бокс. После с наслада е изконсумирал десерта, изпил е чаша кафе и доволно се е потупал по корема. Занесъл е съдовете в кухнята и прилежно ги е подредил в умивалника. Този човек е свикнал да живее сам и да поддържа хигиената в жилището си. Неприятно му е било да гледа мръсните съдове на масата, затова ги е занесъл в кухненския бокс.

Тя отново огледа умивалника — ножът беше поставен от едната страна на чинията, вилиците — от другата, върху голямата чиния бяха подредени последователно чинийката за десерт и онази от сервиза за кафе, а най-отгоре бе чашата. Отдалеч купчинката приличаше на пирамида.

— Предполагам, че живее сам и дори не притежава дроид, който да се грижи за домакинството. Предположението ми се потвърждава от факта, че е раздигнал масата, след като се е нахранил. Човек, който живее по хотели и е свикнал да бъде обслужван от камериерки, не би го направил.

Пийбоди кимна:

— Снощи забелязах нещо странно, но забравих да ви го кажа.

— Какво?

— Направи ми впечатление, че в банята няма сапун, шампоан, ароматни соли за вана или кутия с крем — много добре знаете, че в луксозни хотели като този на гостите се предлагат най-висококачествени козметични средства. Убиецът ги е взел. — Тя се усмихна, като забеляза изпитателния поглед на Ив. — Много хора го правят, но повечето не дебнат жертвата, която трябва да убият, или току-що са удушили една млада жена.

— Браво, Пийбоди, имаш набито око. Престъпникът е или скъперник, или е взел козметичните средства за спомен. Липсват ли халатите, хавлиените кърпи или чехлите, които камериерката вечер оставя пред леглото на всеки гост?

— Нима оставят и чехли? — изуми се Пийбоди. — Не знаех тази подробност, защото никога не съм отсядала в подобен хотел… между другото, онзи не е взел халатите — побърза да добави тя, преди да се е навлякла гнева на началничката си. — Окачени са в дрешника в спалнята. Няма нито гънка по тях — личи си, че не са обличани. Нямам представа колко хавлиени кърпи се полагат на апартамент като този, но в банята има достатъчно, че да стигнат за шестчленно семейство. Нито една не е използвана.

— Сигурно камериерката е сменила използваните кърпи, когато е дошла да оправи леглото за през нощта. Може би нашият човек е взел душ след уморителното пътуване. — Тя тръгна към спалнята, като продължаваше да разсъждава на глас: — Прилежното момче, което раздига масата, след като се нахрани, положително мие ръцете си, след като използва тоалетната. Не ми се вярва да се е стискал повече от пет часа.

Влезе в банята до всекидневната, която беше умалено копие на другата, намираща се до спалнята. Душ-кабината беше от синьо стъкло, блестящата порцеланова тоалетна чиния дискретно беше скрита зад вратички със същия цвят, луксозните хавлиени кърпи бяха снежнобели.

— И тук козметичните средства липсват — промърмори озадачено.

— Снощи не забелязах тази подробност — изчерви се помощничката й.

— Защо да дава пари за сапун и за шампоан, след като може да ги получи безплатно? Още повече, че продуктите са първокачествени — с насмешка изрече Ив. Влезе в спалнята и се огледа, преди да отвори вратата на банята.

Помещението беше много по-голямо от онова до дневната. Ваната беше с размерите на езерце, душът беше със специално приспособление за регулиране на налягането на водните струи, имаше и кабинка за изсушаване. Ив беше гостувала в подобен хотел, който също бе собственост на Рурк, и знаеше, че дългият плот пред огледалото би трябвало да е отрупан с красиво подредени шишенца и кутийки с лосиони и с кремове. Ала върху този нямаше нищо.

Тя се намръщи и се приближи до закачалката от блестящ месинг, за да разгледа трите луксозни хавлиени кърпи, украсени с монограма на хотела.

— Използвал е тази. Подай ми плик, за да я предадем за лабораторен анализ.

— Как разбрахте, че кърпата е била използвана?

— Окачена е по различен начин от другите — монограмът не е центриран. След като е удушил жертвата си, престъпникът е измил ръцете си, избърсал ги е с кърпата и по навик я е върнал на закачалката. Предполагам, че се е скрил някъде, за да изчака идването на камериерката. Тя е влязла да вземе използваните кърпи, оставила е чисти, а през това време мръсникът я е държал под око и си е правил сметка как да я нападне… Нищо чудно да е бил в дрешника — добави замислено. — Дарлийн отново прекосява спалнята. Носи използваните хавлиени кърпи и може би ги хвърля на пода. Заема се с оправянето на леглото и прилежно сгъва на триъгълник завивката. В този момент извергът се нахвърля върху нея. Изтръгва от ръката й пейджъра, преди тя да натисне бутона, и го захвърля до вратата, където го намерихме…

„После просва младата жена на леглото и извършва пъкленото си дело“ — мислено добави тя и сърцето й се сви, като си представи ужасяващата гледка. Опита се да я прогони от съзнанието си и продължи да говори с престорено безразличие:

— Дарлийн не е имала възможност да се съпротивлява, камо ли да побегне — няма следи от борба. Дори да се е опитала да се освободи от хватката на престъпника, не е имала никакъв шанс — той е бил два пъти по-тежък от нея. Само спалното бельо е изцапано и смачкано, но иначе в апартамента цари идеален ред. Затова предполагам, че я е пребил, изнасилил и удушил на леглото под звуците на оперната ария.

— Като си помисля за музиката, косата ми настръхва — промълви Пийбоди. — Всичко останало е обяснимо, но това… това е извратено.

— Той приключва с нея, поглежда часовника си и може би се поздравява, задето е действал толкаво експедитивно — продължи да разсъждава Ив. — Измива ръцете си и може би недоволно цъка с език, когато забелязва драскотините от ноктите на жертвата. Преоблича се, сетне прибира козметичните средства в куфара си. Накрая взима използваните кърпи, които тя е хвърлила на пода, и ги оставя в количката пред вратата на апартамента. Не е стигнал до там да смени и спалното бельо, но е искал да остави след себе си колкото е възможно по-голям порядък.

— Не може да бъде! Не съществува толкова безсърдечен човек!

— Така си мислиш, защото не познаваш Слай Йост. Бил е доволен от свършената работа, която изобщо не го е затруднила. Прекарал е няколко часа в луксозен хотел, нахранил се е до насита, напълнил е куфара си с луксозна козметика, а отгоре на всичко е получил прилична сума. Този човек ми е ясен, Пийбоди, струва ми се, че го виждам пред себе си. Обаче не проумявам кой и защо му е възложил мократа поръчка.

Замълча и пред очите й изплува мъртвата Дарлийн Френч, просната на голямото легло. Ненадейно чу как външната врата на апартамента се отвори. Измъкна оръжието си от кобура и направи знак на помощничката й да я последва. Безшумно запристъпва по коридора, заобиколи ъгъла и се втурна към вратата. На прага стоеше съпругът й.

— Да му се не види, Рурк! — възкликна и гневно прибра оръжието в кобура. — Какво търсиш тук?

— Теб.

— Никой няма право да влиза в апартамента. Не забеляза ли, че вратата е заключена с полицейски код?

Докато говореше, й хрумна, че Рурк би разкодирал заключващото устройство със същата лекота, с която тя бе отворила вратата със специалната си карта.

— Тъкмо затова те потърсих тук, след като ми съобщиха, че се намираш в хотела — усмихна се той. — Здравей, Пийбоди.

— Какво искаш? — сопна се Ив, преди помощничката й да отговори на любезния му поздрав. — Заета съм!

— Виждам. Реших, че може би ще започнеш да разпитваш хората от персонала. Бари Колинс си е у дома, но началникът му е на твое разположение, както и една камериерка на име Шийла Уокър, която е била добра приятелка на Дарлийн. Дошла е да прибере вещите от гардеробчето на починалата, за да ги предаде на семейството й.

— Да не е посмяла да ги докосне…

— Предупредих я, че не бива да го прави без твое разрешение, и я помолих да почака, за да поговориш с нея.

Гневът на Ив се разгоря като буен огън, сетне постихна и започна да тлее като жарава.

— Нямам нужда да ми вършиш работата и да ми уреждаш срещи с хората от персонала!

— Знам, че можеш да се справиш и сама — съгласи се Рурк.

Тонът му беше толкова любезен, че тя не знаеше дали да се засмее, или да се разсърди, затова предпочете с чест да излезе от положението:

— Все пак ти благодаря, защото ми спестяваш време. Запомни, че никой, абсолютно никой не бива да влиза в този апартамент, докато не разреша.

— Ясно. Когато приключиш тук, можеш да се свържеш с мен по вътрешния телефон — само избери 001.

— Засега приключихме огледа на местопрестъплението. Предпочитам да разпитам хората от персонала. Да започнем с Шийла Уокър.

— Можеш да използваш една от залите за съвещания, която се намира на партерния етаж.

— Не, предпочитам да разговарям с момичето и с другия човек на работните им места. Така ще ги предразположа и ще се чувстват в свои води.

— Както искаш. Шийла е в общото помещение на камериерките. Ще те заведа при нея.

— Добре. Не е зле да присъстваш и ти — добави, когато той й отвори вратата и я пропусна пред себе си. — Предполагам, че по този начин жената ще се почувства защитена.

Само три минути бяха достатъчни на Ив да разбере, че е постъпила правилно, като покани съпруга си да присъства на разговора й с камериерката. Шийла беше висока и слаба чернокожа девойка с огромни очи. Преглъщаше сълзите си и час по час обръщаше поглед към Рурк, търсейки защита и опора.

Говореше с акцент, типичен за някой от тихоокеанските острови, но мелодичният й глас често бе заглушавай от ридания. Ив кисело си помисли, че главоболието й е в кърпа вързано.

— Беше толкова мила — хлипаше Шийла. — Не съм я чула да казва лоша дума по адрес на когото и да било. Очите й сияеха, винаги беше усмихната. Случваше се гостите да я видят или да я заговорят, докато тя почиства стаята им. Навярно присъствието й повдигаше настроението им, защото винаги й даваха големи бакшиши. А сега… сега е мъртва и никога повече няма да я видя…

— Знам колко боли, когато изгубиш приятел, Шийла. Забелязала ли си напоследък нещо да я тревожи?

— Не, беше щастлива като пойна птичка. Смятахме през почивния ни ден да обиколим магазините и да се купим обувки. Преди да започнем вечерната обиколка на стаите, разговаряхме и планирахме как ще излезем по-рано и първо ще отидем във въздушния търговски център, за да получим от безплатните гримове, които подаряват на първите клиенти, посетили щанда за козметика. — Красивото й лице се изкриви от мъка: — О, господин Рурк, как можа да се случи!

Сетне избухна в сълзи, а той безмълвно стисна ръката й.

Ив продължи да я разпитва още половин час, но единственото, което постигна, бе да добие представа за убитото момиче. Според описанието на приятелката й Дарлийн била безгрижна и весела девойка, която обичала да обикаля магазините и да танцува, и която изживявала трепетите на първата любов.

Всяка сутрин след завършване на смяната й, закусвала с приятеля си. Хранели се в стола за персонала, само в дните, когато получавали заплата, си позволявали да посетят ресторанта, намиращ се на няколко пресечки от хотела. Бари винаги я изпращал до спирката и чакал, докато автобусът потегли, за да й помаха с ръка. Напоследък започнали да намекват, че възнамеряват през есента да наемат малък апартамент и да заживеят заедно. Дарлийн не споменала пред най-добрата си приятелка, за каквато се смяташе Шийла, че е видяла или чула нещо необичайно или тревожно. Вечерта, когато е била убита, най-спокойно тръгнала на рутинната обиколка на стаите и както обикновено била усмихната.

Шефът на момчетата, отговарящи за посрещането на гостите и за пренасянето на багажа, се изказа също така ласкаво за Бари. Описа го като трудолюбив младеж с приятен характер, който бил влюбен до уши в чернокосата камериерка Дарлийн. Преди месец получил повишение на заплатата и показвал на всички свои познати златното медальонче във форма на сърце, което купил на любимата си по случай навършването на половин година от запознанството им.

Ив си спомни, че на видеозаписа беше видяла как момичето изважда медальончето изпод униформената си блуза и нежно го докосва, докато чака пред апартамент 4602.

Докато прекосяваше фоайето заедно със съпруга си и с помощничката си, на Ив й хрумна нещо.

— Пийбоди, ще ти задам въпрос като на младо и влюбено момиче.

— Ами че аз съм си точно това — младо и влюбено момиче.

— Добре, де — промърмори Ив и едва се въздържа да не изскърца със зъби. — Ако си се скарала с приятеля си или искаш да приключиш връзката с него, ще носиш ли бижуто, което той ти е подарил?

— В никакъв случай! Ако сме се скарали жестоко, бих му го хвърлила в лицето. Ако ли пък съм намислила да го зарежа, ще прибера бижуто в някое чекмедже и ще изчакам до момента на раздялата. В случай, че има шанс нещата помежду ни отново да потръгнат, ще скрия подаръка, докато разбера накъде духа вятърът. Девойката открито носи бижуто, подарено от гаджето й, когато иска да покаже не само на него, но и на целия свят, че той е нейният любим.

— Божичко, каква сложна етикеция! Как не се объркваш понякога? Но от всичко, което ми наговори, разбрах, че предположението ми е било правилно… Хей, какво правиш? — Тя удари през ръката Рурк, който измъкна изпод ризата й медальона с крушовидния диамант, които й беше подарил преди около година.

— Проверявам дали още ме смяташ за своя любим — широко се усмихна той.

— Обаче аз не нося медальона открито, за да покажа на целия свят чувствата си към теб — злорадо отвърна тя.

— Стига ми, че изобщо го носиш.

Ив забеляза дяволитото му изражение, присви очи и изсъска:

— Да не си посмял да ме целунеш тук! Ще те просна на земята, без да ми мигне окото! — Пъхна медальона под ризата си и се обърна към помощничката си: — Пийбоди, отиваме да разпитаме Бари. Така поне ще знаем, че сме приключили с този аспект на разследването. А с теб, драги ми съпруже, ще поговорим по-късно. Иска ми се да обсъдим изявлението за пред медиите.

— На твое разположение съм. С най-голямо удоволствие ще остана насаме с теб.

Внезапно усмивката му помръкна и той присви очи, като чу как мъжки глас тананика куплет от стара ирландска балада.

Преди да успее да се обърне, някой го сграбчи през шията и започна да го души. Рурк не беше от хората, които се предават лесно, но тъкмо когато се подготвяше да отхвърли невидимия противник, чу смях, който го върна в миналото, накара го да си спомни мръсните улички на бедняшкия квартал в Дъблин.

След секунда се озова притиснат с гръб до стената, а погледът му попадна на засмяното лице на един мъртвец.

— Май си позагубил тренинга си, приятел! Едно време нямаше да позволиш да те приковат до стената!

— Може би Рурк не е същият, но аз съм бърза колкото за двама ни! — изсъска Ив, мълниеносно извади от кобура оръжието си и го допря до гърлото на нападателя. — Назад, мръснико, или си мъртъв.

— Заплахите ти няма да го стреснат — промълви Рурк. — Той вече е мъртъв. А ти, Мик Конъли, защо не си в ада, за да запазиш място и за мен?

Пренебрегвайки лазерното оръжие, което беше допряно до гърлото му, Мик се изкиска:

— Не можеш да убиеш дявола, приятелю. Той напуска света само по свое желание. Майчице, погледни се на какво си заприличал! Тц-тц, жалка картинка!

Ив смаяно наблюдаваше двамата мъже, които се усмихваха като слабоумни.

— Успокой се, скъпа — промълви Рурк и я накара да свали оръжието. — Този грозник е мой стар приятел.

— Така си е. Хей, момче, никога не съм очаквал, че ще си наемеш жена за телохранителка.

— Не само че е жена, ами е и полицай — отвърна Рурк и още по-широко се усмихна.

— Леле мале! — изкиска се Мик, отстъпи крачка назад и шеговито потупа приятеля си по страната: — Едно време бягаше от ченгетата както дяволът от тамян, а сега си се сприятелил с… блюстител на реда.

— Помежду ни има нещо повече от приятелство — тя е моя съпруга.

Мик се облещи и се хвана за сърцето:

— Не думай! Няма нужда госпожата да ме заплашва с оръжието си. Умирам от преживяния шок. Право да си кажа, чувах разни слухове за теб, но така и не им повярвах.

Поклони се галантно, докато Ив прибираше оръжието си, сграбчи ръката й и я целуна, преди тя да успее да я отдръпне:

— Очарован съм да са запозная с вас, госпожо. Името ми е Майкъл Конъли, но приятелите ми казват Мик. Искрено се надявам, че и вие ще ме наричате така, причислявайки ме към вашите приятели. Със съпруга ви сме израснали заедно и честно казано, бяхме доста непослушни момчета.

— Аз съм Далас. Лейтенант Далас — строго каза тя, но тонът й се смекчи, като видя закачливите пламъчета, проблесващи в очите на Мик, които бяха зелени като листата на дърветата през лятото. — Казвай ми Ив.

— Ив, моля да ме извиниш, задето така се нахвърлих върху съпруга ти, но не можах да сдържа радостта си от срещата със стария ми приятел.

— Не се извинявай на мен, не моя врат щеше да строшиш. Засега довиждане. — Протегна ръка на Мик, като се постара да я обърне дланта си така, че да му попречи да я целуне. — Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. До нови срещи.

— Да… — смотолеви тя и се обърна към Рурк: — Доскоро. — Сетне махна на помощничката си, която с ококорени очи наблюдаваше сцената.

Мик я проследи с поглед, докато излезе, и иронично подхвърли:

— Съпругата ти не ме харесва, приятелю. Не я обвинявам — има право. Хей, Рурк, наистина се радвам да те видя.

— Аз също. Между другото, какво търсиш в Ню Йорк, и то в моя хотел?

— Тук съм по работа. Знаеш, че съм делови човек. Всъщност щях да ти се обадя и да обсъдя с теб няколко сделки, които заслужават внимание. — Намигна и добави: — Ще отделиш ли малко време на един стар приятел?

Четвърта глава

Мик Конъли изглеждаше прекрасно за мъртвец, възкръснал от гроба. Светлозеленият му костюм напомни на Рурк за слабостта на стария му приятел към крещящите цветове. Елегантната кройка на дрехата прикриваше килограмите, които Мик беше натрупал през последните години.

Рурк с насмешка си спомни за детството им в Дъблин, когато двамата вечно бяха гладни и нямаха проблеми с наднорменото тегло.

Русолявата коса на Мик Конъли беше късо подстригана и подчертаваше овалното му лице, върху което неумолимото време беше оставило своя отпечатък. Предните му зъби все така стърчаха като зъбите на бобър, но върху горната му устна вече не никнеше рехавата растителност, която той навремето с гордост наричаше мустаци. Непроменени бяха само носът му, изкривен като на ирландски боксьор, закачливата усмивка и дяволитите смарагдовозелени очи.

Като малък той беше кльощаво и грозновато хлапе, покрито с лунички от главата до петите. Ала имаше сръчни ръце и остър език. Напевният му глас му беше типичен за обитателите на бедняшките квартали на Дъблин и звучеше като примитивна музика, подходяща за акомпанимент на безбройните юмручни схватки.

Когато влезе в кабинета на Рурк, който се помещаваше в главната сграда на хотела, той сложи ръце на кръста си и устните му се разтегнаха в ехидна усмивка, при което още повече заприлича на горила:

— Добре си се подредил, приятелю. Бях чул, че си станал мултимилионер, но онова, което виждам, ме кара да се чувствам отвратително.

— А ти как мислиш, че се почувствах, като те видях? — подхвърли Рурк. Радостта и изненадата от срещата със стария му приятел бяха преминали, питаше се какво ли ще поиска от него този призрак от отдавна забравеното минало. — Заповядай, седни и обясни как така се появи изневиделица.

— Непременно, драги.

Кабинетът беше обзаведен така, че да бъде едновременно функционален и елегантен. Като всичко, проектирано от Рурк, обстановката беше съобразена както с удобството, така и с предназначението на помещението. Свръхмодерният комуникационен център беше вграден така, че да не се набива на очи, всички устройства бяха монтирани зад стилно изработени табла на стените. Кабинетът напомняше на градското жилище на директор на голяма корпорация.

Мик се настани на едно от удобните кресла, протегна краката си и огледа помещението, сякаш оценяваше стойността на обзавеждането. Въздъхна и извърна поглед към голямата остъклена врата, през която се излизаше на просторна тераса.

— Да-а-а, виждам, че наистина си се замогнал, стари друже. — Извърна поглед към приятеля си от детинство и дяволито се усмихна: — Ако обещая да не напъхам в джоба си някоя скъпа вещ, ще ме почерпиш ли една бира?

Рурк дръпна панела, закриващ нишата с автоготвача, и поръча две бири „Гинес“.

— Машината е програмирана така, че да налива бирата бавно, затова ще те помоля да имаш малко търпение — обясни.

— Ех, откога с теб не сме сядали да изпием по една бира! Колко ли време измина оттогава? Има-няма петнайсет години, а?

— Горе-долу толкова — отвърна Рурк и си спомни как до петнайсетата си годишнина двамата с Мик бяха неразделни. Докато чакаше автоготвачът да налее бирата в халбите, се облегна на масата, но още беше нащрек. — Мислех те за мъртъв. Казаха ми, че са те намушкали с нож в една ливърпулска кръчма. Досега моите информатори не са ме подвеждали, затова се питам какво правиш тук, а не си в ада.

— Веднага ще ти обясня. Може би си спомняш как майка ми — Бог да благослови каменното й сърце — все повтаряше, че рано или късно ще свърша с нож в гърдите. Същата тази дама, като си пийнеше малко повечко от нашето национално питие, настояваше, че мястото в ада е запазено за нея.

— Значи още е жива, така ли?

— Доколкото знам, старата е жива и здрава. Ако си спомняш, напуснах Дъблин преди теб. Опитвах си късмета тук и там, но най-вече се занимавах с преместване на стоки на безопасно място, на което да престоят, преди да бъдат препродадени. Ето как се озовах в Ливърпул през онази съдбовна нощ.

Мик разсеяно отвори дървената кутия, покрита с изящна резба, която стоеше на масата близо до него, и вдигна вежди, като видя, че е пълна с френски цигари. Цената им беше толкова висока, че малцина можеха да си ги позволят, освен това бяха забранени в почти всички държави на планетата.

— Имаш ли нещо против да запаля една?

— Заповядай, вземи си.

В името на старото им приятелство Мик взе само една цигара, вместо да напъха в джоба си половин дузина, както би сторил при друг случай. Запали я с тънка златна клечка от „вечния“ кибрит, който носеше в джоба си, с наслада вдъхна дима и промърмори:

— Докъде бях стигнал? А, сетих се, бях започнал да ти разказвам какво се случи през онази нощ в Ливърпул. Бях получил само половината от сумата и имах среща с моя… клиент, за да ми даде остатъка от парите. Само че нещата се объркаха. Някой беше подшушнал на полицаите за пратката и те организираха нападение на склада със стоката. По нещастно съвпадение на обстоятелствата стана така, че едновременно ме издирваха и ченгетата, и клиентът, който си беше въобразил, че аз съм доносникът.

Рурк иронично повдигна вежда, а Мик се засмя и поклати глава:

— Наистина не го бях натопил аз. Беше ми дал само половината сума, каква полза щях да имам, ако го арестуват? Като разбрах, че положението става напечено, влязох в някаква кръчма да обмисля по-нататъшните си ходове и да опитам да намеря кола, с която да се измъкна от града. Знаех, че веднага трябва да си плюя на петите, защото ме преследваха и ченгетата, и главорезите. Не щеш ли, докато се тръшках, задето съм загубил половината от мангизите, двамата, дето седяха на съседната маса, се сбиха, стана страхотно меле.

— Да не повярваш, че в пристанищна кръчма в Ливърпул е започнал бой — подхвърли Рурк и постави на масата две халби с пенлива бира.

— Стана страхотна тупаница — кимна Мик, взе чашата си и я вдигна като за тост: — За нашето старо приятелство. Наздраве.

— Наздраве — повтори Рурк. Настани се на едно кресло и с наслада отпи от пенливата бира.

— Та както вече ти казах, стана голяма тупаница, и то тъкмо тогава, когато исках да остана незабелязан. Барманът грабна една бухалка и взе да удря по бара, а клиентите заподсвиркваха пронизително и започнаха да се обзалагат кой ще победи в схватката. После двамата, дето започнаха скандала, извадиха ножове. Вече давах мило и драго да изляза от кръчмата, но нямаше начин да мина покрай двамата юнаци, без да рискувам да ми отрежат я ухото, я нещо друго. Реших да остана сред множеството хора, които бяха заобиколили биещите се и се обзалагаха кой ще спечели. След малко зяпачите се разгорещиха и започнаха взаимно да се налагат кой с каквото завари.

Рурк си спомни колко пъти в младостта си двамата с Мик бяха подхващали бой в някоя кръчма, за да се позабавляват.

— Колко портфейла прибра по време на представлението? — попита усмихнато.

— Честно да си призная, по едно време им изгубих бройката — ухили се в отговор Мик. — Когато накрая пресметнах печалбата, излезе, че съм понаваксъл загубата на оная сума. Посетителите започнаха да хвърлят столове, по едно време освен столовете захвърчаха и човешки тела. Без да искам, попаднах в мелето. По едно време видях, че онези двамата, които започнаха свадата, взаимно се бяха намушкали. Раните им бяха смъртоносни, личеше си по черната кръв и по миризмата й. Знаеш как вони смъртта.

— Да, знам.

— В този момент повечето от присъстващите побягнаха като плъхове, които напускат потъващия кораб, а барманът хукна да извика ченгетата. Изведнъж ме осени блестяща идея. Единият мъртвец имаше моето телосложение и същата руса коса. Съдбата ми идваше на помощ. Мик Конъли трябваше да изчезне — най-добре да го намерят мъртъв на пода на някаква кръчма. Пъхнах в джоба му моята лична карта, грабнах неговата и избягах. Така Майкъл Джоузеф Конъли умря в Ливърпул, а Боби Пайк замина с първия автобус за Лондон. Ето как стана всичко, стари ми приятелю. — Отпи голяма глътка от халбата и въздъхна с наслада. — Ей, да знаеш, че много се радвам да те видя. Хубаво се забавлявахме едно време с теб, Брайън и с останалите от бандата.

— Да, славни времена бяха.

— Научих какво се е случило с Джени… и с Томи, и с Шон. Сърцето ми се къса, като си помисля как са загинали. От нашата банда сме останали само двамата с теб и Брай.

— Брайън още живее в Дъблин. Собственик е на едно заведение и през повечето време сам обслужва бара.

— Да, знам. Някой ден ще отида в Дъблин и непременно ще се обадя на Брай. Ти посещаваш ли често родния ни град?

— Не.

Майкъл кимна:

— Разбирам. Не всички спомени, свързани с детството ни, са приятни. Но ти успя да се измъкнеш от тинята и както виждам, си преуспял. Винаги съм казвал, че ще постигнеш големи успехи. — Той стана, взе чашата си, приближи се до остъклената врата и се загледа навън. — Божичко, тръпки ме побиват, като си помисля, че притежаваш не само този огромен хотел, ами още Бог знае колко заводи, предприятия и сгради. Както вече споменах, през изминалите години пътувах много, предприех и няколко междупланетни пътешествия, но където и да отидех, чувах да се говори за моя приятел от детинство, все едно се споменаваше името на божество. — Той се обърна, ухили се до уши и възкликна: — Гордея се с теб, момчето ми.

Рурк си помисли колко е странно, че никога не беше получавал похвала от човек, който го е познавал на младини. Думите на стария му приятел стоплиха сърцето му и той каза малко по-сърдечно:

— Разкаже ми повече за себе си, Мик. С какво се занимаваш сега?

— С най-различни сделки. Вече споменах, че съм в Ню Йорк по работа. Като пристигнах, си казах: „Мик, ще отседнеш в шикозния хотел на Рурк и ще се обадиш на стария си приятел.“ Между другото, вече пътувам под собственото си име. От онази съдбовна нощ в Ливърпул измина много време, а още повече време е изминало откакто съм пил халба бира с приятеля си от детинство.

— Е, и двете ти желания са се изпълнили — намери ме и пием заедно бира. А сега ми кажи каква е истинската цел на посещението ти.

Мик се облегна на вратата, с наслада отпи от халбата и дяволито изгледа Рурк:

— Теб човек не може да заблуди — все едно имаш вътрешен радар. Всичко, което ти казах досега, е самата истина… само дето ми хрумна, че може би ще проявиш интерес към сделката, заради която съм тук. Става въпрос за скъпоценни камъни — красиви разноцветни камъчета, които събират праха в някакъв сейф.

— Вече не се занимавам с тъмни сделки.

Мик се изсмя, но като забеляза погледа на Рурк, смутено примигна:

— Не се преструвай на света вода ненапита. Забрави ли, че аз съм човекът, с когото си прекарал петнайсет години от живота си? Никога няма да повярвам, че ще престанеш да използваш сръчните си ръце…

— Да кажем, че вече ги използвам за законни сделки — прекъсна го Рурк. — Отдавна съм приключил с кражбите на портфейли и с разбиването на ключалки — вече не е необходимо да го правя.

— Необходимо ли? — разпалено възкликна Мик. — Кой ти говори за необходимост? Ти притежаваш талант, който ти е даден от Бога. Не само имаш златни ръце, ами и пипето ти сече. Никога не съм срещал човек като теб. Умът ти е остър като бръснач и Творецът ти го е дал за тъмни сделки. — Той отново се усмихна и седна на креслото. — Само не започвай да ме убеждаваш, че си създал огромната си империя, като си се съобразявал със законите.

— Вярно е, че едно време се занимавах с тъмни дела, но това е минало. Вече играя по правилата. Повярвай ми, само по себе си това е голямо предизвикателство.

— Божичко, сърцето ми! — Мик драматично притисна ръка до гърдите си. — Вече не съм толкова млад. Не ще издържа този шок!

— Ще го преживееш, бъди спокоен. Но ще трябва да намериш друг купувач за твоите скъпоценни камъни.

— Жалко! Не, не е жалко, а направо е престъпно така да похабяваш таланта си! — Той въздъхна примирено и добави: — Вече се занимаваш само със законни сделки, така ли? Е, мога да ти предложа нещо интересно. И аз от време на време се хващам с нещо легално, за да си поддържам формата. С неколцина приятели притежаваме едно предприятие. Разбира се, ние сме дребни риби в сравнение с теб. Занимаваме се с производство на парфюми, одеколони и прочие, които се продават в опаковки, напомнящи на старовремските кутии. Жените си падат по тези неща, намират ги много романтични. Каня те да инвестираш някои и друг долар в нашето предприятие.

— Може и да го направя.

— При следващото ми пътуване до Ню Йорк ще те запозная по-подробно с дейността на предприятието. — Мик се изправи. — Отивам да проверя дали наистина апартаментите в твоя хотел са толкова луксозни. Извинявай, задето те откъснах от важните ти дела.

Рурк също стана:

— Не ти предлагам да платя хотелската ти стая, а те каня да ми гостуваш у дома.

— Много мило, но не искам да ти създавам неудобства.

— Слушай, Мик, мислех те за мъртъв. Джени и останалите вече ги няма. Така и не успях да ги поканя в дома си. Ще се погрижа за багажа ти.

Докато събираше информация за Йост, Ив попадна на много психиатрични и психологични профили на убиеца, изготвени от различни световни организации за борба с престъпността. Все пак възнамеряваше да изпрати на доктор Майра — най-добрата психиатърка в нюйоркската полиция — заключенията на специалистите и своите бележки, и да я помоли за сбит анализ.

Даваше си сметка, че професионалният убиец е само оръдие за извършване на престъплението. Разбира се, целта й беше до го залови, но много повече я интересуваше поръчителят.

— Според ФБР хонорарът на Йост за всяко убийство е около два милиона щатски долара, в които не са включени разходите му и допълнителната тарифа за по-трудно изпълнимите поръчки. — Ив кимна към монитора в залата за съвещания, от който се усмихваше Дарлийн. — Кой би дал повече от два милиона, за да бъде удушена една двайсет и две годишна камериерка?

— Може би тя случайно се е натъкнала на поверителна информация — предположи Макнаб, който официално беше изтеглен от Отдела за електронна обработка на информацията, за да участва в екипа, разследващ убийството в хотел „Палас“. Прилежно беше пристегнал дългата си руса коса с три червени шноли, а красивото му лице като никога беше сериозно.

— Да допуснем, че предположението ти е правилно. Но навярно ще се съгласите, че е било много по-лесно да инсценират нападение с цел грабеж. Първо, нямало е да им излезе толкова солено, пък и едва ли са щели да се затруднят. Дарлийн е отивала на работа и е напускала хотела по едно и също време, използвала е обществения транспорт и обикновено е била сама, докато е изминавала разстоянието от спирката до хотела или до дома си. Трябвало е само някой да я нападне на улицата, да забие нож в гърба й и да грабне чантичката й. Подобни убийства в нашия град се извършват всеки ден.

— Вярно е — съгласи се Макнаб. Но тъй като изгаряше от желание да оправдае включването си в екипа на Ив, продължи да разсъждава: — Все пак инсценираното убийство на улицата е свързано с известен риск. Да предположим, че по някакво чудо жертвата успее да избяга или на помощ й се притече някой добър самарянин. Много по-сигурно е да бъде издебната и убита на работното й място.

— В този случай убийството се превръща в сензация, защото по някакъв начин е свързано с прочутия Рурк, и за разследването му е назначен екип от специалисти… — кисело промърмори Ив. — Поръчителят е достатъчно богат, за да наеме най-скъпоплатения убиец. Освен това много добре знае с какво се захваща, след като въвлича и Рурк.

— Може би не е се досетил. Може би е кръгъл глупак — усмихна се Макнаб.

— А може би глупакът си ти! — озъби му се Пийбоди. — Онзи, който е наел Йост, е разчитал да привлече вниманието на медиите. Вероятно се е надявал разследването да се води от голям екип специалисти. Нещо ми подсказва, че е търсил сензацията и дори е бил готов да плати за нея.

— Да предположим, че си права — промърмори младежът и се премести по-близо до нея. — Но каква е била целта му? Общественото внимание се насочва към извършителя и към жертвата, не към него. Нямаме мотив за убийството на Френч. Истината е, че още не знаем със сигурност дали тя наистина е била набелязаната жертва или по нещастно стечение на обстоятелствата е попаднала в ръцете на престъпника.

— Но знаем, че е мъртва! — не му остана длъжна Пийбоди.

— Ако беше помолила някоя колежка да си разменят обектите, сега мъртво щеше да бъде друго момиче.

— Макнаб, учудваш ме — спокойно каза Ив, въпреки че в гласа й се прокрадваха иронични нотки. — Забелязвам в теб наченки на дедуктивно мислене. Когато се е обадил да му запазят стая, така нареченият Джеймс Прайъри или Силвестър Йост не е поискал определен апартамент на определен етаж. Ето защо предположих — и предположението ми беше потвърдено от проверката на евентуалните възможности, която направих преди това съвещание… Между другото, някои колеги не подозират, че ние от отдел „Убийства“ имаме доста досадни задължения, които съвестно изпълняваме — подхвърли тя и изгледа помощничката си и Макнаб, които се свиха като попарени. — Както вече споменах, проверката показа, че Дарлийн Френч не била набелязана предварително от убиеца. Което пък ме навежда на мисълта, че още е щяла да бъде жива, ако не е влязла да оправи леглото в апартамент 4602.

— Лейтенант, защо някой би платил милиони долари за едно безсмислено убийство?

— Има и още нещо — каза тя и кимна на Макнаб. — Защо поръчителят е избрал професионален убиец, който е познат на служителите от всички организации за борба с престъпността на тази и на другите планети, и който е щял да бъде идентифициран само след няколко часа? Защо престъплението е било извършено в един от най-луксозните хотели в Ню Йорк, освен за да се привлече вниманието на медиите?

Пийбоди и Макнаб мълчаха. Накрая Фийни въздъхна и промърмори:

— Защо ли с теб си хвърляме труда на вятъра, Далас? Опитваме се да предадем на младежите нашите познания, но те не възприемат, а ни зяпат като слабоумни. Ясно като бял ден е, че ударът е насочен срещу Рурк.

Мисълта за заговора срещу съпруга й не даваше покой на Ив. Питаше се защо някой би си направил толкова труд и би хвърлил толкава пари, за да злепостави Рурк. Поръчителят на убийството, който и да бе той, сякаш казваше: „Ето какво мога да направя! Нищо не може да ми попречи да захвърля труп пред прага ти!“

„Но какъв е мотивът му?“ — питаше се тя.

Ще бъде привлечено не само вниманието на медиите, но и на тълпи от любопитни. Възможно е някои гости да откажат резервациите си в хотела, но ще се появят двойно повече желаещи да отседнат в „Палас“, подтиквани от нездраво любопитство и търсене на разнообразие.

Дори ако напуснат служители от персонала, местата им бързо ще бъдат попълнени от хора, които отдавна чакат подобна възможност.

В края на краищата убийството в „Палас“ няма да навреди на репутацията на Рурк, нито ще му причини материални щети. Напротив, случилото се само ще му донесе още по-голяма известност, която той умело ще обърни в своя полза.

Освен ако онзи, който е възложил поръчката на Йост, познава характера на Рурк и знае какви угризения на съвестта ще му причини мисълта, че една от неговите служителки е била зверски убита. Съпругът й щеше да плати скъпо, но цената не се измерваше с пари, а с неговото страдание. Най-много я тревожеше мисълта, че неизвестният поръчител има зъб на Рурк и няма да се спре пред нищо, за да му отмъсти.

Сега бе много по-мотивирана да залови Силвестър Йост. Щеше да получи възмездие за Дарлийн Френч и отговор на въпроса относно Рурк.

Седна зад бюрото си и отново прегледа досието на Йост. Той нямаше семейство, приятели, колеги, нито дори постоянен адрес. „Няма нещо, за което да се хвана“ — отчаяно си помисли тя. За пръв път, откакто бе назначена в отдел „Убийства“, само за двайсет и четири часа беше установила самоличността на престъпника и разполагаше със солидни доказателства за вината му.

Ала нямаше нишка, за която да се хване, за да го привлече в капана.

Беше попаднала в задънена улица.

„Къде спиш, мръснико? — помисли си. — Къде се храниш? С какво се занимаваш, когато не убиваш?“

Тя се облегна назад и затвори очи. Представи си лицето му, което беше толкова невзрачно, че не би привлякло вниманието на никого. Огледът на хотелския апартамент й беше подсказал, че Йост живее сам и дори няма дроид, който да върши домакинската работа. Вероятно притежава поне две къщи в различни квартали. Тъй като пътува често, може би има кола, но вероятно би се спрял на модел, който не се набива на очи. Класически — като музиката, под чийто съпровод той убива.

Но дори да е пристигнал със собствена кола в Ню Йорк, не е използвал гаража на хотела.

Спомни си менюто, което бе поръчал на автоготвача — пържола и пържени картофи. И предпочитаната от него храна беше като дрехите му — обикновена, но скъпа. Същото се отнасяше и за багажа му.

Багажа му!

Ив се приведе към компютъра и поиска да види файла със записа на видеокамерата, заснела регистрирането на Йост в хотела.

— Да… ето… — заговори на себе си. — Багажът му се състои от един куфар на колелца. Семпъл, но скъп. Изглежда като току-що купен от магазина. Компютър, искам да увеличиш с двайсет процента секторите от номер дванайсет до номер двайсет и осем.

РАБОТЯ…

На екрана се появи секторът, показващ кожения куфар, който Йост беше оставил на пода. По повърхността му нямаше дори драскотина, което беше невъзможно, ако пътникът е преминал поне през една проверка на багажа на летището.

— Увеличи секторите от номер шест до номер десет.

РАБОТЯ…

Този път Ив успя да види месинговата табелка с името на производителя.

— „Кашей“… — замислено промърмори тя. — Интересно до каква информация ще се добера. Компютър, искам сведения за куфара, който е на монитора, и е произведен от „Кашей“.

РАБОТЯ… ПРЕДМЕТЪТ Е ИДЕНТИФИЦИРАН КАТО МОДЕЛ № 345/92–С, С ТЪРГОВСКО НАЗВАНИЕ „БИЗНЕС ЕЛИТ“, КОЙТО СЕ ПРОИЗВЕЖДА В ДВА ВАРИАНТА — ОТ КОЖА И ОТ ПЛАТ. РАЗМЕРИТЕ МУ СА 36/15/20 САНТИМЕТРА. АРТИКУЛЪТ ОТГОВАРЯ НА ДЪРЖАВНИТЕ СТАНДАРТИ, РАЗРЕШЕНО Е ИЗПОЛЗВАНЕТО МУ ПРИ САМОЛЕТНИ И КОСМИЧЕСКИ ПОЛЕТИ. № 345/92–С Е НОВ МОДЕЛ, КОЙТО Е НА ПАЗАРА ОТ ЯНУАРИ ТАЗИ ГОДИНА. „КАШЕЙ“ Е ТЪРГОВСКОТО НАЗВАНИЕ НА ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НА „СОЛАР ЛАЙТС“ — ДЪЩЕРНА ФИРМА НА КОРПОРАЦИЯТА „РУРК ИНДЪСТРИЙЗ“.

— Това и децата го знаят — помърмори тя. — Интересното е, че моделът е на пазара едва от януари. Компютър, искам… не, остави. — Тя веднага се свърза с Макнаб по видеотелефона: — Необходима ми е справка за артикул 345/92–С на фирмата „Кашей“. Разбери в кои магазини се е продавал моделът след пускането му на пазара през януари тази година. Следващата ти задача е да обиколиш тези магазини и да съставиш списък с имената на клиентите, които са си купили черни кожени куфари от този модел.

— Това ще отнеме доста…

— Време — прекъсна го тя. — Имаш ли други възражения?

— Не, лейтенант. Веднага ще започна работа по задачата.

— Аз също — промълви тя. Изправи се, грабна якето си от закачалката и дисковете от бюрото и отиде в общото помещение. Както винаги помощничката й беше на работното си място в преградената си кабинка.

— Пийбоди, прибирам се вкъщи, за да проверя едни данни в компютъра. От теб искам да се заемеш с косата.

— Каква коса, лейтенант?

— Тази на Йост. Внимателно гледах записа и съм сигурна, че при регистрирането си в хотела е бил с перука. Тази прическа не му отива и не отговаря на стила му, следователно е носил перука, и то много скъпа. Обзалагам се, че притежава цяла колекция. Започни с онази, която се вижда на записа, и се постарай да разбереш откъде я е купил. Обади се на най-прочутите фризьорски салони и на магазините за перуки в най-големите градове, защото нашият човек винаги купува най-доброто. Интересувай се само от перуки от естествен косъм, които са противоалергични или както там ги наричат. Господин Йост си пада по скъпите вещи — носи куфар от кожа вместо от плат.

Пийбоди понечи да попита какво е общото между перуката и кожения куфар, но началничката й вече беше на вратата.

Ив паркира колата на алеята и тръгна към къщата, в този момент Рурк отвори външната врата и заслиза по стъпалата. Тя отметна бретона от очите си и разсеяно си помисли, че е крайно време да се подстриже. Намръщено изгледа съпруга си и попита:

— Какво правиш тук?

— Може би си забравила, но и аз живея в тази къща.

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Между другото, и аз имам основание да ти задам същия въпрос. Дежурството ти още не е приключило.

— Нося дискове, които искам да прегледам у дома, не на служебния компютър.

— А-ха!

— Позна! Радвам се, че си тук — тъкмо ще спестя малко време. Налага се да отговориш на един-два въпроса… — Рурк сложи ръка на рамото й и тя не довърши изречението.

— Отбих се за малко, за да настаня Мик в една от стаите за гости.

— Мик ли? — Ив смаяно го изгледа. — Поканил си го да ни гостува, така ли?

— Да. Имаш ли нещо против да остане няколко дни?

— Не — промърмори тя и си помисли, че е избрал най-неподходящия момент да покани гост у дома. — Както вече спомена, все пак живееш тук.

— Ти също. Знам, че Мик е част от миналото ми, което предпочиташ да забравиш, лейтенант. — Прокара пръст по каишката на кобура й, и добави: — Но този период от живота ми е факт и не може да бъде заличен.

— Познавам неколцина твои приятели от Дъблин. Брайън ми е много симпатичен.

— Знам. — Той сложи ръце на раменете й, сетне ги плъзна по гърба й и се наведе, докато челата им се допряха: — Навремето с Мик бяхме много близки, Ив, може би дори по-близки от братя. Прекарахме заедно и хубави, и лоши моменти. Смятах го за мъртъв и се бях примирил със смъртта му.

— А сега разбра, че е жив и здрав — промълви тя. Знаеше какво означава приятелството, познаваше и добрите, и лошите му страни. — Помоли го, докато ни гостува, да не прави нищо, заради което ще бъда длъжна да го арестувам.

Рурк леко я целуна по устните и промърмори:

— Мисля, че като го опознаеш, ще промениш мнението си за него и ще ти стане симпатичен.

— Може би. — И двамата знаеха, че той няма да изпълни молбата й. — Всички ирландци са големи чаровници. Нямах намерение да обидя приятеля ти, но не желая допълнителни неприятности. Стигат ми и тези, които се очертават във връзка с убийството в твоя хотел.

Той кимна:

— Предположих, че Дарлийн Френч е била убита случайно. Бедното момиче, загинало е заради мен.

— Не прави прибързани заключения. Първо с теб трябва да анализираме случилото си и да се помъчим да разберем кой и защо би те атакувал по този начин.

— Съгласен съм, ще го направим при първа възможност. В момента имам по-спешна работа. Поканил съм няколко души на вечеря и…

— Днес ли? — прекъсна го тя. — Рурк…

— Ако искаш, ще те извиня и ще кажа, че си заета в службата. Ще ни гостуват Магда, синът й и няколко важни персони. Налага се да успокоя духовете след снощния инцидент и да убедя спонсорите, че случилото се няма да бъде лоша реклама на събитието, както и че са взети строги предохранителни мерки.

— Едва ли ще се съгласиш, ако те помоля да отложиш празненството.

— Права си — усмихна се той. — Няма да позволя в работата ми да настъпи застой само защото някой е решил да ме сплаши.

— Следващото покушение може да бъде срещу теб.

Рурк се усмихна още по-широко:

— Искрено се надявам да е така. Не ми се ще животът на още една невинна жертва да тежи на съвестта ми. Освен това до себе си имам най-сигурния телохранител.

„Няма да се отделям от теб“ — помисли си Ив.

— В колко часа ще дойдат гостите? — попита.

— В осем.

— Нямаме много време. Ще се погрижа за храната и за напитките. Предполагам, че вечерята ще бъде официална…

— Остави това на мен — прекъсна я той, взе ръката й и я целуна. — Благодаря ти.

— Спести си благодарностите. Гледай до утре да намериш свободно време да поговорим — добави и изтича нагоре по стълбището.

— Скъпа Ив, готов съм да ти посветя цялото си време.

Тя се обърна, гневно го изгледа, но не каза нито дума, а продължи нагоре по стълбата. На втория етаж се сблъска с Мик, който излезе от една от многобройните стаи за гости. Беше свалил сакото си и изглеждаше така, сякаш си е у дома. Усмихна се иронично и подхвърли:

— Моите извинения, лейтенант. Няма нищо по-неприятно от неочакван гост, когото не познаваш. Отгоре на всичко двамата със съпруга ти ще те отегчим със спомени за миналото. Дано моето гостуване да не ти причини големи неудобства.

— Къщата е достатъчно голяма — каза тя и изведнъж осъзна колко неучтив е отговорът й. Но вместо да се засегне, Мик се засмя толкова искрено, че и тя неволно се усмихна. — Извинявай, не исках да те обидя. Имам служебни неприятности и умът ми е на друго място. Щом Рурк те е поканил, нямам нищо против да ни гостуваш.

— Много благодаря. Ще се постарая да не те отегча до смърт с разкази за младежките ни лудории.

— Напротив, историите за миналото ви в Дъблин ме интересуват.

— Знаеш ли, това е като да отвориш кутията на Пандора — намигна й той. Огледа се и добави: — Къщата си я бива. Всъщност думата „къща“ едва ли е подходяща за този палат. Между другото, как се ориентираш, за да стигнеш до определено помещение?

— Понякога се губя. — Тя забеляза, че погледът му е прикован към кобура с оръжието й, и с леден тон добави: — Май нещо те притеснява.

— Напротив, макар да признавам, че не си падам по този вид оръжие.

— Нима? — Тя машинално сграбчи ръкохватката. — Какви оръжия предпочиташ?

Мик вдигна ръка, сви я на лакътя и стисна юмрук:

— За мен това е най-сигурното оръжие. Естествено не е подходящо за жена с твоята професия… Като казах „професия“, ми хрумна, че никога досега не съм водил учтив разговор с блюстител на реда. Рурк — женен за ченге! Прощавай, лейтенант, ама умът ми не го побира. Може би някой ден ще ми разкажеш как е станало така, че с него сте се оженили. Умирам от любопитство.

— Нека Рурк задоволи любопитството ти. По-добър разказвач е от мен.

— Интересува ме и твоята версия. — Той се поколеба, очевидно взе някакво решение и пристъпи към нея: — Знам, че старият ми приятел няма да вземе за съпруга глупачка, затова приемам, че умът ти е остър като бръснач, лейтенант. Разбрах, че отдавна си ченге и навярно от един поглед безпогрешно разпознаваш мошениците като мен. Но може би не знаеш, че Рурк е най-добрият ми приятел на този свят. Надявам се да сключа поне примирие със съпругата на моя приятел.

Протегна ръка и в този миг Ив също взе решение:

— Съгласна съм да сключа примирие с приятеля на моя съпруг. — Хвана ръката му и добави: — Моля те само за едно — докато си в Ню Йорк, не се забърквай в каши. Не искам Рурк да си има неприятности.

— Аз също. — Стисна ръката й, сетне промърмори: — Честно казано, нямам никакво желание да се забърквам в каши. Обещавам да бъда послушно момче. Работиш в отдел „Убийства“, нали?

— Да.

— Кълна се в най-святото си, че никога не съм убивал човек и не възнамерявам тепърва да го сторя. Дано това те поуспокои, та да изтърпиш присъствието ми.

— Вече съм по-спокойна — усмихна се тя.

Пета глава

Ив остави на Рурк и Съмърсет да се погрижат за подготовката на вечерното празненство и се затвори в кабинета си, за да се запознае с многобройните доклади за убийства, при които главният заподозрян беше Йост.

Внимателно изчиташе всеки рапорт, търсейки грешки в работата на екипа по разследването.

Всеки път, когато откриеше недоглеждане или пропуск, го класираше във файла, който бе нарекла „Работа през пръсти“. Според нея мнозина полицейски служители си бяха гледали работата през пръсти. Натъкна се на случаи, при които не са били разпитани всички свидетели, или пък по време на разпита им е бил оказан натиск. При други разследвания веществените доказателства са били документирани, но не са били проследени до източника им.

Направи й впечатление, че в някои случаи убиецът е взимал по нещо от жертвата — пръстен, панделка за коса, ръчен часовник. Предметите бяха без особена стойност, което потвърждаваше предположението, че престъпленията не са били извършени с цел грабеж.

Каза си, че нещо не се връзва с шаблона, по който действа убиецът, и замислено промълви:

— Ако е взел нещо от една своя жертва, значи е взимал от всички. Той робува на навиците, обича реда и дори е педантичен.

За него тези евтини предмети са сувенири. Какво ли е взел от Дарлийн Френч?

Зареди в компютъра дискетата с видеозаписа от охранителната камера, намери сектора, на който се виждаше как Дарлийн спира с количката си пред вратата на апартамент 4602, и нареди на машината да стопира кадъра и да го увеличи.

— Обиците! — възкликна. На монитора ясно се виждаше, че камериерката носи обици във формата на малки златни халки, които черната й къдрава коса почти закриваше. Макар да беше сигурна, че при огледа на жертвата не беше забелязала златните халки, нареди на компютъра да постави до това изображение снимката на пребитата и удушена жена върху леглото. — Взел е обичките!

Облегна се назад и се замисли. Очевидно убиецът колекционира вещи на жертвите си. Но по каква причина? Може би изпитва удоволствие от „работата“ си, приятно му е да възкресява в паметта си различните поръчки, които е изпълнявал. Значи не го върши само за пари. Дали изпитва тръпка от чудовищните си деяния?

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня. Без да откъсва поглед от двете изображения на Дарлийн на монитора, тя включи устройството:

— Далас.

— Лейтенант, имам сведения за жицата — започна Макнаб. — Научих, че се продава на метър или на грамаж. Купуват я на едро предимно бижутери професионалисти, хора, за които този занаят е само хоби, и художници. Цената й на дребно е много по-висока. Според моите сведения търговците на дребно продават малки количества на клиенти, които я използват за вплитане в прическата или просто я навяват като гривна около китката или глезена си.

— На едро цената й е няколко пъти по-ниска, така ли? — замислено промърмори Ив. — Убиецът не действа спонтанно, а според грижливо подготвен план. Освен това не е от хората, които обичат да хвърлят парите си на вятъра — добави, като си спомни как бе натъпкал куфара си с козметичните принадлежности от хотела.

— И на мен ми хрумна същото, затова насочих вниманието си към търговците на едро, които са около сто души в целия свят. На другите планети работят още двайсетина. Покупката на едро става срещу представяне на диплом за художник или за бижутер, като се осъществява на място или артикулът се поръчва по електронната поща.

— Добра работа си свършил — похвали го Ив. — Направи справка за всеки един. — Докато говореше, отвори файла, в който бяха описани веществените доказателства, открити на местопрестъплението, и провери каква е била дължината на сребърната жица. — Използвал е петдесетсантиметрова жица, за да удуши Дарлийн Френч. — Набързо прегледа файловете, в които бяха описани другите убийства, и кимна: — Да, тази дължина явно му допада. Искам списък с имената на хората, които са купили сребърна жица с тази или с двойна дължина. — За миг затвори очи и добави: — Чувала съм, че с течение на времето среброто потъмнява. Вярно ли е?

— Да, ето защо сребърните предмети трябва непрекъснато да се почистват, освен ако не са със защитно покритие. От лабораторията ми съобщиха, че жицата е от висока проба сребро и е без покритие. Освен това по повърхността няма следи от химикал или от друго средство за почистване. Разбира се, възможно е престъпникът да го е отстранил напълно. Нямам представа каква част от почистващото вещество остава по повърхността на предмета и какво въздействие оказва на самия метал.

— Повтарям — интересуват ме имената на хората, които са купили сребърна жица с дължина петдесет сантиметра през месеците и годините, предшестващи убийството на Дарлийн. Обзалагам се, че този мръсник се снабдява с ново „оръжие“ за всяка поръчка.

Тя прекъсна връзката, помъдрува върху свойствата на чистото сребро, сетне отново прегледа докладите, съсредоточавайки вниманието си върху сребърната жица.

Откри, че и други нейни колеги са тръгвали по тази следа, но повечето не са търсили купувачите на жица с определена дължина. В деветдесет процента от случаите разследването се е ограничавало до проверка на доставчиците на едро в града или най-много в окръга, в който е било извършено убийството.

„Ама че немарлива работа!“ — помисли си и гневно смръщи вежди. В този момент Рурк влезе в кабинета и тя ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Какво става със сребърните предмети, когато ги почистят?

— Стават толкова лъскави, че можеш да се огледаш в тях.

— Ха-ха, много смешно! Интересува ме дали върху повърхността на предмета остават следи от почистващото вещество.

Рурк приседна на ръба на бюрото й и се усмихна:

— Защо мислиш, че знам отговора на този въпрос?

— Ти знаеш всичко.

— Ласкаеш ме, лейтенант, но домашни задължения от рода на почистване на среброто са извън моята сфера на дейност, консултирай се със Съмърсет.

— Не желая, защото ще означава, че доброволно подхващам разговор с него. Предпочитам да се обадя в лабораторията.

Посегна да избере номера, но Рурк я изпревари и се свърза с иконома по вътрешния видеотелефон:

— Съмърсет, препаратът за почистване на сребро оставя ли следи върху повърхността на предметите?

На монитора се появи бледото мършаво лице на Съмърсет. Той сви тънките си устни, а тъмните му очи се втренчиха в Ив.

— Напротив — заяви с типичния си наставнически тон. — При добре почистените метални предмети върху повърхността им не остава химическо вещество, в противен случай тя ще изглежда матова. Освен това при всяко почистване се отстранява много тънък слой от метала.

— Благодаря. Е, успях ли да ти помогна? — обърна се той към Ив, след като изключи видеотелефона.

— Още не знам. Засега попълвам празнотите. Притежаваш ли предприятия за производство и търговия със сребърна жица?

— Вероятно.

— Така и предполагах.

— Ако искаш да проследиш произхода на оръжието на престъплението, с удоволствие ще ти…

— Възложила съм тази задача на Макнаб. Да видим докъде ще стигне без твоята помощ.

— Съгласен съм. Всъщност дойдох за друго — нали днес държеше да си поговорим.

— Точно така. Между другото, къде е приятелят ти от детинство?

— Не мисли за него, скоро няма да излезе от басейна. А гостите ще дойдат едва след два часа.

— Добре. — Ив стана, прекоси помещението и затвори вратата. Облегна се с гръб на нея и впери поглед в човека, когото обичаше, за когото се беше омъжила и с когото живееше. — Ако приемем, че престъпникът е действал по нечие нареждане, то убийството е струвало на поръчителя над два милиона. Кой би пръснал толкова много пари, за да ти създаде неприятности?

— Не зная. Разбира се, познавам мнозина собственици на конкурентни предприятия, неколцина мои врагове, както и хора, изпитващи антипатия към мен, които са достатъчно богати, че да платят такава крупна сума.

— Имаш ли представа за колко от тях убийството не е прекалено висока цена?

— За деловите ми отношения ли говориш? — Той вдигна ръце. — Наистина имам доста врагове, но в големия бизнес битките се водят по време на преговорите в изискано обзаведени съвещателни зали. Естествено не изключвам възможността търпението на някой от конкурентите ми да се е изчерпало и да е решил да ме елиминира от голямата игра, но не виждам как убийството на камериерка в един от моите хотели ще навреди на репутацията ми.

— Забравяш, че в миналото не си водил битките по време на преговори в изискани зали.

— Вярно е, но дори тогава се изправях лице срещу лице с врага. Ако наистина някой делови партньор от миналото още ми има зъб, би трябвало да поръча моето убийство. Та аз дори не познавах бедното момиче!

— Именно. — Ив пристъпи към него, без да откъсва поглед от лицето му. — Отново се връщаме към онова, за което говорихме преди няколко часа. Случилото се те измъчва, не ти дава покой. Но още по-страшното е, че в гнева си готов да извършиш нещо необмислено.

— Съществуват много начини да се постигне същия ефект, без да се убива едно невинно момиче.

— Помисли кой би искал да ти навреди или да ти отмъсти заради нещо, сторено наскоро или в миналото — настоя тя. — С какви важни проекти се занимаваш в момента? Съществува ли вероятност да се провалиш, ако не си изцяло съсредоточен върху работата си? Какво ще кажеш за „Олимп“? Когато бяхме там миналата седмица, ми направи впечатление колко време прекара в съвещания с хората, отговарящи за поддържането на курорта и за изграждането на новите обекти.

— Естествено е при проект от този мащаб да възникнат проблеми, които само аз мога да разреша. Не се безпокой, всичко е под контрол.

— Но може би няма да бъде, ако ти не си на кормилото.

Рурк се позамисли, сетне отвърна:

— Твърде възможно е да възникнат известни затруднения, сроковете да не бъдат спазени и разходите да се увеличат. Но дори да не ръководя работата, за всяка област от този проект отговаря екип от специалисти, които няма да позволят нещата да излязат от контрол. Това не се отнася само за „Олимп“, но и за всички холдингови компании, които притежавам. Не съм незаменим, Ив.

— Глупости! — възкликна тя толкова пламенно, че съпругът й иронично повдигна вежди. — Лично сключваш всяка сделка и активно участваш в управлението на всяка компания. Съгласна съм, че проклетата ти империя без теб няма да рухне, но няма и да е толкова могъща. На този свят има само един Рурк. Помисли кои хора не желаят да играят по твоите правила и искат да те отстранят.

— Нямам представа… не мога да назова нито едно име. Но дори някой да се стреми да отвлече вниманието ми от даден проект и да ме накара да пренебрегна задълженията си, най-сигурният начин е да организира покушение срещу теб.

— Едва ли някой би се осмелил да го стори, защото знае, че ще го преследваш, докато го унищожиш.

Рурк нежно докосна трапчинката на брадичката й:

— Имаш право.

— Да допуснем, че сега нямаш толкова много врагове, но мисля, че трябва да се върнеш към миналото. То е като призрак, който неизменно ни открива дори сред най-заплетения лабиринт. Защо ли го казвам, след като и двамата го знаем… Човекът, който в момента плува в нашия басейн, също е част от това минало.

— Вярно е.

— Рурк… — Тя се поколеба, сетне заговори бързо, сякаш беше плувец, който се е престрашил да скочи от най-високия трамплин: — Не си го виждал отдавна. Не знаеш с какво се занимава, нито какво е правил през изминалите години. Най-странното е, че този човек изникна във фоайето на твоя хотел броени часове след убийството на Дарлийн Френч.

— Нима подозираш Мик? — Макар че го беше яд на нея, Рурк се усмихна и поклати глава. — Може да е крадец и мошеник и със сигурност е изпечен лъжец, на когото изобщо не бива да имаш доверие, но със сигурност не е убиец. Способността хладнокръвно да отнемаш човешки живот — продължи, преди тя да успее да го прекъсне, — е вродена, Ив. И двамата с теб го знаем.

— Може би… Но хората се променят, пък и убийството срещу заплащане може да се превърне в много доходен занаят за някого.

— За някого, но не и за Мик — убедено заяви той. — Може би наистина се е променил, но не дотолкова. Познавам го като петте пръста на ръката си и знам, че без да му мигне окото би откраднал спестяванията на някоя възрастна жена, била тя и собствената му баба, но за нищо на света не би убил дори бездомно куче. От цялата ни банда той най-много ненавиждаше кръвопролитието.

— Дано да си прав — каза тя и си помисли, че все пак ще държи под око Майкъл Конъли. — Опитай се да си спомниш дали в миналото или наскоро си засегнал интересите на някого — измъкнал си изпод носа му изгодна сделка или Бог знае какво. Само ми кажи нечие име, останалото е моя грижа.

— Ще помисля, обещавам.

— Обещай ми още нещо — че ще увеличиш броя на хората, отговарящи за охраната ти.

— Виж, това не мога да ти обещая.

Ив сведе поглед — надявала се бе той да удовлетвори и това нейно желание, но дълбоко в себе си предчувстваше, че надеждата й няма да се сбъдне.

— Слушай, Рурк, не си играй с огъня. Знай, че ти си набелязаната мишена. Възможно е убийството на Дарлийн Френч да е било само „предупредителен изстрел“. Забележи колко бързо се добрах до престъпника, без да полагам големи усилия. Нищо чудно ти да си следващата жертва.

— Или пък ти — парира я Рурк. — Погрижи ли се за твоята охрана?

— Не се прави на глупак — много добре знаеш, че се движа без охрана.

— Именно.

— Аз съм полицейска служителка. Къде се е чуло и видяло ченгетата да имат охрана?

— Е, в такъв случай и аз съм в безопасност, защото всяка нощ спя до ченге. — Прегърна я през кръста и широко се усмихна: — Късметлия съм, нали?

— Престани! Това не е шега работа.

— Разбира се, че не е. Но ще приема като шега предложението ти да увелича броя на хората, отговарящи за охраната ми, за да не се скараме тъкмо когато очакваме гости за вечеря. Млъкни — добави и за да е сигурен, че тя ще се подчини, притисна устни към нейните.

Целува я продължително, но някак безмилостно, сякаш я наказваше. Ив с усилие се изтръгна от прегръдката му и присви очи:

— Известно ти е, че мога да наредя да те охраняват цял отряд ченгета?

— Не се съмнявам. А на теб ти е известно, че с лекота ще им се изплъзна. Ти си единственото ченге, което искам да е близо до мен, лейтенант. Всъщност… — Сръчно разкопча ризата й, преди тя да отблъсне ръката му.

— Престани! Нямаме време за… това.

— Тогава ще побързам — усмихна се той.

— Казах, че… — Рурк леко я ухапа по шията и по цялото й тяло се разля топлина. Прималя й, но все пак успя да го отблъсне. — Престани!

— Не мога. Налага се да побързам — изсмя се той и разкопча панталона й. Продължи да се усмихва, когато отново страстно я целуна.

Макар че изобщо не й беше до това, Ив все пак щеше да го ритне, ако смъкнатият панталон не й пречеше. Когато той я просна върху бюрото, дори не запротестира, само се повдигна на лакти и задъхано прошепна:

— Добре, добре, само не се бави.

— Струва ми се, че долавям присмехулни нотки в гласа ти.

— По-скоро те взех на подбив.

— Нима? — Рурк, който едва сдържаше страстта си, се усмихна и леко захапа долната й устна. — Честно казано, не намирам разлика между двете понятия. А сега ти ми кажи какъв е този звук.

— Кой?

Рурк я облада с мощен тласък и от гърлото й се изтръгна стон, погледът й се премрежи.

— Ето този. — Той наведе глава, вкусвайки топлината, която се излъчваше от плътта й, а Ив се повдигна, за да го улесни, и отново изстена от удоволствие. — И този.

— Просто проявявам търпимост — задъхано произнесе тя.

— О, не желая да ти се натрапвам. — Той понечи да се отдръпне, но Ив се повдигна и обви бедра около кръста му.

— Трябва да се упражнявам в проявяването на търпимост — прошепна. Отметна косата от челото му, сетне машинално сви юмруци. Усмихна се и впи устни в неговите.

Вътрешният видеотелефон иззвъня, но Рурк само протегна ръка и го включи на изчакване.

Ив си мислеше, че въпреки обещанието му да побърза, никога не я беше любил толкова страстно. Когато краката й престанаха да треперят, стана от бюрото, без да осъзнава, че носи само груби обувки, разкопчана риза и кобура с оръжието.

„Колко секси е моето ченге!“ — каза си Рурк, широко се усмихна и подхвърли:

— Ще изчакаш ли да донеса фотоапарата?

Тя сведе поглед и осъзна каква нелепа гледка представлява, затова се сопна:

— Времето за забавления свърши! — Наведе се да вземе панталона си, но внезапно краката й се подкосиха. — Божичко, направо ми взе ума…

— Благодаря ти, скъпа. Не се представих както подобава, но бях притиснат от времето.

Както беше приклекнала с ръце на коленете, тя вдигна поглед. Косата на съпруга й беше разрошена от милувките й, дълбоките му сини очи бяха потъмнели от изживяното удоволствие.

— Може би по-късно ще ти дам възможност да се проявиш.

— Прекалено добра си към мен. — Той мина край нея и закачливо я шляпна отзад: — Време е да се приготвим за вечеря.

Откакто беше влязла в обществото, в което се движеше съпругът й, Ив беше открила, че по време на официални вечери е невъзможно само да се настаниш на масата и да помолиш човека до теб да ти подаде чинията с картофите. Посрещането на гости беше истински ритуал, включващ задължителното вечерно облекло и бижутата, размяната на любезности (дори когато събеседникът не ти е симпатичен) и консумацията на алкохол и ордьоври в помещение, съседно на това, в което поднасяха основната храна.

Според нея по този начин досадното събитие се удължаваше с почти един час, като не се смята времето след вечерята, прекарвано в празни приказки.

Тя смяташе, че вече почти е овладяла тънкостите на ритуала. Разбира се, не можеше да стъпи на малкия пръст на Рурк, но всъщност никой не можеше да се мери със съпруга й. Така или иначе не й беше трудно да играе ролята на любезна домакиня, въпреки че умът й беше в работата й.

Докато водеше светски разговор, си мислеше, че ако успее да разбере откъде са купени куфарът и сребърната жица, ще разбере от кои магазини пазарува Йост. Което пък ще помогне за откриването на жилището му.

Съдейки по менюто, което беше поръчал на автоготвача в „Палас“, той обичаше да си похапва пържоли. Ив знаеше, че прясното телешко месо е доста скъпо и не всеки може да си го позволи. Запита се дали той си приготвя храната вкъщи или посещава ресторанти. И още дали избира най-доброто само когато работи, или по принцип има висок стандарт. Безусловно е богат, но за какво още харчи парите си? Къде държи спестяванията си и как изтегля необходимите му суми? Ех, ако можеше да…

— Скъпа Ив, изглежда, само телом си при нас.

— Моля? — Ив сепнато изгледа Магда и се помъчи да прогони Йост от съзнанието си. — Извинявай, бях се замислила.

Двете седяха на едно от старинните канапета с копринена тапицерия в салона за гости. Актрисата носеше обици с големи и обли диаманти, диамантена беше и огърлицата й. Тя отпи от пенливата розова течност в изящната кристална чаша и се усмихна:

— Не, не се извинявай. Сигурна съм, че мислите ти са заети с нещо много по-важно от онова, което се върти в главите на всички присъстващи, включително и на моя милост. По изражението ти разбрах, че мислиш за горкичкото момиче, което беше убито в хотела. Знаеш ли, че апартаментът ми е точно под този, в който е било извършено престъплението?

— Не — промърмори Ив и се запита с какво може да й бъде полезна тази информация. — Не знаех.

— Каква трагедия! Разбрах, че камериерката е била много млада, почти дете. Мисля, че я видях вечерта преди трагичния случай. Като излизах от стаята си, се сблъсках с девойката в коридора. Каза ми: „Добър вечер, госпожице Лейн“, но аз само й се усмихнах и я отминах, защото много бързах. Сега съжалявам, че не й обърнах повече внимание, ала вече е прекалено късно.

— Сама ли беше? Спомняш ли си колко беше часът? — Актрисата смаяно я изгледа и примигна, а Ив поклати глава: — Извинявай. Вече имам професионална деформация. Подложих те на разпит, като че ли си свидетелка.

— Не се притеснявай, разбирам те. Не забелязах камериерката да разговаря с някого, а часът беше осем без петнайсет. Знам го със сигурност, защото в седем и половина имах среща в бара и бях закъсняла с петнайсет минути. Ние, филмовите звезди, не сме прочути с точността си. В интерес на истината закъснях за срещата, защото надълго и нашироко разговарях с моя агент по видеотелефона по повод на едно предложение.

„Бъди търпелива — напомни си Ив. — Прояви любопитство, играй ролята на любезна домакиня.“

— Роля в нов филм ли ти предлагат?

— Много мило, че ме питаш, макар изобщо да не те интересува — усмихна се актрисата. — Да, наистина ми предлагат роля, и то много интересна. Но в момента съм доста уморена и разсеяна. Ще взема окончателно решение едва след разпродажбата. Искаш ли да ти разкажа това-онова за гостите, които сте поканили, или Рурк вече те е осведомил?

— Не ни остана време да поговорим — промърмори Ив и едва сдържа усмивката си, като си спомни как съпругът й я беше обладал върху бюрото.

— Добре, тъкмо ще имам възможност да поклюкарствам. Онзи красив мъж е синът ми. — Магда нежно погледна русокосия мъж със сериозно изражение, който стоеше до камината. — Той е единственото ми дете. Гордея се с него и се радвам, че има добра професия и е много способен. Не мога да живея без него. Още не е достатъчно улегнал, за да се ожени и да ме дари с внучета, за каквито вече копнея, но се надявам и това да се случи в скоро време. Само дето не виждам Лайза Трент в ролята на моя снаха — разгорещено добави тя. — Безспорно е много красива, но…

Актрисата се облегна назад и се втренчи в пищната блондинка, която бе хванала под ръка Винс и сякаш поглъщаше всяка негова дума.

— Тази млада жена е много амбициозна и е сравнително добра актриса, ала не е подходяща брачна партньорка за сина ми. Не е от най-умните, но знае как да спечели един мъж. Втренчила се е във Винс така, сякаш от устата му падат златни монети.

— Не я харесваш, нали?

— Вярно е, но и не изпитвам неприязън към нея. Навярно говоря като всяка майка, която иска най-доброто за сина си. Изгарям от нетърпение той да скъса с нея и да си намери подходяща съпруга.

„Мечтата ти едва ли скоро ще се сбъдне“ — помисли си Ив. Прехваленият Винс изглеждаше доста безхарактерен и слабоволев, въпреки че за Магда той беше най-красивият и умен човек на света.

Дрехите и обувките му бяха по последната мода, но в сравнение с ненатрапчивата елегантност на Рурк изглеждаше безвкусно облечен.

„Но какво разбирам от мода, та да го критикувам?“ — мислено се упрекна тя.

— Онзи там е Карлтън Минс — продължи Магда. — Прилича на къртица, нали? Бог да го поживи — години наред управлява средствата ми. Ако не беше той, нямаше да се справя с фондацията. Стабилен е като скала, но уви! — за повечето хора е също толкова интересен. Жената с невъобразимо безвкусната рокля е съпругата му Мини. Като кажа името й, винаги ме напушва смях, защото се сещам за Мини — съпругата на Мики Маус. Тя е жив пример за човек, който е слаб като вейка, но непрекъснато си прави пластични операции за отстраняване на излишните килограми.

Ив неволно се усмихна. Госпожа Минс приличаше на натруфено облечена върлина, а червеникавата й коса беше подредена в безвкусна прическа.

— Преди двайсет години беше негова счетоводителка — продължи Магда. — Имаше отвратителна прическа и една-единствена цел — да го направи свой съпруг. От дванайсет години е постигнала целта си, но прическата й е все така отвратителна.

— Доста злобно изказване — засмя се Ив.

— Имаш право. Но какъв е смисълът да одумваш хората, ако само ги възхваляваш? Стига ти да погледнеш Мини и ще се убедиш, че добрият вкус не се купува, същевременно тя е идеалната съпруга за Карлтън. Много го обичам, и тя ми е симпатична заради щастието, с което го дари… А сега е твой ред да ми разкажеш нещичко за очарователния приятел на Рурк, който, доколкото разбрах, също е ирландец. Какво знаеш за него?

— Почти нищо. С Рурк са израснали заедно в Дъблин, но не са се виждали години наред.

— А ти го наблюдаваш с недоверие.

— Така ли мислиш? — Ив сви рамене. Струваше си да запомни колко наблюдателни са актьорите… или най-малкото добрите актьори. — Може би работата ме е направила мнителна и недоверчива — още една професионална деформация.

— Едва ли. Например този човек не гледаш с очите на ченге — отбеляза Магда, докато наблюдаваше как Рурк се приближава.

— Госпожи, позволете ми да се насладя на компанията ви — каза той и машинално прокара пръст по рамото на съпругата си.

В този момент Съмърсет отвори вратата и съобщи, че вечерята е сервирана.

По време на вечерята Ив се убеди, че Магда умее да преценява хората. Лайза Трент не откъсваше поглед от Винс — тя или се кикотеше, или съсредоточено смръщваше чело, когато той говореше. Наистина беше добра актриса, щом успяваше да се престори на възхитена от досадните му брътвежи.

Карлтън Минс не само приличаше на къртица, ами и поведението му бе като на това животинче — когато се наложеше, говореше учтиво и тихо, а през останалото време старателно се хранеше и омиташе всичко в чинията. Колкото до съпругата му, Ив я видя няколко пъти да оглежда сребърните прибори, за да види емблемата на производителя.

Неизбежно разговорът се насочи към разпродажбата и едва тогава Винс явно се почувства в свои води.

— Колекцията от вещи на Магда Лейн, свързани с участието й в киното, е единствена по рода си — заяви той, докато разрязваше парчето патешко месо в чинията си. — Всъщност аз се опитах да я разубедя да ги продава, но ударих на камък.

— Всичко или нищо! — засмя се актрисата. — Не обичам половинчатите работи.

— Вярно е. — Въпреки очевидното си раздразнение, Винс нежно й се усмихна. — Все пак предлагам да запазим за края роклята от участието ти в „Падението на горделивката“ — това ще бъде достойна кулминация на събитието.

— Ах, тази рокля, никога няма да я забравя! — прехласнато въздъхна Мик. — Разглезената и своенравна Памела с царствена походка влиза в балната зала на Карлайл Хол. Блестящата рокля й придава вид на богиня, изваяна от лед, тя знае, че нито един мъж не може да й устои. Ако знаете какво сънувах, след като ви видях с тази рокля, госпожице Лейн, сигурно ще се изчервите.

Актрисата, която явно беше поласкана, се приведе към него:

— Не съм от хората, които се изчервяват от щяло и нещяло, господин Конъли.

— Аз също — изкиска се той. — Не ви ли е мъчно да се разделите със спомените си?

— Разделям се само с вещите, спомените завинаги ще останат в сърцето ми. Пък и средствата от разпродажбата ще ми осигурят охолен живот.

— Съхранението на костюмите излиза много скъпо — намеси се Мини, а Магда леко се усмихна и иронично подхвърли:

— Приходите от разпродажбата ще те убедят, че си е струвало да я организираме — знам, че разбираш от сметки, нали си бивша счетоводителка.

— Безсъмнено — обади се Карлтън и кимна, без да откъсва поглед от храната в чинията си. — Дори само сумата, спестена от данъците, ще бъде…

— О, да не говорим за пари, Карлтън! — Актрисата вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не и по време на вечеря. Мисълта за пари и данъци пречи на храносмилането ми. Рурк, виното е божествено. В твоите винарни ли е произведено?

— Това е „Монкарт“, реколта четирийсет и девета — обясни той и вдигна чашата си към светлината. — Леко е, но с особена жилка — знаех, че ще ти хареса.

Магда премрежи очи и измърка като котка:

— Ив, признавам, че съм лудо влюбена в съпруга ти. Дано не ме арестуваш след това самопризнание.

— Ако влюбването в Рурк се смяташе за престъпление в този щат, трябваше да арестувам три четвърти от жените в Ню Йорк.

— Скъпа моя! — Рурк срещна погледа й. — Ласкаеш ме.

— Съвсем не.

Лайза се изкиска, като че не знаеше как да постъпи. Докосна рамото на Винс и заяви:

— Трудно е да не ревнуваш, когато имаш до себе си красив и могъщ мъж. Понякога ми идва с нокти да избода очите на онези нахалнички, дето се опитват да прелъстят моя Вини.

— Наистина ли? — попита Ив и отпи от превъзходното вино. — Аз пък им отвъртам по един хубав шамар.

Лайза се поколеба дали да изрази възторг или възмущение, а Мик широко се усмихна, побърза да прикрие усмивката си със салфетката и отбеляза.

— Наблюдавам Рурк и съм сигурен, че вече не е предишният плейбой. Открил е най-прекрасния диамант сред жените, шлифовал го е и сега камъкът блести в обкова си. Спомням си обаче, че едно време той не можеше да се движи, защото момичета буквално се хвърляха в краката му.

— Сигурно знаете интересни истории. — Магда прокара пръст по опакото на дланта му. — Рурк не обича да говори за миналите си… завоевания, което само изостря любопитството ми.

— Разбира се, знам куп пикантни истории. Например за червенокосата богата парижанка, която висеше в Дъблин заради нашия Рурк. Или пък за пищната брюнетка, която два пъти седмично му печеше кифлички, за да спечели благоволението му. Май се казваше Бриджет… Прав ли съм, приятелю?

— Наистина името й беше Бриджет. Омъжи се за сина на пекаря, който беше най-подходящият съпруг за нея — промърмори Рурк. Леко се усмихна, като си спомни как докато ухажваше червенокосата парижанка, тя пръскаше луди пари за двама им с Мик. Никой не беше ощетен от „сделката“.

— Славни времена бяха — въздъхна Мик. — Но тъй като съм джентълмен и приятел на Рурк, ще се въздържа от разказване на истории за миналото му. Сигурен съм, че вече не колекционира жени, но колекционерската страст не го е напуснала. Носят се слухове, че притежава богата сбирка от оръжия. Вярно ли е, стари приятелю?

— Не знам дали е богата, но години наред купувам това-онова.

— Имаш ли пистолети в колекцията си? — попита Винс, а майка му забели очи:

— Откакто го помня, е вманиачен по пистолетите. Дойдеше ли на снимачната площадка по време на заснемането на исторически филм, подлудяваше хората, отговарящи за реквизита.

— Притежавам и пистолети. Ако искаш, ще ти ги покажа.

— С най-голямо удоволствие. Предполагам, че и другите гости са любопитни да ги видят.

В просторната зала, в което бяха подредени оръжия, изобретени от хората за изтребване на други хора, сякаш се усещаше насилието. В остъклените шкафове бяха изложени пики и копия, мускети, револвери „Колт“, наречени „миротворци“, автобластери, благодарение на които по време на Гражданските войни животът не струваше пукната пара.

Оръжията бяха подредени с вкус в красивите шкафове с блестящи стъкла, ала все пак впечатлението беше потискащо — колекцията беше доказателство за вековния стремеж на човечеството към самоунищожение.

— Господи! — възкликна Винс, след като няколко пъти обиколи залата. — Виждал съм нещо подобно само в музея „Смитсоуниан“. Навярно с години си събирал тази колекция.

— Така е. — Той забеляза как Винс не откъсва поглед от два пистолета за дуел от деветнайсети век. Притисна длан до пластината, за да разкодира ключалката на остъкления шкаф, извади единия пистолет и го подаде на сина на Магда.

— Прекрасен е! — възкликна младият мъж.

— Не е ли опасно да го държиш? — попита Лайза и потрепери, но Ив видя как очите й проблеснаха.

— Не — отвърна Рурк, усмихна се й посочи друг шкаф: — Погледи онзи малък пистолет, чиято ръкохватка е обкована със скъпоценни камъни. Изработен е така, че да е удобен за нежната ръка на една дама и да се побира в чантичката й. Принадлежал е на богата вдовица, която е живяла в началото на този век. Тъй като времената били опасни, взимала оръжието със себе си всяка сутрин, когато извеждала кучето си на разходка. Казват, че била застреляла трима нещастни крадци, един портиер, който се държал неучтиво с нея, и някакво улично псе, което проявило сексуални намерения спрямо нейното куче.

— Божичко! — Лайза затрепка с ресници и присви виолетовите си очи. — Наистина ли е убила куче?

— Така се говори.

— Други са били времената — намеси се Мик, който разглеждаше един полуавтоматичен пистолет. Обърна се към Ив и добави: — Невероятно е, че преди да влезе в сила законът за забрана на огнестрелните оръжия, всеки, който е имал достатъчно пари и желание, е можел да си купи оръжие — по законен или по незаконен път.

— Винаги ми се е струвало по-скоро глупаво, отколкото невероятно.

— Не поддържаш ли правото да се носи оръжие за самоотбрана, лейтенант? — попита Винс и се престори, че насочва пистолета към невидим враг.

„Навярно се мисли за неотразим“ — каза си Ив. Погледна малкия автоматичен пистолет и отговори:

— Това оръжие не е предназначено за самоотбрана, а за убиване.

— Може би. — Той върна пистолета на мястото му и се приближи до нея и Мик. — Въпреки забраната на оръжията, хората измислят други начини и убийства продължават да се извършват. В противен случай щеше да си безработна, лейтенант.

— Винсънт, държиш се грубо! — възкликна Лайза. — Обиждаш домакинята.

— Не ме е засегнал — възрази Ив. — Имаш право, Винс, хората винаги измислят начини да убиват. Но от доста време деца не са се избивали по коридорите на училището, съпруг или съпруга не са застрелвали брачния си партньор, докато спи, нито цели квартали са попадали под обсадата на бандити, които, без да им мигне окото, избиват случайните минувачи, докато се опитват взаимно да се унищожат. Доколкото си спомням, старата поговорка гласеше, че не оръжията, а хората убиват хора. Донякъде съм съгласна с това, но оръжията ги подпомагат.

— Така си е — подкрепи я Мик. — Никога не съм си падал по тези грозни и шумни предмети. Друго си е ножът. — Приближи се до витрина с ножове и продължи: — Преди да се опита да те очисти с нож, убиецът трябва да се приближи достатъчно, за да те погледне в очите. Много по-голяма смелост се иска да прободеш някого в гърдите, отколкото да го застреляш от разстояние. Според мен обаче най-сигурното оръжие са юмруците. — Обърна се с лице към събеседниците си и добави: — Една здрава тупаница разрешава всички проблеми, но най-хубавото е, че няма убити и когато скандалът приключи, всички могат да седнат на масата и да изпият по няколко халби бира. Навремето и ние с Рурк сме счупили носовете на един-двама души, нали, стари приятелю?

— Страхувам се, че са били повече — отвърна Рурк и заключи шкафа. — Заповядайте в дневната да пием кафе — добави, връщайки се към ролята на любезен домакин.

Шеста глава

Ив затегна каишката, на която беше прикрепен кобурът с оръжието й, и се втренчи в съпруга си. Рурк седеше на канапето в спалнята и закусваше. По телевизията вървяха утринните новини, на монитора на компютъра се редуваха неразбираеми цифри и кодове, отразяващи борсовите индекси.

Котаракът Галахад се беше изтегнал до Рурк и фиксираше с разноцветните си очи парчето шунка, останало в чинията.

— Как е възможно да изглеждаш така, сякаш си прекарал цяла седмица в някой луксозен курорт? — промърмори тя.

— Сигурно е защото водя природосъобразен живот.

— Дрън-дрън! Снощи до три часа с приятеля ти се наливахте с уиски и се надлъгвахте. Чух да се препъвате, докато се изкачвахте на горния етаж, а онзи Мик се смееше като побъркан.

— Признавам, че накрая алкохолът го хвана. — Рурк се обърна към нея и тя видя, че очите му са бистри и че изглежда свеж и отпочинал. — Колкото до мен, няколко глътки уиски не са в състояние да замъглят разума ми. Съжалявам, че сме те събудили.

— Всъщност веднага заспах отново. Дори не разбрах кога си легнал.

— Първо сложих Мик да си легне.

— Какви са плановете ти за днес и включват ли приятеля ти от детинство?

— Той е в Ню Йорк по работа, освен това не е дете и няма нужда някой да се грижи за него. Ако му потрябвам, Съмърсет ще му съобщи къде се намирам.

— Помислих, че днес ще останеш да работиш у дома.

— Нямам подобно намерение. — Той отпи от кафето си и я погледна: — Престани да се безпокоиш за мен, лейтенант. Работата ти е прекалено напрегната, та да обременяваш мислите си и с моята личност.

— За мен ти си на първо място, всичко останало е второстепенно.

Той се засмя, стана и я целуна:

— Трогнат съм.

— Не искам да се трогваш. — Ив го сграбчи за раменете. — Пази се!

— Бъди спокойна.

— Поне вземи лимузината и нека някой от шофьорите да кара — подхвърли тя. Знаеше, че лимузината е бронирана и в нея съпругът й ще бъде в безопасност.

— Добре, само и само да се успокоиш.

— Благодаря. Време е да тръгвам.

— Лейтенант…

— Какво?

Той обгърна с длани лицето й, сетне обсипа с целувки челото й, страните и устните й.

— Обичам те — прошепна.

Сърцето й затуптя така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й, за миг й се зави свят.

— Знам. Въпреки че не съм богата червенокоса парижанка. Колко й струваше познанството с теб?

— За пари или за чувства става дума?

Ив се засмя и поклати глава:

— Непоправим си. — Тръгна към вратата, но преди да я отвори, се обърна и каза: — Аз също те обичам… Между другото, Галахад току-що отмъкна парчето шунка от чинията ти.

Докато вървеше по коридора, чу как съпругът й мъмри котарака:

— Колко пъти съм ти казвал да не правиш така?

Тя се усмихна и изтича надолу по стълбата. Във фоайето се сблъска със Съмърсет. Както му беше обичай, икономът изникна изневиделица и като й подаде коженото яке, надменно промърмори:

— Предполагам, че ако не се обадите, ще се приберете за вечеря.

— Предполагай каквото си щеш! — тросна се тя, грабна якето си, навлече го, предпазливо се озърна и прошепна: — Ще ми отделиш ли малко време?

— Моля?

— Престани да вириш нос и да ми пробутваш номерата си — шепнешком го сряза тя. Посочи към входната врата и добави: — Ела навън.

— Претрупан съм с работа… — подхвана икономът.

— Млъкни! — Ив го накара да излезе, затвори вратата и вдъхна с пълни гърди свежия пролетен въздух. — Отдавна работиш за Рурк и го познаваш по-добре от когото и да било. Но преди да поговорим за него, кажи какво е мнението ти за Мик Конъли.

— Нямам навик да клюкарствам по адрес на гостите във вашия дом.

— Не се прави на идиот! — Тя леко го удари с юмрук по гърдите, а Съмърсет гневно я изгледа. — Да не мислиш, че нямам друга работа, освен да си бъбря с теб? Някой иска да извади Рурк от равновесие. Нямам представа каква е причината, но някой се стреми да му създаде неприятности. Какво е мнението ти за Конъли?

Очите на Съмърсет бяха добили цвета на оникс и в тях припламваха гневни искрици — не беше свикнал с него да се отнасят грубо. Все пак загрижеността му за Рурк надделя над обидата.

— Познавам Мик не по зле от Рурк. Беше доста буен младеж, но и приятелите му не падаха по-долу. Такива бяха времената. Имаше си неприятности с родителите, ала и другите младежи не се разбираха с по-възрастните. Запознах се с него, когато Рурк заживя при мен. Беше учтив, но доста необуздан. Личеше си, че гладува, но тогава всички гладувахме.

— С Рурк карали ли са се някога?

— Между младежите непрекъснато избухваха юмручни схватки, но всички момчета и момичета в квартала душа даваха за Рурк. Мик беше готов да му отрежат ръката заради него, смяташе го за божество. Казваше, че му е задължен за цял живот. Веднъж ченгетата набиха Рурк — присмехулно добави икономът — заради Мик, който беше оплескал работата след един обир.

— Достатъчно — промълви тя. Думите на Съмърсет я бяха поуспокоили.

— Свързано ли е с убийството на камериерката?

— Да. Престани да си вириш носа, използвай го да надушиш нещо в миналото или в настоящето, което би могло да заплашва Рурк. Ако се натъкнеш на нещо подозрително, каквото и да било то, веднага ми кажи. В изгодна позиция си, защото знаеш къде се намира той във всеки момент и няма да предизвикаш подозренията му. Бъди нащрек, отваряй очите и ушите си.

Понечи да се обърне, но Съмърсет сложи ръка на рамото й:

— Има ли опасност за живота му?

— Ако се страхувах за живота му, нямаше да го пусна да излезе от къщата, дори ако се наложи да го упоя или да го окова с белезници!

На Съмърсет му се искаше да я разпита по-подробно, но тя рязко се обърна и заслиза по стъпалата към алеята, на която беше паркирана очуканата й служебната кола.

С бързи крачки Ив прекоси общото помещение в участъка и отиде в мъничката си канцелария. Още щом отвори вратата видя, че мига червената лампичка на видеотелефона, сигнализираща за новопостъпили съобщения, а на монитора на компютъра се изреждаха нови и нови данни. Ала вместо да се заеме с работата си, тя отвори чекмеджето на бюрото и започна да рови из него. Пийбоди влезе, изненадано се втренчи в нея и нерешително заговори:

— Лейтенант, Макнаб каза, че…

— Искам лазерно оръжие и бронежилетка — прекъсна я Ив, извади от кожения калъф нож с петнайсетсантиметрово острие и със задоволство забеляза как светлината от прозорчето се отразява от блестящата му повърхност.

— Лейтенант, какво се е случило! — облещи се помощничката й.

— Трябва да се въоръжа, защото отивам в Отдела за поддръжка на моторните превозни средства. Първо ще убия всички некадърници, които наричат себе си автомеханици, ще напъхам труповете им в колата и ще я запаля!

— Господи, лейтенант, нали наскоро я поправиха!

— Оставили са си ръцете! — Тя се втренчи в помощничката си. — Изминала съм не повече от седемдесет километра, откакто тези безсрамни, долни, мръсни лъжци заявиха, че колата е в добро състояние. Искаш ли да ти обясня какво означава добро състояние?

— Да, лейтенант, но първо приберете ножа в калъфа.

Ив отново изруга, рязко напъха острието в кожения калъф и разпалено заговори:

— Още като спрях на един светофар, проклетото возило взе да подскача и да хвърля къчове като…

— Като магаре ли?

— Сигурно, макар че никога не съм яздила магаре. Включих програмата за диагностика на двигателя и знаеш ли какво излезе на монитора? Картата на града, на която е указана моргата. Що за безвкусна шега е това?

Пийбоди прехапа устните си, за да не се разсмее. Овладя се и отвърна:

— Нямам представа, лейтенант.

— После се закашля като бабичка и спря, едва я накарах да потегли. След две пресечки започна да залита и да се клатушка като…

— Чудовището на Франкенщайн ли, лейтенант?

Гневът на Ив беше попреминал. Тя седна зад бюрото и продължи монолога си:

— Да, лейтенант съм, но какво от това? Не заслужавам ли да ми отпуснат свястна кола?

— Разбира се, лейтенант. Ако разрешите, имам едно предложение — вместо с лазерно оръжие да отидете в сервиза с една каса бира и да се сприятелите с механиците. Бъдете по-любезна с тях.

— Да се сприятеля ли? Любезна ли да бъда? Предпочитам да погълна жива змия. Обади се и им кажи, че си искам колата след един час. И този път да гледат да не си оставят ръцете!

— Аз ли да се обадя? — Очите на Пийбоди се наляха със сълзи. — Господи! Преди да се подложа на това унижение, разрешете да ви съобщя, че попаднахме на следите на сребърната жица и на куфара.

— Защо не ми каза по-рано? — Ив веднага се обърна към компютъра.

— Не знам какво ми стана, лейтенант. Знаете, че не съм от бъбривите… — Обнадеждено изгледа началничката си, но след като тя изобщо не откликна, дълбоко въздъхна и с тежки стъпки се отправи към мъничкото си помещение, за да се спазари с автомеханиците от Отдела за поддържане на моторните превозни средства.

— Да видим какво имаме — промърмори на себе си Ив и нареди на компютъра да покаже данните на монитора. Доставчиците, които търгуваха със сребърна жица, бяха многобройни, но само осемнайсет в целия свят и шестима в Съединените щати бяха продали на отделни клиенти по петдесет сантиметра и по един метър от жицата. Справката от търговец на едро в Манхатън показваше, че е продал четири дължини от по петдесет сантиметра срещу заплащане в брой.

— Мръсникът е купил жицата само на двайсет пресечки от хотел „Палас“, в който е извършил убийството.

Докато четеше справката за багажа, устните й се разтегнаха в невесела усмивка. От началото на годината бяха продадени хиляди черни кожени куфари, но през последните четири седмици закупените куфари бяха по-малко от сто. А от дванайсетте броя, продадени в Ню Йорк, едва два бяха продадени в деня, когато е била купена сребърната жица, и единият беше платен в брой.

— Не е случайно съвпадение — промълви тя. — Извергът се е снабдил с всичко необходимо както се казва, под носа ни. Следва въпросът защо му е трябвало да купува куфар, ако е стигнал до целта на пътуването. Което ме навежда на мисълта, че не е пристигнал в Ню Йорк, а живее тук.

„Да преминем към перуката“ — помисли си и зареди диска с данните, събрани от Пийбоди.

— Господи, защо хората изобщо си купуват перуки! — възкликна отчаяно, като видя, че през последните шест месеца от магазините, фризьорските салони и от доставчиците са били купени милиони перуки. Тройно повече бяха взети под наем.

Въоръжи се с търпение и с насмешка си помисли, че е като котка, която дебне пред миша дупка. Нареди на компютъра да покаже на екрана снимката на Йост, заснета в момента, когато той влиза в апартамента в „Палас“. Маркира главата и раменете, заличи лицето, поиска увеличение от триста и шейсет градуса и прехвърли резултата в базата за данни.

— Компютър, състави списък само на платените в брой перуки от естествен косъм, които отговарят на това изображение.

РАБОТЯ… ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТ ПОКУПКИ В БРОЙ В ПОСОЧЕНИЯ ПЕРИОД. ЗАПОЧВАМ СЪСТАВЯНЕТО НА СПИСЪКА…

Докато машината монотонно изреждаше адресите на доставчиците и датите, на които са били направени покупките, Ив следеше данните на монитора.

ФИТНЕС САЛОН „ПАРАДАЙЗ“, ПЕТО АВЕНЮ, НЮ ЙОРК, ТРЕТИ МАЙ…

— Почакай! Ударихме джакпота! През този ден нашият човек е бил много зает, обикалял е магазините из целия град. Компютър, направи списък на другите покупки, включени в същата касова бележка.

РАБОТЯ… ОСВЕН ПЕРУКА ОТ ЕСТЕСТВЕН КОСЪМ МОДЕЛ „ИЗИСКАН ДЖЕНТЪЛМЕН“ В КАСОВАТА БЕЛЕЖКА Е ОТРАЗЕНА ПОКУПКАТА НА ПЕРУКА ОТ ЕСТЕСТВЕН КОСЪМ МОДЕЛ „МЪЖЕСТВЕНИЯТ КАПИТАН“, ДВЕ ТРИСТАГРАМОВИ ОПАКОВКИ ТЕЧНОСТ ЗА ПОДДЪРЖАНЕ НА ПЕРУКИ „САМСОН“, ЕДНА ПЕТДЕСЕТГРАМОВА ОПАКОВКА КОЛАГЕНОВ ЕЛИКСИР ПРОТИВ БРЪЧКИ С ТЪРГОВСКО НАЗВАНИЕ „МЛАДОСТ“, ЧЕТИРИ ОПАКОВКИ С ВРЕМЕНЕН ОЦВЕТИТЕЛ ЗА ОЧИ, СЪОТВЕТНО НАРЕЧЕНИ „НАМИГАНЕ“, „ВИКИНГСКО СИНЬО“, „ОКЕАНСКА МЪГЛА“ И „КРЕМ КАРАМЕЛ“, ДИЕТИЧЕН ПРОДУКТ С ТЪРГОВСКО НАЗВАНИЕ „УБИЕЦ НА ТЛЪСТИНИТЕ“ И ДВЕ СВЕЩИ С АРОМАТ НА САНДАЛОВО ДЪРВО. ОБЩАТА СТОЙНОСТ НА ПОКУПКИТЕ С ДДС Е ОСЕМ ХИЛЯДИ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТ ДОЛАРА И ПЕТДЕСЕТ И ОСЕМ ЦЕНТА.

— Пръснал е много пари — замислено каза Ив, — но защо е позволил да бъде проследен… дори ако намерението му е да ни насочи по фалшива следа? Компютър, включи във файла перуката марка „Мъжественият капитан“. Прехвърли на джобния ми компютър адресите на магазина за куфари, за перуки и на доставчика на бижутерски материали.

Докато машината работеше, тя се обърна към видеотелефона. Откакто снощи бе напуснала управлението, имаше трийсет и две съобщения. Най-вероятно повечето бяха от репортери, които се надяваха да научат сензационна новина или да получат интервю.

Изкушаваше се да ги изтрие, но все пак реши да ги прегледа — и без това разполагаше с време, докато Пийбоди й съобщеше, че колата й е ремонтирана.

Прегледа съобщенията, като прехвърляше всички репортерски обаждания на Отдела за връзки с обществеността на нюйоркската полиция.

Позамисли се върху посланието на Надин Фарст — водещата на новините на Канал 75, с която бяха в приятелски отношения, сетне промълви: „Още не мога да се свържа с теб, скъпа“ и изпрати отговор, който репортерката щеше да получи по-късно, когато самата Ив вече щеше да бъде вън от управлението:

— Няма смисъл да ме притискаш. В момента не мога да ти кажа нищо, което ще ти бъде от полза. Разследването е в ход, работи се по всички улики и така нататък — знаеш какво трябва да кажеш. Ще се свържа с теб, когато разполагам със сигурна информация. Но знай, че много ще ти се разсърдя, ако блокираш видеотелефона ми с твоите съобщения.

Прослуша текста, остана доволна и програмира машината да изпрати съобщението след един час. Написването на рапорта й отне двайсет минути, след което го изпрати на командир Уитни.

Тъкмо когато стана от бюрото и посегна да вземе якето си, той я повика в кабинета си.

Тя отново прекоси общото помещение, направи знак на помощничката си да я придружи и докато вървяха към ескалатора, я попита дали се е обадила в сервиза.

— Разбира се, че се обадих, но автомеханиците вече до съвършенство са усвоили разиграването на сценката, че са затрупани с работа.

Ив стъпи на ескалатора и намръщено попита:

— Спомена ли, че ще отида и ще ги унищожа с лазерното оръжие?

— Реших, че е по-добре засега да не споменавам тази възможност, лейтенант. — Както беше решила да спести на Ив коментарите на автомеханиците за лейтенант Далас — унищожителката на полицейските автомобили и компютри. — Но обясних, че разследвате тежко престъпление и че командир Уитни се чувства неловко, когато служителите му карат таратайки.

— Добре си го измислила, браво на теб.

— Дано не им хрумне да се обадят на Уитни за потвърждение. Знаете ли какво, лейтенант, спокойно можете да го помолите да ги попритисне.

— Нямам намерение да се оплаквам пред началството, нито пък да се правя на началник.

— Но нямате нищо против да накарате мен — измърмори под нос Пийбоди.

— Именно. — Внезапно настроението на Ив се повиши, тя дори се усмихна, когато се прехвърлиха от ескалатора на асансьора. — Ще разбереш докъде сме стигнали с разследването, докато рапортувам на Уитни. Засега ще ти кажа само, че нашият човек си има жилище в Ню Йорк.

— Наистина ли? — изуми се помощничката й.

— Да — доволно кимна Ив, в този момент асансьорът спря на етажа, на който се намираше кабинетът на командира. Офицерът от охраната я позна и й направи знак да влезе. Ив почука на вратата, изчака секунда и двете с Пийбоди влязоха в кабинета.

Уитни седеше зад бюрото и не стана да ги посрещне. Беше едър като канара и широкоплещест, лицето му беше обло, гъстата му коса беше прошарена на слепоочията, но очите му бяха все тъй проницателни като преди години.

В кабинета имаше още двама души — мъж и жена. Непознатите също не станаха, но се втренчиха в нея, сякаш я оглеждаха под микроскоп. Тя не им остана длъжна и стори същото.

Двамата носеха черни костюми, вратовръзките им бяха така стегнати, че едва не ги задушаваха, обувките им бяха излъскани до блясък, погледите им бяха пронизващи като кинжали.

„От ФБР са — помисли си тя. — Само това ни липсваше!“

— Лейтенант Далас, полицай Пийбоди. — Уитни кимна, но ръцете му останаха скръстени на бюрото. — Специалните агенти от ФБР Джеймс Джейкъби и Карън Стоу. Лейтенант Далас отговоря за разследването на убийството на Дарлийн Френч, полицай Пийбоди е нейна помощничка. От ФБР проявяват интерес към този случай, лейтенант.

Ив не каза нито дума и остана права.

— Федералното бюро за разследване съвместно с други агенции за борба с престъпността в продължение на няколко години издирва лицето Силвестър Йост във връзка с различни престъпления, включително убийство.

Ив погледна Джейкъби в очите и отговори:

— По време на разследването се натъкнах на този факт.

— Очакваме нюйоркската полиция да ни сътрудничи при издирването на заподозрения Йост. С агент Стоу ще ръководим операцията от временния ни щаб в Ню Йорк.

— С агент Стоу можете да ръководите вашата операция както намерите за добре. Но няма да се намесвате в моята работа.

Джейкъби впери в нея тъмнокафявите си очи и надменно се усмихна:

— Престъпленията, извършени от Йост, са от такъв характер, че трябва да бъдат разследвани от ФБР.

— Не ме интересува дали с него ще се занимават ФБР, Глоубал, Интерпол или нюйоркската полиция, агент Джейкъби. Но аз ръководя разследването на смъртта на Дарлийн Френч и не ще позволя на никого да ми се бърка в работата.

— Ако искате да останете на този пост, лейтенант, препоръчвам да смените тона.

— Ако пък вие искате да останете в този кабинет, агент Джейкъби — намеси се Уитни, — не е зле също да промените тона. Готови сме да съдействаме на ФБР при издирването на заподозрения Йост, но не и да отстраним лейтенант Далас от разследването на убийството на Дарлийн Френч. Запомнете, че нямате неограничени пълномощия.

Джейкъби се приведе към командира, лукавите му очи гневно проблеснаха:

— Не смятате ли, че изборът ви на човека, водещ разследването, е крайно неподходящ? Всеизвестно е, че лейтенант Далас е съпруга на Рурк, когото от години подозираме в незаконна дейност, и който може би е замесен в това убийство.

— Ако ще отправяте обвинения, подкрепете ги с факти — заяви Ив, която едва успяваше да сдържи гнева си и да говори привидно спокойно. — Ще ми покажете ли досието на лицето Рурк?

— Прекрасно знаете, че той няма досие в полицията! — възкликна Джейкъби и скочи на крака. — Ако държиш да спиш с човека, който е извършил какви ли не престъпления, и да носиш значката на полицай, твоя си работа. Но…

— Джейкъби! — Стоу също се изправи и застана между колегата си и Ив. — Да не намесваме личния живот в служебните дела.

— Прекрасен съвет. — Уитни подпря длани на бюрото и стана. — Агент Джейкъби, в името на съвместната ни работа съм готов този път да си затворя очите пред непочтителното ви поведение към моята служителка. Но ако това се повтори под каквато и да било форма, ще подам оплакване. Ще обмисля дали да приема предложението за сътрудничество и обмен на информацията, свързана с убийството на Дарлийн Френч, след като го получа в писмена форма от вашето началство. Засега приключихме.

— Федералното бюро има право да се заеме с този случай.

— Въпросът е спорен — отвърна Уитни, — но никой не ви пречи да подадете писмено искане. Докато не получите разрешение да се заемете с разследването, забранявам да се намесвате работата ни и да обиждате моите служители.

— Приемете нашите извинения, командир Уитни — каза Стоу и погледна колегата си, за да го предупреди да си държи езика зад зъбите. — Благодаря, че отделихте време да ни приемете и да ни изслушате. — Тя почти избута Джейкъби навън.

Когато вратата се затвори, Уитни се обърна към Ив:

— Успокой се и тогава говори. Иначе има опасност да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш.

— Уверявам ви, че няма да съжалявам за нищо, което ще кажа в този момент. — Все пак тя си пое въздух и изчака няколко секунди. — Благодаря за подкрепата.

— Този Джейкъби ме вбеси още в мига, когато влезе в кабинета ми и взе да се прави на голяма клечка от ФБР. Ако беше поискал да си сътрудничим, без да се перчи, веднага щях да се съглася. Предполагам, че ще получим официално писмо от шефовете му, но каквото и да се случи, няма да те отстраня от разследването. Най-много да се наложи да работиш съвместно с Джейкъби и със Стоу. Ще представлява ли проблем?

— Не и за мен… сър.

Той едва забележимо се усмихна, кимна и отново се настани зад бюрото:

— Разбрах, че имаш новини за мен. Казвай.

Тя подробно го информира за резултатите от разследването, които беше изложила и в писмен вид в рапорта си. Докато я слушаше, Уитни само сви устни и вдигна вежди, но не я прекъсна нито веднъж. Накрая попита:

— Възможно ли е толкова години федералните агенти да не разберат, че Йост живее в Ню Йорк?

— Не зная, сър. Данните, с които разполагам, говорят именно за това. От ФБР са стигнали до производителите и доставчиците на сребърната жица, но не са се досетили да издирят клиентите, които са купили жица с дължина, отговаряща на намерената на местопрестъпленията. Умът ми не го побира как е възможно да пропуснат нещо толкова елементарно. Йост е купил куфара и перуката специално за убийството на Френч, но почти съм сигурна, че е предприемал подобна подготовка и за другите мокри поръчки. Психологическият профил на убиеца, съставен от ФБР, е доста изчерпателен, затова още не съм потърсила услугите на доктор Майра. Но след като вече разполагам с допълнителна информация, ще помоля за сътрудничество нашата психиатърка.

— Добре. Погрижи се да документираш всяка стъпка, която предприемеш. Нищо чудно Джейкъби да се опита да ти погоди мръсен номер, ако открие някакъв пропуск. Колкото до медиите, предпочитам да не даваш никакви изявления. В престъплението е замесено името на Рурк, което пък хвърля сянка на подозрение върху теб. До второ нареждане няма да даваш изявления пред пресата или пред телевизионните репортери.

— Слушам, сър.

— Не мисли, че ще ти се размине — предупреди я той. — Ще бъдеш хвърлена на медийните хрътки, преди тази история да приключи. Доколкото разбрах, още нямаш представа кой и защо е поръчал убийството и дърпа конците.

— Не, сър.

— Тогава се съсредоточи върху Йост. Накарай го да излезе от бърлогата си. Свободна си.

— Слушам, сър. — Тя се обърна и тръгна към вратата, вървейки по петите на помощничката си, която бързаше да напусне опасната територия.

— Далас!

— Да, командир Уитни.

— Според мен е редно да предупредиш Рурк да очаква неприятности от федералните агенти.

— Разбрано. — Тръгна към асансьора и едва се въздържа да не ритне стената. — Дарлийн Френч не означава нищо за Джейкъби, тя е само средство за постигане на целите му. И той като Йост дори не я смята за човешко същество. Още като го видях, разбрах, че е истински мръсник.

— Дарлийн има вас, лейтенант.

— Точно така. Няма да позволя да ме отстранят от разследването. — Тя понечи да се качи на асансьора, но като видя, че Стоу е в кабината, изсъска: — Махай се от очите ми!

Федералната агентка вдигна ръка в знак, че иска примирие:

— Джейкъби се върна във временния ни щаб. Моля да ми отделиш една минута. Нека слезем заедно с асансьора.

— Колегата ти е надут пуяк!

— Невинаги се държи толкова отвратително. — Стоу леко се усмихна. Навярно беше прехвърлила трийсетте, беше стройна, а светлокестенявата й коса беше подредена в стилна прическа, която отвличаше вниманието от черния костюм, превърнал се в нещо като униформа на агентите от ФБР. Тъмнокафявите й очи бяха спокойни и откровени. — Слушай, искам да се извиня заради поведението и забележките на моя колега. — Въздъхна и добави: — Сигурно пет пари не даваш за извинението ми, но те уверявам, че съм искрена.

— Вярно е, че не давам пет пари, но все пак оценявам жеста ти.

— Благодаря. Като се замислиш, всички сме ченгета и преследваме еднакви цели.

— Така ли смяташ?

— Например Йост — издирваш го и ти, и ние. Има ли значение кой ще го вкара зад решетките?

— Не знам. Единственото, което ми е известно, че сте разполагали с много време да го тикнете зад решетките — преследвате го почти от времето, когато се е родила Дарлийн Френч.

— Вярно е. Самата аз работя в Бюрото от три месеца, през които съм имала на разположение не повече от един час да се запозная със сведенията за Силвестър Йост. Готова съм да ти дам информацията, с която разполагам, стига това да помогне за залавянето му.

В този момент вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Тя видя, че са слезли чак до гаража и не излезе от кабината, за да се върне до етажа, на който се намираше фоайето.

— Още нещо, преди да се разделим, Далас. Моля те да не позволиш нравът на Джейкъби да попречи на съвместната ни работа. Смятам, че взаимно ще си помагаме.

Ив слезе, но задържа вратата:

— Ще си помисля. От теб искам да не позволяваш на колегата ти да си разиграва коня.

Пусна вратата и тръгна към мястото, определено за нейния автомобил. Отдалеч видя граховозелената си кола с олющената броня и огънатите ламарини. На задното стъкло се мъдреше жълто усмихнато лице, нарисувано от някой шегобиец от сервиза.

Тя стисна зъби и искрено съжали, че не е взела лазерното си оръжие.

Седма глава

Реши първо да се отбие в козметичния салон и остана приятно изненадана, че колата измина разстоянието, без да й прави номера.

За втори път влизаше в „Парадайз“ и отново посещението й беше свързано с разследването на убийство, в което за пореден път беше замесено името на Рурк. Усмихна се, като си спомни как се беше запознала с бъдещия си съпруг, докато изпълняваше служебните си задължения.

Не беше стъпвала в салона повече от година, но разкошната обстановка не беше променена. Звучеше тиха музика, която хармонираше с ромоленето на водопадите, въздухът беше напоен с аромата на току-що откъснати и красиво аранжирани цветя.

Докато чакаха реда си, клиентките седяха на удобните кресла и канапета в просторната зала, пиеха истинско кафе, поднесено в изящни порцеланови чашки, плодов сок или газирана вода, които се сервираха в светлозелени стъклени чаши. Зад бюрото седеше същата администраторка, която бе посрещнала Ив при предишното й посещение — едрогърда жена с къса рокля, очертаваща пищните й форми. Само косата й беше различна — сега беше боядисана в яркочервено, а прическата й напомняше на фонтан от къдрици, бликащи от конусообразния й кок.

Очевидно не позна Ив и смръщи вежди, като видя протърканото й кожено яке, очуканите обувки и небрежно подстриганата й коса:

— Съжалявам, но работим с предварително уговорен час. Боя се, че часовете на нашите консултантки са запълнени за осем месеца напред. Ако желаете, ще ви насоча към друг фитнес салон…

— Не ме ли помниш, Дениз? — попита Ив и се облегна на бюрото. — Да знаеш, че съм дълбоко засегната. Почакай, обзалагам се, че това ще опресни паметта ти. — Усмихна се любезно, извади значката си и я тикна под носа на администраторката, който явно беше претърпял козметична операция за разкрасяване.

— О, не! Не отново! — възкликна Дениз, но изглежда, си спомни за кого се е омъжила полицайката, и поведението й рязко се промени: — Исках да кажа… извинете, госпожо…

— Името ми е Далас и съм лейтенант от нюйоркската полиция.

— Разбира се, никога не бих ви забравила! — Младата жена се помъчи да се засмее. — Извинете, че веднага не ви познах, но съм малко разсеяна. Днес сме претрупани с работа, но ще намерим време и за вас. Какво ще желаете — фризура…

— Къде е търговският център, в който се продават козметични стоки? — прекъсна я Ив.

— С удоволствие ще ви заведа до там. Интересува ли ви определен продукт? Ако не сте направили избора си, нашите консултантки ще…

— Покажи ми къде е магазинът, Дениз, и повикай управителя.

— Разбира се. Моля, последвайте ме. Мога ли да предложа на вас и на… колежката ви някаква напитка или кафе?

Пийбоди побърза да отговори, преди началничката й да отклони предложението:

— Бих искала от онази розова газирана напитка. Без алкохол — добави, като видя гневния поглед на Ив.

— Веднага ще наредя да ви я поднесат.

Търговският център се намираше на следващия етаж, до който клиентите се изкачваха със сребрист ескалатор. Разположен бе зад малък оазис с басейн, около който бяха засадени палми. При приближаването на трите жени стъклените врати се плъзнаха встрани, разнесе се мелодичен звън. Дизайнерът беше оформил търговската площ като ветрило, като във всеки сектор бяха изложени различни козметични продукти.

Консултантките — красавици с изваяни тела, носеха снежнобели гащеризони и широки червени престилки.

На всеки щанд беше монтиран монитор, на който вървеше демонстрация на методи за поддържане на кожата и за отстраняване на излишните килограми, за отпускане на опънатите нерви. Стилисти даваха съвети как в случай на необходимост дамите сами да си направят елегантна прическа. Разбира се, всички процедури задължително се извършваха с продуктите, предлагани в търговския център.

— Моля, разгледайте нашите щандове, докато повикам Мартин — той е управител на магазина.

— Майчице, каква красота! — прошепна Пийбоди и пристъпи към витрина, на която артистично бяха подредени кристални шишенца, златисти тубички и бурканчета с червени капачки, съдържащи средства за поддържане на кожата. — Предполагам, че в такива тежкарски магазини раздават безплатни рекламни артикули.

— Дръж си ръцете в джобовете и не забравяй защо сме тук! — сряза я Ив.

— Ама ако ги раздават безплатно…

— Много си наивна — на този свят нищо не е безплатно. Всичко е изчислено така, че да те проагитират да хвърлиш за мазила и лосиони луди пари, с които можеш да живееш половин година — поучително каза Ив и си помисли, че сякаш се намира в джунгла. Беше прекалено горещо, носеше се сладникава и натрапчива миризма, долавяше се някаква… сексуалност. — Този търговски трик е стар като света.

— Няма да купувам, само гледам — промълви Пийбоди и се втренчи в друга витрина с гримове, подредени в изящни кутии. „Играчки за жени“ — помисли си и също като дете пожела да ги притежава.

Ала впечатлението от блестящите витрини, сребърните и златни тубички и разкошната обстановка бе заличено при появата на Мартин.

Дениз подтичваше пред него като прислужница пред кралска особа и осемсантиметровите й токчета припряно потропваха върху белите мраморни плочи, с които беше застлан подът. Преди дискретно да се отдалечи и да затвори плъзгащите се врати, тя не се поклони, макар че според Ив на драго сърце би го сторила.

Мартин пристъпваше царствено, дългото му копринено наметало със сапфирен цвят се влачеше по пода, сребристото трико подчертаваше изваяните му мускули и големия му пенис.

Косата му, сребриста като трикото му, бе пригладена назад така, че да открива забележителното му лице. Дългите кичури, подредени в сложна прическа, бяха завързани със сапфиреносиня панделка и стигаха почти до кръста му.

Той се усмихна и подаде ръка, а Ив забеляза, че на всеки пръст носи по няколко пръстена.

— Лейтенант Далас, истинско удоволствие е да се запозная с вас — произнесе с напевен френски акцент и преди тя да реагира, взе ръката й и се престори, че е я целува. — Благодаря ви, задето ни оказахте честта да посетите „Парадайз“. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Търся мъж…

— Cherie1 — прекъсна я той, — всички търсим по някой мъж.

Ив неволно се усмихна, извади снимката на Йост и му я показа:

— Търся този човек.

— Да видим. — Мартин взе снимката и я разгледа. — Красив е, но красотата му е някак жестока. Освен това „Изискан джентълмен“ не подхожда нито на лицето му, нито на стила му. Консултантката би трябвало да го разубеди да направи тази покупка.

— Значи познахте перуката.

— Никога не използвам тази дума — заяви той и очите му закачливо проблеснаха. — Предпочитам да наричам артикула алтернативна коса. А сега на въпроса — наистина я познах. Този вид не е много популярен сред клиентите, повечето от които не си падат по прошарената коса. Мога ли да попитам защо търсите този човек в „Парадайз“?

— На трети май е купил от тук… алтернативната коса и още няколко продукта. Платил е в брой. Трябва да разпитам продавачката, която го е обслужила.

— Хм-м-м, имате ли списък на продуктите, които е купил?

Ив извади от джоба си касовата бележка и безмълвно му я подаде.

— Рядко се случва някой да плати в брой толкова голяма сума. Между другото, забелязахте ли колко по-добре му стои „Мъжественият капитан“? Един момент, сега ще разберем кой е обслужил въпросния клиент.

Мартин отиде в отдела за козметични продукти за поддържане на кожата и показа на някаква брюнетка бележката и снимката. Младата жена смръщи вежди, разгледа снимката и списъка, сетне кимна и бързо се отдалечи.

— Мисля, че ще открием консултантката — заяви среброкосият. — Ако предпочитате, ще ви заведа някъде, където няма да ви безпокоят…

— Не е необходимо. Странно, че не познахте този човек.

— Съвсем естествено е. Аз не обслужвам посетителите, намесвам се само когато възникне някакъв проблем. Или когато клиентите са важни персони като вас, мадам Далас. А, ето я и Лета. Лета, ma coeur2, моля те да помогнеш на лейтенант Далас.

— С най-голямо удоволствие — отвърна младата жена и в гласа й се долови лек тексаски акцент, който накара изискания Мартин да потръпне от отвращение.

— Вие ли сте обслужили човека на снимката, която държите? — попита Ив.

— Да, почти съм сигурна, че беше същият човек. На снимката очите и устните му са малко променени, но винаги бих познала това лице. Освен това продуктът, който купи клиентът, включваше средства за променяне на външността.

— За пръв път ли посещаваше търговския център?

Брюнетката се поколеба:

— Ами… мисля, че съм го виждала и друг път. Но винаги носи различни перуки… тоест алтернативна коса — поправи се тя и гузно погледна Мартин. — Освен това променя тена на лицето си и цвета на очите си. Всеки път изглежда различно. Мнозина клиенти променят външността си — това е една от услугите, които предлагаме. Промяната на външността води до промяна на настроението и подобрява…

— Спести си рекламния текст, Лета — нетърпеливо я прекъсна Ив. — Разкажи ни най-подробно за деня, в който клиентът купи тези артикули.

— Дадено… искам да кажа, разбира се, мадам. Мисля, че беше рано следобед, защото магазинът още беше пълен с хора, които използват обедната си почивка да напазаруват. Нервите ми бяха опънати, тъй като повече от половин час показвах на една жена перуки с руси коси. Дамата държеше да види всичко, което предлагаме, накрая се измъкна с обичайното извинение, че ще си помисли и ще дойде друг път.

Тя забели очи, но се стресна, като видя, че Мартин я наблюдава. Съчувствената му усмивка я накара да се успокои и да продължи разказа си:

— Затова изпитах облекчение, когато този господин се приближи до мен и поиска да му покажа двата вида „Изискан джентълмен“ — с черна и с прошарена коса. Помислих си, че най-сетне се е появил клиент, който знае какво иска, въпреки че според мен този модел не му отиваше.

— Защо?

— Този човек… пардон, този господин беше много едър и широкоплещест, с четвъртита глава. Не знам защо, но си помислих, че се занимава с физически труд. „Изискан джентълмен“ беше прекалено елегантна за него, обаче той държеше на този модел. Като я сложи, ми направи впечатление, че има опит с поставяне на… алтернативната коса.

— Какъв цвят беше собствената му коса?

— Нямаше косъм на главата. Беше плешив като бебешко… В интерес на истината не изглеждаше никак грозен, дори се запитах защо му е притрябвало да прикрива плешивината си. Видя „Мъжественият капитан“ на витрината и поиска да я изпробва. Този модел му стоеше много по-добре, придаваше му вид на генерал. Казах му мнението си, а той остана много поласкан и дори се усмихна… имаше много хубава усмивка, беше много учтив и любезен. Обръщаше се към мен с „госпожице Лета“, казваше „моля“ и „благодаря“. Направи ми силно впечатление, защото обикновено хората не са толкова любезни с продавачките.

За миг замълча, впери поглед в тавана и се намръщи, опитвайки да си спомни подробностите:

— После ми каза, че иска да си купи „Младост“. И двамата се разсмяхме — нали разбирате колко смешно звучи, когато някой каже, че иска да си купи младост. Заведох го на щанда за продукти за поддържане на кожата. Обучени сме „комплексно“ да обслужваме клиентите и да се стараем да ги запознаем с цялата гама от козметични продукти, която се предлага в „Парадайз“. С любезния клиент обиколихме всички щандове. Той казваше какво му трябва и учтиво отклоняваше моите предложения за допълнителни покупки. Накрая си купи диетичната храна, тогава му казах, че изобщо не му е необходима. Той отговори, че напоследък е попрекалил с храната. Като приключи с избора, заяви, че ще вземе покупките със себе си, въпреки че предлагаме на клиентите безплатна доставка до домовете им. Таксувах покупките на касата и ги опаковах така, че пакетът да бъде удобен за носене. Човекът ми подаде дебела пачка банкноти. Толкова се изненадах, че очите ми щяха да изхвръкнат.

— Не е ли обичайно клиентите да плащат в брой?

— О, понякога се случва, но никога не съм отброявала повече от две хиляди долара, а този път парите бяха четири пъти повече. Той сигурно забеляза смущението ми, защото обясни, че предпочита да плаща в брой.

— От разказа ти разбирам, че си прекарала доста време с него.

— Повече от час.

— Опиши как говореше този човек. Имаше ли акцент?

— Да… но не можах да определя точно какъв. Гласът му ми направи особено впечатление — беше фалцетов… почти като на жена. Но господинът говореше тихо и учтиво и използваше изискани думи. Като си помисля, гласът му повече отговаряше на „Изискан джентълмен“, ако разбирате какво искам да кажа.

— Случайно да е споменал името си, къде живее или къде работи?

— Не. Отначало се помъчих да го накарам да ми каже фамилното си име — учили са ни, че по този начин се установява по-интимен контакт с клиента. Няколко пъти казах: „С удоволствие ще ви покажа и други модели, господин…“, но той само се усмихна и поклати глава. Затова през цялото време го наричах „сър“. Предположих, че живее в Ню Йорк, тъй като взе покупките със себе си, но би могъл да бъде от който и да е град на планетата.

— Преди малко спомена, че според теб и друг път е идвал в магазина.

— Почти сигурна съм, че за пръв път го видях малко след като започнах работа тук. Трябва да е било в края на октомври или в началото на ноември, защото се бе увеличил напливът на клиенти, които вече пазаруваха за Коледа. Господинът пак беше на щанда за продукти за поддържане на кожата. Тогава носеше шапка и палто, но съм почти сигурна, че беше същият човек.

— Ти ли го обслужи?

— Не, една колежка на име Нина. Спомням си как с нея се сблъскахме зад щанда, докато изпълнявахме поръчките на съответните клиенти, и тя ми прошепна, че този човек купува всички продукти от серията „Младост“ на фирмата „Артистри“. Знаех, че това ще му излезе няколко хилядарки, а Нина ще получи добра комисионна, затова не се сдържах и тайно го разгледах. Честно казано, съжалявах, че не съм имала късмета да го обслужа.

— Да разбирам ли, че не си го виждала преди това или след последното му посещение, когато се е консултирал с теб?

— Не, госпожо.

Ив й зададе още няколко въпроса, сетне повика Нина. Паметта на тази продавачка не беше силна като на Лета, но след като разпита други момичета от персонала, Ив се убеди, че Йост пазарува в „Парадайз“ веднъж-два пъти годишно.

— Обзалагам се, че посещава и други козметични салони в други градове — каза на Пийбоди, когато излязоха от разкошната сграда и тръгнаха към колата. — Но само онези, които предлагат първокласни продукти. Нашият човек не обича евтините стоки. Винаги плаща в брой и предварително е набелязал артикулите, които го интересуват. Това означава, че следи рекламите и проучва качествата на стоките.

— Сигурно гледа рекламите по телевизията.

— Може би, но съм по-склонна да вярвам, че проверява данните чрез компютъра си. Интересува се от съставките на продукта, от реномето на фирмата производител и от успеха на продукта на масовия пазар. Да видим дали от Отдела за електронна обработка на информацията ще успеят да научат подробности как са се продавали артикулите от серията „Младост“ преди месец октомври миналата година, когато Йост е пазарувал в „Парадайз“. Купил е цялата серия, което означава, че е видял рекламата, направил е проучванията си и е решил да изпробва продукта. Провери в световната мрежа — фирмата „Артистри“ сигурно има страница, предназначена за информация на потребителите и за техните въпроси.

Следващата им спирка беше в магазина за чанти. Нито един продавач не си спомняше човек, отговарящ на описанието на Йост, да е купувал черен кожен куфар от посочения модел. За сметка на това щастието им се усмихна в бижутерския магазин, който се намираше в търговския район на града.

Оказа се, че продавачът е надарен с отлична зрителна памет. Ив го разбра още когато пристъпи към щанда, под стъклото на който бяха изложени скъпоценни камъни, сребърни монети и обкови за пръстени и медальони. Очите на продавача се разшириха, устните му потрепнаха и така се задъха, че тя се изплаши да не би човекът да получи инфаркт.

— Госпожо Рурк! Госпожо Рурк!

Говореше с акцент, който според Ив беше типичен за индусите, но тя бе толкова притеснена и разгневена, че пет пари не даваше от коя част на земното кълбо е продавачът.

— Казвам се Далас! — Показа му значката си и добави: — Лейтенант Далас.

— Поласкани сме, че благоволили влезете в наш скромен магазин. — Той закрещя на непознат език на помощниците си, сетне отново широко се усмихна: — Заповядайте, заповядайте. Изберете каквото пожелае и го получите като подарък. Харесва този огърлица? Или гривна? А може би иска обици?

— Искам само информация.

— Ще направим снимка. Става ли? Виждаме толкоз пъти по телевизора и се надяваме как някой ден влезете в наш скромен магазин. — Изкомандва нещо младия си помощник, който изтича някъде и след миг се появи с малък холограмен фотоапарат.

— Почакайте! Почакайте! — извика Ив и вдигна ръка, сякаш да се защити.

— Прочут съпруг не с вас днес, така ли? Пазарувате с прислужницата си, нали? На нея също дадем подарък.

— Така ли? — Пийбоди доволно се усмихна и се приближи до щанда.

— Млъкни, Пийбоди! — сряза я Ив. — Тук съм по работа. Полицейска работа!

— Никой не викал полиция. — Той се обърна към младежа, който усърдно снимаше от всички ъгли, и отново изрече нещо на неразбираемия си език. Помощникът му отговори бързо като картечница и завъртя глава.

— Не, никой не викал полиция. Тук няма неприятност. Сигурен, че ще харесате този огърлица. — Издърпа едно от чекмеджетата под щанда и добави: — Наш подарък за вас. Ние проектира и изработва. Ще ни направи чест да я носите.

При други обстоятелства тя с удоволствие щеше да го цапардоса, за да го накара да млъкне. Но черните му очи бяха като на симпатичен кокер шпаньол, усмивката му беше добродушна, а на лицето му беше изписана надежда.

— Много мило от ваша страна, но тук съм по служба. Ако приема подръка, ще си имам неприятности.

— Не, ние не иска прави на вас неприятности. Само прави скромен подарък.

— Много благодаря, но друг път ще дойда за подаръка. Можете да ми окажете неоценима помощ, ако ми кажете дали познавате човека на тази снимка.

Усмивката му помръкна, лицето му се изкриви от разочарование. Без да изпуска огърлицата, погледна снимката и възкликна:

— Разбира се, че го познава! Това господин Джон Смит.

— Джон Смит ли?

— Да. Той е хоби… той има хоби — поправи се продавачът. — Прави изкуство за носене. Обаче не купува камъни, които ние предлагаме. Само по петдесет сантиметра сребърна жица.

— Често ли ви посещава?

— Ами… идвал два пъти. Първи път навън беше студено, било преди Коледа. Пак дойде минала седмица. Този път нямаше коса по главата. Казах му, че се радваме, задето отново дошъл в наш магазин, и му предложих разгледа камъните, но той искаше само сребърен тел.

— В брой ли плати?

— Да. И двата пъти даде пари.

— Откъде знаете името му?

— Аз го попитал. Казал му: „Моля, как е ваше име, сър, и откъде научили за наш скромен магазин?“

— А той какво отговори?

— Че негово име Джон Смит и че бил видял наша страница в Интернет. Надявам се да съм ви помогнал, госпожо лейтенант Далас Рурк.

— Казвайте ми само лейтенант Далас. Да, оказахте ми голяма помощ. Можете ли да ми разкажете още нещо за този човек? Споделял ли е с вас какво е хобито му?

— Той не обича говори. Той не… — Продавачът затвори очи, докато търсеше подходящата дума. — Не се задържаше — изтърси и доволно се усмихна. — Казвам на мой по-млад брат, че се чудя какво е хоби на този човек, дето не го интересуват камъни, стъкло и други метали. Хич не поглежда на витрината, не обича говори за работата си. Много е… делови, нали така се казва?

— Да.

— И е възпитан. Веднъж видеотелефон в джоба му звъни, обаче той не отговаря, докато прави бизнес. Питах го дали сребърен тел, дето го е купил през зимата, му е харесал, а той отвръща, че му е свършил работа. После се усмихва… дано не е ваш приятел, госпожо лейтенант, защото тогава усмивката му не ми хареса. Прибрах му парите и бях доволен, че си отишъл. Сега сигурно ми се разсърдихте.

— Напротив, стана ми много интересно. Пийбоди, имаме ли визитна картичка?

— Да, лейтенант. — Пийбоди порови в джоба си и извади една от визитните картички на Ив.

— Ще ви бъда признателна, ако ми се обадите в случай, че този човек отново посети магазина ви. Не бива да му казвате, че полицията се е интересувала от него, нито с поведението си да го изплашите. Докато го обслужвате, брат ви да отиде в задната стаичка и да ми се обади.

Продавачът кимна:

— Лош човек ли е?

— Много лош.

— И аз така помислил, като видял негова усмивка. Казвам го на мой братовчед и той е съгласен.

Ив погледна младежа, който продължаваше да снима:

— Мислех, че е твой брат.

— Говоря за мой братовчед в Лондон, където имаме друг скромен магазин. Той се съгласил с мен, като открихме, че господин Джон Смит купувал сребро и от него.

— В Лондон ли? — възкликна Ив и го хвана за китката. — Как братовчедът ти разбра, че става въпрос за един и същ човек?

— По сребърен тел — три парчета по петдесет сантиметра. Но в Лондон господин Смит имал руса коса на главата и коса на устната, но с братовчеда мислим, че е същият човек.

Тя извади електронния си бележник:

— Продиктувайте ми името на вашия братовчед и адреса на магазина в Лондон. Притежавате ли други скромни магазини?

— Да, още десет.

— Ще ви помоля за една услуга.

Очите му заблестяха като скъпоценни камъни:

— Ще ми окажете голяма чест.

— Трябват ми адресите на всички ваши магазини. Ще ви бъда задължена, ако се обадите на всички ваши… роднини и ги попитате дали някой е купувал от тях петдесетсантиметрови парчета сребърна жица. Ще изпратя на всички снимка на този човек и ще ги моля да се свържат с мен, ако посети техния магазин.

— Ще го уредя за вас, госпожо лейтенант Далас Рурк. — Той се обърна към брат си и заговори с него на родния им език, сетне обясни: — Брат ми осигури информация за вас, а аз лично се обадя на братовчедите.

— Кажете им, че или аз, или моята помощничка ще се свърже с тях.

— Те ще полудеят от радост. — Взе диска, който брат му беше извадил от фотоапарата, и тържествено го подаде на Ив: — Моля, предайте и нашата визитна картичка на ваш известен съпруг. Може той реши да посети нашия скромен магазин.

— Разбира се. Благодаря за помощта.

Той я изпрати до вратата, дълбоко се поклони и остана на тротоара, докато двете с Пийбоди се качиха в колата. Щом седна зад волана, Ив нареди:

— Свържи се с Фийни. Да провери къде и кога в Лондон са били извършени убийства, при които жертвите са били удушени със сребърна жица.

— Ще бъде чест за мен, госпожо лейтенант Далас Рурк. — Като забеляза унищожителния поглед на началничката си, Пийбоди се ухили: — Извинявайте, но трябваше да го кажа поне веднъж, иначе щях да се пръсна.

— Когато престанеш да се хилиш като слабоумна, кажи на Фийни да проучи изчезналите хора в случай, че не открие убийство, извършено със сребърна тел. Мисля, че не всички трупове са били открити. — Докато Пийбоди избираше номера на Отдела за електронна обработка на информацията, Ив продължи да разсъждава на глас: — Той изпълнява нарежданията на поръчителя. Ако клиентът пожелае някой да изчезне завинаги, Йост се подчинява, но убийствата извършва по един и същ начин, защото е човек, който робува на навиците си. Затова ще проследим шаблона, към който се придържа.

— Фийни е инструктиран — обяви Пийбоди. — Каква е следващата ни стъпка?

— Твоята задача е да се свържеш с братовчедите, а пък аз непременно трябва да открия Майра, за да състави психологически профил на убиеца. Ще докажа на онези от ФБР, че и от полицията могат да свършат нещо полезно.

— Вече си извършила по-голяма част от работата, която ми възлагаш — заяви доктор Майра, изключи компютъра и се обърна към Ив, която бе пъхнала ръце в задните си джобове, стоеше до прозореца и се взираше навън. — За краткото време, през което го проучваш, прекрасно си опознала този човек. А колегите от ФБР са му съставили много точен профил.

— Ти можеш да ми дадеш повече.

— Поласкана съм от доверието ти. — Майра стана, програмира автоготвача да й приготви чай, сетне неспокойно закрачи напред-назад. Носеше елегантен светлосин костюм, а лъскавата й кестенява коса беше сресана така, че да подчертава красивото й лице. Докато се разхождаше из кабинета, тя машинално подръпваше дългата златна верижка на шията си.

— Той е социопат и вероятно е достатъчно интелигентен, за да го осъзнава. Може би дори се гордее с това. Според мен гордостта е една от движещите му сили. Смята себе си за бизнесмен, който е преуспял в своята сфера на дейност. Обича хубавите вещи, първокласната храна. Може би не осъзнава, че изнасилването допълва удоволствието му. За него това е само един от начините за заличаване на жертвите. Не прави разлика между мъже или жени. Мисля, че не го интересува сексът, а унижението, което причинява.

Майра погледна ръчния си часовник, хвърли поглед към видеотелефона, после се загледа в една точка:

— Спокойно може да умъртви жертвите си чрез удушаване, но първо ги пребива и изнасилва. За него това е част от ритуала — все едно вдъхва аромата на скъпо вино, преди да отпие от него.

— Убийството му доставя удоволствие.

— Точно така — потвърди Майра. — Много голямо удоволствие. Но според него това е тежка физическа работа. Предполагам, че никога не убива безразборно или поради лични подбуди. Професионалист е и работи срещу заплащане, и то много високо. Сребърната жица е неговата визитна картичка, ако щеш неговата реклама, предназначена за привличане на потенциални клиенти.

— Най-странното е, че не крие лицето си, не си е направил труда да прикрие следите си, лесно установихме неговата ДНК, но за сметка на това носи перуки и понякога контактни лещи.

— Според мен той се дегизира, отчасти защото му доставя удоволствие и прави работата му по-вълнуваща, отчасти защото е суетен. — Майра продължи неспокойно да крачи напред-назад, което бе много нетипично за нея. — Предполагам, че преди да се залови за „работа“, прекарва доста време да се дегизира пред огледалото. Избира перуките и лещите както другите мъже избират ризата, която най-много подхожда на костюма им. Пет пари не дава за полицията. Години наред безнаказано е убивал и се смята за недосегаем. Дори бих казала, че се присмива на служителите на закона.

— Няма дълго да ни се присмива! — Ив се обърна и видя как Майра отново погледна часовника си. Беше забравила да изпие чая си, което също беше необичайно. — Всичко наред ли е?

— Моля? О, да, всичко е наред.

— Познавам те добре и знам, че нещо те тревожи.

— Ами… имам причина. Преди няколко часа приеха снаха ми в родилното отделение. Очаквам да ми се обадят, но бебето е голям инат, не бърза да се появи на този свят и държи всички на тръни… — Майра отново погледна видеотелефона.

Ив се приближи до автоготвача, взе чашата с чай и я подаде на добрата си приятелка.

— Благодаря — промълви психиатърката. — В разстояние на един час за втори път забравям, че съм си приготвила чай. Ще се постарая да съставя профила, който ти е необходим, Ив. Работата ще ми помогне да не мисля за бебето. Но не очаквай чудеса — едва ли ще научиш нещо повече от онова, което вече знаеш.

— Защо атаката е отправена срещу Рурк? Този въпрос не ми дава покой.

Майра се упрекна, задето беше толкова заслепена от безпокойството си, че не забеляза колко разтревожена е самата Ив. Седна, изчака я да се настани на стола срещу нея и едва тогава заговори:

— Предполагам, че вече се досещаш за причината. Той е богат и могъщ, има врагове — лични и в бизнеса. Освен това миналото му е доста тъмно. Възможно е в мрака да се крият хора, които са си поставили за цел да му създадат неприятности. Убедена съм, че с него вече сте разговаряли по този въпрос.

— Разбира се, но не стигнахме до никъде. Щях да разбера, ако бяха инсценирали убийството така, че Рурк да бъде заподозрян или да бъде пряко въвлечен в престъплението — например да отнемат живота на негов могъщ конкурент, на някого, който му е създавал големи неприятности. Но защо им е притрябвало да убият някаква си камериерка, която работи в един от хотелите му?

Майра хвана ръката й:

— Случилото се разтревожи и двама ви и донякъде наруши хармоничния ви живот. Може би именно това е била целта на незнайния поръчител на убийството.

— Не мога да си представя, че някой е готов да отнеме човешки живот само и само да ни извади от равновесие. Нямам предвид Йост — за него убийството е занаят. Но клиентът му иска нещо повече. Престъпникът е купил четири петдесетсантиметрови парчета сребърна жица — едва ли се е презастраховал за убийството на Дарлийн Френч, доктор Майра. Предстои му още работа.

— Отново ще проуча данните, ще ги анализирам. Съжалявам, че не съм в състояние да направя нещо повече.

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня и тя скочи като ужилена:

— Извини ме.

Ив, която никога не беше виждала улегналата доктор Майра да тича като младо момиче, вдигна вежди и любопитно се загледа в нея.

— Да? О, Антъни, всичко…

— Всичко е наред. Имаме си момченце. Тежи четири килограма и сто и петдесет грама и е дълго цели петдесет и два сантиметра.

— Ох, миличкото! — Майра се просълзи и се отпусна на стола. — Как е Дебора?

— Отлично. И майката, и синът се чувстват прекрасно. Погледни ги само!

Ив наклони глава и видя на монитора тъмнокос мъж, който държеше в прегръдките си пищящо бебе с червеникаво личице.

— Хайде, бабо, кажи здравей на Матю Джеймс Майра.

— Здравей, Матю. Взел е твоя нос, Антъни. Не съм виждала толкова красиво бебе. Ще дойда да ви видя, веднага щом се освободя. С нетърпение чакам да гушна сладкото ми внуче. Между другото, обади ли се на баща ти?

— Сега ще му позвъня.

— Довечера ще дойдем в болницата. — Тя прокара пръст по екрана, сякаш помилва главичката на бебето. — Предай на Дебора, че я обичаме и че се гордеем с нея.

— А с мен не се ли гордеете?

— Разбира се, нали и ти имаш принос за раждането на този красавец. — Изпрати въздушна целувка към екрана и добави: — Доскоро!

— Ще се обадя на татко, а ти си поплачи.

— Така и ще направя. — Още преди да прекъсне връзката, Майра извади от джоба носната си кърпичка. — Извинявай, но много се вълнувам.

— Поздравявам те — промърмори Ив. — Бебето изглеждаше… — „Изглеждаше като червена, сбръчкана риба с крайници“ — помисли си, но реши, че може да обиди щастливата баба, ако й каже истината. — Изглеждаше много здраво.

— Вярно е. — Майра въздъхна и избърса очите си с носната си кърпичка. — Винаги, когато нов живот идва на този свят, се досещаме защо сме се родили. За надеждите и възможностите, които се крият в едно човешко същество.

„Четири килограма! — мислеше си Ив. — Все едно от теб да излезе футболна топка с крайници!“ Стана и промълви:

— Знам, че бързаш за болницата. Ще те помоля само да…

В този момент комуникаторът й избръмча.

— Далас слуша.

Сериозното лице на Пийбоди се появи на малкия екран:

— Лейтенант, имаме второ убийство, извършено по същия начин. Този път е станало в частен дом, който се намира в Ийст Сайд.

— Тръгвам към гаража. Ще се срещнем там.

— Слушам, лейтенант. Проверих в компютъра адреса. Сградата е собственост на агенция за недвижимо имущество „Елит“, която е подразделение на „Рурк Индъстрийз“.

Осма глава

Къщата бе изградена от прекрасни кафяви фугирани тухли в квартал, известен с високите наеми на жилищата, луксозните ресторанти и специализираните базари за луксозни стоки. До стъпалата, водещи към входната врата, имаше три високи каменни саксии, в които проблясваха разкошни бели цветя с дълги розови дръжки.

Ако сградата се намираше само на няколко пресечки в южна посока, трите каменни саксии щяха непременно да бъдат откраднати.

Ала обитателите на този квартал водеха охолен живот, не общуваха помежду си и на никого не би хрумнало да открадне украсата пред дома на съседа си. Освен обичайната охрана те бяха наели на свои разноски екип от дроиди, които носеха елегантни сини униформи и обикаляха улиците на квартала. Благодарение на тази предпазна мярка тук нямаше скитници и бездомни кучета и тротоарите винаги бяха чисти.

Навярно и Джоуна Талбът се бе чувствал в безопасност, макар да живееше сам в двуетажна къща. Но строгите предохранителни мерки не бяха обезкуражили убиеца.

Ив се надвеси над мъртвеца — добре сложен мъж на около трийсет години. Също като при Дарлийн Френч лицето му беше посиняло от жестоките удари, синини имаше и в областта на бъбреците и на гръдния кош. Облечен беше само в сива тениска. Боксерките в същия цвят бяха захвърлени в ъгъла. Беше изнасилен анално.

Убиецът го беше оставил да лежи по корем, сребърната жица беше кръстосана на врата му, краищата бяха завързани на клупове.

— Изглежда, е работил у дома. Имаме ли сведения за него?

— Да, лейтенант, в момента пристигат.

Ив извади от чантата си специалното приспособление за определяне на времето на настъпване на смъртта, а помощничката й зачете данните, които постъпваха в джобния й компютър:

— Джоуна Талбът, трийсет и три годишен, ерген. Вицепрезидент и изпълнителен директор на „Старлайн Инкорпорейтид“. Живее на този адрес от ноември 2057 година. Родителите му са разведени, има сестра и брат от втория брак на майка му. Няма деца.

— Засега тази информация за личния му живот е достатъчна. Какво представлява „Старлайн“?

Пийбоди натисна няколко клавиша и отново зачете:

— Занимават се с издаването на дискове, книги и електронни книги, холограмни списания — накратко, с всякакви писмени и електронни материали. — Тя се втренчи в монитора, изкашля се и смотолеви: — Компанията е била основана през 2015 година, а през 2051 е била купена от „Рурк Индъстрийз“.

— Сега е по-близо — промълви Ив и усети, че я полазиха тръпки. — Една стъпка по-близо до Рурк… Убил е жертвата в това помещение. Джоуна Талбът е бил много по-силен от младата камериерка, но не е оказал сериозна съпротива.

Нежно повдигна едната ръка на мъртвеца и видя разранените му кокалчета. — Все пак е успял да нанесе няколко удара. Питам се защо не е продължил. Не е едър като Йост, но е бил в много добра физическа форма. Преобърната е само една маса, а когато двама яки мъже се вкопчат в схватка на живот и смърт, всички мебели около тях стават на трески.

Говореше от собствен опит, тъй като наскоро бе имала възможност да наблюдава как двама млади и мускулести мъже се бият в кабинета й.

— Направихме видеозапис на трупа от този ъгъл. Да го обърнем по гръб.

Тя приклекна, а помощничката й се наведе да й помогне. Когато обърнаха мъртвеца, Ив видя подутините под тениската, подсказващи, че ребрата му са счупени. Вдигна дрехата, огледа синините по торса и промърмори:

— Нанесъл му е жесток побой, преди да го убие. При това играе нечестно. Подай ми микрохирургическите очила. — Отново огледа трупа под увеличителните лещи и добави: — Така и предполагах — под лявата мишница има дупчица от иглата на спринцовка. Инжектирал е транквилант, когато е усетил, че има опасност противникът да го надвие. Когато Джоуна се е строполил на пода, мръсникът е започнал да го рита в ребрата. Обзалагам се, че го е изчакал да дойде в съзнание, за да го изнасили. Какъв е смисълът от изнасилването, ако жертвата не осъзнава унижението, на което е подложена?

В паметта й нахлуха спомени от кошмарното й детство. И баща й постъпваше като Йост — изчакваше я да се свести, ако я беше ударил прекалено силно и бе изпаднала в безсъзнание. Винаги изчакваше, за да е сигурен, че тя разбира и усеща какво й причинява, изчакваше, докато я сломи дотолкова, че да го моли за пощада.

— Събуди се! — прошепна. — Ела на себе си! Как човек да си направи удоволствието, ако лежиш като дърво, малка мръснице!

— Моля? Не чух какво казахте, лейтенант. — Пийбоди любопитно я изгледа.

Ив тръсна глава, за да прогони ужасяващия спомен:

— Казах, че е изчакал и не е убил веднага жертвата — иначе нямаше да има синини по трупа. Изчакал е, докато нещастният човек със сетни сили се е съпротивлявал, после е стегнал жицата около шията му. — Свали очилата и добави: — Аз ще продължа огледа. Свържи се с Фийни и с Макнаб и ги попитай дали са прегледали видеозаписите от охранителните камери.

— Слушам, сър.

— Все пак Джоуна е успял няколко пъти да те удари — промълви тя и грижливо напръска със защитен спрей наранената ръка на мъртвеца.

Спомни си парченцата кожа под ноктите на Дарлийн Френч и се запита какво ли нараняване Йост отнася като сувенир след всяко убийство. Дали се мисли за герой, който е ранен, докато е изпълнявал дълга си? Дали по-късно разглежда раните си и им се възхищава?

Какъв ли предмет е взел от Джоуна Талбът?

Отново сложи очилата и огледа трупа. На левия тестис откри онова, което търсеше.

Спомни си каква болка беше изпитала, като й продупчваха ушите, и потрепери:

— Господи, накъде отива този свят… За протокола — дупчицата на левия тестис показва, че убитият е носил обица на това място.

Свали очилата, изправи се и огледа стаята. Чу стъпки и без да се обърне, каза:

— Пийбоди, предупреди „метачите“ да търсят украшение за тяло. От онези, които мъжете окачват на топките си по непонятни за мен причини. Господин Йост си пада по сувенирите, а украшението на гениталиите на убития липсва.

— Не мога да ти помогна в търсенето, лейтенант.

Тя рязко се обърна и се озова лице в лице с Рурк. Машинално пристъпи напред, заставайки между него и трупа:

— Не те искам тук!

— Човек невинаги получава онова, което иска.

Двамата едновременно направиха крачка напред, Ив притисна ръка до гърдите на съпруга си:

— Извършено е убийство! Забранено е присъствието на външни лица на местопрестъплението.

— Известно ми е. Отдръпни се, няма да се приближа до трупа.

Тонът му й подсказа отговора на въпроса, който възнамеряваше да му зададе. Сърцето й се сви. Отстъпи встрани и прошепна:

— Познавал си го, нали?

— Да. — Рурк изпита и състрадание, и гняв, докато оглеждаше мъртвеца. — Предполагам, че вече имаш сведения за него, но ще добавя, че Джоуна беше умен и амбициозен човек, който бързо се издигаше в служебната йерархия. Харесваше книгите — истинските книги, които можеш да разгърнеш и да четеш страница след страница.

Ив мълчеше. Знаеше слабостта на съпруга си към книгите, напечатани на хартия. Навярно това го свързваше с убития.

Удоволствието да чете страница след страница.

— Днес беше денят му за редактиране — обясни Рурк и усети как към състраданието и гнева се прибавя чувство за вина. — Един ден седмично оставаше да работи у дома, въпреки че можеше да прехвърли това задължение на някого от подчинените си. Обичаше ветроходството и имаше малка яхта, която бе закотвена в пристанището на Лонг Айлънд. Възнамеряваше да си купи малка къща близо до брега на океана, за да се наслаждава на любимия си спорт. Знам още, че отскоро имаше сериозна приятелка.

— Именно тя е открила трупа. В момента е в другата стая с един от униформените.

— Онова, което ти разказах, не е причина за смъртта му. Убили са го, защото беше мой служител. — Извърна поглед към Ив — очите му блестяха като тлееща жарава.

— При провеждане на разследването ще тръгнем по тази следа. — Тя протегна ръка така, че да е извън обсега на камерата на записващото устройство, и стисна дланта му. Усети как пръстите му потръпват от едва сдържана ярост. — Моля те, почакай навън. Позволи ми да се погрижа за него.

За миг се изплаши, че Рурк ще каже нещо, което по-късно ще й се наложи да изтрие от записа. Но внезапно гневът му угасна — промяната беше толкова неочаквана, че Ив усети как я полазиха тръпки. Рурк отстъпи назад.

— Ще чакам — каза той и излезе.

Когато дойде време да разпита Дейна, приятелката на Талбът, Ив изпита облекчение, защото младата жена беше се поуспокоила. Клепачите й обаче бяха подпухнали, тя непрекъснато отпиваше от чашата с вода, като че се беше обезводнила от пролетите сълзи. Ала истеричният й пристъп беше преминал и тя вече говореше свързано.

— Бяхме се уговорили да обядваме заедно. Джоуна каза, че може да прекъсне работата си към два часа. Беше негов ред да плати… — Тя отново се просълзи и прехапа долната си устна. — С него се редувахме при плащането на сметката. Най-често посещавахме ресторанта „При Поло“ на Осемдесет и втора улица. Живея наблизо, а с Джоуна бяхме определили този ден от седмицата да работим вкъщи. Аз съм литературен агент в отдела по продажбите… всъщност с него се запознахме на едно служебно празненство. Та както ви казвах, днес имахме среща в ресторанта, но аз закъснях с повече от двайсет минути… — Тя млъкна, отново отпи глътка вода и за миг затвори очи. Не беше красавица, но лицето й беше интересно и подсказваше, че има силен характер.

— Забавих се, защото проведох безкраен разговор по видеотелефона с недоволен клиент, когото трябваше да успокоявам. Джоуна все ми се подиграва, задето закъснявам. Казва, че за мен часовниците не съществуват и се ръководя по някакво мое време, „времето на Дейна“. Зарадвах се, като влязох в ресторанта и видях, че го няма. Намислих си цяла реч, с която да му се надсмея. О, Господи… извинете ме за момент.

— Разбира се.

Дейна притисна чашата до пламналото си чело и помълча няколко секунди, сетне отново продължи:

— Към два и половина реших да му се обадя и да разбера защо се бави. Джоуна не отговори на позвъняването, затова изчаках още четвърт час, макар че разстоянието от тук до ресторанта се изминава за около пет минути. Хем ме беше яд на него, хем се тревожех. Не знам дали ме разбирате…

— Да, случвало ми се е да изпитвам смесени чувства — кимна Ив.

— Реших да отида до жилището му. Надявах се, че ще се срещнем по пътя, представях си го как тича по улицата и как се извинява за закъснението. Питах се дали да му се разсърдя или да му простя. А когато дойдох тук…

— Имате ли ключ от външната врата?

— Какво?

За миг зачервените й очи станаха безизразни. „Браво — помисли си Ив. — Браво на теб. Мъжко момиче си!“

— Имате ли ключ или устройство за разкодиране на ключалката? — повтори.

— Не… нито едното, нито другото. Още не бяхме стигнали до тази фаза… харесваше ни да бъдем независими. Приятно ни беше да излизаме заедно, бяхме модерна американска двойка, като всеки ревниво пазеше собствената си територия.

Отново се просълзи, една сълза потече по страната й, но тя не я избърса с носната си кърпичка.

— Като видях, че вратата е открехната, тревогата напълно измести гнева ми. Отворих я широко и извиках Джоуна по име. Опитвах се да си внуша, че се е увлякъл в работата си и е загубил представа за времето, но нещо играеше под лъжичката ми. Идваше ми да се обърна и да побягна, но все пак тръгнах по коридора към кабинета, като продължих да викам името му. После… после застанах на прага и го видях. Видях Джоуна! Лежеше на пода, а около главата му имаше локва кръв. Извинете — прошепна тя и сведе глава между коленете си.

Когато замайването й попремина, видя книгата на пода. Изхлипа задавено, взе я, изправи се на стола и с длан приглади поразкъсаната мека корица:

— Джоуна беше почитател на романите, дори бих казала, че бе малко вманиачен. Интересуваха го всички разновидности — книги, записи на дискове, на аудио и на видеокасети. Къщата е препълнена с тях, служебният му кабинет — също, дори на яхтата има малка библиотека. Може ли… ще ми разрешите ли да взема тази книга?

— Засега всичко трябва да остане на мястото си. След като приключим тук, ще имам грижата да я получите.

— Благодаря. Много ви благодаря… — Тя дълбоко си пое въздух и притисна книгата до гърдите си, сякаш това й помагаше да запази самообладанието си. — След като го открих, изтичах навън. Сигурно щях да побягна, накъдето ми видят очите, но зърнах един патрулиращ дроид и го повиках. После седнах на стъпалата и се разплаках.

— Той всяка сряда ли работеше у дома?

— Да, освен когато беше в командировка или трябваше да присъства на някакво съвещание.

— Винаги ли обядвахте заедно през този ден?

— Ами… през последните два, два и половина месеца винаги се срещахме в ресторанта горе-долу по едно и също време. Би могло да се каже, че ни беше навик, макар да се преструвахме, че срещите ни са случайни. Не искахме да се обвързваме — прошепна и притисна с пръсти клепачите си, за да спре новия порой от сълзи.

— Бяхте ли в интимни отношения?

— Редовно правехме секс. — Дейна колебливо се усмихна. — Ужасявахме се от думата „интимност“, но откакто се запознахме, нито един от двама ни нямаше сексуална връзка с друг партньор.

— Знам, че е много лично, но бихте ли ми казали дали господин Талбът имаше някакви украшения по тялото?

— Да, носеше сребърна халкичка на левия тестис. Сигурно ще ви се стори глупаво, но всъщност беше много секси.

Докато отговаряше на въпросите, Дейна бе изпила втора чаша вода. Като стана да си върви, залитна, а Ив я хвана за рамото:

— Не бързайте, поседнете още малко, докато се успокоите.

— Нищо ми няма, добре съм. Искам да се прибера у дома. Само да се прибера у дома.

— Ще помоля някого от полицаите да ви закара.

— Предпочитам да се прибера пеш, ако разрешите. Живея наблизо и… изпитвам необходимост да повървя.

— Разбира се, както искате. Може би ще се наложи отново да поговорим.

— Разбира се, само да не е днес. — Дейна тръгна към вратата, спря и се обърна: — Мисля, че започвах да се влюбвам в него. Никога няма да разбера дали чувството ми е било истинско. Толкова е тъжно… Сърцето ми се къса, като си помисля какво са сторили на Джоуна, мъчно ми е и за самата мен, задето така внезапно ми го отнеха.

След като младата жена излезе, Ив не помръдна от мястото си. Казваше си, че трябва да се съсредоточи, да подреди мислите, блъскащи се в главата й. Рекапитулацията беше доста печална — втора жертва, удушена със сребърна жица, престъпник, който методично избива набелязаните хора, двама агенти от ФБР, които се стремят да я отстранят от разследването. И още — гост в дома й, на когото тя нямаше никакво доверие, и съпруг, чийто живот вероятно беше в опасност, и който със сигурност щеше да й създаде куп главоболия.

Фийни я завари в същото положение — седеше на стола и се взираше в една точка, а устните й бяха така стиснати, че приличаха на тънка линия. Той веднага разбра какво е настроението й. Замислено я изгледа, седна до нея, извади от джоба си пликче със захаросани бадеми и й предложи да си вземе, сетне попита:

— Коя новина предпочиташ първо да ти съобщя — добрата или лошата?

— Започни с лошата. И без това всичко върви от зле по-зле — защо да променяме ритъма?

— Престъпникът си е отключил входната врата — това е лошата вест.

— Искаш да кажеш, че притежава полицейски електронен шперц, така ли?

— Да. Или добра имитация. Като се върнем в службата, ще увеличим този кадър от записа и тогава ще разберем със сигурност. Но най-тревожен е фактът, че мръсникът преспокойно си е отключил, сякаш влиза в собствения си дом. Пъха в процепа шперцовата карта и най-невъзмутимо отваря вратата. Няма съмнение, че е Йост, и съм сигурен, че ДНК пробите ще потвърдят предположението ми. Отново се беше изтупал, този път носеше друга перука — дълга черна коса, вързана на опашка, която му придаваше вид на художник. Предполагам, че в квартала живеят много хора на изкуството, затова е избрал да се преобрази така, че да не се набива на очи.

— Това изкуство го владее до съвършенство.

— Носеше дипломатическо куфарче. След като си отключи, най-спокойно прибра шперца във вътрешния си джоб. Очевидно познаваше разположението на помещенията в къщата, защото отиде право в кабинета.

Ив се приведе:

— Фийни, да не би да казваш, че камерите в къщата са били включени?

— Точно така. Това е добрата новина. — Усмихна се кисело и добави: — Дали Йост не се е досетил да ги изключи, или хич не му е пукало, не зная, но камерите са работели. Предполагам, че покойният е забравил да ги изключи, когато сутринта е станал. Разполагаме с висококачествен запис, тъй като охранителната система е от най-добрите.

Тя се изправи:

— Навярно Талбът е забравил да я изключи. Никой не оставя камерите включени, когато работи у дома. Кому е притрябвало да се записва всяко негово оригване или почесване? Йост е допуснал първата си грешка, Фийни.

— Дано да си права. Във всеки случай имаме пълен видеозапис на убийството, Далас.

— Искам да го видя още сега… — Тя млъкна, като си спомни, че Рурк я чака отвън. Издаде звук, който би могъл да изразява досада, съчувствие или и двете. — Ще изгледам записа в управлението. Обади се и помоли да ни осигурят една от залите. Трябва да свърша още нещо, преди… „прожекцията“.

— Да, забелязах, че това нещо те чака отвън. — Фийни стана, грижливо прегъна горния край на пликчето с бадеми и го сложи в джоба си. — Знаеш, че не обичам да си пъхам носа в чужди работи…

— Така е. Затова толкова си падам по теб, Фийни.

— … обаче съм сигурен, че той приема много навътре случилото се. Разбира се, всеки ще му каже, че няма основание, но чувството за вина ще продължава да го измъчва. Нищо чудно отначало да побеснее от гняв, но бързо ще се овладее. Мисля си, че когато се успокои и започне да разсъждава трезво, ще ни бъде от помощ.

— Брей, голям философ се извъди, Фийни.

— Само подхвърлих една идея. Може би смяташ, че е по-добре да не го замесваме. — Той кимна, защото прочете истината в погледа й. — Но решението ти ще бъде продиктуване от сърцето, не от ума. Ако се позамислиш, че разбереш, че понякога жертвата, набелязана от убиеца, е най-доброто оръжие за унищожаването му.

— Да не би със заобикалки да ми подсказваш официално да включа Рурк в екипа по разследването?

— Нямам право да се намесвам в работата ти. Само намеквам, че трябва да използваш всички възможности. — Ирландецът реши, че е казал повече от необходимото, сви рамене и излезе.

Ив го последва — трябваше да организира екип от униформени полицаи, които да разпитат съседите. С крайчеца на окото си погледна Рурк, който небрежно се беше облегнал на задната броня на спортна кола. „Наблюдава ме — помисли си тя. — И чака. Но позата говори за нетърпението му.“

— Почакай ме тук — промълви тя на Пийбоди, прекоси улицата и се приближи до съпруга си:

— Нали обеща да вземеш лимузината и да използваш шофьор?

— Нямах време да чакам, защото ми съобщиха за случилото се с Джоуна.

— Кой ти съобщи?

— Имам свои източници. Ще ме заведеш ли в помещението за разпит, лейтенант? — Ив не каза нито дума, а той гневно изруга, сетне промълви: — Извинявай.

— За теб ще бъде по-добре да се прибереш у дома. Отиди в гимнастическия салон и си изкарай яда на някой уред.

Рурк тъжно се усмихна:

— Ти изпускаш парата по този начин.

— В повечето случаи помага.

— Трябва да отида на работа — имам важно съвещание. Ще уведомиш ли близките на Талбът?

— Да.

Рурк извърна поглед и се втренчи в красивата тухлена къща, представяйки си трагедията, която се бе разиграла там:

— Държа лично да разговарям със семейството му.

— Ще уредя колегите да ти се обадят, след като официално уведомят близките на починалия.

Рурк отново я погледна и тя разбра колко прав е бил Фийни. Съпругът й наистина изпитваше угризения на съвестта, но и безпощаден гняв.

— Кажи ми какво знаеш, Ив. Не ме карай да търся информация по заобиколен начин.

— Отивам в управлението. След като уведомя близките на жертвата и напиша рапорта за огледа на местопрестъплението, с хората от моя екип ще проучим и анализираме наличните веществени доказателства. Надявам се междувременно да получим заключението на съдебния лекар и резултатите от лабораторните изследвания. Доктор Майра работи върху психологическия профил на убиеца. Проследяваме и други улики, които не желая да обсъждам посред улицата. На всичкото отгоре от ФБР се опиват да ме отстранят от разследването, а Уитни със сигурност ще ме принуди да участвам в пресконференция.

— Какви улики?

„Типично за него е да се хване за една дума“ — кисело си помисли тя и заяви:

— Повтарям, че нито времето, нито мястото са подходящи да говорим по този въпрос. Остави ме на спокойствие, дай ми малко време да помисля. Не мога като теб с лекота да жонглирам между безпокойството за любимия човек и служебните ми задължения.

— Моят отговор може би ще ти се стори много познат, тъй като това са твоите любими думи — умея да се пазя.

Противно на очакванията си Ив не изпита гняв, негодувание или раздразнение, само безпокойство. Съпругът й, който беше олицетворение на спокойствието, заплашваше да избухне като бомба със закъснител, скръбта помрачаваше лицето му.

Тя стори нещо, което никога не беше правила на обществено място, нито когато бе по служба и в присъствието на други полицаи. Прегърна Рурк, притисна страната си до неговата и го привлече към себе си.

— Съжалявам — прошепна му и се прокле, задето не й хрумват утешителни думи. — Много съжалявам.

Яростта, която го задушаваше, и мъката, разяждаща сърцето му, стихнаха. Той затвори очи и за миг потърси опората на съпругата си.

И друг път го бяха сполетявали беди и нещастия, но тогава нямаше кой да му съчувства и да го утеши. Изпита благодарност, която го обгърна, посмекчи болката му и я направи поносима.

— Не проумявам защо са тези безсмислени убийства — промълви. — Пред очите ми сякаш е паднала завеса, която ми пречи да видя отговора.

— Рано или късно ще стигнеш до истината. — Тя се отдръпна и прокара пръсти през косата му. — Престани да си блъскаш главата и отговорът сам ще изплува в съзнанието ти.

— Искам тази нощ да си до мен.

— Ще бъда.

Рурк взе ръката й, целуна я и прошепна:

— Благодаря.

Тя изчака съпругът й да се качи в спортната си кола и да потегли. Изкушаваше се от мисълта да нареди на патрулен автомобил да го охранява, ала знаеше, че той ще забележи „опашката“, ще се нервира и набързо ще се изплъзне.

Реши, че е по-добре да го остави на спокойствие и да се надява, че няма да му се случи нищо лошо.

Обърна се и видя как неколцината униформени полицаи, които бяха станали свидетели на сцената, побързаха да извърнат погледи. При друг случай щеше да се смути, но сега нямаше време да се притеснява дали не е станала обект на присмех. Направи знак на Пийбоди да се приближи:

— Да се залавяме за работа.

Рурк влезе в разкошната сграда, в която беше кантората му, и се качи на асансьора. Чувстваше как гневът отново се надига в гърдите му. Знаеше, че не бива да му се поддава поне докато остане сам и намери отдушник.

Знаеше как да го потисне. С цената на много усилия бе придобил това умение, което беше спасявало живота му и през годините на изпитания, и по времето, когато изграждаше империята си. Това умение му беше помогнало да създаде всичко, което притежаваше, беше го превърнало в сегашния Рурк.

„Но какъв е сегашният Рурк?“ — запита се и нареди на асансьора да спре, за да има достатъчно време да стигне до отговора на този въпрос.

Сегашният Рурк бе човек, който може да си купи всичко, което му хареса, за да се заобиколи с вещи и предмети, за каквито някога е копнял.

Да живее сред красота, удобство и стил.

Сегашният Рурк беше човек, който има толкова голяма власт, че никога повече няма да се почувства безпомощен. Власт — това бе ключовата дума. Тя му даваше възможност да се отдава на забавления, да се изправя пред предизвикателства, да задоволява капризите си.

Той беше човек, който властваше над цяла империя и безброй хора зависеха от него, за да си изкарват прехраната. Животът им беше в ръцете му.

А сега двама души бяха загинали заради него.

Не можеше да стори нищо, с което да върне часовника назад и да предотврати трагедиите. Единственото, което му оставаше, бе да издири и престъпника, и онзи, който го беше наел да убива. Само така щеше да отмъсти за смъртта на невинните си служители.

Осъзнаваше, че гневът замъглява съзнанието, ето защо се зарече да запази спокойствие, за да изпълни намеренията си.

Нареди на асансьора да продължи нагоре, а когато слезе на етажа, на който се намираше кабинетът му, изражението му беше мрачно, но погледът му издаваше решителност. Като го видя, секретарката му побърза да стане и заобиколи бюрото, но не успя да препречи пътя на Мик, който се беше настанил на едно от удобните кресла.

— Приятелче, страхотно местенце си имаш! — възкликна неканеният гост.

— И на мен ми харесва… — промърмори Рурк и се обърна към секретарката: — Не ме свързвай с никого, освен ако ме търси съпругата ми. Заповядай, Мик.

— С удоволствие. Надявам се да ме разведеш из цялото си царство, въпреки че като гледам, за целта ще са ни необходими поне няколко седмици.

— Засега ще те поканя само в кабинета ми. Разполагам с малко време преди следващото съвещание.

— Брей, много работиш — подсмихна се Мик. Докато вървеше след Рурк по закрития мост, простиращ се над Манхатън, и по коридора, украсен с картини и други произведения на изкуството, той непрекъснато се оглеждаше и сякаш пресмяташе цената на всеки предмет и на всяка картина. — Божичко, не вярвам на очите си!

Рурк спря пред черната двойна врата, водеща към кабинета му, и неволно се усмихна:

— Надявам се, че вече не търгуваш с предмети на изкуството, които „случайно“ са попаднали в ръцете ти.

Мик се ухили:

— Търгувам с каквото ми попадне, но няма да посегна на твоята собственост. Човече, спомняш ли си как обрахме националния музей в Дъблин?

— Разбира се. Но ще ти бъда задължен, ако не разказваш тази история на мои служители. — Отвори вратата и отстъпи встрани, за да пропусне госта пред себе си.

— Все забравям, че вече си станал почтен гражданин… Света Богородице! — Мик спря на прага като ударен от гръм.

Много беше слушал за несметното богатство на приятеля си от детинство и разбира се, вече беше видял достатъчно, за да се увери, че слуховете за постиженията на Рурк не са преувеличени. Беше смаян от красотата на дома му, но не бе подготвен за лукса на работното му място.

Кабинетът беше с размерите на огромна зала, а изгледът, който се разкриваше през тристранния прозорец, беше прекрасен като произведенията на изкуството, избрани да украсяват помещението. Мик разбираше от електроника и можеше да прецени, че само компютърът струва цяло състояние. И всичко това — от разкошния килим с размерите на езеро, лампериите и пода от истинско дърво, блестящото стъкло и античните порцеланови статуетки, до свръхмодерната апаратура, принадлежеше на приятеля му от детинство, с когото някога бяха тичали заедно по вонящите улички на бедняшките квартали в Дъблин.

— Ще пийнеш ли нещо? Мога да ти предложа истинско кафе.

Мик, който вече се беше поокопитил, презрително изсумтя:

— Ти си го пий кафето!

— Това и ще направя, защото ми предстои още много работа. Но теб ще почерпя с ирландско уиски. — Рурк отвори един от шкафовете, в който бяха подредени бутилки с различни питиета. Наля чаша уиски за приятеля си, сетне програмира автоготвача да му приготви силно кафе.

— За кражбата! — Мик вдигна чашата си за наздравица. — Сигурен съм, че отдавна не се занимаваш с това, но не забравяй по какъв начин си изградил империята си.

— Не… няма да забравя. А сега ми кажи какво прави днес.

— О, намерих си доста занимания. Поразходих се из града, разгледах забележителностите. — Докато говореше, Мик отвори вратата към банята и подсвирна, като видя грамадното помещение: — Майчице, липсва само гола жена! Не можеш ли да уредиш една хубавица за стария си приятел?

— Много добре знаеш, че никога не съм се занимавал с този вид дейност. — Рурк седна и отпи от кафето си. — Дори аз имах задръжки.

— Тъй си е. Разбира се, никога не ти се налагаше да си купуваш любов като нас, простосмъртните. — Мик се настани на креслото срещу Рурк.

Внезапно осъзна, че ги разделят не само изминалите години и това, че живеят на хиляди километри разстояние един от друг. Човекът, който беше на кормилото на една от най-могъщите финансови империи в света, нямаше нищо общо с хлапака, с когото навремето устройваха смели обири.

— Нали не се сърдиш, че се отбих без предупреждение?

— Не.

— Сигурно се усещаш така, като че беден роднина ненадейно е позвънил на вратата ти. В подобни случаи хората от твоята класа се стремят час по-скоро да се отърват от досадника, преди да ги е изложил пред познатите им.

Рурк долови горчивите нотки в гласа му и вдигна вежда:

— Нямам роднини — нито бедни, нито богати. Винаги се радвам да видя стар приятел.

— Дано да е така — кимна Мик. — Извинявай, задето се усъмних, че си станал сноб, който си вири носа. Признавам, че съм зашеметен от онова, което притежаваш, и честно казано, доста ти завиждам.

— Да речем, че щастието ми се е усмихнало. Ако наистина държиш да разгледаш цялата сграда, ще помоля някой да те разведе, а след като съвещанието приключи, заедно ще се приберем у дома.

— С удоволствие, но като те гледам, ми се струва, че ще е по-добре да изпиеш няколко халби бира в някоя кръчма. Намръщен си като черен облак.

— Днес следобед са убили мой приятел.

— Моите съболезнования. В този град властва насилието… всъщност целият свят му е подвластен. Я зарежи това съвещание — ще отидем в някоя кръчма и ще пийнем в памет на твоя приятел.

— Невъзможно е. Все пак благодаря за съчувствието и за предложението.

Мик кимна и усещайки, че моментът не е подходящ за споделяне на истории от миналото, пресуши чашата си:

— Ето какво предлагам — ще се възползвам от предложението ти да разгледам сградата, сетне ще се заема с работата, заради която съм тук. Навярно ще се срещна с партньорите си на вечеря, ако не възразяваш.

— Организирай работата си както ти е удобно.

— Добре. Но в такъв случай ще се прибера доста късно. Нощем включвате ли алармената инсталация?

— Ще предупредя Съмърсет. Той ще има грижата да ти отвори.

— Този човек е истинско съкровище. — Мик се изправи. — Ще се отбия в катедралата „Сейнт Патрик“ и ще запаля свещ за твоя приятел.

Девета глава

Ив седеше в заседателната зала и гледаше как убиват Джоуна Талбът. Вече няколко пъти бе изгледала видеозаписа, като се стараеше да не пропусне нито една подробност.

Видеозаписът започваше с кадри, показващи как привлекателният млад мъж седи зад бюрото си и чете текст на монитора на модерния си компютър под звуците на класическа музика.

Музиката е била толкова силна, че той не е чул как убиецът е отключил входната врата, преминал е по коридора и е влязъл в кабинета.

Отново и отново Ив връщаше кадъра, заснет в момента, когато Джоуна Талбът усеща, че не е сам. Изненадата му се долавяше по инстинктивното напрягане на мускулите, по рязкото завъртане на главата. Очите му се разшириха, в тях се четеше страх. Не паника, а страх и изненада.

Изражението на Йост бе невъзмутимо, очите му бяха безизразни като на кукла, а когато остави куфарчето си на пода, движенията му бяха прецизни като на дроид.

„Кой сте вие? Какво искате?“ — извика Джоуна Талбът.

„Какъв абсурд — помисли си Ив, като чу гневния му глас. — Хората често питат нападателя за името му и какво иска, въпреки че първото изобщо няма значение, а второто е повече от очевидно.“

Йост не си направи труда да отговори, а прекоси помещението. Походката му беше необичайно грациозна за толкова едър човек. „Все едно е взимал уроци по балет“ — каза си тя.

На следващите кадри се виждаше как Талбът бързо заобикаля бюрото, но не за да избяга, а да окаже съпротива на нападателя. Тъкмо в този момент Ив забеляза как стъклените очи на престъпника се оживяват — очевидно предчувстваше удоволствието от онова, което му предстои да направи.

Позволи на Джоуна да нанесе първия удар, който разцепи горната му устна. Докато кръвта се лееше от раната му, той се зае с „работата“ си.

На фона на прекрасната музика се чуха стонове и прашене на счупени кости, но скоро ужасните звуци престанаха. Йост беше истински професионалист, за да си позволи прекалено дълго да се забавлява с жертвата си и да загуби повече от определеното време. Разреши на Талбът да го повали, преобръщайки масата, за да му остави поне за миг надеждата, че може да го надвие и да се спаси. Сетне извади спринцовката от джоба си и заби иглата под мишницата на жертвата си.

Въпреки че вече забелваше очи от упойката, Талбът продължаваше да се съпротивлява, опитвайки да нанесе съкрушителен удар. Сетне под влиянието на наркотика очите му се премрежиха и съзнанието му се замъгли, забавяйки рефлексите му, след секунди той се просна на пода.

Тогава Йост го смаза от бой. Нанасяше ударите бавно, методично, без излишни движения и разход на енергия. Докато пребиваше жертвата си, устните му помръдваха.

Едва по-късно, когато техниците от лабораторията изчистиха от записа звуците на музиката, Ив разбра, че престъпникът си е тананикал.

Като свърши с лицето на нещастника, се изправи и го зарита в ребрата.

Звукът от трошенето на кости накара присъстващите в залата да настръхнат.

— Дори не се задъхва — промърмори Ив. — Но си личи, че е изпитва радостна възбуда. Работата му доставя удоволствие.

Йост остави пребития и окървавен Талбът да лежи на пода, приближи се до автоготвача и си поръча чаша минерална вода. Погледна ръчния си часовник, после на един дъх изпи водата. Пак погледна часовника си, стана и отиде да вземе куфарчето си. Извади сребърната жица и провери здравината й, като я опъна веднъж, два пъти.

Като видя усмивката му, Ив разбра защо продавачът в магазина се е разтреперил от страх.

Йост уви жицата около шията си и я стегна. Въпреки че металът не прерязва кожата до кръв, жицата бе достатъчно стегната, за да не позволи на въздуха да прониква в белите дробове.

Талбът се размърда на пода и изстена.

Йост свали сакото си и прилежно го остави на облегалката на един стол. Свали и обувките си, сетне пъхна в тях чорапите си. Събу панталона си и преди да го постави на облегалката на стола, грижливо оправи ръбовете, за да не се измачкат.

Върна се при Талбът, свали боксерките му и одобрително кимна, докато го опипваше, като че проверяваше дали мускулатурата му е стегната.

Членът му още беше отпуснат. Той позатегна още малко жицата около шията си, при което възбудата му нарасна, и с помощта на ръката си постигна ерекция.

Коленичи между краката на Талбът, приведе се и леко го потупа по страната:

— В съзнание ли си, Джоуна? Не бива да пропуснеш онова, което ще ти се случи. Хайде, погледни ме. Имам прекрасен прощален подарък за теб.

Клепачите на Талбът потрепнаха. Очите му бяха налети с кръв, погледът му изразяваше болката и объркването му.

— Браво, така те искам. Позна ли музикалния откъс? Композиторът е Моцарт, а това е алегро Асаи от неговата симфония №31 в до мажор — една от любимите ми. За мен е удоволствие да й се насладим заедно.

— Вземи каквото поискаш — изфъфли Джоуна през счупените си зъби. — Вземи каквото пожелаеш.

— О, много любезно от твоя страна. Тъкмо това възнамерявам да направя. — Йост протегна мечешките си лапи и повдигна таза му.

Изнасилването беше продължително и брутално. Ив положи нечовешки усилия да не откъсне поглед от монитора, въпреки че й се повдигаше, въпреки че в гърлото й се надигаха сподавени стонове.

Взираше се в екрана и видя кога сексуалното удоволствие накара Йост да загуби контрол над себе си. Той отметна глава, при което сребърната жица около шията му проблесна на светлината. Нададе победоносен вик, който заглуши музиката и безпомощното ридание на Талбът.

Оргазмът го разтърси като електрически ток, на лицето му се изписа блажено изражение, очите му заблестяха, потръпна и се задъха. Подпря длан на гърба на жертвата си и остана в тази поза, докато се поокопити. Очите му блестяха като сребърната жица, която свали от врата си и омота около шията на Джоуна. Докато я стягаше, не откъсваше поглед от жертвата си. Талбът конвулсивно се загърчи, пръстите му напразно се вкопчиха в жицата, опитвайки се да я разхлабят, краката му забарабаниха по пода.

После всичко свърши. За щастие поне смъртта настъпи бързо.

Ив забеляза, че очите на убиеца са безизразни като очите на мъртвеца. Той преспокойно обърна Талбът по гръб, огледа трупа, сетне деликатно отстрани от тестисите сребърната халкичка. Стисна я в дланта си и с крак преобърна мъртвеца отново по корем.

Голото му тяло блестеше от пот. Без да бърза, той се извърна и взе дрехите и куфарчето си.

Ив знаеше, че извергът е отишъл в банята на първия етаж, където нямаше камера. Точно след осем минути охранителните камери го засякоха да излиза от къщата. Лицето му беше порозовяло от топлата вода, беше изрядно облечен, носеше куфарчето си. Затвори външната врата и дори не се обърна.

— Изключи видеозаписа — нареди тя и стана. Чу как Пийбоди тежко въздъхна — от облекчение и от състрадание към нещастния Джоуна Талбът.

— Направи ми впечатление, че Йост няколко пъти погледна часовника си — започна Ив, — което подсказва, че е имал някакъв график. Личеше си, че познава разположението на помещенията в къщата — може би е прониквал там преди извършването на убийството и е проучил архитектурния план. Предполагам, че е знаел за обичая на Талбът всяка сряда да обядва с приятелката си. На видеозаписа е отбелязано, че е влязъл в къщата точно в тринайсет часа, и че е напуснал местопрестъплението след петдесет минути — десет минути преди четиринайсет, когато Джоуна и приятелката му е трябвало да се срещнат в ресторанта, и тъкмо навреме, преди тя да се притесни и да дойде да го потърси. Оставил е вратата отключена, за да бъде открита жертвата колкото е възможно по-бързо. Явно човекът, който му е възложил убийството, не желае престъплението задълго да остане в тайна.

Приближи се до таблото, на което по време на всяко разследване подреждаше материалите, и на което на видно място бяха прикрепени снимките на Дарлийн Френч и на Джоуна Талбът.

— Йост е заподозрян в извършването на повече от четирийсет убийства, но сега за пръв път имаме доказателство — очевидно той не е знаел, че камерите в къщата са включени. Разбира се, един професионалист не би пропуснал да провери дали работят.

— Нашият човек започва да проявява небрежност — намеси се Макнаб. — Рано или късно се случва с всички престъпници.

— Може би, но има и още нещо, което отговаря на психологическия му профил — безкрайната му самоувереност. Не си е направил труда да провери камерите, не е включил това задължение в списъка на задължителните процедури при изпълнение на поръчката. Този тип не се страхува от нас — пропъжда ни като досадни мухи, преди още да сме го ухапали… Купил е четири парчета жица, значи имаме четири потенциални жертви. Никога досега не е получавал толкова „крупна поръчка“. Не крие лицето си от нас, сякаш ни предизвиква, което ми подсказва, че се чувства защитен, може би дори недосегаем.

— Ако е вярно, че за всяка поръчка получава над два милиона, за тази работа ще прибере в джоба си десет — дванайсет милиончета. — Фийни се почеса по брадичката. — Действа бързо и ако продължава със същото темпо, ще изпълни поръчката след около седмица. Заплатата му си я бива — дванайсет милиона долара само за седем дни!

— Имаш право. От данните, с които разполагаме, става ясно, че никога досега не е работил толкова бързо — потвърди Ив.

— Може би е решил след този удар да се откаже от работата си или възнамерява да си вземе продължителна отпуска. Нищо не му струва да си направи пластична операция и да живее в разкош до края на дните си.

— Хм, отпуска ли? — промърмори тя и се втренчи в снимката на престъпника, която също беше прикрепена към таблото. — Досега не е убивал четирима души в един и същи град, и то за толкова кратък период от време. Макар че е доста оскъдна, информацията за него говори, че е извършвал ударите на различни географски точки от планетата и по различно време. — Тя замълча и се замисли, сетне продължи: — Упражнява тази „професия“ повече от двайсет и пет години и може би е решил, че е време да се пенсионира. Да, твърде е възможно да е решил да си почине след толкова важна поръчка. Ако наистина е така, вече е уредил пътуването си. Той е от хората, които своевременно планират всяка своя стъпка.

— Къде би отишъл Рурк на почивка?

Ив извърна поглед към помощничката си:

— Какво общо има това с Рурк?

— Според психологическия му профил Йост гледа на себе си като на преуспяващ бизнесмен с изискан вкус. Харесва красивите неща и може да си позволи най-доброто. Единственият човек от подобен калибър, когото познавам, е съпругът ви, лейтенант. Затова попитах къде би отишъл, ако реши да си почине от напрегнатата работа.

— Поздравявам те за логичните разсъждения — кимна Ив и се помъчи да си представи какво курортно място би избрал Рурк. — Съпругът ми притежава къщи и вили по цялото земно кълбо и на близките планети. Коя ще предпочете зависи от това дали желае да остане сам и да бъде обслужван само от няколко домашни дроида. Със сигурност няма да отиде в някой град, защото отначало ще изпитва необходимост от почивка, не от развлечения. Профилът на Йост показва, че той предпочита самотата дори повече от моя съпруг. Затова смятам, че е наел или си е купил имение, разполагащо с изба с отбрани вина и с всички удобства, на които са свикнали аристократите. Ако наистина е така, откриването на това имение ще бъде като да търсим игла в купа сено.

Внезапно лицето й се проясни и устните й се разтегнаха в усмивка:

— Но това е идеалната стръв, която ще подхвърля на федералните агенти. Предлагам ние да се съсредоточим върху музиката. Този тип обича класическата музика, позна, че онази… мелодия е от Моцарт, дори си я тананикаше. Пийбоди, започни проверка на хората, които притежават скъпи билети за всички симфонични концерти, оперни, балетни и прочие културни мероприятия през сезона. Издирвай само онези, които са си купили по един билет за всяко представление. Сигурна съм, че той отива сам на театър или на опера. Макнаб, от теб искам да разбереш кой и кога е купил дискове с класическа музика, като е платил в брой. Нашият човек е колекционер.

Докато говореше, тя машинално крачеше напред-назад, опитвайки да подреди мислите, които нахлуваха в съзнанието й.

— Спешно са ни необходими резултатите от лабораторните изследвания — ще се постарая да притисна Дики. Интересува ме какво са извадили „метачите“ от канала в банята. Йост е взел душ, но сапунът беше сух. Когато отива на „работа“, нашият социопат-чистофайник вероятно носи в куфарчето си свой сапун и шампоан. Вече знаем за изискания му вкус, следователно ще се постараем да издирим откъде и кога е купил скъпи марки сапуни и шампоани, Фийни, ако обичаш, разговаряй с братовчедите, от които Йост е купувал сребърната жица, а аз ще отида в лабораторията, за да пришпоря Дики.

— Дадено — усмихна се ирландецът, в този момент комуникаторът му избръмча. Той стана, извади го от джоба си и се отдръпна встрани, за да говори.

— Лейтенант — обади се Макнаб, — хрумна ми нещо. — Той млъкна и се изчерви, но по този въпрос не можеше да говори деликатно. — Направи ми впечатление как Йост използва сребърната жица, за да постигне сексуално удовлетворение. Това ме навежда на мисълта, че макар той да е почитател на Моцарт и на хубавите вина, положително се интересува от порнография или е използвал услугите на проститутка, която обслужва клиенти със сексуални отклонения. Ако пък е вълк-единак, може би си стои вкъщи и гледа порнофилми на видеозапис или холограмни изображения. Дискове с подобни филми се продават свободно, а „по-твърдото порно“, включително садистичните версии, при които е заснето автентично убийство, се намират на черния пазар.

— Изглежда, си доста вещ по този въпрос — подхвърли Пийбоди.

— Известно време работих в Отдела за борба с порока — обясни младежът, но неспокойно се размърда на стола и продължи да говори на Ив: — Предлагам да проверим и тази възможност. Както казахте, лейтенант, този тип е колекционер. Виждал съм да се продават порнофилми, които дори имат някаква художествена стойност.

— Макнаб, понякога ме изненадваш — промълви Ив. — Заеми се с това.

— Искаш ли да погледаме заедно порнофилми, красавице? — прошепна той на Пийбоди, а Ив предпочете да се престори, че не го е чула.

— Извадихме късмет — заяви Фийни и прибра комуникатора в джоба си. — Проверих в компютъра за убийства, извършени със сребърна жица, но не открих подобно престъпление да е било извършено нито в Лондон, нито в цяла Англия в периода от време, който ни интересува. За всеки случай помолих един от моите служители да провери убийствата, при които има отклонение от шаблона, и той е ударил джакпота.

— Продължавай!

— В малко градче в Корнуол ченгетата са намерили двама мъртъвци близо до брега на океана. Труповете били полуразложени… пък и по ония места още живеят хищници, ако се досещаш за какво намеквам. Важното в случая е, че хората са били удушени с гарота, но тъй като оръжието на престъплението не е било намерено, отначало не можах да направя връзката. Освен това местните полицаи се включили в глобалната компютърна мрежа едва два месеца след откриването на труповете.

— Защо мислиш, че това е работа на Йост?

— Защото са извършени в периода от време, който ни интересува. Оръжието на престъплението също отговаря на предпочитаното от него. И двете жертви — мъж и жена — са били смазани от бой, най-много са пострадали лицата им. И двамата са били упоени и изнасилени. Моят човек е издирил снимките от местопрестъплението и ги е сравнил със снимките на Френч и на Талбът — нараняванията на шията и при четирите жертви са еднакви. Туристът, който се е обадил в полицията да съобщи за труповете, не е изчакал идването на ченгетата. Възможно е той да е взел сребърните жици.

— Установена ли е самоличността на жертвите?

— Да — двама контрабандисти, които са използвали къщичка на брега за своя база. Ако искаш, да събера повече информация, ще разговарям с човека, който е отговарял за разследването.

— Непременно го направи. Прехвърли сведенията на домашния ми компютър — и тях ще пробутам на федералните агенти. Дано поне за известно време ме оставят да работя на спокойствие и да не се разпореждат на моята територия. Предлагам за днес да приключим. Ще ви чакам у дома утре точно в осем. Ако междувременно някой от вас научи нещо важно, веднага да се свърже с мен.

Тя спази обещанието си да пришпори шефа на лабораторията и това й достави голямо удоволствие. Както обикновено Дики се опита да се оправдае, че е затрупан с много работа, и както обикновено Ив отначало го заплаши, сетне го подкупи с бутилка ямайски ром. Дики обеща още на следващата сутрин да нареди с предимство да бъдат изследвани материалите, открити в канала на банята на Талбът.

След това тя се свърза с Уитни, съобщи му как върви разследването и помоли за разрешението му да насочи Джейкъби и Стоу по фалшива следа. Както очакваше, командирът й нареди да присъства на пресконференцията, чието начало бе обявено за два и половина на следващия ден.

Докато вървеше по коридора към канцеларията си, тя мрачно размишляваше за изпитанието, което представляваше срещата й с представителите на медиите. Седна зад бюрото си и побърза да се свърже със Стоу.

По красивото лице на агентката, което се появи на монитора, беше изписано раздразнение:

— Лейтенант, защо трябва да разбера от новините по телевизията за убийство, което най-вероятно е било извършено от Йост?

— Защото вестите бързо се разпространяват, агент Стоу, а аз бях много заета. Едва сега се поосвободих и бързам да те информирам за последния инцидент. Но ако предпочиташ да се правиш на голяма клечка, знай, че си губиш времето.

— Преди да напуснеш местопрестъплението, трябваше да се погрижиш уликите да не бъда заличени, след това да се свържеш с мен или с моя колега.

— Не си спомням да съм чела подобно указание в правилника. Обаждам ти се от учтивост, но поведението ти ме предизвиква да бъда неучтива.

— Сътрудничеството…

— Ако държиш да се сътрудничим, дръж си езика зад зъбите и слушай! — Ив помълча, докато гневът на Стоу постихна, сетне добави: — Добрах се до информация, която ще подпомогне паралелните ни разследвания, но вашата агенция по-бързо ще провери достоверността й. Ако искаш да се включиш в играта, след двайсет минути ще бъда в един клуб в центъра на града — нарича се Дърти Клъб. Гледай да донесеш нещо, което да ти послужи като разменна монета.

Тя прекъсна връзката, преди агентката да й отговори. За всеки случай се постара да бъда в клуба не след двайсет, а след петнайсет минути.

Когато влезе в залата, срещу нея се изпречи чернокож гигант, който беше покрит с татуировки, а голата му глава лъщеше като топка за боулинг. Великанът широко се усмихна и усмивката сякаш раздели на две половини неописуемо грозното му лице:

— Здрасти, белокожо гадже.

— Здравей, чернокожо момче.

В този час стриптийз клубът още не беше претъпкан, но няколко маси бяха заети, а на подиума под ритъма на музиката морно танцуваше млада жена, която сякаш едва намираше сили да разтърси огромните си гърди.

Чернокожият великан Крак бе управител на клуба, но често се намесваше в пиянските свади и изхвърляше на улицата шумните клиенти. Прякорът си бе получил от звука, който се чуваше при удара на главите им в асфалта.

Той побърза да отиде зад бара и след малко се върна с чаша кафе, което повече приличаше на помия. Плъзна чашата към Ив и промърмори:

— Отдавна не си се мяркала. Домъчня ми за кльощавия ти задник.

— Божичко, Крак, толкаво ме разчувства, че ще взема да се разплача. — Тя отпи от кафето и от очите й наистина бликнаха сълзи. Надяваше се, че лигавицата на гърлото й все някога ще се възстанови. — Имам среща тук с двама агенти от ФБР.

Великанът доби толкова покрусено изражение, че дори ухиленият череп, татуиран на едната му страна, престана да се смее.

— Защо ми причиняваш това, захарче? Защо водиш федерални ченгета в хубавото ми заведение?

— Искам да им покажа забележителностите на нашия град — засмя се Ив. — Ще ми се тези зализани пуритани от Вашингтон да разберат какво представлява реалният свят. Всъщност дамата май не е толкава надута, но партньорът й е истински кретен и досадник.

— Ако кажеш, ще направя така, че да им се стъмни.

— Не, няма да стигаме до крайности. Обаче няма да е зле от време на време да им хвърляш кръвнишки погледи, които дълго ще помнят, след като се приберат във временната си квартира. И непременно да им сервираш от същото кафе.

Чернокожият се ухили и белите му зъби проблеснаха като мраморни колони:

— Брей, много си била злобна!

— Сега ли го разбра? Между другото, тук има ли нещо, което федералните не бива да надушат?

— Чисто е… засега. — Той погледна през рамото й: — М-м-м, още едно гадже с бяла кожа! Май в шибаното ФБР никога не наемат чернилки като мен.

— Мисля, че приемат, само че от работата в Бюрото може би побеляват. Изчезвай, Крак — прошепна и се обърна да посрещне новодошлите.

— Как ти хрумна да се срещнем в този бардак, лейтенант? — Джейкъби сбърчи нос от отвращение и внимателно огледа стола, преди да седне.

— Това е вторият ми дом. Искате ли кафе? Аз черпя.

— В свърталище като това и кафето сигурно е отровно.

— Я да не наричаш бара ми свърталище! — Крак застрашително се надвеси над плота.

— Колегата ми е кретен — побърза да каже Карън и застана помежду им. — Не е виновен — предава се по наследство. С удоволствие ще изпия чаша кафе.

— А пък аз с удоволствие ще ви го сервирам. — С изненадващо достойнство чернокожият отстъпи и отиде да приготви кафето. Изпод око погледна Ив и едва забележимо й намигна.

— Носите ли нещо, което да го замените за моята информация? — попита тя.

— Агентите от ФБР нямат навика да се пазарят с местните ченгета.

— За Бога, Джейкъби, дръж се прилично или млъкни. — Стоу се обърна към Ив: — Предлагам да седнем и спокойно да поговорим.

— Разбира се. — Ив взе чашата с кафето, изчака и те да вземат своите чаши и тръгна към една ъглова маса в дъното на помещението.

Стоу заговори първа:

— Научих за убийство, извършено преди две години, което, изглежда, е работа на Йост. Жертвата е магистрат от върховния съд.

— Ако наистина висш магистрат е бил изнасилен и удушен с гарота, медиите щяха да вдигнат шум до Бога. Но не съм чувала дори да се споменава за подобно престъпление, нито пък е регистрирано в полицията.

— Историята беше потулена, защото съдията не е бил сам в леглото, а с малолетна.

— И момичето ли е било убито?

— Не. Още нямам пълната информация, но научих, че убиецът упоил малката, завързал я и я заключил в съседната стая. Информацията е засекретена, затова още не съм научила името й. Изглежда, момичето е било укрито от някаква правителствена организация — може би от Програмата за защита на свидетелите. Страхували са се да не би тя да разкаже за лошия навик на съдията да чука малолетни. Официалната версия е, че той е починал от инфаркт и екипът на „бърза помощ“ не е успял да го спаси.

— Признавам, че информацията е доста интересна.

— Твой ред е.

Ив кимна и едва се въздържа да не се усмихне, когато Джейкъби отпи от кафето и лицето му стана граховозелено като служебната й кола. Докато агентът бършеше насълзените си очи и се опитваше да си поеме дъх, тя съобщи на Стоу за труповете, намерени в Корнуол.

— Мога да изискам файловете от англичаните и да ги получа за по-малко от час — замислено промърмори агентката. — Твърде възможно е да открием туриста, което е намерил труповете. Намирам, че идеята ти да проследим хората, които напоследък са си купували имоти, е много добро попадение. Данните, които имам, съвпадат с твоите — Йост никога не е убивал повече от двама души на едно и също място. Ако наистина възнамерява да очисти четирима тук, вероятно планира да се откаже от работата си и да заживее като богат пенсионер. Ще наредя на неколцина от моите хора да тръгнат по тази следа — да видим какво ще излезе. Междувременно се налага да проведа разговор със съпруга ти.

— Вече ти дадох сведения за два трупа в замяна на твоите, които се отнасят само за една жертва. Не ставай нахална.

Джейкъби, който най-сетне беше успял да си поеме дъх и да се поокопити, се приведе и изсъска:

— Спокойно можем да го задържим, Далас. Твоето разрешение не ни е необходимо.

— Само опитай. Рурк ще те изхруска на закуска. Чуй какво ще ти кажа — обърна се тя към Стоу. — Ако съпругът ми имаше дори бегла представа кой стои зад убиеца, щеше да го сподели с мен. Познавал е Джоуна Талбът, харесвал го е и се чувства отговорен за смъртта му. Но ако започнеш да го притискаш, само ще му навредиш и няма да постигнеш абсолютно нищо. И двамата с Рурк имаме лични причини да искаме залавянето на Йост. Той е готов да ми помага, да сътрудничи на нюйоркската полиция, но не и на вас.

— Ще се съгласи, ако го помолиш.

— Може би, но няма да го сторя. Постарай се да използваш информацията, която ти дадох и помни, че сега знаеш много повече, отколкото преди да дойдеш тук.

Изправи се на крака и строго изгледа двамата федерални агенти:

— Да сме наясно — ако сте намислили да тормозите съпруга ми, първо трябва да се справите с мен. Ако по чудо се отървете невредими, той така ще ви подреди, без да положи каквото и да било усилие, че до края на живота си и двамата ще се питате защо се е провалила многообещаващата ви кариера. Ако работим съвместно, ще пипнем мръсника. Припишете си изцяло заслугата за залавянето — на мен слава не ми е необходима. Но опитате ли да играете мръсни игрички и зад гърба ми да притискате Рурк, лошо ви се пише!

Обърна се кръгом, приближи се до бара и хвърли на плота няколко монети.

— Смачка ли им фасоните, бяло момиче? — подсмихна се Крак.

— Още не съм започнала.

Когато Ив измарширува навън, Стоу въздъхна с облекчение:

— Според мен мина много добре.

— Писна ми от тази провинциалистка — намръщи се Джейкъби. — Да му се не види, за каква се мисли, че се осмелява да диктува условията?

— За добро ченге, каквото е в действителност! — сопна се тя и си помисли, че до гуша й е дошло да се примирява със снобизма и високомерието на партньора си. Ала беше принудена, защото само чрез него можеше да се включи в разследването на Йост. — Ченге, което е готово да защити своята лична и професионална територия.

— Добрите ченгета не се омъжват за престъпници.

Стоу се втренчи в него и дълго мълча, сетне процеди:

— Знаех, че си кръгъл глупак, но дори от теб не очаквах толкова нелепо изказване. Много добре знаеш, че въпреки слуховете за някогашната дейност на Рурк, никоя, абсолютно никоя организация за борба с престъпността на тази или на друга планета не разполага с доказателства за извършено от него престъпление. Нима не разбираш, че в случая именно той е жертвата? Двамата с Далас го знаят, ние също. Затова престани да се правиш на идиот.

Речта й толкова изуми колегата й, че той машинално отпи още една глътка кафе, задави се и едва успя да попита:

— На чия страна си?

— Опитвам се да запомня, че съм се заклела да работя за опазването на реда и на закона. Обзалагам се, че провинциалистката, както благоволи да я наречеш, никога не го забравя.

— Дрън-дрън! Аз пък се обзалагам, че тя крие информация от нас.

— Нима? Така ли мислиш? — иронично промърмори тя с леден тон. — Разбира се, че няма да сподели цялата информация с нас. На нейно място и ние щяхме да постъпим по същия начин. По-важно е обаче, че ни каза истината, насочи ни по верни следи. А когато заяви, че не я е грижа кой ще си припише заслугата за залавянето на Йост, беше искрена. — Отмести чашата с кафето, от което дори не беше отпила, и се изправи. — Искрено съжалявам, че не мога с ръка на сърцето да кажа, че не ми пука кой ще обере лаврите за задържането му.

Десета глава

Ив възнамеряваше да се прибере у дома, да се затвори в кабинета си, да прегледа новата информация, изпратена от другите членове на екипа й, сетне да се заеме с проследяване на данните, които й бяха подхвърлили федералните агенти.

Ала още щом отвори входната врата, плановете й се промениха. Не се изненада, когато във фоайето се сблъска със Съмърсет. Всъщност денят й изглеждаше някак непълен, ако всяка вечер не размени с иконома няколко остри думи.

Но той я изпревари, преди да е открила словесната престрелка:

— Рурк е горе.

— Защо ми го съобщаваш толкова тържествено? Това е неговият дом.

— Разтревожен е.

Сърцето й се сви и дори не забеляза, че когато понечи да свали якето си, Съмърсет й помогна, сетне го преметна на ръката си.

— А Мик къде е?

— Излезе и предупреди, че ще закъснее.

— Слава Богу. Не мога да разговарям със съпруга ми в присъствието на този човек. Кога се прибра Рурк?

— Преди около половин час. Проведе няколко разговора по видеотелефона в спалнята, но още не е отишъл в кабинета си.

Тя кимна и тръгна нагоре по стъпалата:

— Ще се помъча да оправя настроението му.

— Обзалагам се, че ще успееш — промърмори зад гърба й икономът.

Ив влезе в спалнята. Рурк отново говореше по телефона, но използваше слушалките. Стоеше до високия прозорец и се взираше в градината, в която необуздано цъфтяха десетки видове пролетни цветя.

— Ако разрешите да ви помогна с уреждането на погребението или с каквото и да било…

Докато слушаше отговора на събеседничката си, той рязко отвори прозореца и се надвеси навън, сякаш се задушаваше.

— Ще липсва на всички ни, госпожо Талбът. Едва ли ще ви утеша, но държа да ви кажа, че колегите много обичаха и уважаваха вашия син. Не — промълви след секунда. — Засега не знаем причината. Точно така… да. Ще ми позволите ли да го направя, за да помогна на вас и на семейството ви?

Дълго мълча, докато се вслушваше в гласа от другата страна на линията. Ив толкова пъти се беше обаждала на роднините на жертви на убийства, че знаеше колко покрусена и объркана е госпожа Талбът и каква необходимост изпитва да излее мъката си.

И още повече да натъжи Рурк, да задълбочи чувството му за вина.

— Разбира се — промълви той най-накрая. — Обадете ми се, ако мога да ви услужа с още нещо. Не, не се безпокойте. Ще го направя. Дочуване, госпожо Талбът.

Свали слушалките, но не се обърна, а остана до прозореца. Ив безмълвно прекоси спалнята, прегърна го през кръста и допря страната си до гърба му.

Усети как напрегнатите му мускули се стегнаха още повече.

— Разговарях с майката на Джоуна — промълви той.

— Да, разбрах — отвърна Ив, без да промени позата си.

— Благодари ми, задето съм предложил да й помогна, и че съм отделил време лично да й изкажа съболезнованията си. — Говореше спокойно, прекалено спокойно, самоиронията му беше по-жестока от самобичуване. — Разбира се, не й казах, че синът й щеше да бъде жив, ако не бе мой служител.

— Може би наистина е така, но…

— Майната му на твоето „може би“! — Счупи слушалките и захвърли парчетата през прозореца. Рязкото му движение отхвърли Ив назад, но когато съпругът й гневно се обърна, тя вече беше възстановила равновесието си и се изправи срещу него.

— Джоуна няма никаква вина. Никаква! Още щеше да бъде жив, ако не работеше за мен, също като онази камериерка. Само защото са били мои служители двамата са били пребити, изнасилени и убити! Чувствам се отговорен за хората в моите предприятия, разбираш ли? Колко ли още ще загинат? Колко ли още ще бъдат предадени от мен и ще намерят смъртта си, защото ми служат?

— Врагът ти, който и да е той, иска тъкмо това — промълви Ив. — Да се измъчваш, да си задаваш един и същи въпрос, да се самообвиняваш.

Предсказанието на Фийни се беше сбъднало — Рурк наистина беше побеснял от гняв. Приличаше на взривно устройство, което всеки момент ще избухне.

— Добре, ще му дам каквото поиска! Не желая повече да загиват невинни хора!

— Ако го сториш — престорено спокойно изрече Ив, — ако му дадеш да разбере, че те е извадил от равновесие, ще поиска повече.

— Какво от това? — Рурк вдигна юмруци. — Не се страхувам да се изправя срещу най-могъщия противник. По един или по друг начин ще се справя със заплахата. Но как да се преборя с невидим враг? Известено ли ти е колко души работят за мен?

— Не.

— Аз също не знаех точния брой на служителите в моите предприятия, но днес направих справка в компютъра. Те са няколко милиона! Престъпниците разполагат с милиони хора, измежду които да избират жертвите си.

— Не говори така! — Тя пристъпи към него и го хвана за раменете. — Престани да се самообвиняваш. Не си дал нищичко на противника си, но той се опитва да отнеме частица от теб. Ще допуснеш фатална грешка, ако му го позволиш. Ако му дадеш да разбере колко пагубно ти се отразява тактиката му.

— Тогава може би ще се опита да убие мен.

— Може би. Мислих по този въпрос и признавам, че перспективата ме тревожи. Но… — Тя плъзна длани по раменете му, като че милувките й можеха да го успокоят. — Тревожа се, когато слушам гласа на сърцето си, но разумът ми диктува нещо съвсем различно. Врагът ти не иска смъртта ти. Желанието му е само да те уязви. Разбираш ли за какво говоря? Иска да те извади от равновесие, да се измъчваш, да изпитваш угризения на съвестта… иска да бъдеш какъвто си в този момент.

— Но защо?

— Тъкмо това трябва да разберем. Седни.

— Не ме сдържа не едно място!

— Седни! — настоятелно повтори Ив със същия нетърпящ възражение тон, с който той понякога й говореше. Видя гневните пламъчета в очите му, но невъзмутимо се обърна и отиде да налее чаша бренди. За миг се запита дали да не пусне сънотворно в питието, но се досети, че Рурк веднага ще разбере. Можеше да опита и да го насили да изпие брендито, както веднъж той беше сторил с нея, ала се съмняваше, че ще успее.

А това само щеше да влоши нещата — и двамата щяха да побеснеят от гняв.

— Хапна ли нещо?

Рурк, който беше прекалено разстроен, за да забележи размяната на ролите им, та да му се стори забавна, раздразнено измърмори:

— Не съм гладен! Нямаш ли си работа, че се занимаваш с мен?

— Престани да се инатиш! — Тя остави чашата с брендито върху ниската масичка и сложи ръце на кръста си. — Седни или ще те накарам насила. Дори мисля, че една ръкопашна схватка ще те накара да изпуснеш парата и да се почувстваш по-добре.

— Нямам настроение — промълви той и с все така мрачно изражение седна на канапето и нареди на телевизора да се включи. Ив веднага изкомандва устройството да се изключи и се сопна:

— Никаква телевизия!

Очите му проблеснаха:

— Телевизор, включи се! Драга Ив, ако не искаш да гледаш, отиди другаде.

— Телевизор, изключи се!

— Лейтенант, движиш се по въже, което е опънато над пропаст! — Гневът му вече не бе насочен към незнайния му враг, а към нея. Тя едва сдържа усмивката си — беше постигнала целта си. Разбира се, съпругът й още не се беше успокоил, но и това щеше да стане.

— Бъди спокоен, умея да пазя равновесие.

— Използвай таланта си другаде. В момента не искам нито брендито ти, нито състраданието ти, нито професионалните ти съвети. Отиди някъде и ме остави сам.

— Добре, тогава аз ще изпия брендито. — Ив се постара да скрие гримасата си на отвращение, защото мразеше тази напитка. — Ще се въздържа от професионални съвети — добави и седна на коленете му. — Но ще остана при теб.

Той я хвана за раменете и се опита да я отблъсне:

— Тогава аз ще отида другаде.

Ив го прегърна през шията и се притисна до него:

— Не, няма! Толкова ли съм досадна, когато съм в настроение за… знаеш какво?

Рурк примирено въздъхна и допря чело до нейното:

— Непрекъснато ми досаждаш. Питам се защо те търпя.

— Аз често си задавам същия въпрос. — Тя леко го целуна по устните. — Може би още сме заедно заради това. Прекрасно е. — Прокара пръсти през косата му, отметна главата му и го дари с незабравима целувка — бавна, чувствена, еротична.

— Ив… — прошепна той, когато успя да си поеме въздух.

— Позволи ми де те любя. — Тя обсипа с нежни целувки страните му. — Позволи ми. Обичам те.

Обичаше го и сърцето й се късаше, като го гледаше как се терзае, колко смазваща е умората му. Знаеше, че ще работят заедно, че ще водят битките си рамо до рамо. Ала сега това нямаше значение. Единственото й желание в момента бе да му дари спокойствие.

Рурк беше въплъщение на силата, което едновременно я привличаше и я предизвикваше. Никога не издаваше чувствата си, ала сега бе напрегнат като пружина. Тя прокара длани по раменете, по гърба му… Милувките й го успокояваха, целувките й разпалваха страстта му.

„Божичко, как умее да се владее!“ — помисли си, повдигна се и игриво захапа брадичката му. Самообладанието му едновременно я изнервяше и й даваше чувство за сигурност. За пръв път го виждаше да губи контрол, което й позволяваше да се възползва от слабостта му, да превърне гнева му в плътско желание.

Разкопча ризата му, като пръстите й се задържаха на всяко копче, устните й се плъзгаха по всеки сантиметър оголена плът. Долови ударите на сърцето му — силни, но все още ритмични.

— Обожавам да те целувам — прошепна, плъзна длани нагоре по гърдите му, прокара език по горещата му кожа. — Навсякъде.

Възседна го и когато видя как страстта спусна тъмния воал на желанието върху синевата на очите му, сърцето й лудо затуптя.

Осъзна, че е сгрешила, че с нежност няма да угаси яростта, която пламти в гърдите му. „Огънят се гаси само с огън“ — помисли си.

Без да откъсва поглед от лицето на съпруга си, разкопча ремъка, на който беше прикрепен кобурът с оръжието й, и го пусна на пода. Без да откъсва поглед от лицето му, разкопча ризата си и я свали. Отдолу носеше тънка памучна фланелка с голямо деколте. Видя, че Рурк я наблюдава и зърната й се втвърдиха, като че вече бе усетила устните му върху гърдите си.

Ала той не я докосна. Знаеше, че в мига, в който го направи, напълно ще загуби контрол и ще я обладае с животинска страст. „Ще я насиля — каза си, разгневен на самия себе си, — тъкмо когато тя ми съчувства и се мъчи да ме утеши, да ми помогне!“ Със сетни сили се овладя, нежно докосна страната й и прошепна:

— Почакай да те занеса в леглото.

Ив се усмихна — в усмивката й нямаше и капчица съчувствие:

— Не мога да чакам! — Свали фланелката си и я захвърли встрани. — Обладай ме, твоя съм. — Вкопчи се в косата му и се притисна към гърдите му. — Докосни ме, моля те — прошепна, устните й потърсиха неговите.

Самообладанието го напусна. Сграбчи я, с мълниеносно движение я просна по гръб и легна върху нея. Зацелува я жадно, упоявайки се от дъха й. Всяко негово докосване все повече възпламеняваше възбудата й, докато най-сетне опитните му пръсти я доведоха до първия оргазъм.

Тя нададе вик, но ласките му станаха още по-безразсъдни.

Страстно зацелува гърдите й и захапа зърната й, причинявайки й сладка болка.

Кръвта й забушува, тя се повдигна, насърчавайки го да проникне в нея, и заби нокти в гърба му. Загърчи се под него, ръцете й го търсеха, устните й го преследваха. Страстта й и желанието й не отстъпваха на неговата похот. Набързо захвърлиха дрехите си, притискайки се един към друг. Голите им тела блестяха от пот.

За Рурк светът престана да съществува. Съществуваше само тя — неговата партньорка в любовта. Жената със стройното и толкова съблазнително тяло, което сякаш бе създадено специално за него. Жената с бяла и нежна кожа, под която играеха стегнати мускули, на която страстта придаваше неземен вкус…

Кръвта бучеше в ушите му, в съзнанието му се въртеше само една мисъл: „Още! Още! Искам те цялата!“

Докосна я на най-интимното място и горещата й плът сякаш опари пръстите му. Тя машинално се повдигна и разтвори бедра. Рурк искаше… изпитваше необходимост да я види как стига до оргазъм, да почувства как всичко в нея експлодира, да усети, че цялата му принадлежи.

Тялото й се изви като дъга, изтъкана от усещания, от устните й се изтръгна стон, тя изригна в ръката му.

Ала Рурк не й позволи да се отпусне и да се върне към действителността, а със зъбите и с езика си отново я поведе към върха на насладата.

Когато впи устни в нейните, когато почувства, че тя е на ръба на нова експлозия, рязко проникна в нея и мигом я запрати в бездната на насладата.

„Още! — помисли си. — Още!“

Разтвори бедрата й още повече и проникна още по-дълбоко в нея. Погледът му се замъгли, но през алената пелена на похотта той видя отражението си в дълбоките й, тъмнокехлибарени очи, които бяха помътнели от страстта.

— В теб съм — задъхано прошепна, докато ритмичните му движения водеха и двама им към лудостта. — Целият съм в теб — телом и духом…

Ив насила се изтръгна от парализиращото замайване, за да каже единствените думи, които можеха да донесат утеха на съпруга й. Сграбчи китките му, усети пулсирането на кръвта във вените му, и прошепна:

— Отпусни се, не мисли за нищо. Ще бъда до теб.

Той притисна лице до косата й и позволи на страстта да завладее сърцето и мислите му.

Ив не знаеше колко време е изминало, докато съзнанието й се проясни дотолкова, че да разсъждава трезво. В момента, когато успя да си спомни името си, осъзна, че Рурк още е върху нея. Сърцето му, още биеше лудо, но той лежеше неподвижно.

Плъзна ръка по гърба му и го потупа по задника:

— Ако не възразяваш, след десет — петнайсет минути бих искала да си поема въздух.

Рурк вдигна глава и се подпря на лакти. Лицето на Ив беше поруменяло, очите й бяха премрежени, по устните й играеше загадъчна усмивка.

— Изглеждаш много доволна от себе си.

— Защо не? Честно казано, доволна съм и от теб.

Той се наведе и целуна трапчинката на брадичката й:

— Благодаря ти.

— Не е необходимо да ми благодариш, задето правихме секс. Все пак сме женени, нали?

— Вярно е, че заслужаваш поздравления за секса, но ти благодаря за разбирането… за положените грижи.

— Знам какво е най-доброто за теб. — Тя отметна косата от челото му. — Как си? Чувстваш ли се малко по-добре?

— Да. — Рурк седна и я взе в прегръдките си. — Постой така още малко, нека задържим мига — прошепна и нежно я целуна.

— Ако продължаваш в същия дух, отново ще се озовем в хоризонтално положение.

— М-м-м, перспективата е доста съблазнителна. — Гневът още не го беше напуснал, но от буйния огън беше останала само тлееща жарава. — За съжаление ни чака много работа. Между другото, лейтенант, налага ли се да спорим, за да ми разрешиш да работя заедно с теб? Не мислиш ли, че ще бъде жалко да развалим доброто си настроение?

Тя помълча, сетне промълви:

— Не бива. Не, не ме прекъсвай, позволи да се доизкажа. — Обърна глава и притисна челото си до шията му. — Сърцето ми диктува да не се забъркваш в тази история. Страхувам се и се тревожа за теб. Но разсъждавайки не като твоя съпруга, а като полицейска служителка, осъзнавам, че ако ми помогнеш, по-бързо ще се доберем до престъпника. Съпругата няма шанс, когато ченгето се съюзи с теб и двамата я притиснете до стената.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че няма да изпитвам толкова силни угризения на съвестта, ако участвам в разследването?

— Ами… — Тя се поколеба за миг, сетне примирено въздъхна: — Знам го, не е необходимо да ме убеждаваш. Да вземем душ, да хапнем нещо, после ще ти обясня основните правила на играта.

— Фразата „основни правила“ никога не ми е допадала — спокойно отбеляза Рурк.

Тя стана и се засмя:

— И това знам.

Едва когато се облякоха и седнаха на масата, за да опитат превъзходните спагети с морски дарове, които бяха поръчали да им приготви автоготвачът, Ив постави своите условия:

— Със съгласието на Уитни официално ще се включиш в разследването като граждански експерт-консултант. Тази длъжност е свързана с известни привилегии и задължения, а за труда си ще получиш скромен хонорар.

— Какво разбираш под скромен хонорар?

Ив разтвори с вилицата си една мидена черупка и отвърна:

— Предполагам, че ще е по-малък от цената, която си платил за който и да било от шестстотинте си чифта обувки. Ще получиш специална карта за сътрудник…

— А значка ще ми дадете ли?

Тя му хвърли унищожителен поглед:

— Не ставай смешен! Както вече казах, ще получиш стандартна карта на сътрудник с твоята снимка. Оръжие няма да ти бъда отпуснато.

— Няма значение. Разполагам с цяла колекция от оръжия.

— Млъкни! Информация ще получаваш по преценка на ръководещия разследването, тоест — по моя преценка.

— Много удобно за теб, нали?

— Ако не се подчиняваш на нарежданията, ще бъдеш отстранен от екипа… отново по преценка на ръководещия разследването. Стриктно ще се придържаме към служебния правилник.

— Знаеш ли, често се питам от колко страници се състои този правилник.

— Пререканията с ръководителя на разследването могат да доведат до дисциплинарно наказание.

— Скъпа, строгите наказания само ме възбуждат.

Тя го изгледа накриво, въпреки че й се искаше да запее от радост, задето той отново е предишният Рурк:

— По време на разследването ще бъде поискан достъп до някои твои файлове.

— Разбира се.

— Добре. — Ив довърши вечерята си и се изправи: — Да се залавяме за работа.

— Нали щеше да ми обясниш някои основни правила?

— Ще ти те осведомя в движение. Да отидем в моя кабинет, за да те запозная с информацията по случая.

Предимството да работи с Рурк бе в това, че той разбираше психологията на полицаите, фактът, че е опознал ченгетата още когато е трябвало да ги надхитрява, не по време на съвместното си съжителство с полицейска служителка, ни най-малко не притесняваше Ив.

По-важно беше, че не й се налагаше да му обяснява каквото и да било, което спестяваше много време.

— Не си съобщила на ФБР всички сведения, с които разполагаш, но те ще разберат, че си ги извозила.

— Точно така. Обаче няма да повдигнат въпрос.

— Освен това ще се усъмнят, или поне ще се запитат дали само за една седмица не си събрала повече информация за Йост, отколкото те са успели за няколко години. Бъди сигурна, че ще ти завидят и ще гледат накриво.

— Сърцето ми се къса от мъка, няма да го преживея!

— Обичаш предизвикателствата, лейтенант. Май състезателният ти дух се е пробудил.

— Може би. Във всеки случай казах на Джейкъби и Стоу, че могат да си припишат цялата заслуга за залавянето на престъпника. Стига ми, че Йост ще знае кой наистина е го е проследил и открил. Онези от ФБР са допуснали престъпна небрежност, като не са обърнали достатъчно внимание на сребърната жица и на еднаквата дължина на парчетата, с които са извършвани убийствата. Психологическият портрет на престъпника ясно говори, че той е човек на навика и дори е обсебен от желанието да изпипва всичко до най-незначителните подробности, но хората от федералната агенция очевидна са претупали работата си.

— Според мен служителите от ФБР разглеждат нещата в общ план и разчитат предимно на информацията, вместо да се доверят на интуицията си и на… опитни помощници. — Усмихна се, като видя как съпругата му смръщи вежди, и добави: — От опит знам как действат, но няма да отнемам от ценното ти време с историята за запознанството ми с някои агенти от ФБР.

— Държа по-късно да ми разкажеш тази история.

— М-м-м, ще видим. Най-важното в момента е да използваш сведенията, с които разполагаш, да се довериш на интуицията си и да не пренебрегваш другите възможности — например безценната ми помощ.

— Да речем, че имаш право. От друга страна, повечето агенти от ФБР нямат брачна връзка с човек, който купува цяла каса шампанско на цена пет хиляди долара за бутилка, затова не са в състояние да погледнат на нещата от този ъгъл. Твоята роля като консултант се свежда именно до това — да ни дадеш представа как разсъждава един богаташ, който е свикнал да задоволява капризите си.

— Никога не купувам скъпо шампанско, за да го пия. Предполагам, че вече си проверила дали Йост обича това питие — никога не пропускаш подробностите. Но за едно си права — наистина знам много повече от теб за луксозните храни, напитки и стоки — затова съм експерт-консултант.

— Цивилен експерт — поправи го тя. — Освен това още не е сигурно дали Уитни ще се съгласи да се включиш в разследването.

— За да изпреварим събитията и да спестим време, трябва да прегледам видеозаписа от охранителните камери в къщата на Джоуна.

— Не!

— Наложително е. Трябва да видя как е облечен Йост, по какъв начин носи дрехите си. Докато гледах видеозаписа от „Палас“, ми направи впечатление, че този тип предпочита модели на английските дизайнери.

— Да му се не види, как познаваш дизайнера само от един поглед?

— Скъпа Ив… — Той се усмихна и прокара пръст по избелялата й униформена риза. — Много хора се подчиняват на модните тенденции, за разлика от други, които пет пари не дават как са облечени.

— Разбирам накъде биеш, но не можеш да ме засегнеш. Освен това трябваше да се досетя, че след като си вманиачен на темата модни дрехи, веднага ще разпознаеш друг сноб като теб. — Извади дисковете от чантичката и добави:

— Разгледай го добре, когато приближава до вратата. Ще добиеш впечатление за облеклото му и за поведението му.

Докато зареждаше диска в компютъра, си помисли, че няма да позволи на Рурк да види останалите кадри от видеозаписа.

— Компютър, пусни видеозаписа от първи до петнайсети кадър.

РАБОТЯ… ЗАПОЧВАМ ПОСЛЕДОВАТЕЛНО ИЗЛЪЧВАНЕ НА КАДРИТЕ.

Двамата се втренчиха в огромния монитор на стената, наблюдавайки как Йост уверено се изкачва по стъпалата към входната врата. Машината стопира кадъра.

— Определено костюмът му е дело на английски моделиер — промърмори Рурк. — Обувките също. Искам да огледам по-отблизо дипломатическото куфарче.

— Добре. Компютър, увеличи с десет процента двайсет и втори сектор от дванайсети кадър.

РАБОТЯ…

На екрана се появи увеличеният сектор, на който се виждаше куфарчето в ръката на престъпника.

— Мръсникът определено си пада по английската мода. Куфарчето е марка „Уитфорд“ и се произвежда само в една лондонска фабрика. Както и очаквах, аз притежавам проклетото предприятие.

— Прекрасно — задачата ни се улеснява. Ще насочим вниманието си към лондонските магазини и към облеклата на английските модни дизайнери.

— И то само към моделите на онези, които се придържат към консервативната линия — уточни Рурк.

Тя свъси вежди:

— А пък аз си помислих, че той се стреми облеклото му да изглежда по-артистично.

— Сложил е перука с дълга коса и шалчето, за да постигне този ефект, но костюмът му е като на типичен английски джентълмен. Според мен моделът е на Марли, но Смайт и Уексвил се придържат към същата строга линия. Почти съм сигурен, че обувките са марка „Кентърбъри“.

Тя се втренчи в монитора и се запита как е разпознал марката, след като на пръв поглед това бяха най-обикновени черни мокасини.

— Добре, ще тръгнем по тази следа. Компютър, извади диска.

— Компютър, отменям командата! Ще изгледам докрай видеозаписа.

— Недей. Няма смисъл.

— Ще го изгледам докрай — настоя той. — Може би предпочиташ да взема диска и да отида в моя кабинет.

— Безсмислено е да се подлагаш на това мъчение.

— Разговарях с майката на Джоуна и слушах риданията й — това е най-голямото мъчение… Компютър, включи видеозаписа.

Ив тихо изруга и тръгна към кухненския бокс. Помъчи се да потисне раздразнението си и наля вино в две чаши. Забелязала бе, че Рурк не е отпил нито глътка от брендито.

И без да гледа повторно видеозаписа, потресаващите кадри бяха живи в съзнанието й. Затвореше ли очи, виждаше всяка движение, чуваше ужасяващите звуци. Боеше си, че ако се опита да заспи, те ще възкръснат в съня й. Още повече се страхуваше от съня, в който самата тя е кървящо и изнасилено момиченце, сгушено в ъгъла на мръсна хотелска стая, през прозореца на която прониква мигащата червена светлина от неоновата реклама.

Стисна зъби и си каза, че трябва да издържи заради Рурк. Под звуците на прекрасната музика на Моцарт седна до съпруга си, за да изгледа повторно кошмарния видеоматериал.

— Стоп кадър! — нареди Рурк. Гласът му сякаш се заби в сърцето й като заострено парче лед. Втренчи се в изображението на Джоуна Талбът, който лежеше в безсъзнание, а убиецът беше вдигнал ръка да разкопчее ризата си. — Увеличи изображението на секторите от номер трийсет до четирийсет и две. — След като компютърът изпълни нареждането, той доволно кимна: — Погледни монограма на маншета. Ризата е ръчна изработка на Финуик. Магазинът му се намира на Бонд Стрийт в Лондон. Компютър, продължавай.

Безмълвно изгледа записа докрай, лицето му остана безизразно. Ако Ив беше надарена с богато въображение, би си помислила, че гневът се излъчва от него като от желязо, нажежено до бяло. Че постепенно яростта му се охлажда и се заледява, докато въздухът в стаята стана толкова студен, че я накара да настръхне.

Той се приближи до компютъра, извади диска и го сложи на бюрото. Помълча още секунда, сетне каза:

— Съжалявам, че настоях да изгледам записа сега и неволно подложих и теб на повторно изпитание. Никога не ще проумея как издържаш ден след ден да виждаш ужасяващи гледки, да заставаш лице в лице със смъртта.

— Искаш ли да знаеш истината? Издържам, защото непрекъснато си повтарям, че ще задържа престъпника и че ще му попреча да отнеме живота на други невинни жертви.

— Не вярвам да е достатъчна мотивация… не, не вярвам. — Едва сега той отпи от виното и се опита да погребе дълбоко в душата си мъката и състраданието, позволявайки на гнева да вземе надмощие и да ръководи постъпките му. — Както и очаквах, Йост носи швейцарски часовник марка „Ролекс“. Аз имам същия часовник, притежават го още стотици хиляди души, които държат на точността и солидната изработка. Лесно ще проследим тази нишка, тъй като…

— Притежаваш фабриката — прекъсна го тя.

— Както и повечето магазини, в които се продава този модел. Същото се отнася за дипломатическото куфарче и за обувките. Събирането на информация относно облеклото ще отнеме повече време. Предполагам, че собствениците на магазини на Бонд Стрийт ще поискат писмена заповед, за да ни предоставят сведения за клиентите си. Не забравяй и часовата разлика — в момента всички лондонски магазини са затворени.

— Ще уредя писмената заповед още утре сутринта. Сега ще се опитам да събера сведения за съдията от върховния съд, а ти се погрижи по-бързо да получа информация откъде Йост е купил куфарчето и часовника.

Рурк кимна, но не понечи да излезе, само отпи от брендито си и промърмори:

— Разбрах, че Макнаб издирва хората, които са си купили билети за всички концерти на симфоничните оркестри и прочие. Ако младежът се затрудни, ще направя проверката по видеотелефона… съвсем легално, не се притеснявай.

— Ще те уведомя, ако се наложи.

— Колкото до черния пазар на порнофилми и на дискове със сексуални убийства, още имам известни връзки. Не се мръщи — познавам хора, които имат познати, занимаващи се с този мръсен, но доходен бизнес.

— В никакъв случай! Ако стане известно, че проявяваш интерес към този вид „развлечения“, има опасност доставчикът на Йост да се усъмни, че аз стоя зад теб.

— Мога да прикрия следите си, но щом предпочиташ, ще изчакаме да видим как ще се справи Иан. Само ти напомням, че чрез другия компютър мога да получа информация, без никой да разбере.

— Не и този път, Рурк. Не мога да оправдая пред себе си използването на нелегален компютър, камо ли да обясня на членовете на екипа как съм се добрала до определени сведения. Този път стриктно ще спазваме закона.

— Както кажеш, шефе. — Той взе чашата си и отиде в своя кабинет.

Малкият апартамент на Макнаб се намираше на няколко пресечки южно от разкошната къща на Рурк. В дневната цареше пълен хаос, но младият мъж не забелязваше бъркотията — вниманието му беше съсредоточено в данните, които се изреждаха на монитора на компютъра. Пийбоди, само по риза и униформения си панталон, работеше на един от миникомпютрите. Понякога й се струваше, че колегата й колекционира компютри както другите мъже — холограмни изображения на любимите си отбори.

Главата я заболя, докато преглеждаше порнографските страници в мрежата, но тя упорито продължи да работи, съсредоточавайки се върху заглавията на филмите, рекламите и псевдонимите на потенциалните купувачи, които са се възползвали от възможността да изгледат безплатно трийсетсекунден откъс от всеки филм.

Макнаб бе подхвърлил идеята, че Йост се прехвърля от една компютърна страница на друга, като избира филмите след преглед на безплатните реклами. Възможно е дори да ги поръчва чрез Интернет, което би означавало голям късмет за полицията, тъй като тогава трябва да даде номерата на личната и на кредитната си карта. Но дори само да гледа рекламите, задължително е да се регистрира под някакъв псевдоним. Повечето псевдоними бяха банални или вулгарни — Разгонено куче, Любопитко, Расов жребец. Пийбоди беше сигурна, че Силвестър Йост не би избрал нито глупаво, нито вулгарно име.

Тя се облегна на стола, потърка зачервените си клепачи и порови в чантата си, търсейки болкоуспокояващи таблетки.

Макнаб разсеяно протегна ръка и замасажира врата й:

— Ако искаш, почини си.

— Искам само да се отърва от проклетото главоболие. Дано премине, като се поразходя.

Стана, опъна рамене и отиде в кухнята да си налее чаша вода.

Макнаб знаеше, че за да му помогне, тя е отменила срещата си с Мънроу. Тайничко злорадстваше, че е отрязала зализаното жиголо, макар и в интерес на работата. Единственото му желание беше да забие юмрук в красивото лице на Мънроу, което възнамеряваше да направи в най-скоро време.

Онова, което ставаше на екрана, го накара да забрави отмъстителните си намерения. Очите му едва не изскочиха от орбитите, докато наблюдаваше как двама мъже и две жени се търкалят и гърчат на пода, а голите им тела заемат невъзможни пози.

— Божичко! — възкликна.

— Какво? Откри ли нещо? — Пийбоди се втурна обратно от кухнята, приведе се към монитора, сетне изруга и цапардоса Макнаб по главата. — Да му се не види, как не ти омръзна да си правиш… е, знаеш на какво. Помислих, че си открил… — Млъкна и погледът й се прикова към екрана. — Брей! — промърмори най-накрая. — Тази жена сигурно има двойни стави.

— Даже тройни — постанови Макнаб. — И очевидно четиримата са безгръбначни, иначе няма как да заемат въпросната поза.

Спогледаха се предизвикателно, очите им заблестяха от похот.

— Не можем да позволим на някакви си порноактьори да ни надминат — промърмори Макнаб и посегна да разкопчае панталона й.

— Разбира се. Не бива да посрамваме нюйоркската полиция. Но твърде вероятно ще ни заболи.

— Ченгетата не чувстват болката.

— Така ли? Сега ще видим! — изсмя се тя и го просна на пода.

В друг район на града Силвестър Йост допи брендито си и с наслада вдъхна ароматния дим на скъпата пура, която по традиция запалваше след вечеря. Беше програмирал единствения си прислужник-дроид точно за дванайсет минути да почисти кухнята и трапезарията.

Разбира се, после щеше да провери дали работата е свършена както трябва. Дори отлично програмираните дроиди понякога не успяваха да задоволят изискванията му за идеален ред и чистота.

За вечеря си беше приготвил телешко с пикантен сос, което му се беше усладило. Много често след изпълнението на поредната поръчка обичаше да се посвещава на кулинарното изкуство. Вдъхваше аромата на подправките и отпиваше от прекрасното вино, докато ястията къкреха на печката и сосовете се сгъстяваха.

Ала след това приятно занимание оставаха много мръсни тенджери и тигани, именно затова си беше купил дроид. Предпочиташе след хубавата вечеря да се наслади на брендито и на пурата си, а роботът да зареди мръсните съдове в миялната машина.

Седеше в удобното кресло, загърнат в дългия халат от черна коприна, и с наслада слушаше едно от любимите си произведения на Бетовен.

В подобни мигове си казваше, че е заслужил да си почине и да се порадва на удоволствията от живота след успешно свършената работа.

Скоро, много скоро ще приключи кариерата си и ще има на разположение дни и месеци, за да се отдаде на любимите си занимания. Разбира се, сигурно понякога ще се затъжава за работата си. Но нищо не му пречи от време на време да приема по някоя поръчка. Ще се съгласява само с интересните предложения, и то не защото ще му бъдат необходими пари, а за да обезглави драконите на скуката.

Все пак предполагаше, че няма да му остане време да скучае и че ще запълва времето си, като слуша любимата си класическа музика и разглежда колекцията си от предмети на изкуството. Дните му ще минават неусетно, няма да бърза за никъде и ще се наслаждава на самотата си.

Когато му предложиха тази поръчка, той я прие като съдбовен знак. Това щеше да бъде венецът на славната му кариера. Никога досега не бе имал възможност да се приближи до човек от ранга на Рурк, който е надарен с неговите необикновени способности. Тъкмо поради трудността на задачата възложителят се бе съгласил да му плати тройно повече от обичайния му хонорар, за да извърши три убийства.

Сам трябваше да прецени кога да убие четвъртата набелязана жертва. Ако успееше да отнеме живота на Рурк два месеца след изпълнението на първоначалната поръчка щеше да получи премия от двайсет и пет милиона долара.

„До края на живота си ще живея в охолство, дори да не си мръдна пръста“ — помисли си. Щеше да се постарае и да изпълни най-заветното желание на работодателя си.

Да, убийството на Рурк наистина щеше да бъде венецът на неговата кариера. С наслада предвкусваше предстоящото забавление.

Единайсета глава

Ив търпеливо се залови да преодолее формалностите, свързани с достъпа до личното досие на съдия Томас Уернър. Официалната версия беше, че той е претърпял масивен инфаркт и е починал в дома си, намиращ се в луксозно предградие на Източен Вашингтон.

Информацията, която беше получила от агент Стоу, наистина беше крайно оскъдна, но първата й работа беше да прегледа архивите на телевизионните новинарски емисии, излъчени през зимата, докато откри съобщението за смъртта на съдията.

Предстоеше й да намери начин за проникване през защитния код, който предпазваше личности от ранга на Уернър от хорското любопитство. Същият този код обаче затрудняваше официалното разследване, дори в случаите, когато разследващият притежаваше разрешение за достъп до засекретените сведения.

— Глупак с глупак! — гневно се сопна на компютъра. — Вече ти дадох номера на полицейската ми значка, кодовото название на случая, който разследвам, както и гласов отпечатък. Какво повече искаш, кръвта ми ли?

— Проблеми ли имаш, лейтенант?

Тя дори не вдигна глава, като чу гласа на съпруга си, а само промърмори:

— Поредната бюрократична спънка. Компютърът в Източен Вашингтон ми изпрати съобщение да поискам достъп до информацията през работно време. Както виждаш, моето работно време не е приключило.

— Ако желаеш, може би ще успея да…

Ив се приведе към монитора и иронично подхвърли:

— Разбирам, че искаш да се изфукаш, но едва ли ще постигнеш нещо.

— За толкова дребнав ли ме смяташ?

— Способен си на всичко, за да се намесиш в работата ми.

— За да ти докажа колко съм великодушен, ще се престоря, че не съм чул обидата. Прегледай списъка, който съм изготвил, а пък аз ще се опитам да проникна през бюрократичните бариери.

МОЛБАТА ВИ ЗА ДОСТЪП ДО ЛИЧНОТО ДОСИЕ И МЕДИЦИНСКИЯ КАРТОН НА СЪДИЯ ТОМАС УЕРНЪР В МОМЕНТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УДОВЛЕТВОРЕНА — напевно произнесе компютърът. — МОЛЯ, ПОДАВАЙТЕ ЗАЯВКИТЕ ЗА ДОСТЪП В РАМКИТЕ НА РАБОТНОТО ВРЕМЕ — ОТ ОСЕМ ДО ПЕТНАЙСЕТ ЧАСА ПРЕЗ ВСЕКИ ДЕЛНИЧЕН ДЕН. ЗАЯВКИТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПРИДРУЖЕНИ ОТ ПОПЪЛНЕН ФОРМУЛЯР ВЪПРОСНИК. ПРИ НЕПРАВИЛНО ПОПЪЛНЕН ФОРМУЛЯР ПРИДВИЖВАНЕТО НА МОЛБАТА ЩЕ БЪДЕ ЗАБАВЕНО. ЗАЯВКИ СЕ ПРИЕМАТ САМО ОТ ОТОРИЗИРАНИ ЛИЦА СЛЕД ПРОВЕРКА НА СЪОТВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ ЗА САМОЛИЧНОСТ. ОТГОВОР НА МОЛБАТА СЕ ПОЛУЧАВА В РАМКИТЕ НА ТРИ РАБОТНИ ДНИ.

ВНИМАНИЕ!!! ВСЕКИ ОПИТ ЗА ДОСТЪП ДО ИНФОРМАЦИЯТА БЕЗ НЕОБХОДИМИТЕ ДОКУМЕНТИ Е ФЕДЕРАЛНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, КОЕТО ВОДИ ДО ЗАДЪРЖАНЕ И СЕ НАКАЗВА С ГЛОБА ОТ ПЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА И СЪС ЗАТВОР.

— Май не е много приятелски настроен — отбеляза Рурк.

Тя не отговори, а стана, заобиколи бюрото и взе разпечатката, която беше донесъл. Заяви, че отива в кухнята да си налее кафе и се престори, че не забелязва как съпругът й седна пред компютъра. Не желаеше да види как той с лекота преодолява бюрократичните спънки.

Взе чашата с кафе от автоготвача и се зае да прегледа списъка. Със задоволство забеляза, че Рурк си е направил труда да подчертае големия брой покупки, направени в един и същ ден през февруари, за които клиентът беше заплатил в брой.

„Типично за Йост — помисли си. — Отново си е направил удоволствието да напазарува в най-скъпите магазини.“ Този път бе купил ново дипломатическо куфарче, шест чифта обувки, портфейл, четири кожени колана, няколко чифта чорапи — копринени и от тънка вълна. Бе поръчал два костюма в прочутия магазин за мъжка мода на Бонд Стрийт, който Рурк бе споменал, докато гледаше видеозаписа от дома на Джоуна.

Само в два магазина беше пръснал над трийсет хиляди евродолара.

Рурк беше прибавил и сведенията от бижутерския магазин в Лондон. Братовчедът на услужливия продавач от Ню Йорк потвърди, че Йост е купил две петдесетсантиметрови сребърни жици, за които е заплатил в брой.

„Само две жици — помисли си тя. — По една за всяка жертва, никакви резерви.“ Това беше поредното доказателство за самоувереността на престъпника, който очевидно не вярваше, че може да допусне грешка.

Като се има предвид приблизително кога са били убити двамата контрабандисти, Йост беше „напазарувал“ два-три дни, преди да отиде в Корнуол и да отнеме живота им.

Запита се с какво се е придвижил до областта, намираща се на север, близо до брега на океана. Дали държи кола в някой гараж, дали притежава къща в Лондон? А може би отново е отседнал в някой скъп хотел, взел е кола под наем или е пътувал със самолет или с влак.

„Със сигурност не се е придвижвал пеш — иронично си помисли тя. — Няма да ми бъде трудно да разбера какво превозно средство е използвал.“

— Може ли да ти задам един въпрос? — каза, като се върна в кабинета си. — Притежаваш ли къща в Лондон?

— Да, въпреки че почти не стъпвам там. Когато съм в града, предпочитам апартамента в „Ню Савой“ — обслужването в този хотел е безупречно.

— Държиш ли кола в гаража?

— Дори две.

— Колко време отнема пътуването с автомобил до Корнуол?

— Никога не съм предприемал подобно пътуване, затова ще изчакаш да проверя. — Едва сега се обърна и я погледна, а тя с раздразнение си помисли, че се е настанил пред компютъра й така, сякаш е в своя кабинет. — Ако пътувам толкова далеч на север, бих предпочел да взема реактивния хеликоптер, освен ако не съм в настроение да се наслаждавам на живописния английски провинциален пейзаж.

— Как би постъпил, ако искаш да останеш незабелязан?

— Вероятно ще взема под наем солидна кола, която обаче не се набива на очи.

— И аз съм на същото мнение. Ако пътуваш с влак или със самолет ще се наложи да организираш придвижването си от гарата или от аерогарата, което носи известен риск да бъдеш запомнен и по-късно — разпознат. Нашият човек не обича ненужните рискове. „Ню Савой“ ли е най-луксозният хотел в Лондон?

— Надявам се.

— И той ли ти принадлежи?

— М-м-м-м. Престани да ме разпитваш, а прегледай тези сведения.

— Ще бъдем ли задържани, глобени и тикнати зад решетките?

— Ако се стигне дотам, ще помолим да ни сложат в съседни килии.

— Много смешно, няма що — промърмори тя, приближи се и се загледа през рамото му в монитора. — Данните потвърждават, че съдията е починал от инфаркт. От друга страна, не вярвам агент Стоу да ме е излъгала.

— Ще вляза в компютъра на частната клиника — промълви Рурк, внезапно извърна глава и леко я ухапа по брадичката. — Бас държа, че е строго забранено и че нарушението се наказва с цялата строгост на закона.

— Щом федералните агенти са го сторили, няма да остана по-назад — заяви тя. — Действай!

— Обожавам те, когато говориш така. — Той натисна един клавиш и данните, които вече беше получил, се появиха на монитора.

— Направил си го, преди да ти кажа!

— Не разбирам за какво говориш. В ролята си на експерт-консултант само изпълних нарежданията на ръководителя на разследването. Но ако трябва да ме накажеш…

Ив се приведе още повече и го ухапа по ухото.

— Благодаря, лейтенант.

Тя едва сдържа смеха си, но продължи да се взира в монитора, като четеше на глас:

— Счупен нос, фрактура на челюстта, изтръгната очна ябълка, четири счупени ребра, два счупени пръста, многобройни кръвоизливи… Не знаех, че инфарктът нанася толкова сериозни поражения.

— Освен това е бил изнасилен.

— Да, докато още е бил жив. Едва след това е бил удушен. Федералните агенти не са ме извозили. Слушай, така и така си проникнал в компютъра на клиниката — любопитно ми е дали момичето, което е било със съдията, е било доведено в същата болница за преглед и лечение. Провери какви пациенти са постъпили на същата дата и по същото време. Интересува ни девойка на възраст под осемнайсет години, която вероятно е била изнасилена и е била в шок. Твърде възможно е да е ползвала забранени наркотици.

Той включи програмата за сканиране, сетне посегна към чашата с кафе и попита:

— Има ли смисъл да търсим момичето? Знаеш кой е убил Уернър.

— Това ще бъде потвърждение на версията на Стоу. Пък и нищо чудно малката да е подпомогнала престъпника.

— Ето я — промълви Рурк и се втренчи в монитора. — Моли Нюман, шестнайсетгодишна. Наистина е била пребита и изнасилена, в кръвта й са открити наркотични вещества.

— Засега тя е единственият жив свидетел на убийство, извършено от Йост.

„Наркотици — помисли си. — Уернър не би се забъркал в такава каша. Пък и едва ли му е трябвала дрогирана любовница. Навярно Йост е дал наркотика на малката.“

— Трябва да намеря Моли. В картона й сигурно са вписани имената на родителите или на настойниците й. Да… ето — майка — Фрида Нюман. Да видим каква информация имаме за нея.

— Ако разрешиш, един съвет от мен, лейтенант. Приятелите ти от ФБР вече имат тези сведения и най-вероятно знаят къде е момичето. Подхвърлили са ти ги, за да те отклонят от следата.

— Знам, но все пак държа да разпитам малката. Освен това се интересувам от кой магазин в Източен Вашингтон Йост е купил сребърната жица. Прави ми впечатление, че той посещава бижутерските магазини в близост до мястото, където по-късно извършва убийство. Да видим къде… — Тя млъкна и се обърна към видеотелефона, чиято мигаща светлина сигнализираше, че има обаждане: — Далас е на телефона.

— Лейтенант, мисля, че се натъкнахме на нещо интересно в порно сайтовете…

— Пийбоди, с какво си облечена? — прекъсна я Ив.

Помощничката й се изчерви и огледа късия пъстър пеньоар, който държеше в гардероба на Макнаб. — Ами аз… падам си по пеньоарите.

— Стои ти чудесно — намеси се Рурк. — Много си секси.

Тя засия от удоволствие и машинално опипа реверите от розова коприна:

— Благодаря за комплимента. Всъщност… го нося само за удобство…

— Престани! — сопна се Ив. — Давай по същество!

— Проверих стотици компютърни страници, които рекламират порнофилми, и в които клиентите се регистрират с измислени имена или с псевдоними. Честна дума, лейтенант, толкова се взирах в монитора, че очите ми щяха да изтекат. Не е за вярване какви тъпи имена си измислят тези мръсници. Казах си, че според психологическата характеристика нашият човек ще си измисли по-шикозен прякор, затова потърсих покупки, направени от човек с псевдоним Истински. Нали се сещате — истинско…

— Истинско сребро — прекъсна я Ив. — Браво, Пийбоди! Вече е детска игра да открием адреса му!

— Не съм сигурна. Ние…

Макнаб я изблъска встрани и се появи на екрана. Ив се намръщи, като забеляза, че той не носи халат, нито дори риза.

— Тъкмо тогава стана най-интересно — заяви младежът. — Разбирам, че някои от онези извратени типове прикриват следите си, особено онези, които имат семейства, или заемат отговорни длъжности. Не им се иска хората да научат, че се самозадоволяват, като гледат порно дискове. Но като се опитах да намеря адреса на Истински, се натъкнах на нещо много интересно — поръчките бяха направени от Хонг Конг, Прага, Чикаго и от къде ли още не.

— По-кратко, Макнаб.

— Истината е, че не успях да стигна до източника — необходим ми е по-мощен компютър. Ще продължа издирването, като използвам някоя от машините в отдела — там разполагаме с по-модерни играчки. Нямам представа колко време ще ми отнеме, но още сега ще отида в управлението и ще започна отново.

— В никакъв случай — днес работи повече от шестнайсет часа — сигурно си капнал от умора — прекъсна го Ив и мислено добави, че едва ли цялото време е посветил само на служебните си задължения. — Ще продължа вместо теб.

— Не се засягайте, лейтенант, но се искат значителни познания, за да се проникне през първите нива, а след това трябва да си направо вълшебник.

Рурк се премести така, че да се появи на екрана:

— Здравей, Макнаб.

— О, ясно — промърмори младежът. — Ако ти се захванеш, работата е в кърпа вързана. Ще ти изпратя информацията, до която сме се добрали. Както вече казах, открихме този Истински в легалните сайтове. Засега нямаме данни за нещо незаконно, но всъщност едва започваме.

— Браво, справили сте се отлично. Време е да си починете.

— Вече го направихме. — Той леко намигна. — В момента сме заредени с нова енергия.

— Спести ми подробностите — прекъсна го Ив. — Прехвърли информацията в домашния компютър на Рурк.

Прекъсна връзката и закрачи напред-назад, за да проясни съзнанието си.

— Ще оставя това на теб — заяви на Рурк. — Независимо докъде си стигнал, утре сутринта можеш да прехвърлиш работата на Макнаб или на Фийни. Знам, че си много зает.

— Ще се справя.

— Забравих да те предупредя, че за утре имам насрочена пресконференция. Ако искаш, можеш да се включиш и ти.

— Моите служители от Отдела за връзки с обществеността вече са уредили този въпрос. Не се тревожи за мен, Ив.

— Кой ти каза, че се тревожа? — Чу сигнала, който прозвуча от неговия кабинет, и добави: — Макнаб е изпратил информацията.

Тя се зае да разбере откъде е била купена сребърната жица, с която Йост е удушил съдията. Вече знаеше какво и къде да търси, което значително улесняваше задачата й. Ден преди Уернър да „получи инфаркт“ от магазин „Силвъруъркс“ в Джорджтаун някакъв клиент беше купил петдесетсантиметрово парче сребърна жица. В компютърната страница на магазина имаше реклама, която гласеше, че от седемдесет и пет години насам „Силвъруъркс“ обслужва познавачите на най-доброто.

Беше убедена, че ще открие как през същия ден Йост е посетил други скъпи магазини и си е направил хубави подаръци.

Поиска да научи кои са петте най-луксозни хотели в Източен Вашингтон, сетне проучи агенциите за коли под наем, като съсредоточи вниманието си само върху онези, които предлагаха скъпи автомобили.

Нареди на компютъра да съпостави данните и да направи списък на имената, които са се появили и при двете проучвания.

Докато машината работеше, тя си наля още една чаша кафе и реши да си почине — очите я глождеха от непрекъснатото взиране в монитора. Разсеяно се запита как ли издържат служителите от Отдела за електронна обработка на информацията, които по цял ден седят пред компютрите. Изтегна се на стола легло, затвори очи и мислено започна да съставя списък на задачите си за другата сутрин: да се свърже с бижутерските магазини, в които се продава сребро, с хотелите и с агенциите за коли под наем в Източен Вашингтон и в Лондон. Да поиска официално съдействие за издирването на Фрида и Моли Нюман — знаеше, че няма да го получи, но беше длъжна да опита. Да се обади на Майра с молба да побърза със съставянето на психологическия профил на престъпника, да провери до каква информация за сребърната жица се е добрал Фийни.

И още — да се свърже с агенции за продажба за недвижими имоти… По-добре да помоли Рурк да се заеме с това… Лабораторията… да пришпори Дики… след това посещение в моргата, за да провери дали близките на Джоуна вече могат да го погребат…

Но сега е време да види как се справя Рурк. „Ще отида при него след минута“ — помисли си и неусетно потъна в дълбок сън.

Потъна в непрогледен мрак.

Трепереше в тъмата, но не от студ. Страхът я сковаваше, костите й като че бяха покрити с лед, струваше й се, че чува безпомощното им тракане.

Нямаше къде да се скрие. Никога не можеше да се скрие от него. Знаеше, че той идва, чуваше как тежките му стъпки се приближават към вратата. Погледна към прозореца и се запита какво ли ще се случи, ако скочи от леглото и се хвърли през прозореца. Сигурно ще полети… ще полети като волна птичка.

Чрез смъртта ще открие свободата.

Но макар да се боеше от човека, който всеки момент щеше да влезе в стаята, още повече се страхуваше да скочи през прозореца.

Беше едва осемгодишна.

Вратата се отвори — кошмар в кошмара, тъмнина на фона на тъмнината. Зад човека се процеждаше слаба светлина, която очертаваше силуета му, превръщайки го в сянка без лице.

Татко си е вкъщи! Виждам те, малко момиченце, не се крий!

Моля те, недей! Моля те, недей!

Думите отекваха в съзнанието й, но тя не ги изрече на глас. Молбите й нямаше да накарат човека да се смили над нея, само щяха да го озлобят и да й причини нещо по-лошо… на какво ли по-лошо можеше да й се случи?

Ръцете му пропълзяха като паяци под одеялото и докоснаха вледененото й тяло. Тя се чувстваше ужасно, още по-ужасно, когато човекът бе в настроение да я опипва преди…

Стисна клепачи и се помъчи да изключи съзнанието си за онова, което се случваше. Ала той не й го позволи. Не му стигаше да я омърсява, удоволствие му доставяше да я подлага на неописуемо унижение.

Знаеше как да й причини болка — стискаше я, пръстите му проникваха в най-интимните й места, докато тя избухна в ридания. Винаги, когато се разплачеше, човекът се възбуждаше и възбудата му сякаш прогонваше въздуха от мръсната стаичка.

Лошо момиченце!

Опита се да го отблъсне, опита да се смали… да стане толкова мъничка, че той да не може да проникне в нея. Започна да го моли за пощада — вече беше прекалено изплашена и отчаяна, за да престане. Нададе продължителен писък от болка и от отчаяние, когато той проникна в нея.

Клепачите й бяха подпухнали от сълзи, но очите й се отвориха от само себе си. Вцепенена от ужас, тя наблюдаваше как лицето на баща й постепенно се променя, как се размива и придобива нови очертания.

Йост я изнасилваше сега, Йост завърза около шията й сребърна жица. И въпреки че вече не беше безпомощно дете, а зряла жена, при това полицейска служителка, тя не можа да му попречи.

Не можеше да си поеме дъх… а когато металът се вряза в нежната й плът, по гърба й потече тънка струйка ледена кръв. Главата й забуча, звукът беше толкова силен, сякаш цялото човечество крещеше в един глас.

Помъчи се с юмруци да отблъсне човека върху себе си, да издере с нокти лицето му, да прегризе гърлото му… но някой хвана ръцете й.

— Ив, събуди се. Ив!

Осъзна, че е в прегръдките на Рурк, но още бе впримчена в кошмара. Съпругът й се втренчи в обезумелите й очи, усети шеметното туптене на сърцето й. Внезапно му се стори, че притиска до гърдите си леденостуден труп.

Заповтаря името й, притискайки я към себе си, за да я стопли с тялото си. Страхът й го сграбчваше за гърлото като побесняло куче, което се е вкопчило в двама им.

Тя се мяташе в ръцете му и отчаяно се опитваше да си поеме дъх, като че се давеше. В отчаянието си Рурк притисна устни до нейните, за да й даде живителния въздух.

Ив се отпусна в прегръдките му.

— В безопасност си — прошепна той и започна да я полюшва като бебе, за да успокои и нея, и себе си. — При мен си, у дома. Миличка, толкова си студена! — възкликна, но не посмя да я пусне, за да я загърне с одеяло. — Прегърни ме, всичко ще бъде наред, не се страхувай.

— Добре съм, нищо ми няма — промълви тя, въпреки че още трепереше като лист.

— Прегърни ме — настоя Рурк. — Искам да те усетя до себе си.

Ив се подчини — притисна се към него и сложи глава на рамото му:

— Усетих миризмата ти, сетне чух гласа ти… но не те виждах, не можех да те открия.

— Никога няма да те оставя сама — прошепна той. За нищо на света не можеше да сподели с нея какво страдание му причинява всеки път, когато в кошмарите си се връща към ужаса, преживян в детството си. — До теб съм — промърмори и притисна устни до косата й. — Сънува кошмар, нали?

— Да, по-страшен от всякога. Не се тревожи, вече съм добре. — Леко се отдръпна и го погледна. Очите му бяха потъмнели от едва сдържаните чувства. — Страшен бе и за теб.

— Никога няма да свикна с тези кошмари, Ив. — Отново я притисна до гърдите си, докато усети как ритмичното биене на сърцето й постепенно се поуспокоява. — Ще ти донеса чаша вода.

— Благодаря.

Когато той отиде в кухнята, Ив сведе глава и покри с длани лицето си. Повтаряше си, че ще намери сили да преодолее ужаса както всеки път. Ще преглътне горчивината на страха и ще продължи да живее постарому. Не бива да си спомня каква е била в миналото, завинаги трябва да го заличи от паметта си.

Жертва. Винаги е била жертва…

„Чака ме работа“ — каза си и мисълта я изтръгна от вцепенението. Дълбоко си пое дъх и вдигна глава. Ще се залови за работата си, която обичаше и която й даваше самочувствие. Работата, която придаваше смисъл на живота й.

Когато Рурк се върна и коленичи пред нея, тя вече беше възвърнала душевното си равновесие. Подозрително изгледа чашата и подхвърли:

— Да не би да си разтворил успокоително във водата?

— Изпий чашата до дъно.

— Престани с тези номера, Рурк.

— Ти престани, Ив! — Той отпи няколко глътки от чашата. — Е, сега повярва ли? Изпий водата.

Тя смръщи вежди, отпи малка глътка и го изгледа над ръба на чашата. Помисли си, че изглежда доста разтревожен, което беше необичайно за него. Под очите му имаше тъмни сенки от умора, което бе още по-необичайно.

Хрумна й, че съпругът й отчаяно се нуждае от почивка. Но дори да му каже, че тази нощ няма да работят, той ще я изчака да заспи и отново ще седне пред компютъра.

Ала и тя владееше изкуството да „натиска подходящия бутон“. Остави на масичката празната чаша и попита:

— Доволен ли си?

— Донякъде. Стига толкова работа за днес. Легни да поспиш.

„Идеално!“ — помисли си тя, но се престори, че се колебае.

— Всъщност… имаш право. В момента не мога да се съсредоточа, но…

— Какво?

— Ще останеш ли при мен? — Сграбчи ръката му и добави: — Знам, че ще ти се стори глупаво…

— Не говори така. — Той се изтегна до нея на стола-легло. — Опитай се да поспиш и да забравиш работата си поне до сутринта.

— Добре — промълви тя и си помисли, че ще го държи в прегръдките си, за да е сигурна, че няма да й се изплъзне. — Не ме оставяй, моля те.

— Няма.

Едва сега, когато бе сигурна, че Рурк наистина ще си отдъхне, тя затвори очи и потъна в непробуден сън.

Той дълго не можа да заспи, но накрая все пак се унесе.

Призори тя се събуди в прегръдките на съпруга си, който още спеше. Остана неподвижна, за да не пропусне възможността да го погледа в съня му.

Внезапно осъзна колко силна е любовта й към него. Беше като горещ гейзер от чувства, които нямаха название и бяха неразделно свързани.

Удоволствие, смут, усещане, че този човек й принадлежи, похот и самодоволство, съчетани с учудването, че е избрал именно нея.

Беше толкова красив, че тя никога нямаше да проумее как е възможно да бъде неин съпруг.

От всички жени по света бе пожелал нея! „Пожелал е меко казано — помисли си тя и се усмихна. — Никой не ме е преследвал толкава упорито.“ И макар всичко това да бе достатъчно възбуждащо, той бе сторил още нещо.

Бе я дарил с любовта си.

Никога не беше предполагала, че някой може да я обича с цялото си сърце. Никога не бе вярвала, че е способна да отвърне на това пламенно чувство.

Усмихна се още по-широко при мисълта, че ченгето и мултимилионерът са прекарали нощта на стола-легло в кабинета, досущ като капнали от умора дребни чиновници.

„Върхът сме!“ — каза си.

Още се усмихваше, когато той отвори прекрасните си очи, кристалносини като планински езера. Бяха бистри и в тях се четеше насмешка.

— Добро утро, лейтенант.

— До края на живота си няма да проумея как в мига на събуждането си вече си бодър, и то без да изпиеш голяма чаша кафе.

— Завиждаш ми, нали?

— Да — прошепна Ив. Беше привлекателен, красив и й принадлежеше. Идваше й да го оближе като шоколадов крем. „Защо не?“ — помисли си.

— Но след като вече си буден, възнамерявам да се възползвам от присъствието ти. — Плъзна надолу ръка и докосна пулсиращия му член. — Да-а-а, забелязвам, че си готов за нови подвизи. Имам една задача за теб.

— Нима?

Тя вече обсипваше с целувки лицето му, като нарочно не докосваше устните му. Рурк с наслада въздъхна, като усети ръката й на най-интимното си място. Пръстите й го стиснаха не на шега, тя прокара език по шията му.

— Няма как, ще се подчиня — успя да изрече той. — Готов съм на всичко заради служител на нюйоркската полиция… Господи! — възкликна и забели очи.

Малко по-късно Ив донесе от кухнята две големи чаши с кафе. Чувстваше се спокойна и отпочинала, все едно беше спала цяла нощ, не само няколко часа. Изненада се, като видя, че Рурк не е включил осветлението, а седи на стола и милва котарака, който се беше изтегнал на скута му. Като я видя, се усмихна и прокара пръсти по гърба на Галахад.

— Въпреки че си само цивилен експерт-консултант, смятам, че не е редно да се излежаваш повече.

— Така ли мислиш? — Той взе чашата с кафето. — Забелязвам в теб необичайна промяна. Лягаш си рано, любиш се в ранни зори, поднасяш ми кафе в леглото. Станала си образцова съпруга. Да не се опитваш да ме глезиш, Ив?

— Слушай, ако не искаш кафе, ще изпия и твоето. Какво лошо има да те поглезя? И не ме наричай образцова съпруга, защото ме дразниш!

— Скъпа Ив, наистина ми се пие кафе и съм ти благодарен, задето ми го поднасяш в леглото. Трогнат съм от грижите ти за мен. А да те дразня, като те наричам образцова съпруга, е едно от малките удоволствия в живота ми.

— Радвам се, че мога да ти доставя удоволствие. А сега си размърдай задника — предстои ни много работа.

Дванайсета глава

Ив позвъни на няколко души в Ню Йорк, сетне успя да се свърже с детектива от отдел „Убийства“ в Корнуол, който говореше на диалект, характерен за северните райони на Англия. Проведоха петнайсетминутен разговор и сержантът й съобщи подробности около случая, който разследваше, и имената на двете жертви, идентифицирани чрез отпечатъци от пръстите им и чрез сравняване на ДНК с информацията в компютъра на така любимата на Фийни Международна база данни.

Детектив-сержант Фортик беше много симпатичен и открит. Побърза да зарадва Ив, че с много усилия най-сетне са установили самоличността на туриста, който се е обадил в полицията да съобщи, че е открил труповете. Предложи да й спести време и неприятности, като задържи свидетеля и го подложи на разпит относно двете петдесетсантиметрови сребърни жици.

Тя стигна до извода, че британските полицаи са сто пъти по-любезни и услужливи от агентите от ФБР. В замяна осведоми Фортик за покупките, които Йост е направил в лондонските магазини. Приключиха разговора като стари приятели.

Когато позвъни в бижутерийния магазин, продавачът с готовност й описа Силвестър Йост като постоянен клиент с безупречен вкус и изискани маниери, който правел големи покупки и винаги плащал в брой.

„Поредният възел е развързан“ — помисли си Ив и се зае с обажданията до хотелите.

От „Ню Савой“ не проявиха същата готовност да й услужат като детективът от Корнуол или продавачът от бижутерийния магазин. Администраторът я насочи към управителя, а той — към директорката на хотела, само при вида на която Ив разбра, че я очакват неприятности.

Въпросната дама беше шейсетинагодишна. Косата й с цвят на лъскава стомана беше прибрана на стегнат кок и откриваше мършавото й лице със заострена брадичка. Очите й бяха светлосини и макар да говореше много учтиво, гласът й беше монотонен като на робот.

— Боя се, че не ще можем да ви услужим, лейтенант Далас. В нашия хотел се стремим да запазим анонимността на гостите и да им осигурим спокойствие и максимално добро обслужване.

— Не мислите ли, че когато вашите гости започнат да изнасилват и да убиват, губят своята анонимност?

— Независимо от обстоятелствата не съм в състояние да ви дам информация за когото и да било от нашите гости. Твърде възможно е да сте допуснали грешка, ето защо не възнамерявам да наруша правилника и да обидя посетител на „Ню Савой“. Ръцете ми са вързани, докато не представите съответното разрешително — ако въобще го получите — както и международно пълномощно, което ме задължава да ви предоставя желаната от вас информация.

„Идва ми аз да ти завържа ръцете, после да изритам кльощавия ти задник от последния етаж на смотания ти хотел!“ — помисли си Ив, но каза с престорена учтивост:

— Госпожо Клайдсборо, на моя командващ офицер и международния ни адвокат ще им бъде крайно неприятно да ги събудя в шест сутринта.

— Страхувам се, че ще се наложи. Моля, свържете се с мен, ако…

— Слушай, сестро…

— Един момент. — Рурк, който беше отворил вратата между двата кабинета и беше станал свидетел на разговора, прекоси помещението и се включи в разговора:

— Добър ден, госпожо Клайдсборо.

Ив със задоволство забеляза как мършавото лице на управителката пребледня, а светлосините й очи едва не изскочиха от орбитите, като видя на монитора собственика на хотела:

— Сър!

— Погрижете се лейтенант Далас да получи всички сведения, които я интересуват.

— Добре, сър. Разбира се, сър. Моля да ме извините. Нямах представа, че разрешавате да съобщим тази информация.

— Оправдана сте — нямало е как да го научите — учтиво каза той. — Но вече имате моето разрешение, затова се постарайте да съдействате на лейтенанта.

— Лично ще се заема с това. Лейтенант Далас, моля, незабавно изпратете описанието на човека, за когото предполагате, че е бил гост на нашия хотел. Ще разпитам всички служители и в най-кратък срок ще ви съобщя резултата.

— Изпращам ви снимка, писмено описание на субекта и списък на датите, на които предполагаме, че е пребивавал в хотела. Предупредете вашите служители, че той обикновено носи перука, лещи, които променят цвета на очите му, също така използва средства за промяна на лицето му, но в общи линии може да бъде разпознат по снимката. Предполагаме, че е отсядал в най-скъпия апартамент, че е пътувал сам и че е разполагал със собствено превозно средство.

— Един час след изпращането на данните ще имате резултат.

— Благодаря. — Ив прекъсна връзката и се намръщи: — Ама че надменна снобарка!

— Не я обвинявай — тя само изпълнява задълженията си. Ще се убедиш, че всички първокласни хотели в Лондон се придържат към същите правила. Искаш ли да разговарям вместо теб с управителите им?

Тя гневно сви рамене, стана и промърмори:

— Защо не? Между другото, успя ли да разбереш откъде Йост се е свързвал с Интернет, за да си поръчва порнофилми?

— Да. Почти съм сигурен, че всички съобщения са изпратени от Ню Йорк.

— Възможно ли е да откриеш района?

— Ако разполагам с повече време, ще ти съобщя точния адрес на мръсника.

— Колко време ще ти отнеме?

— Колкото е необходимо.

— Добре, но колко ще ти бъде необ…

— Лейтенант, ако проявяваш нетърпение, работата няма да се ускори. — Той вдигна поглед, като видя, че Мик стои на вратата.

— Извинете, прекъсвам ли ви?

— Не — отвърна Рурк, но Ив забеляза как той съхрани информацията и изключи монитора. — Деловата ти среща сигурно е била успешна, щом се прибираш едва сега.

Мик широко се усмихна и повдигна вежди:

— Откровено казано, не очаквах такъв успех… Хей, надушвам божествения аромат на истинско кафе.

— Искаш ли една чаша? — предложи Рурк, макар да знаеше, че съпругата му кипи от гняв заради прекъсването.

— С удоволствие, особено ако капнеш в кафето от любимото ми уиски.

— Желанията на моите гости са закон за мен. — Рурк тръгна към кухнята, а Галахад хукна след него, надявайки се да получи обилна закуска.

Мик се усмихна на Ив:

— Твоят съпруг спи само по няколко часа и въпреки това изглежда свеж като краставичка — не съм срещал друг като него. Извадил е късмет, че е срещнал жена, която става в ранни зори като него.

— И ти изглеждаш доста свеж за човек, които не е мигнал цяла нощ.

— Определени… дейности действат стимулиращо. Забелязвам, че от време на време работиш у дома, така ли?

— Да.

— Личи си, че нямаш търпение да се върнеш към работата, която прекъснах с внезапното си появяване. След минута ще те освободя от присъствието си. Ще ме прощаваш, обаче не е за вярване, че старият ми приятел работи рамо до рамо с ченге.

— Никой не те кара да вярваш — отсече тя. В този момент Рурк се върна в кабинета. Носеше чаена чаша с кафе, в което беше налял щедра доза уиски.

— Задължен съм ти, стари приятелю, благодарение на тази вълшебна напитка отново ще се почувствам нормално. Няма да ви преча да си гукате — ще изпия кафето в стаята си и дано после успея да поспя.

— Почакай… Ив, знаеш ли имената на мъжа и жената от Корнуол?

— Нямам намерение да обсъждам служебната Информация с непознати!

— Възможно е Мик да ги познава. — Той я погледна в очите. — Или да познава техните конкуренти.

Тя се замисли и реши, че съпругът й има право — нищо чудно нежеланият гост да се окаже ценен информатор.

— Брит и Джоузеф Хаг.

— Х-м-м — измърмори Мик и се втренчи в димящото си кафе. — Възможно е по време на пътуванията си да съм чул тези имена, но не съм съвсем сигурен. — Вдигна глава, многозначително изгледа Рурк и повтори: — Не съм съвсем сигурен.

— Ясно — преструваш се, че не ги познаваш, защото си работил съвместно с тях! — сопна се Ив. — Занимавали сте се с контрабанда.

— Работя съвместно с много хора — студено процеди той. — Но нямам навик да обсъждам с ченгета работата и деловите си партньори. — Обърна се към Рурк и добави: — Изненадан съм, че очакваш от мен да наклепам пред полицията свои приятели и партньори.

— Твоите приятели и партньори са мъртви — отсече тя. — Били са убити!

— Брит и Джо ли? — Очите му се разшириха от изумление, сетне потъмняха, той залитна и се отпусна на един стол.

— Не го знаех. Никой не ми го е съобщил.

— Труповете им са били открити в Корнуол — обясни Рурк. — Очевидно са били убити преди доста време, затова… е било доста трудно да ги идентифицират.

— Майчице! Бог да се смили над душите им. Бяха много симпатични хора. Как са били убити?

Ив отговори на въпроса с въпрос:

— Кой е искал смъртта им? Кой е бил готов да плати крупна сума, за да ги отстрани от „играта“?

— Не знам. Напоследък им беше провървяло. Складираха първокласни питиета и висококачествена дрога в Лондон, откъдето стоката се изпращаше в Париж, Атина, Рим. Вероятно са засегнали нечии интереси. Всъщност двамата са в този бизнес едва от няколко години. Божичко, повдига ми се, като си помисля какво им се е случило! — Отпи от кафето и с видимо усилие се овладя. — Няма начин да ги познаваш — обърна се към Рурк. — Както вече споменах, те се занимаваха с този бизнес отпреди няколко години, като ограничаваха дейността си само в Европа. Имаха къщичка близо до брега на океана. Бог знае защо, но им харесваше да живеят в провинцията.

— Знаеш ли на кого са „подяждали“ печалбите?

— О, имаха не един и двама конкуренти. Но в този бизнес винаги има място за още един контрабандист, който да спомага за прехвърлянето на стоки от една точка на планетата на друга. Може би са засегнали интересите на Франколини… Този човек е известен с жестокостта си, а се носеха слухове, че Брит и Джо добре са му бръкнали в джоба. Той е в състояние, без много да му мисли, да изпрати хората си да ги очистят.

— Франколини никога не използва наемни убийци — промърмори Рурк, който добре познаваше този контрабандист. — Разполага с достатъчно хора за мокрите поръчки и за нищо на света няма да прибегне до услугите човек извън неговата организация.

— Ако Брит и Джо са били очистени от наемен убиец, то може би това е работа на Лафарж… или на Хорнбекер. По-вероятно е немецът да плати да се пролее кръв, но трябва да е имал сериозна причина да го стори, иначе не би си цапал ръцете.

— Става дума за Франц Хорнбекер от Франкфурт — обърна се Рурк към съпругата си. — Беше дребна риба, когато аз се занимавах с… експорт.

— Напоследък много му провървя. — Мик въздъхна. — Не знам какво повече да ви кажа. Брит и Джо са мъртви… умът ми не го побира… Питам се обаче защо едно ченге от Ню Йорк се интересува от двама контрабандисти в Англия.

— Твърде възможно е смъртта им да е свързана със случая, който разследвам.

— Ако наистина е така, от сърце се надявам да заловите мръсника, дето ги е погубил. — Изправи се и добави: — Нямам представа в какво са се забъркали, но мога да поразпитам този-онзи. Съвсем дискретно, разбира се.

— Ще ти бъда задължена. Интересува ме всичко, до което успееш да се добереш.

— Не обещавам нищо, да видим какво ще излезе. — Наведе се и взе котарака, който се умилкваше около него. — А сега е време за сън. — Като стигна до вратата, се обърна: — Хей, Рурк, ако по-късно разполагаш с малко свободно време, ще ми се да поговорим за онази работа, за която ти споменах.

— Ще възложа проучването на моите счетоводители.

— Леле боже, чуй го само — щял да възложи проучването на счетоводителите си! — обърна се той към Галахад. — Ама че щуротия! — Грабна котарака под мишница и с царствена походка излезе от кабинета.

— Каква е тази работа? — подозрително попита Ив.

— Уговаря ме да му бъда съдружник, но предприятието е съвсем законно. Обясних на стария ми приятел, че никога не бих се замесил в нещо, което да разгневи моето ченге. А сега ще се заема с обажданията до другите лондонски хотели…

— Хей, какъв е този сигнал от компютъра ти? — прекъсна го тя.

— Моля? — Той прогони спомените за миналото и се върна към действителността. — Предполагам, че ще останеш доволна — след секунда ще знаеш адреса на Йост — заяви и широко се усмихна.

Тръгна към кабинета си, а Ив се спусна след него. Когато той седна пред компютъра, нетърпеливо се надвеси през рамото му и се загледа в монитора.

— Компютър, изнеси информацията на екрана на стената — нареди Рурк, обърна се и се загледа в колонките от цифри и полегати линии.

— Какво е това? Координати ли?

— Да. Много любопитно… Компютър, покажи на монитор №2 картата на Ню Йорк. Хм, нашият човек добре е прикрил следите си — дори тук се е прехвърлял от адрес на адрес, за да заблуди евентуалните преследвачи.

— Искаш да кажеш, че се е свързвал и от Ийст Сайд, и от Уест Сайд, така ли? — Тя се опита да дешифрира цифрите, но не успя и смръщи чело.

— Да, нещо подобно. По-скоро е „отскачал“ напред-назад, стигнал е чак до Лонг Айлънд. Имаме няколко възможности, но най-вероятно… Компютър, увеличи сектора на Горен Уест Сайд. Точно така! А сега декодирай формулата на директорията и я съпостави с местонахождението на улицата. — На мониторите се появиха нови данни. Рурк се обърна и сложи ръка на рамото на Ив: — Изглежда, Йост ни е съсед.

— Но… този адрес е само на четири пресечки от нашата къща! На четири пресечки!

— Точно така. Очевидно с теб не се разхождаме често из квартала.

— Никога не го правим! Сигурен ли си в информацията?

— Деветдесет процента.

— Това ми е достатъчно. Спешно ми е необходимо описание на сградата, разпределението на апартаментите и на помещенията в тях, списък на живущите, местоположението на наблюдателните камери.

— Фасулска работа. Мисля, че сградата е моя собственост.

— Мислиш ли?

— Невъзможно е да знам наизуст какви сгради и предприятия притежавам. Компютър, на кого принадлежи въпросната сграда? Изнеси информацията на монитор №2.

РАБОТЯ… СГРАДАТА Е СОБСТВЕНОСТ НА „РУРК ИНДЪСТРИЙЗ“.

— Ето, че имаме някакъв резултат. От тук нататък работата ни се улеснява. Ще прегледам файловете, които съдържат информация за недвижимите ми имущества и след броени минути ще имаш необходимите данни.

— Невъзможно е да знаеш наизуст колко сгради притежаваш — повтори тя, без да откъсва поглед от лицето му.

— Разбира се. Продавам и купувам имоти, особено такива, които се намират в този квартал. — Усмихна се невинно и добави: — Всеки си има някакво хоби. — Седна пред компютъра, натисна някакъв клавиш и на монитора се появи списъкът на наемателите. — Хм-м, прекрасно — всички жилища са заети. Щеше да ми бъде мъчно, ако някой от прекрасните апартаменти стои празен.

— Елиминирай жилищата, който се обитават от семейства, съжителстващи двойки, от съквартиранти, както и от неомъжени жени.

Компютърът изпълни указанията й и тя подскочи от изненада, ала след миг осъзна, че Рурк го е програмирал да разпознава гласа й и да се подчинява на командите й.

След обработката на данните в списъка останаха само имената на десет души.

— Изнеси на монитора декларациите за имотното състояние, които са подавали кандидатите за наематели.

Тя набързо прегледа новата информация, като мислено отхвърляше мъжете над шейсет и под четирийсетгодишна възраст, докато накрая останаха двама заподозрени.

— Джейкъб Хоторн, компютърен специалист, петдесет и три годишен, ерген. Приблизителен годишен доход два милиона и шестстотин хиляди. Наел е мезонета, нали? Йост винаги избира най-доброто.

— Съгласен съм.

— Възрастта на този Хоторн не съвпада с възрастта на Йост, но все пак мисля, че под това име се крие човекът, когото търсим. Провери данните за двамата ергени, които живеят в сградата. Искам да съм напълно сигурна. След това ще го арестуваме.

След два часа екипът, работещ по разследването, се събра в кабинета на Ив. Присъстваха и двайсет командоси, както и десет униформени полицаи, подбрани сред най-добрите в централното управление. Вероятно някой би я упрекнал в престараване, но не й се искаше Йост да й се изплъзне.

Докато чакаше да получи заповедта за обиск и за арест, тя отново се спря на основните моменти от плана, сетне добави:

— В сградата има петдесет и шест апартамента. Всичките са заети. Запомнете, че първата ви грижа е да осигурите безопасността на цивилните. — Обърна се към екрана на стената, на който се виждаше планът на зданието, и насочвайки лазерната показалка към всеки сектор, продължи да обяснява: — Информирани сме, че лицето, което издирваме, обитава мезонета. На този етаж няма други апартаменти. Ще блокираме всички ескалатори и асансьори, както и достъпа до стълбищата. Не желаем субектът, да слезе на друг етаж и да вземе заложници. Мезонетът е с четири изхода. Всеки ще се охранява от по двама души от отряд Б. Отряд А ще охранява изходите на сградата. По дадена команда униформените ще блокират улицата тук и ето тук, като спрат движението в двете посоки. Запомнете, субектът трябва да бъда заловен жив. Всички оръжия да бъдат настроени така, че само да зашеметяват.

Тя извърна очи от екрана и огледа присъстващите, опитвайки се да прочете мислите им по техните изражения.

— Имаме работа с професионален убиец, който цели двайсет и пет години е успявал да заблуди преследвачите и да им се изплъзва. По непотвърдени данни през този период е извършил над четирийсет убийства. Умен е, действа мълниеносно и е много опасен. Главната ни цел е да го заловим, преди да е напуснал сградата. В случай на неуспех вторият отряд ще го спре. Всички да носят предпазни жилетки.

Извърна се и чрез устройството за дистанционно управление изнесе на монитора снимката на Йост.

— Това е нашият човек. Всеки от вас ще получи снимката му. Предупреждавам ви, че н