/ / Language: Bulgaria / Genre:love_contemporary,

Проклятието на Анжелик

Нора Робъртс

Всепризнатата Нора Робъртс, която „става все по-добра и по-добра“ (Пъблишърс Уикли), представя своя нов роман, който отвежда читателя в дълбините на Карибско море… и във висините на страстта и напрежението. Тейт Бомон, красива студентка по морска археология, и Матю Ласитър, белязан от морските стихии млад мъж, имат една мечта: да открият „Проклятието на Анжелик“ — безценен амулет, обвеян от легенда и отдавна загубен на морското дъно. Тейт скоро разбира, че нейният привлекателен съекипник в гмуркането пази не по-малко тайни от самото море…

Нора Робъртс

Проклятието на Анжелик

„На Рут Ланган и Мариан Уилман, за миналото, настоящето и бъдещето.“

Първа част

Минало

„Настоящето не е нищо повече от миналото и крайният резултат се е съдържал още в първопричината.“

Анри Бергсон

Пролог

Джеймс Ласитър беше на четиридесет години, добре сложен мъж с грубовата хубост, в разцвета на силите си и в отлично здраве.

След един час щеше да е мъртъв.

Единственото, което се виждаше от палубата, бе прозрачното копринено синьо на слабите вълни, сияйното зелено и кафеникавите сенки в дълбочина край големия риф, проблясващ като островен архипелаг под повърхността на Коралово море. Далеч на запад вълните се издигаха сред пръски от ефирна пяна и се разбиваха с плясък във фалшивия бряг от корал.

От мястото си край левия борд той наблюдаваше неясните сенки на рибите, прелитащи като живи стрели през света, за който и той беше роден.

Австралийският бряг се бе изгубил в далечината, останала бе само морската шир.

Денят бе чудесен, водата проблясваше като най-чист диамант, нашарена с белите слънчеви зайчета, които златното светило пръскаше над океана. Едва доловимият бриз подухваше закачливо, но не носеше мирис на дъжд.

Палубата под краката му се полюшваше кротко като люлка върху тихото море. Малки вълни се плискаха мелодично в корпуса. Отдолу, в дълбокото, лежеше съкровище и чакаше някой да го открие.

Копаеха сред останките от корабокрушението на „Морска звезда“, британски търговски кораб, отправил се към дъното край Големия бариерен риф преди две столетия. Повече от година, с прекъсвания заради лошото време, повреди в екипировката и други затруднения, те бяха работили, често до изнемога, прибирайки богатата реколта, останала след „Морска звезда“.

Имаше още какво да се прибира — Джеймс го знаеше. Но мислите му летяха отвъд „Морска звезда“, на север от този грандиозен и опасен риф към топлите води на Карибско море. Към друг потънал кораб, към друго съкровище.

Към „Проклятието на Анжелик“.

Зачуди се кой ли е бил прокълнат — дали богато орнаментираният със скъпоценни камъни амулет, или жената, вещицата Анжелик, чиято сила, според легендата, се била запазила непокътната в рубините, диамантите и златото. Според същата тази легенда тя носила амулета — подарък от съпруга й, когото се смяташе, че е убила — в деня, когато я изгорили на кладата.

Цялата тази идея го пленяваше — жената, колието, легендата. Търсенето, което скоро щеше да предприеме, придобиваше все по-личен характер. Джеймс не искаше просто съкровището и славата. Той искаше „Проклятието на Анжелик“ и легендата, въплътена в него.

Беше закърмен с разказите за потънали кораби и за изобилните дарове, които морето е сбрало от тях. През целия си живот се бе гмуркал. И бе мечтал. Мечтите му бяха стрували една жена и му бяха дали един син.

Джеймс се обърна с гръб към бордовия парапет и погледна момчето. Сега Матю бе почти на шестнайсет. Беше пораснал висок, но тялото му още бе по момчешки слабо. „Изглежда обещаващо“ — отбеляза наум Джеймс, загледан в тънката му фигура и възлестите мускули. И двамата имаха една и съща тъмна непокорна коса, но Матю отказваше да се подстриже късо и дори сега, докато проверяваше водолазните принадлежности, тя падаше пред очите му като завеса.

Лицето му бе направо мършаво. Чертите му се бяха избистрили през последните една-две години, изгубвайки детската си закръгленост. Ангелче — така го бе нарекла веднъж една сервитьорка и от притеснение момчето бе пламнало цялото и бе започнало да се криви безобразно.

Сега приличаше повече на дяволче, а и сините очи, които Матю бе наследил от него, по-често хвърляха пламъци, отколкото да излъчват спокойствие. „Темпераментът на Ласитър, късметът на Ласитър“ — помисли си Джеймс и поклати глава. Тежко наследство за едно младо момче.

Един ден, скоро, той щеше да е в състояние да даде на сина си всички ония неща, за които мечтаят бащите. Ключът към всичко това си лежеше кротко и чакаше в тропическите води на Карибско море.

Безценно колие от рубини и диаманти, натежало от история, пропито с тъмни легенди, опръскано с кръв.

„Проклятието на Анжелик“.

Тънка усмивка изви устата на Джеймс. Когато се сдобиеше с него, лошият късмет, който упорито преследваше Ласитърови, щеше да се промени. Трябваше само да бъде търпелив.

— Побързай с тези бутилки, Матю. Денят напредва.

Матю вдигна очи и отмахна косата от лицето си. Слънцето изгряваше зад гърба на баща му, обгръщайки го с ореол от трептяща светлина. „Прилича на крал, който се готви за битка“ — помисли си Матю. Както винаги, сърцето му се изпълни с обич и възхищение.

— Смених ти манометъра. Искам да проверя стария.

— Добре се грижиш за стареца си. — Джеймс го стисна с лакът през гърлото и двамата се сбориха на шега. — Днес ще ти извадя истинско съкровище.

— Нека да сляза с тебе. Позволи ми да поема сутрешната смяна вместо него.

Джеймс потисна въздишката си. Матю още не бе усвоил мъдростта да владееш емоциите си. Особено когато не харесваше някого.

— Знаеш как се работи в екип. Двамата с Бък ще се гмуркате следобед. Вандайк и аз поемаме сутрешната смяна.

— Не искам да се гмуркаш с него. — Матю се отърси от приятелската прегръдка на баща си. — Чух ви как се карахте снощи. Той те мрази. Личеше си по гласа му.

„Чувствата са взаимни“ — помисли си Джеймс, после намигна на Матю.

— Партньорите често имат разногласия. Въпросът опира в това, че Вандайк осигурява голямата част от парите. Остави го да си направи кефа, Матю. За него търсенето на съкровища е просто хоби — хобито на отегчен богат бизнесмен.

— Изобщо не може да се гмурка. — А според Матю това бе умението, което всеки истински мъж трябва да владее.

— Прави го достатъчно добре. Просто стилът му издиша на десет метра под водата. — Уморен от спора, Джеймс започна да навлича водолазния си костюм. — Бък погледна ли компресора?

— Аха, оправи засечката. Татко…

— Стига, Матю.

— Само за днес — заинати се той. — Нямам доверие на това превзето копеле.

— Речникът ти се влошава от ден на ден — усмихна се Сайлъс Вандайк, елегантен и блед въпреки силното слънце. Тъкмо бе излязъл от каютата зад Матю. Презрителните думи на момчето го бяха развеселили и подразнили едновременно. — Чичо ти е долу и се нуждае от съдействието ти, момко.

— Искам аз да се гмуркам с татко днес.

— Боя се, че това ще ми създаде известни неудобства. Както виждаш, вече съм с водолазния си костюм.

— Матю — нареди Джеймс, явно изгубил търпение, — заминавай да видиш какво иска Бък.

— Да, сър.

С предизвикателно блеснали очи Матю тръгна към трюма.

— Момчето има кофти манталитет и още по-кофти маниери, Ласитър.

— Момчето те мрази и в червата — доволно отбеляза Джеймс. — Бих казал, че инстинктите му са добри.

— Тази експедиция приближава към своя край — не му остана длъжен Вандайк, — също като търпението и щедростта ми. Без мен парите ти ще свършат за една седмица.

— Може да е така. — Джеймс затвори ципа на костюма си. — А може и да не е.

— Искам амулета, Ласитър. Знаеш, че е там долу, а смятам, че знаеш и точно къде. Искам го. Купил съм го. Купил съм теб.

— Купил си времето ми, купил си уменията ми. Не си купил мен. Правилата на улова, Вандайк. Онзи, който намери „Проклятието на Анжелик“, е собственик на „Проклятието на Анжелик“. — А амулетът нямаше да бъде намерен на „Морска звезда“, в това беше сигурен. Той постави ръка на гърдите на Вандайк. — И не ми се мотай в краката.

Самообладанието, онова самообладание, което му помагаше толкова много в заседателната зала, попречи на Вандайк да се нахвърли върху него. Винаги бе печелил битките си с търпение, с пари и с власт. Знаеше, че успехът в бизнеса зависи само от едно — кой е запазил самообладание.

— Ще съжаляваш, ако се опиташ да ме измамиш. — Сега говореше кротко, а някакво бледо подобие на усмивка изкривяваше устните му. — Обещавам ти.

— Мама му стара, Сайлъс, голяма смешка си — тихо каза Джеймс и влезе в каютата. — Хей, момчета, вие какво, списания с голи жени ли гледате? Давайте да почваме!

С бързи движения Вандайк се зае с бутилките. Това си е бизнес и толкова по въпроса. Когато останалите се върнаха на палубата, той прикрепяше кислородния си апарат.

Тия тримата бяха толкова жалки в сравнение с него. Явно бяха забравили кой е той, какъв е той. Той беше Вандайк, човекът, който бе дал, спечелил или взел всичко, което бе поискал. Човекът, който смяташе да продължава в същия дух дотогава, докато има сметка. Наистина ли си мислеха, че го интересува дали го изключват от малкия си сплотен триъгълник, или не? Крайно време беше да приключи с тях и да си докара нов екип.

Бък — дундест и оплешивяващ, бе бледо копие на красивия си брат. Верен като улично кутре и точно толкова умен.

Матю, млад и нетърпелив, безочлив, дързък. Омразно дребно червейче, което Вандайк с удоволствие би смазал.

И, разбира се, Джеймс. Печен и по-хитър, отколкото Вандайк бе предполагал. Повече от елементарния инструмент, който той бе очаквал. И си въобразяваше, че е надхитрил Сайлъс Вандайк.

Джеймс Ласитър си мислеше, че ще намери и ще си присвои „Проклятието на Анжелик“, амулета на властта, на легендата. Носен от вещица, бленуван от мнозина. А това значеше, че е глупак. Вандайк бе вложил в амулета време, пари и усилия, а Сайлъс Вандайк никога не правеше лоши вложения.

— Днес ще имаме добър улов. — Джеймс пристегна ремъците на кислородните си бутилки. — Направо го подушвам. Сайлъс?

— С теб съм.

Джеймс затегна колана на кръста си, нагласи маската и скочи във водата.

— Татко, чакай…

Но Джеймс само вдигна ръка в поздрав и изчезна под повърхността.

Светът бе тих и смайващ. Слънцето пронизваше с пръсти повърхността и начупваше морската синева с копия от трептяща бяла светлина. Пещери и замъци от корал се разстилаха във всички посоки и създаваха потайни светове.

Една акула с отегчени черни очи изви тялото си и се отдалечи, плъзгайки се във водата.

С чувството, че тук е много повече у дома си, отколкото във въздушното пространство горе, Джеймс се гмурна дълбоко. Вандайк го следваше плътно. Потъналият кораб се очертаваше ясно сред ограждащите го изкопи, прокопани в търсене на ценни находки. Коралът предявяваше правата си над разбития нос и превръщаше дървото във фантазия от цветове и форми, сякаш инкрустирани с аметист, изумруд и рубини.

Това бе живото съкровище, омайният шедьовър, сътворен от слънце и морска вода.

И, както винаги, бе удоволствие да го видиш.

Когато започнаха да работят, усещането за задоволство, което изпълваше Джеймс, се засили. Лошият късмет на Ласитърови бе зад гърба му, помисли си той замечтано. Скоро щеше да бъде богат… известен. Усмихна се. В крайна сметка, той сам бе попаднал на дирята, бе прекарал часове и дни в проучване и сглобяване на мозайката от следи, която водеше към амулета.

Дори би могъл да изпита известно съжаление към тоя задник Вандайк — нали Ласитърови щяха да са тези, които ще го извадят. В други води, по време на собствената си експедиция.

Улови се, че протяга ръка да погали една коралова издатина сякаш бе котешки гръб. Тя беше като в мъгла.

Разтърси глава, но мъглата остана. Аларменият звънец прозвуча някъде в мозъка му, много далече и глухо. Но той бе опитен гмуркач и разпозна признаците. Един-два пъти бе имал незначителни инциденти с азотната наркоза. Никога на такава малка дълбочина, помисли си разсеяно той. Бяха доста над трийсетте метра.

Въпреки това той потупа кислородните си бутилки. Вандайк го наблюдаваше, очите му бяха студени и преценяващи зад маската. Джеймс подаде сигнала за изплуване, но Вандайк го дръпна назад и посочи към потъналия кораб. Ласитър бе озадачен. Нагоре, сигнализира отново, и отново Вандайк го задържа.

Джеймс не се остави на паниката. Не се паникьосваше лесно. Знаеше, че е бил обект на саботаж, макар умът му да бе прекалено замъглен, за да разбере как точно е станало. Вандайк бе аматьор в този свят, напомни си той, и не осъзнаваше размера на опасността. Значи трябваше да му покаже. Очите му се свиха съсредоточено, той се завъртя и посегна към кислородната тръба на Вандайк.

Подводната битка бе бавна и зловещо тиха. Рибни ята се пръскаха като цветни копринени ленти, после се връщаха да погледат драматичната борба между хищник и плячка. Джеймс чувстваше как съзнанието му се изплъзва сред замайването и дезориентацията, които вдишваше заедно с азота. Мобилизира всичките си сили и успя да се издигне три-четири метра, като риташе бясно с крака.

После се зачуди от къде на къде му е хрумнало да излиза. Започна да се смее, мехурчетата въздух изригнаха навън и литнаха нагоре, когато екстазът го призова. Той прегърна Вандайк и го завъртя в бавен танц, за да сподели радостта си. Бе толкова красиво тук, в позлатената синя светлина сред бисери и скъпоценности в хиляди непознати цветове, които чакат, стоят и чакат да бъдат събрани.

Беше роден да се гмурка в дълбините.

Скоро веселието на Джеймс Ласитър щеше незабелязано да премине в кома. И в тиха, утешителна смърт.

Вандайк протегна ръце, когато Джеймс започна да рита. Липсата на координация бе просто още един симптом. Един от последните. Ръцете на Вандайк стиснаха кислородната тръба и я изтръгнаха от маската. Джеймс примигна объркано и потъна.

Глава 1

Съкровище, златни дублони и испански долари. С малко късмет щеше да ги обере от морското дъно като праскови от дърво. Или поне така бе казал баща й, помисли си Тейт, докато се гмуркаше.

Знаеше, че само с късмет далеч не се стига, както го бяха доказали и десетте години на търсене. Бяха необходими пари, време и изнурителни усилия. Бе необходимо умение и дълги месеци на проучвания и подготовка.

Но докато плуваше към баща си през кристално сините води на Карибско море, тя бе повече от склонна да участва в играта.

Изобщо не бе неприятно да прекарва лятото на своята двайсета годишнина в гмуркане край брега на Сейнт Кристофър и да се плъзга във великолепната топла вода сред риби с блестяща окраска и скулптури от разноцветен корал. Всяко гмуркане носеше изненади. Какво ли има например под онзи бял пясък, скрито сред ветрилообразните сводове и морските водорасли, погребано под изкусно преплетените корали?

Въпросът не бе в съкровището, знаеше тя. А в търсенето.

Е, от време на време ти излизаше и късметът.

Много добре помнеше първия път, когато извади една сребърна лъжица от тинестото й ложе. Изненадата и тръпката, които почувства, докато държеше в ръцете си почернелия прибор и се чудеше кой ли е сърбал бульона си с него. Навярно капитанът на някой натоварен със съкровища галеон. Или пък любимата на капитана.

Пак тогава майка й жизнерадостно разтрошаваше едно голямо парче конгломерат — каменен къс, роден от вековната подводна дейност на десетки химически реакции. Помнеше доволния й писък, после и триумфалния смях, който твърде много приличаше на магарешки рев — Марла Бомон бе попаднала на златен пръстен.

Редките попадения позволяваха на семейство Бомон да прекарват по няколко месеца всяка година в търсене на нови находки. На още късмет, на още съкровища.

Докато плуваха рамо до рамо, Реймънд Бомон потупа дъщеря си по ръката и й посочи нещо. Заедно проследиха ленивото цапане на една морска костенурка.

Смехът в очите на баща й казваше всичко. Бе работил усилено през целия си живот и сега се наслаждаваше на отплатата. За Тейт моменти като този бяха неоценими.

Те плуваха заедно, свързани от любовта към морето, тишината, цветовете. Отряд старши сержанти1 се стрелна край тях и златно-черното им райе проблесна на слънцето. Заради чистата радост от движението, Тейт направи лениво кълбо във водата и се загледа в сблъсъка на слънчевите лъчи с морската повърхност над главата си. Чувстваше се толкова свободна, че се засмя и потокът мехурчета, изригнал от устата й, стресна един любопитен сержант.

Гмурна се по-дълбоко, следвайки мощните движения на баща си. Пясъкът криеше толкова тайни. Всяка могилка можеше да се окаже дъска на прояден корпус на испански галеон. Тъмният участък ей там можеше да прикрива скрито пиратско съкровище. Напомни си да не се любува на ветрилообразните шарки на морския релеф и на коралите, а да търси знаците, сочещи потънало съкровище.

Бяха тук, в топлите води на Карибския басейн, по следите на онова, за което мечтае всеки търсач на съкровища. Недокоснатите останки на потънал кораб, криещи кралско съкровище. Това беше първото им гмуркане и имаше за цел да ги запознае с терена, чието местонахождение бяха издирвали прилежно в книги, карти и диаграми. Щяха да изпробват теченията, да измерят силата на прилива. И може би — само може би — щеше да им излезе късметът.

Тя се насочи към една пясъчна могилка и започна да маха бързо с ръце. Баща й я бе научил на този най-прост метод за разравяне на пясък, когато разбра, че и тя изпитва неутолим интерес към новото му хоби да се гмурка с леководолазен дихателен апарат.

През следващите години той я бе научил и на много други неща. На уважение към морето и към всички негови обитатели. И към онова, което лежеше скрито на дъното. Най-съкровеното й желание бе един ден да открие нещо — за баща си.

Тя извърна очи към него — той разглеждаше един нисък коралов гребен. Колкото и да мечтаеше за съкровища, създадени от човешка ръка, Реймънд Бомон обичаше съкровищата, създадени от морето.

След като не намери нищо при могилката, Тейт се стрелна към една красива раирана раковина. С периферното си зрение улови тъмносинята сянка на нещо, което се приближаваше към нея, бързо и тихо. Първата смразяваща мисъл, която мина през главата й, бе, че я напада акула и сърцето й прескочи уплашено. Обърна се, така както я бяха учили, посегна с една ръка към водолазния си нож и се приготви да защитава себе си и баща си.

Сянката се оказа водолаз. Хлъзгав и бърз като акула наистина, но човек. Дъхът й изсвистя навън в поток от мехурчета. Водолазът направи знак към нея, после и към мъжа, който плуваше след него.

Тейт се озова маска до маска с едно дръзко ухилено лице, чиито очи бяха сини като морето наоколо. Тъмна коса се вееше с течението. Видя, че той й се смее, без съмнение отгатнал каква е реакцията й на неочакваната компания. Мъжът вдигна ръце в миролюбив жест и не ги свали, докато тя не прибра ножа в канията. После й намигна и с плавно движение поздрави Рей.

Докато мъжете си разменяха мълчаливи поздрави, Тейт огледа новодошлите. Екипировката им беше добра и включваше нещата, необходими на всеки търсач на потънали съкровища. Торбичката за находки, ножът, компас на китката и водолазен часовник. Първият мъж беше млад и изглеждаше строен в черния си непромокаем костюм. Жестикулиращите му ръце бяха с широки длани, с дълги пръсти и носеха белезите на ветеран в търсенето на съкровища.

Другият мъж беше плешив и натежал в кръста, но се движеше като истинска риба. Доколкото Тейт можеше да прецени, той се опитваше да постигне някакво тактическо споразумение с баща й. Тя искаше да се възпротиви. Това си бе тяхното място. В края на краищата те първи бяха пристигнали тук.

Но можа само да се намръщи, когато баща й оформи кръгче с палеца и показалеца си в знак на съгласие. Четиримата се разпръснаха да огледат терена.

Тейт се върна при друга могилка и се зае да разравя пясъка. Според изследването на баща й четири кораба от испанската флота бяха потънали северно от Нейвис и Сейнт Кристофър2 по време на ураган на единайсети юли 1733 година. Два от тях, „Сан Кристобал“ и „Вака“, бяха открити и извадени преди години при рифовете край нос Диеп. Оставаха „Санта Маргерит“ и „Изабела“ — неоткрити и недокоснати.

Според документите и товарителниците тези кораби далеч не пренасяли само захарта, натоварена на островите. Имало скъпоценности и порцелан, както и повече от десет милиона песос в злато и сребро. А не можеше да ги няма и личните вещи на пътниците и екипажа.

И двата кораба обещаваха щедра реколта. Нещо повече, те биха представлявали една от най-значимите находки на столетието.

След като отново не откри нищо, Тейт се придвижи малко по на север. Конкуренцията на другите гмуркачи я караше да си отваря очите на четири. Дружинка ярки като скъпоценни камъни рибки се струпаха около нея и тя се оказа между двата лъча на съвършено очертан остър ъгъл, чиято цветна повърхност се врязваше в ярък контраст със синьото на океана. Развеселена, тя бавно се плъзна през строя им.

Със или без конкуренция, тези неща винаги щяха да я радват. Продължи неуморно огледа си, разравяйки пясъка и изучавайки рибите с еднакво въодушевление.

На пръв поглед приличаше на камък. И все пак инстинктът я насочи натам. Оставаше й по-малко от метър, когато нещо се шмугна край нея. Със слабо раздразнение тя видя как една покрита с белези дългопръста ръка се пресяга надолу и сграбчва камъка.

„Простак“ — помисли си тя и тъкмо се канеше да му обърне гръб, когато го видя да разклаща парчето скала. Въобще не беше камък, а покрита с налепи дръжка на сабя, чието острие той измъкна от ножницата на морето. Устните му се извиха в предизвикателна усмивка около мундщука на маската и той претегли находката си на ръка.

Има нахалството да я поздрави със сабята, имитирайки поздрав при дуел. Когато се отправи нагоре, Тейт го последва. Разсякоха повърхността почти едновременно.

Тя изплю мундщука си.

— Аз я видях първа.

— Не съм съгласен. — Все така ухилен, той вдигна маската от лицето си. — Но във всеки случай ти беше бавна, а аз не. Който превари, той натовари.

— Правилата на улова — каза тя, полагайки усилия да запази спокойствие. — Ти беше на моя територия.

— Както аз го виждам, ти беше на моя. Дано имаш повече късмет следващия път.

— Тейт, миличка — извика Марла Бомон от палубата на „Приключение“. — Обядът е готов. Покани приятеля си и заповядайте на борда.

— Нали нямаш нищо против? — С няколко мощни замахвания той стигна до кърмата на „Приключение“. Сабята издрънча на палубата, последва я тупването на плавниците му.

Проклинайки лошото начало на лятото, което до днес бе давало всички признаци, че ще бъде чудесно, Тейт заплува към яхтата. Без да обръща внимание на галантно подадената й ръка, тя се прехвърли през борда точно когато баща й и другият водолаз се показаха на повърхността.

— Приятно ми е да се запознаем. — Младежът прокара ръка през подгизналата си от водата коса и се усмихна чаровно на Марла. — Матю Ласитър.

— Марла Бомон. Добре дошъл на борда.

Майката на Тейт се усмихна широко под широката периферия на украсената си с цветя шапка. Беше поразителна жена, с кожа като порцелан и кръшна фигура, скрита под широка риза и спортни панталони.

— Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми Тейт и със съпруга ми Рей.

— Може и така да се каже. — Матю разкопча колана си и го остави настрани заедно с маската си. — Хубава яхтичка.

— О, да, благодаря. — Марла с гордост огледа палубата. Макар да не беше почитателка на домакинската работа, нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да поддържа „Приключение“ лъсната до блясък. — Онова там е вашата, нали? — Тя махна с ръка по посока на носа. — „Морския дявол“.

Тейт изсумтя презрително. Макар че името със сигурност подхождаше както на човека, така и на яхтата. За разлика от „Приключение“, „Морския дявол“ не блестеше и със сигурност се нуждаеше от пребоядисване. Отдалече не изглеждаше много по-различна от раздрънкана черупка, носеща се по блестящата равнина на морето.

— Не е кой знае колко красива — каза Матю, — но върши работа.

Той отиде да подаде ръка на двамата водолази.

— Добро попадение, момко. — Бък Ласитър тупна Матю по гърба. — Това момче му е хванало цаката по рождение — каза той на Рей с глас, хрущящ като счупено стъкло, и му подаде ръка, представяйки се със закъснение. — Бък Ласитър. А това е моят племенник Матю.

Като пренебрегна последвалото взаимно представяне на палубата, Тейт прибра екипировката си и се измъкна от непромокаемия костюм. Докато останалите се възхищаваха на сабята, тя се шмугна в каютата си.

Не беше нищо необичайно, каза си тя, докато изваждаше една огромна тениска. Родителите й винаги се сприятеляваха с разни непознати, канеха ги на борда и ги гощаваха. Баща й не бе усвоил предпазливите и пълни с подозрение маниери, характерни за ветераните в търсенето на съкровища. Вместо това родителите й блестяха с южняшкото си гостоприемство.

При нормални обстоятелства тя намираше тази им черта за много мила. Искаше й се само да са по-внимателни в подбора на обекти за гостоприемството си.

Чу как баща й въодушевено поздравява Матю за находката му и изскърца със зъби.

Тя я видя първа, да пукнат дано!

Ама че цупла, реши Матю, докато подаваше сабята на Рей да я разгледа. Колко типично за жените. А нямаше никакво съмнение, че червенокосият фъстък е от женски пол. Косата й с оттенък на мед може и да бе остригана като на момче, но миниатюрното й подобие на бански костюм определено бе запълнено както и където трябва.

И доста хубавичка на всичкото отгоре. Лицето й сякаш бе сглобено от най-невероятни ъгли, а скулите й спокойно можеха да нарежат на филийки нечии любопитни мъжки пръсти, но големите й, изкусително зелени очи променяха впечатлението изцяло. Очи, които бяха изстреляли към него остри малки стрелички, както под водата, така и над нея.

Което само засилваше желанието му да я дразни.

И тъй като за известно време щяха да се гмуркат в един и същи район, би могъл да се позабавлява.

Седеше с кръстосани крака на предната палуба, когато Тейт се появи отново. Хвърли му един бърз поглед, почти успяла да убеди самата себе си, че няма смисъл да се цупи повече. Кожата му бе почерняла от слънцето, а на гърдите му проблясваше закачена на верижка сребърна испанска монета. Искаше й се да го попита за нея, да разбере къде и как я е намерил.

Но той й се хилеше самодоволно. Доброто възпитание, гордостта и любопитството се сблъскаха с някаква необичайна преграда, която й пречеше да се включи в общия разговор.

Матю захапа един от дебелите сандвичи с шунка.

— Страхотно, госпожо Бомон. Съвсем различно от помията, на която сме свикнали с Бък.

— Вземи си и от картофената салата. — Поласкана, тя натрупа огромно количество върху картонената му чиния. — И ми викай Марла, миличък. Тейт, ела насам и си вземи нещо за ядене.

— Тейт. — Матю примигна към слънцето, докато я изучаваше. — Доста необичайно име.

— Моминското име на Марла. — Рей прегърна жена си през раменете. Седеше все още с мокрите си плувки и се наслаждаваше на слънцето и компанията. Посребрялата му коса танцуваше с поривите на лекия вятър. — Нашата Тейт беше колкото бирена халба, когато започна да се гмурка. Няма да намериш по-добър партньор. Марла обича морето, обича яхтите, но не може да преплува и метър.

Марла се закиска и сипа повторно студен чай във високите чаши.

— Обичам да гледам водата. Да си в нея обаче е нещо съвсем друго. — Тя се отпусна в стола си с чаша в ръка. — Стигне ли над коленете ми, изпадам в паника. Сигурно съм се удавила в някой предишен живот. Така че, докато трае този, ми стига да се грижа за яхтата.

— А нея си я бива. — Бък вече я бе оценил. Добре поддържана, дължина дванайсет метра, тикова палуба, декоративна украса. И сигурно имаше две самостоятелни кабини и добре оборудван камбуз. Дори и без диоптрите на маската си, можеше да различи масивните прозорци на лоцманската кабина. С удоволствие би огледал машинното отделение.

По-късно щеше да го направи, след като си вземеше очилата. Но и без тях можеше да прецени, че диамантът, който Марла носеше на пръста си, е най-малко петкаратов, а златната халка на дясната й ръка е с антична изработка.

Подушваше пари.

— И така, Рей… — Той нехайно наклони чашата си. — Двамата с Матю се гмуркаме из тия води през последните няколко седмици. Не сме ви виждали.

— Днес ни беше първото гмуркане. Отплавахме от Северна Каролина веднага щом свърши пролетният семестър на Тейт.

Колежанка. Матю надигна рязко чашата си със студен чай. Боже господи! Съзнателно отклони поглед от краката й и се съсредоточи върху обяда си. Облозите определено се отлагаха. Той беше почти на двайсет и пет и не искаше да си има работа със сополиви колежанки.

— Смятаме да прекараме лятото тук — продължи Рей. — А може да останем и повечко. Миналата зима се гмуркахме една седмица край бреговете на Мексико. Има няколко запазени кораба там, но са обрани кажи-речи до шушка. Все пак успяхме да извадим едно-две неща. Хубава керамика, няколко глинени лули.

— И онези сладки шишенца за парфюм — обади се Марла.

— Значи отдавна се занимавате с това? — попита Бък.

— Десет години. — Очите на Рей светнаха. — Петнайсет, откакто се спуснах за пръв път. — Той се наведе напред заговорнически. — Един приятел ме нави да тръгна на уроци по гмуркане с леководолазен апарат. След като си получих разрешителното, отидох с него на Диамантените плитчини. Захапах въдицата още с първото спускане.

— Сега прекарва всяка свободна минута в гмуркане, в планове за гмуркане или в разговори за последното си гмуркане. — Марла се разсмя сърдечно и очите й, наситено зелени като на Тейт, блеснаха. — Така че аз се научих да управлявам яхта.

— Аз пък търся съкровища повече от четирийсет години. — Бък загреба последните парчета от картофената си салата. Не беше се хранил толкова добре от месец и повече. — В кръвта ми е. Баща ми беше същият. Преобърнали сме цялото крайбрежие на Флорида преди ония скръндзи от правителството да провалят улова. Аз, баща ми и брат ми — Ласитърови.

— Ами да, разбира се. — Рей се плесна по коляното. — Чел съм за вас. Баща ви е Големия Мат Ласитър. Открил е „Ел Диаболо“ край Раковидния риф през шейсет и четвърта.

— Шейсет и трета — поправи го с широка усмивка Бък. — Открил и него, и съкровището в търбуха му. Злато, скъпоценности, сребърни кюлчета — все неща, за които човек може само да мечтае. Лично съм държал в ръката си златната верижка с драконова фигурка на нея. Истински златен дракон, мама му стара — каза той, после млъкна и се изчерви. — Простете, госпожо.

— Няма нищо. — Очарована от разказа му, Марла набута в ръцете му още един сандвич. — Какво представляваше?

— Бедно ви е въображението. — Забравил притеснението си, Бък захапа шунката. — Имаше рубини вместо очи и изумруди по опашката. — И завърши с горчивина: — Струваше цяло състояние.

Уловен от магията, Рей отвори широко очи.

— Виждал съм го на снимка. Драконът от „Ел Диаболо“. И вие сте го извадили! Невероятно.

— Държавните служби ни притиснаха — продължи Бък. — С години се влачихме по съдилищата. Твърдяха, че трите мили ограничителна зона започвали от края на рифа, а не от брега. Изсмукаха ни кръвчицата преди да се свърши. В крайна сметка те спечелиха, а ние загубихме. Проклети пирати — каза той и довърши бирата си.

— Сигурно е било ужасно — промърмори Марла. — Да направиш такова нещо, да откриеш такова нещо и накрая да ти го вземат.

— Разбиха сърцето на стария. Така и не се гмурна повече. — Бък вдигна рамене. — Е, има и други потънали кораби. Други съкровища. — Стрелна преценяващо мъжа насреща си и реши да рискува. — Като „Санта Маргерит“ и „Изабела“

— Да, те са тук. — Рей спокойно издържа погледа му. — Сигурен съм в това.

— Може и така да е. — Матю вдигна сабята и я завъртя в ръцете си. — А може отливът да ги е завлякъл навътре в морето. Никъде не се споменава за оцелели. Само за два кораба, които се разбили в рифа.

Рей вдигна пръст.

— Да, но свидетели на корабокрушението твърдят, че са видели „Изабела“ и „Санта Маргерит“ да потъват. Оцелели от другите кораби са видели вълните да се надигат и да пробиват корпусите.

Матю вдигна очи към Рей и кимна.

— Може би.

— Матю си е циник по природа — отбеляза Бък. — Пази ме да не хвърча в облаците. Нека ти кажа нещо, Рей. — Той се наведе напред, бледосините му очи блестяха. — Направих си собствено проучване. Пет години с прекъсвания. Преди три години с момчето стояхме тук повече от шест месеца и прекарахме през ситен гребен района, най-вече двете мили между Сейнт Кристофър и Нейвис, и водите около полуострова. Намерихме това-онова, но тия два кораба не ги намерихме. Аз обаче знам, че са тук.

— Е. — Рей подръпна долната си устна, жест, който, както Тейт добре знаеше, бе знак, че обмисля нещо. — Аз мисля, че не сте търсили където трябва. С което не искам да кажа, че съм по-добре осведомен. Корабите са потеглили от Нейвис, но от онова, което успях да сглобя, излиза, че двата изгубили се и потрошени от урагана кораби са успели да се придвижат още на север и са се разбили точно след като са подминали носа на Сейнт Кристофър.

Бък изкриви устни.

— И моите сметки са такива. Но морето е голямо, Рей. — Той хвърли бърз поглед към Матю, който вдигна равнодушно рамене. — Имам четирийсет години опит зад гърба си, а Матю се гмурка откакто е проходил. Онова, което нямам, е финансова подкрепа.

Като човек, който преди ранното си пенсиониране се бе издигнал до поста на главен изпълнителен директор във водеща брокерска фирма, Рей знаеше кога му предлагат сделка.

— Значи си търсиш съдружник. Ще трябва да поговорим за това, Бък. Да обсъдим условията, процентите. — Рей се изправи и се усмихна широко. — Защо не отидем в кабинета ми?

— Е, в такъв случай — усмихна се Марла, когато Бък и съпругът й се скриха в палубната каюта — мисля да поседна на сянка и да дремна над книгата си. Вие, деца, се забавлявайте самички.

Тя се отдалечи към раирания навес и се нагласи удобно с чаша изстуден чай и роман с меки корици.

— Аз най-добре да прескоча до нашето корито и да си почистя плячката. — Матю се пресегна за един голям найлонов плик. — Нещо против да взема това назаем? — И без да дочака отговор, напъха нещата си в него и вдигна кислородните бутилки. — Искаш ли да ми помогнеш?

— Не.

Той вдигна вежди.

— Реших, че може да ти е интересно как изглежда това без налепите по него. — Той размаха сабята и зачака да види дали любопитството й ще надделее над раздразнението. Не му се наложи да чака дълго.

Мърморейки под носа си, тя сграбчи найлоновия плик, понесе го надолу по прикрепената от външната страна на корпуса стълбичка и скочи във водата.

Отблизо „Морския дявол“ изглеждаше още по-зле. С професионална прецизност Тейт прецени поклащането му по вълните и се прехвърли през парапета. До носа й достигна лек мирис на риба.

Въжетата и другите принадлежности бяха в образцово състояние, но палубата се нуждаеше от мокър парцал почти толкова, колкото и от прясна боя. Прозорците на миниатюрната кабина на щурвала, където се полюляваше един хамак, бяха безобразно зацапани от солта и пушека. За сядане служеха още един хамак и две обърнати кофи.

— Не е „Кралица Мери“ — каза Матю, докато прибираше бутилките си, — но не е и „Титаник“. Няма фасон, но плава добре.

Той взе плика от нея и прибра непромокаемия си костюм в една голяма пластмасова кофа за боклук.

— Искаш ли нещо за пиене?

Без да бърза, Тейт отново огледа палубата.

— Да ти се намира нещо стерилизирано?

Той отвори рязко капака на една хладилна чанта и измъкна кутийка пепси. Тейт я хвана във въздуха и седна на една от ите.

— Живеете на яхтата, така ли?

— Точно така.

Той влезе в кабината на щурвала, а Тейт протегна ръка и погали сабята, която бе оставил върху другата кофа.

Дали е красяла пояса на някой испански капитан с дантела по маншетите и безразсъдство в душата? Дали е убивал с нея пирати, или я е носил като допълнение към тоалета си? Навярно я е стискал с побелелите си от напрежение пръсти, докато вятърът и вълните са разбивали кораба му.

И оттогава никой не е усещал тежестта й в ръката си.

Вдигна очи и видя Матю, който стоеше на вратата на кабината и я наблюдаваше. Страшно смутена, Тейт дръпна ръката си и небрежно отпи от пепсито.

— Имаме една сабя у дома — каза тя колкото можа по-небрежно. — Шестнайсети век.

Пропусна да добави, че е само дръжката и че е пукната.

— Браво на вас.

Той взе сабята и се настани с нея направо върху палубата. Вече съжаляваше за спонтанно отправената покана. Колкото и да си повтаряше, че е прекалено малка, полза никаква. Особено с полепналата по тялото й мокра тениска и с тия кадифени, едва докоснати от слънцето крака, които изобщо нямаха право да изглеждат толкова дълги. А пък гласът й — наполовина уиски, наполовина ледена оранжада — не беше на дете, а на жена. Или поне така трябваше да бъде.

Тя се намръщи, наблюдавайки го как търпеливо почиства сабята. Не бе очаквала тези покрити с белези, груби на вид ръце да бъдат търпеливи.

— Защо си търсите съдружници?

Той не вдигна очи.

— Не съм казвал, че си търся.

— Но чичо ти…

— Това е работа на Бък. — Матю вдигна рамене. — Той се оправя с бизнеса.

Тя опря лакти на коленете си и обхвана брадичката си с длани.

— А ти с какво се оправяш?

Той най-после погледна към нея и очите му, неспокойни, въпреки търпението на ръцете му, се сблъскаха с нейните.

— С търсенето.

Тя го разбра съвсем точно и в усмивката, огряла лицето й, се четеше пламенност, която преодоля бариерата помежду им.

— Нали е прекрасно? Да си мечтаеш какво може да има там долу и че може ти да си щастливецът, който ще го намери. Къде я намери? — Когато той я погледна объркано, тя се ухили и посегна да докосне сребърния диск върху гърдите му. — Монетата.

— Първото нещо, което извадих — каза той. Искаше му се да не изглежда толкова изкусително свежа и дружелюбна. — В Калифорния. Известно време живяхме там. А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да въртиш на пръста си някое колежанче?

Тейт тръсна глава и реши да го дава по-обиграно.

— Колежанчетата са лесни — провлече тя и се плъзна на палубата срещу него. — А аз обичам предизвикателствата.

Внезапният спазъм в стомаха му изпрати сигнал за опасност.

— По-полека, момиченце — промърмори той.

— На двайсет съм — заяви Тейт с пълната доза смразяващо самочувствие на разцъфващата женственост. Или поне щеше да бъде, поправи се тя, преди края на лятото. — А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да си изкарваш някъде хляба?

Беше негов ред да се ухили.

— Защото много ме бива. Ако тебе те биваше повече, това щеше да е твое, а не мое.

Решила, че не си струва да удостоява с отговор последната му реплика, Тейт отпи от пепсито.

— Баща ти защо не е с вас? Да не се е отказал от гмуркането?

— Може и така да се каже. Умря.

— О, боже! Извинявай.

— Преди девет години — обясни Матю и продължи да почиства сабята. — Обработвахме останките на един кораб в австралийски води.

— Злополука при гмуркане?

— Не. На опитен гмуркач като него злополуки не се случват. — Той взе кутийката, която тя бе оставила на палубата, и отпи. — Убиха го.

В първия момент Тейт не реагира. Матю го каза толкова прозаично, че думата „убийство“ не предизвика обичайния отклик в съзнанието й.

— Мили боже, как…

— Не знам със сигурност. — Нито пък знаеше защо й бе казал. — Спусна се жив, извадихме го мъртъв. Подай ми оня парцал.

— Но…

— Това беше краят — каза той и сам се пресегна за парцала. — Няма полза да се ровиш в миналото.

Прииска й се да хване изпъстрената му с белези ръка, но прецени, че той по-скоро ще откъсне нейната от китката, отколкото да й позволи.

— Звучи странно от устата на един търсач на съкровища.

— Бебчо, брои се само онова, което миналото ти поднася в настоящия момент. А това тук никак не е за изхвърляне.

Объркана, тя сведе поглед към дръжката на сабята, която Матю търкаше усилено. Постепенно започна да съзира блясъка.

— Сребро — промърмори Тейт. — Сребърна е! Знак за висок сан. Знаех си!

— Хубаво парче.

Забравила за всичко друго, тя се наведе по-близо и плъзна пръсти по блестящата повърхност.

— Мисля, че е от осемнайсети век.

Очите му се усмихнаха.

— Сериозно?

— Основната ми специалност е морска археология. — Тя отметна нетърпеливо бретона си. — Може да е била на капитана.

— Или на който и да било друг от офицерите — студено отбеляза Матю. — Но при всички случаи за известно време ще ми осигури бирата и скаридите.

Зашеметена, тя се дръпна рязко назад.

— Смяташ да я продадеш? Просто така ще я продадеш? За пари?

— Определено няма да я продам за мидени черупки.

— Не ти ли се иска да разбереш откъде е дошла, на кого е била?

— Не особено. — Той обърна почистения участък от дръжката към слънцето и се загледа в ярките отблясъци. — В Сейнт Бартс има един търговец на антики, който ще ми даде добри пари за нея.

— Това е ужасно. Това е… — Тя разрови мозъка си за най-голямата възможна обида. — Невежество! — И се изправи. — Да я продадеш по този начин! Като нищо може да е принадлежала на капитана на „Изабела“ или на „Санта Маргерит“. Като нищо може да се окаже, че има историческа стойност. Мястото й може би е в музей.

„Аматьори“ — помисли си Матю с отвращение.

— Мястото й е там, където аз реша. — Той се изправи грациозно. — Аз я намерих.

Сърцето й прескочи от ужас, когато си представи сабята забутана в прашен антикварен магазин, или още по-лошо — в ръцете на някой небрежен турист, който ще я закачи на стената в бунгалото си.

— Ще ти дам сто долара за нея.

Той се ухили широко.

— Дори от стопената дръжка ще взема повече, пиленце.

Само при мисълта за това Тейт пребледня.

— Не би го направил. Не би могъл… — Но той само наклони глава към едното си рамо и Тейт прехапа устни. Стереосистемата, с която смяташе да обзаведе стаята си в колежа, можеше да почака. — Тогава двеста. Само толкова съм спестила.

— Ще си пробвам късмета в Сейнт Бартс.

Кръвта се върна с тласък в страните й.

— Ти си един отвратителен опортюнист.

— Права си. Ти пък си идеалистка — усмихна се Матю и я погледна. Тя стоеше пред него със стиснати юмруци и пламтящи очи. Над рамото й улови някакво раздвижване по палубата на „Приключение“. — А за добро или за лошо, Червенушке, изглежда, че с теб сме партньори.

— Само през трупа ми!

Той я хвана за раменете. Стресната, за секунда тя си помисли, че смята да я хвърли зад борда, но той само я обърна с лице към нейната яхта.

Стомахът й се сви. Баща й и Бък Ласитър си стискаха ръцете.

Глава 2

Искрящият заник се ливна в златно и розово по небето и се разтопи в морската шир. Само няколко минути по-късно величавата гледка преля в здрач, както става в тропиците. Над спокойната вода се разнесе скърцането и пукането на преносимото радио на борда на „Морския дявол“, което далеч не отдаваше дължимото на живия реге ритъм. Миришеше на пържена риба, но от това отвратителното настроение на Тейт не се подобри.

— Не мога да разбера за какъв дявол са ни потрябвали съдружници.

Тейт опря лакти на тясната маса в камбуза и стрелна сърдито гърба на майка си.

— Баща ти направо се е влюбил в Бък. — Марла поръси тигана със счукан розмарин. — Ще му се отрази добре да има край себе си мъж на своята възраст.

— Нали ние сме тук — измърмори навъсено Тейт.

— Така е. — Марла й хвърли усмивка през рамо. — Но мъжете се нуждаят от мъжка компания, слънчице. Просто от време на време имат нужда да плюят и да се оригват.

Тейт изсумтя при мисълта, че безупречно възпитаният й баща може да извърши някое от споменатите действия.

— Въпросът е, че не знаем абсолютно нищо за тях. Така де, появяват се отнякъде в нашата територия и точка. — Все още я болеше за сабята. — Татко проучва с месеци корабите. Защо да се доверяваме на тия Ласитърови?

— Защото са Ласитърови — каза Рей от вратата на камбуза. Наведе се и звучно целуна Тейт по главата. — Нашето момиче е много подозрително, Марла. — Той намигна на жена си, после, понеже бе негов ред да дежури по кухня, започна да нарежда масата. — Това е хубаво, от една страна. Не е много умно да вярваш на всичко, което виждат очите ти и чуват ушите ти. Но понякога трябва да следваш вътрешното си чувство. А моето ми казва, че Ласитърови са точно хората, които са ни необходими, за да доведем до успешен край малкото си приключение.

— От къде на къде? — Тейт подпря брадичка на свития си юмрук. — Матю Ласитър е един арогантен и тъп…

— Млад човек — довърши Рей със закачливо блеснали очи. — Марла, това нещо мирише божествено.

Той плъзна ръце около кръста й и зарови нос във врата й. Тя ухаеше на плажно масло и „Шанел“.

— Тогава да седнем и да видим как е на вкус.

Тейт обаче не смяташе темата за приключена.

— Знаеш ли какво се кани да направи със сабята, татко? Да я продаде на някакъв си антиквар.

Рей седна и сви устни.

— Повечето търсачи продават намереното, слънчице. Така си изкарват хляба.

— Добре де. — Тя механично пое голямата чиния, която й подаде Марла, и си отсипа. — Но първо трябва да се датира и да се направи оценка. Дори не го интересува каква е и на кого е принадлежала. За него тя е просто вещ, която да изтъргува срещу каса бира.

— Срамота — въздъхна Марла, докато Рей й наливаше вино. — Знам как се чувстваш, слънчице. Хората от семейство Тейт винаги са уважавали историята.

— Както и тези от семейство Бомон — вметна съпругът й. — Типично по южняшки. Имаш известно основание, Тейт — размаха вилицата си Рей. — И аз те разбирам. Но разбирам и гледната точка на Матю. Бърза възвръщаемост, бърза отплата за положения труд. Ако дядо му бе избрал този път, щеше да си отиде като богат човек. Вместо това той предпочел да разгласи откритието си и се оказал с празни ръце.

— Има компромисни варианти — настоя Тейт.

— Не за всички. Но аз твърдо вярвам, че с Бък сме го намерили. Ако открием „Изабела“ или „Санта Маргерит“ и те се окажат в забранената зона, ще подадем молба за наемен договор. Но дори да сме извън зоната, ще поделим намереното с правителството на Сейнт Кристофър-Нейвис, условие, с което Бък се съгласи доста неохотно. — Рей вдигна чашата си и се загледа във виното. — Съгласи се, защото имаме нещо, от което се нуждае.

— И какво е то? — попита Тейт.

— Имаме необходимите средства да финансираме за известно време тази операция, независимо от резултата. А понеже решихме, че можеш да отложиш есенния си семестър, значи разполагаме и с достатъчно време. А ако се стигне дотам, сме в състояние да си позволим съоръженията, необходими за мащабна подводна операция.

— С две думи, те ни използват. — Окончателно вбесена, Тейт бутна чинията си настрани. — Аз така виждам нещата.

— В едно съдружие всяка половина трябва да има полза от другата.

Далеч неубедена, Тейт стана да си налее чаша прясно изцедена лимонада. На теория тя не беше против съдружието. Още от най-ранна възраст я бяха учили на ползата от работата в екип. Но точно този екип сериозно я безпокоеше.

— И какъв е техният принос в съдружието?

— Първо, те са професионалисти. А ние сме аматьори. — Рей размаха ръка, когато Тейт понечи да протестира. — Колкото и да си мечтая за обратното, аз никога не съм откривал потънал кораб, само съм изследвал останките, които някой друг е открил и опразнил преди мен. Е, на няколко пъти ни е излизал късметът. — Той хвана ръката на Марла и прокара палеца си по златния й пръстен. — Изваждали сме дреболии, които другите са пропуснали. Откакто се гмурнах за пръв път, си мечтая да открия свой кораб.

— Така и ще стане — заяви с непоклатима вяра Марла.

— Може да е този път. — Тейт прокара ръка през косата си. Колкото и да обичаше родителите си, тяхната липса на практичност я изумяваше. — Татко, ами проучването, което направи, всичките онези архиви, товарителници, писма? Колко усилия хвърли върху данните за бурята, приливите и така нататък. Толкова труд си вложил в това!

— Вярно е — съгласи се той. — И точно затова имам интерес да работя с Бък. От него мога да науча много. Знаеш ли, че три години се е гмуркал в северната част на Атлантическия океан, на дълбочина сто и петдесет метра и повече? Ледена вода, тъмна вода. Вадил е неща, потънал до колене в тиня, сред коралови рифове, в гъмжащи от акули места. Представи си само!

„Той определено си го представя“ — помисли си Тейт, загледана в унесения му поглед и усмихнатите в мечтание устни. Въздъхна и постави ръка на рамото му.

— Татко, това че той има повече опит…

— Опит, който е трупан цял живот. — Той я потупа по ръката. — Това е неговият принос. Опитът, постоянството, усетът на търсач. И нещо толкова основно като работната ръка. Два екипа, Тейт, са по-ефикасни от един. — Той замълча. — Тейт, за мен е важно да знам, че разбираш решението ми. Ако не можеш да го приемеш, ще кажа на Бък, че сделката се разваля.

И щеше да загуби много, помисли си Тейт. Гордостта си, защото вече бе дал дума. И надеждата си, защото разчиташе на успех с новия екип.

— Разбирам го — каза тя, преглъщайки собственото си неодобрение. — И мога да го приема. Имам само още един въпрос.

— Питай — подкани я Рей.

— Откъде можем да сме сигурни, че когато техният екип е долу, няма да задържат за себе си онова, което намерят?

— Защото ще смесим екипите. — Той стана да разчисти масата. — Аз ще се гмуркам с Бък. Ти ще се гмуркаш с Матю.

— Чудесна идея, наистина! — Марла се засмя тихичко при ужасената физиономия, която изкриви лицето на дъщеря й. — Кой иска кекс?

Утрото се разстла по водата в ивици от бронз и розово — огледален образ на небето отгоре. Въздухът бе свеж като роса и изкусително топъл. Високите отвесни скали на Сейнт Кристофър се пробуждаха за новия ден в одежди от зелено и кафяво. Още по на юг пресеченият конус на вулкана, който се издигаше над малкия остров Нейвис, бе забулен в облаци. По белите плажове не се мяркаше жива душа.

Тройка пеликани се плъзнаха по повърхността на морето, после се гмурнаха бързо като стрели и почти толкова безшумно, изхвърляйки високи фонтани, които се пръскаха в ситен дъждец. Сетне отново се показаха, плъзнаха се по водата и отново се гмурнаха в комична хармония. Малки вълни се застигаха мързеливо покрай корпуса.

Бавно и красиво светлината укрепна и превърна морето в равнина от сапфир.

Гледката не повдигна настроението на Тейт, която си обличаше водолазния костюм. Провери часовника си, компаса на китката, измервателните уреди на кислородните бутилки. Баща й и Бък си пиеха кафето и си бъбреха на предната палуба. Тя прикрепи водолазния нож към прасеца си.

Край нея Матю се занимаваше със същото.

— И на мен тази история ми харесва толкова, колкото и на теб — промърмори той, после й повдигна бутилките и й помогна да ги закрепи.

— Оправи ми настроението.

Прикачиха си колани с тежести, поглеждайки се с взаимно недоверие.

— Просто се опитай да не изоставаш и не ми се пречкай. Ще се оправим.

— Сериозно? — Тя плю в маската си, изтърка добре визьора и го изплакна. — Не знам кой на кого ще се пречка.

Но залепи усмивка на лицето си, когато Бък и баща й се приближиха с бавна стъпка към тях.

— Готови? — попита я Рей и лично провери ремъците й, после погледна яркооранжевата пластмасова бутилка, служеща за ориентир, която подскачаше лекичко по тихата водна повърхност. — Внимавайте за посоката.

— Един румб западно от север — точно като Кари Грант. — Тейт го целуна по бузата и подуши одеколона му. — Бъди спокоен.

„Спокоен съм — каза си Рей. — Разбира се, че съм спокоен.“ Само че малкото му момиче рядко се спускаше без него.

— Забавлявайте се.

Бък пъхна палци под ластика на шортите си. Краката му приличаха на къси и дебели дървесни стволове, прещипнати от изпъкналите възли на коленете. Плешивото му теме бе покрито с омазнена шапка на „Доджърс“. Очите му се криеха зад тъмни очила с голям диоптър.

Тейт си помисли, че той прилича на зле облечен гном с наднормено тегло. По неясни причини външният му вид й се стори затрогващ.

— Ще имам грижата да наглеждам племенника ти, Бък.

Той се ухили и смехът му прозвуча като посипващ се по камък чакъл.

— Само така, девойче. И успешен улов.

Тейт кимна и с прецизно кълбо назад се гмурна във водата. Реши да се държи като разумен човек и изчака партньора си. Щом го видя да разсича повърхността, се обърна и заплува към дъното.

Разперени като опашка на паун водорасли с окраската на люляков цвят се люшкаха грациозно, галени от течението. Стреснати от нахлуването им рибки се пръскаха на всички страни в разноцветни живи потоци. Ако баща й беше с нея, тя можеше и да се помотае наоколо, наслаждавайки се на момента, на неизменно зашеметяващия преход от живота над повърхността към този под нея.

Можеше да отдели малко от времето си и да събере красиви раковини за майка си или дори да остане достатъчно дълго, за да изкуши някоя любопитна рибка да се плъзне към нея.

Но сега, когато Матю я гонеше по петите, чудесата на морското дъно отстъпваха пред силното чувство за съревнование.

„Дали пък да не го озорим малко?“ — помисли си Тейт и ритайки силно с крака, се плъзна на запад. С дълбочината водата захладня, но все още бе приятно топла. Беше жалко, че са далеч от пълните с изненади рифове и кораловите градини, но и тук имаше какво да зарадва сетивата — самата вода, танцът на водораслите, стрелкащите се риби.

Внимаваше за издутини или особени оттенъци по пясъка. Проклета да беше, ако пропуснеше нещо и го оставеше още веднъж да изплува триумфално на повърхността.

Протегна ръка към едно отчупено парче корал, разгледа го внимателно, после го захвърли. Матю се плъзна край нея и я изпревари. Макар да знаеше, че смяната на местата е основна процедура при гмуркане, Тейт не се успокои, докато не излезе отново начело.

Даваха си знаци само ако бе крайно наложително. Когато се разбираха да се разделят за малко, всеки покриваше периметъра си, без да изпуска другия от очи. „Колкото заради безопасността, толкова и от подозрение“ — помисли си Тейт.

В продължение на един час прегледаха педя по педя района, където бяха открили сабята. Нетърпеливото предвкусване, което бе водило Тейт в началото, започна да чезне, когато не откриха нищо повече. Докато разравяше една купчинка пясък, нещо проблесна между пръстите й и сърцето й заби като лудо. Вече си представяше някоя древна катарама или чиния, когато с разочарование откри, че е изровила кутийка от кока-кола, произведена в двайсети век.

Разочарована, тя отново заплува на север. И внезапно попадна на подводна градина от ярко оцветени раковини и корали, сред които се стрелкаха ята рибки в търсене на храна. Един красиво разклонен корал, твърде крехък, за да издържи на вълните в плиткото, се бе прострял нашироко и блестеше в рубинено, изумрудено и тъмножълто. Бе приютил десетки животинки, които пазеше, хранеше и които в крайна сметка хранеха него.

С истинска наслада Тейт се загледа в мекотелото със спираловидна тиквеножълта черупка, което пълзеше упорито по камъка пред нея. Риба-клоун се стрелна невъзмутимо през увенчаните с цикламено отровни пипала на една актиния. Трио ангелски риби3 я подминаха царствено в търсене на закуска.

„Като дете в сладкарница е“ — помисли си Матю, докато я наблюдаваше. С бавни движения Тейт се задържаше на едно място, а очите й се стрелкаха в старанието си да не пропуснат нещо.

Искаше му се да приеме, че е глупачка и да не се занимава повече с нея, но подводният театър впечатляваше и него самия. Драма и комедия се преплитаха навсякъде около тях. Усърдни слънчевожълти зеленушки почистваха с предаността на придворни дами взискателната като кралица риба-спусък4. Малко по-нататък дебнеща из засада змиорка излетя, бърза и смъртоносна, от прикритието си и налапа един разсеян костур.

Вместо да извърна лице от разиграващата се пред очите й трагедия, Тейт я проследи най-внимателно. А и трябваше да й се признае, че е добър гмуркач, помисли си Матю. Силна, умела, разумна. Не й харесваше, че работи с него, но изпълняваше задълженията си.

Знаеше, че повечето аматьори се разочароват, ако не открият още в първия час някоя монета или артефакт. А тя беше методична и, както изглежда, неуморна. Още две черти, които той ценеше високо в партньора си по екип.

Щом се налагаше да работят заедно най-малко два месеца, поне можеше да извлече най-доброто от ситуацията.

Той заплува към нея и в знак на примирие я тупна по рамото. Тейт се обърна — очите й гледаха вяло през маската. Матю посочи зад тях и видя как същите тези очи блясват одобрително: зад тях плуваше отряд миниатюрни, поръсени със сребро лещанки. В следващия миг те промениха рязко посоката си, плъзнаха се в блещукаща вълна на петнайсетина сантиметра от протегнатите пръсти на Тейт и изчезнаха.

Тя все още се смееше, когато видя баракудата.

Беше на около метър от тях и се носеше неподвижно с озъбена усмивка и втренчени очи. Този път бе неин ред да посочи. Когато видя, че е по-скоро впечатлена, отколкото уплашена, Матю възобнови огледа си.

От време на време Тейт хвърляше поглед назад, за да се увери, че движенията им не привличат вниманието на баракудата. Но тя се държеше кротко на разстояние. Когато малко по-късно погледна зад себе си, хищната риба бе изчезнала.

Забеляза конгломерата точно когато Матю постави ръката си върху него. Възмутена от собственото си невнимание, което според нея бе единствената причина да не го види първа, тя се премести с още няколко метра на север.

Дразнеше се от навика му да работи в нейната територия. За малко да го изпуснеше от очи и той буквално се оказваше под носа й. С пренебрежителен жест тя се отдалечи, ритайки силно с крака. Проклета да е, ако му позволи да си мисли, че тъпото му парче скала я интересува, колкото и обещаваща да изглеждаше покритата му с камъчета повърхност.

И точно тогава откри монетата.

Малкото петно тъмен пясък привлече вниманието й. Разрови го повече по навик, с мисълта, че най-вероятно ще открие нечие ресто или ръждясала консервена кутия. Но почернелият диск лежеше само на два сантиметра под наноса. От момента, в който го изтръгна от леглото му, Тейт знаеше, че държи в ръцете си легенда.

„Испански дублон“ — помисли си тя, зашеметена от откритието. Мечтата на пиратите, плячката на морските разбойници.

Осъзнавайки, че е спряла да диша, опасна грешка за всеки гмуркач, тя си пое бавно дъх, докато търкаше с палец почернялата монета. В ъгълчето на ъгловатия диск се появи мътният блясък на сребро.

Погледна предпазливо през рамото си да се увери, че Матю е зает и пъхна монетата в ръкава на непромокаемия си костюм. После, изпълнена със самодоволство, започна да търси нови находки.

След като измервателните й уреди и часовникът й показаха, че времето им изтича, тя маркира местоположението си и се обърна към своя партньор. Той кимна и посочи с палец нагоре. Заплуваха на изток, бавно изкачвайки се към повърхността.

Торбата му за находки тежеше от конгломерат и той й я посочи преди да махне с ръка към нейната, която висеше празна на кръста й. Тя вдигна рамене, доколкото й позволяваха бутилките, и разсече повърхността секунди преди него.

— Лош късмет, Червенушке.

Тя изтрая триумфалната му усмивка, докато плуваха към корабчето.

— Може би. — Тя сграбчи стълбата на „Приключение“ и метна плавниците си на палубата близо до мястото, където бе застанал баща й. — А може би не.

— Как беше? — попита Рей, щом дъщеря му стъпи на палубата, и й помогна да свали колана с тежестите и кислородните бутилки. После забеляза празната й торба и се опита да прикрие разочарованието си. — Нищо свястно значи?

— Не бих казал — отбеляза Матю и подаде на Бък пълната си торба преди да се заеме с ципа на костюма си. От косата му капеше вода и образуваше локва в краката му. — Може да изскочи нещо свястно, след като го одялкаме оттук-оттам.

— Момчето има шесто чувство за тия неща.

Бък остави торбата на една от пейките. Вече го сърбяха ръцете да грабне чукчето и да обработи конгломерата.

— Аз ще се заема с него — предложи Марла. Тя носеше шапката си с цветя и жълта като канарче деколтирана рокля без ръкави, която открояваше още повече огнената й коса. — Първо искам да направя няколко снимки обаче. Тейт, вие двамата с Матю си налейте по нещо студено и хапнете. Знам, че тия двамата изгарят от нетърпение да слязат долу и да си пробват късмета.

— Добре. — Тейт приглади назад мократа си коса. — А, и като говорим за късмет… — Тя дръпна ръкавите на костюма си и половин дузина монети се изсипаха с дрънчене на палубата. — И на мен ми се отвори малко.

— Мама му стара! — възкликна Матю и клекна. Теглото и формата му подсказаха какво е намерила. Докато другите говореха възбудено един през друг, той потърка една от монетите между пръстите си, вдигна глава и погледна хладно Тейт, която го наблюдаваше със самодоволна усмивка.

Не й завиждаше за находката, но със сигурност му се повдигаше от факта, че го бе направила на глупак.

— Къде ги намери?

— Няколко метра северно от мястото, където ти си събираше камънаците. — Реши, че раздразнението, от което се присвиха очите му, почти компенсира номера със сабята. — Ти беше толкова зает, че не исках да те прекъсвам.

— Да бе.

— Испански. — Рей се взираше в монетите върху дланта си. — Хиляда седемстотин трийсет и трета. Може да са те. Датата съвпада.

— Може да са от други кораби — отвърна Матю. — Времето, течението, бурите — нищо не стои на едно място.

— Съвсем спокойно може да са и от „Изабела“ или „Санта Маргерит“. — Очите на Бък горяха трескаво. — С Рей ще преобърнем района, в който сте ги намерили. — Той се изправи и подаде на Тейт една от монетите. — Тези ще отидат в общия фонд, но мисля, че трябва да си задържиш една, лично за себе си. Съгласен ли си, Матю?

— Разбира се. — Той вдигна рамене и се обърна към хладилната кутия. — Не е кой знае какво.

— За мене е — промърмори Тейт, поемайки монетата от Бък. — За пръв път намирам монети. Испански дублони. — Тя се засмя, наведе се към Бък и импулсивно го целуна по бузата. — Какво чувство само!

Червендалестите му страни потъмняха. За него жените винаги си бяха оставали загадка, която предпочиташе да наблюдава от разстояние.

— Не го изпускай… това чувство. Понякога минава много време преди да го изпиташ отново. — Той плесна Рей по гърба. — Давай да се обличаме, съдружнико.

След половин час вторият екип беше под водата. Марла бе разстлала една кърпа и усърдно дялкаше конгломерата. Тейт бе отложила обяда си и почистваше сребърните монети.

Матю седеше на палубата до тях и поглъщаше втория си сандвич с бекон, маруля и резенчета домат.

— Казвам ти, Марла, като нищо ще взема да те отвлека. Нямаш равна на сандвичите.

— Всеки може да прави сандвичи. — Чукчето в ръцете й иззвънтя в пълен контраст със захарния й глас. — Някой път трябва да дойдеш на вечеря, Матю. Тогава ще разбереш какво се казва готвене.

Беше сигурен, че е чул как Тейт скръцна със зъби.

— С най-голямо удоволствие. Мога да прескоча до Сейнт Кристофър, ако трябват някакви провизии.

— Много мило. — Беше се преоблякла в работни панталонки и широка риза, която вече се бе просмукала с пот. Въпреки това пак успяваше да изглежда като южняшка красавица, планираща парти. — Не бих отказала малко прясно мляко. За бисквитите.

— Бисквити? Марла, за домашно приготвени бисквити бих доплувал от острова с все кравата.

Думите му бяха незабавно възнаградени със заразителния й смях.

— Три-четири литра ще ми стигнат. Е, не е забил барабанът — махна му да седне тя, когато го видя, че се кани да става. — Има време. Хапни си спокойно и се попечи.

— Стига си се мъчил да очароваш майка ми — изсумтя Тейт.

Матю се премести по-близо до нея.

— Майка ти ми харесва. Взела си косата й — промърмори той. — И очите. — Взе си още един сандвич и го захапа. — Жалко, че не си се метнала на нея и в друго отношение.

— Леките кости също са ми от нея — каза Тейт и се усмихна: по-скоро се озъби.

Матю я огледа лениво.

— Мдаа… има нещо такова.

Изведнъж Тейт се почувства неудобно и се дръпна с няколко сантиметра.

— Много си близо — оплака се тя. — Същото правиш и когато сме под водата.

— Ето, отхапи си. — Той почти натика сандвича в устата й. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме. — Реших, че ти си ми талисманчето.

Тя преглътна хапката, макар че й идеше да се задави.

— Би ли повторил?

— Направо ме убиваш с тоя южняшки акцент — отбеляза той. — Лее се като медец и само ти намеква за леда отдолу. Ти си ми талисманчето — повтори той. — Защото беше наблизо, когато намерих сабята.

— Ти беше наблизо, когато аз я намерих.

— Както и да е. Има две неща, към които никога не се обръщам с гръб. Мъж с алчни очи и жена с огън в нейните. — Той отново й предложи сандвича. — И с късмет. Добър или лош.

— Бих казала, че е по-умно да бягаш от лошия късмет.

— По-добре е да го погледнеш в очите. Така се разминава по-бързо. Моето семейство има голям опит с лошия късмет. — Той сви рамене и сам довърши сандвича. — Имам чувството, че ти ми носиш добър.

— Аз открих монетите.

— Може пък и аз да съм ти на късмет.

— Попаднах на нещо — мелодично подвикна Марла. — Елате да видите.

Матю се изправи и след кратко колебание й подаде ръка. Не по-малко нащрек, Тейт я пое и го остави да я издърпа на крака.

— Пирони — каза Марла и попи потта по лицето си с носната си кърпа. — Изглеждат стари. А това… — Тя вдигна някакво малко кръгче от купчинката натрошен конгломерат. — Прилича на копче. Медно или бронзово може би.

Матю изсумтя и коленичи край нея. Имаше два железни шипа, куп керамични чирепи, отчупено парче метал, което можеше да е било част от катарама или фуркет. Но вниманието му бе привлечено най-вече от пироните.

Марла беше права. Стари бяха. Той вдигна един и го повъртя из пръстите си, представяйки си как преди много векове е бил забит в дъски, обречени на бурите и морските червеи.

— Пиринч — доволно обяви Тейт, докато почистваше ръждата с натопено в разтворител парче плат. — Копче е. Има нещо гравирано… цвете. Мъничка роза. Сигурно е било от роклята на някоя пътничка.

Стана й тъжно. Жената, за разлика от копчето, не бе оцеляла.

— Възможно е. — Матю най-сетне благоволи да хвърли един поглед на копчето. — Вероятно сме попаднали на отскок.

Тейт се пресегна за слънчевите си очила и скри кръвнишкия си поглед зад стъклата им.

— Какво е отскок?

— Отскокът си е отскок. Вероятно сме попаднали на мястото, където някой кораб се е ударил и е отскочил, докато са го влачили вълните. Останките му са някъде другаде. — Той вдигна очи и погледът му обходи морето чак до хоризонта. — Някъде другаде — повтори той.

Но Тейт поклати глава.

— Няма да ме обезсърчиш след това, което намерихме. Не сме се върнали с празни ръце, Матю. Всичко това само от едно гмуркане. Монети, пирони…

— Счупени грънци и пиринчено копче. — Матю захвърли пирона, който държеше, върху купчинката. — Дребна работа, Червенушке. Дори за един аматьор.

Тя се протегна и сграбчи монетата, която висеше на гърдите му.

— Където има едно, там има и сто. Баща ми смята, че е твърде вероятно да открием нещо голямо. Същото мисля и аз.

Всеки момент щеше да се разтрепери от яд, забеляза Матю. Брадичката вирната, остра като шиповете в краката им, очите й — твърди и пламнали.

Боже, само да не беше колежанка!

Съвсем съзнателно той вдигна ръка и небрежно я потупа по бузата.

— Е, поне ще си имаме занимавка. По-често обаче е вярно другото. Че където има едно, там няма две. — Той изтупа ръце и се изправи. — Аз ще разчистя вместо тебе, Марла.

— Ти си бил голям веселяк, господин Ласитър. — Тейт, подръпна тениската си. Не й бе ясно защо, но от начина, по който я бе погледнал, макар и само за секунда, й бе станало горещо. — Ще поплувам малко — промърмори тя, после отиде до парапета и се хвърли във водата.

— Истински бащичко ми е тя — каза с кротка усмивка Марла. — Убедена, че упоритият труд и доброто сърце се възнаграждават. За такива като тях животът е по-труден, отколкото за нас, които знаем, че тези неща невинаги са достатъчни. — Тя потупа Матю по ръката. — Аз ще разчистя, Матю. Имам си своя система. Ти иди за млякото.

Глава 3

Тейт смяташе, че песимистите са страхливци. Струваше й се, че използват песимизма си като извинение никога да не се сблъскат с разочарованието.

Ставаше дори по-лошо, когато песимизмът вземеше превес.

За две седмици двусменно гмуркане от сутрин до здрач не откриха нищо, освен още няколко парчета ръждясал метал. Повтаряше си, че не е загубила надежда и влагаше в работата си неоправдано старание и ентусиазъм.

Придоби навика вечер да стои с часове над копията на картите, които баща й бе съставил по време на проучванията си. Колкото по-кавалерски се държеше Матю, толкова по-непоколебимо ставаше решението й да му докаже, че греши. Искаше кораба и го искаше страстно. Дори само за да натрие носа на Матю.

Трябваше все пак да признае, че тези няколко седмици не бяха напълно изгубени. Времето се бе задържало прекрасно, а морското дъно бе по-живописно от всякога. Часовете за разтоварване, които прекарваше на острова по настояване на майка си, бяха изпълнени с обиколки из магазинчетата за сувенири, с екскурзии из природата и с пикници на плажа. Вреше се из гробища и стари църкви с надеждата да открие още някоя следа, водеща към корабокрушението от 1733 година.

Но най-голямо удоволствие й доставяше да наблюдава баща си и Бък. Те представляваха странна двойка — единият нисък, набит и плешив като билярдна топка, другият аристократично слаб, с грива от посребряваща руса коса.

Баща й говореше с бавния, сладостно провлачен акцент на крайбрежните части на Каролина, докато говорът на Бък бе щедро подлютен с ругатни, изречени с характерната за един янки бързина. Въпреки това те си паснаха като стари приятели, събрали се след дълга раздяла.

Почти не минаваше гмуркане, без да изплуват на повърхността, кикотещи се като момчета, които току-що са направили нещо неприлично. И изглежда, всеки от тях имаше в запас някоя история, която да разкаже на другия.

За Тейт бе истинска наслада да гледа как приятелството им бързо разцъфтява и укрепва. На сушата баща й се движеше в средата на бизнесмени, една костюмирана рота, която бе символ на успеха, умереното благосъстояние и непоклатимите южняшки ценности.

Тук го гледаше как се припича на слънцето, споделяйки с Бък бирата си и мечтите си за потънали съкровища.

Марла непрекъснато ги щракаше с фотоапарата или включваше вездесъщата си видеокамера и им подвикваше, наричайки ги стари морски вълци.

Днес, докато се приготвяше за сутрешното си гмуркане, Тейт ги наблюдаваше как си пият кафето, нагъват кроасани и спорят за бейзбол.

— Бък е пълен невежа по отношение на бейзбола — отбеляза Матю. — Изчете сума ти нещо, само и само да може да се опъне на Рей.

Тейт седна на палубата и нахлузи плавниците си.

— Мисля, че това е хубаво.

— Не съм казал, че не е.

— Ти никога не казваш, че нещо е хубаво.

Той седна до нея.

— Добре де, хубаво е. Компанията на баща ти се отразява добре на Бък. Последните няколко години бяха трудни за него. Не съм го виждал да се забавлява така от… от много отдавна.

Тейт въздъхна. Искреното раздразнение й се удаваше все по-трудно.

— Знам, че те е грижа за него.

— Разбира се, че ме е грижа. Винаги е бил до мен, когато съм имал нужда от нещо. Бих направил всичко за Бък. — Матю притисна маската си с ръка. — Хайде стига приказки! Да тръгваме. — И се гмурна във водата.

Вместо да се почувства обидена, тя се ухили и го последва.

Тръгнаха по маркировката на дъното. Бавно и постоянно бяха премествали изследвания периметър на север. Всеки път, когато си пробваха късмета на ново място, Тейт чувстваше как я облива живителната вълна на очакването. Всеки път, когато се спускаха на дъното, си казваше, че този може да е големият ден.

Чувстваше водата приятно хладна по лицето и непокритите си от костюма ръце, а начинът, по който струеше през косата й, докато се спускаха, й доставяше истинско удоволствие.

Рибите бяха свикнали с присъствието им. Все по-често се случваше някой любознателен морски костур или ангелска риба да надникнат през маската й. Бе започнала да носи със себе си найлоново пликче, пълно със солети или хлебни трохи, и отделяше по няколко минути в началото на всяко гмуркане да ги храни и да им се порадва как се въртят безредно около нея.

Баракудата, която бяха кръстили Зъбльо, неизменно се появяваше да им каже по едно „здрасти“ и ги наблюдаваше предпазливо от разстояние. Бе твърде мързелива за талисман, но поне им беше вярна.

Тейт и Матю си бяха изработили лесни за съблюдаване правила. Работеха така, че да се виждат, но рядко пресичаха невидимата линия, която по мълчаливо споразумение разделяше териториите им. Колорита на морското дъно обаче наблюдаваха заедно. Сигнал с ръка или потупване по кислородните бутилки насочваха вниманието на другия към поредната дружина рибки или към някой заровил се в тинята скат.

Скоро Тейт реши, че й е по-лесно да изтърпява присъствието му сред принудителното мълчание на морето, отколкото над него. От време на време тишината бе нарушавана от приглушения рев на някоя туристическа яхта отгоре. Веднъж дори бе чула зловещото ехо от нечие портативно радио, гърмящо с дрезгавия гърлен глас на Тина Търнър, която искаше да узнае какво общо има любовта.

Тананикайки си наум, Тейт се отправи към едно странно коралово образувание. Появата й стресна един костур, който я изгледа зверски преди да се плъзне встрани. Развеселена, тя погледна през рамо. Матю плуваше на запад, но все още бе в полезрението й. Тя се стрелна на север към меките червени и кафяви тонове на образуванието.

Беше над него, когато осъзна, че това не е корал, а купчина камъни. От мундщука й изригнаха мехурчета. Ако беше над водата, а не под нея, сигурно щеше да забръщолеви несвързано.

Камъни за баласт. Без съмнение трябваше да са камъни за баласт. От проучванията си знаеше, че цветът им означава галеон — шхуните бяха използвали трошливи светлосиви камъни. Баласт на галеон — повтаряше си тя замечтано, изгубила чувство за реалността. Галеон, който е бил изгубен, забравен. И който сега бе намерен.

Един от потъналите през 1733 кораби беше тук. И тя го бе открила.

От гърлото й излезе вик, но единственият резултат бе струя мехурчета, които запречиха гледката й. Идвайки на себе си, тя издърпа ножа си от канията и почука силно по металната повърхност на бутилките си.

Обърна се и на няколко метра встрани видя силуета на партньора си. Стори й се, че й дава някакъв сигнал и още веднъж почука нетърпеливо по бутилките.

Ела тук, по дяволите!

Почука трети път, влагайки цялата настоятелност, която можеше да се изстиска от еднообразния звук. С удовлетворение, което започваше да прилича повече на самодоволство, го видя как най-после се насочва към нея.

„Бесней си колкото искаш, тежкар такъв — помисли си тя. — И се приготви да сведеш смирено глава.“

Знаеше точно в кой момент е осъзнал какво представляват камъните — подсказаха й едва доловимото нарушение в ритъма на движенията му и нетърпението, което последва. Тя не успя да се сдържи, ухили му се и се завъртя в бледо подобие на пирует.

Зад прозорчето на маската очите му бяха кобалтовосини, напрегнати, с израз на безразсъдство, от което сърцето й заби като лудо в гърдите. Той направи още един кръг около купчината камъни, видимо доволен. Когато й протегна ръка, Тейт отговори с кратко приятелско ръкостискане. Мислеше, че ще се отправят към повърхността, за да кажат на останалите за откритието й, но той я затегли в посоката, откъдето беше дошъл.

Тя се дръпна, поклати глава и вдигна палец. Матю посочи на запад. Тейт завъртя нетърпеливо очи, махна назад към купа баласт и се отблъсна към повърхността.

Матю я сграбчи за глезена и Тейт остана шокирана от свойския начин, по който ръцете му се движеха нагоре по краката й, докато я дърпаше обратно към дъното. Тя се замисли дали да не му се изплъзне, но той вече я бе хванал за ръката и я влачеше след себе си.

Не й оставаше нищо друго, освен да го последва и да си мисли за всички отвратителни неща, които ще му каже веднага щом й се отвори възможност да проговори.

После ги видя и зина от изумление. Нагласи мундщука си, спомни си, че трябва да диша, и се втренчи в оръдията.

Бяха корозирали, покрити с пластове отлагания и полузаровени в пясъка. Но бяха тук, големите оръдия, които бяха красили испанската флота, бяха я защитавали от пиратите и враговете на краля. Като нищо би се разплакала от радост.

Вместо това тя непохватно грабна Матю в прегръдките си и го завъртя в някакъв танц, който трябваше да изразява триумфа им. Водата се завихри около тях, ято сребристи рибки се пръсна във всички посоки като рой блестящи остриета. Маските им се блъснаха и тя се изкикоти сред струя мехурчета, но не го пусна, докато не изминаха десетте метра, които ги деляха от повърхността.

Щом се показаха над водата, Тейт вдигна маската на челото си и изплю нетърпеливо мундщука.

— Матю, видя го, нали? Наистина е там!

— Така изглежда.

— Намерихме го! След повече от двеста и петдесет години ние сме първите!

Той се усмихна широко; краката му докосваха нейните, докато двамата бавно се придвижваха към корабчето.

— Недокоснат. И целият е наш, Червенушке.

— Направо не мога да повярвам. Съвсем различно е. Досега винаги е имало някой друг преди нас, ние само се размотавахме и събирахме каквото са пропуснали или зарязали. Но сега… — Тя се засмя. — О, боже! Страхотно е! Даже страховито.

Засмя се отново и се хвърли на врата му като почти потопи и двамата, после, без да се замисля, притисна устни към неговите и го целуна възторжено.

Устните й бяха мокри, студени и щедро надарени с извивки. Шокът от съприкосновението им с неговите изтри всички мисли от главата му за период от цели три удара на сърцето. Само смътно съзнаваше, че хапе устните й, че плъзга жаден език в устата й, че превръща невинната целувка в нещо гладно и алчно.

Усети я как затаява дъх и как устните й поддават под неговите. Сетне я чу да въздъхва, тихо и накъсано.

Грешка. Думата проблесна в главата му като неонов надпис. Но сега тя вливаше цялото си сърце в целувката, с отдаване, което бе колкото неустоимо, толкова и неочаквано.

Тя усети вкуса на сол, на море и на мъж и се зачуди дали някой някога е вкусвал букет от толкова могъщи аромати. Окъпаната от слънце златна светлина, блестящият й танц по повърхността на океана, водата — хладна и мека, и томителна. Стори й се, че сърцето й е спряло, но това едва ли имаше значение. Нищо друго нямаше значение в този странен и прекрасен свят, освен вкуса на устата му.

Сетне се оказа сама и потъваща — портата към омайния свят се бе затръшнала пред лицето й. Инстинктивно зарита с крака, за да задържи главата си над водата, и примигна, вперила в Матю големите си замечтани очи.

— Губим време — тросна й се той и се прокле наум.

Когато тя притисна устните си една към друга, сякаш да улови избягалата целувка, той прехапа своите, потискайки напиращия стон.

— Какво?

— Престани. На твоята възраст повечето момичета имат достатъчно опит с целувките.

Стоманената нотка в гласа му и обидният намек в думите му разпръснаха мъглата пред очите й.

— Разбира се, че имам. Исках просто да те поздравя за откритието. — Подобно поздравление обаче не би оставило усещането за празнота, което тежеше под лъжичката й.

— По-добре си го спести. Трябва да кажем на другите и да поставим маркировка.

— Хубаво. — Тя се насочи към корабчето с бърз и прецизен кроул. — Само дето не разбирам защо се ядоса толкова.

— Няма как да разбереш — измърмори Матю и заплува след нея.

Нямаше да му даде да развали най-вълнуващия ден в живота й, реши Тейт и се покатери на борда.

Марла седеше под сенника и си лакираше ноктите. Едната й ръка вече бе увенчана с яркорозово. Тя вдигна очи и се усмихна.

— Подранихте, слънчице. Очаквахме ви чак след час и нещо.

— Къде са татко и Бък?

— В лоцманската кабина са, пак се занимават с оная стара карта. — Усмивката й започна да вехне по краищата. — Нещо не е наред. Матю! — Тя скочи от стола си с разширени от паника очи. Тайният й, макар и никога неизречен на глас, страх от акули я стисна за гърлото. — Пострадал ли е? Какво стана?

— Няма му нищо. — Тейт разкопча колана с тежестите си. — Идва след мен. — Тя чу плавниците му да се удрят в палубата, но не се обърна да му помогне. Вместо това си пое дълбоко въздух. — Нищо лошо не е станало, мамо. Напротив. Всичко е чудесно. Намерихме го.

Марла бе притичала до парапета да се увери, че Матю е в безопасност. Когато видя, че е цял и невредим, сърцето й започна да възвръща нормалния си ритъм.

— Какво сте намерили, слънчице?

— Кораба. — Тейт прокара ръка по лицето си, зашеметена от факта, че пръстите й треперят. Ушите й бучаха, нещо трептеше като пеперуда в гърдите й. — Единият от двата. Намерихме го.

— Боже господи! — Бък стоеше на вратата на палубната кабина. Червендалестото му лице бе пребледняло, очите му зад дебелите лещи гледаха зашеметено. — Кой? — с усилие изрече той. — Кой от двата намерихте, момко?

— Не знам. — Матю изхлузи бутилките от раменете си. Сърцето му препускаше лудо, но на него му бе пределно ясно, че това се дължи колкото на възможността да са открили потънало съкровище, толкова и на факта, че за малко не бе излапал Тейт. — Но корабът е долу, Бък. Намерихме баласт, баласт и оръдия от галеон. — Той отмести очи от Бък и погледна Рей, който го зяпаше с широко отворени очи. — Предишният участък е бил отскок, както и предполагах. Но този наистина изглежда обещаващо.

— Къде… — Гласът на Рей за миг секна. — Къде точно се намирахте, Тейт?

Тя отвори уста, после пак я затвори, осъзнавайки, че е била прекалено развълнувана, за да отбележи местоположението. Страните й пламнаха.

Матю погледна към нея и й отправи лека триумфална усмивка, преди да даде на Рей координатите.

— Ще ни трябват обозначаващи шамандури. Ако се приготвите, ще ви покажа за какво става дума.

Рей погледна Бък и зашеметеното му изражение започна да се прояснява. После с крясък се хвърли към него, сграбчи го и двамата мъже се запрегръщаха, олюлявайки се като стари пияници.

Трябваше да съставят план. Тейт бе онази, която след продължилото цяла вечер шумно празненство предложи да се вслушат в гласа на разума. Изваждането на останките и запазването им изискваше определена система. Претенциите им трябваше да бъдат конкретно и законно предявени. А находките прецизно каталогизирани.

Имаха нужда от добра подводна камера, с която да направят запис на обекта и на местоположението на всяка находка, която открият, както и няколко големи тетрадки, които да служат за каталог.

— Навремето — подхвана Бък, докато отваряше поредната бира, — човек като намерел потънал кораб, всичко вътре си било негово. Поне докато съумявал да държи настрана разбойниците и разните други, дето все имат претенции за чуждото. Трябвало е да бъдеш потаен, да знаеш да си затваряш устата и да не те е страх да се бориш за своето си.

И размаха бутилката.

— А сега има правила и правилца! Сульо и пульо иска парче от онова, дето си го намерил със собствените си ръце и с малко помощ от Господа. Има и много, дето повече ги е еня за някакви си проядени от червеите дъски, отколкото за цял товар сребро.

— Доброто състояние на потъналия кораб е важно от историческа гледна точка, Бък. — Рей подхвана бирата и разсъжденията си. — Историческата му стойност, нашата отговорност към миналото, а и към бъдещето също.

— Дрън-дрън. — Бък запали една от десетте цигари, които си позволяваше на ден. — Навремето така ги вдигахме във въздуха, че хвърчаха дъски до небето, ако нямаше друг начин да стигнем до съкровището. Не казвам, че е било много умно. — Той издиша голямо кълбо цигарен дим и очите му се замъглиха от спомена. — Но пък беше дяволски забавно.

— Нямаме никакво право да разрушаваме нещо само за да се доберем до друго нещо — промърмори Тейт.

Бък я погледна през масата и се ухили.

— Ти само почакай да вкусиш от златната треска, моето момиче. Нещо ти става. Виждаш проблясък сред пясъка — лъскав и ярък, не като на среброто. Може да е монета, ланец, медальон, някоя дрънкулка, която отдавна умрял мъж е подарил на отдавна умрялата си жена. И ето го, стои си в ръката ти, същото, каквото е било в деня, когато са го направили. И единственото, за което можеш да мислиш, е откъде да намериш още.

Тя го гледаше, обзета от любопитство.

— Ти затова ли продължаваш да се гмуркаш? Ако откриеш всички съкровища, които крият „Изабела“ и „Санта Маргерит“, ако ги откриеш и станеш богат, пак ли ще се гмуркаш за още?

— Ще се гмуркам, докато съм жив. Само това мога. И само това ми трябва да мога. Баща ти беше същият — добави той, като се обърна към Матю. — Без значение дали е попаднал на истинско съкровище, или е изплувал само с някое гюле, той трябваше да се върне долу. Спря го смъртта. Само тя можеше да го направи. — Гласът му предрезгавя и той сведе очи към бирата си. — Той искаше „Изабела“. Прекара последните месеци от живота си, пресмятайки как, къде и кога. Сега ние ще приберем реколтата й вместо него. Проклятието на Анжелик.

— Какво? — Веждите на Рей се събраха в една линия. — „Проклятието на Анжелик“?

— Уби брат ми — неясно изрече Бък. — Заклинанието на проклетата вещица.

Усетил признаците, Матю се наведе напред и изтръгна почти празната бутилка от пръстите на чичо си.

— Уби го човек, Бък. Човек от плът и кръв. Не някакво проклятие или заклинание. — Той стана, вдигна Бък на крака и обясни: — След малко ще заприказва и за духа на Черната брада.

— Видях го — изфъфли Бък с глуповата усмивка на лицето. Очилата му се плъзнаха по носа и той се взираше късогледо над тях. — Реших, че съм го видял. Край брега на Окракоук. Спомняш ли си, Матю?

— Спомням си. Чака ни дълъг ден, Бък. По-добре да се връщаме на яхтата.

— Трябва ли ти помощ? — Рей се изправи и откри, с изненада и известно огорчение, че краката му не са съвсем стабилни.

— Ще се оправя. Ще го метна на надуваемата лодка и ще греба до „Морския дявол“. Благодаря за вечерята, Марла. Такова пържено пиле не бях опитвал през живота си. Да си готова с изгрева, малката — обърна се той към Тейт. — Тепърва започва сериозната работа.

— Ще съм готова. — Въпреки че не я бе молил за помощ, тя отиде от другата страна на Бък и преметна ръката му през раменете си. — Хайде, Бък, време е за лягане.

— Ти си едно много сладко хлапе — каза той и с пиянска дружелюбност я притисна непохватно към себе си. — Нали така, Матю?

— Направо захарче. Първо аз ще сляза по стълбата, Бък. Ако паднеш, може и да те оставя да се удавиш.

— На куково лято — изкикоти се Бък и се подпря на Тейт, след като Матю се прехвърли на стълбата от другата страна на парапета. — Това момче би излязло срещу цял отбор акули заради мен. Ласитърови се държат един за друг.

— Знам. — Внимателно, олюлявайки се под тежестта на Бък, тя му помогна да се прехвърли през парапета. — Дръж се здраво. — Бък се олюляваше в началото на стълбата, а Матю ругаеше в края й и всичко това се стори на Тейт толкова абсурдно, че тя се разхили неудържимо. — Дръж се, Бък.

— Не се коси, моме. Още не е направена лодката, в която да не мога да се кача.

— Дяволите да го вземат, ще ни преобърнеш. Бък, идиот такъв! — Гумената лодка се наклони опасно и Матю блъсна Бък на дъното й. Водата се плисна вътре и измокри и двамата.

— Остави ведрата на мен, Матю — изкикоти се добродушно Бък и започна да изгребва водата с шепи.

— Просто не мърдай. — Матю хвана греблата и погледна нагоре към домакините, които му се хилеха. — Трябваше да го накарам да се прибере с плуване.

— Лека нощ, Рей — изфъфли Бък и замаха жизнерадостно, докато Матю залягаше над греблата. — Утре ще има златни дублони. Злато, сребро и лъскави бижута. Нов кораб, Матю — обърна се той към племенника си и брадичката му се удари в гърдите. — Бях сигурен, че все някога ще го намерим. Тез, Бомоновите, ни донесоха късмет.

След като закрепи греблата и завърза лодката, Матю подозрително измери с очи чичо си и попита:

— Ще се справиш ли със стълбата, Бък?

— Естествено, че ще се справя със стълбата. Аз съм роден моряк, ако искаш да знаеш. — Краката на въпросния моряк се огънаха, същото направи и малката лодка, когато той залитна към борда на „Морския дявол“.

Повече благодарение на късмета си, отколкото по силата на някакъв предварителен план, той сграбчи една от стъпенките и се издърпа нагоре преди да е успял да преобърне надуваемата лодка. Подгизнал до коленете, Матю се качи след него на палубата. Бък се клатушкаше и махаше ентусиазирано на семейство Бомон.

— Ей, на „Приключение“! Добре сме!

— Да видим дали ще твърдиш същото сутринта — промърмори Матю и го повлече към миниатюрната каюта.

— Добри хора са това, Матю. В началото си мислех само да им използваме оборудването, да ги залъжем нещо и да отмъкнем лъвския пай от плячката. Слизаме през нощта, заделяме си най-добрите находки и готово, фасулска работа. Пък и те едва ли ще усетят разликата.

— Сигурно — съгласи се Матю, докато събуваше мокрите панталони на чичо си. — И на мен ми мина през ума. В повечето случаи аматьорите си заслужават да ги издоиш.

— А ние бая сме издоили — весело каза Бък. — Обаче стария Рей не мога го издоя, и туйто. Приятелче е. Не съм имал такъв приятел откак умря татко ти. Пък да не забравяме и хубавата му женичка и хубавата му дъщеричка… Неее! — Той поклати глава с известно съжаление. — С такива хора не ща да се правя на пират.

Матю изсумтя в потвърждение на думите му и преценяващо огледа хамака. Горещо се надяваше, че няма да му се налага да вдига Бък, за да го сложи в него.

— Трябва да си легнеш.

— Дааа… Смятам да играя честно с Рей. — Бък успя да се покатери в хамака, макар той да се люлееше застрашително. — Трябва да им кажем за „Проклятието на Анжелик“. Често съм си мислил, ама не съм казвал на друг освен на тебе.

— Не се тревожи за това.

— Може пък, ако не им кажа, да не ги застигне. Не ща да им се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи. — Матю свали ципа на дънките си и ги събу.

— Помниш ли оная рисунка, дето ти я показах? Всичкото онова злато, рубините, диамантите. Как може нещо толкоз красиво да носи нещастие?

— Не може. — Матю съблече ризата си и я метна върху дънките, свали очилата от носа на Бък и ги сложи настрани. — Заспивай, Бък.

— Повече от двеста години, откак са изгорили оная вещица, а хората продължават да умират. Като Джеймс.

Матю стисна зъби и очите му станаха студени.

— Не колието уби баща ми. Човек го уби. Уби го Сайлъс Вандайк.

— Вандайк — повтори сънливо Бък. — Така и не се доказа.

— Стига ми, че аз го знам.

— Проклятието беше. Проклятието на вещицата. Но ние ще я бием, Матю. Ние двамата с тебе ще я бием — промърмори Бък и захърка.

„По дяволите проклятието“ — помисли си Матю. Щеше да намери амулета. Щеше да върви по стъпките на баща си, докато не го намери. А когато това станеше, щеше да отмъсти на копелето, което уби Джеймс Ласитър.

Само по бельо той прекрачи прага на кабината и се озова в уханната осеяна със звезди нощ. Луната висеше на небето като разсечена на две сребърна монета. Той се настани под нея в собствения си хамак, достатъчно далеч от кабината, така че обичайното хъркане на чичо му достигаше до него само като глухо бучене.

Съществуваше такова колие — верижка от масивни златни халки и медальон, гравиран с имената на обречени любовници и инкрустиран с рубини и диаманти. Беше виждал рисунките, бе чел оскъдната документация, изровена от баща му.

Знаеше легендата така, както човек знае приказките, с които са го приспивали като дете. За жената, изгорена на клада, осъдена за магьосничество и убийство. За предсмъртната й клетва, че всеки, който се облагодетелства от смъртта й, ще плати със собствения си живот.

За гибелта и отчаянието, които бяха следвали пътя на колието в продължение на два века. За алчността и похотта, които бяха подтиквали мъжете към убийство, а жените към предателство.

Би могъл дори да повярва в легендата, но за него тя означаваше само едно — че алчността и похотта са довели до гибелта и отчаянието. Безценните бижута не се нуждаеха от проклятие, за да подтикват хората към убийство.

В това беше сигурен. Знаеше го, и то твърде добре. „Проклятието на Анжелик“ бе причината за смъртта на баща му.

Но го бе планирал и извършил човек.

Сайлъс Вандайк. Стига да поискаше, бе в състояние да извика във въображението си лицето му, гласа, фигурата, дори миризмата му. Помнеше всичко, без значение че бяха изминали години.

И знаеше, както го бе знаел и в ония белязани от мъка и чувство за безпомощност дни на своето юношество, че все някога ще намери амулета и ще го използва срещу Вандайк.

За отмъщение.

Макар тъмните и изпълнени с насилие мисли все още да владееха съзнанието му, когато се унесе, централна фигура в съня му бе Тейт.

Плуваше в невъзможно прозрачни води, без тежести и водолазен костюм, хлъзгав и бърз като риба. Все по-дълбоко и по-дълбоко, където слънцето не успява да проникне. Ветрилата от водорасли се полюляваха, зъбати многоцветни кълбета блещукаха като скъпоценни камъни и разнасяха ярко оцветени рибки в джобовете си.

Още по-дълбоко и цветовете — червените, оранжевите и жълтите — избледняха до студено, студено синьо. И все пак нямаше натиск, нямаше нужда от изравняване на налягането, нямаше страхове. Само неудържимо усещане за свобода, което постепенно улягаше в пълно и абсолютно доволство.

Би могъл да остане завинаги тук, в този лишен от звуци свят, без тревоги и кислородни бутилки, които да тежат на раменете му.

Там. Там долу под него лежеше излязъл като от детска приказка потънал кораб. Мачтата, корпусът, развените от течението окъсани платна. Полегнал на една страна в ложе от пясък, невредим и ясен до невъзможност образ. Той виждаше оръдията, все още насочени към врагове от стари времена. И щурвала, очакващ призрака на своя капитан.

Зарадван, той се заспуска към него през водовъртежи от риби; покрай октопод, който накъдри пипала и, издут като балон, изчезна встрани; под сянката на гигантски скат, който затанцува над главата му.

Направи кръг около палубата на испанския галеон и прочете гордия надпис — „Изабела“. Марсът проскърца над него като дърво на вятъра.

И тогава я видя. Като истинска русалка, тя кръжеше близо до него и едновременно твърде далеч, усмихваше се с усмивката на сирена и му махаше с прекрасните си нежни ръце. Косата й бе дълга — не пламтящо калпаче, а дълга; копринените въжета от огън се вееха и се извиваха като змиорки около раменете и голите й гърди. Кожата й бе като перла, бяла и лъскава.

А очите й същите — зелени и весели.

Сякаш пометен от прилив, той нямаше избор, освен да отиде при нея.

Ръцете й го обгърнаха като сатенени вериги. Устните й се разтвориха за него, сладки като мед. Докосна я и сякаш цял живот бе чакал само това. Усещането за кожата й, плъзгаща се под пръстите му, трепета на мускулите, когато я обзе възбудата. Барабанният напев на пулса във вените.

Усети вкуса на въздишката й в устата си. После хлъзгавата и великолепна горещина, когато се плъзва в нея, когато нозете й се увиха около тялото му, а нейното се изви назад да го поеме дълбоко…

Всичко е само неясни тихи движения, само усещане, което няма край. Те се понасят без посока през водата, съединени в безмълвно съвкупление, което го оставя слаб, замаян и блажено щастлив. После усещането, че цял се излива в нея.

Сетне тя го целува, нежно, дълбоко и толкова сладко… Когато отново вижда лицето й, тя се усмихва. Той протяга ръце, но тя клати глава и побягва. Той плува след нея и двамата лудуват като деца, гонейки се из потъналия кораб.

Тя го завежда при една ракла, отваря със смях капака й и пред очите му се разкрива планина от злато. Тя потапя ръка и монетите преливат през ръба. Блясъкът е като от слънчев лъч, а сред златото лъскат скъпоценни камъни с невероятен размер. Диаманти колкото юмрук, изумруди по-големи от очите й, вирчета от сапфири и рубини. Цветовете им заслепяват сред студеното сиво на света наоколо.

Той прокарва ръка през раклата, изсипва дъжд от диаманти върху косата й и тя се разсмива.

Сетне той намира амулета, тежката златна верижка, кръвта и сълзите, вградени в медальона. Усеща топлината му, сякаш е жив. Никога през живота си не е виждал нещо толкова красиво, толкова неустоимо.

Той го вдига, поглежда към Тейт през примката на ланеца, после го слага на врата й. Тя се смее, целува го, после нежно стисва медальона в ръката си.

Внезапно от него изригва пламък, копие от яростна жега и блясък, което го отхвърля назад като удар с юмрук. Ужасен, той гледа как алчният огън, все по-голям и по-жарък, я обвива в дреха от пламък. Виждат се само очите й, агонизиращи в ужас и мъка.

Не може да стигне до нея. Бори се с всички сили, но водата, която ги е галила кротко, сега се вихри и бучи обезумяло. Торнадо издига пясъчен стълб и го ослепява. Чува трясъка на цепещата се мачта, рева на развилнялото се дъно, което изригва през леглото от пясък и тиня и разкъсва корпуса на кораба като оръдеен залп.

През трясъка дочува писъци — нейните. И своите собствени…

После всичко изчезна: пламъците, морето, корабът, амулетът. Тейт. Отгоре беше небето с разполовения диск на луната и пръснатите звезди. Морето бе тихо и мастиленочерно, шушнещо едва доловимо край корпуса на яхтата.

Беше сам на палубата на „Морския дявол“, потънал в пот и останал без дъх.

Глава 4

Тейт направи повече от двайсет снимки на баласта и оръдията, докато с Матю оглеждаха терена. Той й угаждаше, позирайки пред дулото на ръждясал топ, или сам взимаше апарата и я снимаше сред камъните и търпеливите риби. С общи усилия закрепиха едно покрито с налепи гюле върху подемника и го пратиха горе при втория екип.

Последва подръпване на въжето и работата започна.

Управлението на въздушен смукач изискваше сръчност, търпение и съгласуваност на действията. Беше прост уред, кажи-речи само една тръба, десет сантиметра в диаметър и около три метра дълга. Тръбата всмукваше вода, пясък и твърди предмети. За търсача на съкровища смукачът бе също толкова крайно необходим, колкото чукът за дърводелеца. Ако се използваше прекалено бързо или с твърде много смукателна сила, можеше да унищожи находките. Ако се използваше невнимателно, тръбата се задръстваше с конгломерат, раковини и корали.

Докато Матю работеше със смукача, Тейт преглеждаше и събираше съдържанието, което бълваше от върха на тръбата. И за двамата това беше тежка и отегчителна работа. Пясък и дребни отломки се завихряха в мръсен облак по течението, замъглявайки гледката. Трябваше да имаш силно око и безкрайно търпение, за да се ровиш сред изсмуканото и да товариш намереното в кофи, които по-късно да бъдат изтеглени на повърхността.

Матю продължаваше да прави пробни дупки с еднообразен, почти приспивен ритъм. Големи скатове подлагаха гръб под изходното отверстие на тръбата, явно наслаждавайки се на безплатния масаж, осигурен им от пясъка и дребните камъчета. От време на време Тейт се заплесваше, представяйки си как от тръбата плисва поток от блестящи златни монети като при джакпот от игрален автомат.

Като оставим фантазиите настрана, онова, с което Тейт пълнеше кофите, бяха изкривени пирони, парчета конгломерат и чирепи от счупени съдове. Всяко едно от тези неща я очароваше не по-малко от купчина златни кюлчета. Заниманията й през последната година в колежа бяха засилили още повече любовта й към историята и към отломките от предишни култури, погребани от капризното море.

Дългосрочните й амбиции и цели бяха пределно ясни. Щеше да учи и да се дипломира, поглъщайки цялото знание, което можеха да й дадат книгите, лекциите и най-вече практиката. Един ден щеше да се включи в редовете на учените, които плават сред океаните и изследват дълбочините в търсене и анализиране на реликви.

Името й щеше да тежи, а находките й, от дублони до железни шипове, щяха да бъдат включени в учебниците.

А накрая щеше да има и музей на името на Бомон, пълен с извадени от морето артефакти.

От време на време се улавяше, че е изостанала, и вместо да следва плътно смукача, се е спряла да помечтае над някоя счупена чаша. Какво ли е имало вътре последния път, когато някой е пил от нея?

Когато поряза пръста си на един остър ръб, го прие философски. Малката капка кръв изчезна в завихрената от смукача вода.

Матю й направи знак през мътния облак. В дупката, на около трийсетина сантиметра, тя видя кръстосани като саби железни шипове. Между калцираните им върхове бе заклещена голяма калаена чиния.

Десетте метра вода над главата й не попречиха на Тейт да изрази радостта си. Тя стисна ръката на Матю и му изпрати целувка. После добросъвестно откачи фотоапарата от колана си и документира находката. Знаеше, че снимките са жизненоважни за научните открития. Сигурно би отделила няколко минути да я разгледа, наслаждавайки й се ненаучно, но Матю вече се бе преместил и се канеше да изкопае поредната дупка.

Имаше още. При всяко преместване на смукача попадаха на ново откритие. Лъжици, циментирани в буца корал, купа, която, макар и с липсваща третинка, накара сърцето на Тейт да заблъска като лудо в гърдите й.

Времето и умората престанаха да съществуват. Хилядна публика наблюдаваше напредъка им, множество дребни рибки претърсваха надупчената околност за бездомни червейчета. Ако на някоя й излезеше късмета, стотици други се спускаха да търсят храна в шарена скорострелна вихрушка.

Спазващ обичайната дистанция, Зъбльо висеше като статуя във водата и ги наблюдаваше, ухилен одобрително.

Матю се оправяше със смукача като истински майстор. Пробваше тук, после се преместваше по-нататък с движения толкова деликатни, че сякаш отделяше пясъка зрънце по зрънце. Помиташе облаците от тиня с лек замах на смукача. Забележеше ли някой по-голям предмет в пясъка, отдръпваше бързо тръбата и внимателно го заобикаляше.

Поразена, Тейт забеляза един крехък порцеланов съд — купа с изрисувани по краищата нежни розови пъпки.

Ако зависеше от него, той не би се занимавал с купата на първо време, защото знаеше, че когато нещо толкова чупливо е попаднало в циментиращите прегръдки на корала, и най-лекото докосване може да го разбие на парчета.

Но очите й бяха толкова големи от учудване, така светнали от радост. Искаше му се да й даде купата, да види лицето й, когато я вземе в ръце. Той отвърна на сигнала й и се зае с досадната и изискваща много време задача по отстраняване на полепналия пясък. Когато резултатът го задоволи, й подаде тръбата, обхвана буцата корал, уловила в прегръдките си порцелановия съд, и я изкърти от мястото й.

Костваше му малко обелена кожа, но когато й подаде купата, ожуленото и драскотините бяха забравени. Очите й светнаха, после се напълниха със сълзи толкова неочаквано, че и двамата се стреснаха. Смутен, Матю взе тръбата и вдигна палец към повърхността. Отвори вентила на смукача, освобождавайки ураган от мехурчета, после заедно заплуваха нагоре в широката струя от въздух.

Тейт не каза нищо, не можеше. Благодарна на непредразполагащото към разговори присъствие на смукача и последната кофа с конгломерат, тя доплува до борда на „Приключение“. Широко усмихнатото лице на баща й се показа над парапета.

— Вие определено не ни оставяте със скръстени ръце! — Бе повишил глас да надвика рева на компресора и трепна, когато Бък го изключи. — Имаме си десетки артефакти, Тейт. — Той изтегли кофата, която тя му подаде. — Лъжици, вилици, медни монети, копчета… — Думите му заглъхнаха, когато Тейт му подаде купата. — Мили боже! Порцелан! Невредим. Марла! Марла, ела да видиш това чудо.

Рей с благоговение пое купата от ръцете на Тейт. Докато двамата с Матю се качат на борда, Марла вече седеше на палубата, заобиколена от отломки, държеше изрисуваната с цветчета купа в скута си, а видеокамерата лежеше на дъските до нея.

— Добро парче — отбеляза Бък. Колкото и неизразителни да бяха думите му, вълнението ясно се четеше в гласа му.

— Тейт я хареса. — Матю погледна към нея. Тя стоеше, все още в непромокаемия си костюм, а сълзите, които десет метра по-надолу бяха заплашвали да потекат от очите й, сега се лееха свободно.

— Има толкова много неща — успя да изрече Тейт. — Не можеш да си представиш, татко. Под пясъка. Всичките тези години са стояли под пясъка. И после ги намираш. Нещо такова например. — Тя изтри очи с опакото на ръката си, седна до Марла, събра целия си кураж и нежно прокара пръст по ръба на купата. — Нито едно нащърбяване. Преживяла е ураган и повече от двеста и петдесет години под водата и още е в идеално състояние.

Тя се изправи. Пръстите й бяха като вдървени, докато дърпаше ципа на водолазния си костюм.

— Има и една голяма чиния, калаена. Приклещена е между два железни шипа, прилича на скулптура. Трябва само да си затвориш очите и я виждаш отрупана с храна по средата на масата. Нищо от нещата, които съм учила, не може да се сравни с това да го направиш сам, да го видиш с очите си.

— Мисля, че сме попаднали на камбуза — каза Матю. — Има много дървени прибори, кани за вино, счупени съдини. — Той с благодарност пое чашата студен сок, която му подаде Рей. — Прокопах доста пробни дупки в район от десетина квадратни метра. Вие двамата може да се преместите няколко градуса по на север.

— Давай да се приготвяме.

Бък вече се намъкваше в костюма си. Матю нехайно се приближи до него уж да си налее още сок и тихо каза:

— Видях една акула да обикаля наоколо. — Бе всеизвестен факт, че Марла пребледнява и се паникьосва само при мисълта за акули. — Не ни обърна внимание, но не е лошо да вземете шокови палки.

Рей хвърли поглед към жена си, която почтително документираше последните съкровища на видеолента.

— По-добре да играем на сигурно — съгласи се той. — Тейт! Би ли презаредила апарата вместо мен.

Двайсет минути по-късно компресорът отново работеше. Тейт и Марла седяха на голямата разтегателна маса в палубната каюта и вписваха в каталога всеки предмет, който бяха донесли от потъналия кораб.

— „Санта Маргерит“ е. — Тейт взе една лъжица и я огледа. — Открихме знака й върху едно от оръдията. Намерихме нашия испански галеон, мамо.

— Мечтата на баща ти.

— И твоята.

— И моята — съгласи се Марла с ленива усмивка. — В началото се включих заради плаването. Такова хубаво, интересно хоби, мислех си. Ваканциите ни бяха истински приключения, пък и определено бе някакво разнообразие на фона на досадните ни професии.

Тейт вдигна очи и леко смръщи вежди.

— Не знаех, че смяташ работата си за досадна.

— Е, да си правна секретарка не е лошо, докато не започнеш да си задаваш въпроса защо не си била достатъчно съобразителна сама да се занимаваш с право. — Тя сви рамене. — Аз, Тейт, слънчицето ми, бях възпитана, че жените не се бъркат в света на мъжете, най-много тихичко да обират трохите след тях. Баба ти беше много старомодна жена. От мен се очакваше да работя нещо приемливо, докато не си намеря подходящ съпруг. — Тя се засмя и сложи настрани една калаена чаша, на която липсваше дръжката. — Поне ми провървя в частта със съпруга. Много ми провървя.

Това също бе нещо ново.

— Искала ли си да учиш право?

— Никога не ми беше хрумвало — призна си Марла. — Поне докато не наближих четирийсетте. Опасна възраст за една жена. Не усетих никакво разочарование, когато баща ти реши да се пенсионира. Направих същото и си мислех, че съм напълно щастлива да го следвам, докато си играе на потънали съкровища. Сега като гледам тези неща… — Тя взе една сребърна монета. — Карат ме да осъзная, че вършим нещо важно. Ценно по свой си начин. Никога не съм предполагала, че отново ще направя нещо голямо.

— Отново?

Марла вдигна очи и се усмихна.

— Първото голямо нещо, което направих, бе, че те родих. Това тук е чудесно и е много вълнуващо. Но ти винаги ще си останеш най-голямото съкровище за мен и баща ти.

— Ти винаги си ме карала да мисля, че мога да направя всичко. Че мога да бъда каквато си поискам.

— И ти можеш. — Марла погледна над рамото й. — Матю, ела при нас.

— Не искам да ви прекъсвам. — Той се чувстваше не на място в семейния кръг на други хора.

— Стига глупости. — Марла вече бе скочила на крака. — Бас държа, че ти се пие кафе. В камбуза има прясно сварено. Двете с Тейт слагаме някакъв ред в съкровището ни.

Матю огледа разпръснатите по масата предмети.

— Мисля, че ще ни трябва повече място.

Марла донесе кафето и се засмя.

— Обичам оптимистично настроените мъже.

— Реалистично настроените — поправи я Тейт и потупа с ръка мястото до себе си, приканвайки го да седне. — Моят партньор по гмуркане е твърде далеч от оптимизма.

Без да е сигурен дали намира думите й за забавни, или за обидни, Матю седна до нея и отпи от кафето.

— Не съм убеден.

— Аз пък съм. — Тейт се наведе над купата със соленки, които майка й бе сложила на масата. — Бък е мечтателят в семейството. Ти си като живота — слънце, море, пясък. — Тя загриза една соленка и се облегна назад. — Без истински отговорности, без истински връзки. Не очакваш да намериш някой покрит с раковини сандък, пълен със златни дублони, но знаеш как да получиш добра цена за всяка дрънкулка, която се случи на пътя ти. Колкото да си осигуриш скаридите и бирата.

— Тейт! — Марла поклати глава, потискайки смеха си. — Не се дръж грубо.

— Ами! Тъкмо е налучкала вярната посока. — Матю също захапа една соленка. — Остави я да довърши.

— Не те е страх от тежката работа, защото винаги остава достатъчно време да дремнеш в хамака. Да не забравяме силните усещания на гмуркането, на откритията, както и паричната стойност на някоя дребна плячка. За истинската стойност въобще не става въпрос. — Тя му подаде една сребърна лъжица. — Ти си реалист, Матю. Затова щом казваш, че ще ни трябва повече място, аз ти вярвам.

— Чудесно. — Той осъзна, че откъдето и да ги погледне, думите й са си чиста обида и хвърли лъжицата на масата. — Смятам, че можем да използваме „Морския дявол“ за склад. — Тейт кривна брадичка и вирна нос и той й се изсмя подигравателно. — Двамата с Бък можем да спим тук, на палубата. Ще използваме „Приключение“ за работна база. Оттук ще се гмуркаме, тук ще обработваме конгломерата и артефактите, после ще ги пренасяме на „Морския дявол“.

— Това изглежда доста разумно — съгласи се Марла. — В крайна сметка, щом имаме две яхти, защо да не ги използваме по най-добрия начин?

— Добре. Ако татко и Бък са съгласни, аз нямам нищо против. А междувременно, Матю, можеш да ми помогнеш да внесем още една порция конгломерат от палубата.

— Слушам. Благодаря за кафето, Марла.

— Ооо, пак заповядай, миличък.

— Ще трябва да прескоча до Сейнт Кристофър по-късно — поде Тейт, докато излизаха. — Да дам филма за проявяване. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Може би.

Тя долови ледените нотки в гласа му и потисна усмивката си.

— Матю. — Тя докосна ръката му. — Знаеш ли защо според мен се сработваме толкова добре на дъното?

— Не. — Той се обърна. Кожата й все още имаше оня невъзможен алабастров цвят въпреки седмиците прекарани в открито море. Усещаше миризмата на крема, който използваше, за да я предпази, и на парфюма от сол и морски въздух, задържал се в косите й. — Но ти със сигурност ще ми кажеш.

— Според мен, защото ти си реалист, а аз съм идеалистка. Ти си безразсъден, аз съм предпазлива. Противоречащи си черти, както в самите нас, така и помежду ни. По някакъв начин се допълваме един друг.

— Ти наистина обичаш да анализираш нещата, нали, Червенушке?

— Май да. — С надеждата, че той не си дава сметка колко кураж й е необходим, Тейт пристъпи по-близо. — От доста време например анализирам защо се ядоса, след като ме целуна.

— Не бях ядосан — поправи я той. — И не аз, а ти ме целуна.

— Аз само започнах целувката. — Решена да стигне до края, тя продължи да го гледа в очите. — Ти я промени, после се вбеси, защото беше изненадан. Беше изненадан от онова, което почувства. Аз също бях изненадана. — Тя вдигна ръце и разпери пръсти върху гърдите му. — Чудя се дали пак ще се изненадаме.

Искаше му се, повече от всичко досега му се искаше да се впие в тези неопитни устни и да грабне онова, което му предлагаха толкова нетърпеливо. Алчното желание да я вкуси го помете като мощна вълна и вля в ръцете му неочаквана грубост, когато я сграбчи за китките.

— Навлизаш в бурни води, Тейт.

— Но не съм сама. — Тя вече не се боеше. Всъщност дори не й бе нервно. — Знам какво правя.

— Там е работата, че не знаеш. — Той я отблъсна, без да осъзнава, че все още стиска китките й. — Мислиш си, че няма да има последствия, но грешиш. Ако не внимаваш къде стъпваш, ще си платиш скъпо и прескъпо.

Изкусителна тръпка пробяга по гръбнака й.

— Не ме е страх да бъда с тебе. Искам да бъда с теб.

Стомашните му мускули се свиха на топка.

— Лесно е да се каже, когато майка ти е в камбуза. От друга страна, може пък да си по-умна, отколкото изглеждаш.

Окончателно вбесен, той пусна ръцете й и тръгна напред.

Заключението, което се подразбираше, я накара да се изчерви. Беше го дразнила, осъзна със закъснение тя. Бе му се надсмивала. Да види дали може. Заради нуждата да разбере дали и той чувства поне част от привличането, което тя чувстваше към него. Засрамена и разкаяна, тя забърза след него.

— Матю, извинявай. Аз наистина…

Но той вече се бе хвърлил с плясък във водата и плуваше към „Морския дявол“. Тейт шумно издиша. Дяволите да го вземат, можеше поне да изслуша извиненията й. Тя се гмурна след него.

Когато се качи на палубата, той тъкмо отваряше с пукот една кутийка бира.

— Върви си вкъщи, моето момиче, преди да съм те хвърлил зад борда.

— Вече се извиних. — Тя махна мократа коса от очите си. — Беше нечестно и глупаво от моя страна и се извинявам.

— Хубаво. — Бързият кроул и студената бира не му помагаха особено да си начеше крастата. С надеждата пренебрежението да свърши по-добра работа, той се просна в хамака си. — Върви си при мама.

— Не искам да ми се сърдиш. — Твърдо решена да изкупи грешката си, тя пристъпи към хамака. — Просто се опитвах да… Просто те пробвах дали…

Той остави отворената бира на палубата.

— Пробвала си ме значи — повтори той, после я нападна преди тя да има време да си поеме дъх, за да ахне от изненада, и я преметна върху себе си на хамака. Той се залюля бясно, когато Тейт сграбчи краищата му от страх, че ще падне. Очите й се ококориха невярващо, когато ръцете на Матю стиснаха дупето й.

— Матю!

Той я потупа рязко и не особено любящо, после я изблъска от люлката. Тейт се приземи върху оная част от тялото си, която той току-що бе проучил.

— Е, вече сме квит — заяви той и се пресегна за бирата си.

Първоначалният й импулс бе да скочи и да му издере очите. Само твърдата й убеденост, че последиците ще бъдат катастрофални или най-малкото унизителни, я спря да го направи. Освен това се промъкваше и мрачната мисъл, че си е получила заслуженото.

— Добре де — изправи се тя, спокойно и с достойнство. — Квит сме.

Бе очаквал да се нахвърли върху него. Най-малкото да се разциври. Самият факт, че стои край него хладна и спокойна, запали в очите му искра на възхищение.

— Голяма работа си ти, Червенушке.

— Приятели? — попита тя и му подаде ръка.

— Е, поне партньори.

„Предотвратихме кризата — помисли си тя. — Поне временно.“

— Какво ще кажеш за малко разнообразие? Гмуркане с шнорхел?

— Може. В кабината на щурвала има два шнорхела и маски.

— Ей сега ще ги донеса — каза тя, но се върна със скицник в ръка. — Какво е това?

— Копринена вратовръзка. На какво ти прилича?

Подминавайки сарказма му, тя седна до него на хамака.

— Ти ли си правил тази скица на „Санта Маргерит“?

— Аха.

— Доста е добра.

— Истински Пикасо съм.

— Казах „доста добра“. Би било страхотно да я видим такава. Тези цифри някакви размери ли са?

Той въздъхна отново, проклинайки наум всички аматьори.

— Ако искаш да придобиеш някаква що-годе вярна представа какъв периметър покрива потъналият кораб, трябва да направиш някоя и друга сметка. Днес попаднахме на камбуза. — Той преметна крака през ръба на люлката и седна до нея. — Офицерските каюти, пътническите каюти — запремества пръста си по скицата. — Товарният трюм. Най-добре е да си го представиш сякаш го гледаш през очите на чайка. — За да й покаже, той откъсна един лист и начерта груба координатна мрежа. — Това е морското дъно. Ето тук намерихме баласта.

— Значи оръдията са ей там.

— Точно така. — С няколко бързи и умели движения на молива той ги скицира. — Сега пробиваме пробни дупки от тук до тук. Целта ни е да се придвижим към средната част на кораба, където е основният товар.

Рамото й се блъсна в неговото, когато тя се наведе да разгледа скицата.

— Но ние искаме да извадим целия кораб, нали така?

Той й хвърли един бърз поглед, после продължи да рисува.

— Това може да отнеме месеци, години дори.

— Е, да, обаче самият кораб е не по-малко важен от товара си. Трябва да изкопаем и запазим всичко без изключение.

Както той виждаше нещата, корабът бе куп безполезна дървения. Но нищо не му струваше да й угоди.

— Скоро ще започне сезонът на ураганите. Може и да ни се размине, обаче засега най-важното е да открием основния товар. След това можеш да си позволиш да се занимаваш с останалото колкото ти душа иска.

Що се отнася до него, той щеше да вземе дела си и да напусне съдружието. Със злато в джобовете щеше да може да завърши бащините си проучвания относно „Изабела“.

И да намери „Проклятието на Анжелик“. И Вандайк.

— Е, това не е лишено от логика. — Тейт вдигна глава и се стресна от ледения блясък в очите му. — За какво мислиш? — Беше глупаво, разбира се, но за миг й се стори, че мислите му включват нечие убийство.

Той се отърси и се върна в настоящето. Най-важното бе тук и сега.

— За нищо. Разбира се, че не е лишено от логика — продължи той. — Няма да мине много време и слухът, че сме открили нещо, ще плъзне навсякъде. И ще ни доведе компания.

— Репортери?

Матю изсумтя.

— Те ще са ни най-малката грижа. Говоря ти за морски бракониери.

— Но ние имаме законно основание да… — започна Тейт, но млъкна, когато той се изсмя.

— Законите не значат нищо, Червенушке, особено когато си имаш работа с късмета на Ласитърови. Ще ни се наложи не само да работим, но и да спим на смени — продължи той. — Започнем ли да вадим злато, ловците ще го подушат от Австралия до Червено море. Повярвай ми.

— Вярвам ти. — И тъкмо защото му вярваше, тя скочи и отиде за шнорхелите. — Хайде да видим докъде са стигнали татко и Бък. После искам да дам филма за проявяване.

Докато се приготви да отиде на острова, Тейт бе събрала цял списък от поръчки в добавка към филмчето.

— Трябваше да се сетя, че мама ще ме прати до бакалията.

Матю я последва със скок в резервната лодка на „Приключение“ и запали двигателя.

— Не е кой знае какво.

Тейт нагласи слънчевите си очила.

— Не си видял списъка й. Виж! — Тя махна с ръка на запад, където ято делфини скачаха на фона на залязващото слънце. — Веднъж плувах с един. Бяхме в Коралово море и няколко следваха яхтата. Бях на дванайсет. — Тя се засмя, наблюдавайки ги как се отдалечават. — Усещането беше невероятно. Имат толкова мили очи.

Тейт се изправи, когато Матю намали скоростта. Прецени разстоянието до кея, застана стабилно и хвърли въжето.

Привързаха лодката и тръгнаха през тясната плажна ивица.

— Матю, ако попаднем на основния товар и забогатееш, какво ще правиш?

— Ще харча. Ще се забавлявам.

— За какво ще харчиш и как ще се забавляваш?

— За разни неща. — Той раздвижи рамене, но вече бе разбрал, че общите приказки не я задоволяват. — За яхта. Ще си построя моя собствена яхта веднага щом се сдобия с достатъчно време и средства. Може да си купя и местенце на някой остров като този.

Минаваха покрай гости на близкия хотел, които лениво се припичаха на лъчите на залязващото слънце. Сервитьори в цветни ризи и бели панталонки се разминаваха по пясъка, разнасяйки подноси с напитки.

— Никога не съм бил богат — каза той, по-скоро на себе си. — Едва ли е много трудно да свикнеш с богатството, с живот като този. Луксозни хотели, луксозни дрехи, да имаш достатъчно пари, за да си плащаш за бездействието.

— Но пак би се гмуркал, нали?

— Естествено.

— И аз също. — Тя несъзнателно го хвана за ръка, докато се разхождаха из уханните градини на хотела. — Червено море, Големия бариерен риф, Северния Атлантически океан, Японско море. Толкова места, които можеш да видиш. Веднъж да завърша колежа и ще ги обиколя всичките.

— Морска археология, така ли беше?

— Точно така.

Той я погледна. Яркото калпаче на косата й бе разрошено от солта и вятъра. Носеше широки като торба ленени панталони, тениска и квадратни очила с черна рамка.

— Не приличаш много на учен.

— Науката изисква ум и въображение, а не добър външен вид или усет към модата.

— За късмет на модата.

Без да се обижда, тя вдигна рамене. Въпреки пристъпите на отчаяние, които от време на време обземаха майка й, Тейт никога не се замисляше за дрехите или стила си на обличане.

— Какво значение има, щом разполагаш с добър водолазен костюм? Не ми е нужен гардероб, за да вадя потънали кораби от морското дъно, а точно това смятам да правя през остатъка от живота си. Само си представи — да ти плащат, за да търсиш съкровища и да изследваш и проучваш артефакти. — Тя поклати глава при тази чудесна мисъл. — Толкова неща можеш да научиш!

— Аз самият никога не съм имал високо мнение за училището. — Разбира се, те се бяха местили толкова често, че никога не бе имал шанса да промени отношението си. — По-скоро съм фен на онова, което можеш да научиш от практиката.

— На мен определено ми се събира достатъчно практика.

Взеха такси до града, където Тейт трябваше да остави филмчето. За нейна приятна изненада, Матю като че ли нямаше нищо против желанието й да обикаля магазините и да се заплесва по разни дреболии. Загуби част от времето си, въздишайки над тънък златен медальон с перла, полюляваща се на верижката. Дрехите служеха за защита от атмосферните условия, но дрънкулките си бяха една чудесна, безобидна слабост.

— Не съм предполагал, че си падаш по такива неща — отбеляза той, облягайки се на щанда до нея. — Не съм те виждал да носиш бижута.

— Преди носех един пръстен с малък рубин, който мама и татко ми подариха за Коледа, когато бях на шестнайсет. Загубих го при гмуркане. Направо се поболях, така че престанах да нося бижута във водата. — Тя откъсна очи от нежния медальон и подръпна сребърната монета на Матю. — Може да взема монетата, която ми даде Бък, и да я нося за късмет.

— На мен ми върши работа. Искаш ли да си вземем нещо за пиене, или предпочиташ друго?

Тя се облиза замислено.

— Сладолед.

— Сладолед — прецени предложението й той. — Добре.

Хапвайки ту от своята кофичка, ту от тази на другия, те се разхождаха по булеварда, после се впуснаха в изследване на тесните улички. Тейт бе очарована, когато Матю откъсна един сметановобял хибискус и нехайно го нагласи зад ухото й. Докато купуваха продуктите от списъка на Марла, той я накара да се превива от смях, разказвайки й историята за Бък и призрака на Черната брада.

— Бяхме край Окракоук, на рождения ден на Бък. Петдесетият. Мисълта, че зад гърба му е останал половин век, толкова го бе съкрушила, че вече бе преполовил бутилка уиски. Аз му помогнах да я довърши.

— Не се и съмнявам. — Тейт избра една връзка недоузрели банани и я сложи при другите неща в кошницата.

— Беше се отворил на темата „ако еди-какво си, можело еди-какво си“, сещаш се какво имам предвид. Можело да намерим кораба, ако сме го били търсили още един месец. Ако сме били пристигнали там първи, можело да ударим основния товар. Ако времето се било задържало, можело да станем богати. И къде от уискито, къде от досадните му приказки, съм заспал направо на палубата. Този пъпеш не е зрял, вземи този. — Той смени пъпешите и сам избра гроздето. — Както и да е, следващото нещо, което си спомням, е, че двигателят реве, а яхтата завива рязко на северозапад със скорост от поне дванайсет възела. Бък стои на щурвала и крещи нещо за пирати. Изкара ми ангелите. Скачам аз, обаче се спънах и така си ударих главата в парапета, че видях звезди посред бял ден. Едва не паднах зад борда, когато зави надясно. Той ми крещи да ида при него, аз го псувам и се опитвам да се задържа на краката си, а той върти яхтата в невероятни посоки. Очите му толкова изцъклени, че аха да паднат на палубата. Знаеш, че не вижда на повече от метър без очилата. Обаче сочи напред и с цяло гърло реди куплет след куплет: „Тринайсет души в ковчега на мъртвеца, и бутилка ром…“.

Хората започнаха да се обръщат към Тейт, която се смееше със сълзи.

— „И бутилка ром“! Не, не може да бъде!

— Може, и още как. Едва не ни обърна, докато танцуваше жига и пееше „йо-хо-хо“. — Споменът предизвика и собствената му усмивка. — Едва успях да му взема щурвала от ръцете. „Призракът, Матю! Призракът на Черната брада! Не го ли виждаш?“ Казах му, че и той няма да вижда нищо като му избода очите. Той обаче продължи да се кълне, че бил там, на десет градуса от носа. Където, разбира се, нямаше нищо друго освен рядка мъгла. Но според Бък това било отрязаната глава на пирата, от чиято брада се виел пушек. Твърдеше, че това било знак и че ако сме се гмурнели на това място идния ден, сме щели да намерим съкровището на Черната брада, същото, за което всички смятат, че е заровено на сушата.

Тейт плати за покупките и Матю взе торбите.

— И на следващата сутрин ти си се гмурнал — каза тя. — Защото Бък те е помолил.

— Заради това и защото ако не го бях направил, щеше да ми натяква и досега. Не намерихме абсолютно нищо, но поне Бък се примири с факта, че е навършил петдесет.

Докато стигнат до плажа, вече бе паднал здрач. Матю натовари торбите на лодката и когато се обърна, видя, че Тейт е навила крачолите си и е нагазила във водата.

Последните слънчеви лъчи позлатяваха косата й, кожата й. Гледката внезапно и болезнено го върна към съня му и му припомни колко разгорещена бе изглеждала тя във водата. И колко сладка бе на вкус.

— Толкова е красиво тук — промърмори тя. — Сякаш не съществува нищо друго. Как е възможно да има толкова беди по света, когато съществуват места като това тук? И дни като този?

Той си нямаше и представа — Тейт бе убедена в това — че това е най-романтичният ден в живота й. Заради такива дребни неща — цвете в косите й, ръка, която да държи, докато се разхожда по плажа.

— Може би не трябва да си тръгваме. Никога. — Със звънтящ от смях глас, тя се обърна. — Може би трябва просто да останем и…

Думите й заглъхнаха, буца сви гърлото й от начина, по който я гледаше. Очите му бяха толкова тъмни, толкова напрегнати, така неочаквано съсредоточени в нея. Само в нея.

Тя не се замисли, не се поколеба, а пристъпи към него. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и се сключиха на тила му. Още дузина неистови удара на сърцето очите му се впиваха в нейните, после Матю я дръпна към себе си и подпали кръвта й.

Да, бяха я целували и преди. Но можеше да усети разликата между момчето и мъжа. Сега бе в ръцете на мъж, мъж бе този, който изсмукваше силите й. Мъж бе този, когото тя искаше. Притисна се нетърпеливо към него и устните й обсипаха лицето му с обезумели целувки, докато не намериха отново неговите, улавяйки жаркото им стенание.

Беше толкова тънка, толкова жадна, толкова нетърпелива да приеме всяко негово искане. Разтапяше се като восък при всяка милувка на ръцете му, а устата й алчно се бе впила в неговата. Всеки стон и всяко скимтене, които страстта надигаше в гърлото й, го прерязваха като с нож — нож, който проправяше път на нови желания.

— Тейт. — Гласът му бе дрезгав, на крачка от отчаянието. — Не можем да го направим.

— Можем. Правим го. — Господи, не можеше да диша! — Целуни ме пак. Бързо!

Устата му смаза нейната. Вкусът й сякаш взриви нещо в него. Бе болезнен, мъчителен до степен на агония, като горещина след вледеняващ студ.

— Това е истинска лудост — промърмори той с устни, долепени до нейните. — Побъркал съм се.

— И аз. Искам те, Матю. Боже, как само те искам.

Това вече му дойде много. Той се дръпна рязко назад и я сграбчи с несигурни ръце за раменете.

— Виж какво, Тейт… Какво ти е толкова смешно, по дяволите?

— И ти ме искаш. — Тя вдигна ръка и нежно погали бузата му, което за малко не сложи край на решителността му. — За известно време си мислех, че не е така. И от това ме болеше, защото те искам толкова много. В началото дори не те харесвах, но те исках въпреки всичко.

— Господи. — Той опря чело в нейното. Полагаше неимоверни усилия да се овладее. — Не каза ли, че ти си предпазливата от двама ни?

— Отнася ли се до теб, не съм. — Обладана от чувство на любов и доверие, тя се сгуши в рамото му. — Никога, щом се отнася до теб. Още когато ме целуна за пръв път, разбрах, че ти си онзи, когото съм чакала досега.

Нямаше компас, нито знаеше посоките, но бе твърдо убеден, че се налага спешно да промени курса.

— Тейт, нека караме по-полека, а? Не си готова за онова, което имам наум. Повярвай ми.

— Искаш да ме любиш. — Брадичката й се вирна предизвикателно. Съвсем неочаквано през очите на Тейт го погледна истинска жена и погледът й бе по женски тайнствен. — Не съм дете, Матю.

— Тогава аз не съм готов. И не съм склонен да направя нещо, което ще нарани родителите ти. Винаги са се държали честно с мен и с Бък.

„Гордост — помисли си тя. — Гордост, лоялност и почтеност.“ Нищо чудно, че го обичаше. Устните й кривнаха в усмивка.

— Добре. Ще караме полека. Но каквото и да става, е само между нас двамата, Матю. Каквото и да решим, каквото и да поискаме. — Тя се наведе към него и допря устни до неговите. — Ще почакам.

Глава 5

Застигнаха ги бури и през следващите два дни гмуркането стана невъзможно. След като първата вълна на нетърпение отмина, Тейт се настани удобно на палубата на „Приключение“ и се зае да почисти и впише в каталога находките от „Санта Маргерит“, които баща й и Бък бяха донесли при последното си гмуркане.

Дъждът барабанеше по насмоления брезент, опънат над главата й. Островите бяха изчезнали в мъглата, останало бе само неспокойното море и гневните небеса над него. Светът им се бе свил до водата наоколо и взаимната им компания.

В палубната каюта течеше истински маратон по покер. Гласове, прекъсвани от смях и ругатни, долитаха до Тейт през монотонния тропот на дъжда. Тя почистваше патината от един грубо изработен сребърен кръст и знаеше, че никога през живота си не е била по-щастлива.

С по една голяма чаша кафе във всяка ръка, Матю се шмугна под брезента.

— Искаш ли помощ?

— Може. — Стигаше й само да го погледне и сърцето й със салто се качваше в гърлото. — Да не би да свършихте с покера?

— Не, но ми свърши късметът. — Той седна до нея и й подаде едната чаша. — Бък извади флош и моят фул отиде по дяволите.

— Така и не можах да запомня кое какво бие. Повече ме бива на джин. — Тя вдигна кръста. — Може да го е носил корабният готвач. Трябва здравата да го е удрял в гърдите, докато е месел тесто за курабии.

— Аха. — Той плъзна пръсти по среброто. Кръстчето бе грозно, направено по-скоро от ковач, отколкото от бижутер. Нито пък тежеше достатъчно. Стойността му бе твърде ниска, за да задържи вниманието на Матю. — Какво друго имаш тук?

— Тези такелажни макари. Гледай, по тях още има следи от въжетата. Само си представи! — Тя благоговейно завъртя почернелия метал из ръцете си. — Как са се борили да спасят кораба. Вятърът вие, платната плющят разкъсани.

Тя впери поглед в мъглата зад борда и картината оживя пред очите й.

— Моряците впиват отчаяно ръце във въжета и мачти, когато галеонът се килва на една страна. Пътниците са ужасени. Майките притискат децата си, а корабът се люлее и все повече се накланя. И сега ние намираме онова, което е останало от тях.

Тя остави макарите и с две ръце вдигна една глинена лула.

— Някой моряк я е държал в джоба си и след края на вахтата е заставал на палубата, запалвал е лулата и е пушел, наслаждавайки се на кратката си почивка. А тази халба сигурно е била пълна с ейл.

— Жалко, че й липсва дръжката. — Той я вдигна и я огледа от всички страни. Не искаше да признае, че картината, която Тейт бе нарисувала с думи, го е развълнувала. — Намалява стойността й.

— Не е възможно да мислиш само за пари.

Той се ухили.

— Възможно е и още как, Червенушке. За тебе драмата, за мене сухото.

— Но…

Той пресече възражението, открадвайки си една бърза целувка.

— Много си сладка, когато се възмущаваш.

— Наистина ли? — Беше достатъчно млада и влюбена, за да се почувства поласкана от думите му. Взе чашата си и отпи от кафето, наблюдавайки го над ръба. — Не ми се вярва да си чак такъв сребролюбец, за какъвто се представяш.

— Повярвай. Нямам нищо против историята, стига да мога да изкарам нещо от нея. Като изключим това, остава само някой и друг мъртвец. — Той вдигна очи, без да забележи нацупената й физиономия. — Дъждът намалява. Утре ще се гмурнем.

— Май не можеш да си намериш място.

— Има нещо такова. Това висене на палубата е истинска беля, да не говорим за майка ти, която непрекъснато ми тика чинии под носа. Като нищо ще взема да свикна. — Той прокара ръка през косата си. — Това е друг свят. Вие сте друг свят.

— Не сме толкова различни, Матю — промърмори тя и вирна устни към неговите. — Може би просто достатъчно различни.

Почувства как в пръстите му се вля напрежение, после бавно се оттегли. Не бе видяла достатъчно от света, от неговия свят, помисли си той, за да усети разликата. Ако той беше добър човек, истински добър човек, нямаше да я докосва сега, нямаше да води и двамата към нещо, което неминуемо щеше да се окаже грешка.

— Тейт…

Тормозеше се на тънката граница между желанието си да я притегли и по-разумното решение да я отблъсне, когато Бък мушна глава под брезента.

— Хей, Матю, ти… — Челюстта му увисна, когато Тейт и Матю рязко се отделиха един от друг. Неизбръснатите му бузи пламнаха в червено. — Ъъъ, извинявам се. Ъъъ, Матю… — Докато Бък се чудеше какво да каже, Тейт преспокойно взе химикалката си и вписа глинената лула в каталога.

— Здрасти, Бък. — Тейт му отправи една широка и непринудена усмивка, докато двамата мъже се измерваха неуверено с очи. — Разбрах, че ти било провървяло.

— Аха. Аз, ъъъ… — Той натика ръце в джобовете си и запристъпва от крак на крак. — Дъждът отслабва — обяви той. — Мисля двамата с Матю да натоварим тия работи и да ги складираме на „Морския дявол“.

— Тъкмо свършвах с каталога. — Тейт добросъвестно сложи капачето на химикалката. — Ще ви помогна.

— Не, не, ние ще се оправим. — Бък измъкна ръката си от джоба, само колкото да побутне очилата на носа си, и пак я пъхна обратно. — Пък и трябва да почовъркаме това-онова по мотора. Майка ти май спомена, че си била дежурна по кухня тая вечер.

— Права е — каза с въздишка Тейт. — Аз по-добре да вървя. — Тя се изправи и пъхна тетрадката под мишницата си. — Ще се видим на вечеря.

Мъжете почти не проговориха, докато опаковаха и пренасяха находките на лодката. Предположението на Матю, че може би ще се наложи да наемат някое помещение или гараж като допълнителен склад, бе посрещнато с изсумтяване и кратко вдигане на раменете. Бък изчака да се отправят към „Морския дявол“, преди да избухне.

— Ти да не си се побъркал бе, момче?

Матю побутна леко кормилото.

— Няма нужда да ми четеш конско, Бък.

— Ако трябва да ти чета конско, за да ти стигна до мозъка, точно това смятам да направя. — Бък се изправи с плавно движение, когато Матю угаси мотора. — Толкова ли не ти стига акълът, че се забъркваш с това младо девойче?

— Не съм се забъркал с нея — каза през зъби Матю и привърза надуваемата лодка към носа на яхтата. — Не в тоя смисъл.

— Слава богу. — Бък сръчно метна първата брезентова торба на рамо и се хвана за стълбата. — Нямаш работа да си играеш игрички с Тейт, момко. Тя не е момиче за една нощ.

— Знам каква е. — Матю нарами втората торба. — И знам каква не е.

— Гледай да не го забравиш тогава. — Бък занесе брезентовата торба в кабината на щурвала и внимателно я разтвори. — Семейство Бомон са добри хора, Матю, почтени хора.

— За разлика от мен.

Изненадан от горчивината в гласа му, Бък вдигна очи.

— Никога не съм казвал, че не си добър или почтен, момко. Но ние не сме като тях. Никога не сме били. Ти може и да си мислиш, че няма нищо да се позанасяш малко с Тейт преди да продължим нататък, но момичетата като нея очакват разни неща.

Той извади цигара, запали я и присвил очи от дима, погледна племенника си.

— Сега ще ми кажеш, че смяташ да й дадеш, каквото очаква.

Матю извади една бира от кашончето и пи дълго, отмивайки част от яда, полепнал по гърлото му.

— Не, няма да ти кажа това. Но няма и да я нараня.

„Няма да искаш“ — помисли си Бък.

— Сменяй курса, момко. По улиците е пълно с женски, ако толкова те е засърбяло. — Видя как гневът запали огън в очите на Матю и спокойно издържа погледа му. — Казвам ти го, щото няма кой друг. Един мъж хване ли се с неподходяща жена, и двамата отиват по дяволите.

Полагайки усилия да запази спокойствие, Матю остави настрани преполовената бутилка.

— Като майка ми и баща ми.

— Точно така — каза Бък, но сега гласът му отново беше омекнал. — Вярно, само да се погледнат и прескачаха искри като при фойерверки. Забъркаха се преди някой от двамата да се замисли поне малко. Накрая и двамата пострадаха.

— Не мисля, че тя е пострадала особено — озъби му се Матю. — Изоставила го е, нали така? Както и мен. И така и не се върна. Никога не е погледнала назад, доколкото аз знам.

— Не можа да понесе нашия живот. Ако питаш мен, повечето жени не могат. Няма смисъл да ги виним за това.

Но Матю можеше.

— Аз не съм като баща ми. Тейт не е като майка ми. И точка.

— Ще ти кажа аз къде е точката. — Бък го погледна загрижено и ядно загаси цигарата си. — Онова момиче отсреща е тук да си направи веселото за няколко месеца. Ти си привлекателен мъж, така че е съвсем естествено да бъдеш част от приятното й прекарване. Но когато лятото свърши, тя ще се върне в колежа, ще си намери лъскава работа и лъскав съпруг. А ти ще останеш на сухо. Ако забравиш това и се възползваш от звездите в очите й, и двамата ще пострадате.

— Въобще не ти е хрумвало, че може и да съм достатъчно добър за нея, нали?

— Няма жена, за която да не си достатъчно добър — поправи го Бък. — По-добър си от повечето. Но да си подходящ за някого е друга работа.

— Казва гласът на опита.

— Може и да не знам много за жените. Но на теб ти познавам и кътните зъби. — Надявайки се да успокои бурните води, той сложи ръка върху скованото рамо на Матю. — Имаме шанс да направим големия удар, Матю. Мъжете като нас цял живот го търсят и само малцина го намират. Ние го намерихме. Остава ни само да го вземем. С твоя дял можеш да направиш много за себе си. След това ще имаш достатъчно време за жени.

— Аха. — Матю пак взе бирата си. — Фасулска работа.

— Така те искам. — Облекчен, Бък го шляпна силно по рамото. — Дай да погледнем двигателя.

— Ей сега идвам.

Останал сам, Матю се втренчи в бутилката и не отмести поглед, докато не овладя забилия нокти в плътта му порив да я разбие на парчета. Бък не му бе казал нищо, което той да не си бе казал сам. И далеч не толкова меко.

Той беше трето поколение търсач на съкровища с наследство от лош късмет, който го бе преследвал като чистокръвна хрътка през целия му живот. Бе преживявал от уменията си и от малкото случайно промъкнал се добър късмет. Нямаше друг близък човек освен Бък, нито друго имущество освен онова, което можеше да вдигне на гърба си.

Беше скитник — нито повече, нито по-малко. Дори да намереше скритото десет метра по-долу съкровище, това щеше да направи скитничеството му по-приятно, но нямаше да му сложи край.

Бък беше прав. Матю Ласитър, без постоянен адрес и с по-малко от четиристотин долара, пъхнати в една кутия от пури, нямаше право да мисли за Тейт Бомон.

В главата на Тейт се въртяха други мисли. С объркване бе открила, че от няколко дни единственото време, което прекарва насаме с Матю, са часовете под водата. А тук разговорите и физическият контакт бяха твърде ограничени.

Щеше да сложи край на това, обеща си Тейт, докато пресяваше изсмуканото от помпата. И щеше да го направи днес. В края на краищата нали навършваше двайсет години.

Внимателно се ровеше из пироните, шиповете и раковините, наострила очи за ценните неща, които се сипеха от тръбата. Дребни корабни принадлежности, един секстант, малка пиринчена кутийка с капаче на панти, сребърна монета, врасла в буца корал. Дървено разпятие, октант и една прекрасна порцеланова чашка, счупена на две съвършено еднакви половинки.

Всичко това тя събра в кофата, без да обръща внимание на отломките, които се сипеха по гърба й, нито на дребните порязвания по ръката си.

Някакъв златен проблясък се стрелна край нея. Сърцето й подскочи, докато очите й шареха из мътния облак, търсейки издайническото сияние. Най-после пак забеляза кратък слаб проблясък, втурна се напред и зарови ръце в пясъка, подплашвайки скатовете, които изхвърчаха възмутено от пясъчните си убежища.

В главата й се редяха ярки картини на съкровища, дублони, бижута с огромна стойност и стар произход. Но когато ръката й се затвори върху малкото златно изделие, очите й се премрежиха от сълзи.

Не беше монета или отдавна заровено под вълните бижу. Не беше безценен артефакт, но въпреки това беше безценно. Тя вдигна златния медальон с единична перла.

Когато се обърна назад, видя, че Матю е насочил смукача настрани и я наблюдава. После изписа с пръст във водата три букви. Ч Р Д. Честит рожден ден. С клокочещ в гърлото й смях, тя заплува към него. Без да се смущава от кислородните бутилки и другите принадлежности, хвана ръката му и я притисна към бузата си.

Той я остави там за секунда, после категорично й махна да се връща към работата си.

Смукачът отново се заби в пясъка. Пренебрегвайки струята, която се сипеше от тръбата, Тейт нави медальона около китката си и внимателно направи клуп, така че да не падне. После се върна към работата си, а любовта пърхаше като пеперуда в сърцето й.

Матю съсредоточи вниманието си върху близкия към сушата край на купчината баласт. Търпеливо врязваше тръбата в пясъка, чертаейки все по-широки кръгове с полегнали стени. Трийсет сантиметра надолу, после шейсет, докато Тейт усърдно пробираше засмуканото от тръбата. Пасаж от риби-спусък се стрелна досами тях. Матю вдигна очи и видя през мътния облак ухилената усмивка на баракудата.

Подчинявайки се на внезапен импулс, той се премести. Никога не се бе смятал за суеверен. Като човек на морето той следваше знаците и живееше според познанията си. Зъбатата риба ден след ден висеше кажи-речи на същото място. Нямаше да загуби нищо, ако използваше талисмана им като жалон.

Тейт вдигна любопитно очи и го видя как изоставя вече започнатата дупка и изтегля смукача с два метра на север. После мислите й лениво се насочиха към калейдоскопа от рибки, които се вихреха сред мътната вода, отправили се на лов за морските червеи, които тръбата бе разпръснала по дъното.

Нещо изтрака по бутилките й и тя добросъвестно поднови досадната си работа. Първият златен проблясък едва не й убягна. Тя се взря в пясъчното легло през размътената вода. Ярките проблясъци бяха пръснати като току-що разпукнали се цветя. Зашеметена, тя посегна надолу и изрови един дублон. Отдавна умрелият испански крал зяпна насреща й.

Монетата падна от безчувствените й пръсти. Обладана от внезапна треска, тя се хвърли да събира останалите — пъхаше ги под ръкавите на водолазния си костюм, тикаше ги без ред в кесията на кръста си, без да обръща внимание на твърдите предмети, които извираха с плътната струя пясък от наконечника на тръбата. Конгломератът се сипеше като дъжд, но тя бе забравила за него, носът й бе забит в пясъка, а очите й шареха по морското дъно.

Пет монети, после десет. Двайсет и повече. Дъхът й изригна в струя безумен смях. Не й достигаше въздух. Когато вдигна глава, видя Матю да й се хили насреща, очите му светеха тъмни и диви. Зад маската лицето й беше бяло като изсушени на слънцето кости.

Бяха попаднали на основния товар.

Той й махна. Като в сън, Тейт преплува до него и треперещата й ръка посегна към неговата. Пясъкът се сриваше на вадички в пробната дупка, но тя видя искрите, които изскачаха от съвършено запазената кристална чаша, видя блясъка на монетите и медальоните. И безбройните калцирани форми на различни артефакти. И почернелия ручей от пясък, който за всеки търсач означаваше река от сребро.

Зад тях се възправяше голямата купчина баласт. А отдолу ги чакаше голямата печалба — галеонът „Санта Маргерит“ и цялото му съкровище.

Ушите й бучаха, когато се наведе и ръката й се затвори върху една дебела златна верижка. Издърпа я бавно. На нея висеше тежък кръст, покрит с морски полипи. И с изумруди.

Очите й се премрежиха, когато го вдигна към Матю. С неочаквана церемониалност тя внимателно сложи верижката на врата му. Непринуденото великодушие на жеста го развълнува. Как му се искаше да я притисне до гърдите си. Вместо това само вдигна палец нагоре, затвори вентила на смукача и я последва към повърхността.

Тейт не беше в състояние да говори. Дори сега трябваше да впрегне всичките си сили само за да си поеме дъх и след това да го изпусне от дробовете си. Трепереше като лист, когато се изтегли на палубата. Нечии силни ръце я повдигнаха.

— Добре ли си, миличка? — Набразденото от тревога лице на Бък се надвеси над нея. — Рей, Рей, ела тук. Нещо става с Тейт.

— Нищо ми няма — успя да изрече тя и жадно си пое въздух.

— Стой и не мърдай. — Суетейки се като квачка, той разхлаби маската й и едва не се разтресе от облекчение, когато чу Матю да се прехвърля с дрънчене през борда. — Какво стана долу? — попита той, без да се обръща.

— Нищо особено. — Матю остави колана си да се свлече на палубата.

— Нищо особено друг път. Момичето е бяло като платно. Рей, донеси малко бренди.

Но Рей и Марла вече тичаха към тях. Гласовете им звъннаха като далечно жужене в главата на Тейт. Нечии ръце я опипваха, търсейки наранявания. Когато най-после си пое дъх, тя започна да се киска неудържимо.

— Добре съм. — Наложи се да затисне устата си с две ръце, за да удържи новия изблик от истеричен смях. — Добре съм. И двамата сме добре, нали, Матю?

— И още как — съгласи се той. — Малко вълнение, това е всичко.

— Хайде, слънчице, дай да те измъкнем от тоя костюм. — С известно раздразнение майка й стрелна поглед към Матю. — И какво по-точно беше вълнението? Тейт трепери цялата.

— Ще ви обясня. — Тейт изпръхтя иззад ръцете си. — Трябва да стана. Бихте ли ме оставили да стана?

Сълзи се затъркаляха една след друга по бузите й, докато се опитваше да овладее смеха си. Рязко отмести ръцете, които я задържаха, и се изправи със залитане. Задъхвайки се от сподавения смях, тя обърна чантичката си и с треперещи ръце свали ципа на костюма си.

Монетите се изсипаха по палубата като златен дъжд.

— Мама му стара! — изграчи Бък и седна тежко.

— Намерихме основния товар. — Тейт отметна глава и извика към слънцето: — Намерихме основния товар!

Сграбчи баща си и го завъртя в лудешки танц, после го пусна и сграбчи майка си. Залепи звучна целувка по голата глава на Бък, който продължаваше да седи на палубата и да зяпа монетите в краката си.

Гласовете им ромоняха край нея, когато тя се извъртя и се хвърли в обятията на Матю. Докато той успее да възстанови равновесието си, устата й вече се бе впила в неговата.

Ръцете му се стрелнаха към раменете й. Знаеше, че трябва да я отблъсне и да се преструва, че целувката й е резултат от моментното вълнение. Но го връхлетя поток от безпомощност и ръцете му се плъзнаха по гърба й, срещнаха се и я обгърнаха.

Така че тя бе тази, която се отдръпна; очите й все така светеха, лицето й бе порозовяло и жадно.

— Помислих, че ще припадна. Когато погледнах надолу и видях монетите, цялата ми кръв се отдръпна от главата. Единственият път, когато съм се чувствала така, бе, когато ме целуна.

— Бива ни като екип. — Той я погали по косата.

— Страхотни сме като екип. — Тя сграбчи ръката му и го затегли към Бък и Рей, които вече навличаха водолазните си костюми. — Трябваше да го видиш, татко. Матю размахваше тръбата като пръчка за откриване на вода.

С грейнало лице, тя им разказа всичко до най-дребните подробности, докато им помагаше да закрепят кислородните си бутилки. Единствено Матю забеляза, че Марла се е умълчала, а топлите й очи са засенчени от тревога.

— Ще сляза с вас да направя снимки — обяви Тейт и метна на гърба си нови кислородни бутилки. — Трябва да документираме всичко. Корицата на „Нешънъл Джеографик“ ще е наша преди да се усетим.

— Недей още да биеш барабана. — Бък седна на ръба и изплакна маската си. — Трябва да го запазим в тайна колкото се може по-дълго. — Той се огледа сякаш очакваше дузина лодки да се появят всеки момент и да щурмуват яхтата. — Открития като това са едно на милион и има мнозина, които биха дали мило и драго да се докопат до някое парче.

Тейт само се ухили.

— Изяж се от яд, Жак Кусто — каза тя и се гмурна с кълбо във водата.

— Сложи шампанското да се изстудява — извика Рей на жена си. — Довечера имаме двоен празник. Тейт си заслужи най-страхотния купон за рождения си ден. — Той отправи широка усмивка към Бък. — Готов ли си, съдружнико?

— Винаги готов, господинчо.

Спуснаха смукача и изчезнаха под водата.

Матю сипа гориво в компресора и измърмори едно „благодаря“, когато Марла му донесе висока заледена чаша с лимонада.

— Вълнуващ ден — отбеляза тя.

— Аха. Не се случва често.

— Така е. Преди двайсет години на този ден си мислех, че никога няма да съм по-щастлива. — Тя седна на един шезлонг и кривна широкополата си шапка да заслони очите си от слънцето. — Но през следващите години имах много щастливи мигове. Тейт ни е голямата радост, още от раждането си. Тя е умна, пламенна, щедра.

— И ти искаш да стоя настрана от нея — довърши той.

— Не съм сигурна. — Марла въздъхна и почука с пръст по чашата си. — Не съм сляпа, Матю. Виждам искрите, които прескачат между вас. То си е естествено. И двамата сте здрави и привлекателни, работите и живеете един до друг.

Той свали верижката с кръста от врата си и прокара палец по тревистозелените скъпоценни камъни. „Като очите на Тейт“ — помисли си Матю и остави медальона настрани.

— Нищо не се е случило.

— Оценявам факта, че ми казваш това. Но ако не съм дала на Тейт основите, които да й подскажат какви решения да вземе сама, значи съм се провалила като родител. А мисля, че не съм. — Тя се усмихна замислено. — Това обаче не ми пречи да се притеснявам. Толкова неща й предстоят. Като всяка майка, аз искам Тейт да се възползва пълноценно от възможностите, които й се предлагат. Когато им дойде времето. Това, за което те моля, е да бъдеш внимателен с нея. Ако тя е влюбена в теб…

— Не сме говорили за това — бързо каза Матю.

При други обстоятелства Марла можеше и да се усмихне на паниката в гласа му.

— Ако тя е влюбена в теб — повтори Марла, — това ще блокира всичко останало. Тейт мисли със сърцето си. О, тя си мисли, че е практична, разумна. И действително е такава. Докато не се пробудят чувствата й. Така че бъди внимателен с нея.

Сега тя наистина се усмихна и се изправи.

— Ще ти приготвя нещо за обяд. — Сложи ръка на рамото му, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Попечи се на слънцето, миличък, и се порадвай на своя момент на триумф.

Глава 6

Само за няколко дни морското дъно заприлича на решето. „Санта Маргерит“ щедро разкриваше тайните си. Впрягайки в работа както смукача, така и простите оръдия в лицето на лопатата за въглища и голите си ръце, екипът изкопаваше импозантното наред с посредственото. Проядена от червеите дървена купа, ослепителна златна верижка, счупени лули и лъжици, пищно инкрустиран с перли кръст. Всички те бяха изтръгнати от пясъчния трезор, в който бяха почивали повече от два века, и бяха изтеглени в кофи на слънцето.

От време на време някоя спортна яхта минаваше наблизо и поздравяваше „Приключение“. Ако се случеше Тейт да е на борда, тя се облягаше на парапета и повеждаше лек разговор с пасажерите. Нямаше начин да се прикрие мътният облак от смукача, който избиваше на повърхността. Слухът за подводните разкопки набираше сила, въпреки че те всячески се стремяха да омаловажат напредъка си. С всеки следващ ден работеха все по-бързо и упорито, притеснени от засилващата се вероятност да се появят конкуриращи ги търсачи на съкровища.

— Законното право не струва и пукната пара за някои от тия смрадливи пирати — й каза Бък, докато затваряше ципа на водолазния костюм върху изпъкналото си шкембе. — Трябва да си нащрек и да не се даваш. — Той й намигна и й подаде очилата си. — И да си потаен. Ще го изкопаем тоя товар, Тейт, ще я изпразним до дъно „Маргаритката“.

— И още как. — Тя му подаде маската. — Вече намерихме повече, отколкото някога съм си представяла.

— Почвай да си представяш по-големи работи тогава. — Той й се ухили и плю в маската си. — Полезно е човек да има в отбора си млади хора като тебе и Матю. Изглежда, че можете да работите и по двайсет часа на ден, ако се наложи. Ти си добър гмуркач, момиче. И добър ловец.

— Благодаря.

— Не познавам много жени, дето да се оправят с тия неща.

Тя вдигна високо вежди, докато Бък плакнеше маската си.

— Сериозно?

— Хич не почвай да ми разправяш за ония работи с равноправието. Просто ти посочвам един факт. Много момичета обичат да се гмуркат, ама опре ли до копане, не стават за нищо. А ти ставаш.

Тя обмисли чутото, после му се усмихна.

— Ще го приема като комплимент.

— Така и трябва. Вие сте най-добрият екип, с който съм работил. — Той се приготви да се гмурне и плесна Рей по рамото. — След стария и брат ми. Е, след като я изпразним, ще се наложи да убия тоз господинчо, разбира се. — Бък се ухили и нагласи маската на лицето си. — Смятам да го пребия до смърт със собствените му плавници.

— Взел съм ти мерника, Бък. — Рей се плъзна през ръба. — Вече съм решил, че ще те удуша със спасителния пояс. Съкровището е мое! — Той се изсмя зловещо. — Мое е, чуваш ли? Само мое. — Въртейки бясно очи, Рей захапа мундщука и се гмурна.

— По петите ти съм, господинчо. Ще го намушкам с лопатата за въглища — обеща Бък и се пльосна във водата.

— Тия двамата не са добре — реши Тейт. — Държат се като момченца, избягали от училище. — Тя се обърна към Матю и се ухили. — Никога не съм виждала татко толкова весел.

— И Бък не се отпуска така, освен ако не е погълнал четвъртинка уиски.

— Не е само заради съкровището. — Тя протегна ръка, приканвайки го да дойде при нея до парапета.

— Така изглежда. — Загледан към хоризонта, Матю преплете пръстите си с нейните. — Но и то помага.

Тя сведе глава на рамото му и се засмя.

— Не пречи. Но и без него щяха да се залепят един за друг. Както и ние. — Тя обърна глава и плъзна устни по брадичката му. — Щяхме да се намерим, Матю. Така ни е било писано.

— Както ни е било писано да намерим „Санта Маргерит“.

— Не. — Тя се завъртя и се намести в прегръдката му. — Ето така.

Устните й бяха топли и меки. Неустоими. Той чувстваше как потъва в тях, бавно, в безтегловност, докато не се потопи изцяло в изкушението, което Тейт олицетворяваше. Тя сякаш го обгръщаше отвсякъде, вкус и аромат така единствени по рода си, че би ги разпознал, би разпознал нея, дори ако беше сляп, глух и ням.

Никоя друга жена не бе успявала да го разтрепери така, да върже на хлъзгави възли душата му само с една своя целувка. Искаше я толкова отчаяно, че изпадаше в ужас.

И когато тя се отдръпна със замечтани очи и усмихнати устни, той разбра, че нуждата, отчаянието и ужаса му са известни само на него.

— Какво има? — Тейт постави ръка на бузата му. — Изглеждаш толкова сериозен.

— Не. Няма нищо. — „Стегни се, Ласитър. Тя не е готова за онова, което се мъти в главата ти.“ Той се усмихна с усилие. — Просто си мислех, че е твърде жалко.

— Кое?

— Че след като Бък се погрижи за Рей, аз ще трябва да се отърва от тебе.

— О! — Подхващайки закачката, тя килна глава. — И как точно смяташ да го направиш?

— Мисля просто да те удуша. — Той обхвана гърлото й с ръка. — После ще те хвърля през борда. Обаче ще пощадим Марла. Ще я оковем до печката. Един мъж трябва да се храни.

— Много практично си го измислил. Естествено, планът ти ще заработи само ако аз не те докопам първа. — Тя смръщи престорено вежди, заби пръсти в ребрата му и започна да го гъделичка.

От смях коленете му се подгънаха безпомощно. Понечи да я сграбчи, но тя вече се бе изскубнала. Докато си поеме отново дъх, Тейт беше отдясно на палубната каюта.

— Ще играем грубо, така ли?

Той хукна по левия борд да й пресече пътя. Почти бе стигнал до носа, когато видя Тейт. И кофата. Преди да успее да се наведе, тя лисна студената морска вода. Докато той кашляше, мокър до кости, Тейт изчакваше на позиция. Но когато започна да мига със зачервени от солената вода очи, тя прецени изражението им и с вик предприе пълно отстъпление.

Единствената й грешка бе, че захвърли кофата.

Марла излезе от палубната каюта, където бе почиствала монети, и налетя право на Тейт.

— Мили боже! Война ли има?

— Мамо! — Замаяна от смях, Тейт се сви зад майка си, точно когато Матю се показа иззад каютата, въоръжен с пълна кофа вода.

— По-добре стой настрана, Марла. Защото ще хвърчи перушина.

Задъхвайки се от смях, Тейт обви ръце около кръста на майка си, безскрупулно използвайки я за щит.

— Никъде няма да ходи.

— Хайде стига, деца. — Марла потупа Тейт по ръката. — Дръжте се прилично.

— Тя започна — заяви Матю. Не бе в състояние да изтрие ухилената усмивка от лицето си. От години не се бе чувствал така свободен, така неразумен. — Хайде, страхливке. Покажи се и си вземи лекарството.

— Как ли пък не — изсмя се пренебрежително и самодоволно Тейт. — Губиш, Ласитър. Не би го направил, докато мама е помежду ни.

Той присви очи и погледна смръщено кофата. Когато отново вдигна глава, Тейт пърхаше с мигли срещу него.

— Съжалявам, Марла — каза той и лисна кофата.

Женски писъци проглушиха ушите му, докато тичаше към парапета за нови амуниции.

Беше мръсна битка, пълна със засади и репресивни мерки. А тъй като Марла се хвърли във войната с неочакван ентусиазъм, Матю се оказа превъзхождан, както по въоръжение, така и тактически.

Той постъпи по мъжки. Хвърли се зад борда.

— Добър мерник имаш, мамо — успя да изрече Тейт преди да се срине, останала без сили, с гръб към парапета.

— Е. — Марла пооправи с ръце разрошената си коса. — Направих необходимото. — Бе загубила шапката си по време на бойните действия, а блузата и панталонките й бяха подгизнали и висяха безформено. Въпреки това тя бе самото изтънчено южняшко гостоприемство, когато надникна над парапета към Матю, който я следеше подозрително от водата.

— Предаваш ли се, янки?

— Да, госпожо. Направо ми разказахте играта.

— В такъв случай заповядай на борда, миличък. Тъкмо се канех да приготвя вкусни скариди в палачинково тесто, когато ме прекъснахте.

Той заплува към стълбата, хвърляйки предпазлив поглед към Тейт.

— Примирие?

— Примирие — съгласи се тя и му подаде ръка. Когато той я пое, Тейт присви очи. — Хич не си го и помисляй, Ласитър.

Беше си го помислил. Идеята да я преметне във водата имаше своите достойнства. Но нямаше да бъде толкова забавно, при положение че тя бе предугадила намерението му. Отмъщението можеше да почака. Той се прехвърли с лекота на палубата и отмахна мократа коса от очите си.

— Поне се разхладихме.

— Не можех да си представя, че ще изсипеш кофата върху майка ми.

Той се ухили и седна върху един от спасителните пояси.

— Понякога се налага и невинните да пострадат. Тя е страхотна, да знаеш. Късметлийка си.

— Аха. — Тейт се настани до него и изпъна крака. Не помнеше някога да е била толкова доволна. — Никога не си споменавал за твоята майка.

— Не я помня добре. Махна се, когато бях още дете.

— Махна се?

— Загуби интерес — каза той, вдигайки рамене. — По онова време бяхме във Флорида и татко и Бък се занимаваха със строеж и ремонт на лодки, но не им вървеше особено. Помня, че се караха много. Един ден тя ме изпрати при съседите. Каза, че имала да свърши някои неща в центъра и не искала да й се пречкам в краката. Така и не се върна.

— Ужасно. Съжалявам.

— Оправихме се и без нея. — След толкова много години болката беше отминала, с изключение на редките спазми, които го сполетяваха най-неочаквано. — След като татко умря, намерих документите за развод и едно писмо с дата няколко години след като си беше заминала. Не е поискала настойничество или права на посещение. Искала е просто свободата си. И я е получила.

— Не си я виждал? — За Тейт бе необяснимо как една майка, която и да е майка, може с лека ръка да изостави собственото си дете, детето, което е носила, прегръщала и което е расло пред очите й. — Нито веднъж оттогава?

— Нито веднъж. Тя си имаше своя живот, ние си имахме нашия. Не се задържахме дълго на едно място. Нагоре по крайбрежието, Калифорния, островите. Справяхме се добре. Повече от добре понякога. Наеха ни за подводни разкопки край Мейн и баща ми се хвана с Вандайк.

— Кой е той?

— Сайлъс Вандайк. Човекът, който го уби.

— Но… — Тя изпъна гръб, лицето й пребледня и се напрегна. — Ако знаеш кой…

— Знам — тихо каза Матю. — Бяха съдружници за около година. Е, може би не точно съдружници, защото баща ми работеше за него. Вандайк се захванал с гмуркането като хоби, но с течение на времето се бе запалил по търсенето на потънали съкровища, поне така предполагам. Той е от ония магнати, които си мислят, че могат да купят всичко, което поискат. Така гледаше и на съкровищата. Като на нещо, което можеш да купиш. Търсеше едно колие. Амулет. Смяташе, че го е проследил до един кораб, потънал при Големия бариерен риф. Не беше кой знае какъв гмуркач, но имаше много пари, страшно много пари.

— И е наел баща ти?

— По онова време Ласитърови още имаха добра репутация. Баща ми беше най-добрият, а Вандайк искаше най-доброто. Баща ми го обучи, показа му всичко и сам се запали по легендата. „Проклятието на Анжелик“.

— Какво означава това? — настоя Тейт. — Бък говореше за него.

— Колие. — Матю се изправи, отиде до хладилната кутия и извади две кутийки пепси. — Предполага се, че е принадлежало на вещица, която е била екзекутирана през шестнайсети век някъде във Франция. Злато, рубини, диаманти. Безценно е. Но онова, което привлече интереса на Вандайк, бе силата, която колието уж притежавало. Той дори твърдеше, че семейството му имало някакви роднински връзки с вещицата. — Той седна на мястото си и й подаде студената кутийка. — Всичко това са глупости, разбира се, но хората са убивали и за по-малко.

— За каква сила става дума?

— Магия — каза той и се подсмихна презрително. — Амулетът е омагьосан. Който го притежава и може да го контролира, ще се сдобие с нечувани богатства и власт — каквото му пожелае сърцето. Ако обаче амулетът го контролира, ще загуби най-ценното си нещо. Както вече казах — добави той и надигна кутийката, — пълни глупости. Но Вандайк е луд на тема контрол.

— Невероятно — каза тя и реши при първа възможност да научи нещо повече за легендата. — Не бях чувала тази история.

— Има много писмени документи. По нещо оттук-оттам. Колието се появявало от време на време, причинявало куп поразии, според някои, и си градяло репутация.

— Като диаманта „Надежда“?

— Да, ако си падаш по такива неща. — Той я изгледа. — Като теб, ако не се лъжа.

— Интересно е — каза тя с известно възмущение. — Вандайк намери ли го?

— Не. Той мислеше, че баща ми го е намерил. Внуши си, че баща ми крие нещо от него. Беше прав. — Матю отпи от студената напитка. — Бък ми каза, че баща ми намерил някакви документи, които го карали да смята, че колието било продадено на някакъв богат испански търговец ли, аристократ ли, нещо такова. Той прекарваше много време в проучвания, амулетът направо му беше влязъл под кожата. Решил, че колието е на „Изабела“, но не казал на никого освен на Бък.

— Защото не е имал доверие на Вандайк.

— Беше му много и малкото доверие, което му имаше. — Споменът проблесна като меч в очите на Матю. — Чух ги да се карат за колието вечерта преди последното гмуркане. Вандайк обвини баща ми, че го крие. Той все още вярваше, че амулетът е на кораба, който разкопаваха. Баща ми направо му се изсмя. Каза му, че е луд за връзване. На следващия ден беше мъртъв.

— Никога не си ми казвал как е умрял.

— Удави се. Казаха, че било заради кислородните бутилки, че екипировката му не била правилно свързана. Това беше мръсна лъжа. Аз отговарях за екипировката. Нямаше й нищо, когато я проверих същата сутрин. Вандайк я е повредил. И докато е бил на двайсет и пет метра под водата, баща ми е поемал твърде много азот.

— Азотна наркоза. Екстазът на дълбините — промърмори Тейт.

— Да. Вандайк твърдеше, че се опитал да го върне на повърхността, когато разбрал, че нещо не е наред, но баща ми се съпротивлявал. Каза, че имало борба. Според версията на Вандайк, той тръгнал нагоре да доведе помощ, но баща ми продължил да го дърпа към дъното. Аз се гмурнах веднага щом копелето се появи със скалъпената си история, но баща ми вече беше мъртъв.

— Може да е било злополука, Матю. Просто ужасна злополука.

— Не беше злополука. Не беше и „Проклятието на Анжелик“, както предпочита да мисли Бък. Беше убийство. Видях лицето на онова копеле, когато изплувах с баща ми на ръце… — Напрегнатите му пръсти смачкаха кутийката. — Усмихваше се.

— О, Матю! — В желанието си да го успокои, тя се гушна в него. — Колко ужасно трябва да е било за теб.

— Някой ден ще намеря „Изабела“, ще намеря и колието. Вандайк ще дойде да ме търси. Аз ще го чакам.

Тя потрепери.

— Недей. Недей да мислиш за това.

— Не го правя много често. — Той обгърна с ръка раменете й. — Както казах, миналото си е минало. И денят е прекалено хубав, за да мисля за него. Може би няма да е зле да си дадем малко почивка към края на седмицата. Да вземем под наем водни ски или да се пробваме с парапланер.

— Парапланер. — Тя вдигна очи към небето, успокоена от нормалния тон на гласа му. — Летял ли си някога с парапланер?

— Естествено. След гмуркането под вода най-страхотното нещо е летенето над нея.

— Навита съм, ако и ти си навит. Но ако ще уговаряме останалата част от екипажа за почивен ден, по-добре да се хващаме на работа. Взимай си чука, Ласитър. Обратно в редовете на окованите каторжници.

Току-що бяха започнали да се трудят над поредния конгломерат, когато вляво от яхтата се чу вик. Тейт избърса ръце и отиде до парапета.

— Матю! — извика тя с изтънял глас. — Ела. Мамо! Донеси камерата. Леле боже! Побързай.

— За бога, Тейт, пържа скариди. — Раздразнена, Марла се появи на палубата с видеокамерата в ръка. — Нямам време да правя филми.

Тейт, стиснала като в менгеме ръката на Матю, се обърна и се ухили малоумно.

— Мисля, че този ще искаш да го направиш.

Марла застана от другата страна на Тейт и тримата погледнаха над парапета.

Бък и Рей се поклащаха във водата, с лица, грейнали в маниашки усмивки. Всеки бе стиснал едната страна на кофа, в която проблясваха мокри златни дублони.

— Боже господи! — най-после си пое дъх Матю. — Това нещо пълно ли е?

— Догоре — извика Рей. — А долу има още две като тази.

— Не си виждал такова нещо, момко. Богати сме като крале! — Вода се стичаше по лицето на Бък, от очите му също. — Лежат си там с хиляди, с хиляди… Просто си лежат. Ще изтеглиш ли кофата, или искаш да ти ги подхвърляме един по един?

Рей изрева от смях и двамата с Бък се плеснаха един друг по главите. Десетки монети се заизсипваха от кофата като изпуснати риби.

— Чакайте, чакайте, трябва да ви увековеча. — Марла се засуети, изруга и избухна в смях. — Мама му стара, не мога да намеря копчето за запис.

— Дай на мен. — Тейт грабна камерата и я насочи. — Стойте мирно и се усмихвайте!

— Тия ще се удавят взаимно. — Матю сграбчи въжето и издърпа кофата. — Боже, колко тежи това чудо! Я ми помогнете.

Марла изсумтя и едва не се катурна през парапета, но продължи да дърпа заедно с Матю, докато Тейт ликуващо записваше сцената.

— Ще сляза долу с подводната камера. — Изпълнена с благоговение, тя бръкна в кофата, която Матю сложи на палубата. — Боже, кой би предположил? Ръката ми е до лакътя в дублони.

— Нали ти казах да си представяш по-големи работи, момиче — извика Бък. — Марла, извади си най-хубавата рокля, защото довечера ще ходим на танци.

— Това е моята жена, приятел.

— Не и след като те убия, господинчо. Отивам да извадя още една кофа.

— Само ако стигнеш там преди мене.

Тейт скочи и хукна към костюма си.

— Слизам с подводната камера. Искам да заснема това, пък и да им помогна.

— Идвам с теб. Марла! — Матю щракна с пръсти пред оцъклените й очи. — Марла, струва ми се, че скаридите ти изгоряха.

— Ох. О, боже! — все още стискайки шепа дублони, тя се втурна към камбуза.

— Ясно ли ти е какво означава това? — попита Тейт, докато се бореше с костюма си.

— Означава, че забогатяхме. — Матю я грабна, повдигна я във въздуха и я завъртя бясно.

— Само си помисли за екипировката, която можем да си купим. Сонар, магнитометър, по-голяма яхта… — Тя му лепна една влажна целувка преди да се изхлузи от ръцете му. — Две по-големи яхти. Аз ще си взема компютър за каталога.

— Може би трябва да си купим и малка подводница.

— Става. Сложи я в списъка. Един брой малка подводница със съответните съоръжения, с които да разкопаваме бездната при следващата ни експедиция.

Той закопча колана с тежестите.

— А къде останаха лъскавите дрехи, колите, бижутата?

— Не са приоритет, но ще имам едно наум. Мамо! Слизаме да помогнем на татко и Бък.

— Вижте дали не можете да ми уловите и малко скариди. — Марла подаде глава и им показа голяма чиния, пълна с нещо черно. — Тези не стават за ядене.

— Марла, ще ти купя цял траулер със скариди и още един с бира. — Матю импулсивно обхвана лицето й с ръце и я целуна право в устата. — Обичам те.

— Това можеше и на мен да го кажеш — промърмори под носа си Тейт и скочи във водата. Краката й първи се врязаха в повърхността, после тя се обърна с пестеливо движение и заплува. Следвайки въжето, премина през мътния облак и излезе на чисто.

Бък и Рей се движеха по дъното, пощейки тинята, а втората пълна със злато кофа стоеше до тях. Тейт им направи снимка, хващайки момента, в който Бък подаваше на баща й един почернял калъп, който всъщност бе голямо сребърно кюлче.

Пасаж от рибки обикаляше около тях като жива въртележка, докато разравяха пясъка. Медальони, монети, правоъгълни блокчета потъмняло сребро. Рей намери кинжал, целият покрит с налепи. Разперил ръце и подвил крак в поза за дуел, той закачливо размаха кинжала към Бък, който веднага вдигна едно кюлче и тръгна да се отбранява.

До нея Матю поклати глава и завъртя пръст до слепоочието си.

„Да — помисли си Тейт, — луди са. И това е страхотно!“

Тя се отдалечи малко, търсейки нов ъгъл за снимките си. Искаше да ги хване на фона на малката пирамида от кюлчета, после пред странната скулптура от монети и ордени, струпани до пълната кофа.

„Пази се, «Нешънъл Джеографик» — помисли си ликуващо тя, — идвам!“ Музеят „Бомон“ току-що бе намерил крайъгълния си камък.

Тя взе кинжала, който й подаде баща й, извади водолазния си нож и нежно застърга с него по дръжката. Очите й се ококориха при вида на проблясващия рубин. Като истински средновековен разбойник, тя го затъкна в колана си.

Бък обясни със сигнали, че двамата с Матю ще изнесат следващия товар. Рей се направи, че отваря бутилка шампанско и вдига наздравица, което бе посрещнато с единодушно одобрение. След като направиха по едно бодро кръгче с палец и показалец, Бък и Матю се отправиха към повърхността с пълна кофа помежду си.

Тейт направи знак на баща си да й позира, вдигнал единия си крак, както си беше с плавника, върху купчината кюлчета и му направи няколко снимки, докато той се пъчеше, ухилен до уши.

Точно тогава забеляза спокойствието.

Странно, помисли си разсеяно тя. Всички риби бяха изчезнали. Дори Зъбльо се бе измел нанякъде. Нищо не помръдваше и всичко изглеждаше някак зловещо.

Тейт погледна нагоре през размътената вода и видя силуетите на Матю и Бък, понесли златния си товар към повърхността.

И тогава започна кошмарът.

Стана толкова бързо, толкова безшумно, че съзнанието й отказа да го приеме. Първо бяха само фигурите на двамата мъже, плуващи през мътната вода, която слънцето пробиваше с мъка, създавайки тънки, мъгливи поточета. После сянката връхлетя сякаш от нищото.

Някой изпищя. По-късно баща й щеше да й каже, че звукът е излязъл от собствената й уста и го е предупредил. Но докато той дойде на себе си, Тейт вече загребваше бясно нагоре.

Акулата беше дълга повече от три метра. Тейт с ужас видя, че челюстта й зее отворена, готова да сграбчи плячката. Видя и момента, в който двамата осъзнаха опасността, и изпищя отново, защото знаеше, че е прекалено късно.

Мъжете се разделиха рязко, сякаш някой ги тласна встрани. Златните монети се сипнаха през водата като ослепителен дъжд. Ужасът заби нокти в гърлото й, когато видя как акулата сключва зловещата си челюст около Бък и го разтърсва, както кучето разтърсва плъх. От силата на нападението маската и мундщукът му се откъснаха, докато акулата го влачеше през окървавената вода. По някакъв начин ножът се бе оказал в ръката й.

Акулата се гмурна, като продължаваше да мята глава, когато Матю заби ножа си в плътта й близо до мозъка, в който неуспешно се бе прицелил. Отчаяният удар остави зейнала рана, но обезумялата от вкуса на кръв риба се хвърли върху нападателя си, без да изпуска плячката от уста.

С оголени зъби, Матю мушкаше и сечеше. Бък беше мъртъв. Знаеше, че Бък е мъртъв. И единственото му желание бе да убива. Черните стъклени очи на акулата се втренчиха в него, после се обърнаха прицелени. Тялото на Бък се понесе свободно сред завихрените кървави потоци, а рибата се извърна, търсейки новата плячка и лишеното си от мисъл отмъщение. Матю събра силите си и се приготви да убие или да бъде убит. А Тейт изскочи от зловещата мътилка като истински ангел отмъстител, с древния кинжал в едната ръка и с водолазния си нож в другата.

Бе решил, че вече е стигнал горната граница на страха си. Но той се удвои, почти го парализира, когато акулата се обърна и се хвърли към Тейт. Заслепен от ужас, той зарита през пелената от кръв и се блъсна с всичка сила в ранената акула с надеждата да забави напредването й. И със сила, родена от лудата паника, заби до дъно ножа си в гърба й.

И започна да се моли, както никога не бе предполагал, че ще може.

Натискаше безмилостно ножа, докато акулата се мяташе и въртеше обезумяла. Видя, че и острието на Тейт е намерило целта си. Беше разпорила корема на акулата.

Матю измъкна ножа си от трупа и забеляза Рей, който плуваше с мъка към тях, с оголен нож в едната ръка, теглейки безжизненото тяло на Бък с другата. Матю повлече Тейт към повърхността, опасявайки се от онова, което кървавата вода можеше да привлече.

— Качвай се в яхтата — нареди той. Но лицето й беше бяло като тебешир, очите й започваха да се подбелват. Той й удари шамар, после още един, докато погледът й не се фокусира. — Качвай се в лодката, дяволите да те вземат! Вдигай котвата. Бързо!

Тя кимна, изскимтя и се хвърли напред. Тейт стигна яхтата и се закатери по стълбата. Ръцете й се плъзгаха, а бе забравила да свали и плавниците си. Не й стигаше дъх да извика. Майка й бе включила радиото и Мадона закачливо твърдеше, че била точно като девственица.

Бутилките й изтракаха на дъските и звукът докара Марла откъм дясната палуба. Само след секунда тя вече бе клекнала до Тейт.

— Мамо! Акула! — Тейт се превъртя, застана на ръце и колене и се закашля, плюейки вода. — Бък. О, господи!

— Нищо ти няма, нали? — Гласът на Марла бе писклив и изтънял. — Ох, детенцето ми, нищо ти няма, нали?

— Бък. Болница. Трябва да отиде в болница. Вдигай котвата. Бързо.

— А баща ти?

— Той е добре. Побързай. Свържи се по радиото с острова.

Марла хукна към каютата, а Тейт се изправи с усилие и захвърли колана си, извръщайки очи от кръвта по ръцете си. Застана права, олюля се и прехапа жестоко устната си с надеждата да не припадне. Затича се към парапета, захвърляйки в движение кислородните си бутилки.

— Жив е. — Рей се улови за стълбата. Двамата с Матю крепяха помежду си тялото на Бък. — Помогни ни да го качим на борда. — Очите му, пълни с ужас и болка, срещнаха нейните. — Дръж се, дечко.

Докато прехвърляха безжизненото тяло на Бък на борда, Тейт разбра какво бе имал предвид баща й. Акулата бе отхапала крака му под коляното.

Жлъч опари гърлото й. Тя преглътна решително и стисна зъби, чакайки гаденето и замаяността да отминат. Чу как майка й ахна, но когато се обърна, някак бавно и мудно, Марла вече се бе втурнала към тях.

— Трябват ни одеяла, Тейт. И пешкири. Много пешкири. Побързай. И аптечката. Рей, вече се обадих по радиото. Ще ни чакат при Фригейт Бей. По-добре поеми щурвала. — Тя смъкна блузата си и остана по хубавия си бял дантелен сутиен. Без да мигне, тя използва тънкия лен да спре кръвта, изтичаща от онова, което бе останало от крака на Бък.

— Добро момиче — промърмори тя, когато Тейт се върна с куп пешкири в ръце. — Матю, омотай ги около раната. Натискай здраво. — Гласът й бе убийствено спокоен и достатъчно твърд, за да го накара да вдигне рязко глава. — Някой трябва силно да натиска крака му, разбери. Няма да го оставим да умре от кръвоизлива.

— Не е мъртъв — каза безизразно Матю, когато тя хвана ръцете му и ги притисна към пешкирите, които беше увила около раната.

На палубата вече се събираше смразяваща сърцето локва кръв.

— Не, не е мъртъв. И няма да умре. Ще ни трябва турникет. — Очите й се насълзиха, когато забеляза, че Бък все още е с левия си плавник, но ръцете й действаха бързо и ефикасно. Не трепнаха нито веднъж, докато тя пристягаше турникета на кървавия чукан, останал от десния му крак.

— Трябва да го затоплим — каза спокойно тя. — След няколко минути ще е в болницата. Още няколко минути само.

Тейт покри Бък с одеяло, коленичи на окървавената палуба и хвана ръката му. После посегна към ръката на Матю.

Продължи да държи ръцете им, докато яхтата летеше към сушата.

Глава 7

Матю седеше пред спешното отделение и се опитваше да не мисли за момента на злополуката. Но отново и отново се озоваваше обратно в кървавата вихрушка, втренчен в безизразните очи на акулата, в зловещия наниз от зъби, врязващи се в плътта на Бък.

Знаеше, че ще вижда това стотици, хиляди пъти в съня си — заслепяващите го потоци мехурчета, изригнали с писъците им; човекът и рибата, които се мятат в странен синхрон; острието на собствения си нож, което се забива и сече отчаяно.

Всеки път, когато сцената се завърташе в съзнанието му, онова, което бе продължило секунди, се проточваше грозно, всяко едно движение траеше часове, забавено до степен да изпъкнат и най-дребните детайли. Всичко бе пред очите му — от първия удар, когато Бък го бе изблъскал от пътя на акулата, чак до трескавото суетене и глъчката в спешното отделение.

Той бавно вдигна ръката си и я сви в юмрук. Спомни си как пръстите на Бък се бяха сключили около нея, как я бяха стиснали здраво, докато се бяха надбягвали с времето на път за острова. В онзи момент бе разбрал, че Бък е жив. И от това му стана някак още по-зле, защото не бе в състояние да убеди сам себе си, че чичо му ще остане жив достатъчно дълго.

Изглежда, морето изпитваше удоволствие да му отнема хората, които обича.

„Проклятието на Анжелик“ — помисли си той и го заля вълна от скръб и вина. Може би Бък беше прав. Проклетото колие си лежеше на дъното и чакаше поредната жертва. Търсенето му вече го бе лишило от двама от хората, които бе обичал.

Нямаше да го лиши от още един.

Той разтвори юмрука си и силно разтърка лицето си — като човек, който се събужда от дълъг сън. Хрумна му, че сигурно полудява, щом му минават подобни мисли. Баща му бе убит от човек, а Бък от акула. Да обвинява за смъртта им някакъв амулет, който дори не е виждал, не бе нищо друго освен жалък опит да оправдае собствената си неспособност да ги спаси.

Колкото и кървави да бяха старинното колие и легендите, свързани с него, той не можеше да припише вината на никого и на нищо, освен на самия себе си. Ако беше по-бърз, Бък нямаше да загуби крака си. Ако беше по-прозорлив, баща му нямаше да загине.

Щяха да бъдат живи и здрави като него. Щеше да носи този товар до края на живота си.

Той подпря чело на коленете си и се опита да изчисти съзнанието си от всякакви мисли. Знаеше, че семейство Бомон са в чакалнята. Бяха му предложили утеха, подкрепа, съпричастие. А той бе усетил, че трябва да избяга. Тихото им съчувствие едва не го бе убило.

Вече знаеше, че ако Бък има и най-малкия шанс да оцелее, то това се дължи не на него, а на бързите, спокойни и решителни действия на Марла в момента на най-голямата криза. Не друг, а именно тя бе поела контрола, дори дотам да се сети да грабне някакви дрехи от корабчето.

Той дори не бе успял да попълни формулярите в болницата, а само ги бе гледал втренчено, докато Марла не ги взе от него и не ги попълни сама, разпитвайки го с тих глас за необходимата информация.

Откритието, че на практика е безполезен, го бе уплашило.

— Матю. — Тейт клекна пред него, взе ръцете му и пъхна в тях чаша кафе. — Ела при нас и седни.

Той поклати глава, надигна чашата и отпи. Видя, че лицето й все още е бледо и изопнато от шока, а очите зачервени. Но ръката, която постави на свитото му коляно, не трепереше.

За момент съзнанието му се сви от ужас при яркия спомен как Тейт лети стремително през водата, право към разтворената паст на акулата.

— Остави ме, Тейт.

Вместо да го послуша, тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Той ще се оправи, Матю. Сигурна съм.

— Какво, да не си станала и гадателка, освен всичко останало?

Гласът му беше студен и рязък. Въпреки че я заболя, тя склони глава на рамото му.

— Важно е да вярваш. По-лесно е, когато вярваш.

Тя грешеше. Боли, когато вярваш. И понеже беше така, той се отдръпна рязко от нея и се изправи.

— Отивам да се разтъпча.

— Ще дойда с теб.

— Не те искам — нахвърли се той върху нея, оставил целия страх, цялата вина и скръб да се прелеят в ярост. — Не те искам близо до мен, ясно ли е?

Стомахът й се сви, сълзи жилнаха очите й, но тя не отстъпи.

— Няма да те оставя сам, Матю. По-добре свиквай с тази мисъл.

— Не те искам — повтори той, стисна я за гърлото и я блъсна в стената, изплашвайки я до смърт. — Не ми трябваш. Защо не се върнеш при добричкото си мило семейство и не се изметете всичките оттук?

— Защото Бък не ни е безразличен. — Макар че успя да преглътне сълзите си, те личаха в гласа й. — Нито пък ти.

— Вие не знаете нищо за нас. — Нещо крещеше в него да го пусне навън. За да го скрие дори от себе си, той я блъсна отново. Лицето му, само на сантиметри от нейното, бе сурово, студено и безмилостно. — За теб това е просто повод да си направиш веселото, няколко месеца на слънце в игра на потънали съкровища. И ти излезе късметът. Не знаеш какво е да се гмуркаш месец след месец, година след година и да няма с какво да се похвалиш. Да умреш, без да си постигнал нищо.

Дъхът й излизаше на пресекулки, независимо какви усилия полагаше да се овладее.

— Той няма да умре.

— Той вече е мъртъв. — Яростта угасна в очите му като изключена лампа и ги остави празни и пусти. — Беше мъртъв още щом ме изблъска от пътя й. Проклетият идиот ме изблъска от пътя й!

Ето го, най-лошото от всичко, най-после навън, кънтящо в стерилния болничен въздух. Той му обърна гръб, скри лицето си в длани, но не можа да избяга.

— Той ме изблъска от пътя й, застана пред мен. За какво си мислеше, по дяволите? За какво си мислеше ти? — попита Матю и пак се обърна към нея, докато безпомощният гняв го връхлиташе с подновени сили като силно насрещно течение. — Да се приближиш по този начин! Толкова ли не знаеш? Опита ли веднъж кръв, акулата напада всичко, което й се изпречи. Трябваше да тръгнеш към яхтата. С толкова много кръв във водата имахме късмет, че не привлякохме още дузина гладни акули. За какво, по дяволите, си мислеше?

— За теб — тихо каза тя и застина на мястото си, притисната с гръб към стената. — Предполагам, че и двамата с Бък сме си мислили за теб. Нямаше да мога да понеса, ако ти се беше случило нещо, Матю. Нямаше да го преживея. Аз те обичам.

Изумен, той се втренчи в нея. Никой, никой през целия му живот не му бе казвал тези три думи.

— Значи си глупачка — успя да каже той и прокара несигурни пръсти през косата си.

— Може би. — Устните й трепереха. Дори когато ги стисна здраво, те продължиха да трепкат от силата на бушуващите й чувства. — Май и ти не си по-умен. Не заряза Бък. Мислеше, че е мъртъв и можеше да избягаш, докато акулата е заета с него. Но не го направи. Защо ти не тръгна към яхтата, Матю?

Той само поклати глава. Когато тя пристъпи напред и го прегърна, той зарови лице в косата й.

— Тейт.

— Няма нищо — промърмори тя и загали успокоително вдървения му гръб. — Всичко ще се оправи. Само се дръж за мен.

— Аз нося лош късмет.

— Глупости. Просто сега си уморен. И измъчен. Ела при нас и седни. Ще чакаме заедно.

Те бяха до него. Часовете се точеха в онова подобно на сън състояние, толкова типично за болниците. Хора идваха и си отиваха. Меките подметки на сестрите шляпаха по теракотения под, носеше се ухание на кафе и острият дъх на антисептик, който така и не успяваше да заличи изцяло вездесъщия мирис на болест. От време на време се чуваше тихото свистене на отварящите се и затварящи врати на асансьора.

Сетне меко и нежно дъждът затропа по прозорците.

Тейт дремеше, подпряла глава на рамото на Матю. Събуди се и застана нащрек в момента, в който тялото му се стегна от напрежение. Инстинктивно посегна към ръката му и вдигна очи към лекаря.

Той влезе тихо — изненадващо млад човек с изпито от умора лице. Кожата му, с цвета на полиран абанос, изглеждаше като нагъната черна коприна.

— Господин Ласитър. — Въпреки очевидната умора гласът му бе мелодичен като вечерен дъжд.

— Да? — Матю се стегна, готов да изслуша съболезнованията на лекаря, и се изправи с усилие.

— Аз съм доктор Фарж. Чичо ви излезе от операционната. Седнете, моля.

— Какво искате да кажете с това, че е излязъл от операционната?

— Той издържа операцията. — Фарж приседна на ръба на масичката и почака Матю да се настани. — Състоянието му е критично. Знаете, че е загубил много кръв. Повече от три литра. Ако беше изгубил още съвсем малко или ако го бяхте докарали десет минути по-късно, нямаше да има никакъв шанс. Както и да е, сърцето му е много силно. Оптимисти сме.

От надеждата болеше много. Матю просто кимна.

— Значи ще живее?

— С всеки час шансовете му се увеличават.

— А тези шансове са?

Фарж измери човека пред себе си. При някои любезността не действаше утешително.

— Има четиридесет процента вероятност да преживее нощта. Ако това стане, шансовете му ще се увеличат. Разбира се, ще е необходимо допълнително лечение, след като се стабилизира и състоянието му се подобри. Когато това стане, мога да ви препоръчам няколко специалисти, които са си спечелили име в лечението на пациенти с ампутирани крайници.

— В съзнание ли е? — тихо попита Марла.

— Не. За известно време ще остане в реанимацията, после ще го прехвърлим в интензивното отделение. Не мисля, че ще дойде в съзнание през следващите няколко часа. Бих предложил да оставите при сестрите някакъв номер, на който можем да се свържем с вас. Ще ви уведомим веднага щом настъпи някаква промяна.

— Аз оставам — каза Матю. — Искам да го видя.

— Ще можете да го видите веднага щом го преместим в интензивното. Но за малко.

— Ще се настаним в хотел. — Рей се изправи и постави ръка на рамото на Матю. — Ще чакаме тук на смени.

— Аз няма да си тръгна.

— Матю. — Рей го стисна леко. — Трябва да действаме като един отбор. — Той погледна дъщеря си и разчете онова, което казваха очите й. — Двамата с Марла ще намерим хотел и ще уредим всичко. После ще се върнем, за да можете с Тейт да си починете няколко часа.

Множество тръбички се извиваха като змии от неподвижното тяло в леглото. Апарати бибипкаха и жужаха. Иззад тънката завеса до Матю долитаха тихите разговори на сестрите, забързаните им стъпки, докато се движеха наоколо, заети с грижата за човешкия живот.

Но в тази тясна и сумрачна стая той беше сам с Бък. Насили се да погледне към долния край на чаршафа, към странния му релеф. „Ще трябва да свикна с това — помисли си той. — И двамата ще трябва да свикнем.“

Ако Бък оцелееше.

Точно сега не изглеждаше жив — с отпуснатото си лице и с тялото си, така чуждо под непривично изпънатия чаршаф. Бък спеше неспокойно, припомни си Матю, винаги дърпаше и изритваше чаршафите си, хъркаше толкова силно, че мазилката падаше от стените.

А сега беше неподвижен и тих като покойник в ковчег.

Матю хвана широката му, нашарена с белези ръка — жест, който би смутил и двама им, ако Бък беше в съзнание. Задържа я, изучавайки лицето, което бе смятал, че познава добре като своето собствено.

Беше ли забелязвал някога колко дебели са веждите му, или колко сиво се е прокраднало в тях? И откога бръчките около очите му се преплитаха така? Не бе ли странно, че това негово чело, което се преливаше в продълговатия му като яйце череп, бе толкова гладко? Като на момиче.

„Боже — помисли си Матю и стисна силно очи. — Крака му го няма!“

Съпротивлявайки се на паниката, той се наведе напред. Звукът от дишането на Бък му подейства донякъде ободрително.

— Онова, което направи, беше дяволски глупаво. Беше грешка, че застана пред мен. Може да си сметнал, че ще се пребориш с акулата, но май не си толкова бърз, колкото беше преди. Сега сигурно смяташ, че съм ти длъжник. Е, ще трябва да живееш, за да си прибереш дълга.

Той стисна по-силно ръката му.

— Чуваш ли ме, Бък? Трябва да живееш, за да си прибереш дълга. Ритнеш ли топа, ти губиш, а на всичкото отгоре с Бомонови ще си поделим твоя дял от „Маргерит“. Първият ти голям удар, Бък, и ако не се измъкнеш от тая каша, няма да похарчиш и стотинка от него.

Една сестра дръпна завесата, подсказвайки му любезно, че времето му изтича.

— Голям срам ще е, ако не успееш да се порадваш на славата и богатството, които винаги си искал, Бък. Помисли си добре. Сега ме изхвърлят оттук, но пак ще дойда.

Тейт крачеше по коридора, отчасти да успокои нервите си, отчасти за да не заспи права. Щом видя Матю да излиза, забърза към него.

— Събуди ли се поне за малко?

— Не.

Тя взе ръката му, борейки се със собствените си сълзи.

— Докторът ни предупреди, че ще бъде така. Предполагам, че всички сме се надявали да греши. Мама и татко са тук да поемат смяната. — Когато той понечи да поклати глава, Тейт нетърпеливо стисна пръстите му. — Матю, чуй ме. Това засяга всички ни. Освен това мисля, че Бък тепърва ще има нужда от всички ни, тогава защо да не започнем отсега? Двамата с теб отиваме в хотела. Ще хапнем и ще поспим няколко часа.

Докато говореше, Тейт го водеше по коридора и след като отправи окуражителна усмивка на родителите си, го побутна към асансьора.

— Просто ще си помагаме, Матю. Така се прави в подобни случаи.

— Все трябва да има нещо, с което да помогна и аз.

— Ти и сега помагаш — нежно каза тя. — Скоро ще се върнем. Просто ти е нужна малко почивка. Както и на мене.

Той я погледна. Кожата й беше толкова бледа, та му се стори, че протегне ли ръка, пръстите му ще минат право през нея. Тъмни сенки от изтощение обграждаха очите й. Не беше помислил за нея, осъзна той. Нито му беше хрумнало, че тя може да се нуждае от подкрепата му.

— Трябва да поспиш.

— Не бих се отказала от няколко часа сън. — Хванала го за ръката, тя влезе в асансьора и натисна бутона за фоайето. — После ще се върнем. Тогава ще можеш да постоиш при Бък, докато се събуди.

— Даа. — Матю се взираше отнесено в отброяващите етажите цифри. — Докато се събуди.

Отвън вятърът се надпреварваше с дъжда и свистеше между листата на палмите. Таксито подскачаше по тесните пусти улици, гумите му пръскаха вода от локвите. Сякаш караха през нечий чужд сън — тъмнината, сгушилите се непознати сгради, препускащи в ярката светлина на фаровете, монотонното скърцане на чистачките по предното стъкло.

Докато Тейт слизаше от таксито, Матю измъкна няколко местни банкноти от портфейла си. Само за няколко секунди дъждът намокри косата й и тя залепна за главата й.

— Татко ми даде ключовете от стаите — започна тя. — Не е „Риц“ — тя се опита да се усмихне, докато прекосяваха миниатюрното фоайе, претъпкано с плетени столове и пищни саксийни растения, — но е близо до болницата. На втория етаж сме.

Тръгнаха по стълбите. Тейт нервно подрънкваше с ключовете.

— Това е твоята стая. Татко каза, че ние сме в съседната стая. — Тя сведе очи към ключовете, сравнявайки номерата им. — Матю, може ли да вляза при теб? Не искам да оставам сама. — Тя срещна погледа му. — Знам, че е глупаво, но…

— Няма нищо. Хайде. — Той взе ключа от нея и отключи вратата.

В стаята имаше легло с ярка покривка на оранжеви и червени цветя и малък гардероб. Абажурът на лампата беше изкривен. Марла му бе донесла несесер с принадлежности от корабчето и го бе оставила в долния край на леглото. Матю запали лампата. Светлината й бе жълта. Дъждът тропаше яростно по прозореца.

— Не е кой знае какво — промърмори Тейт. Не можа да устои и се протегна да оправи абажура, сякаш този малък жест можеше да направи стаята по-весела.

— Не е на каквото си свикнала, предполагам. — Матю влезе в банята и й донесе един тънък пешкир с размерите на голяма носна кърпа. — Изсуши си косата.

— Благодаря. Знам, че трябва да поспиш. Май е по-добре да си тръгвам.

Той приседна на ръба на леглото и почна да събува обувките си.

— Можеш да спиш тук, ако искаш. Няма за какво да се притесняваш.

— Не бих се притеснявала.

— А би трябвало. — Той се изправи с въздишка, взе пешкира и започна да търка косата си. — Но няма да ти се наложи. Събуй си обувките и лягай.

— Ти ще легнеш при мен?

Той й хвърли един поглед, когато тя седна и се зае уморено с връзките на маратонките си. Знаеше, че може да я има — едно докосване, една дума щяха да са достатъчни. Можеше да се потопи в нея, да избяга от целия този ужас. Тя щеше да е мека, нетърпелива и сладка.

И той щеше да се намрази.

Без да каже нищо, той свали покривката на леглото, изтегна се на чаршафа и й протегна ръка. Без капка колебание тя легна до него и се гушна в тялото му, използвайки рамото му вместо възглавница.

Една алчна топка желание се бе свила ниско в корема му. После Тейт отпусна ръка на гърдите му и желанието се уталожи до тъпа болка. Той обърна лице към ухаещата й на дъжд коса и откри една смущаваща смесица от утеха и страдание.

В безопасност, приспана от доверието, тя затвори очи.

— Всичко ще се оправи. Знам, че ще се оправи. Обичам те, Матю.

И се предаде на съня с готовността на дете. Матю се заслуша в дъжда и зачака утрото.

Акулата се стрелна през водата като хлъзгав сив куршум, с оголени зъби и жадна за кръв. Водата се вихреше почервеняла, давеше я, докато се опитваше да избяга. Тя пищеше, отваряйки уста да поеме несъществуващия въздух. Челюстите се отвориха, противно широки. Сетне се затвориха върху нея, носейки болка, която бе прекалено мъчителна, за да се назове с някакво име.

Събуди се със замръзнал в гърлото вик. Сви се на топка, измъквайки се опипом от кошмара. „Намирам се в стаята на Матю — напомни си тя. — В безопасност е. Той е в безопасност.“

„И съм сама.“

Вдигна глава и видя мътната слънчева светлина, която тъкмо се сипваше по прозореца. Първата мисъл, която роди изпадналото й в паника съзнание, бе, че са съобщили на Матю, че Бък е починал, и че той се е върнал в болницата без нея. После осъзна, че онова, което бе взела за дъжд, всъщност е шумът от душа в банята.

Бурята беше свършила и Матю бе тук.

Тя въздъхна с облекчение и попипа разрошената си коса. Добре че не е бил в стаята по време на кошмара й. Вече му се бе струпало толкова много. Не би искала да добавя още. Щеше да бъде смела и да му даде нужната подкрепа.

Когато вратата на банята се отвори, Тейт вече бе нагласила усмивка на лицето си. Въпреки тревогите сърцето й прескочи, когато го видя — мокър от душа, с голи гърди и небрежно разкопчани дънки.

— Събуди ли се? — Матю пъхна палци в предните си джобове и се опита да не мисли за това как изглежда тя, седнала с увити около коленете ръце в средата на леглото. — Мислех, че ще поспиш повече.

— Наспах се. — Почувствала внезапно смущение, тя навлажни устните си. — Дъждът е спрял.

— Забелязах. — Точно както бе забелязал колко големи, меки и будни бяха станали очите й. — Мисля да се връщам в болницата.

— Двамата ще се върнем в болницата — поправи го тя. — Само да си взема един душ и да се преоблека. — Тя вече се измъкваше от леглото и посегна за ключа. — Мама каза, че до хотела имало кафене. След десет минути те чакам там.

— Тейт… — Той се поколеба, когато тя спря на вратата и се обърна към него. Какво можеше да каже? Как можеше да го каже? — Нищо. Десет минути.

След трийсет вече бяха в болницата. Рей и Марла едновременно станаха от пейката пред интензивното отделение, където бяха застъпили на смяна.

„Изглеждат… измачкани“ — помисли си Матю. Винаги го бе впечатлявал фактът, че независимо от обстоятелствата, семейство Бомон успяваха да изглеждат идеално спретнати и вчесани. Сега дрехите им висяха измачкани. Лицето на Рей бе засенчено от наболата през нощта брада. През всичките седмици, в които бяха работили заедно, той никога не бе виждал Рей необръснат. По причина, която не бе в състояние да определи, този дребен факт завладя вниманието му. Рей не се беше обръснал.

— Не ни казват много — започна Рей. — Освен че е прекарал спокойно нощта.

— Позволяват ни да влезем при него за няколко минути на всеки час. — Марла хвана ръката на Матю и я стисна. — Можа ли да поспиш, миличък?

— Аха. — Матю прочисти гърлото си. „Не си е сресала косата — помисли си глупаво той. — Рей не се е обръснал, Марла не си е сресала косата.“ — Искам и двамата да знаете колко високо оценявам…

— Обиждаш ни! — Марла съзнателно вложи упрек в гласа си. — Матю Ласитър, този учтив тон и тези учтиви думи запази за непознати, на които се чувстваш задължен. Не за приятели, които те обичат.

Не познаваше никой друг, който да е способен да го засрами и развълнува едновременно.

— Исках да кажа, че се радвам, задето сте тук.

— Според мен цветът му е по-добър. — Рей преметна ръка през раменете на жена си и я притисна кратко и топло. — Нали, Марла?

— Прав си. Сестрата каза, че доктор Фарж скоро щял да мине при него.

— Ние с Матю поемаме оттук нататък. Вие двамата заминавайте да закусите и да поспите малко.

Рей се вгледа в лицето на дъщеря си, прецени, че отново е във форма, и кимна.

— Точно това ще направим. Обадете се в хотела, ако има някаква промяна. В противен случай ще се върнем по обяд.

Когато останаха сами, Тейт взе ръката на Матю в своята.

— Хайде да отидем да го видим.

„Цветът му май наистина е по-добър“ — помисли си Матю малко по-късно, застанал до леглото на чичо си. Лицето му беше все така изпито, но ужасният сивкав оттенък на кожата му беше изчезнал.

— Шансовете му се подобряват непрекъснато — напомни му Тейт и погали ръката на Бък. — Той издържа операцията, Матю, издържа и нощта.

Бледият светлик на надеждата беше по-болезнен от отчаянието.

— Той е корав човек. Виждаш ли този белег? — Матю проследи с пръст неравната линия, спускаща се по ръката на Бък под лакътя. — Баракуда. Юкатан. Аз работех със смукача, а Бък и рибата се сблъскаха в мътилката. Отиде и се заши сам. След час беше във водата. На хълбока си има един истински красавец от…

— Матю. — Гласът на Тейт трепереше. — Матю, той ми стисна ръката.

— Какво?

— Той ми стисна ръката. Виж. Виж му пръстите.

Те бавно се свиха около нейните. Матю почувства как кожата му изстива, а после пламва в огън. Той вдигна очи към лицето на чичо си. Клепачите на Бък потрепваха.

— Мисля, че идва в съзнание.

Една сълза се събра в ъгълчето на окото й и тя стисна в отговор ръката на Бък.

— Говори му, Матю.

— Бък. — Матю се наведе по-близо, а сърцето му препускаше бясно в гърдите. — По дяволите, Бък, знам, че ме чуваш. Няма да си губя времето да си приказвам сам.

Клепачите на Бък трепнаха отново.

— Мамка му.

— Мамка му. — Тейт заплака тихичко. — Чу ли това, Матю? Той каза „мамка му“.

— Не бих се учудил. — Матю сграбчи ръката на Бък, бореше се с парещите в гърлото му сълзи. — Хайде, захаросан задник такъв! Събуди се!

— Буден съм. Господи! — Бък отвори очи и не различи нищо в мъглата. Някакви сенки плуваха и трептяха над него. Имаше чувството, че се носи нанякъде, и това съвсем не му беше неприятно. Зрението му се избистри достатъчно, за да различи лицето на Матю. — Какво става, дяволите го взели? Мислех, че съм умрял.

— Значи ставаме двама.

— Не те докопа, нали? — Думите се сливаха въпреки усилията на Бък да задвижи правилно езика си. — Не те докопа оная мръсница?

— Да. — Вината се стовари върху Матю като студена стомана. — Да, не ме докопа. Беше тигрова, повече от три метра — каза той, осъзнал, че Бък би искал да знае. — Убихме я, Тейт и аз. Сега е храна за рибите.

— Добре. — Бък отново затвори очи. — Страшно мразя акули.

— Ще ида да кажа на сестрата — обади се тихо Тейт.

— Страшно ги мразя — повтори Бък. — Грозни гадини. Сигурно е била самичка, но се погрижи да имаме достатъчно бухалки и шокови палки.

Той отново отвори очи и постепенно ги фокусира върху апаратите и тръбичките. Смръщи чело.

— Не сме на яхтата, а?

Сърцето на Матю затуптя в гърлото му.

— Да. В болница си.

— Мразя болниците. Проклети доктори. Момко, знаеш, че мразя болниците.

— Знам. — Матю насочи усилията си да успокои паниката, прокрадваща се в очите на Бък. За собствените си чувства щеше да се тревожи по-късно. — Трябваше да те докараме, Бък. Акулата…

— За няколко шева…

Матю видя как спомените нахлуват в главата на чичо му.

— Спокойно, Бък. Трябва да го приемеш спокойно.

— Докопа ме. — Усещанията и спомените се връщаха стремително, едно връз друго, като лоши деца в улично сбиване. Шокът, болката, страхът и паническият ужас, който възтържествува над останалите.

Спомни си агонията, чувството за безпомощност, дошло с усещането как го мятат и разкъсват, как се дави в собствената си кръв, как собствената му кръв заслепява очите му. Последният му спомен бе за черните, пълни с омраза очи, които се прибелват от студено удоволствие.

— Тя ме докопа, тая мръсница… — Гласът на Бък се скърши, докато той се бореше с Матю в желанието си да седне в леглото. — Какво? Какво ми направи, момко?

— Успокой се. Трябва да се успокоиш. — Матю притисна Бък към леглото. Беше съвсем лесно. — Ако правиш така пак ще те приспят.

— Кажи ми. — Паниката се стрелкаше бясно в очите му. Той сграбчи ризата на Матю. Хватката му беше толкова немощна, че младият мъж можеше да се отърси от нея с едно движение на раменете. Но сърце не му даваше да го направи. — Казвай какво ми направи оная мръсница!

Помежду им никога не бе имало лъжа. Матю взе ръцете на Бък в своите и го погледна право в очите.

— Отхапа ти крака, Бък. Проклетницата ти отхапа крака.

Глава 8

— Престани да се самообвиняваш.

Тейт прекъсна неспокойните си обиколки из коридора и седна до Матю на скамейката пред интензивното отделение. Беше изминал един ден откак Бък бе дошъл в съзнание. Колкото по-добри изглеждаха шансовете му за възстановяване, толкова по-дълбоко потъваше Матю в депресията си.

— Нямам подръка друг, когото да обвиня.

— Понякога стават неща, за които никой не е виновен, Матю… — „Бъди търпелива“ — отправи си мълчаливо предупреждение Тейт. Проявите на собствения й темперамент нямаше да му помогнат. — Онова, което се случи, е ужасно, трагично. Ти не можеше да го предотвратиш. Нито пък можеш да го промениш сега. Единственото, което можеш да направиш, единственото, което всички ние можем да направим, е да помогнем на Бък да се справи.

— Той изгуби крака си, Тейт. И всеки път, когато ме погледне, и двамата знаем, че аз трябваше да бъда на негово място.

— Да, ама не беше ти. — Мисълта за това, което можеше да се случи, я преследваше безмилостно. — И да си мислиш какво е трябвало да бъде е глупаво. — Изморена от непрестанните уговорки, изцедена от старанието да бъде силна и да го подкрепя, тя прокара ръка през косата си. — Сега той е уплашен, освен това е разгневен и потиснат. Но не те обвинява.

— Така ли мислиш? — вдигна глава Матю. Мъката и горчивината се бореха за надмощие в очите му.

— Да, така мисля. Защото не е толкова плиткоумен и самовлюбен като теб. — Тя скочи от скамейката. — Отивам при него. А ти си стой тук и се търкаляй в самосъжалението си на спокойствие.

Вдигнала високо глава, тя се понесе грациозно по коридора и влезе през вратите на интензивното. Но щом се скри от погледа му, спря и почака, докато се успокои. Нагласи слънчева усмивка на лицето си и дръпна завесата пред леглото на Бък.

Очите му се отвориха. Зад дебелите лещи на очилата погледът му бе празен.

— Здрасти. — Тя се приближи бодро и го целуна по бузата, сякаш той я бе поздравил с намигане и приятелски жест. — Чух, че след ден-два ще те местят в обикновена стая. С телевизор и по-хубави сестри.

— Така казаха. — Той присви очи, когато болката в липсващия крак го прониза. — Помислих, че двамата с момчето сте се върнали на яхтата.

— Не, Матю е отвън. Искаш ли да го повикам?

Бък поклати глава и започна да дипли чаршафа между пръстите си.

— Рей беше тук.

— Да, знам.

— Каза, че в Чикаго имало някакъв специалист, при когото трябвало да отида, като ме изпишат.

— Аха. Казват, че правел истински чудеса.

— Никакви чудеса не могат да ми върнат крака.

— Затова пък ще ти сложат по-добър. — Тейт знаеше, че гласът й звучи прекалено жизнерадостно, но не бе в състояние да го контролира. — Гледал ли си онзи сериал, Бък? С кибернетичния човек? Обожавах го, когато бях малка. Ти ще си Кибернетичния Бък.

Ъгълчето на устата му се изви в кратка усмивка.

— Да бе. Ето ме и мен, Кибернетичния Бък, царя на сакатковците.

— Тръгвам си, ако ще говориш така.

Той вдигна рамене. Беше твърде уморен, за да се препира. И твърде уморен, за да се самосъжалява.

— И по-добре. Отдавна трябваше да си се върнала на яхтата. Съкровището трябва да се извади преди да го е надушил някой друг.

— Не бива да се тревожиш за това. Находката е законно регистрирана.

— Какво ли пък знаеш ти! — сопна й се той. — Това ви е лошото на вас аматьорите. Вече се е разчуло. Особено след това. Нападенията на акули винаги се разчуват, ако пък са в туристически зони — съвсем. Ще се появят всеки момент. — Пръстите му забарабаниха в бърз ритъм по дюшека. — Скрили сте изваденото досега, нали? На някое хубаво и сигурно място?

— Ами… — От два дни не се бе сещала за съкровището. И се съмняваше някой да се е сетил. — Разбира се. — От лъжата й приседна и тя преглътна с усилие. — Разбира се, Бък, не се тревожи.

— Трябва да слезете и да качите останалото, възможно най-бързо. Дали казах на Рей? — Клепачите му потрепнаха и той с усилие отвори очи. — Казах ли му? От тъпите лекарства главата ми е като пълна с памук. Трябва да го качите. Всичкото това злато. Като кръвта за акулите. — Той се изсмя и главата му се килна назад върху възглавницата. — Като кръвта за акулите. И това ако не е простотия! Намерих съкровище, само дето ми струваше един крак. Качвайте го и го скрийте някъде, момиче. Чуваш ли?

— Добре, Бък. — Тейт нежно го погали по челото. — Аз ще се погрижа за съкровището. Сега си почивай.

— Не слизай сама.

— Няма, няма, разбира се — промърмори тя и внимателно свали очилата му.

— Проклятието на Анжелик. Тя не иска никой да спечели. Внимавай.

— Ще внимавам. Почини си сега.

Когато се увери, че е заспал, тя тихичко излезе. Матю го нямаше на скамейката, не беше и в коридора. Тейт погледна часовника си. Родителите й щяха да дойдат след по-малко от час.

Тя се поколеба, после решително тръгна към асансьора. Сама щеше да се погрижи за всичко.

Почувства се у дома веднага щом стъпи на борда на „Приключение“. Някой, вероятно майка й, бе измил палубата. Нямаше и следа от кръв, а екипировката беше прибрана.

Вместо да се мъчи да си припомня какво бяха оставили на яхтата преди инцидента с Бък, тя влезе в палубната каюта да вземе тетрадката си.

И веднага разбра, че нещо не е както трябва.

Цареше пълен ред. Възглавничките бяха подредени, масата избърсана до блясък. Камбузът зад трапезарията блестеше от чистота. Нямаше и находки, внимателно струпани в средата й, нито пък приготвени за почистване и каталогизиране върху кухненския плот.

След като първоначалният спазъм на тревога отпусна стомаха й, тя си каза, че най-вероятно родителите й са направили онова, което бе дошла да направи самата тя. Събрали са находките и са ги преместили в хотела. Или на „Морския дявол“.

Логично беше, нали така. Всичко да бъде на едно място. Нали така?

Погледна към брега, чудейки се дали да не се върне и да ги потърси. Но тревогата на Бък започна да обхваща и нея. Щеше да прескочи до „Морския дявол“ и да провери. Разстоянието бе малко — нямаше да й е трудно да се справи без чужда помощ.

По-спокойна след взетото решение, тя отиде на мостика и вдигна котвата. Един час. Нямаше да й трябва повече за едно бързо отиване и връщане. После щеше да може да каже на Бък, че всичко е наред.

Докато насочваше яхтата в открито море, напрежението й се разпръсна. Животът винаги изглежда толкова прост, когато имаш палуба под краката си. Чайките прехвърчаха в бърз полет и се препираха над главата й, а синята шир на морето я зовеше. Докато вятърът галеше лицето й, а щурвалът потрепваше в ръцете й, Тейт се зачуди дали би открила този удивителен свят, ако родителите й бяха други. Дали пак би чувствала съблазънта, ако бе получила традиционното възпитание, лишено от разказите за морета и съкровища на заспиване?

В този момент, докато морето трептеше наоколо й, Тейт бе сигурна в това. „Съдбата — помисли си — е търпелива. Може да чака.“

Тя бе намерила своята, може би по-рано от повечето хора. Вече можеше да види как животът й с Матю се разстила пред нея. Заедно щяха да обикалят световните океани, да разбулват тайните, скрити в подземията им. „Партньори — мислеше си замечтано тя, — партньори във всяко отношение.“

С времето той щеше да разбере, че онова, което правят, има и друга стойност освен паричната. Щяха да основат музей, да помогнат на хиляди хора да почувстват пулса на историята и вълнението от срещата с нея.

Някой ден щяха да имат деца, да създадат семейство и тя щеше да напише книга за приключенията им. Той щеше да осъзнае, че няма нещо, което да не могат да направят, когато са заедно.

Също като съдбата, Тейт щеше да чака търпеливо.

Още се усмихваше на мечтите си, когато забеляза „Морския дявол“. Усмивката й избледня в недоумение. Вляво от него бе закотвена лъскава бяла яхта.

Беше истинска красавица — трийсет метра лукс и блясък. На палубата се мяркаха някакви хора. Мъж в униформа с поднос с чаши в ръце, жена, лениво припичаща се на слънцето и очевидно гола, моряк, който лъскаше украсата по фордека. Множеството прозорци на палубната кабина и мостика отразяваха слънцето на ивици бяла светлина.

При други обстоятелства Тейт би се възхитила на прекрасния й, донякъде женствен силует, на празничното многоцветие от раирани чадъри и сенници. Но издайническата мътилка по повърхността на водата вече бе привлякла вниманието й.

Долу имаше някой и той работеше със смукач.

Почти тресейки се от гняв, Тейт уби скоростта и насочи „Приключение“ вдясно от „Морски дявол“. После пусна котвата с бързи и пестеливи движения.

Вече можеше да го подуши — ясната миризма на развалени яйца, която бе истински парфюм за търсача на съкровища. Газовете, които изпуска всеки потънал кораб. Без колебание Тейт изхлузи маратонките си, хвърли се във водата и заплува към „Морския дявол“.

Разтърсвайки глава, за да отметне мокрите кичури от лицето си, тя се качи на палубата. Парчетата брезент, които двамата с Матю бяха използвали да покрият находките от „Санта Маргерит“, си бяха на мястото. Но един поглед й стигаше, за да прецени, че голяма част от изваденото липсва.

Не беше по-различно и в каютата. Изумруденият кръст, кофата, пълна с монети, крехкият порцелан, калаената купа, която тя и майка й бяха почистили толкова внимателно. Нямаше ги. Скърцайки със зъби, Тейт извърна глава и погледна към яхтата.

Въоръжена с гнева си и с чувството, че правото е на нейна страна, тя пак скочи във водата. А когато се изкачваше по стълбата към лъскавата махагонова палуба на яхтата, вече ръмжеше, оголила зъби.

Една блондинка със слънчеви очила, слушалки и миниатюрно долнище на бански костюм се бе излегнала на мек тапициран шезлонг.

Тейт се отправи към нея с маршова стъпка, сграбчи я за рамото и я раздруса яко.

— Кой е главният тук?

— Qu’est-que c’est?5 — Блондинката се прозина широко, смъкна на носа си очилата с огромни стъкла и огледа Тейт с отегчените си сини очи. — Qui le diable es-tu?6

— Коя, по дяволите, си ти? — ядно изстреля в отговор Тейт на отличен френски. — И какво точно си мислиш, че правиш с моя кораб?

Блондинката сви сметановите си рамене и свали слушалките от главата си.

— Американка — раздразнено установи тя на лош английски. — Вие американците сте толкова досадни. Allez. Дръпни се. Цялата ме измокри.

— След минута ще се молиш само да съм те измокрила, Фифи.

— Ивет. — С развеселена котешка усмивка блондинката извади дълга кафява цигара от пакета до лакътя си и я запали с тънка златна запалка. — О, какъв шум! — Тя се протегна и още повече заприлича на котка. — Цял ден и половината нощ.

Тейт стисна зъби. Шумът, от който се оплакваше Ивет, идваше от компресора, задвижващ смукача.

— Имаме разрешително за „Санта Маргерит“. Вие нямате право да я разработвате.

— Маргерит? C’est qui, cette7 Маргерит? — Тя издуха ароматна струйка дим. — Аз съм единствената жена тук. — Тя вдигна вежда и измери Тейт от глава до пети. — Единствената — повтори тя. После погледът й се измести към нещо зад Тейт и се оживи. — Mon cher8, имаме си компания.

— Виждам.

Тейт се обърна и видя един строен мъж в идеално изгладени светлобежови риза и панталон и раирана вратовръзка в убити пастелни тонове. Върху косата му с цвят на калай се мъдреше елегантно килната панамена шапка. Злато проблясваше закачливо на фона на потъмнялата му от слънцето кожа по врата и китката. Лицето му, гладко като на момче, светеше от здраве и добро настроение. Дългият тесен нос, изписаните посребрени вежди и тънките извити устни го правеха поразително красив. В бистрите му сини очи проблясваше интерес.

Първото впечатление на Тейт говореше за пари и добро възпитание. Той се усмихна и протегна ръка толкова очарователно, че тя едва не я пое, преди да си спомни защо е тук.

— Това вашата яхта ли е?

— Всъщност да. Добре дошла на борда на „Триумф“. Твърде рядко ни посещават водни нимфи. Андре! — извика той. Гласът му бе с едва доловим европейски акцент. — Донеси кърпа за дамата. Тя е доста мокра.

— Не ви искам кърпата, по дяволите! Искам да извадите гмуркачите си. Онзи кораб е мой.

— Така ли? Колко странно. Защо не седнете, госпожице…

— Няма да сядам, крадлив пират такъв!

Той примигна, но усмивката му не трепна дори за миг.

— Изглежда, ме бъркате с някой друг. Убеден съм, че можем да разрешим това малко недоразумение като цивилизовани хора. А! — Той взе кърпата от униформения стюард. — Ще ни трябва шампанско, Андре. Три чаши.

— Нещата ще станат твърде нецивилизовани — предупреди го Тейт, — ако не изключите този компресор.

— Шумът наистина не улеснява разговора ни. — Той кимна на стюарда и седна. — Моля ви, седнете.

Колкото по-дълго й говореше с този спокоен, любезен глас, колкото повече се усмихваше с непринудената си очарователна усмивка, толкова по-глупава и недодялана се чувстваше Тейт. Реши да направи малък компромис с достойнството си и седна вдървено на един от шезлонгите. „Ще бъда хладна, логична, решителна и не по-малко учтива от него“ — зарече се тя.

— Взели сте лична собственост от яхтите ми — започна Тейт.

Той вдигна едната си вежда и извърна глава, оглеждайки „Морския дявол“.

— Това изстрадало нещо е ваше?

— Принадлежи на съдружниците ми — промърмори Тейт. Край „Триумф“ „Морския дявол“ приличаше на гемия за въглища втора ръка. — Известен брой неща липсват от „Морския дявол“ и „Приключение“. И…

— Мило мое момиче. — Той скръсти ръце и се усмихна благо. Квадратен диамант с размерите на голям зар й намигна от кутрето му. — Приличам ли ви на човек, който има нужда да краде?

Тя не каза нищо, докато стюардът отваряше шампанското, чиято тапа се отдели от гърлото на бутилката със силно екливо изпукване. Гласът й бе сладък като лекия бриз.

— Не крадат само онези, които имат нужда. На някои хора просто им харесва да го правят.

Очите му светнаха от задоволство.

— Не само привлекателна, но и умна. Впечатляващи качества за толкова млада дама.

Ивет измърмори нещо пренебрежително на френски, но той само се засмя и я потупа по ръката.

— Ma belle9, покрий се, моля те. Притесняваш гостенката ни.

Докато нацупената Ивет си слагаше символичното електриковосиньо горнище, той предложи на Тейт кристална чаша с шампанско. Преди да усети хитрата му маневра, тя вече беше обвила пръсти около изящното столче.

— Слушайте…

— С най-голямо удоволствие — съгласи се той и въздъхна, когато компресорът внезапно замлъкна. — А, така е по-добре. Та казахте, че ви е изчезнала някаква собственост?

— Много добре знаете за какво говоря. Артефакти от „Санта Маргерит“. Разработваме кораба от седмици. Разполагаме със законно разрешително.

Той изучаваше лицето й с явен интерес. Винаги му бе доставяло удоволствие да наблюдава смели и жизнени хора, особено когато победата е вече в ръцете му. Беше му жал за онези, които не можеха да оценят красотата на предизвикателството в една бизнес сделка и на триумфа при победата.

— Предполагам, че е възможно да е станало някакво объркване. Споменахте за разрешително… — Той сви устни, после отпи от шампанското си. — Тук сме в свободни води. Правителството често оспорва подобни неща, затова и се свързах с тях преди няколко месеца да ги уведомя за плановете си да копая тук. — Той отпи отново. — Твърде жалко, че не сте били известени. Естествено, когато пристигнах, разбрах, че някой е работил в района. Но по онова време тук нямаше никого.

„Преди няколко месеца друг път“ — помисли си Тейт, но се насили да говори спокойно.

— Имахме злополука. Един от екипа ни е в болница.

— О, колко неприятно. Търсенето на съкровища крие много опасности. На мен ми е хоби вече от доста години. Като цяло късметът ми не е за изхвърляне.

— „Морския дявол“ беше оставен тук — продължи Тейт. — Маркерите ни бяха тук. Според правилата на улова…

— Склонен съм да си затворя очите за неуместността на думите ви.

— Ти си склонен? — Спокойствието да върви по дяволите, реши тя. — Не зачиташ разрешителното ни, крадеш находки и записки…

— Не знам нищо за изчезналата ви собственост — прекъсна я той. Гласът му се стегна, сякаш говореше на някой незначителен свой подчинен. — Предлагам да се свържете с властите на Сейнт Кристофър или Нейвис във връзка с това.

— Със сигурност ще го направя.

— Разумна постъпка. — Той извади бутилката от сребърната кофичка и доля своята чаша, както и тази на Ивет.

— Не обичате ли шампанско?

Тейт рязко остави чашата си.

— Няма да ти се размине току-така. Ние намерихме „Маргерит“, ние я разработихме. Един от екипа ни едва не загина. Няма да вдигнеш платната и да отнесеш нашето.

— Собствеността при такива случаи е мъглява материя. — Той замълча за момент, изучавайки виното в чашата си. А именно собствеността е солта на живота. — Може, разбира се, да оспорите правото ми, но се боя, че ще останете разочаровани от резултата. Имам репутацията на победител. — Той й се усмихна широко и прокара пръст по лъскавата ръка на Ивет. — Така — каза той и се изправи. — Навярно бихте искали да поразгледате „Триумф“. Тя е моята гордост. Притежава някои уникални качества.

— Хич не ми пука, дори да си направил носа й от чисто злато! — Собственото й самообладание я изненада, когато се изправи и го изгледа от глава до пети. — Лъскавите яхти и европейският акцент не променят факта, че си най-обикновен пират.

— Сър. — Стюардът учтиво прочисти гърлото си. — Търсят ви на носа.

— Идвам след секунда, Андре.

— Да, господин Вандайк.

— Вандайк — повтори Тейт и стомахът й се сви. — Сайлъс Вандайк?

— Славата ми ме предхожда. — Той изглеждаше само по-доволен от факта, че тя е чувала за него. — Какъв пропуск от моя страна да не се представя, госпожице…

— Бомон. Тейт Бомон. Знам кой си, Вандайк, и знам какво си направил.

— Това наистина ме ласкае. — Той вдигна чашата си в наздравица и после я изпи до дъно. — Но аз всъщност съм направил много неща.

— Матю ми каза за тебе. Матю Ласитър.

— А, да, Матю. Сигурен съм, че е говорил за мен, и то не твърде мило. И тъй като вече го е направил, вие вероятно знаете, че съществува един определен предмет, който ме интересува.

— „Проклятието на Анжелик“. — Дланите й може и да бяха потни, но това не й попречи да вирне брадичка. — След като вече си убил заради него, кражбата едва ли би представлявала някаква пречка.

— А, значи младият Матю ви е напълнил главата с глупости — каза любезно той. — Разбираемо е, че момчето изпитва нужда да обвини някого за злополуката с баща си, особено като се има предвид, че е възможно именно собствената му немарливост да я е причинила.

— Матю не е немарлив — сопна му се тя.

— Тогава беше много млад и едва ли можем да го виним. Можех да им предложа някаква финансова помощ навремето, но се боя, че с него не можеше да се разговаря. — Той сви леко рамене. — Както казах, госпожице Бомон, търсенето на съкровища крие много опасности. Стават и злополуки. Едно нещо обаче трябва да е съвсем ясно на всички ни. Ако амулетът се намира на „Маргерит“, той е мой. Както и всичко останало. — Блясъкът в очите му бе станал още по-ярък, толкова благ, че те побиваха тръпки. — А аз винаги взимам онова, което е мое, и го пазя добре. Нали така, ma belle?

Ивет прокара ръка по гладкото си бедро.

— Без изключения.

— Значи още не си го намерил. — Тейт тръгна към парапета. — Тепърва ще видим кой държи правата върху „Санта Маргерит“.

— Без съмнение. — Вандайк завъртя празната чаша в ръцете си. — А, госпожице Бомон, нали няма да забравите да предадете на Ласитърови моите поздрави. И съболезнования.

Докато скачаше във водата, Тейт го чу как се смее.

— Сайлъс. — Ивет запали още една цигара и се разположи удобно в шезлонга си. — За какво беше цялото това досадно дърдорене на тъпия ви американски?

— Тя досадна ли ти се стори? — С доволна усмивка той наблюдаваше Тейт, докато тя плуваше със силни движения обратно към „Приключение“. — А на мен не. Стори ми се очарователна — млада, смела до глупост и така сладостно наивна. В моя кръг рядко се натъквам на подобни качества.

— Така значи. — Ивет издуха струя цигарен дим и се навъси. — Намираш кльощавото й тяло и момчешката подстрижка за привлекателни?

Тъй като бе в добро настроение, Сайлъс приседна на ръба на шезлонга и се зае да я успокоява.

— Тя е още дете. А аз се интересувам от жени. — Той докосна с устни нацупената уста на Ивет. — Ти си тази, която ме омайва — промърмори той, пресегна се зад гърба й и дръпна връзките на горнището й. — Тъкмо затова си тук, ma chere amie.

И щеше да стои тук, помисли си той, похлупил с ръка една от великолепните й гърди. Докато не започнеше да го отегчава.

Загладил перушината на Ивет, Вандайк се изправи и с усмивка на уста проследи Тейт, която насочваше „Приключение“ към Сейнт Кристофър.

„Има нещо в младостта“ — помисли си той. Нещо, което дори неговите пари и умения в бизнеса не можеха да купят. Имаше чувството, че би минало много, много време преди някой със свежестта на Тейт да стане отегчителен.

Той закрачи към носа, тананикайки си едва доловимо. Гмуркачите му бяха разстлали последния товар върху парче брезент. Сърцето му запя. Всичко това — корозирало, калцирано или блестящо, бе негово. Успех. Печалба за бъдещи инвестиции. Фактът, че бе принадлежало на Ласитърови, само го правеше още по-вълнуващо.

Никой не проговори, когато Вандайк коленичи и започна да прехвърля плячката с покритите си с бижута идеално поддържани ръце. А мисълта, че той е вадил съкровища от дълбините на морето, докато братът на Джеймс Ласитър се е борил за живота си, го изпълваше с още по-голямо задоволство.

„Това само доказва истинността на легендата, нали така“ — помисли си разсеяно той, докато разглеждаше една монета. „Проклятието на Анжелик“ помиташе всички, всички, които го търсеха. Освен него.

Защото той бе склонен да почака, да изчака благоприятния момент, да използва находчивостта си. Отново и отново, деловият му усет му бе казвал да забрави за него, да съкрати загубите си, които се бяха оказали значителни. И все пак амулетът се бе загнездил упорито там, в задните ниши на ума му.

Ако не го намереше, ако не го направеше свой, това би означавало провал. А провалът бе неприемлив. Дори когато се отнасяше до едно хоби. Можеше да оправдае времето и парите. Имаше предостатъчно и от двете. А освен това помнеше как му се бе присмял Джеймс Ласитър и как се бе опитал да го преметне в сделката.

Ако „Проклятието на Анжелик“ го преследваше в мислите му, то за това си имаше причина. То му принадлежеше.

Той вдигна очи. Гмуркачите му чакаха. Хората от екипажа го гледаха мълчаливо, готови да изпълнят всяка негова заповед. Тези неща, помисли си Вандайк със задоволство, парите можеха да купят.

— Продължавайте с разкопаването. — Той се изправи и заизтупва коленете на идеално изгладените си панталони. — Искам въоръжена охрана. Петима на палубата, петима при потъналия кораб. Да се действа дискретно, но твърдо при всяко вмешателство. — Доволен, той погледна към морето. — Да не се наранява момичето, ако случайно се върне. Тя представлява интерес за мен. Пайпър, ела. — Той повика с пръст морския си археолог.

И закрачи бързо към предната каюта и влезе в кабинета си. Пайпър вървеше по петите му като вярно куче.

Като всичко останало на яхтата, кабинетът на Вандайк бе едновременно стилен и удобен за работа. Стените бяха покрити с лъскава ламперия от палисандър, подът блестеше, прясно полиран с горещ восък. Бюрото, здраво закрепено, беше антика от деветнадесети век, която някога бе красяла дома на английски лорд.

Вместо типичния корабен декор той бе предпочел уюта на господарското имение, допълнен с картина на Гейнсбъро и тежки брокатени завеси. Поради тропическия климат малката мраморна камина бе приютила едно избуяло ананасово дръвче вместо пукащи в огъня цепеници. Столовете бяха тапицирани с мека кожа в бургундово и ловджийско зелено. Различни антики и безценни артефакти бяха изложени с вкус, който бе само на крачка от показността.

В реверанс към двадесетото столетие и практичността, кабинетът му бе обзаведен с пълния набор от най-добрите електронни устройства.

Като работлив човек, Вандайк бе затрупал бюрото си с карти, корабни дневници и копия от документи и товарителници, които го насочваха в търсенето на съкровища. Хоби или бизнес, знанието беше равносилно на контрол.

Вандайк седна зад бюрото си и изчака няколко секунди. Пайпър нямаше да седне, докато не му кажеха. Тази дребна, но живителна демонстрация на властта му беше приятна. Готов да прояви благоволение, Вандайк махна към един от столовете.

— Свърши ли с прехвърлянето на дискета на тетрадките, които ти дадох?

— Да, сър. — Дебелите лещи на очилата увеличаваха кучешката преданост в кафявите очи на Пайпър. Той имаше брилянтен ум, който Вандайк уважаваше. Както и пристрастеност към кокаина и залаганията, което Вандайк презираше и използваше.

— Откри ли нещо за амулета?

— Не, сър. — Пайпър скръсти вечно треперещите си ръце, после ги отпусна отново. — Обаче, който и да се е занимавал с каталогизирането, е свършил първокласна работа. Всичко, до последния железен шип, е записано и датирано. Снимките са чудесни, а бележките и обяснителните скици са кратки и ясни.

Не бяха намерили амулета. Бе го знаел, разбира се, в сърцето си, в червата си. Но предпочиташе да се опре на по-осезаеми източници.

— И това е нещо. Запази онова, което може да бъде полезно, а останалото унищожи. — Обмисляйки нещо, Вандайк подръпна меката част на ухото си. — До десет утре сутринта искам пълен отчет за днешния улов. Осъзнавам, че това ще те държи зает през по-голямата част от нощта. — Той отключи чекмеджето и извади малко шишенце с бял прах. Необходимостта надделя над отвращението, когато видя отчаяната благодарност, изписана по лицето на Пайпър. — Използвай го разумно, Пайпър. И дискретно.

— Да, господин Вандайк. — Шишенцето изчезна в размъкнатия джоб на Пайпър. — Ще имате всичко на сутринта.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Пайпър. Това е всичко засега.

Останал сам, Вандайк се облегна назад. Очите му пробягаха по документите на бюрото и той въздъхна. Не бе невъзможно Ласитърови просто да са попаднали на недокоснат потънал кораб и откритието им да няма нищо общо с амулета. Годините, в които се бе отдавал на хобито си, дългото търсене, го бяха научили да уважава в пълна мяра късмета.

Ако случаят беше такъв, просто щеше да вземе онова, което те бяха намерили, и щеше да го прибави към собственото си богатство.

Но ако амулетът се намираше на „Санта Маргерит“, той скоро щеше да стане негов. Щеше да разработи всеки сантиметър от кораба и дъното наоколо му, докато не се убеди със сигурност.

Джеймс беше открил нещо. Вандайк забарабани по устните си с изкусно оформените си нокти. Нещо, което бе отказал да сподели с него. И как го дразнеше това и досега! След цялото това време търсенето около бреговете на Австралия и Нова Зеландия бе ударило на камък. Част от документацията липсваше. Вандайк беше сигурен в това.

Джеймс бе знаел нещо, но дали бе имал времето или желанието да го сподели с онзи глупак брат си или със сина си?

Вероятно не. Вероятно бе умрял, запазвайки тайната само за себе си. Той мразеше чувството на несигурност, мразеше усещането, че решението му може да не е било правилно. Гневът, с който го изпълваха тези мисли, нищожният шанс да е сбъркал в преценката си за човека, го накараха да стисне юмруци.

Очите му потъмняха от яд, красивите му устни изтъняха и затрепериха, докато той се бореше с гневното си избухване, както друг мъж би се борил с див звяр, захапал гърлото му. Разпозна симптомите — лудото блъскане на сърцето, кръвта, пулсираща в главата му, зад очите му, бученето в ушите.

Пристъпите на ярост го обхващаха все по-често, както когато бе момче и някой откажеше да изпълни желанието му.

Но това бе преди да се научи да използва силата на волята си, преди да е овладял силата си да манипулира и побеждава. Страховитите, ожесточени вълни на черна ярост го заляха, примамвайки го да затропа с крака, да пищи, да счупи нещо. Каквото и да е. Ах, колко мразеше да осуетяват плановете му, как ненавиждаше мисълта, че не той контролира нещата!

Въпреки това нямаше да се предаде на безполезните емоции, типични за слабаците. Независимо от обстоятелствата, щеше да се овладее, да запази хладнокръвие и ясна мисъл. Неовладените емоции правеха хората уязвими, подлъгваха ги към глупави грешки. Беше жизненоважно да помни това.

И да помни как майка му бе загубила тази битка и бе прекарала последните години от живота си в подгизнали от собствените й лиги копринени ризи, заключена в стаята си.

Тялото му потрепна в последното усилие да отблъсне яростта. Той си пое дълбоко въздух, оправи вратовръзката си и разтри скованите си ръце.

Възможно бе, помисли си той, окончателно възвърнал спокойствието си, да е проявил известно нетърпение по отношение на Джеймс Ласитър. Грешка, която нямаше да повтори с останалите. Годините на търсене го бяха направили по-силен, бяха увеличили мъдростта и знанията му. Бяха му помогнали да осъзнае още по-добре стойността на наградата, силата, която идваше с притежанието й.

Амулетът го чакаше, точно както той чакаше него, напомни си той, и видя, че ръцете му отново са напълно спокойни. Нито той, нито „Проклятието на Анжелик“ щяха да търпят натрапници. Но натрапниците можеха да бъдат от полза преди да се озоват изхвърлени на боклука.

„Времето ще покаже“ — помисли си Вандайк и затвори очи. Нямаше такова море, океан или езеро, където Ласитърови да плават, без той да знае за това.

Един ден те щяха да го заведат до „Проклятието на Анжелик“, до единственото съкровище, което все още му убягваше.

Глава 9

Останала без дъх и пребледняла от гняв, Тейт нахълта в болницата. Видя родителите си и Матю да си говорят в края на коридора и едва се сдържа да не извика. Тръгна към тях в бърз тръс, който накара майка й да се обърне и да я зяпне в недоумение.

— За бога, Тейт, изглеждаш така, сякаш си плувала с дрехите!

— Знам. Задават се големи неприятности. Там има една яхта. Разкопават. Не можах да ги спра.

— Спри за малко — нареди й Рей и сложи ръце на раменете й. — Къде си била?

— Ходих до мястото на разкопките. Там има една яхта, направо страхотна, луксозна, с всички екстри. Първокласно оборудване. Разработват „Маргерит“. Видях мътилката от смукача. — Тя млъкна за секунда, колкото да си поеме дъх. — Трябва да отидем там. Били са на борда на „Приключение“ и „Морския дявол“. Каталозите ми ги няма, както и голяма част от находките. Знам, че ги е взел. Той ще отрече, но аз го знам.

— Кой?

Тейт отмести очи от баща си и погледна Матю.

— Вандайк. Сайлъс Вандайк.

Матю я сграбчи за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Откъде знаеш?

— Стюардът му се обърна към него по име. — Страхът, който бе усетила на борда на „Триумф“, беше нищо в сравнение с ужаса, който изпита при убийствения гняв, пламнал в очите на мъжа, когото обичаше. — Знаеше за теб. Знаеше и какво се е случило с Бък. Каза… Матю! — Тревога изтъни гласа й, когато той тръгна с бързи стъпки по коридора. — Чакай! — Успя да го настигне и се изправи пред него. — Какво смяташ да правиш?

— Онова, което отдавна трябваше да направя. — Очите му бяха студени, безизразни и плашещи. — Да го убия.

— Овладей се. — Макар гласът на Рей да бе спокоен, хватката му върху ръката на Матю бе изненадващо силна. Тейт познаваше този му тон и скришно въздъхна с облекчение. Нищо или почти нищо не минаваше пред баща й, когато беше в подобно настроение. Дори и убийственият гняв. — Трябва да действаме внимателно. И разумно — продължи той. — Залогът е твърде голям.

— Този път това копеле няма да се измъкне.

— Хайде да излезем. Марла, двете с Тейт изчакайте тук. Ние с Матю ще имаме грижата за това.

— Няма да чакам тук.

— Никоя от нас няма да чака тук — присъедини се към дъщеря си Марла. — Ние сме екип, Рей. Отиде ли един, отиват всички.

— Нямам време за семейни спорове — каза Матю и се отърси от ръката на Рей. — Тръгвам. Ти си стой тук и се препирай с женорята си колкото искаш.

— Ти, невеж…

— Тейт! — Марла си пое дъх, обуздавайки собствените си чувства. — Нека обмислим ситуацията. — Тя отправи към Матю поглед, който би разтопил стомана. Когато отново заговори, южняшката сладост в гласа й се бе скрила под дебел слой лед. — За едно нещо си прав, Матю. Губим време.

И се понесе към асансьора и натисна бутона за надолу.

— Идиотщина! — беше всичко, което каза Тейт.

Когато се качиха на борда на „Приключение“, Тейт застана до майка си край парапета. Рей и Матю бяха на мостика и сигурно обсъждаха стратегията. Обидата изгаряше вътрешностите й.

По-изплашена, отколкото й се искаше да признае, Марла се обърна към дъщеря си.

— Какво впечатление ти направи този човек? Този Вандайк?

— Хлъзгав е. — Това беше първото определение, което й дойде наум. — Има нещо отблъскващо под повърхностния му блясък. Освен това е умен. Знаеше, че не мога да направя нищо, и това определено му доставяше удоволствие.

— Уплаши ли те?

— Предложи ми шампанско и обиколка на яхтата. Като сърдечен домакин на скъп гост. Държа се съвсем разумно, прекалено разумно, ако питаш мен. — Тейт стисна парапета. — Да, уплаши ме. Напомняше ми на римски император, който си хапва захаросано грозде, докато лъвовете разкъсват християните на парчета. Подобно представление би му харесало.

Марла потисна тръпките, които плъзнаха от основата на гръбнака й. Дъщеря й бе жива и здрава и стоеше до нея, напомни си тя. Все пак постави ръката си върху ръката на Тейт — като един вид презастраховка.

— Вярваш ли, че е убил бащата на Матю?

— Матю вярва. Ето. — Тя вдигна ръка и посочи. — Ето я яхтата му.

Матю също гледаше „Триумф“. Беше нова и по-луксозна от яхтата, която бяха използвали край Австралия. Доколкото можеше да види, на палубата нямаше никого.

— Отивам там, Рей.

— Нека караме по-полека, а?

— С Вандайк „по-полека“ не върши работа.

— Нека най-напред ги поздравим.

Рей насочи корабчето между „Триумф“ и „Морския дявол“ и угаси двигателите.

— Накарай жените да влязат в каютите и ги дръж там — каза Матю и взе един водолазен нож.

— А ти какво ще правиш? — настоя Рей. — Ще стиснеш това между зъбите си и ще се прехвърлиш отсреща, залюлявайки се на някое въже? Мисли с главата си, момче! — С надеждата, че унищожителният му тон е подействал, той излезе на палубата и извика: — Ей, на „Триумф“!

— Там имаше една жена — обади се Тейт. Косъмчетата по ръцете и врата й настръхнаха неприятно, когато Матю дойде при тях. — И екипаж — моряци, стюарди. И водолази.

В момента обаче „Триумф“ приличаше на призрачен кораб, потънала в тишина, с изключение на плющенето на сенниците и плясъка на вълните в корпуса.

— Отивам там — отново каза Матю.

И в същия момент Вандайк излезе на палубата.

— Здравейте — долетя над водата. — Прекрасен ден да излезеш в морето, нали?

— Сайлъс Вандайк?

Сякаш позираше за снимка, Вандайк се облегна на парапета и скръсти ръце.

— Всъщност да. Какво мога да направя за вас?

— Аз съм Реймънд Бомон.

— А, да, разбира се. — С галантен жест Вандайк докосна ръба на панамената си шапка. — Вече се запознах с очарователната ви дъщеря. Радвам се да ви видя отново, Тейт. А вие трябва да сте госпожа Бомон. — Той се поклони леко на Марла. — Сега разбирам откъде идва свежата и интригуваща красота на Тейт. А това е младият Матю Ласитър, нали така? Колко интересно да се срещнем тук.

— Знаех, че си убиец, Вандайк — извика Матю. — Но не знаех, че си паднал дотам да се занимаваш с пиратство.

— Не си се променил. — Зъбите на Вандайк проблеснаха. — Това ме радва. Би било жалко да се изгладят всички тези остри ръбове. Бих ви поканил на борда, но в момента сме доста заети. Навярно ще можем да си организираме едно малко гости за вечеря някъде през седмицата.

Матю понечи да си отвори устата, но Рей постави ръка на рамото му и пръстите му го стиснаха като менгеме.

— Първи сме получили разрешително за „Санта Маргерит“. Ние я открихме и я разработвахме в продължение на няколко седмици. Необходимите документи са уредени с правителството на Сейнт Кристофър.

— Боя се, че становищата ни се различават. — С грациозно движение Сайлъс извади тънка сребърна табакера от джоба си и си избра цигара. — Обърнете се за проверка при властите, ако смятате, че е необходимо. Разбира се, ние се намираме извън наблюдавана зона. Когато пристигнах, тук нямаше никого. Само това празно корито.

— Съдружникът ми пострада тежко преди няколко дни. Трябваше временно да отложим разкопките.

— А! — Вандайк запали цигарата си и дръпна замислено. — Чух за злополуката с бедния Бък. Колко тежко трябва да е за него, за всички вас. Моля, приемете съчувствието ми. Въпреки това остава фактът, че аз съм тук, а вие не.

— Взел си неща от яхтите ни! — извика Тейт.

— Това е абсурдно обвинение. Обвинение, което ще ви бъде особено трудно да докажете. Разбира се, може да опитате. — Той млъкна, загледан с възхищение в двойка пеликани, които се спускаха в елегантен танц към морето и после се стрелваха обратно във висините. — Търсенето на съкровища е обезсърчаващо занятие, не мислите ли? — подхвана добросърдечно той. — А често може направо да ти разбие сърцето. Непременно предай сърдечните ми поздрави на чичо си, Матю. Надявам се лошият късмет, който се предава в семейството ти, да свърши с вас.

— Майната ти! — Матю тръгна да се прехвърля през парапета и Тейт го хвана да го спре. С едно движение той се отърси от ръцете й, но Рей го блъсна обратно на палубата и промълви:

— Горната палуба! Носа и кърмата.

Двама мъже бяха пристъпили напред, всеки с пушка в ръце.

— Смятам, че собствеността трябва да се пази добре — обясни Вандайк. — Човек в моето положение бързо се научава, че сигурността не е просто лукс, а жизненоважен елемент на бизнеса. Реймънд, сигурен съм, че си разумен човек, достатъчно разумен да не позволиш Матю да пострада заради няколко дрънкулки. — Напълно доволен от ситуацията, той дръпна от цигарата си тъкмо когато пеликаните разплискаха игриво водата между яхтите. — Бих бил съкрушен, ако някой заблуден куршум удари теб или едно от безценните бижута, застанали от двете ти страни. — Усмивката му стана още по-широка. — Матю може да ти каже, че се случват и злополуки, трагични злополуки.

Побелелите пръсти на Матю стискаха парапета. Цялото му същество крещеше да си опита късмета, да се гмурне във водата…

— Вкарай ги вътре.

— Ако той те застреля, какво ще стане с Бък?

Матю тръсна глава. Кръвта бушуваше във вените му.

— Трябват ми само десет секунди. Десет секунди, мамка му — и един нож в гърлото на Вандайк!

— Какво ще стане с Бък? — настоя Рей.

— Не ме увещавай.

— Не те увещавам, заповядвам ти! — Страхът и яростта помогнаха на Рей да надвие Матю и да го откъсне от парапета. — Не си струва да рискуваш живота си за това. И със сигурност не си струва да рискуваш живота на жена ми и дъщеря ми. Върви на щурвала, Матю. Връщаме се в Сейнт Кристофър.

Дори от мисълта за оттегляне му се повдигаше. Само ако беше сам… Но не беше. Без да каже дума, той се обърна и тръгна към мостика.

— Много мъдро, Реймънд — отбеляза Вандайк с нещо близко до възхищение в гласа. — Много мъдро. Боя се, че момчето е доста невъздържано, не е зряло и разумно като нас двамата. За мен беше удоволствие да се запозная с всички ви. Госпожо Бомон, Тейт. — Той отново докосна ръба на шапката си. — Желая ви попътен вятър.

— Божичко, Рей! — ахна Марла, докато яхтата завиваше. — Те щяха да ни убият.

С чувството, че е бил лишен от мъжеството и силата си, Рей я погали по косата, загледан в елегантната фигура на Вандайк, която се смаляваше с увеличаване на разстоянието.

— Ще уведомим властите — каза тихо той.

Тейт ги остави и изтича към мостика. Матю се бе вкопчил в щурвала, въпреки че курсът вече бе определен.

— Нищо не можехме да направим — започна тя. Нещо в стойката му я предупреди, че ще сбърка, ако го докосне в този момент. След като той не каза нищо, Тейт се приближи до него, стиснала ръце. — Щеше да им нареди да те застрелят, Матю. Наистина щеше. Ще уведомим властите веднага щом пристигнем на острова.

— И каква полза ще има от това според теб? — Освен горчивина в тона му имаше и нещо друго. Нещо, което не й приличаше на срам. — Парица е царица, нали знаеш.

— Изпълнихме всички изисквания, всички документи — настоя тя. — В архивите…

Огънят в очите му я преряза като нож.

— Не говори глупости. Няма да има нищо в архива. Нищо, което той не иска да е там. Корабът е негов. Ще го оголи до скелето. И аз го оставих. Стоях си там, точно както преди девет години, и не направих нищо.

— Нищо не можеше да направиш. — Пренебрегвайки собствените си инстинкти, тя сложи ръка на гърба му. — Матю…

— Остави ме на мира.

— Стига, Матю…

— Остави ме на мира, по дяволите!

Наранена и безпомощна, тя го послуша.

Вечерта тя седеше сама в стаята си. Сигурно това имаха предвид, когато говореха за шок вследствие на тежки бойни условия. Денят се бе превърнал в серия от жестоки удари и бе завършил с онова, което потресеният й баща им бе съобщил — че в архива няма копие от молбата им. Не бе останала и следа от документите, които бяха попълнили толкова усърдно, а чиновникът, обслужил Рей, му бе казал в очите, че никога не го е виждал.

Вече нямаше никакво съмнение, че Сайлъс Вандайк е победил. Отново.

Всичко, което бяха направили, целият им труд, страданията на Бък, се оказаха напразни. За пръв път в живота си Тейт се сблъскваше с факта, че да си прав и да постъпваш правилно невинаги се брои.

Мислеше си за красивите неща, които бе държала в ръцете си. Изумруденият кръст, порцелановата купа, всички пропити с история дреболии, които бе изтръгнала от пясъчното ложе и бе извадила на белия свят.

Никога вече нямаше да ги докосне, да ги изучава, да ги види как й намигат зад стъклото на витрините в някой музей. Нямаше да го има дискретния надпис, обявяващ ги като част от колекцията „Бомон-Ласитър“. Нямаше да види името на баща си в „Нешънъл Джеографик“, нито да се наслаждава на своите собствени снимки, публикувани върху лъскавите страници на списанието.

Бяха загубили.

И я обхващаше срам, като осъзнаваше колко силно бе желала славата. Беше си представяла как се връща в колежа и колко впечатлени ще бъдат преподавателите й, как пътят към дипломата й е постлан с червената пътека на триумфа.

Или как отплават двамата с Матю, понесени от течението на общата им победа по пътя към следващия успех.

Сега не бе останало нищо, освен горчивото поражение.

Твърде неспокойна, за да остане в стаята си, тя излезе навън. Реши да се разходи по плажа. Да се опита да проясни мислите си и да стигне до някакво решение за бъдещето.

Точно там го намери, застанал с лице към морето. Бе избрал същото място, където преди време двамата бяха слезли на острова. Където тя го бе погледнала, бе видяла, че я гледа, и бе разбрала, че го обича.

Сърцето й спря от състрадание, после се върна към нормалния си ритъм. Защото тя вече знаеше какво да направи.

Отиде до него и спря. Бризът решеше косите й.

— Толкова съжалявам, Матю.

— Не е нещо ново. Лошият късмет ми е обичаен спътник.

— Става въпрос за измама и кражба. А не за лош късмет.

— Винаги става въпрос за късмет. Ако моят беше по-добър, щях да се добера до Вандайк сам.

— И какво щеше да направиш? Да блъснеш яхтата му, да се прехвърлиш на борда й и да надвиеш въоръжения му екипаж с голи ръце?

Вече нямаше значение какви глупости му говори.

— Поне щях да съм направил нещо.

— Щяха да те застрелят — каза тя. — И да направиш услуга на всички ни. Бък има нужда от теб, Матю. Аз имам нужда от теб.

Той приведе рамене. Лош аргумент. Не му изнасяше да бъде необходим.

— Аз ще се погрижа за Бък.

— Всички ще се погрижим за него. Има и други потънали кораби, Матю. Стоят и чакат. Когато той се оправи, ще ги намерим. — Усетила необходимостта от нова вълна на надежда, тя хвана ръцете му. — Дори може отново да се гмурка, стига да поиска. Говорих с доктор Фарж. Постигат невероятни неща с протезите. Следващата седмица ще можем да го закараме в Чикаго. Тамошните специалисти ще го изправят на крака за нула време.

— Точно така. — Остава му само да измисли как да плати за пътя до Чикаго, за специалиста и за терапията.

— Изпишат ли го от болницата, ще отидем някъде, където е топло и където ще може да се възстанови. Така ще имаме време да направим предварителните проучвания за друг потънал кораб. За „Изабела“, ако все още иска нея. Ако ти все още я искаш.

— В колежа няма да ти остава време да проучваш потънали кораби.

— Няма да се върна в колежа.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Няма да се върна. — Доволна от решението си, тя го прегърна през врата. — Не знам защо въобще съм си мислила, че ми е потрябвал. Всичко необходимо мога да го науча от практиката. Какво значение има една диплома?

— Това са пълни глупости, Тейт. — Той вдигна ръце да се освободи от прегръдката й, но тя се притисна към него.

— Нищо подобно. Съвсем логично е. Ще остана с тебе и Бък в Чикаго, докато не решим накъде ще тръгнем след това. После тръгваме. — Тя докосна устните му със своите. — Където и да е. Стига да сме заедно. Само си представи, Матю, да плаваме с „Морския дявол“, където и когато ни душа поиска.

— Аха. — От факта, че си го представяше, при това с лекота, му се подкосиха краката.

— Мама и татко ще дойдат при нас, когато намерим друг кораб. А ние ще намерим, и то по-хубав от „Маргерит“. Вандайк няма да ни победи, Матю, освен ако ние не му се дадем.

— Той вече го направи.

— Не е вярно. — Затворила очи, тя притисна бузата си към неговата. — Защото ние сме тук и защото сме заедно. И всичко е пред нас. Той иска амулета, но още не го е намерил. И аз знам, просто знам, че никога няма да го намери. А независимо дали ние ще го намерим, или не, вече имаме повече, отколкото той може да има някога.

— Мечти.

— И какво ако е така? — Тя се отдръпна усмихната. — Нима търсенето на съкровища е нещо друго? Сега поне можем да мечтаем заедно. Не ми пука дори никога да не намерим друг кораб. Нека Вандайк вземе всичко, до последния дублон. Ти си онова, което искам.

И това не бяха празни приказки. От тази увереност главата му се замая, нуждата и вината го изпълниха с ужас. Трябваше само да щракне с пръсти и тя щеше да го последва до края на света. Щеше да зареже всичко, което имаше или би могла да има някога.

И не след дълго щеше да го намрази почти толкова, колкото той сам се мразеше.

— Май не си се замисляла какво може да искам аз. — Гласът му бе студен. Той вдигна брадичката й и я целуна небрежно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Слушай, Червенушке, тук нещата се сговниха тотално. Вложих много труд и сега всичко се изплъзва между пръстите ми. Това е достатъчно гадно, но не е най-лошото. Вече съм вързан с един инвалид. Какво те кара да мислиш, че искам да се вържа и с теб?

Болката беше толкова внезапна, толкова остра, че тя почти не я усети.

— Не го мислиш наистина. Още си разстроен.

— Това няма нищо общо. Ако ти и твоето идеално семейство не ми се мотаехте в краката, нямаше да стоя тук с празни ръце. Но не, Рей непременно трябваше да го направи по законния ред! Как мислиш ни е надушил Вандайк, а?

Цветът се отцеди от страните й.

— Не можеш да обвиняваш него.

— Не мога друг път. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Двамата с Бък бяхме подхванали друг вид операция. Обаче зеленото беше у вас. Сега нямаме нищо. Единственото, което ми остана след няколко месеца работа, е един куц чичо.

— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо?

— Просто посочвам един факт — поправи я той и остави без внимание отвращението, което се наслагваше като гноен налеп по гърлото му. — Ще го настаня някъде. Това поне му дължа. Но ти и аз, Червенушке, това е друга работа, макар и не по-малко вонлива. Да си убиваме времето за няколко седмици, малко странично забавление, колкото да разчупим еднообразието, е едно. И наистина беше забавно. Но да ми се увесиш на врата и то сега, когато съдружието ни отиде по дяволите, е съвсем друга работа. Противоречи на стила ми.

Тя се почувства така, сякаш някой бе изстъргал вътрешностите й с едно-единствено движение. Той я гледаше, устните му бяха саркастично извити, в очите му пробягваше хладна усмивка.

— Ти си влюбен в мен — настоя тя.

— Пак мечтаеш. Е, ако толкова държиш да си измислиш някакво романтично приключение с мен в главната роля, добре. Но не очаквай да отплаваме със залеза.

Не беше достатъчно. Трябваше да го направи още по-лошо за нея. Само думите нямаше да я отблъснат от него, нямаше да я спасят от него. Отвратен от себе си, той я хвана с две ръце за дупето и я притисна интимно към себе си.

— Нямах нищо против да се включа в играта, захарче. Какво ти, направо си беше голям кеф. Както се сговниха нещата, защо да не се опитаме да си вдигнем малко духа, а? Да сложим края с едно готино чукане.

И впи уста в нейната. В целувката не трябваше да има и следа от мекота и нежност. Трябваше да е алчна, изискваща и достатъчно изкусна. И беше. Когато Тейт започна да се дърпа, той плъзна ръка под блузката й и я стисна за гърдата.

— Недей! — „Това е грешно — помисли си обезумяла Тейт. — Не би трябвало да е така. Не може така!“ — Боли ме.

— Хайде стига, маце. — Господи, кожата й бе като сатен. Искаше му се да я гали, да я опитва до безкрай, да я люби. А вместо това я нараняваше, съзнавайки, че каквито и белези да останат по нея, ще избледнеят много по-скоро от онези, които оставяше по самия себе си. — Знаеш, че и двамата го искаме.

— Не! — изхълца тя, издра го и го отблъсна от себе си. После прегърна раменете си в плах опит да се защити. — Не ме докосвай.

— Само закачки значи, а? — Той се насили да срещне обезумелите й очи. — Само приказки, а другото да го духам?

Тя едва го виждаше през сълзите, които изпълваха очите й.

— Въобще не те е грижа за мен!

— Напротив. — Той въздъхна драматично. — Какво искаш да направя, за да ми легнеш? Поезия? Все ще си припомня нещо. Прекалено си срамежлива, за да го направиш на плажа, нали? Добре. Разполагам със стая, за която плаща твоят старец.

— Никой от нас не е означавал нещо за теб.

— Аз си поех моята част от сделката.

— Аз те обичах. Ние всички те харесвахме.

„Вече в минало време — помисли си той. — Не е трудно да убиеш любовта.“

— Голяма работа! Съдружието се разпадна. Ти и твоите родители се връщате към хубавичкия си подреден живот. Аз продължавам по моя си начин. Питам те за последно — искаш ли да се повъргаляме в леглото междувременно, или да си потърся нещо друго?

Част от съзнанието й се учудваше от факта, че все още може да стои тук, да говори, когато той бе изтръгнал сърцето от гърдите й.

— Никога вече не искам да те видя. Стой далеч от мен и семейството ми. Не искам да разберат какво копеле си!

— Нямаш проблем. Тичай при мама, чедо. Имам си работа.

Каза си, че няма да тича, че ще си тръгне бавно, с вдигната глава. Но след първите няколко крачки направи точно това. Избяга, а разбитото й сърце кървеше.

Когато тя се скри от погледа му, Матю седна на пясъка. Главата му се цепеше и той я подпря на свитите си колене. Изглежда, току-що бе извършил първата героична постъпка в живота си, като бе спасил нейния.

И докато болката пулсираше във вените му, стигна до заключението, че не е роден да бъде герой.

Глава 10

— Не мога да си представя къде може да е Матю — каза Марла. — Не е в стила му да пропусне посещението си при Бък. И особено днес, когато го местят от интензивното.

Тейт сви рамене. Дори това й причиняваше болка, установи тя. Бе прекарала безсънна нощ, оплаквайки разбитото си сърце, докато не й бе останала и една сълза. В крайна сметка бе измъкнала гордостта си от руините и сега се държеше отчаяно за нея.

— Сигурно си е намерил по-интересен начин да прекара деня.

— Хм, той не би постъпил така. — Марла погледна към Рей, който тъкмо излизаше от стаята на Бък.

— Свиква с обстановката. — Бодрата усмивка не можеше да заличи тревогата в очите му. — Малко е уморен и май не му е до посетители. Матю дойде ли вече?

— Не. — Марла погледна към асансьора, сякаш можеше да накара вратите му да се отворят само с усилие на волята си и Матю да излезе от него. — Рей, ти каза ли му за Сайлъс Вандайк и за съкровището?

— Сърце не ми даде. — Рей приседна уморено на скамейката. Последните десет минути с Бък бяха изцедили силите му. — Май едва сега започва да осъзнава какво се е случило с крака му. Мъчат го гняв и горчивина. Говорих му какво ли не, но нищо не помага. Как можех да му кажа, че всичко, за което се трудихме, е изчезнало?

— Това може да почака. — Марла седна до него. Знаеше, че не могат да направят нищо повече. — Не започвай да се обвиняваш, Рей.

— Не мога да спра да мисля за това — промърмори той. — В един момент направо летим. Чувстваме се като крале. Като Мидас, който превръща в злато всичко, до което се докосне. После дойдоха страхът и ужасът. Можех ли да направя нещо, Марла, да действам по-бързо? Не знам. Докато се обърнеш и… Проклятието на Анжелик. — Рей вдигна ръце, после ги остави да паднат. — Бък все това повтаря.

— Беше злополука — настоя Марла, макар да я побиха тръпки. — Няма нищо общо с разни проклятия и легенди. И ти много добре го знаеш, Рей.

— Знам само, че Бък изгуби крака си и че мечтата, която почти бяхме сграбчили, се превърна в кошмар. Нищо не можем да направим. Това му е най-лошото. Нищо не можем да направим.

— Имаш нужда от почивка. — Марла се изправи и хвана ръцете му. — Всички имаме нужда от почивка. Връщаме се в хотела и няколко часа няма да мислим за всичко това. На сутринта ще направим, каквото има да се прави.

— Може и да си права.

— Вие двамата тръгвайте. — Тейт пъхна ръце в джобовете си. Идеята да стои в стаята си през остатъка от следобеда далеч не я блазнеше. — Мисля да се поразходя. Или да поседя на плажа.

— Звучи добре. — Марла обгърна раменете й, докато вървяха към асансьора. — Попечи се. Малко разнообразие ще дойде добре на всички ни.

— Разбира се. — Тейт успя да се усмихне. Влязоха в асансьора. Но знаеше, че още дълго, много дълго време нищо не би могло да й подобри настроението.

Когато Марла и Рей се отправиха към хотела, а Тейт към плажа, Матю седна в кабинета на доктор Фарж. Вече бе задвижил няколко от решенията, които бе взел през нощта. Решения, от които се нуждаеха всички.

— Ще ви помоля да се свържете с лекаря, за когото споменахте, онзи в Чикаго — започна Матю. — Трябва да знам дали ще се погрижи за Бък.

— Разбира се, господин Ласитър.

— Ще ви бъда много благодарен. Освен това искам да знам какво дължа тук, както и какво ще ми струва преместването му.

— Чичо ви няма медицинска осигуровка, така ли?

— Няма. — Матю се стегна да поеме новия товар върху плещите си. Беше толкова унизително да дължиш повече, отколкото си в състояние да платиш. Съмняваше се, че някой би отпуснал с лека ръка заем на един търсач на съкровища. — Ще ви дам каквото имам в момента. Утре ще разполагам с още — от продажбата на „Морския дявол“ и по-голямата част от екипировката. За останалото ще трябва да ми изготвите някакъв разплащателен график. Аз вече се обадих тук-там. Получих няколко предложения за работа. Ще се справя.

Фарж се облегна в стола си и потри нос.

— Сигурен съм, че ще можем да уредим нещо. Във вашата страна има програми…

— Няма да допусна Бък да мине на социални помощи — прекъсна го Матю яростно. — Поне докато съм в състояние да работя. Вие просто направете сметката. Аз ще се оправям с останалото.

— Както желаете, господин Ласитър. За щастие чичо ви е силен човек. Не се съмнявам, че ще се възстанови физически. Всъщност дори би могъл да се гмурка отново. Ако поиска. Но емоционалното и душевното му възстановяване ще отнеме дори повече време от физическото. Ще се нуждае от подкрепата ви. На вас ще ви е необходима помощ да…

— Ще се оправя с това — повтори Матю и се изправи. Не мислеше, че точно сега е в състояние да слуша за психиатри и социални работници. — Така както аз виждам нещата, вие спасихте живота му. Задължен съм ви. Оттук нататък аз поемам нещата.

— Това е голям товар за сам човек, господин Ласитър.

— Такъв ни бил късметът, нали така? — каза хладно Матю. — За добро или зло, най-вече за зло, той има само мен.

Това бе личната му сметка, мислеше си Матю. Чичо му нямаше други близки хора освен него. А Ласитърови, каквито и други грехове да имаха, винаги си плащаха дълговете.

Е, може и да пропускаха някоя и друга дребна сметка, когато времената бяха лоши. А и не бе тайна, че е остригал не един и двама туристи, надувайки цената и възрастта на някоя керамична лула или счупен бокал. Ако човек е достатъчно глупав, за да плати майка си и баща си за нащърбена стомна само защото някой непознат твърди, че е от личния таен склад на Жан Лафит, значи си е получил заслуженото.

Но имаше неща, които бяха въпрос на чест и не можеха да се подминат току-така. Каквото и да му струваше, той носеше отговорност за Бък.

Съкровището го нямаше. „Морския дявол“ вече бе минало. Бяха му останали само дрехите, водолазният му костюм, плавниците, маската и кислородните бутилки.

Вече бе приключил сделките, и то на печалба. Пробутването му се удаваше, помисли си той с усмивка. Парите в джоба му щяха да ги отведат в Чикаго.

След това… е, след това, каквото сабя покаже.

Той бутна вратата на стаята и с облекчение видя, че чичо му е сам.

— Чудех се дали ще се появиш — намръщи се Бък и преглътна горчивите сълзи, които пареха в очите му. — Поне можеше да си край мен, докато ме бодяха, ръчкаха и разкарваха насам-натам из това дяволско място.

— Хубава стая. — Матю погледна завесата, която отделяше Бък от пациента в съседното легло.

— Боклучарник. Нямам намерение да оставам тук.

— Няма да е за дълго. Заминаваме за Чикаго.

— И какво ще правя в Чикаго, по дяволите?

— Ще се видиш с лекаря, който ще те снабди с нов крак.

— Нов крак друг път. — Крака го нямаше, останала бе само постоянната болка, която да му напомня, че някога е стоял на краката си като нормален човек. — Парче пластмаса с панти.

— Винаги можем да ти вържем дървен. — Матю издърпа един сгъваем стол и се настани до леглото. Не помнеше кога е спал за последен път. Само още няколко часа, и после ще се изключи за следващите осем, обеща си той. — Мислех, че Бомонови може да се навъртат наоколо.

— Рей идва. — Бък се намръщи и подръпна чаршафа си. — Пратих го да си ходи. Не ща да му гледам тъжната физиономия. Къде се дяна тая проклета сестра? — Бък зашари с ръка, търсейки бутона за повикване. — Когато не ти трябват, само се мотаят наоколо. Дупчат те с разни игли. Искам си хапчетата — изръмжа той веднага щом сестрата влезе. — Боли ме.

— След като се нахраните, господин Ласитър — търпеливо му отвърна тя. — Обядът ви пристига след няколко минути.

— Не ви ща помията, мама му стара.

Колкото по-усърдно се мъчеше да го успокои сестрата, толкова по-силно викаше той, докато най-накрая тя не излезе вбесена.

— Страшен начин да печелиш приятели, Бък — отбеляза Матю. — Ако бях на твое място, щях да съм по-внимателен с жена, която може да се върне с десетсантиметрова игла, насочена към задника ми.

— Но не си на мое място, нали? Имаш си два крака.

— Да. — Вината прояде нащърбена дупка в стомаха му. — Имам два крака.

— Голяма полза ще имам от съкровището, няма що — промърмори Бък. — Най-накрая се сдобих с всичките пари, които може да иска човек, ама крака не могат ми върна. Какво да правя? Да си купя някоя суперяхта, проклета да е, и да я управлявам от инвалидния стол? Всичко е от „Проклятието на Анжелик“. Пустата му вещица дава с едната ръка, а с другата ти взема най-скъпото.

— Не намерихме амулета.

— Там долу е. Там долу е, да знаеш. — Очите на Бък засвяткаха с горчивина и омраза. — Дори не беше така добър да ме убие. По-добре да го беше направил. А сега съм инвалид. Един богат инвалид.

— Можеш да си останеш инвалид, ако искаш — уморено каза Матю. — Това зависи от теб. Но няма да си богат. Вандайк се погрижи за това.

— За какво говориш, по дяволите? — Руменината, с която гневът бе покрил страните му, се отцеди като вода. — От къде на къде Вандайк?

„Направи го сега — заповяда си Матю. — Всичко наведнъж.“

— Присвои си разрешителното ни. И взе всичко.

— Това си е нашият кораб. С Рей даже го регистрирахме.

— Ако щеш вярвай, но единствените документи, които се намериха, са тези на Вандайк. Просто е трябвало да подкупи няколко чиновници.

Да загуби всичко сега бе немислимо. Без дела си от съкровището щеше да е не само инвалид, но и безпомощен просяк.

— Трябва да го спреш.

— Как? — Матю скочи и притисна с ръце раменете на Бък, за да го задържи в леглото. — Води си пълен екипаж. Въоръжен. Работят по двайсет и четири часа на денонощие. Гарантирам ти, че вече е извозил всичко, което е извадил от кораба, както и онова, което е отмъкнал от „Морския дявол“ и „Приключение“.

— И ти ще го оставиш да се измъкне? Ей така? — Пришпорен от отчаянието, Бък сграбчи Матю за ризата. — Просто ще си заминеш и ще обърнеш гръб на онова, което си е наше? Аз платих с крака си за него!

— Знам какво ти струваше. И, да, ще му обърна гръб. Нямам намерение да ме застрелят заради един потънал кораб.

— Не съм и сънувал, че ще се окажеш страхливец. — Бък го пусна и обърна глава на другата страна. — Ако не бях заседнал тук…

„Ако не беше заседнал тук — помисли си Матю, — нямаше да ми се налага да се оттеглям.“

— Май ще е най-добре да се потрудиш да станеш на крака и да излезеш оттук, така че да се оправиш с Вандайк по своя си начин. А междувременно командвам аз и в най-скоро време заминаваме за Чикаго.

— И как ще стигнем там, по дяволите? Нямаме нищо. — Той несъзнателно посегна към мястото, където трябваше да е кракът му. — По-малко от нищо.

— „Морския дявол“, екипировката и другите дреболии ни донесоха няколко хилядарки.

Блед като платно, Бък се обърна към него.

— Продал си яхтата? Какво право имаш ти да я продаваш? „Морския дявол“ беше мой, момче!

— Половината от него беше моя — каза Матю и сви рамене. — Като продадох моята, и твоята отиде с нея. Правя каквото трябва.

— Бягаш — каза Бък и отново обърна глава настрани. — Разпродаваш и бягаш…

— Точно така. А сега ще резервирам билети за самолета до Чикаго.

— Няма да ходя в Чикаго.

— Ще ходиш където ти кажа аз. Така стоят нещата.

— Е, аз пък ти казвам да вървиш по дяволите.

— Стига да минем през Чикаго на път за там — каза Матю, стана и излезе.

Личната му сметка се оказа много по-солена, отколкото си бе представял. Бе преглътнал гордостта си и от това гърлото му бе останало сухо и възпалено. Поля го със студена бира, докато чакаше Рей във фоайето на хотела.

Бе стигнал дъното. Странно, но само преди няколко месеца не бе имал на практика нищо. Една яхта, която не бе в първа младост, малко пари в тенекиената кутия, никакви неотложни планове, никакви спешни проблеми. Като погледнеше назад, му се струваше, че е бил доста щастлив.

После, съвсем внезапно, бе придобил много. Жена, която го обичаше, слава и богатство, които го чакаха зад ъгъла. Успехът, онзи успех, в чието съществуване никога не бе вярвал напълно, за кратко бе негов. Отмъщението, за което бе мечтал девет години, се бе оказало на една ръка разстояние.

Сега бе загубил всичко това — жената, богатството, дори дреболиите, които някога бе смятал за достатъчни. Толкова трудно е да загубиш, след като си спечелил.

— Матю.

Рей седна на високото столче до него.

— Благодаря, че слезе.

— Няма нищо. Ще пия една бира — каза той на бармана. — Още една за теб, Матю?

— Аха, защо не? — Това бе само началото на планираната от него дълга нощ на безпаметно пиянство.

— Последните няколко дни така и не се видяхме — започна Рей, после чукна бутилката си в тази на Матю. — Мислех, че ще се засечем в болницата. Въпреки че не бяхме там толкова често, колкото би ни се искало. На Бък не му е до компания.

— Така е. — Матю надигна бутилката и остави изстудената бира да се излива в гърлото му. — Дори и с мен не иска да говори.

— Съжалявам, Матю. Не е прав да си го изкарва на тебе. Ти нищо не можеше да направиш.

— Не знам кое приема по-тежко — крака или „Маргерит“. — Матю помръдна рамото си. — Май няма значение.

— Той пак ще се гмурка — заяви Рей и прокара пръст по влагата, кондензирана по бутилката. — Доктор Фарж каза, че физическото му възстановяване се движи по-бързо от предвиденото.

— Това е едно от нещата, за които исках да говоря с теб. — Нямаше как да го отлага повече. Би предпочел първо да се напие до безсъзнание, но това малко удоволствие щеше да почака. — Разрешиха да го преместя в Чикаго. Утре.

— Утре? — Разкъсван между радостта и тревогата, Рей тропна бирата си на бара. — Толкова скоро? Не знаех, че вече си уредил нещата.

— Фарж каза, че нямало смисъл да отлагаме повече. Достатъчно силен бил да издържи пътуването, а и колкото по-скоро го поеме специалистът, толкова по-добре.

— Това е страхотно, Матю! Наистина. Ще се обаждаш, нали? Бихме искали да знаем как вървят нещата. Двамата с Марла ще дойдем веднага щом сметнеш, че е готов да ни види.

— Ти си… ти си най-добрият приятел, който е имал някога — внимателно каза Матю. — За него ще означава много, ако дойдеш да го видиш, когато ти се отвори възможност. Знам, че сега е доста трудно да се говори с него, но…

— Не се притеснявай за това — каза тихо Рей. — Когато човек е имал достатъчно късмет да си спечели такъв приятел, той не го зарязва само защото времената са тежки. Ще дойдем, Матю. Тейт най-накрая реши да се върне в колежа през септември. Но съм сигурен, че с удоволствие ще дойде с нас още през първата ваканция.

— Връща се в колежа през септември? — промърмори Матю.

— Да, двамата с Марла сме доволни, че в крайна сметка реши да не отлага. Толкова е разстроена от цялата тази история, че не виждам какво би й се отразило по-добре от връщането към предишните й занимания. А и не спи добре. Тейт е твърде млада, за да се сблъсква с онова, с което се сблъскахме през последните дни. За нея, ще е най-добре да се съсредоточи върху учението.

— Прав си.

— Не искам да си пъхам носа, Матю… Но имам чувството, че двамата с Тейт сте се посдърпали или нещо такова.

— Нищо особено. — Матю направи знак на бармана, че иска още една бира. — Ще се оправи.

— Не се и съмнявам. Тейт е разумно момиче със силна воля. — Рей се намръщи, забил поглед в мокрите кръгчета, които бутилката му бе оставила по плота на бара. Преплитащи се кръгове. — Матю, аз не съм сляп. Знам, че двамата бяхте започнали нещо.

— Прекарвахме си добре заедно — прекъсна го Матю. — Нищо сериозно. — Той погледна Рей и отговори на незададения въпрос, като повтори: — Нищо сериозно.

Рей кимна с облекчение.

— Надявах се, че мога да имам доверие на чувството ви за отговорност. Знам, че Тейт вече не е дете, но един баща не може да не се тревожи.

— И не би искал тя да се хване с някой като мен.

Рей го погледна и с известна изненада видя студения присмех в очите му.

— Не е вярно, Матю. Бих съжалявал, ако на този етап от живота си Тейт се хване сериозно с когото и да било. При определени условия тя е способна да се откаже от всичко, което се е надявала да постигне в живота. Радвам се, че не го прави.

— Хубаво. Страхотно.

Рей въздъхна дълбоко. Нещо, за което дори не бе помислял, бе изскочило на бял свят и го бе цапнало в лицето.

— Ако знаеше, че си влюбен в нея, Тейт нямаше да се върне в Северна Каролина.

— Не знам за какво говориш. Казах ти, че просто си прекарвахме добре. — Но съчувствието в очите на Рей го накара да се извърне настрана и да скрие лице в дланите си. — По дяволите! Какво трябваше да направя? Да й кажа да си събира багажа и да тръгва с мен?

— Можел си и това да направиш — тихо каза Рей.

— Не мога да й предложа нищо, освен беднотия и лош късмет. След като отведа Бък в Чикаго, заминавам за Нова Скотия. Намерих си работа на един кораб, занимаващ се с дънни разкопки. Условията са лоши, но плащат добре.

— Матю…

Но той поклати глава.

— Работата е там, Рей, че няма да е достатъчно, за парите ти говоря. Особено в началото. Тук мога да закърпя нещата. Но върнем ли се в Щатите при лъскавите доктори и луксозното лечение, работата ще е съвсем друга. Фарж се погрижи да ни дадат отсрочка. Бък им е нещо като експеримент — добави той с горчива усмивка. — Говорят за социална осигуровка и медицинска помощ ли, грижа ли, някаква такава простотия. Но дори с това… — Той преглътна поредната глътка бира заедно с гордостта си. — Трябват ми пари, Рей. Няма кого другиго да помоля, а и трябва да кажа, че не ми се струва редно да моля точно теб, но…

— Бък ми е съдружник, Матю. И приятел освен това.

— Беше ти съдружник — поправи го Матю. — Както и да е, трябват ми десет хиляди.

— Добре.

Мекият тон се вряза като нож в гърлото на гордостта му.

— Не се съгласявай толкова бързо. По дяволите!

— Щеше ли да ти помогне, ако те бях накарал да ми се молиш? Ако поставях условия и срокове?

— Не знам. — Матю стисна бутилката, съпротивлявайки се бясно на импулса да я захвърли и да я чуе как се пръска. Като гордостта му. — Ще ми трябва малко време преди да ти ги върна. Но ще ти ги върна — каза през зъби той преди Рей да отвори уста. — Трябват ми достатъчно, за да приемат Бък за операцията, терапията и протезата. А след това ще му трябва и място, където да живее. Но имам работа и когато тя свърши, ще си намеря друга.

— Знам, че ще ми върнеш парите, Матю, също както ти знаеш, че не ми пука дали ще ми ги върнеш.

— На мен ми пука.

— Да, това го разбирам. Ще ти напиша чек, при условие че ме държиш в течение за състоянието на Бък.

— Ще приема чека. При условие че го запазиш между двама ни. Само между нас двамата, Рей. Всичко.

— С други думи не искаш Бък да разбере. И не искаш Тейт да разбере.

— Точно така.

— Нагърбваш се с тежък товар, Матю.

— Може би. Но така искам.

— Добре тогава. — Ако това бе единственото, което можеше да направи, то щеше да го направи така, както го молеха. — Ще ти оставя чека на рецепцията.

— Благодаря, Рей. — Матю му подаде ръка. — За всичко. В по-голямата си част това бе едно страхотно лято.

— Така е. Ще има и други лета, Матю. Други кораби. Може да дойде денят, в който пак ще се гмуркаме заедно. „Изабела“ все още е там долу.

— С „Проклятието на Анжелик“. — Матю поклати глава. — Не, благодаря. Тя иска прекалено много, Рей. Така, както виждам нещата сега, по-скоро бих я оставил на рибите.

— Времето ще покаже. Грижи се за себе си, Матю.

— Аха. Кажи… кажи на Марла, че ще ми липсват гозбите й.

— И ти ще й липсваш. Както и на всички ни. А Тейт? Има ли нещо, което искаш да й кажа?

Имаше твърде много неща, които да й каже. И нищо, което да й каже. Матю само поклати глава.

Останал сам на бара, той бутна бирата настрани и каза на бармана:

— Уиски. И дай бутилката.

Беше последната му нощ на острова. Не се сещаше дори за едно основание да я прекара трезвен.

Втора част

Настояще

„Сега и тук — чрез тези цялото ни бъдеще се гмурва в миналото.“

Джеймс Джойс

Глава 11

На борда на „Номад“ имаше двайсет и седем членен екипаж. Тейт бе доволна, че и тя е в него. Бе й отнело пет години напрегната целогодишна работа и учение, докато вземе магистърската си степен по морска археология. Приятелите и семейството й се тревожеха и често й бяха казвали да намали темпото. Но дипломата бе единствената цел, която чувстваше, че е в състояние да постигне.

Беше я получила. И в последвалите три години се бе възползвала от нея. Сега, чрез връзката й с Посейдоновия институт и назначението й на борда на „Номад“ по линия на проекта „Морско проучване“, бе направила следващата стъпка към защитата на доктората си и към спечелването на репутация.

И най-важното бе, че се занимаваше с онова, което обичаше.

Тази експедиция имаше както научна цел, така и намерението да извлече материална печалба. За Тейт това бе верният и единствено логичен ред на приоритетите.

Каютите на екипажа не блестяха с нищо, но лабораториите и екипировката бяха истинско произведение на изкуството. Старият товарен кораб бе щателно преоборудван за дълбоководни проучвания и разкопки. Може и да бе бавен и грозноват в сравнение с останалите кораби, но Тейт отдавна се бе убедила, че привлекателната външност е нищо в сравнение със същинското съдържание.

Едно лято на наивни мечти я бе научило на това, както и на други неща.

Екипажът на „Номад“ бе първокласен. Ръководеха го водещи учени и техници в областта на океанските проучвания.

И тя беше една от тях.

За по-хубав ден не можеше и да се мечтае. Водата на Тихия океан блестеше като син скъпоценен камък. А отдолу, на дълбочина, където светлината на слънцето не проникваше никога, а човек не би посмял да отиде, лежеше „Джъстин“ със своето съкровище.

Седнала в шезлонга си, Тейт нагласи лаптопа на коленете си и се зае да довърши писмото до родителите си.

„Ще я намерим. Корабът ни е оборудван с най-добрата екипировка, която съм виждала. Дарт и Бауърс нямат търпение да пуснат робота си в действие. Кръстихме го «Шонси». Не знам защо. Но разчитаме много на малкия приятел. Докато не намерим «Джъстин» и не започнем разкопките, задълженията ми са леки. Всички се включват в общата работа, но точно сега имаме много свободно време. А храната, мамо, е направо невероятна. Очакваме днес да получим доставка по въздуха. Успях да очаровам готвача достатъчно, за да ми даде няколко рецепти, но ще трябва да намалиш количеството на продуктите, защото тук се готви за почти трийсет души.

Вече ще стане месец, откакто сме в открито море, и естествено се появиха първите разправии. Критикуваме се един друг, караме се и се сдобряваме като истинско семейство. Имаме си дори влюбени. Мисля, че ви казах за Лорейн Рос, химичката, с която сме в една каюта. Помощник-готвачът Джордж здраво си е паднал по нея. Много са сладки. Другите флиртове според мен са повече за убиване на времето и ще заглъхнат от само себе си, щом започне истинската работа.

Засега времето е на наша страна. Чудя се как ли е у дома. Предполагам, че азалиите ще цъфнат до няколко седмици, както и магнолиите. Липсват ми, както и вие. Знам, че скоро се отправяте на пътешествието до Ямайка, така че се надявам да получите това писмо преди да сте вдигнали котва. Навярно ще успеем да съгласуваме разписанията си през есента.

Ако всичко мине добре, дисертацията ми ще е готова дотогава. С най-голямо удоволствие бих се гмурнала няколко пъти у дома.

А сега трябва да свършвам. Хейдън е решил да прегледа отново картите, а аз съм сигурна, че малко помощ няма да му е излишна. Няма да идват за пощата преди края на седмицата, така че писмото ми няма да тръгне преди това. Да не забравите да пишете! Писмата тук са като истинско злато. Обичам ви.

Тейт“

Не бе споменала скуката, помисли си Тейт, докато носеше лаптопа към каютата, която делеше с Лорейн. Или самотата, която те връхлиташе без предупреждение, когато си заобиколен от ширнала се във всички посоки вода. Знаеше, че мнозина от екипажа са започнали да губят надежда. Времето, парите и енергията, вложени в тази експедиция, бяха значителни. Ако се проваляха, щяха да изгубят спонсорите си, дела си от съкровището, както и, най-важното, своя шанс да влязат в историята.

Влезе в тясната каюта и автоматично се зае да събира нахвърляните по пода тениски, шорти и чорапи. Лорейн може и да бе превъзходен учен, но извън лабораторията беше разхвърляна като ученичка в горните класове. Тейт натрупа дрехите върху неоправената койка на Лорейн, сбърчила нос от тежкия парфюм, който се усещаше във въздуха.

Лорейн очевидно твърдо бе решила да побърка бедния Джордж.

Все още не преставаше да се чуди и да се забавлява от факта, че двете с Лорейн бяха успели да станат приятелки. Едва ли имаше други две по-различни жени на света. Колкото Тейт бе прибрана и прецизна, толкова Лорейн бе небрежна и разхвърляна. Тейт бе целенасочена, Лорейн — непростимо мързелива. През годините след завършването на колежа Тейт бе имала само една сериозна връзка, която бе приключила с приятелски чувства, а Лорейн бе минала през два неприятни развода и безброй краткотрайни връзки.

Съквартирантката й бе миниатюрна, подобна на фея жена с много извивки по тялото и ореол от златна коса. Не би запалила и Бунзенова горелка, без преди това да се е гримирала по всички правила на изкуството и ако не носи подходящите аксесоари.

Тейт беше висока, слаба и едва в последно време бе оставила правата си червена коса да израсте до раменете. Рядко си правеше труда да се гримира и бе принудена да се съгласи с твърдението на Лорейн, че е оперирана от чувство за мода.

Преди да излезе от каютата не си и помисли да се огледа в огромното огледало, което Лорейн бе закачила на вратата.

Тръгна наляво към металните стълби, които щяха да я изведат на горната палуба. Трополенето и хрипливите звуци, които се чуваха отгоре, я накараха да се усмихне.

— Хей, Дарт!

— Кажи. — Дарт рязко спря и се обърна. Приличаше на санбернар с наднормено тегло. Тъмнорусата му коса висеше над простодушните му кафяви очи. Усмихнеше ли се, към обичайната му двойна брадичка се прибавяше още една. — Как е?

— Бавно. Тъкмо се качвам да видя дали Хейдън ще иска помощ.

— Мисля, че е там, заровен до шия в бумагите си. — Дарт отново отметна косата си. — Бауърс тъкмо ме смени при Епицентъра, обаче след няколко минути се връщам.

Интересът на Тейт се събуди веднага.

— Нещо интересно на екрана?

— Не е „Джъстин“. Но Лиц е горе и получава оргазъм след оргазъм. — Дарт сви рамене. Ставаше дума за морския им биолог. — Бая интересни животинки има, слезеш ли под хиляда метра. Някакви раци направо му взеха акъла.

— Това му е работата — каза Тейт, макар напълно да разбираше Дарт. Никой не обичаше студения и взискателен Франк Лиц.

— Това не го прави по-малък гадняр.

— Аха.

Тейт тръгна към работното помещение на доктор Хейдън Дийл. Два от компютрите жужаха. Дългата маса, прикрепена към пода, бе покрита с разтворени книги, бележки, копия от корабни дневници и товарителници и карти, затиснати при ъглите с още книги.

Наведен над тях, взирайки се през очила с черни рогови рамки, Хейдън се бе заел с нови пресмятания. Тейт знаеше, че той е изключителен учен. Беше чела статиите му, бе ръкопляскала на лекциите му, бе гледала многократно документалните му филми. А това, че бе добър човек, съвсем го издигаше в очите й.

Беше четирийсетинагодишен. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена със сиво и се завиваше по краищата. Очите му зад очилата бяха с цвета на пчелен мед и най-често гледаха разсеяно. Тънки бръчици излизаха от ъгълчетата на очите, други пресичаха челото му — резултат от дългите години самоусъвършенстване. Беше висок, плещест и съвсем мъничко непохватен. Както обикновено, ризата му беше измачкана.

Тейт си помисли, че прилича малко на наближаващ средната възраст Кларк Кент10.

— Хейдън?

Той изсумтя. Тъй като това бе повече, отколкото бе очаквала, Тейт седна срещу него, сложи ръце на масата и почака, докато той не спря да си мърмори сам.

— Хейдън? — каза отново.

— Какво? — Примигвайки като бухал, той вдигна глава, усмихна се и лицето му стана ненатрапчиво чаровно. — Здрасти. Не те чух да влизаш. Пресмятам наново отклонението. Мисля, че сме встрани, Тейт.

— Така ли? И колко?

— Тук и малкото е много. Реших да започна отначало. — Сякаш подготвяйки се за някоя от широко посещаваните си лекции, той подравни листовете пред себе си. — Параходът със странични колела „Джъстин“ е напуснал Сан Франциско сутринта на осми юни 1857 година на път за Еквадор. На борда му е имало сто деветдесет и осем пътници и шестдесет и един членен екипаж. В добавка към личните вещи на пътниците той е превозвал и двайсет милиона долара в злато. Кюлчета и монети.

— Добри времена са били тогава в Калифорния — промърмори Тейт. Беше чела товарителниците. Дори за човек, прекарал по-голямата част от живота си да изучава съкровищата и да се гмурка в търсене на такива, съдържанието им я бе смаяло.

— Минал е по този маршрут — продължи Хейдън и натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура, които извикаха графиката, отразяваща пътя на обречения параход на юг през Тихия океан. — Акостирал е в пристанището на Гуадалахара, където са слезли едни пътници и са се качили други. Напуснал е пристанището на деветнайсети юни с двеста и двайсет пътници на борда.

Той се разрови из копия от вестникарски изрезки.

„Джъстин“ бил хубав кораб и настроението било празнично — цитира той. — Времето било тихо и горещо, а небето ясно като кристал.

— Прекалено тихо — каза Тейт, представяйки си съвсем ясно настроението и надеждата. Елегантно облечени мъже и жени се разхождат лениво по палубата. Децата се смеят и вероятно се взират в морето за подскачащи делфини или за фонтана на някой кит.

„Един от оцелелите отбелязва блестящия, почти невъзможно красив залез на двайсет и първи юни вечерта — продължи Хейдън. — Въздухът бил неподвижен и много тежък. Било горещо. Повечето го сравняват с горещините по екватора.“

— Но в такъв случай капитанът е трябвало да знае какво ги очаква.

— Би трябвало. — Хейдън сви рамене. — Нито той, нито дневникът му са преживели корабокрушението. Но няколко часа след този прекрасен залез дошли ветровете. А след тях и вълните. Според посоката и скоростта им, корабът се е озовал тук. — Той придвижи компютърния образ на „Джъстин“ в югозападна посока. — Следва да предположим, че капитанът би го насочил към суша, по всяка вероятност към Коста Рика, където да изчакат преминаването на бурята. Но с петнайсетметрови вълни, които блъскат кораба му, шансовете им са били нищожни.

— През цялата нощ и през целия следващ ден са се борили с бурята — добави Тейт. — Пътниците са ужасени, децата плачат. Било е трудно да различиш деня от нощта, дори да чуеш собствените си молитви. Ако си бил достатъчно смел или достатъчно уплашен, за да гледаш, си щял да видиш единствено стени от вода.

— През нощта на двайсет и седми „Джъстин“ вече се разпадала — продължи Хейдън. — Нямало надежда да я спасят, нито да стигнат с нея до сушата. Сложили жените, децата и ранените в спасителните лодки.

— Мъжете целуват за сбогом жените си — тихо каза Тейт. — Бащи прегръщат децата си за последен път. И всички знаят, че трябва да стане чудо, за да се спаси някой от тях.

— Спасили се само петнайсет. — Хейдън се почеса по бузата. — Една от спасителните лодки надхитрила урагана. Ако не бе станало така, нямаше да разполагаме дори и с малкото данни за местонахождението на кораба. — Той вдигна глава и се стресна, забелязал сълзите в очите на Тейт. — Случило се е преди много време, Тейт.

— Знам. — Тя примигна, преглъщайки сълзите си. — Само дето е толкова лесно да го видиш, да си представиш какво са преживели, какво са чувствали…

— За теб е лесно. — Той се протегна през масата и непохватно потупа ръката й. — Точно затова си толкова добър учен. Всички знаем как да изчислим цифрите и фактите. Но на много от нас ни липсва въображение.

Искаше му се да има кърпичка, която да й предложи. Или още по-добре, да има смелостта да избърше самотната сълза, която се плъзгаше по бузата й. Вместо това Хейдън прочисти гърлото си и се върна към изчисленията.

— Смятам да предложа да се преместим с десет градуса на юг-югозапад.

— Така ли? И защо?

Доволен, че е попитала, Хейдън се зае да й обяснява.

Тейт стана и се премести зад него, за да вижда през рамото му екраните и нетърпеливо надрасканите бележки. От време на време поставяше ръка на рамото му или се привеждаше да види по-добре или да зададе някой въпрос.

Всеки път, когато го направеше, сърцето на Хейдън прескачаше един удар. Наричаше се глупак, дори застаряващ глупак, но това никак не влияеше на пулса му.

Усещаше мириса й. Всеки път, когато тя се засмееше с ниския си небрежно сексапилен смях, главата му се замайваше. Обичаше всичко в нея — ума й, сърцето й, а когато си позволяваше да пофантазира, и приказно кръшното й тяло. Гласът й бе като мед.

— Чу ли?

Как можеше да чуе нещо друго освен гласа й, след като изцяло се бе потопил в звука му?

— Какво?

— Не чуваш ли? — Тя посочи нагоре, откъдето идваше звукът на самолетни двигатели. — Сигурно носят храната. Ставай, Хейдън. Да идем горе на слънце и да позяпаме.

— Ама аз още не съм приключил с…

— Хайде де. — Засмяна, тя го сграбчи за ръката и го дръпна да стане. — Заврял се тук като някаква къртица. Няколко минути на палубата няма да ти навредят.

Разбира се, той тръгна с нея. Чувстваше се като молец, следващ пеперуда. Краката й бяха страхотни. Знаеше, че не бива да ги зяпа така, но невероятният оттенък на алабастър го зашеметяваше. Да не говорим за омайващото петънце, скрито в сгъвката на дясното й коляно.

Искаше му се да го докосне с устни. Само от мисълта да го направи и че действието му може да бъде посрещнато благосклонно, му се зави свят.

Наруга идиотизма си и си напомни, че ги делят тринайсет години. Носеше отговорност за нея и за експедицията.

Тя бе на борда на „Номад“ благодарение на препоръката, дошла директно от „Трайдънт“, чрез Посейдоновия филиал. Той се бе съгласил с радост. В края на краищата допреди няколко години тя бе неговата най-добра и най-обещаваща студентка.

Как си играеше слънцето с косата й — сякаш разпръскваше златна роса през червен пламък.

— Още един! — извика Тейт и заръкопляска заедно с другите от екипажа, когато поредният пакет се пльосна зад кърмата.

— Довечера ни чака кралска трапеза. — Лорейн, чието сочно дребно тяло бе напъхано във впита блузка без гръб и тесни шорти, се облегна на парапета. На долната палуба няколко моряци вече се качваха в надуваема лодка. — Да не забравите нещо, момчета! Дала съм поръчка за малко „Фюм Блан“, Тейт — намигна тя, после се обърна и запримигва с позлатените си ресници към Хейдън. — Докторе, къде се бяхте скрили вие двамката?

— Хейдън проверява някои изчисления. — Тейт се наведе над парапета и загледа лодката, която се бе отправила да прибере провизиите. — Надявам се, че не са забравили за шоколада.

— Ядеш сладки работи само защото си депресирана.

— А пък ти завиждаш, защото ти се лепят директно на задника.

Лорейн нацупи устни.

— Задникът ми си е страхотен. — Тя прокара пръст по въпросната част от анатомията си и надолу по бедрото и хвърли лукав поглед към Хейдън. — Нали така, докторе?

— Остави Хейдън на мира — започна Тейт и изписка, защото някой я сграбчи изотзад.

— Край на първи рунд. — Бауърс, жилав и мускулест, я вдигна на ръце. Докато останалите ръкопляскаха, той се втурна към едно от монтираните въжета. — Време за плуване, кексче медено!

— Ще те убия, Бауърс! — Тя знаеше много добре, че любимото занимание на специалиста им по роботика и компютри са закачките. Все още заливайки се от смях, тя направи немощен опит да се освободи. — Този път не се шегувам.

— Луда е по мен. — Той уви въжето около мускулестата си ръка. — По-добре се дръж здраво, моме кукурузена.

— Как става така, че все с мен се захващаш?

— Щото сме страхотна двойка. Дръж въжето. Аз Тарзан, ти Джейн!

Тейт се хвана за въжето и задържа дъх. Докато тарзанският крясък на Бауърс звънтеше в ушите й, тя се отблъсна заедно с него в празното пространство. Изкрещя от удоволствие. Безкрайната шир на морето се наклони под нея и когато въжето стигна върха на параболата си, Тейт се пусна. Въздухът изсвистя покрай нея, морето се втурна насреща й. Чу как Бауърс кряка като луд секунда преди да се вреже във водата.

Бе освежително хладна. Остави я да я обгърне изцяло, преди да зарита с крака към повърхността.

— Само 8,4 от японския съдия, Бомон, но те са си придирчиви по природа — намигна й Бауърс, после заслони очи. — О, боже всемогъщи, задава се Дарт! Всички вън от басейна!

От парапета Хейдън гледаше как Тейт и помощниците му лудуват като деца в междучасие. Почувства се стар и тромав.

— Хайде, докторе. — Лорейн му отправи една от флиртаджийските си усмивки. — Защо да не се топнем и ние?

— Лош плувец съм.

— Ами сложи си пояс, а още по-добре, може да използваш Дарт вместо дюшек.

Това го накара да се усмихне. В момента Дарт се плацикаше в Тихия океан като издута коркова тапа.

— По-добре само да погледам.

С все същата усмивка Лорейн сви голите си рамене.

— Както искаш.

На повече от три хиляди мили от мястото, където Тейт лудуваше в кристалната прегръдка на Тихия океан, Матю трепереше в ледените води на Северния Атлантически океан.

Фактът, че оглавяваше екипа по изваждане, не гъделичкаше гордостта му. С годините си бе пробил път нагоре в компанията „Фрик Салвидж“, залавяйки се с всяка задача, която носеше някакви пари. Сега отговаряше за подводните разкопки и прибираше десет процента от нетната печалба.

Освен това мразеше работата си и в червата.

Нищо не бе по-противно за гордостта на един търсач от това да е в екипажа на голям и грозен кораб, чиято задача е да вади метални останки от дъното на морето. Нито злато, нито съкровища щяха да открият на борда на „Уверен“. Плавателният съд от времето на Втората световна война бе покрит с вледенената кал на Северния Атлантически океан и нямаше друга стойност освен стойността на метала, от който беше направен.

Често, когато чувстваше пръстите си като ледени шушулки, а устата му посиняваше от студ, той си спомняше за дните, когато се бе гмуркал колкото за печалба, толкова и за удоволствие.

В топли огледални води, сред пъстри като скъпоценни камъни рибки. Помнеше чувството, изпълвало го при особения проблясък на златото или при вида на почернял сребърен диск.

Но търсенето на потънали съкровища бе удоволствие, а той имаше да плаща дългове. Лекари, адвокати, центрове за рехабилитация. Боже, колкото повече работеше, толкова повече дължеше. Ако преди десет години някой му бе казал, че животът му ще се превърне в омагьосан кръг от работа и плащане на сметки, щеше да му се изсмее в лицето.

Вместо това бе открил, че животът се смее в неговото.

Сигнализира на екипа си през мътилката. Беше време да започнат с бавното си издигане към повърхността. Проклетият грозник „Уверен“ лежеше на едната си страна, вече наполовина оголен от резачките на екипажа. Матю спря на първото място за почивка и се загледа в кораба, сипвайки сол в собствените си рани.

Някога бе мечтал за галеони и бойни кораби. Капери, пръскащи се по шевовете от злато и сребро. И още по-лошо, бе намерил един. И го бе изгубил. Както и всичко останало.

А сега не бе много повече от боклукчия, който събира старо желязо. Тук морето беше като пещера — тъмно, враждебно, почти безцветно, студено като рибешка кръв. Човек така и не успяваше да се почувства човешки в тези води, нямаше го усещането за свобода и безтегловност, което чувстваше гмуркачът в живите морета, само отчужденост и враждебност в среда, където няма какво друго да видиш освен същества, които изяждат и на свой ред биват изяждани.

Едно необмислено движение пропусна ледена струйка надолу по врата му, което му напомни, че независимо дали му харесва, или не, все пак е човек.

Той се придвижи до следващото място за почивка, като си напомняше да не бърза. Колкото и студена да бе водата, колкото и досадно да бе гмуркането, това бе царството на биологията и физиката. Веднъж, преди пет години, пред очите му един небрежен водолаз бе припаднал на палубата и бе умрял в мъки, защото бе решил да пропусне местата за почивка. Такова преживяване не влизаше в плановете на Матю.

Щом се качиха на борда, той посегна към горещото кафе, което му предложи един от помощниците по кухня. Когато зъбите му спряха да тракат, даде нарежданията си на следващия екип. Имаше твърдото намерение да каже на Фрик, че хората му ще получат премии за това пътуване, та каквото ще да става.

Доставяше му истинско удоволствие, че е взел страха на онова стиснато копеле Фрик. Достатъчно, за да бръкне по-дълбоко в джобовете си.

— Дойде пощата. — Помощникът, мършав френски канадец, когото знаеха само с името Лару, пое бутилките на Матю. — Оставих твоята в каютата ти. — Той се ухили, излагайки на показ лъскавия си златен преден зъб. — Едно писмо, много сметки. А аз получих шест писма, от шест любими. Може да ти дам едно. От Марсела. Не е много хубава, но те чука, докато ослепееш, оглушееш и онемееш. А, искаш ли?

Матю свали плътно прилепващата качулка на костюма си. Мразовитият въздух погали студено ушите му.

— Аз сам си избирам жените.

— Какво чакаш тогава? Трябват ти на тебе едно-две хубави чукания, Матю. Лару забелязва тези неща.

Матю зарея поглед към студеното сиво море.

— Тук жените са малко кът.

— Ти ела с мен в Квебек, Матю. Ще ти покажа къде да намериш хубаво пиене и хубаво чукане.

— По-добре спри да мислиш за секс, Лару. Както върви, ще висим тук още цял месец.

— Щом не ми остава нищо освен мисленето, смятам да си го задържа — извика Лару, докато Матю се отдалечаваше. И като се ухили под мустак, извади безценната си кесийка за тютюн и си сви една от любимите си дебели, отвратително смърдящи цигари. На момчето му трябваше опека, мъдростта на по-възрастен мъж и едно добро чукане.

Онова, от което се нуждаеше Матю, бяха кат топли дрехи и още една доза кафе. Първото намери в каютата си. Навлякъл дънки и пуловер, той прехвърли пощенските пликове, затиснати под един камък върху малката масичка, която му служеше за бюро.

Сметки, разбира се. Медицински, наемът на апартамента на Бък във Флорида, адвокатът, когото Матю бе ангажирал да уреди сметките, след като Бък бе потрошил един бар във Форт Лодърдейл, последният отчет от последния рехабилитационен център, в който бе вкарал чичо си с надеждата да го откаже от пиенето.

Самотното писмо му донесе все пак някаква радост.

„Рей и Марла“ — помисли си той и седна с остатъка от кафето си, предвкусвайки удоволствието. Веднъж на месец, в дъжд и пек, където и да бе той, те го намираха с писмата си.

Не бяха го разочаровали нито веднъж за осем години.

Както обикновено го чакаше приказливо писмо от няколко страници. Завъртяният женствен почерк на Марла изпъкваше до нетърпеливите драсканици, които Рей бе добавял във вид на бележки и послания в полето. Преди около пет години се бяха преместили близо до Северна Каролина и си бяха построили вила в селски стил откъм проливната страна на остров Хатерас. Марла изпъстряше писмата си с описания на Рей, който се мотаел безцелно из къщата, и със своя късмет, добър или лош, в градинарските постижения. Помежду това се вплитаха и подробности от морските им приключения. Пътуванията им до Гърция, Мексико, Червено море, както и гмурканията, които си организираха от време на време покрай бреговете на двете Каролини.

И, разбира се, пишеха за Тейт.

Матю знаеше, че тя наближава трийсетте, че работи по доктората си, че се присъединява към различни експедиции. Въпреки това си я представяше такава, каквато я помнеше от онова отдавна отминало лято. Млада, свежа и пълна с обещания. Сетеше ли се за нея през годините, усещаше едно смътно потрепване в сърдечната област, което го караше да се усмихва с носталгия. В съзнанието му Тейт и дните им заедно бяха придобили някакъв мътен блясък със златиста отсянка. Почти прекалено съвършен на фона на действителността.

Отдавна бе престанал да мечтае за нея.

Чакаха го дългове за изплащане, както и планове за осъществяване, макар и все още в неясното бъдеще.

Матю с наслада попиваше всяка дума на всяка страница. Очакваната покана да ги посети докосна някаква струна в душата му, струна, която го изпълни с копнеж и горчивина едновременно. Преди три години бе насилил Бък да отидат. Четиридневната визита далеч не се бе оказала успешна.

И все пак той още си спомняше колко добре се бе чувствал, зареял поглед във ведрите води на пролива през ветрилата на боровете и дафиновите дръвчета, докато гозбите на Марла галеха обонянието му, а Рей говореше за следващия потънал кораб и за следващия голям удар, който им предстоял. Докато Бък не успя да стигне до Окракоук, вмъквайки се гратис на ферибота, и не се напи като свиня.

Нямаше никакъв смисъл да ходи там пак. Да унижава себе си и да поставя семейство Бомон в неудобно положение. Стигаха и писмата.

Когато отгърна на последната страница, рачешкият почерк на Рей рязко и болезнено върна Тейт и онова лято в Карибите в центъра на вниманието му.

„Матю, тревожи ме нещо, което не съм споделил с Марла. Ще го направя, но първо исках да разбера какво мислиш ти. Знаеш, че Тейт е в Тихия океан и работи за проект «Морско проучване». Беше много развълнувана от назначението си. Както и ние. Но преди няколко дни проучвах едни акции за стар мой клиент. Смятах сам да инвестирам в «Морско проучване», нещо като личен принос към успеха на Тейт. Открих, че компанията е разклонение на «Трайдънт», която от своя страна е част от корпорация «Вандайк». Нашият Вандайк. Очевидно е, че имах основания да се разтревожа. Нямам представа дали Тейт знае. Дълбоко се съмнявам. Вероятно няма защо да се тревожа. Не мога да допусна, че Сайлъс Вандайк би се заинтересувал лично от един от морските си археолози. Едва ли въобще си я спомня, а и да я помни, не мисля, че това би имало значение за него. Въпреки това мисълта, че тя е толкова далеч и че е дори косвено свързана с него, не ми дава мира. Още не съм решил дали трябва да се свържа с Тейт и да й кажа какво съм научил, или да оставя нещата както са. Много бих искал да разбера ти какво мислиш по въпроса.

И бих искал да го разбера лично, Матю, ако имаш някаква възможност да отскочиш до Хатерас. Има и нещо друго, за което държа да поговорим. Само преди няколко седмици направих невероятно откритие — нещо, което търся вече осем години. Искам да ти го покажа. Когато това стане, се надявам да споделиш вълнението ми. Матю, връщам се да търся «Изабела». Имам нужда от теб и Бък. Моля те, ела на Хатерас и хвърли едно око на откритието ми преди да отхвърлиш идеята.

Тя е наша, Матю. Винаги е била наша. И е време да си я вземем.

С обич, Рей“

Божичко! Матю се върна в началото на страницата и я прочете втори път. Рей Бомон знаеше как да пуска бомби. В няколко кратки параграфа бе навързал динамит, чиито експлозии започваха с Тейт, минаваха през Вандайк и свършваха с „Изабела“.

Да се върне? Обзет от внезапна ярост, Матю удари писмото в масата. Проклет да е, ако се върне и извади от прахта най-големия си и потресаващ провал. Този бе животът му, нали? Такъв, какъвто бе. Не му трябваха стари призраци, които да го примамват към блясъка на златото.

Вече не бе търсач на потънали съкровища. Той скочи от стола и закрачи из тясната каюта. Нито искаше, нито му бе притрябвало да бъде. Някои хора живееха от мечти. Някога и той бе такъв… И не възнамеряваше отново да бъде.

Пари му трябваха на него, пари и време. Когато и двете неща се озовяха в джоба му, щеше да довърши онова, което бе започнато преди половин живот над мъртвото тяло на баща му. Щеше да намери Вандайк и да го убие.

А колкото до Тейт, тя не беше негова грижа. Някога й бе направил голяма услуга, спомни си Матю и се намръщи, загледан в писмото на масата. Най-голямата услуга в живота й. Ако е оплескала нещата, забърквайки се в някоя от мръсните игри на Вандайк, сама да се оправя. Вече е голяма жена, нали така? С първокласно висше образование и куп лъскави степени. Всичко това дължеше на него, мама му стара, и никой нямаше правото да го кара да се чувства отговорен за нея.

Но тя бе пред очите му, такава, каквато бе тогава — изпълнена с благоговение пред всяка сребърна монетка, усмихната в прегръдките му, храбро изправена пред акулата с водолазния нож в ръка.

Той изруга отново, изруга злобно. После още веднъж, тихо. Заряза писмото и чашата с кафе на масата и тръгна към каютата, където бе инсталирана радиостанцията. Трябваше да се обади на няколко места.

Тейт влезе в помещението, което екипажът бе нарекъл „Епицентър“. Беше претъпкано с компютри, клавиатури, монитори. Сонарният циферблат просветваше в зелено с движението на стрелката. Дистанционните за камерите, които правеха стереоснимки, бяха поставени на леснодостъпни места.

В момента обаче помещението се използваше повече като клуб за подрастващи, отколкото като научна лаборатория.

Дарт и Бауърс се бяха заврели в един ъгъл и се бореха със скуката, като мъчеха компютъра с един от поредните варианти на „Смъртоносна битка“11.

Беше късно, почти полунощ, и тя отдавна трябваше да е в каютата си, сладко заспала или заета с работа по дисертацията си. Но така и не можа да си намери място, а Лорейн бе в отвратително настроение. Каютата й се бе сторила твърде малка за двете.

Тейт награби шепа от бонбоните на Дарт и седна да погледа участъка от морско дъно, който се виждаше на монитора.

„Толкова е тъмно — лениво си помисли тя. — И студено.“ Миниатюрни светещи рибки си търсеха храна. Движеха се бавно, заобиколени от фосфоресциращи точки, които приличаха на звезди. Мекият гладък утаечен слой на морската равнина не предлагаше нищо интересно. И все пак живот имаше. Тя видя един морски червей, съвсем малко по-сложен от примитивно стомахче, да се плъзва в обсега на камерата. Огромните очи на една цистосома я накараха да се усмихне.

„По свой си начин това също е една приказна страна“ — помисли си Тейт. В никакъв случай не бе пустинята, за каквато я бяха смятали не един и двама океанографи навремето. И със сигурност не бе бунището, за каквото някои индустриални компании предпочитаха да я смятат. Вярно, че бе лишена от цветове, но тези чудновато прозрачни пулсиращи рибки и животинки я превръщаха в царство на тайнствата.

В безвремието и вечността й Тейт намираше някакво успокоение. Мониторът я унасяше като късна прожекция на стар филм, докато тя почти не задряма на стола.

После запримигва, докато подсъзнанието й се мъчеше да предаде на очите й онова, което ставаше пред тях.

Корал, раци. Те колонизираха всичко, което им паднеше. И в момента бяха заети точно с това. Дърво е, осъзна тя и се наведе напред. Корпус на кораб, покрит с обитателите на големите морски дълбочини.

— Бауърс!

— Ей сега, Тейт, първо трябва да довърша това момче.

— Бауърс, ела!

— Какво си се разбързала толкова? — Сбърчил чело, той се завъртя със стола си към нея. — Никой няма да ти избяга. Мама му стара! — Втренчен в монитора, той плъзна стола си напред и занатиска необходимите копчета, които да спрат движението на камерата.

С изключение на бибипкащите звуци, издавани от компютрите, в помещението цареше тишина, докато тримата се взираха в екрана.

— Може да е тя. — Гласът на Тейт бе изтънял от вълнение.

— Възможно е — отвърна Бауърс и се хвана на работа. — Заеми се с дигиталните, Дарт. Тейт, сигнализирай на мостика да дадат пълен стоп.

Следващите секунди минаха в мълчание. Докато лентите се въртяха, Бауърс приближи подвижния обектив и го нагласи на бавен обход.

Потъналият кораб гъмжеше от живот. Тейт си помисли, че Лиц и останалите биолози на борда скоро ще запеят благодарствени химни. Стиснала здраво зъби, тя задържа дъх. После го изпусна шумно.

— Оле, господи, гледайте! Виждате ли го?

Дарт отговори с нервно кикотене.

— Това е колелото. Вижте я само тая сладурана, лежи си там и ни чака да я намерим. Това е параход със странични колела, Бауърс! Това е проклетата прекрасна „Джъстин“!

Бауърс спря камерата.

— Деца — каза той и се изправи със залитане. — Мисля, че в момент като този трябва да кажа нещо дълбокомислено. — Той сложи ръка на сърцето си. — Успяхме, мамка му!

С дивашки крясък той сграбчи Тейт и я повлече в главоломно буги. От смях и вълнение очите й се напълниха със сълзи.

— Давайте да будим кораба — реши тя и хукна навън.

Първо притича до собствената си каюта да събуди сърдитата Лорейн.

— Слизай в Епицентъра, веднага!

— Какво? Потъваме ли? Изчезвай, Тейт. Тъкмо ме съблазняваше Харисън Форд.

— Той ще почака. Слизай долу. — За да подсигури подчинението на Лорейн, тя издърпа чаршафа от свитото й на кълбо голо тяло. — Само си метни нещо преди това, за бога!

Остави Лорейн да я ругае и хукна по коридора към каютата на Хейдън.

— Хейдън? — борейки се да удържи напиращото в гърлото й истерично кикотене, тя затропа по вратата му. — Хайде, Хейдън, тревога първа степен, всички на палубата, вадете инструкциите!

— Какво става? — Без очилата си, с широко отворени като на сова очи, със стърчаща коса и благоприлично увито около кръста одеяло, той примигна срещу Тейт. — Пострадал ли е някой?

— Не, всички са направо върха. — В този момент тя бе съвсем сигурна, че той е най-сладкия мъж, когото е виждала. И следвайки импулса си, обви ръце около врата му, като почти го събори, и го целуна — О, Хейдън, нямам търпение да…

Първоначалният шок, когато устата му се впи жадно в нейната, я свари напълно неподготвена. Знаеше кога мъжките устни целуват със страст, познаваше нуждата, която караше мъжките ръце да треперят.

Заради двама им, тя се отпусна и нежно постави ръка на бузата му, изчаквайки целувката да прегори.

— Хейдън…

— Извинявай. — Ужасен, той се отдръпна вдървено. — Хвана ме неподготвен, Тейт. Не трябваше да правя това.

— Няма нищо. — Тя се усмихна и сложи ръце на раменете му. — Наистина няма нищо, Хейдън. Мисля, че и двамата бяхме неподготвени, освен това беше хубаво.

— Като колеги… — започна той, ужасен да не започне да заеква. — Като твой ръководител, аз нямам право да се възползвам.

Тя потисна въздишката си.

— Хейдън, беше само една целувка. И аз те целунах първа. Надявам се, че няма да ме уволниш заради това.

— Не, разбира се, че не. Само исках да кажа, че…

— Искаше да кажеш, че ти се е приискало да ме целунеш, че го направи и че беше хубаво. — Тя го погали по бузата. — Дай да не откачаме заради това. Още повече че имаме далеч по-добър повод да откачим. Искаш ли да знаеш защо едва не разбих вратата ти, измъкнах те от леглото и се хвърлих на врата ти?

— Ами аз… — Той побутна очилата, които не носеше и се ръчна в носа. — Да.

— Хейдън, открихме „Джъстин“. А сега се дръж — предупреди го тя, — защото пак ще те целуна.

Глава 12

Дроидът свърши работата. И точно в това беше проблемът. Седмица след началото на изкопните работи по „Джъстин“ Тейт с изненада усети, че я мъчи неясно чувство на неудовлетворение.

Бяха се оправдали всичките им надежди. „Джъстин“ беше истинско съкровище. Златни монети, златни кюлчета — някои от тях по трийсет килограма едното. Истинско изобилие от артефакти бе изнасяно ежедневно на повърхността. Дроидът се трудеше усилено, копаеше, издигаше и местеше плячката, докато Бауърс и Дарт го командваха от Епицентъра.

От време на време Тейт прекъсваше собствената си работа, заставаше пред екрана и наблюдаваше как машината вдига тежък товар с механичните си ръце или нежно захваща с щипците си някоя морска гъба, която биолозите щяха да изследват.

Експедицията бе пожънала пълен успех.

Тейт страдаше от дълбоко чувство на завист към един грозен метален робот.

На работното си място в каютата на носа тя правеше снимки, преглеждаше и каталогизираше различни вещи, типични за живота от средата на деветнайсети век. Брошка-камея, парчета от фаянсови съдове, лъжици, калаена мастилница, прояден от червеите дървен детски пумпал. И, разбира се, монетите. Сребърни и златни монети лежаха натрупани на купчини върху работната й маса. Благодарение на труда на Лорейн в лабораторията всички те блестяха, сякаш току-що излезли от монетния двор.

Тейт взе една златна петдоларова монета, красив малък диск с щемпел от 1857 година, годината, в която бе потънала „Джъстин“. През колко ли ръце бе минала? Не много, навярно. Може би е стояла в чантичката на някоя дама или в джоба на някой джентълмен. Може би с нея са платили за бутилка вино или за кубинска пура. За нова шапка. А може и никога да не е била използвана, а да са я пазили за някое дребно подаръче в края на пътуването.

Сега лежеше в ръката й, малка част от толкова много изгубени съкровища и отново намерени.

— Хубава е, нали? — каза Лорейн от вратата. Носеше поднос с артефакти, току-що почистени в лабораторията й.

— Аха. — Тейт остави монетата и я включи в компютърния каталог. — Има работа за цяла година.

— Това звучи като истинско щастие от устата ти. — Лорейн наклони глава. — Учените би трябвало да са доволни, когато са затрупани с работа.

— Аз съм доволна. — Тейт усърдно включи брошката в каталога и я сложи в един поднос отстрани. — Защо да не съм? Участвам в едно от най-вълнуващите открития в кариерата си, част съм от високоуважаван научен екип. Разполагам с най-доброто възможно оборудване и с по-добри от средните битови условия. — Тя взе детската играчка. — Трябва да съм полудяла, та да не съм доволна.

— Тогава ми кажи какво толкова те е подлудило?

Нацупила устни, Тейт завъртя пумпала.

— Ти никога не си се гмуркала. Трудно е да се обясни на човек, който никога не е слизал долу, който не го е виждал с очите си.

Лорейн седна и подпря крака на ръба на масата. Цветна татуировка на еднорог се виеше по вътрешната част на глезена й.

— Имам малко време. Защо не опиташ?

— Това не е никакво търсене на съкровища — започна Тейт. Гласът й трепереше от раздразнение, насочено изцяло към самата нея. — Само компютри, машини, роботика и… по свой начин е чудесно. Очевидно е, че без това оборудване никога нямаше да намерим „Джъстин“, нито да я разработим. — Нова вълна на раздразнение я накара да стане и да отиде до илюминатора, който й предлагаше единствената и твърде мизерна гледка към морето. — Никой не би могъл да я изтръгне от дъното и да я изучи без машините. Налягането и температурата правят невъзможно гмуркането на тази дълбочина. Проста биология и елементарна физика. Знам, че е така. Но, по дяволите, Лорейн, искам да сляза долу! Искам да я докосна. Искам да разровя пясъка със собствените си ръце и да намеря някой предмет от вчерашния ден на човечеството. Дроидът на Бауърс е единственият, който се забавлява.

— Да бе, и все се перчи по тоя повод.

— Знам, че звучи глупаво. — И тъй като наистина звучеше така, тя успя да се усмихне, когато се обърна към Лорейн. — Но да се гмуркаш край потънал кораб, да си там, до него, е наистина страхотно. А всичко това е толкова стерилно. Не предполагах, че ще се чувствам така, но всеки път, когато идвам тук да си върша работата, си спомням как беше преди. Първото ми гмуркане, първият потънал кораб, управлението на смукача, ваденето на конгломерат. Всичките рибки, коралите, тинята и пясъкът. Работата, Лорейн, елементарното физическо усилие. Чувстваш се сякаш си част от всичко. — Тя разпери ръце, после ги свали безжизнено. — Това тук изглежда толкова студено, толкова насилствено и безлично…

— И толкова научно? — вметна Лорейн.

— Наука без лично участие, за мен поне. Помня как намерих първата си сребърна монета. Испанска. Работехме по един кораб, който бяхме открили в Карибите. — Тя въздъхна и седна отново. — Бях на двайсет. За мен това бе едно пълно със събития лято. Открихме испански галеон, после го загубихме. Влюбих се и ми разбиха сърцето. Оттогава не съм била толкова силно обвързана с нещо или с някого. Не съм искала да бъда.

— Заради кораба или заради мъжа?

— И заради двете. В рамките на няколко седмици изживях пълно щастие и дълбока мъка. Трудно изпитание, когато си на двайсет. Същата есен се върнах в колежа с ясно поставени цели. Да си взема дипломата и да бъда най-добрата в моята област. Да се занимавам точно с това, с което се занимавам сега, и да спазвам разумна, професионална дистанция. И ето ме сега, осем години по-късно, седя и се чудя дали не съм допуснала ужасна грешка.

Лорейн вдигна високо едната си вежда.

— Не ти допада работата?

— Обичам работата си. Просто ми е трудно като гледам как машините вършат най-хубавата част от нея. И ме държат на въпросната разумна, професионална дистанция.

— На мен не ми звучи като кой знае каква криза, Тейт. Струва ми се, че просто трябва да си вземеш бутилките и да се позабавляваш. — Тя заразглежда ноктите си, които явно бе лакирала съвсем скоро. — Ако това е твоето определение за приятно прекарване. Кога за последен път си била в отпуска?

— Ами, я да видим… — Тейт се облегна назад и затвори очи. — Трябва да е било преди около осем години, ако не броим няколкото уикенда и Коледите, които съм прекарвала у дома.

— Тези не се броят — категорично заяви Лорейн. — Рецептата на доктор Лорейн е съвсем проста. Страдаш от пристъп на меланхолия. Като свършим тук, си взимаш един месец отпуска, отиваш някъде, където има много палми, и по цял ден си приказваш с рибите. — Лорейн внезапно разви жив интерес към маникюра си, втренчила очи в кораловорозовия лак. — А ако ти се прииска компания, Хейдън ще подскочи при възможността да дойде с теб.

— Хейдън?

— Ако използваме техническата терминология, човекът направо е луд по тебе.

— Хейдън?

— Да, Хейдън. — Лорейн се отблъсна назад, така че стъпалата й тупнаха с плясък на пода. — За бога, Тейт, глуха ли си, сляпа ли си, не знам! Той е лапнал по теб от седмици.

— Виж… — започна Тейт. — Ние сме приятели, Лорейн, колеги. — После си спомни как я бе целунал в нощта, когато бяха открили „Джъстин“. — По дяволите!

— Той е страхотен мъж.

— Такъв е, разбира се. — Смаяна, Тейт прокара ръка през косата си. — Просто никога не съм го възприемала по този начин.

— Той обаче те възприема точно по този начин.

— Не е хубаво — промърмори Тейт. — Не е хубаво да се забъркваш с човек, с когото работите заедно. Знам го.

— Изборът си е твой — небрежно отвърна Лорейн. — Само си помислих, че е крайно време някой да даде едно рамо на човека и да те уведоми. Освен това трябва да те уведомя, че някакви представители на „Морско проучване“ и „Посейдон“ ще идват да огледат находките и да извозят част от тях. И ще водят филмов екип.

— Филмов екип. — Тейт автоматично запрати проблема с Хейдън в задните стаички на ума си. — Мислех, че видеоматериалите са наша грижа.

— Ще използват и нашите. Ще снимат документален филм за нас, така че не забравяй червилото и спиралата.

— Кога трябва да пристигнат?

— Тръгнали са.

Тейт взе дървения пумпал, обхвана го собственически с ръце и заяви:

— Няма да вземат нищо, което не съм прегледала и включила в каталога.

— Гледай да им го кажеш. — Лорейн тръгна към вратата. — Но не забравяй, че ние сме просто наемен помощен персонал.

„Наемен помощен персонал“ — помисли си Тейт и внимателно остави пумпала. Може би в това беше цялата работа. Незнайно как се бе превърнала от независима жена, търсеща приключения, в компетентна пчеличка, която се труди за лишена от лице корпорация.

Но пък нали именно това й даваше възможност да работи. Учените от край време са били просяци. И все пак…

Много „и все пак“ имаше в живота й, осъзна Тейт. Трябваше да отдели известно време и да реши кои от тях наистина имат значение.

Матю реши, че си е изгубил ума. Беше напуснал работата си. Работа, която мразеше, но работа, която му бе помагала да плаща сметките и да заделя малко настрани, колкото да спаси от окончателна смърт една-две малки свои мечти. Без тази работа яхтата, която бе строил парче по парче през годините, никога нямаше да бъде завършена; чичо му щеше да живее от социални помощи, а самият той щеше да е голям късметлия, ако след половин година му останеха достатъчно дребни да си поръча и един свестен обяд.

Не само бе напуснал работата си, а и се бе оказал принуден да вземе Лару със себе си. Човекът просто си бе събрал багажа и бе отплавал с него, без някой да го е молил въобще. Както Матю виждаше нещата, сега бе вързан с двама зависими от него хора, които прекарваха по-голямата част от времето си да се карат помежду си и да му изтъкват собствените му недостатъци.

И ето го сега, седи пред една каравана в южната част на Флорида и се чуди в кой точно момент си е изгубил ума.

Писмото от семейство Бомон бе поставило началото. И онова, което пишеше в него за Тейт, за Вандайк и естествено, за „Изабела“. Бе върнало към живот твърде много спомени, твърде много провали и твърде много надежда. Преди да си позволи да помисли за последствията, вече си бе опаковал нещата.

Сега, когато мостовете зад него горяха, разполагаше с много време за мислене. Какво, за бога, щеше да прави с Бък? Пиянството му отново бе излязло извън контрол.

„Голяма изненада, няма що“ — помисли си Матю. Всяка година се връщаше във Флорида да прекара едномесечния си отпуск в опити да го изтръгне от алкохолната зависимост. И всяка година се връщаше обратно в морето, терзан от чувство за вина, съжаление и тъга, защото усилията му се бяха оказали напразни.

Дори сега до ушите му стигаше гласът на Бък, извисен в пиянска горчивина. Въпреки дъжда, който упорито се изливаше от небето, Матю остана навън, под ръждясалия пробит навес.

— Каква е тая помия? — питаше Бък, тракайки из миниатюрната кухничка.

Лару не си направи труда да вдигне глава от книгата, която четеше.

— Чорба от риба с много подправки. Семейна рецепта.

— Помия — повтори Бък. — Френска помия. — Небръснат, облечен в дрехите, с които беше спал, Бък отвори с трясък вратата на барчето в търсене на пълна бутилка. — Не я ща да ми умирисва къщата.

В отговор Лару обърна страницата.

— Къде ми е уискито, мамка му? — Бък напъха ръката си в шкафа, при което събори и разпиля малкото продукти в него. — Имах си една бутилка тук, дяволите да я вземат.

— Аз предпочитам божолето — отбеляза Лару. — На стайна температура. — Той чу мрежестата врата да се отваря и отбеляза докъде е стигнал с романа на Фокнър, който четеше. Вечерното шоу щеше да започне всеки момент.

— Крадеш ми уискито, а, шибано канадско говедо?

Лару тъкмо се бе озъбил, когато Матю влезе в караваната.

— Няма уиски. Изхвърлих го.

Притеснен повече от загубата на сутрешната си дажба алкохол, отколкото от протезата, Бък се обърна към него.

— Нямаш право да ми взимаш бутилката.

„Кой е този човек — помисли си Матю, — този непознат?“ Дори Бък да бе някъде там, зад подпухналото, небръснато лице и зачервените помътнели очи, Матю вече не го виждаше.

— Със или без право — спокойно каза той, — го изхвърлих. Опитай с малко кафе.

В отговор Бък грабна каничката от печката и я запрати в стената.

— Е, кафето отпада. — Усетил порива да свие ръцете си в юмруци, Матю ги пъхна в джобовете. — Ако искаш да пиеш, ще трябва да го правиш някъде на друго място. Нямам намерение да те гледам как сам се убиваш.

— К’вото правя си е моя работа — промърмори Бък, стъпвайки по натрошеното стъкло и разлятото кафе.

— Не и докато аз съм тук.

— Ти пък кога ли си тук! — Бък се подхлъзна, но успя да се задържи на крака. Лицето му почервеня от унижение. Всяка стъпка му напомняше за загубата. — Появяваш се тук, когато ти скимне, и изчезваш пак така. Нямаш работа да ми казваш какво да правя в собствената си къща, момче.

— Къщата е моя — тихо каза Матю. — А единственото, което ти правиш в нея, е да умираш.

Можеше да избегне удара. Вместо това философски прие юмрука на Бък, който се заби в челюстта му. Някаква извратена част на съзнанието му остана доволна, че чичо му все още може да удря добре.

Докато Бък го гледаше втренчено, Матю избърса с ръка кръвта по устната си.

— Излизам — каза той и прекрачи прага.

— Върви си, махай се! — Бък се дотътри до вратата и завика след него през барабанящия по покрива дъжд. — В това най те бива. И хич не се връщай, чу ли? Тук на никого не си притрябвал. На никого!

Лару изчака, докато Бък се довлече до спалнята, после се изправи и тръгна да изключи котлона, на който вреше чорбата. Взе своето яке и това на Матю и се измъкна от караваната.

Бяха във Флорида само от три дни, но той знаеше съвсем точно къде ще отиде Матю. Нагласи козирката на кепето си, така че дъждът да не го шиба в лицето, и се запъти към яхтклуба.

Беше полупразен, а вратата на бетонния гараж, който Матю бе наел до края на месеца, зееше отворена. Откри го вътре, седнал при носа на почти готовата яхта.

Беше двукорпусна, широка почти колкото и дълга. Първия път, когато я зърна след пристигането им, Лару бе силно впечатлен. Хубава бе. Е, нищо изискано, но изглеждаше яка и стабилна. Точно каквото Лару харесваше и в яхтите, и в жените.

Матю бе проектирал палубната секция напречно на най-горната част на корпусите, така че да остава над водата и в бурно море. Всеки от двата носа имаше вътрешна извивка, която създаваше известно омекотяване и осигуряваше не само по-плавно, но и по-бързо движение. Разполагаше с голяма трюмна и жилищна площ. Но според Лару най-гениалното в проекта бяха двайсетте квадратни метра открита предна палуба.

„Място за съкровище“ — помисли си Лару.

Липсваха й единствено довършителните работи. Боята и лакировката, мостовото оборудване, навигационните уреди. Както и подходящо име.

Той се качи на палубата, впечатлен за пореден път от острата, силна линия на носовете. „Направо ще пори водата — размечта се той. — Ще лети!“

— Е, кога ще го довършиш това нещо, а?

— Сега имам достатъчно време, както виждаш. — Матю си представи парапета. Мед и тиково дърво. — Само пари ми трябват.

— Аз имам много пари. — Замислен, Лару извади кожената си кесийка и се зае с бавното и според него приятно занимание по свиването на поредната цигара. — За какво друго ги харча, освен за жени? А те не са толкова скъпи, колкото си мислят повечето мъже. Така че може аз да ти дам парите да я довършиш, пък ти ще ми дадеш част от яхтата.

Матю се изсмя горчиво.

— И коя част искаш?

Лару внимателно навиваше хартията около тютюна.

— Лодката, дето я строи един мъж, е добро място за мрачни размишления. Едно ми кажи, Матю, защо го остави да те удари?

— А защо не?

— На мен ми се струва, че ще му се отрази добре, ако ти го удариш.

— Правилно. Направо върха. На мен ще ми се отрази страшно добре да съборя един…

— Инвалид? — меко довърши Лару. — Не, ти никога няма да го оставиш да забрави, че вече не е какъвто е бил.

Вбесен от внезапната болка, Матю скочи.

— От къде на къде ще ми говориш така, да те вземат дяволите! Какво знаеш ти за това? Направих всичко възможно за него.

— Вярно, направил си. — Лару запали клечка кибрит и я остави да пращи на милиметри от края на грижливо свитата цигара. — Плащаш за покрива над главата му, за храната в стомаха му, за уискито, с което се убива. На него му коства само гордостта.

— И какво да направя, по дяволите, да го изхвърля на улицата?

Лару вдигна рамене.

— Не искаш от него да бъде мъж и той не е мъж.

— Изчезвай.

— Аз мисля, че ти си привързан към вината си, Матю. Тя не ти дава да правиш онова, което искаш, и може би да се провалиш в него. — Той само се ухили, когато Матю го сграбчи за ризата. — Виж, с мен се отнасяш като с мъж. — Той вирна брадичка, без да е съвсем сигурен, че в следващата секунда няма да бъде счупена. — Можеш да ме удариш. И аз ще те ударя. Когато приключим, ще се споразумеем за яхтата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Отвратен, Матю го отблъсна. — Не ми трябва компания, не ми трябва и още един партньор.

— Напротив, трябва ти. Освен това ти ми харесваш, Матю. — Лару седна и внимателно изтръска пепелта от цигарата в дланта си. — Ето как аз виждам нещата. Ти ще се върнеш да търсиш кораба, за който си ми казвал. Може да тръгнеш след онзи Вандайк, когото мразиш толкова много. Може дори да се върнеш за жената, която искаш. Аз идвам, защото нямам нищо против да бъда богат. Обичам да гледам добрата борба, а и имам слабост към романтиката.

— Ти си задник, Лару. Един господ знае защо въобще ти казах за тая работа. — Матю вдигна ръце и потри лицето си. — Сигурно съм бил пиян.

— Не, ти никога не си позволяваш да се напиеш. Говореше си сам, mon ami. Аз просто се случих наблизо.

— Може да се върна за потъналия кораб. А ако имам късмет, пътищата ни с Вандайк може и да се пресекат. Но няма никаква жена.

— Винаги има жена. Ако не е една, ще е друга. — Лару сви кльощавите си рамене. — Аз не разбирам защо мъжете си губят ума по разни жени. Една си тръгва, друга идва. Но враг, виж, за това си заслужава да се потрудиш. Колкото до парите, ами, по-приятно е да си богат, отколкото беден. Значи довършваме твоята яхта и тръгваме да търсим богатство и отмъщение, какво ще кажеш?

Матю предпазливо го измери с поглед.

— Оборудването, което искам, не е евтино.

— Нищо свястно не е евтино.

— Може никога да не открием кораба. Дори да го открием, разработването му няма да е нито лесно, нито безопасно.

— Без опасности животът не е интересен. Забравил си го, Матю.

— Може и така да е — промърмори Матю. Усети как нещо се размърдва в него. Кръвта, която бе оставил да улегне и изстине през годините. Той протегна ръка на Лару. — Давай да довършваме яхтата.

След три дни в гаража се появи Бък. Намерил бе бутилка отнякъде. Киселата воня на уискито го обграждаше като облак.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че ще стигнеш с това корито?

Матю продължи все така нежно да изглажда с пясък тиковия материал за парапета.

— До Хатерас за начало. Ще работя с Бомонови.

— Проклети аматьори! — С не съвсем стабилна походка Бък се отправи към кърмата. — За какъв дявол си построил тоя катамаран?

— Защото така искам.

— Единичният корпус на мене ми стигаше. Стигаше му и на баща ти.

— Това не е твоята яхта. Не е и неговата. Моята е.

От това болеше.

— Що за цвят е тоя, дето я боядисваш? Бебешко синьо, ега ти!

— Карибско синьо — поправи го Матю. — На мен ми харесва.

— Сигурно ще потъне още при първата буря. — Бък подсмръкна и устоя на желанието да погали един от корпусите. — Май двамата с Рей вече не ставате за друго освен за морски разходки.

Матю опита дървото, прокарвайки пръст по дължината му. Беше гладко като сатен.

— Ще търсим „Изабела“.

Тишината заискри като допрени оголени жици. Матю метна огладения парапет на рамо и се обърна. Бък се клатушкаше, сякаш беше в открито море.

— Хайде де!

— Рей е решил да тръгне. Открил е нещо, което иска да ми покаже. Веднага щом свърша тук, вдигам платна. Независимо на какво се е натъкнал Рей, тръгвам да я търся. Отдавна трябваше да го направя.

— Ти да не си се побъркал бе, момче? Знаеш ли какво ни струва тоя проклет кораб? Какво струва на мен?

Матю остави парапета настрани, готов за лакиране.

— Имам доста добра представа.

— Веднъж вече намери съкровище, нали? И го остави да си иде. Остави онова копеле Вандайк да ти го отмъкне. Загуби ми го, докато бях с единия крак в гроба. И сега си решил да се върнеш там и да ме зарежеш да изгния тука.

— Аз отивам. Какво ще правиш ти, си е твоя работа.

Пришпорен от паниката, Бък блъсна Матю в гърдите.

— Кой ще се грижи за нуждите ми тук? Ако се чупиш, парите ще свършат след месец. Длъжник си ми, момче. Аз ти спасих скапания живот. Аз изгубих крака си заради теб. Изгубих всичко заради теб.

Вината отново дойде, на вълни, които биха удавили и най-силния мъж. Но този път Матю поклати глава. Повече нямаше да потъва.

— Изплатих си дълга към теб, Бък. Осем години си скъсвах задника от работа, за да можеш ти да се напиваш до безсъзнание и да ме караш да плащам за всеки дъх, който си поемаш. Стига толкова. Тръгвам да търся нещо, което сам се бях убедил, че не мога да имам. И ще го намеря.

— Ще те убият, Матю. „Изабела“ и „Проклятието на Анжелик“. А ако те не успеят, ще го направи Вандайк. Тогава какво ще стане с мен?

— Точно каквото става и сега. Ще стоиш на два крака. За единия от които съм платил аз.

Този път не посрещна безропотно удара. Вместо това хвана юмрука на Бък сантиметри преди да го удари в лицето. И без да мисли, блъсна чичо си назад и Бък се строполи върху кърмата на лодката.

— Направи го още веднъж и ще те пребия, без да ми пука за годините ти. — Матю разкрачи крака и се приготви да посрещне Бък, ако той го нападне повторно. — След десет дни отплавам за Хатерас заедно с Лару. Можеш да се стегнеш или можеш да вървиш по дяволите. Ти избираш. А сега се махай оттук. Имам работа.

Бък избърса устата си с трепереща ръка. Несъществуващият му крак запулсира — противен, хилещ се призрак, който така и не се бе отказал да го тормози. Със свито сърце, той забърза навън да си намери бутилка.

Останал сам, Матю вдигна друга част от парапета и се хвана на работа.

Глава 13

Що се отнасяше до Вандайк, Манзанило бе единственото място на света, където си заслужаваше човек да прекара първите дни на пролетта. Кацналата на скалите къща на западния мексикански бряг му предоставяше възможно най-живописната гледка към неспокойните води на Тихия океан. Нищо не му действаше така отпускащо, както да стои пред остъклената стена и да гледа вълните, които се разбиваха и изригваха долу.

За него силата никога не губеше своето очарование.

Беше зодия Водолей и смяташе водата за своя стихия. Обичаше да я гледа, да я слуша, да я усеща с обонянието си. Макар да пътуваше много, както по бизнес, така и за удоволствие, никога не се задържаше за дълго далеч от стихията си.

Всичките му къщи бяха купени или построени в близост до някакъв воден басейн. Вилата му на Капри, плантацията на Фиджи, бунгалото на Мартиника. Дори и къщата му от червеникавокафяв камък в Ню Йорк имаше прекрасна гледка към Хъдзън. Но той питаеше особена любов към мексиканското си убежище.

Не че това му пътуване бе пътуване за удоволствие. Работната етика на Вандайк бе също толкова подчинена на дисциплината, колкото и всичко в него. Наградите се печелеха — а той бе спечелил своята. Той вярваше в тежкия труд, в упражняването на тялото наред с упражняването на ума. Вярно бе, че беше наследил голяма част от богатството си, но той не си бе губил времето, нито бе намалил първоначалния си капитал. Напротив, бе го надграждал, упорито и умело, докато не утрои с лекота наследството, което беше получил.

Смяташе се за дискретен и достоен човек. Бе всичко друго, но не и един търсещ популярност Тръмп. Вандайк преследваше личните и бизнес целите си тихо, звездата му светеше с фин, едва доловим блясък, който държеше името му далеч от пресата и заглавията на таблоидите.

Освен ако той не ги поръчваше. Публичността, когато бе от нужния вид, можеше да потули някоя сделка или да наклони везните в правилната посока.

Никога не се беше женил, макар дълбоко да се възхищаваше на жените. Бракът бе договор, а отмяната на този тип договори твърде често завършваше с вадене на кирливите ризи, и то нерядко публично. В резултат на този договор често се появяваха наследници, а наследниците можеха да бъдат използвани злонамерено.

Вместо това той внимателно подбираше компаньонките си и се отнасяше към тях със същото уважение и любезност, с каквито се отнасяше към всеки от своите служители. А когато поредната жена спреше да го забавлява, тя биваше щедро отпращана.

Малко бяха онези, които се оплакваха.

Миниатюрната италианска благородничка, от която се бе отегчил наскоро, се бе оказала нещо като проблем. Леденопрозрачните диаманти, които й бе предложил като прощален подарък, не бяха охладили горещия й темперамент. На практика тя го бе заплашила. С известно съжаление той уреди да й бъде даден урок. Но бе дал строги указания да не остават видими следи.

В края на краищата тя имаше хубаво лице, както и тяло, което му бе доставяло изключително удоволствие.

Струваше му се, че насилието, добре овладяното насилие, е инструмент, който никой преуспял мъж не може да си позволи да пренебрегне. В последните години го бе използвал често и, както си мислеше, доста успешно.

Странно, но то му носеше много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквал. Нещо като лесна чувствена печалба, реши той. Пред себе си би могъл да признае, че да плаща за него често смекчава пристъпите на черна ярост, които го измъчваха.

Толкова много мъже познаваше. Мъже, които като него контролираха огромни състояния и управляваха финансови империи, и които губеха проницателността си, като се примиряваха с един, после с втори провал и правеха твърде много компромиси. Или просто се изтощаваха до смърт в стремежа си да останат на върха. „Чувството за неудовлетвореност — помисли си той — гноясва, когато е потиснато. Мъдрият човек намира начин да се отпусне и винаги, винаги брои печалбата.“

Сега го чакаше работа, работа, която му доставяше удоволствие. В момента негов приоритет бе „Номад“ — и екипажът му, и неговата изключителна находка.

Както бе наредил, докладите го чакаха на бюрото му. Сам бе подбрал екипа за своята експедиция, от учените и техническия персонал чак до последния кухненски помощник. Фактът, че инстинктите му за пореден път се бяха оказали на висота, му доставяше истинска радост. Не го бяха подвели. След края на експедицията щеше лично да се погрижи всеки член на екипажа на „Номад“ да получи заслужената премия.

Искрено се възхищаваше на учените, на логиката и дисциплината им, на въображението им. Беше изключително доволен от Франк Лиц, както в ролята му на биолог, така и в тази на шпионин. Лиц го държеше в течение на отношенията вътре в екипажа на „Номад“, до най-интимните подробности.

Да, Лиц определено бе добра находка, особено след разочарованието, което му бе поднесъл Пайпър. Младият археолог бе обещаващ. С изключение на онзи малък недостатък, който го бе направил немарлив.

Пристрастеността водеше до липса на ред. Самият той се бе отказал преди години от цигарите с единствената цел да докаже на себе си, че е в състояние да го направи. Вътрешната сила се равняваше на властта над околните. Жалко, че на Пайпър му липсваше вътрешна сила. Накрая Вандайк му бе дал непречистения кокаин, който го уби, без капка съжаление.

Всъщност се бе оказало доста вълнуващо. Един вид дисциплинарно уволнение.

Вандайк се облегна удобно и се зачете в докладите на Лиц и неговия екип от морски биолози за екосистемата, за растенията и животните, които бяха колонизирали останките на „Джъстин“. Гъби, златен корал, червеи. Вандайк се интересуваше от всичко.

Всичко можеше да се прибере и използва.

Със същото уважение и интерес той проучи докладите на геолозите, химиците, на представителите, които бе изпратил да наблюдават операцията и резултатите от нея.

Като дете, на което са дали лакомство, Вандайк остави доклада на археолозите за накрая. Той беше добре организиран, подробен и ясен като кристал. Всички подробности бяха налице, до последния фаянсов чиреп. Всеки артефакт бе описан, датиран и фотографиран, всеки предмет каталогизиран според датата и часа на откриването му. Имаше препратки към доклада на химиците във връзка с обработката, тестуването и почистването на всеки артефакт.

Изпълни го бащинска гордост, докато четеше чисто напечатаните страници. Беше страшно доволен от Тейт Бомон, дори я смяташе за свое протеже.

От нея щеше да се получи идеален заместник на нещастния Пайпър.

Решението му да наблюдава научния й напредък през годините вероятно бе резултат на някакъв импулс. И импулсът се бе изплатил стократно. Как само се бе изправила срещу него на борда на „Триумф“. Умните й очи горяха от праведен гняв, а това го изпълваше с възхищение. Смелостта е ценно качество, когато е придружена с подреден ум.

Тейт Бомон притежаваше и двете.

В професионално отношение тя бе надскочила първоначалните му очаквания. Беше се дипломирала трета в курса си, а първата си публикация бе направила още като второкурсничка. Дипломната й работа беше истинско бижу. Щеше да защити доктората си години преди повечето от състудентите си.

Тя го вълнуваше.

Толкова го вълнуваше, че бе отворил няколко врати по пътя й. Врати, които дори нейните умения и упоритост нямаше да успеят да й открехнат. Възможността да участва в изследването с двуместната подводница край бреговете на Турция на дълбочини от двеста метра я бе издействал той. Макар че, като грижовен чичо, не се бе възползвал от това. Все още.

Личният й живот също бе спечелил възхищението му. В началото бе останал разочарован от раздялата й с Матю Ласитър. Една продължителна връзка щеше да подпомогне контрола му над Матю. И все пак бе останал доволен от очевидно добрия вкус на Тейт, който не й бе позволил да се свърже с човек, който стои толкова по-долу от нея.

Беше се концентрирала над учението, над целите си, точно както би очаквал от собствената си дъщеря, ако имаше такава. На два пъти се бе впускала в романтични преживявания. Първия път бе по-скоро резултат на младежки бунт, според Вандайк. Младият мъж, с който бе излизала в първите седмици след завръщането си в колежа, едва ли бе повече от експеримент, бе сигурен в това. И много скоро бе разкарала този мускулест, празноглав атлет.

На жена като Тейт й подхождаха мъже с интелект, стил, възпитание.

И наистина, след дипломирането си тя бе започнала връзка с един от състудентите си, човек, който споделяше много от собствените й интереси. Връзката бе продължила почти десет месеца, причинявайки на Вандайк известна тревога. Но и на това бе сложен край, когато той бе уредил да предложат работа на младежа в океанографския институт в Гренландия.

За да осъществи напълно потенциала си, Тейт трябваше да ограничи нещата, които я разсейват, така както бе правил той през годините. Бракът и семейството щяха само да размият приоритетите й.

Беше доволен, че работи за него. Смяташе да я задържи, засега в периферията. След време, ако продължеше да доказва стойността си, щеше да я изтегли в ядрото.

Жена с интелигентност и амбиции като нейните щеше да разбере колко голям е дългът й към него и щеше да оцени онова, което той можеше да й предложи за в бъдеще.

Един ден щяха да се срещнат отново и да работят рамо до рамо.

Той беше търпелив човек и можеше да я изчака. Както чакаше „Проклятието на Анжелик“. Инстинктите му нашепваха, че когато моментът назрее, едното ще го отведе при другото.

Тогава щеше да има всичко.

Вандайк хвърли поглед към факса, който бе започнал да жужи. Изправи се и си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок. Ако разписанието му за деня не бе толкова натоварено, щеше да прибави и капка шампанско. Но малките удоволствия можеха да почакат.

Взе факса и вдигна вежда. Беше последният доклад относно Ласитърови. Значи така — Матю е зарязал кораба и се е върнал при чичо си. Може би ще натика впиянчения глупак в поредния рехабилитационен център. Не преставаше да се учудва на факта, че Матю още не е зарязал стареца да се въргаля в собствения си бълвоч и не е духнал нанякъде.

„Семейна лоялност“ — помисли си той и поклати глава. Нещо, което Вандайк знаеше, че съществува, но самият той никога не бе изпитвал. Ако собственият му баща не бе умрял съвсем навременно на петдесетгодишна възраст, Вандайк щеше да осъществи плановете си по завземане на контрола над семейния бизнес. За щастие, нямаше братя и сестри, с които да си съперничи, а майка му бе изтляла тихо в една скъпа психиатрична клиника, когато той бе едва на тринайсет години.

Беше останал само той, помисли си Вандайк, докато отпиваше от охладения сок. И богатството му. Заслужаваше си да използва една малка част от него, за да държи под око Матю Ласитър.

„Семейна лоялност“ — помисли си отново той и се подсмихна. Ако случаят бе такъв, то бащата на Матю сигурно бе намерил начин да предаде своята тайна на сина си. Рано или късно, Матю щеше да бъде принуден да тръгне след „Проклятието на Анжелик“. А той, търпелив като паяк, щеше да го чака.

Времето се развали и разкопките бяха прекратени за четиридесет и осем часа. Бурните вълни повалиха половината екипаж въпреки таблетките против морска болест. Тейт и железният й стомах преживяха бурята на работната маса с термос кафе отстрани.

Беше предоставила каютата на стенещата позеленяла Лорейн.

Рокендролните подскоци на кораба не й попречиха да включи в каталога най-новите постъпления към съкровището.

— Бях сигурен, че ще те намеря тук.

Тя вдигна глава — пръстите й спряха да шарят по клавиатурата — и се усмихна на Хейдън.

— Мислех, че си на легло. — Тя наклони глава. — Все още си малко блед, но си загубил оня интригуващ зеленикав оттенък. — Усмивката й подлярски се разшири. — Искаш ли бисквитка?

— Какво самодоволство! — Той внимаваше да не погледне към чинията с бисквити на масата. — Чух, че Бауърс си прекарвал страхотно, като засипвал Дарт с все по-нови и нови рецепти за свинско.

— Хм, Бауърс, аз и още няколко колеги се насладихме на обилна закуска тази сутрин. — Тя се засмя. — Успокой се, Хейдън, няма да ти я описвам. Ще седнеш ли?

— Неудобно е за един ръководител на екип да губи достойнството си по този начин. — Той с благодарност се настани на сгъваемия стол. — Прекалено много време в класната стая и твърде малко на фронта, струва ми се.

— Добре се справяш. — Доволна, че има компания, тя обърна гръб на монитора. — Целият филмов екип е на легло. Хич не ми е приятно, че се радвам на нечие нещастие, но си е истинско облекчение да се спасиш от досадното им присъствие за няколко дни.

— Един документален филм ще повиши неимоверно интереса към този тип експедиции — посочи той. — Можем да използваме публичността и субсидиите.

— Знам. Рядко можеш да се ползваш от облагите на частно субсидирана експедиция, и то такава, която се изплаща толкова добре. Виж това, Хейдън. — Тя взе един златен часовник в комплект с луксозен ланец. — Красив е, нали? Виж само гравюрата на капака. Направо можеш да подушиш розите.

Тя нежно поглади с палец фино гравираните пролетни пъпки преди внимателно да отвори капачето.

„На Дейвид, моя любим съпруг, който накара времето да спре.

Елизабет.“

Въздишката излезе направо от сърцето й.

— В списъка на пътниците фигурират имената на Дейвид и Елизабет Макгауън — каза тя с натежал глас. — И трите им невръстни деца. Тя и най-голямата й дъщеря са оцелели. Загубила е сина си, другата си дъщеря и своя любим Дейвид. Времето е спряло за тях, и то завинаги. — Тя нежно затвори часовника. — Сигурно го е носил, когато корабът е потънал. Сигурно го е взел със себе си. Може дори да го е отворил и да е прочел посвещението за последен път, след като се е сбогувал с нея и с децата им. Повече никога не са се видели. Повече от сто години този символ на любовта й към него е чакал някой да го намери. И да си спомни за тях.

— Действа смиряващо, когато ученикът надмине учителя си — каза Хейдън. — У теб има повече, отколкото аз някога съм имал — добави той, когато Тейт го погледна изненадано. — Аз бих видял просто един часовник, стила на изработката, производителя. Бих си отбелязал посвещението, щастлив, че разполагам с дата, която да потвърди собствените ми изчисления за възрастта му. Можеше и да отбележа съществуването на Дейвид и Елизабет, и със сигурност щях да потърся имената им в списъка на пътниците. Но нямаше да ги видя. Нямаше да ги почувствам.

— Не е научно.

— Задачата на археологията е да изучава културата. Твърде често забравяме, че културата се създава от хора. Най-добрите от нас не го забравят. Най-добрите от нас му придават значение. — Той хвана ръката й. — Като теб.

— Не знам какво да правя, когато се натъжа от нещо такова. — Тя обърна ръка, така че пръстите им се преплетоха. — Ако можех, щях да взема това, да издиря праправнуците им и да им кажа: Вижте, това е част от Дейвид и Елизабет. Ето какви са били. — Тя се почувства глупаво и остави часовника на масата. — Но не е мой. Вече дори не е техен. На „Морско проучване“ е.

— Без „Морско проучване“ никога нямаше да бъде намерен.

— Знам това. Наистина. — Тейт изпита нуждата да изясни собствените си мисли и се наведе по-близо до него. — Това, което правим тук, Хейдън, е важно. Начинът, по който го правим, е новаторски и високоефективен. Освен съкровището, което вадим на бял свят, има и знание, открития, теории. Правим „Джъстин“ и хората, които са загинали с нея, реални и им даваме втори живот.

— Но?

— Ето тук се препъвам. Къде ще отиде часовникът на Дейвид, Хейдън? И десетките други лични ценности, които хората са носили със себе си? Нямаме контрол върху това, защото колкото и важна да е работата ни, ние сме само едни наемни работници. Ние сме едни мравки, Хейдън, мравки в рамките на огромен конгломерат. „Морско проучване“ към „Посейдон“, „Посейдон“ към „Трайдънт“ и така нататък.

Устните му се извиха.

— Повечето от нас прекарват научната си кариера като мравки, Тейт.

— И това задоволява ли те?

— Предполагам, че да. Мога да върша работата, която обичам, да преподавам, да чета лекции, да публикувам в печата. Без тези конгломерати и трохите, отпуснати от обществената им съвест или усета им към данъчни отбивки, никога нямаше да мога да отделя време за подобна практическа работа и пак щях да балансирам на ръба на бедността.

Беше вярно, разбира се. Звучеше съвсем логично. И все пак…

— Но дали е достатъчно, Хейдън? Трябва ли да е достатъчно? Какво пропускаме като сме тук? Без рискове, без очакването на лова. Без право или контрол върху това, което правим, и онова, което откриваме? Не ни ли грози опасността да изгубим страстното увлечение, което в крайна сметка ни е издигнало дотук?

— Теб не те грози. — Сърцето му започваше да приема онова, което разумът му бе нашепвал през цялото време. Никога нямаше да бъде негова. Тя беше екзотично цвете, а той обикновена трудолюбива пчелица. — Ти никога няма да го загубиш, защото е в центъра на същността ти.

Като вид символично сбогуване с една глупава мечта, той вдигна ръката й и притисна устни към нея.

— Хейдън…

Можеше да прочете в очите й загрижеността, съжалението и симпатията, като последното го изпълни с болка.

— Не се притеснявай. Просто знак на възхищение между колеги. Имам подозрението, че общата ни работа няма да продължи още дълго.

— Не съм решила — побърза да каже тя.

— Мисля, че си.

— Имам своите отговорности тук. И съм ти задължена, задето ме препоръча за тази работа.

— Името ти вече беше включено в списъка — поправи я той. — Аз просто одобрих избора.

— Но аз си мислех… — Тя сбърчи чело.

— Вече си си спечелила репутация, Тейт.

— Оценявам думите ти, Хейдън, но… Вече съм била в списъка, казваш? Чий списък?

— На „Трайдънт“. Шефовете там са били впечатлени от служебната ти характеристика. Всъщност останах с впечатлението, че има определен натиск да бъдеш включена от един от чичковците с парите. Не че не бях щастлив да се присъединя към препоръката.

— Разбирам. — По причини, които не би могла да назове, гърлото й пресъхна. — Кой може да е този чичко паричко?

— Както сама каза, аз съм само една мравка. — Той сви рамене и се изправи. — Както и да е, ще ми е неприятно да те изгубя, ако решиш да се оттеглиш преди края на експедицията, но изборът си е твой.

— Нали ти казах, че не съм решила. — Факта, че е била набелязана, я изнервяше, но въпреки това, тя се усмихна на Хейдън. — Благодаря все пак.

Обърна се към монитора си и затрака по клавиатурата, присвила очи към екрана. „Трайдънт“, бе казал Хейдън. Значи засега щеше да пропусне „Посейдон“ и „Морско проучване“. За да откриеш източника на властта, на което и да е ниво, първо трябва да разбереш откъде идват парите.

— Здравейте, приятели и съседи. — Бауърс се появи с бодра стъпка, захапал едно пилешко бутче. — Обядът е готов, поне за някои. — Веждите му заиграха в очакване Тейт да оцени шегата му.

— Я ми помогни малко, Бауърс.

— Веднага, сладурано. Винаги на твоите услуги.

— Засега ще ми е достатъчно, ако направиш една-две от твоите компютърни магии. Искам да разбера кой финансира „Трайдънт“.

— Ще пишеш благодарствени писма, така ли? — Той остави обяда си настрани, изтри ръце в предницата на ризата си и се хвана на работа.

— Хм… доста нива има тук — промърмори след малко той. — Имаш късмет, че съм най-добрия. Свързана си с главния компютър, така че хората, които ни трябват, са някъде там. Винаги е така. Искаш борда на директорите или какво?

— Не — бавно каза тя. — Забрави за борда. Собственикът на „Номад“, Бауърс, този, който стои зад корпорацията. Чий е корабът?

— Не би трябвало да е трудно да открием собственика. Не и с тази дружелюбна технология. На „Морско проучване“ е, бейби. Чакай малко… има дарител. Боже, как обичам филантропите. Някакъв шмекер на име Вандайк.

Тейт се втренчи в екрана.

— Сайлъс Вандайк?

— Той е голяма работа. Сигурно си чувала за него. Финансира цял куп експедиции. Човекът заслужава една голяма, звучна целувка. — Усмивката му се стопи, когато погледна лицето на Тейт. — Какъв е проблемът?

— Аз съм проблемът. — Тя стисна зъби, борейки се с внезапната ярост. — Тук съм благодарение на същия този кучи син. Този… Няма значение, измитам се.

— Измиташ се? — Бауърс се взираше озадачен в нея. — Къде се измиташ?

— Мисли си, че може да ме използва! — Почти заслепена от гняв, тя се втренчи в артефактите, които лежаха в спретнати купчинки на масата й. Часовникът на Дейвид и Елизабет. — Да върви по дяволите това копеле!

Матю затвори телефона и взе кафето си. Още един изгорен мост. Или може би, само може би, първите копки в основата на нов.

Утре сутринта отплаваше за Хатерас.

Ако не друго, това поне щеше да е добър тест за плавателните възможности на „Русалка“.

Яхтата беше завършена, боядисана, полирана и кръстена. През последните дни двамата с Лару на няколко пъти я бяха изпробвали на кратки разстояния. Бе се представила страхотно.

Матю се отпусна в стола. Бе приятно уморен. Може би най-сетне бе направил нещо истинско.

Дори и името й имаше особено значение за него. Отново бе сънувал онзи сън — за Тейт в дълбокото тъмно море. Не му трябваше Фройд, за да му го обясни. През последните няколко седмици често бе говорил с Рей. Името на Тейт бе извадено от забвение, също като „Изабела“ и спомените от онова лято.

Естествено, това го бе навело на някои мисли, бе обърнало погледа му към миналото и сънят се бе върнал.

Тейт можеше и да си остане само един тъжен спомен, но сънят бе толкова жив, че той се бе почувствал задължен да кръсти яхтата на него. А косвено и на нея.

Чудеше се дали ще я види. Едва ли. Предаде се на сладката заслужена отмора и си каза, че в крайна сметка това няма значение.

Вратат