/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Публични тайни

Нора Робъртс


Нора Робъртс

Публични тайни

Пролог

Лос Анджелис, 1990

Удари спирачка и колата се блъсна в бордюра. Радиото продължаваше да гърми. Притисна устата си с ръка, за да удържи истеричния смях. Спомен от миналото, беше казал дисководещият. Спомен от нейното минало. Рокът на „Девъстейшън“ продължаваше.

Умът й машинално регистрираше всичко: спирането на колата, изваждането на ключа, отварянето на вратата. Поради превалялия дъжд и високите температури от настилката спираловидно се издигаше пара. Огледа се ужасена наоколо и изтича.

Тъмнина. Почти беше забравила за съществата, които удряха в тъмното.

Шумът се засили с отварянето на входната врата. Флуоресцентното осветление я заслепяваше. Ужасена, продължи да тича. Отчаяно се надяваше някой да я изслуша.

Сърцето й биеше до пръсване, докато тичаше по коридора. Звъняха десетки телефони; смесваха се оплаквания, викове, въпроси, някой ругаеше. Видя вратата с надпис „Отдел «Убийства»“ и се разрида.

Отдръпнал се назад от бюрото, с крак върху скъсана попивателна хартия, с телефонна слушалка, притисната между рамото и ухото, той се канеше да отпие от чашата с кафе.

— Моля те, помогни ми — каза тя и рухна върху стола срещу него — Някой се опитва да ме убие.

Глава 1

Лондон, 1967

Ема беше почти тригодишна, когато видя за пръв път баща си. Знаеше как изглежда, защото майка й грижливо изрязваше от вестници и лъскави списания негови снимки и ги окачваше върху всяка свободна повърхност в тесния им тристаен апартамент. Джейн Палмър обичаше да показва на дъщеря си снимките, залепени по сетните и седнала на някой от вехтите мебели, да й разказва за прекрасния си любовен роман с Брайън Макавой — солист на прочутата рокгрупа „Девъстейшън“. Колкото повече пиеше Джейн, толкова по-прекрасна ставаше тази любов. Разказите на майката бяха твърде непонятни за Ема. Знаеше, че мъжът от снимките беше важна личност, защото заедно със състава си беше свирил пред кралицата. Научила се бе да разпознава гласа му по радиото или когато майка й пуснеше някоя от плочите му. Обичаше гласа му и онова, което щеше да научи по-късно, че е неговият лек ирландски акцент.

Много от съседите цъкаха съжалително над бедното малко момиченце при тази майка с лош характер и подчертана склонност към джина. От време на време чуваха кресливите й ругатни и риданията на Ема. Жените мълчаливо разменяха многозначителни погледи, докато тупаха килимите или простираха прането.

Така се споглеждаха и поклащаха глави и през хубавото лято на 1967, докато слушаха виковете на малкото момиченце през отворените прозорци на апартамента. Според повечето от тях младата Джейн Палмър не заслужаваше такова сладко дете. Разбира се, това споделяха само помежду си. Никой от тази част на Лондон не би и помислил да отнесе въпроса до съответните власти.

Разбира се, Ема не можеше да разбере думи като „алкохолизъм“ или „душевно заболяване“, но на три години вече бе експерт по настроенията на майка си. Тя познаваше дните, в които майка й се смееше и я прегръщаше, и дните, когато й се караше и я биеше. Но нажежеше ли се атмосферата в апартамента, детето вземаше черното си плюшено куче Чарли, пропълзяваше в шкафчето под кухненската мивка и там, на тъмно и влажно, чакаше да премине гнева на майка й. Не всеки път обаче беше достатъчно бърза, за да се спаси.

— Стой мирно, Ема! — Джейн с ожесточение разресваше светлорусата й коса и едва се сдържаше да не обърне четката и да напердаши дъщеря си. Но днес не трябваше да изпуска нервите си, днес — не. — Днес трябва да бъдеш хубава. Искаш да си хубава, нали?

Никак не държеше да е хубава, защото четката нараняваше кожата на главата й, а новата розова рокля дращеше от колосването. Тя продължи да се върти на стола, докато майка й се опитваше да завърже с панделка развяващите се къдрици.

— Казах да стоиш мирно! — Ема извика, когато Джейн заби пръсти във врата й. — Никой не обича мръсните лоши момичета. — След две дълбоки вдишвания тя отпусна ръката си. Не искаше детето да има белези. Пък и нали я обичаше. А белезите нямаше да се харесат на Брайън, ако ги забележеше.

Издърпа Ема от стола и я хвана здраво за рамото.

— Престани да се цупиш, момичето ми. — Но от резултата беше доволна. С нежните руси къдрици и големите сини очи Ема изглеждаше като малка принцеса. — Погледни се. — Този път ръцете на Джейн нежно обръщаха детето към огледалото. — Нали си хубава?

Докато се оглеждаше в изпъстреното с петна огледало, тя отново сви устни нацупено. Имитираше кокнито1 на майка си със следи от детско фъфлене.

— Сърби ме.

— Една дама трябва да изтърпи и неудобства, ако иска да накара мъжа да я мисли за красива. — Самата Джейн усещаше как черният корсет се впива в плътта й.

— Защо?

— Защото това е част от задълженията на жената. — Тя се заразглежда в огледалото първо от едната страна, а след това от другата. Тъмносинята рокля подчертаваше закръглените й форми и пищния й бюст. Спомни си, че Брайън винаги беше харесвал гърдите й и почувства внезапно сексуално желание.

Господи, никой преди или след това не можеше да се сравни с него в леглото. Имаше някакъв глад у него, необуздан глад, който криеше много добре зад студената и самоуверена външност. Познаваше го от детство и повече от десет години му беше любовница. Затова никой не знаеше по-добре от нея на какво е способен Брайън, когато се възбуди.

За миг си представи как той съблича роклята й, обгръща с поглед тялото й, тънките му пръсти разкопчават корсета…

Спомняше си колко добре се чувстваха в леглото и усети влага между краката си. Вярваше, че пак ще бъдат заедно.

Опомни се, грабна четката и среса косата си. Беше изхарчила последните си пари за фризьор, за да боядиса дългата й до раменете права коса като на Ема. Доволно кимна с глава — от днес нататък въобще няма да я е грижа за пари.

Устните й бяха грижливо оцветени в много бледорозово — цвят, също като на топмодела Джейн Чашър върху корицата на последния „Бог“. Нервно взе молива и подсили грима около очите си.

Ема гледаше майка си очарована: днес миришеше на одеколон, а не на джин. Детето посегна плахо към червилото, но тя я плесна.

— Не го пипай! — Удари още веднъж Ема през пръстите. — Нали съм ти казала никога да не ми пипаш нещата.

Детето кимна. В очите му се появиха сълзи.

— И не започвай пак да цивриш. Не искам да те види за пръв път със зачервени очи и подуто лице. — В гласа й сега имаше нотки, които накараха Ема да се измъкне внимателно извън обсега й. — Ако не дойде скоро… — Джейн се отдалечи, изучавайки в огледалото онова, което тялото й предлагаше.

Винаги е била пълна, но никога дебела. Вярно е, че роклята й беше тесничка, но подчертаваше заоблените й форми. Кльощавите може да са на мода, но тя знаеше, че мъжете предпочитат закръглените жени в леглото. Знаеше го, защото твърде дълго се беше изхранвала с тялото си.

Докато се оглеждаше, увереността й се увеличаваше и тя вече си представяше, че прилича на бледите, изтънчени манекенки — всеобщата мода в Лондон. Липсваше й вкус, за да прецени, че този цвят на косата не й подхожда и че от новата прическа ъгловатото й лице изглежда грубо. Важното бе да е модерна. Винаги е била.

— Сигурно не ми вярва. Не му се иска. Мъжете никога не желаят децата си. — Нейният баща не се интересуваше от нея, докато гърдите й започнаха да се развиват. — Запомни това, Ема, момичето ми. — Тя хвърли замислен поглед на дъщеря си. — Мъжете не искат бебета. Жените им трябват само за едно, ще разбереш това доста скоро. Забавляват се с теб, сетне те изоставят с надут корем и с разбито сърце.

Закрачи из стаята, запали цигара и запуши, нервно вдишвайки дима. Жадуваше за марихуана, сладка и успокояваща, но парите за наркотика отидоха за новата рокля на Ема. Понякога майките трябва да се жертват.

— Той може да не те иска, но след като те види, не би могъл да отрече, че си негова. — Тя изучаваше дъщеря си с присвити очи. Усети прилив на нежност към нея и си каза, че когато е добре измито, мъничето е хубаво като картинка. — Дяволски му приличаш, Ема, сладурче. Вестниците пишат, че щял да се жени за оная мръсница Уилсън — аристократка от старо семейство. Но той ще се върне. Винаги съм знаела, че ще се върне при мен. — Смачка цигарата наполовина в нащърбения пепелник и тя продължи да дими. Нужен й беше алкохол — само една глътка джин, за да успокои нервите си. — Стой на леглото — нареди тя. — Стой там и мирувай! Не пипай нищо, иначе ще съжаляваш.

Беше обърнала две чашки, когато чу почукването на вратата. Сърцето й започна да бие. Като повечето алкохолици, след като пийнеше, се чувстваше по-уверена в себе си. Приглади косата си, усмихна се фалшиво и отвори вратата.

Той беше красив. В първия миг през заслепилото я лятно слънце видя само него, висок и строен, с руса коса и пълни сериозни устни, приличаше на поет или апостол. Помисли си, че го обича — доколкото това чувство й беше познато.

— Брайън. Колко е хубаво, че се обаждаш. — Усмивката й се стопи, когато забеляза двамата мъже зад него. — С бодигардове ли се движиш вече?

Той нямаше настроение. Беше вбесен, че се е оставил на уловката да се види отново с Джейн, и цялата вина за това хвърляше върху мениджъра и годеницата си. Възнамеряваше да се измъкне колкото е възможно по-бързо.

— Нали си спомняш Джоно? — Брайън пристъпи навътре. Миризмата на джин, пот и престояло ядене неприятно напомняше за собственото му детство.

— Разбира се. — Джейн рязко кимна на високия, тромав бас китарист. Той носеше диамант на малкия си пръст, а лицето му бе обрамчено от тъмна пухкава брада. — Издигнахме се в живота, нали, Джоно?

Той огледа мръсния апартамент.

— Някои от нас.

— Това е Пит Пейдж, нашият мениджър. — Той бе хубав мъж, около тридесетте, с блестяща усмивка и грижливо поддържани ръце.

— Зная всичко за вас. — Тя му подаде преднамерено високо ръката си, за да го накара да я вдигне до устните си, но той не я пое. — Вие направихте от нашите момчета звезди.

— Само им отворих няколко врати.

Изпълнение пред кралицата, концерти по телевизията, запланували сте нов албум и ви очаква голямо американско турне: — Тя погледна отново Брайън: косата му стигаше почти до раменете, а лицето му бе слабо, бледо и чувствително. Плакати с това лице красяха стените на тийнейджърите от двете страни на океана, а вторият му албум „Пълно опустошение“ бързо се изкачи на върха на класациите. — Постигнахте всичко, което желаехте.

По дяволите, нима ще го накара да се чувства виновен, защото беше постигнал нещо.

— Вярно е.

— Някои от нас получават повече, отколкото са пожелали. — Тя отметна назад главата си. Люлеещите се на ушите й позлатени топчета се бяха поизтрили. Засмя се отново, като че позираше. На двадесет и четири, година по-голяма от Брайън, тя се мислеше за много по-умна и духовите от него. — Бих предложила чай, но не очаквах цяла компания.

— Не сме дошли за чай. — Той пъхна ръце в широките джобове на джинсите си и се намръщи още повече. Вярно е, беше млад, но все пак беше порасъл. И нямаше намерение да остави тази стара, вмирисана на джин нещастница да му създава неприятности. — Джейн, само заради миналото ни този път не се обърнах към съда. Но ако продължаваш да звъниш, да пишеш закани или да ме шантажираш, повярвай ми, ще се оплача.

Силно гримираните й очи се присвиха.

— Искаш да ми изпратиш ченгетата, карай, момчето ми. Ще видиш как всичките ти малки фенове заедно с тъпите си родители ще се зарадват, като прочетат как съм забременяла. Как ни изостави, мен и малкото си момиченце, докато ти тънеш в разкош. Как ще го преглътнете това, мистър Пейдж? Мислите ли, че бихте получили друга покана от кралицата за Бри и момчетата?

— Мис Палмър. — Гласът на Пит беше спокоен. Часове беше преценявал и най-малките подробности на ситуацията. Веднага разбра, че си губи времето. Единственият изход тук бяха парите. — Убеден съм, че не бихте раздухвали личните си работи в пресата. Нито пък мисля, че ще инсинуирате изоставяне, когато не е имало такова.

— О! Мениджър ли ти е, Брайън, или мръсен адвокат?

— Не беше бременна, когато те напуснах.

— И аз не знаех, че съм бременна! — извика тя и сграбчи черното му кожено яке. — Чак след два месеца разбрах със сигурност. Но ти беше заминал. Не знаех къде да те търся. Можех да се отърва от детето. — Стисна по-здраво якето, когато той се опита да се откопчи. — Познавах хора, които можеха да уредят това, но се страхувах, страхувах се много повече, отколкото да родя.

— Значи тя има дете. — Джоно седна на дръжката на фотьойла и запали с масивната си златна запалка цигара „Галоаз“. През последните години живееше охолно и придоби навици на богат човек. — Но това не значи, че то е твое, Бри.

— Негово е, идиот такъв!

— Хайде, хайде. — Той невъзмутимо дръпна от цигарата, а след това издуха дима право в лицето й. — Държиш се като изискана дама, нали?

— Престани, Джоно. — Пит продължаваше да говори тихо и спокойно. — Мис Палмър, ние сте тук, за да обсъдим въпроса.

Тя си помисли, че това е нейният скрит коз.

— Басирам се, че ще предпочетете да не се вдига шум. Знаеш, че тогава не съм имала друг, Брайън. — Приведе се към него, притискайки го с гърдите си. — Нали си спомняш онази Коледа, която прекарахме заедно. Ема ще стане на три години през септември.

Спомняше си, въпреки че не би искал. Беше на деветнадесет години, завладян от музика и гняв. Някой беше донесъл кокаин и след като опита за пръв път, се почувства като чистокръвен жребец. Трепереше от желание да се люби.

— Значи имаш дете и мислиш, че е мое. Защо чака досега, за да ми го съобщиш?

— Казах ти, че в началото не можех да те открия. — Джейн навлажни устни и помисли, че й трябва още една чашка. Не беше разумно да му каже, че й е било приятно известно време да играе ролята на мъченица: бедната неомъжена майка, съвсем сама. Имаше си, разбира се, и един двама мъже да я подкрепят.

— Записах се в онези програми за момичета, изпаднали в беда. Мислех си да я оставя, нали разбираш — за осиновяване. След като я родих, не можех — толкова приличаше на теб. Казах си, че ако я изоставя, ти ще откриеш и ще се ядосаш. Боях се, че няма да се върнеш при мене. — Разплака се. Сълзите размазаха тежкия й грим. Той се притесни, защото беше искрена. — Знаех, че ще се върнеш, Брайън. Започнаха да пускат песните ти по радиото, виждах плакати в магазините за плочи. Започваше да се издигаш. Винаги съм била сигурна в тебе, но, Господи, никога не съм предполагала, че ще станеш толкова голяма звезда. Почнах да мисля…

— Обзалагам се, че си мислила — измърмори Джоно.

— Започнах да мисля — процеди тя през зъби, — че ще се зарадваш на детето. Отидох на последния ти адрес, научих, че си се преместил, но никой не ми каза къде. Мислех за теб всеки ден. Виж! — Тя посочи снимките, налепени по стените на апартамента. — Изрязвах и събирах всичко, което можех да намеря за теб.

Той ги заразглежда. Стомахът му се сви.

— Господи!

— Обадих се на компанията, с която записваш и дори отидох там, но те се отнесоха с мен като с нищожество. Казах им, че съм майка на дъщеричката на Брайън Макавой, но те ме изхвърлиха — премълча, разбира се, че беше пила и че се нахвърли върху секретарката. — Започнах да чета за вас двамата с Бевърли Уилсън и се отчаях. Знам, че тя не би могла да означава нещо за теб след всичко, което е имало между нас. Реших, че трябва да говоря с теб по някакъв начин.

— Не е най-добрият начин да се обаждаш в апартамента на Бев с маниакалните си бълнувания.

— Трябваше да говоря с теб, да те накарам да ме изслушаш. Не знаеш, Бри, какво е да се измъчваш как да платиш наема и дали ще има достатъчно пари за храна. Не можех да си купувам хубави дрехи, нито да излизам.

— Пари ли искаш?

Поколеба се само за миг.

— Искам теб, Бри. Винаги съм те искала.

Джоно изтръска цигарата си над едно изкуствено цвете.

— Знаеш ли, Бри, твърде много се говори за това дете, но аз не виждам никаква следа от него. — Той стана и с привичен жест отметна назад лъскавата си черна грива. — Готови ли сме за тръгване?

Джейн му хвърли злобен поглед.

— Ема е в спалнята. Няма да пусна цялата ви група там. Това засяга само Брайън и мен.

Джоно се усмихна подигравателно.

— Винаги си била най-добра в спалнята, нали, сладурче? — Те се изгледаха с неприкрито отвращение, което винаги бяха изпитвали един към друг. — Бри, тя беше първокласна проститутка някога, но сега е посредствена. Ще ставаме ли?

— Мръсен педераст! — Джейн се хвърли върху него, преди Брайън да успее да я сграбчи през кръста. — Та ти не би знаел какво да правиш, ако някоя жена те ощипе по оная работа.

Той продължи да се усмихва, но погледът му стана леден.

— Искаш ли да опиташ, скъпа?

— Винаги съм разчитал на теб, Джоно, за да вървят нещата гладко — измърмори Брайън, докато се мъчеше да задържи извиващата се в ръцете му жена. — Нали каза, че това е работа между двама ни, тогава да продължим. Ще хвърля поглед на момичето.

— Без тях двамата — изсъска тя към Джоно, а той сви рамене и запали нова цигара. — Само ти.

— Добре. Чакайте тук. — Той продължаваше да я държи за ръката, докато стигнаха до спалнята. Тя беше празна. — Омръзна ми играта ти, Джейн.

— Тя се крие. Многото хора са я смутили, това е. Ема! Ела тук веднага! — Коленичи до леглото, след това се изправи, за да потърси в тесния шкаф. — Сигурно е в клозета. — Втурна се навън и отвори някаква врата в коридора.

— Брайън. — Джоно се обади от кухнята. — Тук има нещо, което може би искаш да видиш. — Той вдигна чаша към Джейн. — Нямаш нищо против да пийна, нали, сладурче? Бутилката беше отворена. — Посочи с палеца на свободната си ръка към шкафа под мивката.

Тук вонята на алкохол, боклук, мухлясали парцали беше по-силна. Обувките на Брайън залепваха, докато вървеше към шкафа. Наведе се, отвори вратата и надникна вътре. Момиченцето се бе свило в ъгъла. Русата му коса падаше в очите, то стискаше нещо черно до гърдите си. Почувства, че му прилошава.

— Здравей.

Ема зарови лице в мъхестата черна топка, която държеше.

— Мръсно, малко зверче! Ще те науча да не се криеш от мен. — Джейн понечи да я сграбчи, но погледът на Брайън я спря. Той протегна ръка и се усмихна отново.

— Мисля, че няма да мога да се побера там при теб. Би ли излязла за малко? — Видя, че тя наднича иззад скръстените си ръце. — Никой няма да ти причини нищо лошо.

„Има такъв хубав глас — помисли си детето, — мек и приятен като музика.“ Непознатият се усмихваше. На светлината, проникваща през прозореца на кухнята, гъстата му руса коса блестеше. „Също като на ангел“ — каза си то, засмя се изпълзя навън.

Новата й рокля беше изцапана. Меката й бебешка коса беше влажна от капещата мивка. Засмя се, показвайки белите си зъбки с крив резец. Брайън си помисли, че и той има такъв зъб. В левия ъгъл на устата й се появи трапчинка, също като неговата. Очите й бяха дълбоки и сини като неговите.

— Бях я облякла толкова добре. — Сега в гласа на Джейн се долавяше хленчене. От миризмата на джин изпитваше жажда, но се боеше да си налее. — Предупредих я да не се цапа. Нали те предупредих, Ема! Ей сега ще я измия. — Тя стисна така здраво ръката на Ема, че детето подскочи.

— Остави я.

— Само щях…

— Остави я — повтори Брайън бавно и заплашително. Ако престанеше да я гледа, Ема щеше да се скрие отново под мивката, Неговото дете! В този момент можеше само да се взира в нея със замаяна глава и стомах, свит на топка. — Здравей, Ема! — Дочу мелодичния му глас, в който бяха влюбени толкова много жени. — Какво държиш!

— Чарли. Кученцето ми. — Тя му подаде играчката, за да я разгледа.

— Много е хубав. — Имаше желание да я докосне, да я погали по лицето, но се въздържа. — Знаеш ли кой съм аз?

— От снимките. — Беше твърде малка, за да прикрива чувствата си. Протегна ръка и докосна лицето му. — Хубав!

Джоно се засмя и отпи от чашата си.

— Типично женска реакция.

Без да му обръща внимание, Брайън подръпна влажните й къдрици.

— Ти също си хубава.

Бърбореше й безсмислици, докато я наблюдаваше. Коленете му омекнаха, а стомахът му се свиваше и отпускаше, като че отмерваше ритъм. Трапчинката й се задълбочи, когато се засмя. Толкова приличаше на него. Дали му харесваше, или не, тя беше негова дъщеря. Невъзможно бе да отрече.

Той стана и се обърна към Пит.

— Да тръгваме за репетиция.

— Нима вече си отивате? — Джейн се втурна и прегради пътя им. — Просто така? Трябва само да я погледнеш, за да разбереш истината.

— Разбрал съм я. — Обзе го чувство на вина, когато Ема започна да се промъква обратно към шкафа. — Трябва ми време да помисля.

— Не, не! Ти напусна и по-рано така. Мислиш само за себе си, както винаги. Кое е най-доброто за Брайън, кое е най-доброто за кариерата на Брайън. Няма да ти позволя отново да ме изоставиш. — Беше почти стигнала до вратата, когато тя сграбчи детето и изтича след него. — Ако си отидеш, ще се самоубия.

Той спря и я погледна. Рефренът беше познат. Можеше да напише музика по него.

— Не можеш да ме изнудиш.

— Ще убия и нея! — Отчаяна, тя изкрещя заплахата и млъкна, докато го наблюдаваше. Притисна още по-силно Ема и момиченцето закрещя.

Той почувства, че го обзема паника, докато писъците на детето, писъците на неговото дете отекваха в стаята.

— Пусни я, Джейн. Причиняваш й болка.

— Какво те е грижа? — Тя вече плачеше, гласът й се издигаше по-високо и по-високо, за да надвика дъщеря си. — Нали си отиваш?

— Не. Необходимо ми е малко време, за да помисля.

— Имаш предвид време, през което твоят сутеньор мениджър ще съчини някаква история. — Дишаше тежко и стискаше здраво в ръце борещата се Ема. — Този път няма да се измъкнеш, Брайън.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Пусни я!

— Ще я убия — изрече го по-спокойно, обмисляйки следващата заплаха. — Ще й прережа гърлото, заклевам се, а после и моето! Как ще живееш след това, Брайън?

— Блъфира — промърмори Джоно, но дланите му се изпотиха.

— Нямам нищо за губене. Мислиш ли, че ми се живее така. Да отглеждам копеле съвсем сама, да понасям клюките на съседите. Да не мога да изляза и да се забавлявам. Помисли си, Бри, помисли какво ще пишат във вестниците, когато им разкажа историята. Ще им разкажа всичко и след това ще убия и нея, и себе си.

— Мис Палмър. — Питър вдигна успокоително ръка. — Давам ви дума, че ще се споразумеем.

— Нека Джоно да заведе Ема в кухнята, Джейн. Ще поговорим. — Брайън предпазливо пристъпи към нея. — Ще постигнем най-доброто споразумение за всички.

— Искам само да се върнеш.

— Не съм си тръгнал. — Той наблюдаваше напрегнато как ръцете й се отпускат. — Ще поговорим. — Кимна на Джоно. — Ще поговорим за всичко. Защо не седнем?

Джоно колебливо пое момиченцето от майка му. По природа чистоплътен, той се намръщи малко на мръсотията, която беше насъбрала под мивката, но я отнесе в кухнята. Когато тя продължи да плаче, той седна заедно с нея и я погали по главата.

— Хайде, сладурче, престани. Джоно няма да позволи да ти се случи нищо лошо. — Подруса я на коляното, опитвайки се да си представи как би постъпила майка му. — Искаш ли бисквита?

Разплакана, Ема кимна.

Той продължи да я подрусва. Под сълзите и мръсотията се криеше едно привлекателно малко създание. Копие на Макавой, призна той с въздишка.

— Знаеш ли къде крие бисквитите майка ти?

Тя се усмихна и посочи към високия бюфет.

Тридесет минути по-късно те привършваха чинията с бисквитите и чая, който бе направил той. Брайън наблюдаваше от прага на кухнята Джоно, който правеше физиономии, за да накара Ема да се засмее. Когато имаше проблеми, винаги можеше да се разчита на него.

Брайън влезе в кухнята и погали дъщеря си по косата.

— Ема, искаш ли да се повозиш с моята кола?

Тя облиза трохите от устните си.

— С Джоно?

— Да, с Джоно.

— Аз съм нейният любимец. — Той бързо налапа последната бисквита.

— Искам да живееш при мен, Ема, в новата ми къща.

— Бри…

Вдигна ръка, за да прекъсне Джоно.

— Хубава къща и ти ще имаш собствена стая.

— Трябва ли?

— Аз съм татко ти, Ема и бих искал да живееш с мен. Можеш да опиташ и ако не си щастлива, ще измислим нещо друго.

Тя го изучаваше, пълничката й долна устна беше издадена нацупено напред. Познаваше лицето му, но беше някак различно от снимките. Не знаеше и не се интересуваше защо. Гласът му я караше да се чувства добре и в безопасност.

— Ще дойде ли мама?

— Не.

Очите й се насълзиха, но тя взе раздърпаното черно куче и го притисна към гърдите си.

— А Чарли?

— Разбира се. — Брайън протегна ръце и я вдигна.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, синко — обади се Джоно.

Брайън му хвърли поглед над главата на Ема.

— И аз се надявам.

Глава 2

Ема видя за пръв път голямата каменна къща от предната седалка на сребристия ягуар. Мъчно й беше, защото Джоно със смешната брада си беше отишъл, но човекът от снимките пък й позволи да натиска копчетата на таблото. Той не се усмихваше вече, но не й се караше. Миришеше хубаво. И колата миришеше хубаво. Тя притисна носа на Чарли в седалката и си забърбори.

Къщата със сводестите си прозорци и извитите кулички й изглеждаше огромна. Беше каменна, потъмняла от времето, а прозорците бяха ромбовидни. От поляната наоколо се носеше мирис на цветя, а тревата беше гъста и зелена. Тя се засмя, подскачайки възбудено.

— Замък!

Баща й се усмихна.

— Да. Отначало и аз така си помислих. Когато бях малък, исках да живея в къща като тази. Моят баща — твоят дядо — работеше в тази градина. „Освен когато беше мъртвопиян“ — добави Брайън на себе си.

— Тук ли е сега.

— Не, в Ирландия.

В къщичка, която той му беше купил, кредитиран от Пит преди година. Спря колата пред главния вход. Каза си, че трябва да проведе няколко разговора, преди новината да гръмне във вестниците.

— Някой ден ще те запозная с него и с роднините. — Вдигна я на ръцете си, смаян от доверчивата й прегръдка. — Вече имаш семейство, Ема.

Когато влезе вътре с детето на ръце, той чу гласа на Бев.

— Мисля синьо, обикновено синьо. Не бих могла да живея с тези цветя по стените. И ужасните пердета трябва да се махнат. Като в пещера е. Искам бяло, бяло и синьо.

Той тръгна към салона и я видя седнала на пода с десетина книги с мостри. Част от тапетите бяха сменени. Бев обичаше да се залавя едновременно с много неща.

Изглеждаше толкова малка, седнала сред огромния салон. Тъмната й коса беше подстригана късо. Големи златни халки блестяха на ушите й. Очите й бяха екзотични както по цвят, така и по форма. Бяха бледозелени, изпъстрени със златни точици и дълги мигли. Още личеше загарът от уикенда, който прекараха на Бахамските острови. Знаеше колко мека и ароматна е кожата й.

Бев беше слабичка и с триъгълно лице. Седеше с кръстосани крака в прилепнал кариран панталон и спретната бяла блуза. Едва ли някой би предположил, че е бременна от два месеца.

Брайън премести дъщеря си от едната ръка в другата, питайки се как ще реагира бременната му любима.

— Бев.

— Брайън. Не те чух. — Обърна се, надигна се и застина. — Ах! — Тя пребледня и се втренчи в детето. Съвзе се бързо, изправи се и даде знак на декораторите, които спореха над мострите. — Двамата с Брайън ще помислим още малко. Ще ви се обадя към края на седмицата.

Избута ги любезно навън. Когато затвори вратата след тях, пое дълбоко дъх, като сложи ръка на корема си.

— Това е Ема.

— Здравей, Ема. — Бев се усмихна пресилено.

— ’давей. — Детето засрамено зарови лицето си в рамото му.

— Ема, искаш ли да погледаш телевизия? — Брайън я потупа успокоително. Когато детето сви рамене, той продължи да говори с престорена веселост. — Има един голям, хубав телевизор в онази стая. С Чарли можете да седнете на дивана.

— Пишка ми се — прошепна Ема.

— О, добре…

Бев отмести бретона от очите си. Ако не й беше толкова тъжно, навярно щеше да се засмее.

— Ще я заведа.

Но момиченцето се вкопчи по-здраво в Брайън.

— Още не е свикнала с теб. — Когато влезе в тоалетната, хвърли към Бев безпомощен поглед и затвори вратата. — Ти… — Гласът му пресекна, когато Ема свали гащичките си и седна.

— Няма да си намокря гащите — заяви тя. — Мама казва, че само глупавите и лоши момичета го правят.

— Ти си голямо момиче — отвърна той, сподавяйки нов изблик на гняв. — Много хубаво и умно.

Тя вдигна сама гащичките си и се обърна към баща си.

— Ти ще гледаш ли телевизия?

— След малко. Трябва да поговоря с Бев. Тя е много добра — добави той, като я повдигна до мивката. — Живеем заедно.

Ема си поигра с водата.

— А бие ли?

— Не. — Брайън я прегърна. — Обещавам, че никой няма да те бие вече.

Разкъсван от противоречиви чувства, я заведе в хола с удобен диван и голям телевизор. Включи го, избра някаква детска програма и каза:

— Скоро ще се върна.

Проследи го с поглед, докато излезе и се успокои, щом видя, че оставя вратата отворена.

— Може би е по-добре да влезем тук. — Бев посочи към салона. Седна отново на пода и започна да рови из мострите. — Изглежда, че Джейн не е лъгала.

— Детето е от мен.

— Вижда се, Бри. Толкова много прилича на теб, че изтръпвам. — Почувства, че не може да сдържи сълзите си и се мразеше за това.

— О, Господи, Бев!

— Не, недей — спря го тя, когато той понечи да я прегърне.

— Трябва ми една минута. Все пак това е шок за мен.

— И за мен също. — запали цигара и дръпна дълбоко. — Ти знаеш защо скъсах с Джейн.

— Каза ми, че си се чувствал като че ли ще те изяде жив.

— Тя беше неуравновесена. Дори когото бяхме деца тя не беше с всичкия си.

Бев нямаше сили да го погледне. Напомни си, че е настоявала той да се види с Джейн отново, за да установи истината за детето. Скръстила ръце в скута си, тя се взираше в мраморната камина.

— Познаваш я отдавна.

— Беше първото момиче, с което спах. Едва навършил тринадесет. — Уморено потърка очи, опитвайки се да прогони неприятните спомени. — Когато се напиеше, баща ми изпадаше в страшна ярост. Аз се криех в мазето. Един ден Джейн беше там, като че ли ме чакаше. Преди да се усетя, тя беше отгоре ми.

— Не влизай в подробности, Бри.

— Искам да знаеш. — Дръпна от цигарата и бавно изпусна дима. — Изглежда, че двамата с Джейн имаме еднаква съдба. В дома й непрекъснато се вдигаха скандали. Парите никога не стигаха. И когато започнах да се интересувам от музика, престанах да й обръщам внимание. Тя се побърка. Непрекъснато ме заплашваше, че ще се самоубие. Започнах да я отбягвам. Малко след като сформирахме групата, по времето, когато работехме толкова усилено, за да успеем, тя се появи отново. Предполагам, че продължих връзката си с нея по инерция. Най, вече, защото бях глупак.

Бев подсмъркна и се усмихна.

— Все още си такъв.

— Да. Ние живяхме заедно почти година. Накрая започна да се държи безобразно. Създаваше интриги между мен и момчетата. Идваше по време на репетициите, правеше сцени. Дори в клуба се нахвърли върху момиче от публиката. След безобразията плачеше и се молеше да й простя. Положението ставаше нетърпимо. Когато скъсах с нея, ме заплаши, че ще се самоубие. Тъкмо се бяхме хванали с Пит и направихме турне във Франция и Германия. Той подготвяше първия ни договор за плоча. Напуснахме Лондон и я забравих. Не подозирах, че е бременна, Бев. Не бях се сещал за Джейн повече от три години. Ако можех да се върна назад… — Той млъкна, мислейки за детето в съседната стая, С кривото зъбче и трапчинката. — Не знам какво бих направил.

Бев обхвана коленете си. Тя беше практична жена от добро семейство. Все още й беше трудно да разбере бедността и болката, въпреки че точно това я бе привлякло към Брайън.

— Мисля, че е по-добре да помислиш какво ще правиш сега.

— Вече съм го направил. — Той смачка цигарата в старинната порцеланова купа. Бев дори не му направи забележка.

— Какво си направил, Бри?

— Взех Ема. Тя е моя. Ще живее с мен.

— Разбирам. — Взе цигара. Заради бременността беше скъсала с пиенето и редките дрогирания, но с цигарите беше по-трудно. — Не ти ли хрумна, че трябваше да го обсъдим? Доколкото знам, след няколко дни ще се оженим.

— И ще го направим. — Хвана я за раменете, разтърсвайки я. Уплаши се, че както много други и тя ще го изостави. — По дяволите, Бев, исках да говоря с теб. Не можех. — Пусна я, скочи на крака и изрита мострите. — Отидох в мръсния апартамент с единственото намерение да заплаша Джейн, ако не престане да ни тормози. Тя си беше същата: ту заплашваше, ту се молеше. Каза ми, че Ема е в спалнята, но не беше там. Тя се криеше. — Той притисна с длани очите си. — Господи, Бев, детето се беше свило под мивката като подплашено животинче.

— Боже! — Бев отпусна глава върху коленете си.

— Джейн щеше да я бие — да бие това слабо, малко момиченце, защото се беше уплашило. Когато я видях… Бев, погледни ме! Моля те! Когато я видях, видях себе си. Разбираш ли ме?

— Опитвам се. — Поклати глава, като правеше усилия да не заплаче. — Не. Лъжа. Искам всичко да бъде по старому.

— Смяташ, че трябваше да я изоставя?

— Не. Да. — Тя стисна главата си с юмруци. — Не знам. Трябваше да поговорим. Можехме да измислим нещо.

Той коленичи до нея и я хвана за ръцете.

— Възнамерявах да си тръгна, да се поразходя с колата и да помисля, преди да се прибера вкъщи. Но Джейн заплаши, че ще се самоубие.

— О, Бри!

— Навярно щях да я зарежа. Толкова бях вбесен. Но след това каза, че ще убие и Ема.

Тя притисна с ръка корема си, в който растеше нейното дете.

— Не. О, не, не може да е имала такова намерение.

— Можеше. — Стисна по-силно ръцете й. — Дали щеше да го изпълни — не знам. Но в този момент го мислеше. Не можех да зарежа Ема там, Бев. Не бих могъл да оставя дори дете на непознат човек.

— Не. — Издърпа ръцете си от неговите и ги вдигна към лицето му. Каза си, че това е нейният Брайън, нейният мил, внимателен Брайън. — Не би могъл. Как я измъкна от Джейн?

— Тя се съгласи — отвърна той. — Пит беше подготвил документите, така че всичко е законно.

— Бри! — Ръцете й притиснаха по-здраво лицето му. Беше влюбена, но не сляпа. — Колко?

— Написах й чек за сто хиляди лири. Според споразумението ще получава всяка година по двадесет и пет хиляди, докато Ема навърши двадесет и една.

Бев отпусна ръцете си.

— Господи, Брайън! Ти си купил детето.

— Не можеш да купиш нещо, което ти принадлежи. — Думите го задавиха, защото се чувстваше омърсен. — Дадох й достатъчно, за да съм сигурен, че ще стои настрана от момиченцето и от нас. — Той сложи ръка върху корема й. — И от нашето дете. Изслушай ме. Ще има шум в пресата, ще има и много отвратителни неща. Моля те, остани до мен! Трябва да бъдем заедно. И да дадем на Ема шанс.

— А за мен помислил ли си?

— Бев…

Тя поклати глава. Щеше да го поддържа, но се нуждаеше от малко време.

— Напоследък чета много медицински книги. Сигурна съм, че малко дете не трябва да се оставя дълго само.

— Точно така. Ще отида да я видя.

— Ще отидем заедно.

Ема беше все още на дивана, здраво притиснала с ръце Чарли. Шумът от телевизора не пречеше на съня й. По лицето й имаше следи от сълзи. Сърцето на Бев се сви.

— Струва ми се, че ще трябва да побързаме с боядисването на детската стая горе.

Ема лежеше между чистите и меки чаршафи със здраво стиснати очи. Знаеше, че ако ги отвори, ще цари мрак. А там се криеха страшни същества.

Тя стисна Чарли и се ослуша. Понякога съществата издаваха особени звуци.

Сега не ги чуваше, но знаеше, че изчакват да отвори очи. Сподавено изхлипа и прехапа устни. Мама винаги побесняваше, ако я чуеше да плаче нощем. Идваше и здраво я разтърсваше, като й казваше, че е глупаво бебе. А съществата се скриваха под леглото или в ъглите, докато мама беше там.

Зарови лице в сплъстената козина на Чарли.

Спомни си, че не е в апартамента, а в дома на човека от снимките. Любопитството й надделя страха. Можела да го нарича „татко“. Звучеше й странно. Все още със затворени очи, тя се опита да го произнесе в тъмното.

Заедно с чернокосата дама бяха вечеряли риба и пържени картофи в кухнята. Звучеше приятна музика. Изглежда, в къщата слушаха музика по всяко време. А когато човекът „татко“ заговаряше, гласът му беше като музика.

Дамата изглеждаше нещастна дори когато се усмихваше. Ема се питаше дали тя ще изчака да останат сами, преди да я набие.

Татко я изкъпа. Спомни си колко смешно изглеждаше лицето му, но ръцете му не я щипеха, нито й влезе сапун в очите. Попита я за синините, но тя му отговори така, както мама я бе предупредила. Често пада, защото е несръчна. Забеляза, че се е ядосал, но не я удари.

Вместо нощница й даде да облече една тениска. Тя се засмя, защото стигаше чак до петите й.

Дамата дойде с него, когато я слагаше в леглото и приседна на ръба усмихнато, докато той разказваше за замъци и принцеси.

Но когато се събуди, си бяха отишли и стаята тънеше в мрак. Страхуваше се, че съществата ще отворят големите си уста и ще я налапат. Очакваше да дойде майка й и да я напляска, защото е в чуждо легло.

Какво е това? Стори й се, че някакъв шепот идва от ъгъла. Плахо отвори очи, притаила дъх. Сенките се раздвижиха и сякаш посегнаха към нея. Ема се сви на кълбо и сподави хълцанията си в Чарли. Ако стане съвсем мъничка, тогава страшните същества няма да я видят и да я изядат. Мама ги беше изпратила, защото бе последвала човека от снимките.

Обхваната от ужас, тя се разтрепери и изпоти. От устата й се изтръгна висок вопъл. После изпълзя от леглото, затича се и падна в коридора. Нещо се счупи.

Просната на пода, вкопчена в кучето, очакваше най-лошото.

Лампите светнаха. Чу гласове и отново се уплаши. Бързо допълзя до стената и замръзна, когато видя парчетата порцелан от счупената ваза.

Ще я бият. Ще я изгонят. Ще я затворят в тъмна стая.

— Ема? — Все още замаян от съня и от цигарата с марихуана, изпушена, преди да се люби с Бев, Брайън тръгна към нея. Сви се готова за удара. — Добре ли си?

— Те я счупиха — каза тя, надявайки се да се спаси.

— Те?

— Страшните същества! Мама ги изпрати да ме вземат.

— О, Ема! — Опря бузата си до нейната.

— Брайън, какво… — Бев се спусна към тях, като завързваше халата си. Видя какво е останало от любимата й дрезденска ваза, въздъхна леко и тръгна към тях, избягвайки парчетата. — Порязала ли се е?

— Не е. По-скоро е уплашена.

— Дай да погледна. — Ръката на момиченцето беше стисната в юмрук. — Ема! — Гласът й беше строг, но не злобен. Ема вдигна предпазливо глава. — Удари ли се?

Все още нащрек, детето посочи коляното си. Върху тениската имаше няколко капки кръв. Бев я повдигна. Показа се дълга, но повърхностна драскотина. Помисли си, че повечето деца биха заплакали. А може би Ема не плачеше, защото драскотината беше нищо в сравнение със синините, които беше видял Брайън. Машинално Бев наведе главата си, за да целуне удареното. Когато видя, че детето зяпна от учудване, сърцето й беше спечелено.

— Всичко е наред, миличко, ще се погрижим за тебе! — Тя я вдигна и нежно я целуна.

— В тъмното се крият страшни същества — прошепна момиченцето.

— Татко ще ги изгони навън. Нали, Бри?

Ирландската му кръв, а може би и наркотикът, го накара да се просълзи при вида на любимата жена, прегърнала детето му.

— Разбира се. Ще ги накълцам на парчета и ще ги изхвърля.

— След това ще е добре да събереш и тези парчета — каза Бев.

Ема прекара нощта, първата от новия си живот, сгушена между баща си и Бев в голямото месингово легло.

Глава 3

Вече девет дни Ема сядаше в нишата на големия еркерен прозорец и гледаше навън. Взираше се към градината с полюшващи се камбанки и кандилки и към дългата алея. И чакаше.

Синините избледняваха, но тя дори не забелязваше. Все още никой в голямата къща не я биеше. Всеки ден приятелите на баща й, които идваха и си отиваха от къщата, й носеха бонбони и кукли.

Всичко това беше много странно за нея. Къпеха я всеки ден, дори когато не беше изцапана и я обличаха в чисти дрехи. Никой не я наричаше „глупаво бебе“, защото се страхувала от тъмното. Всяка нощ лампата с розовия абажур светеше в стаята й. А стените бяха с тапети на розички. Чудовищата едва ли щяха да идват в новата й стая.

Страхуваше се да обикне новия си дом, защото знаеше, че мама скоро ще дойде, за да я отведе.

Бяха ходили с хубавата кола на Бев да пазаруват в един голям приятно ухаещ магазин, където продаваха красиви дрехи. Бев й купи толкова много неща. Момиченцето хареса най-много розовата рокля от органдин с пола на волани. Когато на сватбата на татко и Бев я облякоха в нея, тя се почувства като принцеса. Беше обута с черни лачени обувки с каишки и бели чорапогащи. И никой не й се скара, когато изцапа коленете си.

Сватбата се стори странна и тържествена на Ема. Всички бяха навън в градината, а слънцето се опитваше да се промъкне през облаците. Един от мъжете, когото всички наричаха Стиви, носеше бяла риза и леко увиснали панталони. Тананикаше си, докато настройваше лъскавата бяла китара. Реши, че е ангел, но когато каза на Джоно, той се засмя.

Бев беше с венец върху главата си и широка шарена рокля. Ема си помисли, че тя е най-красивата жена на света. И за пръв път през краткия си живот почувства истинска завист. Питаше се какво е да си красива, да си голяма и да стоиш до татко. Тогава никога няма да се страхува и да гладува, а също като в любимите приказки на Брайън ще бъде щастлива до края на живота си.

Когато заваля, гостите влязоха вътре, за да опитат тортата и шампанското. Момчетата от състава свиреха на китари, а хората пееха и се смееха. Къщата беше пълна с красиви жени с къси поли или свободни памучни рокли. Някои я заговаряха, други я погалваха, но повечето от тях не й обръщаха внимание.

Никой не забеляза, че е изяла три парчета торта и че яката на новата й рокля е изцапана с глазура. Нямаше други деца, с които да играе, а Ема беше прекалено малка, за да се интересува от знаменитости. Накрая се отегчи и почувства, че й се повдига. Легна си, приспивана от приглушения шум от празненството.

Внезапно се събуди. Неспокойно сграбчи Чарли, излезе от стаята и тръгна по стълбите. Но тежкият мирис на марихуана я спря. Миризмата й беше позната, твърде позната. Както вонята на джина, така и сладникавият мирис на марихуаната беше свързан в нейното съзнание с майка й и с боя, който следваше, когато наркотикът престанеше да действа на Джейн.

Тя се сви уплашено на стъпалата, бърборейки окуражително на Чарли. Ако майка й е тук сега, сигурно ще я отведе. Тогава няма да облече отново розовата рокля, нито да чуе гласа на татко, нито да отиде в големите светли магазини с Бев.

Сви се още повече, когато чу стъпки по стълбището, и зачака най-лошото.

— Хей, Ема, миличко! — Спокоен, замаян от наркотика, Брайън се отпусна до нея. — Какво правиш?

— Нищо. — Опитваше се да се свие на кълбо, като притискаше кучето към гърдите си. Искаше да е невидима, за да не могат да я удрят.

— Страхотно парти! — Облягайки се на лакът, той се усмихна. И в най-смелите си мечти не бе допускал, че един ден ще му гостуват такива звезди като Маккартни, Джагър, Далтри. Не му се вярваше, че е женен и носи златна халка на пръста.

Отмерваше с крак ритъма на музиката и разглеждаше халката. Помисли си, че няма връщане назад. Като католик и идеалист той вярваше в светостта на брака.

Докато ровеше в джоба на ризата си за пакета с цигари, си мислеше, че това е един от най-щастливите дни в живота му. „Един от най-големите“ — помисли си той отново с въздишка. Какво от това, че баща му не дойде на сватбата, въпреки че му изпрати билети. Беше заобиколен от хората, които обичаше.

Опита се да забрави миналото. Отсега нататък ще има само бъдеще. За цял живот.

— Как мислиш, Ема? Дали да слезем и да потанцуваме на сватбата на твоя татко?

Продължаваше да седи свита и едва кимна. Главата я болеше.

— Искаш ли торта? — Пресегна се и леко я погали по главата, но се отдръпна. — Какво става? — Потупа я по рамото объркано.

От страха и от сладкишите й беше лошо. Изхълца и повърна тортата и чая в скута на баща си. Ужасена, притисна към себе си Чарли. Обаче Брайън вместо да я набие, започна да се смее.

— Е, предполагам, че се чувстваш по-добре. — Беше прекалено дрогиран, за да изпита отвращение. Изправи се несигурно на крака и протегна ръка. — Хайде да се измием.

За учудване на Ема нямаше бой, нито жестоки ощипвания. Заведе я в банята и съблече изцапаните й дрехи. Съблече се и той и я замъкна под душа. А докато водата се изливаше върху тях, той дори пееше нещо за пияни моряци, което я накара да забрави, че й е лошо.

Когато се загърнаха в хавлии, той я занесе в нейната стая и я сложи да спи. Косата му беше мокра и прилепнала около лицето, а той се строполи в края на леглото. След няколко секунди вече спеше.

Ема предпазливо се измъкна изпод завивките и седна до него. Събра кураж, наведе се и го целуна по бузата. За пръв път в живота си обичаше някого. Пъхна Чарли под отпуснатата ръка на Брайън и спокойно заспа.

А след това той замина. Само няколко дни след сватбата дойде една голяма кола и двама мъже изнесоха багажа. Брайън я целуна и обеща да й донесе подарък. Ема безмълвно наблюдаваше как колата заминава. Не вярваше, че ще се върне, дори когато чу гласа му по телефона. Бев каза, че е в Америка, че там момичетата крещят, щом ги видят, а хората разграбват плочите им.

Откакто баща й замина, в къщата не звучеше музика, а Бев понякога плачеше.

Спомняше си риданията на Джейн; плесниците и блъскането, които обикновено съпровождаха сълзите. Бев никога не я удари, дори и вечер, когато работниците си отидеха.

Ден след ден, прегърнало Чарли, детето се свиваше до еркерния прозорец и чакаше. Представяше си как дългата черна кола се приближава по алеята, а щом спре и се отвори вратата, от нея излиза баща му.

Но колата не идваше и тя беше сигурна, че той никога няма да се върне, защото не я обича, не я иска. Защото беше досадна и много глупава. Сега очакваше, че и Бев ще замине, и ще я остави сама в голямата къща. Тогава щеше да дойде мама.

„Какво ли мисли момиченцето?“ — се питаше младата жена, докато наблюдаваше как Ема седи в обичайната си поза до прозореца. Детето прекарваше там с часове, търпеливо като старица. Играеше единствено със старото кученце, което си беше донесло. Рядко искаше нещо.

Почти месец, откакто бе влязла в техния живот, а тя все още не можеше да определи какво изпитва към Ема.

Само до преди няколко седмици всичко беше толкова ясно. Желаеше Брайън да успее, но много по-важно за нея бе да създаде с него истински дом и семейство.

Беше възпитана в принципите на англиканската църква, в заможно семейство, в което моралът, отговорностите и доброто има значеха много. Учеха я, че трябва да сключи разумен брак и да отгледа здрави и възпитани деца.

Никога не се възпротиви, главно защото не й бе хрумвало. Но срещна Брайън.

Родителите й бяха дошли на сватбата, но тя знаеше, че никога няма да й простят това, че живя с него преди женитбата. Нито пък щяха да разберат защо се омъжи за този ирландски музикант, който не само че не вярваше в институциите, но в песните си въставаше срещу тях.

Без съмнение са били ужасени от незаконното му дете и от това, че дъщеря им го е приела. Но какво би могла да направи? Детето съществуваше.

Бев обичаше родителите си. И винаги търсеше одобрението им. Но любовта й към Брайън беше толкова силна, че понякога се плашеше. И щом като детето е негово, каквито и планове да е имала, то сега принадлежеше и на нея.

Ема неизменно я разчувстваше. Не можеше да остане незабелязана, независимо колко тихо и дискретно се държеше. Навярно причината бе в лицето й. Когато я погледнеше, сякаш виждаше ангелското лице на баща й. Учудваща бе тази невинност, като имаше предвид живота на момиченцето. Невинност и примирение, размишляваше Бев. Дори ако сега креснеше и я удареше, тя безмълвно щеше да изтърпи всичко. За Бев това бе по-трагично от унизителната бедност, от която я бяха спасили.

Детето на Брайън. Инстинктивно жената постави ръка върху живото същество, което носеше. Толкова искаше да роди първото му дете, но не й бе съдено. Щом изпиташе ненавист, един поглед към Ема й стигаше, за да се успокои. Как би могла да ненавижда толкова уязвимо същество. Въпреки всичко обаче не можеше да я приема така сляпо и безрезервно като него.

Бев признаваше, че не иска да я обикне. Детето беше от друга жена и винаги щеше да й напомня за интимните отношения на Брайън преди брака. Няма значение, че е било преди пет или десет години. Докато Ема съществува, Джейн ще бъде част от техния живот.

Той беше единственият мъж, с когото беше спала. И макар да знаеше, че е имало и други в живота му, не беше трудно да ги отстрани от мислите си, като си каже, че връзката им е начало и за двамата.

По дяволите, защо го няма сега, когато всичко е толкова объркано? Детето като сянка се движи из къщата. Работниците непрекъснато вдигат шум. А пресата! Брайън я беше предупредил колко отвратително ще бъде — крещящи заглавия с името му, с нейното и на Джейн. Да вижда във вестниците снимката си редом с тази на Джейн! Ненавиждаше противните вестникарски сплетни за новите съпруги и старите любовници.

Не престанаха толкова бързо, колкото очакваше. Правеха се предположения за най-интимните сфери от живота й. Сега тя беше мисис Брайън Макавой и хората се интересуваха от нея. Непрекъснато си повтаряше, че щом се бе изпълнило съкровеното й желание да се омъжи за него, ще трябва да приеме да се ровят в живота й, липсата на свобода и ехидните заглавия.

Трябваше да се примири по някакъв начин. Но сега, когато той беше далеч, тя се питаше дали би прекарала целия си живот постоянно преследвана от фоторепортери, бягаща от микрофони с перука и тъмни очила, за да успее на спокойствие да си купи едни обувки. Дали Брайън въобще би могъл да разбере колко е унизително да прочете заглавия, коментиращи бременността й, и да си представя хилядите непознати, които поглъщат тази новина със закуската си.

Без него не можеше да отминава с безразличие вестникарските истории. Затова сега рядко излизаше от къщи. За по-малко от две седмици мечтаният дом с уютни стаи и слънчеви прозорци се превърна в затвор. Затвор, който споделяше с детето му.

Но тя знаеше задълженията си и ги изпълняваше.

— Ема. — Бев се постара да се усмихна весело, когато детето се обърна. — Хайде да закусим.

Момиченцето се бе научило бързо да разпознава и да не се доверява на фалшивите усмивки.

— Не съм гладна — отвърна тя и прегърна по-здраво Чарли.

— И аз не съм. — Щом и двете бяха затворени в този дом, биха могли поне да си говорят. — Неприятно е да пием чай при този непрекъснат шум. — Приседна до Ема. — Чудесно място. Не мислиш ли, че трябва да засадя повече рози?

Детето сви рамене.

— Когато бях малка, имахме чудесна градина — продължи Бев отчаяно. — През лятото излизах навън с книга и слушах жуженето на пчелите. Понякога въобще не четях, просто мечтаех. Чудно, но когато за пръв път чух гласа на Брайън, бях в градината.

— Той у вас ли живееше?

„Най-после ми обърна внимание — помисли си тя. — Само защото споменах името на Брайън.“

— Не. Чух го по радиото. Беше първата му малка плоча „Земя на сенките“. Той пееше: „В полунощ, когато сенките обгърнат луната…“ — Бев затананика песента и спря, когато Ема я подхвана с ясен, изненадващо силен глас.

„А земята е топла и спокойна, аз те чакам с притаен дъх.“

— Да, точно тази. — Импулсивно протегна ръка и разроши косата й. — Струваше ми се, че пее само за мен. Сигурно всяко момиче си мисли така.

За момент Ема замълча. Спомни си как майка й непрекъснато слушаше същата плоча, пиеше и ридаеше, докато песента отекваше в стаята.

— Заради песента ли го хареса?

— Да. Но след като се запознахме, се влюбих в него.

— Защо замина?

— Заради музиката, работата… — Погледна надолу и видя как големите очи на момиченцето се напълниха със сълзи. Ето нещо, по което си приличаха. — О, Ема и на мен ми липсва, но след няколко седмици ще си бъде вкъщи!

— Ами, ако не се върне?

Странно, но и Бев се будеше понякога посред нощ със същия страх.

— Разбира се, че ще се върне. Баща ти е музикант и има нужда от публика, която да го слуша и да го вдъхновява. Често ще отсъства, но винаги ще се връща при нас, защото ни обича. — Взе ръката на Ема, но повече за собствено успокоение. — И има още нещо. Знаеш ли откъде идват бебетата?

— Мъжете ги напъхват в жените, но след това не ги искат.

Бев изруга тихо. В този момент с удоволствие би удушила Джейн. За разлика от майка си тя смяташе, че по тези въпроси на децата трябва да се казва истината.

— Когато мъж и жена се обичат, правят бебетата и в повечето случаи, и двамата ги желаят силно. Моето бебе е тук. — Тя притисна ръката на Ема към корема си. — Бебето на баща ти. Когато се роди, то ще бъде твое братче или сестриче.

След известно колебание момиченцето плъзна ръката си по корема на Бев. Не можеше да разбере как може да има бебе в него. Мисис Пъркинс, която живееше срещу тях, имаше огромен подут корем, преди да дойде малкият Доналд.

— Къде е то?

— Вътре. Сега е съвсем мъничко. Още шест месеца ще трябва да расте, преди да се роди.

— Дали ще ме хареса?

— Сигурно. Брайън ще бъде негов татко, както е и твой.

Очарована, Ема започна да гали корема й, точно както галеше Чарли.

— Ще се грижа много за бебето. Няма да позволя да го удрят.

— Не. Няма. — С въздишка прегърна раменете й и погледна към живия плет. Този път детето не се отдръпна, а стоеше като хипнотизирано, с ръка върху корема й.

— Малко ме е страх да стана мама, Ема. Може би ще трябва да се упражня с теб. — С дълбока въздишка тя се изправи и протегна ръка на момиченцето.

— Ще започнем още сега. Хайде да се качим горе. Ще ти облека хубавата розова рокля и ще пием чай навън. По дяволите, репортерите, по дяволите, любопитните глупаци! Ще бъдем най-красивите дами в Лондон и ще пием чай в „Риц“!

Детето за пръв път усети майчинска ласка. През следващите дни те пазаруваха в „Хародс“, разхождаха се в Грийн Парк и обядваха в „Савой“. Бев не обръщаше внимание на фотографите, които ги снимаха. Когато откри слабостта на Ема към красивите рокли и ярките цветове, тя започна да й купува с удоволствие. За две седмици гардеробът на момиченцето, дошло само с роклята на гърба си, пращеше от дрехи.

Самотата се завръщаше нощем, когато всяка от тях лежеше и жадуваше за един и същи човек.

Желанията на Ема бяха по-простички. Искаше Брайън да е се върне, защото с него й беше добре. Още не знаеше, че любовта може да носи и страдания.

Но младата жена агонизираше. Опасяваше се, че му е омръзнала, че си е намерил момиче от неговата среда. Липсваше й в леглото. В миговете, след като са се любили, беше толкова лесно да повярва, че винаги ще я обича и винаги ще бъде до нея. Но сега, сама в голямото легло, тя се питаше дали той не запълва нощите си не само с музика, а и с жени. На разсъмване телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката на третото иззвъняване.

— Ало.

— Бев. — Гласът на Брайън беше напрегнат.

Седна в леглото стресната.

— Бри! Какво има? Какво се е случило?

— Нищо. Всичко. Страхотни сме, Бев! — В смеха му се чувстваше опиянение. — Успехът ни е изключителен. Удвоиха охраната, за да удържат момичетата да не се хвърлят на сцената. Дива работа, Бев! Лудост! Тази вечер, когато хукнахме към колите, една от тях разкъса сакото на Стиви. Във вестниците пишат, че сме достойни наследници на „Бийтълс“. Предостави си, сравняват ни с „Бийтълс“!

Отново се отпусна в леглото. Постара се гласът й да прозвучи ентусиазирано.

— Чудесно, Брайън. Видях няколко репортажа по телевизията, но по тях не може да се съди.

— На сцената се чувствам като гладиатор, заслушан в рева на тълпата. — Дори на нея не можеше да обясни възбудата и страха си. — Мисля, че дори Пит е впечатлен.

Бев се усмихна, представяйки си прагматичния му мениджър, бизнесмен до мозъка на костите си.

— Значи успяхте?

— Да. — Дръпна дълбоко от цигарата с марихуана. — Бих искал да си тук.

Чуваха се шумове, музика, мъжки и женски смехове.

— Грабни един сак и хващай самолета!

— Какво?

— Точно това. Толкова ми липсваш. — В дъното на стаята висока брюнетка бавно правеше стриптийз. Стиви, соло китаристът, лапаше метаквалон като бонбонки. — Слушай, знам, че решихме да останеш вкъщи, но мисля, че сгрешихме. Трябва да си тук, до мен.

Почувства, че сълзи изпълват очите й, макар че избухна в смях.

— Искаш да дойда в Америка?

— Да, и то по-скоро. Можем да се срещнем в Ню Йорк след… Шшт, тихо! Джоно, кога ще бъдем в Ню Йорк?

Проснат върху кушетката, той си наливаше последните капки от „Джим Бийм“.

— А къде на майната си сме сега?

— Няма значение. — Брайън разтърка уморените си очи и се опита да се съсредоточи. Главата му беше замаяна от алкохола и дима. — Ще накарам Пит да уреди пътуването. Само си стегни багажа.

Вече беше скочила от леглото.

— А какво да правя с Ема?

— Вземи и нея. — Доволен от решението си, той се усмихна на блондинката. — Пит ще се заеме с всичко. Ще ти се обади днес следобед и ще ти обясни какво да правиш. Исусе, липсваш ми, Бев!

— И ти ми липсваш. Ще дойдем колкото може по-скоро. Обичам те, Бри, повече от всичко!

— Обичам те. Скоро ще се чуем.

Неспокоен, Брайън посегна към бутилката с бренди в момента, в който затвори телефона. Толкова искаше тя да е тук сега. Гласът й го накара да я пожелае. Бе прозвучал точно както през нощта, когато се запознаха — срамежливо колеблив. В задимената кръчма, където съставът им свиреше, тя изглеждаше толкова невинна и не на място. Въпреки срамежливостта имаше нещо солидно в нея. След тази нощ не можа да я забрави.

Вдигна бутилката с бренди и жадно отпи. По всичко личеше, че брюнетката и Стиви нямаше да си направят труда да се уединят в някоя от спалните, за да се любят. Блондинката се беше отказала от Джоно и притискаше гъвкавото си тяло към П.М. — ударните инструменти.

Като ги наблюдаваше малко развеселен, малко със завист, той отпи отново. П.М. беше едва двадесет и една годишен, лицето му бе още кръгло и младежко, с акне по брадичката. Когато блондинката се наведе и зарови глава в коленето му, лицето му изразяваше едновременно ужас и възторг.

Брайън затвори очи и след малко заспа.

Сънува Бев и първата нощ, която прекараха заедно. Седнали с кръстосани крака на пода в неговия апартамент, те говориха сериозно за музика и поезия — Йейтс2, Байрон, Броунинг. Лениво си разменяха цигарата с марихуана. И през ум не му минаваше, че тя за пръв път опитва наркотик. Също както не подозираше, че е девствена, докато не я облада.

Тя поплака малко. Но вместо чувство за вина от сълзите й изпита желание да я закриля. Беше влюбен. Това стана преди повече от година, но оттогава никога не беше спал с друга жена. Когато изкушението се засилваше, си представяше лицето на Бев.

Женитбата беше заради нея и детето, неговото дете. Не вярваше в брака. Обещанията за вечна любов смяташе за глупост. За пръв път в живота си имаше освен музиката и още нещо, което да го подкрепя и вълнува.

„Обичам те повече от всичко.“ — Не, не можеше да го каже така, с лекотата и прямотата, с които тя го каза. Но я обичаше, а когато обичаше, беше верен.

— Хайде, моето момче. — Джоно едва успя да го събуди и да го изправи на крака. — Време е да си в леглото.

— Бев идва, Джоно.

Повдигайки вежди, той погледна през рамото си към кълбото тела.

— И всички останали също.

— Ще се срещнем в Ню Йорк. — Усмихнат, Брайън обгърна с отпуснатата си ръка врата му. — Отиваме в Ню Йорк, Джоно. Защото сме най-добрите.

— Превъзходни, нали? — С известни усилия Джоно го тръшна на леглото. — Наспи се, Бри. Утре ще мислим за проклетата работа.

— Трябва да събудим Пит — измърмори той, докато Джоно му сваляше обувките. — Паспорт за Ема. Билети. Не искам да объркам нещо.

— Няма. — Като се олюляваше леко от изпитото уиски, Джоно погледна наскоро купения си швейцарски часовник. Знаеше, че Пит няма да е очарован от събуждането, но се запъти да изпълни обещанието си.

Глава 4

При първия си трансатлантически полет Ема пътуваше в първа класа. Чувстваше се безкрайно зле в самолета. Бев от време на време я караше да погледне навън към пухкавите облаци или в някой от книжките с картинки, които носеше в чантата си, но тя не можеше. Дори празен, стомахът й се бунтуваше. Едва забелязваше безпомощните леки потупвания на Бев и успокоителния глас на стюардесата.

Беше забравила за новите си дрехи: къса, яркочервена пола и красива блузка на цветя и за обещанието да я качат на Емпайър Стейт Билдинг. Не бе в състояние да се вълнува дори от това, че ще види баща си.

Когато самолетът кацна на летище „Кенеди“, тя не можеше да стои изправена. Бев я носеше на ръце и толкова се умори, че почти се разплака, когато забеляза Пит.

Той се вгледа в детето с болнав вид и изнервената жена.

— Тежко пътуване?

Вместо в сълзи Бев избухна в смях.

— О, не. Отначало докрай беше удоволствие. Къде е Брайън?

— Искаше да дойде, но му забраних. — Пое чантата й и я хвана под ръка. — Момчетата не могат да отворят дори прозорците, без да предизвикат масова истерия.

— Но на теб ти харесва.

Той се усмихна, насочвайки я към изхода.

— Никога не съм очаквал подобно нещо, макар че по природа съм оптимист. Брайън ще стане много богат човек. Всички ще станем богати.

— Парите не са най-важното нещо за Бри.

— Не, но не вярвам да се откаже от тях. Хайде, колата ни чака.

Тя отпусна Ема, но детето само изстена и увисна в ръцете й.

— Багажът?

— Ще бъде донесен в хотела. — Повлече я навън. — В списанията има и много твои снимки.

Очакваше ги огромен бял мерцедес. Пред учудения й поглед Пит отново се засмя.

— Докато си омъжена за крал, сладурче, ще трябва и ти да пътуваш кралски.

Бев се облегна назад и запали цигара. Чувстваше се толкова не на място. Ема се сви на седалката между двамата и заспа дълбоко.

Пит бързо ги поведе през фоайето на „Уолдорф“ към асансьора. Дотук му вървеше, но той не знаеше дали трябва да се чувства доволен, или разочарован. Една сцена с възбудена тълпа почитатели на групата на летището или пред хотела щеше да създаде неприятности, но щеше да се появи в пресата. А шумът в пресата продава плочите.

— Взел съм апартамент с две спални. — Извънредните разходи не бяха по вкуса му, но присъствието на Бев би направило Брайън по-сговорчив и по-продуктивен. Щом не може да го рекламира като свободен привлекателен мъж, ще го представя като любящ баща и съпруг.

— Всички сме на този етаж — продължи той. — Охраната е недостатъчна. Във Вашингтон две момичета успяха да се вмъкнат в стаята на Стиви като камериерки.

— Звучи като изтъркан виц.

Той само сви рамене, припомняйки си, че Стиви беше твърде пиян, за да оцени предложенията на момичетата. После китаристът разправяше, че две шестнадесетгодишни са равни на една трийсет и две годишна.

— По програма момчетата имат днес интервю, а утре ще участват в голямо шоу.

— Брайън не ми е казвал накъде продължавате.

— Филаделфия, след това Детройт, Чикаго, Сент Луис…

— Няма значение. — Бев въздъхна с облекчение, когато вратите на асансьора се отвориха. По дяволите, какво значение има къде ще пътуват. Сега е тук. Забрави, че е безкрайно уморена или че ръцете я болят от носенето на Ема. Тя е тук и вече усещаше присъствието на Брайън.

— Толкова по-добре — каза Пит и измъкна ключа. — Имате два часа до интервюто на момчетата. За едно ново списание — „Ролинг Стоун“, чийто първи брой ще излезе по-късно тази година.

Взе ключа. Поне е тактичен и не се натрапва в двата часа, отпуснати й с Брайън.

— Благодаря, Пит. Ще дойда на интервюто.

Още с отварянето на вратата Брайън изхвърча от съседната спалня и ги притисна и двете до себе си.

— Благодаря на Бога — измърмори той, обсипвайки лицето на Бев с целувки. Пое отпуснатата Ема. — Зле ли е?

— Вече й няма нищо. — Прекара изтръпнали пръсти през косата си. — В самолета беше много зле. Почти не спа. Като се наспи, ще се оправи.

— Веднага ще я сложа. Не мърдай.

Той занесе Ема във втората спалня. Докато го слагаше в леглото, детето прошепна:

— Татко?

— Да? — Все още обръщението го вълнуваше. — Всичко е наред.

Успокоена от гласа му, заспа отново.

Машинално остави вратата на спалнята притворена и погледна към Бев. Беше пребледняла от умора, а от сенките очите й се открояваха огромни и тъмни. Любовта му беше по-силна от когато и да било. Мълчаливо се приближи до нея, вдигна я на ръце и я понесе към леглото.

За разлика от друг път му липсваха думи, въпреки че постоянно боравеше с тях: думите означаваха поезията, от поезията се раждаше песента. По-късно думите ще дойдат, вдъхновени от най-хубавия час, прекаран с нея.

В този миг тя беше изцяло негова.

Радиото и телевизорът до леглото досега му служеха да прогонва тишината. Когато я докосна, тя беше цялата необходима му музика.

Беше решен да й се наслаждава. Бавно я съблече, като я поглъщаше с поглед. Шумът от трафика навън — по-късно щеше да си го спомни като ниски и високи тонове. Кратките, меки звуци, които тя издаваше, оставаха отдолу като контрапункт. Чуваше пеещия шепот на ръцете си по кожата й.

През прозореца струеше светлина, а голямото меко легло се огъваше под тях.

Тялото й вече неуловимо се променяше заедно с новия живот, който растеше в нея. Протегна ръка към закръгления корем, учуден, поразен, покорен. Благоговейно сведе устни към него.

„Глупаво е“ — помисли си той, но се чувстваше като завърнал се воин, покрит с белези и медали. А може би не е толкова глупаво. Арената, на която се биеше и печелеше, не беше мястото, където можеше да я заведе. Тя винаги ще трябва да го чака. И това се виждаше в очите, в ръцете, които го обгръщаха. Обещанието и търпението бяха на устните й, когато ги разтвори за неговите. Страстта й винаги е била по-малко егоистична от неговите остри и опасни импулси. С нея се чувстваше по-мъжествен, а не идол.

Когато я облада, произнесе името й с дълбока въздишка на благодарност и надежда.

По-късно, когато тя заспиваше уморена, Брайън седна в долния край на леглото. Мислеше за толкова много неща. Всичко, за което някога бе мечтал, беше тук в ръцете му.

— Пит уреди да заснемат концерта в Атланта. Исусе, беше лудост, Бев! Не само от силните викове на феновете. Понякога от шума не можеше да се чуе как пееш. Нещо като, не знам, може би като на писта на излитащи самолети, но между тях има и хора, които наистина разбират, просто слушат. Понякога през прожекторите и димната завеса можеш да видиш такива лица. Иска ми се да пея само за тях. След това Стиви се намесва отново и всички подлудяват. Това е нещо и аз не знам, като величествен секс.

— Жалко, че не съм била, за да аплодирам.

Смеейки се, той я подръпна за глезена.

— Толкова се радвам, че си тук. Това лято е много особено. Можеш да го усетиш във въздуха, по лица на хората. А ние сме част от тях. Никога няма да се върне назад, Бев.

Погледна го напрегнато.

— В Лондон?

— Не. — Донякъде нетърпелив, донякъде развеселен от буквалния начин, по който го възприемаше, той продължи. — Не, към онова, което беше по-рано. Да се молим да свирим в някоя отвратителна кръчма, да сме доволни, ако ни дадат безплатно бира и чипс вместо заплащане. Господи, ние сме в Ню Йорк и от утре милиони хора ща знаят за нас. А това има значение. Ние сме вече от значение. Постигнах всичко, което някога съм искал.

Тя седна и взе ръцете му.

— Винаги си значел нещо, Бри.

— Не. Бях един от многото незначителни певци. Нищо повече! Но никога вече. Хората ме слушат. С парите сега ще можем и малко да експериментираме — да направим нещо повече от детинския рок. Има война, Бев. Цяло поколение преживява катаклизъм. Ние трябва да станем негови изразители.

Не разбираше големите мечти, но идеализмът му я беше привлякъл още от самото начало.

— Само не ме дръж настрана.

— Не мога. — Съвсем искрено си вярваше. — Ще ти дам най-хубавото, Бев. На теб и на бебето. Заклевам се. Трябва да се обличам: — Целуна двете й ръце и отметна назад разрешената си коса. — Пит много държи да сме в първия брой на това ново списание, което ще излезе през ноември. — Подаде й блузката.

— Хайде!

— Мислех, че ще остана тук.

— Бев… — И по-рано бяха спорили. — Ти си моя жена. Хората искат да знаят за теб, за нас двамата. — Опита се да потисне раздразнението си от нежеланието й да разбере. — Ако сега им дадем малко, те няма да ни преследват толкова много. — Казваше го и си вярваше. — Важно е и заради Ема. Искам всички да видят, че ни сме семейство.

— Семейството трябва да е личен проблем.

— Може би, но историите за Ема са вече разгласени тук. — Беше чел десетина, в които я наричаха „дете на любовта“. Звучеше му твърде странно, тъй като тя не беше плод на нещо, поне малко приличащо на любов.

Бев се заоблича с ненавист към интервюто. Двадесет минути по-късно отвори на почукването.

— Джоно!

Той й се усмихна.

— Знаех си, че не можеш да стоиш далеч от мен.

Прегърна я и я целуна с преувеличена страст. Докато тя се смееше, той погледна над главата й към идващия Брайън.

— А така, разкрити сме. По-добре да си признаем.

— Откъде намери тази смешна шапка? — беше единственият коментар на Брайън.

Джоно остави Бев и оправи широкополата си мека бяла шапка.

— Харесва ли ти? За хепънинга е.

— Приличаш на сутеньор — заяви му той, преди да се отправи към барчето.

— Знаех си, че изборът ми е сполучлив. С риск за живота си успях да се измъкна и да пазарувам на Пето Авеню. Бих пийнал от това, сладур. Кимна към уискито, от което Брайън си наливаше.

— Излизал си? — Застана с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

— С тъмни очила, с туника на цветя… — Сбърчи нос. — И разбира се, хипарско герданче. — Наля си в чашата, която Брайън държеше. С въздишка на задоволство се отпусна върху дивана. — Тук ми е мястото, моето момче. Аз съм луд по Ню Йорк.

— Пит ще ти откъсне главата, ако разбере, че си излизал на своя глава.

— Педераст — каза Джоно весело. — Макар че не е точно по вкуса ми. — Усмихнат, сложи чашата на пода. — Къде е малката?

— Спи. — Бев си взе цигара.

На следващото почукване отвори Брайън. Влезе Стиви, кимна разсеяно и се насочи към бара. Последва го П. М., леко пребледнял, и веднага се отпусна на един стол.

— Пит реши интервюто да бъде тук — съобщи той. — Репортерите ще дойдат с него. Откъде взе тази шапка, Джоно?

— Дълга и тъжна история, синко. — Забеляза Ема, която надничаше през открехнатата врата на спалнята. — Не поглеждайте нататък, имаме си компания. Здравей, личице!

Тя се засмя тихо, но не влезе. Очите й бяха приковани към Брайън.

Той отиде при нея и я потупа.

— Ема! Как се чувстващ като международен пътник?

Мислеше си, че е сънувала момента, когато я беше завил в леглото и целунал по бузката. Но не е било сън, защото беше тук, усмихваше й се, а от гласа му гаденето й премина.

— Гладна съм — заяви тя и му отправи щастлива усмивка.

— Не съм изненадан. — Целуна я точно по трапчинката. — Какво би казала за шоколадова торта?

— Супа — намеси се Бев.

— Торта и супа — съгласи се той. — И, разбира се, чай.

Сложи я на пода и позвъни на камериерката.

— Ела тук, Ема. Имам нещо за теб. — Джоно потупа възглавницата до себе си. Тя се поколеба. Често пъти и майка й казваше така. Но нещото се оказваше плесница. Обаче Джоно се усмихваше съвсем искрено. Когато седна до него, той извади малко прозрачно пластмасово яйце от джоба си. Вътре имаше пръстенче с евтин червен камък.

Ема леко ахна, когато го пое в ръка. Онемяла, обръщаше яйцето насам-натам, следейки удрянето на пръстенчето в стените.

Джоно си помисли, че става смешен, но беше развълнуван повече, отколкото искаше другите да забележат. Отвори яйцето и постави пръстена на пръста й.

— Ето. Ние сме сгодени.

Очите й засияха първо към пръстена, после към него.

— Можели да седна в теб?

— Дадено. — Наведе се към ухото й. — Но ако си намокриш гащите, годежът се разваля.

Седнала в скута му, тя се засмя и започна да си играе с пръстена.

— Първо жена ми, после дъщеря ми — закачи го Брайън.

— Би трябвало да се страхуваш само ако имаш син — Стиви изрече думите със същата лекота, с която глътна питието. Но веднага след това му се щеше да си отхапе езика. — Съжалявам — измърмори. В стаята всички млъкнаха. — От махмурлука е. В ужасно настроение съм.

На вратата се почука и Джоно само сви рамене.

— По-добре покажи прочутата си усмивка, синко. Шоуто започва.

Когато брадатият млад репортер седна между тях, Джоно все още беше ядосан, но не го показваше. Мислеше си, че те въобще не могат да си представят как се чувства. Никой освен Брайън, с когото бяха приятели от детинство. Наричаха го „педал“, „хомо“. Точно това го бе наранявало много повече от случайно получените удари. Ако не бяха верността и винаги готовите юмруци на Брайън, лицето му досега многократно да е станало на кайма.

Израснаха заедно: две десетгодишни момчета с бащи пияници. Бедността не е необичайно явления в лондонския Ийст Енд, а и винаги е имало биячи, готови да счупят ръка заради няколко пенита. Но имаше и начини за измъкване. За него и Брайън спасението беше музиката.

Елвис, Чък Бери, Мъди Уотърс — с парите, които припечелваха или откраднеха, си купуваха скъпоценните плочи на 45 оборота. На дванадесет години съчиниха първата си песен — всъщност слаба, признаваше си Джоно сега: много рими от рода „очи лъчи“, построена само върху три акорда, които блъскаха по изкорубената китара. Бяха я получили срещу половин литър от джина на бащата на Брайън и той отнесе голям бой.

Джоно беше почти на шестнадесет, когато разбра какъв е. Потеше се, плачеше, нахвърляше се на всяко момиче, което поискаше.

Накрая пак Брайън му помогна да се примири. Късно една вечер те пиеха в мазето. Този път Джоно беше свил уиски от баща си. Боклукът вонеше наоколо, от стария грамофон се носеше гласът на Рой Орбисън с „Онли дъ лонли“. Изповедта на Джоно беше придружена с пиянски плач и заплахи за самоубийство.

— Аз съм нищожество и никога няма да бъда нещо повече. — Продължи да се налива с уиски. — Старецът увонява стаята, мама хленчи и се заяжда. Сестра ми е уличница, а малкият ми брат беше арестуван два пъти този месец.

— Трябва да решим как да излезем от това положение — каза Брайън с пиянска философия. — Слушаше Орбисън с притворени очи. Искаше му се да пее като него с меланхоличен глас. — Ще трябва да се променим самите ние, Джоно. Ще го направим.

— Да се променим! Не мога да се променя. Не! Може би трябва да се самоубия. Може би ще го направя. Може би точно това ще направя и ще се свърши.

— За какво, по дяволите, говориш? — Брайън порови в смачкания пакет „Пал Мал“ и намери цигара.

— Аз съм хомо. — Джоно отпусна глава върху скръстените си ръце и заплака.

— Хомо? — Задържа клечката на сантиметър от върха на цигарата. — Хайде, Джоно, не ставай глупак!

— Казах, че съм хомо. — Гласът му се усили, като вдигна отчаяното си, мокро от сълзи лице. — Харесвам момчета. Аз съм ненормален, педи.

Въпреки че Брайън беше потресен, пиенето го правеше по-толерантен.

— Сигурен ли си?

— Защо, по дяволите, бих го казал, ако не бях сигурен? Единствената причина, заради която можах да го направя с Алис Риждуей, беше, защото мислех за брат й.

„Ето това е отвратително“ — помисли Брайън, но не каза нищо. Повече от шест години бяха приятели, застъпваха се един за друг, лъжеха един за друг, споделяха мечти и тайни. Драсна друга клечка, запали цигарата и се замисли.

— Добре, предполагам, че ако си създаден такъв, значи си такъв. И няма защо да си прерязваш вените.

— Но ти не си хомо.

— Не. — Горещо се надяваше, че не е и се зарече да си го докаже с всяко момиче, което би могъл да накара да разтвори крака. „Не, не съм хомо“ — самоуспокояваше се той. Сексуалните акробатики с Джейн Палмър бяха свидетелство за неговите предпочитания. Като се сети за нея, той почувства, че се възбужда. Не беше време за това, трябваше да мисли за проблема на Джоно.

— Много хора са хомо — продължи той. — Известни писатели, художници и други. Ние сме музиканти, така че ти можеш да мислиш за това като част от творческата ни същност.

— Това е лъжа — промърмори Джоно, но избърса течащия си нос.

— Може би, но е по-добре, отколкото да си прерязваш вените. Тогава вече ще трябва да си търся друг партньор.

Джоно се усмихна и отново надигна бутилката.

— Оставаме ли партньори тогава?

— Разбира се. — Брайън подаде цигарата. — Дотогава, докато не ти стане неприятно.

И с това приключиха обсъждането на проблема.

Когато Джоно си намереше любовник, правеше го дискретно. Сексуалните му предпочитания бяха известни на целия състав, но заради собственото си достойнство и по настояване на Пит той се представяше за хетеросексуален. В повечето случаи това го забавляваше.

Понякога изпитваше съжаление. Почувства го и сега. Докато Ема седеше в него, си помисли, че никога нямаше да има собствено дете.

А като гледаше как Брайън прегръща Бев, със съжаление установи, че и единственият мъж, когото истински обича, никога нямаше да му бъде любовник.

Глава 5

Ню Йорк порази Ема. Брайън я поглези с ягодово сладко и пасти на късната закуска, а след това я остави в ръцете на Бев. Този път никак не се разтревожи. Нейният татко щеше да бъде на телевизията тази вечер; беше обещал да я заведе на мястото, където се правеха снимки, за да го гледа.

През деня се разхождаха с Бев из града в голяма, бяла кола. Ема се смееше на русата перука и големите й тъмни очила. Въпреки че в началото младата жена не се усмихваше много, възбудата на момиченцето обхвана и нея. Ема с удоволствие наблюдаваше бързащите по тротоара хора, блъскащи се един друг, изливащи се на потоци на пресечките, докато клаксоните пищяха. Някои жени бяха с къси поли, обувки с високи токове и с тупирани, непомръдващи прически, като издялани от камък. Други бяха в дънки и сандали и с коси, падащи свободно по раменете им. По ъглите стояха продавачи на хот-дог, безалкохолни напитки и сладолед. Навън беше ужасна горещина, докато в колата беше хладно.

Шофьорът, невъзмутим, с бежова униформа и фуражка, се доближи до тротоара. Той се интересуваше само от Франк Синатра или Розмари Клуни, но двамата му тийнейджъри вкъщи щяха да полудеят, ако им занесеше автографа след двудневния му ангажимент със състава.

— Пристигнахме, мадам.

— О! — Бев погледна навън леко замаяна.

— Емпайър Стейт Билдинг — обясни той и посочи към вратите. — Бихте ли искали да ви взема след един час?

— Да, след час. — Когато шофьорът отвори вратата, тя здраво хвана момиченцето за ръка. — Хайде, Ема. — На дългата виеща се опашка плачеха бебета и крещяха деца. Застанаха отзад с неотстъпно следващи ги бодигардове. Група френски студенти се наредиха след тях. Всички носеха пликове на известна верига магазини и говореха на бързия си леещ се език. Сред смесицата от парфюм, пот и намокрени пелени Ема различи и сладникавия мирис на марихуана. Никой друг не обръщаше внимание на това. Придвижваха се бавно към асансьора.

Чакаха дълго, но Ема стоеше търпеливо. Бев здраво я държеше за ръка и тя спокойно оглеждаше всички хора — плешиви глави, широкополи шапки, редки брадички. Когато вратът я заболя, тя се загледа в обувките, сандалите, белоснежни кецове и черни лачени обувки. Някои от чакащите влачеха краката си, други потропваха, трети пристъпяха от крак на крак, но почти никой не стоеше спокойно.

Когато и това й омръзна, Ема просто се заслуша в гласовете. Група момичета наблизо спореха. Прииска й се да е голяма като тях.

— Стиви Нимънс е върховен — настояваше едно от момичетата, — с големите си кафяви очи и тънките мустаци.

— Брайън Макавой — възрази й друга. — Той наистина е невероятен. — Като доказателство тя измъкна снимка, изрязана от списание. Момичетата я разглеждаха и въздишаха. — Щом го погледна, направо умирам.

Шумните им коментари предизвикаха гневни погледи. Очарована и объркана, Ема погледна към Бев.

— Момичетата говорят за татко.

— Шшт. — На Бев също й беше забавно и си помисли, че ще разкаже историята на Брайън. Същевременно не забравяше защо носи перука и тъмни очила. — Разбрах, но не трябва да ни разпознаят.

— Защо?

— После ще ти обясня — отвърна тя успокоена, когато дойде техният ред за асансьора.

Ема отвори широко очи, ушите й заглъхнаха, както ставаше в самолета. Ужаси се, че отново ще повръща. Прехапа устни, затвори очи и отчаяно поиска да е с баща си.

Да не беше идвала. Поне Чарли да беше с нея. Започна горещо да се моли, толкова, колкото можеше едно тригодишно дете, да опази поне блестящите нови обувки.

Вратите на асансьора се отвориха и неприятното чувство за люлеене спря. Всички се смееха, говореха и бързаха да излязат. Ема се притискаше плътно до Бев и продължаваше да се бори с гаденето.

Пред тях имаше щанд за сувенири и големи, големи прозорци, откъдето се виждаха небето и група сгради — Манхатън. Смаяна, тя замръзна на място, докато хората се тълпяха около тях. Неразположението й мина като по чудо.

— Ето нещо, което трябва да се види, нали, Ема?

— Това светът ли е?

Въпреки че беше впечатлена не по-малко от нея, тя се засмя.

— Не. Само частица от него. Хайде да излезем.

Вятърът се нахвърли върху тях. Полата на Ема се вдигна високо, а тя се олюля назад. Беше по-скоро възбудена, отколкото уплашена. Бев я повлече, като се смееше.

— Ние сме на върха на света.

Когато погледна през високата стена, тя почувства, че стомахът й се свива. Под тях кръстовищата образуваха каньони между сградите, а миниатюрните коли и автобуси изглеждаха като играчки. Всичко се виждаше ясно и точно.

Бев пусна монета в автомата и Ема погледна през телескопа, но бързо разбра, че предпочита собствените си очи.

— Можем ли да живеем тук?

Бев повъртя телескопа, докато го фокусира върху Статуята на свободата.

— Тук, в Ню Йорк?

— Тук на върха.

— Никой не живее тук.

— Защо?

— Защото е туристическа забележителност — отвърна тя разсеяно. — И едно от чудесата на света. Човек не може да живее в чудо.

Но детето погледна навън през високата стена и си помисли, че би могло.

Телевизионното студио не впечатли Ема. Не беше нито толкова хубаво, нито толкова голямо, колкото изглеждаше на екрана. Хората бяха съвсем обикновени. Все пак камерите й харесаха. Бяха големи, а и хората зад тях бяха важни. Запита се дали гледането през камерата прилича на онова през телескопа на Емпайър Стейт Билдинг.

Преди да успее да попита Бев, един мъж заговори високо с най-странния американски акцент, който беше слушала. Тя не разбираше половината от това, което той казваше, но различи „Девъстейшън“. Изведнъж се разнесоха неистови викове.

Ема престана да се крие зад полата на Бев и се наведе напред. Въпреки че не можеше да разбере крясъците, схвана, че шумът е одобрителен. Тя се засмя, въпреки че и ръката на Бев леко трепереше в нейната.

Хареса как баща й се движи по сцената, бързо и уверено. Силният му и ясен глас се сля най-напред с гласа на Джоно, а след това пя и със Стиви. Под ярките светлини косата му сияеше като златна. Всичко беше като във вълшебна приказка.

Тази картина щеше да остане завинаги запечатана в паметта и сърцето й — музиката и четиримата млади мъже, изправени на сцената, облени от светлина.

На три хиляди мили от тях Джейн седеше в новия си апартамент. Пред нея на масата имаше половинлитрова бутилка „Джилби“3 и доза метедрин4. Горяха десетина свещи. Използваше ги, както и наркотиците, за да повиши настроението си. Звънкият тенор на Брайън се лееше от стерео грамофона.

Благодарение на парите, които получи от него, се беше преместила в Челси5. Тук срещаше млади хора: музиканти, поети, художници и техни последователи. Надяваше се, че в Челси ще открие друг Брайън: идеалист с красиво лице и талантливи ръце.

Прескачаше, когато си поиска до кръчмите, да послуша музика, да си избере приятен компаньон за нощта.

Всяка стая от шест стайния й апартамент беше обзаведена с лъскави нови мебели. Гардеробите й вече бяха пълни с дрехи от модни бутици. Носеше пръстен с огромен диамант, купен миналата седмица, когато беше потисната. Но и той й беше омръзнал.

Някога си мислеше, че сто хиляди лири са най-голямото богатство на света. Но бързо разбра, че многото пари се харчат толкова лесно, колкото и малкото. Имаше достатъчно, за да изкара още известно време, но вече чувстваше, че е продала Ема евтино.

Той трябваше да й заплати много повече, убеждаваше се тя. Много важно, че копелето Пит ще се мръщи и мърмори. Брайън обичаше Ема. Имаше слабост към децата, а тя не успя , да се възползва от това.

Някакви въшливи двадесет и пет хиляди за година. Питаше се как ще живее с тази сума.

Изпи джина и натъпка марихуана в цигарата си.

От време на време продължаваше да проституира по-скоро за компания, но получаваше и допълнителни доходи. Не вярваше, че Ема ще й липсва, но през изминалите седмици тя започна да тъгува за нея.

Дала е живот. Сменяла е пелени. Харчила е трудно спечелените си пари за храна и дрехи. А сега малката пикла вероятно дори не си спомня за нея.

Ще наеме адвокат. Най-добрият — с парите на Брайън. Справедливо е. Никой съд в страната не би оспорил, че детето принадлежи на майката. Ще си върне Ема. Или по-добре, ще получи още пари.

Брайън и противната му жена няма да я забравят, след като им измъкне толкова пари. Никой няма да я забрави: нито миризливата преса, нито тъпата публика, нито нейната малка пикла.

С тези мисли в главата си тя разгъна дозата метедрин и се подготви да се отдаде на опиянението от наркотика.

Глава 6

Ема изгаряше от нетърпение. Навън валеше отвратителен мокър сняг, но тя продължаваше да притиска нослето си към прозореца.

Скоро щяха да дойдат. Така каза Джоно. Но кога? Знаеше, че не трябва непрекъснато да пита, но на нея й омръзна да чака. Носът й измръзна и тя се отдръпна, като запристъпя от крак на крак. Нейният татко ще се върне вкъщи с Бев и новото бебе братче Дарън. Името на братчето беше Дарън. Опита се шепнешком да го произнесе и се засмя.

Нищо от досегашния й живот не е било толкова важно, колкото да си има братче. Ще бъде нейно и ще се нуждае от грижите й. Седмици наред се упражняваше върху куклите.

Знаеше, че главичката на бебето трябва да се държи много внимателно. То ще се събужда нощем и ще плаче за мляко. Потърка плоските си гърди и се попита дали Дарън би намерил мляко в тях.

Не я пуснаха да го види в болницата. Това толкова я разстрои, че за пръв път, откакто бе дошла в новия си дом, се скри в един шкаф. Още беше сърдита, но знаеше, че възрастните не обръщат внимание на сърдити деца.

Изморена от стоене, седна на перваза на прозореца, погали Чарли и зачака.

Опита се да мисли за нещо друго. За времето, което прекараха в Америка. Ема тихо си повтаряше всичко, което беше видяла. Голямата сребърна арка в Сент Луис. Езерото в Чикаго, голямо като море. И Холивуд. Опита се да си припомни всички букви на големия бял надпис.

Баща й пя на огромен стадион. Наричаха го „Боул“. За нея беше странно, но и забавно да слуша аплодисментите и виковете, разнасящи се на открито.

В Холивуд отпразнуваха рождения й ден, нейния трети рожден ден. Всички опитаха бялата торта, украсена със сребърни топчета.

Почти всеки ден пътуваха със самолет. Още се плашеше, но беше успяла да се справи с гаденето. С тях имаше винаги много хора. Спътници ги наричаше баща й. Глупаво беше, защото не вървяха по пътищата, а летяха.

Най-много й харесваха хотелите с обслужването по стаите и новите легла почти всяка вечер. Сутрин гледаше през прозореца непознати места и хора.

Когато отидат отново в хотел, Дарън ще бъде с тях. Всички ще го обичат.

Като се прозя, седна с кучето, сгушено в ръката й.

Падащият сняг я приспиваше. И тя си спомни за Коледа. Първата, на която и за нея бе имало закачен чорап6 на камината. Над украсеното дърво бяха наредени купища подаръци: играчки и кукли с красиви дрехи. Следобед всички играеха на апаши и стражари. Дори Стиви. Нарочно мамеше, за да я накара да се смее, а след това обиколиха на конче цялата къща.

Вечерта баща й наряза коледната гъска. След вечеря тя се бе свила пред огъня, заслушана в музиката.

Това беше най-хубавият ден в нейния живот. Най-най-хубавият! До днес. Шумът на приближаваща кола я накара да се изправи. Опита се да види нещо през прозореца. С пронизителен писък скочи от перваза.

— Джоно! Джоно! Те са тук. Полетя към коридора, тропайки по почистения и излъскан дървен под.

— Почакай. — Джоно се опита да я спре. — Кой е тук?

— Татко, Бев и моето бебе.

— Твоето бебе ли? — Дръпна я за носа и се обърна към Стиви. — Ще отидем ли да посрещнем най-новия Макавой?

— Давай.

— Идвам. — П.М. натъпка последното парче от кейка в устата си, преди да се надигне. — Дали са успели да излязат от болницата, без да се събере тълпа?

— Пред предпазните мерки, които взе Пит, Джеймс Бонд би изглеждал жалък. Две лимузини за примамка, двадесет бодигарда и накрая измъкване с камионетка за цветя. — Той се засмя и заслиза надолу към салона, а Ема го следваше. — Гладът ни прави просяци, Ема, не го забравяй.

Не се интересуваше нито от глада, нито от просяците, нито от нещо друго. Искаше само да види братчето си. В момента, в който вратата се отвори, тя измъкна потната си ръка от ръката на Джоно и прехвърча през салона.

— Нека да го видя — помоли се тя.

Брайън се наведе, за да й покаже бебето. За нея това беше любов от пръв поглед.

То не беше кукла. Както спеше, се виждаше нежното трептене на тъмните му ресници. Устните му бяха малки и влажни, кожата — деликатна, бледа. На главичката си имаше мъничка синя шапка, но баща й каза, че косата му е черна като на Бев. Ръката му беше свита в юмрук и тя го докосна с пръсти. Почувства топлина и слабо помръдване.

Любовта й пламна като факел.

— Какво ще кажеш? — попита я Брайън.

— Дарън. — Изрече името меко, с удоволствие — Той е най-красивото бебе на света.

— Взел е хубавото лице на Макавой — измърмори Джоно, чувствайки се глупаво сантиментален. — Добра работа, Бев.

— Благодаря. — Беше щастлива, че е свършило. Нито една от прочетените книги не беше я подготвила за острата, изтощителна болка при раждането. Беше горда, че е родила сина си по естествен начин, въпреки че последните часове бяха доста рисковани. Сега искаше само да я оставят на мира и да бъде майка.

— Докторът препоръча Бев да лежи през следващите няколко дни — започна Брайън. — Искаш ли да се качиш горе и да починеш?

— Последното нещо, което искам, е легло.

— Тогава влез и седни, чичо Джоно ще приготви чудесен чай.

— Разкошно.

— Качвам се горе да сложа бебето. — Брайън се усмихна, когато забеляза П.М., застанал срамежливо назад. — Не хапе, старче. Няма зъби.

П.М. се усмихна и напъха ръце в джобовете.

— Засега не ме карай да го докосвам.

— Погрижи се за Бев. Твърде тежко й беше.

— Това мога да свърша. — И тръгна обратно към всекидневната.

— Ще сложим бебето да спи — заяви Ема и хвана края на одеялцето. — Ще ти покажа как.

Заизкачваха стълбите с Ема начело.

Стаята на бебето беше разхубавена от набрани бели завеси и няколко разноцветни дъги, изрисувани върху небесносините стени. Кошчето беше обрамчено със снежнобяла дантела, осеяна с розови и сини панделки. В ъгъла стоеше стилна количка, която се пазеше от огромно мече, а до прозореца — античен стол-люлка.

Момиченцето застана до кошчето и баща му постави Дарън в него. Щом свалиха мъничката шапчица, то посегна да погали пухкавата черна косица.

— Ще се събуди ли скоро?

— Не знам. Струва ми се, че бебетата са доста непредсказуеми. — Брайън клекна до нея. — Трябва да сме много внимателни с него, Ема. Виждаш ли колко е безпомощен?

— Никога няма да позволя нещо да му се случи. — Сложи ръка върху рамото на баща си и се загледа в спящото бебе.

Ема не можеше да реши дали харесва мис Уолингфорд. Младата бавачка с хубава червена коса и добри сиви очи много рядко й позволяваше да докосне бебето Дарън. Бев разговаря с десетина кандидатки, но най-подходяща се оказа Алис Уолингфорд: двадесет и пет годишна, от добро семейство, с отлични препоръки и приятни маниери.

През първите месеци след раждането, когато Бев беше твърде отпаднала и потисната, Алис стана независима. Освен това беше жена и с нея можеше да се говори за неща като първо зъбче, кърмене и диети. Желанието на Бев беше не само да стане добра майка, но и да възвърне грациозната си фигура. Мъчеше са да създаде онзи дом, за който мечтаеше, въпреки че за Брайън беше по-важно да пише песни с Джоно или да се среща с Пит за нови записи.

Слушаше го, когато говореше за войната в Азия или за расовите размирици в Америка, но нейният проблем се свеждаше единствено до това, дали времето ще е достатъчно топло, за да изведе Дарън на разходка. Докато Брайън пишеше песни и говореше против войната и фанатизма, тя се научи да меси и започна да плете.

Успокои се, когато тялото й си възвърна предишната форма. Бяха най-щастливите дни през нейния живот: синът й растеше едър и здрав, а мъжът й се държеше великолепно в леглото.

С Дарън на гърдите и Ема в краката Бев се люлееше на стола до прозореца в детската стая. Тази сутрин беше валяло, но сега слънцето грееше. Следобед ще ги изведе на разходка в парка.

— Ще го сложа в кошчето, Ема. — Бев дръпна блузата и покри гърдите си. — Бързо заспа.

— Мога ли да го подържа, когато се събуди?

— Да, но само когато съм с теб.

— Мис Уолингфорд никога не ми позволява да го държа.

— Защото е предпазлива. — Бев приглади одеялото на Дарън и се отдръпна. Беше вече петмесечен и не би могла да си представи живота без него. — Хайде да слезем долу и да приготвим един хубав кейк. Твоят татко обича шоколадов кейк.

Разбрала, че трябва да се примири с това, Ема я последва надолу. Алис с чисти пелени в ръцете ги спря в коридора. — Ще поспи малко, Алис — каза й Бев. — Коремчето му е пълно.

— Да, мадам.

— Ние с Ема ще бъдем в кухнята.

Един час по-късно, когато изваждаха кейка да изстива, входната врата се затвори с трясък.

— Татко трябва да си е дошъл по-рано.

Бев механично пооправи косата си, преди да изскочи от кухнята, за да го посрещне.

— Бри, не те очаквах по-рано от… Какво има?

Блед, със зачервени и насълзени очи, той отчаяно поклати глава. Бев протегна ръце към него.

— Застреляха го.

— Какво? — Тя се вкопчи здраво в ръката му. — Кой? Кой е застрелян?

— Кенеди. Робърт Кенеди. Убиха го.

— О, Боже мой! О, Господи! — Стоеше и гледаше ужасена. Спомни си убийството на американския президент — светът беше потресен. А сега и брат му, веселият му млад брат.

— Репетирахме — започна Брайън, — когато влезе Пит. Беше чул по радиото. Не повярвахме, докато не чухме и ние. По дяволите, Бев, само преди няколко месеца убиха Кинг, а сега и него. Какво става със света?

— Мистър Макавой… — Алис с бяло като престилката си лице започна да слиза по стълбището. — Вярно ли е? Сигурен ли сте?

— Да. Изглежда като кошмар, но е вярно.

— О, бедното му семейство! — Алис навиваше и развиваше с ръце престилката си. — Бедната майка!

— Добър човек беше — каза Брайън. — Би могъл да бъде следващият президент. Щеше да спре тази кървава война.

Щом видя сълзи в очите на баща си, Ема се разтревожи. Погълнати от собствената си скръб, възрастните около нея не й обръщаха внимание. Не познаваше никой на име Кенеди, но и на нея й беше мъчно, че е умрял. Питаше се дали е бил приятел на татко, а може би е бил войник във войната, за която той често говореше.

— Алис, приготви чай. Моля те! — тихо изрече Бев, водейки Брайън към всекидневната.

— В какъв свят ще израснат децата ни? Кога ще проумеят истината, Бев?

Ема се качи горе при Дарън и остави възрастните при чая и сълзите.

Час по-късно те я намериха там, в детската стая. Пееше една от песните на Бев, с които тя често приспиваше бебето. Бев уплашено протегна ръце, но Брайън я спря.

— Недей, добре им е. Не виждащ ли? — Гледката го успокои. Вдигнала краче доста над пода, Ема люлееше бебето, като го подкрепяше внимателно с ръце.

Тя ги погледна и се засмя щастливо.

— Плачеше, но сега е доволен. Усмихна ми се. — Наведе се да го целуне по бузката и то изгука. — Обичаш ме, нали, Дарън?

— Да, обича те. — Брайън тръгна към тях, коленичи пред люлеещия се стол и ги обгърна с ръце. — Благодаря на Господ за всички ви. — Протегна ръка и на Бев. — Без вас сигурно бих полудял.

През следващите седмици Брайън отделяше по-голямо внимание на семейството. Когато беше възможно, работеше вкъщи и дори му минаваше мисълта да пристрои звукозаписно студио към къщата. Войната в Югоизточна Азия го тормозеше. Ужасната и ненужна борба в родната му Ирландия късаше сърцето му. Плочите му се търсеха все повече, но липсваше удовлетворението, което го изпълваше в началото. Музиката си използваше както като външен израз на чувствата си, така и като преграда срещу най-мрачните от тях. Семейството поддържаше равновесието му. То беше просто реалност.

Бев му предложи да заведе Ема в звукозаписното студио. Щяха да записват първите песни от третия си албум. Албум, които за Брайън беше много по-важен дори от дебюта им. Този път трябваше да докаже, че „Девъстейшън“ не са нито случайност, нито бледа имитация на групи като „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Трябваше да убеди и себе си, че магията, която усещаше вече цяла година, все още не го е напуснала.

Искаше нещо уникално, определено техен собствен стил. Отстрани десетина добри рок парчета, написани от него и Джоно. Можеха да почакат. Въпреки възраженията на Пит останалите от групата подкрепиха решението му да вмъкнат в паузите политически изявления, любителски бунтарски рок и ирландски фолк. електрически китари и полицейски свирки

Когато Ема влезе в студиото, нямаше представа, че присъства на правенето на музикалната история. За нея беше важно, че е с татко и с неговите момчета. Струваше й се, че това е някаква игра на възрастните апаратурата, инструментите, огледалата. А тя седеше на голям въртящ се стол и пиеше кока кола направо от шишето.

— Не мислиш ли, че на палавницата й доскуча? — попита Джоно, докато свиреше на електрическия орган. Вече носеше два пръстена: с диамант на едното кутре и грамаден сапфир на другото.

— Ако не можем да задържим вниманието на едно малко момиче, по-добре да си вдигаме чуковете. — Брайън намести китарата си. — Искам известно време да бъде близо до мен, Джейн се е разшумяла отново.

— Кучка — каза Джоно благо и вдигна чаша кока-кола с ром.

— И сега няма да стигне доникъде, но е неприятно. — Погледна към Ема и видя, че говори нещо на Чарли. — Твърди, че е била подлъгана да подпише документите. Пит се занимава с това.

— Просто иска повече пари.

Брайън кимна, мрачно усмихнат.

— Няма да измъкне повече от Пит. Нито от мен. Нека да проверим звука в залата.

— Здравей Ема, сладурче. — Стиви спря до нея и я погъделичка по коремчето. — Прослушваш състава ли?

— Ще гледам. — Повдигна глава и се загледа като омагьосана в златната халка на ухото му.

— Чудесно. Винаги свирим по-добре пред публика. Кажи ми нещо, Еми. — Наведе се по-близо до нея и прошепна: — Истината и само истината! Кой е най-добрият от всички?

Въпросът беше станал постоянна шега. Знаейки правилата, Ема се огледа. След това се прегърби и извика:

— Татко!

С това си заслужи възмутено изсумтяване и няколко погъделичкания. От страх да не се напишка, тя се сви на стола.

— В тази страна е забранено да се промиват детски мозъци — каза Стиви, приближавайки се до Брайън.

— Детето има вкус.

— Вярно е, но твърде лош. — Извади своята „Мартин“7 от калъфа и пробяга любовно пръстите си по грифа. — С какво започваме?

— Ще запишем инструменталните части на „Ауткрай“8.

— Най-доброто за начало. — Стиви кимна и изпробва звука на китарата. — На работа момчета.

Стиви беше единствен от четиримата, израсъл в охолство, в къща с градина и с двама постоянни слуги. Привикнал към изящни вещи, заобикаляше се с тях и бързо им се насищаше. Беше се влюбил в китарата и накара родителите си да проклинат часа, в който му я подариха.

На петнадесет години създаде група — „Стиви и Роузърс“9. Тя просъществува шест месеца и се разпадна поради вътрешни противоречия. Неизтощим, създаде втора, след това — трета. Блестящият му талант на китарист привличаше много изпълнители. Но те търсеха в него лидерството, за каквото беше неспособен по природа.

Срещна Брайън и Джоно на едно събиране в Сохо: типично хипарски купон, от какъвто родителите му се ужасяваха. Беше привлечен от музикалния талант на Брайън и язвителната духовитост на Джоно. За пръв път в живота си Стиви се присъедини към състав, вместо да го създава, и с облекчение възприе лидерството на Брайън.

Имаше дни, когато се влачеха по кръчмите и се молеха да им разрешат да свирят. Имаше опияняващи дни, когато пишеха стихове и създаваха музика. Имаше жени, готови за любов с русокосия китарист.

Имаше и Силви, момичето, което срещна на първото им турне в Амстердам: хубавата, червенобузеста Силви, с разваления си английски и невинните очи. Любеха се като маниаци в отвратителната малка стая с течащ покрив и мръсни прозорци. Беше влюбен, поне доколкото мислеше, че е способен. Дори му минаваше мисълта да я вземе със себе си в Лондон и да си създадат дом в някой малък евтин апартамент.

Но Силви забременя. Спомняше си я, когато му каза с пребледняло лице и очи, изпълнени с надежда и страх. Но той не искаше деца. Господи Исусе, беше само на двадесет. Музиката беше на първо място и трябваше да бъде. А ако родителите му откриеха, че майката на детето е холандска келнерка… Не беше приятно да си признае, че това, което родителите му мислеха, все още значеше твърде много за него.

Пит уреди аборта — скъпо и дискретно. Обляна в сълзи, Силви се съгласи да го направи, но веднага след това го напусна. И едва тогава Стиви разбра, че я е обичал повече, отколкото смяташе, че е способен.

Опитваше се да не мисли за аборта, мразеше да си спомня за него и за нея. Но напоследък тази мисъл беше започнала да се промъква в съзнанието му. „Вероятно има нещо общо с Ема“ — помисли си той, докато я гледаше седнала, зачервена и очарована на въртящия се стол. Неговото дете би било сега на нейната възраст.

За Ема денят, прекаран в студиото, беше много забавен. Съжаляваше само, че Дарън не можеше да е с нея. Съвсем различно беше да гледаш татко и неговите приятели да свирят тук, отколкото в огромни зали по цяла Америка. Друг вид енергия излъчваха. Не разбираше, но я чувстваше.

По време на турнето Ема беше започнала да ги възприема като едно цяло, като тяло с четири глави. Представата за това я забавляваше. Днес те спореха, ругаеха, закачаха се или просо мълчаливо седяха, докато слушаха плейбека. Не познаваше значението но техническите термини, които чуваше, но не беше необходимо. Интересно й беше да ги наблюдава, а и те се стараеха да я забавляват, когато имаха време. Изяде огромно количество чипс, а коремът й се поду от кока-кола.

По време на почивката седя в скута на П.М. и удари барабаните. Каза си името на един от микрофоните и чу как гласът и отекна в залата. С палка в ръка задряма на въртящия се стол, а за възглавница й послужи верния Чарли. Събуди я гласът на баща й: пееше балада за трагичната любов.

Гледаше омагьосана, триейки очи, за да прогони съня и прозявайки се в козината на Чарли. Беше твърде малка, за да се трогне от думите, но мелодията я завладя. Отсега нататък, когато и да чуеше тази песен, винаги щеше да си спомня това събуждане от гласа, вливащ се направо в сърцето й, изпълващ цялото пространство.

Когато песента свърши, забрави, че трябва да седи тихо. Скачайки на стола, изръкопляска с ръце.

— Татко!

В звукозаписната кабина Пит изруга, но Брайън вдигна ръка.

— Остави го така. — Обърна се към Ема усмихнат. — Остави го така — повтори и протегна ръце към нея. Тя се втурна към него и той я подхвърли във въздуха. — Знаеш ли, Ема. Току-що те направих звезда.

Глава 7

Ако с убийството на Мартин Лутър Кинг през 1968 и след това на Кенеди вярата на Брайън в хората се беше разклатила, то през лятото на 1969 г, тя се възвърна чрез празниците на Уудсток10. Младостта и музиката, любовта и приятелството празнуваха. Те символизираха затварянето на страницата с кръвопролития и войни, размирици и недоволства. Изправен на сцената, загледан в морето от хора, Брайън се убеди, че никога не ще може да направи нещо толкова голямо и забележително.

Но дори и тук, той се чувстваше на моменти потиснат и уплашен, защото десетилетието с присъщия му дух свършваше.

Трите дни на север от Ню Йорк той прекара в постоянна треска от емоционална и творческа енергия, подхранван от атмосферата на събитието, подсилена от леснодостъпните наркотици. Измъчваше го мисълта, докъде го е довел успехът. Цяла нощ сам в караваната, използвана от състава, композира за уговорения четиринадесет часов маратон, разтърсван от погълнатия кокаин. Един по-спокоен следобед, докато седяха със Стиви в гората, те се заслушаха в музиката и овациите на четиристотинте хиляди души. В един кленов лист благодарение на ЛСД11 можеха да се видят цели светове.

Брайън жадно се вкопчи в идеята за фестивала. Съжаляваше единствено, че нищо не можа да накара Бев да тръгне с тях. Тя щеше да го чака. Този път в къщата, която беше купил на Холивудските хълмове. Любовта му с Америка едва започваше. На второто си американско турне се чувстваше като завърнал се вкъщи. Беше годината на рок фестивала, който той възприе като демонстрация на силата на рок културата.

Искаше, нуждаеше се да достигне отново онази шеметна възбуда, когато успехът беше новост, когато съставът като единна електрическа сила се стоварваше върху света на музиката и привличаше публиката. През изминалата година беше чувствал, че това електричество, тази единност бавно си отиват, както и самото десетилетие на 60-те години. В Уудсток повярва, че те отново се връщат.

Когато се качиха на самолета, оставяйки почитателите си в Уудсток, изтощеният Брайън заспа дълбоко. До него Стиви безгрижно глътна две хапчета барбитурати и потъна в друг свят. Джоно уреди покер с някого от екипажа. Само П.М. седеше неспокойно до прозореца.

Мъчеше се да си припомни всичко. За разлика от Брайън, зад символите и външния блясък на фестивала той виждаше жалката действителност. Калта, боклуците, липсата на подходящи санитарни удобства. Музиката, Господи, музиката беше чудесна, но често, много често чувстваше, че аудиторията е толкова блажено унесена, че дори не я забелязва.

И все пак дори прагматичният П.М. беше доловил чувството на ангажираност, единство и на помирение — три дни помирение с четиристотин хиляди души, живеещи като едно семейство. Но имаше и много мръсотия, и случаен секс, и неограничено количество наркотици.

Наркотиците го плашеха. Не го признаваше дори и пред хората, които считаше за братя. От тях му прилошаваше, оглупяваше, приспиваше му се. Вземаше само когато не намираше благоприлично извинение да откаже. Ужасът му се сменяше с учудване, когато наблюдаваше лекотата, с която Брайън и Стиви опитваха каквото им падне под ръка. Много повече обаче го плашеше ленивото нехайство, с което Стиви кротко и постоянно се инжектираше направо във вените.

Джоно беше по-внимателен спрямо онова, което приемаше в организма си, но той беше силна личност и никой не би посмял да му се подиграва, че отказва да изпита удоволствието на амфетамина или кокаина.

П.М знаеше, че не е човек с характер. Не беше дори и музикант, каквито бяха другите. Разбира се, можеше да конкурира всеки барабанист. Беше добър, наистина добър. Но не можеше да пише музика, нито да я чете. Нямаше склонност към поезията или политическите изявления.

Не беше и хубав. Дори сега, на двадесет и три, на лицето му се появяваха от време на време пъпки.

Въпреки недостатъците, които си приписваше, той беше член на една от най-известните рокгрупи в света. Имаше добри и верни приятели, които биха застанали зад него. За две години беше спечелил повече пари, отколкото бе мечтал да притежава през целия си живот.

П.М. не пилееше парите си. Баща му имаше малка работилница за дребни поправки в Лондон. Самият той разбираше от бизнес и сметки. Единствен от четиримата поставяше на Пит въпроси за разходите и печалбите. Със сигурност беше и единственият, който си правеше труда да прочете преди да подпише формулярите или договорите.

Харесваше му да разполага с пари не само защото можеше да праща чекове вкъщи — веществено доказателство, оборващо съмненията на родителите му, че ще успее. Харесваше му да разполага с пари.

Не беше израснал в бедност като Джоно и Брайън, но беше много далеч и от комфорта в детството на Стиви.

Сега пътуваха за Тексас. Още един фестивал в година, пренаситена с фестивали. Не се вълнуваше особено. Ще има друго изпълнение в друг град. Отминаваха месеци и сцени. Въпреки това не искаше да спират. Отчаяно се страхуваше да не се разпадне групата, защото би потънал обратно в неизвестността.

Когато ангажиментите им през лятото приключат, ще поемат към Калифорния, Холивуд. Няколко седмици ще живеят между кинозвездите. „И няколко седмици — мислеше си с чувство на вина и удоволствие — ще бъде близо до Бев.“ Единственият човек, когото П.М. обичаше повече от Брайън, беше жената на Брайън.

Ема подреждаше кубчета с букви. Чувстваше се много горда, че знае да чете и да образува думи. Беше решила да научи и Дарън.

— Е-М-М-А — каза тя, почуквайки поред всяко кубче. — Емма. Кажи „Емма“.

— Ма! — Дарън се засмя и разбърка кубчетата. — Ма-ма.

— Ема-ма. — Наведе се и го целуна. — Ето една по-лесна. — Подреди кубчетата и каза: — Т-А-Т-И.

— Та-та-та! — Доволен от себе си, Дарън се изправи на яките си крачета, за да изтича до вратата в очакване на Брайън.

— Не, татко не е още тук, но мама е в кухнята. Ще имаме голямо парти тази вечер, за да отпразнуваме завършването на новия албум. Скоро ще се приберем в Англия.

С нетърпение очакваше пътуването, въпреки че харесваше къщата в Америка толкова, колкото и замъка извън Лондон. За не повече от година бяха пътували напред и назад през океана, така както другите семейства излизаха извън града.

През есента на 1970 навърши шест години и имаше частен английски учител. Когато се завърнат в Англия, щеше да ходи на училище с други деца на нейната възраст. Мисълта за това я тревожеше и радваше.

— Когато се върнем вкъщи, ще науча много повече и ще ти показвам всичко. — Докато говореше, тя направи от кубчетата висока кула. — Погледни, това е името ти. Най-хубавото име. Дарън.

С ликуващ вик той се наведе напред и се загледа в буквите — Д, А, 3, Л, М, Н, О, П. Усмихна се дяволито на Ема и направо връхлетя с ръка върху тях. Кубчетата се разпиляха.

— Дарън — извика той. — Дарън Макавой.

— Това добре го произнасяш, момче е? — За три години Ема успя напълно да наподоби интонацията на Брайън. Тя се усмихна и започна да строи нещо по-трудно за разрушаване.

Малкото братче с гъстата си черна коса и морскозелени очи беше станало най-скъпото нещо в живота й. На две години лицето му приличаше на ангелчетата на Ботичели, но изпълнени с енергията на демон. При него всичко се разви по-рано: запълзя седмици, преди медицинските книги да бяха предупредили Бев за това.

Лицето му гледаше от кориците на „Нюзуик“, „Фотоплей“ и „Ролинг Стоун“. Светът се влюбваше в Дарън Макавой. В жилите му течеше кръв на ирландски селянин и на лоялни британски консерватори, но той беше принц. Въпреки предпазните мерки на Бев в седмичните списания непрекъснато се появяваха снимките му. А почитателите на групата настояваха за още.

Изпращаха купища играчки, които Бев препращаше на болници и сиропиталища. Сипеха се предложения да участва в рекламите на детски храни, линия за шев на детско облекло, верига от магазини за детски играчки. Отказаха на всички. Дарън растеше щастливо и здраво дете, което се забавляваше напук на неудобствата, които изпитват двегодишните деца. Ако можеше да разбере вниманието, с което го ограждаха, сигурно доволно би признал, че го заслужава.

— Това е замък — каза Ема, подреждайки кубчетата. — А ти си кралят.

— Аз съм кралят. — Подскочи и тупна на земята.

— Да. Крал Дарън Първи.

— Първи — повтори и той. Значението на тази дума му беше добре познато и това го радваше. — Дарън е първи.

— Ти си много добър крал и обичаш всички животни. — Тя придърпа по-близо вечно верния Чарли. Дарън послушно се наведе и го целуна. — А тук са твоите добри и храбри рицари. Внимателно подреди куклите, мечетата, котетата, патетата. Това са татко и Джоно, Стиви и П.М. А това е Пит. Той е, ъъъ… министър-председател. Ето и красивата лейди Бевърли. — Доволна, Ема постави любимата си кукла балерина.

— Мама. — Дарън целуна и куклата. — Мама е хубава.

— Тя е най-хубавата дама на света. Една вещица я мрази и я е заключила в кула. — На Ема се мярна някакъв смътен спомен за майка й, но бързо се стопи. — Всички рицари отиват да я спасят. — Издавайки звуци, наподобяващи галон, тя приближи играчките към куклата. — Но само сър Татко може да развали магията.

— Сър Татко. — Комбинацията на двете думи се видя на Дарън много смешна и заливайки се от смях, той се претърколи и разруши замъка.

— Е, ако смяташ да събаряш собствения си замък, ще се откажа.

— Ма. — Дарън я прегърна. — Моята Ma-ма. Нека да играем на ферма.

— Добре, но трябва да съберем кубчетата, иначе тази чистница мис Уолингсфорд ще каже, че сме викали и разхвърляли.

— Чис-та-ци-ца — завика Дарън.

— Дарън. — Ема сложи ръка на устата си и се изкикоти. — Не бива да казваш тези думи.

Той повтори, вече крещейки, защото виждаше, че я кара да се смее.

— Що за думи чувам от стаята ви? — Бев спря на вратата, без да знае дали да се държи строго, или да се присъедини към тях.

— Иска да каже чистница — обясни Ема.

— Разбирам. — Протегна ръце и Дарън се хвърли към нея. — Трябва да кажеш точно думата, бебче. На какво играете двамата?

— Играем на замък, но Дарън предпочита да го събаря.

— Дарън разрушителят. — Бев целуна вратлето му и той закрещя от удоволствие. Крачетата му я обгърнаха здраво, така че можеше да го държи в любимото му положение с главата надолу.

Не предполагаше, че е възможно да се обича толкова. Дори силната страст, която изпитваше към Брайън, бледнееше пред обичта, която чувстваше към сина си. Любовта просто беше тук, до нея прегръдка, целувка или само усмивка. Но винаги в нужния момент. Беше най-хубавата и най-светлата част от живота й.

— Хайде сега, помогни на сестра си да подреди кубчетата.

— Но аз мога да го направя. — След като свали Дарън долу Бев се усмихна на Ема.

— Трябва да се научи сам да оправя бъркотиите, които е направил. Колкото и да ни е приятно да го свършим вместо него.

Тя се загледа към двамата: деликатното светлокосо момиче и тъмнокосото здраво момченце. Ема беше станала спретнато, добре възпитано дете, което вече не се криеше в шкафовете. Брайън я беше променил. Бев се надяваше, че и самата тя е помогнала да повръщането й в сегашното умно и весело дете. Но Дарън се беше оказал решаващият фактор. Заради предаността си към него Ема забрави страховете си, забрави и срамежливостта си. А Дарън й отговаряше с всеотдайна обич.

Когато беше бебе, много по-бързо спираше да плаче, ако Ема го успокояваше. С всеки изминат ден връзката между тях ставаше по-здрава.

Когато преди няколко месеца Ема започна да я нарича „мама“, Бев се почувства напълно щастлива. Сега рядко й се случваше да мисли за нея като за дъщеря на Джейн. Не искаше, а и не можеше да чувства към момиченцето страстната, почти отчаяна любов, която изпитваше към сина си, но обичта й към нея беше топла и искрена.

Тракането на кубчетата доставяше голямо удоволствие на Дарън и той ги пускаше шумно в кутията.

— Да — каза той, вдигайки любимата си буква над отворената кутия. — Да, добър, Дарън! — Подхвърли я доволен, че неговата буква предизвиква най-голям шум. Убеден, че е изпълнил задълженията си, той скочи на червено-бялото си люлеещо се конче и го насочи към вратата.

— Щяхме да играем на ферма. — Ема взе от полицата голям обор и силоз. Споменаването на думата „ферма“ го накара да скочи от кончето. Смъкна покрива, за да избута навън от силоза животните и кръглоликите човечета.

— Давай, давай, давай! — извика той, докато още несръчните му пръсти се мъчеха да изправят бялата пластмасова ограда.

Ема му помогна и се обърна към Бев:

— Искаш ли да играеш и ти?

Бев си помисли за хилядите неща, които имаше да върши, за хората, които Брайън беше поканил тази вечер. След няколко часа къщата щеше да бъде пълна. Тя изглеждаше вечно претъпкана, като че ли Брайън се страхуваше да прекара няколко часа само с тях. От какво бягаше, тя не знаеше, но се съмняваше дали и той знае.

Надяваше се, че всичко отново ще застане на мястото си, когато се върнат вкъщи, в Лондон.

Погледна към децата — нейните деца. И се засмя.

— Ще поиграя с най-голямо удоволствие.

Един час по-късно Брайън ги намери да разорават с десетина трактора персийското килимче, изпълняващо ролята на нива. Преди да заговори, Ема скочи.

— Татко е вкъщи. — Втурна се и се хвърли напред, сигурна, че ще успее да я хване.

Той я улови и вдигна, като я целуна шумно по бузката, преди да прегърне със свободната си ръка Дарън.

— Дай голяма целувка — каза му и се олюля, когато детето се хвърли и го целуна по брадичката.

Вдигнал и двамата, Брайън заобиколи бялата пластмасова ограда и ниските фигурки, разпръснати по пода.

— Пак ли сте фермери?

— Любимата игра на Дарън. — Бев го изчака да седне и се усмихна. Брайън беше винаги прекрасен сред семейството си.

— Страхувам се, че седна на най-неподходящото място.

— Ох? — наведе се към нея и я привлече към себе си. — Няма да бъде за пръв път.

— Какви са плановете?

Тя се отдръпна, защото детето изпълзя от прегръдката на Брайън и се настани в скута й.

— Разоравахме нивата, защото решихме да засеем соя.

— Много разумно. Точно като истински фермер, нали, старче? — Мушна пръст в надутото коремче на Дарън. — Ще трябва да отидем до Ирландия. Тогава ще можеш да караш истински трактор.

— Давай! Давай! — Той подскочи в скута на Бев, повтаряйки любимата си дума.

— Дарън не би могъл да кара трактор, докато не порасне — заяви Ема, седнала с ръце върху коленете.

— Точно така. — Бев намигна усмихнато към Брайън. — Както и не може да играе със стика за крикет или велосипеда, който някой му е купил.

— Жени — обърна се Брайън към Дарън. — Не разбират истинските мъже.

— Чис-та-ци-ца — изрецитира Дарън новата дума.

— Какво чувам? — едва успя да изговори бащата през бурния смях.

— Не го карай да повтаря. — Бев притисна Дарън и после го отстрани. — Хайде да оправим тук и да вървим да пием чай.

— Чудесна идея. — Брайън скочи и улови ръката на Бев. — Ема, ти отговаряш, сладурче. С мама трябва да свършим нещо преди чая.

— Брайън…

— Мис Уолингсфорд тъкмо е долу. — Продължи да избутва Бев от стаята. — Не забравяй да измиеш чашите.

— Брайън, в детската стая цари такъв хаос!

— Ема ще се погрижи за това. Тя е акуратна. — Той я притегли към спалнята. — А освен това й харесва.

— Дори и така, аз… — Тя хвана ръцете му, които бяха започнали да събличат блузата й. — Бри, не можем да го правим сега. Трябва да се погрижа за хиляди неща.

— Това е на първо място в списъка. — Затвори устата й се целувка и се почувства доволен, защото и тя се отказа от не съвсем искрената си съпротива.

— Снощи също беше най-напред в списъка — измърмори тя, спускайки ръцете си към бедрата му. — И тази сутрин също.

— Винаги е на първо място в списъка. — Разкопча джинсите й.

Продължаваше да се учудва, че е толкова миниатюрна и толкова стегната, и то след две деца. Не, едно дете, поправи се той. Често забравяше, може би и нарочно, че не тя беше родила Ема. Беше без значение, че познава добре тялото й, защото всеки път, когато я докосваше, той се връщаше към първата им нощ.

Дълъг път бяха изминали от двустайния апартамент със скърцащото единично легло. Сега притежаваха две къщи, от двете страни на океана, но и сега я желаеше толкова, както по времето, когато беше беден и се хранеше само с мечти.

Целуваха се, вкопчени в страстна прегръдка. Когато тя се изправи над него, той забеляза изписаната на лицето й безумна страст.

Толкова малко се беше променила: косата й падаше върху раменете лъскава и права; кожата й беше млечнобяла, съвсем леко зачервена от страстта. Той се повдигна и обкръжи гърдите й с бавни, леки целувки. Когато главата й се отпусна назад, започна да ги засмуква страстно, възбуден от кратките, безпомощни звуци, които тя издаваше.

С Бев търсеше красотата. С Бев беше я намерил.

Обхвана я за бедрата и я повдигна върху себе си, като я остави да определи темпото. Така тя го отвеждаше там, където той искаше.

Бев се протегна, а след това се сви до Брайън. Изпод притворените си клепачи виждаше как слънцето блести през прозорците. Искаше й се да е сутрин, някоя мързелива сутрин, когато се излежаваха с часове, точно както сега.

— Не предполагах, че ще ми хареса да стоя тук през всичките месеци, през които правехме записи. Но беше чудесно.

— Можем да останем още малко. — Беше изпълнен с идеи както винаги, след като се любеха. — Можем да си позволим няколко седмици, да се потъркаляме, да отидем отново до Дисниленд.

— Дарън и така вече мисли, че това е личният му парк за забавления.

— Тогава ще трябва да му простим. — Той се обърна и се подпря на лакътя си. — Бев, преди да се прибера в къщи, се срещнах набързо с Пит. „Ауткрай“ спечели платинената плоча,

— О, Бри. Чудесно!

— Разбира се. Бях прав. — Издърпа я за раменете, докато тя седна до него. Хората слушат. Наистина слушат. „Ауткрай“ става нещо като химн на антивоенното движение. Това я отличава. — Не усещаше нотката на отчаяние в гласа си, отчаянието на човек, който се опитва да убеди себе си. — Ще пуснем и друга единична плоча от албума. Мисля за „Лав лост“, въпреки мърморенето на Пит, че няма да се продава.

— Много е тъжна.

— Това е целта. — Той почти изкрещя, а после продължи по-спокойно. — Бих искал да я изпея в Парламента, в Пентагона, в ООН, навсякъде, където самодоволни, тлъсти копелета вземат решения. Ако хората ме слушат, защото плочите ми са хитове, тогава трябва да съм сигурен, че им казвам нещо важно.

В самия център на Лос Анджелис, в луксозния апартамент под наем, Пит Пейдж седеше до бюрото си и обмисляше перспективите. Беше възхитен от успеха на „Ауткрай“, както и Брайън, но се интересуваше предимно от печалбата. За това му се плащаше.

Както им бе предрекъл само преди три години, те станаха много богати. Щеше да се погрижи да станат още по-богати.

Музиката им беше чисто злато. Знаеше го още от мига, когато ги чу за пръв път преди шест години. Малко груба, малко сурова, но музика в съзвучие с времето си. Беше успял да сключи солидни договори за записи и на две други групи, но „Девъстейшън“ беше шансът му за слава и известност.

Нуждаеше се от тях, както и те от него. Бяха вървели заедно през целия път, седял беше в долнопробни кръчми, подбутваше производителите на плочи, използваше всичките си връзки. Първоначалните му надежди бяха възнаградени далеч над очакването. Но и изискванията му нарастваха: искаше повече за тях, искаше повече и за себе си.

Напоследък момчетата го тревожеха. Скитаха твърде самостоятелно: Джоно с неговите чести пътувания до Ню Йорк, Стиви прекарваше седмици наред, Господ знае къде. П.М. беше винаги под ръка, но пък погълнат от някаква любовна история с амбициозна млада кино актриса. И, разбира се, Брайън, бълващ антивоенни декларации, където му попадне. Пит не вярваше, че това е обикновено отпускане след напрегната работа.

Те бяха състав, по дяволите, рок състав, и това, което правеха поотделно, влияеше върху работата им като група. А това, което правеха като група, се отразяваше върху продажбите. Вече бяха отказали планираното турне след пускането на новия албум.

Нямаше да позволи да се разпаднат като „Бийтълс“.

С дълбока въздишка той започна да мисли за тях, какви бяха и какви са сега.

Приятно беше да се гледа колекцията от коли на Джоно: бентли, ролс, ферари. „При Джоно имаше едно обстоятелство — помисли си Пит леко усмихнат. — Човекът знаеше как да изпитва удоволствие от парите.“ Почти беше спрял да се притеснява от разкриването на сексуалните му предпочитания. С течение на времето Пит започваше да изпитва силно уважение към интелигентността, разума и таланта на Джоно.

Докато пререждаше книжата по бюрото си, той реши, че няма за какво да се тревожи за Джоно. Беше човек, който не занимаваше другите с личните си проблеми. А публиката го обичаше заради чудатото му облекло и находчивостта на езика му.

Стиви. Отнасяше се за наркотиците. Те не се отразяваха на изпълнението му все още, но промените в настроението на Стиви ставаха по-внезапни и по-чести. Беше като вкаменен по време на последните два записа и дори Брайън, който сам не беше чужд на наркотиците, се беше разтревожил. Да, Стиви трябваше да се държи под око.

На П.М можеше да се вярва като на зората, която винаги настъпва. Пит наистина му се дразнеше, ту се забавляваше от смущението, което изпитваше барабанистът при всяка отправена към него дума. Но момчето инвестираше парите си добре и беше спечелило уважението му. Приятна изненада беше, че момичетата харесваха селското му лице. Отначало Пит се тревожеше, че П.М. ще му създава най-много грижи, но се оказа обратното.

Брайън. Пит си наля два пръста уиски, отпусна се в мекото тапицирано кресло и се замисли. Без съмнение Брайън беше сърцето и душата на групата; творческата енергия и съзнанието.

Щастие беше, че историята с Ема не им попречи. Той се беше разтревожил, но когато цялата история предизвика симпатия и увеличи продажбата на плочи, се успокои. Наистина все още се налагаше от време на време да се спречква е Джейн Палмър, но това, както и женитбата на Брайън, не накърняваха популярността на групата. Несбъдната мечта в живота на Пит остана да рекламира състава като четирима свободни мъже. Обаче семейството на Брайън се беше превърнало в богато находище за пресата.

За съжаление имаше и походите за мир, и речите; привързаността на Брайън към „Студенти за демократично общество“, искрената му подкрепа за противниците на военната служба. Почти бяха успели да уговорят снимки за корицата на „Таим“, когато Брайън гръмна с няколко лошо подбрани критики за военната доктрина.

Пит познаваше силата на пресата: едно необмислено изявление можеше да настрои срещу теб хората — тези, които купуваха плочите. Преди няколко години Джон Ленън сам ги беше предизвикал с високомерното си изявление, че „Бийтълс“ били повече и от Христос. Брайън беше на косъм да направи същата грешка.

Докато отпиваше от уискито, си мислеше, че всеки има право на политически убеждения. Обаче съществува точка, където личните убеждения и публичният успех се разделят. Някъде между привързаността на Стиви към наркотиците и идеализма на Брайън минаваше границата на катастрофата.

Разбира се, имаше начини да бъде избягната и той вече размишляваше над няколко. Искаше публиката да вижда Стиви не само като дрогиращ се рок музикант, но и като талантлив изпълнител, а Брайън не само като защитник на мира, но и предан баща.

При правилно балансиране на изградените образи не само младите биха купили плочи и списания, но и техните родители.

Глава 8

В Калифорния останаха още две седмици: през дългите, мързеливи сутрини лежаха на плажа, следобедите се любеха, а нощем посрещаха тълпи от гости. Добре дегизирани ходеха до Дисниленд. Фотографите, които Пит беше наел да запечатат разходките, бяха толкова дискретни, че Бев въобще не ги забелязваше.

Тя реши да изхвърли противозачатъчните средства, а Брайън пишеше любовни песни.

Когато наближи времето да се връщат в Англия, групата се помири помежду си и разположи главната си квартира в дома на Брайън.

— Всички трябва да отидем. — Джоно прокара леко ръка по бонгото12. — „Коса“ е първият значителен мюзикъл на нашето поколение. Рок мюзикъл. — Думата го впечатляваше. Имаше идеи за нещо подобно. Надяваше се, когато се върнат в Лондон, заедно с Брайън да създадат мюзикъл, който да надмине „Коса“ и модния в момента „Томи“ на Ху.

— Можем да останем в Ню Йорк още два-три дни — продължи той, — да видим пиесата, да организираме голямо парти и след това се връщаме в Лондон.

— Наистина ли се събличат голи? — Стиви поиска да разбере.

— Съвсем голи, синко. Струва си цената на билета.

— Ще отидем. — Приятно отпуснат от компанията и наркотика, Брайън сложи глава върху коляното на Бев. Беше се застоял на едно място повече, отколкото му харесваше, а и идеята за Ню Йорк го привличаше. — За музиката и за изявлението.

— Ти върви за изявлението си. — Стиви се засмя. — Аз отивам заради голите мацки.

— Ще възложим на Пит да уреди всичко. Какво ще кажеш, Бев?

Не обичаше Ню Йорк, но Брайън вече беше решил, а тя не искаше да разваля приятното, мирно настроение на последните седмици.

— Ще бъде чудесно. Можем да заведем Дарън и Ема в зоологическата градина и в Сентръл Парк, преди да отлетим за Лондон.

Ема се вълнуваше. Добре си спомняше първото пътуване до Ню Йорк, голямото легло в хотелската стая, трепета да стоиш на върха на света, дървените кончета в Сентръл Парк. Искаше й се да сподели всичко това с Дарън.

Опитваше се да му обясни безбройните чудеса, докато възрастните се готвеха за пътуването. Алис Уолингсфорд прибираше багажа от детската стая, а тя трябваше да се занимава с Дарън, забавлявайки го с любимата му ферма.

— Му-у, крава — каза и вдигна червена на бели петна играчка от кутията. — Искам да видя му-у крава.

— Мисля, че няма да видим му-у крава, а лъвове в зоологическата градина. — Тя нададе рев, от който той запищя.

— Много го възбуждаш, Ема — веднага реагира Алис, — а е време за лягане.

Ема следеше с поглед танцуващия около нея Дарън. В шареното си гащеризонче и малките червени кецове той тромаво се опита да се преметне, за да чуе одобрителния й смях.

— Каква енергия! — възкликна Алис, очарована от детето. — Не знам как ще го накараме да заспи тази вечер.

— Не прибирай Чарли — извика Ема, точно преди Алис да го сложи в багажа. — Той трябва да е с мен в самолета.

Бавачката остави с въздишка мръсното куче.

— Трябва добре да се изпере. И не го муши повече в креватчето на Дарън, Ема.

— Аз обичам Чарли — заяви Дарън и опита още един път да се преметне. Приземи се тежко върху работилницата с детски инструменти, но вместо за заплаче, грабна дървения чук и заудря по нея. — Аз обичам Чарли — изпя той.

— Обичай го, сладкото ми, но започва да мирише. Не искам микроби в леглото на моето бебе.

— Обичам микроби. — Дарън отвърна със слънчевата си усмивка.

— Ама и ти си един! — Алис го вдигна и той се опита да подскочи върху хълбока й. — Сега Алис ще те изкъпе хубаво преди лягане, ще има мехурчета — добави тя и се спря на вратата. — Щом свърша с Дарън ще се изкъпеш и ти. След това мажеш да слезеш долу и да кажеш лека нощ на родителите си.

— Да, мадам. — Тя изчака, докато стъпките на Алис вече не се чуваха, за да стане и вземе Чарли. „Не мирише“ — помисли си тя, заравяйки лице в козината му. И ще го сложи в креватчето на Дарън, защото Чарли бдеше над него, когато тя спеше.

— Наистина ми се иска да не беше канил всички тези хора тази вечер. — Бев подреди възглавниците на кушетката, макар да знаеше, че такива подробности са просто губене на време.

— Нали трябва да се сбогуваме? — Той пусна албума на Джими Хендрикс, защото доказваше, че макар и мъртъв, музиката му е жива. — Освен това, щом се върнем в Лондон, ще се захванем здраво с работа. Искам да си почина, докато мога.

— Как би могъл да почиваш с това стълпотворение в къщата?

— Бев, това е последната ни вечер.

Тя не успя да му отговори, защото Алис влезе с децата.

— Ето го моето момче. — Тя взе и подхвърли Дарън, преди да намигне на Ема. — Готов ли е Чарли за пътуването? — Знаеше и съчувстваше на неразположението й при пътуванията със самолет. Погали я по косата.

— Малко е нервен. Ще се оправи.

— Разбира се. — Бев целуна Дарън по любимото си място — между ухото и врата. — Изкъпани ли сте вече? — Искаше й се тя да е извършила този вечерен ритуал. Нищо не бе по-привлекателно за нея от игрите с Дарън във ваната, от триенето на сапунената изтривалка по лъщящата му кожа.

— Всички са изкъпани и готови за лягане — обади се Алис. — Дошли са само да кажат „Лека нощ“, преди да ги заведа да си легнат.

— Аз ще ги заведа, Алис. От днешната бъркотия едва съм видяла децата.

— Добре, мадам. Ще довърша приготвянето на багажа.

— Татко. — Ема се обърна към Брайън със срамежлива усмивка. — Ще ни разкажеш ли приказка? Моля те!

Имаше намерение да запали цигара с марихуана и да послуша музика, но му беше трудно да се съпротивлява на тази усмивка и на радостния, искрящ смях на сина си. И той се качи горе със семейството си, оставяйки Хендрикс да ридае.

Докато им разказваше приказка, клепачите на Дарън започнаха да се затварят. Той се бореше със съня, както се бореше с всички неизискващи движение дейности. Обичаше да действа, да тича, да се смее, да подскача. А най-много искаше да е храбрият рицар, за когото баща му разказваше. Искаше да изтегли блестящия омагьосан меч и да убие дракона.

Прозя се и уютно настанен между гърдите на майка си, започна да заспива. Усещаше и присъствието на Ема. Заспа щастлив, защото я чувстваше наблизо.

Не се събуди, когато майка му го пренеса в креватчето. И спането на Дарън беше както всичко останало. Предаваше му се с цялото си сърце. Тя подпъхна обточеното със сатен синьо одеялце около раменете му и се постара да не мисли, че скоро ще бъде твърде голям за това креватче.

— Толкова е хубав — не се стърпя Бев и го погали по горещата бузка.

С Ема, опряла глава на рамото му, Брайън погледна към сина си.

— Като го гледаш, трудно би повярвал, че може само с една ръка да обърне стаята наопаки.

— А използва и двете си ръце — отвърна с тих смях Бев и прегърна Брайън през кръста.

— И краката си.

— Никога не съм мислила, че живота може да се обича толкова много. Като го гледам, разбирам, че имам всичко, което някога съм искала. Мога да си го представя след година, след пет години. И това ме кара да не се страхувам, че остарявам.

— Рокзвездите не остаряват. — Той се понамръщи и Бев за пръв път усети нотка на сарказъм или може би обезверяване в гласа му. — Самоубиват се със свръх дози наркотици или обличат бели смокинги и свирят в Лае Вегас.

— Ти няма да направиш това, Бри. — Прегърна го по-силно през кръста. — И след десет години ще бъдеш на върха.

— Да. Ако все пак някой ден си купя бал смокинг, ритни ме по задника.

— С най-голямо удоволствие. — Тя го целуна и го погали по бузата, както би направила с някое от децата. — Пусни Ема на земята.

— Именно заради тях се страхувам да не греша, Бев. — Понесе Ема към нейната стая. — Заради тях и заради теб.

— Но ти не грешиш.

— Светът е толкова объркан. Мислех си, че ако успеем, ако наистина сме успели, хората ще се вслушат в това, което им се казва. И това би имало значение. Сега — не знам.

— Какво те тревожи, Бри?

— Не знам. — Остави Ема на пода, опитвайки се да си изясни причината за своята неудовлетвореност, която го измъчваше напоследък. — Преди няколко години, когато започнахме да си пробиваме път, беше чудесно: тълпите ревящи момичета, снимките ни във всички списания, песните ни по всички радиостанции.

— Точно това искахте.

— Така беше. Но сега не съм сигурен. Как мога да чуя онова, което се опитваме да им кажем, какво значение има колко сме добри, щом крещят на всеки проклет концерт? Ние сме просто стока или образ, лакиран от Пит, за да се продават плочите. Ненавиждам ги! — Пъхна стиснатите си юмруци в джобовете. — Понякога си мисля, че би трябвало да се върнем там, откъдето започнахме — кръчмите, където хората слушаха или танцуваха нашата музика. Не знам. — Той прокара пръсти през косата си. — Струва ми се, че никога не съм осъзнавал колко щастливи сме били тогава. Но назад не можеш да се върнеш.

— Не знаех, че се чувстваш така. Защо не си ми казал?

— Много съм объркан. Просто не се чувствам повече като Брайън Макавой. — Как можеше да обясни, че чувството, което възкръсна в Уудсток, избледняваше все повече през изтеклата година. — Не съм знаел, че толкова ще се разстроя, защото не мога да изляза с приятели да пийна по чашка или да лежа на пясъка, без хората да се тълпят наоколо ми. Искам да ме оставят на спокойствие.

— Можеш да спреш. Можеш да се оттеглиш и само да пишеш.

— Не мога да спра. — Погледна надолу към кротко спящата Ема. — Трябва да правя записи, трябва да изнасям концерти. Всеки път, когато съм на сцената или в студиото, знам дълбоко в себе си, че точно това искам да върша. Но останалото… Останалото ме изтощава. Не подозирах, че ще стане така. Може би и начинът, по който умряха Хендрикс и Джоплин. Такава загуба! След това — разпадането на „Бийтълс“. Като че ли нещо приключва, но аз не съм приключил още.

— Не край. — Тя постави ръка на рамото му, масажирайки напрегнатите мускули. — Просто промяна.

— Но ако не продължаваме напред, ние се връщаме назад, не разбираш ли? — Знаеше, че тя не може да разбере и се опита да изрази чувствата си с по-разбираеми думи. — Може би е в натиска на Пит да започнем ново турне или в приказките на Стиви да се присъединим към други състави за студийни записи и да пишем музика за филми. Единственото, което знам, е, че вече не можем просто да се съберем четиримата и да свирим с цялото си сърце: по-важни са имиджът и търговският успех.

Ема се размърда.

— Сигурно се тревожа за това, че Ема тръгва на училище и че Дарън ще тръгне някой ден. Как ще се почувстват, ако хората започнат да се ровят в живота им заради мен? Не бих искал да имат отвратителното детство, което имах аз, но дали биха искали да живея така, както им предлагаме.

— Твърде много мислиш. — Тя погали нежно лицето му. — Това най-много ми харесва. Децата са щастливи. От пръв поглед е ясно. Може би детството им не е нормално, но все пак са щастливи. И ние ще се погрижим никога да не страдат. Какъвто и да си, който и да си — ти си техният татко. Останалото ще се нареди.

— Обичам те, Бев. Може би е глупаво, че се притеснявам за всичко това. Имаме всичко. — Притисна я до себе си. Искаше му се да разбере защо всичко беше станало толкова сложно.

Той забрави угризенията си след две цигари с марихуана. Къщата беше пълна с хора, които Брайън мислеше, че разбират какво прави и до къде иска да стигне. Музиката беше силна, наркотиците — много и разнообразни: марихуана, хероин, хашиш, амфетамини. Разтърсващата балада на Джанис Джоплин се лееше, докато гостите му се забавляваха. Искаше му се да я слуша отново и отново, да чуе нейната „Бол енд Чейн“. По някакъв начин тя му помагаше да осъзнае факта, че все още е жив и че все още това има значение.

Гледаше към Стиви, който танцуваше с червенокосо момиче с къса поличка. Стиви не се притесняваше, че е просто лице или плакат на стената в стаята на кое да е момиче, размишляваше Брайън, докато отпиваше от ирландското уиски. Стиви весело прескачаше от жена на жена, без да се замисля. Разбира се, повечето време беше дрогиран. Взе още една цигара и реши, че е време и той да се натъпче достатъчно.

Джоно го видя да сяда отново и да си избира една „Галоаз“ с марихуана. Помисли си, че това се случва все по-често напоследък. Може би като най-близък на Брайън той единствен го забелязваше. Всъщност Брайън имаше настроение само когато двамата сядаха да пишат: мелодия, контра мелодия, фрази, връзки.

Знаеше, че е разстроен от смъртта на Хендрикс и Джоплин. Той — също. Беше по-различно, но също толкова ужасно, колкото и убийството на Кенеди: обикновено хората остаряват, грохват и тогава умират. Макар и потресен, не мислеше толкова често за това, колкото Брайън. Но пък приятелят му винаги се вълнуваше повече, винаги изискваше повече.

Джоно погледна и към Стиви. Не му пукаше дали той се люби с всяка срещната жена, въпреки че според него беше липса на вкус. Тревожеха го наркотиците и фактът, че Стиви бързо губеше контрол върху себе си. Безпокоеше се от имиджа, който започваха да си създават: вкаменени дрогирани рок музиканти.

Помисли си и за П.М. Тук също имаше малък проблем. О, не с наркотици! Бедното момче едва ли би могло да се движи нормално само от една доза. Тревожеше го едро гърдата блондинка, която се беше залепила за барабаниста преди два месеца. П.М. не правеше никакъв опит да се отърве от нея.

Джоно я разгледа: блондинка с продълговато лице и очи като маслини, само крака и гърди, в опъната червена рокля. „Не е толкова глупава, колкото се представя“ — отбеляза той. Достатъчно хитра бе, за да знае как да каже онова, което П.М. иска да чуе. Ако не го наблюдаваха, щеше да го накара да се ожени за нея. А тя нямаше да се държи настрана както Бев. Не, тази не!

Тримата, всеки по свой начин, бяха на път да разрушат групата. А за Джоно нищо друго нямаше голямо значение.

Когато Ема се събуди, подът вибрираше от ударните. Лежеше и се опитваше да познае долавящата се от време на време мелодия.

Беше свикнала с партитата. Татко обичаше да има гости около себе си: много музика, много смях. Когато порасне и тя ще ходи на партита.

Бев държеше къщата да е добре почистена, преди да пристигнат гостите. Ема си помисли, че това е глупаво, защото на сутринта къщата беше ужасно мръсна, с купища вонящи чаши и препълнени пепелници. Понякога двама-трима от гостите осъмваха проснати на кушетки и кресла насред бъркотията.

Момиченцето си помисли, че сигурно е много приятно да прекараш нощта в разговори, смях, да слушаш музика. Когато порасне, никой няма да й казва кога трябва да си ляга и кога да се изкъпе.

Тя въздъхна и се обърна по гръб. Сега музиката беше побърза, чувстваше се пулсацията на ритъма в стените. Но имаше и още нещо. Усети, че някой ходи по коридора. Мис Уолингсфорд? Готвеше се да затвори очи и да се престори на заспала, но си помисли, че може да минава татко или мама, за да провери как са с Дарън. Ако беше така, можеше да каже че току-що се е събудила и ще ги помоли да й разкажат за партито.

Но стъпките отминаха. Тя седна в леглото, здраво стиснала Чарли. Искаше да има хора около нея поне за минута две: да поговорят за партито или за пътуването до Ню Йорк; да разбере коя е песента. Постоя така за момент — малко полузаспало дете в розова нощничка, окъпано от светлината на нощната лампа във вид на Мики Маус.

Стори й се, че чува Дарън да вика. Изправи се и се ослуша напрегнато. Беше сигурна, че през шума чува плача му. Веднага се измъкна от леглото с Чарли под мишницата. Ще поседи с братчето си, докато се успокои и ще остави Чарли да го пази до сутринта.

Изненада се, когато видя, че цареше тъмнина. Там винаги светеше, в случай че Ема ходи през нощта до тоалетната. Застанала на вратата, тя се разтрепери, представяйки си скритите по тъмните ъгли същества. Може би трябва да се върне в стаята с усмихнатия Мики.

И тогава Дарън изпищя.

„Няма нищо в ъглите — каза си Ема и тръгна през тъмния коридор. — Няма нищо. Нито чудовища, нито призраци, нито лепкави и хлъзгави същества.“

Сега бяха пуснали песен на „Бийтълс“.

Ема облиза устни. „Просто е тъмно, просто е тъмно“ — успокояваше се тя. Докато стигне вратата на Дарън, очите й, привикнаха с тъмнината. Беше затворена. В това също имаше нещо необичайно. Вратата му стоеше винаги отворена, за да го чуят, ако се събуди. Протегна ръка, но след това подскочи, защото й се стори, че нещо се раздвижи зад нея. Сърцето й биеше уплашено. Тя се обърна и погледна тъмния коридор. Неясните сенки се превръщаха в чудовища, а по челото и гърба й започна да се стича пот.

„Няма нищо, няма нищо“ — повтаряше си тя, а Дарън пищеше.

Завъртя топката на вратата и я отвори.

„Съберете се — пееше Ленън. — Над мен.“

В стаята имаше двама мъже. Единият стискаше Дарън, който пищеше от срах и ярост. Другият държеше нещо в ръка, нещо, което проблясваше на светлината на нощната лампа с форма на жираф.

— Какво правите?

Човекът рязко се обърна. „Не е доктор“ — помисли си Ема, когато видя, че държи спринцовка в ръка. Позна го и беше сигурна, че не е доктор. А и Дарън не беше болен.

Другия мъж изруга с грозни и мръсни думи, борейки се да задържи Дарън в ръцете си.

— Ема — обърна се към нея познатият със спокоен, приятелски глас. Усмихна й се. Сърдита усмивка, гневна усмивка. Пристъпи към нея със спринцовката в ръка. Тя се обърна и побягна.

Зад гърба й Дарън викаше:

— Ма-ма!

Втурна се по коридора с писък. „Чудовищата“ — нашепваха страхливите й мисли. Чудовищата и озъбените същества от тъмните кюшета. Сега те вървяха след нея.

Някой си опита да хване края на нощницата й, но не успя. Изруга и отново се пресегна. Ръката му се плъзна по глезена й и го изпусна. Тя пищеше. Когато се добра до стълбището, завика баща си. След това се спъна и се претърколи по стълбите надолу.

В кухнята някой поръчваше петдесет пици. Бев поклати глава и потърси в хладилника лед. Никой не употребяваше повече лед от американците. След известно колебание пусна едно кубче в позатопленото си вино. Когато си в Рим, прави като римляните, реши тя и тръгна към вратата.

На прага се сблъска с Брайън.

Ухилен, той я прегърна през кръста и започна да я целува.

— Ей!

— Ей. — С чашата вино в ръка тя го прегърна през врата. — Бри!

— Мм?

— Кои са всички тези хора?

Той се засмя и потърка носа във врата й.

— Желая те. — Парфюмът й го възбуждаше. Движейки се в бързия ритъм на парчето на Ленън и Макартни, той я притегли към себе си.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да зарежем гостите.

— Невъзпитано е. — Но се притисна по-силно към него. — Порочно, невъзпитано и най-смисленото нещо, което съм чула от часове насам.

— Добре тогава… — Опита се да я вдигне, но и двамата политнаха. Виното се разля по гърба му, а Бев се кискаше. — Може би ти ще ме носиш — предложи той и тогава чу писъците на Ема.

Обърна се и се удари силно в малка масичка. Зашеметен от наркотиците и алкохола, той се спъна, изправи се и изхвръкна във фоайето. Там вече се бяха насъбрали хора. Разбутвайки ги, той я видя като малка купчина в подножието на сълбището.

— Ема! Господи! — Страхуваше се да я докосне. В ъгълчето на устата й имаше кръв. Обърса я с треперещия си пръст. Погледна към стената от лица, към неясно очертаните цветове, всичко беше неузнаваемо. Стомахът му се сви, а след това усети, че се качва в гърлото му.

— Повикайте линейка — едва успя да изговори и се наведе отново над нея.

— Не я мести. — Лицето на Бев, коленичила до него, беше бяло като платно. — Не бива да я местиш. Трябва ни одеяло.

Някой вече пъхаше в ръцете й разкошно плетено одеяло.

— Ще се оправи, Бри. — Тя внимателно покри детето с одеялото. — Ще се оправи.

Той затвори очи и поклати глава, за да прогони кошмара. Но когато ги отвори отново, Ема все още лежеше смъртнобледа на пода. Имаше твърде много шум. Музиката отекваше в тавана, гласове се чуваха наоколо. Почувства нечия ръка на рамото си: бързо успокояващо стисване.

— Линейката е на път — каза му П.М. — Дръж се, Бри.

— Изхвърли ги — пошушна му той. Погледна нагоре и видя ужасеното, пребледняло лице на Джоно. — Изхвърли ги оттук.

Джоно кимна и започна да подтиква хората. Вратата беше отворена, нощта — светла от прожектори и автомобилни фарове и тогава се чу воят на сирените.

— Ще се кача горе — тихо каза Бев. — Ще предупредя Алис да наглежда Дарън. Ще дойда с вас в болницата. Ще се оправи, Брайън. Сигурна съм.

Можа само да кимне и се загледа в неподвижното бледо лице. Не можеше да я остави. Ако посмееше, щеше да отиде в банята, да бръкне с пръст в гърлото си и да се опита да освободи тялото си поне от някои химикали, с които се беше натъпкал тази нощ.

„Всичко изглежда като сън“ — мислеше си той. Но когато погледна лицето на Ема, разбра, че беше реалност, твърде страшна реалност.

Песента от албума „Аби Роуд“ продължаваше; по ирония на съдбата в нея също се говореше за убийство.

— Бри. — Джоно постави ръка на рамото му. — Отдръпни се сега, за да могат да се погрижат за нея.

— Какво?

— Отдръпни се. — Внимателно го изправи на крака. — Трябва да я видят.

Замаян, наблюдаваше придружаващите линейката да влизат и да се навеждат над дъщеря му.

— Трябва да е паднала от горе до долу по стълбите.

— Ще се оправи. — Джоно хвърли безпомощен поглед към П.М., докато подкрепяха Брайън. — Малките деца са по-издръжливи, отколкото изглеждат.

— Така е. — Малко несигурен на краката си, Стиви стоеше зад Брайън, поставил и двете си ръце на раменете му. — Нашата Ема няма да позволи едно падане по стълбите да я задържи дълго.

— Ще дойдем в болницата с теб — присъедини се към тях Пит. Всички гледаха как внимателно поставят Ема на носилка.

В този миг Бев изпищя… и пищя, и пищя, докато писъкът й не изпълни цялата къща.

Глава 9

Лу Кесълринг хъркаше като заклан. Ако си позволеше удоволствието да изпие една бира преди лягане, хъркаше още по-силно. Заради това жена му от седемнадесет години насам спеше с тапи на ушите. Лу знаеше, че Мардж го обича безрезервно, а себе си считаше за успял хитрец. За щастие не беше спал с нея преди женитбата. Така си бе спестил тази малка тайна. Когато тя я откри, той вече беше поставил халка на пръста й.

Тази нощ той хъркаше така, сякаш рендосваше дъски. Почти тридесет и шест часа не беше спал в леглото си. Сега, когато случаят Каларми приключи, щеше не само да се наспи, но и да мързелува през целия уикенд.

Сънуваше, че подрязва розите в двора и се боричка със сина си. Няколко хамбургера се печаха на скарата навън и Марджи щеше да приготви картофената си салата.

Преди дванадесет часа трябваше да убие човек. Не беше за пръв път, но слава Богу не му се случваше и често. Когато се налагаше да стреля и да убие някого, след това имаше нужда да се скрие в обикновеното ежедневие: картофи и печени хамбургери, стегнатото тяло на жена си до своето през нощта, смеха на сина си.

Беше ченге. Добро ченге. През шестте години в отдел „Убийства“ за втори път стреляше. Ежедневието на полицая беше твърде еднообразно — много ходене, много бумащина и телефонни обаждания. И само понякога, мигове на ужас.

Знаеше също така, че като ченге му се налага да се сблъсква с неща, за които по-голямата част от света не подозираше — убийствата, войните на гетата, намушкванията в тъмни алеи, кръвта, останките.

Лу познаваше всичко това, но не мислеше за работата си. Беше четиридесетгодишен и откакто на двадесет и четири постави полицейската си значка, никога не се занимаваше с работата си вкъщи.

Понякога обаче тя го следваше и тук.

Обърна се, хъркането му спря, когато телефонът иззвъня. Механично протегна ръка и все още със затворени очи вдигна слушалката.

— Да. Кесълринг.

— Лейтенант. Тук е Бъстър.

— Какво, на майната си, искаш? — Знаеше, че може спокойно да ругае, тъй като Мардж не го чува.

— Съжалявам, че ви събуждам, но имаме инцидент. Нали познавате Макавой, Брайън Макавой, певеца?

— Макавой? — потърка с ръка лицето си, борейки се със съня.

— „Девъстейшън“. Рокгрупата.

— Да, да! Добре. — Не беше много по рока — освен ако беше Пресли или Евърли Брадърс. — Какво се е случило? Някакви хлапета са надули стереоуредбата много високо и мозъците им са се пръснали?

— Някой е убил момченцето му. Изглежда като неуспешен опит за отвличане.

— А, по дяволите! — Напълно събуден, Лу запали осветлението. — Дай ми адреса.

Светлината събуди Мардж. Огледа се и видя Лу гол, седнал на края на леглото да записва нещо в бележника си. Стана, мушна ръцете си в джобовете на памучната роба и без да се оплаква, слезе долу да приготви кафе.

Лу намери Брайън в болницата. Не знаеше какво да очаква. Виждал го беше няколко пъти по вестниците или по телевизията, когато певецът правеше изявления против войната. Наричаха го „борец срещу войната“. Лу нямаше високо мнение за групичките, които манифестираха, дрогираха се, пускаха дълги коси и раздаваха цветя по ъглите. Но и той беше против войната. Беше загубил брат си в Корея, а момчето на сестра му замина за Виетнам преди три месеца. Но в момента Лу не се интересуваше от политическите възгледи на Макавой, нито от косата му.

Спря, изучавайки Брайън, отпуснат в кресло с дамаска на цветя. На живо изглеждаше по-млад: слаб и изключително красив. Беше замаян след шока. В стаята имаше и други хора, а димът от няколкото пепелници се издигаше нагоре.

Брайън механично сложи цигарата в устата си, дръпна, постави я долу отново и издиша.

— Мистър Макавой.

Погледна нагоре и видя висок, суховат човек с внимателно сресана назад тъмна коса с продълговато, все още сънено лице. Носеше сив костюм, старомодна вратовръзка с почти същия цвят и снежнобяла риза. Черните му обувки бяха като полирани. На брадичката си имаше лека драскотина от скорошно бръснене.

„Странни неща забелязва човек“ — помисли си Брайън и продължи да пуши.

— Да?

— Аз съм лейтенант Кесълринг. — Извади значката си, но Брайън продължаваше да разглежда лицето му, а не полицейския знак. — Налага се да ви задам няколко въпроса.

— Не можете ли да почакате, лейтенант? — Пит Пейдж хвърли неприязнен поглед към значката. — Мистър Макавой не е в състояние да се занимава с това сега.

— За всички ще е от полза, ако приключим с предварителните процедури. — Лу седна. Прибра значката и постави ръце на коленете си. — Съжалявам, мистър Макавой. Не бих желал да увелича болката ви. Искам да открия кой е виновникът.

Брайън запали цигара от фаса на друга и не отговори.

— Какво бихте ми казали за това, което се е случило тази нощ?

— Убиха Дарън. Малкото ми момченце. Измъкнали са го от креватчето и са го оставили на пода.

С болка в сърцето Джоно стисна пластмасовата си чаша с кафе и се обърна. Лу бръкна в джоба си за бележника и подострения си молив.

— Познавате ли някого, който би искал да причини зло на момчето?

— Не. Всички обичаха Дарън. Беше толкова очарователен и забавен. — Усети, че гърлото му се свива на топка и потърси чашата си кафе.

— Знам, че е мъчително. Можете ли да ми разкажете за вечерта?

— Имахме парти. Всички трябваше да заминем за Ню Йорк и имахме парти.

— Бих желал да видя списъка на гостите.

— Не зная. Бев би могла… — Замлъкна, защото си спомни, че и тя, замаяна от приспивателни, лежи в някоя болнична стая.

— Ние, между нас, ще можем да направим доста точен списък — намеси се Пит. Опита се да отпие от кафето, но се изгори. — Трябва да знаете, че никой от поканените в дома на Брайън не би го извършил.

Лу възнамеряваше сам да се убеди в това.

— Познавахте ли всеки човек от гостите, мистър Макавой.

— Не знам. Вероятно не. — Притисна силно с длани очите си. Болката като че ли го успокояваше. — Приятелите и приятели на приятелите и тъй нататък. Отваряш вратата и хората влизат. Просто така става.

Лу кимна, като че ли разбрал. Припомни си как Мардж планираше своите партита: внимателно изготвения списък на гостите, на приелите поканата, детайлното проучване на менюто. Партито за петнадесет годишнината от сватбата им беше така планирано, сякаш беше правителствен прием.

— Ще поработим над списъка — реши Лу. — Дъщеря ви — Ема се казва, нали?

— Да, Ема.

— Била е горе по време на партито?

— Да. Спеше. — Децата му бяха легнали здрави и живи. — И двете бяха заспали.

— В една и съща стая?

— Не, имат самостоятелни стаи. Алис Уолингфорд, нашата бавачка, беше горе при тях.

— Да. — Вече знаеше от доклада, че бавачката е била намерена вързана, със запушена уста и полумъртва от срах в леглото си. — И малкото момиче е паднало по стълбите?

Ръката на Брайън стисна конвулсивно чашата, пръстите му пробиха крехката пластмаса. Кафето протече през дупките.

— Чух я да ме вика. Излизах от кухнята с Бев. — Спомняше си до болка онази бърза, сладострастна целувка преди писъка. — Ние се затичахме и я видяхме на пода, в подножието на стълбите.

— Видях я да пада. — П.М. присви зачервените си очи. — Погледнах нагоре и тя летеше надолу. Стана толкова бързо.

— Казахте, че е викала. — Лу погледна отново към П.М. — Преди да падне ли викаше, или след това?

— Аз… преди това. Да, заради виковете погледнах нагоре. Тя викаше, а след това, изглежда, е загубила равновесие.

Лу си записа. Ще трябва да поговори с малкото момиче.

— Надявам се, че не се е ударила лошо?

— Лекарите. — Цигарата на Брайън беше изгоряла до филтъра. Остави я в пепелника и посегна към горчивото, студено кафе, останало в разкъсаната чаша. — Не са излезли оттам. Не са ми казали. Не мога да загубя и нея. — Кафето се разплиска в треперещата му ръка. Джоно приседна до него.

— Ема е издръжлива. Децата падат непрекъснато. — Хвърли злобен поглед към Лу. — Не можете ли да го оставите на мира?

— Само още няколко въпроса. — Свикнал беше на такива погледи. — Вашата жена ли, мистър Макавой, намери сина ви?

— Да. Тя се качи горе, след като чухме линейката. Искаше да погледне… Разбирате ли, искаше да се увери, че той не се е събудил. Чух я да крещи, да крещи, да крещи… Затичах се. Когато стигнах в стаята на Дарън, тя седеше с него на пода. И виеше. Трябваше да й дадат нещо, за да я отведат.

— Мистър Макавой, имало ли е заплахи срещу вас, жена ви или децата?

— Не.

— Никакви?

— Не. Е, имаше писма от време на време. Главно политически. Пит ги държи отделно.

— Бихме искали да видим всичко, което се е получило през последните шест месеца.

— Голяма купчина писма са, лейтенант — обясни Пит.

— Ще се справим.

Брайън се надигна, защото влезе докторът.

— Ема! — Беше единственото, което можа да каже.

— Тя спи. Има мозъчно сътресение, счупена ръка и няколко натъртени ребра, но няма вътрешни наранявания.

— Ще се оправи ли?

— През следващите няколко дни ще трябва внимателно да се наблюдава, но, разбира се, изгледите са добри.

Едва сега заплака. Не беше в състояние, когато видя безжизненото тяло на сина си, не можа, когато взеха цялото му семейство и той остана в чакалнята. Закри лицето си с ръце и през пръстите му се процеждаха горещи сълзи.

Лу внимателно затвори бележника си и отиде в коридора при доктора.

— Аз съм лейтенант Кесълринг от отдел „Убийства“. — Отново извади значката си. — Кога ще мога да говоря с момиченцето?

— Може би след ден или два.

— Трябва да я разпитам колкото е възможно по-скоро. — Извади визитна картичка и я подаде на доктора. — Бихте ли ми позвънили, щом бъде в състояние да говори. Жената, Бевърли Макавой?

— С приспивателни е. Ще се събуди след десет или дванадесет часа. Но и тогава не мога да ви гарантирам, че ще е в състояние да говори или пък че аз ще й разреша.

— Просто позвънете. — Погледна към чакалнята. — И аз имам син, докторе.

Сънищата на Ема бяха кошмарни. Искаше да извика татко, мама, но като че ли ръка притискаше устата и очите й. Някаква огромна тежест лежеше върху нея.

Бебето викаше. Викът отекваше в стаята, в главата й. Сякаш Дарън беше вътре в главата й и пищеше, за да излезе. Искаше и трябваше да отиде при него, но около леглото й имаше двуглави змии и ръмжащи озъбени чудовища. Всеки път, когато се опитваше да стане, те се хвърляха към нея, като съскаха и се хилеха злобно.

Ако останеше в леглото, щяха да си отидат, но Дарън я викаше.

Трябваше да събере смелост и да изтича до вратата. Когато я достигна, змиите изчезнаха. Под краката й подът като че ли оживяваше, движеше се, пулсираше. Погледна назад. Беше в своята стая, с играчките и куклите, подредени на рафтовете, със светещия засмян Мики Маус. Докато го гледаше, усмивката му стана злобна.

Изтича в коридора, беше тъмно.

Отнякъде долиташе музика. Сенките като че ли танцуваха. Чуваха се звуци, тежко, влажно дишане, ръмжене и движение на нещо сухо и плъзгащо се по дървото. Когато се, затича при виковете на Дарън, почувства горещ дъх по ръцете си и захапвания по глезените.

Беше заключено. Тя дърпаше и удряше по вратата, а писъците на брат й се издигаха все по-високо, но музиката ги поглъщаше. Под натиска на юмручетата й вратата се отвори. Видя мъжа, но той нямаше лице. Забеляза само блясъка на очите и зъбите му.

Той тръгна към нея и тя се уплаши много повече от него, отколкото от змиите и чудовищата, зъбите и ноктите. Ослепяла от срах, побягна. В ушите й отекваха писъците на Дарън.

След това падаше, падаше… в тъмна яма. Дочу някакъв звук като от чупене на клони и се опита да извика. Но можеше само да пада — безшумно, безкрайно, безпомощно. Останаха само музиката и писъците на брат й.

Когато се събуди, беше светло. Нямаше кукли по рафтовете. Нямаше никакви рафтове, а само голи стени. Запита се дали не е в хотел. Опита се да си припомни, но веднага почувства болката — горещата, тъпа болка, която като че ли пулсираше навсякъде по тялото й. Стенейки, обърна главата си.

Баща й спеше на един сол. Главата му беше клюмнала малко настрана. Лицето му бе бледо под наболата брада. Ръцете му, свити в юмруци, лежаха в скута му.

— Татко.

Току-що беше заспал, но веднага се събуди. Сред белите болнични завивки видя отворените й и малко уплашени очи. Сълзи отново стегнаха гърлото му и изгаряха очите му. С последни сили успя да се овладее.

— Ема. — Тръгна към нея, седна на ръба на леглото и зарови измъченото си лице в рамото й.

Искаше да го прегърне, но ръката й лежеше гипсирана. Страхът я сграбчи отново. Отново чуваше звука от онова сухо изпращяване и страшната болка, която го последва.

Не е било сън — а ако е било истина, тогава и останалото…

— Къде е Дарън?

„Най-напред попита за него“ — помисли си Брайън и стисна затворените си очи. Как би могъл да й каже? Как би могъл да й обясни нещо, което самият той не беше проумял или повярвал? Тя беше само дете. Единственото му дете.

— Ема. — Целуна я по бузата, слепоочието, челото, като че ли по такъв начин щеше да намали болката и за двамата. Взе ръката й. — Спомняш ли си приказката, която ти разказах за ангелите — как живеят на небето.

— Летят и пеят и никога не си причиняват болка един на друг.

„О, добре, че измислих тази хубава приказка“ — помисли Брайън горчиво.

— Да, точно така. Понякога избрани хора стават ангели. — Трябваше да се върне много назад, за да си припомни католическата си вяра и да разбере, че не беше успял да се освободи от нейното влияние. — Понякога Господ обича толкова много тези хора, че ги взема при себе си на небето. Дарън е сега там. Той е ангел на небето.

— Не! — За пръв път, откакто се беше измъкнала изпод мръсната мивка преди около три години, тя отблъсна баща си. — Не искам да е ангел!

— И аз не искам.

— Кажи на Господ да го върне! — каза тя гневно. — Веднага!

— Не мога. — Сълзите му потекоха; не можеше да ги спре. — Отишъл си е, Ема.

— Тогава и аз ще отида на небето и ще се грижа за него.

— Не! — Страх прониза сърцето му и пресуши очите му. Пръстите му се забиха в раменете й, оставяйки й за пръв път белези. — Не можеш. Нужна си ми, Ема. Не мога да върна Дарън, но не бих искал да загубя и теб!

— Мразя Господ! — извика тя яростно.

„И аз го мразя — помисли Брайън и я притисна по-силно. — И аз го мразя!“

— Над сто души са влезли и излезли от къщата на Макавой в нощта на убийството. Бележникът на Лу беше изпълнен с имена, бележки и впечатления. Но не беше напреднал в разрешаването на загадката. И прозорецът, и вратата на стаята на момченцето бяха намерени отворени въпреки твърдението на бавачката, че е затворила прозореца, след като е сложила детето да спи. Тя твърдеше още, че прозорецът е бил затворен. Но следи от насилствено влизане нямаше.

Намериха следи от стъпки под прозореца — номер 41. Но липсваха отпечатъци, каквито би оставила стълба, или следи от въже върху перваза на прозореца.

Бавачката не беше от голяма полза. Беше се събудила от ръка, която запушвала устата й, с превръзка на очите, със запушена уста и завързана. В двете срещи, които Лу имаше с нея, тя промени твърдението си за времето, през което е била вързана, от тридесет минути на два часа. Не беше сред заподозрените, но изчакваше поръчаната проверка на близките й.

Сега Лу трябваше да се срещне с Бевърли Макавой. Беше отлагал разпита, колкото е възможно по-дълго. Отлагаше и след като получи полицейските снимки на малкия Макавой.

— Колкото можете по-кратко — каза докторът на Лу пред вратата. — Дадено й е слабо успокоително, но мисълта й е ясна. За съжаление прекалено ясна.

— Не бих го направил по-трудно, отколкото е. — Нима имаше нещо по-страшно от това, питаше се той и в съзнанието му се появи образът на малкото момче. — Трябва да разпитам и момиченцето. В състояние ли е?

— В съзнание е. Но не говори с никого освен с баща си.

Лу кимна и влезе в стаята. Жената седеше в леглото. Очите й бяха отворени, но не го погледна. Изглеждаше много малка и толкова млада, че едва ли би могла да има син, а още повече да го загуби. Носеше бледосин халат, а ръцете й безжизнено лежаха на белите чаршафи.

На стол до нея седеше Брайън: небръснат, кожата на лицето му сивееше. Очите му бяха уморени, зачервени и подути от сълзи и безсъние, замъглени от мъка. Когато срещна погледа му, Лу видя още нещо в очите му — ярост.

— Съжалявам за безпокойството.

— Докторът ни предупреди, че ще дойдете. — Брайън нито се надигна, нито го покани да седне. Просто продължи да го гледа. — Разбрахте ли кой го е направил?

— Все още не. Бих искал да говоря със съпругата ви.

— Бев. — Постави ръка върху нейната, но отговор нямаше. — Това е полицаят, който се опитва да открие… да открие какво се е случило. Извинете — обърна се отново към Лу, — не си спомням името ви.

— Кесълринг. Лейтенант Кесълринг.

— Лейтенантът трябва да ти зададе някои въпроси. — Тя не се помръдна. Дори дишането й едва се забелязваше. — Бев, моля те!

Може би отчаянието в гласа му достигна някъде дълбоко в нея, някъде, където самата тя се опитваше да се скрие. Ръката й се раздвижи неспокойно в неговата. Затвори очи и си пожела да е мъртва. След това ги отвори и погледна право към Лу.

Какво бихте желали да знаете?

— Всичко, което можете да ми кажете за онази нощ.

— Синът ми е мъртъв — каза тя безизразно. — Всичко останало няма значение.

— Може би нещо от онова, което кажете, ще ми помогне да открия кой е убил сина ви, мисис Макавой.

— Ще ми върне ли това Дарън?

— Не.

— Вече нищо не чувствам. — Тя го погледна с огромни, уморени очи. — Не чувствам нито краката си, нито ръцете си, нито главата си. Когато се опитам да се раздвижа, ме боли. По-добре е да не опитвам, нали?

— Може би за известно време. — Той придърпа стол до леглото. — Бихте ли ми разказали какво си спомняте от онази нощ?

Тя отпусна главата си назад и се загледа в тавана. Монотонното описание на партито приличаше на това на съпруга й и на другите, които Лу беше разпитал. Познати лица, непознати лица, идващи и отиващи си хора. Някой беше телефонирал от кухнята за пици.

Това беше нещо ново и Лу си го записа.

Разговор с Брайън, след това писъците на Ема, Ема в подножието на стълбите.

— Хората се трупаха наоколо — прошепна тя. — Някой, не зная кой, повика линейка. Не я местихме, страхувахме се да я местим. Чухме воя на линейката. Исках да отида в болницата с нея, с нея и с Брайън, но преди това трябваше да погледна Дарън, да събудя Алис и да й обясня какво се е случило. Спрях, за да взема халата на Ема. Не знам всъщност защо, просто си помислих, че ще й трябва. Продължих по коридора. Тъмнината ме обезпокои. Коридорът е винаги осветен заради Ема, защото се страхува. Дарън — не — изрече почти усмихната. — Той никога не се е страхувал от нищо. Оставяме само нощната лампа в неговата стая, в случай че се събуди през нощта. Все още често го прави. Обича компания. — Вдигна ръка към лицето си. Гласът й започна да трепери. — Не обича да е сам.

— Знам, че е много тежко, мисис Макавой. — „Била е първа на местопроизшествието — казваше си Лу, — открила е и е преместила тялото.“ — Трябва да знам какво намерихте, когато влязохте в неговата стая.

— Намерих моето бебе. — Издърпа ръката си от ръката на Брайън. Не можеше да понася дори да я докосват. — Лежеше на пода, до креватчето. Помислих си, помислих си, о, Боже, че се е изкатерил и е паднал. Лежеше толкова кротко на малкото синьо килимче. Не можех да видя лицето му. Вдигнах го. Но той не искаше да се събуди. Разтърсих го и извиках, но той не се събуди!

— Видяхте ли някого горе, мисис Макавой?

— Не. Горе нямаше никого. Само бебето, бебето ми! Те го отнесоха и не ме оставиха с него. Брайън, за Бога, защо не ми го оставихте?

— Мисис Макавой. — Лу се изправи. — Ще направя всичко, за да открия кой го е направил. Обещавам ви.

— Какъв е смисълът? — От очите й потекоха сълзи. — Какво ще промени това?

„Има смисъл — помисли си Лу, когато излезе отново в коридора. — Трябва да има.“

Ема напрегнато изучаваше Лу и това го караше да се чувства неловко. За пръв път му се случваше заради едно дете да се притеснява дали няма петна по ризата си.

— Виждала съм полицаи по телевизията — каза тя, когато той й се представи. — Те стрелят по хората.

— Понякога. — Опита се да каже нещо. — Обичаш ли да гледаш телевизия?

— Да. С Дарън най-много харесваме „Улица «Сезам»“.

— Кой ти е любимец — Биг Бърд или Кермит?

— Оскар, защото е много силен — засмя се тя.

Спусна преградата на леглото. Ема не се възпротиви, когато седна на края му.

— Напоследък не съм гледал „Улица «Сезам»“. Оскар още ли живее в кофата за боклук?

— Да. И крещи на всички.

— Предполагам, че крещенето понякога помага да се почувстваш по-добре. Знаеш ли защо съм тук, Ема?

Тя не отговори, но притисна до гърдите си овехтяло черно куче.

— Трябва Да поговоря с теб за Дарън.

— Татко казва, че сега той е ангел на небето.

— Сигурен съм, че е ангел.

— Не е честно, че си отиде. Дори не се сбогува.

— Не е можел.

Знаеше го, защото дълбоко в сърцето си разбираше какво трябва да се случи с теб, за да станеш ангел.

— Татко казва, че Господ го е повикал, но аз мисля, че е сбъркал и трябва да го върне.

Лу я погали по косата, затрогнат от детската логика, както преди малко бе потресен от мъката на майката.

— Било е грешка, Ема, ужасна грешка, но Господ не може да го върне.

Устната й увисна по-скоро предизвикателно, отколкото нацупено,

— Господ може да направи всичко, което поиска.

Лу пристъпваше трудно по несигурния терен.

— Не винаги. Понякога хората правят неща, които Господ не е нареждал. Мисля, че ти би могла да ми помогнеш да разкрием как е станала тази грешка. Би ли ми разказала за онази нощ, когато падна по стълбите.

Тя погледна Чарли и подръпна козината му.

— Счупих си ръката.

— Знам. И много съжалявам. Имам син. По-голям е от теб. Почти на единадесет. Счупи си ръката, когато се опитваше да кара летни кънки на терасата на покрива.

Впечатлена, тя погледна към него с широко отворени очи.

— Наистина ли?

— Да. И носа си счупи. Скочи от покрива направо в азалиите.

— Как се казва?

— Майкъл.

На Ема й се прииска да се срещне с него и да го попита как се пада от покрив, Звучеше много смело. Нещо, което и Дарън би опитал… След това отново започна да скубе козината на Чарли.

— Дарън щеше да стане на три години през февруари.

— Знам. — Взе ръката й, след малко пръстите й се вплетоха в неговите.

— Обичах го най-много от всички — каза тя простичко. — Умрял ли е?

— Да, Ема.

— И няма да се върне, дори ако е станала грешка?

— Не. Много съжалявам.

Трябваше да го попита, да го попита това, за което не смееше да пита баща си. Той щеше да плаче и може би нямаше да й каже истината. Този човек със свели очи и спокоен глас не би заплакал.

— Моя ли е грешката? — В очите й се четеше отчаяние.

— Защо мислиш така?

— Аз избягах. Не се погрижих за него. Бях обещала, че винаги ще се грижа, но не го направих.

— От какво избяга?

— Змии — отговори без колебание, спомняйки си кошмара. — Имаше змии и чудовища с големи зъби.

— Къде?

— Около леглото. Те се крият в тъмното и обичат да ядат лошите момичета.

— Разбирам. — Извади бележника си. — Кой ти го каза?

— Майка ми — майка ми преди Бев. Бев казва, че въобще няма змии, но тя просо не ги вижда.

— А ти видя ли змии през нощта, когато падна?

— Те се опитваха да ме спрат, за да не отида при Дарън, когато той извика.

— Дарън е викал?

Доволна, че не я коригираха за змиите, Ема кимна.

— Аз го чух. Понякога той се събужда нощем, но след като си поговорим и му занеса Чарли, бързо заспива.

— Кой е Чарли?

— Кучето ми. — Тя го протегна към него, за да го разгледа.

— Много е хубаво — каза Лу и потупа мръсната глава на Чарли. — През онази нощ занесе ли Чарли на Дарън?

— Отивах да му го занеса. — Лицето й помръкна, докато се опитваше да си спомни. — Носех го с мен, за да прогони змиите и другите същества. В коридора беше тъмно. Там никога не е било тъмно. Те бяха там.

Пръстите му стиснаха молива.

— Кой беше там?

— Чудовищата. Чувах ги как вият и съскат. Дарън плачеше толкова високо. Нуждаеше се от мен.

— Влезе ли в стаята му, Ема?

Тя поклати глава. Виждаше се ясно, изправена пред вратата в тъмния коридор и чуваше съскането и плющенето навсякъде около нея.

— Стигнах до стаята му, имаше светлина под вратата. Чудовищата го държаха.

— Видя ли ги?

— В стаята на Дарън имаше две чудовища.

— Видя ли лицата им?

— Те нямаха лица. Едното го държеше много здраво и го караше да пищи. Той ме извика, но аз избягах. Избягах и оставих Дарън при чудовищата! И те го убиха. Убиха го, защото аз избягах!

— Не. — Привлече я към себе си, за да поплаче на гърдите му, и я погали по главата. — Не, Ема, ти си търсела помощ.

— Исках моят татко да дойде.

— Точно така е трябвало да постъпиш. Те не са били чудовища, Ема. Били са мъже, лоши мъже. И ти не би могла да ги възпреш.

— Аз обещах, че ще се грижа за Дарън и че никога няма да позволя нещо да му се случи.

— Опитала си се да удържиш на обещанието. Никой не те вини, детенце.

Ема си помисли, че той не разбира. Тя самата се обвиняваше. И винаги щеше да се обвинява.

Лу се прибра вкъщи почти в полунощ. Прекарал бе часове над бюрото си, прехвърляйки всяка бележка, всяко късче информация. Като полицай знаеше, че най-доброто му оръжие е обективността. Убийството на Дарън Макавой обаче се бе превърнало в личен проблем. Не можеше да забрави черно-бялата снимка на момченцето — почти бебе. Образът се беше запечатал в съзнанието му.

Спомняше си добре и детската стая: стените в бяло и синьо, разхвърляните играчки, някои още неразопаковани, малкото гащеризонче, внимателно сгънато на люлеещия се стол, подпетените гуменки под тях.

И спринцовката, все още пълна с фенобарбитал, захвърлена на няколко крачки от креватчето.

„Дори не са я употребили — помисли Лу мрачно. — Не са успели да я вкарат във вените и да го приспят дълбоко. Дали са мислили да го изнесат през прозореца? Дали няколко часа по-късно щяха да позвънят на Брайън Макавой и да поискат откуп за момчето?“

Сега нямаше позвъняване, никой не искаше откуп.

Лу се заизкачва, като разтъркваше възпалените си очи. „Аматьори — си помисли. — Некадърници! Убийци! Къде, по дяволите, бяха? И кои, по дяволите, бяха?“

„Какво значение би имало това?“

„Има значение — каза си той и ръката му се сви в юмрук. — Справедливостта винаги има значение.“

Вратата на детската стая беше отворена и Лу се загледа в спящия Майкъл. На слабата лунна светлина се виждаха изпочупените играчки и дрехи, разхвърляни на пода, струпани върху леглото или на масичката. Обикновено това го караше да въздъхне. Двамата с жена си обичаха реда и той се дразнеше от небрежността на сина си. Майкъл беше като ураган; оставяше след себе си опустошение и хаос.

Да, обикновено щеше да въздъхне и да се подготви да му поговори на сутринта. Но тази нощ страшният безпорядък предизвика сълзи на благодарност в очите му. Момчето му е здраво и читаво.

Проправяйки си път сред препятствията, той отиде към леглото. Трябваше да отстрани струпаните автомобилчета „Мач-бокс“, за да си намери място за сядане. Майкъл спеше по корем: дясната страна на лицето му бе притисната във възглавницата, ръцете му — разперени, а чаршафите — изритани в краката.

Известно време Лу просто стоя, загледан в детето, което той и Мардж бяха създали. Наследената от майка му гъста черна коса беше разрошена. Кожата му беше потъмняла, но все още пазеше детската си мекота. Гърбавият нос придаваше характер на лицето, което иначе би било твърде красиво за момче. Тялото му беше стегнато и набито и вече започваше да се развива. Целият беше в синини и драскотини.

Мислите на Лу се насочиха към миналото — за шест години два аборта. И накрая с Мардж бяха успели да създадат това силно и жизнено дете: най-доброто и най-светлото от двама им.

Лу си припомни лицето на Макавой. На него бяха изписани мъка, ярост и безпомощност. Да, разбираше го. Майкъл се размърда, когато го погали по бузата.

— Татко?

— Да. Само исках да ти кажа „Лека нощ“. Заспивай.

Майкъл се обърна и изрита количките, които шумно паднаха на пода.

— Нямах намерение да ги чупя — измърмори той.

С лека усмивка Лу притисна с ръце очите си: Не знаеше какво е това, но и не се интересуваше.

— Окей. Обичам те, Майкъл.

Но синът му отново беше заспал дълбоко.

Глава 10

Беше слънчево и топло. Бризът на Атлантика люлееше високата зелена трева. Ема се вслушваше в тайнствените звуци, които той й нашепваше. Над тази музика се издигаше ниският, тържествен глас на свещеника.

Той беше висок и червендалест, със снежнобяла коса, силно контрастираща с черните му одежди. Въпреки че гласът му звучеше подобна на бащиния й, Ема не разбираше добре какво казва. Тя и не искаше. Предпочиташе да слуша шепнещата трева и шума от добитъка, който слизаше от хълма зад гробището.

В края на краищата Дарън щеше да има своята ферма в Ирландия, въпреки че никога нямаше да кара трактор или да гони мързеливите крави.

Мястото беше прекрасно, с толкова зелена трева, че изглеждаше като нарисувана. По-късно щеше да си я спомня, а също и свежия аромат на прясно разорана земя, въздуха, галещ лицето й, въздух, толкова влажен от морето, че приличаше на сълзи.

Наблизо беше църквата: малка каменна постройка с бяла камбанария и цветни прозорци. Бяха влезли вътре, за да се помолят, преди малкият полиран ковчег да бъде изнесен навън. Миришеше силно и малко сладникаво на цветя и тамян. Горяха свещи, въпреки че слънцето блестеше през цветните стъкла.

Тя се загледа в кървящия човек, разпънат на кръст. Брайън беше й казал, че това е Исус, който се грижи за Дарън на небето. Обаче Ема не можеше да си представи, че толкова тъжен и уморен човек би могъл да се грижи за Дарън и да го разсмива.

Бев безмълвно стоеше е лице, бледо като свещ. Стиви свири на китара както на сватбата, но този път бе облечен в черно и мелодията беше тъжна и тиха.

Ема не искаше да е в църквата и се зарадва, когато излязоха навън на слънце. Джоно и П.М., със зачервени от плач очи, понесоха ковчега заедно с четирима други мъже, които вероятно бяха братовчеди. Учудваше се защо толкова много хора трябваше да носят Дарън, който беше толкова малък. Но не смееше да попита.

Само гледката на кравите, високите треви и прелитащите над главите им птици я успокояваше.

Дарън би харесал фермата си, помисли тя. Но не беше справедливо, нито честно да не може да застане до нея, готов да се надбягва, да тича и да се смее.

Тя не искаше той да лежи в ковчега. Не искаше да е ангел, дори ако това означаваше той да има крила и наоколо да се носи музика. Ако беше силна и храбра, ако беше удържала на обещанието си, той нямаше да е там. Помисли си, че тя трябваше да е на неговото място и сълзите й потекоха. Беше допуснала лоши неща да се случат на Дарън. Не беше го спасила от чудовищата.

Когато започна да плаче, Джоно я вдигна на ръце. Залюля я леко и тя се поуспокои. Отпусна глава на рамото му и се заслуша в думите, които той повтаряше заедно със свещеника.

„Господ е моят пастир, аз не ще поискам…“

Но тя искаше. Искаше Дарън. Примигвайки от сълзите в очите си, тя се опита да гледа към полюшваната от вятъра трева. Гласът на баща й се отдели, изпълнен с тъга.

„…ще премина през долината на смъртта и не ще се уплаша от злото…“

Но зло има, искаше да изкрещи тя. Злото съществува и то уби Дарън. Злото няма лице.

Загледа се в прелитащата над главата й птица и проследи полета й. На близкия хълм видя човек. Стоеше високо над малкия гроб и снимаше.

„Никога няма да е същият — помисли Брайън и отпи от бутилката ирландско уиски близо до лакътя му. — Нищо няма да е същото.“ Пиенето не облекчаваше болката, както се надяваше. Само корените й потъваха по-дълбоко.

Не можеше дори да утеши Бев. Господ знаеше, че се бе опитал. Искаше. Искаше да я утеши и да бъде утешен от нея. Но тя се беше затворила в черупката си — бледа, непозната жена, потънала в мълчание, която стоя до него, докато погребваха детето им в земята.

По дяволите, тя му беше необходима. Трябваше му някой, който да му каже, че има логика в това, което се случи, че има надежда дори сега, в най-черните дни от живота му. Заради това беше донесъл Дарън тук, в Ирландия, заради това беше настоявал за литургия, за свещеници и целия ритуал. Помисли си, че човек се обръща към църквата най-вече по време на смърт. Но дори познатите думи, цветята, надеждата, която свещеникът раздаваше убедено като нафора, не облекчиха болката му.

Вече никога нямаше да види Дарън, никога нямаше да го държи в ръцете си, да го види как израства. И всички думи за вечен живот не значеха нищо, щом не можеше да вдигне момченцето си на ръце.

Искаше да се ядоса, но беше твърде уморен за каквото и да е чувство. Така че ако няма успокоение, мислеше и си наливаше уиски, ще трябва да се научи да живее с мъката.

В кухнята миришеше на сладкиши и печено месо. Роднините му си бяха отишли преди няколко часа. Бяха дошли — трябваше да им е благодарен. Дошли, за да застанат до него, да приготвят ядене, което странно защо щяло да нахрани душата. Скърбяха за смъртта на момчето, въпреки че повечето от тях не бяха го виждали. Твърде много се бе отчуждил от семейството, но бе създал свое. Сега тези, които бяха останали от семейството му, спяха горе. Няколко мили по-далеч спеше Дарън, под сянката на хълма, до баба си, която никога не беше виждал.

Брайън пресуши чашата и разсеяно си наля друга.

— Сине?

Вдигна поглед и видя, баща си да стои нерешително на прага. Щеше да се разсмее: бяха разменили ролите си. Спомняше си съвсем ясно как като момче се вмъкваше в кухнята, докато баща му седеше на масата и се напиваше.

— Да. — Брайън вдигна чашата си и погледна през нея.

— Трябва да се опиташ да поспиш.

Видя, че баща му е приковал поглед в бутилката. Побутна я мълчаливо към него. Тогава Лайъм Макавой, който изглеждаше твърде стар за петдесетте си години, влезе. Лицето му беше кръгло и червено от мрежата спукани капиляри. Сините мечтателни очи беше предал на сина си, както и светлорусата коса — сега прошарена със сиво. Сух, с крехки кости, вече не беше онзи едър, силен мъж, какъвто изглеждаше в детските години на Брайън. Когато се пресегна към бутилката, Брайън усети, че трепва. Ръцете на баща му, елегантни и с дълги пръсти, бяха като неговите. Защо никога не го бе забелязал преди това?

— Хубаво погребение беше — каза Лайъм, опипвайки почвата. — Майка ти би била доволна, че го доведе тук, за да лежи до нея. — Наля си и жадно отпи половината от чашата.

Отвън заваля спокоен ирландски дъжд.

За пръв път пиеха заедно. Наля още уиски и в двете чаши. В края на краищата може би с помощта на бутилката щяха да намерят общ език.

— Това е фермерският дъжд — отбеляза Лайъм, успокоен от шума и от уискито, — тих и напоителен.

Фермерски дъжд. Малкото му дете мечтаеше да стане фермер. Толкова ли много се беше предало от Лайъм Макавой на Дарън.

— Не исках да бъде сам. Помислих, че трябва да се върне в Ирландия, при Семейството.

— Така е добре. Постъпил си правилно.

Брайън запали цигара, след това бутна пакета към баща си. Бяха ли си говорили някога двамата? Дори и да се беше случвало, Брайън не си спомняше.

— Не биваше да се случва,

— Има твърде много неща на този свят, които се случват, а не би трябвало. — Лайъм запали цигарата и вдигна чашата си.

— Ще ги хванат копелетата, които са го направили, момче. Ще ги хванат.

— Мина една седмица. — Струваше му се, че са минали години. — Не са открили нищо,

— Ще ги хванат — повтори Лайъм. — И мръсните копелета ще гният в ада. Тогава и бедното малко хлапе ще почива в мир.

Не му се мислеше за отмъщение сега. Не искаше да повярва, че сладкото му малко момче почива в мир под земята. Времето му изтече и то си беше отишло. Нямаше логика в това.

— Защо нито веднъж не дойде? — Брайън се наведе напред.

— Изпратих ти билет за сватбата, за раждането на Дарън, за рождения ден на Ема, за неговия. За Бога, видя го едва преди погребението, Защо не дойде?

— Фермерството е сериозна работа — отвърна баща му, докато отпиваше от чашата. Лайъм беше човек, който непрекъснато се оплакваше от живота си. — Не мога да пътувам винаги, когато ти решиш,

— Нито веднъж. — Изведнъж му се стори извънредно важно да получи отговор, но истински. — Можеше да изпратиш мама. Преди да умре, трябваше да я пуснеш да дойде,

— Мястото на жената е при съпруга й. — Баща му наклони чашата си към него. — Ще направиш добре, ако запомниш това, момче.

— Винаги си бил егоистично копеле.

Ръката на Лайъм, неочаквано силна, сграбчи ръката на Брайън.

— Внимавай какво говориш!

— Този път няма да избягам и да се крия, татко. — Очите и гласът му бяха спокойни. В тях се четеше жажда. Щеше да изпита удоволствие да бие — тук и сега.

Лайъм бавно отпусна ръката му и вдигна чашата си.

— Не искам днес да се пердашим. Не в деня на погребението на внука ми.

— Никога не ти е бил внук. Видял си го след смъртта му. — Брайън се олюля назад. — Пукната пара не си давал за него. Осребряваше билетите, които ти пращах, за да си купиш още уиски.

— А ти къде беше през последните години? Къде беше, когато умря майка ти? Някъде далеч свиреше проклетата си музика.

— Проклетата музика ти даде покрив над главата.

— Татко.

Здраво стиснала кучето, Ема стоеше на прага с широко отворени, уплашени очи и трепереща долна уста. Преди да влезе в стаята, беше чула сърдитите гласове и подушила миризмата на алкохол.

— Ема. — С несигурна стъпка Брайън отиде и я взе на ръце, като внимаваше да не докосва гипсираната й ръка. — Какво правиш долу?

— Сънувах страшен сън. — Змиите и чудовищата се бяха върнали. Още чуваше виковете на Дарън.

— Трудно се спи в чуждо легло. — Лайъм се изправи. Непохватно, но леко я потупа по главата. — Дядо ще ти стопли мляко.

— Мога ли да остана при теб? — попита баща си и подсмъркна.

— Разбира се. — Занесе я до един стол и седна заедно с нея.

— Събудих се и не можах да те намеря,

— Тук съм, Ема. — Разроши косата й и погледна към баща си. — За теб винаги ще съм тук.

„Дори тук — помисли си Лу. — Дори в такова време.“ Разглеждаше във вестника неясната снимка от погребението на Дарън Макавой. Беше я видял на излизане от супермаркета, където го беше пратила Мардж за хляб, Както всичко, свързано със семейство Макавой и тази снимка го заинтересува. Доста се смути, че я купува от обществено място и то от стоящата на изхода Сали.

У дома той се почувства почти като воайор. За някакви дребни стотинки той и хиляди като него ставаха свидетели на дълбока човешка мъка. Тя бе изписана на всички лица, въпреки че бяха замъглени и неясни. Различи и малкото момиче с висяща на превръзка гипсирана ръка.

Питаше се какво беше видяла, какво би могла да си спомни. Всички лекари, с които се беше консултирал, бяха единодушни, че ако е видяла нещо, то е блокирано. Би могла да си спомни, утре, след пет години или никога.

Девъстейшън на гробищата

Имаше и десетки други заглавия. Лу вече имаше пълно чекмедже с изрезки.

Дали Ема Макавой е била свидетел на ужасната смърт на брат си? Смъртта на Дарън Макавой разтърси „Девъстейшън“

Дете умира по време на оргия на родителите.

Убито дете на прочут рок певец.

„Колко отвратително! — помисли си Лу. — Всичките са гнусни.“ Питаше се дали Пит Пейдж беше успял да спаси семейство Макавой от най-злобните. Разстроен, подпря главата си с ръка и продължи да разглежда снимката.

Не можеше да се откаже от случая. Сега носеше работата си вкъщи: досиета, снимки, бележки бяха разхвърляни по бюрото му, сгушено в ъгъла на спретнатата всекидневна на Мардж. Въпреки че му бяха дали добри помощници, той проверяваше цялата им работа. Лично беше разпитал всеки един от списъка на гостите, който му бяха дали. Задълбочено изучи медицинската експертиза и се връща много пъти да претърсва стаята на Дарън.

Беше минало повече от две седмици от убийството, а Лу нямаше абсолютно нищо, за което да се хване.

За аматьори твърде умело бяха прикрили следите си. А че бяха аматьори, в това беше сигурен. Професионалисти никога не биха удушили дете, което би им донесло милиони откуп, нито толкова неумело щяха да инсценират влизане с взлом.

Били са в къщата. Влезли са направо през главния вход. В това беше сигурен. Но и не означаваше, че имената им са в списъка, който Пейдж беше успял да състави. През онази нощ половината Южна Калифорния би могла да влезе в къщата — щеше да получи питие или марихуана, или каквито наркотици бяха под ръка.

Не се намериха никакви пръстови отпечатъци в стаята на момчето, както и по спринцовката. Отпечатъците бяха на семейството и на бавачката. Личеше, че Бевърли Макавой е превъзходна домакиня. Безпорядъкът на първия етаж след такова парти не го учудваше, но вторият светеше от чистота и ред. „Мардж би го одобрила“ — си помисли той, като си представяше стаите. Нямаше отпечатъци, нямаше прах, нямаше следи от борба.

Борба обаче беше имало, борба на живот и смърт, и в някакъв момент една ръка беше запушила устата на Дарън Макавой и може би по невнимание — и носа му.

Всичко се беше случило някъде между времето, в което Ема беше чула вика на брат си — ако наистина го беше чула — и отиването на Бевърли Макавой да види сина си.

Колко ли време беше продължило? Пет, десет минути? Не повече. Това е сигурно. Според лекаря Дарън Макавой беше умрял между два и два и половина през нощта. В два и седемнадесет са повикали линейката.

Това, което бе открил досега, не му вършеше работа. А бяха изписани безброй бележки и натрупани купища папки с досиета. Необходимо беше да открие само едно нещо не на място, нелогично, едно име, което да не пасва, нечий несъгласуван разказ.

Трябваше да открие убийците на Дарън Макавой. Ако не ги откриеше, цял живот щяха да го преследват лицето на момчето и изпълненият със сълзи въпрос на малката му сестричка: „Моя грешка ли беше?“

— Татко?

Лу трепна и се обърна към сина си, който бе застанал зад него и подхвърляше топка.

— Майкъл, престани да ме дебнеш.

— Не те дебна. — Детето се изненада от думите на баща си. Ако тръшкаше вратите и ходеше като нормален човек — бил много шумен. Ако се опиташе да е тих — дебнел. Не можеше да угоди. — Татко — повтори той.

— Хмм?

— Каза, че ще ми подадеш няколко паса днес следобед.

— Когато свърша, Майкъл.

Запристъпва от крак на крак с черните си износени гуменки. Напоследък „когато свърша“ беше дежурният отговор на баща му.

— Кога ще свършиш?

— Не знам, но ще свърша по-бързо, ако не ме безпокоиш.

„По дяволите — помисли си Майкъл. — Никой няма време за нищо.“ Единият от приятелите му беше при глупавата си баба, а другият лежеше от някакъв тъп грип или нещо подобно. И за какво е съботата, ако поне не поиграеш.

Опита се да изпълни съвета на баща си. Заразглежда коледното дърво и подредените под него подаръци. Вдигна един от пакетите с неговото име, обвит с хартия с танцуващи джуджета. Внимателно го разклати. Тракането беше едва доловимо, но предизвика страшно задоволство.

Искаше самолет с дистанционно управление. Беше под номер първи в коледния му списък, написан с главни букви и подчертан три пъти. Така майка му и баща му трябваше да разберат, че е много важно. Беше сигурен, съвсем сигурен, че самолетът е в тази кутия.

Върна я на мястото й. Ще минат дни, преди да може да я развърже, дни, преди да го изнесе навън и да го накара да прави лупинги и спускания,

Трябваше да върши нещо сега.

От кухнята идваше приятна миризма на сладкиши. Но знаеше, че ако влезе там, майка му ще го накара да й помага за бисквитените гълъбчета и човечета. Женска работа!

А как би могъл да се надява, че ще играе полузащитник в отбора на Лос Анжелес, ако никой не му подава пасове?

Какво път беше толкова интересно в онази купчина скучни листа и снимки? Приближи се отново до бюрото, като прекара език по нащърбения зъб, ударен миналата седмица, когато пробваше колелото си. Приятно ме беше, че баща му е полицай и непрекъснато се хвалеше с него. Разбира се, според него баща му стреляше още щом се докоснеше до пистолета и арестуваше луди като Чарли Мансън. Какво щяха да си помислят другите, ако знаеха, че баща му попълва на машина формуляри и изучава досиета. Та така би могъл да бъде и библиотекар.

Стиснал топката под мишница, той се наведе над рамото на баща си. Надяваше се, че ако досажда, той ще отмести книжата и ще излезе навън, Погледът му попадна на снимката на Дарън Макавой.

— Господи! Това дете умряло ли е?

— Майкъл! — Лу се обърна, но готовата нравоучителна лекция застина на устните му, щом погледна шокираното и впечатлено лице на сина си. Сложи ръка на рамото на Майкъл. — Да.

— Какво се е случило? Болно ли е било, или друго нещо?

— Не. — Питаше се дали да се чувства виновен, че използва трагедията на едно дете като урок за друго. — Беше убито.

— Но то е съвсем малко. Хората не убиват малки деца.

— За съжаление понякога го правят.

Загледан в снимката, Майкъл за пръв път разбра, че хората се смъртни.

— Защо?

Лу си спомни как обясняваше на Ема, че няма чудовища. Но колкото по-дълго се занимаваше със случая, толкова по-убедено започваше да вярва, че ги има.

— Не знам. Опитвам се да открия. Такава ми е работата, да откривам.

Въпреки че познаваше ежедневието на полицая, Майкъл предпочиташе идеалния образ на ченгето от филмите.

— Как ще го откриеш?

— Като говоря с хора, като изследвам доказателствата, с много мислене.

— Звучи скучно. — Но не можеше да отдели очи от снимката.

— Повечето време е така.

В този момент Майкъл беше доволен, че е решил да става астронавт. Погледна встрани от снимката и забеляза вестника, който баща му току-що беше донесъл.

— Това е малкото момче на Брайън Макавой. Някой се е опитал да го отвлече, но вместо това го е убил. Всички хлапета говорят за това.

— Вярно е. — Лу пъхна снимката на Дарън обратно в папката.

— И ти работиш по този случай! Успя ли да се срещнеш с Брайън Макавой и другите?

— Срещнах се с него.

Баща му се беше срещал с Брайън Макавой! Майкъл го загледа с възторг..

— Страхотно! Видя ли и останалите от групата? Говори ли с тях?

Лу кимна с глава и започна да подрежда книжата си. Колко прост е животът, когато си на единадесет. „И колко прост би трябвало да бъде“ — добави мислено, като разроши тъмната коса на Майкъл.

— Да. Говорих с тях. Изглеждаха много приятни.

— Приятни? — Майкъл се ококори. — Те са най-добрите. Единствените. Само почакай да кажа на момчетата!

— Не искам да казваш на никого.

— Да не казвам? — Майкъл зарови пръсти в рошавата си коса. — Как? Момчетата направо ще изпопадат. Трябва да им кажа.

— Не. Не трябва. Искам да запазиш това за себе си, Майкъл.

— Но защо?

— Защото някои неща са лични. — Погледът му се насочи към крещящите заглавия. — Или би трябвало да са лични. Това е едно от тях. — Взе топката, намести я в ръката си. — Хайде да видим колко си добър.

Глава 11

П.М. съзерцаваше как морето залива пясъка. Все още не можеше да повярва, че къщата е негова. Къщата в Малибу13, неговата къща в Малибу притежаваше всичко, което обещаваше агенцията за недвижими имоти. Беше с високи тавани, огромна каменна камина и много прозорци. Горе в спалнята, където любовницата му още спеше, имаше две капандури, още една камина и балкон, който опасваше целия втори етаж.

Дори и Стиви беше впечатлен, когато я видя. Докато показваше стаите, с вкус подбраните мебели, вградената стереоуредба — последна техническа новост — П.М. изпитваше задоволство от постигнатата цел. Но сега Стиви беше в Париж, Джоно — в Ню Йорк, Брайън — в Лондон и П.М. се чувстваше много самотен.

Когато през пролетта бе пуснат новият им албум, все още се говореше за турне, но П.М. не беше сигурен, че Брайън може да го понесе. Почти два месеца изминаха от онази ужасна нощ, а той не напускаше дома си. Питаше се дали Брайън знае, че „Лав лост“ беше на първо място между малките плочи. И дали това все още има значение за него.

П.М. знаеше, че полицията все още няма нищо за убиеца на Дарън. Считаше за свой дълг да държи връзка с Кесълринг. Това бе най-малкото, което би могъл да направи за Брайън и за Бев.

Мислеше за Бев — колко бледа и съкрушена изглеждаше на погребението. Не проговори дума, на никого. Ужасно му се искаше да я успокои. Не знаеше как. Представяше си как я носи до леглото, как нежно я люби, докато премине мъката й. Тогава мисълта го беше шокирала толкова много, че можа единствено да потупа леко студената й, вдървена ръка.

Енджи Паркс в розова тениска, която едва покриваше бедрата й, слезе по виещата се стълба. Беше отделила време да се гримира леко. Дългата й руса коса, сресана внимателно, сега й придаваше небрежния вид на току-що излязла от леглото.

Най-добрият начин да постигнеш нещо, което искаш от един мъж, е чрез секса. А тя искаше доста от П.М.

Огледа просторната, светла всекидневна. Реши, че е добре за начало. Много добро начало. Искаше да си го запази като място за уикенди, щом убеди П.М. да живеят в Бевърли Хилс.

Там бе царството на кинозвездите, а тя имаше твърдото намерение да стане звезда.

П.М. беше само трамплин. Романтичната й връзка с него вече беше довела до няколко рекламни клипа и нелоша второстепенна роля в телевизионен филм. Трябваха й по-добри, по-големи роли и затова искаше да накара П.М. да се чувства щастлив, че й е помогнал.

Беше му благодарна. Без пресата, която раздуха техните отношения и насочи интереса към нея, тя би могла да изпадне дотам, че да прави порно филми. На момичетата се плаща издръжка. Енджи изви китката си, така че светлината да падне върху диамантите и сапфирите на гривната, която П.М. й беше подарил. Няма защо да се тревожи повече за издръжка.

Обърна се към остъклената врата и го видя изправен пред бюрото. На ярката светлина той й се стори толкова самотен. Въпреки че бе коравосърдечна, усети някакво съчувствие. Откакто малкото момче умря, той не беше същият. Тя наистина съжаляваше за детето, но пък трагедията беше направила П.М. още по-зависим от нея. А пресата просто беше неоценима. Умната жена използва всяка възможност, която й се предлага.

Погали с ръка гърдите си, доволна, че бяха достатъчно твърди, за да не носи сутиен. Застана зад него, притисна ги в гърба му и обви с ръце врата му.

— Липсваше ми, мили.

Той хвана ръцете й, гузен, че първата му мисъл беше за Бев.

— Не исках да те събудя.

— Знаеш, че ми харесва да ме събуждаш. — Ръцете й плътно го прегърнаха. С лека, възбуждаща въздишка притисна устни към неговите.

— Не искам да те виждам толкова тъжен.

— Мислех за Бри. Тревожа се за него.

— Ти си добър приятел, мили. — Тя покри лицето му с леки целувки. — Едно от нещата, които обичам най-много в теб.

Привлече я по-силно към себе си, както винаги учуден и възхитен, когато заявяваше, че го обича. Толкова беше красива! Гласът й бе като музика, изпълнявана само за него.

Енджи се притисна още по-силно, когато ръцете му се плъзнаха по нейното издължено и сочно, със златист тен тяло. Когато тя потрепери страстно, той се почувства на седмото небе.

— Желая те, скъпа.

— Вземи ме тогава.

Отметна назад глава и го изгледа изпод умело почернените си ресници. Бавно, без да откъсва очи от него, посегна и повдигна края на тениската си и я свали. На ярката слънчева светлина тялото й бе безкрайно привлекателно — розовите връхчета на гърдите й се открояваха на златистия тен. Едва се въздържа, докато я внесе вътре и я положи на пода.

Позволи му да прави каквото иска и общо взето, й беше приятно. От време на време тихо стенеше, за да ме покаже, че го желае. Не че не я възбуждаше. Но тя предпочиташе да е малко по-груб. Силните ръце на барабаниста ставаха безкрайно нежни, когато се докоснеха до нея. Дори когато дишането му се учестяваше, той се отнасяше с нея като с кристална ваза. Стараеше се да не се отпуска изцяло върху нея и дори в страстта си се въздържаше да я обладае по-грубо.

Любеше я нежно и тя почти изпита задоволство. Остана само за момент върху нея, колкото да се овладее, а тя изучаваше тавана. Като се страхуваше да не й натежи, той се отмести и мушна ръка под главата й.

— Беше чудесно! — Тя погали влажните му светли гърди. — Ти си най-добрият, мили.

— Обичам те, Енджи. — Започна да си играе с косата й. Помисли си, че точно това искаше. Никога не му е харесвал случайният секс с непознати жени. Нуждаеше са някой да го чака вкъщи или в отвратителните хотелски стаи. Искаше това, което Брайън имаше.

Разбира се, не Бев! П.М. почувства угризения за своята нелоялност. Мечтаеше за жена, семейство, дом. С Енджи би могъл да има всичко.

— Енджи, ще се омъжиш ли за мен?

Тя замръзна. Това беше всичко, което очакваше и то се случи. Вече виждаше как филмовите агенти я засипват с предложения, както и голямата бяла къща в Бевърли Хилс. Усмивка озари лицето й. След това пое дълбоко дъх и стана сериозна. Когато отново го погледна, в очите й имаше сълзи.

— Наистина ли ме искаш?

— Ще те направя щастлива, Енджи. Разбираш ли, знаем, че не е лесно да си омъжена за човек като мен — турнетата, почитателите, пресата. Но можем да направим и нещо за себе си, само за нас двамата, нещо само наше.

— Обичам те какъвто си — отвърна тя съвсем честно.

— Тогава? Ще се омъжил ли за мен? Искам да създадем семейство.

— Ще се омъжа за теб. — Прегърна го. „Семейството е съвсем отделен въпрос“ — помисли тя и отново се отпусна на пода. — Но като жена на П.М. Фергюсън кариерата й беше осигурена.

Брайън не знаеше колко още би издържал да спи нощ подир нощ до жена, която се отдръпваше и от най-лекия допир с него.

Телефонираше почти всеки ден с надеждата, че Кесълринг би могъл да му каже нещо, каквото и да е. Трябваше да излее върху някого безсилната си ярост.

Единственото, което му остана, беше празната детска стая, сянката на жената, която обичаше.

И Ема. Да благодари на Бога за Ема.

Той се отдръпна от масата, на която се опитваше да композира, като разтърка с ръце лицето си. През последните седмици единствено присъствието на Ема му помогна да не полудее.

Тя също тъгуваше, тихо, отчаяно. Седяха често двамата. Дълго след часа за лягане той й разказваше приказки или пееше. Когато се усмихваха един на друг, малко им олекваше.

Щом тя излезеше от къщата, той изпадаше в паника. Дори наетите бодигардове, които я съпровождаха до училище и обратно, не можеха да прогонят задушаващия го страх.

А как щеше да се чувства, когато самият той започне да излиза от къщи? Въпреки огромната загуба трябваше да се върне на сцената, в студиото, към музиката. Едва ли би могъл да води навсякъде със себе си едно шестгодишно момиченце.

А живот с Бев нямаше. Не сега, не и в близко бъдеще.

— Мистър Макавой, извинете.

— Да, Алис.

Въпреки че Ема беше голяма, задържаха бавачката. Брайън бръкна за цигара в смачкания пакет на масата.

— Мистър Пейдж иска да ви види.

Брайън погледна към масата, на която цареше хаос.

— Доведи го тук.

— Здрасти, Бри. — На Пит бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че той прави безуспешни опити да композира: смачкани на топка листове, димяща цигара върху препълнен пепелник, бутилката с алкохол, въпреки че беше още обед.

— Нямаш нищо против, че се отбих, нали? Имах работа наоколо и реших да те видя.

— Заповядай. — Посегна към бутилката, която напоследък му беше постоянно под ръка. — Ще пийнеш ли?

— Ще се въздържа, благодаря. — Седна и с усилие се усмихна. Никой не знаеше как да се държи с Брайън, какви въпроси да му задава, какви да отбягва. — Как е Бев? — реши да попита.

— Не знам. — Спомняйки си за цигарата, Брайън я измъкна от фасовете. — Не говори много, не иска въобще да излезе навън. — Издуха дима с дълга въздишка. Когато погледна към Пит, в очите му имаше и молба, и предизвикателство.

— Пит, тя седи понякога с часове в стаята на Дарън. Дори нощем, понякога се събуждам и я намирам там: просто седи в проклетия люлеещ се стол. — Отпи глътка от чашата, след това втора — по-голяма. — Не знам какво да правя, по дяволите.

— Мислил ли си за лечение?

— Имаш предвид психиатър? — Брайън рязко се отдръпна от масата. Пепелта от цигарата му падна на килима. Той беше обикновен човек, с обикновен произход. С личните проблеми хората се справяха сами. — Какво би й помогнало, ако говори за сексуалния си живот или защо мрази баща си и за разни други глупости?

— Само идея, Бри. — Пит протегна ръка, след това я отпусна върху облегалката на креслото.

— Дори и да смятам, че ще й помогне, едва ли ще се съгласи.

— Може би се нуждае от още малко време. Изминали са само два месеца.

— Станаха три, миналата седмица. Ох, Господи!

Пит стана, за да долее уиски в чашата на Брайън. Подаде му я и му помогна да седне в креслото.

— Нищо ли не си чул от полицията?

— Говоря често с Кесълринг. Не са напреднали. Това сякаш влошава нещата. Да не знаеш кой го е направил.

Пит седна отново. Трябваше да приключат със случая и да вървят напред.

— Как е Ема?

— Кошмарите спряха. След няколко седмици ще свалят и гипса. Надявах се, че училището ще й помогне, но тя непрекъснато мисли за това.

— Не си ли е припомнила още нещо?

Брайън поклати глава.

— За Бога, Пит, не знам дали е видяла нещо, или просто е сънувала лош сън! За Ема всичко е чудовища. Искам да го забрави. По някакъв начин и ние ще трябва да го забравим.

Пит замълча за момент, обмисляйки как да продължи.

— Това е една от причините, поради която съм тук. Не искам да те насилвам Бри, но компанията за грамофонни плочи много би желала турнето да започне с пускането на новия албум. Отказах им, но се питам дали няма да е добре за теб?

— Турнето ще означава да оставя Бев и Ема.

— Ясно ми е. Не ми отговаряй сега. Помисли си. — Извади цигара и я запали. — Ако ти и момчетата желаете, можем да направим турне в Европа, Америка и Япония. Може би точно работата ще ти помогне.

— И плочите ще се продават.

Пит се усмихна.

— Така си е. Няма да достигнете топлистата, ако с пускането на албума не тръгнете на турне. Като говорим за плочи — подписах договор с новото момче — Робърт Блекпуул. Мисля, че ти споменах.

— Да. Каза, че очакваш много от него.

— Точно така. Ще ти хареса стила му, Бри и заради това те моля да му позволиш да запише „Полет“.

Брайън изненадано го погледна.

— Винаги сами изпълняваме нашите песни.

— Това беше досега. Но би било добре за бизнеса, ако включите и други изпълнители. — Пит изпитателно го наблюдаваше. Усети, че е по-отзивчив и настоя. — Ти не включи това парче в последния албум, а то е подходящо за Блекпуул. Нищо лошо няма, ако друг запише песен, написана от теб и Джоно.

— Не знам. — Потърка очите си. Изглежда, че нямаше значение. — Ще го обсъдим с Джоно.

— Вече го направих. — Пит се усмихна. — Няма нищо против, ако ти си съгласен.

Брайън откри Бев в стаята на Дарън. Влезе вътре, въпреки че му костваше много. Опита се да не гледа към празното креватче, към подредените играчки по рафтовете, към голямото мече, което бяха купили заедно още преди раждането на Дарън.

— Бев. — Постави ръка върху нейната. Тя дори не го погледна.

Беше ужасно слаба. Лицето й бе загубило част от красотата си. Скулите й бяха силно очертани, блясъкът на очите й, косите и свежестта на кожата бяха изчезнали. Едва се сдържа да не я сграбчи и да я разтърсва дотогава, докато възвърне живота в нея.

— Бев, мислех, че ще слезеш долу за чаша чай.

Тя усети миризмата на алкохол. Доповръща й се. Как можеше да седи, да пие и да съчинява музика? Отдръпна ръката си от неговата и я сложи в скута си.

— Не искам чай.

— Има новини. П.М. се е оженил.

Погледна го с безразличие.

— Надява се да му погостуваме. Иска да ни покаже къщата си на Крайбрежието и самоуверената си жена.

— Никога няма да се върна там. — В гласа й прозвуча такава ярост, че той почти отстъпи назад. Смая го обаче не толкова реакцията, колкото отвращението, което прочете в очите й.

— Какво искаш от мен? — Наведе се и хвана с две ръце люлеещия се стол. — Какво, по дяволите, искаш?

— Просто да ме оставиш на мира.

— Оставил съм те! Оставих те да седиш тук часове наред. Оставих те на мира, когато така страшно се нуждаех от подкрепата ти. Поне веднъж да се беше обърнала към мен. Дявол да го вземе, Бев, той беше и мой син!

Тя безмълвно заплака. Когато посегна към нея, рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! Не мога да го понеса.

Той се изправи, а Бев се промъкна от стола към креватчето.

— Не можеш да понасяш докосването ми. — Гневът му нарастваше. — Не можеш да понасяш да те гледам или да ти говоря. С часове седиш тук, като че ли си единствената, която скърби. Време е да престанеш, Бев.

— На теб ти е лесно, нали? Грабна одеялото от креватчето и го притисна към гърдите си, Можеш да си седиш, да пиеш и да пишеш песните си, сякаш нищо не се е случило. За теб е толкова лесно!

— Не. — Уморено притисна с пръсти очите си. — Но не мога да спра да живея. Той умря и аз нищо не мога да променя.

— Не, не можеш. — Отчаянието отново се надигна и раздразни кървящата рана. — Ти настояваше за онова парти. Постоянните тълпи в дома ни. Семейството никога не ти е било достатъчно. И сега той е мъртъв. Непрекъснато ти трябваше нещо: повече хора, повече музика. Винаги повече. И един от твоите гости уби моето бебе.

Той занемя. Едва ли би изпитал такава остра болка, ако бе изтръгнала с нож сърцето му. Бяха се изправили един срещу друг, разделени от празното креватче.

— Той не е пускал чудовищата вкъщи.

Ема стоеше на прага с потъмнели от ярост очи и пребледняло лице, а в ръката й се полюляваше ученическата чанта.

— Татко не е пускал чудовищата.

Преди Брайън да успее да отговори, тя изтича по коридора ридаейки.

— Добре я свърши — процеди през зъби той. — Щом искаш да те оставя на спокойствие ще взема Ема и ще замина.

Опита се да извика след него, но не можа. Изморена, твърде изморена, се отпусна отново в стола люлка.

Наложи се дълго да успокоява Ема. Когато най-после заспа, изтощена от сълзите, той започна да телефонира. Взел веднъж решение, потърси Пит.

— Утре тръгваме за Ню Йорк — съобщи накратко. — Двамата е Ема. Ще останем при Джоно за няколко дни. Трябва да й намеря добро училище и да уредя охраната. Щом свърша с това, отиваме в Калифорния и започваме репетиции. Уреди турнето, Пит и нека бъде продължително. — Отпи жадно. — Готови сме да продължим рока.

Глава 12

— Не иска да се връща обратно. — Брайън наблюдаваше Ема, която се разхождаше с фотоапарат в ръка из репетиционната зала. Беше й я подарил при мъчителното сбогуване в девическото училище „Сейнт Кетрин“, на север в щата Ню Йорк.

— Едва от месец е там? — напомни му Джоно. Усети съжаление към малкото момиче, което фотографираше китарата на Стиви, поставена на стойка в ъгъла. — Дай й малко време да се приспособи.

— Изглежда, че само това прави — приспособяваме се. — Бяха минали осем седмици от раздялата с Бев. Той тъгуваше непрекъснато за нея. Жените, с които преспиваше, му действаха като наркотик, а наркотиците — като жени. И двете само временно облекчаваха болката.

— Защо не й телефонираш? — Толкова отдавна бяха приятели, че Джоно четеше мислите му.

— Не. — Беше го обмислял неведнъж. Вестниците коментираха раздялата им и новите му връзки. Питаше се какво още биха могли да си кажат с Бев, без да влошат нещата. — Безпокоя се за Ема и турнето.

— Всичко ще е наред. — Джоно се загледа в Енджи. — С някои изключения.

Брайън само сви рамене и започна да натиска безразборно клавишите на пианото.

— Ако получи роля в киното, ще престане да ни се пречка.

— Гадна малка кучка! Не вижда ли, че го прави на маймуна! — Джоно наклони глава и започна да имитира превзетия й говор: — Много, много сладко, миличко!

— Успокой се! Докато П.М. е луд по нея, ние ще трябва да я понасяме. А имаме и по-сериозни грижи от малката Енджи. — Загледа се в Стиви, който се връщаше в залата.

Брайън беше забелязал, че той твърде много се задържа в тоалетната. Причината едва ли бе в бъбреците му. Независимо какво си бе инжектирал или погълнал този път, беше силно дрогиран. Заблъска струните на китарата, но не се чу никакъв звук, тъй като усилвателите бяха изключени.

— Ще трябва да изчакаш, докато премине действието на наркотика, ако искаш да говориш с него — каза Джоно. — Разбира се, ако можеш да го хванеш недрогиран. — Искаше да добави още нещо, но реши, че Брайън има достатъчно грижи. И едва ли Щеше да го зарадва, ако му кажеше какво бе чул, преди да напусне Ню Йорк.

Джейн Палмър пишела книга. Разбира се, някой друг щеше да свърши работата — да свърже думите в изречения. За нея бяха важни парите. А каквото и да е казала, вероятно нямаше да се хареса на Брайън. Реши, че е по-добре Пит да се заеме с това и да не го занимава поне докато свърши турнето.

Ема почти не обръщаше внимание на репетицията, която беше в разгара си. Десетки пъти беше слушала всички песни. Повечето бяха от албума, който нейният Татко и другите записваха предишния път в Калифорния. Тогава ходи в студиото няколко пъти. Веднъж Бев доведе и Дарън.

Не искаше да си спомня за Дарън, твърде много я болеше. След това обаче я обхвана чувство за вина от това, че се опитваше да го зачеркне от мислите си.

Чарли също й липсваше. Беше го оставила в Лондон, в креватчето на Дарън. Надяваше се, че Бев ще се грижи за него. И може би един ден, когато се върнат вкъщи, тя ще й говори отново и ще се смее, така както се смееше преди.

Не разбираше много от покаяние, но си мислеше, че беше справедливо да остави Чарли.

Тревожеше я и училището. Беше уверена, че щом ще бъде разделена от всички, които обичаше, това е мястото за наказание, задето не изпълни обещанието си да се грижи за Дарън.

Спомняше си как я наказваше майка й — виковете и ударите. Но нищо не можеше да се сравни с терзанията, които преживяваше сега.

„Татко не го нарича наказание“ — размишляваше тя. Каза й, че отива в добро училище, където ще получи добро образование. И където ще бъде на сигурно място. Бодигардовете непрекъснато щяха да я наблюдават. Ема ги ненавиждаше: едри, мълчаливи мъже. Не приличаха на Джоно и другите. Искаше да пътува от град на град със състава, дори и със самолет. Харесваше и хотелите: можеше да скача по леглата и да си поръчва чай от хотелските офиси. Но трябваше да се върне отново в училището при сестрите с ласкави очи и решителни ръце, към сутрешните молитви и уроците по граматика.

Погледна баща си, който започваше „Солджър блус“. Още една песен за войната: груби стихове, остър и насечен ритъм. Не разбираше защо песента я привлича. Може би заради чинелите на П.М. или страстната китара на Стиви. Когато започна дуетът на Джоно и Брайън, тя вдигна фотоапарата си. С огромно удоволствие правеше снимки и се справяше с лекота за дете на нейната възраст. Може би за да заглуши угризенията си, че я изпраща в това мрачно училище, Брайън бе избрал твърде скъп и сложен фотоапарат.

— Ема.

Обърна се и видя висок мургав мъж. Не беше от охраната, но й се стори познат. И тогава си спомни. Усмихна се, защото в болницата той беше толкова внимателен с нея.

— Помниш ли ме? — попита Лу.

— Да. Вие сте полицаят.

— Правилно. — Хвана момчето до него, стараейки се да отвлече вниманието му от репетиращата група. — Това е Майкъл. Говорихме за него.

Погледна го с интерес, но беше прекалено срамежлива, за да го попита за летните кънки и падането от покрива.

— Здравей.

— Здрасти. — Погледна я, усмихна се, а очите му отново се приковаха в четиримата мъже в центъра на залата.

— Трябва да включим и валдхорни — започна Брайън след сигнала за почивка. — Не мога да получа пълна звучност без тях.

Когато забеляза човека до Ема, сърцето му сякаш спря да бие.

— Лейтенант?

— Мистър Макавой. — Лу погледна предупредително сина си й прекоси залата. — Съжалявам, че прекъсвам репетицията ви, но исках да поговоря отново с вас и с вашата дъщеря, ако е възможно.

— Дали…

— Не. За съжаление мога да добавя съвсем малко към това, което вече знаете. Но бих ли могъл да разполагам с няколко минути от времето ви?

— Разбира се. Момчета, не желаете ли да отидете на обяд?

— Да те изчакам — предложи Джоно.

— Не. — Брайън го потупа по рамото. — Благодаря.

Ема улови израза в очите на Майкъл. Беше го виждала толкова пъти в очите на момичетата от училището, когато узнаеха кой е баща й. Сви леко устни. Харесваше лицето му, леко гърбавия му нос и светлите сиви очи.

— Искаш ли да се запознаеш с тях? — попита го тя.

Момчето изтри потните си длани в джинсите.

— Да. Би било върхът.

— Надявам се, че няма да имате нищо против — каза Лу на Брайън, като разбра, че Ема му е спестила молбата. — Доведох и сина си. Не е съвсем по правилата, но…

— Разбирам. — Погледна със завист момчето, докато Майкъл възторжено изучаваше Джоно. Дали и Дарън щеше да е такъв жив и як на единадесет? — Ще му изпратя новия албум. Започват да го продават едва след две седмици. Ще стане героят на училището.

— Много любезно от ваша страна.

— Няма нищо. Убеден съм, че вие отделихте повече време за Дарън, отколкото се изисква от вас.

— Службата и на мен, и на вас не е от девет до пет, мистър Макавой.

— Вярно е. Но винаги съм мразил ченгетата. — Усмихна се леко. — Предполагам, че с всеки е така, докато не му потрябва полиция. Наел съм местна детективска фирма, лейтенант.

— Да, знам,

Брайън за пръв път от дълго време се засмя непринудено.

— Да, предполагам, че знаете. Те ми докладваха, че сам сте свършили много повече, отколкото петте ченгета през последните месеци. А това е единственото нещо, което те успяха да ми кажат, че не знаете. Човек би помислил, че имате личен интерес да ги откриете.

— Такова хубаво момченце беше, мистър Макавой.

— Да, за Бога, беше хубав! — Погледна китарата, която все още държеше. Изпита огромно желание да я захвърли и вероятно заради това я остави с подчертано внимание на стойката. — За какво бихте желали да говорите с мен?

— Само няколко детайла, които искам да обсъдим отново. Знам, че се повтарям.

— Няма значение.

— Бих желал да поговоря отново и с Ема.

— Нищо не може да ви каже.

— Може би все още не съм задал точните въпроси.

Брайън прокара пръсти през косата си. Беше я намалил доста.

— Дарън е мъртъв, а не искам да рискувам душевното състояние на Ема. В момента то е деликатно. Тя е само на шест години и за втори път през живота си се разделя с близки хора. Сигурно сте прочели, че с жена ми се разделихме.

— Съжалявам.

— За Ема е по-тежко. Не искам отново да я разстройвам.

— Няма да настоявам. — Трябваше да отложи предложението за хипноза.

Доволна от ролята си на домакиня, Ема заведе Майкъл при баща си.

— Татко, това е Майкъл.

— Здравей, Майкъл.

— Здравейте. — Момчето се смути и само се усмихна.

— Обичаш ли музиката?

— О, да. Имам много ваши плочи. — Искаше да помоли за автограф, но се страхуваше, да не изглежда смешен. — Страхотно беше да ви чуя да свирите! Няма по-велики от вас!

— Благодаря.

Ема им направи снимка.

— Татко ще ти изпрати снимката — обеща тя, загледана в нащърбения му преден зъб.

Когато Лу си тръгна от репетицията заедно с Майкъл, той почувства първите признаци на главоболие, придружено от болезнено чувство за безсилие. Удържа обещанието си да не настоява. Нямаше и такава възможност. Още в момента, в който спомена нощта, през която беше убит брат й, погледът на Ема стана празен и тялото й се вкамени. Беше убеден, че тя е видяла или чула нещо, но споменът за това вече беше изличен. Помнеше само чудовища и ръмжащи сенки.

Не искаше да признае, че делото зависи от уплашеното до смърт шестгодишно момиченце. Психиатрите, с които се консултира, не му даваха големи надежди. Те смятаха, че е възможно детето никога да не си спомни какво се е случило в онази нощ.

„Остава ни само човекът с пиците“ — помисли си Лу мрачно. Два дни им бяха необходими, за да открият магазина и продавача. Той веднага си спомни поръчката, защото я бе сметнал за шега. За щастие си спомни и името на клиента.

Човекът, поръчал толкова пици през онази нощ — Том Флетчър, свиреше на алт и тенор саксофон с различни групи. Изминаха седмици, докато успеят да го открият, след това още седмици, за да изготвят необходими документи и върнат музиканта от турнето му в Джамайка.

Лу предпочете да заложи на тази карта. Който и да е бил в стаята на Дарън, не беше слязъл по главното стълбище, нито бе скочил от прозореца. Тогава оставаше стълбището към кухнята, където Том Флетчър се е опитвал да убеди продавача да изпрати петдесет пици.

— Ей, татко, това беше върхът! — Майкъл повлече бавно крака по тротоара, за да продължи удоволствието още малко. Отвори вратата на бащиния си Чевъл–68 и се загледа в горните прозорци на сградата зад гърба си. — Всички момчета ще ми завиждат, като разберат. Нали мога да им кажа? Вече знаят, че ти се занимаваш със случая.

— Да. — Лу замислено притисна основата на носа си. Не беше сигурен дали главоболието се дължи на напрежението, или на оглушителната музика в залата. — Всички знаят. — Нали беше успял да се пребори с три пресконференции.

— Защо имат охрана? — Пожела да узнае Майкъл.

— Каква охрана?

— Тази. — Докато баща му сядаше на шофьорското място, Майкъл посочи към четирима мъже с тъмни костюми и широки рамене, близо до входа на сградата,

— По какво разбра, че са охрана?

— Хайде, де! Можеш да ги наречеш и ченгета. Дори ченгета под наем.

Лу не знаеше дали да се намръщи, или да се засмее. Как ли би се почувствал капитанът, ако научи, че единадесет годишни хлапета разпознават цивилните ченгета.

— За да не допускат хората да правят скандали и за да не ги нападат. А и малкото момиче — добави Лу. — Някой може да го отвлече.

— Искаш да кажеш, че ги охраняват през цялото време?

— Да.

— Кошмар — промърмори Майкъл. Вече не беше сигурен, че желае да стане рокзвезда. — Мразя да ме наблюдават хора през цялото време. Как би могъл да имаш някакви тайни?

— Трудно е.

Докато баща му се отдалечаваше от тротоара, Майкъл хвърли последен поглед назад.

— Ще отидем ли в закусвалните Макдоналд?

— Да. Разбира се.

— Предполагам, че тя не би могла да отиде там.

— Коя?

— Малкото момиче. Ема. Предполагам, че тя не би могла да отиде в Макдоналд.

— Не. — Лу разроши косата му. — Предполагам, че не може.

Само след няколко минути Майкъл седеше с хамбургер със сирене, пържени картофи и шейк. Лу отиде до телефонната кабина. През прозореца на кабината виждаше Майкъл да добавя кетчуп на хамбургера си.

— Кесълринг — каза той. — Връщам се след час.

— Лоша новина те кача, Лу.

— Какво се е случило?

— Флетчър — твоят човек с пиците.

— Не се ли е върнал в Лос Анджелис?

— Пристигнал е. Изпратих двама униформени полицаи тази сутрин. Изглежда, са закъснели с шест часа. От толкова време е бил мъртъв.

— Мамка му!

— Изглежда като от свръх доза наркотици. Намерихме у него висококачествен хероин. Очакваме доклада на следователя.

— По дяволите! — Удари силно с ръка по стената на кабината, така че минаващата отвън майка накара трите си деца да се разбързат. — Момчетата от лабораторията прегледаха ли хотелската му стая?

— Огледаха всичко.

— Дай ми адреса. — Порови за бележника си. — Ще оставя момчето си вкъщи и после ще се отбия там.

Лу си записа, изруга отново и окачи слушалката. Отвори вратата и за да се успокои поне малко, се облегна на нея. През прозореца виждаше как синът му се справя с хамбургера.

Глава 13

Девическо училище „Сейнт Кетрин“, 1977

„Още две седмици! — мислеше си Ема. — Още две дълги, скучни, отвратителни седмици!“ След това започва лятната ваканция. Ще се види с баща си, Джоно и останалите. Щеше да диша, без да й се напомня, че дишането е дар от Бога. Щеше да мисли, без да я предпазват от нечисти помисли. Доколкото можеше да разбере, монахините имаха твърде много нечисти помисли, защото иначе не биха били толкова сигурни, че всеки друг ги има.

За няколко безценни седмици щеше да се върне в реалния свят. Ню Йорк! Ема затвори очи и се опита да си представи от тихата си стая грохота и напрежението на този град. С въздишка се отпусна на бюрото. Ако я видеше сестра Мери Алис, би счупила линията на гърба й. Не залягаше над спреженията на френските глаголи, както би могло да се предположи, а гледаше към зелените поляни й високите каменни стени, които отделяха училището от грешния свят.

Помисли си, че частица от тоз грешен свят бе проникнала и тук. Тя беше грешна. Мариан Картър, с която деляха стаята, беше също такава грешница. Без Мариан дните й в „Сейнт Кетрин“ биха били истинско мъчение.

Като си помисли за своята забавна червенокоса съквартирантка и най-добра приятелка, Ема се засмя. Тя със сигурност беше грешница и дори в момента се покайваше за последното си прегрешение. Карикатурата, която Мариан беше нарисувала на игуменката, й струваше два часа чистене на баните.

Ако не беше това момиче, тя вероятно би избягала, въпреки че едва ли имаше къде да отиде.

Искаше й се да замине при баща си, но той веднага щеше да я върне обратно.

Не беше честно. Щеше да навърши тринадесет години, а бе затворена в това допотопно училище да спряга глаголи, да зубри катехизис и да прави дисекции на жаби. Отвратително.

Не мразеше монахините. Може би само надзирателката — сестра Имакюлита14. Но коя от ученичките не я мразеше — заради синкавите устни, голямата брадавица й удоволствието, с което им възлагаше допълнителна работа и за най-дребното провинение. Обаче, когато сподели с татко за сестра Имакюлита, той само се засмя.

Тъгуваше за баща си. Липсваха й и останалите. Искаше да се прибере вкъщи. Но не знаеше къде точно е нейният дом. Често си спомняше за къщата в Лондон, където бе толкова щастлива. Мислеше си за Бев и не разбираше защо баща й никога не говори за нея. Щом толкова я мрази, защо не се разведат. Родителите на някои момичета в училището бяха разведени, но не драматизираха нещата.

Понякога си мислеше и за Дарън — сладкото малко братче. Едва си спомняше лицето и гласа му. Но в сънищата й той оживяваше.

Почти бе забравила преживяното през нощта, в която беше умрял. Монахините се стремяха да прогонят от главите на малките момичета разни езически глупости, като чудовищата. Но когато беше болна или разтревожена, отново имаше кошмари — припомняше си ужаса, който бе изпитала, докато вървеше по тъмния коридор, страшните звуци, черните чудовища, сграбчили Дарън.

Мариан бавно влезе в стаята и протегна напред ръцете си,

— Съсипани! — Отпусна се на леглото си. — Кой френски граф би ги целунал?

— Тежко ли беше? — попита Ема развеселена,

— Пет бани! От-вра-ти-тел-но. Уф! Когато напусна това заведение, ще си взема икономка. — Легна по корем на леглото.

Ема само се засмя, забавлявайки се от странния й американски акцент.

— Чух разговора на Мери Джейн Уитърспуун с Тереза О’Мали. Тя щяла да го направи с приятеля си това лято, когато се прибере вкъщи — продължи Мариан.

— Кой щял да го направи?

— Какво? Мери Джейн или Тереза?

— Мери Джейн, глупачке. Тя е на шестнадесет и е добре развита.

Ема погледна намръщено към плоските си гърди. Питаше се дали на шестнадесет щеше да има гърди като на Мери Джейн. И дали ще си има приятел, който да се интересува от тях.

— А ако забременее както Сюзън миналата пролет?

— О, родителите на Мери Джейн ще се погрижат. Те са страшно богати. Във всеки случай тя е взела предпазни средства. Диафрагма.

— Всеки има диафрагма.

— Не такава, глупаче. Противозачатъчна.

— О! — Както винаги, Ема беше впечатлена от големите познания на Мариан.

— Слагаш си я нали, вътре в онова място и тя убива сперматозоидите. От умрели сперматозоиди не се забременява. — Мариан се обърна и се прозя. — Чудя се дали сестра Имакюлита някога го е правила.

Това окончателно прогони тъжните мисли на Ема.

— Не вярвам. Сигурна съм, че се къпе в монашеските си одеяния.

— По дяволите, щях да забравя. — Мариан се претърколи отново, започна да рови в джоба на измачканата си униформа и измъкна половин пакет „Марлборо“. — Открих съкровището в клозета на втория етаж. — Бързо скочи, за да потърси кибрит в чекмеджето с бельо. — Някой ги беше скрил зад казанчето.

— Ти ги взе?

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Аз си помогнах. Заключи вратата, Ема.

Разменяха си запалената цигара и малки кълбенца дим заизлизаха от отворения прозорец. Вкусът не им харесваше особено, но продължиха упорито да пушат. Цигарите ги караха да се чувстват пораснали — нещо, за което копнееха.

— Още две седмици — каза Ема замечтано.

— Ти отиваш в Ню Йорк. Мен отново ме пращат на лагер.

— Щом сестра Имакюлита не е там, не може да е толкова лошо.

— И това е нещо. — Мариан се опита да държи цигарата като изтънчена дама. — Надявам се да прекарам две седмици при баба. Тя поне е от спокойните.

— Ще направя много снимки.

Мариан кимна, докато разсъждаваше за бъдещето.

— Когато завършим и напуснем това място, ще си намерим апартамент или в Гринидж Вилидж15, или в Лос Анжелес. Някакво спокойно място. Аз ще съм художник, а ти — фотографка.

— Ще даваме партита.

— Най-големите. Ще имаме страхотни дрехи. — Тя погледна униформата си. — И никакви карета.

— Да пукна, ако нося карета.

— Само още четири години.

Ема се загледа през прозореца. Трудно й беше да мисли за години, когато не знаеше как да издържи през следващите две седмици.

На хиляди мили от Ема, Майкъл Кесълринг се оглеждаше в тога и академична шапка. Не можеше да повярва. Беше свършил. Гимназията беше зад гърба му и животът започваше. Разбира се, след това идваше колежът. Но дотогава имаше цяло едно лято.

Вече бе възрастен, на осемнадесет години — може да пие, да гласува и благодарение на президента Картър, нямаше да получи повиквателна от военните, която да обърка плановете му. Каквито и да бяха те.

Все още нямаше никакви планове за бъдещето си. Работеше в магазина за тениски на Бъзард. Но, разбира се, нямаше намерение да прекара целия си живот там.

Страхуваше се от момента, когато щеше да съблече тогата и свали шапката. Сякаш се разделяше с детството. Подържа ги в ръка и отгледа стаята си. Цареше пълен хаос — нахвърлени дрехи, купища плочи. Откакто майка му се бе отказала да подрежда стаята, бе донесъл и списания „Плейбой“. Тук бяха и грамотите, спечелени на бейзбол и бягане. Спомни си, че точно те бяха убедили Роз Ан Марковиц да седне зад гърба му на старичкия мотоциклет и да му се отдаде на мелодията на Джо Кокър „Чувствам се добре“.

Имаше здраво, атлетично тяло, дълги крака и бързи рефлекси. Съвсем като баща си, както подчертаваше майка му. Той също мислеше, че в някои отношения прилича на стареца. С него често имаха разправии — заради дългите коси, дрехите, политиката, ученическия час. Капитан Кесълринг беше педант.

Майкъл предполагаше, че причината е в професията на баща му. Спомни си, че когато по невнимание внесе цигара с марихуана вкъщи, той цял месец не му позволи да излезе. А и няколкото квитанции за превишена скорост също му костваха скъпо.

Законът е закон, обичаше да повтаря стария Лу. Слава Богу, че той самият няма намерение да става полицай.

Измъкна пискюла от шапката, преди да я захвърли заедно с тогата в неоправеното си легло. Може да е твърде сантиментално да я запази, но нали никой нямаше да знае. Изрови от чекмеджето си за бельо стара кутия от пури, където пазеше някои от най-ценните си неща. Любовното писмо, което Лори Спайкър му беше написала още в първата година на гимназията, докато не го замени с татуиран велосипедист. Контролата от билета за концерта на „Ролинг Стоунс“: толкова ценна, защото едва успя да склони родителите си да го пуснат. Погледна с усмивка капачката на първата бира, която бе изпил тайно и стигна до снимката си с Брайън Макавой.

Малкото момиченце беше удържало думата си. Снимката беше пристигнала по пощата само две седмици след незабравимия ден, в който баща му го заведе на репетиция на „Девъстейшън“. Тогава получи и новия им албум — още топла от пресите плоча. Съучениците му завиждаха седмици наред.

Майкъл се върна мислено към този ден. Спомни си колко бе развълнуван и почти усети потта, която си стичаше под мишниците му. За пръв път се замисли, че за баща му това е било ужасно тежка задача. И нехарактерна за него. Не че старецът не би могъл да оцени такива върховни неща. Просто той трябваше да отиде в репетиционната зала по полицейска работа. А капитан Лу Кесълринг никога не смесваше полицейските и личните дела.

Но този ден го беше направил.

Той си представи как баща му седеше над досиетата нощ след нощ. Доколкото Майкъл можеше да си спомни, преди или след този случай баща му никога не беше носил работа вкъщи.

Малкото момче, момченцето на Брайън Макавой беше убито. Имаше го във всички вестници и от време на време все пишеха за случая, защото полицията не успя да открие убийците.

Убийството се разследваше от баща му.

Беше в годината, когато Майкъл получи МВП16 в своя отбор от малката лига17. Тогава баща му пропусна повечето от мачовете, както и много от вечерите си.

Майкъл си помисли, че беше много отдавна. Все пак дали баща му понякога се сещаше за Брайън Макавой и за умрелия му син. Или за малкото момиче, направило снимката. Някои хора казваха, че тя е полудяла, когато е видяла какво се е случило с брат й. Но когато Майкъл се запозна с нея, тя не беше луда. Спомняше си я смътно: слабичко момиченце със светла коса, големи тъжни очи, мек глас и приятен акцент. Толкова приличаше на баща си.

Докато поставяше пискюла върху снимката, се запита какво ли е станало с нея.

Глава 14

На Ема не й се вярваше, че ваканцията вече свършва. След по-малко от седмица щеше да се върне в „Сейнт Кетрин“. Вярно, че сега й липсваше Мариан. Щеше да им отнеме седмици, за да споделят всичко, случило им се през лятото. Най-хубавото лято в живота й, въпреки че бяха прекарали само две седмици в Ню Йорк.

Бяха и в Лондон, защото групата трябваше да заснеме част от своя репетиция за нов документален филм. Пиха чай в „Риц“. Спомни си, че за пръв път бе ходила там с Бев. Присъстваше на репетициите, а докато те разговаряха за новия си албум, ядеше риба и пържени картофи в кухнята.

Направи много снимки и сега едва изчакваше да ги постави в албума си. Те щяха да й напомнят за ваканцията.

Баща й я заведе във фризьорски салон за възрастни. Това бе нещо като предварителен подарък за рождения ден. Сега дългата й до раменете коса падаше на къдрици, от което тя се чувстваше съвсем като възрастна. Тялото й се развиваше.

Ема се загледа в горнището на банския си. Гърдите й бяха малки, но едва ли щяха да я помислят за момче. И беше почерняла. Ема скучаеше през последните седмици в Калифорния, но поне щеше да се върне в училището почерняла.

А и сърфа. Предприе цяла военна акция, за да получи разрешение от баща си. Знаеше, че само на Джоно дължи яркочервения борд. Ако не беше убедил баща й, тя все още щеше да стои на брега и да гледа със завист как другите се носят по вълните.

Отначало само падаше, но поне бе по-далеч от охраната. Не разбираше защо трябва да я следват, тъй като едва ли някой подозираше коя е.

Всяка година баща и обещаваше да освободи охраната и всяка година те оставаха със сериозните си физиономии и широките си рамене. Добре, че не я последваха във водата. Излегна се на дъската и започна да гребе в студената вода. Макар и за знаеше, че я наблюдават с бинокъл, въобразяваше си, че е сама, или още по-добре с някоя от групите тийнейджъри, които се въртяха по брега.

Всеки път, когато дъската се издигаше, стомахът й се свиваше от страх. В ушите й ревът на океана се смесваше с музиката от десетки транзистори. Загледа се във високо момче с морскосин бански, което се издигна на вълната и плавно се понесе към брега. Завидя му за умението и за свободата.

Ако второто е непостижимо, реши Ема, поне ще се опита да овладее първото.

Изчакваше нетърпеливо подходящата вълна. Пое дълбоко дъх надигна се на борда, след това се изправи и смело се понесе. Задържа се около десет секунди, преди да изгуби равновесие. Когато се показа на повърхността, забеляза, че момчето в морскосиния бански я поглежда и отмята мократа си тъмна коса. Упорито се изправи на дъската.

Опита отново и отново. И всеки път само за секунди, преди вълната да изтръгне дъската изпод краката й и да я събори във водата. Всеки път се извличаше обратно на борда и с отмалели мускули гребеше и чакаше.

Представяше си как бодигардовете се забавляват от нейната несръчност. Всяко падане беше публично унижение и това я амбицираше да успее. Искаше поне веднъж да възседне вълната и да се задържи по цялото разстояние до брега.

Когато се изправи, краката й трепереха. Виждаше зеленикавата вълна с гребен от бяла пяна да завива към нея. Очакваше я с нетърпение. Беше й необходима. Да успее да се изкачи за нея щеше да бъде такъв успех.

Хвана я! Сърцето й биеше в гърлото, докато се плъзгаше. Изведнъж брегът се втурна срещу нея, видя проблясването на бинокли. Възприемаше шума на водата като музика. Свобода! За миг тя вкуси от нея.

Вълната зад гърба й я обгърна, изтласка я от дъската и я подхвърли. За един миг беше на слънце, в следващия потъна във водата. Остана без дъх, преобърна се и размаха краката и ръцете си.

Задушаваше се, но се опита да изплува. Водата над нея проблясваше, но течението я завличаше все по-надолу. Загреба безпомощно с ръце, след това потъна, завъртя се, докато повърхността оставаше над нея все така недостижима.

Докато силите я напускаха, тя се питаше замаяно дали би трябвало да се помоли. Мисъл за покаяние премина смътно през съзнанието й: „О, Господи, искрено се разкайвам за греховете си!“

Докато се премяташе безпомощно, вместо молитва в главата й зазвуча някаква песен: „Елате заедно. Точно сега. Над мен.“

Обзе я паника. Беше тъмно и чудовищата се бяха върнали. Усилията й да достигне повърхността сега бяха само безразборни размахвания. Отвори уста, за да извика, и остана така.

Усети ръце, които я обгръщаха, ужасена започна да ги отблъсква, да ги удря, както водата я удряше. Това е чудовището, което й се усмихна, което искаше да я убие, както уби Дарън. Нечия ръка обхвана врата й и червени кръгове заиграха пред очите й, когато излезе на повърхността, те избледняха до сиво.

— Отпусни се — казваше някой. — Ще те измъкна. Само се дръж и се отпусни.

Задушаваше се. Ема започна да дърпа ръката около врата си, преди да разбере, че не тя й отнема въздуха. Сега видя слънцето и когато мъчително си пое дъх, въздухът раздра гърлото й. Беше жива. Сълзите й бяха колкото от срам, толкова и от благодарност.

— Ще се оправиш.

Тя постави ръката си върху ръката около нея.

— Беше глупаво — успя да каже.

— Но отначало беше страхотна. — Бързо и малко задъхано се изкиска той.

Така беше, установи и тя и реши поне да не се унижава повече, като показва, че й е лошо. Най-после стигнаха пясъка — горещия, груб пясък. Спасителят й я положи на него. Първите лица, които видя обаче, бяха на бодигардовете. Твърде отпаднала, за да говори, тя само ги изгледа яростно. Не можа да ги накара да се върнат, но поне нямаше да дойдат по-близо.

— Ще трябва да полежиш известно време.

Ема обърна главата си и изплю малко морска вода. Разпозна песента, която се носеше наоколо — „Хотел «Калифорния»“ на Игълс. Във водата също бе чула музиката, но не можеше да си припомни нито думите, нито мелодията. Изкашля се отново, присви очи от блясъка на слънцето и се загледа в спасителя си.

Сети се, че това е момчето с морскосиния бански и му се усмихна благодарно. От тъмната му коса се стичаше вода. Очите му бяха тъмносиви, но бистри като езера.

— Благодаря.

— Разбира се. — Седна долу до нея, чувствайки се неловко в ролята на спасител. Момчетата със седмици щяха да му се подиграват. Но и не мажеше просто да я остави така. Беше още дете. „Красиво дете“ — помисли си той и се почувства още по-непохватно. Потупа я по рамото и установи, че имаше най-огромните и най-сините очи, които беше виждал.

— Сигурно съм загубила сърфа си.

Той погледна към морето.

— Не. Фред го изважда. Хубав сърф.

— Знам. Имам го от две седмици.

— Да. Виждал съм те наоколо. — Погледна я. Тя се бе подпряла на лакът и мокрите къдрици падаха върху гърба й. Гласът й беше приятен, успокояващ и мелодичен.

— Англичанка ли си?

— Ирландка. Тук сме още няколко дни. — Въздъхна, когато момчето Фред извлече борда й. — Благодаря. — Като не знаеше какво още да добави, тя се зае да почиства влажния пясък от коляното си.

Момчето с морскосиния бански махна с ръка на Фред и останалите и те се отдалечиха.

— Щом баща ми научи за това, ще ми забрани да излизам със сърфа.

— Защо пък трябва да научи?

— Винаги разбира. — Стремеше се да не поглежда към бодигардовете си.

— Всеки е падал. — „Хубави очи“ — помисли си отново и обърна погледа си към океана. — Много добре се справяше.

— Наистина ли? — Тя се изчерви. — Ти си чудесен. Гледала съм те.

— Благодаря. — Усмихна се и откри счупения си зъб. Ема се загледа в него и изведнъж си спомни.

— Ти си Майкъл.

— Да. — Учуди се той. — Откъде знаеш?

— Не си ли спомняш? — Тя се изправи. — Аз съм Ема. Ема Макавой. Баща ти те доведе в репетиционната зала един следобед.

— Макавой? — Майкъл прокара ръка през мократа си коса. — Брайън Макавой? — При споменаването на името Ема се огледа неспокойно, за да се увери, че никой не го е чул. — Помня те. Изпрати ми снимка. Още я пазя. — Очите му се присвиха, когато погледна зад рамото си. — Значи заради това са тук — измърмори той, като изгледа бодигардовете. — Мислех, че са от отдела за наркотици.

— Бодигардове — унило каза, след това сви рамене. — Баща ми се тревожи.

— Да. Сигурно. — В съзнанието му изплува снимката на малкото момче. Не знаеше какво да каже.

— Спомням си баща ти. — Каза тя, като чертаеше кръгове по пясъка. — Беше дошъл в болницата да ме види след смъртта на брат ми.

— Сега е капитан — обясни Майкъл.

— Чудесно. — Бе възпитана да се държи любезно. — Ще му предадеш поздрави, нали?

— Разбира се. — Темите за разговор бяха изчерпани и в настъпилата тишина се разнесе шумът на прибоя. — Искаш ли кока-кола или нещо друго? — попита Майкъл.

Погледна го изненадано. За пръв път в живота си приказваше с момче повече от пет минути, въпреки че бе израснала сред мъже. Но да ти предложи кола момче, само няколко години по-голямо, беше изключително преживяване. Щеше да приеме с удоволствие, но изведнъж се сети за бодигардовете.

— Благодаря, но по-добре да вървя. Татко трябваше да ме вземе след два часа, но не мисля, че съм в състояние да изляза повече със сърфа. Ще му се обадя да дойде по-рано.

— Аз мога да те закарам. — Неспокойно раздвижи рамене. Глупаво бе да се притеснява за едно дете. Но не си спомняше да е бил по-нервен. — Ще те закарам вкъщи. — Продължи, защото Ема го гледаше. — Ако искаш.

— Вероятно имаш други планове.

— Не. Не, наистина.

Ема се зарадва, но после си помисли, че той сигурно иска да види баща й. Момче като него — сигурно е на осемнадесет — не би могло да се интересува от нея. Но дъщерята на Брайън Макавой е друго нещо. Пресилено се усмихна и се изправи на крака. Беше спасил живота й. Ако можеше да му се отплати чрез нова среща с баща си, ще трябва да го направи.

— Ще ми бъде приятно да ме закараш.

— Не е голяма работа. — За малко да падне от вълнение и си каза: „Ще ме помисли за мухльо.“

— Тук съм след минута. — Ема се втурна към бодигардовете, събирайки по пътя плажната си хавлия в торба.

— Приятелят ми ще ме откара вкъщи — заяви им твърдо тя.

— Мис Макавой. — Бодигардът на име Мастърс се покашля. — По-добре ще е да се обадите на баща си.

— Не е необходимо.

Вторият бодигард, Суини, избърса потното си чело.

— На баща ви няма да хареса, ако се возите с непознати.

— Майкъл не ми е непознат. — Не й беше приятно да им говори с такъв тон, но не можеше да се остави да я унижават пред Майкъл. — Баща ми също го познава. Баща му е капитан в полицията. — Нахлузи си тениската с цветовете на небесната дъга над банския. — Вие и без това ще ни следвате. — Тя се обърна и се върна при Майкъл, който чакаше със сърфовете в ръце.

— Не се тревожи. — Суини постави ръка на рамото на Мастърс. — Нека да дадем на детето малко свобода.

Бензинът му беше на свършване, когато се изкачи пред високата желязна ограда в Бевърли Хилс. Видя изненадата, изписана върху лицето на пазача, преди да включи автомата и вратите да се отворят. Когато потегли по широката алея, съжали, че е само по сандали и старата фланела върху банския си.

Къщата беше от розов камък и бял мрамор, четирите високи етажа заемаха повече от един акр18. Входните врати бяха с двойни сводове и стъклописи. Не знаеше дали да се разсмее, или да се учуди на пауна, който пристъпваше важно по тревата.

— Хубаво място.

— То е на П.М. Или на жената на П.М. — И самата Ема се почувства неловко от мраморните лъвове в естествен ръст, които очертаваха входа. — Принадлежало е на някого от киното… никога не можах да запомня кой… но Енджи го повтаря непрекъснато. Тя снима филм в Европа, така че ние останахме няколко седмици. Имаш ли време да влезеш вътре?

— Ъъ, да. Имам време. — Погледна намръщено пясъка по краката си. — Ако мислиш, че е добре.

— Разбира се. — Тя излезе от колата — същият Чевъл–68, с който Лу някога беше карал сина си до репетиционната зала.

Изчака Майкъл да свали сърфа от багажника и се заизкачва по стълбите. — Ще трябва да кажа на татко какво се случи. Нали нямаш нищо против, ако омаловажа нещата. Нали разбираш?

— Да. — Усмивката му накара сърцето й да забие. — Родителите винаги драматизират нещата. Но мисля, че не могат иначе.

Отвори вратата и отвътре се разнесе музика. Някой свиреше на пиано. Ема пое борда си от него и го опря на стената.

— Те са тук отзад. — Неуверено хвана ръката на Майкъл и го поведе по широкия бял коридор.

Никога не беше виждал такава къща, макар че не смееше да го признае. Сводести портали водеха от стая в стая, в които абстрактни рисунки се връзваха като налудничави петна върху белите стени. Дори подът беше бял и Майкъл не можеше да се освободи от усещането, че се движи в параклис.

Изведнъж над камината от бял камък видя портрет на една богиня: руса, с глезено издадени напред устни, с бяла дреха на пайети, плъзгаща са предизвикателно над пищните й гърди.

— Страхотна е.

— Това е Енджи — обясни му Ема. Неволно присви устни. — Жената на П.М.

— Да. — Обзе го странното усещане, че очите на портрета са живи и са насочени жадно към него. — Аз, ъъъ, гледах последния й филм. — Без да добави, че след това го измъчваха еротични сънища. — Върховна е.

— Да, така е. — Въпреки че не бе навършила и тринадесет години, Ема разбра какво искаше да каже с това „върховна“. Нетърпеливо дръпна ръката му и го поведе нататък.

Влязоха в единствената стая, в която тя се чувстваше уютно. В тази огромна къща-мавзолей това бе единственото място, обзаведено по вкуса на П.М. Бе боядисана в топли тонове — умело се съчетаваха червено, синьо и златисто. Върху камината бяха наредени музикалните награди, а по стените висяха златни плочи. На перваза имаше саксии с цветя. А за двете лимонови дръвчета П.М. се грижеше сам.

Баща й седеше пред красив стар малък роял, с който беше сниман филмът, чието заглавие не си спомняше. Джоно беше до него, пушейки обичайната френска цигара. По пода бяха разпилени нотни листове, върху масичката за кафе имаше голяма кана с лимонада. Чашите с топящи се парчета лед бяха оставили вече два кръга върху дървото.

— Ще запазим ритъма в целия преход — заяви Брайън. — Ще задържим бързо темпо, включват се струните и духовите, но китарата ще бъде доминиращата.

— Чудесно, но ритъмът все още не е верен. — Джоно избута ръцете на Брайън. Диамантите на двете му кутрета проблеснаха над клавишите.

Брайън измъкна цигара.

— Когато си прав, не мога да те понасям.

— Татко.

Той погледна към нея. Усмихна се, но щом съзря Майкъл, усмивката му се стопи.

— Ема. Мисля, че трябваше да ми телефонираш, щом си искала да се прибереш по-рано.

— Знам, но срещнах Майкъл. Паднах във водата и той ми помогна да прибера сърфа. — И понеже искаше да приключи с обясненията, продължи бързо: — Мисля, че ще ти е приятно да се срещнете отново.

Когато видя дъщеря си, малката си дъщеря, хванала за ръка едно момче, почти мъж, той изпита ревност.

— Отново?

— Не си ли спомняш? Баща му го доведе веднъж на репетиция. Баща му е полицаят.

— Кесълринг. — Стомахът на Брайън се сви. — Вие сте Майкъл Кесълринг?

— Да, сър. — Не знаеше как да се държи с една рокзвезда, затова остана така, търкайки длани в банските си гащета. — Когато се срещнахме с вас, бях на около единадесет. Беше страхотно.

Благодарение на сценичния си опит Брайън умело прикри болката си. Погледна към Майкъл — висок, тъмнокос, здрав и си помисли, че точно така би изглеждал и неговият син. Обаче, когато се изправи, той се усмихваше.

— Радвам се да ви видя отново. Джоно, спомняш ли си Майкъл?

— Разбира се. Успя ли да навиеш баща си за електрическа китара?

— Да. — Майкъл се усмихна, доволен, че не са го забравили. — Вземах известно време уроци, но се оказах безнадежден. Свиря все пак малко на хармоника.

— Ема, предложи кола на Майкъл. — Брайън се отпусна върху страничната облегалка на креслото и посочи към канапето. Светлината се отрази във венчалната му халка. — Седни.

— Не искам да прекъсвам работата ви.

— Това е смисълът на живота ни — отвърна Джоно, като смекчи сарказма си с усмивка. — Какво мислиш за песента?

— Върховна, както всичко, което правите.

Веждата на Джоно се повдигна сега не толкова саркастично, колкото развеселено.

— Ето едно интелигентно момче, Бри. Може би ще го задържим.

Майкъл се усмихна, без да знае дали да се чувства притеснен.

— Не, наистина харесвам целия ви репертоар.

— Не си падаш по диско.

— То не струва.

— Много интелигентно момче — реши Джоно. — А как се случи, че срещна нашата Ема на брега? — Продължи да разговаря, защото знаеше, че на Брайън му трябва време, за да се съвземе.

— Случи й се малка неприятност с една вълна и аз й помогнах да излезе. — Той омаловажи инцидента с ловкостта на тийнейджър, свикнал за заблуждава възрастните. — Тя е в много добра форма, мистър Макавой. Просто й е необходим повече опит.

Брайън успя да се усмихне и се загледа в чашата си с лимонада.

— Често ли караш сърф?

— Винаги, когато имам време.

— Как е баща ти?

— Добре. Сега е капитан.

— Чух. Трябва да си завършил гимназия вече?

— Да, сър. Дипломирах се през юни.

— Ще продължиш ли?

— Е, да. Мисля да опитам в колеж. Баща ми държи на това.

Джоно измъкна цигарите си и предложи на Майкъл. Той си взе една, но при първото дръпване силният, екзотичен дим го задави.

— Мислиш ли да поемеш пътя на баща си? — попита Джоно развеселен.

— О! — Майкъл направи нов опит да дръпне от цигарата. — Мисля, че от мен не става полицай. Баща ми е добър. Спокоен — нали разбирате? Години работи върху случая с вашия син, дори след като департаментът го приключи. — Млъкна, ужасен, че спомена за това. — Посветил се е на работата.

— Да, така. — Поуспокоен, Брайън се усмихна с онази очарователна сърдечна усмивка, която караше почитателите му да го обожават. Изпитваше силно желание да си сипе малко ром в лимонадата. — Ще го поздравиш, нали?

— Разбира се. — Майкъл почувства огромно облекчение, когато видя Ема да внася на табла разхладителна напитка. Един час по-късно тя го изпрати до колата.

— Трябва да ти благодаря, че не каза на татко колко глупава бях днес.

— Не е голяма работа.

— Напротив. — Той се… разстройва. — Погледна към високите каменни стени, които ограждаха имението. Където и да отидеше, винаги имаше стени. — Ако можеше, би ме затворил въобще.

Вдигна ръка, защото изпита силно желание да я погали по косата, но се усети и приглади своята коса.

— Сигурно се безпокои след това, което се случи на брат ти.

— Страхува се, постоянно се страхува, че някой ще се опита да ме отвлече.

— А ти?

— Не. Не вярвам, при тази охрана.

Поколеба се, преди да седне в колата. И си каза, че е невъзможно да е лапнал по нея. Боже Господи, та тя е още дете.

— Може би ще се видим утре на брега.

В детските гърди сърцето й трепна съвсем по женски.

— Може би.

— Бих могъл да ти обясня някои неща за сърфа.

— Би било чудесно.

Той влезе в колата и си поигра с ключовете, преди да запали.

— Благодаря ти за всичко. Наистина беше вълнуващо да се срещна отново с баща ти.

— Няма защо. Довиждане, Майкъл,

— Да. До скоро. — Подкара на три лентовата алея и едва не навлезе в поляната, докато я гледаше в огледалото.

След това ходеше всеки ден на брега, но тя повече не се появи.

Глава 15

Имаше на разположение един час до вечерната проверка. Един час преди сестра Имакюлита да тръгне тихо по коридорите с черните си удобни обувки, да пъхне покрития си с брадавици нос във всяка стая, за да е сигурна, че навсякъде цари тишина, а дрехите са подредени в гардеробите.

Ема се страхуваше, че времето няма да им стигне.

— Готови ли са вече?

— Мисля, че не са=

Мариан присви очи. Отмерваше с крак ритъма, докато слушаше последния албум на Били Джоел. Той беше прав — момичетата католички започваха много късно.

— Ема, ледът на ухото ти седи от двадесет минути. Досега би трябвало да си замръзнала,

Ледът се топеше и течеше по китките й, но тя здраво го притискаше към ушите си.

— А ти сигурна ли си какво ще правиш?

— Разбира се, че съм. — Бедрата на Мариан се полюшнаха под памучната нощница, когато тръгна към огледалото. — Огледа се, като се любуваше на златните топчета в наскоро продупчените си уши. — Наблюдавах внимателно братовчедка си, докато пробиваше моите. — Започна да имитира немския й акцент. — Унд имаме всички инструменти. Игла, лед. — Тържествено размаха иглата, която проблесна на електрическото осветление. — Плюс откраднатите от кухнята картофи. Две бързи мушвания и простите ти, скучни уши ще станат изтънчени.

Ема не откъсваше очи от иглата. Опитваше се да намери изход, като запази и ушите, и гордостта си.

— Не съм питала татко дали е съгласен.

— За Бога, Ема, това е личен въпрос! Имаш мензис, имаш цици. Е, каквито и да са! — С усмивка добави тя. — Вече си станала жена.

Не бе сигурна, че изпитва огромно желание да е жена, щом най-добрата й приятелка трябва да продупчи ушите й.

— Нямам никакви обици.

— Казах ти, че можеш да вземеш някои от моите. Имам купища. Хайде, нека видим прочутата английска гордост.

— Добре. — Ема пое дълбоко дъх и свали леда от едното ухо. — Не върти иглата.

— Аз! — Мариан коленичи до стола, за да отбележи мястото с химикалка. — Слушай, ако намушкам иглата в мозъка ти, ще получа ли колекцията ти от плочи?

Весело се засмя, постави картофа зад ухото на Ема и натисна.

Не се знае коя от двете са уплаши повече.

— Господи! — Мариан завря глава между коленете си. — Поне майка ми и баща ми няма защо да се тревожат, че бих могла да стана наркоманка. Инжектирането е отвратително.

Ема се свлече разтреперана от стола.

— Не ми каза, че ще боли. — Повръщаше й се и тя трябваше да не мърда и да диша дълбоко. — Гадост! Не ми каза, че ще чуя.

— Не съм. Двете с Марша бяхме задигнали бутилка бърбън от барчето на татко. Мисля, че нито сме усещали, нито пък сме чували нещо. — Вдигна глава и се загледа. На ухото на Ема видя капка кръв и се сети за филма на ужасите, който бяха гледали с братовчедка си.

— Ще трябва да се заемем и с другото ухо.

Ема само затвори очи.

— О, Боже!

— Не можеш да останеш само с едно пробито ухо, Ема. — Когато отряза конеца от иглата и я приготви, ръцете й бяха потни. — Моята задача е по-тежка. Ти само си стоиш.

Мариан стисна зъби и заби иглата. Ема изохка и се отпусна на пода.

— Свърши се. Само трябва да ги дезинфекцираш с кислородна вода. Пусни си косата, за да не забележи някоя от сестрите.

Когато вратата се отвори, двете момичета уплашено скочиха. Обаче не беше сестра Имакюлита. Влезе Тереза Алкот — умно и досадно момиче в розов халат и красиви пантофи.

— Какво става?

— Правим оргия. — Мариан отново се тръшна пода. — Никога ли не чукаш?

Тереза само се ухили. Тя бе от онези наперени досадници, които винаги знаеха всичко, старателно изпълняваха задачите си и се обливаха в сълзи по време на църковните служби през Страстната седмица… Мариан я ненавиждаше. Беше толкова нахална, че дори смяташе неучтивостта като форма на приятелство.

— Страхотно. Пробивате си ушите. — Тя коленичи, за да разгледа конците, висящи от ушите на Ема. — Игуменката ще си има котка.

— А ти защо не си вземеш, Тереза? — попита Мариан. — В твоята стая.

Но тя само се засмя и седна.

— Болеше ли?

Ема отвори очи и мислено я прати до края на дните й в ада.

— Не. Чудесно беше. Мариан ще ми пробие и носа. Може да погледаш.

Тереза не показа, че се е засегнала от думите й и заразглежда с голям интерес току-що лакираните си нокти.

— И аз искам. Може би ще ми ги пробиеш след проверката на сестра Имакюлита.

— Не знам, Тереза. — Мариан се изправи, за да смени плочата с Брус Спрингстийн. — Не съм завършила реферата си за „Сайлъс Марнър“19. Ще работя по него цялата нощ.

— Моят е готов. — Тя се изсмя нахално. — Ако ми пробиеш ушите, ще ти дам бележките си.

Мариан се престори, че се колебае.

— Добре тогава.

— Страхотно! Щях да забравя защо дойдох. — Бръкна в дълбокия джоб на халата си и измъкна откъсната страница от списание. — Сестра ми я изпрати, защото знае, че сме съученички, Ема. Отрязала я е от „Пийпъл“. Виждала ли си въобще това списание? Направо е върхът. Публикуват снимки на кого ли не. На корицата са Робърт Редфорд, Бърт Рейнолдс… Всички по-известни личности.

— Виждала съм го — прекъсна я Ема, защото знаеше, че това е единственият начин да се спре Тереза.

— Сигурно, защото често има снимки и на баща ти. Помислих, че ще ти е интересно, затова ти я донесох.

Тъй като стомахът й се бе поуспокоил, Ема се понадигна и взе страницата. Обаче от това, което видя, отново започна да й се повръща.

Вечният триъгълник

На снимката Бев се бореше на земята с друга жена, а Брайън, наведен над нея, я гледаше с някаква смесица от гняв и почуда. Роклята й бе разкъсана, а в очите й имаше ярост. Изражение, което видя и при последната им среща.

— Знаех си, че ще я поискаш — изрече Тереза доволна, — и затова ти я донесох. Това е майка ти, нали?

— Майка ми — измърмори Ема, загледана в Бев.

— Русата жена с великолепната рокля. Направо умирам за такава рокля. Джейн Палмър. Тя е майка ти, нали?

Джейн! Загледа се в другата жена. Страхът се върна, все така реален, все така жив, както преди десет години. Отново бе ужасена, както когато друго момиче й беше показало екземпляр от романа на майка й „Девъстейтет“20 със снимката на Джейн.

Беше Джейн. Бев се биеше с нея и баща й беше там. За какво ли беше всичко? Надежда проблесна всред страха й. Може би татко и Бев са заедно. Може би всички ще са отново заедно.

Тръсна глава и започна да чете:

Хората от висшето общество в Англия, които дадоха по двеста лири на човек за сьомга, хайвер и шампанско на благотворителната вечеря в Мейфеър в Лондон, получиха повече от това, за което бяха заплатили. Бевърли Уилсън, преуспяваща декораторка, която не живее със съпруга си Брайън Макавой от „Девъстейшън“, се спречка с Джейн Палмър, бивша любовница на Макавой и авторка на романа бестселър „Девъстейтет“.

Не се знае какво предизвика състезанието по скубане на коси, но някои източници твърдят, че старото съперничество никога не е угасвало. Джейн Палмър е майка на тринадесетгодишната дъщеря на Макавой — Ема, която учи в частно училище, някъде в Щатите.

Бевърли Уилсън е майка на единствения син на Макавой. Детето бе убито преди седем години — случай, все още неразрешен от полицията.

Макавой е бил на вечерята с последното си увлечение, певицата Дори Кейтс. Именно той раздели борещите. Съпрузите размениха само няколко думи, преди тя да си тръгне с приятеля си П.М. Фергюсън от „Девъстейшън“. Нито Макавой, нито Уилсън пожелаха да коментират инцидента, а Палмър заяви, че ще го опише в новата си книга.

Ако цитираме една от песните на Макавой, „старият огън тлее дълго“.

Следваха коментарите на свидетелите, както и описание за състоянието на дрехите на двете жени след инцидента. Но тя не желаеше да чете повече.

— Добре са излезли, нали, как си късат дрехите направо пред всички? — Очите на Тереса светеха от възбуда. — Мислиш ли, че са се били заради баща ти? Толкова е хубав, обзалагам се, че е било заради него. Също като на кино.

— Да. — Би могла да удуши Тереза, но щяха да я изхвърлят от училище. Обаче тя знаеше и други, по-изтънчени начини за справяне с идиоти. Вдигна иглата. Ако забрави за леда, когато пробива клепналите уши на Тереза, това би било простима грешка. — По-добре си върви, Тереза. Сестра Имакюлита ще се появи всеки момент.

Момичето веднага скочи на крака. Не искаше да развали удоволствието си от постижението с изрезката.

— Ела към десет и ще ти дам бележките. Тогава ще можеш и да ми ги пробиеш.

— Чудесно.

Тереза сложи ръце на ушите си.

— Нямам търпение.

— Нито пък аз. — Изчака вратата да се затвори. — Кучка — измърмори, след това обгърна раменете на Ема. — Добре ли си?

— Това няма да свърши никога. — Погледна снимката. „Добра е — помисли си безстрастно, — на фокус, с добро осветление.“ Лицата не бяха размазани, чувствата личаха съвсем ясно. Омразата в очите на майка й беше съвсем очевидна.

— Мислиш ли, че ще стана като нея?

— Като кого?

— Като майка си.

— Хайде, Ема. Та ти почти не я познаваш.

— Но има гени, наследственост.

— Всичко това са глупости.

— Понякога се държа подло. Понякога искам да съм подла като нея.

— Е и какво? — Стана, за да махне Спрингстийн от грамофона. Сестра Имакюлита мажеше да влезе всеки момент и да конфискува плочата. — Всеки е подъл понякога — плътта е слаба и ние сме обременени с грехове.

— Мразя я. — Докато изричаше думите, изпита облекчение — огромно облекчение. — Мразя я! Мразя и Бев, защото не ме иска, и татко, че ме затвори тук! Мразя хората, които убиха Дарън! Мразя всички! Тя също мрази всички. Вижда се в очите й.

— Добре. Понякога и аз мразя всички. А дори не се познавам с майка ти.

Това я накара да се засмее. Не можеше да каже защо, но я развесели.

— И аз също, предполагам. — Тя подсмъркна и въздъхна. — Едва си я спомням.

— Ето, виждаш ли? — Мариан се отпусна отново на пода. — Ако не си я спомняш; не можеш и да станеш като нея.

Звучеше логично, а и на нея й беше необходимо да повярва.

— Приличам ли на нея.

За да бъде убедителна, Мариан взе страницата и внимателно разгледа снимките.

— Никак. Приличаш на баща си. Послушай един художник.

Ема докосна с ръце ушите си.

— Наистина ли ще пробиеш ушите на Тереза?

— Разбира се… с най-тъпата игла, която мога да намеря. Ще изтъпим ли някоя?

Ема се засмя.

Глава 16

Стив не си спомняше някога да е изпитвал такъв ужас. Навсякъде около него имаше решетки, равномерно капеше кран в дъното на коридора. От време на време се чуваха гласове, провлачени стъпки, а след това се възцаряваше проклетата тишина.

Нуждаеше се от една доза. Тялото му трепереше и се потеше. Повръщаше му се, а не можеше да използва порцелановия клозет в ъгъла. Носът и очите му течаха. „Грип е“ — каза на себе си. Хванал е грип, а те са го затворили. Трябваше му доктор, а те го бяха оставили да изгние тук. Седнал на болничното легло, той прибра коленете си до гърдите и опря гръб в стената.

Той е Стиви Нимънс — най-големият китарист от своето поколение. И те го бяха натикали в клетка като животно. Заключили са го и са си отишли. Не знаеха ли кой е той?

Нуждаеше се от една доза. О, Господи, само едно доза! След това ще може да се изсмее на всичко.

Студено е. Дяволски студено. Издърпа одеялото и се сгуши под него. И е жаден. Устата му е пресъхнала и не може дори да преглътне.

„Някой ще дойде“ — помисли си той и очите му се насълзиха. Някой ще дойде и ще оправи всичко. Някой ще му даде наркотик. Господи, толкова се нуждаеше от него! Майка му ще дойде и ще каже, че се е погрижила за всичко.

Болеше го. Започна да плаче, когато болката стана нетърпима. Дишането му причиняваше режеща болка. Въпреки че тялото му гореше, кожата му бе ледена.

Само една доза и ще се почувства по-добре.

Не знаеха ли кой, по дяволите, беше?

— Стиви.

Чу името си. Със замъглени от сълзи очи погледна към вратата на килията. Докато притискаше с опакото на ръката си устата, той се опита да фокусира погледа си. Искаше да се засмее, но от устата му излезе само хрипливо ридание. Пит! Пит ще му помогне.

Като се опитваше да се изправи, се спъна в одеялото и за миг остана прострян на пода. Пит го наблюдаваше невъзмутимо. Стиви беше станал кожа и кости. Краката му се подаваха някак непохватно от тялото и завършваха с боти от змийска кожа за петстотин лири. Лицето му сивееше, прорязано от дълбоки бръчки. Очите му бяха силно зачервени. Тънка струйка кръв течеше от устната му от удара в пода. И вонеше.

— Човече, болен съм. — Започна да се изправя, държейки се с изпотените си ръце за решетките. — Сигурно е грип.

„Глупости, грип“ — помисли си Пит равнодушно.

— Трябва да ме измъкнеш оттук. — Стиви обхвана с треперещи пръсти железата. Въпреки зловонния му дъх Пит не се отдръпна. — Гадна история. Дойдоха в къщата ми. В проклетата ми къща, като глутница проклети нацисти. Размахаха под носа ми някаква хартия и започнаха да вадят чекмеджетата. Господи, Пит, докараха ме тук, като че ли бях някакъв ненормален убиец. Сложиха ми белезници. — Разплака се отново и обърса носа си с опакото на ръката. — Хората гледаха как ме измъкнаха с белезници от собствената ми къща. Снимаха ме. Това е несправедливо, Пит. Дяволски несправедливо. Трябва да ме измъкнеш оттук.

Пит го изслуша спокойно. Когато заговори, гласът му беше тих и лишен от всякакво чувство. С кризи се беше справял и преди това и знаеше как да извлече полза от тях.

— Намерили са хероин, Стиви. Ще те обвинят за притежание на наркотици.

— Само ме измъкни от проклетото място.

— Слушаш ли ме? — Въпросът изплющя студен и спокоен. — Намерили са достатъчно, за да те тикнат в затвора.

— Било е поставено. Някой ме е натопил. Някой…

— Не ме баламосвай. — Погледът му беше леден, но умело прикриваше отвращението си. — Имаш две възможности: да отидеш в затвора или да постъпиш в клиника.

— Има право…

— Нямаш никакви права тук. Затънал си, Стиви. Ако искаш да ти помогна, ще правиш точно каквото ти казвам.

— Само ме измъкни. — Стиви се отпусна и се сви на пода. — Само ме измъкни.

— Колко време ще остане там? — Бев наля изстудената напитка в чашите.

— Три месеца. — Джоно бе щастлив да установи, че Бев си бе останала същата. — Не знам как е успял Пит, нито пък искам да знам, но ако Стиви издържи в клиниката „Уайтхърст“, ще се спаси от съда.

— Радвам се. Нужна му е помощ, а не присъда. — Тя седна на дивана до него. Не разбираше защо е толкова нервна. — Чух съобщението по радиото. Тъкмо се чудех какво да направя, когато ти се появи на вратата. След няколко седмици ще отида да го видя.

— Не съм сигурен, че ще бъде приятна гледка.

— Той ще се нуждае от приятелите си — каза тя и остави чашата си, без да отпие.

— А ти още ли си приятел?

Тя го погледна и нежно го погали по бузата.

— Добре изглеждаш, Джоно. Винаги съм се питала какво криеш зад тази брада.

— Шестдесетте години приключиха. Жалко! Миналата седмица дори носих вратовръзка.

— Моля?

— Е, беше от бяла кожа, но все пак вратовръзка. — Наведе се и я целуна. — Липсваше ми, Бев.

— Колко бързо отлетяха годините!

— Само за някои от нас. Чух за теб и П.М.

Тя отпи от чашата с вино и попита:

— За клюки ли си дошъл, Джоно?

— Знаеш, че обожавам клюките, мила. Дали да се престоря, че не съм виждал в пресата снимки на теб и П.М.? — Познатият сарказъм се появи отново, лек, но остър като бръснач. — Разбира се, предпочитам снимката, на която си с Джейн, точно след като си разкървавила устната й. — Грабна ръката на Бев, преди тя да успее да се изправи, и я целуна. — Героинята ми!

Засмя се и въпреки че си отдръпна ръката, сега беше спокойна.

— Нямах намерение да се бия с нея, но не съжалявам, че го направих.

— Това се казва дух. Ти си амазонка.

— Говореше нещо за Дарън — измърмори Бев.

— Съжалявам. — Усмивката му угасна. Когато взе отново ръката й, тя я остави спокойно в неговата.

— Причерня ми пред очите. Знам, че звучи като клише, но беше точно така. В следващия момент вече се бях хвърлила върху нея — за Дарън, за себе си и за Ема. Струваше ми доста усилия да защитя Ема след всичко, което й причиних.

— Бев.

— Не, няма да се връщам към миналото — прекъсна го тя. — Всичко приключи. Предполагам, че Джейн ще напише нещо гадно за мен в следващата си книга, но поне ще е реклама за бизнеса ми. — „Смени темата“ — си каза мислено. — П.М. ми каза, че ще основеш фирма за грамофонни плочи.

— Ще стане официално след две седмици. Къде по-точно е нашето момче?

— Трябваше да отлети за Калифорния преди два дни. Заради развода. Очаквам го да се върне вече.

— Очакваш го да се върне тук?

Тя отпи отново, но срещна погледа му спокойно.

— Да, тук. Това проблем ли е, Джоно?

— Не знам. А проблем ли е?

Следа от стария огън светна в очите й — упорити и отбраняващи се.

— Той е много мил човек, добър човек.

— Така е. Аз самият многото обичам.

— Знам. — Тя въздъхна и очите й помръкнаха. — Нека да не усложняваме нещата, Джоно. Ние просто търсим малко щастие и спокойствие.

— Глупости! П.М. е влюбен в теб от години.

— И какво от това? — попита тя. — Не заслужавам ли някой да ме обича? Някой, който да ме поставя на първо място.

— Да. А не заслужава ли и той същото?

Тя стана и започна да се разхожда нервно пред прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.

— Ще се опитам да не го нараня. Нуждае се от някого точно сега. Както и аз. Какво толкова лошо има в това?

— Брайън — отвърна той.

— Какво общо има той с това? Ние приключихме отдавна.

Изправи се бавно.

— Не искам да те обиждам, като те нарека лъжкиня или глупачка. Ще каза само, че държа на теб, на П.М и на Бри. И държа на групата, на това, което сме, което сме направили и което все още можем да направим.

— Аз не съм Йоко Оно. Няма да застана между вас. Прави ли съм го някога? Бих ли могла?

— Не, никога. Може би защото никога не си знаела колко лесно би могла. През целия си живот Брайън никого не е обичал така, както обичаше теб, Бев. Повярвай ми! Аз знам.

— Няма нужда да ми го казваш.

Искаше да продължи, но в това време външната врата се отвори и се чуха нечии припрени стъпки по коридора.

— Бев! Бев! — П.М. се втурна в стаята с раздърпано и мокро от дъжда сако. — Джоно! Благодаря ти, Господи. Току-що чух за Стиви по радиото. Какво, по дяволите, става!

— Седни, синко. — Джоно се разположи отново на дивана. — Ще ти кажа.

Толкова мило я любеше. С огромна нежност я докосваше. Свещите примигваха, а пламъците им танцуваха в тъмнината. Бев плъзна ръка по гърба на П.М. Тихо й шепнеше сладки думи. Толкова бе лесно да му се отдаде, да се остави във властта на чувствата му. Никога няма да се съмнява в тях и да се пита дали е достойна за него. Никога няма да прекара изпълнени със съмнения и болка нощи. Но за нея той винаги ще бъде чужд.

Даваше му всичко, на което е способна. Обаче тялото й не потръпваше както неговото, сърцето й не биеше до пръсване в гърдите. Но все пак той я задоволяваше и тя му беше благодарна.

Би трябвало да знае обаче, че това не решава проблема й.

Свещите продължаваха да потрепват. Той я привлече към себе си, за да сподели топлината й. Обичаше спокойствието, което я обземаше, след като се любят, пълната неподвижност на крехкото й тяло.

С премрежени очи и покорни устни тя се изтягаше в леглото. Ако отпуснеше, както често правеше, глава на гърдите й, чуваше ударите на нейното сърце.

Понякога си говореха така, както никога не бе правил със съпругата си за седемте години брачен живот. Споделяха случилото се през деня или пък лежаха и слушаха радиото. И така заспиваха — спокойни и доволни. А сутринта той се събуждаше смаян и щастлив, че тя е до него.

Погали косата й.

— Делото по развода е в ход.

Тя отвори очи и се загледа в рисунката от светлини и сенки на стената.

— Радвам се.

— Така ли?

— Разбира се. Знам колко ти беше трудно през последните седмици. Искаш вече всичко да е приключило, нали?

— Права си. Бракът ми с Енджи беше грешка. Мечтаех да създам семейство да имам дом, жена, деца. Разбира се, претенциозната къща в Бевърли Хилс никога не е била дом, а Енджи винаги разполагаше с правдоподобни обяснения за нежеланието си да има деца. Толкова по-добре. Не бях подходящ за нея, както и тя за мен.

Тя преплете пръсти с неговите.

— Много си жесток към себе си.

— Не, истина е. Чрез мен Енджи се надяваше да успее в киното. Жалко, щях да й помогна и без да се женим, но ние се оженихме и когато всичко започна да се руши, по инерция продължихме да живеем заедно.

Той галеше дългите й, тънки пръсти.

— Сега виждам съвсем ясно всички грешки. И няма да ги допусна, Бев… ако ми дадеш шанс.

— П.М. — Тя се отмести. Беше развълнувана и уплашена.

Обхвана раменете й и решително я обърна към себе си.

— Искам да се омъжиш за мен, Бев и ми се струва, че този път няма да сгреша.

Тя се поколеба, изненадана от себе си. Кой знае защо не успя да изрече думите, които бе намислила. Не го обичаше. Въпреки че от сърце желаеше да го направи щастлив. Постави ръцете си върху неговите.

— Не мога. Съжалявам много, но не мога,

Онемял, той се втренчи в нея. Прочете съжаление в очите й и от това бе готов да закрещи.

— Заради Брайън ли?

Понечи да се съгласи, но изведнъж осъзна, че отговорът е друг.

— Не, заради мен. — Облече халата си и стана от леглото. Не мога да се променя. — Обърна се с гръб към него. Лицето й остана в сянка. От думите й лъхаше тъга. — Да бъда с теб, бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало от дълго време насам. Почувствах се отново щастлива. За пръв път от много години започнах да виждам ясно нещата.

— Все още го обичаш.

— Да. Но мисля, че мога да се примиря с това чувство и да започна нов живот с теб или с някой друг. Но аз съм тази, която го пропъди, разбираш ли?

— За какво говориш?

— Никога ли не ти е казвал? — Усмихна се тъжно, като сядаше на края на леглото. По-лесно й беше да говори по този начин, да мисли за него като за приятел, а не като за любовник. — Не, мисля, че не би го споделил. Дори и с теб. След убийството на Дарън аз отстраних Брайън от живота си. Наказах го, П.М, него и Ема. Нараних Брайън тогава, когато се нуждаеше най-много от мен, обвиних го, защото се страхувах да обвиня себе си.

— За Бога, Бев, никой от вас не е виновен!

— Не съм сигурна. Не му позволих да сподели скръбта си. И когато той страдаше, когато двамата страдахме, аз го прогоних. Той не ме е напускал, П.М., аз го напуснах. И бедната малка Ема! Предполагам, че ние и двамата, всеки по свой начин, я изоставихме. Когато те срещнах отново, особено откакто сме заедно, аз осъзнах какво съм направила. На всички нас. Не си заслужил жена, която не те обича достатъчно и която винаги ще се измъчва от това.

— Бих могъл да те направя щастлива, Бев.

— Да, мисля, че би могъл. — Обхвана с две ръце лицето му. — Но аз няма да те направя щастлив поне за още дълго време. Винаги щеше да си повтаряш, че след Брайън никога няма да обикна друг.

Той предварително знаеше, че това ще бъде отговорът й. Само ако можеше да я намрази и нея, и Брайън. Но той ги обичаше.

— Защо не се опиташ да поговориш с него?

— Дарън би бил почти на десет години сега. Твърде късно е за връщане, П.М.

Ема бързо мина през двора. Ако се престореше, че върви с определена цел, никоя от сестрите не би я спряла и разпитала. Имаше и готово извинение — реферат по ботаника.

Толкова искаше да е сама. Готова беше на всичко да се скрие от другите. Не желаеше дори компанията на Мариан. Неприятно й бе, че лъже най-добрата си приятелка, и щеше да признае греха си на отец Преленски следобед. Но се нуждаеше да остане сама поне час, за да мисли.

Хвърли бърз поглед назад, след това заобиколи оградата от жив плет. Мушна бележника, който носеше за по-сигурно, под мишница и потъна в малка горичка.

Беше събота и се разрешаваше носенето на джинси и кецове. В сянката на зелените дървета беше доста хладно и тя беше доволна, че е Облякла яке. Щом се увери, че не могат да я видят от прозорците на училището, тя се отпусна на земята. Вътре в бележника имаше над десетина изрезки, повечето от които й бяха дадени от Тереза или други злобни съученички.

На първата тя беше заедно с Майкъл от предишното лято. Приглади я внимателно, потискайки срамежливо задоволството си, докато изучаваше на снимката лицето и тялото си. Беше мокра и разрошена и за съжаление банският й не подчертаваше нищо интересно.

Майкъл изглеждаше чудесно.

„Майкъл Кесълринг“ — помисли си тя. Разбира се, във вестника липсваше неговото име, не си бяха направили труда да го открият. Пресата се интересуваше от нея. Но момичетата се разцвърчаха за Майкъл, искаха да знаят кой е и дали това е бил летният роман на Ема.

От разговорите за него тя се почувства съвсем пораснала. Разбира се, разкраси доста разказа: как я носи на ръце, изкуствено дишане уста в уста, клетвите му за вечна любов. Не мислеше, че той би имал нещо против, тъй като едва ли някога щеше да узнае за това.

С въздишка остави изрезката и извади друга. Онази, която Тереза беше донесла в нощта, когато Ема си пробиваше ушите. Колко пъти я беше изваждала, гледала, изучавала. Очите й постоянно се спираха на лицето на майка й в търсене на някаква прилика. Знаеше, че тя не винаги е външна. Когато изучаваха въпроса за наследствеността, тя прояви особен интерес.

Това беше нейната майка: бе зачената от тази жена, тя я бе родила. Дори и сега Ема още усещаше миризмата на джин, болката от ощипванията и шамарите, чуваше ругатните.

Ужасяваше я — ужасяваше я така, че само гледката на снимката я караше да впива нокти в дланите си, а самите длани да се изпотяват.

Сподави плача си, откъсна поглед от лицето на Джейн и погледна към баща си. Всяка нощ се молеше да прилича на него — добър, мил, забавен, почтен. Как я беше погледнал, когато изпълзя изпод мивката, добротата на гласа му, когато я заговори. Беше й дал дом и живот без страхове. Дори, когато я изпрати далеч, тя не забрави годините, които й беше дал. Които двамата с Бев й бяха дали.

Още по-трудно беше да погледне към Бев. Толкова красива, толкова съвършена. Ема толкова я обичаше. А когато я гледаше, беше невъзможно да не мисли за Дарън. Дарън — със същата гъста черна коса и меки зелени очи. Дарън, когото се беше заклела да закриля. Дарън, който умря.

„Вината е моя“ — за кой ли път си казваше Ема. Затова не би трябвало да й се прости. Бев я беше изгонила. Баща й я беше изгонил. Никога няма да има отново семейство.

Остави настрана снимката и зарови в по-старите изрезки. Снимки на нея като дете, снимки на Дарън, големите отвратителни заглавия за убийството. Тях бе скрила добре в чекмеджето си, защото ако монахините ги откриеха и кажеха на баща й, той щеше да добие тъжния, наранен вид от онези дни. Не искаше да го наранява, но и не можеше да забрави.

Тя препречете статиите, въпреки че ги знаеше наизуст. Всеки път се опитваше да открие нещо, което би й подсказало защо се случи това с Дарън и дали би могла да го предотврати.

Отново нищо.

Беше прибавила нови снимки и статии, този път за Бев и П.М. Някои казваха, че Бев в края на краищата ще се разведе и ще се омъжи за П.М. Други разработваха благодатната тема за двамата мъже, които се обичали като братя, но ги разделила любовта към една и съща жена. Имаше съобщение за нова фирма „Призи“ на „Девъстейшън“ и снимки, от партито в Лондон по случай официалното й откриване: на една от тях баща й бе с поредната приятелка, на друга — заедно с Джоно, П.М. и Пит. Но без Стиви. Ема въздъхна и извади друга изрезка от списание.

Стиви беше в клиника за наркомани. Някои го наричаха наркоман, други — престъпник. Спомни си, че някога го беше помислила за ангел. На снимката изглеждаше толкова уморен: уморен, слаб и уплашен. В някои вестници пишеше, че това е трагедия, в други — че е престъпление. Съученичките й се подхилваха.

Но никой не пожела да й обясни. Когато попита баща си, той само каза, че Стиви е загубил контрол и му се помага. Нямало защо да се безпокои. Но тя се безпокоеше. След смъртта на Дарън те бяха нейното семейство. Искаше да е сигурна, че няма да ги загуби.

Внимателно започна да пише писмата си до тях.

Глава 17

Стиви прочете своето писмо, седнал на каменната скамейка в градината. Мястото беше приказно, осеяно с чайни рози и ружи, пееха птици. Малки павирани пътечки се виеха под беседки, обвити с глицении и телефончета. Както персоналът, така и пациентите на „Уайтхърст“ тук бяха на свобода. Но само до здравата каменна стена.

Ненавиждаше клиниката, докторите, другите пациенти. Не понасяше терапевтичните сеанси, режима и дежурните усмивки на персонала. Но правеше това, което изискваха от него и им казваше онова, което искаха да чуят.

Вече не можеше да се откаже от наркотиците. Щеше да кара ден за ден.

Научи се да се преструва. Само след четири седмици и три дни ще излезе от тук. Този път ще бъде по-внимателен с наркотиците. Ще се усмихва на докторите и репортерите. Ще проповядва срещу злото от наркотиците и ще лъже нагло. Когато излезе, ще живее както си иска.

Никой няма право да му казва, че е болен, никой няма право да му казва, че се нуждае от помощ. Ако иска да се дрогира, ще се дрогира. Знаят ли те за напрежението, в което живее ден след ден? Могат ли да разберат стремежа му да бъде винаги най-добрият.

Може би преди това е бил твърде непредпазлив. Може би. Сега ще понаблегне на външните признаци. Щом проклетите доктори смучеха бърбън, той ще изпуши малко хашиш, като има желание. И ще ги прати по дяволите. Всички.

Разкъса плика. Зарадва се на Еминото писмо. Не съществуваше друго създание от женски пол, към което да изпитва толкова чисти и искрени чувства. Запали цигара, облегна се на пейката и вдъхна аромата а дим и рози.

Скъпи Стиви,

Разбрах, че си в болница и съжалявам, че не мога да те посетя. Татко казва, че изглеждаш по-добре. Искам да знаеш, че мисля за теб. Когато се оправиш, може би ще можем да отидем на почивка всички заедно, както миналата година в Калифорния. Много ми липсваш и все така мразя училището. Утешавам се с мисълта, че ми остават три години и половина. Спомняш ли си, че когато бях малка, ти винаги ме питаше кой е най-добрият? Аз винаги отговарях „татко“, а ти се преструваше на вбесен. Досега никога не съм признавала, но ти свириш по-добре на китара. Не го казвай пред татко. Изпращам ти снимка, на която сме двамата с теб. Татко ни снима в Ню Йорк преди две години. Помниш ли? Затова е малко размазана. Мисля си, че ще се зарадваш. Очаквам да ми пишеш, но ако нямаш желание, няма да ти се разсърдя. Знам, че в писмото трябва да има нови редове и други глупости, но забравих. Обичам те, Стиви! Оздравявай бързо.

С любов, Ема

Остави писмото в скута си. Остана на пейката, за да допуши цигарата си. Накрая се разплака.

П.М. отвори писмото си, докато седеше в празната къща, която току-що бе купил в предградията на Лондон. В стаята имаше само стереоуредба. Той седеше на пода с бутилка бира и слушаше тъжния блус на Рей Чарлз. Не му беше лесно да се раздели с Бев, но още по-трудно му бе да остане с нея. Тя му помогна да намери къщата, както бе обещала. Щеше и да я декорира. От време на време щяха да се любят в нея. Но нямаше да му стане жена.

Нямаше значение какво му бе казала Бев, той обвиняваше Брайън за това. Мислеше си с ожесточение за него и това донякъде го успокояваше. Ако беше истински мъж, би останал с нея през тежкия период. И не би й позволил да си отиде. Още от самото начало Брайън се отнасяше зле с Бев. Доведе й дете от друга жена, накара я да го отгледа като собствено. Заради турнетата я оставяше сама, понякога със седмици. Предложи й живот, какъвто никога не е търсила — наркотици, фенове и клюки.

Докато отпиваше от бирата, П.М. си помисли как ли биха реагирали, ако им заяви, че напуска групата. Брайън Макавой можеше да върви по дяволите заедно с „Девъстейшън“.

Писмото на Ема отвори по-скоро по навик. Тя му пишеше през няколко месеца. Мили писма, на които той отговаряше с картичка или малък подарък. „Не е виновна, че баща й е копеле“ — каза си П.М. и започна да чете.

Скъпи П.М.,

Предполагам, че би трябвало да изразя съжаление за развода ти, но аз не съжалявам. Не харесвах Енджи. Сестрите казват, че разводът е грях, но според мен е по-голям грях да се преструваш, че обичаш някого. Надявам се, че вече не си тъжен както през миналото лято.

Във вестниците често пише за теб и Бев. Може би не е прието да се говори за такива неща, но не мога да се въздържа. Ако двамата с Бев се ожените, аз няма да се сърдя. Тя е толкова красива и добра и ти нищо не би могъл да направиш, ако я обичаш. Знам, че не мразиш татко, както пишат някои вестници. Би било глупаво да го обвиняваш, че обича Бев, ако ти също я обичаш.

Намерих тази снимка, която някога направих на теб и на татко. Знам, че ще започнете скоро нов албум, така че ще можеш да му а покажеш. Искам да си щастлив, защото те обичам. Може би ще се видим в Лондон през лятото.

С любов, Ема

П.М. дълго се взира в снимката, след това я пъхна в сгънатото писмо, а писмото в плика. Едно беше да се разведеш с жена си и съвсем различно — със семейството.

След завръщането си в Ню Йорк Джоно спа през целия ден. Беше доволен, че в момента живее сам. Последният му любовник го беше докарал до лудост с маниакалната си чистота. Джоно също държеше на чистотата и реда, но когато се стигна дотам, да се мият всички бутилки и консерви, купени от магазина, дори и той се смая.

Жената, която се грижеше за домакинството, си отиде и тишината му достави удоволствие. Помисли си дали да не прекара навън вечерта, но бе твърде уморен. Причината не бе само в часовата разлика. Последните няколко седмици бяха твърде напрегнати: всички проблеми, които възникнаха около създаването на новата фирма, срещата със Стиви в клиниката, а най-големи грижи имаше с Брайън — приятелят му се пристрастяваше към бутилката.

Обаче песните на Брайън бяха по-добри от всякога: хапливи, лирични, меланхолични. Пред никого не признаваше гнева и болката си от връзката на П.М. с Бев. За чувствата му говореха песните.

„Разбира се, Пит е щастлив — помисли Джоно, като събличаше ризата си. — Докато «Девъстейшън» продължава да произвежда рок, за него всичко ще бъде наред.“

Извади салатата от скариди, отпуши бутилка вино и започна да преглежда натрупалата се кореспонденция. Когато видя писмото на Ема, лицето му се озари от усмивка.

Скъпи Джоно,

Измъкнах се за малко от монахините. Предполагам, че ще ме накажат за това, но чувствах, че ще закрещя, ако не остана малко сама. Днес повечето от сестрите са сърдити. Вчера изгониха три момичета от горните класове. Има правило, според което се забранява пушенето в униформа на училището. Карен Джонс, Мери Алис Плесинджър и Томазина Гибралти се съблекли, останали само по пликчета в гардеробната и запалили цигари. Ние си помислихме, че им е било много студено, но игуменката няма чувство за хумор.

Джоно отмести чинията със салатата, разсмя се, отпи от виното и продължи да чете:

Напоследък непрекъснато мисля за татко, за теб и за другите. Прочетох разни истории за Стиви и съм потресена от това, което пишат за него. Виждал ли си го? Добре ли е? На снимката в „Лъндън Таймс“ изглежда толкова стар и болен. Не мога да повярвам, че е наркоман, но не съм дете. Татко не иска да говорим за него, затова моля теб. Винаги си ми казвал истината. Някои момичета твърдят, че всички рок певци са наркомани. Но мисля, че те са глупачки.

Клюките проникват и през стените на училището. Има статии и снимки на Бев, татко и П.М. от „Пийпъл“. И Джейн я имаше на снимка. Не искам да я наричам „майка ми“. Моля те, не казвай на татко, че съм ти писала за това. Той много се разстройва. Отначало аз също се разстроих, но мислих доста време. Може би е добре, че Бев обича П.М. По този начин тя ще се върне отново в семейството.

Искам да те помоля да се грижиш за татко. Знам, че се преструва на безразличен към Бев. Но той я обича. Сигурна съм. Когато завърша училище, сама ще мога да се грижа за него. Ще живеем в Ню Йорк с Мариан и аз ще обикалям света с него като фотограф.

Изпращам ти снимката си от миналата седмица. Обърни внимание на обиците. Мариан продупчи ушите ми, а аз почти загубих съзнание. Още не съм съобщила новината на татко, но пролетната ваканция е само след девет дни и той сам ще види промяната. Татко казва, че ще прекараме Великден в Мартиника. Моля те, Джоно, ела с нас! Моля те!

Обичам те, Ема

Джоно се замисли. Не знаеше как да постъпи. Да покаже писмото на Брайън и да каже: „Слушай, прочети го и си стегни задника. Дъщеря ти се нуждае от теб.“ Но ако го направи, нито Брайън, нито Ема ще му простят.

Тя расте толкова бързо: пробива ушите си, носи сутиен и философства. Докога Брайън ще живее с представата, че Ема е още дете. Усещаше, че много скоро между бащата и дъщерята ще избухне конфликт.

Е, добре, той ще се постарае да бъде там — заради двамата. Вдигна чашата и изпи виното. Изглежда, ще се наложи да прекара няколко дни в Мартиника.

Излегнат на горещия бял пясък с чаша затоплил се ром, Брайън наблюдаваше дъщеря си да се носи със сърфа. С какво ли се надбягва? Защо така се е устремила напред? Можеше да я увери, че когато достигне финала, славата е мимолетна. Но не би го послушала.

Девойка. Господи, кога беше пораснала! А той кога бе станал на тридесет и три?

На тринадесет години всичко беше много просто. Целта беше ясна: да се измъкне от мизерията, да стане прочут музикант. Това се осъществи. Но защо не чувстваше радост и удовлетворение? Вдигна чашата и отпи жадно. Къде, по дяволите, беше радостта от постигнатото?

Ема се гмурна под вълната и след това изскочи, лъскава като видра. Искаше му се да не плува толкова навътре, за да не я изпуска от погледа си. Докато тя беше в пансиона, той не се страхуваше. Монахините твърдяха, че е добра ученичка, възпитана, спокойна и послушна. След това идваха ваканциите и тя отново се появяваше в живота му. Всеки път му се струваше пораснала и по-красива. В погледа й долавяше ожесточението, което му напомняше за неговото детство. И това го плашеше.

— Господи, това дете не се спира нито за миг! — Джоно се отпусна до него.

— Не. Остаряваме, Джоно.

— Шшт. — Джоно намести панамената си шапка и отпи от чашата на Брайън. — Рокзвездите не остаряват, синко. Свирят в Лас Вегас. — Направи гримаса и завъртя чашата в пясъка. — Още не сме стигнали дотам. — Опря се на лакът. — Разбира се, не сме й Шон Касиди.

— Да благодарим на Бога.

— Имай предвид това и снимката ти никога няма да излезе в „Тайгър Бийт“. — Известно време останаха мълчаливи, заслушани в прибоя. Джоно беше доволен, че е тук. Спокойствието на вилата и брега бяха в пълен контраст с ужасното стълпотворение на Ню Йорк или с дъждовната пролет на Лондон. Вилата беше триетажна с тераси, издадени над морето. Бе обградено с високи стени и жив плет от трите страни и бялата извивка на брега от четвъртата. Красиви камъни в пастелни тонове блестяха на слънцето. Навсякъде миришеше на водорасли и южни цветя.

Доволен беше, че е тук — не само заради слънцето, но и заради спокойните дни, които прекарваха с Брайън и Ема. Знаеше, че те много скоро ще свършат.

— Пит ми позвъни преди малко.

Брайън наблюдаваше Ема, която бе влязла във водата до бедрата, вдигнала лице към слънцето. Кожата й бе с цвят на кайсия. Той си помисли с болка, че много скоро някое жадно момче ще поиска да я вкуси.

— И?

— Нещата са уредени за следващия месец. Започваме записи.

— А Стиви?

— Ще му назначат някакво лечение. Той вече е регистриран като наркоман. — Джоно сви рамене. — Програма „метадоун21“. Ако не можеш да си намериш наркотици от улицата, получаваш ги от правителството. Във всеки случай ще бъде във форма. А ти?

Брайън изпразни чашата на един дъх. Ромът се беше стоплил от слънцето и приятно потече в гърлото му.

— Аз съм готов.

— Радвам се да го чуя. Нали нямаш намерение да се биеш с П.М.?

— Остави ме на мира, Джоно!

— Предпочитам да му разбиеш носа, отколкото непрекъснато да мислиш как да му пречиш или да кроиш планове как да го убиеш, докато спи.

— Проблемът си е на П.М. — отвърна Брайън.

— И на жена ти.

Той го изгледа злобно, но успя да се овладее и не му възрази.

— Бев отдавна не ми е жена.

Джоно се огледа, за да се увери, че Ема няма да го чуе.

— Думите ти могат да заблудят другите, но не и мен, Бри. — Хвана китката на ръката му и я стисна. — Знам, че ще ти бъде много трудно. Просто исках да се убедя, че си готов.

Брайън вдигна чашата си, но видя, че е празна и отново я сложи на пясъка. Въпреки лекия ветрец горещината му се стори нетърпима.

— Не можеш да върнеш времето назад, Джоно. Нито да го задържиш. Така че продължаваш напред, независимо дали си готов, или не.

— Вълшебно беше! — Ема коленичи между баща си и Джоно. От косата й се стичаше вода. — Трябваше да влезете и вие.

— Във водата? — попита Джоно, смъквайки надолу тъмносините си слънчеви очила. — Ема, мила, във водата има „същества“. „Лигави същества!“

Тя се засмя и го целуна по бузата, а след това и баща си. Усети силната миризма на ром и едва успя да задържи усмивката си.

— Хората на средна възраст стоят на плажа — каза тя безгрижно.

— На средна възраст? — Брайън я дръпна за косата. — Кои според теб са на средна възраст?

— Тези, които цяла сутрин седят под чадърите. — Засмя се тя. — Защо не си останете така, за да си починете. Ще ви донеса разхладителни напитки и ще си взема апарата. Ще ви фотографирам, за да си спомняте хубавата и тиха ваканция.

— Доста е устата, а, Бри?

— Забелязах.

— Ще я оставим ли да мине метър? Брайън погледна към приятеля си.

— В никакъв случай. Двамата се пуснаха към нея и тя изпищя. Лесно можеше да се изплъзне, но се престори, че се бори с тях — баща й я хвана за краката, а Джоно под мишниците.

— Да я хвърлим във водата. — Джоно отметна главата си назад и шапката му падна на пясъка. След това с Брайън я понесоха към водата. Ема задържа дъха си и ги повлече със себе си.

Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Всичко беше прекрасно. Прекарваше дните си на плажа, вечер слушаше как Джоно и баща й свирят, забавляваше се, докато „мамеше“ Джоно на карти и се разхождаше с баща си по плажа. Бе заснела безброй фотографии, които щяха да й напомнят за щастливите дни.

Как да заспи — това бе последната й нощ в Мартиника, последната нощ с баща й. Последната й нощ на свобода, преди да бъде затворена в пансиона. Утре ще я качат на самолета и ще я върнат в училището, където царяха досадните правила: кога да стане, кога да заспи, какво да носи, какво да мисли.

Поклати глава с въздишка. Припомни си, че скоро ще бъде лято. И ще отиде до Лондон. Тогава ще види Стиви и П.М. Ще може да присъства на записите.

Докато се приспособи, ще минат няколко седмици. „За татко е толкова важно — помисли си тя — да получа образование, да съм на сигурно място, да се грижат за мен.“ Е, добре, монахините го вършеха. Едва ли е имало момент от деня, в който да не са я следели зорко.

Дочу шума на вълните и долови мирис на водорасли. Бързо грабна шортите си. Късно е. Дори охраната спи. Ще отиде сама на брега в последната нощ. Сама. Ще седне, ще гледа водата, необезпокоявана от никого.

Бързо премина по коридора на вилата, след това по стълбите. Внимателно отвори високата остъклена врата и изтича навън.

Постоя само един час. После се върна на пръсти във вилата. От нея се стичаше вода, тъй като не устоя на изкушението да се изкъпе. Влезе тихо с намерение да изтича в стаята си. Но чу гласа на баща си и се спря.

— Тихо, мила. Всички спят.

Женско кискане, след това шепот, неясен френски.

— Тиха съм като мишле.

Брайън влезе в стаята заедно със закръглена дребна брюнетка, притисната към него. Носеше ярко розов саронг и сандали с високи токчета.

— Много съм щастлива, че дойде тази нощ, cher.

Тя плъзна ръце по тялото му, след това обви врата му и вдигна устни към неговите.

Объркана, Ема затвори очи, но чуваше кратките, страстни простенвания.

— Ммм. Бързаш. — Французойката се засмя и пъхна ръка под ризата му. Ще получиш всичко за парите, cher, не се грижи. Но си ми обещал да си устроим парти.

— Правилно. — Косата й бе тъмна и права и това му помагаше. Обаче очите й не бяха зелени, а кафяви, но след две дози нямаше да има значение. Нищо нямаше да има значение. Отиде до масичката, отключи чекмеджето и извади малко бяло шишенце. — Партито започва.

Брюнетката изръкопляска. Полюлявайки ханша си, тя тръгна към стъклената масичка за кафе и коленичи.

Ужасена, Ема наблюдаваше как баща й спокойно изсипва кокаин, изважда тръбичка, огледала, самобръсначка. Личеше си, че не го прави за пръв път. Наклони глава към брюнетката.

— Ах! — Французойката отметна назад глава с искрящи очи. Топна с пръст в прашеца върху огледалото, след това го разтри върху венците си. — Божествено!

Брайън я дръпна за саронга й и я привлече към себе си. Чувстваше се млад, силен, несъкрушим. Беше възбуден и я желаеше. Искаше първия път да я обладае бързо. В края на краищата беше си платил за цяла нощ.

— Татко.

Вдигна глава. Погледна я, но тя му се стори нереална. Дъщеря му, изправена в сянката, с бледо лице, с потъмнели от мъка влажни очи, с мокра коса, падаща по раменете й.

— Ема?

— Ема. — Французойката измърка името. — Коя е Ема? — Недоволна, че вниманието на Брайън се е отклонило, тя се обърна. Загледа я с явен интерес. — Значи харесваш деца. Са va!22 Хайде, хубавице. Включи се в партито.

— Млъкни, по дяволите! Това е дъщеря ми. — Изправи се. — Ема… мислех, че си в леглото.

— Да. — Гласът й беше безизразен. — Разбирам.

— Какво правиш тук. — Пристъпи към нея и хвана ръката й. — Мокра си, ще изстинеш — каза той, борейки се с острото бучене в главата си. — Къде беше?

— Слязох долу на брега. — Отправи се към стълбите, без да го поглежда.

— Сама? Ходила си на брега сама? Нощем?

— Да. — Рязко се обърна към него, стиснала зъби от парфюма на французойката. — Отидох на брега сама. А сега ще си легна.

— Знаеш много добре. — Хвана я с двете си ръце и я разтърси. — Знаеш много добре, че не трябва да ходиш никъде без охрана. И си плувала, за Бога. А ако ти се беше схванал крак?

— Тогава щях да се удавя.

— Ела, cher , остави детето да си легне. — Брюнетката приготвяше друга доза. — Това е парти.

— Млъкни, пачавро — извика й той. Тя само сви рамене. — Забранявам ти да излизаш сама — обърна се той отново към Ема. — Разбираш ли?

— О, да. Разбрах. — Отдръпна се от него с потъмнели от гняв очи. — Господ ми е свидетел, че не бих желала, но разбрах.

— Ще си поговорим по-късно.

— За моята разходка по брега или за това? — Тя посочи жената, все още на колене пред масичката.

— Това не е твоя работа.

— Не. — Устните й трепереха, но гласът й бе спокоен. — Не, прав си. Просто ще си легна и ще те оставя с проститутката и наркотиците.

Замахна и преди да осъзнае какво прави, дланта изплющя върху лицето й. Видя белега върху бузата, знака на насилието, което толкова ненавиждаше. Смаян, погледна ръката си… стори му се, че вижда ръката на баща си.

— Ема…

Тя рязко отстъпи назад и тръсна глава. Той дори не й бе повишавал тон, а сега — за пръв път го попита, за пръв път го критикува и той я удари. Обърна се и хукна по стълбите.

Мина покрай Джоно, който се бе заковал на стълбите без риза, със свлечени памучни панталони. Косата му бе разчорлена, очите — уморени.

— Нека аз да говоря с нея — каза той на Брайън, който се опита да я последва. Хвана го здраво за ръката. — Сега няма да те слуша, Бри. Нека аз я успокоя.

Той кимна. Ръката, с която я бе ударил, гореше.

— Джоно… непременно ще й се извиня!

— Разбира се. — Потупа го по рамото и посочи наоколо. — По-добре е да оправиш бъркотията долу.

Очите й бяха сухи. Ема седеше с мокрите дрехи на ръба на леглото. Но не плачеше. Светът, красивият свят, който беше построила около баща си, се беше разпаднал. Отново беше загубила.

Когато вратата се отвори, тя се изправи, но щом видя Джоно се отпусна обратно на леглото.

— Добре съм — каза тя. — Нямам нужда някой да ме целуне, за да се почувствам по-добре.

— Окей. — Той влезе и седна до нея. — Не искаш ли да ми покрещиш?

— Не.

— Успокоява. Защо не се преоблечеш? — Закри с ръка очите си, после разтвори пръстите си и се засмя. — Няма да надничам.

Понеже й предлагаха да свърши нещо, тя стана и отиде до гардероба за халат.

— Ти знаеше, нали?

— Че баща ти харесва жени? Да. Предполагам, че за пръв път го заподозрях, когато бяхме на дванадесет години.

— Не се шегувам, Джоно.

Нямаше да му позволи да се измъкне лесно.

— Добре. Разбери, мило дете, мъжът има нужда от секс. Но баща ти изпитва неудобство от тебе.

— Той й плаща. Тя е проститутка.

— Какво очакваш да кажа? — Когато тя се върна, загърната с бял халат, той взе ръцете й. Сега изглеждаше толкова уязвима, с мократа, прилепнала коса, с потъмнелите от мъка очи. — Може би очакваш да ти кажа, че монахините са прави и че това е грях? Може и да е така. Но хората в реалния свят са грешни. Брайън е самотен.

— Нима искаш да кажеш, че когато човек е самотен, трябва да се люби с непознати?

— За щастие Господ се погрижи никога да нямам деца! — Измърмори Джоно. — Най-добрият отговор бе истината. — Сексът е празна работа, независимо колко вълнуващо е в момента. Съвсем различно е, когато обичаш някого. Един ден сама ще разбереш.

— Не разбирам. И не мисля, че искам да разбера. Излязъл е, намерил е тази жена и й е платил. Имаше кокаин. Видях го. Знам за Стиви… но никога не бих повярвала, че и татко… Никога.

— Има различни видове самота, Ема.

— А ти, ти правиш ли го?

— Да, правил съм го. — Неприятно му беше да си признава слабостите пред нея. Странно, но до този момент, когато трябваше да изповяда недостатъците си, не беше разбрал колко много я обича. — Но не мисля, че съм пропуснал много. Шестдесетте години, Ема. Трябва да си живял тогава. — Позасмя се и я придърпа до себе си. — Спрях, защото не ми харесваше. Не исках да оставам без контрол над себе си заради някакво краткотрайно опиянение. Но от това не съм станал герой. За мен е по-лесно. Брайън взема всичко присърце. А аз — както се случи. За мен е важна групата, разбираш ли? За Бри е важен светът. И така е било винаги.

Пред очите й все още бе баща й, наведен над белия прашец.

— Това не го оправдава.

— Не. — Допря глава до нейната. — Мисля, че не.

Едва сега сълзите потекоха.

— Не съм искала да го видя такъв. Аз още го обичам.

— Знам. Той също те обича. Ние всички те обичаме.

— Ако не бях излязла навън, нищо нямаше да се случи.

— Нямаше да го видиш, но това не би променило нещата. — Той я целуна по косата. — Просто трябва да приемеш, че той не е съвършен.

— Но няма да е същото, нали, Джоно? — С въздишка тя се облегна на него. — Никога вече няма да бъде същото.

Глава 18

Ню Йорк, 1982

— Какво мислиш, че ще каже? — Мариан взе куфара си от таксито, докато Ема плащаше на шофьора.

— Ще каже „Здравей“.

— Хайде, Ема.

— Ема оправи косата си, поразрошена от вятъра.

— Ще ни попита какво, по дяволите, правим тук и аз ще му отговоря.

— Тогава ще се обади на баща ти и ще ни окачат на бесилката.

— В този щат вече не бесят. — Ема вдигна куфара си и след това пое дълбоко дъх. Колко бе хубаво, че е в Ню Йорк. Този път имаше намерение да остане.

— Газова камера, разстрел — има ли значение? Баща ти ще убие и двете ни.

Ема хвана дръжката на входната врата.

— Искаш ли да се откажем?

— Не, дори с цената на живота ти. — Мариан се усмихна, след това разреса с пръсти късо подстриганите си червени коси. — Хайде да започваме.

Ема влезе и спря в преддверието, за да се усмихне на охраната.

— Здравейте, Карл.

— Ми… ах, мис Макавой. — Остави сандвича си и засия срещу нея. — Повече от година, нали? Много сте пораснала.

— Колежанка. — Засмя се. — Запознайте се с приятелката ми мис Картър.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Картър. — Карл махна трохите от ръката на униформата си. — Знае ли мистър Донован, че пристигате?

— Разбира се — излъга убедително и с усмивка. — Не ви ли е казал? Е, такъв е Джоно. Ще останем само няколко дни. — Тя тръгна към асансьора. Не искаше той да позвъни горе.

— Мислех, че ще заминете в някой скъп университет в Лондон.

— Премествам се. — Тя му намигна. — Нали знаете, че сърцето ми е в Ню Йорк.

Щом вратите след тях се затвориха, Мариан завъртя очи.

— Много хитро, Макавой, много хитро.

— Почти е истина. — Тя се засмя, но след това нервно въздъхна. — Преди два месеца навърших осемнадесет. Време е да стана самостоятелна.

— Аз навърших осемнадесет преди седем месеца, а баща ми все пак щеше да получи удар, когато реших да се преместя в Нюйоркския университет. Е, направихме го. Утре започваме да търсим апартамент. И след това ще заживеем така, както планирахме.

— Да. Преодоляхме първото препятствие. — Излязоха от асансьора и тръгнаха по широкия, тих коридор към апартамента на Джоно. — Аз ще говоря — предупреди Ема. Пред неразбиращия поглед на Мариан тя въздъхна. — Точно това имам предвид. Последния път, когато ти разговаря, трябваше да лъскаме пейките в църквата три поредни съботи.

— Аз съм художник, а не адвокат — промърмори тя.

В това време вратата се отвори.

— Джоно! Изненада. — Ема се хвърли на врата му и го целуна.

— Задръж. — Полуоблечен и замаян от виното след вечеря, хвана с ръце раменете на Ема и я огледа. През последните осемнадесет месеца беше станала стройна, грациозна и елегантна. Светлата й коса беше прибрана назад с гребенчета, така че падаше гъста и права на раменете й. Носеше тесни избелели джинси и риза, от същия плат. Големи златни халки висяха на ушите й.

— За Бога, изглеждаш като манекенка след работно време.

— Погледна към Мариан. — А това е любимата ми червенокоса. Какво си направила с косата си? — Погали я по късата коса.

— Това е модерно — отвърна му тя и подаде бузата си за целувка. — Събудихме ли те?

— Да. Мисля, че трябва да ви поканя вътре, преди да съм ви попитал какво, по дяволите, правите тук. — Той погледна надолу. — С куфари?

— Джоно, толкова е хубаво, че сме тук. В момента, в който се качих на таксито от летището, се почувствах у дома.

Тя остави куфара и се завъртя в стаята. Тръшна се на дивана, погали оранжево-червените възглавници и скочи отново.

— Ти как си?

— Ъхъ. — Познаваше я твърде добре и усети, че е напрегната. — Въпросите ще задавам аз. Ще пиете ли нещо?

— Да, моля.

Той отиде до въртящия се стъклен бар и взе пепси.

— Да няма някакъв училищен празник, за който аз не знам?

— Денят на освобождението. Двете с Мариан се прехвърлихме в Нюйоркския университет.

— Сега ли? — Той наля пепси в две чаши. — Странно! Брайън нищо не спомена.

— Той не знае. — Ема взе чашите и подаде едната на Мариан, като я погледна предупредително. — Преди да кажеш каквото и да било, ще те помоля да ме изслушаш.

В отговор той я дръпна леко за ухото.

— Как се промъкнахте покрай Суини и другия?

— Накуцвайки, с перука и очила с рогови рамки.

— Много умно! — Джоно взе чашата й и отпи, без да е убеден, че му е приятна ролята на доверения чичо. — Даваш ли си сметка колко ще се разтревожи баща ти?

За момент в погледа й проблесна съжаление, но отново стана решителен.

— Смятах да му се обадя и да му обясня всичко. Вече съм решила, Джоно. И никой не може да ми повлияе.

— Дори не се опитвам. — Обърна се към Мариан. — Ти си подозрително тиха.

— Имам горчив опит. Всичко това вече го преживях с родителите си. Не са във възторг от решението ми, но се примириха. Вече сме на осемнадесет години и знаем какво искаме.

Стана му неприятно. Изведнъж се почувства остарял.

— И според вас това означава, че можете да правите каквото искате?

— Вече не сме деца — започна Мариан, но Ема я прекъсна.

— Мариан седни и мълчи. — Ема взе чашата си от Джоно. — Знам колко много дължа на баща си и на теб. От тригодишна възраст изпълнявам всяко негово желание. Не само от благодарност, Джоно, ти знаеш това, но защото го обичам повече от всичко на света. Но вече съм голяма и не мога да живея под стъклен похлупак. Вие сте искали да постигнете нещо и сте го направили. Е, добре, аз също искам.

Отиде до куфара си, отвори го и извади папка. Вече не беше толкова нервна.

— Това са снимки, които съм правила. Ще се опитам да се издържам с тях и да ходя на училище. С Мариан ще наемем апартамент. Ще имам приятели, ще ходя в клубове и ще се разхождам в парковете. За разнообразие ще стана част от света, вместо да стоя отстрани и да го гледам. Моля те, искам да ме разбереш!

— Много ли беше нещастна?

— Не искам да говоря за това. — Усмихна се тя.

— А може би трябваше.

— Опитах се. — Обърна се за момент. — Той не разбира. Не може. Исках само да бъда с него, с теб. Понеже това не беше възможно, аз се опитах да стана това, което той искаше. Онази нощ в Мартиника… — Тя замълча, обмисляйки внимателно думите си. Дори Мариан не знаеше какво беше видяла. — Нещата между мен и татко се промениха. Завърших това, което бях започнала, Джоно. Дължах му го — и много повече от това. Но сега вече става въпрос за моя живот.

— Ще говоря с него.

— Благодаря ти.

— Не бързай да ми благодариш. Способен е да прелети над Атлантика и да ми отреже главата. — Разтвори папката, без да бърза. — Винаги сте били умни — измърмори. — Кимна към скицата на „Девъстейшън“, която висеше на стената. — Нали ти казах, че ще я сложа в рамка.

Мариан извика и скочи. Беше я нахвърлила по време на празненството по случай дипломирането им. Къщата, която Брайън нае тогава на Лонг Айланд, беше пълна. Мариан нареди на четиримата мъже да й позират.

— Не съм предполагала, че ще ги направиш.

— Ти сигурно ще рисуваш, докато Ема ще снима.

— Така е. Едва ли ще бъдем убедителни в ролите на гладуващи артисти с наследството, което получих от баба си, но поне ще опитаме.

— Като говорим за гладуване, яли ли сте?

— Изядох един хот-дог на летището, докато чаках самолета на Ема да кацне — засмя се Мариан. — Не ми беше достатъчно.

— Тогава да ядем, преди да позвъня на Брайън. — Джоно заобиколи бара. — Може да е последното ни ядене.

— Хей, Джоно. Не може ли да спиш? — Момичетата се обърнаха. Видяха мъж, страхотен мъж, да слиза по извитото стълбище. Беше само по спортни гащета.

— Чудя се къде изчезна. Ох! — Той се спря, приглади с ръка черната си разрошена коса и се усмихна на момичетата. — Здравейте, не знаех, че имаме компания.

— Люк Крарутърс, Ема Макавой и Мариан Картър. — Джоно напъха ръце в джобовете си. — Люк пише за списание „Ню Йорк“. — Поколеба се, след това сви рамене. Живее тук.

— О! — Това беше единственото, което Ема успя да измисли за отговор. Беше виждала доста любовници, за да може да ги разпознае. — Здравей.

— Значи ти си Ема. Толкова много съм слушал за теб. — Той се усмихна, протягайки ръка. — Но очаквах малко момиче.

— Вече не съм.

— А ти си художничката. — Отправи ослепителна усмивка към Мариан. — Чудесна работа.

— Благодаря. — Тя наклони глава и се усмихна кокетно.

— Тъкмо предлагах на дамите да хапнат. Пътували са.

— Среднощна вечеря — звучи добре. Нека аз да я приготвя. Джоновите ястия са отрова.

Въпреки че беше омаяна, Мариан се подвоуми, разкъсвана между възхищението и еснафското възпитание.

— Аз ще… ох… аз ще ти помогна. — Погледна Ема и изхвръкна след Люк към кухнята.

— Изглежда, сме дошли в неудобно време — започна Ема. — Е знаех, че имаш квартиранти. — Въздъхна шумно и седна върху облегалката на креслото. — Не съм предполагала, Джоно.

— Най-добре опазената тайна в рокендрола — отвърна спокойно, но здраво стискаше ръце в джобовете. — Ако искаш, ще измислим нещо и ще направя резервация в „Уолдорф“?

Не отместваше поглед от ръцете си, а страните й се бяха зачервили.

— Не. Разбира се, че не. Татко знае ли? Разбира се, че знае — каза тя бързо. — Глупав въпрос. Не знам какво да кажа. Той, ох, Люк е много привлекателен.

В очите на Джоно се мярна весело пламъче.

— И аз така мисля.

Червенината й се усили, но тя го погледна решително.

— Шегуваш се.

— Не, мило. — Гласът му беше мек. — Никога с теб.

Тя го огледа внимателно, опита се да разбере дали изглежда някак по-различен — дали можеше да открие нещо странно в лицето, което познаваше толкова добре. Нямаше нищо. Това бе същият Джоно. Леко сви устни.

— Добре, предполагам, че плановете ми ще трябва да се променят.

Заболя го много по-силно, отколкото от юмруците на момчетата през младостта му.

— Съжалявам, Ема.

— Аз — много повече — отвърна тя. — Ще трябва да се откажа от мечтите си да те съблазня. — За пръв път през живота си видя лицето му да става безизразно.

— Моля?

— Е, добре, винаги съм си мислила, че като порасна… — Тя се изправи и смутено разпери ръце. — Ще ти дойда на гости, ще вечеряме на свещи, ще слушаме музика и след това ще те прелъстя. — Тя измъкна една верижка изпод блузата си. На нея висеше пластмасово пръстенче с евтино червено камъче. — Винаги съм си мислила, че ще ми бъдеш първият.

Взря се безмълвно в пръстенчето, след това я погледна в очите. В тях прочете любов за цял живот. Осъзна, че тя го разбира и не го обвинява. Пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Прошепна:

— Понякога, както в този случай, съжалявам, че съм хомосексуалист. — Повдигна ръцете й до устните си и ги целуна.

— Обичам те, Джоно.

Притисна я към себе си.

— И аз те обичам, Ема. — Един Господ знае защо, тъй като си такава грозотия. — Засмя се, притисна я към себе си и я целуна. — Хайде, Люк не е само красавец, но е и дявол в готвенето.

Ема се събуди рано и се запъти към кухнята, откъдето ухаеше на кафе и се дочуваше приглушеният звук на телевизора. Почти не бе спала и главата й бе замаяна. Почувства леко неудобство, докато стоеше на прага на кухнята и наблюдаваше как Люк маже препечени филийки пред телевизора.

Почти беше успяла да го възприеме вечерта, когато всички ядоха супа и топли сандвичи в кухнята.

Той бе добре възпитан, духовит, интелигентен и страшно привлекателен. И хомосексуалист! „Както и Джоно“ — напомни си Ема и опита да се усмихне.

— Добро утро.

Люк се обърна. Изглеждаше различен тази сутрин — с гладко сресана коса и обръснат. Носеше сиви памучни панталони, синя риза и тънка вратовръзка в по-тъмен тон. „Типичен кариерист — помисли си тя. — Пълна противоположност на Джоно.“

— Здравей. Мислех, че ще те видя следобед. Кафе?

— Благодаря. Не можах да спя. С Мариан следобед ще си търсим апартамент. А се тревожа и от реакцията на баща ми, когато Джоно му телефонира.

— Джоно се справи. — Постави кафето пред нея. — Защо не се успокоиш? Препечен хляб?

— Не. — Притисна с ръка стомаха си. — Знаеш ли какво е станало?

— Спориха дълго. — Люк погледна часовника си, след това седна до нея. — Джоно го нарече с доста имена, но не съм сигурен дали ще му е приятно, ако ги повторя.

— Ужасно. — Тя закри лицето си с ръце.

— И се закле, мисля, че каза „проклет да съм“, ако не те наглежда.

— Благословен да е.

— Накрая, и то след дълги увещания, Брайън се съгласи да посещаваш колеж тук, но… ще трябва да запазиш охраната.

— По дяволите! Няма да позволя на двете грамадни копелета да вървят по петите ми навсякъде. Тогава по-добре да се върна в „Сейнт Кетрин“. Кога ще разберете, че зад всеки храст не ме дебнат похитители? Хората дори не знаят коя съм и не ги е грижа.

— Той се тревожи. — Хвана ръката й. — Ема, понякога се налага да правим компромиси.

— Искам само да водя нормален живот — започна тя.

— Всеки от нас го иска. — Усмихна се отново, когато момичето го погледна и се изчерви. — Виж, двамата с теб държим на Джоно, така че можем да станем приятели. Така ли е?

— Така е,

— Тогава послушай първия ми приятелски съвет. Съгласи се с това, което ти предлагат. Искаш да си в Ню Йорк, нали?

— Да.

— Да посещаваш Нюйоркският университет?

— Да.

— Искаш и собствено жилище?

Тя въздъхна безсилно.

— Да.

— Е, добре, имаш ги.

— Ти си прав — каза тя след малко. — Ти си абсолютно прав. А и мога да се отърва от охраната, когато си поискам.

— Това не съм го чул. — Погледна отново часовника си. — Слушай, трябва да вървя. Кажи на Джоно, че ще напазарувам. — Грабна дипломатическото си куфарче, след това се спря. — Забравих. Тези твои ли са? — Посочи към отворената папка на кухненския шкаф.

— Да.

— Добри са. Имаш ли нещо против да ги взема и да ги покажа тук-там?

— Не си длъжен да го правиш. Само защото съм приятелка на Джоно, не означава…

— Стига. Забелязах ги, докато седях в стаята. Разгледах ги внимателно и ми харесаха. Джоно не ме е молил да ти помогна. Не би го направил.

— Наистина ли ги харесваш? — Тя изтри дланите си.

— Да. Познавам някои хора. Ако искаш, мога да те въведа в тези среди.

— Много искам. Знам, че трябва още много да уча… за това съм тук. Участвала съм в конкурси и изложби. Благодаря. Много съм ти задължена.

— До скоро. — Взе папката и излезе.

Тя остана сама, като дишаше дълбоко. Тръгваше по своя път, помисли Ема. Най-после по своя път.

Глава 19

— Наш е.

Ема и Мариан стояха прегърнати през рамо и гледаха през прозорците на току-що купеното жилище в Сохо23. Гласът на Ема звучеше тържествено.

— Още не мога да повярвам — измърмори Мариан.

— Вярвай. Шестдесет квадратни метра, лоша канализация. — Ема се изсмя и се завъртя. — Ние сме собственици, Мариан. Ти, аз и Манхатън.

— Купихме го. — Мариан седна на изподраскания дъсчен под. Шумът от търговската част се чуваше и на третия етаж. Нещо навън се счупи и дори през затворените прозорци се чуха викове и ругатни. Стори им се като музика.

Помещението бе просторно, заемаше целия етаж, а дясната стена бе остъклена.

Бащата на Мариан неохотно я беше нарекъл „солидно капиталовложение“.

А оценката на Джоно беше — лудост!

Капиталовложение или лудост — тяхна беше. Все още в строги костюми, които носеха при уреждането на сделката, те оглеждаха новия си дом, плод на седмици търсене, безкрайни разговори с посредници и безбройни преговори с банките. Може и да беше огромно празно пространство с петна по тавана и мръсни прозорци, но за тях беше сбъдната момичешка мечта.

Погледнаха се. По лицата им се четеше престорен ужас. Напрежението изчезна и те избухнаха в смях. Хванаха се за ръце и изпълниха импровизирана полка.

— Наше — изрече Ема задъхано.

— Наше. — Ръкуваха се делово и след това се изсмяха отново.

— О кей, собственичке — започна Мариан. — Нека вземем някои решения.

Седнаха на пода със скиците на Мариан, топла пепси-кола и препълнен пепелник между тях. Тук им трябваше стена, там — стълбище. Пространство за студио горе, за тъмна стаичка — долу.

Те нареждаха, пререждаха, конструираха, разрушаваха. Накрая Мариан махна с цигара в ръка.

— Край. Отлично.

— Прекрасно е. — Ема взе цигарата от ръцете й. — Гениална си.

— Да, гениална съм. — Подпря се на лакът. — Не докато… Ох, идиот!

— Идиот. Какво искаш да кажеш с това идиот?

— Няма баня. Забравихме за банята.

Мариан помисли малко и после каза:

— Ще използваме у-образното пространство за баня.

Покатерена на подвижна стълба, Мариан рисуваше на стената между двата прозореца портрети в цял ръст на себе си и на Ема. Ема се беше хванала с домакинствате и покупки и в момента трупаше храна в хладилника.

— Звъни се. — Мариан надвика радиото.

— Знам. — Ема крепеше два грейпфрута, шест опаковки пепси и буркан със сладко от ягоди. Когато отново прозвуча звънецът, тя стовари всичко на полицата. Отправи се към стената и натисна копчето на домофона.

— Да?

— Макавой и Картър?

— Да.

— Доставка от „Легла, легла, легла“.

Ема освободи входната врата и нададе вик.

— Какво? — попита Мариан, докато разглеждаше рисунката си.

— Легла — извика Ема. — Имаме си легла.

— Не се шегувай с такива неща, Ема. Поне като рисувам, или ще ти излезе брадавица.

— Не се шегувам. Качват ги.

Мариан спря с капеща четка в ръка.

— Истински легла?

— Матраци, Мариан — обясни Ема.

— Господи! — Мариан затвори очи и потрепери драматично. — Мисля, че получих оргазъм.

При звънването на асансьора Ема полетя като стрела. Когато вратата се отвори, можа да види само огромния матрак, покрит с найлон,

— Къде да го оставя? — попита някой.

— О, можете да го занесете нагоре по стълбите в далечния ъгъл. — Човекът, на чиято шапка пишеше „Бъди“, се огледа наоколо, намести матрака над главата си и започна да се качва.

— Не могат да се пренесат наведнъж с асансьора. Колегата чака долу.

— О, добре. — Тя натисна копчето отново. — Матраци — каза на дошлата при нея Мариан и заподскача.

— Моля те, не докато имаме компания. По дяволите, телефонът. Аз ще се обадя.

Асансьорът пристигна. Ема упъти втория мъж — Рико според надписа на шапката — след това се усмихна на Бъди, който слизаше. Когато асансьорът се отвори отново, тя се усмихна и каза:

— Едните са за горе, другите — за долу. Искате ли нещо разхладително?

Брайън се промъкна между матраците.

— Да.

— Татко!

— Мистър Макавой! — изкрещя Мариан, като се надвикваше с радиото. — Здравейте.

— Бихте ли отстъпили? — помоли Бъди, след това направи маневра с матрака към стълбите.

— Татко — каза Ема отново. — Не знаехме, че си тук.

— Очевидно. Господи, Ема, всеки може да се качи и да влезе вътре с асансьора. Винаги ли оставяте входа незаключен?

— Докараха ни легла. — Тя посочи към Рико, който се бореше с товара си. Усмихна се и целуна баща си. — Мислех, че си в Лондон.

— Реших, че е време да видя къде живее дъщеря ми. — Влезе по-навътре в помещението и го заразглежда намръщено. По-голямата част от пода беше покрита с парчета плат. Дървеният сандък от печката служеше и за маса, и за стол, а в момента беше покрит със стари вестници, върху които имаше лампа, полупразна чаша и кофа с боя. Радиото стоеше на перваза. Подвижната стълба, малката масичка и един сгъваем стол представляваха останалата част от мебелировката.

— Господи!

Това бе всичко, което Брайън, можа да изрече.

— Правим ремонт — обясни Ема с престорен оптимизъм. — Може би не си личи, но почти свършихме. Дърводелците имат още малко работа, а мистър… искам да кажа плочкаджията ще дойде в понеделник, за да свърши с банята.

— Изглежда като склад.

— Всъщност е било фабрика — намеси се Мариан. — Ние я разделихме със стъклени тухли. Идеята беше на Ема. Много шик, нали? — Тя посочи полустената, която разделяше всекидневната от кухнята. — Намерили сме страхотни стари уреди. — Тя го хвана за ръка и го разведе из помещението. — Спалнята на Ема ще е тук. Стъклените тухли не само я изолират, но прониква и светлина. Аз съм горе — там ще бъде и студио, и спалня. Тъмната стаичка на Ема вече е наредена, а до понеделник ще бъде готова и банята.

Дразнеше се, защото си представяше как ще изглежда жилището. Мразеше го, защото Ема вече не беше неговото малко момиче, а жена и се бе отчуждила от него.

— Решили сте да карате без мебели?

— Изчакваме да свърши ремонтът. — Ема знаеше, че гласът й е рязък, но не можеше да се овладее. — Нямаме причина да бързаме.

— Ще подпишете ли тук? — Бъди й подаде папка с документи. — Всичко е направено. — Изсекна носа си в червена носна кърпа и погледна към Брайън. — Ама вие не сте ли… сигурно сте! Проклет да съм, Макавой. Вие сте Брайън Макавой. Ей, Рико, това е Брайън Макавой. От „Девъстейшън“.

— Не се будалкаш, нали?

Брайън машинално се усмихна, сякаш бе пред публика.

— Радвам се да се запозная с вас,

— Невероятно! — продължи Бъди. — Жена ми никога няма да повярва. — Докато търсеше в джобовете си нещо за писане, Ема вдигна един бележник и го подаде на баща си.

— Как се казва жена вя? — попита Брайън.

— Дорийн. Човече, тя направо ще хвърли топа!

— Надявам се, че няма. — Брайън продължи да се усмихва, докато подаваше автографа.

Още десет минути отидоха за автограф на Рико, преди да останат сами. Мариан съобразително изчезна нагоре по виещата се стълба от ковано желязо.

— Имате ли бира? — попита Брайън.

— Не, само безалкохолни.

Той сви рамене и се отправи към прозорците. Толкова е беззащитна. Не можеше ли да разбере? Големите прозорци. Самият град. И дори фактът, че беше купил апартамента на първия етаж и беше настанил в него Суини и другия човек, не можеше да го успокои. А опасностите, които криеше улицата?

— Надявах се, че ще изберете нещо в центъра на града, с алармена инсталация.

— Като в Дакота? — Веднага съжали за въпроса си. — Извини ме, татко. Знам, че Ленън ти беше приятел.

— Да, беше. — Обърна се. — Това, което му се случи, би трябвало да те накара да разбереш как се чувствам. Застреляха го на улицата — нито за да го ограбят, нито от омраза. Само заради това, че бе Ленън. Ти си моя дъщеря, Ема. И затова никога няма да си в безопасност.

— А ти? — парира го тя. — Не си ли беззащитен всеки път, когато излизаш на сцената. Само един болен човек между хиляди, с цената на един билет е достатъчен. Мислиш ли, че това никога не ми е минавало през ума?

Той поклати глава.

— Не съм и помислял дори! Никога не си казвала.

— Щеше ли да бъде по-различно? — Седна на перваза и извади цигара.

— Не. Не можеш да избягаш от съдбата си, Ема. Но аз загубих едно дете. — Драсна клечка кибрит и загледа пламъка. — Не бих преживял да загубя и другото.

— Не искам да говорим за Дарън. — Почувства старата болка и гласът й прозвуча глухо.

— Говорим за теб.

— Добре тогава. Не мога да живея повече заради теб, или ще те намразя. Издържах в „Сейнт Кетрин“, татко и още една година в колеж, който ненавиждам. Трябва да започна да живея за себе си. Точно това правя тук.

Той запали цигарата и усети, че има нужда от алкохол.

— Мисля си, че по-скоро ме мразиш. Ти си всичко, което имам.

— Това не е вярно. — Приближи се към него, Възмущението и разочарованието бяха отстъпили пред любовта. — Никога не съм била всичко и никога няма да бъда. — Седна до него и взе ръката му. Колко красив изглеждаше. Дори без любещите очи на дъщерята. Годините, напрегнатия живот не бяха го докоснали. Поне не видимо. Може би малко беше отслабнал, но времето не беше набраздило одухотвореното му лице, нито светлорусата му коса беше посивяла. Каква беше магията, питаше се тя, че тя растеше, а той не остаряваше? Задържа ръката си върху неговата и внимателно подбра думите си. — Това се случи, че почти през целия ми живот ти си бил всичко, което съм имала. — Пръстите на ръката й се преплетоха с неговите. — И почти всичко, от което съм се нуждаела. Сега искам нещо друго, татко. И всичко, което искам, е да имам шанса да го намеря.

Той се огледа в стаята.

— Тук?

— Като начало.

Невъзможно беше да спори за нещо, което разбираше отлично.

— Поне ме остави да сложа алармена система.

— Татко…

— Ема — прекъсна я той, стискайки ръката й. — Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

Тя се засмя леко и се отпусна.

— Добре. Ще я приема като подарък по случай новото жилище. — Целуна го. — Ще останеш ли за вечеря?

Огледа помещението още веднъж. Припомни си как подреждаха с Бев първото си жилище, старите мебели, които купиха, боята, която се стичаше по стените, как се любеха на пода.

— Не. — Изведнъж разбра, че не би могъл да остане тук при младостта, надеждата, невинността. — А защо да не ви заведа на вечеря?

Мариан се надвеси опасно над перилата.

— Къде?

— По ваш избор — усмихна й се той.

Принуден да приеме решението на Ема, Брайън влезе в ролята на угаждащия баща. Купи й литография от Уорхол24, изящна лампа от Тифани25 със знаците на зодиака и обюсонов килим в бледосиньо и розово. През цялата седмица той се отбиваше всеки ден с подарък. Като видя удоволствието, което му доставяше, тя не се възпротиви.

Дадоха първото си парти вечерта преди отпътуването му за Лондон. Дървени сандъци стояха на скъпия килим. Лампата от „Тифани“ бе поставена върху малката масичка. Храната беше подредена както в пластмасови купи, така и във фин лиможки порцелан, подарък от майката на Мариан. Благодарение на Джоно радиото беше заменено от стереоуредба, от която стените трепереха.

Няколко състуденти се губеха между музиканти и звезди от Бродуей. Облеклото варираше от дочено до коприна и пайети. Споровете и смеховете потъваха сред гърма на стереоуредбата.

Това накара Ема с тъга да си спомни за онези партита от детството — хора, насядали по пода на възглавници, оживените им дискусии за изкуството. Отпи глътка минерална вода и както винаги се зае да наблюдава.

— Прекрасно соаре — заяви Джоно, прегръщайки я през раменете. — Остана ли бира?

— Хайде да видим.

Тя го поведе към кухнята. В хладилника беше останала само бутилка вино и няколко бири. Ема отвори една и му я подаде.

— Точно като едно време — припомни му тя.

— Горе-долу. — Помириса чашата в ръката й. — Какво разумно момиче.

— Не съм много по пиенето — отвърна тя.

— Няма защо да се извиняваш за това. Бри сам си се забавлява. — Посочи над плота към седналия на пода Брайън, който като минестрел26 — дрънкаше на акустична китара.

Когато видя как пее и си акомпанира, усети колко много обича.

— С удоволствие свири и за компания, и на стадион, и в студиото.

— Много повече — каза Джон, допивайки бирата си. — Въпреки че не го съзнава, предполагам.

— Струва ми се, че сега по-добре оценява всичко тук. — Огледа хората, събрани в дома й. Нейният дом. — В края на краищата алармената система, която постави, може да засрами кралската охрана на Бъкингамския дворец.

— Притеснява ли те?

— Не. Разбира се, много често забравям номера на кода. — Отпи от чашата, доволна, че е в кухнята, отделена от тълпата.

— Каза ли ти Люк, че е изпратил папката със снимките ми на Тимоти Ръниън?

— Спомена ми. Проблеми ли имаш?

— Не знам. Предлага ми се работа на час, като асистент.

— Много рядко някои успяват да започнат направо на върха, Еми. — Подръпна я за косата, вързана на конска опашка.

— Не е това. Съвсем не е това. Ръниън е един от първите десет във фотографията в Щатите. Да започнеш да чиракуваш при него, е просто като да ти се сбъдне мечта.

— Е, и?

Тя се обърна и го погледна в очите.

— И защо ми предлага работа, Джоно? Заради снимките или заради теб и баща ми?

— Може би трябва да попиташ Ръниън.

— Опитах се. — Остави чашата, а после отново я взе. — Знам, че „Американ фотографър“ отпечата моя снимка, защото Люк им я е предложил.

— Така ли? — попита Джоно невинно. — Предполагам, че снимката не е заслужавала такава чест?

— Ами! Беше страхотна, но…

Джоно се облегна хладилника и отпи.

— Успокой се, Ема. Не можеш да прекараш живота си в постоянно питане защо се е случило нещо — добро или лошо.

— Не съм неблагодарна към Люк. От самото начало беше толкова внимателен. Но не е същото като уроците по готварство, които ни дава с Мариан.

— Права си — каза сухо Джоно.

— Искам да започна работа при Ръниън. — Отхвърли назад косата си. Златните обици проблеснаха. — Това, което е за теб музиката, Джоно, за мен е фотографията.

— А бива ли те?

— Много съм добра.

— Тогава всичко е наред. — За него въпросът беше приключен и той погледна към гостите. — Страхотно парти.

Помисли да продължи, но след това прекара ръка през косата си и изостави темата.

— Съжалявам, че П.М. и Стиви не са тук.

— Може би следващия път. Виждам познати лица. Къде откри Блекпуул?

— Всъщност татко го е видял вчера. Следващия уикенд ще пее в Медисън. Всички билети били продадени. Ще отидеш ли?

— Изключено! — Повдигна подигравателно вежди. — Не съм от почитателите му.

— Но той е записал три ваши песни.

— Това е бизнес — отвърна Джоно.

— Защо не го харесваш?

Джоно сви рамене и отново отпи.

— Не знам, може би заради самодоволната му усмивка.

Ема се обърна, за да вземе още чипс.

— Предполагам, че има право да е доволен от себе си. Четири златни албума, две награди „Грами“ и очарователна жена.

— Очарователна, но казват, че са се разделили. Дошъл е вероятно заради червенокосата ни любимка.

— Мариан? — Като остави пликове с чипс, Ема се обърна, огледа се и забеляза приятелката си в прегръдките на Блекпуул в тъмния ъгъл до прозореца. Чувството, което изпита, беше смесица от ревн