/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: В градината

Синя далия

Нора Робъртс


Нора Робъртс

Синя далия

Пролог

Мемфис, Тенеси

Август 1892 г.

Раждането на копеле не влизаше в плановете й. Когато узна, че е заченала дете от любовника си, шокът и паниката бързо преминаха в гняв.

Имаше начини да се справи с това, разбира се. Жена в нейното положение имаше връзки. Но се боеше да ги използва, боеше се от лекарите, извършващи аборти, почти толкова, колкото от нежеланото създание, което растеше в нея.

Любовницата на мъж като Реджиналд Харпър не можеше да си позволи бременност.

Виждаха се от близо две години и досега той се бе грижил добре за нея. О, знаеше, че поддържа връзки и с други жени — между които и съпругата му, — но те не я интересуваха.

Все още беше млада и красива. Приемаше младостта и красотата си като стока, с която може да търгува. Правеше го почти десетилетие — без угризения и с каменно сърце. Стараеше се винаги да ги използва и бе добавила към тях изтънченост и чар, наблюдавайки и имитирайки дамите, посещавали великолепната къща край реката, където бе работила майка й.

Беше образована… донякъде. Но по-важно от книгите и музиката бе това, че е овладяла изкуството на флирта.

За пръв път се продаде на петнадесет и прибави към ценните си качества и опит. Но нямаше намерение вечно да проституира, нито пък да работи като домашна помощница или да бие път до фабриката и обратно ден след ден. Знаеше каква с разликата между уличница и държанка. Една проститутка предлагаше само бърз секс за жълти стотинки и мъжът я забравяше още преди да е закопчал дюкяна си.

А една държанка — стига да е умна и да умее да постига целите си — предлагаше, освен уютната мекота между краката си, романтика, изтънченост, приятни разговори и забавни преживявания. Тя беше компаньонка, утеха и еротична фантазия. Една амбициозна държанка знаеше как да получава много, без да е твърде настойчива.

Амелия Елън Конър имаше амбиции.

И ги бе постигнала. Поне повечето.

Бе избрала Реджиналд много внимателно. Не блестеше нито с красота, нито с особен ум, но след старателно проучване се бе уверила, че е доста богат и често изневерява на кльощавата си порядъчна съпруга, която властваше над Харпър Хаус.

Той имаше любовница в Начес, а се говореше и за друга в Ню Орлиънс. Можеше да си позволи още една и Амелия си бе поставила за цел да го съблазни. Бе успяла.

Двадесет и четири годишна, вече живееше в красива къща в южната част на Мейн и имаше три прислужници, гардероб, пълен с красиви дрехи, и ковчеже с лъскави бижута.

Вярно, че дамите, на които завиждаше, нямаше да я приемат в обществото си, но съществуваха по-либерални кръгове, в които жени в подобно положение бяха добре дошли и дори гледани със завист.

Тя организираше разточителни приеми. Пътуваше. Живееше.

След малко повече от година, откакто Реджиналд я бе настанил в тази красива къща, хитро и старателно изграденият й малък свят рухна.

Реши да крие от него, докато събере смелост да посети квартала с червените фенери и да се избави от проблема. Но той я хвана, когато тя получи ужасно гадене, и тъмните му проницателни очи се приковаха в нея.

Веднага разбра.

Зарадва се и й забрани да прекъсва бременността. За неин ужас, подари й гривна със сапфири по този повод.

За нея детето бе нежелано, но не и за него.

Затова беше започнала да се замисля как може да се възползва. Като майка на детето на Реджиналд Харпър — копеле или не, — имаше право на грижи до края на живота си. Може би той щеше да загуби интерес да идва я леглото й, когато младежката й свежест изчезне и красотата й повехне, но щеше да издържа и нея, и детето.

Съпругата му не го бе дарила със син. А тя би могла. Сигурна беше, че ще роди син.

През последните мразовити дни на зимата реши да задържи детето и започна да крои планове за бъдещето.

Тогава се случи нещо странно. То помръдна в нея. Трептене и протягане, закачливи ритвания. Почувства нежелания плод като свое дете.

Растеше в нея като цвете, което единствено тя можеше да вижда, усеща и познава. И започна да изпитва несравнимо силна обич към него.

В изтощителния летен зной тя цъфтеше и за първи път в живота си чувстваше привързаност към нещо друго, освен към самата себе си и спокойния си охолен живот.

Детето, нейният син, имаше нужда от нея. Щеше да го закриля с цената на всичко.

С ръце върху издутия си корем, даваше наставления за обзавеждането на детската стая. Бледозелени стени с бели дантелени пердета. Дървено конче, купено от Париж, и ръчно изработено детско креватче, донесено от Италия. Напълни миниатюрния гардероб с малки дрешки. Ирландска и бретонска дантела, френска коприна На всичките имаше избродиран монограм с инициалите на бебето. Щеше да носи името Джеймс Реджиналд Конър.

Тя щеше да има син. Най-сетне нещо свое. Някой, когото да обича. Щяха да пътуват заедно, тя и красивото и момченце. Щеше да му покаже света. Да го изпрати да учи в най-добрите училища. То бе нейната гордост и радост, цялото й сърце, В онова горещо лято Реджиналд идваше в къщата й все по-рядко и тя бе доволна от това.

Той бе просто мъж. А създанието в нея — син.

Никога вече нямаше да е сама.

Когато почувства първите родилни болки, не изпита страх. Докато се мъчеше, плувнала в пот, в съзнанието и имаше само един образ. Нейният Джеймс. Нейният син. Нейното дете.

Очите й се замъглиха от изтощение, а жегата, сякаш добила образа на живо, дишащо чудовище, й се струваше по-непоносима от болките.

Видя лекаря и акушерката да се споглеждат. Намръщено, изпод вежди. Но тя бе млада и здрава, щеше да се справя.

Загуби представа за времето. Часовете се нижеха, докато пламъкът на газената лампа хвърляше трептящи сенки из стаята. Сред вълните на изтощение чу тих плач.

— Синът ми! — По бузите й потекоха сълзи. — Моят син.

Акушерката и попречи да се надигне и прошепна:

— Спокойно. Пийнете малко. Починете си.

Отпи глътка, за да облекчи паренето в гърлото си, и усети вкус на лауданум. Преди да се възпротиви, започна да се унася в дрямка, все по-дълбоко, все по-далеч.

Когато се събуди, плътните пердета на прозорците бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Раздвижи се и видя лекаря да става от стола си и да се приближава, за да премери пулса й.

— Синът ми. Моето бебе. Искам да видя бебето си.

— Ще изпратя някого за супа. Дълго спахте.

— Синът ми! Сигурно е гладен. Нека ми го донесат.

— Госпожо, съжалявам. — Докторът седна на ръба на леглото. Очите му изглеждаха много бледи, с тревожен израз. — Детето се роди мъртво.

В сърцето й се впиха чудовищните, зли, изгарящи нокти на скръб и страх.

— Чух плача му! Лъжете! Защо изрекохте тези ужасни думи?

— Тя дори не проплака. — Лекарят внимателно хвана ръцете й. — Раждането бе дълго и трудно. Накрая изпаднахте в делириум. Съжалявам, госпожо. Родихте мъртво момиченце.

Дори за миг не повярва. Нададе яростни викове, стонове и ридания и бе упоена, а когато се събуди, отново започна да крещи, ридае и стене.

В началото не бе искала детето. А после не искаше нищо друго. Само него.

Скръбта бе неописуема. Непреодолима.

Накара я да обезумее.

Първа глава

Саутфийлд, Мичиган

Септември 2001 г.

Загори сметановия сос. Стела винаги щеше да помни тази малка, вбесяваща подробност, както и тътена на гръмотевиците от лятната буря навън, и гласовете на децата си, които се бяха спречкали за нещо в хола.

Щеше да запомни неприятния мирис, внезапното писване на противопожарната аларма заради дима и машиналното движение, с което дръпна тигана от котлона и го хвърли в мивката.

Не беше добра готвачка, но се стараеше. Тази вечер реши да посрещне съпруга си с пилешко „Алфредо“, едно от любимите ястия на Кевин. Щеше да го приготви сама и да добави прясна зелена салата, топъл хляб с хрупкава коричка и чеснов сос.

Бе заредила подредената си кухня в кокетната къща в предградията с всички продукти и бе сложила разтворената готварска книга на поставката с плексигласова плоскост, предпазваща страниците от изцапване.

Облече тъмносиня престилка върху чистия си панталон и риза, а буйните й червени къдрици бяха вързани високо, за да не й пречат.

Бе започнала да готви по-късно, отколкото предполагаше, но през целия ден на работното й място бе истинска лудница. В градинарския център бе обявена разпродажба на всички есенни цветя и топлото време водеше тълпи клиенти.

Не че имаше нещо против. Обожаваше работата си като управител. Изпитваше доволство, че отново може да й се посвещава изцяло, на пълен работен ден, след като Гевин бе тръгнал на училище, а Люк бе пораснал достатъчно, за да ходи на детски ясли. Кога, за бога, малкото й момченце бе станало първокласник?

Преди да усети. Люк щеше да е готов за детска градина.

Време бе с Кевин да поработят по въпроса за трето дете. „Може би тази вечер“, помисли си тя с усмивка. Когато стигнат до последния, много интимен етап от плана, който бе съставила за посрещането на съпруга си у дома.

Докато отмерваше продукти, чу трясък и доста силно хленчене от съседната стая. „Някой си проси наказание“, помисли си тя, прекъсна готвенето и забърза натам. Как можеше да иска трето дете, щом двете, които вече имаше, я подлудяваха?

Влезе в стаята, където бяха малките й ангелчета. Гевин — светлорус, с дяволити очи — седеше и невинно блъскаше две колички „Мачбокс“ една в друга, а Люк, който бе наследил нейните огненочервени коси, плачеше неудържимо заради разпилените си кубчета.

Нямаше нужда да е била свидетел, за да се досети какво се е случило. Люк беше построил нещо, а Гевин го беше съборил. Това бе обичайно в къщата им.

— Гевин, защо? — Взе Люк на ръце и го потупа по гърба. — Няма нищо, миличък. Отново ще го построиш.

— Моята къщичка! Моята къщичка!

— Стана, без да искам — оправда се Гевин, но дяволитият блясък в очите, заради който Стела едва сдържа смеха си, не изчезна. — Количката я събори.

— Не се и съмнявам, че е била количката… след като си я побутнал към къщичката. Не можеш ли да си играеш, без да го дразниш? Той не те закача.

— Просто си играех. Той е малко бебе.

— Точно така. — Погледът й накара Гевин да наведе глава. — Ако си решил и ти да се държиш като бебе, прави се на бебе в своята стая. Сам.

— Беше някаква тъпа къщичка.

— Неее, мамо! — Люк сложи длани на двете й бузи и я погледна с тъжните си влажни очи. — Беше хубава.

— Можеш да построиш по-хубава. Нали? Гевин, остави го на мира. Не се шегувам. Имам работа в кухнята, татко ще пристигне след малко. Искаш ли да бъдеш наказан точно когато той се прибира у дома?

— Не. Значи не мога да правя нищо.

— Лоша работа. Жалко, че нямаш играчки. — Стела остави Люк на пода. — Построй си нова къщичка, Люк. Не пипай кубчетата му, Гевин. Ако се наложи отново да дойда, ще съжаляваш.

— Искам да изляза навън! — промърмори Гевин зад гърба й, докато тя се отдалечаваше.

— Не можеш, защото вали. Налага се всички да стоим затворени тук, така че бъди послушен.

Ядосана, тя се върна при готварската си книга и се опита да проясни съзнанието си. С гневен жест включи телевизора в кухнята. Господи, колко й липсваше Кевин. През целия следобед децата се държаха непоносимо, а тя се чувствате объркана и не знаеше как да се справи. През четирите дни, откакто Кевин бе заминал в командировка, често се суетеше като обезумяла. Трябваше да се грижи за къщата и момчетата, да ходи на работа и да върши всичко сама.

Защо кухненските уреди решаваха да обявят стачка точно когато съпругът й е извън града? Вчера съдомиялната машина се беше скапала, а днес и тостерът бе изгорял.

Когато бяха заедно, следваха изключително спокоен ритъм. Поделяха си задълженията, грижите за възпитанието на синовете си и забавните мигове с тях. Ако сега си бе у дома, Кевин щеше да играе с момчетата и да раздава правосъдие, докато тя готви.

Или по-добре той да готви, а тя да си играе с момчетата.

Липсваше й ароматът, който я лъхваше, когато се приближи зад гърба й и потърка буза в нейната. Нямаше търпение отново да се сгуши до него в леглото и в мрака шепнешком да обсъждат планове за бъдещето или да се смеят на нещо, което момчетата са направили през деня.

„За бога, човек би помислил, че е заминал преди четири месеца, а не само преди четири дни“, каза си тя.

Докато разбъркваше сметановия сос и гледаше как вятърът брули листа навън, нададе ухо и чу как Гевин се опитва да придума Люк заедно да построят небостъргач, а после да го съборят.

Кевин нямаше да пътува толкова често, след като получи повишение. „Скоро“, напомни си тя. Бе работил толкова упорито, че се намираше на ръба на изтощението. По-високата заплата щеше да им се отрази добре, особено ако имаха още едно дете — може би този път момиче.

С неговото повишение и нейната целодневна работа биха могли да си позволят да заведат децата някъде следващото лято. В „Дисни Уърлд“ например. Щеше да им хареса. Дори ако тя отново забременееше, щяха да прекарат приятно. Бе заделила малко пари за почивка… и за нова кола.

Ако се наложеше да купят нова съдомиялна машина, щяха да похарчат значителна част от спестяванията си за извънредни случаи, но това не представляваше голям проблем.

Когато чу момчетата да се смеят, отпусна напрегнатите си рамене. Все пак животът й беше хубав. Съвършен, какъвто винаги си го бе представяла. Бе омъжена за чудесен човек, в когото се бе влюбила от пръв поглед — Кевин Ротшилд, с неизменната му чаровна усмивка.

Имаха двама прекрасни синове, красива къща в приятен квартал, всеки от тях обичаше работата си и постигаха пълно съгласие относно плановете си за бъдещето. А когато се любеха, все още имаше тръпка.

При тази мисъл си представи реакцията му, след като децата си легнат, а тя облече новото еротично бельо, което си бе купила тайно от него.

Малко вино, няколко свещи и…

Следващият по-силен трясък я накара да завърти очи и да вдигне поглед към тавана. Поне този път прозвучаха радостни викове, а не хленч.

— Мамо! Мамо! — Със засияло лице. Люк се втурна в кухнята. — Съборихме цялата сграда. Може ли да си вземем по бисквитка?

— Не толкова скоро преди вечеря.

— Моля те, моля те, моля те, моля те!

Дърпаше я за крачола и правеше отчаяни опити да се покатери по крака й. Стела остави лъжицата и го отстрани от печката.

— Никакви бисквити преди вечеря, Люк.

— Умираме от глад. — Гевин допълзя, блъскайки количките си. — Как така не можем да хапнем, щом сме гладни? Защо трябва да ядем това глупаво „Фредо“?

— Защото. — Винаги бе мразила този отговор като дете, но сега реши, че е уместен. — Когато татко се завръща у дома, всички вечеряме заедно. — Но погледна навън и с тревога предположи, че навярно самолетът му закъснява. — Ето, разделете си ябълка.

Взе една от купата на плота и грабна нож.

— Не обичам кората — промърмори Гевин.

— Нямам време да я обеля. — Бързо разбърка соса два пъти. — Кората е полезна.

Дали наистина беше така?

— Искам и нещо за пиене. За пиене. — Люк не преставаше да я дърпа. — Жаден съм.

— Господи! Почакай няколко минути, ако обичаш. Само пет минути. Вървете, вървете да построите нещо друго. После ще ви нарежа ябълка и ще ви налея сок.

Отекна гръм и Гевин развълнувано заподскача, викайки:

— Земетресение!

— Няма земетресение.

Но лицето му сияеше, когато се завъртя в кръг и побягна навън от стаята.

— Земетресение! Земетресение!

Заразен от въодушевлението му, Люк хукна след него с викове.

Стела притисна ръце към пулсиращите си слепоочия. Глъчката бе оглушителна, но може би вниманието им щеше да е заето с това и нямаше да я безпокоят, докато приготви вечерята.

Отново застана до печката и без особен интерес се заслуша в започващия информационен бюлетин.

Думите на говорителя проникнаха през главоболието и тя се обърна с лице към телевизора като автомат.

Катастрофа на малък самолет, на път за Детройт Метро от Лансинг. Десет пътници на борда.

Лъжицата падна от ръката й. Сякаш сърцето й изхвърча от гърдите.

Кевин. Кевин.

Децата й все още подскачаха от вълнение и страх, докато над тях отекваха гръмотевици. В кухнята Стела се свлече на пода. Изведнъж целият й свят се разби на хиляди парчета.

Дойдоха да й съобщят, че Кевин е загинал. Непознати с мрачни лица, които позвъниха на вратата й. Не беше в състояние да го проумее, да го приеме. Въпреки че бе разбрала още щом чу гласа на репортера от малкия телевизор в кухнята.

Не можеше Кевин да е мъртъв. Той беше млад и здрав. Пътуваше към дома и щяха да вечерят пилешко „Алфредо“.

Но беше загорила соса. Димът бе задействал алармата и красивата й къща се бе превърнала в лудница.

Трябваше да изпрати децата при съседите, докато изслуша обясненията.

Но как можеше човек да обясни невъзможното, немислимото?

Една грешка. Бурята, една светкавица — и всичко се бе променило завинаги. Един миг — и мъжът, когото обичаше, бащата на децата й, вече не беше между живите.

Искате ли да се обадите на някого?

На кого би могла да се обади, освен ни Кевин? Той беше семейството й, най-близкият и приятел, целият и живот.

Докато говореха за подробностите до съзнанието й достигаха откъслечни фрази. Формалност, консултация с психотерапевт, искрени съболезнования.

Когато непознатите си тръгнаха, остана сама в къщата, която двамата с Кевин бяха купили, докато бе бременна с Люк. Бяха спестявали за нея, а после заедно я бяха боядисали и обзавели. Къщата с проектираната от самата нея градина.

Бурята бе отминала и беше тихо. Не помнеше друг път да е царяла такава тишина. Чуваше ударите на сърцето си, бръмченето на отоплителната печка, която автоматично се бе включила, стичането на дъждовната вода от улуците.

После се отпусна до входната врата и се заслуша в собствените си ридания. Легнала на една страна, тя се сви на кълбо, сякаш за да се защити от това, което отказваше да приеме. Все още не бяха потекли сълзи. Събираха се някъде дълбоко в нея — като гореща, твърда буца, преди да бликват. Скръбта бе толкова дълбока, че сълзите не можеха да пробият през нея. Лежеше неподвижна, сгушена на пода, докато от гърлото й се изтръгваха стонове на ранено животно.

Вече бе тъмно, когато събра сили да се изправи, олюлявайки се, замаяна и отпаднала. Кевин. Името му все още звучеше в съзнанието й, отново и отново.

Трябваше да вземе децата си, да ги прибере у дома. Трябваше да каже на своите бебчета.

Господи, как да им го каже?

Слепешком се придвижи до вратата, излезе навън в хладния мрак, благодарна за замъгленото си съзнание. Остави вратата отворена зад гърба си, слезе по стълбите между хризантемите и астрите е едри цветове, покрай азалиите е лъскави зелени листа, които бяха засадили с Кевин в един слънчев пролетен ден.

Прекоси улицата, сякаш е сляпа. Обувките й подгизнаха, докато пристъпваше през локвите и по мократа трева към осветената веранда на съседката си.

Как се казваше съседката? Смешно, познаваха се от четири години. Често отиваха с една кола на работа. Но не можеше да си спомни…

А, да, разбира се. Даян. Даян и Адам Пъркинс и децата им — Джеси и Уайът. „Приятно семейство“, глуповато си каза тя. Добро, нормално семейство. Само преди две седмици заедно си бяха устроили барбекю. Кевин бе опекъл пилешко. Обичаше да пече разни неща на скарата. Бяха пийнали хубаво вино, здравата се бяха посмели и децата им си бяха поиграли на воля. Уайът бе паднал и ожулил коляното си.

Разбира се, че си спомняше.

Но когато застана пред вратата, не бе напълно сигурна какво прави там.

Децата й. Разбира се. Бе дошла за децата си. Трябваше да им каже…

„Не мисли! — Тръсна глава и решително се изправи. — Не мисли все още. Ако започнеш да мислиш, ще рухнеш. Никога не ще можеш да събереш разпръснатите парчета“.

Децата й се нуждаеха от нея. Сега. Вече имаха само нея.

Преглътна горещата буца в гърлото си и натисна звънеца.

Видя лицето на Даян като през водна преграда. Образът й трептеше, сякаш е мираж. Гласът й звучеше отдалеч. Стела почувства как ръцете й я обгърнаха в израз на подкрепа и съчувствие.

„Но твоят съпруг е жив, нали? — помисли си тя. — Твоят живот не е свършил. Твоят свят си е същият, както преди пет минути. Затова не можеш да ме разбереш. Просто не можеш“.

Когато усети, че се тресе от ридания, Стела се отдръпна.

— Не сега, моля те. Сега не мога. Трябва да заведа момчетата у дома.

— Мога да дойда с теб. — По бузите на Даян проблясваха сълзи, когато протегна ръка и докосна косите й. Искаш ли да постоя при теб?

— Не. Не сега. Трябва… момчетата.

— Ще ги доведа. Влез, Стела.

Но тя поклати глава.

— Добре. Във всекидневната са. Ще ги доведа. Стела, ако има нещо, което мога да направя, каквото и да е, само ми се обади. Съжалявам. Толкова съжалявам!

Остана неподвижна в тъмнината и загледана в лампата, докато чакаше.

Чу възражения, недоволно мърморене, а после тътрене на крака. И ето ги нейните момчета — Гевин, с греещите като слънце руси коси на баща си, и Люк, с устните на баща си.

— Не искаме да си тръгваме още — каза Гевин. — Не може ли поне да са довършим играта?

— Не сега. Трябва да си отидем у дома.

— Но аз печеля. Не е честно и…

— Гевин, трябва да тръгваме.

— Татко у дома ли е?

Стела сведе поглед към невинното лице на Люк и едва не избухна в плач.

— Не. — Протегна ръце, повдигна го и допря устни до неговите, които толкова приличаха на тези на Кевин. — Да се прибираме.

Хвана Гевин за ръка и тръгна обратно към пустата си къща.

— Ако татко си беше у дома, щеше да ни позволи да довършим играта. — В гласа на Гевин имаше жална нотка. — Искам татко.

— Зная. Аз също.

— Може ли да си вземем куче? — настойчиво попита Люк, допря длани до лицето й и я накара да се обърне към него. — Да попитаме ли татко? Може ли да си вземем куче като на Джеси и Уайът?

— Ще поговорим за това друг път.

— Искам татко — отново каза Гевин е по-писклив глас. „Той знае — помисли си Стела. — Разбира, че нещо не е наред, че се е случило нещо ужасно. Трябва да направя това. Трябва да го направя сега“.

— Нека поседнем.

Много внимателно затвори вратата след себе си и отнесе Люк до дивана. Седна, сложи го в скута си и обгърна раменете на Гевин.

— Ако имам куче — сериозно каза Люк, — сам ще се грижа за него. Кога ще си дойде татко?

— Не може да си дойде.

— Защото има работа ли?

— Не, той… — „Господи, помогни ми!“ — Станала е злополука. С татко.

— Както когато се сблъскат две коли ли? — попита Люк, а Гевин остана безмълвен, докато я изгаряше с поглед.

— Злополуката е била много тежка. Татко е отишъл на небето.

— Но нали ще се върне?

— Не може. Никога вече няма да се върне. Трябва да остане на небето.

— Не искам да остава там. — Гевин опита да се освободи, но тя го притисна към себе си. — Искам да си дойде у дома сега.

— Аз също, миличко. Но не може да се върне, колкото и да искаме.

Устните на Люк затрепериха.

— Сърди ли ни се?

— Не, не, не, миличко. Не! — Зарови лице в косите му, докато стомахът й бе свит на топка, а това, което бе останало от сърцето й, пулсираше като рана. — Не ни се сърди. Обича ни. Винаги ще ни обича.

— Той е мъртъв.

Гласът на Гевин издаде ярост, изписана и на лицето му. Изведнъж чертите му се сбръчкаха и зарида като бебе в прегръдката на майка си.

Стела поседя с тях, докато заспаха, и ги сложи в своето легло, та никой да не бъде сам, когато се събуди. Както бе правила стотици пъти преди, свали обувките им и внимателно ги зави с одеялата.

Остави запалена лампата, после тръгна през къщата, сякаш без да стъпва на земята, заключи вратите, провери прозорците и щом се увери, че няма опасност, влезе в банята. Пусна толкова гореща вода, че парата, която се надигна, изпълни стаята.

Едва когато се потопи във ваната, даде воля на сълзите си. Докато децата й спяха, а тялото й потръпваше в горещата вода, дълго плака.

Намери сили да издържи. Няколко приятелки й предложиха успокоителни, но тя не желаеше да потиска чувствата. Предпочете да остане с бистър ум, защото трябваше да мисли за децата си.

Постара се всичко да бъде скромно. Кевин би пожелал така. Сама избра всяка подробност: музиката, цветята, снимките за възпоменателната служба. Спря се на сребърна урна за праха му и реши да го разпилее над езерото. Там й бе направил предложение, в лодка, която бяха наели един летен следобед.

На службата беше облечена с черна рокля, вдовица на тридесет и една, с двама малки синове, ипотека за изплащане и толкова разбито сърце, че се питаше дали парчетата от него ще пронизват душата й до края на живота й.

Не се отделяше от децата си и уговори час при психотерапевт за всеки от тримата.

Подробности. Можеше да се справи с подробностите. Докато имаше нещо, с което да е заета, някаква ясна цел, щеше да се държи. Можеше да бъде силна.

Идваха приятели, които с насълзени очи поднасяха съболезнования и покрити съдове с храна. Благодарна им беше за това, че отвличаха вниманието й, а не за съболезнованията. Те не й носеха утеха.

Баща й и съпругата му долетяха от Мемфис и Стела разчиташе на тяхната подкрепа. Позволи на Джолийн, съпругата на баща й, да се суети около нея, да утешава и занимава децата, докато родната й майка мърмореше, че не иска да стои в една стая с онази жена.

След края на службата, когато изпрати всичките си приятели и придружи баща си и Джолийн до летището, най-сетне свали черната рокля.

Опакова я, за да я изпрати в някой приют. Не искаше да я види никога вече.

Майка й остана. Стела я беше помолила да постои при нея няколко дни. Безспорно при тези обстоятелства имаше право да поиска майчина опора. Каквито и търкания да бе имало помежду им, те изглеждаха незначителни в сравнение със смъртта.

Когато влезе в кухнята, майка й вареше кафе. Стела изпитваше такава благодарност, че не е нужно да мисли за това дребно задължение, че се приближи и целуна Карла по бузата.

— Благодаря. Омръзна ми да пия чай.

— Всеки път, щом се обърнех, виждах онази проклетница да приготвя още чай.

— Опитваше се да помогне, а и не съм сигурна дали бих понесла кафе досега.

Карла се завъртя. Беше стройна жена с късо подстригани руси коси. От години се бореше с времето, често посещавайки пластичен хирург. Стягането, изглаждането на бръчки и инжекциите прикриваха възрастта й донякъде. „Но има вид на коравосърдечна сухарка“, помисли си Стела.

Можеше да мине за четиридесетгодишна, но като че ли никога не се чувстваше напълно доволна.

— Ти винаги се застъпваш за нея.

— Не се застъпвам за Джолийн, мамо.

Стела уморено се отпусна на един стол. „Всичко свърши“, осъзна тя. Вече се бе погрижила за всички подробности.

Как щеше да преживее нощта?

— Не виждам причина, която ме задължава да я търпя.

— Съжалявам, ако ти е било неприятно. Но тя се държеше много внимателно. С татко са женени от… колко… двадесет и пет години. Би трябвало вече да си приела факта.

— Не желая да се мярка пред очите ми. И да чувам носовия й говор. Пачавра от паркингите за каравани.

Стела зяпна, но бързо затвори уста. Джолийн не бе отраснала в каравана и определено не приличаше на пачавра. Но какъв смисъл имаше да изтъква това? Или да напомня на майка си, че тя бе тази, която поиска развод и напусна съпруга си. Безсмислено беше и да споменава, че самата Карла се беше омъжвала още два пъти след това.

— Е, тя вече си тръгна.

— Слава богу!

Стела си пое дълбоко дъх. „Никакви спорове“, помисли си тя, докато стомахът й се свиваше и отпускаше като юмрук. Чувстваше се твърде уморена, за да спори.

— Децата спят. Изтощени са. Утре… ще видим какво ще правим утре. Времето ще покаже. — Наклони глава назад и затвори очи. — Не преставам да мисля, че всичко това е ужасен сън и всеки момент ще се събудя до Кевин. Не мога… просто не мога да си представя живота си без него. Няма да го понеса. — Сълзите отново бликнаха. — Мамо, не знам какво да правя.

— Той имаше застраховка, нали?

Стела примигна и втренчи поглед в майка си, която слагаше чашата с кафе пред нея.

— Застраховка „Живот“? Нали имаше?

— Да, но…

— Трябва да се обърнеш към адвокат за дело срещу авиокомпанията. Най-добре е да мислиш практично. — Карла седна със своето кафе. — За това те бива най-много.

— Мамо… — бавно заговори Стела, сякаш превеждаше от неразбираем чужд език, — Кевин е мъртъв.

— Зная, Стела. И съжалявам. — Карла протегна ръка и докосна нейната. — Зарязах всичко и дойдох да ти помогна, нали?

— Да.

Не трябваше да забравя това. Длъжна беше да го оцени.

— Този свят е шибано място, щом млади хора си отиват така нелепо. Жалко е. Никога не ще го проумея.

— Разбира се. — Стела извади кърпичка от джоба си и изтри сълзите. — Аз също.

— Харесвах го. Но безспорно сега си в трудно положение. Сметки за плащане, деца за отглеждане. Вдовица с две подрастващи момчета. Малцина мъже ще приемат вече готово семейство, предупреждавам те.

— Не искам мъж, който да ни приеме. За бога, мамо!

— След време ще искаш — увери я Карла. — Вслушай се в съвета ми и се погрижи следващият да е мъж с пари. Не допускай грешки. Загуби съпруга си и ти е трудно. Наистина е трудно. Но всеки ден жени губят съпрузите си. По-добре е така, отколкото да преживееш развод.

Болката в стомаха на Стела беше твърде остра, за да е от скръб, и твърде хладна, за да е от гняв.

— Мамо! Днес беше възпоменателната служба за Кевин. Прахът му все още е в проклетата кутия в спалнята ми.

— Нали искаше помощта ми? — Карла завъртя лъжичката. — Опитвам се да ти я дам. Постарай се да изкопчиш колкото може повече от онази авиокомпания, осигури си прилична сума настрана. И не се обвързвай с неудачник като онези, на които попадам аз. Не вярваш, че разводът също е тежък удар? Не си го преживяла, нали? Е, аз цели два пъти. Трябва да ти кажа, че ми предстои и трети. Писна ми от онзи кучи син. Нямаш представа на какво ме подлага. Не само е устат грубиян, а и подозирам, че ми изневерява. — Изправи се, засуети се наоколо за миг и си отряза парче сладкиш. — Ако си въобразява, че ще се примирявам с това, жестоко се лъже. Искам да видя физиономията му, когато му сервират документите. Днес.

— Съжалявам, че третият ти брак не потръгна — сковано каза Стела. — Но ми е малко трудно да проявя съчувствие, защото сама си направила избора да се омъжиш за трети път, както и да се разведеш. Кевин е мъртъв. Съпругът ми е мъртъв и това не е мой избор, по дяволите!

— Нима мислиш, че на мен ми е лесно? Идвам тук, за да ти помогна, а се сблъсквам с празноглавата кукла на баща ти.

— Тя е негова съпруга и винаги се е държала любезно и с теб. Винаги е била добра към мен.

— Само пред очите ти. — Карла натъпка хапка от сладкиша в устата си. — Мислиш, че си единствената, която има проблеми? Че само теб те мъчи главоболие? Няма да бъдеш толкова безразлична, когато наближиш петдесетте и трябва да се справяш сама в живота.

— Ти отдавна си ги прехвърлила, мамо, а че си сама, отново е твой избор.

В тъмните проницателни очи на Карла проблесна гняв.

— Този тон никак не ми харесва, Стела. Не съм длъжна да го търпя.

— Разбира се, че не си. Всъщност може би е най-добре и за двете ни да си тръгнеш. Още сега. Идеята се оказа глупава. Не знам какво съм си мислила.

— Щом ме гониш, добре. — Карла стана от масата. — И аз искам час по-скоро да продължа собствения си живот. Винаги си била неблагодарна. Не можеш да живееш, без да ме тормозиш. Следващия път, когато търсиш рамо, на което да поплачеш, обади се на онази селянка, втората си майка.

— О, ще й се обадя — промърмори Стела, докато Карла вървеше към вратата. — Не се и съмнявай.

Стана, отнесе чашата си до мивката и я стовари така силно, че я счупи. Искаше й се да разбие всичко около себе си на пух и прах — така както бе разбито сърцето й. Да всее такъв хаос в света, какъвто бе настанал в живота й.

Вместо това, остана подпряна с ръце на ръба на мивката, молейки се майка й бързо да опакова багажа си и да си тръгне. Откъде й бе хрумнало, че иска да остане? Отношенията им винаги щяха да са същите. Напрегнати, враждебни. Никаква близост и разбиране.

Господи, колко се нуждаеше от нечие рамо, поне за една нощ! Утре щеше да продължи напред. Но тази нощ копнееше за прегръдка, ласка и утеха.

С треперещи ръце събра парчетата порцелан от мивката и заплака, докато ги изхвърляше в кошчето за смет. След това отиде до телефона и повика такси за майка си.

Не размениха нито дума повече и Стела реши, че така е най-добре. Затвори вратата, заслушана в заглъхващото бръмчене на колата.

Щом остана сама, нагледа децата, придърпа одеялата им и нежно ги целуна по челата.

Те бяха единственото, което й бе останало. А тя беше единственото, което имаха.

Щеше да е по-добра майка. Закле се в това. По-търпелива. Никога, никога нямаше да ги разочарова. Нямаше да си отиде точно когато им е най-необходима.

Когато се нуждаят от подкрепа, щеше да им я даде. Независимо от всичко. Независимо кога.

— Вие сте на първо място за мен — прошепна тя. — Винаги ще бъдете.

В спалнята отново се съблече и извади от гардероба стария памучен халат на Кевин. Когато се загърна с него и усети познатия му опияняващ мирис, болката отново скова сърцето й.

Сгуши се на леглото, придърпа предниците на халата по-плътно, затвори очи и отправи молитва утрото да дойде по-скоро. Готова бе да посрещне новия ден.

Втора глава

Харпър Хаус

Януари 2004 г.

Не биваше да изпитва страх от къщата или от господарката й. И двете имаха изградена репутация.

За къщата се говореше, че е красиво старо здание, с градина, която може да съперничи на райската. Преди малко сама се увери в това.

Жената имаше славата на интересна личност, малко самотна и „с труден характер“. Стела знаеше, че това можеше да означава какво ли не — от човек със силна воля до коравосърдечна кучка.

Каквато и да беше истината, трябваше да я приеме. Напомни си го, докато едва потискаше желанието си да стане и нервно да закрачи из стаята. Бе преживяла и по-трудни моменти.

Нуждаеше се от тази работа. Не само заради заплатата, макар и да бе доста щедра, а заради престижа, предизвикателството и чувството, че върши нещо полезно. По-значимо от въртенето в омагьосан кръг у дома.

Имаше нужда от живот, нещо повече от броене на дните между чековете за заплата, които се стопяваха, когато плати сметките. Макар и да звучеше като банална фраза от книгите за самоусъвършенстване, имаше нужда от нещо, което да й носи предизвикателства и удовлетворение.

Сигурна беше, че Розалинд Харпър се чувства напълно удовлетворена. Наследница на красива къща, собственичка на процъфтяваща фирма. Какво ли беше всяка сутрин да се буди с ясната представа къде е мястото й и към каква цел се стреми?

Единственото, което искаше да постигне и предаде на децата си, бе тази ясна представа за своя път. Боеше се, че я е загубила след смъртта на Кевин. За чувството, че върши нещо полезно, нямаше проблем. Поставете й задача или предизвикателство, дайте й достатъчно време — и би се справила по-добре от всекиго.

Но в онзи септемврийски ден през 2001-а беше загубила ясната представа за мястото и целите си и от тогава не успяваше да я възвърне напълно.

Това означаваше ново начало за нея. Решението да се завърне в Тенеси. Интервюто лице в лице с Розалинд Харпър. Ако не получеше работата… е, щеше да намери друга. Никой не можеше да я обвини, че не е добра в професията си или че е неспособна да осигури прехрана за себе си и децата си.

Но, господи, искаше точно тази работа.

Изправи гръб и се опита да заглуши гласа на съмнението, който шепнеше в главата й. Щеше да я получи.

Внимателно бе избрала тоалета си за тази среща. Официален, но не твърде претенциозен тъмносин костюм с колосана бяла блуза. „Подходящи обувки и чанта“, помисли си. Семпли бижута. Нищо екстравагантно. Лек грим — само да подчертае синия цвят на очите си. Бе прихванала косите си с шнола над тила. Ако имаше късмет, къдриците й нямаше да се разпилеят преди края на интервюто.

Розалинд я накара да чака твърде дълго. Може би съзнателно подлагаше търпението й на изпитание, както предположи Стела, докато пръстите й нервно играеха с каишката на часовника. Явно бе решила да я остави да поседи като на тръни в разкошния салон, пълен с прекрасни антики и картини, с великолепен изглед през предните прозорци.

Този приказно изящен южняшки стил й напомняше, че е риба от Севера, която тук не е в свои води.

Времето сякаш течеше по-бавно. Трябваше да помни, че темпото в този край е различно от това, с което с свикнала, че ще се сблъска с различна култура.

Камината навярно беше „Адамс“, а лампата оригинал на „Тифани“. Дали наричаха плътните завеси „драперии“, или звучеше твърде в стил Скарлет О’Хара? А дали дантелените пердета бяха семейно наследство?

Господи, нима някога се бе чувствала по-чужда? Какво правеше една вдовица от средната класа в Мичиган сред това южняшко великолепие?

Опита да си вдъхне кураж и да придаде спокоен израз на лицето си, когато чу стъпки по коридора.

— Донесох ви кафе.

Не беше Розалинд, а приветливият мъж, който й бе отворил вратата и я бе придружил до салона.

По нейна преценка изглеждаше на около тридесет, със средно телосложение, доста строен. Лъскавите му кестеняви коси се спускаха на талази покрай лице на кинозвезда с открояващи се искрящи сини очи. Въпреки черното му облекло, никак не приличаше на иконом. Всичко във външността му изглеждаше стилно. Бе казал, че името му е Дейвид.

Сложи поднос с порцеланова кана, чаши, малки ленени подложки, захар, сметана и ваза с китка теменужки на масичката.

— Роз е малко заета, но скоро ще дойде. Отпуснете се и пийнете кафе. Харесва ли ви тук?

— Да, много.

— Мога ли да направя нещо за вас, докато я чакате?

— Не. Благодаря.

— Тогава просто се настанете удобно — нареди той и й наля чаша кафе. — Няма нищо по-хубаво от огън в камината през януари, нали? Кара те да забравиш, че само преди няколко месеца е било достатъчно горещо, за да стопи кожата ти до кости. Как предпочиташ кафето, скъпа?

Не беше свикнала да чува това обръщение от непознати мъже, които й поднасят кафе в разкошен салон. Особено когато подозираше, че са с няколко години по-млади от нея.

— Само с малко сметана. — Мислено си забрани да го зяпа. Лицето му бе… неустоимо, с чувствени устни, сапфирено-сини очи, изпъкнали скули и секси трапчинка на брадичката. — Отдавна ли работите за госпожа Харпър?

— От цяла вечност. — Той чаровно се усмихна, докато й поднасяше кафето. — Поне така ми се струва, в най-добрия смисъл. Отговаряй откровено на директните й въпроси, без заобикалки. — Усмивката му стана по-широка. — Мрази увъртанията. Знаеш ли, скъпа, страшно харесвам косите ти.

— О! — Стела инстинктивно повдигна ръка към тях. — Благодаря.

— Не случайно това е бил любимият цвят на Тициан. Късмет с Роз — добави той, преди да излезе. — Страхотни обувки впрочем.

Стела въздъхна и сведе поглед към кафето си. Бе забелязал косите и обувките й и бе направил комплименти и за двете неща. Гей. Жалко!

Кафето се оказа хубаво и Дейвид имаше право за огъня в камината през януари. Навън въздухът беше влажен и мразовит, а небето — мрачно. Лесно бе една жена да свикне да прекарва по час пред камината и да пие чудесно кафе от… какъв ли беше порцеланът? Майсенски? Уеджуудски? Любопитството я накара да повдигне чашата и да погледне печата отдолу.

— Стафордширски, донесен от една от английските съпруги на фамилия Харпър в средата на деветнадесети век.

„Няма за какво да се упреквам“, каза си Стела. Безполезно беше да се срамува, че характерното й за червенокоса жена бяло лице неизбежно ще поруменее от неудобство. Спокойно остави чашата и погледна Розалинд Харпър право в очите.

— Прекрасна е.

— Винаги съм смятала така.

Розалинд влезе, настани се до нея и си наля чаша кафе.

Стела осъзна, че една от двете не е избрала подходящ стил на обличане за интервюто. Широк масленозелен пуловер и тютюнев работен панталон с оръфани крачоли криеха високата грациозна фигура на Розалинд. Не носеше обувки, само чифт дебели кафяви чорапи на издължените си, тесни ходила.

Това обясняваше безшумното й влизане в стаята.

Косите й бяха къси, прави и черни.

Досега бяха контактували само по телефон, факс или електронна поща, но Стела бе направила подробно проучване за потенциалната си работодателка, включително и как изглежда.

Беше попаднала на множество изрезки от списания за Розалинд като дете и девойка. С възхищение бе разгледала снимките на зашеметяващата осемнадесетгодишна булка и бе изпитала искрено съчувствие към бледата вдовица на двадесет и пет със стоически израз на лицето.

Имаше и други, разбира се. Страници от светските хроники, клюкарски догадки кога и дали вдовицата ще се омъжи повторно. Следваха доста материали от пресата за новооткрития й градинарски център, за интимния й живот и краткия й втори брак, приключил с развод.

Стела бе добила представа за пресметлива и решителна жена. Но бе приписвала впечатляващата й външност на ъгъла на заснемането, осветлението и грима.

Това се оказа заблуда.

На четиридесет и пет Розалинд Харпър изглеждаше като разцъфнала роза. „Но не от парников сорт — помисли си Стела, — а закалявана от природните стихии сезон след сезон, година след година, все по-силна и красива“.

Имаше издължено лице с изпъкнали скули и леко дръпнати очи с цвят на отлежало малцово уиски. Устните й, чувствени и изваяни, бяха без червило. С набитото си око Стела забеляза, че по прекрасната й кожа няма и следа от грим.

До крайчеца на очите й се забелязваха леки бръчки — отпечатъците, които богът на времето обожава да оставя, — но те не отнемаха от красотата й.

Единствената мисъл на Стела беше: „Господи, моля те да изглеждам така, когато стана на нейните години. Но по-добре облечена, ако нямаш нищо против“.

— Дълго ви накарах да чакате, нали?

„Бъди откровена“, напомни си Стела.

— Малко, но беше приятно да поседя в тази стая и да пийна хубаво кафе в стафордширски порцелан.

— Дейвид обича да се държи като гостоприемен домакин. Имах малко работа в оранжерията, забавих се.

Стела отбеляза, че тонът й е енергичен. Не рязък — говорът, характерен за Тенеси, просто не можеше да звучи рязко, — а по-скоро бодър и делови.

— Изглеждате по-млада, отколкото очаквах. На колко години казахте, че сте — тридесет и три?

— Да.

— А синовете ви са… на шест и на осем?

— Точно така.

— Не сте ги довели със себе си?

— Не. В момента са при баща ми и втората му съпруга.

— С Уил и Джолийн сме добри приятели. Как са те?

— Добре. Радват се на внуците си.

— Не се и съмнявам. Баща ви често показва техни снимки и сякаш ще се пръсне от гордост.

— Една от причините да се преместя тук е да могат да прекарват повече време с тях.

— Добра причина. Аз също обичам малки момчета. Липсва ми присъствието им. Фактът, че водите две, повлия във ваша полза. Автобиографията ви, препоръката на баща ви и писмото от бившия ви работодател… е, всичко това не беше излишно. — Взе си бисквита от подноса и отхапа от нея, не откъсвайки поглед от лицето на Стела. — Нужен ми е организатор, човек с творческо мислене, упорит и буквално неуморен. Държа хората, които работят за мен, да следват моето темпо, а то никак не е леко.

— Вече разбрах това. — „Добре — помисли си Стела, — и аз ще говоря решително и направо по същество“. — Имам диплома със специалност управление на градинарски център. Винаги съм се занимавала с това, с изключение на трите години, през които стоях у дома, за да се грижа за децата си, но тогава междувременно успях да проектирам своята градина и тези на няколко съседи. Откакто почина съпругът ми, преди повече от две години, сама възпитавам синовете си и работя в своята област. Справям се добре и с двете. Мога да следвам темпото ви, госпожо Харпър. Никога не се предавам.

„Може би“, помисли си Роз.

— Може ли да погледна ръцете ви? — С известна неохота Стела ги протегна напред. Роз остави кафето си и ги пое в своите. Завъртя ги, огледа дланите и прокара палци по тях. — Знаете как се работи.

— Да, знам.

— Официалният костюм ме накара да се усъмня, въпреки че е прекрасен — усмихна се Роз и доизяде бисквитата. — От няколко дни насам е доста влажно. Да намерим чифт гумени ботуши, за да не съсипете тези хубави обувки. Ще ви покажа всичко.

Ботушите се оказаха възголеми, с грозен цвят на брезент, но влажната земя и натрошеният чакъл наистина биха съсипали новите й обувки.

Нейната външност едва ли имаше значение в сравнение със създаденото от Розалинд Харпър.

„В градината“ заемаше западната част на имението. Офисите на фирмата се намираха откъм пътя, а зелените площи започваха от входа, простираха се от двете страни на алеята за паркиране и бяха съвършено оформени. Дори през януари за Стела бе очевидно, че за тях се полагат грижи и се прилага творчески подход при подбора и разпределението на вечнозелените растения, декоративните храсти и издигнатите лехи, в които навярно имаше луковици и корени на цветя, поникващи всяка година, и през пролетта, лятото и есента щяха да греят в ярки цветове.

Един поглед и стигаше, за да реши, че не просто иска работата, а трябва на всяка цена да я получи. През тялото й премина тръпка на страстно желание, каквото би разпалил невероятно привлекателен мъж.

— Не исках офисите да се намират близо до къщата — сподели Роз, когато паркира пикапа. — Не исках да виждам търговски постройки през прозорците на салона. Семейство Харпър винаги е имало усет за бизнес. Дори когато земите на това имение, върху които сега са построени къщи, са били памукови плантации.

Устата на Стела бе така пресъхнала, че не можа да проговори, а само кимна. Голямата къща не се виждаше оттук. Малка естествена гора я скриваше от погледа и не позволяваше на ниските сгради, в които се помещаваха офисите на центъра и повечето оранжерии, да загрозяват изгледа от прозорците й.

А старият червен кестен бе просто великолепен!

— Тази част е отворена за посетители през цялата година — продължи Роз. — Развиваме всички възможни дейности, предлагаме разнообразни саксийни растения и книги за градинарство. Най-големият ми син ми помага в управлението, но предпочита работата в оранжериите или навън. В момента имаме две временни служителки. След няколко седмици ще са ни нужни още.

„Време е да се включиш в играта“, каза си Стела.

— През март започва най-натовареният сезон в тази зона.

— Точно така.

Роз я поведе по асфалтова рампа към ниска бяла постройка с безупречно чиста площадка пред входа.

Стела забеляза два дълги и широки плота от двете страна на вратата. Влизаше предостатъчно светлина, за да създаде весело настроение. Множество рафтове бяха отрупани с торове, добавки за облагородяване на почвата, пестициди и въртящи се стелажи със семена. На други бяха подредени разноцветни саксии, подходящи за подправки и стайни растения. Имаше витрини с камбанки за окачване, гравирани плочки и други аксесоари.

Жена със снежнобели коси бършеше прах от витрина със слънчеви часовници. Беше в бледосиня жилетка с избродирани рози върху бяла риза, която изглеждаше идеално колосана.

— Руби, това е Стела Ротшилд. Развеждам я из центъра.

— Приятно ми е.

Стела забеляза, че жената я преценява с поглед, явно разбрала, че е кандидатка за работа, но усмивката й изглеждаше много сърдечна.

— Вие сте дъщерята на Уил Дули, нали?

— Да, същата.

— От, Севера.

„Каза го така, сякаш става дума за страна от Третия свят със съмнителна репутация“, с насмешка си помисли Стела.

— Да, от Мичиган. Но съм родена в Мемфис.

— Така ли? — Усмихна й се с повече топлота. — Е, това все пак е нещо. Напуснали сте щата като малка, нали?

— Да, с майка си.

— А сега сте решили да се върнете, а?

— Вече се върнах — поправи я Стела.

— Е, добре — колебливо промълви Руби, което означаваше: „Ще видим“. — Навън е доста мразовито днес — продължи тя. — Най-добре е човек да не показва носа си. Но можете да разглеждате колкото искате.

— Благодаря. Винаги бих предпочела градинарски център пред всяко друго място.

— Този надминава всички останали. Роз, Мерилий Букър дойде и купи онзи дендробиум. Не можах да я разубедя.

— По дяволите, ще увехне след седмица.

— Дендробиумите са лесни за отглеждане — изтъкна Стела.

— Не и за Мерилий. Нищо не разбира от растения. Съсипва всичко, до което се докосне. Трябва да забранят на тази жена да се доближава на повече от десет метра от каквото и да е живо същество.

— Съжалявам, Роз. Но я накарах да обещае, че ще го донесе тук, ако забележи, че не изглежда свеж.

— Ти нямаш вина.

Роз махна с ръка и мина през широка отворена врата. Отвъд нея се намираха стайните растения — от екзотични до класически, в саксии — от миниатюрни до огромни, с диаметър на шахта. Имаше и още аксесоари: декоративни камъни, решетки, мебели за беседки, фонтани и пейки.

— Държа всеки от персонала ми да има познания за всичко — каза Роз, докато разглеждаха. — Ако не знаят някой отговор, трябва да знаят как да го намерят. Не сме голяма фирма в сравнение с онези, които продават на едро или се занимават с проектиране на паркове. Цените ни не са като в градинарските сектори на магазините с намалени цени. Затова се стараем да предлагаме и необичайни растения, освен най-разпространените, и добро обслужване. Посещаваме клиентите си в домовете им.

— Има ли човек от персонала, когото изпращате за консултации на място?

— Или Харпър, или аз поемаме тази задача, ако някой клиент има проблем с нещо, купено оттук. Или просто се нуждае от личен съвет. — Плъзна ръце в джобовете си и се залюля напред-назад на токовете на гумените си ботуши. — Освен това имам проектант на градини. Наложи се да му обещая цяло състояние, за да го открадна от конкурентна фирма, и да му дам почти пълна свобода. Но е най-добрият. Възнамерявам да разширя тази дейност.

— Какъв е девизът ви?

Роз се обърна към нея и високо повдигна вежди. В проницателните й очи проблесна насмешка.

— Ето защо се нуждая от човек като теб. Някои, който може да казва „нашият девиз“ с гордо вдигната глава. Нека помисля. — С ръце на хълбоците, огледа търговската зона и отвори големите стъклени врати към оранжерията. — Смятам, че имаме две основни мисии… ето тук съхраняваме повечето едногодишни растения и висящите кошници, които впрочем тръгват през март. Първата ни мисия е да помагаме на градинарите любители. От едва прохождащите до по-опитните, които знаят какво искат и са готови да пробват нещо ново или необичайно. Да предлагаме на тези клиенти добра стока, добро обслужване и добри съвети. Втората ни мисия е да задоволим потребностите на клиента, който има пари, но не и време или желание да се рови в пръстта. Онзи, който иска градината му да е красива, но или не знае откъде да започне, или не иска да си прави труда. Готови сме да отидем и срещу прилично възнаграждение да съставим проект, да доставим растения и да наемем работници. Гарантираме, че ще остане доволен.

— Добре.

Стела огледа дългите маси, въртящите се глави на напоителната система, улеите за оттичане на полегатия бетониран под.

— Когато започне сезонът, излагаме едногодишните и многогодишните растения покрай тази стена на сградата. Виждат се отпред когато някой мине покрай оградата или влезе с кола. Имаме покрит сектор за онези, които се нуждаят от сянка — продължи тя, докато вървеше през оранжерията и ботушите й шляпаха по бетона. — Тук държим подправки, а ето там е складът за допълнителни саксии, пластмасови чинийки и етикети. Отзад са оранжериите за млади издънки и разсад. Онези двете ще бъдат отворени за посетители и на място ще се продават едногодишни растения.

Преминаха по чакълена алея и отново излязоха на асфалт покрай храсти и декоративни дръвчета. Роз посочи към сектора отстрани, където имаше зимни парници.

— Зад тях, затворени за клиенти, са секторите за разсаждане и присаждане. Държим повечето разсад в кутийки с пръст, но съм отделила един-два акра земя за отглеждане на открито. Няма проблем с напояването тук.

Продължиха да вървят. Стела внимателно разглеждаше и правеше изводи. Страстната тръпка в корема й ставаше все по-изгаряща.

Можеше да направи нещо тук. Да остави своя отпечатък върху съвършената основа, положена от друга жена. Можеше да й помогне да разширява, подобрява, усъвършенства.

„Удовлетворение? — помисли си тя. — Предизвикателства?“ Господи, всеки миг тук щеше да е изпълнен с това. Беше великолепно.

Оранжериите с куполовидна форма, работните плотове, масите за излагане на стока, навесите, стъклените стени, напоителните системи. Стела видя всичко отрупано с растения, а наоколо — тълпи клиенти. Предвкуси разрастване и нови възможности.

Роз отвори вратата на оранжерията за разсаждане и Стела не можа да сдържи тихата си въздишка на наслада, когато долови мирис на влажна пръст и млади растения. Знаеше, че къдриците й ще се разпилеят в безпорядък от влагата и топлия въздух, но влезе.

Над облагородената почва в кутийките за разсад се виждаха нежни зелени стъбълца. Вече бяха окачени кошници с напълно развити рано цъфтящи цветя. В далечния край стояха родителите на тези мъничета, използвани за разсаждане. На закачалки висяха престилки, по масите или в кофи до тях имаше безброй инструменти.

Стела тръгна мълчаливо по пътеките между тях и забеляза, че на всяка кутийка е поставен четлив етикет. Позна повечето растения, без да чете надписите. Мексикански астри и кандилки, петунии и пенстемони. Толкова на юг, само след няколко седмици щяха да са готови за засаждане в лехи и сандъчета, на слънце или в сенчести кътчета.

Дали тя имаше готовност да пусне корени тук и да разцъфти? А синовете й?

Знаеше, че градинарството е риск, а животът — още по-голям. Умните хора преценяваха рисковете, свеждаха ги до минимум и работеха, за да постигат целите си.

— Искам да видя сектора за присаждане, складовете и офисите.

— Добре. Най-добре излез. Костюмът ти ще се намачка.

Стела сведе поглед към зелените ботуши и се засмя.

— Жалко за старанието ми да изглеждам представителна.

Смехът накара Роз одобрително да поклати глава.

— Ти си хубава жена, с добър вкус за облекло. Не е зле да имаш такъв имидж. Отделила си време да се издокараш за срещата, за разлика от мен. Оценявам това.

— Вие държите картите, госпожо Харпър. Можете да се обличате, както желаете.

— Права си. — Роз тръгна обратно към вратата, посочи навън и излезе сред лекия хладен ръмеж. — Да влезем в офиса. Няма смисъл да те влача из имението в дъжда. Какви са другите причини да се преместиш тук?

— Не намерих нито една причина да остана в Мичиган. Преместихме се там, след като се омъжих за Кевин, заради работата му. Мисля, че останах тези години след смъртта му от лоялност или просто по навик. Не съм сигурна. Харесвах работата си, но никога не съм имала чувството, че съм намерила своето място. По-скоро живеех ден за ден.

— Роднини?

— Не, в Мичиган нямам. Бяхме само аз и момчетата. Родителите на Кевин са починали още преди да се оженим. Майка ми живее в Ню Йорк, но нямам желание да отгледам децата си в този град. Освен това, с майка ми имаме, сложни отношения. Както много майки и дъщери.

— Слана богу, че аз имам синове.

— О, да. — Стела отново се засмя, вече по-спокойна. — Родителите ми се разведоха, когато бях много малка. Навярно знаете.

— Отчасти. Както вече казах, с баща ти и Джолийн сме приятели.

— Привързана съм към тях. Затова, вместо да затворя очи и да забия топлийка в картата, реших да дойда тук. Родена съм тук. Не си спомням почти нищо, но се надявах да усетя връзка с родния край. Може би това е мястото ми.

Отново влязоха в търговската сграда и в малък разхвърлян офис, който накара организираната душа на Стела да потръпне.

— Не го ползвам често — започна Роз. — Нещата ми са разпръснати тук и в къщата. Когато съм в центъра, обикновено прекарвам времето си в оранжериите или навън. — Отмести книгите за градинарство от един стол, посочи към него и се подпря на ръба на претрупаното бюро, щом Стела седна. — Зная кои са силните ми страни и как да имам успешен бизнес. Изградих този градинарски център от нулата за по-малко от пет години. Когато беше по-малък и вършех почти всичко сама, можех да си позволя да допускам грешки. Сега имам осемнадесет служители през сезона. Хората разчитат на мен за заплатите си. Затова не мога да си позволя да греша. Зная как и какво да засадя, какви цени да сложа, как да проектирам, да зареждам стока и да се отнасям с персонала си и клиентите. Имам организационни способности.

— Бих казала, че сте напълно права. Тогава… за какво ви е нужен човек като мен?

— Защото между всички неща, които умея и съм вършила, има някои, които не ми допадат. Не обичам да организирам. А и станах твърде голям шеф, за да се занимавам сама с това как и какво да предлагаме. Търся свеж поглед, свежи идеи и находчивост.

— Разбирам. Едно от изискванията беше управителят на градинарския център да живее в къщата ви поне през първите няколко месеца. Аз…

— Не беше просто изискване, а задължително условие. — Строгият тон накара Стела да разбере какво имат предвид хората под труден характер, когато говорят за Розалинд Харпър. Започваме рано и работим до късно. Имам нужда от човек, който да бъде на разположение, поне докато се уверя, че сме влезли в ритъм. Мемфис е твърде далеч и ако не си готова почти веднага да си купиш къща на не повече от петнадесет километра от моята, нямаш друг избор.

— Имам двама палави синове и куче.

— Обичам палави момчета и нямам нищо против куче, стига да не рови. Ако започне да рови в градината ми, това ще бъде проблем. Къщата е голяма. Има предостатъчно място за теб и синовете ти. Бих ти предложила къщата за гости, но не мога да изгоня Харпър оттам дори с динамит. Най-големият ми син — обясни тя. — Искаш ли работата, Стела?

Отвори уста, но си пое дъх и помълча няколко мига, преди да отговори. Нали вече бе преценила какво рискува, като дойде тук? Време беше да започне да се стреми към целите ся. Едно-единствено условие не би я разколебало при толкова много предимства.

— Да, госпожо Харпър, много искам да я получа.

— Тогава си назначена. — Роз й подаде ръка. — Можеш да донесеш нещата си утре, най-добре още сутринта, и ще ви настаним. Ще ви дам два дни, докато момчетата свикнат.

— Благодаря. Много се вълнуват, но и са малко изплашени. — „Както и аз“, призна тя пред себе си. — Държа да бъда откровена с вас, госпожо Харпър. Ако момчетата не са щастливи, след като прекарат известно време тук, ще се наложи да поговорим отново.

— Ако това ме притесняваше, не бих те назначила. Наричай ме Роз.

Реши да отпразнува събитието, като купи бутилка шампанско и газиран сайдер на път за дома на баща си. Заради дъжда и обиколния път попадна в следобедно задръстване. Хрумна й, че колкото и неловко да се чувства в началото, нямаше да е зле да живее там, където работи.

Бе получила работата! Работа-мечта за нея. Все още не знаеше що за шефка ще е Розалинд Харпър, която бе настояла да я нарича Роз. Освен това имаше доста да учи за процеса на работа в градинарски център в този край и не знаеше как другите служители ще приемат нареждания от една новодошла. При това от Севера.

Все пак нямаше търпение да започне.

Момчетата щяха да тичат на воля из… имението Харпър, както предполагаше, че трябва да го нарича. Все още не беше готова да си купи къща, не и преди да е сигурна, че ще се установят тук, не и преди да е имала време да огледа всички жилищни зони. В дома на баща й нямаше достатъчно място за тях. И двамата с Джолийн ги приемаха с голямо гостоприемство и любезност, но те не можеха да останат за неопределено дълго време в малката къща с две спални.

Това изглеждаше най-разумното решение, поне на първо време.

Паркира стария си СУВ до малкия роудстър на мащехата си, грабна чантата си и се втурна в дъжда към вратата.

Почука. Имаше ключ, но изпитваше неудобство просто да влезе.

Джолийн отвори вратата, толкова стройна в черния си клин за йога и прилепнало горнище, че човек не би предположил, че наближава шестдесетте.

— Прекъснах тренировката ти.

— Тъкмо свършвах. Слава богу! — Попи потта от лицето си с малка бяла кърпа и тръсна бухналите си медноруси коси. — Да не би да загуби ключа, скъпа?

— Извинявай. Не мога да свикна да използвам. — Стела влезе и се ослуша. — Много е тихо. Нали не си оковала момчетата с вериги в мазето?

— Баща ти ги заведе в „Пийбоди“ да погледат следобедната разходка на патиците. Реших, вместо да отида с тях, да потренирам йога. — Наклони глава встрани. — Кучето си подремва на верандата. Изглеждаш доволна.

— Имам право. Назначиха ме.

— Знаех си, знаех си! Поздравления! — Джолийн разпери ръце да я прегърне. — Дори за миг не съм се съмнявала. Роз Харпър е умна жена. Не би отминала ценна находка.

— Стомахът ми все още е свит, а нервите ми са обтегнати до крайност. Би трябвало да почакам, докато татко и момчетата се приберат, но… — Извади шампанското. — Какво ще кажеш да вдигнем ранен тост за новата ми работа?

— Иска ли питане? Толкова се радвам за теб, че ще се пръсна! — Джолийн обви ръка около раменете й, докато влизаха в голямата приемна — Кажи ми, какво мислиш за Роз?

— Не е толкова страшна. — Стела сложи бутилката на плота и я отвори, а Джолийн извади две високи чаши от шкафа със стъклени врати. — Много земна и пряма, уверена. А къщата…

— Красива е. — Джолийн се засмя, когато тапата пукна. — Господи, какъв ужасен звук сред следобедната тишина! Харпър Хаус е собственост на фамилията Харпър от поколения. Всъщност тя беше Ашби по мъж… след първия си брак. Когато вторият се провали, отново стана Харпър.

— Разкажи ми нещо пикантно, Джолийн. Татко няма да го направи.

— Опитваш се да развържеш езика ми с шампанско, за да научиш някоя и друга клюка? Благодаря, скъпа. — Настани се на една табуретка и повдигна чашата си. — Първо, за смелите нови начинания на нашата Стела.

Стела докосна чашата й със своята и отпи.

— Мм! Превъзходно е. А сега — пикантните подробности.

— Омъжи се съвсем млада, едва на осемнадесет. Безспорно си подхождаха: и двамата произлизаха от добри семейства, от една и съща среда. По-важното е, че се ожениха по любов. Личеше си от пръв поглед. Бе почти по същото време, когато аз хлътнах по баща ти, а една жена разбира, когато и друга изживява същото. Беше късно родено дете. Мисля, че майка й наближаваше четиридесетте, когато тя се появи. След раждането непрекъснато беше болнава или просто й харесваше да се прави на крехка съпруга, както смятаха някои. Както и да е, Роз загуби и двамата си родители в период от две години. Беше бременна с втория си син… Остин. Двамата с Джон наследиха Харпър Хаус. Най-малкият едва прохождаше, когато Джон загина. Знаеш колко й е било тежко.

— Разбира се.

— През следващите две-три години почти не излизаше от онази къща. Когато отново започна да се появява сред хора, да организира приеми и прочее, се подхванаха неизбежните догадки. За кого ли ще се омъжи и кога. Видяла си я. Красива жена е.

— Поразително красива.

— Тук, на юг, потеклото означава много. Жена с нейната външност и произход би могла да има всеки мъж, когото пожелае. По-млад, по-възрастен или на нейните години, ерген или женен, богат или беден. Но тя отгледа момчетата си сама.

„Сама“, помисли си Стела, докато отпиваше отново шампанско. Напълно разбираше избора й.

— Успяваше да пази личния си живот в тайна, което никак не се нравеше на обществото в Мемфис. Спомням си, всички заговориха за нея, когато уволни градинаря… всъщност двамата. Подгонила ги с машината за изкореняване на плевели към изхода на имението.

— Наистина ли? — Стела ококори очи от удивление. — Наистина ли?

— Чувала съм тази история, истинска или измислена, доста пъти. Тук често предпочитаме една забавна лъжа пред баналната истина. Явно са унищожили част от растенията й или нещо подобно. След това не позволяваше на никого да работи в градината й. Вършеше всичко сама. Пет години по-късно, мисля, започна да изгражда градинарския център в западния край на имението. Преди около три години се омъжи и се разведе, преди окото ти да мигне. Скъпа, какво ще кажеш за по още една чаша от това чудесно шампанско?

— Разбира се. — Стела наля. — Какъв беше проблемът с втория съпруг?

— Хм! Голям сваляч. Убийствено красив и двойно по-чаровен. Казваше се Брайс Кларк и твърдеше, че роднините му са от Савана, но не зная дали да вярвам и на едва дума, излязла от устата му, дори ако е позлатена. Както и да е, изглеждаха зашеметяваща двойка, но той обичаше да прекарва времето си в компанията и на други зашеметяващи дами, а венчалната халка не го накара да промени навиците си. Скоро тя го изрита.

— По-добре за нея.

— Не си поплюва.

— Убедих се в това.

— Бих казала, че е горда, но не суетна, непреклонна, но не сурова, поне не твърде сурова, въпреки че някои не биха се съгласили. Добра приятелка и страховит враг. Можеш да влезеш под кожата й, Стела. Ще се справиш с всичко.

Обичаше да чува подобни уверения, но от шампанското или от нов прилив на вълнение усети свиване в стомаха.

— Е, ще видим.

Трета глава

Имаше цяла кола багаж, куфарче, натъпкано с бележки и скици, ужасно сърдито куче, което вече бе изразило мнението си за преместването, като бе повърнало на предната седалка, и две момчета, които не преставаха да се карат отзад.

Бе спряла в една отбивка, за да реши проблема с кучето и седалката, и въпреки януарския студ, държеше прозорците широко отворени. Паркър, бостънски териер, се бе изтегнал на пода с тъжно изражение.

Не знаеше за какво са се спречкали момчетата, но все още не се беше стигнало до размяна на удари, така че не направи опит да прекрати спора. Знаеше, че са неспокойни колкото Паркър заради преместването.

Беше ги изтръгнала от корените им. Колкото и да внимаваше, все пак изживяваха шок. Всички трябваше да се приспособят към нова почва. Вярваше, че ще разцъфнат тук. Трябваше да вярва, иначе стомахът й би се разбунтувал като този на домашния любимец на семейството.

— Мразя те, воняща слузеста гадино! — заяви осемгодишният Гевин.

— И аз мразя тъпия ти дебел задник! — отвърна шестгодишният Люк.

— Мразя слонските ти уши!

— Мразя цялото ти грозно лице!

Стела въздъхна и усили радиото.

Не стори нищо, докато стигнаха до тухлените колони от двете страни на алеята към имението Харпър. Веднага щом сви от пътя, спря и за момент поседя мълчаливо, докато на задната седалка продължаваха да се сипят обиди.

Паркър плахо вдигна поглед към нея, а после скочи да подуши въздуха навън.

Тя изключи радиото и зачака. Гласовете зад гърба й постепенно заглъхнаха и след едно последно: „А аз мразя цялото ти тяло“ настъпи пълна тишина.

— Знаете ли какво ми хрумна — заговори Стела с нормален, спокоен тон, — да скроим номер на госпожа Харпър.

Гевин се наведе напред, колкото позволяваше предпазният му колан.

— Какъв номер?

— Много хитър. Не съм сигурна дали ще е сполучлив. Мога да ви уверя, че тя е доста умна. Така че трябва да внимаваме да не заподозре нещо.

— Мога да бъда хитър — увери я Люк. Един поглед в огледалото за обратно виждане й беше достатъчен, за да се убеди, че руменината, избила по бузите му от ярост, вече избледнява.

— Добре, ето какъв е планът.

Стела се завъртя на седалката си, за да застане с лице и към двете момчета. За пореден път бе поразена какво съчетание от нейните черти и тези на Кевин представляват и двамата. Люк имаше нейните сини очи и устните на баща си, а Гевин — сивкаво-зелените очи на Кевин и нейните устни. Люк бе наследил светлия цвят на лицето си от нея… горкото дете, а Гевин — златистата кожа на Кевин.

Направи драматична пауза и се увери, че синовете й нетърпеливо са наострили слух.

— Не зная. — Стела колебливо поклати глава. — Може би не е добра идея.

Последваха молби и протести в един глас и подскачане на седалката, което накара Паркър да нададе развълнуван лай.

— Добре, добре. — Вдигна ръце. — Ето какво ще направим. Ще спрем с колата пред къщата и ще се изкачим до вратата. Когато влезем и ви представя на госпожа Харпър… трябва да бъдете големи артисти, много умни.

— Можем! — извика Гевин.

— Е, ще трябва да се преструвате на… трудно е, но мисля, че ще се справите. Искам да се преструвате на учтиви, послушни, добре възпитани момчета.

— Можем да го направим, можем… — Лицето на Люк имаше решителен израз. — Хей!

— А аз ще се преструвам, че никак не съм изненадана от държането на двете си послушни, добре възпитани деца. Мислите ли, че ще се получи?

— Може би тук няма да ни хареса — промълви Гевин. Към обтегнатите й нерви се прибави и чувство за вина.

— Може би. А може и да ни хареса. Ще видим.

— Предпочитам да живеем при дядо и леля Джо в тяхната къща. — Малките устни на Люк затрептяха и сърцето на Стела се сви. — Не може ли?

— Наистина не може. Но можем да им гостуваме. Както и те на нас. Щом ще живеем тук, често ще се виждаме с тях. Очаква ни приключение, не забравяйте. Ще опитаме и ако не сме доволни, ще пробваме нещо друго.

— Тук хората говорят смешно — промърмори Гевин.

— Не, просто различно.

— И няма сняг. Как ще правим снежни човеци и ще се пързаляме с шейни, щом времето е тъпо и не вали сняг?

— Прав си, но ще си намерите други занимания.

Нима беше преживяла последната си бяла Коледа? Защо досега не се беше замисляла за това?

Гевин вирна нос.

— Ако тя е лоша, няма да остана тук.

— Дадено.

Стела потегли, пое си дъх, за да възвърне увереността си, и продължи по алеята. След няколко мига Люк възкликна:

— Колко е голяма!

„Разбира се“, помисли си Стела и се запита как ли ще се стори къщата на децата й. Дали внушителната триетажна сграда ще ги изпълни със страхопочитание? Дали ще бъдат впечатлени от подробностите? Бледожълтите каменни зидове величествения колони, разкошно фоайе със стълбище, което го разделяше на две и водеше до тераса, подобна на театрален балкон на втория етаж.

Или ще забележат само колко е огромна — тройно по-голяма от кокетната им къщичка в Саутфийлд?

— Много е стара — каза им тя. — На повече от сто и петдесет години. А госпожа Харпър винаги е живяла тук.

— Тя на сто и петдесет ли е? — полюбопитства Люк и брат му го смушка с лакът.

— Тъпак, ако беше на толкова, щеше да е мъртва и по нея да лазят червеи.

— Трябва да ви напомня, че учтивите, послушни и добре възпитани момчета не наричат братята си „тъпаци“. Виждате ли колко много трева има? Паркър ще обожава разходките навън, нали? А и вие ще имате много място за игра. Но ще трябва да стоите далеч от градината и цветните лехи, както у дома… Както в Мичиган — поправи се тя. — Ще попитаме госпожа Харпър къде можете да ходите и къде — не.

— Има толкова големи дървета — промълви Люк.

— Виждаш ли онова там? Нарича се чинар и навярно е по-старо дори от къщата.

Спря на алеята за паркиране, която заобикаляше островче с азалии, и с възхищение огледа червения японски клен и златистия кедър сред тях.

Дръпна каишката на Паркър с уверени ръце, въпреки учестения си пулс.

— Гевин, ти води Паркър. Ще внесем нещата си, след като се срещнем с госпожа Харпър.

— Тя ще ни командва ли? — попита той.

— Да. Ужасната съдба на децата е да бъдат командвани от възрастните. Освен това тя ще плаща заплатата ми, така че ще командва и мен. Всички сме в една лодка.

Гевин пое каишката на Паркър, когато слязоха от колата.

— Вече я мразя.

— Ето това харесвам у теб, Гевин. — Стела разроши чупливите му руси коси. — Винаги мислиш положително. Добре, да вървим.

Хвана и двамата си сина за ръце и леко ги притисна. Четиримата тръгнаха към покритата площадка пред входа.

Вратите, двойни и боядисани в същия снежнобял цвят като прозорците, внезапно се отвориха.

— Най-сетне! — Дейвид разпери ръце. — Мъже! Значи вече няма да съм малцинство.

— Гевин, Люк, това е господин… извинявай, Дейвид, не зная фамилното ти име.

— Уентуърт. Но нека ме наричат Дейвид. — Приклекна и погледна неукротимо лаещия Паркър в очите. — Какъв е проблемът, приятел?

В отговор Паркър опря предните си лапи на коляното му и весело го близна по лицето.

— Така е по-добре. Заповядайте. Роз ще дойде след малко. Говори по телефона горе, хока някакъв доставчик за неполучена стока.

Влязоха в просторното фоайе, където момчетата застинаха и ококориха очи.

— Много баровско, а?

— Това нещо като църква ли е?

— Не. — Дейвид се усмихна на Люк. — Има скъпи неща, но е просто къща. Ще ви разведа из нея, но може би първо ще поискате да пийнете по чаша горещ шоколад, за да ви ободри след дългото пътуване.

— Дейвид приготвя страхотен шоколад. — Роз слезе по изящното стълбище в средата на фоайето. Беше облечена с работни дрехи, както предишния ден. — С много бита сметана.

— Госпожо Харпър, това са синовете ми. Гевин и Люк.

— Много се радвам да се запознаем, Гевин.

Подаде му ръка.

— Това е Паркър. Нашето куче. На година и половина е.

— Голям красавец.

Приятелски потупа кучето.

— Аз съм Люк. На шест години съм и вече ходя на училище. Мога да пиша името си.

— Само с печатни букви — подигравателно се усмихна Гевин на по-малкия си брат.

— Всеки започва така, нали? Радвам се да се запозная и с теб, Люк Надавам се, че ще ви хареса да живеете в тази къща.

— Не изглеждате толкова стара — отбеляза Люк и Дейвид не можа да сдържи смеха си.

— Благодаря. Не се и чувствам стара през повечето време.

Леко засрамена, Стела все пак успя да се усмихне.

— Казах на момчетата, че къщата е много стара и че семейството ви винаги е живяло в нея. Люк е малко объркан.

— Аз не съм тук, откакто е построена къщата. Да пийнем горещ шоколад, Дейвид. Ще седнем в кухнята, да се опознаем.

— Дейвид вашият съпруг ли е? — попита Гевин. — Защо имате различни фамилии?

— Тя отказва да се омъжи за мен — отговори Дейвид на въпроса му, докато ги водеше по коридора. — Просто разбива бедното ми страдащо сърце.

— Шегува се. Той се грижи за къщата, както и за почти всичко останало. Живее тук.

— И твоя шефка ли е? — Люк задърпа Дейвид за ръката. — Мама каза, че ще бъде шефка на всички ни.

— Оставям я да се мисли за такава.

Покани ги в кухнята с гранитни плотове и мебели от топло черешово дърво. Под големия прозорец имаше извит диван със сапфирено-сини кожени възглавнички.

В сини сандъчета, подредени покрай плотовете, растяха ароматни подправки. До тях блестяха медни съдове.

— Това е моето владение — каза им Дейвид. — Аз съм шефът тук, така че в тази част на къщата се слуша моят глас. Обичаш ли да готвиш, Стела?

— Не зная дали бих употребила думата „обичам“ но със сигурност не мога да приготвя нещо достойно за тази кухня.

Два фризера, готварска печка, която изглеждаше предназначена за ресторант, двойна фурна, безкрайно дълги плотове.

С облекчение забеляза малките подробности, които създаваха домашен уют. Тухлена камина, в която тлееше жарава, старинен шкаф със стъклени съдове, рано разцъфнали лалета и зюмбюли в сандъчета върху преградния плот.

— Готвенето е моята страст. Честно казано, жалко е да пропилявам забележителния си талант за Роз. Тя би се задоволила и със студена зърнена закуска. А Харпър рядко се появява тук.

— Харпър е най-големият ми син. Живее в къщата за гости. Скоро ще ви запозная с него.

— Той е луд учен.

Дейвид извади джезве и парченца шоколад.

— Чудовища ли прави? Като Франкенщайн?

Задавайки този въпрос, Люк здраво стисна ръката на майка си.

— Франкенщайн е измислен герой — напомни му Стела. — Синът на госпожа Харпър работи с растения.

— Може би един ден ще създаде гигантско цвете, което говори.

Развеселен, Гевин бавно се приближи към Дейвид.

— Неее!

— „Безброй са чудесата на небето и земята, Хорацио“. Вземи една табуретка, приятелю, и гледай как великият майстор приготвя най-хубавия горещ шоколад на света.

— Сигурно бързате да продължите работата си — обърна се Стела към Роз. — Искам да ви покажа някои скици и бележки, които нахвърлях снощи.

— Потрудила си се.

— Нямам търпение. — Хвърли поглед към Люк, който пусна ръката й и отиде да седне до брат си. — Тази сутрин имам среща с директорката на училището. Момчета трябва да започнат утре. Мога да поискам препоръки за детегледачка, при която да ги водя преди и след учебни занятия…

— Хей! — Дейвид разбърка шоколад и сметана на котлона — Това са моите момчета. Мислех, че ще стоят при мен, за да ми правят компания и да вършат черната работа тук, когато не са на училище.

— Не мога да искам от теб…

— Можем да стоим при Дейвид — намеси се Гевин. — Ще бъде чудесно.

— Не…

— Разбира се, зависи от много неща — непринудено заговори Дейвид, докато добавяше захар. — Ако не обичат „Плейстейшън“, няма да стане. Имам условия.

— Обичам да играя на „Плейстейшън“ — каза Люк.

— Трябва да обожават „Плейстейшън“.

— Да! Да! — Момчетата заподскачаха едновременно на табуретката. — Обожаваме.

— Стела, докато приготвят шоколада, какво ще кажеш ние да свалим част от нещата ти от колата?

— Добре. Ще се върнем след минута. Паркър…

— Кучето не ми пречи — успокои я Дейвид.

— Добре. Идваме веднага.

Роз изчака, докато стигнаха до входната врата.

— Дейвид има страхотен подход към децата.

— Личи си. — Стела усети, че неволно е заиграла с каишката на часовника си, и внезапно спря. — Просто не искам да се чувства задължен. Съгласна съм да му плащам, разбира се, но…

— Ще се разберете за това помежду си. Само исках да ти кажа… като майка на майка, че можеш да му имаш доверие, че ще се грижи добре за тях, ще ги забавлява и с него ще бъдат в безопасност. Никой не би могъл да ги опази от обичайните дребни злополуки, разбира се.

— Би трябвало да притежава свръхестествени способности.

— Буквално е отраснал в тази къща. Гледам на него като на свой четвърти син.

— Така ще бъде невероятно лесно. Няма да се налага да ги водя при детегледачка.

„Още една непозната“, помисли си Стела.

— А ти не си свикнала нещата да бъдат лесни.

— Не съм. — Откъм кухнята прозвуча детски смях. — Но искам момчетата да са доволни, а те имат решаващия глас.

— Чудесен звук. Липсваше ми. Да внесем нещата ти.

— Трябва да ми кажеш кое ще бъде позволено и кое не — настоя Стела, когато излязоха навън. — Къде ще могат да ходят и къде не. Да имат задължения и правила както у дома. В Мичиган.

— Ще помисля върху това. Въпреки че Дейвид… аз би трябвало да определям правилата в тази къща, но навярно той вече има идеи. И кучето е страхотно впрочем. — Роз извади двата куфара от багажника. — Моето умря миналата година и не се реших да си взема друго. Хубаво е тук да има куче. Подходящо име.

— Паркър… като Питър Паркър. Името на…

— Спайдърмен. И аз съм отгледала три момчета.

— Разбира се.

Стела взе още един куфар и картонена кутия. Усети мускулите си да се напрягат, докато Роз носеше товара си с очевидна лекота.

— Канех се да попитам кой още живее тук, какъв друг персонал имате.

— Само Дейвид.

— Така ли? Когато пристигнахме, спомена, че вече няма да е малцинство като единствен мъж в къщата.

— Точно така. Досега бяхме аз, Дейвид и Печалната невеста. — Роз внесе багажа вътре и продължи нагоре по стълбите с него. — Нашият призрак.

— Вашият…

— Би било жалко стара къща като тази да не е обитавана от дух.

— Добра гледна точка.

Стела реши, че Роз се шегува с нея като новодошла в града, която все още не е чула местните легенди. Измислиците за призраци бяха неизменна част от историята на много известни фамилии. Затова не обърна особено внимание.

— Можете да се настаните в западното крило. Мисля, че стаите, които сме предвидили, ще ви бъдат най-удобни. Аз съм в източното крило, а Дейвид живее в стаите до кухнята. Всеки разполага с достатъчно лично пространство, което винаги сме смятали за важно в добрите взаимоотношения.

— Това е най-красивата къща, която съм виждала.

— Нали? — Роз спря за миг и надникна през прозореца с изглед към една от градините й. — Понякога през зимата прониква влага и често се налага да викам водопроводчик или електротехник, но обичам всеки сантиметър от нея. Някои биха казали, че е твърде голяма за сама жена.

— Твоя собственост е. Семейно наследство.

— Точно така. И ще остане моя каквото ще да става. Ето тук. Всяка стая има тераса. Ти ще решиш дали вратата за терасата на момчетата да се заключва. Предположих, че за тях, на тази възраст, ще е по-добре да живеят в една стая, особено на ново място.

— Безспорно. — Стела влезе след Роз. — О, със сигурност ще им хареса. Голямо пространство, много светлина. — Остави кашона и куфара върху едното от двете еднакви легла. — Но се боя за антиките.

Прокара ръка по старинния скрин.

— Мебелите са предназначени за ползване. Само творбите на изкуството трябва да се пазят.

— Повярвай ми, тези думи ще ги зарадват.

„Господи, дано не повредят нещо“.

— Твоята стая е съседната. Банята е обща за двете. — Роз посочи и кимна. — Мисля, че поне в началото ще искаш да бъдеш близо до тях.

— Идеално!

Стела влезе в банята. Голямата вана върху четири лъвски лапи стоеше на висок мраморен подиум до огромен прозорец. Тоалетната бе отделена с висока чамова преграда и имаше старинно казанче със синджир. Момчетата щяха да полудеят, щом го видят!

До мивката, която се намираше над друг подиум, се виждаше медна тръба за затопляне на кърпи, на която вече бяха окачени пухкави морскозелени хавлии.

През свързващата врата в стаята нахлуваше светлината на зимното слънце и падаше върху дъбовия паркет с естествени шарки.

Удобната холова гарнитура беше поставена с лице към малката камина от бял мрамор, над която висеше картина на градина, пълна с разцъфнали летни цветя.

Цял куп копринени възглавнички в нежни пастелни цветове украсяваха леглото с ефирен балдахин от бял и бледорозов воал. Тоалетката с дълго елипсовидно огледало беше от лъскав махагон, както и изящният малък скрин и резбованият гардероб.

— Започвам да се чувствам като Пепеляшка на бала.

— Ако пантофката ти приляга. — Роз остави куфарите на пода. — Искам да ти харесва и момчетата ти да бъдат доволни, защото ще изисквам от теб много работа. Къщата е голяма и скоро Дейвид ще ви разведе из нея. Няма да се засичаме често, освен ако не пожелаем да се срещнем. — Нави ръкавите на ризата си и хвърли поглед наоколо. — Не съм общителна жена, но обичам компанията на хора, които харесвам. Мисля, че ти ще си сред тях. Вече харесвам децата ти. — Погледна часовника си. — Ще взема горещия шоколад, на който никога не мога да устоя, и ще се залавям за работа.

— Бих искала да ти покажа някои от идеите си по-късно днес.

— Добре. Заповядай.

Стела изпълни намерението си, Възнамеряваше да вземе и децата със себе си след срещата е училищната директорка, но сърце не й даде да прекъсне заниманията им с Дейвид.

Край на тревогите й, че няма да свикнат да живеят в нова къща с непознати хора. Вече й се струваше, че на нея ще й бъде най-трудно да се приспособи.

Този път избра по-подходящо облекло. Груби обувки, които бяха стъпвали по доста кал, поизносени джинси и черен пуловер. С куфарчето си в ръка се отправи към главния вход на градинарския център.

На бюрото седеше същата жена, но в момента обслужваше клиентка. Стела забеляза малка дифенбахия във вишневочервена саксия и четири стръка бамбук, вързани с декоративна панделка, вече поставени в кутия.

Чанта с камъчета и четириъгълна ваза чакаха цената им да бъде въведена в касовия апарат.

Добре.

— Тук ли е Роз? — попита Стела.

— О… — Руби нехайно махна с ръка. — Някъде наблизо е.

Стела кимна към радиостанцията зад бюрото.

— Дали е взела другата със себе си?

Идеята се стори забавна на Руби.

— Едва ли.

— Е, добре, ще я потърся. Интересно растение — обърна се Стела към клиентката с бамбуковите стръкове. — Не изисква специални грижи и би изглеждало страхотно в ето тази купа.

— Мислех да го сложа на плота в банята си. Нещо красиво и забавно.

— Чудесно. Освен това е оригинален подарък за домакинята, когато отидете на гости. По-интересен от обикновени цветя.

— Не беше ми хрумвало. Е, може да взема още няколко.

— Няма да сгрешите.

Лъчезарно и се усмихна и мислено се поздрави докато вървеше към оранжериите. Не бързаше да намери Роз. Това й даде възможност да надникне тук-там, да разгледа стоката и реда, в който е изложена. И да нахвърля още бележки.

Дълго стоя в сектора за разсаждане, огледа развитието на издънките и резниците, видовете растения и състоянието им.

Едва след около час премина в сектора за присаждане През вратата звучеше музика, навярно „Корс“.

Подаде глава. Покрай двете дълги стени на оранжерията бяха разположени маси, а в центъра още две, плътно една до друга. Носеше се мирис на топлина, вермикулит и торфен мъх.

Имаше саксии, някои от тях с растения, на които бяха поставени присадки. От ръбовете на масите висяха табели, подобни на болнични картони. В един ъгъл светеше компютърен екран, на който пулсираха различни цветосъчетания, сякаш в такт с музиката.

Скалпелите, ножовете, пинцетите, лепенките, восъкът и всички останали принадлежности бяха подредени в тавички.

Забеляза Роз в далечния край, застанала зад мъж, който седеше на табуретка. Работеше, приведен напред. Роз бе сложила ръце на кръста му.

— Няма да ти отнеме повече от час, Харпър. Тази фирма е колкото моя, толкова и твоя, така че трябва да се запознаеш с нея и да чуеш идеите й.

— Разбира се, разбира се. Но съм по средата на работата, по дяволите. Ти искаше да назначиш управител, така че ти приемай идеите й. На мен ми е все едно.

— Съществува нещо, наречено добри маниери. — В горещия въздух витаеше гняв. — Моля те поне за час да се преструваш, че ги притежаваш.

Последната забележка накара Стела да си спомни своите думи към синовете си. Трудно сдържа смеха си, но го прикри като се покашля, вървейки по тясната пътека.

— Извинявайте, че ви прекъсвам. Просто… — Спря до една саксия и огледа присадката и новите листа. — Аз не бих могла да направя това.

— Дафина.

Синът на Роз не я удостои дори с поглед.

— Вечнозелен вид. Използвали сте напречна присадка.

Изведнъж той се завъртя на табуретката си. В лицето изглеждаше като копие на майка си — същите изпъкнали скули и топли очи. Косите му бяха значително по-дълги от нейните и вързани отзад с нещо, което приличаше на лико. Бе строен като нея, очевидно доста висок и облечен с изтъркани дънки и изцапана с кал тениска с емблемата на университета в Мемфис.

— Разбирате от присаждане?

— Само в общи линии. Веднъж поставих клиновиден калем на една камелия. Справих се, но съм по-добра в разсаждането. Аз съм Стела. Радвам се да се запознаем, Харпър.

Той изтри ръка в дънките си, преди да поеме нейната.

— Мама каза, че ще се заемете с организацията тук.

— Такъв е планът и се надявам никой да не страда прекалено заради това. Върху какво работите?

Стела се приближи към ред саксии, покрити с прозрачни найлонови торбички, придържани с четири колчета далеч от растението с поставена присадка.

— Гилсофилия, или гипсарка. Стремя се да добия и синя, освен бяла и розова.

— Синя. Любимият ми цвят. Не искам да отнемам от времето ви. Надявах се — обърна се тя към Роз — да обсъдим идеите ми някъде.

— При едногодишните растения. В офиса е изключено. Харпър?

— Добре, добре. Вървете. Ще дойда след пет минути.

— Харпър!

— Добре, десет. Но това е последната ми оферта.

Роз се засмя и закачливо го перна по тила.

— Дано не се наложи да идвам да те моля.

— Не, не, не — промърмори той с дяволита усмивка.

Когато излязоха навън, Роз въздъхна.

— Пусне ли корени там, трябва да го бодеш с остен, за да помръдне задника си. Той е единственият от синовете ми, който проявява интерес към градинарството. Остин е репортер, работи в Атланта. Мейсън е лекар, поне се надява да стане. В момента е на специализация в Нашвил.

— Навярно се гордееш с тях.

— Така е, но рядко виждам и двамата. А за Харпър който е тук, буквално под носа ми, трябва да организирам издирване, когато искам да поговорим. — Роз се подпря на една от масите. — Е, какво си донесла?

— Одрал е кожата ти.

— Така казват всички. Само той е близо до мен. Твоите момчета при Дейвид ли са?

— Не можах да ги откъсна. — Стела отвори куфарчето си. — Направих някои бележки.

Роз погледна купчината листове и едва не потръпна.

— Доста, бих казала.

— И нахвърлях груби скици как бихме могли да променим разположението, за да увеличим продажбите, главно на аксесоари. Имаш чудесно разположение, отлично оформление, указателни табели и много примамлив вход.

— Очаквам да чуя думата „но“.

— Но… — Стела овлажни устни. — Главното търговско помещение е малко неорганизирано. След няколко промени ще се съединява по-добре с допълнителното помещение и оранжериите. Ето функционално-организационен план…

— Функционално-организационен план. Господи!

— Спокойно, няма нищо страшно. Нуждаеш се от разпределение на отговорностите във функционалната част, тоест продажбите, продукцията и разсаждането. Очевидно ти си експерт в разсаждането, но на този етап се нуждаеш от мен, за да поема продукцията и пласмента. Ако увеличим продажбите както предвиждам…

— Съставила си схеми. — В гласа на Роз се долови нотка на удивление. — И графики. Започвам… да се плаша.

— Няма от какво. — Стела се засмя и погледна лицето й. — Е, може би малко. Но ако погледнеш тази схема, ще видиш управителя на градинарския център… тоест мен… и ще бъдеш спокойна, че не носиш отговорност за всичко. Тази стрелка сочи към специалиста по разсаждане… към теб, а предполагам и Харпър. Мениджър по производствената част — аз, както и по продажбите. Поне засега. Ще се наложи да делегираш права или да назначиш някого да отговаря за отглеждането на разсад на закрито и открито. Този отдел тук ще се занимава с персонала, длъжностните характеристики и отговорности.

— Добре. — Малко задъхана, Роз потърка тила си. — Преди да напрегна очите си да прочета всичко това, нека ти кажа, че докато обмисляме назначаване на още персонал, трябва да имаме предвид, че Лоугън, проектантът ми, досега доста добре ръководи отглеждането на открито. Не съм основала тази фирма, за да седя и да гледам как други вършат цялата работа.

— Страхотно! Тогава бих искала да се срещна с Лоугън, за да координираме идеите си.

Усмивката на Роз бе леко дяволита.

— Ще бъде интересно.

— Впрочем, щом и двете сме тук, какво ще кажеш да прегледаме бележките и скиците ми за основното търговско помещение? Ще можеш по-ясно да си представиш какво имам предвид, а и ще бъде по-просто за обясняване.

„Просто?“, помисли си Роз, докато слизаше по рампата с пъргавата си походка. Не мислеше, че отсега нататък ще има нещо просто. Но поне със сигурност нямаше да е скучно.

Четвърта глава

Всичко беше съвършено. Работеше много, но на този етап през повечето време планираше. Или организираше. Вече имаше идеи как могат и как трябва да станат нещата.

Някои хора биха се подразнили от склонността й да подрежда и проектира всичко, да налага възгледите си дори когато другите не разбират идеите й напълно, а може би особено тогава.

Но самата тя не я смяташе за недостатък.

Животът тече по-гладко, когато всичко е на мястото си.

Така вървеше нейният живот — доколкото зависеше от нея — до смъртта на Кевин. Детството й приличаше на лабиринт от противоречия, неразбиране и гняв. Практически остана без баща на три години, когато разводът раздели семейството й.

Единственият й спомен от напускането на Мемфис бе, че плака за татко си.

От този ден нататък винаги й се струваше, че с майка й са на противоположни мнения за всичко: от цвета, в който да бъдат боядисани стените, до плановете за празници и почивки.

Същите тези някои хора биха казали, че това е неизбежно, когато две твърдоглави жени живеят в една къща. Но Стела знаеше, че не е точно така. Тя беше практична и организирана, а майка й — разпиляна и спонтанна, което бе довело до четири несполучливи брака и три развалени годежа.

Майка й обичаше разточителството, шума и бурната романтика. Стела предпочиташе тишината, спокойствието и сигурността.

Не че не бе романтичка. Просто не прекрачваше границите на здравия разум.

Решението й да се обвърже с Кевин беше и разумно, и продиктувано от романтични чувства. Той бе мил, внимателен и стабилен. Имаха едни и същи желания. Дом, семейство, бъдеще. Винаги я караше да се чувства щастлива, закриляна и обичана. Господи, колко и липсваше!

Питаше се какво ли би казал за завръщането й тук с надежда за ново начало. Щеше да я насърчи. Винаги бе вярвал в нея. Бяха вярвали един в друг.

Той бе нейната опора в много отношения. Здравата основа, върху която тя изгради живота си след детство, изпълнено с разтърсващи скандали и неудовлетвореност.

Изведнъж съдбата й беше отнела тази здрава основа. Беше загубила опората си, любимия си, най-добрия си приятел и единствения човек на света, който можеше да обича децата й толкова, колкото самата тя.

Неведнъж през първите месеци след смъртта му я обземаше отчаяние, че никога не ще възвърне равновесието си.

Сега можеше да е опора за синовете си и щеше да направи всичко, на което е способна, за да им осигури добър живот.

Щом момчетата си легнеха, сядаше с лаптопа си срещу примамливия тих огън в камината, каквато на всяка цена щеше да има в спалнята на следващия си дом.

Не беше най-подходящата поза за работа, но тя не се решаваше да поиска от Роз разрешение да превърне някоя от свободните стаи в домашен офис.

Все още не.

На първо време щеше да свикне така. Всъщност бе удобно и приятно да съставя план за следващия ден, изтегната на разкошното старо легло.

Имаше списък с телефонни номера, на които възнамеряваше да позвъни — на доставчици и фирми за производство на градински аксесоари и саксии. Трябваше да въведе нова система за ценообразуване, с цветни диаграми. Да инсталира програма за издаване на фактури.

Трябваше да поговори с Роз за сезонните работници. Кого да назначат, колко хора са нужни какви да бъдат индивидуалните и груповите задължения.

Все още не се бе срещнала с проектанта. Нима наистина цяла седмица не можеше да намери време да отговори на едно телефонно обаждане? Написа името Лоугън Кътридж с удебелен шрифт и го подчерта.

Погледна часовника и си напомни, че работоспособността през деня зависи от здравия сън през нощта.

Отнесе лаптопа до тоалетката, за да го включи за зареждане. Наистина имаше нужда от домашен офис.

Изпълни обичайния си ритуал преди лягане. Старателно свали грима си с крем и когато погледна чистото си лице в огледалото, забеляза новите следи, оставени от безмилостното време. Нанесе крем за уморени клепачи, балсам за устни и нощен хидратант, които бяха строени според реда на употреба върху тоалетката. След като намаза с крем и ръцете си, прекара няколко минути в търсене на бели косми. Понякога безмилостното време бе коварно.

Искаше й се да е по-красива. Да има по-правилни черти и прави коси в по-приемлив цвят. Веднъж ги боядиса в кестеняво, но изглеждаше ужасно. Така че трябваше да се примири и да живее с…

Неволно си бе затананикала наум и се намръщи на отражението си в огледалото. Коя беше песента? Странно как бе влязла в главата й, щом дори не си спомняше откъде е.

Осъзна, че не звучи в съзнанието й, а наистина я чува. Нежен приспивен напев, който идваше от стаята на момчетата.

Питайки се каква работа има Роз при тях в единадесет вечерта, Стела посегна към общата врата.

Когато я отвори, песента замлъкна. На слабата светлина на нощната лампа с картинка на Хари Потър видя синовете си да спят спокойно в леглата си.

— Роз? — прошепна тя и влезе.

За миг потръпна. Защо беше толкова студено? Бързо и безшумно пристъпи към вратите на терасата и се увери, че са здраво заключени, както и прозорците. И вратата за коридора. Отново се намръщи.

Можеше да се закълне, че е чула нещо. Бе почувствала нещо. Но студа вече го нямаше, а единственият шум в стаята беше равномерното дишане на децата й.

Приглади одеялата им, както правеше всяка вечер, и целуна и двамата по челата.

И остави съединяващата врата отворена.

На сутринта нехайно си каза, че просто й се е сторило. Люк не можа да открие любимата си тениска, а Гевин се сборичка с Паркър по време на сутрешната му разходка и се наложи да го преоблече. В резултат почти не й остана време да пийне кафе и да хапне кифличката, която Дейвид настойчиво и предложи.

— Ще кажеш ли на Роз, че съм тръгнала рано? Искам да свърша с преддверието, преди да отворим в десет.

— Излезе преди час.

— Преди час? — Стела погледна часовника си. Беше си поставила за цел да се приспособи към графика на Роз, но явно се проваляше. — Спи ли изобщо?

— Тя е рано пиле, което не просто пее, а успява да изнесе цял утринен концерт преди закуска.

— Извинявай, но трябва да бягам. — Втурна се към вратата, но се спря. — Дейвид, всичко е наред с момчетата, нали? Ако има проблем, ще ми кажеш, обещаваш ли?

— Дадено. Просто се забавляваме. Днес, след училище, ще потренираме гонитба с ножици и други неща, които могат да ни извадят очите, а после ще си поиграем със запалителни вещества.

— Благодаря. Вече съм напълно спокойна. — Наведе се и потупа Паркър за последен път. — Дръж този тип под око.

Лоугън Кътридж нямаше и минута почивка. Дъждът бе забавил личния му проект толкова, че отново щеше да отложи някои от най-приятните си занимания, за да изпълнява професионални задължения.

Това не представляваше голям проблем. Гледаше на проектирането на градини като на работа която няма край. Никога не можеше да бъде завършена. Не трябваше да я приема за завършена. Когато човек работеше с Природата, Природата беше шефът. Беше капризна, непредсказуема и винаги очарователна.

Човек трябваше постоянно да е нащрек да е готов да изпълнява прищевките й и да прави компромиси според настроенията й. Предварителното планиране до последната подробност бе начинание, обречено на неуспех а на света имаше предостатъчно други неща, носещи разочарование.

Днес Природата бе благоволила да му дари един хубав слънчев ден и той щеше да го използва, за да се посвети на личния си проект. Това означаваше да действа сам, както винаги предпочиташе, и да отскочи да нагледа обекта, на който работеха двамата му помощници.

Трябваше да вземе от Роз дръвчетата, които бе набелязал за своя лична употреба, да ги откара обратно до къщата си и преди пладне да ги засади.

Или поне до един часа. Най-късно до два.

Щеше да види как ще се развият нещата.

Единственото, за което не намери време, бе срещата с новата управителка назначена от Роз. Първо, не можеше да си обясни защо Роз е наела управител, и второ, защо жена от севера. Струваше му се, че се справя достатъчно добре с ръководството на фирмата си и сама и че няма нужда от някаква бързоречна новачка, която да се бърка в системата.

Харесваше му да работи с Роз. Тя се интересуваше единствено от крайния резултат и не навлизаше в неговата територия твърде често. Обичаше работата, както и той, и притежаваше инстинкт за нея. Затова бе готов да изслуша и обмисли всяко нейно предложение.

Плащаше добре и не мъмреше никого за дребни неща.

Подозираше, че новата управителка ще се окаже само пречка по пътя му.

Нали вече беше започнала да му досажда с хладния си северняшки говор — получаваше от нея гласови съобщения за разпределяне на работното време, системи за издаване на фактури и съставяне на каталози.

Той пет пари не даваше за тези неща и нямаше намерение да се заинтересува от тях.

С Роз бяха изградили система. Система, която действаше безупречно — и клиентите бяха доволни.

Защо да променят тази сполучлива тактика?

Мина с големия си пикап през паркинга, придвижи се между купчините пръст, пясък и дървени греди за градински конструкции и заобиколи товарната рампа.

Вече бе избрал и обозначил това, което искаше, но преди да го натовари, реши да хвърли още един поглед. Сети се за няколко вечнозелени вида, които навярно щеше да намери в сектора с подготвени за засаждане дръвчета.

Харпър му бе ашладисал две върби и цял жив плет от божури. Тази пролет щяха да са готови, както и множество резници, за които Роз му бе помогнала.

Продължи през редовете дръвчета, но изведнъж направи рязък завой и спря.

„Нещо не е наред“, каза си той. Всичко беше променено и разместено. Къде бе дрянът му? Къде, по дяволите, бяха изчезнали рододендроните и планинските лаври, на които лично бе поставил етикети? Къде беше проклетата му магнолия?

Намръщи се на една върба и започна внимателен, подробен оглед на тази част от градинарския център.

Всичко изглеждаше различно. Дръвчетата и храстите вече не представляваха интересна еклектична смесица от видове, а бяха строени като представителни армейски части. Подредени по азбучен ред за негов ужас. Според скапаните латински наименования.

Храстите бяха отделени и организирани по същия идиотски начин.

Намери дръвчетата си и разтреперан от гняв, ги превози с количка до пикапа си. Мърморейки на себе си, реши да отиде до наскоро засадените фиданки и внимателно да ги извади. При него щяха да се намират на по сигурно място. Очевидно.

Но първо трябваше да намери Роз и да оправи тази бъркотия.

Застанала на висока подвижна стълба, въоръжена с кофа вода, сапун и парцал, Стела атакува най-горния рафт, който беше разчистила. „Едно забърсване — реши тя — и ще е готов за излагане на новата стока“. Представяше си подредени по цвят декоративни саксии, а между тях — вазички с различни клонки за украса. Като добавеше още аксесоари, например плетени кошнички, водоскоци, камъчета и мозайка, щеше да се получи нещо.

Атрактивната аранжировка щеше да доведе до импулсивни покупки.

Щеше да премести добавките за почва, торовете и пестицидите до страничната стена. Те бяха необходими материали, които не се купуваха импулсивно. Клиентите, търсещи неща от подобно естество, щяха да се отправят натам и неволно да докосват висящите камбанки, докато минават покрай пейката и бетонното сандъче, което възнамеряваше да сложи. След още няколко промени всичко щеше да дойде на мястото си и да привлича клиентите към сектора със саксийни растения, сандъчета за тераса и градински мебели, преди да продължат към цветята за засаждане в лехи.

Разполагаше с час и половина, преди да отворят, и ако успееше да придума Харпър да й помогне с тежките неща щеше да успее.

Чу стъпки, идващи откъм задния вход, и отмести кичур коса от лицето си.

— Напредвам — започна тя. — Знам, че все още няма завършен вид, но…

Гласът й секна, щом го видя.

Дори застанала на стълбата, се почувства като джудже в сравнение с него. Беше висок най-малко метър и деветдесет. Строен, с широки рамене и мускули, изпъкващи под избелелите джинси, изцапани на едното бедро. Бе облякъл плътна спортна жилетка върху бяла тениска, а ботушите му изглеждаха толкова стари и издраскани, че тя се запита защо все още не ги е прежалил и не им е устроил подобаващо погребение.

Дългите му, чупливи и разрошени коси имаха цвета, който се бе опитала да постигне единствения път, когато бе боядисала своите.

Не би го нарекла красавец. Всичко в него й се струваше грубо и сурово: стиснатите устни, хлътналите бузи, острият нос и изразът на очите. Бяха зелени, но не като на Кевин. Изглеждаха тъжни, дълбоки и сякаш горяха под смръщените му вежди.

Не, не беше красив, но от него струеше поразителна сила. Струваше й се, че ако някой посегне да го удари с юмрук, ще счупи ръката си.

Усмихна се, питайки се къде са Роз или Харпър. Или който и да е.

— Извинявайте. Все още не сме отворили. С какво мога да ви бъда полезна?

О, този глас му изглеждаше добре познат. Същият, който бе оставил досадните съобщения, изречени с хладен, суховат тон, за функционално-организационен план и пазарни цели.

Беше очаквал външността й да подобава на жена, говореща по този начин. „Обичайна грешка“, каза си той. Нямаше нищо хладно и суховато в буйните червени коси, които се бе опитала да укроти, като ги върже под някаква смешна забрадка, или в плахия израз на големите и сини очи.

— Преместили сте дръвчетата ми, по дяволите!

— Съжалявам.

— Е, има за какво. Не го правете повече.

— Не знам за какво говорите. — Стела хвана по-здраво, кофата за всеки случай и слезе от стълбата. — Поръчали сте дръвчета? Ако ми кажете името си, ще намеря поръчката ви. Въвеждаме нова система и…

— Не е нужно да поръчвам нищо, а новата ви система не ми харесва. Какво правите тук, по дяволите? Къде е всичко?

Говорът му бе местен, а тонът му издаваше нескрито раздразнение.

— Мисля, че е най-добре да дойдете отново, когато отворим. През зимата работното ни време започва в десет. Ако ми оставите името си…

Тя се приближи към бюрото с телефона.

— Кътридж. Би трябвало да знаете кой съм, щом не преставате да ми досаждате от близо седмица.

— Не зная… О, Кътридж! — Малко се поуспокои. — Проектантът. Не съм ви досаждала — уверено заговори тя, щом разбра с кого си има работа. — Опитвам да се свържа с вас, за да си уговорим среща. Не благоволихте да отговорите на обажданията ми. Надявам се, че не се отнасяте към клиентите със същото неуважение, както към колегите си.

— Неуважение? Сестричке, нямаш представа какво се нарича неуважение.

— Имам двама сина — сопна се тя. — Чувала съм доста обиди. Роз ме назначи, за да въведа известен ред в бизнеса и да снема част от организационния товар от плещите й.

— Организационен товар? — Вдигна поглед към тавана, сякаш отправяше молитва. — За бога, винаги ли се изразяваш така?

Стела въздъхна с облекчение.

— Господин Кътридж, върша работата си. Част от нея е свързана с проектирането и оформлението на градини. Това е много важна и доходоносна част.

— Дяволски си права. Аз отговарям за нея.

— Очевидно в тази част цари хаос, защото досега е била ръководена като цирк. Цяла седмица събирам хвърчащи листчета и надраскани на ръка заявки и фактури, ако могат да се нарекат така.

— Е, и?

— Ако си бяхте направили труда да отговорите на обажданията ми и да се срещнем, щях да ви обясня как ще се осъществява тази дейност занапред.

— О, така ли? — Характерният за западната част на Тенеси говор бе добил лукава и опасна нотка. — Ти ще ми обясняваш.

— Точно така. Системата, която въвеждам, ще ви спестява значително време и усилия с компютъризирани фактури и описи, списъци на клиенти, проекти и…

Прецени я с поглед. Навярно бе с около тридесет сантиметра по-висок от нея и с петдесет килограма по-тежък. Но тази жена имаше неустоими устни. Чувствени, „като ужилени от пчела“, както би казала майка му. И сякаш дори за миг не оставаха неподвижни.

— Как, по дяволите, ще спестя нещо, като прекарвам половината от времето си пред компютър?

— Щом информацията се въведе веднъж, ще спестите. Досега, изглежда, сте съхранявали тази информация или в някой джоб, или в главата си.

— И какво от това? Ако е в джоба ми, лесно мога да я открия, както и ако е в главата ми. Нямам проблеми с паметта.

— Сигурно. Но утре може да ви прегази камион и да прекарате следващите пет години в кома. — Съблазнителните й устни хладно му се усмихнаха. — Тогава къде ще бъде.

— Ако изпадна в кома, ще ми бъде все едно къде е. Ела за малко навън.

Сграбчи ръката й и я повлече към вратата.

— Хей! — едва промълви Стела. После извика — Хей!

— Просто бизнес. — Той отвори вратата и продължи да я дърпа навън. — Няма да те завлека в някоя пещера.

— Тогава ме пусни.

Ръцете му се оказаха твърди като камък и също толкова груби. А краката му, осъзна тя, докато се отдалечаваха от сградата, изяждаха земята на толкова бързи и големи хапки, че бе принудена смешно да подтичва след него.

— Само минута. Виж това.

Посочи към сектора с дръвчета и храсти, когато тя застана задъхана до него.

— Какво има?

— Пълна бъркотия.

— Определено не е така. Посветих почти цял ден на този сектор. — Мускулната й треска бе доказателството. — Всичко е систематично подредено, за да може клиент, който търси декоративно дърво, сам или с помощта на наш служител, лесно да открие подходящото. Ако клиентът търси храст, цъфтящ през пролетта, или…

— Строени са като войници. Какво използва, за да ги подравниш така? Дърводелски нивелир? Когато сега дойде някой клиент, как ще добие представа как ще изглеждат различни видове дървета едно до друго?

— Това е твоя работа, както и на целия персонал. Ние сме тук, за да предлагаме на клиентите различни възможности, както и да задоволяваме конкретните им претенции. Ако се мотаят с часове, докато открият една проклета хортензия…

— Може би ще забележат някоя спирея или камелия, която също ще поискат да купят.

Имаше право за това и я накара да се замисли. Не беше глупава.

— Или да си тръгнат с празни ръце, защото не са могли да намерят това, за което са дошли. Любезните и добре обучени служители трябва да умеят да дават насоки и да разглеждат заедно с клиента. И този ред има недостатъци, но ми харесва повече от предишния. Аз вземам решенията. Отсега нататък. — Отдръпна се крачка назад. — Ако имаш време, трябва да…

— Нямам — прекъсна я той и се отдалечи с гневна походка към пикапа си.

— Почакай. — Затича се след него. — Трябва да поговорим за новите формуляри за заявки и системата за издаване на фактури.

— Изпрати ми някакво скапано съобщение. Нали си падаш по това?

— Не искам да ти изпращам скапани съобщения. Какво ще правиш с тези дръвчета?

— Ще ги откарам у дома.

Той отвори вратата на пикапа и седна зад волана.

— Как така у дома? Не съм видяла формуляри за тях.

— И аз не съм видял. — След като затръшна вратата, леко отвори прозореца. — Отдръпни се, Червенокоске. Не искам да премажа пръстите ти.

— Слушай. Не можеш да отмъкваш стока, когато пожелаеш.

— Обсъди това с Роз. Тя е шефът. Или по-добре повикай полицията.

Запали и когато тя се отдръпна, залитайки, потегли на задна скорост. Остави я вцепенена и загледана след него.

С поруменели от гняв страни, Стела тръгна обратно към сградата. „Заслужава го — помисли си тя. — Заслужава да се обадя в полицията“. Рязко вдигна глава, очите й засвяткаха и в този миг Роз отвори вратата.

— Това пикапът на Лоугън ли беше?

— Работи ли с клиенти?

— Разбира се. Защо?

— Имаш късмет, че досега не са те съдили. Нахълтва вътре и започва да мърмори: „Мрън-мрън-мрън“ — ядосано сподели Стела, когато мина покрай Роз и влезе. — Не харесвал това, не одобрявал онова. Като че ли нищо на света не му харесва. После си тръгва с цял товар дръвчета и храсти.

Роз замислено потърка ухото си.

— Понякога има странни настроения.

— Настроения? Видях едно от тях и никак не ми хареса.

Стела свали забрадката си и я метна върху бюрото.

— Здравата те е ядосал, а?

— Бясна съм. Опитвам се да върша работата, за която си ме назначила, Роз.

— Знам. Мисля, че досега не съм правила забележки и коментари, които биха могли да се нарекат „мрън-мрън-мрън“.

Стела я погледна ужасено.

— Не! Разбира се, че не. Не исках да… Господи!

— В момента сме в период на приспособяване. Някои няма да свикнат толкова лесно, колкото други. Харесвам повечето ти идеи, а съм готова да дам шанс и на останалите. Лоугън е свикнал да работи по свой начин и досега не съм имала нищо против. Резултатът е добър за нас.

— Отмъкна стока. Как да водя списък на това, което имаме в наличност, ако не зная какво е взел или за какво? Нуждая се от документация, Роз.

— Предполагам, че е натоварил дръвчетата, които бе набелязал за своя лична употреба. Ако е избрал и други, ще ми каже. Не си свикнала с този начин на действие — продължи тя, преди Стела да каже нещо. — Ще поговоря с него, Стела, но навярно ще трябва и ти да приемеш някои неща. Вече не си в Мичиган. Оставям те да продължиш работата си тук.

А тя щеше да се върне при растенията си. Обикновено й създаваха далеч по-малко проблеми, отколкото хората.

— Роз? Знам, че понякога съм досадна, но наистина искам да ти помогна да развиеш бизнеса си.

— Вече разбрах и двете неща.

Когато остана сама, Стела се цупи около минута, а след това отново взе кофата си и се качи на стълбата. Непредвидената среща бе объркала плановете й.

— Тази жена не ми харесва. — Лоугън седеше в приемната на Роз с чаша бира в едната ръка, а другата гневно бе свил в юмрук. — Самодоволна сухарка, която се прави на шефка и крещи. — Когато видя Роз да повдига вежди сви рамене. — Е, добре, досега не ми е крещяла, но няма да взема обратно и другите си думи.

— Аз я харесвам. Кипи от енергия и ентусиазъм. Освен това се нуждая от човек, който да се грижи за подробностите, Лоугън. Вече съм на ръба на силите си. Просто моля и двама ви да се опитате да направите компромиси.

— Не мисля, че тя е готова на компромиси. Всичко при нея е крайност. Нямам доверие на жени, които са по крайностите.

— Имаш доверие на мен.

Лоугън замислено сведе поглед към бирата си. Това бе истина. Ако нямаше доверие на Роз, не би дошъл да работи за нея, колкото и пари и допълнителни придобивки да бе размахала пред лицето му.

— Ще ни кара да попълваме формуляри в по три екземпляра и да документираме всеки сантиметър изрезка, когато оформяме храстите.

— Едва ли ще се стигне чак дотам.

Роз нехайно опря крака на ръба на масичката и отпи от своята бира.

— Щом си решила да назначиш управител, Роз, защо не намери някой местен, който има представа как се работи тук?

— Защото не исках местен. Исках точно нея. Когато слезе, ще пийнем като цивилизовани хора, а после ще вечеряме като цивилизовани хора. За мен няма значение дали вие двамата се харесвате. Трябва само да свикнете да работите заедно.

— Ти си шефът.

— Това е факт. — Роз приятелски го потупа по бедрото. — И Харпър ще дойде. Едва успях да го придумам.

Лоугън остана замислен още няколко секунди.

— Значи истински я харесваш?

— Да. Освен това ми липсваше женска компания. На жена, която не е досадна и глупава, разбира се. Тя не е нито едното от двете. Имала е тежка участ, Лоугън, загубила е съпруга си много млада. Зная какво е. Но нещастието не я е пречупило и направило слаба. Затова — да харесвам я.

— Тогава ще я търпя, но само заради теб.

— Така те искам.

Роз се засмя, приближи се и го целуна по бузата.

— Само защото съм луд по теб.

Стела застана на прага и когато видя Лоугън да хваща ръката на Роз, си помисли: „По дяволите“.

Беше разменила остри реплики и обидни думи с любовника на шефката си, а после й се бе оплакала от него.

Със свит на топка стомах, побутна синовете си напред. Влезе след тях, приветливо усмихната.

— Дано не сме закъснели — весело каза тя. — Имахме малка криза, свързана с домашните. Здравейте, господин Кътридж. Бих искала да ви запозная с момчетата си. Това е Гевин, а това — Люк.

— Как я карате?

Изглеждаха нормални деца, а не издокарани глезльовци, каквито очакваше да са отрочетата на жена като Стела.

— Клати ми се едно зъбче — похвали се Люк.

— Така ли? Да погледнем. — Лоугън остави бирата си и внимателно се вгледа в зъбчето, което Люк побутваше с език. — Супер. Знаеш ли, в кутията с инструментите си имам клещи. Едно дръпване — и ще го извадим.

Когато чу тих вик на ужас зад гърба си, Лоугън се обърна и леко се усмихна на Стела.

— Господин Кътридж се шегува — каза тя на заинтригувания Люк. — Зъбчето ти ще падне, когато е готово.

— Ще дойде Феята на зъбчетата и ще получа един долар.

Лоугън присви устни.

— Долар, а? Добра сделка.

— Ще потече кръв, но не ме е страх.

— Госпожице Роз? Може ли да отидем при Дейвид в кухнята? — Гевин погледна към майка си. — Мама каза да попитаме вас.

— Разбира се. Вървете.

— И никакви бонбони — извика Стела след тях, когато се втурнаха към вратата.

— Лоугън, защо не налееш на Стела чаша вино?

— Сама ще си налея. Не ставай — каза тя.

Сега не изглеждаше като нагъл откачалник. Беше се измил и облякъл чисти дрехи и тя разбра от какво е била привлечена Роз. Явно беше от жените, които си падат по свръхмъжествения тип.

— Нали каза, че и Харпър ще дойде? — попита Стела.

— Ще се появи всеки момент. — Роз повдигна чашата си. — Да видим дали е възможно да прекараме добре всички заедно. Нека първо изясним деловите въпроси, за да може после да хапнем, без да вредим на храносмилането си. Стела отговаря за продажбите, продукцията и ежедневните организационни задължения. Двете с нея, поне засега, ще делим отговорността за личния състав, а аз и Харпър ще ръководим разсаждането.

Отпи глътка бира и изчака, въпреки че знаеше силата си и не очакваше прекъсване.

— Лоугън е началникът по проектирането и оформянето на зелени площи в имението и извън него. Като такъв, той има предимство при избора на стока и право да отделя част от нея за специални заявки, да урежда размени и закупуване или наемане на необходимото оборудване, материали или фотографи за мострени снимки. Промените, които Стела вече е извършила или предложила и са били одобрени от мен, ще останат или ще бъдат осъществени. Освен в случай че реша, че не са сполучливи. Или просто не ми харесат. Ясно ли е?

— Съвършено — хладно отвърна Стела.

Лоугън сви рамене.

— Това означава, че ще си сътрудничите взаимно, ще правите каквото е необходимо, така че всеки от вас да работи спокойно в сектора, за който отговаря. Изградих „В градината“ от нулата и мога да го ръководя сама, ако желая. Но предпочитам да разчитам на вас двамата и на Харпър да носите отговорностите, които са ви възложени. Карайте се колкото искате. Кавгите не ме плашат. Стига работата да върви.

Роз допи бирата си.

— Въпроси, коментари? — След секунда мълчание стана. — Е, добре тогава. Да ядем.

Пета глава

В крайна сметка вечерта се оказа приятна. Никое от децата не хвърли храна на пода и не издаде неприлични звуци на отвращение. Това винаги бе плюс според правилника на Стела. Разговорите бяха учтиви, дори забавни, особено когато момчетата чуха първото име на Лоугън — името, което бе използвал Улвърин от „Екс Мен“.

Изведнъж започнаха да гледат на него като на герой, а и се оказа, че той споделя слабостта на Гевин към комиксите.

Фактът, че на Лоугън явно му бе по-интересно да разговаря със синовете й, отколкото с нея, бе още един плюс.

— Ако Хълк и Спайдърмен влязат в схватка, мисля, че Спайдърмен ще победи.

Лоугън кимна, докато си отрязваше парче сочен бифтек.

— Защото Спайдърмен е по-бърз и по-пъргав. Но ако Хълк го хване, със Спайди е свършено.

Гевин взе картоф и го повдигна на вилицата си като набита на кол глава.

— Ако е под въздействието на зъл гений като…

— Може би мистър Хайд.

— Да! Мистър Хайд. Тогава Хълк ще бъде изпратен да преследва Спайдърмен. И все пак, мисля, Спайди ще победи.

— Затова е страхотен — съгласи се Лоугън. — И Хълк е невероятен. Но не е достатъчно да имаш само мускули, за да се бориш срещу злото.

— Да. Трябва да бъдеш умен, смел и прочее.

— Питър Паркър е най-умният.

Люк имитира брат си с картофената глава.

— Брус Банър също е умен. — Щом на момчетата им се струваше толкова забавно, Харпър също размаха вилицата си с набоден картоф. — Винаги успява да си намери дрехи, когато се преобрази. Ако беше още по-умен, щеше да измисли начин тези дрехи да се разтягат и удължават.

— Вие, учените — усмихна се Лоугън на Харпър, — никога не мислите за злободневни неща.

— „Злободневен“ голям злодей ли означава? — полюбопитства Люк.

— Означава обикновен — обясни му Стела. — По-злободневно е да ядеш картофите, отколкото да си играеш с тях, но е по-прилично, когато си на масата.

— О! — Люк й се усмихна, с изражение, което бе донякъде невинно, донякъде дяволито, и отхапа от картофа, набоден на вилицата. — Добре.

Щом свършиха с вечерята, Стела използва часа за лягане на момчетата като извинение, за да се оттегли на горния етаж. Трябваше да ги изкъпе, да отговори на обичайните хиляди въпроси и да изчака вечерното доизгаряне на енергия, което понякога означаваше единият или и двамата й синове да тичат почти голи из стаята.

След това идваше любимата й част от деня, когато слагаше стол между леглата им и сядаше да им почете приказка, докато Паркър похъркваше в краката й. Този път бе избрала „Мистериозният кон“ и когато затвори книжката, чу очакваното мърморене и молби за още малко.

— Утре, защото сега, за ваш ужас, идва времето за звучни целувки.

— Никакви целувки! — Гевин се претърколи в леглото си и зарови лице във възглавницата. — Не и това!

— Да, да, трябва да се примириш. — Погъделичка го по тила с устни и го накара да се залива от смях. — А сега, втората ми жертва.

Обърна се към Люк и потърка ръце.

— Почакай, почакай! — Той размаха ръце, отбранявайки се. — Мислиш ли, че зъбчето ми ще падне утре?

— Да видим. — Стела седна на ръба на леглото му и замислено се вгледа в устата му, докато той помръдваше разклатеното си зъбче с език. — Може би.

— Искам да имам конче.

— Няма да може да спи под възглавницата ти.

Люк се засмя и тя го целуна по челото, бузите и малките сладки устни.

Стана, угаси лампата и остави децата си на светлината на малкия лампион.

— Позволени са само весели сънища.

— Ще сънувам, че ми подаряват конче, защото понякога сънищата се сбъдват.

— Да, вярно е. Лека нощ.

Когато се върна в своята стая, чу шепот, който също беше неизменна част от ритуала преди заспиване.

Такъв бе този ритуал през изминалите две години. Само тримата заедно вечер. А по-рано бяха четирима. „Но вече стъпихме на краката си“, каза си Стела, когато сред шепота прозвуча тих смях.

Не би могла да каже точно кога престана да изпитва мъчителна болка всяка нощ и всяка сутрин за времето, което нямаше да се върне, и започна да цени това, което има.

Погледна към лаптопа си и се сети за работата, набелязана за тази вечер, но не го взе, а тръгна към вратите на терасата.

Все още бе твърде хладно, за да седне навън, но почувства нужда от чистия въздух, тишината и нощта.

Не можеше да повярва, че стои навън през януари, без да замръзне. Въпреки че прогнозите бяха за още дъжд, небето бе осеяно със звезди и озарено от сребриста лунна светлина, на която се открояваше разцъфнала камелия. Цветя през зимата — ето още един плюс за преместването на юг.

Сплете ръце пред гърдите си и си представи пролетта, когато въздухът щеше да е топъл и изпълнен с ухания.

Искаше да остане тук до пролетта, да я види, да стане част от пробуждането. Искаше да запази работата си. Осъзна колко силно е това желание едва след строгата делова реч на Роз преди вечеря.

Беше я получила само преди две седмици, а вече й се струваше, че не може да живее без нея. Винаги това беше проблемът. С каквото се заловеше, трябваше да го довърши. Майка й го наричаше „религията на Стела“.

Но тук имаше нещо повече. Чувстваше се емоционално свързана с мястото. Знаеше, че е грешка. Но бе почти влюбена в градинарския център и в своята представа за бъдещия му облик. Искаше да види как масите засияват в ярки цветове и зеленина, как от висящи кошници подобно на водопади се спускат дълги стъбла, отрупани с цвят, достигат до пътеките и образуват плътни завеси. Искаше да види клиенти, дошли да разгледат, да купят нещо или да натоварят фургон или ремарке с разсад.

Разбира се, дълбоко в себе си щеше да се изкушава да придружи всеки от тях и да му покаже как трябва да бъде засадено всичко. Но щеше да устои.

Нямаше търпение да види и системата за водене на документация инсталирана, както и счетоводните програми и седмичните каталози.

Колкото и да й бе неприятно, възнамеряваше да посети някои от обектите на Лоугън. Да добие представа за тази страна на бизнеса.

Разбира се, ако той не придума Роз да я уволни.

„И него го смъмриха“, каза си Стела. Но Лоугън имаше предимството да се намира на свой терен.

Както и да е, нямаше да може да работи, да си почива или да мисли за каквото и да е друго, докато не изясни нещата.

Реши да слезе на долния етаж под претекст, че иска да си свари чай. Ако пикапа му го нямаше, щеше да се опита да поговори с Роз за минута.

Беше тихо и изведнъж в нея се прокрадна мисълта, че може би са си легнали на горния етаж. Не искаше да си представя тази картина. Пристъпи на пръсти през приемната и надникна през прозореца. Не видя пикапа, но й хрумна, че не знае нито къде е паркирал, нито дали не е дошъл с друга кола.

Щеше да почака до сутринта. Така и се струваше най-добре. Тогава щеше да помоли за кратка среща с Роз и всичко отново да си дойде на мястото. По-добре беше да поспи, да обмисли какво точно да каже и как.

Вече беше слязла на долния етаж, така че реши все пак да си свари чай, да го отнесе в стаята си и да го изпие, докато работи на компютъра. Щеше да й помогне да остане бодра.

Тихо влезе в кухнята и нададе тих вик, когато видя нечий силует на слабата светлина. Силуетът отвърна с подобен звук и щракна ключа до печката.

— Следващия път направо извади револвера и стреляй — каза Роз, с ръка на сърцето.

— Извинявай. Господи, как ме изплаши! Знаех, че тази вечер Дейвид ще ходи в града, и не очаквах да заваря някого тук.

— Само аз съм. Варя кафе.

— На тъмно?

— Печката свети. Лесно се ориентирам. Да опустошиш хладилника ли си дошла?

— Какво? Не, не! — Стела далеч не се чувстваше така уверена тук, в дома на друга жена. — Просто щях да си направя чай и да го изпия горе, докато работя.

— Върви. Освен ако не решиш, че искаш чаша кафе.

— Ако пия кафе след вечеря, не мога да спя цяла нощ.

Странно бе да стоят в тихата къща само двете. „Това не е моят дом — помисли си Стела, — не е моята кухня и дори не е моята тишина“. Тя не бе гостенка тук, а част от персонала.

Колкото и благосклонна да бе Роз, всичко около тях принадлежеше на нея.

— Тръгна ли си господин Кътридж?

— Можеш да го наричаш Лоугън, Стела. Иначе биха те взели за надута сухарка.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. — Може би съвсем малко. — Просто започнахме зле, това е и… о, благодаря — каза тя, когато Роз й подаде чашата. — Зная, че не биваше да се оплаквам от него.

Напълни чайника и съжали, че не е имала време да обмисли това, което искаше да каже. Да го отрепетира.

— Защото… — подкани я Роз.

— Е, едва ли е от полза за бизнеса управителят и проектантът ти да започнат съвместната си работа с кавга още по-малко единият от тях да мърмори пред теб.

— Разумно. Зряло.

Роз се облегна с гръб на плота и зачака нейното кафе да кипне. „Млада е“, помисли си тя. Не биваше да забравя, че въпреки някои сходни преживявания, тази жена е с над десет години по-млада от нея. И все още уязвима.

— Опитвам се да бъда и двете — каза Стела и сложи чайника на котлона.

— Както и аз преди време. После си рекох: „Няма смисъл, по дяволите. Започвам собствен бизнес“.

Стела отметна косите си назад. Коя бе тази жена, толкова красива дори на силно вечерно осветление? Говореше откровено, с глас на дебютантка от аристокрацията на Юга, а ходеше из дома си с дебели вълнени чорапи вместо чехли.

— Не успявам да разбера що за човек си.

— Това правиш винаги, нали? Опитваш се да разбереш всичко и да владееш положението. — Роз се обърна и посегна към шкафа за чаша. — Ценно качество за управител. Може би малко дразнещо в личен план.

— Не си първата, която ми го казва — въздъхна Стела. — А що се отнася до личния план, дължа ти отделно извинение. Не трябваше да говоря така за Лоугън пред теб. Първо, защото не е етично да злословя по адрес на друг служител. Второ, не предполагах, че имате връзка.

— Така ли? — Роз изпита нужда да хапне бисквита. Посегна към кутията, която Дейвид винаги държеше пълна, и извади една. — И го разбра когато…

— Когато слязох долу… преди вечеря. Не исках да подслушвам, но случайно видях…

— Заповядай.

— Не ям сладко след…

— Вземи си бисквита — настоя Роз и й подаде една. — Да, с Лоугън сме свързани. Той работи за мен, въпреки че не вижда нещата така. — На устните й се появи шеговита усмивка. — По-скоро ми сътрудничи, от негова гледна точка. Нямам нищо против, стига да върши работата си, да имаме приходи и клиентите да бъдат доволни. Освен това сме приятели. Много го харесвам. Но не спим заедно. Нямаме романтична връзка.

— О! — Стела издаде дълга въздишка. — Е, вече съм готова да потъна в земята от срам.

— Не го приемам като обида, поласкана съм. Той е страхотен мъж. Не бих казала, че някога съм гледала на него по този начин.

— Защо?

Роз наля кафето си, а Стела свали врящия чай от котлона.

— По-стара съм от него с десет години.

— И какъв е проблемът?

Роз погледна назад и за миг на лицето й се изписа изненада, примесена с лека насмешка.

— Права си, не би трябвало да представлява проблем. Но съм имала два брака. Първият бе много, много сполучлив, а вторият — ужасно несполучлив. Точно сега не търся мъж. Само главоболия. Дори когато е свестен, трябва да му посвещаваш много време, усилия и енергия. Предпочитам да запазя цялото това време, усилия и енергия за себе си.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?

— Разбира се, че се чувствам. По-рано мислех, че никога няма да мога да си позволя този лукс. Грижите за синовете ми, всичкото тичане, лудориите им, отговорностите…

Огледа кухнята, сякаш бе изненадана от тишината в нея, без виковете и безпорядъка, създавани от малки момчета.

— Когато пораснаха… не, че някога децата престават да изискват грижи, но идва момент, в който поемат по свой път… реших да споделя живота си, дома си и целия си свят с някого. Оказа се грешка. — Изражението й остана спокойно и приветливо, но тонът й беше леденостуден. — Поправих я.

— Не мога да си представя отново да съм омъжена. Дори ако бракът е сполучлив, е трудно да намериш равновесие, нали? Особено когато имаш кариера и деца.

— Никога не съм имала всички тези неща накуп, за да балансирам между тях. Докато Джон беше жив, се грижех за дома си, децата и него. Животът ми се въртеше около тях. Още по-заета бях с момчетата, когато останахме само аз и те. Не съжалявам за този избор — продължи, след като отпи глътка кафе. — Чувствах се доволна. Бизнесът, кариерата — това започна късно за мен. Възхищавам се на жените, които се справят с всичко едновременно.

— Мисля, че аз бях добра в това отношение. — При спомена я прониза остра болка, сякаш през сърцето й премина малка игличка. — Беше изтощително, но смятам, че бях добра. Сега? Мисля, че съм загубила тази способност. Да бъда с някого всеки ден, всяка вечер. — Поклати глава. — Не виждам как бих могла. Винаги съм виждала себе си и Кевин, на всеки етап. Не мога да си представя друг на неговото място.

— Навярно просто все още не се е появил на хоризонта.

Стела леко повдигна рамене.

— Може би. Но не е толкова трудно да си представя теб и Лоугън заедно.

— Наистина ли?

Долови леко цинична насмешка, забрави колко неловко се бе чувствала преди малко и се засмя.

— Не в този смисъл. Опитах, но мислено издигнах бариера. Искам да кажа, че изглеждахте добре един до друг. Толкова близки и непринудени. Стори ми се чудесно. Хубаво е да имаш до себе си човек, с когато можеш да общуваш с лекота.

— Вие с Кевин сте общували с лекота помежду си.

— Да. Сякаш заедно се носехме по течението.

— Забелязах, че не носиш венчална халка. Защо?

— Свалих я преди около година — отвърна Стела. — Когато отново започнах да излизам с мъже. Не ми се струваше редно да я нося, когато съм на среща с друг. Престанах да се чувствам обвързана. Мисля, че стана постепенно.

Роз кимна в отговор на неизречения въпрос:

— Да, зная.

— Не знам кога спрях да се питам какво би казал Кевин за това, дали би одобрил онова. Или какво би направил, какво би си помислил или пожелал. Затова свалих халката. Трудно беше. Почти колкото когато го загубих.

— Аз свалих своята на четиридесетия си рожден ден — сподели Роз. — Осъзнах, че отдавна вече я нося не от уважение към паметта на съпруга си, а по-скоро се е превърнала в щит срещу нежелани обожатели. Затова в онзи ден, отбелязан с черни букви, реших да я сваля — каза тя с лека усмивка. — Защото човек или продължава напред, или престава да живее.

— През повечето време съм твърде заета, за да мисля за това. Не желая да развалям настроението си сега. Просто исках да се извиня.

— Извиненията ти са приети. Ще взема кафето си горе. До сутринта.

— Добре. Лека нощ.

Вече по-спокойна, Стела довари чая си. Докато пристъпваше нагоре по стълбите, реши с какво да започне следващия ден. Щеше да продължи с подреждането, да поговори с Роз и Харпър кои сортове да бъдат добавени към каталога и да се опита да намери общ език с Лоугън.

В коридора на горния етаж отново чу приспивната песен, тиха и тъжна. Сърцето й се разтуптя и порцелановите съдове издрънчаха върху подноса, когато ускори крачка. Почти тичешком стигна до стаята на синовете си.

Не видя никого вътре, но долови същия хлад във въздуха. Дори когато остави чая и погледна в гардероба и под леглото, не откри нищо.

Седна на пода между леглата на децата си и изчака, докато пулсът й се успокои. Кучето се размърда, потърка глава в скута й и я близна по ръката.

Стела го погали и поседя между леглата на спящите момчета.

В неделя отиде на обяд у баща си. Почувства се предоволна, когато Джолийн й подаде чаша с коктейл и й забрани да се доближава до кухнята.

Беше първият й свободен ден, откакто бе започнала работа във „В градината“, и имаше план да го прекара в почивка.

Момчетата играеха с Паркър в малкия заден двор, а тя можеше да поседи при баща си.

— Разкажи ми всичко — настоя той.

— Ако започна, няма да замълча по време на целия обяд, вечерята и дори закуската утре.

— Само най-важното. Как ти се струва Розалинд?

— Много ми харесва. Успява да бъде едновременно пряма и потайна. Не съм сигурна как трябва да се държа с нея, но наистина я харесвам.

— Късметлийка е, че има управител като теб. Тя е умна жена и го знае.

— Може би си мъничко пристрастен.

— Само мъничко.

Стела знаеше, че винаги я е обичал. Дори когато не се виждаха месеци наред, не бе преставал да й се обажда, да й изпраща писма или изненадващи подаръци по пощата.

„Доста е остарял“, помисли си тя. Докато майка й харчеше куп пари, за да води дълга и тежка война с годините, Уил Дули бе сключил примирие с тях. Червените му коси вече бяха почти побелели, а около кръста на иначе костеливото му тяло се бяха образували меки възглавнички. Когато се смееше, около очите и устата му се появяваха бръчки, а очилата се спускаха до върха на носа му.

Лицето му беше поруменяло от слънцето. Обичаше градинарството и голфа.

— Момчетата изглеждат щастливи — отбеляза той.

— Много им харесва. Не мога да повярвам, че всичките ми тревоги се оказаха напразни. Веднага свикнаха, сякаш са прекарали целия си живот там.

— Скъпа, ти не можеш да живееш, без да се тревожиш за нещо.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, прав си. Все още имат малко проблеми в училище. Трудно е да бъдеш нов в класа, но къщата им харесва, има толкова пространство. И са луди по Дейвид. Познаваш ли Дейвид Уентуърт?

— Да би могло да се каже, че е част от домакинството на Роз от дете, а сега носи цялата отговорност за него.

— Страхотен е с децата. Голямо облекчение е да зная, че след училище са с някого, когото харесват. Харесвам и Харпър, въпреки че не се виждаме често.

— Това момче винаги е било самотник. Чувства се по-щастлив сред растенията си. Симпатяга е — добави баща й.

— Да, татко, но ще разговарям с него само за резници и ашладисване, разбрано?

— Не упреквай един баща, че иска дъщеря му да уреди живота си.

— Мисля, че съм го уредила, поне засега. — Доскоро не би повярвала, че е възможно. — Но след време ще искам да имам свой дом. Все още не съм готова да търся. Твърде заета съм, а и не бих рискувала да разваля отношенията си с Роз. Но съм го запланувала. В същия район, където е училището, за да не се наложи отново да местя момчетата.

— Ще намериш това, което търсиш, както винаги.

— Човек не намира неща, които не търси. Но има време. Точно сега съм затънала до гуша в реорганизирането. Силно казано е, че по-рано е имало някаква организация. Аз трябва да я създам. Стока, документация, аранжиране.

— Пред теб е целият живот.

Стела се засмя и протегна ръце и крака.

— Така е. О, татко, мястото е страхотно и има толкова неразкрит потенциал. Искам да намеря човек с усет за продажбите и отношенията с клиентите, да му поверя тази част от задълженията, а аз да се съсредоточа върху стокооборота, документацията и идеите си за развитие. Все още не съм се докоснала до проектирането и оформянето на градини. Освен едно спречкване с идиота, който ръководи тази дейност.

— Кътридж? — усмихна се Уил. — Срещал съм го един-два пъти. Чух, че е голям чешит.

— Да, бих казала.

— Върши добра работа. Иначе Роз нямаше да го търпи, уверявам те. Преди около две години проектира градината на мой приятел, който купи стара къща и искаше да я обнови. Тревните площи се намираха в окаяно състояние. Нае Кътридж да ги приведе в приличен вид. Сега са приказни. Дори ги снимаха за едно списание.

— Каква е неговата история? На Лоугън?

— Местно момче. Роден и отраснал тук. Мисля, че известно време живя на север. Ожени се.

— Не знаех, че е женен.

— Беше — поправи я Уил. — Не за дълго. Не знам подробностите. Може би Джо ги знае. Тя проявява повече интерес към подобни детайли и ги помни. Върна се преди шест-седем години. Работеше за голяма фирма извън града преди Роз да го отмъкне. Джо! Какво знаеш за онова момче Кътридж, което работи за Роз?

— Лоугън? — Джолийн надникна иззад ъгъла, облечена в престилка с надпис „Кухнята на Джо“. Носеше перлена огърлица, а на краката — пухкави розови чехли. — Секси е.

— Не мисля че Стела се интересува точно от това.

— Е, сама може да го види. Има очи на лицето и кръв във вените си, нали? Семейството му се премести в Монтана, бог знае защо точно там, преди две-три години.

Подпря се на хълбок и потърка бузата си с пръст, докато извикваше информацията в съзнанието си.

— Има по-голяма сестра, която сега живее в Шарлот. Известно време той ходеше с момичето на Мардж Питърс — Тери. Помниш Тери, нали, Уил?

— Не мисля.

— Разбира се, че я помниш. Стана кралица на бала, а после Мис Шелби Каунти. Първа подгласничка на Мис Тенеси. Повечето хора са на мнение, че короната й се е изплъзнала, защото й липсва талант. Гласът й е малко… слаб бих казала.

Докато Джо говореше, Стела седеше облегната назад и слушаше със задоволство. Като че ли всичко това я интересуваше. Лично тя не си спомняше дори името на кралицата на своя бал. Възхити се, че Джо има такава памет за факти отпреди близо десетилетие.

Може би жените от Юга им отдаваха по-голямо значение.

— А Тери? Казваше, че Лоугън е твърде сериозен за нея — продължи Джо, — но ако питаш мен, би нарекла всеки „твърде сериозен“. — Обърна се с лице към кухнята и заговори по-силно: — Лоугън се ожени за момиче от Севера и се премести във Филаделфия, Бостън или там някъде. Две години по-късно се завърна сам. Няма деца.

Донесе свежа „Мимоза“ за Стела и още една за себе си.

— Чух, че на нея й харесвало да живее в големия град, но не и на него, затова се разделили. Може би не е било само заради това. Винаги има още нещо, но Лоугън не е от словоохотливите, така че информацията е оскъдна. Известно време работи за „Фостъри Ландскейпинг“. Нали ги знаеш, Уил, поемат главно комерсиални проекти. Оформяне на зелени площи пред офиси, търговски центрове и прочее. Носят се слухове, че Роз му е обещала целия свят плюс половината вселена, за да го привлече.

Уил намигна на дъщеря си.

— Казах ти, че от нея ще научиш подробности.

— И то какви!

Джо се засмя и махна с ръка.

— Преди две години Лоугън купи старата къща на Морис край реката. Оттогава я стяга или вика майстори да я стягат. Чух, че е поел обект на Тъли Скоупс. Не познаваш Тъли, Уил, но съпругата му — Мери, идва на сбирките на градинарския комитет. Вечно е недоволна. Ако времето е ясно, небето било твърде синьо. Ако вали, било твърде мокро. Искаш ли още една „Блъди Мери“, скъпи? — обърна се тя към Уил.

— Не бих отказал.

— Чух, че Тъли поискал Лоугън да оформи някакви храсти и градината на имот, който щял да продава. — Джолийн продължи да разказва, докато разбъркваше коктейла. Стела се усмихна широко и се спогледа с баща си. — Всеки божи ден Тъли ходел там да мърмори, да настоява за промени и да говори това-онова, докато на Лоугън му писнало и му казал да си го начука или нещо подобно.

— Ето как се отнася с клиентите — изтъкна Стела.

— Тръгнал си ядосан — продължи Джолийн. — Заявил, че повече няма да стъпи в този имот и екипът му няма да засади дори една маргаритка, докато Тъли не обещае, че няма да се меси. Това ли искаше да узнаеш?

— Вече чух достатъчно — каза Стела и повдигна чашата си с „Мимоза“ за тост.

— Добре. Обядът е почти готов. Можеш да повикаш момчетата.

Когато запечата информацията от Джолийн в съзнанието си, Стела състави план. Рано в понеделник сутринта, въоръжена с карта и разпечатка от компютърния пътеводител, тръгна към обекта, на който работеше Лоугън.

По-точно към обекта, на които Роз мислеше, че ще го открие тази сутрин.

Щеше да е изключително любезна и отстъпчива. Докато успее да го накара да види нещата от нейната гледна точка.

Навлезе в квартала, разположен около централната част на града. Кокетни стари къщи, по-близо една до друга, отколкото до улицата. Красиви полегати морави. Великолепни стари дървета. Дъбове и кленове, които щяха да се разлистят и да хвърлят приятна сянка, дрян и брадфордска круша, които щяха да приветстват пролетта, отрупани с цвят. Разбира се. Югът не би бил същият без множеството магнолии, азалии и рододендрони.

Стела се опита да си представи, че живее със синовете си в една от тези прекрасни къщи и се грижи за цветята в малкия двор. Да, можеха да се чувстват щастливи на такова място, да поддържат приятелски отношения със съседите и да организират детски тържества и обеди в градината.

Но не можеше да си я позволи. Дори спестените пари и капиталът от продажбата на къщата й в Мичиган едва ли щяха да стигнат за имот тук. Освен това би се наложило децата й отново да сменят училището, а тя да пътува дълго до работа и обратно всеки ден.

Все пак кратката фантазия я развълнува.

До двуетажна тухлена къща забеляза пикапа на Лоугън и един по-малък.

Очевидно не беше добре поддържана като повечето съседни къщи. Тревата отпред изглеждаше на кръпки, дърветата отчаяно се нуждаеха от подкастряне, а там, където навярно се бяха намирали цветните лехи имаше или изсъхнали бурени, или спечена пръст.

Докато заобикаляше къщата, чу бръмчене на електрически триони и кънтри музика, която й се стори твърде силна. По тухлените стени пълзеше бръшлян. „Трябва да се разчисти — помисли си тя. — Този клен трябва да се отсече, преди да падне, а оградата се губи сред къпините и орловите нокти“.

Забеляза Лоугън в задния двор, сред клоните на изсъхнал дъб. Размахваше електрическия трион и ги поваляше един по един. Хладнееше, но от слънцето и усилието по лицето му бяха избили капки пот, а една струйка се стичаше по гърба му.

Не можеше да отрече, че е секси. Всеки добре сложен мъж би изглеждал така, докато върши тежка физическа работа. Ако в ръцете му имаше и опасен инструмент, бе неизбежно образът да докосне струните на страстта и да засвири първична мелодия.

„Но това, че е секси, не е от значение“, напомни си тя.

От значение бе само работата му и взаимоотношенията помежду им като колеги. Застана на достатъчно разстояние, за да не го смущава, и огледа останалата част от задния двор.

Навярно някога бе изглеждал добре, но сега беше занемарен, обрасъл с плевели, изсъхнали дървета и храсти. В далечния ъгъл на оградата имаше барака с провиснал покрив, почти скрита сред стъбла на увивни растения.

„Близо четвърт акър“, прецени тя, докато проследяваше с поглед едър чернокож, който влачеше отсечените клони към нисък и хилав бял мъж с хидравлична резачка. Друга страховита машина наблизо очакваше да погълне остатъците.

Стела реши, че красотата не е безвъзвратно загубена, а просто трябва да бъде изровена.

Нужни бяха идеи и въображение, за да се възроди.

Когато чернокожият я забеляза, Стела тръгна към тях.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

Подаде му ръка и се усмихна:

— Аз съм Стела Ротшилд, управителката на госпожа Харпър.

— Приятно ми е. Аз съм Сам, а това е Дик.

Дребничкият имаше свежо, луничаво лице на дванадесет годишно момче, с проскубана козя брадичка, която сякаш бе пораснала по погрешка.

— Чух за вас.

Широко ухилен, той се спогледа с колегата си.

— Наистина ли? — Стела запази приятелския тон, но стисна зъби зад фалшивата си усмивка. — Хрумна ми, че не е зле да хвърля по един поглед на някои от обектите ви да видя как върви работата. — Отново огледа двора, съзнателно избягвайки да вдигне очи към дървото, на което се бе качил Лоугън. — Значително сте напреднали с този.

— Доста поразчистихме — съгласи се Сам. Опря огромните си ръце в ръкавици на хълбоците си. — Имали сме и по-тежки случаи.

— Какво е разпределението на човекочасовете?

— Човекочасове? — Дик се засмя и смушка Сам с лакът.

Сам го изгледа отвисоко със съжаление.

— Ако искате да научите нещо за планове и разпределения, трябва да поговорите с шефа. Той се занимава с тези неща.

— Добре тогава. Благодаря. Ще ви оставя да работите.

Когато се отдалечи, Стела извади фотоапарата от чантата си и направи няколко снимки, които възнамеряваше да подреди под надслов „Преди“.

Знаеше, че тя стои долу. С безупречно облекло, пригладени назад буйни коси и слънчеви очила, които скриваха сините й очи.

Беше очаквал да дойде да му досажда на някой обект, защото явно бе от жените, родени да досаждат. Поне имаше благоразумието да не го прекъсва.

Всъщност му се струваше, че в нея няма нищо друго освен благоразумие.

Може би щеше да го изненада. Обичаше изненади — като онази, която бе изживял, когато се запозна с децата й. Бе очаквал да види две добре възпитани роботчета, които плахо поглеждат към властната си майка, преди да кажат и дума, а се бяха оказали нормални, интересни и забавни хлапета. Безспорно се изискваше въображение, за да се справяш с две палави момчета.

Може би беше досадна само когато ставаше дума за работа.

„Е — каза си той с усмивка, докато отрязваше поредния клон, — и аз мога да я ядосам“.

Остави я да чака, докато той свърши работата си. Трябваха му още тридесет минути, през които си даваше вид, че не я забелязва. Все пак успя да види как Стела извади фотоапарат, а после и… о, господи, бележник от чантата си.

Видя и как се бе приближила и заговорила работниците му, както и погледите, които Дик крадешком хвърляше към нея.

Дик беше пълна трагедия в общуването, особено с жени. Но работеше неуморно и вършеше дори най-неприятните дейности с идиотска усмивка. Сам, който имаше повече здрав разум в големия си пръст, отколкото Дик в цялото си хилаво тяло, слава богу, притежаваше и толерантност и търпение.

Бяха негови съученици и Лоугън изпитваше доволство, че може да разчита на тях. Фактът, че се познаваха от близо двадесет години, се оказа голям плюс, защото не се налагаше да губи времето си в дълги обяснения, докато го разберат.

Преповтарянето на едни и същи неща безброй пъти беше изпитание за търпението му. Не би и опитвал да отрече, че то бързо се изчерпва.

Тримата заедно вършеха добра, често изключителна работа. Силата на Сам и енергията на Дик бяха достатъчни за да не се нуждае често от допълнителна работна ръка.

Това го устройваше. Предпочиташе малките екипи. Хората, прекарали дълго заедно, приемаха нещата по-лично, а за Лоугън всеки проект имаше дълбок личен смисъл.

Влагаше своите идеи, труд и кръв в земята и градеше името си върху всичко, което бе сътворил.

Наглата севернячка можеше да бръщолеви за системност и организация, колкото иска. Земята не даваше пукната пара за това. Както и той.

Предупреди работниците си да се отдръпнат и повали стария сух дъб. Когато се спусна до земята, свали защитната си екипировка и грабна бутилка вода. Изпи половината на един дъх.

— Господин… — „Приятелски“, напомни си Стела. Започва отново, с отрепетираната си усмивка: — Добра работа. Не знаех, че сам сечеш дървета.

— Зависи. Този път се справих без проблем. На разходка ли си тръгнала?

— Не, въпреки че се оказа приятно да поразгледам квартала. Прекрасен е. — Стела огледа двора и направи широк жест с ръка. — Навярно и тук е било красиво. Какво е станало.

— В къщата живееше възрастна двойка. Бяха прекарали петдесет години в нея, но жената не можеше да я поддържа сама след смъртта на съпруга си, а никое от децата й не живееше наблизо. Тя се разболя и запусна къщата. Ставаше и все по-зле. Накрая децата й я настаниха в старчески дом.

— Тежко е. И тъжно.

— Да, както и много други неща в живота. Продадоха имота. Спазарихме се с новите собственици да се заема с двора.

— Какви идеи имаш?

Той отпи още глътка вода. Стела забеляза, че мелачката на трески и листа е престанала да бръмчи, а когато Лоугън хвърли строг поглед с присвити очи над рамото й, отново заработи.

— Пълен съм с идеи за какво ли не.

— Конкретно за този обект.

— Защо?

— Защото за работата ми би било от полза да узная малко повече за твоята. Очевидно си решил да отстраниш дъба а предполагам — и клена отпред.

— Да. Ето какво се иска от нас: да отстраним всичко което не може или не трябва да бъде спасено. Никаква трева, никакви нови огради. Да съборим старата барака и да построим нова. Новите собственици искат пъстрота. Ще оформим азалиите, ще посадим черешово дърво отпред и нов клен. Ето там люляк, а отстрани магнолии. Няколко божура отсам, трендафил покрай задната ограда. Виждаш ли онази малка могила вдясно? Вместо да я изравним, ще засадим растения и върху нея.

Докато я запознаваше накратко и с останалите си идеи, смесваше латински термини и популярни наименования, отпиваше големи глътки от бутилката си и жестикулираше.

Ясно си представяше градината в завършен вид, както винаги. От дребните подробности до най-съществените промени, съчетани в едно атрактивно цяло.

Също толкова ясно, стъпка по стъпка, виждаше работата, която трябваше да се свърши, и очакваше процеса със същото нетърпение, както крайния резултат.

Обичаше да заравя ръце в пръстта. Как иначе можеше да засвидетелства уважение към природата и да оцени промените, които е направил? Докато говореше, сведе поглед към ръцете й. Подсмихна се надменно при вида на лъскавите й нокти, лакирани в розово.

„Бива я само да се рови в документация — помисли си Лоугън. — Сигурно не може да различи смрадлика от плевел“.

За да я разкара час по-скоро, доволна и с изписан бележник, бързо продължи да говори за къщата, за бараката, която възнамеряваха да построят, и наситените цветове в които щяха да я боядисат.

Когато осъзна, че е изрекъл повече думи, отколкото обикновено за седмица, пресуши бутилката. Сви рамене. Едва ли през цялото време бе следила мисълта му, но не можеше да се оплаче, че не бе оказал съдействие.

— Чудесно. А лехата в южния край на предния двор?

Той леко се намръщи.

— Ще изтръгнем бръшляна, а после клиентите сами ще изпробват градинарските си умения там.

— Още по-добре. Резултатът от инвестицията носи по-голямо удовлетворение, когато сам вложиш малко труд.

Беше съгласен, но не каза нищо. Пъхна ръце в джобовете си и монетите вътре издрънчаха.

— Все пак бих предпочела да видя пълзящи растения вместо тис до бараката. Листата с разнообразна форма ще представляват по-интересна гледка от еднообразни иглички.

— Може би.

— По чертежи ли работиш, или проектът е в главата ти?

— Зависи.

„Един по един ли да избия зъбите му, или всичките наведнъж?“, помисли си тя, но усмивката й не изчезна.

— Бих искала да видя твой проект на хартия, когато е възможно. Хрумна ми една мисъл.

— Не се и съмнявам, че ти хрумват много.

— Шефката ми настоя да спазвам добрия тон — хладно отбеляза тя. — Какво ще кажеш?

— Просто забележка.

— Помислих си, че щом съм се заела с реорганизация и разместване, мога да освободя малко място за твой офис в центъра.

Погледна я по същия начин, както преди малко бе изгледал работниците си над рамото й. „С този поглед би изпепелил някоя жена с по-слаба воля“, помисли си Стела.

— Не работя в някакъв шибан офис.

— Не предлагам да прекарваш цялото си време там, а просто да имаш място, на което да държиш документацията си, да водиш телефонни разговори и да съхраняваш важната информация.

— Ето за какво служи пикапът ми.

— Нарочно ли се опитваш да ми създаваш проблеми?

— Не. Постигам го без усилия. А ти?

— Е, добре, значи не искаш офис. Да забравим за това.

— Вече имам офис.

— Супер! Но аз имам нужда. Трябва да зная точно какво оборудване и материали са ти нужни за този обект. — Отново издърпа бележника си. — Един червен клен, една магнолия. Какъв вид магнолия?

— Южна. Grandiflora gloriosa.

— Добър избор за това място. Една череша — продължи тя и за негова изненада и неволно възхищение, нахвърля целия план, който й бе описал.

„Добре, Червенокоске — помисли си той. — Може би все пак разбираш нещо от озеленяване“.

— Тис или пълзящи растения?

Лоугън погледна към бараката и си представи и двете. Не мислеше, че е права, но не виждаше смисъл категорично да отхвърли предложението й.

— Ще ти кажа, когато реша.

— Добре. Искам точния брой от всеки вид растение или друга стока, която вземаш.

— Значи мога да те открия… в офиса ти?

— Просто ме потърси.

Тя направи кръгом и си тръгна с гневна походка.

— Хей, Стела!

Когато извърна глава назад и погледна към него, Лоугън широко се усмихна.

— Не се сдържах.

Стрелвайки го с очи, тя бързо се обърна и продължи.

— Добре, добре. Малка шега, за бога. — Последва я. — Не си тръгвай сърдита.

— А просто да си тръгна?

— Да, но няма смисъл да се разделяме враждебно настроени един към друг. Нямам нищо против да се караме, щом така искаш.

— Мисля, че ти го искаш.

— Но точно сега няма смисъл. — Изведнъж се сети, че е с работни ръкавици, свали ги и ги пъхна в задния си джоб. — Аз ще върша моята работа, а ти — твоята. Роз твърди, че има нужда от теб, а аз дълбоко уважавам Роз.

— Аз също.

— Убеден съм. Нека се опитаме да не лазим по нервите си като буболечки, от които някой може да получи обрив.

Стела наклони глава и повдигна вежди.

— Нима искаш примирие?

— В общи линии — да. Готов съм да сключим примирие, за да можем да вършим работата, за която Роз ни плаща. И защото хлапето ти има брой 121-и на „Спайдърмен“. Ако си ми истински сърдита, няма да му позволиш да ми го покаже.

Тя го изгледа над очилата си.

— Не е в стила ти да бъдеш толкова чаровен, нали?

— Просто съм искрен. Наистина изгарям от любопитство да видя този брой. Ако се стараех да се правя на чаровен, гарантирам, че щеше да се разтопиш в краката ми. Имам толкова силно въздействие върху жените, че се налага да го използвам пестеливо.

— Безспорно.

Стела се усмихна, качвайки се в колата си.

Шеста глава

Хейли Филипс караше на остатъчни газове и затихваща трансмисия. Слава богу, радиото все още работеше и тя го бе усилила докрай, докато звучеше песен на Дикси Чикс. Поддържаше енергията й.

Всичко, което притежаваше, бе натъпкано в малкия „Понтиак Гранвил“, на повече от нейните години и доста по-темпераментен. Не че в момента имаше много вещи. Бе продала всички, които можеха да се продадат. Нямаше полза от сантименталност. Парите гарантираха повече километри, а те бяха по-важни.

Не се оплакваше. Внесеното в банка щеше да й помогне да преживее трудностите, а ако срещнеше повече, отколкото очаква, щеше да припечели малко пари. Не бе тръгнала без посока. Знаеше накъде пътува, но не и какво ще й се случи там.

Не се тревожеше за нищо. Ако човек знаеше всичко, никога нямаше да има изненади.

Чувстваше умора и може би бе пришпорила старата кола повече, отколкото бе по силите й за един ден. Но трябваше да издържи само още няколко километра — и двете щяха да си починат.

Не мислеше, че ще закъса. Но ако все пак се случеше, просто щеше да направи каквото е нужно.

Местността й хареса, особено след като премина по лабиринта от магистрали, заобикалящи Мемфис. Тук, в северните покрайнини на града, земята ставаше малко неравна и се виждаха участъци от реката и стръмните склонове към нея. Имаше стройни редици от красиви къщи, разположени като лъчи около по-богатите централни квартали и достигащи до пределите на града. Пълно бе с големи стари дървета и въпреки няколкото каменни или тухлени огради, се усещаше приятелска атмосфера.

Нямаше да е зле да завърже приятелства.

Когато видя табелата на „В градината“, намали. Не се осмели да спре, защото се страхуваше, че двигателят на стария „Понтиак“ просто ще угасне. Но намали скоростта достатъчно, за да огледа главните сгради и земята наоколо на светлината на охранителните прожектори.

След това бавно си пое дъх няколко пъти, карайки по-нататък. Почти бе стигнала. Бе обмислила какво да каже, но няколко пъти промени решението си. Всеки нов подход водеше до различна сцена в съзнанието й. Това й помагаше да убие времето, но не се спря на версия, която да доизгради.

Навярно някои биха казали, че част от проблема й е честата смяна на мнение. Но тя не мислеше така. Ако човек никога не променяше мнението си, каква беше ползата от правото да го има? Хейли бе срещала твърде много хора, които се придържаха към един начин на мислене, но нима това можеше да се нарече използване на дадения им от Бога разум?

Докато се приближаваше към алеята, която водеше до къщата, колата запърпори.

— Хайде, хайде! Само още малко. Ако не бях толкова разсеяна, щях да те заредя на последната бензиностанция.

Но не успя да помръдне от входа на имението и остана наполовина вътре, наполовина отвън, между тухлените колони.

Удари по волана, но вяло. Знаеше, че няма друг виновен, освен самата нея. Може би беше за добро. Не можеха да я изритат, щом колата й е останала без капка бензин и блокира пътя.

Отвори чантата си и извади четка, за да среше косите си. След доста експерименти се бе спряла на естествения им светлокестеняв цвят. Поне засега. Радваше се, че отиде на фризьор, преди да тръгне. Харесваше ги прави, на пластове и с подвити напред кичури от двете страни на лицето.

Тази прическа и придаваше небрежност и увереност.

Сложи червило, прикри блясъка на кожата си с пудра.

— Добре. Да тръгвам.

Слезе от колата, взе чантата си и запристъпва по дългата алея. Както в миналото, така и сега, за да построиш къща далеч от пътя, бяха нужни пари. Онази, в която бе отраснала, се намираше толкова близо, че буквално можеше да подаде ръка през прозореца на минаващите шофьори.

Не бе имала нищо против. Къщата беше хубава. Харесваше я и изпита известно съжаление, когато я продаде. Но малкият й дом в Литъл Рок беше минало. Тя се бе запътила към бъдещето.

Спря на половината път. Примигна. „Това не е просто къща“, каза си Хейли, зяпнала от удивление. Приличаше на замък, и то не само заради размерите си. И по-рано бе виждала огромни къщи, но тази изглеждаше приказна, като онези от кориците на списанията. Беше съчетание между „Тара“ и „Мандърлей“. Внушителна и изящна, издаваща женски вкус.

В прозорците се отразяваха светлини, а други струяха от тях над моравата. Сякаш я приканваха. Нима нямаше да е чудесно да я посрещнат с „добре дошла“ тук?

Дори да я изхвърлеха, поне имаше шанса да я види. Само заради това пътуването си струваше.

Продължи, вдъхвайки от уханията на нощта, на борова смола и дим от горящи дърва.

Стисна презрамката на чантата си за късмет и решително се изкачи до двойната входна врата.

Почука три пъти с една от металните хлопки.

Вътре Стела слизаше по стълбите с Паркър. Неин ред беше да го изведе на разходка. Извика:

— Аз ще отворя.

Паркър вече лаеше, когато стигна до вратата. Видя момиче с прави, модерно оформени кестеняви коси и скулесто лице, на което се открояваха огромни бледосини очи. Усмихна се, показвайки леко кривите си зъби, и се наведе да погали Паркър, който подуши обувките и.

— Добър вечер — поздрави Хейли.

— Добър вечер.

„Откъде се взе тази, по дяволите“, помисли си Стела. Не видя кола отпред.

Момичето изглеждаше на около петнадесет години, и очевидно бе в напреднала бременност.

— Търся Розалинд Ашби. Розалинд Харпър-Ашби — поправи се тя. — У дома ли е?

— Да, горе е. Заповядайте.

— Благодаря. Аз съм Хейли. — Подаде ръка. — Хейли Филипс. С госпожа Ашби сме далечни роднини.

— Стела Ротшилд. Влезте и седнете. Ще потърся Роз.

— Чудесно. — Хейли въртеше глава и се стараеше да огледа всичко, докато Стела я водеше към приемната. — Ах! Просто нямам думи!

— И аз реагирах така, когато влязох за първи път. Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Може би е по-добре да почакам, докато… — Остана права и се приближи към камината. Чувстваше се като в телевизионно шоу или филм. — На работа ли сте тук? Нещо като икономка?

— Не. Работя в градинарския център на Роз. Като управител. Трябва да седнете.

— Не се безпокойте. — Хейли потърка издутия си корем. — Прекарахме целия ден седнали.

— Веднага се връщам.

Водейки Паркър за каишката, Стела забърза обратно по стълбите и сви към крилото на Роз. Беше ходила там само веднъж, когато Дейвид й показваше къщата, но по звука на телевизора откри Роз в хола й.

Даваха архивен черно-бял филм. Не че Роз гледаше. Седеше на старинно бюро, облечена с широки джинси и памучен пуловер, и нахвърляше скици в бележника си. Краката и бяха боси и за своя изненада, Стела забеляза, че ноктите й са лакирани в ярко бонбоненорозово.

Почука на касата.

— Да? О, Стела, радвам се да те видя. Тъкмо нахвърлях една идея за напречна градина покрай северната стена на офисите. Хрумна ми, че може би ще привлича клиенти. Да влязат и да поразгледат.

— Ще погледна скицата, разбира се, но долу те чака едно момиче. Хейли Филипс. Каза, че е твоя роднина.

— Хейли? Нямам братовчедка на име Хейли.

— Млада е. Има вид на тийнейджърка. Хубава е, с кестеняви коси и сини очи, по-висока от мен. Бременна е.

— О, господи! — Роз се почеса по тила. — Филипс… Филипс. Сестрата на бабата на първия ми съпруг беше омъжена за един Филипс, струва ми се.

— Е, наистина каза, че сте далечни роднини.

— Филипс. — Затвори очи и потърка челото си с пръст, за да опресни паметта си. — Сигурно е момичето на Уейн Филипс. Той почина миналата година. Е, най-добре е да отида да видя за какво е дошла. — Роз стана. — Момчетата легнаха ли си?

— Да, току-що.

— Тогава ела с мен.

— Не мислиш ли, че е по-добре…

— Трезвата ти преценка може да ми бъде от полза.

Стела отново поведе Паркър, надявайки се пикочният му мехур да издържи, и тръгна с Роз.

Хейли се обърна, когато влязоха.

— Това е най-разкошната стая, която съм виждала. Толкова е уютна и те кара да се чувстваш специална само защото седиш в нея. Аз съм Хейли. Дъщерята на Уейн Филипс. Баща ми беше роднина на първия ви съпруг по майчина линия. Изпратихте ми много мило съболезнователно писмо, когато той почина миналата година.

— Помня. Виждала съм го веднъж. Харесвах го.

— Аз също. Извинявайте, че дойдох така, без да се обадя и да попитам, а и не очаквах да пристигна толкова късно. Преди малко имах неприятности с колата.

— Не се безпокой. Седни, Хейли. В кой месец си?

— Наближавам шестия. Бебето трябва да се роди в края на май. Трябва да се извиня и че бензинът ми свърши точно на входа на имението ви.

— Ще се погрижим за колата ти. Гладна ли си, Хейли? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, госпожо, всичко е наред. Преди малко спрях, за да вечерям, но забравих да нахраня и колата. Имам пари. Не искам да си помислите, че съм на червено и съм дошла за милостиня.

— Радвам се да го чуя. Да пийнем чай тогава. Тази вечер е хладно. По един горещ чай ще ни се отрази добре.

— Стига да не ви затруднява. Без кофеин, ако имате. — Погали корема си. — Най-трудното нещо от бременността е да се откажеш от кофеина.

— Ще се погрижа. Няма да се бавя.

— Благодаря. Стела. — Когато тя излезе, Роз отново се обърна към Хейли: — Значи си изминала целия път от… Литъл Рок, нали?

— Да. Обичам да шофирам. Още повече, когато колата не прави номера. Но човек трябва да се задоволява с това, което има. — Хейли прочисти гърлото си. — Надявам се, че ти си добре, братовчедке Розалинд.

— Да, много добре. А вие с бебето? Как сте?

— Страхотно. Здрави сме като бикове, както каза докторът. Чувствам се отлично. Струва ми се, че ще стана дебела колкото слон, но нямам нищо против. Интересно е. Хм, а твоите деца? Как са синовете ти?

— Добре са. Вече са големи. Харпър, най-големият, живее в къщата за гости. Работи при мен в градинарския център.

— Видях го… градинарския център, докато карах насам. — Хейли осъзна, че потърква ръце в крачолите на джинсите си и спря. — Изглежда толкова голям, по-голям, отколкото си го представях. Сигурно се гордееш.

— Разбира се. С какво се занимаваше в Литъл Рок?

— Работех в книжарница. Преди да тръгна на път, бях помощник-управител. Малка частна книжарница и кафене.

— Управител? На твоята възраст?

— На двадесет и четири съм. Зная, че не изглеждам на толкова — усмихна се тя. — Мога да ти покажа шофьорската си книжка. Следвах в колеж, с частична стипендия. Имам остър ум. Работех през летните ваканции, докато учех в гимназията и колежа. Получих работата защото собственикът беше приятел на баща ми. Но доказах, че я заслужавам.

— Говориш в минало време. Значи вече не работиш там?

— Напуснах. — „Слуша ме“, помисли си Хейли. Роз й задаваше уместни въпроси. И това бе нещо. — Преди две седмици. Но имам препоръка от собственика. Реших да се махна от Литъл Рок.

— Струва ми се крайно неподходящ момент да напуснеш дома си и сигурната си работа.

— На мен ми се струваше най-подходящият. — Отмести поглед към Стела, която буташе количката с чая. — Ето сега вече наистина е като във филмите. Знам, че говоря като хлапачка, която се впечатлява от всичко, но не мога да се сдържа.

Стела се засмя:

— И аз си мислех същото, когато дойдох тук. Направих чай от лайка.

— Благодаря, Стела. Хейли тъкмо ми разказваше как е решила да напусне дома и работата си. Надявам се да ни обясни защо според нея това е бил най-подходящият момент да предприеме два толкова драстични хода.

— Не драстични — възрази Хейли, — просто важни. Направих го заради бебето. Е, и заради двама ни. Навярно сте разбрали, че не съм омъжена.

— Близките ти не те ли подкрепят? — попита Стела.

— Майка ми ни напусна, когато бях на около пет години — Може би не си спомняш това — обърна се тя към Роз — или не го споменаваш от дискретност. Баща ми почина преди година. Имам лели и чичовци, две баби и братовчеди. Някои от тях все още живеят близо до Литъл Рок. Мненията за сегашното ми положение са… противоречиви. Благодаря — добави тя, когато Роз наля чай и й поднесе чашата. — Дълбоко скърбях, когато татко почина. Блъснала го кола, докато пресичал улицата. Просто една от онези нелепи злополуки, които никога не ще разберем защо се случват. Нямах време да се подготвя. Едва ли някой е подготвен за нещо подобно. Но си отиде за минута.

Отпи глътка чай и почувства облекчение чак до костите за които не бе подозирала, че са толкова уморени.

— Бях съкрушена, ядосана и самотна. Тогава се появи онова момче. Не беше приключение за една нощ, харесвахме се. Често идваше в книжарницата, флиртуваше с мен. Аз отвръщах на закачките му. Той ми носеше утеха. Беше сладур. Постепенно се стигна до нещо повече. Следваше право. Няколко седмици след като отново тръгна на лекции, разбрах, че съм бременна. Не знаех какво да правя. Как да му кажа? Или на когото и да било? Отлагах още няколко седмици.

— А когато реши?

— Канех се да му го кажа лице в лице. Вече не идваше в книжарницата и отидох да го потърся в колежа. Оказа се, че се е влюбил в някакво момиче. Малко трудно се оказа да ми го каже, след като бяхме спали заедно. Но не бяхме си давали никакви обещания, не бяхме влюбени или нещо подобно. Просто се харесвахме. А когато заговори за другото момиче, лицето му засия, личеше си, че е луд по нея. Затова не му казах за бебето. — Хейли се поколеба, преди да си вземе още една бисквита. Стела ги бе подредила върху поднос. — Не мога да устоя на сладки неща… Когато размислих, стигнах до извода, че за никого от двама ни няма да е от полза.

— Много трудно решение — отбеляза Роз.

— Не знам дали е така. Не зная какво очаквах да направи, след като разбере, но мислех, че има право да знае. Не исках да се омъжвам за него. Тогава дори не бях сигурна дали ще задържа детето. — Отхапа от бисквитата и потърка заобления си корем. — Това беше една от причините да го потърся, за да поговоря с него. Не само да му кажа, а за да решим заедно какво да правим. Но докато седях и го слушах да говори въодушевено за онова момиче… — Замълча и поклати глава. — Трябваше да взема решение, а ако му бях казала, щях да го накарам да се чувства объркан, изпълнен с негодувание и уплаха. Нямаше смисъл да провалям живота му, след като само се бе опитал да ми помогне да преживея труден период.

— Но си останала сама — изтъкна Стела.

— Ако му бях казала, пак щях да съм сама. Всъщност когато реших да задържа бебето, отново ми хрумна да му съобщя и попитах няколко души какво става с него. Узнах, че все още ходи със същото момиче и дори говорят за женитба, затова мисля, че постъпих правилно. Все пак, когато започна да ми личи, имаше безброй клюки и въпроси, погледи и шушукане зад гърба ми. Помислих си: „Трябва да започна някъде на чисто“. Затова продадох къщата заедно с всички мебели и ето ме тук.

— За да започнеш на чисто — заключи Роз.

— Търся работа. — Направи пауза и овлажни устни. — Свикнала съм да работя. Знам, че малцина биха назначили жена в шестия месец. Роднина, макар и далечна и косвена, би била малко по-отзивчива. — Прокашля се, когато Роз не каза нищо. — Следвах литература и бизнес администрация. Завърших с отличие. Имам солидни препоръки. Разполагам със средства, макар и не много. Частичната ми стипендия не покриваше всички разходи, а баща ми беше учител, така че не печелеше кой знае колко. Но имам достатъчно, за да се издържам, да плащам наем, да пазарувам и да платя за раждането на това бебе. Имам нужда от работа, на първо време — каквато и да е. Ти имаш фирма и тази къща. Необходим ти е доста персонал и за двете. Моля за шанс да бъда част от него.

— Разбираш ли нещо от растения и градинарство?

— Засаждахме цветя всяка година. С татко си поделяхме работата в градината. Мога да науча това, което не зная. Усвоявам бързо.

— Не би ли предпочела да работиш в книжарница? Хейли е била управител на малка книжарница в родния си град — обясни Роз на Стела.

— Ти не си собственик на книжарница — изтъкна Хейли — Ще работя без заплата две седмици.

— Всеки който работи за мен, поучава възнаграждение. След няколко седмици ще назнача временен персонал. Преди това… Стела, би ли могла да ти помага?

— А… — Нима можеше да каже „не“ при вида на това младо лице и издут корем? — Какви бяха задълженията ти като управител?

— Официално не заемах тази длъжност, но фактически я изпълнявах. Беше малка фирма, така че вършех всякакви неща — съставяне на каталози, закупуване на стока, работа с клиенти, графици, продажби, реклама. Само в книжарницата, кафенето имаше отделен персонал.

— Кои според теб са най-ценните ти качества?

Трябваше да си поеме дъх, за да успокои нервите си. Знаеше колко е важно да говори ясно и свързано: от това зависеше съдбата й. Също толкова важно бе да запази достойнство и да не умолява.

— Отношението към клиентите, което е най-съществено при продажбите. Умея да общувам с хора и нямам нищо против да работя извънредно, ако се налага, за да получат това, което желаят. Доволните клиенти идват отново и купуват. Ако се стараеш да се чувстват обградени с внимание, печелиш лоялността им.

Стела кимна.

— А слабостите ти?

— Закупуването — отвърна тя без колебание. — Ако зависеше от мен, бих купила всичко. Непрекъснато трябваше да си напомням, че боравя с чужди пари. Но понякога не се вслушвах в гласа на разума си.

— В момента провеждаме реорганизация и известно разширение. Няма да е зле да имам помощник за въвеждането на новата система. Все още има много компютърни програми за инсталиране… най-досадната част.

— Умея да работя на компютър.

— Ще те назначим за две седмици — реши Роз. — Ще получиш заплата, но това ще бъде изпитателен срок и за двете страни. Ако не потръгне, ще направя каквото мога, за да ти помогна да си намериш друга работа.

— Разумно и честно. Благодаря, братовчедке Розалинд.

— Просто Роз. Имаме малко бензин в бараката за инструменти. Ще го донеса и ще докараме колата ти, за да внесеш багажа си.

— Да го внеса? Тук? — Хейли поклати глава и остави чашата си. — Казах, че не искам подаяния. Благодаря за работата, за шанса, но не очаквам да ме приютиш в дома си.

— Всички роднини, дори далечни и косвени, са добре дошли тук. Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре, да видим дали ще си допаднем.

— Ти също ли живееш тук? — обърна се Хейли към Стела.

— Да. Със синовете си… на осем и на шест години. Спят на горния етаж.

— Братовчедки ли сме?

— Не.

— Ще взема бензина.

Роз стана и тръгна към вратата.

— Ще ти плащам наем. — Хейли също се изправи, инстинктивно крепейки корема си. — Държа да си плащам за всичко.

— Ще решим колко да удържам от заплатата ти.

Когато остана насаме със Стела, Хейли издаде дълга, протяжна въздишка.

— Очаквах да е по-стара. И по-страшна. Въпреки че сигурно става страшна, когато се налага. Не е възможно човек, който притежава всичко това, да го запази и увеличи, ако не умее да вдъхва страхопочитание.

— Права си. И аз мога да бъда страшна, когато става дума за работата.

— Ще го запомня. От Севера ли си?

— Да. От Мичиган.

— Това е доста далеч. Само с децата си ли живееш?

— Съпругът ми почина преди около две години и половина.

— Съжалявам. Тежко е да загубиш човек, когото обичаш. Мисля, че и трите знаем това. Животът е още по-тежък ако няма други, които да обичаш. Аз имам бебето.

— Знаеш ли дали е момче или момиче?

— Не. По време на ехограмата беше обърнато с гръб. — Хейли загриза нокътя на палеца си, а след това сви ръката си в юмрук и я сниши. — Трябва да изляза и да взема бензина, за който отиде Роз.

— Ще дойда е теб. Заедно ще се погрижим.

След час Хейли бе настанена в една от стаите за гости в западното крило. Знаеше, че зяпа и бърбори глуповато, но никога не бе виждала по-красива стая, още по-малко бе очаквала да живее в нея дори за известно време.

Подреди багажа си и прокара пръсти по лъскавото дървено бюро, гардероба, лампионите от гравирано стъкло, резбата на таблите на леглото.

Щеше да заслужи това. Обеща го на себе си и на детето си, докато се наслаждаваше на топлата вода във ваната. Щеше да заслужи дадения й шанс и да се отплати на Роз с труд и лоялност.

Способна беше и на двете.

Подсуши се и втри масло в кожата на корема и гърдите си. Не се боеше от раждането, знаеше как да полага усилия в името на една цел. Но искрено се надяваше да има по-малко стрии.

Почувства лек хлад и бързо се загърна с халата си. Долови някакво движение, нечия сянка точно до ръба на огледалото.

Разтривайки ръцете си, бързо се върна в спалнята. Нямаше никого и вратата бе затворена, както я бе оставила.

„От умората е“, каза си тя и потърка очи. Бе пропътувала дълъг път от миналото до прага на бъдещето си.

Взе една книга от куфара си — останалите, които не бе успяла да продаде, все още лежаха опаковани в кашони в багажника на колата й — и се пъхна в леглото.

Отвори там, докъдето си бе отбелязала че е стигнала и се подготви да почете един час преди заспиване, като всяка вечер.

Заспа на светната лампа още преди да довърши първата страница.

По молба на Роз Стела отново влезе в хола й и седна. Роз наля и на двете по чаша вино.

— Кажи ми честно, какво е впечатлението ти? — настоя тя.

— Млада, будна и горда. Честна. Можеше да ни разкаже покъртителна история как бащата на детето я е изоставил, да моли за подслон и да използва бременността си, за да събуди съчувствие. Вместо това постъпи отговорно и поиска работа. Все пак ще погледна препоръките й.

— Разбира се. Изглежда, очаква раждането без страх.

— Човек започва да се страхува от всичко едва когато детето се появи на бял свят.

— Това е истината, нали? — Роз прокара пръсти през косите си два пъти. — Ще се обадя на няколко души и ще узная нещо повече за този клон на рода Ашби. Честно казано, не си спомням много. Не поддържахме връзка дори когато съпругът ми беше жив. Помня клюките, след като жена му избяга и го остави сам с детето. Също като теб, и аз останах с впечатлението, че се е справил чудесно с възпитанието й.

— Опитът й като управител може да ни бъде от полза.

— Още един управител. — Роз направи жест, който Стела прие като израз на насмешка, и вдигна поглед нагоре. — Господи, смили се над мен!

Седма глава

Нямаше нужда от две седмици. За два дни Стела се бе убедила, че Хейли е отговорът на молитвите й. Бе намерила човек, които притежава младост, енергия и ентусиазъм и се старае да е пълноценен на работното си място.

Знаеше как да зарежда и използва компютърни програми, разбираше указанията, след като ги чуе само веднъж, и одобряваше системата с цветови кодове. Ако бе наполовина толкова добра в обслужването на клиентите, колкото в работата с документация, щеше да се окаже истинско съкровище.

Що се отнася до растенията, нямаше особени познания, освен най-общите, че това се нарича здравец, а онова — теменужка. Но щеше да се научи.

Вече искаше да помоли Роз да предложи на Хейли почасова работа, когато наближи май.

— Хейли? — Стела подаде глава от вече работещия, безупречно подреден офис. — Какво ще кажеш да те разведа из оранжериите? Има близо час, докато отворим. Ще ти преподам урок за сенколюбивите растения в Трета оранжерия.

— Супер! От многогодишните стигнах до буква Н. Не ми е ясно какво представляват и половината, но чета по малко вечер. Не знаех, че латинското име на слънчогледа е Heil… почакай. Helianthus.

— Хелиантусът е само вид слънчоглед. Многогодишните се разделят на пролетни, или отглеждани от семе до разсад и засаждане през пролетта, и разсаждани от резници в края на сезона. Семето на едногодишния хелиантус който прилича на огромно кафяво око, се прибира в края на лятото или началото на есента. Култивираните се хибридизират свободно, но понякога не се получава очакваният резултат. Говоря, сякаш изнасям лекция.

— Всичко е наред. Отраснала съм с учител. Обичам да научавам нови неща.

Докато минаваха покрай масите за излагане на стока, Хейли погледна навън през стъклата.

— Току-що спря някакъв пикап до… какво имаше там… плочките — довърши тя, преди Стела да отговори. — Мм… виж ти, кой слиза от него. Висок мургав красавец със страхотно телосложение. Кой е този мъжкар?

Прикривайки смръщените си вежди, Стела сви рамене.

— Сигурно е Лоугън Кътридж, проектантът на Роз. Предполагам, че получава доста висока оценка по скалата за мъжественост.

— По моята — определено. — Щом видя изражението на Стела, Хейли докосна корема си и се засмя: — Бременна съм, но всичките ми сетива работят. Това, че не търся мъж, не означава, че не забелязвам привлекателните. Особено сладури като този. Изглежда толкова силен и същевременно тъжен, не мислиш ли? Защо силните мъже, които излъчват някаква тъга, винаги карат една жена да усеща тръпка в корема?

— Не мога да кажа. Какво прави там?

— Като че ли се кани да товари плочки. Ако не беше толкова хладно, щеше да свали това яке. Обзалагам се, че щяхме да се нагледаме на мускули. Господи, колко обичам подобна наслада за окото.

— Сладките неща причиняват кариес — промърмори Стела. — Не е включен в списъка за плочки. Не е дал заявка. По дяволите!

Хейли повдигна вежди, когато Стела забърза към вратата и я затръшна след себе си. После притисна нос към стъклото, готова да наблюдава интересна сцена.

— Извинете?

— Аха — разсеяно отвърна тя, докато се опитваше да види по-ясно какво става навън. Изведнъж подскочи, осъзнала, че да шпионира незабелязано е едно, а да бъде хваната — съвсем друго. Обърна се с невинна усмивка. И реши, че днес й е писано да изживее двойна наслада за окото.

Този мъж не бе мускулест и тъжен, а строен, с изражение на мечтател. И неустоим. Трябваше й още миг, докато умът й заработи отново, но бързо се опомни.

— Хей! Ти навярно си Харпър. Много приличаш на майка си. Досега не сме се виждали, защото никога не си там където съм аз. Просто се разминаваме. Аз съм Хейли. Братовчедката Хейли от Литъл Рок. Навярно майка ти е споменала, че работя тук.

— Да, да.

Нима можеше да каже нещо друго? Сякаш изведнъж бе загубил разсъдъка си. Чувстваше се като ударен от гръм.

— Сигурно обожаваш работата тук? Аз вече я обожавам. Има толкова интересни неща, а клиентите са много мили. Стела е просто невероятна. Майка ти е… нещо като богиня за мен, толкова съм й благодарна за шанса, който ми даде.

— Да. — Харпър потръпна. Нима бе възможно да се държи по-глупаво? — Страхотни са и двете. Всичко е страхотно. — Явно бе възможно. По дяволите, чувстваше се толкова уверен, когато разговаря с жени. Обикновено. Но тази сякаш му бе причинила мозъчно сътресение. — Имаш ли… нужда от нещо?

— Не. — Хейли му се усмихна озадачено. — Помислих си, че ти имаш нужда от нещо.

— Аз? От какво?

— Не зная. — Тя сложи ръка на очарователния си корем и избухна в искрен гръмогласен смях. — Ти влезе тук.

— Да, точно така. Не, нищо. Чао засега. Трябва да продължа работата си.

Бързаше да излезе на чист въздух, където би трябвало отново да може да диша.

— Радвам се, че се запознахме, Харпър.

— Аз също.

Хвърли поглед назад към нея, докато вървеше към вратата, и видя, че отново е долепила нос до стъклото.

Навън Стела спринтира през паркинга. Извика два пъти и отговорът бе поглед и разсеяно махване с ръка. Напиращият гняв се отприщи в мига, в който стигна до купчината плочки.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Играя тенис. На какво ти прилича?

— Изглежда, сякаш товариш материал, който не си поръчал и не си получил разрешение да вземеш.

— Така ли? — Лоугън вдигна още няколко плочки — Знам, че бекхендът ми е зле. — Пикапът се разклати, когато добави новия товар. — Хей!

За нейно удивление, той се наведе към косите й и ги докосна с носа си.

— Друг шампоан. Хубав е.

— Престани да душиш.

Стела го перна по брадичката и се отдръпна.

— Не мога да се сдържа. Стоиш тук, а не страдам от липса на обоняние.

— Този материал трябва да бъде описан.

— Да, да, да. Добре, добре, добре. Ще дойда и ще се погрижа за това, след като го натоваря.

— Трябваше да го направиш, преди да товариш.

Зелените му очи се приковаха в нея.

— Голяма напаст си, Червенокоске.

— Така и трябва да бъде. Аз съм управителят.

Това го накара да се усмихне, да побутне слънчевите си очила надолу и да я изгледа над тях.

— Много си добра в това отношение. Погледни нещата от следната гледна точка: плочките са складирани на път за офиса. Като натоваря първо, а после вляза, всъщност ще спестя време. — Усмивката му стана самодоволна. — Мисля, че е важно, ако говорим за рационално разпределение на човекодните. Замълча за миг, облегна се на пикапа и я огледа от главата до петите, преди да вземе следващата партида. — Докато стоиш тук и ме гледаш, губиш време и вероятно намаляваш ефективността на своите човекодни.

— Ако не дойдеш да оформим документацията, Кътридж, ще те издиря.

— Не ме предизвиквай.

Забави се, но все пак отиде.

Обмисляше какво друго да стори, за да подразни Стела. Когато бе ядосана, очите й придобиваха цвят на тексаски метличини. Влезе в офиса и видя Хейли.

— Здравей.

— Здравей — отвърна тя и се усмихна. — Аз съм Хейли Филипс. Роднина на първия съпруг на Роз. Работя тук отскоро.

— Лоугън. Приятно ми е. Не позволявай на тази янки да те сплашва. — Кимна към Стела. — Къде са свещените формуляри и ритуалният нож, за да си прережа някоя вена и да ги подпиша с кръвта си?

— В моя офис.

— Аха. — Но не побърза да я последва. — Кога очакваш бебето? — обърна се той към Хейли.

— През май.

— Добре ли се чувстваш?

— По-добре от всякога.

— Радвам се. Тук през повечето време е приятно да се работи. Добре дошла на борда.

Тръгна с нехайна походка към офиса на Стела, където тя вече бе седнала пред компютъра и бе извикала формуляра на екрана.

— Аз ще попълня този за по-бързо. В онази папка има цял куп. Вземи я. Трябва само да напишеш каквото е необходимо, с дата, име и подпис. Намини да ги оставиш.

— Аха.

Огледа се. Бюрото бе разчистено. Нямаше никакви кашони и папки по пода и столовете.

„Ужасно“, помисли си Лоугън. Щеше да му липсва предишният хаос.

— Къде са всички неща, които бяха тук?

— Където им е мястото. Онези плочки са четиридесет на четиридесет сантиметра, номер А–23, нали?

— Точно така. — Взе снимката в рамка от бюрото й на която бяха синовете й и кучето им. — Изглеждат чудесно.

— Да. За лична употреба ли са плочките или за някой от обектите в списъка?

— Ще се отпуснеш ли някога, Червенокоске?

— Не. Това не е присъщо за янките.

Лоугън облиза устни.

— Хм!

— Знаеш ли, писна ми да ме наричат „янки“, сякаш съм същество от друга планета или страдам от някаква болест. Половината от клиентите, които влизат тук, ме оглеждат, като че ли съм извънземно, което може би не идва с мир. Преди да стигнем до бизнеса, се налага да им обяснявам, че съм родена тук, да отговарям на куп въпроси защо съм напуснала щата и от кой род съм. Дойдох от Мичиган, не от Луната, а войната между Севера и Юга е свършила доста отдавна.

Да, точно като тексаски метличини.

— Не и за жителите на щатите от тази страна на границата „Мейсън-Диксън“, скъпа. Струва ми се, че не е толкова трудно да се отпуснеш, когато си ядосана.

— Не ме наричай „скъпа“ с този провлачен южняшки говор.

— Знаеш ли, Червенокоске, така ми харесваш повече.

— О, стига! Плочките. За лична употреба или за обект?

— Е, зависи от гледната точка. — Сега имаше достатъчно пространство и той се облегна с хълбок на ръба на бюрото. — За една приятелка са. Поиска пътека в градината си и ще й направя тази услуга без заплащане за труда. Казах й, че ще взема материали и ще й занеса касовата бележка от центъра.

— Ще ги впиша за лична употреба с намалението, което ти се полага като човек от персонала. — Зачатка по клавишите. — Колко плочки?

— Двадесет и две.

Натисна още няколко клавиша и му каза цената на дребно, със и без отстъпката.

Впечатлен, колкото и да не му се искаше да признае, Лоугън докосна монитора.

— Да не би тук вътре да е затворен някои гениален математик?

— Просто едно от чудесата на двадесет и първи век. Ще откриеш, че е по-бързо, отколкото да смяташ на пръсти.

— Не зная. Доста добър съм с пръстите. — Забарабани с тях по бедрото си и прикова поглед в лицето й. — Трябват ми три бели борчета.

— За същата приятелка ли?

— Не. — Усмивката му бе дяволита и ослепителна. Щом беше решила, че под „приятелка“ има предвид „любовница“, нека мисли така. Нямаше смисъл да й казва, че плочките са за госпожа Кингсли, учителката му по английски език в десети клас. — Борчетата са за клиент. Роланд Гупи. Да, като декоративните рибки. Може би името му фигурира някъде в безбройните ти мистериозни файлове. През есента работихме по проект за него.

На масата до стената имаше наполовина пълна кафеварка и той стана да си налее чаша кафе.

— Чувствай се като у дома си — сухо каза Стела.

— Благодаря. Препоръчах бели борове като щит срещу вятъра. Отначало запелтечи. Трябваше му доста време, за да реши, но вчера ми се обади у дома. Казах му, че ще ги откарам и засадя.

— За това ще попълним отделен формуляр.

Опита кафето. Не беше лошо.

— Така си и знаех.

— Само плочки ли вземаш за лична употреба?

— Може би. За днес.

Стела разпечата формуляра и започна да попълва нов.

— Значи три бели борчета. Колко големи?

— Два метра и половина.

— С вързани корени?

— Да.

„Чат-чат-чат — помисли си той с удивление — и готово“, забеляза красивите й пръсти. Дълги и тънки, с лъскав лак на ноктите в нежния цвят на розови венчелистчета.

Не носеше пръстени.

— Нещо друго?

Лоугън потупа по всичките си джобове и най-сетне извади лист хартия.

— Ето за колко му казах, че ще свърша работата.

Стела добави труда, изчисли окончателната цена и разпечата три копия, докато той пиеше от кафето й.

— Име и подпис — каза му тя. — Едно копие за моя архив, едно за твоя и едно за клиента.

— Разбрано.

Когато взе химикалката, тя махна с ръка.

— О, почакай да донеса ножа. Коя вена възнамеряваше да си прережеш?

— Добре. — Лоугън кимна към вратата. — Страхотна е.

— Хейли? Да, така е. Но твърде млада за теб.

— Не бих казал „твърде“. Въпреки че предпочитам жени с малко повече… — Замълча и отново се усмихна. — Да кажем, преживели и превъзмогнали повече.

— По-мъдри.

— Децата ти срещат ли трудности в училище?

— Моля?

— Замислих се за това, което каза по-рано. Че тук те наричат „янки“.

— О! Може би малко, но на повечето други деца им се струва интересно, че са дошли от Севера и че са живели близо до едно от най-големите езера. И двете им учителки са показали на класовете къде се намира на картата. — На лицето й се изписа умиление. — Благодаря, че попита.

— Харесвам хлапетата ти.

Лоугън подписа формулярите и се усмихна, когато тя буквално изскимтя, докато гледаше как нехайно сгъва своите екземпляри и ги пъха в джоба си.

— Следващия път би ли изчакал, докато излезеш навън, преди да направиш това? Истинско мъчение е да те гледам.

— Няма проблем — Може би заради по-различния тон или промяната в изражението й и усмивката, с която бе заговорила за децата си, и навярно по-късно щеше да се пита дали не е полудял, но се поддаде на импулса. — Ходила ли си в „Грейсланд“?

— Не. Не съм голяма почитателка на Елвис.

— Шшт! — Ококорил очи, хвърли поглед към вратата. — Тук е престъпление да говориш така. Подлежиш на глоба и лишаване от свобода или — в зависимост от волята на съдебните заседатели — публично бичуване.

— Не съм чела тази точка от наръчника за поведение в Мемфис.

— Напечатана е с дребен шрифт. Значи ще те заведа. Кога е свободният ти ден?

— Аз… зависи. Ще ме заведеш в „Грейсланд“?

— Тук няма да те оставят на мира, докато не посетиш „Грейсланд“. Избери си ден и ще се постарая да нямам ангажименти.

— Опитвам се да разбера какво целиш. На среща ли ме каниш?

— Не бих отишъл толкова далеч. По-скоро опознаване между партньори. — Лоугън остави празната си чаша на бюрото й. — Помисли си и ми се обади.

Беше твърде заета, за да мисли за това. Не може просто да отскочи до „Грейсланд“. Дори и да имаше възможност и да изпитваше странно необяснимо желание, не би отишла там точно с Лоугън.

Фактът, че е впечатлена от работата му… е, добре, и от физиката му, не означаваше, че го харесва и желае да прекара част от свободното си време в неговата компания.

Но не преставаше да се пита защо я покани. Може би беше номер, местен ритуал за посвещаване на една „янки“. Да я заведе в „Грейсланд“, да я изостави сред гора от сувенири с лика на Елвис и да се забавлява, докато гледа как се лута и търси изхода.

Или може би със странния си начин на мислене бе решил, че да я свали е по-лесен начин да се избави от нововъведената й система, отколкото да спори с нея.

Но не се беше държал, сякаш я сваля. Не точно. По-скоро й бе отправил поканата като приятел, импулсивно и на шега. И бе попитал за децата й. Нямаше по-бърз начин да преодолее задръжките й, да проникне през защитната й броня, от искрения интерес към момчетата.

Щом искаше да са приятели, единственото разумно и честно решение беше да се държи с него по същия начин.

Впрочем, кой бе най-подходящият тоалет за „Грейсланд“?

Не че възнамеряваше да отиде. Все пак беше разумно да е подготвена. За всеки случай.

В Трета оранжерия, докато наблюдаваше как Хейли полива новия разсад, Стела се замисли как да постъпи.

— Ходила ли си в „Грейсланд“?

— О, разбира се. Това са импациенси, нали?

Погледна младите растения.

— Да. Наричат ги „Бизи Лизи“. Вървят доста добре.

— Тези също са импациенси. От Нова Гвинея.

— Точно така. Наистина усвояваш бързо.

— Е, разпознавам ги по-лесно, защото съм засаждала от тях. Както и да е. Веднъж посетих „Грейсланд“ с приятели, когато учех в колежа. Готино е. Купих си картонче за отбелязване на страници с лика на Елвис. Не зная какво стана с него. „Елвис“ е форма на думата elvin, означава „елф приятел“. Странно, нали?

— По-странно ми се струва това, че го знаеш.

— Чух го случайно някъде.

— Добре. Какви са изискванията за облекло?

— Мм? — Хейли се опитваше да разпознае друго растение по формата на листата. Бореше се с изкушението да погледне етикета на колчето. Мисля, че няма такива. Всеки отива облечен както иска. С джинси или нещо подобно.

— Значи неофициално.

— Да. Харесва ми как мирише тук. На влажна почва.

— Значи си направила верен избор на кариера.

— Би могло да се нарече „кариера“, нали? — Ясните й сини очи се насочиха към Стела. — Мога да стана добра в тази професия. Винаги съм мечтала да ръководя собствена фирма. Представях си книжарница, но това донякъде е същото.

— В какъв смисъл?

— И тук се предлагат нови издания и класика. Има различни жанрове. Едногодишни, двугодишни, многогодишни, храсти, дървета и треви. Влаголюбиви и сенколюбиви растения. Ето какво имам предвид.

— Знаеш ли, права си. Не ми бе хрумнало да погледна нещата от този ъгъл.

Обнадеждена, Хейли тръгна между редовете.

— Човек изследва и се учи — също както от книгите. Ние, персоналът на центъра, се опитваме да помагаме на хората, като им предлагаме неща, които ги карат да се чувстват щастливи или поне доволни. Да засадиш растение е като да разтвориш книга, защото и в двата случая поставяш ново начало. Градината е като библиотека. Мога да стана добра.

— Не се и съмнявам.

Обърна се и видя Стела да й се усмихва.

— Когато стана добра, вече няма да бъде просто работа. Засега ми е достатъчно, но искам нещо повече от чек за заплата всеки месец. Не говоря само за парите… е, добре, и те не са без значение.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Искаш това, което Роз вече е постигнала. Да намериш своето място и да се чувстваш удовлетворена. Да пуснеш корени… — Стела докосна листата на едно младо растение. — … и да разцъфтиш. Знам, защото и аз се стремя към същото.

— Но ти вече го имаш. Толкова си умна и винаги знаеш какво да правиш. Отглеждаш две страхотни деца и заемаш отговорна длъжност тук. Работила си, за да я получиш. А аз едва започвам.

— И нямаш търпение да напреднеш. Също като мен на твоята възраст.

На лъчезарното лице на Хейли се изписа насмешка.

— Да, а сега си грохнала старица.

Стела избухна в смях и отметна косите си назад.

— По-голяма съм от теб с близо десет години. Много неща могат да се случат и да се променят за едно десетилетие. В някои отношения и аз едва започвам, и то цяло десетилетие по-късно от теб. Съвсем наскоро пресадих себе си и двете си скъпоценни издънки тук.

— Обзема ли те страх понякога?

— Всеки ден. — Стела положи ръка на корема й. — Това е неизбежна част от приспособяването към новата почва.

— Радвам се, че тук има с кого да разговарям. Въпреки че сте били омъжени, когато сте го преживели… и двете с Роз имате опит като самотни родители. Знаете неща, които биха ми помогнали. Полезно е да имам до себе си две жени, които ги знаят и са готови да ги споделят с мен.

Хейли свърши с поливането и спря водата.

— Е — полюбопитства тя, — значи си решила да отидеш в „Грейсланд“?

— Не знам. Може би.

След като възложи на екипа си подготовката на терасата за Гупи и засаждането на борчетата, Лоугън се зае да нарежда плочки в двора на възрастната учителка. Нямаше да му отнеме много време и следобед щеше да наобиколи другите си обекти. Обичаше да снове между няколко места. Беше свикнал.

Ако се посветеше изцяло на един проект, би го завършил твърде бързо и не би имал време за много гениални хрумвания и внезапни приливи на вдъхновение. Нищо не можеше да се сравни с миговете, в които получаваше просветление какво може да сътвори с ръцете си.

Можеше да подобри нещо създадено или да смеси старо с ново, за да се получи по-различно цялостно творение.

Бе възпитаван да уважава земята и капризите на Природата, но по-скоро от фермерска гледна точка. Когато човек е отраснал в малка ферма и е работил, борейки се със земята, разбираше какво е тя. Или какво би могла да бъде.

Баща му също обичаше земята, но по различен начин според Лоугън. Беше изхранвал семейството си благодарение на нея и когато най-сетне бе склонил да я продаде, им осигури завидно състояние.

Лоугън не можеше да каже, че фермата му липсва. Искаше нещо повече от засята нива и тревоги за пазарните цени на житото. Но изпитваше нужда да върши работа, свързана със земята.

Навярно беше загубил част от тази магия, когато живя известно време на север. Твърде много сгради, твърде много бетон, твърде много ограничения за него. Така и не успя да свикне с климата и културата там, както и Рей — да се аклиматизира тук.

Не се беше получило. Въпреки усилията и на двамата да съхранят връзката си, бракът им просто бе свършен.

Затова се бе завърнал в родния си край и най-сетне, след предложението на Роз, бе намерил своето място в личен, професионален и творчески план. Чувстваше се удовлетворен.

Постави очертания за следващия участък от пътеката и отново хвана лопатата.

За пореден път я заби в почвата.

Какво си въобразяваше? Беше я поканил да излезе с него. Можеше да го нарича както желае, но когато един мъж канеше жена да излязат заедно, това си беше любовна среща.

Нямаше никакво намерение да започва връзка с неизменно праволинейната Стела Ротшилд. Не беше негов тип.

Е, добре, беше. Залови се да разрохква пръстта между очертанията, за да я подготви за заравняване и поставяне на черен найлон. Не бе срещал жена, която да не е негов тип.

Просто харесваше породата. Млади и стари, селски момичета и изтънчени гражданки. С ум като бръснач или наивни хубавици — почти всички привличаха вниманието му.

Дори се беше оженил за една от тях, нали? Това се оказа грешка, но човек никога не преставаше да се учи.

Може би досега не си бе падал особено по типа жени, които държат на всяка цена да стане тяхното. Но винаги имаше първи път, а Лоугън обичаше новите изживявания. Вторият и третият път вече изтощаваха нервите на един мъж.

Но той не изпитваше влечение към Стела.

Е, добре, изпитваше. Леко. Изглеждаше привлекателна жена със стройно тяло. А тези коси… Едва устояваше на изкушението да ги погали — само от любопитство дали допирът до тях е така възбуждащ, както и видът им.

Но това не означаваше, че иска да се среща с нея. Достатъчно трудно беше да работят заедно. Тази жена имаше правило, ред или някаква проклета система за всичко на света.

Може би и в леглото бе така. Може би имаше напечатан правилник с точки и подточки, задължения и забрани, придружени с длъжностни характеристики.

Трябваше й малко спонтанност, нарушение на строгия ред в живота й. Не че изгаряше от желание той да е човекът, който ще й предложи това.

Просто тази сутрин му се бе сторила адски красива, а уханието на косите й — неустоимо. Освен това на лицето й се беше появила онази секси усмивка. Подвластен на импулса си, бе изрекъл поканата за „Грейсланд“.

„Няма причина за безпокойство — опита се да си внуши той. — Едва ли ще приеме“. Жена като нея не би го направила просто ей така. Имаше чувството, че никога в живота си не е правила нещо просто ей така.

И двамата щяха да забравят, че е повдигнал въпроса.

Смятайки го за необходимо поне през първите й шест месеца като управител, Стела настояваше за ежеседмични срещи с Роз, на които да й докладва за постигнатия напредък.

Би предпочела да са в точно определен час на точно определено място. Но бе трудно да убеди Роз.

Вече ги бяха провеждали в оранжериите и навън. Този път я притисна в собствения й хол, откъдето не можеше да избяга.

— Искам да направя седмичния си отчет.

— Е, добре. — Роз остави масивната книга за хибридизацията и свали очилата си без рамки. — Времето напредва. Земята се затопля.

— Зная. Нарцисите вече поникват. Много по-рано, отколкото съм свикнала. Продаваме доста луковици. На север се купуваха само в края на лятото и през есента.

— Изпитваш ли носталгия?

— Понякога, но вече все по-рядко. Не бих казала, че съжалявам, че не съм в Мичиган през февруари. Вчера там е натрупал петнадесет сантиметра сняг, а аз гледам как поникват нарциси.

Роз се облегна назад и кръстоса краката си, обути във вълнени чорапи.

— Някакъв проблем ли има?

— Край на илюзиите, че ще прикрия емоциите си зад маска на спокойствие. Не, никакъв. Преди малко изпълних дълга си да се обадя на майка си. Все още не съм се съвзела напълно.

— Аха.

Отговорът прозвуча нехайно и Стела реши, че може да го разтълкува или като пълно безразличие, или като мълчалива подкана да сподели какво е преживяла. Гневът й напираше, така че реши да се разтовари.

— Отделих й почти петнадесет минути от оскъдното си свободно време, през които наду главата ми с приказки за сегашното си гадже. Така нарича мъжете, с които излиза — „гаджета“. На петдесет и девет години е и преди два месеца се разведе за четвърти път. Когато престана да мърмори, че Роки… наистина се казва така… не бил достатъчно привлекателен и отказал да я заведе на почивка на Бахамите посред зима, започна да се оплаква, че отново трябвало да ходи на пилинг и че последната инжекция за изглаждане на бръчки се оказала много болезнена. Дори не попита за момчетата, а единственото загатване за факта, че живея и работя тук, беше въпросът дали не ми е писнало от „онзи откачалник и празноглавата му кукла“, както нарича баща ми и Джолийн.

Когато изпусна всичката пара, Стела потърка страните си.

— Успяла е да вмести толкова хленчене, мърморене и злоба в петнадесет минути. Явно е много талантлива жена.

Стела се замисли за миг, отпусна ръце в скута си и втренчи поглед в Роз. Изведнъж отметна глава назад и избухна в смях.

— О, да, има неизчерпаем талант. Благодаря.

— Няма проблем. Моята майка прекарваше по-голямата част от времето си — поне докато бяхме заедно на този свят — в печални въздишки за крехкото си здраве. „Не че се оплаквам“, казваше. Едва не поръчах да напишат това на надгробния й паметник. „Не че се оплаквам“.

— Аз бих написала на гроба на майка си: „Не че искам твърде много“.

— Направи го. Моята остави у мен такова впечатление, че упорито тръгнах към другата крайност. Навярно дори ако си отрежа крак или ръка, няма да се разхленча.

— Господи, вероятно и аз се опитвам да бъда пълна противоположност на майка си. Караш ме да се замисля. Е, към деловата част. Продадохме всички сандъчета с луковици. Не зная дали да подготвим нови толкова късно през сезона.

— Може би още малко. Някои хора предпочитат да ги купуват разцъфнали за подарък по случаи Великден или нещо подобно.

— Добре. Да покажа ли на Хейли как се прави? Знам, че обикновено сама вършиш това, но…

— Не, ще бъде от полза за нея. Наблюдавам я. — Щом видя изражението на Стела, Роз поклати глава: — Не искам да си помислиш, че непрекъснато сте под наблюдение, но обикновено ви гледам. Държа да зная всичко, което става във фирмата ми, Стела, но все пак някои неща ми убягват.

— Затова съм тук, всичко е наред.

— Точно така. Оставила съм я главно на теб. Доволна ли си от нея?

— Повече от доволна. Не е нужно да повтаряш нещо два пъти. Когато каза, че усвоява бързо, не беше просто хвалба. Жадна е за знания.

— При нас има предостатъчно възможности да утолява тази жажда.

— Има чудесен подход към клиентите. Приветлива е и никога не е припряна. И не се бои да каже, че не знае нещо, но ще го провери. В момента е навън и разглежда лехите и храстите ти. Иска да знае какво продава.

Говорейки, Стела застана до прозореца и погледна навън. Здрачаваше се, но Хейли разхождаше кучето и изучаваше многогодишните растения.

— На нейната възраст аз кроях планове за сватбата си. Струва ми се, че оттогава са минали милион години.

— А аз вече имах двама малчугани и бях бременна с Мейсън. Това наистина беше преди милион години. А ми се струва, че е било преди пет минути.

— Отново се отклонявам от темата за свършеното през седмицата, но исках да те попитам какво ще правиш, щом дойде май.

— За нас тогава все още е разгарът на сезона когато клиентите искат да обновят летните си градини. Продаваме…

— Не, имах предвид Хейли. И бебето.

— О! Е, тя ще трябва да вземе решение, но мисля че ако реши да остане в центъра, ще й намерим работа, която ще може да върши седнала.

— Ще има нужда от детегледачка, когато е готова да се върне на работа. Като заговорихме за детегледачки…

— Хм! Мислиш в твърде далечен план.

— Времето напредва — повтори Стела.

— Ще измислим нещо.

Обзета от любопитство, Роз застана до Стела и надникна през прозореца.

Приятно бе да гледа как млада жена, носеща нов живот, се разхожда из градината й през зимата.

Някога тя бе тази млада жена, изпълнена с мечти, пристъпваща в здрача и с нетърпение очакваща пролетното пробуждане.

Времето не просто напредваше, а почти се изпаряваше.

— Сега изглежда щастлива и сигурна какво иска да прави занапред. Но може би след раждането ще промени решението си да държи бащата настрана. — Роз видя как Хейли сложи ръка на корема си и погледна на запад, където слънцето се снишаваше зад дърветата, към реката отвъд тях. — Когато вземе бебето в ръце и осъзнае, че ще трябва сама да се грижи за него, една жена преживява разтърсваща среща с реалността. Ще видим какво ще покаже времето.

— Права си. Никоя от двете ни не я познава достатъчно добре, за да прецени кое е най-добро за нея. Като стана дума за бебета, време е да вкарам своите във ваната. Ще ти оставя седмичния си отчет.

— Добре. Ще го прегледам. Трябва да ти кажа, Стела, че съм доволна от всичко, което направи досега, от видимите промени в търговската част и новата организация в офисите. Очаквам пролетта и за първи път от години не съм изнервена и претоварена с работа. Не бих казала, че имам нещо против да съм затрупана с работа, но все пак съм доволна, че ми остава време за почивка.

— Дори когато ти досаждам с подробности?

— Дори тогава. От няколко дни насам не съм чула никакви оплаквания за Лоугън. Нито пък от него. В блажено неведение ли ме държите, или сте намерили начин да се сработите?

— Все още имаме известни разногласия и подозирам, че ще имаме и занапред, но няма причина да се безпокоиш. Всъщност той направи много приятелски жест, като ме покани да отидем в „Грейсланд“.

— Така ли? — Роз смръщи вежди. — Лоугън?

— Необичайно ли е за него?

— Не бих казала, но доколкото знам, никога досега не е канил жена, която работи тук, на среща.

— Не е среща, а просто излизане.

Заинтригувана, Роз отново седна. Реши, че има какво ново да научи от една по-млада жена.

— Каква е разликата?

— Среща означава вечеря и кино с евентуални и дори очаквани романтични последици. Да заведеш децата си в зоологическата градина е излизане.

Роз се облегна назад и изпъна крака.

— Нещата се променят, нали? Все пак, според моите убеждения, когато мъж и жена излязат заедно, това се нарича „среща“.

— Ето защо се двоумя. — Доловила интереса на събеседничката си, Стела реши да продължи разговора. Приближи се и седна на облегалката на фотьойла срещу Роз. — Това бе първата ми мисъл. Но реших, че поканата му е просто приятелски жест. Като подаване на маслинена клонка. Ако се съглася, може би ще открием нещо общо, ще намерим ритъма и ще изгладим професионалните си отношения.

— Значи, ако разбирам правилно, ще отидеш в „Грейсланд“ с Лоугън за доброто на „В градината“.

— Нещо такова.

— А не защото е много привлекателен, динамичен и изключително сексапилен необвързан мъж.

— Не, това са екстри. — Стела изчака, докато Роз престана да се смее. — Нямам намерение да нагазвам в тези води. Да се срещаш с мъж е като да стъпваш по минирано поле.

— На мен ли го казваш? Прекарала съм повече години от теб в тази опасна военна зона.

— Харесвам мъжете. — Стела дръпна ластика на конската си опашка и я вдигна малко по-високо. — Обичам компанията им. Но връзките с тях са нещо сложно и стресиращо.

— По-добре сложни и стресиращи, отколкото откровено скучни, както доста от преживяванията ми в тази област.

— Сложни, стресиращи или откровено скучни. Затова думата „излизане“ ми звучи доста по-добре, отколкото „среща“. Слушай, зная, че с Лоугън сте приятели. Но държа да те попитам, ако изляза с него, дали няма да допусна грешка, или да създам погрешно впечатление. Да изпратя погрешен сигнал. Или може би да прекрача границата на допустимото между колеги. Или…

— Усложняваш нещата и изживяваш твърде голям стрес заради едно обикновено излизане.

— Така е. Трябва да се сърдя на себе си. — Стела поклати глава и стана от облегалката. — Време е да напълня ваната. А, утре ще покажа на Хейли как се засаждат онези луковици.

— Добре. Стела… ще излезеш ли с него?

Спря се на прага.

— Може би. Утре ще реша.

Осма глава

В съня си виждаше цветя. Около нея се простираше вълшебна градина, пълна с млади, свежи цветове. Цареше съвършен ред, краищата й бяха идеално изравнени и нямаше ясна граница между лехите и старателно окосените тревни площи.

Цветовете се преливаха: бяло в розово, жълто в зелено с перлен блясък, нежни пастелни тонове, които сияеха, галени от златистите слънчеви лъчи.

Успокояващите им ухания бяха привлекли рояк пеперуди и любопитно колибри. Нито едни плевел не нарушаваше това съвършенство и всеки цвят бе едър и зрял, а десетки пъпки очакваха своя ред да се разтворят.

Тя бе сътворила това. Докато заобикаляше лехите, преливаше от гордост и задоволство. Беше разрохквала и подхранвала почвата, бе избрала и засадила всяко цвете на най-подходящото място. Градината изглеждаше точно въплъщение на идеите й — като снимка.

Трябваха й години, за да проектира, да полага труд и да твори. Но сега всичко, което се бе стремила да постигне, бе тук, разцъфнало в краката й.

Пред погледа й поникна стъбло, заострено и зелено, и изведнъж наруши симетрията. „Мястото му не е тук“, реши тя, по-скоро раздразнена, отколкото изненадана да го види как израства от земята и листата му се разтварят.

Далия? Тук нямаше далии. Те се намираха отзад. Лично бе засадила три високи розови в задния край на градината, точно на тридесет сантиметра една от друга.

Озадачена, наклони глава и се загледа в стъблото, което растеше и укрепваше, а над разклоненията се образуваха едри, здрави пъпки. Фантастично, толкова красиво и неочаквано.

Когато опита да се усмихне, чу… или по-скоро почувства шепот, който пропълзя по кожата й и зазвуча в съзнанието й.

Не бива да е тук. Не бива. Трябва да бъде изтръгната. Ще черпи все повече и повече сила, докато не остане нищо друго.

Потръпна. Изведнъж въздухът около нея стана хладен и неприятно влажен, а по небето пропълзяха мрачни облаци, които закриха прекрасното златисто слънце.

Тръпка на ужас скова тялото й.

Не я оставяй да порасне. Ще задуши всичко, което си създала.

Точно така. Разбира се, че не биваше да расте тук, да задушава всичко наоколо, да променя реда.

Трябваше да я изкорени, да намери друго място за нея. Да реорганизира всичко точно когато мислеше, че е завършила творението си. „Виж това“, каза си тя, когато пъпките наедряха, разтвориха се и разкриха тъмносини венчелистчета. Този цвят бе крайно необичаен. Твърде наситен, тъмен и ярък.

Изглеждаше прекрасна, не можеше да го отрече. Всъщност никога не беше виждала по-красива. Толкова силна, толкова жизнена. Вече бе станала висока почти колкото нея, с цветове колкото големи чинии.

Тя е измама. Измама.

Шепнещият женски глас, който издаваше някаква ярост, проникна в спящия й ум. Скимтейки, тя започна неспокойно да се мята в студеното си легло.

Убий я! Убий я! Побързай, преди да е станало твърде късно.

Не, не беше способна да убие нещо толкова красиво, толкова жизнено и неповторимо. Но това не означаваше, че ще я остави там, където не й е мястото, да нарушава хармонията в градината.

Всичката работа, подготовка и планиране щяха да отидат на вятъра. Просто щеше да проектира друга градина и да работи в нея. С въздишка протегна ръка, разпери пръсти и ги прокара по яркосините венчелистчета. „Ще е нужна много работа — помисли си тя. — Много усилия, но…“.

— Мамо.

— Прелестна е, нали? — промълви тя. — Толкова синя.

— Мамо, събуди се!

— Какво?

Изтръгната от съня, бързо се опомни, когато видя Люк застанал на колене до леглото й. Господи, колко беше студено в стаята!

— Люк? — Инстинктивно го загърна с одеялото. — Какво има?

— Лошо ми е на коремчето.

— Ау? — Надигна се и машинално плъзна длан по челото му, за да провери дали няма температура. „Малко е топъл“, реши тя. — Боли ли те?

Синът й поклати глава. Забеляза, че очите му блестят, сякаш са насълзени.

— Само ми е лошо. Може ли да легна при теб?

— Добре. — Отметна завивките. — Легни и се свий на кълбо, миличък. Не знам защо е толкова студено. Ще премеря температурата ти за всеки случай.

Докосна челото му с устни, когато той се сгуши на възглавницата й. Определено бе леко затоплено.

Включи нощната лампа и стана, за да вземе термометъра от банята.

— Да видим дали ще мога да надникна в главата ти. — Погали косите му и допря върха на тръбичката с живак до ухото му. — Зле ли ти беше, преди да си легнеш?

— Неее. Бях…

Тялото му се стегна и от гърлото му се изтръгна тих стон. За нея бе очевидно, че ще повърне, преди още да се е случило. С бързината на опитна майка го грабна и се втурна към банята. Стигнаха тъкмо навреме и тя му шепна и милва косите му, докато спазмите стихнаха.

Най-сетне Люк извърна бледото си личице към нейното.

— Повърнах.

— Зная, миличък. Съжалявам. Скоро ще се почувстваш по-добре.

Даде му малко вода, изтри лицето му с влажна кърпа и го отнесе обратно до леглото си. „Странно“, помисли си Стела. В стаята бе станало по-топло.

— Вече не ми е лошо.

— Добре. — Все пак премери температурата му — 37.3 не бе толкова зле. Придърпа кошчето за смет до леглото. — Боли ли те някъде?

— Не, но не искам да повръщам. В гърлото ми остава лош вкус. Клати ми се още едно зъбче и ако повърна отново, може да падне и да не мога да го сложа под възглавницата си.

— Не се тревожи. Обещавам ти, че ще сложиш и него под възглавницата, както първото. А сега ще ти донеса малко джинджифилов сироп. Стой тук, връщам се след минута.

— Добре.

— Ако отново ти се доповръща, опитай се да използваш това. — Нагласи кошчето близо до него. — Няма да се бавя, миличък.

Забърза навън и изтича надолу по стълбите по нощница. Един от недостатъците на голямата къща бе, че кухнята се намираше на километри от спалните.

Нямаше да е зле да си купи малък хладилник, като онзи в стаята й в общежитието на колежа, и да го сложи във всекидневната на горния етаж.

„Лека треска“, помисли си, когато се втурна в кухнята. Навярно до сутринта щеше да отмине. Ако не, щеше да повика лекар.

Намери джинджифиловия сироп, сложи лед във висока чаша грабна бутилка вода и хукна обратно нагоре.

— Ще пия джинджифилов сироп — чу да казва Люк, докато тя вървеше по коридора към стаята си, — защото повърнах. Въпреки че сега съм по-добре, ще го изпия. Можеш да го опиташ, ако искаш.

— Благодаря, скъпи, но…

Когато влезе, видя сина си да седи с гръб към вратата, облегнат на възглавниците. И отново бе студено. Толкова студено, че дъхът й се издигаше като пара във въздуха.

— Тя си отиде — каза Люк.

По гърба и пробягаха тръпки, но не само от студ.

— Кой си отиде?

— Онази госпожа. — Сънените му очи леко се отвориха, когато видя чашата с джинджифилов сироп. — Постоя при мен, докато ти беше долу.

— Коя госпожа. Люк? Роз? Хейли?

— Неее. Онази, която идва и ни пее. Мила е. Може ли да изпия всичкия сироп?

— Само мъничко. — Ръцете й затрепериха, докато го наливаше. — Къде я видя?

— Ето тук. — Люк посочи към леглото, а след това взе чашата с две ръце и отпи глътка. — Това ми харесва.

— Виждал ли си я и друг път?

— Аха. Понякога, когато се събудя, тя е до мен. Пее онази песничка — „дили-дили“.

Синя лавандула, дили-дили-дили. Зелена лавандула, дили-дили-дили. Стела се вцепени от страх, когато осъзна, че това е песента, която неволно си бе затананикала преди.

— Мислиш ли, че е… — „Не, не го плаши“, мислено се упрекна тя. — Как изглежда?

— Хубава е. Има руса коса. Мисля, че е ангел, женски ангел. Спомням си приказката за ангела охранител.

— Ангела хранител.

— Но тя няма криле. Гевин казва, че може би е вещица, но добра, като Хари Потър.

Гърлото й пресъхна.

— И Гевин ли я е виждал?

— Да, когато идва и пее. — Люк подаде чашата обратно на Стела и потърка очи. — По-добре ми е на коремчето, но ми се спи. Може ли да остана в твоето легло.

— Разбира се.

Но преди да легне при него, Стела запали лампата в банята. Нагледа Гевин и едва се сдържа да не го грабне от леглото му и да го отнесе в своето. Остави вратата между двете стаи отворена и се върна в спалнята си.

Угаси нощната лампа, преди да се пъхне под завивките до по-малкия си син.

Прегърна го и го задържа близо до себе си, докато той спеше.

На следващата сутрин Люк бе напълно здрав. Весело подскачаше и по време на закуска въодушевено разказа на Дейвид как е повърнал и после пил джинджифилов сироп.

Стела се поколеба дали да го заведе на училище, или да го остави у дома, но той вече нямаше температура, а съдейки по апетита му, нямаше и проблеми със стомаха.

— Нищо страшно — отбеляза Дейвид, когато момчетата хукнаха да вземат учебниците си. — Докато ти изглеждаш, сякаш си прекарала тежка нощ.

Наля й още чаша кафе.

— Така е. Но не заради повръщането на Люк. След това се успокои и спа като бебе. Ала ми каза нещо, заради което почти не можах да мигна.

Той опря лакти на преградния плот и се наведе напред.

— Разкажи всичко на татко.

— Твърди, че… — Стела се огледа и наостри слух за стъпките на момчетата надолу по стълбите. — … някаква русокоса жена идвала в стаята му нощем и пеела.

— Аха.

Дейвид взе кърпа и започна да забърсва плота.

— Какво искаш да кажеш с това „аха“ и тази глуповата усмивка?

— Хей, усмивката ми е израз на самодоволна насмешка и не е глуповата.

— Дейвид!

— Стела! — рече той със същото строго изражение. — Роз ти е казала, че в къщата има призрак, нали?

— Спомена, но има един малък проблем. Призраците не съществуват.

— Тогава значи някаква блондинка се промъква в къщата всяка вечер, влиза в стаята на момчетата и запява? По-правдоподобно ли ти се струва?

— Не знам какво става. Чух някого да пее и усетих… — Нервно усука каишката на часовника си. — Все пак идеята за призрак ми се струва нелепа. Но нещо става с момчетата ми.

— Страхуват ли се от нея?

— Не. Може би просто ми се е сторило, че чувам някого да пее. А Люк е на шест години. Може да си въобрази всичко.

— Попита ли Гевин?

— Не. Люк каза, че и двамата са я виждали, но…

— Аз също.

— О, моля те!

Дейвид изпра кърпата, изцеди я и я окачи на ръба на мивката да изсъхне.

— Само като дете, но я видях няколко пъти, когато гостувах тук с преспиване. Отначало адски ме плашеше, просто свикнах с присъствието й. Можеш да попиташ Харпър. Той я е виждал доста често.

— Добре. Чий дух предполагаш, че витае в тази къща? — Стела тръсна ръце, когато чу забързан тропот по стълбите. — Чао.

Опитваше се да забрави и от време на време успяваше погълната от работата си. Но мислите отново се промъкваха в съзнанието й и не й даваха покой, както и приспивната песен на призрака.

Около обяд остави Хейли да засажда луковици в сандъчетата, а Руби да работи в офиса, грабна бележник и се запъти към оранжерията за присаждане.

„С един куршум — два заека“, помисли си.

Днес звучеше музика от Рахманинов. Или Моцарт? От когото и да беше, партиите на флейтите и цигулките бяха изсвирени с голяма страст. Мина покрай работните маси, инструментите, чувалите с пръст и торове.

Откри Харпър на маса в далечния край, пред купчина десетсантиметрови кофички, няколко кактуса за разсаждане и тавичка с щипки за пране, ластици, лико и буркан с денатуриран спирт.

— Какво ще правиш с този коледен кактус?

Харпър продължи работата си с ножа, докато успя да отдели кактусова издънка. Стела забеляза, че има красиви ръце. С дълги пръсти на пианист.

— Клинообразна върхова присадка явно. Трудно е, но е най-подходящият метод за този вид заради плоските стъбла. Стандартен ли ще бъде или хибрид?

Той направи вертикален разрез и отново не отговори.

— Интересувам се, защото…

Когато сложи ръка на рамото му, Харпър подскочи с приглушен вик, залитна и се блъсна в масата зад себе си.

— Мамка му! — Хвърли ножа и засмука порязания си пръст. — Мамка му! — повтори той и със свободната си ръка свали слушалките от главата си.

— Извинявай! Толкова съжалявам! Дълбоко ли е? Нека погледна.

— Само драскотина. — Извади пръста от устата си и нехайно го отърка в изцапаните си дънки. — Далеч не е така фатално, както сърдечния удар, който ти току-що предизвика.

— Дай да видя палеца ти. — Стела сграбчи ръката му. — Замърси раната.

Когато я видя да хвърля поглед към спирта, той светкавично издърпа ръката си.

— Не си го и помисляй.

— Е, трябва поне да се дезинфекцира. Искрено съжалявам. Не видях слушалките. Мислех, че ме чуваш.

— Всичко е наред. Няма страшно. Класическата музика е за растенията. Ако аз я слушам твърде дълго, ще ми се доспи.

— Аха. — Стела повдигна слушалките и доближи едната до ухото си. — „Металика“?

— Да. Моята представа за класика. — Плахо погледна към бележника й. — Какво има?

— Надявам се да разбера какво ще приготвиш за голямото откриване на сезона през следващата седмица и дали на този етап би искал да преместим нещо в оранжерията за разсаждане.

— О… — Харпър се огледа наоколо. — Доста неща може би. Водя дневник за развитието на растенията в компютъра.

— Много добре. Би могъл да ми дадеш копие. Най-добре на дискета.

— Да, разбира се. Почакай. Премести табуретката си до компютъра.

— Не е нужно да го правиш точно сега, когато си зает с по-важна работа.

— Ако не го направя сега, после ще забравя. — С възхитителна бързина леко замърсените му пръсти пробягаха по клавишите. Пъхна една дискета в устройството. — Слушай, не искам да изнасяш нищо оттук в мое отсъствие.

— Няма проблем.

— Как се справя… Хейли?

— Тя е отговор на молитвите ми.

— Наистина ли? — Харпър взе кутия кока-кола и припряно отпи глътка. — Нали не вдига тежки неща и не стои близо до отрови?

— Разбира се. В момента засажда луковици.

— Заповядай.

Подаде й дискетата.

— Благодаря, Харпър. Това улеснява живота ми. Никога не съм присаждала коледен кактус. — Стела пъхна дискетата в бележника си. — Може ли да погледам?

— Да. Искаш ли да опиташ? Ще ти давам указания.

— С удоволствие.

— Нека довърша този. Виж, отделям пет-шестсантиметрово разклонение с разрез точно в основата. Отрязал съм пет сантиметра от върха на приемното растение. Преди да порежа пръста си…

— Съжалявам.

— Не ми се случва за първи път. Направих прецизен разрез в участъка на проводящата тъкан.

— Видях.

— По-нататък отстраняваме ивици ципа от двете страни на основата на издънката, заостряме края и оголваме проводящата тъкан. — Дългите му красиви пръсти действаха уверено и търпеливо. — Виждаш ли?

— Мм! Много си сръчен.

— Лесно се научих. Мама ми показа как се поставят присадки. Ашладисахме една декоративна череша, когато бях на годините на Люк. Сега ще наместим резника върху разреза на приемното стъбло. Оголените тъкани и на двете трябва да бъдат в контакт и повърхностите да прилепват възможно най-плътно. Използвам дълъг кактусов бодил…

Взе един от тавичката и го провря през областта на съчиняване.

— Стабилно и естествено.

— Аха. Не обичам да ги привързвам с лико. Разхлабените щипки са по-добри. Прихващат точно там, където е съединяването, и държат здраво, без да притекат твърде силно. Почвата е две трети кактусова, смесена с фина песъчлива. Подготвил съм я предварително. Ще сложим нашето ново бебе в саксията и ще посипем пръстта с малко ситен чакъл.

— За да остава влажна, но не мокра.

— Точно така. После ще залепим етикет и ще го поставим на проветриво място, където няма да бъде изложено на пряка слънчева светлина. Двете растения трябва да се съединят за около два дни. Искаш ли да пробваш?

— Да. — Стела седна на табуретката му, след като той я освободи, и започна внимателно да изпълнява указанията му. — Тази сутрин Дейвид ми разказа легендата за къщата.

— Добре. — Очите му не откъсваха поглед от ръцете й и растението. — Разрезът трябва да е много прецизен. Каква легенда?

— Нали знаеш, за призрака.

— А, да, блондинката с тъжните очи. Пееше ми, когато бях дете.

— Стига, Харпър!

Той сви рамене и си взе нова кутия кока-кола.

— Искаш ли? — Разклати кутията. — В хладилната чанта има още.

— Не, благодаря. Твърдиш, че някакъв призрак е идвал в стаята ти да ти пее?

— Докато станах на дванадесет-тринадесет години. Както и при братята ми. Но когато навлезеш в пубертета, престава да идва. Сега трябва да прикрепиш присадката.

Тя прекъсна работата си и хвърли поглед към лицето му.

— Харпър, нали се смяташ за учен?

Той й се усмихна с леко присвитите си кафяви очи.

— Не съвсем. Част от това, с което се занимавам, е наука или изисква научни познания. Но всъщност съм просто градинар. — Запрати празната кутия към кошчето за смет и се наведе към хладилната чанта да си вземе друга — Ако питаш дали не мисля, че твърденията за съществуване на призраци противоречат на науката, отново не съвсем. Науката е изследване, експериментиране и откривателство.

— Не бих оспорила определението ти. — Стела отново се съсредоточи върху заниманието си. — Но…

Харпър дръпна капачката.

— На агент Скъли ли ще се правиш?

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Едно е дете да вярва в призраци, Дядо Коледа и…

— Опитваш се да кажеш, че Дядо Коледа не съществува? — Погледна я ужасено. — Това е лудост.

— … а съвсем друго — вече пораснал мъж.

— Кого наричаш „пораснал“? Мисля, че ще се наложи да те изгоня от къщата си. Стела… — Докосна рамото й и нехайно изтупа ризата й от пръстта, която бе полепнала по нея. — Видях каквото видях, зная каквото зная. Това е просто част от порастването в тази къща. Жената винаги е била… кротко присъствие, поне за мен и братята ми. Понякога мама се измъчваше заради нея.

— Какво искаш да кажеш? Защо се измъчваше?

— Попитай мама. Но не виждам смисъл, щом не вярваш в призраци. — Усмихна се. — Сполучлива присадка. Според семейните предания, жената е една от съпругите на фамилията Харпър, но никой от портретите у дома не е неин. — Сви рамене. — Може би е прислужница, която е умряла тук. Със сигурност познава добре къщата.

— Люк ми каза, че я е виждал.

— Така ли? — Харпър прикова поглед в нея, докато слагаше етикет на саксията. — Ако се безпокоиш, че може да навреди на него или Гевин, недей. Тя се държи… не знам как да се изразя, майчински.

— Страхотно — неидентифициран призрак, който влиза в стаята на синовете ми и се държи майчински с тях.

— Това е семейна традиция.

След този разговор Стела почувства нужда съзнанието й да бъде заето с нещо смислено. Грабна касетка е теменужки за засаждане от един парник, намери няколко бетонни сандъчета в склада и ги натовари заедно с чувал пръст на количка. Събра инструменти, ръкавици и смес от торове и откара всичко отпред.

Теменужките биха понесли малко студ и не биха пострадали, ако имаше още няколко хладни дни. А веселите им лица и ярките им цветове щяха да създават пролетно настроение още от входа.

Щом постави сандъчетата на най-подходящите места, извади бележника си и описа всичко взето. Щеше да го въведе в компютъра, след като свърши.

После коленичи и се залови с това, което винаги й носеше радост и утеха и винаги имаше смисъл. Да засажда цветя.

Когато завърши първото сандъче и лилавите и жълти цветя засияха на фона на сивата пръст, тя се отдръпна крачка назад да ги огледа. Искаше другото да е огледално отражение на това, доколкото е възможно.

Бе наполовина готова, когато чу хрущене на чакъл под автомобилни гуми. „Лоугън“, помисли си, вдигна поглед и позна пикапа му. Видя го да завива към склада за материали, а после да обръща и да продължава към сградата.

Слезе от кабината, с износени ботуши и джинси и тъмни очила на чаровен бандит.

Стела усети тръпка точно между плещите.

— Здравей — каза той.

— Здравей, Лоугън.

Застана срещу нея, пъхнал палци в джобовете на работните си панталони, с три пресни драскотини на ръцете, точно под навитите ръкави на ризата.

— Дойдох да взема няколко дървени греди и черен найлон за обекта на Доусън.

— Докъде стигна там?

— Напредвам. — Приближи се и погледна творението й. — Изглеждат чудесно. Бих могъл да ги използвам.

— За украса са.

— Ще направиш още. Аз ще занеса тези на госпожа Доусън. Веднага ще ги грабне. Продажбите на първо място, Червенокоске.

— Е, добре. — Не бе имала дори минута да ги почувства свои. — Нека поне да ги завърша. Кажи й, че ще трябва да подмени тези теменужки, щом стане горещо. Няма да издържат през лятото. Ако засади нещо многогодишно в сандъчетата, да ги покрива през зимата.

— Случайно и аз разбирам нещо от растения.

— Просто държа да съм сигурна, че клиентката ще остане доволна.

„Учтив е — помисли си тя. — Дори е готов да съдейства“. Беше дошъл да й даде списък на материалите, нали? Най-малкото, което можеше да стори, бе да отвърне със същото.

— Ако поканата за „Грейсланд“ все още е в сила, мога да отделя малко време в четвъртък. — Не откъсваше поглед от растенията, а тонът й беше нехаен и весел като букет маргаритки. — Стига да те устройва.

— Четвъртък?

Беше измислил куп извинения, в случай че тя повдигне въпроса. „Затрупан съм с работа, да го отложим за друг път“.

Но ето я тук, застанала на колене, с тези проклети червени къдрици, разпилени по раменете и озарени от слънцето. Тези сини очи и този спокоен глас със северняшки акцент.

— Добре, в четвъртък. Искаш ли да те взема от къщата?

— От тук, ако нямаш нищо против. В колко часа е удобно за теб?

— Може би около един. Така ще мога да свърша малко работа сутринта.

— Идеално. — Тя стана, изтупа ръкавиците си и ги сложи, старателно сгънати, върху количката. — Почакай само да изчисля цената на тези сандъчета и да ти разпечатам формуляр за заявка. Ако не ги хареса, просто ги върни.

— Ще ги хареса. Върви да оформиш документите — Лоугън извади от джоба си лист, сгънат безброй пъти — за тях и за материалите от този списък. Ще ги натоваря.

— Добре. Чудесно.

Докато Стела вървеше към сградата, гъделът между плещите се премести малко под пъпа й.

„Не е среща, не е среща — повтаряше си. Дори не бе излизане, а жест на добра воля и от двете страни. — Сега вече никой от двама ни не може да се измъкне“, помисли влизайки в офиса си.

Девета глава

— Не знам кога дойде четвъртък.

— Четвъртият ден от седмицата. — Хейли невинно сви рамене. — И аз не зная.

— Питам се как толкова бързо мина времето. Четвъртият ден?

Стела извърна глава от огледалото в банята за персонала.

— Разбира се.

— Очаквам да чуя мнението ти. — Разпери ръце. — Как изглеждам?

— Много добре.

— Твърде добре? Нали разбираш — дали не съм прекалено официална и подготвена?

— Не, просто достатъчно добре. — Всъщност Хейли й завиждаше, че изглежда така със семпъл сив панталон и черен пуловер. Под дрехите й се открояваха изваяни форми. Самата тя, преди да забременее, бе твърде слаба и с плосък бюст. — Много си секси с този пуловер.

— О, господи! — Стела ужасено скръсти ръце и ги притисна към гърдите си. — Твърде секси? Сякаш казвам: Хей, вижте гърдите ми?

— Не. — Смеейки се, Хейли отмести ръцете й. — Стига! Имаш страхотни гърди.

— Неспокойна съм. Глупаво е, но съм неспокойна. Мразя да се чувствам така, което се случва рядко.

Дръпна ръкава на пуловера й и го приглади.

— Защо хората неволно правят неща, които мразят.

— Просто една следобедна разходка. — Хейли не употреби думата, започваща със „с“. Вече бяха разговаряли по въпроса. — Забавлявай се.

— Добре. Разбира се. Глупаво е. Стела поклати глава и тръсна ръце, преди да излезе от стаята. Имаш номера на мобилния ми телефон.

— Всички го имаме, Стела. Хейли се спогледа с Руби която тихо се кикотеше. Мисля, че дори кметът го е записал в указателя си за бързо избиране.

— Ако има някакъв проблем, не се колебай да го използваш. А ако не си сигурна за нещо, можеш да позвъниш на Роз, Харпър или мен.

— Да, мамче. Не се безпокой, няма да сервират алкохол преди три.

— Ха-ха!

— И не се знае дали ще има мъжки стриптийз. — При тези думи Руби се ухили до уши и избухна в смях. — Можеш да бъдеш спокойна.

— Едва ли днес някой ще остане спокоен.

— Може ли да попитам откога не си имала среща… искам да кажа, откога не си излизала с мъж?

— Не много отдавна. От няколко месеца. — Когато Хейли завъртя очи, Стела стори същото. — Бях заета. Трябваше да свърша доста работа около продажбата на къщата, събирането на багажа, складирането на мебелите и търсенето на училища и педиатри тук. Нямах време.

— Не срещна ли някого, който да заслужава да му отделиш време? Както днес.

— Нещата не стоят така. Защо закъснява? — попита тя и погледна часовника си. — Знаех си, че ще закъснее. На челото му пише: „Страдам от хронична склонност да закъснявам за всичко“.

Влезе клиент и Хейли потупа Стела по рамото.

— Трябва да вървя. Приятно прекарване. С какво мога да ви помогна? — попита тя, докато бързаше към щанда.

Стела изчака още две минути, за да се увери, че Хейли се справя без проблем с новия клиент. Руби издаде още две касови бележки. Работата вървеше като по вода и не и оставаше нищо друго, освен да чака.

Реши да го прави навън и грабна якето си.

Сандъчетата й изглеждаха чудесно и навярно на тях се дължеше нарасналото търсене на теменужки през последните няколко дни. В такъв случай можеха да добавят още няколко, както и тумбести саксии и висящи кошници.

Нахвърля няколко бележки и закрачи наоколо, за да избере най-подходящите места за излагане на стока и нови аксесоари, които биха привличали купувачи.

Когато Лоугън пристигна с пикапа си в един и петнадесет тя седеше на стъпалата, записваше идеите си и разпределяше задачите за осъществяването им.

Видя го да слиза от кабината и се изправи.

— Забавих се.

— Няма проблем. Намерих си занимание.

— Нали нямаш нищо против да се повозиш в пикапа?

— Няма да ми бъде за първи път.

Стела се качи и докато закопчаваше предпазния си колан, огледа купчината листчета с бележки, скици и математически изчисления, струпани върху таблото.

— Това ли е информационната ти система?

— По-голямата част от нея. — Лоугън включи CD плейъра и оттам гръмко зазвуча Heartbreak Hotel на Елвис. — Струва ми се най-подходящата музика.

— Голям фен ли си?

— Краля заслужава уважение.

— Колко пъти си бил в „Грейсланд“?

— Не мога да кажа. Всеки новопристигнал в града иска да го посети. Докато си в Мемфис, непременно трябва да видиш „Грейсланд“, Бийл Стрийт, патиците в парка „Пийбоди“ и да опиташ ребърцата.

„Можеш да се успокоиш“, каза си Стела. Просто си говореха — като нормални хора.

— Значи днес ще сложа първата отметка в списъка.

Лоугън задържа погледа си върху нея. Въпреки че очите му бяха скрити зад тъмните очила, по наклона на главата разбра, че са любопитно присвити.

— Тук си почти от месец, а все още не си опитала ребърца?

— Не. Ще ме арестуват ли за това?

— Вегетарианка ли си?

— Не. И обичам ребърца.

— Скъпа, твърдиш, че обичаш ребърца, а все още не си хапнала от местния специалитет. Нали родителите ти живеят тук? Мисля, че съм ги срещал един-два пъти.

— Да, баща ми и съпругата му. Уил и Джолийн Дули.

— И не си яла ребърца?

— Не, честна дума. Има ли опасност да арестуват тях.

— Може би, ако се разчуе. Но засега ще си трая, за да дам шанс и на теб, и на тях.

— Всички сме ти задължени.

След Heartbreak Hotel започна Shake, Rattle and Roll. „Хитове от времето на баща ми“, помисли си тя. Изпита странно умиление, докато се возеше в пикапа и потрепваше с крака в такт с музиката, която баща й бе слушал като тийнейджър.

— Трябва да заведеш децата си в „Риюниън“ да хапнете ребърца — продължи Лоугън. — Оттам можете да отидете до „Бийл“ за шоуто. Но преди да хапнете, поразходете се из „Пийбоди“ и погледайте патиците. Хлапетата трябва да ги видят.

— Баща ми вече ги заведе.

— Това може да го спаси от кафеза.

— Пфу! — Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала, и се почувства глупаво заради няколкото банални теми за разговор, по които се бе подготвила. — Освен през годините, които си прекарал на север, винаги ли си живял в Мемфис?

— Да.

— Струва ми се странно, че съм родена тук, а не си спомням нищо. Харесва ми и ми се иска да мисля… че има и други неща, които ме свързват с този край, освен това, че обичам ребърца. Разбира се, все още не съм преживяла лято, което да помня, но ми харесва. Обожавам работата си при Роз.

— Тя е истинско съкровище.

Стела долови нотка на привързаност в тона му и леко се приближи към него.

— Казва същото за теб. Всъщност отначало си помислих, че сте…

Лоугън се усмихна широко:

— Сериозно?

— Роз е умна и красива и имате много общи неща. Познавате се отдавна.

— Всичко това е истина. Може би именно заради дългогодишното ни познанство нещо подобно би било странно. Все пак благодаря.

— Толкова й се възхищавам. Харесвам я и съм впечатлена от всичко, което е постигнала със собствените си ръце. Да отгледа деца, да поддържа дома си и да изгради бизнес от нулата. Винаги е разчитала главно на себе си и на своите усилия.

— Това ли искаш и ти?

— Не искам собствена фирма. Преди две години обмислях тази идея. Но подобен риск при две деца? — Поклати глава. — Роз е по-смела от мен. Осъзнах, че всъщност не искам това. Харесва ми да работя за някого, да се справям с проблеми и да създавам творчески и ефективни планове за развитие и разширение. Най-добра съм като управител. — Изчака няколко секунди. — Никакви саркастични забележки по този повод?

— Запазвам ги за себе си. Ще ги изрека на глас, когато отново ме ядосаш.

— Нямам търпение. Всъщност обичам да създавам градини от самото начало. От нулата. Но още по-приятно е да се заема с някоя зле проектирана, която се нуждае от дооформяне и преобразяване. — Замълча и смръщи вежди. — Току-що си спомних нещо. Преди няколко дни сънувах градина. Беше странен сън и… не зная, в него имаше нещо зловещо. Не мога да го назова точно, но… видях огромна, прелестна далия. Далиите са едни от любимите ми цветя, а синьото е любимият ми цвят. И въпреки това ми се струваше, че не бива да е там. Не бях я засадила, а се появи. Странно.

— Какво направи с нея?

— Не помня. Люк ме събуди и моята градина с екзотичната далия изчезна. — „А в стаята бе толкова студено“, помисли си Стела. — Не се чувствал добре. Малък проблем със стомаха.

— Сега добре ли е?

— Да. — „Още една точка в негова полза“, каза си тя. — Напълно здрав е, благодаря.

— А зъбчето?

„Охо, две точки“. Лоугън си спомняше за разклатеното зъбче на малкия.

— Продадено на Феята на зъбчетата за един чисто нов долар. Скоро ще падне и второ. Много сладко фъфли.

— Брат му научи ли го вече как да плюе през дупката?

Стела се намръщи.

— Не, доколкото знам.

— Значи не знаеш какво е станало с онази вълшебна далия? Сигурно все още стои разцъфнала там, в Страната на сънищата.

— Дано е така. — Убий я! Господи, откъде бе дошла тази мисъл? Потръпна и се отърси от нея. — Беше великолепна, доколкото си спомням. — Огледа се, когато Лоугън спря на някакъв паркинг. — Това ли е?

— От другата страна на шосето. Тук има нещо като център за посетители. Като оранжерия за подготовка на разсад. Ще си купим билети и ще влезем с група. — Угаси двигателя и се обърна с лице към нея. — Пет долара са достатъчни, за да докажеш, че си станала правоверна почитателка на Елвис.

— Правоверна почитателка? Нямам нищо против Елвис.

— Пет долара. На излизане ще си купиш поне един компакдиск с негови песни.

— Обещавам.

Имението се оказа доста по-малко, отколкото очакваше. Беше си представяла нещо огромно и бляскаво, подобна на замък от ранга на Харпър Хаус. Вместо това видя къща със сравнително скромни размери, а стаите, поне онези, в които влизаха туристите, бяха малки.

Затътри крака заедно с останалите от групата, слушайки на записа спомените на Лиса Мари Пресли.

Запита се на кого ли е хрумнала идеята за драпираните тъкани в нюанси на охра, синьо и пурпурно, които висяха от тавана и закриваха всеки сантиметър от стените на тясната стая за игри, по-голямата част от която бе заета от масата за билярд.

С почуда разгледа водопада, макетите на диви животни и туземските аксесоари под провиснал зелен балдахин в стаята-джунгла.

„Някой е живял в това“, помисли си тя. Не просто някой, а идол с безграничен талант и слава. Трогателно бе да слуша жената, загубила известния си баща още като дете и сега споделяща спомените си за човека, когото бе обичала.

Стаята с трофеи й се стори изумителна и неласкавата й преценка за стила моментално се измести от възхищение. Стените на безкрайните криволичещи коридори бяха отрупани от край до край със златни и платинени плочи на Елвис. Всичко това бе постигнато напълно заслужено, и то за по-малко години, отколкото тя бе живяла.

Заслушана в гласа на Елвис, продължи да разглежда наградите и изкусно изработените екстравагантни и уникални сценични костюми. После вниманието й привлякоха снимките, плакатите и откъсите от интервюта.

Можеш да научиш доста за една жена, докато се разхождаш с нея из „Грейсланд“, откри Лоугън. Едни мърмореха заради поовехтелия и според представите на някои хора, кичозен интериор. Други поглъщаха всичко с широко отворени очи, изпълнени с обожание към покойния Крал. Трети не преставаха да бърборят или се притискаха към кавалерите си и ги подканваха да вървят по-бързо, за да приключат час по-скоро с разглеждането и да отидат в магазините за сувенири. После щяха да се хвалят къде са били и какво са правили.

А Стела разглеждаше всичко с интерес. И слушаше. Съдейки по леко наклонената й надясно глава, внимателно следеше записа в слушалките. „Съсредоточена е“, помисли си той и би заложил повече от пет долара, че изпълнява инструкциите на касетата и натиска верния номер за всеки следващ отрязък в точния момент.

Това му се струваше мило.

Когато излязоха навън, за да направят малка разходка до гроба на Елвис край басейна, тя за първи път свали слушалките.

— Не знаех всички тези неща — сподели Стела. — Само най-основните факти. Продал е над милиард плочи? Умът ми не го побира. Не мога да си представя какво е да постигнеш толкова много и… На какво се смееш?

— Обзалагам се, че ако сега се явиш на тест за Елвис, ще се представиш блестящо.

— Престани!

Но и тя се засмя, а после отново стана сериозна, когато стигнаха до градината за медитация и гроба на Краля.

Имаше истински цветя, клюмнали от слънцето, и изкуствени, които изглеждаха поизбледнели. Мястото с малкия мемориал до плувния басейн бе ексцентрично, но много подходящо. Около тях защракаха фотоапарати и до слуха й достигнаха тихи ридания.

— Някои хора твърдят, че са виждали духа му ето там — посочи Лоугън. — Впрочем, ако наистина е мъртъв.

— Но ти не вярваш в това?

— О, Елвис си отиде от този свят преди доста време.

— Имам предвид, за духа.

— Е, ако ме споходи, разбира се, ще повярвам.

Стигнаха до микробуса на групата си.

— В този край хората приемат историите за призраци доста нехайно.

Беше му нужна минута, за да се досети за какво говори.

— Аха, Печалната невеста. Видя ли я вече?

— Не. Но може би просто защото тя не съществува. Да не би да кажеш, че ти си я виждал?

— Не. Мнозина казват, че са я виждали, както онези, които твърдят, че Елвис е хапвал сандвичи с фъстъчено масло и банани в някакво заведение десет години след смъртта си.

— Именно! — Бе така приятно изненадана от трезвото му мислене, че приятелски го потупа по рамото. — Хората виждат това, което им се иска да видят или са били възпитавани да очакват. Въображението им се развихря, особено при подходящи атмосферни условия, както избуяват растенията в градините, не мислиш ли?

— Не разваляй приятния следобед.

— Прав си. Да не говорим за работа. Вместо това ще ти благодаря, че ме доведе тук. Не знам кога бих се наканила да дойда сама.

— Какви са впечатленията ти?

— Интересно, трогателно и малко тъжно. — Стела върна слушалките си на екскурзовода и се качи в микробуса. — Интериорът на някои от стаите е… да кажем, уникален.

Ръцете им се притискаха и търкаха една в друга, докато седяха на тесните седалки. Косите й се плъзгаха по рамото му, но за негово съжаление, тя ги отметна назад.

— Познавам един откачен фен на Елвис, който преди време искаше да превърне къщата си в копие на „Грейсланд“. Купи си платове като онези в билярдната зала и облицова стените и таваните си.

Тя се обърна към него и го изгледа втренчено.

— Шегуваш се.

Лоугън сложи ръка на сърцето си.

— Дори надраска масата си за билярд така, че да бъде точно като тази на Елвис. Когато искаше да си поръча и от онези жълти орнаменти…

— В цвят охра.

— Както и да е. Когато заговори тях, жена му постави ултиматум. Или тя, или Елвис.

Загледан в лъчезарното й лице, той престана да чува бърборенето на другите пътници. Имаше нещо в усмивката й, което го опияняваше.

— Какъв беше изборът му?

— А?

— Какво избра твоят познат? Жена си или Елвис?

— О! — Лоугън изпъна крака, но остана заклещен до нея на седалката. През стъклата струеше слънчева светлина и правеше огненочервените й къдрици още по-ярки. — Задоволи се да пресъздаде обстановката само на приземния етаж и се опита да я придума да направи умален модел на градината за медитация в задния двор.

Смехът й бе наслада за ушите му. Когато отпусна глава на облегалката, косите й отново докоснаха рамото му.

— Ако успее, дано възложи работата на нас.

— Бъди сигурна. Този човек е чичо ми.

Стела се смя, докато остана без дъх.

— Господи, нямам търпение да се запозная с роднините ти. — Тя извърна глава към него. — Ще ти призная единствената причина да дойда днес: струваше ми се редно да отвърна на благородния ти жест. Не очаквах да се забавлявам така.

— Не беше благороден жест, а импулсивна постъпка. Косите ти ухаеха чудесно и това замъгли здравия ми разум.

На лицето й затанцува насмешка, когато отново отметна коси назад.

— Е, и? Би трябвало да кажеш, че и на теб ти е било забавно.

— Наистина беше. — Когато микробусът спря, той се изправи и се отдръпна, за да й стори път. — Впрочем косите ти ухаят страхотно и сега.

Усмихната, му хвърли поглед през рамо и по дяволите, накара го да почувства стягане в корема. Обикновено това усещане предвещаваше вълнуващо приключение, но с нея го прие като предупреждение за неприятности.

Все пак бе възпитан да довежда всяко начинание до край и майка му щеше да е ужасена, ако разбереше, че не е завел жена, с която е прекарал целия следобед на ресторант.

— Гладна ли си? — попита той, когато слезе след нея.

— О… рано е за вечеря, а за обяд е твърде късно. Най-добре е да…

— Да направим нещо щуро. Да хапнем, когато не е време нито за вечеря, нито за обяд.

Сграбчи ръката й и се изненада, че тя не се възпротиви, когато я задърпа към една от близките гостилници.

— Не трябва да се бавя. Казах на Роз, че ще се върна около четири.

— Знаеш ли, ако продължаваш да се престараваш толкова, скоро ще стигнеш до пълно изтощение.

— Не се престаравам — възрази тя. — Просто съм отговорна.

— Роз не държи хронометър в оранжерията, а и не е нужно много време, за да изядеш един хотдог.

— Да, но…

Симпатията, която Стела изпита към него, бе неочаквана, както и тръпките, пробягали по кожата й, когато едрата му загрубяла ръка притисна нейната. Отдавна не се бе чувствала толкова приятно в компанията на мъж. Защо да бърза да сложи край?

— Добре. — Осъзна, че е излишно да изразява съгласие, защото вече бяха влезли в гостилницата и вървяха към бара. — Щом съм тук, не бих имала нищо против после да разгледам един-два магазина.

Лоугън поръча два хотдога и две кутии кока-кола и й се усмихна.

— Добре, умнико. — Тя отвори дамската си чанта и извади петдоларова банкнота от портмонето си. — Ще си купя компактдиск. Нека моята кока-кола бъде диетична.

Изяде хотдога и изпи колата. Купи компактдиск и за разлика от всяка друга жена, която Лоугън познаваше, явно не смяташе за свой религиозен дълг да огледа и опипа всичко в магазина. Свърши това, за което бе влязла бързо и без разтакаване.

Докато вървяха обратно към пикапа, той я видя да поглежда дисплея на мобилния си телефон. За пореден път.

— Проблем ли има?

— Не. — Стела прибра телефона си. — Просто проверявам дали съм получила съобщения.

Но, изглежда, всички се бяха справили и без нея за един следобед.

Освен ако нещо не бе наред с мобилния оператор. Или просто бяха загубили номера й. Или…

— Например, че градинарският център е нападнат от психопати, поклонници на петуния фетиш. — Лоугън й отвори вратата. — И докато си говорим тук, целият персонал е вързан и със запушени уста в оранжерията за разсаждане.

Стела решително затвори ципа на чантата си.

— Няма да ти се струва толкова смешно, ако открием, когато се върнем, че се е случило точно това.

— Права си, няма да ми е смешно.

Той заобиколи пикапа и седна зад волана.

— Аз съм маниакално праволинейна и целенасочена натура със силен стремеж към организираност.

Остана мълчалив за миг.

— Радвам се, че ми каза. Бях си създал погрешното впечатление, че си вятърничава жена.

— Е, стига толкова за мен. Защо…

— Защо правиш това толкова често?

Тя зарови ръце в косите си.

— Кое?

— Защо все наместваш фибите си?

— Защото се разхлабват.

Загуби ума и дума, когато Лоугън протегна ръка, дръпна фибите и ги хвърли на пода.

— Защо изобщо ги слагаш?

— О, за бога! — Намръщено сведе поглед към фибите. Колко пъти в седмицата ти казват, че си самонадеян и нагъл?

— Не ги броя. — Той излезе от паркинга и се вля в потока от коли. — Имаш толкова секси коси. Остави ги на мира.

— Благодаря за съвета относно прическата ми.

— Обикновено една жена не се цупи, когато някой мъж й каже, че е секси.

— Не се цупя, а и ти не си казал, че съм секси. Говореше за косите ми.

Лоугън откъсна очи от пътя за няколко мига и плъзна поглед нагоре-надолу по тялото й.

— И останалата част от теб си я бива.

Явно с нея ставаше нещо странно, щом този полуциничен комплимент я накара да почувства топлина в корема. Най-добре бе да смени темата с по-безопасна.

— Да се върнем на въпроса, който опитах да ти задам, преди да ме прекъснеш. Защо се насочи към проектирането на градини?

— Работа през лятото, която се превърна в професия.

Тя изчака един миг, два. Три.

— Добре, Лоугън, няма смисъл да ме отегчаваш с подробности, нали?

— Извинявай. Никога не се сещам да млъкна. Отраснах във ферма.

— Така ли? Харесваше ли ти, или я мразеше?

— Бях свикнал с повечето неща. Обичам да работя на открито и нямам нищо против тежкия физически труд.

— Бърборко — подметна Стела, когато той отново замълча.

— Нямам какво друго да кажа. Не желаех да се занимавам със земеделие, а и баща ми продаде фермата преди няколко години. Но ми е приятно да върша работа, свързана със земята. Това ми харесва и в него съм добър.

— Ще ти задам един въпрос. Как разбра, че си добър?

— Не ме уволниха, което беше доказателство. — Не можеше да разбере защо й е толкова интересно, но бе настойчива и той реши да задоволи любопитството й. — Нали знаеш как е в училище, да кажем, по история. Слушаш за битката при Хейстингс, прекосяването на Рубикон и бог знае какво още. Влязло през едното ухо и излязло през другото. — Докосна главата си. — Натъпквах всичко това тук, докато мине тестът, а после изветряваше. Но когато работех, шефът казваше, че тук ще засадим розоцветни храсти, а там махония, и аз запомнях. Как се наричат растенията, от какво се нуждаят. Харесваше ми да ги засаждам. Човек се чувства удовлетворен, след като изкопае дупка, подготви почвата и промени облика на градината. Успял е да я направи по-приятна за окото.

— Разбира се — съгласи се тя. — Вярваш или не, аз изпитвам същото удовлетворение, когато подреждам информацията във файловете си.

Лоугън й хвърли поглед, от който устните й затрепериха.

— Щом казваш, значи е така. Понякога ми хрумва, че тези розоцветни храсти биха изглеждали по-добре ето там, а вместо махонии, по-подходящи за този ъгъл са кипариси. Затова се захванах с проектиране.

— Преди време и аз исках да се занимавам с това. Но не ми се удава — каза тя. — Осъзнах, че ми е трудно да съчетая вижданията си с тези на екипа… или на клиента. Твърде много задълбавах в математическата и научната част и не можех да премина към творческата.

— Кой проектира твоята градина на север?

— Аз самата. Ако ми хрумнеше нещо, което изискваше машини или повече сила, отколкото имахме двамата с Кевин, съставях списък. — Усмихна се. — Много подробен списък, с графики върху хартия. И се мотаех из двора. Шампионка съм в това отношение.

— И никой не те е блъснал в някоя дупка и не те е заровил?

— Не, защото съм много тактична и любезна с хората. Може би, когато си купя къща, ще те повикам за консултант по оформянето на градината.

— Аз не съм тактичен и любезен.

— Вече забелязах.

— Не е ли твърде лекомислено за една маниакално праволинейна маниачка да ми гласува доверие, след като е видяла само един от обектите ми, при това на ранен етап?

— Не одобрявам термина „маниачка“. Предпочитам термина „целенасочена личност“. Впрочем видях няколко твои завършени обекта. Извадих адресите от компютъра и ги посетих. Така действам — продължи тя, когато Лоугън натисна спирачките при знак „Стоп“ и прикова поглед в нея. — Отделям известно време, за да наблюдавам Харпър, Роз и другите служители. Поставих си задачата да видя осъществени проекти. Харесвам работата ти.

— А ако не я харесваше?

— Тогава не бих казала нищо. Роз е собственичка на фирмата и очевидно я харесва. Все пак направих проучване за други проектанти и й предоставих списък. Това е работата ми.

— Мислех, че работата ти е да ръководиш центъра и да ме тормозиш с разни формуляри.

— Така е. Част от управлението е да се грижа всички служители и сътрудници, доставчици и техника да бъдат не просто подходящи за „В градината“, а най-добрите, които Роз може да си позволи. Ти вземаш скъпо — добави Стела, — но проектите ти си струват.

Когато видя, че все още е намръщен, докосна ръката му.

— Обикновено мъжете не се цупят, когато една жена хвали работата им.

— Да, мъжете никога не се цупят, просто ги обзема мрачно настроение.

Но тя имаше право. Явно знаеше доста неща за него. Лични неща, например колко пари изкарва. Когато се запита какви чувства събужда това у него, отговорът бе: „Не особено приятни“.

— Работата ми, възнаграждението и цените ми са само между мен и Роз.

— Вече не — шеговито каза Стела — Разбира се, тя има последната дума, но аз изпълнявам длъжността управител. Искам да кажа, че според мен Роз е проявила далновидност и забележителен бизнес усет, като те е привлякла. Плаща ти добре, защото го заслужаваш. Има ли причина да не приемеш това като комплимент и да преминеш към мрачната фаза?

— Не зная. Колко плаща на теб?

— Това вече е между нас двете, но нищо не ти пречи да попиташ нея. — От чантата й зазвуча музикалната тема на „Междузвездни войни“. — Гевин я избра — обясни тя, когато извади мобилния си телефон. На екрана бе изписано, че обаждането е от къщата. — Ало? Здравей, скъпи.

Въпреки че все още бе малко раздразнен, Лоугън се усмихна, щом видя лицето й да засиява.

— Така ли? Браво на теб! Аха. Обещавам. Чао. — Тя затвори и прибра апарата. — Гевин е получил „отличен“ на теста по правопис.

— Ооо!

Стела се засмя.

— Нямаш представа какво означава това. Трябва да купя пица „Пиперони“ на път за дома. В нашето семейство наградата не е морковче или нещо подобно, а пица „Пиперони“.

— Подкупваш децата си?

— Често, без колебание.

— Хитро. Значи им върви в училище?

— Да. Всички тревоги и самообвинения се оказаха безпочвени. Ще ги запазя за в бъдеще. Беше голяма промяна за тях. Нов дом, ново училище, нови хора. Люк се сприятелява лесно, но Гевин е малко срамежлив.

— Не ми се стори такъв. Будно дете. И двамата са будни.

— Намерихте обща тема за разговор — комиксите. Всеки, който харесва Спайди, е техен приятел. Бързо свикват. Мога да зачеркна от списъка на тревогите си травмата, която съм причинила на децата си, като ги разделих със старите им приятели.

— Не се и съмнявам, че имаш такъв списък.

— Като всяка майка. — Стела издаде дълга въздишка на задоволство, когато свиха към паркинга на градинарския център. — Беше чудесен ден. Това място е страхотно нали? Само се огледай. Оригинално, атрактивно, ефективно, приятно. Завиждам на Роз за предвидливостта й и още повече за куража й.

— И на теб не ти липсва кураж.

— Това комплимент ли е?

Лоугън сви рамене.

— Просто коментар.

Почувства доволство, че я смята за куражлийка, и не сподели, че се е страхувала през по-голямата част от времето. Редът и рутината бяха солидни защитни стени срещу страха.

— Е, благодаря. За коментара и за следобеда. Оценявам и двете. — Отвори вратата и скочи от пикапа. — Скоро ще предприема една разходка из града за ребърца и другите задължителни неща.

— Няма да съжаляваш.

Лоугън слезе и заобиколи от нейната страна. Не знаеше със сигурност защо. „По навик“, предположи той. Заради маниерите, които майка му се бе постарала да вкорени в него още от малък. Но ситуацията не беше такава, че да се чувства длъжен да изпрати момичето до вратата и да го целуне за лека нощ.

Хрумна й да му подаде ръка като на приятел, преди да се разделят, но реши, че ще е твърде суховато и смешно. Затова само се усмихна.

— Ще пусна компактдиска на момчетата. — Разклати чантата си. — Да видим какво ще кажат.

— Добре. Чао засега. — Лоугън тръгна обратно към своята страна, но тутакси изруга под нос, сложи слънчевите си очила на покрива на пикапа и се обърна. — Не, първо трябва да направя още нещо.

Не бе нито бавно загряваща, нито наивна. Отгатна намерението му още когато се намираше на крачка разстояние от нея. Но остана неподвижна.

Издаде тих звук, не точно дума, щом пръстите му преминаха през косите й, обхванаха тила й и я накараха да се повдигне на пръсти. Видя очите му, сиво-зелени на златисти петънца, ситни като прашинки.

В следващия миг погледът и се премрежи и усети допира на горещите му устни до своите.

Нямаше никаква нерешителност, плахо изучаване или приятелска ласка. Бе жадна и яростна целувка на мъж, твърдо решен да постигне това, което желае. „Ето какъв е — помисли си тя. — Държи да осъществи всичко, което е намислил, но сякаш никога не е напълно удовлетворен“.

Сърцето й подскочи до гърлото, запулсира там и заглуши всички думички, дори спря дъха й. Пръстите на ръката й, която инстинктивно бе повдигнала към рамото му, се вкопчиха в него и бавно се плъзнаха към лакътя му, щом той вдигна глава.

Все още с пръсти, заровени в косите и, Лоугън промърмори:

— По дяволите!

Обгърна талията й и отново застанала на пръсти, тя се озова притисната към него. Когато устните му се впиха в нейните, всяка капчица разум, която все още не я бе напуснала, сега сякаш се изпари.

Не биваше дори да му хрумва да я целуне. Но щом го бе сторил, би било глупаво да си тръгне и да остави недовършено това, което е започнал. Сега здравата бе загазил, защото не можеше да се откъсне от тези буйни коси, това възбуждащо ухание и тези нежни устни.

Когато целувката стана по-дълбока, тя издаде съблазнителен тих стон. Нима бе възможно в такъв момент един мъж да не изпита неудържимо желание?

Косите й бяха като лабиринт от заплетени копринени спирали, а чувствените извивки на тялото й прилепваха съвършено към неговото. Колкото по-дълго я притискаше и усещаше вкуса й, толкова по-тих и далечен ставаше звънът на предупредителните камбанки в съзнанието му, които му напомняха, че не би искал да влиза в интимни отношения с нея. За кратко или за дълго.

Когато най-сетне я пусна и се отдръпна, видя поруменелите й страни. Сините й очи изглеждаха още по-ярки и големи. Искаше му се да я метне на рамо и да я отвлече някъде, където да продължават това, към което целувката бе прелюдия. Този порив го накара да почувства напрежение в корема и той направи още крачка назад.

— Добре. — Струваше му се, че говори спокойно, но не можеше да е сигурен, защото ушите му бучаха от нахлулата кръв. — Чао засега.

Върна се до пикапа си и се качи. Намери сили да запали и да включи на задна скорост. После изведнъж удари спирачките, щом слънцето заслепи очите му.

Видя как Стела изтича да вдигне слънчевите му очила които бяха паднали на чакълената алея. Спусна стъклото, когато тя се приближи.

Не откъсна поглед от очите й, докато му ги подаваше.

— Благодаря.

— Моля.

Сложи очилата, завъртя волана и излезе от паркинга.

Щом остана сама, Стела издаде дълга треперлива въздишка, а после жадно си пое дъх. Изпусна го, докато се изкачваше по стъпалата към площадката пред входа.

Едва стигнала до най-горното, просто седна на него.

— Пресвета Богородице! — промълви тя.

Остана там, когато излезе клиентка и влезе друга. Всичко в нея кипеше и бушуваше. Чувстваше се, сякаш е паднала от скала или сякаш висеше от нестабилния й ръб само на лепкавите си пръсти.

Какво трябваше да направи? И как да го проумее, когато бе загубила разсъдъка си?

Реши, че е безсмислено да опитва, докато не възвърне способността си да мисли. Изправи се и изтри потните си длани в крачолите на панталона си. Сега щеше да довърши работата за деня, да поръча пица и да се прибере при синовете си. Да се върне към нормалния си живот.

Справяше се по-добре, когато всичко бе нормално.

Десета глава

Харпър разкопа пръстта около корените на клематиса, пълзящ нагоре по желязната ограда. В този край на градината цареше тишина. Храстите и декоративните дървета, пътеките и лехите отделяха постройката, която той все още наричаше „къща за гости“, от главната сграда.

Нарцисите тъкмо започваха да разтварят ярките си жълти чашки, грейнали на фона на пролетната зеленина. Скоро лалетата щяха да ги последват. Те бяха любимите му цветя, цъфтящи през сезона, и затова бе засадил леха с луковици точно до вратата на кухнята си.

Къщата представляваше малка постройка, някога гараж за файтони, и всяка жена, която бе водил, бе възхитена от нея. Обикновено я наричаха „куклен дом“. Нямаше нищо против, въпреки че на него му приличаше по-скоро на кантон с варосани кедрови дъски и стръмен покрив. Беше удобна — отвътре и отвън — и идеална за неговите нужди.

Само на няколко крачки от задната врата имаше малка оранжерия, която бе личното му владение. Живееше на достатъчно разстояние от голямата къща, за да се чувства самостоятелен и да не се смущава понякога да прекарва нощите си в женска компания. Същевременно се намираше достатъчно близо, за да стигне дотам за минути, в случай че майка му има нужда от него.

Не му харесваше да е сама, въпреки че можеше да разчита на Дейвид. Благодареше на Бога за него. Майка му бе най-силният и уверен човек, когото Харпър познаваше, но просто не одобряваше идеята да броди сама из огромното здание ден след ден, нощ след нощ.

Все пак определено би предпочел това, отколкото да живее с негодника, за когото се бе омъжила. Не можеше да опише с думи дълбоката си ненавист към Брайс Кларк увлечението на майка му по този тип беше доказателство, че и тя не е безгрешна, но за човек, който рядко допуска грешки, тази се оказа огромна.

Въпреки че го бе изритала незабавно и безмилостно, Харпър се безпокоеше, че той няма да се примири със загубата на Роз, къщата, парите и охолството.

Проклетникът се беше опитал да проникне с взлом веднъж, седмица преди окончателния развод. Харпър не се съмняваше, че майка му би се справила и сама, но се радваше, че се бе оказал наблизо.

Изпитваше доволство, че и той има заслуга за изгонването на алчното невярно копеле.

Но бе изминало достатъчно време, а и майка му вече не живееше сама в къщата. Две жени и две деца бяха добра компания. Покрай тях и бизнеса си бе по-заета от всякога.

Може би беше време Харпър да помисли за собствено жилище.

Проблемът се състоеше в това, че не можеше да намери основателна причина. Обичаше тази къща, както никога не бе обичал жена. С всеотдайна страст, уважение и благодарност.

Чувстваше и градините като свой дом, по-скъп и от къщата. Почти всеки ден излизаше през входната си врата, правеше дълга здравословна разходка из тях и отиваше на работа.

Нямаше никакво желание да се мести в града. Толкова шум, толкова хора. Мемфис бе страхотно място да прекара вълнуваща нощ — клубове, жени, срещи с приятели. Но ако останеше там дори месец, щеше да се задуши.

Не би живял и в предградията. Тук имаше всичко, което желаеше: малка кокетна къща, обширни градини, оранжерия и работа на две крачки.

Седна на петите си и намести бейзболната шапка, която придържаше косите му назад. Пролетта настъпваше. Нищо не можеше да се сравни с нея в дома му. Уханията, гледките и дори звуците.

Наближаваше здрач и светлината отслабваше. Когато слънцето залезе, щеше да стане хладно, но мразовитите зимни вечери бяха отминали.

След като свърши със засаждането, щеше да си вземе бира, да поседи навън в тъмнината и да се наслаждава на уединението си.

Отдели една свежа жълта теменужка и започна да заравя корените й.

Не я чу да се приближава. Бе толкова съсредоточен, че дори не видя сянката й, когато се надвеси над него. Приятелският и поздрав така го стресна, че сърцето му едва не изскочи.

— Извинявай. — Хейли се засмя и потърка корема си. — Сякаш си на милиони километри оттук.

— Така изглежда.

Изведнъж усети пръстите си отекли и непохватни и разсъдъкът му се замъгли. Тя стоеше с гръб към залязващото слънце и когато вдигна поглед към нея, видя ореол от лъчи около главата й, а лицето й остана в сянка.

— Просто се разхождах. Чух музиката ти. — Кимна към отворения прозорец, през който звучеше песен на REM. — Веднъж отидох на техен концерт. Страхотни са. Теменужки? Много са актуални.

— Да, обичат хладното време.

— Зная. Защо ги засаждаш тук? Няма ли да пречат на това пълзящо растение?

— Клематис. Корените му трябва да бъдат на сянка. Затова засаждам едногодишни цветя около тях.

— Аха. — Хейли приклекна да погледне по-отблизо. — В какъв цвят цъфти клематисът?

— Лилав. — Не бе сигурен дали е добре една бременна жена да прикляква. Нямаше ли опасност да притисне бебето вътре? — Искаш ли стол или нещо друго за сядане?

— Не, удобно ми е. Имаш хубава къща.

— Да, и на мен ми харесва.

— Като от книжка с приказки се тези градини. Голямата къща е разкошна, но малко страховита. — Хейли направи гримаса. — Не искам да ме сметнеш за неблагодарна.

— Не, разбирам те. — Най-добре бе да продължи със засаждането. Тя не ухаеше като бременна жена. Ухаеше секси. Но не биваше да му хрумват подобни мисли — Великолепна е и нито динамит, нито стадо диви коне биха прогонили майка ми от нея. Само че е твърде голяма.

— Беше ми нужна цяла седмица, докато престана да ходя на пръсти и да шепна. Може ли аз да засадя една?

— Нямаш ръкавици. Да ти донеса…

— Нямам нищо против да поизцапам ръцете си. Днес дойде една жена, която каза, че засаждането на растения носело късмет на бременните. Предполагам, че има нещо общо с плодородието и плодовитостта.

Харпър не желаеше да мисли за плодовитост. Тази дума го караше да изпитва ужас.

— Ето, продължи ти.

— Благодаря. Исках да кажа… — По-лесно бе, когато ръцете й са заети. — Зная какво може да си помислиш за жена, която се появява без предизвестие пред прага на майка ти, но не желая да се възползвам от роднинската си връзка с нея. Не искам да смяташ, че съм способна на това.

— Познавам само един човек, който се осмели да опита и успя, но не за дълго.

— Вторият й съпруг. — Хейли кимна, докато отъпкваше с длани пръстта около цветето. — Поразпитах Дейвид за него, за да не изтърся някоя глупост. Каза ми, че е бъркал в сейфа с парите й и й е изневерявал. — Избра още една теменужка. — Когато Роз разбрала, веднага го изритала, и то така жестоко, че изминал половината път до Мемфис на бегом. Заслужава възхищение, че е събрала сили да го стори, когато чувствата й са били толкова наранени. Освен това никак не е приятно да знаеш, че хората говорят зад гърба ти… Ох!

Притисна ръка към корема си и Харпър пребледня.

— Какво? Какво има?

— Нищо. Бебето помръдна. Понякога ме разтърсва цялата.

— Не бива да стоиш клекнала. Трябва да седнеш.

— Нека само да довърша тази. Когато започна да ми личи, някои хора в родния ми град просто решиха, че съм загазила и момчето отказва да поеме отговорността си. За бога, живеем в двадесет и първи век, нали? Както и да е, изпитвах гняв, но и неудобство. Мисля, че донякъде това бе причината да замина. Трудно е непрекъснато да се срамуваш. Готово. — Отъпка пръстта. — Много са красиви.

Той скочи на крака, за да й помогне да се изправи.

— Искаш ли да поседнеш за малко? Да те изпратя ли?

Хейли докосна корема си.

— Безпокоиш се заради него, нали?

— Изглежда.

— Аз също. Но съм добре. Сигурно искаш да ги засадиш, преди да се стъмни. — Отново кимна към цветята, към къщата и градините около нея и издължените й бледосини очи сякаш погълнаха всичко с поглед.

Най-сетне се спряха върху лицето му и гърлото му пресъхна.

— Тук наистина ми харесва. Ще се видим на работа.

Той остана като закован на мястото си и я проследи с поглед, докато тя бавно се отдалечи по криволичещата пътека и изчезна в здрача.

Осъзна, че е изтощен, сякаш е участвал в някакъв щур маратон. Щеше да пийне бирата сега, а после да засади последните няколко теменужки.

Когато децата изведоха Паркър на вечерната му разходка, Стела се залови да разчиства трохите от пицата, оставени от двете момчета и кучето.

— Следващия път, когато поръчаме пица, аз ще черпя — каза Хейли, слагайки чашите в съдомиялната машина.

— Добре. — Стела хвърли поглед към нея. — Когато бях бременна с Люк, исках само италианска храна. Пица, спагети, маникоти. Нямаше да се учудя, ако вместо да плаче, когато се роди, бе запял Amore.

— Аз нямам специални предпочитания. Хапвам от всичко. — На светлината на прожекторите отвън Хейли видя момчетата и кучето да се надбягват. — Бебето доста се движи. Нормално е, нали?

— Разбира се. Гевин кротуваше и подремваше и трябваше да го смушкам, или да пийна кока-кола, за да го накарам да се размърда. А Люк непрекъснато правеше гимнастика. Успяваш ли да поспиш нощем?

— Рядко, но не се оплаквам. Струва ми се, че сме сами на света, аз и той… или тя.

— Зная за какво говориш. Но, Хейли, ако някога си будна и разтревожена или просто не се чувстваш добре, винаги можеш да дойдеш при мен.

Изведнъж буцата, заседнала на гърлото й, се разсея.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се. Понякога е полезно да поговориш с някого, който вече го е преживял.

— Не съм сама — тихо промълви Хейли, загледана в момчетата навън, — както очаквах. Бях готова да се справям сама… поне така мисля. — Очите й се насълзиха и тя примигна и ги потърка. — Хормони. Господи!

— Плачът също помага. — Стела потърка раменете й. — Кажи ми, ако искаш някой да дойде с теб, когато имаш час при лекаря си.

— Последния път той каза, че всичко с наред. Плодът се развива нормално. Посъветва ме да се запиша в курс за бъдещи майки. Подготовка за раждането. Но държат бременната да го посещава с партньор.

— Избери мен.

Хейли се засмя и се обърна към нея:

— Наистина ли си готова да го направиш за мен? Не мога да искам толкова много.

— С удоволствие. Ще бъде почти сякаш самата аз очаквам още едно дете.

— Би ли се решила да имаш трето? Ако…

— Планът беше за две, но скоро след раждането на Люк си помислих „Нима никога вече няма да преживея това? Би било забавно да направим опит за момиче. Или още едно момче“ — Наведе се над плота и погледна през прозореца. — Страхотни са, нали? Момчетата ми.

— Да.

— Кевин толкова се гордееше с тях, обожаваше ги. Мисля, че би искал да има поне шест.

Хейли долови промяната в тона й и този път тя докосна рамото на Стела.

— Мъчно ли ти е, когато говориш за него?

— Вече не. Дълго време беше. — Стела взе кърпа и забърса плота. — Останаха само хубавите спомени. Да ме топлят, предполагам. Трябва да повикам момчетата.

Но в този миг чу тракане на токчета по паркета. Роз влезе в стаята с енергична походка и тя затаи дъх.

Спомни си за първото си впечатление, че Розалинд Харпър е красавица, но досега не я бе виждала да подчертава естествените си дадености.

Беше облякла прилепнал костюм в нежен цвят на разтопена мед, в съчетание с който кожата й сияеше. Късата пола и обувките с тънки високи токчета подчертаваха дългите й стройни крака със златист загар. Над гърдите й се спускаше изящен филигранен медальон с цитрини в капковидна форма.

— Дейвид? — Роз огледа стаята и драматично завъртя кафявите си очи. — Ще закъснея заради него.

Стела прочувствено въздъхна:

— Ще кажа само: „Ооо!“

— Да. — Роз се усмихна и се завъртя в полукръг. — Беше пълна лудост да си купя тези обувки. Ще ми убият. Но когато трябва да се появя на поредния благотворителен прием, държа да отправям послание с външността си.

— Този път посланието ще бъде: „Аз съм неотразима“ — увери я Хейли. — Супер си!

— Това беше целта.

— Изглеждаш зашеметяващо. Едновременно секси и стилно. Всеки мъж на приема ще поиска да те изпрати.

— Е… — Роз се засмя и поклати глава. — Страхотно е да има други жени в къщата. Кой би предположил? Ще отида да подканя Дейвид. Ако не го сритам, ще стои пред огледалото още час.

— Забавлявай се.

— Определено не изглежда като нечия майка — промълви Стела.

„Как ли ще изглеждам аз след двадесет години?“, запита се Хейли. Погледна отражението си, докато втриваше масло с витамин Е в кожата на корема и гърдите си. Дали щеше да може да се облича елегантно и да знае, че е привлекателна?

Разбира се, не беше надарена колкото Роз. Спомняше си, че веднъж баба й бе казала, че красотата зависи от скелета. Когато погледнеше Роз, разбираше какво е имала предвид.

Никога нямаше да притежава неповторимата осанка на Роз или впечатляващите форми на Стела, но харесваше външността си. Грижеше се за кожата си и изпробваше различни трикове с грим, за които четеше в списанията.

Привличаше вниманието на мъжете.

„Разбира се“, помисли си тя с усмивка на самосъжаление, когато сведе поглед към корема си.

По-рано го бе привличала. Повечето мъже не хлътваха по бременни и това бе добре дошло за нея, защото точно сега не би проявила интерес към никого. Единственото важно нещо за нея бе детето й.

— Правя всичко заради теб, хлапе — каза тя, докато нахлузваше възголяма тениска.

След като се пъхна в леглото, повдигна възглавницата и взе една книга от купчината на нощното си шкафче. Всичките бяха за бременност, раждане и развитие на детето в най-ранна възраст. Прочиташе по няколко страници всяка вечер.

Когато усети, че клепачите й натежават, затвори книгата.

Угаси нощната лампа и се сгуши под завивките.

— Лека нощ, бебчо — прошепна.

Докато се унасяше, усети вече познатия студ и сигурност, че не е сама. Пулсът й се ускори и затуптя в ушите й. Събра смелост леко да повдигне клепачи.

Видя силуета, надвесен над леглото й. Светлите коси и красивото тъжно лице. Хрумна й да се разкрещи, както всеки път, когато го видеше, но прехапа устни и добила кураж, посегна да го докосне.

Когато ръката й премина през тази на жената, Хейли издаде тих вик. В следващия миг беше сама и разтреперана в леглото си и търсеше ключа за лампата.

— Не си въобразявам! Не!

Стела стъпи на столчето, за да окачи поредната висяща кошница за украса. Беше видяла цифрата на миналогодишните продажби и си бе поставила за цел да ги увеличи с петнадесет процента.

— И аз мога — настоя Хейли. — Няма да падна от проклетото столче.

— В никакъв случай. Подай ми онези бегонии.

— Прекрасни са. Толкова буйни.

— Роз и Харпър са засадили повечето от тези цветя през зимата. Бегонните и импациенсите се продават като топъл хляб. Щом ги отглеждат хора като Роз и Харпър, можем да ги продаваме на едро и на ниска цена. Това е основната ни стока.

— Хората могат да ги отглеждат сами по-евтино.

— Разбира се. — Стела слезе, премести стълбата и се качи на нея. — Каскадно мушкато — реши тя. — Трудно е да устоиш на толкова цветове и пъстрота. Дори най-запалените градинари, които умеят да отглеждат разсад, не биха отминали едрите, красиви съцветия. Разцъфналите цветове, скъпа моя ученичке, водят до продажби.

— Значи ще сложим от тези кошници навсякъде.

— За примамка. Почакай, докато преместим някои от едногодишните навън, отпред. Всички тези ярки багри привличат клиенти. Както и ранноцъфтящите многогодишни. — Избра нова кошница. — Сама ще я взема. Ще изпратиш ли съобщение на Роз? Искам да ги види и да ми разреши да закача двадесетина в Трета оранжерия, при допълнителния разсад. И избери една саксия от онези, които през миналата година не са вървели. Ще засадя цветя в нея и ще я сложа до щанда. Със сигурност ще хваща око. Всъщност избери две. Ще сменя цената и не просто ще потръгнат, а ще донесат тлъста печалба.

— Разбрано.

— Нека едната да бъде от онези с кобалтовото покритие — извика тя. — Нали знаеш кои? И не се навеждай.

Стела започна мислено да съставя план. Бели цветове — хелиотроп, импациенс, сладък игловръх, сребристи акценти от иглика и градински чай. Още ред бели петунии. Щеше да каже на Хейли да вземе една от сивите саксии. Би изглеждала добре в контраст с кобалта. Щеше да ги направи прелестни. С яркочервени мушката, лобелия, върбинка, червени новогвинейски импациенси.

Одобряваше и отхвърляше растения, пресмяташе наум цените на саксиите, разсада, почвата. Усмихна се на себе си, докато закачаше друга кошница.

— Не трябваше ли да се занимаваш с документацията?

Щеше да падне от столчето, ако една ръка не бе обхванала ханша й и не й бе помогнала да се задържи права.

— Това не е единствената ми работа. — Опита да слезе, но осъзна, че така е достатъчно висока, за да го гледа право в очите. — Можеш да отместиш ръката си, Лоугън.

— Тя няма нищо против да стои там. — Но я отпусна и я пъхна в джоба си. — Хубави кошници.

— Би ли си купил от тях?

— Може би. Имаше интересно лице, когато влязох.

— Лицето ми е такова, каквото е винаги.

— Не, беше лице на жена, която си мисли как да впечатли един мъж.

— Така ли? Сигурен ли си? — добави Стела. — Далеч си от истината. Мислех как да превърна две залежали върху рафтовете саксии в привлекателна гледка, за да донесат приходи. — Докато тя закачаше кошницата, той без усилие взе друга и само с едно повдигане на ръката успя да я сложи.

— Правиш се на супергерой.

— А ти си дребосъче.

Хейли прекрачи прага, но веднага направи кръгом и излезе.

— Забравих нещо — извика тя и продължи.

Стела въздъхна и тъкмо да помоли за друга кошница, той вече я беше вдигнал и я закачаше.

— Свършил си доста работа — отбеляза тя.

— Миналата седмица времето беше хладно и сухо.

— Ако си дошъл да вземеш храстите за обекта на Пит, ще оформя документите.

— Работниците ми ги товарят. Искам да се видим отново.

— Е, видяхме се.

Лоугън не откъсна поглед от лицето й.

— Не си глупачка.

— Разбира се, че не съм. Не съм сигурна…

— Аз също — прекъсна я той. — Но това не ми пречи да искам да се видя с теб. Изнервящо е само да мисля за теб.

— Благодаря. Всеки момент ще падна с въздишка в обятията ти.

— Не искам да падаш. Ако исках, би било достатъчно да ритна столчето под краката ти.

Стела сложи ръка на гърдите си, примигна и направи трогателен опит да имитира южняшкия акцент:

— Господи, цялата тази сладникава романтика ми идва в повече.

Лоугън се усмихна широко.

— Харесваш ми, Червенокоске. Понякога. Ще намина да те взема в седем.

— Какво? Тази вечер? — За миг неохотната насмешка премина в откровена паника. — Не мога така импулсивно да реша да изляза. Имам две деца.

— В къщата живеят трима възрастни. Можеш ли да измислиш причина, поради която не биха гледали децата ти няколко часа?

— Не, но не съм ги помолила — концепция, която, изглежда, е непозната за теб. Освен това… — Тя нервно отметна косите си с ръка. — … може да имам други планове.

— Имаш ли?

Стела наклони глава встрани и примигна.

— Винаги имам планове.

— Не се и съмнявам. Е, отмени ги. Заведе ли вече момчетата да хапнат ребърца?

— Да, миналата седмица, след…

— Добре.

— Знаеш ли колко често ме прекъсваш по средата на изречението?

— Не, но ще започна да броя. Здравей, Роз.

— Здравей, Лоугън. Стела, тези цветя изглеждат чудесно. — Роз спря в средата на пътеката, огледа кошниците, кимна и разсеяно потупа с калните си ръкавици по вече изцапаните си джинси. — Не бях сигурна дали е добра идея да има толкова много, но сега се убеждавам, че изобилието от цвят привлича внимание. — Свали бейзболната си шапка, пъхна я в задния джоб на работния си панталон, а ръкавиците в другия. — Прекъснах ли нещо?

— Не.

— Да — възрази Лоугън. — Но всичко е наред. Можеш ли да се позанимаваш с момчетата на Стела тази вечер?

— Не съм казала…

— Разбира се. Ще бъде забавно. Ще излизате ли?

— Малка вечеря. Ще остава фактурата на бюрото ти — обърна се той към Стела — До довечера в седем.

Уморена да стои права, тя седна на столчето и намръщено погледна Роз, докато Лоугън се отдалечаваше.

— Никак не ми помогна.

— Мисля, че го направих. — Роз протегна ръце нагоре и завърта едната кошница, за да провери симетрията на цветовете. — Излез и прекарай една приятна вечер. Не се тревожи за момчетата си, ще се радвам да постоят при мен. Ако не искаше да излезеш с Лоугън, нямаше да го направиш. Не би се поколебала да кажеш „не“ на висок глас.

— Може би си права, но бих искала да имам повече време, да не бъде така… внезапно.

— Той е такъв, какъвто е. — Роз докосна коляното й. — Хубавото е, че не те кара да се питаш какво крие или каква роля играе. Лоугън е… не бих казала „чудесен човек“, защото понякога е доста труден. Но е честен. Мога да те уверя, че това означава много.

Единадесета глава

„Ето защо толкова рядко си струва да излезеш с мъж“ помисли си Стела. Стоеше по бельо пред гардероба си, двоумеше се, размишляваше и отчаяно се питаше какво да облече.

Дори не знаеше къде ще отидат. Мразеше да не знае къде ще я заведат. Как да реши за какво да се подготви?

Думата „вечеря“ не носеше достатъчно информация. Дали подходящото облекло бе малка черна рокля, спортно-елегантен тоалет или марков костюм от разпродажба? Дънки, тениска и яке или дънки и копринена блуза?

Освен това той бе казал, че ще я вземе в седем, и не й бе оставил време да се преоблече на спокойствие, още по-малко да умува какво да избере.

Романтична среща. Как можеше нещо, което като тийнейджърка бе очаквала с огромно желание и вълнение, а на двадесет години бе приемала за естествено, сега, след тридесетте, да представлява трудно и често досадно задължение?

Причината не се криеше в това, че бракът я е променил или е забравила как да се държи с мъжете. Срещите между зрели хора й се струваха сложни и изтощителни, защото участниците в тях почти винаги имаха поне по една преживяна сериозна връзка и раздяла и носеха мъчително бреме на плещите си. Вече си бяха извадили начин на живот, бяха изяснили очакванията си и изпълнявали ритуала на сближаване толкова често, че им се искаше да го прескочат като нещо банално и да преминат съществената част… или просто да се приберат у дома и да гледат Летърман.

Като добавеше към това и факта, че поканата за тази среща бе дошла като гръм от ясно небе и мъжът не бе благоволил да й даде поне известна насока, за да знае в какъв вид да се появи, бе сигурна, че ще е пълен провал още преди да е започнала.

„Е добре. Ако изборът ми не е правилен, ще обвиня него“.

Докато обличаше елегантната черна рокля, вратата на общата баня се отвори с трясък и Гевин се втурна в стаята й.

— Мамо! Готов съм с домашното. Люк все още не е, но аз свърших. Може ли да сляза долу? Може ли?

Добре че все още стоеше по чехли и без чорапогащник, защото Паркър направи опит да се покатери по крака й.

— Не забрави ли нещо? — попита тя Гевин.

— Неее. Написах всички нови думи.

— А да почукаш, преди да влезеш?

— О!… промълви той с трогателна невинна усмивка. — Много си хубава.

— Ласкател. — Стела се наведе и го целуна по главата. — Но когато вратата е затворена, трябва да почукаш.

— Добре. Може ли да сляза сега?

— След минута. — Отиде до тоалетката и сложи сребърните обици халки, които бе приготвила. — Искам да обещаеш, че ще слушаш мис Роз.

— Ще ядем чийзбургери и ще играем видеоигри. Тя каза, че може да ни победи на „Смакдаун“, но аз не мисля така.

— Никакво боричкане с брат ти. — „Напразни надежди“, помисли си Стела. — Дайте си малко почивка тази вечер.

— Може ли да сляза?

— Върви. — Леко го шляпна отзад. — Телефонът ми ще е включен, в случай че имате нужда от мен.

Когато синът й се втурна навън, Стела сложи обувките и тънък черен пуловер. След един поглед в огледалото реши, че аксесоарите правят роклята подходяща и за официална, и за по-непретенциозна обстановка, към което се бе стремила.

Взе чантата си, провери съдържанието й и влезе в съседната стая. Люк лежеше изтегнат на пода в любимата си поза по корем и умърлушено бе навел глава над учебника си по аритметика.

— Проблем ли има, хубавецо?

Той вдигна глава и я погледна така жално, както само малко момче би могло.

— Мразя домашните.

— Аз също.

— Гевин изтанцува танца на победата, защото пръв написа своето.

Разбрала причината за унинието му, Стела седна на леглото до него.

— Да видим какво имаш.

— Защо трябва да зная колко е две плюс три?

— Как иначе ще знаеш по колко пръста имаш на ръцете?

Люк събра вежди, а после изведнъж на лицето му грейна усмивка на задоволство.

— Пет!

След като преодоля кризата, тя му помогна и с останалите задачи.

— Ето, готов си. Не беше таткова зле.

— Все пак мразя домашните.

— Може би, но е време за танца на победата.

Той скочи на крака и със смях обиколи стаята в тръс.

Всичко в нейния малък свят отново беше подредено.

— Ти защо няма да вечеряш тук? Ще ядем чийзбургери.

— Честно казано, не зная. Нали ще слушаш мис Роз?

— Аха. Тя е добра. Веднъж излезе на двора и хвърли топката на Паркър. Дори не се намръщи, когато й я донесе олигавена. Някои момичета се мръщят. Нали мога да сляза? Защото съм гладен.

— Разбира се.

Когато остана сама Стела се изправи и машинално събра разхвърляните играчки и дрехи, които някой бе забравил да сложи обратно на етажерката и в гардероба.

Прокара пръсти по съкровищата на децата си. Любимите комикси на Гевин, бейзболната му ръкавица. Скъпоценното камионче на Люк и окъсаното мече, с което все още не се срамуваше да заспива.

Хладна тръпка между плещите я накара да застине. Дори под пуловера кожата на ръцете й настръхна. С крайчеца на окото си вида силует — по-скоро отражение или сянка — в огледалото над бюрото.

Когато се обърна, в стаята влезе Хейли.

— Лоугън току-що спря пред къщата — започна тя, но изведнъж замълча. — Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— Да. Добре съм. — Прокара трепереща ръка през косите си. — Просто ми се стори… Нищо. Нищо. Освен бледа, как изглеждам?

Отново застана срещу огледалото, но този път видя само себе си и Хейли, която се приближаваше.

— Върхът си. Имаш страхотна коса.

— Лесно е да го кажеш, когато не се будиш с нея всяка сутрин. Мислех да я вдигна на кок, но реших, че ще е твърде официално.

— Точно така. — Хейли направи още няколко крачки и доближи главата си до нейната. — Веднъж пробвах дали ми отива червена. Пълна трагедия. Кожата ми изглеждаше жълта.

— Този наситен кестеняв цвят е чудесен.

„Господи, какво лице — помисли си Стела с мъничко завист. — Няма нито една бръчка“.

— Да, но червеното е толкова модерно. Е, аз слизам да правя компания на Лоугън, докато… Изчакай още няколко минути, за да отидем в кухнята и да ви оставим насаме. Ще си устроим голямо пиршество с бургери.

За бога, нямаше намерение да си придава важност и да го впечатлява. Но Хейли вече бе излязла, а и тя искаш да се огледа още веднъж. И да се успокои.

Поне подготовката за срещата… този път безспорно истинска среща… бе изместила всички тревоги на заден план. Но отражението в огледалото не приличаше на Хейли. Макар да я беше зърнала само за миг, бе убедена, че жената имаше руси коси.

Възвърнала увереността си, тръгна по коридора. Чу смеха на Хейли от площадката над стълбището.

— Сега ще дойде. Мисля, че е излишно да ти казвам да се чувстваш като у дома си. Аз отивам в кухнята, където са останалите от компанията. Предай на Стела, че ще кажа на всички „чао“ от нейно име. Приятно прекарване.

„Това момиче да не е ясновидка?“ запита се тя. Хейли сякаш бе изчислила с точност до секундата кога да излезе и докато се отдалечаваше по коридора Стела слезе до площадката. Лоугън вдигна поглед към стълбите.

„Хубав черен панталон“, забеляза тя. Чудесна синя риза, но не с вратовръзка и сако, а със спортно яке върху нея. Все пак не бе твърде скромно облечен.

— Добре изглеждаш.

— Благодаря. Ти също.

— Хейли ще каже на всички, че излизаш. Готова ли си?

— Да.

Тръгна с него и огледа черния „Мустанг“, паркиран отпред.

— Имаш и кола.

— Не е просто кола, само жена би го нарекла така.

— Говориш като сексист. Добре, щом не е кола, какво е?

— Машина.

— Приемам поправката. Не ми каза къде ще ходим.

Лоугън отвори вратата пред нея.

— Ще разбереш.

Докато караше към града, той пусна тиха музика, непозната за нея. Стела знаеше, че е блус, но бе невежа в тази музикална област. Когато нехайно призна това, не само му се стори шокиращо, а стана тема на разговора през целия път.

Тя научи най-основното за музиканти като Джон Лий Хукър, Мъди Уотърс, Би Би Кинг и Тадж Махал.

Докато се движеха из центъра, осъзна че разговорът помежду им никога не е проблем. След като паркира, Лоугън се обърна и за дълго прикова поглед в нея.

— Сигурна ли си, че си родена тук?

— Пише го в удостоверението ми за раждане.

Той поклати глава и слезе.

— Щом си толкова непросветена за блуса, би трябвало отново да провериш. — Влязоха в ресторант, където всички маси вече бяха заети и бе доста шумно. Щом седнаха, той отпрати сервитьора. — Да почакаме с питиетата, докато избереш какво ще ядеш. Ще поръчаме бутилка вино.

— Добре.

След като бе решил да пропуснат аперитива, Стела отвори менюто си.

— Специалитетът на заведението е морска котка. Яла ли си? — попита Лоугън.

Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Не. Но с риск отново да бъда наречена „янки“, ще поръчам пиле.

— Добре. Може да опиташ от моята, за да разбереш какво изпускаш. Предлагат добро калифорнийско шардоне, подходящо и за риба, и за птиче месо. Има чудесен привкус.

Стела остави менюто и се наведе напред.

— Наистина ли знаеш това, или си измисляш?

— Обичам вино, затова го зная.

Облегна се назад, когато Лоугън махна на сервитьора. След като поръчаха, тя го погледна с присвити очи.

— Какво правим тук, Лоугън?

— Лично аз мисля да хапна вкусна морска котка и да пийна чаша добро вино.

— Досега проведохме няколко разговора, главно делови.

— Както и няколко спора — добави той.

— Вярно. Веднъж излязохме заедно и приятната разходка завърши е доста интимна случка.

— Понякога ми е забавно да те слушам, Червенокоске. Имам чувството, че говориш на чужд език. Подреждаш фактите, сякаш прокарваш пътека от плочи към нещо важно.

— Може би е така. Факт е, че сега седя тук с теб, на вечеря в ресторант. Преди двадесет и четири часа нямах подобни намерения. Отношенията ни са чисто професионални.

— Аха. Като заговорихме за това, новата ти система все още ме дразни.

— Много изненадващо. Впрочем днес следобед забрави да оставиш онази фактура на бюрото ми.

— Така ли? — Той повдигна рамене. — Сигурно съм я пъхнал някъде.

— Имам предвид…

Стела замълча, когато сервитьорът донесе виното и показа на Лоугън етикета на бутилката.

— Това е. Нека дамата го опита.

Стела бавно доближи чашата до устните си, отпи глътка и повдигна вежди.

— Добро е… има чудесен привкус.

Лоугън се усмихна широко.

— Тогава да започваме.

— Исках да кажа — отново заговори тя, — че е разумно и полезно и за двама ни да изградим приятелски взаимоотношения, но може би за никого от нас не би било добре да прераснат в нещо друго.

— Аха. — Лоугън опита виното на свой ред, взирайки се в нея със зелените си котешки очи. — Мислиш, че не бива да те целувам, защото не е разумно и полезно?

— Дойдох на ново място, започнах нова работа, доведох децата си в нова къща. Поставям тях преди всичко.

— Вярвам, че е така, но не вярвам това да е първата ти вечеря с мъж, откакто си загубила съпруга си.

— Предпазлива съм.

— Не бих го предположил. Как загина той?

— При самолета катастрофа, на връщане от командировка. Бях включила телевизора и чух новините. Не споменаха имена, но знаех, че става дума за самолета на Кевин. Знаех, че е сред жертвите още преди да ми го съобщят.

— Помниш с какво си била облечена, когато си чула новините, какво си правила, къде си стояла. — Говореше тихо и я гледаше право в очите. — Помниш всяка подробност от деня.

— Защо казваш това?

— Защото е бил най-ужасният ден в живота ти. Споменете ти за предишния и следващия се губят, но няма да забравиш дори една подробност от този ден.

— Прав си. — Интуицията му я изненада и трогна. — И ти ли си загубил някого?

— Не така, както предполагаш. Но нима жена като теб би се омъжила и би останала омъжена, ако целият й свят не се върти около едни мъж? Нещо изтръгва този център от живота ти и никога не ще го забравиш.

— Не мога. — Беше се запечатало в сърцето й. — Това е най-точният и най-утешаващият израз на съчувствие, който съм получавала. Дано не те обидя като споделя, че съм изненадана.

— Не се обиждам таткова лесно. Загубила си бащата на децата си, но си им създала условия за живот, и то доста добри, което изисква усилия. Не си първата жена с деца, към която съм проявявал интерес. Уважавам майчинството и приоритетите, свързани с него. Но това не ми пречи, когато погледна над тази маса, да си те представям гола.

Стеля зяпна за миг и отново затвори уста.

— Е, поне си откровен.

— Ако беше различен тип жена, досега да сме скочили в леглото. — Докато слушаше сподавения й смях, той повдигна чашата си. Изчака, докато им сервираха предястието. — Но както стоят нещата… щом прекарваме приятна вечер заедно в ресторант, бих казал, че си от предпазливите жени.

— Искаш да кажеш от задръстените.

Лоугън се усмихни и я изгледа изпитателно.

— Човек никога не знае. Освен това и двамата работим за Роз, а аз не бих направил нищо, с което мога да й навредя. Макар и непреднамерено. Ти имаш две деца за които си загрижена. Не знам доколко си превъзмогнала загубата на съпруга си. Затова, вместо да те завлека в леглото, ще хапнем и ще си поговорим.

Стела поразмишлява няколко минути. Не откри нито една слабост в тази логика. Всъщност бе напълно съгласна с нея.

— Добре. Първо, за Роз. Аз също не бих направила нищо, с което мога да й навредя. Затова, каквото и да се случи тук, нека се разберем занапред да бъдем учтиви един с друг, докато работим заедно.

— Не непременно учтиви, но ще разговаряме само за работа.

— Добре. Второ, момчетата ми са моят първи и последен приоритет. Не защото трябва да бъде така — добави тя, — а защото аз искам. Нищо няма да промени този факт.

— Ако мислех, че е възможно нещо да ги измести, не бих те уважавал толкова.

— Е… — Изчака само миг, защото отговорът му отново бе не просто откровен, а достоен. — Що се отнася до Кевин, много го обичах. Когато го загубих, сякаш бях разкъсана на две. Част от мен искаше да се предаде и да умре, а другата бе готова да преодолее скръбта и гнева и да продължи да живее.

— Нужна е смелост, за да продължиш.

Очите й запариха и тя плахо си пое дъх.

— Благодаря. Трябваше да стъпя на крака. Заради децата и заради себе си. Никога няма да изпитвам към друг мъж точно същите чувства. Не мисля, че бих могла. Но това не означава, че няма да проявя интерес и влечение към никой друг. Не съм се обрекла на вечна самота.

Лоугън помълча няколко секунди.

— Как е възможно толкова разумна жена да изпитва емоционална привързаност към формуляри и фактури?

— Как е възможно толкова талантлив мъж да бъде толкова неорганизиран? — По-спокойна, отколкото бе очаквала, Стела с наслада хапваше от салатата си. — Отново минах покрай обекта на Доусън.

— А. Така ли?

— Знам, че има довършителни дейности, които трябва да почакат, докато отмине студът, но държа да ти кажа, че си свършил добра работа. Не, не просто добра, а изключителна.

— Благодаря. Направи ли още снимки?

— Да. Ще използваме някои от тях — преди и след промените, в раздела за оформяне на градини в уебсайта, който проектирам.

— Без майтап.

— Напълно сериозно. Опитвам се да увелича приходите на Роз. Ако тя печели повече, и ти ще печелиш, Лоугън. Сайтът ще донесе повече поръчки на отдела ти. Гарантирам.

— Трудно е да намеря повод за възражение.

— Знаеш ли за какво ти завиждам най-много?

— За това, че съм изключителна личност.

— Не, в теб няма нищо изключително. За мускулите.

— Завиждаш ми, че имам мускули? Не мисля, че биха ти отивали, Червенокоске.

— Всеки път, когато започнех проект у дома… в стария ми дом, трябваше да търся помощ. Имам идеи, може би не толкова гениални, колкото твоите, но мога да си представя това, което искам, и съм сръчна. Само тежката физическа работа не е за мен. Чувствам се неудовлетворена, защото много ми се иска да можех да върша всичко сама. А не мога. Затова ти завиждам, че имаш мускули, което означава, че ти можеш.

— Мисля, че независимо дали работиш, или даваш указания на други хора, постигаш това, което желаеш.

Стела се усмихна над чашата си.

— Разбира се. Чух, че си купил къща, недалеч от имението на Роз.

— На около два километра.

Когато им донесоха основното ястие, Лоугън отряза парче от морската си котка и го сложи в чинията й. Стела втренчи поглед в рибата.

— Е… Хм!

— Сигурно казваш на децата си, че не могат да знаят дали нещо им харесва, докато не го опитат.

— Едно от предимствата да си възрастен е това, че можеш да говориш подобни неща, без самият ти да се вслушваш в тях. Все пак добре. — Подготвена за най-лошото, набоде малка хапка и я изяде. — Интересно — каза тя след миг, — няма вкус на котка. Поне какъвто бих предположила, че е вкусът на котешкото. Всъщност не е лошо.

— Започваш да се връщаш към южняшките си корени. Следващия път ще опиташ овесена каша.

— Не мисля. Вече я опитах. Впрочем сам ли работиш там? В своята градина?

— Почти винаги. Има чудесни леки хълмчета и добър наклон за оттичане. Част от старите дървета са от северната страна. Два прекрасни чинара и няколко ореха, диви азалии и планински лаври. От южната има открита тревна площ, предостатъчно място за цветни лехи и малък поток, който пресича задния край.

— А къщата?

— Какво?

— Къщата? Каква е тя?

— А, двуетажна дървена постройка. Може би е твърде голяма за мен, но я получих заедно със земята.

— След няколко месеца ще търся нещо подобно. Ако дочуеш, че има такава къща, обявена за продан, кажи ми.

— Разбира се, мога да направя това за теб. Как се чувстват децата у Роз?

— Чудесно но все някога ще трябва да си потърсим собствено жилище. Важно е за тях. Не искам нищо претенциозно… не мога да си го позволя. Дори и да се нуждае от ремонт, нямам нищо против. Сръчна съм. И определено бих предпочела да живея в къща, която не е обитавана от духове.

Стела замълча, когато срещна въпросителния му поглед. Поклати глава.

— Сигурно съм замаяна от виното, защото не знам от къде ми хрумна това.

— Защо го каза?

— Видях… стори ми се, че виждам — поправи се тя — призрака, за който се говори, че живее в Харпър Хаус. В огледалото, в спалнята ми, малко преди да ме вземеш. Не беше Хейли. Тя влезе след секунди и се опитах да си внуша, че е било нейното отражение. Но не беше. В същото време едва ли е била друга жена… просто е невъзможно.

— Говориш, сякаш все още не си напълно убедена.

— Нарече ме „разумна жена“, не помниш ли? — Докосна слепоочието си. — Разумните жени не виждат призраци, нито пък ги чуват да пеят приспивни песни. И не усещат присъствието им.

— Как да го усещат?

— Странен хлад… просто някакво чувство. — Бързо разтърси рамене и се засмя. — Не мога да го обясня, защото противоречи на здравия разум. Но тази вечер бе много осезаемо. Кратко, но осезаемо. Долових враждебност. Не, не точно. „Враждебност“ е твърде силно казано. По-скоро неодобрение.

— Защо не поговориш с Роз за това? Може да ти разкаже историята, доколкото я знае.

— Навярно. Казваш, че ти никога не си я виждал?

— Никога.

— Или усещал?

— Не бих казал. Но понякога, докато работя, вървя градината или копая, чувствам нещо. Засаждаш нещо и дори и да загине, част от него остава в почвата. Защо и човек да не оставя нещо след себе си?

Имаше върху какво да поразмишлява но когато е по-съсредоточена. Точно сега нямаше желание да мисли за друго, освен за вечерята и непринудения разговор, който водеха. А и първичното животинско привличане не бе за пренебрегване. Ако продължеше да се наслаждава на компанията му и това привличане не изчезнеше, накрая щяха да се озоват в леглото.

Представи си неизбежните последици и усложнения. Техният свят бе малък. Работеха за един и същ човек в една и съща фирма. В подобна атмосфера двама души не можеха да имат зряла връзка, без всички около тях да разберат.

Не биваше да забравя това, както и колко неловко би се чувствала, ако личният й живот стане обществено достояние.

След вечеря повървяха пеш до Бийл Стрийт, за да погледат вечерния карнавал. Туристи, жители на Мемфис, решили да излязат, двойки и младежки компании бродеха по улиците, осветени от неонови лампи. През вратите звучеше музика и цели тълпи влизаха и излизаха от магазините.

— Преди време тук е имало клуб, наречен „Монарх“. Трудно ли ти е да ходиш с тези обувки?

— Не.

— Добре. Впрочем имаш страхотни крака.

— Благодаря. Имам ги от години.

— Точно на гърба на клуба — продължи той — имало погребално бюро. За собствениците било лесно да се отървават от труповете след престрелки.

— Това ли е било най-характерното за Бийл Стрийт?

— О, имало е и много други неща. Блус, рок… тук е домът и на двете. Вуду, комар, секс, скандали, контрабанда на уиски, кражби и убийства.

Музиката, която се носеше от един клуб, заглуши думите му и силна миризма на типични за Юга пържени храни лъхна Стела.

— Всичко това се с случвало точно тук — отново заговори Лоугън. — Но и сегашните карнавал е забавно зрелище.

Застанаха сред насъбралите се на тротоара хора, които гледаха как три момчета изпълняват акробатични номера в средата на улицата.

— И аз мога да правя това.

Стела кимна към едно от момчетата, което измина на ръце разстоянието до кутията, в която събираха пари.

— Аха.

— Мога. Няма да го демонстрирам тук, но наистина мога. Шест години тренирах спортна гимнастика. Мога да се сгъвам надве като парче мек кашкавал. Е, вече не толкова мек, но едно време…

— Да ме възбудиш ли искаш?

Тя се засмя:

— Не.

— Значи е просто страничен ефект. Ще ми покажеш ли как го правиш?

— Може, но когато съм облечена по-подходящо.

— Наистина се опитваш да ме възбудиш.

Стела отново се засмя и се загледа в акробатите. Най-сетне Лоугън остави пари в кутията и продължиха по тротоара.

— Коя е Бети Пейдж и защо продават тениски с нейна снимка?

Лоугън внезапно спря.

— Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Като че ли не си живяла на север, а в пещера. Бети Пейдж, легендарната сексбогиня от петдесетте.

— Откъде знаеш? Дори не си бил роден тогава.

— Държа да познавам културната история на страната си, особено факти, свързани с прелестни жени, които се събличат. Погледни това лице. Съседката с тяло на Венера.

— Едва ли е можела да ходи на ръце — подметна Стела и продължи с нехайна походка, когато той се засмя.

Вървяха ту по единия, ту по другия тротоар, докато въздействието на виното отшумя и тежестта в стомаха й след обилната вечеря изчезна. Той се опита да я изкуши с предложение за блус клуб, но след кратка вътрешна дилема Стела поклати глава:

— Наистина не мога. Вече се забавих повече отколкото бях предвидила. Утре ще имам натоварен ден, а и твърде дълго ангажирах Роз тази вечер.

— Ще го запазим за друг път.

— Ще добавя и блус клуб към списъка си с неща, които не бива да пропускам. Тази вечер сложих достатъчно отметки. Бийл Стрийт и морска котка. Вече съм истинска южнячка.

— Още малко и ще започнеш сама да пържиш рибата и да слагаш фъстъчени ядки в кока-колата си.

— Защо да слагам фъстъци в кока-колата си, за бога? Няма значение. — Махна с ръка, докато излизаха от града с колата. — Южняшки навик. Какво ще кажеш, ако споделя, че прекарах чудесна вечер?

— Радвам се.

„Не беше толкова сложно — осъзна тя, — нито пък скучно или стресиращо“. Поне през първите няколко минути. Почти бе забравила какво е да чувства едновременно спокойствие и приятно вълнение в компанията на мъж.

Или да се пита — нямаше смисъл да отрича, че й хрумват подобни мисли — какво би било да усети как тези едри, загрубели от работа длани се плъзгат по тялото й.

Роз бе оставила запалени лампи заради нея. На площадката отпред, във фоайето и в спалнята й. Видя светлината им, докато се приближаваха към къщата. Това бе продиктувано от майчински инстинкт. „По-скоро сестрински“, помисли си Стела, защото Роз не бе достатъчно възрастна, за да й бъде майка.

Майка й беше твърде заета със собствения си живот и интереси, за да мисли за незначителни подробности като лампата на площадката. Може би затова самата тя се безпокоеше твърде много за тях.

— Невероятно красива къща — каза Стела. — Цялата свети нощем. Нищо чудно, че Роз я обича толкова.

— Няма друга като нея. Когато дойде пролетта, градините просто те карат да онемееш.

— Трябва да ги превърне в туристическа атракция.

— Преди време развеждаше туристи веднъж годишно, но не и откакто разкара онзи негодник Кларк. Няма да повдигна въпроса пред нея. Ако желае да поднови тази дейност, ще го направи.

Вече познаваше стила му и изчака, докато заобиколи колата и отвори вратата й.

— Нямам търпение да видя градините в цялото им великолепие. Благодарна съм за шанса да поживея тук известно време и децата ми да научат нещо за местните традиции.

— Има още една традиция. Целувката за лека нощ.

Този път той се приближи по-бавно и й остави миг очакване. Чувствените тръпки тъкмо започваха да танцуват по кожата й, когато устните му срещнаха нейните.

После, препускайки, прокараха пътека до корема й, до гърлото й, след като езикът му обходи устните й и се плъзна между тях. Плъзна ръце през косите й, по раменете й и надолу към ханша й, където ги задържа дълго.

„Мускули — помисли си тя, замаяна. — Господи, определено ги има“. Сякаш усещаше допира на нагорещена гладка стомана. Той се раздвижи и я притисна между себе си и вратата. Докато стоеше заклещена там и езикът му навлизаше в устата й, Стела се почувства уязвима, опиянена и тръпнеща от желание.

— Почакай — промълви тя. — Почакай!

— Нека първо довърша това.

Лоугън искаше много повече, но вече знаеше, че трябва да се задоволи с една целувка. Затова не бързаше тя да свършва. Устните й бяха неустоими, а лекият трепет в тялото й безмилостно разпалваше еротични усещания. Представи си как ненаситно поглъща тази чувственост или вкусва от нея на малки хапки, докато обезумее от наслада.

Когато се отдръпна назад, замъглените й очи го накараха да повярва, че можеше да стори и двете неща — друг път, на друго място.

— Има ли смисъл да се преструваме, че ще спрем дотук?

— Не мога…

— Нямам предвид тази нощ — увери я той, когато я видя смутено да хвърля поглед към вратата.

— Тогава прав си, няма смисъл.

— Добре.

— Но не мога безразсъдно да се впусна в подобна авантюра. Трябва да…

— Да планираш — довърши Лоугън. — Да организираш.

— Не си падам по спонтанните постъпки, а и подобна спонтанност е почти невъзможна, когато имаш… две деца.

— Тогава планирай. Организирай. И ми кажи, когато си готова. Аз мога да бъда спонтанен. — Отново я целуна, а коленете й се подкосиха и тя едва се задържа на крака. — Имаш телефонните ми номера. Обади ми се. — Отдалечи се на крачка от нея. — Влез, Стела. Традицията повелява не само да целуна момичето, а и да изчакам, докато влезе, преди да си тръгна, питайки се кога ще имам шанса да го сторя отново.

— Лека нощ.

Стела влезе вътре, изтича нагоре по стълбите и забрави да угаси лампите. Все още сякаш летеше, когато тръгна по коридора, затова приспивната песен стигна до съзнанието й едва на две крачки от спалнята на синовете й.

Измина разстоянието с един скок. Този път наистина видя силуета, блясъка на русите коси на слабата светлина и очите, които се вгледаха в нейните.

Студът я връхлетя като удар, внезапен и гневен. След миг и той, и жената изчезнаха.

Олюлявайки се, тя се втурна към двете легла, погали косите на Гевин и Люк и докосна бузите и раменете им, както правеше, когато бяха съвсем малки. Това бе начинът една разтревожена майка да се убеди, че детето й диша.

Паркър лениво се обърна на другата страна, поздрави я с ръмжене и тупване с опашка и отново заспа.

„Той ме усеща, познава мириса ми. Дали и с нея е същото? Защо не лае по нея? Или просто съм загубила ума си?“

Приготви се за лягане, взе одеяло и възглавница и се върна в спалнята на синовете си. Настани се между тях и прекара нощта там, за да ги пази от немислимото.

Дванадесета глава

Роз бе в оранжерията и поливаше касетки с едногодишни растения, които бе подготвила през зимата. Скоро трябваше да ги изложи за продан. Дълбоко в себе си винаги тъгуваше, че няма да ги засади самата тя. И знаеше, че не за всяко от тях ще бъдат полагани добри грижи.

Някои щяха да бъдат напълно забравени и да загинат, други щяха да получават твърде много или недостатъчно слънчева светлина. Сега бяха зелени, красиви и изпълнени с живот.

И нейни.

Трябваше да ги остави да поемат по свой път, както синовете си, и да се надява, че ще разгърнат потенциала си, ще разцъфтят и разкрият цялата си красота.

Липсваха й нейните малки момчета. Още повече сега, когато си бе припомнила какво е в дома й да има детски смях и разтурия. Близкото присъствие на Харпър й помагаше, понякога толкова много, че й беше трудно да престане да разчита на подкрепата му.

Но етапът, на който й принадлежеше изцяло, бе минало. Макар и да живееше достатъчно близо, за да я чуе, когато го повика, и често да работеха заедно, никога вече нямаше да е само неин.

Трябваше да се задоволи с редки гостувания, телефони обаждания и писма по електронната поща от другите си синове. И с мисълта, че са щастливи, докато изграждат собствения си живот.

Тя им бе дала почва, в която да пуснат корени, беше ги отгледала, възпитала и позволила да следват пътя си.

Не желаеше да бъде от властните, задушаващи майки. Синовете, както и растенията се нуждаеха от пространство и въздух. Но понякога й се искаше да се върне с десет, дори двадесет години назад и да задържи безценните момчета при себе си малко по-дълго.

„Сантименталността навява само тъга“, напомни си тя и спря водата точно когато в оранжерията влезе Стела.

Роз вдъхна с наслада от топлия въздух.

— Нищо не може да се сравни с мириса на влажна почва, нали?

— Не и за хора като нас. Погледни тези невени. Моментално ще се разграбят. Липсваше ми тази сутрин.

— Исках да дойда рано. Следобед трябва да отида на сбирка на градинарския клуб. Реших да подредя десетина средно големи саксии на централно място.

— Добра реклама. Просто исках отново да ти благодаря, че гледа момчетата ми снощи.

— Беше забавно. Много. Ти добре ли прекара?

— Чудесно. Ще бъде ли проблем за теб, ако с Лоугън се виждаме?

— Защо да бъде?

— При обстоятелството, че работим заедно…

— Зрелите хора имат право да живеят живота си при всякакви обстоятелства. И двамата сте необвързани зрели хора. Предполагам, че самите вие трябва да решите дали има някакъв проблем да се виждате.

— И двете използваме израза „да се виждаме“ като евфемизъм.

Роз започна да изправя стъблата на няколко петунии.

— Стела, ако не искаше да правиш секс с мъж, които изглежда като Лоугън, бих се разтревожила за теб.

— Тогава няма за какво да се тревожиш. Все пак държа да ти кажа… Работя за теб и живея в къщата ти, така че държа да ти кажа, че не съм лекомислена жена.

— Сигурна съм, че не си. — Роз вдигна поглед за миг. — Ти си твърде предпазлива, твърде целенасочена и отговорна, за да бъдеш лекомислена с мъжете.

— Тактичен начин да ме наречеш „задръстенячка“.

— Не точно. Но ако беше лекомислена, и това щеше да си бъде твоя работа. Нямаш нужда от моето одобрение.

— Искам да го получа… защото работя та теб и живея в дома ти. И защото те уважавам.

— Е, добре. — Роз се премести до импациенсите — Имаш го. Една от причините да настоявам да живееш в къщата беше желанието ми да те опозная отблизо, в личен план. Когато те назначих, аз ти дадох нещо много важно за самата мен. Така че ако след първите няколко седмици бях решила, че не си от типа хора, които харесвам и уважавам, щях да те уволня. Не е толкова трудно да се намери компетентен служител.

— Благодаря. Предполагам, че е така.

— Ще внеса някои от вече засадените мушката. Така ще си спестя време и усилия, а имаме предостатъчно от тях.

— Кажи ми колко и ще направя промени в каталога. Роз, исках да поговорим за още нещо.

— Говори — подкани я Роз и започна да избира растения.

— За призрака.

Роз повдигна розово мушкато и го огледа от всички страни.

— Какво за нея?

— Струва ми се глупаво да обсъждам тази тема, но… Чувствала ли си се някога застрашена от нея?

— Застрашена? Не. Не бих употребила толкова силна дума. — Сложи мушкатото в пластмасова касетка и избра друго. — Защо?

— Защото, както се досещаш, аз я видях.

— Не е неочаквано. Печалната невеста спохожда майки и малки момчета. От време на време и момичета. Самата аз я виждах понякога, когато бях малка, а след раждането на момчетата — доста често.

— Кажи ми как изглежда.

— Висока е долу-горе колкото теб. — Докато говореше, Роз продължаваше да избира мушката за градинарския клуб. — Слаба. На около двадесет и шест-седем години, предполагам, въпреки че е трудно да се каже. Не изглежда добре. Дори за призрак — добави тя с вяла усмивка. — Впечатлението ми е, че някога е притежавала завидна красота, но известно време е била болнава. Руса е, очите й са сиво-зеленикави. И много тъжни. Облечена е със сива рокля… или поне изглежда сива и виси на нея като на закачалка, сякаш е измършавяла.

Стела въздъхна.

— Точно нея видях. Звучи налудничаво, но я видях.

— Трябва да се чувстваш поласкана. Рядко се явява на хора извън семейството… доколкото съм чувала. Няма от какво да се страхуваш, Стела.

— Но се изплаших. Снощи, когато се прибрах и влязох да нагледам момчетата, първо я чух. Пее някаква приспивна песен.

— „Синя лавандула“. Това би могло да се нарече „запазена марка“. — Роз извади малка ножица и отряза хилаво разклонение. — Доколкото съм чувала, не е говорила на никого, но вечер пее на децата в къщата.

— „Синя лавандула“. Да, точно така. Чух я и се втурнах в стаята. Беше застанала между леглата им. Погледна ме. Беше само за секунда, но в очите й нямаше тъга, Роз, имаше гняв. Връхлетя ме студена вълна, сякаш тя хвърли нещо към мен. Не както друг път, когато просто усещах студ.

Заинтригувана, Роз се вгледа в лицето на Стела.

— Няколко пъти имах чувството, че съм я ядосала. Просто промяна на тона. Точно както го описа, предполагам.

— Случи се.

— Вярвам ти, но доколкото си спомням, почти винаги беше кротка и миловидна. Приемах редките й моменти на гняв просто като мрачни настроения. Предполагам, че призраците също ги имат.

— Предполагаш, че призраците също имат мрачни настроения — бавно повтори Стела. — Просто не разбирам подобни твърдения.

— Хората изпадат в тях, нали? Защо това да се променя след смъртта им?

— Добре — каза Стела след миг. — Ще се опитам да помисля по въпроса, сякаш не е пълна лудост. Може би не одобрява присъствието ми в къщата.

— През последните стотина години Харпър Хаус е имала много обитатели и гости. Би трябвало да е свикнала. Ако предпочиташ, се премести в другото крило…

— Не, не виждам какво би било по-различно. Въпреки че снощи бях толкова разтревожена, че спах в стаята на момчетата, гневът й не бе насочен към тях, а само към мен. Коя е била?

— Никой не знае със сигурност, но въпреки че я наричат Печалната невеста, има предположения, че е била слугиня, дойка или гувернантка. Моята теория е, че някой от мъжете в къщата я е прелъстил и вероятно изоставил, след като е забременяла. Привързана е към децата, следователно е логично да е била свързана с тях. Почти е сигурно, че е умряла в къщата или близо до нея.

— Има архиви, нали? Семейна Библия, актове за раждане и смърт, снимки, печати, каквото и да е.

— О, купища.

— Бих искала да ги прегледам, ако нямащ нищо против. Ще се опитам да открил коя е. Искам да зная с кого или с какво си имам работа.

— Добре. — С ножицата в ръка, Роз опря юмрук на хълбока си. — Странно е, че досега никой не е опитал, включително и аз. Ще ти помогна. Ще бъде интересно.

— Това е страхотно! — Хейли огледа масата в библиотеката, където Стела подредила семейни албуми, дебела Библия, кашоните със старите архиви, лаптопа си и няколко тетрадки. — Сякаш сме екипът на Скуби Ду.

— Не мога да повярвам, че и ти си я виждала, а не си ни казала нищо.

Хейли продължи да обикаля из стаята.

— Мислех, че ще ме вземете за смахната. А и освен това един-единствен път, забелязах жената само за миг с периферното си зрение. — Сложи ръка до слепоочието си. — Никога не бях виждала истински призрак. Това е супер.

— Радвам се, че на една от нас й е забавно.

Наистина бе така. Двамата с баща й обожаваха книгите и бяха превърнали хола си в нещо подобно на библиотека — с претъпкани рафтове и няколко дълбоки кресла.

Беше красива и уютна стая.

Но тази тук бе истинска библиотека. Етажерки за книга от масивно тъмно дърво обграждаха високите прозорци и се издигаха покрай стените, а върху подиум стоеше дълга маса. Навярно имаше стотици книги, но всичко това не вдъхваше страхопочитание, защото бе съчетано с успокояващия зелен цвят на стените и топлия сив гранит на камината. Харесваха й големите черни свещници и подредените на групи семейни снимки над камината.

Тук-там бяха разпръснати още снимки и вещи. Интересни украшения: купи, статуетки и кристален часовник с куполовидна форма. Цветя, разбира се. Почти във всяка стая в къщата имаше цветя. Тук бяха лалета с тъмно-виолетови чашки, които сякаш извираха от широка прозрачна ваза.

Бе пълно с кресла с кожена тапицерия в нежен бледожълт цвят, имаше дори един диван. Въпреки, че полилеят в средата на тавана осветяваше етажерките, имаше още лампи, чиито абажури изглеждаха от рисувано стъкло. Килимите с причудливи шарки на екзотични птици покрай кантовете изглеждаха доста стари.

Не можеше да си представи какво е да си собственик на такава стая, още по-малко да знаеш как да я обзаведеш, за да е толкова… единствената дума, която й хрумна, бе „великолепна“… и все пак уютна като малката библиотека в нейния бивш дом.

Но Роз знаеше. Според Хейли, Роз беше „бомба“ във всяко отношение.

— Мисля, че това е любимата ми стая в къщата — реши тя — Разбира се, така си мисля за всяка, след като за първи път прекарам пет минути в нея. Но тази наистина е върхът, като снимка от описание „Живот на юг“, но с акцент върху думата живот. Човек спокойно може дори да подремне на дивана.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Стела остави албума със снимки, който разглеждаше. — Хейли, не забравяй, че не бива да споменаваш нищо пред децата.

— Разбира се. — Хейли се върна до масата и най-сетне седна. — Хей, защо не проведем сеанс? Ще бъде малко страховито, но интересно.

— Все още не съм откачила чак толкова — отвърна Стела и извърна глава, когато влезе Дейвид.

— Подкрепление за ловците на духове — съобщи той и сложи подноса на масата. — Кафе, чай, бисквити. Хрумна ми да направя специалния си сладкиш за ангели, но реших, че ще го приемете като подигравка.

— Смешно ли ти се струва?

— Дяволски. Но съм готов и аз да запретна ръкави и да се поровя във всичко това. Ще бъде чудесно най-сетне тя да има име. — Докосна компютъра на Стела. — Защо си го донесла?

— За бележки. Информация, факти, разсъждения. Не зная, за първи ден съм на тази работа.

Роз влезе с кашон върху количка. На бузата й имаше петно от прах, а по косите й — копринени нишки от паяжина.

— Домашното счетоводство от тавана. Има и още, но това е достатъчно за начало. — Стовари кашона на масата и се усмихна. — Ще бъде истински забавно. Не зная как не съм се сетила по-рано. Откъде искате да започнем?

— Предложих да проведем сеанс — заговори Хейли. — Може би сама ще ни разкрие коя е и защо духът й, така да се каже, е заклещен в това ниво на съществуване. Такава е участта на призраците. Намират се като в капан и понякога дори не зная, че са мъртви, не ви ли побиват тръпки?

— Сеанс. — Дейвид потри ръце. — Къде ли оставих тюрбана си?

Когато Хейли избухна в гръмогласен смях, Стела тропна с пръсти по масата.

— Нека се опитаме да се владеем, когато ни е смешно. Предлагам да започнем