/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Стъпки от огън

Нора Робъртс

Пожарът, избухнал през една гореща августова нощ в семейната пицария, променя живота на малката Катарина Хейл. Балтиморската полиция ще арестува подпалвача. Но след като Рина става свидетел на бруталната красота на огъня, съдбата й поема по друг път. Тя решава да стане следовател по пожарите. Но Рина не е единствената, запленена от красотата на пламъците. Още някой е обсебен от това могъщество — но е обзет от желанието не да се бори с него, а да го притежава, да го използва за отмъщение… След години обучение Рина най-сетне става член на специалния отряд за разследване на палежи. Силата и уменията й постоянно са поставени на изпитание. Понякога работата пречи на личния й живот. Но тя не може да обвинява мъжете — жена, покрита със сажди, която издава заповеди и мирише на пушек, не е най-привлекателната партньорка. Докато накрая среща Бо Гуднайт, който изглежда различен. Той се е опитвал да я намери години наред и сега, когато тя е толкова близо до него — живее в съседната къща — няма намерение да я изпусне. Нито пък мъжът, който започва да я преследва със заплашителни среднощни обаждания и поредица от ужасяващи престъпления. Докато се опитва да открие причината — на обажданията, на пожарите, на омразата, насочена към нея, Рина ще се озове в най-ужасния ад, който някога е могла да си представи.

Нора Робъртс

Стъпки от огън

Пролог

Пожарът започна с горещина, дим и светлина. Като свръхестествен звяр, проправяйки си път от утробата с нокти и зъби, той избухна за живот с крясък, който прерасна в оглушителен ропот.

И промени всичко за един великолепен миг.

Също като този звяр пожарът пропълзя по дървото и беляза с черните си, властни пръсти онова, което допреди малко беше чисто и светло.

Пожарът имаше очи — червени и всевиждащи, и разум, който бе толкова всепроникващ, така всеобхватен и могъщ, че запомняше всичко в орбитата си.

Той го виждаше като някакво живо същество — един позлатен, тъмночервен бог, който съществува само за да руши. Бог, който взема онова, което иска, без разкаяние, без угризения, без милост. С истинска пламенност и жар.

Пред него всичко падаше на колене — коленичещи молители, които го боготворяха, дори когато биваха изяждани.

Но той беше този, който го създаде. Така че той беше богът на огъня. По-силен от пламъците, по-хитър от топлината, по-зашеметяващ от дима.

Огънят не съществуваше, преди той да му даде живот.

Наблюдавайки го как приближава, той се влюби.

Светлината трепкаше по лицето му, танцуваше в омагьосаните му очи. Взе си една бира и се наслади на свежата й студенина в гърлото си, докато по кожата му се разливаше топлина.

В корема му се надигаше възбуда, а в мозъка — учудване. Възможностите проблясваха във въображението му, докато пожарът се катереше по стените.

Беше прекрасно. Беше опияняващо. Беше забавно.

Докато гледаше как пламъците идват към него, той се изпразни. И в този миг съдбата му бе предопределена, жигосвайки с печата си сърцето и душата му.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Балтимор, 1985

Детството на Катарина Хейл свърши през една августовска нощ, няколко часа след като „Ориоулс“1 разбиха „Рейнджърс“ на стадиона „Мемориал“, ритайки тексаските им задници — както се изрази баща й, — с девет на едно. Родителите й бяха си взели една свободна вечер, нещо, което си позволяваха изключително рядко, за да заведат цялото семейство на мача, а това направи победата още по-сладка. Повечето вечери единият от тях, а най-често и двамата, прекарваха дълги часове в „Сирико“ — пицарията, получена в наследство от бащата на майка й. Там преди осемнадесет години родителите й се бяха срещнали, майка й била млада, трептяща от живот осемнадесетгодишна девойка — така разказва историята, — когато баща й, двадесет и две годишният Гибсън Хейл, влязъл важно, за да си вземе парче пица.

„Влязох за една пица — обичаше да казва той, — а получих италианска богиня.“

Баща й често говореше по този странен начин, но на Рина й харесваше да го слуша.

Десет години по-късно той също така придоби и пицарията, когато дядо й и баба й решиха, че е време да обуят своите обувки за пътешествия. Бианка, най-младата от техните пет деца и единствената им дъщеря, я получи заедно със своя Гиб, след като нито един от братята й не я пожела.

Цели четиридесет и три години „Сирико“ се намираше на едно и също място в балтиморската Малка Италия. Възрастта й надхвърляше годините на баща й, един факт, който я удивляваше. Сега нейният татко, който нямаше нито капка италианска кръв във вените си, управляваше ресторанта заедно с майка й, която пък бе италианка до мозъка на костите.

В „Сирико“ почти винаги беше препълнено и имаше много работа, но Рина не се оплакваше, когато трябваше да помага. По-голямата й сестра Изабела хленчеше, защото понякога я караха да работи в събота вечер, което й пречеше да излиза на срещи с момчета или приятелки. Но Бела се оплакваше почти през цялото време и от всичко.

Най-много я беше яд, че най-голямата им сестра Франческа си имаше собствена стая на третия етаж, докато тя все още спеше с Рина. Ксандър също си имаше собствена стая, защото беше единственото момче в семейството, макар и най-малкият.

Да живее в една стая с Бела беше хубаво, дори забавно, докато сестра й не навърши тринадесет и не реши, че вече е голяма, за да се занимава с нещо друго, освен да говори за момчета, да чете модни списания и да си играе с косите си.

Рина бе на единадесет и пет шести. Това пет шести беше съществено допълнение, защото означаваше, че само след четиринадесет месеца и тя щеше да стане на тринадесет. Напоследък това бе нейната най-пламенна амбиция, надвишаваща предишните й, като например да стане монахиня или да се омъжи за Том Круз.

През тази гореща и душна августовска нощ, когато бе на единадесет и пет шести, тя се събуди в тъмното от остри болки, които прорязваха корема й. Рина се сви на кълбо и прехапа устната си, за да спре стенанието, което напираше да излезе. В другия край на стаята, толкова далеч, колкото предполагаше новото положение на сестра й, която се интересуваше повече от дългата си коса, отколкото да бъде кака, се дочуваше тихото похъркване на Бела.

Рина потърка корема си, за да прогони болката, и си помисли за хот-дога, пуканките и бонбоните, които бе излапала по време на мача. Мама я предупреди, че ще съжалява, и ето, че пак позна.

Не можеше ли поне веднъж да сгреши?

Рина се опита да се помоли, както я учеха монахините, така че някои малки прегрешения да й бъдат простени. Но болката продължаваше!

Може би не беше заради хот-дога. Може би я болеше от удара, който Джоуи Пасторели й нанесе в корема. Но той си получи заслуженото заради това, че я удари, скъса блузата й и я нарече с едно име, което тя не разбра. Господин Пасторели и баща й се скараха много грозно, когато баща й отиде у тях, за да „обсъдят ситуацията“.

Чу ги как си викат един на друг. Баща й никога не повишаваше тон — е, съвсем рядко, когато беше много ядосан. На майка й се случваше по-често, тъй като бе стопроцентова италианка и имаше гореща кръв и огнен темперамент.

Но този път баща й направо крещеше на господин Пасторели. И я прегърна много силно, когато се върнаха вкъщи.

А после отидоха на мач.

Да не би пък да беше наказана, защото малко злорадстваше, че на Джоуи Пасторели ще му дърпат ушите? Или защото прие като нещо добро факта, че той я събори на земята и скъса блузата й, тъй като след това всички отидоха на мача и гледаха как авлигите размазаха рейнджърите?

Възможно ли бе да има вътрешни наранявания?

Знаеше, че човек може да получи вътрешни наранявания и да умре, бе видяла това в „Спешно отделение“ — един от любимите сериали на Ксандър.

Мисълта, че може да умре, предизвика силен спазъм, от което очите й се напълниха със сълзи. Рина понечи да стане от леглото — искаше да отиде при майка си, когато почувства нещо мокро между бедрата си.

Подсмърчайки от болка, объркана и засрамена, че може би се е подмокрила като някое бебе, тя се измъкна тихо от кревата и прекоси коридора към банята. Влезе в помещението с розови плочки и вана и вдигна тениската, с която спеше. На нея бяха щамповани „Ловците на духове“.

Когато видя кръвта по бедрата си, по тялото й преминаха горещи вълни. Ето на! Наистина умираше! Ушите й започнаха да звънят, обхвана я безсилно отчаяние. Когато следващият спазъм сграбчи корема й, тя отвори уста да извика.

И изведнъж разбра.

Не, не умираше. Не страдаше от вътрешен кръвоизлив. Просто беше получила първия си цикъл.

Мама й бе обяснила всичко — за яйцеклетките, за циклите и за това, че така се става жена. И двете й сестри всеки месец имаха цикъл, а също и майка й.

В шкафчето над мивката имаше „Котекс“. Мама й бе показала как да го използва, а един ден тя се бе заключила в банята, за да се упражнява. Рина се почисти и се опита да не бъде мамино детенце. Онова, което я притесняваше най-много, не бе кръвта, а мястото, откъдето идваше.

Но вече беше голяма, достатъчно пораснала да се погрижи за себе си, така както мама й каза. Това бяха естествени, женски работи.

Тъй като се разсъни, а и сега вече беше жена, Рина реши да слезе в кухнята и да си вземе малко джинджифилова бира. В къщата бе непоносимо горещо — татко наричаше тези дни от август „горещници“. Пък и имаше толкова много неща да премисли сега, когато вече й идваше. Взе чашата си, за да излезе навън и да седне на белите мраморни стъпала.

Беше съвсем тихо. Можеше да чуе как кучето на Пасторели лае ожесточено, сякаш някакъв болен старец кашля. Светлините на уличните лампи премигваха. Това я накара да се почувства като единствения човек на земята, който е буден. Всъщност беше единствената на света, която знаеше какво става вътре в тялото й.

Рина изпи питието и си помисли какво ще стане, когато след месец отново тръгне на училище. Колко ли от момичетата щяха да са получили своя месечен цикъл през лятото?

Сега щяха да започнат да й растат гърди. Тя погледна към гръдния си кош и се зачуди какви ли ще бъдат. Как ли щеше да се чувства? Човек не усеща как расте косата му, нито ноктите на ръцете, но може би чувства как растат гърдите му.

Странно, интересно.

Ако започнат да растат още сега, докато стане на тринадесет, вече щеше да има гърди.

Рина седеше на мраморните стъпала, все още плоскогърдо момиче с нежно коремче. Ръкойката от медно руса коса се бе овлажнила от нощната влага, засенчените й с дълги мигли кафяви очи започваха да натежават. Над десния ъгъл на устната й имаше малка бенка, а на зъбите — скоби за изправяне.

В тази знойна нощ настоящето изглеждаше абсолютно сигурно, а бъдещето бе като замъглен сън.

Тя се прозя и премигна сънено. Когато се изправи, за да се прибере, погледът й се плъзна надолу по улицата към „Сироко“, което е било там още преди баща й да бъде роден. В първия миг реши, че трептящата светлина, която танцува в големия преден прозорец, е отражение, и си помисли — красиво е.

Устните й се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сиянието, но изведнъж цялата се напрегна от учудване. Не изглеждаше точно като отражение, а все едно някой бе забравил да загаси лампите, когато е затворил.

Изненадана, тя слезе на тротоара все още с чашата в ръка.

Прекалено заинтригувана и без да си помисли, че майка й ще й се кара, ако излезе съвсем сама посред нощ на улицата, пък макар и съвсем наблизо, Рина продължи да върви по тротоара.

И сърцето й започна оглушително да думка, когато през завесата от сънливост започна да проумява какво става. През предната врата на ресторанта, която не бе затворена, а зееше като черна дупка, излизаше дим на талази. Светлините, които виждаше, бяха пламъци.

— Пожар! — прошепна тя, сетне започна да крещи. И не спря да крещи, докато тичаше обратно към къщи.

Никога нямаше да забрави тази нощ. Никога през живота си нямаше да забрави как стоеше заедно с цялото си семейство, докато „Сирико“ гореше пред очите им. Ревът на огъня, който се промушваше през счупените прозорци и се изстрелваше като светкавични златни кули в тъмното небе, беше като постоянно думкане в ушите й. Пищяха сирени, струите вода от огромните маркучи свистяха, чуваха се викове и плач. Но звукът на пожара, неговият могъщ глас надвишаваше всичко.

Рина можеше да го почувства вътре в корема си като спазъм. Учудването и ужасът, както и смразяващата му красота пулсираха в нея.

Какво имаше там вътре, в огъня? Там, където влизаха пожарникарите? Горещо и тъмно? Плътно и ярко? Някои от пламъците изглеждаха като гигантски езици, които се извиваха и сякаш се опитваха да оближат и вкусят онова, до което се докопат.

Димът се въртеше и виеше, растеше и се издигаше. На очите й лютеше, на носа също, вихреният танц на пламъците заслепяваше очите й. Краката й бяха все още боси, а асфалтът под тях пареше като нажежени въглени. Но Рина не можеше да отстъпи, не можеше да откъсне очи, сякаш гледаше невероятно опасен, спиращ дъха цирков спектакъл.

Вътре в ресторанта нещо експлодира и в отговор прозвучаха писъци. Пожарникарите с шлемове на главите, с лица, почернели от дима и саждите, се движеха като призраци в мъглата от дим. Като войници, помисли си Рина. Напомни й на филм за войната.

Дори водата искреше, докато летеше във въздуха.

Чудеше се какво ли става вътре. Какво правеха тези мъже? Какво правеше пожарът? Дали като на война той се снишаваше и криеше, след което скачаше в атака — златен и искрящ?

Наоколо като мръсен сняг се сипеше пепел. Хипнотизирана, Рина пристъпи крачка напред, майка й я хвана за китката, дръпна я назад и я прегърна с една ръка, като я притисна плътно до себе си.

— Стой тук — прошепна Бианка. — Трябва да сме заедно.

Но Рина просто искаше да види. Сърцето на майка й биеше като барабан до ухото й. Момичето обърна глава, погледна нагоре, за да попита дали не може да отидат по-наблизо. Съвсем малко по-наблизо.

Но на лицето на майка й не бе изписано вълнение. В очите й не светеше учудване, а блестяха сълзи.

Тя беше красива, всички казваха така. Но сега лицето й бе някак сурово, сякаш е било изрязано с нещо много твърдо и острието е оставило дълбоки бразди по него. Сълзите и димът бяха зачервили очите й. В косата й имаше сива пепел.

До нея стоеше баща й, с ръка върху рамото й. И за ужас на Рина в неговите очи също имаше сълзи. Можеше да види как пожарът се отразява в тях, сякаш незабелязано бе успял да се промъкне вътре в него.

Това не беше филм, беше истинско. Нещо от тях, нещо, което бе тяхно цял живот, изгаряше пред очите им. Зад хипнотизиращата светлина и вихреното движение на пламъците вече можеше да зърне черните петна от стените на „Сирико“, мокрите сажди върху белите мраморни стълби, остатъците от счупени стъкла, стърчащи в рамките на прозорците.

На улицата и по тротоарите стояха съседите, повечето по пижами и нощници. Някои от тях държаха деца и бебета. Много плачеха.

Изведнъж се сети, че Пит Толино с жена си и бебето живееха в малък апартамент над ресторанта. Нещо сграбчи и стисна сърцето й, когато погледна нагоре и видя димът да излиза и от горните прозорци.

— Татко, татко! Пит и Тереза!

— Те са добре — той я вдигна на ръце, когато тя се откъсна от майка си. Също както правеше, когато беше малка. И притисна лицето си към врата й. — Всички са добре, не се безпокой.

Засрамена, Рина скри лице в рамото му. Не беше помислила за другите хора, не беше се сетила дори за нещата, останали вътре в ресторанта — картините и масите, покривките и големите фурни.

Мислеше само за огъня, за неговото вълшебство и могъщество.

— Съжалявам — проплака с лице, заровено в рамото на баща си. — Съжалявам.

— Шшт, тихо. Ще го оправим — отвърна баща й, но гласът му бе дрезгав, сякаш беше поел твърде много дим. — Аз мога да го оправя.

Успокоена, Рина подпря глава на рамото му и огледа лицата на присъстващите. Видя сестрите си, които се държаха заръка и майка си, която прегръщаше Ксандър.

Старият господи Фалко седеше на стълбите на къщата си, изкривените му пръсти държаха броеница. Госпожа Ди Салво от съседната къща стоеше права, прегърнала майка си през раменете. Видя с облекчение и Пит, седнал на бордюра, обхванал главата си с ръце. Жена му се бе сгушила до него и люлееше бебето.

След това видя Джоуи. Той стоеше, пъхнал палци в предните джобове на панталоните си, бедрата му сякаш подскачаха, докато наблюдаваше пожара. На лицето му бе изписано нещо като радост. Приличаше на лицата на мъчениците, нарисувани върху светите картини.

Това накара Рина да се притисне още по-плътно към баща си.

Сетне Джоуи обърна глава към нея, погледна я и се ухили зловещо.

Тя прошепна: „Татко“, но един мъж с микрофон застана пред тях и започна да задава въпроси.

Рина се опита да остане притисната към баща си, когато той я свали на земята. Джоуи все още я гледаше и се хилеше, и това беше по-страшно дори и от пожара. Но баща й я побутна към сестрите й.

— Фран, вземи брат си и сестрите си и ги заведи вкъщи.

— Искам да остана — сграбчи ръката му Рина. — Трябва да остана с теб.

— По-добре е да се прибереш — той се наведе, докато зачервените му очи се изравниха с нейните. — Вече почти свърши. Всичко свърши. Казах, че ще се оправя, и ще го направя — баща й я целуна по челото. — Върви си у дома. Ние скоро ще дойдем.

— Катарина — извика майка й. — Помогни на сестрите си да направят кафе и да приготвят нещо за ядене. За хората, които ни помогнаха. Това можем да направим за тях.

Приготвянето на храна никога не ги затрудняваше. Тенджери с кафе, кани със студен чай, дебели сандвичи. В кухнята сестрите й за пръв път не се сдърпаха. Бела хлипаше шумно, докато работеше, но Фран не й се скара за това. И дори когато Ксандър предложи да отнесе една от каните с чай, никой не му каза, че е прекалено малък и може да я счупи.

Въздухът бе напоен с миризма, която винаги щеше да помни, а пушекът висеше като мръсна завеса. Но те подредиха една сгъваема маса на тротоара и сложиха на нея кафе, чай, сандвичи. Подаваха чаши и хляб на изцапаните със сажди ръце.

Някои от съседите се бяха прибрали по къщите си, далеч от дима и миризмата, далеч от падащите сажди и пепел, които се стелеха по колите като тънък слой мръсен сняг. Вече нямаше ярка светлина, но дори отдалеч Рина можеше да види почернелите тухли, реките от мокри сажди, дупките вместо прозорци, като избодени очи.

Саксиите с цветя, които двете с майка й засадиха и поставиха на белите мраморни стъпала през пролетта, лежаха счупени, смачкани, мъртви.

Родителите й стояха прави на улицата пред „Сироко“. Ръцете им бяха сплетени. Баща й беше с джинсите, които бе грабнал при събуждането си, а майка й носеше яркочервения халат, който й бяха подарили за рождения ден миналия месец.

Дори когато големите пожарни коли си заминаха, те останаха там заедно.

Един от мъжете с шлем на пожарникар отиде при тях и те говориха доста дълго време. Сетне родителите й се обърнаха, все още ръка за ръка, и тръгнаха към къщата.

Пожарникарят се упъти към руините на „Сироко“. Извади фенерче и потъна в тъмнината.

Прибраха останалата храна и внесоха вътре масата и напитките. Рина си помисли, че сега приличат на оцелелите в онези филми за войната, с мръсни коси и изморени лица. Когато храната бе прибрана, майка й попита дали някой иска да спи.

Бела отново се разплака.

— Как можем да спим? Какво ще правим сега?

— Онова, което трябва. Ако не искате да спите, вървете да се измиете. Аз ще приготвя закуска. Вървете! Ще мислим по-добре, когато сме чисти и сити.

Тъй като беше трета по реда на раждането си, Рина винаги бе трета и за банята. Тя изчака, докато чу, че Фран излезе и влезе Бела. Тогава се измъкна от стаята си и почука на спалнята на родителите си.

Баща й вече се беше измил и косата му все още бе мокра. Беше се преоблякъл в чисти джинси и риза. Лицето му изглеждаше така, сякаш е прекарал лоша болест или грип.

— Сестрите ти са окупирали банята, нали? — той се усмихна леко, но усмивката не освети очите му както обикновено. — Можеш да използваш нашата този път.

— Къде е брат ти, Рина? — попита майка й.

— Заспа на пода.

— О! — тя прибра мократа си коса и я върза с лента. — Това е добре. Върви да си вземеш душ. Ще ти приготвя чисти дрехи.

— Защо пожарникарят влезе вътре, когато всички други си тръгнаха?

— Той е инспектор — отвърна баща й. — Ще се опита да открие какво се е случило. Пожарната дойде толкова бързо благодарение на теб. Пит и семейството му са живи и здрави пак благодарение на теб, и това е най-важното. А ти защо беше будна толкова късно, Рина?

— Аз… — тя почувства как по врата й започва да пълзи червенина, когато си спомни за кръвта. — Трябва да кажа нещо на мама.

— Аз няма да ти се карам.

Тя погледна към босите си крака.

— Моля те. То е лично.

— Ще можеш ли да нарежеш малко наденица, Гиб? — намеси се Бианка. — Ще сляза скоро долу.

— Добре, добре — той притисна очите си с ръце. Когато ги свали, погледна отново дъщеря си. — Няма да ти се карам — повтори и излезе от стаята.

— Е, какво има, което не можеш да кажеш на баща си? Защо го обиждаш в момент като този?

— Не исках да го… събудих се, защото… защото ме болеше коремът.

— Болна ли си? — Бианка се обърна и сложи ръката си върху челото й.

— Дойде ми.

— О! О, Боже! Момиченцето ми — Бианка я притегли към себе си и я притисна силно. Сетне се разплака.

— Не плачи, мамо.

— Няма, няма. Толкова много наведнъж! Моята малка Катарина. Толкова загуби, толкова промени. Детенцето ми, моята bambina — тя се отдръпна леко. — Тази нощ си станала жена и благодарение на това спаси човешки живот. Благодарни сме за онова, което остана и ще се справим със загубите. Много сме горди с теб.

После целуна Рина по двете бузи.

— Боли ли те още коремчето? — когато кимна, майка й я целуна отново. — Първо ще си вземеш един душ, а сетне хубава гореща вана в моята баня. Ще направя така, че да се почувстваш по-добре. Искаш ли да ме питаш нещо?

— Не, знам какво да правя.

Майка й се усмихна, но очите й останаха тъжни.

— Тогава върви да се вземеш душ, аз ще ти помогна.

— Мамо, не можех да кажа това пред татко.

— Разбира се. Всичко е наред. Това са женски работи.

Женски работи. Фразата я накара да се почувства специална, а топлата вана успокои болките й. Когато слезе долу, цялото семейство вече беше в кухнята. Баща й я погали нежно по косата и тя разбра, че вече е научил новината.

На масата цареше мрачна тишина, някакво уморено спокойствие. Изглежда Бела беше свършила сълзите си — поне за момента.

Рина видя как баща й хвана ръката на майка й и я стисна, преди да заговори.

— Ще трябва да изчакаме, докато ни кажат, че е безопасно. Сетне ще започнем да чистим. Не знам какви са повредите, нито колко време ще ни бъде необходимо, преди отново да отворим ресторанта.

— Сега ще бъдем бедни — устните на Бела отново трепнаха. — Всичко е загубено и разрушено, няма да имаме повече пари.

— Да не би да нямаш покрив над главата или храна на масата, или дрехи на гърба си? — остро я скастри Бианка. — Така ли ще се държиш, когато сме в беда? Само ще плачеш и ще се оплакваш?

— Тя плака през цялото време — подчерта Ксандър, докато си играеше с парче хляб.

— Не те питам, мога да видя и сама. Баща ти и аз сме работили всеки ден петнадесет години, за да направим „Сирико“ хубаво и желано място в този квартал. А моят баща и майка работиха, за да го построят, повече години, отколкото можете да си представите. Нали не е изгоряло семейството ни, а само една сграда? Значи ще я построим наново.

— Но какво ще правим? — започна пак Бела.

— Спокойно, Изабела! — прекъсна я Фран.

— Исках да кажа, какво ще направим първо? — оправда се сестра й.

— Имаме застраховка — Гибсън погледна към чинията си, сякаш бе изненадан, че в нея има храна. Но взе вилицата си и започна да се храни. — Ще я използваме, за да възстановим или да строим наново. Имаме спестявания. Не сме бедни — добави, като погледна строго средната си дъщеря. — Но ще трябва да бъдем икономични толкова време, колкото е необходимо. Няма да можем да отидем на морето за Деня на труда, както планирахме. Ако застраховката не е достатъчна, ще трябва да посегнем на спестяванията си или да вземем заем.

— Спомнете си и за другите — добави Бианка. — Хората, които работеха за нас, сега нямат работа и няма да имат, докато не отворим пицарията отново. Някои от тях имат семейства. Не сме единствените, които пострадаха от пожара.

— Пит, Тереза и бебето — обади се Рина. — Може да нямат други дрехи, нито мебели. Бихме могли да им дадем.

— Добре, това е нещо положително. Александър, изяж си яйцата — нареди Бианка.

— Предпочитам какао.

— И аз предпочитам палто от норки и диамантена огърлица. Яж! Ще имаме много работа. Всеки ще трябва да поеме своята част.

— И никой, повтарям никой — подчерта Гиб, като вдигна и поклати пръста си към Ксандър, — не бива да влиза вътре, преди да получим разрешение.

— Дядо — промърмори Фран. — Ще трябва да му кажем.

— Прекалено е рано да му звъня с подобни новини. — Бианка побутна храната в чинията си. — Но скоро ще му се обадя, също и на братята си.

— Как е възникнал пожарът? Дали ще могат да ни кажат? — попита Бела.

— Не знам. Това си е тяхна работа. Нашата е да го възстановим. — Гибсън вдигна чашата си с кафе. — И ще го направим.

— Вратата беше отворена.

Баща й обърна очи към нея.

— Какво каза?

— Вратата, входната врата беше отворена.

— Сигурна ли си?

— Видях я с очите си. Вратата беше отворена, а светлините — огънят в прозорците. Може би Пит е забравил да заключи.

Този път Бианка протегна ръка и хвана ръката на мъжа си. Преди да успее да проговори, на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — тя стана. — Мисля, че ни чака много дълъг ден. Ако някой е изморен, да се опита да поспи сега.

— Свършвайте с яденето — нареди Гибсън. — И се погрижете за чиниите.

Фран се изправи заедно с него, заобиколи масата и прегърна баща си. На шестнадесет години тя беше тънка и грациозна, излъчваше женственост, за която Рина й завиждаше.

— Всичко ще бъде наред, татко. Ще го направим по-хубаво отпреди.

— Точно така, моето момиче! Разчитам на теб. На всички вас — добави той. — Рина, ела за малко с мен.

Докато излизаха от кухнята, чуха как Бела се възмущава и мърмори: „Света Франческа!“

Гибсън въздъхна едва чуто, след което въведе Рина в дневната.

— Знаеш ли, момичето ми, ако не се чувстваш добре, мога да те освободя от домашните ти задължения.

Една част от нея искаше да се възползва от възможността, но вината натежа и взе връх.

— Добре съм, татко.

— Просто ми кажи, ако… не си.

Той я потупа по бузата и тръгна.

Тя се загледа след него. В нейните очи баща й винаги изглеждаше висок, но сега раменете му сякаш бяха приведени. Искаше й се да направи нещо, както бе сторила Фран — да му каже правилните думи, да го прегърне, но вече беше късно.

2.

Рина имаше намерение да се върне обратно в кухнята и да бъде добра. Като Фран. Но чу гласа на Пит, разтреперан, сякаш плачеше. А също и гласа на баща си, но не можа да разбере нито дума.

Така че се промъкна тихичко на пръсти към всекидневната.

Пит не плачеше, но изглежда всеки миг щеше да се разплаче. Дългата му коса падаше покрай лицето му, той се взираше в ръцете си, скръстени в скута.

Беше на двадесет и една години — бяха направили малко празненство в „Сирико“, само семейството, по случай рождения му ден. Тъй като работеше в пицарията от петнадесетгодишната си възраст, той беше част от семейството. А когато се разбра, че Тереза е бременна и трябва да се оженят, родителите й им позволиха да вземат апартамента на горния етаж съвсем евтино.

Знаеше това, защото бе чула разговора на чичо Пол с майка й. Подслушването беше нещо, заради което след това трябваше да бъде наказвана. Но винаги й се струваше, че информираността си заслужава още няколко молитви.

Сега можеше да види майка си, която седеше до Пит, ръката й бе на коляното му. Баща й седеше върху масичката за кафе — нещо, което никога не й позволяваха да направи и гледаше младежа. Все още не можеше да чуе добре какво казва баща й, гласът му бе прекалено нисък, а Пит само клатеше глава.

Когато я вдигна, очите му блестяха.

— Кълна се, не съм оставил нищо включено! Припомних си всичко хиляда пъти. Всяка своя стъпка. Гиб, щях да ти кажа, ако съм изпортил нещо. Трябва да ми вярваш, не се страхувам. И не крия нищо. Тереза и бебето — ако нещо се беше случило с тях…

— Но, слава Богу, нищо не се случи — Бианка хвана ръката му.

— Тя беше толкова уплашена. Ние и двамата бяхме уплашени. Когато телефонът иззвъня… — той погледна Бианка. — Когато ти се обади и каза, че има пожар и трябва да бягаме, беше като лош сън. Просто грабнахме бебето и побягнахме. Дори не бях усетил мириса на дим, докато ти не дойде да ни помогнеш да излезем.

— Пит, искам да си помислиш внимателно. Заключи ли вратата?

— Със сигурност. Аз…

— Не така — Гиб поклати глава. — Не искам просто уверение. Искам да си припомниш и да ми разкажеш за действията си стъпка по стъпка. През повечето време човек върши нещата автоматично и може да пропусне нещо, без да си спомня за това по-късно. Върни се назад. Спомни си подробностите. Кои бяха последните клиенти?

— Ами… — Пит прекара ръка през косата си. — Джейми Силвио и момичето, с което се среща сега. Една нова. Разделиха си пица „Пеперони“, изпиха по няколко бири. И Кармин — той вися, докато затворихме. Опитваше се да уговори Тони да ходят някъде заедно. Клиентите си тръгнаха едновременно, около единадесет и половина. Тони, Майк и аз свършихме с почистването. Аз приключих с касата… О, Господи! Гиб, пликът за банката е все още там… Аз…

Не се безпокой за това сега. Значи ти, Тони и Майк си тръгнахте заедно?

— Не, Майк излезе пръв. Тони остана, докато свърша. Беше почти полунощ, а тя предпочита един от нас да я изпрати. Излязохме заедно и си спомням, спомням си отлично, че когато извадих ключовете, тя каза колко хубав бил ключодържателят ми. Тереза сложи снимката на Роза в него. Спомням си, каза, че било много затрогващо. Когато заключвах вратата… Заключих я, Гиб! Кълна ти се! Може да попиташ и Тони.

— Добре. Вие не сте виновни. Къде ще отседнете сега с Тереза?

— При родителите ми.

— Имате ли нужда от нещо? — попита Бианка. — Памперси за бебето? Дрешки?

— Майка ми има известен запас. Просто исках да дойда, за да ви кажа. И да попитам с какво мога да помогна. Минах и покрай пицарията. Не може да се влезе, блокирали са навсякъде. Но изглежда много зле. Какво да направя? Трябва да има нещо, което мога да направя.

— Ще има достатъчно работа, когато ни позволят да влезем вътре и да почистим. Но точно сега е по-добре да си при жена си и бебето.

— Обадете се у майка ми, ако се нуждаете от нещо. По всяко време. Вие сте толкова добри към мен, към нас — той прегърна Гиб. — За всичко, от което имате нужда.

Гиб отиде до вратата, преди да се обърне към Бианка.

— Трябва да отида там и да погледна.

Рина влезе в стаята.

— И аз искам да дойда с теб. Идвам!

Баща й отвори уста и по израза му разбра, че ще й откаже.

Но Бианка кимна.

— Добре, върви с баща си. По-късно ще си поговорим за подслушването на разговори. Ще почакам да се върнете, преди да се обадя на родителите ми. Може би ще имаме по-добри новини за тях. Дано да не е чак толкова зле, колкото си мислим.

Напротив, изглеждаше дори по-зле, поне в очите на Рина. На дневна светлина черните тухли, счупените прозорци, отломките, покрити със сажди, изглеждаха ужасно и миришеха отвратително. Беше невероятно как един пожар може да причини толкова много щети за толкова кратко време. През огромната дупка, която някога бе големият преден прозорец с изрисуваната на него пица, Рина видя разрушенията вътре. Изгорялата купчина от онова, което някога бяха ярко оранжеви пейки, старинните маси, преплетените купчини от столове. Слънчевите жълти стени ги нямаше, както и голямата дъска с менюто, което висеше над откритата кухненска площ, където баща й, а понякога и майка й, месеха тесто пред очите на клиентите, за да ги забавляват.

Мъжът с пожарникарския шлем излезе от развалините, носеше нещо като куфарче с инструменти. Беше по-възрастен от баща й. Имаше повече бръчки на лицето му, а косата, която се подаваше под шлема, беше почти сива.

Той ги огледа бързо и преценяващо, преди да излезе навън. Мъжът — Гибсън Хейл — беше висок, имаше тънки кости и телосложение, което никога нямаше да натежи. Изглеждаше малко уморен поради тежката нощ, която бе прекарал. Косата му бе ситно къдрава, с цвят на слама, доста светла на връхчетата. Очевидно прекарваше на слънце, когато можеше, и не носеше шапка.

Джон Мингър не разследваше само пожарите, а и хората, свързани с тях.

Момиченцето с мъжа беше красиво като картинка, макар че погледът в очите му бе малко празен и леко сънлив. Косата й бе с няколко оттенъка по-тъмна от тази на бащата, но също толкова къдрава. Според Джон, тя щеше да го настигне на височина и щеше да остане тънка като него.

Беше ги видял миналата нощ, когато пристигна на мястото. Цялото семейство, скупчени един до друг. Приличаха на корабокрушенци. Жената — това се казва красавица! От рода на кинозвездите, нещо, което не се вижда често, освен на киноекрана. Най-голямата дъщеря приличаше на нея най-много. Средната не бе наследила от това чудно, меко очарование, но пак беше хубавица. Момченцето също бе красиво, но все още носеше печата на детската упоритост.

А това дете изглеждаше тънко й гъвкаво и по крачетата му имаше синини и рани, което го накара да мисли, че вероятно прекарва доста време в лудории с малкото си братче, вместо да си играе с куклите.

— Господин Хейл, все още не мога да ви позволя да влезете вътре.

— Дойдох просто да видя. Можете ли… Открихте ли откъде е започнал пожарът?

— Всъщност бих искал да говоря с вас точно по този въпрос. А това кой е? — попита с усмивка, като погледна към Рина.

— Дъщеря ми Катарина. Съжалявам, вие ми казахте името си, но аз…

— Мингър, инспектор Джон Мингър. Споменахте, че една от дъщерите ви е видяла пожара и ви е събудила.

— Аз — изпъчи се Рина. Знаеше, че сигурно е грях да се гордее с положението си. Но това вероятно бе само дребен, простим грях. — Аз го видях първа.

— И за това също ще поговорим — той погледна полицейската кола, която спря до тротоара. — Ще ме извините ли за минутка? — Без да дочака отговор, отиде до колата и размени тихо няколко думи с полицаите вътре. — Къде бихме могли да поговорим на спокойствие? — попита, когато се върна при тях.

— Живеем съвсем наблизо, ей там.

— Чудесно. Още една минута — мъжът отиде до друга кола и свали дрехите си. Рина осъзна, че това бяха работни дрехи. Под тях носеше обикновени. Той остави униформата, заедно с шлема в багажника, а също и куфарчето с инструменти, сетне заключи и кимна на полицаите.

— Какво има вътре? — искаше да знае Рина. — В куфарчето за инструменти?

— Най-различни неща. Ще ти покажа, ако искаш. Господин Хейл? Може ли за секунда? Ще изчакаш ли тук, Катарина?

И отново без да дочака отговор, той се отдалечи на известно разстояние.

— Ако има нещо, което можете да ми кажете… — започна Гиб.

— Ще стигнем и до това — инспекторът извади пакет цигари и запалка. Запали и докато я прибираше, всмукна първата глътка от цигарата. — Трябва да поговоря с дъщеря ви. Може би вие инстинктивно ще се опитате да запълните празнотите и да ми кажете подробности вместо нея. По-добре би било, ако не го правите. Просто ни оставете да говорим само двамата.

— Добре. Разбира се. Тя е много наблюдателна. Рина!

— Значи се разбрахме — Мингър се върна при нея. Очите й бяха по-скоро с цвят на кехлибар, отколкото кафяви, и въпреки сенките под тях, изглеждаха будни. — Откъде видя пожара снощи? От прозореца на спалнята си ли? — попита я, докато вървяха.

— Не. От стълбите. Седях на стълбите на нашата къща.

— Не беше ли малко късно за лягане?

Тя бе мислила за това — как да отговори, без да разкрива притесняващите я подробности, които засягаха личния й живот и без да излъже.

— Беше горещо и аз се събудих, защото не се чувствах добре. Взех си чаша джинджифилова бира от кухнята и излязох на стълбите да я изпия.

— Добре. Може би ще ми покажеш къде си седяла, когато видя пожара.

Рина отиде напред и седна уверено на белите мраморни стъпала, според нея точно на мястото, където бе седяла и предната нощ. След това погледна надолу по улицата, докато двамата мъже приближаваха.

— Тук беше по-хладно, отколкото горе в моята стая. Топлината се качва нагоре. Учихме го в училище.

— Правилно, така е — Мингър седна и също като нея погледна надолу. — Значи си седяла тук, пила си джинджифиловата бира и си видяла пожара.

— Видях светлината. Видях светлина в стъклата и не знаех какво е. Помислих си, че може би Пит е забравил да изгаси лампите вътре, но не изглеждаше така. Светлината се движеше.

— Как?

Рина вдигна рамене, чувстваше се малко глупаво.

— Сякаш танцуваше. Беше красиво. Зачудих се какво ли е това, затова станах и тръгнах нататък — тя прехапа устни и погледна виновно баща си. — Знам, че не биваше да го правя.

— За това ще говорим после.

— Просто исках да видя по-добре. Баба Хейл казва, че съм прекалено любопитна, но исках да знам.

— Колко надалеч отиде? Можеш ли да ми покажеш?

— Да.

Той стана и тръгна с нея, докато си мислеше какво ли е чувствала — едно дете, което върви по улицата в горещата нощ. Вълнуващо. Забранено.

— Взех и чашата със себе си и отпих, докато вървях — тя се намръщи, защото се опита да си спомни всяка своя стъпка. — Мисля, че спрях ето тук, или поне близо до тук, защото видях, че вратата е отворена.

— Каква врата?

— Предната врата на пицарията. Беше отворена. Видях това съвсем ясно и първото, което си помислих, бе, че Пит е забравил да я заключи и мама жив ще го одере. В нашата къща тя върши тази работа. И тогава осъзнах, че има пожар. Имаше дим. Видях го да излиза през вратата. Уплаших се. И се развиках силно, докато тичах към къщи. Качих се горе и сигурно съм продължила да викам, защото тате вече беше станал и обуваше панталоните си, а мама грабна халата. Всички крещяха. Фран не спираше да повтаря: „Какво става? Какво става? Къщата ли гори?“ А аз казах: „Не, не е къщата, а магазинът.“ Ние така го наричаме у дома — магазина.

Тя казва истината, реши Джон. Беше се потопила обратно във всички подробности.

— Бела започна да плаче. Тя плаче много, защото всички тийнейджърки са такива. Но Фран не плаче. А татко погледна през прозореца, сетне каза на мама да се обади на Пит — той живее над магазина и да му каже веднага да излезе, заедно с цялото си семейство. Пит се ожени за Тереза и си родиха бебе през юни. Татко нареди на мама да му каже, че магазинът гори, така че веднага да бяга оттам, а после да се обади на пожарната. Докато й казваше това, тичаше надолу по стълбите. Заръчай още да се обади и на 911, но тя вече го бе направила.

— Чудесен рапорт.

— Помня и още. Всички тичахме, но татко беше най-бърз. Пламъците се бяха умножили. Можех да ги видя. Прозорецът се пръсна и стъклото се разпадна на парчета. Татко не отиде отпред. Страхувах се, че ще го направи и нещо ще му се случи. Можеше да обгори, но той изтича към задното стълбище, което води към апартамента на Пит.

Рина спря за момент, като притисна устните си.

— За да им помогна — намеси се баща й. — Защото те бяха по-важни от магазина. Пит носеше бебето, а татко сграбчи Тереза за ръката и всички изтичаха надолу по стълбите. Хората започнаха да излизат от къщите си. Всички викаха и плачеха. Мисля, че татко искаше да влезе, но мама го хвана за ръката и му забрани. „Недей, моля те, недей“, викаше тя. И той остана. Стоеше до нея и само повтаряше: „О, Господи, момичето ми.“ Той така нарича мама понякога. После чух сирените и пожарните коли пристигнаха. Пожарникарите скочиха и извадиха маркучите. Татко им каза, че вътре няма никой, че всички хора са излезли навън. Но някои от пожарникарите влязоха. Не знам как могат да го правят, при целия този дим и пламъци, но те го направиха. Приличаха ми на войници. Като войници духове.

— Нищо не си пропуснала, а?

— Помня като слон.

Джон хвърли един бегъл поглед към Гиб и се ухили.

— Държали сте пистолет там, господин Хейл.

— Казвайте ми Гиб. Да, имам пистолет.

— Добре, Рина, можеш ли да ми кажеш какво друго видя? Когато седеше на стълбите, преди да забележиш пожара. Хайде да се върнем и да седнем пак, а ти се опита й да си спомниш.

Гиб погледна назад към пицарията и после към Джон.

— Било е вандализъм, нали?

— Защо мислиш така? — попита инспекторът.

— Заради вратата. Отворената врата. Говорих с Пит. Той е заключил снощи. Аз заведох семейството си на мача.

— Птичките размазаха рейнджърите, а?

— Аха — Гиб се усмихна. — Пит затворил, заедно с него било едно от другите хлапета — също моя работничка. Заключил, спомни си специално. Той и Тони — Антония Варгас, са говорили за ключодържателя му, докато заключвал. Той никога не оставя вратата незаключена. Така че, ако е била отворена, значи някой я е счупил.

— Ще поговорим и за това. — Джон отново седна до Рина. — Хубаво място. Много подходящо да изпиеш едно студено питие в горещата нощ. Знаеш би колко беше часът?

— Ами, да, около три и десет. Видях часовника в кухнята, когато влязох да си налея нещо за пиене.

— Предполагам, че всички съседи са спели по това време.

— Всички къщи бяха тъмни. Външната лампа на семейство Касто светеше, но те често я забравят включена. Видях, че свети и малката лампа в спалнята на Минди Янг. Тя спи със запалена лампа, защото се страхува от тъмното, нищо, че е на десет години. Чух да лае куче. Мисля, че беше кучето на Пасторели — Фабио. То лаеше възбудено, после спря.

— Минаха ли някакви коли?

— Не, нито една.

— Толкова късно през нощта е много тихо. Вероятно щеше да чуеш, ако някаква кола потегли зад ъгъла, или ако се затвори врата на кола.

— Беше съвсем тихо. Като се изключи кучето, което излая няколко пъти. Можех да чуя дори климатика от съседната къща. Но нищо друго, не си спомням. Дори и когато вървях надолу към магазина.

— Добре, Рина. Чудесна работа.

Вратата се отвори и Джон за пореден път бе удивен от красотата, която видя пред себе си. Бианка му се усмихна лъчезарно.

— Гиб, защо не си поканил човека вътре? Да ви предложа нещо освежително? Моля ви, заповядайте. Имам студена прясна лимонада.

— Благодаря — Джон вече се бе изправил на крака. Бианка беше от жените, пред които мъжете стоят прави. — Не бих отказал нещо студено, както и да отнема малко от вашето време.

Всекидневната беше пъстра и свежа. Той си помисли, че дръзките цветове подхождат на жена като Бианка Хейл. Стаята беше спретната, подредена, мебелите далеч не бяха нови, но очевидно полирани скоро, защото можеше да се долови миризмата на лимонова политура. По стените имаше рисунки в прости рамки, един пастелен портрет на цялото семейство. Някой в тази къща имаше добро око и талантлива ръка.

— Кой е художникът?

— Трябва да съм аз — Бианка наливаше лимонада върху кубчетата лед. — Това ми е хоби.

— Страхотни са.

— В магазина имаше много картини на мама — добави Рина. — Най-много харесвах един портрет на татко. С висока шапка на главен готвач как хвърля пица във въздуха. Вече я няма, нали? Изгоряла е.

— Ще нарисувам друга, още по-хубава.

— Имаше и един стар долар. Дядо ми сложил в рамка първия долар, който спечелил, когато отворил „Сирико“. Имаше и карта на Италия, и кръстът на баба, който е бил благословен от папата, и…

— Катарина! — Бианка вдигна ръка, за да спре словоизлиянията на дъщеря си. — Когато нещо си е отишло, по-добре е да се мисли какво е останало, какво имаме все още и какво можем да направим от него.

— Някой е подпалил пожара нарочно. Човек, който не се е интересувал от вашите картини, нито от кръста. Нито дори от Пит, Тереза и бебето, които живеят горе.

— Какво? — Бианка се подпря изнемощяла на дръжката на стола. — Какво говорите? Истина ли е това?

— Напредваме малко по малко. Инспекторът по палежи ще…

— Палежи! — сега вече тя приседна. — Господи! Исусе!

— Госпожо Хейл, докладвах моите първоначални заключения на отдела по палежи към полицейското управление. Моята работа е да огледам сградата и да определя дали пожарът трябва да бъде разследван като случаен или умишлен. Колегите от отдел „Палежи“ ще инспектират сградата и ще проведат разследване.

— А защо не вие? — попита Рина. — Вие вече знаете всичко.

Джон се взря в нейните изморени и интелигентни кехлибарени очи. Да, помисли си той. Той наистина вече знаеше.

— Ако пожарът е запален нарочно, значи е криминално престъпление, а това е дело на полицията.

— Но вие знаете, че е така!

Не, хлапето не се хвана на трика.

— Свързах се с полицията, защото, когато инспектирах и огледах сградата, открих неща, които приличат на насилствено влизане. Детекторите за дим бяха повредени. Открих доказателства, които говорят за не една точка на възникване на пожара.

— Какво значи точка на възникване? — продължи да разпитва Рина.

— Значи, че пожарът е започнал на повече от едно място, а от вида на подпалването, от начина, по който огънят е маркирал определени места по пода, стените и мебелите, и от техните остатъци, се вижда, че като запалителен материал е бил използван бензин, заедно с онова, което ние наричаме „ремаркета“ или подпалки. Това са други видове лесно запалими материали, като вестници или восъчна хартия, книги, парцали. Изглежда, че някой е влязъл, разхвърлял е подпалките в помещението за хранене и се е върнал в кухнята. Там има повече лесно запалими материали — съдове под налягане, дървени шкафове. Рамките, масите, столовете. Най-вероятно бензинът е бил разсипан на пода, по мебелите и стените. Огънят вече е горял, когато Рина е излязла навън.

— Но кой би направил такова нещо? При това нарочно! — Гиб поклати глава. — Бих могъл да разбера някоя банда глупави хлапета, които да влязат с взлом, да изпочупят всичко наоколо и случайно да причинят пожар, но вие говорите за умишлен опит да бъде подпалено имуществото и собствеността ни — заедно с едно семейство горе. Защо? Кой би искал това?

— Точно това ще ви питам и аз. Има ли човек, който да ви има зъб, да ви завижда — на вас или на вашето семейство?

— Не! Господи! Та ние живеем със съседите си от петнадесет години. Бианка е израснала тук. „Сирико“ е нещо като традиция за този квартал.

— Някой конкурент?

— Познавам всеки собственик на ресторант в околността. И сме в чудесни отношения.

— Някой бивш работник, може би. Някой, който е работил за вас и който сте мъмрили или наказали?

— Няма такъв. Мога да се закълна в това.

— Някой, с когото вие или член от семейството ви, или пък ваш работник, е имал спор, кавга? Някой недоволен клиент?

Гиб потърка лицето си с ръце, сетне отиде до прозореца.

— Не, никой. Не мога да се сетя за никого. Ние сме нещо като семейство. Понякога има оплаквания, разбира се, не може да въртиш ресторант без подобни неща. Но нищо сериозно, което би предизвикало подобни действия.

— Може би някой от вашите работници е имал спор с някой човек, дори извън работата. Искам да ми дадете списък с имената на всички. Трябва да бъдат разпитани.

— Татко?

— Не сега, Рина. Опитваме се да бъдем добри съседи, да си помагаме и да запазим заведението такова, каквото го е създал бащата на Бианка. Модернизирахме малко системата, но сърцевината си е същата, нали разбирате? — в гласа му имаше болка и скръб, но през тях се процеждаше гняв. — Бизнесът ни е солиден, печелим добре. Когато човек работи здравата, живее добре. Не знам някой, който би ни навредил.

— Съседите ни се обаждат цяла сутрин — намеси се и Бианка, когато телефонът отново иззвъня. — Натоварих най-голямата ни дъщеря да отговаря. Хората изказват съжаленията си, предлагат ни помощ. Да се включат в почистването, да ни донесат храна, да помогнат при ремонта. Аз съм израснала тук от дете. Израснах в „Сирико“. Всички обичат Гиб. Особено него. Трябва да изпитваш огромна омраза, за да направиш такова нещо, нали? Никой не ни мрази.

— Джоуи Пасторели ме мрази.

— Катарина! — Бианка закри с ръка лицето си. — Не говори така! Джоуи не те мрази. Той е просто хулиган.

— Защо смяташ, че те мрази? — поиска да знае Джон.

— Защото вчера ме събори на земята, ритна ме няколко пъти и ми скъса блузата. Освен това ме нарече с някакво име, но никой не иска да ми каже какво означава. Ксандър и приятелите му видяха и дойдоха да ми помогнат, а Джоуи избяга.

— Той е буйно, палаво дете — намеси се Гиб. — И това беше… — той задържа погледа на Джон и помежду им протече нещо, което Рина не можа да разбере. — Беше разстройващо. Би трябвало да бъде поне посъветван. Но момчето е само на дванадесет. Не мисля, че едно дванадесетгодишно хлапе би могло да стори онова, за което вие говорите.

— Но си струва да се провери. Рина, ти каза, че според теб си чула кучето на Пасторели да лае, докато си седяла отвън.

— Мисля, че беше то. Доста страшно е и има силен лай. Като кашлица, която къса гърлото ти.

— Гиб, лично аз смятам, че ако някое хлапе нападне дъщеря ми, ще разменя няколко думи с него и родителите му.

— Така постъпих и аз. Бях на работа, когато Рина, Ксандър и няколко други деца дойдоха в пицарията. Рина плачеше. Тя рядко плаче, така че разбрах, че е била ударена. Блузката й беше скъсана. Когато ми каза какво се е случило… В интерес на истината малко кипнах. Аз…

Той погледна жена си, в очите му се изписа ужас.

— О, Господи! Бианка!

— Какво си направил, Гиб? — Джон моментално насочи вниманието си към него.

— Отидох направо в къщата на Пасторели. Пит беше свободен и дойде с мен. Отвори ми Джо Пасторели. Той е безработен почти цяло лято — Гиб присви очи. — Направо бях бесен. Бях силно разстроен. Тя е малко момиченце, а блузата й беше скъсана и по бедрата й имаше кръв. Казах му, че ми дойде до гуша момчето му да тероризира моите деца и че това трябва да престане. Че този път Джоуи е отишъл твърде далеч и смятам да повикам полиция. Ако не може да научи сина си на нещо по-добро, то полицаите сигурно ще могат. Скарахме се.

— Пасторели каза, че ти си шибан праведен задник, който трябвало да си гледа проклетата работа.

— Катарина! — тонът на Бианка беше остър като бръснач. — Да не съм чула повече подобен език в тази къща!

— Просто повторих каквото каза бащата на Джоуи. За доклада. Заяви още, че татко бил отгледал един куп сополиви, хленчещи изчадия, които не можели да се бият и да се оправят сами. Но всъщност най-вече сипеше ругатни. И татко също каза няколко.

— Не мога да повторя какво точно съм казал, нито пък той — Гиб докосна гърбицата на носа си. — Нямам записващо устройство. Но бях много ядосан и почти готов за физическа саморазправа. Можеше и да се сбием, но децата стояха пред пицарията. Не исках да започвам юмручен бой пред тях, особено след като бях отишъл там преди всичко заради насилие.

— Пасторели каза, че някой трябвало да ти даде урок, на теб и на цялото ти семейство. И през цялото време псуваше — добави Рина. — А докато татко и Пит се отдалечаваха, правеше грозни знаци с ръка. Освен това видях Джоуи през нощта, когато всички бяхме излезли навън заради пожара. Той ми се усмихна. Гадно.

— Имат ли семейство Пасторели други деца?

— Не. Само Джоуи — Гиб приседна на страничната облегалка на стола, на който седеше жена му. — На човек му става мъчно за хлапето, като види колко лошо се държи Пасторели с него, но момчето е истински побойник — погледна отново Рина. — Може би и нещо по-лошо.

— Какъвто бащата, такъв и синът — промърмори Бианка. — Пасторели редовно бие жена си, така мисля. Виждала съм я със синини. Тя крие, така че не знам със сигурност. Живеят тук почти две години, но аз рядко съм говорила с нея. Веднъж идва полиция, непосредствено след като Пасторели беше уволнен. Съседите им чули викове и плач и повикали полицаите. Но Лаура, госпожа Пасторели, им казала, че всичко е наред и че се била спънала в прага.

— Явно този господин Пасторели е голям чаровник. Полицията ще иска да си поговори с него. Съжалявам за случилото се.

— Кога ще можем да влезем и да започнем да чистим?

— Ще се наложи да почакате малко. Първо отделът по палежи ще трябва да си свърши работата. Като конструкция постройката се е запазила много добре и вашите огнеупорни врати са попречили на пожара да се разпространи на горния етаж. Застрахователната ви компания също ще иска да извърши оглед. Тези неща отнемат време, но ще направим каквото можем, за да ги ускорим. Ще ви кажа, че щеше да бъде много по-лошо, ако го нямаше острото орлово око тук — той намигна на Рина и се изправи. — Съжалявам наистина. Ще се погрижа да бъдете информирани за всичко.

— Ще се върнете ли? — попита го Рина. — Нали ще ми покажете кутията с инструментите и какво правите с тях?

— Спомням си, че ти обещах. Ти наистина много ми помогна — той й подаде ръка и за пръв път нейните очи светнаха.

— Благодаря за лимонадата, госпожо Хейл. Гиб? Имаш ли нещо против да ме изпратиш до колата?

Двамата излязоха заедно.

— Не знам защо изобщо не се сетих за Пасторели. Все още не мога да повярвам, че би могъл да стигне толкова далеч. В моя свят, ако ти е дошло до гуша от някого, просто му обръщаш гръб.

— Директен подход. Ако наистина е замесен в това, значи е искал да те засегне право в сърцето. Там, където живееш — основите, традициите ти, поминъкът ти. Той е безработен, а ти си имаш собствен бизнес. „Хей, ха да видим сега кой ще е безработен, след като «Сирико» изгоря?“

— Така е, Боже мой.

— Ти и твоят работник сте се опълчили срещу него. Децата ти са стояли пред ресторанта и са наблюдавали как се карате. Съседите също, предполагам.

Гиб затвори очи.

— Да. Да, хората наизлязоха от къщите си.

— Да нападне и разбие твоя бизнес, със сигурност му е приличало на добър урок. Искаш ли да ми покажеш къщата му?

— Ей онази там, вдясно — кимна Гиб. — Със спуснатите завеси. Днес е прекалено горещо, за да пускаш завесите. Кучи син!

— Ще се наложи да го избягваш. Ще трябва да потиснеш и силното си желание да се разправиш с него. Има ли кола?

— Пикап. И онзи стар форд. Синият.

— По кое време се състоя спречкването ви?

— Някъде след два, предполагам. Обедната навалица беше намаляла.

Докато двамата вървяха, хората спираха или отваряха вратите си, или подаваха главите си през прозорците си и викаха на Гиб. В къщата на Пасторели завесите останаха спуснати.

Около ресторанта се бе събрала малка тълпа, така че Джон спря, преди да са стигнали достатъчно близо, за да не могат да подслушат разговора им.

— Съседите сигурно ще искат да говорят с теб, ще те питат. Ще бъде най-добре, ако не им споменеш онова, за което току-що говорихме.

— Добре — Гиб си пое дълга глътка въздух. — Аз и без това мислех да направя някои подобрения, да променя интериора. Предполагам, че моментът е подходящ.

— Когато ви бъде позволено да влезете, ще видите много повреди и разрушения, повечето от които са станали по време на потушаването на пожара. Но основите, конструкцията на сградата е здрава. Дайте ни няколко дни и когато всичко се изясни, ще се върна и сам ще те въведа вътре. Имаш прекрасно семейство, Гиб.

— Благодаря. Не можа да видиш всички, но е така.

— Видях ги снощи — Джон извади ключовете и ги разклати в ръката си. — Видях как децата ти изнесоха сандвичи и храна за пожарникарите. Хората, които се сещат да направят нещо добро, когато им е най-тежко, имат добри сърца. А, ето ги и инспекторите от отдела по палежите — той кимна към една кола. — Трябва да говоря с тях. Ще поддържаме връзка — повтори и подаде ръката си.

След това отиде до колата, от която детективите излязоха. Той им се усмихна със стоманена усмивка.

— Здрасти, Мингър.

— Здравейте — отвърна Джон. — Аз май свърших всичката ви работа, момчета — извади цигара и я запали. — Най-добре да ви информирам за всичко, което установих досега.

3.

Не отне няколко дни. Полицията дойде още на другия ден и отведе господин Пасторели. Рина видя това със собствените си очи, докато се прибираше вкъщи с най-добрата си приятелка от втори клас — Джина Риверо.

Двете спряха на ъгъла, където беше „Сирико“. И полицаите, и пожарникарите бяха оградили мястото с жълти ленти и предупредителни знаци.

— Изглежда толкова самотно — прошепна Рина.

Джина сложи ръка на рамото й, изразявайки съчувствието си.

— Мама каза, че всички ще запалим свещи преди литургията в неделя за цялото ви семейство.

— Това е много хубаво. Отец Бастильо дойде да ни види вкъщи. Наговори един куп глупости за силата, която трябва да проявяваме в тежки моменти и че пътищата Божии били неведоми.

— Така е — отвърна набожно Джина и докосна с ръка разпятието, което носеше на врата си.

— Мисля, че да се палят свещи и да се молим е хубаво, но още по-хубаво е да се действа. Да се разследва, например. И да се открие защо, а също и кой го е направил, и този човек да бъде наказан. Ако само седиш и се молиш, нищо няма да стане.

— Какво говориш! Това е богохулство — прошепна Джина и се огледа страхливо наоколо да не би някой ангел господен да я порази.

Рина само сви рамене. Не разбираше как може да бъде богохулство да кажеш каквото мислиш. Но не случайно по-големият брат на Джина, Франк напоследък я наричаше сестра Мери.

— Инспектор Джон и двама детективи вършат такава работа. Разпитват и търсят доказателства. И тогава научаваш истината. По-добре е, ако я знаеш. По-добре е да направиш нещо. Ще ми се да бях оказала съпротива, когато Джоуи Пасторели ме събори на земята и ме ритна. Но бях толкова уплашена, че не можех да се бия.

— Той е по-голям от теб — успокои я Джина, като я прегърна със свободната си ръка през кръста. — Освен това е подъл. И гаден. Франк казва, че е един малък побойник, който се нуждае от хубав тупаник по дупето.

— Спокойно можеш да кажеш задник, Джина. Магарето си е магаре2 и това го има дори в Библията. Я виж, това са инспекторите по палежите.

Тя ги позна, а също и колата им. Сега бяха облечени с костюми и вратовръзки като бизнесмени. Но ги бе видяла в работни комбинезони и шлемове, когато работеха вътре в „Сирико“.

Бяха дошли у тях и бяха говорили с нея също като инспектор Мингър. А когато сега ги видя да излизат от колата си и да тръгват към къщата на Пасторели, почувства как я залива вълна от напрежение и възбуда.

— Отиват в къщата на Джоуи!

— Те говориха и с моя баща. Той излезе да погледне какво става в пицарията, затова говориха и с него.

— Шшшт! Виж! — Рина прегърна Джина през кръста и двете се скриха зад ъгъла, когато госпожа Пасторели отвори външната врата — тя не иска да ги пусне вътре.

— Защо не?

Трябваше й цялата сила на волята, за да не каже на приятелката си защо, затова само поклати глава.

— Виж, показват й някаква хартия.

— Изглежда уплашена. Ето, влизат вътре.

— Ще трябва да почакаме — нареди Рина. — Ще почакаме и ще видим — тя отиде и седна на тротоара между паркираните коли. — Можем да чакаме ето тук.

— Трябваше да се приберем направо у вас.

— Но сега е различно! Ако искаш, иди да кажеш на татко — тя погледна нагоре към Джина. — Върви и му кажи. Аз ще остана и ще гледам какво става.

Приятелката й се отдалечи по тротоара, а Рина остана седнала, с очи, вперени в завесите, които и днес бяха спуснати.

След малко баща й дойде и тя се изправи…

Първата мисъл на Гиб, когато срещна погледа на дъщеря си, бе, че срещу него вече не стои дете. Уж беше невръстна, но в очите й бе спотаена някаква ледена жестокост, която не бе детска, а на възрастен.

— Тя се опита да не ги допусне вътре, но те й показаха някаква хартия. Мисля, че беше заповед за обиск, както в „Маями Вайс3“. Така че трябваше да ги пусне.

Баща й хвана ръката й в своята.

— Би трябвало да те изпратя вкъщи. Ето какво трябва да сторя, защото ти нямаш още дванадесет и не бива да участваш в такива неща.

— Но няма да го направиш.

— Не, няма — той въздъхна. — Майка ти се справя с нещата така, както тя си знае. Има своята вяра и темперамент, своето твърдо като скала чувство и удивителното си сърце. Фран има вяра и доброта. Тя вярва, че хората се раждат добри. Това означава, че е по-естествено да бъдат добри, отколкото лоши.

— Но те не са.

— Не. Не всички. Бела точно сега е силно заинтересувана единствено и само от себе си. Като вървящ съд, пълен с чувства и дали хората са добри или лоши, за нея не е важно, въобще не я засяга. Ксандър, той има най-слънчевия характер. Едно щастливо момче, което дори не помни кавгите.

— Той дойде да ми помогне, когато Джоуи ме събори на земята. Дори го прогони, нищо, че е само на девет и половина.

— Това също е в природата му. Брат ти иска да помага, особено ако някой е бил наранен.

— Защото прилича на теб.

— Приятно ми е да го чуя. А ти, мое съкровище? — Гиб се наведе и целуна пръстите й. — Ти най-много приличаш на майка си. Но притежаваш и нещо допълнително, което си е лично твое. Твоята любопитна природа. Разглобяваш всичко, не само за да видиш как работи, но и как е направено. Когато беше бебе, не бе достатъчно да ти се каже да не пипаш нещо. Ти трябваше да го пипнеш, за да видиш какво ще стане, да го почувстваш. За теб никога не е достатъчно да ти се каже. Искаш сама да видиш и разбереш всичко.

Рина облегна главата си върху рамото му. Горещината беше плътна, тежка и сънлива. Някъде далеч изтътна гръмотевица. Искаше й се да има някаква тайна, нещо дълбоко, тъмно и много лично, което да може да сподели с баща си. В този момент знаеше, че може да му каже всичко.

От другата страна на улицата вратата на къщата се отвори. Детективите изведоха господин Пасторели, като стояха от двете му страни. Той носеше джинси и мръсна бяла тениска. Главата му бе наведена, сякаш беше объркан, но Рина успя да зърне извивката на челюстта и гримасата на устата му. Затова си и помисли — не, това не беше объркване, а ярост.

Единият от детективите носеше голям червен тенекиен съд, а другият пластмасова торба.

Госпожа Пасторели плачеше, като хълцаше високо на прага. Държеше яркожълта кърпа за съдове и бе заровила лицето си в нея. Беше обута с бели гуменки и връзката на лявата не бе завързана.

Хората отново наизлизаха от къщите си, за да гледат. Старият господин Фалко седна на стълбите си по червени шорти, мършавите му бели крака почти се сливаха с камъка. Госпожа Ди Салво спря на тротоара с малкото си момченце Кристофър. То ближеше гроздова пръчка4. Тя изглеждаше така слънчева, така пурпурна. Всичко бе ярко и прекалено отчетливо под блестящата слънчева светлина.

Беше абсолютно тихо. Толкова тихо, че Рина можеше да долови дрезгавите вдишвания, които госпожа Пасторели правеше между хлипанията си.

Единият от детективите отвори задната врата на колата, а другият сложи ръка върху главата на господин Пасторели и го бутна вътре. Те поставиха червения тенекиен съд — това беше туба за бензин, едва сега осъзна Рина и зелената пластмасова торба в багажника.

Единият детектив с тъмната коса и брада като стърнище, заради която приличаше на Сони Крокет5, каза нещо на другия, после прекоси улицата.

— Господин Хейл?

— Да, детектив Умберио.

— Арестувахме Пасторели по подозрение в палеж. Ще го отведем в ареста. Взехме и някои доказателства, които открихме в бараката му.

— Той призна ли си?

Умберио се усмихна.

— Все още не, но с онова, което имаме, се обзалагам, че бързо ще пропее. Ще ви съобщим — хвърли поглед към госпожа Пасторели, която стоеше на прага и продължаваше да хлипа в жълтата кърпа. — Окото й е насинено до черно, а тя плаче за него. Всякакви ги има.

След това отдаде чест с два пръста, допрени до челото и се върна при колата. Когато влезе вътре, тя потегли и се отдалечи от бордюра. И в този момент Джоуи изскочи от къщата.

Беше облечен като баща си — с джинси и тениска, посивяла от многото пране и недостатъчното избелване. Затича се и закрещя след полицейската кола, като изричаше ужасни думи. И плачеше, забеляза с леко свиване на сърцето Рина. Плачеше за баща си и тичаше след колата, като размахваше юмруци.

— Да си вървим у дома, скъпа — промърмори Гиб.

Рина тръгна към къщи, хванала бащината ръка. Все още чуваше ужасните думи и викове на Джоуи, който тичаше след своя баща.

Новините се разпространиха със скоростта на светлината. Приличаха на пожар със собствени въздушни ями и хваната в тях топлина, която избухваше в мига, в който влезеше в контакт с въздуха. Гневът — като запалителен фитил, пренасяше пламъците през квартала, от къща на къща, от магазин на магазин, по улиците, тротоарите и парковете.

Завесите в къщата на Пасторели останаха плътно спуснати, сякаш тънката материя можеше да послужи като щит.

На Рина й се струваше, че собственият й дом бе непрекъснато отворен. Съседите се стичаха у тях денонощно с покрити чинии с храна, със съчувствие и подкрепа. И с клюки.

— Знаете ли, че не може да си плати гаранцията?

Тя дори не дойде на литургията в неделя.

— Представяте ли си! Майк от бензиностанцията „Суноко“ му продал бензина!

— Моят братовчед е адвокат и каза, че могат да го осъдят за предумишлено убийство.

В допълнение към клюките и слуховете най-често повтаряното изявление бе: „Знаех си аз, че този човек не е читав.“

Дядо й и баба й се върнаха, като шофираха през целия път от Бар Харбър в Мейн. Паркираха на алеята на вуйчо Сал в Бел Бър, защото той беше най-големият от синовете им и имаше най-голяма къща.

Всички заедно отидоха в „Сирико“, за да огледат щетите — вуйчовците, лелите и част от братовчедите. Приличаше на парад, само дето нямаше официални костюми, нито музика. Някои от съседите също излязоха, но застанаха встрани от уважение.

Дядо й беше стар, но як и силен. Тези думи Рина чуваше най-често, когато го описваха. Косата му беше бяла като облак, такива бяха и гъстите му мустаци. Имаше голям корем и широки рамене. Обичаше да носи ризи за голф с алигаторче на джобчето. Днес ризата му беше червена.

До него баба й изглеждаше мъничка, крехка и криеше, очите си зад слънчеви очила.

Проведоха се много разговори, както на английски, така и на италиански. На италиански говореше главно вуйчо Сал. Мама твърдеше, че той се мислел за по италианец от маникотите6.

Рина видя как вуйчо Лари — на когото казваха Лоренцо, когато искаха да го дразнят, сложи ръка на рамото на майка й и как тя вдигна своята, за да я хване. Той беше най-спокойният и най младият от нейните вуйчовци.

Вуйчо Джио се обърна и с очите си направо проби дупки в спуснатите пердета на Пасторели. Имаше буйна, гореща кръв и тя го чу да мърмори нещо на италиански, което й прозвуча като проклятие. Или заплаха. Но вуйчо Пол — Паоло, поклати глава. Той беше най-сериозният.

Дядо й дълго време не каза нищо. Рина се чудеше какво ли мисли. Дали си спомняше времето, когато косата му не е била бяла и коремът му не е бил толкова голям. Когато двамата с баба й са правели пици и са поставили първия спечелен долар в рамка на стената?

Може би си спомняше как са живели на горния етаж — още преди мама да се роди, или как веднъж кметът на Балтимор дошъл да обядва в „Сирико“. Или когато вуйчо Лари счупил едно стъкло и порязал ръката си, а доктор Тривани спрял да яде своите патладжани с пармезан, за да го заведе в кабинета си малко по-надолу по улицата и да зашие раната.

Знаеше безкрайно много истории за онези стари времена. Обичаше да ги слуша, дори да ги бе чувала много пъти и преди. Може би дядо й си спомняше тези истории.

Рина се промъкна между братовчедите и лелите си и пъхна ръката си в неговата.

— Много съжалявам, дядо.

Пръстите му стиснаха нейните и за голяма изненада на всички той бутна едно от огражденията встрани. Сърцето й биеше бързо, когато я поведе по стъпалата. Видя изгорялото черно дърво, локвите мръсна вода. Седалката на един от високите столове беше се стопила в чудновата форма. Навсякъде имаше следи от обгоряло, а подът бе набръчкан и на мехурчета там, където не бе напълно изгорял.

За свое удивление забеляза, че струята вода беше направила вдлъбнатини в стената, сякаш е била изстреляна от оръдие. Нямаше и следа от свежите цветове, нито от бутилките със свещи и покапал по тях разноцветен восък, нито от красивите картини на стените, нарисувани от ръката на майка й.

— Виждам духове тук, Катарина. Добри духове. Пожарът не ги е уплашил, нито прогонил. Гибсън? — когато се обърна, баща й също премина през отвора в ограждението. — Имаш ли застраховка?

— Да. Вече бяха тук на оглед. Няма да има проблеми.

— Искаш ли да използваш застраховката, за да възстановиш ресторанта?

— Няма две мнения по този въпрос. Ще бъдем в състояние да започнем още утре.

— Как искаш да започнеш?

Вуйчо Сал понечи да каже нещо — защото винаги имаше мнение за всичко, но дядо вдигна пръст. Той беше единственият, който можеше, поне според майката на Рина, да накара вуйчо Сал да преглътне думите си и да замълчи.

— Гибсън и Бианка притежават „Сирико“. Те трябва да решат какво да бъде направено и как. Искам да чуя какво може да стори семейството, за да помогне.

— Бианка и аз притежаваме „Сирико“, но вие сте корените, от които то е пораснало. Бих искал да чуя вашия съвет.

Дядо й се усмихна. Рина забеляза как усмивката промени лицето му — повдигна кранчетата на белите мустаци и спря в очите му, които престанаха да бъдат тъжни.

— Ти си моят любим зет.

И с тази стара семейна шега той слезе обратно по стълбите.

— Да отидем вкъщи и да поговорим.

Докато вървяха, което приличаше на още един парад, Рина забеляза, че пердетата в къщата на Пасторели помръднаха.

„Разговор“ беше думата, с която можеше да се опише всяко събитие, събрало цялото семейство на едно място. Сервираха се огромни количества храна, по-големите деца получаваха задачата да се грижат за по-малките, което в резултат водеше до темпераментни караници и открити войни. Поведение, което бе порицавано или осмивано в зависимост от настроението.

Къщата се изпълваше с миризма на чесън и босилек, който Бианка береше пресен от градината зад кухнята. И навсякъде се носеше шум, невъобразим шум.

Когато дядо нареди Рина да отиде във всекидневната заедно с възрастните, в корема й запърхаха хиляди пеперуди.

Масата беше напълно разтегната и пак не стигаше да побере всички. Повечето деца бяха навън, използваха сгъваеми маси или одеяла на тревата, за да им сервират и някои от жените се занимаваха с тази шумна, не подчиняваща се орда. Но Рина беше във всекидневната с всички мъже, майка си и леля Мег, която бе адвокат и според мнението на всички много умна.

Дядо й загреба спагети от една от големите купи и сам сипа в чинията й.

— Значи това момче, този Джоуи Пасторели те удари?

— Ритна ме в корема и ме събори на земята. След което отново ме ритна.

Дядо й издиша през носа си — а той имаше голям нос, така че звукът й напомни за оня, който бикът издава, преди да нападне.

— Живеем във времена, когато мъжете и жените трябва да бъдат равни, но въпреки това не е редно един мъж да бие жена, нито момче да бие момиче. А ти… да не си направила или казала нещо, заради което това момче е решило, че трябва да те удари?

— Аз стоя далеч от него, дядо, защото той се бие с всички в училище или квартала. Веднъж извади джобното си ножче и се закани да намушка Джони О’Хара, защото бил ирландец. Тогава една сестра го изпрати при игуменката. Той… той понякога ме гледа така, че започва да ме боли коремът.

— В деня, когато те удари, ти какво правеше?

— Играех си с Джина на детската площадка. Играехме на кикбол, но беше много горещо. Дояде ни се сладолед, затова тя изтича до тях да поиска от майка си някакви пари. Аз имах осемдесет и осем цента, но те не стигаха за два. Тогава Джоуи се приближи и каза, че трябвало да отида с него, защото имал да ми покаже нещо. Но аз му отказах. Отговорих, че чакам Джина. Лицето му стана червено, както когато е тичал, той побесня, хвана ме за ръката и ме затегли. Аз се дърпах и настоявах, че няма да отида с него. Тогава ме ритна в корема. Нарече ме с една дума, която означава…

Тук Рина спря и погледна виновно родителите си.

— Видях я в речника.

— Ама разбира се, че си я видяла! Не се и съмнявам — промърмори Бианка, като махна с ръка във въздуха. — Нарекъл я тъпа малка путка. Това е грозна дума, Катарина. Не искам да я чувам повече в тази къща.

— Добре, мамо.

— Брат ти дошъл да ти помогне — продължи историята дядо й. — Защото ти е брат и защото е правилно да се помага на изпаднал в беда. После баща ти е постъпил правилно, като е отишъл да говори с бащата на момчето. Но този мъж не се оказал мъж на място и не е постъпил както е редно. Той е предприел нещо страхливо, за да отмъсти на баща ти и на всички нас. Това твоя грешка ли е?

— Не, дядо. Грешката ми е, че се уплаших много и не му се противопоставих. Трябваше и аз да го ударя. Следващия път няма да се уплаша.

Дядо й се засмя с половин уста.

— Първо се научи да бягаш — рече той. — А ако няма как, тогава се бий. А сега — той вдигна вилицата си. — Ето какво ще ви кажа. Салваторе, твоят зет има строителна фирма.

— Когато уточним какво ни е необходимо, ти ще ни го доставиш с отстъпка. Джио, братовчедът на жена ти е водопроводчик, нали?

— Вече говорих с него. Каквото ви е нужно, имате го.

— Мег, ти ще говориш със застрахователната компания, за да разбереш през какви обръчи трябва да скачаме, докато получим чека.

— С огромно удоволствие. Смятам да отида и в полицията, за да проуча какво можем да променим или уредим за в бъдеще. Дали има смисъл от криминален съдебен процес срещу този… — тя вдигна вежди и погледна Рина. — Тази личност. Ако се стигне до дело, Рина най-вероятно ще бъде повикана да свидетелства. Не мисля обаче, че ще се наложи — продължи тя. — Вече задействах тук-там някои връзки. Типичните случаи на умишлен палеж са трудни за доказване, но този е бетониран, има неопровержими доказателства.

Тя навиваше спагетите на вилицата си, докато говореше и така ядеше по-малко.

— Следователите по случая са били много умни, а подпалвачът много глупав. Прокурорът смята, че защитата ще търси споразумение, за да се избегне възможността да бъде повдигнато обвинение в опит за убийство. Налице са куп доказателства, включително и фактът, че обвиняемият е бил разпитван два пъти преди във връзка с други пожари — тя нави още спагети, докато възбудата около масата утихне. — Бил е уволнен в началото на това лято от работата му като механик. Няколко нощи по-късно в гаража избухнал подозрителен пожар. Щетите не са били големи, тъй като друг работник планирал да използва същия гараж като място за среща с гаджето си. Разпитали хората, в това число и Пасторели, но не могли да докажат палеж. Преди няколко години се скарал с брата на жена си във Вашингтон, който имал фирма за електроснабдяване. След няколко дни неизвестен бандит хвърлил коктейл „Молотов“ през прозорците му. Една… — тя погледна колебливо към Рина — една проститутка видяла някакъв пикап да се отдалечава и дори запомнила част от номерата му. Но съпругата на Пасторели се заклела, че същата нощ той си бил вкъщи, и полицаите приели нейната дума пред твърденията на другата жена.

Мег вдигна чашата с вино.

— Ще използват тези случаи, за да го заковат.

— Ако инспектор Мингър и детективите от отдела по палежи са били на смяна тогава, щяха да го хванат — обади се Рина.

Мег се усмихна на момичето.

— Не се тревожи, този път ще го хванат.

— Лоренцо, ти?

— Стоя зад вас — отвърна той. — Имам приятел в бизнеса с подови настилки. Мога да получа добра цена при ремонта.

— Аз ще ви доставя боклукчийски камиони и работна ръка за разчистването — добави на свой ред вуйчо Пол. — Зетят на един приятел е в бизнеса с ресторантьорско оборудване. Ще получите добра отстъпка.

— При това положение и с тези съседи Бианка, децата и аз можем да вземем повечето пари и да отидем на ваканция на Хаваите.

Баща й се шегуваше, но гласът му леко трепереше и Рина разбра, че е дълбоко трогнат.

Когато остатъците от храната бяха прибрани и кухнята приведена в ред, когато последните от вуйчовците, лелите и братовчедите си тръгнаха, Гиб взе една бира и излезе с нея на предното стълбище. Нуждаеше се от отпускане.

Семейството щеше да се справи и той не бе очаквал нещо по-различно. Беше чул: „О, момчето ни, това е ужасно“ от собствените си родители. И не очакваше нищо повече.

Така стояха нещата.

Но Гиб си мислеше, че цели две години бе живял в един и същи квартал с мъж, запалил пожар, за да реши собствените си лични проблеми. Човек, който би могъл да изгори къщата му вместо ресторанта.

Човек, чийто дванадесетгодишен син бе нападнал — Господи, дали не бе искал да я изнасили? — най-малката му дъщеря.

От тази мисъл му стана тъжно и болно и тя му напомни, че е прекалено доверчив, прекалено готов да прощава. Прекалено мек.

Имаше жена и четири деца, които да защитава, а в момента се чувстваше напълно неадекватен. Отпи от бутилката „Перони“, когато Джон Мингър паркира до тротоара.

— Гиб?

— Здравей, Джон.

— Имаш ли една свободна минута?

— Колкото искаш. Ще пиеш ли бира?

— Няма да ти откажа.

— Сядай — Гиб потупа мястото до себе си, сетне стана и отиде в къщата. Върна се с опаковката, в която оставаха още пет бутилки.

— Хубава вечер. — Джон отвори бирата си. — Малко по-хладно е.

— Да. Бих казал, че сме тръгнали към петия кръг на ада вместо времето да се оправи.

— Тежък ден?

— Не. Наистина не — Гиб се облегна, като подпря единия си лакът на горното стъпало. — Семейството на жена ми дойде днес. Беше ми тежко да гледам как баща й и майка й наблюдават руините там — той кимна с брадичка към „Сирико“. — Но те се справиха. Дори нещо повече. Готови са да изтръскат ръкавите си, да се поровят. Май ще получа толкова много помощ, че спокойно мога да си седя тук с ръце в джобовете, а ресторантът пак ще бъде отворен още другия месец.

— Значи се чувстваш като провалил се. Точно е целял онзи негодник.

— Кой, Пасторели ли? — Гиб вдигна бутилката за наздравица. — Шибаната му мисия е изпълнена. Неговото хлапе преследва моето, посегна на дъщеря ми и точно за това си мисля сега. И като гледам, ами да, мили Боже, като размишлявам, съм почти убеден, че е искал да изнасили моето малко момиченце.

— Но не го е направил. Получила е само синини и драскотини, и няма никаква полза да се измъчваш какво би могло да се случи.

— Един баща трябва да пази децата си. Това ни е задължението. Най-голямото ми момиче излезе на среща. Момчето е добро, нищо лошо няма. Но аз пак се страхувам.

Джон отпи дълга бавна глътка.

— Гиб, едно от нещата, което мъж като Пасторели преследва, е твоят страх. Това го кара да се чувства важен.

— Че никога няма да го забравя, нали? Така ще е още по-важен. Съжалявам. Съжалявам — Гиб се поизправи и приглади косата си. — Изпитвам съжаление към себе си, това е всичко. Имам голямо семейство — толкова много са, че е трудно да се преброят — и всички искат да ми помогнат. Имам прекрасни съседи, готови да ми се притекат на помощ. Просто трябва да се отърся.

— Ще го направиш. Може би това ще ти помогне. Наминах, за да ти съобщя, че можете да влезете в ресторанта и да започнете ремонта. Като се заемеш с него, няма да мислиш за оня нехранимайко.

— Би било добре наистина да правя нещо.

— Отпиши го, Гиб, забрави за него. За съжаление само част от случаите на палеж завършват с арест, но този път го хванахме. Кучият му син бе скрил в бараката обувки и дрехи, които воняха на бензин, а бензина беше купил от момчето на бензиностанцията „Суноко“, което го разпозна. Открихме железен лост, увит в парцали, използвал го е, за да влезе. Бил е достатъчно глупав или пиян да си вземе бира от хладилника ти, преди да подпали ресторанта. Изпил е една, докато е бил там. Свалихме отпечатъците му по бутилката.

Джон вдигна бирата и я наведе така, че слънцето се отрази в стъклото.

— Хората си мислят, че огънят унищожава всичко, но винаги остават неочаквани следи. Като една бутилка „Буд“7. Разбил е касата и е прибрал дребните пари. Имал си допълнително пари в един банков плик и ние го намерихме у него. Снехме отпечатъци от вътрешната страна на чекмеджето, от хладилника в кухнята. Всичко това е напълно достатъчно общественият обвинител да повдигне обвинение срещу него.

— Няма ли да има дело?

— Само изслушване. Ти би трябвало да си доволен от това. Бих искал да се чувстваш така. Много хора смятат палежа за престъпление спрямо собствеността. Просто престъпление срещу една сграда, но не е така. Знаеш, че не е. Става дума за човешки съдби, за хора, които губят дома или бизнеса си, които виждат как трудът и спомените им за миг се превръщат в пепел. Онова, което той стори на теб и семейството ти, беше злобно и лично. Сега ще трябва да си плати.

— Да.

— Жена му не можа да събере пари за гаранция, нито за адвокат, макар да се опитва. Става дума обаче за момчето. Последния път, когато полицаите били там, той хвърлил стол по тях, майка му ги помолила да не го арестуват и те го оставили. Ще трябва да го държиш под око.

— Добре, ще го направя, но не мисля, че ще останат тук. Живеят в къщата под наем, а вече от три месеца са просрочили плащането — Гиб сви рамене. — Така говорят съседите. Може би това беше моят звънец за събуждане — да обръщам повече внимание на онова, което имам.

— Ти имаш най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Не се засягай от думите ми.

— Как бих могъл! — Гиб отвори друга бира и се облегна отново назад. — Когато я видях за пръв път, бях като ударен от гръм. Влязохме в пицарията с приятели. Мислехме да хапнем, а по-късно да минем по стъргалото, да си намерим момичета или да отидем на бар. И тогава я видях. Все едно някой проби с юмрука си гърдите ми, сграбчи сърцето ми и го стисна. Беше облечена в джинси и бяла блузка с форма на камбана — викаха им селски. Ако преди това някой ме бе попитал дали вярвам в любовта от пръв поглед, щях да го изпратя по дяволите. Но точно това стана. Тя обърна глава и ме погледна. И хоп! Видях остатъка от живота си, отразен в очите й. — Гиб се засмя, вече изглеждаше по-спокоен. — И все още съм влюбен, което е най-удивителното. Заедно сме от двадесет години, а аз все още виждам всичко в очите й, когато я погледна.

— Ти си щастливец.

— Дяволски си прав. Бях готов да дам всичко, дори да умра, за да съм с нея. Вместо това получих живот и прекрасно семейство. Имаш ли деца, Джон?

— Да. Един син и две дъщери. А също така внук и внучка.

— Ти имаш внуци? Шегуваш ли се?

— Не. Те са светлината на моя живот. Не се проявих като най-добрия баща, когато се появиха децата ми. Бях на деветнадесет, когато се роди първото. Момичето ми забременя и се оженихме. Бяхме много млади. Следващото дойде след две години, а третото три години по-късно. Тогава се борех с огъня. Подобен начин на живот сигурно е бил труден за семейството ми. Не ги поставих на първо място и това беше грешка. Така че се разведохме. Почти десет години минаха оттогава.

— Съжалявам.

— Смешна работа. След като се разделихме, започнахме да се разбираме по-добре. Станахме си по-близки. Може би разводът изгори лошото и остави място за хубавото. Тъй — той надигна бутилката. — Така че съм свободен, ако жена ти има по-голяма сестра.

— Само братя, но има цял легион братовчедки.

Те останаха за миг, потънали в мълчание.

— Тук мястото е хубаво — Джон отпи глътка, всмукна от цигарата си и огледа околността. — Добро място, Гиб. Ако ти трябват още две ръце за ремонта, моите са насреща.

— Оценявам високо предложението ти.

На горния етаж Рина лежеше в леглото си и слушаше гласовете, достигащи до нея през отворения прозорец, докато небето навън омекна от летния здрач.

Беше съвсем тъмно, когато я събуди викът. Тя се претърколи от леглото с мисълта, че огънят я преследва. Той се бе върнал. Беше се върнал, за да подпали къщата им.

Но не беше пожар, Фран крещеше. Сестра й стоеше на алеята, лицето й бе скрито на гърдите на момчето, с което бяха ходили на кино.

Телевизорът в дневната работеше, звукът му бе намален. Двамата й родители бяха излезли на прага. Когато се промуши между тях, Рина видя защо Фран крещи и защо майка й и баща й стоят като заковани на вратата.

Кучето гореше, козината му тлееше и пушеше, димеше и локвата кръв, която се изливаше от гърлото му. Тя разпозна кучето с дрезгавия лай на Джоуи Пасторели, на име Фабио.

Рина наблюдаваше как полицейската кола отведе Джоуи, също както направиха с баща му. Но той не държеше главата си наведена, а в очите му светеше злокобна радост.

Това бе едно от последните неща, които си спомняше с абсолютна яснота от онези дълги, горещи седмици през август, когато лятото свърши и заедно с него си отиде и детството й.

Спомняше си радостта в очите на Джоуи, перченето в походката му, когато полицаите го отвеждаха към колата. И миризмата на кръв — кръвта на собственото му куче, с която бяха изцапани ръцете му.

4.

Май, 1992

Лигавият розово сладникав глас на Марая Кери, надвишаващ оркестрацията на „Емоушънс“, се процеждаше през стената от съседната стая. Това бе един постоянен поток, като пенеща се лава. Неизбежна и все по-ужасяваща.

Когато учеше, Рина не обръщаше внимание на музиката. Не обръщаше внимание на купоните, на малките дребни войни и дори на гръмотевиците на Божието правосъдие. В края на краищата беше израснала в голямо и шумно италианско семейство.

Но ако съквартирантката й пуснеше още веднъж този диск, щеше да забие молива си в окото й. А след това щеше да я накара да изяде проклетия диск, скъпоценния му калъф и всичко. Край.

Беше по средата на изпитната сесия, за Бога! А изпитите, които трябваше да вземе този семестър, бяха убийствени.

Въпреки това усилията й си струваха, напомни си тя. Щяха да бъдат възнаградени в бъдеще.

Отдръпна се от компютъра и разтърка очи. Може би се нуждаеше от кратка почивка. Или от тапи за ушите.

Стана и без да забележи разхвърляните из стаята вещи, все едно плаващи след корабокрушение останки — нещо типично, когато две студентки споделят една стая, отвори малкия хладилник, за да си вземе диетична пепси кола. Намери отворена кутия нискокалорично мляко, четири „Слим Фаст“, диетичен спрайт и пакет морковени пръчици.

Беше просто ужасно! Защо всеки крадеше от нейните продукти? Е, беше разбираемо, че никой не би задигнал от храната на Джина, която вечно бе на диета, но все пак!

Рина седна на пода. Гласът на Марая плуваше в претоварения й мозък като някаква зла русалка. Тя се загледа в купчините книги и бележки по бюрото си.

Защо си бе мислила, че ще може да прави това? Защо си бе въобразила, че иска да го прави? Можеше да последва примера на Фран и да се захване със семейният бизнес.

Точно сега можеше да си бъде вкъщи. Или на среща с някое момче, като всяко нормално момиче. Някога, когато стана на тринадесет, това беше амбицията на живота й. Сега бе преминала от другата страна на една епоха и седеше в претъпканата с вещи спалня, без диетична кола, погребана под материалите за един душевно болен мазохист.

Беше на осемнадесет години и все още не бе правила секс. Нямаше дори онова, което минаваше за приятел в нейните среди.

Сестра й Бела щеше да се омъжва следващия месец, Фран буквално отбиваше момчетата със пръчка, а Ксандър щастливо пасеше, както се изразяваше майка й, своето стадо от красавици.

Докато тя бе сама в събота вечер, защото учеше за изпитите си, а съквартирантката й я измъчваше с Марая Кери. О, не! Вече беше Селин Дион, осъзна Рина. Сега вече я уби!

Грешката си беше нейна. Тя беше единствената, която напрягаше мозъка си, за да отиде в университет и през уикендите работеше, вместо да ходи на срещи. Защото знаеше какво иска. Знаеше го още от онази дълга гореща седмица през август.

Рина искаше огъня.

Затова учеше, с очи, вперени в нещо повече от ученето. Искаше стипендия. Работеше и спестяваше парите като катеричка лешници, в случай че не я получи.

Но й я отпуснаха и ето я сега тук, в университета на Мериленд, споделяйки една стая с най-старата си приятелка.

Когато семестърът свършеше, щеше да се прибере у дома, да работи в ресторанта, да прекарва голяма част от свободното си време в бензиностанцията. Или да уговори Джо Мингър да й позволи да го придружава на огледи и дежурства.

Разбира се, предстоеше сватбата на Бела. През последните девет месеца в тяхната къща не се говореше почти за нищо друго, освен за сватбата на Бела. Което, като си помисли човек, беше съвсем достатъчна причина да бъде тук и сама в стаята си в събота вечер.

Можеше да бъде и по-лошо. Можеше да бъде в Централата за подготовка на Сватбата, Боже опази!

Ако някога се омъжеше — което означаваше, че първо трябва да си намери истински, официален приятел, тя щеше да го направи съвсем просто. Нека Бела да се захласва по безкрайните финтифлюшки на изкусно ушитата си рокля — все пак трябваше да признае, че роклята наистина беше великолепна — и по безкрайните, често плачевни дебати относно обувките, прическата и цветята. Или по плана за посрещането на гостите на приема, които бяха огромно количество — приличаше повече на изборната кампания за кмет.

Рина щеше да се задоволи с хубав малък ритуал в църквата „Сент Лио“ и обяд за най-близките в „Сирико“.

Но най-вероятно щеше да свърши живота си като шаферка, вечната шаферка и едва ли някога щеше да бъде булка. По дяволите, вече беше станала експерт в тази област!

О, за Бога! Помощ! Колко пъти Лидия можеше да слуша темата от „Красавицата и звярът“, без да изпадне в кома?

Осенена от внезапно вдъхновение, Рина скочи, проправи си път до портативния сиди плейър и се разтършува сред купчината от дискове.

С блеснали в отмъстителна усмивка зъби тя пъхна диска на „Нирвана“ и наду до дупка „Smells like teen spirit“.

Докато войната между попдивата и грънджа вилнееше с пълна мощ, иззвъня телефонът.

Тя не намали музиката — сега вече беше въпрос на чест. Просто се наложи да вика в слушалката.

В ухото й прозвуча още един взрив от музика, сред който едва долавяше далечните викове на Джина.

— Купон!

— Казах ти, че имам да уча.

— Хайде, Рина, тъкмо започва! Трябва и да живееш!

— Ти нямаш ли изпит в понеделник?

— Да, но чак в понеделник! Сега има купон!

Нямаше как да не се засмее. Джина винаги я разсмиваше. Религиозната фаза, която я бе обсебила през лятото на пожара, се бе трансформирала в поетична, сетне бе обзета от овче възхищение от рокзвездите, накрая се побърка по модните попдиви.

Сега беше на вълна купони през цялото време.

— Ще се провалиш — предупреди я Рина.

— Оставила съм всичко в ръцете на по-висшите сили и възстановявам мозъка си с евтино вино. Хайде, Рина, и Джош е тук. Непрекъснато пита за теб.

— Нима?

— Аха, изглежда тъжен и потънал в размисъл. Знаеш, че ще си вземеш изпита така или иначе. По-добре ела да ме спасиш, преди да позволя на някое момче да се възползва от моето пияно съзнание. Всъщност, като си помисля, защо не…

— При Джен и Деб ли сте?

— Точно там! Купонът е върховен!

— След двадесет минути съм при теб — отвърна Рина и отново се разсмя. Сетне затвори телефона.

Почти толкова време й отне да съблече стария анцуг и да нахлузи джинси, да реши каква блуза да сложи отгоре и да се справи с косата си, която напоследък не се подчиняваше на гребен и експлодираше в облак от къдрици с дължина до раменете.

Докато се преобличаше, остави музиката да свири и добави малко руж на бузите си, за да скрие бледността на лицето си, изпито от зубренето над книгите. Би трябвало да учи, би трябвало да се наспи. Беше глупаво да ходи и да си губи времето, говореше си сама Рина, докато поставяше туш на миглите си.

Но се бе изморила да бъде момичето, което винаги върши разумни неща. Просто щеше да постои един час, да се повесели малко, да предпази Джина да не затъне в неприятности.

И да види Джош Болтън.

Той беше хубав, със слънчева коса, ослепителни сини очи и приятна срамежлива усмивка. Беше на двадесет години и искаше да стане писател.

И беше питал за нея.

Той щеше да бъде! Тя бе почти деветдесет процента сигурна в това. Щеше да бъде първият й мъж.

Може би още тази вечер. Рина остави грима и се загледа в огледалото. Може би тази вечер щеше най-сетне да разбере какво е да бъдеш с мъж. Притисна с ръце корема си, който се сви в очакване. Може би това беше последният път, когато се гледаше като девствена.

Беше готова и искаше да го направи с някой като Джош. Някой мечтателен и нежен, но с известен опит, за да няма много затруднения и туткане.

Рина не обичаше да не знае какво да прави. Беше изучила нещата теоретично и по принцип — анатомично, физически. И бе погълнала романтичността на акта от книги и филми. Но да го направи, да се съблече и слее с нечие друго голо тяло, щеше да й бъде абсолютно за пръв път.

Не беше нещо, което можеш да упражняваш или да съставиш график, да правиш опити, докато проработи така, както ти искаш, според твоята техника.

Затова искаше разбиращ, внимателен и търпелив партньор, който да я води през грапавите и трудни места, докато намери своя собствен път.

Нямаше толкова голямо значение, че не го обича. Нямаше да се омъжва за него, я! Харесваше го достатъчно и не беше се запътила към брак на всяка цена, като Бела.

Поне засега все още не.

Искаше да научи, да почувства, да види какво значи да правиш любов. И може би беше глупаво, но й се щеше да се отърве от последната следа от детството. Това, че през последните няколко дни то се бе завърнало в спомените й, вероятно беше причината да бъде толкова разсеяна и неспокойна.

Сигурно затова премисляше всичко отново и отново. Рина грабна чантата си, изключи музиката и излезе от общежитието.

Беше прекрасна нощ, топла и обсипана със звезди. Смешно щеше да бъде да я прахоса и пропусне, заровена в записките по химия, каза си, докато вървеше към паркинга. Вдигна лице към небето и се усмихна, но по гърба й пропълзя хлад. Огледа се през рамо, обходи с очи тревата, пътеките, светлината на лампите.

Никой не я наблюдаваше, слава Богу. Укори се за параноята, но все пак ускори крачка. Това беше просто вина. Можеше да живее с малко вина.

Влезе в своя купен на старо „Додж“ и заключи вратите, преди да тръгне.

Къщата, в която отиваше, бе на пет минути път от кампуса и старата триетажна сграда бе осветена като коледно дърво. По моравата пред нея танцуваха големи групи купонджии, а от отворената врата се лееше музика.

Рина долови сладката миризма на марихуана и откъслечни фрази от водените на висок глас ожесточени спорове за изяществото на Емили Дикинсън, за днешната администрация и по-успокоителния разговор относно играчите на „Ориоулс“.

Трябваше да си пробие път сред гостите, докато се озове вътре. Насмалко да бъде изкъпана с алкохолно питие, което някой разля точно пред нея и почувства известно облекчение, когато видя, че познава някои от младежите в голямата стая.

Джина я забеляза и се запровира сред танцуващите, за да я хване за ръката.

— Рина! Ти си тук! Това се казва новина!

— Не ми казвай нищо повече, преди да изядеш цяла кутийка „Тик-так“.

— О, по дяволите! — Джина бръкна в джоба на джинсите си, които бяха толкова тесни, че сигурно щяха да повредят вътрешните й органи. „Слим Фаст“8, който пиеше, не й помагаше да свали шестте килограма, които натрупа през техния първи семестър в колежа.

Тя извади оттам малката кутийка, която носеше винаги със себе си, и сложи няколко оранжеви бонбончета в устата си.

— Пияна съм! — рече, докато ги смучеше.

— Кой ли би предположил? Виж какво, можеш да оставиш колата си тук и аз ще те върна. Ще бъда дежурен шофьор тази вечер.

— Добре, след малко ще отида да повърна. След това ще се оправя. Между другото, имам новини! — Тя задърпа Рина през кухнята, която също бе претъпкана с хора, и двете излязоха през задната врата на двора.

Там имаше още повече хора. Какво ставаше? Нима целият кампус в Колидж Парк бе решил да зареже ученето тази вечер?

— Скот Делаутър ще бъде изгонен от колежа — съобщи Джина и направи няколко танцови стъпки, с които придружи изявлението си.

— Кой е Скот Делаутър и защо танцуваш заради нещастието му?

— Един от съквартирантите тук. Срещала си го. Нисичък, с големи зъби. А танцувам, защото неговото нещастие е нашият джакпот. Той напуска, а друг от къщата ще се дипломира през декември. Джен казва, че ще ни сместят тук за следващия семестър, ако спим заедно. Рина, ще се измъкнем от онази дупка!

— И да се преместим тук? Джина, върни се в нашия свят! Не можем да си го позволим.

— Говорим за разделяне на наема и разходите на четири. Не е кой знае колко. — Джина сграбчи ръката й, тъмните й очи блестяха от вълнението и от евтиното вино, а гласът й бе изпълнен с благоговение. — Има три бани! Представяш ли си? Цели три бани за четирима души! А не една за шест.

— Три бани — повтори замечтано като молитва Рина.

— Това е нашето спасение. Когато Джен ми каза, получих видение. Истинско видение, Рина. Мисля, че видях Светата майка да се усмихва. И тя държеше в ръката си люфа.9

— Три бани — повтори Рина. Не, не, не бива да бъда привлечена към Тъмната страна от блестящи предмети. — Колко е наемът?

— Ами… след като вземем предвид, че ще го делим на четири и че няма да се храним в стола, защото ще можем да си готвим тук, излиза направо без пари.

— Толкова много?

— И двете ще работим това лято. Можем да спестяваме. Моля те, моля те, моля те. Трябва да им кажем бързо. Ето виж, ще си имаме двор — тя направи широк жест с ръка. — Ще можем да посадим цветя. По дяволите, ще отглеждаме зеленчуци и ще ги продаваме! Всъщност ще можем да печелим пари, ако живеем тук.

— Кажи колко е наемът, Джина!

— Нека първо да ти донеса едно питие…

— Изплюй камъчето — настояваше Рина. И трепна, когато Джина най-сетне изрече сумата.

— Но ние ще…

— Млъкни! Остави ме да помисля — Рина затвори очи и започна да смята. Щеше да им бъде трудно, реши тя. Но ако наистина си готвеха сами, ако намаляха разходите за кино, дискове и парцалки… Можеше да се откаже от нови дрехи заради чудото на трите бани.

— Добре, съгласна съм.

Джина нададе победоносен вик, прегърна я и двете затанцуваха по тревата.

— Направо изпадам в благоговение! Не мога да чакам. Хайде да си вземем вино и да пием за провала на Скот Делаутър на академичните изпити.

— Изглежда разумно, но неподходящо — Рина се обърна и спря като закована. — Джош? Здравей.

Младежът затвори вратата зад себе си и й се усмихна със своята срамежлива усмивка, която подкоси краката й.

— Здрасти. Чух, че си била тук.

— Да. Помислих си, че мога да си почина малко от ученето. Мозъкът ми започна да изтича през ушите.

— Събери го за утрешния последен напън.

— Точно това й казах и аз — Джина сияеше. — Знаете ли, вие двамата се чувствайте като у дома си. А аз смятам да се скрия в една от баните, която скоро ще бъде моя собствена — Тя прегърна силно Рина. — Толкова съм щастлива!

Джош я проследи с поглед, докато вратата зад Джина се затвори.

— Може ли да попитам защо е толкова щастлива?

— Защото смятаме следващия семестър да се пренесем тук.

— Нима? Това е страхотно — той се приближи, все още с ръце, пъхнати в джобовете, и се наведе да я целуне по главата. — Поздравявам ви.

По кожата й пробягаха мравки от нерви, усещане, което тя намираше за удивително и прекрасно зряло.

— Да си призная, в началото мислех, че ще бъде много вълнуващо да живея в общежитие. Истинско приключение. Аз и Джина — в една стая. Как ще правим всичко заедно. Но някои от другите на етажа просто ме подлудяват. Една от съквартирантките се опитва да ме побърка, като денонощно пуска Марая Кери.

— Какво коварство!

— Мисля, че вече има ефект.

— Напротив, изглеждаш фантастично. Радвам се, че дойде. Тъкмо смятах да си вървя, когато чух, че си пристигнала.

— О! — удоволствието й спадна с няколко деления. — Отиваш ли си?

Той отново се усмихна, извади ръката си от джоба и хвана нейната.

— Все още не.

Бо Гуднайт не беше сигурен какво прави в тази непозната къща с цяла тумба колежанчета, които никога не бе виждал. Е, все пак купонът си е купон и той позволи на Брад да го домъкне тук.

Музиката беше добра, имаше страшно много момичета. Високи, ниски, закръглени и слаби. Беше като плато с мезета, но вместо с деликатеси, с жени.

В това число и онази, по която Брад напоследък беше хлътнал, и това бе причината да бъдат тук.

Тя бе приятелка на приятелката на едно от момичетата, които живееха в тази къща. Бо също я харесваше много — всъщност дори сам би я свалил, ако Брад не беше го изпреварил.

Законите на приятелството повеляваха да забрави за мераците си.

За утеха Брад бе загубил облога на ези-тура и сега трябваше да играе ролята на дежурен шофьор. Може би никой от тях не биваше да пие, тъй като все още не бяха навършили разрешената от закона възраст. Но купонът си е купон, помисли си Бо, като отпи от бирата си.

Освен това той сам печелеше парите си, плащаше наема, готвеше си — също като големите. А и се чувстваше много по-възрастен от всички колежанчета тук.

Мислейки тези неща, Бо огледа стаята. Бе висок и мършав младеж на двадесет години, с къдрава черна коса и зелени замечтани очи. Лицето му беше слабо, а също и тялото, но той смяташе, че е направил мускули с въртенето на чука и влаченето на дървения материал. Чувстваше се малко не на място заради откъслечните разговори, които чуваше от всички страни — оплаквания от изпити, коментари по политически науки и женски клюки.

Колежът не беше за него. Чувстваше се най-щастлив през последния ден в гимназията. Дотогава бе работил всяко лято. Първоначално като общ работник, сетне като чирак, а сега на двадесет бе вече дърводелец с прилична заплата.

Харесваше му да създава разни неща от дърво, беше сръчен и го биваше. Може би защото обичаше работата си. Тя му доставяше удоволствие. Бе получил образованието си чрез работата, заедно с миризмата на талаш и пот.

Ето защо я обичаше.

Бе постигнал всичко сам. Нямаше татенце, което да му плаща сметките, както на повечето младежи тук.

Възмущението, което изпита при тази мисъл, го изненада и дори обърка. Побърза да го отхвърли и направи опит да се отпусне. Обиколи стаята и спря погледа си върху група момичета на един диван, потънали в разговор.

Червенокосата изглеждаше доста обещаваща, а ако пък не станеше с нея, брюнетката също не бе за изпускане.

Тръгна към тях, когато Брад му препречи пътя.

— Изчезвай! Имам намерение да завладея няколко женски сърца.

— Казах ти, че ще си прекараш добре. Аз пък съм на път да постигна нещо фантастично. С Ками си тръгваме, отиваме у тях. Със сигурност е повече от покана да пием кафе…

Бо погледна приятеля си и забеляза блясъка зад стъклата на очилата му.

— Значи ще ме изоставиш в къща, пълна с непознати, само и само да се съблечеш с едно момиче?

— Точно така.

— Е, добре, звучи ми разумно. Когато те изрита по задника обаче, не ми се обаждай. Намери си сам пътя към къщи.

— Няма проблеми. Тя отиде да си вземе чантата, така че…

— Чакай! — пръстите му стиснаха здраво рамото на Брад, когато зърна русо момиче да се промъква сред тълпата. Всъщност видя един сексапилно разбъркан облак от диви непокорни къдрици с цвят на прекрасен естествен дъб. Тя се смееше, а кожата й приличаше на порцелан и бе порозовяла по високите извивки на скулите.

Виждаше формата на устните й и малката бенка над дясното им ъгълче. Сякаш зрението му се изостри, стана телескопично и той можеше да види чертите й в подробности сред мъглата от дим и тълпата от лица. Дръпнатите й очи, установи Бо, бяха с цвета на косата, имаше дълъг и фин нос. А тази извивка на устните! Златни обеци на ушите. Две на едното, една на другото.

Беше висока — може би бе обула обувки с токчета, не можеше да види краката й. Но около врата й имаше верижка, на която висеше някакъв камък или кристал, а гърдите й бяха заоблени под тъмнорозовата блуза.

За един миг, а може би за по-дълго, музиката сякаш спря. Стаята застина в пълна тишина.

Някой се изпречи пред него и това върна отново врявата и шума.

— Кое е това момиче?

— Кое момиче? — Брад разсеяно се озърна, сетне вдигна рамене. — Че тук е пълно с момичета! Хей, следващия път когато се отклониш, вземи ме с теб.

— Какво? — все още объркан и заслепен, Бо погледна приятеля си. Едва си спомняше името му. — Аз съм… тук — бутна бирата в ръцете на Брад и си запробива път през тълпата.

Когато стигна до мястото, където бе видял момичето, от нея нямаше никаква следа. В гърлото му се надигна паника.

Тръгна към кухнята, отиде във всекидневната, където хората седяха на масата или под нея.

— Влезе ли тук едно момиче! Високо, с къдрава руса коса и розова блузка?

— Никой не е влизал освен теб — девойка с къса черна коса му се усмихна знойно. — Но и аз мога да стана руса.

— Може би някой друг път.

Той претърси къщата, всички стаи чак до третия етаж и отново слезе долу, за да обиколи предния и задния двор.

Видя много руси и много къдрави момичета — но не и онази, която накара музиката да спре.

Тя караше, а сърцето й се бе качило в гърлото. Реши, че е по-правилно да кара колата си сама. Това показваше, че не е била отвлечена и че сама е направила своя избор. Контролираше напълно действията си, отговаряше за последиците от тях.

Кога да прави любов за пръв път беше въпрос на избор за всеки човек.

Съжали единствено, че не се бе сетила предварително да си купи някакво по-секси бельо.

Джош живееше в малък апартамент извън кампуса и съквартирантът му нямаше да се прибере цяла нощ — бе отишъл да учи с групата си. Когато й каза това — а той й го каза, докато я целуваше, — тя сама предложи: „Да вървим тогава“.

Тя беше инициаторът за започването на нов етап в живота си. Но въпреки това ръцете й не спираха да треперят.

Рина паркира през няколко коли от неговата, внимателно загаси мотора и взе чантата си. Знаеше точно какво ще направи, напомни си сама, като заключи колата и постави ключовете в малкото вътрешно джобче, където винаги ги държеше.

Усмихна се, когато му подаде ръка. Прекосиха заедно паркинга и влязоха през вратата, когато друга кола дойде и паркира.

— Малко е разхвърляно — рече извинително Джош, докато се качваха по стълбите към втория етаж.

— Ти ако знаеш нашата стая каква е! Сигурно ще бъдем глобени от ХЕИ.

Изчака той да отключи вратата и влезе вътре. Беше прав за бъркотията — дрехи, обувки, празни кутии от пица, книги, списания. Диванът изглеждаше като спасен от сметището, а после набързо покрит с одеяло.

— Позната картинка — успокои го Рина.

— Всъщност е доста отвратително. Трябваше да те помоля за десет минути, преди да влезем. Можех да скрия боклуците в килера.

— Няма значение — тя се обърна и попадна в прегръдката му. Кожата му миришеше на крем за бръснене, а устните му имаха вкус на черешов „Лайф Сейвърс“10. Ръцете му се плъзнаха по косата й, надолу по гърба.

— Да пусна ли музика?

Тя кимна.

— Да, чудесно.

Джош плъзна ръцете си по нейните, преди да се откъсне от нея и да отиде до стереоуредбата.

— Не мисля, че имаме нещо на Марая Кери.

— И слава Богу! — тя се разсмя и притисна ръка до галопиращото си сърце. — Малко съм нервна. Никога преди не съм го правила.

Устата му остана отворена, а очите му се ококориха.

— Никога?…

— Ти си ми първият.

— Господи! — загледа я мълчаливо, сините му очи станаха съвсем сериозни. — Сега аз ще стана нервен. Сигурна ли си, че…

— Да, да. Напълно съм сигурна — Рина прегледа купчината дискове. — Какво ще кажеш за този? — Тя измъкна диск на „Nine Inch Nails“11

— „Sin“12? — усмивката му бе пленителна. — Това ли слуша едно почтено католическо момиче?

— Е, само малко. Както и да е, харесва ми техният кавър на „Куин“ — „Get down, make love“. И ми изглежда подходящо за случая.

Той зареди диска и се обърна да я погледне.

— Въздишам по теб от началото на семестъра.

В нея се надигна гореща вълна.

— Но не ме покани да излезем чак до пролетната ваканция.

— Исках да го направя поне стотина пъти. Задъхвах се, задушавах се. Освен това си мислех, че ходиш с онова момче, от горния курс по психология.

— Кент? — вече дори не можеше да си спомни лицето му. — Излязохме няколко пъти. Никога не съм била близка с него.

— А сега си с мен.

— Сега съм с теб.

— Ако промениш решението си…

— Няма. Няма да го променя — обхвана с длани лицето му, а после долепи устните си до неговите. — Искам го. Искам и теб.

Пръстите му потънаха в косата й, заплетоха се в нея, докато я целуваше, дълго, бавно, сластно. Телата им се привличаха, намагнетизирани от желанието. Рина усещаше своето пълно с електричество и живо.

— Можем да отидем в спалнята.

Това е, помисли си тя, като затаи дъх, а сетне издиша.

— Добре.

Той хвана ръката й.

Рина искаше да запомни всичко, да запамети всяка подробност. Като мириса на крем за бръснене „Айриш Спригс“, вкуса на черешови бонбони и как косата му се къдреше на слепоочията, когато наведе главата си над нея.

В неговата спалня имаше двойно легло с чаршафи на сини райета и завивка в морскосиньо, а възглавницата бе единична и тънка като палачинка. Върху масивното старо бюро имаше компютър и камара книги, дискети и листа. Една коркова дъска със забодени на нея списъци, снимки, бележки за подсещане.

Долното чекмедже на скрина — толкова малък, та си помисли, че сигурно е още от детството му — беше отворено и разбъркано. Върху плота имаше прах, още книги, голям стъклен буркан, пълен със стотинки. Повечето дребни.

Джош запали лампата до леглото.

— Освен ако не искаш да я изгася — рече колебливо.

— Не — как щеше да вижда, ако беше тъмно? — Хм. Не вземам нищо за предпазване.

— Чувал съм този претекст. Искам да кажа… — той се изчерви и разсмя. — Разбирам, че не е претекст. Имам презервативи.

Беше по-лесно, отколкото си мислеше, че ще бъде. Обърнаха се един към друг и телата им се залепиха. Устните се сляха, ръцете се преплетоха, трепетът прескачаше като скакалец по нервите им.

Целувките станаха по-дълги, дишането — по-учестено, когато седнаха на леглото. После легнаха. За миг Рина се запита как да събуе обувките си — дали нямаше да изглежда несръчно? Но последваха действия, които причиниха прекалено много горещина и смут.

Устните му се залепиха за шията й, а ръцете се плъзнаха по гърдите. Първо над блузата, после под нея. Беше стигала дотук и преди, но никога със съзнанието, че това е само началото.

Кожата му беше топла и гладка, а тялото така тънко, че предизвика у нея вълна от нежност. Беше си представяла това растящо вълнение и възбуда, усещането, че кожата й се плъзга по неговата, звуците на желание, които излизаха от гърлото й. Стенания, въздишки и стонове на удоволствие.

Очите му бяха живи и сини, а косата копринена. Харесваше й начинът, по който я целуваше, просто искаше да я целува безкрайно.

Когато ръката му посегна между бедрата й, тя се напрегна. В този момент винаги досега бе спирала. Това бе мястото, което не беше позволила да бъде превзето до днес. Джош спря, това мило, възпитано момче, чието сърце биеше забързано срещу нейното и притисна устните си встрани на от гърлото й.

— Всичко е наред, може просто да…

Рина хвана ръката му, върна я обратно между бедрата си и я притисна.

— Да.

Каза „да“ и затвори очи.

През тялото й премина трепет. О, това беше нещо ново! Беше много повече от онова, което познаваше досега. Човешкото тяло бе истинско чудо, а нейното сега бе изпълнено с топлина и трепет. Тя се притисна към Джош, опитвайки се да намери равновесие. Сетне му позволи да продължи.

Той произнесе името й с разтреперан глас и Рина почувства, че също трепери. После устните му се озоваха върху гърдите й, влажни и горещи, предизвиквайки сладки спазми. Тя посегна към него и усети, че е твърд. Удивена, започна да го опипва. Когато той едва си пое дъх и започна да стене, го пусна, сякаш се бе опарила.

— Извинявай. Нещо грешно ли направих?

— Не! Не — той отново си пое въздух с мъка. — Аз, аз трябва да се приготвя.

— О, добре — всичко в нея трептеше като струна, затова предположи, че също е готова.

Джош взе един презерватив от чекмеджето до леглото. Инстинктивно й се прииска да погледне встрани, но потисна желанието си. Той щеше да влезе в нея, тази част от него щеше да бъде вътре в тялото й. Беше по-добре да го види, да го познава, да го проумее.

Затова го прегърна, а когато той си сложи презерватива, я целуна отново. Целуваше я и я галеше, докато твърдата топка от нерви не се разтопи напълно.

— Малко ще те заболи. Мисля, че само за минута. Извинявай.

— Всичко е наред — трябва да боли малко, помисли си Рина. Една толкова голяма промяна не може да стане без никаква болка. Иначе няма да има смисъл.

Почувства го как си проправя път вътре в нея и се пребори с инстинкта си да го отблъсне. Джош продължи да я целува.

Устните му бяха меки, а членът между краката й беше твърд.

После дойде болката, която я прониза само за миг. Сетне отслабна, а когато той започна да се движи вътре в нея, се превърна в смущаваща смесица от възбуда и леко неудобство.

Джош притисна лицето си в косата й, а неговото тънко и гладко тяло сякаш се разтопи, прилепено към нейното. И това беше просто вълшебно хубаво.

5.

Беше странно да се върне отново вкъщи за лятната ваканция. Да пренесе нещата си от общежитието и да знае, че през следващите три месеца няма да има лекции, нито Джина ще стене и ще мърмори всяка сутрин, когато часовникът започне да звъни.

След като отново се озова в старата си стая, й се стори, че завръщането е съвсем естествено, като дишането. Но не беше точно така. Сега тя беше различна. Беше направила няколко определено сериозни стъпки да се разделели с детството си. Може би момичето, което събираше багажа си предишното лято, все още живееше в нея, но младата жена, която се връщаше сега у дома, имаше много повече опит. А Рина бе готова, дори повече от готова да види какво я очаква в бъдеще. Какво следва.

В нейно отсъствие дори къщата се бе променила. През следващите няколко седмици щеше да споделя една стая с Фран. Бела се нуждаеше от самостоятелна стая заради сватбените приготовления и купищата подаръци, и Фран, както винаги добра и разбираща, й бе предоставила своята за тази цел.

— Спокойно — обясни тя на Рина, когато я попита защо. — Така ще има мир, пък и ще бъде само за няколко седмици. Тя няма търпение да се пренесе в къщата, която родителите на Винс им купиха за сватбата.

— Не мога да повярвам, че са им купили къща — Рина подреждаше второто си чекмедже, както й харесваше — според цветовете.

Единственото, което нямаше да й липсва от живота в общежитието, беше постоянният безпорядък.

— Ами, те са богати. Дори много богати. Това е страхотна рокля — вметна сестра й, докато окачваше една от роклите на Рина в гардероба. — Откъде я купи?

— От разпродажба. Шопинг терапията е наистина страхотно средство срещу депресията — освен това се нуждаеше от някои нови неща за собственото си ново аз. — Колко е странно. Бела е първата, която ще се изнесе. Мислех, че ще бъдеш ти или аз. Тя винаги е имала най-много изисквания.

— Винс задоволява всичките й изисквания — каза Фран и се обърна към нея. Въпреки че познаваше отлично лицето на сестра си, дъхът на Рина спря. В потока лъчи от следобедното слънце Фран изглеждаше като картина. Позлатена, великолепна, блестяща.

— Не го познавам добре, но изглежда приятен. Стабилен. И е много хубав, Боже мой!

— Луд е по нея. Отнася се с нея като с принцеса, нещо, което тя винаги е искала. А това, че е богат, никак не вреди — добави с доволна усмивка Фран. — След като завърши право и получи адвокатските си права, бързо ще се издигне във фирмата на баща си. Ще има солидна кариера. Съдя от нещата, които чувам. Направо е идеалната партия за нашата Бела. Мама и татко много го харесват.

— А ти?

— И аз също. Той има стил, което е важно за Бела, но е общителен и лесно се приспособи към семейството. Държи се много мило, когато е у дома или долу в ресторанта. — На лицето й се появи замислен израз, докато разопаковаше вещите на Рина. — Гледа на Бела като че ли е произведение на изкуството. Не смятам това за лош признак — добави Фран.

— Сякаш се срамува от късмета и богатството си. А най-важното е, че се съобразява с настроенията й. А те, както сама знаеш, са безкрайни.

— Тогава значи е получил одобрението й — Рина отиде до гардероба и извади роклята си на шаферка в ментово зелено.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Така е — разглеждайки я, Фран се облегна на страничната каса на вратата и скръсти ръце. — Всички ние ще изглеждаме малко недодялани и безцветни на фона на нейното елегантно излъчване. Което всъщност беше целта й.

Рина остави обратно роклята с усмивка.

— Все пак е по-добро от тиквено оранжевото с милион джуфки и буфан ръкави, с които братовчедката Анджела ни издокара миналата година.

— Не ми напомняй за това! Все пак Бела не е толкова посредствена.

— Хайде да сключим споразумение. Когато дойде нашият ред, ще изберем такива дрехи за другата, че да не приличаме на домашни прислужници.

Фран прегърна Рина и притисна бузата си до нейната.

— Толкова е хубаво, че си у дома.

Тя отиде в „Сирико“ на обяд и се потопи в познатите аромати и звуци.

След пожара бяха направили повече от почистване и ремонт. Бяха запазили традициите — кухненската площ бе оставена отворена към залата за хранене, празните бутилки от „Кианти“ служеха за свещници, голямата стъклена витрина съдържаше десертите, които все още купуваха от италианската хлебарница на ъгъла всеки ден.

Но бяха направили и някои промени, и би могло да се каже, че не само скриха злодеянието, но го използваха ресторантът да стане още по-хубав и да процъфти.

Стените бяха боядисани в прашно тосканско жълто, а майка й бе нарисувала цяла дузина нови рисунки. Не само на семейството, но и на съседите, и на „Сирико“, каквато беше преди и каквато бе сега. Сепаретата бяха предизвикателно червени, покривките по масите — на традиционните червени и бели квадратчета.

Осветлението внасяше свежест дори и в мрачните дни с намусено небе, но можеше да бъде и приглушено, за да стане атмосферата интимна за частните тържества, за които трябваше да се правят резервации две седмици предварително.

Баща й стоеше зад големия работен плот, бъркаше сос и го разстилаше върху тестото. В косата му се забелязваха сиви нишки, които се появиха в седмиците след пожара. Нуждаеше се също така и от очила за четене, което много го дразнеше. Особено ако някой му кажеше, че така изглежда изискан, майка й беше с гръб, обърната към печката, наглеждаше соса за спагетите. Фран вече бе вързала яркочервената престилка и сервираше чинии с лазаня, която беше днешният специалитет за обяд.

На път към кухнята Рина спираше край масите, поздравяваше съседи и познати, и се смееше всеки път, когато й кажеха, че трябва да яде, да сложи малко месце върху себе си.

Гиб пъхна една пица във фурната и се зае да разточва друга, когато тя стигна до него.

— А, ето го и моето момиче! — той остави тавата встрани и я прегърна силно, сякаш щеше да счупи ребрата й. Миришеше на брашно и на нещо сладко. — Фран ни каза, че си се прибрала, но сме затрупани с работа. Не можахме да се измъкнем.

— Дойдох да помогна. Къде е Бела?

— Изтърва я, току-що излезе. Неотложни задачи по сватбата — той взе ножа за рязане на пица и раздели готовата с бързо, професионално тренирано движение. — Май беше нещо, свързано с листенцата на розите. Или може би с формата на вазите.

— Значи ти липсва работна ръка? Кой е поръчал пица с наденички и зелени чушки?

— Шеста маса. Благодаря ти, момичето ми.

Рина сервира пицата и взе още две поръчки. Имаше чувството, че никога не е отсъствала. Тук сякаш всичко си беше същото.

Освен тя самата. Беше прекарала само една година в колежа, но наученото там я бе променило. Потопи се в атмосферата от познати лица, познати усмивки, движения, които правеше автоматично. Чувстваше се обаче по-голяма, отколкото по времето, когато за последен път бе работила тук.

Имаше си приятел. Сега вече официално. Тя и Джош бяха двойка, която спеше заедно.

Рина хареса секса и да установи това, за нея представляваше облекчение. Защото се бе страхувала. Първия път й бе приятно, но по-скоро задоволи авантюристичната си жилка. Все пак бе абсолютно начинаеща. Мозъкът и тялото й се боричкаха, за да разберат какво става. Дори не получи оргазъм.

Впоследствие се оказа, че сексът е нещо ново и чудесно. И тя откри това, когато бяха за втори път заедно.

Сега нямаше търпение да бъде отново с Джош, за да научи следващото ново нещо.

Не че двамата правеха само секс, напомни си Рина, като вдигна телефона, за да приеме още една поръчка. Много си говореха, понякога с часове. Тя обичаше да го слуша, когато й разказваше за плановете си и как мечтае да описва истории за малки градчета, като онова, в което бе израснал в Охайо. Истории за хора и какво правеха тези хора в живота си.

Освен това той беше отличен слушател. Проявяваше интерес към всичко, което тя му разказваше — че иска да учи, за да разбере, да проникне в магията на огъня. Защо, как и какво ставаше!

Сега нямаше просто да се задоволи с кавалер, който да й прави компания на сватбата на Бела. Сега щеше да доведе гаджето си.

Все още се усмихваше на тази мисъл, когато влезе в помещението за подготовка, майка й вадеше зеленчуци от единият огромен неръждаем хладилник. Пит — вече баща на три деца, стоеше пред големия работен плот и режеше тесто, за да го измери за пица.

— А виж ти, колежанката е тук! да й ми една целувка, красавице!

Рина обви с ръце врата му и му лепна една звучна детска целувка върху устните.

— Кога се върна, девойко?

— Преди петнадесет минути. Още не съм влязла през вратата и веднага ме хванаха на работа.

— Такива са те — истински робовладелци!

— Ако не премериш това тесто, ще извадя камшика. А сега остави момичето, че ще те натопя пред жена ти — Бианка разтвори обятията си и Рина се хвърли в прегръдката на майка си.

— Как оставаш толкова хубава, мамо? — попита.

— Това е от парата в кухнята. Поддържа порите на лицето ми чисти. О, момиченцето ми, чака й да те погледна!

— Видя ме преди две седмици на моминското парти на Бела.

— Две седмици, два дни, все тая — Бианка се отдръпна. Усмивката й повехна за миг, нещо премина през очите й и изчезна.

— Какво има?

— Нищо — отвърна майка й, но притисна устни към веждата й като благословия. — Всичките ми деца са тук, вкъщи. Пит, я се смени с Катарина. Тя ще те замести в кухнята. Искаме да си поговорим по женски.

— Ясно, пак ще обсъждате сватбата. И без това вече ме боли главата — като махна с ръце, Пит хукна навън.

— В беда ли съм? — Рина извади бутилка вода от хладилника. — Да не би промените, които направих по шаферската рокля, да ме направят да приличам на анемичен стрък праз до Бела?

— Не, ти ще изглеждаш чудесно дори ако роклята е… нещастна.

— О, колко дипломатично изказване!

— Дипломацията е моят последен инструмент за оцеляване в тази сватбарска тупурдия. Иначе досега щях да извия врата на сестра ти — майка й поклати глава и разпери ръце. — Не мога да се оправя с Бела. Тя е възбудена, уплашена, полудяла от любов и иска Винс да се гордее с нея. Иска да направи всичко, за да впечатли родителите му, да изглежда като филмова звезда и да се опита да обзаведе новата си къща по модно списание.

— Значи плува в свои води.

— Напълно вярно. Баща ти иска тесто за две големи и една средна пица — добави майка й, и я загледа как компетентно реже, и претегля тестото. — Не си забравила как се прави.

— Родена съм да режа тесто.

Рина върна останалото в хладилника и даде на баща си топките. После помогна на майка си да нарежат салатата.

— Две домашни за шеста маса. Аз ще се заема с гръцката за трета. Тази сватба е най-голямата мечта на живота й — продължи Бианка, продължавайки да реже зеленчук. — Ще се постарая да има всичко, което тя иска. Искам всичките ми деца да получат точно онова, за което са копнели.

Постави салатите на таблата и я придвижи към плота за вземане.

— Поръчката е готова — извика и се върна, за да приготви следващата.

— Вече си спала с момче.

Слюнката заседна в гърлото на Рина като твърда малка топка и тя не успя да я преглътне.

— Какво? Как?…

— Ти да не си мислеше, че ще те погледна в очите и няма да позная? — Бианка продължи да говори тихо заради близостта на съпруга си, но разчиташе шумът, който се носеше в заведението, да заглуши думите й. — Че не мога да видя това в очите на децата си? Ти беше последна.

— И Ксандър ли е бил с момче?

Бианка се разсмя за голямо облекчение на Рина.

— О, той предпочита момичетата. Познавам ли го?

— Не. Аз просто… Започнахме да се виждаме отскоро и това се случи. Миналата седмица. Исках да се случи, мамо. Съжалявам, ако съм те разстроила, но…

— Нима съм казала подобно нещо? Да съм те питала дали имаш съвест? Но ще те питам беше ли внимателна?

— Да, мамо — Рина остави ножа и се обърна, за да прегърне майка си през кръста. — Бяхме внимателни. Много го харесвам. Ти също ще го харесаш.

— Как да знам дали ще го харесам, когато не си го довела, за да го запознаеш със семейството си? Дори не си ми казала нищо за него.

— Малко по-голям е от мен. Иска да стане писател. Живее в разхвърлян апартамент и има много хубава усмивка. Казва се Джош Болтън и е израснал в Охайо.

— Нещо за семейството му?

— Той не говори много за тях. Родителите му са разведени и няма братя и сестри.

— Значи не е католик?

— Не мисля. Не съм го питала. Мил е, внимателен и много умен. И най-важното — слуша, когато му говоря.

— Все важни неща — Бианка се обърна и обхвана лицето на дъщеря си в шепи. — Трябва да го доведеш да се запознае с нас.

— Ще дойде на сватбата на Бела.

— Браво — Бианка вдигна вежди. — Ако преживее тази сватба, може би ще си заслужава да го задържиш. Е, за известно време.

Когато обедната навалица намаля и клиентелата в пицарията се разреди, Рина седна — по настояване на баща си, пред огромна порция спагети. Той самият тръгна на обиколка заедно с Пит. Беше виждала този ритуал през целия си живот и знаеше, че дядо й бе правил същото преди баща й.

С чаша вино, бутилка вода или чашка кафе — в зависимост от това кое време на деня е, той щеше да обиколи всяко сепаре, да седне на всяка маса, да каже по две думи или да проведе цял разговор с клиентите си. Това бе установено правило, нещо като традиция. Баща й щеше да отдели време и да приседне при всеки за няколко минути. Темите на разговор варираха от спорт, храна и политика до новини по съседски — раждания, смърт. Предметът нямаше значение. Той не бе важен. Важна беше близостта.

Днес баща й държеше вода и когато седна срещу нея, отпи дълга глътка.

— Добри ли са? — попита, като кимна към чинията.

— Фантастични.

— Тогава хапни повече.

— Как е ревматизмът на господин Д’Алегрио?

— Върти го. Казва, че ще вали. Внукът му бил повишен, а розите му тази година се развивали добре — Гиб се ухили. — Какво му приготвихме за ядене?

— Лазаня, минестроне и домашна салата, чаша „Перони“, бутилка газирана вода, хляб и каноли13.

— Винаги си имала отлична памет. Сбъркахме, като те пратихме да учиш криминално право, химия и какви ли не други дивотии вместо да управляваш ресторанта.

— Винаги ще имам време да помагам тук, татко. Винаги.

— Гордея се с теб. Защото знаеш какво искаш и работиш, за да го постигнеш.

— Някой ме е възпитал по този начин. Как е бащата на булката?

— Все още избягвам да мисля за това — той поклати глава и отпи още вода. — Не искам да мисля за момента, когато ще пристъпи към мен, облечена с роклята и воала. Когато я поведа по средната алея в църквата, за да я предам на Винс. Ще се разплача като бебе, ако мисля за това. По-лесно ми е да го скрия някъде и да го забравя, докато се опитваме да се справим с лудостта, подготвяйки се за този момент.

Той се огледа усмихнат.

— Май още някой е чул за завръщането ти. Здравей, Джон.

— Здрасти, Гиб.

С вик на изненада и задоволство Рина скочи и прегърна Джон Мингър.

— Липсваше ми! Не съм те виждала от Коледа. Сядай! Колко се радвам, че пак си тук!

Тя отиде в кухнята и взе още едни прибори. Когато се върна, загреба от спагетите и сложи половината във втората чиния.

— Помогни ми малко. Татко смята, че съм стояла гладна в колежа, и сега ще ме угоява.

— Какво да ти донеса за пиене, Джон?

— Нещо безалкохолно ще е добре. Благодаря.

— Ей сегичка. Ще трябва да се връщам на работа.

— Разкажи ми всичко — започна Рина. — Ти как си, как са децата, внуците, изобщо животът?

— Всички са добре, аз също работя.

И изглежда добре, помисли си Рина. Торбичките под очите му бяха малко по-тежки, а косата му бе напълно сива. Но му отиваше. Пожарът го бе превърнал в част от семейството й. Не, нещо много повече от пожара, поправи се тя. Онова, което бе направил след него. Беше я запознал с работата си, беше отговарял на безкрайните й въпроси.

— Някакви интересни случаи?

— Всички са интересни. Все още ли искаш да идваш с мен на обиколки?

— Обади ми се и съм готова. Тръгвам веднага.

Лицето му се смекчи от усмивка.

— Имаше един случай, пожарът започнал в детска спалня. На осемгодишно момченце. В къщата нямало никой. Никакви химически катализатори, кибрити, запалка. Никакви следи от насилствено влизане или подпалвачески средства.

— Електричеството?

— Наред.

Тя започна да яде отново, докато размишляваше на глас.

— Химически фойерверки? Бомбички? Децата на тази възраст обичат да си играят с такива неща.

— Не и това дете. Каза ми, че иска да стане детектив.

— По кое време на деня е избухнал?

— Около два следобед. Децата са на училище, родителите на работа. Никакви предишни инциденти — той нави спагети на вилицата си и лапна, като затвори очи, оценявайки вкуса им. — Не е честно да те изпитвам, когато не можеш да видиш мястото, нито обстановката.

— Чакай, чакай, все още не се предавам. Пъзелите се правят, за да бъдат нареждани. Загадките — за да бъдат разрешавали. Място на избухване?

— Бюрото на момчето. Дървено.

— Обзалагам се, че върху него е имало колкото искаш запалителни материали. Хартия, лепило, самото бюро, тетрадките, подвързии и може би играчки. Близо ли е до прозореца?

— Точно под него.

— Значи вероятно има завеси, те са поели пламъците. Два следобед — сега тя затвори очи и си представи сцената. Сети се за бюрото на Ксандър, когато бе на същата възраст. Абсолютно безразборно разхвърляни играчки, комикси, листа и тетрадки.

— Накъде гледа прозорецът?

— Ти си истински стрелец. Право в десетката. Браво, Рина. На юг.

— Този ден слънцето сигурно е било силно, освен ако завесите не са били спуснати. Децата не обичат да пускат завесите. Какво е било времето?

— Ясно, слънчево, горещо.

— Хлапето ти е казало, че иска да стане детектив. Вероятно е имало лупа?

— Точно така, тип „биволско око“. Браво, страхотна си! Лупата е била на бюрото върху една книга. Слънцето е падало върху нея, загряло е стъклото, подпалило хартията. Бюрото е дървено, завесите текстилни.

— Бедното хлапе.

— Можеше да бъде и по-лошо. Разносвачът видял дима и се обадил веднага на 911. Успели са да локализират и потушат пожара в неговата стая.

— Липсваше ми възможността да говоря за истински случаи. Знам, знам. Все още съм само студентка и повечето от лекциите, които умирам да слушам, не мога да посещавам преди да завърша първи курс и да се прехвърля в „Шади Гроув“. Понякога имам чувството, че съм в говорилня.

— Трябва да ти кажа нещо друго — той остави вилицата си и я погледна в очите. — Пасторели е излязъл от затвора.

— Той… — Рина се стегна. Огледа се, за да види дали някой от семейството й не подслушва. — Кога?

— Миналата седмица. Току-що научих.

— Това все някога трябваше да стане — каза мрачно Рина. — Щеше да излезе много по-рано, ако не бе получил допълнителна присъда заради побоя над пазача.

— Не мисля, че ще ви създава някакви неприятности, надявам се, че не ще посмее да се върне тук. Вече няма никакви връзки с това предградие. Жена му все още живее в Ню Йорк при леля си. Проверих. Момчето е под наблюдение.

— Спомням си, когато го отведоха — тя погледна през прозореца и през улицата. По стълбите на къщата, в която някога живееше Пасторели, имаше саксии с гераниум, а завесите бяха дръпнати.

— Кого?

— И двамата. Спомням си как отведоха господин Пасторели с белезници и как жена му бе скрила лицето си в жълта кърпа за съдове, а едната й обувка бе развързана. А Джоуи тичаше след колата и пищеше. Стоях с татко. Мисля, че това засили още повече връзката, което вече съществуваше между нас. Може би затова ми позволи да го придружа, когато прибраха и Джоуи защото уби онова бедно куче.

— Така се затвори една глава за теб, глава, която започна, когато малкият негодник те нападна. Няма причина да мислим, че може да се отвори отново, но ти и твоето семейство трябва да знаете, че е на свобода.

— Аз ще им кажа, но по-късно, Джон, когато се приберем вкъщи.

— Добре.

Рина отново погледна през прозореца и загрижената й физиономия се разведри.

— Това е Ксандър! Веднага се връщам.

Изскочи от сепарето, забърза към вратата, прекоси улицата и прегърна брат си.

Да си е у дома, беше все едно отново да е дете. Ароматите и звуците на къщата бяха толкова многообразни, какво винаги. Лакът за политура, който майка й използваше откакто се помнеше, миризмите на ядене, които бяха неразделна част от кухнята, така както и огромната стара маса. Музиката, която гърмеше от стаята на Ксандър, независимо дали беше вътре или не. Звукът от дръжката на синджира за пускане на водата в тоалетната, който звънеше, когато някой го дръпнеше.

Рядко минаваше час без телефонът да звъни и тъй като времето бе хубаво, прозорците бяха отворени и през тях нахлуваха звуците на трафика, както и гласовете на пешеходците, които спираха, за да побъбрят.

Можеше отново да си представи, че е на десет години и седи с кръстосани крака на леглото на сестра си, докато Бела се кипреше суетно из стаята, тъкмейки се да излиза.

— Има толкова много неща за вършене — тя постави сенки на клепачите си с умението на художник. — Не знам как ще успея да свърша всичко преди сватбата. Винс казва, че се тревожа прекалено, но аз искам всичко да бъде идеално.

— Ще бъде. Роклята ти е прекрасна.

— Знаех точно какво искам — Бела отметна назад един облак руса коса. — В края на краищата съм се готвила за това през целия си живот. Спомняш ли си, когато си играехме на булки с онези стари дантелени пердета?

— Да, и булката винаги беше ти — потвърди Рина, но с усмивка и без завист.

— Е, сега няма да бъде наужким. Знам, че татко направо се стресна от цената на роклята, но булката е на показ в деня на сватбата, нали? Не бих понесла да съм на показ в някаква рокля с намалена цена. Искам Винс да ослепее, когато ме види с нея. О, почакай да видиш какво ми даде той за „нещо старо“.14

— Мислех, че ще сложиш перлите на баба.

— Не. Те са много сладки, но са старомодни. Освен това не са истински — тя отвори чекмеджето и извади малка кутийка. Подаде я на сестра си. — Купи ги за мен от един бижутер.

Вътре имаше обици, в които проблясваха капчици диаманти, а обковът беше толкова нежен, че изглеждаше като изплетен от паяжина.

— Господи, Бела! Това истински диаманти ли са?

— Разбира се — като махна с ръка, на пръста й проблесна пръстен с квадратен камък. — Винс няма да ми купи нещо фалшиво. Той има класа. Цялото му семейство е от класа.

— Да не искаш да кажеш, че нашето няма?

— Не исках да кажа това — гласът й прозвуча отнесено, докато държеше една от обиците така, че да може камъкът да улови слънчевата светлина. — майката на Винс всеки сезон лети до Ню Йорк и Милано, за да пазарува. Имат дванадесет домашни прислужници. Би трябвало да видиш бащиния му дом, Рина. Това е имение. Имат градинари на пълен работен ден, майка му е толкова мила с мен — вече я наричам Джоана. Обеща да ме заведе в един от нейните салони, за да ми направят сватбената прическа.

— Мислех че ти, мама, Фран и аз ще отидем при Мария.

— Катарина, какви ги дрънкаш? — усмихна се покровителствено Бела и потупа ръката на сестра си, преди да стане, за да прибере обиците в кутийката. — Мария вече не ме подстригва. Аз ще бъда съпруга на важен човек. Ще трябва да променя начина си на живот, стила си, ще имам по-други задължения. За да ги посрещна, трябва да имам подходяща прическа, подходящ гардероб и всичко друго трябва да е както трябва.

— А кой казва кое е както трябва?

— Просто знаеш — тя бухна косата си. — Винс има братовчед, много е сладък. Мислех, че може да ти прави компания на входа, когато ще посрещаш гостите. Според мен ще се спогодите. Той е първи курс в Принстън.

— Благодаря, но си имам приятел. Поканих го на сватбата. Вече обсъдих това с мама.

— Приятел — забравяйки на минутата суетенето си, Бела направо скочи върху леглото. — Кога, къде и как? Как се казва? На какво прилича? Хубав ли е? Разкажи ми всичко!

Семената на раздразнението моментално бяха издухани и те отново бяха сестри, които обсъждат заедно най-сериозния от всички въпроси на света — въпроса за момчетата.

— Казва се Джош. Много е сладък и е малко по-голям от мен. Иска да стане писател, срещнах го в колежа. Виждаме се от няколко месеца.

— Месеци? И не си ми казала?

— Ти беше малко заета.

— Все още съм — Бела леко се нацупи. — Тукашен ли е?

— Не, израснал е в Охайо. Но сега живее тук. Работи в една книжарница през лятото. Наистина го харесвам, Бела. И съм спала с него. Пет пъти.

— Господи! — очите на Бела станаха големи като чинийки за кафе и тя направо подскочи. — Рина, това е страхотно, и какво, добър ли е в леглото? — при тези думи изтича да затвори вратата. — Винс е страхотен, направо супермен! Може да продължи с часове!

— Мисля, че е добър. — Часове ли? — зачуди се Рина. Нима беше възможно? — Той е единственият, с когото съм била, и не мога да правя сравнения.

— Трябва винаги да използваш предпазни средства. Аз ги спрях.

— Какво си спряла?

— Противозачатъчните. За контрол над раждаемостта — прошепна тя. — Винс каза, че иска бебе веднага, така че изоставих хапчетата си. Но сватбата е толкова скоро, няма значение дали ще съм бременна или не. Захвърлихме ги миналата седмица, така че вече може и да съм бременна.

— Господи, Бела! — Рина доста се стресна, като си помисли, че сестра й от булка ще стане съпруга и после майка. — Не искаш ли малко време — първо да бъдеш младоженка.

— Не ми трябва време — замечтаната усмивка я озари цялата — устните, очите, гласът й натежа от копнеж. — Знам точно как ще се развие животът ми. И ще бъде прекрасно. Трябва да се приготвя. Винс ще дойде всеки момент, а аз не обичам да закъснявам.

— Приятно прекарване.

— Винаги ни е приятно заедно — Бела седна отново пред огледалото, докато Рина тръгна към вратата. — Тази вечер ще ме води в един супер моден ресторант. Смята, че се нуждая от почивка и да престана да мисля само за сватбата.

— Сигурна съм, че е прав — Рина излезе и затвори вратата точно когато брат й се появи на стълбите.

Той погледна към вратата, после пак към Рина и се усмихна.

— Колко пъти каза: „Винс смята“?

— Не ги броих. Направо е луда по него.

— Така е, но отсега нататък той ще полудее. Уверен съм само в едно — че ще бъда щастлив, когато тази дандания свърши.

Рина се приближи до брат си. Той се извисяваше доста над нея, така че трябваше да се повдигне на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Ще ти липсва, когато няма да бъде в съседната стая.

— Предполагам.

— Имаш ли планове за тази вечер?

— За твоята първа вечер у дома? За какъв брат ме смяташ?

— За моя любим брат.

След като Бела излезе на своята модна вечеря, всички останали от семейството се събраха около масата в трапезарията, за да си поделят стек „Флорентина“ в чест на завръщането й от колежа.

— Имам новини — започна Рина. — Джон ми ги съобщи и ме помоли да ви ги предам. Пасторели е излязъл от затвора. Бил е пуснат преди седмица.

— Кучият му син!

— Не на масата, Ксандър — автоматично направи забележка Бианка. — Знаят ли къде е, къде е отишъл?

— Той излежа наказанието си, мамо — понеже беше имала достатъчно време да свикне с новината, сега бе спокойна. — Джон не смята, че трябва да се тревожим и аз съм съгласна с него. Пасторели няма никакви връзки с това предградие, няма причини да се върне тук. Станалото станало, пък и вече е минало доста време.

— Сякаш беше вчера — възрази Гиб. — Поне така ми се струва. Но мисля, че трябва да приемем тази гледна точка. Какво друго ни остава? Човекът беше наказан за стореното. Вече е извън живота ни.

— Все пак няма да навреди, ако сме малко по-бдителни, поне в началото — Бианка си пое дълбоко дъх. — И вероятно ще е по-добре да не казваме нищо на Бела до сватбата. Тя ще изпадне в истерия.

— Тя ще изпадне в истерия и ако си счупи някой нокът — Добави Ксандър.

— И аз тъй мисля. Добре. Ще бъдем малко по-внимателни. Но ще вярваме, както казва Джон, че няма за какво да се тревожим. Така че… — Бианка вдигна ръце. — Яжте, преди да е изстинало!

6.

Бо не бе напълно сигурен какво ще се случи през този ден, но както обикновено беше готов. Неговият приятел Брад сега официално беше едната половина от шоуто „Брад и Ками“. И тъй като шоуто бе в първата си фаза, всички бяха щастливи. За да стане още по-весело, новата двойка бе уредила двойна среща. Условията на тази среща бяха малко притеснителни — целият ден и вечерта. А това си беше сериозен ангажимент, поне според Бо.

Какво щеше да стане например, ако той и тази приятелка на Ками не се харесаха от пръв поглед? Случва се, нали? Тя била хубава, но това беше мнението на Ками. А човек не може да вярва безрезервно на мнението на една приятелка.

Ала дори да приличаше на Клаудия Шифър, можеше да е някоя бъбривка или непрекъснато да се кикоти. Той мразеше кикотенето. Но още по-зле, ако се окаже някоя без чувство за хумор. Би приел дори кикотенето пред някоя супер сериозна спасителка на света от самия него и други глупости от този сорт.

Отгоре на всичко Бо все още си мислеше за момичето, чието лице зърна за около десетина секунди и чието име така и не научи.

Тъпо, ама какво можеше да направи?

Това беше, знаеше го, един от опитите на Брад да го върне в реалния свят. Един ден навън с весела компания и хубаво момиче (поне такъв беше анонсът) в Инър Харбър15. Посещение на аквариума, разходка, малко музика, морска храна. Смях.

Бо си внуши да се отдаде на подобно настроение, когато подкара колата в посоката, която му посочи Ками. Тя и Брад седнаха на задната седалка, за да се целуват необезпокоявани.

Той спря на паркинга и изчака, докато пасажерите му приключиха с последната целувка.

— Хайде да отидем всички заедно! — Ками се освободи от прегръдката на Брад и си взе чантата. — Ще бъде забавно! Днес е такъв прекрасен ден!

Права беше, помисли си Бо. Синьо небе, пухкави облачета, ярко слънце. По-добре навън, отколкото да седи вкъщи и да мисли за някакво измислено момиче или да се мотае из работилницата на майстора си.

Беше си поставил за цел да придобие собствена работилница. След като спечелеше достатъчно пари да наеме къща или — ако пофантазираше още малко — да купи такава, щеше да има и собствена работилница! Една хубава малка барака, обзаведена с работни маси и инструменти. Щеше да започне собствен бизнес.

Бо влезе в сградата с апартаменти под наем, която изглеждаше точно като всички сгради извън кампуса. Едно от онези места, на които искаше веднага и завинаги да каже „сбогом“. Хрумна му, че може да уговори Брад да му помогне с малко пари, за да купят къща за ремонтиране и подновяване.

— Тя живее на първия етаж. — Ками отиде до една врата и почука. — Наистина ще я харесаш, Бо. Много е готина.

Широката й усмивка напомни на Бо защо мразеше да му уреждат приятелки. Ако не харесаше това момиче, трябваше да се преструва, че го харесва. В противен случай Ками щеше да мърмори на Брад, докато Брад не започне да ръчка него.

Но част от притесненията му се стопиха, когато една дребна червенокоска с големи сини очи и съблазнителни форми, отлично опаковани в джинси и прилепнала сива тениска, отвори вратата.

Изглеждаше доста добре, така че преглътна негативното си отношение към халката на веждата й. Може би това беше секси.

— Здрасти, Манди. Познаваш Брад.

— Разбира се. Здрасти, Брад.

Имаше съвсем лек намек за фъфлене в говора й и това също звучеше доста секси.

— А това е Бо Гуднайт.

— Здрасти, Бо. Само да си взема чантата и съм готова. Много е разхвърлено. Не влизайте — предупреди ги със смях и ги пропъди навън. — Съквартирантката ми замина вчера на някакъв див уикенд и направо обърна всичко с краката нагоре, за да си търси сандалите. Разбира се, аз ги намерих веднага след като тя тръгна. Не съм чистила, нито подреждала. Тя трябва да го направи, като се върне.

Говореше, без да спира, докато вземаше чанта с дълга дръжка за през рамо и черен калъф за бухалка, но бъбренето не беше досадно, а забавно.

О, бейзбол, помисли си Бо. Имаше слаб лъч на надежда.

Манди излезе, тръшна вратата зад себе си, след което му се усмихна широко.

— Нося камерата си вътре — метна чантата през рамо. — Много съм досадна, предупреждавам.

— Манди е фотограф — обясни Ками. — Стажува в „Балтимор Сън“.

— Ужасно работно време и никакви пари. Но ми харесва. Хей, я го виж ти него!

Преди Бо да успее да каже нещо, тя напълно му обърна гръб, за да огледа един младеж, който слизаше по стълбите. Носеше костюм и вратовръзка и изглеждаше малко объркан.

— Боже, Боже, какво конте! — рече Манди и цъкна с език. — Изглеждаш напрегнат.

— Отивам на сватба — той вдигна ръка към възела на раираната си вратовръзка и го стегна. — Така добре ли е?

— Ками, Брад, Бо, това е Джош. Съседът ми от горния етаж. Приятел, студент и аматьор във връзването на вратовръзки, да й да я оправя! Кой се жени?

— Сестрата на приятелката ми. Ще се срещна с цялото й семейство. Чувствам се направо болен.

— О, те ще те оглеждат под лупа — тя оправи вратовръзката му и го потупа по ревера. — Сега си тип топ. И не се тревожи, хората по сватби или плачат, или се напиват.

— Повечето ще бъдат италианци.

— Тогава ще направят и двете. Италианските сватби са истински букет от забавления. Само вдигай чашата и казвай — чакай да се сетя как беше — Salute!

— Salute! Добре. Запомних го. Радвам се, че ви видях. До скоро.

— Много е сладък, нали? — рече Манди, когато той си тръгна. — Беше като омагьосан от това момиче почти целия семестър. Май най-накрая му е излязъл късметът — тя нагласи шапката си. — Да вървим да видим някоя тлъста дебело гъза риба.

Бела бе поръчала идеално време и според Рина поръчката й бе удовлетворена. Небето беше великолепно, меко, нежно синьо и златно, в началото на лятото цветята бяха ярки и прекрасни, а влажността милостиво ниска.

Самата Бела приличаше на принцеса, всички казаха така, в своята приказна бяла рокля. Косата й блестеше като златна под искрящия воал. В ръцете си носеше забележително произведение на изкуството от розови рози и малки бели лилии.

Църквата бе украсена с цветя, които тя бе избрала, аранжирани в бели кошници. Беше отхвърлила традиционния орган и го бе заменила с арфа, флейти, чело и цигулка. Рина трябваше да признае, че звучат прекрасно. Класически.

Никакви дантелени пердета и букети от тоалетна хартия „Клинекс“, помисли си, а очите й се замъглиха и в гърлото й спря гореща топка. Изабела Хейл сякаш плуваше по средната пътека на църквата „Свети Лио“ под ръка с баща си и изглеждаше като кралица. Шлейфът й се влачеше зад нея като бяла река, лицето й светеше, диамантите пламтяха на ушите й.

Желанието й се бе сбъднало, мислеше си Рина, докато Винс — елегантен и красив в официалния си утринен костюм — я гледаше като заслепен.

Тъмните му очи не се откъсваха от лицето й. Баща й се просълзи, когато внимателно вдигна воала на Бела, нежно целуна бузата й и на въпроса на свещеника кой дава тази жена на този мъж, отговори:

— Аз и майка й.

Най-интересното бе, че Бела не заплака, а остана със сухи и блестящи очи по време на цялата церемония. Очите й сияеха като звезди, а гласът й бе ясен като камбанка.

Защото знае, че получава точно каквото иска, помисли си Рина. Онова, което винаги бе мечтала да има. Както и защото знае, че тя е в светлините на прожекторите и всички очи са вперени в нея.

Вече нямаше значение, че роклята й на шаферка беше, меко казано, демоде. Тук светеше друг огън, който бе силен, ярък и горещ. Пламъците от радостта на сестра й се виеха във въздуха и Рина искрено се радваше за щастието на Бела.

Така че тя малко си поплака, когато младоженците обмениха брачните си клетви, когато размениха пръстените си, защото знаеше, че това слага край на част от техния живот. И поставя начало на следващата част от живота на Бела.

Приемът се състоя в кънтри клуба на родителите на Винс, където баща му бе член на управителния съвет. Тук също имаше цветя, храна, вино и музика в изобилие.

Всяка маса бе украсена със същите по цвят рози като тези в букета на Бела, по покривките бяха пръснати бели розови листенца, а в центъра имаше още повече цветя и лъскава колонада от чисто бели свещи.

Рина бе помолена да седне на дългата главна маса заедно с групата на младоженците. Беше благодарна на майка си, че предвидливо бе сложила Джош на същата маса, на която бе Джина, така че можеше да разчита на нея да го забавлява. Почти толкова бе благодарна и че Фран — като кума, и братът на Винс — в ролята си на кум, бяха единствените, които трябваше да произнесат традиционните тостове и речи.

Хапна чудесно приготвени ребърца алангле, говори и се смя с останалите гости, притеснявайки се малко за Джош. Когато се огледа из голямата бална зала, се зачуди в какъв свят щеше да влезе сестра й.

Двете фамилии се бяха смесили, както правят хората на подобни събития. Но макар и да не познаваше всички, веднага бе в състояние да ги разграничи по групи. Работническата класа, висшата класа. Градските предградия и буржоазните богаташки квартали.

Булката не бе единствената, която носеше диаманти и чиято рокля струваше повече от седмичната печалба на „Сирико“. Но тя бе единствената от нейната кръв.

Вероятно, помисли си Рина, единствената от нейната кръв, която се държеше все едно е била родена, повита в пелени от „Прада“.

Сякаш прочел мислите й, Ксандър се наведе над ухото й.

— Сега ние сме бедните роднини.

Рина се изкикоти, сетне вдигна чашата със шампанско.

— Много важно. Наздраве!

Стана й по-леко, когато успя да избяга от формалните си задължения на шаферка и да намери Джош в тълпата от гости.

— Добре ли си? Най-после за малко съм свободна.

— Добре съм. Ама че сватба! Не съм присъствал досега на такава.

— Да, страхотна е — съгласи се тя. — Не знаех, че снимките ще се проточат толкова дълго. Имам чувството, че съм те изоставила. И исках да те предупредя, че…

— Катарина! — разнесе се възклицание и леля й Кармела я притисна в прегръдката си и я обви в облаци от парфюм. — Колко си красива! Ти самата приличаш на булка. Но си много слаба! Сега, като си вкъщи, малко ще те поохраним. А кой е този красив младеж?

— Лельо Кармела, това е Джош Болтън. Джош, запознай се с леля ми Кармела Сирико.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Сирико.

— Хубав и учтив. Днес е сватба и аз съм само Кармела. Моята скъпа племенница! — тя обви със силна ръка раменете на Рина. — Много е хубава, нали?

— Да, госпожо, тя…

— Франческа е красавицата, Изабела има стил и страст. Но нашата Катарина — тя е най-умната. Нали така, саrа!

— Точно така. Аз имам мозък.

— И освен това днес изглеждаш великолепно. Може би на вас, млади човече, ще ви дойде някоя идея в главата, когато хванете букета? — тя му намигна дяволито. — Познавам ли семейството ви?

— Не го познаваш — намеси се бързо Рина. — Срещнахме се с Джош в колежа. А сега трябва да го представя и на другите.

— Да, да, разбирам. Запази ми един танц — подхвърли лелята, когато Рина дръпна Джош встрани.

— Ето за това исках да те предупредя — започна тя. — Ще трябва да изтърпиш още много подобни разпити, дори от трета степен16. Кое е семейството ти, какво работят, ти какво работиш, в коя църква ходиш. Всички в моето семейство смятат, че е редно да знаят всичко, и кътните ти зъби дори. Не го приемай лично.

— Добре, ще издържа. Джина вече ми даде напътствия. Малко е страшничко, но ще се оправя. А ти наистина изглеждаш прекрасно. Никога не съм бил на голяма католическа сватба. Чувствам се страхотно.

— И освен това ще продължи дълго. Така, сега ще те представя на вуйчовците си и на останалите лели. Въоръжи се с търпение.

Всичко мина добре, отбеляза Рина, когато приемът беше към края си. Джош може би беше малко позатрупан с въпроси, но те бяха толкова много, че той просто нямаше физическата възможност да отговори дори на половината от тях.

Музиката поддържаше настроението, като за всеки имаше по нещо — от Дийн Мартин до Мадона. Рина се отпусна за миг, когато започна да танцува с младоженеца.

— Никога не съм виждала сестра си толкова щастлива. Церемонията е прекрасна, Винс. Всичко е прекрасно.

— Тя се тревожи дни наред. Всеки ден. Но Бела си е такава.

Той се движеше плавно по пода и същевременно не откъсваше очи от лицето й. Рина бе сигурна, че за да постигне подобно съвършенство, е вземал много уроци. Да танцува и да очарова.

— Сега ще започнем живота си, ще създадем дом, ще имаме семейство. Ще ни дойдеш на гости веднага след като се върнем от медения месец и се подредим.

— Разбира се, аз съм тук.

— Аз съм щастлив човек — да имам за съпруга толкова красива, очарователна жена. И при това тя умее да готви! — той се засмя и целуна Рина по бузата. — А сега имам и още една сестра.

— А аз още един брат. Una famiglia.

— Una famiglia. — Винс се усмихна и я завъртя на дансинга.

По-късно, сгушена в леглото до Джош, Рина си мислеше за дългоочаквания сватбен ден на сестра си. Великолепието на церемонията, всички тържествени думи, елегантните букети цветя. Първоначалната формалност на приема, слава Богу, впоследствие бе разчупена и се превърна в буйно и шумно тържество.

— Кажи ми, леля Роза наистина ли танцува електрик слайд?

— Не си спомням коя точно беше Роза, но да, изтанцува го. Или може би това бе хоки-поки?

— Не, него танцуваха вторите ми братовчедки Лена и Мария Тереза. Господи!

— Харесаха ми танците, особено таренбелата.

— Казва се тарантела, глупчо — поправи го през смях тя. — но ти хвана стъпката, Джош, а тя никак не е лесна. Това беше голям успех за теб. Спечели голяма червена точка в очите на фамилията.

— Забавлявах се, много се забавлявах. Семейството ти е много готино.

— А също така голямо и шумно. Мисля, че родата на Винс беше леко стресната, когато чичо Лари взе микрофона и започна да пее „Това е любов“.

— Звучеше добре. Твоето семейство ми хареса повече. Неговото е малко снобско. Но него си го бива — бързо се поправи Джош. — Изглежда толкова щастлив, че се е оженил за сестра ти. Приличат на филмова двойка.

— Да, наистина.

— И майка ти. Може ли да кажа, че е много красива? Тя дори не прилича на майка. Моето семейство никога не е правило такива неща, искам да кажа големи празненства. Харесва ми.

Рина се търкулна върху него и му се усмихна.

— Тогава ще дойдеш на вечеря утре, нали? Мама ми заръча да те поканя. Ще ни видиш какви сме, когато не сме издокарани като за сватба.

— Разбира се. Може ли да останеш тази нощ? Съквартирантът ми няма да се прибере до утре вечер. Можем да излезем, ако искаш, или да останем тук.

— Бих искала да остана — тя наведе глава и го целуна по гърдите. Кожата му бе гладка и топла. — Но наистина не мога. Ако не се прибера цяла нощ, на татко ще му дойде малко множко. Сигурно му е криво. Отгоре на всичко хората го притесниха с тези непрекъснати подмятания, че скоро ще трябва да повтори това и за Фран.

— Ти я бутна напред точно когато Бела хвърли букета.

— Рефлекс за самосъхранение — тя се засмя отново и седна, за да прибере косата си. — Искам да отвлека мислите на татко тази вечер от първата брачна нощ на Бела, а това за него е несигурна територия — тя нежно докосна бузата му. — Радвам се, че ти беше приятно.

Джош се надигна и я прегърна така, че сърцето й се разтопи.

— Винаги ми е приятно, когато съм с теб.

Рина се облече и поправи грима си. Не е прилично да се прибираш вкъщи сякаш току-що си се измъкнала от леглото, където си се търкаляла с някое момче. На вратата позволи на Джош да я целуне.

— Може би през другия уикенд ще отидем някъде — предложи той. — На плажа например.

— Ще бъде чудесно. До утре! — тя излезе, сетне се обърна и го притегли към себе си за още една целувка. — Това ще ме крепи.

Не вървеше, а танцуваше, докато слизаше по стълбите и излезе в топлата нощ.

Когато вкара ключа в стартера на колата си, Бо влезе в паркинга със своята.

Беше оставил Брад и Ками в нейния апартамент. Бяха прекарали един хубав ден, помисли си той, от онези, които обещават повече. Манди му хареса. Беше невъзможно да не му хареса. Тя наистина бе голяма драка и досаждаше на всички с камерата си и желанието да снима, но го караше да се смее, и го впечатли.

— Бих искал да видя някоя от шестте милиона снимки, които изщрака днес — каза й той, когато слязоха от колата.

— Няма да ти се размине. Толкова съм нетърпелива с копирането, колкото и със самото снимане. Страшно ми беше приятно. Много се ядосах, когато Кам каза, че ще ме запознава с някого, но сега се радвам, че бе толкова настоятелна. И като казвам това, отново доказвам, че забравям да мисля, когато говоря. Езикът ми е по-бърз от мозъка.

— Всичко е наред. Аз също се чувствах идиотски и мен ме накараха насила. Страхувах се, че всичко ще се превърне в истински кошмар, който щях да натяквам на Брад с години. Сега ще трябва да намеря нещо друго, за да го тормозя. Имаш ли нещо против да ти се обадя?

— Винаги си добре дошъл — тя измъкна листче от джоба си. — Вече написах телефонния си номер. Ако не беше го поискал, щях да ти го пъхна в джоба, докато правиш ето това.

Манди го сграбчи за ризата и се надигна на пръсти. Целувката й беше гореща и обещаваща.

— Мммм, хубаво — потърка тя устните си в неговите. — Знаеш ли, ако между нас се получи нещо, ще се наложи да търпим онези двамата. Ще има да ни надуват главите!

— Животът е пълен с рискове — Бо реши, че халката на веждата й всъщност е много секси и няма нищо против нея. — Може ли да вляза?

— Изкушаващо, много изкушаващо. Но мисля, че е по-добре да го отложим — тя отключи вратата и се обърна. — Обади ми се.

Бо пъхна телефонния номер в джоба си и тръгна усмихнат към колата си.

След като имаше свободна вечер и съквартирантът му не надуваше музиката, Джош седна да пише. Реши, че ще бъде забавно, ако се опита да напише един кратък разказ, вдъхновен от сватбата.

Искаше да опише някои от впечатленията си — а те бяха толкова много! — преди да избледнеят или да изчезнат.

Колкото и да желаеше Рина да остане при него през нощта, все пак беше донякъде доволен, че си отиде. Да остане сам, за него означаваше да може да мисли. И да работи.

Тъкмо съставяше план, когато на вратата се почука. Това го прекъсна. В главата му вече се въртеше историята, която смяташе да напише. Отвори вратата, но подаде само глава навън и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм от горния етаж. Чухте ли… Ами да, ето на, отново…

Инстинктивно Джош погледна в посоката, която сочеше посетителят. И в този миг болката избухна в главата му, а пред очите му заплува червена мъгла.

Преди още да падне на пода, вратата се затръшна.

* * *

Кльощаво хлапе. Никакви проблеми да замъкна глупавия му задник в спалнята. Чорапът, пълен с месо, ще остави белег. Може би ще го открият по-късно по лицето му. Ще го оставя на земята, така ще изглежда, че се е ударил при падане от леглото.

Трябва да го направя просто и бързо. Запалвам цигара, изтривам я да е чиста, слагам я между устните на шибания боклук. За всеки случай. Трябва да има следи от пръстите му върху кутията, върху кибрита. За всеки случай. А сега горящата цигара върху леглото, на чаршафите. Колко хубаво тлее. И малко хартия — хартия от скъпото училище на колежанчето Джо. Оставям пакета цигари, кибрита.

Я да потърсим бира в кухнята. Няма да е лошо да се освежа с една, докато шоуто започне.

Нищо не може да се сравни с гледката на разгарящ се пожар. Нищо на света. Силна е като най-първокачествената дрога.

Тлеещият пламък. Промъкващият се като змия огън. Срамежлив и лукав. Тихо и тайно събира сили за първото избухване на пламъка.

Слагам ръкавици, отвъртам батериите на детекторите за дим. Хората са толкова нехайни. Просто забравят да сменят батериите! Срамота!

Хлапето може да се съвземе. Хайде де! Ела на себе си, че да те фрасна още веднъж.

Надявам се. Хайде, слабако, ела на себе си, че да те ударя отново.

Гледам дима — какъв е секси, мълчалив, смъртоносен! Димът е онова, което ги грабва. Димът ги заслепява. Ето на, улавя хартията, появява се пламък.

Първият пламък е първата сила. Чуй как говори, как шепти. Гледай как се движи, как танцува. Всичко е толкова хипнотизиращо!

А сега чаршафите. Добро начало. Добър старт. Я да сваля чаршафа долу, върху този нещастен задник.

Прекрасно! Какви цветове! Златно и червено, оранжево и жълто.

Ето как ще изглежда: колежанчето запалило цигара, заспало. Димът го замаял, опитал се да стане от леглото, паднал и си ударил главата. Пламъците го обхванали, докато бил в безсъзнание.

Леглото вече се разгоря. Прекрасно, това наистина е прекрасно. Още малко хартия няма да навреди. Нека да обхване и ризата. Точно така!

Давай още. Това продължи доста дълго. Ще пийна малко бира, това ще ме ободри. Кой е предполагал, че бедното мършаво хлапе ще изгори по този начин? Сега килима — кой ви е виновен, че купувате долнокачествени стоки, бе хора!

Тост, ето какво е той — един добре препечен тост. Мирише на печено прасе.

Най-добре да вървя. Не обичам да си тръгвам, не обичам да изтървавам шоуто. Толкова е интересно да наблюдаваш как хората се сгърчват и стопяват, докато огънят ги поглъща и изяжда.

Но вече е време на кажа сбогом на онемялото колежанче Джо. Спокойно, спокойно, не бързай. Провери коридора. Жалко, че не мога да остана и да гледам, но трябва да вървя.

Движи се, без да бързаш. Не се оглеждай назад. Бавно и спокойно, и няма да има проблеми.

Сега в колата, излез спокойно от паркинга. Съобразявай се с ограниченията на скоростта като всеки кучи син, който спазва законите.

Когато стигнат до него, той ще бъде съвършено препечен.

А сега е време за забавления.

7.

Бо се събуди с махмурлук, който звънеше като камбаните на катедрала в главата му. Лежеше с лице към леглото, което миришеше повече на чорапи, с които си играл футбол, отколкото на чаршафи, но му бе толкова зле, че да реши да остане така, дишайки вонята, през остатъка от живота си.

Не беше негова грешката, че когато се прибра, след като изпрати Манди, купонът у съседа на долния етаж се вихреше с пълна сила. Да спре за малко, беше израз на учтивост и освен това приятен начин да прекара остатъка от съботната си вечер.

И тъй като трябваше само да изкачи стълбите до горкия етаж, за да се прибере у дома, той реши, че няма нищо лошо да обърне няколко бири.

Но грешката му бе и той си я призна веднага след като главата му престана да пищи, че остана там до два сутринта и изсмука цели шест стека.

Но и това не бе напълно негова грешка, защото там имаше бира и начос17. А какво може да направи човек, когато яде начос, освен да ги полива с бира?

Океан от бира.

Някъде имаше аспирин. Може би. О, ако милостивият Бог само му припомнеше къде, по дяволите, бе заврял шишенцето с „Адвил“18! Щеше да допълзи до него, ако знаеше къде да завлече бедното си тяло. И защо не бе пуснал пердетата? Защо този милостив Бог не угасеше слънцето, което блестеше като разпалена червена пещ право в сълзящите му очи?

Беше наказан, защото боготвореше бога на бирата! Беше нарушил божиите заповеди и се бе поддал на фалшивия и пенлив бог на бирата. И сега бе наказан, така му се падаше! Бо си помисли, че аспиринът, който в момента смяташе за най-важен за оцеляването му, най-вероятно се намира в кухнята. Помоли се да е така, покри очите си с ръка и се измъкна от леглото. Стенанието му бе сърцераздирателно и се извиси в нещо, приличащо повече на писък, когато се спъна в обувките си и се просна по лице на пода.

Почти нямаше сила за друго, освен да изхленчи нещо като проклятие.

Успя някак си да се подпре на ръце и крака и докато балансираше в това унизително положение, отново си пое дъх. Никога вече. Никога вече, закле се той. Ако имаше нож подръка щеше да се пореже и да използва собствената си кръв, за да напише тази клетва върху пода. Успя да се изправи на крака, докато болката блъскаше в главата му, а стомахът му се бунтуваше и се надигаше заплашително към гърлото. Последната му надежда бе, че няма да повърне върху собствените си крака. Предпочиташе да го боли, отколкото да повърне.

За щастие апартаментът му бе с размерите на каравана и кухнята бе само на няколко стъпки от разтегателния диван. Нещо в нея миришеше на умрели плъхове и не беше ли това просто върхът? Той се извърна от мивката, пълна с чинии, от коша за боклук, който преливаше от кутии от готова храна, които трябваше да изхвърли и започна да тършува в бюфета.

Парчета дърво, талашит, помисли си пренебрежително Бо. Следващото нещо беше пластмасата. Вътре имаше отворени кутии „Лайф“, замразени пшеничени зърна, „Чериос“19, пакет чипс с лук и кисела сметана, четири кутии макарони със сирене, различни консервирани супи и кутия кейк с малини и сирене.

И там, точно там между „Лайф“ и „Чериос“, беше аспиринът. Благодаря ти, Исусе, Спасителю!

Тъй като вече го бе отворил при последния си махмурлук, сега трябваше само да изтръска три малки хапчета в лепкавата си ръка. Сложи ги в уста, завъртя крана на чешмата и тъй като нямаше място за главата му между купа чинии и кранчето, напълни шепата си с вода и глътна таблетките.

Задави се, когато едно от хапчетата заседна в гърлото му, изтича до хладилника и грабна бутилка „Гейтрейд“20. Отпи жадно, като се подпря, останал без сили, на барплота.

Проправи си път сред купища дрехи, обувки, някакви ключове и каквото още бе захвърлил на земята до банята.

След като се подпря с ръце на мивката, Бо събра целият си кураж и вдигна глава, за да се погледне в огледалото.

Косата му бе разчорлена и изглеждаше така, сякаш онзи мъртъв плъх от кухнята цяла нощ бе танцувал из нея. Лицето му бе пастелно сиво. Очите му бяха толкова кръвясали, че се зачуди дали някаква кръв изобщо е останала във вените му.

— Е, Гуднайт? Ти, тъпо копеле такова! Дотук беше. Ще се наложи да си стегнеш задника!

Той пусна душа и влезе под острите като иглички водни струи. И като впери очи в тавана, свали боксерките си и единия чорап, който все още бе на крака му. Облегна се напред, така че водата, която течеше от душа, да пада право върху главата му.

Трябваше да се махне от тази дупка. Междувременно трябваше да я почисти. Едно беше да прави икономии, като живее в евтин апартамент, и друго да го превръща в помийна яма, като изобщо не се грижи за него.

Така не можеше да се живее повече и той беше уморен от подобен начин на живот. Беше уморен да се изкривява от работа цяла седмица, а после да изпуска парата с прекалено много бира, от което естествено страдаше в неделя сутрин.

Беше време за промяна.

Отне му цял час да се изкъпе, да премахне вкуса на умрели лебеди в устата си, сетне да накара стомаха си да поеме нещо, за което се надяваше, че ще остане вътре. Навлече презглава един скъсан пуловер и се захвана да изрине боклука от всекидневната.

Натрупа цяла планина пране. Дори не знаеше, че има толкова много дрехи! Свали отвратителните чаршафи от леглото и реши просто да ги изгори. Но после се обади пестеливата му природа, така че ги използва като бохча за другите дрехи и кърпи. При вида на прането си помисли, че ще прекара по-голяма част от неделята в обществената пералня.

На първо време измъкна най-скъсаната хавлиена кърпа, наряза я на парчета и избърса с едното праха от масата. Сам беше я направил, страхотно добра работа, а виж само как се отнасяше с нея.

Извади нови чаршафи и един с лош дъх отиде също на купчината за пералнята.

След като се разтършува из кухнята, откри, че има шише с препарат за миене на чинии и неотворена бутилка „Мистър Клийн“. Вдигна торбите с боклук и видя, че там няма никакъв вонящ мъртъв плъх, а сладкиш от времето на Ной и развалено месо. Изсипа течния сапун в мивката. Видя му се малко и изсипа още. Чиниите изглеждаха клеясали и ужасно мръсни.

Бо застана с разтворени крака като стрелец и започна да мие чиниите в океан от сапунена пяна.

Когато почисти и плота, за да направи място за вече чистите чинии, се почувства почти нормално.

По инерция изпразни хладилника и го почисти основно. Отвори фурната и намери там кутия от пица, съдържаща останките от онова, което някога, в мъгливото минало, е било хавайска пица, спомни си Бо.

— Господи, каква съм свиня!

Зачуди се откъде би могъл да вземе назаем скафандър, за да се захване с банята. След почти четири часа равносметката бе два денка с пране за пералнята, натикани в пластмасовата кошница, която използваше за всичко, три торби с боклук и боклучета, които не се поддаваха на описание, и чист апартамент.

Мъжът, който изхвърли торбите в контейнера за боклук, беше праведен.

Горе той свали пуловера, прибави го към дрехите за пране, облече чисти джинси и тениска.

Събра стотинките, които намери на леглото, под него, върху единствения си стол и в различни джобове. Сложи си слънчевите очила, които мислеше, че е загубил преди седмици, но откри, след като разтреби, и взе ключовете си.

И точно когато вдигна голямата кошница с прането, някой почука на вратата.

Беше Брад.

— Здрасти. Опитах се да ти позвъня… — той се огледа и подсвирна. — Гледай ти! Да не съм попаднал в друго измерение? Или в друга вселена?

— Почистих малко.

— На това малко ли му викаш, бе човек? Слушай, конте, тук наистина може да се живее. Имаш дори стол.

— Винаги съм имал стол. Просто беше затрупан. Отивам в пералнята, ако искаш, ела с мен. Понякога страхотни мацки ходят да перат там.

— Може би. Слушай, опитах се да ти позвъня преди няколко часа, но все ми даваше заето.

— Сигурно съм изключил телефона снощи. Какво има?

— Лоши новини — Брад отиде в кухнята, замръзна от изумление, сетне си взе една кока-кола от хладилника. — Снощи е имало пожар в сградата, където живее Манди.

— Пожар? Господи, какъв пожар? Тя добре ли е?

— Добре е. Само дето е в шок и трепери. Сега е при Ками. Дойде тъкмо когато се канех да си тръгна. Наложи се да поостана, трябваше да я успокоя, нали разбираш? Даваха пожара в новините.

— Не съм включвал телевизора. Чистих на музиката на „Блек Сабат“. Това ме държеше съсредоточен. Голям ли е бил пожарът?

— Доста — Брад се отпусна тежко на стола. — Започнал е в апартамента точно над Манди. Изглежда е пушил в леглото — той прокара ръка по лицето си, като пъхна пръсти под очилата, за да разтърка очите си. — Господи, Бо! Едно момче е умряло. Изгоряло е заедно с по-голямата част от сградата. Съсипан е целият втори етаж и част от третия. Манди излязла, но после са й позволили да влезе, за да си вземе някои неща. Направо е съкрушена. Загиналият е онзи, с вратовръзката. Май се казваше Джош. Спомняш ли си го, от горния етаж?

— Какво? Той ли е мъртъв! — Бо седна отмалял на дивана.

— Ужасно е. Манди не може дори да говори за това. Момчето е умряло, а други от квартирантите са в болница с изгаряния и отравяне с дим. Според нея пожарът е започнал веднага след като си я изпратил. Все още била будна, гледала нещо по телевизията, когато чула хора да пищят и се задействали алармите на детекторите за дим.

— Той отиваше на сватба — промърмори Бо. — И не можеше да завърже вратовръзката си правилно.

— А сега е мъртъв — Брад отпи дълга глътка от кутийката с кола. — Това те кара да се замислиш, да осъзнаеш колко кратък може да бъде животът.

— Да — Бо си представи мъртвото момче с костюма и свенливата усмивка на лицето. — Да, това наистина те кара да се замислиш.

В неделните следобеди нямаше много работа. След неделната литургия някои идваха по традиция да обядват, но повечето се прибираха по домовете си, за да си приготвят неделния обяд сами. Рина и Ксандър поеха следобедната смяна, заедно с братовчедката на Пит — Мия, която отговаряше за чакащите за маса, и Ник Касто, разносвач по домовете, и отговорник за съдовете.

По малката стереоуредба бяха пуснали Тони Бенет21, защото постоянните клиенти в неделя го обичаха, но Ксандър правеше пиците и калцонето на голямата работна маса под звуците на „Пърл Джем“22, които пееха тихо в слушалките му.

За Рина беше удоволствие да работи в кухнята, когато нямаше много поръчки, и да се разхожда из салона за хранене от време на време както правеше баща й.

Ресторантът щеше да остане на Фран — това бе разбираемо, но Рина винаги щеше да прекарва времето си тук. Ако тази вечер не очакваха гости за вечеря, тя и Ксандър може би щяха да се разходят след смяната си и да гледат последното състезание по boccie23 или да се съберат с приятели за една игра на топка.

Но след като щяха да имат гост — и това беше нейният приятел, трябваше да се върне вкъщи, и да помогне на майка си за вечерята.

След няколко часа щеше да се прибере и да подреди масата с официалната покривка и сервизи, майка й щеше да приготви специалното си пиле с розмарин, а за десерт щеше да има тирамису.

От сватбата на Бела бяха останали много цветя.

Той щеше както винаги да бъде срамежлив, помисли си тя, докато аранжираше ризото в чинията. Но семейството й щеше да му помогне да се отпусне. Беше дала указания на Фран да го подпита за писателските му планове.

Фран беше страхотна и умееше да накара хората да разкрият душата си пред нея.

Тананикайки си заедно с Тони Бенет, Рина изнесе чиниите, за да сервира лично.

— Значи сестра ти вече е омъжена жена.

— Точно така, госпожо Джиамбриско.

Жената кимна, хвърли поглед към съпруга си, който вече ровеше из ризотото.

— Чух, че хванала голям богаташ. Лесно е да се влюбиш в богат, почти толкова, колкото и в беден.

— Може би — лично Рина се чудеше какво ли е да се влюбиш въобще. Дали беше влюбена в Джош? Може би, не беше мислила за това.

— Ти само не забравяй! — госпожа Джиамбриско размаха вилицата си. — Момчетата може да душат около сестрите ти, но и твоят ден ще дойде. Съпругът на сестра ти има ли брат?

— Да. Женен, с едно дете и друго на път.

— Тогава някой братовчед.

— Не се тревожете, госпожо Джиамбриско — обади се Ксандър от работния тезгях. — Катарина си има гадже — той целуна пръстите си и изпрати целувката в нейна посока. — Тази вечер ще вечеря с нас и татко хубаво ще го върти на шиш.

— Както си му е редът. Италианец ли е?

— Не. И идва да яде пиле, а не да бъде изпечен на шиш — извика тя на брат си. — Добър апетит.

Докато вървеше към кухнята, хвърли заплашителен поглед към Ксандър, но тайно й стана приятно, че я закачат, защото си има приятел.

Рина поглеждаше часовника, бъркаше пене24 и сервираше спагети със сос путанеска, когато Джина влетя в ресторанта.

— Рина!

— Трябва ли ти нещо? — Рина взе каната с вода и напълни чашите. — Днес мама ще приготви специалитета си, така че си остави място.

— Катарина! — Джина я хвана за ръката и я отведе встрани.

— Какво има? За Бога, какво си се развикала? След половин час ще съм свободна.

— Ти не си чула!

— Какво да чуя? — силата, с която приятелката й стискаше ръката, и разплаканите й очи я накараха да се стресне. — Какво се е случило? Да не би нещо с баба ти?

— Не! О, Боже! Рина, това е бил Джош.

— Какво се е случило? — пръстите й сякаш се вцепениха върху дръжката на каната. — Случило ли се нещо?

— Имало е пожар в апартамента му. В неговия апартамент. Рина… хайде да отидем отзад.

— Кажи ми — тя се отскубна от ръката на Джина, водата се плисна от каната и я измокри. — Ранен ли е? В болницата ли е?

— Той… О, Света дево! Рина, не са успели да влязат, не са стигнали до него навреме. Той… той е мъртъв.

— Не! Не може да бъде — стаята се завъртя пред очите й. Един бавен, болезнен кръг от тосканско жълто, цветни рисунки, червено-бели покривки на квадратчета. Дийн Мартин пееше „Воларе“ със своя мек баритон. — Не, не може да е мъртъв. Защо ми казваш това?

— Станало е ужасно нещастие — сълзите се търкаляха по лицето на Джина. — Рина, сестричке!

— Ти грешиш! Има някаква грешка. Ще му се обадя и ще видиш, че съм права. Ще му се обадя веднага!

Но когато се обърна, Ксандър вече беше пред нея, миришеше на брашно също като баща й. Той я прегърна.

— Хайде, ела отзад с мен. Мия, кажи на Пит, че имаме нужда от него.

— Не, остави ме! Трябва да се обадя!

— Ела и седни — Брат й взе каната с вода, преди да я изтърве и я подаде на Мия.

— Но той ще дойде на вечеря! Сигурно вече е тръгнал. Трафикът… — тя започна да трепери и Ксандър я вкара в стаята за подготовка на продуктите.

— Седни. Прави каквото ти казвам. Джина, това сигурно ли е? Да няма грешка?

— Чух го от Джен. Една нейна приятелка живее в същата сграда. Тя… приятелката й живее точно до Джош. Закарали са я в болницата — Джина избърса сълзите си с ръка. — Момичето ще се оправи, но трябвало да я вземат в болницата… Джош… пожарът е започнал от неговият апартамент, така са казали пожарникарите. Не могли да стигнат до него, преди да… Казаха го и по новините, майка ми го е чула също.

Тя прилегна в краката на Рина и сложи главата си в скута й.

— Съжалявам, ужасно съжалявам.

— Кога? — Рина гледаше право напред, без да вижда нищо. Нищо освен сиво, като дим. — Кога е станало?

— Не съм сигурна. Май снощи.

— Трябва да се прибера у дома.

— Ще те заведа след минута. Вземи — Ксандър й подаде чаша вода. — Изпий я!

Рина взе чашата и я загледа.

— Но как? Казали ли са как е започнал пожарът?

— Мислят, че е пушил в леглото и е заспал.

— Не може да бъде! Той не пуши! Това не е вярно!

— За това ще мислим после. Джина, обади се на мама! Можеш ли да останеш тук, докато дойде Пит? Отиваме си вкъщи, Рина. Ще излезем отзад.

— Джош не пуши. Сигурно не е бил той. Сбъркали са.

— Ще разберем истината. Ще се обадим на Джон. Когато се приберем у дома — Ксандър я изправи на крака. — Хайде да си отиваме у дома.

Слънчевата светлина и юнският пек я удариха право в лицето. Все пак успя да върви някак си, поставяйки единия си крак пред другия, но въобще не ги чувстваше.

Чуваше как децата играят, когато завиха зад ъгъла, как си викат едно на друго, както правят всички деца. Чуваше и радиото в колите, пуснато до дупка. Музиката се лееше през прозорците на преминаващите коли. Чуваше и брат си, чийто глас мърмореше тихо до нея.

Винаги щеше да помни как Ксандър я заведе вкъщи, двамата все още бяха с престилките от ресторанта. Той миришеше на брашно. Слънцето беше ярко и блестеше в очите й, неговата ръка беше силна и я държеше през кръста. Някакво малко момиченце играеше на дама на тротоара, а друго седеше на белите мраморни стъпала и водеше задълбочен разговор с куклата си Барби.

През един отворен прозорец се ронеше музика от опера — „Аида“, като сълзи, Рина не плачеше. Сълзите на Джина бяха толкова много, така обилни, а нейните очи бяха болезнено сухи.

И там беше мама, която тичаше от къщата, вратата зееше, широко отворена зад нея. Мама тичаше по алеята да я прегърне, както някога, когато падна от колелото и си навехна китката.

Когато ръцете на Бианка я обгърнаха и притиснаха силно, силно, силно, Рина разбра, че всичко е вярно. И избухна в сълзи.

Сложиха я да легне в леглото и майка й остана с нея през последвала буря от сълзи. И все още беше при нея, когато се събуди от лекия, причиняващ главоболие сън.

— Джон обади ли се? Ще дойде ли?

— Все още не — Бианка погали косата на Рина. — Каза, че ще му отнеме известно време.

— Аз трябва да отида. Искам да видя всичко лично.

— И какво ще каже той по въпроса? — попита я нежно Бианка.

— Че не бива — чуваше гласа си тих и отпаднал, сякаш е била болна дълго време. — Че няма да ме пуснат вътре. Но…

— Бъди търпелива, саrа. Знам, че ти е тежко. Опита й се да поспиш още малко. Ще остана с теб.

— Не искам да спя. Може да е грешка.

— Ще почакаме. Това е всичко, което можем да направим. Фран отиде в църквата, за да запали свещ и да се помоли, така че аз мога да остана с теб.

— Не мога да се моля. Не мога да измисля думи.

— Това не са думи. Знаеш го.

Рина наклони глава и видя броеницата, която майка й държеше.

— Ти винаги намираш точните думи, мамо.

— Ако ти трябват думи, можеш да повтаряш с мен. Ще започнем с броеницата — тя постави разпятието в ръката й. Рина си пое дъх, прекръсти се и премести първото зърно.

— Вярвам в Бог, нашият всемогъщ Отец, Създателя на небето и земята….

Изрекоха всички молитви по броеницата. Гласът на майка й беше тих и се смесваше с нейния. Но Рина не можеше да се моли за душата на Джош, нито за милостта да приеме Божията воля. Тя се молеше това да е грешка. Молеше се някак си да се събуди и да открие, че е сънувала ужасен сън.

Когато Гиб дойде до вратата на спалнята, видя дъщеря си да лежи с глава в скута на жена му. Бианка все още държеше броеницата, но сега пееше тихичко нещо — една от люлчените песни, която бе пяла на всичките си деца, когато бяха болни, нервни и не искаха да спят нощем.

Очите й срещнаха неговите и той разбра какво е видяла, защото по лицето й премина вълна от скръб.

— Джон е тук — Гиб почувства внезапна остра болка, когато Рина обърна глава и го погледна с огромна надежда. — Искаш ли да се качи при теб, скъпа?

Устните й трепнаха.

— Истина ли е?

Той не каза нищо. Просто прекоси стаята и допря устните си до челото й.

— Аз ще сляза. Ей сега ще сляза.

Джон чакаше във всекидневната с Ксандър и Фран. Ако бе прочела скръб върху лицето на баща си, върху лицето на Джон видя изписано мрачно съчувствие. Трябваше да издържи, трябваше някак да издържи, защото нямаше какво друго да направи.

— Как? — тази дума прозвуча като грачене и Рина поклати глава, преди да проговори отново. — Благодаря ти. За всичко, което си направил. За това, че дойде да говориш с мен. Аз…

— Шшшт — той пристъпи към нея, за да вземе ръцете й.

— Нека седнем.

— Направила съм кафе — Фран се зае да налива чашите. — Рина, донесох ти пепси. Знам, че не обичаш кафе, така че… — млъкна насред дума и вдигна безпомощно ръце. — Не знам какво друго да направя?

— Направила си каквото трябва — Бианка заведе Рина до един стол. — Моля те, седни, Джон. Рина иска да научи всичко, което можеш да й разкажеш.

Той подръпна носа си с палец и показалец и седна.

— Говорих с офицера и следователя, с някои от пожарникарите и с полицията. Пожарът е възникнал случайно, причинен е от цигара.

— Но той не пушеше! Каза ли им, че не пуши?

— Обсъдих това с тях, Рина. Дори хора, които нямат навика да пушат, може да запалват от време на време по една цигара. Възможно е някой да е оставил пакет цигари при него.

— Но той изобщо не пушеше! Аз… Аз никога не съм го виждала.

— Бил е сам в апартамента, няма следи от влизане с взлом. Бил е… Изглежда е седял или е лежал на леглото. Вероятно е четял или е пишел. Изтървана цигара на постелята. Началото на пожара и разпространението на огъня са съвсем ясни и недвусмислени. Започнало е с тлеещ огън в матрака, пламъците са обхванали чаршафите. Той сигурно се е събудил, бил е заслепен, уплашен и объркан от дима. Паднал е. Или е паднал, или се е смъкнал от леглото, като е повлякъл и чаршафите със себе си. Това е подействало като проводник, като „ремарке“. Съдебният лекар ще направи тестове, а следователят по пожара ще огледа още веднъж от колегиална учтивост заради мен, но на този етап нямаме причина да подозираме, че е било нещо друго, освен трагичен инцидент.

— Трябва да потърсят наркотици. Да направят токсично изследване за наркотици и алкохол. Той не вземаше наркотици, не пиеше много. И не пушеше. Кога е започнал пожарът?

— Около единадесет и половина миналата нощ.

— Бях при него. В неговия апартамент. Бях там докъм десет. Отидохме там след сватбата. Ние… съжалявам, татко, извинявай, ние правихме любов. Той ме помоли да остана, защото съквартирантът му не бе в града, но аз си помислих, че трябва да се върна у дома. Ако бях останала…

— Ако беше останала, не знаеш дали щеше да се случи нещо различно — прекъсна я Джон. — Ти не пушиш, нали?

— Не.

— Вероятно точно затова не е искал да пуши пред теб.

— Ти огледа ли мястото? Ти лично?

— Рина, мястото е извън моята юрисдикция. Кварталът е към участък „Принц Джордж“ и хората, които се занимават със случая, са достатъчно компетентни. Разгледах снимките от мястото на инцидента, рисунките, докладите — благодарение на професионалната любезност на колегите. И аз стигнах до същите заключения. Скъпа, познаваш умишления палеж много добре и си наясно с нарочното подпалване на пожар… Но изучаваш този вид разследване и знаеш, че понякога трагедията може да е случайна.

— Пасторели…

— В Ню Йорк е. Само за да изключа всички възможности и да проверя евентуални подозрения, накарах колегите там да проверят. Бил е в Куинс през миналата нощ. Работи като нощен портиер и се регистрира в началото и в края на смяната си. Проверяват го. Така че не е възможно да е дошъл в Мериленд и да се е върнал в Ню Йорк, за да се регистрира в дванадесет и после в шест. Което е направил.

— Значи … е станало просто случайно? Защо нещо не ми се връзва?

— Ти търсиш отговори, а тук такива няма.

— Не — Рина загледа ръцете си и почувства как малко парченце от сърцето й се отчупи и се разсипа на прах. — Понякога не отговори търсиш.

8.

Балтимор, 1996

Колко трудно можеше да бъде? Рина обикаляше безобидно изглеждащия отвън тренажор, наречен „лабиринт“. Може би заслужено си бе получил това митично име в отдела, но в нейното сърце не събуждаше страх. Разбира се, бе чувала хиляди истории, шеги и предупреждения за клопките, които дебнат новобранците вътре в тази кутия, но нали целта му бе просто да ги накара да бъдат съсредоточени и по-внимателни?

Беше преминала обучението си в горящи сгради точно тук, в Академията. Беше се справила с физическия стрес. Беше се катерила по стълби и се бе спускала с двойно въже по стени — с пълно снаряжение и с максимална скорост. Беше работила на смени, беше носила дежурства в пожарната — наистина в повечето случаи като придружител, но бе работила всеотдайно и като пръскачка в два пожара в жилищни сгради.

О, да държиш в ръцете си пожарникарски маркуч не е за слабите, нито за страхливите!

Сега беше ченге, нали така? И беше горда да носи униформата. Но ако искаше да стане следовател по палежите, да й връчат значката на този отдел, трябваше да разбере, да проумее пожара отвътре навън. Докато не се научеше да действа като пожарникар, докато не усвоеше уменията, нямаше да постигне личната си цел.

Не само в лабораторията, не само в симулатора. Нямаше да се задоволи с по-малко от истинска огнена стихия.

Беше в добра физическа форма, напомни си Рина. Беше работила упорито, за да изгради здрави мускули. Беше силна и щеше да измине с пълно снаряжение пет етажа нагоре и надолу в бавен тръс.

Беше си спечелила уважението на мъжете и жените от първата линия на битката с пожара.

— Не е необходимо да го правиш, знаеш това. Тя се обърна и погледна Джон Мингър.

— Да, знам. Правя го за себе си. За мен е важно да знам, че мога да го направя.

— Страхотен начин да прекараш един прекрасен съботен следобед.

Но това беше нейната мисия, а също и награда, макар че не знаеше как точно да го обясни.

— Слънцето ще продължи да свети, когато изляза. Птиците ще продължат да пеят. — Ала тя самата щеше да бъде различна. Поне така се надяваше. — Ще се справя, Джон, не се тревожи.

— Ако ли не, майка ти ще ми вземе главата — той се поприведе и огледа лабиринта. Вече бе почти на шейсет години.

Бръчките около очите му бяха дълбоки.

Вярваше на момичето, изпитваше почти бащинска гордост от нейните постижения и от упоритостта й да преследва целта. Но заедно с гордостта се промъкваше и загриженост.

— Никога не съм виждал някой да тренира толкова усърдно като теб.

По лицето й премина лека изненада, само секунда преди да се усмихне.

— Приятно ми е да го чуя.

— Ти много научи през последните пет години, Рина. Тренировки, лекции, работа — за миг с почуда си помисли дали онова, което бе запалило интереса й преди единадесет години, не беше се превърнало в обсебеност в деня, когато любимият й загина в пожар. — Бързо напредваш.

— И какво лошо има?

Трудно е да се обясни на едно двадесет и две годишно момиче колко струва животът — той трябва не само да се живее, но и да му се радваш, да вкусиш от него.

— Все още си млада.

— Мога да се справя с лабиринта, Джон.

— Не говоря само за лабиринта.

— Знам — тя го целуна по бузата, — той е само една метафора на живота, в която мисля да вляза. Точно това искам. Винаги съм го искала.

— Добре, ти направи доста жертви, за да го получиш.

Рина не мислеше по този начин. Летата, прекарани в работа, учене и тренировки, бяха инвестиция в бъдещето. Като допълнение към тях бе адреналинът, който я заливаше, когато обличаше униформата си или когато чуваше някой да я нарича полицай Хейл. Ускореното биене на сърцето, свиването на стомаха и трепетът, който я обземаше, когато бе заобиколена от огън, й бяха нужни, за да се хвърли в тази битка.

Както и абсолютното изтощение, което идеше след нея.

Тя никога нямаше да бъде като Фран, която спокойно и сериозно управляваше ресторант, нито като Бела, която до припадък можеше да обсъжда срещи и обеди.

— Нуждая се от това, Джон.

— Да, знам — с ръце в джобовете той кимна към лабиринта. — Е, добре. Но е много трудно вътре, Рина. Нали не искаш да попаднеш в капан?

— Няма. Тъкмо излизам от него. Я виж, идват няколко „гълтачи на дим“ — тя вдигна ръка за поздрав и съжали, че не беше се гримирала.

Стив Роси, мургав и жилав, с очи като на кокер-шпаньол, бе последната гореща тръпка на Джина. Къкренето май се бе превърнало във врящо гърне, след като Рина ги запозна преди шест седмици. Но неговият придружител — един бронзов Адонис с джинси и тениска, предлагаше далеч по-големи възможности в нейните очи.

Тя бе вечеряла веднъж с Хю Фицджералд в стола, пълен с други пожарникари от участъка. Играха покер, изпиха по няколко бири. И след краткото задължително флиртуване, което включваше покана за пица и кино, последваха няколко много сочни целувки.

Въпреки това й се струваше, че през по-голямата част от времето той мислеше за нея като за едно от момчетата.

По дяволите, в униформата и с тежките пожарникарски ботуши „Файър Лейн“ тя сама мислеше за себе си като едно от момчетата.

— Здрасти — обърна се Рина към Стив. — Какво си направил с моята съквартирантка?

— Спи като бебе. Не можах да я накарам да помръдне от леглото. Готова ли си?

— Винаги готова — тя погледна към Хю. — Дойде да погледаш ли?

— Смяната ми свърши, та си помислих, че не е зле да се навъртам наоколо, в случай че се нуждаеш от изкуствено дишане уста в уста.

Рина се разсмя и започна да намъква защитните панталони и да нагласява тирантите.

— Вие и двамата сте минали през лабиринта, значи мога и аз.

— В това няма съмнение — съгласи се Хю. — Ти си упорита като магаре.

Не така би описал жената, за която копнее, потенциалният любовник, помисли си Рина. Но щом човек е решил да работи с момчета, често пъти се превръща в един от тях. Тя завърза дългата си къдрава коса на опашка и сложи качулката.

Не, не притежаваше женствеността на сестрите си, но пък щеше да получи диплома на пожарникар преди края на лятото.

— Можем да хапнем, след като свършиш — предложи Хю. Рина закопча палтото, доста дебело за август, и вдигна очи. Неговите бяха като езерна вода — удивително съчетание между синьо и сиво.

— Може. Ти ли ще черпиш?

— Ако минеш през лабиринта, аз — след като й помогна да нагласи кислородната бутилка, той я тупна по рамото. — В противен случай — ти.

— Дадено — тя му хвърли една слънчева като деня усмивка и си сложи маската и шлема.

— Провери радиовръзката — нареди Джон. Рина направи проверката и вдигна палец.

— Аз ще те водя по радиото — напомни й той. — Не забравяй да регулираш дишането си. Паниката обикновено е главната причина да изпаднеш в беда.

Нямаше да се паникьоса. Това беше тест, просто още една симулация. Рина вдъхна дълбоко в очакване Джон да включи хронометъра.

— Тръгвай!

Беше тъмно като в катакомби и горещо като в седмия кръг на ада. Направо фантастично! Този черен дим уплътняваше въздуха така, че можеше да чуе собственото си дишане като леко хъхрене, когато поемаше кислород от бутилката. Ориентира се, като си представи посоките на компаса преди да се настрои — ръцете, краката, инстинктите — бе готова.

Отвори вратата. Премина през нея. Потта вече се стичаше по лицето й.

Имаше някакво препятствие. Опита се да го определи посредством скритите си в ръкавици пръсти, да локализира тясната дупка под себе си.

Там можеше да има хора. Това беше целта на упражнението. Трябваше да претърси „сградата“, да открие оцелелите и да ги изведе навън. Да си свърши работата. Да спаси нечий живот. Да остане жива.

Чу гласа на Джон, странен, непознат и чужд в тази черна дупка, който я питаше за състоянието й.

— Добре съм. Чудесно. Всичко е наред.

Пътят й я отведе до стена, която изкатери, сетне се насили да се промуши през тесен отвор. Загуби ориентация, спря за миг, за да определи посоката.

Бавно, спокойно, нареди си Рина. Влизаш, преминаваш, излизаш.

Но тук нямаше нищо друго, освен черна тъмнина, дим и адска горещина.

Попадна в задънена улица и почувства първите тръпки на паниката в гърлото си, долови я в забързаното си, задъхано дишане.

Гласът на Джон я призова да запази спокойствие, да се концентрира. Да внимава за дишането.

След това неочаквано подът под нея пропадна.

Рина изсумтя при удара, дъхът й секна, почувства как губи самоконтрол.

Беше сляпа и за един ужасяващ момент беше и глуха, тъй като кръвта бучеше в ушите й. Сега потта течеше като река, обливаше лицето й, стичаше се надолу по тялото й под пожарникарския костюм. Принадлежностите й тежаха цял тон, а маската запушваше устата й.

Жива затрупана, помисли си. Беше затрупана жива в дима. Оцелели ли? Никой не можеше да оцелее в този задушлив черен ад.

За миг почувства отчаяна нужда да захвърли екипировката си, да се освободи.

— Рина, успокой дишането! Искам да успокоиш дишането и да ми докладваш какво е положението.

„Не мога“ — едва не произнесе тя. Не можеше да го направи. Можеше ли въобще някой? Как намисли, когато не можеше да вижда или диша, когато всеки мускул в тялото й пищеше от напрежение? Искаше да дращи със зъби и нокти и да излезе навън, през пода, през стените. Просто навън, на светло, на въздух.

В гърлото й сякаш гореше огън.

Дали Джош е чувствал същото? Сълзи замъглиха очите й, защото можеше да си го представи. Сега в ума й не бяха посоките на компаса, а неговото мило лице, срамежливата му усмивка, завесата от коса, която падаше, когато наведеше главата си. Дали е бил достатъчно дълго в съзнание, за да бъде заслепен и объркан от дима, преди огънят да го обхване? Дали се е уплашил и е изпаднал в паника като нея, борейки се за глътка въздух, та да извика за помощ?

О, Господи! Дали е съзнавал какво го очаква?

Това бе една от причините да бъде тук, в тази отвратителна ужасна дупка, излъчваща жега и страх. Да разбере на какво прилича. Да узнае. И да оцелее, да оживее.

Рина се подпря трепереща на ръце и колене. Няма да умра, каза си, макар да й се струваше, че е затворена в собствения си ковчег.

— Добре съм. Пропаднах, подът не издържа. Добре съм, продължавам.

И продължи с пълзене. Сега всеки мускул в тялото й трепереше и се обливаше в пот. Времето и пространството й пречеха. Очите й се напъваха да видят — да видят поне нещо. Светлинка, сянка, форма.

Но имаше само дим и дезориентация, паника и страх. Те убиваха така коварно, както и пламъците. Пожарът не е само огън, нима не бе научила това? Беше също така дим и изпарения, поддаващи подове, срутващи се тавани. Той беше задушаващ, ослепяващ, паникьосващ. Беше изтощителен, уморителен, оставяше те без сили.

Тя се блъсна в друг срутил се под — дали не беше същият? Но бе прекалено уморена, за да изругае.

Почувства, че стига до друга стена. Кой садист бе конструирал това чудо? — запита се Рина. Промуши се през някакъв отвор, откри врата.

Отвори я и … излезе на светло.

Смъквайки маската, тя си пое въздух, като подпря ръце на коленете си. Главата й се въртеше.

— Чудесна работа — похвали я Джон и тя все пак успя да събере сили да вдигне главата си, за да го погледне.

— На няколко пъти почти се предадох.

— Почти не се брои.

— Научих нещо.

— И какво е то?

Рина взе бутилката с вода, която той й подаде и пи като жадна камила.

— Всички съмнения, които изпитвах, относно това с какво да се занимавам — дали с разследвания или с гасене на пожари, отпаднаха.

Той й помогна да свали кислородния апарат и я потупа по гърба.

— Добре се справи. Браво!

Тя отпи отново, сетне остави бутилката на земята, и обгърна с ръце коленете си. Една сянка падна върху нея и я накара да вдигне глава. Беше Хю, който й се усмихваше, докато имитираше позата й.

Рина му отговори с усмивка и си помисли, че чува собственото си дишане и чувства как смехът напира да излезе. Смях, който бе продиктуван от облекчение и триумф.

Хю се смееше с нея, като пое шлема, когато му го подаде.

— Страхотно беше вътре, нали?

— Най-страхотното.

— Изглежда ще платя специална закуска в „Денис“.

Тя отново се разсмя и остави главата си да се люлее между коленете.

— И тогава влязох в тоалетната и се видях в огледалото — Рина трепна, като премести торбата с покупките — личното й възнаграждение след един следобед, прекаран с Джина в „Уайт Марш Мол“. — Косата ми представляваше накъдрени струни, миришещи на пушек и пот. Лицето ми беше черно от дим. А аз вонях. Най-сериозно ти казвам — вонях.

— Но той все пак те покани да излезете — напомни й Джина.

— Ами да — тя спря, защото вниманието й бе привлечено от чифт червени обувки на една витрина. — Закуска в „Денис“ и много смях. Утре ще излезем да поиграем бейзбол. Не че не ми харесва да прекарам един час с бухалката в ръка, но нямам нищо против вечеря от време на време в някой моден ресторант. С такъв тип, че да си заслужава да си купя ей тези обувки.

— О, направо са фантастични! Трябва да си ги купиш!

Джина я помъкна към магазина, както подобава на най-добра приятелка.

— Струват осемдесет и седем долара — въздъхна Рина, като погледна цената на подметката.

— Струват си, скъпа. Това са невероятно секси червени обувки, които ще ти стоят умопомрачително. Нямат цена.

— Колкото заплатата на млад полицай са. Но аз ги искам. И ще бъдат мои — Рина притисна обувката до гърдите си. — Никой друг няма да ги има. Тези обувки ще влязат в моя гардероб.

— И така?

— Ти си права — тя намери продавача, подаде му обувката и каза номера си, после седнаха с Джина и подредиха чантите с покупки. — Те ще бъдат моята награда за това, че оживях в лабиринта, й не ми казвай, че роклята, която току-що си купих, е била моята награда.

— Че защо да го правя? — при искрената изненада в гласа на приятелката си Рина се засмя — тя беше наградата ти отпреди двадесет минути. А обувките са наградата ти сега.

— Обичам те.

Рина се загледа в приятелката си. Джина си бе пуснала косата дълга — пищна маса от ебонитови вълни.

— Изглеждаш ми росна-росна.

— Чувствам се росна — Джина изправи рамене, като ги обхвана с ръцете си. — Стив е… Ами, Стив е силен и сладък, и умен. Рина, той ще да е.

— Той ще да е какво?

— Единственият. Смятам да се омъжа за него.

— Ти… Джина! Кога? Пазаруваме вече цял час, а ти чак сега ми казваш?

— Той все още не ми е предложил. Но аз ще го изработя — добави тя с махване на ръка. — Смятам да се оженим другия май. Или пък да изчакаме до септември? По-добре през септември, защото тогава ще мога да използвам всички прекрасни цветове на есента. Ти ще изглеждаш прекрасно в прегоряло златно. Или ръждивочервено.

Според Рина това си бе голям скок — от пламенното гадже към избора на цветове за рокли. Но очевидно Джина се справяше лесно.

— Наистина искаш да се омъжиш, а?

— Така си е. Знам, че ще ми бъде трудно да бъда жена на пожарникар — тя измъкна кутийка ментови бонбони от чантата си, извади няколко и предложи на Рина. — Часовете са толкова дълги, работата така опасна. Но той ме прави щастлива. О, ето ги и червените обувки. Пробвай ги!

Рина се подчини и обу обувките, които продавачът донесе. Поразтъпка се с тях, оглеждаше ги и им се възхищаваше в ниското огледало.

Пробваше червени обувки, които не можеше да си позволи и които вероятно никога нямаше да обуе. А Джина правеше планове за бъдещето и макар че засега тя лично предпочиташе обувките, усети леко свиване в стомаха.

— А Стив мисли ли за брак?

— Не, все още не. То и аз не мислех до тази сутрин, когато влезе да ме целуне за довиждане. Изведнъж си помислих: „О, Господи, аз съм влюбена и ми се иска всяка сутрин да се събуждам до този мъж.“ Никога преди не беше ми се случвало. Купуваш тези обувки, Рина. Няма да ти позволя друго.

— В такъв случай, добре — Рина седна и ги свали. И въздъхна, когато извади кредитната си карта, за да плати. — Ще бъда безотговорна.

— Не, ще бъдеш момиче.

— Правя го за компенсация — въздъхна тя. — Знам. Най-добрата ми приятелка е влюбена, а аз не съм излизала на нито една сериозна среща досега.

— О, ще излизаш, не се безпокой. Я се погледни! Ти си красива, с прекрасен тен и тяло. Сутрин ти трябват само пет минути, за да се приготвиш. А на мен, ако ми стигне един час, пак добре.

— Аз нося униформа — напомни й Рина. — Няма нужда да умувам какво да облека — тя поклати глава. — Веднага спирам. Наистина харесвам Стив, само това ще кажа. И ако той няма достатъчно акъл да те грабне бързо, значи му трябва силен ритник в задника.

— Благодаря.

— Може би ще помоля Хю да излезем на вечеря. Освен това, о, Боже мой! Изхарчих деветдесет и един долара и тридесет и пет цента за обувки.

— Ще излезем всички заедно. Ще накарам Стив да го уреди.

— Това се казва приятелка. Най-добрата на света.

— Което значи, че ще взема обувките ти назаем.

— Но те са с цял номер по-големи!

— Няма значение. Знаеш ли, трябва да поканиш Хю на сватбата на Фран.

— Та тя е чак през октомври — Рина взе торбите и си каза, че повече няма да изхарчи нито стотинка. — Дотогава може да съм приключила с него.

— Мръсница!

— О, де да бях. Трябва да ти призная честно, че изобщо не търся приказния принц. Дори не съм сигурна, че го искам. Просто Хю има страхотно тяло. И определено чувствам лека възбуда, когато го видя.

Двете излязоха от магазина и се смесиха с тълпата съботни купувачи.

— Но не съм росна — добави тя.

— На мен ми изглеждаш влажна и възбудена.

— О, да, така е, но не съм росна — тя спря пред друга витрина. — Не и по начина, по който ти изглеждаш днес, или Фран, след като е била с Джак.

— Той е голям сладур.

— Наистина, и е просто идеалният мъж за нея. Те ще бъдат страхотно щастливи. Все пак не мисля, че искам да срещна идеалния мъж. Какво ще правя с него?

— Ще бъдеш страхотно щастлива.

Рина поклати глава.

— Не знам. Първо трябва да свърша други неща. Идеалният мъж и росната любов могат да почакат.

Да влачи краката си, нямаше да му помогне, но Бо така или иначе ги влачеше.

— Не искам да ходим на пазар! Не искам!

— О, я престани с това хленчене — Манди използва ръката си като верига, с която го дръпна напред. — Ти не си ли моят най-добър приятел и другарче?

— Защо трябва да бъда наказван? Защо мъкнеш своя най-добър приятел и другарче в ада на съботния пазар?

— Защото ми трябва подарък за рождения ден днес. Откъде можех да знам, че последните няколко седмици ще бъда безумно заета и ще забравя за празненството тази вечер? О! Я виж тази рокля.

— Не! Само не рокли! Ти обеща.

— Излъгах. Виж, това зелено сякаш е направено единствено и само за мен. Боже, каква кройка има сакото! Сега съм на работа в „Сън“. Трябва да се обличам като професионалистка. Само ще го пробвам. Две секунди.

Той допря пръст до слепоочието си, все едно беше пистолет, сетне имитира въже около шията, докато тя изчезваше в пробната.

Мога да избягам — помисли си Бо. Можеше веднага да се покрие и нито един мъж на света нямаше да го обвини.

Но той също се нуждаеше от подарък за тъпото парти на техния общ приятел. Манди тропна с крак, когато й предложи просто да вземат бутилка вино на път към празненството.

Така че тя щеше да избере подаръка и двамата щяха да си разделят парите. В това нямаше нищо лошо.

Къде се загуби това момиче, по дяволите? Защо се бавеше толкова дълго?

— Направо е идеална — Манди се появи с танцова стъпка зад гърба му и пликче с покупката в ръка. — Мисля да я облека още тази вечер. Само че се нуждая от подходящи обувки.

— Сега вече ще те убия на място.

— О, я стига де! — тя го потупа по ръката, при жеста проблеснаха четирите пръстена. Халката на веждата вече беше история. Странно, но му липсваше.

— Ти може да седнеш в кафенето, докато си намеря обувки. Първо обаче подаръкът. Преди кредитната ми карта да започне да пуши.

Тя го помъкна към магазините, право в пастта на звяра.

Всичко наоколо се движеше, въздухът трептеше и ехтеше. Бо си спомни не особено нежно за Къщата на ужасите, където, за да докаже, че може издържи, бе влязъл на дванадесет години срещу пет долара.

— Е, какво ще кажеш? Да му вземем нещо забавно или нещо практично?

— Не ме интересува. Вземай каквото и да е и ме изведи оттук.

Манди се движеше като жена, която не само познава почвата, но би била доволна да прекара тук цели часове. Дори дни.

— Може би свещи. Големи, модерни свещи. Хем е забавно, хем е практично.

Започваше да му прилича на майката на Чарли Браун. Дър-дър-дър. Обичаше я наистина, но Чарли Браун също обичаше майка си. Това не я правеше по-малко повърхностна.

Помисли си, че може да се опита да се помоли и вдигна очи.

И в този миг настъпи тишина. Сякаш звуците заглъхнаха. Гласове, музика, ревящи деца, кикотещи се хлапачки. Всичко изчезна.

Зрението му се избистри, както никога досега. Виждаше я с пределна яснота.

Тя стоеше на втория етаж, ръцете й бяха натоварени с чанти и торбички, а по раменете й се стелеха къдрици с цвят на тъмно злато. Сърцето му направи едно бавно завъртане и преобръщане в гръдния кош.

Може би Бог отговаря на някои молитви преди още да сме ги произнесли или дори помислили.

Бо хукна, опитвайки се да не я изтърве от поглед.

— Бо! Боуен! — викаше Манди зад него, като също се затича. Догони го, след като той спря задъхан сред тълпа тийнейджърки.

— Къде хукна? Какво ти стана!

— Това беше тя! — не можеше да си поеме въздух, не усещаше краката си — тя е тук! Там горе! Видях я! Къде са проклетите стълби?

— Коя?

— Тя — Бо се обърна, видя стълбите и се спусна към тях, а Манди го следваше по петите. — Момичето от сънищата.

— Тук? — гласът й бе изпълнен с изненада и интерес. — Наистина ли? Къде?

— Беше точно… — той спря на най-горното стъпало, дишайки тежко като ловджийско куче.

— Руса, нали? — беше чувала достатъчно често историята, затова огледа тълпата. — Къдрава коса. Висока, слаба?

— Да. Да. Носи синя риза. Май беше без ръкави, с яка. По дяволите, къде изчезна? Това не може да се случи още веднъж.

— Хайде да се разделим. Ти ще тръгнеш оттук, а аз оттам. Дълга или къса коса?

— Дълга, пусната свободно по раменете. Носи чанти и торби. Много торбички.

— Вече я харесвам.

Но двадесет минути по-късно те се срещнаха на същото място.

— Съжалявам, Бо. Наистина съжалявам. Разочарованието и объркването водеха такава ожесточена война в него, че се чувстваше направо болен.

Не мога да повярвам, че я видях отново, и не успях да стигна до нея.

— Сигурен ли си, че беше същото момиче? Това се е случило преди четири години.

— Сигурен съм!

— Добре, оглеждай се. Знаеш, че е някъде тук. Пак ще я срещнеш — Манди стисна леко ръката му. — Просто съм сигурна в това.

9.

Като се изключат червените обувки, Рина не можеше да си представи по-приятно забавление в неделя следобед от това да се върти из бейзболното игрище. Слънце, бейзбол и един наистина готин мъж, с който да ги поделиш.

Кой можеше да се оплаче от такова нещо? Тя нагласи каската, застана на позиция и посрещна силната топка, от удара тя се завъртя нагоре и излетя.

— Ти си в много добра форма, Хейл.

Рина се усмихна, удари крак в прахта и се приготви за нов удар. Може би предпочиташе формите, от които той се възхищава, да бъдат нейните собствени, а не силата на удара й, но пък състезателният й характер не би й позволил да играе като момиче.

— Прав си — съгласи се тя и се завъртя. — Ще прасна тази топка без никакви усилия в дясното поле.

— Зависи от защитника. — Хю замахна. Топката се удари в бухалката. — Две точки.

— Зависи от рънъра.

— Мамка му — той се засмя и удари следващата топка.

— Като говорим за форма и твоята не е никак лоша. Играл ли си някога професионално?

— В гимназията — Хю хвана топката на фаул линията. — Имахме отбор по софтбол. Играех на втора позиция.

— Аз обикновено вземах лявото поле, ако участвах в играта.

— Имаш добри крака за това.

— Тренирах гладко бягане в гимназията — някога, много отдавна беше получила съвет от дядо си да се научи да бяга и го бе послушала.

Рина отново зае позиция, удари бързо и отбеляза точка.

— Мислех да продължа и в колежа, но уроците ми бяха много тежки. Затова наблегнах на ученето и станах книжен червей. Не изпуска й от очи топката — каза наполовина на себе си и се завъртя.

— Трябва да отидем някой път на мач, на „Камдън Ярдс“25. Тя го погледна и се усмихна.

— Разбира се.

Когато Хю спомена да си вземат по бира и нещо за ядене, тя едва не предложи да отидат в „Сирико“. Не, все още не биваше, реши Рина. Не беше напълно готова да го представи на семейството, нито на съседите.

Така че седнаха в „Руби Тъздейс“ и си поделиха порция начос и бира.

— И къде си се научила да въртиш така умело бухалката?

— Мммм — тя облиза разтопеното сирене от пръстите си. — Главно от баща ми. Той обича тази игра. Винаги успявахме да направим по няколко мача на година, когато бяхме деца.

— Имаш голямо семейство, така ли?

— Две по-големи сестри и по-малък брат. Зет, племенник и племенница от средната ми сестра. Предстоящ зет благодарение на голямата. Тя ще се омъжи през есента. Безброй лели, вуйчовци, братовчеди и братовчедки. Толкова са много, че не мога да ги изброя — при това само първи. А ти?

— Три по-големи сестри.

— Наистина ли? — охо, получаваше още точки върху таблото за отбелязване на резултата, реши тя. Не можеше да бъде уплашен от многолюдно семейство. — И ти очевидно си бил принцът вкъщи.

— Можеш да се обзаложиш — Хю се усмихна. — Те са омъжени. Имам общо пет племенници.

— Какво правят сестрите ти?

Той я загледа за миг в недоумение.

— В какъв смисъл?

— Какво работят?

— О, не работят. Домакини са.

Тя вдигна вежди, докато отпиваше глътка бира.

— Чувала съм, че това е доста тежка работа.

— Не могат да ми платят достатъчно, за да я върша, затова предполагам, че си права. Чух, че семейството ти имало ресторант. „Сирико“. Страхотни пици.

— Най-хубавите в Балтимор. Вече трето поколение върти бизнеса. Сестра ми Фран е помощник управител. А нейният Джак — момчето, за което ще се омъжи, меси тестото. А ти си второ поколение пожарникар, нали?

— Трето. Баща ми все още работи. Все говори, че ще се пенсионира, но не ми се вярва. Работата е в кръвта му, а димът му е влязъл под кожата.

Рина се замисли за лабиринта и за желанието си да мине през него отново. По-добре, по-бързо.

— Това ми е познато.

— Той е на петдесет и пет. Хората — цивилните, искам да кажа, наистина не разбират физическия стрес от тази работа.

— Нито пък емоционалния. Психологическия.

— Да, и това също — Хю се облегна назад, вгледан в нея. — Ти се справяш добре, издръжлива си. Лабиринтът не е за лигльовци. Влизала си и в горящи сгради, прояви се в няколко тежки случая. Имаш добра конструкция, като… как да кажа, като хрътка.

Макар да бе на сух режим в областта на любовните отношения, все още помнеше как се флиртува.

— Виж ти. Чудех се дали въобще ще забележиш.

Харесваше й усмивката му, бързото й появяване и дързостта, която светеше в нея. Тази усмивка казваше, че той беше мъж, който знае точно кой е и какво преследва.

Сега целият светна.

— Забелязах. Особено когато носеше онези къси шорти на пистата. Между другото, повечето жени не могат да се справят с физическото натоварване в нашата работа.

— Доста мъже също не могат.

— Без съмнение. Не правя никакви сексистки подмятания — вдигна ръка той. — Имам предвид, че си една от малкото жени, които съм виждал да се справят. Издръжлива си, умна, имаш добри инстинкти. И не ти липсва смелост. Затова се чудя защо не си се записала за пожарникар.

Тя си взе още начос. Хю не беше от хората, които сипят похвали, знаеше това. Така че прие наблюденията му сериозно и му отговори също сериозно.

— Мислила съм за това и дори ми се е искало. По време на обучение или на дежурство. Но да се боря с пожарите, не е онова, което ме привлича всъщност. То сигурно привлича теб. Докато аз искам да проумея как е възникнал пожарът, защо. Да си представя как се ражда, кой го започва. Това ме интересува. Да влезеш в горящата сграда изисква рядък вид смелост и енергия.

— Виждал съм те да го правиш — отбеляза Хю.

— Да. Правя го, за да проумея същността на огъня. Но това не е работата на живота ми. Да влезеш в сградата след това, да подредиш пъзела, да откриеш защо.

— Това правят инспекторите от отдела по пожарите. Мингър е един от най-добрите.

— Знам. Смятам да се ориентирам в тази посока. Джон е… той е един от моите герои. Но… има още нещо, което повечето хора, цивилните, имам предвид, не разбират. Умишленият палеж. Какво причинява той не само на сградата, а и на собствениците, на съседите, на бизнеса, на икономиката. На един град.

Тя вдигна капещия начос и сви рамене, за да смени темата на разговор.

— Това е моята мисия в живота. Ти се бори с пожарите, Фицджералд. А аз ще разследвам след теб.

Хю не бе от онези, които те държат за ръка, забеляза Рина, но все пак я изпрати до вратата. А когато стигнаха, я подпря на нея за няколко от онези влажни, сладки, водещи в нищото целувки.

— Рано е все още — каза, когато вдигна глава.

— Така е — малко я подразни, че няколко обикновени срещи по негова преценка бяха недостатъчни. — Но…

Хю трепна, ала в замъглените му езерни очи светеха весели искрици.

— Бях сигурен, че ще кажеш точно това, затова те изпреварих. Искаш ли да отидем на мач тази седмица?

— Да, ще ми бъде приятно.

— Ще ти се обадя да го уточним — той си тръгна, но се върна и я целуна отново. — Имаш страхотни устни.

— И на мен ми харесват твоите.

— Слушай, разполагаш ли с някакво свободно време?

— Мога да си взема още един ден към почивните дни. Защо?

— Имаме едно място на Оутър Бенкс26. Стара хижа на брега на морето. Не е лошо. Можем да прекараме няколко дни там следващия уикенд. Ще си взема почивка, ако и ти успееш да се освободиш. Можем да поканим Стив и Джина да дойдат с нас.

— Няколко дни на морето? Кога тръгваме?

Отново онази усмивка — като слънчев лъч.

— Трябва да съставим програма.

— Започвам да си събирам багажа.

Рина се прибра и изигра един малък танц на победата в малката си всекидневна.

Брегът, морето, момчето, което ти харесва, добри приятели. Животът можеше да бъде чудесен!

Прекалено хубав, за да остане сама в празния апартамент в лятната вечер.

Грабна ключовете си и излезе. Зърна задницата на колата на Хю да завива зад ъгъла и разсеяно плъзна поглед по другата кола, която тръгна след него. Изпрати му въздушна целувка и пое в обратна посока към „Сирико“.

Беше хубаво да се върне в предградието. Харесваше й да живее в общежитието, дори нямаше нищо против килерчето за метли, в което живееше по време на обучението си в кампуса „Шади Гроув“ в Западен Балтимор. Но тук беше домът й.

Редиците къщи с техните бели стъпала или малки портички, саксии с цветя по прозорците или италиански знамена, развяващи се от покривите. Всичко това бе скъпо на сърцето й.

Винаги имаше кой да я извика по име, да й махне с ръка за поздрав. Тя се разходи, като се възхищаваше на стъклописите по прозорците. Зачуди се дали щеше да успее да уговори майка си да изрисува и нейния прозорец. Вероятно щеше да е необходимо да поискат разрешение от хазаина, но той беше втори братовчед на Джина и Рина не се съмняваше, че ще получат съгласието му.

Спря за няколко минути да погледа как старите мъже с шарени ризи играят на boccie.

Защо не се сети да попита Хю дали не иска да се разходят, да се насладят заедно на местния колорит?

Всъщност трябваше да го попита съвсем небрежно дали не иска в петък вечер да отидат в лятното кино. Това беше традиция в предградието. Вечер на кино означаваше също и жива музика — което пък неизбежно щеше да доведе до танци. В края на краищата защо си бе купила червените обувки!

Трябваше да помисли за нещо такова. Можеха да излязат заедно с Джина и Стив. Но засега й оставаше само да се наслаждава на вечерта.

Напомни си, че през неделните вечери в „Сирико“ винаги е препълнено. Ако искаше да побъбри няколко минути с някой член от семейството, преди да настъпи хаосът, не биваше да се бави.

Когато влезе в ресторанта, обстановката вече беше нажежена. Във въздуха се носеше жужене от разговорите, тракаха приборите, телефонът звънеше. Целият този познат шум я поздрави, когато пристъпи вътре.

Пит бе на пост край масата за пици, а майка й край печката. Фран, заедно с няколко от сервитьорите, които баща й продължаваше да нарича свои деца, сервираше по масите.

Рина видя собственото си близко бъдеще да проблясва пред очите й под формата на престилка и бележник за поръчки. Тъкмо щеше да извика Фран, когато зърна на една маса Бела да си хапва антипасто27.

— Хей, страннице! — Рина се настани на другия стол. — Какво правиш тук?

— Днес Винс играе голф. Помислих си да доведа за малко децата.

— И къде са те?

— Татко и Джак ги изведоха на разходка до пристанището. Мама се обади да ти каже, че сме тук, но ти не си беше вкъщи.

— Бях навън, дори не проверих секретаря — тя посегна и си взе една маслинка от чинията на Бела. — Навън се вихри състезание по боки. След половин час тук ще се изсипе истински потоп от жадни и гладни клиенти.

— Бизнесът върви много добре — безразлично сви рамене Бела.

Сестра й изглеждаше удивително, помисли си Рина. Животът, за който бе мечтала и към който се бе стремила, й се отразяваше много добре. Имаше лъскав и скъп вид. Гъстата й руса коса беше майсторски подредена и обграждаше коприненото й лице с фина, гладка кожа. На ушите й проблясваха златни обеци, злато имаше и по пръстите, и около шията. Изтънчено и скъпо, така че да подхожда на бледорозовата ленена блуза.

— Какво става с вас? — попита я Рина. — Толкова ли си добре, колкото изглеждаш?

На устните на Бела се появи доволна усмивка.

— Колко добре изглеждам?

— Като от корицата на списание.

— Благодаря. Доста се постарах. Трябваше ми време да отслабна след раждането, да възвърна формата си. Имам личен треньор, пред когото хунският вожд Атила би изглеждал като теменужка. Но си заслужаваше усилията.

Протегна ръка, за да покаже гривна със сапфири и диаманти, с ширина на тенис лента.

— Наградата ми от Винс за това, че възвърнах теглото си отпреди раждането на Вини.

— Забележително. Блестящо.

Бела се разсмя, сви кокетно рамене и разбърка соса на салатата.

— Както и да е. Дойдох да се опитам да поговоря с Фран за сватбата.

— За какво?

— Просто не разбирам защо настоява да направи приема в някаква незначителна зала, когато може да използва нашия клуб. Дори съм й донесла списък на менютата, адреси на цветарите, на музикантите. Няма нужда да се дърпа, когато искам да й помогна.

— Много мило от твоя страна — Рина наистина мислеше така. — Но според мен Фран и Джак искат нещо по-семпло и по-близо до дома. Те са по-обикновени хора, Бела. Не те критикувам — добави, посягайки към ръката на сестра си, когато очите на Бела светнаха. — Честно. Твоята сватба беше забележителна, великолепна и абсолютно ти подхождаше. Но сватбата на Фран трябва да подхожда на нея.

— Просто искам да споделя част от онова, което имам. Какво лошо има в това?

— Абсолютно нищо. И знаеш ли какво? Според мен трябва да се заемеш с цветята.

Бела премигна от изненада.

— Наистина ли?

— Ти си по-добра от Фран и от мама. Мисля, че те ще те оставят да бъдеш главен отговорник по цветята, особено ако желаеш да участваш и в заплащането.

— Ще го направя, разбира се, но те не…

— Аз ще говоря с тях.

Бела се облегна назад със задоволство.

— И ще ги уговориш. Винаги си успявала да ги въртиш на пръста си.

— При едно условие. Ако Фран иска обикновени цветя, да не вземеш да караш цял камион с екзотични орхидеи.

— Ако иска прости, ще бъдат прости. Ама изумително прости. Да знаеш, че мога да превърна тази тъпа зала в истинска градина. Домашна градинка — сладка, романтична, старомодна.

— Прекрасно. Когато дойде моят ред, ще те наема.

— Имаш ли вече кандидат?

— Не прилича на потенциален жених. Но на потенциално гадже — да. Пожарникар.

— О! Защо ли не съм изненадана.

— Истински жребец — продължи Рина и лапна още една маслинка. — С отлични възможности в леглото.

Бела нададе изненадан смях.

— Липсваш ми, Рина.

— О, скъпа, и ти на мен.

— Не съм допускала, че ще ми липсваш. Сега беше ред на Рина да се засмее.

— Сериозно говоря. Наистина не съм си мислила, че ще ми липсваш, нито пък ресторантът — Бела посочи с жест залата. — Но е самата истина. Понякога.

— Е, както знаеш, винаги можеш да ни намериш тук.

Остана по-дълго, отколкото възнамеряваше. Доста след като Бела взе децата и ги отведе в обширното си богаташко имение. Когато работата понамаля, Рина успя да накара майка си и Фран да седнат при нея.

— Приятелски разговор по женски.

— Приемам всяко извинение, щом няма да стоя права — Бианка седна и изпи на екс чаша вода.

— Да поговорим за сватбата и за Бела.

— О, моля те! Не започвай и ти! — Фран запуши с ръце ушите си. Косата й се разлюля като вълна. — Не искам сватба в кънтри клуб. Не искам цяла шайка сервитьори в смокинги да сервират шампанско, нито проклет леден лебед.

— Не те обвинявам. Но искаш цветя, нали?

— Да, разбира се, че искам.

— Тогава позволи на Бела да се заеме с тях.

— Не желая…

— Почакай. Знаеш точно какви видове, избрала си цветовете. Но Бела знае как да ги подреди. Единственото нещо, което тя има в изобилие, е стил.

— Ще бъда затрупана с розови розички.

— Не, няма — ако пък се случи, закани се Рина, аз лично ще удавя Бела в тях веднага след церемонията. — Настояваш за семпла сватба, старомодна и романтична. И тя ще я направи точно такава. Да, наистина не може да разбере защо, но поне схваща, че това е твоят маниер. И твоят ден. Иска само да помогне. Иска да се чувства част от събитието.

— Та тя е част от него — Фран подръпваше косата си, а Бианка седеше, без да каже нито дума. — Нали е кумата.

— Иска да ти даде нещо. Обича те.

— О, Рина, моля те, недей! — Фран отпусна глава на масата и я удари леко в плота. — Не ме карай да се чувствам виновна.

— Бела е объркана, чувства се отделена.

— Мамо, помогни ми!

— Чакам първо да чуя всичко. Да видя защо Рина се е заела да ходатайства за Бела.

— Защото мисля… Не, със сигурност знам, че може да се справи. На нейни разноски при това — побутна с показалеца си Фран, докато вдигне глава. — Подарък от сестра не е обиден, приеми го. Тя иска да ти подари сватбените цветя и иска ти да си доволна, така че няма да изпорти работата. Бързо, назови пет цветя, без рози.

— Ами… лилия, гераниум… по дяволите, теменужки. Много си настоятелна.

— Спомняш ли си как Бела преследваше градинарите, когато оформяха градините и храстите? Знае повече от нас за тези неща и как да координира работата. Каза, че би могла да създаде нещо като домашна градинка. Не съм съвсем сигурна какво има предвид, но ми звучи добре.

Фран прехапа устни.

— Всъщност точно такава искам.

— Това ще я зарадва много и мисля, че след като го направи и ти ще бъдеш доволна.

— Бих могла да говоря с нея. Можем да отидем заедно при някой цветар или пък да разгледаме отново градините, а тя да ми покаже какво има предвид.

— Добре — понеже знаеше кога на напусне бойното поле, Рина се измъкна от сепарето. — Ще тръгвам — наведе се, да целуне Фран и понечи да целуне и майка си, но Бианка се изправи.

— Ще те изпратя, искам да глътна малко чист въздух.

Когато излязоха навън, Бианка прегърна Рина през кръста.

— Дойде ми като гръм от ясно небе. Обикновено не вземаш страната на Бела.

— В повечето случаи не съм съгласна с нея. Но сега… вътрешният глас ми подсказва, че няма начин да оплеска работата. Отчасти заради Фран, но и заради себе си. Така всички печелят и никой не губи.

— Умно. Ти винаги си била най-умната от децата ми. Защо не отидем всички заедно да изберем цветята? Жените на „Сирико“.

— Добре, съгласна съм.

— Обади ми се, когато се прибереш вкъщи.

— Мамо!

— Просто се обади, за да знам, че си се прибрала.

Само четири квартала и половина, помисли си Рина, докато вървеше бавно. През собственото й, познато до болка предградие. Един обучен полицай. Какво можеше да й се случи?

Но все пак се обади на майка си, когато се прибра.

Като начинаещ полицай Рина бе на първото стъпало от стълбицата в полицейския участък. Фактът, че бе завършила с отличен успех, не й помогна особено, след като облече униформата и тръгна да патрулира.

Но така беше правилно. Беше научена сама да извоюва мястото си.

Освен това обичаше да патрулира. Харесваше й възможността да говори с хората, да се опитва да разрешава проблеми или спорове.

Тя и партньорът й — мъж на име Самюел Смит, трябваше да докладват за безредици в югозападната част на града, която местните наричаха Совебо.

— Мислех, че ще ударим по една поничка — оплака се Смити, когато завиха по улицата, указана им по телефона.

— Как можеш да ядеш толкова много понички и да не дебелееш?

— Кръв на ченге — той й намигна. Беше висок към един и деветдесет, мускулите му бяха твърди като камък. Кожата му бе с цвят на орех, а очите — наблюдателни и черни. Без униформа изглеждаше заплашителен. С нея — свиреп и жесток.

Беше успокоително за новобранец да има за партньор мъж с телосложение на камион. А като кореняк балтиморец, той познаваше града добре, дори по-добре и от самата нея.

Когато завиха зад ъгъла, видяха тълпата на тротоара. Мястото подхождаше повече за художествени галерии и исторически къщи, отколкото за улични кавги, помисли си Рина, докато приближаваха.

Наистина повечето от хората, които наблюдаваха двамата мъже, търкалящи се на асфалта, бяха облечени със стил — в смели цветове и черно като нюйоркчани.

Рина слезе от колата заедно със Смити и тръгна с него през тълпата.

— Престанете! Престанете! — прогърмя гласът на Смити и хората се отдръпнаха встрани. Но двамата мъже продължиха да се бъхтят с юмруци. При това не особено умело, отбеляза Рина.

Дизайнерските обувки се бяха олющили, а сакото с италианска кройка щеше да отиде на боклука, но поне нямаше много кръв.

Двамата със Смити се наведоха да ги разтърват.

— Полиция! Спрете!

Рина хвана едната ръка на по-дребния от двамата мъже. Той се извърна и другата му ръка се вдигна със свит юмрук. Тя видя как се приближава към нея, как се поколебава за миг — мамка му! — и спира точно до челото й.

Използвайки момента, Рина го обърна с лице към земята и хвана ръцете му зад гърба.

— Искаше да ме удариш, а? Искаше да ме фраснеш с юмрук? — тя закопча белезниците, докато тялото му се тресеше като обърната по гръб костенурка. — Това ще се сметне за нападение на полицай.

— Той започна!

— Вие какво, да не сте на дванадесет?

Тя го дръпна да се изправи. Лицето му бе леко издрано, изглеждаше на около двайсет и пет. Противникът му с почти същия ръст, а вероятно и възраст, седеше на земята.

— Замахна ли към партньора ми? — попита строго Смити.

— Ти стой тук! — нареди на първия и пристъпи към арестанта на Рина. Извисяваше се като огромен орех пред тънка фиданка. — Ти ли, смачкан задник, се опита да удариш партньора ми?

— Не знаех, че е ченге. Дори не разбрах, че е жена. И освен това той започна пръв. Можете да попитате всички. Той започна да ме бута.

— Не чух извинение — Смити подпря ухото си с ръка. — Полицай Хейл, вие чухте ли извинение от това чучело?

— Не, не съм.

— Съжалявам, извинете — нямаше разкаян вид, но изглеждаше унижен и всеки миг щеше да се разплаче. — Нямах намерение да ви ударя.

— Нямаше и да успееш, защото се биеш като момиче. А вие си вървете и си гледайте работата — нареди на зяпачите тя. — Сега можеш да ми разкажеш твоята гледна точка, докато приятелчето ти разказва на партньора ми неговата. И не искам да чувам още веднъж, че е започнал пръв.

— Жена — рече Смити с въздишка, докато караха обратно.

— Всички войни стават заради жена.

— Хей, я не обвинявай моята порода заради глупостта на твоята!

Той обърна глава и опули очи.

— Че ти жена ли си, Хейл?

— Защо ли винаги попадам на мъдри мъже?

— Справи се добре. Направо чудесно. Показа добри рефлекси и запази спокойствие, когато се опита да те удари.

— Ако го беше направил, историята щеше да се развие доста по-различно — но все пак беше доволна от добре свършената работа. — Ти ще купиш поничките.

Когато се прибра след смяната си, апартаментът беше празен. Към хладилника с магнитче беше прикрепена бележка, написана с разлетия, едър почерк на Джина, до моменталната снимка на изключително огромната леля Опал. Джина я бе сложила, за да й напомня всеки път, когато отваря вратата му, че може да стане като нея, ако яде непрекъснато.

Излизам със Стив. Отиваме в „Клуб Дред“, ако искаш да се присъединиш. Хю също може да намине.

ХХХООО

Дж.

Зачуди се дали да го направи, докато стоеше в кухнята, а през главата й минаваха мисли какво би могла да облече. Сетне поклати глава. Не беше в настроение за шумен клуб, пълен с танцуващи хора.

Искаше да свали униформата, да опъне краката си и да почете малко. Джон й бе дал документи от стари случаи, да ги прегледа и да се опита да определи дали пожарът е случаен или умишлен, как е станало и защо.

Когато отидеше да работи в отдел „Палежи“, тези часове, прекарани във възпроизвеждане на стари случаи, щяха да й бъдат от полза.

Така че вместо към клуба, Рина се упъти към спалнята. Отражението в огледалото, което привлече погледа й, я накара да спре и да се разгледа.

Може и да не приличаше особено много на жена в униформата, но харесваше образа, който виждаше. Авторитетен и уверен. Въпреки че днес доста се стресна, когато осъзна колко лесно може да бъде наранена. Дори и с юмрук в лицето.

Но тя бързо се окопити и се взе в ръце. Думите на Смити потвърдиха, че е така.

Наистина предпочиташе да си стои повече вкъщи с книгите, да проучва доклади по случаи. Но можеше да се справи и на улицата. Беше се научила.

Рина махна шапката си и я остави на шкафа. Свали оръжието си и също го остави. Разкопча копчетата на униформената риза и се намръщи при вида на белия памучен сутиен.

Трябваше да отдели малко време и да отиде още веднъж на покупки, реши тя. За да си купи секси бельо. В правилника нямаше нищо за бельото на жените полицаи. А да знае, че има красиво и женствено бельо, щеше да бъде добре за самочувствието й.

С тази мисъл в главата, тя се потопи във ваната с мехурчета, запали свещите и си наля чаша вино.

И започна да чете доклада, докато се изтягаше блажено във водата.

Когато телефонът зазвъня, остави секретарят да отговори.

Слушаше с половин ухо звънкия глас на Джина, който подканяше обаждащия се да остави съобщение. Когато чу следващия глас, подскочи и разплиска водата.

— Здрасти, кучко. Сама си, нали? Може да намина да те видя. За малко. Липсваш ми.

Рина се изправи, стичащата се по тялото й вода изгаси свещите. Мокра и гола, тя отиде до пистолета и го извади от кобура. Сграбчи го и навлече един халат, докато бързаше към вратата, за да провери дали е заключена.

— Сигурно е някаква шега — изрече гласно, за да се успокои. — Просто някой хулиган. Телефонен терорист.

Но провери прозорците и огледа улицата долу. Сетне пусна записа два пъти. Гласът не й беше познат. А и телефонът повече не звъня.

Те не играха на бейзбол, нито ходиха в петък на кино. Ту нейната програма, ту тази на Хю не им позволяваше. Едва успяха да хапнат набързо по един бургер в закусвалнята близо до пожарната.

— Джина опакова и разопакова багажа си вече три пъти — разказа му със смях Рина. — Сякаш ще ходи в Африка на сафари, а не за няколко дни на брега.

— Не познавам жена, която да не опакова поне два пъти нещата си, когато тръгва нанякъде.

— Пред теб седи една такава.

Хю й се ухили и отхапа голяма хапка от бургера.

— Да бе, ще видим това, когато пристигнеш там. Сигурна ли си, че разбра посоката и как да стигнеш? Мога да отложа пътуването си до утре вечер, ако се притесняваш, че ще се загубиш.

— Ще се Оправя. Голямо момиче съм все пак. Съжалявам, че не мога да тръгна по-рано, но и Джина е заета до утре следобед. Тримата ще пътуваме заедно. Ще бъдем при теб до полунощ.

— Ще оставя да свети. Всъщност вашето закъснение ме устройва. Ще имам възможност да пооправя мястото. Не е било използвано много този сезон. И ще мога да напазарувам нещо за ядене. Ще направя скампи28.

— Мммм! Звучи страхотно. Имаш късмет с пътуването. Средата на седмицата е, късно през нощта. Докато влезеш в Северна Каролина, няма да има никакъв трафик.

Хю си погледна часовника.

— Ако тръгна веднага, смятам, че ще успея да стигна до Хатерас преди два сутринта.

Тупна се по бедрото, извади портфейла си и плати сметката.

— Във вилата няма телефон, но можеш да се обадиш в магазина във Фриско, те ще ми съобщят.

— Вече ми обясни, татенце. Не се тревожи за нас.

— Добре — той се изправи, наведе се и я целуна. — И карай внимателно.

— Ти също. До утре вечер!

* * *

Прекалено лесно. Драматично лесно. Няма никакво движение наоколо, нито в едната, нито в другата посока.

Кънтри роуд, тейк ми хоум.29

Страхотна нощ. Пълно е със звезди, но няма луна. Достатъчно тъмно и достатъчно пусто. Подминах го преди пет мили, така че всеки момент ще се появи. Избирам си мястото и да започваме.

Спирам встрани на пътя, отварям капака. Бих могъл да запаля и аварийните, но току-виж спрял някой друг тъпанар с добро сърце.

Имам време само за един тази нощ. Само за един.

И той ще спре. О, това е сто процента сигурно. Добрите винаги спират, добрите самаряни. Няма да е първият, когото съм примамвал по този начин. Няма да е и последният.

Добре, че дигнах старата таратайка. Червеновратият задник, от който я откраднах, ще лее сълзи и сополи в бирата си. Имам фенерче. Имам тридесет и осми калибър.

Ще се облегна на капака, ще си подсвирквам. Може да запаля цигара, за да мине времето. Той ще дойде всяка минута.

Ето — някакви фарове приближават, най-добре да се направя на безпомощен. Пристъпи малко напред, вдигни ръка. Ако не е той, просто ще им махна да продължат. „Не, благодаря, ще се оправя. Продължавайте, благодаря, че спряхте!“

Но това е той, чудесно. Голям мъж в голям син „Бронко“. И предсказуем като изгрева. Натиска спирачки и спира, за да подаде една ръка на бедния, закъсал човек.

Отивам право до вратата. По-добре, ако не излезе.

— Хей! — усмихвам се широко все едно съм облекчен, с блясък в очите. — Радвам се да ви видя!

Хю засенчва с ръка очите си от светлината на фенерчето.

— В беда ли сте?

— Вече не — вдигам пистолета и стрелям два пъти в лицето му.

Тялото се сгърчва като кукла. И майка му няма да го разпознае. Време е за ръкавиците, така че да откопча я този негодник и да го избутам. Сега остава да закарам хубавия му джип в горичката край пътя. Не прекалено далеч. Искам да го намерят лесно и бързо.

Изпускам въздуха от едната гума. Ще прилича все едно е спукал гума, някой му се е притекъл на помощ, но му е дал и нещо повече от помощ.

Връщам се пеша обратно, вземам тубата с бензин.

Да видим — искаме портфейла, искаме и часовника.

О, не! Бедното момче е било ограбено и убито на път към брега, където щеше да се забавлява! Каква ужасна трагедия!

Ще падна от смях. Ще го направя да изглежда небрежно, немарливо, все едно крадците са бързали. Разливам бензина, плискам го върху тапицерията.

Затварям капака, запалвам мотора. Нека гумите да подгизнат хубаво. А сега крачка назад — на първо място безопасността!

Да дадем огънче на кучия син!

Гледам го как гори. Просто го гледам как си отива. Човешка факла, пламти и сияе като звезда! Първата минута е най-прекрасната, съскащият звук и избухването. Онези, които висят и зяпат, са аматьори. Само първата минута е върхът, когато богът на огъня се събужда, проблясва и избухва.

Сега можем да си вървим и да закараме тази таратайка обратно в Мериленд. Може би малко бекон с яйца ще ми дойде добре за закуска.

* * *

Стив беше човекът, който съобщи новините на Рина. Дойде в участъка и спря пред бюрото, на което тя пишеше доклад за инцидента. Очите му сякаш горяха на бледото като тебешир лице.

— Хей, какво има? — погледна го и спря да пише. — Само не ми казвай, че ще караш две смени и не можеш да тръгнеш! Работното ми време свърши, тръгвам си и си събирам багажа.

— Аз… Може ли за една минута? Насаме.

— Разбира се — Рина стана от бюрото, като го оглеждаше внимателно. В корема й запърха нещо тревожно, нервите й се опънаха. — Нещо лошо се е случило, нали? Джина…

— Не. Не е Джина.

— Тогава… Хю? Катастрофирал ли е? Колко лошо?

— Не е катастрофирал. Много по-лошо. Наистина най-лошото.

Тя сграбчи ръката му и го помъкна към коридора.

— Какво? Казвай веднага!

— Мъртъв е. Господи, Рина! Той е мъртъв. Току-що ми се обади майка му.

— Майка му? Но…

— Бил е убит. Бил е застрелян.

— Убит? — Ръката й омекна върху неговата.

— Говореше доста несвързано в началото — устата на Стив изтъня, стана като острието на бръснач, докато се взираше някъде над главата й. — Но все пак успях да разбера какво е станало. Някой го е застрелял. Пътувал е, бил само на няколко часа от острова и някой или нещо го е накарало да спре, да слезе от пътя. Може да е спукал гума. Не съм сигурен. Тя също не беше.

Стив едва си пое въздух.

— Но е застрелян, Рина. Господи! Застреляли са го, после са подпалили колата му, за да прикрият следите си. Взели са портфейла и часовника му. Не знам друго.

В гърлото й се събираше горчива жлъчка, но тя я преглътна.

— Идентифицирали ли са го? Сигурно ли е?

— В колата са намерили вещи, които не са изгорели, с неговото име върху тях. Регистрационният талон в жабката. Родителите му ми се обадиха от мястото. Той е, Рина. Хю е мъртъв.

— Отивам там. Ще се обадя на местните власти и ще видя какво мога да открия.

— Застреляли са го в лицето — гласът на Стив се скърши. — майка му ми каза. Стреляли са право в лицето му. За проклетия часовник и онова, което е имал в портфейла.

— Седни — тя го побутна да седне на пейката, седна до него и взе ръката му.

Каквото и да откриеше, помисли си Рина, един човек — Един добър човек, когото бе целунала преди по-малко от двадесет и четири часа, беше мъртъв.

И огънят отново я преследваше.

ВТОРА ЧАСТ

Верижна реакция

Верижна реакция: серия от събития, толкова свързани едно с друго, че всяко поставя началото на следващото.

Може ли някой да си тури огън в пазуха, без да изгорят дрехите му?

Притчи 6:27

10.

Балтимор, 1999

Пожарът беше пламнал в празна ненаселена сграда в Южен Балтимор през една мрачна януарска нощ. Пожарникарите вътре работеха в ада на непоносима топлина и задушаващ дим. Навън пък се бореха с температури под нулата и мразовит вятър, който превръщаше водата в лед и разгаряше пламъците.

Това беше първият работен ден на Рина като член на градския отряд със специално предназначение за борба с палежите.

Тя знаеше, че една от причините да бъде назначена и да работи под ръководството на капитан Брант бе, че Джон бе натиснал няколко бутона в нейна полза. Но не дължеше мястото си само на ходатайство. Беше работила като вол, за да го заслужи. Учи, образова се, обучава се, тренира, дежури като доброволка безброй неплатени часове в пожарната и никога не промени целта, не я изпусна от очи.

Така че съвсем заслужено си бе получила новата блестяща значка.

Когато можеше, продължаваше да отделя време за работа като доброволец в пожарната в предградието. Трябваше да глътне порцията си дим.

Но причините и последствията от пожарите бяха силите, които я мотивираха и движеха. Кой или какво го бе подпалило? Каква промяна носеше, кой щеше да спечели или да загуби, да страда или да се радва?

Когато Рина и партньорът й пристигнаха на мястото на разсъмване, сградата представляваше яма от почернели тухли и отломъци, както и причудливи водопади от лед.

Тя беше в един екип с Майк О’Донъл, работил петнадесет години в тази служба. Бе от старата школа, но притежаваше и нещо, което Рина смяташе за нюх.

Можеше да подуши умишлените пожари от километър.

Майк носеше яке с качулка и ботуши със стоманени бомбета, както и каска върху вълнената си шапка.

И тя бе избрала подобно облекло. Когато пристигнаха на местопрестъплението, застанаха един до друг и загледаха сградата.

— Много жалко, че оставят постройки като тази да отиват на боклука — О’Донъл разопакова две дъвки и ги лапна. — Хипитата все още не са дошли да разкрасят тази част на Балтимор.

Произнесе Балтимор завалено.

— Построена около 1950 година. Азбест, хоросан, керемиди на покрива, евтин фурнир за облицовка. Като добавим и купищата боклуци, оставени от бездомници и наркомани, получаваме огромно количество лесно запалими материали.

Рина извади преносимия си комплект от багажника, в който имаше цифрова камера, резервни ръкавици и допълнително фенерче. Нагоре по улицата забеляза полицейската кола и камионетката на моргата.

— Изглежда, все още не са транспортирали тялото.

О’Донъл дъвчеше презрително.

— Да не би да имаш проблеми с изгорели създания?

— Не — беше виждала трупове и преди. — Всъщност, надявах се да не са го отнесли. Искам да направя собствени снимки.

— Ще си правиш албум с изрезки ли, Хейл?

Тя само се усмихна, докато вървяха към сградата. Полицаите, застанали на пост, им кимнаха, когато се промушиха под жълтата лента за ограждане на местопрестъплението.

Пожарът и потушаването му бяха превърнали първия етаж в истинска пустиня от овъглено и мокро дърво, опърлени тавански плоскости, извит и огънат метал и счупени стъкла. Предварителната информация включваше факта, че старата сграда е била свърталище на наркомани. Рина предположи, че под отломъците ще намерят спринцовки и игли, затова си сложи кожени ръкавици.

— Искаш ли да започна да търсенето оттук?

— Аз ще започна от долния етаж. — О’Донъл огледа мястото и извади бележник, за да си води бележки и да прави скици. — Ти си по-млада от мен. Ще се качиш горе.

Подвижна стълба бе поставена на мястото на стъпалата, които се бяха срутили. Рина хвана здраво куфарчето си, проправи си път сред отломките и започна да се изкачва.

Талашитени плоскости, помисли си отново, като огледа изгорелите останки. Спря, за да направи снимки на стените, а също и на целия първия етаж отвисоко за доклада.

Следите й показваха как се е движел огънят нагоре и е стигнал до тавана. Имало е много гориво, за да го подхранва и достатъчно кислород, за да поддържа горенето.

Голяма част от втория етаж се беше срутила и бе натрупала отломките, където се ровеше О’Донъл. Пожарът бе продължил по тавана, отбеляза си Рина, проправяйки си път между керемидите, шперплата, хоросановата мазилка, подхранван от тях и от боклуците, оставени от незаконните наематели.

Разгледа останките от един стар изтърбушен стол, от метална маса. Хоризонталният покрив бе позволил на огъня да се разпространи, да разпръсне дима и газовете във всички посоки. И да стигне до все още неидентифицирания мъж, чиито останки сега лежаха на пода, свити и изгорели. Изглежда се бе скрил в нещо като килер. До трупа бе приклекнал някакъв мъж. Очевидно имаше дълги крака, защото личеше, че позата не му е много удобна.

Носеше ръкавици, работни ботуши, вълнена шапка с уши и червен шал с шахматна шарка, завит няколко пъти около врата и брадичката му.

— Аз съм инспектор Хейл. Отдел „Палежи“ — дъхът й излезе като бяло облаче, когато клекна до него на пода.

— Петерсън, медицински екип.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Изгоряла плът — той сякаш се усмихна, поне в очите му се появи нещо подобно на усмивка. Беше около четиридесет по нейна преценка, висок, черен и сигурно тънък като змиорка под пластовете зимни дрехи. — Изглежда идиотът си е помислил, че ще се спаси от огъня, като се промъкне в килера. Вероятно димът го е отровил, после се е опекъл. Ще ви кажа повече след аутопсията.

Рина продължи внимателно напред, опитвайки здравината на пода. Вероятното задушаването от пушека би било милост, Рина знаеше това. Тялото бе напълно изгоряло и лежеше с вдигнати ръце както всички жертви на пожар. Топлината контрактира мускулите и вдига ръцете така, като че ли последното им действие е било да се опитат да се предпазят от пламъците.

Тя вдигна камерата, получи кимване, означаващо „давай“, и направи няколко снимки.

— Как така се е оказал единственият човек тук? — зачуди се Рина на глас. — Снощи температурите бяха под нулата. Бездомниците използват подобни места за убежище, а в доклада пише, че тук са се навъртали и наркомани. В предишни доклади е отбелязано, че на третия етаж е имало одеяла, няколко стари стола, дори малка готварска печка.

Петерсън не каза нищо, когато тя отново клекна до тялото.

— Няма видими травми?

— На пръв поглед не. Но може да открия нещо при аутопсията. Мислите, че някой е запалил пожар, за да прикрие убийство?

— Няма да бъде първият. Но преди всичко трябва да изключим възможността пожарът да е случаен. Защо все пак той е сам тук? — повтори въпроса си тя. — Колко време ще мине, докато разберем самоличността му?

— Ще трябва да вземем отпечатъци. Зъбни снимки. Няколко дни.

Също като О’Донъл, Рина извади бележник и започна да прави бързи скици.

— Какво предполагате? Мъж на около петдесет? Никой не може да открие собственика. Това не е ли странно?

Рина започна огледа, разделяйки стаята по същия начин, по който археологът прави разкопки. Щеше да отделя слой след слой и да пресява, да документира и да слага намерените доказателства в торбички.

Следите върху далечната стена издаваха наличието на химически катализатор, както бе посочил и следователят на пожарната. Рина взе образци, постави ги в контейнери и ги отбеляза с етикети.

Сетне продължи да следва пътя на пожара, промушвайки се под прогизналите отломъци, през пепел и прах. Четири апартамента, определи тя, съставяйки картина на сградата отпреди пожара. Празни, необитаеми, неизправни, в лошо състояние…

Прекара пръстите си, облечени в ръкавица, по овъгленото дърво, надолу по стената, вземайки още образци. Сетне затвори очи и ги помириса.

— О’Донъл! Намерих нещо, което прилича на многобройни точки на възникване тук. Следи от катализатор. В този стар под има много пукнатини и вдлъбнатини, лесно е да се образуват локвички.

Тя застана на четири крака, пропълзя и подаде главата си през дупка с разръфани краища, където подът се бе срутил на долния етаж. О’Донъл изследваше своите секции с прецизността на хирург.

— Искам отново да проверят собственика. Да се намери някой, който да ни даде информация.

— Твое право е.

— Ще дойдеш ли да хвърлиш един поглед тук?

— Ти просто искаш на всяка цена да вдигнеш стария ми задник по тази стълба.

Тя му се ухили отгоре.

— А искаш ли да чуеш първоначалната ми работна хипотеза?

— Доказателства, Хейл. Първо доказателства, сетне хипотези — той спря за момент. — Както и да е, казвай.

— Извършителят е подходил неправилно. Трябвало е да го запали в най-далечния ъгъл, възможно най-далеч от стълбите. И докато пожарът е приближавал към него, да се измъкне. Но е бил глупав и го е запалил близо до стълбите. Може да е бил пиян или дрогиран, или просто тъп глупак, но сам се е хванал в капана. И е свършил жизнения си път, като се е опекъл в килера.

— Намери ли контейнер или някакъв съд, в който да е донесъл катализатора?

— Все още не. Може би е под тези отломки. А може и да е долу, при теб — тя посочи с пръст. — Хвърлил го е там в паниката си, защото пожарът е вървял по петите му. Пламъците са обхванали контейнера с катализатора и са го взривили. Бум! — и ето ти дупката в пода. Отломките оттук валят долу и първото ниво се покачва…

— Като си толкова умна, слез и се порови тук.

— След малко — обеща, но първо се измъкна от дупката и потърси мобилния си телефон.

Беше досадна, мръсна работа. Но тя я обичаше. Знаеше защо О’Донъл й позволи да изложи теорията си и му бе благодарна, Той искаше да разбере дали може да се справи с мръсотията и вонята, с монотонността на работата и физическите усилия.

А също да провери дали може да мисли.

Когато намери десетгалоновата туба за бензин под планината от отломки и морето от пепел, почувства трепет.

— О’Донъл! Открих!

Той се обърна и изви устни в усмивка.

— Една точка за новото хлапе.

— Има дупки на дъното. Влачил го е, после е палил, пак е влачил и пак е палил. Следите горе показват влачене. Мъртвият мъж не може да е бил свидетел или жертва. Картината на пожара не говори за това. Който го е запалил, е бил хванат в капан. На първия и втория етаж има решетки на прозорците, така че никой не може да излезе оттам. Обзалагам се, че тялото е на собственика.

— А защо не на някой пироман, наркоман или нехранимайко, който има зъб на собственика?

— Пожарникарите докладваха, че вратите са били заключени. Занитени с болтове. Трябвало е да ги счупят. Защо на горния етаж има решетки? Кой слага решетки на прозорците на втория етаж? При това са нови. Изглеждат съвсем нови. Собственикът го е направил. Заключил е мястото, за да държи неканените гости навън. Сигурно само той има ключове.

— Приключвай и опиши всичко. Бива си те, Хейл.

— О, да, бива си ме. Чакам този момент от единадесет годишна.

Вечерта, все още силно развълнувана, Рина седеше срещу Фран в „Сирико“ и тъпчеше в устата си капели д’анджело30 със сос маринара.

— И така, не успяхме да открием собственика на сградата, който имал три заема, обезпечени с мястото, и цял куфар, пълен със застраховки. Хората, с които говорихме, ни казаха, че се оплаквал как бездомници и наркомани разрушават собствеността му. Как не можел да изпразни къщата си. Предполагам, че медиците ще идентифицират неизвестния труп като собственика. Освен той да е избягал и да се е покрил, след като подпалването е тръгнало не както трябва. Все още имам много работа на мястото, но нещата се натъкмяват. Като по учебник.

— Чуй се само! — Фран се разсмя, като отпи минерална вода. — Моята малка сестричка — следовател. Почакай, докато мама и татко научат за твоя първи разрешен случай.

— Разрешен? Е, не съвсем. Предстои да се направи възстановка, да се проведат разпити, да се провери миналото му. Толкова се надявах, че ще се обадят, докато съм тук.

— Рина, във Флоренция сега е един часът след полунощ.

— Е, да — тя поклати глава. — Права си.

— Нали позвъниха днес следобед! Прекарват си чудесно. Татко успял да навие мама да вземат под наем един малък мотопед. Можеш ли да си ги представиш как обикалят из Флоренция като две хлапета?

— Мога — Рина взе чашата си и я вдигна за наздравица, после отпи. — Нямаше да заминат обаче, ако не беше ти.

— Не е вярно.

— Абсолютната истина е. Ти винаги се грижиш за всичко. Пое всички отговорности тук, за да могат мама и татко да отделят малко време и да пътуват. Бела, като дойде тук, не вдига повече от една чаша и то за да пие от нея. При това в редките случаи, когато се сеща да ни посети. Е, и аз не съм за пример.

— Ти почисти масите миналата неделя и настаняваше хората повече от час във вторник, след като бе работила целия ден.

— Живея точно над пицарията, така че не е кой знае каква работа — но все пак се усмихна, макар и малко злобничко. — Забелязвам, че не оправда Бела.

— Бела си е такава. И освен това има три деца.

— Плюс бавачка и домашна прислуга, и градинар — о, забравих, не се казва градинар, а озеленител — Рина махна с ръка, когато Фран й отправи укорителен поглед. — Добре де, не ме гледай така. Ще се успокоя. Не искам да злословя срещу Бела. Просто се чувствам малко виновна, че ти пое основната тежест от работата. И Ксандър ти помага самоотвержено, макар да е доста зает в медицинското училище.

— Забрави за вината. Всички правим онова, което е най-важно за нас — тя вдигна очи и се усмихна на мъжа си, който месеше тесто на работната маса.

Той имаше големи ръце и мило лице, далеч не грозно или простовато. Яркочервената му коса падаше на челото му като малки пламъчета. А когато срещна погледа й, очите му светнаха от задоволство.

— Кой можеше да предположи, че ще се влюбиш в ирландец, който обича да готви италиански манджи! — развеселена, Рина продължи да яде. — Знаеш ли, ти и Джак все още сте като влюбени гълъбчета, макар че сте заедно вече три години.

— Не преувеличавай. Станаха две миналата есен. Но може би има и още нещо, което подхранва огъня на любовта — Фран хвана двете ръце на сестра си. — Нямам търпение. Не мога повече да мълча. Исках да изчакам, докато се нахраниш, така че Джак и аз да ти го кажем заедно, но не мога повече да чакам и една минута.

— О, Боже! Ти си бременна!

— На четири седмици — бузите й станаха розови. — Много е рано още, трябваше да си мълча, но просто не мога и…

Рина скочи и прегърна сестра си през врата.

— О, Боже! Почакай! — изтича заобиколи работната маса и се хвърли на гърба на Джак. — Татенце! Поздравления!

Лицето му почервеня и се сля с косата, когато Рина го разцелува звучно по бузите.

— Шампанско за всички! От мен!

— Мислехме да запазим новината само в семейството… — глуповато се ухили Джак, когато Рина се отдръпна от него.

Хората наоколо ръкопляскаха и се стичаха да поздравяват Фран.

— Много е късно вече. Аз ще донеса виното.

Новината на Фран и първият й работен ден като инспектор по палежите бяха причина да пийне малко повече, отколкото бе свикнала. Но лекото замайване й бе приятно, когато заобиколи ресторанта до задната стълба, която водеше към апартамента й.

Джина и Стив вече бяха семейство от година. Така че нямаше причина да задържи апартамента с двете спални, в който живееше с приятелката си.

Според родителите й беше малко глупаво да живее тук, след като стаята й вкъщи все още се пазеше. Пък и не искаха да им плаща наем. Така че трябваше да им напомни, че я бяха възпитали да бъде отговорна за действията си и да върви по пътя си самостоятелно.

Приемаше апартамента като първа стъпка в тази насока. По-късно смяташе да се сдобие със собствена къща. Но това беше само евентуално, някой ден. И освен това се чувстваше уютно и много комфортно да живее точно над ресторанта и на един хвърлей място от къщата на родителите си. И в един квартал с Фран и Джак.

Когато заобиколи, видя, че във всекидневната й свети. Инстинктивно отвори палтото си, така че да може лесно да извади оръжието. През всичките години служба в полицията само два пъти бе имала повод да го извади. Пистолетът винаги й се струваше някак чужд в ръката й.

Рина се качи по стълбите, като се мъчеше да си припомни какво бе правила, преди да излезе. Беше излязла на разсъмване, така че много вероятно бе да е забравила лампата да свети. Вероятно, но почти невъзможно, тъй като майка й я бе възпитала да пести електричеството и това й бе насадено от дете. С ръка на пистолета, тя посегна към дръжката на вратата, за да провери дали е заключена. Вратата се отвори, Рина извади наполовина оръжието си. След което го прибра на мястото му с въздишка на облекчение.

— Люк! Откога си тук?

— От няколко часа. Казах ти, че може да намина, забрави ли?

Съвсем вярно, припомни си тя, докато сърцето й възвръщаше нормалния си ритъм. Беше й излязло от ума. Доволна, че го вижда, Рина влезе на топло и му предложи устните си.

Целувката беше кратка, повърхностна и я накара да вдигне вежди. Той обикновено нямаше търпение да я вземе в прегръдките си. Тя изпитваше същото към него. Люк Чеймбърс излъчваше някаква сексапилна елегантност, неотразима сексуалност, която Рина намираше за очарователна и силно възбуждаща. Както и неговото романтично и нетърпеливо ухажване от момента, в който се срещнаха.

Харесваше й да бъде ухажвана, да бъде преследвана, да бъде глезена с цветя и телефонни обаждания, романтични вечери, дълги разходки край брега на морето.

Харесваше й, при това много, да гледат на нея като на истинска жена, крехка и деликатна. Това бе приятна смяна на модела. Коренно различен от образа й в службата, където всички я смятаха за силна и компетентна.

Вероятно затова не бе отнело много време Люк да я вкара в леглото си. Но минаха цели три месеца, преди тя да му даде ключ за вратата си.

— Спрях за малко долу да хапна и да се видя с Фран — обясни тя, като развърза шала, свали шапката и се завъртя. — Преживях най-хубавия ден в живота си, Люк, и чух най-прекрасните новини, когато Фран…

— Радвам се, че поне някой е имал хубав ден — прекъсна я рязко той, отдръпна се от нея и като спря телевизора, който бе гледал, потъна в стола.

Добре, помисли си Рина. Този мъж беше секси, интересен и често пъти страхотно романтичен. Но беше също така и голям чешит. Тя не обръщаше внимание на тези му черти. Всъщност, да се подвизава през по-голямата част от деня в свят, който бе основно мъжки, й помагаше да бъде малко по-мека и снизходителна във връзката си с Люк.

— Тежък ден ли имаше? — Рина свали палтото, ръкавиците и прибра всичко в тесния гардероб.

— Секретарката ми ме предупреди, че след две седмици напуска.

— О, така ли? — тя оправи с пръсти косата си, мислейки си разсеяно, че е време да опита нова прическа. После почувства вина, че не му обръща внимание. — Съжалявам да го чуя — промърмори, докато събуваше ботушите си. — И защо те напуска?

— Решила, че иска да се мести в Орегон, за Бога! Просто ей така, каприз. Ще трябва да пусна обява, да проведа интервюта, да взема някой, когото тази тъпа патка да обучи, преди да напусне. Това беше като за капак на трите срещи, които имах извън офиса. Главата ме цепи, ще умра.

— Ще ти дам аспирин — Рина отиде до него и се наведе да го целуне по главата. Той имаше такава хубава и мека коса, светлокафява като очите му.

Люк взе ръката й и я погледна с уморена усмивка.

— Благодаря ти. Последната среща свърши късно и ми се прииска да те видя. Да се разтоваря.

— Защо не влезе долу? Разтоварването винаги присъства в менюто на „Сирико“.

— Там е прекалено шумно — рече Люк, докато тя се насочваше към банята. — Надявах се на спокойна вечер.

— Вече е спокойна — Рина извади шишенцето и го занесе в малката кухня със стария работен кон — готварска печка и жълт барплот. — И аз ще взема един аспирин. Пих много шампанско долу. Имаше празненство.

— Да, забелязах, че си прекарваш страхотно. Погледнах през прозореца, преди да заобиколя.

— Е, трябвало е да ми се обадиш — тя му подаде аспирин и вода.

— Имах главоболие, Кат. И не исках да седя в шумния ресторант и да те чакам да свършиш с празнуването.

Ами като те е боляла главата, защо, по дяволите, не си пил аспирин по-рано? — помисли си тя. Мъжете бяха такива бебета.

— Може би щях да свърша по-рано празнуването, ако знаех, че си тук. Фран е бременна.

— Ъ?

— Сестра ми Франческа. Тя и Джак ще си имат бебе. Лицето й щеше да освети цял Балтимор, когато ми каза.

— Те не се ли ожениха скоро?

— Женени са от няколко години и се опитват от самото начало. Направо ще напълним цяла детска градина. Сестра ми Бела има вече три и си прави устата за още едно.

— Четири деца на тази възраст! В днешно време! Това е направо безотговорно.

Като приседна на рамката на стола, Рина започна да разтрива врата и раменете му.

— Така става, когато си имаш работа с голямо италианско католическо семейство. А тя и Винс могат да си го позволят.

— Ти нали не мислиш да раждаш по едно всяка година?

— Аз? — разсмя се тя и изпи водата си. — Децата не влизат — в непосредствените ми планове, дори и в по-далечните. Рано ми е. Тъкмо започвам кариерата си. Като я споменах, днес получих първия си голям случай. Чу ли за сградата на Бродуей с празни апартаменти и една-единствена жертва?

— Нямах време за новините днес. Работих дванадесет часа. И прекарах по-голямата част от тях да ухажвам един потенциален клиент. Голяма клечка.

— Това е чудесно. Важен клиент — високо заплащане.

— Все още не сме се договорили, но работя по въпроса — ръката му с дълги пръсти и тясна длан погали нежно бедрото й. — Поканих го на вечеря с жена му в четвъртък вечер. Ще облечеш нещо по-специално, нали?

— В четвъртък вечер? Люк, забрави ли, че родителите ми се връщат от Италия в четвъртък? Ще вечеряме всички вкъщи. Предупредих те за това.

— Е, можеш да ги видиш в петък или през уикенда. За Бога, живеят от другата страна на улицата. Това е важно, Кат.

— Разбирам. И съжалявам, че няма да можеш да се присъединиш към нас за посрещането им.

— Ти чуваш ли ме какво говоря? — ръката върху бедрото й се сви в юмрук. — Трябва да дойдеш с мен. Необходимо е, за да поема управлението на тази сметка. Очаква се срещата ни да се състои. Вече съм го уредил.

— Съжалявам. Моята вечер беше насрочена, преди ти да резервираш четвъртъка. Ако промениш датата, аз ще…

— Защо да я променям? — той скочи и бутна стола, като разпери ръце. — Това е бизнес! И изключително важна възможност за мен. Може да получа повишението, за което работя от толкова време. А ти просто ще се видиш със семейството си! Каква голяма и важна работа е да ядете някакви проклети спагети, когато можеш да го направиш всеки друг път!

— В интерес на истината ще ядем маникоти31 — отвърна рязко, но потисна вълната от възмущение и се изправи на крака. — Родителите ми отсъстваха почти три седмици. Обещах им, че ще бъда с тях дори и да ме повикат по спешност. Когато се върнат вкъщи, ще научат новината, че най-голямата им дъщеря носи своето първо бебе. Тези неща са важни в моя свят, Люк.

— О, значи онова, което аз искам, не е важно?

— Разбира се, че е. И ако ме бе попитал, преди да правиш планове, щях да ти напомня, че вече съм заета. Би могъл да предложиш друга вечер.

— Клиентът иска четвъртък, клиентът получава четвъртък — изстреля Люк, а гневът зачерви бузите му. — Такива са законите в моя свят. Имаш ли някаква представа, дори мъглява идея каква е конкуренцията във финансовото планиране? Колко време и усилия се искат, за да се спечели управлението на една мултидоларова сметка?

— Не съвсем — и вероятно според него това беше неин пропуск, че не се интересува особено от тези неща. — Но знам колко много работиш и разбирам, че за теб е важно.

— Да бе, да! То се вижда.

Люк й обърна гръб и тя изразително завъртя очи зад гърба му. Но пристъпи напред и бе готова да се сдобрят.

— Виж, наистина съжалявам. Ако има някакъв начин да отмениш вечерята за друг ден, аз ще…

— Казах ти вече! — той отново размаха ръце и се завъртя към нея. И тогава опакото на ръката му я халоса здраво по бузата.

Рина отскочи назад, очите й станаха огромни, докато притискаше пръстите си към удареното място.

— О, Господи! О, Боже мой! Кат! Съжалявам! Нямах предвид… не исках… Ударих ли те? О, Господи! — Люк я хвана за раменете и лицето му бе толкова зашеметено и удивено, колкото и нейното. — Беше случайно. Кълна ти се.

— Всичко е наред.

— Ти просто налетя право на ръката ми. Не очаквах… толкова съм несръчен! Тромав глупак! Дай ми да видя. Има ли синина?

— Спокойно, ти едва ме докосна. — Беше истина, помисли си тя. Повече се изненада, отколкото я заболя.

— Червено е — промърмори Люк и докосна нежно бузата й. — Чувствам се ужасно. Като чудовище. Прекрасното ти лице.

— Няма нищо — след всичко случило се, се чувстваше странно спокойна. — Не си го искал, а и аз не съм от стъкло.

— За мен си — придърпа я той в прегръдката си. — Съжалявам, толкова съжалявам! Не трябваше да идвам в това гадно настроение. Просто имах нужда да те видя. После видях как се забавляваше долу. А аз исках само да бъда с теб — той леко докосна с устни удареното място. — Само исках да бъда с теб.

— Ето ме, тук съм — тя погали косата му. — И съжалявам, че не мога да те придружа в четвъртък. Наистина.

Той се отдръпна и се усмихна.

— Може би ще можеш все пак да направиш нещо за мен.

Сексът беше добър. С Люк винаги беше добър. И дали заради плесницата, или заради сприхавостта си, той беше особено нежен. Тялото й гореше под неговото, мускулите й се отпуснаха след дългия ден, изпълнен с напрежение. И докато цялото й тяло се изкачваше към върха, мозъкът й се изпразваше от всичко.

Доволна и полузаспала, Рина се сгуши в него.

— Кога ще си купиш по-голямо легло? — попита той.

— Тези дни — бялна се усмивката й в тъмнината.

— Защо не дойдеш при мен през уикенда? Може да обиколим няколко клуба в събота вечер и да обядваме късно в неделя сутрин.

— Мммм. Може би. Може да се наложи да помагам на обедната смяна в събота, но след това… Ами да, може би след това.

Люк замълча за миг и тя си помисли, че се е унесъл в сън.

— Защо не подредиш нещата така, че да се видиш с родителите си по-рано в четвъртък, да се измъкнеш от вечерята и да се срещнем в ресторанта в седем?

— Люк, просто не става. Не разбираш ли?

— Добре — нацупи се той и стана от леглото. — Явно ще стане на твоето, както обикновено.

— Това не е честно и ти го знаеш.

— Онова, което не е честно — извика той, като започна да се облича, — е твоето нежелание да правиш компромиси. Винаги поставяш всичко преди мен.

Посткоиталната жарава се изпари за секунда.

— Ако наистина смяташ така, не знам какво правиш тук.

— В момента и аз се чудя. Ти получаваш повече, отколкото даваш, Кат — Люк закопчаваше ризата си с резки движения. — Няма да мине дълго време и ще бъда под чехъл.

— Давам ти най-доброто, на което съм способна.

Люк напъха краката си в обувките.

— Толкоз по-зле за теб.

Той излезе, тя остана в леглото.

Наистина ли съм толкова егоистична? — запита се Рина. Толкова емоционално бедна? Обичаше Люк, но дали проявяваше истински интерес към работата му? Наистина не чак толкова много, призна, не и когато бе така силно увлечена в своята собствена.

Може би това, което влагаше във връзката, не беше достатъчно.

Измъчвана от подобни мисли, Рина се въртя в тъмнината и дълго не можа да заспи.

Когато влезе в стаята на работната група заедно с О’Донъл, след като прекараха по-голяма част от дежурството си в чукане по врати и разпитване на свидетели, вземане на показания от бившата съпруга на собственика и от настоящата му приятелка, видя на бюрото си три бели рози с дълги стъбла.

Цветята предизвикаха много коментари от останалите членове на отряда, но картичката я накара да се усмихне.

Кат, съжалявам

Идиотът

Все пак тя не си позволи дори да ги помирише, а ги занесе направо в стаята за почивка, за да освободи място на бюрото си.

Имаше да пише доклад. Тъй като трупът все още не бе идентифициран, собственикът се водеше изчезнал.

О’Донъл и Рина отидоха в кабинета на командващия офицер, за да го запознаят с развитието на случая.

— Чакаме резултатите от лабораторията — започна О’Донъл. — Собственикът — Джеймс Р. Харисън, е бил видян за последно в един стриптийз бар на няколко преки от мястото на пожара. Регистрирано е плащане с кредитната му карта в дванадесет и четирийсет. „Форд“ на неговото име все още е паркиран зад сградата.

О’Донъл погледна Рина, правейки й знак да продължи.

— Намерихме сандъче с инструменти под отломъците на първия етаж и отвертка с острие, което съвпада с профила на дупките, направени на дъното на тубата за бензин. Харисън е бил обвинен в измама преди пет години, така че разполагаме с отпечатъците му в базата данни. Съвпадат с онези, които снехме от сандъчето с инструменти, отвертката и тубата за бензин. Медицинският екип не е в състояние да вземе отпечатъци от трупа, затова ще търсят дентално съвпадение.

— Ще получим резултатите утре — добави О’Донъл. — Говорих с някои от близките му. Имал е сериозни парични затруднения. Обичал е конете, но те не го обичали.

Капитан Бранд кимна и се облегна на стола си. Косата му беше бяла като сняг, а очите — студено сини. На бюрото му стояха наредени снимки на внуците му, а самото бюро той поддържаше в идеален ред, както леля й Кармела приемната в къщата си.

— Така. Излиза, че сам е подпалил сградата с цел да получи застраховките, но е бил хванат в капан.

— Така изглежда, капитане. Медиците не откриха никакви следи от побой, никакви наранявания или рани. Все още чакаме резултатите за токсичност — добави Рина, — но нищо не подсказва, че някой е желаел смъртта му. Имал е малка застраховка живот. Пет хиляди, парите отиват при бившата му съпруга. Така и не е променил получателя. Жената се е омъжила повторно, има постоянна работа на пълен работен ден, съпругът й също. Не ми изглежда да е извършителят.

— Бърза работа, недомислена — добави О’Донъл.

— Ще напиша доклад — предложи Рина, когато двамата с О’Донъл се върнаха в стаята на екипа.

— Залавяй се. Аз имам да свърша малко друга писмена работа.

Той седна на бюрото си, което беше обърнато към нейното.

— Да нямаш рожден ден утре?

— Не. Защо? А, заради цветята — Рина подреди бележките си пред клавиатурата. — Мъжът, с когото се виждам, снощи беше малко нервен. Това е извинението.

— Класическо.

— Да, бива го в тия неща.

— Сериозно ли е?

— Не съм решила. Защо, да не ме сваляш?

Той се ухили, а крайчетата на ушите му почервеняха.

— Сестра ми е решила да сватосва едно момче, което върши разни неща за нея. Дърводелец. Хубави неща прави. Добро момче, така ми каза. Опитва се да му намери гадже.

— И ти какво? Смяташ, че ще отида на среща с дърводелеца на сестра ти?

— Обещах й, че ще те попитам — О’Донъл вдигна извинително ръце. — Момчето било много хубаво, така каза.

— Тогава сам да си намери гадже — сложи край на разговора Рина и започна да пише доклада.

11.

Бо преглътна последното парче сладкиш с фъстъчено масло и го прокара със студено мляко. Сетне, както си седеше на барплота за закуска, който сам бе измайсторил, въздъхна преувеличено.

— Ако не бяхте се заробили с този ваш съпруг, госпожо М., щях да ви направя къщата на мечтите. А в замяна щях да поискам само вашите сладкиши с фъстъчено масло.

Жената се усмихна и махна със салфетката за съдове към него.

— Последния път беше ябълковият пай. Всъщност се нуждаеш от едно младо момиче да се грижи за теб.

— Имам си момиче. Имам си вас.

Тя се разсмя. Бо харесваше как се смее, като наклонява главата си назад, така че още малко и ще удари тавана. Имаше закръглено тяло и скоро и той щеше да се сдобие със същото, ако продължаваше да го храни със сладкиши. Косата й бе червена като светофар и цялата в ситни къдрици.

Беше достатъчно възрастна да му бъде майка и имаше страхотно чувство за хумор, по-добро, отколкото природата бе дала на него самия.

— Трябва ти момиче на твоята възраст — насочи тя пръст към него. — Срамота е хубаво момче като теб да е само!

— Просто са прекалено много и не мога да избера. Пък и никоя от тях не е пленила сърцето ми като вас, госпожо М.

— Продължавай. Сипеш ласкателствата по-щедро и от стария ми дядо. А той беше ирландец до мозъка на костите си.

— Харесах едно момиче, но го изгубих. Всъщност цели два пъти.

— Как така?

— Беше като видение сред стая пълна с хора — той вдигна ръце и щракна с пръсти. — Изпари се. Влюбвала ли сте се от пръв поглед?

— Разбира се, че съм.

— Може би с мен стана точно това и сега само се лутам безпомощно, докато я намеря отново. Веднъж пак я срещнах, но тя изчезна. Е, време е да си вървя.

Той стана от стола — почти два метра висок, с дълги силни мускули. Годините на физическа работа бяха ги оформили и стегнали.

Може и да бе два пъти по-възрастна от него, но все още беше жена, а Бриджит Малори имаше набито око и можеше да оцени външния вид на един мъж.

Имаше слабост към това хубаво момче, това си бе самата истина. Но беше и достатъчно практична, така че нямаше да продължи да му дава работа през последните шест месеца, ако той не бе достатъчно сръчен и искрен. И много добър дърводелец.

— Аз ще ти намеря момиче. Запомни ми думите.

— Първо ще трябва да я изпитате дали може да прави сладкиши — той се наведе и я целуна по бузата. — Поздравете господин М. от мен — добави Бо и взе палтото си. — И ми се обадете, ако имате нужда от нещо.

Тя му подаде торбичка с кейк.

— Имам номера ти, Боуен, а също и адреса.

Бо тръгна към пикапа си. Господи! Можеше ли да бъде по-студено? — помисли си и стъпи на пътеката, която бе изринал от стълбите до алеята. Земята беше бяла от сняг, който се топеше и отново замръзваше. Небето бе схлупено и сиво, което обещаваше още сняг.

Реши да спре и да напазарува на път за вкъщи. Мъжете не могат да живеят само на сладкиши с фъстъчено масло, нали така? Нямаше нищо против да си намери жена, която да се оправя в кухнята, но беше не по-малко сръчен в нея.

Вече си имаше собствен бизнес. Потупа кормилото, когато влезе в колата. „Дърводелски услуги Гуднайт“. Двамата с Брад купиха, възстановиха и продадоха няколко малки къщички.

Нямаше да забрави как уговори Брад да направят първата инвестиция, когато видя хлътналия покрив на една къща — беше истински необработен диамант. Трябваше да благодари на Брад за кредита, както за непоклатимата му вяра.

А също и на баба си, затова, че му повярва достатъчно и му даде малко пари. Напомни си да й се обади, когато се прибере и да види дали не се нуждае от нещо, от постягане на къщата, например.

Двамата с Брад работиха здравата, като волове, докато ремонтираха първата къща. Спечелиха добри пари, върнаха заема на баба му с лихвите. И реинвестираха останалите.

Когато се върнеше назад, винаги се сещаше за едно мъртво момче, на което също трябваше да благодари за постигнатото днес. Защо точно онова събитие, смъртта на един непознат, промени живота му, Бо не можеше да каже. Но тя го накара да престане да се носи по течението и да се хване за работа.

Джош, помисли си той, като се отдалечаваше от къщата на семейство Малори в Оуен Милс. Тогава Манди бе много разстроена. И колкото и да е странно, пожарът и смъртта на момчето заздравиха тяхната връзка.

Брад и…. Как и беше името? Дребното русо момиче, което бе обект на желанията на приятеля му през онези дни? Кари? Кати? По дяволите, няма значение.

Сега Брад бе увлечен по една пикантна брюнетка, която си падаше по салсата.

Но неговата собствена русокоска, видяна един-единствен път на някакво парти преди сто години, все още събуждаше копнежите му от време на време. Не бе забравил лицето й, облака от медно руси къдрици, малката бенка близо до устата.

Загубена, отдавна загубена, напомни си Бо. Така и не узна името й, не чу гласа й, нито усети аромата й. Вероятно по тази причината споменът и усещането бяха още по-сладки. Тя бе винаги там, където му се искаше да бъде.

Бо се вля в колоната от коли. Явно днес всички в Балтимор бяха решили да пазаруват след работа. Напливът причиняваше ужасни задръствания, скърцане на спирачки и необходимост от умопомрачителни маневри из паркинга. Може би бе по-разумно да се откаже и да си сготви вечеря с каквото намери в хладилника.

Или да си поръча пица по телефона.

Трябваше да прегледа чертежите за следващата си поръчка и списъка на доставките за къщата, която двамата с Брад току-що започнаха.

По-добре щеше да бъде, ако прекара времето си…

Погледна разсеяно вляво, когато движението в неговата лента замря.

В първия миг видя само една непозната жена, наистина хубава жена, която караше тъмносин шеви блейзър32. Бухнала, къдрава коса с цвят на светъл карамел се подаваше изпод черна шапка. Пръстите й потропваха по кормилото и това му подсказа, че сигурно слуша нещо по радиото. По неговото пееше Спрингстийн. По ритъма на пръстите й Бо си помисли, че жената слуша същата станция.

Интересно.

Заинтригуван от тази мисъл, той се наведе напред, за да може да види по-добре лицето й.

Беше тя! Момичето от сънищата. Момичето от мечтите му. Скулите, извивката на устните, малката бенка.

Челюстта му увисна, шокът го накара да закове спирачки. Тя хвърли бегъл поглед към него и за един миг — един бездиханен миг, нейните кестеняви очи срещнаха неговите.

И изведнъж музиката спря.

Той изруга наум: „По дяволите!“

Жената се намръщи, извърна глава и потегли.

— Но, но… — заекването го върна на земята. Прокле се, включи мотора. Неговата лента обаче беше претъпкана, а нейната се движеше, макар и бавно. Когато се освободи от колана си и отвори вратата, мигновено завиха клаксони.

Наистина смяташе да хукне след колата й. Да тича по улицата като пациент, избягал от лудница. Но тя вече бе доста далеч напред. Прекалено далеч, помисли си Бо, бесен на себе си, че толкова се обърка, та дори не видя номерата на колата й.

— На ти сега, отново същото! — промърмори, клаксоните ревяха край него, а от небето започнаха да падат първите снежинки.

— Както и да е, беше странно — Рина се подпря на барплота в кухнята на „Сирико“, където майка й бъркаше нещо на печката. — Наистина изглеждаше добре, ако пренебрегнем факта, че устата му така зяпна, че можеше да влезе цял рояк мухи, а очите му се ококориха и щяха да изскочат от орбитите, сякаш току-що някой бе вкарал кол в задника му. Искам да кажа, че почувствах погледа му, разбираш ли? А когато вдигнах очи към него, ето какво видях.

Рина се опита да имитира физиономията на Бо.

— Може да е получил сърдечен пристъп.

— Мамо! — изсмя се Рина и се наведе да целуне майка си по бузата. — Просто беше луд.

— Вратите ти заключени ли бяха?

— Мамо, не забравяй, че съм ченге. Днес впрочем имах нов случай. Група деца влезли в училището си и подпалили няколко класни стаи. Добре, че няма пострадали. За щастие.

— Къде са били родителите им?

— Не всички родители са като теб. Подпалвачеството е сериозен проблем сред децата. Никой не е пострадал, което си е направо чудо, и слава Богу, щетите са нищожни. О’Донъл и аз разпитахме всички, но едно от тях… Знаеш ли, проряза ме особено неприятно чувство, когато говорих с него. Мисля, че трябва да го прегледа психолог. Само на десет години е, а очите му гледаха с оня поглед. Спомняш ли си Джоуи Пасторели? Със същия поглед.

— Тогава добре, че сте го хванали.

— Този път. Отивам да се издокарам за срещата.

— Къде ще ходиш тази вечер?

— И аз не знам. Люк беше много тайнствен. Нареди ми да облека нещо фантастично. По тази причина ходих по магазините да си купя нова рокля и тогава видях оня луд.

— Значи Люк. Той ли е?

— За момента — тя поглади гърба на майка си. Но вече знаеше, че няма да остане дълго с него. — Имаш си Бела и Фран да ти раждат внуци.

— Не казвам, че трябва да се омъжиш и да имаш деца. Просто искам да си щастлива.

— Аз също. Щастлива съм, мамо.

Люк беше избрал френски ресторант от най-висока класа и Рина се зарадва, че се бе спряла на роклята от тъмносиньо кадифе. А начинът, по който очите му заблестяха, когато я видя облечена в нея, смекчи шока от ценовата листа.

Но когато той поръча бутилка „Дом Периньон“ и хайвер, тя зяпна от изненада.

— Какво става? Какъв е случаят?

— Вечерям с красива жена. Моята красива жена — добави Люк, взе ръката й и я целуна така, че всеки мускул в тялото й се разтопи и омекна. — Тази вечер изглеждаш фантастично, Кат.

— Благодаря. — Беше се потрудила да изглежда така. — Но сигурно има и нещо друго, освен възхищението ти от мен.

— Познаваш ме прекалено добре. Да изчакаме шампанското. Ако изобщо някога го донесат на масата.

— Не бързай. Можеш да запълниш времето, като ми повториш още веднъж колко добре изглеждам.

— Всеки сантиметър от теб. Харесва ми, като правиш косата си по този начин. Права и лъскава.

— Прическата й отне безумно много време, ръцете я заболяха да се бори с къдриците, сешоара и четката. Но след като той я харесваше така, нямаше нищо против да го прави от време на време. Сервитьорът донесе бутилката на масата и показа етикета на Люк. Сетне сипа малко в чашата, за да го опита.

След одобрението чашите бяха напълнени и Люк вдигна своята.

— За моята сладка, вкусна и възхитителна Кат.

— Направо ми се иска да бъда в менюто, ако ще ме сервират с това вино — тя чукна чашата си в неговата и отпи. — Мммм. Със сигурност удря в земята шампанското в „Сирико“.

— Винарската изба там не е достатъчно дълбока. Докато тукашната е изключителна. Фините френски вина като това не вървят с пица с люти чушлета.

— Щом казваш — тя предпочете да не се засяга, а да се забавлява. — Мисля, че забележката ти може да е комплимент и за двете заведения. Сега, след като виното е налято и вдигнахме наздравица, кажи ми какво се е случило?

— Любопитна си, нали? — пръстът му я чукна по носа. — Получих повишението. Голямото!

— Люк! Това е страхотно! Браво на теб! Поздравявам те. Наздраве за успеха ти! — извика тя с вдигната чаша и отпи.

— Благодаря — той целият сияеше. — Няма да се посвеня да кажа, че си го заслужих. Сметката на Лоудър беше последната карта в тестето. Щеше да ми бъде по-лесно, ако ми бе помогнала да го омагьосам, но…

— Ти успя сам. Наистина се гордея с теб — Рина протегна ръка и я сложи върху неговата. — Е, ще получиш ли нова длъжност, нов офис? Разкажи ми всички подробности.

— Ще получа голямо увеличение на заплатата.

— Това е ясно и без да го казваш — тя остави чашата си, а сервитьорът се появи като с магическа пръчка, за да я допълни.

— Ако сте готови да поръчате…

Ръката й стисна пръстите на Люк.

— Защо не? Умирам от глад, а можеш да ми разкажеш всичко и докато вечеряме.

— Щом така искаш.

Рина изчака, докато кавалерът й поръча — и си помисли, че от страна на Люк беше малко превзето да произнася наименованията на ястията на френски. Но беше мило, а и той можеше да си позволи малко загубено време тази вечер.

— Е, кога се случи? — попита го, когато най-накрая сервитьорът се отдалечи.

— Не вчера, онзи ден. Исках да уредя тази вечер, преди да ти кажа. Резервациите тук са голямо препятствие. Чака се със седмици.

— И как трябва да те наричаме сега? Крал на финансовото планиране?

По лицето му плъзна доволна усмивка.

— Това е следващата ми цел. Засега ще заема мястото на вицепрезидента.

— Вицепрезидент! Уха! Ще трябва да направиш тържество.

— Е, имам някои планове. Знаеш ли, Кат, защо не пуснеш мухата в ухото на сестра си отново? Сега, когато съм на този пост, тя може би ще успее да уговори съпруга си да ни прехвърли управлението на неговите сметки.

— Винс изглежда доволен от фирмата, с която работи — започна Рина и видя как очите му се замъглиха. — Но ще й кажа. Ще я видя в неделя, за рождения ден на Софи. Ти никога не си проявявал желание да се присъединиш към мен.

— Кат, знаеш как се чувствам на подобни семейни събирания, какво да говорим за детски рожден ден! — очите му безпомощно се вдигнаха към тавана. — Спести ми го, милост!

— Знам, че понякога е натоварващо. Но пък е забавно. Просто исках да знаеш, че си поканен и добре дошъл.

— Ако смяташ, че присъствието ми ще помогне да уговоря зет ти…

Този път тя се напрегна и се насили да се отпусне.

— Хайде да не смесваме семейството и работата, какво ще кажеш!? Ще предложа на Винс да се срещне с теб, но това… така де, ще бъде доста неприятно да говоря за работа точно на рождения ден на дъщеря му.

— Неприятно? Значи съм неприятен, защото се опитвам да дам на твоя зет добър финансов съвет?

Тя го остави да се нервира, докато сервираха първото им блюдо.

— Не. Но със сигурност Винс няма да те хареса много, ако говориш за работа на семеен празник.

— Бил съм на някои от вашите семейни сбирки — напомни й той. — Доста сериозни разговори се провеждат там. Разговори за пици.

— „Сирико“ е част от моето семейство. Ще направя каквото мога.

— Извинявай — махна с ръка Люк, сетне потупа нейната. — Знаеш, че се изнервям, когато става дума за работата ми. Тук сме, за да празнуваме, а не да спорим. Знам, че ще положиш доста усилия да докараш зет си при мен.

Нима беше казала подобно нещо? — зачуди се Рина. Не, не мислеше така, но реши, че ще бъде по-умно да го пусне покрай ушите си. В противен случай щяха просто да се въртят в един омагьосан кръг и тя щеше да загуби апетита си.

— Е, кажи ми повече, господин вицепрезидент. Ще ръководиш ли отдел?

Той започна да й разказва и докато го слушаше, Рина се забавляваше да наблюдава как лицето му се променя под влияние на различните емоции, които изпитваше. Знаеше какво означава да работиш за постигането на една цел и да я постигнеш. Пълно изтощение. Докато вечеряха, слабите вълни на напрежението постепенно се успокоиха.

— Тази риба е фантастична! Искаш ли да я опиташ? — в мига, в който му предложи, видя изражението му и се разсмя. — Извинявай, винаги забравям, че не обичаш да си ядем от чиниите. Но много ще загубиш, трябва да ти кажа. О, забравих да ти се похваля, че днес поех нов случай…

— Не съм свършил. Тъкмо стигнах до най-важната част.

— Извинявай. Нима има и още?

— Най-важното. Ти ме попита дали ще се преместя в нов офис. Отговорът е да.

— Голям и…

— Точно така. Голям и… на Уолстрийт.

— На Уолстрийт? — Рина застина и остави вилицата си. — Ню Йорк? Изпращат те в Ню Йорк?

— Скъсах си задника от работа, за да го постигна. Офисът в Балтимор е истинска дупка в сравнение с разкоша, който ме очаква в Ню Йорк — лицето му стана предизвикателно и неприятно, като че ли бе прекалил с шампанското. — Заслужил съм го.

— Абсолютно. Просто се изненадах. Не знаех, че искаш да се местиш.

— Няма смисъл да се говори за нещо, докато не стане. И това не е просто преместване, Кат. Това е голям скок за мен.

— Поздравявам те от сърце — усмихна се тя, като чукна чашата си в неговата. — Ще ми липсваш. Кога заминаваш?

— След две седмици — в очите му се появи топлинка, а устните му се извиха в усмивката, която за пръв път я привлече към него преди време. — Утре се качвам на влака, за да огледам апартаменти за живеене.

— Бързо действаш.

— Защо да губя време? Което ни води до втората част на тази вечер. Кат, искам да дойдеш с мен.

— О, Люк, би било чудесно. Едно кратко пътуване до Ню Йорк ще ми хареса много, но не мога утре. Ако ме бе предупредил, бих…

— Нямам предвид утре. Намерил съм агент по недвижими имоти и знам какво точно търся. Мисълта ми е да живееш с мен в Ню Йорк, Кат — тя отвори уста да отговори, но той хвана ръката й. — Ти си точно жената, която искам. Ти си черешката върху сладоледа. Ела с мен в Ню Йорк.

Сърцето й подскочи при вида на малката кутийка, която извади от джоба си и отвори с палец.

— Омъжи се за мен.

— Люк — пръстенът бе с изумително голям брилянт. Тя не знаеше нищо за диамантите, но можеше да ги познае, когато заслепяваха очите й. — Колко е красив. Аз… добре, но…

— Класическо, точно в твой стил. Ще си живеем страхотно двамата. Вълнуващо. Богато — той погледна леко встрани и кимна на някого. Сетне очите му се върнаха на нейните и Люк плъзна пръстена на пръста й.

— Почакай…

Но сервитьорът вече стоеше до тях с нова бутилка шампанско и топла усмивка.

— Поздравления! Желаем ви цялото щастие на света!

Докато той наливаше шампанско, от съседните маси започнаха да ръкопляскат. Люк се изправи и преди да е изрекла каквото и да е, заобиколи масата и я целуна.

— За нас — вдигна наздравица, като сядаше на мястото си. — За началото на общия ни живот.

Когато чукна чашата си в нейната, Рина не каза нищо.

В стомаха й имаше един стегнат възел, който предвещаваше нещастие. Уловена съм, помисли си тя. Аз съм в капан. Точно така се чувстваше. Принудена да приема поздравления и пожелания за щастие от персонала на ресторанта, от другите посетители, докато излизаше с Люк навън. Пръстенът на пръста й блестеше налудничаво на уличното осветление и тежеше като олово.

— Да отидем у нас — предложи Люк, като я прегърна и зарови лице в шията й.

— Не, трябва да се прибирам. Утре много рано съм на работа и освен това… Люк, трябва да поговорим.

— Добре, ще направим каквото искаш — той отново я целуна. — Това е твоята нощ.

Как ли пък не, беше единственото, което си помисли. Възелът в стомаха й започваше да предизвиква гадене, а началото на главоболието се опитваше да среже основата на врата й.

— Ще ти покажа няколко снимки по компютъра на апартаментите, така че да имаш представа — той подкара колата с усмивка на лицето. — Освен ако не искаш да се поровиш сама или заедно с мен. Ще бъде по-забавно — намигна й. — Можем да отидем да пазаруваме. Или да накарам секретарката да ни резервира апартамент в „Плаза“, да ни намери билети за някое шоу.

— Не мога. Всичко е прекалено неочаквано и…

— Добре, добре — сви той примирително рамене. — Но само не се оплаквай, ако купя някое място, което не си видяла. Набелязал съм три апартамента в Долен Манхатън. Единият, към който имам особени предпочитания, е с три спални. Агентът по недвижими имоти твърди, че мястото е страхотно от гледна точка на възможности за забавления. Апартаментът току-що е обявен на пазара, така че моментът е подходящ. Достатъчно близо до офиса ми е, ще мога да ходя дори пеша в хубаво време. Цената е висока, но при новото ми положение мога да си я позволя. Освен това смятам да дам няколко приема. Да предприема също и пътувания. Да вървим да се нанасяме, Кат.

— Имам чувството, че вече всичко си планирал.

— Знаеш, че в тази област съм най-добър. О, бих искал да организирам малко празненство преди да тръгнем. Може да го комбинираме като тържество за сбогуване и за годежа ни. Ако ще го правим тук, в моя апартамент, ще трябва да побързаме. Започвам да опаковам багажа си веднага.

Тя отново не каза нищо, просто го остави да говори, докато пътуваха към нейната квартира над „Сирико“.

— Хайде да запазим за утре голямото обявяване — кимна той към все още светещия ресторант. — Искам те цялата за мен тази нощ. Можеш да покажеш пръстена си утре.

Люк излезе да отвори вратата. Това бе един от жестовете, които неизменно правеше, жестове, които тя винаги бе смятала за мили и старомодни.

Когато се качиха в апартамента й, той й помогна да свали палтото си. Отново зарови носа си в шията й. Рина отстъпи и си пое дъх, преди да се обърне с лице към него.

— Хайде да седнем.

— О, планове за сватбата? — се разсмя той, като разпери ръце. — Знам, че жените обичат да ги правят, но хайде тази вечер да се концентрираме върху годежа ни — пристъпи към нея и прокара пръсти по бузата й. — Позволи ми да се съсредоточа върху теб.

— Люк, трябва да ме изслушаш. Ти не ми даде никакъв шанс в ресторанта. В мига, в който ми показа пръстена, сервитьорът вече разливаше шампанското, а хората викаха и ръкопляскаха. Постави ме в невъзможна ситуация.

— За какво говориш? Не ти ли харесва пръстенът?

— Разбира се, че ми харесва, но не мога да го приема. Ти обаче не ми позволи да кажа нито дума. Смяташ, че всичко вече е предопределено. Извинявай, Люк, наистина съжалявам, но ти си въобразяваш прекалено много. Явно мислиш, че всичко ще стане както го искаш, но не е така.

— За какво говориш?

— Люк, никога не сме говорили за брак, а изведнъж ме поставяш пред свършения факт, че сме сгодени и се местим в Ню Йорк. Първо, аз не искам да се местя в Ню Йорк. Семейството ми е тук. Работата ми е тук.

— За Бога! Ню Йорк е само на няколко часа с влака. Можеш да виждаш семейството си на всеки няколко седмици, щом искаш. Ако питаш мен, време е да скъсаш с миналото си тук.

— Не те питам — отвърна спокойно тя. — Да не би ти да си ме питал за каквото и да е? И аз бях повишена напоследък, за теб обаче това не бе повод да празнуваме.

— О, за Бога! Не може да сравняваш…

— Не сравнявам. Просто правя равносметка — всъщност доста дълго време й трябваше да си направи равносметката, призна си Рина. Грешката си беше нейна. — Ти не се интересуваш ни най-малко от моята работа, но кой знае защо смяташ за сигурно, че аз веднага ще се откажа от нея и ще бъда много щастлива да се преместя с теб в Ню Йорк.

— Искаш да продължиш да си играеш с огъня, така ли? Чувал съм, че в Ню Йорк също стават пожари.

— Изобщо не цениш онова, което правя. И не го уважаваш.

— Че какво очакваш? — развика се Люк. — Ти поставяш работата си пред мен, пред нас, пред бъдещето ни! Мислиш си, че бих могъл да се откажа от това повишение само за да можеш да останеш в Балтимор и да готвиш спагети в неделя? Ако не проумяваш, че моята кариера е по-важна, тогава наистина съм те надценил и съм се излъгал в теб.

— Не мога. Така че всичко, което казваш, е вярно. Но дори и то не е важно. Никога не съм ти казвала, че искам да се омъжа за теб. А сега ти заявявам, че не искам. Ти дори не си направи труда да ме попиташ.

— Не ставай смешна! — лицето му бе изкривено, злобно и грубо, каквото ставаше, когато бе ядосан. И започваше да почервенява. — Ти прие пръстена! Сложи го на пръста си и не каза и дума!

— Не исках да правя сцени. Не исках да те злепоставя.

— Да ме злепоставиш!

— Люк, сервитьорът стоеше точно до теб — тя вдигна ръце и разтърка лицето си. — И онези хора по съседните маси! Не знаех как да реагирам.

— Значи какво, ти просто ме изпързаля? Подигра се с мен, така ли?

— Нямах такова намерение. Нямах никакво намерение да те обиждам или наранявам. Но ти правиш планове, без дори да се консултираш с мен. Бракът е… Просто не съм готова. Съжалявам — тя свали пръстена от ръката си и му го подаде. — Не мога да се омъжа за теб.

— Що за идиотщини, по дяволите? — той я сграбчи за раменете и я разтърси силно. — Готова си да скъсаш с мен само защото не можеш да се разделиш с Балтимор? Да не си обсебена от този град! За Бога, време е да пораснеш!

— Тук съм щастлива и не смятам това за мания — отдръпна се тя. — Моят дом е тук, семейството ми също, работата ми. Но, Люк, ако бях готова да се омъжа, ако исках да го направя и това включваше раздялата ми с всичко това, щях да го сторя. За мен бракът все още не стои на дневен ред.

— А какво ще кажеш за моите нужди? Защо не си помислиш и за мен? Какво си въобразяваш, по дяволите, че правих с теб през последните месеци?

— Мисля, че бяхме заедно, защото ни беше приятно. Ако си правил други планове, аз не съм разбрала. Не си ми го подсказал по никакъв начин. Съжалявам.

— Чуйте я, моля ви! Съжалявала била! Ти ме унижи и сега съжаляваш? И защо смяташ, че това ще поправи нещата?

— Следвам моя си път не за да те унижавам. Не го прави по-сложно, отколкото е.

— По-сложно е! — завъртя се той като луд. — Знаеш ли колко трябваше да изтърпя, какви неприятности имах, докато успея да уредя всичко това, да ти предложа съвършената вечер? Да намеря идеалния пръстен? И сега ти захвърляш всичко обратно в лицето ми!

— Казвам не, Люк. Ти и аз не искаме едни и същи неща в живота. Не мога да направя друго, освен да ти кажа не и съжалявам.

— Ах, да, ти съжаляваш — той се обърна и нещо в лицето му накара дланите й да се изпотят. — Съжаляваш, защото поставяш тъпата си работа пред мен! Твоето вонящо, нищо не струващо семейство пред мен! Твоят тъп и задръстен начин на живот на полицай, който арестува задръстеняци, също е по-важен от мен! И всичко, което съм вложил и инвестирал в теб…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Рина, гневът й се надигна и се примеси с неговия. — Инвестирал си в мен? Аз да не съм акция, Люк! Не съм ти клиент. И трябва да внимаваш какво говориш за моето семейство.

— До гуша ми е дошло от твоето шибано семейство!

— Тогава си върви. Моля, напусни дома ми веднага — врящото гърне от емоции вървеше към изкипяване. — Ти си ядосан, и двамата сме пили…

— Да бе! Нямаше проблеми да смучеш шампанско за двеста и петдесет долара бутилката, докато планираш как да ме изриташ в лицето, нали?

— Добре. Спокойно — тя отиде в спалнята си и извади от чекмеджето чековата си книжка. — Ще ти напиша чек и за двете бутилки, и ще смятаме, че сметките са ни чисти. Ще приемем, че и двамата сме допуснали грешка, и…

Люк сграбчи ръката й, при което почти я събори. Тя загуби равновесие. Преди да успее дори да мигне, той я удари с опакото на ръката си. Чековата книжка изхвърча, а рамото й се блъсна в стената, когато залитна към нея.

— Кучка такава! Ще ми пише чек! Тези полицейски номера ще ги продаваш на скапаните задръстеняци, дето ги арестуваш! Шибана полицейска кучка!

Рина видя звезди, малки червени звездички, които затанцуваха пред очите й. Шокът я накара да замръзне за миг много повече от болката, когато той се наведе и я дръпна, за да я изправи на крака.

— Махни си ръцете от мен — тя чуваше, че гласът й трепери, макар че се бореше да остане спокойна. „Научи се да бягаш“, беше казал някога дядо й. И тя го направи. Научи се. Но тук нямаше къде да бяга. — Махни си ръцете, Люк, веднага.

— Няма да ти позволя повече да ми казваш какво да правя! Това представление свърши. Време е да те науча какво става, когато някой се опитва да ме изработи.

Рина не се замисли. Не си помисли, че той се кани да я удари отново, нито как да го спре. Просто реагира така, както бе обучена да реагира в подобни ситуации.

Заби юмрука си в брадичката му, а коляното й влезе остро между бедрата му.

Звездите все още танцуваха пред очите й, когато Люк се свлече на земята, а дишането й стана бързо и накъсано. Но, слава Богу, в гласа й вече нямаше треперливи нотки.

— Сега вече можеш да ме наречеш кучка. Колко глупаво от твоя страна да забравиш, че съм и полицай. Вдигай си задника и вън от къщата ми — след което грабна лампата, издърпа шнура й от стената и я вдигна над рамото си като бухалка. — Или да изиграем още един рунд, ако желаеш, копеле мръсно! Махай се! Вън оттук или ще се смяташ да късметлия, ако прекараш нощта в килията или в болницата.

— Няма да забравя това — лицето му беше бяло като восък и той пълзеше, докато се опитваше да се изправи на крака. Очите му бяха като разтопена лава, докато я гледаше. — Няма да го забравя.

— Чудесно. Нито пък аз. Върви по дяволите! Да не си посмял да се приближиш до мен.

Тя не трепереше. Не и когато го последва през всекидневната. Нито когато го изчака да вземе палтото си и да докуцука до вратата. Остана спокойна, когато заключи след него. Дори когато отиде пред огледалото, за да огледа лицето си, също беше спокойна.

След това взе цифровия фотоапарат, нагласи времето и си направи снимки в профил и анфас, след което ги изпрати с кратко писмо обяснение по имейла до партньора си.

Трябваше да има доказателства, каза си. После извади замразен грах от фризера, седна и допря торбичката до наранената си горяща буза.

И чак тогава се разтрепери като лист.

12.

Седя си в колата, пуша си „Камел“. Малката пачавра се подвизава из модния свят. Размотава се с Контето в моден костюм и с лъскав мерцедес. Вози се сякаш трийсет хилядарки са нещо обикновено. Трябва да имам такава кола. А може просто да подпаля тази. Няма ли това да е хубав номер? Контето с модния костюм се връща, шумолейки с кашмиреното си палто, и хоп — няма я колата!

Хубав майтап ще падне. Страхотно ще се посмеем.

Но играта се нарича „първо да погледаме“.

Ето го и бинокълът. Мръсницата обикновено оставя щорите вдигнати. Вероятно обича момчетата да я зяпат.

Като католическите курви няма други по света. Ето ги — стоят в стаята. Изглеждат напрегнати. Птиченцата може би са се поскарали. Трябваше да си взема една бира. Щеше да е къде, къде по-приятно да гледам представлението със студена бира.

Гледам лицето й. Много е секси, малката бенка, сочните устни. Я по-добре да хвана кокалчето вместо бирата.

Отиват в спалнята. За това говорим! Съблечи се, малката! Направи го за татенцето!

Опа! Страхотен бекхенд! Май някой го заболя повече! Надявам се да я фрасне още веднъж. Хайде, конте, цапардосай още веднъж кучката. Запалянковците на първия ред искат да видят една хубава плесница!

Господи, какъв путьо! Да се остави една кльощава женска да го гътне!

Я да запаля още една цигара. Трябва да помисля малко. Може да го изритам, когато излезе. Може да го бия, докато пукне. Да използвам метална тръба или бухалка. Ще има кръв по целия му скъп и моден костюм. Отпечатъците ще сочат нея. Право в нея.

Да видим колко време ще остане страшно ченге, когато бъде заподозряна в убийство.

Ще бъде забавно. Майтап. После цял живот ще се чуди какво е станало?

Контето излиза, клатушка се сякаш топките му са с размер на пъпеши. Умирам си от смях. Това си е истински цирк!

Все още се смея, докато следвам лъскавия син мерцедес. Страхотна кола! Кола и половина.

И все още се усмихвам, голяма дяволска усмивка, защото имам по-добра идея наум. По-добра и по-умна. Голям майтап ще падне.

Ще ми отнеме малко време, но хубавите работи искат време. Трябва да направя малко отклонение, да взема някои неща. Искам да бъде просто. Простите работи винаги са най-добри. Простотата е моята запазена марка.

Ще си пия бирата, докато работя. Експлозив 101. Тя трябва да знае достатъчно за него. Със сигурност знае.

Отделът по палежите са първи братовчеди на бомбаджиите. Хубаво малко устройство. Простичко. Момчета и момичета, не използвайте това нещо вкъщи.

Вече е достатъчно късно, съвсем късно. Малката кучка вече спи, съвсем сама. Няма движение. В четири сутринта градът е мъртъв. Тази гадна лайняна дупка. Шибаният Чарм Сити33 никога не ми е носил друго, освен печал.

Контето с модния костюм се е качило в модния си апартамент и спи със своите топки като пъпеши. Да се радва, че си ги е занесъл у тях. Толкова лесно, толкова просто. Но така е по-добре. Няколко минути насаме с трийсетте хилядарки и всичко е готово. Заключено и заредено.

Сега само да се отдалечим, да отидем малко встрани. Толкова, колкото да се наслаждаваме на шоуто.

Да запалим още една цигарка и да чакаме фойерверките.

И така — пет, четири, три, две, едно. Бум!

Погледни това, бозайник! Виж я как гори!

О, да, бейби! Добра работа. Направо върхът. Сега ще чакаме показанията. Пръстовите отпечатъци ще кажат кой е виновен защото костюмарата ще им ги покаже. Ще си държи посинелите топки и ще посочи с пръста си точно нея.

Работа за лека нощ.

Жалко за хубавата кола, все пак.

* * *

В шест сутринта, тридесет минути преди часовникът да зазвъни, Рина се събуди от чукане на външната врата. Тя се измъкна от леглото и инстинктивно притисна пръсти към скулата си, която започна да тупти.

И туптеше през целия път до вратата, помисли си с погнуса. Мъже като Люк не се отказваха лесно.

Загърна стегнато халата, избягвайки да се погледне в огледалото над скрина, и излезе бързо от спалнята.

Един бегъл поглед вляво от прозореца я изненада. Като оправи косата си с пръсти, Рина отключи вратата и я отвори.

— О’Донъл? Капитане? Има ли някакъв проблем?

— Може ли да влезем за малко? — очите на О’Донъл бяха потъмнели като буреносни облаци, което само увеличи объркването й. Отстъпи назад.

— Не съм на работа до осем.

— Хубава синина имаш — кимна той към лицето й. — Прилича ми на ударено око.

— Забърках се в една гадост. Заради имейла, който ти пратих снощи, ли идвате? Няма нужда да раздуваме тази история.

— Не съм си проверявал още пощата. Тук сме заради един инцидент, свързан с Люк Чеймбърс.

— О, Господи! Да не е подал оплакване, че го изхвърлих оттук? — Рина прибра косата си и червенината, която се появи под синината, този път беше причинена от неудобство. — Исках случаят да си остане поверителен, затова ти изпратих имейл по въпроса с няколко снимки за доказателство, ако той повдигне обвинение. Предполагам, че точно това е направил.

— Детектив Хейл, ще трябва да отговориш къде си била тази нощ между три и половина и четири.

— Тук — тя обърна поглед към капитан Брант. — Цялата нощ бях тук. Какво се е случило?

— Някой е подпалил колата на Чеймбърс. Той настоява, че си ти.

— Подпалил колата? Той пострадал ли е? О, Господи! — тя се отпусна отмаляла на един стол. — Колко лошо е пострадал?

— Не е бил в нея, когато е била подпалена.

— Слава Богу! — Рина затвори очи. — Добре. Но не разбирам.

— С господин Чеймбърс сте имали спречкване снощи.

Тя погледна капитана и почувства нов прилив на тревога и безпокойство.

— Да. По време на което той ме удари по лицето и ме събори на земята. Сетне продължи да ме влачи за краката и да ме бие, нанасяйки ми допълнителни травми. Защитих се, като го халосах с юмрук в челюстта и го ударих с коляно в слабините. Сетне му заповядах да се маха оттук.

— Заплашвала ли си господин Чеймбърс с оръжие?

— С една лампа — Рина скръсти ръце в скута си. — Нощната ми лампа. Взех я и го информирах, че ако не излезе, ще съм принудена да направя още един рунд с него. Бях бясна. За Бога! Та той тежи два пъти повече от мен!

Споменът за този момент накара мускулите й да се стегнат. Трябваше да преглътне внимателно, тъй като гърлото й започваше да гори.

— Ако ме нападнеше отново, трябваше да използвам каквито и да е средства, за да се защитя. Но това не бе необходимо, тъй като той си отиде. След него заключих, направих снимките, изпратих ги на партньора си, в случай че Люк реши да изопачи истината и да подаде оплакване.

— Значи един мъж те напада в собствения ти дом и ти не подаваш оплакване?

— Точно така. Справих се и се надявах, че това ще бъде краят. Не знам нищо за колата и за пожара.

Капитанът седна.

— Той обаче е дал различни показания. Твърди, че ти си го нападнала, защото си била под въздействието на алкохол и разярена от факта, че се мести в Ню Йорк. В опита си да те удържи и да те убеди, случайно те бил ударил.

Този път почувства погнуса и известна доза самоунижение.

Обърна към полицаите наранената си буза.

— Погледнете добре. На случайно удряне ли ви прилича? Стана така, както аз ви казах. Да, и двамата бяхме пили, но не съм била пияна. Той беше бесен, защото отказах да тръгна с него. Не искам да се местя в Ню Йорк. Скъсах с кучия син, но не съм палила колата му. Не съм напускала апартамента си, след като влязох тук приблизително около десет миналата нощ.

— Да видим дали можем да докажем това — започна О’Донъл.

— Аз мога да го докажа — ръцете й вече не стояха скръстени в скута, а държаха здраво дръжките на стола. Това беше единственият начин да ги удържи да не се свият в юмруци.

— Обадих се на една приятелка около единадесет. Чувствах се зле, лицето ме болеше, а и бях изключително разстроена. Един момент, моля.

Рина стана и тръгна към спалнята.

— Джина, облечи един халат и излез, ако обичаш. Не, важно е!

Затвори вратата и се върна.

— Джина Риверо, не, Роси — поправи се тя. — Съпругата на Стив Роси. Тя дойде. Казах й да не идва, защото е младоженка, но тя настоя и пристигна с половин галон „Баскин-Робинс“. Двете седяхме, ами не знам, някъде докъм полунощ. Ядохме сладолед и плюехме по мъжете. Тя настоя да остане, в случай че Люк се върне и се опита да влезе.

Вратата на спалнята се отвори и ядосаната и разрошена Джина се появи.

— Какво става? Знаеш ли колко е часът? — трябваше й доста време, за да фокусира погледа си върху двамата мъже.

— Какво има, Рина?

— Джина, познаваш партньора ми, детектив О’Донъл, и капитан Бранд. Просто искат да ти зададат няколко въпроса. Аз ще направя кафе през това време.

Тя отиде в кухнята, подпря ръцете си на барплота и си пое въздух. Трябваше да помисли. И трябваше да мисли като полицай, попаднал под насрещен огън. Никак не й бе приятно да приеме идеята, че някой нарочно бе подпалил колата на Люк. Как е станало? И най-важното — защо? Кой е взел Люк на мушката? Или беше случайност?

Сетне се стегна и се опита да направи кафе както всяка сутрин. Да извади зърната, да ги сложи в кафемелачката. Допълнителна доза вода, щипка сол.

Тя не пиеше кафе, но държеше вкъщи заради Люк. Мисълта за него доведе до надигането на нова вълна от погнуса и отвращение в стомаха й. Беше го глезила и му бе угаждала, а какво получи в замяна? Насинено око и голяма вероятност да бъде подложена на вътрешно разследване.

Загледа с невиждащи очи огнеупорната кана, докато водата завря, и чу гласа на Джина в другата стая да се извисява. Беше изпълнен с гняв и погнуса.

— Това копеле най-вероятно само е подпалило колата си! За да й нанесе още един удар. Вие видяхте ли лицето й?

Рина взе чаши, напълни до половина малката бяла каничка. Това, че беше в беда, не означава да отказва гостоприемство, напомни си тя. Майка й бе набивала тези неща в главата й откакто се бе родила.

О’Донъл дойде до вратата на кухничката.

— Хейл? Искаш ли да дойдеш?

Тя кимна и вдигна подноса. Бузите на Джина бяха по-розовели от гняв, когато постави подноса на малката масичка.

— Такъв е редът — обясни й Рина и докосна ръката на приятелката си, преди да налее кафето. — Такава е процедурата. Те трябва да питат.

— Да, ама аз мисля, че е глупаво. Той те е ударил, Рина. И това не е за пръв път.

— Този човек те е нападал и преди снощния инцидент?

Тя потисна неудобството, което я обзе.

— Удари ми плесница. Веднъж, преди време, но аз повярвах на уверенията му, че е било случайно. Сега вече не съм сигурна. Беше по време на един спор — много по-незначителен от снощния. Кратко спречкване и маловажно. Снощи беше различно.

— Госпожа Роси потвърди казаното от теб. Ако Чеймбърс настоява, може би ще е необходимо да уведомим отдела за вътрешни разследвания — Бранд поклати глава, преди Рина да проговори. — Аз ще го накарам да се откаже — той взе кафето си и добави сметана. — Имаш ли някаква идея кой друг би искал да му причини неприятности?

— Не — гласът й аха-аха да се пречупи. Вътрешни разследвания! Само това липсваше! Та тя току-що бе получила детективската си значка и бе започнала работата, за която се бе обучавала и за която бе мечтала през почти половината от изминалия си живот.

— Не — повтори Рина и се опита да събере сили и да остане спокойна — той току-що получи повишение. Предполагам, че е успял да отстрани, почтено или не, няколко други кандидати за този пост. Но ми е трудно да си представя, че някой от брокерите само заради това би му подпалил мерцедеса.

— Можеш да прочетеш как да свършиш тази работа само като отвориш интернет — напомни й О’Донъл. — Какво ще кажеш за клиентите му? Да ти е говорил за някой, недоволен от методите, с които Чеймбърс е управлявал бизнеса му?

— Не. Люк се оплакваше само от работата — че бил претоварен, че не бил оценен достатъчно. Но най-много обичаше да се хвали.

— Друга жена?

Този път тя въздъхна и й се прииска да си вземе чаша кафе. Така щеше да има какво да прави с ръцете си.

— Ние се виждаме едва от няколко месеца. Доколкото знам, ходи само с мен. Бил е свързан с друга жена, но преди да започне връзката си с… ах… как й беше името… Дженифър. Не знам второто. Била кучка, разбира се, според него. Егоистична, властна, заядлива. Сигурно всички тези неща сега казва и за мен. Май е работила в банковата сфера. Съжалявам, не знам повече.

Почувства се малко по-силна и изправи рамене.

— Сигурно искате да огледате. Предлагам ви да огледате апартамента и колата ми. Колкото по-скоро се уточнят нещата, толкоз по-добре.

— Имаш право на защитник пред отдела.

— Не се нуждая. На този етап. Той ме удари, аз му го върнах и край.

Щеше да бъде край, обеща си Рина. Нямаше да позволи на тази глупост да омърси репутацията й или да провали кариерата й. Нямаше да позволи подобно нещо.

Палежът на колата не е свързан с мен. Колкото по-бързо установим истината, толкова по-бързо ще се върна на работа и следователите ще могат да се насочат в други посоки.

— Съжалявам за това, Рина.

Тя стисна ръката на партньора си.

— Вината не е твоя. Нито на отдела. Не е и моя.

Не си позволи да се почувства огорчена или обидена за това, че собствените й колеги трябваше да преровят къщата и вещите й. Колкото по-пълно и щателно бе това неофициално претърсване и дирене, толкова по-бързо вратата щеше да бъде затворена завинаги.

Когато приключиха в спалнята, тя влезе вътре с Джина, за да се облекат.

— Но това е отвратително, Рина! Не разбирам защо се съгласи.

— Искам досието ми да е чисто. В дома ми няма нищо, така че не могат да намерят нищо. И вече свърши — понеже беше с Джина, тя затвори очи и притисна с ръка корема си. — Чувствам се малко зле.

О, ясно ми е и още как! — Джина я сграбчи в прегръдката си. — Голяма гадост. Но ти знаеш, че всичко ще се оправи. Ще се изясни след пет минути.

— Точно това си повтарям непрекъснато — но да бъдеш дори и пет минути под подозрение прави краткото време непоносимо дълго. — Единственото нещо, което сочи към мен, е, че Люк и аз снощи се скарахме — тя се освободи от прегръдката на Джина и навлече един пуловер. — В случаи като този задължително трябва да насочиш вниманието към бившия партньор — особено ако се окаже, че тя е ченге в отдела по палежите. Понякога точно онези, които се борят с пожарите, ги палят. Чувала съм такива истории — гласът й трепна леко. — Подпалваш пожар, за да играеш ролята на герой, когато го гасиш, или да си го върнеш на някого.

— Не и ти. Ти не си такава.

— Но се случва, Джина — Рина закри очи и се намръщи, защото посинялата натъртена буза силно я заболя. — Ако случаят беше мой, щях много сериозно да насоча вниманието си към бившата му приятелка, която при това знае отлично как се палят пожари.

— Добре. И след като направиш хубаво и задълбочено разследване, ще я елиминираш. Не само защото тя никога не е палила пожар и никога не би го използвала, за да си го върне на най-противното копеле на света. Ще трябва да я елиминираш главно защото е прекарала нощта в собствения си апартамент в компанията на най-добрата си приятелка, с която са яли сладолед.

— Ще трябва да се запитам дали тази най-добра приятелка не я прикрива. За щастие тя има съпруг ветеран огнеборец, който знае, че съпругата му е отговорила на един зов за помощ и е отишла да спи при приятелката си. Това е голям плюс в моя полза. И фактът, че Люк лъже ето за това — тя посочи с пръст бузата си. — То вони отдалече. Никой няма да повярва, че е случайно. Добре, че го документирах и слава на Бога, че ти се обадих и ти не ме послуша, като ти казах да не идваш.

— Стив също искаше да дойде, но аз го спрях — не мислех, че ще ти е приятно някой мъж да се навърта наоколо.

— Не, нямаше да мога да го понеса. Снощи ненавиждах мъжете — стегнатият възел в стомаха й се отпусна при тези разсъждения, все едно случаят беше неин и тя провеждаше разследването. — Досието ми е чисто, Джина и ще остане такова.

Посегна да вземе грима си, за да прикрие синината. После размисли — по дяволите синината!

— Трябва да сляза долу и да кажа на родителите ми. Те трябва да научат новините. Предпочитам да ги чуят първо от мен.

— Ще дойда с теб.

— По-добре си иди у вас и се приготви за работа.

— Ще се обадя, че съм болна.

— Няма да го направиш — тя пристъпи и целуна Джина по бузата. — Благодаря, приятел.

— Никога не съм харесвала скапания самосъжаляващ се Люк. Знам как звучи сега в светлината на случилото се — Джина вирна брадичка, очите й продължаваха да святкат от гняв. — Но наистина не го харесвах, въпреки че изглеждаше добре. Всеки път, като си отвореше устата, говореше само за себе си. Аз, аз, аз. Освен това се държеше покровителствено.

— Какво мога да кажа? Когато си права, си права. Харесвах го, защото беше хубав, добър в леглото и ми бе необходим. Да се чувствам момиче — Рина сви рамене и се засмя. — Плитко и повърхностно — точно като него.

— Ти не си повърхностна. Да не би да искаш да кажеш, че те е чукал като за световно?

— Е, може би. Ще го забравя — тя въздъхна и се огледа в огледалото. Подутината бе станала по-голяма, а цветът й по-наситен. — Сега ще трябва да се разправям с родителите ми. Май няма да е весело.

Бианка биеше яйца в една купа с толкова съсредоточена сила и ярост все едно бе шампион средна категория, готов да се бори докрай в състезанието.

— Защо този негодник не е в затвора? — попита тя. — Не, първо трябваше да мине през болницата и след това в затвора. А ти? — Яйчени пръски се разхвърчаха, когато вдигна вилицата, за да посочи дъщеря си. — Защо не дойде да кажеш на баща си да вкара това нещастно копеле в болницата, преди да го арестуваш?

— Мамо! Взела съм мерки.

— Взела била мерки — Бианка продължи биенето на яйцата, макар вече да бяха разбити. — Била се погрижила! Добре, слушай какво ще ти кажа, Катарина! Има някои неща, без значение колко си голяма, за които баща ти се грижи.

— Татко не може да се втурне след Люк и да го направи на пух и прах. Той…

— Грешиш — намеси се спокойно Гиб. Стоеше с гръб и гледаше през прозореца. — За това грешиш.

— Татко! — не можеше да си представи как спокойният й баща ще влезе в юмручен бой с Люк. След това си спомни начина, по който гледаше господин Пасторели преди години. — Добре, добре — Рина притисна слепоочията си с пръсти и отметна назад косата си. — Добре. Но като оставим семейната чест настрани, не искам да видя татко арестуван за нападение и побой.

— Явно не искаш да видиш и този негодник арестуван за нападение и побой — развика се Бианка. — Имаш прекалено добро и меко сърце за ченге.

— Нямам меко сърце, мамо, моля те.

— Бианка — спокойният глас на Гиб отново възстанови тишината в стаята. Но този път той се обърна и погледна дъщеря си. — А каква си?

— Практична, така мисля. Вглъбена. Надявам се. Истината е, че бях изумена. Излизах с Люк от няколко месеца и не бях забелязала знаците, симптомите. Сега, като погледна назад, мога да ги видя съвсем ясно. Но когато ме удари, бях изненадана. Ако това ще ви успокои и ще ви накара да се чувствате по-добре, милички мои, мога да ви уверя, че го ударих много по-силно, отколкото той мен. Няма да може да върви дни наред.

— Е, това е поне малко утешение — Бианка сипа яйцата в железния тиган. — Но сега той ще ти създава неприятности.

— Ами, да, някой е подпалил колата му.

— Ще ми се да направя на този някой кекс.

— Мамо, престани! — Рина едва потисна смеха си. — Това е сериозно. Можело е някой невинен да пострада. Не се притеснявам много за разследването. За мой късмет Джина беше при мен през цялата нощ. И нищо не ме свързва с пожара, освен кавгата и боя с Люк. Ще се чувствам по-добре, когато открият кой го е сторил, но не се тревожа. Само съм разстроена — призна тя. — И съм още по-разстроена, защото трябваше да разстроя и вас по този начин.

— Ние сме ти родители — подчерта Бианка. — Предполага се, че ще ни разстроиш.

— Удрял ли те е и преди?

Тя понечи да отговори отрицателно на въпроса на баща си, сетне се сети, че така само ще размие истината.

— Веднъж, но сметнах, че е случайно — допълни бързо, при което майка й започна да проклина на италиански. — Честна дума, наистина реших, че е случайно. Без да иска. Той махаше с ръце, жестикулираше доста възбудено, пристъпи към мен и ръката му ме цапна по бузата. Действаше неконтролируемо, беше уплашен… — повтори Рина и хвана ръката на баща си, която се бе свила в юмрук. — Вярвай ми. Погледни ме и ми повярвай! Никога няма да търпя някой да ме бие или унижава. Вие ме научихте да бъде силна и умна. Добре сте ме възпитали. Този мъж повече не съществува за мен — пристъпи и прегърна Гиб. — Край, свършено е с него. Но случилото се ме научи на един много важен урок. Никога няма да се опитвам да бъда нещо, което не съм, дори и в дребните неща. Никога няма да се представям за някой друг. Освен това вече знам, че мога да се грижа за себе си.

Гиб погали гърба й и сложи една лека целувка върху посинялата й буза.

— Събори ли го на земята?

— С два удара — тя отстъпи и им показа как. — Бам, бам и той се търкаляше свит надве като варена скарида. Не искам повече да се притеснявате за случилото се, нито за мен.

— Ние сами ще решим за какво да се притесняваме — Бианка сложи омлета на масата. — А сега яж!

Тя яде и отиде на работа. Пред бюрото й се оформи опашка от сини униформи. Всяко ченге в отдела мина покрай нея — с кратко кимване, с изказване на съжаление, с неубедителна шега. Подкрепата им я преследва чак до кабинета на капитана.

— Твоят човек продължава да настоява, че ти си го ударила първа. Пусна версията и за бившето си гадже. Имал някаква малка сладурана. Твърди, че го мамела, а после го нападнала, когато се разделили. Обвинявала него.

— Защо ли не съм изненадана? Вярвате ли му?

— Смятаме да говорим с нея. Чеймбърс ни даде имената и на някои други хора. Твърди, че му имат зъб, защото бил толкова хубав и преуспял. Няколко клиенти, няколко колеги. Първата му секретарка. Облаците се разнасят над теб, Хейл. Освен това имаш солидно алиби, а и при обиска не се намери нищо, което да свързва пожара с теб. Освен ако Чеймбърс не повдигне формално обвинение, което не вярвам да стори при това положение, ти си освободена от всякакво подозрение.

— Благодаря. Най-искрено благодаря за хубавите новини.

— Обади ми се Джон Мингър. Вятърът довял новините и до него.

— Ясно — Рина си помисли за родителите си. — Мисля, че знам откъде е духал този вятър. Съжалявам, ако това усложнява нещата.

— Не виждам как би могло — капитанът се облегна, погледът му я изучаваше. — Джон е добър човек и много сериозен следовател. Иска да се порови в тази работа на своя глава в свободното си време. Аз нямам нищо против. А ти?

— Аз също. Бих ли могла да получа повече информация?

— Янгър и Трипли работят по случая. Ако искат да споделят нещо с теб, не възразявам.

— Благодаря.

Рина се замисли кой е най-добрият подход към колегите й, занимаващи се с пожара. Преди да реши, Трипли посочи с пръст папката на бюрото й.

— Докладът е пред теб — каза и се върна отново до телефона, за да продължи разговора си.

Рина отвори папката. Вътре имаше снимки на колата на Люк, външни и вътрешни, предварителен доклад от отгледа и заключения.

— Високо оценявам жеста ти, колега — каза Рина. Той сви рамене и закри с ръка слушалката.

— Момчето е чиста проба негодник. Щом харесваш негодници, трябва да излизаш с Янгър.

Като спря да пише на клавиатурата си, Янгър застреля партньора си с пръст и изпрати на Рина една слънчева усмивка.

Трудно й беше да стои далеч от местопрестъплението и да се удържи да не огледа лично събраните доказателства. Но нямаше смисъл да мъти водата. Реши да се отнесе към случая като към упражнение, изследвайки и изучавайки доклада и данните, събрани от следователите.

Беше направено съвсем просто, според нейното мнение. Някой бе свършил работата бързо и гадно — и вероятно бе вършил подобни неща и преди да си набележи Люк.

Мислите й се въртяха в кръг и без резултат, докато отпиваше от чашата вино „Кианти“ и четеше доклада за втори път, без да обръща внимание на шума в „Сирико“.

Беше седнала на маса до вратата, така че да види Джон веднага щом се появи. Махна му, покани го да седне и отиде да му донесе лично бира „Перони“.

— Благодаря, че намина — рече, когато се върна при него.

— Няма защо. Ще си разделим ли една пица?

— Разбира се — даде поръчката на Фран. Всъщност предпочиташе да говори с него, а не да яде. — Знам, че се занимаваш с тази гнусотия по свое желание и в свободното си време. Ще ми кажеш ли какво мислиш?

Той вдигна бирата си и отпи.

— Първо ти — предложи, като кимна към папката пред нея.

— Мръсна работа. Човекът познава колите. Разбива ключалката, задейства алармата. Ако номерът мине — мине. Никой няма да дойде и да каже, че е чул алармата. Но пък и никой не обръща много-много внимание на алармата на кола, особено ако спре след няколко минути. Бензин като катализатор, лиснат вътре, върху капака и под капака. Използвал е сигналните ракети в багажника като запалително устройство.

Тя спря да събере мислите си, а Джон остана мълчалив.

— Това е било достатъчно, за да си свърши добре работата. Синтетичният материал на тапицерията вътре е лесно запалим. Термопластмасата се топи при горене и подпалва останалите повърхности, както е станало и тук. Бърз пожар. Бензинът е бил за застраховка. Дори не е имал нужда от него. Имал е вентилация, достатъчно кислород, можел е да постигне изключително разрушителен пожар само с един смачкан вестник, който за запали под седалката или калника.

— Безкомпромисен или сантиментален?

Тя поклати глава.

— Почти ми се иска да кажа: и двете. Взел е стереоуредбата, повечето подпалвачи не мога да устоят на това изкушение — да вземат ценни вещи, които да продадат или използват. Но не ми прилича на случайна кражба от превозно средство.

— Защо?

— Защото е прекалено насилствена, прекалено решителна. Плюс това има нови зимни гуми, а той не ги е взел. Знаел е отлично какво върши. Намерихме сажди и продукт от пиролиза върху остатъците от предното стъкло, което показва, че е имало вентилация. Без нея повечето пожари в коли се задушават. Колите са отлично уплътнени, когато вратите и прозорците са затворени. Подпалвачът е искал бърз пожар и е добавил ускорител — въздух, към вече богато напоеното с гориво превозно средство. Предполагам, че експлозията е станала за по малко от две минути.

— Работна теория?

— Пожар за отмъщение. Искал е колата да стане на въглен. Пъхнал е един добре напоен парцал в резервоара. По всяка вероятност е използвал пластмасова чаша с фишек в нея. Просто и ефективно. И наистина съвършено. Много точки на възпламеняване — под седалката на шофьора, в багажника. Няколко останки, които лабораторията определи като опаковки от картофен чипс, вероятно са използвани като „ремаркета“ в купето. Те са отлични за тази цел. Дават много топлина, разгарят се и изгарят до почти невъзможна да се определи карбонизирана пепел, а мазнината им дава хубав и продължителен огън — достатъчен да подпали тапицерията, така че, ако нещо се провали с резервоара, колата въпреки това да изгори. Подпалвачът е използвал основни домакински продукти, за да свърши работата си и е знаел какво прави.

— Скъпа кола, всички екстри. Но не смяташ, че някой просто е хвърлил око на скъпата стереоуредба и е искал да си направи малко забавление в зимната нощ?

— Не. Мисля, че е лично и че уредбата е била просто бонус. Чиста работа, обмислена, а не просто за забавление. Целта е била умишлен пожар за унищожение.

Джон кимна и се облегна назад, като отпи от бирата си.

— Абсолютно изчерпателно. Не ми остана много да допълня. Отпечатъците са твои и на собственика. Разпитахме сервитьора в ресторанта, където сте вечеряли преди инцидента. Също и механика от гаража на собственика — той я гледаше, докато си пиеше бирата. — Как е лицето ти?

Изминалите няколко дни и многото лед бяха намалили болката. Но тя знаеше, че лицето й ще премине през няколко различни и не особено привлекателни цвята, докато споменът от удара изчезне напълно.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Джон се наведе напред и снижи глас.

— Сега ми кажи следното. Обади ли се на някого друг, освен на Джина, след като той те удари?

— Не. Дадох съгласие да проверят телефонните ми разговори.

— А тя обади ли се на някого? Казала ли е на някого?

— Не. Като изключим Стив, разбира се. Но никой не го подозира, Джон. Момчетата, които разследват случая, говориха и с трима ни. Ние им разказахме всичко от игла до конец. Аз се обадих на Джина, защото бях много разстроена и търсех малко съчувствие и помощ. Тя дойде, защото се разтревожи и искаше да ми даде съчувствие и помощ.

Рина се огледа, за да се увери, че никой от семейството или от съседите не ги подслушва.

— Работата е там, Джон, че когато си пребита от мъжа, с когото спиш, това не е повод за хвалба. Нито една жена не желае да разпространява случилото се с нея. И аз се надявах да го запазя в тайна, повече или по-малко. Не познавам човек, който би направил нещо подобно вместо мен, заради мен или от мое име.

— Не виждаш никого зад така описания от теб образ?

— Не. Джон, знам, че основните моменти ще бъдат свързани с мен, поне с кавгата. Но мислих за това, премислях го отново и отново. Не виждам нищо друго, освен съвпадение. Погледни показанията — тя потупа по папката. — Люк не е бил особено популярен сред колегите си, нито е оставил мил спомен в предишните си връзки. Никой не изпитва големи симпатии към него, което го прави също толкова добър заподозрян, колкото и мен. Всеки от тези хора би могъл да бъде подпалвачът. Мамка му, бих казала дори, че кучият му син сам е наел някого да подпали колата му, за да ми го върне. Но времето е прекалено кратко, не може да го организира.

— Прекалено кратко е — съгласи се Джон. — Но това е интересна идея — да наеме подпалвач, за да ти отмъсти. Може би ще се сетиш за някого, с когото си се скарала напоследък.

— Ченгетата винаги се спречкват или се карат с някого — промърмори тя.

— Май си права — той се отпусна и се усмихна, когато Фран донесе пицата на масата. — Как върви, сладурче?

— Върви добре — ръката й погали рамото на Рина. — А сега накарай малката ми сестричка да остави тази работа и да хапне нещо.

— Ще видим какво мога да направя. Остави веднага папката! — нареди строго Джон, докато Фран се отдалечаваше. — Ти ще се справиш с всичко, което ти се изпречи на пътя. Неофициално казано, никой не те подозира. Има непоклатим доклад и алибито ти издържа на всички удари. Така че остави разследването на системата.

— Добре. Знаеш ли, Джон, не знам дали аз избрах кариерата си, или тя избра мен. Пожарите изглежда ме съпътстват и са непрекъснато около мен. „Сирико“, първото момче, което обичах, после Хю. Сега това.

Той сложи парче от пицата в чинията си.

— Съдбата е сред най-големите мръсници.

13.

Балтимор, 2005

За добро или за лошо работата беше свършена. Сърцето й биеше до спукване, гърлото й бе пресъхнало, а в основата на корема й нещо леко трептеше, може би от паника или от възбуда.

Бе си купила къща.

Стоеше на белите мраморни стъпала, ключовете лепнеха на потната й длан. Всички преговори и условия бяха в миналото, документите бяха подписани. Имаше нотариален акт. И ипотека.

И банков заем, помисли си Рина, който щеше да изплаща толкова дълго, че когато го изплати напълно, щеше да се пенсионира.

Беше си направила сметката, напомни си тя. Това поне можеше да прави. Беше й време да притежава собствена къща. О, Боже, беше станала собственичка на имот!

Беше се влюбила в тази къща още като я видя. Толкова много приличаше на дом. Какво я наведе на тази мисъл не знаеше, любовта пламна от пръв поглед. Всичко тук викаше и я подканяше: вземи ме!

Местоположението, познатият квартал, дори леко поовехтелият интериор, който сякаш я молеше да му вдъхне от нейния живот. Имаше и заден двор — наистина прекалено тесен, така че можеше да плюе от единия до другия му край, но все пак си беше истински двор с истинска трева. Имаше дори и дърво.

А това означаваше, че трябва да коси тревата и да събира опадалите листа през есента. Следователно — да си купи косачка. За жена, която е живяла в апартаменти през последните десет години, подобна перспектива беше опияняваща.

И така, сега беше тук, пред редицата от триетажни къщи, на три преки от дома, където все още живееха родителите й.

Все още в съседство, помисли се Рина. И толкова далеч, сякаш е на луната.

Но беше хубаво. Направо чудесно. Нали вуйчовците й, баща й и брат й прегледаха най-обстойно всичко — от мазето до тавана? Нищо не пропуснаха. Нуждаеше се от леко потягане тук и там, наистина. И от доста повече мебели, отколкото притежаваше в момента.

Но всичко щеше да дойде с времето си.

А сега трябваше само да пъхне ключа в ключалката и да прекрачи прага. И щеше да се озове в собствената си къща.

Вместо това Рина се обърна, седна на стълбите и изчака, докато възстанови дишането си.

Беше изхарчила голяма част от спестяванията си, отиде и щедрата сума, която баба й и дядо й дадоха — както и на другите си внуци.

И сега, виж какво направи! Влезе в заеми. А нима поддръжката на къщата нямаше да гълта още пари? Застраховки, данъци, ремонти. Трябваше да мисли как да се справя с всичко това за в бъдеще. Тези неприятни подробности досега бяха проблем на родителите й или на хазаите.

Никога нейни.

Успяваше да ги избегне, също както и повечето от другите видове ангажименти. Имаше работата и семейството си, приятелите от детинство.

Но тя бе единствената неомъжена от семейство Хейл. Единственото дете на Бианка и Гиб Хейл, което все още нямаше намерение да създава потомство. „Нямам достатъчно време — казваше винаги когато я закачаха, заяждаха или направо настояваха. — Не мога да намеря подходящия мъж.“

Всичко това беше вярно. Но колко пъти през последните години се отдръпваше — или по-точно се скриваше — от потенциална връзка?

Да ходи на срещи беше хубаво, да прави секс също, но само без сериозно обвързване, моля! Ксандър подхвърляше, че мислела като мъж. Може и да беше вярно.

Дали не купи тази къща като вид компенсация, както някои бездетни двойки или самотници си вземат куче?

Ето на, вижте! Когато искам, мога да поемам ангажименти. Купих си къща.

Да бе, да, къща, в която не мога да се накарам да вляза сега, когато всичко е подписано и подпечатано, помисли си Рина.

Можеше просто да я препродаде. Да я боядиса, да направи някои поправки тук и там и отново да я обяви за продажба. Нямаше закон, който да я задължава да запази къщата тридесет години.

Тридесет години. Рина притисна корема си с ръка. И защо стоеше като някоя хлапачка?

Беше вече на тридесет и една, по дяволите! Беше полицай с цяло десетилетие стаж. Можеше да влезе в тази проклета къща, без да изпада в паника. Освен това не след дълго част от семейството й щеше да се изсипе тук като природно бедствие. Не биваше да я хванат да седи на стълбите, изпаднала в нервна криза.

Рина стана, отключи вратата и уверено влезе вътре.

Мигновено, сякаш беше отворила тапата на бутилка с етикет „Напрежение“, то се изпари и изчезна.

Да вървят по дяволите ипотеките и заемите и ужасът как ще избере цветове за стените! Беше искала тази къща. Голяма, стара, с високи тавани, с лакирани гарнитури и подове от истинско дърво. Разб