/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_contemporary,

Победителят е сам

Паулу Коелю


Паулу Коелю

Победителят е сам

„О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от Теб. Амин.“

„И рече на учениците Си: Затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната, и тялото — от облеклото.

Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците! Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът? И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото?

Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях.“

Лука 12; 22:27

„Ти, който и да си, държащият ме за ръка,
без едното ще бъде всичко непотребно,
предупреждавам те,
преди да ме изпробваш по-нататък:
не съм това, което предполагаш,
а нещо много по-различно.

Кой може отсега да бъде мой последовател?
Кой се подписва като кандидат
за моята привързаност?

Съмнителен е пътят, резултатът е несигурен
и разрушителен,
ти трябва да се отречеш от всичко друго,
аз бих очаквал да съм твой единствен,
изключителен стандарт,
но и тогава твойто посвещение
ще бъде изнурително и дълго,
а теорията на живота ти от миналото,
твойто съобразяване
с живота покрай теб ще трябва сам да изоставиш,
затуй сега ме напусни,
да не се тревожиш по-нататък,
свали ръката си от мойто рамо
и върви по своя път.“

Уолт Уитман1, Из „Стръкчета трева“

На Н.Д.П., която дойде на тази Земя, за да ни покаже пътя на Справедливата борба.

Благодарности

Написването на тази книга би било невъзможно без помощта на много хора, които — открито или поверително — ми дадоха достъп до съдържащата се тук информация. Когато започнах проучването, не си представях, че ще се натъкна на толкова интересни неща, скрити зад лукса и блясъка. Освен приятелите, които ме помолиха — и аз ще изпълня тяхната молба — имената им да не бъдат включени, искам да благодаря на Александър Остервалд, Бернадет Имакулада Сантош, Клодин и Ели Сааб, Дейвид Роткопф (въвел термина „Суперкласа“), Дебора Уилямсън, Фатима Лопеш, Фаваз Груози, Франко Колони, Хилдегард Фолън, Джеймс Райт, Дженифър Болинджър, Йохан Рекман, Йорн Пфотенхауер, Жулиет Ригал, Кевин Хайенберг, Кевин Карол, Лука Буреи, Мария де Лурдес Деба, Марио Роса, Монти Шедоу, Щефи Черни, Виктория Наваловска, Ясер Хамид, Зейна Рафаел, които пряко или косвено ми помогнаха за тази книга. Трябва да призная, че повечето от тях ми сътрудничиха косвено, тъй като аз нямам навика да обсъждам темата, по която пиша.

Предговор

Една от основните теми в книгите ми е необходимостта да заплатим определена цена за мечтите си. Питам се обаче до каква степен могат да бъдат манипулирани тези наши мечти. През последните няколко десетилетия живеехме в култура, която превъзнасяше славата, парите и властта, и много хора повярваха, че това са истинските ценности, към които трябва да се стремят.

Но ние не подозираме, че зад кулисите има ловки анонимни манипулатори. Те разбират, че най-ефективната власт е онази, която хората не забелязват — докато не стане прекалено късно, защото вече са в капана. „Победителят е сам“, е роман, който разказва за коварния капан.

Трима от четиримата главни герои се сблъскват с това тежко изпитание:

Игор, руски милионер, който смята, че може да убива хора в името на някаква своя висша цел — да ги спаси от земните страдания или да си върне любимата жена.

Хамид, прочут моден дизайнер, започнал кариерата си с най-добри намерения, но станал жертва на системата, която се опитва да използва.

Габриела, която — подобно на повечето хора днес — е убедена, че славата е висша цел сама по себе си, най-удовлетворителната награда в един свят, възхваляващ известността като най-голямото постижение в живота.

Описах тези герои в романа „Победителят е сам“ — това не е трилър, а безпощаден портрет на човечеството днес.

Паулу Коелю

3:17 ч.

Пистолетът „Берета Пх4 Компакт“ не е много по-голям от мобилен телефон — тежи около седемстотин грама и може да произведе десет изстрела. Малък, лек, незабележим в джоба. Куршумите му имат едно огромно предимство — вместо да преминат през тялото на жертвата, те раздробяват костите и разкъсват плътта.

Очевидно и шансовете за оцеляване след раняване с такъв калибър също са големи. Съществуват хиляди случаи, когато нито една жизненоважна артерия не е засегната и жертвата има време да реагира и да обезвреди нападателя си. Но ако онзи, който стреля, има някакъв опит, може да избере между бързата смърт — прицелвайки се между очите или в сърцето — или нещо по-бавно, като например да опре дулото под определен ъгъл в ребрата и да натисне спусъка. Ако човек е прострелян по този начин, му трябва известно време, докато осъзнае, че е смъртно ранен — опитва се да контраатакува, да избяга, да потърси помощ. Голямото предимство е, че има достатъчно време да види кой е убиецът му, докато малко по малко губи сили и накрая падне на земята без видимо значителна загуба на кръв и без да разбира ясно защо се случва всичко.

За познавачите този пистолет не е идеалното оръжие. „Много по-подходящ е за жени, отколкото за шпиони“, казва един агент от английските тайни служби на Джеймс Бонд в първия филм от поредицата, докато му конфискува стария пистолет и му дава нов модел. Но, разбира се, това се отнася само за професионалистите, защото за неговите цели нямаше нищо по-подходящо.

Бе купил своята берета на черния пазар, за да не може да се проследи произходът й. В пълнителя има пет патрона, въпреки че той смята да използва само един, на чийто връх с помощта на пила за нокти е издълбал хикс. По този начин, когато бъде изстрелян и се удари в нещо твърдо, куршумът ще се раздели на четири части.

Но той ще използва беретата само в краен случай. Има си и други методи да унищожи един свят и една вселена, а тя със сигурност ще разбере посланието му още щом намерят първата жертва. Ще осъзнае, че го е направил в името на любовта, че няма да й се сърди и ще я приеме обратно, без да я разпитва за живота й през последните две години.

Надява се шестте месеца на внимателно планиране да дадат резултат. Но ще е сигурен в това едва на другата сутрин. Неговият план е Фурните, митичните богини на отмъщението, да се спуснат с черните си криле върху синьо-белия пейзаж, пълен с диаманти, ботокс и бързи коли, които са напълно безполезни, тъй като побират само по двама души. Мечти за власт, успех, слава и пари — всичко това може да бъде разрушено след няколко часа с помощта на някои малки приспособления, които е донесъл със себе си.

Вече можеше да се качи в стаята си, защото сцената, която очакваше, се разигра в 11:11 ч. вечерта, въпреки че той беше готов да чака и повече. Мъжът влезе, придружен от красива жена. И двамата бяха облечени официално за още едно от онези тържества, които продължаваха по цяла нощ след важните вечери и бяха посещавани повече от който и да било филм, представен на Кинофестивала.

Игор не обърна внимание на жената. Прикри лицето си с френския вестник (руското списание би предизвикало подозрения), за да не го види тя. Тази предпазна мярка беше излишна — тя не забелязваше никого наоколо, подобно на всички жени, които се чувстват кралици на света. Те са тук, за да блестят. Избягват да се заглеждат в онова, което носят останалите хора, защото чуждите диаманти или зашеметяващо облекло биха им докарали депресия, лошо настроение и чувство за малоценност дори когато собствените им дрехи и бижута струват цяло състояние.

Нейният кавалер — елегантен мъж с прошарена коса — отиде до бара да вземе шампанско. Шампанското е необходим аперитив за една нощ, която обещава нови контакти, хубава музика и приказна гледка към плажа и закотвените на пристанището яхти.

Забеляза, че мъжът е много любезен с келнерката, благодари й, когато получи чашите, и й остави щедър бакшиш.

Игор изпита огромна радост, когато адреналинът започна да нахлува в кръвта му — на другия ден щеше да направи така, че тя да узнае за присъствието му. В даден момент щяха и да се срещнат.

И само Господ знаеше какъв ще е изходът от тяхната среща. Игор беше православен християнин и беше дал обет в една църква в Москва пред мощите на света Магдалена (които бяха изложени там за седмица). Стоя близо пет часа на опашката и когато дойде неговият ред, беше убеден, че цялата тази работа е измислена от свещениците. Но не искаше да рискува да не удържи на думата си.

Помоли се Мария Магдалена да го закриля, за да успее да постигне целта си, без да са необходими прекалено много жертви. И обеща една златна икона, която щеше да поръча на известен художник, обитаващ манастир в Новосибирск, веднага щом свърши всичко и той отново може да стъпи на родна земя.

В три часа през нощта барът на хотел „Мартинес“ мирише на цигари и пот. Въпреки че Джими вече е престанал да свири на пиано (двете обувки на Джими са с различен цвят), а келнерката е безкрайно уморена, хората, които се намират там, отказват да си тръгнат. Според тях трябва да останат във фоайето поне още час или дори цяла нощ, докато нещо се случи!

В края на краищата вече са изминали четири дни от началото на Фестивала в Кан, а още нищо не се е случило. Всеки гост на всяка маса е обладан от една и съща мисъл за среща със знаменитостите. Красивите жени очакват някой продуцент да се влюби в тях и да им даде важна роля в следващия си филм. Има и актьори, които разговарят помежду си. Смеят се и се преструват, че нищо не ги засяга, но очите им постоянно се насочват към вратата.

Някой ще дойде.

Някой трябва да дойде. Младите режисьори, които са изчели всичко за операторското майсторство и писането на сценарии, имат купища идеи в главите си, а в автобиографиите — само филми от следването. Сега се надяват да им се усмихне късметът. Чакат някой важен човек на връщане от парти да потърси празна маса, да си поръча кафе, да запали цигара и уморен от посещаването на едни и същи места, да е отворен за ново приключение.

Каква наивност!

Ако се случваше така, последното нещо, което важният човек би желал да чуе, е „проект, който никой досега не е реализирал“. Но отчаянието заблуждава отчаяните. Знаменитостите, които влизат от време на време, хвърлят по някой поглед наоколо и се качват в стаите си. Нямат грижи. Знаят, че не бива да се страхуват от нищо. Суперкласата не прощава предателствата и всички знаят къде са границите — не са стигнали до върха, стъпквайки някого, въпреки че според митовете е точно така. От друга страна, ако нещо неочаквано и значимо трябва да бъде открито — било в киното, музиката или модата, — то няма да е в хотелските барове.

В момента знаменитостите правят любов с красавиците, които са успели да проникнат на партитата и са готови на всичко. Суперкласата си сваля грима, оглежда бръчките си, решава, че е време за поредната пластична операция. Търси в интернет новини за последните си изяви през деня. Взема неизбежното хапче за сън и изпива чая, който обещава отслабване без усилия. Отбелязва в менюто нещата, които желае за закуска в стаята, и го окачва на бравата заедно с картончето „Не безпокойте“. После затваря очи и си мисли: „Дано заспя веднага. Утре в десет имам среща.“

Но в бара на „Мартинес“ всички знаят, че хората с власт понякога се отбиват там. А щом са там, значи има шанс.

Изобщо не им минава през ума, че Властта разговаря само с Властта. Че понякога властимащите трябва да се срещат, да пият и да се хранят заедно, да придават блясък на големи светски събития, да подхранват фантазията, че светът на лукса и разкоша е достъпен за всички с достатъчно смелост да преследват една идея. Те трябва да предотвратяват войни, когато не са доходоносни, и да стимулират агресията между страни или компании, когато чувстват, че това може да донесе още власт и пари. Да се преструват, че са щастливи, въпреки че сега са заложници на собствения си успех. Да продължават да се борят за увеличаване на богатството и влиянието си, макар те вече да са огромни, тъй като суетата на Суперкласата изисква тя да се конкурира със себе си и да вижда, че е стигнала до най-високия връх.

В един идеален свят хората на върха биха разговаряли с авторите, режисьорите, стилистите и писателите, които в момента са със зачервени от умора очи и си мислят как ще се върнат в своите евтини хотелски стаи, наети в отдалечени от Кан градчета, за да започнат на другия ден маратона от молби, уговорки и очакване на срещи.

В реалния свят знаменитостите по това време са се заключили в стаите си, проверяват електронната си поща, оплакват се, че всички партита са еднакви, че бижутата на познатите им са по-големи от техните, че яхтата, която конкуренцията си е купила, изглежда страхотно… как е възможно?

Игор няма с кого да разговаря, но това не го вълнува. Победителят е сам.

Игор е преуспял собственик и президент на телефонна компания в Русия. Година по-рано си бе запазил най-хубавия малък апартамент в „Мартинес“ (където е задължително да платиш поне за дванайсет нощи, независимо колко ще останеш). Пристигна този следобед с частен полет, изкъпа се и слезе с надеждата да види една-единствена обикновена сцена.

Известно време бе обезпокояван от разни актриси, актьори и режисьори, но той имаше отличен отговор за всички:

— Don’t speak English, sorry. Polish.

Или:

— Don’t speak French, sorry. Mexican.

Някой се опита да упражни испанския си, но Игор прибягна до втори метод. Започна да записва числа в една тетрадка, за да не прилича на журналист (от когото се интересуват всички), нито пък на човек, свързан с филмовата индустрия. Носеше си едно руско икономическо списание (в края на краищата повечето не можеха да различат руския от полски или испански) със снимката на безинтересен бизнесмен на корицата.

Посетителите на бара смятат, че разбират добре човешката природа, и оставят Игор на мира, вземайки го за един от онези милионери, които отиват в Кан само за да си намерят нова любовница. След петия човек, седнал на неговата маса и поръчал минерална вода, твърдейки, че „няма друга свободна маса“, тръгва слух, че самотният мъж не е от филмовия или модния бизнес, и той бива причислен към категорията „парфюми“.

„Парфюми“ е жаргонната дума, която използват начинаещите актриси (или старлетките, както ги наричат в Кан) — лесно е да смениш марката, но понякога попадаш на истинска находка. Към „парфюмите“ ще пристъпят в последните дни на Фестивала, ако не успеят да завоюват нещо или някой от филмовата индустрия. Следователно онзи странен мъж с вид на богаташ може да почака. Всяка знае, че е по-добре да си тръгне с мъж (който може да се превърне в кинопродуцент), отколкото да отиде на следващото незначително парти и да изпълнява все същия ритуал — да пие, да се усмихва (най-вече да се усмихва), да се преструва, че не поглежда никого, докато сърцето й бие учестено, а стрелките на часовника се движат бързо, бляскавите галавечери са в разгара си, но тя не е поканена, докато въпросните мъже са.

Вече знаят какво ще кажат „парфюмите“, защото то винаги е едно и също, но се преструват, че им вярват:

А) „Аз мога да променя живота ти.“

Б) „Много жени биха желали да са на твое място.“

В) „Сега си още млада, но помисли за след няколко години. Време е да направиш някоя по-дългосрочна инвестиция.“

Г) „Женен съм, но съпругата ми…“ (Тук изречението може да бъде довършено по различни начини: „е болна“, „заплашва, че ще се самоубие, ако я напусна“ и т.н.)

Д) „Ти си принцеса и заслужаваш да се отнасят с теб като с принцеса. Без да знам, аз винаги съм те очаквал. Не вярвам в съвпаденията и смятам, че трябва да дадем шанс на тази връзка.“

Приказките са все същите. Разликата е само в количеството подаръци (за предпочитане бижута, които могат да бъдат продадени), във възможността да се издейства покана за парти на някоя яхта, в по-големия брой визитни картички, в намирането на начин да ги поканят на „Формула 1“, където се събират все такива хора и където може би ги чака големият шанс.

„Парфюми“ е жаргонната дума, с която младите актьори наричат възрастните милионерки с пластични операции и ботокс, които са доста по-умни от мъжете. Милионерките никога не си губят времето — пристигат винаги в последните дни на Фестивала, знаейки, че цялата притегателна сила е в парите.

Мъжките „парфюми“ се заблуждават — смятат, че дългите крака и младите лица са се оставили да бъдат прелъстени и сега могат да бъдат манипулирани на воля. Женските „парфюми“ вярват в силата на диамантите, само в това.

Игор не е наясно с тези подробности — за пръв път идва тук. И с изненада установява, че май никой не се интересува особено от филмите. Освен хората в този бар. Прелисти няколко списания, отвори плика, в който неговата компания беше поставила поканите за най-важните събития, но никъде не видя да се споменават премиерите. Преди да отпътува за Франция, се опита да разбере кои филми ще участват, но се оказа много трудно да получи такава информация. Докато един негов приятел не каза:

— Забрави за филмите. Кан е фестивал на модата.

Мода. Какво ли си мислят хората? Дали не смятат, че модата е онова, което се променя със сезоните? Да не би да са дошли от всички краища на света, за да покажат своите дрехи, бижута и колекция от обувки? Те не знаят какво означава това. „Мода“ е просто начинът да кажеш: аз принадлежа на твоя свят. Нося униформата на твоята армия, от твоето племе съм, не стреляй по мен.

Още от времето, когато мъжете и жените са започнали да съжителстват в пещерите, модата е единственият начин да бъде казано нещо разбираемо за всички, дори и за непознатите. То е: ние се обличаме еднакво, обединяваме се срещу по-слабите и така оцеляваме.

Но тук са дошли хора, които вярват, че „модата“ е всичко. На всеки шест месеца пръскат цяло състояние, за да променят някой дребен детайл и да продължат да са част от неповторимото племе на богатите. Ако сега вземат да отидат до Силиконовата долина, където милиардери от информационната индустрия носят пластмасови часовници и протрити панталони, ще разберат, че светът вече не е същият — сякаш всички са в еднакво социално положение, никой не обръща внимание на размера на диаманта, на марката на вратовръзката, на модела на кожената чанта. Освен това вратовръзките и кожените чанти не съществуват в онзи край на света. Но там се намира и Холивуд, който е сравнително по-мощна машина — макар и в упадък — и който все още успява да направи така, че наивните да вярват в роклите на прочутите моделиери, в колиетата от изумруди и в огромните лимузини. И тъй като засега това се явява в списанията, кой би имал интерес да разруши индустрия за милиони долари в реклами, продажба на безполезни предмети, промени на безсмислени тенденции, създаване на едни и същи кремове, но с различни етикети?

Смехотворно. Игор не успява да скрие омразата си към онези, чиито решения засягат живота на милиони работещи почтени мъже и жени, които водят достойно съществование, защото са здрави, имат дом и любов в семействата си.

Отблъскващо. Когато всичко изглежда наред, когато семействата се събират около масата за вечеря, идва призракът на Суперкласата, за да им продава невъзможни мечти за лукс, красота и власт. И семействата се разпадат.

Бащата прекарва много безсънни часове в извънреден труд, за да може да купи на сина си новия модел маратонки, защото иначе в училище ще странят от него. Съпругата плаче тихичко, защото приятелките й носят маркови дрехи, а тя няма пари. Вместо да опознаят истинската стойност на вярата и надеждата, младежите мечтаят да станат актьори. Момичетата от провинцията губят своята идентичност и започват да обмислят възможността да отидат в големия град и да приемат каквото и да било, абсолютно всичко, стига да получат скъпо бижу. Един свят, който би трябвало да върви по пътя на справедливостта, започва да се върти около материалното, което след шест месеца вече не струва пукната пара и трябва да се подмени. Само така този цирк продължава да крепи на върха на света онези жалки същества, които сега се намират в Кан.

Разбира се, Игор не се оставя да бъде погубен от тази разрушителна сила. Продължава да има своята завидна работа. Продължава да печели на ден много повече, отколкото би могъл да похарчи за година, дори и да реши да си позволи всички възможни легални и нелегални удоволствия. Не му е трудно да прелъстява жените още преди те да са разбрали дали е богат или беден — вече много пъти е пробвал и винаги се е получавало. Скоро е навършил четирийсет години, в разцвета на силите си е, направил е годишния си профилактичен преглед и няма нищо тревожно, свързано със здравето му. Няма дългове. Не му е необходимо да носи определена марка дрехи, да ходи в този или онзи ресторант, да прекарва почивката си на плажа, където „всички ще отидат“, да си купува определен модел часовник само защото някой преуспял спортист го е препоръчал. Може да подписва важни договори с химикалка за няколко цента, да носи удобни и елегантни връхни дрехи, ушити в малкото магазинче до офиса му, без никакви етикети по тях. Може да върши каквото си иска, без да му се налага да доказва, че е богат, че има интересна работа и е вдъхновен от нещата, които прави.

Може би тъкмо в това е проблемът — той винаги се вдъхновява от нещата, които прави. Убеден е, че заради това жената, която преди няколко часа влезе в бара, не е на неговата маса.

Опитва се да продължи размислите си, докато времето минава. Поръчва на Кристел още едно питие — знае името на сервитьорката, защото преди час, когато посетителите бяха по-малко (повечето бяха на вечеря), поръча чаша уиски, а тя каза, че изглежда тъжен и че трябва да хапне нещо, за да си оправи настроението. Той й благодари за загрижеността и бе доволен, че някой наистина се безпокои за това как се чувства.

Може би той е единственият, който знае името на момичето, което го обслужва — останалите искат да знаят името (и по възможност поста) на хората по масите и фотьойлите.

Опитва се да продължи да мисли, но вече минава три часът през нощта, а красивата жена и любезният й кавалер — който впрочем физически много прилича на него — не се появяват отново. Може би са отишли направо в стаята си и сега се любят, може би още пият шампанско на някоя от яхтите, където веселбата започва тогава, когато на всички останали яхти тя е към своя край. А може и да са си легнали и всеки да чете списание, без да се поглеждат един друг.

Няма значение. Игор е сам, уморен е и му се спи.

7:22 ч.

На сутринта се събужда в 7:22 ч., доста по-рано, отколкото би искало тялото му, защото още не е успял да се приспособи към часовата разлика между Москва и Париж. Ако сега си беше в офиса, вече щеше да е провел две-три срещи с подчинените си и да се подготвя за обяда с някой нов клиент.

Но тук има друга задача — да срещне някого и да го пожертва в името на любовта. Трябва му жертва, за да може Ева да разбере посланието му на сутринта.

Изкъпва се, слиза да закуси в почти празния ресторант и тръгва по „Ла Кроазет“ — булеварда с най-луксозните хотели. Няма движение — едното платно е затворено и по него минават само коли с официален пропуск. Другото платно е празно, защото дори хората, които живеят в града, все още не са тръгнали на работа.

Той не изпитва угризения. Вече е преживял най-трудната фаза, когато не можеше да спи от болка и озлобление. Сега разбира поведението на Ева: в крайна сметка моногамията е мит, набит в главите на хората. Прочел е доста неща по темата и знае, че не става въпрос за излишни хормони или пък суета, а за генетична конфигурация, присъща на почти всички животни.

Доказват го изследванията. Учените са направили тестове за бащинство на птици, маймуни и лисици и са установили, че връзката между двойките, силно наподобяваща брака, не означава непременно, че са си верни един на друг. В 70% от случаите рожбата се оказва „извънбрачна“. Игор е запаметил един пасаж от Дейвид Бараш, професор по психология в университета „Вашингтон“ в Сиатъл: „Казват, че само лебедите са си верни, но дори и това не е истина. Единственият животински вид в природата, който не допуска изневярата, е една амеба, Diplozoon paradoxum. Мъжката и женската се срещат, когато са съвсем млади, и техните тела се сливат, образувайки един общ организъм. Всички останали са в състояние да изневеряват.“

Затова не може да обвинява Ева — тя просто е следвала инстинкта на човешката раса. Но тъй като е възпитавана в социални условности, които не зачитат природата, навярно в момента се чувства виновна и смята, че той вече не я обича и никога няма да й прости.

Тъкмо обратното. Игор е готов на всичко, включително и да праща послания, означаващи, че е унищожил нечий свят само за да може тя да разбере, че с радост ще я приеме и миналото ще бъде погребано без никакви въпроси.

Вижда едно момиче, което реди стоката си на тротоара — занаятчийски произведения със съмнителна художествена стойност.

Да, тя ще е жертвата. Тя ще е посланието, което ще изпрати и което със сигурност ще бъде разбрано, щом стигне до целта си. Преди да се приближи, я оглежда с нежност. Тя не знае, че след малко, ако нещата се подредят в негова полза, душата й ще се рее в облаците, свободна от тази идиотска работа, която никога няма да й позволи да постигне мечтите си.

— Колко струва? — пита я на френски.

— Кое си избирате, мосю?

— Всичко.

Момичето, което е на не повече от двайсет, се усмихва.

— Не за пръв път ми предлагат да купят всичко. Следващата стъпка ще е да ме попитате дали може да се поразходим. После: вие сте прекалено хубава, за да стоите тук и да продавате тези неща. Аз съм…

— Не, аз не съм. Аз не работя в киното. Няма да ви направя актриса и да променя съдбата ви. А и нещата, които продавате, не ме интересуват. Имам нужда просто да си поговоря с някого, може и тук.

Момичето поглежда встрани.

— Родителите ми изработват тези сувенири и бижута и аз се гордея с работата си. Някой ден оттук ще мине човек, който ще ги оцени. Моля ви, продължете по пътя си, сигурно няма да ви е трудно да намерите някого, който да ви изслуша.

Игор вади пачка банкноти от джоба си и внимателно ги поставя до нея.

— Простете грубостта ми. Казах това, за да свалите цената. Приятно ми е, казвам се Игор Малев. Вчера пристигнах от Москва и все още съм объркан от часовата разлика.

— Аз съм Оливия — казва момичето, преструвайки се, че вярва на лъжата.

Без да иска позволение, той сяда до нея. Тя се отмества леко.

— За какво искате да си говорим?

— Първо вземете парите.

Оливия се колебае. Но след като се оглежда, разбира, че няма никаква причина да се страхува. Колите започват да се движат по отвореното платно, младите се отправят към плажа, възрастна двойка се приближава по улицата. Тя прибира парите в джоба си, без да ги брои — има достатъчно житейски опит, за да знае, че са повече, отколкото струва стоката й.

— Благодаря, че приехте предложението ми — отвръща руснакът. — За какво искам да си говорим ли? Всъщност не е нищо важно.

— Трябва да сте тук по някаква причина. Иначе никой не идва в Кан, когато градът е непоносим за жителите си и за туристите.

Игор поглежда морето и пали една цигара.

— Пушенето е вредно.

Той пропуска коментара й и пита:

— Според вас в какво е смисълът на живота?

— В това да обичаш.

Оливия се усмихва. Чудесно начало на деня — да говори за по-смислени неща от това колко струва някой сувенир или пък как са облечени хората.

— А за вас в какво е?

— Да, любовта е смисълът. Но аз смятах също, че трябва да имам достатъчно пари, за да покажа на родителите си, че мога да побеждавам. Успях и те днес са доволни от мен. Срещнах идеалната жена, създадох семейство, исках да имам деца, да почитам Господ и да се боя от него. Но не успях да имам деца.

Оливия решава, че ще е твърде нетактично да попита защо. Мъжът на четирийсет години продължава на перфектен френски:

— Смятахме да си осиновим дете. Две-три години мислихме по въпроса. Но животът ни започна да става твърде динамичен — пътувания, коктейли и вечери, срещи, сделки.

— Когато седнахте тук, за да си приказваме, помислих, че сте някой ексцентричен милионер, който търси приключения. Доволна съм, че си говорим за тези неща.

— Вие мислите ли за бъдещето си?

— Мисля и смятам, че мечтите ми не са по-различни от вашите. Разбира се, и аз искам да имам деца.

Тя замълчава. Не бива да нарани своя събеседник, който се е появил така изневиделица.

— … ако е възможно, разбира се. Понякога Господ има други планове.

Той сякаш не обръща внимание на отговора й.

— Само милионери ли идват на Фестивала?

— Милионери или такива, които се смятат за милионери, или други, които искат да станат милионери. По това време градът прилича на лудница — всички се преструват на много важни, само истински важните — не. Те са по-любезни, защото не трябва да доказват никому нищо. Невинаги си купуват сувенир от мен, но поне се усмихват, казват по някоя мила дума и ме гледат с уважение. Вие защо сте тук?

— Господ е сътворил света за шест дни. Но какво е светът? Това, което вие и аз виждаме. Всеки път, когато умира човек, част от вселената е разрушена. Всичко онова, което този човек е чувствал, преживявал, наблюдавал, изчезва заедно с него, така както сълзите изчезват в дъжда.

— „Като сълзи в дъжда“… Да, гледала съм филм, където използваха тази фраза. Не помня кой беше.

— Не съм дошъл, за да плача. Дойдох, за да изпратя послание на жената, която обичам. Затова е необходимо да залича някои вселени или светове.

Вместо да се уплаши от думите му, Оливия се разсмива. В действителност този хубав, добре облечен мъж с перфектен френски изобщо не прилича на луд. Омръзнало й е да слуша все същите приказки: много сте красива, можехте да сте в по-добро положение, колко струва това, колко струва онова, скъпичко е, ще пообиколя и ще се върна по-късно (което никога не се случва) и така нататък. Руснакът поне има чувство за хумор.

— А защо искате да разрушите света?

— За да изградя отново моя собствен.

Оливия би могла да се опита да утеши човека до себе си. Но се страхува да не последва известната фраза: „Бих искал вие да дадете смисъл на живота ми“, с което разговорът веднага ще приключи, тъй като тя има други планове за своето бъдеще. Освен това би било пълна глупост от нейна страна да поучава доста по-възрастен и доста по-успял от нея човек за това как да превъзмогне проблемите си.

Изходът е да се опита да разбере повече за него. В крайна сметка той си е платил — при това добре — за времето й.

— Как мислите да го постигнете?

— Вие знаете ли нещо за жабите?

— За жабите ли?

Той продължава:

— Според редица биологически изследвания, когато една жаба бъде поставена в съд с вода от нейното собствено езеро, тя остава неподвижна, докато загряваме водата. Не реагира на постепенното повишаване на температурата и когато водата заври, умира сварена и щастлива.

Друга жаба, хвърлена в съда, в който водата вече ври, моментално изскача навън. Поопарена е, но е жива.

Оливия не схваща съвсем точно какво общо има това с разрушаването на света. Игор продължава:

— Вече съм бил жаба в загряваща се вода. Не разбирах, че са настъпили промени. Смятах, че всичко е наред, че лошото ще отмине, че е само въпрос на време. Бях готов да умра, защото изгубих най-скъпото в живота си. Вместо да реагирам, аз просто се поклащах апатично на повърхността, докато водата ставаше все по-гореща и по-гореща.

Оливия събира смелост и пита:

— Какво загубихте?

— В действителност не съм загубил нищо. В живота има моменти, когато двама души се разделят само за да могат да осъзнаят колко са важни един за друг. Да речем, че вчера я видях с друг мъж. Зная, че тя иска да се върне, че все още ме обича, но се страхува да направи тази крачка. Има сварени жаби, които все още вярват, че най-важното е покорството, а не компетентността — управлява, който може, и се подчинява, който има ум. А къде е справедливостта в цялата тая работа? По-добре да излезеш попарен от някоя ситуация, но жив и готов за действие. Сигурен съм, че вие можете да ми помогнете.

Оливия си представя какво минава през главата на мъжа до нея. Как някой е в състояние да изостави един толкова интересен човек, който може да говори за неща, които никога преди не е чувала? В края на краищата в любовта няма никаква логика — въпреки че е млада, тя е наясно с това. Нейният приятел например понякога се държи доста грубо, от време на време дори я удря без причина, но при все това тя не може да прекара и ден далече от него.

За какво си говореха? За жаби. За това, че тя може да му помогне. Разбира се, че не може, по-добре е да смени темата.

— А как смятате да разрушите света?

Игор сочи към единственото свободно платно на „Ла Кроазет“.

— Да речем, че аз не искам вие да отидете на някое парти, но не мога да го кажа открито. Ако изчакам задръстването и спра някой автомобил насред улицата, след десет минути целият булевард ще е блокиран. Шофьорите ще си мислят: „Сигурно е станала катастрофа“ и ще са по-търпеливи. След петнайсет минути ще дойде полицията с камион, който да премести колата.

— Случвало се е стотици пъти.

— Но аз ще съм излязъл от колата и ще съм пръснал пирони и режещи предмети отпред. Много внимателно, без никой да разбере. Бих проявил достатъчно търпение да боядисам тези неща в черно, та да се сливат с асфалта. В момента, в който камионът приближи, гумите му ще се спукат. Сега вече имаме два проблема и задръстването стига до предградията, където вие навярно живеете.

— Много сте изобретателен. Но най-много да успеете да ме забавите с един час.

Игор се усмихва на свой ред.

— Добре, бих обяснявал няколко часа как мога да усложня проблема. Когато хората се притекат на помощ, ще хвърля, да речем, малка димка под камиона. Всички ще се уплашат. Бих могъл да вляза в колата си, като се преструвам на отчаян, да запаля двигателя и в същото време да разлея малко газ за запалка по пода и да го подпаля. Ще имам време да изскоча от колата, за да наблюдавам какво става. Ще гледам как тя малко по малко пламва, как огънят стига до резервоара и той избухва, после обхваща задната кола и следва верижна реакция. И всичко това само с помощта на една кола, няколко пирона и малко газ за запалка…

Игор вади от джоба си шишенце с някаква течност.

— … ето с такъв размер. Това трябваше да направя, когато видях, че Ева се кани да си тръгне. Да отложа решението й, да я накарам да помисли още малко, да прецени последствията. Когато хората започнат да разсъждават над решенията, които трябва да вземат, накрая обикновено се отказват — за определени стъпки се изисква много смелост. Но аз бях прекалено горделив, смятах, че е нещо временно и че ще се опомни. Убеден съм, че сега съжалява и, както казах, иска да се върне. Но за целта трябва да разруша някои светове.

Изражението му е променено и Оливия вече не намира случката за забавна. Тя се изправя.

— Добре, трябва да работя.

— Но аз ви платих, за да ме изслушате. Платих достатъчно за цял ден работа.

Тя пъха ръка в джоба си, за да извади оттам получените пари, и тогава вижда насочения към лицето й пистолет.

— Седнете.

Първата й мисъл е да побегне. Възрастната двойка приближава бавно.

— Не бягайте — казва той, сякаш чете мислите й. — Нямам никакво намерение да ви застрелям, ако седнете и ме изслушате докрай. Ако не направите нищо, а просто ми се подчините, кълна се, че няма да стрелям.

През главата на Оливия бързо преминават редица решения — да тича на зигзаг е първото, което й хрумва, но осъзнава, че краката едва я държат.

— Седнете — повтаря мъжът. — Няма да стрелям по вас, ако правите каквото ви казвам. Обещавам.

Да. Би било абсолютна лудост да стреля в слънчевата сутрин с коли по улицата и хора, отиващи към плажа.

Движението става все по-оживено, увеличават се и пешеходците. По-добре да направи каквото иска мъжът — просто защото няма избор, а и вече усеща, че ще припадне.

Подчинява се. Сега трябва да го убеди, че не представлява заплаха за него, да изслуша оплакванията му на изоставен съпруг, да обещае, че не е видяла нищо, а щом се появи патрулиращият полицай, да се хвърли на земята и да крещи за помощ.

— Зная точно какво чувствате — опитва се да я успокои мъжът. — Симптомите на страха са все същите от памтивека. Било е така, когато хората са се изправяли срещу дивите зверове, и продължава да е така до ден-днешен — кръвта се отдръпва от лицето и кожата, защитавайки тялото и избягвайки кръвоизливите — оттам това пребледняване. Червата се отпускат и изхвърлят всичко навън, за да попречат на токсичните вещества да отровят организма. Тялото отказва да помръдне в първия момент, за да не предизвика звяра и да избегне нападение при подозрителен жест.

„Всичко това е сън“, мисли си Оливия. Сеща се, че родителите й трябваше да са тук тази сутрин, но те бяха изработвали сувенири и бижута цяла нощ, тъй като очакваха оживен ден. Преди няколко часа беше правила любов с приятеля си, когото смяташе за мъжа на своя живот, въпреки че той понякога злоупотребяваше с нея. Двамата бяха получили оргазъм едновременно, което отдавна не се бе случвало. След закуската реши да не се къпе, както правеше обикновено, и тръгна насам пълна с енергия, окрилена, доволна от живота.

Не, това не се случва наяве. Трябва да му покаже, че е спокойна.

— Да поговорим. Вие купихте цялата ми стока и аз не станах, за да бягам от вас.

Той дискретно опира дулото на пистолета в гърба й. Възрастната двойка минава, поглежда към двамата и не забелязва нищо. Ето я дъщерята на португалеца. Както винаги се опитва да впечатли мъжете със сключените си вежди и детската си усмивка. Не за пръв път я виждат с непознат, който, ако се съди по дрехите, изглежда богат.

Оливия ги гледа втренчено, сякаш погледът й може да им съобщи нещо. Мъжът до нея казва жизнерадостно:

— Добър ден!

Двойката се отдалечава безмълвно — те нямат навика да разговарят с непознати или да поздравяват амбулантните търговци.

— Да, нека поговорим — нарушава мълчанието руснакът. — Не възнамерявам да предизвиквам хаос. Просто давах пример. Жена ми ще разбере, че съм тук, когато започна да й пращам послания. Няма да направя най-очевидното — да отида и да я потърся. Трябва тя сама да дойде при мен.

Ето един изход.

— Ако желаете, аз мога да й предам каквото имате да й съобщите. Стига да ми кажете в кой хотел е отседнала.

Мъжът се разсмива.

— Вие притежавате порока на всички млади — смятате, че сте по-хитра от останалите хора. В момента, в който се измъкнете оттук, ще отидете право в полицията.

Кръвта й застива. Какво означава това? Че ще останат на тази пейка цял ден? Че той накрая ще я застреля, защото може да го разпознае?

— Казахте, че няма да ме застреляте.

— Обещах, че няма, ако се държите като възрастен човек, който уважава моята интелигентност.

Добре, няма да се държи като дете. Може би трябва да му разкаже нещо за себе си. Кой знае, току-виж, успяла да събуди у него съчувствието, което винаги присъства у лудите. Да обясни, че и тя е изпаднала в подобна ситуация, макар и да не е вярно.

Край тях минава момче, което слуша музика от своя айпод. То дори не си прави труда да погледне встрани.

— Аз живея с мъж, който превръща живота ми в ад, но въпреки това не мога да го напусна.

Очите на Игор се променят.

Оливия вярва, че е намерила начин да се измъкне от капана. „Бъди умна, опитай се да мислиш за жената, която се е омъжила за този човек. И бъди честна.“

— Той ме откъсна от приятелите ми. Ревнува ме, въпреки че може да има, която си пожелае. Критикува всичко, което правя, укорява ме, че нямам амбиции. Държи сметка и на малкото пари, които изкарвам на тази сергия.

Мъжът мълчи и гледа към морето. Улицата се изпълва с хора. Какво би станало, ако тя просто скочи и побегне? Способен ли е да стреля? Дали оръжието е истинско?

Оливия усеща, че думите й са предизвикали интереса му. По-добре да не рискува с някоя лудост, защото си спомня погледа и гласа отпреди малко.

— Не мога обаче да го зарежа. Дори и да се появи най-добрият, най-богатият и щедър човек на планетата, не бих заменила приятеля си с него. Не съм мазохистка, не изпитвам удоволствие от това да ме унижават непрекъснато, но го обичам.

Усеща как дулото на пистолета отново опира в гърба й. Казала е нещо неподходящо.

— Аз не съм като този мръсник, приятеля ви! — сега гласът изразява чиста омраза. — Положил съм много труд, за да постигна всичко, което имам. Работих усърдно, понесох доста удари, но оцелях. Борих се честно, въпреки че понякога ми се налагаше да бъда твърд и непреклонен. Винаги съм бил добър християнин. Имам влиятелни приятели, на които съм засвидетелствал благодарност. С една дума, постъпвах както трябва. Никога не съм съсипвал никого по пътя си. Когато съм имал възможност, съм поощрявал жена си да прави каквото иска, а ето какъв е резултатът — сам съм. Да, убивал съм хора в идиотската война, на която ме изпратиха, но не съм загубил представа за действителността. Не съм травмиран ветеран, който влиза в някой ресторант и изпразва автомата си напосоки. Не съм терорист. Може да съм сметнал, че животът е несправедлив към мен, като ми е отнел най-важното — любовта. Но има и други жени и любовното страдание винаги отминава. Трябва да действам, омръзна ми да съм жаба, която малко по малко се сварява.

— Щом знаете, че има и други жени, и си давате сметка, че болката отминава, защо страдате толкова?

Да, тя се държи като възрастна. Дори се изненадва от спокойствието, с което се опитва да обуздае лудия до себе си.

Той сякаш се колебае.

— Не зная как точно да отговоря. Може би защото вече много пъти съм бил изоставян. Може би защото имам нужда да докажа на себе си на какво съм способен. Може би излъгах и всъщност няма други жени — само една-единствена. Имам план.

— Какъв е този план?

— Вече ви казах. Да разруша някои светове. Докато тя разбере, че е важна за мен. Че съм в състояние да поема всякакъв риск, за да си я върна.

Полицията!

И двамата забелязват, че приближава полицейска кола.

— Извинете — казва мъжът. — Щеше ми се да си поговорим още малко. И към вас животът е несправедлив.

Оливия разбира, че това е смъртната й присъда. И тъй като вече няма какво да губи, отново прави опит да се изправи. Ала междувременно ръката на мъжа я докосва по рамото, сякаш я прегръща нежно.

Самозащита без оръжие, или самбо, както е по-познато сред руснаците, е изкуството да се убива бързо с голи ръце, без, дори жертвата да осъзнае какво й се случва. Това изкуство се е развивало през вековете, когато племена и народи е трябвало да се изправят срещу нашествениците без оръжие. Съветската власт го е използвала, когато е трябвало някой да бъде отстранен безследно. Правени са опити да се въведе като бойно изкуство на Олимпиадата в Москва през 1980 година, но е било отхвърлено като прекалено опасно — въпреки всичките усилия на тогавашните комунисти да включат в игрите спорт, който само те владеят.

Отлично. По този начин само някои хора познават хватките.

Десният палец на Игор притиска югуларната вена на Оливия и спира притока на кръв към мозъка й. В същото време с другата ръка натиска една точка близо до мишницата и предизвиква парализа на мускулите. Няма гърчове, сега остава само да изчака две минути.

Оливия сякаш е заспала в ръцете му. Полицейската кола минава зад тях по платното за привилегированите. Дори не обръщат внимание на прегърнатата двойка — имат други неща, които да ги безпокоят сутринта. Трябва да направят така, че трафикът да не спира поради задръствания, което е почти непосилна задача. Току-що са получили повикване по радиостанцията — май някакъв пиян милионер се е блъснал с лимузината си три километра по-надолу.

Без да помръдва ръката, с която придържа момичето, Игор се навежда и с другата си ръка взема простряната пред пейката кърпа, на която трябваше да бъдат наредени безвкусните джунджурии. Ловко сгъва плата и прави импровизирана възглавница.

Когато вижда, че наоколо няма никого, много внимателно поставя безжизненото тяло на пейката. Момичето сякаш спи, а в съня си навярно вижда един прекрасен ден или има кошмари, свързани с жестокия й приятел.

Само възрастната двойка ги е видяла заедно. И ако се разкрие, че става дума за престъпление — което според Игор е трудно, тъй като няма видими следи, — ще го опишат пред полицията като рус или мургав, по-стар или по-млад, отколкото е. Няма никаква причина за безпокойство, защото хората никога не обръщат внимание на нещата край себе си.

Преди да тръгне, той я целува по челото и прошепва:

— Както виждаш, аз изпълних обещанието си — не стрелях.

След като прави няколко крачки, усеща силна болка в главата си. Нормално е: кръвта нахлува в мозъка. Реакцията е напълно естествена за човек, който току-що излиза от състояние на крайно напрежение.

Като изключим главоболието, той се чувства щастлив. Да, успя.

Още по-щастлив е, че е освободил душата от тази слаба плът, от тялото на крехко същество, неспособно да реагира на тормоза на един страхливец. Ако онази болезнена връзка продължеше, момичето скоро щеше да се почувства потиснато и тревожно, щеше да изгуби уважение към себе си и да става все по-зависимо от своя приятел.

Нищо подобно не се беше случило с Ева. Винаги бе имала възможност сама да взема решения и разполагаше с неговата морална и материална подкрепа. Когато реши да открие собствен бутик за висша мода, през цялото време й бе давал свободата да пътува — когато и където пожелаеше. Беше мъж на място и грижовен съпруг. Въпреки това тя допусна грешка — не успя да разбере любовта му, както не разбра и прошката му.

Но сега той се надява да получи посланията му — в края на краищата в деня, в който тя реши да си тръгне, й каза, че ще разруши светове, за да си я върне.

Взема току-що купения мобилен телефон с предплатена карта с минималния брой импулси. Написва съобщение.

11:00 ч.

Според легендата всичко започнало с едно неизвестно френско момиче на 19 години, което позирало по бикини на плажа за фотографите, които нямало какво да правят по време на Кинофестивала в Кан през 1953 г. Малко след това била лансирана като звезда и името й се превърнало в легенда. Бриджит Бардо. И сега всички смятат, че и на тях може да им се случи същото! Никой не разбира значимостта на това да си актриса, само хубостта е важна.

Затова дългите крака, боядисаните коси, фалшивите бюстове, пътуват стотици, хиляди километри, за да са там, пък ако ще и да прекарат целия ден на пясъка с надеждата да бъдат забелязани, снимани, открити. Искат да избягат от капана, който очаква всички жени — да се превърнат в домакини, да приготвят вечерята на мъжа си, да водят децата на училище всеки ден, да търсят някоя подробност в скучния живот на съседите, за да имат тема за разговор с приятелките си. Искат слава, блясък и разкош, завистта на съгражданите си, на момичетата и момчетата, които винаги са се отнасяли с тях като с грозното пате, без да знаят, че то ще се превърне в лебед, в желано от всички цвете. Кариера в света на мечтите, това е важното — дори и да им се налага да искат пари назаем за силикон в гърдите или предизвикателни тоалети. Часове по драматично изкуство? Не, това не е необходимо, достатъчно е да сте красиви и да имате подходящите връзки. В света на киното всичко е възможно.

Стига да успеете да влезете в него.

И всичко това, за да се спасите от капана на провинциалния град и от баналността. Съществуват милиони хора, които се примиряват със скучния си живот. Но който идва на Фестивала, трябва да остави страха у дома и да е готов на всичко — да действа без колебание, да лъже, когато е необходимо, да крие годините си, да се усмихва на хората, които ненавижда, да се преструва, че проявява интерес към досадници, да казва „обичам те“, без да мисли за последствията, да забие нож в гърба на приятелката, която се е притекла на помощ в труден момент, но сега е нежелана конкурентка. Трябва да се върви напред без угризения и свян. Отплатата заслужава всякакви жертви.

Слава.

Блясък и разкош.

Тези мисли дразнят Габриела. Не е най-добрият начин да започне деня си. Освен това е с махмурлук.

Но поне може да се утеши с мисълта, че не се е събудила в някой петзвезден хотел с мъж до себе си, който да й казва, че трябва да се облече, тъй като той има много важни дела за вършене — например да купува и продава филми.

Става и се оглежда, за да види дали някоя от приятелките й все още е там. Разбира се, че не. Те са тръгнали към „Ла Кроазет“, басейните, баровете на хотелите, яхтите, възможностите за обяд и срещи на плажа. Пет спални чувала се търкалят по пода на малкия апартамент, нает временно на прекомерно висока цена. Около тях има разхвърляни дрехи и обувки, паднали закачалки, които никой не си е направил труда да прибере в гардероба.

„Тук дрехите заемат повече място от хората.“

Разбира се, че нито една от тях не може да си позволи лукса дори да помечтае за Ели Сааб, Карл Лагерфелд, Версаче, Галиано, но тоалетите им, така или иначе, задръстват апартаментчето — бикини, миниполи, блузки, високи обувки и огромно количество гримове.

„Един ден ще нося това, което искам. В момента ми трябва само шанс.“

За какво й е този шанс?

Много просто. Защото знае, че е най-добрата, въпреки опита си в училище и огорчението, което причини на своите родители, и въпреки предизвикателствата, пред които се беше изправяла още тогава, за да си докаже, че може да се справя с преживените трудности, разочарования и провали. Родена е за победа и слава.

„А когато постигна онова, за което винаги съм мечтала, зная, че ще си задавам въпроса: дали ме обичат, защото съм аз, или защото съм известна?“

Познава хора, които са станали звезди. Противно на онова, което си е представяла, те не са удовлетворени. Липсва им увереност, изпълнени са със съмнения, страдат, когато не са на сцената. Искат да бъдат актьори, на които не им се налага да представят самите себе си, страхуват се да не сбъркат и това да сложи край на кариерата им.

„Аз съм различна. Винаги съм била самата себе си.“

Така ли е? Или всички на нейно място мислят по този начин?

Става и си прави кафе. В кухнята е мръсно, никоя от съквартирантките й не си е направила труда да измие чиниите. Не знае защо се е събудила в такова лошо настроение и с толкова съмнения. Познава работата си, беше й се отдала с цялата си душа и въпреки това сякаш никой не ще и да знае за таланта й. Познава хората, особено мъжете — те са бъдещите й съюзници в битката, в която трябва незабавно да удържи победа, защото вече е на двайсет и пет и скоро ще е твърде стара за индустрията на мечтите. Знае, че:

а) те не са такива предатели като жените.

б) никога не обръщат внимание на дрехите, тъй като единственото, което правят, е да събличат жените с поглед.

в) гърди, бедра, дупе, корем — достатъчно е те да са си на мястото, и светът е покорен.

Заради тези три точки, а и защото знае, че останалите жени, с които се конкурира, се опитват да пресилват даденостите си, тя обръща внимание само на точка „в“ от списъка. Прави гимнастика, опитва се да е във форма, избягва диетите и колкото и да е нелогично, дрехите й са дискретни. До момента тази стратегия дава резултат: изглежда по-млада, отколкото е в действителност. Надява се и в Кан да даде резултат.

Гърди, бедра, дупе. Ами нека обръщат внимание на тях в момента, щом е абсолютно задължително. Ще дойде ден, когато ще могат да видят всичко, на което е способна.

Пие кафето си и започва да разбира защо е в лошо настроение. Заобиколена е от най-красивите жени на планетата! Въпреки че не се смята за грозна, няма и най-малкия шанс да се конкурира с тях. Трябва да реши какво да прави. Това пътуване беше тежко решение, парите й са строго разчетени и не разполага с много време, за да успее да сключи договор. Първите два дни ходи на много места, раздаде биографията и снимките си, но единственото, което успя да постигне, беше да я поканят на вечерно празненство в евтин ресторант със силна музика и без хора от Суперкласата. Пи алкохол, за да се поотпусне, но попрекали и накрая не знаеше къде се намира и какво прави там. Всичко й се струваше странно — Европа, начинът, по който хората се обличат, различните езици, фалшивото веселие на присъстващите, които биха желали да са поканени на нещо по-значимо, но бяха на онова по-маловажно място, слушаха същата музика и на висок глас приказваха за живота на другите и за несправедливостта на властимащите.

На Габриела й е омръзнало да говори за несправедливостта на властимащите. Те просто са си такива и точка по въпроса. Избират каквото си искат, не са длъжни да дават обяснение на никого — затова на нея й е необходим план. Много други момичета със същата мечта (но без да имат същия талант, разбира се) навярно вече са раздали своите биографии и снимки. Продуцентите, дошли на Фестивала, сигурно са затрупани с папки, дискове и визитни картички.

Какво по-различно може да направи?

Трябва да помисли. Втори шанс като този няма да има най-вече защото е похарчила всичките си пари, за да дойде тук. И за свой ужас е започнала да остарява. Вече е на двайсет и пет. Последният й шанс.

Пие кафето си и гледа през малкото прозорче към сляпата улица. Вижда само една будка и момиченце, което яде шоколад. Да, нейният последен шанс. Надява се да е доста по-различен от първия.

Връща се в миналото, когато беше на единайсет години и участва в първия си училищен спектакъл в Чикаго, където прекара детството си в един от най-скъпите колежи. Желанието й да победи не дойде от аплодисментите на всички присъстващи — бащи, майки, роднини и преподаватели.

Тъкмо обратното. Тя беше в ролята на Лудия шапкар, който среща Алиса в Страната на чудесата. Беше минала през прослушване заедно с други момченца и момиченца, тъй като ролята беше една от най-важните в пиесата.

Първата й реплика беше: „Трябва да си подстрижете косата.“

Тогава Алиса трябваше да отвърне: „Това показва, че не сте много любезен с гостите.“

Когато настъпи дългоочакваният момент, репетиран безброй пъти, Габриела беше толкова нервна, че се обърка и каза: „Трябва да си пуснете косата.“

Момичето в ролята на Алиса отвърна със същата реплика за липсата на любезност. За спектакъла нямаше да има никакъв проблем, но Габриела осъзна грешката си.

И загуби дар слово. Тъй като Лудия шапкар беше необходим герой за по-нататъшното действие и тъй като децата не са свикнали да импровизират на сцената (макар да го правят в реалния живот), никой не знаеше какво да прави. Докато накрая, след като актьорите дълго се споглеждаха, учителката започна да пляска и каза, че е време за почивка. Накара ги всичките да слязат от сцената.

Габриела не просто слезе от сцената, а направо избяга разплакана от училището. На другия ден разбра, че сцената с Лудия шапкар е била махната и актьорите са преминали директно на играта на крокет с Царицата. Макар учителката да каза, че пропускът няма никакво значение, тъй като историята на Алиса и бездруго е много объркана, в междучасието момчетата и момичетата се събраха и я набиха.

Не за първи път си отнасяше боя. Беше се научила да се отбранява със същата енергия, с която налиташе на по-слабите деца. Това се случваше поне веднъж седмично. Но този път тя въобще не се съпротивляваше. Не промълви нито дума, не отрони и една сълза. Реакцията й беше толкова изненадваща, че атаката трая съвсем кратко — в края на краищата съучениците й очакваха, че тя ще страда, че ще вика, но тъй като сякаш не й пукаше, загубиха интерес.

Защото в онзи момент при всеки удар Габриела си мислеше: „Аз ще стана голяма актриса. И всички, абсолютно всички ще съжаляват за това, което правят сега.“

Кой казва, че децата не са в състояние да решат какво искат от живота?

Възрастните.

А когато пораснем, накрая решаваме, че те са по-умни, че винаги са прави. Много деца са минали през същата ситуация, когато са били в ролята на Лудия шапкар, Спящата красавица, Аладин или Алиса, и в този момент са решили завинаги да избягат от светлината на прожекторите и аплодисментите на публиката. Но Габриела, която до единайсетата си година не беше губила нито една битка, беше винаги най-умната, най-красивата и с най-високите оценки в класа, интуитивно разбра, че ако сега не реагира, ще се погуби.

Едно е да те напердашат съучениците ти. Все пак и тя можеше да се бие. Друго е цял живот да носиш на плещите си провала. Защото всички ние знаем: онова, което започва с грешка в някоя пиеса, с неумението да танцуваш добре като останалите, с коментари за прекалено слабите ти крака или за прекалено голямата ти глава, което се случва на всяко дете, може да има две напълно противоположни последствия.

Малцина решават да си отмъстят, като се опитват да станат най-добрите в онова, в което всички са ги смятали за некадърни. „Някой ден вие ще ми завиждате“, казват си те.

Повечето обаче приемат, че си имат предел на възможностите и оттам нататък може да бъде само по-лошо. Растат неуверени, покорни (въпреки че все мечтаят за деня, когато ще бъдат свободни и способни да правят каквото си пожелаят), женят се, за да не кажат хората, че са прекалено грозни (въпреки че продължават да се смятат за грозни), раждат деца, за да не кажат хората, че са безплодни (въпреки че наистина биха желали да имат деца), обличат се хубаво, за да не кажат хората, че се обличат зле (макар да знаят, че, така или иначе, ще го кажат, независимо какви дрехи носят).

След седмица случката с пиесата вече бе забравена в училището, но Габриела беше решила, че някой ден ще се върне в същото това училище — този път като световноизвестна актриса с асистенти, охрана, фотографи и цял легион почитатели. Щеше да постави „Алиса в Страната на чудесата“ за изоставените деца. Това щеше да е истинско събитие и старите й приятели от детството можеха да кажат: „Някога бяхме на една сцена с нея!“

Нейната майка искаше тя да учи инженерна химия. Щом завърши колежа, родителите й я изпратиха в Техническия институт в Илинойс. Докато денем изучаваше белтъчните пътища и структурата на бензола, нощем беше с Ибсен, Кауърд и Шекспир — ходеше на курс по театрално майсторство, който плащаше с парите, пратени й от родителите, за да си купува дрехи и учебници. Срещна се с най-добрите професионалисти. Имаше чудесни преподаватели. Получи много похвали, препоръки, като хористка пя (без родителите й да знаят за това) в една рок група и игра ориенталски танци в пиеса за Лорънс Арабски.

Добре беше да приема всякакви роли — можеше един ден някой важен човек случайно да е сред публиката. Щеше да я покани на истинско прослушване. И тогава нейните дни на самодоказване щяха да свършат, а борбата й за място под прожекторите щеше да приключи.

Годините започнаха да се изнизват. Габриела се снимаше в телевизионни реклами на пасти за зъби, работеше като модел, а веднъж дори се изкуши да приеме покана от агенция, наемаща компаньонки за висши чиновници — тогава отчаяно се нуждаеше от пари, за да отпечата портфолио със свои снимки, което смяташе да изпрати на най-престижните агенции за модели и актриси в САЩ. Ала Бог пожела да я спаси. Тя никога не беше губила вярата си в Него. В същия ден й предложиха да участва във видеоклип на японска певица, който трябваше да се заснеме в Чикаго под виадукта, по който минаваха влаковете. Заплащането беше по-високо от очакванията й (очевидно продуцентите бяха поискали цяло състояние за чуждестранния екип) и с парите успя да реализира така мечтаното портфолио (наричано „бук“), което от своя страна също се оказа по-скъпо от очакванията й.

Все си повтаряше, че е още в началото на кариерата въпреки че дните и месеците отлитаха един подир друг. Можеше да изиграе Офелия от „Хамлет“ в театъра, но животът й предлагаше главно реклами на дезодоранти и кремове за подмладяване. Когато отиваше в някоя агенция, за да представи своя „бук“ и препоръките на преподаватели, приятели и хора, с които беше работила, в чакалнята се срещаше с момичета като нея — усмихнати, изпълнени с омраза една към друга, правещи какво ли не, за да постигнат нещо и да бъдат забелязани, както казваха професионалистите.

Чакаше с часове, докато дойде нейният ред. През това време четеше книги по медитация и позитивно мислене. Накрая се озоваваше на стола пред някого — мъж или жена, — който никога не обръщаше внимание на препоръките, а веднага се насочваше към снимките и не казваше нищо. Записваха си името й. Евентуално я канеха на прослушване, което веднъж на десет пъти се оказваше успешно. И ето я отново, с целия талант, който смяташе, че притежава, пред камерата и пред разни невъзпитани хора, които все бяха недоволни: „Отпусни се, усмихни се, обърни се надясно, свали малко брадичката, навлажни си устните.“

Готово — още една снимка за реклама на нова марка кафе.

А когато не я викаха? Измъчваше я една-единствена мисъл — отхвърлена бе. Постепенно се научи да живее с това, разбра, че минава през необходимите изпитания, че се проверяват нейната вяра и постоянство. Отказваше да приеме, че курсът, писмата и биографията, пълна с малки представяния на незначителни места, не вършат никаква…

Мобилният й телефонът звънна.

… никаква работа.

Мобилният телефон продължи да звъни.

Докато пътуваше обратно в миналото си и гледаше будката и момиченцето с шоколада, тя разсеяно натисна бутона за приемане на разговор.

Гласът от другата страна казваше, че прослушването е насрочено за след два часа.

Беше насрочено прослушване!

В Кан!

В крайна сметка се оказа, че си е заслужавало да направи усилието да прекоси океана и да дойде в град, където всички хотели са пълни, да се срещне на летището с други момичета в нейното положение (една полякиня, две рускини и една бразилка), да излязат и да тропат по вратите, докато успеят да си наемат малък апартамент на изключително висока цена. След като толкова години беше опитвала късмета си в Чикаго и от време на време беше пътувала до Лос Анджелис в търсене на още агенции, обяви и отхвърляния, бъдещето й се оказа в Европа.

След два часа ли?

По никакъв начин не можеше да стигне с автобус, защото не познаваше маршрутите. Беше отседнала в къща на един висок хълм и до момента беше слизала по стръмното два пъти — за да раздаде своя „бук“ и за маловажната снощна вечеря. И двата пъти бе помолила непознати да я вземат на автостоп, като махаше на мъже, возещи се сами в хубави кабриолети. Всички знаеха, че Кан е сигурно място и всяка жена знаеше, че хубостта много помага в такива моменти. Но сега не можеше да разчита на късмета, трябваше сама да се справи с проблема. При прослушванията часът се спазва точно, това е едно от първите неща, които се научават в агенциите за актьори. А и още първия ден беше забелязала, че винаги има задръствания. Оставаше й единствено да се облече и да хукне. За час и половина щеше да стигне дотам — помнеше хотела, където беше отседнала продуцентката, защото мина оттам предишния следобед, когато търсеше своя шанс.

Проблемът сега беше същият, както и всеки друг път:

„Какво да облека?“

Започна да рови бясно из куфара си и избра дънки на Армани, произведени в Китай и купени на черно в предградията на Чикаго за една пета от цената. Никой не можеше да каже, че са фалшиви, понеже не бяха. Всички знаеха, че китайските компании пращат 80% от продукцията си в оригиналните магазини, а пласират останалите 20% на черно. Да речем, че дънките й бяха от остатъчната стока.

Облече бяла тениска на Дона Каран, която беше по-скъпа от дънките й. Вярна на принципите си, знаеше, че колкото е по-дискретна, толкова по-добре. Никакви къси поли и изрязани деколтета, защото останалите кандидатки сигурно щяха да са облечени така.

Поколеба се за грима. Избра дискретен фон дьо тен и още по-дискретен молив за устни. Вече беше изгубила ценни петнайсет минути.

11:45 ч.

Хората никога не са доволни от нищо. Ако имат малко, искат много. Ако имат много, искат още повече. Ако имат още повече, искат да бъдат щастливи с малко, но не могат да направят никакво усилие в тази посока.

Възможно ли е да не разбират, че щастието е толкова просто? Какво иска онова момиче, което мина на бегом, облечено в дънки и бяла тениска? Какво може да е толкова спешно, че да й попречи да се наслаждава на хубавия слънчев ден, на децата в колички, на палмите по края на плажа?

„Не бягай, момиче! Никога няма да успееш да избягаш от двете най-важни присъствия в живота на всяко човешко същество — Господ и смъртта. Господ и смъртта. Господ следи стъпките ти и е ядосан, защото вижда, че не обръщаш внимание на чудото на живота. А смъртта? Ти току-що мина покрай един труп и дори не го забеляза.“

Игор идва няколко пъти на местопрестъплението. В даден момент си мисли, че тези негови обиколки ще събудят подозрение. Решава да бъде по-предпазлив и застава на около двеста метра от мястото, опрян на балюстрадата към плажа. Той е с тъмни очила, в което няма нищо подозрително, и то не само защото е слънчево, но и защото тъмните очила на място с толкова знаменитости са синоним на статус.

Изненадан е, че вече е пладне, а още никой не е забелязал, че има труп на главната улица на града, който тези дни е център на внимание от страна на целия свят.

Една двойка се приближава към пейката. И мъжът, и жената изглеждат ядосани. Започват да крещят на Спящата красавица. Това са родителите на момичето, които й се карат, че не работи. Мъжът я разтърсва гневно. Веднага след това жената се навежда и му скрива гледката. Игор знае какво ще последва.

Женски викове. Мъжът вади мобилния си телефон от джоба, отдръпва се леко, разтревожен е. Майката разтърсва дъщеря си, но тялото не дава признаци на живот. Заобикалят ги минувачи. Сега вече може да махне тъмните си очила и да се приближи — в крайна сметка е просто още един любопитен човек от тълпата.

Майката плаче, прегърнала момичето. Един младеж я отстранява и се опитва да направи дишане уста в уста, но бързо се отказва — лицето на Оливия вече е започнало да придобива морав оттенък.

— Линейка! Линейка!

Разни хора звънят на един и същ номер. Всички те се чувстват полезни, важни, загрижени. Вече се чува вой на сирена в далечината. Майката вика все по-силно, едно момиче се опитва да я прегърне и да я помоли да се успокои, но тя го отблъсква. Някой подпира трупа и се опитва да го задържи седнал, друг казва да го остави легнал на пейката, вече е късно за всякакви мерки.

— Със сигурност е от свръхдоза наркотици — коментира един мъж до него. — Тая младеж направо се погубва.

Хората, чули коментара, кимат в знак на съгласие. Игор продължава да е безучастен. Идват лекарите от „Бърза помощ“. Той гледа как вадят апаратите от колата, как прилагат електрошок на сърцето й и как един по-опитен лекар гледа всичко безмълвно, защото знае, че вече нищо не може да се направи, но не иска неговите подчинени да бъдат обвинени в немарливост. Свалят носилката, качват я в линейката, майката се вкопчва в дъщеря си, спорят известно време с нея, но накрая й позволяват да влезе и на мига потеглят.

Откакто семейството е намерило трупа до тръгването на линейката не са минали повече от пет минути. Бащата стои объркан, не знае къде да се дене и какво да прави. Без да е наясно кой е той, същият човек, направил коментара за дрогата, отива при него и му повтаря своята версия:

— Не се притеснявайте, господине. Това тук се случва всеки ден.

Бащата не реагира. Продължава да държи телефона си отворен и да гледа с празен поглед. Или не разбира коментара, или не знае какво се случва всеки ден, или е в шок, който бързо ще го отведе в непознато измерение, където болката не съществува.

Така както се появи от нищото, по същия начин тълпата се разпръсва. Остава само мъжът с отворения телефон и другият с тъмните очила в ръката.

— Познавахте ли момичето? — пита Игор. Отговор няма.

По-добре да направи като останалите — да продължи по „Ла Кроазет“ и да види какво става в Кан тази сутрин. Също като бащата и той не знае какво изпитва — разрушил е свят, който не би могъл да изгради отново, дори да разполагаше с цялата власт в света. Дали Ева заслужаваше това? От утробата на онова момиче — Оливия, той знаеше нейното име и това го смущаваше, тъй като тя вече не беше просто лице от тълпата — можеше да се роди гений, който да открие лек за рака или да изработи такъв договор, че светът най-накрая да живее в мир. Беше ликвидирал не просто една млада жена, а и всички бъдещи поколения, на които би могла да даде начало. Какво извърши той? Дали любовта, колкото и да е силна, можеше да оправдае постъпката му?

Сбърка с първата жертва. Тя никога нямаше да стане новина, Ева нямаше да разбере посланието му.

Недей да мислиш, вече се е случило. Ти си готов да стигнеш по-далеч, върви напред. Момичето ще разбере, че смъртта му не е била напразна, а жертва в името на по-висша любов. Огледай се наоколо, виж какво става из града, дръж се като обикновен гражданин — ти вече си получил своята дажба от страданието в този живот и сега заслужаваш малко спокойствие и удобства.

Възползвай се от Фестивала. Готов си за това.

Дори да беше по бански, щеше да му е трудно да се добере до плажа. Очевидно хотелите имаха право на големи ивици, където бяха разположили шезлонгите, табелите, келнерите и охранителите си, които при всеки опит за достъп до запазената територия искаха ключовете или някакъв друг документ, доказващ, че си гост на хотела. На други места плажът беше зает от големи бели шатри, където някоя филмова продуцентка, марка бира или козметичен продукт лансират нещо ново. Наричаха мероприятието „обяд“. На него хората се обличаха нормално, като за нормално се смяташе да имаш шапка на главата, цветна риза и светли панталони за мъжете, и бижута, туники, бермуди и ниски обувки за жените.

Тъмни очила и за двата пола. Не биваше да се излага на показ твърде много плът, тъй като на Суперкласата вече й бе минала възрастта за разголване — то щеше да предизвика смях или още по-точно съжаление.

Игор забелязва още един детайл, мобилния телефон. Най-важната част от всяка екипировка.

Важно беше да се получават съобщения и обаждания всяка минута, да се прекъсват разговори, за да се откликва на всяко ненужно обаждане и да се пишат огромни съобщения в отговор. Всички бяха забравили, че тези съобщения носеха съкратеното име sms, което идваше от short message service или услуга за кратки съобщения, и използваха малката клавиатура като пишеща машина. Беше бавно, неудобно и можеше да причини сериозни увреждания на палците, но какво от това? Не само в Кан, но и в целия свят пространството беше изпълнено с неща като: „Добро утро, любов моя, събудих се с мисълта за теб и съм щастлив, че те има в моя живот.“, „Идвам след десет минути, моля, приготви ми обяд и виж дали дрехите са изпратени за пране.“, „Партито е много тъпо, но няма къде другаде да отида, ти къде си?“.

Неща, чието написване отнемаше пет минути, а можеха да бъдат казани само за десет секунди. Такъв беше светът.

Игор отлично знае за какво става дума, тъй като е спечелил стотици милиони долари благодарение на факта, че телефонът не е просто средство за комуникация между хората, а и проводник на надеждата, начин да знаеш, че не си сам, и да покажеш на останалите собствената си значимост.

Този механизъм води света към състояние на пълна лудост.

Благодарение на хитра система, разработена в Лондон, само за 5 евро на месец една централа изпраща стандартни съобщения на всеки три минути. Когато разговаряме с някого, когото искаме да впечатлим, е достатъчно преди това да се обадим на определен номер и да предупредим системата. Тогава телефонът изписква, вадим го от джоба си, отваряме съобщението, поглеждаме го бързо и казваме, че това може да почака (разбира се, че може — пише само „както пожелахте“ и часа). Така събеседникът ни се чувства по-важен и сделките стават по-лесно, тъй като той знае, че срещу него седи зает човек. След три минути разговорът отново е прекъснат от друго съобщение, напрежението расте и абонатът може да реши дали да изключи телефона си за петнайсет минути, или да каже, че е зает, и да се освободи от нежеланата компания.

В една-единствена ситуация телефоните задължително се изключват. Не на официалните обеди, по време на пиеса в театъра, на най-важния момент във филма или на най-трудната ария в операта — всички сме чували звънящите телефони в който и да било от тези случаи. Единственият момент, когато хората се притесняват от възможността телефонът да представлява опасност, е когато се качват на самолет и чуват една и съща лъжа: „Мобилните телефони трябва да останат изключени по време на целия полет, тъй като могат да повлияят на навигационните системи.“

Всички вярват в това и се подчиняват.

Игор знаеше кога се роди този мит. Преди доста години авиокомпаниите всячески се опитваха да убедят пътниците да говорят по телефоните до седалките си. Десет долара на минута, използвайки същата система, която и един мобилен телефон. Не се получи, но легендата си остана — пропуснаха да махнат това от указанията, които стюардесата чете преди излитане. Ала никой не знаеше, че на всички полети има поне двама-трима, които забравят да изключат телефона си. Че преносимите компютри имаха достъп до интернет посредством същата система, която поддържа и мобилните телефони. Никога, никъде по света, нито един самолет не бе паднал по тази причина.

Сега се опитваха да променят част от легендата, без да шокират пътниците, като същевременно поддържаха високи цени — по мобилните телефони можеше да се говори, стига да използваха системата за навигация на самолета. Струваше четири пъти по-скъпо. И никой не обясняваше какво точно означава „системата за навигация на самолета“. Но щом хората искаха да ги мамят по този начин, проблемът си бе техен.

Продължава нататък. Нещо в последния поглед на момичето го е смутило, но предпочита да не мисли за това.

Още охрана, още тъмни очила, още бикини по плажа, още светли дрехи и бижута в шатрите, още забързани хора — сякаш имат да вършат нещо много важно тази утрин. Още фотографи на всеки ъгъл, опитващи се да заснемат нещо невиждано, още безплатни вестници и списания за това какво става по време на Фестивала, още дистрибутори на листовки сред простосмъртните, които не са поканени в белите шатри, листовки за ресторанти на върха на хълма, където се говори малко за събитията на „Ла Кроазет“ и където моделите си наемат квартири, надявайки се да ги повикат на прослушване, което ще промени живота им завинаги.

Всичко е толкова познато. Всичко е толкова предсказуемо. Ако сега реши да отиде на някой от тези импровизирани „обеди“, никой няма да посмее да му поиска документ за самоличност, тъй като още е рано и организаторите се страхуват мероприятието да не остане без публика. Ала след половин час в зависимост от резултата охранителите може да получат ясни указания да пускат само хубави момичета без придружители.

Защо пък да не опита?

Подчинява се на порива си — в края на краищата има мисия. Слиза на плажа на място, където има бяла шатра с климатик и пластмасови столове и маси, повечето от които са празни. Един от охранителите иска да види поканата му и той се преструва, че я търси в джоба си. Някакво момиче, облечено в червено, пита дали може да помогне с нещо. Явно е от организаторите.

Той подава визитната си картичка с лого на телефонната му компания. На нея пише: „Игор Малев — президент“

Твърди, че със сигурност е в списъка на гостите, но навярно поканата е останала в хотела — бързал е за ранни срещи и е забравил да я вземе. Момичето го поздравява с добре дошъл и го кани да влезе. Тя се е научила да преценява хората по облеклото. Знае също, че „президент“ означава едно и също навсякъде по света. Още повече пък президент на руска компания! Такива като него не си знаят парите. Не е необходимо да проверява списъка.

Игор влиза и отива на бара. Шатрата наистина е добре оборудвана, има дори дансинг. Поръчва си сок от ананас, защото така подхожда на атмосферата.

И най-вече защото в средата на украсената със синьо японско чадърче чаша има черна сламка.

Сяда на една от многото празни маси. Сред малцината присъстващи има мъж на петдесет и няколко години с боядисана кестенява коса и изкуствен загар. Явно дълго е тренирал в спортните зали, които обещават вечна младост. Носи протрита избеляла риза. Седи с други двама мъже, облечени в безупречни дизайнерски костюми. И двамата оглеждат Игор и той извръща глава, въпреки че продължава да ги следи с крайчеца на окото си иззад тъмните очила. Мъжете с костюмите продължават да се питат кой е новодошлият, но после губят интерес към него.

Ала не и Игор, който е все по-заинтригуван от мъжа с боядисаната коса.

Той дори няма телефон на масата, въпреки че двамата му помощници не престават да отговорят на повиквания.

Щом толкова зле облечен, потен и грозен човек седи на най-хубавата маса, щом телефонът му е изключен, щом келнерът постоянно го наобикаля, а той дори не благоволява да отговори и само го отпъжда с помахване, Игор знае, че насреща му седи някой много, много важен.

Вади от джоба си банкнота от петдесет евро и я подава на момчето, което реди прибори и чинии по масите.

— Кой е онзи господин с избелялата синя риза? — пита Игор и посочва с поглед към масата.

— Явиц Уайлд. Много важен човек.

Чудесно. След някой толкова незначителен като момичето на „Ла Кроазет“ Явиц би бил идеален. Не някой известен, а някой важен. Някой, който решава кой може да застане в светлината на прожекторите и не се чувства длъжен да парадира с нещо, защото знае кой е и какво представлява. Някой, който дърпа конците на своите марионетки и прави така, че те да се чувстват най-привилегированите и желани същества на света, докато един ден поради някаква си причина не реши да отреже конците и куклите да паднат безжизнени и безсилни.

Човек от Суперкласата. Значи някой с фалшиви приятели и много врагове.

— Още един въпрос. Приемливо ли е да се рушат светове в името на голямата любов?

Момчето се засмива и пита:

— Вие Господ ли сте? Или гей?

— Нито едното от двете, но благодаря за отговора — разбира, че е сбъркал. Първо, защото не се нуждае от ничия подкрепа, за да оправдае действията си — той е убеден, че след като всички ще умрат някой ден, си струва някои да загубят живота си в името на нещо по-велико. Откакто свят светува, хора са загивали, за да нахранят своето племе, девици са били принасяни в жертва, за да умилостивят боговете и драконите. И второ, показал е на един непознат, че проявява интерес към мъжа на отсрещната маса.

Момчето сигурно ще забрави въпроса му, но няма нужда от безсмислени рискове. После си казва, че на подобен фестивал е нормално хората да искат да узнаят кои са останалите и още по-нормално е да заплатят за информацията. Вече го е правил стотици пъти в различни ресторанти по света и за него също са питали така — плащали са на келнера, за да разберат кой е, за да имат по-добра маса или за да пратят някому дискретно послание. Келнерите не само са свикнали с това поведение, ами едва ли не го очакват.

Не, момчето изобщо няма да се сети. Вече е пред следващата си жертва. Ако успее да осъществи плана си и ако младият келнер бъде разпитан, ще каже, че единственото странно нещо, случило се през деня, е въпросът на един непознат дали си струва да се рушат светове в името на голямата любов. А може дори да не си спомни точно думите. Полицаите ще попитат: „Как изглеждаше?“ — „Не обърнах внимание. Но не беше гей.“ Полицаите са свикнали с френските интелектуалци, които обикновено избират баровете, за да лансират своите странни тези и да разсъждават върху социологията на кинофестивалите например. И ще приключат набързо с темата.

Но нещо го безпокои.

Името. Имената.

Вече е убивал и преди — с оръжията и благословията на своята страна. Не знае точно колко души е убил, но рядко е виждал лицата им и никога, абсолютно никога, не е питал за имената им. Защото, когато знаеш нечие име, си даваш сметка, че си изправен пред човешко същество, а не пред „врага“. Името превръща човека в уникален и специален индивид с минало и бъдеще, с възходи и вероятни падения, с победи и поражения. Хората се отъждествяват с името си, гордеят се с него, повтарят го хиляди пъти през живота си. То е първата дума, която научават след „мама“ и „тате“.

Оливия. Явиц. Игор. Ева.

А духът няма име. Той е абсолютната истина, която обитава тялото за известно време и един ден го напуска. Господ не ще си направи труда да попита: „Как се казваш?“, когато душата се изправи на съд пред него. Господ ще пита само: „Ти обичаше ли, докато беше жив?“ Смисълът на живота е способността да обичаш, а не името, записано в паспорта, визитната картичка и другите документи. Големите мистици са променяли имената си, а понякога напълно са се отказвали от тях. Когато попитали Йоан Кръстител кой е, той казал само: „Аз съм глас на викащия в пустинята.“ Когато среща човека, върху когото съгражда църквата си, Исус пренебрегва факта, че той цял живот се е казвал Симон, и започва да го нарича Петър. Когато Мойсей пита Бог как Му е името, отговорът е: „Аз съм Оня, който съм.“

Може би трябва да потърси друг човек. Вече му стига една жертва с име — Оливия. Но в този момент чувства, че не може да се върне назад, въпреки че решава повече да не пита как се казва светът, който се кани да разруши. Не може да отстъпи, защото иска да бъде справедлив с нещастното момиче от плажа, толкова беззащитно, толкова лесна и сладка жертва. Неговото ново предизвикателство — псевдоатлетичен потен мъж с боядисана коса, отегчен поглед и голяма власт — ще е доста по-трудно. Двамата мъже в костюми не са просто компания, забелязва, че въртят глави насам-натам и следят всичко, което се случва. Ако иска да е достоен за Ева и справедлив към Оливия, трябва да докаже смелостта си.

Оставя сламката в сока от ананас. Постепенно прииждат хора. Сега трябва да изчака шатрата да се напълни. Сигурно ще е скоро. Както не беше планирал да разруши един свят на прочутия булевард в Кан посред бял ден, така и сега не знае как точно ще осъществи замисъла си. Но нещо му подсказва, че е избрал перфектното място.

Мислите му вече не са при нещастното момиче от „Ла Кроазет“. Адреналинът бързо нахлува в кръвта му, сърцето му бие все по-силно, възбуден е и е доволен.

Явиц Уайлд няма да си губи времето само за да яде и пие безплатно на едно от хилядите светски събития, на които е поканен през годината. Щом е тук, значи е заради нещо или заради някого.

Това нещо или този някой със сигурност ще е най-доброто алиби.

12:26 ч.

Явиц вижда как хората пристигат и шатрата се препълва. Мисли си все същото, както винаги.

Какво търси тук? Нищо не му трябва. Почти нищо от никого, има всичко. Известен е в света на киното, може да спи с всяка жена, която пожелае, въпреки че е грозен и зле облечен. Добре си е така. Отмина времето, когато имаше само един костюм и в редките случаи, когато получаваше покана от Суперкласата, се издокарваше за подобен обяд, сякаш е най-важното нещо на света. Днес знае, че единствената променлива са градовете, в които се дават тези обеди. Всичко останало е предсказуемо и скучно.

Едни идват, за да му кажат, че обожават работата му. Други го наричат герой и му благодарят за шансовете, които предоставя на начинаещите. Хубавите интелигентни жени, които не се подвеждат по външния вид, ще забележат навалицата около масата му, ще попитат келнера кой е и веднага ще намерят начин да го заговорят, убедени, че единственото, което го интересува, е сексът. Всички, абсолютно всички искат нещо от него. Затова го хвалят и ласкаят, и му предлагат неща, които според тях иска. А той иска единствено да го оставят на мира.

Вече е бил на хиляди такива събирания. Пита се защо е тук. Само защото не може да спи. Не заспа и в частния си самолет — чудо на техниката, което лети на единайсет хиляди метра височина от Калифорния до Франция, без да каца за презареждане. Сменил е оригиналното обзавеждане — въпреки че в него могат да пътуват комфортно осемнайсет души, той е оставил само шест кресла. Салонът е напълно изолиран от кабината на екипажа. Винаги се намира някой, който да го моли: „Може ли да пътувам с вас?“ Сега си има извинение: „Няма място!“

Явиц беше обзавел новата си играчка, струваща около 40 милиона долара, с две легла, маса за конференции със звукова система „Миранда“ („Бенг и Олуфсен“ имаха отличен дизайн и чудесна реклама, но вече им беше попреминало времето), две кафе машини, микровълнова печка за антуража си и електрическа печка за него самия (защото мразеше притоплена храна). Явиц пиеше само шампанско. Ако някой пожелаеше да сподели с него бутилка „Моет-е-Шандон“ от 1961 г., винаги бе добре дошъл. Но в бара на самолета имаше всякакъв вид напитки за гостите. И два огромни плазмени екрана, винаги в готовност да покажат най-новите филми, още неизлъчвани по кината.

Самолетът беше един от най-добрите в света (макар че французите настояваха, че „Фалкон“ са с по-добри качества), но колкото и пари и власт да имаше, нямаше да успее да пренастрои всички часовници в Европа. В момента в Лос Анджелис беше 3:43 ч. сутринта и той започваше да чувства истинска умора. Цяла нощ беше будувал, местейки се от парти на парти, отговаряйки на идиотските въпроси, с които започваше всеки разговор:

„Как мина полетът?“

Явиц винаги отговаряше с контравъпрос:

„Защо?“

Тъй като хората не знаеха какво точно да кажат, се усмихваха насила и задаваха следващия въпрос от списъка: „Колко време ще останете?“

А Явиц отново питаше: „Защо?“ В следващия момент се преструваше, че трябва да отговори на телефонно обаждане, извиняваше се и се отдалечаваше със своите неизменни приятели.

Нищо интересно. Но кой би бил интересен за човек, който на практика притежава всичко, което може да се купи с пари? Беше се опитал да смени приятелите си, търсейки съвсем различни хора от свързаните с киното: философи, писатели, жонгльори от цирка, директори на фирми за храни. Отначало всичко беше като меден месец, докато не дойдеше неизбежният въпрос: „Дали не бихте погледнали моя сценарий?“ Или вторият неизбежен въпрос: „Имам приятелка, който/която винаги е искал/а да стане актьор/актриса. Дали не бихте могли да се срещнете?“

А той не искаше да се среща с никого. Освен работата му съществуваха и други неща, които да прави в живота си. Имаше навика веднъж месечно да лети до Аляска, да влезе в първия бар там, да се напие, да яде пица, да обикаля сред природата, да разговаря със старите хора от малките градчета. По два часа дневно тренираше в своята фитнес зала, но пак беше с наднормено тегло и лекарите му казваха, че всеки момент може да се появят проблеми със сърцето. Не се вълнуваше много от физическата си форма, щеше му се просто да облекчи постоянното си напрежение, което сякаш го смазваше във всяка секунда от деня, искаше да медитира, да излекува душевните си рани. Когато ходеше на село, винаги разпитваше случайни хора за това какъв е „нормалният“ живот, защото вече беше забравил. Отговорите бяха най-различни, но постепенно разбра, че е съвсем сам на този свят, въпреки че вечно бе обграден с хора.

Накрая състави списък за нормалното въз основа на чутото.

Явиц се огледа. Имаше един мъж с тъмни очила, който пиеше плодов сок и изглеждаше далеч от всичко наоколо — съзерцаваше морето и не се интересуваше от никого. Хубав елегантен мъж с посивяла коса. Беше един от първите пристигнали и вече трябваше да е разбрал кой е той, но не полагаше никакви усилия да му се представи. Дори имаше смелостта да остане сам! Самотата в Кан бе анатема. Тя бе синоним на това, че никой не се интересува от теб, на липсата ти на значимост и връзки.

Завидя на този мъж. Със сигурност нямаше нищо общо с неговия „списък на нормалното“, който винаги беше в джоба му. Изглеждаше независим и свободен.

Много му се искаше да поговори с него, но беше твърде уморен.

Обърна се към един от „приятелите“ си:

— Какво е да си нормален?

— Да нямате проблем със съвестта си? Да не би да се разкайвате за нещо?

Явиц беше задал грешния въпрос на грешния човек, който вероятно сега смяташе, че изпитва някакви угризения и иска да започне нов живот. Нищо подобно. А дори и да имаше угризения, беше твърде късно да започне отначало. Познаваше правилата на играта.

— Питам какво е да си нормален.

„Приятелят“ се замисли. Другият на масата продължи да следи движението наоколо.

— Да живееш като някой от тези хора без амбиции — отвърна накрая мъжът.

Явиц извади от джоба си списъка и го сложи на масата.

— Винаги нося това със себе си. И ще добавя още неща.

„Приятелят“ каза, че не може да го прочете сега, трябва да обърне внимание на случващото се. Другият — по-спокоен и по-уверен — зачете написаното.

Списък на нормалното:

1) Нормално е всичко, което те кара да забравиш кой си и какво искаш, та да можеш да работиш, да произвеждаш и възпроизвеждаш, да печелиш пари.

2) Да имаш правила за водене на война (Женевската конвенция).

3) Да пропилееш години от живота си в университета, а после да не можеш да си намериш работа.

4) Да работиш от девет сутринта до пет следобед нещо, което не ти носи никакво удоволствие, стига след трийсет години да успееш да се пенсионираш.

5) Да се пенсионираш и да откриеш, че вече нямаш енергия да се радваш на живота. Не след дълго да умреш от досада.

6) Да си слагаш ботокс.

7) Да разбереш, че властта е много по-важна от парите, а парите — по-важни от щастието.

8) Да се присмиваш на хората, които търсят щастието, а не парите, наричайки ги „хора без амбиции“.

9) Да купуваш вещи — коли, къщи, дрехи — и да подчиняваш живота си на тези вещи, вместо наистина да се опиташ да проумееш действителната причина да си жив.

10) Да не разговаряш с непознати. Да злословиш по адрес на съседа си.

11) Винаги да смяташ, че родителите имат право.

12) Да се ожениш, да имаш деца, да запазиш семейството си, въпреки че любовта си е отишла, твърдейки, че е за доброто на детето (което сякаш не присъства на постоянните кавги).

13) Да критикуваш всички, които се опитват да бъдат различни.

14) Да се будиш от някакъв истеричен будилник до леглото си.

15) Да вярваш на абсолютно всичко, което пише в пресата.

16) Да носиш на врата си цветно парче плат без каквато и да било видима функция, което има гръмкото наименование „вратовръзка“.

17) Никога да не задаваш директно въпросите си, дори и човекът отсреща да трябва да гадае какво го питаш.

18) Да останеш с усмивка на устата, когато умираш от желание да заплачеш. И да съжаляваш всички, които изразяват чувствата си.

19) Да смяташ, че изкуството струва цяло състояние или че не струва пукната пара.

20) Да презираш онова, което си постигнал с лекота, понеже не е имало „достатъчно жертви“ и затова няма исканите качества.

21) Да следваш модата, въпреки че всичко модно изглежда смехотворно и е адски неудобно.

22) Да си убеден, че всяка известна личност е натрупала купища пари.

23) Да инвестираш много във външната си красота, а да не те е грижа за вътрешната.

24) Да използваш всички възможни средства, за да покажеш, че макар и да си нормален човек, стоиш несравнимо по-горе от останалите хора.

25) В градския транспорт никога да не поглеждаш пътниците право в очите, за да не го изтълкуват като опит за флирт.

26) Когато се качваш в асансьора, винаги да си обърнат към вратата и да се преструваш, че си единственият човек вътре, колкото и да е претъпкан.

27) Никога да не се смееш високо в ресторанта, колкото и да е смешна някоя история.

28) В северното полукълбо да носиш дрехи винаги според сезона — голи ръце през пролетта (колкото и да е студено) и палто през есента (колкото и да е топло).

29) В южното полукълбо да украсяваш коледната елха с памук, въпреки че раждането на Исус няма нищо общо със снега.

30) Щом започнеш да остаряваш, вече да се смяташ за най-големия мъдрец на света, въпреки че не си живял достатъчно, за да знаеш кое е добро и кое зло.

31) Да отидеш на благотворителен прием и да решиш, че така си допринесъл достатъчно за премахването на социалното неравенство по света.

32) Да ядеш по три пъти на ден дори когато не си гладен.

33) Да вярваш, че другите винаги са по-добри във всичко — те са по-хубави, по-кадърни, по-богати, по-интелигентни. Прекалено е рисковано да прекрачиш собствените си граници, по-добре да не правиш нищо.

34) Да използваш колата си като оръжие и като непробиваем щит.

35) Да псуваш в задръстване.

36) Да смяташ, че за всичко, в което детето ти греши, е виновна компанията, която си е избрало.

37) Да се ожениш за първия срещнат, който ти предложи положение в обществото. Любовта може да почака.

38) Да повтаряш „аз опитах“, дори изобщо да не е така.

39) Да отлагаш най-интересните неща в живота за по-късно, когато вече нямаш енергия за тях.

40) Да се бориш с депресията чрез ежедневни големи дози телевизия.

41) Да вярваш, че може винаги да си сигурен във всичко, което си постигнал.

42) Да смяташ, че жените не обичат футбола, а мъжете — обзавеждането на дома и готвенето.

43) Да обвиняваш правителството за всичко лошо, което се случва.

44) Да си убеден, че да бъдеш добър, почтен и почтителен, означава другите да те смятат за слаб, уязвим и лесен за манипулиране.

45) Също така да си убеден, че агресията и проявата на лошо възпитание към другите са синоними на това да си властна личност.

46) Да се страхуваш от фиброскопията (мъжете) и от раждането (жените).

„Приятелят“ се смее:

— Би трябвало да се заснеме филм на тази тема — коментира той.

„Още един. Не могат да мислят за нищо друго. Изобщо не знаят какво правя, въпреки че са с мен. Аз не правя филми.“

Един филм винаги започва с човек, който вече е от филмовите среди — с продуцента. Той е прочел някоя книга или му е хрумнала брилянтна идея, докато е карал по пътищата на Лос Анджелис — в действителност едно гигантско предградие. Сам е в колата си и има желание да превърне брилянтната идея в нещо, което да бъде видяно на екрана.

Проучва дали филмовите права на книгата са свободни. Ако не са, търси друг продукт — в края на краищата само в Щатите годишно се издават над шейсет хиляди заглавия. Ако отговорът е положителен, се обажда директно на автора и прави минимална оферта. Обикновено офертата бива приета, защото не само актьорите и актрисите искат да станат част от машината за мечти — всеки автор се чувства по-значим, ако думите му се превърнат в образи.

Уговарят си обяд. Продуцентът казва, че става дума за „изключително кинематографично произведение“ и че авторът е „гений, който заслужава да получи признание“. Авторът обяснява, че е работил над книгата си в продължение на пет години, и моли да се включи в писането на сценария. „Не бива, понеже езикът е друг. Но ще останете доволен от резултата.“

Допълва: „Филмът ще се придържа към книгата.“ Което си е абсолютна, стопроцентова лъжа, и двамата знаят това.

Писателят мисли, че този път ще трябва да приеме предложените условия, но си казва, че другия път ще е различно. Съгласява се. Продуцентът заявява, че ще трябва да заинтригуват голяма филмова студия, защото проектът се нуждае от финансова подкрепа. Казва, че ще наеме тази и тази знаменитост за главните роли — още една абсолютна, стопроцентова лъжа, която се повтаря винаги, защото дава резултат в момента на съблазняването. Купува така наречената „опция“. По-точно плаща около десет хиляди долара, за да държи правата в продължение на три години. И какво става после? „Ами ще ви платим още десет пъти по толкова и два процента от чистата печалба.“ С това разговорът по финансовата част приключва, тъй като авторът вярва, че ще спечели цяло състояние с частта си от приходите.

Ако беше попитал своите приятели, щеше да знае, че холивудските счетоводители владеят магията, с която филмите никога да не излизат на печалба.

В края на обяда продуцентът вади огромен договор от джоба си и предлага да го подпишат сега, за да може студията да знае, че наистина има продукта в ръцете си. Писателят, поглеждайки процента (несъществуващ) и възможността да види името си на фасадата на някое кино (също несъществуваща, тъй като най-много името му да се появи на един ред с „по романа на…“), подписва, без да мисли.

Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди години.

Продуцентът започва да тропа по вратите на студиите. Вече са чували името му и някои врати се отварят. Ала невинаги приемат предложението. В този случай той дори не си прави труда отново да покани автора на обяд. Праща му писмо, в което казва, че въпреки неговия ентусиазъм киноиндустрията все още не разбира такъв тип сюжети и му връща договора (който, разбира се, не е подписал).

Ако предложението е прието, продуцентът отива при най-нисшестоящия в йерархията — при сценариста. Това е онзи, който ще прекара дни, седмици и месеци да пренаписва по няколко пъти оригиналната идея или да адаптира книгата за екрана. Сценариите се пращат на продуцента (никога на автора на книгата), който обикновено автоматично отхвърля първата чернова, убеден, че сценаристът може да го направи и по-добре. Още седмици и месеци с кафе и будуване за младия талант (или стария професионалист — тук няма средни положения), който преправя всяка отхвърлена или променена от продуцента сцена. (Сценаристът се пита: „Ако той умее да пише по-добре от мен, защо не го прави?“ В този момент мисли за своята заплата и се връща при компютъра, без да се оплаква повече.)

Най-накрая текстът е почти готов. Тогава продуцентът моли да се махнат всички политически препратки, които биха могли да създадат проблеми с по-консервативната публика, и да се добавят повече целувки, защото жените много ги обичат. Историята трябва да има начало, среда и край. Трябва да има герой, по когото се леят сълзи заради неговата саможертва и преданост. Някой трябва да загуби любим човек в началото на филма и да го срещне отново в края. В общи линии голяма част от сценариите могат да се резюмират в един ред:

Мъж обича жена. Мъж губи жена. Мъж си връща жена.

Деветдесет процента от филмите са вариации на този ред.

Филмите, които не следват това правило, трябва да съдържат много агресия, за да компенсират. Или много специални ефекти, за да зарадват публиката. Формулата, изпитана вече хиляди пъти, винаги е печеливша, затова по-добре да няма рискове.

Снабден с добре написаната история, къде отива продуцентът?

Отива в студията, която е финансирала проекта. Ала тя има цял куп филми, които да пуска във все по-малкото на брой киносалони по света. Молят го да почака малко или да си потърси някой независим дистрибутор — но не и без преди това да го принудят да подпише друг огромен договор (предвиждащ изключителни права дори „извън планетата Земя“), с който да поеме отговорност за похарчените средства.

„И точно тогава на сцената се появяват хора като мен.“ Независимият дистрибутор, който може да върви неразпознат по улицата, въпреки че на всички партита на киноиндустрията знаят кой е той. Човекът, който не е открил темата, не е следвал сценария, не е инвестирал нито цент.

Явиц е посредник. Той е дистрибуторът!

Приема продуцента в малък офис (фактът, че има голям самолет, къща с басейн, покани за всички събития по света, е само за негово удобство — продуцентът не заслужава дори минерална вода). Взема диска с филма, занася го в дома си. Гледа първите десет минути. Ако му хареса, гледа докрай, но това се случва веднъж на сто нови продукта. В такъв случай харчи десет цента за обаждане по телефона и казва на продуцента да дойде отново на тази и тази дата в толкова часа.

„Ще подпишем споразумение — казва той, сякаш прави огромна услуга. — Ще го разпространявам.“

Продуцентът се опитва да преговаря. Иска да разбере в колко кинозали, в колко страни, при какви условия. Абсолютно излишни въпроси, тъй като знае какво ще чуе: „Зависи от първите реакции на тестовата публика.“ Продуктът се показва пред публика, подбрана сред различните социални прослойки, хора, посочени от специализираните маркетингови агенции. Резултатът се анализира от професионалисти. Ако е положителен, Явиц харчи още десет цента за телефонно обаждане и на другия ден приема продуцента с три копия от още един гигантски договор. Продуцентът иска време, за да може адвокатът му да го прочете. Явиц казва, че няма нищо против, но не може да гарантира, че като се върне, вече няма да се е захванал с разпространението на друг филм.

Продуцентът поглежда само клаузата, в която пише колко ще спечели той. Доволен е от видяното и подписва. Не би желал да изпусне такава възможност.

Вече са минали много години, откакто е седял с автора, за да обсъжда темата. Забравил е, че в момента се намира в същата ситуация.

Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди години.

Докато гледаше как шатрата се пълни с гости, Явиц отново си задаваше въпроса какво търси там. Контролираше повече от петстотин кинозали в САЩ, имаше договор за изключителни права с още петстотин в останалата част на света, където местните агенции бяха длъжни да купуват всичко, което той предлага, дори понякога да не е успешно. Те знаеха, че един силен филм може да компенсира други пет с оскъдна публика. Зависеха от Явиц, независимия мегадистрибутор, героя, който беше успял да пробие монопола на големите студии и да се превърне в легенда в тези среди.

Никога не си бяха задавали въпроса как е постигнал този подвиг. Стига да продължаваше да им осигурява голям успех на всеки пет провала (средното съотношение при студиите беше един успех на девет провала), този въпрос нямаше значение.

Ала Явиц знаеше защо е толкова преуспял. И затова никога не излизаше без своите двама „приятели“, които в момента отговаряха на обаждания, уреждаха срещи, приемаха покани. Въпреки че двамата бяха с нормална физика в сравнение с горилите на входа, струваха колкото цяла войска. Бяха тренирали в Израел и бяха служили в Уганда, Аржентина и Панама. Докато единият говореше по телефона, другият неуморно шареше с поглед и запаметяваше всеки човек, всяко движение и всеки жест. Редуваха се в дейността си също като симултанните преводачи и диспечерите. Работата изискваше почивка на всеки петнайсет минути.

Какво прави на този „обяд“? Можеше да си остане в хотела и да се опита да поспи, вече е уморен от ласкателства и похвали. Омръзнало му е да казва на всеки десет минути да не му дават визитна картичка, понеже ще я загуби. Когато настояваха, любезно молеше да говорят с някоя от неговите секретарки (задължително настанени в друг луксозен хотел на „Ла Кроазет“, без право на сън, винаги на телефона, който не преставаше да звъни, вечно отговарящи на електронните писма от киносалони по целия свят, които въпреки многобройните филтри срещу нежелани съобщения винаги пристигаха заедно с предложения за уголемяване на пениса или съвети за получаване на многократен оргазъм). Според това как ще кимне някой от неговите асистенти той даваше адреса и телефона на секретарката или казваше, че в момента визитките са свършили.

Какво прави на този „обяд“? В Лос Анджелис по това време спеше, колкото и късно да се е прибрал от някое парти. Явиц знае отговора, но не иска да го приеме — страх го е да е сам. Завижда на мъжа, който пристигна рано и започна да пие коктейла си със зареян в морето поглед, привидно спокоен, без желание да се прави на важен или зает. Решава да го покани да пийнат нещо заедно. Но забелязва, че вече не е там.

Тъкмо тогава усеща някакво боцване в гърба.

„Комари. Ето защо мразя партита на пясъка.“

Когато се опитва да почеше мястото, вади от тялото си малка игличка. Що за идиотска шега! Поглежда назад и на около два метра през многото минаващи гости вижда как един чернокож мъж, вероятно от Ямайка, ако се съди по дългата коса на масури, се смее, докато група жени го гледа с почитание и желание.

Твърде е уморен, за да отговори на предизвикателството. По-добре да остави ямаеца да се прави на забавен — та това е всичко, което той може, за да впечатлява околните.

— Идиот.

Двамата му придружители веднага реагират на внезапните странни движения на човека, когото трябва да пазят срещу четиристотин трийсет и пет долара на ден. Единият от тях посяга към дясното си рамо, където в трудно забележим под сакото кобур има автоматично оръжие. Другият става и с дискретен скок (в крайна сметка се намират на парти) застава между чернокожия и своя шеф.

— Няма нищо — казва Явиц. — Просто шега. Показва иглата.

Двамата идиоти са подготвени срещу атаки с огнестрелно оръжие, срещу ножове и физическа агресия, срещу заплахи от атентат. Винаги първи влизат в хотелската му стая. Винаги са готови да стрелят, ако се наложи. Познават кога някой носи оръжие (което е обичайно в много градове по света) и не свалят очи от него, докато човекът не докаже, че не представлява заплаха. Когато Явиц се качва в асансьор, се чувства притиснат от двете страни — охранителите му долепят телата си и оформят нещо като стена. Никога не ги е виждал да вадят пистолетите си, защото, ако това се случи, то задължително ще последват изстрели. Обикновено решават всички проблеми с поглед и спокоен разговор.

Проблеми? Никога не е имал проблеми, откакто си има „приятели“. Сякаш самото им присъствие е достатъчно, за да прогони злите духове и лошите намерения.

— Онзи мъж. Един от първите пристигнали, който седеше сам на масата — казва единият. — Той беше въоръжен, нали?

Другият промърморва нещо като „възможно е“. Но вече е минало доста време, откакто си е тръгнал. А и през целия си престой тук беше под наблюдение, тъй като не можеха да видят накъде гледа зад тъмните си очила.

Успокояват се. Единият отново се заема с телефона, а другият вперва поглед в чернокожия от Ямайка, който го поглежда без никакъв страх. Има нещо странно в този мъж. Ако реши да направи още нещо, ще му се наложи да носи чене. Всичко ще бъде извършено максимално дискретно, на пясъка, далеч от хорските очи и то само от единия от тях, докато другият чака с пръст на спусъка. Подобни провокации може да са само за прикритие, чиято единствена цел е да отдалечи охранителите от жертвата. Вече бяха свикнали с този стар номер.

— Всичко е наред…

— Не, не е наред. Викнете линейка. Не мога да мръдна ръката си.

12:44 ч.

Какъв късмет!

Тази сутрин тя очакваше всичко, но не и да срещне човека, който — сигурна беше в това — щеше да промени живота й. Но той е там, с неизменния си небрежен вид, седи с двама приятели, защото властимащите не се нуждаят от нищо, за да покажат на какво са способни. Дори не ползват охрана.

Според Морийн хората в Кан се делят на две категории:

А) Хора със загар, които по цял ден прекарват на слънце (защото вероятно вече са били победители) и имат специален пропуск за зоните с ограничен достъп по време на Фестивала. Когато се прибират в хотелите си, ги очакват покани за различни събития. По-голямата част от тези покани те изхвърлят в кошчето за боклук.

Б) Бледи хора без загар, които тичат от един мрачен офис до друг, провеждат кастинги, присъстват на чудесни филми, които ще останат незабелязани сред многото оферти, или на чудовищни боклуци, които могат да намерят място под слънцето (сред онези със загар), защото имат необходимите връзки с точния човек.

Явиц Уайлд има завиден загар.

Събитието, което завладява малкия град в Южна Франция за дванайсет дни, което кара всички цени да скочат, което позволява само на автомобили с пропуски да се движат по улиците и задръства летището с частни самолети, а плажовете с фотомодели, не представлява само един обграден от многобройни фотографи червен килим, по който минават големите звезди към входа на Фестивалния дворец.

Кан не е за модата, Кан е за филмите!

Въпреки че луксът и блясъкът се натрапват, истинската душа на Фестивала е огромният филмов пазар — купувачи и продавачи от цял свят идват тук, за да търгуват със завършените продукти, да инвестират и да обменят идеи. В града има средно по четиристотин прожекции на ден — повечето във временно наети апартаменти, където хората са неудобно разположени по леглата, оплакват се от жегата, искат минерална вода и специално внимание. Това изкарва от равновесие създателите на филма, но насилените усмивки не слизат от лицата им. Налага им се да приемат всичко, да отстъпват пред провокациите, защото трябва да покажат онова, в което са вложени години труд.

Същевременно, докато тези четири хиляди и осемстотин нови продукции се борят ожесточено да излязат от хотелската стая и да си извоюват истинска прожекция в киносалоните, светът на мечтите се движи в обратна посока — новите технологии завоюват нови и нови терени, хората вече не излизат често от домовете си заради липсата на сигурност, прекалено многото работа и кабелните телевизии, от които могат да избират измежду петстотин филма на ден почти безплатно.

А което е по-лошо, в днешно време интернет позволява всички да създават кино. Специални портали показват филми за проходили бебета, за обезглавени в някоя война, за жени, които излагат на показ телата си само заради удоволствието от факта, че някой зрител е получил моментно удоволствие в самотните си мигове, пътни произшествия, спортни клипове, модни ревюта, записи от скрити камери, които поставят в притеснителни ситуации нищо неподозиращи хора.

Хората, разбира се, продължават да търсят развлечения навън. Но предпочитат да харчат парите си по заведения и бутици, защото останалото си го имат на своите телевизори или компютри.

Филми. Отминало е времето, когато всички помнеха кой е взел „Златната палма“. Ако сега попитате кой е спечелил миналата година, дори участвалите във Фестивала трудно ще се сетят. „Един румънски филм“, би казал някой. „Не, сигурен съм, че беше немски“, би изкоментирал друг. Тайничко ще погледнат в каталога и ще установят, че е италиански, при това прожектиран само в арт клубовете.

Кинозалите, които след период на конкуренция с видеото бяха започнали да се множат, сега сякаш отново са в упадък — конкурират се с безплатните стари филми към вестниците, с интернет, със световната пиратска дейност. Това прави разпространението още по-ожесточено. Ако някоя голяма киностудия е инвестирала много в даден филм, тя ще се постарае да го покаже в максимален брой кинозали едновременно, оставяйки съвсем малко място за която и да било друга продукция, опитваща се да пробие.

А малкото авантюристи, които решават да поемат риска — въпреки всички неблагоприятни знаци, откриват твърде късно, че не е достатъчно да имат качествен продукт в ръцете си. За да може един филм да достигне до големите световни столици, разходите по неговото представяне стават все по-голяма пречка — реклами на цяла страница във вестници и списания, приеми, пресконференции, промоционални пътувания, все по-скъпо платени екипи, модерна снимачна техника. А най-лошият от всички проблеми е да се намери някой, който да разпространява филма.

Дори и така всяка година продължава същото: тичането от едно място на друго, деловите срещи, Суперкласата, която обръща внимание на всичко, освен на прожекциите, компаниите, предлагащи да платят една десета от реалната цена, за да окажат на даден кинематографист „честта“ неговата творба да се излъчи по телевизията, молбите да се преработи всичко така, че да не се засегне някоя общност, изискванията за нови версии, обещанията (невинаги изпълнени), че ако сценарият се промени изцяло и се фокусира върху определена тема, ще има договор следващата година.

Хората слушат и приемат, те нямат избор. Суперкласата управлява света, нейните аргументи са умело изложени, гласът благ, усмивката любезна, но решенията й — окончателни. Тя знае. Тя приема или отхвърля. Тя има власт.

А властта не преговаря с никого, освен със себе си. Ала не всичко е изгубено. Както в измисления свят, така и в реалния, винаги съществува някой герой.

Морийн гледа гордо — героят е пред нейните очи! След два дни голямата среща най-накрая ще се състои. След като три години се е трудила, мечтала, звъняла по телефона, пътувала до Лос Анджелис. След подаръците и молбите към нейните приятели от Банката за услуги, след намесата на неин бивш любовник, състудент от кинофакултета, който бе решил, че е по-безопасно да работи във важно филмово списание, отколкото да рискува да си загуби здравето и парите.

„Ще говоря с него — обеща бившият. — Но Явиц не зависи от никого, дори от журналистите, които биха могли да лансират или провалят продуктите му. Той е над тези неща. Мислили сме да направим репортаж за него, за това как успява да държи в ръцете си толкова кина, но никой, с когото е работил, не пожела да го коментира. Ще говоря, но не мога да упражнявам натиск върху него.“

И той позвъни на Явиц. Успя да го накара за изгледа „Тайни от подземието“. На другия ден се обадиха за среща в Кан.

Морийн дори не посмя да каже, че се намира на десет минути от неговия офис — уговориха се да се видят в далечния френски град. Тя успя да си намери самолетен билет за Париж, пътува цял ден с влак до Кан, показа ваучера си на киселия управител на евтиния хотел, настани се в единична стая, където прескачаше куфарите си всеки път, когато трябваше да отиде до банята, уреди си — пак с помощта на бившия — покани за някои второкласни мероприятия като промоция на водка или представянето на нова линия тениски. Вече беше твърде късно, за да успее да си осигури пропуск за Фестивалния дворец.

Беше похарчила пари, надхвърлящи бюджета й, и беше пътувала повече от двайсет часа, но щеше да получи своите десет минути.

И беше убедена, че накрая ще си тръгне с договор и бъдеще пред себе си. Да, киноиндустрията беше в криза, но какво от това? Филмите (макар и малко) продължаваха да имат успех, нали? Нима градовете не бяха пълни с афиши на нови продукции? За кого пишеха списанията за звезди? За киноартистите! Морийн знаеше — по-точно беше убедена, — че макар смъртта на киното да бе предизвестявана многократно, то продължава да оцелява. „Киното умря“, когато дойде телевизията. „Киното умря“, когато се появиха кабелните оператори. „Киното умря“, когато интернет позволи достъпа до пиратските сайтове. Но киното живееше и процъфтяваше из улиците на този малък средиземноморски град, който дължеше славата си именно на Фестивала.

Сега оставаше само да се възползва от късмета, който й падна от небето.

И да приеме всичко, абсолютно всичко. Явиц Уайлд е тук. Явиц вече е гледал нейния филм. Темата му беше толкова актуална — сексуалната експлоатация, доброволна или насилствена, предизвикваше все повече интерес сред медиите заради серия от случаи с отзвук в световен мащаб. Сега беше моментът „Тайни от подземието“ да има своите афиши във веригата, която той контролираше.

Явиц Уайлд, бунтарят с мисия, човекът, който правеше революция с начина, по който филмите достигат до широката публика. Единствено актьорът Робърт Редфорд беше опитвал нещо подобно със своя кинофестивал „Сънданс“ за независими продукции. Но въпреки десетилетните усилия Редфорд още не беше успял да разруши голямата бариера към света, който привличаше стотици милиони долари от САЩ, Европа и Индия. Ала Явиц Уайлд беше победител.

Явиц Уайлд, спасителят на кинотворците, легендата, съюзникът на независимите продуценти, приятелят на артистите, новият меценат, който чрез хитра система (неизвестно каква, но успешна) сега достигаше до киносалоните по целия свят.

Явиц Уайлд я беше поканил на десетминутна среща на другия ден. Това означаваше само едно — той беше одобрил нейния филм и сега всичко беше въпрос на детайли.

„Ще приема всичко. Абсолютно всичко“, повтаря си тя.

То се знае, че за десет минути Морийн няма да успее дори да спомене за ходенето по мъките цели осем години (да, една четвърт от живота й), отишли за реализирането на филма. Беше излишно да обяснява, че е учила във факултет по кино, че е режисирала няколко реклами, че е направила два късометражни филма, приети добре в някои салони в провинцията и в арт клубове в Ню Йорк. Че за да изтегли един милион долара, необходими за професионалната продукция, беше ипотекирала къщата, наследена от родителите й. Че това е единственият й шанс, тъй като няма втора къща, за да направи същото.

Беше следила отблизо кариерата на своите състуденти, които, след като се бяха борили дълго, бяха избрали удобния свят на рекламите — все по-натрапчиви — или невзрачна, но сигурна работа в някоя от многото фирми, които създаваха сериали за телевизията. След като късометражните й филми бяха добре приети, започна да мечтае за нещо повече и от този момент нататък вече нямаше как да се контролира.

Беше убедена, че има мисия — да превърне този свят в по-добро място за идните поколения. Да се свърже с хора като нея, да покаже, че изкуството не е просто начин да се забавлява и развлича едно изгубено общество. Да изложи на показ дефектите на лидерите, да спаси децата, които в този момент умираха от глад някъде в Африка. Да говори открито за проблемите на околната среда. Да премахне социалната несправедливост.

Разбира се, че ставаше дума за амбициозен проект, но беше сигурна, че нейното упорство ще й помогне да го реализира. За тази цел трябваше да пречисти душата си и тя винаги се осланяше на четирите сили, които я ръководеха — любов, смърт, власт и време. Трябва да обичаме, защото Господ ни обича. Трябва да осъзнаваме смъртта, за да разберем по-добре живота. Трябва да се борим, за да израснем — но без да падаме в капана на властта, с която се сдобиваме, защото знаем, че тя не струва пукната пара. Най-накрая трябва да приемем, че нашата душа — макар и вечна — в настоящия момент е в плен на времето с неговите възможности и ограничения.

Но дори и в плен на времето можеше да прави неща, които я вдъхновяват и радват. А със своите филми можеше да допринесе с нещо за промяната на света, който сякаш се разпадаше около нея, да преобърне реалността, да преобрази човешките същества.

Когато баща й почина, след като цял живот се бе оплаквал, че така и не е успял да направи нещата, за които си е мечтал, тя разбра нещо много важно — промените настъпват точно в кризисни моменти.

Не желаеше животът й да свърши като неговия. Не желаеше да каже на дъщеря си: „Аз исках и в даден момент дори можех да направя нещо, но нямах куража да рискувам всичко.“ Когато получи наследството, на мига разбра, че то й е било дадено поради една-единствена причина — да й позволи да изпълни съдбата си.

Прие предизвикателството. Противно на другите млади момичета, мечтаещи да станат известни актриси, нейната мечта беше да разказва истории, които и следващите поколения да могат да гледат, да се смеят и да плачат. Големият пример пред нея беше „Гражданинът Кейн“ — първият филм на един радиожурналист, който бе искал да отправи критиката си към могъщ вестникарски магнат. Бе станал класика не само заради темата, но и защото създателят му се бореше по новаторски и творчески начин с етичните и техническите проблеми на времето. Достатъчен беше един филм, за да не го забравят никога.

Първият му филм.

Възможно бе да се направи удар от раз. Макар и режисьорът Орсън Уелс да не бе създал нищо толкова добро по-нататък. Макар и да бе изчезнал от сцената (случва се) и сега да го изучаваха само в курсовете по кино, бе сигурно, че някой ще „преоткрие“ неговия гений рано или късно. „Гражданинът Кейн“ не беше единственият му завет — той бе доказал на всички, че е достатъчно да се направи една смела първа стъпка, и поканите са подсигурени за цял живот.

Тя би уважила тези покани. Беше си обещала никога да не забравя трудностите, през които е трябвало да мине, за да постигне в живота си нещо, с което да направи по-достойни човешките същества.

И тъй като има само един първи филм, тя съсредоточи всичките си физически усилия, молитви и емоционална енергия в един-единствен проект. За разлика от приятелите си, които непрестанно изпращаха сценарии, предложения, идеи, работейки успоредно по много неща, от които никое не даваше резултат, Морийн се посвети телом и духом на „Тайни от подземието“, историята на пет монахини, при които идва един сексманиак. Вместо да се опитат да му внушат идеята за християнското спасение, те осъзнават, че единственият възможен диалог е да приемат правилата на неговия налудничав свят, и решават да отдадат телата си, за да го накарат да разбере Божието величие чрез любовта.

Нейният план беше много прост — колкото и да са известни, холивудските актриси обикновено слизат от екрана, щом навършат трийсет и пет. Още известно време се явяват по страниците на лъскавите списания, виждат ги по благотворителни търгове, участват в хуманитарни мисии. А когато установят, че съвсем излизат от светлината на прожекторите, започват да се женят и развеждат, да правят публични скандали — всичко това за още няколко месеца слава, няколко седмици, дни. И тъкмо в този период между липсата на ангажименти и пълното забвение парите вече нямат значение — биха приели каквото и да било само и само да са отново на екрана.

Морийн се обърна към актриси, които преди десетина години са били на върха, а сега чувстваха как губят почва под краката си и отчаяно се нуждаеха да се върнат там, където са били преди. Сценарият беше добър. Тя го изпрати на техните агенти, които поискаха абсурден хонорар, но в отговор чуха само едно „не“. Следващият й ход беше лично да потропа на вратите на всяка от актрисите. Казваше им, че вече разполага с пари за проекта, и накрая всички приемаха — като винаги я молеха да пази в тайна факта, че ще работят почти без пари.

В тази индустрия беше безсмислено да си плах и скромен. От време на време в сънищата й се явяваше призракът на Орсън Уелс: „Опитай невъзможното. Не започвай отдолу, тъй като ти се намираш долу. Качи се бързо, преди да са махнали стълбата. Ако се страхуваш, се помоли, но продължавай нагоре.“ Имаше чудесна история и първокласен сюжет. Знаеше, че трябва да създаде нещо, което да бъде прието от големите студии и разпространители, без да прави компромиси с качеството.

Беше възможно, всъщност задължително изкуството и търговията да вървят ръка за ръка.

Останалото си беше останалото — критици, привърженици на интелектуалната мастурбация, които обожаваха филми, неразбираеми за другите хора; малки арт клубове, където все същите десетина човека излизаха от прожекцията, за да прекарат остатъка от нощта по баровете, да пушат и да обсъждат някоя сцена (чието тълкуване най-вероятно бе съвсем отдалечено от замисъла й); режисьори, които даваха интервюта, за да обяснят онова, което би трябвало да е очевидно за публиката; срещи на синдикатите, за да се оплакват, че държавата не подпомага местното кино; манифести в интелектуални списания, плод на безкрайни събрания, където се правеха същите оплаквания от незаинтересоваността на правителството да подпомогне изкуството. Някое и друго писмо в сериозната преса, обикновено прочетено само от хората, които касае, или от техните семейства.

Кой променя света? Суперкласата. Хората с власт, които влияят върху поведението, сърцата и мисленето на възможно най-голям брой хора.

Затова искаше Явиц. Искаше „Оскар“. Искаше Кан.

И понеже за да постигне всичко това, не можеше да разчита на „демокрацията“ — хората предпочитаха да дават мнение за това как е най-добре да се направи нещо, без никога да поемат рискове, — тя просто заложи всичко. Нае екипа, който беше на разположение, месеци наред пренаписва сценария, убеди прекрасни — но непознати — оператори, художници на костюми и актьори за поддържащите роли, като не им обещаваше почти никакви пари, а това да бъдат забелязани в бъдеще. Всички се впечатляваха от списъка на петте главни изпълнителки („Навярно бюджетът е много, много голям!“). Отначало искаха високи хонорари, но накрая се убеждаваха, че участието им в такъв проект би било важно за техните биографии. Морийн беше толкова обсебена от идеята, че сякаш ентусиазмът й отваряше всички врати.

Сега оставаше последният скок, който да преобърне нещата. Не е достатъчно един писател или музикант да създаде нещо качествено. Трябва да стане така, че произведението му да не събира прах на някой рафт.

Трябва да бъде забелязан!

Изпрати копие на един-единствен човек — Явиц Уайлд. Използва всичките си връзки. Унижаваха я, но тя продължи напред. Пренебрегваха я, но това не отне куража й. Отнасяха се зле с нея, присмиваха й се, отхвърляха я, но тя продължи да вярва, че успехът е възможен, защото се беше раздала докрай. Докато на сцената не се появи нейният бивш любим и Явиц Уайлд не й определи среща.

По време на обяда не сваля очи от него, предвкусвайки момента, в който ще бъдат заедно след два дни. Внезапно забелязва, че той седи като парализиран с вперен в една точка невиждащ поглед. Един от неговите приятели поглежда назад и встрани, а ръката му е под сакото през цялото време. Другият грабва телефона си и истерично започва да натиска клавишите.

Дали се е случило нещо? Не, със сигурност не. Хората край него продължават да разговарят, да пият, да се наслаждават на още един фестивален ден, на събитията, слънцето и хубавите тела.

Единият от мъжете се опитва да го вдигне и да го накара да ходи, но Явиц сякаш не може да помръдне. Не би трябвало да е нещо сериозно. Най-много да си е пийнал повечко. Или умора, стрес.

Не би трябвало да е нещо сериозно. Беше стигнала толкова далече, беше толкова близо и…

Чува се далечен вой на сирена. Сигурно е полицията, която проправя път на някоя важна особа във вечното задръстване.

Един от мъжете поставя ръката на Явиц върху рамото си и го понася към изхода. Сирената приближава. Другият мъж върти глава във всички посоки, без да вади ръката си изпод сакото. За миг погледите им се срещат.

Явиц вече е изнесен отвън от приятеля си, а Морийн се пита как толкова слаб наглед човек може да повдигне такова туловище без видими усилия.

Сирената заглъхва пред голямата шатра. Явиц вече е отвън заедно с единия мъж, а вторият върви към нея, като ръката му още е под сакото.

— Какво стана? — пита тя уплашено. Лицето на мъжа срещу нея, сякаш издялано от камък, е като на професионален убиец.

— Вие знаете какво стана — имаше акцент, който тя не успя да разпознае.

— Видях, че му прилошава. Но какво всъщност се случи?

Мъжът не вади ръката си изпод сакото. И в този миг на Морийн й хрумва, че навярно може да превърне малкия инцидент в голяма възможност.

— Може ли да помогна? Може ли да го придружа?

Ръката сякаш се отпуска леко, но очите продължават да следят всяко нейно движение.

— Ще дойда с вас. Познавам Явиц. Аз съм негова приятелка.

Изминала е не повече от секунда, но на нея й се струва цяла вечност. Мъжът се обръща и с бърза крачка тръгва към „Ла Кроазет“, без да промълви и дума.

Морийн остава като зашеметена. Вие й се свят. Защо мъжът каза, че тя знае какво се е случило? И защо внезапно изгуби интерес към нея?

Останалите гости не са забелязали нищо — освен воя на сирената, който според тях вероятно се дължи на произшествие на улицата. Сирените не са в хармония с радостта, слънцето, напитките, запознанствата, хубавите жени и мъже, хората без тен и хората с тен. Сирените са от друг свят, където има инциденти, инфаркти, болести, престъпления. Сирените ни най-малко не интересуват хората, които са там.

Главата на Морийн престава да се върти. Нещо се е случило с Явиц и това може да е дар от небето. Тича към изхода и вижда една линейка, която се отдалечава с бясна скорост по затвореното платно. Сирената отново е включена.

— Той е мой приятел! — казва тя на единия от охранителите на входа. — Къде го откараха?

Мъжът й казва името на болницата. Без да се замисля и за миг, Морийн хуква да търси такси. След десет минути разбира, че в града няма таксита, освен онези, които са повикани от портиерите на хотелите срещу щедър бакшиш. Тъй като няма пари в джоба си, влиза в една пицария, разтваря картата на Кан, която носи със себе си, и разбира, че ще трябва да продължи да тича поне още половин час до целта си.

Цял живот беше тичала, та това нямаше кой знае какво значение.

12:53 ч.

— Добро утро.

— Добър ден — отвръща една от тях. — Вече мина дванайсет.

Точно както си го беше представяла. Пет момичета, които физически приличаха на нея. Всичките гримирани, с голи крака и предизвикателни деколтета. Заети с писане на съобщения.

Нямаше разговори, защото вече се бяха разпознали като сродни души, преминали през еднакви изпитания и изправени пред едни и същи предизвикателства. Всяка от тях се опитваше да повярва, че за мечтите няма граници, че животът може всеки миг да се промени, а сега се изпитва волята й.

Вероятно всичките бяха водили битки със семействата си, които смятаха, че дъщеря им накрая ще свърши като проститутка.

Всичките се бяха качвали на сцената и бяха изпитвали агонията и екстаза от срещата с публиката. Бяха виждали вперените в сцената погледи, бяха усещали наелектризирания въздух, бяха получавали аплодисменти. Всичките си бяха представяли стотици пъти как някой от Суперкласата е сред публиката и как ще ги покани в ложата си след спектакъла с нещо по-конкретно от покана за вечеря, молба да си дадат телефонния номер или комплименти за отличната работа.

Всички вече бяха приемали по три-четири покани, докато разберат, че това не води доникъде, освен до леглото на някой по-стар влиятелен мъж, който се интересува само от тялото им. И обикновено женен като всеки „интересен“ мъж.

Всички имаха по някой млад приятел, но когато ги питаха дали са обвързани, отговаряха, че са свободни. Всички смятаха, че могат добре да владеят положението. Всички бяха чували стотици пъти, че притежават талант, но просто им липсва шанс, ала ето че пред тях стои човекът, който може изцяло да промени живота им. Всички бяха повярвали няколко пъти. Всички бяха попадали в капана на прекалената доверчивост и се бяха смятали за господарки на положението, докато на другия ден не си дадяха сметка, че на телефонния номер, който са получили, отговаря някоя сърдита секретарка, която не възнамерява да ги свърже със своя шеф.

Всички вече бяха заплашвали, че ще разкажат как са били измамени и че ще продадат историята на жълтата преса. Никоя не бе направила това, защото все още бяха във фазата на „не бива да си провалям шансовете със скандали“.

Вероятно някои от тях бяха минали през теста с „Алиса в Страната на чудесата“ и сега искаха да докажат на семействата си, че са по-способни, отколкото ги мислят. Впрочем семействата им вече ги бяха виждали в рекламите по телевизията или на билбордовете и след първоначалните скандали бяха напълно убедени, че съдбата на дъщеря им е само една:

Блясък и разкош.

Всички смятаха, че мечтата е възможна, че някой ден ще признаят таланта им. Но накрая разбираха, че има само една вълшебна думичка в тази сфера:

Връзки.

Всички бяха раздали своето портфолио още с пристигането си в Кан. И не изпускаха мобилния си телефон, посещаваха всякакви възможни места, опитваха се да влязат на невъзможните, мечтаеха някой да ги покани на вечерно парти, както и за най-голямата награда — да минат по червения килим пред Фестивалния дворец. Но може би това беше най-трудната мечта — толкова трудна, че дори пред себе си не смееха да я признаят, за да не допуснат огорчението да съсипе радостта, която на всяка цена трябваше да демонстрират дори когато не бяха доволни. Връзки.

След много погрешни срещи са успели да осъществят една, която е довела донякъде. Затова са тук. Защото имат връзки и благодарение на тях един продуцент от Нова Зеландия ги е повикал. Никоя не питаше за какво. Знаеха само, че трябва да бъдат точни, защото никой не разполагаше с време за губене, особено пък хората от киноиндустрията. Само те имаха време, петте момичета в чакалнята, заети със своите мобилни телефони и списания. Периодично изпращаха съобщения, за да разберат дали някой ги е поканил за нещо през този ден. Опитваха се да поговорят с приятели и не пропускаха да кажат, че в момента са заети, тъй като имат много важна среща с един кинопродуцент.

Габриела беше четвъртата повикана. Опита се да прочете какво казват очите на трите преди нея, които безмълвно излязоха от залата. Но пък всичките бяха… актриси. Можеха да прикрият и радостта, и тъгата си. Вървяха решително към изхода, пожелаваха „късмет“ с твърд глас, сякаш казваха: „Не се притеснявайте, момичета, няма какво да губите. Ролята вече е моя.“

Едната от стените в апартамента е покрита с черен плат. По пода има всевъзможни кабели и лампи с нещо като телена мрежа отгоре. Монтирали са някакво подобие на чадър с бял плат отпред. Има звукова уредба, монитори и видеокамера. По ъглите са струпани шишета с минерална вода, метални куфарчета, триножници, разпилени листове и компютър. Седнала на пода, една жена на около трийсет и пет разглежда нейното портфолио.

— Ужас — казва, без да поглежда към нея. — Ужас — повтаря.

Габриела не знае какво точно да прави. Може би да се престори, че не чува, и да отиде в ъгъла, където група техници разговарят оживено, палейки цигара след цигара. Може и просто да остане права.

— Тази е отвратителна — продължава жената.

— Това съм аз.

Не успя да се сдържи. Беше прекосила на бегом половината град, близо два часа бе стояла в някаква чакалня, мечтаейки как животът й ще се промени завинаги (въпреки че тези бленувания бяха все по-контролирани и вече не допускаше да я обзема някогашната възбуда) и нямаше нужда някой да я потиска допълнително.

— Знам — казва жената, без да отделя поглед от снимките. — Трябва да са ви стрували цяло състояние. Има хора, които живеят от това да правят портфолиа, да пишат автобиографии, да организират курсове по театрално майсторство, с две думи, да печелят от суетата на хора като вас.

— Щом го намирате за отвратително, защо ме повикахте?

— Защото имаме нужда от някой отвратителен.

Габриела се засмива. Жената най-накрая вдига глава и я оглежда от горе до долу.

— Харесаха ми дрехите ви. Мразя банални хора.

Мечтата на Габриела се завръща. Сърцето й учестява ритъма си.

Жената й подава един лист.

— Отидете там, където е отбелязано — и обръщайки се към екипа, казва: — Загасете цигарите! Затворете прозорците, за да е чист звукът!

На пода с жълто тиксо е отбелязан един кръст. По този начин няма нужда да се преправя светлината и камерата не трябва да се мести — актьорът застава на мястото, обозначено от техническия екип.

— Изпотих се от жегата тук. Може ли поне да отида до банята и да си сложа фон дьо тен и малко грим?

— Да, разбира се, че може. Но когато се върнете, вече няма да имаме време за записа. Трябва да предадем материала този следобед.

Вероятно всички момичета преди нея са задавали същия въпрос и са получавали същия отговор. По-добре да не губи време — вади хартиена кърпичка от чантата и леко докосва с нея лицето си, докато се отправя към обозначеното място.

Един асистент отива при камерата. През това време Габриела се бори с времето и се опитва да прочете поне веднъж написаното на онзи половин лист хартия.

— Номер двайсет и пет, Габриела Шери, агенция „Томпсън“.

Двайсет и пет?

— Запис — казва жената с очилата. Настава пълна тишина.

— „Не, не вярвам на думите ти. Никой не е в състояние да извършва престъпления, без да има причина за това.“

— Започни отначало. Ти говориш с твоя приятел.

— „Не. Не вярвам на думите ти! Никой не е в състояние да извършва престъпления ей така, без да има причина за това.“

— „Ей така“ го няма в текста. Смяташ ли, че сценаристът, който месеци наред е работил, не е мислил над възможността да сложи „ей така“? Дали пък не го е махнал, защото е сметнал, че е ненужно и изкуствено?

Габриела си поема дълбоко въздух. Няма какво повече да губи, освен търпението си. Сега ще направи това, което смята за най-добро — ще излезе оттук, ще отиде на плажа или ще се върне да поспи малко. Трябва да си почине, за да е в отлична форма, когато привечер започнат коктейлите.

Завладява я странно сладко спокойствие. Внезапно започва да се чувства закриляна и обичана. Благодарна е, че е жива. Никой не я задължава да стои тук и да търпи отново цялото унижение. За първи път през всичките тези години тя осъзнава силата, която е смятала, че не притежава.

— „Не, не вярвам на думите ти. Никой не е в състояние да извършва престъпления, без да има причина за това.“

— Следващото изречение.

Указанието беше излишно. Габриела, така или иначе, щеше да продължи.

— „По-добре да отидем на лекар. Смятам, че ти имаш нужда от помощ.“

— „Не“ — отвърна жената с очила, която играеше ролята на „приятеля“.

— „Добре. Няма да отидем на лекар. Ще се поразходим малко и ти ще ми разкажеш точно какво става. Аз те обичам. И ако на никой друг на този свят не му пука за теб, на мен ми пука.“

Изреченията на листа са свършили. В помещението е тихо. Странна енергия е завладяла мястото.

— Кажи на момичето, което чака отвън, че може да си тръгва — нарежда жената с очила на един от присъстващите.

Дали е каквото си мисли?

— Отиди до левия изход на плажа, при кея в края на „Ла Кроазет“, срещу Палмовата алея. Там ще те чака една моторница точно в 13:55 ч., за да те отведе на среща с господин Гибсън. Сега ще изпратим видеото, но той обича лично да познава хората, с които има вероятност да работи.

Усмивка грейва на лицето на Габриела.

— Казах „вероятност“. Не казах „ще работи“.

Въпреки това усмивката й не изчезва. Гибсън.

13:19 ч.

Между инспектор Савой и патолога, върху маса от неръждаема стомана, лежи красива млада жена на около двайсет години, чисто гола.

И мъртва.

— Сигурен ли сте?

Патологът се отправя към един умивалник, също от неръждаема стомана. Маха гумените си ръкавици, хвърля ги в кошчето и пуска чешмата.

— Напълно сигурен. Няма и следа от дрога.

— Тогава какво се е случило? Толкова млада жена да получи инфаркт?

В залата се чува само шуртенето на водата.

„Винаги мислят само за най-очевидното — наркотици, инфаркт, такива неща.“

Патологът се бави повече, отколкото е необходимо да се измие — малко тръпка няма да навреди на работата му. Маже ръцете си с дезинфектант и хвърля в кошчето инструментите за еднократна употреба, които е използвал при аутопсията. След това се обръща и моли инспектора да огледа тялото на момичето от горе до долу.

— Подробно, без да се притеснявате — част от професията ви е да обръщате внимание на детайлите.

Савой оглежда внимателно трупа. В даден момент посяга да повдигне едната ръка на момичето, но патологът го спира.

— Не е необходимо да я пипате.

Очите на Савой обхождат голото тяло. По това време той вече знае достатъчно за нея. Оливия Мартинш, дъщеря на португалци, която ходи с човек с неясна професия, пристрастен към нощния живот в Кан. В този момент го разпитват далеч от това място. Един съдия позволи апартаментът му да бъде обискиран и вътре намериха малки шишенца с терахидроканабинол — основния халюциногенен компонент на марихуаната, който в днешно време може да се поема разтворен в сусамово масло. Така не остава миризма наоколо и ефектът е по-силен, отколкото при поглъщането с дима. Шест пликчета с по един грам кокаин всяко. Следи от кръв по чаршафа, който сега е изпратен в лабораторията. Най-много дребен трафикант. Познат на полицията. С един престой в затвора. Но никога не е обвиняван във физическо насилие.

Оливия е красива дори в смъртта си. Дебели вежди, детско излъчване, гърди, които…

— Не виждам нищо.

Патологът се усмихва, а Савой се раздразва от арогантното му изражение. Патологът сочи към едва забележима морава следа между лявото рамо и врата на момичето.

Веднага след това сочи друга подобна следа от дясната страна на торса, между две ребра.

— Бих могъл да започна да описвам технически детайли като притискане на югуларната вена и сънната артерия, докато в същото време подобен натиск е упражнен върху определен нервен сплит, и то с такава прецизност, че е предизвикана пълна парализа на горната част на тялото…

Савой не казва нищо. Патологът разбира, че не е време да показва колко много знае или да се шегува със ситуацията. Самосъжалява се — ежедневно се бори със смъртта, живее сред трупове и съкрушени хора, децата му никога не обсъждат професията на баща си и никога няма тема за разговор по време на вечеря, тъй като хората ненавиждат да говорят за неща, които им се струват зловещи. Неведнъж си е задавал въпроса дали е избрал правилната професия.

— С две думи, удушена е.

Савой не продумва. Умът му продължава да работи трескаво — удушена на „Ла Кроазет“ през деня? Родителите бяха разпитани. Момичето беше излязло от дома си със стоката — нелегална, тъй като амбулантните търговци не плащат данъци на държавата, следователно им е забранено да работят.

„Но това няма значение в момента.“

— Същевременно има нещо любопитно. При обикновеното удушаване следите са и на двете рамена, тоест класическата сцена, при която някой държи жертвата за врата, докато тя се опитва да се освободи. В нашия случай едната ръка, по-точно един-единствен пръст е спрял притока на кръв към мозъка, докато друг пръст е причинил парализа на тялото — то е било неспособно да реагира. За което се изисква изключително сложна техника и перфектно познаване на човешкия организъм.

— Възможно ли е да е убита на друго място и после да е пренесена на пейката, където я намерихме?

— Тогава по тялото щяха да останат следи от влаченето. Беше първото, за което проверих, допускайки, че е убита от един човек. Понеже не открих нищо, потърсих следи от пръсти, които да са я държали за ръцете и краката, ако е имало и съучастник. Нищо. Освен това, без да ми се иска да навлизам в технически подробности, има някои неща, които се случват в момента на смъртта и оставят следи. Като урина например…

— Какво искате да кажете?

— Това, че е убита там, където е намерена. Съдейки по отпечатъците, убиецът е бил само един. Познавала го е, тъй като никой не го е видял да бяга. Седял е от лявата й страна. Трябва да е бил човек с голям опит в бойните изкуства.

Савой благодари с кимване и бързо се отправя към изхода. По пътя звъни в участъка, където разпитват момчето.

— Забравете тая история с наркотиците — казва той. — Държите убиец в ръцете си. Опитайте се да разберете всичко, което знае за бойните изкуства. Ей сега идвам при вас.

— Недей — отвръща му гласът отсреща. — Отивай към болницата. Смятам, че имаме и друг проблем.

13:28 ч.

Чайката си летяла над един плаж в Залива, когато видяла мишката. Спуснала се от небето и я попитала:

— Къде са ти крилете?

Всички животни говорят на различни езици и мишката не разбрала какво й се казва, но все пак забелязала, че животното пред нея има две странни големи неща, излизащи от тялото.

„Сигурно е болно от нещо“, помислила си мишката.

Чайката видяла, че мишката гледа втренчено крилете й.

„Горкичката. Сигурно е била нападната от чудовища, които са й отнели способността да говори и са й откраднали крилете.“

Съжалила се, взела мишката в човката си и я понесла нагоре, за да я разходи из висините.

„Поне малко да убие носталгията си“, мислела си чайката, докато летели. После съвсем внимателно я върнала на земята.

Няколко месеца мишката била едно ужасно нещастно създание — била опознала висините, откъдето видяла широк и красив свят.

Но с течение на времето отново свикнала да бъде мишка и сметнала, че чудото, което я е сполетяло в този живот, е просто сън.

Тази история е от неговото детство. Но в този миг той е в небето — може да види тюркоазното море, луксозните яхти, хората, които са като мравки там долу, шатрите по плажа, хълмовете, хоризонта отляво, отвъд който се простира Африка с всичките си проблеми.

Земята бързо се приближава. „Хората трябва да се гледат отгоре винаги когато е възможно — мисли си той. — Само така можем да осъзнаем истинския си размер и това колко сме малки.“

Ева сякаш е раздразнена или отегчена. Хамид никога не знае какво точно минава през главата на жена му, макар че са заедно повече от две години. Но въпреки че Кан е изпитание за всички, той не може да го напусне по-рано от планираното. Тя би трябвало да е свикнала с това, тъй като животът на нейния бивш съпруг май не е бил по-различен от неговия — вечерите, на които трябва да присъства, събитията, които трябва да организира, постоянното пътуване в различни страни, континенти, смяната на езици.

„Дали винаги се е държала така или… възможно ли е… да не ме обича както преди?“

Непозволени мисли. „Концентрирай се върху нещо друго, моля те.“

Шумът от мотора пречи на разговорите. Могат да се чуят само със слушалки. Ева даже не ги е извадила от подлакътника. Дори в този момент да я помоли да си ги сложи, за да й каже за хиляден път, че е най-важната жена в живота му и ще направи всичко седмицата на първия й фестивал да е прекрасна, ще е невъзможно. Заради звуковата система на борда разговорът ще се чува и от пилота, а Ева мрази публичните прояви на нежност.

Ето ги в тази стъклена топка, която се насочва към мястото за кацане. Вече може да различи голямата бяла лимузина — „Майбах“, най-скъпата и изискана кола в света. По-изключителна и от „Ролс-Ройс“. Скоро ще седят в нея, ще слушат музика за разпускане, ще разполагат с изстудено шампанско и с най-добрата минерална вода в света.

Поглежда платинения си часовник — копие на един от първите модели, произведени в малка фабрика в швейцарския град Шафхаузен. Противно на жените, които могат да похарчат цели състояния за диаманти, часовникът е единственото бижу, позволено на мъжа с добър вкус, и само истинските познавачи разбират стойността на този модел, рядко срещан по рекламите в луксозните списания.

Същевременно си е направо затормозяващо — да знаеш кое е най-хубавото дори когато останалите никога не са чували да се говори за него.

Както и да правиш най-доброто дори когато останалите отделят много време, за да те критикуват.

Наближаваше два следобед и трябваше да разговаря със своя борсов посредник в Ню Йорк, преди да започне търговията на фондовата борса. Щом пристигнеше, щеше се обади по телефона — само един разговор, за да даде инструкциите за деня. Да печели пари в „казиното“, както той наричаше инвестиционните фондове, не беше любимият му спорт, но трябваше да се преструва, че следи внимателно какво правят неговите мениджъри и финансисти. Имаше закрилата и подкрепата на шейха, но дори и така беше важно да показва, че е в течение на събитията.

Два телефонни разговора и нито едно конкретно указание дали да купуват или продават някои акции. Защото енергията му е концентрирана в нещо друго. През този следобед поне две актриси — една известна и една неизвестна — щяха да покажат неговите модели на червения килим. Разбира се, че има асистенти, които могат да се погрижат за всичко, но той обича да се занимава с тези неща, дори и само за да си напомня постоянно, че всеки детайл е важен и — че не е изгубил връзката си с основата, върху която е изградил своята империя. Освен това иска да използва остатъка от времето си във Франция, за да се наслаждава по-дълго на компанията на Ева, да я представи на интересни хора, да се разхожда с нея по плажа, да обядват сами в неизвестен ресторант в някой съседен град, да вървят хванати за ръце из лозята, които успява да съзре на хоризонта.

Винаги бе смятал, че е неспособен да се влюби в нещо извън работата си, въпреки че списъкът му със завоевания включваше завиден брой зашеметяващи жени. Но в момента, в който се появи Ева, откри в себе си друг мъж — от две години бяха заедно, а любовта му беше по-силна отвсякога.

Влюбен.

Той, Хамид Хюсеин, един от най-известните дизайнери в света, лицето на огромен международен конгломерат за блясък и разкош. Той, който се беше борил срещу всички и всичко, беше се изправил срещу предразсъдъците на Запада спрямо хората от Близкия изток и беше използвал вековната мъдрост на своето племе, за да оцелее, да се изучи и да се изкачи на върха. Противно на слуховете не произхождаше от семейство, забогатяло от петрол. Баща му беше търговец на платове, който един прекрасен ден беше спечелил благоволението на шейха, защото беше отказал да се подчини на негова заповед.

Когато се колебаеше за някое решение, обичаше да си припомня примера, даден му в младостта — да казва „не“ на могъщите, дори това да е свързано с огромен риск. Почти винаги правеше правилния ход. А когато грешеше, виждаше, че последствията не са толкова тежки, колкото си беше представял.

Неговият баща. Така и не успя да види успеха на сина си. Когато шейхът започна да изкупува всички налични терени в онази част на пустинята, за да може да построи един от най-модерните градове в света, неговият баща прояви смелостта да каже на посредниците му: „Няма да продавам. Семейството ми живее тук от много векове. Тук погребваме нашите мъртви. Тук сме се научили да оцеляваме при несгодите и нападенията. Мястото, което Бог ни е дал, за да се грижим за него на тоя свят, не се продава.“

Историята отново е в главата му.

Посредниците вдигнаха цената. Понеже не постигнаха нищо, се върнаха гневни и готови на всичко, за да махнат баща му оттам. Шейхът започваше да става нетърпелив — искаше веднага да започне проекта си, тъй като имаше големи планове, цената на петрола беше скочила на международния пазар, парите трябваше да се похарчат, преди да се изчерпят запасите, когато вече нямаше да има възможност да се създаде привлекателна инфраструктура за чуждестранни инвестиции.

Ала старият Хюсеин продължаваше да отказва всякаква цена за имота си. Докато един ден шейхът не реши да отиде да поговори лично с него.

— Мога да ти предложа всичко, което пожелаеш — каза той на търговеца на платове.

— Тогава дайте подходящо образование на моя син. Той е вече на шестнайсет години и няма никаква перспектива тук.

— В замяна ще ми продадеш къщата.

Последва дълго мълчание, докато не чу баща си, взрян в очите на шейха, да казва нещо, което никога не беше очаквал:

— Вие трябва да образовате поданиците си. Не мога да заменя бъдещето на моето семейство за неговото минало.

Спомня си как видя огромна тъга в очите на баща си, когато продължи:

— Но ако моят син може да получи, макар и една възможност в живота, приемам предложението.

Шейхът излезе, без да промълви и една дума. На другия ден помоли търговеца да прати сина си при него, за да поговорят. Прие го в палата си, построен до старото пристанище. За да стигне там, Хамид мина през затворени улици, огромни метални кранове, неуморни работници и цели квартали, изравнени със земята.

Шейхът мина директно на въпроса.

— Знаеш, че искам да купя дома на баща ти. В земите ни е останал малко петрол и преди кладенците да пресъхнат, трябва да намалим нашата зависимост от тях и да отворим нови пътища. Ще докажем на света, че можем да продаваме не само нашия нефт, но и нашите услуги. За да направим обаче първите стъпки, трябва да се осъществят някои важни реформи, като например да се построи хубаво летище. Трябват ни земи, за да могат чужденците да построят своите сгради — мечтата ми е справедлива и намерението ми е добро. Ще ни трябват образовани хора в сферата на финансите, а ти чу разговора ми с баща ти.

Хамид се опитваше да прикрие страха си, защото на аудиенцията присъстваха повече от десет души. Но сърцето му вече имаше готов отговор за всеки отправен въпрос.

— Какво искаш да правиш?

— Да уча висша мода.

Придворните се спогледаха. Може би не знаеха за какво точно говори.

— Да уча висша мода. Голяма част от платовете, които моят баща купува, се продават на чужденци, които от своя страна имат сто пъти по-големи печалби, когато ги превърнат в луксозни дрехи. Сигурен съм, че можем да правим това и тук. Убеден съм, че модата е един от начините да разчупим предразсъдъците, които останалата част на света има спрямо нас. Ако разберат, че не се обличаме като диваци, накрая ще започнат да ни приемат по-добре.

Този път се чу шушукане сред придворните. Той говореше за дрехи, така ли? Но това беше нещо, принадлежащо на западния свят, по-загрижен за онова, което е отвън, а не вътре в хората.

— От друга страна, цената, която моят баща е готов да заплати, е твърде висока. Предпочитам той да запази своя дом. Аз ще работя с платовете, които имаме, и ако Милостивият Бог пожелае, ще успея да осъществя мечтата си. Също като ваше величество и аз знам докъде искам да стигна.

Придворните се смаяха, като чуха, че един младеж се осмелява да предизвика шейха и отказва да изпълни желанието на собствения си баща. Ала шейхът се засмя на отговора.

— Къде се учи висша мода?

— Във Франция. В Италия. В работата с най-добрите. Истината е, че има и някои университети, ала нищо не може да замени опита. Много е трудно, но ако Милостивият Бог пожелае, ще успея.

Шейхът го помоли да се върне привечер. Хамид се разходи из пристанището, обиколи пазара, опияни се от цветовете, тъканите, бродериите — обожаваше да минава оттам. Представи си как всичко това скоро ще бъде разрушено и се натъжи, защото част от миналото и традицията щяха да бъдат загубени. Възможно ли бе прогресът да бъде спрян? Дали бе разумно да се попречи на една нация да се развива? Спомни си за многото безсънни нощи, когато рисуваше под светлината на свещта и пресъздаваше моделите на бедуините, опасявайки се, че и племенните навици могат да се окажат разрушени от крановете и чуждестранните инвестиции.

В уречения час се върна в двореца. Около шейха имаше още повече хора.

— Взех две решения — каза шейхът. — Първо, ще поема разходите ти в продължение на една година. Смятам, че ще намерим достатъчно момчета, интересуващи се от финанси, ала до ден-днешен никой не е идвал при мен, за да ми каже, че се интересува от шиене на дрехи. Струва ми се лудост, но всички казват, че съм луд в мечтите си. Въпреки това съм стигнал дотук. Следователно не мога да не зачета собствения си пример. От друга страна, никой от моите хора няма връзки с тези, за които ми каза, така че ще ти плащам и месечна издръжка, за да не ти се налага да просиш по улиците. Когато се завърнеш, ще си победител. Ти ще представяш нашата страна и чужденците трябва да се научат да уважават нашата култура. Преди да тръгнеш, е нужно да научиш езиците на страните, в които ще отидеш. Кои са те?

— Английски, френски, италиански. Много благодаря за щедростта ви, но желанието на моя баща…

Шейхът му направи знак да замълчи.

— Второто ми решение е следното. Домът на твоя баща ще остане. В моите представи той ще се окаже ограден от небостъргачи, слънцето няма да може да влиза през прозорците и накрая баща ти ще се премести. Но домът му ще остане там завинаги. Един ден хората ще си спомнят за мен и ще казват: „Той беше голям човек, защото промени страната си. И беше справедлив, защото уважи правото на един продавач на платове.“

Хеликоптерът каца на края на кея и Хамид изоставя спомените си. Слиза пръв и подава ръка на Ева. Докосва кожата й и я гледа с гордост. Русата жена е облечена в бяло и дрехите й искрят на слънцето. С другата си ръка тя придържа красивата си светлобежова шапка. Тръгват между двете редици закотвени яхти към колата, която ги чака. Шофьорът вече държи вратата отворена.

Хамид хваща за ръка жена си и прошепва в ухото й:

— Надявам се, че обядът ти хареса. Те са големи колекционери на изкуство. А това, че са предоставили хеликоптер за гостите си, е доста щедро от тяхна страна.

— Много ми хареса.

Искаше й се всъщност да каже: Никак не ми хареса. Освен това съм уплашена. Получих съобщение на телефона си и знам кой го е изпратил, въпреки че номерът ми е непознат.

Влизат в огромната кола, предназначена само за двама души — останалото е празно пространство. Климатикът е настроен на идеалната температура, музиката е много подходяща за такъв момент. Никакъв външен шум не може да проникне в перфектно изолираното купе. Хамид сяда на удобната кожена седалка, протяга ръка към минибара и пита Ева иска ли малко шампанско. Не, само минерална вода.

— Снощи, преди да излезем за вечеря, видях бившия ти съпруг в бара на хотела.

— Невъзможно. Той няма работа в Кан.

А й се иска да каже: „Може би имаш право, получих съобщение на телефона си. Най-добре да хванем първия самолет и да се махнем оттук.“

— Сигурен съм.

Хамид забелязва, че на жена му не й се приказва. Той е възпитан да уважава личното пространство на хората, които обича, и се постарава да мисли за друго.

Извинява се и се обажда на своя борсов посредник в Ню Йорк. Търпеливо изслушва две-три изречения и тактично прекъсва новините за тенденциите на пазара. Всичко това продължава не повече от две минути.

Звъни и на режисьора, който е избрал за първия си филм. Да, пътува към яхтата, за да се срещне със Знаменитостта, и да, момичето вече е избрано и ще дойде в два следобед.

Отново се обръща към Ева, но тя видимо продължава да няма желание за разговори — погледът й се рее някъде надалеч, без да се спира върху нещо отвъд прозорците на лимузината. Може би се притеснява, защото ще разполага с малко време в хотела. Ще й се наложи да се преоблече бързо и да тръгнат за едно не особено значимо ревю на белгийска дизайнерка. Трябва да види със собствените си очи онази африканска манекенка Жасмин, която според асистентите му е идеалното лице за следващата му колекция.

Иска да разбере как момичето понася напрежението от една изява в Кан. Ако всичко е наред, тя ще е една от звездите в неговото ревю през Седмицата на модата в Париж през октомври.

Ева продължава да е втренчена в прозореца на колата, но не вижда нищо от онова, което става отвън. Тя добре познава седящия до нея елегантен мъж с приятни обноски — творец и боец. Знае, че той я желае така, както никой мъж не е желал жена, освен онзи, когото беше напуснала. Може да му има доверие, въпреки че винаги е заобиколен от най-красивите жени на планетата. До нея седи един почтен и работлив човек, който е преодолял много предизвикателства, преди да се озове в тази лимузина и да й поднесе висока чаша шампанско или кристална чаша с любимата й минерална вода.

Има власт и може да я защити от всякаква опасност, освен от една, най-страшната.

Нейният бивш съпруг.

Не й се иска да събужда подозрения, като отново вземе телефона си, за да прочете написаното. Така или иначе, го знае наизуст: „Разруших един свят заради теб, Катюша“.

Не разбира какво означава, но никой друг не би я нарекъл с това име.

Научила се е да обича Хамид, въпреки че мрази живота, който води, празненствата, на които ходи, приятелите. Не знае дали е успяла — на моменти изпада в толкова дълбока депресия, че й се иска да се самоубие. Но знае, че той бе нейното спасение в момента, когато смяташе, че е в пълна безизходица, неспособна да се измъкне от капана на своя брак.

Преди много години се беше влюбила в един ангел. Той беше преживял тежко детство, беше пратен да се сражава в една абсурдна война в Афганистан и после се беше върнал в страната си, която започваше да се разпада. Въпреки това успя да преодолее всички трудности. Работеше много и с цената на огромно напрежение получи заеми от опасни хора. Прекара много безсънни нощи, чудейки се как ще ги върне, понесе, без да се оплаква, корумпираната система, тъй като се налагаше да дава подкуп на този или онзи от правителството всеки път, когато му трябваше разрешение за някое начинание, което би подобрило живота на хората. Денем успяваше твърдо да контролира нещата, защото животът го беше научил на твърдост, а военните години му бяха помогнали да приеме, че има йерархия. Ала нощем се притискаше в нея и искаше да го защити, да го посъветва, да се моли всичко да мине добре и той да успее да се измъкне от многото капани, които ежедневно изникваха на пътя му.

Тя го галеше по косата, убеждаваше го, че всичко ще е наред, че е добър човек и че Господ винаги възнаграждава праведните.

Лека-полека трудностите заотстъпваха пред шансовете. След като дълго беше просил за договори, малката му фирма започна да се разраства, защото беше един от малцината инвестирали в нещо, което никой не вярваше, че ще проработи в страна, задръстена от остарели системи за комуникация. Правителството се смени, корупцията намаля. Фирмата му започна да печели — отначало малко, а после в огромни размери. Въпреки това двамата никога не забравяха за преживените трудности и не пилееха нито цент. Правеха дарения на благотворителни организации и на сдружения на ветераните, живееха без излишен лукс и мечтаеха един ден да се усамотят в дом далече от света. Тогава щяха да забравят, че са били принудени да общуват с хора без морал и достойнство. По-голямата част от времето им минаваше по летища, самолети и хотели, работеха по осемнайсет часа на ден и години наред не успяха да си позволят месец почивка заедно.

Но хранеха една и съща мечта, че ще дойде момент, когато този луд ритъм ще се превърне в далечен спомен. Белезите от този период щяха да бъдат медали от битка в името на вярата и мечтите. В крайна сметка човек — така мислеше тя тогава — е роден да обича и да живее с любимия човек.

Нещата се бяха обърнали. Вече не молеха за договори, те се появяваха от само себе си. Едно важно икономическо списание публикува на корицата си снимка на мъжа й и местният елит започна да им изпраща покани за приеми и важни събития. Сега се отнасяха с тях като с крал и кралица, а парите валяха ли, валяха.

Трябваше да свикнат с новото време — купиха си хубаво жилище в Москва, разполагаха с всички възможни удобства. Познатите на мъжа й, които в началото му бяха дали пари назаем — изплатени до последния цент въпреки огромните лихви, — свършиха в затвора поради причини, които й бяха неизвестни и тя предпочиташе да не ги научава. Така или иначе, от определен момент нататък Игор започна се движи с охрана. Първоначално нае двама ветерани — бойни другари от войната в Афганистан. По-късно се включиха и други, когато малката фирма се превърна в международен гигант с филиали в страни от седем часови пояса и с все по-големи и разнообразни инвестиции.

Ева прекарваше дните си из търговските центрове или на чай с приятелки, с които водеха все едни и същи разговори. Игор искаше да стигне още по-далече.

Все по-далече. В крайна сметка бе стигнал дотук заради амбицията и неуморната си работа. Когато тя го питаше дали не е отишъл отвъд онова, което бяха планирали, и дали не е дошъл моментът да се оттеглят от всичко, за да сбъднат мечтата си да живеят само за любовта помежду им, той молеше за още време. И започна да пие. Една нощ след дълга вечеря с приятели, обилно полята с водка и вино, тя получи нервна криза, когато се прибраха. Каза, че не може повече да понася този празен живот и че трябва да прави нещо, иначе ще полудее.

Игор попита дали не е доволна от онова, което има.

— Доволна съм. Точно там е проблемът — аз съм доволна, но ти не си. И никога няма да бъдеш. Ти си неуверен, страх те е да не загубиш всичко, което си постигнал. Не знаеш как да излезеш от битката, когато вече си завоювал желаното. Ти ще се саморазрушиш. Както рушиш брака и любовта ни.

Не за първи път говореше така със съпруга си — открай време бяха откровени един с друг. Не желаеше повече да купува, мразеше да ходи на чай, ненавиждаше телевизионните програми, които се принуждаваше да гледа, докато го чакаше да се прибере от работа.

— Не говори така. Не ми казвай, че погубвам нашата любов. Обещавам ти, че скоро всичко ще е зад гърба ни, потърпи още малко. Може би е време да започнеш да правиш нещо, защото май водиш кошмарен живот.

Поне го признаваше.

— Какво би искала да правиш?

Да, може би работата беше някакъв изход.

— Да се занимавам с мода. Винаги съм мечтала за това.

Съпругът й незабавно удовлетвори нейното желание. Още на следващата седмица се появи с ключове от магазин в един от най-хубавите търговски центрове в Москва. Ева беше много въодушевена — сега животът й имаше нов смисъл, дългите дни и нощи, които бе прекарала в очакване, щяха да свършат завинаги. Поиска му пари назаем и Игор направи необходимите инвестиции, за да има тя шанс да постигне успеха, който заслужаваше.

Коктейлите и приемите, където винаги се беше чувствала като чужда, започнаха да й стават интересни и благодарение на връзките си само за две години превърна магазина в място за висша мода в Москва. Въпреки че с мъжа й имаха обща сметка и той никога не я бе питал колко харчи, отвори дума да му върне заетите пари. Започна да пътува сама в търсене на изключителни марки и модели. Нае служители, започна да разбира от счетоводство и за своя изненада се превърна в преуспяла бизнес дама.

Игор я беше научил на всичко. Игор беше модел и пример за подражание.

И тъкмо когато всичко потръгна и животът й придоби нов смисъл, Ангелът на светлината, който бе озарил пътя й, загуби равновесие.

Намираха се в един ресторант в Иркутск, след като бяха прекарали събота и неделя в рибарско селище на брега на езерото Байкал. По онова време компанията притежаваше два самолета и един хеликоптер, та можеха да пътуват надалеч и да се върнат в понеделник, за да завъртят отново въртележката. Никой от двамата не се оплакваше от малкото време, което си отделяха, но беше очевидно, че двете години борба започват да оставят следи.

Въпреки това знаеха, че любовта е по-силна от всичко и че докато са заедно, са в безопасност.

Посред вечерята на свещи в ресторанта влезе един пиян просяк, дойде при тях и седна на масата да си поговорят, прекъсвайки онзи така ценен миг, когато бяха сами, далеч от надпреварата в Москва. Минута по-късно собственикът вече беше в готовност да го измъкне оттам, но Игор го помоли да не прави нищо — той сам щял да се занимае. Просякът се оживи, взе шишето с водка, отпи от него и започна да задава въпроси („Вие кои сте? Как така имате толкова пари, когато всички тук тънат в бедност?“), оплака се от живота и правителството. Игор го търпя в продължение на няколко минути.

После помоли за извинение, хвана човека под ръка и го изведе навън — ресторантът се намираше на улица, която нямаше никаква настилка. Двамата му охранители го очакваха. Ева видя през прозореца, че мъжът й размени само няколко думи с тях, нещо от рода на: „Наблюдавайте жена ми“, и се отправи към малката странична уличка. Минути по-късно се върна усмихнат.

— Повече никого няма да безпокои — каза той.

Ева забеляза, че погледът му се е променил, сякаш очите му бяха изпълнени с огромна радост, много по-голяма от радостта, която беше показал по време на излета.

— Какво си направил?

Но Игор само си поръча още водка. Двамата пиха до късно през нощта — той се смееше, а тя се опитваше да разбере онова, което я интересуваше. Може пък да беше дал пари на човека, за да се отърве от мизерията, тъй като винаги проявяваше щедрост към по-малко облагодетелстваните край него.

Когато се върнаха в апартамента си в хотела, той направи следния коментар:

— Научих това, когато бях млад и когато участвах в една несправедлива война в името на идеал, в който не вярвах. Винаги има начин да се приключи безвъзвратно с мизерията.

Не, Игор не може да е тук, навярно Хамид се е объркал. Двамата се бяха виждали само веднъж, на входа на сградата, където живееха в Лондон. Той беше открил адреса и се беше появил да моли Ева да се върне. Хамид излезе да говори с него, но не го пусна вътре, заплашвайки да викне полицията. В продължение на седмица тя не мръдна от дома си, оправдавайки се с главоболие. Всъщност знаеше, че нейният Ангел на светлината се е превърнал в Абсолютното зло.

Отново отваря мобилния си телефон. Отново прочита съобщението.

Катюша. Само един човек е в състояние да я нарече така. Човекът, който живее в нейното минало и който ще всява ужас в нейното настояще за остатъка от живота й, колкото и закриляна да се чувства, колкото и да е далече — в свят, до който той няма достъп.

Същият човек, който на връщане от Иркутск — сякаш освободен от огромно напрежение — беше започнал да й говори по-свободно за сенките, населяващи душата му.

„Никой, абсолютно никой не може да застрашава нашето уединение. Достатъчно време похабихме, за да създадем едно по-справедливо и хуманно общество. Който не уважава нашите свободни моменти, трябва да бъде отстранен по такъв начин, че никога повече да не помисля да се върне.“

Ева се страхуваше да попита какво означава „по такъв начин“. Смяташе, че познава съпруга си, но все по-често й се струваше, че е започнал да изригва някакъв подводен вулкан, чиито ударни вълни се разпространяваха все по-осезаемо. Спомни си някои среднощни разговори с него като младеж, който й разказваше, че в Афганистан му се е налагало да убива при самозащита. Така и не откри разкаяние или угризение в очите му.

„Оцелях и това е важното. Животът ми можеше да свърши през някой слънчев следобед. Или някоя утрин из заснежените планини, или някоя нощ, докато играехме на карти в палатката, убедени, че в лагера положението е под контрол. А ако бях умрял, това с нищо нямаше да промени света, щеше да е просто още една статистика за войската и още един медал за семейството.

Ала Исус ми помогна да реагирам навреме. Минах през най-тежките изпитания, които човек би могъл да преживее, и съдбата ме дари с двете най-важни неща в живота — с успех в работата и с човека, когото обичам.“

Но едно бе да реагираш, за да спасиш живота си, и съвсем друго да „отстраниш завинаги“ един нещастен пияница, прекъснал вечерята ти, който можеше лесно да бъде изгонен от собственика на ресторанта. Това не й излизаше от главата. Отиваше в бутика си по-рано, а когато се връщаше, оставаше до късно пред компютъра. Искаше да избяга от един въпрос. Успя да се контролира в продължение на няколко месеца, наситени с неизменната програма — пътувания, приеми, вечери, срещи, благотворителни търгове. Дори започна да си мисли, че е изтълкувала неправилно думите на мъжа си в Иркутск, и се упрекна за прибързаното заключение.

С времето въпросът престана да я измъчва. До деня, в който трябваше да присъстват на галавечеря с благотворителен търг в един от най-луксозните ресторанти на Милано. Двамата бяха в този град поради различни причини — той, за да уточни подробностите по един договор с италианска фирма, а тя, за да присъства на Седмицата на модата, по време на която смяташе да купи някои неща за бутика си в Москва.

И случилото се в Сибир се повтори в един от най-прочутите градове на света. Този път един познат, също пиян, седна на масата им, без да ги пита, и започна да подмята доста грубовати шеги. Ева забеляза, че ръката на Игор стиска по-здраво ножа. Много внимателно и любезно тя помоли познатия да се оттегли. Тогава беше изпила няколко чаши асти спуманте, както италианците наричаха онова, което преди беше шампанско. Употребата на думата „шампанско“ беше забранена заради така нареченото „защитено наименование за произход“. Шампанското е бяло вино с определен вид бактерия, която благодарение на строго контролиран процес води до ферментация в бутилката, докато виното отлежава поне петнайсет месеца. Наименованието му е свързано с областта, от която произхожда. Спумантето е съвсем същата напитка, но според европейските закони не бива да се използва френското име, тъй като лозята се намират в Италия, а не в Шампан.

Заговориха за шампанското и законите, докато тя се опитваше да избегне въпроса, който уж беше забравила, но сега той се завръщаше с пълна сила. Докато говореха, продължаваха да пият и дойде момент, в който тя не се сдържа и го попита:

— Какво толкова лошо има, ако някой наруши добрите обноски и дойде да ни досажда?

Гласът на Игор зазвуча с променен тон:

— Има, защото рядко пътуваме заедно. А и не мога да не се дразня от Света, в който живеем — задушени сме от лъжи, вярваме повече в науката, отколкото в духовните ценности, принудени сме да храним душите си с неща, които обществото обявява за важни, докато малко по малко умираме, разбирайки какво става наоколо. Заставени сме да вършим неща, които не сме планирали, но сме неспособни да зарежем всичко, за да посветим дните и нощите си на истинското щастие — семейство, природа, любов. Защо? Защото сме длъжни да довършим започнатото, за да постигнем така желаната финансова стабилност, която да ни позволи да се наслаждаваме на остатъка от дните си, отдадени само един на друг. Защото сме отговорни хора. Знам, понякога смяташ, че работя прекалено, но не е така. Аз градя нашето бъдеще и скоро ще сме свободни да мечтаем и да изживяваме мечтите си.

Финансова стабилност не им липсваше. Освен това нямаха дългове и можеха да станат от тази маса само с кредитните си карти и да напуснат света, който Игор явно ненавиждаше, и да започнат всичко отначало, без да мислят за пари. Вече много пъти бяха говорили за това, но Игор все повтаряше каквото току-що беше казал — още малко. Все оставаше още малко.

Но не беше моментът да обсъждат бъдещето на брака си.

— Господ е помислил за всичко — продължи, той. — Ние сме заедно, защото такова е било Неговото решение. Не зная дали без теб бих стигнал толкова далече, въпреки че все още не разбирам важността на ролята ти в живота ми. Той ни е събрал и ми е дал от силата Си, за да те закрилям, когато е необходимо. Даде ми да разбера, че всичко е продиктувано от някакъв замисъл и аз трябва да му се подчиня и в най-малките подробности. Ако не беше така, щях да съм загинал в Кабул или в мизерията на Москва.

И тъкмо тогава въпросното спуманте, или шампанско, показа на какво е способно, независимо от името, с което го наричат.

— Какво стана с онзи просяк в Сибир?

Игор не можеше да се сети за какво говори. Ева му припомни случката в ресторанта.

— Бих искала да узная останалото.

— Аз го спасих.

Тя въздъхна с облекчение.

— Аз го спасих от мръсен живот без перспективи в студените зими и бавното разяждане на тялото от алкохола. Направих така, че душата му да може да полети към светлината, защото още щом влезе в ресторанта, за да разруши нашето щастие, разбрах, че в него се е вселило Злото.

Ева усети, че сърцето й ще се пръсне. Нямаше нужда да го кара да казва: „Аз го убих.“ Беше ясно.

— Без теб аз не съществувам. Всичко и всеки, дошъл, за да ни раздели или да съсипе малкото време, което имаме, за да сме заедно в този момент от живота ни, трябва да си получи заслуженото.

А може би искаше да каже: трябва да умре. Дали това не се беше случвало и друг път, а тя просто да не бе забелязала? Игор пи и после пи още, докато не започна пак да се поотпуска — тъй като не разкриваше душата си пред никой друг, обожаваше всеки техен разговор.

— Ние говорим на един и същ език — продължи той. — Гледаме на света по еднакъв начин. Идеално се допълваме — това е присъщо само на онези, които поставят любовта над всичко. Повтарям: без теб аз не съществувам. Погледни Суперкласата наоколо. Всички се мислят за толкова важни, вълнуват се от социални проблеми, плащат цели състояния за някоя вещ без стойност на благотворителните търгове, които са посветени на всичко: от „набирането на средства за бездомните в Руанда“ до „спасяването на китайските панди“. За тях пандите и мизерстващите представляват едно и също, чувстват се специални, по-възвишени от останалите, защото правят нещо полезно. Участвали ли са в битка? Не, те създават войните, но не се бият в тях. Ако изходът е добър, заслугите са техни. Ако изходът е лош, вината е чужда. Толкова са самовлюбени!

— Искам да те питам още нещо, мили…

В този момент на сцената излизаше един от организаторите, който благодари на всички, дошли на вечерята. Събраните пари щяха да бъдат използвани за закупуването на лекарства за бежанските лагери в Африка.

— Знаеш ли какво не ни каза той? — продължи Игор, сякаш не беше чул въпроса й. — Че само десет процента от сумата ще достигнат целта си. Останалите пари ще бъдат използвани за това мероприятие — да се покрият разходите по вечерята, рекламата, заплатите на хората, които са поработили — по-точно, на които им е хрумнала „брилянтната идея“. И всичко това на безбожни цени. Възползват се от бедността, за да забогатяват.

— А ние защо сме тук?

— Защото трябва да сме тук. Това е част от моята работа. Нямам никакво намерение да спасявам Руанда или да пращам лекарства на бежанците, но поне го осъзнавам. Останалата част от публиката дарява пари, за да очисти съзнанието и душата си от чувството за вина. Докато в страната имаше геноцид, аз финансирах една малка войска от приятели, която предотврати избиването на повече от две хиляди души от племената хуту и тутси. Ти знаеше ли го?

— Никога не си ми казвал.

— Не е необходимо. Ти знаеш как се тревожа за хората.

Търгът започна с една малка пътна чанта „Луи Вюитон“. Накрая тя десетократно надскочи цената си. Игор присъства на всичко безучастно, докато тя изпи още една чаша шампанско и се запита дали да му зададе онзи въпрос.

Художник рисуваше картина, докато танцуваше под звуците на песен, изпята от Мерилин Монро. Надцаванията скочиха до небето — стигнаха цената на един малък апартамент в Москва.

Още една чаша. Още един продаден предмет. Още една абсурдна цена.

Ева пи толкова тази вечер, че се наложи едва ли не да я носи до хотела. Преди да се отпусне замаяна на леглото, тя най-сетне събра смелост:

— Ами ако аз те напусна някой ден?

— Следващия път пий по-малко.

— Отговори ми.

— Това никога не може да се случи. Ние имаме перфектен брак.

Съзнанието й се избистри, но се престори на още по-пияна, за да има извинение за въпросите си.

— Ами ако все пак се случи?

— Ще направя всичко, за да се върнеш. Аз знам как да постигам каквото искам. Дори и да се наложи да разруша цели вселени.

— А ако срещна друг мъж?

В погледа му нямаше гняв, беше ласкав.

— Дори да спиш с всички мъже на Земята, моята любов е по-силна.

От този момент нататък онова, което първоначално изглеждаше като благословия, започна да се превръща в кошмар. Тя беше омъжена за чудовище, за убиец. Каква беше тази история с финансирането на наемна войска, за да предотврати някаква племенна битка? Колко души беше убил, за да им попречи да нарушават семейното им спокойствие? То се знае, че можеше да обвини войната, травмите и тежките моменти, през които беше преминал, но и много други хора също бяха изживели тези неща, а не се смятаха за изпълнители на Божията справедливост и Големия план.

— Не ревнувам — повтаряше Игор винаги, преди да тръгне на път по работа. — Защото ти знаеш колко много те обичам и аз знам колко много ме обичаш. Никога нищо няма да застраши брака ни.

Сега беше по-сигурна отвсякога, че това не е любов. Беше някакво болестно състояние, което трябваше да приеме и да живее в плен на страха през остатъка от дните си.

Или да се опита да се спаси колкото се може по-рано, при първата появила се възможност.

Появиха се много възможности. Но най-настоятелен и упорит се оказа човекът, с когото никога не си бе представяла, че ще има сериозна връзка. Дизайнерът, който блестеше в света на модата, който ставаше все по-известен и получаваше огромни суми от страната си, за да може светът да види, че номадските племена имат здрави морални ценности, нямащи нищо общо с терора, наложен от едно религиозно малцинство. Човекът, в чиито крака вече лежеше светът на модата.

Всеки път, когато се срещаха, той беше готов да изостави всичко, да отмени обеди и вечери, само и само да могат да се усамотят за известно време в някоя хотелска стая. Често дори не се любеха. Гледаха телевизия, ядяха, тя пиеше (той не близваше и капка), разхождаха се из парковете, влизаха в книжарниците, общуваха с непознати, говореха малко за миналото, нито дума за бъдещето и много за настоящето.

Устоя колкото можа. Така и не се влюби никога в него, но когато той й предложи да зареже всичко и да се премести в Лондон, моментално прие. Беше единственият изход от нейния личен ад.

Получава още едно съобщение на телефона си. Не може да бъде, те са прекъснали всякаква връзка от две години. „Разруших още един свят заради теб, Катюша.“

— Кой е?

— Нямам представа. Не се изписва номер.

Иска да каже: „Ужасена съм“.

— Пристигаме. Помни, че нямаме много време.

Лимузината трябва да направи няколко маневри, преди да стигне до входа на хотел „Мартинес“. От двете страни на металните прегради, поставени от полицията, по цял ден се тълпят хора на всякаква възраст в очакване да видят някоя знаменитост отблизо. Снимат с цифровите си фотоапарати, хвалят се на приятелите си, пращат съобщения по интернет на виртуалните общества, към които се числят. Чувстват, че дългото им чакане е оправдано заради онзи едничък звезден миг — успели са да видят актрисата, актьора, телевизионния водещ!

Но въпреки че именно заради тях фабриката продължава да произвежда звезди, нямат право да се приближат. На стратегически места е разположена охрана, която изисква от всички влизащи доказателство, че са гости на хотела или че имат среща с някого. Тогава ви се налага да измъкнете от джоба си магнитните карти, които служат за ключове, иначе ще ви спрат пред всички. Ако отивате на работна среща или сте поканени от някого да пийнете в бара, дават името ви на персонала и изчаквате пред всички да проверят истина ли казвате, или лъжете. Охранителят се обажда на рецепцията по радиостанцията си, вие вече имате чувството, че това няма да има край, но най-сетне ви допускат — след публичното унижение, на което ви подлагат.

Това не важи за онези, които пристигат с лимузина, естествено.

Двете врати на белия майбах се отварят — едната от шофьора, другата — от портиера на хотела. Камерите се насочват към Ева и започват да снимат, въпреки че никой не я познава — щом е отседнала в „Мартинес“, щом пристига с тази изключително скъпа лимузина, значи със сигурност е важна особа. Може би любовница на мъжа до нея? В такъв случай, ако крие някоя извънбрачна връзка, може да изпратят снимки на някое жълто списание. Или, кой знае, може пък красивата руса жена да е чуждестранна знаменитост, която още не е позната във Франция? По-късно щяха да открият името й в някое лъскаво списание и щяха да са много доволни, че са били на четири-пет метра от нея.

Хамид гледа към малката тълпа зад желязната бариера. Така и не успя да проумее това, тъй като беше отраснал на място, където тези неща не се случват. Веднъж попита един свой приятел защо е този интерес.

— Не си мисли, че това са фенове — отвърна приятелят. — Откакто свят светува, човек вярва, че близостта с нещо недосегаемо и загадъчно ще го посипе с благодат. Затова са и религиозните шествия в търсене на гурута и свещени места.

— В Кан?

— Където и да е, стига някоя недосегаема знаменитост да се появи отдалече. Нейното кимване е като разпръскването на амброзия или манна небесна върху главите на обожателите.

Останалото е едно и също. Огромните музикални концерти приличат на огромните религиозни събори. Публиката, която стои отвън на някоя постановка с препълнена зала и чака да се появи Суперкласата на влизане и излизане от театъра. Тълпите, които отиват на стадиона, за да видят как група мъже тича след една топка. Идоли. Ако щете, икони, защото наподобяват стенописите, които виждаме в църквите. Те са култови образи в стаите на младежите, кухните на домакините и дори кабинетите на индустриалните магнати, които им завиждат въпреки голямата си власт.

Има една-единствена разлика. В този случай публиката е върховният съдник, който днес аплодира, но утре иска да види нещо ужасно за своя идол в първото жълто списание. Така може да си каже: „Горкичкият. Добре, че не съм на негово място.“ Днес го обожават, но утре го замерят с камъни и го разпъват на кръст без угризения на съвестта.

13:37 ч.

За разлика от всички момичета, които се занимаваха със своите айподи и мобилни телефони, за да разсеят досадата от петте часа гримиране и фризиране, предхождащи ревюто, Жасмин бе вперила поглед в една книга. Една прекрасна стихосбирка.

„Два пътя в леса разделени видях,
ала не можех да тръгна по двата.
Бях пътник единствен, там дълго стоях,
единия с поглед надолу следях
гръб как извива навътре в гъстака.

Тръгнах по другия. Тъй избор почтен
и с повече право сторих навярно.
Той искаше работа — цял затревен,
па макар и пътят им общ до тоз ден
за тях да се беше грижил поравно.

Еднакви лежаха оназ сутрин там
в листа пожълтели, без стъпки тъмни.
О, за друг ден оставих първия.
Знам, че пътят до път води винаги.
Сам не вярвах обаче, че ще се върна.

Това ще разказвам с въздишка за тях,
щом минат години и се изгубят.
Два пътя веднъж разделени видях
и по-неотъпкания аз си избрах,
а това промени всичко друго.“2

Беше избрала пътя, по който поемаха малцина. Струваше й доста скъпо, но си заслужаваше. Нещата се случиха в точния момент. Любовта се появи, когато най-много се нуждаеше от нея, и още продължаваше. Тя работеше чрез любовта, с любовта, за любовта.

По-точно — за любимата.

Жасмин в действителност се казваше Кристина. В биографията й беше посочено, че е била открита от Ана Дитер при едно пътуване до Кения, но нарочно избягваше повече подробности по случая, едва намеквайки за едно гладно и изстрадано детство сред граждански конфликти. Въпреки черния цвят на кожата си беше родена в консервативния Антверпен в Белгия. Беше дъщеря на родители, които бяха избягали от вечните конфликти между племената хуту и тутси в Руанда.

Беше на шестнайсет години, когато веднъж в края на седмицата придружаваше майка си, за да й помогне в безкрайната работа като чистачка, и един мъж се приближи и се представи за фотограф.

— Дъщеря ви е невероятно красива — каза той. — Бих искал да работи като модел с мен.

— Господине, виждате ли чантата, която мъкна? Вътре има парцали и препарати за почистване. Работя ден и нощ, за да може тя да ходи в хубаво училище и да има диплома в бъдеще. Тя е само на шестнайсет години.

— Идеалната възраст — каза фотографът и подаде своята визитна картичка на момичето. — Ако размислите, ми се обадете.

Продължиха нататък, но майката забеляза, че дъщеря й прибра визитката.

— Недей да вярваш. Това не е твоят свят, иска просто да те вкара в леглото си.

Нямаше нужда от тези коментари. Въпреки че момичетата от класа й умираха от завист, а момчетата правеха всичко възможно да отиде с тях на някое събиране, тя знаеше корените си и докъде може да стигне.

Продължи да не вярва дори когато за втори път й се случи същото. Тъкмо влизаше в една сладкарница, когато една по-възрастна жена се възхити от красотата й. Каза, че е моден фотограф. Кристина благодари, прие визитката и обеща да се обади, но нямаше никакво намерение да го направи, въпреки че това бе мечтата на всяко момиче на нейната възраст.

И защото нищо не се случва само два пъти, три месеца по-късно тя стоеше и разглеждаше витрина с изключително скъпи дрехи, когато отвътре излезе един човек и я попита:

— С какво се занимаваш, момиче?

— С какво ще се занимавам, би трябвало да е въпросът. Ще стана ветеринарна лекарка.

— Сбъркала си пътя. Не би ли искала да работиш за нас?

— Нямам време да продавам дрехи. Когато мога, работя, за да помагам на майка ми.

— Не ти предлагам да продаваш каквото и да било. Бих искал да направиш фотосесия с нашата нова колекция.

Тези срещи щяха да се превърнат в хубави спомени от миналото, когато се омъжеше, имаше деца и се реализираше в професионален и личен план, ако след няколко дни не се беше случило нещо.

Беше отишла на дискотека с приятели, танцуваха и тя беше доволна от живота, когато вътре с викове нахлу група от десет момчета. Девет от тях имаха тояги със закрепени бръснарски ножчета отпред и закрещяха на хората да се отдръпнат. Веднага настана паника, всички започнаха да тичат насам-натам. Кристина не знаеше какво точно да направи, въпреки че инстинктът й подсказваше да остане неподвижна и да гледа настрани.

Ала не успя да помръдне главата си. Видя как десетото момче се приближи до един от приятелите й, извади нож от джоба си, хвана го за врата и му преряза гърлото. Така както дойдоха, така си и излязоха, докато останалите хора викаха, тичаха, седяха по пода и плачеха. Неколцина се приближиха до жертвата, за да се опитат да помогнат, макар да знаеха, че е твърде късно. Други просто наблюдаваха в шок, също като Кристина. Тя познаваше убитото момче, знаеше кой е убиецът, както и причината за убийството (разправия в един бар малко преди да дойдат в дискотеката), но сякаш витаеше в облаците, сякаш всичко беше просто сън и след малко щеше да се събуди, обляна в пот, но щастлива, че кошмарите все някога свършват.

Но не, не беше сън.

След минути тя отново беше на земята. Викаше някой да направи нещо, викаше никой да не прави нищо, викаше, без да знае защо, а виковете й изнервяха хората още повече. Настана истински хаос — полицаите току-що бяха нахлули с оръжие в ръце заедно с хората от „Бърза помощ“. Строиха всички младежи до стената и веднага започнаха да ги разпитват, да искат документи, телефони, адреси. Кой е извършителят? Защо го е направил? Кристина не можа да каже нищо. Трупът, покрит с един чаршаф, беше изнесен навън. Някаква медицинска сестра я принуди да изпие едно хапче и й обясни, че не бива да шофира. По-добре да хване такси или автобус до вкъщи.

Рано на другата сутрин телефонът в дома й звънна. Майка й реши да прекара деня с дъщеря си, която не беше на себе си. От полицията настояха да разговарят лично с нея — тя трябвало да отиде в управлението преди обяд и да потърси определен инспектор. Майката отказа. От полицията я заплашиха и Кристина нямаше избор.

Пристигнаха в уречения час. Инспекторът искаше да разбере дали познава убиеца.

Думите на майката звучаха в главата й: „Не им казвай нищо. Ние сме имигранти, ние сме черни, те са бели, те са белгийци. Когато излязат от затвора, ще те преследват.“

— Не зная кой беше. Никога преди не съм го виждала.

Осъзнаваше, че изричайки това, губи напълно любовта си към живота.

— Разбира се, че знаеш — отвърна полицаят. — Няма страшно, нищо няма да ти се случи. Почти цялата група вече е в затвора, трябват ни само свидетели в съда.

— Нищо не зная. Бях далече, когато това се случи. Не видях кой беше.

Инспекторът отчаяно поклати глава.

— Ще трябва да го повториш в съда — каза той. — С ясното съзнание, че нарушаването на клетвата, тоест да излъжеш пред съда, може да ти донесе присъда колкото тази на убийците.

След няколко месеца я призоваха в съда. Момчетата бяха там до един с адвокатите си и сякаш продължаваха да се забавляват с положението си. Едно от момичетата, присъствали в дискотеката, посочи престъпника.

Дойде ред на Кристина. Прокурорът я помоли да идентифицира човека, убил нейния приятел.

— Не зная кой беше.

Беше черна. Дъщеря на имигранти. Учеше със стипендия, отпусната от правителството. Искаше само да си върне желанието за живот и да мисли, че има бъдеще. Седмици наред бе седяла с поглед, забит в тавана на стаята, без желание да учи или да прави каквото и да било. Не, светът, в който беше живяла досега, вече не й принадлежеше — на шестнайсет години беше разбрала по възможно най-лошия начин, че й е абсолютно неспособна да се погрижи за собствената си безопасност. Трябваше да се измъкне от Антверпен, да пътува по света, да си възвърне радостта и силите.

Пуснаха момчетата поради липса на доказателства — трябваха двама свидетели, които да поддържат обвинението и да успеят да постигнат наказание за престъплението. На излизане от съда Кристина се обади на един от номерата на визитните картички, дадени й от фотографите. После отиде в магазина за висша мода, чийто собственик беше излязъл да говори с нея.

Нищо не се получи — продавачките й казаха, че той има много магазини из Европа, че е крайно зает и че нямат право да дават номера му.

Ала фотографите помнеха и знаеха кой им се обажда, така че си уговориха среща.

Кристина се прибра и съобщи на майка си какво е решила. Не я моли, не я убеждава, просто й каза, че иска завинаги да се махне от този град.

Единственият й шанс беше да приеме да стане модел.

Жасмин отново се оглежда наоколо. Има още три часа до ревюто, манекенките ядат салата, пият чай и обсъждат къде ще отидат после. Идват от различни страни и са приблизително на нейната възраст — деветнайсетгодишни. Навярно ги тревожат само две неща — как да се сдобият с нов договор този следобед или как да си намерят богат съпруг.

Познава привичките на всяка от тях — преди да си легнат, ползват разни кремове, за да почистят порите си и да запазят влажността на кожата си. По този начин отрано правят организма си зависим от външни елементи, които да поддържат идеалната еластичност на кожата им. Стават сутрин, масажират тялото си с още кремове и хидратиращи продукти. Пият чаша черно кафе и ядат плодове с фибри — по този начин погълнатата през деня храна минава по-бързо през червата. Правят някои упражнения, преди да излязат да си търсят работа — обикновено разтягат мускулите си. Още е много рано за същинска гимнастика, за да не вземат телата им да придобият мъжки очертания. По три-четири пъти на ден се качват на кантарче. Много от тях дори пътуват с него, тъй като невинаги са настанени в хотел, а в някой пансион. Изпадат в депресия заради всеки грам отгоре, отчетен от показалеца.

Майките ги придружават, когато е възможно, защото обикновено са на възраст между седемнайсет и осемнайсет. Никога не си признават, че са влюбени в някого, въпреки че повечето са влюбени, тъй като любовта прави пътуванията по-дълги и по-трудно поносими, а и събужда у приятелите им странното усещане, че губят обичаната жена (или момиче?). Да, мислят за пари, изкарват средно по четиристотин евро на ден, което е завидна надница за човек, често ненавършил възрастта за шофьорска книжка. Но мечтите им отиват отвъд това — всички осъзнават, че скоро ще бъдат изместени от нови лица и тенденции, затова бързат да покажат, че талантът им се простира и отвъд модните ревюта. Живеят, като постоянно молят агенциите си да им уредят кастинг, за да докажат, че могат да работят като актриси — ето я голямата мечта.

Агенциите, разбира се, казват, че ще го направят, но трябва да се изчака, момичето е още в началото на кариерата си. В действителност тези агенции нямат никакви връзки извън модния свят, печелят добър процент, конкурират се с други агенции, пазарът не е чак толкова голям. Нека изсмучат всичко възможно сега, преди времето да отлети и манекенката да прехвърли опасната граница от двайсет години, когато кожата й ще се окаже съсипана от прекомерната употреба на кремове, тялото й от храненето с нискокалорична храна, а умът й от лекарствата за потискане на апетита, които накрая правят погледа и главата абсолютно празни.

Противно на това, което разказват легендите, те покриват разходите си сами — пътуване, хотел, вечните салати. Асистентите на дизайнерите ги викат да участват в кастинг, тоест подбор за ревю или фотосесия. В този момент те се изправят пред хора в неизменно лошо настроение, които се възползват от малкото си власт, за да се справят с ежедневните разочарования. Никога не казват и една поощрителна дума — най-честият коментар е „ужас“. Тръгват си от един кастинг, отиват на друг, вкопчват се в мобилния си телефон, сякаш е спасителна отломка, сякаш е божествена връзка с Висшия свят, в който мечтаят да израснат, да намерят мястото си отвъд красивите лица и да се превърнат в звезди.

Родители се гордеят с дъщерята, която е започнала толкова добре, и съжаляват, задето са казвали, че тази кариера е неподходяща — в края на краищата печели пари и помага на семейството. Приятелят изпада в пристъпи на ревност, но се контролира, понеже е добре за егото му да е с професионален модел. Агентите работят едновременно с десетки други момичета на същата възраст и същите фантазии и имат точните отговори на неизменните въпроси: „Възможно ли е да участвам в Седмицата на модата в Париж?“, „Не смятате ли, че имам достатъчно харизма, за да се пробвам в киното?“ Приятелките завиждат тайно или явно.

Моделите ходят на всички партита, на които ги канят. Държат се, сякаш са много по-важни, отколкото изглеждат, но вътрешно знаят, че ако някой успее да проникне през изкуствената ледена стена, която издигат около себе си, ще е добре дошъл. Гледат на по-възрастните мъже с някаква смесица от погнуса и привличане — знаят, че в джоба им се крие ключът за света на звездите, ала в същото време не искат да бъдат смятани за луксозни проститутки. Винаги са с чаша шампанско в ръка, но то е просто част от имиджа, който се опитват да наложат. Знаят, че в алкохола се съдържат неща, които могат да навредят на фигурата им, и предпочитаната напитка е негазирана минерална вода. Въпреки че не се отразява на килограмите, газираната вода подува корема. Имат идеи, мечти, достойнство, макар че всичко ще изчезне някой ден, когато вече няма да успяват да прикриват ранните признаци на целулита.

Дават таен обет пред себе си — никога да не мислят за бъдещето. Харчат по-голямата част от спечеленото за разкрасяващи продукти, които гарантират вечна младост. Обожават елегантните обувки, но те са прекалено скъпи. Въпреки това понякога си позволяват лукса да си купят най-хубавите. Чрез приятели успяват да си намерят дрехи на половин цена. Живеят в малки апартаменти с баща си, майка си, брат си, който следва, сестра си, която е избрала кариерата на библиотекарка или е тръгнала по пътя на науката. Всички смятат, че моделите печелят цяло състояние и им искат пари назаем. И те дават, защото искат да изглеждат по-важни, по-богати, по-извисени от простосмъртните. Когато отиват в банката, сметката им винаги е на червено, а лимитът на кредитната карта — изчерпан.

Събрали са стотици визитни картички, запознали са се с добре облечени мъже, които са им предложили работа, и макар и да знаят, че тези предложения не са истински, от време на време им се обаждат, колкото да поддържат връзка в случай, че някой ден им потрябва помощ, въпреки че тя си има своята цена. Всички вече са попадали в капана. Всички са мечтали за лесен успех, но са разбрали, че той не съществува. Всички са изстрадали за своите седемнайсет години редица разочарования, предателства и унижения, но въпреки това са продължили да вярват.

Не спят добре заради хапчетата. Слушат истории за анорексията — най-разпространената болест в тези среди, която представлява нервно разстройство заради обсебващата мисъл за теглото и външния вид, като крайният резултат е, че организмът започва да отхвърля всякакъв вид храна. Казват, че на тях това не може да им се случи. Но никога не забелязват първите симптоми.

От детството са навлезли направо в света на лукса и блясъка. Не са минали през юношеството и младостта. Когато ги питат какви са плановете им за бъдещето, винаги имат готов отговор: „Да следвам философия. Тук съм само за да събера пари за обучението си.“

Знаят, че не е истина. По-точно знаят, че има нещо странно в това изречение, но не успяват да разберат какво е. Наистина ли искат диплома? Трябват ли им пари, за да платят обучението си? В крайна сметка не могат да си позволят лукса да ходят на лекции — сутрин винаги има кастинг, следобед фотосесия, привечер коктейл, после някое парти, на което трябва да присъстват, за да ги видят, да им се възхищават и да ги желаят.

Според хората, които ги познават, живеят в приказен свят. Известно време дори самите те вярват, че това е всъщност смисълът на живота — имат почти всичко, за което са завиждали на момичетата от списанията и рекламите за козметични продукти. С малко дисциплина дори успяват да спестят пари. Докато един ден при внимателното изследване на кожата не открият първите белези на времето. От този момент нататък знаят, че е само въпрос на късмет стилистът или фотографът да не забележи същото. Дните им са преброени.

„Два пътя веднъж разделени
видях и по-неотъпкания аз си избрах,
а това промени всичко друго.“

Вместо да се върне към книгата си, Жасмин става, налива си чаша шампанско (все пак е позволено, въпреки че рядко някой го пие), взема си един хотдог и отива до прозореца. Стои там смълчана и гледа морето. Нейната история е различна.

13:46 ч.

Събужда се потен. Поглежда часовника до леглото, вижда, че е спал едва четирийсет минути. Чувства се изтощен, уплашен, обзет от паника. Винаги е смятал, че не е в състояние да причини никому зло, а тази сутрин беше убил двама невинни. Не за пръв път разрушаваше един свят, но винаги досега бе имал сериозни основания за това.

Бе сънувал, че момичето от пейката край плажа идва срещу него и вместо да го съди, го благославя. Той плачеше в скута й, молеше за прошка, но това сякаш не я интересуваше. Тя го галеше по косата и го молеше да се успокои. Оливия, щедростта и прошката. Сега си задава въпроса дали любовта му към Ева заслужава това, което прави.

Предпочита да вярва, че е така. Щом Оливия е до него, щом се е срещнал с нея в един по-голям план, по-близо до Бога, щом нещата са се оказали по-лесни, отколкото си ги е представял, трябва да има някаква причина за това.

Не беше никак трудно да измами наблюдателността на „приятелите“ на Явиц. Познаваше този тип хора — освен че бяха подготвени физически да реагират бързо и точно, бяха и обучени да запомнят всяко лице, да проследяват всички движения, да предчувстват опасността. Със сигурност знаеха, че е въоръжен, и затова го наблюдаваха дълго. Но се успокоиха, когато разбраха, че не представлява заплаха. Дори трябва да са си помислили, че е част от екип като техния и е минал напред, за да провери дали мястото е безопасно за шефа му.

Не, той нямаше шеф. И представляваше заплаха. В мига, в който влезе и определи следващата си жертва, вече нямаше връщане назад — иначе щеше да загуби самоуважението си. Забеляза, че рампата пред шатрата е охранявана, но нямаше нищо по-просто от това да се мине през плажа. Излезе десет минути, след като беше влязъл, изчаквайки „приятелите“ на Явиц да го забележат. Обиколи шатрата, качи се по рампата, запазена за гостите на хотел „Мартинес“ (наложи му се да покаже магнитната карта, която служи за ключ), и отново се отправи към мястото на „обяда“. Да се ходи по пясъка с обувки не е сред най-приятните неща на света и Игор установи колко е изморен от пътуването, от страха, че е планирал неизпълними неща, и от напрежението, което изпита веднага след като разруши вселената и бъдещите поколения на бедната продавачка на сувенири и бижута. Ала трябваше да стигне до самия край.

Преди да се върне в шатрата, измъкна от джоба си сламката от сока, която грижливо бе прибрал. Отвори малкото стъклено шишенце, което бе показал на продавачката — противно на това, което й бе казал, вътре нямаше газ за запалка, а нещо съвсем незначително — игла и парченце от коркова тапа. С помощта на метално острие изряза кръгче от корка с диаметъра на сламката.

Веднага след това се върна на партито, където вече се бяха събрали много гости — обикаляха насам-натам, целуваха се, прегръщаха се, надаваха възгласи, когато се разпознаваха, държаха коктейли във всички възможни цветове, за да могат ръцете им да са заети с нещо и така да намалят притеснението си, чакаха да отворят бюфета, за да си похапнат — умерено, за да не си развалят диетите и ефекта от пластичните операции. А и трябваше да се запазят за вечерята, когато щеше да им се наложи да ядат, дори да не са гладни, защото така е според етикета.

По-голямата част от гостите бяха по-възрастни. Което означаваше, че събирането е за професионалисти. Възрастта на участниците също беше подходяща за неговия план, тъй като всички имаха нужда от очила за близко виждане. Никой, естествено, не ги носеше, защото далекогледството е признак на остаряване. Тук всички трябваше да се обличат и държат като хора в разцвета на силите си, с „младежки дух“, в „отлично разположение“. Трябваше да се преструват, че не обръщат внимание, защото са заети с други неща, но в действителност единствената причина бе, че не успяваха да видят какво точно става. Техните контактни лещи им позволяваха да разпознаят човек едва от няколко метра — веднага след това вече знаеха с кого говорят.

Само двама от гостите забелязваха всичко и всеки — „приятелите“ на Явиц. Само че този път те бяха наблюдаваните.

Игор постави малката игла в сламката и се престори, че отново я потапя в чашата си, но всъщност я държеше над сока.

Няколко хубави момичета близо до масата на Явиц се правеха, че слушат внимателно историите на някакъв мъж от Ямайка. В действителност всяка от тях навярно кроеше планове как да се отърве от конкурентките си и да го вкара в леглото си — според легендите ямайците бяха несравними в секса.

Игор се приближи до тях, измъкна сламката от чашата си и духна иглата по посока на жертвата. Остана само колкото да види, че Явиц вдига ръка към гърба си.

Веднага след това се отдалечи и се прибра в хотела да поспи.

Курарето, използвано първоначално от индианците при лов със стрели, може да се намери в европейските болници, тъй като при контролирани условия служи за парализиране на определени мускули, което облекчава работата на хирурзите. От смъртоносна доза — като на върха на иглата, която бе изстрелял — птиците падат на земята за две минути, глиганите агонизират петнайсет минути, а големите бозайници — какъвто е човекът — умират за около двайсет минути.

Щом отровата достигне кръвта, всички нервни влакна в тялото се отпускат в първия момент, а после въобще престават да функционират, което довежда до бавно задушаване. Най-интересното — или най-лошото, както биха казали някои — е, че жертвата напълно осъзнава какво става, но не може да помръдне, за да помоли за помощ, както не може и да попречи на бавния процес на парализа, обхващащ цялото тяло.

В джунглата, когато по време на лов някой пореже пръста си на намазаната с отрова стрела, индианците знаят какво да приложат — дишане уста в уста и специална противоотрова от билки, които винаги носят със себе си, тъй като подобни инциденти са нещо обичайно. В градовете обичайните действия на лекарите от „Бърза помощ“ са абсолютно безполезни — те обикновено смятат, че става дума за сърдечен удар.

Игор не погледна назад, докато се връщаше. Знаеше, че в този момент единият от двамата „приятели“ търси виновника, докато другият звъни за линейка, която скоро щеше да пристигне на мястото, но без лекарите да знаят за какво става дума. Щяха да слязат с цветните си дрехи и червените жилетки, с един дефибрилатор — това е апаратът, който предизвиква шокове на сърцето — и с портативен електрокардиограф. В случая с курарето сърцето май е последният засегнат мускул и продължава да бие дори след настъпването на мозъчната смърт.

Нямаше да установят нищо нередно в сърцето, щяха да му поставят венозна инжекция, евентуално щяха да сметнат, че му е призляло от жегата или че е хранително отравяне, но дори и така трябваше да вземат всички обичайни мерки, което включваше и кислородна маска. По това време двайсетте минути вече щяха да са минали и въпреки че тялото можеше да е още живо, вегетативното състояние беше неизбежно.

Игор се молеше Явиц да не е извадил късмет да му помогнат навреме — иначе щеше да прекара остатъка от живота си в кома в болничното легло.

Да, беше планирал всичко. Беше използвал частния си самолет, за да влезе във Франция с пистолет, който да не може да бъде идентифициран, и с разни отрови, с които се беше снабдил благодарение на връзките си с действащите в Москва чеченски престъпници. Всяка стъпка и всяко действие бяха внимателно разучени и подготвени, както правеше обикновено при деловите си срещи. В главата си беше съставил списък с жертви — освен единствената, която познаваше лично, всички останали трябваше да са от различни класи, възраст и националност. Месеци наред беше анализирал живота на разни серийни убийци с помощта на компютърна програма, много популярна сред терористите, която не оставяше следи от направените проучвания. Беше взел всички необходими мерки, за да се измъкне незабелязан, след като изпълни мисията си.

Поти се. Не, не става дума за разкаяние — може би Ева наистина заслужава подобна жертва. Поти се заради безполезността на плана си. Жената, която най-много обича, трябва да знае, че той е способен на всичко за нея, включително да руши вселени, но дали наистина си струва? Или в даден момент трябва да приемем съдбата си и да оставим нещата да се развиват нормално, чакайки хората сами да се осъзнаят?

Уморен е. Вече не успява да разсъждава правилно. Кой знае, може пък мъченичеството да е по-добро от убийствата. Дали да не се предаде и по този начин да извърши най-голямата саможертва на човек, който принася собствения си живот в името на любовта? Нали това е направил Исус за света, той е най-добрият пример. Когато враговете му видели, че е разпнат на кръста, помислили, че това е всичко. Били доволни от себе си, чувствали се победители. Били сигурни, че завинаги са приключили с проблема.

Объркан е. Неговият план е да унищожава вселени, а не да дава свободата си в името на любовта. В съня му момичето с дебелите вежди приличаше на скърбящата Богородица — майката със сина на ръце, едновременно горда и страдаща.

Отива в банята и пуска студената вода на душа върху главата си. Може би объркването му се дължи на недоспиването, на чуждото място, на часовата разлика или на факта, че вече изпълнява плана си — макар да е смятал, че никога няма да го направи. Сеща се за обещанието, дадено пред мощите на света Магдалена в Москва. Но дали постъпва правилно? Трябва му знак.

Жертвата. Да, трябваше да е помислил и за това, но навярно е било необходимо да разруши два свята днес, за да успее да види ясно случващото се. Ще спаси любовта си, като се принесе в жертва. Тялото му ще бъде хвърлено на палачите, които съдят само по действията и забравят намеренията и подтиците, които стоят зад всеки акт, смятан за „безумство“ от обществото. Исус (който знае, че любовта заслужава всичко) ще получи духа му, а Ева ще получи душата. Ще знае на какво е бил способен — да се предаде, публично да се принесе в жертва в името на един човек. Няма да бъде осъден на смърт, тъй като във Франция гилотината е премахната преди много десетилетия, но вероятно ще прекара дълги години в затвора. Тя ще дойде да го посети, ще му донесе храна, ще имат време да разговарят, да размишляват, да се обичат — дори и телата им да не се докосват, душите им най-после ще бъдат заедно, повече от когато и да било. Дори и да им се наложи да чакат, за да заживеят в дома, който иска да построи близо до езерото Байкал, това чакане ще ги пречисти и благослови.

Да, жертвата. Спира душа, гледа известно време лицето си в огледалото, но не вижда себе си, а Агнеца, който е готов отново да бъде принесен в жертва. Облича същите дрехи от сутринта, слиза на улицата, отива до мястото, където седеше малката продавачка, и се приближава до първия срещнат полицай.

— Аз убих момичето, което беше тук.

Полицаят гледа добре облечения мъж, който обаче е рошав и с тъмни кръгове под очите.

— Която продаваше сувенири ли?

Кимва в знак на потвърждение — точно така.

Полицаят не обръща особено внимание на приказките му. Поздравява една двойка с торби от супермаркета.

— Трябваше да си наемете домашен помощник!

— Стига вие да му плащате — отвръща жената с усмивка. — Много трудно се намират хора за работа тук.

— Всяка седмица сте с нов диамант на пръста. Не мисля, че това е истинската причина.

Игор гледа и недоумява. Току-що е признал престъплението си.

— Вие май не разбрахте какво ви казвам!

— Горещо е. Вървете и се наспете, починете си, Кан има какво да предложи на гостите си.

— А момичето?

— Вие познавахте ли я?

— Никога преди не я бях виждал. Тя беше тук днес сутринта. Аз…

— … вие сте видели линейката и как я отнасят. Разбирам. И сте решили, че е убита. Не зная откъде сте, не зная дали имате деца, но внимавайте с дрогата. Казват, че не вреди чак толкова, но вижте какво се случи с нещастната дъщеря на португалците — и се отдалечава, без да дочака отговор.

Трябваше ли да настоява, да даде технически подробности, та да го вземат на сериозно? Разбира се, че беше невъзможно да се убие човек посред бял ден на главния булевард в Кан. Беше готов да говори и за другия унищожен свят, угаснал насред претъпкано с хора място.

Но представителят на закона, на реда, на добрите нрави не му обърна внимание. В какъв свят живееха? Трябваше ли да извади пистолета от джоба си и да стреля във всички посоки, за да му повярват най-накрая? Трябваше ли да се държи като дивак, който убива безпричинно, за да го изслушат най-накрая?

Игор проследява с очи полицая, вижда го как пресича улицата и влиза в една закусвалня. Решава да постои още малко, да го изчака, ако промени решението си, ако потърси сведения от полицейското и се върне да говори с него, за да разбере повече за престъплението.

Но е почти сигурен, че това няма да се случи. Сеща се за коментара за диаманта на жената. Дали случайно полицаят знае откъде го има тя? Разбира се, че не. Иначе вече щеше да я е отвел в управлението по обвинение, че има крадени вещи.

За жената, разбира се, диамантът като по чудо се е появил в някой от луксозните магазини, след като е бил шлифован — както винаги казваха продавачите — от холандски или белгийски бижутери. Оценяват го според чистотата, теглото и начина на обработка. Цената можеше да варира от неколкостотин евро до нещо абсолютно непостижимо за повечето простосмъртни.

Диамант. Брилянт, ако предпочитате така да го наричате. Както всички знаят, най-обикновено парче въглен, преобразувано от високата температура и времето. Тъй като в него няма нищо органично, е невъзможно да се узнае колко време е необходимо, за да се промени структурата му, но геолозите допускат, че някъде между триста милиона и един милиард години. Обикновено се формира на дълбочина от сто и петдесет километра, като постепенно се изтласква към повърхността и така добиването му става възможно.

Диамант — това е най-устойчивият и твърд материал, създаден от природата, който може да се реже и обработва само с помощта на друг диамант. Частиците, отпадъци от обработката, ще влязат в употреба в индустрията, в полиращи и режещи машини, само толкова. Но иначе диамантът се използва единствено в бижутерията и в това е неговата значимост — че не служи за абсолютно нищо.

Върховно проявление на човешката суета.

Преди сравнително малко десетилетия, когато светът сякаш се беше обърнал към практичните неща и социалното равенство, диамантите бяха поизчезнали от пазара. Докато накрая най-голямата добивна компания със седалище в Южна Африка не реши да наеме най-добрите рекламни агенции на планетата. Суперкласата се срещна със Суперкласата, направиха се проучвания, които доведоха до едно-единствено изречение от три думи:

Диамантите са вечни.

Готово, проблемът е решен, бижутерите започват да инвестират в идеята и индустрията отново процъфтява. Щом като диамантите са вечни, значи няма по-добро средство да се изрази любовта, която на теория също би трябвало да е вечна. Няма нищо по-категорично, което да открои Суперкласата от останалите милиарди жители, намиращи се в по-долната част на пирамидата. Търсенето на камъни започва да нараства, цените също се вдигат. Не след дълго въпросната южноафриканска група, която дотогава диктува правилата на международния пазар, се вижда обградена с трупове.

Игор знае за какво става дума — когато му се наложи да помогне на войските, попаднали в племенен конфликт, трябваше да измине тежък път. Не съжалява — успял е да предотврати много смърт, въпреки че почти никой не знае за това. Беше направил кратък коментар пред Ева по време на една вече забравена вечеря, но беше решил да не навлиза в подробности. Решил е, когато върши нещо добро, лявата му ръка да не знае какво прави дясната. Спаси много хора с помощта на диамантите, въпреки че това никога няма да бъде част от биографията му.

Онзи полицай, който не обърна внимание на човека, който си признава престъплението, а на диаманта на жена, понесла торби с тоалетна хартия и препарати за почистване, въобще не е за тази професия. Не знае, че безполезната диамантена индустрия върти около петдесет милиарда долара годишно, че включва гигантска армия от миньори, превозвачи, частни охранителни фирми, ателиета за обработка, застрахователни агенти, продавачи на черно и луксозни бутици. Не си дава сметка, че диамантът тръгва от калта и минава през реки от кръв, преди да стигне до витрината.

Кал, в която работникът прекарва живота си — в нея търси ценния камък, който накрая ще му донесе желаното богатство. Намира много, продава средно за по двайсет долара нещо, което накрая ще струва десет хиляди долара на купувача. Но в крайна сметка е доволен, защото там, където живее, хората изкарват по-малко от петдесет долара годишно, а пет камъка са достатъчни, за да води кратък и щастлив живот, тъй като условията на работа са възможно най-лошите.

Камъните излизат от ръцете му чрез анонимен продавач и веднага биват препратени на партизански отряди в Либерия, Конго и Ангола. На тези места има определен човек, който да отиде на нелегална писта за кацане, обградена от въоръжени до зъби охранители. Каца самолет, от който слиза мъж в костюм, придружен от друг — обикновено по риза и с малко куфарче. Поздравяват се хладно. Мъжът с бодигарда предава малки пакетчета: може би заради някакво суеверие пакетчетата се слагат в носени чорапи.

Мъжът по риза вади специална лупа от джоба си и я поставя на лявото си око. Започва да ги проверява един по един. След час и половина вече е запознат с материала, тогава вади малко прецизно електронно кантарче от куфара си и изпразва чорапите върху табличката. Правят се изчисления на лист хартия. Материалът се поставя в куфарчето заедно с кантара, костюмираният мъж дава знак на въоръжените охранители и пет-шест от тях се качват в самолета. Започват да разтоварват големи сандъци, които остават там, встрани от пистата, докато самолетът отлита. Цялата операция не продължава повече от половин ден.

Големите сандъци се отварят. Снайпери, мини и куршуми, които се пръсват на десетки смъртоносни метални частици, щом достигнат целта. Оръжията и боеприпасите се дават на наемниците и войниците и скоро в страната отново ще има преврат с безкрайни жестокости. Избити са цели племена, деца остават без крака и ръце заради осколките, жените са изнасилени. Докато се случва всичко това, някъде много далече — обикновено в Антверпен или в Амстердам — сериозни и съсредоточени хора се посвещават с любов и грижа на работата си — много внимателно обработват камъните и изпадат в екстаз от собствената си сръчност, хипнотизират се от искриците, които се появяват при всяка нова фасета на онова парче въглен с променена от времето структура.

От едната страна жени, които викат от отчаяние, и небе, забулено от облаци прах. На другия край през добре осветените зали се виждат красиви стари сгради.

През 2002 г. Обединените нации прокарват решение — става дума за процеса „Кимбърли“ — според което трябва да се търси произходът на камъните и да се забрани на търговците да купуват онези, идващи от зони на конфликти. За известно време уважаваните европейски майстори се връщат към южноафриканския монопол при търсене на материал. Но веднага биват открити формули един диамант да стане „официален“ и решението започва да служи само колкото политиците да могат да кажат, че „правят нещо, за да приключат с кървавите диаманти“.

Преди пет години Игор беше заменил камъни за оръжие. Беше създал малка група, която имаше за цел да спре кървав конфликт в северна Либерия. Той успя — само убийците бяха избити. Малките селца отново заживяха мирно, а диамантите започнаха да се продават на бижутери в Америка без никакви недискретни въпроси.

Когато обществото не реагира, за да спре престъплението, човек има право да постъпва както намери за редно.

Нещо подобно се беше случило преди няколко минути на плажа. Когато убийствата бъдеха установени, някой щеше да каже публично неизменното:

„Правим всичко възможно да открием убиеца.“

Ами да правят. Отново съдбата — винаги така щедра — беше показала пътя, който трябваше да се извърви. Мъченичеството няма да помогне. Като помисли, Ева би страдала повече от неговото отсъствие. Нямаше да има с кого да си приказва през дългите нощи и безкрайните дни, които щеше да прекара, докато очаква свободата му. Щеше да плаче винаги щом си представи как той мръзне и гледа белите стени на затвора. А когато дойдеше моментът най-сетне да тръгнат за дома край езерото Байкал, може би възрастта нямаше да им позволи да изживеят всички приключения, които бяха планирали заедно.

Полицаят излиза от закусвалнята и се връща на тротоара.

— Вие още ли сте тук? Да не сте се загубили, имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря.

— Вървете да си починете. По това време слънцето може да е много опасно.

Връща се в хотела. Пуска душа, къпе се. Моли телефонистката да го събуди в четири следобед — така ще си почине достатъчно, че да си възвърне ясната мисъл и да не прави повече глупости, като тази, която за малко не провали плановете му.

Звъни на портиера и си запазва маса на терасата за по-късно, когато се събуди. Иска му се да изпие един чай, без да го безпокоят. После започва да гледа в тавана, очаквайки сънят да дойде.

Няма значение откъде идват диамантите, стига да блестят.

В този свят единствено любовта заслужава абсолютно всичко. В останалото няма никаква логика.

Игор отново усеща, както му се е случвало много пъти в живота, че се чувства напълно свободен. Объркването малко по малко изчезва и идва прояснението.

Оставил е съдбата си в ръцете на Исус. Исус е решил той да продължи мисията си.

Унася се в сън без никакво чувство за вина.

13:55 ч.

Габриела решава да върви бавно към мястото, което й посочиха. Трябва да въведе ред в мислите си, трябва да се успокои. В този момент нейните най-съкровени мечти, както и най-зловещите й кошмари могат да се превърнат в реалност.

Телефонът изписква. Това е съобщение от агентката й: „Честито. Приеми всичко. Целувки.“

Гледа тълпата, която сякаш върви безцелно от единия до другия край на „Ла Кроазет“. Докато тя има цел! Вече не е една от многото авантюристки, дошли в Кан, без да знаят откъде да започнат. Тя има сериозна автобиография, достоен за уважение професионален опит, никога не се е опитвала да побеждава в живота само благодарение на физическите си дадености. Тя има талант! Затова са я избрали да се срещне с известния режисьор. Никой не й е помогнал, не й се е налагало да се облича предизвикателно, дори не й оставиха време да разучи ролята си.

Разбира се, че той ще вземе под внимание всичко това.

Спира, за да хапне — до момента не е яла абсолютно нищо, та щом отпива първата глътка кафе, мислите й сякаш се връщат към действителността.

Защо избраха точно нея?

Всъщност каква е ролята й във филма?

Ами ако когато Гибсън получи видеото, реши, че тя не е точно тази, която търси?

„Успокой се.“

Опитва се да си внуши, че няма какво да губи. „Ти се намираш пред уникален шанс в живота си.“ Няма уникални шансове, животът винаги дава още шансове. Но гласът настоява отново:

„Може. Но колко време ще отнеме? Ти знаеш на колко си години, нали?“

Да, разбира се. На двайсет и пет, възраст, на която актрисите, дори най-пробивните… и така нататък.

Няма нужда да си повтаря това. Плаща сандвича и кафето, отправя се към кея — този път се опитва да контролира своя оптимизъм, като си забранява да нарича хората авантюристи и рецитира наум правилата за позитивно мислене, за които успява да се сети — така избягва да разсъждава над срещата.

„Ако вярваш в победата, и победата ще повярва в теб.“

„Рискувай всичко в името на възможността и се разграничи от всичко, което те ограничава в света на конформизма.“

„Талантът е универсална дарба. Изисква се много смелост, за да го използваш — не се страхувай да бъдеш най-добрият.“

Не й е достатъчно да се съсредоточи върху казаното от големите учители, трябва да помоли за помощ и небесата. Започва да се моли, както прави винаги когато е тъжна. Чувства, че трябва да обещае нещо, и решава след Кан да отиде на поклонение във Ватикана, ако получи ролята.

Ако филмът наистина се реализира.

„Ако има световен успех.“

Не, достатъчно е да участва във филм с Гибсън, тъй като така ще привлече вниманието на други режисьори и продуценти. Ако това се случи, ще направи обещаното поклонение.

Стига на указаното място, гледа морето, отново проверява полученото от агентката съобщение — щом тя вече знае, значи уговорката е наистина сериозна. Но какво означава да приеме всичко? Да спи с режисьора ли? Или с изпълнителя на главната роля?

Никога преди не е правила такова нещо, но сега е готова на всичко. Та в края на краищата кой не мечтае да спи с филмова звезда?

Отново се взира в морето. Можеше да мине през квартирата, за да се преоблече, но е суеверна — щом е стигнала до този кей по дънки и бяла фланелка, трябва да изчака поне до края на деня, за да промени визията си. Отпуска колана си и сяда в поза лотос. Диша бавно и сякаш тялото, сърцето и мислите й се връщат на място.

Вижда как моторницата се приближава. Един мъж изскача и се отправя към нея.

— Габриела Шери?

Тя кимва утвърдително, мъжът я моли да го придружи. Качват се и поемат през море, задръстено с яхти от всякакъв вид и размер. Мъжът не й казва нищо, сякаш е далеч оттам, може би дори си представя какво става в каютите на тези малки кораби и мечтае да е собственик на някой от тях. Габриела се колебае — в главата й има куп въпроси и съмнения. Всяка мила дума би могла да направи от непознатия приятел. Би могъл да й помогне с ценна информация как да се държи в този момент. Но кой е той? Дали има някакво влияние над Гибсън, или е някой от нисшия персонал, който трябва просто да взема непознати актриси и да ги води при шефа си?

По-добре да си мълчи.

Пет минути по-късно спират до огромна яхта, изцяло боядисана в бяло. Успява да прочете името върху предната част на корпуса — Сантяго. Един от моряците спуска стълба и й помага да се качи на борда. Минава през широкия централен салон, където май се стягат за голямо вечерно парти. Отиват в задната част, където има малък басейн, две маси с чадъри, няколко шезлонга. Там вижда Гибсън и Знаменитостта, които се наслаждават на слънцето в ранния следобед!

„Не бих имала нищо против да си легна с когото и да било от двамата“, казва си наум с усмивка. Чувства се малко по-спокойна, въпреки че сърцето й бие учестено.

Знаменитостта я оглежда от глава до пети и й се усмихва дружелюбно, успокояващо. Гибсън се ръкува с нея отривисто, става, взема един от двата стола до най-близката маса и я кани да седне.

Обажда се по телефона и пита за номера на някаква хотелска стая. Повтаря го високо, докато я гледа.

Точно каквото си е помислила. Хотелска стая.

Затваря телефона.

— След като си тръгнете оттук, отидете в този апартамент в „Хилтън“. Там са дрехите на Хамид Хюсеин. Тази вечер сте канена на партито на Кап д’Антиб.

Не, не е каквото си мисли. Ролята е нейна! И партито на Кап д’Антиб, партито на Кап д’Антиб! Гибсън пита Знаменитостта:

— Как ти се струва?

— По-добре да я чуем какво ще ни каже.

Гибсън кимва утвърдително и прави жест с ръка, който сякаш казва „Разкажи ни нещо за себе си“. Габриела започва с курса по актьорско майсторство и рекламите, в които е участвала. Забелязва, че двамата не й обръщат внимание, сигурно хиляди пъти са слушали подобни истории. Въпреки това не спира, говори все по-бързо, мисли, че няма какво повече да добави, шансът на живота й зависи от вярната дума, която не успява да намери. Диша дълбоко, опитва се да се държи, сякаш всичко е наред, иска да е оригинална, шегува се по малко, но не успява да се измъкне от сценария, подготвен от нейната агентка за подобни моменти.

След две минути Гибсън я прекъсва.

— Чудесно, но ние сме запознати с всичко това от биографията. Защо не ни разкажете нещо повече за себе си?

Някаква вътрешна преграда внезапно се разбива на парчета. Вместо да изпадне в паника, нейният глас сега става по-спокоен и по-уверен.

— Аз съм просто още една от милионите жени по света, които винаги са мечтали да се намират на тази яхта, да гледат морето, да говорят за възможността да работят с поне един от вас. Вие двамата го знаете. Съмнявам се, че има какво да добавя, за да променя нещо. Дали съм омъжена? Не, не съм. Като всяка неомъжена жена имам приятел, който е влюбен в мен и сега ме чака в Чикаго и се моли да не излезе нищо от това начинание.

Двамата се смеят. Тя се отпуска малко.

— Искам да се боря, доколкото мога, въпреки че осъзнавам, че съм на края на възможностите си, тъй като възрастта ми вече започва да става проблем за стандартите в киното. Зная, че има още много хора с моя талант или дори с още по-голям. Бях избрана, не знам точно защо, но реших да приема каквото и да било. Може би това е моят последен шанс и може би фактът, че го казвам сега, намалява стойността ми. Но нямам избор. През целия си живот съм мечтала за момент като този — да участвам в кастинг, да бъда избрана и да имам възможността да работя с истински професионалисти. Е, случи се. Ако си остана само с тази среща, ако се върна вкъщи с празни ръце, поне ще знам, че съм стигнала дотук заради нещото, което смятам, че притежавам — имам една цел и съм упорита. Аз съм си най-добрата приятелка и най-големият враг. Преди да дойда тук, мислех, че не ми се полага нищо, че не съм в състояние да отговоря на очакванията и че вероятно са сбъркали, когато са избирали кандидатката. Ала същевременно друга част от сърцето ми казваше, че това е отплатата, задето не съм се отказала, а съм направила избор и съм стигнала до края в битката си — отклони поглед от двамата. Внезапно изпита огромно желание да заплаче, но се овладя, защото това можеше да бъде сметнато за емоционален шантаж.

Приятният глас на Знаменитостта наруши мълчанието.

— Както във всяка индустрия, и тук има почтени хора, които ценят професионализма. Затова съм стигнал дотук, където се намирам днес, както и нашият режисьор. Вече съм бил в положението, в което се намирате сега. Ние знаем какво чувствате.

Целият й живот до момента сякаш мина пред очите й. Всичките години, когато беше търсила, без да намери, когато чукаше, без вратата да се отвори, когато молеше, без да получи и дума в отговор — само безразличие, сякаш не съществуваше за света. Всички онези „не“-та, които беше чула, без никой да си дава сметка, че да, тя е жива и заслужава поне да го знае. „Не бива да плача.“

Всички хора, които й бяха казвали, че преследва една непостижима мечта, и които, ако сега успееше, щяха да кажат: „Знаех си, че имаш талант!“ Устните й започнаха да треперят — сякаш всичко това внезапно излизаше от сърцето й. Беше доволна, че се е осмелила да бъде човек, да покаже, че е уязвима, и от това чувстваше голяма промяна в душата си. Ако сега Гибсън се разкаеше за избора си, можеше да се върне с моторницата без никакви угризения — в момента на битката беше проявила смелост.

Тя зависеше от другите. Доста й беше трудно да научи този урок, но накрая осъзна, че е верен. Познаваше хора, които се гордееха с емоционалната си независимост, въпреки че в действителност бяха уязвими като нея, плачеха скришом, но никога не молеха за помощ. Вярваха в неписаното правило, което твърдеше, че „светът е на силните“ и че „оцеляват само най-кадърните“. Ако беше така, човешкият род нямаше да оцелее, защото е вид, нуждаещ се от продължителна закрила. Нейният баща веднъж й беше разказал, че хората стават сравнително годни да оцеляват сами след деветгодишна възраст, докато на жирафа са му необходими едва пет часа, а пчелата става независима за по-малко от пет минути.

— За какво мислите? — пита Знаменитостта.

— Че не се налага да се преструвам на силна. Това ми носи огромно облекчение. През една част от живота си имах постоянни проблеми в отношенията си с хората, защото смятах, че знам по-добре от всички как да стигна до целта си. Приятелите ми ме мразеха, а аз не разбирах защо. Веднъж по време на турне хванах грип, заради който не можех да изляза от стаята, колкото и да ме ужасяваше мисълта, че друг ще изиграе моята роля. Не се хранех, бълнувах от треската, повикаха лекар, който ме прати обратно вкъщи. Мислех, че съм загубила работата и уважението на колегите си. Но не стана така, а получих цветя и ми се обадиха по телефона. Искаха да разберат как съм. Внезапно се оказа, че онези хора, които смятах за свои съперници, които се бореха с мен за същото място под прожекторите, се тревожат за мен! Дори получих картичка с цитат от лекар, заминал на работа в далечна страна:

„Всички знаем, че има една болест в Централна Африка, която се нарича сънна болест. Трябва обаче да знаем, че има подобна болест, която атакува душата — тя е много опасна, тъй като идва неусетно. Когато забележите и най-малкия признак на апатия и липса на ентусиазъм спрямо ближните, бъдете нащрек! Единственият начин да се предпазим от това заболяване е, като осъзнаем, че душата страда, при това страда много, когато я принуждаваме да живее повърхностно. Душата обича красивите и дълбоки неща.“

Думи. Знаменитостта се сеща за любимия си стих от стихотворение, научено още в училище, което сега започва да го плаши, защото вижда как отлитат годините: Трябва да се отречеш от всичко друго, аз бих очаквал да съм твой единствен, изключителен стандарт. Да направиш избор — това може би е сред най-трудните неща в човешкия живот. Докато актрисата разказва историята си, той вижда своите първи стъпки, отразени в нея.

Първият голям шанс — също благодарение на таланта му като актьор в театъра. Животът, който час по час се променяше, славата, която нарастваше доста по-бързо, отколкото можеше да свикне с нея, та накрая приемаше покани за места, където не би трябвало да се намира, и отхвърляше срещи, които щяха да му помогнат да напредне в кариерата. Въпреки че не бяха много, парите му носеха усещането, че може всичко. Скъпите подаръци, пътуванията из непознатия дотогава свят, частните самолети, луксозните ресторанти, хотелските апартаменти, които приличаха на кралските покои, както си ги беше представял в детството. Първите отзиви — уважение, похвали, думи, докосващи сърцето и душата му. Получаваше писма от цял свят, на които отначало отговаряше, уговаряше си срещи с жените, които му пращаха снимки, докато накрая не установи, че не е в състояние да поддържа този ритъм. Агентът му не само го съветваше да не го прави, но и го заплашваше, че може да попадне в капан. Въпреки това и до ден-днешен изпитваше особено удоволствие, когато се срещаше с феновете, които следяха всяка стъпка от кариерата му, създаваха интернет страници, посветени на неговата работа, разпространяваха малки вестници, в които се разказваше за всичко в живота му — по-точно положителните неща, — и го защитаваха от атаките на пресата, когато избраната роля не получаваше желания отзвук.

А годините минават. Онова, което преди беше чудо или даден от съдбата шанс, на който си беше обещал да не робува никога, започва да се превръща в единствен смисъл на живота му. Докато не поглежда малко по-нататък. Сърцето му се свива — това може да свърши някой ден. Явяват се нови, по-млади актьори, които са съгласни да получават по-малко пари за повече работа и повече показност. Все слуша коментари за големия филм, който го е тласнал напред и който всички цитират, въпреки че е направил още деветдесет и девет филма, но за тях сякаш никой не си спомня.

Финансовите условия вече не са същите. Тъй като е смятал, че работата никога няма да има край, е принудил агента си да държи цената му безкрайно висока. Резултатът — започват да го канят все по-малко, въпреки че сега взема наполовина, за да участва в даден филм. Появяват се първите симптоми на отчаянието в свят, който дотогава е изтъкан само от надеждата да стигне все по-далече, по-високо, по-бързо. Не може да сваля цената час по час.

Когато се появи някакъв договор, трябва да каже, че „ролята много му е харесала и е решил да я изиграе, въпреки че заплащането е несравнимо с онова, което е свикнал да взема“. Продуцентите се преструват, че вярват. Агентът се преструва, че е успял да ги измами, но знае, че неговият „продукт“ трябва да продължава да се появява на фестивали като този, да е вечно зает, вечно любезен, вечно недостижим — каквито трябва да са митовете.

Рекламният агент предлага да го снимат как целува някоя известна актриса — това може да му осигури корица на жълто списание. Вече са влезли в контакт с избраното лице, което също се нуждае от допълнителна реклама. Сега остава само да се уцели подходящият момент на някоя галавечеря тази нощ. Сцената трябва да изглежда непринудена, трябва да са сигурни, че наблизо има фотограф — въпреки че двамата по никакъв начин не бива да „усетят“, че ги следят. По-късно, след като излязат снимките, отново ще се появят на челните страници, отричайки случилото се и твърдейки, че това е нахлуване в личното пространство. Адвокатите им ще заведат дела срещу списанията, а рекламните им агенти ще се постараят да поддържат темата максимално дълго.

В действителност въпреки годините на работа и световна слава той не се намира в много по-различно положение от това на момичето пред него.

Трябва да се отречеш от всичко друго, аз бих очаквал да съм твой единствен, изключителен стандарт.

Гибсън нарушава тишината, която се е възцарила за трийсет секунди в този перфектен сценарий — яхтата, слънцето, ледените напитки, писъците на чайките и бризът, който гони жегата.

— Първо, смятам, че бихте желали да узнаете каква е ролята, тъй като заглавието на филма може да се промени до неговата премиера. Отговорът е следният — вие двамата ще си партнирате.

И посочва Знаменитостта.

— С две думи, една от главните роли. А следващият ви въпрос логично би следвало да бъде: защо аз, а не някоя известна актриса?

— Именно.

— Отговорът е: цената. В случая сценарият, който трябва да режисирам и който ще бъде първият филм, продуциран от Хамид Хюсеин, е с ограничен бюджет. Половината пари ще отидат за реклама, а не за крайния продукт. Следователно ни трябва някоя знаменитост, за да привлече публиката, и някой непознат, който да е евтин, но да получи заслужено признание. Това не се случва само днес. Откакто киноиндустрията започва да диктува световните правила, киностудиите правят все същото, за да поддържат идеята, че славата и парите са синоними. Помня, че когато бях малък, гледах онези огромни къщи в Холивуд и мислех, че актьорите печелят цели състояния.

Измама. Десет-двайсет звезди в света могат честно да кажат, че печелят състояние. Останалите просто живеят показно — къщата е наета от студията, дизайнерите и бижутерите им дават дрехи и бижута назаем, колите са им предоставени за определено време, само и само да ги свързват с лукса. Студията плаща за всичко, което означава блясък и разкош, а актьорите получават малки заплати. Това не се отнася до човека, който седи с нас сега, но във вашия случай ще е точно така.

Знаменитостта не знае дали Гибсън е откровен, дали наистина вярва, че седи срещу един от най-големите актьори в света, или се занася с него. Но няма никакво значение, стига да подпишат договора и продуцентът да не промени мнението си в последния момент, стига сценаристите да успеят да предадат текста в уречения срок, стига бюджетът да се спази стриктно и да тръгне една отлично планирана рекламна кампания. Вече беше виждал как се прекъсват стотици проекти, това беше част от живота. Но след като последното му участие беше минало почти незабелязано от публиката, отчаяно се нуждаеше от завладяващ успех. А Гибсън бе в състояние да го постигне.

— Приемам — казва момичето.

— Вече сме говорили за всичко с вашата агентка. Ще подпишете договор за изключителни права с нас. За първия филм ще печелите по пет хиляди долара на месец в продължение на една година. Ще трябва също да се появявате по приеми, да бъдете представена от нашия отдел за връзки с обществеността, да пътувате, където ви изпратим, да казвате каквото искаме и да не казвате какво мислите. Ясно ли е?

Габриела кима утвърдително. Какво друго би могла да каже — че пет хиляди долара са една секретарска заплата в Европа, това ли? Трябваше да приеме или да отхвърли предложението, а тя не искаше да покаже никакво колебание — естествено, че разбира правилата на играта.

— Следователно — продължава Гибсън — ще живеете като милионерка, ще се държите като голяма звезда, но не забравяйте, че това не е истина. Ако всичко върви добре, ще увеличим заплатата ви на десет хиляди долара за следващия филм. После отново ще говорим, тъй като вече в главата ви ще се върти само една мисъл: „Един ден ще си отмъстя за всичко.“ Агентката ви, разбира се, чу нашето предложение, тя знаеше какво да очаква. Не знам дали вие знаехте.

— Няма значение. И не мисля да си отмъщавам за каквото и да било.

Гибсън се преструва, че не я е чул.

— Не съм ви повикал тук, за да говорим за кастинга. Представихте се отлично, беше най-доброто изпълнение, което съм виждал от доста време насам. Нашата представителка, която трябваше да подбере актьорите, смята същото. Повиках ви, за да стане ясно от самото начало по какъв терен ще стъпвате. След първия филм, когато решат, че светът е в краката им, много актриси и актьори искат да променят правилата. Но вече са подписали договори и знаят, че е невъзможно. Тогава изпадат в депресия, започват да се самоунищожават, такива неща. В днешно време нашата политика е друга — обясняваме съвсем ясно какво ще се случи. Ще ви се наложи да съжителствате с две жени — ако всичко е наред, едната от тях ще бъде обожавана от целия свят. Другата е онази, която знае през цялото време, че няма абсолютно никаква власт.

Така че ви съветвам, преди да отидете в „Хилтън“, за да вземете тоалета си за довечера, да помислите хубаво за последствията. В момента, в който влезете в апартамента, там ще ви чакат четири копия от огромен договор. Преди да го подпишете, целият свят ви принадлежи и можете да правите с живота си каквото пожелаете. В момента, в който сложите подписа си върху листа, повече не разполагате с нищо — ще контролираме всичко, от прическата до местата, на които ще се храните, дори и да нямате апетит. Можете, разбира се, да печелите пари от реклама, използвайки славата си, и тъкмо заради това хората приемат условията.

Двамата мъже стават. Гибсън пита Знаменитостта:

— Смяташ ли, че ще си партнирате добре?

— От нея ще излезе отлична актриса. Показа емоция в момент, в който всички се опитват да покажат само увереността си, че ще се справят с ролята.

— Не мислете, че тази яхта е моя — казва Гибсън, след като вика някого да я придружи до моторницата, която ще я върне на пристанището.

Тя е разбрала посланието му съвсем точно.

15:44 ч.

— Да отидем на първия етаж да пием кафе — казва Ева.

— Но ревюто е след час. Сама знаеш как стои въпросът с придвижването.

— Имаме време за едно кафе.

Качват се по стълбите, свиват вдясно, стигат до края на коридора, охраната на вратата вече ги познава и само ги поздравява. Минават покрай витрини с бижута — диаманти, рубини, изумруди — и отново излизат на слънце на терасата на първия етаж. Всяка година една прочута бижутерска фирма наема тук площ, за да посреща приятели, знаменитости и журналисти. Луксозни мебели и непрекъснато зареждан изобилен бюфет с отбрани деликатеси. Сядат на една маса под чадър. Сервитьорът идва, поръчват си негазирана минерална вода и еспресо. Сервитьорът ги пита дали ще желаят нещо от бюфета. Благодарят, казват, че вече са обядвали.

За по-малко от две минути той се връща с поръчката.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е прекрасно.

„Всичко е ужасно — мисли си Ева. — Освен кафето.“

Хамид усеща, че с жена му става нещо странно, но ще остави разговора за друг момент. Не иска да мисли за това. Не иска да рискува да чуе нещо от рода на „напускам те“. Достатъчно е дисциплиниран, за да се контролира.

На една от другите маси е седнал един от най-известните дизайнери в света. До него е фотоапаратът му, а погледът му се рее в далечината — сякаш иска да покаже съвсем ясно, че не желае да го безпокоят. Когато някой човек, който не е наясно с нещата, се опита да го приближи, симпатична жена на около петдесет години, отговаряща за връзките с обществеността на това място, любезно моли да го оставят на мира, тъй като има нужда да си отдъхне от постоянните набези на фотомодели, журналисти, клиенти и търговци.

Хамид помни деня, когато го видя за първи път. Беше преди толкова много години, струваше му се, че е било преди цяла вечност. Вече се намираше в Париж от единайсет месеца, беше създал контакти в тези среди, беше тропал на много врати и благодарение на връзките на шейха (той може да не познаваше никого в тези среди, но пък имаше приятели на други ключови позиции) си намери работа като дизайнер на една от най-уважаваните къщи за висша мода. Вместо да прави скици въз основа на материалите, с които разполагаше, имаше навика да остава в ателието до късно през нощта, работейки за собствена сметка с мострите от материите, донесени от родния му край. През този период се наложи два пъти да се върне у дома. Първия път беше, когато узна, че баща му е починал и му е оставил в наследство малката семейна търговия с платове. Преди дори да беше имал време да помисли, разбра от пратеник на шейха, че някой ще поеме управлението. Щяха да инвестират каквото е необходимо, за да просперира, а всички права щяха да останат на негово име.

Попита защо, след като шейхът беше проявил такава липса на познания или незаинтересованост в тази област.

— Една френска фирма, която произвежда чанти, смята да се установи тук. Първото, което направиха, бе да потърсят нашите търговци на платове. Обещаха, че ще ги използват за някои свои луксозни стоки.

Върна се в Париж, знаейки, че душата на неговия баща вече е в рая, а паметта му ще пребъде на земята, която толкова беше обичал. Продължи да работи извънредно, правеше скици с мотиви от бита на бедуините и експериментираше с донесените мостри. Щом въпросната френска фирма — позната със своята дързост и добър вкус — беше заинтригувана от нещата в родния му край, новината скоро щеше да стигне до столицата на модата и търсенето щеше да е голямо.

Всичко беше въпрос на време, а новините се разнасяха бързо.

Една сутрин бе повикан от шефа си. За пръв път влизаше в онзи свещен храм, голямото студио на великия моделиер. Остана смаян от бъркотията. Навсякъде имаше вестници, хартии, натрупани върху старинна маса, огромно количество лични снимки с различни знаменитости, мостри на материи и ваза, пълна с бели пера във всякакъв размер.

— Справяш се чудесно с работата. Прегледах скиците, които оставяш тук на показ, та да ги видят всички. Моля те да си по-предпазлив. Никога не се знае дали някой утре няма да ни напусне и да отнесе хубавите идеи другаде.

На Хамид не му хареса, че е шпиониран. Но запази спокойствие, докато шефът му продължи да говори.

— Защо казвам, че се справяш? Защото идваш от земя, където хората се обличат различно, но ти успяваш да пригодиш това към Запада. Съществува само един голям проблем — тук не можем да намерим този вид тъкани. Освен това в твоите скици има религиозни елементи, а модата е преди всичко облекло за плътта, въпреки че отразява онова, което се опитва да ни каже душата.

Шефът му отиде до купчината със списания в единия ъгъл и бързо, сякаш знаеше наизуст всичко, което се намира там, измъкна няколко, вероятно купени от букинистите — книжарите, които още от времето на Наполеон излагаха своите книги на брега на Сена. Разгърна един стар брой на „Пари Мач“ с Кристиан Диор на корицата.

— Кое направи от този човек легенда? Той просто успя да проумее човешката природа. Сред многото революции, които предизвика в модата, една заслужава специално внимание — веднага след Втората световна война, когато цяла Европа на практика нямаше как да се облича заради оскъдицата на платове, той създаде модели, за които трябваше огромно количество плат. По този начин показваше не само хубаво облечена жена, а мечтата, че всичко ще се върне постарому, отново ще има елегантност, изобилие, пищност. Беше атакуван и обиждан заради това, но той знаеше, че е тръгнал по верния път — който винаги е в обратната посока.

Остави броя на „Пари Мач“ точно на мястото, откъдето го беше извадил, и се върна с друго списание.

— А ето я и Коко Шанел. Изоставена в детството от своите родители, бивша кабаретна певица, типът жена, която има всички предпоставки да очаква най-лошото от живота. Но се е възползвала от единствения шанс — богатите любовници — и не след дълго се е превърнала в най-важната жена в сферата на модата по онова време. Какво е направила тя? Освободила е останалите жени от робството на корсета, онзи инструмент за мъчение, който е пристягал торса и е пречел на естествените движения. Сбъркала е само в едно — скрила е миналото си, когато то само е щяло да й помогне да стане още по-легендарна, жената, оцеляла въпреки всичко.

Отново остави списанието на място.

— Ти навярно се питаш: а защо не са направили това по-рано? Никога няма да имаме точен отговор. Разбира се, по всяка вероятност са опитвали — дизайнери, които напълно са забравени от историята, тъй като не са могли да отразят в своите колекции духа на времето си. За да е можело работата на Шанел да получи бъдещия си отзвук, не е бил достатъчен само талантът на създателката или богатите любовници. Трябвало е и обществото да е готово за голямата феминистка революция по същото време.

След кратка пауза шефът му продължи:

— Сега е моментът на модата от Ориента. Тъкмо защото напрежението и страхът, които държат света нащрек, идват от твоята земя. Знам това, тъй като управлявам тази модна къща. В крайна сметка всичко започва от среща на основните доставчици на бои и оцветители.

„В крайна сметка всичко започва от среща на основните доставчици на бои и оцветители.“ Хамид отново поглежда към дизайнера, който седи сам с фотоапарата си, поставен върху креслото до него. Вероятно и той го е видял да влиза и сигурно сега си мисли откъде е взел толкова пари, че да стане негов основен конкурент.

Мъжът с поглед в празното, преструващ се, че не го е грижа за нищо, беше направил всичко възможно Хамид да не успее да влезе във Федерацията. Мислеше, че работата му се финансира от петрола, а това беше нелоялна конкуренция. Не знаеше, че осем месеца след смъртта на баща му и два месеца, след като шефът му беше предложил по-добра длъжност — въпреки че името му не можеше да се появява, тъй като модната къща имаше друг дизайнер, избран да е в светлината на прожекторите и да блести по ревютата, — шейхът го бе повикал отново, този път за лична среща.

Когато пристигна в родния си град, едва позна мястото. Скелетата на небостъргачите образуваха безкрайна редица край единствения булевард в града, трафикът беше непоносим, на старото летище цареше невъобразим хаос, но идеята на шейха беше започнала да се материализира — това щеше да е едно мирно кътче насред войните, рай за инвеститорите сред бъркотията на световните финансови пазари, лицето на един народ, който мнозина с удоволствие унижаваха и клишираха. Други страни в района започнаха да вярват в града, който се издигаше в пустинята, и парите започнаха да бликат — първо като извор, а после и като пълноводна река.

Същевременно палатът си беше все същият, въпреки че друг, доста по-голям, се строеше наблизо. Хамид дойде оживен на срещата. Каза, че е получил чудесно предложение за работа, че вече няма нужда от финансова помощ и ще изплати всеки цент, който са инвестирали в него.

— Напусни — каза шейхът.

Хамид не го разбра. Да, знаеше, че търговията, завещана от баща му, дава чудесни резултати, но имаше други планове за бъдещето си. Ала не биваше да предизвиква за втори път човека, който толкова му беше помогнал.

— При нашата единствена среща аз можах да ви кажа „не“, ваше величество, защото защитавах интересите на моя баща, които винаги са били много по-важни от всичко друго на тоя свят. Сега обаче трябва да се подчиня на волята на моя управник. Ако смятате, че сте загубили парите си, като сте инвестирали в моята работа, ще направя каквото пожелаете. Ще се върна тук и ще се погрижа за моето наследство. Ако трябва да се откажа от мечтата си, за да зачета моето племе, ще го направя.

Изрече тези думи твърдо. Не биваше да покаже слабост пред човек, който уважава чуждата сила.

— Не те моля да се връщаш тук. Щом са те повишили, то е, защото вече знаеш какво ти е необходимо, за да създадеш собствена марка. Това искам аз.

„Да създам собствена марка? Дали разбирам правилно?“

— Виждам, че големите луксозни марки все по-често се установяват при нас — продължи шейхът. — И знаят какво правят — нашите жени са започнали да променят начина си на мислене и обличане. Модата е засегнала нашия район повече от всяка друга чужда инвестиция. Говорих с мъже и жени, които разбират от тези неща, тъй като аз съм само един стар бедуин, който едно време, като видя първия си автомобил, си помисли, че трябва да го храни като камилите.

Иска ми се чужденците да четат нашите поети, да слушат нашата музика, да танцуват танците ни и да пеят песните ни, които са се предали от поколение на поколение. Ала май никой не се интересува от тях. За да се научат да уважават нашата традиция, има един-единствен начин — чрез това, което ти работиш. Ако разберат кои сме благодарение на начина, по който се обличаме, ще разберат и останалото.

На другия ден се срещна с група чуждестранни инвеститори. Предоставиха му фантастична сума и схема за погасяване. Попитаха го дали приема предизвикателството и дали е готов за него.

Хамид поиска време да помисли. Отиде на гроба на баща си и цял следобед се моли. През нощта вървя из пустинята, усети смразяващия костите вятър и се върна в хотела, където бяха отседнали чужденците. „Благословен е онзи, който успява да даде на децата си криле и корени“, гласи една арабска поговорка.

Трябваха му корени. Има на света едно място, където сме родени, където сме научили езика си и сме открили как предците ни са се справяли с проблемите си. В даден момент ставаме отговорни за това място.

Трябваха му криле. Те ни показват безкрайните хоризонти на въображението, отнасят ни при нашите мечти, водят ни към далечни места. Те са тези, които ни позволяват да опознаем корените си и да се учим от тях.

Помоли Бог за вдъхновение и започна да се моли. Два часа по-късно се сети за един разговор на баща му с негов приятел, който често посещаваше магазина за платове.

„Тази сутрин синът ми поиска пари, за да си купи един овен. Трябва ли да му помогна?“

„Не е нищо спешно. Затова изчакай още една седмица, преди да услужиш на сина си.“

„Но аз имам възможност да му помогна още сега, какво по-различно ще стане, ако изчакам една седмица.“

„Разликата е много голяма. Опитът ме е научил, че хората оценяват едно нещо само когато в даден момент са се съмнявали дали ще го получат, или не.“

Накара пратениците да чакат цяла седмица и после прие предизвикателството. Трябваха му хора, които да се погрижат за парите и да ги инвестират по най-добрия начин. Трябваха му служители, за предпочитане от същото село. Трябваше му още една година на сегашната работа, за да усвои каквото още му бе необходимо.

Само това.

„Всичко започва в една фабрика за бои.“

Но не е точно така. Всичко започва, когато фирмите за проучване на пазарните тенденции (на френски те се наричат „cabinets de tendence“, а на английски — „trend adapters“) забележат, че определена прослойка от обществото се интересува повече от определени теми, отколкото от други. Това няма директна връзка с модата. Проучването се прави въз основа на интервюта с потребителите, мониторинг на мостри, но най-вече посредством внимателното наблюдение на цяла армия от хора — обикновено между двайсет и трийсет години, — които ходят по дискотеки, движат се по улиците, четат всичко, което се публикува по блоговете в интернет. Те никога не поглеждат витрините, дори там да са най-престижните марки — всичко, изложено на витрините, вече е достигнало до широката публика и е осъдено на смърт.

Онова, което гениите от фирмите за проучване на пазарните тенденции биха искали да знаят с точност, е: Каква ще е следващата грижа или интерес на потребителя? Младите, които нямат достатъчно пари, за да си купуват луксозни стоки, са принудени да измислят нови дрехи. Понеже не се отлепят от компютъра, споделят интересите си с другите и често това се превръща във вирус, който заразява цялото общество. Младите оказват влияние върху родителите си по отношение на политиката, книгите, музиката — не става обратното, както смятат наивниците. От друга страна, родителите оказват влияние върху младите, що се отнася до тъй наречената „ценностна система“. Дори младите да са бунтари по природа, пак вярват, че семейството има право. Може да се обличат странно и да харесват певци, които вият и чупят китари, но само толкова. Нямат куража да отидат по-далече и да предизвикат истинска революция в нравите.

„Вече са го правили в миналото. Но за щастие тази вълна отмина.“

Тъй като в този момент фирмите, проучващи тенденциите, показват, че обществото се движи към един по-консервативен стил, далече от заплахата на „суфражетките“ (които в началото на XX век са се борили и са извоювали правото на жените да гласуват) или на дългокосите нечистоплътни хипита (група безумци, решили един ден, че могат да живеят в мир и свободна любов).

През 1960 г. например светът, обхванат от кървавите войни на постколониалния период, ужасен от заплахата за ядрена война и същевременно в икономически подем, отчаяно се нуждаеше от мъничко радост. Както Кристиан Диор беше осъзнал, че надеждата за изобилие се крие в излишеството от плат, така и дизайнерите потърсиха в комбинацията от цветове начин, с който да се повдигне общият дух, и стигнаха до извода, че червеното и виолетовото са в състояние едновременно да успокояват и провокират.

Четирийсет години по-късно колективната визия изцяло се е променила — светът вече не се намира под заплахата от война, а над него са надвиснали сериозни проблеми с околната среда. И дизайнерите се насочват към други тонове, свързани с природата, като пясъка в пустинята, горите, водата в морето. Между единия и другия период се раждат и изчезват други тенденции — психеделична, футуристична, аристократична, носталгична.

Преди да се определят големите колекции, фирмите, проучващи тенденциите на пазара, дават обща панорама на световното състояние на духа. В днешно време сякаш основна тема на човешките тревоги — като изключим войните, глада в Африка, тероризма, незачитането на човешките права, арогантността на някои развити нации — е как да опазим нашата нещастна планета от многото заплахи, които обществото ни е създало.

„Екология. Да се съхрани Земята. Колко смешно.“

Хамид знае, че няма смисъл да се бори срещу колективното подсъзнание. Цветовете, аксесоарите, тъканите, предполагаемите благотворителни дейности на Суперкласата, публикуваните книги, музиката по радиото, документалните филми за бивши политици, новите филми, материалът за обувки, системите за гориво на автомобилите, петициите за конгресмените, ценните книжа, продавани от най-големите банки в света, сякаш всичко е концентрирано в едно-единствено нещо — да се спаси планетата. Цели състояния се трупат за броени дни, големи международни компании успяват да си осигурят място в пресата заради една или друга абсолютно незначителна дейност в тази област, безскрупулни фондации пускат реклами в могъщи телевизионни канали и получават стотици милиони долари от дарения, защото всички изглеждат загрижени за съдбата на Земята.

Всеки път, когато прочете във вестник или списание как политиците неизменно използват глобалното затопляне или разрушаването на околната среда като платформа за изборните си кампании, си мисли:

„Как е възможно да сме толкова арогантни? Планетата винаги е била и ще бъде по-силна от нас. Не можем да я унищожим. Ако преминем определена граница, Земята ще се погрижи да ни изтрие от лицето си, но ще продължи да съществува. Защо не започнем да казваме, че не бива «да позволим планетата да ни унищожи»?“

Защото „да спасим планетата“ дава усещането за сила, за действеност, за благородство. Докато „да не позволим планетата да ни унищожи“ може да ни доведе до отчаяние, до безсилие, до истинския размер на нашите бедни и ограничени възможности.

Но в крайна сметка тъкмо това показваха тенденциите, а модата трябва да се нагажда към желанията на потребителите. Фабриките за багрила сега създаваха най-добрите тоналности за следващата колекция. Производителите на платове търсеха естествени нишки, фирмите за аксесоари като колани, чанти, очила и часовници правеха всичко възможно да се приспособят — или поне да се преструват, че се приспособяват — и отпечатваха на рециклирана хартия брошури относно огромните си усилия да опазят околната среда. Всичко това щеше да се покаже на дизайнерите на най-големия панаир на модата, недостъпен за публиката, с красноречивото име „Премиер визион“ (Първо представяне).

От този момент нататък всеки щеше да подготвя своите колекции, щеше да прояви творчество и всички щяха да имат усещането, че висшата мода е абсолютно новаторска, оригинална, различна. Нищо подобно. Всички следваха буквално онова, което казваха специалистите по пазарни тенденции. Колкото по-важна бе марката, по-малко желание имаше да рискува, тъй като работата на стотици хиляди хора по целия свят зависеше от решенията на една малобройна група, Суперкласата на модата, на която вече й беше омръзнало да се преструва, че продава нещо различно на всеки шест месеца.

Първите скици се правеха от „неразбраните гении“, които мечтаеха да видят някой ден името си върху етикета на дреха. Работеха приблизително около шест до осем месеца, отначало ползваха само хартия и молив, после правеха прототипове от евтин материал, който може да бъде сниман с модели и анализиран от шефовете. От всеки сто прототипа избираха около двайсет за следващото ревю. Правеха се корекции — нови копчета, различна кройка на ръкавите, декоративни шевове.

Още снимки — този път със седнали модели, с легнали модели, с модели, които се движат — и още корекции, тъй като коментари от рода на „става само за манекенки на ревю“ можеха да съсипят цялата колекция и да поставят под въпрос репутацията на марката. В този процес някои от „неразбраните гении“ биваха незабавно освобождавани без право на обезщетение, тъй като винаги се оказваха там просто на „стаж“. Най-талантливите трябваше да коригират многократно своите работи и да са с ясното съзнание, че колкото и голям да е успехът на техния тоалет, ще бъде спомената само марката.

Всички обещаваха един ден да си отмъстят. Всички си казваха, че накрая ще отворят собствен бутик и ще получат признание. Но всички се усмихваха и продължаваха да работят, сякаш са много въодушевени от това, че са избрани. А след окончателната селекция на предложените модели още хора се оказваха уволнени и заменени с нови (за следващата колекция). Най-накрая се използваха избраните материи, за да се направят дрехите за ревюто.

Сякаш за първи път щяха да бъдат показани публично. Което беше част от легендата, разбира се.

Защото по същото време посредници от цял свят вече държаха в ръцете си снимки на техни дрехи от всички ъгли, разполагаха с аксесоарите, вида тъкан, препоръчителната цена, местата, където можеха да поръчат материите. В зависимост от това колко бе важна марката, „новата колекция“ започваше да се произвежда в индустриални количества на различни места по света.

Най-накрая идваше големият ден — по-точно трите седмици, които бележеха началото на една нова ера (която, както е известно, траеше само шест месеца). Започваше в Лондон, минаваше през Милано и завършваше в Париж. Канеха се журналисти от цял свят, фотографите си оспорваха привилегированите места, всичко се пазеше в тайна, вестници и списания посвещаваха страници и още страници на новостите, жените се прехласваха, мъжете гледаха с известно презрение на онова, което смятаха просто за „мода“, и мислеха как трябва да похарчат няколко хиляди долара за нещо, което за тях няма никакво значение, но което съпругите им смятаха за голямата емблема на Суперкласата.

Седмица по-късно представеното като абсолютно неповторима колекция вече се намираше по магазините в целия свят. Никой не се питаше как е пристигнало толкова бързо и как е произведено за толкова кратко време.

Легендата е по-важна от действителността.

Потребителите не си даваха сметка, че модата е създадена от онези, които се подчиняват на вече съществуващата мода. Че уникалността е просто лъжа, в която искат да вярват. Че голяма част от прехвалените в модните издания колекции принадлежат на големи конгломерати за луксозни стоки, които поддържат същите тези вестници и списания с реклами на цяла страница.

Разбира се, че имаше изключения. След няколкогодишна борба Хамид стана едно от тях. И в това бе неговата сила.

Забелязва, че Ева отново проверява мобилния си телефон. Нямаше навика да го прави. В действителност мразеше онзи апарат може би защото й напомняше за миналата връзка, за етап от живота й, който той така и не успя да разбере, понеже винаги избягваха темата. Поглежда часовника — все още имат време да допият кафето си без напрежение. Отново поглежда към дизайнера.

Ако можеше всичко да започва от фабриката за бои и да свършва на ревюто. Но не беше така.

Той и човекът, който сега съзерцава сам хоризонта, се бяха срещнали за пръв път на „Премиер визион“. Хамид още работеше за голямата марка, която го беше наела като дизайнер, въпреки че шейхът вече сформираше една малка армия от единайсет души, която щеше да осъществи идеята да покажат чрез модата своя свят, своята религия и своята култура.

— През по-голямата част от времето слушаме обяснения как простите неща могат да бъдат представени по-сложно — каза Хамид.

Разхождаха се между щандовете, излагащи нови тъкани, революционни технологии, цветове, които щяха да бъдат използвани през следващите две години, все по-скъпи аксесоари — токи на колани от платина, портфейли за кредитни карти, които се отваряха с натискане на копче, гривни, които можеха да се регулират до милиметър с помощта на винтче, инкрустирано с брилянти. Дизайнерът го изгледа от глава до пети.

— Светът винаги е бил и ще продължи да бъде сложен.

— Не съм на това мнение. И ако някой ден ми се наложи да напусна мястото, на което работя, то ще е, за да започна собствен бизнес, който ще опровергава всичко, което наблюдаваме в момента.

Дизайнерът се разсмя.

— Знаеш какъв е светът ни. Вече си чувал да се говори за Федерацията, нали? Чужденците попадат в нея само след големи, много големи усилия.

Френската федерация по висша мода беше сред най-трудно достъпните клубове в света. Определяше кой ще участва на Седмиците на модата в Париж и диктуваше условията на участниците. Създадена през 1968 година, тя имаше огромно влияние. Беше патентовала израза „висша мода“ (haute-couture), та никой друг да не може да го използва без риск да бъде съден. Издаваше десетте хиляди броя на Официалния каталог на двете големи годишни събития, решаваше как да се разпределят двете хиляди пропуска за журналисти от цял свят, избираше големите купувачи и местата за ревютата — според значимостта на дизайнера.

— Знам какъв е — отвърна Хамид, приключвайки разговора. Почувства, че човекът, с когото говори, в бъдеще ще е голям дизайнер. Също така разбра, че никога няма да бъдат приятели.

Шест месеца по-късно всичко беше готово за неговото голямо приключение — напусна работа, отвори първия магазин на „Сен Жермен де Пре“ и започна да се бори така, както можеше. Изгуби много битки. Но проумя едно — не можеше да се превие пред тиранията на фирмите, които диктуваха модните тенденции. Трябваше да бъде оригинален. Защото носеше със себе си простичкия начин на живот на бедуините, мъдростта на пустинята, наученото в модната къща, където бе работил повече от година, защото разчиташе на присъствието на хора, разбиращи от финанси, и на абсолютно оригинални и непознати материи.

След две години отвори пет-шест големи магазина из цяла Франция и бе приет във Федерацията — не само заради своя талант, но и заради връзките на шейха, чиито пратеници контролираха стриктно кои френски фирми могат да имат филиали в страната им.

Времето минаваше, хората променяха мнението си, едни президенти встъпваха в длъжност, други си отиваха, новите технологии придобиваха популярност, интернет завладяваше комуникациите по света, общественото мнение ставаше все по-прозрачно във всички сфери на човешката дейност, луксът и блясъкът отново си възвръщаха изгубените позиции. Дейността му се разрастваше и се разпростираше и в останалата част от света — вече не се занимаваше само с тоалети, но и с аксесоари, мебели, козметика, уникални материи.

Сега Хамид беше собственик на империя и всички онези, които бяха инвестирали в неговата мечта, бяха напълно компенсирани с дивидентите, които плащаше на акционерите. Продължаваше да надзирава лично голяма част от продукцията на своите фирми, присъстваше на най-важните фотосесии, обичаше да рисува повечето от моделите, ходеше в пустинята поне три пъти в годината, молеше се над гроба на своя баща и се отчиташе пред шейха. Сега пред Хамид имаше ново предизвикателство — да направи филм.

Поглежда часовника си. Казва на Ева, че е време да тръгват. Тя пита дали наистина е толкова важно.

— Не е толкова важно. Но аз бих искал да присъствам.

Ева става. Хамид поглежда за последен път към самотния известен дизайнер, който съзерцава Средиземно море, чужд за всичко останало.

16:07 ч.

Когато човек е млад, винаги има една мечта — да спаси света. Някои бързо забравят това, убедени, че има и по-важни неща за вършене — като да създадат семейство, да печелят пари, да пътуват и да научат чужд език. Други обаче решават, че е възможно да променят обществото и начина, по който днешният свят ще бъде предаден на идните поколения.

И започват да си избират професии: политици (отначало винаги с желание да помогнат на съгражданите си), активни общественици (които вярват, че престъплението се ражда от социалните различия), творци (които смятат, че всичко е изгубено и трябва да се започне от нулата) и… полицаи.

Савой беше напълно убеден, че може да е напълно полезен. След като бе прочел много криминални романи, си представяше, че ако лошите са зад решетките, за добрите винаги ще има място под слънцето. Записа се в Академията с ентусиазъм, изкара отлични оценки на теоретичните изпити, усъвършенства се физически, за да може да посреща опасните ситуации, научи се да стреля точно, въпреки че нямаше намерение да убива никого.

По време на първата година опозна прозаичната страна на професията си — край него се оплакваха от ниските заплати, от некомпетентността на правосъдието, от предразсъдъците към работата им и от почти пълната липса на активност в тяхната област. През годините животът и оплакванията продължиха да са почти същите. Само едно нещо се увеличи:

Хартията.

Безкрайни доклади за това къде, как и защо се е случило нещо. Дори едно съвсем обикновено провинение, като изхвърляне на боклук на непозволено място, изискваше боклукът да се разрови, за да се намери виновника (винаги имаше доказателства като пощенски пликове или самолетни билети), мястото да бъде снимано, внимателно да се изготви карта, да се идентифицира човекът, да се изпрати първо приятелско предупреждение, втория път по-малко любезно писмо и ако нарушителят решеше, че всичко това е безкрайна глупост, да се намеси съдът, където се снемаха показанията и се определяха присъди, като целият процес изискваше услугите на компетентни адвокати. В крайна сметка можеха да минат и две години, докато делото се окажеше окончателно архивирано без реални последствия за никоя от страните.

Убийствата не бяха чести. Най-скорошните статистики сочеха, че голяма част от случаите в Кан бяха свързани с конфликти между деца на богаташи в някоя скъпа дискотека, обири на апартаменти, ползвани само през лятото, нарушения по пътищата, доноси за незаконно наемане на работници, семейни разправии. Разбира се, че трябваше да е много доволен от това — в този все по-смутен свят Южна Франция беше оазис на спокойствието, дори в периода, когато нахлуваха хиляди чужденци, за да се възползват от плажа или за да продават и купуват филми. Предишната година бе ангажиран с четири самоубийства (което беше равнозначно на шест-седем килограма хартия, изписани на машина, попълнени и подписани) и с две, само с две нападения, завършили със смърт. А сега, в рамките на няколко часа бе достигната статистиката за цяла година. Какво ставаше?

Бодигардовете бяха изчезнали още преди да дадат показания и Савой мислено си отбеляза, че щом му остане време, ще отправи писмено порицание на ангажираните със случая полицаи. В крайна сметка бяха оставили да се изплъзнат единствените двама истински свидетели на случилото се — защото жената в чакалнята не знаеше абсолютно нищо. За по-малко от две минути разбра, че тя е била далече в момента, когато отровата е била изстреляна. Искала само да се възползва от ситуацията, за да се добере до известния дистрибутор на филми.

Значи остава единствено да чете още хартии.

Седи в чакалнята на болницата. Пред него има два доклада.

Единият е от дежурния лекар. Състои се само от две страници със скучни технически подробности и анализ на пораженията в организма на човека, намиращ се сега в интензивното отделение на болницата — отравяне чрез перфорация на дясната лумбална област, предизвикано от инжектирана с игла непозната субстанция, която в момента се изследва в лабораторията. Единствената отрова в списъка, която има такова бързо поразяващо действие, е стрихнинът, но той предизвиква конвулсии и спазми на тялото. От казаното от охранителите на събитието, потвърдено от лекарите от „Бърза помощ“ и от жената в чакалнята такъв симптом не е бил налице. Тъкмо обратното — наблюдавана е незабавна парализа на мускулите, като тялото е паднало напред и жертвата е могла да бъде изнесена от мястото, без да привлече вниманието на гостите.

Вторият доклад, доста по-обширен, беше от Европейската асоциация на директорите на полицията и от Европол, които следяха всяка крачка на жертвата, откакто беше стъпил на европейска територия. Агентите се сменяха, но в часа на инцидента беше наблюдаван от тъмнокож агент от Гваделупа, който приличаше на ямаец.

„И въпреки това човекът, ангажиран с наблюдението, не е видял нищо. По-точно в момента на инцидента гледката му е била частично закрита от преминаващ човек със сок от ананас в ръка.“

Въпреки че жертвата нямаше полицейско минало и беше позната в киносредите като един от най-революционните съвременни дистрибутори на филми, дейността му беше просто параван за нещо доста по-доходоносно.

Според Европол Явиц Уайлд бил посредствен филмов продуцент допреди пет години, когато бил нает от картел, специализиран в разпространяването на кокаин в Америка. Бил нает, за да пере пари. „Започва да става интересно.“

За първи път на Савой му харесва какво чете. Може би в ръцете си държи един важен случай, встрани от рутината на проблемите с боклука и двете убийства на година.

Познава механизма. Знае за какво става дума в този доклад. Трафикантите печелят състояния, като продават стоката, но тъй като не могат да докажат произхода на парите си, не могат да си открият банкови сметки, да купуват апартаменти, коли или скъпоценности, да правят инвестиции, да прехвърлят големи суми от една страна в друга. Правителството ще попита: „Как този успя да забогатее толкова? Откъде идва всичко това?“

За да преодолеят тази пречка, те използват един финансов механизъм, наречен „пране на пари“. Тоест да превръщат криминални приходи в почтени финансови активи, които да могат да станат част от икономическата система и да правят още повече пари. Приписваха произхода на израза на американския гангстер Ал Капоне, който купил в Чикаго веригата за обществени перални „Санитари Клийнинг Шопе“ и чрез нея депозирал в банката парите, спечелени от нелегалната продажба на алкохол по време на Сухия режим. Ако някой вземел да попита как така е толкова богат, винаги можел да каже: „Хората перат повече отвсякога. Доволен съм, че инвестирах в тази дейност.“

„Направил е всичко много точно. Само че забравил да декларира данъците от прихода на предприятието“, помисли си Савой.

„Прането на пари“ служеше не само на наркотрафикантите, но и на много други — възползваха се политиците, които вземаха комисиона от раздутите разходи за ремонти, терористите, които искаха да финансират операции в различни точки на света, компаниите, които обичаха да крият печалби или загуби от своите акционери, хората, които смятаха, че данъците върху доходите са неприемлива приумица. Някога беше достатъчно да се открие сметка в някой данъчен рай, но правителствата започнаха да прокарват закони за взаимопомощ и сътрудничество и механизмът трябваше да се нагоди към новото време.

Едно обаче беше сигурно — престъпниците винаги бяха много по-напред от властите и данъчните инспектори.

Как действат в момента? По доста по-елегантен, изпипан и творчески начин. Трябва само да се подчиняват на три ясно разграничени етапа — вземане, укриване и интегриране. Трябва да се вземат няколко портокала, да се направи портокалов сок и да се сервира, без никой да подозира за произхода на плодовете.

Да се направи портокалов сок е сравнително просто — посредством серия от сметки малки количества започват да минават от банка в банка, често по компютърно разработени системи, та по-късно постепенно да могат да се прегрупират. Пътищата така криволичат, че е почти невъзможно да се проследят електронните импулси. Да, защото от момента, в който парите се депозират, те спират да бъдат хартийки и се превръщат в дигитални кодове, съставени от две цифри: 0 и 1.

Савой мисли за собствената си банкова сметка. Независимо от това какво имаше там — не беше много, — то беше в ръцете на кодовете, минаващи по електронни пътища. Ами ако внезапно вземеха да сменят системата на всички архиви? Ами ако новата програма не тръгнеше? Как би могъл да докаже, че има такава и такава сума пари? Как би могъл да трансформира тези нули и единици в нещо по-конкретно като къща или покупки в магазина?

Не може да направи каквото и да било — намира се в ръцете на системата. Но решава, щом излезе от болницата, да мине през някой банкомат и да си изкара извлечение от сметката. Записва в бележника си — от този момент нататък да прави това всяка седмица и ако се случи някоя световна катастрофа, да има доказателство на хартия.

Хартия. Отново същата дума. Защо ли бълнува така? Да, пране на пари.

Отново обобщава какво знае за прането на пари. Последният етап е най-лесен от трите — парите са прегрупирани в почтена сметка, като например на компания за недвижими имоти или в инвестиционен фонд. Ако правителството зададе пак същия въпрос: „Откъде се взеха тези пари?“, няма да е трудно да се обясни, че са от дребни инвеститори, които вярват на вашата стока. От този момент нататък може да се инвестира в още акции, още терени, самолети, луксозни предмети, къщи с басейни, кредитни карти без лимит. Съдружниците в предприятията са същите, които първоначално са финансирали купуването на дрогата, оръжията, изобщо всичко, което представлява нелегална търговия. Но парите са чисти, в крайна сметка всяка фирма може да спечели милиони долари, спекулирайки на борсата или с терени.

Остава първата крачка, най-трудната: „Кои са тези дребни инвеститори?“

Ето тук е налице престъпната дейност. „Портокалите“ са хора, които обикалят казината с пари, дадени им назаем от някой „приятел“. Правят го в страни, където контролът по залозите е много по-слаб, отколкото е корупцията — на никого не му е забранено да печели състояния. В този случай има предварителни уговорки със собствениците, които получават процент от парите, циркулиращи по масите.

Но играчът — човек с ниски доходи — може да докаже на другия ден пред своя банкер голямата сума, която депозира. Имал е късмет. Късмет.

А на следващия ден прехвърля почти цялата сума на „приятеля“, който му я е дал назаем, като за себе си оставя съвсем малък процент.

Преди любимият начин беше да се купуват ресторанти, които можеха да искат цяло състояние за ястията си, и да се депозират парите, без да се будят подозрения. Дори и някой да мине и да види, че масите са съвсем празни, няма как да докаже, че никой не се е хранил там през целия ден. Но сега с нарастването на индустрията, свързана с развлеченията и удоволствията, възникваше един по-творчески подход.

Вечно непроследимият, произволен, неразбираем пазар за изкуство!

Хора от средната класа с не много високи доходи продаваха на търг ценни вещи, за които твърдяха, че са били намерени на тавана в старата къща на дядо им. Търгуваха се за много пари и още на следващата седмица биваха продадени на специализирани галерии десет или двайсет пъти над първоначалната цена. „Портокалът“ оставаше доволен, благодареше на боговете за щедростта на съдбата, вкарваше парите в собствената си сметка и решаваше да направи инвестиция в чужбина, като внимателно следеше да остави малко — своя процент — в банката си. В този случай боговете бяха истинските собственици на картините, които ги препродаваха чрез галериите и отново ги пускаха за продажба чрез други хора.

Но имаше и по-скъпи продукти като театър, правене и разпространение на филми. Тъкмо там невидимите ръце на перачите на пари правеха големите удари.

Савой продължава да чете резюмето за живота на човека, който сега се намира в интензивното отделение. Пропуските попълва с помощта на собственото си въображение.

Актьор, който мечтае да стане голяма знаменитост. Не успява да си намери работа — въпреки че и до днес се е грижил за физиката си, сякаш е голяма звезда, — но опознава добре индустрията. Вече на средна възраст, успява да вземе малко пари от инвеститори и прави един-два филма, които се провалят с гръм и трясък, понеже не могат да бъдат разпространени добре. Въпреки това името му се появява в специализираните рубрики и списания. Става известен като човека, който се е опитал да направи нещо, излизащо от схемата на големите киностудии.

Отчаян е, не знае какво да прави с живота си в този момент, никой не му дава трети шанс, уморил се е да моли за пари хора, които са заинтересовани да инвестират само в сигурни успехи. Един ден се оказва потърсен от група хора, някои разговорливи, други — безмълвни.

Правят му предложение — той ще започне да разпространява филми, като първата му покупка трябва да е нещо реално с шанс да достигне до широката публика. Големите киностудии ще направят високи оферти за продукта, но той не бива да се безпокои — всяка предложена цена ще бъде надхвърлена от новите му приятели. Филмът ще бъде излъчен в много киносалони и ще осигури цяло състояние. Явиц ще спечели нещото, от което най-много се нуждае — репутация. Никой в момента няма да се интересува от живота на онзи отчаян продуцент. Два-три филма по-късно обаче властите ще започнат да питат откъде идват парите, но дотогава вече първата стъпка ще е прикрита поради изтеклия срок за данъчни проверки, който е пет години.

Явиц започва победоносна кариера. Първите филми, които разпространява компанията му, носят печалби, хората, които ги излъчват, започват да вярват в неговия талант да избира онова, което ще е най-успешно на пазара, режисьори и продуценти искат да работят с него. За да поддържа привидното, поема само два-три нискобюджетни филма на половин година. Останалото са продукции с огромни бюджети, първокласни звезди, неподозирани професионалисти, много пари за реклама, финансирана от установени в някой данъчен рай групи. Касовите приходи се депозират в обикновен инвестиционен фонд, извън всякакво подозрение, който притежава „част от акциите“ на филма.

Готово. Мръсните пари се превръщат във великолепно произведение на изкуството, което очевидно не е донесло очакваната печалба, но все пак е осигурило милиони долари и сега те са в ръцете на един от съдружниците в начинанието.

В даден момент някой по-бдителен данъчен инспектор или донос от някоя студия привлича вниманието върху един съвсем простичък факт: как така толкова непознати за пазара продуценти успяват да ползват най-големите знаменитости, най-талантливите режисьори, да харчат цели състояния за реклама и да имат само ЕДИН дистрибутор за филмите си? Отговорът е прост: големите студии се интересуват само от собствените си продукции, а Явиц е герой, той е човекът, който чупи диктатурата на корпорациите гиганти, той е новият мит, Давид, който се бори срещу Голиат, представляващ несправедливата система.

Един данъчен с повече чувство за отговорност решава да продължи нататък въпреки всички разумни обяснения. Започват тайни разследвания. Компаниите, инвестирали в рекордния брой продадени билети, винаги са анонимни дружества със седалище на Бахамите, в Панама, в Сингапур. В този момент някой, внедрен в данъчната служба (винаги има някой вътре), предупреждава, че каналът вече не представлява интерес и трябва да се намери друг дистрибутор за прането на пари.

Явиц се отчайва — свикнал е да живее като милионер и да бъде ухажван като полубог. Отива в Кан, което е чудесно прикритие, за да може да разговаря със своите „спонсори“, без да бъде обезпокояван. Да може да си оправи сметките с тях, да си разменят лично номерата на някои сметки. Не знае, че от доста време го следят, че вкарването му в затвора сега е просто технически въпрос, решен от хора с вратовръзки, работещи в офиси с лошо осветление. Те ще кажат дали да го оставят да продължи още малко, за да съберат още доказателства, или ще приключат всичко веднага.

Ала „спонсорите“ не обичат да поемат излишни рискове. Човекът може да бъде затворен всеки момент, да сключи споразумение със съда и да даде подробности за установената система — което освен имена включва и някои снимки, направени, без да е подозирал.

Има само един начин да се реши този проблем — като се премахне Явиц.

Всичко е ясно и Савой знае с точност как са се развили нещата. Сега трябва да направи неизменното.

Хартия.

Да подготви един доклад, да го предаде на Европол и да остави бюрократите там да издирят престъпниците, тъй като става дума за случай, чрез който може да се издигнат много хора и да напреднат в зациклилите си кариери. Разследванията трябва да дадат резултат. Никой от по-висшестоящите не вярва, че детектив от един френски провинциален град може да направи кой знае какви разкрития (да, понеже Кан въпреки целия блясък и разкош не е нищо повече от едно провинциално градче през останалите триста и петдесет дни в годината).

Подозира, че вината е на един от двамата бодигардове на масата, тъй като близостта е важна, за да може да се вкара отровата. Но няма да споменава това. Ще използва още хартия, за да проучи сервитьорите на събитието, няма да открие нито един свидетел и ще обяви случая за приключен в рамките на неговата юрисдикция — след като е прекарал няколко дни в размяна на факсове и съобщения с отделите, стоящи над неговия.

Ще се върне към двете убийства годишно, към разправиите и глобите. При положение, че е бил толкова близо до нещо с може би международен отзвук. Мечтата му от младежките години — да направи света по-добър, да допринесе за едно по-сигурно и по-справедливо общество, да се издигне, да се бори за пост в Министерството на правосъдието, да осигури на жена си и децата си по-удобен живот, да съдейства да се промени начинът, по който се възприемат служителите на реда, като покаже, че още има честни полицаи — винаги опира до едно и също нещо: Хартията.

16:16 ч.

Терасата към бара на „Мартинес“ е препълнена и Игор е доволен от собствената си прозорливост и умение да планира нещата. Без никога да е бил в този град, си бе запазил маса, защото беше предвидил, че ситуацията ще е точно такава. Поръчва чай и препечен хляб, пали цигара, оглежда се наоколо — ето я картината, която може да се види на всяко шикозно място по света: жени с ботокс или анорексия, обсипани с бижута, дами, седнали пред чаша сок, мъже с по-млади момичета, отегчени двойки, усмихнати девойки с нискокалорични напитки, които се преструват, че са погълнати от разговора със себеподобните си, но всъщност обхождат с очи мястото с надеждата да открият някой интересен обект.

Има едно-единствено изключение — две жени и трима мъже са пръснали разни листове между кутии с бира и тихо спорят, като час по час проверяват числата с помощта на калкулатор. Сякаш са единствените, които наистина са ангажирани с някакъв проект, но и това не е вярно — там всички работят и търсят едно нещо.

Да бъдат забелязани.

Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне в Слава. Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне във Власт — вълшебството, което превръща човека в недосегаема икона, в полубог, свикнал винаги да задоволяват желанията му, способен да предизвиква завист и ревност, когато минава със своята лимузина с тъмни стъкла или с безумно скъпата си спортна кола — за него вече няма непревземаеми върхове или невъзможни завоевания.

Посетителите на тази тераса вече са преодолели някое и друго препятствие — не са отвън с фотоапаратите си, зад металните заграждения, в очакване някой да излезе от главния вход и да изпълни света им със светлина. Да, вече са стигнали до лобито на хотела, сега липсват само славата и властта, без значение в коя област. Мъжете знаят, че възрастта не е проблем, трябват само точните връзки. Момичетата, които наблюдават терасата като опитни охранители, чувстват, че наближава опасната възраст, когато възможностите да постигнат нещо с хубостта си внезапно ще изчезнат. По-възрастните дами искат да ги уважават и почитат заради интелекта им, но диамантите заслепяват и пречат да бъдат открити техните таланти. Мъжете със съпруги чакат някой да мине и да ги поздрави с „Добър ден!“, та всички да се обърнат към тях и да си помислят: „Този е някой известен.“ Може би дори много прочут, кой знае?

Синдромът на знаменитостта е в състояние да руши кариери, бракове, християнски ценности. Заслепява и умни, и невежи. Големи учени, удостоени с важна награда, зарязват работата си, с която могат да помогнат на човечеството, и започват да прекарват времето си по конференции, подхранващи егото и банковата им сметка. Индианецът от джунглата на Амазония, който неочаквано е осиновен от някой голям певец, решава, че е експлоатиран в мизерията си. Радетелят за справедливост, който работи усилено, за да брани интересите на хората в затруднено положение, решава да се кандидатира за обществен пост, печели изборите и започва да се мисли за недосегаем — докато един ден го хващат в мотел с проститутка, на която е платил с парите на данъкоплатците.

Синдромът на знаменитостта. Когато хората забравят кои са и започнат да вярват на онова, което другите говорят за тях. Суперкласата, мечтата на всеки, свят без тъмнина, където думата „да“ е вечният отговор на всяка молба.

Игор има власт. Цял живот се е борил, за да стигне там, където се намира сега. За да се случи това, е бил принуден да участва в досадни вечери, безкрайни конференции, срещи с хора, които ненавижда. Бил е принуден да се усмихва, когато е изпитвал желание да обиди, бил е принуден да обижда, когато в действителност е изпитвал съжаление към бедните нещастници, наказани за назидание на другите.

Беше работил денонощно, също и в почивните дни, не можеше да си поеме дъх от срещи със своите адвокати, управители, служители, рекламни агенти. Беше започнал от нулата веднага след падането на комунистическия режим и беше стигнал до върха. Нещо повече, беше успял да оцелее при всички политически и икономически трусове, разтърсващи страната му през двете десетилетия на новия режим.

И защо? Защото се страхуваше от Господ и знаеше, че изминатият от него житейски път е благословия, която трябва да бъде уважавана, иначе ще загуби всичко.

Естествено, в дадени моменти нещо му подсказваше, че е изоставил най-важната част от тази благословия — Ева. Дълги години той беше убеден, че тя го разбира, че приема всичко това като един етап от живота им, че съвсем скоро ще могат да прекарват заедно достатъчно дълго време. Крояха големи планове — пътувания, разходки с лодка, самотна къща в планината, запалена камина. Бяха сигурни, че ще могат да останат там колкото време искат, без да мислят за пари, дългове и задължения. Щяха да намерят училище за многото деца, които планираха да имат, щяха да прекарват цели следобеди в разходки из околните гори, щяха да вечерят в малките, но уютни местни ресторантчета.

Щяха да разполагат с време, за да се грижат за градината, да четат, да ходят на кино, да вършат простичките неща, за които светът мечтае, единствените неща, които правят пълноценен живота на човека. Когато се прибираше и затрупваше леглото с донесените документи, молеше за още малко търпение. Когато мобилният му телефон звъннеше точно излизайки да вечерят заедно и той беше принуден да прекъсне разговора им и да прекара дълго време в спорове с човека отсреща, отново молеше за още мъничко търпение. Знаеше, че Ева ще направи всичко възможно и невъзможно, за да му е добре, макар от време на време да споменаваше, много деликатно, че трябва да се възползват от живота, докато са още млади, защото имат достатъчно пари да подсигурят още пет поколения.

Игор се съгласяваше — можеше да спре още същия ден. Ева се усмихваше и го галеше по лицето. Но тъкмо тогава той се сещаше, че е забравил нещо важно, и отиваше да се обади по телефона или да изпрати имейл.

Един мъж на около четирийсет години става, оглежда бара, размахва вестник над главата си и се провиква:

— Насилие и ужас в Токио. Седем души убити в магазин за електронни игри — това е водещата новина.

Всички погледи се насочват към него.

— Насилие! Те не знаят за какво говорят! Насилието е тук!

Игор чувства как по гръбнака му полазват тръпки.

— Ако луд наръга няколко невинни, целият свят изпада в ужас. А обръща ли някой внимание на интелектуалното насилие в Кан? Нашият фестивал е убит в името на една диктатура. Вече не става дума да се избере най-добрият филм, а да се извършат престъпления срещу човечеството, като се принуждават хората да купуват нежелани неща, да забравят изкуството и да мислят за мода, да престанат да ходят на прожекциите на филмите, за да присъстват на обеди и вечери. Това е безобразие! Аз съм тук…

— Млъкни — казва някой. — На никого не му пука защо си тук.

— Аз съм тук, за да разоблича поробването на човешките желания! Човекът вече е започнал да избира не със своя интелект, а повлиян от пропагандата и лъжата! Защо са се загрижили толкова за престъпленията в Токио, а не обръщат внимание на ударите, които цяло поколение кинематографисти понася?

Мъжът прави пауза в очакване на свещените овации, но не е удостоен дори с няколко мълчаливи минути на размисъл. Вече всички са се върнали към своите разговори по масите и са безразлични към думите му. Той сяда отново с изражение на върховно достойнство, но сърцето му е разбито от смехотворната ситуация, в която е изпаднал.

„Да бъдеш забелязан? — мисли си Игор. — Проблемът е, че никой не му обърна внимание.“

Негов ред е да се огледа. Ева се намира в същия хотел и след толкова години брак той може да се закълне, че в момента пие кафе или чай някъде наоколо. Получила е неговите съобщения и със сигурност го търси, знаейки, че е наблизо.

Не може да я види. И не може да спре да мисли за нея, неговата фикс идея. Сеща се как една нощ, прибирайки се късно с вносната си лимузина, помоли шофьора, който му беше и телохранител — бяха воювали заедно в Афганистан — да спрат в хотел „Кемпински“. Остави мобилния си телефон и документите в колата и се качи до бара на терасата. За разлика от тази тераса в Кан, там беше почти празно и се канеха да затварят. Даде щедър бакшиш на сервитьорите и ги накара да останат още един час.

Тъкмо тогава разбра всичко. Не, не беше вярно, че ще спре идния месец. Или догодина, или през следващото десетилетие. Никога нямаше да имат къща на село и децата, за които мечтаеха. През онази нощ си зададе въпроса защо това е невъзможно и намери само един отговор.

Нямаше обратен завой по пътя към властта. Винаги щеше да е роб на онова, което си беше избрал. А ако все пак осъществеше мечтата си да зареже всичко, щеше да изпадне в дълбока депресия.

Защо действаше така? Заради среднощните си кошмари ли, когато се сещаше за окопите и за уплашеното момче, изпълняващо дълг, който не беше избрало, принудено да убива? Заради натрапчивия спомен за първата си жертва ли? Беше един селянин, попаднал на огневата линия, докато Червената армия се сражаваше с муджахидините. Заради многото хора ли, които първоначално го гледаха с недоверие, а после го унижаваха, когато реши, че бъдещето на света е в мобилните телефони, и започна да търси инвеститори за дейността си? Заради това ли, че трябваше да се свърже с мрачни субекти, руски мафиоти, които искаха да перат пари от проституция?

Беше успял да си върне заемите, без да се злепостави и без да дължи услуги на някого. Беше успял да преговаря с мрачните субекти и въпреки това да съхрани светлината в себе си. Разбираше, че войната е нещо от далечното минало и че никога вече няма да се върне на бойното поле. Беше успял да открие жената на живота си. Работеше точно каквото винаги беше искал. Беше богат, много богат, и дори ако утре комунистическата система се върнеше, по-голямата част от личното му състояние се намираше извън страната. Имаше добри връзки с всички политически партии. Беше се запознал с известни личности от цял свят. Накрая беше създал фондация, която подкрепяше сираците на загиналите в Афганистан войници.

Но той разбра всичко в онова кафене близо до Червения площад, където беше единственият клиент и знаеше, че има достатъчно власт и пари да задържи сервитьорите на работа цяла нощ.

Разбра, защото виждаше, че същото се случва и с жена му, която постоянно пътуваше, а когато беше в Москва, се прибираше късно и от вратата отиваше при компютъра. Разбра, че противно на онова, което всички смятаха, абсолютната власт е равнозначна на абсолютното робство. Когато стигнеш дотам, повече не искаш да се измъкнеш. Винаги има още някоя планина за изкачване. Винаги има още някой конкурент, с когото трябва да се бориш. Заедно с още две хиляди човека беше част от най-изключителния клуб в света, който се събираше веднъж годишно в Давос, Швейцария, за Световния икономически форум — всички там бяха милионери и разполагаха с власт. Но всички работеха от сутрин до вечер, винаги искаха да стигнат още по-далеч и никога не променяха темата — изкупуване на компании, борси, тенденции на пазара, пари, пари, пари. Работеха не защото имаха нужда от нещо, а защото се чувстваха полезни — трябваше да изхранват хиляди семейства и чувстваха огромната си отговорност пред своите правителства и съдружници. Работеха и искрено вярваха, че помагат на света — което можеше и да е вярно, но трябваше да заплатят за него с живота си.

На другия ден направи онова, което никак не искаше да прави — потърси психиатър. Нещо у него не беше наред. Тогава откри, че страда от заболяване, което бе доста разпространено сред хората, постигнали неща извън възможностите на обикновения човек. Беше обзет от манията да работи, беше работохолик, както се наричаше по света това болестно състояние. Работохолиците рискуват да изпаднат в дълбока депресия, ако не са заети с проблемите и предизвикателствата на своите компании.

— Все още не са ни известни причините за това отклонение, но то е свързано с несигурността, с някои страхове от детството и със стремежа да се отхвърли действителността. Сериозно е колкото наркоманията например.

Но за разлика от наркоманите, които намаляват продуктивността си, работохолиците допринасят много за процъфтяването на страната си. Затова никой не е заинтересован да ги лекува.

— А какви са пораженията?

— Вие трябва да знаете, тъй като тъкмо затова сте ме потърсили. Най-сериозното поражение е разбиването на семейството. В Япония, страна, където работохолизмът се проявява най-често и понякога е с фатални последици, има няколко начина за контролиране на манията.

Не помнеше да е слушал през последните две години някого с повече респект, отколкото сега човека с очила и мустаци пред него.

— Значи има някакъв изход, нали?

— Когато един работохолик тръгне да търси помощ при психиатър, това означава, че е готов за лечението. На всеки хиляда случая само един си дава сметка, че има нужда от помощ.

— Имам нужда от помощ. Имам достатъчно пари…

— Тези са характерните думи за един работохолик. Да, знам, че разполагате с достатъчно пари, както и всички те. Зная кой сте, виждал съм много ваши снимки от благотворителните мероприятия, виждал съм ви по конгреси и в частен разговор с президента, който, между другото, също страда от това заболяване. Пари имате, но аз искам да знам дали имате и достатъчно воля.

Игор си помисли за Ева, за къщата в планината, за децата, които искаха да имат, за стотиците милиони долари, които бе натрупал в банковите си сметки. Помисли си и за своя престиж, за властта, с която разполагаше в момента, и колко трудно ще е да се откаже от всичко.

— Не ви предлагам да зарежете нещата, които правите — каза психиатърът, сякаш четеше мислите му. — Предлагам да приемете работата като източник на радост, а не като вманиаченост.

— Да, готов съм.

— А коя е голямата причина за това? В края на краищата всички работохолици смятат, че са доволни от нещата, които правят, и никой от вашите приятели в това състояние няма да признае, че има нужда от помощ.

Игор сведе поглед.

— Коя е голямата причина? Искате ли аз да отговоря вместо вас? Ще го направя. Както казах и преди малко, семейството ви се руши.

— По-лошо дори. Жена ми проявява същите симптоми. Започна да се отчуждава от мен след един излет до езерото Байкал. И ако има някой на света, заради когото съм готов да убия отново…

Игор си даде сметка, че се е разприказвал повече от необходимото. Но психиатърът остана невъзмутим от другата страна на масата.

— Ако има някой на света, заради когото съм готов да направя всичко, абсолютно всичко, то това е жена ми.

Психиатърът повика своята асистентка и я помоли да му запише часове. Не попита дали пациентът му има възможност да дойде на тези дати. Част от лечението се състоеше в това да стане ясно, че няма ангажимент, колкото и да е важен, който да не може да се отложи.

— Искам да ви попитам още нещо.

Лекарят кимна.

— Фактът, че работя повече, отколкото е необходимо, не може ли да се приеме като проява на благородство? Като дълбоко уважение към възможностите, които Господ ми е дал в този живот? Като начин да подобря обществото, дори понякога да съм принуден да използвам методи, които са малко…

Замълча.

— Малко какви?

— Нищо, нищо.

Игор си тръгна от кабинета объркан и същевременно облекчен. Може пък лекарят да не разбираше смисъла на всичко, което прави — животът винаги има някаква причина, всички хора са свързани и често е необходимо да се премахват злокачествените образувания, за да може тялото да бъде здраво. Хората се затварят в своите егоистични светове, правят планове, които включват ближния, вярват, че планетата ни е просто един терен, който трябва да бъде експлоатиран, следват своите инстинкти и желания, без да посвещават абсолютно нищо на общото благо.

Не, той не рушеше своето семейство, той просто искаше един по-добър свят за децата, които мечтаеше да има. Свят без дрога и без скандалния секс пазар. Мечтаеше за свят, в който любовта да свързва всички двойки, народи, нации и религии. Ева щеше да разбере — въпреки че в момента техният брак беше в криза, със сигурност пратена им от Сатаната.

На другия ден помоли секретарката си да отмени всички часове при психиатъра — имаше по-важни неща за правене. Обмисляше големия си план да прочисти света, за който му трябваше помощ и вече беше влязъл в контакт с група, готова да му съдейства.

Два месеца по-късно жената, която обичаше, го напусна. Заради Злото, което я беше обладало. Както и защото не беше успял да обясни точно причините за някои свои действия.

Връща се към реалността в Кан заради силния шум от влаченето на стол. Пред него седи жена с чаша уиски в ръка и с цигара в другата. Хубаво облечена, но явно пияна.

— Може ли да седна тук? Всички маси са заети.

— Вие току-що седнахте.

— Това не е истина! — започва тя, сякаш се познават отдавна. — Просто не е истина! Полицията ме изгони от болницата. А мъжът, който ме принуди да пътувам цял ден и да си наема хотел на двойна цена, сега е между живота и смъртта. По дяволите!

От полицията ли беше? Или бръщолевенето й няма нищо общо с онова, за което си мисли?

— А вие, господине, какво правите тук? А? Какво правиш тук? Не ти ли е топло? Не е ли по-добре да си махнеш сакото, или искаш да те виждат само изтупан, а?

Обикновено хората сами избират своята съдба. Тази жена също.

— Винаги нося сако, независимо от температурата. Вие актриса ли сте?

Тя се разсмива почти истерично.

— Да речем, че съм актриса. Да, аз съм актриса. Играя ролята на някого, който още от младежките години си има една мечта, расте с нея, седем ужасни години от живота си прекарва в борба да я превърне в реалност, ипотекира къщата си, работи неуморно…

— Зная какво е.

— Не, не знаеш какво е денонощно да мислиш само за едно. Да ходиш на места, където не са те канили. Да стискаш ръцете на хора, които презираш. Да звъниш един, два, десет пъти, за да ти обърнат внимание хора, които не струват и наполовина колкото теб, нито имат твоята смелост, но са някакъв фактор и правят невъзможен живота ти заради личните си проблеми.

— … да не намираш друго удоволствие в живота, освен да преследваш онова, което искаш. Нямаш развлечения, смяташ всичко за отегчително. И накрая разбиваш семейството си.

Жената го погледна стреснато. Сякаш внезапно бе изтрезняла.

— Кой сте вие? Как успявате да четете мислите ми?

— Тъкмо за това си мислех, когато дойдохте. Можете да продължите да ми говорите на „ти“. Мисля, че мога да ви помогна.

— Никой не може да ми помогне. Единственият, който можеше, в момента се намира в интензивното отделение на болницата. И от малкото, което успях да науча, преди да дойде полицията, надали ще оживее. Господи Боже мой!

Тя допива остатъка в чашата си. Игор прави знак на келнера, но той не му обръща внимание и отива да обслужи друга маса.

— Винаги съм предпочитала циничните комплименти пред градивната критика. Моля, кажете ми, че съм хубава, че съм способна.

Игор се смее.

— А откъде знаете, че не мога да ви помогна?

— Случайно да сте дистрибутор на филми? Имате ли връзки в целия свят и кинозали из цялата планета?

Навярно мислят за един и същи човек. Ако това е капан, вече е късно да избяга — вероятно го наблюдават и щом стане, ще го арестуват. Чувства как стомахът му се свива, но защо се страхува? Няколко часа по-рано сам се опита да се предаде на полицията — безрезултатно. Избра мъченичеството, принесе свободата си в жертва, но Господ отказа да приеме неговия дар. Сега обаче, изглежда, се е разколебал.

Трябва да измисли как да се спаси от онова, което се задава — заподозреният е идентифициран, първо пращат една жена, която се преструва на пияна, да потвърди фактите. После един мъж влиза и съвсем дискретно го моли да го последва за кратък разговор. Мъжът е полицай. Игор в момента има в сакото си нещо, което прилича на химикалка. То няма да събуди подозрение, но беретата ще го издаде.

Дали може да използва пистолета и да се измъкне? Полицаят, който трябва да се появи, щом идентичността му бъде потвърдена, навярно има свои хора, които наблюдават сцената. Ще го убият, преди да успее да реагира. От друга страна, не е дошъл тук, за да убива безразборно невинни хора. Той има мисия и неговите жертви — или мъченици в името на любовта, както предпочита да ги нарича — служат на една по-висша цел.

— Не съм дистрибутор — отговаря. — Нямам нищо общо със света на киното, модата и блясъка. Работя в сферата на телекомуникациите.

— Чудесно — казва жената. — Значи сигурно имате пари. Значи сте преследвали някакви мечти в живота си и разбирате за какво говоря.

Губи му се посоката на разговора. Помахва на друг келнер. Този път го забелязват. Поръчва две чаши чай.

— Не виждате ли, че пия уиски?

— Да. Но както казах преди малко, смятам, че мога да ви помогна. За целта трябва да сте на себе си.

Морийн сменя тона. Откакто този непознат човек успя да отгатне мислите й, сякаш се е върнала към действителността. Кой знае, може пък и да й помогне. От години никой не се е опитвал да я прелъсти с най-клишираната фраза от тези среди: „Познавам влиятелни хора.“ Няма по-добро средство да се промени състоянието на духа на една жена от това да разбере, че е желана от някой мъж. Внезапно й се приисква да стане и да отиде до тоалетната, за да се огледа и да оправи грима си. Но това може да почака, първо трябва да подаде ясни сигнали, че е заинтригувана.

Да, има нужда от компания, отворена е за изненадите на съдбата — когато Господ затваря една врата, отваря един прозорец. Защо от всички маси на терасата тази е единствената, на която седи самотен мъж? Нима това не е скрит знак? Било е предопределено те двамата да се срещнат.

Смее се сама на себе си. В настоящето й отчаяно състояние всичко е знак, изход, добра вест.

— Първо, трябва да знам от какво имате нужда — казва мъжът.

— От помощ. Имам един готов филм с първокласен актьорски екип, който трябваше да бъде разпространен от един от малцината все още вярващи в нечий талант извън системата. Трябваше да се срещна с този дистрибутор утре. Бях на същия обяд, където присъстваше и той, и внезапно забелязах, че му прилошава.

Игор започва да се успокоява. Може би казва истината, тъй като в реалния свят нещата са по-абсурдни, отколкото в книгите.

— Излязох, открих в коя болница са го откарали и отидох там. По пътя си представях какво ще кажа на лекарите: че съм му приятелка и че сме се канели да работим заедно. Никога не съм разговаряла с него, но съм убедена, че човек в такова критично състояние се чувства добре, когато някой, който и да било, е наблизо.

„С две думи, щяла си да се възползваш от чуждата трагедия, за да извлечеш полза за себе си — мисли си Игор. — Всички хора са еднакви.“

— А какво означава първокласен актьорски екип?

— Ще отида до тоалетната, ако позволите.

Игор става възпитано, слага тъмните си очила и докато тя се отдалечава, се опитва да изглежда максимално спокоен. Пие чая си, а очите му безспирно обхождат терасата. Засега няма никаква видима заплаха, но все пак е по-добре да напусне, щом жената се върне.

Морийн е впечатлена от кавалерството на своя нов приятел. От години не е виждала някой да се държи според изискванията на етикета, на който ни учат родителите. Докато вървеше към края на терасата, видя, че хубавите момичета от съседната маса, които със сигурност бяха чули част от разговора, гледаха към него и се усмихваха. Видя, че той си сложи тъмните очила — може би, за да може по-добре да наблюдава жените, без те да го забелязват. Може би когато се върне, те вече ще пият чай заедно.

Но такъв е животът — няма за какво да се оплаква и какво да очаква от него.

Поглежда лицето си в огледалото. Как ли би могла да заинтригува един мъж? Трябва наистина да се върне към действителността, както й каза той. Очите й са уморени, празни, изтощена е като всички, участващи в кинофестивал, но въпреки това знае, че трябва да продължи да се бори. Кан още не е свършил, Явиц може да се оправи или да се яви друг представител на неговата фирма за разпространение на филми. Има покани за филмови прожекции, покана за партито на списание „Гала“ — едно от най-важните във Франция — и може да оползотвори оставащото време да види какво правят в Европа независимите продуценти и режисьори, за да стигнат до екрана. Трябва бързо да се възстанови.

Що се отнася до хубавия мъж, по-добре да изостави илюзиите си. Връща се на масата, убедена, че ще завари двете момичета там, но мъжът е сам. Отново става любезно и й държи стола.

— Не се представих. Казвам се Морийн.

— Игор. Приятно ми е. Прекъснахме разговора, когато казахте, че актьорският екип е първокласен.

Сега можеше да се възползва да бодне леко момичетата от съседната маса. Заговори малко по-високо от обичайното.

— Тук, в Кан, или на който и да било друг фестивал всяка година се откриват нови актриси и всяка година големите актриси губят някоя силна роля — индустрията ги смята за прекалено остарели, въпреки че още са млади и пълни с ентусиазъм. Някои от новооткритите („дано момичетата от съседната маса ни слушат“) поемат по пътя на голия блясък. Макар и да печелят малко от филмите, които правят — всички режисьори знаят това, — инвестират в най-неправилното нещо на света.

— Тоест…

— В собствената си красота. Стават знаменитости, започват да печелят от появата си по разни тържества, канят ги за участия в реклами, карат ги да препоръчват определени продукти. Накрая се запознават с най-влиятелните мъже и с най-желаните актьори на планетата. Печелят купища пари — защото са млади и красиви и защото техните агенти успяват да им осигурят много договори.

Но на практика те се оставят в ръцете на своите агенти, които поощряват суетата им във всеки момент. Стават мечта за всяка домакиня, за младите момичета и младите актьори, които нямат пари дори да отидат до съседния град, но които ги смятат за приятелки, за хора, които изживяват наяве тяхната мечта. Продължават да правят филми, печелят малко по-добре. Техните рекламни агенти говорят за изключително високите им хонорари, но всичко е лъжа, на която дори самите журналисти не вярват. Въпреки това я разпространяват, защото знаят, че на публиката й харесват сензациите, а не информацията.

— А каква е разликата? — пита Игор. Той се чувства все по-спокоен, но не престава да се оглежда наоколо.

— Да речем, че сте си купили от търг в Дубай позлатен компютър и сте решили да напишете нова книга на въпросното чудо на техниката. Когато журналистът разбере, ще се обади по телефона и ще попита: „Какъв е вашият златен компютър?“ Ето я сензацията. Истинската информация, която представлява книгата, която пишете, няма никакво значение.

„Дали пък до Ева нещата не достигат като сензация, а не като информация?“ Никога не се е замислял за това.

— Продължете.

— Времето минава. По-точно минават седем-осем години. Внезапно поканите за филми секват. Мероприятията и парите от реклама стават все по-малко. Агентът сякаш е по-зает отпреди — не отговаря така редовно на обажданията. Голямата звезда започва да се бунтува — как е възможно да постъпват така с нея, популярния секс символ, най-голямата икона на блясъка? Първо обвинява агента, който я представлява, и казва, че ще го смени. За своя изненада установява, че той няма нищо против. Напротив, моли я да подпише документ, че докато са работили заедно, всичко е вървяло добре, желае й успех и… край на отношенията им.

Морийн обхожда с очи мястото, за да види дали наоколо няма някой пример за това. Хора, които все още са известни, но които напълно са изчезнали от хоризонта и сега отчаяно търсят нови възможности. Все още се държат като звезди, все още изглеждат както преди, но сърцето им е изпълнено с горчивина, кожата с ботокс и невидими белези от пластични операции. Вижда ботокс, вижда пластични операции, но нито една знаменитост от миналото десетилетие не е там. Може би вече дори не разполагаха с пари да дойдат на един фестивал като този. Може би в момента водеха балове някъде из провинцията или промоции на шоколадови изделия и бира, държаха се, сякаш все още са такива, каквито са били преди време, но знаеха, че вече не са.

— Споменахте два вида хора.

— Да. Втората група актриси среща точно същите проблеми. С една-единствена разлика — гласът й отново звучи по-силно, тъй като сега момичетата от съседната маса са видимо заинтригувани от нея. — Те знаят, че хубостта е преходна. Не ги виждат чак толкова по рекламите и кориците на списанията, защото са заети да се усъвършенстват в изкуството. Продължават да учат, създават връзки, които ще им бъдат важни за бъдещето, дават своето име и своята външност на определени продукти — но не като модели, а като съдружници. Печелят по-малко, то се знае. Но печелят през остатъка на живота си.

Тогава се появява някой като мен. Имам хубав сценарий, достатъчно пари и бих искала да участват в моя филм. Те приемат. Имат достатъчно талант да изиграят поверените им роли и са достатъчно умни да знаят, че дори филмът накрая да не се окаже много успешен, поне ще продължат да са на големия екран, ще бъдат видени как работят и в по-зряла възраст и кой знае, може и някой друг продуцент да се поинтересува от тях.

Игор също забелязва, че момичетата следят разговора им.

— Може би ще е по-добре да се поразтъпчем малко — казва тихо. — В този бар не сме насаме. Зная едно по-уединено място, където може да гледаме залеза, красиво е.

Тъкмо това й се иска да чуе в този момент, да я поканят на разходка! И то за да гледат залеза, въпреки че до залеза остава още много време! Не е някоя баналност като „хайде да се качим до стаята ми, защото трябва да си сменя обувките“ и „нищо няма да се случи, обещавам“, но там горе започва все същият разговор, че ето на „аз имам връзки и зная кой точно ти е необходим“, докато се опитва да я сграбчи, за да я целуне.

Честно казано, няма нищо против да бъде целуната от този човек, който й се струва очарователен и за когото не знае абсолютно нищо. Но елегантният начин, по който я печели, е нещо запомнящо се.

Стават, на излизане той моли да запишат сметката на номера на стаята му (значи е отседнал в „Мартинес“!). Когато стигат до „Ла Кроазет“, той предлага да свият наляво.

— Натам е по-уединено. Освен това предполагам, че и гледката ще е по-хубава, защото ще виждаме залеза над хълмовете.

— Игор, кой сте вие?

— Добър въпрос — отвръща. — Аз също бих искал да науча отговора.

Още един негов плюс. Не започва да й обяснява колко е богат, умен, способен да направи това и онова. Просто иска да погледат заедно залеза, и толкова. Вървят мълчаливо до края на плажа и по пътя срещат всякакви хора — възрастни двойки, които сякаш живеят в друг свят и са напълно безразлични към Фестивала, младежи, които карат кънки, с тесни дрехи и слушалки на ушите. Виждат амбулантни търговци, които са разположили стоката си върху килимчета с върви по краищата, та още с появата на някой данъчен да могат да превърнат „витрината“ в торба, която да отнесат до по-отдалечено от полицията място. Дори някакъв участък е заграден с полицейска лента, незнайно защо, в края на краищата в него има просто една пейка. Забелязва, че кавалерът й поглежда два-три пъти назад, сякаш чака някого. Но може би е видял познат.

Тръгват по един кей, където яхтите леко закриват гледката откъм плажа, намират си уединено място. Сядат на удобна пейка с облегалка. Съвсем сами са — никой не идва насам, защото тук не се случва абсолютно нищо. В отлично настроение е.

— Каква гледка! Знаете ли защо Господ е решил да си почива на седмия ден?

Игор не разбира въпроса, но тя продължава:

— Защото на шестия ден, преди да довърши работата си и да създаде съвършен свят за хората, група продуценти от Холивуд дошли при него: „Не се притеснявай за останалото! Ние ще се заемем със залеза с техниколор, имаме специални ефекти за бурите, перфектно осветление и техника за звука, с помощта, на която винаги когато човек слуша вълните, ще си мисли, че морето е истинско!“

Смее се сама. Мъжът до нея вече е със сериозно изражение.

— Питахте ме кой съм — казва той.

— Не зная кой сте, но виждам, че добре познавате града. И мога да кажа, че срещата ми с вас е благословия. В един-едничък ден изживях надеждата, отчаянието, самотата и удоволствието от компанията ви. Много емоции накуп.

Той вади някакъв предмет от джоба си — прилича на дървена тръбичка, не повече от петнайсет сантиметра дълга.

— Светът е опасен — казва. — Няма значение къде се намирате, винаги рискувате да попаднете на хора, които нямат никакви скрупули да ви нападнат, погубят, убият. И никой, абсолютно никой, не се учи да се защитава. Всички сме в ръцете на по-силните.

— Така е. Следователно тази дървена тръбичка трябва да е някакъв начин за самозащита.

Той отвива горната част на предмета. С вниманието на майстор, който довършва своя шедьовър, маха капачето — то не е точно капаче, а нещо като глава на огромен пирон. Слънчевите лъчи се отразяват в металната част.

— Няма да ви пуснат на летището, ако това е в ръчния ви багаж — смее се тя.

— Естествено, че не.

Морийн разбира, че е с един любезен, хубав и навярно богат мъж, който в същото време може да я защити от всички опасности. Въпреки че тя не познава статистиката за престъпления в града, добре е да се помисли за всичко.

За това са мъжете — за да мислят за всичко.

— Естествено, за да използвам това, трябва да знам къде точно трябва да нанеса удара. Въпреки че е от стомана, е крехко заради малкия си диаметър. Твърде е миниатюрно, за да причини големи поражения. Ако няма точност, няма да има и резултат.

Той вдига острието и го поставя на височината на ухото й. Първата й реакция е на страх, който веднага е заменен от възбуда.

— Това би било идеалното място например. Малко по-нагоре черепът пази от удар. Малко по-надолу се засяга вената на врата и човек може да умре, но ще има време да реагира. Ако е въоръжен, може да ме застреля, тъй като съм прекалено близо.

Острието бавно се спуска по тялото й. Минава над гърдите й и Морийн разбира — той иска да я впечатли и същевременно да я възбуди.

— Не съм предполагала, че някой, който работи в областта на телекомуникациите, може да знае толкова в тая област. Но както чувам, да се убие с това е доста трудно.

Морийн всъщност иска да каже: „Интересно ми е какво разказваш. Ти ме интересуваш. След малко хвани ръката ми, за да можем да наблюдаваме залеза заедно.“

Острието се спуска по гърдите й, ала не се задържа там. Но това беше достатъчно, за да я възбуди. Накрая спира малко по-долу от подмишницата й.

— Тук съм на височината на сърцето. Около него има ребра, те са естествената му защита. Ако се биехме, би било невъзможно да навредя с това малко оръжие. То би се ударило в някое ребро и дори и да проникне в тялото, кървенето от раната няма да е достатъчно, за да отнеме силата на врага. Може дори да не усети удара. Но точно тук ударът е смъртоносен.

Какво правеше тя на това изолирано място с един съвсем непознат човек, който й говори толкова зловещи неща? В този миг усеща нещо като токов удар, който я парализира — ръката е вкарала острието в тялото й. Мисли, че я душат, иска да си поеме въздух, губи съзнание.

Игор я прегръща — както беше направил с първата си жертва. Но този път нагласява тялото така, че то да остане в седнало положение. Слага ръкавици, хваща главата и я накланя напред.

Ако някой вземеше да дойде към този край на плажа, щеше да види просто една заспала жена — крайно уморена от толкова търсене на продуценти и дистрибутори по време на Кинофестивала.

Момчето, което надничаше зад един стар склад (обожаваше да ходи там и да чака двойките да дойдат да се натискат, а то да мастурбира), сега като лудо звъни в полицията. Беше видяло всичко. Отначало реши, че е някаква игра, но мъжът наистина наръга жената! Трябваше да изчака появата на полицаите, преди да се измъкне от скривалището си — оня луд можеше да се върне всеки момент и тогава с него беше свършено.

Игор хвърля острието в морето и поема към хотела. Този път жертвата сама избра смъртта си. Беше сам на терасата на хотела и мислеше какво да прави, ровейки в миналото, когато тя дойде. Не си беше представял, че ще приеме разходка с непознат до такова изолирано място, но тя прие. Имаше много възможности да избяга, когато той започна да й показва различните места, където един толкова малък предмет може да причини смъртоносно нараняване, а тя продължи да седи там.

Една полицейска кола минава край него по забраненото платно. Решава да я проследи с поглед и за своя изненада забелязва, че завива точно към кея, където сега няма жива душа. Сутринта беше стоял на него — точно толкова пуст, колкото го свари и следобеда, въпреки че беше идеалното място за наблюдаване на изгрева.

Секунди по-късно минава една линейка с оглушителна сирена и светнати фарове. И тя тръгва в същата посока.

Игор продължава да върви. Сигурен е в едно: някой е видял престъплението. Как ли го е описал? Мъж с прошарена коса, с дънки, бяла риза и черно сако. Потенциалният свидетел щеше да го опише, за да му направят компютърен портрет, но това не само щеше да отнеме време, но и щеше да доведе до заключението, че има десетки, може би хиляди като него.

Откакто се беше представил на полицая и беше отпратен да си върви в хотела, се убеди, че никой повече не може да провали мисията му. Съмненията вече бяха други: дали Ева заслужава жертвите, които той даваше на вселената? Беше дошъл в града убеден, че тя ги заслужава. Но сега нещо различно беше започнало да чопли душата му — духът на малката продавачка на сувенири, нейните дебели вежди и невинна усмивка.

„Всички ние сме част от божествената искра — сякаш казваше тя. — Всички имаме мисия в сътворението и тя се нарича Любов. Но не бива да е съсредоточена само в един човек — тя е пръсната по света и чака да бъде открита. Събуди се за тази любов. Миналото не бива да се връща. Трябва да се отдаде дължимото на бъдещето.“

Бори се срещу тази мисъл. Разбираме, че един план е погрешен, едва когато стигаме до крайните последици. Или когато милостивият Бог реши да ни поведе в друга посока.

Поглежда часовника си — има още дванайсет часа в града, времето стига да се качи на самолета си с жената, която обича, и да се върне…

… Къде? Към работата си в Москва ли? След всичко, което беше преживял, изстрадал, премислил, планирал? Или най-накрая да възкръсне чрез всичките си жертви, да избере абсолютната свобода, да открие у себе си човека, когото не познава, и от този момент нататък да прави нещата, за които беше мечтал, докато още бяха заедно с Ева?

16:34 ч.

Жасмин остава загледана в морето, докато допушва цигарата си, без да мисли за нищо конкретно. В моменти като този чувства дълбока връзка с безкрая, сякаш не тя е там, а някаква сила, способна на необикновени неща.

Сеща се за една стара приказка, която не помни къде е чела.

„Настрадин Ходжа се появил в двореца с разкошен тюрбан, за да иска пари за бедните.

Идваш да ме молиш за пари, а носиш на главата такова скъпо нещо. Колко струва този великолепен тюрбан? — попитал султанът.

Подарък ми е от един много богат човек. А цената му, доколкото разбрах, е петстотин жълтици — отвърнал Настрадин Ходжа.

Везирът промърморил: Това е лъжа. Никой тюрбан не струва толкова много.

Настрадин Ходжа рекъл:

Не съм дошъл тук само за да моля, дошъл съм и да търгувам. Знам, че в целия свят има само един владетел, който може да го купи за шестстотин жълтици. А аз ще дам печалбата си на бедните и така ще увелича необходимото дарение.

Султанът се поласкал и му дал каквото поискал. На излизане Настрадин Ходжа казал на везира:

Везирът може и да знае колко струва един тюрбан, но аз пък знам докъде се простира човешката суета.“

Такава е действителността около нея. Няма нищо против професията си, не съди хората за техните желания, но ясно осъзнава кое наистина е важно в този живот. И й се иска да остане здраво стъпила на земята, въпреки че изкушенията са навсякъде.

Някой отваря вратата и казва, че до излизането на подиума остава само половин час. Онова, което обикновено е най-неприятната част от деня, дългият скучен период преди ревюто, вече е към своя край. Момичетата оставят своите айподи и мобилни телефони, гримьорите дооправят детайлите, фризьорите нагласяват разместените кичури.

Жасмин сяда пред огледалото в гримьорната и оставя хората да си вършат работата.

— Не се изнервяй само защото е Кан — казва гримьорката.

— Не съм нервна.

Защо ли трябва да е нервна? Напротив — винаги когато излиза на подиума, изпитва някакъв екстаз, някакъв прилив на адреналин. На гримьорката, изглежда, й се разговаря. Прави коментари за бръчките на знаменитостите, минали през ръцете й, хвали някакъв нов крем, оплаква се, че е уморена от всичко това, пита я дали няма допълнителна покана за партито. Жасмин слуша всичко с безгранично търпение, тъй като мислите й бродят из улиците на Антверпен в деня, когато реши да потърси фотографите.

Отначало й беше трудно, но накрая всичко се получи добре.

Така щеше да е и днес. Така беше и тогава, когато заедно с майка си, която искаше дъщеря й да превъзмогне депресията и накрая се съгласи да я придружи, натисна звънеца на фотографа, заговорил я на улицата. От вратата се влизаше в малко помещение. Вътре имаше прозрачна маса, отрупана с негативи на снимки, друга маса с компютър и нещо като чертожна дъска с много хартии по нея. При фотографа имаше жена на около четирийсет години, която я огледа от горе до долу и се усмихна. Представи се като координатор на дейността и четиримата седнаха.

— Убедена съм, че дъщеря ви има голямо бъдеще като модел — каза жената.

— Тук съм само да я придружа — отвърна майката. — Ако искате нещо да й кажете, обръщайте се направо към нея.

На жената й трябваха няколко секунди да се опомни. Взе един формуляр и започна да записва детайли и мерки, докато коментираше:

— Очевидно Кристина не е добро име. Прекалено е обикновено. Първото нещо, което трябва да направим, е да сменим името.

„Кристина не е добро име по други причини“, помисли си тя. То принадлежеше на едно момиче, което сякаш умря в деня, когато стана свидетел на едно убийство и отрече онова, което очите й не забравяха. Когато реши да промени всичко, започна от името, с което я наричаха от дете. Трябваше да промени всичко, абсолютно всичко. Следователно имаше готов отговор:

— Жасмин Тайгър. Прелестта на цвете и заплахата на дивото животно.

На жената то сякаш й хареса.

— Кариерата на модел не е лесна. Имаш късмет, че си избрана, за да направиш първата крачка. Разбира се, много неща трябва да се уточнят, но ние сме тук точно затова — за да ти помогнем да стигнеш докъдето искаш. Ще ти направим снимки и ще ги изпратим в специализираните агенции. Ще ти трябва и портфолио.

Изчака Кристина да попита: „Какво е портфолио?“, но се стъписа, когато не последва въпрос. Окопити се бързо и продължи:

— Предполагам знаеш, че портфолиото е един лист от много специална хартия с най-добрата снимка, която имаш, и с мерките ти отстрани. Отзад има още снимки в различни пози. По бикини, като ученичка, евентуално някоя, която да показва само лицето, друга с малко повече грим, за да могат да те изберат, ако им трябва някоя по-възрастна. Гърдите ти…

Отново мълчание.

— Гърдите ти май са извън обичайните мерки за един фотомодел.

Обърна се към фотографа:

— Трябва да ги прикрием. Запиши си — фотографът си записа.

Кристина, бързо превърнала се в Жасмин Тайгър, сега си мислеше: „Но когато ме повикат, те ще разберат, че гърдите ми са по-големи, отколкото са си представяли!“

Жената взе една красива кожена чанта и извади списък отвътре.

— Ще трябва да повикаме гримьор. И фризьор. Нямаш никакъв опит на подиума, нали?

— Нямам.

— Е, там не се върви така, както по улицата. Иначе може да паднеш заради скоростта и високите токчета. Краката трябва да се поставят един пред друг, както правят котките. Никакви усмивки. Но най-важното е стойката.

Тя отбеляза три неща под списъка върху листа.

— Ще трябва да се наемат някои дрехи — отбеляза си още нещо.

— Но мисля, че за момента това е всичко.

Отново се пресегна към елегантната чанта и извади калкулатор. Взе списъка, въведе няколко числа и ги сумира. Никой в помещението не смееше да говори.

— Около две хиляди евро, мисля. Няма да смятаме снимките, тъй като Ясер — тя се обърна към фотографа — е изключително скъп, но реши да ги направи безплатно, стига да му позволиш да ги използва. Мога да извикам гримьора и фризьора за утре сутрин, ще се свържа с организаторите на курса, за да видя имат ли свободно място. Със сигурност ще намеря. Също така съм сигурна, че като инвестираш в себе си, създаваш нови възможности за собственото си бъдеще и скоро разходите ти ще бъдат компенсирани.

— Казвате ми, че трябва да си платя, така ли?

Жената сякаш отново се стъписа. Обикновено момичетата, които идваха при тях, желаеха безумно да осъществят мечтата на цяло едно поколение и искаха да станат най-желаните жени на планетата. Никога не задаваха неудобни въпроси, които можеха да притеснят другите.

— Слушай, скъпа Кристина…

— Жасмин. От момента, в който минах през тази врата, се превърнах в Жасмин.

Телефонът иззвъня. Фотографът го извади от джоба си и се отправи към дъното на помещението, което дотогава беше изцяло в мрак. Когато дръпна една от завесите, Жасмин можа да види една стена, покрита с черен плат, стативи със светкавици, кутии с проблясващи светлини и прожектори, висящи от тавана.

— Слушай, скъпа Жасмин, има хиляди, милиони жени, които биха желали да са на твое място. Ти беше избрана от един от най-големите фотографи в града, ще ти помагат най-добрите професионалисти, а аз лично ще се заема да менажирам кариерата ти. Междувременно, като с всяко друго нещо, от теб се иска да вярваш, че ще успееш, и да инвестираш, за да се случи това. Знам, че си достатъчно хубава, за да имаш голям успех, но това не стига в този крайно конкурентен свят. Трябва също така да си най-добрата, а това струва пари, поне в началото.

— Но щом вие смятате, че имам всички качества, защо не инвестирате в мен вашите собствени пари?

— Ще го направя по-нататък. В момента трябва да видим до каква степен си готова да се посветиш. Искам да съм сигурна, че наистина се стремиш да станеш професионалистка, а не си просто още едно момиче, заслепено от възможността да пътува, да опознае света и да си намери богат съпруг.

Гласът на жената сега беше строг. Фотографът се върна от студиото.

— Обади се гримьорът. Иска да знае в колко часа да дойде утре.

— Ако наистина е необходимо, ще успея да намеря парите… — каза майката.

Но Жасмин вече беше станала и тръгнала към вратата, без да се ръкува с двамата.

— Много благодаря. Нямам пари. Но дори и да имах, щях да ги използвам за нещо друго.

— Става дума за твоето бъдеще!

— Точно така. Става дума за моето бъдеще, а не за вашето.

Излезе обляна в сълзи. Първо беше отишла в един лъскав бутик, където не просто се бяха отнесли зле с нея, но и бяха намекнали, че лъже, като казва, че познава собственика. И тъкмо когато си представяше, че ще започне нов живот, и беше открила идеалното име за себе си, се оказа, че й трябват две хиляди евро, за да направи първата крачка!

Майката и дъщерята мълчаливо се прибраха вкъщи. Телефонът звънна няколко пъти, но Жасмин поглеждаше номера и отново го прибираше в джоба.

— Защо не отговаряш? Нямаме ли още една среща днес следобед?

— Точно затова. Нямаме две хиляди евро.

Майка й я хвана за раменете. Знаеше колко е уязвима и трябваше да направи нещо.

— Напротив, имаме. Аз работя всеки ден, откакто баща ти почина, и имаме две хиляди евро. Имаме и повече, ако се наложи. В Европа чистачките печелят добре, понеже никой не иска да чисти чуждите боклуци. Освен това говорим за бъдещето ти. Няма да стоим у дома.

Телефонът отново иззвъня. Жасмин пак беше станала Кристина и се подчини на майка си. Жената от другата страна на линията се представи и каза, че ще закъснее с два часа заради други среща. Помоли за извинение.

— Няма проблем — отговори Кристина. — Но преди да си загубите времето с мен, искам да разбера колко ще струва работата.

— Колко ще струва ли?

— Да. Идвам от друга среща, където ми поискаха две хиляди евро за снимки, грим…

Жената от другата страна на линията се засмя.

— Няма да струва нищо. Известен ми е този трик. Ще говорим за това, като се видим.

Студиото приличаше на предишното, но разговорът беше различен. Фотографката пожела да узнае защо погледът й сега е по-тъжен отпреди — явно още си спомняше за първата им среща. Кристина й каза какво се е случило сутринта, жената обясни, че това било обичайно, въпреки че днес властите вече упражнявали повече контрол. Точно в този момент на много места по света сравнително хубави момичета бивали поканени да покажат „потенциала“ на своята хубост, плащайки за това скъпо. Под претекст, че търсят нови таланти, разни фирми наемали стаи в луксозни хотели, разполагали фототехника, обещавали поне едно ревю през годината, или „да върнат парите“, искали да им се плати цяло състояние за снимките, викали фалирали професионалисти да се правят на гримьори и фризьори, предлагали школи за фотомодели и често изчезвали безследно. Кристина извадила късмет, че е попаднала в истинско студио и е проявила достатъчно разум да откаже предишното предложение.

— Това е част от човешката суета и няма нищо лошо — стига човек да знае как да се предпазва, разбира се. Случва се не само в света на модата, но и в много други области — писатели, които сами публикуват творбите си, художници, които сами спонсорират изложбите си, кинематографисти, които натрупват дългове, за да се борят за място под слънцето с големите студии, момичета, които изоставят всичко и отиват да работят като сервитьорки в големия град с надеждата някой продуцент да открие таланта им и да ги покани да станат звезди.

Не, сега няма да правят снимки. Трябва да я опознае по-добре, защото натискането на копчето на фотоапарата е последната работа в един дълъг процес, който започва с разкриване на душата на човека. Уговориха се да се видят на другия ден, разговаряха още.

— Трябва да си избереш име.

— Жасмин Тайгър.

Веднъж фотографката я покани да отидат в края на седмицата на един плаж на границата с Холандия. Прекарваха по повече от осем часа на ден във всякакви експерименти пред обектива.

Трябваше да изразява с лице емоциите, предизвикани от думи като „огън!“ или „прелъстяване!“, или „вода!“. Трябваше да показва добрата и лошата страна на душата си. Да гледа напред, настрани, надолу и в безкрая. Да си представя чайки и демони. Да се чувства нападната от по-възрастни мъже, зарязана в тоалетната на бар, изнасилена от един или повече мъже, грешница и светица, мръсница и невинна девойка.

Правиха снимки на открито — тялото й замръзваше от студ, но тя успяваше да реагира на всяко поощрение и да се подчини на всяко внушение. Използваха малко студио, оборудвано в една от стаите, където звучеше различна музика, а осветлението се менеше всяка секунда. Жасмин се гримираше, а фотографката се занимаваше с косата й.

— Как се справям? Защо си губиш времето с мен?

— По-късно ще говорим.

Жената по цяла вечер разглеждаше снимките, размишляваше, отбелязваше си нещо. Никога не казваше дали е доволна или разочарована от резултатите.

Едва в понеделник сутринта Жасмин (Кристина тогава вече беше напълно погребана) чу мнението й. Намираха се на гарата в Брюксел, където чакаха да се прекачат за Антверпен.

— Ти си най-добрата.

— Не е вярно.

Жената я погледна стреснато.

— Вярно е. Ти си най-добрата. Работя в тази област вече двайсет години, снимала съм безброй хора, работила съм с професионални модели и с артисти от киното. Хора с опит, но никой, абсолютно никой, не е показал способност да изразява чувства като теб. Знаеш ли как се нарича това? Талант. За някои категории професионалисти е лесно да се прецени. Мениджъри, които поемат предприятие на прага на фалита и успяват да го превърнат в печелившо. Спортисти, които чупят рекорди. Художници, чиито картини вдъхновяват поне две поколения. Но защо съм толкова уверена в успеха на един модел? Защото съм професионалист. Ти успя да покажеш твоите ангели и демони през обектива на фотоапарата, а това никак не е лесно. Не говоря за младите хора, които се обличат като вампири и ходят на готически купони. Не говоря и за момичета, които с невинно изражение се опитват да събудят педофилията у мъжете. Говоря за истински ангели и демони.

Хората сновяха из гарата. Жасмин погледна разписанието на влака и предложи да излязат отвън — неудържимо й се пушеше, а вътре беше забранено. Чудеше се дали трябва да каже какво се случва в душата й в този момент.

— Може и да имам талант, но ако е така, то аз успях да го разкрия само поради една причина. Всъщност през дните, които прекарахме заедно, ти не ми каза почти нищо за личния ти живот, а не ме попита и за моя. Искаш ли да ти помогна за багажа? Фотографията е мъжка професия — винаги има толкова техника за мъкнене.

Жената се засмя.

— Нямам какво толкова да кажа, освен че обожавам работата си. На трийсет и осем години съм, разведена, нямам деца, но имам някои връзки, които ми позволяват да живея удобно, без да е луксозно. Всъщност искам да добавя още нещо към казаното: ако всичко тръгне добре, никога, никога не бива да се държиш така, сякаш зависиш от професията си, за да оцеляваш, дори и да е точно така. Ако не следваш съвета ми, лесно ще бъдеш манипулирана от системата. Разбира се, че ще използвам снимките ти и ще изкарам пари от тях, но те съветвам занапред да си намериш професионална агентка.

Жасмин запали още една цигара. Сега или никога!

— Знаеш ли защо успях да покажа таланта си? Заради нещо, което никога не съм си представяла, че ще се случи в живота ми — влюбих се в една жена. Бих искала тя да е до мен и да ме напътства за стъпките, които трябва да направя. Жена, която със своята нежност и строгост успя да проникне в душата ми и да извади наяве всичко най-лошо и най-добро, скрито дълбоко в мен. Тя не направи това с дълги часове медитация или с техники от психоанализата — както майка ми искаше и настояваше да стане. Използва…

Замълча за миг. Страхуваше се, но трябваше да продължи — нямаше абсолютно нищо за губене.

— Използва фотоапарат.

Времето сякаш спря. Хората вече не се движеха, шумът изчезна, вятърът престана да духа, димът от цигарата застина във въздуха, всички светлини угаснаха — освен двата чифта очи, които светеха по-силно от когато и да било, втренчени едни в други.

— Готово — казва гримьорката.

Жасмин става и поглежда приятелката си, която обикаля непрестанно из импровизираната гримьорна, уточнява детайлите, проверява аксесоарите. Сигурно е нервна, в края на краищата това е първото й ревю в Кан — от резултатите зависи дали ще може да си осигури хубав договор с белгийското правителство.

Иска й се да отиде при нея и да я успокои. Да й каже, че всичко ще бъде наред, като е било и преди. Щеше да чуе коментар от рода на: „Ти си само на деветнайсет, какво ли знаеш за живота?“

Ще отговори: „Познавам възможностите ти, така както ти познаваш моите. Познавам връзката, която промени живота ни от деня, в който преди три години вдигна ръка и нежно докосна лицето ми на онази гара. И двете бяхме уплашени, помниш ли? Но преодоляхме собствения си страх. Благодарение на това аз съм тук, а ти, освен че си страхотен фотограф, се занимаваш и с това, за което винаги си мечтала — да рисуваш и да правиш дрехи.“

Жасмин знае, че е по-добре да си замълчи. Да помолиш някого да се успокои, е равносилно на това да го изнервиш още повече.

Отива до прозореца и пали още една цигара. Пуши много, но какво да прави? Това е първото й голямо ревю във Франция.

16:43 ч.

Едно момиче с черен костюм и бяла блуза стои на вратата. Пита за името й, проверява в списъка и я моли да почака малко — апартаментът е пълен. Двама мъже и една жена, може би по-млада от нея, също са отвън.

Всички са сериозни, мълчат и чакат реда си. Колко време ще продължи? Какво точно прави тя там?

Пита се и чува два отговора.

Първият й напомня, че трябва да продължи нататък. Габриела, оптимистката, проявила толкова постоянство, за да стане един ден звезда, сега трябва да мисли за голямата премиера, за поканите, за пътуванията с частен самолет, за афишите по световните столици, за фотографите, неизменно на пост пред дома й, вълнуващи се от начина, по който е облечена, от бутиците, в които пазарува, от червенокосия мускулест мъж, с когото са я засекли в модна дискотека. Трябва да мисли за победоносното завръщане в родния град, приятелите със завистливи и стреснати погледи, благотворителните проекти, които смята да подкрепи.

Вторият отговор й напомня, че тя, оптимистката, която е проявила достатъчно постоянство, за да стане звезда, сега се движи по острието на бръснача, откъдето лесно може да се подхлъзне и да падне в пропастта. Защото Хамид Хюсеин дори не подозира за нейното съществуване. Не я бяха виждали гримирана и готова за парти, може би роклята нямаше да й стане, щяха да се наложат някои поправки и заради тях щеше да закъснее за срещата в „Мартинес“. Вече беше на двайсет и пет и, кой знае, може би в този момент на яхтата се намираше друга кандидатка, може би бяха променили мнението си, а може и точно такова да е било намерението им — да разговарят с две-три кандидатки и да видят коя от тях ще изпъкне в тълпата. И трите щяха да бъдат поканени на партито, без да знаят една за друга. Параноя.

Не, не беше параноя, а чувство за реалност. Макар Гибсън и Знаменитостта да поемаха само важни проекти, успехът пак не беше гарантиран. А ако станеше някой гаф, вината щеше да е изцяло нейна. Призракът на Лудия шапкар от „Алиса в Страната на чудесата“ още беше жив. Може би не притежаваше талант, както си въобразяваше, а просто упорство. Не беше благословена с късмета на другите — нищо важно не се беше случило досега в живота й, въпреки че се бореше ден и нощ, нощ и ден. Откакто пристигна в Кан, не се беше спирала — беше раздала безбожно скъпото си портфолио на различни агенции за подбор на таланти, но само от една я бяха поканили на кастинг. Ако наистина беше специална, досега трябваше да е в позицията да избира между няколко роли. Хвърчеше нависоко и скоро щеше да усети вкуса на провала, а той щеше да е много горчив, тъй като краката й бяха докоснали брега на океана от слава…

„Привличам лоши вибрации. Зная, че са тук. Трябва да се овладея.“

Не може да прави йога пред момичето с черния костюм и тримата души, които чакат в мълчание. Трябва да пропъди лошите мисли, но откъде се взеха изобщо? Според многото книги, които беше изчела по въпроса, когато смяташе, че не успява заради хорската завист, някоя отхвърлена актриса сега вероятно концентрираше цялата си енергия, за да получи ролята в крайна сметка. Да, тя го усещаше. БЕШЕ ИСТИНА! Единственият изход в момента бе да освободи съзнанието си и да го накара да напусне този коридор, за да потърси нейното Висше Аз, което общуваше с всички сили във Вселената.

Диша дълбоко, усмихва се и си казва наум: „В този миг аз разпръсквам енергията на любовта край себе си, тя е по-силна от силите на мрака, Бог, който живее вътре в мен, поздравява Бога, който живее във всички хора по тая земя, дори и онези, които…“

Чува смях. Вратата на апартамента се отваря и отвътре излизат усмихнати и доволни момчета и момичета, придружени от две прочути актриси, и се насочват към асансьора. Двамата мъже и жената влизат, вземат десетките торби, оставени до вратата, и се присъединяват към групата, която ги чака. Очевидно трябва да са асистенти, шофьори, секретари.

— Ваш ред е — казва момичето с костюма. „Медитацията действа безотказно.“

Усмихва се уверено на рецепционистката, но дъхът й спира — вътрешността на апартамента прилича на пещера със съкровища: всякакви видове очила, закачалки с дрехи, различни модели чанти, бижута, козметика, часовници, обувки, чорапи, електронна техника. Една руса жена, която също държи списък в ръка, а на врата й виси мобилен телефон, идва да я посрещне. Проверява името й.

— Нямаме време за губене. Отиваме направо при онова, което ни трябва.

Отправят се към една от стаите и Габриела вижда още съкровища — лукс, блясък, неща, които е виждала по витрините, но никога не е имала възможност да докосне.

Да, всичко онова чака нея. Трябва да е бърза и да реши какво точно ще облече.

— Може ли да започна от бижутата?

— Няма да избираш нищо. Вече знаем какво иска XX. А утре сутрин ще трябва да ни върнеш роклята.

XX. Хамид Хюсеин. Знаят какво иска за нея!

Минават през стаята. Върху леглото и по мебелите наоколо има още вещи: блузи, купища подправки и аромати, рекламно табло на позната марка за кафе машини с няколко опаковани като подарък машини отстрани. Тръгват по един коридор и най-накрая отварят двойната врата към по-голяма стая. Никога не си е представяла, че в хотелите има такива огромни апартаменти.

— Пристигнахме в храма.

Върху огромната спалня е поставено елегантно бяло табло с емблемата на известната марка за висша мода. Някакъв хермафродит — Габриела наистина не може да определи дали е жена, или мъж — ги чака мълчаливо. Кльощавото същество е с дълги белезникави коси, обръснати вежди, пръстени по ръцете и вериги, увиснали от прилепналия към тялото панталон.

— Съблечи се.

Габриела маха блузата и дънките си, докато се опитва да отгатне пола на странното същество, което в момента се отправя към една закачалка. Сваля червена рокля.

— Махни и сутиена. Ще си личи отдолу.

В стаята има голямо огледало, но е обърнато в друга посока и тя не може да види как й стои роклята.

— Трябва да действаме бързо. Хамид каза, че освен тържеството тя трябва да изкачи стъпалата.

Да изкачи стъпалата! Вълшебният израз!

Роклята не й стои добре. Жената и хермафродитът започват да се изнервят. Жената го кара да донесе още две, още три други рокли, защото тя трябва да застане до Знаменитостта, която вече е готова.

„Да изкача стъпалата“ със Знаменитостта! Дали не сънува?

Решават да й облекат дълга златиста рокля по тялото, с деколте до кръста. Златна верижка на височината на гърдите придържа плата така, че да не се отваря повече, отколкото човешкото въображение може да понесе.

Жената е нервна. Хермафродитът отново излиза и се връща с една шивачка, която прави необходимите корекции по подгъва. Ако можеше да каже нещо в този миг, щеше да е да престанат, защото, когато една дреха се шие върху теб, и твоята съдба се зашива и прекъсва. Но сега не е моментът за суеверия. Сигурно много известни актриси се сблъскват ежедневно с подобни неща, без да им се е случило нищо лошо.

Идва още един човек с огромен куфар. Отива в единия ъгъл на огромната стая и започва да го разопакова. Оказва се нещо като преносимо студио за грим, в което има и огледало с лампички. Хермафродитът е коленичил пред нея като каещата се Мария Магдалена и пробва на крака й обувка след обувка.

Пепеляшка! Която след малко ще се срещне с принца от приказките и ще „изкачи стъпалата“ с него!

— Тези са добре — казва жената.

Хермафродитът започва да прибира другите обувки в кутиите.

— Съблечи роклята. Ще довършим поправките, докато ти подготвят грима и прическата.

Колко хубаво, шиенето върху нея свърши. Съдбата й отново е освободена.

Отвеждат я в банята само по бикини. Там вече е монтиран един преносим комплект за измиване и сушене на коса. Чака я мъж с обръсната глава, моли я да седне и да облегне главата си назад в нещо като стоманено легенче. Мие косата й с ръчен подвижен душ и като всички останали изглежда на ръба на нервната криза. Оплаква се от шума навън — трябва му спокойно място, за да може да работи като хората, — но никой не му обръща внимание. Освен това никога не му стига времето да направи каквото иска — всичко е в последния момент.

— Никой не разбира каква огромна отговорност пада на раменете ми — не говори на нея, а на себе си. Продължава: — Когато изкачваш стъпалата, да не мислиш, че ще виждат теб? Не, ще виждат моята работа. Моят грим. Моята прическа. Ти си просто платно, върху което очертавам, рисувам, вая моите скулптури. Ако не е добро, какво ще си кажат хората? Може дори да загубя работата си.

Габриела се чувства обидена, но трябва да свикне с това. Такъв е светът на блясъка и разкоша. По-нататък, когато стане име, ще си избира само възпитани и любезни хора, които да работят с нея. В момента отново се концентрира върху най-доброто си качество — търпението.

Разговорът е прекъснат от шума на сешоара, който прилича на излитащ самолет. За какво се оплаква от външния шум?

Мъжът изсушава косата й с доста груби движения и я кара бързо да се отправи към преносимото студио за грим. Там настроението му напълно се променя: мълчи, съзерцава лицето й в огледалото, сякаш е на друг свят. Минава отсам, оттам. Сега борави със сешоара и четката така, както Микеланджело е използвал чука и длетото, за да сътвори скулптурата на Давид. Тя се опитва да гледа напред и се сеща за стиховете на един португалски поет:

Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли. Мисленето води до грешки.

Хермафродитът и жената се връщат, остават още двайсет минути до идването на лимузината, която ще я отведе в „Мартинес“, където трябва да се срещне със Знаменитостта. Там няма къде да се паркира, налага се да бъдат точни. Фризьорът измърморва нещо, сякаш е неразбран творец, но знае, че трябва да спази графика. Започва да работи върху лицето й така, сякаш е Микеланджело, който рисува тавана на Сикстинската капела.

Лимузина! Да изкачи стъпалата! Знаменитостта!

Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли.

Недей да мислиш, иначе ще се заразиш от паниката и лошото настроение наоколо — лошите вибрации може да се върнат. Страшно й се иска да попита какъв е този апартамент, пълен с различни неща, но трябва да се държи така, сякаш често ходи на подобни места. Микеланджело нанася последните щрихи под строгия поглед на жената и празните очи на хермафродита. Става, бързо я обличат и обуват, всичко е на мястото си, слава богу.

Отнякъде вадят малка кожена чантичка на Хамид Хюсеин. Хермафродитът я отваря, вади част от хартията, с която е натъпкана, за да запази формата си, преценява резултата с все същия отнесен поглед, но, изглежда, е доволен от обема, и й я подава.

Жената й връчва четири екземпляра от огромен договор с червени бележки в полето, където пише: „Подпишете тук“

— Или го подпиши, без да четеш, или си го вземи вкъщи, или се обади на адвоката си, кажи, че имаш нужда от още време, за да решиш. Така или иначе, ще изкачиш стъпалата, защото сега вече няма какво да направим. Същевременно, ако този договор не е тук утре сутрин, достатъчно е да върнеш роклята.

Сеща се за съобщението от агентката: приеми всичко. Габриела взема подадената химикалка, обръща на страниците с бележките, подписва бързо. Няма какво да губи. Изобщо. Ако клаузите не са справедливи, със сигурност може да уреди въпроса в съда, като каже, че е била под натиск. Първо трябва да направи онова, за което винаги е мечтала.

Жената прибира копията и изчезва, без да се сбогува. Микеланджело отново разглобява масата за гримиране, потопен в своя свят, където несправедливостта е единственото правило, работата му винаги е недооценена, няма време да направи това, което би желал, а ако нещо не се получи, вината ще е изцяло негова. Хермафродитът я моли да го последва до вратата на апартамента, поглежда часовника си — Габриела успява да види един череп върху циферблата — и за пръв път, откакто са се запознали, проговаря.

— Имаме още три минути. Не може да слезеш така и хората да те гледат. Аз трябва да те придружа до лимузината.

Напрежението се връща. Вече не мисли за лимузината, Знаменитостта, изкачването на стъпалата — сега се страхува. Има нужда да разговаря.

— Какъв е този апартамент? Защо има толкова различни неща?

— Включително сафари в Кения — казва хермафродитът, сочейки към единия ъгъл. Тя не е забелязала рекламния банер на авиокомпания и няколкото пощенски плика върху една маса. — Безплатно, както всичко останало тук, с изключение на дрехите и аксесоарите от Храма.

Кафе машини, електроника, рокли, чанти, часовници, бижута, сафари в Кения.

Всичко напълно безплатно, така ли?

— Зная какво си мислиш — казва хермафродитът с глас, който не е нито мъжки, нито женски, а на някакво извънземно. — Да, безплатно. По-точно, става дума за справедлива замяна, тъй като на този свят нищо не се получава даром. Тази е една от многото „Стаи за подаръци“ в Кан по време на Фестивала. Избраните влизат тук и вземат каквото си харесат. Тези хора ще се разхождат с блузата на А, очилата на Б, ще посрещат други важни хора в дома си, а накрая ще отидат в кухнята и ще направят кафе с новия модел кафе машина. Ще носят своите компютри в чанти, направени от В, ще препоръчват кремовете на Г, които скоро ще се появят на пазара, и ще се чувстват важни, защото притежават нещо изключително, което още не е показано на витрините. Ще отидат на басейн с бижутата на Д, ще ги снимат с колана на Е — нито един от тези продукти още не е на пазара. Когато те стигнат до пазара, Суперкласата вече ще е направила достатъчна пропаганда — не точно защото им харесва, а по простата причина, че никой друг няма достъп до тях. В този момент бедните простосмъртни ще харчат всичките си спестявания, за да купят тези продукти. Няма нищо по-лесно, драга моя. Производителите инвестират в някои мостри, а избраните се превръщат в ходещи реклами. Но не се въодушевявай, ти още не си стигнала дотам.

— А какво общо има с това сафарито в Кения?

— Нима има по-добра реклама от двойка на средна възраст, която се завръща въодушевена от своето „приключение в джунглата“, с апарати, пълни със снимки, и препоръчва горещо изключителната разходка? Всички техни приятели ще пожелаят същото преживяване. Повтарям: няма нищо безплатно на този свят. Всъщност трите минути вече минаха, време е да слезем и да се подготвиш да изкачиш стъпалата.

Долу ги чака един бял майбах. Шофьорът с ръкавици и фуражка отваря вратата. Хермафродитът дава последните си наставления:

— Забрави за филма, не заради него ще изкачиш стъпалата. Когато се качиш горе, поздрави директора на Фестивала и кмета. Щом влезеш във Фестивалния дворец, върви право към тоалетната на първия етаж. Отиди до края на коридора, свий наляво и излез през страничната врата. Там ще те чакат. Знаят как си облечена и ще те отведат за нова сесия грим и прическа, после ще си починеш на терасата. Аз ще съм там и ще те придружа на галавечерята.

— А режисьорът и продуцентите няма ли да се подразнят?

Хермафродитът свива рамене и се връща в хотела със своята странна походка. Ами филмът? Филмът няма никакво значение. Важното е само:

Да изкачи стъпалата!

Ето го местния израз за Червения килим, върховния коридор на славата, по който минават всички знаменитости от света на киното, изкуствата и големия лукс, а после снимките се разпространяват от агенции до всички краища на света и се публикуват в списания от Америка до Ориента и от Севера до Юга.

— Климатикът добре ли е, мадам?

Тя кимва утвърдително към шофьора.

— Ако желаете нещо, има бутилка изстудено шампанско в барчето отляво.

Габриела отваря барчето, взема една кристална чаша, протяга ръце доста напред, далече от роклята, слуша как тапата изскача от бутилката, налива си една чаша и веднага я изпива, отново налива и пак пие. Отвън надничат любопитни глави, които се опитват да отгатнат кой се вози в огромната кола със затъмнени стъкла, минаваща по затвореното платно. След малко тя и Знаменитостта ще са там, заедно, и това ще е началото не само на нова кариера, а и на една невероятно красива, страстна любовна история.

Тя е романтичка и се гордее с това.

Сеща се, че е оставила дрехите и чантата си в стаята за подаръци. Нямаше ключ от апартамента, в който е отседнала. Няма къде да отиде в края на нощта. Всъщност ако някой ден седне да напише книга за живота си, ще й бъде невъзможно да разкаже събитията от този ден — беше се събудила с махмурлук в един апартамент с дрехи и спални чували по пода, без работа и в лошо настроение, а шест часа по-късно се возеше в лимузина, готова да мине по Червения килим пред тълпа от журналисти редом с един от най-желаните мъже на планетата.

Ръцете й треперят. Мисли да пийне още една чаша шампанско, но решава да не поема риска да се появи пияна на стъпалата на славата.

„Отпусни се, Габриела. Не забравяй коя си. Не се оставяй да те замае това, което се случва в момента — бъди реалистка.“

Повтаря си тези думи, без да спира, докато приближават към „Мартинес“. Ала иска или не, никога няма да може отново да стане онази, която е била преди. Няма изход — освен онзи, който й е посочил хермафродитът, а той води към една още по-висока планина.

16:52 ч.

Дори Царят на царете, самият Исус Христос, е трябвало да мине през изпитанието, пред което е изправен Игор сега — изкушението на дявола. Трябва да се вкопчи със зъби и нокти в своята вяра, за да успее да бъде силен в мисията, която му е поверена.

Дяволът го моли да спре, да прости, да захвърли всичко. Дяволът е първокласен професионалист и плаши слабите със страх, с тревога, с чувство за безсилие и отчаяние.

За силните изкушенията му са доста по-сложни — при тях той борави с добрите намерения. Така е постъпил и с Исус, когато го е срещнал в пустинята — подсказал му е да превърне камъните в хляб. Така не само е можел да задоволи собствения си глад, но и глада на всички, които искали да ядат. Ала Исус е постъпил мъдро, както може да се очаква от Сина Божи. Отвърнал, че хората се хранят не само с хляб, но и със словото Божие.

Добри намерения, добродетели, преданост, какво е това? Хората, които са построили концентрационните лагери в Германия, са смятали, че проявяват преданост към своето правителство. Лекарите, убедени, че комунизмът е справедлива система, са поставяли диагноза „психическо разстройство“ на всички интелектуалци, обявили се срещу режима, и те са били заточени в Сибир. Войниците отиват на война, за да убиват в името на идеал, който не разбират, но и те са изпълнени с добри намерения, добродетели и преданост.

Не, не е точно така. Грехът в името на доброто е добродетел, а добродетелта, творяща зло, е грях.

В неговия случай прошката е начинът, който Злият дух е открил, за да всее смут в душата му. Казва: „Ти не си единственият, който минава през това. Много хора са били изоставяни от любимия си човек, но въпреки всичко са успели да превърнат горчивината в щастие. Представи си семействата на хората, които заради теб напускат този свят — те ще са изпълнени с омраза, желание за мъст и горчивина. Така ли смяташ да направиш света по-добър? Това ли искаш да предложиш на жената, която обичаш?“

Ала Игор е по-мъдър от изкушенията, които сега сякаш са обзели душата му — ако устои още малко, онзи глас накрая ще се умори и ще изчезне. Главно защото единият от хората, които изпрати в Рая, все по-настоятелно присъства в живота му — момичето с дебелите вежди му казва, че всичко е наред, че има голяма разлика между това да простиш и това да забравиш. Няма никаква омраза в сърцето му и не прави това, за да си отмъсти на света.

Дяволът упорства, но той трябва да покаже, че е силен, и да си припомни защо е тук.

Влиза в първата пицария, която вижда. Поръчва си една маргарита и нормална кока-кола. По-добре да се нахрани сега, защото после няма да успее — както никога не е успявал — да се навечеря спокойно при толкова хора на масата. Всички се надпреварват да си приказват с него и много обичат да го прекъсват тъкмо когато се кани да опита от вкусното ястие пред себе си.

В нормални случаи винаги има план как да избегне това — обстрелва околните с въпроси, та те да разправят разни скучни неща, докато той се храни спокойно. Но тази вечер не се чувства в настроение да бъде общителен и мил. Ще бъде антипатичен и отчужден. В краен случай може да каже, че не владее езика.

Знае, че в следващите часове Изкушението ще е най-силно и че ще настоява да спре и да се откаже от всичко.

Но той не смята да престава. Неговата цел е да довърши планираната мисия, въпреки че причината, заради която я преследва, е започнала да се променя.

Няма представа дали три смъртни случая, и трите насилствени, са нормална дневна статистика за Кан. Ако е така, полицията няма да заподозре нещо необичайно. Ще продължат със своите бюрократични процедури, а той ще може да си замине на сутринта, както е по план. Не знае и дали вече не е бил идентифициран. Да речем от онази двойка, която сутринта поздрави продавачката, от единия охранител на мъжа, който го оглеждаше, или от очевидеца на убийството на жената.

Изкушението сега променя подхода си — иска да го уплаши, както прави със слабите хора. Очевидно Дяволът няма ни най-малка представа за преживяното от него и колко по-силен е станал от изпитанията, пред които съдбата го е изправяла.

Взема мобилния си телефон и написва ново съобщение.

Представя си каква ще бъде реакцията на Ева, когато го получи. Нещо вътре в него му подсказва, че ще се уплаши, но едновременно с това ще остане доволна. Тя дълбоко се разкайва за постъпката си отпреди две години. Беше оставила всичко, включително дрехите и бижутата си, и беше накарала адвоката си да влезе във връзка с него за всичко необходимо за официалния им развод.

Причина: несъвместимост на характерите. Сякаш всички интересни хора по света мислят по един и същи начин и имат много общо. Разбира се, че бе лъжа — беше се влюбила в друг.

Любов. Кой на света може да каже, че за пет години брак не е поглеждал настрани и не е търсил чужда компания? Кой може да каже, че поне веднъж в живота си не е изневерявал, та макар и само в мислите си? А колко жени и мъже, напуснали домовете си по тази причина, са открили, че любовта е нетрайна, и накрая са се върнали при истинските си партньори? Трябва малко зрялост и всичко може да бъде забравено. Това е съвсем нормално, приемливо, част от човешката биология.

Разбира се, осъзна го малко по малко. Отначало беше наредил на адвокатите си да бъдат крайно непреклонни — щом тя искаше да го напусне, трябваше да се откаже и от състоянието, което бяха натрупали заедно — рубла по рубла и цент по цент — в продължение на почти двайсет години. Цяла седмица ходи пиян, докато чакаше отговора. Не го интересуваха парите, правеше го, защото на всяка цена си я искаше обратно, а това беше единственият натиск, който можеше да й окаже.

Ева се отказа от всичко. Нейните адвокати приеха условията.

От пресата научи за новата връзка на бившата си жена. Един от най-преуспелите дизайнери на планетата, човек, който беше тръгнал от нулата, като него. И той на четирийсет години, като него. Беше известен с това, че не е арогантен, че работи денонощно.

Като него.

Не можеше да проумее случилото се. Малко преди да замине за едно модно ревю в Лондон, бяха прекарали един от редките моменти на усамотение и романтика в Мадрид. Въпреки че бяха пътували със самолета на компанията, въпреки че се бяха настанили в хотел с всичките удобства, за които може да се сети човек, бяха решили да преоткрият света заедно. Не си правеха резервации в ресторантите, влизаха след чакане на огромни опашки в музеите, возеха се с таксита вместо в лимузините с шофьор, които винаги ги чакаха отвън, вървяха пеш и се губеха из града. Ядяха много, пиеха още повече, прибираха се изморени и доволни, правеха любов всяка нощ, както някога.

Наложиха си да не включват лаптопите и мобилните си телефони. Не беше лесно, но успяха. И се върнаха в Москва със сърца, преизпълнени със спомени, и с усмивки на лицата.

Той отново потъна в работата си, изненадан, че нещата бяха продължили да вървят добре въпреки отсъствието му. Тя замина за Лондон другата седмица и повече не се върна.

Игор нае едно от най-добрите частни детективски бюра — обикновено го ползваха за индустриален шпионаж или в политиката — и бе принуден да види стотици снимки, на които жена му държеше за ръка новия си приятел. Детективите успяват да й осигурят „приятелка“ по поръчка благодарение на информацията, получена от бившия й съпруг.

Ева я среща случайно в един търговски център. Оказва се, че е дошла от Русия, била е „напусната от съпруга си“, не може да си намери работа заради британските закони и сега е на път да започне да гладува. Ева отначало не вярва, после решава да й помогне. Говори със своя приятел, който решава да поеме риска и накрая й осигурява работа в един от своите офиси, въпреки че няма легални документи.

Това е единствената й „приятелка“, която говори нейния роден език. Сама е. Имала е проблеми в брака. Според психолозите е идеалният модел, който би могъл да извлече желаната информация — знае, че Ева още не е успяла да се приспособи към новата си среда. Нормалният човешки инстинкт на всяко човешко същество е при подобни обстоятелства да сподели подробности от личния си живот с някой познат. Не за да намери отговор, а просто за да се разтовари от бремето.

„Приятелката“ записва всички разговори, които накрая попадат на бюрото на Игор и се оказват по-важни от документите, който трябва да подпише, от поканите, които трябва да приеме, от подаръците, които трябва да изпрати на основните си клиенти, доставчици, политици, собственици на фирми.

Лентите бяха много по-полезни — и много по-болезнени от снимките. Разбра, че връзката с известния дизайнер е започнала преди две години, по време на Седмицата на модата в Милано, където двамата се срещнали по работа.

Ева отначало устояла — мъжът бил заобиколен от най-красивите жени на света, а тя тогава била на трийсет и осем. Въпреки това още на другата седмица в Париж се озовали в леглото.

Когато го чу, забеляза, че се възбужда, и не можа да схване добре реакцията на тялото си. Защо простият факт, че си представя жена си с разтворени крака, с друг мъж, проникващ в нея, предизвика ерекция вместо отвращение?

Това беше единственият момент, когато помисли, че е изгубил ума си. И реши да направи нещо като публично признание, за да намали чувството за вина. Разказа на куп свои познати, че „един негов приятел“ изпитал огромно удоволствие, когато узнавал, че жена му има извънбрачни връзки. Ето тогава дойде изненадата.

Познатите му, обикновено големи шефове и политици от различни социални прослойки и националности, отначало изпадаха в ужас. Но след десетата чаша водка признаваха, че това е едно от най-възбуждащите неща в брака. Един от тях винаги молел жена си да му разказва най-мръсните подробности, да изрича думите, които са си разменили с любовника й. Друг призна, че суинг клубовете — места, посещавани от двойки, които искат да правят групов секс — са идеалната терапия за спасяването на един брак.

Всичко това бе преувеличено, но той се почувства добре, като узна, че не е единственият мъж, възбуждащ се от мисълта, че жена му си има любовник. И се разстрои, че знае толкова малко за човешката природа, особено за мъжете — неговите разговори се въртяха само около сделки и рядко засягаха нещо лично.

Отново мисли за записите. В Лондон (седмиците на модата се провеждаха последователно, за да се облекчи малко животът на професионалистите) въпросният дизайнер вече беше влюбен, което не беше никак изненадващо, след като беше срещнал една от най-специалните жени на света. Ева от своя страна все още се чувстваше изпълнена със съмнения. Хюсеин беше вторият мъж в живота й, с когото правеше любов. Работеха в една и съща област и тя се чувстваше много по-неспособна от него. Трябваше да се откаже от мечтата си да се занимава с мода, тъй като беше невъзможно да се конкурира с бъдещия си съпруг — щеше отново да стане една обикновена домакиня.

Но най-лошото бе, че сама не можеше да си обясни как така някой с толкова много власт се интересува от рускиня на средна възраст.

Игор щеше да й обясни, ако тя му дадеше поне една възможност да поговорят — дори само присъствието й можеше да събуди светлината у всички заобикалящи я, да ги накара да дадат най-доброто от себе си, да възкръснат от пепелта на миналото, пълни с живот и надежда. Така както се беше случило с младежа, завърнал се от кървава и безсмислена война.

Изкушението се връща. Дяволът казва, че не е точно така, той сам е надмогнал своите травми, работейки толкова много. Въпреки че работохолизмът можел да се смята от лекарите за психическо разстройство, всъщност бил начин за лекуване на душевните рани чрез прошка и забрава. Ева не била толкова важна — Игор трябвало да престане да отъждествява всичките си емоции с една вече несъществуваща връзка.

„Ти не си първият — повтаряше Дяволът. — Ти си подмамен да правиш злини, мислейки, че правиш добро.“

Игор започва да се изнервя. Той е добър човек. Винаги когато му се е налагало да действа твърдо, е било в името на някоя по-висша цел — да служи на страната си, да спаси от излишни страдания някои нещастни същества, да използва едновременно другата буза и камшика, както е сторил Исус Христос, неговият единствен модел в живота.

Прекръства се, надявайки се, че така ще прогони Изкушението. Насилва се да мисли за записите, в които Ева казва, че не е щастлива с новия си мъж. Но също, че няма да се върне към миналото, тъй като е била омъжена за един „неуравновесен“ човек.

Какъв абсурд. Очевидно мозъкът й е промит от новата среда. Навярно е в много лоша компания. Сигурен е, че лъже, като казва на своята руска приятелка, че навремето се е омъжила за него поради една-единствена причина — от страх да не остане сама.

В младежките си години се чувствала отхвърлена от другите. Никога не успявала да бъде себе си и трябвало да се преструва, че се интересува от същите неща, от които и приятелките й, че участва в същите игри, че се забавлява по време на събиранията, че търси хубав мъж, който да й даде сигурност в дома, деца и вярност в брака. „Всичко това е лъжа“, признава пред приятелката си.

В действителност винаги е мечтала за непознати неща и приключения. Ако е имала възможност да си избере професия, когато е била млада, щяла да работи с изкуство. От дете обичала да прави колажи от снимките в списанията на Комунистическата партия. Въпреки че не ги харесвала, успявала да оцвети мрачните дрехи и да се радва на резултатите. Било трудно да намери рокли за куклите си и затова ги обличала с дрешки, ушити от майка й. Ева не просто се възхищавала на малките тоалети. Казвала си, че един ден тя самата ще може да ги създава.

В бившия Съветски съюз нямало мода. Започнали да научават какво става в останалата част от света едва след падането на Берлинската стена, когато се появили чуждите списания. Тя вече била пораснала и сега правела поживи и по-интересни колажи. Един ден решила да сподели пред семейството си, че нейната истинска мечта е точно тази — да рисува дрехи.

Щом завършила гимназия, родителите й я изпратили в Юридическия факултет. Колкото и да били доволни от извоюваната наскоро свобода, имало някои капиталистически идеи, които щели да разрушат страната, да отдалечат народа от истинското изкуство, да заменят Толстой и Пушкин с разни шпионски книги, да съсипят класическия балет с модерни кълчения. Тяхната единствена дъщеря трябвало бързо да бъде отдалечена от моралния упадък, дошъл с „Кока-кола“ и луксозните коли.

В университета Ева срещнала един хубав, амбициозен младеж, който разсъждавал точно като нея — не можем да продължаваме да мислим, че режимът, при който са живели нашите родители, ще се върне. Той си е отишъл завинаги. Време е да се започне нов живот.

Харесала своя състудент. Започнали да излизат. Видяла, че е интелигентен и способен да постигне много неща в живота. Разбирал я. Да, бил воювал в Афганистан, бил раняван по време на битка, но нищо сериозно. Никога не се оплаквал от миналото и през дългите години, които прекарали заедно, тя не забелязала никакви симптоми на неуравновесеност и травмираност.

Една сутрин младежът й донесъл букет рози. Казал, че напуска университета, за да започне да развива собствен бизнес. Веднага й предложил брак. Тя приела. Въпреки че изпитвала към него само възхищение и симпатия, решила, че любовта ще дойде по време на съжителството. А и той бил единственият, който наистина я разбирал и поощрявал. Ако оставела възможността да й се изплъзне, може би никога повече нямало да намери човек, който да я приеме такава, каквато е.

Оженили се без много формалности и без подкрепата на родителите си. Той взел пари назаем от хора, които тя смятала за опасни, но не могла да направи нищо. Малко по малко компанията, която създал, започнала да расте. След почти четири години заедно тя заявила — умирайки от страх — първото си изискване. Веднага да върне парите на хората, които му били дали заеми и които сякаш не се интересували дали ще им ги върне. Послушал я. По-късно много пъти й благодарил за това.

Годините минавали, случили се неизбежните провали, последвали безсънни нощи. Докато нещата не потръгнали и от този момент нататък грозното пате започнало да се развива както в приказката — превърнало се в красив лебед, на когото всички завиждали.

Ева се оплакала от живота си на домакиня. Вместо да реагира като мъжете на нейните приятелки, за които работата била синоним на липсваща женственост, съпругът й купил магазин на едно от най-желаните места в Москва. Започнала да продава дрехите на прочутите световни дизайнери. Така и не посмяла да поеме риска да продава собствените си модели. Ала работата й имала други предимства — посещавала големите модни къщи, срещала се с интересни хора и така се запознала с Хамид. И до днес не знаела дали го обича — вероятно отговорът бил „не“. Но се чувствала добре с него. Когато той й признал, че не е срещал никоя като нея и й предложил да заживеят заедно, тя си дала сметка, че няма какво да губи. Нямала деца. Мъжът й бил женен за работата си и може би дори нямало да забележи нейното отсъствие.

„Сложих кръст на миналото си — казва Ева на един от записите. — И не съжалявам за решението си. Щях да постъпя по същия начин дори ако Хамид против волята ми не беше купил на мое име красивото имение в Испания. Дори ако Игор, моят бивш съпруг, ми беше предложил половината си състояние. Щях да взема същото решение, защото зная, че повече не бива да се страхувам. Щом един от най-желаните мъже в света иска да е с мен, значи струвам повече, отколкото си мисля.“

На друг запис той забелязва, че неговата любима навярно има доста сериозни психични проблеми.

„Мъжът ми изгуби разсъдъка си. Не зная дали заради войната или заради напрежението от многото работа, но той смята, че може да разчита Божия замисъл. Преди да реша да го напусна, потърсих един психиатър, за да ми помогне да го разбера по-добре, да видя дали мога да спася връзката ни. Не съм влизала в подробности, за да не го изложа, както няма да влизам в подробности и сега. Но смятам, че той е способен да извърши ужасяващи неща, ако реши, че прави добро.

Психиатърът ми обясни, че много щедри и състрадателни хора внезапно могат напълно да променят поведението си. Правени са проучвания и тази промяна е наречена «Ефектът на Луцифер», любимият ангел на Господ, пожелал да има същата власт като Него.“

„А защо се случва това?“ — пита приятелката.

Но тук записът прекъсва, защото лентата явно е свършила.

Той много би желал да чуе отговора. Понеже знае, че не се чувства равен на Господ. Убеден е, че неговата любима си измисля всичко от страх да не би ако се върне, да бъде отхвърлена. Разбира се, че му се е налагало да убива, но какво общо има то с брака? Убивал е по време на войната с официалното позволение, което имат войниците. Убил е още двама-трима човека, но за тяхно добро, защото не са имали условия за достоен живот. В Кан просто изпълняваше своята мисия.

И би убил някого, когото обича, само ако разбере, че е полудял. Само ако разбере, че любимата му е изгубила своя път и е започнала да руши собствения си живот. Никога не би допуснал умственото разстройство да съсипе едно бляскаво и изпълнено с щедрост минало.

Би убил жената, която обича, за да я спаси от дълго и болезнено самоунищожение.

Игор гледа мазератито, което току-що е спряло отсреща на забранено за паркиране място. Една абсурдна и неудобна кола, принудена да се движи със същата скорост, както и останалите автомобили въпреки възможностите на мотора си. Освен това е прекалено ниска за второстепенните пътища и същевременно прекалено опасна за магистралите.

Мъж на около петдесет години — но опитващ се да изглежда на трийсет — слиза с огромно усилие, тъй като вратата е прекалено близо до земята. Влиза в пицарията и си поръчва пица „Четири сирена“ за вкъщи.

Мазерати и пицария. Тези неща не се връзват. Но се случват.

Изкушението се връща. Сега вече не му говори за прошка и щедрост, не му казва да забрави миналото и да продължи нататък. Сега е по-различно. Започва да поставя съмнението за истината в съзнанието му. Ами ако Ева наистина е толкова нещастна, колкото казва? Ако въпреки дълбоката си любов към него с погрешното си решение вече е пропаднала в пропастта, откъдето няма връщане, както се бе случило с Адам в мига, когато бе приел дадената му ябълка и така бе осъдил целия човешки род?

Планирал е всичко, повтаря си го за хиляден път. Идеята му е да се върнат заедно и да не позволят една толкова малка дума като „сбогом“ да съсипе напълно живота и на двамата. Разбира, че всеки брак минава през кризи, особено след осемнайсет години. Но Игор знае, че добрият стратег трябва постоянно да променя плановете. Отново изпраща съобщение по мобилния телефон, само за да се увери, че ще го получи. Става и отправя една молитва да не му се налага да пие от чашата на отказа.

Душата на малката продавачка на сувенири е до него. Сега разбира, че е допуснал несправедливост — нямаше да му коства да почака още малко, докато намери по-равностоен противник, като например псевдоатлета с боядисаната коса, присъстващ на онзи обяд. Или докато изникне абсолютната необходимост да спаси някого от нови страдания, какъвто бе случаят с жената на плажа.

Ала момичето с дебелите вежди сякаш се носи като светица край него и го моли да не съжалява за постъпките си. Спасил я е от едно бъдеще, изпълнено със страдание и болка. Нейната чиста душа малко по малко прогонва Изкушението, помагайки му да разбере защо е дошъл в Кан — не за да си възвърне една загубена любов, защото това е невъзможно.

Той е тук, за да спаси Ева от упадъка и огорчението. Въпреки че постъпи несправедливо с него, много пъти му е помагала и това заслужава отплата.

„Аз съм добър човек.“

Отива до касата, плаща, взема си малка бутилка минерална вода. Когато излиза, я излива цялата върху главата си.

Трябва да мисли трезво. Толкова дълго бе мечтал за този ден, а сега е объркан.

17:06 ч.

Въпреки че модата се обновява на всеки шест месеца, едно нещо си остава съвсем същото — охранителите на входа винаги са с черни костюми.

Хамид е мислил да промени това на своите ревюта — да сложи охрана с цветни дрехи например. Или само в бяло. Но ако наруши общото правило, критиците ще коментират повече „ненужните нововъведения“, отколкото онова, което наистина има значение — колекцията на ревюто. Освен това черното е идеалният цвят — консервативен, загадъчен, записан в колективното подсъзнание посредством холивудските филми. Добрите се обличат в бяло, а лошите — в черно.

„Представете си Белият дом да беше Черният дом. Всички щяха да мислят, че вътре обитава духът на мрака.“

Всеки цвят си има предназначение, макар хората да смятат, че се избират произволно. Черното плаши. Червеното шокира и парализира. Жълтото привлича вниманието. Зеленото умиротворява нещата и създава усещане, че можеш да продължиш нататък. Синьото успокоява. Оранжевото смущава.

Охранителите трябва да са облечени в черно. Така е било от самото начало и така ще бъде.

Както винаги има три различни входа. Първият е за пресата: малко журналисти и много фотографи с тежка техника, които уж са любезни едни към други, но винаги са готови да сръгат колегите си, когато настъпи мигът да се избере най-подходящият ъгъл, уникалната снимка, перфектният момент, крещящата грешка. Вторият вход е за гостите. Седмицата на модата в Париж не се отличава по нищо от този курорт в Южна Франция — и там, и тук хората винаги са зле облечени и почти със сигурност не разполагат с толкова пари, че да си купят тоалетите, които ще им покажат. Ала трябва да са там с мизерните си дънки и фланелки, издаващи лош вкус, но с маркови маратонки, които се набиват на очи. Убедени са, че така демонстрират липсата на всякакво притеснение и свойското си отношение към средата, което е абсолютна лъжа. Някои носят чанти и колани, които може и да струват скъпо, но така изглеждат още по-смехотворно — като платно на Веласкес в пластмасова рамка.

Най-накрая е ВИП входът. Охранителите никога нищо не знаят, те просто държат ръцете си скръстени отпред и гледат застрашително — сякаш са истинските собственици на мястото. Приближава се любезно момиче. Обучено е да запаметява лицата на известните хора. В ръцете си държи списък и се отправя към двойката.

— Добре дошли господин и госпожо Хюсеин. Благодаря, че потвърдихте присъствието си.

Минават най-отпред. Въпреки че коридорът е един за всички, заграждение от метални стойки с ленти от червено кадифе показва кой кой е в действителност и кои са най-важните хора. Това е Малкият звезден миг, когато с теб се отнасят по специален начин, и макар че това ревю не е част от официалния календар — в края на краищата не бива да се забравя, че Кан е кинофестивал, — протоколът трябва да се спазва строго. Заради Малките звездни мигове на всички паралелни събития (вечери, обеди и коктейли) мъжете и жените прекарват часове наред пред огледалото, убедени, че изкуственото осветление не вреди чак толкова на кожата, колкото слънцето навън, където се налага да се мажат с тонове защитни кремове. Намират се на две крачки от плажа, но предпочитат сложни апарати за почерняване в салоните за красота, винаги на една крачка от мястото, където са отседнали. Ако решат да се разходят по „Ла Кроазет“, биха се насладили на прекрасна гледка, но колко ли калории щяха да изгорят по време на тази разходка? По-добре да ползват пътечката за бягане в малките спортни зали в хотелите.

Така ще бъдат в отлична форма за обедите, където се хранят безплатно и се чувстват важни заради самия факт, че са поканени, за галавечерите, където трябва да оставят много пари, освен ако нямат връзки на високо ниво, за партита, които се провеждат след вечеря и се проточват до сутринта, за последното кафе или уиски в бара на хотела. Всичко това е съпроводено с много посещения до тоалетната за оправяне на грима, за наместване на вратовръзката, за изтупване на пърхота или праха, попаднали върху раменете на сакото, за проверяване на очертанията на червилото.

Най-накрая, прибирайки се в луксозните хотелски стаи, намират леглото си оправено, менюто за закуска, прогнозата за времето, шоколадов бонбон (веднага изхвърлен заради многото калории), пощенски плик с имената, изписани с красив почерк (никога не го отварят, защото вътре е стандартното писмо от управителя на хотела, с което им казва „Добре дошли“) редом с кошница плодове (жадно погълнати, понеже съдържат сериозна доза фибри, изключително полезни за функционирането на организма и за предотвратяването на газове). Гледат се в огледалото, докато свалят вратовръзката, грима, роклите, смокинга, и си казват: „Нищо, нищо важно не се случи днес. Може би утре ще е по-добре.“

Ева е облечена с красива рокля на „XX“, която излъчва едновременно дискретност и елегантност. Отвеждат ги до местата им, точно пред подиума, близо до фотографите, които вече са започнали да влизат и да разполагат техниката си.

Приближава един журналист и задава неизменния въпрос:

— Господин Хюсеин, кой е най-добрият филм, който гледахте до момента?

— Смятам, че е твърде рано да изказвам мнение — неизменният отговор. — Гледах много интересни неща, но предпочитам да изчакам края на Фестивала.

В действителност не е гледал абсолютно нищо. По-късно ще говори с Гибсън, за да разбере кой „е най-добрият филм за сезона“.

Русото любезно момиче моли репортера да се отдръпне. Пита ги дали ще посетят коктейла, организиран от правителството на Белгия веднага след ревюто. Казва, че ще присъства и един от министрите, който искал да разговаря с него. Хамид приема поканата, тъй като Белгия инвестира цели състояния, за да могат дизайнерите й да бъдат признати в световен мащаб и така да си възвърне част от славата, изгубена с изчезването на колониите в Африка.

— Да, може би ще дойда да пийна чаша шампанско.

— Мисля, че после имаме среща с Гибсън — прекъсва го Ева.

Хамид схваща посланието. Казва, че е забравил за тази уговорка, но ще се свърже с министъра по-късно.

Някои фотографи ги виждат и започват да снимат. В този момент те са единствените хора, интересуващи медиите. По-късно пристигат манекенки, които вече са предизвиквали вълнение и ярост в миналото, които позират и се усмихват, дават автографи на някои зле облечени присъстващи сред публиката и правят всичко възможно да бъдат забелязани с надеждата отново да видят лицата си на страниците на вестниците и списанията. Фотографите се обръщат към тях, знаейки, че правят това само за да изпълнят задължението си и да задоволят издателите — никоя от онези снимки няма да бъде публикувана. Модата е настоящето. Манекенките отпреди три години — с изключение на онези, които все още могат да се появяват на първа страница във вестниците заради внимателно подготвените от техните агенти скандали или заради това, че наистина са успели да се откроят от останалите — се помнят само от хората, които винаги остават зад металните заграждения при входа на хотелите или от жени, които не успяват да следват събитията със скоростта, с която те се променят.

Старите модели, които влизат, са наясно с това („стари модели“ означава навършили двайсет и пет) и ако искат да са тук, то не е, защото мечтаят да се върнат на подиума. Те мислят да си осигурят роля в някой филм или да участват като водещи на предаване в някоя кабелна телевизия.

Кой ли още ще дефилира на ревюто този ден, освен Жасмин — единствената причина той да е тук?

Със сигурност никоя от четирите или петте топ манекенки, защото те правят само каквото си пожелаят, искат безбожни хонорари и нямат никакъв интерес да се появяват в Кан, за да правят престижни чуждите мероприятия. Хамид смята, че ще види две-три от клас А, каквато е Жасмин. Те печелят около хиляда и петстотин евро за работата си този следобед. Затова е необходимо да бъдат харизматични и най-вече да имат бъдеще в индустрията. Още два-три модела от клас Б — професионалистки, които дефилират съвършено, показват подходящ силует, но не са имали късмета да участват в паралелни мероприятия като специални гости на конгломератите на лукса. Ще струват между шестстотин и осемстотин евро. Останалата част от групата ще е съставена от модели клас В. Това са момичета, които току-що са се качили на бясната въртележка на ревютата. Печелят между двеста и триста евро, за да „добият достатъчно опит“.

Хамид знае какво минава през главите на някои момичета от третата група: ще успея. Ще покажа на всички какво мога. Аз ще стана един от най-важните модели на планетата, дори да се наложи да свалям по-стари мъже.

Ала по-старите мъже не са толкова глупави, колкото те си ги представят. Повечето от момичетата са непълнолетни и могат да вкарат мъжете в затвора в повечето страни. Митът е съвсем различен от реалността — никой не е успял да стигне до върха благодарение на своята сексуална щедрост, трябва много повече от това.

Харизма. Късмет. Точният агент. Подходящият момент. А подходящият момент според фирмите, проучващи тенденциите, не е онзи, който току-що влезлите в света на модата момичета си представят. Прочел е последните проучвания и всичко сочи, че на публиката й е омръзнало да гледа разни анорексички с предизвикателни погледи и неопределена възраст. Агенциите, които правят кастинги, търсят нещо, което се намира крайно трудно — момичето от съседния апартамент. Тоест някоя съвсем нормална жена, която да внушава на всички, видели плакатите и списанията, усещането, че „тя е като тях“.

А да се намери изключителна жена, която видимо „да е нормален човек“ е почти непосилна задача.

Минало е времето на манекенките, които служеха само като ходещи закачалки на дизайнерите. Разбира се, доста по-лесно е да се облече някой по-слаб, понеже дрехите стоят по-добре. Минало е времето, когато рекламите на луксозни мъжки стоки се правеха с красиви модели. Това имаше успех по времето на юпитата, в края на осемдесетте години, но днес изобщо не продава. Тъкмо обратното на жената, при мъжа няма определен модел за красота — това, което той търси при закупуване на стока, е нещо, което да го свързва с колегата или с приятелите по чашка.

Името на Жасмин стигна до Хамид с коментара „тя е перфектното лице за новата ви колекция“ просто защото я бяха видели как дефилира. Името дойде с хвалби като „има необикновена харизма и въпреки това всички могат да се идентифицират с нея“. За разлика от манекенките в клас В, които преследват договори и мъже с възможности да ги превърнат в звезди, най-доброто издигане в модата — това вероятно важи за всяко нещо, което трябва да бъде наложено — са коментарите на посветените в тази област. В момента, в който някой модел е готов да бъде „открит“, залозите се вдигат, въпреки че няма никаква логика в това. Понякога се получава. Понякога — не. Но пазарът е такъв, не може винаги да се печели.

Залата започва да се пълни. Местата на първия ред са запазени. Група мъже и жени заемат няколко, но останалите продължават да са празни. Публиката седи на втори, трети и четвърти ред. Известна манекенка, омъжена за футболист, която много пъти е пътувала до Бразилия, понеже „я обожава“, сега е в центъра на вниманието на фотографите. Всички знаят, че „пътуване до Бразилия“ е синоним на „пластична операция“, но никой не си позволява да го коментира открито. Междувременно, след известно познанство, се пита дискретно дали освен посещаването на красотите на Салвадор и танците на карнавала в Рио не може да се намери и някой лекар с опит в пластичната хирургия. Подава се визитна картичка и разговорът е приключен.

Любезното русо момиче изчаква хората от пресата да свършат работата си (те питат и манекенката кой е най-добрият филм според нея) и веднага я отвежда до единственото свободно място до Хамид и Ева. Фотографите приближават и правят десетки снимки на тримата — великият дизайнер, неговата съпруга и манекенката, превърната в домакиня.

Някои журналисти искат да разберат какво смята за работата на дизайнера. Тя вече е свикнала с такива въпроси:

— Дойдох да се запозная. Чух, че е много талантлив.

Журналистите настояват, сякаш не са чули отговора. Повечето са белгийци — френската преса още не се е заинтригувала от темата. Русото симпатично момиче ги моли да оставят гостите на спокойствие.

Те се отдалечават. Бившата манекенка, седнала до него, се опитва да завърже разговор, казвайки, че обожава всичко, което прави. Той благодари любезно. Ако тя е очаквала като отговор „трябва да поговорим след ревюто“, то в този момент навярно е разочарована. Въпреки това започва да разказва живота си — снимките, поканите, пътуванията.

Хамид я изслушва с безгранично търпение, но щом се отваря възможност (когато тя разменя няколко думи с някого), той поглежда към Ева, молейки я да го спаси от този диалог между глухи. Жена му обаче се държи по-странно отвсякога и отказва да говори. Единственият му изход е да чете брошурата с разяснения за ревюто.

Колекцията е посветена на Ан Саленс, смятана за пионер на белгийската мода. Започнала в края на шейсетте години с малък бутик, но бързо осъзнала, че начинът, по който се обличат младите хипита, пътуващи от цял свят към Амстердам, има огромен потенциал. Въстанала срещу строгите стилове, модни сред буржоазията по онова време, тя успяла да ги победи и най-накрая видяла моделите си върху икони като кралица Паола или голямата муза на френските екзистенциалисти — певицата Жулиет Греко. Била една от създателките на „ревюто като шоу“, което смесвало показването на дрехи на подиума със спектакли от светлина, звуци и изкуство. Въпреки всичко не срещнала голяма популярност отвъд пределите на страната си. Винаги безкрайно се е страхувала от рака и накрая станало това, което се казва в Библията, в Книгата на Йов: „Страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна.“

Починала от болестта, която най-много я плашела, а бизнесът й се сринал заради абсолютната й неспособност да се оправя с парите. И както всичко, което се случва в свят, обновяващ се на всеки шест месеца, била напълно забравена.

Много смелост проявявала дизайнерката на колекцията, която се представяла днес — да се върне към миналото, вместо да се опитва да твори бъдещето.

Хамид прибира брошурата в джоба си. Ако не беше Жасмин, която той очакваше, щеше да поговори с дизайнерката и да види дали няма да се намери някой проект, който биха могли да реализират заедно. Винаги има място за нови идеи, стига конкурентите да са му под око.

Оглежда се наоколо. Прожекторите са добре разположени и за негова изненада има сравнително голям брой фотографи. Може пък колекцията наистина да си заслужава да се види. А може и белгийското правителство да е използвало цялото си влияние, за да доведе пресата, предоставяйки им безплатен транспорт и хотел. Има и още едно възможно обяснение за целия този интерес, но Хамид се надява да греши — Жасмин. Ако иска да доведе плановете си докрай, тя трябва да е напълно непозната за широката публика. Засега до него са достигнали коментари само от хора, свързани със средата, в която работи. В случай че лицето й вече се беше появявало в много списания, щеше да е загуба на време да я наема. Първо, защото някой щеше да го е изпреварил и да е стигнал до нея. Второ, защото тогава би било невъзможно тя да се асоциира с новото и свежото.

Хамид прави някои сметки. Ревюто надали е евтино, но белгийското правителство също като шейха явно е убедено, че трябва да има мода за жените, спорт за мъжете и знаменитости за двата пола — това са единствените теми, които интересуват простосмъртните, единствените, които могат да изградят образа на една страна в международното пространство. Да, що се отнася до модата, важен е и диалогът с Федерацията — който може да отнеме години. Ала един от управителите седи до белгийските политици, които очевидно не си губят напразно времето.

Пристигат и други ВИП персони, все придружени от симпатичното русо момиче. Изглеждат леко неориентирани, не знаят какво точно търсят тук. Прекалено хубаво са облечени, сигурно това е първото им ревю във Франция. Навярно идват директно от Брюксел. Със сигурност не са част от фауната, която в този момент е наводнила града заради кинофестивала.

Пет минути закъснение. За разлика от Париж през Седмицата на модата, когато практически нито едно ревю не започва навреме, в този град се случват и много други неща и пресата не може да чака дълго. Но веднага си дава сметка, че е сбъркал — повечето присъстващи журналисти отиват да интервюират министрите. Почти всички са чужденци, дошли от същата страна. Политиката и модата се съчетават само в ситуация като тази.

Симпатичното русо момиче моли журналистите да се върнат по местата си — спектакълът ще започне. Хамид и Ева не разменят нито дума. Тя не изглежда нито доволна, нито недоволна, а това е възможно най-лошото. Поне да се оплаче, да се усмихне, да каже една дума! Но нищо, никакъв знак за онова, което става вътре в нея.

По-добре да се съсредоточи върху таблото в дъното, иззад което ще се появят моделите. Поне знае какво се случва там отзад.

Преди минути моделите са свалили всичките си дрехи и са останали съвсем голи, за да не оставят следи по дрехите, които ще представят. Вече са облекли първите и сега чакат светлините да угаснат, музиката да започне и някой — обикновено жена — да ги докосне по рамото, показвайки им, че е точният миг да тръгнат към прожекторите и публиката.

Моделите от клас А, Б и В са изнервени в различна степен. Най-неопитните са най-превъзбудени. Някои се молят, други се опитват да видят през завесите дали присъстват техни познати, дали майка им или баща им са успели да си намерят подходящо място. Трябва да са десет-дванайсет. Снимката на всяка от тях е закачена пред стойка, на която висят дрехите п