/ / Language: Bulgaria / Genre:sf_horror, / Series: Училище за вампири

Непокорна

П Каст

Адски е гадно, когато най-добрите ти приятели са ти ядосани. Ако не ви се вярва, питайте Зоуи Редбърд! Само за една седмица всичко в нейния живот се обръща с главата надолу. Преди имаше три гаджета, сега няма нито едно. Преди имаше сплотени приятели, готови да дадат живота си за нея, сега е самотен аутсайдер. Лошото е, че сама си е виновна. Единствените й близки са една немъртва и една бивша белязана, които се мразят и през цялото време се карат. Ето защо едва ли ще се изненадате да научите, че Зоуи се сприятелява с новия ученик Джеймс Старк, шампион по стрелба с лък. Неферет обявява война на хората, но виденията на Афродита разкриват съвсем различно бъдеще от това, което Висшата жрица обещава на всички вампири и новаци. Ужасните пророчества на Афродита няма да се сбъднат, ако Зоуи спечели отново доверието на някогашните си приятели. Зоуи знае, че вампирите и хората не бива да воюват, но дали някой ще я послуша? И кой ще предотврати събуждането на едно ужасяващо древно създание?

П. С. Каст, Кристин Каст

Непокорна

На всички жени в «Бездомни котки — Тулса». Те не са монахини, но са истински светици за котките.

Благодарности

Благодарим на нашия невероятен агент Меридит Бернстийн, която ни предложи идеята за вампирското училище.

Огромни благодарности на нашия екип от Сейнт Мартин: Дженифър Уайт, Ан-Мари Толберг, Матю Шиър, Карл и Уилкинс, Бритни Клайнфелтер, Кейти Хершбергер, Талия Рос, Майкъл Сторингс. Невероятно е да работиш с толкова прекрасни хора!

Благодарим на всички фенове на «Училище за вампири»

Благодарим на «Бездомни котки — Тулса» за тяхната подкрепа и чувството им за хумор, както и за всичко, което правят за котките. За да научите повече за тях и или за благотворителност, посетете www.strectcatstulsa.org. Кристин и аз обожаваме «Бездомни котки Тулса»

Първа глава

Те грачат! Грачат! Граченето на един глупав гарван не ме остави да мигна цяла нощ. (По-правилно е да се каже цял ден, защото както знаете, при вампирите денят и нощта са обърнати.) Както и да е, изобщо не можах да дремна тази нощ/ден. Но това е най-малкият ми проблем, защото животът може да бъде наистина скапан, когато приятелите ти са ти бесни. А аз без съмнение спечелих титлата за «най-голям гаф, с който да вбесиш приятелите си».

Персефона, голямата кобила, която чувствах като своя, откакто дойдох в «Дома на нощта», доближи муцуната си до мен и ме подуши. Целунах я нежно и продължих да я реша. Това винаги ми помагаше да мисля по-ясно и да се почувствам по-добре. А в момента имах нужда и от двете.

— Така… Досега успявах да избягвам Големия сблъсък цели два дни, но това вече не може да продължава. Знам, че те в момента са в столовата и вечерят, прекарват си весело заедно и изцяло са ми обърнали гръб.

Персефона изпръхтя и продължи да хрупа сено.

— Да, и аз мисля, че постъпиха много гадно. Вярно, че ги излъгах, но нямах друг избор. И да, скрих някои неща от тях, но за тяхно добро. Въздъхнах. Да, тази част със съживяването на Стиви Рей определено беше за тяхно добро. А това за мен и Лорън Блейк… това беше по-скоро за мое добро, все пак. — Персефона обърна едното си ухо към мен, явно слушаше. — Все пак ме съдят прекалено строго.

Персефона отново изпръхтя. Въздъхнах. По дяволите! Повече не можех да ги избягвам.

Потупах кобилата за последно и тръгнах към изхода на конюшнята, като преди това минах да оставя чесалото на мястото му.

Вдишах дълбоко миризмата на кон, кожа и сено и се оставих на успокояващото чувство, което тя ми носеше. Минавайки покрай прозореца, мярнах отражението си в стъклото и машинално посегнах да оправя рошавата си коса. Само от два месеца съм белязана като вампир-новак, а косата ми вече е чувствително по-здрава и гъста. А изключителната коса беше само една от промените, които се случваха с тялото ми. Някои от тях бяха невидими. Като например дарбата ми да управлявам петте елемента. Други пък бяха доста добре видими, като уникалните татуировки, които очертаваха лицето ми и продължаваха по врата, раменете и гърба ми. Сапфирените спирали продължаваха по целия ми гръб надолу, дори под кръста, но за това знаехме само аз, котката ми Нала и богинята Никс.

А и на кого можех да ги покажа?

— М-да, до вчера имаше не едно, а цели три гаджета — казах аз на отражението си в стъклото. — Но ти чудесно се оправи с този проблем, нали? Сега не само, че са точно нула, а и едва ли някой ще ти се довери в следващите… момент да помисля… да кажем милион години. О, да. С изключение на Афродита, която тотално откачи и избяга от тук преди два дни, защото внезапно се превърна в човек. А Стиви Рей тръгна да я гони, защото реши, че може би тя е причината за това. Бях направила магически кръг и я превърнах от кръвожадно чудовище в някакъв нов вид вампир с червен, запълнен полумесец. Все едно — казах си на глас. — Успя да объркаш живота на всеки, който се доближи до теб. Браво!

Устните ми леко потрепнаха и усетих сълзи да напират в очите ми. Не. Да се разхождам със зачервени очи няма да ми бъде от полза. Ако ставаше така, аз и приятелите ми можехме да се целунем (е, не буквално) и да забравим за всичко това още преди няколко дни. А сега се налагаше да се изправя пред тях и да намеря начин да поправя нещата.

Беше студена и мъглива декемврийска нощ. Газените лампи, подредени по пътеката от конюшните до сградата на училището, блещукаха като жълти ореоли и изглеждаха по старовремски красиво. Всъщност целият комплекс, в който се помещаваше «Домът на нощта», беше възхитителен и ми напомняше на замък от времето на крал Артур. Тук страшно ми харесва, си помислих аз. Тук съм у дома. Принадлежа на това място. Ще се сдобря с приятелите си и всичко ще бъде наред.

Прехапах устни при мисълта как точно ще успея да се сдобря с тях, когато изведнъж мислите ми бяха прекъснати от пляскащ звук, който се разнесе във въздуха около мен. Имаше нещо в този звук, от което цялата настръхнах. Огледах се. Наоколо нямаше нищо, освен мрак, небе и оголените клони на дъбовете, ограждащи пътеката. Потръпнах от ужас и изведнъж нощта от нежна и мъглива се превърна в мрачна и зловеща.

Чакай малко. Мрачна и зловеща? Това е глупаво. Звукът, който чух, едва ли е нещо по-различно от свистенето на вятъра в клоните на дърветата. Боже, явно се побърквам.

Поклатих глава и продължих да вървя, но изминах само няколко стъпки и се случи отново. Странният плясък над мен всъщност го правеше вятър с поне десет градуса по-студен от околния въздух и духаше силно в лицето ми. Инстинктивно размахах ръце, за да се предпазя от нещо, което си представях, че са прилепи, паяци и други подобни твари.

Ръцете ми докоснаха нещо невидимо и студено и през пръстите ми премина ледена болка. Обзета от паника, аз извиках и притиснах силно ръце към гърдите си. В първия момент не знаех какво да правя. Пляскането ставаше все по-силно, а студът ме сковаваше, но най-после успях да помръдна. Направих единственото нещо, което успях да измисля. Побягнах към най-близката врата в сградата на училището.

След като се шмугнах вътре, затръшнах тежката дървена врата след себе си и дишайки тежко, погледнах през малкия прозорец. Нощта се раздвижи и заплува пред очите ми, сякаш някой разливаше черна боя върху тъмна страница. Все още усещах сковаващия студ и страх. Какво ставаше? И без да осъзнавам напълно какво правя, аз прошепнах:

— Огън, призовавам те. Нуждая се от топлината ти.

Елементът откликна мигновено и изпълни пространството около мен с успокояващата топлина от запалена камина. Все още гледах през малкото прозорче и притисках дланите си към тежката дървена врата.

Там, навън. Изпрати топлината си и там навън.

С изсвистяване елементът се отмести от мен, премина през вратата и се понесе в нощта. Чуваше се съскане като от пара, излизаща от сух лед. Мъглата се раздвижи и имах чувството, че ми се завива свят, а после странният мрак започна да се изпарява. Огънят окончателно отпрати студа и изведнъж нощта отново стана тиха и позната.

Какво се бе случило току-що?

Болката в ръката привлече вниманието ми и погледнах към нея. На опакото на дланта си имах червена драскотина като от нокът. Потърках го и ме заболя още повече.

Благодарение на интуицията, с която богинята ме е надарила, осъзнах, че не трябва да съм там сама. Студът и невидимият ми нападател, който нарани ръката ми, изглеждаха като лоша поличба и за пръв път в живота си бях истински уплашена. Не за приятелите си. Не за баба или за бившия си приятел. Дори не за отчуждената си майка. Бях уплашена за себе си. Не просто исках компанията на приятелите си, аз се нуждаех от нея.

Докато разтърквах ръка, заставих краката си да се движат и без никакво съмнение осъзнах, че по-скоро ще се изправя пред болката и разочарованието, което причиних на приятелите си, отколкото пред мрачното и зловещо непознато, което може би ме дебне навън в нощта.

Поколебах се за миг на вратата на залата за вечеря (както наричахме училищната столова) и огледах останалите ученици, които си говореха весело. За миг ми се прииска да бъда просто един обикновен новак, да нямам никакви особени способности или отговорности, които вървят в комплект с тях. За миг така ми се прииска да бъда нормална, че не можех да си поема дъх.

После почувствах нежното докосване на вятъра в кожата си. Носеше топлия полъх на невидим пламък. Усетих мириса на океана, въпреки че около Тулса, Оклахома, нямаше никакъв океан. Дочух птичи песни и усетих уханието на прясно окосена трева. Душата ми потрепна от безмълвна радост, когато разпознах дарбите си от богинята — способността да владея всеки един от петте елемента — Въздух, Огън, Вода, Земя и Дух.

Не бях нормална. Не бях като всички останали и не беше правилно да искам да бъда. И част от моята необикновеност ми казваше да вляза вътре и да направя всичко възможно да се сдобря с приятелите си. Изправих гръб и огледах залата с поглед, лишен от самосъжаление. Бързо открих приятелите си на обичайната маса.

Поех си дълбоко въздух и набързо минах през залата, като кимвах леко или се усмихвах на тези, които ме поздравяваха. Направи ми впечатление, че всички ми отправяха обичайните жестове на уважение, което значи, че приятелите ми не са говорили с никого против мен. Освен това означаваше, че Неферет не е започнала открита атака срещу мен. Все още.

Набързо си взех салата и една кока-кола, а после, стискайки таблата си с необичайна сила, от което пръстите ми побеляха, се приближих до нашата маса и седнах както обикновено до Деймиън.

Никой не ме погледна и всички внезапно млъкнаха. Не можех да понасям това. Искам да кажа, че няма по-неприятно от това, да се доближиш до групата на предполагаемите си приятели и те да млъкнат изведнъж, така че да ти стане ясно, че са говорили за теб.

— Здравейте — казах аз непринудено, вместо да побягна и да избухна в сълзи, както ми се искаше.

Никой не отговори.

— И така, какво става? — попитах аз директно Деймиън, защото знаех, че той е слабото място в решението да не ми говорят.

За съжаление вместо по-чувствителния и учтив Деймиън ми отговориха Близначките.

— Нищо не става, нали, сестра ми? — каза Шоуни.

— Точно така, нищо. Понеже на нас не може да ни се вярва да знаем каквото и да било — добави Ерин. — Сестра ми, ти нали знаеш, че сме абсолютно безнадеждни?

— Не го знаех до скоро, сестра ми. А ти?

— И аз така.

Близначките ме побъркваха. Да, аз имах тайни от тях. Да, излъгах ги. Но се налагаше. Е, поне за повечето неща. А тези техни изпълнения ми лазеха по нервите.

— Благодаря ви за този мил коментар. А сега ще попитам някой, който няма да ми отговори като участник в сериала «Клюкарки» — Отместих поглед от тях и се обърнах директно към Деймиън. Чух как изсъскаха възмутено и като че ли се готвеха да кажат нещо, за което се надявах някой ден да съжаляват. — Когато попитах какво става, всъщност исках да попитам дали си забелязал напоследък някакви страшни призрачни шумове като от пляскане на криле?

Деймиън е висок и много симпатичен, а кафявите му очи са искрени, топли и изразителни, но в този момент бяха предпазливи и почти хладни.

— Страшни призрачни шумове от пляскане на криле? Не, нямам представа за какво говориш.

Сърцето ми потръпна от дистанцирания му тон, но си казах, че все пак той отговори на въпроса ми.

— Като идвах насам от конюшните, по пътя нещо ме нападна в тъмното. Не можах да го видя добре, но беше студено и остави драскотина на ръката ми.

Вдигнах ръката си да им покажа, но там вече нямаше никаква драскотина. Страхотно.

Шоуни и Ерин изсумтяха едновременно. Деймиън изглеждаше много, много тъжен. Отворих уста да им обясня, че на ръката ми току-що имаше драскотина, но в този момент пристигна Джак.

— Извинявам се, че закъснях, но като си облякох блузата, видях огромно нетно точно отпред. Можете ли да си представите? — каза той набързо и остави таблата си на масата.

— Петно? Не е на онзи красив пуловер с дълъг ръкав на Армани, който ти подарих за Коледа, нали? — попита Деймиън и се отмести, за да направи място на приятеля си.

— О, боже мой, не. Никога не бих разлял нещо върху него. Обожавам го и… — думите му увиснаха във въздуха, когато отмести поглед от Деймиън към мен. — О, здравей, Зоуи.

— Здравей, Джак — отвърнах аз и му се усмихнах.

Джак и Деймиън са гаджета. Приятелите ми и всички останали около нас, които не са тесногръди сноби, нямат нищо против тази хомосексуална връзка.

— Не очаквах да те видя тук — каза Джак. — Мислех си, че ти още… ами… — Той млъкна с неудобство и се изчерви.

— Мислеше си, че все още се крия в стаята си? — довърших вместо него.

Той кимна.

— Ами не. Приключих с тази част.

— Да, ала-бала… — започна Ерин с префърцунен глас, но преди да успее да си довърши репликата, отвън се разнесе натрапчиво силен кикот. Вратата зад нас се отвори със замах и всички се обърнаха.

Афродита влетя в залата със смях. Мяташе погледи към Дарий, един от бодигардовете на училището. Той беше сред най-младите и най-красиви «Синове на Еребус», воините, които защитаваха «Дома на нощта» Бях впечатлена от безгрижния и хладнокръвен начин, по който се държеше Афродита. Само преди два дни тя едва не умря, а после напълно побесня от превръщането си в обикновен човек — сапфиреният полумесец, който всички новаци имат на челата си, изчезна от лицето й.

Втора глава

Бях останала с впечатление, че Афродита се е превърнала в човек, но сега ясно виждах, че отново има полумесец на челото. Тя хвърли пренебрежителен и високомерен поглед към учениците в столовата и после насочи вниманието си обратно към Дарий, като сложи ръка на гърдите му.

— Беше много мило от твоя страна да ме изпратиш дотук. Беше прав, нямаше нужда да минат цели два дни, преди да ми съкратят ваканцията. След всички ужаси, които се случват, е по-добре да стоя в «Дома на нощта», където ще бъда добре защитена. А и след като казваш, че ще пазиш пред вратата на общежитието ни, то именно тук е най-безопасното и привлекателно място, където мога да се намирам — измърка тя.

Направо ме отвращаваше. Ако не бях толкова изненадана да я видя, щях да се направя, че повръщам. Шумно.

— Трябва да се връщам на поста си. Приятна вечер, милейди — каза Дарий и се поклони. Изглеждаше като един от онези красиви и романтични рицари, само че без кон и сияйни доспехи. — За мен е удоволствие да бъда на вашите услуги. — Той се усмихна на Афродита още веднъж, после се завъртя и излезе.

— А аз се обзалагам, че за мен ще бъде удоволствие да ви извърша някои услуги — каза тя с гадния си глас, след като той се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе.

После се обърна към притихналата зала, в която всички гледаха към нея. Повдигна перфектните си вежди и отправи към учениците типичния си високомерен поглед.

— Какво? Гледате, сякаш досега не сте виждали красота. Господи, нямаше ме само два дни. Краткотрайната ви памет би трябвало да е по-добра. Не ме ли помните? Аз съм красивата кучка, която всички обожават да мразят. — Никой не отвърна и тя просто завъртя очи с досада. — Ох, добре, както и да е.

Взе една табла и започна да си слага вечеря, а останалите се върнаха към храната си.

За незапознатите съм сигурна, че Афродита изглеждаше по обичайния си начин. Но аз забелязах колко е нервна и напрегната. Съвсем ясно ми беше как се чувства. Нали самата аз тъкмо минах през това. Всъщност и двете бяхме затънали по един и същи начин.

— Мислех си, че е станала човек — прошепна Деймиън. — Но явно белегът й се е върнал някак.

— Пътищата на Никс са мистериозни — казах аз в опит да звуча мъдро като бъдеща Висша жрица.

— Според мен една друга дума описва тези пътища по-добре — обади се Ерин.

— Тотално сбъркани? — предположи Шоу ни.

— Именно.

— Това са две думи — намеси се Деймиън.

— О, стига си се правил на даскал — сопна се Шоуни. — Афродита е вещица и ние сериозно се надявахме, че Никс я е разкарала оттук, след като белегът й изчезна.

— Силно се надявахме, меко казано — подкрепи я Ерин.

Всички гледаха Афродита. Опитвах се да преглътна салатата си, но не беше лесно. Ето каква е работата: Афродита беше най-популярното, влиятелно и злобно момиче в «Дома на нощта» Откакто се спречка с Неферет и беше низвергната, се превърна просто в най-злобното момиче тук.

Колкото и да е странно, ние с нея някак си, без да искаме, станахме нещо като приятелки. Или поне съюзници. Не че искахме останалите да разберат. Въпреки това се притеснявах за нея, откакто избяга, макар че Стиви Рей тръгна след нея. Все пак нямах вести от тях цели два дни.

Да не говорим, че останалите ми приятели — Деймиън, Джак и Близначките — я мразеха и в червата си. Не бяха много щастливи, когато тя се насочи право към нашата маса и седна до мен.

— Зяпането не е възпитано дори когато обектът на наблюдение е някой поразително красив като moi — каза Афродита точни преди да нападне салатата си.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Ерин.

Афродита преглътна и после погледна към Ерин с най-невинното си изражение.

— Храня се, тъпачке — отвърна мило.

— Тук е забранено за курви — каза Шоуни, тъкмо възвърнала дар словото си.

— Мразя да се повтарям, но в този случай ще направя изключение. Та както вече казах, мрете в кофите, слабоумни близначки!

— Това беше! — Ерин едва сдържаше гласа си. — Със сестра ми такъв шамар ще ти забием, че белегът ти отново ще изхвърчи от лицето ти.

— Спрете! — казах аз.

Близначките ми хвърлиха яростни погледи и стомахът ми се сви на топка. Дали наистина ме мразеха толкова, колкото показваха очите им? Сърцето ме заболя да мисля за това, но вдигнах глава и отвърнах твърдо на погледите им. Ако мина през Промяната, един ден ще стана Висша жрица, а това значи, че е по-добре да ме слушат.

— Нали вече го обсъдихме? Афродита сега е част от «Дъщерите на мрака» Тя е и част от нашия кръг, тъй като има дарба за елемента Земя. — Поколебах се за миг, защото не знаех дали все още има тази дарба. Дали не я е загубила, когато се превърна в човек и после пак във вампир новак, не бях сигурна, но това беше прекалено сложно, за да го обсъждаме сега, и продължих: — Разбрахме се вече, че ще я приемете, без да използвате обидни епитети и вие се съгласихте.

Близначките не казаха нищо, но Деймиън отвърна с напълно безразличен тон:

— Съгласихме се на това, но не сме се съгласявали да й бъдем приятели.

— Аз не съм казвала, че искам да съм ви приятелка — каза Афродита.

— И ние, кучко — изрекоха в един глас Близначките.

— Все ми е едно — отвърна Афродита и тръгна да става.

Отворих уста да й кажа да седне обратно, а на Близначките да млъкнат, но в този момент се чу странен шум откъм коридора.

— Какво, по дяв… — започнах аз, но не успях да довърша въпроса си, защото в този момент десетина котки влетяха в столовата, съскайки като обезумели.

В «Дома на нощта» котките са навсякъде. Буквално. Те ни следват непрекъснато, спят в леглата ни, а конкретно моята котка Нала непрекъснато ми мяука на главата. В часа по социология едно от най-интересните неща, които учихме, беше, че котките винаги са били близки с вампирите. Това значи, че е напълно нормално навсякъде да има котки. Но досега не бях виждала да се държат толкова странно.

Огромният сив котарак на Близначките, Велзевул, се метна точно между тях със скок и се загледа към вратата със спотаен гняв в кехлибарените си очи.

— Миличък, какво има? — опита се да го успокои Ерин.

Нала изприпка и се покатери върху рамото ми. Тя също гледаше към вратата, ръмжейки бясно, откъдето все още се чуваше странният шум.

— Хей — извика Джак. — Знам какво е това.

В същия момент и аз го осъзнах.

— Кучешки лай!

И изведнъж нещо, което повече приличаше на огромна жълта мечка, отколкото на куче, се вмъкна в залата. След кучето влезе момче, следвано по петите от няколко изморени преподаватели, сред които Дракона Ланкфорд и Ленобия, а след тях дойдоха и няколко от «Синовете на Еребус».

— Хванах я! — извика момчето, след като хвана кучето за каишката (която, както забелязах, беше кожена и розова на цвят, с метални капси).

Кучето спря да лае, настани дебелия си задник на пода и се загледа в момчето.

— Чудесно, браво. Сега вече се държиш добре — чух го да промърморва на кучето.

Въпреки че лаят беше преустановен, котките в залата все още съскаха и се държаха странно.

— Виждаш ли, Джеймс, ето това се опитах да ти обясня по-рано — каза Дракона Ланкфорд. — Това животно просто не може да остане в «Дома на нощта»

— Името ми е Старк, не Джеймс. И както аз се опитвах да обясня на вас по-рано, животното ще остане с мен. Ние вървим в комплект. Ако искате мен, получавате и нея.

Забелязах, че има нещо странно в поведението на непознатото момче. Не че беше точно груб, но определено не говореше с нужното уважение, с което обикновено новобелязаните говорят на възрастните вампири. Потърсих емблема отпред на тениската му с Пинк Флойд, но нямаше нищо, така че не знаех кой курс е и от колко време е белязан.

— Старк… — Ленобия опита да се разбере с момчето. — Просто не е възможно за едно куче да свикне в нашето училище. Виждаш до каква степен раздразни котките.

— Ще свикнат с него. Тези в предишното ми училище свикнаха. Обикновено не ги гони, но тази сива котка си го просеше с цялото това съскане.

— О-хо! — прошепна Деймиън.

Нямаше нужда да поглеждам, можех да си представя как Близначките се готвеха да избухнат.

— О, боже! Каква е цялата тази врява? — Неферет влезе в залата. Изглеждаше изключително красива, властна и спокойна.

Забелязах как се разшириха очите на новото момче, когато погледът му попадна върху нея. Беше то-о-олкова досадно как всички автоматично оглупяваха при вида на красивата ни Висша жрица (и мой враг).

— Неферет, съжалявам за безпокойството. — Дракона я поздрави с жеста на уважение и се поклони. — Това е новият ни ученик. Току-що пристигна.

— Това обяснява какво прави момчето тук. Но не обяснява какво прави тук това нещо. — Неферет посочи кучето.

— Мое е — каза момчето. Когато Неферет обърна изумруденозелените си очи към него, той повтори жеста с ръка на сърцето и се поклони. След като се изправи, забелязах с изумление как отправи на Неферет самонадеяна усмивка. — Това е моят вариант на котка.

— Нима? — Тя повдигна вежда. — На мен ми прилича повече на мечка.

Ха! Значи не само аз съм си го помислила.

— Да, жрице, кучето ми е лабрадор и не сте първата, която го оприличава на мечка. Лапите й са наистина доста едри, погледнете ги. — С невярващ поглед забелязах как момчето обърна гръб на Неферет и извика на кучето: — Дай лапа, Дук. — Кучето веднага се подчини и Старк хвана лапата в ръка. — Добро момиче — каза той и го потупа по главата.

Добре, трябва да призная, че беше готин трик. Той се обърна отново към Неферет:

— Но куче или мечка, ние с нея сме заедно, откакто съм белязан вече четири години, така че това я прави котка в достатъчна степен.

— Голдън ретривър? — Неферет се доближи до кучето, за да го разгледа. — Ужасно е огромна.

— Да, Дук винаги си е била едричка, жрице.

— Дук? Така ли се казва?

Момчето кимна и се ухили. Въпреки че явно беше шестокурсник, аз отново се впечатлих колко свободно разговаря с възрастен вампир, особено някой толкова властен и могъщ като Висшата ни жрица.

— Съкратено е от Дукеса.

Неферет отново изгледа кучето и присви очи.

— Как се казваш, момче?

— Старк — отвърна той.

Зачудих се дали още някой забеляза как зяпна.

— Джеймс Старк ли?

— Преди няколко месеца се отказах от първото си име. Сега съм само Старк.

Тя се обърна към Дракона:

— Това ли е момчето, което очаквахме от Чикаго?

— Да, жрице.

Когато Неферет се обърна пак към Старк, забелязах как устните й се разтеглиха в пресметлива усмивка:

— Чувала съм много за теб, Старк. Съвсем скоро ще имаме възможност доста да си поговорим. — Докато продължаваше да изучава с поглед момчето, тя каза на Дракона: — Разчитам, че ще се погрижиш да осигуриш на Старк двайсет и четири часов достъп до инвента за стрелба с лък, с който разполагаме.

Забелязах как момчето се напрегна. Явно и Неферет го забеляза, защото усмивката й стана по-широка.

— Естествено, новините за твоя талант стигнаха при нас преди теб, Старк. Не е нужно да спираш тренировките си само защото си сменил училището.

За пръв път той изглежда се почувства неловко. Всъщност доста неловко. Само при споменаването на стрелбата с лък изражението му се промени от приветливо и леко иронично към хладно и почти злобно.

— Като се премествах, им казах, че съм спрял да се състезавам. — Гласът му беше равен и думите му едва достигнаха до нашата маса. — Смяната на училището няма да промени решението ми.

— Да се състезаваш? Имаш предвид онова банално състезание между различните Домове? — От смеха на Неферет кожата ми настръхна. — За мен няма никакво значение дали ще се състезаваш или не. Запомни, че тук аз съм говорител на Никс и определям кое е важно. А да пропиляваш таланта, който богинята ти е дала, не е редно. Никога не можеш да знаеш предварително кога Никс ще има нужда от теб, а това няма да е някакво глупаво състезание.

Стомахът ми се сви на топка. Знаех, че Неферет говори за своята война с хората. Но Старк нямаше представа и просто въздъхна с облекчение, че няма да се налага да се състезава отново. Изражението му пак стана наперено.

— Няма проблем. Ще се упражнявам, нямам нищо против.

— Неферет, а какво ще правим с, ъ-ъ… кучето?

Тя се поколеба за миг, приклекна до златистия лабрадор и протегна ръка към него. Кучето наостри уши и повдигна носа си към ръката на Неферет с подчертано любопитство. На крачка от мен Велзевул изсъска заплашително. Нала изръмжа гърлено. Неферет вдигна поглед и очите й срещнаха моите.

Опитах се да не изразявам никаква емоция, но не знам дали успях. Не бях виждала Неферет от два дни. Всъщност от момента, когато тя ме последва навън от залата, след като обяви намеренията си за война срещу хората заради убийството на Лорън. Даже си разменихме няколко остри думи. Тя беше любовница на Лорън. Както и аз, но това беше без значение, защото той не ме обичаше. Неферет беше измислила цялата история между нас и знаеше, че аз съм наясно. Също така знаеше, че съм наясно и за това, че Никс не одобрява новите й занимания.

Всъщност тя ужасно ме нарани. Мразех я толкова, колкото се и страхувах от нея. Надявах се, че нито едно от тези неща не може да се прочете на лицето ми. С елегантен жест Неферет подкани Старк да я последва към нашата маса, а кучето тръгна след него. Велзевул отново засъска, но изведнъж рязко млъкна. Аз стисках Нала в обятията си и се надявах да не подивее, когато кучето дойде до нас. Очите на Неферет се спираха ту на мен, ту на Афродита, но накрая избраха Деймиън.

— Радвам се, че си тук, Деймиън. Бих искала да покажеш на Старк стаята му и да се погрижиш да го разведеш из училището.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той и очите му заблестяха, когато Неферет отправи към него стоватовата си благодарствена усмивка.

— Дракона ще ти помогне с подробностите — каза тя. После зелените й очи се спряха върху мен. Застинах в очакване. — Зоуи, това е Старк. Старк, това е Зоуи Редбърд, лидер на «Дъщерите на мрака» — Кимнахме си един на друг. — Зоуи, тъй като си обучаваща се за Висша жрица, оставям кучето на Старк на теб. Сигурна съм, че някоя от дарбите, с които Никс те е надарила, ще ти помогне да държиш Дукесата под контрол. — Тя не отместваше поглед от мен. Той ми казваше нещо различно от сладникавия й глас. Заяви ми: «Не забравяй, че тук аз се разпореждам, а ти си просто новачка.»

Нарочно отместих поглед от нея и се усмихнах на Старк.

— Ще се радвам да се погрижа за кучето ти.

— Чудесно — изчурулика Неферет. — О, има и още нещо, Зоуи, Ерин, Шоуни и Деймиън. — Тя се усмихна на приятелите ми и те се захилиха насреща й като пълни глупаци. Тя игнорира Афродита и Джак. — Свикала съм специална среща на училищния съвет довечера в десет и половина. — Погледна диамантено-платинения си часовник. — Имате достатъчно време да довършите вечерята си. Разчитам, че като Префекти, ще присъствате на срещата.

— Ще присъстваме — изрекоха те в един глас, развълнувани като малки птиченца.

— О, Неферет, това ми напомня… — аз извисих глас така, че да се чува в цялата зала. — Афродита се присъедини към нас. Откакто получи от Никс дарба за елемента Земя, ние я приехме в Съвета на Префектите.

Притаих дъх и се надявах, че приятелите ми няма да възразят на това.

За щастие, с изключение на ръмженето на Нала срещу Дукесата не се чу нищо друго.

— Как е възможно Афродита да е Префект? Тя вече не е член на «Дъщерите на мрака» — Гласът на Неферет беше леден.

Опитах се да изглеждам възможно най-невинно.

— Да не би да съм забравила да ти кажа? Толкова съжалявам, Неферет. Сигурно съм пропуснала заради всичките ужасни неща, които се случиха напоследък. Афродита отново се присъедини към «Дъщерите на мрака» Тя положи клетва пред Никс да спазва новите правила и аз й позволих да се присъедини. Мислех си, че ще се зарадваш, че отново е част от нас.

— Точно така — включи се Афродита, като звучеше изключително смирено. — Съгласих се на новите правила. Искам да поправя миналите си грешки.

Знаех, че Неферет ще изглежда злобна и гадна, ако отхвърли Афродита пред всички при това й очевидно желание да се поправи. А Неферет много държеше на имиджа си.

Висшата жрица се усмихна на цялата зала, без да поглежда конкретно към мен или Афродита.

— Колко благородно от страна на нашата Зоуи да приеме обратно Афродита в лоното на «Дъщерите на мрака», въпреки че самата тя е отговорна за отстраняването й. Невероятно е колко великодушна може да бъде нашата Зоуи. — Тя погледна към мен и очите й излъчваха такава омраза, че дъхът ми заседна в гърлото. — Но внимавай да не се задушиш под тежестта на толкова много саможертви, Зоуи, скъпа моя — изсъска тихо тя, а после внезапно изражението й се върна към обичайното й светло и приветливо излъчване и тя протегна ръка към Старк. — Добре дошъл в «Дома на нощта», Старк.

Трета глава

— Е, гладен ли си? — попитах Старк, след като Неферет и останалите възрастни вампири напуснаха столовата.

— Да, предполагам.

— Ако побързаш, може да вечеряш с нас, а после Деймиън ще ти покаже стаята ти, преди да идем на събранието.

— Кучето ти е много красиво — каза Джак. — Искам да кажа, наистина е огромно, но въпреки това е красиво. Не хапе, нали?

— Не, освен ако не решиш да я ухапеш — пръв отвърна Старк.

— О, ъ-ъ. Сигурно ще ми се напълни устата с кучешки косми и ще е гадно.

Старк, това е Джак, той е гадже на Деймиън. — Реших да карам направо, за да няма после реакции от рода на «О, не, той е педал».

— Привет — усмихна се Джак с най-чаровната си усмивка.

— Здрасти — отвърна Старк. Не беше особено сърдечно здрасти, но и не издаваше някакви хомофобски настроения.

— А това са Ерин и Шоуни посочих аз всяка една от тях. — Наричаме ги близначки, което си има своите основания, както и сам ще забележиш, след като ги опознаеш.

Близначките го поздравиха и си позволиха съвсем открито да го зяпат.

— А това е Афродита.

Ироничната му усмивка отново заигра на лицето му.

— Значи си богинята на любовта? Много съм чувал за теб.

Афродита го гледаше съсредоточено, без да е подчертано свалячески, но щом й заговори, тя веднага отметна косата си с ръка и отвърна:

— Здрасти. Приятно ми е като ме разпознават.

Усмивката му стана още по-изявено иронична.

— Би било трудно да не те разпозная, името е прекалено очевидно.

Забелязах как съсредоточеният поглед на Афродита изчезна и го замени обичайното й снобско и високомерно изражение, но преди да успее да захапе словесно новото момче, Деймиън се намеси:

— Старк, ела да ти покажа откъде да си вземеш табла и храна.

Той се изправи, но като стигна до Дукесата, се спря плахо.

— Не се притеснявай — каза Старк. — Тя е кротка. Поне докато някоя глупава котка не реши да я дразни.

Хвърли поглед на Нала, която беше единствената останала котка наоколо. Тя вече не ръмжеше, но се беше вкопчила в мен, гледаше съсредоточено към кучето и съвсем ясно усещах напрежението в тялото й.

— Нала ще се държи добре — казах аз с надеждата да се окажа права. Истината е, че нямах никакъв контрол върху котката си. Кой ли пък изобщо има контрол върху която и да е котка?

— Добре тогава. — Старк ми кимна леко, преди да се обърне към кучето си: — Дукесо, стой тук.

— Тя се подчини. Кучетата са доста по-умни от котките — отбеляза Джак, докато разглеждаше Дукесата, сякаш замисля научен експеримент.

— Да, непрекъснато лаят — каза Ерин.

— И пърдят, сестра ми. Вкъщи имаме два огромни пудела и мога да те уверя, че произвеждат много газове.

— Добре, това определено не беше смешно — каза Афродита. — Изчезвам от тук.

— Не искаш ли да останеш и да сваляш новото момче? — попита Шоуни с престорено любезен тон.

— Да, изглежда той доста те хареса — добави Ерин.

— Ще го оставя на вас двете, което е най-правилното нещо, щом е толкова привързан към кучките. Зоуи, мини през стаята ми, когато приключиш с тримата глупаци. Искам да си поговорим за нещо преди срещата на съвета.

И тя напусна залата с типичната си походка под презрителните възгласи на Близначките.

— Тя не е толкова гадна, на колкото се прави — казах им аз, а те ми отвърнаха с невярващи погледи. — Просто се преструва на лоша.

— Хайде, моля, моля, без такива. Афродита е живото обяснение защо някои майки убиват бебетата си.

— Просто й дайте шанс! — настоях аз. — Тя започна да ме допуска до себе си и виждам, че няма нищо общо със злобната кучка, на която се прави.

Близначките не казаха нищо в първия момент, а после се спогледаха и завъртяха очи с досада. Въздъхнах.

— Да се върнем на много по-интересната тема — предложи Ерин.

Да, новият готин тип.

— Я му виж задника!

— Иска ми се да беше си смъкнал дънките малко повече, за да имам по-добра видимост.

— Сестра ми, смъкнатите дънки са много смотани. Това е гангстерска мода от деветдесетте. Готините момчета просто не трябва да го правят.

Въпреки това ми се ще да видя задника му, сестра ми.

Шоуни ми се усмихна. Беше от онази предишна нейна приятелска усмивка, а не саркастична и дистанцирана, каквато ми отправяше през последните два дни.

— Е, какво мислиш? Дали е готин колкото Кристиан Бейл или само колкото Тоби Магуайър?

Искаше ми се да избухна в сълзи и да извикам: О, да! Вие отново говорите е мен, но вместо това запазих здравия си разум и се включих в коментиране го на новото момче.

Определено бяха прави. Старк беше готин. Средно висок, не чак като бившия ми приятел Хийт или пък невъзможно висок като бившия ми приятел Ерик. Но определено не беше нисък. Всъщност беше на ръста на Деймиън. Беше по-скоро слаб, но се очертаваха мускули под тениската му. Имаше готина, по момчешки разрошена коса, на цвят средна между руса и кестенява. Лицето му беше симпатично, със силна брадичка, прав нос, големи кафяви очи и хубави устни. Така, разделен на части, Старк беше просто едно симпатично момче. Докато го наблюдавах, осъзнах, че това, което го направи привлекателен за мен, беше неговата самоувереност. Ироничната му усмивка го караше да изглежда сякаш е част от света и в същото време му показва среден пръст. А е и странно, че толкова бързо ми стана симпатичен. Според мен определено е готин казах най-после.

— О, Боже мой! Чак сега се сетих кой е! — извика Джак.

— Кажи де — подкани го нетърпеливо Шоуни.

— Това е Джеймс Старк!

— Не може да бъде! — Ерин завъртя очи. — Джак, това вече го знаем.

— Не, не. Ти не ме разбираш. Това е Джеймс Старк, най-добрият стрелец с лък в целия свят. Не сте ли чели за него в интернет? Той нарита задниците на всички на последните летни игри тази година. Представете си, състезавал се е срещу възрастни вампири, дори срещу «Синовете на Еребус» и е победил всички. Той е звезда. — Джак въздъхна замечтано.

— Вярно, колко съм загубена! — възкликна Ерин.

— Знаех си, че чарът му има сериозни измерения — съгласи се Шоуни.

— Сестра ми, дори ще направя опит да харесам кучето му.

— Абсолютно, и аз така.

И четиримата бяхме зяпнали Старк като пълни идиоти. Скоро двамата с Деймиън се върнаха на масата.

— Какво? — попита той, докато дъвчеше сандвича си. — Да не би Дукесата да е направила нещо? Има навика да ближе крака.

— Ъ-ъ-ъ, относно близането… — започна Ерин, но Шоуни я срита под масата.

— Не, тя се държа като истинска дама, докато те нямаше — каза Шоуни и се усмихна широко.

— Добре тогава.

Всички продължиха да го зяпат и той се намести неловко на масата. Като по команда Дукесата се премести максимално близо до него, легна в краката му и го загледа влюбено. Усетих как той се успокои, след като протегна ръка към нея и започна да я гали по главата.

— Спомних си, че съм чувал за теб, победил си всички вампири в състезанието по стрелба с лък — изрече Джак и се изчерви.

Старк не вдигна поглед от чинията си. Просто вдигна рамене.

— Да, бива ме в стрелбата.

— Ти ли си това момче? — Деймиън едва сега направи връзката. — Как така те бива, ти си невероятен!

Старк вдигна поглед.

— Както и да е. Просто ме бива в това, откакто съм белязан. — Погледът му се премести от Деймиън към мен. — Като си говорим за известни личности, виждам, че слуховете за твоите татуировки са верни.

— Верни са. — Наистина мразех тази страна на запознанствата. Чувствах се неловко, че всеки първоначално виждаше в мен потвърждението на слуховете, а не истинската ми личност.

И тогава ми стана ясно. Сигурно Старк се чувстваше точно като мен.

Попитах го първото нещо, което ми хрумна, за да изместя разговора от това колко сме изключителни.

— Обичаш ли коне?

— Коне?

Ироничната му усмивка отново се появи.

— Ами, помислих си, че си любител на животните — казах аз и кимнах с брадичка към кучето му.

— Да, предполагам, че харесвам коне. Харесвам повечето животни. Без котките.

— Без котките! — възкликна Джак.

Старк отново вдигна рамене.

— Никога не съм ги харесвал. Много са коварни за моя вкус.

Близначките изсумтяха.

— Котките са независими създания — започна Деймиън. Усетих даскалския му тон и ми стана ясно, че мисията ми по смяна на темата е била успешна. — На всички ни е известно, че те са били заклеймявани от хората през много епохи, но знаеш ли също, че…

— Извинете ме — казах аз и стиснах Нала по-здраво, за да не я изпусна върху гърба на Дукесата. — Трябва да говоря с Афродита преди срещата на съвета. Ще се видим там, нали?

— Хъм…

— Предполагам.

— Сигурно.

Все пак изтръгнах някаква форма на довиждане. Усмихнах се приятелски на Старк.

— Беше ми приятно да се запознаем. Ако имаш нужда от нещо за Дукесата, не се притеснявай да ми кажеш.

— Добре.

И изведнъж, след като Деймиън продължи с лекцията си за котките, Старк ми намигна и кимна красноречиво, за да ми покаже, че оценява жеста ми да сменя темата. Намигнах му в отговор и почти бях стигнала до вратата, когато осъзнах, че се хиля като идиот, вместо да помисля над факта, че последния път, когато бях сама навън, нещо се опита да ме нападне.

Стоях пред голямата дъбова порта като бавноразвиваща се, когато воини от «Синове на Еребус» се заизкачваха по стълбите към залата за вечеря на преподавателите.

— Жрице — поздравиха ме някои от тях с поклон и сложиха ръце на мускулестите си гърди.

Отвърнах на жеста нервно.

— Жрице, може ли да ви отворя вратата предложи ми един по-възрастен воин.

— О, благодаря — отвърнах аз, а после получих неочаквано прозрение. — Чудех се дали някой от вас може да дойде с мен и да ми каже имената на воините, които ще охраняват общежитието ни. Струва ми се, че бихме се чувствали по-добре, ако знаем имената ви.

— Това е много добра идея — каза възрастният воин, който все още държеше вратата. — С радост ще ви дам списък с имената.

През целия път до общежитието си говорихме любезно за воините, които ще ни охраняват, а аз се съгласявах с него и хвърлях коси погледи към спокойното нощно небе.

Нищо не потрепна и въздухът не се раздвижи, но аз не можех да се отърва от ужасяващото чувство, че някой или нещо ме наблюдава.

Четвърта глава

Едва докоснах дръжката на вратата си и тя се отвори, а Афродита ме дръпна за китката навътре.

— Хайде, вмъквай си задника най-после. Боже, бавна си като дебеланка на патерици, Зоуи.

Тя ме издърпа навътре и затръшна вратата зад мен.

— Не съм бавна, а ти имаш адски много неща да ми обясняваш. Как се вмъкна тук? Къде е Стиви Рей? Как се върна белегът ти? Какво… — Тирадата ми от въпроси беше прекъсната от силно тропане по прозореца.

— Първо, ти си идиотка. Това е «Домът на нощта», а не някое държавно училище в Тулса. Никой не си заключва вратите, така че много лесно влязох в стаята ти. Второ, Стиви Рей е там отвън.

Афродита забърза към прозореца. Видях как дръпна пердетата и започна да отваря тежкия прозорец. Хвърли ми раздразнен поглед през рамо.

— Ехо, малко помощ няма да ми е излишна.

Напълно объркана, аз се доближих до нея. Беше ни доста трудно да отворим прозореца. Загледах се от най-горния етаж на сградата, която повече приличаше на замък, отколкото на общежитие. Късната декемврийска нощ беше тиха, студена и мрачна, а от небето снегът правеше плах опит да завали. Виждах източната стена, въпреки нощта и гъстите дървета. Потръпнах, но не от студ. Новаците рядко усещат студа. По-скоро гледката на източната стена беше това, което ме накара да потръпна. Зад мен Афродита въздъхна и се наведе напред, за да може да надникне през прозореца.

— Престани да се мотаеш наоколо и влизай по най-бързия начин. Могат да те видят и което е по-важно, от тази влага ще ми се накъдри косата.

Когато Стиви Рей показа главата си, едва не се побърках.

— Здрасти, Зи! — каза ми тя радостно. — Какво ще кажеш за новите ми суперготини умения за катерене?

— О, Боже! Влизай вътре! — Афродита се протегна през отворения прозорец, сграбчи Стиви Рей за ръката и я издърпа. После бързо затвори прозореца зад нея и дръпна пердетата.

Затворих уста, но продължих да зяпам Стиви Рей, която изтупваше дънките си и натъпкваше в тях карираната си риза.

— Стиви Рей — успях най-сетне да кажа, — ти не се ли изкачи току-що по стената на сградата?

— Аха! — Тя се ухили и късата й къдрава коса се разклати. — Готино, нали? Чувствах се сякаш съм част от камъните и съм абсолютно безтегловна и… ами, ето ме тук.

— Като Дракула — казах аз и осъзнах, че съм изрекла мислите си гласно чак когато Стиви Рей се намръщи.

— Какво като Дракула?

Тръшнах се на леглото си.

— Като в книгата «Дракула» на Брам Стокър. Джонатан Харкър споменава, че е видял как Дракула пълзи по стената на замъка.

— А, това ли. Като каза Дракула и си помислих, че изглеждам като него зловеща, бледа, с ужасна коса и дълги нокти. Нали нямаше това предвид?

— Не, всъщност изглеждаш чудесно. — Съвсем откровено й казвах истината. Тя изглеждаше чудесно, особено в сравнение с миналия месец. Сега беше точно както преди да умре преди един месец и да се върне незнайно как към живота. Но сега беше някак различна. Нейната човечност почти изцяло се беше изпарила, но тя не беше единствената, която мина през това. Имаше цяла група от гнусни неживи новаци, които живееха в старите тунели под града около изоставеното депо. Стиви Рей почти се беше превърнала в една от тях — имам предвид гадна, злобна и опасна. Дарбата й за елемента Земя беше това, което й помогна да запази частица от себе си, но не беше достатъчно. Тя се изплъзваше. Така че е помощта на Афродита (която също получи дарба за елемента Земя) аз направих магически кръг и призовах Никс да излекува Стиви Рей.

Богинята изпълни молбата ми, но по някакъв начин процесът доведе дотам, че изглеждаше сякаш Афродита загуби живота си, за да спаси човечността на Стиви Рей. За щастие това се оказа невярно. Вместо живота си Афродита загуби само белега си, а Стиви Рей се сдоби със запълнен белег, който показваше, че е минала през Промяната и вече е възрастен вампир. За да внесе допълнително объркване, белегът й не беше в традиционния сапфирен цвят, какъвто имат всички възрастни вампири. Нейният белег беше в яркоалено — цвета на младата кръв.

— Ехо, Земята вика Зоуи. Има ли някой вкъщи? — Гласът на Афродита прекъсна мислите ми. — По-добре се погрижи за приятелката си, че нещо й става.

Примигах. Въпреки че зяпах към Стиви Рей, в действителност не я виждах. Тя стоеше в средата на стаята (това беше нашата стая само допреди месец, когато смъртта й промени окончателно и завинаги всичко) и се оглеждаше наоколо с очи, пълни със сълзи.

— Миличка, съжалявам. Сигурно не ти е лесно да бъдеш отново тук казах аз и я прегърнах. Беше някак корава и странна на допир и аз бързо се отдръпнах.

Погледнах лицето й и кръвта ми изстина. Сълзите в очите й бяха заменени с гняв. Изражението й ми бе много познато. Така тя изглеждаше, преди да призова богинята да възвърне човечността й. Отстъпих крачка назад.

— Стиви Рей, какво става?

— Къде са нещата ми?

И гласът й беше досущ като изражението й. Гаден и злобен.

— Миличка — казах аз нежно. Вампирите отнасят вещите на учениците, когато умрат.

— Аз не съм умряла! — Тя присви злобно очи.

Афродита пристъпи напред и застана до мен.

— Хей, не си го изкарвай на нас. Не си умряла, но те си мислят, че си, забрави ли?

— Но не се притеснявай — казах аз бързо. — Накарах ги да ми върнат някои от вещите ти. А и знам къде са останалите. Мога да ги взема, ако искаш.

Изведнъж злобата напълно изчезна от лицето й и тя отново се превърна в себе си.

— Дори лампата ми с формата на каубойски ботуш?

— Дори нея. — И аз бих се разбесняла, ако някой задигне всичките ми неща.

— Човек би си помислил, че като умреш, губиш и острата си липса на вкус, но явно не е така. Твоята тотална липса на вкус явно е безсмъртна.

— Афродита — каза й кротко Стиви Рей, — би трябвало да си малко по-любезна.

— Не ми пука за селския ти мерипопински манталитет.

— Мери Попинс е англичанка и далеч не е била селянка — отвърна самодоволно Стиви Рей.

Тя вече толкова приличаше на предишната си личност, че не можех да сдържа радостта си и я прегърнах отново.

— Толкова се радвам, че си тук! Сега вече всичко е наред, нали?

— Малко е различно, но да отвърна тя и ме прегърна на свой ред.

Изпитах огромно облекчение, което ми помогна да игнорирам частта с малко е различно. Толкова се радвах да я видя цяла и нормална, че оставих за друг път притесненията, че може да е останал още някой неразрешен проблем. Но пък си спомних нещо друго.

— Я чакайте малко! Как успяхте да влезете в училището, без воините да ви засекат?

— Зоуи, крайно време е да започнеш да обръщаш внимание на нещата, които се случват около теб — каза Афродита. — Влязох през входната врата. Алармата е свалена, в което смятам, че има смисъл. Получих същото съобщение за край на зимната ваканция на мобилния си телефон, каквото, предполагам, са получили всички ученици. Или трябваше да се махне алармата, или Неферет щеше да се побърка да обръща внимание на всеки прибиращ се ученик.

Искаш да кажеш, че Неферет може да бъде още по-побъркана, отколкото е сега?

— Права си, че е напълно откачена. Както и да е, алармата е свалена дори за хора.

— Какво? Дори за хора? Откъде знаеш?

Афродита въздъхна и с бавно движение вдигна ръка и изтри сапфирения полумесец от челото си.

— О, Боже, Афродита! Ти си… — думите ми увиснаха във въздуха, защото устните ми не можеха да го изрекат.

— Човек — довърши тя е равен тон.

— Ама как така? Искам да кажа, сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Е, Афродита, дори и да си човек, ти не си съвсем обикновен човек — каза Стиви Рей.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

Афродита сви рамене:

— Не знам за какво говори.

— Имаш късмет, че се превърна в човек, а не например в дървено момче, защото с всичките тези лъжи, носът ти щеше да е станал поне километър.

Афродита изкриви лице с отвращение.

— Пак с тези аналогии от детските филмчета. Не мога да разбера защо просто не умрях и не отидох по дяволите. Поне нямаше да ме обстрелват с филмчета на «Дисни»

— Не може ли просто да ми кажете какво, по дяволите, става? — попитах аз.

— По-добре й кажи, че като гледам, почти е започнала да псува.

— Толкова си злобна. Трябваше да те изям, когато бях чудовище — каза Стиви Рей.

— Трябваше да изядеш селската си майка — отвърна Афродита, имитирайки негърски акцент. — Нищо чудно, че Зоуи се нуждае от нова най-добра приятелка. Ти си голяма досадница.

— Зоуи не се нуждае от нова приятелка! — извика Стиви Рей и пристъпи към Афродита.

За миг ми се стори, че видях в сините й очи да проблясват пламъчета в червено, каквито имаше като нежива. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Пристъпих напред и застанах между двете.

— Афродита, престани да се заяждаш със Стиви Рей. А ти по-добре наглеждай приятелката си.

Афродита отиде до огледалото, извади кърпичка и започна да бърше остатъците от полумесеца на челото си. Забелязах, че въпреки небрежния й тон ръцете й трепереха.

Обърнах се към Стиви Рей, чиито очи отново бяха приятно сини.

— Извинявай, Зи — каза тя и се усмихна като виновно дете.

— Предполагам, че два дни с Афродита поставиха нервите ми на изпитание.

Афродита изсумтя и аз веднага се обърнах към нея:

— Само не започвайте отново!

— Добре, добре.

Погледите ни се срещнаха в огледалото и съм почти сигурна, че видях страх в очите й.

Чувствах се напълно объркана и се опитах да върна разговора там, откъдето беше започнало заяждането.

— Е, какво имаше предвид, като каза, че Афродита не е обикновен човек?

— Все още има видения, а това не е нормално за хората.

— Тя погледна Афродита настойчиво. — Хайде, разкажи на Зоуи.

Афродита се обърна към нас и седна на една табуретка.

— Да, все още имам видения. Невъобразима гадост. Единственото нещо, което не харесвах в това да съм вампир новак, е и единственото, което запазих, след като се превърнах отново в шибан човек.

Вгледах се по-добре в нея и се опитах да погледна зад маската й. Беше пребледняла, с тъмни кръгове около очите. Определено изглеждаше като момиче, минало през какви ли не гадости. Нищо чудно, че бе такава кучка.

— Какво представляваше видението ти този път?

Афродита срещна погледа ми с твърдост и за миг свали маската си на арогантност. Ужасна призрачна сянка пробяга по красивото й лице, а ръката й потрепна, когато посегна да прибере зад ухото си кичур коса.

— Видях вампири да убиват хора и хора да убиват вампири. Видях свят, изпълнен с насилие, омраза и тъмнина. А в тъмнината видях създания, толкова ужасни, че не мога да кажа какви бяха. Дори… дори не можех да погледна към тях. Видях края на всичко. — Гласът й прозвуча така призрачно, както изглеждаше и лицето й.

Разкажи и останалото подкани я Стиви Рей, а аз се изненадах от нежността в гласа й. Кажи й защо се случва всичко това.

Когато Афродита заговори, почувствах думите й като парченца стъкло, които се забиваха в сърцето ми.

— Видях, че всичко това се случва заради смъртта ти, Зоуи. Твоята смърт го направи възможно.

Пета глава

— О, по дяволите! — извиках аз и коленете ми се подкосиха, затова седнах на леглото си. В ушите си чувах странен пищящ звук и ми беше трудно да си поема дъх.

— Знаеш, че не е задължително всичко това да се случи — каза Стиви Рей, като ме потупа по рамото. — Имам предвид, че Афродита видя как баба ти се удави, как Хийт и аз умираме. Имам предвид как аз умирам за втори път. А нито едно от тези неща не се случи. Така че можем да го спрем. Тя погледна въпросително към Афродита. — Нали?

Афродита се въртеше неспокойно.

— О, не! — Заставих се да говоря въпреки пристъпа на паника, който ме връхлетя и стегна гърлото ми. — Има нещо различно в това видение, нали?

— Може би, защото сега съм човек отвърна тя бавно. — Това е единственото видение, откакто съм човек, така че не е толкова странно, че беше по-различно от предишните.

— Но?

— Все пак беше различно.

— По какъв начин?

Ами… беше някак по-объркано, по-емоционално, по-разтърсващо. А и не успях да разбера голяма част от него. Например не разпознах ужасяващите същества, които гъмжаха в мрака.

— Гъмжаха? Това не звучи добре.

— И не беше добре. Беше като да виждаш сянка в сянката. Бяха като духове, които се връщат към живота, но това, в което се превръщаха, беше прекалено ужасно, за да го погледна.

— Имаш предвид не като хора или вампири? — Изведнъж ме обзе паника.

— По дяволите!

— Какво? — попита Стиви Рей.

— Тази вечер нещо ме нападна, докато се прибирах от конюшните. Беше нещо като ледена сянка, която извираше от мрака.

— Това не е добре — каза Стиви Рей.

— Сама ли беше? — попита Афродита.

— Да.

— Така, това е проблем.

— Защо, какво друго си видяла?

— Ами… ти умря по няколко различни начина, което е странно и не ми се е случвало преди в никое видение.

— По… различни начини? — Започваше да ми звучи все по-зле и по-зле.

— Може би трябва да почакаме и да видим дали Афродита няма да получи друго видение, което да направи нещата поясни — каза Стиви Рей.

Не отместих поглед от очите на Афродита и в тях видях потвърждение на това, което вече знаех.

— Ако игнорирам някое видение, то се случва. Винаги.

— А може би някое от тях вече се случва — казах аз. Устните ми бяха ледени и твърди, а стомахът ме болеше.

— Няма да допуснем да умреш! — извика Стиви Рей и ме погледна нещастно.

— Давай нататък, Афродита, какво още видя?

— Беше много силно видение, изпълнено с потресаващи картини, които бяха доста объркващи. Може би защото го виждах и чувствах от твоята гледна точка. — Тя преглътна тежко. — Видях те да умираш по два начина. Единия път се удави. Водата беше студена и мрачна. О, и миришеше гадно.

— Миришела е гадно? Като в езерата около Оклахома? — попитах въпреки ужаса да обсъждам собствената си смърт.

— Не. Почти сто процента съм сигурна, че не беше в Оклахома. Водата беше прекалено много. Трудно ми е да обясня откъде съм сигурна, но беше прекалено дълбока, за да е нещо като езеро. — Афродита спря за миг и се замисли. Изведнъж очите й се разшириха. — Спомних си още нещо от това видение. Имаше нещо до водата, което изглеждаше като истински замък на остров. Изглеждаше старинен, може би е било в Европа или пък тук някой милионер си е построил такъв замък.

— Значи си ме видяла да се давя в море, близо до истински замък, на остров, може би в Европа. Видя ли още нещо, което може да ни бъде полезно?

Ами… като изключим факта, че се чувстваше изолирана, искам да кажа, истински самотна, видях и едно мъжко лице. Той беше с теб малко преди да умреш. Някой, когото не бях срещала преди. До днес.

— Какво? Кой е той?

— Старк.

— Той ли ме уби? — Имах чувството, че ще повърна.

— Кой е Старк? — попита Стиви Рей, която държеше нежно ръката ми.

— Новото момче, което току-що беше прехвърлено тук от Чикаго отвърнах аз. — Той ли ме уби? — повторих въпроса си към Афродита.

— Не мисля. Не можех да го разгледам добре, беше тъмно. Но ми се струва, че дори в последната секунда, в която гледаше към него, ти се чувстваше в безопасност. — Тя повдигна вежди. — Изглежда ще се отърсиш от бъркотията с Хийт. Ерик и Лорън.

— Съжалявам за всичко това. Афродита ми разказа какво се е случило — каза Стиви Рей.

Отворих уста, за да им благодаря за съчувствието, и си спомних, че те всъщност не знаеха цялата история. Нямаше ги в училище последните два дни, а по медиите не бяха разпространили новината за смъртта на Лорън. Поех си дълбоко въздух. Предпочитах да продължим разговора за моята смърт, вместо да се налага да казвам това.

— Лорън е мъртъв.

— Какво? Как така?

— Преди два дни. Като професор Нолън. Беше обезглавен, разпънат на кръст и прикован пред входната врата на училището с бележка, съдържаща някакъв цитат от Библията. — Казах всичко това много бързо, защото не исках да усетя в устата си вкуса на тези ужасни думи.

— О, не! — Афродита пребледня и седна на леглото на Стиви Рей.

— Зоуи, това е ужасно! — извика Стиви Рей и ме прегърна силно. — Вие бяхте като Ромео и Жулиета.

— Не! Гласът ми прозвуча много по-рязко и остро, отколкото възнамерявах, затова й се усмихнах. — Не — повторих с по-нормален тон. — Той никога не ме е обичал. Лорън ме използва.

— За секс ли? О, Зоуи, това е много гадно.

— За съжаление не. Въпреки че направих грешката да спя с него. Лорън ме използва, за да ме издаде на Неферет. Тя го е накарала да дойде при мен. Тя беше истинската му любовница.

Намръщих се при спомена за сцената между тях, на която станах свидетел. Присмиваха ми се. Аз му дадох сърцето си, кръвта си, дадох му част от душата си чрез Отпечатъка. А той ми се присмиваше.

— Чакай малко. Я върни назад. Казваш, че Неферет е накарала Лорън да дойде при теб? — попита Афродита. — Защо ще прави това, ако са били любовници?

— Неферет искаше да ме изолира. — Сърцето ми изтръпна, когато парченцата от пъзела започнаха да се нареждат.

— Хм, в това няма никакъв смисъл. Защо ще иска да те изолира и ще праща Лорън да те сваля? — попита Стиви Рей.

— Много е просто — отвърна Афродита. — Зоуи трябваше да се промъква, за да се вижда с Лорън, понеже той е учител, а тя — ученичка. Предполагам, че не е казала за връзката си с него на никого от тримата глупаци. Също така предполагам, че Неферет се е погрижила нашият Ерик да ги види точно в кулминационния момент.

— Хей, аз съм тук. Не е нужно да говориш за мен така, все едно ме няма.

Афродита изсумтя.

— Ако предположенията ми са верни, бих казала, че здравият ти разум те е напуснал.

— Верни са — признах неохотно. — Неферет направи така, че Ерик да ме види с Лорън.

— Да, ето защо беше толкова бесен — каза Афродита.

— Кога? Какво? — попита Стиви Рей.

Въздъхнах.

— Ерик ме видя с Лорън. Откачи. Тогава аз открих, че Лорън всъщност е любовник на Неферет и не се интересува от мен изобщо, въпреки че дори имахме Отпечатък.

— Отпечатък? Мамка му!

— Тогава аз побеснях. Крещях като луда, после срещнах Афродита, Близначките и Деймиън и…

— О, мамка му! И Ерик. Тогава те намерихме да плачеш под дървото — прекъсна ме Афродита.

Въздъхнах отново.

— Да. И Ерик разказа на всички «новината» за мен и Лорън.

— По най-гадния начин, бих казала — добави Афродита.

— Брей. Трябва да е било наистина много гадно, щом и Афродита го нарече така — каза Стиви Рей.

— Достатъчно злобно беше, че приятелите й да я видят в друга светлина. Това, че е преспала с Лорън, беше като шамар за тях. А после бомбата със «Зоуи е курва» беше последвана от «Зоуи скри от нас, че Стиви Рей е жива» И така получавате една разярена групичка, която не би могла да се довери на Зоуи отново.

— Което значи, че Зоуи е останала сама, точно както Неферет беше планирала. — Завърших изречението вместо нея и с безпокойство забелязах колко ми е лесно да говоря за себе си в трето лице.

— Това е вторият начин, по който те видях да умираш — каза Афродита. — Ти беше напълно сама. Нямаше го симпатичното момче, нито който и да било от тримата глупаци. Твоята изолация беше основната картина от това видение.

— Какво причини смъртта ми?

— Тук става още по-объркано. Видях Неферет да те заплашва, но видението напълно се разбърка, когато ти беше атакувана. Може да звучи странно, но в последния момент видях нещо черно да се носи във въздуха около теб.

— Нещо като дух? — Преглътнах тежко.

— Не. Не точно. Ако косата на Неферет беше черна, бих казала, че това е била нейната коса, носеща се около теб със силен вятър. Ти беше сама и много, много уплашена. Искаше да извикаш за помощ, но никой не ти отговори и ти беше толкова ужасена, че замръзна на място и не се защитаваше. Тогава онова нещо, каквото и да е било, преряза гърлото ти и ти отряза главата. — Афродита потръпна, а после добави: — Която кървеше обилно, в случай че се питаш.

— Афродита! Трябваше ли да навлизаш в такива детайли? — възмути се Стиви Рей и ме прегърна силно.

— Не, няма проблем — казах набързо. — Афродита трябва да ми каже всички подробности, които може да си спомни, както направи за видението с баба и Хийт. Това е единственият начин да го предотвратим. Е, какво още видя за втората ми смърт?

— Само как викаш за помощ, но никой не се отзовава. Всички те игнорираха.

— Тази нощ се изплаших до смърт, когато онова нещо ме нападна. Толкова много, че за миг замръзнах и не знаех какво да направя. — Почувствах как ме побиват тръпки само при спомена за това.

— Възможно ли е Неферет да има нещо общо с това, което ти се е случило преди малко? — попита Стиви Рей.

Вдигнах рамене.

— Не знам. Не можех да видя нищо друго, освен зловеща тъмнина.

— Зловеща тъмнина е точно каквото и аз видях. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, трябва да направиш всичко възможно да получиш отново благоразположението на тримата глупаци, защото е много опасно за теб да си без приятели — каза Афродита.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърнах аз.

— Не разбирам защо — каза Стиви Рей. Просто им кажи истината за Неферет, която е направила цялата постановка с Лорън, и че не си можела да им кажеш нищо за мен, понеже Неферет би могла да… — Думите на Стиви Рей увиснаха във въздуха, когато тя осъзна какво казва.

— Да, брилянтна идея! Да им каже, че Неферет е зла кучка, която стои зад цялата работа и си прави армия от неживи починали ученици, и в първия момент, в който някой от тримата глупаци се срещне с нея, всичко ще се прецака. Което значи не просто, че нашата Висша жрица ще разбере какво точно знаем, а може да вземе да направи нещо гадно на милите ни другарчета. — Афродита направи пауза и се потупа по брадичката. — От друга страна, този сценарий не звучи толкова зле.

— Чакай малко! — намеси се Стиви Рей. — Те вече знаят нещо, което така или иначе може да ги постави в опасност. Знаят за мен.

— О, по дяволите! — казах аз.

— Да, мамка му. Съвсем забравих за тази подробност. Чудя се защо Неферет не е прочела това в мозъчетата на приятелите ти и не им е видяла сметката?

— Прекалено е заета да планира война — отбелязах аз. Когато Афродита и Стиви Рей примигаха неразбиращо срещу мен, си спомних, че смъртта на Лорън не беше единствената новина, която още не бяха научили. — Когато Неферет съобщи за убийството на Лорън, тя обяви война на хората. Не открита война, разбира се. Иска да бъде гадна война в терористичен стил. Боже, толкова е гнусна. Не разбирам как никой не го вижда.

— Колко интересно. Предполагам. Синовете на Еребус ще бъдат едно от оръжията за масово поразяване — каза Афродита. — Така де, като си говорим за хубавата страна на иначе шибаната ситуация.

— Как може да си такъв непукист? — възмути се Стиви Рей и скочи от леглото.

— Ами, първо на първо, не харесвам хората особено — започна Афродита и протегна ръка напред, за да спре тирадата на Стиви Рей. — Да, знам. Аз съм човек. На което бих казала просто майната му. Второ, Зоуи е жива и здрава, така че не съм особено притеснена от въпросната война.

— Афродита, за какво, по дяволите, говориш? — попитах аз.

Тя изсумтя.

— Ти изобщо следиш ли ми мисълта? Във видението ми основната нишка беше за войната между хората и вампирите и онези зловещи създания. Между другото, най-вероятно именно те са те нападнали — любимците на Неферет, за които още не знаем нищо. — Тя замълча, за миг изглеждаше объркана, но после продължи: — Както и да е. Надявам се, че изобщо няма да ни се наложи да научаваме каквото и да било за тях, защото въпросната война започна едва след твоята смърт. Смятам да се придържаме към идеята, че ако внимаваме да те запазим жива, ще предотвратим войната.

Стиви Рей си пое дълбоко дъх.

— Имаш право, Афродита. — После се обърна към мен: — Трябва да те запазим жива, Зоуи. Не само защото те обичаме, а защото трябва да спасиш света.

— О, така ли? Очаква се от мен да спасявам света? — Единственото, което можех да си помисля, беше: А си се страхувах от теста по геометрия. Мамка му.

Шеста глава

— Да, от теб се очаква да спасиш света. Но ние ще сме плътно до теб — каза Стиви Рей и се тръшна обратно на леглото.

— Не, глупачке. Аз ще съм плътно до нея, а ти трябва да се разкараш оттук възможно най-бързо, докато не измислим какво да кажем на останалите за теб и нехигиеничните ти приятелчета.

Стиви Рей се намръщи.

— Какво? Приятели? — попитах аз.

— Те минаха през много неща, Афродита. И те уверявам, че къпането и издокарването не са от първостепенна важност, когато си мъртва. Или нежива. Освен това знаеш, че сега са по-добри и използват това, което им донесе.

Момичета, мисля, че трябва малко да забавите топката. Какви приятели… замълчах, защото осъзнах за кого говорят. — Стиви Рей, само не ми казвай, че все още се движиш с онези отвратителни същества от тунелите.

— Зоуи, ти не разбираш.

— Това в превод означава «Да, Зоуи, аз все още се движа с онези отпадъци» отвърна Афродита, имитирайки акцента на Стиви Рей.

— Престани! — казах аз на Афродита, а после се обърнах към Стиви Рей: — Не, не разбирам. Обясни ми.

Стиви Рей си пое дълбоко дъх.

— Ами, явно това и тя посочи червената си татуировка означава, че трябва да стоя близо до останалите новаци с червени татуировки, за да им помогна да минат през Промяната.

— Останалите също имат червени татуировки като твоята?

Тя вдигна рамене и изглежда й стана неудобно.

— Ами… нещо подобно. Аз съм единствената със запълнен полумесец, което предполагам означава, че съм минала през Промяната. Те преди бяха със сини полумесеци, а сега са с червени. Явно все още са новаци. Просто са… друг вид новаци.

Олеле! Останах безмълвна и се опитах да смеля информацията, която току-що получих. Беше поразително, че има цял различен вид новаци, което естествено означаваше, че има и различен вид вампири. За миг това ме въодушеви. И какво, ако всички, които не минават през Промяната и умират, всъщност се превръщат в нов вид новаци? Най-малкото поне не умират окончателно.

После си спомних колко отвратителни бяха онези същества. Те убиваха хора. Тръпки ме побиха. За малко да убият Хийт. Аз бях единственото нещо, което го спаси. Дори щяха да убият и мен, ако не бях използвала силата си да управлявам елементите.

Спомних си също и червените пламъчета в очите на Стиви Рей, които бях видяла тогава, както и злобата, която изглеждаше толкова не на място върху лицето й.

— Но Стиви Рей, онези същества бяха ужасни!

Афродита изсумтя.

— Те все още са ужасни и живеят на отвратително място. И да, все още са така груби.

— Но не са така извън контрол, както бяха преди. Не са и нормални все пак каза Стиви Рей.

— Те са едни противни боклуци, ето това са — заяви Афродита.

— Да, някои от тях имат проблеми и не са точно най-приятните същества в историята, но какво от това?

— Просто казвам, че ще е по-лесно да решим какво да правим с теб, ако ти си единствената, която може да се оправи с тях.

— Аз невинаги избирам най-лесния път. Не ми пука какво трябва да правим. Няма да оставя Неферет да ги използва, както си иска — заяви решително Стиви Рей.

И след тези думи ми прищрака. Потръпнах от ужас, когато вътрешното чувство ми подсказа, че предположението ми е вярно.

— О, Боже! Затова Неферет е правила така, че починалите ученици да се превръщат в неживи. Искала е да ги използва във войната си срещу хората!

— Но, Зи, неживите съществуват от доста отдавна, а учителите Нолън и Лорън бяха убити едва преди няколко дни. Неферет едва сега е решила да предприеме войната — напомни ми Стиви Рей.

Не казах нищо. Не можех. Това, което си мислех, беше прекалено ужасно, за да го изрека на глас. Беше ме страх, че думите ще се превърнат в оръжия и ако ги възпроизведа, те ще ни унищожат.

— Какво има? — попита ме Афродита, която ме наблюдаваше внимателно.

— Нищо — отвърнах аз. Някак разместих думите в ума си, че да придобият по-приемлива форма. — Просто всичко това ме кара да си мисля, че Неферет отдавна се е надявала да изникне повод, за да обяви война на хората. Дори не бих се изненадала, ако е създала неживите, за да са нещо като частната й армия. Видях я с Елиът малко след като се предполагаше, че е умрял. Отвратително беше какъв контрол имаше тя върху него. — Потръпнах, като си спомних ясно как Неферет заповядваше на Елиът и как той й се покланяше и коленичеше пред нея. После тя му предложи да пие от кръвта й и това изглеждаше някак сексуално. Беше изключително отблъскващо да го наблюдавам.

— Точно затова трябва да се върна при тях — каза Стиви Рей. — Имат нужда да се грижа за тях и да им покажа, че и те могат да се променят като мен. Когато Неферет разбере за променените им белези, тя ще се опита да си върне контрола върху тях и да ги направи… да кажем, недружелюбни. А аз съм сигурна, че те могат да станат нормални, както и аз станах.

— А какво ще кажеш за онези, които никога не са били нормални. Сещаш ли се за онзи Елиът? Беше пълен идиот приживе и сигурно още е такъв. Най-вероятно няма да стане нещо по-добро от него, дори да мине през червената Промяна или каквото е там. — Афродита въздъхна многострадално, когато Стиви Рей й се намръщи. — Мисълта ми е, че те не бяха цвете за мирисане и без това. Може би няма какво толкова да им спасяваш.

— Афродита, не си ти човекът, който ще преценява кой заслужава да бъде спасен и кой не. Аз може да съм била съвсем нормална, преди да умра, но ето, че сега не съм — каза Стиви Рей. — А дори се водя за спасена.

— Никс — обадих се аз и двете едновременно се обърнаха към мен. — Никс ще прецени кой заслужава да се спаси и кой не. Не аз, не Стиви Рей и не ти, Афродита.

— Предполагам, че съм забравила за Никс — отвърна тя и обърна лицето си, за да скрие болката, която можехме да прочетем в очите й. — Явно богинята няма желание да си има вземане-даване с човешкия ми вариант.

— Това не е вярно! — възразих аз. — Никс не ти е обърнала гръб, Афродита. Ако беше така, щеше да отнеме и виденията ти, след като е отнела белега ти.

Докато казвах това, ме обзе чувството, че съм налучкала истината. Афродита беше голяма досадница, но поради някаква причина Никс държеше на нея.

Очите на Афродита срещнаха моите.

— Това предполагаш ли го или го знаеш!

— Знам го. — Не отмествах поглед от нея.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Е, това е чудесно, Афродита, но би трябвало да имаш предвид, че и ти не си напълно нормален човек — каза Стиви Рей.

— Но съм привлекателна, къпя се редовно и не се завирам в гнусни, стари тунели, нито ръмжа и се зъбя на посетителите.

— Което ми напомня да те питам защо си ходила в тунелите, Афродита? — попитах аз.

Тя завъртя очи.

— Защото госпожица Кънтри реши да ме преследва.

— Ами ти беше откачила, когато белегът ти изчезна, и за разлика от някои хора аз не съм кучка. А и някак си ми се струваше, че вината да загубиш белега си с моя, и това ми се стори най-правилното нещо, което да направя.

— Ти ме ухапа, глупачке — каза Афродита. — Естествено, че вината е твоя.

— Вече ти се извиних за това.

— Момичета, може ли просто да се придържаме към темата?

— Добре. Слязох в скапаните тунели, защото твоята глупава най-добра приятелка щеше да изгори като факла, ако ни беше застигнала дневната светлина.

— Но защо останахте там два дни?

Афродита ме погледна неохотно.

— Толкова време ми отне да реша дали да се върна обратно или не. Освен това трябваше да помогна на Стиви Рей да купи някои неща за тунелите и изродите там долу. Дори аз не можех просто да си тръгна и да ги зарежа.

— Не сме свикнали да имаме посетители — каза Стиви Рей.

— Имаш предвид различни от хората, които приятелчетата ти обичат да си похапват? — заяде се Афродита.

— Стиви Рей, не можеш да допускаш да ядат хора! Дори и бездомници — добавих аз.

— Вече не ги оставям да ядат хора, а правя всичко възможно да приведа тунелите в ред — защити се тя.

Твърде добре си спомнях колко зловещи са тези мрачни тунели.

— Стиви Рей, няма ли друго място, на което да можете да живеете?

— Не! — извика тя рязко, а после ми се усмихна извинително. — Виж, просто да сме под земята ни изглежда правилно. И на мен, и на тях. Искаме да сме вътре в самата Земя. — Хвърли поглед към Афродита, която бърчеше нос и правеше гримаси на погнуса. — Да, знам, че това не е нормално, но вече ти казах, ние не сме нормални!

О, Стиви Рей. Напълно съм съгласна с теб за това, че няма нищо лошо да не сте нормални. Искам да кажа, тя ме погледни мен. — Посочих с ръка татуировките си, които по принцип не бяха нещо нормално. — Аз съм самата ненормалност, но може би ти трябва да ми обясниш какво имаш предвид под това, че не сте нормални.

— Да, не би било зле — каза Афродита.

— Добре, ще пробвам. Макар че не съм сигурна дали вече знам всичко за себе си. Минах през тази особена промяна едва преди два дни, но имам някои способности, които не смятам за нормални дори за възрастни вампири.

— Например? — подканих я аз, защото тя просто си седеше прехапала устни.

— Ами например катеренето, как се превръщам в част от камъните. Но може и да съм го направила благодарение на дарбата си за елемента Земя.

Кимнах и се замислих над това.

— Звучи логично. Аз открих, че мога да призовавам елементите и да правя много странни неща — да изчезвам, да се превръщам в мъгла или вятър и какво ли не.

Стиви Рей се въодушеви.

— О, да! Спомням си, че онзи път беше практически невидима.

— Да. Така че явно не е особено ненормално да имаш тази способност. Може би всички вампири с дарба за някой елемент могат да правят такива неща.

— Ама че гадост! Вие двете сте получили всички готини способности, а за мен е най-гадното скапаните видения! — извика Афродита.

— Може би защото ти самата си скапана — отвърна й мило Стиви Рей.

— Какво друго? — попитах аз нетърпеливо, надявайки се те да не се отплеснат отново.

— Ще изгоря, ако се покажа на слънце.

— Сигурна ли си? Вече знаех, че слънцето беше проблем за нея преди.

— Сигурна е — намеси се Афродита. — Нали ти казах, че затова се наложи да се заврем в онези тунели толкова бързо. Слънцето изгряваше, а бяхме още в центъра. Стиви Рей направо откачи.

— Знаех, че нещо лошо ще се случи, ако остана над земята. Така че не точно откачих, просто бях сериозно притеснена.

— Имах предвид, че откачи, когато малко слънчева светлина докосна ръката ти. Афродита посочи към дясната ръка на Стиви Рей. — Виж сама, Зи.

Стиви Рей с неохота протегна ръката си и дръпна ръкава на ризата си. Малко над лакътя й имаше червено петно, като изгорено от силно слънце.

— Това не изглежда толкова зле. Малко плажно масло, тъмни очила и шапка и би трябвало всичко да е наред.

— О, не — възрази Афродита. — Трябваше да го видиш, преди да пие кръв. Ръката й изглеждаше ужасно. Пиенето на кръв го превърна от суперотвратителна рана, в леко слънчево изгаряне, но кой знае дали нещо ще може да се направи, ако цялото й тяло бъде изложено на слънце.

— Стиви Рей, миличка. Не искам да звуча обвинително или нещо такова, но не си изяла някой бездомник, нали?

Тя поклати глава толкова рязко, че къдриците й се разлюляха.

— Не. По пътя за тунелите минахме през «Червения кръст» и взехме назаем няколко банки с кръв.

— Назаем означава, че ще ги върнеш — обясни Афродита. — А освен ако не станеш първият в историята вампир, страдащ от булимия, не вярвам да ги върнеш. Тя се ухили самодоволно на Стиви Рей. — Така че на практика ги открадна. Което показва една нова твоя способност, която имах възможност да наблюдавам. Повече от веднъж всъщност. И да, беше много объркващо. Тя е изродски добра в контрола над човешките умове. И забележете, че коренът на прилагателното, което използвах, е изрод.

— Свърши ли? — попита Стиви Рей.

— Не точно, но ти можеш да продължиш.

Стиви Рей й се намръщи, а после ми обясни.

— Афродита е права. Някак си мога да контролирам умовете на хората и да ги карам да правят разни неща.

— Неща?

Тя вдигна рамене.

— Неща, като например да дойдат при мен, да забравят, че са ме виждали. Не съм сигурна какво още. Нещо такова можех още преди да се Променя, но това беше нищожно, в сравнение с нещата, които сега мога. Не обичам да го правя. Изглежда ми някак си… де да знам, гадно.

Афродита изсумтя.

— Добре, какво друго? Все още ли е необходимо да бъдеш поканена в нечий дом, за да влезеш? — А после сама си отговорих: — Чакай, това май вече не е така. Тук не съм те поканила, а ето, че влезе без проблем. Не че не бих те поканила, определено щях да го направя, ако се беше наложило — добавих набързо.

— Не съм сигурна за това. Например в «Червения кръст» си влизам директно.

— Искаш да кажеш, че влизаш директно, след като внушиш на служителката, че трябва да ти отвори вратата — каза Афродита.

Стиви Рей се изчерви.

— Не съм я наранила или нещо подобно, а и тя няма да ме помни.

— Но тя не те е поканила, нали? — попитах аз.

— Не, но сградите на «Червения кръст» са публични места и ми се струва, че е различно. А освен това не мисля, че беше необходимо да ме каниш тук, Зи. Все пак аз тук живеех, не помниш ли?

Усмихнах й се.

— Помня, разбира се.

— Ако вие двете започнете да си държите ръцете и да пеете в хор «Прегърни ме», искам да ви предупредя, че ще ми се догади.

— Не можеш ли да използваш малко от уменията си за контрол над човешките умове, за да я накараш да престане веднъж завинаги да дрънка глупости?

— Не, вече опитах. Има нещо в ума й, което не мога да преодолея.

— Сигурно е моята свръх интелигентност — заяви Афродита.

— По-скоро е нещо, свързано с твоята супердосадност — отвърнах аз. — Продължавай, Стиви Рей.

— Ами, нека да видим какво още. — Тя се замисли за няколко секунди и после добави: — По-силна съм, отколкото бях преди.

— Обикновено възрастните вампири са много силни — казах аз. А после си спомних, че тя много често трябваше да пие кръв. — Все още ли трябва да пиеш кръв?

— Да, но ако не го правя, не мисля, че ще полудея така, както ставаше преди. Няма да ми е приятно да карам без нея, но няма да се превърна в чудовище.

— Но не е напълно сигурна — отбеляза Афродита.

— Мразя да се съгласявам с нея, но е права — рече Стиви Рей. — Има много неща, които още не знам за съществото, което съм сега, и това малко ме плаши.

— Не се тревожи. Имаме достатъчно време да се справим с всичко това.

Стиви Рей се усмихна и вдигна рамене.

— Е, ще ви се наложи да се справяте сами, защото аз трябва да тръгвам.

Останах като гръмната от изненада, а тя просто стана и тръгна към прозореца.

— Почакай! Имаме още толкова много неща да си кажем. А с това съобщение за край на зимната ваканция, тук ще е претъпкано с ученици. Да не споменавам, че «Синовете на Еребус» са навсякъде и охраняват, така че ще е много трудно да дойдеш пак, без да те види никой, както и за мен да изляза. Не знам кога ще се срещнем пак. — Усещах, че не ми достига дъх.

— Не се тревожи, Зи. Аз все още пазя телефона, който ми даде. Просто се обади и ще се промъкна по всяко време някъде тук.

— Имаш предвид по всяко време, с изключение на деня — каза Афродита и ми помогна да отворим прозореца.

— Да, това имам предвид. Стиви Рей погледна към Афродита. — Знаеш, че можеш да дойдеш при мен, ако не ти се стои тук да се преструваш.

Примигах с изненада. Тя не можеше да търпи Афродита, но ето че й предлагаше да я приюти, и то с любезен тон, което много ми напомняше на старата Стиви Рей, каквато я познавах и обичах. Почувствах се ужасно, задето някъде в задънените кътчета на съзнанието си се опасявах, че тя все още може да е онова нечовешко създание.

— Наистина, можеш да дойдеш с мен — повтори Стиви Рей. След като Афродита не отговори, тя добави нещо, което ми прозвуча безкрайно странно. — Аз знам какво е да се преструваш. В тунелите няма да ти се налага да го правиш.

Очаквах Афродита да изсумти ядосано и да каже нещо обидно за липсата на хигиена, но тя ме изненада дори още повече от Стиви Рей.

— Длъжна съм да остана тук и да се преструвам, че още съм ученичка. Не мога да изоставя Зоуи, а тримата глупаци не могат да свършат работа и за две стотинки. Но все пак ти благодаря, Стиви Рей.

Усмихнах се на Афродита:

— Виждаш ли, можеш да си мила, когато се постараеш.

— Не съм мила. Практична съм. Не искам да живея в свят, в който се води война. Представи си всички да търчат наоколо и да се убиват. Как можеш да си поддържаш косата и маникюра в такива условия?

— Афродита, да си мила не е непременно лошо.

— Чао, Зи. Ще се видим скоро, обещавам! — каза ми Стиви Рей и ме прегърна.

Аз отвърнах на прегръдката и бях много щастлива, че тя изглежда, мирише и звучи като предишната Стиви Рей.

— Добре, но ми се иска да не се налага да си тръгваш.

— Всичко ще е наред, ще видиш. Всички заедно ще се погрижим за това.

И тя изпълзя през прозореца. Наблюдавах я как се спуска по стената. Изглеждаше някак зловещо, а в един момент изчезна. Всъщност ако не знаех, че е там, изобщо нямаше да я видя.

— Изглежда като някой от онези гущери, които си сменят цвета, за да паснат на околната обстановка каза Афродита.

— Хамелеон. Така се нарича!

— Сигурна ли си? Гекон, това е нощен гущер, ми звучи много по-стивирейски.

— Сигурна съм. Не бъди такъв многознайко и ми помогни да затворя прозореца.

След като затворихме и дръпнахме плътно пердетата, въздъхнах тежко и поклатих глава.

— А сега какво ще правим? — казах аз по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Афродита започна да рови в елегантната малка чантичка, която носеше на рамо.

Не знам за теб, но аз мисля да взема отново да си нарисувам полумесец с молива за очи. Можеш ли да повярваш, че намерих тези сенки в «Таргет»? — Тя вдигна рамене. — Сякаш някой от лишените им от вкус за модата клиенти би могъл да ги оцени. Както и да е, мисля да си нарисувам белега и после да ида на глупавата среща, която Неферет е организирала.

— Имах предвид какво ще правим с всички тези работи на живот и смърт, които ни очакват.

— Откъде, по дяволите, да знам? Не съм го искала. Не съм искала нищо от това да се случва. Искам всичко да бъде както си беше, преди да се появиш тук и да започнат проблемите. Искам пак да съм популярна и да имам власт. Искам пак да излизам с най-готиното момче в училището. Сега нямам нищо от това. На всичкото отгоре съм човек, който има зловещи видения и не знам как да се оправя с всичко това.

В първия момент не казах нищо, защото се замислих, че наистина аз съм причината за голяма част от проблемите на Афродита. Заради мен тя загуби властта, популярността и приятеля си. Когато най-после заговорих, с изненада се чух да казвам точно това, което беше на ума ми:

— Би трябвало да ме мразиш.

Тя се загледа в мен продължително.

— Мразех те. Но сега вече мразя предимно себе си.

— Недей.

— И защо, по дяволите, да не се мразя? И без това всички останали ме мразят.

Думите й прозвучаха остро, остро и злобно, но очите й се напълниха със сълзи.

— Спомняш ли си онази злобна реплика, която ми каза отдавна, докато мислеше, че съм перфектна?

Устните й леко се разтеглиха в едва доловима усмивка.

— Ще трябва да ми припомниш. Казвала съм ти доста злобни неща.

— Онзи път каза, че властта променя хората и ги кара да правят грешки.

— О, да. И сега ми се връща. Казах, че властта променя хората, но имах предвид по-скоро хората около теб.

— Е, беше права и за мен, и за тях. Едва сега го разбирам. Разбирам и много от глупавите неща, които ти направи. — Усмихнах се и добавих: — Е, не всичките, но голяма част от тях. А сега аз направих своята серия от глупости и се опасявам, че тя дори не е приключила. Колкото и депресиращо да звучи.

— Депресиращо, но вярно. О, и между другото, докато си говорим за властта, която променя хората, не го забравяй, когато се разправяш със Стиви Рей.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото казах. Тя се е променила.

— Ще трябва да си малко по-конкретна — казах аз и усетих как коремът ме заболява.

— Не се прави, че не забеляза нищо странно покрай нея.

— Тя мина през много неща — опитах се да я оправдая аз.

— И аз това казвам. Минала е през много неща и те са я променили.

— Никога не си харесвала Стиви Рей, така че не очаквам ей така изведнъж да започнеш да се разбираш с нея. Но не съм съгласна да слушам глупости по неин адрес. Особено след като ти предложи да отидеш при нея, за да не се налага да оставаш тук и да се преструваш, че си нещо, което не си.

Наистина ужасно се ядосах, но не съм сигурна дали беше, защото Афродита говореше злобни гадости по адрес на Стиви Рей, или точно защото казваше истината, която се страхувах да приема.

— А не ти ли е минавало през ума, че може да ме е поканила, защото не иска да прекарвам много време с теб?

— Това е глупаво. Защо да й пука? Тя ми е приятелка, не гадже.

— Защото знае, че видях истината за нея и мога да ти я кажа. Истината е, че тя не е това, което беше, преди да умре. Не съм сигурна в какво точно се е превърнала сега, но не мисля, че и тя самата знае. Определено не е добрата стара Стиви Рей.

— Знам, че не е точно каквато беше. А и как иначе? Нали умря, Афродита! В ръцете ми. Спомняш ли си? А аз съм достатъчно добра приятелка, за да не й обърна гръб само защото е минала през нещо, което наистина я е променило.

Доста дълго време Афродита просто стоеше и ме гледаше, без да казва нищо. Толкова дълго, че стомахът ме заболя отново. Накрая вдигна рамене.

Добре. Вярвай в каквото си искаш. Надявам се да си права.

— Права съм и не искам да говорим за това повече — казах аз и усетих, че треперя.

— Добре. Повече няма да говоря за това.

— Чудесно. Тогава си нарисувай белега и да ходим на срещата.

— Заедно ли?

— Да.

И не ти пука, че всички ще разберат, че не се мразим?

— Ами, честно казано, мисля си следното. Всички, особено приятелите ми, така или иначе си мислят доста неприятни неща за възможността аз и ти внезапно да сме станали приятелки.

Очите на Афродита се разшириха:

— Което ще държи малките им мозъчета далеч от мисълта за Стиви Рей.

— Приятелите ми нямат малки мозъчета.

— Както и да е.

— Но да, Деймиън и Близначките ще са заети да мислят лоши неща по твой адрес, което ще е безопасно, ако случайно Неферет реши да ги «преслуша»

— Звучи ми като добро начало на плана — каза тя.

— За съжаление само това имам от целия план.

— Е, все пак ти си твърде последователна в практиката си да не знаеш какво правиш.

— Колкото и ти да не гледаш на нещата откъм хубавата им страна.

— На твоите услуги — усмихна се Афродита.

Когато тя приключи с рисуването на белега, се отправихме към вратата. Точно преди да отворя, се обърнах към нея:

— И аз не те мразя. Даже всъщност ми се издигаш в очите.

Афродита само изсумтя и отвърна:

— Ето, това имам предвид, като казвам, че си последователна в практиката си да не знаеш какво правиш.

Засмях се, а когато отворих вратата, налетях право на Деймиън, Джак и Близначките.

Седма глава

— Трябва да говорим с теб, Зи — каза Деймиън.

— Радваме се, че тя тъкмо си тръгва — отбеляза Шоуни по адрес на Афродита.

— Да, и най-добре се постарай вратата да не те цапардоса по кльощавия задник, като излизаш — добави Ерин.

Видях болка в очите на Афродита.

— Добре, тръгвам си.

— Афродита, никъде няма да ходиш. — Изчаках известно време, през което Близначките изсумтяха раздразнено, след което продължих: — Никс присъства силно в живота на Афродита. Доверявате ли се на Никс? Погледнах в очите всеки един от тях.

— Да, разбира се. — Единствено Деймиън ми отговори.

— Тогава ще трябва да приемете и Афродита като една от нас.

Настъпи мълчание и Деймиън, Близначките и Джак се спогледаха. Най-сетне Деймиън каза:

— Предполагам, че трябва да приемем Афродита като специална за Никс, но истината е, че никой от нас не й се доверява.

— Аз й се доверявам — казах. — Е, може би не й се доверявах точно на сто процента, но Никс ми помагаше чрез нея.

— Каква ирония, понеже ние с теб имаме малки проблеми с доверието — припомни ми Шоуни.

— Тримата глупаци, много сте зле — включи се Афродита. — В първия момент възкликвате «О, да, вярваме на Никс», а после обяснявате как нямате доверие на Зоуи. Зоуи е избраната. Никой новак или вампир в историята не е имал толкова дарби, дадени лично от Никс. Замислете се малко, а?

— Тя има право — смънка Деймиън.

— О, нима? Ето и една гореща новина за тримата глупаци. Последното ми видение е свързано със смъртта на Зоуи, след което в света настъпва тотален хаос. И познайте кой беше отговорен за това? — Тя замълча и огледа всеки един от тях. — Вие. Зоуи беше убита, защото вие до един й обърнахте гръб.

— Тя е имала видение, в което умираш? — попита ме Деймиън. Лицето му изведнъж пребледня.

— Даже две. Но виденията са били доста объркани. Видяла ги е от моята гледна точка, което е било доста гадно. Както и да е, просто трябва да стоя настрана от вода и… — Замълчах точно преди да кажа «Неферет».

За щастие Афродита се намеси:

— Тя трябва да стои настрана от вода и не трябва да бъде оставяна сама. Което значи, че е най-добре да се прегърнете и да се сдобрите. Но все пак почакайте, за да не гледам, защото определено ще ми се догади.

— Ти много ни обиди, Зи — каза Шоуни. Изглеждаше пребледняла почти колкото Деймиън.

— Но все пак не искаме да умреш — допълни Ерин, която също изглеждаше много потисната.

— А аз просто ще умра, ако ти умреш — изсумтя Джак и хвана ръката на Деймиън.

— В такъв случай ще трябва да преодолеете нараненото си его и да станете пак гъсти като дупе и гащи — каза Афродита.

— А ти откога си толкова загрижена за Зоуи — попита Деймиън.

— Откакто работя за Никс, а не за себе си. А на Никс й пука за Зоуи, следователно и на мен ми пука. А вие се предполага да сте й приятели, само дето една-две тайни и някое и друго недоразумение са ви достатъчни, за да й обърнете гръб. — Афродита ги погледна и изсумтя. — Зоуи, с такива приятели се радвай, че не сме врагове.

Деймиън поклати глава, но изглеждаше по-скоро наранен, отколкото ядосан.

— Това, което ме обърква в тази ситуация, е, че ти определено споделяш с нея неща, които не споделяш с нас.

— О, моля ти се! Не се бутай пред мен, тоест където не ти е мястото. Очевидно е защо може да каже на мен каквото и да било. Вампирите не могат да четат мислите ми.

Деймиън примига изненадано. А после изведнъж очите му се разшириха.

Не могат да четат и твоите мисли, нали? — попита ме той.

— Да, не могат — отвърнах аз.

— О, мамка му! — извика Шоуни. — Искаш да кажеш, че да споделиш с нас е все едно си казала на всички.

— Не може да е толкова лесно за вампирите да четат мислите на учениците, Зи — каза Ерин. — Ако беше така, страшно много ученици щяха да са сериозно загазили.

— Чакай малко, те проверяват предимно неща като напускане на училището и други подобни. — Деймиън говореше бавно, сякаш свързваше две и две в реално време. — Те не се интересуват от нарушаването на някои дребни правила или обичайните тийнейджърски проблеми, така че едва ли слухтят непрекъснато.

— Но какво би станало, ако си мислят, че се е случило нещо повече от просто едно-две нарушени правила? И ако знаят точно кои ученици биха могли да знаят нещо по въпроса — казах аз.

Ще се постараят да прочетат мислите на конкретно тази група ученици — каза Деймиън. — Ти определено не можеш да споделиш с нас нищо тайно.

— По дяволите! — изруга Шоуни.

— Определено е много гадно — допълни Ерин.

— Отне ви твърде много време да загреете — отбеляза Афродита.

Деймиън не й обърна внимание.

— Има нещо свързано със Стиви Рей, така ли? — попита той.

Кимнах.

— Хей, като си говорим за това… започна Шоуни.

— … какво се случи с нея? — довърши Ерин.

— Нищо лошо не й се е случило. Намери ме, аз се успокоих, след като си върнах белега обратно, и после се върнах тук.

— А тя къде отиде? — попита Деймиън.

— Да не съм бавачка? Откъде мога да знам къде е тъпата ви приятелка? Всичко, което каза, е, че трябвало да тръгва, защото имала проблеми. Все едно е голяма изненада.

— Ще си имаш проблеми с юмрука ми в лицето си, ако не спреш да говориш глупости за Стиви Рей — извика Шоуни.

— Аз ще й държа кльощавия задник, за да не ти избяга — каза Ерин.

— Вие да нямате един общ мозък?

— О, мамка му! Достатъчно! — извиках аз. — Може да ме убият. Поне по два начина. Нещо странно и призрачно ме нападна днес и много се притеснявам. Не съм сигурна какво става със Стиви Рей, а Неферет е свикала среща на съвета, най-вероятно за да изложи плановете си за шибаната война — война, която е голяма грешка. А вие не можеше да спрете да се карате! Заболя ме главата от вас!

— Най-добре я послушайте. Преброих две псувни и една почти обидна дума в тази малка реч. Според мен работата е сериозна — каза Афродита.

Забелязах как Близначките се подсмихнаха. Боже, защо нежеланието ми да използвам нецензурен език е такава смешка?

— Добре, ще се постараем да се стегнем — каза Деймиън.

— Заради Зоуи — допълни Джак и ми се усмихна мило.

— Заради Зоуи — повториха в един глас и Близначките.

Сърцето ми трепна, когато погледнах приятелите си. Гърбът ми беше защитен. Без значение какво ме чакаше, те щяха да ме подкрепят.

— Благодаря ви — казах аз и примигах, за да не се разплача.

— Да се прегърнем — предложи Джак.

— О, по дяволите! — ужаси се Афродита.

— Признавам, че не можем да не се съгласим с нея — каза Ерин.

— Да, време е да тръгваме.

— О, Деймиън, ние също трябва да тръгваме. Казахме на Старк, че ще минем да го видим, за да се уверим, че се е настанил и всичко е наред — напомни Джак.

— Да, вярно — каза Деймиън. — Чао, Зи. Ще се видим скоро.

И четиримата излязоха от стаята. Казаха ми «чао» и тръгнаха по стълбите към залата, като се заговориха за Старк и колко бил готин.

— Е, приятелите ми не са чак толкова лоши, нали?

Афродита ме погледна насмешливо:

— Приятелите ти са тъпаци.

Аз се ухилих и я бутнах с рамо.

— Това прави и теб тъпачка.

— Точно от това се опасявах. Като заговорихме за мен, трябва да дойдеш в стаята ми. Има нещо, с което трябва да ми помогнеш, преди да отидем на съвета.

Вдигнах рамене.

— Добре, нямам нищо против. — Чувствах се доста добре. Сдобрих се с приятелите си и всичко ми изглеждаше доста по-оптимистично.

— Хей — казах аз, докато слизахме към стаята на Афродита. — Забеляза ли, че Близначките се държаха мило с теб, преди да си тръгнат?

— Те са в такава симбиоза, че се надявам скоро някой научен екип да ги вземе и да направи експерименти с тях.

— С подобно поведение изобщо не ми помагаш.

— Не може ли просто да се концентрираме над важните неща?

— Като например?

— Аз, разбира се. И това, за което трябва да ми помогнеш.

Афродита отвори врата и се озовахме в нещо, което мислено нарекох нейния дворец. Искам да кажа, че изглеждаше като извадено от сериала «Клюкарки»

— Афродита, някога някой казвал ли ти е, че имаш разстройство на личността?

— Да, няколко надценени психиатри. Все едно ми пука.

Тя влезе навътре и отвори вратата на ръчно изрисувания (вероятно с антикварна стойност и съответно много скъп) шкаф, който стоеше пред ръчно гравирано (определено старовремско и без съмнение ужасно скъпо) легло с балдахин. Докато тършуваше в шкафа, тя отново заговори:

— О, и между другото, трябва да намериш начин на съвета да изкопчиш разрешение за себе си, за мен, както и за… неприятно ми е да го кажа, но и за тримата глупаци, да можем да излизаме извън училището.

— Какво?

Афродита въздъхна и се обърна към мен.

— Би ли ми следила мисълта, ако не те затруднява? Трябва да излизаме, за да можем да разберем какво, по дяволите, става със Стиви Рей и гнусните й приятелчета.

— Вече ти казах, че няма да ти позволя да говориш нищо лошо по адрес на Стиви Рей. Нищо не става с нея.

— Това подлежи на обсъждане, но щом отказваш да говориш за нея в момента, нека тогава да кажем, че се отнася за изродите, с които се движи. Какво ще стане, ако се окажеш права и Неферет иска да ги използва за своя лична армия срещу хората? Не че особено харесвам хората, но пък не понасям и войните. Така че според мен трябва да се погрижиш за това.

— Аз? Защо аз? И защо трябва да намирам начин всички да излизаме извън училището?

— Защото ти си новакът супергерой. Аз съм красавицата, а тримата глупаци са твоите любимци.

— Чудесно.

— Е, не се притеснявай особено, ще измислиш нещо. Винаги успяваш.

Примигах от изненада.

— Вярата ти в мен е потресаваща.

— Не се шегувах. — А и тя изглеждаше така, сякаш го казва сериозно.

— А не би трябвало. — Тя се обърна и продължи да рови в шкафа. — Но аз знам по-добре от всеки друг с колко много способности те е дарила Никс, колко си силна и т. н. Така, че ще измислиш нещо. Ох, най-накрая. Боже, трябва да ни сложат прислужници. Никога нищо не мога да открия.

Афродита извади от шкафа една зелена свещ, една красива зелена кристална чаша и запалка.

— Трябвам ти, за да разбереш нещо за тази свещ?

— Не, умнице. Понякога наистина се чудя на изборите, които Никс взема. Тя ми връчи малката златна запалка. — Трябваш ми, за да разбера дали все още имам дарба за елемента Земя.

Осма глава

Погледнах първо зелената свещ, а после Афродита. Лицето й беше пребледняло, а устните й бяха стиснати в тънка линийка.

— Не си ли се опитвала да призовеш Земята, откакто белегът ти изчезна? — попитах я внимателно.

Тя поклати глава и продължи да гледа така, сякаш стомахът я боли.

— Ами добре, да ти помогна да проверим това. Ще направя магически кръг.

— И аз това имах предвид. — Афродита едва си поемаше дъх. — Нека да започваме. — Тя застана до стената и стисна здраво зелената свещ. — Това е север.

— Добре. — Застанах пред нея с решителна крачка. Обърнах се на изток, затворих очи и се концентрирах. — Той изпълва дробовете ни и ни дава живот. Призовавам Въздуха в своя кръг. — Нямах жълта свещ, която да представлява Въздуха. Деймиън, с неговата дарба за този елемент, също не беше с нас, но аз веднага усетих отклик и нежен бриз задуха към мен.

Отворих очи и започнах бавно да се въртя надясно, като се движех по часовниковата стрелка. Спрях, когато застанах с лице на юг.

— Той ни сгрява и ни носи топлина и сигурност. Призовавам Огъня в своя кръг.

Усмихнах се, когато вятърът около мен стана топъл и се изпълни с присъствието на втория призован елемент.

Отново се завъртях надясно и се обърнах с лице на запад.

— Тя ни пречиства и утолява. Призовавам Водата в своя кръг.

В този момент почувствах движението на невидими вълни под краката си. Усмихнах се и се обърнах с лице към Афродита.

— Готова ли си? — попитах аз.

Тя кимна, затвори очи и вдигна зелената свещ, която представляваше Земята.

— Тя ни подкрепя и обгражда. Призовавам Земята в своя кръг.

Взех запалката и я поднесох към свещта.

— Ох, мамка му! — извика Афродита и изпусна свещта. Когато вдигна очи от падналата в краката си свещ, те бяха пълни със сълзи. — Загубила съм я! — Гласът й беше почти шепот, сълзи се стичаха по бузите й. — Никс ми е отнела дарбата. Знаех, че ще го направи. Аз не бях достатъчно добра, за да ми даде дарба към толкова силен елемент като Земята.

— Не вярвам, че това е причината — казах аз.

— Но ти го видя с очите си. Аз вече нямам дарба. Никс не иска да представлявам Земята повече — подсмърчаше тя.

— Нямам предвид, че все още имаш дарба. Исках да кажа, че едва ли Никс ти я отнела, защото не си достойна.

— Е, явно не съм. — Афродита беше съсипана.

— Не, просто не го вярвам. Ето, ще ти го докажа. Отстъпих крачка назад. Този път без свещта на Афродита.

— Тя ни подкрепя и обгражда. Призовавам Земята в своя кръг.

Миризмата на пролетна поляна веднага ме изпълни. Опитвах се да игнорирам факта, че от действията ми Афродита плачеше все по-силно, и застанах в центъра на кръга, където призовах последния елемент.

— Това сме ние, преди да се родим и към него се завръщаме след смъртта си. Призовавам духа в моя кръг.

Душата ми запя, когато петият елемент откликна. Придържах се към силата, която винаги ме изпълваше щом призова елементите, и вдигнах ръце над главата си. Гледах право нагоре, но виждах не тавана на стаята, а си представях, че се нося през кадифения мрак право към всеобхватното небе. И се помолих. Не както майка ми и скапаният й съпруг се молят, изпълнени с фалшиво примирение и с много амин за разкрасяване на молитвата. Аз не променях личността си, докато се молех. Говорех с богинята си точно така, както говоря на баба или на приятелите си. Беше ми приятно да си мисля, че Никс оценява моята искреност.

— Никс, от позицията на силата, с която си ме дарила, те моля да се вслушаш в молитвата ми. Афродита загуби много, а аз не смятам, че причината за това е твоето безразличие към нея. Мисля, че тук става нещо друго и искрено ми се иска да й докажеш, че все още си с нея, независимо как.

Нищо не се случи. Поех си дълбоко въздух и се концентрирах отново. Чувала съм гласа на Никс преди. Понякога тя ми говори, а друг път просто усещам разни неща. Всяко едно от двете ви било добре в този момент, добавих аз мислено към молитвата си. После се концентрирах още по-силно. Затворих очи и се заслушах толкова внимателно, че притаих дъх. Всъщност за малко да пропусна възклицанието на Афродита.

Отворих очи и останах изумена.

Между мен и Афродита се носеше сребристият образ на красива жена. По-късно, когато с Афродита се опитвахме да си обясним една на друга как е изглеждала Никс, осъзнахме, че не можем да си спомним никакви детайли, освен че и двете я определихме като дух, който внезапно е станал видим.

— Никс! — извиках аз.

Богинята ми се усмихна и аз си помислих, че сърцето ми ще изхвръкне от щастие.

— Приеми поздравите ми, а-вет-си а-ге-хут са — каза тя и използва индианската дума за дъщеря, точно като баба ми. Имаш право да ме повикаш. — Трябва по-често да се вслушваш в инстинктите си, Зоуи. Те никога няма да те подведат.

После се обърна към Афродита, която с ридания падна на колене пред богинята.

— Не плачи, дете мое.

Никс протегна ефирната си ръка и погали Афродита по бузата.

— Прости ми, Никс! — заплака тя. — Допуснах толкова много грешки, направих толкова глупави неща. Съжалявам за всичко. Наистина. Не те обвинявам за това, че отне белега и дарбата ми. Знам, че не заслужавам ни едно от тях.

— Дъще, разбрала си ме погрешно. Не съм отнемала белега ти. Силата на твоята човечност те превърна обратно в човек. Тази сила спаси Стиви Рей. Независимо дали ти харесва или не, винаги ще бъдеш повече човек, отколкото каквото и да било друго. Точно затова те обичам толкова много. Но не си мисли, че сега си просто човек. Ти си много повече от човек, но сама ще откриеш какво означава това. — Богинята хвана ръката на Афродита и я вдигна на крака. — Искам да знаеш, че дарбата за елемента Земя никога не е била твоя, дъще. Ти просто я съхраняваше за Стиви Рей. Знаеш, че Земята не можеше да живее в нея, докато човечността й не беше възстановена. Ти беше тази, на която аз поверих съхранението на тази безценна дарба, както и съдът, който възвърна човечността на Стиви Рей.

— Значи не ме наказваш? — попита Афродита.

— Не, дъще. Ти сама се наказваш достатъчно, без да се налага да добавям каквото и да било.

— И не ме мразиш? — прошепна тя.

Усмивката на Никс беше лъчиста, но тъжна.

— Както вече казах, аз те обичам, Афродита. И винаги ще те обичам.

Този път знаех, че сълзите, които рукнаха от очите й, бяха от радост.

— И двете имате дълъг път пред себе си. Голяма част от него трябва да извървите заедно. Разчитайте една на друга. Вслушвайте се в инстинктите си. Доверявайте се на вътрешния си глас.

Богинята се обърна към мен:

— А-вет-си а-ге-хут-са, задава се голяма опасност.

— Знам. Не е възможно ти да искаш тази война.

— Не я искам, дъще. Но не това е опасността, за която говоря.

— Но ако не искаш тази война, защо просто не я спреш? Неферет ще се вслуша в желанието ти! Тя трябва да ти се подчини! — извиках аз, без да имам представа защо изведнъж се почувствах така обезумяла.

Вместо да отговори на въпроса ми, Никс зададе друг:

— Знаеш ли кой е най-големият подарък, който съм направила на своите деца?

Замислих се дълбоко, но мисълта ми беше твърде объркана, за да открия отговора.

Гласът на Афродита прозвуча силно и отчетливо:

— Свободната воля.

Никс се усмихна.

— Точно така, дъще. А щом веднъж дам нещо, аз никога не го отнемам. Дарът се слива с личността на носителя си, а ако аз се изправя и изискам подчинение, ще разруша личността.

— Но може би все пак Неферет ще те послуша, ако поговориш с нея така, както говориш с нас сега. Тя е твоя Висша жрица. Би трябвало да те послуша.

— Това ужасно ме наскърбява, но Неферет избра да не ме слуша повече. Това е опасността, за която исках да ви предупредя. Неферет обърна мисълта си към чужд глас и слуша неговия шепот от много дълго време. Мислех, че любовта й към мен ще превъзмогне това, но не стана така. Зоуи, Афродита е много умно момиче. Когато ти каза, че властта променя, беше напълно права. Властта винаги променя този, който я притежава, както и спътниците му. Хората смятат, че тя води до поквара, но гледат доста повърхностно на това.

Докато тя говореше, забелязах как сребърни вълни заляха образа й като утринна мъгла, която се вдига бавно от огряна от слънцето поляна. Ставаше все по-трудно да я виждаме.

— Почакай, не си отивай още! — извиках аз. — Имам толкова много въпроси.

— Животът ще ти разкрие изборите, които трябва да направиш, за да откриеш отговорите им — каза тя.

— Но ти каза, че Неферет слуша гласа на някой друг. Това значи ли, че вече не е твоя Висша жрица?

— Неферет изостави моя път и избра хаоса. — Образът на богинята потрепна. — Но не забравяйте, че никога не отнемам това, което веднъж съм дала. Така че не подценявайте силата на Неферет. Омразата, която тя се опитва да възроди, е много опасна сила.

— Това ме плаши, Никс. Ужасно ме плаши — казах аз. Богинята се усмихна отново.

— Силата ти се крие в твоето несъвършенство. Уповавай се на Земята и ще получиш сила от нея. А в приказките на баба си ще намериш много отговори.

— Би било много по-лесно, ако просто ми кажеш какво трябва да знам и какво трябва да направя — казах аз.

— Като всички мои деца и ти трябва да откриеш сама своя път и тогава да решиш това, което всички имат пред себе си за решаване — дали да избереш хаоса или любовта.

— Понякога хаосът и любовта изглеждат по един и същи начин — обади се Афродита. Забелязах, че й се иска да покаже уважение, но се долавяше голямо раздразнение в гласа й.

Никс не обърна внимание на този коментар. Тя просто кимна и добави:

— Така е, но ако се вгледате по-дълбоко, ще видите, че любовта и хаосът може да си приличат по това, че са могъщи и съблазнителни, но се различават като луната и слънцето. Помнете, че винаги съм близо до сърцата ви, мили мои деца…

С последно проблясване на сребристата светлина богинята изчезна.

Девета глава

— О, по дяволите. Хаосът и любовта са едно и също, но не съвсем. Неферет все още е много силна, но не е вярна на Никс. А, и се опитва да събуди нещо опасно. Какво значи това? Дали е в преносен смисъл — да събуди опасност, например под формата на война с хората, или пък буквално да събуди някое ужасно, страшно същество, което да ни изяде всичките? Като онова зловещото, което ме нападна днес, за което даже не успях да я попитам. Мамка му.

Не спирах да дърдоря, докато с Афродита излизахме от женското общежитие и отивахме към срещата на съвета.

— Не гледай мен. Имам си достатъчно мистерии за разгадаване. Аз съм човек, но не точно. Това пък какво ли значи? И как е възможно човечността ми да е толкова силна, като аз дори не понасям хора? Афродита въздъхна и отметна косата си. — Мамка му, косата ми изглежда ужасно. — Тя се обърна към мен: — Личи ли, че съм плакала?

— За хиляден път ти казвам, не. Добре изглеждаш.

— По дяволите, знаех си. Изглеждам ужасно.

— Афродита! Току-що казах, че изглеждаш добре.

— Да, именно. Добре може да е добре за повечето хора, но за мен е ужасно.

— Аха, значи твоята богиня, безсмъртната Никс, току-що ти се яви на крака, а ти все още се чудиш как изглеждаш? — Поклатих глава. Това беше прекалено тъпо дори Афродита.

— Да, това беше невероятно. Никс беше невероятна. Никога не съм казвала друго. Така че не разбирам какво намекваш.

— Намеквам, че след среща с богинята ти би трябвало да се вълнуваш от нещо по-важно, а не от и без това перфектната си коса — отвърнах аз много раздразнено. Това ли е момичето, с което ще посрещам всички разтърсващи света битки, които ми предстоят? Боже, решенията на Никс понякога са абсолютно неразгадаеми.

— Никс знае точно каква съм и въпреки това ме обича. Ето такава съм аз. Е, косата ми наистина ли е перфектна?

— Перфектна е точно колкото ти си досадна.

— О, чудесно. Вече се чувствам доста по-добре.

Намръщих й се, но не казах нищо. Залата на съвета беше точно срещу библиотеката. Никога не съм влизала там, но често надничах вътре, когато ходех до библиотеката. Просто не можех да се въздържа и да не надникна през отворената врата към огромната кръгла маса, която ми изглеждаше така величествено. Даже съм питала Деймиън дали това не е истинската кръгла маса на крал Артур. Той каза, че според него не е, но не бил много сигурен.

Днес залата не беше празна, както съм я виждала досега. Вътре бяха всички представители на Съвета, момчетата от «Синовете на Еребус», както и учениците, членове на Съвета на Префектите. За щастие успяхме да се вмъкнем вътре точно когато Дарий затваряше вратата. Афродита му се усмихна закачливо, а аз въздъхнах, когато очите му заблестяха в отговор. Тя се опита да поизостане малко, за да може да поговори с него. Аз обаче я дръпнах за ръката и буквално я тикнах към празния стол около масата.

— Благодаря ти, че ни запази места — казах на Деймиън.

— За нищо — отвърна той и ми се усмихна мило.

Почувствах се много добре и малко по-спокойна. Хвърлих поглед около масата. Аз и Афродита стояхме отдясно на Деймиън. До Афродита беше Ленобия, преподавателката по езда. Тя си говореше с Дракона и Анастасия Ланкфорд, които седяха до нея. Отляво на Деймиън бяха Близначките. Те ми се усмихнаха и се постараха да изглеждат безгрижно, но си личеше колко са нервни и притеснени.

Знаех, че Съветът е съставен от най-силните вампири в училището, но с изключение на тези, които са ми преподавали, за останалите нямах и бегла представа кои са. Синовете на Еребус вдъхваха допълнително чувство за мощ, особено един от тях, който седеше точно до вратата. Той беше най-едрият мъж или вампир, когото съм виждала. Опитвах се да не го зяпам. Помислих си да попитам Деймиън, който винаги знаеше всичко, дали «Синовете на Еребус» е редно да присъстват на заседание на Съвета, когато Афродита се доближи и ми прошепна:

— Това е Ейт, шефът на «Синовете на Еребус». Дарий ми каза, че щял да идва днес. Доста е едър, какво ще кажеш?

Преди да й отговоря, вратата се отвори и Неферет влезе.

Виждаше се, че нещо не е наред още преди да влезе жената, която вървеше зад нея. Обикновено Неферет излъчваше неумолимо съвършенство. Този път обаче изглеждаше разтърсена. Красивите й черти бяха някак изтерзани, сякаш полага усилия да се контролира. Направи няколко крачки навътре, а после отстъпи настрана, за да пропусне жената зад себе си.

При появата й сред вампирите настъпи видимо объркване. Охранителите веднага се изправиха на крака, а членовете на Съвета бързо ги последваха. Заедно с всички останали и ние се изправихме и повторихме жеста на уважение, който всички вампири направиха.

Признавам си, че огледах непознатата жена от глава до пети. Беше слаба и висока. Кожата й беше с цвят на махагон, гладка и изпъната, белязана само от типичните за всички възрастни вампири татуировки.

Сложната сапфирена татуировка беше с облите контури на богинята, която всички вампири преподаватели носеха бродирана на гърдите си. Женските татуирани фигури бяха огледални една на друга, а телата бяха разположени по протежение на високите й скули и отстрани на лицето й. Ръцете им бяха повдигнати, а дланите им сякаш придържаха полумесеца в средата на челото й.

Косата й беше невъзможно дълга. Падаше под талията й на тежки, тъмни, лъскави кичури. Имаше големи очи с форма на бадеми, дълъг прав нос и плътни устни. Държеше се като кралица, с високо вдигната брадичка и твърд поглед, с който огледа всички присъстващи. Този поглед се спря върху мен само за миг, но почувствах сила, каквато не бях забелязвала досега в никой вампир. Силата на възрастта. Не изглеждаше стара, нито сбръчкана. Изглеждаше като на четирийсет, което за един вампир означава цяла вечност. Но не кожата издаваше възрастта й. Тя излъчваше достолепие, което я украсяваше като фино бижу.

— Добра среща — каза тя. Имаше акцент, който не успях да разпозная. Малко като източен, но не съвсем. И леко британски. В крайна сметка гласът й звучеше плътен и богат и изпълваше цялата зала.

— Добра среща — отвърнахме всички в един глас.

Тя се усмихна и заради сходството й с Никс, която ми се яви преди броени минути, коленете ми омекнаха. За щастие в този миг жената направи жест, с който ни подкани да седнем.

— Напомня ми за Никс — прошепна ми Афродита.

Изпитах облекчение, че не си въобразявам, и кимнах. Нямаше много време за разговори, защото в този момент Неферет си възвърна самообладанието.

— Както всички вас, и аз бях много изненадана, но и поласкана от честта, която Шекина ни оказа с това непредизвестено посещение.

Чух как Деймиън си пое дълбоко дъх и го погледнах въпросително. Типично за зубрач като него, той си носеше лист и добре подострен молив, приготвен за записки. Набързо написа нещо на листа, а после го обърна към мен така, че да мога да го прочета.

ШЕКИНА — ВИСША ЖРИЦА НА ВСИЧКИ ВАМПИРИ!

Нищо чудно, че Неферет изглеждаше толкова потресена.

Шекина продължи да се усмихва приветливо и направи знак на Неферет да седне. Тя склони глава в жест, който се предполагаше да изглежда уважителен, но на мен ми изглеждаше прекалено вдървен, а уважението — пресилено.

Шекина остана права и заговори:

— Ако това беше обикновено посещение, аз, разбира се, щях да ви уведомя предварително за пристигането си, за да можете да се подготвите. Но това далеч не е обикновено посещение, а и това тук също не е обикновено събрание на Съвета. Достатъчно необичайно е присъствието на «Синовете на Еребус» тук в това време на смут и опасност. Но още по-необичайно е присъствието на ученици.

— Те са тук, защото…

Шекина вдигна ръка и прекъсна обясненията на Неферет. Не можех да определя кое ме ужасяваше повече — властното, богоподобно присъствие на Шекина или това, че толкова лесно накара Неферет да млъкне. Тъмните очи на Шекина се фокусираха върху Деймиън. Близначките, Афродита и накрая върху мен.

— Ти си Зоуи Редбърд — каза ми тя.

Опитах се да не се въртя нервно под острия й поглед.

— Да, госпожо.

— А тези четирима младежи са твоите приятели, така щедро надарени със способности да управляват Земята, Огъня, Въздуха и Водата?

— Да, госпожо, те са.

Тя кимна.

— Разбирам защо сте били поканени тук. — Шекина се извърна към Неферет и я прониза с поглед. — Искаш да използваш силата им.

Вцепених се едновременно с Неферет, макар и поради различна причина. Дали Шекина вече знаеше това, което аз едва сега започвах да подозирам — че Неферет иска да злоупотреби с властта и силата си, за да ги използва във войната срещу хората.

Неферет заговори рязко и загърби всякакви преструвки за сърдечност:

— Искам да използвам всяко предимство, което богинята ни е дала, за да спася хората си.

Останалите вампири се размърдаха нервно на местата си заради очевидната проява на неуважение.

— Аха, а аз точно затова съм тук. — Напълно невъзмутимо, въпреки поведението на Неферет, Шекина се обърна към членовете на съвета. — Бях на случайно, неофициално посещение в «Дома на нощта» в Чикаго, когато ме застигна вестта за вашата трагедия. Ако бях у дома във Венеция, новината щеше да стигне до мен прекалено късно и убийствата нямаше да могат да бъдат предотвратени.

— Предотвратени? — попита Ленобия. Погледнах към нея и ми направи впечатление, че тя е много по-спокойна от Неферет. Тонът й беше топъл и без съмнение уважителен.

— Скъпа, Ленобия, толкова се радвам да те видя отново — каза Шекина непринудено.

— За мен винаги е чест да ви приветствам, Жрице. — Ленобия се поклони, а красивата й искрящо руса коса се спусна около нея като воал. — Но предполагам, че говоря от името на целия съвет, като казвам, че съм объркана. Патрисия Нолън и Лорън Блейк вече са мъртви. Ако сте имали намерение да предотвратите тяхната смърт, вече е твърде късно.

— Така е — отвърна Шекина. — Тези убийства тежат на сърцето ми, но не съм прекалено закъсняла, за да предотвратя други. — Тя замълча за миг, а после каза ясно и отчетливо: — Няма да има война между хора и вампири.

Неферет рязко скочи на крака, като едва не събори стола си.

— Без война? Значи трябва да оставим убийците ненаказани за тези отвратителни деяния срещу нас?

По-скоро усетих, отколкото видях напрежението, което премина през «Синовете на Еребус»

— Ти обади ли се в полицията, Неферет?

Въпросът на Шекина беше зададен е изключително спокоен тон, но силата в него отекна в главата ми и ме разтърси.

— Да се обадя в човешката полиция и да поискам от тях да заловят хората убийци и да ги заведат в човешки затвор? Не, не го направих.

— И си толкова убедена, че няма да намериш справедливост сред хората, че си готова да започнеш война?

Неферет присви очи и се вгледа в Шекина, но не отвърна нищо. В настъпилото грозно мълчание аз се замислих за детектив Маркс, ченгето, което ми помогна, когато с Хийт бяхме при ужасните неживи създания в тунелите. Той е невероятен. Знаеше, че съм си съчинила историята за бездомника, който уж е отвлякъл Хийт и е убил другите две момчета, но ми се довери до такава степен, че прие да ме прикрие. Обясни ми, че сестра му е вампир и въпреки това са останали много близки. Определено нямаше проблеми с вампирите. Беше главен детектив в отдел «Убийства», така че би направил всичко по силите си, за да открие убийците. А и не е възможно да е единственият честен полицай в Тулса, на който може да се има доверие.

— Зоуи Редбърд, какво мислиш за това?

Въпросът на Шекина ме стресна. Сякаш дръпна някаква фина нишка в мен и ме накара да отговоря:

— Познавам един честен полицай.

Шекина ми отправи усмивка, толкова напомняща на Никс, че обтегнатите ми нерви малко се поотпуснаха.

— Според мен всички ние познаваме такива или поне така си мислех, докато не чух за това обявяване на война без дори да дадем възможност на тяхната полиция да се справи със случая.

— Не осъзнавате ли колко невероятно звучи това? — Зелените очи на Неферет присвяткваха. — Сякаш биха го направили!

— Правили са го много пъти през последните десетилетия. Знаеш това, Неферет. — Спокойният глас на Шекина силно контрастираше с гнева на Неферет.

— Те убиха Нолън, а после убиха и Лорън — почти изсъска Неферет.

Шекина нежно докосна ръката й.

— Приемаш това прекалено лично, и то ти пречи да мислиш разумно.

Неферет отхвърли рязко докосването.

— Аз съм единствената от нас, която мисли разумно. Хората твърде дълго вършат безнаказано отвратителните си деяния.

— Неферет, от убийствата е минало твърде кратко време, а ти дори не си дала на хората възможността да раздадат справедливост. Вместо това обвиняваш всички тях в нечестност. Не всички хора са такива въпреки твоя личен опит.

При тези думи си спомних, че Неферет ми е разказвала как превръщането й в новак я е спасило от ужасния й баща, който я е изнасилвал години наред. Била е белязана преди около сто години. Лорън беше убит преди два дни, а професор Нолън само ден преди това. За мен беше очевидно, че тези убийства не са единствените отвратителни деяния, за които тя говореше. Предполагам, Шекина бе стигнала до аналогичен извод.

— Неферет, заключението ми е, че преценката ти за тези обстоятелства е необективна. Обичта ти към загиналите вампири, както и желанието ти за възмездие замъгляват разсъдъка ти. Обявяването на война срещу хората се отхвърля от съвета на Никс.

— Просто така? — гневът на Неферет премина от разпаленост към непреклонност. Бях изключително доволна, че обектът на този гняв е Шекина, защото Неферет ме плашеше.

— Ако можеше да мислиш трезво, щеше да осъзнаеш, че съветът на Никс никога не взема прибързани решения. Много добре знаеш, че събитие от такава важност трябва да бъде обявено пред Съвета на Никс за обсъждане.

— Нямаше време за това — сопна се Неферет.

— Винаги има време за мъдрост. — Очите на Шекина проблеснаха и ми се прииска да потъна в стола си. Уплаших се от Неферет, а в сравнение е Шекина тя изглеждаше като досадно дете. — Нито Съветът на Никс, нито аз оспорваме факта, че смъртта на двама от нас е осъдителна, но войната е немислима. Живеем в мир с хората вече два века. Няма да нарушим този мир заради скверните действия на няколко религиозни фанатици.

— Ако оставим така случващото се в Тулса, ловът на вещици ще се повтори. Да не забравяме, че безумието в Салем през 1692 година е започнало точно от няколко религиозни фанатици.

— Помня това много добре. Но сега сме много по-силни, отколкото бяхме тогава. А и светът се промени, Неферет. Суеверието е заменено от наука. Хората днес са доста по-разумни.

— Какво би могло да накара вездесъщия Съвет да осъзнае, че нямаме никакъв друг избор, освен да се бием и защитаваме?

— Ще се моля на Никс до това да не се стига.

Погледът на Неферет обиколи залата и се спря на Ейт, лидера на «Синовете на Еребус»

— Вие и останалите воини готови ли сте просто да си стоите спокойно, докато човеците ни избиват един по един?

Гласът й беше хладно предизвикателство.

— Аз живея, за да защитавам, и нито един «Син на Еребус» няма да допусне някой да бъде наранен. Ние ще защитаваме вас и училището с всички сили. Но… Неферет, не можем да застанем срещу решението на Съвета.

— Неферет, какво очакваше? Че Ейт ще последва емоцията ти, вместо да послуша съвета?

Тонът на Шекина вече не беше спокоен и разбиращ. Тя гледаше изпитателно Неферет и леко присви очи.

Неферет не отвърна нищо. След миг през тялото й премина трепет. Раменете й се отпуснаха и тя сякаш се състари пред очите ми.

— Простете ми — каза тя спокойно. — Шекина, вие сте права. Приемам това твърде лично. Обичах Нолън и Лорън. Не мога да разсъждавам трезво. Аз… аз трябва да… извинете ме, моля.

Неферет изглеждаше съвсем объркана и бързо напусна залата.

Десета глава

Настъпи тишина, която ми се струваше ужасно дълга, но сигурно е продължила само няколко секунди. Беше странно да видя Неферет в ролята на губещ. Макар да знаех, че е обърнала гръб на Никс и се е забъркала в нещо много лошо, за мен беше разтърсващо как някой толкова силен като нея рухна така лесно.

Да не е загубила ума си? Какво ставаше? Възможно ли е «мракът», за който Никс ме предупреди, да е мракът в ума на Неферет?

— Вашата Висша жрица мина през много изпитания последните дни — каза Шекина. — Не извинявам липсата й на обективна преценка, но я разбирам. Времето ще излекува раните й, а за това ще помогнат действията на местната полиция. — Тя погледна към внушителния воин. — Ейт, искам ти да ръководиш полицаите в техните разследвания. Ясно ми е, че много от доказателствата вече са унищожени, но съвременната наука може много да помогне. — Ейт кимна с уважение и тя се обърна към мен: — Зоуи, как е името на този честен полицай, за когото спомена?

— Кевин Маркс — отвърнах аз.

— Ще се свържем с него — каза Ейт.

Шекина се усмихна утвърдително. А после продължи:

— А останалите от нас… — Тя замълча и ангелската й усмивка се разшири. — Казвам нас, защото смятам да остана тук, поне докато Неферет дойде отново на себе си.

Огледах се дискретно, за да преценя реакцията на останалите от неочакваното съобщение на Шекина. Израженията варираха от шок — през приятна изненада — до извънредно удоволствие. Предполагам, че моето лице е изразявало именно извънредно удоволствие. Надявам се, че Неферет не би посмяла да стигне до кой знае какви крайности в присъствието на толкова висшестоящ вампир.

— Според мен е важно — продължи Шекина, — а и Съветът на Никс се съгласи с мен да продължим да се държим нормално в училището. Това означава, че учебните занятия се възобновяват от утре.

Някои от преподавателите гледаха с неудобство, но отново Ленобия се престраши да се обади:

— Жрице, всички ние искаме часовете да се възобновят, но ни липсват двама важни преподаватели.

— Това е още една причина, поради която ще остана тук. Искам да взема часовете по поезия на Лорън Блейк.

Не се налагаше да поглеждам към мразещите поезията Близначки, за да се досетя какви бяха израженията им в момента. Докато полагах усилия да не се разсмея, следващите думи на Шекина ме поразиха:

— А и имах достатъчно късмет да хвана Ерик Найт на летището. Знам, че не е обичайно да имаме за учител толкова млад вампир, но ще бъде само временно, а и работим при извънредни обстоятелства. Освен това учениците познават добре Ерик. Той ще бъде сполучлив преподавател.

О, не! Ерик се връща и ще ми преподава. Не знаех дали ми се искаше да се зарадвам, или да повърна.

— Относно заклинанието, което Неферет беше поставила върху границите на училището — няма да го връщаме. Съгласна съм, че то беше необходимо като спешна мярка, но сега, след като имаме тук «Синовете на Еребус», вече нямаме нужда от него. Да затворим училището е равносилно на обявяване на военно положение, а ние определено искаме да избегнем това. А и, разбира се, «Синовете на Еребус» ще ни защитават и можем да бъдем спокойни. — Тя кимна към Ейт, който й върна жеста с поклон. — В крайна сметка искам всичко да си върви както обикновено. Тези от вас, които са обвързани с някакви човешки организации, искам да продължат своите отношения. Помнете урока, на който ни учат нашите предци — страхът и фанатизмът се раждат от изолацията и невежеството.

Не знам какво ми стана изведнъж, но осъзнах, че имам идея и сякаш по своя собствена воля ръката ми се вдигна, все едно сме в час и ние (в това число влизат ръката ми, устата ми, но не и мозъкът ми) имаме брилянтна идея за отговор.

— Зоуи, искаш да добавиш нещо ли? — попита Шекина.

«О, по дяволите, не!», ми се искаше да извикам. Вместо това устата ми взе инициативата:

— Жрице, чудех се дали моментът е добър, за да реализирам една идея, която имах за «Дъщерите на мрака» Исках да се свържем с човешка благотворителна организация.

— Нека да чуем за какво става въпрос. Заинтригувана съм, млада госпожице.

— Мислех си, че от «Дъщерите на мрака» можем да се свържем с хората, които са от организацията «Улични котки» Това е една благотворителна организация, която намира подслон на бездомни котки и после им търси домове. Аз… ами, помислих си, че това може да е добър начин да влезем в контакт с човешкото общество — завърших нескопосано.

Усмивката на Шекина беше ослепителна.

— Благотворителност за уличните котки — превъзходно! Да, Зоуи, според мен идеята ти е чудесна. Утре ще бъдеш освободена от часовете си, за да можеш да се свържеш с хората от «Улични котки»

— Жрице, трябва да ви напомня, че на учениците е забранено да се движат сами извън пределите на училището каза бързо Ейт. — Не и преди да знаем със сигурност кой точно е отговорен за убийствата.

— Но хората няма да знаят, че ние сме новаци — възрази Афродита.

Всички очи се обърнаха към нея и аз забелязах как тя изправи гръб и вдигна брадичката си.

— А вие сте? — попита Шекина.

— Името ми е Афродита, Жрице.

Погледнах внимателно Шекина, за да видя по реакцията й дали е чувала слуха, който Неферет пусна — че Никс е отнела дарбата й. Но тя просто каза:

— Каква е твоята дарба, Афродита?

Замръзнах. Мамка му. Тя вече нямаше дарба за елемента Земя!

— Земята е елементът, който ми бе даден от Никс — каза Афродита. — Но най-голямата ми дарба от богинята е способността ми да получавам видения за бъдещето, когато предстои опасност.

Шекина кимна.

— Точно така, чувала съм за твоите видения, Афродита. Продължавай. Какво искаш да кажеш?

Обля ме вълна на облекчение. Афродита много успешно заобиколи въпроса за дарбата и благодарение на хитрата употреба на минало време, не се наложи да излъже.

— Казвах просто, че хората не разбират, когато напускаме пределите на училището, защото прикриваме белезите си. Единствените хора, които ще разберат, че група вампири новаци са станали доброволци, за да помагат на уличните котки, са самите служители на организацията. А вероятността те да са свързани с убийствата, според мен е нищожна. — Тя направи кратка пауза. — Така че би трябвало да е безопасно.

— Тя има право, Ейт — каза Шекина.

— Все още смятам, че учениците трябва да бъдат придружавани от воин — настоя Ейт упорито.

— Това ще привлече внимание към нас — възрази Афродита.

— Не, ако и воинът прикрие белега си — каза Дарий.

В този момент всички се обърнаха към него.

— Как е името ти, воине?

— Дарий, Жрице.

Той сложи юмрук върху сърцето си и се поклони.

— Е, Дарий, значи твърдиш, че си готов да прикриеш белега си?

Аз бях също толкова изненадана, колкото и тя. Новаците са задължени да прикриват белезите си, когато излизат извън «Дома на нощта» Това е едно от правилата на училището и в него определено има смисъл. Честно казано, тийнейджърите могат да се държат глупаво понякога (особено момчетата) и е възможно да се забъркат в разни проблеми. Но щом веднъж минат през Промяната и получат запълнен полумесец, няма начин да се съгласят да го прикрият. Свързано е с гордостта, солидарността и това да си възрастен. Но ето, че Дарий, очевидно млад и отскоро вампир, проявяваше желание да направи нещо, на което всеки друг, особено мъж, би отказал категорично.

Той отново повтори жеста на уважение към Шекина.

— Жрице, ще прикрия белега си, за да мога да придружа момичетата и да ги защитавам. Аз съм «Син на Еребус» и да защитавам своите за мен е много по-важно от някаква криворазбрана чест.

Устните на Шекина се разтеглиха леко, когато се обърна към Ейт:

— Какво ще кажете за предложението на своя воин?

Той отговори без грам колебание:

— Ще кажа, че понякога има какво да научим от младите.

— Значи е решено. Зоуи, ще отидеш утре да се представиш в организацията «Улични котки», но искам да си избереш новак, който да дойде с теб. Според мен е добре да се работи по двойки. Дарий, ти ще ги придружиш с прикрит белег.

Всички се поклонихме.

— А сега, ако няма повече въпроси… — Погледът й обиколи Ленобия, Афродита, Дарий и накрая се спря на мен или коментари, ще закрия срещата на съвета. Искам да направим пречистващ ритуал в следващите няколко дни. Почувствах скръб и страх, когато влязох тук тази вечер, и само благословията на Никс може да ни освободи от тази тежест. — Някои от присъстващите кимнаха в съгласие. — Зоуи, преди да тръгнеш утре, искам да се отбиеш при мен и да ми кажеш кой ще те придружи.

— Разбира се — казах аз.

— Бъдете благословени — изрече тя официално.

— Бъдете благословена — отвърнахме ние.

Шекина отново се усмихна. С едва доловимо движение тя направи знак на Ленобия и Ейт да я последват и тримата напуснаха залата.

— Ехей! — възкликна Деймиън. — Шекина! Това беше адски неочаквано, а тя беше още по-невероятна, отколкото си я представях. Исках да кажа нещо, но се чувствах съвсем чалнат.

Вървяхме бавно край стената, докато залата се опразни напълно от членове на съвета и воини, така че да можем да си говорим спокойно.

— До после — каза ми Афродита. — Трябва да проверя дали има как да се чална с Дарий.

— Моля?

— Това не е правилната употреба на думата — обясни й Деймиън.

— Да, сигурно си имала предвид друга дума.

— Най-вероятно си се объркала, защото и двете започват с «ч» — заядоха се Близначките.

— Момичетата с общия мозък и момчето с вградения речник, казвам ви кратко и ясно не ми пука. — Тя тръгна да излиза от залата в посоката, в която тръгна Дарий. — О, и да добавя. Не се ядосвайте и ревнувайте, когато Зоуи ви каже, че аз ще съм тази, която ще отиде утре с нея. — Афродита ми хвърли многозначителен поглед, а после отметна коса и отмина.

— Мразя я — каза Ерин.

— И аз така, сестра ми.

Въздъхнах. Баба ми би казала, че правя една крачка напред и две назад за помиряването на Афродита с приятелите ми. А аз просто бих казала, че главата ме заболява от тях.

— Тя сигурно се бъзикаше, но и аз предполагам, че имаш намерение да вземеш точно нея утре при «Улични котки» — каза Деймиън.

— Правилно предполагаш — изрекох с неохота. Наистина не исках да дразня приятелите си отново, но дори и без да знам мотивите на Афродита да иска да дойде с мен, тя пак е правилният избор. Би могла да забаламоса Дарий, а аз да намеря Стиви Рей.

— Можеше по-рано да ни обясниш причината с четенето на мислите — продължи Деймиън, като излязохме от училището и тръгнахме по пътеката към общежитията.

— Да, може би си прав, но реших, че колкото по-малко ви кажа, толкова по-малко ще мислите за това и за причината, поради която не ви казвам нищо.

— Така звучи логично — каза Шоуни.

— Да, определено — добави Ерин.

Радвам се, че не е толкова просто да пазиш тайни от нас — рече Джак.

— Но все пак трябваше да ни кажеш за историята с Лорън — каза Ерин.

— Всъщност, когато приключиш с мъката по него, ще ни е интересно да чуем подробности — добави Шоуни.

Намръщих се:

— Не разчитайте на това!

Те се намусиха.

— Дайте на момичето малко лично пространство — намеси се Деймиън. — Историята с Лорън беше прекалено болезнена за нея. Да не говорим пък за Отпечатването, загубата на девствеността и… Ерик.

Деймиън произнесе името на Ерик с твърде приповдигнат тон. Тъкмо отворих уста, за да го попитам какво му става, когато забелязах втренчения му поглед някъде зад рамото ми и чух звук от отваряне на врата. Направо ми прималя и едновременно с Близначките се обърнах, за да видя как Ерик излиза от училищната сграда.

— Здравейте, Деймиън, Джак. — Той се усмихна мило на бившия си съквартирант и видях как Джак направо се разтопи от удоволствие.

Отново ми прималя, като осъзнах защо харесвам Ерик толкова. Той беше много харесван и безумно красив, но също така беше и адски свестен.

— Шоуни, Ерин — кимна им той.

Близначките му се усмихнаха, запърхаха с мигли и го поздравиха в един глас.

— Здравей, Зоуи.

Гласът му се промени и от ведрия, приятелски тон, с който поздрави останалите, се превърна в хладно учтив. Спомних си колко добър актьор е.

— Здравей. — Не можех да кажа нищо повече. За разлика от него аз изобщо не бях добра актриса и се притеснявах, че гласът ми ще трепне така, както сърцето ми.

— Тъкмо разбрахме, че ще ни водиш часовете по актьорско майсторство — каза Деймиън.

— Да, малко ми е неудобно, но Шекина ме помоли, а на нея просто няма как да й се откаже.

— Според мен професор Нолън би се радвала, че си приел — изтърсих аз, преди да успея да си затворя устата.

Ерик ме погледна. Сините му очи бяха празни от емоция, което ми се струваше адски странно. Тези очи ми бяха показвали щастие, страст, топлина и дори любов. После — гняв и страдание. А сега — нищо. Как изобщо бе възможно това?

— Да не би да си се сдобила с нова дарба? — Тонът му не беше особено язвителен, но думите му определено бяха. — Може би сега разговаряш с мъртвите?

Усетих, че се изчервявам.

— Н-не запънах се аз. Просто… ами, помислих си, че професор Нолън би се радвала, че именно ти преподаваш на класа й.

Той отвори уста и забелязах злоба в очите му, но вместо да каже нещо, Ерик просто отмести поглед от мен. Стисна челюсти здраво и прокара ръка през косата си. Разпознах този жест — правеше го, когато се чувства наистина объркан.

— Надявам се, че би била доволна. Тя беше любимата ми учителка — каза той най-после, без да гледа към мен.

— Ерик, пак ли ще живеем заедно? — попита Джак, за да наруши неловкото мълчание.

Ерик си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Не, съжалявам. Настанили са ме в учителското крило.

— О, да, разбира се. Не съобразих, че ти вече мина през Промяната — каза Джак с нервен кикот.

— Да, и аз понякога го забравям — изрече Ерик. — По-добре да отивам в стаята си, че имам много багаж за разопаковане и уроци за подготвяне. До скоро. — Той замълча за миг, а после погледна право към мен. — Чао, Зоуи.

— Чао. — Устните ми помръднаха, но не излезе звук.

— Чао, Ерик — казаха му всички в един глас и той се отдалечи бързо от нас.

Единадесета глава

Тръгнахме към общежитията и по пътя си говорихме общи неща. Всички старателно избягваха факта, че току-що налетях на бившия си приятел, и се получи много неловка сцена. Поне за мен беше такава.

Много мразех да се чувствам така. Аз бях инициатор на раздялата ни с Ерик, но въпреки това той много ми липсваше. И все още го харесвах. Много. Вярно, че се държа като задник преди малко, но да не забравяме, че ме хвана да правя секс с друг мъж. С друг вампир по-скоро, ако това има някакво значение. Както и да е, главното е, че аз забърках цялата тази каша и се чувствах ужасно, че не мога да поправя нещата. Защото все още ми пукаше за Ерик.

— Какво мислиш за него, Зи?

— За него? За Ерик ли? Че е невероятен и че съм ужасно разочарована, задето… — Осъзнах, че Деймиън не говори за Ерик и го погледнах въпросително.

Той въздъхна.

— За новото момче, Старк. Какво мислиш за него?

Вдигнах рамене.

— Изглежда готин.

— Готин и секси — каза Шоуни.

— Точно каквито ги харесваме довърши Ерин.

— Ти прекара с него повече време от нас. Как го намираш? — попитах Деймиън, без да обръщам внимание на Близначките.

— Свестен е. Но изглежда някак дистанциран. Предполагам, че няма да свикне с новото си училище бързо, а няма да има и съквартирант заради кучето.

— Той е нов. Всички знаем как се чувства човек, когато е нов. Може би затова е дистанциран — отбелязах аз.

— Странно е, че момче с толкова невероятен талант като неговия, не иска да го използва — каза Деймиън.

— Сигурно има нещо, което не знаем. — Замислих се колко хладнокръвен и самоуверен беше Старк, когато се разправяше с учителите за кучето си и как цялото му равнодушие се изпари, когато си помисли, че Неферет иска от него да се състезава. Стана доста странен, дори уплашен. — Понякога е плашещо да имаш невероятни способности — казах повече на себе си, отколкото на Деймиън, но той ми се усмихна и ме потупа по рамото.

— Предполагам, че си наясно с тези неща.

— И аз така предполагам. — Усмихнах му се и се опитах да се отърва от ужасното настроение, което ме завладя след срещата с Ерик.

Телефонът на Шоуни изписука, защото получи съобщение и тя го извади, за да провери.

— О, сестра ми! Това е готиният Коул Клифтън. Той и Ти Джей питат дали искаме да си направим един филмов маратон със серията за Борн.

— Естествено. От първия си миг съм готова за подобен маратон.

Те се изхилиха и си плеснаха ръцете радостно, а ние ги изгледахме с досада.

— О, и вие сте поканени каза Шоуни.

— Чудесно — отвърна Джак. — Така и не съм гледал последния. Как се казваше?

— Ултиматумът на Борн — отвърна Деймиън.

— Точно така. — Джак хвана ръката му. — Толкова си умен на тема филми! Знаеш ги всички до един.

Деймиън се изчерви.

— Е, не точно всички. Най-много харесвам старите класики. Тогава във филмите участваха истински звезди, например Гари Купър. Джим и Стюърт или пък Джеймс Дийн. В днешно време актьорите са твърде много… — Той внезапно млъкна.

— Какво има? — попита Джак.

— Джеймс Старк — отвърна той.

— Какво за него? — попитах аз.

— Джеймс Старк е герой на Джеймс Дийн във «Бунтовник без кауза».

— Знаех си, че името му ми е познато, но си мислех, че е просто защото е известен.

— Сестра ми, гледала ли си някога този филм? — попита Ерин.

— Не. Не бих казала.

Странно. Аз бях гледала филма, естествено с Деймиън. Зачудих се дали това е името му отпреди да бъде белязан. Или пък, както много други, си е избрал ново име. Ако е така, това говори много интересно за неговата личност.

— Е, идваш ли с нас, Зи?

Деймиън прекъсна мисловното ми бърборене. Вдигнах поглед и видях четири чифта очи, вперени в мен с любопитство и очакване.

— Идваш ли?

— Ехо, Земята вика Зоуи! Идваш ли с нас в момчешкото общежитие да гледаме филмите за Борн? — попита ме Ерин.

— О, това ли? Не — отговорих по инерция.

Бях много доволна, че те не са ми сърдити вече, но определено не бях в настроение за филм. Всъщност се чувствах напълно изцедена. Само преди няколко дни направих Отпечатък и загубих девствеността си с мъж, който не ме обичаше, а малко след това той беше брутално убит. Разбих сърцето на приятеля си. И на двамата всъщност. Разбих две сърца. За малко да започне война. Най-добрата ми приятелка вече не беше нежива, но не беше и съвсем обикновена, както и съществата, с които живееше. Но не можех да им разкажа за това, защото е по-добре Неферет да не разбира какво точно знаем. А сега Ерик, един от двамата ми приятели, чието сърце разбих, ще ми преподава по актьорско майсторство.

— Не — повторих аз по-решително. — Ще ида за малко при Персефона. — Добре, признавам си, че бях при нея съвсем скоро, но все пак имах нужда от успокоението, което ми носи грижата за нея.

— Сигурна ли си? — попита Деймиън. — Наистина ще ни е приятно да си с нас.

Останалите кимнаха и се усмихнаха, стопявайки последните ледчета в сърцето ми. Явно вече наистина не ми бяха сърдити.

— Благодаря ви, момичета и момчета. Но наистина не ми се излиза тази вечер.

— Добре — казаха Ерин и Шоуни едновременно.

— До скоро — рече Джак.

Помислих, че Деймиън ще ме прегърне за довиждане, както обикновено прави, но той каза на другите:

— Вие тръгвайте, аз ще отида да изпратя Зоуи до конюшните и ще ви настигна.

— Добра идея — отбеляза Джак. — Ще ти направя пуканки.

— А ще ми запазиш ли място? — засмя се Деймиън.

Джак се усмихна и нежно го целуна.

— Естествено.

После той и Близначките поеха в една посока, а аз и Деймиън в обратната. Да се надяваме, че това не е знамение за пътищата ни в живота.

— Наистина няма нужда да идваш с мен чак до конюшните. Доста сме близо.

— Не каза ли скоро, че нещо те е нападнало точно като си вървяла по тази пътека?

Изненадах се.

— Мислех, че не ми вярваш.

— Е, да кажем, че видението на Афродита ми промени мнението. Като приключиш с коня си, може да ми се обадиш по телефона. С Джак ще се направим на по-мъжкари, отколкото сме, и ще дойдем да те вземем.

— О, моля ти се. Не бих казала, че сте особено ефирни и суетни създания.

— Е, аз може и да не съм, но Джак определено е.

Засмяхме се. Тъкмо имах намерение да поспоря с него на тема «Зоуи има нужда от постоянен придружител», когато чух да грачи гарван. Всъщност сега ми прозвуча повече като врана, но това не го направи по-малко притеснително. Всъщност точната дума е зловещо. Точно това описваше звука идеално.

— Чу ли това? — попитах аз.

— Гарвана ли?

— Да.

— Гарван? Аз си помислих, че е врана.

Не, не мисля. Ако си спомням правилно, граченето на гарван повече прилича на жабешко крякане. — Деймиън замълча и граченето се чу още няколко пъти, все по-близо до нас. Прииска ми се да вдигна ръце, за да се предпазя. — Да, определено е гарван.

— Ужасен звук. Защо трябва да грачи толкова силно? Сега е зима, не е възможно да е размножителният им период, нали? Освен това е нощ. Не би ли трябвало да спят?

Загледах се в нощта, но не виждах нито една от тези глупави, шумни птици. Това не беше толкова странно, все пак те са черни като нощта. Но граченето на този гарван като че ли изпълваше нощта и караше кожата ми да настръхва:

— Честно казано, не съм много запознат с навиците им. — Деймиън спря и ме погледна внимателно. — Защо това те притеснява толкова много?

— Чух плясък на криле предишния път, когато бях тук сама. И усетих същото това зловещо чувство. Ти не го ли усещаш?

— Не.

Въздъхнах и си помислих, че ще ми каже да потърся начин да се справя със стреса и да обуздая въображението си, но той ме изненада.

— Но ти имаш много по-силна интуиция от мен. Щом казваш, че нещо не е наред в този гарван, сигурно е така.

— Наистина ли?

Вече стигнахме до входа на конюшните и аз се обърнах към него. Усмивката му беше изпълнена с познатата ми топлина.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Все още ли?

— Да, все още. И ще ти пазя гърба.

И в този момент граченето престана, а зловещото чувство като че ли изчезна.

Примигах няколко пъти, преди да мога да отвърна:

— Благодаря ти, Деймиън.

Изведнъж се чу познатото дрезгаво «мииау» и рижавата ми котка тупна в краката на Деймиън.

— Здравей, красавице — каза той и я погали. — Явно е дошла, за да поеме смяната от мен.

— Да, сигурно.

— Ако искаш да дойда да те изпратя на връщане, просто ми се обади. Нямам нищо против. — Той ме прегърна силно.

— Благодаря — отвърнах му аз.

— Няма проблем, Зи.

Той се усмихна, затананика си «Сезони на любовта» и изчезна в нощта.

С усмивка на уста аз отворих вратата и влязох в преддверието. Вече се чувствах облекчена и спокойна, особено след като усетих миризмата на сено и коне, а и като знаех, че приятелите ми вече не ми се сърдят. Може би трябва да се позанимавам с нещо успокояващо, например йога или друго подобно. Ако продължавам с това напрежение, най-много да си докарам някоя язва. Или по-лошо, бръчки.

Хванах дръжката на вратата, когато чух специфичен и странен звук, последван от тупване. Звукът идваше от лявата ми страна. Погледнах нататък и видях, че вратата към манежа е отворена. Последва още едно тупване, което привлече любопитството ми. Типично за мен, вместо да проявя малко здрав разум и да вляза в конюшните, както възнамерявах първоначално, аз тръгнах към манежа.

Той беше във вътрешната част на футболно игрище с писта за бягане около нея. Вътре обикновено учениците спортуваха футбол и лека атлетика (не си падам по никое от двете). Отгоре е покрито, за да не се налага на новаците да се занимават с «проблема слънце», и осветено с газени лампи, които не дразнят очите ни. Тази вечер повечето от тях не бяха запалени, така че не зрението ми, а звучното «пляс» привлече вниманието ми към другата страна на игрището.

Там стоеше Старк, обърнат с гръб към мен и с лък в ръка, целещ се в кръгла мишена е концентрични кръгове. В центъра й имаше забита огромна, дебела стрела. Опитах се да я разгледам, но мишената беше на доста голямо разстояние, а и на слабата светлина не се виждаше особено ясно.

Нала измяука тихо и в този момент забелязах, че русолявата купчина до Старк всъщност е неговото куче, което спеше кротко.

— Ясно колко става за куче пазач — прошепнах на Нала.

Старк прекара ръка по челото си, сякаш за да избърше потта, и размърда рамене. Дори от тук изглеждаше много самоуверен и силен. Изглеждаше по-силен от всички момчета в «Дома на нощта» Всъщност дори и от момчетата, които досега съм срещала, и нямаше как да не бъда заинтригувана. Тъкмо се опитвах да преценя достойнствата му и къде се класира в скалата ми на готините момчета, когато той грабна поредната стрела, обърна се леко, опъна лъка и с едно-единствено бързо движение пусна стрелата. Тя се понесе като куршум директно към центъра на мишената. Туп!

Възкликнах с изненада, когато осъзнах защо стрелата в центъра изглежда толкова голяма. Това не беше само една стрела. Бяха много стрели, забити плътно една до друга в самия център на мишената. Силно впечатлена, погледнах отново към Старк, който все още беше в поза за стрелба. И тогава осъзнах къде се класира по скалата на готините момчета — при лошите момчета.

Е, да не би да смятам, че лошите момчета са привлекателни? Нали изобщо не трябва да мисля за момчета повече. Отказах се от това. Окончателно. Тъкмо се готвех да се обърна и да си тръгна тихомълком, когато гласът му ме спря.

— Знам, че си там — каза Старк, без да се обръща към мен. Сякаш получила команда, Дукесата се изправи на крака, прозя се и се затича радостно към мен, размахвайки опашка. Нала изви гръб, но не засъска, даже остави кучето да я помирише, преди да се изкиха добронамерено насреща му.

— Привет! — казах и на двамата и погалих Дукесата по главата.

Старк се обърна. Беше с типичната си наперена полуусмивка. Направи ми впечатление, че е малко по-блед, отколкото беше на вечеря. Не е лесно да си нов дори когато си готино лошо момче.

— Просто идвах към конюшните и чух някакъв странен звук. Не исках да те прекъсвам.

Той вдигна рамене и започна да казва нещо, но се спря и се прокашля, сякаш не е произнасял нищо от дълго време. Закашля се леко и дрезгаво, а после изрече:

— Няма проблем. Даже се радвам, че си тук. Така няма да ми се налага да те търся.

— Има някакъв проблем е кучето ли?

— Не, тя е добре. Нося й всичко необходимо. Всъщност исках да говоря с теб.

Не. Изобщо не изгарях от любопитство и вълнение при мисълта, че е искал да говори с мен. Много спокойно и с пълно безразличие го попитах:

— Е, за какво искаше да говорим?

Той ми отговори с въпрос:

— Тези специални татуировки на лицето ти означават ли, че имаш дарба за всичките пет елемента?

— Да — отвърнах аз, опитвайки се да не скърцам със зъби. Наистина много мразех новите ученици да ме разпитват за тези неща. Гледаха ме или като някакъв супергерой, или като бомба, която може всеки момент да избухне. Във всички случаи се чувствах неловко и определено не беше вълнуващо.

— В нашия «Дом на нощта» имахме жрица с дарба за елемента Огън. Можеше да кара нещата да горят. Ти способна ли си да използваш елементите по този начин?

— Не мога да накарам водата да гори или някакви подобни откачени неща, ако за това питаш. — Реших да избегна директния отговор.

Той се намръщи и поклати глава, като прокара ръка по лъка си. Нямаше как да не забележа, че изглежда ужасно секси.

— Не питам дали можеш да комбинираш елементите. Искам просто да знам дали си достатъчно силна, за да ги контролираш.

Това отвлече вниманието ми от мислите за неговия сексапил.

— Добре, виж. Знам, че си нов, но това просто не е твоя работа.

— Което значи, че явно си много силна.

Присвих ядосано очи.

— Пак ти казвам, не е твоя работа. Ако ти трябвам за нещо, което е твоя работа, като например да ти е нужно нещо за кучето, ела да ме намериш. В останалите случаи не ме търси.

— Чакай — каза той и пристъпи крачка към мен. — Звучи сякаш съм някой нахален задник, но аз имам сериозна причина да те питам това.

Той изостави саркастичната си полуусмивка и ме погледна очаквателно с максимално сериозно изражение.

— Добре. Много съм силна.

— И наистина можеш да контролираш елементите? Като например, ако се случи нещо лошо, можеш да ги призовеш, за да те защитят. Теб и хората, които обичаш.

— Добре, достатъчно — казах аз. — Да не би да заплашваш мен и приятелите ми?

— О, по дяволите, не! — извика той бързо, като вдигна ръка с дланта към мен, сякаш се предава. Да не забравяме обаче, че все още държеше лъка си, с който забиваше стрела след стрела точно в центъра на мишената. Той забеляза погледа, с който гледах към лъка, и с бавно движение го остави на пода.

Не те заплашвам. Просто не ме бива с обясненията. Ето за какво става въпрос, искам да ти разкажа за моята дарба.

Произнесе думата «дарба» с такова неудобство, че се запитах какво има предвид.

— Дарба?

— Така се нарича или поне така я наричат другите. Тя е причината да съм толкова добър с това — каза той и посочи с брадичка към лъка пред себе си.

Не казах нищо и изчаках нетърпеливо да продължи.

— Дарбата ми е, че не мога да пропусна — каза той най-после.

— Не можеш да пропуснеш? И какво от това? Защо да има нещо общо с мен и е елементите?

Той отново поклати глава:

— Явно не разбираш. Винаги улучвам право в целта, но това не значи, че целта е винаги тази, за която си мисля.

— Това ми звучи като безсмислица, Старк.

— Знам, знам. Казах ти, че не ме бива с обясненията. — Той отново прокара ръка през косата си, от което тя щръкна като патешка опашка. Най-добрият начин, по който мога да го обясня, е като ти дам пример. Чувала ли си за Уилям Чидси?

Поклатих глава.

— Не, но това не трябва да те изненадва. Белязана съм само от два месеца. Не съм много наясно с вампирските политици.

— Не става дума за политика. Уил беше стрелец. В продължение на две столетия той беше непобедим в стрелбата е лък сред вампирите.

— Което значи и в целия свят, защото вампирите са най-добрите стрелци — казах аз.

— Да. Както и да е. Уил е побеждавал всички в продължение на два века. Е, поне допреди шест месеца.

Замислих се за миг.

— Преди шест месеца, значи лятото. Тогава е имало вампирски олимпийски игри, нали така?

— Да. Ние ги наричаме Летните игри.

— Така, значи този Уил е много добър в стрелбата. Както и ти. Добре ли го познаваш?

— Познавах. Той е мъртъв. Но да, познавах го много добре. — Старк замълча за миг. — Той беше моят ментор и най-добър приятел.

— О, съжалявам.

— И аз. Аз го убих.

Дванадесета глава

— Да не би току-що да каза, че си го убил? — Бях сигурна, че не съм го чула правилно.

— Да, това казах. Направих го заради дарбата си.

Гласът на Старк звучеше хладно, сякаш това, за което говореше, не беше кой знае какво, но очите му казваха друго. Болката в тях беше толкова очевидна, че извърнах поглед. Тази болка беше очевидна и за кучето му, защото то се доближи до него, легна в краката му и го загледа с обожание. Той протегна машинално ръка и започна да го гали по главата, докато говореше.

— Случи се по време на летните игри. Точно преди финалите. Уил и аз водехме и беше ясно, че златният и сребърният медал ще са за нас. — Той не вдигаше поглед към мен, просто галеше кучето по главата. Колкото и да е странно, Нала стоеше кротко и даже започна да се отърква в краката му и да мърка. Старк не обърна внимание и просто продължи: — Застанахме в лентите си. Това са тези участъци, разделени с бели линии. Уил стоеше от дясната ми страна. Спомням си как опънах лъка. Бях по-концентриран от всякога. Наистина исках да победя. — Той отново замълча и поклати глава. Устата му се изкриви в присмехулна усмивка. — Тогава това имаше най-голямо значение за мен. Златният медал. Така че опънах лъка и си помислих. Независимо от всичко, искам да уцеля центъра и да победя Уил. Изстрелях стрелата, гледайки право в центъра на мишената, но в ума си виждах как побеждавам Уил. — Старк отпусна глава и въздъхна силно. — В ума ми стрелата полетя право към целта. Уцели Уил в сърцето и го уби на място.

Поклатих глава невярващо.

— Но как е възможно? Той близо до мишената ли беше?

— Не, изобщо не беше близо. Стоеше на десет крачки от мен от дясната ми страна. Бяхме разделени само от бяла линия. Гледах напред, когато се прицелих и стрелях, но това нямаше значение. Стрелата го прониза в гърдите. — Лицето му се изкриви от болката на спомена. — Стана толкова бързо, всичко изглеждаше размазано. После видях кръвта му и изведнъж вече беше мъртъв.

— Но Старк, може да не си бил ти. Може да е била някаква странна магия.

— И аз това си помислих в първия момент. Или поне на това се надявах. Затова изпробвах дарбата си.

Стомахът изведнъж ме сви.

— Да не би да си убил още някого?

— Не! Изпробвах я на неща, които не са живи. Например на товарния влак, който минава покрай училище всеки ден по едно и също време. Сещаш се, от онези старите, с големия черен локомотив и червени вагони. В Чикаго все още се срещат такива. Разпечатах си снимка на вагон и я залепих на мишена. Помислих си, че искам да уцеля вагона, и стрелях.

— И? — Наложи се да попитам, защото той не каза нищо дълго време.

— Стрелата изчезна. Само временно обаче. Намерих я на другия ден, докато чаках да мине товарният влак. Беше забита в истинския вагон.

— О, Боже!

— Сега разбираш ли? — Той направи крачка към мен и вече стояхме доста близо един до друг. Той ме погледна право в очите с настоятелния си поглед. — Затова се налагаше да ти разкажа всичко това. И да те питам дали си достатъчно силна, за да защитиш хората, които обичаш.

Стомахът ми се сви на топка.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо! — извика той. Направи ми впечатление колко му е трудно да говори. — Не смятам да правя нищо. Както не смятах да убивам и Уил. Но го направих.

— Тогава не си знаел за силите си, но сега вече знаеш.

— Подозирах.

— О! — беше единственото, което успях да кажа.

— Да. — Той стисна устни и продължи: — Да, знаех, че има нещо странно с дарбата ми. Трябваше да послушам интуицията си. Трябваше да бъда по-внимателен. Но не бях и сега Уил е мъртъв. Така че искам да си наясно с истинската ситуация в случай, че стане някоя грешка отново.

— Чакай малко! Доколкото разбрах, единствено ти си наясно в какво се целиш, защото това се случва в главата ти.

Той изсумтя иронично.

— Така си мислиш ти, но не е точно така. Веднъж си мислех, че ще е съвсем безопасно да се поупражнявам малко. Излязох в парка в близост до нашия «Дом на нощта». Наоколо нямаше никой да ме безпокои. Предварително се уверих в това. Намерих един стар дъб и поставих мишената си в центъра на дървото.

Той ме погледна така, сякаш очакваше да отговоря нещо, затова кимнах.

— Имаш предвид по средата на стъблото?

— Да, точно. Там си мислех, че се целя в центъра на дървото. Но знаеш ли как понякога се нарича центърът на дървото?

— Не. Всъщност не знам много за дърветата.

— И аз не знаех. Научих го впоследствие. Древните вампири, тези с дарба за Земята, са наричали «център на дървото» неговото сърце. Те са вярвали, че понякога животни, а дори и хора, представляват сърцето на някое конкретно дърво. Така че аз изстрелях стрелата, мислейки си за центъра, или иначе казано, за сърцето на дървото.

Той не каза нищо повече, просто се взираше в лъка си.

— Кого уби? — попитах тихо.

Без изобщо да се замислям, протегнах ръка и я сложих на рамото му. Дори не съм сигурна защо го докоснах. Може би защото изглеждаше, сякаш има нужда от това. А може да е, било защото въпреки признанията му и опасността, коя той представлява, бях привлечена от него.

Той сложи ръката си върху моята и отпусна рамене.

— Една сова. — Гласът му звучеше съкрушено. — Стрелата просто я прониза. Беше кацнала на един от вътрешните клони на дъба. Нададе писък дока го падаше надолу.

— Совата е била сърцето на дървото прошепнах аз и се борех с желанието да го придърпам в обятията си, за да го утеша.

— Да. А аз я убих.

Той най-после ме погледна. Помислих си, че никога не съм виждала толкова изпълнен със съжаление поглед. Замислих се за нетипичното поведение на Нала, която се търкаше гальовно в краката му, и се зачудих дали стрелбата с лък е единствената дарба, която притежава. Но проявих здрав разум и си замълчах. Едва ли има нужда от още дарби, за които да се тревожи.

— Виждаш ли? — продължи той. — Аз съм опасен дори когато не възнамерявам да бъда.

— Мисля, че разбирам — казах аз нежно, като се опитвах да го успокоя с докосването си. — Може би трябва да се откажеш от стрелбата, поне докато не намериш начин да контролираш дарбата си.

— Точно това трябва да направя. Знам го. Но ако не се упражнявам, ако се опитам да не мисля за лъка, сякаш някаква част от мен се разкъсва на хиляди парчета. Чувствам как нещо в мен умира. — Той отдръпна ръката си от моята и отстъпи назад, така че вече не се докосвахме. — Трябва да си наясно и с тази част. Явно съм страхливец, защото просто не мога да изтърпя болката.

— Това не те прави страхливец — казах аз, следвайки шепота, който чувах в ума си. — Прави те просто човек.

— Но аз не съм човек — отвърна той.

— Всъщност не съм много сигурна в това. Според мен най-добрата част от всеки е неговата човечност, независимо дали става дума за новаци или вампири.

— Винаги ли си такъв оптимист?

— О, не — засмях се аз.

Този път усмивката му беше по-искрена.

— Не ми се струваш песимист, но знае ли човек може да е защото те познавам от скоро.

Засмях се отново.

— Е, не съм чак такъв песимист или поне досега не съм била. — Усмивката ми се изпари. — Може би е по-правилно да се каже, че напоследък не съм в най-добрата си форма.

— Какво се случва напоследък?

Поклатих глава.

— Повече неща, отколкото мога да понеса.

Погледите ни се срещнаха и аз се изненадах от разбирането, което срещнах в очите му. Тогава той ме изненада още повече, като пристъпи към мен и погали с ръка бузата ми.

— Аз съм добър слушател, ако ти се говори. Понякога мнението на страничен наблюдател може да бъде ценно.

— Не предпочиташ ли да не си страничен наблюдател? — попитах аз, като се стараех да не мисля за близостта на тялото му и за лекотата, с която влиза под кожата ми.

Той вдигна рамене и усмивката му отново стана иронична.

— Така е по-лесно. Това е една от причините да не се подразня, като ме преместиха тук.

— Исках да те питам за това.

Замълчах за миг. Преструвайки се на замислена, аз се отдръпнах малко от него, докато мисълта ми подскачаше от привлекателната му близост до как да формулирам въпроса си така, че да не се замисли за неща, които не трябва, особено в близост до Неферет.

— Имаш ли нещо против да те питам за идването ти тук?

— Можеш да ме попиташ каквото си искаш, Зоуи.

Погледите пи се срещнаха и видях потвърждение в очите му.

— Добре. Заради това, което се е случило с Уил ли са те преместили?

— Според мен, да. Но не съм сигурен. Всички вампири в моето училище ми казаха, че вашата Висша жрица е поискала преместването ми. Случва се понякога, когато някой ученик има специална дарба и някое училище се нуждае от нея. — Той се засмя, без да е весел. — Знам за такъв случай. Нашето училище се е опитало да ви измъкне един талантлив ученик — големият актьор, как му беше името… Ерик Найт?

— Да, Ерик Найт. Той вече не е ученик. Мина през Промяната. — Определено не ми се искаше да говоря за Ерик, когато се чувствах толкова силно привлечена от Старк.

— О! Както и да е. Вашето училище не е искало да го пусне, а и той не е искал да си тръгне. Моето училище не се бори, за да ме запази. А и аз нямах никакви причини да остана. Така че щом разбрах, че от Тулса ме искат, просто им казах, че няма да се състезавам повече, независимо от всичко. За тях това явно нямаше голямо значение, защото потвърдиха желанието си за преместването ми и ето ме тук. — Ироничната му усмивка изчезна и за секунда гой изглеждаше леко несигурен в себе си. — Започвам да ставам все по-доволен, че Тулса ме искаше толкова силно.

— Да — засмях се аз. — И аз ставам все по-доволна, че си тук. — Изведнъж свързах някои от нещата, които той каза, и ме обзе неприятно предчувствие. Попитах: — Всички вампири ли знаеха точно как е умрял Уил?

През очите му пробяга болка и аз съжалих, че съм задала този въпрос.

— Вероятно. Всички вампири в старото ми училище знаеха, а не е много лесно да остане нещо скрито.

— Да, така е.

— Хей, да не би да забелязах някакво напрежение между теб и Неферет?

Примигах изненадано:

— Какво имаш предвид?

— Просто почувствах напрежение между вас двете. Има ли нещо, което трябва да знам за нея?

— Тя е невероятно могъща.

— Да, това ми е ясно. Всички Висши жрици са такива.

Замислих се за секунда.

— Да кажем също така, че не е точно такава, за каквато се представя. Трябва да си предпазлив покрай нея. О, и има много силна интуиция, може да чете мисли.

— Това е добре да се знае. Ще внимавам.

Реших да предприема бързо отстъпление от това момче, което, от една страна, беше самоуверено и силно, а от друга, видимо уязвимо и ме очароваше до степен да забравя, че се отказах от секса. Секс? Имам предвид момчета. Отказах се от тях. И от секса с тях. О, Боже!

— По-добре да тръгвам. Конят ми ме чака да го изчеткам.

— По-добре не карай животното да те чака. Те могат да са много настоятелни. — Той се усмихна на кучето си и го погали по главата. Тъкмо се завъртях и смятах да си тръгна, когато той ме хвана за китката, а после отпусна и плъзна ръката си така, че пръстите ни се сплетоха.

— Хей — каза той нежно. — Благодаря ти, че не откачи, като чу това, което ти разказах.

Усмихнах му се.

— В сравнение с нещата, които ми се случиха на мен тази седмица, твоята история ми прозвуча почти нормално.

— За съжаление се радвам да го чуя.

После той хвана ръката ми и я целуна. Просто така. Сякаш целува ръцете на момичетата всеки ден. Не знаех какво да кажа. Какъв ли е протоколът, когато някой целуне ръката ти? Дали се казва благодаря? Искаше ми се да го целуна и аз и тъкмо мислех, че не трябва да го правя, той отново заговори:

— Ще разкажеш ли на всички за мен? Искаш ли?

Не, освен ако не се налага.

— Тогава няма да им казвам, освен ако не се налага. Благодаря ти. Зоуи.

Той стисна ръката ми, усмихна се и ме пусна. Останах така за секунда и го гледах как вдига лъка си и се насочва към колчана със стрелите. Без да поглежда повече към мен, той взе една стрела, въздъхна и я пусна към центъра на мишената. Беше поразителен, загадъчен и секси, а аз бях то-о-олкова далеч от това. Обърнах се и си казах, че непременно трябва да обуздая хормоните си. После тръгнах към вратата. В този момент замръзнах на място, защото го чух да се закашля. Помислих си, че ако изчакам една секунда, следващият звук, който ще чуя, ще бъде специфичното туп от стрелата, която е уцелила центъра на мишената за пореден път.

Той отново се закашля. Този път чух ужасна задавяща кашлица. А после миризмата ме връхлетя. Красивата и ужасяваща миризма на прясна кръв. Стиснах зъби, за да потисна гнусното си желание.

Не исках да се обръщам. Искаше ми се да избягам навън, да се обадя на някой за помощ и никога повече да не се връщам. Не исках да ставам свидетел на това, което знаех, че предстои.

— Зоуи! — извикай той с уста, пълна с кръв, и глас, изпълнен със страх.

С усилие се заставих да се обърна.

Старк вече беше паднал на колене. Стоеше приведен напред и повръщаше кръв върху златистия пясък на пода. Дукесата виеше ужасяващо и въпреки че се давеше в кръв, той протегна ръка и погали кучето си. Чувах как й шепне в промеждутъците от кашлица, че всичко ще бъде наред.

Затичах се към него.

Той падна и аз едва успях да го хвана и да го сложа да легне в скута ми. Свалих пуловера му и започнах да попивам с него кръвта, която излизаше от очите, устата и носа му.

— Не! Не искам това да се случва точно сега. — Той млъкна и изкашля още повече кръв. — Не искам да си отивам толкова скоро, след като те срещнах.

— Аз съм тук. Не си сам. — Опитвах се да звуча спокойно, но се разкъсвах вътрешно. Моля те, не го вземай! Моля те, спаси го! — крещях наум.

— Добре — прошепна той и се закашля. Нови струйки кръв бликнаха от носа и устата му. — Радвам се, че си тук. Ако е това, което трябва да се случи, радвам се, че все пак си с мен.

— Шт! Ще извикам помощ. — Затворих очи и направих първото нещо, което ми дойде наум. Повиках Деймиън. Замислих се силно за въздух, вятър и за топлия и приятен летен бриз. Веднага усетих отклик и топлият вятър задуха в лицето ми. Доведи веднага Деймиън тук и нека да повика помощ. Вятърът се завихри около мен като торнадо и изчезна изведнъж.

— Зоуи! — извика Старк и отново се закашля.

— Не говори. Пази си силите — казах аз и отметнах мократа му коса назад.

— Ти плачеш… — каза той. — Не плачи.

— Аз… не мога да спра.

— Трябваше да целуна не само ръката ти… въпреки че нямах повече време — прошепна той между влажните и болезнени вдишвания. — Вече е твърде късно…

Вгледах се в очите му и напълно забравих за останалия свят. В този момент знаех само, че държа Старк в обятията си и ще го загубя много скоро.

— Не е твърде късно.

Наведох се и притиснах устни към неговите. Той ме обгърна с ръка, все още достатъчно силен, за да ме притисне към себе си. Сълзите ми се сляха с кръвта му, а целувката беше едновременно невероятна и ужасна. И твърде кратка.

Той отдръпна устните си от моите, обърна глава настрана и се закашля силно, като повърна адски много кръв.

— Ш-т — започнах да го успокоявам, а от очите ми се стичаха сълзи. Придърпах го по-близо и прошепнах: — Тук съм, няма да те оставя.

Дукесата започна да вие отчаяно и да се притиска в господаря си, наблюдавайки с панически ужас окървавеното му лице.

— Зоуи, трябва да ти кажа нещо, преди да си отида.

— Не се притеснявай, слушам те.

— Трябва да ми обещаеш две неща — каза той с отпаднал глас. Закашля се и отново се извърна настрани. Подпрях го за рамото и го завъртях обратно към себе си. Той трепереше и беше толкова пребледнял, че изглеждаше почти прозрачен.

— Да, каквото поискаш.

Една окървавена ръка се протегна и докосна бузата ми.

— Обещай, че няма да ме забравиш.

— Обещавам — казах аз и притиснах бузата си към ръката му. — Той се опита да избърше сълзите ми, от което се разплаках още по-силно. — Не бих могла да те забравя.

— Обещай ми, че ще се грижиш за Дукесата.

— За кучето? Но…

— Обещай ми! — Гласът му отново се изпълни със сила. Не позволявай да я пратят при някой непознат. Най-малкото, тя те познава и знае, че ти имам доверие.

— Добре. Да, обещавам. Не се тревожи.

Като получи и това обещание, той сякаш изведнъж рухна.

— Благодаря ти. Просто исках ние…

Гласът му заглъхна и той затвори очи. Алени сълзи се застичаха по лицето му и изглеждаше необичайно спокоен. Единственото движение в тялото му беше в гръдния му кош, докато се опитваше да си поема дъх въпреки кръвта, изпълнила дробовете му.

Изведнъж се сетих нещо и ме обзе надежда. Дори и да не бях права, Старк трябваше да знае.

— Старк, чуй ме. — Той не реагира по никакъв начин и аз го разтърсих. — Старк!

Клепачите му леко се повдигнаха.

— Чуваш ли ме?

Той кимна едва доловимо. Кървавите му устни се разтеглиха в типичната му иронична усмивка.

— Целуни ме отново, Зоуи — прошепна той.

— Трябва да ме изслушаш. — Наведох се над него, така че да говоря на ухото му. — Това може би не е краят. В този «Дом на нощта», когато новаците умират, после се връщат към живота и минават през друг вид Промяна.

Той отвори очи.

— Аз… аз може да не умра?

— Не и окончателно. Тук новаците се връщат към живота. С най-добрата ми приятелка стана така.

— Тогава се грижи за Дукесата, ако мога, ще се върна за нея. И за теб…

След тези думи от очите, носа и устата му бликна ален поток. Той нямаше сили да говори и единственото, което можех да направя, беше да го притискам към себе си силно, докато животът се изплъзваше от тялото му. Тъкмо поемаше последния си дъх, когато Деймиън, последван от Дракона Ланкфорд, Афродита и Близначките, нахълтаха в сградата.

Тринадесета глава

Афродита стигна до нас първа. Помогна ми да се изправя на крака, а безжизненото тяло на Старк се изплъзна от скута ми.

Имаш кръв по устата — прошепна ми тя и ми подаде кърпичка, която извади от чантата си.

Избърсах устата и очите си точно когато Деймиън стигна до нас.

— Ела с нас, ще те придружим до общежитието, за да се преоблечеш.

Деймиън ме хвана за ръка. Афродита направи същото с другата ми ръка. Близначките се бяха вкопчили една в друга и се опитваха да не заплачат.

Не след дълго пристигнаха някои от Синовете на Еребус с носилка и одеяло. Афродита и Деймиън се опитаха да ме изведат от сградата, но аз се съпротивлявах. Плачех, докато гледах как воините слагат подгизналото от кръв тяло на Старк в носилката и го покриват с одеялото през глава.

Дукесата вдигна муцуната си право нагоре и започна да вие пронизително. Звукът беше ужасен. Воят й изпълни нощта с тъга, самота и загуба. Близначките избухнаха в сълзи. Чух Афродита да казва:

— О, боже, това е толкова ужасно.

Деймиън прошепна:

— Горкото момиче…

Той също се разплака. Нала се доближи до виещото куче и го гледаше с огромни и тъжни очи, сякаш не знаеше какво да направи.

Аз също не знаех какво да направя. Бях вцепенена, въпреки че не можех да спра да плача, но бях готова да се отскубна от приятелите си и да отида при Дукесата, за да се опитам да я успокоя. В този момент влезе Джак и се спря поразен. Сложи ръка на устата си, за да не извика от ужас. Деймиън ме пусна, за да отиде при приятеля си, а Джак се спусна към Дукесата и падна на колене до нея.

— Миличка, сърцето ми се къса за теб! — каза той на кучето.

Дукесата обърна муцуната си към него и го загледа продължително. Нямах представа, че кучетата могат да плачат, но се заклевам, че това куче плачеше. От очите му се стичаха тъмни, влажни струйки.

Джак също плачеше, но гласът му прозвуча твърдо:

— Ако дойдеш с мен, няма да допусна да бъдеш самотна.

Кучето пристъпи бавно напред, сякаш остаряло с години за последните десет минути, и отпусна главата си на рамото на Джак.

През сълзи видях как Дракона Ланкфорд докосна Джак по рамото.

— Заведи я в стаята си. Ще се обадя на ветеринарен доктор, който ще й даде нещо, за да заспи. Остани с нея. Тя страда не по-малко от котка, която е загубила своя вампир. Много е привързана. Ще й бъде трудно да приеме такава загуба.

Аз… ще остана с нея — каза Джак, подсмърчайки. После прегърна кучето с две ръце, а воините понесоха тялото на Старк.

Тъкмо стигнаха до вратата, когато се появи Неферет. Изглеждаше уплашена и задъхана.

— О, не! Кой е?

— Новото момче, Джеймс Старк — каза Дракона.

Неферет се доближи то носилката и повдигна одеялото. Всички погледнаха към Старк, но аз нямаше да издържа отново гледката на мъртвото му лице, затова погледнах към Неферет. Бях единствената, която видя триумфиращото й изражение и неприкритата радост на лицето й. После тя си пое дълбоко дъх и отново се превърна в загрижената Висша жрица, натъжена от загубата на свой ученик.

Идваше ми да повърна.

— Отнесете го в моргата. Искам да съм сигурна, че за него са положени всички грижи. — Без да поглежда към мен, тя изстреля: — Зоуи, погрижи се за кучето на момчето. — После махна с ръка на воините да отнесат тялото.

В първата секунда не можех да кажа нищо. Нейната безсърдечност и шокът от смъртта на Старк ме оставиха безмълвна. Предполагам, че някаква част от мен, особено в такъв тежък момент, все още искаше тя да е жената, на която вярвах, когато я видях за пръв път. И майката, която ще ме обича такава каквато съм.

Гледах как отнасят тялото на Старк и забърсах очите с опакото на ръката си. Имаше хора, които се нуждаят от мен. Хора, на които бях дала обещания. Време бе да се примиря с факта, че Неферет е наш враг, и да престана да бъда слаба.

Обърнах се към Деймиън:

— Остани с Джак тази вечер. Той се нуждае от теб повече отколкото аз.

— Сигурна ли си?

— Аз ще се погрижа за нея — каза Афродита.

— Ние също — намесиха се Близначките.

Деймиън кимна, прегърна ме силно и отиде при Джак. Наведе се към кучето и в началото колебливо, но после по-решително, го погали по главата.

Цялата си в кръв, знаеш ли? — каза Афродита и откъсна вниманието ми от сърцераздирателната сцена между Деймиън и Дукесата.

Погледнах се. Престанах да усещам миризмата на кръв, откакто целунах Старк. Бях изхвърлила от ума си мисълта за кръв, защото сладостта й би ме подлудила. Сега с изненада забелязах, че целите ми дрехи са тъмночервени и пропити с кръв.

— Трябва да съблека тези дрехи — казах аз и гласът ми потрепери повече, отколкото ми се искаше. — Трябва да си взема душ.

— Ела е мен, ще те заведа в моя СПА център — каза Афродита.

— СПА център? — попитах аз изумено, без да мога да си напрегна мозъка достатъчно, че да разбера за какво говори. Старк току-що умря в ръцете ми, а тя иска да ходя на СПА.

— Не съм ли споменавала, че си сложих нов душ в банята?

— Може би Зи иска да се изкъпе в собствената си баня — предположи Шоуни.

— Да, и да е заобиколена от собствените си вещи — допълни Ерин.

— А може пък да не иска да си спомня, че последния път, когато измиваше кръв от себе си и остана сама, беше когато най-добрата й приятелка умря в ръцете й. — Афродита замълча за миг, а после добави самодоволно: — Освен това се обзалагам, че няма къде другаде да ползва «Виши» душ, защото моят е единственият в училището.

— «Виши» душ? — възкликнах аз.

— Звучи ми като сцена от рая — въздъхна Шоуни.

— Това е една от екстрите да си адски богат и много, много разглезен — каза Афродита.

— Е, Зи — започна Ерин, като гледаше ту мен, ту Афродита. — Може би наистина трябва да отидеш. «Виши» душът е много ефикасно средство против стрес. Шоуни избърса последните си сълзи.

— А не може да се отрече, че имаш нужда от някоя релаксираща процедура след стреса, който преживя днес.

— Добре, ще отида с Афродита да се изкъпя. — Чувствах целувката на Старк върху устните си през целия път към общежитията, а зловещо грачене на гарван изпълваше нощта.

«Виши» душът се състоеше от четири големи душа (два отгоре и два отстрани), които пръскаха тонове гореща вода върху мен. Отпуснах се и оставих струята да отмие кръвта на Старк от тялото ми. Наблюдавах как водата се оцвети в червено, което избледня до розово, а после стана прозрачна, и мисълта как нищо не ми е останало от него, дори кръвта му, ме накара да заплача.

Изглежда много странно, защото го познавам от съвсем кратко време, но усещах липсата му така силно, сякаш беше оставила пропаст в сърцето ми. Как е възможно това? Как е възможно да ми липсва толкова, след като дори не го познавах? Или може би съм го познавала. Може би между хората се случват неща извън времето и пространството. Може би това, което се случи между нас двамата за тези няколко минути, е достатъчно за душите ни да се опознаят. Братя по душа? Възможно ли е?

Когато главата ме заболя от плач и сълзите ми пресъхнаха, аз излязох от душа.

Афродита беше закачила огромна бяла хавлия на вратата на банята и аз я облякох, преди да вляза в луксозната й стая. Не се изненадах, че Близначките са си тръгнали.

— Ето, изпий това — каза Афродита и ми връчи чаша червено вино.

Поклатих глава.

— Благодаря, но не обичам алкохол.

— Изпий го. Не е само вино.

— О… — Взех чашата и отпих внимателно, сякаш можеше да експлодира. И наистина стана така. Усетих експлозия в цялото си тяло. — Има кръв във виното. — Не го казах като упрек. Тя знаеше, че съм наясно с определението «не е само вино»

— Ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Както и това.

В края на масата имаше огромен чийзбургер от «Голдис», порция пържени картофи и кока-кола — с кофеин и захар.

Преглътнах и последната капка от виното и с изненада установих, че умирам от глад.

— Откъде знаеш, че обичам «Голдис»?

— Че кой не ги обича? Ужасно вредни са, затова прецених, че точно от това имаш нужда.

— Благодаря — казах аз с пълна уста.

Афродита ме изгледа недоволно, а после деликатно си взе няколко пържени картофчета и седна на леглото си. Замълча за известно време, а после с нетипично за нея колебание ме попита:

— Значи го целуна, преди да умре?

Не можех да погледна към нея, а бургерът изведнъж придоби вкус на картон.

— Да, целунах го.

— Добре ли си?

— Не. Нещо се случи между нас и… — Гласът ми се загуби и аз не можех да намеря точните думи.

— Какво ще правиш с него?

Погледнах я изненадано.

— Той е мъртъв. Нищо не мога да… — Изведнъж спрях. Как можах да забравя? Естествено, че тази смърт не е задължително да значи край. Не и тук, в «Дома на нощта» А после си спомних и още нещо.

— Аз му казах.

— За?

— Че може да се върне към живота. Преди да умре, му казах, че напоследък новаците умират, но след това се връщат и минават през друг вид Промяна.

— Което значи, че ако се събуди, една от първите му мисли ще е за теб и за това, че смъртта му може да не е окончателна. Да се надяваме, че Неферет няма да е там, за да го чуе.

Стомахът ме сви, отчасти поради страх, отчасти поради надежда.

— Добре, какво трябваше да направя? Да го оставя просто да умре в ръцете ми, без да му казвам нищо?

— Не знам — въздъхна тя. — Ти го харесваш, нали?

— Да. И не мога да си обясня защо. Искам да кажа, той бе съмнение е… ъъъ, беше готино момче. Но преди да умре, ми разказа някои неща за себе си и се получи нещо като връзка между нас. — Опитах се да си спомня какво точно ми разказа Старк, но всичко беше толкова объркано в главата ми… сцената със смъртта му и тази, в която го целунах, винаги изплуваха най-отгоре в мислите ми. Потръпнах и отпих голяма глътка кола.

— Е, какво ще правиш с него? — попита отново тя.

— Афродита, не знам! Какво очакваш, да отпраша към моргата и да попитам «Синовете на Еребус» дали не мога да поседя до Старк, защото може би ще се съживи по някое време?

След като го казах, осъзнах, че точно това ми се иска да направя.

— Това може би не е много добра идея — каза Афродита.

— Не знаем как се случва, след колко време и дали изобщо ще стане. — Замълчах и се замислих. — Почакай, ти каза, че си видяла Старк в едно от виденията за смъртта ми, нали така?

— Точно така.

— А какъв беше белегът на лицето му? Червен или син полумесец?

— Не си спомням — отвърна тя замислено.

— Как може да не си спомняш, ти каза, че го разпозна от видението си.

— Така е. Помня очите му и тези негови… страстни устни.

— Не говори така за него!

Тя ме погледна виновно.

— Извинявай. Ти наистина си падаш по него, нали?

— Не знам… не съм сигурна. Опитай се сега да си спомниш как изглеждаше той във видението ти.

Тя прехапа устни.

— Не помня почти нищо. Видях го само за миг.

Сърцето ми биеше лудо, а главата ми се замая от неочаквания лъч надежда.

— Но това значи, че ще се съживи. Видяла си го във видение от бъдещето, значи ще е тук и в бъдеще. Ще се върне!

Не е задължително — каза тя меко. — Зоуи, бъдещето е като река, непрекъснато се променя. Забрави ли, че видях теб два пъти как умираш? Веднъж сама, защото беше изоставена от приятелите си. Е, ти отново си обградена от своите трима мускетари. — Тя млъкна, а после добави: — Извинявай, знам, че ти се събра много напоследък. Не искам да звуча злобно. Но ето какво казвах. Заради тримата… заради това, че вече не си изолирана, това видение няма да се случи. Виж, бъдещето се променя. Когато получих видението със Старк, той още беше жив. Всичко това може да е различно вече.

— Но не е задължително, нали?

— Не, не е задължително. Но не възлагай надеждите си на това. Аз просто имам видения, не съм експерт по въпроса с връщането на новаците към живота.

— Значи ни трябва някой експерт по тази част. — Опитах се да не звуча прекалено обнадеждено, но по тъжния поглед на Афродита се досетих, че не съм успяла.

— Да, колкото и да не ми е приятно да го кажа, ще трябва да говориш със Стиви Рей.

— Ще й се обадя да се видим утре по време на посещението ни в «Улични котки» Мислиш ли, че ще можеш да занимаваш Дарий, докато поговоря с нея?

— О, моля ти се. Мога не просто да го занимавам, а да му взема акъла — измърка тя.

— Ох… Както и да е. Просто не искам да виждам или чувам какво ще му направиш. — Обзета от оптимизъм, аз посегнах към чашата с кола.

— Не се тревожи за това. Ще се постарая да останем насаме.

— Добре. — Тръгнах към вратата, но се сетих нещо. — Хей, а как се отърва от Близначките?

— Лесно. Казах им, че ако останат, ще трябва да си правим една на друга спа процедури и че аз ще съм първа.

— Ясно.

Изведнъж Афродита стана сериозна.

— Зоуи, не възлагай големи надежди за Старк. Знаеш, че дори да се съживи, може да не е същият. Стиви Рей каза, че червените новаци сега са по-добре, но не са съвсем нормални. Нито пък тя е.

— Знам всичко това, Афродита. Но все пак смятам, че Стиви Рей си е съвсем наред.

— Отново сме на различно мнение, но сега просто исках да ти кажа да внимаваш. Старк не е…

— Недей! — казах аз и протегнах ръка напред, сякаш за да спра думите й. — Остави ме да имам малко надежда. Иска ми се да вярвам, че нещата могат да се оправят.

— Знам, че искаш, и точно това ме притеснява — каза Афродита бавно.

— Вече съм прекалено уморена, за да говорим за това.

— Добре, разбирам. Просто си помисли за това, което ти казах. — Отворих вратата и тя добави: — Искаш ли да останеш да спиш тук? Няма да си сама.

— Не, но ти благодаря за поканата. Не съм съвсем сама в общежитието. — После сложих ръка на рамото й и добавих: — Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега се чувствам много по-добре.

Тя махна с ръка и погледна неловко. После се окопити и вече звучеше отново като себе си:

Не се тревожи за това. Просто не забравяй, че когато един ден станеш кралица, ще ми дължиш услуга.

Стиви Рей не вдигаше телефона си. Включваше ми се гласовата поща. Не оставих съобщение. Какво бих могла да кажа?

Здравей, Стиви Рей. Зоуи е. Едно момче току-що умря в ръцете ми и искам да знам какво ще се случи после. Дали ще се съживи като неживо кръвопиещо чудовище, или ще бъде просто леко странен, както казваш, че са в момента другите червени новаци? Или пък просто ще си остане мъртъв? Интересувам се, защото тъкмо се запознах с него, а вече го харесвам. Така че, обади ми се, когато можеш.

Не, просто няма да стане така.

Тръшнах се на леглото си и ми се прииска Нала да се появи отнякъде. В този момент котешката вратичка се отвори и чух познатото «мияу» Тя скочи на леглото ми, настани се върху гърдите ми и замърка силно.

— Много, много се радвам да те видя. — Започнах да я галя по главата и целунах бялото петънце над носа й. — Как е Дукесата?

Тя примига срещу мен, а после отново притисна главата си към врата ми и замърка силно. Приех го като отговор, че кучето е добре под грижите на Джак и Деймиън.

Почувствах се по-добре. Мъркането на Нала ми действаше страшно успокояващо. Опитах се да почета малко от книгата на любимата си вампирска авторка Мелиса Мар, но дори това не успя да задържи вниманието ми.

За какво мислех? За Старк, разбира се. Докоснах устните си, върху които все още усещах целувката му. Какво ставаше с мен? Как допуснах Старк да ми въздейства толкова силно? Добре, той умря в ръцете ми и това беше ужасно, наистина ужасно. Но имаше и нещо друго между нас или поне можеше да има. Затворих очи и въздъхнах. Не ми трябваше да мисля за друг, все още не бях забравила нито Ерик, нито Хийт.

А истината беше, че не бях забравила и Лорън. Не, не бях влюбена в него. Това, което не можех да забравя, е болката, която той ми причини. Сърцето все още ме болеше и не бях готова да допусна друго момче до себе си.

Спомних си как Старк хвана ръката ми и пръстите ни се сплетоха. Спомних си и докосването на устните му до кожата ми. По дяволите. Май никой не е казал на сърцето ми, че още не съм готова да допусна друг. А какво ще стане, ако Старк се върне. И още по-лошо, какво ще стане, ако не се върне? Омръзна ми да губя хора. Една сълза се откъсна от клепача ми. Забърсах я и притиснах Нала към себе си. Просто бях уморена. Имах ужасен ден. Утре няма да е така. Утре ще се видя със Стиви Рей и тя ще ми помогне да измисля какво да правя със Старк.

Но не можех да заспя. Мислите ми постоянно кръжаха насам-натам и се фокусираха върху грешките, които съм допуснала, и хората, които съм наранила. Дали Старк умря като някакъв вид наказание към мен заради това, което причиних на Ерик и Хийт?

Не! Поне това твърдеше рационалното ми мислене. Това е безумие! Никс не действа по този начин. Но гузната ми съвест нашепваше други, не особено приятни неща. Не можеш да си позволяваш да нараняваш хората така, както нарани Ерик и Хийт, без да си получиш заслуженото.

Стига! Освен това Ерик не изглеждаше толкова наранен днес. Всъщност изглеждаше като гадняр, а не като някой, на когото са му разбили сърцето.

Не, това дори не беше вярно. Аз и Ерик бяхме влюбени, когато му изневерих с Лорън. Какво да очаквам от Ерик? Да се разхожда наоколо, плачейки, да ме моли да се върна при него? Не, по дяволите! Аз го нараних, а той не се държа като гадняр. Просто се опитваше да защити сърцето си от мен.

Не се налагаше да се виждам с Хийт, за да се досетя, че съм разбила и неговото сърце. Познавах го твърде добре, за да мога да си представя точно колко съм го наранила. Той е част от живота ми, откакто за пръв път се прегърнахме в началното училище. Винаги е бил до мен. Отначало приятел от детинство, после гадже, а след това и човекът, с когото направихме Отпечатък, Обвързване, и чиято кръв исках да пия. Да не споменавам, че обвързването и пиенето на човешка кръв засяга сексуалните рецептори в мозъка, така че с него ми се искаше да правя доста повече неща от простото пиене на кръвта му. Да, знам, че звучи гадно, но поне съм честна със себе си.

И така, с Хийт имахме Отпечатък, но след това правих секс с Лорън (малко ми е странно, като си помисля, че вече не съм девствена — странно и някак плашещо), после пихме от кръвта си и между нас се получи нов Отпечатък. Той разруши обвързването с Хийт, което най-вероятно му е причинило невероятна болка. Оттогава не съм говорила с Хийт.

А Старк си мислеше, че е страхливец, задето не можеше да понесе болката. В сравнение с мен не бих го нарекла така. Зачудих се дали връзката между мен и Старк би се запазила, ако той разбере за нещата, които съм направила. Той беше напълно честен с мен, но аз не му казах абсолютно нищо за себе си.

А имаше какво да му кажа.

Избягвах Хийт, защото го нараних. А щом ще съм честна със себе си, трябва да призная, че причината да го избягвам е страхът ми от реакцията му. Хийт е човек, на когото може да се разчита. Досега разчитах, че е луд по мен. Можех да разчитам и на това, че ще бъде винаги до мен, когато имам нужда.

Изведнъж осъзнах, че точно сега имам нужда от него. Тази вечер се чувствах като пребита. Бях ужасно объркана и имах нужда да знам, че не съм загубила всички. Че поне един от тях все още ме обича, дори и да не го заслужавам. Телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. Грабнах го и набързо написах съобщението, преди да съм размислила.

Как си?

Започнах с най-обща реплика. Когато ми отговори… ако отговори, ще продължа нататък.

Обърнах се към Нала и се опитах да заспя. След много време, което ми се стори цяла вечност, погледнах часовника. Беше почти 8:30 сутринта. Значи при всички положения Хийт още спи. Сега е в коледна ваканция и щом не се налага да става за училище, задължително ще спи до обяд. Значи сега спи, повторих си упорито. Това не би имало значение преди, продължих в мислите си. Преди би ми отговорил на секундата и би започнал да ме уговаря да се видим. Хийт никога не би проспал съобщение от мен.

Може би трябва да му се обадя? И да чуя как ми казва, че не иска да ме вижда повече? Прехапах устни и се почувствах много зле. Не. Не, не мога да направя това. Не и след всичко, което се случи тази вечер. Не бих понесла да слушам как ще ми каже нещо злобно. И да го прочета ще ми е достатъчно неприятно.

Ако изобщо отговори.

Прегърнах Нала и се концентрирах върху мъркането й. Надявах се да успее да заглуши мълчанието на телефона ми. Утре, казах си аз и започнах да се унасям. Ако не получа отговор от него до утре, ще му се обадя.

Точно преди да заспя, чух зловещото грачене на гарван точно пред прозореца си.

Четиринадесета глава

Не се налагаше да си навивам часовника, за да стана точно в пет часа (училище започваме в осем вечерта и свършваме в три през нощта). Лежах в леглото си, галех Нала и се опитвах да не мисля за Старк, Хийт или за Ерик. Алармата ми звънна.

Уморена се запрепъвах из стаята, навлякох дънки и черен пуловер. Хвърлих един поглед в огледалото. Изглеждах ужасно. Трябваше най-сетне поне веднъж да се наспя като хората. Торбичките под очите ми изглеждаха огромни.

Нала изви гръб и засъска, когато някой почука на вратата.

— Зоуи, няма ли да побързаш малко?

Отворих вратата и видях раздразнената Афродита, облечена с много къса (и много красива) черна пола, виолетов пуловер и убийствени черни ботуши. С единия крак потропваше ядосано.

— Какво? — попитах аз.

— Знам, че и друг път съм те питала, но защо все се влачиш като дебелак на патерици?

— Афродита, много си гадна. Сигурна съм, че и друг път съм ти го казвала. И не съм толкова бавна, готова съм вече.

— Не си готова. Белегът ти се вижда.

— О, по дяволите! Забравих. — Машинално погледнах към челото й, където нямаше и следа от синия полумесец.

— Да, едно от предимствата да се преструвам на новак е, че не се налага да мисля за прикриване на белега, когато излизам. — Тонът й беше насмешлив, но виждах болката в очите й.

— Хей, не забравяй какво каза Никс. Ти все още си специална за нея.

Афродита завъртя очи.

— Да, специална. Както и да е. Не можеш ли просто да побързаш малко? Дарий вече чака, а ти все още не си казала на Шекина, че аз ще идвам с теб.

— А трябва и да закуся — казах аз, докато мажех фон дьо тен по челото си.

— Нямаме време за това. Трябва веднага да отидем в «Улични котки», преди тъпите хора да са затворили и да са се прибрали в тъпите си домове.

— И ти си тъп човек — прошепнах аз.

Аз съм специален човек — поправи ме тя и тихо продължи: — Кога е срещата ви със Стиви Рей? Нали няма да има нищо против малко да закъснеем?

— О, по дяволите. Не успях да се свържа с нея снощи.

— Не се изненадвам. Мобилните услуги в онези тунели са почти недостъпни. Ще отида да обясня на Дарий защо се бавиш. Ти й се обади отново. Дано този път да успееш да се свържеш.

— Добре.

— Хей, Зи — извика Шоуни, когато с Афродита минахме покрай кухнята.

— Как си тази сутрин? По-добре ли си? — попита ме Ерин.

— Да… благодаря ви, момичета — усмихнах се аз. Близначките са много корави. Една среща със смъртта не е достатъчна, за да ги извади от равновесие.

— Чудесно. Взели сме ти тук една купа с любимата ти зърнена закуска — каза Ерин.

— Ей, слабоумните Близначки! Искате ли да ми направите педикюр довечера? Можем да направим среща в стаята ми, имам ужасен мазол на десния крак. — Афродита повдигна ботуша си и се престори, че ще го събуе.

— За теб също сме приготвили закуска, Афродита — каза Ерин.

— Да, една купа от любимото ти мюсли «Граф Скапанякула» — добави Шоуни.

— Не сте особено забавни. Зоуи, ще взема Дарий и ще те чакаме на паркинга. Не се бави. — Тя отметна коса и тръгна.

— Мразим я тази — казаха Ерин и Шоуни едновременно.

— Знам — въздъхнах аз. — Но тя беше наистина много мила с мен снощи.

— Сигурно защото страда от сериозно разстройство на личността — предположи Ерин.

— Да, предполагам, че е от онези хора с раздвоено съзнание — допълни Шоуни. — Да се надяваме, че ще я приберат скоро.

— И аз си мислех същото, сестра ми. Харесва ми, че винаги гледаш на нещата откъм хубавата им страна.

— Зи, ето ти закуската.

Погледнах примамливата купа.

— Нямам време за ядене. Трябва да ходим в «Улични котки» и да се заемем с благотворителността.

— Трябва да им предложиш да направим една благотворителна разпродажба — каза Ерин.

— Да. Трябва да направим сериозно прочистване, за да се подготвим за предстоящите сезонни разпродажби. Можем да продадем старите обувки, за да освободим място за новите — каза Шоуни.

— Това не е лоша идея. Освен това разпродажбата в «Улични котки» ще е на закрито и слънцето няма да ни пречи — добавих аз.

— Сестра ми, да идем за обувките.

— Готова съм. Чувам, че през новия сезон на мода ще е цвят металик.

Оставих ги да си говорят за обувки и излязох.

«Синът на Еребус», който пазеше общежитието, не беше Дарий, но беше също толкова висок и гледаше не по-малко лошо. Той ме поздрави и аз продължих по алеята към сградата на училището. Звъннах на Стиви Рей и за щастие тя отговори веднага:

— Здравей, Зоуи!

— О, слава богу. — Не казах името й и внимавах да говоря тихо, защото се разминавах с много ученици по пътеката. — Опитах се да ти се обадя по-рано, но не успях да се свържа.

— Съжалявам. Долу обхватът е много слаб.

Въздъхнах. Ще трябва да направим нещо по въпроса, но точно сега не можех да мисля за това.

— Нищо. Можеш ли да излезеш и да се срещнем при «Улични котки» след малко?

— «Улични котки»? Къде е това?

— Онази готината тухлена сграда точно зад ресторанта «При Чарли» на улица «Шеридан» Можеш ли да дойдеш там?

— Да, предполагам. Ще се наложи да взема автобуса, така че може и малко да се забавя. Чакай, не можеш ли да дойдеш да ме вземеш с колата?

Отворих уста да й обясня защо не мога и също така защо е толкова важно да говоря с нея, когато през телефона чух някъде около нея някакъв писък, последван от зловещ смях.

— Ъъъ, Зоуи, трябва да затварям.

— Стиви Рей, какво става?

— Нищо — каза тя бързо.

— Стиви Рей… — започнах аз, но тя ме прекъсна. — Никого не ядат, наистина! Но трябва да се уверя, че момчето от доставката на пицата няма да си спомня много подробности от конкретно тази доставка. Ще се видим при котките, чао.

И тя затвори. Прибрах телефона си и ми се прииска да се свия в ембрионална поза и да заспя. Вместо това продължих по алеята към централния вход на училището. Понеже нямаме точно офис, ролята на секретарката се изпълнява от една млада вампирка на име Тейлър. Тя не е точно секретарка, а по-скоро служителка на Никс. Деймиън ми обясни, че част от обучението за жрица включва различни административни услуги за «Дома на нощта» Вдига телефона, прави ксерокопия и изпълнява поръчки за преподавателите, когато не е заета в храма с приготовления за ритуалите.

— Здравей, Зоуи — поздрави ме тя с нежна усмивка.

— Здравейте, госпожице Тейлър. Искам да говоря с Шекина за посещението ни в «Улични котки», но нямам представа къде да я намеря.

— Тя се настани в залата, където се провеждат събранията, и я направи свой кабинет. Можеш да я намериш там, понеже първият час все още не е започнал.

— Благодаря.

Забързах към коридора, завих наляво и се качих по витите стълби, които водеха към библиотеката и съответно към залата за събранията. Не бях сигурна дали мога просто да вляза и тъкмо посегнах да почукам, когато отвътре се чу:

— Можеш да влезеш, Зоуи.

Боже, вампирите така ме плашат със способността си да познават кой ги търси, преди да са погледнали. Отворих решително и влязох.

Шекина носеше черна рокля, направена сякаш от кадифе, а на гърдите имаше сребриста бродерия на Никс с вдигнати към луната ръце. Тя ми се усмихна, а аз онемях пред екзотичната й красота, както и от зрелостта и мъдростта, които излъчваше.

— Добра среща, Зоуи — поздрави ме тя.

— Добра среща — отвърнах машинално.

— Как си днес? Чух за момчето, което е починало снощи, и разбрах, че си станала свидетел на смъртта му.

Преглътнах тежко.

— Да, бях със Старк, когато почина. Днес съм добре, доколкото е възможно.

— Все още ли искаш да посетиш «Улични котки»? Знаеш, че може да е трудно при първото посещение.

— Знам, но все още искам да го направя. Ще ми е приятно да бъда заета с нещо.

— Добре тогава.

— Бих искала Афродита да дойде с мен, ако няма проблем.

— Тя беше момичето е дарба за елемента Земя, нали?

Кимнах нервно и отвърнах:

— Земята е елементът, с който Никс я дари. — Така практически това не беше лъжа.

— Земята има успокояващо въздействие. Обикновено тези, които притежават тази дарба, са сериозни и надеждни. Направила си добър избор за придружител, млада жрице.

Положих всички усилия да не изглеждам виновна. Афродита — сериозна и надеждна? Както Близначките биха казали: «О, моля ви се!»

— Е, тя и Дарий ме чакат на паркинга. По-добре да тръгвам.

— Само още една минутка. — Шекина взе някакъв документ от бюрото пред себе си и ми го подаде. — Това е новата ти програма. С мое позволение Неферет те премести в шести курс по вампирска социология. — Тя се загледа в необичайния ми белег, вече запълнен, въпреки че съм все още новак. Да не споменаваме, че никой новак или вампир няма толкова татуировки като мен. Шекина не би могла да види тези, които бяха по раменете, гърба и кръста ми, но погледът й показваше, че знае за тях. — Ти си прекалено надарена, за да останеш в този нисък клас по социология. Според мен Неферет също е съгласна, че трябва да знаеш неща, които един третокурсник не е редно да знае.

— Да, госпожо — беше всичко, което можех да отвърна.

— Преместването ти в по-горен курс доведе до някои размествания в програмата ти. Имаш извинения за отсъствие от часовете до обедната почивка. Постарай се да се върнеш до тогава и да отидеш в съответния час.

Добре, ще се постарая. О, може ли да извините и отсъствията на Афродита?

— Да, разбира се, вече го направих.

Преглътнах тежко.

— Ами… благодаря. Както винаги се почувствах нервна от способността на вампирите да знаят нещата предварително. — Също така… Помислих си, че може да предложа на организацията да направи благотворителна разпродажба с вещи на наши ученици, а приходите да останат за тях. Мислите ли, че би било добра идея?

— Мисля, че е чудесна идея. Сигурна съм, че «Дъщерите и Синовете на мрака» имат много интересни неща за продаване.

Замислих се за купищата дизайнерски обувки на Близначките, за колекцията с фигурки от «Междузвездни войни» на Ерик (кой знае, може да ги е надраснал вече като възрастен вампир) и манията на Деймиън да събира плетени конопени колиета. Нямаше как да не се съглася с нея.

— Да, интересни е много точно определение.

— Давам ти възможност сама да решиш как искаш да организираш своята благотворителна дейност. Съгласна съм с теб, че взаимодействието с местни организации ще ни бъде от полза. Разделението води до невежество, а невежеството подхранва страховете. Аз лично вече започнах работа с местната полиция във връзка с убийствата и съм съгласна с тях, че прилича на деяние на много малка група фанатици. Имам някои съмнения за взаимодействието ти с хора точно сега, но вярвам, че можеш сама да прецениш риска.

— Да, така е.

— А и ще бъдеш добре защитена в компанията на Дарий.

— Да, той е като планина — казах аз, без да се замисля, а после се изчервих заради глуповатото си сравнение.

Шекина се усмихна:

— Определено прилича на планина.

— Е, време е да тръгвам. Ще ви държа в течение как вървят нещата с «Улични котки»

— Да, ще чакам утре да ми разкажеш как е минало. Като стана дума за утре, реших да направим специален ритуал за Нова година, в който да акцентираме върху изчистване на негативната енергия от училището. След смъртта на двамата учители, а сега и на това момче, имаме нужда от силно и цялостно пречистване. Чух, че ти си много добра в този тип ритуали, защото си израснала с културата на своите предци от племето чероки.

— Да! — Не можах да прикрия изненадата в гласа си. — Баба ми все още живее според традициите и културата на предците си.

— Добре. Значи разчитам на теб и на групата ти от много надарени приятели да направите пречистващия ритуал. Утре е Нова година, така че е най-добре да планираме началото на ритуала за полунощ. Предлагам да го направим до източната стена.

— До източната стена? Но там е… — не можах да продължа, защото ми се догади.

— Да, там беше открито тялото на професор Нолън. Но също така това е и място с голяма сила и трябва да бъде център на нашия пречистващ ритуал.

— Неферет не направи ли точно това, когато извърши ритуал на същото място? — Тя беше организирала нещо като погребален ритуал на мястото, където намерихме тялото на професор Нолън. Тогава Неферет направи заклинание върху цялото училище, така че да може да усеща, когато някой прекрачи границите на влизане или на излизане.

— Пречистването и защитата са две различни неща, Зоуи. Неферет се фокусира върху защитата в своя ритуал, което е съвсем разбираемо предвид тази голяма трагедия. Но имахме време да прочистим умовете си и сега трябва да погледнем към бъдещето. А за целта трябва да пречистим миналото. Разбираш, нали?

— Така ми се струва.

— Очаквам с нетърпение твоя ритуал — каза тя.

— Аз също — излъгах.

— Бъди бдителна и мъдра днес, Зоуи.

— Ще направя всичко по силите си. — Поклоних се с уважение и си тръгнах.

Сега пък трябваше да правя пречистващ ритуал за цялото училище. Без елемента Земя, въпреки че никой още не знаеше, че Афродита е лишена от тази дарба. Всъщност никой още не знаеше, че Афродита е човек. О, по дяволите, май сериозно съм загазила. Отново.

Петнадесета глава

За да се разсея от притесненията покрай предстоящия ритуал, реших да разгледам новата си програма. Е, Шекина беше права. Това преместване по социология в шести курс беше разбъркало напълно всичките ми часове. Актьорското майсторство беше преместено от втори на пети час, точно преди ездата.

— Чудесно — промърморих. Сега, освен за пречистващ ритуал, ще трябва да мисля и за часа при Ерик.

Стомахът ми се сви на топка, но в този момент видях Афродита и Дарий да седят в една много готина черна тойота «Лексус» Всъщност забелязах Дарий и огромното му мускулесто тяло. Афродита стоеше в сянката му и пърхаше с мигли.

— Извинявам се, че закъснях толкова — казах аз и седнах на задната седалка.

Афродита, която се беше настанила отпред, ми каза небрежно:

Е, не се тревожи, няма проблем.

— О, Афродита — казах аз с възможно най-нежен глас, след като Дарий запали колата. — Трябва да си запишеш нещо в календара с ангажиментите за утре около полунощ.

— Какво? — Тя се обърна към мен и ми хвърли поглед, който ясно показваше, че предпочита да потъна някъде в тапицерията на колата и да ги оставя насаме с Дарий.

— Утре, в полунощ, ти, аз, Деймиън и Близначките ще трябва да направим голям кръг и пречистващ ритуал пред цялото училище.

Сините й очи станаха кръгли.

— Ще стане… — започна тя и звучеше на ръба на истерията.

— … много забавно — довърших аз, преди тя да успее да каже голям резил.

— Очаквам го е нетърпение — каза Дарий и се усмихна мило на Афродита. — Силата на вашия кръг е невероятна.

Видях как Афродита придоби максимално спокойно изражение и когато се обърна към Дарий, звучеше и изглеждаше съвсем обикновено:

— Да, невероятна е една много подходяща дума, с която да го опишем.

— Никога не съм виждал толкова много надарени новаци — рече Дарий.

— Ти дори не предполагаш колко съм надарена — каза тя, като се наклони към него и се засмя.

Да, помислих си аз, докато дъвчех нервно устните си и се притеснявах, а Афродита се сваляше с Дарий. Нито той, нито останалите, с изключение на Стиви Рей, са наясно какво всъщност става. Не че ние трите изобщо знаехме какво точно става, още повече, че ще се наложи да правим магически кръг без един от елементите. Спомних си какво се случи, когато Афродита се опита да призове Земята, и ми се струва, че за всички ще бъде очевидно, че тя вече няма дарба за този елемент. А как ще обясним това?

Деймиън и Близначките сигурно отново ще побеснеят, задето съм запазила тази тайна от тях. Идеално.

Имах нужда от нещо, което да отвлече вниманието на всички, и никой да не забележи липсата на единия елемент. Е, не точно. Всъщност се нуждаех от почивка. Или от успокоително.

Бръкнах в чантата си и потърсих хапче, но не успях да намеря. Естествено успокоителните не действат особено на новаците и вампирите, така че едва ли би ми помогнало. Явно няма какво да ми помогне, най-много да си докарам още проблеми и стрес, а за капак и някое разстройство.

Дарий без проблем откри сградата на «Улични котки» Беше уютно изглеждаща, квадратна тухлена постройка с голяма витрина, отрупана с котешки стоки. Казах си, че трябва да купя подарък за Нала. Тя и без това е достатъчно ревнива дори без да й изневерявам (в превод ще мириша на хиляди други котки), задължително трябва да й занеса подарък.

Дарий ни отвори вратата и ние с Афродита влязохме в силно осветения магазин. И тримата носехме очила, но въпреки това светлината беше прекалено силна. После погледнах към Афродита и се досетих, че на нея не би трябвало да й пречи.

— Добре дошли в «Улични котки» Това първото ви посещение ли е?

Отместих поглед от Афродита към… Монахиня? Примигах от изненада и ми се прииска да разтъркам очи. Монахинята ми се усмихна от мястото си зад щанда. Имаше дълбоки кафяви очи и изглеждаше жизнена и изненадващо спокойна, въпреки че беше възрастна. Носеше типичната черно-бяла униформа.

— Госпожице? — обади се тя отново, без да сваля усмивката от лицето си.

— О, аха, искам да кажа, да. Това е първото ни посещение. — Не започнах особено брилянтно. Мисълта ми препускаше. Какво прави тук тази монахиня? С периферното си зрение видях друга жена с типичната черно-бяла роба и осъзнах, че тук има и други монахини. Но как така? Сигурно са цяла групичка. Дали ще откачат, като разберат, че вампири новаци искат да подпомагат организацията им?

— Чудесно тогава. Винаги приветстваме новите посетители. Какво можем да направим за вас?

— Не знаех, че сестри от бенедиктинския орден се занимават с «Улични котки» — заяви Афродита.

— Да, ние движим тази организация вече от две години. Котките са много духовни създания, не мислите ли?

Афродита изсумтя.

— Духовни? Били са убивани заради това, че са принадлежали на вещици и са имали връзки с дявола. Ако черна котка им мине път, хората смятат, че е на лош късмет. Това ли имате предвид под духовни?

Идваше ми да я зашлевя заради неуважителния тон, но монахинята не показа да се е засегнала.

— Не ви ли се струва, че това е, защото котките винаги са били асоциирани с жените? Особено с мъдрите жени. Така че е нормално в едно патриархално общество някои хора да намират нещо зловещо в котките.

Усетих изненадата на Афродита.

— И аз си мисля същото. Изненадана съм, че и вие сте на това мнение — призна си тя.

Забелязах, че Дарий е престанал да се преструва, че разглежда магазина, и се заслуша с интерес в разговора.

— Госпожице, само защото имам специална забрадка на главата си, не значи, че съм спряла да използвам разсъдъка си. И мога да ви уверя, че съм имала много повече неприятни преживявания, свързани с мъжкото господство, отколкото вие. — Усмивката й направи думите не толкова остри, колкото биха могли да прозвучат.

— Забрадка! Точно така се казваше — чух се как избърборих, преди да мога да се спра, а после се изчервих.

— Да, точно така се нарича.

— Извинявам се. Аз… аз никога не съм срещала монахиня досега — казах и още повече се изчервих.

— Не се изненадвам. Вече не сме останали кой знае колко много. Аз съм сестра Мери Анджела, игуменка на нашето малко абатство и управителка на «Улични котки» — Тя се обърна към Афродита с усмивка: — Разпознахте ордена ни, защото сте католичка, нали?

Афродита се засмя:

— Определено не съм католичка. Аз съм дъщерята на Чарлз Лафонт.

Сестра Мери Анджела кимна с разбиране.

— Аха, нашият кмет. В такъв случай сте наясно с благотворителната дейност, която нашият орден извършва. — После тя повдигна вежди, защото осъзна какво друго означава това, че Афродита е дъщеря на кмета. — Вие сте вампир новак.

Не звучеше особено ужасена и аз реших, че сега е моментът да обясним на монахинята, че Сатаната е влязъл в дома й.

— Да, Афродита е вампир новак, а аз съм Зоуи Редбърд, също вампир новак и лидер на «Дъщерите на мрака»

Изчаках експлозията, която обаче не последва. Сестра Мери Анджела замълча за миг. После хвана ръката ми и сърдечно я стисна.

— Поздравления, Зоуи Редбърд. Тя огледа внимателно Дарий. — Изглеждате ми възрастен за новак.

Той кимна и се поклони леко.

— Много сте наблюдателна, жрице. Аз съм възрастен вампир, «Син на Еребус».

— О, великолепно.

Той я нарече жрица. Отново очаквах да последва буря и отново това не се случи.

— Аха, разбирам. Вие придружавате момичетата. — Тя се обърна отново към мен: — Това, предполагам, означава, че вие двете трябва да сте много важни, щом ви се оказва такова внимание.

— Ами, както казах, аз съм лидер на «Дъщерите на мрака» и…

— Важни сме — прекъсна ме Афродита. — Но не това е основната причина Дарий да ни придружава. През последните два дни бяха убити двама вампири и нашата Висша жрица не би ни пуснала да излезем без охрана.

Изгледах Афродита изумено. Въобще нямаше задръжки днес.

— Двама вампири са били убити? Чух само за едно убийство.

— Нашият най-голям поет беше убит преди два дни — казах аз. Не можех да изрека името му.

Сестра Мери Анджела изглеждаше потисната.

— Това е ужасна новина. Ще се помоля за душата му.

— Ще се молите за вампир?

Въпросът изскочи от устата ми без предупреждение и аз отново се изчервих.

— Разбира се. Сестрите ми също ще го направят.

— Извинявам се, не искам да бъда груба, но вие не смятате ли, че всички вампири ще горят в ада, защото се кланят на друга богиня? — попитах аз.

Дете мое, аз вярвам, че вашата Никс е просто друго въплъщение на нашата пресвета Дева Мария. Също така искрено вярвам в Евангелието на Матей 7:1, където се казва: «Не съдете, за да не бъдете съдени.»

— Жалко, че вярващите не са като вас — казах аз.

— Някои са, дете мое. Не поставяй всички под общ знаменател. Не забравяй, че да не съдиш се отнася и за двете страни. Е, с какво можем да бъдем полезни на «Дома на нощта»?

Умът ми все още се затрудняваше да осмисли факта, че тази монахиня няма никакъв проблем с вампирите, но се постарах да се концентрирам и да й отговоря:

— Като лидер на «Дъщерите на мрака» си помислих, че ще е добра идея да се заемем с благотворителна дейност на местно ниво.

Сестра Мери Анджела се усмихна широко.

— И се сетихте за уличните котки.

Отвърнах на усмивката й.

— Истината е, че аз бях белязана съвсем скоро и си помислих колко е странно, че училището ни се намира в центъра на Тулса, а ние сме така изолирани от града. Просто не ми изглеждаше редно. — Беше ми много лесно да разговарям с нея. — Това ме доведе тук. — С периферното си зрение видях как Афродита се намръщи и добавих: — Нас. Това ни доведе тук. Решихме, че ще е добре, ако станем доброволци и помагаме за котките, а също и да даряваме пари за организацията. Можем също така да организираме разпродажба на употребявани вещи и да ви дарим печалбата.

— Винаги имаме нужда от пари и от опитни доброволци. Имате ли си котка, Зоуи?

— Всъщност Нала ме има и щеше да ви го покаже, ако беше тук — засмях се аз.

— А вие? — обърна се тя към Дарий.

— Котката ми се казва Нефертити, най-красивото животно на света. Избра ме за свой собственик преди шест години.

— А вие?

Афродита изглеждаше, сякаш не я свърта на едно място, и аз изведнъж осъзнах, че никога не съм я виждала с котка.

— Не, нямам — отвърна тя. И тримата я погледнахме учудено, а тя продължи: — Не знам защо никоя котка не ме е избрала.

— Да не би да не харесваш котки? — попита монахинята.

— Харесвам ги горе-долу. Но, изглежда, те не ме харесват.

Възкликнах от изненада и Афродита ме изгледа накриво.

— Това не е проблем — каза сестра Мери Анджела. — Спокойно можете да станете доброволец, ако имате желание.

Явно жената не се шегуваше, че ще ни намери работа. Казах й, че разполагаме с няколко часа, преди да се наложи да се връщаме на училище. Афродита веднага се залепи за Дарий, за да изпълни своята част от сделката и да го отвлича, докато аз се видя със Стиви Рей (която все още никаква не се задаваше). Сестра Мери Анджела ги прати при котките, за да изчистят сандъците с пясък и заедно с другите две сестри на смяна в момента, сестра Бианка и сестра Фатима, да срешат котките. Сестра Мери Анджела ни представи на другите две монахини толкова небрежно, сякаш е най-нормалното нещо на света вампири новаци (с прикрити татуировки), да бъдат доброволци в тяхната организация. Не съм от бавно загряващите и вече ми стана ясно, че тези монахини са доста различни от обикновените вярващи, като ужасния ми втори баща и подлизурковците му (благодаря на Деймиън за обогатения ми речник).

Явно монахините бяха получили голяма доставка с котешки играчки огромна кутия с над двеста пернати и мишеподобни предмети за забавление на котки, и сестра Мери Анджела ми поръча да въведа всяка вещ в компютъра. Набързо ми обясни как се работи с програмата, която използват, а накрая ме закопа с изявлението, че магазинът работи до късно и аз ще трябва да се оправям с него. После изчезна в кабинета си, който се намираше от другата страна на помещението, в което живееха очакващите осиновяване котки.

Е, не може да се каже, че точно ме остави да се разпореждам. Можех да я видя през голямото стъкло, което заемаше почти цялата стена. А това значи, че и тя можеше да ме вижда. Изглеждаше много заета, говореше по телефона и се занимаваше с други важни административни дела, но забелязах, че често гледа към мен.

Не мога да отрека, че се зарадвах на отношението й. Не е нещо обичайно за монахиня, която се предполага да е омъжена за Господ, да се отнася с такова великодушие към вампири. Замислих се над думите й дали не поставям всички вярващи (с изключение на вярващите в Никс) под общ знаменател. Не обичам да си признавам, когато не съм права, особено предвид колко често напоследък ми се случва да не съм права, но тези монахини определено ме накараха да се замисля.

И така, размишлявах на религиозни теми доста по-дълго от обичайното и буквално бях затънала до гуша в котешки играчки, когато вратата се отвори и влезе Стиви Рей.

Усмихнахме се една на друга. Не мога да опиша колко ми е приятно да я виждам жива. Изглеждаше точно като моята Стиви Рей, с късата си къдрава коса, с типичните си трапчинки и с обичайната (за съжаление) риза, прибрана в дънките. Да, обичам това момиче, въпреки че няма грам моден вкус. Но не, няма да допусна Афродита с присъщата си злоба да ме кара да се съмнявам в най-добрата си приятелка. О, колко ми липсваше!

Хей, а чула ли си новините? — попита тя с типичния си провинциален акцент.

— Новини?

— Да, за…

Но в този момент ни прекъсна силно почукване по стъклото. Сестра Мери Анджела беше повдигнала въпросително вежди. Посочих към Стиви Рей и казах с устни «моя приятелка». Тя очерта с пръст въображаем полумесец на челото си и посочи към Стиви Рей (която гледаше към сестра Мери Анджела с отворена уста). Кимнах енергично. Монахинята кимна леко в отговор, усмихна се и помаха на Стиви Рей, а после се върна към задълженията си.

— Зоуи — прошепна тя. — Това е монахиня.

— Да — отвърнах спокойно. — Виждам. Сестра Мери Анджела се грижи за това място. Има още две монахини с Афродита и Дарий. Взех я с мен, за да го държи настрана, като му се сваля.

— Брей! Афродита е толкова противна с нейните свалки. Но по-важното е… как така монахини? — Тя примига от учудване. — И знаят, че сме вампири новаци и така нататък?

Предполагам, че под «и така нататък» визираше себе си, така че кимнах. Е, не че съм тръгнала да обяснявам на монахинята за червените новаци.

— Да, те нямат нищо против нас. Смятат, че Никс е просто друго превъплъщение на Дева Мария. Освен това не се натискат да съдят никого.

— Аха. Допада ми тази част с несъденето на другите, но Никс и Дева Мария? Това е най-странното нещо, което съм чувала.

— Което го прави суперстранно, защото си представям, че да си мъртва, после нежива и накрая да се превърнеш в различен вид, означава да си преживял много странни неща, нали?

Стиви Рей кимна тържествено и добави:

— Толкова странни, че както би казал баща ми, изкъртих фаянса.

Поклатих глава и се засмях.

— Откачалка такава, толкова ми липсваше! — казах аз и я прегърнах силно.

Шестнадесета глава

Прегръдката ни беше прекъсната от досадния кикот на Афродита, който долетя от залата с котките. Със Стиви Рей се спогледахме отвратено.

— Какво каза, че прави тя там? И с кого?

Въздъхнах:

— Разрешава ни се да напускаме границите на училището само с охрана. Дарий е един от «Синовете на Еребус»

— Явно е готин, щом Афродита така си дава зор.

— Да, определено си го бива. Той каза, че ще ни придружи, а Афродита обеща, че ще го забаламосва, за да можем с теб да поговорим.

— Обзалагам се, че никак не й е лесно — каза Стиви Рей иронично.

— Моля ти се, знаем, че си пада малко леко момиче.

— Малко?

— Опитвам се да не бъда груба.

— Добре, добре. Значи тя ще забаламосва този готин воин, за да можем с теб да си поговорим?

— Да, и…

Сестра Мери Анджела отново почука по стъклото и каза достатъчно силно, че да я чуем:

— По-малко приказки, повече работа.

И двете кимнахме енергично, сякаш ни беше взела страха. (Е, в крайна сметка кой не се страхува от монахини?)

— Ти вади от кутията тези дребни мишеподобни котешки играчки и ми ги подавай, а аз ще ги въвеждам в компютъра. Ще си говорим, докато маркирам играчките.

— Добре — отвърна Стиви Рей и започна да ровичка в кутията.

— Спомена нещо за новини? — попитах я аз, докато кликвах с мишката.

— А, да. Просто няма да повярваш! Кени Чесни ще има концерт на новия стадион.

Погледнах я внимателно. А после още по-внимателно. И пак. Без да казвам нищо.

— Какво? Знаеш, че много си падам по него.

— Стиви Рей — успях да изрека най-после. — След всички ужасии, които се случват, не знам изобщо как успяваш да мислиш за този кънтри идиот.

— Вземи си думите обратно, Зи. Той не е идиот.

— Добре, вземам ги. Ти си идиотът.

— Чудесно — каза тя. — Но когато намеря начин как да прокарам интернет в тунелите, за да си купя билет онлайн, да не вземеш да поискаш да взема и за теб.

— Компютри? В тунелите?

— Монахини? В «Улични котки»?

Поех си дълбоко дъх.

— Добре, точка за теб. Всичко е много странно в момента. Нека да започнем отначало. Как си? Липсваше ми.

Намръщеното изражение на Стиви Рей изчезна и мигновено беше заменено от широка усмивка.

— Много съм добре. А с теб какво става? О, и ти ми липсваше много.

— Аз съм объркана и стресирана. Подай ми малко от лилавите пернати играчки, май изчерпахме мишките.

— Ами… тук е пълно с пернати… да започнем с тези — каза тя и започна да ми ги подава.

Определено не бих взела на Нала подобна играчка. Ще побеснее само като я види.

— От какво си объркана и стресирана? Обичайните неща или се е случило нещо?

— Случи се нещо. — Погледнах я в очите и казах тихо: — Снощи едно момче на име Старк умря в ръцете ми. — Изчаках, защото Стиви Рей потрепна така силно, сякаш думите ми я нараниха физически. Но трябваше да продължа: — Имаш ли някаква представа дали ще се съживи?

Първоначално тя не каза нищо и аз я оставих да си събере мислите на спокойствие, докато ми подаваше играчките. След известно време ме погледна.

— Иска ми се да ти кажа, че ще се върне и всичко ще е наред, но истината е, че не знам.

— Колко време ще отнеме да разберем?

Тя поклати глава и изглеждаше много разстроена.

— Не знам! Не мога да си спомня. Тогава времето течеше по различен начин за мен.

— Какво си спомняш? — попитах внимателно.

— Помня, че като се събудих, изпитвах невъобразим глад. Беше ужасно. Исках кръв. Тя беше там и ми даде. — Стиви Рей сбърчи лице. — Даде ми да пия от нея. Това беше първото нещо, което направих, след като се събудих.

— Неферет? — едва прошепнах името.

Тя кимна.

— А къде се намираше?

— В ужасната морга. Сещаш ли се, тя е отстрани до южната стена на училището. Има няколко бора. И пещ за кремиране.

Потръпнах. Знаех за пещта. Всички знаеха. Там се предполагаше, че отиват телата на мъртвите.

— И какво се случи после? Имам предвид, след като пи от нея.

— Тя ме заведе в тунелите при останалите. Доста често ни посещаваше. Понякога дори ни носеше бездомници, за да се храним. — Стиви Рей отклони погледа си, но успях да видя вината и болката в очите й. — Тя беше толкова добра. Да си спомня какво е вършила, когато беше лишена от своята човечност, сигурно е доста болезнено за нея. Много ми е трудно да мисля за това, Зоуи. А още по-трудно ми е да говоря за него.

— Знам. Извинявай, но е много важно. Трябва да знам какво ще се случи, ако Старк се съживи.

Стиви Рей ме погледна право в очите и изведнъж гласът й ми прозвуча някак чуждо:

Не знам какво ще се случи. Понякога не знам дори с мен какво ще се случи.

— Но ти сега си различна, мина през Промяната.

Изражението й се промени и видях гняв в очите й.

— Да, минах. Но нещата не са толкова прости както при нормалните вампири. Все още се налага да избирам човечността пред това, което е в мен, и този избор невинаги е така черно-бял, както си го представяш. — Изведнъж като че ли се сети нещо. — Каза, че името на момчето е Старк. Не помня ученик с такова име.

— Беше нов. Тъкмо пристигна от Чикаго.

— Какъв беше, преди да умре?

— Беше свестен — започнах аз машинално, а после спрях, защото осъзнах, че всъщност не съм го познавала добре. За пръв път се замислих дали привличането, което изпитвах към него, не замъглява впечатлението ми. Той ми сподели, че е убил ментора си, как можах да пренебрегна това толкова лесно?

— Зоуи, какво има?

— Бях започнала да го харесвам. Истински да го харесвам, но не го познавам много добре. — Изкушавах се да й разкажа всичко за него.

Изражението й омекна и тя отново изглеждаше като най-добрата ми приятелка.

— Ако те е грижа за него, трябва да отидеш до моргата и да го измъкнеш от там. Скрий го някъде за няколко дни и виж дали ще се съживи. Ако стане, имай предвид, че ще е гладен и леко не на себе си, когато се събуди. Ще трябва да го нахраниш, Зоуи.

Потърках челото си с трепереща ръка и отметнах косата си назад.

— Добре, добре. Ще се справя някак. Просто трябва да се справя.

— Ако се събуди, доведи го при мен. Може да остане с нас — каза Стиви Рей.

— Добре. Ох, толкова много неща се случват в момента. Вече не е като преди, всичко е толкова различно.

— В какъв смисъл различно? Разкажи ми и може би ще успея да ти помогна да се справиш.

Ами, като начало, Шекина се появи в «Дома на нощта»

— Познато ми звучи това име. Имам спомен, че е някоя голяма клечка.

— Да, тя е изключително голяма клечка, понеже е главната Висша жрица на всички вампири. И много здраво насоли Неферет пред целия съвет по време на събранието.

— Сериозно?! Иска ми се да го бях видяла това.

— Да, страхотно беше. Но и малко плашещо. Искам да кажа, ако Шекина е толкова властна, че да постави Неферет на мястото й, това си е направо страшно.

Стиви Рей кимна. А какво каза Шекина?

— Нали знаеш, че Неферет затвори училището, въпреки че обяви край на ваканцията и извика всички да се върнат.

— Да.

— Шекина отвори училището отново. — После се доближих до Стиви Рей и прошепнах: — И отмени войната.

— О, мога да си представя това колко е раздразнило Неферет — отвърна тя.

— Именно. Шекина изглежда готина, поне доколкото мога да преценя. Само че силата й ме плаши.

— Да, но не е лошо да имаш на своя страна някой с такава мощ. Тя все пак е спряла войната, което е много добре.

— Да, Добре е, но Шекина иска да направим пречистващ ритуал за цялото училище. Аз ще трябва да го направя. Аз и моята група свръхнадарени приятели. Сещаш се Близначките — Вода и Огън, Деймиън — Въздух, а за капак на всичко, Афродита ще е Земята.

— О-хо — каза Стиви Рей. — Зи, а Афродита има ли все още дарба за елемента Земя?

— Ни най-малко.

— А може ли да се престори?

— Ни най-малко.

— Опита ли се?

— Да. Зелената свещ изхвърча от ръцете й.

— Това е проблем — съгласи се Стиви Рей.

— Проблем, за който Неферет ще твърди, че се е случил, защото аз съм сгрешила в нещо. Или по-лошо, че има проблем с Афродита, Деймиън или Близначките.

— Да, това би било много гадно. Наистина ми се иска да помогна някак. — Изведнъж тя се въодушеви: Хей, може би ще успея! Ако се промъкна на ритуала и се скрия зад Афродита? Ще се насочиш към мен, когато призоваваш Земята, аз ще се концентрирам и свещта ще се запали. И всичко ще изглежда както трябва.

Отворих уста да кажа, че май няма да се получи. Много е вероятно да я хванат и всички да разберат за нея. После затворих уста. И какво толкова лошо има в това Стиви Рей да бъде видяна? Не да я хванат как се крие и промъква, за да бъде част от ритуала, а просто да бъде видяна. Изпълни ме топлото познато чувство, че съм на прав път.

— Нещо подобно може би ще свърши работа.

— Наистина ли? Значи си съгласна да се скрия? Чудесно, само ми кажи кога и къде.

— А какво ще кажеш да не се криеш? Просто да се покажеш?

Стиви Рей ме изгледа шокирано и няколко секунди не каза нищо. Когато най-сетне заговори, гласът й звучеше, сякаш не й достига въздух:

— Но те не трябва да научават за мен!

— Защо не? — попитах аз тихо.

— Защото ако разберат за мен, ще разберат и за останалите.

— Е, и?

— Това ще бъде много лошо.

— Но защо?

— Зоуи, както ти казах вече, те не са нормални новаци.

— Стиви Рей, а с както са по-различни?

Тя примига изненадано.

— Ти не разбираш! Те не са нормални. Аз също не съм нормална.

Погледнах я за миг и отново обмислих това, което вече беше очевидно — тя си върна човечността. Въпреки това подозирах, но не исках да си призная, че в нея все още има някакви мрачни кътчета, които не разбирах напълно. Знаех, че трябва да взема решение дали да й се доверя или не. А когато нещата се сведоха до това, не беше много трудно.

— Знам, че не си точно такава, каквато беше, но аз ти вярвам. Вярвам в твоята човечност и това никога няма да се промени.

Стиви Рей изглеждаше готова да се разплаче.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре, какъв е планът ти?

— Е, не съм го обмислила точно като план, но си помислих, че вампирите и учениците е добре да научат за теб и останалите, особено сега, когато още един ученик почина. Не знаем всичко, което ни се иска, но сме напълно сигурни, че Неферет някак си ви е създала или е направила нещо, за да можете да се връщате към живота. Нали?

— Така мисля. Истината е, че се притеснявам за останалите. Мисля, че тя все още би могла да ги контролира и да им влияе, въпреки че сега са различни и, че тя ни изостави.

— Е, не разбираш ли колко е лошо Неферет да е единственият възрастен вампир, който знае за вас? Особено ако все още може да ви контролира. Особено сега, когато може би съществува нов вид червени новаци. — Една мисъл ме порази изведнъж. — Старк имаше специална дарба. Той никога не пропуска целта, когато стреля с лък. Искам да кажа, абсолютно никога.

— Със сигурност ще се опита да го използва каза Стиви Рей. — Преди да се Променя, Неферет използваше останалите или поне се опитваше. — Тя вдигна рамене извинително. — Наистина съжалявам, че не мога да си спомня всичко, което се случи преди Промяната. Останалите казват, че също не помнят много неща. Мога просто да се досещам.

— Е, от малкото, което видях, няма никакво съмнение, че Неферет не е намислила нищо добро.

— Без съмнение е така, Зи.

— Но това пак ни връща към необходимостта и останалите вампири да научат за вас. Така ще е много по-трудно за Неферет да ви използва за скритите си цели за превземане на света и господство на злото.

— Такива ли са й плановете?

— Предполагам. Звучи като нещо, което би планирала.

— Вярно е — съгласи се Стиви Рей.

— Е, какво мислиш?

В първия момент тя не каза нищо и аз я оставих да си помисли. Решението не беше лесно. Доколкото бяхме наясно, Стиви Рей и червените новаци са нещо, което досега не е съществувало. Ако Старк не е умрял, а се съживи и стане като тях, Стиви Рей ще е първата от новия вид вампири и като такава ще е отговорна за новаците.

— Мисля, че може би си права — каза най-сетне тя с глас, едва различимо по-силен от шепот. — Но ме е страх. Какво ще стане, ако нормалните вампири решат, че сме някакви изроди?

— Не сте изроди! — изрекох аз с по-убедителен тон, отколкото го чувствах. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Освен това сега е перфектният момент. Шекина е по-силна от Неферет, а училището е пълно със «Синовете на Еребус»

— Това как ще ни помогне?

— Ако Неферет си загуби ума, те ще я усмирят.

— Зоуи, не искам да използваш това като извинение, за да застанеш открито против Неферет — каза тя пребледняла.

Думите й ми подействаха като шок.

— Нямам такова намерение! — извиках твърде силно, а после продължих с по-тих глас: — Не бих те използвала по този начин.

— Не казвам, че си измислила това, за да атакуваш Неферет Казвам просто, че според мен не е много умно да се конфронтираме с нея открито и не мисля, че «Синовете на Еребус» или Шекина ще ни помогнат по някакъв начин. С Неферет става нещо, не е просто нейната обичайна лудост. Усещам го в себе си. Не помня точно какво съм знаела, но тя е много опасна. Адски опасна. Нещо генерално се е променило в нея и тази промяна не е за добро.

— Иска ми се да можеше да си спомниш всичко, което ти се е случило.

Стиви Рей изкриви лице в болезнена гримаса.

— И на мен понякога ми се иска. А понякога съм доволна, че не помня всичко. Това, което ми се случи, не беше никак хубаво, Зоуи.

Известно време просто подреждахме котешките играчки мълчаливо, потънали в мисли за смърт и мрак. Не можех да не мисля за това, колко зле се е чувствала Стиви Рей, откакто умря в ръцете ми. Колко кошмарни неща е трябвало да преживее като нежива. Тя се бореше човечността й да не й се изплъзне окончателно. Погледнах я и видях как нервно дъвче устната си, докато търси още пернати играчки в кутията. Изглеждаше уплашена като дете и въпреки новите си способности и отговорности изглеждаше уязвима.

— Хей — започнах аз, — всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Сигурно Никс е в центъра на всичко това.

— Смяташ, че богинята е на наша страна?

— Сигурна съм. Така че утре в полунощ ще изпълним пречистващия ритуал до източната стена. — Нямаше нужда да допълвам, че това е място с огромна сила, както и място на смърт. Предполагам, че ще можеш да дойдеш до училището и да се скриеш някъде наблизо, докато стане време да призовавам Земята.

— Да — неохотно отвърна тя и очевидно не беше сто процента съгласна с мен. А ако дойда, мислиш ли, че трябва да доведа и останалите?

— Трябва ти да прецениш. Ако мислиш, че е добре да ги доведеш, ще се съглася с теб.

— Ще си помисля. А и първо ще говоря с тях.

— Добре, няма проблем. Доверявам се на преценката ти, независимо какво ще избереш.

Тя се усмихна.

— Радвам се да го чуя, Зи.

— Наистина го мисля. — А после реших да сменя малко темата, за да й дам възможност да помисли, защото все още изглеждаше угрижена и нерешителна. — Хей, искаш ли да ти разкажа за още някой от проблемите си?

— И питаш.

— Като свършим тук, ще трябва да се върна в клас и понеже програмата ми е променена, днес ще се наложи да карам актьорско майсторство. А предметът се води от най-известният, най-мразещият ме и най-нов преподавател, Ерик Найт.

— О-хо!

— Да. И определено не очаквам да завърша с висока оценка.

— Има само един начин да получиш оценка «А»1 при Ерик — засмя се тя дяволито.

— Дори не го споменавай. Приключих със секса. Окончателно. Край. Научих си урока вече. А и е доста гадно от твоя страна да кажеш, че мога да изтъргувам секс за оценка.

— Не, Зи, не говорех за секс. Имах предвид, че Ерик може да ти закачи една алена буква «А» на дрехите.

— Моля? — не разбрах.

— Като в «Алената буква» — въздъхна тя. — Там героинята трябваше да носи алена буква на дрехите си, защото беше уличена в прелюбодейство. Трябва по-често да четеш книги, Зи.

— О, ясно. И благодаря много за аналогията. Почувствах се толкова по-добре!

Не се сърди — каза тя и метна една играчка по мен. — Просто се шегувах.

Все още й се мръщех, когато телефонът й звънна. Стиви Рей погледна номера и въздъхна. Хвърли бърз поглед към сестра Мери Анджела, която стоеше пред компютъра си, и реши да отговори на обаждането.

— Привет, Венера, какво става? — Нарочно говореше весело и безгрижно. Последва пауза, в която веселостта й се изпари. — Не, казах ти, че след малко ще се върна и тогава ще си вземем нещо за ядене. — Последва още една пауза. Стиви Рей се намръщи. После се обърна с гръб към мен и каза с по-тих глас: — Не! Казах, че ще ядем нещо, а не някого. Дръжте се прилично, след малко се връщам. Чао.

Стиви Рей се обърна към мен с изкуствена усмивка на лицето.

— Е, за какво говорехме?

— Стиви Рей, моля те, кажи ми, че тези хлапета не ядат хора!

Седемнадесета глава

— Естествено, че не ядат хора! — Стиви Рей изглеждаше възмутена от предположението ми.

Сестра Мери Анджела вдигна глава от компютъра и ни погледна неодобрително.

Ние се усмихнахме, помахахме й и отново се върнахме към подреждането на играчките. Тя продължи да ни гледа дълго време, но в един момент изражението й омекна, усмихна ни се и се върна към задълженията си.

— Стиви Рей, какво точно става с тях? — прошепнах аз, докато маркирах още няколко лилави пернати чудовища.

Тя вдигна рамене прекалено безгрижно.

— Просто са малко гладни. Това е всичко. Знаеш какви са хлапетата, вечно са гладни.

— Което значи, че ще си доставят вечеря от къде?

— От момчетата, които доставят пица най-често. Хранят се с момчетата, които доставят пица? — прошепнах с ужас.

— Не! Обаждаме се по телефона и даваме адреса на една от сградите в близост до депото. Най-често казваме, че работим извънредно за изложбения център, и после чакаме момчето с пицата да пристигне.

Тя се поколеба за миг.

— И?

— После го пресрещаме, преди да е стигнал сградата, и вземаме пиците. Караме го да забрави, че ни е виждал, и той си тръгва, а ние изяждаме пицата, а не него — изрече тя на един дъх.

— Крадете пици?

— Е, да, но все пак е по-добре, отколкото да изядем момчето, нали така?

— О, да — казах аз и завъртях очи. — Освен това крадеш кръв от «Червения кръст», ако не се лъжа.

— Пак повтарям, по-добре е, отколкото да изядем момчето.

— Ето, това са още причини, поради които се налага да разкажем на вампирите за вас.

— Защото крадем пици и кръв? Дали наистина трябва да казваме на вампирите? Искам да кажа, имаме си достатъчно проблеми за решаване, вместо да задълбаваме в това дребно недоразумение.

— Не, не защото крадете, а защото нямате пари и никакъв легален начин да се грижите за себе си.

— Иска ми се Афродита да дойде пак при нас. Тя има ужасно много пари и не една златна кредитна карта.

— Тогава ще трябва да й се подмазвате.

Стиви Рей се намръщи.

— Положих големи усилия да й въздействам мислено, както го правя с другите хора. Щях да я направя невероятно мила и да си живеем така весело и щастливо до края на дните си.

— Стиви Рей, наистина не можете да продължавате да живеете в тунелите.

— На мен ми харесва там — каза упорито тя.

— Те са гадни, влажни и мръсни.

— Сега е по-добре, отколкото последния път, когато ги видя. А може да стане много по-добре, ако се пооправят малко.

Изгледах я продължително.

— Добре де, малко по-добре.

— Както и да е. Мисълта ми е, че имате нужда от закрилата и парите на училището.

Стиви Рей ме погледна решително и изведнъж ми се стори, че изглежда някак по-възрастна.

— Закрилата и парите на училището не помогнаха на професор Нолън или на Лорън Блейк. Или дори на онова момче Старк.

Не знаех какво да кажа. Въпреки това бях убедена, че вампирите трябва да научат за тяхното съществуване. Въздъхнах.

— Добре, знам, че планът ми не е сто процента добър, но искрено вярвам, че има нужда останалите да разберат за вас.

— Кажи ми честно, това да не е от онези предчувствия, с които Никс те е дарила?

— Да.

Въздишката й беше по-дълбока и изпълнена с повече тревога и напрежение от моята.

— Добре тогава. Ще дойда утре. Разчитам на теб и че цялата тази история ще завърши добре.

— Ще се постарая.

Мислено отправих кратка молитва към Никс: Разчитам на теб така, както тя разчита на мен…

Тъкмо приключихме с подреждането на играчките, когато погледнах часовника и осъзнах, че ако не побързаме, ще закъснеем за училище. А и Стиви Рей трябваше да се връща при своите червени новаци, преди да са направили някоя по-голяма беля от кражба на пица. Така че набързо си казахме «чао» и аз повторих, че ще се видим на следващия ден. Тя изглеждаше леко пребледняла, но ме прегърна и обеща да дойде. После отидох до кабинета на сестра Мери Анджела.

— Извинете, госпожо — не бях много сигурна как трябва да се обръщам към една монахиня, когато искам да й привлека вниманието.

Тя беше погълната от някакъв разговор по интернет. «Госпожо» явно свърши работа, защото се обърна към мен с усмивка:

— Готова ли си. Зоуи?

— Да, а и вече трябва да се връщаме в училище.

Сестра Мери Анджела погледна часовника и очите й се разшириха от изненада.

— О, боже! Нямах представа колко е късно. И съвсем забравих, че дните ви са обърнати.

Кимнах.

— Сигурно ви изглежда доста странно.

— Не, просто мисля за вас като за нощни същества, също като любимите ни котки. Знаеш, че те предпочитат нощта, нали? Което ми напомня… какво ще кажеш да се видим пак в събота? Може това да бъде твоят ден като доброволец.

— Звучи чудесно. Ще говоря за това е нашата жрица, за да се уверя, че няма проблем. О, и искате ли да започнем работа по разпродажбата?

— Да. Обадих се на борда на нашите църковни ръководители и те след кратка дискусия решиха, че идеята е добра.

Забелязах, че гласът й прозвуча малко по-сериозно.

— Не всички са съгласни с идеята за вампири новаци, нали?

Погледът й отново омекна.

— Не е необходимо да се тревожиш за това, Зоуи. Често се губя по пътя си и се налага да вземем мачетето и да разчиствам треволяците и другите досадни пречки.

Усетих как очите ми се ококорват и за миг си помислих, че сравнението на монахинята може да не е било метафорично. Но нещо друго в думите й ме накара да я попитам:

— Като казахте, че е трябвало да го съгласувате с църковните ръководители, тези от вашата църква ли имахте предвид или от друга?

— Те са от нашето абатство, което не е точно църква, защото нашето ръководство е съставено само от сестри от бенедиктинския орден. А бордът на ръководителите, за който споменах, е съставен от ръководството на местните църкви.

— Вярващите например?

Тя се намръщи.

Да, вярващите имат сериозно представителство в борда.

— Обзалагам се, че те са треволяците, които се е наложило да разчистите.

— Извини ме, Зоуи, но не разбрах какво имаш предвид — каза тя с лека дяволита усмивка, която (неуспешно) се опита да прикрие.

— О, нищо, просто разсъждавах на глас.

— Много лош навик, който може да ти навлече сума неприятности, ако не си внимателна — каза тя и се засмя.

Сякаш не знам — отвърнах. — Значи смятате, че няма проблем с разпродажбата? Защото ако има…

Сестра Мери Анджела вдигна ръка и ми направи знак да замълча.

— Говори с вашата жрица и нека да обсъдим в кой ден от следващия месец ще е добре да направите разпродажбата в училището. Ние ще се вместим във вашия график.

— Добре, чудесно — казах аз и се почувствах много горда от мисълта колко добре се развиват нещата със замислената от мен идея за благотворителност. — По-добре да извикам Афродита и да си тръгваме. Имаме извинения само за първите часове и вече трябва да се връщаме на училище.

— Според мен приятелите ти вече приключиха с работата си и сега са… — Тя направи пауза и ми намигна закачливо: — Сега са заети с нещо друго.

— Какво?

Това беше шок за мен. Останах приятно изненадана, че сестра Мери Анджела няма нищо против, че сме вампири новаци, но да е така развеселена от гнусните свалки между Афродита и Дарий, това беше вече твърде либерално дори за мен.

Очевидно тя се досети по изражението ми какво си мисля, защото се засмя, хвана ме за раменете, завъртя ме обратно и ме побутна лекичко навън.

— Иди, ще видиш какво имам предвид.

Напълно объркана, аз тръгнах по коридора към стаята, в която бяха котките, очакващи осиновяване. Нямаше никакви монахини наоколо, но Афродита и Дарий стояха в ъгъла с гръб към мен, притиснати един към друг като любовници.

Правеха нещо (ъ-ъ-ъ!) с ръцете си. Всъщност изглеждаше, все едно правят много неща с ръцете си. Закашлях се престорено. Вместо да подскочат гузно, както би трябвало, Дарий ми хвърли поглед през рамо и се усмихна, а Афродита изобщо не се обърна, за да види кой е влязъл. Боже, можех да съм монахиня или нечия майка.

— Извинявам се, че прекъсвам тази приятна сцена, но трябва да тръгваме — казах иронично.

Афродита въздъхна и най-сетне се обърна към мен.

— Добре, да тръгваме. Но ще я взема с мен.

И тогава видях какво правеха с ръцете си.

— Но това е котка! — възкликнах аз.

— Сериозно? Не може да бъде. Представяш ли си, ние случайно сме в «Улични котки»

— При това грозна котка — продължих аз.

— Не я обиждай. — Афродита зае отбранителна позиция и се опита да се изправи с огромната бяла котка в ръце. Дарий я хвана под мишница и й помогна да не падне обратно по задник. — Не е грозна, тя е уникална и сто процента е ужасно скъпа.

— Това е улична котка казах аз. — Струва само колкото таксата за осиновяване, която е еднаква за всички.

Афродита погали разсеяно котката, която затвори очи и започна да мърка, като пропускаше ритъма от време на време, което беше признак, че стомахът й е пълен с косми.

Афродита не обърна внимание на това и се усмихна на сплесканото лице на котката.

— Злодеида е чистокръвна персийка, която се е озовала тук, защото е единствената оцеляла в една голяма трагедия. — Афродита сбърчи нос и хвърли високомерен поглед към останалите клетки, пълни с най-различни по цвят и размер котки. — Тя определено не принадлежи към това място.

— Как я нарече Злодеида? Това не беше ли името на злата орисница от Спящата красавица?

— Да. А Злодеида е доста по-интересен персонаж от отвратително сладурестата и добричка принцеса Аврора. Освен това името ми харесва, звучи властно.

Посегнах колебливо да погаля огромната топка козина. Злодеида отвори очи и изсъска заплашително към мен.

— Злодеида идва от злодей — казах аз и отдръпнах бързо ръката си.

— Да, а злодей е властна дума — отвърна Афродита, докато раздаваше въздушни целувки на звяра.

— Изрязани ли са й ноктите? — попитах аз.

— Не — отвърна Афродита радостно. — Спокойно може да извади нечие око.

— Прекрасно.

— Аз я намирам за уникална и красива, точно като новата й собственичка — каза Дарий.

Направи ми впечатление, че когато той протегна ръка да я погали, тя само присви очи, но не изсъска.

— Според мен преценката ти е погрешна. Но както й да е. Хайде да тръгваме. Умирам от глад. Не съм закусвала, а вече пропуснахме и обяда, така че ще трябва да си вземем нещо за ядене на връщане.

— Ще ида да взема нещата на Злодеида. — Дарий тръгна към другия край на стаята, откъдето взе симпатична малка чанта с надпис «За вашето ново коте» изписан с красив шрифт.

— А плати ли си таксата? — попитах Афродита.

— Да, направи го — каза сестра Мери Анджела, която стоеше на вратата. Забелязах, че внимава да не се доближи прекалено до Афродита и Злодеида. — Прекрасно е, че те двете се намериха, нали?

— Имате предвид, че никой друг не се е осмелявал да докосне котката? — попитах аз.

— Абсолютно никой — отвърна сестра Мери Анджела с широка усмивка. — Не и докато прекрасната Афродита не пристъпи в стаята. Сестра Бианка и сестра Фатима казаха, че било истинско чудо как Злодеида мигновено е приела Афродита.

Афродита се усмихна и изглеждаше убийствено красива.

— Явно ме е чакала — изрече.

— Да, именно. Вие двете много си подхождате съгласи се монахинята. После погледна към мен и Дарий. — Според мен «Улични котки» като цяло добре ще си пасне с «Дома на нощта» Предчувствам само хубави неща за в бъдеще. — После вдигна ръка и добави: Нека Пресветата Майка бди над вас.

Благодарихме й, а на мен ми се прииска дори да я прегърна, но облеклото й не изглеждаше предразполагащо към прегръдки. Вместо това й се усмихнах широко и помахах за довиждане.

— Хилиш се и ръкомахаш като някой идиот — каза ми Афродита, докато чакахме Дарий да отвори вратата на колата и да й помогне да сложи пухкавата Злодеида вътре.

— Просто бях любезна. Освен това тя ми стана симпатична. — Аз отворих своята врата. Седнах на седалката си и погледът ми попадна върху светещите очи на Злодеида, която се беше качила на рамото на Афродита и гледаше право в мен.

— Афродита, не е ли по-добре да я сложим в клетка за котки или нещо такова?

— О, боже! Ти гадна ли си или какво? Естествено, че няма да пътува в клетка.

Тя погали звяра и разпръсна косъмчета из цялото купе.

— Уф, както и да е. Просто мислех за нейната безопасност — излъгах най-спокойно аз. Всъщност мислех за своята безопасност. Злодеида ме гледаше така, сякаш не би отказала да си гризне парченце от мен за вечеря. Което ми напомни…

— Хей, умирам от глад — казах на Дарий. Трябва да спрем някъде, за да хапна.

— Нямам нищо против — отвърна той. — Какво ти се яде? — Погледнах часовника на таблото. Колкото и да е невероятно, беше единайсет часът вечерта.

— Е, в този час нямам много голям избор.

Чух Афродита замърмори на Злодеида за «тъпите хора, които си лягат рано» но не й обърнах внимание. Опитах се да се сетя за някое сносно заведение наблизо. В този момент много позната и приятна миризма нахлу през отворения прозорец и аз посочих жълто-червената табела.

— Ммм, колко вкусно мирише!

— Искаш от тези мазнотии? — попита Афродита.

— Точно в това е част от прекрасния им вкус. С Хийт непрекъснато идвахме тук да ядем. Има всякакви основни храни — мазно пържено пиле, картофено пюре и кола.

— Отвратителна си — каза Афродита.

— Аз плащам.

— Тогава може — отвърна тя.

Осемнадесета глава

Дарий се съгласи да остане в колата и да гледа Злодеида, докато двете с Афродита си вземем нещо за ядене. Според мен това беше изключително голяма саможертва от негова страна.

— Смятам, че е твърде добър за теб — казах на Афродита.

В «При Чарли» беше претъпкано въпреки късния час. Нямахме друг избор, освен да се наредим на огромната опашка.

— Естествено, че е твърде добър за мен — отвърна тя.

Примигах от изненада насреща й.

— Извинявай, стори ми се, че не те чух добре.

Афродита изсумтя:

— Да не мислиш, че не знам колко ужасна съм за гаджетата си? Моля ти се, аз съм себична, но не и глупава. Дарий сигурно няма да може да ме търпи след няколко месеца. Ще го зарежа точно преди той да ме зареже, но преди това мисля хубаво да се позабавлявам с него.

— Не ти ли се е искало понякога просто да бъдеш мила и да не го подлагаш на обичайното си отношение?

Афродита ме погледна в очите.

— В интерес на истината, минавало ми е през ум и затова обмислям да променя тази практика с Дарий. — Тя замълча и после добави: — Тя ме избра.

— Коя тя?

— Злодеида.

— О, да. Тя те избра. Тя е твоята котка. Точно както Нала избра мен и котката на Дарий е избрала него, не помня как й беше името.

— Нефертити.

— Да, Нефертити го е избрала. Е, какво толкова? Това се случва непрекъснато. Котките избират своите новаци, а понякога и възрастни вампири. Предполагам, че няма вампир, който да си няма… — И тогава осъзнах защо този факт е направил толкова голямо впечатление на Афродита.

— Кара ме да чувствам, че по някакъв начин все още принадлежа към света на вампирите — каза тя тихо. — Все още съм част от всичко това, не съм аутсайдер.

— Няма как да си аутсайдер. Ти си част от «Дъщерите на мрака» — прошепнах аз в отговор. — Ти си част от училището. И най-важното, ти си част от Никс.

— Но откакто всичко това се случи… — Тя потърка с ръка челото си, на което нямаше полумесец. — Нямах чувството да съм част от нещо. Но Злодеида промени всичко това.

Искреността й ме изненада. После тя вдигна рамене и вече като Афродита, която всички ние добре познаваме, каза:

— Както и да е. Животът ми все още е супер скапан. А на всичкото отгоре се налага да ям с теб този мазен, евтин боклук.

— Хей, малко мазнина е полезна за косата и ноктите ти. Съдържа витамин Е. — Бутнах я по рамото. — Ще взема един и за теб.

— Няма ли нещо диетично?

— Моля ти се, тук няма такива работи.

— Имат диетична кола.

Погледнах подигравателно перфектната й фигура.

— Не и за теб.

Понеже това беше ресторант за бързо хранене, не отне много време да си поръчаме. Взехме си табла и започнахме да се тъпчем с мазни пържени пилета и полети с кетчуп пържени картофи. Въпреки че бързахме с яденето, защото закъснявахме за училище, аз се наслаждавах на всяка хапка. А и не беше честно от наша страна да оставяме Дарий дълго с адската котка на Афродита. След няколко месеца в «Дома на нощта», където се хранехме само с нискокалорична и полезна храна, имах нужда от спасителна доза отвратително вкусна и вредна храна. Ммм, разкошно! Сериозно го казвам.

— Успях да поговоря със Стиви Рей — казах аз между две хапки.

— Да, разбрах. Плямпането й се чуваше чак до другата стая. — Афродита си гризна елегантно от пилешкото бутче и ме изгледа с отвращение, когато посолих допълнително вече солените си картофи. — Ще се подуеш като риба-балон.

— Ако се подуя, ще нося по-широки дрехи, докато спадна — ухилих се аз и си отгризнах още едно парче от пилето.

Тя потръпна.

— Толкова си отвратителна, не мога да повярвам, че сме приятелки. Което наистина доказва, че страдам от криза на личността. Както и да е, а какво става със Стиви Рей и нейната зоологическа градина?

— Ами всъщност не говорехме за нея или останалите. — Не ми се искаше да споделям с Афродита как Стиви Рей си призна, че не е съвсем същата като преди.

— Щом не сте си говорили за откачалките, предполагам сте говорили за Старк.

— Да. Новините не са много добри.

— Не може да бъде. Той е мъртъв. В най-добрия случай нежив. Всяко от двете положения е лошо. Какво каза Стиви Рей, след колко време се очаква да се събуди? Или просто трябва да чакаме да се размирише и да осъзнаем, че няма да се събуди?

— Не говори по този начин!

— О, извинявай. Забравих, че имаше заигравка между вас. Е, какво каза Стиви Рей?

— За съжаление не успя да ми даде много подробности. Паметта й за нещата, които са се случили преди Промяната, не е много добра. Посъветва ме да открадна тялото и да го скрия. И ако се събуди, ще трябва да го нахраня.

— Да го нахраниш? В какъв смисъл, със сандвич и пържени картофи или от вената?

— Второто ти предположение е по-близо до истината.

— Брей. Знам, че си много навътре с цялата кръвопийска история, но въпреки това ми се гади.

— И на мен ми се гади, но не мога да отрека колко силно ме привлича — признах аз.

Тя ме изгледа замислено:

— В учебника по социология пише, че било като секс. Че дори и по-хубаво.

— Вдигнах рамене.

— Ще трябва да се постараеш малко повече. Искам подробности.

— Добре, така е. Много подобно е на секс.

Очите й се разшириха:

— А хубаво ли е?

— Да. Но това, което се случва заради жаждата, невинаги е хубаво. — Замислих се за Хийт и реших, че определено е време да сменим темата. — Както и да е. Трябва да намерим начин да измъкнем Старк и да го скрием някъде, за да гледаме дали ще се събуди. А после да му дадем да пие кръв…

— Чакай малко. Не каза ли, че ти ще му даваш да пие кръв? Аз казвам категорично не на идеята да ме хапе.

— Да, имах предвид аз да му дам. — Мисълта за това ми се струваше дори привлекателна, макар да не исках да си го признавам пред Афродита. — Нямам представа как ще успя да открадна тялото.

— Да, никак няма да е лесно да го преместим. Неферет най-вероятно го пази.

— Правилно предполагаш. Поне Стиви Рей така каза. — Отпих голяма глътка от колата.

— Според мен ще имаш нужда от скрита камера за детегледачки.

— Какво?

— Е, не се ли сещаш? Една такава малка скрита камера, каквато богатите мамчета ползват, за да шпионират как детегледачката се държи със скъпоценните им бебета, докато са в клуба да се наливат с мартини до единайсет сутринта.

— Афродита, ти май идваш от друг свят.

— Мерси. Сериозно, една такава камера ще ти свърши работа. Може да взема една, знам къде продават. Не спомена ли нещо, че Джак го бивало с електрониката?

— Да.

— Значи ще я инсталира в моргата, а ти ще сложиш монитора в стаята си. Сега се сещам, че има камери с портативен монитор. Ще купя такава, за да можеш да носиш монитора със себе си.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Чудесно! Не мога да ти опиша колко ме ужасяваше мисълта да скрия Старк в тоалетната си.

— Ъх, гадост. — После Афродита реши да смени темата: — Е, какво още каза селяндурката?

— Всъщност си говорихме за теб — отвърнах аз самодоволно.

— За мен? — Афродита присви очи.

— Е, в интерес на истината, само малко. През повечето време говорехме за ритуала и как тя ще дойде да призове елемента Земя в кръга.

— Имаш предвид, че ще се скрие зад мен и ще го направи да изглежда така, сякаш аз призовавам Земята?

— Ами… не точно. Имам предвид ти да излезеш от кръга и да й предоставиш предишното й място.

— Пред всички?

— Да.

Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко.

— И тя се съгласи да го направи?

— Да — отвърнах аз с малко повече увереност, отколкото изпитвах.

Афродита не каза нищо известно време, а после кимна леко.

— Добре, разбрах. Разчиташ, че Шекина ще ти спаси задника.

— Не само моя, на всички ни. Това включва теб, Стиви Рей и червените новаци, както и Старк, ако се съживи. Смятам, че ако всички знаят за тях, на Неферет ще й бъде по-трудно да ги използва за своите зли цели.

— Звучи ми като нискобюджетен филм.

— Може да звучи глупаво, но не е. Казвам го напълно сериозно. Неферет е много опасна. Тя се опита да започне война с хората и не мисля, че ще си остане просто с опита. Освен това — добавих след кратко колебание — имам лошо предчувствие.

— По дяволите. Какво лошо предчувствие?

— Ами, честно казано, опитах се да го игнорирам, но откакто разговаряхме с Никс, имам много лошо предчувствие относно Неферет.

— Зоуи, стегни се. Ти имаш лошо предчувствие за Неферет от месеци.

Поклатих глава.

— Не, не е такова. Този път е различно. Много по-лошо. И Стиви Рей го усеща. — Поколебах се за миг, а после добавих: — А откакто нещо ме нападна снощи, самата нощ ме плаши.

— Самата нощ?

— Да, нощта.

— Зоуи, ние сме създания на нощта. Как е възможно тя да те плаши?

— Не знам! Сякаш навън има нещо, което ме наблюдава. Ти какво чувстваш?

Афродита въздъхна.

— За кое?

За нощта, за Неферет или за каквото и да било. Просто ми кажи дали си почувствала някакви негативни вибрации.

— Не знам. Не съм мислила за вибрации и други подобни неща. Малко съм заета със собствените си проблеми.

Постарах се ръцете ми да са заети с пилето и картофите, за да не се пресегна и да я удуша.

— Е, защо не вземеш да прекараш малко време в размишления за това? Как да кажа, това горе-долу е важно. — Понижих леко глас, въпреки че всички наоколо бяха достатъчно погълнати от мазните си пържени пилешки бутчета, за да ни обръщат внимание. — Ти получи видение, в което умирам по два начина. Поне единият от двата е свързан с Неферет.

— Аха, и в това ли се състои новото ти лошо предчувствие за нея? — Тя направи въздушни кавички на «лошо предчувствие» — Нормално е като чуеш за смъртта си, да те обземе зловещо чувство.

— На мен ми изглежда, че е нещо повече от това. Доста неща ми се случиха през последните месеци и досега не съм се страхувала. Имам предвид истински страх до степен да викам от ужас. Аз… — Изведнъж чух познат смях и обърнах поглед към вътрешността на залата. Имах чувството, че някой силно ме е стиснал и не мога да си поема дъх.

Той носеше табла с любимото си меню е допълнителни картофи, както и едно детско меню от онези, които момичетата си поръчват, когато са на среща. Явно за да изглежда, че не ядат кой знае колко много. Момичето с него не носеше нищо, но беше пъхнала ръката си в предния му джоб и се опитваше да натъпче там касовата бележка. Само че той има ужасен гъдел и точно това беше причината да се хили като идиот на закачливата й усмивка, въпреки че изглеждаше пребледнял и с тъмни кръгове под очите.

— Какво има? — попита Афродита.

Понеже не отговорих, а просто стоях и гледах като хипнотизирана, тя се завъртя на стола си, за да види какво гледам.

— Хей, това не е ли… как му беше името? Бившето ти гадже?

— Хийт — отвърнах аз, прошепвайки името му е усилие. Не е възможно. Ние бяхме в другия край на заведението и няма абсолютно никакъв начин да ме е чул, но в момента, в който произнесох името му, той обърна глава и погледът му попадна точно на мен. Усмивката на лицето му мигновено угасна. Цялото му тяло буквално потрепна, сякаш гледката му причини болка. Момичето до него спря да си играе с джоба му и проследи посоката, в която той гледаше. Забеляза ме и очите й се разшириха. Той се обърна към нея и по-скоро видях, отколкото го чух да казва:

— Трябва да говоря с нея.

Момичето кимна мълчаливо, взе таблата и отиде до най-отдалечената маса. А Хийт тръгна към мен.

— Здравей, Зоуи — каза той с напрежение в гласа.

— Здравей.

Устните ми замръзнаха и лицето ми стана горещо и студено едновременно.

— Значи всичко е наред е теб? Не си пострадала или нещо такова? — попита той с напрежение, от което изглеждаше доста по-възрастен.

— Добре съм — едва успях да кажа.

Той въздъхна дълбоко, сякаш беше сдържал дъха си дни наред, отмести погледа си от мен и се загледа в нищото, сякаш не можеше да ме понася. След известно време явно се съвзе и отново се обърна към мен.

Нещо се случи онази нощ… — започна той, но спря и погледна към Афродита.

— О, Хийт, това е… моя приятелка от… «Дома на нощта», Афродита.

Хийт погледна към нея и после към мен въпросително. Когато не отговорих нищо, Афродита въздъхна и с обичайния си ироничен и многострадален тон, каза:

— Зоуи има предвид, че няма проблем да говорите пред мен за Отпечатване и други подобни неща. — Тя замълча и ме погледна въпросително, но аз все още не казвах нищо, така че тя продължи: — Може да говори пред мен, нали, Зоуи? Аз все още не бях в състояние да кажа нищо, затова тя вдигна рамене и допълни: — Освен ако не искаш да говориш с него насаме. Няма проблем, ще те изчакам в колата и…

— Не! Можеш да останеш. Хийт, няма проблем да говориш пред Афродита — успях да изрека най-сетне, въпреки буцата, заседнала в гърлото ми.

Хийт кимна и отново отмести поглед от мен, но преди това успях да забележа болката и разочарованието му.

Да, знам, че искаше да разговаряме насаме. Но не можех. Не можех да остана насаме с него и с наранените му чувства. Все още не. Не толкова скоро, след като загубих Лорън, Ерик и Старк. Не мога да изслушам обясненията му колко много ме мрази и как съжалява, че изобщо сме били заедно. Не би казал всичко това пред Афродита. Познавам го. Да, би скъсал с мен, но (за разлика от Ерик) не би допуснал никакви публични обвинения, които биха предизвикали грозна сцена. Родителите му са го възпитали много добре. Той беше истински джентълмен, винаги е бил и винаги ще бъде.

Когато отново ме погледна, лицето му беше безизразно.

— Добре. Както казах, нещо се случи онази нощ. Смятам, че между нас вече няма Отпечатък и обвързване.

Успях само да кимна.

— Значи е изчезнал. Наистина ли?

— Да, наистина.

— Как?

Поех си дълбоко въздух и отвърнах:

— Вече го няма, защото направих Отпечатък с друг.

Лицето му се изкриви, сякаш му ударих шамар.

— Била си с друг човек!

— Не!

Ченето му увисна за миг, преди да заговори пак:

— Значи е онзи новак, за който ми спомена. Ерик.

— Не — прошепнах.

Този път той не отмести поглед. Дори не направи опит да скрие болката в очите или в гласа си.

— Значи има и друг. Някой различен от момчето, за което си ми споменавала?

Отворих уста да му кажа, че имате друг и че това е била най-голямата грешка в живота ми. Но той не ми даде възможност да говоря.

— Направила си го с него.

Хийт не го каза като въпрос, но аз кимнах. Той вече знаеше. Нашият Отпечатък беше много силен и дори да не е знаел какво точно става между мен и Лорън, със сигурност се е досетил, че трябва да е нещо изключително, за да разваля връзката помежду ни.

— Как можа, Зоуи? Как можа да ми причиниш това? На връзката ни?

— Съжалявам, Хийт. Никога не съм искала да те нараня. Аз просто…

— Не! Това че не си искала да ме нараниш, са глупости! Обичам те от толкова години. Да си с друг ме наранява. Няма как да не ме нарани.

— Ти също си с друга в момента. — Спокойният глас на Афродита разсече въздуха между нас.

Очите на Хийт проблеснаха гневно.

— Съгласих се да изляза с една приятелка за пръв път от няколко дни. Приятелка — повтори той. После се обърна отново към мен и забелязах колко блед и нещастен изглеждаше. — Това е Кейси Йънг. Помниш ли я? И на теб ти беше приятелка.

Хвърлих поглед към масата, на която Кейси седеше сама и гледаше с неудобство. Изобщо не бях забелязала, че е тя. Сега разпознах гъстата й кестенява коса, красивите медени очи и симпатичното й луничаво лице. Хийт беше прав, с нея бяхме приятелки. Не много добри, но все пак излизахме заедно. Хийт винаги се отнасяше с нея като със сестра. Тя го харесваше, но никога не съм усещала у нея желание да ми го отмъкне, както искаше да направи Кайла. Кейси видя, че я гледам и, колебливо вдигна ръка и ми помаха. Отвърнах на поздрава й.

— Имаш ли представа какво се случва с човека, когато Отпечатъкът бъде разрушен?

Думите на Хийт привлякоха вниманието ми обратно към него. Не звучеше хладно или тъжно. Думите му бяха остри, сякаш ги изтръгваше от сърцето си.

— Това… това му причинява болка — отвърнах аз.

— Болка? Болка е прекалено меко казано. Мислех, че си умряла, Зоуи! И тогава ми се искаше аз също да съм умрял. Мисля, че част от мен наистина умря в онзи момент.

— Хийт — прошепнах името му, ужасена от това, което съм му причинила. — Аз толкова…

Но той не беше свършил.

— Но разбрах, че не си мъртва, защото можех да усетя какво ти се случва. — Той изкриви лице в болезнена гримаса. — Можех да усетя как той те кара да се чувстваш. Тогава вече не знаех нищо друго, освен че в душата ми има огромна пропаст. Там, където беше ти. И все още се чувствам така, сякаш част от мен липсва. Огромна част. Изпитвам болка непрекъснато. Всеки ден. — Той затвори очи и поклати глава.

— Ти дори не ми се обади.

— Исках да го направя — отвърнах нещастно.

— О, чакай малко. Писа ми съобщение. Тази сутрин. Много ти благодаря за това — каза той иронично.

— Хийт, исках да говоря с теб. Но просто не можех. Аз бях… — Замълчах и се опитах да измисля как изобщо бих могла да му обясня за Лорън само с няколко изречения. Но не открих начин. Не тук. Не и сега. Така че му казах просто: — Не беше правилно от моя страна и наистина съжалявам.

Той отново поклати глава.

— Да съжаляваш не е достатъчно, Зо. Не и този път. Не и за това. Помниш ли как твърдеше, че те обичам и мисля за теб само заради Отпечатъка.

— Да.

Очаквах да ми каже, че е било истина. Че никога не ме е обичал истински и сега е доволен, че се е отървал от мен и глупавия ни, болезнен Отпечатък.

— Когато го каза, ти отговорих, че грешиш. И все още мисля така. Влюбен съм в теб от трети клас. Винаги съм те обичал. И сега те обичам. Може би това никога няма да се промени. — Очите на Хийт бяха пълни със сълзи. — Но не искам да те виждам никога повече. Да те обичам ми причинява ужасна болка, Зоуи.

Той се обърна и отиде при Кейси. Когато седна на масата, тя му каза нещо, но твърде тихо и не успях да го чуя. Той кимна, двамата се изправиха и без изобщо да поглеждат към мен, тя го хвана за ръка и оставяйки храната в таблата недокосната, Хийт напусна живота ми.

Деветнадесета глава

Не успях да кажа нищо, а Афродита ме хвана за ръка и ме издърпа навън от заведението. Дарий само ни хвърли един поглед и за част от секундата се изстреля от колата.

— Къде е опасността?

Афродита поклати глава:

— Няма опасност. Драматична среща с бившето гадже. Хайде да се махаме оттук.

Дарий изсумтя и се качи в колата. Афродита ме бутна на задната седалка. Не си давах сметка, че плача, докато тя не ми подаде кърпичка.

Цялата си в сълзи, а гримът ти се е размазал.

Благодаря — промърморих аз и си издухах носа.

Всичко наред ли е? — попита Дарий и ме погледна в огледалото.

— Ще се оправи. Обичайните простотии между бивши гаджета. А това, което се случи вътре, беше още по-тъпо.

— Не говори за мен така, все едно ме няма — изхлипах.

— Вече си добре, нали? — попита ме Дарий.

— Ако каже «не», ще отидеш ли да убиеш онзи тъпак? — попита го Афродита.

С изненада установих, че се кикотя.

— Не искам да го убиваш. И да, ще се оправя.

Афродита вдигна рамене.

— Оправяй се, но според мен момчето си плаче за претрепване. — После тя дръпна Дарий за ръката и му посочи търговския център, покрай който тъкмо минавахме. — Би ли спрял тук за малко? Искам да мина през един магазин, защото iPod-ът ми се развали и трябва да си купя нов.

— Имаш ли нещо против? — попита ме Дарий.

— Не, разбира се. Трябва ми малко време да се успокоя, преди да отида на училище. Но може ли да те помоля да останеш с мен в колата?

— Разбира се, Жрице.

Дарий ми се усмихна мило в огледалото и се почувствах виновна.

— Връщам се след минутка. Наглеждайте Злодеида. — Афродита метна котката върху Дарий и буквално влетя в търговския център.

Той остави на съседната седалка съскащия звяр и се обърна към мен:

— Мога да проведа един разговор с момчето, ако искаш.

— Не, но ти благодаря. — Издухах носа си и избърсах сълзите. — Той има пълното право да ми е ядосан. Направих голяма грешка.

— Хората, които се забъркват с вампири, могат да останат много наранени. — Личеше си, че внимателно избира думите си. — Да бъдеш партньор на вампир, особено на толкова силна Висша жрица, е много трудно.

— Но аз не съм вампир, нито Висша жрица — възразих аз и се почувствах напълно объркана. — Аз съм просто новак.

Дарий се поколеба, очевидно се чудеше колко би могъл да ми каже. В този момент Афродита се появи и държеше в ръка новия си iPod.

— Зоуи, трябва да имаш предвид, че Висша жрица не се става за една нощ. Тя започва да проявява качествата си още като новак. Силите й се зараждат отрано. Ти имаш изключителни сили, много си далече от обикновения новак. Така че е нормално твоите постъпки да въздействат на останалите.

— Знаеш ли, тъкмо бях започнала да се справям, че съм «толкова различна» от останалите, а сега имам чувството, че се задушавам от това.

Афродита се настани на седалката и сложи Злодеида в скута си. Обърна се и ме погледна в очите.

— Аха, да си суперспециална не е толкова готино, колкото си мислеше, така ли?

Очаквах да ми отправи някоя самодоволна усмивка в стил «Казах ли ти?», но всъщност в очите й прочетох разбиране.

— Много мило от твоя страна — отвърнах, — благодаря ти.

— Виждаш ли колко лошо ми влияеш. Но ще се опитам да гледам откъм хубавата страна на нещата.

— От хубавата страна?

— Хубавото е, че все още всички ме смятат за ужасната адска кучка — отвърна тя със самодоволна усмивка и разроши котката си.

— Аз смятам, че си невероятна — каза Дарий и също протегна ръка, за да погали Злодеида.

— И си напълно прав.

Тя се наведе към него и въпреки протестите на затиснатата между тях котка шумно го целуна по бузата.

Разхилих се и се престорих, че ще повърна, но се усмихнах, когато Афродита ми намигна. Почувствах се малко по-добре.

В крайна сметка това беше, помислих си аз. Ерик ме мрази. Старк е мъртъв. А ако се съживи, просто ще му помогна да се справи с положението си. Това е. След тази ужасна среща с Хийт определено приключвам завинаги с гаджетата за много време напред.

Естествено, закъснях за часа по актьорско майсторство. Заради разместването на програмата щях да карам часа с горния курс. Харесвам актьорското майсторство от преди да дойда в «Дома на нощта» (имам предвид да играя, не да гледам). Е, добре, не казвам, че съм много добра актриса, но се старая. Заради новата програма се оказах в клас с непознати ученици. Застанах на вратата и взех да си търся свободно място. Наистина не ми се искаше да прекъсвам Ерик (господин Найт?) по средата на урока му на тема «Шекспирови пиеси»

— Просто седни някъде, Зоуи — каза той, без дори да погледне към мен.

Гласът му беше равен и почти досаден. Звучеше точно като учител.

Забързах се и седнах на първия свободен чин. За съжаление беше най-отпред. Кимнах на Бека Адамс, която седеше зад мен. Тя ми кимна в отговор, но беше прекалено заета да зяпа Ерик. Всъщност не я познавах добре. Беше руса и красива, точно по стандартите на «Дома на нощта», и съответно беше член на «Дъщерите на мрака» Виждала съм я да се мотае с някои от бившата групичка на Афродита, но нямам конкретни впечатления от нея. Това, че й текат лигите по Ерик, не й помагаше да ми стане особено симпатична.

Не, Ерик вече не ми е гадже. Нямам право да се дразня, че друго момиче си пада по него. Би трябвало да не обръщам внимание. Може би дори трябва да се сприятеля с нея, за да покажа на всички, че вече съм го преодоляла. Да, аз просто…

— Здрасти, Зи!

Красивият рус и висок Коул Клифтън, който напоследък излизаше с Шоуни (което само показваше колко е смел), ми помаха весело и прекъсна мисловната ми тирада.

— Здрасти — отвърнах с широка усмивка.

— Добре, това е чудесно. Радвам се, че си доброволец, Зоуи — чух Ерик да казва.

— Моля? — примигах от изненада. Усмивката му беше студена, а очите му приличаха на сини ледени кубчета.

— Видях, че говориш, и реших, че искаш да ми партнираш в една Шекспирова импровизация.

Преглътнах.

О! Ами… Аз… — Понечих да кажа, че всъщност не искам да участвам, но когато видях присмехулния му поглед, промених решението си. Ерик едва ли смята да ме тормози цял срок. Така че се прокашлях и се изправих. — Ще се радвам да участвам.

В очите му пробяга изненада и това ме изпълни със самодоволство. То обаче много бързо се изпари.

— Добре. Ела да вземеш своя текст.

О, по дяволите!

— Добре. — Двамата с Ерик застанахме на подиума с лице към целия клас. — Както ви обяснявах, точно преди Зоуи да закъснее и да ни прекъсне, Шекспировите импровизации са чудесен начин да упражнявате актьорските си умения. Малко е необичайно, защото Шекспир не е бил импровизиран често. Обикновено актьорите се придържат стриктно към думите и точно затова може да бъде много интересно да се променят популярни сцени от пиесите. — Той посочи листа в ръката ми. — Това е началото на диалога между Дездемона и Отело…

— Ще изпълняваме «Отело»? — изписках аз и стомахът ми се сви на топка. Именно от него беше монологът, който Ерик ми изрецитира с любов пред цялото училище.

— Да. — Той ме погледна решително в очите. — Това притеснява ли те?

Да!

— Не — излъгах аз. — Просто се изненадах, това е всичко.

— Добре тогава.

Дали е решил да изпълняваме някоя от любовните сцени в «Отело»? Не знаех дали се чувствам толкова зле, защото исках да е така, или точно обратното.

— Е, знаеш историята в пиесата, нали?

Кимнах. Естествено, че я знаех. Отело е мавър (т. е. тъмнокож) и се е оженил за Дездемона (изключителна бяла жена). Те са били много щастливи, докато Яго, един ужасен ревнивец, решил да направи така, че Отело да си помисли, че Дездемона му е изневерила. В гнева си Отело души Дездемона. До смърт.

О, по дяволите!

— Добре — каза той отново. — Това е сцена от края на пиесата. Отело се изправя срещу Дездемона. Ще започнем с четене на текста, който е на листа. След това ще продължим със свои думи, придържайки се към сюжета. Стана ли ти ясно?

За съжаление, да.

— Да.

— Добре, нека да започваме тогава.

И в този момент, както го бях виждала толкова пъти досега, Ерик се превърна в героя, чиято роля щеше да изпълнява. Той се обърна към публиката и започна с репликите на Отело. Направи ми впечатление, че беше оставил листа и говореше по памет:

— Това е причината, това е причината. Нека да не я назовавам пред вас, непорочни звезди. Това е причината, но няма да пролея кръвта й, нито ще порежа кожата й, по-вяла от сняг.

Заклевам се, че той се промени дори физически и въпреки че бях толкова нервна заради унижението, че това ще се превърне в публичен скандал, не можех да не оценя таланта му. Изведнъж той се обърна към мен и сърцето ми заби толкова лудо, че не можех да мисля, а Ерик ме хвана за раменете.

И тогава, колкото и да е шокиращо, той се наведе и ме целуна по устните. Целувката му беше груба и страстна, гневна и издайническа и сякаш не му се искаше да отделя устните си от моите. Остави ме без дъх. Прилоша ми. Зави ми се свят.

Така исках отново да сме гаджета!

Съвзех се, когато наближи моят ред да говоря.

— Плача, но със сълзи горчиви. Тази тежка мъка ме ранява. Там, където живееше доскоро любовта. Тя се събужда.

— Кой е там? Отело? — Отместих поглед от текста си и погледнах Ерик, преструвайки се, че целувката му ме е събудила.

— О, Дездемона.

О, боже! Не можех да повярвам каква беше следващата ми реплика…

— Ще дойдеш ли в леглото, господарю мой?

— Каза ли молитвата си тази вечер. Дездемона?

Красивото лице на Ерик стана напрегнато и страшно и не се налагаше да имам актьорски заложби, за да гледам уплашено.

— Да, господарю мой.

— Това е добре. Трябва да си пречистила душата си заради това, което ще ти се случи тази нощ — започна да импровизира той и все още изглеждаше като полуделия от ревност Отело.

— Какво има? Нямам представа за какво говориш. — Не беше толкова трудно да импровизирам. Бях забравила, че сме пред класа и всички очи са вперени в мен. Всичко, което виждах, беше Ерик в ролята на Отело. Усещах страха и отчаянието на Дездемона при мисълта, че може да го загуби.

— Замисли се сериозно! — изсъска той през зъби. — Ако има нещо, за което съжаляваш, сега е моментът да помолиш за прошка. Нищо вече няма да е същото, не и след това, което ще се случи.

Пръстите му се впиваха в раменете ми така здраво, че без съмнение щяха да ми оставят синини, но аз не трепнах. Просто не спирах да го гледам в очите и се опитвах в тях да видя Ерик, когото познавах и който все още ме обичаше. Листът с текста на пиесата се изплъзна от пръстите ми.

— Ала аз не разбирам какво от мене искаш да призная! — извиках аз, напомняйки си, че аз не съм Дездемона. Тя не беше виновна за нищо.

— Истината! — смръщи се той и ме погледна свирепо. — Искам просто да си признаеш как ме предаде!

— Не съм! — От очите ми се стичаха сълзи. — Не и в сърцето си. Никога не съм те предавала в сърцето си.

Ерик в ролята на Отело ме накара да забравя за всичко — Хийт, Лорън, Старк. Съществувахме само той и аз и необходимостта да го накарам да разбере, че не съм искала да го мамя. И че все още не искам.

— В такъв случай сърцето ти е нещо черно и сбръчкано, защото ти ме измами и още как.

Ръцете му започнаха да се плъзгат от раменете към врата ми и знаех, че усеща как лудо бие пулсът ми.

— Не! Това, което направих, беше грешка. Аз разбих собственото си сърце, и то неведнъж, а три пъти!

— Значи реши да разбиеш и моето заедно със своето? — Пръстите му се доближаваха до врата ми и виждах как и в неговите очи напират сълзи.

— Не, господарю мой — казах аз, опитвайки се да се придържам към ролята на Дездемона. — Аз просто искам да ми простиш и…

— Да ги простя!? — прекъсна ме той. — Как бих могъл да го направя? Аз те обичах, а ти ми изневери с друг.

Поклатих глава:

— Всичко това са лъжи.

— Значи признаваш, че през цялото време си ме лъгала?

Пръстите му стиснаха по-здраво.

— Не! — простенах аз. — Не това имах предвид. Разбрал си ме погрешно. Това, което имах с него, беше лъжа. Той беше лъжа. Ти беше прав за него през цялото време.

— Твърде късно. Осъзнаваш го твърде късно.

— Не е нужно да е късно. Прости ми и ми дай втори шанс. Нека всичко между нас да не свършва по този начин.

Видях как няколко различни емоции пробягаха през лицето на Ерик. Успях лесно да различа гняв и дори омраза, но също така имаше тъга, а може би дори надежда, скрита дълбоко в тази част на сините му очи, която изглеждаше като топло лятно небе.

Но изведнъж тъгата и надеждата се изпариха от изражението му.

— Не, ти се държа като кучка и сега ще си получиш заслуженото.

С налудничав поглед, той като че ли се извиси още повече над мен. Пристъпи крачка напред, махна едната си ръка от врата ми, за да може да ме държи притисната към себе си. Усетих силен порив на желание. Знам, че не беше правилно, знам, че беше странно, но сърцето ми биеше не само от нервност и страх. Взрях се в очите му и изпитах ужаса на Дездемона заедно със собствената си страст и по твърдостта на тялото му се досещах, че и той изпитва същото. Той беше Отело — подлуден от ревност и гняв, но беше също така и Ерик — момчето, което ме обичаше и което аз нараних така жестоко, когато ме видя с друг.

Лицето му беше толкова близо до моето, че можех да усетя дъха му върху кожата си. Миризмата му беше така позната, че вместо да се дърпам или да се отпусна в ръцете му, преструвайки се на мъртва, аз протегнах ръце към него и го придърпах към себе си, премахвайки дистанцията между устните ни.

Целунах го с цялата си страст. Вложих болката и страданието си, любовта и желанието си към него. А той ми отвърна по същия начин — страст за страст, болка за болка и любов за любов.

И тогава скапаният звънец би.

Двадесета глава

О, боже! Звукът на звънеца ми прозвуча като аларма. Ерик се откъсна от мен и класът избухна в аплодисменти и подсвирквания. Щях да се строполя, ако Ерик не ме беше хванал за ръката.

— Поклони се — каза ми той съвсем тихо. — Усмихни се.

Направих каквото ми каза. Някак си се заставих да се поклоня и да се усмихна, сякаш нямах намерение да експлодирам вътрешно. Когато аплодисментите утихнаха, Ерик премина отново към учителския си тон:

— Не забравяйте да погледнете Юлий Цезар. Утре ще правим импровизация върху него. За днес се справихте добре.

Когато и последният ученик излезе от стаята, аз се обърнах към Ерик:

— Трябва да поговорим.

Той пусна ръката ми, сякаш го опари.

— По-добре тръгвай. Не е нужно да закъсняваш и за следващия си час. — После се отдръпна от мен и влезе в учителската стаичка, като затвори рязко вратата след себе си.

Прехапах устни, за да не избухна в сълзи, докато излизах от кабинета по актьорско майсторство, а лицето ми гореше от срам и унижение. Какво, по дяволите, се случи току-що? Е, поне едно нещо знам със сигурност и то е, че Ерик все още се интересува от мен. Вярно че интересът може да е фокусиран главно в желанието му да ме удуши, но все пак… Не беше безчувствен, на какъвто се правеше. Устните ми пулсираха от страстната ни целувка. Докоснах ги леко с пръст.

Излязох от сградата на училището, без да гледам учениците, с които се разминавах, и дори не обръщах голямо внимание на посоката, в която вървя, докато не чух грачене на гарван някъде от клоните на дърветата покрай пътеката.

Потрепнах, спрях рязко и се загледах в тъмните дървета. Докато гледах, нощта като че ли се наслояваше като черна мъгла. Имаше нещо в нея, нещо, свързано с неизвестното в клоните на дърветата, от което коленете ми омекваха и стомахът ми ставаше на топка. Откога съм станала такава страхливка?

— Кой си ти! — извиках аз в нощта. — Какво искаш? — Изправих се, решена да не позволявам да ме разиграват.

Може да съм разстроена от срещата си с Хийт и объркана заради случилото се със Старк, може да не мога да се съвзема от ужасната каша, която забърках с Ерик, но можех да направя много неща за това тук. Бях решена да отида до тези дървета, да призова вятъра да разтресе клоните им и да събори на земята каквото и да се крие там, за да мога да му наритам задника. Беше ми писнало да се чувствам странно, да бъде уплашена и тотално не на себе си, така че…

Преди да направя и крачка, Дарий се материализира от нищото точно до мен. Боже, за толкова едър мъж, се придвижваше плашещо тихо и бързо.

— Зоуи, трябва да дойдеш с мен — каза той.

— Какво има?

— Става дума за Афродита.

Стомахът ми се сви на топка и ми прилоша.

— Тя не умира, нали?

— Не, но има нужда от теб. Бързо.

Не се налагаше да ми казва нищо повече. Напрегнатото му лице и сериозният му глас ми казваха достатъчно. Не умираше, но най-вероятно имаше видение.

— Добре, идвам.

Забързах се към общежитията, опитвайки се да поддържам темпото на Дарий.

Той изведнъж спря и ме погледна изпитателно.

— Имаш ли ми доверие? — попита той рязко.

Кимнах.

— Тогава се успокой и бъди сигурна, че с мен си в безопасност.

Нямах представа за какво говори, но не протестирах, когато сграбчи ръката ми.

— Запомни, трябва да си спокойна — каза той.

Отворих уста да повторя, че съм добре, когато останах без дъх, защото той някак си полетя напред, водейки ме със себе си. Беше най-странното нещо, което някога съм усещала. А това никак не е малко, защото ми се стовариха доста странни неща през последните няколко месеца. Това тук беше като да се возя на някоя от онези ходещи пътечки на летищата, само че пътечката беше аурата на Дарий или нещо подобно. Освен това се движехме толкова бързо, че светът наоколо изглеждаше като размазано петно.

Озовахме се пред общежитието само за няколко секунди и въобще не преувеличавам.

— Мамка му! Как го направи?

Бях леко задъхана и веднага, щом той пусна ръката ми, започнах да махам косата от лицето си. Чувствах, не сякаш съм направила една свръхзвукова разходка на мотор.

— «Синовете на Еребус» са силни воини с огромни способности — отвърна той загадъчно.

— Ха! Без майтап? — Искаше ми се да кажа, че също така може би идват от филма «Властелинът на пръстените», но не исках да съм груба.

— Тя е в стаята си — каза той и посочи към стълбището. — Каза веднага да те доведа.

— Е, определено го направи — подхвърлих през рамо. Може ли да намериш Ленобия и да й обясниш защо няма да присъствам в час?

— Разбира се, жрице.

И той отново изчезна. Аз тръгнах да се качвам по стълбите, все още се чувствах леко замаяна. Общата стая беше празна. Всички (с изключение на мен и Афродита) бяха в клас, така че можех спокойно да се затичам към стаята й, без да се притеснявам от любопитни погледи и неудобни въпроси. Почуках два пъти на вратата, преди да отворя.

Единствената светлина в стаята идваше от малка свещ. Афродита седеше на леглото с крака, притиснати към гърдите, и лице, заровено в шепите й. Злодеида се беше свила на пухкава топка точно зад нея.

— Хей, добре ли си? — попитах аз.

Тя потрепна, с видимо усилие вдигна глава и отвори очи.

— О, боже! Какво е станало!?

Приближих се бързо до нея и я обърнах към светлината. Злодеида започна да съска и да ми се заканва, така че просто й казах:

— Само се опитай и ще те изхвърля през прозореца, а после ще призова дъжд да подгизнеш хубаво.

— Злодеида, спокойно. Зоуи е гадна, но няма да ме нарани — каза тя уморено.

Котката изръмжа и се сви пак на топка. Обърнах се към Афродита. Очите й бяха кървясали. Бялото им беше станало съвсем червено. Не розово или възпалено, както ако беше алергична към полени след разходка по поляна с цъфнали треви. Беше червено. Като кръв.

— Този път беше много гадно. — Тя звучеше ужасно. Гласът й трепереше, а лицето й беше мъртвешки бледо. — Би ли ми подала бутилка минерална вода от хладилника?

Отидох по най-бързия начин до хладилника и извадих бутилка с вода. Занесох я в банята и взех една кърпа със златна бродерия (боже, тя наистина е много богата). Намокрих кърпата свода и й я подадох.

— Пийни си малко, а после си сложи мократа кърпа на лицето.

— Изглеждам ужасно, нали?

— Да.

Тя отпи жадно няколко глътки, сякаш умираше за вода, а после сложи хладната мокра кърпа на лицето си и легна върху купчината си от дизайнерски възглавници.

Злодеида ме гледаше злобно с присвитите си очи, но аз не й обърнах внимание.

— Ставали ли са очите ти такива и преди?

— Имаш предвид да ме болят зверски ли?

Поколебах се за миг, но реших все пак да й кажа. И без това не е като да избягва огледалата. Няма начин да не се види сама съвсем скоро.

— Имам предвид да стават кървавочервени.

Видях как се изненада и посегна към кърпата, но се спря и отпусна ръката си върху леглото.

— Нищо чудно, че Дарий откачи и хукна да те извика, все едно адът е след него.

— Сигурна съм, че ще ти мине. Може би просто трябва да държиш очите си затворени за известно време.

Тя въздъхна драматично:

— Наистина ще се ядосам, ако взема да погрознея от тези гадни видения!

— Афродита започнах аз, като се опитвах да не се разсмея, — ти си прекалено красива, за да погрознееш. Или поне така си казвала милион пъти.

— Права си. Дори и с червени очи, пак съм по-красива от всички останали. Благодаря ти, че ми го напомни. Това само показва колко се стресирах от лайняното видение.

— Като заговорихме за наакани видения, ще ми споделиш ли това последното?

— Знаеш ли какво, наистина няма да умреш, ако вземеш да кажеш някоя по-груба дума. Боже, наакано е наистина много тъпа дума.

— Може ли да не изместваш темата?

— Добре. Само после да не ме упрекваш, когато хората ти кажат, че си тъпа. На бюрото ми има един лист с написано на него стихотворение. Виждаш ли го?

Доближих се до скъпото й луксозно бюро и видях листчето, което лежеше самотно върху бляскавата, лакирана повърхност.

— Да, тук е — отвърнах аз.

— Добре. Сега го прочети и ми кажи какво, по дяволите, означава. Никога не ме е бивало особено с поезията. Смятам я за голяма лайняна досада.

Тя натърти на думата лайняна, но аз не й обърнах внимание и се концентрирах върху стихотворението. Още щом започнах да го чета, настръхнах.

— Ти ли го написа?

— Как ли пък не. Дори като малка не понасях детски книжки в рими. Няма начин да съм написала стихотворение.

— Нямам предвид дали ти си авторът. Питах дали ти си го написала на листа.

— Ти да не би да оглупяваш? Да, Зоуи. Аз го написах на листа. Това стихотворение видях в скапаното си видение. И не съм го съчинила аз, преписах го. Сега ясно ли ти е?

Тя се облегна обратно на възглавниците си в огромното си легло и покри лицето си с пухкавата кърпа със златна бродерия, а с другата ръка посегна да погали отвратителната си котка. Поклатих глава с отвращение. Изглеждаше като стопроцентова гадна кучка.

— Знаеш ли, мога да те удуша с възглавницата ги, както си лежиш в леглото, и никой няма да страда от липсата ти. Докато те намерят, злобната ти котка вече ще те е изяла заедно с всички доказателства за престъплението ми.

— Злодеида не би ме изяла. По-скоро ще изяде теб, ако се опиташ да правиш простотии. Освен това Дарий ще забележи липсата ми. Просто прочети скапаното стихотворение и ми кажи какво значи.

— Ти си специалистът по визиите, ти би трябвало да знаеш какво значи.

Погледнах отново листа. Имаше нещо странно в него, но какво?

— Точно така, аз получавам виденията, но не съм длъжна и да ги обяснявам. Аз съм просто един много привлекателен оракул. А ти си бъдещата Висша жрица, забрави ли? Така че, разгадай го.

— Добре, добре. Нека да го прочета на глас. Понякога това помага на поезията да изглежда по-разбираема.

— Добре, съгласна съм, стига да стигнем до частта с разгадаването.

Прокашлях се и зачетох:

Древна сила спи в очакване да се въздигне,
когато мощта на Земята пролее своята
алена свещена кръв.
Белегът сочи истината. Кралица Тси Сгили повелява
той да бъде изтръгнат от гроба си.

От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен,
ужасяваща хубост, чудовищна гледка.
Властта си отново ще възвърне,
жените ще коленичат пред неговата мощ.

Песента на Калона звучи сладко,
докато сеем смърт навред.

Прочетох го и се замислих какво може да означава и защо ме изпълва с такъв ужас.

— Страшничко, а? — обади се Афродита. — Имам предвид, не е точно за цветя и рози.

— Да, определено не е. Добре, нека да видим сега. Кога Земята пролива алена кръв?

— Нямам представа. — Хм. — Замислих се. — Земята изглежда сякаш кърви, когато някой е убит и кръвта му попива в пръстта. А мощта може да идва според това кой е убит. Например някоя могъща личност.

— Или могъщ вампир. Сещам се за тялото на професор Нолън. Земята изглеждаше като че ли кърви.

— Да, права си. Значи това може да има нещо общо с кралица Тси Сгили, която умира или бива убита, защото кралицата би трябвало да е могъща.

— А коя, по дяволите, е тази кралица Тси Не знам си коя?

— Звучи ми познато. Името изглежда индианско. Чудя се дали не бих могла… — Млъкнах внезапно и ахнах от изненада, защото в този момент осъзнах кое в стихотворението ми изглеждаше странно.

— Какво? — попита Афродита и отметна кърпата от лицето си. — Какво има?

— Почеркът — промълвих. Това е почеркът на баба ми.

Двадесет и първа глава

— Почеркът на баба ти? Сигурна ли си?

— Напълно.

— Но това е невъзможно. Аз написах тъпото стихотворение само преди няколко минути.

— Виж сега, и аз на практика почти се телепортирах тук с Дарий. Това би трябвало да е невъзможно, обаче никак не е.

— Гледаш много идиотски филми като «Стар Трек»

— Щом знаеш какво е телепортиране, значи и ти си гледала идиотски филми — отвърнах самодоволно.

— Не, просто съм наказана да имам идиоти за приятели.

— Виж, абсолютно сигурна съм, че това е почеркът на баба ми. Чакай малко, мисля, че имам писмо от нея в стаята си. Ще ида да го взема. Може пък да си права по изключение и само да ми се струва, че прилича на нейния почерк. — Тръгнах да излизам от стаята, но една мисъл ме спря и подадох листчето на Афродита. — Това обичайният ти почерк ли е?

Тя взе листчето от ръката ми и примигна няколко пъти. Видях, че се шокира.

— О, мамка му! Това няма нищо общо с моя почерк.

— Веднага се връщам.

Опитвах се да не мисля за това, докато бързах към стаята си. Отворих вратата и Нала ме посрещна с недоволно мяукане, че съм й развалила дрямката.

За секунда грабнах последната картичка, която баба ми бе изпратила — намираше се върху бюрото ми. По най-бързия начин се върнах в стаята на Афродита.

— Добре, нека да погледна.

Подадох й картичката и заедно с нея се загледах в почерка.

— Толкова е странно! — каза Афродита и поклати глава. — Заклевам се, че написах това стихотворение със собствената си ръка преди пет минути, но това без съмнение е почеркът на баба ти, а не моят. — Тя ме погледна. Лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, особено на фона на червените й очи. — Най-добре да й се обадим.

— Да, ще го направя. Но преди това искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш от видението.

— Имаш ли нещо против да си затворя очите и да си сложа кърпата отново, докато ти разказвам?

— Не, разбира се. Ще ти я намокря с още студена вода. Като стана дума за вода, пийни си още малко, изглеждаш… зле.

— Нищо чудно. И се чувствам зле. — Тя пийна малко от водата, докато мокрех кърпата.

— Искам да разбера за какво беше всичко това — каза тя.

— Аз мисля, че знам.

— Сериозно? Разгада си поемата?

— Не, нямах предвид това. Мисля, че е свързано с лошото предчувствие, което аз и Стиви Рей имаме за Неферет. Тя се е забъркала в нещо много гадно. Според мен точно това планираше да направи, когато Лорън беше убит.

— Сигурно си права, но трябва да ти кажа, че Неферет изобщо не участваше във видението ми.

— Е, разкажи ми го.

— Ами, беше кратко и необичайно ясно в сравнение с останалите ми видения напоследък. Беше прекрасен летен ден. Непозната жена седеше на голяма поляна или беше по-скоро пасище. Наблизо имаше стръмна скала и се чуваше поток или малка река. Както и да е, жената седеше на меко одеяло. Помня как си помислих, че не е много умно от нейна страна да седи върху бяло одеяло направо на земята. Цялото щеше да стане зелено.

— Не става зелено — казах и усетих, че устните ми са ледени. — То е памучно и се пере много лесно.

— Значи знаеш какво ти описвам?

— Да, това е одеялото на баба.

— Значи сигурно жената е баба ти. Тя държеше стихотворението в ръце. Не виждах лицето й. Всъщност не виждах много от нея. Беше седнала със скръстени крака, а аз седях някак си зад нея и надничах през рамото й. Само веднъж видях стихотворението и изцяло се концентрирах върху него, всичко останало ми се разми.

— Защо го преписа?

Тя вдигна рамене.

— Не знам точно. Просто така усетих, че трябва да направя. Записах го, докато все още бях във видението. После то приключи, аз погледнах Дарий и му казах да те извика.

— И това е всичко?

— Ти какво още искаш? Преписах цялото шибано стихотворение.

— Но твоите видения обикновено са предупреждения за ужасни неща, които са на път да се случат. А тук къде е предупреждението?

— Нямаше. Дори не съм изпитала нищо неприятно. Беше само стихотворението. Поляната беше наистина красива. И както казах, беше хубав летен ден. Всичко изглеждаше наред, докато не излязох от видението и не усетих адска болка в главата и очите.

— Е, аз имам доста неприятно предчувствие за тази история. — Извадих телефона от чантата си. Погледнах часовника беше почти три през нощта. Баба сигурно спи дълбоко. Освен това осъзнах, че съм пропуснала всичките си часове за днес, с изключение на тази унизителна сцена с Ерик в часа по актьорско майсторство. Чудесно. Въздъхнах тежко. Знам, че баба ще ме разбере, надявам се само и преподавателите да ме разберат.

Тя вдигна още на първото позвъняване.

— О, Зоуибърд! Толкова се радвам, че се обади.

— Бабо, извинявай, че ти звъня. Предполагам, че спиш по това време и…

— Не, а-вет-си а-ге-хут-са, не бях заспала. Събудих се преди няколко часа от един ужасен сън и от тогава съм будна и се моля.

Познатата индианска дума за дъщеря ми даваше усещане за любов и сигурност и изведнъж ми се прииска лавандуловата й ферма да не е чак на час и половина път от Тулса. Искаше ми се да я видя, да я прегърна, да ме успокои и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Точно както правеше, когато бях малка и оставах при нея, за да се отърва от втория съпруг на майка ми.

Но вече не бях малка, а баба не можеше да ме прегърне и да реши проблемите ми този път. Щях да стана Висша жрица и хората да се уповават на мен. Никс ме бе избрала и трябваше да се науча да бъда силна.

— Миличка, какво има, какво се е случило?

— Всичко е наред, бабо. Аз съм добре — успокоих я набързо, защото не исках да я тревожа. — Просто Афродита получи видение и то някак си е свързано с теб.

— В опасност ли съм?

Не можах да сдържа усмивката си. Тя звучеше уплашена и потисната, докато си мислеше, че нещо се е случило с мен. Но когато разбра, че може би опасността засяга само нея, звучеше облекчена и енергична, сякаш ей сега ще завладее света. Наистина обичах баба си!

— Не, не мисля така — отвърнах аз.

— И аз също — обади се Афродита.

— Афродита казва, че не си в опасност. Или поне не и в непосредствена.

— Е, това е добре.

— Това наистина е добре, но работата е там, че ние не можем съвсем да разберем видението на Афродита. Ясно е, че има някакво сериозно предупреждение. Този път е видяла теб на една поляна, както и едно стихотворение. Тя е преписала стихотворението. — Не споменах, че го е преписала с нейния почерк. Това щеше да прозвучи прекалено странно в и без това неясната история. — Прочетохме го, но не откриваме смисъла.

— Е, може би трябва да ми го прочетеш сега. Възможно е да го позная.

— И ние това си помислихме. Добре, ето…

Афродита ми подаде листчето и аз зачетох:

— Древна сила спи в очакване да се въздигне, когато мощта на Земята пролее своята алена свещена кръв.

— Белегът сочи истината, кралица Ци Сгили повелява…

Баба ме прекъсна:

— Произнася се Т-с-и Сгили — поясни тя и наблегна на втората дума. Гласът й звучеше глухо, почти като шепот.

— Добре ли си, бабо?

— Продължавай да четеш, а-вет-си а-ге-хут-са — каза ми тя.

Продължих, като повторих последната част с поправено произношение.

— Белегът сочи истината, кралица Тси Сгили повелява той да бъде изтръгнат от гроба си.

— От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен. Ужасяваща хубост, чудовищна гледка. Властта си отново ще възвърне, жените ще коленичат пред неговата мощ.

— Песента на Калона звучи сладко, докато сеем смърт навред…

Баба изпъшка и проплака:

— О, дано Великият Дух да ни пази!

— Бабо? Какво става?

— Първо Тси Сгили, а после Калона. Това е лошо, Зоуи. Много лошо.

Страхът в гласа й ме изправи на нокти.

— А какво е Тси Сгили и Калона? Защо е толкова лошо?

— Знае ли стихотворението? — попита Афродита, като седна до мен и махна кърпата от лицето си. Забелязах, че очите й започваха да изглеждат по-нормално и лицето й си възвръща цвета.

Натиснах бутона за високоговорител и седнах на леглото до Афродита.

— Така, сега те чуваме и двете, тук сме само аз и Афродита.

— Госпожо Редбърд, знаете ли стихотворението?

— Миличка, наричай ме бабо. Не, не го знам. Не и в смисъл да съм го чела преди. Но съм чувала за него или по-скоро съм чувала легендата, която се предава от поколение на поколение сред моя народ.

— Защо се уплаши така при споменаването на Тси Сгили и Калона? — попитах аз.

— Това са индиански демони. Тъмни духове от най-лошия вид. — Баба се поколеба и чух как шумоли с нещо. — Зоуи, мисля да запаля малко билки, преди да продължа да говоря за тези същества. Ще сложа салвия и лавандула. Ще разпръсквам дима с гълъбово перо, както съм ти показвала. Зоуибърд, препоръчвам ти да направиш същото.

Останах много изненадана. Опушването се използва от индианците в продължение на векове, особено когато се налага ритуал за пречистване или защита. Баба правеше пречистващи ритуали и опушване редовно. Израснала съм с идеята, че това е начин да се изкаже почитта към духовете и човек да запази своята чистота. Но никога досега не се е случвало баба да иска да го прави само при споменаването на нещо.

— Зоуи, трябва да го направиш. Веднага! — каза тя остро.

Двадесет и втора глава

Както винаги, когато баба ми каже да направя нещо, аз го правя.

— Добре, имам билки в стаята си. Ще отида да взема малко.

Кимнах на Афродита, а тя ме побутна към вратата.

— Какви билки имаш? — попита ме баба.

— Бяла салвия и лавандула.

— Това с добре.

Изтичах да ги взема и бързо се върнах в стаята на Афродита.

— Въпросът с купата е уреден. — Тя ми подаде купа, украсена с релефно грозде и лоза, увиваща се около нея. Беше наистина великолепна и изглеждаше скъпа и стара. Тя повдигна рамене, сякаш каза: «Ами да, скъпа е.»

— Добре, готова съм — казах на баба.

— Имаш ли перо от някоя спокойна птица, например гълъб? Или защитна птица, като сокол или орел?

— О, не, бабо. Нямам перо.

Погледнах въпросително към Афродита.

— Не, и аз нямам пера.

— Нищо, и така ще се справим. Готова ли си, Зоуибърд?

Запалих и размахах връзката с билки, докато започна да пуши. После я оставих в купата между нас.

— Готова съм, пушекът е перфектен.

— Раздухай го около себе си. Момичета, и двете трябва да се концентрирате над ритуала по пречистване и да мислите за позитивна енергия. Мислете за богинята си и колко много ви обича тя.

Направихме, каквото ни каза. И двете внимателно разпръсквахме пушека около себе си с ръце.

Злодеида кихна, изсъска и скочи от леглото, за да се скрие в банята. Не мога да си кривя душата и да кажа, че съжалявам, че си тръгна.

— Сега дръжте купата близо до вас, докато ви разказвам. — Усетих как си поема три пъти дълбоко дъх, преди да започне. — Най-напред трябва да знаете, че Тси Сгили са вещици, но не се подлъгвайте по думата «вещица» Те не са мъдри жрици, които служат на Никс. Тси Сгили живеят отделно, извън племето. Те са зли. Наслаждават се на смъртта, обичат да убиват. Имат магически способности, произлизащи от болката и страданието на жертвите им. Те се хранят от смъртта. Могат да измъчват и убиват с ане-ли-сги.

— Не знам какво значи това, бабо.

— Значи, че са силни психически и могат да убиват с мислите си.

С Афродита се спогледахме. Сигурна бях, че си мисли за същото. Неферет е известна с невероятно силната си психика.

— Коя е кралицата, за която се говори в стихотворението? — попита Афродита.

— Не знам за кралица на Тси Сгили. Те са самотни същества и нямат йерархия. Но аз не съм голям специалист по тях.

— Значи Калона е един от Тси Сгили? — попитах аз.

— Не. Калона е нещо много по-лошо. Тси Сгили са зли и опасни, но все пак са хора и можеш да се справиш с тях като с хора.

Баба замълча и усетих как си пое дълбоко дъх още няколко пъти. После заговори с тих глас, сякаш се притесняваше да не я чуят. Не звучеше уплашена, а по-скоро предпазлива. Предпазлива и много, много сериозна.

— Калона е бащата на гарваните-демони. Той не е човек. Наричаме го демон, но това не е много точно. По-скоро бих го определила като ангел.

Студени тръпки ме побиха, когато баба каза името «гарвани-демони» После осъзнах думите й и примигах от изненада.

— Ангел? Като в Библията?

— Не се ли предполага те да са от добрите? — намеси се Афродита.

— Предполага се. Нека да не забравяме, че според християните Луцифер е бил най-красивият и могъщ ангел. Преди падението си.

— Така е. Бях забравила за това — каза Афродита. — Значи Калона е ангел, който след падението си е станал от лошите?

— Нещо подобно. В древни времена ангелите се разхождали по земята и са се женели за човешки жени. Има много истории от онова време. В Библията ги наричат нефилими. Древните гърци и римляни са ги смятали за богове. Но както и да са наричани, всички източници са единодушни за две неща. Първо, били са необикновено красиви, и второ, женели са се за хора.

— Има смисъл — обади се Афродита. — Ако наистина са били толкова красиви, жените едва ли биха им устояли.

— Е, те са били необикновени създания. Във вярванията на индианците се разказва за един конкретен ангел, несравним по красота. Имал крила с цвета на тъмната нощ и можел да се превръща в гарван. В началото нашият народ го посрещнал като бог, с песни и танци. Реколтата била много богата. И жените били така плодовити, както и земята. Но изведнъж всичко се променило. Не знам точно защо. Историята е много стара. Много от нея се е загубила във времето. Според мен просто е трудно да живееш с бог, независимо колко е красив. Песента, която помня от моята баба, разказва, че Калона се променил, когато започнал да спи с жените от племето. След първия път, в който бил е жена, той вече бил обсебен от тях. Копнеел за жени непрекъснато и в същото време ги мразел заради неутолимата си страст към тях.

— Обзалагам се, че той бил този, който е изпитвал страст, а не жените. Никой не обича курвите, независимо колко са красиви — изсумтя Афродита.

— Права си. В песента на моята баба се казваше, че момичетата са отвърнали лицата си от него и тогава той се превърнал в чудовище. Използвал божествената си сила, за да властва над мъжете, докато осквернява жените им. В това време омразата му към жените нараствала с нова сила заради зависимостта му от тях. Чувала съм една стара мъдра жена да казва, че за Калона жените били като вода, въздух и храна — колкото и да ги мразел, той се нуждаел отчаяно от тях. — Тя отново замълча и аз можех да си представя отвращението, изписано на лицето й в този момент. — Жените, които той изнасилвал, забременявали, но повечето раждали мъртви и безформени деца. Понякога се случвало детето да оцелее, въпреки че било очевидно, че не е човек. Децата на Калона били гарвани, но с човешки очи и крайници.

— Ъ-ъх. Тяло на гарван с очи и крака на човек. Отвратително — каза Афродита.

Побиха ме тръпки.

— Напоследък чувам често грачене на гарвани. Понякога са много. Мисля, че един от тях се опита да ме нападне. Успях да го ударя и той одраска ръката ми.

— Какво? Кога? — извика баба.

— Чувам ги нощем. Помислих си, че е странно да издават чак такива звуци. И… и снощи нещо, което не можех да определя точно какво, се завихри около мен. Точно като досадна невидима птичка. Ударих го и побягнах към училището, като призовах Огъня да го прогони надалеч.

— И това помогна ли? Огънят прогони ли го? — попита баба.

— Да, но оттогава непрекъснато имам усещането, че някой ме наблюдава.

— Това са гарваните-демони — каза баба с твърд като стомана глас. — Това, с което си се сблъскала, са били демоничните деца на Калона.

— Аз също ги чувам понякога — намеси се Афродита и пребледня. — Всъщност си мислех колко са досадни да крякат така последните няколко нощи.

— Откакто професор Нолън беше убита — отбелязах аз.

— И аз оттогава започнах да ги чувам. Олеле! Възможно ли е да имат нещо общо с убийствата на Лорън и професор Нолън?

— Не, не мисля. Гарваните-демони са загубили своята физическа форма. Те са само духове и не могат да причинят големи проблеми. Могат да наранят само хора, които са слаби и близко до смъртта. Много ли пострада ръката ти, миличка?

— Не особено. Одрасканото изчезна след няколко минути.

Баба се поколеба за миг, после каза:

— Досега не съм чувала за гарван-демон, който е успял да нарани млад човек. Те са много зли — тъмни създания, които изпитват удоволствие да измъчват тези, които са близо до смъртта. Не вярвам, че са в състояние да причинят смъртта на млад и здрав вампир, но е възможно да са били привлечени в «Дома на нощта» заради убийствата и някак си да са станали по-силни от това. Бъди внимателна. Те са ужасни създания и тяхното присъствие винаги е лоша поличба.

Докато баба говореше, погледът ми се плъзна пак върху стихотворението.

От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен.

Какво се е случило с Калона — попитах аз.

— Именно ненаситната му страст към жените го е погубила. Мъжете от племето с години се опитвали да се преборят с него. Но просто не са можели. Той бил митично и магическо създание и само с магия е можел да бъде победен.

— И какво е станало? — повтори въпроса ми Афродита.

— Гигуа е свикала таен съвет на мъдрите жени от всички племена.

— Какво е гигуа? — попитах аз.

— Това е индианска дума за най-почитаната жена в племето. Тя е надарена и мъдра, често е близка с Великия дух. Всяко племе си избира една такава и тя служи на съвета на жените.

— Нещо като Висша жрица?

— Да, това е добра аналогия. Значи гигуа свикала съвет и мъдрите жени се събрали на единственото място, където Калона не можел да ги подслушва — в една пещера под земята.

— А защо не можел да ги подслушва там? — попита Афродита.

— Калона изпитвал отвращение към земята. Той е небесно създание и принадлежи на небесата.

— Добре, а защо тогава Великия дух или който и да е там, не го е повикал обратно? — попитах аз.

— Защото той е имал свободна воля — отвърна баба. — Калона е бил свободен сам да избира пътя си, точно както и вие с Афродита.

— Тази свободна воля понякога е доста отвратително нещо — подхвърлих.

Баба се засмя и смехът й ми подейства успокоително.

— Така е, а-вет-си а-ге-хут-са. Но в този случай именно свободната воля на гигуа и останалите жени спасила народа ни.

— Какво са направили? — попита Афродита.

— Използвали са женските си магически сили, за да създадат момиче, толкова красиво, че за Калона да е невъзможно да му устои.

— Да създадат момиче? Имаш предвид, че с магия са превърнали нещо в момиче?

— Не, а-вет-си а-ге-хут-са. Имам предвид, че са я създали. Тази гигуа, която била сред най-талантливите, направила тяло от глина и нарисувала лице толкова красиво, че не можело с нищо да се сравни. Тази гигуа, която се славела като най-добрата тъкачна сред всички племена, изпрела за момичето дълга черна коса, която се спускала на вълни до кръста й. Най-добрата шивачка гигуа направила рокля, която отразявала лунната светлина, а останалите жени я разкрасили с черупки, мъниста и пера. Най-бързата гигуа я надарила с бързи нозе. А най-талантливата певица я дарила с приятен и мек глас.

— Всяка от жените порязала ръката си и нарисувала със собствената си кръв по един от седемте свещени символа — север, юг, изток, запад, горе, долу и дух. След това събрали ръцете си около глинената фигура и с помощта на обединените си сили вдъхнали живот на момичето.

— Сигурно се шегуваш, бабо! Жените са съживили куклата?

— Така казва историята. А и не разбирам защо това ти се струва по-невероятно, отколкото момиче, което има дарба за всичките пет елемента.

— Е… — усетих как се изчервявам. — Предполагам, че имаш право.

— Определено има право. Сега млъкни и нека да изслушаме края на историята — намеси се Афродита.

— Извинявай, бабо.

— Помни, че магията съществува, Зоуибърд. Много е опасно да го забравяш.

— Добре, няма да го забравям — обещах. Каква ирония на съдбата бе именно аз да се съмнявам в магическата сила.

— И така, да продължим. Жените гигуа вдъхнали живот на момичето и го нарекли Ая.

— Хей, знам тази дума. Означава «аз»

— Много добре, а-вет-си а-ге-хут-са. Те я нарекли Ая, защото съдържала частица от всяка една от тях и за всяка тя била «аз».

— Това е страхотна идея всъщност — каза Афродита.

— Жените не казали на никого за Ая, дори на съпрузите, децата и родителите си. На следващото утро я извели от пещерата близо до потока, на който Калона се къпел всяка сутрин, и през цялото време й шепнели какво трябва да направи. И така, тя седнала на една скала, огряна от сутрешното слънце — решела косата си и пеела красива песен. Калона я видял и както всички очаквали, моментално бил обсебен от мисълта да я притежава. Ая направила това, за което била създадена. Побягнала от него с магическа скорост. Той я последвал. Заради безумната си страст към нея не се поколебал да влезе в пещерата, в която тя изчезнала. Не забелязал и жените гигуа, които вървели след него, нито чул заклинанията, които нареждали.

Калона хванал Ая дълбоко в земните недра. Вместо да бяга от него и да се съпротивлява, тази несравнима красавица го приканвала с нежни ръце и съблазнително тяло. Но в момента, в който той проникнал в нея, съблазнителното й тяло се превърнало в това, от което било направено — Земя и Дух на жена. Ръцете и краката й се превърнали в пръстта, която го обвила, духът й — в плаващи пясъци, които го заклещили. Жените гигуа призовали Майката Земя да запечата пещерата, пленявайки Калона завинаги в прегръдката на Ая.

Чувствах се, сякаш съм се показала на повърхността след дълго плуване под вода. Погледът ми попадна на стихотворението, което стоеше до мен.

— Ами стихотворението?

— Е, погребването на Калона не е краят на историята. В момента, в който гробницата му била запечатана, всички негови деца, гарваните-демони, започнали да пеят песен с човешки глас, в която се обещава, че Калона един ден ще се завърне. Описва се и ужасното отмъщение, което е подготвил за хората, особено за жените. Подробностите от песента на гарваните-демони са загубени. Дори моята баба знаеше само отделни пасажи, и то от своята баба. Много малко хора са искали да помнят тази песен. Според тях е лоша поличба да се помнят такива ужасии. Въпреки това оцелялото, предавано от майка на дъщеря, е достатъчно. В тези предания се разказва за Тси Сгили, за кървящата Земя, за красотата на Калона и за това как той ще се въздигне отново. — Баба замълча за момент, а ние с Афродита се вгледахме с ужас в стихотворението.

— Опасявам се, че стихотворението от твоето видение е песента на гарваните-демони. И според мен предвестява, че Калона е на път да се завърне.

Двадесет и трета глава

— Това с предупреждението! — извика Афродита. — Всичките ми видения са предупреждения за някакви предстоящи трагедии. И това не е по-различно.

— Смятам, че си права — казах аз.

— Доколкото си спомням, виденията на Афродита са предотвратими, ако се вземат под внимание, нали така? — попита баба.

Афродита се поколеба, затова аз отговорих:

— Да, така е. Нейното видение те спаси, бабо.

— И още няколко души, които също щяха да загинат на моста в този ден — добави баба.

— Тогава беше достатъчно да намерим начин да предотвратим инцидента. Може би трябва да подходим по същия начин и с това видение? — казах.

— Така е, Зоуи. Афродита е вестител на Никс, а тя е искала да ни предупреди.

— Също така тя иска ти да ни помогнеш — каза Афродита на баба ми. — Във видението си те видях да четеш поемата.

Тя се поколеба за миг и ме погледна. Аз кимнах, защото се досетих какво иска да каже.

— Когато преписах стихотворението във видението си, то излезе с твоя почерк.

Чух как баба ахна от изненада.

— Сигурна ли си?

— Да — казах аз. Дори взех едно от твоите писма и проверих. Без съмнение е твоят почерк.

— В такъв случай трябва да се съглася, че Никс иска от мен и аз да взема участие в това.

— Не съм изненадана. Ти си единствената жена гигуа, която познаваме.

— О, миличка! Аз не съм гигуа. Това е нещо, за което цялото племе гласува, да не говорим, че от поколения не е избирана гигуа.

— Е, определено получаваш моя глас — заяви Афродита.

— И моя — добавих аз. — А се обзалагам, че и тези на Деймиън и Близначките. А може да се каже, че ние сме нещо като племе.

Баба се засмя:

— Е, нямам намерение да споря с цялото племе.

— Най-добре да дойдеш тук — каза внезапно Афродита.

Погледнах я изненадано и тя кимна със сериозно изражение. Вслушах се във вътрешното си чувство и с ужас осъзнах, че има право.

— О, Афродита, много ти благодаря за поканата, но не мога. Наистина обичам лавандуловата си ферма. Просто ще си говорим по телефона или ще си пращаме съобщения и всичко ще е наред.

— Бабо, имаш ли ми доверие?

— Разбира се, дъще.

— Трябва да дойдеш тук — казах аз.

Известно време нямаше отговор. Имах чувството, че почти я чувам да мисли.

— Ще си събера нещата — рече тя най-после.

— Може ли да вземеш малко от тези пера? — помоли Афродита. — Опасявам се, че ще се наложи да правим опушване отново.

— Ще взема, детето ми.

— Не се бави, бабо.

Не можех да понасям усещането за спешност, което изпитвах.

— Сега ли, Зоуи? Не може ли да изчакам още няколко часа до сутринта?

— Сега. — Сякаш за да подчертае молбата ми, изведнъж чухме през телефона зловещото грачене на гарван. Чух го толкова силно, сякаш се намирах в нейната топла и спретната всекидневна. — Бабо, добре ли си?

— Те са просто духове, а-вет-си а-ге-хут-са. Могат да ми навредят само ако съм близо до смъртта. А те уверявам, че точно аз никак не съм близо.

Спомних си сковаващия ужас, който ме обзе при срещата с едно от тях, както и драскотината, която остави на ръката ми. Не бях сто процента сигурна, че е права.

— Просто побързай, бабо. Ще се чувствам много по-добре, ако си тук.

— Аз също — каза Афродита.

— Ще съм при вас до два часа. Обичам те, Зоуибърд.

— И аз те обичам, бабо.

Тъкмо се канех да затворя телефона, когато баба добави:

— Обичам и теб, Афродита! За втори път ми спасяваш живота.