/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Ремембрънс Охайо

Рей Бредбъри


Рей Бредбъри

Ремембрънс, Охайо

Появиха се тичешком през горещия неподвижен прахоляк на градчето, сподиряни от черните сенки, които слънцето прогори под тях.

Задържаха се за огради. Вкопчваха се в дървета. Хващаха се за люлякови храсти, които не им даваха опора, олюляха се и се вкопчиха един в друг, после продължиха да тичат и погледнаха назад. С внезапна отчетливост пустата улица се втурна към тях. Ахнаха и се завъртяха в непохватен танц.

И тогава го видяха и възкликнаха като пътешественици, съзрели мираж по пладне, невероятен остров, обещаващ прохладен бриз и водни поляни от стопени забравени снегове.

Най-отпред се издигаше млечнобяла къща с покрита с лоза веранда, в която бръмчаха златисти пчели.

— У дома — каза жената. — Тук ще сме в безопасност!

Мъжът примигна изненадано към къщата.

— Не разбирам…

Но стигнаха до верандата, подкрепяйки се един друг, и седнаха на люлката. Тя увисна като везна, която трябва да ги претегли, и това ги изплаши.

Дълго време единственото движение беше лекото й полюшване с мъжа и жената, кацнали несигурно като птички на нея. Улицата разстла пласт гореща прах, гладка, без отпечатъци от стъпки или гуми. От време на време от нищото повяваше вятър, прелиташе през прашния път и утихваше в прохладата на зелените дървета. Всичко друго беше плътно и неподвижно, сякаш опечено. Ако изтичаш на някоя веранда, плюеш върху някой прозорец и избършеш прахта, можеше да надникнеш вътре и да видиш мъртвите, пръснати по голите подове като глинени мумии. Но никой не изтичваше, не плюеше и не надничаше.

— Шшшт — прошепна тя.

Лъчите на слънцето минаваха през листата и сенките трептяха като криле на колибри по застиналите им лица.

— Сега чуваш ли?

Някъде отдалеч смътно се чуха гласове. Обади се сирена, набра сила и замлъкна. Прахта се успокои. Шумовете на света лениво заглъхнаха.

Жената погледна съпруга си, седнал до нея.

— Ще ни намерят ли? Ние избягахме, свободни сме, нали?

Той кимна едва забележимо. Беше на около тридесет и пет, целият четина и розово. Червените жилки в очите му го караха да изглежда много по-румен, по-топъл, по-раздразнителен. Често й казваше, че носи в себе си огромна космата топка, която му пречи да говори и да диша в горещините. Паниката бе постоянен начин на живот и за двамата. Ако сега от сляпото небе върху ръката му паднеше дори и една дъждовна капка, той щеше да се втурне да бяга и да я остави сама.

Езикът й обходи устните.

Движението й го раздразни. Хладнокръвието й го безпокоеше.

Тя се възползва от възможността да заговори отново.

— Толкова е хубаво да поседиш.

Кимането му накара люлката да се залюлее отново.

— Всеки момент госпожа Хейдекер ще се появи с цял кош прясно набрани ягоди — продължи жената.

Той се намръщи.

— От собствената й градина — добави тя.

Лозите се виеха около прохладната тъмна веранда. Двамата се чувстваха като деца, които се крият от родителите си.

Слънчевите лъчи открояваха тънките сребристи власинки по мушкатото в саксията на перилото. Мъжът изпита чувство, че е хванат натясно по зимно бельо.

Внезапно тя стана, отиде да надникне през шпионката и вдигна ръка към звънеца.

— Недей! — опита се да я спре той.

Късно — пръстът й вече натискаше копчето.

— Не работи. — Сложи длан на устата си и заговори през пръсти. — Ама че глупаво! Да звъня на собствената си врата. Защо? За да видя дали няма да изляза на прага и да погледна самата себе си?

— Махай се оттам. — Вече се беше изправил. — Ще развалиш всичко!

Но детската й ръка сякаш сама се плъзна към дръжката на вратата.

— Отключена е! Но защо, винаги я заключвахме!

— Махни си ръцете!

— Няма да се опитвам да влизам. — Неочаквано се пресегна нагоре и пръстите й пробягаха по рамката на вратата. — Някой е откраднал ключа, това е. Откраднал го е, влязъл е и е обрал къщата. Твърде дълго ни нямаше.

— Отсъствахме само един час.

— Не лъжи — каза тя. — Знаеш, че са минали месеци. Не… колко? Години.

— Един час — повтори той. — Седни.

— Толкова дълго пътуване беше. Мисля, че ще седна. — Но ръката й все така лежеше върху дръжката. — Искам да съм свежа, когато викна на майка: „Мамо, дойдохме си!“. Чудя се къде ли е Бенджамин? Такова добро куче.

— Умря — изпусна се мъжът. — Преди десет години.

— О… — Тя отстъпи назад и гласът й омекна. — Да… — Погледна вратата, верандата и градчето. — Нещо не е наред. Не мога да кажа какво точно. Но нещо не е наред!

Единственият звук идваше от изгарящото небето слънце.

— В Калифорния ли се намираме или в Охайо? — попита тя и най-сетне се обърна към него.

— Не прави това! — Сграбчи китката й. — В Калифорния сме.

— Какво прави градът ни тук? — остро попита тя, останала без дъх. — Та нали беше в Охайо!

— Имаме късмет, че намерихме този! Не говори за това!

— Може пък да е Охайо. Може изобщо да не сме заминавали на запад преди години.

— Това — каза той — е Калифорния.

— Как се казва това градче?

— Колдуотър1.

— Сигурен ли си?

— В горещ ден като този ли? Колдуотър.

— Сигурен ли си, че не е Мелоу Глен2? Или Бризуей Фолс3?

— В разгара на жегата и тези не звучат зле.

— Може пък да е Инклемънт4, Небраска. — Тя се усмихна. — Или Девилс Пронг5, Айдахо. Или Бойлинг Сандс6, Монтана.

— Върни се към ледените имена.

— Минт Уилоу7, Илинойс.

— Ааах. — Той затвори очи.

— Сноу Маунтин8, Мисури.

— Да. — Задвижи люлката и отново се залюляха напред-назад.

— Но знам кое е най-доброто — каза тя. — Ремембрънс9. Точно това е. Ремембрънс, Охайо.

И по усмихнатото му мълчание и начина, по който се люлееше със затворени очи, разбра, че се намират именно там.

— Те дали ще ни намерят тук? — с внезапно безпокойство попита тя.

— Не и ако внимаваме, не и ако се крием.

— О! — възкликна тя.

В далечния край на улицата под ярките лъчи на слънцето внезапно се появи група хора, които си вееха, за да прогонят прахта.

— Ето ги! Ох, какво сме направили, че ни гонят така? Том, да не би да сме грабители или крадци? Да не би да сме убили някого?

— Не, но все пак ни последваха чак до Охайо.

— Преди малко май каза, че сме в Калифорния.

Той отметна глава назад и се загледа в палещото небе.

— Господи, не знам вече. Може да са сложили града на колела.

Непознатите, които се движеха в свой собствен прашен свят, поспряха. Резките им, подобни на лай гласове се чуваха под дърветата.

— Трябва да бягаме, Том! Да се размърдаме! — Задърпа го за лакътя, опита се да го накара да стане.

— Да, но виж. Дреболиите наоколо — нещо не е както трябва. Градчето… — Залюля се с полуотворена уста и отнесен поглед. — Къщата. Нещо във верандата. Навремето имаше само три стъпала. А сега са четири.

— Не!

— Усещам промяната с краката си. И онези цветни стъкла около прозорчето на вратата. Сини и червени. А бяха оранжеви и млечнобели.

Посочи уморено.

— Тротоарите, дърветата, къщите. Цялото проклето градче. Не мога да определя какво му има.

Тя се загледа и започна да осъзнава. Нечия голяма ръка бе събрала всички познати от детството й елементи от градче — църкви, гаражи, прозорци, веранди, тавани, храсти, поляни, улични лампи — и ги бе изсипала в стъкларска пещ и нагорещила до такава степен, че всичко се бе стопило и изкривило. Къщите бяха станали малко по-големи или по-малки от първоначалните си размери, тротоарите се накланяха, камбанариите бяха по-високи. Който и да беше слепил градчето в едно цяло, явно беше изгубил плановете. Беше прекрасно, но странно.

— Да — промърмори тя. — Да, прав си. Познавах с ролерите си всяка пукнатина по тротоара. Не е същото.

Непознатите тичешком завиха по една пресечка.

— Заобикалят — каза тя. — После ще ни намерят тук.

— Не знам — отвърна той. — Може да ни намерят, може и да пропуснат.

Седяха, без да помръдват, заслушани в горещата зелена тишина.

— Знам какво искам — рече тя. — Искам да вляза в къщата, да отворя хладилника, да пийна глътка студено мляко, да надникна в килера и да помириша окачените на тавана банани, да ям поничка с пудра захар направо от купата.

— Не прави опити — каза той, без да отваря очи. — Ще съжаляваш.

Тя се наведе и погледна изпитото му лице.

— Страх те е.

— Мен?

— От нещо толкова просто като това да отвориш вратата!

— Да — отвърна той след дълго мълчание. — Страх ме е. Не можем да бягаме повече. Ще ни хванат и ще ни върнат на онова място.

Внезапно тя се разсмя.

— Не бяха ли странни? Не ни взеха пари за престоя. Харесвах костюмите на жените — изцяло бели и колосани.

— На мен не ми харесваха прозорците — каза той. — Металните решетки. Помниш ли как започнах да издавам звуци като от ножовка и мъжете пристигнаха тичешком?

— Да. Защо все тичат?

— Защото знаем твърде много, затова.

— Аз не знам нищо — каза тя.

— Мразят те, защото си ти, мразят и мен, защото съм аз.

В далечината се чуха гласове.

Жената извади от джоба си увито в носна кърпа огледалце, дъхна върху него и се усмихна на отражението си.

— Жива съм. Понякога там лягах на пода и си казвах, че съм мъртва и не могат повече да ме тормозят. Но те ме заливаха с вода и ме принуждаваха да стана.

Шестима мъже се появиха с викове на ъгъла и се насочиха към къщата, където мъжът и жената седяха в люлката и си вееха с ръце.

— Какво сме направили, че ни преследват така? — попита жената. — Ще ни убият ли?

— Не, ще говорят меко и мило и ще ни изведат от градчето.

Внезапно той подскочи.

— Сега пък какво? — извика тя.

— Ще вляза да събудя майка ти. Ще седнем на кръглата маса в дневната, ще хапнем сладкиш с праскови и бита сметана, а когато онези почукат на вратата, тя просто ще им каже да се махат. Ще използваме сребърните прибори, които ти купи от рекламата в „Чикаго Трибюн“ от двайсет и осма година с образите на Томас Мийхън и Мери Пикфорд върху дръжките.

Тя се усмихна.

— Ще пуснем фонографа. „Трите дървета — там, там и там!“

— Хайде — каза той. — Да вървим!

Шестимата мъже ги зърнаха на верандата, извикаха и се затичаха към тях.

— По-бързо! — изкрещя жената. — Влизай, викни майка ми и сестра ми, по-бързо, идат!

Той рязко отвори вратата.

Тя се втурна след него, затръшна я и се обърна.

Зад фасадата на къщата нямаше нищо освен подпори, платнища, дъски, малка полянка и поточе. Отстрани имаше няколко прожектора. Върху една от стените от папие маше с молив беше изписано СТУДИО №12.

На верандата затрополиха крака.

Вратата се отвори. Мъжете се изсипаха вътре.

— Ох! — изкрещя жената. — Можехте поне да почукате!

Информация за текста

© 2009 Рей Бредбъри

© 2009 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

Remembrance, Ohio, 2009

Сканиране: Mandor, 2009

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Рей Бредбъри. Париж завинаги

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-021-7

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12982]

Последна редакция: 2009-08-31 22:00:00