„Защо човек трябва да бъде граф, когато може да бъде художник?!“ Така бе възкликнал някога Анри Тулуз Лотрек и така завинаги сложи категорична разделителна линия между съмнителните карати на унаследената аристократичност и съдбовното „дуенде“ на родения талант. То, роденото дарование, е понякога възгрубо и ръбато; очите му са дръзки и нахални, думите не винаги литературно шлифовани, но някаква Вътрешна интуиция и формиран от големите ни майстори вкус ме карат да вярвам тъкмо на него, а не на напомадените и книжни герои на някой псевдоинтелигентстващ техен създател, пресявал дълго чужди пясъчници за няколко само истински зрънца. Които се оказват не негови. Литературната ми среща с Красимир Бачков ми доведе като че ли някого от потомците на Дончоцончевите „принцове“. И това ме зареди със съмнение, любопитство и очакване. Релефният белетристичен дар на Бачков, както и доброто за възрастта му познаване на живота, му осигуриха твърде динамично за едно словесно изкуство развитие. Затова приех и редактирането на първата му книга „Дългият път през тунела“. Следях „израстването“ на автора и (навярно затова) не се изненадах от значително по-овладяната повествователност на новите му къси разкази. В „Синият кон“ защриховането на портрети е отстъпило място на запомнящи се характери. Езикът на разказвача е все така в пулса на аргото; липсва дразнещата изпиленост на суховатата „книжна“ реч, характерна за добре образовани литератори, но иначе — не родени разказвачи. Интонациите и настроенията на предлаганите текстове гравитират между сълзата и усмивката, лиричността и иронията и правят героите непосредствени и истински, а живота — като след глътка добро вино — „малко по-малко тъжен“ както казваше един от прокълнатите поети на стара Франция. А дали може някой да каже: в чия раница е маришлският жезъл?… Елка Няголова <

Дивовижний випадок переніс інквізитора Модестуса Мюнха із середньовіччя у далеке майбутнє. Фанатик християнства потрапляє в комуністичне суспільство, де йому доводиться мати справу з зовсім іншими законами людського співжиття і моралі Чернець Мюнх, змушений ламати свої застарілі поняття добра і зла, поступово переконується у вищості й благородстві взаємин при комунізмі.

Написав повість відомий польський письменник-фантаст Кшиштоф Борунь.

Народився він 1923 року в Ченстохові. Свою трудову діяльність почав робітником. У роки гітлерівської окупації активно боровся з фашизмом, брав участь у Варшавському повстанні в серпні 1944 року.

По закінченні війни працює на літературному терені.

Окрім повісті “Восьме коло пекла”, перу К.Боруня належать також науково-фантастичні романи “Втрачене майбутнє”, “Проксима”, “Космічні брати”.

З польської переклав Євген Литвиненко

Малював Євген Спицевич

<

Правителька Озма скоро святкуватиме день народження. Всі її друзі готують особливі подарунки, звісно ж, без клопотів і пригод у пошуках особливого подарунка не обійдеться. На додачу, в той же час один неповнолітній бешкетник дізнався таємне чарівне слово, що перетворює людей на тварин, а в напарники йому напросився злий гном. <

Повість-казка популярного американського письменника Л. Ф. Баума розповідає про дивовижні пригоди дівчинки Дороті та її щирих друзів — Страшила, Бляшаного Лісоруба, Лева та песика Тото. Разом вони мандрують дорогами чарівної Країни Оз. Чимало випробувань трапляється їм на шляху, але завдяки міцній дружбі, винахідливості та згуртованості наші герої успішно долають усі перепони. <

Дядото на десетгодишния Артур е изчезнал загадъчно преди четири години. Единственият начин да бъде намерен е някой да разчете скритите послания. За да успее обаче, трябва да е умен, съобразителен и много смел… Артур е точно такъв. Решен на всичко, за да открие дядо си, той тръгва на чудно и опасно пътешествие в страната на малките същества минимои и става един от тях. В това приключение Артур ще срещне добри приятели, ще търси скрито съкровище, ще влезе в битка с воини, яздещи комари, ще пътува в орехова черупка и ще спечели сърцето на красива принцеса… <

«Помощ!», гласи посланието, написано бърху оризовото зърно, което паяк вестоносец донася на Артур. Минимоите са в голяма опасност, няма и секунда за губене, а Селения може би се намира между живота и смъртта. С помощта на кучето си Алфред Артур ще избяга под носа на родителите си и ще се върне посред нощ в къшата на баба си и дядо си, за да отвори отново вратата на прехода към света на минимоите. Но дали ще стигне навреме, за да осуети коварния план на Малтазар и да спаси любимата си Селения… <

Приключенията на смелия Артур, своенравната принцеса Селения и симпатичния Бетамеш продължават… В търсене на скритото съкровище и дядото на Артур, те проникват в сърцето на злото — Забранения град, наречен Некрополис. Там обаче ги очаква самият му властелин — Малтазар Прокълнатия. Злодеят има коварен план — да се ожени за Селения, за да стане пълновластен господар на Седемте земи. Дали обаче дръзката принцеса не е дала вече сърцето си на някой друг? <

В 1937 г., в возрасте 23 лет, он был призван на военные сборы, а еще через два года ему вновь пришлось надеть военную форму и в составе артиллерийского полка 227-й пехотной дивизии начать «западный» поход по Голландии и Бельгии, где он и оставался до осени 1941 г. Оттуда по просьбе фельдмаршала фон Лееба дивизия была спешно переброшена под Ленинград в район Синявинских высот. Итогом стала гибель солдата 227-й пд.В ежедневных письмах семье он прямо говорит: «Мое самое любимое занятие и самая большая радость – делиться с вами мыслями, которые я с большим удовольствием доверяю бумаге». Письма он писал почти ежедневно в течение 14 месяцев, в тесном блиндаже, при свете свечей и коптящих керосиновых ламп. 1 сентября 1942 г. в ходе Первого Ладожского сражения он погиб, как сказано в боевом донесении, «пытаясь оказать помощь тяжелораненому солдату противника». <

Fun books

Choose a genre